[Kodirane UTF-8]

|	Тери Гудкайнд
|	Първото правило на магьосника


A>
	Тайните, които трябва да бъдат разбулени, са много.
	А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
	Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
	Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
A$


>	Първа глава

	Това растение изглеждаше странно. Мрачни петнисти листа се свеждаха над стебло, стегнало в здрава хватка гладкия ствол на една ела. По наранената й кора се стичаше смола, а изсъхналите й клони висяха отпуснати, като че елата се опитваше да простене в студената, влажна утрин. Тук-там по стеблото на растението стърчаха чашки, сякаш предпазливо оглеждащи за свидетели.
	Най-напред усети миризмата — беше като от разлагането на нещо, което е било отвратително на вкус дори когато е ставало за ядене. Ричард прокара пръсти през гъстата си коса, докато мисълта му се измъкваше от замъгляващото съзнанието му отчаяние, за да се съсредоточи върху видяното растение. Огледа се за още подобни, но не видя. Всичко останало изглеждаше наред. Кленовете в горната част на Старата гора вече бяха започнали да се обагрят в червено и облъхнати от лекия ветрец, гордо показваха новата си премяна. Нощите ставаха все по-студени. Дъбовете, които последни се предаваха на студа, все още стоически носеха тъмнозелените си палта.
	Прекарал по-голямата част от живота си в гората, Ричард познаваше всички растения — ако не по име, то поне на външен вид. Още като съвсем малък приятелят му Зед го вземаше със себе си на лов за специални билки. Той показваше на Ричард кои растения да търси, къде растат и защо точно там, назоваваше по име всичко, което виждаха. Много пъти просто разговаряха, старецът винаги се отнасяше с него като с равен, задавайки толкова въпроси, на колкото отговаряше. Зед беше запалил у Ричард страстта да учи, да знае.
	Подобно растение обаче беше виждал само веднъж преди това, и то не в гората. Клонче от него имаше в къщата на баща му, в синия глинен съд, изработен от самия Ричард като малък. Баща му беше търговец и пътуваше много в търсене на екзотични растения и редки видове. Богаташите често се отбиваха при него, за да видят поредната му находка. За него очевидно по-голямо удоволствие представляваше търсенето, отколкото намирането, ако се съди по лекотата, с която се разделяше с най-новите си открития, за да тръгне към следващите.
	Още от малък Ричард обичаше да прекарва времето си със Зед, докато баща му отсъства. Брат му, Майкъл, беше с няколко години по-голям и тъй като не се интересуваше нито от гората, нито от неподредените разкази на Зед, предпочиташе компанията на градските богаташи. Преди около пет години Ричард се беше отделил да живее сам, но често се отбиваше у баща си, за разлика от Майкъл, който бе вечно зает и рядко намираше време да го посети. Всеки път, когато заминаваше, бащата оставяше в синия съд бележка за Ричард, с която го информираше за последните новини, разказваше някоя и друга клюка или пък нещо, което му е направило впечатление.
	Преди три седмици, когато Майкъл дойде да му каже, че баща им е бил убит, Ричард отиде в дома му, независимо от настояването на брат си, че е безсмислено, че нищо не може да се направи. Отдавна беше надраснал възрастта, в която правеше каквото каже брат му. За да му спестят гледката, насъбралите се хора не искаха да го пуснат до тялото. Въпреки това успя да зърне огромните, отвратителни петна и локвите кръв, кафеникави и засъхнали по дъсчения под. Когато приближи, всички гласове, освен предлагащите съчувствие, стихнаха, което само засили режещата болка. Все пак успя да чуе някакви истории и невероятни слухове за неща, ставащи отвъд границата.
	За магия.
	Малката къща на баща му беше разбита, сякаш вътре бе вилнял ураган. Малко неща бяха останали незасегнати. Синият съд за бележки си стоеше на лавицата, а вътре намери клончето от онова растение. То все още лежеше в джоба му. Нямаше представа какво ли послание е оставил баща му чрез него.
	Обзе го мъка и униние и макар все още да имаше брат си, се почувства изоставен. Това, че вече беше голям мъж, не го спаси от отчаяното чувство, че е осиротял, останал сам самичък на този свят, чувство, познато му от по-рано, от времето на неговото детство, когато почина майка му. Макар баща му да отсъстваше често, понякога цели седмици, Ричард винаги знаеше, че е заминал, но ще се върне. Сега вече нямаше да се върне никога.
	Майкъл не би му позволил да направи каквото и да е, за да намери убиеца. Беше му казал, че е наел най-добрите следотърсачи и че иска Ричард да стои настрана от тая работа за негово собствено добро. Затова той просто не му показа клончето и всеки ден излизаше сам да търси растението. За три седмици обиколи всички пътеки в Еленовата гора, абсолютно всички, дори онези, които малцина други знаеха, но не откри и следа от растението.
	Накрая, противно на убежденията си, се остави на вътрешния си глас и тръгна нагоре към Старата гора, която се намираше близо до границата. Този глас му подсказваше, че по някакъв начин Ричард знае нещо за убийството на баща си. Предизвикваше го, измъчваше го с мисли, които той не можеше да проумее, и му се присмиваше, задето не успява. Ричард се укоряваше за това, като в същото време се опитваше да убеди сам себе си, че всичко е заради мъката, че няма нищо обезпокояващо.
	Беше се надявал, след като намери растението, да си отговори на някои въпроси. Сега, когато то беше пред очите му, не знаеше какво да мисли. Гласът престана да му досажда, но пък замлъкна съвсем. Знаеше, че това са просто собствените му мисли, и си заповяда да престане да им вдъхва самостоятелен живот. Зед го беше научил на по-смислени неща.
	Ричард вдигна поглед към огромната агонизираща ела. Отново се сети за смъртта на баща си. Растението е било и там. Сега убиваше дървото. В това растение явно имаше нещо съмнително. Макар да не можеше да направи нищо за баща си, Ричард не би допуснал то да причини още една смърт.
	Хвана го здраво и го задърпа със силните си ръце, като разкъса жилавите филизи, впиващи се в стеблото на дървото.
	И точно тогава растението го ухапа.
	Една от чашките се стрелна напред и го перна по опакото на лявата ръка, при което Ричард отскочи назад от болка и изненада. Разглеждайки малкия белег, видя нещо като трън, врязал се в месото в процепа на раната. Ясно. Растението носи неприятности. Посегна към ножа си, за да извади с него тръна, но не го намери. Първо се изненада, но веднага след това си спомни причината да го забрави и се укори, задето е позволил на унинието да го обземе дотам, че да пропусне да вземе със себе си в гората нещо толкова важно. Опита се да извади тръна с нокти. С нарастващо безпокойство гледаше как той, сякаш жив, се забива все по-надълбоко. Провлачи нокътя на показалеца си през раната, за да го хване и изхвърли навън. Колкото по-надолу ровеше, толкова по-надълбоко се забиваше трънът. Докато се бореше, уголемявайки раната все повече, цялото му тяло плувна в гореща трескава пот, така че реши да спре. Трънът изчезна в бликащата кръв.
	Ричард се огледа наоколо и забеляза тъмночервеникавите есенни листа на малко люлчино дръвче, отрупано с тъмносините си плодове. Под него, сгушено в една извивка на корените му, откри каквото търсеше: аумово растение. С облекчение и много внимателно откъсна крехкото стръкче близо до основата и леко изцеди лепкавата бистра течност в раната. Усмихна се, като мислено благодари на стария Зед, задето го беше научил да използва аумовото растение така, че то да окаже най-бърз ефект върху рана. Меките мъхести листа винаги напомняха на Ричард за Зед. Сокът притъпи острата болка, но не и безпокойството му от факта, че не може да извади тръна, който се забиваше все по-надълбоко в плътта му.
	Клекна и разрови с пръст земята, постави стръкчето в дупката и натрупа наоколо мъх, за да може то да поникне отново.
	Горският шум изведнъж стихна. Над земята, прескачайки дървета и листа, премина тъмна сянка и Ричард стреснато вдигна глава. Въздухът над него засвистя и се завихри. Сянката имаше застрашителни размери. Птиците напуснаха укритията си по дърветата и започнаха да надават тревожни сигнали във всички посоки. Ричард гледаше нагоре, търсейки пролуки в зелено-златистия балдахин над себе си, за да види през тях какво може да хвърля такава сянка. За момент зърна нещо голямо. Голямо и червено. Нямаше представа какво би могло да бъде, но в един миг в главата му проблесна споменът за слухове и истории за същества, идващи отвъд границата. Кръвта замръзна в жилите му.
	Растението носи неприятности, отново си помисли той; онова нещо в небето вероятно също. Спомни си какво казват хората в такива случаи: едно зло никога не идва само. Беше абсолютно сигурен, че няма желание да се среща със следващото зло.
	Като се опита да потисне страховете си, тръгна да бяга. Просто празни приказки на суеверни хора, каза си. Запита се какво би могло да бъде това същество, голямо и червено. Невъзможно; нямаше нещо, което да лети и да е с такива размери. Може би е било облак или пък игра на светлината. Не, не можеше да излъже себе си: не беше облак.
	Докато бягаше, погледна нагоре с надеждата да успее да му хвърли още един поглед, след което се насочи към пътеката, опасваща хълма. Знаеше, че от другата й страна теренът става много по-стръмен, което щеше да му даде възможност да огледа небето спокойно. Клони, мокри от снощния дъжд, го удряха през лицето, докато тичаше, прескачайки паднали дървета и малки каменисти поточета. Шубракът се протягаше да докосне бързите му крака. Пъстри петна слънчева светлина го изкушаваха да погледне нагоре, но не му позволяваха да види онова, което търсеше. Дишаше бързо, накъсано, студена пот се стичаше по челото му, чуваше бесния ритъм на сърцето си, докато се спускаше безразсъдно надолу по хълма. Най-накрая излезе от гората и стъпи на пътеката, като едва не се сгромоляса.
	Плъзна поглед по небето и видя нещото — твърде далеч и с твърде малки размери, за да може да определи какво е, но му се стори, че има крила. Премигна срещу яркосиньото небе, прикри очи с ръка, опитвайки се да види дали наистина е бил прав. Нещото сви зад хълма и изчезна. Не можеше да каже със сигурност дали наистина е било червено.
	Задъхан, Ричард се строполи върху един гранитен блок откъм страната на пътеката. Ръцете му разсеяно чупеха изсъхнали вейки от близкото дръвче, докато погледът му бягаше надолу към езерото Трънт. Може би трябваше да се върне и да разкаже на Майкъл за случилото се — за растението и за онова червено нещо в небето. Знаеше, че брат му ще се изсмее на последното. Самият Ричард реагираше по същия начин на подобни истории.
	Не, Майкъл само щеше да се ядоса, че е ходил близо до границата и е нарушил забраната му да търси убиеца. Знаеше, че той се притеснява за него, в противен случай нямаше непрекъснато да му бае на главата. Вече голям човек, Ричард си позволяваше да приема с усмивка непрекъснатите му напътствия, макар все още да му се налагаше да понася неодобрителните му погледи.
	Отчупи още една вейка и отчаяно я запрати срещу един гладък камък. Каза си, че трябва да престане да страда от това, че брат му вечно го поучава. В крайна сметка Майкъл винаги всички поучаваше, дори баща им.
	Ричард остави настрана строгите съждения за брат си — днес беше голям ден за Майкъл. Днес той заемаше поста на Първи съветник. Оттук насетне щеше да е отговорен за всичко, не само за самия Град на елените, но и за всички градове и села в Западната земя, дори за хората от дълбоките провинции. Отговорен за всеки и всичко. Майкъл заслужаваше подкрепата на Ричард, имаше нужда от нея; той също беше загубил баща.
	Церемонията, последвана от пищно тържество, щеше да се извърши следобед в неговата къща. Щяха да се съберат влиятелни личности от най-отдалечените краища на Западната земя. Ричард също трябваше да присъства. Ако не друго, поне хубавата храна щеше да е в изобилие. Установи, че умира от глад.
	Докато седеше замислен, погледът му се плъзгаше по отсрещната страна на езерото Трънт далеч в ниското. От тази височина в бистрата вода се виждаше ту каменистото дъно, ту зелената растителност, ограждаща дълбочините. Покрай брега се виеше Пътеката на ловците, която криволичеше между дърветата, като от време на време извеждаше на открито, за да се скрие след миг отново в гората. Ричард много пъти беше вървял в този участък от нея. Пролетно време близо до езерото тя ставаше влажна и мочурлива, но в толкова късен сезон вероятно вече беше пресъхнала. Както криволичеше между дърветата във високите части на Старата гора, Пътеката на ловците на места се приближаваше доста близо до границата — и на север, и на юг. Поради тази причина повечето пътници я избягваха и вместо това минаваха през Еленовата гора. Ричард беше горски водач и осигуряваше безопасността на пътниците, преминаващи през горите около Града на елените. Повечето от тях бяха пътуващи сановници, които предпочитаха сигурната компания на местен водач вместо самостоятелния избор на посока.
	Нещо прикова погледа му. Забеляза движение. Без да знае какво би могло да бъде, той се вторачи в движещото се петно от другата страна на езерото. Когато то отново се появи на пътеката, минаваща през рядка редица дървета, вече беше сигурен — човек. Може би е приятелят му, Чейс Преследвача. Кой друг освен граничен надзирател би се мотал по тия места?
	Ричард скочи от камъка, захвърли вейките на земята и пристъпи напред. Фигурата се движеше по пътеката към откритото пространство на края на езерото. Не беше Чейс; долу имаше жена, жена в рокля. Коя ли жена би се отдалечила толкова навътре в Старата гора, и то в рокля? Ричард гледаше как тя се движи по брега на езерото, как се появява и изчезва заедно с пътеката. Като че ли не бързаше, но в същото време не изглеждаше и да се разхожда просто ей така. По-скоро вървеше с отмерената крачка на опитен пътник. Това му прозвуча логично — близо до езерото не живееха никакви хора.
	Друго движение привлече вниманието му. Напрегна очи, за да различи сенките. Зад жената имаше още хора. Трима, не, четирима мъже, облечени в пелерини с качулки, я следваха на известно разстояние. Те се прокрадваха зад нея, като се прикриваха ту зад дърво, ту зад камък. Оглеждаха се. Изчакваха. Тръгваха. Ричард стоеше изправен, с широко отворени очи, с изострено внимание.
	Те я дебнеха.
	Веднага разбра — беше срещнал следващото зло.

>	Втора глава

	В първия момент Ричард се вцепени, без да знае какво да предприеме. Не можеше да бъде сигурен, че четиримата мъже наистина преследват жената, най-малкото не и преди да е станало твърде късно. Всъщност какво изобщо му влизаше в работата? А отгоре на всичко не беше взел дори ножа си. Какъв шанс имаше един невъоръжен мъж срещу четирима въоръжени? Гледаше как жената върви по пътеката. Гледаше как мъжете я следват.
	Какъв шанс имаше жената?
	Той се наведе напред и напрегна мускули. Сърцето му заби лудо, докато се опитваше да вземе някакво решение. Сутрешното слънце пареше на лицето му, дишането му се учести. Знаеше, че на известно разстояние пред жената Пътеката на ловците се разклонява. Трескаво се опита да си представи къде точно се пада това разклонение. Главният път вървеше отляво на жената, продължаваше покрай езерото и се качваше нагоре по хълма вляво от мястото, където стоеше той, после свиваше към него, натам, откъдето наблюдаваше сега. Ако жената продължеше по този път, Ричард можеше да я дочака и да й каже за мъжете. А после? Пък и това щеше да отнеме твърде много време. Дотогава вероятно ще са я хванали. В главата му започна да се оформя идея. Скочи на крака и затича надолу по пътеката.
	Ако успееше да я настигне преди тях и преди да е дошла до разклонението, би могъл да я изведе към дясната пътека, която тръгваше нагоре към откритите скални тераси, отдалечаваше се от границата и се приближаваше до Града на елените, до помощта. Ако поддържаха добро темпо, Ричард щеше да има време да прикрива следите им. Мъжете нямаше как да разберат, че двамата са тръгнали по страничната пътека. Щяха да мислят, че жената все още се движи по главната, или поне за известно време, колкото да се заблудят и тя да бъде отведена в безопасност.
	Все още уморен от неотдавнашния бяг през гората, Ричард дишаше тежко, докато с всичка сила тичаше надолу по пътеката. Тя правеше рязък завой отново към гората, така че поне отпадаше грижата, че мъжете могат да го забележат. Докато тичаше, около него проблясваха слънчеви лъчи. От двете страни на пътеката се издигаха стари борове, чиито иглички покриваха земята с дебел килим, поглъщащ звука от стъпките му.
	След известно време започна да се оглежда за разклонението. Не можеше да каже със сигурност какво разстояние е изминал; гората не му предлагаше никакъв ориентир, а пък и не помнеше къде точно се пада страничната пътека. Тя не беше широка и човек лесно можеше да я пропусне. След всеки следващ завой поглеждаше с надеждата ей сега да се появи и това му вдъхваше сили да продължава напред. Опита се да си представи какво ще каже на жената, когато най-сетне я срещне. Мисълта му се движеше със скоростта на краката му. Тя можеше да си помисли, че е един от преследвачите й, или пък да се изплаши, или пък да не му повярва. Нямаше да има много време да я убеди да тръгне с него, да й обясни, че иска да й помогне.
	Изкачи малко възвишение и отново се огледа за разклонението, но като не го видя, продължи да бяга. Накъсаното му дишане издаваше крайно изтощение. Знаеше, че ако не стигне до разклонението преди жената, ще заловят и двама им и тогава единственото им спасение щеше да бъде да бягат по-бързо от преследвачите си или да се бият с тях. И от двете възможности косата му настръхваше. Тези мисли го накараха да усили темпото. По гърба му се стичаше пот, от която ризата му залепваше за тялото. Сутрешната прохлада се бе превърнала в пареща жега, поне така му се струваше, макар да знаеше, че това е само от напрежението. Докато тичаше, виждаше как от двете му страни очертанията на гората се размазват.
	Точно преди един рязък завой надясно видя разклонението, като за малко не го пропусна. Огледа се набързо за следи, за да разбере дали тя вече е била тук и дали е тръгнала по малката пътечка. Не беше. Почувства облекчение. Падна на колене и изтощен се отпусна назад върху петите си, опитвайки се да си поеме въздух. Първата част от плана му беше приключила успешно. Беше изпреварил жената. Сега трябваше да я накара да му повярва, преди да е станало твърде късно.
	Хвана се отстрани за корема, където изпитваше остра болка, и като се опитваше да си поеме дъх, си помисли притеснено колко глупаво ще изглежда пред жената. Ами ако това бяха просто братя, които играят със сестра си на някаква игра? Щеше да прилича на глупак. Всички освен него щяха добре да се посмеят.
	Погледна надолу към ухапаното на ръката си. Беше зачервено и пулсираше болезнено. Спомни си нещото в небето. Върна се на походката на жената — вървеше така, като че преследва цел, а не като дете, което си играе. Беше жена, не дете. След това си припомни и как се вцепени, когато видя онези зад нея. Четирима мъже, предпазливо преследващи една жена: поредното странно нещо за тази сутрин. Поредното зло. Не, поклати глава той, не беше игра. Можеше да вярва на очите си. Не беше игра. Те я дебнеха.
	Ричард се понадигна. Целият се обливаше в гореща пот. С наклонено напред тяло и ръце, опрени на коленете, си пое дълбоко въздух, преди да се изправи напълно.
	Очите му се спряха върху младата жена, излизаща от завоя пред него. За миг дъхът му спря. Кафявата й коса, гъста, богата и дълга, допълваше очертанията на тялото й. Беше висока почти колкото него и горе-долу на същата възраст. Рокля като нейната не беше виждал никога през живота си: матовобяла, с четвъртито деколте, прекъсвана единствено от вързаната на кръста жълто-кафява кожена кесия. Беше ушита от фина и гладка, почти лъскава материя и нямаше никакви дантели и набори, каквито Ричард бе свикнал да вижда по роклите на другите жени, никакви апликации или цветове, променящи начина, по който роклята обгръща тялото. Изглеждаше елегантна в простотата си. Жената спря и дългите, изящни дипли на роклята, които величествено я следваха, се събраха около краката й.
	Ричард тръгна към нея, но се спря на около три крачки разстояние, за да не я уплаши. Стоеше изправена и безмълвна, с прибрани до тялото ръце. Веждите й имаха изящната извивка на граблива птица в полет. Зелените й очи без страх се спряха на неговите. Връзката между двамата беше толкова силна, че заплашваше да го лиши от идеята за собствено аз. Изпита чувството, че винаги я е познавал, че винаги е била част от него, че нейните нужди са и негови. Жената го държеше в погледа си като в желязна хватка, през очите като че надничаше в душата му, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос. Тук съм, за да ти помогна, каза си той наум. И в тези думи се криеше повече смисъл, отколкото във всичко друго, което бе изричал през живота си.
	Напрежението в погледа й изчезна, с което и хватката около него се отпусна. В очите й видя нещо, което го впечатли повече от всичко останало в нея. Разум. Видя го да пламти там, запалвайки я цяла, и това го накара да повярва безрезервно на почтеността й. Почувства се в безопасност.
	В главата му прозвуча предупредителен сигнал, напомнящ му защо е тук и колко скъпо е времето им.
	— Бях там горе — посочи той хълма, откъдето идваше — и те видях.
	Тя проследи с поглед ръката му. Той също се обърна и видя, че сочи непроходимия горски гъсталак. Дърветата пречеха да се види хълмът. Мълчаливо отпусна ръка, опитвайки се да прикрие объркването си. Очите й отново се спряха на неговите в очакване.
	Ричард започна отначало, стараейки се да не повишава глас:
	— Бях на хълма над езерото. Видях те да вървиш по пътеката край брега. Преследват те няколко души.
	Тя не издаде чувствата си, но продължи да го гледа:
	— Колко?
	Въпросът й му се стори странен, но й отговори:
	— Четирима.
	Лицето й пребледня.
	Извърна глава и огледа гората зад тях, като бързо плъзна поглед по сенките, след това отново се обърна към него, зелените й очи потърсиха неговите.
	— Да не си решил да ми помогнеш?
	Освен чрез пребледнялото лице изисканите й черти по никакъв друг начин не издаваха чувствата й.
	Преди в главата му да успее да се оформи мисъл, се чу да казва „да“.
	Изражението на лицето й омекна.
	— Какво предлагаш?
	— Има една малка пътечка, която тръгва оттук. Ако вървим по нея, а те продължат по главната, можем да им избягаме.
	— А ако не продължат? Ако тръгнат след нас?
	— Ще прикрия следите ни — той поклати глава, опитвайки се да я успокои. — Няма да тръгнат след нас. Виж, няма време…
	— Ако тръгнат — прекъсна го жената, — тогава какво ще правим?
	За миг той се вгледа внимателно в лицето й.
	— Много ли са опасни?
	Тя настръхна.
	— Много.
	От начина, по който жената изговори думата, дъхът му спря. За миг забеляза как през погледа й преминава сянка на див ужас.
	Прокара пръсти през косата си.
	— Ами, тази пътечка е тясна и стръмна. Няма как да ни обградят.
	— Имаш ли оръжие?
	Той поклати глава вместо „не“, твърде ядосан на себе си за забравения нож, за да може да отговори гласно.
	Тя кимна.
	— Тогава да побързаме.

	* * *

	След като решението вече беше взето, двамата млъкнаха, за да не издадат по този начин местонахождението си. Ричард набързо прикри следите им и й кимна да върви пред него, така че той да остане между нея и мъжете. Тя не се поколеба. Когато тръгна в указаната от него посока, полите на роклята й се разлюляха след нея. Избуялата вечнозелена растителност в Старата гора ги притискаше от двете страни на пътеката, която всъщност представляваше тесен, тъмен, зелен, ограден със стени път, врязан сред шубрака и клоните. Не виждаха нищо около себе си. На тръгване Ричард огледа местността зад тях, макар погледът му да не стигаше много надалеч. Поне докъдето се виждаше, беше чисто. Тя вървеше бързо, без да се налага той да я подканя.
	След известно време наклонът се увеличи и теренът стана каменист, дърветата се разредиха, откривайки по-широка гледка. Пътеката се виеше покрай дълбоки падини и през покрити с листа долини. Под краката им се разпръскваха сухи листа. Борът и смърчът отстъпиха място на широколистни видове, предимно бели брези, а по горския килим заиграха малки слънчеви петна, изпаднали от клоните, полюшващи се над главите им.
	Черните точки, налепени по белите стволове на брезите, приличаха на стотици очи, втренчени в двамата пътници. Като се изключи дрезгавият глас на някой друг гарван, обаждащ се от време на време, мястото беше съвсем тихо и спокойно.
	В подножието на една гранитна стена, покрай която вървеше пътеката, той й направи знак с ръка пред устата да стъпва внимателно, за да не вдигат шум, който да издаде местонахождението им. Ричард чуваше как всеки гарванов крясък отеква през хълмовете. Познаваше мястото. Гранитната стена можеше да изпрати звука на мили разстояние. Посочи й покритите с мъх заоблени камъни, които застилаха равната горска настилка. Показа й, че възнамерява да вървят по камъните, за да не чупят сухите съчки, скрити под шумата. Разчисти малко листа и й посочи няколко, направи се, че ги чупи, след което сви длан около ухото си. Тя кимна, че е разбрала, повдигна полите си с една ръка и тръгна нагоре по скалите. Той я докосна по рамото, за да я накара да се обърне, и се престори, че се подхлъзва и пада, като по този начин я предупреди да стъпва внимателно, тъй като мъхът е хлъзгав. Тя се усмихна и преди да продължи, отново кимна, че е разбрала. Усмивката й изненада Ричард и го сгря, вдъхна му спокойствие. Докато се придвижваше от един покрит с мъх камък върху друг, почти беше убеден, че ще успеят да избягат.
	С увеличаването на наклона на пътеката гората се разреждаше все повече. Скалата, дошла на мястото на почвата, предлагаше оскъдни възможности за пускане на корени. Скоро единствените дървета наоколо — чепати, криви и ниски — бяха онези, забили корени в пукнатините, съпротивляващи се на вятъра, чиято сила можеше да изтръгне нестабилната им котва.
	Двамата тихо се измъкнаха измежду дърветата и стъпиха на терасата. Пътеката не винаги си личеше ясно и заблуждаваше с множество фалшиви разклонения. Налагаше се жената често да се обръща назад към него, а той да я направлява, посочвайки с ръка или пък с кимане. Ричард се чудеше как ли е името й, но страхът от четиримата мъже го възпираше да говори. Макар пътеката да беше стръмна и труднопроходима, нямаше нужда да забавя темпото заради жената. Тя се катереше бързо и с лекота. Забеляза, че краката й бяха обути в стабилни високи обувки от мека кожа: обувки на опитен пътник.
	Имаше цял час, откакто излязоха от гората, катерейки се право нагоре срещу слънцето. Движеха се на изток по скалните тераси, преди пътеката да завие отново на запад. Мъжете, ако все още бяха отзад, трябваше да се взират срещу слънцето, за да ги видят. Ричард гледаше да вървят колкото е възможно по-прилепени до земята и докато се изкачваха, често поглеждаше през рамо за следа от четиримата. Когато ги видя край езерото Трънт, те имаха добро прикритие, но сега мястото беше прекалено открито, за да успеят да се скрият. Зад него беше чисто, което го накара да се почувства по-добре. Не бяха проследени. Нямаше и следа от мъжете, които вероятно бяха на мили надолу по Пътеката на ловците. Колкото повече се отдалечаваха от границата, приближавайки града, толкова по-добре се чувстваше Ричард. Планът му беше успешен.
	След като по нищо не личеше да ги преследват, той си помисли, че могат да си позволят почивка, тъй като ръката му пулсираше, но жената с нищо не показваше, че иска или се нуждае от нещо подобно. Тя продължаваше да върви напред, сякаш мъжете бяха по петите им. Ричард си спомни лицето й, когато я попита дали са опасни, и бързо отхвърли всяка мисъл за почивка.
	С напредването на деня времето ставаше необичайно топло за късния сезон. Небето беше светлосиньо, ясно, само с няколко малки бели облачета, носещи се по него. Единият от тях бе придобил удължената форма на змия с наклонена глава и навирена опашка. Понеже видът му беше доста необичаен, Ричард си спомни, че и по-рано същия ден — или може би вчера? — бе забелязал този облак. Трябваше да запомни и да каже това на Зед следващия път, когато го види. Зед можеше да гадае по облаците и ако Ричард забравеше да му разкаже какво е видял, щеше да му се наложи да изтърпи едночасова лекция за значимостта на облаците. Вероятно Зед наблюдаваше облака в същия този момент и си мислеше дали Ричард го е забелязал.
	Пътеката ги изведе към южната страна на неголямата Отвесна планина, където пресичаше една съвсем отвесна скала, дала името на планината. Минавайки през средата й, пътеката предлагаше панорамен изглед към южните части на Старата гора, а вляво от двамата, сред мъгла и облаци, почти скрити зад скалната стена, оставаха високите, назъбени върхове на границата. Ричард видя почернели, умиращи дървета, контрастиращи със зеления килим наоколо. По-нагоре, в по-близките до границата райони, мъртвите дървета ставаха повече. Растението, каза си той.
	Двамата напредваха бързо по пътеката през скалата. Вървяха през абсолютно открита местност, без никакъв шанс да се скрият, всеки би могъл да ги забележи от пръв поглед. На другия край на скалата обаче пътеката се спускаше надолу към Еленовата гора и влизаше в града. Дори мъжете да бяха разбрали грешката си и да ги бяха последвали, Ричард и жената имаха сигурна преднина.
	Към края на скалата пътеката разшири коварната си теснина до пространство, достатъчно да побере двама души, вървящи редом. Поглеждайки през рамо към заоблените камъни, останали на неколкостотин фута под тях, Ричард прокара за успокоение дясната си ръка по скалата. Обърна се и огледа пътя зад себе си. Пак никой.
	Докато той се обръщаше, жената се вцепени на мястото си, а полите на роклята й се завъртяха около краката й.
	Отпред на пътеката, там, където само преди миг нямаше никой, стояха двама от мъжете. Обикновено Ричард беше по-едър от останалите мъже. Тези тук бяха доста по-високи от него. Тъмнозелените им пелерини с качулки засенчваха лицата им, но не можеха да скрият мускулестите им тела. Ричард мислеше трескаво как са успели да се озоват пред тях.
	Той и жената се завъртяха, готови да побягнат. Горе от скалата паднаха две въжета. По тях се спуснаха другите двама мъже и като се приземиха тежко на краката си, пресякоха всяка възможност за отстъпление. На ръст бяха като другите двама. В катарамите и ремъците под пелерините им беше подреден цял арсенал оръжия, проблясващи на слънцето.
	Ричард се обърна към първите двама. Те спокойно свалиха качулките си. Имаха гъсти руси коси и дебели вратове. Лицата им бяха строги, внушителни.
	— Ти можеш да си вървиш, момче. Имаме работа с момичето.
	Гласът на мъжа беше дълбок, почти приятелски. Въпреки това заплахата режеше като бръснач. Докато говореше, той свали кожените си ръкавици и ги затъкна в колана си, без да си направи труда дори да погледне към Ричард. Очевидно не виждаше в него препятствие. Ако се съди по това, че останалите трима чакаха мълчаливо, докато той говореше, явно беше водачът им.
	Никога преди Ричард не беше изпадал в подобна ситуация. Никога не си позволяваше да изгуби присъствие на духа и ведрото му настроение обикновено превръщаше намръщените погледи в усмивки. Ако не ставаше с приказка, беше достатъчно бърз и силен, за да предотврати неприятностите, преди някой да пострада, а наложеше ли се — просто си тръгваше. Знаеше, че на тези мъже не им е до приказки, а и очевидно не се бояха от него. Щеше му се да може да си тръгне.
	Потърси зелените й очи и видя в тях изражението на горда жена, молеща горещо за помощ.
	Приближи се към нея и каза с тих, но твърд глас:
	— Няма да те изоставя.
	На лицето й се изписа облекчение.
	Леко допря ръката си до неговата и кимна едва забележимо.
	— Стой между тях, не им позволявай да ме нападнат едновременно — прошепна. — И внимавай да не се докоснеш до мен, когато ме атакуват.
	Ръката й стисна неговата, очите й се взираха в очите му в очакване на потвърждението, че е разбрал инструкциите й. Той кимна.
	— Нека добрите духове ни помагат — каза тя. Отпусна ръце покрай тялото си и се обърна към двамата мъже зад тях, лицето й беше напълно спокойно, безизразно.
	— Върви си по пътя, момче — гласът на водача беше станал по-строг. Свирепите му сини очи проблясваха. Той скръцна със зъби. — Последна възможност.
	Ричард преглътна с усилие.
	Опита се да звучи като че си вярва:
	— И двамата ще си тръгнем. — Стори му се, че сърцето му засяда в гърлото.
	— Не и този път — каза водачът, като даде да се разбере, че е приключил с приказките, и измъкна зловещ на вид крив нож.
	Мъжът до него извади от ножницата, висяща през гърба му, къс меч. С разкривена усмивка замахна към вътрешната страна на ръката си и острието на меча се обагри в червено. Зад Ричард се чу звук от изваждане на оръжие от ножницата. Той се вцепени от страх. Нещата се развиваха твърде бързо. Нямаха шанс. Никакъв.
	За един кратък миг всички застинаха неподвижни. Ричард потрепери, когато четиримата нададоха дивите бойни викове на мъже, готови да загинат в смъртната схватка. Стремително се спуснаха напред. Онзи с късата сабя тръгна към Ричард, въртейки оръжието си във въздуха. Ричард чу как в същия момент някой от другите хваща жената.
	В следващия миг, точно преди първият да стигне до него, нещо като гръмотевица без гръм мощно разтърси въздуха. От силата на удара всяка част на тялото му изкрещя от режеща болка. Около тях се вдигна облак прах.
	Мъжът с меча също почувства болката и за миг вниманието му се отклони от Ричард, насочвайки се към жената. Докато той неистово се хвърляше напред, Ричард отстъпи назад към стената и с двата си крака скочи върху гърдите му с всичка сила. Блъсна го в празното пространство встрани от пътеката. Очите на мъжа бяха широко отворени от изненада, докато падаше надолу с издигнат в две ръце над главата си меч.
	За своя най-голяма изненада Ричард видя, че и един от мъжете зад него също пада надолу с разпрани и облени в кръв гърди. Преди да разбере какво става, водачът с кривия нож прелетя край него, устремен към жената. Пътьом той стовари свободната си ръка между гърдите на Ричард. Бързият удар изкара дъха му и го залепи за стената, а главата му се трясна в скалата. Докато полагаше усилия да остане в съзнание, единствената му мисъл беше, че трябва да му попречи да се приближи до жената.
	Събрал сила, която не подозираше, че притежава, той сграбчи с мощната си ръка водача и го обърна към себе си. Ножът описа кръг над главата на Ричард. Острието проблесна срещу слънцето. Сините очи на мъжа бяха жадни за кръв. Никога през живота си Ричард не бе изпитвал подобен страх.
	В този миг разбра, че го очаква неизбежна смърт.
	Като от небитието се появи последният от четиримата, издигнал над главата си къс меч, чието острие беше потънало в кръв, и се блъсна във водача, промушвайки го в корема, като му изкара дъха. Сблъсъкът беше толкова жесток, че отнесе и двамата в пропастта под скалата. Докато падаха, последният крещеше неистово от гняв и викът му спря чак когато двамата срещнаха облите камъни долу.
	Ричард стоеше слисан и гледаше в бездната. С неохота се обърна към жената, страхувайки се да я погледне, ужасен, че ще я намери разкъсана и безжизнена. Вместо това тя седеше на земята, опряна на скалата, и изглеждаше изтощена, но невредима. Изражението на лицето й беше отсъстващо. Всичко свърши толкова бързо, че той не разбра какво се случи и как. Беше сам с жената във внезапно настъпилата тишина.
	Стовари се до нея на един затоплен от слънцето камък. Главата го болеше ужасно от удара в скалата. Виждаше се, че жената е добре, така че не я попита нищо. Беше твърде развълнуван, за да говори, и усещаше, че и с нея е така. Тя забеляза кръв по опакото на ръката си и я изтри в стената, прибавяйки я към червените петна, които вече бяха там. Ричард си помисли, че ще повърне.
	Не можеше да повярва, че са живи. Виждаше му се невъзможно. Каква беше тази гръмотевица без гръм? И болката, която дойде след нея. Никога преди не беше изпитвал нещо подобно. Потръпна при мисълта за него. Каквото и да беше, беше свързано по някакъв начин с жената и му бе спасило живота. Беше се намесила някаква неземна сила и той съвсем не беше сигурен, че иска да узнае каква е тя.
	Жената отпусна глава назад върху стената и се извърна към него.
	— Дори не знам как се казваш. Мислех да те питам преди, но се страхувах да говоря — тя посочи неопределено към склона. — Страхувах се от тях… Не исках да ни открият.
	Ричард си помисли, че тя е на път да се разплаче, и я погледна. Не плачеше, но той знаеше, че малко й остава. Кимна, че е разбрал за мъжете.
	— Казвам се Ричард Сайфър.
	Зелените й очи изучаваха неговите, докато той я гледаше. Лекият ветрец разнасяше по лицето й кичури коса.
	Жената се усмихна.
	— Малцина са тези, които биха останали с мен.
	Той установи, че гласът й е привлекателен колкото и всичко друго в нея. Глас, който подхожда на пламъчетата разум в очите й. Това почти го остави без дъх.
	— Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър.
	За свое най-голямо неудоволствие, усети как се изчервява. Тя отклони погледа си и отмести с ръка кичурите коса от лицето си, като се направи, че не е забелязала.
	— Аз съм…
	Стори му се, че тя тръгна да казва нещо, което веднага след това реши да премълчи. Отново се обърна към него.
	— Аз съм Калан. Фамилията ми е Амнел.
	Ричард остана в очите й един цял дълъг момент.
	— Ти също си рядко срещан човек, Калан Амнел. Малцина биха се държали като теб.
	Тя не се изчерви, но се усмихна отново. Имаше особена усмивка, необикновена, усмивка, която криеше зъбите й. Устните й оставаха стиснати, както става, когато човек доверява някому нещо. Очите й блестяха. Беше усмивка на съпричастност.
	Ричард се изтегна, почувства болезнената цицина отзад на главата си и потърси кръв по пръстите си. Нямаше, макар да беше убеден, че е нормално да има. Върна погледа си върху нея, пак се запита какво ли се случи, какво ли направи тя и как. Тази гръмотевица без гръм, това, че той избута един от мъжете долу в пропастта, че другият зад него уби партньора си, вместо да забие меча си в нея, а след това довърши и водача, и себе си.
	— Е, Калан, приятелко, можеш ли да ми кажеш как така ние сме живи, а онези четиримата не са?
	Тя го погледна с изненада:
	— Това ли искаше да кажеш?
	— Кое?
	Калан се поколеба.
	— Приятелко.
	Ричард повдигна рамене.
	— Разбира се. Ти току-що каза, че съм останал с теб. Това е нещо, което приятелите правят един за друг, не е ли така? — той й се усмихна.
	Калан извърна глава настрани.
	— Не знам.
	Тя навиваше ръкава на роклята около пръста си, забила поглед в земята.
	— Никога преди не съм имала приятел. Освен може би сестра ми…
	Ричард почувства мъката в гласа й.
	— Е, сега вече имаш — каза с най-жизнерадостния си глас. — В крайна сметка току-що заедно преживяхме нещо доста ужасяващо. Помогнахме си един на друг и оцеляхме.
	Тя просто кимна. Ричард погледна отвъд Старата гора, към горите, където се чувстваше у дома си. Слънчевата светлина караше зеленото на дърветата да изглежда пълно с живот, изобилно. Погледът му се плъзна вляво, към черните петна, към мъртвите и умиращи дървета, които изпъкваха на фона на пращящите от здраве техни съседи. До преди тази сутрин, преди да открие растението и то да го ухапе, Ричард нямаше представа, че то живее близо до границата и пъпли из горите. Рядко се качваше до Старата гора, толкова близо до границата. Други не биха се приближили дори на мили от нея. Имаше и такива, които се осмеляваха да отидат малко по-надалеч, при положение, че се движеха по Пътеката на ловците или ако самите те бяха ловци, но пак не стигаха толкова близо до границата. Границата означаваше смърт. Говореше се, че да навлезеш в граничната област означава не само да загинеш, но и да загубиш душата си. Граничните надзиратели следяха стриктно хората да стоят настрани от нея.
	Той я погледна косо.
	— А какво ще кажеш за другото? Защо сме живи? Как стана всичко?
	Калан отбягна погледа му.
	— Мисля, че добрите духове ни запазиха.
	Ричард не повярва на нито дума от това. Но колкото и силно да искаше да узнае отговора, беше против принципите му да кара някой да казва неща, които не желае. Баща му го беше научил да уважава правото на всеки да има свои собствени тайни. Тя сама щеше да избере кога да ги сподели, ако изобщо пожелаеше. Но той нямаше да се опитва да я заставя да го прави.
	Всеки си има тайни. Той също. Всъщност след убийството на баща му и особено след днешните събития Ричард почувства как тайните му се раздвижват в дълбините на мозъка му, оставяйки някакво потискащо чувство в душата му.
	— Калан — каза той, като се постара гласът му да звучи успокоително, — това, че сме приятели, означава, че не си длъжна да ми казваш нищо, което не искаш, и въпреки това аз ще продължа да съм ти приятел.
	Тя не го погледна, но кимна в знак на съгласие.
	Ричард се изправи. Главата го болеше, ръката го болеше, а сега установи, че го болят и гърдите — там, където го беше ударил мъжът. Отгоре на всичко се сети, че е гладен. Майкъл! Беше забравил за тържеството на брат си. Погледна към слънцето и разбра, че ще закъснее. Надяваше се да не пропусне словото на Майкъл. Ще вземе Калан със себе си, ще разкаже на Майкъл за мъжете, а той ще се погрижи тя да е в безопасност.
	Подаде й ръка, за да й помогне да се изправи. Тя го погледна учудено. Ричард остана така — с протегната към нея ръка. Калан го погледна в очите и пое ръката му в своята.
	Ричард се усмихна.
	— Никога ли приятел не ти е подавал ръка, за да ти помогне да се изправиш?
	Калан отвърна очи.
	— Не.
	Ричард видя, че тя се почувства неловко и промени темата.
	— Кога за последен път си слагала нещо в устата си?
	— Преди два дни — каза тя безчувствено.
	Веждите му се повдигнаха.
	— Тогава трябва да си по-гладна и от мен. Ще те заведа при брат ми.
	Той хвърли поглед от ръба на скалата.
	— Ще трябва да му кажем за телата. Той знае какво да прави.
	Отново се обърна към нея:
	— Калан, знаеш ли кои бяха тези мъже?
	Погледът в зелените й очи стана суров.
	— Наричат ги четворка. Те са, ами, те са нещо като убийци. Пращат ги да убиват…
	Тя отново се сепна.
	— Убиват хора.
	Лицето й възвърна спокойното си изражение.
	— Мисля, че колкото по-малко хора знаят за мен, толкова повече ще съм в безопасност.
	Ричард беше объркан. Никога преди не бе чувал нещо подобно. Прокара пръсти през косата си, опитвайки се да осмисли чутото. Мрачни, потискащи мисли отново се заблъскаха в главата му. По някаква причина изпита ужас от евентуалния й отговор, но се почувства длъжен да я попита.
	Погледна я изпитателно, като този път очакваше да чуе истината.
	— Калан, откъде се появи тази четворка?
	За миг тя се втренчи в него.
	— Вероятно са ме проследили на излизане от Средната земя и през границата.
	Кръвта на Ричард замръзна в жилите, по ръцете му преминаха на тласъци иглички, които се насочиха назад към тила му, карайки малките косъмчета там да настръхнат. Дълбоко в него се надигна гневна вълна, тайните му се разбушуваха.
	Тя сигурно лъжеше. Никой не може да премине през границата.
	Никой.
	Никой не можеше да влиза или излиза от Средната земя. Границата я беше погълнала още преди Ричард да се роди.
	Средната земя беше земя на магията.

>	Трета глава

	Къщата на Майкъл представляваше масивна постройка от бял камък, разположена доста встрани от пътя. Под различен ъгъл и наклон се свързваха в сложни форми покриви, покрити с плочи, над които се извисяваше остър пилон от оловно стъкло, който отразяваше светлината към централната зала. Върху алеята, която водеше към къщата, хвърляха сянка под лъчите на следобедното слънце достолепни бели дъбове, следващи извивките й между просторни зелени ливади и отвеждащи към изрядно подредените градини, разположени от двете й страни в симетрични форми. Градините бяха потънали в цвят. Имайки предвид късния сезон, Ричард предположи, че цветята сигурно са отглеждани в парници специално за случая.
	Той видя хора в изискани дрехи да се разхождат по поляните и из градините и изведнъж се почувства не на място. Предполагаше, че изглежда ужасно в своите мръсни, потни горски одежди, но не му се щеше да губи време да си ходи до в къщи, за да се приведе в ред. Освен това беше в мрачно настроение и външният му вид не го занимаваше особено. Имаше си много по-сериозни проблеми.
	От своя страна Калан не изглеждаше чак толкова не на място. Нейната необичайна, но впечатляваща рокля противоречеше на факта, че тя също току-що е излязла от гората. Като се има предвид колко много кръв остана върху Отвесната скала, той се изненада, че по дрехите й нямаше и следа. Някак си беше успяла да се запази чиста, докато мъжете се избиваха един друг.
	Когато забеляза огромното притеснение на Ричард, след като му каза, че е преминала през границата и идва от Средната земя, тя не отвори повече дума за това. Ричард имаше нужда от време, за да го осмисли, и не трябваше да се бърза. Вместо това започна да го разпитва за Западната земя, какви са хората там, къде живее той. Ричард й разказа за къщата си в гората, за това, че му харесва да живее извън града, че е горски водач и работата му е да прекарва през Еленовата гора пътници, тръгнали за или от града.
	— Къщата ти има ли камина? — беше попитала тя.
	— Има.
	— Използваш ли я?
	— Да, готвя там непрекъснато — беше отговорът му. — Защо?
	Тя само повдигна рамене, оглеждайки околността.
	— Просто ми липсва усещането да седя пред огън, това е всичко.
	При ден, пълен с толкова объркани събития, прибавени към цялата му мъка, Ричард се почувства по-добре, разговаряйки с нея, макар тя непрекъснато да лавираше между тайните си.
	— Имате ли покана, господине? — обади се нечий плътен глас, идващ откъм сумрака около входа.
	Покана? Ричард се обърна да види кой го вика и срещна една дяволита усмивка. На свой ред също се усмихна. Беше приятелят му Чейс. Ричард горещо се здрависа с граничния надзирател.
	Чейс беше едър мъжага, гладко избръснат, със светлокестенява коса, която издаваше възрастта му чрез посивяващите си краища. Гъсти вежди засенчваха напрегнатите му кафяви очи, които не спираха да се оглеждат бавно наоколо, дори докато говореше с някой — очи, които забелязват всичко. Този му навик често оставяше у хората впечатлението — абсолютно неправилно впечатление, — че не следи разговора. Ричард знаеше, че независимо от едрата си фигура Чейс е страхотно бърз, когато се наложи. От едната страна на колана му висеше връзка ножове, а от другата боен боздуган с шест остриета. Над дясното му рамо се виждаше дръжката на къс меч, а през лявото висеше арбалет с пълен набор стрели с шипове и стоманени остриета.
	Ричард повдигна едната си вежда.
	— Изглежда, се готвиш да се присъединиш към трапезата.
	Усмивката се изпари от лицето на Чейс.
	— Не съм тук като гост — погледът му се спря на Калан.
	Ричард почувства неловката ситуация. Хвана Калан за ръката и я дръпна напред. Тя пристъпи леко, без страх.
	— Чейс, това е моя приятелка, казва се Калан.
	Той й се усмихна.
	— А това е Дел Брандстоун. Всички го наричат Чейс Преследвача. Мой стар приятел. С него сме в безопасност.
	После се обърна обратно към Чейс.
	— Ти също можеш да й имаш доверие.
	Тя погледна едрия мъж, усмихна му се и кимна в знак на съгласие.
	Чейс й кимна веднъж в смисъл, че няма проблеми, сякаш думата на Ричард е достатъчен залог. Погледът му се плъзна по тълпата, спирайки се на определени хора, проявяващи интерес към тях тримата. Избута другите двама от обляното в слънчеви лъчи открито пространство около стълбите към сянката по-встрани.
	— Брат ти повика всички гранични надзиратели — преди да продължи, той направи пауза, за да хвърли още един поглед наоколо. — За своя лична охрана.
	— Моля! Това е пълна глупост! — Ричард не можеше да повярва. — Майкъл разполага с Домашната охрана и с армията. За какво са му и малкото гранични надзиратели?
	Чейс постави ръка върху дръжката на единия от ножовете си.
	— За какво наистина. — Лицето му не издаваше никакви чувства. Това рядко се случваше. — Може би сме му необходими тук, за да направи впечатление. Хората се страхуват от надзирателите. Откакто убиха баща ти, ти потъна в гората, не казвам, че нямаше да направя същото, ако бях на твое място. Казвам само, че не си се мяркал наоколо. Странни неща се случват, Ричард. Разни хора се разхождат нагоре-надолу нощем. Майкъл ги нарича „граждани с чувство за отговорност“. Той разправя някакви глупости за заговори против правителството. Навсякъде е поставил гранични надзиратели.
	Ричард се огледа, но не видя нито един. Знаеше, че това не означава нищо. Ако граничен надзирател не желаеше да бъде забелязан, можеше да стои под носа ти и пак да не можеш да го видиш.
	Докато гледаше как очите на Ричард сноват наоколо, Чейс барабанеше с пръсти по дръжката на ножа.
	— Момчетата ми са тук, повярвай ми.
	— Добре де, а откъде знаеш, че Майкъл греши, ами убийството на бащата на Първия съветник и цялата тая история?
	Чейс го погледна възможно най-възмутено.
	— Познавам цялата измет на Западната земя. Няма никакъв заговор. Може би щяхме да се позабавляваме, ако имаше, но ми се струва, че съм просто част от декора. Майкъл нареди да стоя така, че да ме виждат.
	Изражението на лицето му стана по-сурово.
	— А що се отнася до убийството на баща ти, ами Джордж Сайфър и аз помним толкова отдавнашни времена, толкова отдавнашни, когато ти още не си бил роден, времената от преди границата. Той беше добър човек. Гордеех се, че мога да го нарека приятел.
	В очите му проблесна гняв.
	— Вече поизкълчих някой и друг пръст.
	Той премести тежестта на другия си крак, хвърли още един поглед наоколо и след това спря отново зловещото си изражение върху Ричард.
	— Здраво ги поизкълчих. Достатъчно, че да накарам притежателите им да кажат и майчиното си мляко, ако се наложи. Никой не знае абсолютно нищо и, повярвай ми, ако знаеше, щеше да бъде щастлив да посъкрати разговора ни. За първи път ми се случва да няма кого да преследвам и да не мога да надуша абсолютно никаква следа.
	Той сви рамене и усмивката му се върна на лицето, щом погледът му се плъзна по Ричард, оглеждайки го от главата до петите.
	— Като говорим за измет, ти какви си ги вършил? Приличаш на някой от моите клиенти?
	Ричард погледна Калан, след това отново Чейс.
	— Бяхме високо горе в Старата гора — той сниши глас. — Нападнаха ни четирима мъже.
	Чейс повдигна вежда.
	— Да познавам някой от тях?
	Ричард поклати глава.
	Чейс се намръщи.
	— И какво стана с тия четиримата, след като ви нападнаха?
	— Нали знаеш пътеката, която пресича Отвесната скала?
	— Разбира се.
	— Лежат на камъните под нея. Ще трябва да си поговорим.
	Чейс отпусна рамене и се вгледа в двамата.
	— Ще хвърля един поглед — той сключи вежди. — Как го направихте?
	Ричард размени бърз поглед с Калан, после пак се обърна към граничния надзирател.
	— Мисля, че добрите духове ни помогнаха.
	Чейс хвърли по един подозрителен поглед и на двамата.
	— Така ли? Ами, май ще е по-добре да не казваш това на Майкъл точно сега. Не мисля, че той вярва в добри духове.
	Чейс внимателно се вгледа в лицата им.
	— И ако решите, че имате нужда, вие двамата елате да преспите в къщи. Там ще сте в безопасност.
	Ричард си помисли за многобройната челяд на Чейс, която със сигурност не желаеше да излага на опасност, но, от друга страна, не искаше да спори, така че просто кимна.
	— По-добре да влезем вътре. Убеден към, че Майкъл тъгува за мен.
	— Минутка само, има още нещо — каза Чейс. — Зед иска да те види. Много е разтревожен. Казва, че било много важно.
	Ричард хвърли един поглед нагоре към небето и видя същия змиевиден облак.
	— Мисля, че аз също искам да го видя.
	Обърна се и се приготви да върви.
	— Ричард — каза Чейс и го погледна така, че всеки друг би замръзнал на мястото си, — кажи ми какво правеше толкова високо в Старата гора?
	Ричард не се смути.
	— Същото каквото и ти — опитвах се да надуша следа.
	Суровото изражение на Чейс омекна и на лицето му се изписа нещо подобно на усмивка.
	— И надуши ли нещо?
	Ричард кимна, показвайки наранената си червена ръка.
	— И даже хапе.
	Ричард и Калан се обърнаха и потънаха в тълпата от хора, които влизаха в къщата, като прекосяваха порталната врата и се отправяха по белите мраморни коридори към изящната централна зала за гости. Мраморните стени и колони излъчваха зловеща студенина там, където падащите отгоре слънчеви лъчи ги докосваха. Ричард винаги бе предпочитал топлината на дървото, докато Майкъл поддържаше мнението, че всеки може да отиде в гората и да си направи каквото си поиска от дърво, докато с мрамора било друго, ако искаш мрамор, ще трябва да наемеш много хора, живеещи в дървени къщи, да работят за теб. Ричард си спомни времето, когато майка им бе все още жива и двамата с Майкъл си играеха в прахоляка, правейки къщи и крепости от клечки. Тогава Майкъл му помагаше. Толкова се нуждаеше от помощта на брат си сега.
	Хора, които Ричард познаваше, го поздравяваха с ледена усмивка или бързо ръкостискане. Калан идваше от друга земя, така че той остана изненадан колко добре се чувства тя сред всички тези знатни особи. Мина му мисълта, че сигурно и тя е някаква важна личност. Маловажните хора не са преследвани от хайки убийци.
	Беше му трудно да се усмихва на всички. Ако слуховете за неща, идващи откъм границата, се окажеха верни, то тогава Западната земя беше в опасност. Хората, живеещи в покрайнините на Града на елените, вече се страхуваха да излизат нощем и разказваха истории за полуизядени трупове. Ричард се опитваше да ги убеди, че това са трупове на хора, умрели от естествена смърт, а след това намерени и разкъсани от диви животни. Подобни неща се случваха непрекъснато. Отвръщаха му, че са се появили някакви чудовища, слизащи от небето. Той смяташе всичко това за суеверни безсмислици.
	До този момент.
	Дори сред толкова много хора Ричард беше самотен. Беше объркан и не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне. Калан бе единствената, която му помагаше да се чувства по-добре, но в същото време изпитваше страх от нея. Битката при скалата го ужаси. Щеше му се да я вземе със себе си и да се махнат.
	Зед сигурно знаеше какво трябва да се направи. Преди границата е живял в Средната земя, макар никога да не говореше за това. А после и онова потискащо чувство, че всичко, което се случва, има връзка със смъртта на баща му, а смъртта на баща му пък е свързана с тайните на Ричард, тайните, с които го бе натоварил баща му, единствено него.
	Калан постави ръка на рамото му.
	— Ричард, съжалявам, не знаех… за баща ти. Съжалявам.
	След ужасните неща, които се бяха случили днес, той почти беше забравил за това, докато Чейс не го подсети. Почти. Леко сви рамене.
	— Благодаря.
	Изчака, докато покрай тях мине една жена, облечена в рокля от синя коприна с бели копринени волани около врата, на ръкавите и на гърдите. Докато тя минаваше, той заби поглед в земята, за да не се налага да отвръща на усмивката й, в случай че има такава.
	— Беше преди три седмици.
	Той й разказа накратко за случилото се. Калан го изслуша със съчувствие.
	— Съжалявам, Ричард. Може би предпочиташ да останеш сам.
	Той се насили да се усмихне.
	— Не, всичко е наред. Бях сам достатъчно дълго време. Добре е да имаш приятел, с когото да поговориш.
	Тя леко му се усмихна, кимна и двамата продължиха да си пробиват път през тълпата. Ричард се чудеше къде ли е Майкъл. Стори му се странно, че не се е появил още.
	Макар вече да не му се ядеше, знаеше, че Калан не е слагала нищо в устата си от два дни. Той оцени забележителната й способност за самоконтрол, при положение, че наоколо имаше толкова много вкусотии. Апетитните миризми започнаха да променят мнението му, че не е гладен.
	Наведе се към нея:
	— Гладна ли си?
	— Много.
	Заведе я до една дълга маса, отрупана с подредена в редици храна. Върху нея имаше огромни димящи подноси с наденички и меса, варени картофи, няколко вида сушена риба, печена риба, пиле, пуйка, купчини сурови зеленчуци, нарязани на ивици, големи супници зелева супа с наденички, лучена супа, зеленчукова супа, плата с хлябове, сирена, плодове, сладкиши, кейкове, бурета с вино и бира. Прислужниците непрекъснато сновяха напред-назад, като внимаваха блюдата да не се изпразват.
	Калан внимателно ги огледа.
	— Някои от момичетата, които сервират, са с дълги коси. Това позволено ли е?
	Ричард се огледа малко объркан.
	— Да. Всеки може да има каквато си пожелае коса. Виж там.
	Наведе се към нея и поставил ръката си близо до гърдите, посочи нещо.
	— Онези жени там са съветници, някои от тях са с къси коси, други с дълги. Както предпочитат.
	Погледна я с крайчеца на окото си.
	— Теб да не би да те карат да си стрижеш косата?
	Тя повдигна вежди към него.
	— Не. Никой никога не ме е карал да си стрижа косата. Просто там, откъдето идвам, дължината на женската коса показва определено положение в обществото.
	— Това означава ли, че ти си човек със значително положение?
	Той смекчи въпроса си с игрива усмивка.
	— Имам предвид, като гледам каква прекрасна дълга коса имаш.
	На свой ред тя му отвърна с лека усмивка, в която обаче нямаше веселост.
	— Така е според някои. Предполагам, че след тази сутрин ти също си си помислил нещо подобно. Всеки човек може да бъде само онова, което е, нито повече, нито по-малко.
	— Добре, ако питам нещо, което не трябва да пита приятел, просто ме сритай.
	Усмивката й се разтегли и на лицето й се изписа онази особена усмивка със затворени устни, която му беше направила такова силно впечатление преди. Усмивка на съпричастност. Той също се усмихна.
	Обърна се към масата и откри едно от любимите си ястия, ребърца в пикантен сос, сложи няколко в малка бяла чинийка и й я подаде.
	— Опитай първо от това. Любимо ми е.
	Калан задържа чинията на една ръка разстояние, оглеждайки я подозрително.
	— От какво месо са?
	— Свинско — каза той малко изненадан. — Нали знаеш, от прасе. Опитай, това е най-вкусното нещо на масата, гарантирам ти.
	Тя се успокои, приближи чинията към себе си и изяде съдържанието й. Самият Ричард изяде половин дузина, поглъщайки с наслада всяка хапка.
	После сложи в чиниите им и малко наденички.
	— Ето, опитай и тези.
	На лицето й отново се изписа подозрение.
	— Те от какво са?
	— От свинско и говеждо, малко подправки, не знам точно какви. Защо? Да не би да има някои неща, дето не ги ядеш?
	— Някои — отговори тя уклончиво, преди да изяде една наденичка. — Може ли малко зеленчукова супа, моля?
	Той й сипа в изящна бяла купа със златна рамка, която размени с чинията й. Калан я пое с две ръце и я опита.
	На лицето й се изписа усмивка.
	— Хубава е, точно каквато я правя и аз, не мисля, че нашите две земи са чак толкова различни, колкото си мислиш.
	Докато тя допиваше остатъка от супата си, Ричард, почувствал се по-добре след казаното от нея, взе дебела филия хляб, сложи върху нея няколко парчета пилешко и когато тя привърши със супата, взе купата от ръцете й и й подаде хляба. Тя го взе и без да спира да яде, се отправи към единия ъгъл на залата. Той остави купата и я последва, като пътьом стискаше някоя и друга ръка. Притежателите на ръцете хвърляха недоволни погледи на облеклото му. Когато стигна до празното място край една колона, Калан се обърна и го погледна.
	— Би ли ми донесъл парче сирене?
	— Разбира се, какво да бъде?
	Тя огледа тълпата.
	— Няма значение.
	Ричард си проправи път обратно през навалицата до масата и избра две парчета сирене, като едното изяде по пътя обратно към нея. Тя го взе, когато той й го подаде, но наместо да го изяде, остави ръката си да се отпусне надолу покрай тялото и сиренето падна на пода, сякаш беше забравила, че го държи.
	— Лош избор?
	Тя отвърна с далечен глас:
	— Мразя сирене.
	Взираше се покрай него в една точка на другия край на залата.
	Ричард се намръщи.
	— Защо тогава го поиска?
	В гласа му се долавяше раздразнение.
	— Продължавай да ме гледаш — каза тя, като отново спря погледа си на него. — Зад теб в другия край на залата има двама души. Наблюдават ни. Исках да разбера дали гледат мен или теб. Когато те изпратих до масата, те проследиха дотам и обратно. Не обърнаха никакво внимание на мен. Така че следят теб.
	Ричард постави ръцете си на раменете й и я завъртя, за да може да погледне сам. Плъзна поглед над главите на хората към отдалечения край на залата.
	— Това са двама от помощниците на Майкъл. Познават ме. Вероятно се чудят къде съм бил и защо изглеждам толкова ужасно.
	Той се вгледа в очите й и каза тихо, така че никой да не ги чуе:
	— Всичко е наред, Калан, успокой се. Онези четиримата от сутринта са мъртви. Вече си в безопасност.
	Тя поклати глава.
	— Ще последват и други неща. Не трябва да оставам с теб. Не бих искала да подлагам живота ти на опасност. Ти си приятел.
	— Няма начин друга четворка да те проследи, не и след като вече си тук, в Града на елените. Невъзможно е.
	Беше достатъчно добре запознат с изкуството на проследяването, за да бъде сигурен в думите си.
	Калан закачи с пръста си яката му и го придърпа към себе си. В зелените й очи проблесна искрица на застрашителна нетърпимост.
	Гласът й се превърна в бавен, пронизителен шепот.
	— Когато напуснах земята си, петима магьосници скриха следите ми със заклинания, така че никой да не знае накъде съм тръгнала и да не може да ме проследи, а след това се самоубиха, за да не може никой да ги накара да проговорят! — тя гневно скръцна със зъби, очите й се навлажниха. Започна да трепери.
	Магьосници! Ричард се вцепени. Най-накрая си пое въздух и внимателно махна ръката й от ризата си, поемайки я в двете си ръце, гласът му едва се чуваше сред глъчката.
	— Съжалявам.
	— Ричард, боя се до смърт!
	Калан трепереше все по-силно.
	— Ако днес не те бях срещнала, нямаш представа какво щеше да стане с мен. Смъртта щеше да бъде най-доброто, което можеше да ми се случи. Не знаеш нищо за тези хора.
	Тя се затресе неистово, без да се опитва да овладее страха си.
	Кожата по ръцете му настръхна. Леко я премести зад колоната, където не можеха да ги видят.
	— Съжалявам, Калан. Нямам представа за какво говориш. Ти знаеш поне малко за нещата, докато аз нямам абсолютно никаква представа. Също съм уплашен. Днес на скалата… Никога не съм изпитвал подобен страх. И всъщност не направих нищо, което би могло да ни спаси.
	Ричард видя колко е уплашена и това му даде сили да се опита да я успокои.
	— Това, което направи — каза тя, като с усилие изричаше гласно думите, — беше достатъчно. Достатъчно, за да ни спаси. Без значение колко нищожно си мислиш, че е, то беше достатъчно. Ако не ми беше помогнал… Не бих искала моето присъствие да ти навлече неприятности.
	Той стисна ръката й по-здраво.
	— Няма. Имам приятел, Зед. Може би той ще знае какво да направим, за да си в безопасност. Малко е странен, но е най-умният човек, който познавам. Ако има някой, който знае какво трябва да направим, това е Зед. Щом можеш да бъдеш проследена навсякъде, тогава няма къде да избягаш. Те ще те открият. Нека те заведа при Зед. Веднага след като Майкъл произнесе речта си, ще отидем у дома. Ще можеш да поседиш срещу огъня, а на сутринта ще те заведа при Зед.
	Той се усмихна и посочи с брадичка към близкия прозорец.
	— Погледни.
	Тя се обърна и видя Чейс да стои вън до един висок, заоблен в горната си част прозорец. Граничният надзирател я погледна през рамо и й намигна, усмихвайки се топло, преди да приключи с огледа на района.
	— За Чейс четворката би била просто забавление. Докато се оправя с тях, би ти разказал някоя наистина сериозна случка. Откакто му казахме за мъжете, те наблюдава.
	Това предизвика у нея вяла усмивка, която бързо се изпари.
	— Има и още нещо. Мислех, че в Западната земя ще съм в безопасност. Така трябваше да бъде. Ричард, аз можах да премина границата единствено защото беше използвана магия. — Тя все още трепереше, но вече започваше да възвръща контрола над себе си, окуражавана от Ричард.
	— Не зная как тези четиримата са я преминали. Това не би трябвало да е възможно. Дори не би трябвало да знаят, че съм напуснала Средната земя. Нещо е променило правилата.
	— Ще се заемем с това утре. Засега си в безопасност. Освен това би отнело дни на друга четворка да стигне до тук, нали така? Това ще ни даде възможност да измислим нещо.
	Калан кимна.
	— Благодаря ти, Ричард Сайфър. Приятелю. Но знай, че ако те изложа на някаква опасност, ще си тръгна преди да пострадаш.
	Тя издърпа ръката си и избърса очи.
	— Още съм гладна. Можем ли да хапнем още нещо?
	Ричард се усмихна.
	— Разбира се, какво ти се яде?
	— Някоя от твоите любими вкусотии.
	Върнаха се обратно при масата и докато чакаха да се появи Майкъл, хапнаха още. Ричард се почувства по-добре не заради това, което тя му каза, а поради факта, че успя да научи още малко за нея, също и защото я бе накарал да се почувства в безопасност. Щеше все някак да намери разрешение на проблема й, щеше да разбере какво става с границата. Колкото и да се страхуваше от отговорите, щеше да ги узнае.
	Из тълпата се понесе шепот, всички глави се обърнаха към отдалечения край на залата. Беше Майкъл. Ричард хвана Калан за ръката и се запъти натам, по-близо до брат си, на разстояние, от което можеха да го виждат.
	Когато Майкъл се качи на подиума, Ричард разбра защо се бе забавил толкова. Беше чакал слънчевата светлина да падне на точно определено място, така че той да застане под слънчевите лъчи и в своята слава да бъде осветен така, че да го виждат всички.
	Майкъл беше не само по-нисък, но и по-тежък и пълен от Ричард. Слънчевата светлина огряваше гъстата му непокорна коса. На горната му устна гордо се пъчеше мустак. Беше обут в широки бели панталони, а бялата му туника с богати ръкави беше пристегната в кръста със златен колан. Застанал така под лъчите на слънцето, Майкъл наистина блестеше, хвърляйки същата студена, зловеща светлина, която струеше и от огрения от слънцето мрамор. Стоеше там очевидно спокоен, контрастиращ с мрачния фон.
	Ричард вдигна ръка, за да привлече вниманието му. Майкъл го забеляза и се усмихна на брат си, задържайки погледа си върху него за миг, когато започна да говори, след което извърна очи към тълпата.
	— Дами и господа, днес аз поех поста Първи съветник на Западната земя.
	Залата зашумя. Майкъл слушаше без да помръдне, след това внезапно вдигна ръка във въздуха в знак, че желае тишина. Изчака, докато заглъхне и последното покашляне.
	— Съветниците от всички краища на Западната земя избраха мен за водач на народа ни в тези бурни времена, защото аз притежавам смелостта и способността да изведа всички ни на пътя към едно ново време. Твърде дълго живяхме с очи, взрени в миналото, а не в бъдещето! Твърде дълго преследвахме древни духове, без да забележим повика на новото време! Твърде дълго слушахме онези, които искаха война, и пренебрегвахме гласа на онези, които ни водеха по пътеката на мира!
	Тълпата подивя. Ричард се вцепени. За какво говореше Майкъл? Каква война? Нямаше с кого да се бият!
	Майкъл отново вдигна ръка и, този път без да дочака да утихнат, продължи.
	— Аз няма да стоя със скръстени ръце, докато Западната земя е изложена на опасност заради тези предатели!
	Лицето му беше зачервено и разгневено. Тълпата зашумя отново, този път имаше и размахани във въздуха юмруци. Хората скандираха името на Майкъл. Ричард и Калан се спогледаха.
	— Граждани с чувство за отговорност дойдоха да идентифицират тези безмозъчни типове, тези предатели. В същия този миг, когато всички ние свързваме сърцата си в една обща цел, граничните надзиратели се грижат за безопасността ни, а армията залавя конспираторите, организиращи заговор против правителството. Те не са просто престъпници, както бихте могли да си помислите, а уважавани влиятелни хора!
	През множеството се надигна вълна от недоволство. Ричард не можеше да повярва на ушите си. Нима това беше вярно? Заговор? Брат му не би говорил за това, без да е убеден в думите си. Много влиятелни хора. Това определено обясняваше защо Чейс не знаеше нищо по въпроса.
	Майкъл стоеше сред слънчевите лъчи и чакаше тълпата да утихне. Когато започна отново, гласът му беше топъл и мек.
	— Но това е вече минало. Днес вече гледаме напред към нови хоризонти. Една от причините да бъда избран за Първи съветник е, че поради факта, че съм роден в Града на елените, съм изживял живота си в сянката на границата, сянка, която тегнеше над живота на всички нас. Но това е вече минало. Светлината на новия ден винаги надвива сенките на нощта и ни показва, че страховете ни имат формата на призрака на собствените ни умове.
	Трябва да гледаме напред към деня, в който границата няма да я има, защото нищо не е вечно, нали така? И когато настъпи този ден, трябва да сме готови да протегнем приятелска ръка, а не меч, както се опитват да ни убедят някои. Последното само би довело до една безполезна война и никому ненужни жертви.
	Нужно ли е да изразходваме силите си, за да започнем една война с хора, от които сме били разделяни толкова дълго, хора, които са предци на мнозина от нас тук. Нима трябва да упражняваме насилие върху собствените си братя и сестри просто защото не ги познаваме? Каква загуба! Трябва да използваме силите си, за да унищожим реалното зло, което ни заобикаля. Ще дойде време, може би не докато сме живи, но все пак ще дойде, когато трябва да сме готови да посрещнем нашите братя и сестри, с които сме живели разделени тъй дълго. Ние трябва да обединим не само двете, но и всичките три земи! Защото ще дойде ден, когато подобно на границата между Западната и Средната земя, ще изчезне и втората граница между Средната земя и Д’Хара и всичките три земи ще станат една! Трябва да очакваме деня, в който ще споделим радостта от обединението, ако имаме смелостта да го направим! И тази радост ще тръгне от нас тук, събраните днес в Града на елените!
	Ето защо аз се погрижих да спра онези, които се опитваха да ни вкарат във война с нашите братя и сестри, просто поради факта, че един ден граници няма да има. Това не означава, че не се нуждаем от армията, защото никой не може да знае какви заплахи го очакват по пътя към мира, но знаем, че е безсмислено да си ги създаваме сами! — Майкъл простя ръка над множеството. — Ние, събраните в тази зала, сме бъдещето. На вас, като Съветници на Западната земя, се пада отговорността да предадете посланието до всички краища на земята ни! Занесете нашето мирно послание до добрите хора. Те ще видят истината в сърцата ви. Моля ви, помогнете ми. Искам нашите деца и внуци да се възползват от плодовете на това, което днес посяваме. Искам да тръгнем по пътя на мира, който ще ни изведе към бъдещето, така че, когато настъпи мигът, следващите поколения да се възползват и да ни благодарят.
	Майкъл стоеше с наведена глава и здраво стиснати до гърдите юмруци. Слънчева светлина струеше около него. Аудиторията беше толкова развълнувана, че в залата цареше абсолютна тишина. Ричард видя сълзи в очите на мъже и жени, които плачеха открито. Всички погледи бяха вперени в Майкъл, който стоеше непоклатим като скала.
	Ричард бе изумен. Никога не беше чувал брат си да говори толкова убедено и красноречиво. Всичко, казано от него, звучеше толкова смислено. В края на краищата самият той стоеше тук с жена от друга страна, от Средната земя, и тя вече му беше приятел.
	Но четирима други се бяха опитали да го убият. Не, не е точно така, помисли си той; искаха да убият нея; аз просто се оказах на пътя им. Те му предложиха да го оставят да си върви и решението да остане и да се бие беше единствено негово. Той винаги се беше страхувал от хората отвъд границата, а сега имаше приятел от там, точно както беше казал Майкъл.
	Започваше да гледа на брат си с други очи. Хората бяха развълнувани от думите му както никога преди. Майкъл пледираше за мир и приятелство с други народи. Какво ли не беше наред тук?
	Защо ли се чувстваше неспокоен?
	— А сега нека продължим нататък — каза Майкъл, — към истинското нещастие, което ни заобикаля. Докато сме се притеснявали за границите, които не са сторили зло на никой от нас, редица наши семейства, приятели и съседи са страдали и умирали. Трагични и ненужни смърти, причинени от огъня. Да, точно това казах. Огън.
	Хората си зашушукаха объркано. Майкъл започваше да губи връзката си с тълпата. Той сякаш очакваше това; местеше погледа си от лице на лице, оставяйки объркването да се засили, а след това драматично простря ръка напред и посочи с пръст.
	Към Ричард.
	— Ето! — изкрещя той. Тълпата се обърна като един. Хиляди очи се насочиха към Ричард. — Там стои обичаният ми брат!
	Ричард се опита да се дръпне назад.
	— Обичаният ми брат, който споделя с мен — той притисна юмрук към гърдите си — трагедията от загубата на нашата майка, загуба, причинена от огъня! Огънят отне майка ни, когато бяхме малки, и ни остави да отраснем сами, без нейната любов и грижи, без напътствията й. Не някакъв въображаем враг отвъд границата я отмъкна, а врагът, наречен огън! Нея я няма да ни утеши, когато страдаме, когато плачем нощем. И онова, от което боли най-много, е, че това не трябваше да се случва.
	Сълзи, блестящи на слънцето, се стекоха по бузите на Майкъл.
	— Съжалявам, приятели, моля да ми простите — Той изтри сълзите си с кърпичка, която му беше под ръка. — Просто тази сутрин разбрах за още един огън, взел живота на красиви млади майка и баща и оставил дъщеря им сираче. От това болката се възроди в мен и не можех да си замълча.
	Сега вече всички бяха отново категорично на негова страна. Никой не спираше сълзите си. Една жена обви ръка около рамото на Ричард, който стоеше безмълвен. Тя прошепна колко много съжалява.
	— Чудя се колко ли от вас са изпитали болката, с която живеем аз и брат ми всеки ден. Моля ви, онези от вас, които имат любим човек или приятел, наранен или дори убит от огъня, моля ви, вдигнете ръце — Доста ръце се вдигнаха, някои от хората заридаха. — Видяхте ли, приятели — каза той с пресипнал глас, широко разтваряйки ръце, — мъката е сред нас. Няма нужда да се взираме извън пределите на тази стая.
	Ричард се опита да преглътне буцата в гърлото си, предизвикана от спомена за преживения ужас, който се върна в съзнанието му. Един човек, който си беше въобразил, че баща им го мами, изпусна нервите си и бутна лампата от масата, докато Ричард и брат му спяха в задната стая. Докато той изкарвал с ритници баща им от къщата, майка им изнесла Ричард и брат му от горящата къща и се върнала да спаси нещо, те никога не разбраха какво, и изгоряла жива. Писъците й отрезвили двамата мъже и баща им се опитал да я спаси, но не могъл. Изпълнен с вина и отвращение от стореното, мъжът избягал, като плачел и крещял, че съжалява.
	Това се получава, беше им повтарял баща им хиляди пъти, когато човек загуби контрол над себе си. Майкъл беше пропуснал думите му покрай ушите си. Ричард ги запомни за цял живот. Те му бяха внушили страх от собствения гняв и всеки път, когато той се надигаше, Ричард го възпираше.
	Майкъл грешеше. Не огънят беше убил майка им; гневът я уби.
	С отпуснати покрай тялото ръце и наведена глава Майкъл отново продължи с мек глас.
	— Какво да направим, за да предотвратим опасността от огъня в нашите домове? — Той тъжно поклати глава. — Не зная, приятели. Но сформирам комисия, която ще се занимае с проблема, и подканям всеки гражданин с чувство за отговорност да излезе с предложения. Вратата ми винаги е отворена. Заедно можем да направим нещо. Заедно ще направим нещо.
	А сега, приятели, моля да ме извините и да ми позволите да отида да утеша брат си, за който споделянето на личната ни трагедия вероятно е било нещо изненадващо, тъй че трябва да го помоля да ми прости.
	Той скочи от подиума, тълпата се разцепи, за да го пусне да мине. Тук-там се протягаха ръце, които се опитваха да го докоснат, докато минава. Той не ги забеляза.
	Ричард стоеше и наблюдаваше как брат му си пробива път към него. Тълпата се разпръсна. Само Калан остана до него и пръстите й леко докосваха ръката му. Хората се върнаха към трапезата и започнаха оживени разговори помежду си. Ричард стоеше изправен и се опитваше да потисне гнева си.
	Усмихнат, Майкъл го тупна по рамото.
	— Чудесно слово! — похвали се той. — Какво ще кажеш?
	Ричард се загледа във фигурите по мраморния под.
	— Защо намесваш смъртта й тук? Защо беше нужно да я разгласяваш пред всички? Защо я използва по този начин?
	Майкъл го прегърна през рамо.
	— Знам, че боли, и съжалявам, но го правя в името на по-добрите времена. Видя ли сълзите в очите им? Това, което започнах, ще осигури на всички ни по-добър живот и ще спомогне името на Западната земя да се разчуе. Вярвам в това, което казах; трябва да се вглеждаме в предизвикателствата на бъдещето с трепет, не със страх.
	— А какво беше онова за границите?
	— Нещата се променят, Ричард. Аз трябва да ги изпреварвам.
	Усмивката му се стопи.
	— Това е всичко, което имах предвид. Границите няма да са вечни. Не мисля, че някой някога е искал това. Ние всички трябва да сме готови да го приемем.
	Ричард промени темата.
	— Какво откри за смъртта на баща ни? Следотърсачите попаднаха ли на нещо?
	Майкъл отново взе ръката му.
	— Порасни, Ричард. Джордж беше един стар глупак. Той вечно взимаше разни неща, които не му принадлежат. Вероятно е взел нещо, принадлежащо другиму. На някой с лош нрав и голям нож.
	— Не е вярно! Знаеш го!
	Ричард мразеше Майкъл да нарича баща им „Джордж“.
	— Той никога през живота си не е откраднал!
	— Това, че човекът, от който си взел някаква вещ, отдавна е умрял, не ти дава право да го правиш. Очевидно някой друг е искал същата вещ за себе си.
	— Откъде знаеш всичко това? — попита Ричард. — Какво си открил?
	— Нищо! Просто здрав разум. Къщата беше на парчета! Някой е търсел нещо. Не го е намерил, Джордж не е казал къде е и са го убили. Това е всичко. Следотърсачите казаха, че следи няма. Вероятно никога няма да узнаем кой го е направил. — Майкъл му хвърли ядосан поглед. — По-добре свикни да живееш с тая мисъл.
	Ричард си пое дълбоко въздух. В думите на брат му имаше смисъл; някой е търсел нещо. Не трябваше да се ядосва на Майкъл, задето не е открил кой. Нали беше опитал. Ричард се чудеше как е възможно да няма никакви следи.
	— Съжалявам. Може би си прав, Майкъл.
	След малко му хрумна нещо друго.
	— И какво излиза, че това няма нищо общо със заговора? Не са били онези, които се опитват да се доберат до теб?
	Майкъл махна с ръка.
	— Не, не, не. Няма нищо общо с това. По този въпрос вече се работи. Не се тревожи за мен, аз съм в безопасност, всичко е наред.
	Ричард кимна. На лицето на Майкъл се изписа досада.
	— И така, скъпи братко, защо изглеждаш толкова ужасно? Не можа ли поне да се поизмиеш? Не можеш да кажеш, че не бях те предупредил. Знаеш за това празненство от седмици.
	Преди Ричард да може да отговори, се обади Калан. Беше забравил, че тя все още стои до него.
	— Моля ви, простете на брат си, вината не е негова. Трябваше да ме придружи до Града на елените, а аз закъснях. Моля, не губете уважението си към него заради мен.
	Очите на Майкъл се плъзнаха по тялото й, преди да се спрат на очите й.
	— А ти си?
	Както си беше права, тя се изпъна.
	— Казвам се Калан Амнел.
	Майкъл леко се усмихна и едва забележимо кимна с глава.
	— Излиза, че не си охраната на брат ми, както си помислих. И откъде идваш?
	— От едно отдалечено оттук малко селище. Сигурна съм, че едва ли сте чували за него.
	Майкъл не настоя за отговор, а вместо това се обърна към брат си.
	— Тук ли ще прекарате нощта?
	— Не. Трябва да се видя със Зед. Търсил ме е.
	Усмивката на Майкъл се изпари.
	— Ще трябва да си намериш по-добри приятели. Нищо добро няма да излезе от това, дето прекарваш времето си с този противен старец.
	Той се обърна отново към Калан:
	— А ти, скъпа моя, си мой гост тази нощ.
	— Имам други планове — предпазливо каза тя.
	Майкъл протегна ръце към нея, обгърна задника й и го придърпа силно към себе си. Кракът му се намести между бедрата й.
	— Ще ги промениш. — Усмивката му беше студена като зимна нощ.
	— Махни си ръцете. — Гласът й беше твърд и застрашителен. Двамата се бяха вгледали в очите си.
	Ричард се стъписа. Не можеше да повярва, че брат му прави това.
	— Майкъл! Престани!
	И двамата не го забелязваха и продължаваха схватката си, лицата им почти се доближаваха, погледите им не отстъпваха един на друг. Ричард стоеше до тях безпомощен. Чувстваше, че и двамата искат той да стои настрана. Тялото му се напрегна, мускулите му се втвърдиха, готови да устояват на това чувство.
	— Ти го знаеш — прошепна Майкъл, — мога да се влюбя в теб.
	Калан дишаше бавно и на пресекулки.
	— Не знаеш и половината от историята — гласът й беше равен и под контрол. — А сега си махни ръцете.
	Той не го направи и тя постави нокътя на показалеца си върху гърдите му, точно под трапчинката на врата му. Докато се взираха един в друг, бавно, много бавно започна да движи нокътя си надолу, разкъсвайки плътта му. Кръв на струйки започна да се стича по кожата му. За миг Майкъл застина, очите му повече не можеха да крият болката. Свали ръцете си от нея и се дръпна назад.
	Без да се обръща, Калан демонстративно напусна къщата.
	Ричард хвърли на брат си гневен поглед и я последва.

>	Четвърта глава

	Ричард се затича надолу по алеята, за да я настигне. Тя вървеше под отслабващите следобедни слънчеви лъчи, а след нея се вееха роклята и дългата й коса. Стигна до едно дърво и спря, за да го изчака. За втори път този ден изтри кръв от ръката си.
	Когато Ричард докосна рамото й, тя се обърна, спокойното й лице не издаваше и сянка от вълнение.
	— Калан, съжалявам…
	Тя го прекъсна.
	— Не се извинявай. Това, което направи брат ти, не беше предназначено за мен, а за теб.
	— За мен ли? Какво искаш да кажеш?
	— Брат ти те ревнува — лицето й омекна. — Той не е глупав, Ричард. Знаеше, че сме заедно, и изпита ревност.
	Ричард я хвана за ръката и двамата тръгнаха надолу по пътя, отдалечавайки се от къщата на Майкъл. Беше вбесен от брат си, но в същото време се срамуваше от собствения си гняв. Изпитваше чувството, че е изменил на баща си.
	— Това не го оправдава. Той е Пръв съветник; притежава всичко, което човек би могъл да си пожелае. Съжалявам, че не му попречих.
	— Не бих искала да го правиш. Бях длъжна да се справя сама. Той иска да има всичко, което притежаваш. Ако го беше спрял, щеше да започне битка за мен. След това, което се случи, той загуби интерес към мен. И още нещо, онова, което ти причини чрез спомена за майка ти, беше по-лошо. Ти би ли искал да се бях намесила на твоя страна?
	Ричард отново сведе поглед към пътя. Преглътна гнева си.
	— Не, това не беше твоя работа.
	Докато вървяха, къщите ставаха по-малки, по-сгушени, но все така чисти и добре поддържани. Някои от собствениците им бяха излезли отпред и използваха хубавото време, за да ги постегнат преди зимата. Въздухът беше чист и свеж, но и доста сух, по което Ричард прецени, че нощта ще бъде студена; нощ, в която е чудесно да си накладеш огън от брезови трупи, ароматен и не много горещ. Дворовете с бели огради отстъпваха място на по-обширни градински площи пред малки къщурки, построени далеч от пътя. Ричард пътьом си откъсна едно дъбово листо от надвесен над пътя клон.
	— Изглежда, познаваш добре хората. Забелязваш всичко, искам да кажа, имаш обяснение за постъпките им.
	Тя сви рамене.
	— Сигурно.
	Той откъсваше от листото малки парченца.
	— Затова ли те преследват?
	Без да спира да върви, тя внимателно извърна поглед и когато очите му срещнаха нейните, отвърна:
	— Преследват ме, защото се боят от истината. Една от причините да ти вярвам е, че ти не се боиш.
	Ричард отвърна с усмивка на комплимента. Хареса му този отговор, макар да не беше сигурен какво точно значи.
	— Не се готвиш да ме ритнеш, нали?
	На лицето й се изписа нещо като кисела усмивка.
	— Близо си до истината — замисли се за миг, а усмивката й се скри. — Съжалявам, Ричард, но засега трябва да ми се довериш. Колкото повече ти казвам, толкова по-голяма е опасността и за двама ни. Все още ли сме приятели?
	— Все още. — Той захвърли скелета на дъбовото листо. — Но някой ден ще ми разкажеш всичко, нали?
	Тя кимна.
	— Стига да мога, обещавам да ти разкажа.
	— Добре — каза той бодро, — в крайна сметка нали съм „търсач на истината“.
	Калан се закова на място, сграбчи го за ръкавите и го извърна така, че да я погледне в очите.
	— Защо каза това? — попита тя.
	— Кое? Имаш предвид „търсач на истината“ ли? Така ме нарича Зед. Още от малък. Той казва, че винаги настоявам да науча истината за нещата, и затова ме нарича „търсач на истината“. — Изненада се от разтревожения й вид. Присви очи. — Защо?
	Тя тръгна.
	— Няма значение.
	Очевидно по някакъв начин беше засегнал болна тема. Необходимостта да узнае отговорите започна да си пробива път напред през мислите му. Преследваха я, защото се бояха от истината, си помисли, а тя се разтревожи, когато той спомена „търсач на истината“. Вероятно се е обезпокоила, каза си, защото това я е накарало да се страхува и за него.
	— Можеш ли поне да ми кажеш кои са „те“? Твоите преследвачи?
	Калан продължи да върви с поглед, забит в земята. Той не знаеше дали ще получи отговор, но накрая тя каза:
	— Те са привърженици на един изключително зъл човек. Казва се Мрачният Рал. Моля те, засега не задавай повече въпроси; не искам да мисля за него.
	Мрачният Рал. Е, сега вече знаеше името му.

	* * *

	Когато двамата заизкачваха плавните планински възвишения, беше късен следобед и слънцето вече потъваше зад хълмовете на Еленовата гора. Вървяха мълчаливо. На него не му се и говореше, тъй като ръката го болеше и се чувстваше леко замаян. Имаше нужда от баня и топло легло. По-добре леглото да остане за нея, си помисли; той можеше да спи в любимия си стол, онзи, скърцащия. Тази мисъл също му се понрави; денят беше доста дълъг и болката вече напомняше за себе си.
	Стигнаха до групичка брези и той насочи Калан по една пътечка, която извеждаше до неговата къща. Гледаше я как върви отпред в теснината между дърветата, като пътьом разчистваше паяжините, полепващи по лицето и ръцете й, и разкъсваше нишките, препречващи пътеката.
	Ричард копнееше да се прибере у дома. Освен ножа и другите забравени там неща имаше и още нещо, което трябваше да вземе със себе си, една изключително важна вещ, подарък от баща му.
	Старият Джордж Сайфър го беше направил пазител на една тайна, беше му дал на съхранение една тайна книга, а освен нея и нещо, което трябваше да пази навеки като доказателство пред истинския притежател на книгата, че тя не е открадната, а дадена на съхранение. Това нещо беше един три пръста широк триъгълен зъб. Ричард го беше овързал с кожена връв, за да може винаги да го носи около врата си, но лекомислено бе излязъл от къщи без него, както и без ножа и раницата си. Беше нетърпелив да го постави отново на шията си; без него нямаше как да докаже, че баща му не е крадец.
	Когато се изкачиха по-нависоко и пресякоха едно открито пространство с оголени скали, кленовете, дъбовете и брезите започнаха да отстъпват място на смърчове. Гората смени зеления си килим с непретенциозен кафяв дюшек от иглички. С напредването на пътя Ричард започна да изпитва някакво неясно чувство на безпокойство. Хвана с два пръста ръкава на Калан и я дръпна назад.
	— Нека мина пръв — каза тихо. Тя го погледна и му се подчини, без да попита защо. През следващия половин час той забави крачка, оглеждаше внимателно земята и се взираше във всеки клон близо до пътеката. Преди да поемат нагоре към последния хребет, зад който се намираше къщата му, Ричард се спря до една полянка с папрат и клекна, като по този начин й показа, че иска да се снишат там.
	— Какво не е наред? — попита тя.
	Той поклати глава.
	— Може би всичко си е наред — прошепна, — но някой е минавал по пътеката днес следобед. — Вдигна една сплескана борова шишарка и за момент се загледа в нея, след което я хвърли.
	— Откъде знаеш?
	— Паяжините — той погледна нагоре към хълма. — През пътеката няма паяжини. Някой е минал и ги е разкъсал. Паяците са нямали време да си изплетат нови.
	— Тази пътека до ничия друга къща ли не води?
	— Не. Може да е просто преминаващ пътник. Макар че този маршрут не се използва много.
	Калан озадачено сбърчи чело.
	— Докато вървях първа, имаше паяжини. На всеки десет крачки се налагаше да ги махам от лицето си.
	— Точно за това говоря — прошепна Ричард. — Цял ден човешки крак не е стъпвал на пътеката, а след онази поляна, през която минахме, паяжините изчезнаха.
	— Какво може да е станало?
	Той поклати глава.
	— Не знам. Или някой е стигнал до поляната от другата страна през гората и след това се е включил в пътеката, което е доста трудно — той я погледна в очите, — или е паднал от небето. Къщата ми е отвъд този хълм. Да си държим очите на четири.
	Ричард предпазливо тръгна нагоре, като по пътя и двамата оглеждаха внимателно гората. Искаше му се да избяга в обратна посока, да се махнат от там, но това беше невъзможно. Не можеше да си тръгне, преди да е взел зъба, оставен от баща му.
	Когато се изкачиха до върха, застанаха зад един голям бор и погледнаха надолу към къщата. Прозорците бяха счупени, а вратата, която Ричард винаги заключваше, зееше отворена. Вещите му се въргаляха по земята.
	Той се изправи.
	— Претърсвали са я точно както и къщата на баща ми.
	Калан го сграбчи за ризата и го дръпна обратно долу.
	— Ричард! — прошепна гневно. — Баща ти може би се е прибирал у дома точно както ти се каниш да се прибереш, а те са го чакали.
	Тя, разбира се, беше права. Той замислено прокара пръсти през косата си. Погледна пак къщата. Задната й стена опираше в гората, а вратата й гледаше напред към поляната. Тъй като това беше единствената врата, всеки би очаквал Ричард да се втурне през нея. Ето къде щяха да го дебнат, ако бяха вътре.
	— Добре — отвърна шепнешком, — но вътре има нещо, което трябва да взема. Без него не тръгвам. Можем да се промъкнем отзад. Ще го взема и след това изчезваме.
	Ричард би предпочел да не я взима със себе си, но не искаше да я оставя сама на пътеката. Проправиха си път през гората, през заплетените гъсталаци, заобикаляйки къщата отдалеч. Когато стигна до мястото, откъдето можеше да се приближи към задната страна, й направи знак да спре. Тя не искаше да се съгласи с него, но той беше непреклонен. Ако имаше някой вътре, Ричард не можеше да допусне той да хване и двама им.
	Като я остави да чака под един смърч, внимателно тръгна към къщата, като се спусна по една виеща се пътека, за да стъпва само по килима от иглички, а не по сухите листа. Когато накрая видя прозореца на спалнята на гърба на къщата, замръзна на място, напрегнал слух. Не се чуваше никакъв шум. Внимателно, с разтуптяно сърце, той приклекна и тръгна бавно. Под краката му нещо се раздвижи. Една змия се плъзна през пътеката. Той я изчака да отмине.
	Когато стигна до дъсчената задна стена на къщата, внимателно постави ръка върху празното черчеве на прозореца и погледна вътре. Почти цялото стъкло липсваше и се виждаше, че в спалнята му цари пълен хаос. Дюшекът и завивките му бяха разпрани. Ценни книги се валяха по пода разпокъсани, с разпилени страници. В дъното на стаята се виждаше полуотворената към дневната врата, но отворът не позволяваше да надникне в другата стая. Вратата винаги сама се отваряше толкова, тъй като нямаше райбер.
	Ричард бавно пъхна главата си в рамката на прозореца и погледна надолу към леглото. Точно под него се падаше долната табла на леглото, от която висяха раницата му и кожената връв със зъба, точно там, където ги бе оставил. Протегна напред ръка и се опита да ги вземе през прозореца.
	В другата стая нещо изскърца — изскърцване, което Ричард добре познаваше. Вцепени се от страх. Беше столът му. Не го беше смазал, защото това беше част от индивидуалността на стола, която Ричард не искаше да променя. Безшумно се дръпна отново назад. Нямаше съмнение: в другата стая има човек, който седи на стола му и го чака.
	Нещо привлече погледа му и го накара да се обърне надясно. Върху един изгнил пън се беше настанила катеричка, която го гледаше. Моля те, отчаяно си помисли той, моля те, не започвай да ми крещиш да напусна територията ти. Цял безкраен миг катеричката остана загледана в него, след това скочи от пъна върху едно дърво, заприпка нагоре по ствола му и се изгуби.
	Ричард въздъхна с облекчение и отново насочи поглед към прозореца. Вратата все още стоеше в предишното положение. Бързо пъхна ръката си в празната рамка и внимателно повдигна раницата и кожената връв със зъба от таблата на леглото, като през цялото време се вслушваше да долови и най-лекия шум оттатък.
	Ножът му лежеше върху една малка масичка от другата страна на леглото. Нямаше как да стигне до него. Извади раницата през прозореца, като внимаваше да не удари с нея някое от останалите парчета счупено стъкло.
	С плячката в ръка Ричард безшумно и бързо се върна по обратния път, едва удържайки силното си желание да побегне. Отдалечавайки се, от време на време хвърляше по някой поглед през рамо, за да е сигурен, че няма опашка. Пъхна главата си в кожената примка на връвта и скри зъба под ризата си. Никога на никой не го беше показвал; можеше да го види единствено притежателят на тайната книга.
	Калан го чакаше там, където я беше оставил. Когато го видя, скочи на крака. Той постави пръст пред устните си, за да я предупреди да мълчи. Като преметна през лявото си рамо раницата, той нежно постави другата си ръка върху гърба й, подканвайки я да тръгва. Понеже не искаше да се връщат по същия път, Ричард я поведе през гората натам, където пътеката се издигаше над къщата му. Непокътнатите паяжини блестяха на последните лъчи на залязващото слънце и двамата въздъхнаха с облекчение. Тази пътека беше по-дълга и доста по-стръмна от другата, но водеше натам, накъдето беше тръгнал. Към Зед.
	Къщата на стареца беше твърде далеч, за да могат да бъдат там преди мръкнало, а пътеката беше прекалено опасна, за да се движат нощем. Обаче Ричард искаше да се отдалечи колкото е възможно повече от онзи, който го чакаше долу в къщата му. Докато не мръкнеше съвсем, щяха да се движат.
	Той хладно си зададе въпроса дали онзи в къщата му и убиецът на баща му са един и същ човек. Двете къщи бяха разбити по еднакъв начин. Дали е бил причакван като баща си? Същият човек ли е бил? Ричард искаше да може да му излезе насреща или поне да види кой е, но нещо вътре в него настоятелно му подсказваше, че е по-добре да изчезва.
	Той разтърси глава, за да разбърка мислите си. Беше дал на въображението си прекалено много свобода. Разбира се, че нещо вътре го беше предупредило за опасността, беше му казало да изчезва. За днес вече веднъж без малко да се раздели с живота си. Да се оставиш един път на късмета си е глупаво; два пъти обаче си е направо нагло. Беше взел най-доброто решение — да си тръгне.
	Все пак му се щеше да беше видял кой го чака вътре, за да се убеди напълно, че между двете събития няма връзка. Че защо беше нужно да разбиват къщата му като тази на баща му? И какво ако е бил един и същ човек? Искаше да знае кой е убил баща му. Умираше от желание да узнае.
	Макар да не му позволиха да види тялото на баща си, той пожела да разбере как е бил убит. Чейс му беше казал — много щадящо, но все пак му беше казал. Коремът на баща му е бил разпран и червата му са били разхвърляни навсякъде по пода. Как е могъл някой да направи подобно нещо? От самата мисъл за това му се повдигна и той се почувства прекалено слаб, за да задържи вниманието си върху нея. С мъка преглътна буцата в гърлото си.
	— Е? — гласът й го изтръгна от мислите му.
	— Какво? Какво „е“?
	— Ами намери ли онова, за което се върна?
	— Да.
	— И какво беше то?
	— Какво беше ли? Раницата ми. Трябваше да си взема раницата.
	Тя се обърна да го погледне с ръце на хълбоците и смръщено лице.
	— И ти, Ричард Сайфър, очакваш да ти повярвам, че рискува живота си заради една раница?
	— Калан, след малко ще получиш ритник — усмивката му не се получи.
	С килната на една страна глава тя продължаваше да го гледа изпод вежди, но забележката му беше угасила страстите й.
	— Сега сме квит, приятелю — спокойно каза тя, — квит сме.
	Ричард със сигурност можеше да каже, че Калан е човек, който е свикнал да получава отговори на въпросите си.

	* * *

	Светлината отслабваше все повече, а цветовете избледняваха, така че Ричард започна да мисли къде ще прекарат нощта. Знаеше няколко хралупести бора по пътя, които му се беше налагало да използва при един или друг случай. Единият от тях се намираше в края на една поляна встрани от пътеката. Вече се виждаше високата му фигура, извисяваща се на фона на избледняващото небе. Той поведе Калан встрани от пътеката към дървото.
	Зъбът, висящ на врата му, му причиняваше болка. Тайните, които знаеше, му причиняваха болка. Щеше му се баща му никога да не го беше правил пазител на тайната книга. Една мисъл, споходила го, докато беше долу, в къщата си, и на която тогава не обърна внимание, се придвижи напред в съзнанието му. Изглежда, книгите му бяха разкъсани в пристъп на ярост. Може би защото нито една от тях не бе търсената. Ами ако бяха търсили тайната книга? Не, това беше невъзможно; никой, освен истинския й притежател не знаеше за нейното съществуване.
	И баща му… и той… и съществото, на което принадлежеше зъбът. Тази мисъл му се стори невероятна, така че реши да не се занимава повече с нея. И положи всички усилия да го направи.
	Страхът от случилото се край Отвесната скала и от онова, което щеше да се случи в къщата му, като че ли беше утихнал. Краката му бяха натежали толкова, че едва ги повдигаше, влачейки се по покритата с мъх земя. Точно преди да пресече храсталака и да се озове на поляната, Ричард се спря, за да убие една муха, хапеща го по врата.
	Калан сграбчи ръката му, докато замахваше.
	Другата й ръка затисна устата му.
	Той се вцепени.
	Вгледана в очите му, тя поклати глава, след това отпусна китката му, поставяйки ръката си на тила му, като с другата продължаваше да затиска устата му. В изражението на лицето й Ричард видя ужаса й от това той да не издаде някакъв звук. Тя бавно го придърпа към земята и той се постара да я убеди, че ще се подчини.
	Погледът й го държеше в здрава хватка, ръцете й също. Все още вгледана в очите му, тя приближи лицето си толкова близо до неговото, че той усещаше топлия й дъх върху бузата си.
	— Чуй ме. — Трябваше да напрегне слух, за да чуе едва доловимия й шепот. — Прави точно каквото ти казвам. — Изражението на лицето й беше такова, че той се страхуваше дори да мигне. — Не се движи. Каквото и да се случи, не се движи. В противен случай сме мъртви — Направи пауза. Той бавно кимна. — Остави мухите да те хапят. В противен случай сме мъртви. — Още една пауза. Той отново леко кимна.
	С бързо отместване на очите си тя го накара да погледне към другия край на поляната. Ричард извърна бавно глава съвсем малко, само колкото да може да погледне. Не видя нищо. Тя продължаваше да държи устата му затворена. Той чу някакво грухтене като на глиган.
	Тогава го видя.
	Несъзнателно се дръпна назад. Тя притисна по-силно ръката си до устата му.
	От другата страна на поляната отслабващата светлина отрази две искрящи зелени очи, който гледаха в тяхната посока. То стоеше на два крака и беше с около една глава по-високо от среден на ръст човек. Ричард предположи, че тежи около три пъти повече. Мухите го хапеха по врата, но той се опитваше да не им обръща внимание.
	Отново я погледна в очите. Тя не гледаше към звяра; знаеше как изглежда. Предпочете да продължи да следи Ричард, очаквайки да види дали реакцията му ще ги издаде. Той отново кимна, за да я успокои. Чак тогава тя махна ръката си от устата му и я постави върху китката му, дърпайки я към земята. Струйки кръв се стичаха по врата й, докато тя неподвижно лежеше върху мекия мъх, оставила мухите да я хапят. Той усещаше всяко остро жило, впиващо се в него. Чу се накъсано, плътно грухтене и двамата извърнаха леко глави да видят какво става.
	С невероятна бързина то се спусна към средата на поляната, препускайки на една страна. Грухтеше. Искрящите зелени очи претърсваха околността, докато дългата опашка бавно разсичаше въздуха. Звярът наклони глава и наостри късите си, заоблени уши. Огромното му тяло беше покрито с козина навсякъде, освен по гърдите и около корема, където се виждаше гладка и лъскава розова кожа, релефно изпъкнала на места от здравите мускули под нея. Мухите бръмчаха около размазано върху опънатата кожа петно. Звярът отхвърли назад глава, отвори уста и изсъска в студения нощен въздух. Ричард виждаше топлия му дъх, превръщащ се на пара между зъбите му, големи колкото човешки пръст.
	За да не закрещи от ужас, той концентрира вниманието си върху болката от хапещите го мухи. Нямаше как да се измъкнат незабелязано, нито пък да избягат; нещото беше твърде близко и, той беше убеден, твърде бързо.
	Някъде точно пред тях се чу див крясък, който накара Ричард да потрепери. Звярът изведнъж се спусна към тях. Пръстите на Калан се забиха в китката на Ричард. Вцепенен, Ричард гледаше нещото как лети напред към тях.
	Един заек с покрити с мухи уши изскочи точно пред двамата и отново нададе вик, след което за нула време беше пометен и разкъсан на две. Предната част на тялото му потъна в зейналата паст на една хапка. Звярът стоеше точно над тях и разкъсваше вътрешностите на заека, като част от кръвта размазваше по розовите си гърди и корем. Мухите, дори онези, които хапеха Ричард и Калан, се върнаха при него да пируват. Задната част на заека беше хваната за двата крака, разполовена и изядена.
	Щом приключи, звярът отново наклони глава и се заслуша. Двамата бяха точно под него и не смееха дори да дишат. Ричард искаше да изкрещи.
	От гърба на звяра се подадоха огромни криле. На избледняващата светлина Ричард видя как под фините им мембрани пулсираха вени. Звярът хвърли един последен поглед наоколо и се изнесе странично през поляната. Напрегна мускули, подскочи два пъти и отлетя, изгубвайки се по посока на границата. Заедно с него отлетяха и мухите.
	Ричард и Калан се отпуснаха по гръб на земята, дишайки учестено, изтощени от невероятния страх. Ричард си помисли за селяните, от които беше чувал за същества, долитащи от небето, ядящи хора. Преди не им беше повярвал. Сега вече им вярваше.
	Нещо в раницата му го убиваше. Той се изтъркаля настрани и се повдигна на лакът. Беше плувнал в пот, която във вечерния хлад му се струваше леденостудена. Калан все още лежеше по гръб със затворени очи и дишаше учестено. По-голямата част от косата й се беше разпиляла по земята, само няколко кичура бяха залепнали по лицето й. И тя беше плувнала в пот; вратът й беше червен. На Ричард страхотно му домъчня за нея, за ужасите, които я преследваха. Искаше му се да не й се е налагало да се сблъсква с подобни зверове, които явно доста добре познаваше.
	— Калан, какво беше това?
	Тя се изправи, поемайки дълбоко въздух, и го погледна. Вдигна ръка и втъкна един кичур зад ушите си; останалата й коса се спусна по раменете.
	— Дългоопашат змей.
	Калан се протегна и хвана една муха за крилата. Беше се оплела някак си в ризата му и той сигурно я беше смазал, отпускайки се по гръб.
	— Това е муха-кръвопиец. Змейовете ги използват, когато ходят на лов. Мухите набелязват жертвата, змеят я лови. Имахме голям късмет. — Тя вдигна мухата пред носа му и продължи. — Дългоопашатите змейове са глупави. Ако това беше късоопашат змей, вече да сме мъртви. Късоопашатите змейове са по-големи и много по-умни. — Тя спря, за да е сигурна, че цялото му внимание е концентрирано върху това, което му говори. — Те броят мухите си.
	Ричард беше уплашен, изтощен, объркан и всичко го болеше. Искаше този кошмар да свърши. С отчаян стон се строполи отново по гръб на земята, без да го е грижа, че нещо в раницата му убива.
	— Калан, аз съм ти приятел. След като ни нападнаха онези мъже, а ти не пожела да ми кажеш повече за онова, което се случва, не настоях. — Той затвори очи. Не можеше да издържи на изпитателния й поглед. — Сега и аз съм преследван. От всичко, което знам, мога да съдя, че най-вероятно моят преследвач и убиецът на баща ми са един и същи човек. Вече не се касае само до теб; аз също не мога да се прибера у дома. Мисля, че имам право да знам поне част от това, което става. Аз съм твой приятел, а не враг. Веднъж, когато бях малък, имах треска и едва не умрях. Зед откри един корен, който ми спаси живота. До днес това беше единственият път, в който съм бил близо до смъртта. Днес, само за един ден, това ми се случи три пъти. Какво…
	Тя доближи пръсти върху устните му, за да го накара да замълчи.
	— Имаш право. Ще ти отговоря. Освен на въпросите, които касаят само мен. Засега не мога да направя това.
	Той се изправи и я погледна. Тя трепереше от студ. Като свали презрамките на раницата от гърба си, Ричард извади едно одеяло и я уви в него.
	— Обеща ми огън — каза тя, тресейки се. — Смяташ ли да спазиш обещанието си?
	Той се изправи на крака и не можа да сдържи усмивката си.
	— Разбира се. Ей там, в другия край на поляната, има един хралупест бор. Ако не ти харесва, има и други малко по-нататък.
	Калан вдигна поглед и загрижено се намръщи.
	— Добре — усмихна се той, — ще намерим друг нагоре по пътеката.
	— А какво е това хралупест бор? — попита тя.

>	Пета глава

	Ричард разтвори клоните на дървото.
	— Ето това е хралупест бор — каза той. — Приятел на всеки пътник.
	Вътре беше тъмно. Калан задържа встрани клоните, така че Ричард да може на лунната светлина да запали огън с кремъка и огнивото. Пред луната претичаха облаци и двамата видяха дъха си на фона на студения въздух. Ричард и друг път беше нощувал тук на отиване или връщане от Зед и си беше стъкмил малко огнище от камъни. Имаше сухи дърва, а по-навътре и купчина слама за постеля. Тъй като не носеше ножа си, беше благодарен, че си е оставил запас от дърва за горене. Огънят тръгна бързо и изпълни вътрешността на дървото с трепкаща светлина.
	Ричард не можеше да се изправи в цял ръст под клоните, там, където бяха покарали навътре към хралупата. Близо до ствола те бяха гладки, към краищата отрупани с иглички, а вътрешността на дървото оставаше куха. По-ниските клони опираха земята. Ако човек внимаваше достатъчно, вътре в хралупата можеше да си запали неголям огън. Димът се виеше като в комин и се изкачваше нагоре. Игличките бяха толкова гъсти, че дори в силен дъжд хралупата оставаше суха. Тези дървета много пъти бяха приютявали Ричард по време на дъжд. Винаги му бе доставяло удоволствие да се подслони в неголямата, но уютна вътрешност на дървото по време на пътешествията му из Еленовата гора.
	Този път удоволствието от удобния подслон беше пълно. Преди да се сблъскат с дългоопашатия змей, Ричард беше срещал в гората растения и животни, които го респектираха силно, но нямаше нито един горски обитател, от който да се боеше.
	Калан седна пред огъня със скръстени крака. Продължаваше да трепери, все още увита в одеялото, заметнато върху главата й като качулка и стегнато здраво около брадичката.
	— Никога досега не бях чувала за хралупести борове. Не съм свикнала да нощувам в гората, когато съм на път, но ми изглеждат чудесно място за спане.
	Изглеждаше по-уморена дори и от него.
	— Кога за последен път си спала?
	— Мисля, че преди два дни. Всичко вече се обърка в главата ми.
	Ричард се изненада, че тя все още може да държи очите си отворени. Когато бягаха от четворката, едва смогваше да я настига. Знаеше, че страхът движи краката й.
	— Защо толкова отдавна?
	— Би било много глупаво — отвърна тя — да останеш да нощуваш на границата.
	Калан гледаше огъня, запленена от топлата му прегръдка, неговите отблясъци се гонеха по лицето й. Отпусна одеялото, стегнало брадичката й, и го остави да се смъкне надолу, за да може да протегне ръце по-близо до огъня и да ги стопли.
	Помисли си какво ли представлява границата и какво може да се случи, ако човек остане да преспи там. През тялото му премина ледена тръпка.
	— Гладна ли си?
	Тя кимна.
	Той порови в раницата си, измъкна едно канче и излезе да го напълни с вода от езерцето, образувано под малкото поточе, което пресякоха недалеч от бора. Нощните звуци изпълваха въздуха. Още веднъж се прокле, задето наред с другите неща е забравил да вземе със себе си и пелерината си. От спомена за онова, което го очакваше в дома му, затрепери още по-силно.
	Всяко насекомо, прехвърчащо наоколо, го караше да подскача от страх да не би да е муха-кръвопиец, дори на няколко пъти се вцепени на място, за да въздъхне след миг с облекчение, след като се увери, че е било просто щурец или нощна пеперуда, или пък златоочица. С движението на облаците пред луната изчезваха и отново се появяваха сенки. Против волята си Ричард все пак погледна нагоре. Звездите премигваха на пресекулки, докато пухкавите, прозрачни облаци се носеха безшумно по небето. Всички освен един, който не помръдваше.
	Замръзнал до мозъка на костите си, той се върна обратно и постави на огъня канчето с водата, закрепвайки го на три камъка. Накани се да седне от другата страна на огъня, но после размисли и седна до Калан, като се опита да убеди сам себе си, че го прави заради студа. Щом чу как зъбите му тракат от студ, тя го загърна с половината от одеялото, като остави своята половина да се свлече от главата към раменете й. Стопленото от тялото й одеяло го обгърна плътно, той се отпусна притихнал и зачака топлината да попие в тялото му.
	— Никога преди не бях виждал същество като този змей. Средната земя сигурно е ужасно място.
	— Средната земя крие много опасности — на лицето й се изписа носталгична усмивка. — Но там има също и много фантастични и магически неща. Това е прекрасно, приказно място. Но змейовете не са от Средната земя. Те идват от Д’Хара.
	Той я погледна удивен:
	— Д’Хара! Отвъд втората граница?
	Д’Хара. Преди словото на брат си днес беше чувал това име да се споменава единствено с предпазлив шепот от старите хора. Или пък в клетви. Калан не отделяше поглед от огъня.
	— Ричард — тя притихна, сякаш се страхуваше да довърши мисълта си, — вече не съществува втора граница. Границата между Средната земя и Д’Хара я няма. От пролетта.
	Това за него беше удар, от който се почувства така, сякаш мрачната Д’Хара току-що е направила застрашителен, огромен скок напред. Той се опита да подреди логически чутото.
	— Може би брат ми е по-голям пророк, отколкото предполага.
	— Може би — отвърна тя уклончиво.
	— Макар че вероятно би било трудно да си изкарваш хляба с предсказания, които вече са се случили — погледна я той изпод вежди.
	Калан се усмихна, небрежно въртейки в ръката си кичур коса.
	— Когато те видях за първи път, си помислих, че не си глупав — в зелените й очи проблесна пламъче. — Благодаря ти, че не ме опроверга.
	— Майкъл заема положение, което му позволява да знае неща, които другите не биха могли да знаят. Може би се опитва да подготви хората, да ги накара да свикнат с тази мисъл, за да могат, когато разберат за случилото се, да не се паникьосат.
	Майкъл често повтаряше, че информацията е богатството на властта, което нямаш право да пропиляваш напразно. Откакто стана Съветник, той насърчаваше хората да предоставят информацията си най-напред на него. Надаваше ухо дори на казаното от случаен фермер и ако в неговия разказ имаше истина, го възнаграждаваше.
	Водата започна да завира. Ричард се наведе, хвана с ръка презрамката на раницата си и я дръпна към себе си, след това намести одеялото. Тършувайки вътре, извади една торбичка сушени зеленчуци и изсипа малко от тях в канчето. От джоба си извади салфетка, в която имаше увити четири тлъсти наденички, които разчупи и също пусна в супата.
	Калан го погледна с изненада:
	— Откъде се взе това? Да не би да си го откраднал от трапезата на брат си? — в гласа й се долавяше неодобрение.
	— Истинският човек на гората — каза той, докато облизваше пръстите си и обръщаше глава към нея — винаги гледа напред и се опитва да предвиди откъде ще дойде следващото му ядене.
	— Брат ти няма да остане очарован от обноските ти.
	— И аз не съм очарован от неговите. — Ричард знаеше, че мненията им по този въпрос съвпадат. — Калан, аз не съдя постъпките му. Откакто почина майка ни, човек трудно би могъл да се спогоди с него. Но знам, че е загрижен за хората. Така и трябва да бъде, ако иска да бъде добър Съветник. Сигурно е голямо напрежение. Аз категорично не бих искал да поемам подобна отговорност. Но това е всичко, което той някога е желал да постигне: да стане важна личност. И сега, когато е Първи съветник, мечтата му се сбъдна. Би трябвало да е доволен, но ми се струва, че е станал още по-нетърпим. Винаги е зает, винаги е груб в заповедите си. Напоследък непрекъснато е в лошо настроение. Вероятно осъществявайки мечтата си, е разбрал, че тя не му носи онова, което си е мислел, че ще му донесе. Ще ми се да приличаше повече на предишния Майкъл.
	Тя се усмихна широко:
	— Поне си проявил добър вкус в избора на наденичките.
	Това освободи напрежението. И двамата се засмяха.
	— Калан, не разбирам, имам предвид относно границата. Аз дори не знам какво представлява тя, известно ми е само, че би трябвало да огражда отделните земи, за да се запази мирът. И, разбира се, на всички е ясно, че който навлезе в граничната област, не се завръща жив. Чейс и останалите гранични надзиратели следят строго хората да стоят настрана, за тяхно добро.
	— Младежите тук не знаят ли историята на трите земи?
	— Не. Това винаги ми се е струвало странно, защото аз съм имал желание да науча какво се е случило, но никой никога не ми е разказвал нещо съществено. Хората ме мислят за чудак, понеже съм любознателен и задавам въпроси. Старите стават подозрителни, когато ги питам, и ми отговарят, че е било твърде отдавна и не помнят или пък си измислят друго извинение. И баща ми, и Зед са ми казвали, че преди границата са живели в Средната земя. И точно преди тя да се появи, са се преместили в Западната. Срещнали се тук, преди да се родя. Казват, че тогава, преди границата, били ужасни времена, имало много войни. И двамата са ми повтаряли много пъти, че няма нищо, което си струва да знам, освен едно — че времената са били ужасни и е по-добре човек да ги забрави. Винаги когато питам Зед за тези неща, той става изключително недружелюбен.
	Калан счупи една съчка и я хвърли в огъня, където тя пламна, а след малко се превърна в тлеещ въглен.
	— Ами това е дълга история. Ако имаш желание, мога да ти разкажа част от нея. — Тя се обърна към него, а той й кимна да продължи. — Преди много години, още по времето, когато нашите родители не са били родени, Д’Хара, подобно на Средната земя, била просто конфедерация от кралства. Най-жестокият управник в нея се наричал Панис Рал. Той бил алчен. Веднага щом се възкачил на престола, започнал да завзема Д’Хара кралство след кралство, често пъти още преди мастилото да е засъхнало върху поредния мирен договор. В крайна сметка я завладял цялата, но вместо да го задоволи, това само изострило апетита му и не след дълго той насочил вниманието си към териториите, които днес се наричат Средна земя. Средната земя била свободна конфедерация на независими кралства; независими най-малкото по отношение на начина им на управление и дотолкова, доколкото живеели в мир помежду си.
	Когато Рал завладял цяла Д’Хара, хората, живеещи в Средната земя, разбрали какво се готви да направи и решили да отстояват териториите си. Били наясно, че подписването на мирен договор с него е равнозначно на покана за нападение. Вместо това избрали свободата и се съюзили помежду си, образувайки в името на общата си защита свой единен съвет. Много от независимите кралства не били в блестящи отношения помежду си, но знаели, че ако не се съюзят в общата борба, ще бъдат унищожени едно по едно.
	Панис Рал насочил войските на Д’Хара срещу тях. Войната продължила много години.
	Калан счупи още една съчка и я хвърли в огъня.
	— Когато войските му получили отпор, а не след дълго били отблъснати, Рал прибягнал към помощта на магията. В Д’Хара, както и в Средната земя, също има магия. В ония времена магията била навсякъде. Нямало отделни земи, нямало граници. Както и да е, Панис Рал използвал магията по най-безскрупулен начин, насочвайки я срещу свободните народи. Бил ужасно жесток.
	— Каква магия използвал? Какво правел?
	— Мошеничества, болести, трески, но най-страшни били хората-сенки.
	Ричард сбърчи чело:
	— Хора-сенки? Какво представлявали те?
	— Ами, сенки във въздуха. Те нямали постоянна форма и определени контури, не били дори живи в човешкия смисъл, просто магически същества. — Тя протегна ръка, плъзгайки я напряко пред двамата. — Появявали се, носейки се над полето или през гората. Куршум не ги ловял. Шпаги и стрели преминавали през тях като през дим. Било невъзможно да се скриеш от тях — можели да те открият навсякъде. Приближавали се до някой човек и го докосвали. След това цялото му тяло се изприщвало, подувало се, докато накрая се пръскало. Никой, докоснат от човек-сянка, не оцелявал. Цели батальони били открити мъртви, унищожени от един-единствен човек-сянка.
	Тя отново прибра ръката си под одеялото.
	— Когато Панис Рал започнал да използва магията по този начин, на страната на Средната земя застанал един велик и благороден магьосник.
	— Как се казвал този велик и благороден магьосник?
	— Това е част от историята. Остави ме да стигна до там.
	Ричард стри малко подправки в супата, слушайки внимателно разказа й.
	— Хиляди паднали в битки, магията унищожила много повече. Времената били страшни — след всичките тези години война измрели още много хора чрез магията, направена от Панис Рал. Но с помощта на великия магьосник, който успял да овладее тази магия, войските на Панис Рал били върнати обратно в Д’Хара.
	Ричард прибави в огъня един брезов дънер.
	— Как е успял този велик и благороден магьосник да спре хората-сенки?
	— Той дал на нашите войски магически рогове. Когато се появили хората-сенки, войниците надули роговете, чиято магия отнесла хората-сенки, както вятър отнася дим. Това наклонило везните на битката на наша страна.
	Войните се водели до последна капка кръв, но съюзниците решили, че ако войските ни тръгнат към Д’Хара, за да унищожат докрай Рал и хората му, ще бъдат пожертвани много хора. Споразумели се да не го правят, но трябвало да се измисли нещо, което да възпира Панис Рал от следващи опити за нападение. Всички били убедени, че такова ще последва. Мнозина се страхували повече от магията, отколкото от ордите на Д’Хара, не искали никога повече да чуват за нея. Искали да живеят някъде, където не съществува магия. За тях била създадена Западната земя. Ето как се появили трите земи. Границите били създадени с помощта на магията… но сами по себе си не са магически.
	Ричард проследи погледа й, избягал встрани.
	— Тогава какво са?
	Макар да беше извърнала главата си, той видя, че очите й за миг се затварят. Тя взе лъжицата от ръката му и опита супата, за която той знаеше, че още не е готова, след това му върна лъжицата, като по този начин сякаш го попита сигурен ли е, че иска да получи отговор на въпроса си. Ричард почака.
	Калан заби поглед в огъня.
	— Границите са част от отвъдния свят: от царството на мъртвите. Те са били извикани чрез магия, за да разделят трите земи. Представляват нещо като завеса, спусната над нашия свят. Пукнатина в света на живите.
	— Искаш да кажеш, че когато човек навлезе в граничната област, той пропада през някаква пукнатина в друг свят, така ли? В отвъдния свят?
	Тя поклати глава.
	— Не. Нашият свят си остава тук. Но по същото време и на същото място се появява и отвъдният. Границата, т.е. отвъдният свят, се преминава за около два дни. Но вървейки по земята, където се намира тя, ти едновременно вървиш и в отвъдния свят. Това е изгубена земя. Всеки живот, докоснал се до отвъдния свят или докоснат от него, докосва смъртта. Ето защо никой не може да минава през границата. Влезеш ли там, влизаш в света на мъртвите. Никой не може да се завърне от там.
	— А ти как успя?
	Тя преглътна, без да отмества поглед от огъня.
	— Чрез магия. Границата е извикана на този свят чрез магия, ето защо магьосниците успяха да ме прехвърлят безопасно през нея единствено с помощта и закрилата на магия. Ужасно трудно им беше да направят заклинанията си. Боравеха с неща, които не разбираха съвсем, с опасни неща, и понеже не те бяха извикали границата тук, на този свят, не можеха да бъдат сигурни в успеха на начинанието си. Никой от нас не знаеше какво може да се случи — гласът й беше слаб, далечен. — Макар и да преминах отсам, се страхувам, че никога няма да успея да се отърся напълно от границата.
	Ричард се изуми. Ужасяваше го мисълта за онова, с което тя се бе сблъскала. Струваше му се невероятно. Уплашените й очи се спряха на неговите, очи, видели неща, които никой никога не е виждал.
	— Разкажи ми какво видя там — прошепна той.
	Когато тя отново погледна огъня, кожата й беше придобила мъртвешки бледен цвят. Изпращяването на брезова клонка я накара да подскочи. Долната й устна затрепери, очите й се напълниха със сълзи, отразяващи танцуващите пламъци, но тя не виждаше огъня.
	— Най-напред — каза с далечен глас — беше като че се движиш из диплите на леден огън, какъвто можеш да видиш нощем върху северното небе — гърдите й започнаха да се повдигат. — Там вътре е по-тъмно от всяка тъмнина — очите й бяха широко отворени, влажни. Тя въздъхна и заедно с въздуха през устата й излезе лек стон. — Има… някой… с мен.
	Обърна се към него объркана, сякаш не знаеше къде се намира. Той изпадна в ужас, виждайки болката в очите й — болка, която бе предизвикал с въпроса си. Тя постави ръка върху устата си, докато по бузите й се стичаха сълзи. Затвори очи и нададе тих, мъчителен вик. По ръцете на Ричард пропълзяха иглички.
	— Майка… ми — простена тя, — не съм я виждала от толкова дълго време… и… мъртвата ми сестра… Дени… Толкова съм самотна… и така ме е страх…
	Плачейки, тя трудно си поемаше въздух.
	По някакъв начин той я изпускаше, оставяйки я на властните привидения, които бе срещнала в отвъдния свят, сякаш те я дърпаха обратно при себе си, за да я унищожат. Обезумял, Ричард я хвана за раменете и я обърна към себе си.
	— Калан, погледни ме! Погледни ме!
	— Дени… — въздъхна тя и опитвайки се да се освободи от него, повдигна гръд.
	— Калан!
	— Толкова съм самотна… и така ме е страх…
	— Калан! Аз съм тук, при теб! Погледни ме!
	Тя продължаваше да стене, тресейки се, като се бореше за всяка глътка въздух. Отвори очи, но не го видя; погледът й беше някъде другаде.
	— Не си сама, аз съм тук с теб! Няма да те изоставя!
	— Толкова съм сама — проплака тя.
	Той я разтресе, опитвайки се да я накара да го чуе. Кожата й беше бяла и леденостудена. Тя едва дишаше.
	— Тук съм. Не си сама!
	Ричард отчаяно я разтресе отново, но и това не помогна. Изпускаше я.
	Опита се да овладее нарастващата си паника и направи единственото, което можа да измисли. Преди, когато биваше нападан от чувство на страх, знаеше как да го контролира. Имаше силата да го направи. Сега опита същото. Може би щеше да успее да й предаде част от своята сила. Затвори очи и прогони страха си, прекъсна пътя на паниката и потърси спокойствието дълбоко в душата си. Остави мисълта да се концентрира върху това вътрешно спокойствие. В необезпокояваното пространство на съзнанието си прекъсна страховете и объркването си и концентрира мислите си върху силата на вътрешното си спокойствие. Нямаше да позволи на отвъдния свят да му я отнеме.
	Произнесе името й със спокоен глас.
	— Нека ти помогна. Ти не си сама. Аз съм тук с теб. Нека ти помогна. Вземи моята сила.
	Ръцете му се вкопчиха в раменете й. Чувстваше как тя трепери, проплаквайки на пресекулки, като в същото време се опитваше да си поеме дъх. Видя във въображението си как й предава силата чрез ръцете си, чрез контакта с нея. Ясно си представи как този контакт се разширява към нейното съзнание, как цялата му сила преминава в нея и как той я издърпва обратно при себе си, далеч от тъмнината. Трябваше да се превърне в искрицата светлина и живот в тъмнината, която да я доведе обратно в този свят, при него.
	— Калан, тук съм. Няма да те изоставя. Не си сама. Аз съм ти приятел. Довери ми се — нежно стисна раменете й. — Върни се при мен, Калан. Моля те.
	Представи си парещата бяла светлинка в съзнанието си, надявайки се тя да й помогне. Умолявам ви, скъпи духове, молеше се той, направете така, че тя да я види. Нека това й помогне. Нека използва силата ми.
	— Ричард? — тя произнесе името му, сякаш не го виждаше.
	Той отново стисна раменете й.
	— Тук съм. Няма да те изоставя. Върни се при мен.
	Дишането й се успокои. Очите й намериха лицето му. Заплака някак по-нормално. Отпусна се в прегръдката му и се вкопчи в него като удавник за сламка. Той я прегърна и я остави да се наплаче на рамото му, като й повтаряше, че всичко е наред. Толкова се беше уплашил да не я загуби в отвъдния свят, че също не искаше да я пусне.
	Протегна ръка надолу, вдигна одеялото и я уви колкото се може по-добре. Топлината се връщаше в тялото й, още един знак, че вече е в безопасност. Но Ричард все още мислеше за бързината, с която отвъдният свят я издърпа обратно при себе си. Не предполагаше, че това може да се случи. Тя не остана задълго там, долу, и той не знаеше точно как бе успял да я върне, знаеше само, че изобщо не беше станало бързо.
	Огънят хвърляше мека червена светлина и хралупестият бор му се стори райско място. Ричард знаеше, че това е само илюзия. Дълго я държа в прегръдките си, като я галеше по косата и я люлееше нежно. Нещо в начина, по който тя се притисна в него, му подсказа, че вероятно отдавна никой не я е държал в прегръдките си и не я е успокоявал.
	Не знаеше нищо за магьосниците, нито за магията, но никой не би изпратил Калан отвъд границата, без да има някаква много основателна причина за това. Запита се каква ли е тя.
	Отблъсквайки се от рамото му, тя седна и го погледна смутено.
	— Съжалявам. Не биваше да те докосвам по този начин. Бях…
	— Всичко е наред, Калан. Първото задължение на всеки приятел е да осигури рамо, на което да можеш да поплачеш.
	Тя кимна, но не повдигна глава. Ричард почувства погледа й върху себе си, докато сваляше супата от огъня, за да поизстине. Хвърли в пламъците още едно дърво, от което излетяха искри и се завихриха нагоре с дима.
	— Как го правиш?
	— Кое?
	— Как задаваш въпросите си така, че главата ми се изпълва с картини и се чувствам длъжна да ти отговоря дори когато нямам намерение да го правя?
	Той повдигна рамене и изпита известно чувство на задоволство.
	— И Зед ме е питал. Предполагам, че е нещо, с което съм се родил. Понякога си мисля, че е проклятие — той отвърна очи от огъня и отново я погледна. — Съжалявам, Калан, че те попитах какво си видяла там. Беше необмислено. Понякога здравият разум отстъпва пред любопитството ми. Съжалявам, че ти причиних болка. Ти попадна обратно в отвъдния свят, макар че това не биваше да се случва, нали?
	— Така е, не биваше. Сякаш когато си спомних какво съм видяла там, се появи някой, който е очаквал този момент, за да ме върне обратно там. Страхувам се, че ако ти не беше до мен, щях да потъна там долу. В тъмнината видях светлинка. Ти направи нещо, което ме върна обратно.
	Ричард замислено повдигна лъжицата.
	— Може би просто ти доказах, че не си сама.
	Калан леко сви рамене.
	— Може би.
	— Имам само една лъжица. Ще се сменяме. — Гребна веднъж от супата и духна, преди да я опита. — Не е най-доброто, което съм правил, но е по-добре от ритник в корема. — Думите му произведоха търсения ефект: Калан се усмихна. Той й подаде лъжицата. — Ако ще ти помагам да се измъкнеш от следващата четворка, да оцелееш, ще се наложи да отговаряш на въпросите ми.
	Тя кимна:
	— Разбирам. Прав си.
	Той я остави да хапне малко супа, преди да продължи.
	— И какво станало, след като се появили границите? Какво станало с великия магьосник?
	Преди да му подаде лъжицата, тя си взе малко наденичка.
	— Преди границите да бъдат завършени докрай, се случило още нещо. Докато великият магьосник държал надалеч магията му, Панис Рал замислил последното си отмъщение. Изпратил четворка от Д’Хара… Те убили жената на магьосника, също и дъщеря му.
	Ричард я погледна:
	— И как отвърнал магьосникът на Рал?
	— Изпратил магията обратно при него, като го затворил заедно с нея в Д’Хара, докато границата бъде напълно готова. Миг преди тя да бъде завършена, магьосникът изпратил през нея едно кълбо магьоснически огън, което, преди да стигне до Д’Хара, се докоснало до отвъдния свят и по този начин придобило силата и на света на живите, и на света на мъртвите. В същия този миг границата била напълно завършена.
	Ричард никога не беше чувал за магьоснически огън, но си помисли, че едва ли е нещо, което се поддава на обяснение.
	— И какво станало с Панис Рал?
	— Ами границата вече била издигната, така че никой не може да каже със сигурност, но ми се струва, че едва ли някой би искал да бъде на неговото място.
	Ричард й подаде лъжицата и тя хапна още малко, докато той се опитваше да си представи как ли изглежда справедливият гняв на един магьосник. След няколко хапки тя му върна лъжицата и продължи:
	— Отначало всичко вървяло добре, но по едно време съветът на Средната земя започнал да се занимава с неща, които великият магьосник определил като безчестни. Явно е било нещо, свързано с магията. Той установил, че съветът не спазва даденото обещание относно това как да се контролира силата на магията. Казал им, че алчността и делата им ще предизвикат ужаси, по-страшни и от преживените през войните. Но те си мислели, че по-добре от него знаят да боравят с магията. Избрали политически лидер, въпреки че нямали право да правят това. Човекът трябвало да бъде посочен от магьосник, единствено от магьосник. Изпаднал в ярост, той ги уведомил, че единствено магьосник притежава способността да избере истински призвания за тази длъжност човек, че единствено магьосник може да го назначи. Великият магьосник имал и ученици, но в алчността си и те били преминали на страната на съвета. Той бил бесен. Казал, че жена му и дъщеря му напразно са загубили живота си. Накрая ги заплашил, че ще ги накаже по възможно най-тежкия начин — като ги остави да понесат последствията от собствените си действия.
	Ричард се усмихна. Това му прозвуча като нещо, което Зед би казал.
	— Великият магьосник прибавил, че щом като така добре знаят кое как се прави, значи нямат нужда от него. Отказал им всякаква по-нататъшна помощ и изчезнал. На тръгване хвърлил върху тях магьосническа мрежа…
	— Какво е това „магьосническа мрежа“?
	— Магическо заклинание. На тръгване го хвърлил върху всички, правейки така, че да забравят името му, да забравят дори как изглежда. Ето защо никой не знае нито кой е той, нито как се казва.
	Вглъбена в мислите си, Калан хвърли една съчка в огъня. Ричард се върна към супата си, в очакване тя да продължи с разказа. След няколко минути тя подхвана отново:
	— В края на миналата зима се появи движението.
	Той вдигна поглед, отдалечавайки от устата си пълната със супа лъжица.
	— Кое движение?
	— На Мрачния Рал. То сякаш изникна от нищото. Изведнъж тълпи от хора в по-големите градове започнаха да скандират името му, наричайки го „Татко Рал“. Твърдяха, че бил най-ревностният привърженик на мира, който някога се е раждал. Странното е, че той е син на Панис Рал от Д’Хара, живял от другата страна на границата, така че откъде хората биха могли да знаят каквото и да било за него?
	Тя млъкна, за да му даде възможност да осмисли важността на думите й.
	— Както и да е, не след дълго през границата започнаха да прелитат змейове. Те убиха доста хора, преди всички да разберат, че нощем не трябва да излизат от къщите си.
	— Но как са преминали през границата?
	— Тя е започнала да губи силата си, само че никой не го е знаел. Този процес започна най-напред от високите части, така че змейовете можеха да прелитат отгоре. През пролетта тя напълно изчезна. Тогава в големите градове влезе Националната армия на мира, армията на Мрачния Рал. Вместо да се бият с тях, тълпи от хора в Средната земя ги посрещаха с цветя навсякъде, където се появяваха. Онези, които не го правеха, биваха обесени.
	Ричард я погледна с широко отворени очи:
	— Войниците ли ги убиваха?
	Тя го погледна сериозно:
	— Не. Хората, които хвърляха цветята. Казваха, че онези, другите, били заплаха за мира, така че ги убиваха. Не се налагаше Армията да помръдне и пръста си. Сподвижниците на Рал посочваха това като доказателство, че единственото, което желае Мрачният Рал, е мира. Та нали неговата Армия не убива опозиционерите.
	След известно време Армията се намеси и убийствата спряха. Вместо това опозиционерите биваха изпращани в училища на просветлението, където учеха колко велик е Татко Рал, какъв защитник на мира е той.
	— И научаваха ли в тези училища на просветлението колко е велик?
	— Няма по-голям фанатик от сменилия вярата си. Повечето от тях просто си седяха по цял ден, скандирайки името му.
	— Искаш да кажеш, че Средната земя не отвърна на нападението?
	— Мрачният Рал излезе пред съвета с предложение да се присъединят към него в един мирен съюз. Онези, които го направиха, бяха обявени за защитници на разбирателството. Останалите бяха окачествени като изменници и екзекутирани публично на часа от самия Рал.
	— Как…
	Тя вдигна ръка и затвори очи.
	— Мрачният Рал притежава един крив нож, окачен на колана му. Използва го с огромно удоволствие. Ричард, моля те, не ме карай да ти описвам какво правеше с тези хора. Коремът ми няма да го понесе.
	— Щях да те попитам каква беше реакцията на магьосниците на всичко това?
	— А… ами това им поотвори очите. След това Рал обяви за противозаконно използването на каквато и да е магия, а ако някой се осмелеше да го направи, ставаше метежник. Трябва да знаеш, че в Средната земя магията е част от същността на много хора, на много същества. Това е все едно да те обявят за престъпник, защото имаш две ръце и два крака и да те накарат да си ги отрежеш. По-късно обяви за противозаконен и огъня.
	Ричард вдигна поглед от супата.
	— Огънят? Защо?
	— Мрачният Рал не обяснява заповедите си. Но магьосниците използват огън. Макар че Рал не се страхува от тях. Той притежава повече сила, отколкото баща му изобщо някога е имал, повече от всеки друг магьосник. Учениците му даваха различни обяснения на тази забрана, най-често казваха, че огънят е бил използван срещу бащата на Мрачния Рал, така че той го приема за знак на неуважение към рода му.
	— Ето защо искаше огън.
	Тя кимна.
	— Да запалиш огън не където трябва в Средната земя, без одобрението на Мрачния Рал и последователите му е все едно да поканиш смъртта при себе си. — Тя разрови с клечка земята. — Може би и в Западната земя е така. Брат ти като че ли не е далеч от мисълта да забрани огъня. Може би…
	Той я сряза:
	— Майка ни изгоря жива при пожар — в гласа му имаше сериозно предупреждение. — Това е причината Майкъл да се тревожи за огъня. Това е единствената причина. И той никога не е намеквал по никакъв начин, че ще го обяви за противозаконен. Каза само, че иска да направи нещо, за да не пострадат и други хора, както пострада майка ни. Няма нищо лошо в това да искаш да предпазиш хората от болката.
	Калан го погледна изпод вежди.
	— Той не изглеждаше притеснен, когато причини болка на теб.
	Ричард потисна гнева си, поемайки дълбоко въздух.
	— Знам, че човек би могъл да си помисли нещо подобно, но ти не го разбираш. Той си е такъв. Сигурен съм, че не е искал да ме нарани. — Ричард сви коленете си и ги обгърна с ръце. — След като майка ни умря, Майкъл започна да прекарва все повече време с приятелите си. Завързваше приятелство с всеки, когото считаше за важен. Някои от приятелите му бяха надути и претенциозни. Татко не харесваше повечето от тях и му го казваше. Спореха.
	Един ден татко се прибра с ваза, украсена около гърлото с едни такива малки фигурки, сякаш танцуващи по ръба. Гордееше се с нея. Каза, че била стара и че вероятно може да вземе цяла златна монета за нея. Майкъл му отвърна, че ще й вземе повече. Скараха се, накрая татко се съгласи да му даде вазата. Когато Майкъл се върна, хвърли на масата четири златни монети. Татко дълго време не можа да откъсне поглед от тях. После прошепна с много тих глас, че вазата не струва четири златни монети, и поиска да узнае какво е казал Майкъл на хората. Майкъл му отвърна, че им е казал каквото са искали да чуят. Татко протегна ръка да прибере четирите монети, но Майкъл стовари своята върху тях. Взе трите и каза, че само едната е за татко, тъй като той толкова е очаквал да вземе. И после добави: „Такава е цената на приятелите ми, Джордж.“
	Тогава за първи път го нарече „Джордж“. Татко никога повече не му позволи да продава каквото и да било от стоката му.
	Но знаеш ли какво направи Майкъл с парите? Следващия път, когато татко замина на път, той плати повечето от семейните дългове. За себе си не купи абсолютно нищо.
	Понякога Майкъл е грубоват в постъпките си, както днес, когато каза пред всички за майка ни и ме посочи, но аз знам… знам, че той желае най-доброто за всеки. Не иска никой да пострада от огъня. Това е всичко, той просто не иска никой да преживее онова, което ние сме преживели. Просто се опитва да направи най-доброто за всички.
	Калан не го погледна. Продължи още известно време да рови земята с клечката, после я хвърли в огъня.
	— Съжалявам, Ричард. Не трябваше да съм толкова подозрителна. Знам колко боли да изгубиш майка. Сигурна съм, че си прав — накрая повдигна глава. — Прощаваш ли ми?
	Ричард се усмихна и кимна.
	— Разбира се. Мисля, че ако аз бях преживял онова, което си преживяла, също щях да помисля първо за най-лошото. Съжалявам, че се нахвърлих върху теб. Ако ми простиш грубостта, ще те оставя да доядеш супата.
	Тя изрази съгласието си с усмивка, докато той й подаваше канчето.
	Искаше да чуе останалата част от историята, но потисна любопитството си и я изчака да довърши супата, като я наблюдаваше как яде, и чак след известно време зададе следващия си въпрос.
	— И така, успяха ли силите на Д’Хара да завладеят цялата Средна земя?
	— Средната земя е голяма; Националната армия на мира се настани само в някои от по-големите градове. Хората в много области не приеха съюза. Но Рал всъщност това не го интересуваше. Не го считаше за проблем. Вниманието му беше насочено в друга посока. Магьосниците установиха, че онова, което преследва истински, е магията, за която великият магьосник предупреди съвета, магията, която те не изучиха поради собствената си алчност. Притежавайки тази магия, Мрачният Рал ще стане властелин на всичко, без да се налага да води повече войни.
	Петима от магьосниците осъзнаха грешката си, разбраха, че в крайна сметка великият магьосник е бил прав. Те пожелаха да се реабилитират пред него и да спасят Средната земя, а заедно с нея и Западната от онова, което ще се случи, щом Мрачният Рал се сдобие с търсената магия. Ето защо започнаха да търсят великия магьосник, Рал също го търси.
	— Ти каза петима магьосници, колко са общо?
	— Бяха седем: великият магьосник и шестима негови ученици; един от шестимата се продаде на една кралица, изключително недостойна за един магьосник постъпка — тя млъкна за миг, обмисляйки казаното. — Както вече ти казах, петимата останали са мъртви. Преди да умрат, претърсиха Средната земя на длъж и на шир, но не откриха и следа от великия магьосник. Той не е там.
	— Значи мислят, че е в Западната земя?
	Калан пусна лъжицата в празното канче.
	— Да. Той е тук.
	— И са се надявали този велик магьосник да успее да победи Мрачния Рал, макар те петимата да не са успели?
	Имаше нещо неясно в разказа й и Ричард не беше сигурен дали иска да чуе онова, което ще последва.
	— Не — каза тя след крака пауза. — Той също не притежава силата да излезе срещу Мрачния Рал. Онова, което те искаха, онова, от което се нуждаем, за да се спасим, да оцелеем след всичко, което ни очаква, е великият магьосник да определи човека, който ще заеме длъжността, защото единствено той може да направи това.
	От предпазливостта, с която тя подбираше думите си, Ричард разбра, че Калан танцува около тайни, за които той не биваше да пита, така че не го направи, като наместо това зададе друг въпрос:
	— Защо тогава не тръгнаха да го търсят сами и да го помолят лично?
	— Защото се страхуваха, че ще откаже, а не притежаваха силата да го заставят.
	— Петима магьосници не притежават силата на един като него?
	Тя поклати глава с тъжна усмивка.
	— Те са негови ученици, хора, които искат да бъдат магьосници. Не са магьосници по рождение, не са се родили с дарбата. Великият магьосник е роден от баща и майка магьосници. Това е в кръвта му, не само в главата му. Учениците му никога няма да бъдат като него. Просто не притежават силата, с която да го накарат да направи каквото искат.
	Калан млъкна.
	— И… — той не продължи. С мълчанието си й показа какъв е следващият му въпрос, и че ще трябва да получи отговор на него.
	Най-накрая тя му го даде, изговаряйки думите с тих шепот:
	— И в крайна сметка пратиха мен, защото аз я притежавам.
	Огънят пращеше и съскаше. Ричард усети напрежението в нея и знаеше, че с този отговор му е казала максимално възможното по този въпрос, така че известно време помълча, за да се почувства тя в безопасност. Без да я поглежда, постави ръката си върху нейната, а тя от своя страна сложи другата си ръка върху неговата.
	— Как ще познаеш този магьосник?
	— Просто знам, че трябва да го открия, и то скоро, иначе всички сме изгубени.
	Ричард обмисляше мълчаливо.
	— Зед ще ни помогне — каза накрая. — Той може да гадае по облаците. Да намира загубени хора е нещо, което човек като него може да прави.
	Калан го погледна подозрително.
	— Това намирисва на магия. В Западната земя не би трябвало да съществува магия.
	— Той казва, че не било магия; твърди, че всеки може да се научи да го прави. Все се опитва да ме научи. Кажа ли му, че ми се струва, че ще вали, ми се подиграва. Очите му стават едни такива огромни и отвръща: „Магия! Ти сигурно си служиш с магия, момчето ми, щом гадаеш по облаците и така узнаваш бъдещето.“
	Калан се засмя. Това й прозвуча добре. Ричард не искаше да я притеснява повече, макар че мрежата на нейната история имаше доста увиснали краища; тя премълчаваше много неща. Но поне знаеше повече, отколкото преди. Важното беше Калан да намери магьосника и да се скрие; след нея скоро щеше да тръгне нова четворка. Трябваше да се придвижат на запад, докато магьосникът направи каквото беше необходимо.
	Тя разтвори кесийката на кръста си и извади нещо от нея. След това развърза една връвчица и разгърна краищата на промазана с восък кърпа, в която имаше нещо кафеникаво-жълто. Бръкна с пръст вътре и се обърна към Ричард.
	— Това ще помогне ухапванията от мухите да зараснат. Обърни си главата.
	Мехлемът успокои парещата болка. Ричард разпозна ароматите на някои от растенията и билките, от които беше направен. Зед го беше научил да приготвя подобен мехлем, но с аум, който отнемаше болката от външни рани. Когато свърши с него, тя мацна малко и върху себе си. Накрая Ричард й протегна зачервената си ръка.
	— Ето, сложи малко и тук.
	— Ричард! Какво си направил?
	— Тази сутрин ме убоде един трън.
	Тя внимателно намаза раната.
	— Никога не съм виждала трън, който да наранява така.
	— Този беше голям. Сигурен съм, че до сутринта ще съм по-добре.
	Мехлемът не успокои болката му, но й каза, че е по-добре, за да не я тревожи. Ръката му беше нищо в сравнение с грижите, които тя имаше на главата си. Наблюдаваше я как връзва отново връвчицата около малкия пакет и го поставя обратно в кесийката си. Беше сбърчила замислено чело.
	— Ричард, ти страхуваш ли се от магия?
	Той внимателно обмисли отговора си, преди да каже нещо.
	— Магията винаги ме е впечатлявала; винаги ми е звучала вълнуващо. Но вече знам, че съществува и магия, от която трябва да се страхувам. Вероятно това е както при хората: някои отбягваш, с някои е цяло щастие да се запознаеш.
	Калан се усмихна, очевидно доволна от отговора му.
	— Ричард, има нещо, за което трябва да се погрижа, преди да заспя. Това е едно вълшебно създание. Ако не се страхуваш, мога да ти го покажа. Отдава ти се изключително рядка възможност. Малко хора са виждали създание като него и малко ще видят за в бъдеще. Но ще трябва да ми обещаеш да излезеш за малко, а когато се върнеш, да не задаваш повече въпроси. Много съм изморена и искам да спя.
	Ричард посрещна с усмивка оказаната му чест.
	— Обещавам.
	Калан отново отвори кесийката на кръста си и извади от нея малко тумбесто шишенце с тапа. Около него се извиваха сини и сребристи линии. Вътре нещо светеше.
	Зелените й очи погледнаха Ричард.
	— Това е нощно дребосъче. Нарича се Шар. Невъзможно е да видиш нощно дребосъче през деня, това може да стане само през нощта. Шар е част от магията, с нейна помощ преминах границата; тя ми беше водачът. Без нея щях да се загубя.
	Очите на Калан се напълниха със сълзи, но гласът й остана твърд и спокоен.
	— Тази нощ тя ще умре. Не може да живее повече далеч от родното си място и от останалите създания като нея, а няма достатъчно сили, за да премине обратно границата. Шар пожертва живота си да ми помогне, защото ако Мрачният Рал успее, нейният род ще загине заедно с останалите.
	Отпушвайки тапата, Калан постави шишенцето върху вътрешната част на дланта си и го издигна между двамата.
	Малко светещо пламъче се измъкна от шишенцето и се понесе по студения, замъглен въздух във вътрешността на хралупестия бор, като хвърляше навсякъде сребриста светлина. Създанието спря помежду им, реейки се във въздуха, и светлината омекна. Ричард беше слисан. Гледаше онемял, със зяпнала уста.
	— Добър вечер, Ричард Сайфър — каза то с тих гласец.
	— Добър вечер и на теб, Шар — неговият глас също не бе много по-силен от шепот.
	— Благодаря ти, че днес помогна на Калан. По този начин ти оказа помощ и на целия ми род. Ако някога се нуждаеш от помощта на нощните дребосъчета, изречи името ми и те ще ти се притекат на помощ, тъй като не съществува враг, който да го знае.
	— Благодаря ти, Шар, но Средната земя е последното място, където бих искал да отида. Ще помогна на Калан да намери магьосника, но след това трябва да отидем и двамата на запад и да се скрием от онези, които искат да ни убият.
	Изглежда, нощното дребосъче се беше завъртяло на другата страна и се беше замислило. Сребристата светлина стопляше лицето на Ричард и го изпълваше с чувство на сигурност.
	— Щом такова е желанието ти, направи го — каза Шар.
	Ричард почувства облекчение. Светлинката между него и Калан се преобърна още веднъж във въздуха.
	Шар направи последно завъртане.
	— Но знай едно: Мрачният Рал преследва и двама ви. Без отдих. Без почивка. Бягаш ли, ще те открие. В това няма съмнение. Не можеш да се защитиш от него. Той ще убие и двама ви. Скоро.
	Устата на Ричард беше тъй пресъхнала, че едва преглъщаше. Змеят поне действаше бързо и всичко свършваше за миг.
	— Шар, няма ли начин да се спасим?
	Светлинката отново се завъртя, хвърляйки отблясъци върху лицето му и върху клоните на хралупестия бор.
	Шар отново спря.
	— Ако гърбът ти е обърнат към него, очите ти не са. Ще те хване. Това му доставя удоволствие.
	Ричард впи поглед в Шар.
	— Но… нищо ли не можем да сторим?
	Мъничката светлинка отново се завъртя, като този път се приближи към него, преди да спре.
	— По-добър въпрос, Ричард Сайфър. Отговорът, който искаш, е вътре в теб. Трябва да го потърсиш. Трябва да го потърсиш или той ще убие и двама ви. Скоро.
	— Колко скоро? — гласът му стана по-груб; не можеше да се въздържи. Въртейки се, светлинката се отдръпна. Той нямаше да изпусне тази възможност, без да стигне поне до нещо, на което може да разчита.
	Нощното дребосъче спря.
	— През първия ден на зимата, Ричард Сайфър. Когато слънцето се изкачи на небето. Ако Мрачният Рал не ви убие дотогава и ако не бъде спрян, тогава през първия ден на зимата, когато слънцето се изкачи на небето, моят род ще загине. И вие двамата ще загинете. А той ще се забавлява.
	Ричард се чудеше какъв ли е най-добрият начин да зададеш въпрос на въртяща се светлинка.
	— Шар, Калан се опитва да спаси твоя род. Аз искам да й помогна. Ти жертваш живота си, за да й помогнеш. Ако се провалим, всички ще загинат, ти току-що го каза. Знаеш ли за нещо, което може да ни помогне срещу Мрачния Рал?
	Светлинката се завъртя и се понесе в кръг във вътрешността на бора, осветявайки местата, покрай които минава. Тя се спря отново пред него.
	— Вече ти казах. Отговорът е вътре в теб. Намери го или ще умреш. Съжалявам, Ричард Сайфър. Искам да помогна. Не зная отговора. Зная само, че е вътре в теб. Съжалявам, съжалявам.
	Ричард кимна, прокарвайки пръсти през косата си. Не знаеше кой е по-объркан, той или Шар. Огледа се и видя Калан да седи спокойно, с поглед, вперен в нощното дребосъче. Шар се завъртя и почака.
	— Е добре, можеш ли да ми кажеш защо се опитва да ме убие? Защото помагам на Калан ли, или поради друга причина?
	Шар се приближи.
	— Друга причина? Тайни?
	— Какво! — Ричард скочи на крака. Нощното дребосъче го последва нагоре.
	— Не знам защо. Съжалявам. Само че ще го направи.
	— Как се казва магьосникът?
	— Добър въпрос, Ричард Сайфър. Съжалявам. Не знам.
	Ричард седна обратно на земята и зарови лице в ръцете си. Шар се завъртя, пръскайки наоколо светлина, и политна на бавни кръгове около главата му. Той по някакъв начин усети, че тя се опитва да го успокои, а също и че краят й наближава. Тя умираше, а полагаше усилия да успокои него. Опита се да преглътне буцата в гърлото си, за да може да говори.
	— Шар, благодаря ти, че помогна на Калан. Животът ми, който, както изглежда, ще е доста кратък, вече е удължен, защото тя ме предпази да не направя нещо много глупаво днес. Животът ми стана по-хубав и от това, че я познавам. Благодаря ти, че помогна на приятелката ми да премине през границата.
	Погледът му се размъти.
	Нощното дребосъче долетя до него и го докосна по челото. Гласът й сякаш звучеше не само в ушите, но и в главата му.
	— Съжалявам, Ричард Сайфър. Не зная отговорите, които ще те спасят. Ако ги знаех, повярвай ми, щях да бъда нетърпелива да ти ги кажа. Но виждам доброто в теб. Вярвам в теб. Зная, че вътре в себе си притежаваш онова, от което се нуждаеш, за да успееш. Ще дойдат времена, когато ще се съмняваш в силите си. Не се предавай. В такива мигове си спомни, че вярвам в теб, че съм убедена в способността ти да завършиш докрай започнатото. Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър. Вярвай в себе си. И пази Калан.
	Той установи, че очите му са затворени. Сълзите му се стичаха свободно, а буцата в гърлото спираше дишането му.
	— Наоколо няма змейове. Моля те сега да ме оставиш насаме с Калан. Наближава моментът.
	Ричард кимна.
	— Довиждане, Шар. За мен беше изключителна чест да се запозная с теб.
	Той излезе, без да ги погледне.

	* * *

	След като Ричард излезе, нощното дребосъче долетя до Калан и се обърна към нея с истинското й име.
	— Майко Изповедник, времето ми изтича. Защо не му каза коя си?
	Калан стоеше със свити рамене, отпуснала ръце в скута си, загледана в огъня.
	— Не мога, Шар, още не.
	— Изповедник Калан, това не е честно. Ричард Сайфър ти е приятел.
	По лицето на Калан започнаха да се стичат сълзи.
	— Нима не виждаш? Точно затова не мога да му кажа. Ако му кажа, той ще престане да ми бъде приятел, ще престане да се грижи за мен. Ти не можеш да си представиш какво означава да бъдеш Изповедник, всеки да се страхува от теб. Той ме гледа в очите, Шар. Малцина са се осмелявали да го правят. Никой никога не ме е поглеждал като него. В очите му се чувствам в безопасност. Той доставя радост на сърцето ми.
	— Може да научи от някой друг, преди ти да му кажеш, Изповедник Калан. Тогава ще стане по-лошо.
	Тя вдигна поглед към нощното дребосъче, очите й плуваха в сълзи.
	— Ще му кажа, преди това да се случи.
	— Играеш опасна игра, Изповедник Калан — предупреди я Шар. — Той може да се влюби в теб. Ако му кажеш след като това се случи, думите ти могат да го наранят невъзвратимо.
	— Няма да позволя това да се случи.
	— Ще избереш ли него?
	— Не!
	При крясъка на Калан нощното дребосъче се завъртя на другата посока, след това бавно се приближи обратно до лицето й.
	— Изповедник Калан, ти си последната от твоя род. Мрачният Рал изби всички останали. Дори сестра ти, Дени. Ти си Майката Изповедник. Трябва да си избереш другар.
	— Не мога да избера някой, за когото ме е грижа. Никой Изповедник не би го направил — изхлипа тя.
	— Съжалявам, Майко Изповедник, изборът е твой.
	Калан сви колене, обгърна ги с ръце и отпусна отгоре глава. Раменете й потръпваха от плач, гъстата й коса падаше на вълни около тялото й. Шар направи бавен кръг около главата й, като хвърляше отблясъци сребриста светлина край себе си и се опитваше да успокои спътницата си. Продължи да се носи в кръг, докато хлипането на Калан утихна и накрая съвсем спря. Тогава Шар отново запърха отпреде й.
	— Тежко е да си Майка Изповедник. Съжалявам.
	— Тежко е — съгласи се Калан.
	— Голям товар на раменете ти.
	— Голям — отново се съгласи Калан.
	Нощното дребосъче леко кацна на рамото на жената и потъна в мълчание, докато Калан гледаше втренчено огъня, горящ на малки, бавни пламъци. След известно време нощното дребосъче се отдели от рамото й и политна напред към лицето на Калан.
	— Щеше ми се да остана още с теб. Беше хубаво. Щеше ми се да прекарам повече време с Ричард Сайфър. Задава добри въпроси. Но часът настъпи. Съжалявам. Умирам.
	— Имаш думата ми, Шар, че ако се наложи, ще пожертвам живота си, за да спра Мрачния Рал. За да спася твоя род и всички останали.
	— Вярвам в теб, Изповедник Калан. Помогни на Ричард — Шар се приближи. — Моля те, преди да умра. Ще ме докоснеш ли?
	Калан се отдръпна назад, отдалечавайки се от дребосъчето, докато гърбът й опря в ствола на дървото.
	— Не… моля те… не — повтаряше тя, клатейки глава. — Не ме карай да правя това.
	Очите й отново се изпълниха със сълзи. Тя постави разтреперани пръсти върху устните си, опитвайки се да сдържи плача си.
	Шар се приближи до нея.
	— Моля те, Майко Изповедник. Чувствам тъй силно болката от самотата, когато съм далеч от другите. Никога повече няма да бъда с тях. Толкова боли. Вече тръгвам. Моля те. Използвай силата си. Докосни ме и ме остави да отпия от сладката агония. Остави ме да умра, вкусвайки любовта. Пожертвах живота си, за да ти помогна. Не поисках нищо в замяна. Моля те!
	Светлината на Шар отслабваше, стопяваше се. Калан плачеше и държеше лявата си ръка върху устните. Най-накрая протегна дясната, докато треперещите й пръсти докоснаха дребосъчето.
	Във въздуха се блъсна гръмотевица без гръм. Страхотният удар разклати дървото и от него заваля дъжд от мъртви борови иглички, някои от които се запалиха, докосвайки огъня. Мътният сребрист цвят на Шар се промени в искрящо розов, който ставаше все по-наситен.
	Гласът й беше слаб.
	— Благодаря ти, Калан. Сбогом, моя любов.
	Искрицата живот отслабна и се стопи.

	* * *

	След като усети гръмотевицата без гръм, Ричард изчака още известно време и се върна в хралупестия бор. Калан седеше с ръце около коленете и брадичка, опряна в тях, загледана в огъня.
	— Шар? — попита той.
	— Отиде си — отговорът дойде с далечен глас.
	Той кимна и като я хвана за ръката, я отведе при постелката в дъното и я сложи да легне. Тя се подчини, без да каже нищо и без да се съпротивлява. Ричард я покри с одеялото, върху което натрупа малко слама, за да запазва топлината през нощта, след това сам се зарови в сламата край нея. Калан се обърна на една страна, отдалечавайки се от него, и му обърна гръб като дете, което, предусетило опасността, обръща гръб на родителите си. Той също го почувства. Нещо ставаше с тях. Нещо ужасно.
	Тя вече беше заспала. Той знаеше, че трябва да му е студено, но не усещаше студ. Ръката му пулсираше. Беше му топло. Лежеше и мислеше за гръмотевицата без гръм. Питаше се как ли щеше Калан да накара великия магьосник да направи каквото тя иска от него. Хрумна му нещо, което го ужаси. Преди да успее да се притесни повече, той също заспа.

>	Шеста глава

	Ричард знаеше, че до обяд на следващия ден ще изпадне в треска от ухапването на растението. Изгубил беше апетит. От време на време му ставаше непоносимо горещо и дрехите му полепваха по тялото от пот; веднага след това го полазваха ледени тръпки. Главата му туптеше толкова силно, че чак му се повдигаше. Не можеше да направи нищо друго, освен да потърси помощ от Зед, и понеже почти бяха стигнали, реши да не казва нищо на Калан. Сънят му бе накъсан от видения, дали от треската или от наученото през деня, не знаеше. Най-страшно беше онова, което му бе казала Шар: намери отговора или ще умреш.
	Небето беше покрито от тънък слой облаци, чиято хладна, сива светлина предсказваше настъпващата зима. Високите дървета, израснали нагъсто, спираха режещия вятър, превръщайки пътеката в закътано убежище, изпълнено с ароматния дъх на елите: спасение от зимния вятър навън.
	След като пресякоха малко поточе край едно боброво езеро, се натъкнаха на израснали нагъсто късни горски цветя, чиито жълти и бледосини цветчета покриваха дъното на неголяма, почти лишена от дървета падина. Калан спря да си набере малко цветя. Намери парче сухо дърво с вдлъбната форма и започна да ги подрежда в него. Ричард си помисли, че сигурно вече е гладна. Отиде до едно ябълково дърво, което знаеше, че се намира наблизо, и напълни с ябълки половината си раница, докато Калан продължаваше да бере цветя. Винаги беше добре да носиш със себе си храна, когато отиваш при Зед.
	Ричард свърши преди нея и я изчака, облегнат на един пън, като се чудеше какво прави тя. Когато аранжировката на цветята й се стори достатъчно добра, тя повдигна полите на роклята си, коленичи край езерото и пусна във водата дървото с цветята. Отпусна се назад върху обувките си с ръце в скута и известно време наблюдава как малкият сал, отрупан с цветя, се носи по спокойната вода. Когато се обърна и го видя, облегнат на пъна, се изправи и отиде при него.
	— Дар за духовете на нашите две майки — обясни тя. — За да ги помолим за закрила и помощ в търсенето на магьосника — Калан го погледна и по лицето й се изписа загриженост. — Какво има, Ричард?
	Той извади една ябълка.
	— Нищо. Ето, изяж това.
	Тя бързо отблъсна ръката му и за секунда се вкопчи в гърлото му с другата си ръка. В зелените й очи блестеше гняв.
	— Защо правиш това? — попита го.
	Тръпка на ужас пробяга през съзнанието му. Той се вцепени. Нещо му подсказа да не мърда.
	— Не обичаш ли ябълки? Съжалявам. Ще ти намеря нещо друго за ядене.
	Яростта в очите й секна, преминавайки в съмнение.
	— Какво ги нарече?
	— Ябълки — каза той, все още без да помръдва. — Не знаеш ли какво е това ябълка? Вкусни са, повярвай ми. Ти какво си помисли?
	Ръката й поотпусна хватката.
	— Вие ядете тези… ябълки?
	Ричард все още стоеше неподвижен.
	— Да. Непрекъснато.
	На мястото на гнева й се появи объркване. Тя пусна гърлото му и постави ръка пред устата си. Очите й бяха широко отворени.
	— Съжалявам, Ричард. Не знаех, че това се яде. В Средната земя всеки червен плод е смъртно отровен. Помислих, че искаш да ме отровиш.
	Напрежението се стопи за секунди и Ричард се засмя. Калан също, протестирайки, че изобщо не е смешно. Той отхапа, за да й покаже, че не е опасно, след това подаде една и на нея. Този път тя я взе, но дълго и съсредоточено я гледа, преди да отхапе.
	— Мм, вкусно е — Калан се намръщи. Постави ръка на челото му. — Знаех си, че нещо не е наред. Ти гориш в треска.
	— Знам, но нищо не може да се направи, преди да стигнем до Зед. Още малко остава.
	Не след дълго нагоре по пътеката се показа тумбестата къща на Зед. Единствената дъска на пръстения покрив служеше за рампа на стария му котарак, който беше по-добър в изкачването, отколкото в слизането. От вътрешната страна на прозорците се виждаха бели копринени пердета, а от външната бяха подредени саксии. Поради късния сезон цветята в тях бяха изсъхнали и оклюмали. Дървените стени бяха съвсем изсветлели с годините, но за сметка на това посетителите биваха посрещани от яркосиня врата. С изключение на нея цялото място изглеждаше така, сякаш иска да се слее с тревата наоколо, да се скрие. Къщата не беше голяма, но имаше просторна веранда, разположена по дължина отпред.
	Столът „за мислене“ на Зед беше празен. Това беше стол, в който Зед сядаше да мисли, докато си обясни нещо, възбудило любопитството му. Веднъж беше останал в него цели три дни без прекъсване, опитвайки се да намери отговор на въпроса защо хората вечно спорят за броя на звездите. Лично него това не го интересуваше. Въпросът му се струваше твърде незначителен и само се чудеше защо хората прекарват толкова много време в спорове около него. Най-накрая се беше изправил, за да провъзгласи, че това е така, защото всеки може да изрази категорично мнение по въпроса, без да има опасност някой да го опровергае, тъй като няма начин да се разбере истината. Такива глупаци пет пари не дават, че с тяхното заключение може да не се съгласят останалите. Решил въпроса по този начин, Зед беше влязъл в къщата си, за да прекара следващите три часа в здраво плюскане.
	Ричард го повика, но не получи отговор. Усмихна се на Калан.
	— Обзалагам се, че знам къде е. Там отзад, на своя камък за наблюдаване на облаци, откъдето изучава последната партида.
	— Камък за наблюдаване на облаци? — попита Калан.
	— Това е любимото му място, сяда там и ги наблюдава. Не ме питай защо. Откакто го познавам, всеки път, когато види интересен облак, се втурва към този камък.
	Ричард беше израсъл по този начин и не намираше в поведението на Зед нищо необичайно; това беше просто част от същността на стареца.
	Двамата си проправиха път през избуялите треволяци, обграждащи къщата, и се заизкачваха към върха на неголям оголен хълм, където се намираше камъкът на Зед. Той седеше върху него прегърбен, с гръб към тях, протегнал напред кокалестите си ръце. Рошавата му бяла коса стърчеше във всички посоки, докато килнатата му назад глава внимателно оглеждаше небето.
	Беше чисто гол.
	Ричард облещи очи; Калан извърна своите. Бледата му жилава кожа, увиснала върху купчина кокалести издатъци, го правеше да изглежда тънък като суха вейка. Въпреки това Ричард знаеше, че той е всичко друго, но не и хилав. По задните му части нямаше и грам месо и там кожата му беше увиснала.
	Един кокалест пръст, сочещ небето, се извиси нагоре.
	— Знаех, че си тръгнал насам, Ричард.
	Гласът му беше слаб, както всичко останало в него. Едноцветната му, лишена от орнаменти роба беше захвърлена небрежно зад него. Ричард се наведе и я вдигна, докато Калан с усмивка на лице се обърна на другата страна, за да избегне по-нататъшни неловки ситуации.
	— Зед, не сме сами. Облечи се.
	— Знаеш ли как разбрах, че идваш? — той все още нито се помръдна, нито се обърна.
	— Бих предположил, че има връзка с един облак, който ме преследва през последните няколко дни. Ето, нека ти помогна да се облечеш.
	Зед се обърна, като размахваше възбудено ръце.
	— Дни! По дяволите! Ричард, този облак те преследва от три седмици! Откакто убиха баща ти! Не съм те виждал от смъртта на Джордж. Къде беше? Търсих те навсякъде. По-лесно ще намеря игла в купа сено, отколкото теб, когато си навиеш на пръста, че искаш да си сам!
	— Имах работа. Вдигни си ръцете, та да мога да ти помогна да облечеш това.
	Ричард нахлузи робата на Зед върху протегнатите му ръце и му помогна да я спусне надолу по кокалестото си тяло.
	— Работа! Толкова много, че не можа от време на време да вдигаш поглед към небето? По дяволите, Ричард, знаеш ли откъде идва този облак? — Загрижените очи на Зед бяха широко отворени, на челото му се появиха бръчки.
	— Спри да кълнеш — каза Ричард — и ще ти кажа, че облакът идва от Д’Хара.
	Ръцете на Зед отново се устремиха към небето.
	— Д’Хара! Да! Много добре, момчето ми! Кажи ми как разбра? По структурата? По гъстотата? — Зед все повече се ентусиазираше, въртейки се насам-натам в робата си, недоволен от това как тя се усуква около тялото му.
	— Нито едното, нито другото. Това е мое заключение, направено въз основа на независима информация. Зед, както вече ти казах, не сме сами.
	— Да, да, чух те още първия път. — Той махна с ръка, оставяйки този въпрос за после. — Независима информация, значи. — Прокара палец и показалец по голобрадото си лице. Светлокафявите му очи пламнаха. — Това също е добре. Наистина много добре! А тази информация подсказа ли ти, че положението не е розово? Е, да, разбира се, че ти е подсказала — отговори си сам на въпроса. — Защо се потиш? — Той постави кльощавите си пръсти върху челото му. — Имаш треска — каза. — Донесе ли ми нещо за ядене?
	Ричард вече беше извадил една ябълка; знаеше, че Зед ще е гладен. Зед винаги беше гладен. Той със стръв отхапа голямо парче.
	— Зед, моля те, изслушай ме. В беда съм и имам нужда от помощта ти.
	Докато дъвчеше, Зед постави кокалестите си пръсти върху главата на Ричард и повдигна с палец клепача му. Наведе се напред и приближи изпитото си лице до лицето на Ричард, вгледа се в окото му, а след това повтори процедурата и с другото око.
	— Винаги те слушам, Ричард. — Повдигна ръката му за китката и провери пулса му. — И съм съгласен, че си в беда. След три часа, може би четири, но не повече, ще си в безсъзнание.
	Ричард се сепна; Калан също изглеждаше притеснена. Наред с другите неща, Зед разбираше и от трески и никога не беше правил подобно категорично изявление, което по-късно да не се окаже вярно. Ричард се събуди отпаднал, заливан от ледени вълни и още от сутринта знаеше, че положението му се влошава.
	— Можеш ли да направиш нещо?
	— Вероятно да, но зависи какво я е причинило. А сега не бъди толкова невъзпитан и ме представи на момичето си.
	— Зед, тя ми е приятелка, Калан Амнел…
	Старецът внимателно се вгледа в очите й.
	— О, значи съм сбъркал? Тя сигурно не е момиче? — Зед се изкикоти. Доволен от собствения си номер, се извъртя към нея, поклони се театрално, повдигна леко ръката й, целуна я внимателно и каза:
	— Зедикус Зу’л Зорандер, ваш смирен слуга, скъпа млада госпожице.
	След това се изправи, за да я погледне в лицето. Когато погледите им се срещнаха, усмивката му моментално се изпари и очите му се оцъклиха. Острите му черти се изпълниха с гняв. Пусна ръката й, сякаш изведнъж е разбрал, че държи отровна змия. Обърна се към Ричард:
	— Какво правиш с това същество! — Калан остана спокойна и невъзмутима. Ричард беше изумен.
	— Зед…
	— Тя докосвала ли те е?
	— Ами аз… — Ричард се опита да си спомни кога го е докосвала, но Зед отново го прекъсна.
	— Не, разбира се, че не е. Виждам, че не е. Ричард, знаеш ли коя е тя? — Той се обърна към нея. — Тя е…
	Калан хвърли на Зед такъв страшен, вледеняващ поглед, че той замръзна на място.
	Гласът на Ричард остана спокоен, но твърд.
	— Знам точно коя е тя: тя ми е приятелка. Приятелка, която вчера ме спаси от участта да бъда убит като баща си и която още веднъж ми спаси живота от някакъв звяр, наречен змей. — Изражението на Калан се отпусна. Този път старецът остана загледан в нея доста по-дълго време, преди да се обърне към Ричард. — Зед, Калан ми е приятелка. И двамата здраво сме загазили и имаме нужда един от друг.
	Зед стоеше, без да отрони дума, търсейки погледа на Ричард. Накрая кимна.
	— Наистина сте загазили.
	— Зед, нуждаем се от помощта ти. Моля те! — Калан пристъпи напред и застана до него. — Нямаме много време.
	Зед не приличаше на човек, който има желание да се забърква в тая работа, но така или иначе Ричард продължи, като не сваляше поглед от очите му:
	— Вчера, след като я срещнах, тя беше нападната от четворка. Скоро по следите й ще тръгне втора. — Ричард най-после забеляза в очите му онова, което търсеше — мигновен проблясък на омраза, бързо превърнал се в съпричастие.
	Зед погледна Калан, като че я виждаше за първи път. Двамата дълго не сваляха очи един от друг. При споменаването на думата „четворка“ лицето й придоби измъчен вид. Зед пристъпи напред и я обгърна бащински с кокалестите си ръце, като склони главата й на рамото си. Тя с благодарност протегна ръце, прегърна го и зарови лице в робата му, за да прикрие сълзите си.
	— Всичко е наред, скъпо момиче, тук си в безопасност — каза той меко. — Хайде да слезем в къщи и ще ми разкажеш какъв е проблемът, а после ще трябва да се заемем с треската на Ричард. — Тя кимна, заровила глава в рамото му.
	Отдели се от него.
	— Зедикус Зу’л Зорандер. Никога не съм чувала подобно име.
	Той се усмихна гордо и тънките му устни избутаха назад бузите, нагъвайки ги дълбоко.
	— Сигурен съм, че не си, скъпо момиче, сигурен съм, че не си. Между другото, умееш ли да готвиш? — Той обви ръка около рамото й и като я стисна здраво, я поведе надолу по хълма. — Гладен съм и не съм ял добре приготвена храна от години — Той се обърна. — Хайде, Ричард, върви, докато все още можеш.
	— Ако излекуваш Ричард от треската, ще ти направя голяма тенджера зеленчукова супа — предложи тя.
	— Зеленчукова супа! — прималя от радост Зед. — Не съм ял добре сготвена зеленчукова супа от години. Ричард я прави отвратителна.
	Ричард едва се тътреше отзад, почти напълно изтощен от преживяното емоционално напрежение. Притесняваше го небрежното отношение на Зед към треската му. Знаеше, че обикновено по този начин старият му приятел се опитва да му спести сериозността на ситуацията. Чувстваше как наранената му ръка пулсира.
	Тъй като знаеше, че Зед е от Средната земя, се беше надявал със споменаването на четворката да спечелят съчувствието му. Макар и изненадан, все пак си отдъхна с облекчение, когато видя колко бързо се сприятелиха двамата с Калан. Побърза да ги настигне, като за всеки случай попипа зъба под ризата си.
	Всъщност Ричард беше доста объркан от чутото.
	Близо до задния ъгъл на къщата имаше маса, където Зед обичаше да се храни при хубаво време. Това му даваше възможност да хвърля по едно око на облаците, докато яде. Старецът остави двамата на една пейка край масата, а самият той влезе в къщата и след малко донесе моркови, боровинки, сирене и ябълков сок, които сложи върху изтъркания до гладко от дългогодишната употреба дървен плот, а след това се разположи на пейката отсреща. Подаде на Ричард една чаша, пълна с нещо гъсто и кафяво с мирис на бадеми и му каза да го изпие бавно.
	Погледна го внимателно:
	— Разкажи ми какъв е проблемът.
	Ричард му каза за растението, за онова същество в небето, за срещата с Калан край езерото Трънт и за четиримата преследвачи. Разказа цялата история с всеки детайл, за който можеше да се сети. Знаеше, че Зед обича да знае всичко, до най-малката подробност, независимо колко маловажна е тя. От време на време Ричард прекъсваше разказа си, за да пийне от чашата. Калан изяде няколко моркова и боровинки и изпи ябълковия сок, но избута встрани чинията със сиренето. Тя кимаше или му помагаше в разказа, ако имаше нещо, което той пропуска. Единственото, което Ричард не спомена, беше разказът на Калан за историята за трите земи и завладяването на Средната земя от Мрачния Рал. Прецени, че ще е по-добре тя сама да го стори. Когато свърши, Зед го върна към началото, като настояваше да узнае какво е правил Ричард толкова високо в Старата гора.
	— Когато след убийството на баща ми отидох в къщата му, погледнах в буркана за бележки. Той беше може би единственото нещо, останало непокътнато. Вътре намерих клонче от някакво растение. През последните три седмици търсех това растение, за да се опитам да разбера какво означава последното съобщение на баща ми. И го намерих — то е нещото, което ме ухапа.
	Ричард беше доволен, че най-после свърши разказа си; езикът му беше започнал да се подува.
	Зед замислено отхапа голямо парче морков.
	— Как изглеждаше това растение?
	— Беше… то все още е в джоба ми.
	Ричард извади клончето и го сложи на масата.
	— По дяволите! — прошепна Зед. — Това е змийска лоза!
	Ричард почувства как през цялото му тяло преминава ледена тръпка. Това име му беше познато от тайната книга. Въпреки цялата безнадеждност на ситуацията се надяваше, че страховете му за последствията от това растение няма да се оправдаят.
	Зед се облегна.
	— Ами хубавото е, че знам какъв корен да използвам, за да прекъсна треската ти. Лошото е, че трябва първо да го открия.
	Зед помоли Калан да разкаже нейната част от историята, но по-бързо, тъй като го чака доста работа, а няма много време. Ричард си припомни какво му бе разказала тя в хралупестия бор предишната нощ и се запита как ли ще успее да го разкаже с няколко думи.
	— Мрачният Рал, синът на Панис Рал, пусна в действие трите кутии на Орден — каза тя простичко. — Дошла съм да търся великия магьосник.
	Ричард беше изумен.
	В мисълта му изскочи едно изречение от тайната книга, Книгата на преброените сенки, книгата, която баща му го накара да запази в паметта си, преди двамата да я унищожат: и когато трите кутии на Орден бъдат пуснати в действие, ще израсне змийската лоза. Най-страшните кошмари на Ричард — най-страшните кошмари на всички — започваха да се сбъдват.

>	Седма глава

	Заради болката и замайването от треската Ричард почти не разбра кога главата му се е отпуснала върху масата. Когато мисълта му се завъртя около спомена за онова, което Калан каза на Зед, той простена; пророчеството от тайната Книга на преброените сенки започваше да се осъществява. В следващия момент Зед се оказа до него, повдигна го и каза на Калан да му помогне да го пренесат в къщата. Докато се придвижваше с тяхна помощ, земята се изплъзваше изпод краката му. После го сложиха да легне и го завиха. Чуваше ги да говорят, но не разбираше думите им, които се сливаха в едно в главата му.
	Съзнанието му потъна в тъмнина; после се появи светлината. Стори му се, че се извисява нагоре, за да се понесе обратно надолу малко по-късно. Запита се кой е и какво става с него. Времето минаваше, а стаята се въртеше, преобръщаше се, танцуваше. Вкопчи се в леглото, за да не изпадне от него. Понякога осъзнаваше къде се намира и отчаяно се опитваше да запомни онова, което знае… но в следващия миг отново потъваше в тъмнина.
	Когато пак дойде в съзнание, разбра, че е минало време, но нямаше никаква представа колко точно. Тъмно ли беше? Може би просто бяха спуснали пердетата. Някой поставяше върху челото му студен, влажен компрес. Майка му приглади назад косите си. Докосването й го успокояваше, носеше му утеха. Почти виждаше лицето й. Тя беше толкова мила, винаги така добре се грижеше за него.
	До момента, в който умря. Искаше му се да заплаче. Тя беше мъртва. Отново приглади косите си. Не може да бъде; сигурно е някой друг. Но кой? Тогава си спомни. Беше Калан. Извика я по име.
	Тя приглади косата си.
	— Тук съм.
	Споменът се върна при него, нахлувайки мъчително в съзнанието му: убийството на баща му, растението, което го ухапа, Калан, четиримата мъже на скалата, словото на брат му; човекът, който го чакаше в къщата му; змеят, нощното дребосъче, което му каза, че или трябва да намери отговора, или ще умре; думите на Калан, че трите кутии на Орден са пуснати в действие; и неговата тайна, Книгата на преброените сенки…
	Спомни си как баща му го заведе на онова тайно място в гората и му разказа как е спасил Книгата на преброените сенки от риска, на който е била изложена при пазещото я чудовище, решен да я върне на истинския й господар, когато той я потърси. Как пренесъл книгата със себе си в Западната земя, за да я спаси от грозящите я алчни ръце. Бащата беше казал на сина си, че докато книгата съществува, е опасна; но той не можеше да унищожи знанието, което тя съдържа; нямаше право. То принадлежеше на пазителя на книгата и трябваше да бъде скрито на сигурно място, докато настъпи подходящият момент да му бъде върнато. Знанието щеше да е в безопасност само бидейки запечатано в нечия памет, а самата книга — изгорена. Единствено по този начин то можеше да бъде съхранено, без да бъде откраднато.
	Баща му избра Ричард. Защо Ричард, а не Майкъл — знаеше само той. Никой не трябваше да научи за съществуването на книгата, дори Майкъл; единствено пазителят на книгата можеше да знае за нея, никой друг освен него. Баща му каза, че е възможно Ричард никога да не го открие, в такъв случай трябваше да предаде книгата на детето си, а то от своя страна на своето и тъй нататък, колкото пъти е необходимо. Баща му не можеше да каже кой е пазителят, тъй като самият той не знаеше. Ричард го беше питал по какво ще го познае, но единственият отговор, който получи, беше, че сам ще трябва да си отговори на въпроса и да не казва на никого, никога, единствено и само на пазителя. Ричард знаеше, че трябва да пази тайната дори от родния си брат, дори от най-добрия си приятел Зед.
	Закле се в живота си.
	Баща му никога не погледна в книгата, само Ричард упорито я запаметяваше. Ден след ден, седмица след седмица, с изключение единствено на времето, когато беше на път, баща му го водеше на тайното място дълбоко в гората, където сядаше и наблюдаваше как Ричард чете книгата отново и отново. Обикновено Майкъл беше навън с приятели, пък и дори да си беше в къщи, не обичаше особено да ходи в гората, а що се отнася до Зед, то беше съвсем нормално Ричард да не го посещава, когато баща му си е у дома. Така че никой от двамата нямаше как да разбере за тези чести ходения в гората.
	Ричард записваше наученото и го сверяваше с книгата. Баща му всеки път изгаряше листовете и го караше да повтаря едни и същи страници отново и отново. Всеки път му се извиняваше за товара, с който го нагърбва. Молеше сина си за прошка в края на всеки ден, прекаран в гората.
	Ричард никога не възнегодува; за него изборът на баща му беше голяма чест. Преписа книгата от начало до край стотици пъти без нито една грешка, преди да е сигурен, че никога няма да забрави дори едничка дума. От прочетеното знаеше, че всяка пропусната дума може да доведе до нещо страшно.
	След като увери баща си, че е запомнил всичко без грешка, двамата поставиха книгата обратно в скривалището й в скалите и я оставиха да престои там три години. След като определеното време изтече, а Ричард вече беше минал шестнайсетте, един есенен ден двамата се върнаха при скривалището и баща му каза, че ако напише цялата книга без нито една грешка, то и двамата ще бъдат сигурни, че я е запаметил идеално, и ще могат да я изгорят. Ричард започна да пише, без да се замисля от началото до края. Беше я запомнил без грешка.
	Накладоха огън и хвърляха в него дърва, докато пламъците ги накараха да се отдръпнат. Баща му протегна книгата към него и му каза, ако е сигурен в себе си, да я хвърли в огъня. Ричард стискаше Книгата на преброените сенки в ръка и галеше с пръсти кожената й обвивка. Държеше в ръцете си доверието на баща си, доверието на всички хора и почувства тежестта на този товар. Хвърли книгата в огъня. От този момент нататък вече не беше дете.
	Пламъците се извиха около книгата и започнаха да я галят, прегръщат, поглъщат. Завихриха се цветове и форми, чу се страшен рев. Към небето се изстреляха странни снопове светлина. Вятърът развя пелерините на двамата, а огънят поглъщаше в себе си листа и съчки, като към светлината прибавяше и топлина. Появиха се привидения с протегнати ръце, подхранвани сякаш от огнените езици, гласовете им се надбягваха с вятъра. Баща и син стояха като каменни статуи, без да могат да помръднат, без да могат да отвърнат очи от гледката. Парещата жега се превърна в режещ вятър, който сякаш извираше от дълбините на най-страшната зимна нощ, вятър, от който по телата им преминаха спиращи дъха ледени тръпки. После студът секна и огънят се превърна в бяла светлина, която заля всичко в невероятен блясък, сякаш бяха стъпили на слънцето. След миг тя изчезна също така внезапно. На нейно място — тишина. Огънят догоря. Тънки струйки дим се издигаха бавно от почернелите главни и се стопиха в есенния въздух. Книгата беше изчезнала.
	Ричард разбра какво беше това: магия.

	* * *

	Усети на рамото си нечия ръка и отвори очи. Калан. На светлината на огъня, нахлуваща от другата стая, видя, че тя седи на стол край леглото му. Големият стар лукав котарак на Зед се беше сгушил на кравай и спеше в скута й.
	— Къде е Зед? — попита Ричард със замъглен от съня поглед.
	— Отиде да търси корена, от който се нуждаеш — гласът й звучеше меко и успокояващо. — Вече от часове е тъмно, но той каза да не се притесняваме, ако му отнеме повече време да намери корена. Каза още, че ще заспиваш и ще се пробуждаш, но ще си в безопасност, докато се върне. Питието, което ти даде преди, щяло да те крепи, докато той се върне.
	За първи път Ричард осъзна, че това е най-красивата жена, която някога е виждал. Косата й падаше от двете страни на лицето и по раменете и на него силно му се прииска да я докосне, но не го направи. Достатъчно му беше да усеща ръката й върху рамото си, да знае, че тя е тук, че не е сам.
	— Как се чувстваш? — гласът й беше толкова мек, толкова нежен, че Ричард изобщо не можеше да проумее защо Зед се изплаши от нея.
	— По-скоро бих излязъл срещу още една четворка, отколкото срещу друга змийска лоза.
	Тя се усмихна с онази особена съучастническа усмивка, която си беше единствено и само нейна, и избърса челото му с компреса. Ричард протегна ръка и я стисна за китката. Тя спря и се вгледа в очите му.
	— Калан, Зед ми е приятел от много години. Той ми е нещо като втори баща. Обещай ми, че няма да направиш нищо, с което да му навредиш. Не бих могъл да го понеса.
	Тя го погледна успокоително.
	— Аз също го харесвам. Много. Той е добър човек, точно както ти каза. Нямам желание да му сторя нищо лошо. Искам само да използвам помощта му, за да намеря магьосника.
	Той я стисна за китката още по-силно.
	— Обещай ми.
	— Ричард, всичко ще бъде наред. Той ще ни помогне.
	Той си спомни пръстите й около гърлото си и погледа й, когато си беше помислила, че иска да я отрови с ябълката.
	— Обещай ми.
	— Вече съм дала обещания на други хора, някои от тях пожертваха себе си. Нося отговорност за живота на други. На много други.
	— Обещай ми.
	Калан постави другата си ръка на лицето му.
	— Съжалявам, Ричард, не мога да направя това.
	Той отпусна китката й, обърна се и затвори очи. Тя махна ръката си от лицето му. Ричард си мислеше за книгата, за нейния смисъл и осъзна, че молбата му е егоистична. Би ли било честно да се опита да я измами, за да спаси Зед и по този начин да загинат и тримата заедно? Би ли искал да обрече по този начин всички останали хора на смърт или робство, само за да поживее приятелят му още няколко месеца? Би ли могъл да обрече и нея на смърт безпричинно? Засрами се от собствената си глупост. Нямаше право да настоява за подобно обещание. Би било грешка от нейна страна да му го даде. Беше й благодарен, че не го излъга. Но, от друга страна, знаеше, че макар Зед да беше се поинтересувал от проблемите им, това не означаваше, че ще се съгласи да им помогне по какъвто и да е начин да се справят с нещо, идващо отвъд границата.
	— Калан, от тази треска оглупявам. Моля те да ми простиш. Никога не съм срещал по-смел човек от теб. Зная, че се опитваш да спасиш всички ни. Зед ще ни помогне; аз ще се заема с това. Само ми обещай, че ще почакаш, докато се пооправя. Дай ми възможност аз да го убедя.
	Тя притисна ръка в рамото му.
	— Това е обещание, което мога да ти дам. Знам, че се тревожиш за приятеля си; щях да се почувствам огорчена, ако не беше така. Това не те прави глупав. А сега си почивай.
	Ричард се опита да държи очите си отворени, защото веднага щом ги затвореше, всичко започваше да се върти неконтролируемо. Но говоренето бе изтощило силите му докрай и скоро тъмнината отново го погълна. Мислите му пак потънаха в празното. От време на време изпадаше в полусън и се луташе из кошмарите си; понякога се луташе из места, където нямаше дори халюцинации.

	* * *

	Котаракът се разбуди и наостри уши. Ричард все още спеше. Звукове, които само една котка можеше да долови, накараха животното да скочи от скута на Калан, да притича до вратата и да приклекне в очакване. Калан също се поизправи в очакване, но тъй като козината на котарака не беше настръхнала, тя остана на мястото си. Отвън се чу тих глас.
	— Котарак! Котарак! Къде си се дянал? Е, щом е така, стой си там навън. — Вратата се отвори с проскърцване. — Ето къде си бил. — Котаракът се спусна през прага. — Оправяй се сам — провикна се Зед след него. — Как е Ричард? — подвикна към Калан.
	Когато влезе в стаята, тя му отвърна от мястото си:
	— На няколко пъти се пробужда, но сега спи. Намери ли корена?
	— Ако не бях го намерил, нямаше да съм тук. Той каза ли нещо, докато беше буден?
	Калан се усмихна:
	— Само че се тревожи за теб.
	Той се завъртя и се върна обратно в другата стая, мърморейки:
	— И не без сериозни основания.
	Седна на масата и обели корените, наряза ги на тънки колелца в една тенджера с малко вода и я закачи на пиростията над огъня. Преди да отвори шкафа, за да извади от там няколко различни по големина буркана, хвърли в огъня обелките от корените заедно с няколко съчки. Без да се замисля, посегна първо към един буркан, после към друг, като изсипваше от тях разноцветни прахчета в черно хаванче от камък. Разбърка червените, сините, жълтите, кафявите и зелените прахчета с бяло чукало, докато се получи смес с цвят на засъхнала кал. След като близна върха на пръста си, бръкна в хаванчето. Опита сместа, доближавайки пръста до езика си и докато съсредоточено премляскваше с устни, повдигна вежда. Най-накрая се усмихна и кимна доволно с глава. Изсипа съдържанието на хавана в тенджерата и започна да бърка с лъжица, която откачи от куката край огнището. Бъркаше бавно и съсредоточено гледаше как сместа бълбука. Това продължи близо два часа. Когато накрая реши, че е готово, свали тенджерата от огъня и я остави на масата да изстива.
	Взе една купа и кърпа и след известно време повика Калан да му помогне. Тя дойде веднага и той я инструктира как да държи кърпата над тенджерата, докато той изсипе сместа през нея.
	Завъртя пръст във въздуха.
	— Сега усучи кърпата няколко пъти, за да се изцеди течността. Когато е готово, хвърли кърпата и всичко, полепнало по нея в огъня.
	Тя го погледна с неразбиращ поглед. Зед повдигна вежда.
	— Онова, което остава по кърпата, е отрова. Ричард ще се събуди всеки момент; тогава ще му дадем течността от купата. Продължавай да изцеждаш. Аз ще видя какво прави той.
	Зед влезе в спалнята, наведе се над Ричард и установи, че е в безсъзнание. Обърна се и видя, че Калан е с гръб към него и продължава да върши каквото й беше казал. Наведе се и постави средния си пръст върху челото на приятеля си. Очите на Ричард се отвориха моментално.
	— Скъпа моя — провикна се Зед към другата стая, — имаме късмет. Той току-що се събуди. Донеси купата.
	Ричард премигна.
	— Зед? Добре ли си? Всичко наред ли е?
	— Да, да, напълно.
	Калан влезе с купата, като внимаваше да не разсипе нито капка. Зед помогна на Ричард да се изправи така, че да може да пие. Когато изпи всичко, го сложи да си легне обратно.
	— От това ще заспиш и треската ти ще секне. Когато отново се събудиш, ще си добре, давам ти дума, тъй че не се притеснявай повече, а почивай.
	— Благодаря ти, Зед… — Ричард заспа, преди да може да каже нещо повече.
	Зед излезе и след малко се върна с тенекиена чиния в ръка, настоявайки Калан да седне на стола.
	— Трънът няма да издържи на корена — обясни той — и ще трябва да напусне тялото му.
	Постави чинията под ръката на Ричард и зачака, седнал на ръба на леглото. И двамата се заслушаха в дълбокото му дишане и в дращенето на огъня в другата стая; иначе в къщата беше тихо. Зед пръв прекъсна тишината.
	— Опасно е един Изповедник да пътува сам, скъпа моя. Къде ти е магьосникът?
	Тя го погледна с уморени очи.
	— Магьосникът ми продаде услугите си на една кралица.
	Зед се намръщи неодобрително.
	— Изоставил е задълженията си към Изповедниците? Как се казва?
	— Гилер.
	— Гилер — той повтори името с недоволно изражение, след това леко се наведе към нея. — А защо някой друг не тръгна с теб?
	Тя го погледна сериозно.
	— Защото всички са мъртви. Преди да умрат, те се събраха и хвърлиха мрежа, за да мога да премина безпрепятствено през границата с помощта на едно нощно дребосъче. — Когато чу това, Зед се изправи. Потри голобрадото си лице, а в погледа му се изписа тъга и загриженост. — Ти познаваше ли магьосниците? — попита тя.
	— Да, да. Дълго време живях в Средната земя.
	— А великият магьосник? Него познаваше ли?
	Зед се усмихна, пооправи робата си и отново седна.
	— Настоятелна си, скъпа моя. Да, познавах стария магьосник някога. Но дори да успееш да го намериш, не мисля, че ще иска да има нещо общо с тая работа. Няма да се съгласи да помогне на Средната земя.
	Калан се наведе напред, вземайки ръцете му в своите. Гласът й бе тих, но изпълнен с напрежение.
	— Зед, мнозина не са съгласни с Върховния съвет на Средната земя, с алчните съветници. Мнозина биха искали нещата да се променят, но са просто обикновени хора без право на глас. Единственото им желание е да изживеят живота си в мир. Мрачният Рал открадна храната, складирана за зимата, и я раздаде на войниците си. Те я пилеят или я оставят да се развали, или пък я продават обратно на хората, от които са я откраднали. Гладът вече настъпи; през зимата ще дойде и смъртта. Огънят беше обявен за противозаконен. Хората студуват.
	Рал казва, че за всичко е виновен великият магьосник, защото не застанал пред хората, за да бъде съден като техен враг. Твърди, че цялата отговорност трябва да се търси от магьосника, че него трябва да винят. Не дава никакви конкретни обяснения, но мнозина му вярват въпреки всичко. Много се хората, които вярват на всяка дума на Рал, макар онова, което виждат със собствените си очи, да е достатъчно доказателство, че не бива да го правят.
	Магьосниците живееха под постоянна заплаха и бяха забранени с указ, задето си служат с магия. Те знаеха, че рано или късно ще започнат да ги използват срещу хората. Вярно, някога допуснаха грешки, разочароваха учителя си, но никога не забравиха най-важното, на което бяха научени — да защитават хората и по никакъв начин да не им причиняват зло. В знак на силната си любов към своя народ те пожертваха живота си, за да попречат на Мрачния Рал. Мисля, че учителят им би се гордял с тях.
	Но не става въпрос единствено за Средната земя. Границата между Д’Хара и Средната земя я няма, тази между Средната и Западната земя отслабва и скоро също ще изчезне. Хората от Западната земя ще бъдат победени от онова, от което се страхуват най-много: магията. От една ужасяваща, страшна магия, каквато никога не са си представяли, че съществува.
	Зед не издаде чувствата си, не възрази, нито изрази мнение, просто слушаше. Продължаваше да държи ръцете си в нейните.
	— Сигурна съм, че великият магьосник има основателни причини да не иска да помогне, но фактът, че Мрачният Рал пусна в действие трите кутии на Орден, променя изцяло нещата. Ако той успее, то в първия ден на зимата ще бъде късно за всички. Включително и за великия магьосник. Рал вече го търси; иска лично отмъщение. Мнозина умряха, защото не можаха да кажат на Рал името на магьосника. И когато Рал отвори правилната кутия, ще се сдобие с неограничена власт над всичко живо, тогава магьосникът ще е негов. Той може да се крие в Западната земя колкото си иска, но дойде ли първият ден на зимата, ще бъде разкрит. Мрачният Рал ще го хване.
	В изражението й имаше горчивина.
	— Зед, Мрачният Рал прати четворки да унищожат всички останали Изповедници. Намерих сестра си, след като бяха свършили с нея. Издъхна в ръцете ми. Като вземем предвид мъртвите, оставам само аз. Магьосниците знаеха, че учителят им няма да иска да им помогне, така че ме изпратиха като последна надежда. Ако той постъпи толкова глупаво и не види, че като помага на мен, помага на себе си, тогава ще трябва да използвам силата си срещу него, за да го заставя да ми помогне.
	Зед повдигна вежда.
	— И какво може да направи един съсухрен стар магьосник срещу силата на Мрачния Рал? — Този път той държеше ръцете й в своите.
	— Трябва да назначи Търсач!
	— Какво! — скочи на крака Зед. — Скъпа моя, ти не знаеш какво говориш.
	Смутена, Калан се дръпна леко назад.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Търсачите сами назначават себе си. Магьосникът просто прави нещо като разпознаване и легализира нещата.
	— Не разбирам. Мислех, че магьосникът избира човека, правилния човек.
	Зед седна обратно на мястото си, потърквайки голобрадото си лице.
	— Ами така е, в известен смисъл. По-скоро така е било. Истинският Търсач, този, който знае какво прави, трябва да му покаже, че е Търсач. Магьосникът не посочва някого, казвайки му: „Вземи Меча на истината, ти ще бъдеш Търсач.“ Всъщност той няма и избор. Това не е нещо, за което можеш да обучиш някого. Човек просто трябва да се е родил Търсач и да докаже с действията си, че е такъв. Един магьосник трябва с години да наблюдава такъв човек, за да е сигурен. Търсачът може да не е особено умен, но трябва да е правилният човек; трябва да притежава необходимите качества. Истинският Търсач е рядко срещан човек. Търсачът е балансиращата точка на силата. Съветът превърна назначаването му в политически кокал, който хвърли в устата на един от преследващите го по петите хленчещи песове. Тази длъжност беше толкова търсена поради силата, която притежава Търсачът. Но съветът не разбра едно: не длъжността дарява човека със сила, а човекът е този, който прави длъжността силна.
	Той се примъкна по-близо до нея.
	— Калан, ти си родена, след като съветът си присвои това право, така че може би си била родена за Търсач, но във време, когато Търсачите не бяха истински; ти никога не си виждала истински Търсач — очите му се уголемиха, гласът му се сниши и се изпълни със страст. — Аз съм виждал как един-единствен въпрос, зададен от истински Търсач, кара крал да коленичи в краката му. Когато истинският Търсач извади Меча на истината… — той издигна ръце и завъртя очите си в екстаз, — можеш да видиш необикновената гледка на справедливия гняв, — Калан се усмихна на вълнението му. — Той може да накара добрия да затрепери от радост, а лошия да потръпне от страх — усмивката се изпари от лицето му. — Но хората рядко вярват на истината, дори и да я видят, още повече, че рядко пожелават да я видят, а това прави длъжността на Търсача много опасна. Той е пречка по пътя на онези, които искат да покварят силата. Той получава удари от много страни. Най-често ги понася сам, но не за дълго.
	— Познавам добре това чувство — каза тя, а на лицето й се появи нещо като усмивка.
	Зед се наведе по-близо.
	— Срещу Мрачния Рал дори истински Търсач едва ли ще изкара дълго. А после какво?
	Калан отново хвана ръцете му.
	— Трябва да опитаме, Зед. Това е единственият ни шанс. Не се ли възползваме от него, друг няма да ни се отдаде.
	Той седна изправен, отблъсквайки се от нея.
	— Който и да избере магьосникът, този човек няма да познава Средната земя. Няма да има никакъв шанс. Това би било смъртна присъда, която ще се изпълни незабавно.
	— Това е втората причина да съм тук. За да му стана водач, да бъда до него, ако е необходимо, да пожертвам живота си, за да осигуря безопасността му. Изповедниците прекарват живота си в пътуване. Била съм почти навсякъде в Средната земя. Те още от малки учат много езици. Това е необходимо, понеже никога не се знае къде ще ги повикат. Аз говоря всички основни и повечето от второстепенните езици в Средната земя. А що се отнася до получаването на удари, Изповедникът понася не по-малко. Ако беше лесно човек да ни убие, Рал нямаше да праща по петите ни четворки. Много от които падат убити вместо нас. Аз мога да помогна в осигуряването на безопасността на Търсача; ако се наложи, с цената на собствения си живот.
	— Това, което предлагаш, ще подложи на ужасен риск не само живота на Търсача, скъпа моя, но също и твоя.
	Тя повдигна вежда.
	— Аз и сега съм преследвана. Ако знаеш друг начин, кажи го.
	Преди Зед да успее да отговори, Ричард изохка. Старецът го погледна и се изправи.
	— Време е.
	Калан застана до него, докато той повдигаше за китката ръката на Ричард, като внимаваше раната да остане над тенекиената чиния. С приглушен звук в нея паднаха няколко капки кръв. Трънът се показа и цопна леко в чинията. Калан протегна ръка към него.
	Зед я сграбчи за китката.
	— Не прави това, скъпа моя. Сега, когато той е изгонен от домакина си, би бил нетърпелив да си намери нов. Виж това.
	Тя отдръпна ръката си, а Зед приближи кокалестия си пръст до чинията, на няколко инча от тръна, който се завъртя към пръста, оставяйки след себе си тънка кървава следа. Зед дръпна пръста си и й подаде чинията.
	— Хвани я отдолу и я занеси при огнището. Сложи я в огъня обърната надолу и я остави там.
	Докато тя правеше това, Зед почисти раната и я намаза с мехлем. Когато Калан се върна, той хвана Ричард за ръката, а тя започна да го превързва. Зед я наблюдаваше.
	— Защо не си му казала коя си, че си Изповедник? — в гласа му се усещаха нотки на упрек.
	Тя му отвърна по подобен начин:
	— Заради начина, по който ти реагира, когато ме позна. — Тя млъкна, а когато продължи, грубостта беше изчезнала от гласа й. — Ние с него някак си се сприятелихме. Аз нямам опит в отношенията с приятелите, затова пък от доста време съм Изповедник. През целия си живот съм била посрещана така, както го направи ти. Щом открия Търсача, ще кажа на Ричард. Но дотогава искам да си останем приятели. Толкова ли е много да поискаш да изпиташ обикновеното човешко удоволствие от приятелството? Щом му кажа, край с тези отношения.
	Когато тя приключи с превръзката, Зед постави пръста си под брадичката й и повдигна главата й така, че тя да види нежната му усмивка.
	— Когато те видях за първи път, реагирах глупаво. Преди всичко защото бях изненадан да видя Изповедник. Не очаквах подобно нещо да се случи отново в живота ми. Напуснах Средната земя, защото исках да забравя за магията. Ти се натрапи в самотата ми. Извинявам се за реакцията си и за това, че те накарах да се почувстваш нежелан гост. Надявам се, че ме разбираш. Аз съм човек, който уважава Изповедниците, може би повече, отколкото някога ще можеш да си представиш. Ти си добра жена и си добре дошла в къщата ми.
	Калан задържа поглед в очите му.
	— Благодаря ти, Зедикус Зу’л Зорандер.
	Изражението на Зед стана по-страшно от нейното, когато се видяха за пръв път. Тя замръзна на място, пръстът му все още беше под брадичката й, стоеше с широко отворени очи, без да смее да помръдне.
	— Все пак знай едно, Майко Изповедник — гласът му беше едва доловимо по-силен от шепот, но вледеняващ. — Това момче ми е приятел от доста дълго време. Ако го докоснеш със силата си или го избереш за другар, ще отговаряш за това пред мен. И то по начин, който няма да ти хареса. Разбра ли ме?
	Тя преглътна с усилие и успя да кимне леко.
	— Да.
	— Добре. — Застрашителното изражение изчезна, на лицето му отново се изписа спокойствие. Той измъкна пръста си изпод брадичката й и се накани да се обърне към Ричард.
	Калан въздъхна и несвикнала за бъде заплашвана по този начин, го сграбчи за ръката, като го извърна към себе си.
	— Зед, няма да постъпя така с него не защото ти казваш, а защото той ми харесва. Искам да запомниш това.
	Двамата продължиха да се гледат още известно време, като всеки измерваше другия с поглед. След малко дяволитата усмивка, както винаги обезоръжаваща, се върна на лицето на Зед.
	— Ако имах избор, скъпа моя, бих предпочел да е така.
	Тя се отпусна доволна, че е казала каквото има да казва, и бързо го прегърна силно, на което той чистосърдечно отвърна.
	— Остана едно нещо, за което не каза нито дума. Не ме помоли за помощ в откриването на магьосника.
	— Така е. И засега не смятам да го правя. Ричард се страхува от онова, което мога да направя, ако откажеш. Обещах му да не те моля, преди той да има възможността да го направи сам. Дадох му дума.
	Зед постави кокалестия си пръст върху голата си брада.
	— Много интересно. — Сложи заговорнически ръка на рамото й и промени темата. — Знаеш ли, скъпа моя, че ти самата можеш да станеш добър Търсач.
	— Аз? Може ли жена да стане Търсач?
	Той повдигна вежда.
	— Разбира се. Някои от най-добрите Търсачи са били жени.
	— Вече и без друго си имам достатъчно невъзможна професия — намръщи се тя. — Не ми трябва още една.
	Зед се изкикоти и погледът му блесна.
	— Може би си права. Вече е твърде късно, скъпа моя. Иди в другата стая и си позволи няколко часа сън на леглото ми, определено имаш нужда от това. Аз ще поседя с Ричард.
	— Не! — тя поклати глава и се отпусна обратно на стола. — Не искам да го оставям точно сега.
	Зед сви рамене.
	— Както искаш. — Той мина зад нея и я потупа по рамото успокоително. — Както искаш. — Внимателно протегна ръце и постави по един среден пръст на всяко от слепоочията й, правейки с тях малки кръгове. Тя леко простена, докато очите й се затваряха. — Спи, скъпа моя — прошепна той, — спи.
	Тя скръсти ръце в единия край на леглото, а главата й клюмна върху тях. Заспа дълбоко. След като метна отгоре й едно одеяло, Зед отиде в другата стая, отвори вратата и погледна нощта навън.
	— Котарак! Ела тук, трябваш ми.
	Котаракът се втурна в къщата, отърквайки се в краката на Зед с вирната опашка. Зед се наведе и го почеса зад ушите.
	— Влизай вътре и легни да спиш в скута на младата жена. Да я топлиш.
	Котаракът се затътри към спалнята, а старецът излезе навън в студената нощ.

	* * *

	Вятърът развяваше робата на Зед, докато той вървеше по тясната пътека с избуяла трева. Облаците бяха толкова фини, че искряха на ярката лунна светлина, от която наоколо бе светло като през деня, макар Зед да не изпитваше необходимост от това; беше минавал по тази пътека хиляди пъти.
	— Нищо на тоя свят не се постига лесно — мърмореше си той, вървейки.
	До една групичка дървета спря и се ослуша. Обърна се бавно и се вгледа в сенките, плъзна поглед по клатещите се на вятъра клони, вирна нос във въздуха. Беше надушил чуждо присъствие.
	По врата го ухапа нещо. Той замахна ядосано, махна виновника от врата си и го погледна.
	— Муха-кръвопиец. По дяволите. И аз така си помислих — оплака се той.
	От близкия храст към него яростно се спусна нещо. Нападнаха го криле и козина, и зъби. Зед чакаше с ръце на хълбоците. Точно преди чудовището да го достигне, той вдигна ръка, при което късоопашатият змей се наклони на една страна и замръзна на място. Беше два пъти по-висок от Зед, в разцвета на силите си и два пъти по-жесток от дългоопашатите си братовчеди. Ръмжеше и примигваше, напрягайки здравите си мускули срещу силата, която не му позволяваше да се докопа до стареца. Беше изпаднал в ярост, че още не го е убил.
	Зед протегна ръка и го повика с пръст да се приближи. Змеят, задъхан от ярост, се наведе. Зед здраво впи нокът под брадата му.
	— Как се казваш? — просъска той. Чудовището изсумтя два пъти и издаде дълбок гърлен звук. Зед кимна. — Ще го запомня. А сега ми кажи какво избираш — да живееш или да умреш? — Змеят се опита да се дръпне назад, но не успя. — Добре, тогава ще направиш точно каквото ти кажа. Някъде по пътя между това място и Д’Хара насам се движи четворка. Открий ги и ги убий. Когато свършиш с тях, върни се в Д’Хара, откъдето си дошъл. Направи всичко това и ще те оставя да живееш, но ще запомня името ти и ако не успееш да убиеш четворката или ако някога се върнеш тук, след като си изпълнил заръката ми, ще те убия и ще нахраня с теб мухите ти. Приемаш ли условията ми? — Змеят изсумтя в знак на съгласие. — Добре. Тръгвай тогава. — Зед измъкна пръста си изпод брадата му.
	Нетърпелив да избяга, змеят бясно размаха криле и се затича с олюляваща се походка, тъпчейки тревата под себе си. Най-после успя да се издигне във въздуха. Зед го видя как прави кръгове високо в небето, търсейки четворката. След като зави на изток, кръговете се смалиха, докато накрая звярът се изгуби от погледа му. Чак тогава Зед продължи да се изкачва нагоре по хълма.
	Седна до камъка за наблюдаване на облаци и започна да върти срещу него кокалестия си пръст така, като че разбъркваше гозба. Масивният камък се остърга в земята, опитвайки да се завърти с движението на пръста му. Потрепери, докато се напрягаше да завърти собствената си тежест. С пращене и стържене се пропука и по повърхността му се появиха тънки ивици. Треперещото му туловище се съпротивляваше на приложената към него сила. Зърнестата му структура започна да се стрива. В невъзможност да запазят предишното си състояние, съставките му се претопиха в течност и така успя да се завърти с движението на пръста над него. Постепенно Зед увеличи скоростта, докато от въртящата се течна маса заструи светлина.
	Колкото по-бързо се въртеше ръката на Зед, толкова по-силна ставаше светлината. Докато цветовете и отблясъците се завихряха, в центъра на кръга потъваха сенки и форми, които се стопяваха в ослепителната светлина. Тя заплашваше да възпламени въздуха около него. Чу се приглушено свистене като от вятър, преминаващ през пукнатина. Есенните аромати отстъпиха пред свежия дъх на зимата, нахлу мирис на разорана пролетна земя, на летни цветя, а накрая отново на есен. Прозрачна бяла светлина измести цветовете и отблясъците.
	Камъкът отново се втвърди и Зед стъпи отгоре, в средата на заревото. Ярката светлина започна да избледнява и се превърна в слабо мъждукане, което се заизвива като дим. Появиха се две безплътни същества, същински сенки. Там, където чертите им би трябвало да са остри, изглеждаха загладени като далечен спомен, но контурите на телата им все още можеха да се различат. При вида им сърцето на Зед заби лудо.
	Гласът на майка му дойде до него далечен и глух.
	— Какво те тревожи, синко? Защо ни повика след толкова много години? — Ръцете й се протегнаха да го прегърнат.
	Зед също протегна ръце, но не можа да я докосне.
	— Притеснен съм от онова, което ми каза Майката Изповедник.
	— Тя казва истината.
	Той затвори очи и кимна, а ръцете му се отпуснаха надолу заедно с нейните.
	— Тогава значи е вярно, че всички мои ученици, освен Гилер, са мъртви.
	— Ти си единственият, който може да закриля Майката Изповедник. — Тя се приближи. — Ще трябва да назначиш Търсач.
	— Семената на тези проблеми пося Върховният съвет — възпротиви се той намръщено. — А сега ти искаш да се притека на помощ? Те не ме послушаха. Нека живеят и умрат от собствената си алчност.
	Бащата на Зед също се приближи, носейки се във въздуха.
	— Синко, защо се разсърди на учениците си?
	Зед се намръщи.
	— Защото те поставиха собствените си интереси пред задължението си да помагат на хората.
	— Разбирам. И с какво постъпката им е по-различна от онова, което правиш ти сега? — гласът му отекна във въздуха.
	Зед стисна юмруци.
	— Аз им предложих помощта си, но те я отхвърлиха.
	— А кога е било различно, кога в съвета не са били слепите и глупавите, и алчните? Би ли им позволил с лекота да те победят? Би ли им позволил тъй безнаказано да ти попречат да помогнеш на нуждаещите се? Това, че си изоставил хората, може би е поради причина, която ти се струва сериозна, за разлика от действията на учениците ти, но резултатът е един и същ. В крайна сметка те разбраха грешката си и направиха каквото трябва — онова, на което си ги учил. Учи се от учениците си, синко.
	— Зедикус — каза майка му, — би ли допуснал и Ричард да умре заедно с всички други невинни хора? Назначи Търсач.
	— Той е твърде млад.
	Тя поклати глава с нежна усмивка.
	— Няма да има възможност да остарее.
	— Не е преминал през последното ми изпитание.
	— Мрачният Рал е по следите на Ричард. Облакът, който го преследва навсякъде, е изпратен от Рал с тази цел. Змийската лоза също беше сложена от Мрачния Рал, който очакваше, че Ричард ще отиде да я търси и тогава тя ще го ухапе. Целта на змийската лоза не беше да го убива; Рал искаше Ричард да заспи от треската, докато той дойде да го прибере. — Очертанията й се понесоха към него, гласът й преливаше от обич. — Дълбоко в себе си ти знаеш, че през цялото време си го наблюдавал с надеждата, че един ден той ще покаже, че е избраният.
	— Каква полза има от това? — Зед затвори очи, брадата му оклюма върху гърдите. — Мрачният Рал притежава трите кутии на Орден.
	— Не — каза баща му, — само две от тях. Все още търси третата.
	Очите на Зед се ококориха, главата му се вдигна рязко.
	— Какво! Не всички са у него?
	— Не са — каза майка му, — но скоро ще бъдат.
	— А книгата? Сигурно Книгата на преброените сенки е у него?
	— Не. Търси я.
	Зед замислено постави пръст върху брадата си.
	— Тогава не всичко е загубено — прошепна той. — Що за глупак би пуснал кутиите на Орден в действие, без и трите да са у него, без да притежава книгата?
	Чертите на майка му се втвърдиха като парче лед.
	— Много е опасен. Пътува из отвъдния свят. — Зед настръхна, въздухът не успя да мине през гърлото му. Погледът на майка му сякаш го прониза целия. — Ето как успя да премине границата и да намери първата кутия: като отиде в отвъдното. Ето как успя да отслаби силата на границите: от отвъдното. Той има свои хора там. С всяко следващо негово слизане те стават все повече. Ако решиш да помогнеш, те предупреждавам: не пресичай границата и не изпращай Търсача през нея. Рал очаква това. Навлезеш ли в нея, ще те хване. Майката Изповедник успя да я прекоси само защото той не очакваше това. Не би допуснал втори път подобна грешка.
	— Но как тогава ще отидем в Средната земя? Не мога да помогна, ако не се доберем до там. — Гласът на Зед беше напрегнат и обезверен.
	— Съжаляваме, не знаем. Вярваме, че има начин, но не ни е известен. Ето защо трябва да назначиш Търсача. Ако изборът ти е правилен, той ще намери пътя. — Очертанията им започнаха да трептят, да избледняват.
	— Чакайте! Трябва да получа отговори на въпросите си! Моля ви, не ме изоставяйте!
	— Съжаляваме, не е по наше желание, викат ни обратно в отвъдното.
	— Защо Рал преследва Ричард? Моля ви, помогнете ми.
	Гласът на баща му беше далечен и слаб.
	— Не знаем. Трябва сам да откриеш отговорите. Ние те научихме на много неща. Ти си по-добър, отколкото ние двамата, взети заедно, изобщо някога сме били. Използвай наученото и се довери на интуицията си. Обичаме те, синко. Докато нещата се изяснят, няма да можем да идваме повече при теб. Щом Орден е в действие, още едно наше появяване би могло да разкъса връзката между двата свята.
	Майка му целуна ръката си и я протегна към него, докато той правеше същото в отговор, след което двамата изчезнаха.
	Зедикус Зу’л Зорандер, великият и благороден магьосник, остана сам, стъпил на магьосническия камък, подарък от баща му, и се загледа в нощта, мислейки си някакви магьоснически работи.
	— Нищо на тоя свят не се постига лесно — прошепна той.

>	Осма глава

	Ричард се сепна и се събуди. Топла дневна светлина изпълваше стаята, а в дробовете му нахлу чудесният, силен аромат на зеленчукова супа. Лежеше в своята стая в къщата на Зед. Вдигна поглед към познатите израстъци по дървената стена и в главата му се появиха лицата, на които ги оприличаваше. До леглото му чакаше празен стол. Той седна, като избута завивките си надолу и видя, че все още е облечен в мръсните си дрехи. Попипа под ризата си за зъба и въздъхна с облекчение, когато установи, че е там, на сигурно място. Една пръчка държеше прозореца отворен няколко инча и през него в стаята влизаше свеж въздух, примесен със смеха на Калан. Зед сигурно й разказва нещо, помисли си той. Погледна лявата си ръка. Беше превързана, но вече не го болеше при раздвижване на пръстите. Не го болеше и главата. Всъщност се чувстваше отлично. Гладен, но в добро разположение. Поправи се: мръсен, с кирливи дрехи и гладен, но в добро разположение.
	В средата на малката стая видя ведро с вода, сапун и чисти кърпи. Върху стола бяха сгънати и прилежно подредени чист кат дрехи. Ведрото го подканваше изкусително. Потопи ръка в него и установи, че водата е топла. Зед е знаел кога ще се събуди. Тъй като го познаваше достатъчно добре, това не го изненада.
	Съблече се и се потопи в гостоприемната вода. Ароматът на сапуна му се стори почти толкова приятен, колкото и този на супата. Обичаше да се кисне във водата, докато тя се просмуче в цялото му тяло, но този път трябваше да бъде нащрек, така че не си го позволи, пък и беше нетърпелив да се присъедини към двамата навън. Махна превръзката от ръката си и се изненада колко бързо е заздравяла раната през нощта.
	Когато се показа навън, видя Калан и Зед, седнали на масата, очакващи го. Забеляза, че роклята на Калан е изпрана, а и самата тя изглеждаше къпана. Косата й беше чиста и блестеше на слънчевата светлина. Зелените й очи заискриха срещу него. До нея го очакваше огромна паница супа, сирене и пресен хляб.
	— Не предполагах, че ще спя до обяд — каза той, прекрачвайки пейката. Другите двама се засмяха. Ричард им хвърли подозрителен поглед.
	Калан стана сериозна.
	— Това е вторият обяд, който проспиваш, Ричард.
	— Да — добави Зед, — спа целия ден вчера. Как се чувстваш? Как е ръката ти?
	— Добре съм. Благодаря ти за помощта, Зед. Благодаря и на двама ви. — Той раздвижи пръстите си, за да им покаже колко бързо се възстановява. — Чувствам ръката си много по-добре, само малко боде.
	— Майка ми винаги казваше, че щом боде, значи се оправя.
	Ричард й се озъби:
	— И моята казваше същото. — Той загреба късче домат и една гъба с лъжицата си и опита супата. — Вкусна е точно като моята — каза й сърдечно.
	Тя седеше с кръстосани крака и го гледаше, подпряла глава на изправената си върху масата ръка, свита в лакътя. Усмихна му се съучастнически.
	— Зед се изрази по-различно.
	Ричард хвърли укорителен поглед на приятеля си, който се правеше, че не го забелязва, и разсеяно гледаше небето.
	— Така ли? Ще трябва да му го напомня, когато следващия път ме помоли да му сготвя зеленчукова супа.
	— Честно да ти кажа — каза тя тихо, но не чак толкова, че Зед да не чуе, — от това, което видях досега, си вадя заключение, че той би ял и изпражнения, стига някой друг да му ги приготви.
	— Виждам, че си започнала да го опознаваш — засмя се Ричард.
	— Слушай какво ще ти кажа, Ричард — обади се старецът, като насочи към него кокалестия си пръст, очевидно решен да не падне по гръб. — Тя и от изпражнението може да направи нещо вкусно. Ще е добре да вземеш малко уроци от нея.
	Ричард отчупи парче хляб и го потопи в супата. Знаеше, че Зед пуска шеги, за да уталожи напрежението, което почувства още със сядането на масата — това беше начин да прекарат времето, докато той привърши с обяда си. Калан му беше дала дума, че ще изчака Ричард сам да помоли Зед за помощ; и очевидно бе спазила обещанието си. А за Зед беше нормално да се прави на невинен и незнаещ, изчаквайки другият пръв да зададе въпрос и по този начин да се ориентира с каква информация разполага събеседникът му. Този път обаче Ричард нямаше да му позволи играта да върви по неговите правила. Този път нещата бяха различни.
	— Въпреки всичко има едно нещо, заради което не мога да й се доверя — гласът на Зед стана мрачен, заплашителен.
	Ричард замръзна, дъвчейки. Преглътна и изчака, без да се осмелява да погледне към който и да е от тях.
	— Тя не обича сирене! Мисля, че никога не бих могъл да имам доверие на някой, който не обича сирене. Това не е нормално!
	Ричард се отпусна. Зед просто си играеше с нервите му, както сам обичаше да се изразява. Старият му приятел очевидно обичаше да го изненадва в гръб, изпитваше удоволствие от това. Погледът на Ричард се прокрадна към Зед, който си седеше с най-невинна усмивка на лицето. Без да ще, Ричард също се усмихна. Докато той се наслаждаваше на супата, Зед гризеше парче сирене в подкрепа на становището си. Калан гризеше парче хляб, за да изрази своето. Хлябът беше вкусен. Привършвайки обяда си, Ричард реши, че е време да сменят тона на разговора и да се върнат към работата си.
	— Какво става с четворката, която очакваме? Някаква следа?
	— Не. Аз се притеснявах, но Зед разбра по облаците, че вероятно са се сблъскали с някакъв проблем, тъй като не се виждат никакви.
	Той погледна косо Зед.
	— Вярно ли е?
	— Вярно като крастава жаба, — Зед използваше този израз. когато Ричард беше малък, за да го спечели на своя страна с майтап, да му покаже, че винаги може да разчита на стареца, че каквото и да се случи, Ричард няма да бъде излъган от него. Ричард се замисли с какъв ли „проблем“ би могла да „се сблъска“ една четворка.
	За добро или лошо беше успял да смени тона на разговора. Чувстваше нетърпението на Калан той да повдигне въпроса, у Зед също се усещаше някаква припряност. Калан се обърна отново към масата и в очакване отпусна ръце в скута си. Ричард се притесняваше, че ако не успее да изложи нещата ясно, тя може да направи онова, за което е дошла тук, и тогава той нямаше да може да промени нищо.
	Привърши с яденето и бутна встрани паницата си, като същевременно вдигна поглед към Зед. Веселостта на приятеля му беше се изпарила, но иначе с нищо не издаваше мислите си. Просто чакаше. Ричард трябваше да започне, а започнеше ли веднъж, връщане назад нямаше.
	— Зед, приятелю, нуждаем се от помощта ти, за да попречим на Мрачния Рал.
	— Зная. Искате да ви помогна да намерите великия магьосник.
	— Не, няма да се наложи. Аз вече го намерих — Ричард почувства въпросителния поглед на Калан върху себе си, но продължи да гледа Зед. — Ти си великият магьосник.
	Калан се надигна от пейката. Без да сваля поглед от Зед, Ричард се протегна под масата и я дръпна за ръката, принуждавайки я да седне на мястото си. Лицето на Зед все още не показваше чувствата му. Гласът му дойде до тях равен и тих.
	— И какво те накара да стигнеш до този извод, Ричард?
	Ричард пое дълбоко въздух, след това бавно го издиша, докато поставяше ръцете си на масата, сплитайки пръсти. Сведе поглед и заговори.
	— Когато Калан за първи път ми разказа историята на трите земи, тя спомена, че съветът с действията си направил така, че смъртта на жената и дъщерята на магьосника, които били убити от четворка, се оказала напразна и тогава магьосникът избрал за съвета най-тежкото наказание — оставил ги да страдат от последиците на собствените си действия. Това ми прозвуча като нещо, което би направил ти, но още не бях сигурен; трябваше да намеря начин да се убедя в предположението си. Когато ти за първи път видя Калан и се ядоса, че тя е дошла тук от Средната земя, ти казах, че е била нападната от четворка. Погледнах очите ти. По тях разбрах, че съм бил прав. Единствено човек, преживял загуба като твоята, може да има такъв поглед. Когато разбра това, ти промени отношението си към нея. Напълно. Единствено човек, който на гърба си е изпитал подобен ужас, може да прояви подобно съпричастие. Но все още не се доверявах напълно на интуицията си. Изчаквах.
	Той погледна към Зед и задържа погледа му в своя, докато говореше.
	— Най-голяма грешка допусна, когато каза на Калан, че тук е в безопасност. Ти не би излъгал, особено когато се отнася до нещо подобно. Още повече ти знаеш какво представлява четворката. Как може един старец да осигури безопасността на Калан тук, защитавайки я от четворка, ако не може да борави с магия? Обикновен старец не би могъл, но един стар магьосник — да. Следващата четворка не се вижда никъде, ти сам го каза; били се сблъскали с някакъв проблем. Мисля, че проблемът, с който са се сблъскали, би могъл да бъде единствено магия. Ти сам го каза. Винаги правиш така.
	Гласът на Ричард стана по-предпазлив.
	— Винаги съм се досещал по всякакви мънички знаци, че си повече от онова, за което се представяш, че си специален човек. Винаги е било чест за мен да съм ти приятел. И като твой приятел зная, че ще направиш всичко, всичко, което е необходимо, за да ми помогнеш, ако животът ми е в опасност, също както и аз бих направил всичко за теб. Вярвам ти с цената на живота си, който сега е в твои ръце.
	Ричард не обичаше подобен начин на изразяване, но животът на всички тях беше в опасност. Нямаше време за игрички.
	Зед сложи ръце на масата и се наведе напред:
	— Никога не съм бил по-горд с теб, Ричард. — По очите му личеше, че наистина го мисли. — Справи се чудесно. — Той стана и заобиколи масата. Когато и Ричард стана, те се прегърнаха. — И в същото време никога не ми е било по-тъжно за теб — Зед го прегърна по-силно и го задържа така още миг. — Седни. Ще се върна веднага. Имам нещо за теб. И двамата седнете и ме почакайте.
	Той раздигна масата; след това събра чиниите и закрачи към къщата. Калан го проследи с поглед, изглеждаше притеснена. Ричард предполагаше, че ще бъде щастлива, когато намери магьосника, но вместо това, сега тя му изглеждаше по-изплашена отвсякога. Нещата се развиваха не така, както той очакваше.
	Когато Зед се появи отново, той носеше със себе си нещо продълговато. Калан скочи на крака. Ричард разбра, че нещото в ръката му е ножница на меч. Калан се изпречи на пътя му, преди той да стигне до масата, сграбчвайки полите на робата му.
	— Не прави това, Зед — гласът й беше отчаян.
	— Не аз избирам.
	— Моля те, Зед, недей, избери някой друг, не Ричард…
	Зед я сряза.
	— Калан! Бях те предупредил за това. Казах ти; той сам избира себе си. Избера ли някой, който не е истинският, всички ще умрем. Ако знаеш друг начин… нека го чуем!
	Той я избута встрани, приближи се до масата и застана срещу Ричард, като стовари меча пред него. Ричард подскочи. Вдигна поглед от меча към пламналите очи на Зед, който се навеждаше над масата.
	— Това ти принадлежи — каза магьосникът. Калан им обърна гръб.
	Погледът на Ричард се спря върху меча. Сребърната ножница блестеше със златните си орнаменти, украсяващи я с линии и фигури. Два стоманени предпазителя величествено и могъщо тръгваха в двете посоки. Изящна сребърна нишка се виеше около дръжката, втъкана в сребърната инкрустация, златна нишка изписваше думата Истина. Това, помисли си Ричард, е меч, достоен за крале. По-красиво оръжие не бе виждал никога през живота си.
	Той бавно се изправи на крака. Зед вдигна ножницата за острата част, поднасяйки дръжката й към Ричард.
	— Извади го.
	Като в транс Ричард обви пръсти около дръжката и извади меча, при което острието издаде звънтящ металически звук, който увисна във въздуха. Ричард никога не беше чувал меч да издава подобен звук. Ръката му стисна здраво дръжката и той почувства с китката и пръстите си как релефната нишка, изписваща думата Истина и от двете страни на дръжката се впи почти болезнено в плътта му. За негова голяма изненада, мечът пасна идеално в ръката му. Тежестта му също беше най-подходящата за Ричард. Той почувства как една част от него става съвършено цяла.
	Някъде дълбоко в себе си усети как гневът му започва да се надига, извикан на живот и търсещ към какво да се насочи. Изведнъж се сети за зъба под ризата си.
	С нарастването на гнева Ричард почувства как мечът го зарежда с все по-голяма сила: беше като огледален образ на собствения му гняв. Винаги бе смятал чувствата си за независими, цялостни. Сега сякаш събуди отражението си в огледалото. Гледката го ужаси. Гневът му се подхранваше от силата на меча и обратното — яростта на меча се подхранваше от собствения му гняв. Двете паралелни сили преминаха през тялото му. Като че самият той беше безпомощен зрител, случайно присъстващ на събитията. Усещането беше ужасяващо и в същото време изкусително, граничещо с чувството, че си нарушил нещо. Едновременно се страхуваше от гнева си и беше привлечен от онова, което той изкусително му обещаваше. Обърканите му чувства се втурнаха бясно през него, вкопчиха се в гнева му и се възвисиха с него. Ричард се опита да се овладее. Беше на ръба на паниката. На ръба да се откаже.
	Зедикус Зу’л Зорандер отметна глава назад и разтвори ръце. Провикна се към небето:
	— Предупреждение към всички живи и мъртви! Търсачът е определен!
	Гръмотевица, разтърсваща земята, разсече синьото небе и се насочи към границата.
	Калан падна на колене пред Ричард с наведена глава и ръце на гърба.
	— Посвещавам живота си в защита на Търсача.
	Зед също коленичи до нея с наведена глава.
	— Посвещавам живота си в защита на Търсача.
	Ричард стоеше, стиснал в ръка Меча на истината, объркан, с широко отворени очи.
	— Зед — прошепна той, — в името на всичко добро, какво е това Търсач?

>	Девета глава

	Зед се повдигна, подпирайки се на коляното си, понамести робата около кокалестото си тяло и протегна ръка напред към Калан, която беше забила поглед в земята. Тя го видя, пое ръката му и също се изправи. На лицето й беше изписано страдание. Зед я погледна загрижено и тя кимна, че всичко е наред.
	Тогава той се обърна към Ричард.
	— Какво е Търсач? Добър въпрос, ако се има предвид новото ти положение, но такъв, на който не може да се отговори с две думи.
	Ричард сведе поглед към сияещия в ръката му меч, без да е убеден, че изгаря от желание да има нещо общо с него. Пъхна го обратно в ножницата, доволен, че се е освободил от чувствата, които мечът извика в него, и го вдигна с две ръце пред себе си.
	— Зед, никога по-рано не съм го виждал. Къде си го крил?
	Зед се усмихна гордо.
	— В шкафа в къщи.
	Ричард го погледна подозрително.
	— Там няма нищо друго освен чинии, тенджери и буркани с прахчета.
	— Не в тоя шкаф — каза Зед тихо, сякаш за да попречи на всеки, който би могъл да подслушва разговора им, да чуе думите му, — в магьосническия ми шкаф!
	Ричард настръхна и се намръщи.
	— Никога не съм виждал друг шкаф в къщата.
	— По дяволите, Ричард! Та как ще го видиш! Нали е магьоснически, невидим е!
	Ричард се почувства като истински глупак.
	— И откога имаш това?
	— О, не знам, повече от десетина години, мисля — Зед размаха тънката си ръка във въздуха, сякаш се опитваше да отклони въпроса му.
	— А как се сдоби с него?
	Гласът на Зед стана по-суров.
	— Определянето на Търсача е задължение на магьосника. Върховният съвет нечестно си присвои това задължение. Те изобщо не полагаха усилия да намерят правилния човек. Назначаваха на тази длъжност всеки, който им беше изгоден в определен момент. Или който предлагаше най-добра цена. Този меч принадлежи на Търсача до живот или дотогава, докато той реши, че ще бъде Търсач. Междувременно в периода, когато се търси нов Търсач, Мечът на истината принадлежи на магьосника. Тоест на мен, тъй като задължението да определям Търсача е мое. Последният, у когото беше мечът, се забърка… — очите му се обърнаха нагоре, като че търсеха правилната дума в небето — с една вещица. И така, докато той не беше на себе си, аз отидох в Средната земя да прибера принадлежащото ми по право. Сега мечът е твой.
	Ричард почувства, че го въвличат в нещо не по собствено желание. Погледна Калан. Тя явно бе преодоляла мъката си и по лицето й отново не можеше да се прочете нищо.
	— Ето защо си дошла тук, нали? Ето какво е трябвало да накараш магьосника да направи?
	— Ричард, аз трябваше да накарам магьосника да определи Търсача. Не знаех, че това ще си ти.
	Докато местеше погледа си от единия върху другия, Ричард се почувства като в капан.
	— И вие двамата си мислите, че аз мога да спася всички ни? Това си мислите: че аз трябва да успея да попреча на Мрачния Рал. Магьосникът не може да го направи, но аз съм длъжен да опитам? — Сърцето му се изпълни с ужас, който заседна в гърлото му.
	Зед се приближи и с ръка около раменете му се опита да го успокои.
	— Погледни небето, Ричард. Кажи ми какво виждаш. — Ричард вдигна поглед и видя змиевидния облак. Нямаше нужда да отговаря на въпроса. Зед впи силните си, кокалести пръсти в него. — Ела. Седни и ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш. След това ще решиш сам какво да правиш. Ела.
	Той постави другата си ръка на рамото на Калан и поведе и двамата към пейката. Отиде до мястото си от другата страна на масата и седна. Ричард остави меча по средата в знак, че нещата още не са окончателно решени.
	Зед повдигна ръкавите си нагоре.
	— Съществува магия — започна той, — древна и опасна магия с огромна мощ. Магия, чиято сила поддържа земята, самия живот. Тя се пази в три съда, наречени кутиите на Орден. До момента, в който кутиите бъдат пуснати в действие — така се казва, — магията спи. Да събудиш тази магия не е лесна работа. Може да го направи само човек със солидни знания и образование, сам обладан от стабилна вътрешна сила. Сдобие ли се някой поне с една от трите кутии, магията на Орден може да бъде пусната в действие. Тогава човекът разполага с една година, считано от същия момент, за да отвори кутията, но за да може да направи това, трябва да разполага с всичките три. Те действат заедно; не може просто да имаш една от тях и да я отвориш. Ако човекът, който ги пусне в действие, не сполучи да се сдобие и с трите кутии и да отвори една от тях в посочения срок, той обрича живота си на магията. Няма връщане назад. Мрачният Рал трябва или да отвори една от кутиите, или да умре. В първия ден на зимата неговата една година изтича.
	Лицето на Зед беше напрегнато, набраздено от бръчки, решително. Той се наклони леко напред.
	— Във всяка кутия се крие различна сила, която се освобождава с отварянето й. Ако Рал отвори правилната кутия, той ще спечели магията на Орден, магията на самия живот, ще стане господар на всичко живо и мъртво. Ще се сдобие с неограничена мощ и сила. Ще бъде владетел с неотменима власт над всички хора. Ще може да убива с мисъл всеки, който не му харесва, както си пожелае, който и да е този човек, колкото и далеч да е.
	— Тази магия сигурно е ужасна — каза Ричард.
	Зед се облегна назад и вдигна ръце от масата. Поклати глава.
	— Не, не е съвсем така. Магията на Орден е силата на живота. Подобно на всяка друга сила, тя просто съществува. Този, който я използва, сам решава по какъв начин ще го прави. Магията на Орден може със същия успех да помага на посевите да зреят, на болните да оздравяват, на конфликтите да свършват. Всичко, което онзи, който я притежава, пожелае. Тази сила не е нито добра, нито лоша; тя просто съществува. Зависи от човека, който ще я пусне в действие. Мисля, че на всички нас е ясно как ще я използва Мрачният Рал.
	Зед направи пауза, както си му беше навикът, за да даде възможност на Ричард да осмисли чутото. Докато мълчеше, на лицето му се изписа непоколебимост. Изражението на Калан също подсказваше, че и тя би дала всичко Ричард да разбере напълно зловещите думи на Зед.
	Ричард, разбира се, нямаше какво толкова да му мисли, тъй като всичко вече му беше известно от Книгата на преброените сенки. Там нещата бяха казани недвусмислено. И Ричард знаеше, че Зед описва с прекалено меки краски катастрофата, която ще сполети земята, в случай че Мрачният Рал отвори правилната кутия. Знаеше също и какво ще се случи, ако бъде отворена една от другите кутии, но не биваше да го показва, затова трябваше да зададе въпрос.
	— И какво ще стане, ако той отвори някоя от другите кутии?
	Зед моментално се приближи до масата. Беше очаквал точно този въпрос.
	— Ако отвори втората кутия, магията ще го отнесе със себе си. Той ще умре. — Зед щракна с пръсти. — Просто ей така. Тогава сме спасени; опасността е избегната — той се наведе още по-близо с повдигната вежда и погледна Ричард строго. — Отвори ли другата, всяка буболечка, всяко стръкче трева, всяко дърво, всеки мъж, жена и дете, всяко живо същество ще бъде изпепелено и запратено в нищото. Това ще бъде краят на живота. Магията на Орден е огледалният образ на магията на самия живот, а смъртта е част от всичко живо, така че магията на Орден е свързана със смъртта толкова, колкото и животът.
	Зед седна назад, изглеждаше съкрушен от разказа си за възможните катастрофи. Макар Ричард да знаеше всичко това предварително, преглътна с мъка, когато чу то да се изговаря гласно. Така му се стори някак по-истинско, назоваването го направи по-реално. Докато учеше книгата, всичко му изглеждаше толкова абстрактно, толкова хипотетично, изобщо не си бе и помислял, че написаното може някога да се случи. Единственото, което го интересуваше тогава, беше, че знанието трябва да бъде запазено, за да бъде върнато един ден на истинския му пазител. Щеше му се да може да каже на Зед онова, което знае, но клетвата, която бе дал на баща си, го възпираше. Пак поради същата причина трябваше да се преструва, че за пръв път чува всичко това и да продължи да задава въпроси, чийто отговор знаеше предварително.
	— Как Рал ще разбере коя кутия трябва да отвори?
	Зед върна обратно ръкавите на робата си и сведе поглед към ръцете си върху масата.
	— Пускането на кутиите в действие предоставя на човека, който го прави, определено количество поверителна информация. Тя би трябвало да му подскаже как да разбере коя кутия коя е.
	Звучеше логично. За съществуването на книгата не знаеше никой освен пазителя на книгата и както изглеждаше, човекът, който пуска кутиите в действие. За последното книгата не съобщаваше, но въпреки това му звучеше логично. Изведнъж му хрумна една идея: Мрачният Рал сигурно го преследва заради книгата. Ричард почти не чу онова, което Зед беше започнал да говори.
	— Въпреки всичко Рал е направил нещо извън правилата. Той е пуснал кутиите в действие, преди да събере всичките три.
	Ричард веднага наостри уши.
	— Той трябва да е или глупав, или много самоуверен.
	— Самоуверен — повтори магьосникът. — Реших да напусна Средната земя по две причини. Първата беше, че Върховният съвет си присвои правото да определя Търсача. Втората, че не се отнасяше подобаващо с кутиите на Орден. Хората бяха започнали да си мислят, че тази магия е просто легенда. Смятаха ме за стар глупак, когато им казвах, че не е никаква легенда, а самата истина. Отказваха да се вслушат в предупрежденията ми.
	Той удари с юмрук по масата, при което Калан подскочи.
	— Те ми се присмяха! — лицето му беше червено от гняв, а на фона на бялата му коса изглеждаше направо виолетово. — Исках кутиите да бъдат държани далеч една от друга и с помощта на магия да бъдат скрити и пазени под ключ, за да не може никой никога да ги събере отново. Вместо това съветът поиска те да бъдат дадени на високопоставени личности като трофеи, с които да се кичат. Използваха ги като разплащателно средство за услуги и обещания. Това изложи кутиите на алчни погледи. Не зная какво се е случило с тях впоследствие. Но Рал вече разполага най-малко с една от тях, макар и не с трите. Поне не още — Зед го погледна с пламнали очи. — Виждаш ли, Ричард? Не е необходимо да излизаме срещу Мрачния Рал, трябва просто да намерим едната кутия преди него!
	— И да я държим далеч от погледа му, което може да се окаже по-трудно от намирането й — отбеляза Ричард, оставяйки думите си да увиснат за момент във въздуха. Внезапно му хрумна нещо. — Зед, не мислиш ли, че едната от кутиите може да е тук, в Западната земя?
	— Едва ли.
	— Защо?
	Зед се поколеба.
	— Ричард, никога не съм ти казвал, че съм магьосник, но и ти никога не си ме питал, така че всъщност не съм те лъгал. Въпреки това веднъж те излъгах. Казах ти, че съм дошъл тук, преди да бъде издигната границата. Всъщност не беше така, нямаше как да направя подобно нещо. Разбираш ли, за да няма магия в Западната земя, когато започваше да се издига границата със Средната земя, тук не трябваше да съществува нищо, свързано по какъвто и да е начин с каквато и да е магия. Магия можеше да се появи тук след това, но не и да бъде заварена. Тъй като в мен има магия, не можех да дойда в Западната земя, преди да бъде издигната границата, това щеше да обърка нещата, така че трябваше да остана в Средната земя до нейното завършване.
	— Всеки си има своите малки тайни. Нямам желание да те обвинявам за твоите. Но защо ми казваш всичко това?
	— За да те убедя, че е невъзможно която и да е от кутиите да е била тук преди издигането на границата — тогава границата не би могла да бъде построена, магията на кутиите щеше да попречи. Следователно, щом и трите кутии са били в Средната земя преди границата поради магията, а аз не съм донесъл със себе си някоя от тях, те би трябвало да са все още в Средната земя.
	Ричард размисли върху това известно време, усещайки как искрицата надежда угасва в него. След това се концентрира отново върху предмета на разговора им.
	— Все още не си ми казал какво е Търсач. И какво трябва да правя аз като такъв.
	Зед скръсти ръце.
	— Търсачът е човек, който отговаря единствено пред себе си. Мечът на истината му принадлежи и се подчинява единствено на неговата воля, в рамките на собствената си сила той може да търси отговорност от всеки за всичко — Зед вдигна ръка, за да прекъсне въпросите и възраженията на Ричард. — Съзнавам неяснотата на всичко това. Проблемът с обясненията е като при всяка друга сила. Както вече ти казах, начинът, по който човек използва силата, прави от нея това, което тя е. Ето защо е особено важно да намериш правилния човек, човека, който ще използва мъдро силата. Виждаш ли, Ричард, Търсачът прави точно онова, което подсказва името му; търси. Търси отговори. На неща, които сам избира. Ако той е правилно избран, ще търси онези отговори, които ще помогнат на всички хора, не само на него. Единствената задача на Търсача е да бъде свободен сам да задава въпроси, да отива където иска, да пита каквото иска и ако се наложи, да направи онова, което се изисква в отговорите.
	Ричард настръхна и извиси глас.
	— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Търсачът е и убиец?
	— Не бих искал да те лъжа, Ричард; имало е времена, когато това е било така.
	Лицето на Ричард порозовя.
	— Няма да стана убиец!
	Зед сви рамене.
	— Казах, че Търсачът е онова, което пожелае. В идеалния вариант той е просто носител на Справедливостта. Не мога да ти кажа много повече, тъй като никога не съм бил такъв. Не знам за какво си мисли един Търсач; знам обаче кой е подходящият човек.
	Зед отново повдигна ръкавите си и се загледа в Ричард.
	— Но не аз избирам Търсача, Ричард. Истинският Търсач сам избира себе си. Аз просто му давам име. Ти от години си Търсач, без да го знаеш. Наблюдавах те и знам, че е така. Ти винаги си търсил истината. Какво според теб правеше в Старата гора? Търсеше обяснението на това растение, на убийството на баща ти. Можеше да оставиш тая работа на някой друг, на хора по-квалифицирани и както излиза, може би наистина е трябвало да постъпиш така, но това би било противно на природата ти, на природата на един Търсач. Търсачът не оставя нещата в чужди ръце, защото иска да намери отговора за себе си. Когато Калан ти каза, че търси магьосника, който изчезнал още преди тя да се роди, ти трябваше да разбереш кой е той и го направи.
	— Но това стана само защото…
	Зед го прекъсна:
	— Няма значение защо. Това няма нищо общо с проблема. Единственото важно е, че го направи. Аз те спасих с корена, който намерих. Има ли значение, че за мен не представляваше трудност да намеря този корен? Не. Щеше ли да бъдеш по-жив, ако го бях намерил с много усилия? Не. Намерих го и сега ти си добре. Това е всичко, което има значение. Същото е и с Търсача. Няма значение как той открива отговорите, важното е, че го прави. Както вече казах, няма правила. Точно сега има въпроси, на които трябва да намериш отговорите. Не знам как ще успееш и не ме интересува, знам само, че ще го направиш. Ако кажеш „О, няма проблеми“, толкова по-добре, тъй като не разполагаме с много време.
	Ричард застана в отбранителна позиция.
	— Какви въпроси?
	Зед се усмихна, а очите му заискриха.
	— Имам план, но първо трябва да намериш начин да ни прехвърлиш от другата страна на границата.
	— Какво! — Ричард разгневено прокара пръсти през косата си, повтаряйки шепнешком, че това не може да е вярно. Отново погледна Зед. — Ти си магьосник; и преди всичко ти си този, който има нещо общо с появяването на границата. Сам току-що каза, че си минавал през нея, за да си върнеш меча. Калан я е преминала с помощта на магьосници. Аз не знам нищо за границата! Ако очакваш от мен да намеря отговора, ето го: Зед, ти си магьосник, намери начин да преминем през границата!
	Зед поклати глава.
	— Не. Казах да ни прехвърлиш от другата страна на границата, а не да ни прекараш през нея. Знам как става последното, но е невъзможно да го направим. Рал очаква от нас точно това. Опитаме ли, той ще ни убие. Ако имаме късмет. Това, което трябва да направим, е да се озовем от другата й страна, без да преминаваме през нея. Има голяма разлика.
	— Съжалявам, Зед, това е невъзможно. Не знам как можем да се озовем от другата страна. Нямам представа как може да стане. Границата е отвъдният свят. Щом не можем да преминем през него, значи сме затворени тук. Целият смисъл на границата е да държи надалеч всеки, който пожелае да направи онова, за което ти ме молиш.
	Ричард се почувства безпомощен. Те разчитаха на него, а той не можеше да им даде отговора.
	Гласът на Зед беше тих и успокоителен.
	— Ричард, прибързано се укоряваш. Какво ми отговаряш обикновено, когато те попитам как се решава труден проблем?
	Ричард знаеше какво го пита Зед, но не искаше да отговори, понеже чувстваше, че това само би го забъркало по-надълбоко. Зед повдигна вежда в очакване. Ричард беше вперил поглед надолу в масата, ровичкайки с нокът в дървения плот.
	— Мисли за разрешението, не за проблема.
	— Така, а сега правиш точно обратното. Концентрираш мислите си единствено върху причината, която прави задачата ти невъзможна. Не мислиш за разрешението.
	Ричард знаеше, че Зед има право, но имаше и още нещо.
	— Зед, не мисля, че съм достатъчно квалифициран, за да бъда Търсач. Не знам нищо за Средната земя.
	— Понякога по-лесно се взима решение, ако човек не е обременен с товара на историята — каза загадъчно магьосникът.
	Ричард въздъхна дълбоко.
	— Не познавам мястото. Ще се загубя там.
	Калан постави ръка върху неговата.
	— Не, няма. Познавам Средната земя по-добре от всеки. Знам кое място е безопасно и кое не. Аз ще съм ти водач. Няма да се загубиш. Това поне мога да ти обещая.
	Ричард отвърна поглед от зелените й очи и отново се загледа в масата. Заболя го при мисълта, че може да я разочарова, но му се струваше, че нейната вяра в него, както и тази на Зед, бяха без особени основания. Той не знаеше нищо за Средната земя, за магията, нямаше представа какво да направи, за да намери кутиите, нито пък как да попречи на Мрачния Рал. Струваше му се невъзможно да направи каквото и да било от тези неща! А като начало трябваше да ги прехвърли през границата!
	— Ричард, знам какво си мислиш — че необмислено прехвърлям цялата отговорност върху теб, но забравяш, че не аз те избрах. Ти сам ми се показа като Търсач. Аз просто разпознах факта. Магьосник съм от дълги години. Не знаеш какво означава това, но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че мога да разпозная избраника — Зед се пресегна през масата, през меча и хвана Ричард за ръката. Очите му бяха тъжни. — Мрачният Рал те преследва. Лично теб. Единственото обяснение, което имам за това, е прозрението, което е получил чрез магията на Орден. Той също знае, че ти си избраникът, затова те търси — за да премахне заплахата.
	Ричард премигна изненадан. Може би Зед имаше право. Може би затова го преследваше Рал. А може би не. Зед не знаеше за книгата. Чувстваше как мозъкът му ще се пръсне от всичко онова, което е в главата му, и внезапно усети, че не може повече да седи на едно място. Изправи се и започна да ходи нагоре-надолу, потънал в мисли. Зед скръсти ръце пред гърдите си. Калан подпря лакът на масата. И двамата го гледаха как снове нервно.
	Дребосъчето му каза, че ако не намери отговора, ще умре. Не спомена обаче, че трябва непременно да стане Търсач. Ричард можеше да открие отговора по своя си начин, както винаги. И без меча разбра кой е магьосникът, макар че това не беше особено трудна задача.
	Но какво го притесняваше в меча? Щеше ли да му навреди, ако използва помощта му? Не беше ли глупаво да отхвърля нечия помощ? Очевидно мечът можеше да бъде използван от собственика си по всякакъв начин, така че защо той да не си послужи с него, както счита за необходимо? Нямаше да се наложи да убива или нещо подобно. Можеше да го използва да им помогне, само това. От това имаше нужда, това искаше; нищо повече.
	Не, Ричард знаеше защо мечът не му харесва. Заради начина, по който се почувства, когато го извади от ножницата. Стана му хубаво, това го притесняваше. Мечът накара гнева му да кипне по странен начин, предизвика в него непознати до момента усещания. Най-много го тормозеше мисълта, че се беше почувствал добре с гнева си. Не искаше това да се случва, не искаше да губи контрол над гнева си. Гневът беше лошо чувство. На това го беше научил баща му. Гневът беше убил майка му. Ричард го държеше зад заключена врата, която не желаеше да вижда отворена. Не, щеше да се справи по своя начин, без меча. Нямаше нужда от него, не искаше той да го притеснява.
	Обърна се към магьосника, който все още седеше с ръце, скръстени на гърдите, и го наблюдаваше. На светлината бръчките на Зед хвърляха дълбоки сенки. Очертанията и острите черти на познатото лице изглеждаха някак различни. Изражението му беше строго, непоколебимо — някак по-подобаващо на един магьосник. Двамата срещнаха погледите си и ги задържаха един върху друг. Ричард реши. Щеше да каже не на приятеля си. Ще помогне, ще бъде до тях. Та нали неговият живот също зависи от това. Но нямаше да бъде Търсач. Преди да изрази мислите си на глас, Зед заговори.
	— Калан, кажи на Ричард как Мрачният Рал задава въпросите си — гласът му беше тих, спокоен. Той не я погледна, продължаваше да държи в погледа си очите на Ричард.
	Гласът й беше едва доловим.
	— Моля те, Зед.
	— Кажи му — този път гласът му беше по-строг, по-настоятелен. — Кажи му какво прави с кривия нож, висящ на колана му.
	Ричард отмести поглед от Зед и го спря върху бледото й лице. След миг тя протегна ръка и го погледна с тъжните си зелени очи, направи му знак да се приближи. За миг той остана на мястото си и се огледа предпазливо, после застана до нея и пое ръката й. Тя го дръпна надолу към себе си. Той седна, прекрачвайки пейката, обърна се с лице към нея и напрегнато зачака да чуе онова, което тя бе принудена да му каже.
	Калан вдигна лице към него, прибра кичур коса зад ухото си и сведе поглед към дясната му ръка, която държеше между своите, притисна палци в нея. Той почувства върху дланта си нейните нежни, меки и топли пръсти. Ръцете й бяха толкова мънички, че неговите му се сториха непохватно огромни. Тя заговори с тих глас, без да вдига глава.
	— Мрачният Рал практикува древен вид магия, наречена антропомансия. Намира отговорите, гадаейки по живите човешки вътрешности.
	Ричард усети как гневът му избухва.
	— Този метод е ограничен; най-многото, което може да получи Рал чрез него, е утвърдителен или отрицателен отговор на въпроса си, понякога и име. Въпреки това той продължава да го използва. Съжалявам, Ричард, моля те да ми простиш, че ти казах.
	Болезнен поток от спомени за добротата на баща му, за неговия смях и любов, за приятелството му, за времето, което двамата бяха прекарали заедно с тайната книга, и за още хиляди други дребни неща премина през него. Сцените и звуковете се превърнаха в бледи сенки и отекнаха глухо в паметта на Ричард, след което се изгубиха. На тяхно място изплува живият спомен за кървавите петна по пода, за белите лица на хората в къщата, представата за болката и ужаса, които е изпитал баща му, думите на Чейс. Ричард не се опита да спре тези спомени, вместо това ги пусна на свобода и жадно им се отдаде. Потапяше душата си във всеки малък детайл, оставяше се на мъчителния ужас. Някъде дълбоко в него се надигна болка. Отначало нежелана, тя стремително набра мощ. В съзнанието му се появи неясният образ на Мрачния Рал, от ръцете му капеше алена кръв, стоеше наведен над тялото на баща му, в ръцете му проблясваше потъналия в кръв нож. Задържа тази гледка пред себе си, завъртя я, огледа я от всички страни, остави я да се запечата в душата му. Картината беше завършена. Получи отговор на въпросите си. Знаеше какво се е случило в къщата на баща му. Знаеше как е умрял той. До този момент беше правил единствено това — търсеше отговори. През целия си живот.
	В един нажежен до бяло миг всичко се промени.
	Вратата, зад която беше държал заключен гнева си, стената на разума, която го възпираше, изведнъж се срутиха под силата на едно изгарящо желание. Цял един изпълнен с разум живот се изпари за миг под натиска на изпепеляващата ярост. Здравият разум се разтопи във врящия казан на необходимостта.
	Ричард посегна към Меча на истината, обви пръсти около ножницата и започна да я стиска все по-силно и по-силно, докато кокалчетата му побеляха. Мускулите на лицето му се напрегнаха. Задиша бързо и на пресекулки. Не виждаше нищо около себе си. От меча се изливаше горещ гняв, освободен не по собствена воля, а в отговор на повика на Търсача.
	Гръдта на Ричард се повдигна под натиска на изпепеляващата болка от това, че вече знае какво се е случило с баща му, това знание означаваше край на нещо. Мисли, които никога преди не си беше позволявал, се превърнаха в единствено негово желание. Предпазливостта и разсъдливостта бяха пометени от неудържима страст за отмъщение.
	В този момент единственото му желание, единственият му копнеж, единствената му необходимост беше да убие Мрачния Рал. Всичко останало нямаше абсолютно никакво значение.
	Той се протегна и с другата си ръка и хвана дръжката на меча, за да го извади от ножницата. Ръката на Зед се стовари върху неговата. Търсачът рязко вдигна поглед, разярен от чуждата намеса.
	— Ричард — гласът на Зед беше нежен, — успокой се.
	С неудържимо пулсиращи мускули Търсачът погледна заплашително спокойните очи на другия. Някаква част от него някъде дълбоко в съзнанието му продължаваше да го предупреждава, да се опитва да възстанови контрола над чувствата му. Той не се вслуша в предупреждението. Наведе се през масата към магьосника, стиснал зъби.
	— Приемам длъжността на Търсач.
	— Ричард — спокойно повтори Зед, — всичко е наред. Отпусни се. Седни.
	Светът изведнъж се втурна отново в съзнанието му. Ричард овладя готовността си да убива, но не потисна яростта си. Не само вратата, но и цялата стена, задържаща гнева му, се беше срутила. И макар светът около него да се беше върнал на мястото си, той вече гледаше на него с други очи — с очи, които винаги е имал, но се е страхувал да използва: очите на Търсач.
	Ричард установи, че стои прав. Не си спомняше да е ставал. Отново седна до Калан, ръцете му отпуснаха меча. Нещо вътре в него му помогна да овладее гнева си. Въпреки това Ричард знаеше, че вече не е същият. Гневът не изчезна, не се върна обратно зад старата врата, просто премина някъде на заден план. Ричард вече не се страхуваше от гнева си, беше готов да го извика при нужда.
	Част от старото му аз се промъкна в съзнанието му, започна да го успокоява, забави дишането му, опита се да размени мисли с него. Ричард се почувства свободен, за първи път в живота си не изпита страх или срам от избухливия си нрав. Отпусна се, освободи напрежението в себе си, разхлаби мускулите си.
	Погледна към спокойното лице на Зед. Рошавата му коса стърчеше около ръбестото му лице, което го гледаше изпитателно, изучаваше го, преценяваше го с възможно най-незабележимата усмивка, закръглила едва видимо ъгълчетата на тънките му устни.
	— Поздравления — каза магьосникът. — Ти премина и последното ми изпитание, за да станеш Търсач.

	* * *

	Ричард се дръпна назад объркан.
	— Какво искаш да кажеш? Нима вече си ме определил за Търсач?
	Зед бавно поклати глава.
	— Вече ти казах. Не ме ли слушаш, като ти говоря? Търсачът сам определя себе си. Преди да станеш Търсач, ти трябваше да преминеш през едно последно изпитание. Трябваше да ми покажеш, че можеш да използваш цялото си съзнание. Дълги години, Ричард, ти държа част от него затворено в един далечен ъгъл. Гнева си. Трябваше да се уверя, че можеш да го освободиш, да го повикаш. Виждал съм те ядосан, но преди ти не смееше да признаеш гнева пред себе си. Търсач, който не си позволява да използва гнева си, би бил безнадеждно слаб. Силата на гнева те кара да вземаш безразсъдни решения. Ако не беше способен да изпитваш гняв, ти би свалил меча, в такъв случай трябваше да те освободя, защото това би означавало, че не притежаваш необходимите качества за Търсач. Но всичко това сега е без значение. Ти доказа, че вече не си затворник на собствените си страхове. Все пак бъди предпазлив. Еднакво важно е както да умееш да даваш воля на гнева си, така и да го овладяваш. Ти вече показа, че си способен да го направиш. Не допускай да загубиш това си качество. Трябва да си достатъчно мъдър, за да избереш правилната посока. Понякога да дадеш воля на гнева си е почти толкова груба грешка, колкото и да го потиснеш.
	Ричард кимна със сериозно изражение. Спомни си какво изпита с меча в ръка, докато беше разгневен, как усети силата му, освобождаващото чувство, че се оставяш на първичните си страсти, извиращи дълбоко от душата ти, но и от меча.
	— В меча има магия — каза той отбранително, — почувствах я.
	— Така е. Но, Ричард, магията е само средство, подобно на всяко друго. Когато използваш брус, за да наточиш ножа си, ти го правиш, за да може ножът да ти върши по-добра работа. Същото е и с магията. Тя просто изостря намерението ти. — Очите на Зед бяха бистри, проницателни. — За някои хора смъртта, причинена чрез магия, е по-страшна от тази например от острие, сякаш човек е по-малко мъртъв, щом е ударен или намушкан, отколкото ако е убит от невидима сила. Но чуй ме добре. Мъртвият си е мъртъв. Въпреки това страхът от магията може да бъде силно оръжие. Запомни това.
	Ричард кимна. Слънцето в късния следобед топлеше лицето му и с крайчеца на окото си той мерна облака. Рал сигурно също го гледаше. Ричард си спомни онзи мъж от четворката край Отвесната скала, спомни си как той прокара меча през ръката си, порязвайки се до кръв, преди да нападне. Спомни си погледа в очите му. Тогава не го разбра; вече го разбираше. Гладът му за битка се изостряше.
	Листата на близките дървета се поклащаха на лекия есенен ветрец. Идваше зима; първият й ден скоро щеше да настъпи. Ричард се запита как ли ще успее да прехвърли тримата през границата. Трябваше да се сдобият с една от кутиите на Орден, а след като намерят нея, щяха да открият и Рал.
	— Зед, стига толкова игри. Престани с изпитанията, аз вече съм Търсач. Вярно ли е?
	— Вярно като крастава жаба.
	— В такъв случай само си губим времето. Сигурен съм, че Рал не го прави. — Той се обърна към Калан. — Призовавам те да изпълниш обещанието си да бъдеш мой водач, когато стигнем Средната земя.
	Тя се усмихна на нетърпението му и кимна. Ричард се обърна към Зед.
	— Покажи ми как действа магията, магьоснико.

>	Десета глава

	Дяволитата усмивка на Зед се изписа на лицето му. Той подаде на Ричард препаската на меча. Фино обработената кожа беше омекнала с годините. Токата й, изработена от сребро и злато, подхождаше на ножницата. Явно предишният притежател на препаската е бил по-дребен, защото тя се оказа прекалено тясна за Ричард. Той я прехвърли през рамо и пъхна Меча на истината в нея, а Зед му помогна да нагласят широчината й така, че да му пасва.
	Старецът ги поведе между продълговатите сенки на близките дървета, насочвайки се към края на поляната, където растяха два клена — единият дебел колкото китката на Ричард, другият тънък като тази на Калан.
	Обърна се към Ричард.
	— Извади меча. — Ричард го издърпа от ножницата, от което въздухът в късния следобед се изпълни с неповторимия звънтящ металически звук. Зед се приближи. — Сега ще ти покажа най-важното нещо, което трябва да знаеш за него, но за целта е необходимо временно да преотстъпиш на Калан поста си на Търсач, като ми позволиш да я нарека с това име.
	Калан погледна Зед подозрително:
	— Не желая да бъда Търсач.
	— Просто заради демонстрацията, скъпа моя. — Той кимна на Ричард да й подаде меча. Тя се поколеба, но накрая го пое с две ръце. Беше прекалено тежък за нея и затова остави върха му да опира тревата. Зед тържествено размаха ръце над главата й. — Калан Амнел, наричам те Търсач. — Тя продължаваше да го гледа все така подозрително. С пръст под брадичката й Зед повдигна главата й. В очите му имаше жестокост. Доближи лицето си до нейното и каза тихо:
	— Когато напуснах Средната земя с този меч, Мрачният Рал използва магическата си сила и посади тук по-дебелото от тези две дървета, за да ме бележи, да може да дойде за мен, когато си пожелае. За да ме убие. Същият Рал, който уби Дени. — Изражението на лицето й помръкна. — Същият Рал, който те преследва, за да те убие, както уби и сестра ти. — В очите й проблесна омраза. Тя стисна зъби, от което мускулите на здравите й челюсти изпъкнаха. Мечът на истината се повдигна от земята. Зед пристъпи зад нея. — Това дърво е негово. Ти трябва да му попречиш.
	Острието разсече есенния въздух със сила, каквато Ричард трудно би могъл да си представи, че съществува. Мечът описа широка дъга във въздуха и когато се стовари върху по-дебелото дърво, се чу мощен трясък, сякаш едновременно се прекършиха хиляди пръчки. Навсякъде се разхвърчаха трески. Дървото сякаш за миг увисна във въздуха, след което се стовари край нащърбения си дънер и се прекатури с пукот. Ричард осъзна, че за да повали същия този клен, щеше да се наложи да направи поне десет здрави удара с добра брадва.
	Зед измъкна меча от ръцете на Калан, която падна на колене и се отпусна със стон върху петите си, заровила лицето си в ръце.
	— Какво има, Калан?
	— Всичко е наред. — Тя се подпря на рамото му, докато той й помагаше да се изправи на крака. На бледото й лице се изписа с мъка докарана усмивка. — Но се отказвам от поста на Търсач.
	Ричард се извърна към магьосника.
	— Зед, що за глупост беше това? Това дърво не е поставено тук от Мрачния Рал. Виждал съм те да го поливаш и да се грижиш за него, както и за съседното. Дори да опреш нож в гърлото ми, пак бих твърдял, че ти си посадил тук тези две дървета в памет на жена си и дъщеря си.
	Зед само леко се усмихна.
	— Много добре, Ричард, вземи си меча. Ти отново си Търсач. А сега, момчето ми, отсечи малкото дърво, после ще ти обясня.
	Отегчен, Ричард вдигна меча с две ръце и усети как през тялото му преминава гневна тръпка. Замахна с всичка сила. Върхът на острието изсвистя, разсичайки въздуха. Точно преди да се удари в дървото, мечът просто застина на място, сякаш целият въздух наоколо изведнъж се втвърди и той не можеше да мине през него.
	Ричард се отдръпна изненадан. Погледна меча и опита още веднъж. Същата работа. Дървото си остана непокътнато. Хвърли поглед на Зед, който стоеше със скръстени ръце и самодоволно се усмихваше.
	Ричард пъхна обратно меча в ножницата.
	— Добре, а сега ми кажи какво става?
	Зед повдигна вежди с невинно изражение на лицето.
	— Видя ли с каква лекота Калан повали по-голямото дърво? — Ричард се намръщи. Зед се усмихна. — То можеше да е и от желязо. Острието пак щеше да го разсече. Ти си по-силен от нея, а не успя дори да одраскаш по-малкото дърво.
	— Да, Зед, забелязах.
	Челото на Зед се набръчка в престорено недоумение.
	— Да имаш някаква идея защо стана така?
	Раздразнението на Ричард се изпари. Това беше често използван от Зед начин за изнасяне на лекции, с който той подтикваше Ричард сам да стигне до отговора.
	— Бих предположил, че има нещо общо с намерението. Калан мислеше, че дървото е зло, аз не.
	Зед вдигна във въздуха кокалестия си пръст.
	— Много добре, момчето ми!
	Калан сплете пръсти.
	— Зед, не разбирам. Аз унищожих това дърво, а то не е било зло. Било е невинно.
	— Това, скъпа моя, беше целта на демонстрацията. Действителността не се променя. Всичко зависи от това как я възприемаш. Решиш ли, че си намерила врага си, можеш да го унищожиш, независимо дали наистина е така или не. Магията интерпретира единствено собствените ти възприятия. Тя не би ти позволила да нараниш някой, който мислиш за невинен, но би унищожила всеки, когото ти сметнеш за враг. Нещата зависят единствено от онова, в което вярваш, а не от истинността на мислите ти.
	Ричард се почувства малко объркан.
	— Това не оставя възможност за грешка. Но какво ще стане, ако не си сигурен?
	Зед повдигна вежда.
	— По-добре бъди сигурен, момчето ми, или рискуваш да загазиш сериозно. Магията може да изнамери в главата ти неща, които ти дори не предполагаш, че съществуват. Тя се движи и в двете посоки. Можеш да убиеш приятел или пък да пощадиш враг.
	Ричард замислено забарабани с пръсти по дръжката на меча. Гледаше как между дърветата откъм запад се промъкват тънките златисти проблясъци на залязващото слънце. Змиевидният облак над главата му беше наполовина оцветен в червено, другата му половина беше тъмновиолетова. Всъщност какво от това, каза си той. Знаеше кого преследва и не изпитваше и капка съмнение относно факта, че именно това е врагът му. Никакво съмнение.
	— Има още нещо. Нещо много важно — каза магьосникът. — За привилегията, че използваш меча срещу врага си, трябва да платиш определена цена. Нали така, скъпа моя? — погледна я той. Калан кимна и сведе поглед към земята. — Колкото по-силен е врагът, толкова по-голяма е цената. Съжалявам, че се наложи да ти причиня подобно нещо, Калан, но това беше най-важният урок, който трябваше да научи Ричард. — Тя леко му се усмихна, за да му покаже, че разбира необходимостта от стореното. Той отново се обърна към Ричард.
	— И двамата знаем, че понякога единственото правилно нещо, което можеш да направиш, е да убиеш. Не считам за нужно да ти обяснявам, че въпреки това всеки път, когато убиваш, вършиш нещо ужасно. Убийството е нещо, което остава в теб за вечни времена, извършиш ли го веднъж, връщане назад няма. Сам определяш цената, която ще платиш; убийството те гризе отвътре, задето си го извършил.
	Ричард кимна; все още чувстваше вина за убийството на онзи мъж край Отвесната скала. Не съжаляваше за стореното; тогава нямаше нито време, нито възможност за избор, но в съзнанието си все още пазеше спомена за изражението на лицето на онзи мъж в момента, в който политаше от ръба.
	Зед го погледна с напрежение.
	— Когато убиваш с Меча на истината, е различно заради магията. Тя ти прави предложение, за което иска определена цена. Не съществува абсолютно зло или абсолютно добро, най-малкото що се отнася до човека. И в най-добрите от нас има лоши мисли и дела, и в най-недостойните се крие някаква добродетел. Противникът не е човек, който върши злини заради самите злини. Той винаги си има причина, която му се струва достатъчно основателна. Котаракът ми яде мишки. Това прави ли го лош? Не мисля, той също е съгласен с мен, но се обзалагам, че мишките са на друго мнение. Всеки убиец е убеден, че жертвата му си заслужава убийството. Знам, че ти се иска да не ми повярваш, Ричард, но трябва да ме чуеш. Мрачният Рал постъпва по определен начин, защото го смята за правилен, точно както правиш и ти. По това двамата си приличате повече, отколкото можеш да си представиш. Ти искаш да отмъстиш на него за убийството на баща си, той иска да отмъсти на мен за убийството на своя. В твоите очи той е жесток, но в неговите лошият си ти. Всичко е въпрос на възприятия. Победителят винаги се мисли за прав. Загубилият винаги ще е убеден, че са постъпили нечестно с него. Така е и с магията на Орден: силата просто си съществува; едната й употреба взима връх над другата.
	— Приличаме си? Ти да не си се побъркал? Как можеш дори да си помислиш такова нещо. Мрачният Рал копнее за власт! Би унищожил света, за да си я осигури! На мен власт не ми трябва, единственото, което искам, е да ме оставят на мира! Той уби баща ми! Извади червата му! Опитва се да убие всички нас! Как можеш да кажеш, че си приличаме? Казваш го така, сякаш изобщо не е опасен!
	— Ти не внимава ли в онова, на което току-що се опитах да те науча? Казах, че си приличате по убедеността в правотата си. И че това го прави по-опасен, отколкото можеш да си представиш, защото по всичко останало се различавате. На Мрачния Рал му доставя наслада да убива. Изпитва глад за чужда болка. Ти притежаваш ограничено чувство за правата си; той изобщо няма такова. То се е изродило в една всеядна страст да превръща всяка опозиция в подчинение, да обявява всеки, който не се втурва да коленичи в краката му, за опонент. С чиста съвест измъкна червата на баща ти с голи ръце, докато той беше все още жив. Това му достави удоволствие, защото изкривеното му чувство за справедливост му подсказваше, че така трябва. Ето тук е голямата разлика с теб. Ето в това той е опасен — Зед отново посочи Калан. — Не ме ли слуша внимателно, Ричард? Не видя ли на какво беше способна тя с меча? Как направи онова, което ти не можа? М-м?
	— Въпрос на възприятия — каза Ричард с много по-спокоен глас. — Тя успя, беше убедена в правотата си.
	Зед вдигна пръст във въздуха.
	— Аха! Възприятието е онова, което прави опасността още по-голяма. — Пръстът на магьосника се смъкна надолу и започна да боде Ричард при всяка следваща дума… — Точно… както… и меча!
	Ричард пъхна палеца си под препаската си и въздъхна дълбоко. Обзе го чувство на несигурност, сякаш ходеше по плаващи пясъци, но беше прекарал твърде много време със Зед, за да си позволи да не обърне внимание на думите му просто защото бяха трудни за разбиране. Въпреки че го познаваше обаче, му се щеше днес старецът да се изразява по-ясно.
	— Искаш да кажеш, че не само стореното от него го прави опасен, но и това, че вярва в правотата си?
	Зед сви рамене.
	— Нека го кажа по друг начин. От кого би се страхувал повече? От мъжага, висок двеста фута, който иска да открадне от теб къшей хляб и знае, че това, което прави, не е хубаво, или от жена сто фута ниска, която е убедена с цялото си сърце, че си откраднал детето й?
	Ричард скръсти ръце пред гърдите си.
	— От жената. Тя не би се предала. Не би изслушала никакво обяснение. Би била готова на всичко.
	В очите на Зед се четеше жестокост.
	— Така е и с Мрачния Рал. Той си мисли, че е прав, и затова е още по-опасен.
	Ричард му върна свирепия поглед.
	— Аз съм правият.
	Чертите на Зед омекнаха.
	— И мишките си мислят, че имат право, но все едно, котаракът ги изяжда. Опитвам се да те науча на нещо, Ричард. Не искам той да те докопа в лапите си.
	Ричард отпусна ръце и въздъхна.
	— Не ми харесва това, което казваш, но го разбирам. Както съм те чувал да казваш, нищо на тоя свят не се постига лесно. Всичко това е интригуващо, но то няма да ми попречи да изпълня задълженията си, да постъпя както смятам за правилно. Така че кажи ми каква е цената, която трябва да платя, задето използвам Меча на истината?
	Зед допря тънкия си пръст до гърдите на Ричард.
	— Цената е, че ще изпиташ болката от това да видиш собствените си злини и недостатъци, всичко онова, което човек не желае да види у себе си, да приеме, че притежава. И още нещо, ще видиш доброто в онези, които убиваш, ще изпиташ чувство за вина от деянието си. — Зед тъжно поклати глава. — Трябва да ми повярваш, Ричард, болката не извира единствено от теб, нещата са по-сериозни, тя идва от магията, една изключително силна магия, която причинява изключително силна болка. Не я подценявай. Тя наистина съществува и наказва както тялото, така и душата ти. Ти беше свидетел на болката, която изпита Калан, след като уби едно дърво. Ако беше убила човек, болката щеше да е хиляди пъти по-силна. Ето защо гневът е нещо толкова важно. Яростта е единственото ти оръжие срещу болката; тя може да те предпазва до известна степен. Колкото по-силен е врагът, толкова по-силна е болката. Но колкото по-голяма е яростта, толкова по-голяма защитна стена си изграждаш. Така се научаваш да се притесняваш по-малко за това доколко е била правилна постъпката ти. В някои случаи това ти спестява болката. Ето защо казах всички онези ужасни неща на Калан, неща, от които боли и които я изпълниха с ярост. То беше, за да я защитя, когато пусне меча в действие. Виждаш ли защо нямаше да ти позволя да го използваш, ако не бях сигурен в способността ти да използваш гнева си? Не можеш ли да го направиш, би се изправил беззащитен пред силата на магията; тя би те разкъсала на парчета.
	Ричард почувства известен страх от това, от болката в очите на Калан, след като беше използвала меча, но не се опита да му противоречи. Вдигна поглед към граничните планини. Те се извисяваха бледорозови на светлината на залязващото слънце. Зад тях, от изток, настъпваше тъмнината. Тъмнината, търсеща тях. Трябваше да намери начин да прехвърлят границата, да намери път към тази тъмнина. Мечът щеше да му помогне, единствено това имаше значение за него. Рискът беше голям. Всичко в тоя живот се плаща; той щеше да плати своята цена.
	Старият му приятел постави ръце върху раменете му и го погледна строго. Чертите му бяха замръзнали в сериозно предупреждение.
	— Сега ще ти кажа нещо, което няма да ти хареса — пръстите му се вкопчиха по-здраво, почти болезнено в плътта му. — Нямаш право да използваш Меча на истината срещу Мрачния Рал.
	— Какво!
	Зед го раздруса.
	— Той е твърде силен. Магията на Орден го пази, докато търси другата кутия. Ако се опиташ да използваш меча срещу него, ще загинеш, преди да си го докоснал.
	— Това е безумие! Най-напред искаш от мен да стана Търсач и да взема меча, после ми казваш, че нямам право да го използвам!
	Ричард побесня. Почувства се измамен.
	— Само срещу Рал, срещу него мечът е безсилен! Ричард, не аз съм измислил тази магия, аз само знам как действа тя. Мрачният Рал също го знае. Той ще те предизвика да използваш меча срещу него. Той знае, че това ще те убие. Ако се оставиш на яростта си и го направиш, победата е негова. Ти ще си мъртъв, а кутиите — в ръцете на Рал.
	Калан сбърчи чело с безпокойство.
	— Зед, съгласна съм с Ричард. Това прави нещата невъзможни. Щом като няма да може да използва най-силното си оръжие, тогава…
	Зед я прекъсна.
	— Не! Това — той почука с кокалчетата си по главата на Ричард, — това е най-силното оръжие на Търсача. — Прокара показалец между гърдите на Ричард. — И това.
	За миг всички замлъкнаха.
	— Търсачът е силата — натъртено каза Зед. — Мечът е просто помощно средство. Трябва да намериш друг начин. Длъжен си.
	Ричард си помисли, че чутото би трябвало да го развълнува, ядоса, обезпокои или съкруши, но не се случи нищо подобно. Предишната му представа за собствените възможности го напусна, позволявайки му да погледне по-надалеч. Почувства се странно спокоен и уравновесен.
	— Съжалявам, моето момче. Ще ми се да можех да променя магията, но…
	Ричард постави ръка на рамото на Зед.
	— Всичко е наред, приятелю. Прав си. Трябва да попречим на Рал. Това е единственото, което има значение. За да успея, е важно да знам истината и ти ми я каза. Сега от мен зависи да я използвам. Получим ли една от кутиите, справедливото наказание ще се стовари върху Рал. Не искам да видя какво ще е то. Достатъчно е да знам, че го е получил. Казах, че не бих станал убиец и държа на думата си. Мечът е безценен, сигурен съм, но той е просто средство, както ти каза, и точно като такова ще го използвам. Магията на меча не изчерпва нещата. Не мога да си позволя да направя тази грешка, в противен случай не бих бил истински Търсач.
	В настъпващия мрак Зед сърдечно потупа Ричард по рамото.
	— Разбрал си ме правилно, момчето ми. Съвсем — лицето му се разтегна в широка усмивка. — Направил съм добър избор. Гордея се със себе си.
	Ричард и Калан се засмяха на това самопоздравление на Зед.
	Само след миг усмивката на Калан се изпари.
	— Зед, аз отсякох дървото, което си посадил в памет на жена си. Това ме притеснява. Дълбоко съжалявам, че го направих.
	— Недей, скъпа моя, паметта за нея ни помогна, не може да съществува по-подходящ начин да изразим почитта си.
	Ричард не ги чуваше. Вече беше отправил поглед на изток, към масивните планини и се опитваше да намери разрешение на проблемите. Да отидеш отвъд границата, мислеше си той, да отидеш отвъд границата, без да минаваш през нея. Как? Ами ако това беше невъзможно? Ако не съществуваше никакъв начин? Нима ще трябва да останат затворени тук, докато Мрачният Рал търси кутиите? Нима ще умрат, без да са имали възможност да опитат късмета си? Щеше му се да разполага с повече време и по-малко ограничения. Укори се, че си губи времето с мисли какво би му се искало.
	Само да знаеше, че може да се направи нещо, щеше да измисли начин как. Нещо дълбоко в съзнанието му започна да го човърка, че такова нещо съществува, да настоява, че Ричард знае какво е то. Имаше начин, трябваше да има. Навсякъде около тях нощта се спускаше, изпълнена със звуци. От езерца и поточета се обаждаха жаби, от дърветата подвикваха нощни птици, от тревата — насекоми. От далечните хълмове до тях достигаше виенето на вълци, мъчително и тъжно срещу тъмната стена от планини. Някак си трябваше да прекосят тези планини, да преминат отвъд непознатото.
	Планините бяха като границата, помисли си той. Не можеш да преминеш през тях, но можеш да се озовеш от другата страна. Стига само да намериш начин. Начин. Възможно ли е това? Има ли такъв?
	Мисълта го озари внезапно като светкавица.
	Книгата.
	Ричард въодушевено се завъртя на пети. За негова изненада Зед и Калан стояха спокойни и го наблюдаваха, сякаш чакаха да бъде произнесена присъда.
	— Зед, някога помагал ли си на някой друг освен теб да премине границата?
	— Кой например?
	— Който и да е! Да или не?
	— Не. На никой.
	— Може ли друг освен магьосник да изпрати човек през границата?
	Зед категорично поклати глава.
	— Никой освен магьосник. И Мрачният Рал, разбира се.
	Ричард се намръщи насреща му.
	— Животът ни зависи от това, Зед. Закълни се. Ти никога, никога не си изпращал никой освен себе си през границата. Вярно ли е?
	— Вярно като врящ казан, пълен с крастави жаби. Защо? За какво мислиш? Намери ли начин?
	Ричард не обърна внимание на въпроса му, задълбочен твърде много в собствените си мисли, за да може да отговори, вместо това застана с лице към планините. Вярно беше; имаше начин да се премине границата! Баща му го беше намерил и използвал! Нямаше как иначе Книгата на преброените сенки да се озове в Западната земя. Не можеше да я е донесъл със себе си, когато е дошъл тук преди границата, не можеше и да я е намерил в Западната земя; книгата беше магическа. Границата не би задействала, ако в Западната земя има каквато и да е магия. Магия можеше да се появи в Западната земя единствено след появата на границата.
	Баща му беше намерил начин да отиде в Средната земя и се беше върнал с книгата. Ричард стоеше стреснат и екзалтиран едновременно. Баща му го беше направил! Беше преминал отвъд границата. Ричард ликуваше. Вече знаеше, че има начин; можеше да стане. Сега трябваше да разбере какъв е; единствено това имаше значение.
	Обърна се към другите двама.
	— Да вървим да вечеряме.
	— Сложих гозба на огъня точно преди да се събудиш, има и пресен хляб — предложи Калан.
	— По дяволите! — Зед размаха във въздуха кльощавите си като на плашило ръце. — Крайно време беше някой да се сети за вечеря!
	Ричард леко се усмихна в тъмното.
	— След като се нахраним, ще направим някои приготовления, ще решим какво да вземем, какво можем да носим, ще съберем провизиите на едно място и довечера ще си приготвим багажа. Трябва добре да се наспим тази нощ. Тръгваме по видело.
	Той се обърна и тръгна към къщата. Мъждукащата светлина на огъня, който се виждаше през прозорците, го мамеше с топлината си.
	Зед вдигна ръка.
	— За къде се стягаме, момчето ми?
	— За Средната земя — провикна се Ричард през рамо.

	* * *

	Зед беше преполовил втората си паница с ядене, когато най-после успя да си наложи да спре за да може да говори.
	— И така, какво измисли? Наистина ли съществува начин да се озовем от другата страна на границата?
	— Има.
	— Сигурен ли си? Как е възможно? Как ще го направим, без да минаваме през нея.
	Ричард се усмихна и разбърка гозбата си.
	— Когато пресичаш реката, не е нужно да се измокряш целият, нали?
	Светлината на лампата хвърляше сенки по лицата на Калан и Зед, които смръщиха чела неразбиращо. Калан се обърна и метна парченце месо на котарака, който беше застанал на задните си лапи в очакване да му подхвърлят нещо. Зед сдъвка още една хапка хляб, преди да зададе следващия си въпрос.
	— И как разбра, че има такъв начин?
	— Има. Това е всичко, което е от значение.
	Зед го погледна с невинно изражение на лицето.
	— Ричард — той глътна още две лъжици, — ние сме ти приятели. Помежду ни няма тайни. Можеш да ни кажеш.
	Ричард премести поглед от единия чифт ококорени очи върху другия и се засмя с глас.
	— Срещал съм непознати, които са ми разказвали повече за себе си, отколкото вие двамата.
	Зед и Калан малко се стреснаха от неочаквания му отказ да говори и се спогледаха, но никой от двамата не се реши да настоява за отговор.
	Докато се хранеха, продължиха да обсъждат какво да вземат със себе си, какво могат да приготвят за краткото време, с което разполагат, какво не трябва да пропуснат. Направиха списък на всичко, което си мислеха, че може да им е от полза, за да не забравят нищо важно. Трябваше да се свърши доста работа за кратко време. Ричард попита Калан дали често е пътувала из Средната земя. Тя му отвърна, че това е било почти единственото нещо, което е правила през живота си.
	— И когато пътуваш, винаги ли си с тая рокля?
	— Да — тя се поколеба. — По нея хората ме познават. Аз не нощувам в гората. Където и да отида, винаги ми осигуряват храна, подслон и всичко, каквото пожелая.
	Ричард се запита защо. Не настоя да получи отговор, но беше сигурен, че тази рокля едва ли е просто дреха, купена от магазина.
	— Е, при положение, че и тримата сме преследвани, не мисля, че е добре да бъдеш разпознавана. Струва ми се разумно да стоим колкото се може по-настрана от хората, когато е възможно, да вървим през гората. — И тя, и Зед изразиха с кимване съгласието си. — Ще трябва да ти намерим някакви дрехи за път, подходящи за в гората, но тук не разполагаме с нищо, което би ти станало. Ще трябва да се оправяме пътьом. Със себе си нося само една пелерина с качулка. Засега ще ти свърши работа и ще те топли.
	— Добре — каза тя усмихната, — писна ми да ми е студено, освен това мога да ти кажа, че тази рокля не е най-удобната дреха за пътуване през гората.
	Калан привърши с яденето преди тях и сложи наполовина пълната си паница на земята за котарака. Той явно имаше апетит като на Зед и започна да лапа още преди тя да успее да постави паницата на пода.
	Обсъдиха всички вещи, които щяха да вземат със себе си, и съставиха план за това как ще се оправят без други. Не казаха и дума за това колко време ще продължи пътуването им, но всички знаеха, че колкото обширна е Западната земя, много по-голяма от нея е Средната. Ричард си помисли, че би било хубаво да минат през неговата къща, тъй като той често предприемаше дълги пътувания и разполагаше с необходимата екипировка, но рискът беше прекалено голям. По-скоро би си набавил необходимите неща от друго място, отколкото да се върне при онова нещо, дето го чакаше вътре. Той все още не беше наясно къде точно ще пресекат границата, но не се притесняваше за това. До сутринта имаше още време за размисъл. Изпита облекчение, когато разбра, че начин съществува.
	Котаракът повдигна глава. На половината път до вратата спря, изви гръб, козината му настръхна. Всички забелязаха действията му и притихнаха. През прозореца се виждаше светлина от огън, която не се отразяваше от огнището в стаята. Идваше отвън.
	— Надушвам пожар — каза Калан.
	Тримата моментално скочиха на крака. Ричард посегна към меча, опрян на облегалката на стола му, и той беше в ръцете му кажи-речи преди да се е изправил на крака. Отиде да погледне през прозореца, но Зед реши да не губи време с това и директно се изстреля през вратата, последван по петите от Калан. Преди да се спусне след другите двама, Ричард набързо мерна светлина от факли.
	На поляната пред къщата се беше разпръснала тълпа от около петдесетина мъже, някои от които с факли в ръце, повечето въоръжени с каквото дойде — брадви, вили, коси или сопи. Бяха облечени в работните си дрехи. Ричард разпозна лицата на мнозина от тях, бяха добри, честни и работливи хора със семейства. Тази вечер бяха различни. Явно настроението им беше лошо, лицата им — мрачни и ядосани. Зед застана на средата на поляната с ръце, опрени на хърбавите си хълбоци, като се усмихваше на множеството, а на светлината на факлите бялата му коса розовееше.
	— Какво има, момчета? — попита той.
	Те смотолевиха нещо помежду си, а неколцина от предните редици пристъпиха крачка-две напред. Ричард позна онзи, Джон, който заговори от името на всички.
	— Има проблем. Проблем, причинен от магия! И ти си в основата му, старче! Ти си магьосница!
	— Магьосница? — попита объркано Зед. — Магьосница?
	— Точно това казах, магьосница! — Тъмните очи на Джон се преместиха върху Калан и Ричард. — Това не засяга вас двамата. Имаме работа със стареца. Вървете си или ще пострадате като него. — Ричард не можа да повярва, че тези хора могат да говорят подобни неща.
	Калан пристъпи напред, заставайки пред Зед, и щом се спря, диплите на роклята се завъртяха около краката й. Тя стисна юмруци до тялото си.
	— Вървете си — предупреди ги тя с глас, в който имаше заплаха, — преди да съжалявате за това, което искате да направите.
	Мъжете се спогледаха, някои от тях се ухилиха глупаво, други направиха под мустак груби коментари, трети се изсмяха. Смехът им затихна.
	— Значи — подигравателно каза Джон, — имаме работа с две магьосници.
	Мъжете се оживиха и закрещяха, размахвайки оръжията си. На облото, масивно лице на Джон се изписа предизвикателна усмивка.
	Ричард бавно, но с решителна стъпка мина пред Калан, като с едната си ръка избута назад и нея, и Зед. Гласът му остана спокоен, приятелски.
	— Джон. Как е Сара? Не съм ви виждал вас двамата от известно време. — Джон не отговори. Ричард огледа внимателно лицата на останалите. — Познавам мнозина от вас, познавам ви като добри хора. Това не е нещо, което бихте искали да направите. — Той отново погледна Джон. — Прибери хората си и се връщайте при семействата си. Моля те, Джон!
	Джон насочи сопата си към Зед.
	— Старецът е магьосница! Ще му видим сметката. — Той посочи Калан. — И на нея! Ако не искаш да те сполети същото, Ричард, върви си по пътя!
	Тълпата изрази съгласието си с викове. Горящите факли пращяха и пукаха и въздухът миришеше на запалена трева и пот. Когато стана ясно, че Ричард няма да си тръгне, тълпата се придвижи напред.
	За отрицателно време мечът напусна ножницата. Мъжете отстъпиха крачка назад, когато чуха как нощният въздух се изпълва с металическото звънтене. Лицето на Джон беше почервеняло от гняв. Звънтенето заглъхна, чуваше се единствено пращенето на горящите факли. През тълпата премина шепот, че Ричард е на страната на двете магьосници.
	Джон се приближи към Ричард, размахвайки сопата си срещу него. Мечът изсвистя във въздуха, разсичайки оръжието на Джон с трясък. В юмрука му остана да стърчи само назъбеният край на сопата. Отсеченото парче дърво се завъртя в тъмнината, тупвайки на земята с тъп звук.
	Джон замръзна на мястото си с единия крак във въздуха, другия на верандата, острието на меча подпираше широкото му лице. Гладкото острие блестеше на светлината на факлите. Ричард, напрегнал мускули, за да не се поддаде на желанието си, бавно се наведе напред и повдигайки с меча главата на Джон, го накара да погледне към него. С глас малко по-силен от шепот, но толкова вледеняващо студен, че Джон се замръзна на мястото си, Ричард каза:
	— Още една стъпка, Джон, и главата ти пада — Джон не помръдна, не си пое въздух. — Назад — изсъска Ричард.
	Мъжът направи каквото му бе заповядано, но когато се върна при другарите си, отново придоби смелост.
	— Не можеш да ни спреш, Ричард, тук сме, за да спасим семействата си.
	— От какво? — изкрещя Ричард. Той посочи с меча един от другите мъже. — Франк! Когато жена ти беше болна, не беше ли Зед този, който й донесе лек, и тя се почувства добре? — Насочи меча към друг. — И ти, Бил, не дойде ли да питаш Зед за дъждовете, да разбереш кога ще вали, та да могат другарите ти да ожънат нивите ти? — Той замахна с меча обратно към нападателя си. — Джон, а когато малкото ти момиченце се загуби в гората, не беше ли Зед този, който цяла нощ наблюдава облаците, а след това сам излезе навън и я намери, и я върна при теб и Сара жива и здрава? — Джон и неколцина от останалите сведоха очи към земята. Ричард ядосано прибра меча си обратно в ножницата. — Зед е помагал на повечето от вас. Помагал ви е да се излекувате от треска, да намерите изгубените си любими същества и свободно е поделял с вас всичко свое.
	Някой се провикна от дъното на тълпата:
	— Само магьосница може да направи всичко това!
	— Той с нищо не е навредил на нито един от вас! — Ричард ходеше напред-назад по верандата, вперил очи в хората под него. — Никога не е навредил на нито един от вас! На повечето е помагал! Защо искате да причините болка на приятел?
	За няколко мига мъжете в тълпата смутено зашумяха, след това убедеността им в това, което правят, се върна.
	— Повечето от тези неща са магия! — изкрещя Джон. — Магьосничество! Нашите семейства не са в безопасност, докато той е тук!
	Преди Ричард да отговори, Зед го хвана за ръката и го издърпа назад. Той почувства върху себе си усмихнатото лице на стареца. Зед не изглеждаше разтревожен ни най-малко. Ако не друго, поне очевидно се забавляваше.
	— Много впечатляващо — прошепна той. — Впечатлен съм силно и от двама ви. Бихте ли ми позволили да се намеся? — Той повдигна вежда, след което се обърна към присъстващите. — Добър вечер, господа. Радвам се да ви видя — някои от мъжете отвърнаха на поздрава му. Някои смутено повдигнаха шапки. — Ако бъдете така добри, преди да ме разкъсате, позволете ни за миг да задържим вниманието ви, аз и моите двама приятели тук. — Всички кимнаха в знак на съгласие. Зед избута леко назад към къщата Ричард и Калан, отдалечавайки ги от тълпата, и се приближи към тях.
	— Един урок за силата, приятели — Той постави клечестия си пръст на носа на Калан. — Твърде къс. — След това постави пръст и върху носа на Ричард. — Твърде дълъг. — Сложи пръста си върху собствения си нос. — Точно колкото трябва. — Хвана в шепата си брадичката на Калан. — Ако ти бях позволил да направиш това, скъпа моя, тази нощ щяхме да копаем гробове. И сред тях щяха да са и нашите три гроба. Но все пак беше много благородно. Благодаря за загрижеността ти към мен. — Постави ръка върху рамото на Ричард. — Ако те бях оставил да направиш това, щеше да има нужда от много повече гробове и ние тримата щяхме да сме единствените оцелели, които трябваше да ги изкопаят. Твърде стар съм, за да направя толкова много дупки в земята, пък и имаме по-важни дела за вършене. Но и ти постъпи много благородно; достойно им предостави себе си. — Потупа Ричард по рамото, след което постави по един пръст под брадата на всеки от тях.
	— А сега искам вие двамата да ме оставите да се заема с нещата. Проблемът не е в това, което вие двамата разправяте на тези хора. Проблемът е, че те не ви чуват. За да ви чуят, трябва най-напред да привлечете вниманието им. — Той повдигна вежда и ги погледна един след друг. — Гледайте и запомняйте каквото можете. Чуйте думите ми, но те няма да ви въздействат. — Той отмести пръста си и се измъкна покрай тях, усмихвайки се и махайки с ръка на мъжете.
	— Господа. О, Джон, как е малкото ти момиченце?
	— Добре е — измънка той, — но на една от кравите ми й се роди двуглаво теле.
	— Наистина ли? И как мислиш е станало това?
	— Мисля, че е станало, понеже ти си магьосница!
	— Ето, пак го казваш — Зед объркано поклати глава. — Не разбирам. Наистина ли, господа, искате да ме унищожите, понеже си служа с магия, или просто искате да ме унижите, като ме наричате жена?
	Долу в тълпата се почувства известно смущение.
	— Не знаем за какво говориш — каза някой.
	— Ами нищо сложно. Магьосница е дума за момиче. Думата за момче е магьосник. Разбирате ли за какво говоря? Ако ме наричате магьосница, все едно че ме наричате момиче. Ако искате да кажете, че съм магьосник, е, тогава това е съвсем различно обвинение. И така, какво имате предвид? Момиче или магьосник?
	Тълпата се обърка още повече, след това Джон се обади с ядосан глас:
	— Имаме предвид, че си магьосник, и имаме намерение да те накараме да си платиш за това!
	— Така, така, така — каза Зед, потупвайки замислено долната си устна с пръст. — Не мога да разбера защо всички вие се държахте толкова смело. Наистина много, много смело.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Джон.
	Зед повдигна рамене.
	— Добре, на какво си мислите, че е способен един магьосник?
	Разговорите помежду им се усилиха. Започнаха да се провикват с предположения. Той може да направи двуглаво теле, да накара дъжда да завали, да намери загубили се хора, да направи така, че да се роди мъртво дете, да направи така, че мъж да си изгуби силата и жена му да го напусне. Това някак си не изглеждаше задоволително, така че се появиха и други идеи. Да накара водата да гори, да осакати някой, да вика демони и, общо взето, всичко останало.
	Зед ги изчака да свършат и след това протегна ръце към тях.
	— Ето, сами го казахте. Точно както казах, вие, хора, сте най-смелите мъже, които съм срещал! Да си помислите, че въоръжени само с вили и сопи ще можете да излезете срещу магьосник, който притежава всичките тези способности. Така, така, колко смело.
	Гласът му заглъхна. Главата му продължи да се поклаща удивено. Сред тълпата премина вълна от безпокойство.
	Зед продължи с вял, монотонен глас, предлагайки и други неща, които би могъл да прави един магьосник, описвайки с най-големи подробности най-различни неща от най-забавните до най-ужасяващите. Хората стояха изумени и го слушаха с изключително внимание. Той продължи да говори без прекъсване цели трийсет минути. Ричард и Калан също слушаха, но започнаха да се изморяват и отегчават и запреместваха тежестта си от единия крак върху другия. Мъжете в тълпата гледаха с ококорени, немигащи очи. Стояха неподвижни като статуи, единственото движение сред тях беше танцът на пламъците от факлите им.
	Настроението им се беше променило. Вече не чувстваха гняв. На негово място беше дошъл страхът. Гласът на магьосника също се беше променил; той вече не беше мил и внимателен, дори глуповат, а суров и заплашителен.
	— И така, хора, какво си мислите, че трябва да направим сега?
	— Мислим, че трябва да ни оставиш да си вървим, без да ни причиниш зло — беше вялият отговор. Останалите закимаха в знак на съгласие.
	Магьосникът поклати дългия си пръст във въздуха пред тях.
	— Не, не съм съгласен. Виждате ли, вие, хора, дойдохте с намерение да ме убиете. Животът ми е най-ценното, което имам, а вие искахте да ми го отнемете. Не мога да оставя това безнаказано. — През тълпата премина тръпка на ужас и страх. Зед застана на ръба на верандата. Мъжете отстъпиха крачка назад. — Като наказание за това, че се опитахте да отнемете живота ми, аз ще взема в замяна не вашия живот, а онова, което ви е най-ценно, най-скъпо, най-близко! — Той широко и тържествено размаха ръката си над главите им с театрален жест. Те ахнаха. — Ето. Готово — обяви той. Ричард и Калан, които се бяха облегнали на къщата, се изправиха.
	За миг никой не помръдна; след това един в средата на тълпата пъхна ръката си в джоба и го опипа.
	— Златото ми. Няма го.
	Зед завъртя очи.
	— Не, не, не. Казах най-ценното, най-скъпото. Онова, с което се гордеете най-много от всичко.
	За миг всички се стъписаха. След това веждите на неколцина се повдигнаха панически. Друг мъж внезапно пъхна ръка в джоба си и попипа в него с широко отворени очи. Простена, след което припадна. Хората около него се отдръпнаха встрани. Скоро и други започнаха да пъхат ръце в джобовете си, внимателно опипвайки вътрешността им. Чуха се още стонове и писъци и скоро всеки мъж в паника посегна към чатала си. Зед се усмихна доволно. Сред тълпата настъпи хаос. Мъжете подскачаха, ревяха, вкопчвайки се един в друг, правеха бегом малки кръгове, молеха за помощ, падаха на земята, стенейки.
	— А сега, всички се измитайте! Да ви няма! — изкрещя Зед. Той се обърна към Ричард и Калан; дяволитата усмивка набръчка носа му. Той им намигна.
	— Молим те, Зед! — провикнаха се няколко мъже. — Молим те, не ни оставяй просто така! — Отвсякъде се чуваха молби и увещания. Зед изчака известно време и отново се обърна към тях.
	— Какво е това? Нима смятате, че съм бил груб? — попита той престорено учуден и безкористен. Тълпата незабавно се съгласи, че е бил. — И защо, мислите вие, стана така? Взехте ли си поука от това?
	— Да! — изкрещя Джон. — Сега разбираме, че Ричард е прав. Ти си бил наш приятел. Ти никога не си наранявал по какъвто и да е начин някой от нас. — Всички изкрещяха съгласието си. — Винаги си ни помагал, а ние се държахме глупаво. Искаме да те помолим за прошка. Както каза Ричард, това, че използваш магия, не те прави лош човек. Моля те, Зед, не ни отказвай приятелството си сега. Моля те, не ни оставяй в това положение. — Чуха се още молби.
	Зед потупа с пръст долната си устна.
	— Ами — той вдигна глава замислен, — мисля, че мога да върна нещата както си бяха — мъжете се приближиха. — Но само ако приемете условията ми. Мисля, че са справедливи. — Те бяха готови да се съгласят с всичко. — Добре тогава, ако се съгласите отсега нататък да казвате на всички, че магията не прави човека лош; че за човек се съди по действията му; и ако се приберете в къщи при семействата си и им кажете, че без малко да направите ужасна грешка тази нощ, като им обясните защо, тогава всичко ще се върне както си е било. Честно ли е?
	Всички кимнаха в знак на съгласие.
	— Повече от честно — каза Джон. — Благодарим ти, Зед. — Хората се обърнаха и забързано тръгнаха да си вървят. Зед стоеше и ги гледаше.
	— А, господа, още нещо. — Те замръзнаха на местата си. — Моля ви, вземете си оръжията от земята. Стар човек съм. Мога лесно да се спъна и да се нараня. — Те го гледаха предпазливо, докато протягаха ръце да си приберат оръжията, след това се обърнаха и забързаха по пътеката, не след дълго вече тичаха.
	Ричард се приближи и застана от едната страна на Зед, Калан от другата. Магьосникът стоеше, подпрял ръце на кокалестите си хълбоци, и гледаше как мъжете се отдалечават.
	— Идиоти — промърмори той шепнешком. Беше тъмно. Единствената светлина идваше от предния прозорец на къщата зад тях и Ричард едва различаваше лицето на Зед, но го виждаше достатъчно добре, за да може да каже, че приятелят му не се усмихва.
	— Приятели — каза старецът, — това беше попара, забъркана от нечия тайна ръка.
	— Зед — попита Калан, отвръщайки очи от лицето му, — ти наистина ли направи така, че… е, нали знаеш, така, че да им се изпари мъжествеността?
	Зед се изкикоти.
	— Е, това вече щеше да е наистина магия! На каквато аз, страхувам се, не съм способен. Не, скъпа моя, аз просто ги накарах да си мислят, че съм. Просто ги убедих в истинността на това, оставих всичко на собственото им мислене.
	Ричард се обърна към магьосника.
	— Номер? Това е било просто номер? Мислех, че наистина си направил магия — изглеждаше някак разочарован.
	Зед сви рамене.
	— Понякога ако номерът е направен както трябва, той може да свърши по-добра работа от магията. Всъщност мога дори да твърдя, че добрият номер си е направо магия.
	— Но все пак е само номер.
	Магьосникът издигна пръст във въздуха.
	— Резултатите, Ричард. Те са от значение. Ако беше станало по твоя начин, всички тези мъже щяха да изгубят главите си.
	Ричард се ухили.
	— Зед, мисля, че някои от тях биха го предпочели пред онова, което ти им стори. — Зед се изкикоти. — И това ли е, което искаше да видим и запомним? Че номерът може да свърши същата работа като магията?
	— Да, но и още нещо, нещо по-важно. Както вече казах, тази попара е забъркана от нечия тайна ръка, от ръката на Мрачния Рал. Но тази нощ той направи грешка; грешка е да използваш недостатъчна за свършването на една работа сила. По този начин даваш втора възможност на врага си. Това е урокът, който бих искал да научиш. Научи го добре; когато настъпи твоето време, може да нямаш втора възможност.
	Ричард се намръщи.
	— Чудя се защо го е направил?
	Зед сви рамене.
	— Не знам. Може би защото тук все още няма достатъчно сила, но тогава също е грешка да опитва, защото по този начин само ни предупреждава.
	Те тръгнаха към вратата. Имаха още много работа, преди да си легнат. Ричард започна да прехвърля мислено списъка, но се почувства обезпокоен от странно чувство.
	Изведнъж причината го заля като студена вода. Шумно си пое въздух. Завъртя се със широко отворени очи и сграбчи Зед за робата.
	— Трябва да изчезваме от тук! На мига!
	— Какво?
	— Зед! Мрачният Рал не е глупав! Той иска да се почувстваме в безопасност, да получим увереност! Той знае, че сме достатъчно умни, за да се справим с тези мъже по един или друг начин. Всъщност надява се да го направим, за да седнем след това и да се поздравим с успеха, а през това време самият той да има време да пристигне. Той не се бои от теб — ти сам каза, че е по-силен от всеки магьосник, — не се бои от меча, не се бои и от Калан. Той вече е тръгнал насам! Планът му е да ни хване наведнъж, сега, тази нощ! Не е направил грешка, това е било капан. Сам го каза — понякога номерът върши повече работа от магията. Точно това прави и той; това беше просто номер, който да отклони вниманието ни!
	Лицето на Калан побеля.
	— Зед, Ричард е прав. Това е начинът на мислене на Рал, неговият почерк. Той обича да прави нещата неочаквано. Трябва да се махаме от тук на мига.
	— По дяволите! Какъв стар глупак съм! Прави сте. Трябва да изчезваме, но не мога да тръгна без камъка си. — Той тръгна да заобикаля къщата.
	— Зед, няма време!
	Старецът вече тичаше нагоре по хълма с развени коси и роба, потъваше в тъмнината. Калан последва Ричард в къщата. Безделието беше притъпило сетивата им. Не можеше да повярва, че по такъв глупав начин беше подценил Рал. Грабна раницата си от ъгъла до огнището и се втурна в стаята си, като най-напред напипа зъба под ризата си. След като се увери, че е на сигурно място, се върна в другата стая с пелерината си в ръка. Наметна я около раменете на Калан и хвърли един бърз поглед наоколо да види дали няма още нещо, което да може да грабне набързо, но нямаше време за мислене, нищо не струваше колкото живота им, така че я хвана за ръката и тръгна към вратата. Навън, на тревата пред къщата, вече ги чакаше Зед, дишаше тежко.
	— Какво стана с камъка? — попита Ричард. Нямаше как Зед да го повдигне, камо ли да го носи.
	— В джоба ми е — усмихнато каза магьосникът. Ричард не можеше да отдели време, за да размишлява върху това. Котаракът изведнъж се появи и сякаш разбрал припряността на ситуацията, се заумилква в краката им. Зед го вдигна.
	— Не мога да те оставя тук, Котарак. Наближава беда. — Зед повдигна капака на раницата на Ричард и го пъхна вътре.
	Ричард стана неспокоен. Огледа се наоколо, взирайки се в тъмнината, търсеше нещо, което да не си е на мястото, нещо скрито. Не видя нищо, но почувства, че го наблюдават.
	Калан забеляза погледа му.
	— Какво има?
	Макар да не виждаше скрития поглед, той го усещаше. Помисли си, че това е страхът.
	— Всичко е наред. Да тръгваме.
	Ричард ги поведе на юг през рядка гора, която познаваше толкова добре, че можеше да върви из нея и с вързани очи, към пътеката, по която смяташе да поемат. Движеха се бързо и без да говорят, с изключение на Зед, който от време на време промърморваше нещо под носа си за това какъв глупак е. След известно време Калан му каза да не бъде толкова строг към себе си. И тримата бяха измамени, така че всеки чувстваше жилото на вината, но бяха успели да избягат и единствено това имаше значение.
	Пътеката беше лека, широка почти като път, така че тримата вървяха редом, Ричард в средата, от лявата му страна Зед, от дясната Калан. Котаракът подаде глава от раницата на Ричард и се огледа, докато вървяха. Този начин на придвижване му беше любим още от времето, когато беше малко котенце. Лунната светлина осветяваше добре пътя им. Ричард забеляза няколко хралупести бора, които се издигаха внушително в небето, но знаеше, че няма време за спиране. Трябваше да изчезват от тук. Нощта беше студена, но той се беше загрял от бързия ход. Калан се уви добре в пелерината.
	След около половин час Зед ги спря. Посегна към робата си и извади шепа прах. Изсипа го зад себе си върху пътя, по който бяха дошли. От ръката му паднаха сребристи искри, които се стрелнаха назад в тъмното, осветявайки пътя. Чу се звън, след което искрите се изгубиха зад един завой.
	Ричард отново тръгна по пътеката.
	— Какво беше това?
	— Просто малко магически прах. Ще покрие пътеката ни и Рал няма да знае откъде сме минали.
	— Но все още разполага с облака, за да ни следи.
	— Да, но облакът просто му показва района, където се намираме. Ако продължаваме да се движим, това няма да му е от голяма полза. Облакът помага само когато спреш.
	Те продължиха на юг по пътеката, която се виеше между ароматни борове все по-нагоре сред хълмовете. Когато се изкачиха на едно възвишение, силен тътен ги накара да се обърнат рязко назад. Отвъд тъмното пространство на гората, някъде в далечината забелязаха огромен огнен стълб, врязващ се в небето. Червено-жълтите му пламъци се протягаха в тъмнината.
	— Къщата ми. Мрачният Рал е там — усмихна се Зед. — Май е ядосан.
	Калан го докосна по рамото.
	— Съжалявам, Зед.
	— Няма за какво, скъпа моя. Това беше просто една стара къща. А можеше да сме ние.
	Когато отново тръгнаха, Калан се обърна към Ричард.
	— Знаеш ли къде отиваме?
	Ричард изведнъж установи, че знае.
	— Да — той се усмихна на себе си, зарадван, че казва истината.
	Трите фигури се изгубиха в нощта, потъвайки между тъмните сенки от двете страни на пътеката.
	Над главите им кръжаха две огромни крилати чудовища с гладни, искрящи зелени очи. След миг те се гмурнаха във въздуха стремително и безшумно. С прибрани криле и страхотна скорост изненадаха плячката си в гръб.

>	Единадесета глава

	Спаси го котаракът. Ужасен, той с писък скочи върху главата на Ричард, принуждавайки го да се наведе рязко, не толкова, че змеят да не го докосне, но достатъчно, за да отклони част от силата на удара. Все пак ноктите го одраскаха болезнено по гърба и го проснаха по очи в прахта, въздухът мощно излезе от дробовете му. Преди да успее да си поеме дъх, змеят го възседна. Беше достатъчно тежък, за да не позволи на Ричард нито да диша, нито да посегне към меча си. Преди да падне, той видя как Зед се прекатурва между дърветата, повален от втория змей, който вече си проправяше път през храсталака към стареца.
	Ричард се приготви да посрещне ноктите, които знаеше, че ще го потърсят. Преди това да стане, Калан започна да замеря змея с камъни, които взимаше отстрани на пътеката. Те отскачаха от огромната глава, без да му причинят ни най-малка болка, но поне за миг отклониха вниманието му. От широко отворената му паст се чу рев, раздиращ нощния въздух, който обаче не попречи на здравата хватка около Ричард — сякаш котка беше сграбчила в ноктите си мишка. Той напрегна всички сили, за да се изправи, дробовете му горяха за въздух. Мухи-кръвопийци се впиваха във врата му. Протегна ръка назад и в опита си да избута огромната лапа от гърба си успя да изскубне малко козина. По размерите на тая лапа можеше да предполага, че си има работа с късоопашат змей; беше доста по-огромен от дългоопашатия, който бе срещнал преди. Мечът беше точно под него, болезнено врязан в корема му. Нямаше как да го измъкне. Почувства как вените на врата му ще се пръснат.
	Започваше да губи съзнание. Докато се мъчеше да се освободи от хватката, до него все по-слабо достигаха ревовете и крясъците на змея. Объркана, Калан продължаваше да хвърля камъни и се приближи твърде близо. Със страхотна бързина той посегна към нея и я сграбчи за косата. Тежестта му се измести достатъчно, за да може Ричард с последни усилия да глътне малко въздух, но не толкова, че да успее да се измъкне изпод него. Калан изпищя.
	Изневиделица се появи котаракът, само зъби и нокти, и се хвърли в муцуната на змея. Нададе вой и ожесточено заби нокти в очите на звяра. Без да изпуска Калан, змеят повдигна свободната си лапа и замахна срещу котарака.
	Ричард използва момента, изтърколи се на една страна и скочи на крака, моментално изтегляйки меча си. Калан отново изпищя. Ричард замахна ожесточено и разсече лапата, в която змеят я беше стиснал. Освободена, Калан тупна на земята. Змеят с вой му нанесе обратен удар, преди той да успее да замахне наново с меча. Ударът беше толкова силен, че Ричард отхвръкна надалеч и след кратък полет във въздуха се приземи по гръб.
	Надигна се до седнало положение, всичко около него се въртеше и подскачаше. Мечът му беше изхвърчал някъде в храсталака наоколо. Змеят, виещ от болка и ярост, стоеше по средата на пътеката, от отрязаната му лапа се лееше кръв. Чифт пламтящи зелени очи търсеха бясно обекта на омразата си. Намериха Ричард. Калан не се виждаше никъде.
	Отдясно откъм дърветата изведнъж нещо проблесна ослепително, обливайки всичко със силна бяла светлина. Чу се страхотен взрив, който болезнено се стовари върху ушите на Ричард в мига, в който ударната вълна го запрати в едно дърво, а змеят беше повален на земята. През пролуките между дърветата се провираха въртящи се пламъци. Във въздуха профучаха огромни парчета дърво и други отломки, след които оставаха димни следи.
	Докато змеят с вой се изправяше на крака, Ричард неистово търсеше меча си. Частично заслепен от експлозията, той отчаяно опипваше земята около себе си. Въпреки че не виждаше добре, успя да забележи приближаващия се змей. Гневът му избухна. Чувстваше как същото чувство се надига и в меча му. Магията на меча се протегна към него, чула зова на своя господар. Ричард продължи да вика с копнеж оръжието си. То беше там, от другата страна на пътеката. Ричард знаеше това със сигурност, сякаш го е видял с очите си. Знаеше точното му местонахождение, сякаш го докосваше. Хвърли се към него.
	Беше стигнал на половината път, когато змеят го удари с такава сила, че Ричард започна да вижда движещите се предмети около себе си, без да може да ги различава. Знаеше само, че всяко поемане на въздух му причинява силна болка отляво. Нямаше представа къде се намира пътеката, нито неговото местоположение спрямо нея. В лицето му се блъскаха мухи-кръвопийци. Беше изгубил всякаква ориентация. Но въпреки всичко знаеше къде се намира Мечът на истината.
	Хвърли се към него.
	Пръстите му го докоснаха за миг. За миг му се стори, че вижда Зед. Тогава змеят го настигна. Хвана го с дясната си лапа и го обгърна с отвратителните си топли крила, притискайки го към себе си. Краката му висяха във въздуха. Той изкрещя, почувствал остра болка в ребрата отляво. Пламтящите зелени очи проникнаха в неговите, гигантската паст щракна, показвайки съдбата му. Отвори се отново за него, зловонен дъх обля лицето му, черният тунел на гърлото застина в очакване. На лунната светлина проблеснаха влажни зъби.
	С всичка сила Ричард ритна с крак отрязаната лапа. От това главата на змея отскочи назад, звярът зави от болка и го пусна.
	Зед се появи на края на гората на около десетина ярда зад змея. Изправен на колене, Ричард сграбчи меча си. Зед изпружи ръце напред с разперени пръсти. Огън, магически огън се изстреля от пръстите му и изсвистя във въздуха. Той нарасна и се завъртя, осветявайки всичко по пътя си, превърна се в синьо-жълта топка от течен пламък, виеща и уголемяваща се, жива. С тъп звук тя се стовари върху гърба на змея, очертавайки силуета му срещу светлината. Синьо-жълтите пламъци го заляха, погълнаха го, проникнаха в него. Мухите-кръвопийци изгоряха. Огънят гореше и съскаше из цялото туловище на змея, поглъщаше го. Той потъна в синята топлина и изчезна. Във въздуха остана да се носи миризмата на опърлено, едно неясно петно дим увисна в празното пространство. Изведнъж нощта утихна.
	Ричард се строполи на земята от болка и изтощение. По раните на гърба му беше полепнала мръсотия и пръст, а болката от лявата му страна го пробождаше с всяко поемане на въздух. Искаше просто да го оставят да лежи, нищо друго. Мечът все още беше в ръката му. Остави се на неговата сила, която премина през тялото му, подкрепи го. Позволи на гнева си да потисне болката.
	Котаракът започна да ближе с острия си език лицето му и го побутна с глава по бузата.
	— Благодаря ти, Котарак — успя да каже Ричард. Зед и Калан се надвесиха над него. И двамата се наведоха, за да го хванат за ръцете и да му помогнат да се изправи.
	— Не! Ако го направите, ще ме заболи. Нека се изправя сам.
	— Какво ти е?
	— Удари ме отляво. Боли.
	— Дай да видя. — Старецът се наведе и внимателно опипа ребрата му. Ричард потръпна от болка. — Е, не виждам да стърчат кокали. Едва ли е толкова страшно.
	Ричард се опита да сдържи смеха си, защото знаеше, че засмее ли се, ще го заболи. Така и стана.
	— Зед, тук нямаше номер. Този път беше магия.
	— Този път беше магия — потвърди магьосникът. — Но ако Мрачният Рал е гледал в тази посока, вероятно също я е видял. Трябва да изчезваме. Лежи спокойно, да видим дали ще мога да направя нещо.
	Калан коленичи от другата му страна и обви ръката си около неговата, ръката, в която той още държеше меча, магията. Когато ръката й го докосна, той почувства прилив на сила от меча, която го изуми и почти го остави без дъх. По някакъв начин почувства, че магията го предупреждава, опита се да го защити.
	Калан му се усмихна. Явно не беше почувствала нищо.
	Докато говореше с мек, нежен и успокояващ глас, Зед сложи едната си ръка върху ребрата на Ричард, а пръста на другата постави под брадата му. Заслушан в гласа на Зед, Ричард забрави за реакцията на меча срещу ръката на Калан. Старецът му каза, че има три засегнати ребра, които ще обвие с магия, за да ги подсили и пази, докато заздравеят. Продължи да говори по особения си начин, обяснявайки на Ричард как болката му ще намалее, но няма да изчезне напълно, докато ребрата не заздравеят. Говореше и още нещо, но думите му сякаш не бяха от особено значение. Когато най-после приключи, Ричард като че се събуди от сън.
	Седна. Болката беше намаляла значително. Благодари на стареца и се изправи на крака. Остави меча настрана и взе котарака, благодарейки му още веднъж. Помоли Калан да го подържи, докато се огледа за раницата си. Намери я встрани от пътеката, където беше отхвръкнала по време на схватката. Драскотините на гърба му го боляха, но щеше да се погрижи за тях, когато стигнеха където бяха тръгнали. Докато другите двама не го гледаха, свали зъба от врата си и го сложи в джоба си. Попита ги дали са ранени. Зед очевидно се обиди от въпроса. Настоя, че не е чак толкова слаб, колкото изглежда. Калан каза, че е добре, благодарение на него. Ричард се пошегува, че се надява никога да не му се налага да се състезава с нея по хвърляне на камъни. Тя му отвърна с широка усмивка и постави котарака обратно в раницата. Ричард се загледа в нея, докато тя се замяташе с пелерината, и се запита защо ли магията на меча реагира така на докосването й.
	— По-добре да тръгваме — подкани ги Зед.
	След около миля в пътеката се включиха няколко по-малки пътечки. Ричард ги поведе по избраната от него. Магьосникът разпръсна още от магическия си прах, за да скрие следите им. Новата пътека бе по-тясна, така че вървяха един зад друг — най-отпред Ричард, след него Калан и накрая Зед. Вървейки, тримата не изпускаха от поглед небето. Макар да не беше особено удобно за вървене, Ричард не сваляше ръка от дръжката на меча си.

	* * *

	Вятърът свеждаше над къщата клоните на дърветата и на лунната светлина върху дебелата дъбова врата и металните й панти претичваха сенки. Калан и Зед отказаха да прескачат оградата от заострени колове, така че Ричард ги остави да го чакат отвън. Тъкмо се готвеше да почука на вратата, когато в косата му се вкопчи тежка длан, а до гърлото му се опря нож. Той замръзна.
	— Чейс? — прошепна с надежда.
	Ръката пусна косата му.
	— Ричард! Какво така се прокрадваш в тъмното! Знаеш и други начини да влезеш в къщата ми, без да се промъкваш като крадец.
	— Не съм се промъквал. Просто не исках да събудя цялата къща.
	— Целият си в кръв. Каква част от нея е твоя?
	— Повечето, трябва да ти призная със съжаление. Чейс, иди да отключиш вратата. Калан и Зед чакат отвън. Имаме нужда от помощта ти.
	Псувайки, докато стъпваше с босите си крака върху съчки и жълъди, Чейс отключи вратата и въведе всички в къщата.
	Ема Брандстоун, съпругата на Чейс, беше миловидна, приветлива жена, на чието ведро лице винаги цъфтеше усмивка. Беше пълна противоположност на Чейс. Тя не можеше и да си представи да уплаши някой с нещо, докато денят на Чейс не би бил пълноценен, ако не го стори. Ема и Чейс все пак си приличаха по нещо. И нея, както и него, не можеше да я изненада или разтревожи нищо на този свят. Както обикновено, и този път тя не се притесни от късното посещение и ги посрещна облечена в дългата си нощница, с вързана на тила прошарена коса. Докато останалите се настаняваха около масата, Ема се зае да приготвя чай. Усмихваше се, като че нямаше нищо необичайно в това посред нощ да ти дойдат гости, целите оплескани в кръв. Като се има предвид, че беше съпруга на Чейс, за нея това май наистина си беше нормално.
	Ричард закачи раницата си на облегалката на стола, извади от нея котарака и го подаде на Калан. Тя го сложи в скута си и започна да го гали по гърба, при което той моментално замърка. Зед седна от другата страна на Ричард. Чейс наметна една риза върху масивното си тяло и запали няколко лампи, висящи от дебели дъбови греди. Той сам беше отсякъл дърветата, беше нацепил и оформил трупите. Върху едната греда бяха изрязани имената на децата им. Зад стола му близо до масата имаше камина, изградена от камъни, събирани при пътуванията му през годините. Всеки камък имаше неповторима форма, цвят и структура. Чейс беше готов да разкаже на всеки, който би проявил желание да го слуша, от къде идва всеки един, какви проблеми му е създало донасянето му. В средата на солидната орехова маса беше поставена обикновена дървена купа, пълна с ябълки.
	Ема я премести и на нейно място сложи чайника и един буркан мед, след това им раздаде канчета. Каза на Ричард да си свали ризата и да седне обратно на стола си, за да може тя да почисти раните му — дейност, която не й беше непозната. С твърда четка и гореща сапунена вода остърга гърба му, сякаш почистваше мръсен чайник.
	Докато това продължаваше, Ричард хапеше долната си устна, като от време на време задържаше дъх и стискаше очи. Тя се извини, че му причинява болка, но обясни, че ще трябва да изчисти добре цялата мръсотия, полепнала по гърба му, защото в противен случай нещата ще се влошат по-късно. След като свърши с раните, тя подсуши гърба му с хавлия и го намаза със студен мехлем, а Чейс му донесе чиста риза. Ричард с удоволствие я облече, защото тя поне символично му осигуряваше защита срещу по-нататъшните грижи на Ема.
	Тя се усмихна на тримата си гости.
	— Има ли някой гладен?
	Зед вдигна ръка.
	— Ами, аз не бих… — Ричард и Калан му хвърлиха унищожителен поглед. Той се отпусна обратно на стола си. — Не. За нас нищо. Благодаря.
	Ема застана зад Чейс и нежно прокара пръсти през косата му. Той седеше очевидно ядосан, едва понасяйки нейния неприкрит изблик на чувства. Най-после не издържа и се наведе напред под предлог, че иска да си налее чай.
	Чейс намръщено бутна меда към другата страна на масата.
	— Ричард, откакто те познавам, ти умееш да заобикаляш проблемите. Но напоследък май си изгубил тая си способност.
	Преди Ричард да успее да отговори, Лий, една от дъщерите им, се появи на вратата, разтърквайки с юмручета сънените си очи. Чейс се намръщи насреща й. Тя му се нацупи в отговор.
	Чейс въздъхна.
	— Сигурен съм, че ти си най-грозното дете, което съм виждал.
	Нацупеното й личице грейна в слънчева усмивка. Тя се затича към него, обгърна с ръчички крака му, постави главата си на коляното му и го стисна с всичка сила. Той разроши косата й.
	— Ей сега се връщаме в леглото, мъничката ми.
	— Чакай — обади се Зед. — Ела тук, Лий, — Тя заобиколи масата. — Старият ми котарак ми се оплака, че му се играе с деца. — Лий тайничко погледна към скута на Калан. — Да знаеш някакви деца наблизо, които може да посети?
	Очичките на детето се ококориха.
	— Зед, може да остане тук! С нас ще му е забавно!
	— Наистина ли? Е, щом е така, той би останал за малко.
	— Добре, Лий — каза Ема, — връщаме се в леглото.
	Ричард вдигна поглед.
	— Ема, мога ли да те помоля за една услуга? Имаш ли някакви дрехи, подходящи за път, които би могла да заемеш на Калан?
	Ема погледна Калан.
	— Ами, раменете й са по-широки от моите, за да й дам нещо свое, а и краката й са по-дълги, но мисля, че сред дрехите на по-големите момичета ще намерим неща, които биха свършили чудесна работа. — Тя топло се усмихна на Калан и й подаде ръка. — Ела, скъпа, да видим какво ще открием.
	Калан подаде Котарак на Лий и я хвана за другата ръка.
	— Надявам се Котарак да не те притеснява. Той настоява да спи при теб на леглото.
	— О, не — каза Лий сериозно, — ще бъде чудесно.
	На излизане Ема деликатно затвори вратата след тях.
	Чейс отпи глътка чай.
	— Е?
	— Ами ти знаеш за заговора, за който говореше брат ми, нали? Положението е по-лошо, отколкото той може да си представи.
	— Така ли — неопределено каза Чейс.
	Ричард измъкна Меча на истината от ножницата и го постави между тях на масата. Гладкото му острие проблясваше. Чейс се наведе и опря лакти на масата, повдигайки меча с върха на пръстите си. Остави го да се плъзне в дланите му, разглеждайки го внимателно, прокара пръсти по надписа „Истина“ върху дръжката и ги плъзна към предпазителите от двете страни на острието, проверявайки остротата на ръба. Не показа нищо повече от спокойно любопитство.
	— Не е необичайно един меч да бъде наименован, но обикновено името се изписва върху острието. Никога не съм виждал име, изписано върху дръжката.
	Чейс изчакваше някой да каже нещо съществено.
	— Чейс, ти си виждал и преди този меч — опита се да го накара да си признае Ричард. — Знаеш какво представлява.
	— Знам. Но никога не съм го виждал толкова отблизо. — Очите му се плъзнаха нагоре напрегнати и мрачни. — Въпросът е в това, Ричард, какво правиш с него.
	Ричард същия го погледна напрегнато.
	— Беше ми поверен от велик и благороден магьосник.
	Челото на Чейс се сбърчи още по-мрачно. Той погледна Зед.
	— Ти какво участие имаш в тая работа, Зед?
	Зед се наведе напред, на тънките му устни се изписа лека усмивка.
	— Аз съм онзи, който му го даде.
	Чейс се изправи на стола си и бавно поклати глава.
	— Слава на духовете — прошепна той. — Истинският Търсач. Най-после.
	— Не разполагаме с много време — каза Ричард. — Трябва да науча някои неща за границата.
	Докато се изправяше, Чейс въздъхна дълбоко и се приближи до огнището. Опря ръка на камината и се загледа в пламъците. Двамата чакаха, докато големият мъж ровичкаше из грубата дървена рамка на камината, като че се опитва да изрови необходимите му думи.
	— Ричард, знаеш ли в какво се състои работата ми?
	Ричард сви рамене.
	— Да държиш хората настрани от границата, за тяхно добро.
	Чейс поклати глава.
	— Знаеш ли как да се спасиш от вълци?
	— Като ги застрелям, предполагам.
	Граничният надзирател отново поклати глава.
	— Така може и да унищожиш няколко, но ще се родят нови и в края на краищата броят им пак ще остане същият. Ако наистина искаш да го намалиш, трябва да преследваш храната им. Така да се каже, да залагаш капани на зайките. По-лесно е. Щом има по-малко храна, по-малко поколение ще им се роди. Това ми е работата. Да ловя зайки.
	Ричард почувства как през тялото му преминава тръпка на страх.
	— Повечето хора не разбират границата, нито нашата работа. Мислят си, че защитаваме някакъв глупав закон. Мнозина се страхуват от границата, предимно по-старите. Много други пък си мислят, че знаят кое е най-доброто за тях, и идват тук, горе, да бракониерстват. Те не се страхуват от границата, така че ги караме да изпитват страх от граничните надзиратели. Ние за тях сме нещо реално и затова се стремим да поддържаме тая представа. Това едва ли им харесва, но понеже се страхуват от нас, стоят настрана. За друга малка част границата е игра, с която си пробват силите. Не очакваме да ги изловим всичките; всъщност те не ни интересуват особено. Това, което правим, е да изплашим достатъчно на брой и за вълците по границата да не останат необходимите за укрепване силите зайци.
	Ние пазим хората, но не като им забраняваме да навлизат в територията на границата. Всеки, който е достатъчно глупав да го направи, е извън обсега ни. Работата ни е да държим по-голямата част надалеч, да държим границата достатъчно слаба, така че съществата, живеещи в нея, да ловуват някъде другаде. Всеки надзирател е виждал неща, които никога преди не са се случвали. Ние разбираме това; другите не. Напоследък тези неща стават все повече. Правителството на брат ти може да ни плаща, но то също не разбира; нашите задължения не са към тях, нито към какъвто и да е закон или правило. Единственото ни задължение е да предпазваме хората от съществата, които излизат по тъмно. Смятаме себе си за независими. Заповеди приемаме единствено ако те не вредят на работата ни. Така запазваме приятелските си отношения с управляващите. Но ако се наложи, тогава, ами тогава ще следваме собствения си път, собствените си заповеди.
	Той отново седна на масата, опирайки лакти в плота.
	— В крайна сметка, съществува само един човек, чиито заповеди ще изпълняваме, тъй като нашата цел е част от неговата по-глобална цел. Той е истинският Търсач. — Той пое меча в големите си ръце и го подаде на Ричард, като не сваляше поглед от очите му. — Отдавам живота и верността си на Търсача.
	Развълнуван, Ричард седна на мястото си.
	— Благодаря ти, Чейс. — Той хвърли бърз поглед към магьосника, след това отново спря очи върху граничния надзирател. — А сега да ти разкажем какво знаем, след това ще чуеш и от какво имам нужда.
	Двамата със Зед започнаха да разказват, допълвайки мислите си. Ричард искаше Чейс да чуе всичко, за да разбере, че няма място за половинчати усилия, че трябва да победят или в противен случай ще загинат не по свой избор, а както Мрачният Рал пожелае. Чейс слушаше, като спираше очи ту на единия, ту на другия, докато очевидно разбра сериозността на онова, което му казваха. Когато стигнаха до магията на Орден, лицето му помръкна. Нямаше нужда да го убеждават, че всяка дума, която изричат, е истина; той беше човек, видял повече, отколкото те изобщо някога щяха да узнаят. Слушаше внимателно, без да задава много въпроси.
	Хареса му разказът на Зед за това как се е справил с тълпата пред къщата си. Силният му смях изпълни стаята и накрая дори премина в смях със сълзи.
	Вратата се отвори и Калан и Ема пристъпиха в светлата стая. Калан беше облечена в чудесни дрехи за път, тъмнозелени панталони с широк колан, светлокафява риза, тъмно наметало и хубава раница. Обувките и кесията на кръста си бяха нейните. Изглеждаше готова за живот в гората. И все пак косата, фигурата и най-вече маниерите й показваха, че в нея има нещо повече.
	Ричард я представи на Чейс.
	— Моят водач.
	Чейс повдигна вежда.
	Ема видя меча и по изражението на лицето й Ричард прецени, че е разбрала. Тя отново застана зад съпруга си, като този път не го погали по косата, а само отпусна ръка на рамото му, за да бъде по-близо до него. Знаеше, че тази нощ им е дошла на гости голяма беда. Ричард прибра меча в ножницата, Калан се приближи и седна до него, докато той довършваше разказа си с последните събития от нощта. Когато свърши, всички замълчаха за няколко секунди.
	— С какво мога да ти помогна, Ричард? — попита Чейс накрая.
	Гласът на Ричард беше спокоен, но твърд.
	— Кажи ми къде е просеката.
	Чейс моментално вдигна поглед.
	— Каква просека? — в гласа му прозвучаха отбранителни нотки.
	— Просеката, която води отвъд границата. Знам за нея, това, което не знам, е къде точно минава, а нямам време да я търся. — На Ричард не му беше до игрички и почувства как гневът му кипва.
	— Кой ти каза това?
	— Чейс! Отговори на въпроса ми!
	Другият леко се усмихна.
	— При едно условие. Че ви заведа сам.
	Ричард си помисли за децата му. Опасностите бяха ежедневие за Чейс, но сега нещата се променяха.
	— Не е необходимо.
	Чейс измери Ричард с поглед.
	— Това е моя работа. Мястото е опасно. Вие тримата нямате представа в какво се забърквате. Няма да ви пусна там сами. Освен това за границата аз нося отговорност. Ако държите да ви кажа, тръгвам с вас.
	Всички чакаха мълчаливо решението на Ричард. Чейс не блъфираше, а времето беше скъпо. Ричард нямаше избор.
	— Би било чест за нас да пътуваме заедно, Чейс.
	— Добре. — Той удари с ръка по масата. — Просеката се нарича Кралеви порти. Намира се в едно затънтено място, наречено Южния град. На може би четири-пет дни езда от тук, ако хванем Пътеката на ловците. И понеже бързате, явно ще трябва да направим точно това. След няколко часа ще съмне. Вие тримата имате нужда от малко сън. Ние с Ема ще приготвим провизиите.

>	Дванадесета глава

	Стори му се, че току-що е заспал, когато Ема го събуди и покани всички долу на закуска. Слънцето все още не беше се вдигнало, нито пък някой друг в къщата, но петлите вече посрещаха с кукуригане новия ден. Вкусните аромати на готвено изведнъж го накараха да изпита глад. Усмихната, но не така ведро както предишната нощ, Ема напълни чинията му и каза, че Чейс вече се е нахранил и оседлава конете. Ричард винаги бе намирал Калан очарователна в странната си рокля. Сега реши, че новото й облекло не намалява ни най-малко привлекателността й. Докато Калан и Ема си говореха за децата, а Зед сипеше комплименти за храната, той се замисли върху онова, което ги очаква.
	Когато силуетът на Чейс изпълни входната врата, в стаята се смрачи. Щом го видя, Калан потръпна. Върху светлокафявата му кожена туника имаше ризница, беше обут в тежки черни панталони и високи обувки, на гърба му имаше пелерина. В широкия си черен колан с тока, върху която се виждаше емблемата на граничните надзиратели, беше втъкнал чифт черни ръкавици. Навсякъде по тялото му висяха оръжия, достатъчни за въоръжението на цяла малка армия. Носени от обикновен човек, те биха направили смешно впечатление; Чейс обаче изглеждаше застрашително. Той беше пълно олицетворение на заплаха — на смъртна заплаха, която струеше от всяко носено от него оръжие. Обикновено лицето на Чейс изразяваше две неща — вяла, небрежна незаинтересованост или готовност за незабавно втурване в кървава битка. Тази сутрин беше второто.
	На излизане Ема подаде на Зед един вързоп.
	— Пържено пиле — каза. Той й се ухили широко и я целуна по челото. Калан я прегърна горещо и й обеща, че ще се погрижи да си получи обратно дрехите. Ричард се наведе и я прегърна топло.
	— Пази се — прошепна тя в ухото му. Целуна съпруга си по бузата, което той благосклонно прие.
	Чейс подаде на Калан дълъг нож в ножница и й каза да не се разделя с него. Ричард попита дали и на него не би заел един нож и обясни, че е забравил своя в къщи. От плетеницата от ремъци Чейс измъкна ножа и му го подаде.
	Калан разгледа подробно въоръжението му.
	— Мислиш ли, че всичко това ще ти потрябва?
	Той й се усмихна накриво.
	— Ако не взема някое от тях, то ще е първото, което ще ми потрябва.
	Малката група — най-отпред Чейс, след него Зед, Калан и накрая Ричард — пое с отмерен ход през Еленовата гора. Беше ясна есенна утрин, въздухът режеше. Над главите им в небето се рееше ястреб като някакъв предупредителен знак в началото на пътешествието. Ричард си помисли, че всичко е ясно и без подобни знаци.
	Сутринта преваляше, когато четиримата излязоха от Еленовата долина и се заизкачваха към Старата гора, като преди езерото Трънт се включиха в Пътеката на ловците, за да поемат малко по-късно на юг, следвани неотменно от змиевидния облак. Ричард се радваше на възможността да го отдалечи от къщата и децата на Чейс. Притесняваше се, че трябва да отидат толкова на юг, за да прекосят границата, тъй като времето им беше скъпо. Но Чейс беше казал, че дори да има друга просека, той не я знае.
	Широколистните дървета отстъпиха място на стари борове. Между тях по пътеката се вървеше като в каньон. Стволовете им се разклоняваха чак някъде високо горе. В дълбоката им сянка Ричард се почувства малък като мравка. Винаги пътуваше с най-голямо удоволствие. Правеше го често и тъй като повечето от местата, край които минаваха, му бяха познати, на пръв поглед изглеждаше, че това е просто едно от обичайните му излизания. Но не беше. Отиваха там, където кракът му не беше стъпвал. В местности, изпълнени с опасности. Това тревожеше Чейс, затова предупреди останалите да внимават. Този факт накара Ричард да се замисли, тъй като знаеше, че Чейс не е човек, който се притеснява безпричинно; всъщност той неведнъж си беше казвал, че Чейс, общо взето, изпитва твърде малко притеснения.
	Докато яздеха, Ричард наблюдаваше останалите трима: Чейс, който се носеше като мрачно привидение на гърба на коня си, въоръжен до зъби, страшен и за онези, които защитава, и за онези, които преследва, но незнайно как не и за децата; дребният магьосник, подобният на вейка Зед, непретенциозен, винаги усмихнат, бяла коса, проста роба, без никакъв багаж освен вързопа с пърженото пиле, който го правеше щастлив, но същевременно боравещ с магьоснически огън и с кой знае още какво; и Калан, смела, уверена, владееща някаква тайна сила, изпратена да застави магьосника да определи Търсач. И тримата му бяха приятели и все пак всеки от тях по свой начин го караше да изпитва притеснение. Чудеше се кой ли е най-опасният от тях. Те го следваха, без да задават въпроси и в същото време самите те го водеха. И тримата се бяха заклели да защитават с живота си Търсача. И въпреки това никой от малката група, заедно или поотделно, не беше достоен противник на Мрачния Рал. Всичките им усилия изглеждаха безнадеждни.
	Зед вече беше започнал пилето. От време на време през рамото му прелетяваше по някой кокал. След известно време той се сети да предложи и на останалите. Чейс отказа, без нито за миг да отклонява вниманието си от околността, оглеждайки особено прецизно лявата страна на пътеката, която беше по-близо до границата. Другите двама приеха. Пилето беше оцеляло по-дълго, отколкото Ричард предполагаше. Не след дълго пътеката стана по-широка и той мина с коня си до Калан, за да яздят редом. Със затоплянето на деня тя свали пелерината си и му се усмихна с онази особена нейна усмивка, с която не удостояваше никой друг освен него.
	Хрумна му нещо.
	— Зед, не съществува ли нещо, което един магьосник може да направи, за да се справи с тоя облак?
	Старецът хвърли бегъл поглед нагоре, след това се обърна към Ричард.
	— Вече обмислях нещо подобно. Струва ми се, че все ще се намери нещо, но ми се ще да поизчакам още малко, докато се отдалечим достатъчно от семейството на Чейс. Не искам да насочвам следата към тях.
	В късния следобед срещнаха възрастна двойка — хора, живеещи в гората, които Чейс познаваше. Четиримата спряха конете си, докато граничният надзирател поговори с двамата. Той седеше без напрежение на седлото си, чиято кожа проскърцваше под него, и слушаше най-нови вести за същества, прииждащи откъм границата. Ричард вече знаеше, че това са нещо повече от слухове. Чейс се отнасяше с двамата възрастни хора с уважение, както правеше с повечето хора; въпреки това те очевидно се страхуваха от него. Каза им, че се е заел с въпроса, и ги посъветва да не излизат от къщата си нощем.
	Продължиха да яздят дълго след мръкнало и чак тогава си устроиха лагер край една борова горичка, за да тръгнат отново на път на следващата сутрин веднага щом откъм планините край границата просветля. И Ричард, и Калан се прозяваха на седлата си. Докато яздеха през хълмистите местности на юг, гората се разреди, появиха се открити поляни, ухаещи сладко под лъчите на слънцето, светли и зелени. Пътят им на места ги отдалечаваше от границата. От време на време прекосяваха неголеми ферми, чиито собственици се стряскаха при вида на Чейс.
	Местността ставаше все по-малко позната на Ричард, който рядко беше стигал толкова далеч на юг. Той отваряше очите си на четири, като не изпускаше от поглед следите, оставени по пътя пред тях. Когато отново тръгнаха, след като изядоха студения си обяд под топлите лъчи на слънцето, пътят започна да се приближава все повече до планините и в късния следобед четиримата се оказаха толкова близо до границата, че започнаха да срещат изсъхнали посивели дървета, убити от змийската лоза. Дори слънцето не успяваше да придаде особено свеж вид на гъстите гори. Постепенно Чейс стана по-сериозен, вглъбен, очите му се вглеждаха внимателно в околността. На няколко пъти той слиза от коня си, за да огледа следите отблизо с поводи в ръка.
	Пресякоха река, извираща от планините, чиито води, студени и мътни, се точеха мудно надолу по течението. Чейс се закова на място, вгледан в сенките. Останалите се спогледаха и също спряха, като от време на време хвърляха по някой поглед към границата. Ричард усети мъртвата миризма на змийска лоза, която се носеше във въздуха. Граничният надзирател тръгна, но след малко отново слезе от коня си и приклекна, забил поглед в земята. Когато се изправи, подаде поводите си на Зед. Обърна се и каза само „Почакайте“. Без да помръдват от местата си, останалите трима го видяха да се изгубва между дърветата. Огромният кон на Калан наведе глава и захрупа трева, като в същото време потръпваше, за да прогони нападналите го мухи.
	Чейс се върна и като пъхна ръце в черните си ръкавици, взе поводите си от Зед.
	— Вие тримата ще продължите напред. Не ме чакайте и не спирайте. Придържайте се към пътя.
	— Какво означава това? Откри ли нещо? — попита Ричард.
	Чейс се извърна и го погледна мрачно.
	— Вълците са имали гуляй. Отивам да заровя останките, след което ще тръгна напряко и ще се движа между границата и вас тримата. Трябва да проверя нещо. Помнете какво ви казах. Не спирайте. Не пришпорвайте конете, но се движете в темпо и дръжте очите си на четири. Прецените ли, че съм се забавил прекалено много, не си и помисляйте да се връщате да ме търсите. Знам какво правя, пък и няма да ме намерите. Ще ви настигна когато мога. Дотогава продължавайте напред и се придържайте към пътя.
	Той яхна коня си, обърна го и го пришпори така, че изпод копитата му изхвърчаха буци пръст.
	— Тръгвайте! — изкрещя през рамо.
	Докато се изгубваше сред дърветата, Ричард го видя да посяга към късия меч, висящ през рамото му, и да го измъква от ножницата. Знаеше, че Чейс лъже. Никакви останки нямаше да заравя. Ричард не би искал да оставя приятеля си да тръгва сам просто така, но Чейс беше прекарал по-голямата част от живота си сам близо до границата и наистина знаеше какво прави, как да се погрижи за приятелите си. Ричард трябваше да му се довери.
	— Чухте какво каза човекът — обади се Търсачът. — Да вървим.
	Докато тримата напредваха през планините, ограждащи границата, на пътя им се изпречваха все по-големи скали, които трябваше да заобикалят ту от едната, ту от другата страна. Гората толкова се сгъсти, че слънчевата светлина буквално беше натирена навън от тишината й, пътят заприлича на тунел сред гъсталака. На Ричард не му се нравеше да е обграден толкова плътно отвсякъде и докато се придвижваха бързо напред, и тримата не изпускаха от погледа си черните сенки отляво. Над пътя се свеждаха клони, под които трябваше да се шмугват, за да могат да продължат нататък. Ричард трудно можеше да си представи как Чейс ще успее да върви без пътека през толкова гъста гора.
	Когато пътят стана достатъчно широк, Ричард настигна Калан и застана от лявата й страна, за да стои между нея и границата. Държеше поводите с лявата си ръка, за да освободи дясната за меча си. Калан се беше увила в пелерината, но той видя, че ръката й е върху дръжката на ножа.
	Вляво пред тях се чу вой — приличаше на вълчи, но не беше. Надаваше го същество, живеещо на границата.
	И тримата наостриха слух. Конете изпаднаха в ужас и направиха опит да побягнат в галоп. Трябваше хем да ги удържат, хем да съумеят да направят така, че да не губят темпо. Ричард можеше да си представи какво чувстват конете. Изпита желание да ги оставят да препускат свободно, но Чейс недвусмислено го бе предупредил да не правят това. Сигурно е имал нещо предвид, помисли си Ричард. Когато воят се изостри в смразяващи кръвта писъци, от които косата му настръхна, започна да устоява с все по-големи усилия на желанието си да освободи поводите на конете. Това бяха неистови писъци, изразяващи необходимост да се убива, молещи, отчаяни. Тримата яздиха в тръс почти цял час, но същите писъци сякаш ги следваха по петите. Нямаха друг избор, освен да продължат нататък, съпътствани от зверовете на границата.
	В един момент Ричард не издържа, спря коня си и застана обърнат към гората. Чейс беше някъде там, сам със зверовете. Не можеше повече да остави нещата така, да изостави приятеля си сам. Без помощ.
	Зед го погледна.
	— Трябва да продължаваме напред, Ричард.
	— Той може би е в беда. Не можем да го оставим сам.
	— Това му е работата, остави го да си я върши.
	— Точно сега той не е граничен надзирател; работата му е да ни изведе до просеката!
	Магьосникът обърна коня си и когато се приближи до Ричард, каза със спокоен глас:
	— Точно това прави, Ричард. Закле се да те пази с цената на живота си. И го изпълнява, като ти осигурява възможност да се добереш до просеката. Разбери, че онова, което ти правиш, е по-важно от един човешки живот. Чейс го знае. Точно затова ни каза да не се връщаме за него.
	Ричард не можеше да повярва на ушите си.
	— И ти очакваш от мен да допусна смъртта на приятел при положение, че мога да я предотвратя?
	Воят се приближаваше.
	— Очаквам да не допуснеш той да загине напразно!
	Ричард се вгледа в стария си приятел.
	— Но вероятно можем да променим нещата.
	— А вероятно не можем.
	Конете уплашено се въртяха на място.
	— Зед е прав — каза Калан. — Връщането ти при Чейс не е смела постъпка, смело ще бъде да продължиш напред, независимо от желанието да му помогнеш.
	Ричард знаеше, че двамата са прави, но не искаше да го приеме. Хвърли гневен поглед на Калан.
	— Може би някой ден и ти ще се окажеш в неговото положение! Тогава как би искала да реагирам?
	Тя го погледна безстрастно.
	— Бих предпочела да продължиш.
	Той я гледаше, без да знае какво да каже. Крясъците откъм гората се чуваха още по-отблизо. Лицето й не издаваше никакво чувство.
	— Ричард, Чейс не прави нещо необичайно, не се тревожи, той ще се справи — каза успокоително Зед. — Не бих се учудил, ако дори се забавлява. Колко ще разказва после! Ти го познаваш. Някои от историите му може и да са истински.
	Ричард беше разгневен и на тях, и на себе си. Пришпори коня си напред и тръгна пръв, като по този начин им даде да разберат, че разговорът е приключен. Те го оставиха насаме с мислите му и не се възпротивиха. Ядоса се на Калан, която си мислеше, че той би я изоставил просто ей така. Тя не беше граничен надзирател. Не му харесваше идеята да заплати успеха на мисията със смъртта на приятелите си. Някак си не му се връзваше. Или най-малкото не му се искаше да се връзва.
	Опита се да не обръща внимание на крясъците и воя. След известно време те сякаш позатихнаха. Гората сякаш беше лишена от всякакъв живот, нямаше птици, зайци, нямаше дори мишки, единствено криви дървета, храсти и сенки. Вслушваше се внимателно, за да е сигурен, че другите двама го следват. Не му се искаше да се обръща и да поглежда; не искаше да среща лицата им. След известно време осъзна, че воят е спрял. Чудеше се дали това е добър или лош знак.
	Щеше му се да се извини, да им каже, че просто се е страхувал за приятеля си, но не можеше. Почувства се безпомощен. Чейс ще се справи, помисли си. Той беше шефът на граничните надзиратели, не му липсваше ум и не би се захванал с нещо, което не му е по силите. Чудеше се дали би имал сили да каже на Ема, ако нещо се случи със съпруга й.
	Остави въображението си да се понесе след Чейс. С него всичко е наред. Не само че е добре, но и със сигурност ще побеснее, ако разбере какво си е мислел Ричард, ако научи за колебанията му.
	Чудеше се дали Чейс ще се върне, преди да е паднала нощта. Трябваше ли да спрат да нощуват, ако той не се върнеше? Не. Чейс беше казал да не спират. Трябваше да продължават напред, ако се наложи дори цяла нощ, докато той ги настигне. Струваше му се, че планината се навежда към тях, готова да се срути върху им. Май никога до този момент не му се беше налагало да се приближава толкова много до границата.
	Докато се безпокоеше за Чейс, ядът му мина. Обърна се към Калан. Тя го погледна топло, той също й се усмихна и се почувства по-добре. Опитваше се да си представи как ли е изглеждала гората, преди да загинат толкова много дървета. Сигурно е било чудесно място, зелено, уютно, безопасно. Може би баща му е минавал оттук на път за границата, може би е пренесъл книгата по същия път.
	Запита се дали дърветата около втората граница също са измрели, преди тя да изчезне. Може би просто трябваше да изчакат да падне и тази и след това да преминат оттатък. Може би беше излишно да бият толкова много път на юг до Кралевата порта. Но защо смяташе това за отклонение? Нямаше представа в коя част на Средната земя отиват, така че защо едно място му се струваше по-добро от друго? Кутията, която търсеха, можеше да е както на юг, така и далече на север.
	Гората ставаше все по-мрачна. През последните няколко часа Ричард изобщо не видя слънцето, но то без съмнение залязваше. Не му харесваше идеята да пътуват нощем през тези гори, но да останат да нощуват в тях звучеше още по-неприемливо. Той се обърна да провери дали другите двама все още го следват.
	Във вечерната тишина се чу шум от падаща вода, който се усилваше с всяка крачка и тримата скоро стигнаха до неголяма река, над която минаваше дървен мост. Точно преди да стъпят на него, Ричард спря. Нещо в моста не му харесваше; нямаше представа какво точно, но го почувства. Нямаше да им навреди да бъдат предпазливи. Поведе коня си надолу към коритото на реката и огледа моста отдолу. Поддържащите греди бяха прикрепени с железни пръстени в гранитни блокове. Пироните липсваха.
	— Някой е бърникал из моста. Ще може да издържи тежестта на човек, но не и на кон. Май ще трябва да се понамокрим.
	Зед се намръщи.
	— Не желая да се мокря.
	— Ами имаш ли по-добра идея? — попита Ричард.
	Зед прокара палеца и показалеца си от двете страни на голобрадото си лице.
	— Да — обяви той. — Вие двамата минавайте, аз ще държа моста. — Ричард го погледна, сякаш магьосникът си е загубил ума. — Хайде тръгвай, няма страшно.
	Зед се изправи на седлото си, изпъна ръце покрай тялото си, отметна глава назад, пое дълбоко въздух и затвори очи. Без особено желание и много внимателно другите двама запристъпваха по моста. На другия бряг обърнаха конете си и погледнаха назад. Конят на магьосника тръгна сам, Зед продължаваше да държи ръцете си по същия начин с отметната назад глава и затворени очи. Когато стигна от другата страна, той отпусна ръце и погледна другите двама. Ричард и Калан го гледаха ококорено.
	— Може би съм се излъгал — каза Ричард. — Може би мостът щеше да издържи тежестта ни.
	Зед се усмихна.
	— Може би си се излъгал. — Без да се обръща назад, той щракна с пръсти. Мостът се срути във водата с трясък. Гредите, отделени една от друга, изпукаха и се понесоха надолу по течението. — А може би не си. Не мога да оставя нещата така. Някой може да иска да мине и да пострада.
	Ричард поклати глава.
	— Някой ден, приятелю, ще трябва да седнем и да си поговорим на дълго и на широко.
	Ричард се запита какво ли още може да прави Зед. Остави коня си сам да избира пътя в нарастващата тъмнина, чудейки се колко ли нататък продължава този мъртъв свят и дали някога ще излязат от него. Нощта одухотворяваше мястото, странни гласове и стържещи шумове оживяваха. Конят му цвилеше срещу невидими същества. От време на време Ричард го потупваше успокоително по гърба и оглеждаше небето за змейове. Напразно; небе нямаше. Но и змейове едва ли беше възможно да се появят, тъй като трудно щяха да преминат незабелязано през свода от криви мъртви клони и листа. Може би съществата, които се криеха в клоните на дърветата, бяха по-опасни от змейовете. Ричард не знаеше нищо за тези същества и не беше сигурен, че иска да узнае. Установи, че сърцето му бие силно.
	След около час долови звук, идващ откъм храсталака отпред вляво. Като от чупене на клони. Пусна коня си в лек галоп и се обърна да провери дали Калан и Зед го следват. Каквото и да беше това, то се движеше с тях. Нямаше как да му избягат. Пътят им щеше да бъде отрязан. Може би е Чейс, помисли си. А може би не беше, опроверга се само миг по-късно.
	Накланяйки се напред на коня си, Ричард извади Меча на истината и пришпори коня в галоп. С увеличаването на скоростта напрежението в мускулите му също се усили. Не знаеше дали Калан и Зед го догонват, пък и всъщност изобщо не мислеше за това. Беше се концентрирал върху усилието да види нещо пред себе си в мрака, да улови с поглед съществото, което очакваше да се появи отпреде му. Гневът му излизаше от черупката си, заля го гореща вълна и желание. Стиснал челюсти, той летеше напред, готов да се бие на живот и смърт. Копитата на коня му заглушаваха другия шум, но Ричард знаеше, че съществото е там, че приближава.
	След това различи черната фигура, открояваща се едва-едва на фона на дърветата. Тя стъпи на пътеката, излизайки от гората на около десетина ярда пред него. Той вдигна меча и се спусна към нея, представяйки си мислено какво ще направи. Фигурата зачака неподвижна.
	В последния миг Ричард осъзна, че това е Чейс, замахнал да го спре с ръка, в която се очертаваше силуета на боздуган.
	— Радвам се да видя, че си бдителен — каза граничният надзирател.
	— Чейс! Изкара ми ангелите!
	— И ти ме накара да се позамисля за момент. — Калан и Зед го настигнаха. — Следвайте ме, движете се близо един до друг. Ричард, застани отзад, не прибирай меча си.
	Чейс обърна коня си и се спусна в галоп, останалите след него. Ричард не можеше да прецени дали зад тях има някой или не. Чейс не даде да се разбере дали ги очаква схватка, но му каза да не прибира меча си. Всички яздеха с наведени глави, предпазвайки се от ниски клони. Беше опасно да препускаш толкова бързо с кон по това време, но Чейс го знаеше.
	Стигнаха до отклонение на пътя, първото за целия ден, и без никакво колебание граничният надзирател пое по десния ръкав, отдалечаващ се от границата. Не след дълго излязоха от гората, лунната светлина показа пред погледа им открита хълмиста местност. Скоро Чейс забави скоростта, оставяйки конете да преминат в ходом.
	Ричард прибра меча в ножницата и се приближи до останалите.
	— Ще ми обясниш ли какво беше всичко това?
	Чейс втъкна боздугана обратно в колана си.
	— Преследват ни същества от границата. Когато се появиха, за да те посрещнат, аз развалих апетита им. Някои се върнаха обратно. Останалите продължиха да ни следват от вътрешността на границата, където не мога да ги достигна. Ето защо не исках да бързате много. Нямаше как да ви настигна през гората, те щяха да избягат много пред мен и щяха да те хванат. Сега се отдалечихме от границата, защото ми се ще миризмата ни да не остава там през нощта. Твърде опасно е да се движим толкова близо до границата по това време. Ще пренощуваме на някой от онези хълмове. — Той погледна Ричард през рамо. — Между другото, защо се застояхте толкова на едно място? Нали ви казах да не спирате.
	— Тревожех се за теб. Чух воя. Щях да се върна да ти помогна. Зед и Калан ме разубедиха. — Ричард си помисли, че Чейс ще се ядоса от това признание, но той не показа нищо подобно.
	— Благодаря ти, но не го прави друг път. Докато стоеше там и се колебаеше, те почти те бяха хванали. Зед и Калан са имали право. Следващия път недей да спориш с тях.
	Ричард почувства как ушите му почервеняват. Знаеше, че са прави, но от това не се почувства по-добре, задето не е помогнал на приятел.
	— Чейс — попита Калан, — ти каза, че са хванали някой. Вярно ли е?
	Лицето му остана каменно на лунната светлина.
	— Да. Един от моите хора. Не зная кой точно. — Той се обърна отново към пътеката и продължи да язди напред мълчаливо.
	Те си направиха бивак на едно високо възвишение, за да имат ясна видимост към всичко приближаващо. Чейс и Зед се заеха с конете, докато Ричард и Калан накладат огъня и разопаковат хляба, сиренето и сушените плодове и сложат да се готви нещо за ядене. Тя го последва за дърва между смърчовете и му помогна да ги донесат до огъня. Той й каза, че двамата са добър екип. Калан леко се усмихна и извърна поглед. Ричард взе ръката й и я обърна към себе си.
	— Калан, ако беше ти, щях да се върна да те потърся — каза той, като в думите му имаше повече от онова, което се чу.
	Тя се вгледа в очите му.
	— Моля те, Ричард, не казвай това — нежно отклони ръката му и се върна при бивака.
	Когато другите двама, свършили с конете, се появиха край огъня, Ричард забеляза, че ножницата, висяща от рамото на Чейс беше празна, късият меч го нямаше вътре. Нямаше ги и някои от бойните му томахавки, също и няколко дълги ножа. Не че беше останал невъоръжен — съвсем не.
	Боздуганът, висящ на колана му, беше покрит с кръв от горе до долу, ръкавиците му бяха просмукани с кръв, с кръв бяха опръскани и дрехите му. Без много приказки той измъкна един от ножовете, огледа боздугана си и намери между два от шиповете му заседнал триинчов жълтеникав зъб. Хвърли го през рамо в мрака. След като изтри кръвта от ръцете и лицето си, той седна пред огъня заедно с другите.
	Ричард хвърли едно дърво в огъня.
	— Чейс, какви бяха тези същества, които ни преследваха? И как може изобщо нещо да минава насам-натам през границата?
	Чейс взе самун хляб и отчупи около една трета от него. Погледите им се срещнаха.
	— Наричат ги преследвачи на сърца. На ръст са около два пъти по-големи от вълк, с голям гръден кош, плоски глави и огромна паст, пълна със зъби. Жестоки. Не съм сигурен за цвета им. Те скитат само нощем, поне досега. Но в гората беше твърде тъмно, за да съм сигурен, както и да е, и без друго бях доста зает. Бяха повече, отколкото съм виждал някога на куп.
	— Защо ги наричат преследвачи на сърца?
	Чейс гледаше с напрегнат поглед и отвърна, дъвчейки парче хляб.
	— Около този въпрос се спори. Преследвачите на сърца са с големи обли уши, имат добър слух. Някои хора казват, че могат да открият човек по биенето на сърцето му. — Ричард ококори очи. Чейс отхапа още веднъж от хляба, сдъвка залъка си и продължи. — Други твърдят, че името им идва от начина, по който убиват. Хвърлят се на гърдите ти. Повечето хищници търсят гърлото; но не и преследвачите на сърца; те се нахвърлят направо на сърцето и зъбите им са достатъчно големи, за да се справят с тая работа. Сърцето е и първото нещо, което изяждат. Ако те нападнат повече от двама, се сбиват за сърцето.
	Зед си сипа паница гозба и подаде черпака на Калан.
	Ричард започваше да губи апетит, но не можеше да не попита.
	— А ти какво мислиш?
	Чейс сви рамене.
	— Ами никога не съм седял съвсем неподвижно край границата в тъмното, за да установя дали могат да чуят сърцето ми. — Той отхапа пак от хляба, загледан в гърдите си, докато дъвчеше. Свали от себе си тежката ризница. Във веригата й имаше две разкъсани брънки. Между висящите парчета желязо се виждаха потрошени зъби. Кожената туника под ризницата беше обляна в кръв. — Острието на късия ми меч се счупи в гърдите на онзи, който направи това, по това време все още бях на коня си. — Той погледна пак Ричард и повдигна вежда. — Това отговор ли е на въпроса ти?
	По ръцете на Ричард преминаха иглички.
	— А какво ще кажеш за това, че влизат и излизат от границата?
	Чейс пое паницата с гозба от ръцете на Калан, когато тя му я подаде.
	— Свързани са по някакъв начин с магията на границата; били са създадени с нея. Те са хрътките-пазачи, тъй да се каже. Могат да влизат и излизат без проблеми. Но са свързани с нея и не могат да се отдалечават оттам. С отслабването на границата стигат все по-надалеч. Това прави пътуването по Пътеката на ловците опасно, но ако тръгнем по друг път, ще прибавим към пътешествието си още цяла седмица, преди да стигнем до Кралевата порта. Отклонението, по което тръгнахме, е единственото, което свива встрани от границата, докато стигнем до Южния град. Знаех, че трябва да ви настигна, преди да сте подминали това отклонение. В противен случай щеше да се наложи да прекараме нощта там вътре, с тях. Утре, на разсъмване, когато е по-безопасно, ще ви покажа границата, ще видите как тя отслабва.
	Ричард кимна и всички се върнаха към собствените си мисли.
	— Те са светлокафяви — каза тихо Калан. Всички се извърнаха към нея. Тя седеше с поглед, вперен в огъня. — Преследвачите на сърца са светлокафяви, с къса козина, подобна на тази на гърба на елен. Вече се движат навсякъде из Средната земя, откакто бяха освободени с падането на другата граница. Подлудели от липсата на цел, вече излизат и денем.
	Тримата мъже стояха неподвижни, опитвайки се да осмислят думите й. Дори Зед спря да яде.
	— Чудесно — шепнешком каза Ричард. — И какво още по-страшно от преследвачите ходи из Средната земя?
	Не искаше да прозвучи като въпрос, по-скоро беше знак на това колко е объркан. Огънят пращеше и топлеше лицата им.
	Очите на Калан отплуваха някъде далеч.
	— Мрачният Рал — прошепна тя.

>	Тринадесета глава

	Ричард се отдалечи от бивака и седна, опрял гръб на една студена скала, увит здраво в пелерината си, загледан по посока на границата. Дори и лекият ветрец беше леденостуден. Чейс му предостави първия караул, като остави за себе си третия, втория щеше да поеме Зед. Калан се възпротиви, че тя не е предвидена, но в крайна сметка се съгласи с надзирателя.
	Луната осветяваше местността между него и границата. Беше леко хълмиста, с малко дървета и неголеми потоци; красиво място, като се има предвид колко беше близо до страховитата гранична гора. Тя, разбира се, вероятно също е била красива някога, преди Мрачният Рал да пусне кутиите в действие и да започне да унищожава границата. Чейс каза, че не вярва преследвачите на сърца да могат да ги стигнат тук, но ако се лъжеше, Ричард смяташе да ги види, когато се приближават. Той прокара ръка по дръжката на меча си за успокоение, плъзна пръсти по думата Истина, разсеяно ограждайки релефните букви, докато очите му се взираха в нощното небе — нямаше желание някой змей да го изненада за втори път в рамките на един ден. Зарадва се, че ще стои на пост пръв, тъй като още не му се спеше. Беше изморен, но не му се спеше. Въпреки това се прозяваше.
	Планините, които бяха част от границата, се простираха зад ръба на тъмнината, отвъд мекия дюшек от гори, и се извисяваха като туловището на огромен звяр, твърде голям, за да може да се скрие. Ричард се запита какво ли го наблюдава в същия момент от тъмното. Чейс каза, че граничните планини се смалявали на юг и там, за където бяха тръгнали, съвсем изчезвали.
	Неочаквано в тъмнината безшумно изникна Калан, здраво увита в пелерината си, и се прилепи плътно до него, за да го стопли. Не каза нито дума, просто седна. Дълги кичури лъскава коса докосваха лицето му. Ножът й го подпираше от едната страна, но той не каза нищо от страх тя да не се премести.
	— Другите заспаха ли? — тихо попита, като я погледна през рамо. Тя кимна. — Откъде знаеш? — попита той с усмивка. — Зед спи с отворени очи.
	Калан му се усмихна в отговор.
	— Всички магьосници спят така.
	— Наистина ли? Аз си мислех, че само Зед.
	Докато оглеждаше внимателно долината за каквото и да е движение, усети очите й върху себе си. Обърна се и я погледна.
	— Не ти ли се спи? — Тя беше толкова близо до него, че не се налагаше да говори по-силно.
	Калан потръпна. Лекият ветрец разхвърля малко коса по лицето й. Тя протегна ръка и приглади разпилените кичури на мястото им. Очите й се спряха върху неговите.
	— Исках да ти кажа, че съжалявам.
	Щеше му се да положи главата си върху рамото му, но тя не го направи.
	— За какво?
	— За онова, което ти казах преди, че не бих искала да се върнеш да ме потърсиш. Не ми се ще да си мислиш, че не ценя високо приятелството ти, напротив. Просто онова, което вършим, е по-важно от живота на който и да е.
	Ричард знаеше, че тя има предвид много повече от онова, което казва, както и той преди.
	Надникна в очите й, почувства дъха й върху лицето си.
	— Калан, имаш ли си някой? — страхуваше се от стрелата в сърцето си, но трябваше да попита. — Някой, който те чака в къщи имам предвид? Любим?
	Задържа погледа на зелените й очи за дълго в своите. Тя не отмести глава, но очите й се изпълниха със сълзи. Повече от всичко на света му се искаше да я прегърне и целуне.
	Калан протегна ръце и нежно го погали по лицето с върха на пръстите си. Преглътна.
	— Не е толкова просто, Ричард.
	— Напротив, просто е. Или имаш, или нямаш.
	— Имам задължения.
	За миг му се стори, че тя е на път да му каже нещо, да му сподели тайната си.
	Беше толкова красива на лунната светлина, но не само видът й, онова вътре в нея, разумът в очите й, смелостта и онази особена усмивка, предназначена само за него. Той би убил и дракон, само и само да може да види тая усмивка. Знаеше, че докато е жив, няма да пожелае друга жена. По-скоро би прекарал останалата част от живота си сам, отколкото да го сподели с друга жена. Не можеше да съществува друга жена.
	Отчаяно искаше да я притисне до себе си. Болезнено желаеше да вкуси меките й устни. Но отново го обзе онова необяснимо чувство, което изпита преди да преминат по моста. Нещо настойчиво го предупреждаваше, чувството беше по-силно от желанието му да я целуне. Подсказваше му, че ако го направи, ще бъде като минаване по мост. Спомни си как избухна магията, когато той държеше меча си, а Калан го докосна по ръката. За моста се беше оказал прав, така че не я прегърна.
	Тя сведе очи.
	— Чейс каза, че ни чакат два тежки дни. Май е по-добре да си лягам.
	Ричард знаеше, че каквото и да се въртеше в главата й, той нямаше право да й се бърка. Не трябваше да я насилва. Сама трябваше да реши кога да му каже.
	— Имаш задължение и към мен — каза й. Тя го погледна, въпросително смръщила вежди, а той се усмихна. — Обеща да ми станеш водач. Смятам да те накарам да изпълниш обещанието си.
	Тя се усмихна и успя само да кимне с глава, тъй като сълзите напираха в очите й и не можеше да говори. Целуна пръста си и го залепи върху бузата му, после потъна в нощта.
	Ричард седеше в мрака и се опитваше да преглътне буцата в гърлото си. Дълго след като тя си тръгна, той още усещаше мястото върху бузата си, където беше поставила пръста си, нейната целувка.
	Нощта беше толкова спокойна, че Ричард се почувства като единствения буден човек в целия свят. Луната мълчаливо го наблюдаваше, а звездите премигваха, приличаха му на магическия прах на Зед, само че вкаменен. Тази нощ дори вълците бяха замлъкнали. Чувстваше, че ще се пръсне от самота.
	Улови се в желание нещо да го нападне, за да може да отклони мислите си. Извади меча си и просто за да се намира на работа, лъсна и без това блестящото му острие с края на пелерината си. Трябваше да го използва както намери за добре; така му беше казал Зед. И без значение дали изборът му ще хареса на Калан или не, щеше да я защити с оръжието си. Преследваха я. Всеки, който би направил опит да се доближи до нея, най-напред щеше да се срещне с меча му.
	Мисълта за онези, които я преследваха, за четворката и за Мрачния Рал, разпали гнева му. Щеше му се да са тук пред него в същия този миг, за да може да премахне заплахата. Изпита глад за тях. Сърцето му заби силно. Стисна челюсти.
	Внезапно установи, че гневът на оръжието му събуждаше неговия гняв. Само при мисълта, че нещо застрашава Калан, мечът изхвръкна от ножницата, кипящ от гняв, гневът на Ричард също избухна. Учуди се от бързината, с която го завладя това чувство, толкова тихо, толкова незабележимо, толкова примамващо. Въпрос на възприятия, беше казал магьосникът. Как го възприемаше магията на меча?
	Ричард го пъхна обратно в ножницата, потуши гнева си и усети как отново унива, отново започна да оглежда местността и небето. Стана и се разходи, за да отпусне схванатите си крака, после отново седна и се облегна на скалата, неутешим.
	Час преди да свърши смяната му, чу познати тихи стъпки. Появи се Зед, стиснал по едно парче сирене във всяка ръка, без пелерина, само по робата си.
	— Какво правиш тук? Има още време до твоя пост.
	— Помислих си, че няма да имаш нищо против малко приятелска компания. Ето, донесох ти парче сирене.
	— Не, благодаря. Имам предвид сиренето. За приятелската компания не бих отказал.
	Зед седна до него, сви кокалестите си колена до гърдите и ги зави с полите на робата си, сякаш застана в центъра на малка палатка.
	— Какъв е проблемът?
	Ричард сви рамене.
	— Вероятно Калан. — Зед не каза нищо. Ричард го погледна. — Тя е първото нещо в мисълта ми, когато се будя сутрин, и последното, когато заспивам нощем. Никога преди не съм се чувствал по този начин, Зед, никога не съм бил толкова самотен.
	— Разбирам — Зед остави сиренето на един камък.
	— Знам, че ме харесва, но имам чувството, че ме държи на ръка разстояние от себе си. Когато приготвяхме бивака тази вечер, й казах, че ако днес това се беше случило с нея, а не с Чейс, щях да се върна. Преди малко дойде тук при мен. Каза, че не би искала да тръгвам след нея, но в думите й имаше повече от това. Каза, че не би искала да тръгвам след нея, точка.
	— Добро момиче — тихо прошепна Зед.
	— Какво?
	— Казах добро момиче. Всички я харесваме. Но освен добро момиче, Ричард, тя е и други неща. Има си задължения.
	Ричард се намръщи срещу стареца.
	— И какви са тези други неща?
	Зед леко се приведе напред.
	— Не е моя работа да ти го казвам, Ричард. Тя трябва да го направи. Смеех да се надявам, че вече го е направила. — Старецът обгърна с ръка широките рамене на Ричард. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, единствената причина, поради която още не го е направила, е, че те харесва повече отколкото трябва. Страхува се да не изгуби приятелството ти.
	— Ти знаеш тайните й; Чейс също ги знае. Виждам го в очите му. Всички освен мен знаят. Тази вечер тя се опита да ми каже нещо, но не можа. Не би трябвало да се притеснява от това, че ще изгуби приятелството ми. Това не може да се случи.
	— Ричард, тя е чудесен човек, но не е за теб. Невъзможно е.
	— Защо?
	Зед зачовърка нещо из ръкавите си, като избягваше погледа му, докато говореше.
	— Дадох й дума, че ще я оставя сама да ти го каже. Просто ми се довери; тя не може да бъде онова, което ти би искал. Намери си друго момиче. Има колкото щеш. Ами нали половината от хората по земята са жени; имаш богат избор. Избери си друга.
	Ричард сви коленете си нагоре, обви ги с ръце и се загледа в далечината.
	— Добре.
	Зед го погледна изненадан, после се усмихна и потупа младия си приятел по гърба.
	— Добре, но при едно условие — прибави Ричард, обгръщайки с поглед гората. — Ще ми отговориш на един въпрос, ама честно, колкото крастава жаба. Ако можеш да отговориш положително, тогава ще направя каквото казваш.
	— Един? Само един въпрос? — попита предпазливо Зед, като постави кокалестия си пръст върху долната си устна.
	— Един въпрос.
	Зед помисли малко и отговори:
	— Чудесно. Един въпрос.
	Ричард обърна пламналите си очи към стареца.
	— Преди да се ожениш, ако някой, на когото си имал доверие, приятел, някой, когото си обичал като баща, ако този човек бе дошъл при теб и ти беше казал да си избереш друга жена, ти би ли го направил?
	Зед отклони погледа си от очите на Ричард и въздъхна дълбоко.
	— По дяволите. Би трябвало да съм се научил да не се оставям Търсач да ми задава въпроси — той приближи сиренето до устата си и отхапа.
	— И аз си го помислих.
	Зед хвърли сиренето някъде в тъмното.
	— Това не променя нещата, Ричард! Това не важи за вас двамата. Не го казвам, за да те заболи. Обичам те като син. И ако можех да променя нещата, бих го направил. Бих желал да не бъде така, заради теб, но няма друг начин. Калан го знае и ако ти опиташ, само ще я нараниш. Знам, че не би искал това да се случи.
	Гласът на Ричард беше тих, спокоен.
	— Ти сам го каза. Аз съм Търсач. Има начин и аз ще го открия.
	Зед тъжно поклати глава.
	— Бих искал да е така, момчето ми, но не е.
	— Тогава какво трябва да направя? — попита Ричард, шепнейки на пресекулки.
	Старият му приятел го прегърна с кокалестите си ръце и го притисна близо до себе си в тъмнината. Ричард се вцепени.
	— Просто остани неин приятел, Ричард. Тя има нужда от това. Не можеш да й бъдеш нищо повече.
	Ричард кимна в прегръдката на Зед.
	След няколко минути Търсачът погледна подозрително и се дръпна от приятеля си на една ръка разстояние.
	— А ти за какво дойде тук?
	— За да поседя с приятеля си.
	Ричард поклати глава.
	— Не, ти си дошъл като магьосник, тайно от другите, за да посъветваш Търсача. А сега ми кажи какво има.
	— Много добре. Дойдох тук в качеството си на магьосник, за да кажа на Търсача, че днес за малко да направи сериозна грешка.
	Ричард свали ръце от раменете на Зед, но продължи да го гледа.
	— Знам. Търсачът не бива да се излага на опасност, тъй като по този начин той излага на риск и всички останали.
	— Но ти все пак щеше да го направиш — настояваше Зед.
	— Когато ме определи за Търсач, ти постави на едно ниво доброто и злото. Аз съм нов относно отговорностите на положението си. За мен е трудно да видя приятел в беда и да не помогна. Знам, че не мога да си позволявам този лукс занапред. Считай, че си ме порицал.
	Зед се усмихна.
	— Е, дотук добре — млъкна за момент и усмивката му се изпари. — Но, Ричард, става въпрос за нещо по-голямо от онова, което се случи днес. Трябва да разбереш, че като Търсач може да се наложи да предизвикаш смъртта на невинни хора. В името на това да успееш да спреш Рал може да се наложи да не откликнеш на зова на онези, които се нуждаят от помощта ти. Войникът знае, че ако се наведе на бойното поле да помогне на паднал другар, може да получи удар в гърба, така че за да победи, той трябва да продължи да се бие независимо от виковете за помощ на приятелите си. Трябва да можеш да направиш това, за да си победител; това може да се окаже единственият начин. Трябва да привикнеш. Това е борба за оцеляване, в която молещите за помощ вероятно няма да са войници, а невинни хора. Мрачният Рал би убил всеки, за да победи. Единомишлениците му също. Независимо дали ти харесва или не, по-силният определя правилата. Трябва да ги спазваш или със сигурност ще бъдеш смазан от тях.
	— Как би могъл изобщо някой да се бие на негова страна? Мрачният Рал иска да е властелин на всичко, да бъде абсолютният господар. Как могат да се бият за него?
	Магьосникът се облегна на скалата и се загледа напред през хълмовете, сякаш виждаше повече от онова, което беше пред очите му. Гласът му беше тъжен.
	— Защото, Ричард, много хора, за да живеят, имат нужда да са управлявани. В своето самолюбие и алчност те гледат на свободните хора като на деспоти. Те имат нужда от водач, който да подрязва избуялата растителност, така че слънцето да стига и до тях. Те са на мнение, че на никое растение не бива да се позволява да се извисява над най-ниските, за да може светлината да огрява всички. Те предпочитат да си осигурят пътеводна светлина независимо от средствата, вместо да си светят сами. Някои от тях си мислят, че когато Рал спечели, ще им се усмихне и те ще получат възнаграждение, така че за да се сдобият с благоволението му, стават безмилостни като него. Някои просто са слепи за истината и се борят за лъжите, които чуват. А някои разбират, че веднъж запалена, пътеводната им светлина ги оковава, но вече е твърде късно — Зед въздъхна и пусна надолу ръкавите си. — Винаги е имало войни, Ричард. Всяка война е борба на живот и смърт между врагове. И все пак нито една войска не е влизала в бой с мисълта, че Създателят е на страната на врага.
	Ричард поклати глава.
	— Не разбирам.
	— Напълно съм убеден, че последователите на Рал си мислят, че ние сме кръвожадни чудовища, способни на всичко. Били са им разказвани безкрайни истории за безграничната жестокост на враговете им. Сигурен съм, че никой от тях не знае нещо повече за Мрачния Рал освен онова, което самият той им е казал — магьосникът се намръщи, умният му поглед се изостри. — Може би е изкривена логика, но това не я прави по-малко опасна и смъртоносна. Единственото желание на последователите на Рал е да ни смажат, не им е нужно да знаят нищо повече. Що се отнася до теб, за да спечелиш срещу по-силен противник, трябва да използваш главата си.
	Ричард прокара пръсти през косата си.
	— Това ме притиска до стената. Мога да допусна смъртта на невинни хора и при все това да не сполуча да убия Мрачния Рал.
	Зед го погледна многозначително.
	— Не. Никога не съм казвал, че няма да можеш да убиеш Рал; казах само, че не можеш да използваш меча си за това.
	Ричард съсредоточи погледа си върху своя стар приятел, лунната светлина отчасти осветяваше ръбестото му лице. В мрачното му съзнание проблеснаха няколко искрици мисъл.
	— Зед — попита той тихо, — налагало ли ти се е да правиш това? Да допускаш смъртта на невинни хора?
	Лицето на Зед доби сурово, замислено изражение.
	— През последната война, а също и сега, в този момент. Калан ми каза, че Мрачният Рал е убивал невинни хора, за да разбере името ми. Никой не е могъл да му го каже, но Рал продължавал да убива с надеждата, че все някой го знае. Бих могъл да му се покажа, за да го накарам да спре убийствата, но това нямаше да доведе до победа над него, а само до смъртта на много повече хора. Изборът е болезнен — да допуснеш ужасната смърт на неколцина или още повече да умрат в мъки.
	— Съжалявам, приятелю — Ричард се загърна по-здраво в пелерината си, пронизан от тръпки отвътре и отвън. Отново огледа спокойния пейзаж, след това върна погледа си върху Зед. — Запознах се с нощното дребосъче, Шар, точно преди да умре. Тя беше пожертвала живота си, за да доведе Калан тук, в името на живота на другите. Калан също носи товара на чуждата смърт.
	— Така е — каза спокойно Зед. — Сърцето ме заболява, като си помисля какво е видяло това момиче. И какво ще видиш ти може би.
	— Излиза, че моят проблем с взаимоотношенията помежду ни е нищожен.
	Лицето на Зед изразяваше нежност и съчувствие.
	— Но от него боли не по-малко.
	Ричард още веднъж огледа околността.
	— Зед, още един въпрос. Преди да стигнем до къщата ти, й предложих ябълка.
	Зед избухна в смях.
	— Предложил си червен плод на някой, който живее в Средната земя? Това е равносилно на смъртна заплаха, момчето ми. В Средната земя всички червени плодове са смъртно отровни.
	— Да, сега вече знам, но тогава не знаех.
	Зед се наклони напред, повдигайки вежда.
	— И какво каза тя?
	Ричард го погледна косо.
	— Не е важно какво каза, а какво направи. Сграбчи ме за гърлото. За миг в очите й видях, че ще ме убие. Не знаех как ще го направи, но бях сигурен, че ще се случи. Поколеба се толкова, че да мога да й обясня. Въпросът е в това, че тя ми е приятел, спасявала ми е живота няколко пъти, но в този момент беше готова да ме убие. — Ричард млъкна. — Това е част от онова, което ми разказа, нали?
	Зед въздъхна дълбоко и кимна.
	— Така е. Ричард, ако ти подозираше, че аз съм предател, не беше сигурен, просто подозираше, и знаеше, че ако се окажеш прав, каузата ни е загубена, щеше ли да си способен да ме убиеш? Ако нямаше време или начин да узнаеш истината, ако просто имаше силното чувство, че съм предател, и само ти го знаеше, би ли ме убил на мига? Би ли дошъл при мен, стария ти приятел, с намерението да ме убиеш? Толкова жестоко, че да си сигурен, че си си свършил добре работата?
	Погледът на Зед беше изпепеляващ. Ричард се стъписа.
	— Ами… ами не знам.
	— Е, по-добре да знаеш, че би могъл да го направиш, защото в противен случай няма защо да тръгваш след Рал. Няма да си избрал живота, победата. Може да ти се наложи за миг да вземеш решение на живот или смърт. Калан знае това, тя знае последствията, които ще дойдат, ако се провали. Направила е своя избор.
	— Въпреки това се поколеба. От това, което казваш, излиза, че е направила грешка. Бих могъл да я надвия. Трябвало е да ме убие, преди аз да имам възможност да го сторя. — Ричард се намръщи. — И щеше да сбърка.
	Зед бавно поклати глава.
	— Не се ласкай, Ричард. Тя те е държала в хватката си. Каквото и да си понечил да направиш, не би било достатъчно бързо. Тя просто си е дала един миг за размисъл. Владеела е положението и ти е дала възможност да обясниш. Не е направила грешка.
	Малко замаян, Ричард все още не беше в състояние да признае това.
	— Но ти не би могъл да бъдеш предател, сигурен съм, както съм сигурен и в това, че не мога да нараня Калан. Не разбирам накъде биеш.
	— Ами натам, че дори и да не мога да стана предател, ако все пак това стане, ти трябва да си подготвен да действаш. Трябва да имаш силата да извършиш дори това, ако е необходимо. Мисълта ми е, че макар Калан да е знаела, че си й приятел, че не би я наранил, когато е помислила, че се опитваш да го направиш, е била готова да действа. И ако ти не я беше убедил светкавично, че си нямал такива намерения, тя е щяла да го направи.
	Ричард замълча за малко, вгледан в приятеля си.
	— Зед, ако се беше случило обратното, ако ти ме смяташе за опасност за каузата ни, е, нали разбираш, ти би ли…?
	Магьосникът се дръпна назад, намръщи се и с абсолютно безстрастен глас отговори.
	— Незабавно.
	Този отговор ужаси Ричард, но той знаеше какво има предвид приятелят му, макар всичко това да му се виждаше невероятно; всичко друго освен тоталното отдаване щеше да доведе до провал. Ако те се поколебаеха, Рал нямаше да го направи. Те щяха да загинат. Беше много просто.
	— Все още ли искаш да си Търсач? — попита го Зед.
	Ричард гледаше в празното.
	— Да.
	— Страх ли те е?
	— До мозъка на костите.
	Зед го потупа по коляното.
	— Добре. И мен. Щях да се притесня, ако не те беше страх.
	Търсачът го погледна вледеняващо.
	— Смятам да накарам и Рал да изпита страх.
	Зед се усмихна и кимна.
	— От теб ще стане добър Търсач, момчето ми. Не губи вяра.
	Ричард мислено потръпна при мисълта, че Калан би могла да го убие само защото й бе предложил ябълка. Намръщи се.
	— Зед? Защо всички червени плодове в Средната земя са отровни? Това не е естествено.
	Магьосникът тъжно поклати глава.
	— Защото, Ричард, децата обичат червени плодове.
	Лицето на Ричард помръкна още повече.
	— В това няма никаква логика.
	Зед погледна в земята пред себе си и зарови кокалестия си пръст в нея.
	— Беше горе-долу по същото време през последната война. Жътвата бе започнала. Открих конструирана магия. Това ще рече магия, направена от магьосници преди много време. Нещо като кутиите на Орден. Беше магия за отравяне, особена на цвят, която имаше възможност да хвърля само едно проклятие един-единствен път. Не бях сигурен как са я използвали, но знаех, че е опасна — Зед въздъхна дълбоко и сложи ръце в скута си. — Както и да е, Панис Рал я докопа и измисли начин да я накара да заработи. Знаеше, че децата обичат плодове, и се прицели в сърцата ни. Използва магията, за да отрови всички червени плодове. Отровата е подобна на тази на змийската лоза. Отначало тръгва бавно. Отне ни време да разберем какво причинява треската и последващата я смърт. Панис Рал, без да се замисли, избра нещо, което не само възрастните, но и децата ядат — гласът му беше едва доловим, очите му се взираха в тъмнината. — Изгинаха много хора. Много деца.
	Ричард ококори очи.
	— След като ти си я намерил, как е станало така, че е попаднала в ръцете му?
	Зед погледна Ричард с изражение, което би смразило и летен ден.
	— Имах ученик, един младеж, когото обучавах. Един ден го заварих да се занимава с нещо, с което не би трябвало. Обзе ме някакво странно съмнение. Знаех, че нещо не е наред, но го обичах много, така че не се оставих на подозренията си. Вместо това реших да обмисля нещата през нощта. На следващата сутрин него го нямаше. Също и конструираната магия, която бях намерил. Оказа се, че е бил шпионин на Панис Рал. Ако бях действал своевременно и го бях убил, всички тези деца нямаше да умрат.
	Ричард преглътна.
	— Зед, ти не би могъл да знаеш.
	Помисли си, че старецът ще започне да крещи, да плаче, да вилнее, но вместо това той само сви рамене.
	— Учи се от грешката ми, Ричард. Направиш ли го, всичките тези животи няма да са изгубени напразно. Може би тяхната история ще служи за урок, който ще помогне за спасяването на всички от онова, което ще направи Мрачният Рал, ако спечели.
	Ричард разтърка ръце, опитвайки се да ги стопли поне малко.
	— Защо червените плодове в Западната земя не са отровни?
	— Всяка магия си има граници. Въпросната беше ограничена пространствено около мястото, където е направена. Тя се простря до там, докъдето по-късно бе издигната границата между Западната и Средната земя. Границата не можеше да бъде издигната там, където има магия, в противен случай магията щеше да проникне и в Западната земя.
	Ричард седеше в тъмната, студена тишина и за известно време се отдаде на мислите си. Най-после зададе въпроса си.
	— Има ли начин да се премахне тази магия? Да стане така, че червените плодове да не бъдат отровни повече?
	Зед се усмихна. На Ричард това му се видя странно, но се радваше да го види.
	— Мислиш като магьосник, момчето ми. Мислиш как да развалиш една магия. — Той отново се загледа в нощта и челото му се сбърчи в размисъл. — Може и да има начин за разваляне на магията. Трябва да се заема и да видя какво мога да направя. Победим ли Мрачния Рал, смятам да го направя.
	— Добре — Ричард пристегна пелерината си. — Всеки ще може да изяде една ябълка, когато му се прииска. Особено децата. — Той хвърли поглед на стареца. — Зед, обещавам ти, че ще запомня този урок. Няма да те разочаровам. Няма да позволя всички тези хора, които са загинали, да бъдат забравени.
	Зед се усмихна и отвърна на Ричард с горещо потупване по гърба.
	Двамата приятели седяха мълчаливо, оставяйки се на спокойствието на нощта и мълчаливото взаимно разбиране, замислени за онова, което не биха могли да знаят: за бъдещето.
	Ричард се замисли над онова, което трябваше да направи, за Панис Рал и за Мрачния Рал. Помисли си колко безнадеждно изглежда всичко. Помисли за разрешението, каза си той, не за проблема; ти си Търсач.
	— Искам да направиш нещо за мен, магьоснико. Мисля, че е време да се скрием. Рал ни следваше достатъчно дълго. Можеш ли да направиш нещо с тоя облак?
	— Знаеш, че съм на твоето мнение. Бих искал да разбера как се е закачил за теб, за да мога да го откача, но още не съм успял. Така че ще трябва да направя нещо друго. — Той замислено прокара палеца и показалеца по голобрадото си лице. — Валяло ли е, било ли е облачно, откакто го забеляза за първи път да те следва?
	Ричард мислено се върна назад, опитвайки се да си спомни всеки изминал ден. След убийството на баща му всичко се обърка в съзнанието му. Сякаш беше толкова отдавна.
	— Нощта преди да намеря змийската лоза в Старата гора валя, но когато пристигнах там, времето се беше прояснило. Не, не е валяло. Не помня и да е било облачно от смъртта на баща ми насам. Поне не повече от няколко високи перести облака. Какво означава това?
	— Ами означава, че вероятно има начин да измамим облака, дори и да не мога да го откача от теб. Щом като небето е било ясно през цялото това време, това означава, че вероятно Рал има нещо общо с това. Отклонил е другите облаци, за да може лесно да следи този. Просто, но ефективно.
	— Как може да направи това?
	— Направил е заклинание, с което този облак отблъсква останалите, а самият той се прикрепва към теб.
	— Тогава защо не направиш по-силно заклинание, с което да привлечеш останалите облаци; преди да се усети, неговият облак ще се загуби и той няма да може да го намери, за да развали твоята магия. Ако използва още по-силна магия, за да отблъсне отново облаците от своя, той няма да знае какво си направил ти и по-силното заклинание, което за втори път е отблъснало облаците, ще прекъсне връзката между мен и облака.
	Зед го погледна скептично и примигна.
	— По дяволите, Ричард, ти си схванал абсолютно всичко правилно! Момчето ми, мисля, че от теб би станало чудесен магьосник.
	— Не, благодаря. Вече си имам една невъзможна професия.
	Зед се дръпна малко назад и се намръщи, но не каза нищо. Тънката му ръка се пъхна под робата и извади един камък, който хвърли на земята пред тях. Зед стоеше, а пръстите му се завъртяха в кръг над малкия камък, докато той изведнъж се уголеми.
	— Зед! Та това е твоят камък за наблюдаване на облаци!
	— Всъщност, момчето ми, това е магьоснически камък. Баща ми ми го подари преди много време.
	Пръстът на магьосника се въртеше все по-бързо и по-бързо, докато се появи светлина, искри и цветове, танцуващи в кръг наоколо. Не се чу никакъв звук, само усетиха приятния мирис на пролетен дъжд. Най-после магьосникът изглеждаше доволен.
	— Качи се отгоре, момчето ми.
	Отначало несигурно, Ричард стъпи в осветеното пространство. От допира до камъка отначало настръхна, след това почувства топлина, сякаш лежеше гол в горещ летен ден след като е поплувал. Остави се да потъне в топлото, успокояващо чувство, отдаде му се изцяло. Ръцете му се повдигнаха покрай тялото до хоризонтално положение. Отметна глава назад, задиша дълбоко, със затворени очи. Усещането беше страхотно, сякаш плуваше във вода, само дето всъщност плуваше в светлина. През тялото му преминаха ободряващи вълни. Съзнанието му почувства плаваща, безвремева връзка с всичко наоколо. Той беше едно с дърветата, с тревите, с буболечките, с птиците, с животните наоколо, с водата, със самия въздух дори; не отделно същество, а част от едно цяло. По нов начин видя взаимосвързаността на всички неща, видя се едновременно незначителен и важен. Видя света през погледа на всички животни около себе си. Гледката беше шокираща, невероятна. Остави се да потъне в летящата над главата му птица, да види света през очите й, да половува с нея мишки, видя огъня сред бивака долу, спящите хора.
	Ричард остави личността си да бъде отнесена от вятъра. Беше всички и никой, почувства парещите им нужди, надуши страховете им, вкуси от радостта им, разбра желанията им, а след това остави всичко това да се стопи в небитието, докато на мястото, където беше застанал, се появи само празнота, единствена във вселената, единственото живо нещо, единственото съществуващо въобще. После пропусна светлината през себе си, светлина, която повика другите, които бяха използвали същата тази светлина преди него: Зед, бащата на Зед, магьосниците преди тях двамата, живели преди незнайно колко години, хиляди години, всеки и всички. Същността им попи в него, личностите им се сляха в неговата, а по бузите му потекоха сълзи от удивление към всичко това.
	Ръцете на Зед се протегнаха напред и разпиляха магически прах. Той се завихри около Ричард, блестейки като течност, и се събра в собствената си точка на въртене. Искрите се завъртяха още по-силно и се събраха пред гърдите му. Със звук, наподобяващ звъна на кристален полилей, разклатен от вятъра, прахът се издигна в небето, сякаш теглен от хвърчило, отнесе звука със себе си, все по-високо и по-високо, докато стигна до облака. Облакът попадна в магическия прах и заблестя отвътре в различни въртящи се цветове. Целият хоризонт се озари от светкавица, чиито отблясъци се разбягаха в различни посоки напрегнати, нетърпеливи, очакващи.
	Изведнъж светкавицата изгасна, отблясъците се стопиха в мрака и изчезнаха, светлината от магьосническия камък се прибра в себе си, докато угасна напълно. Настъпи тишина. Ричард отново беше стъпил на обикновен камък. Той погледна с ококорени очи усмихнатото лице на Зед.
	— Зед — прошепна, — сега вече знам защо не слизаш от този камък. През целия си живот не съм изпитвал нищо подобно. Нямах представа, че може да съществува.
	Зед му се усмихна разбиращо.
	— Ти си толкова естествен, момчето ми. Държиш ръцете си по правилния начин, отмяташ глава точно както трябва, дори гърбът ти е извит в точното положение. Държиш се като патица в езеро. Притежаваш всички данни за добър магьосник. — Той ликуващо се наведе напред. — А сега просто си представи, че го правиш гол.
	— Има ли разлика? — попита Ричард изумен.
	— Разбира се. Дрехите пречат на преживяването. — Зед обгърна с ръка рамото на Ричард. — Някой ден ще ти дам да опиташ.
	— Зед, защо направи това с мен? Не беше необходимо. Можеше да го направиш сам.
	— Как се чувстваш сега?
	— Не знам. Различно. Отпуснат. С по-ясно съзнание. Мисля, че не съм толкова преуморен, потиснат.
	— Ето защо те оставих да го направиш сам, приятелю, защото имаше нужда от това. Нощта беше тежка за теб. Не мога да премахна проблемите, но мога да те накарам да се почувстваш по-добре.
	— Благодаря ти, Зед.
	— Иди да поспиш, смяната ми вече започна. — Той смигна на Ричард. — Ако някога промениш решението си относно това дали искаш да станеш магьосник, бих бил щастлив да те приветствам в обществото ни.
	Зед вдигна ръка. Парчето сирене, което беше изхвърлил в мрака, се върна при него.

>	Четиринадесета глава

	Чейс спря коня си.
	— Ето, това е мястото.
	Той свърна от пътеката и ги поведе през открита поляна, пълна с отдавна мъртви смърчове, чиито сребристосиви скелети бяха останали почти голи, само с някой друг клон или тук-там по мъничко зелен мъх. Стъпваха върху кафяви блатни растения с безразборно разхвърляни от бурите широки листа, сякаш ходеха по море от мъртви змии.
	Конете внимателно търсеха къде да стъпят. Топлият въздух, тежък и влажен, разнасяше зловонната миризма на разложено. Следваше ги рояк комари, доколкото Ричард можа да забележи, единствените живи същества в околността. Мястото беше открито, но от небето се процеждаше оскъдна светлина, тъй като над него се стелеше дебел слой плътни облаци, които висяха ниско над земята. Сребристите върхове на оцелелите дървета бяха обвити в мъгла, от което изглеждаха влажни и гладки.
	Чейс проправяше път за Зед, Калан и Ричард и докато криволичеше между дърветата, се обръщаше да види дали го следват. Виждаше се на не повече от неколкостотин фута напред и макар Чейс да не изглеждаше загрижен, Ричард беше нащрек; всичко можеше да се промъкне близо до тях, преди те да го забележат. И четиримата разгонваха комарите и с изключение на Зед се бяха увили добре в пелерините си, за да се пазят. Зед, който отказваше да носи подобни дрехи, гризеше останките от обяда, оглеждайки се любопитно около себе си, сякаш беше на екскурзия. Ричард имаше чудесно чувство за ориентация, но се радваше, че Чейс е с тях и ги води. В тресавището всичко изглеждаше еднакво и той от опит знаеше, че не е трудно човек да се изгуби на такова място.
	Откакто предишната нощ се качи на магьосническия камък, Ричард чувстваше тежестта на задълженията си не толкова като товар, колкото като възможност да бъде част от една справедлива кауза. Опасността не му се струваше по-малка, но желанието му да помогне за спирането на Рал беше по-голямо. Своята роля в събитията виждаше като възможност да помогне на онези, които няма как да се бият сами срещу Рал. Знаеше, че връщане назад няма; всяко отстъпление би означавало смърт, както и смъртта на много други хора.
	Ричард наблюдаваше поклащащото се тяло на Калан, която яздеше пред него, раменете й се движеха в ритъма на коня. Щеше му се да я заведе в Еленовата гора, на места, които познаваше добре, тайни места, красиви и спокойни, дълбоко в планината, да й покаже водопада, който сам откри, пещерата зад него, да обядват заедно край тихото езеро, да я заведе в града, да й купи нещо красиво, да отидат някъде, където и да е, на сигурно място. Щеше му се тя да може да се усмихва, когато си поиска, без да се тревожи, че може да бъде нападната. След изминалата нощ той разбра, че мечтата му — да бъде с нея — е просто празно желание.
	С вдигната ръка Чейс им даде знак да спрат.
	— Това е мястото.
	Ричард се огледа, намираха се все още по средата на безкрайно, мъртво, пресъхнало тресавище. Не се виждаше никаква граница. Всичко му изглеждаше еднакво, накъдето и да погледне. Вързаха конете си за едно паднало дърво и последваха Чейс.
	— Границата — обяви Чейс и протегна напред ръка.
	— Нищо не виждам — каза Ричард.
	Чейс се усмихна.
	— Гледай — той продължи напред бавно, със сигурна крачка. Около него започна да се образува някакво зелено сияние, отначало едва забележимо. То ставаше все по-силно, все по-ярко, докато след още двайсетина крачки се превърна в стена от зелена светлина, която го притискаше от всички страни все по-силно и се разсейваше на около двайсетина крачки околовръст, с всяка следваща крачка на Чейс размерите на тази стена се увеличаваха. Приличаше на зелено стъкло, вълнообразно и разкривено, но през него Ричард виждаше мъртвите дървета отвъд. Чейс спря и се върна. Зелената стена, а след нея и сиянието отслабнаха и изчезнаха, когато той стигна при тримата си приятели. Ричард винаги си бе представял границата като някаква реална стена, нещо видимо.
	— Това ли е? — почувства се малко разочарован.
	— Какво повече искаш? Ето, виж това. — Чейс огледа земята, избра няколко пръчки, проверявайки ги на здравина. Повечето бяха изгнили и се чупеха лесно. Най-после откри една, около десетина фута дълга, която му се стори достатъчно здрава. Върна се заедно с нея в сиянието, докато стигна до зелената стена. Като държеше пръчката за дебелия край, прокара другия през стената. На около шест фута от него краят на пръчката изчезна, той започна да я бута напред, докато частта, която остана в ръката му, се скъси до около шест фута. Ричард гледаше изненадан. Той виждаше дърветата отвъд стената, а другия край на пръчката го нямаше никакъв. Стори му се невероятно.
	Когато Чейс протегна пръчката толкова, колкото се осмели, тя рязко подскочи. Не се чу звук. Той я издърпа обратно и се върна при другите. В ръката си носеше пръчка, дълга осем фута, разцепена в края. Беше покрита със слюнка.
	— Преследвачи на сърца — озъби им се той.
	Зед изглеждаше отегчен. Калан не беше учудена. Ричард беше изумен. След като очевидно имаше само един слушател, Чейс го сграбчи за ризата и го дръпна след себе си.
	— Ела, ще ти покажа нещо. — Докато вървяха, Чейс беше увил дясната си ръка около лявата ръка на Ричард и му говореше с предупредителен глас. — Движи се бавно, ще ти кажа, когато изминем достатъчно разстояние. Дръж се за ръката ми. — Бавно се придвижваха напред.
	Дойде зелената светлина. С всяка следваща стъпка тя ставаше все по-наситена, но изглеждаше по-различна от онова, което Ричард видя, когато наблюдаваше Чейс. Преди тя ограждаше граничния надзирател отстрани и отгоре, сега беше навсякъде. Чуваше се странен звук като жуженето на хиляди пчели. С всяка стъпка шумът ставаше по-дълбок, но не се усилваше. Зелената светлина също ставаше по-дълбока, гората наоколо по-тъмна, сякаш настъпваше нощта. После се появи стената, материализира се сякаш от нищото, пръскайки зелената си светлина навсякъде. Ричард вече почти не виждаше гората; обърна се, но не можа да види нито Зед, нито Калан.
	— Спокойно — предупреди го Чейс. Продължавайки бавно напред, двамата се блъснаха в зелената стена. Ричард усещаше натиска й върху тялото си.
	После изведнъж всичко почерня, сякаш беше влязъл в пещера посред нощ, но зеленото сияние все още обгръщаше него и Чейс. Ричард стисна по-здраво ръката на Чейс. Усети как от жуженето гърдите му вибрират.
	При следващата стъпка зелената стена внезапно се промени.
	— Достатъчно — каза Чейс и гласът му отекна глухо. Стената беше станала тъмна и прозрачна, сякаш Ричард гледаше в дълбоко езеро сред тъмна гора. Чейс спря мълчаливо и се обърна към него.
	От другата страна на стената се видяха някакви фигури.
	Мастиленочерните им силуети се мержелееха пред погледа му, в бездната отпред се носеха призраци.
	Бърлогата на мъртвите.
	Близо до тях бързо премина нещо.
	— Преследвачи на сърца — каза Чейс.
	Ричард изпита странно чувство на силно желание. Желание да стъпи в черното. Жуженето не беше никакъв звук, установи той, а гласове.
	Гласове, които повтаряха името му.
	Хиляди далечни гласове го викаха. Черните сенки се събираха и го викаха, протягаха ръце към него.
	Изведнъж усети силен, неочакван пристъп на самота, почувства самотата на живота си, на живота изобщо. Защо му беше нужна болката, след като те го чакаха, чакаха го с отворени обятия? Никога повече нямаше да бъде сам. Черните сенки се приближиха още повече в мрака, продължаваха да го викат, започна да вижда лицата им. Сякаш гледаше в тъмна вода. Приближаваха се. Копнееше да отиде при тях. Да бъде с тях.
	Тогава видя баща си.
	Сърцето му заби лудо. Баща му го молеше, викаше го с протяжен и изпълнен със страдание глас. Протягаше напред ръце, отчаяно търсейки сина си. Беше точно от другата страна на стената.
	Ричард чувстваше как сърцето му ще се пръсне от желание. Толкова отдавна не беше виждал баща си. Ридаеше за него, копнееше да го докосне. Повече никога нямаше да изпитва страх. Само да докоснеше баща си. Щеше да е в безопасност.
	В безопасност. Завинаги.
	Опита се да протегне ръка към баща си, да отида при него, да премине през стената. Нещо го държеше за ръката. Раздразнен, той дръпна по-силно. Някой го държеше далеч от баща му. Той му изкрещя — който и да беше той — да го пусне. Гласът му прозвуча кух, празен.
	После го избутаха далеч от баща му.
	Гневът му се надигна. Някой се опитваше да го изтегли назад за ръката. Изпаднал в ярост, той грабна дръжката на меча си. Върху ръката му в желязна хватка се стовари нечия здрава ръка. Крещейки в неконтролируем бяс, той отчаяно се опитваше да извади меча си, но големите ръце го държаха здраво, влачеха го, препъващ се, надалеч от баща му. Ричард се съпротивляваше, но беше издърпан настрани.
	Докато го влачеха назад, мракът внезапно отстъпи място на зелената стена. Чейс го дърпаше далеч от нея. Светът се завърна със страхотен трясък. Изсъхналото, мъртво тресавище отново се появи пред очите му.
	Ричард дойде на себе си и замръзна от мисълта за онова, което без малко не направи. Чейс отпусна ръката му, държаща дръжката на меча. Треперейки, Ричард я постави на рамото на приятеля си, за да се подкрепи, опитваше се да си поеме въздух, докато излизаха от зелената светлина. Почувства облекчение.
	Чейс се наведе над него, търсейки очите му.
	— Добре ли си?
	Ричард кимна, прекалено развълнуван, за да може да говори. Образът на баща му беше извикал смазващата болка в съзнанието му. Трябваше да се съсредоточи, за да може да диша. Гърлото го болеше. Усети, че е задъхан, без да го е забелязал досега.
	През съзнанието му премина тръпка на ужас, когато разбра колко близо е бил до крачката отвъд стената, до смъртта. Беше абсолютно неподготвен за онова, което се случи. Ако Чейс не го беше задържал, вече щеше да е мъртъв. Беше се опитал да се предаде на отвъдния свят. Почувства, че не познава себе си. Как можа? Толкова ли е слаб? Крехък?
	Главата му се въртеше болезнено. Не можеше да прогони от нея образа на баща си, който копнееше за своя син, викаше го толкова отчаяно. Ричард изпита болезнено желаеше да отиде при него. Изглеждаше толкова лесно. Този образ го преследваше, не си отиваше. Ричард не искаше той да си отиде; искаше си го обратно. Усещаше притегателната му сила, съпротивляваше й се.
	Калан беше там, очакваше ги на края на зелената светлина. Тя го прегърна през кръста, за да го защити и отдалечи от Чейс. С другата си ръка хвана лицето му, обърна го към себе си, накара го да я погледне.
	— Чуй ме, Ричард. Мисли за нещо друго. Съсредоточи се. Трябва да мислиш за нещо друго. Искам да си спомниш всяка отсечка на всяка пътека в Еленовата гора. Би ли го направил заради мен? Моля те! Направи го веднага. Спомни си всяка от тях, заради мен.
	Той кимна и започна да си ги припомня.
	Калан вбесена се обърна към Чейс и му удари плесница с всичка сила.
	— Копеле такова! — изкрещя тя — Защо направи това с него! — тя с всичка сила го удари отново, косата й се разлюля около лицето й. Чейс не се опита да я спре. — Направи го нарочно! Как можа! — Замахна за трети път, но сега Чейс хвана ръката й.
	— Искаш ли да ти отговоря, или предпочиташ да продължаваш да ме удряш?
	Тя дръпна ръката си и го погледна, като дишаше тежко. По лицето й имаше разпилени кичури коса.
	— Минаването през Кралевата порта е опасно. Човек не върви само направо; трябва да прави завои, да се връща. На някои места пътеката е много тясна, двете стени на границата почти се докосват. Една стъпка наляво или надясно и си мъртъв. Ти си минавала през границата; Зед също е минавал. И двамата знаете какво е. Не я виждаш, докато не попаднеш вътре, не го ли направиш, не знаеш къде се намира. Знам го, защото съм прекарал живота си по тези места. Сега е дори по-опасно, защото границата отслабва, вероятно е станало по-лесно за минаване. Стъпи ли на просеката, ако нещо тръгне след него, Ричард може да се втурне към отвъдния свят, без дори да разбере какво става.
	— Това не е обяснение! Трябваше да го предупредиш!
	— Нито едно от децата ми не е изпитвало респект към огъня, преди поне веднъж да се е опарило. Няма смисъл от приказки, трябва да го направиш. Ако Ричард не разбере какво е, преди да навлезе в Кралевата порта, няма да успее да излезе от другата й страна. Да, заведох го там нарочно. За да му покажа. За да го запазя жив.
	— Трябваше да му кажеш!
	Чейс поклати глава.
	— Не. Трябваше да се убеди сам.
	— Достатъчно! — каза Ричард, когато главата му най-после се проясни. — Не може да мине нито ден, в който някой от вас тримата да не ми изкара ангелите от страх. Но зная, че вие всички най-искрено ми мислите само доброто. Точно сега трябва да се погрижим за по-важни неща. Чейс, откъде знаеш, че границата отслабва? Каква е разликата?
	— Стената се срива. Преди не би могъл да видиш през зеленото в тъмнината. Не се виждаше абсолютно нищо от другата страна.
	— Чейс е прав — обади се Зед, — дори от тук се вижда.
	— Кога ще падне напълно? — попита Ричард магьосника.
	Зед сви рамене.
	— Трудно е да се каже със сигурност.
	— Ами тогава направи предположение! — контрира го Ричард. — Дай някаква идея. Тази, която мислиш за най-вероятна.
	— Ще остане още поне две седмици. Но не повече от шест-седем.
	Ричард се замисли за минута.
	— Можеш ли да я стабилизираш чрез магията си?
	— Не притежавам подобна сила.
	— Чейс, мислиш ли, че Рал знае за Кралевата порта?
	— Не знам.
	— А някой минавал ли е през просеката?
	Чейс се замисли върху въпроса му.
	— Аз поне не знам за такъв случай.
	— Съмнявам се — прибави Зед. — Рал може да се движи из отвъдния свят; на него не му трябва просеката. Той дестабилизира границата; не мисля, че отдава значение на някаква незначителна просека.
	— Да не обръщаш внимание и да не знаеш са две различни неща — каза Ричард. — Не мисля, че е добре да оставаме тук, а освен това имам чувството, че той знае накъде сме тръгнали.
	Калан отметна косата, паднала върху лицето й.
	— Какво искаш да кажеш?
	Ричард я погледна с нежност.
	— Мислиш ли, че онова, което си видяла там долу, са били сестра ти и майка ти?
	— Да, ти на друго мнение ли си?
	— Не мисля, че това беше баща ми — той погледна магьосника. — А ти какво ще кажеш?
	— Не може да се каже. Никой не знае достатъчно за отвъдния свят.
	— Мрачният Рал знае — горчиво каза Ричард. — Не мисля, че баща ми би ме повикал по този начин. Но знам, че Рал би го направил, така че независимо от онова, което видяха очите ми, ми се струва по-вероятно, че учениците на Рал се опитаха да ме отвлекат. Ти каза, че не можем да преминем през границата, защото те очакват от нас да го сторим, подготвени са да ни посрещнат. Мисля, че видях точно това, последователите му от отвъдния свят. И те знаеха точно къде съм докоснал стената. Ако съм прав, това означава, че Рал скоро ще знае къде сме. Не бих желал обаче да остана тук, за да видя дали съм бил прав.
	— Ричард има право — каза Чейс. — Ще трябва да се доберем до блатото Скоу преди падането на нощта, преди да излязат преследвачите на сърца. Това е единственото сигурно място от тук до Южния град. Ще сме там утре преди да се стъмни, преди да са се появили преследвачите на сърца. На следващия ден ще посетим една моя приятелка. Ейди, царицата на костите. Тя живее близо до просеката. Ще се нуждаем от помощта й, за да минем през нея. Но за тази вечер единственият ни шанс е блатото.
	Ричард тъкмо се канеше да попита какво представлява тази царица на костите и защо се нуждаеха от помощта й, за да преминат праз границата, когато една тъмна, подобна на сянка фигура ненадейно изсвистя във въздуха, удряйки Чейс с такава сила, че той се просна върху няколко нападали дървета. С шеметна бързина тя се уви като камшик около краката на Калан, издърпвайки ги изпод тялото й. Докато Ричард се хвърляше към нея, за да я хване, тя изкрещя името му. Двамата се вкопчиха в китките си. Нещо започна да ги влачи по земята в посока към границата.
	Зед протегна ръцете си към тях и от пръстите му започна да се лее огън, който изсвистя покрай ушите им и изчезна. Появи се още един призрак и полетя със светкавична бързина към магьосника, като го запокити във въздуха. Ричард закачи стъпалото си за един клон, стърчащ от дънер. Беше изгнил и се изтръгна от тресавището. Ричард се изви, опитвайки се да вдълбае краката си в почвата. Обувките му се пързаляха по влажната блатиста земя. Заби пети, но не беше достатъчно силен да се противопостави на дърпането. Трябваше да освободи ръцете си.
	— Хвани ме за кръста! — изрева.
	Калан се хвърли към него, сграбчвайки го здраво за кръста. Гъвкавото черно нещо, увито около краката й, се разклати, вкопчвайки се по-здраво. Тя изкрещя, усетила хватката му. Ричард измъкна меча, изпълвайки въздуха със звънтенето му.
	Около тях започна да сияе зелената светлина, а нещото продължаваше да ги тегли.
	През Ричард премина вълна гняв. Най-ужасният му кошмар щеше да се сбъдне; нещо се опитваше да му отнеме Калан. Зелената светлина стана по-ярка. Тъй като беше влачен по земята, нямаше как да докопа нещото, което ги влачеше. Калан го беше стиснала здраво за кръста; краката й бяха прекалено далеч, а онова, което ги държеше — още по-далеч.
	— Калан, пусни ме!
	Тя беше твърде уплашена, за да го направи. Стисна го здраво, отчаяно, задъхваща се от болка. Появи се зелената стена. Жуженето гърмеше в ушите.
	— Пусни ме! — отново изкрещя той.
	Опита се да се освободи от ръцете й. Дърветата от мочурището започнаха да изчезват в тъмното. Ричард усещаше натиска на стената. Не вярваше, че Калан има толкова силни ръце. Влачейки се по гръб по земята, той се опита да хване ръцете й зад гърба си и да ги раздалечи, но не успя. Единственият им шанс беше да се изправи.
	— Калан! Трябва да ме пуснеш или сме мъртви! Няма да им позволя да те вземат! Довери ми се! Пусни ме! — Не знаеше дали й казва истината, но беше сигурен, че това е единственият им шанс.
	Докато стискаше тялото му, главата й се притисна към корема му. Калан вдигна очи и го погледна, лицето й беше изкривено от болка, черното нещо я стискаше все повече. Тя изкрещя, след това го пусна.
	За части от секундата Ричард скочи на крака. Докато се изправяше, пред очите му рязко се изпречи тъмната стена. Баща му протегна ръце. Ричард даде воля на гнева си, размахвайки меча с цялата си жестокост. Острието проряза стената и се стовари върху нещото, което Ричард знаеше, че не е баща му. Тъмната сянка нададе вой и се взриви, превръщайки се в облак дим.
	Краката на Калан опираха в стената, тъмното нещо, обвиващо краката й, я натискаше и дърпаше. Ричард вдигна меча си. През тялото му премина чувство на необходимост да убива.
	— Ричард, не! Това е сестра ми!
	Той знаеше, че не е, както и че онова другото не беше баща му. Отдаде се напълно на горещото си желание и стовари меча си с всичка сила. Той отново се вряза в стената, връхлетя върху отвратителното нещо, държащо Калан. Разхвърчаха се искри, чу се нечовешко виене и оплакване. Краката на Калан бяха свободни. Тя лежеше просната по корем.
	Без да се оглежда, Ричард пъхна ръка под кръста й и я вдигна с едно движение, отлепяйки я от земята. Държеше я здраво до себе си, а мечът му сочеше стената, докато отстъпваше назад. Отдалечаваше се със стабилна крачка, като внимаваше за каквото и да е движение, атака. Отдалечиха се от зелената светлина.
	Продължи да върви, докато стигнаха на безопасно разстояние, от другата страна на конете. Когато най-после спря и я пусна, тя се обърна и трепереща го прегърна. Той с усилие преодоля гнева, който го караше да се върне и да нападне. Знаеше, че трябва да отдалечи меча от себе си, за да стихне гневът, необходимостта, но не се осмеляваше да го направи.
	— Останалите къде са? — попита тя с ужас в гласа. — Трябва да ги намерим.
	Калан се дръпна от него и се втурна назад. Ричард я хвана за ръката толкова рязко, че почти я отлепи от земята.
	— Стой тук! — изкрещя й много по-ядосано, отколкото възнамеряваше, и я бутна на земята.
	Намери Зед строполен в безсъзнание. Когато се наведе над стареца, нещо светкавично премина над главата му. Гневът му изригна. Извърна се с меч в ръка, разсичайки тъмната фигура. Парче от нея се върна обратно зад границата с пронизителен вик, другата част се стопи във въздуха. Ричард вдигна Зед с една ръка, преметна го през рамо като чувал картофи и го занесе при Калан, където внимателно го положи на земята. Тя взе в скута си главата му и я огледа за наранявания. Ричард приведен се затича обратно, но противно на очакванията му атака не последва. Щеше му се да го бяха нападнали; копнееше за битка, горещо желаеше да влезе в бой. Намери Чейс затиснат наполовина от един дънер. Хвана го за ризницата и го обърна. От едната страна на главата му имаше рана, от която струеше кръв. По нея бяха полепнали парчета пръст.
	Мисълта му препусна бясно, опитвайки се да измисли какво да направи. Не можеше да повдигне Чейс с една ръка, но не се осмеляваше да прибере меча в ножницата. Знаеше, че не иска да повика Калан на помощ, щеше му се тя да стои на безопасно разстояние. Хващайки здраво кожената туника на стража, Ричард започна да го влачи. Хлъзгавата повърхност на мочурището донякъде го улесняваше, но въпреки това беше трудно, тъй като трябваше да заобикаля падналите дървета. За негова изненада не го нападна нищо. Може би го беше наранил или убил. Зачуди се дали е възможно да убиеш нещо, което е вече мъртво. В меча му се криеше магия. Ричард не знаеше на какво е способен; не знаеше дори дали тези същества от границата са мъртви. Най-после стигна до Калан и Зед и придърпа Чейс до тях. Магьосникът все още беше в безсъзнание.
	Лицето на Калан беше бяло от вълнение.
	— Какво ще правим сега?
	Ричард се огледа внимателно.
	— Не можем да останем тук, не можем и да ги зарежем. Да ги натоварим на конете и да се махаме. Ще се погрижим за раните им веднага щом се отдалечим на безопасно разстояние.
	Облаците се бяха сгъстили още повече, мъглата покриваше всичко с влажен чаршаф. След като се огледа във всички посоки, Ричард прибра меча си и без усилие вдигна Зед върху коня му. С Чейс беше по-трудно. Той беше огромен, пък и всичките му оръжия тежаха доста. От раната му отстрани на челото капеше кръв, която се стичаше по косата му, а ако го вдигнеше да виси на една страна на коня, щеше да капе още по-силно. Ричард реши, че не може да остави тази рана, без изобщо да се погрижи за нея. Бързо намери аумово листо и извади от раницата си парче плат. Пречупи листото, за да потече сокът му, притисна го до раната и накара Калан да превърже челото му с парчето плат. То почервеня почти веднага, но той знаеше, че аумовото листо ще спре кървенето бързо.
	Ричард помогна на Калан да се качи на коня си. Знаеше, че краката я болят повече, отколкото би си признала. Подаде й поводите на коня на Зед, качи се на своя, взе този на Чейс, след което внимателно се огледа за местоположението си. Знаеше, че ще намерят пътеката трудно; мъглата ставаше все по-гъста, видимостта — все по-ограничена. Накъдето и да погледнеше, го дебнеха призраци, наблюдаващи го от сенките. Не знаеше дали да води или да следва Калан, не знаеше как по-добре ще я защити, така че тръгна до нея. Зед и Чейс не бяха завързани и лесно можеха да паднат от конете, така че трябваше да се движат бавно. Мъртвите смърчове му изглеждаха еднакви във всички посоки, а не можеха да вървят право напред, защото трябваше да заобикалят падналите дървета. Ричард пляскаше с ръка комарите, които не спираха да влизат в устата му.
	Небето навсякъде беше оловно тъмно; нямаше как да се разбере къде е слънцето, да се ориентира. След известно време загуби всякаква представа за посока; струваше му се, че вече би трябвало да са стигнали до пътеката. Той си избираше по-особени дървета и се ориентираше по тях, а когато ги достигнеше, избираше следващо в далечината, надявайки се, че вървят по права линия. Знаеше, че за да има добър ефект, трябва да го прави с поне три дървета, така щеше да е сигурен, че линията на придвижване е права, но не можеше да вижда толкова надалеч в мъглата. Нямаше как да е сигурен, че не се движат в кръг. Дори да вървяха по права линия, не беше сигурен, че посоката води към пътеката.
	— Сигурен ли си, че се движим в правилната посока? — попита Калан. — Всичко ми изглежда еднакво.
	— Не съм. Но поне не вървим към границата.
	— Мислиш ли, че трябва да спрем и да се погрижим за тях?
	— Не. Доколкото мога да преценя, се намираме на десетина стъпки от отвъдния свят.
	Калан се огледа разтревожено наоколо. Ричард си помисли да я остави да почака с другите двама, а той да избърза напред и да потърси пътеката, но отхвърли тази идея, защото се притесняваше, че може да не успее да я намери. Трябваше да се движат заедно. Започна да се чуди какво ще правят, ако не успеят да намерят пътя, докато се стъмни. Как щяха да се пазят от преследвачите на сърца? Ако ги нападнеха повече, дори мечът нямаше да може да ги спре. Чейс беше казал, че преди мръкнало трябва да се доберат до блатото. Не беше казал защо, нито как блатото ще ги защити. Кафявото тресавище представляваше едно безкрайно море, от което стърчаха дървесни дънери.
	От лявата им страна се появи един дъб, след него още няколко, чиито листа — тъмнозелени и влажни — проблясваха в мъглата. Не по този начин бяха навлезли в тресавището. Ричард ги поведе леко надясно, следвайки контура на тресавището, надявайки се така да се върнат на пътеката.
	От храстите между дъбовете ги наблюдаваха сенки. Каза си, че просто си въобразява, че сенките имат очи. Нямаше никакъв вятър, никакво движение, никакъв звук. Ядосваше се на себе си, че се е загубил, независимо че съзнаваше, че подобно нещо може да стане лесно тук. Той беше водач; да се загуби беше непростимо.
	Ричард въздъхна с облекчение, когато най-после съзря пътеката. Те бързо слязоха от конете си и провериха какво става с товара на другите два коня. При Зед нямаше промяна, но поне раната на Чейс беше спряла да кърви. Ричард нямаше представа какво биха могли да направят за тях. Не знаеше дали са загубили съзнание от удара, или пък им е било въздействано чрез магия от границата. Калан също не знаеше.
	— Какво мислиш, че трябва да направим? — попита Калан.
	Ричард се опита да не изглежда толкова разтревожен, колкото всъщност беше.
	— Чейс каза, че трябва да се доберем до блатото или преследвачите ще ни нападнат. Доколкото преценявам, имаме две възможности: да ги оставим тук или да ги вземем с нас. За нищо на света не бих ги оставил. Да ги завържем за конете, за да не паднат, и да тръгваме към блатото.
	Калан се съгласи. Разбързаха се да завържат приятелите си към седлата. Ричард смени превръзката на Чейс и позачисти раната му. Мъглата преминаваше в лек дъждец. Той разрови раниците, намери одеялата и издърпа промазания плат, в който бяха увити. Покриха всеки от двамата с по едно одеяло, а отгоре им хвърлиха и промазаните покривала, за да им пази сухо, след което ги омотаха с въжета, за да не падат.
	Когато свършиха, Калан неочаквано го прегърна, притискайки го силно до себе си, след което бързо се дръпна, без той да успее да отвърне на прегръдката й.
	— Благодаря ти, че ми спаси живота — каза нежно тя. — Границата ме ужасява. — Тя смутено вдигна поглед към него. — И ако ми припомниш какво ти казах за това, дето не искам да тръгнеш след мен, ще те ритна. — Тя го погледна изпод вежди и се усмихна.
	— Нито дума. Обещавам.
	Ричард й отвърна с усмивка и вдигна качулката на пелерината й, като напъха в нея косата й, за да не я мокри дъждът. След това вдигна и своята и тръгнаха надолу по пътя.
	Гората беше пуста. Дъждът се стичаше през гъсталака над главите им. През пътеката протягаха хищните си нокти храсталаци, опитващи се да докопат хора и животни. Дори без напътствията на ездачите конете внимателно си проправяха пътя, ушите им се наостряха ту към едната му страна, ту към другата, сякаш се вслушваха в сенките. Гъсталакът от двете им страни беше толкова плътен, че ако се наложеше, нямаше начин да свият между дърветата. Калан се уви в пелерината си по-здраво. Продължиха да яздят без почивка през останалата част от следобеда и вечерта.
	Когато денят започна да угасва и да отмъква след себе си меката сива светлина, те все още не бяха стигнали блатото и нямаше как да преценят колко още им остава. Отвъд гъсталака на гората доловиха вой. Дъхът им спря.
	Преследвачите на сърца идваха към тях.

>	Петнадесета глава

	Нямаше нужда да пришпорват конете, които се понесоха напред с пълна скорост. Жребците, подгонени от воя на преследвачите на сърца, се носеха като вятър. Изпод копитата им хвърчеше кал и вода, по гърбовете им дъждът се стичаше на струйки, но калта беше повече, полепваше по краката и коремите им и засъхваше там. При всеки писък на преследвачите, конете им изцвилваха от страх.
	Ричард пусна Калан отпред, за да може той да остане между нея и зверовете. Гласовете им все още идваха от разстояние, но по това, как се усилваха отляво, двамата разбираха, че нападението е въпрос само на време. Ако можеха да тръгнат надясно и да се отдалечат от границата, имаше шанс да им избягат, но гората беше гъста, непроходима; дори да намереха пролука, придвижването щеше да става бавно, опитаха ли, чакаше ги сигурна смърт. Единственото им спасение беше да останат на пътя и да намерят блатото, преди преследвачите да са ги настигнали. Ричард нямаше представа колко им остава дотам, нито пък какво ще правят, когато стигнат, знаеше само, че трябва да го направят.
	С настъпването на нощта цветовете на деня избледняваха в потискащо сиво. Дъждът го замеряше с леденостудени капки, които попиваха в потта му и се стопляха, след което тръгваха надолу по врата. Ричард наблюдаваше как телата на двамата му приятели подскачат и се тресат на седлата и се надяваше да са ги вързали достатъчно здраво, да не са ранени тежко, да дойдат в съзнание скоро. От ездата нямаше да се почувстват по-добре. Калан не се обръщаше и не поглеждаше назад. Яздеше приведена, тъмната й сянка се очертаваше над препускащия кон.
	Пътят криволичеше напред-назад между безформени дъбове и оголени скали. Мъртвите дървета бяха по-нарядко. Листата на дъбове, кленове и изпепелени дървета отнемаха на ездачите последните останки небе над главите им и пътеката изглеждаше още по-тъмна. Когато започнаха да се спускат към една мокра кедрова горичка, воят на преследвачите се чу по-ясно. Добър знак, помисли си Ричард, кедърът често расте на влажна почва.
	Конят на Калан се скри зад ръба на една падина. Ричард стигна до мястото, откъдето се спускаше стръмният склон и я видя отново да потъва в друга вдлъбнатина. На хоризонта се виждаха сплетените върхове на дървета, поне доколкото можеше да ги различи на слабата светлина и в мъглата. Най-после стигнаха до блатото Скоу.
	Докато забързано я следваше надолу, пресичайки мъглата, миризма на влага и разложено го удари в носа. Откъм гъстата растителност се носеха остри викове и подсвирквания. Отзад ги следваше воят на преследвачите на сърца, вече идващ по-отблизо. Във водата, израснали върху прилични на нокти на хищник корени, се виждаха гладки, усукани клони, от които висяха увивни растения, а около всичко, достатъчно силно, за да ги издържи, се увиваха по-малки видове, отрупани с листа. Изглежда, тук всичко растеше върху нещо друго, борейки се за надмощие. Водата, тъмна и спокойна, се ширеше неподвижна, промъкваше се под храстите, обгръщаше дънерите на дебелите дървета. Водната леща образуваше на повърхността на водата дебел матрак, подобен на обработено парче земя. Буйната растителност поемаше шума от копитата на конете им.
	Пътят се стесни в пътечка, опитваща се да остане над черната вода, което ги накара да забавят ход от страх конете да не си счупят някой крак в корените. Ричард забеляза, че след коня на Калан водата се завърташе лениво и блатните обитатели се размърдваха. Тя се обърна натам, откъдето идваше воят. Останеха ли на пътеката, преследвачите щяха да ги нападнат след броени минути. Ричард се огледа и извади меча си. Над тъмната вода се разнесе специфичният му звън. Калан се обърна и го погледна.
	— Там — той посочи с меча си надясно през водната повърхност. — Ей онзи остров. Изглежда достатъчно висок, за да е на сухо. Може би преследвачите на сърца не могат да плуват.
	Надеждата му се стори нищожна, но не можа да измисли нищо друго. Чейс каза, че в блатото ще са на сигурно място, но не уточни как. Това беше единственото, което можа да измисли. Калан не се поколеба. Поведе коня си право напред през водата, като дръпна зад себе си и коня на Зед. Ричард заедно с коня на Чейс вървеше точно зад нея, погледът му следеше пътеката зад тях, между дърветата забеляза движение. Водата не изглеждаше по-дълбока от три-четири фута, с тинесто дъно. Докато конят на Калан си проправяше път напред, приближавайки се уверено към острова, един бурен се откъсна от корена си и се понесе към повърхността на водата.
	Тогава Ричард видя змиите.
	Във водата, точно под повърхността, се извиваха тъмни тела, които ги обграждаха от всички страни. Някои повдигаха глави и червените им езици проблясваха във влажния въздух. Тъмнокафявите им тела бяха обсипани с неправилни петна с цвят на мед, почти невидими в тъмната вода. При движенията им водата почти не помръдваше. Ричард никога не беше виждал по-големи змии. Калан не сваляше поглед от острова пред тях и още не ги беше видяла. Сушата беше твърде далеч. Знаеше, че няма да успеят да стигнат там, преди змиите да ги нападнат.
	Ричард се обърна и погледна зад себе си, за да прецени дали могат да се върнат обратно на брега. На мястото, където бяха напуснали пътеката, се бяха събрали тъмните фигури на преследвачите на сърца, зъбеха се и ръмжаха. С наведени напред глави огромните черни туловища пристъпваха напред-назад, искаха да влязат във водата, да стигнат до плячката си, но вместо това само надаваха вой.
	Ричард потопи острието на меча си във водата, оставяйки го да направи малка диря и се приготви да нанесе удар на първата змия, престрашила се да се приближи достатъчно близо. Тогава се случи нещо неочаквано. Щом мечът докосна водата, змиите внезапно се обърнаха назад и с неспокойни движения забързаха с всички сили в обратната посока. Магията на меча някак си ги плашеше. Нямаше представа защо тя им подейства така, но се радваше, че се случи.
	Проправяха си път между огромни дънери, забити като статуи в тинята. Отместваха в движение увивните растения и прорасналия на ленти мъх. Стигнаха до по-плитко място във водата и върхът на меча му престана да докосва повърхността й. Змиите моментално се стрелнаха назад. Той се наведе, връщайки острието обратно във водата, и змиите отново обърнаха посоката, очевидно нямаха желание да си имат работа с тях двамата. Ричард се запита какво ли ще стане, когато стъпят на земята. Дали змиите щяха да ги последват там? Дали мечът щеше да ги държи далеч от тях и на сушата? Това можеше да се окаже не по-малък проблем от преследвачите на сърца.
	Докато конят на Калан се изкачваше към острова, нивото на водата слезе под корема му. В центъра на острова се виждаха няколко тополи, а от другата му страна сушата беше опасана от кедрови дървета, но като цяло преобладаваха тръстики и ириси. За да види какво ще стане, Ричард извади меча от водата по-рано, отколкото трябваше. Змиите се спуснаха към него. Щом той излезе от водата, някои от тях се обърнаха и се отдалечиха, някои тръгнаха по бреговата линия, но нито една не го последва на сушата. Ричард положи Зед и Чейс под тополите в тъмнината. От раницата си извади мушама, която завърза за дърветата така, че да се образува неголям навес. Всичко беше мокро, но тъй като нямаше вятър, непромокаемият плат отклоняваше по-голямата част от дъжда от тях. Засега нямаше как да напалят огън, тъй като всички дървета наоколо бяха мокри. Добре че нощта не беше студена. Във влагата на мрака се чуваше постоянното крякане на жабите. Ричард сложи няколко дебели свещи върху едно дърво, за да имат малко светлина под навеса.
	И двамата се заеха със Зед. Не се виждаше никаква външна рана, но той все още беше в безсъзнание. В състоянието на Чейс също нямаше промяна.
	Калан удари Зед по челото.
	— Не е добър знак, когато очите на един магьосник са затворени така. Не знам какво можем да направим.
	Ричард поклати глава.
	— Нито пък аз. Можем да се радваме, че нямат треска. Може би в Южния град има лечител. Ще направя носилки, които да вържем за конете. Мисля, че би било по-добре, отколкото да продължат като днес.
	Калан извади още две одеяла, с които завиха приятелите си, за да им е топло; после двамата с Ричард седнаха близо до свещите, около тях се чуваше плисъкът на водата. На пътеката, назад в черното между дърветата, ги чакаха няколко чифта пламтящи жълти очи. Те се придвижваха напред-назад заедно с огромните туловища на преследвачите на сърца. От време на време Ричард и Калан чуваха безнадеждно скимтене. Те не сваляха поглед от зверовете от другата страна на тъмната вода.
	Калан се вгледа в пламтящите очи.
	— Чудя се защо не ни проследиха.
	Ричард я погледна косо.
	— Мисля, че се страхуват от змиите.
	Калан скочи на крака и стреснато се заоглежда с глава, опряна в навеса.
	— Змии ли, какви змии? Не обичам змии — изстреля бързо тя.
	Той вдигна поглед.
	— Някакъв вид големи водни змии. Те се отдалечиха от нас, щом потопих меча във водата. Мисля, че няма от какво да се притесняваме; не ни последваха на сушата. Мисля, че тук сме в безопасност.
	Тя внимателно се огледа и пристегна пелерината си, след това седна, този път по-близо до него.
	— Можеше да ме предупредиш — намръщено каза тя.
	— Аз самият не знаех, докато не ги видях, а зад нас бяха преследвачите на сърца. Мисля, че нямахме кой знае какъв избор в тоя случай, и затова реших да не те плаша.
	Тя не каза нищо повече. Ричард извади една наденица и самун твърд хляб, последният. Разчупи хляба на две и накъса наденицата на парчета, подавайки й няколко. И двамата държаха по едно канче под дъжда, стичащ се от ръба на навеса. Ядоха, без да говорят, оглеждайки се наоколо за какъвто и да е знак за заплаха, заслушани в мелодията на дъжда.
	— Ричард — най-после се обади тя, — там, на границата, видя ли сестра ми?
	— Не. Каквото и да беше онова, което те хвана, не ми изглеждаше като човешко същество и мога да се обзаложа, че нещото, което повалих най-напред, не ти е приличало на баща ми. — Тя кимна с глава в знак на съгласие. — Мисля — каза той, — че те се явяват във формата на човека, когото би искал да видиш, за да те подмамят.
	— Сигурно си прав — въздъхна тя и отхапа малко наденица. Когато я сдъвка, добави: — Така е по-добре. Би ми било неприятно да знам, че е трябвало да ги нараним.
	Той кимна в знак на съгласие и погледна през рамо. Косата й беше мокра и няколко кичура бяха залепнали отстрани на лицето й.
	— Въпреки това обаче има едно нещо, което ми се струва странно. Когато онова нещо от границата, каквото и да е то, нападна Чейс, то беше бързо и го уцели от първия път и преди да можем да направим каквото и да било, те сграбчи без никакви проблеми. Същото стана и със Зед, хвана го от първия път. Но когато се върнах за тях, то посегна към мен и не улучи, а след това дори не опита наново.
	— Забелязах — каза Калан. — То замахна доста встрани от теб. Сякаш не знаеше къде се намираш. Знаеше къде се намира всеки от нас тримата, но теб явно не можа да те открие.
	Ричард се замисли за момент.
	— Може би е било заради меча.
	Калан сви рамене.
	— Каквато и да е причината, радвам се, че стана така.
	Той изобщо не беше сигурен, че е било заради меча. Змиите се уплашиха от меча и се отдалечиха от него. Онова нещо на границата явно не го беше страх; по-скоро сякаш просто не можа да го намери. Имаше и още нещо, което не разбираше. Когато повали онова нещо, приличащо на баща му, той не почувства болка. Зед му беше казал, че ще трябва да заплати някаква цена, задето убива с меча, и че ще усеща болката от всичко, което прави. Може би не изпита болка, защото нещото е било вече мъртво. Може би просто е било плод но въображението му, не е съществувало в действителност. Това не можеше да бъде; то беше достатъчно истинско, за да удари приятелите му. Увереността му, че онова, което е ударил, не е било баща му, започна да се разколебава.
	Доядоха остатъка от храната мълчаливо, докато той си мислеше какво може да се направи за Зед и Чейс. Отговорът беше нищо. Зед носеше лекарства, но само той знаеше как се използват. Може би някаква магия от границата ги беше повалила. Зед носеше и магия със себе си, но и в този случай беше единственият, който знаеше как се използва тя.
	Ричард извади ябълка и я наряза на парчета, махна семките и подаде половината на Калан. Тя се приближи по-плътно до него и докато ядеше ябълката, положи глава на ръката му.
	— Уморена ли си? — попита той.
	Тя кимна, след това се усмихна.
	— И ме боли на места, които не искам да споменавам. — Изяде още един резен ябълка. — Знаеш ли нещо за Южния град?
	— Чувал съм други водачи да споменават това име, минавайки през Еленовата гора. По думите им разбирам, че е свърталище на крадци и пропаднали типове.
	— Не звучи като място, където би имало лечител. — Ричард не отговори. — Какво ще правим, ако е така?
	— Не знам, но те ще се оправят, ще оздравеят.
	— А ако не се оправят? — настоя тя.
	Той дръпна ябълката от устата си и я погледна.
	— Калан, какво се опитваш да ми кажеш?
	— Казвам, че трябва да се подготвим да ги оставим. Да продължим.
	— Не можем — твърдо отговори той. — Имаме нужда и от двамата. Помниш ли, когато Зед ми даде меча? Той каза, че иска да изведа всички ни от другата страна на границата. Спомена, че има план. Не ми каза какъв е. — Погледна през водата към преследвачите. — Имаме нужда от тях — повтори.
	Тя зачовърка кората на ябълката.
	— Ами ако им е писано да умрат тази вечер? Тогава какво ще правим? Ще трябва да продължим.
	Ричард знаеше, че тя е вдигнала очи към него, но не отвърна на погледа й. Разбираше необходимостта й да спре Рал. И той изпитваше същото желание и нямаше да позволи нищо да му попречи, дори ако трябваше да изостави приятелите си, но този момент още не беше настъпил. Знаеше, че тя просто се опитва да успокои себе си, че той е готов на необходимите жертви. Беше отдала всичко на мисията си, Рал й беше причинил непоправими загуби, също както и на Ричард. Тя искаше да знае дали той може да продължи на всяка цена да ги води.
	Свещите осветяваха лицето й с мека светлина, малко пламъче в тъмнината. В очите й танцуваха отразените пламъци. Той знаеше, че тя му говори всичко това с нежелание.
	— Калан, аз съм Търсачът, разбирам тежестта на тази голяма отговорност. Ще направя всичко, за да спра Мрачния Рал. Всичко. Можеш да ми се довериш за това. При все това не смятам с лекота да жертвам живота на приятелите си. Засега си имаме достатъчно проблеми. Нека не си създаваме нови.
	По дърветата се стичаха дъждовни капки, които падаха във водата и отекваха кухо в тъмнината. Калан постави ръка на рамото му, с което сякаш му казваше, че съжалява. Той знаеше, че няма за какво; тя просто се опитваше да застане лице в лице с истината, с възможната истина, въпреки всичко. Щеше му се да може да я успокои.
	— Ако състоянието им не се подобри — каза той, хващайки погледа й в своя — и ако намерим безопасно място, където да ги оставим при някой, на когото имаме доверие, тогава ще го направим и ще продължим.
	Тя кимна.
	— Това е всичко, което имах предвид.
	— Знам. — Той дояде ябълката си. — Защо не поспиш малко. Аз ще стоя на пост.
	— Не бих могла да заспя — каза тя, посочвайки с глава към преследвачите на сърца. — Не и докато те ни гледат така. Не и със змиите навсякъде около нас.
	Ричард й се усмихна.
	— Добре тогава, какво ще кажеш да ми помогнеш да направя носилките? Така сутринта ще можем да потеглим веднага след като преследвачите си тръгнат.
	Тя му върна усмивката и се изправи. Ричард измъкна една грозна бойна секира от колана на Чейс. Предполагаше, че Чейс едва ли би одобрил използването на едно от най-ценните му оръжия по подобен начин; всъщност беше сигурен, че няма да го одобри. Усмихна се на себе си. Беше нетърпелив да му го каже. Мислено си представи недоволното изражение на огромния си приятел. Чейс, разбира се, щеше да облече тази история с нови и нови детайли. За него история без детайли е като месо без сос; абсолютно безвкусно.
	Приятелите му трябваше да се оправят, помисли си той. Просто трябваше. Нямаше да го понесе, ако умрат.
	Работата им отне няколко часа. Калан не се отдалечаваше от него, тъй като я беше страх от змиите, а преследвачите на сърца не ги изпуснаха от поглед нито за миг. За момент Ричард си помисли, че може да използва арбалета на Чейс и да се опита да улучи някой от тях, но в крайна сметка реши да не го прави: Чейс би бил ядосан да разбере, че Ричард е разхищавал ценни амуниции напразно. Преследвачите нямаше как да ги стигнат, а зазореше ли се, щяха да си отидат.
	Когато свършиха, провериха как са другите двама, след това отново седнаха един до друг близо до свещите. Ричард знаеше, че Калан е уморена — едва държеше собствените си очи отворени, — но тя все още не искаше да си ляга, така че той я остави да се облегне на него. За нула време дишането й се успокои и тя заспа. Сънят й беше накъсан; беше сигурен, че тя сънува нещо лошо. Когато започна да скимти и да се мята, я събуди. Дишаше учестено и почти плачеше.
	— Кошмари? — попита той и успокоително погали косата й с обратната страна на ръката си.
	Калан кимна.
	— Сънувах онова нещо от границата, което се беше увило около краката ми. Представих си го като голяма змия.
	Ричард обгърна раменете й с ръка и я притисна до себе си. Тя не се противопостави, а сви нагоре колене и ги обви с ръце, сгушвайки се в Ричард. Той се притесни, че може да чуе туптенето на сърцето му. Дори и да го беше чула, Калан не каза нито дума повече и скоро отново заспа. Вслуша се в дишането й, в жабите и в дъжда. Този път спеше спокойно. Той стисна зъба под ризата си. Следеше с поглед преследвачите на сърца. Те също го наблюдаваха.
	Калан се събуди някъде преди зазоряване, беше още тъмно. От умора главата на Ричард щеше да се пръсне. Калан настоя той да легне и поспи, докато тя будува. Той не искаше; искаше да продължава да я държи в прегръдката си, но му се спеше твърде много, за да й се противопостави.
	Когато тя нежно го потупа да става, беше вече сутрин. Слаба сива светлина се просмукваше през тъмнозеленото блато и през гъстата мъгла, от което светът изглеждаше малък и затворен. Водата около тях сякаш цяла киснеше в разлагаща се растителност, отвара, полюшваща се от невидимо вълнение под повърхността. През водната леща се прокрадваха немигащи черни очи и ги наблюдаваха.
	— Преследвачите на сърца си тръгнаха — каза тя. Изглеждаше по-суха от снощи.
	— Преди колко време? — попита той, разтърквайки схванатите си ръце.
	— Преди двайсет, може би трийсет минути. Щом просветна, изведнъж се втурнаха назад.
	Калан му подаде канче горещ чай. Ричард я погледна въпросително.
	Тя се усмихна.
	— Държах го над свещта, докато се стопли.
	Остана изненадан от изобретателността й. Тя му подаде и парченце сушен плод и сама хапна малко. Ричард забеляза до крака й бойната секира и си помисли, че тя знае как се стои на пост.
	Все още леко ръмеше. Отвъд блатото бързо и пронизително се обаждаха странни птици, други им отвръщаха в далечината. На сантиметри от водната повърхност се рееха насекоми и от време на време се чуваше невидимо плискане.
	— Някаква промяна със Зед или Чейс? — попита той.
	Тя като че ли не искаше да му отговори.
	— Дишането на Зед е по-бавно.
	Ричард бързо отиде да провери. Зед изглеждаше полужив. Лицето му беше хлътнало, с пепелив цвят. Той постави ухото си на гърдите на стареца и установи, че сърцето му бие нормално, но дишането му е още по-слабо, и почувства хлад и студ.
	— Струва ми се, че вече няма защо да се страхуваме от преследвачите на сърца. По-добре да тръгваме и да видим дали ще можем да намерим някаква помощ — каза той.
	Знаеше, че Калан се страхува от змиите — той също се страхуваше и й го каза. Но тя не позволи на страха си да попречи на онова, което трябваше да направят. Довери се на думите му, че змиите няма да се приближат до меча и премина през водата без колебание, когато той й каза да тръгва. Наложи се да пресичат блатото на два пъти, веднъж със Зед и Чейс и втори път, за да приберат частите за носилките, които можеха да бъдат използвани единствено на сушата.
	Закачиха прътовете за конете, но все още не можеха да ги пуснат в действие, тъй като пътеката близо до блатото беше отрупана с корени, което щеше да попречи на ездата им. Трябваше да изчакат, докато стигнат до по-добър път, когато се отдалечат от блатото.
	Това стана към средата на сутринта. Спряха за малко, колкото да успеят да положат пострадалите си приятели на носилките и да ги покрият със одеялата и непромокаемото покривало. Ричард с удоволствие установи, че разположението на прътовете вършеше добра работа; не ги забавяше изобщо, а калта помагаше носилките да се плъзгат леко. Двамата с Калан обядваха, без да слизат от конете си, яздеха един до друг, така че можеха да си подават храна. Спряха само за да проверят как са Зед и Чейс и продължиха напред в дъжда.

	* * *

	Стигнаха в Южния град преди мръкнало. Той представляваше сбирщина от разнебитени постройки и къщи, закрепили разкривените си силуети между дъбовете и брезите, готови аха-аха да обърнат гръб на пътя, на питанията, на добродетелните погледи. Изглежда нито една от тях не беше боядисвана никога. Някои бяха закърпени с ламаринени парчета и силният дъжд барабанеше по тях. В центъра на всичко това имаше магазин, а до него се виждаше сграда на два ката. Непохватно издялан надпис обявяваше, че това е хан, но не посочваше как се казва. От прозорците на първия етаж се виждаше жълта светлина от лампи и това беше единственият цвят, различен от сивотата на деня и сградата. Отстрани, подобно на стар пияница, лежеше цяла купчина боклук, а вратата на съседната къща съчувствено стоеше килната на една страна.
	— Не се отделяй от мен — каза Ричард, докато слизаха от конете. — Хората тук са опасни.
	Калан се усмихна загадъчно с крайчеца на устата си.
	— Свикнала съм с такива като тях.
	Ричард се зачуди какво ли значеше това, но не попита.
	Когато се появиха на прага, разговорите заглъхнаха и всички лица се обърнаха към тях. Мястото беше такова, каквото Ричард очакваше. Газени лампи осветяваха една стая, изпълнена с лютив цигарен дим. Безразборно разхвърляните маси бяха от груб материал, някои представляваха просто плот, поставен върху варел. Столове нямаше, само пейки. Вляво се виждаше затворена врата, вероятно водеща към кухнята. Вдясно, в мрака, имаше стълба без перила към стаите за гости. Дървеният под беше набразден от множество пътечки, върху които се забелязваха тъмни петна и локвички.
	Вътре се беше събрала сбирщина от трапери, пътници и разбойници. Мнозина с неподдържани бради. Повечето огромни. Миришеше на бира, дим и пот.
	Калан стоеше гордо изправена до Ричард; не беше от жените, които се плашат лесно. Ричард си помисли, че може би в случая трябваше. Сред тая сган тя изглеждаше като златен пръстен на ръката на просяк. Поведението й внесе повече от смут сред мъжете.
	Когато свали качулката си, навсякъде се появиха ухилени физиономии, разкриващи богата колекция от криви и липсващи зъби. Зажаднелите погледи на мъжете не подхождаха на усмивките им. На Ричард му се прииска Чейс да е с тях.
	Някакво неясно чувство му подсказа, че ще си имат неприятности.
	Един здравеняк се запъти към тях и се спря. Носеше риза без ръкави и престилка, която изглеждаше така, сякаш никога не е била бяла. Горната част на лъскавата му бръсната глава отразяваше светлината от лампите, а къдравата окосменост по здравите му ръце се състезаваше с гъстотата на брадата му. Обърса ръцете си в един мазен парцал, който веднага след това хвърли през рамото си.
	— Мога ли да направя нещо за вас? — попита сухо. Докато чакаше отговор, запремята в устата си клечка за зъби.
	Ричард му отвърна с естествения си глас и поглед, като по този начин му показа, че не иска неприятности.
	— Има ли лечител в града?
	Съдържателят плъзна поглед към Калан, после обратно към Ричард.
	— Не.
	Ричард забеляза как той, за разлика от останалите мъже, огледа Калан. Това беше важна информация за него.
	— В такъв случай бихме желали стая — той сниши глас. — Отвън има двама наши ранени приятели.
	Мъжът извади клечката от устата си и скръсти ръце.
	— Не искам никакви проблеми.
	— Нито пък аз — каза Ричард откровено заплашително.
	Плешивият мъж го огледа от главата до петите, очите му за миг застинаха върху меча. Без да отпуска скръстените си ръце, той оцени подобаващо погледа на Ричард.
	— Колко стаи ще желаете? Тук е доста пълно.
	— Една ще бъде достатъчна.
	В центъра на стаята се изправи огромен мъжага. Гледаше с подли очички, разположени твърде близо сред чорлава клечеста червена коса. От гъстата му брада капеше бира. На едното му рамо се виждаше наметната вълча кожа. Ръката му стискаше дръжката на дълъг нож.
	— Май си водиш с теб скъпа курва, момче — каза червенокосият. — Сигурно няма да имаш нищо против, ако се качим в стаята ти и си я поразменим?
	Ричард го измери с поглед. Знаеше, че това е предизвикателство, което може да завърши единствено с кръв. Очите му не помръднаха. Ръката му — бавно — се придвижи към меча. Гневът му се надигна и го облада напълно още преди ръката му да е докоснала дръжката.
	Настъпи денят, в който щеше да се наложи да убива хора.
	Много хора.
	Стисна релефната дръжка, докато кокалчетата на ръката му побеляха. Калан го дръпна здраво за ръкава на ръката, държаща меча. Тихо произнесе името му, повишавайки глас в края, също както правеше майка му, когато го предупреждаваше да не се бърка в дадена работа. Той я погледна крадешком. Тя сладко се усмихваше на червенокосия.
	— Вие всички май нещо не сте разбрали — каза тя гърлено. — Нали разбирате, днес ми е свободен ден. Аз съм тая, която го нае за вечерта. — Тя плясна Ричард отзад. Здраво. Това го изненада толкова много, че той замръзна на място. Калан облиза горната си устна, докато продължаваше да държи очите си върху червенокосия. — Но ако не остана доволна от онова, за което съм му платила, е, тогава ти ще си първият, когото ще повикам на помощ. — Тя се усмихна похотливо.
	Настъпи пълна тишина. Ричард с всички сили се съпротивляваше на необходимостта да извади меча. Не смееше да си поеме дъх, в очакване да види как ще се развият събитията. Калан продължаваше да ръси усмивки около себе си по начин, от който гневът му само кипваше още по-силно.
	В очите на червенокосия се гонеха животът и смъртта. Никой не помръдваше. След това лицето му плувна в широка усмивка и той избухна в смях. Всички останали започнаха да дюдюкат, да крещят, да се смеят. Червенокосият седна на мястото си, а разговорите продължиха, мъжете забравиха за Ричард и Калан. Ричард въздъхна дълбоко. Съдържателят поведе двамата след себе си. Усмихна се на Калан с уважение.
	— Благодаря ви, госпожо. Радвам се, че мисълта ви е по-бърза от ръката на приятеля ви. Това място може да не ви се струва нищо особено, но си е мое, а вие току-що ми го запазихте цяло.
	— Няма нищо — каза Калан. — Имате ли стая за нас?
	Съдържателят лапна обратно клечката за зъби.
	— Има една там горе, в края на коридора, вдясно, с резето на вратата.
	— Отвън са двамата ни приятели — каза Ричард. — Бих се радвал някой да ми помогне да ги внесем.
	Мъжът кимна назад към пълната стая.
	— Няма да е добре тая сган да види, че носите ранени. Вие двамата се качвайте, точно както те очакват. Синът ми е в кухнята. Ще пренесем приятелите ви горе по задната стълба, така че никой да не забележи. — На Ричард не му хареса тая идея. — Повярвай ми, приятелю — тихо каза другият, — или ще навредиш на другарите си. Между другото, казвам се Бил.
	Ричард погледна Калан; лицето й беше непроницаемо. Отново обърна очи към съдържателя. Мъжът беше грубоват, здрав, но не изглеждаше мошеник. Въпреки това в неговите ръце оставяше живота на приятелите си. Опита се гласът му да не звучи толкова заплашително, колкото го чувстваше вътрешно.
	— Добре, Бил, ще направим каквото казваш.
	Бил превъртя клечката между зъбите си, усмихна се леко и кимна.
	Ричард и Калан се качиха в стаята си и зачакаха. Таванът беше по-нисък от необходимото, за да бъде стаята уютна. Стената до единственото легло беше покрита с трупана през годините плюнка. В другия край имаше трикрака масичка и къса пейка. Върху масата едва мъждукаше една-единствена газена лампа. Това изчерпваше напълно интериора, стаята нямаше дори прозорци, което засилваше впечатлението за голотата й. Вонеше на развалено. Калан седна на леглото и погледна Ричард, който започна да кръстосва стаята, някак притеснен. Най-накрая изплю камъчето.
	— Не мога да повярвам, че направи онова нещо долу.
	Тя се изправи и го погледна в очите.
	— Единствено резултатът е важен, Ричард. Ако те бях оставила да направиш онова, което се канеше, животът ти би бил подложен на голям риск. За нищо.
	— Но тези мъже си мислят…
	— Теб да не би да те е грижа какво си мислят тези мъже?
	— Не… но… — Той усети как се изчервява.
	— Заклела съм се да защитавам живота на Търсача с цената на собствения си живот. И ще направя всичко необходимо, за да го сторя. — Тя го погледна многозначително и повдигна вежда. — Всичко.
	Вгледан в зелените й очи, той се успокои, гневът му се охлади.
	— Ричард, трябва да държиш мисълта си насочена в правилната посока.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Мрачният Рал. Това е правилната посока на мисълта ти. Онези мъже долу не ни интересуват. Те просто се оказват на пътя ни, това е всичко. Нищо повече. Не занимавай мисълта си с тях. Това е разхищение. Пази енергията си за нашата работа.
	Той въздъхна и кимна с глава.
	— Права си. Съжалявам. Ти постъпи мъдро тази вечер. Макар и да не ми беше по вкуса.
	Тя го обгърна с ръце, отпусна глава на гърдите му и дълго го притиска до себе си. На вратата леко се почука. След като се убеди, че е Бил, Ричард отвори. Съдържателят и синът му внесоха Чейс и внимателно го положиха на пода. Когато синът, върлинест младеж, видя Калан, моментално и безнадеждно се влюби в нея. Ричард разбра чувствата на момчето и не му стана приятно.
	Бил посочи с пръст.
	— Това е синът ми, Ранди.
	Ранди беше изпаднал в транс и не отделяше поглед от Калан. Бил се обърна към Ричард, като с парцала, който държеше на рамото си, избърса капките дъжд от главата си. Клечката за зъби все още се валяше в устата му.
	— Не ми каза, че приятелят ти е Дел Брандстоун.
	Ричард застана нащрек.
	— Има някакъв проблем ли?
	Бил се усмихна.
	— С мен — не. Не че не сме имали нашите несъгласия един с друг, но той е честен човек. Не ми е създавал проблеми. Понякога отсяда тук, когато обикаля наоколо по работа. Но онези долу биха го разкъсали, ако разберат, че е тук.
	— Могат да се опитат — поправи го Ричард.
	Краищата на устата на Бил се завъртяха в лека усмивка.
	— Ще донесем и другия.
	Щом излязоха, Ричард подаде на Калан две сребърни монети.
	— Когато се върнат, дай на момчето едната, за да отведе конете в плевнята и да се погрижи за тях. Кажи му, че ако остане да ги наблюдава през нощта, а на сутринта ги приготви за път, ще му дадеш и другата.
	— Защо си мислиш, че би го направил?
	Ричард се изсмя.
	— Не се тревожи, ще го направи, ако ти го помолиш. Просто му се усмихни.
	Бил се върна, носейки Зед в силните си ръце. След него вървеше Ранди, натоварен с по-голямата част от багажа им. Бил внимателно положи стареца на пода до Чейс. Той погледна Ричард изпод къдравите си вежди, после се обърна към сина си.
	— Ранди, иди донеси на младата дама леген и стомна вода. И кърпа. Чиста кърпа. Тя сигурно би искала да се поизмие.
	Ранди излезе от стаята усмихнат и се запрепъва надолу по стълбата. Бил изчака да се отдалечи, после се обърна към Ричард със сериозен поглед. Извади клечката от устата си.
	— Тези двамата са зле. Няма да те питам какво се е случило, защото разумен човек не би ми казал, а аз си мисля, че ти си разумен. Наоколо няма лечител, но има един човек, който може би ще намери начин да помогне, една жена на име Ейди. Наричат я царицата на костите. Повечето хора се страхуват от нея. Оная паплач долу не би се доближила до къщата й.
	Ричард си спомни, че Чейс спомена Ейди като свой приятел. Намръщи се.
	— Защо?
	Бил хвърли поглед на Калан, после погледна пак Ричард с присвити очи.
	— Защото са суеверни. Мислят си, че тя по някакъв начин носи лош късмет и защото живее близо до границата. Казват, че хората, които Ейди не харесва, имали лошия навик да умират. Пак ти казвам, не твърдя, че са прави. Самият аз не вярвам, че е така. Мисля си, че всичко това е плод на собственото им въображение. Тя не е лечител, но познавам хора, на които е помагала. Може би ще успее да помогне на приятелите ви. Най-малкото, поне се надявайте, че ще успее, защото без помощ едва ли ще изкарат дълго.
	Ричард прокара пръсти през косата си.
	— Как да намерим тази жена?
	— Тръгнете по пътеката срещу плевнята, която завива на ляво. На около четири часа езда е.
	— А ти защо ни помагаш? — попита Ричард.
	Бил се усмихна и скръсти мускулестите си ръце на гърдите.
	— Нека приемем, че помагам на надзирателя. Той държи настрана някои от останалите ми клиенти, а момчетата му с работата си ми носят приходи — за хана и за магазина ми в съседство. Ако се оправи, обещай ми, че ще му кажеш кой е помогнал да бъде спасен животът му — той се изкикоти. — Това ще го разсърди достатъчно.
	Ричард се усмихна. Разбра какво има предвид Бил. Чейс мразеше някой да му помага. Бил наистина познаваше Чейс.
	— Можеш да бъдеш сигурен, че ще му кажа кой му е спасил живота. — Другият изглеждаше доволен. — А сега, след като тази Ейди живее сама съвсем близо до границата, а аз ще трябва да я моля за помощ, мисля, че би било добре да й занеса туй-онуй. Можеш ли да спретнеш едно пакетче с провизии за нея?
	— Разбира се. Хората ме познават като добър доставчик; продуктите идват от Града на елените. Но този съвет от мошеници прибира обратно по-голямата част под формата на данъци. Ако сте по държавна работа, мога да го запиша в тефтера си за кредити.
	— По държавна работа сме.
	Ранди се появи с легена, водата и кърпите. Калан постави сребърната монета в ръката му и го помоли да се погрижи за конете. Той погледна въпросително към баща си. Бил кимна.
	— Само ми кажете кой кон е вашият и аз ще се погрижа отлично за него — каза Ранди широко ухилен.
	Калан му върна усмивката.
	— Всички коне са мои. Погрижи се за всичките, животът ми зависи от това.
	Лицето на Ранди доби сериозно изражение.
	— Можете да ми имате доверие — като не знаеше какво да прави с ръцете си, той най-накрая ги пъхна в джобовете си. — Няма да пусна никой да се доближи до тях. — Той отново се отдръпна към вратата и когато само главата му остана в рамката й, добави: — Само искам да знаете, че не вярвам на нито дума от онова, което говорят за вас онези мъже долу. И им го казах.
	Калан се усмихна въпреки желанието си да остане сериозна.
	— Благодаря ти, но не бих искала да се излагаш на опасност заради мен. Моля те, стой настрана от тези мъже. И не им казвай, че сме говорили, това само ще ги направи по-храбри.
	Ранди се ухили, кимна и излезе. Бил извърна очи и поклати глава. Обърна се към Калан с усмивка.
	— Няма да откажеш да останеш при нас и да се омъжиш за момчето, нали? Ще бъде добре да си има другар.
	Странно изражение на болка и паника премина през очите на Калан. Тя се отпусна върху леглото, забила очи в пода.
	— Просто се шегувам, момиче — каза Бил с извинение в гласа. После се обърна към Ричард: — Ще ви донеса да вечеряте. Варени картофи с месо.
	— Месо? — подозрително попита Ричард.
	Бил се изкикоти.
	— Не се тревожи. Не бих се осмелил да поднеса на онези долу нещо развалено. Би ми струвало главата.
	След няколко минути се върна и остави на масата две димящи чинии с манджа.
	— Благодаря за помощта — каза Ричард.
	Бил повдигна вежда.
	— Не се тревожи, всичко ще бъде записано в тефтера ми. Сутринта ще го донеса да подпишеш. Дали има някой в Града на елените, който би разпознал подписа ти?
	Ричард се усмихна.
	— Мисля, че да. Казвам се Ричард Сайфър. Брат ми е Първи съветник.
	Бил трепна, внезапно развълнуван.
	— Съжалявам. Не че брат ти е Първи съветник. Искам да кажа, че съжалявам, че не знаех. Т.е. ако знаех, щях да ви предоставя по-добри условия. Можете да отседнете в къщата ми. Не е нещо особено, но е по-добре от тук. Ще отнеса нещата ви там още сега…
	— Бил, всичко е наред. — Ричард се приближи към него и постави ръката си на рамото му, опитвайки се да го успокои. Изведнъж изражението на съдържателя стана не толкова напрегнато. — Брат ми е Първи съветник, не аз. Стаята е чудесна. Всичко е чудесно.
	— Сигурен ли си? Всичко? Няма да изпратиш войска тук, нали?
	— Ти ни беше от голяма помощ, честно. Нямам нищо общо с войската.
	Бил не изглеждаше убеден в думите му.
	— Движиш се с началника на граничните надзиратели.
	Ричард се усмихна топло.
	— Той ми е приятел. От много години. Старецът също. Те просто са ми приятели, нищо повече.
	Погледът на Бил просветна.
	— Е, щом е така, ще имаш ли нещо против да запиша в тефтера още няколко стаи? Като имаме предвид, че те няма да знаят, че сте пренощували в една.
	Ричард продължаваше да се усмихва и потупа мъжа по рамото.
	— Това няма да бъде вярно. Не слагам името си под нещо, което не е вярно.
	Бил се ухили широко и въздъхна.
	— Наистина си приятел на Чейс. — Той кимна на себе си. — Сега вече ти вярвам. Познавам го от толкова години и нито веднъж не успях да го накарам да надпише сметката в тефтера ми.
	Ричард постави в ръката на мъжа няколко сребърни монети.
	— Но това няма да е нечестно. Благодарен съм ти, че ни помагаш. Освен това бих бил доволен, ако тази вечер поразредиш бирата. Пияните умират много лесно. — Бил му се усмихна разбиращо. Тогава Ричард добави: — Имаш опасни клиенти.
	Мъжът се вгледа в очите му, хвърли поглед на Калан, после отново се обърна към Ричард.
	— Тази вечер да — съгласи се той.
	Ричард го погледна твърдо.
	— Ако някой влезе през тази врата нощес, ще го убия, без да задавам въпроси.
	Бил го погледна продължително.
	— Ще видя какво мога да направя, за да не се случва подобно нещо. Дори ако трябва да счупя някоя друга глава — тръгна към вратата: — Изяжте си вечерята, преди да е изстинала. И се погрижи за дамата си, тя има умна глава на раменете си — той се обърна към Калан и й намигна. — И красива.
	— Още нещо, Бил. Границата отслабва. След няколко седмици ще се срине. Пази се.
	Гърдите на мъжа се повдигнаха, докато си поемаше дълбоко въздух. Ръката му стоеше върху топката на вратата, очите му се задържаха върху Ричард.
	— Мисля, че съветът е назначил за Първи съветник не този брат, който трябва. Но всъщност хората не стават съветници, за да се притесняват за това кое е правилно.
	Когато Бил си тръгна, Ричард и Калан седнаха на малката пейка близо един до друг и изядоха вечерята си. Стаята им беше в задния край на сградата, а мъжете долу бяха в предния, така че беше по-тихо, отколкото Ричард предполагаше. Чуваше се само приглушено боботене. Храната надмина очакванията му, а може би просто беше много гладен. Леглото също му изглеждаше чудесно, тъй като беше смъртно уморен. Калан забеляза това.
	— Предната нощ поспа само час-два. Аз ще стоя на пост първа. Ако онези долу решат да се качват при нас, това няма да е веднага, ще трябва да посъберат кураж. А дойдат ли, ще е по-добре да си отпочинал.
	— По-лесно ли се убиват хора, когато си добре отпочинал? — Той моментално съжали, че думите му прозвучаха така; не искаше да бъде груб. Осъзна, че сграбчва вилицата си, сякаш беше меч.
	— Съжалявам, Ричард. Нямах предвид това. Само исках да кажа, че не искам да пострадаш. Ако си много уморен, няма да можеш да се защитаваш добре. Страхувам се за теб.
	Тя забоде с вилицата си един картоф и го затъркаля по чинията си. После зашептя.
	— Съжалявам, че трябваше да се забъркаш в тази каша. Не искам да се налага да убиваш хора. Не искам да се налага да убиваш онези долу. Това беше другата причина да постъпя така — за да не се налага да ги убиваш.
	Той й хвърли един поглед, тя не вдигна глава от чинията си. Сърцето го заболяваше, когато виждаше на лицето й да се изписва болка. Закачливо я побутна по рамото.
	— Не бих пропуснал това пътешествие за нищо на света. Така имам възможност да бъда с приятелката си.
	Ричард се усмихна, а тя го погледна с крайчеца на окото си.
	Отвърна на усмивката му и дори за секунда опря глава на рамото му, след което изяде картофа си. Усмивката й го стопли.
	— Защо ме накара аз да помоля момчето да се погрижи за конете?
	— Резултатът. Нали казваш, че това е най-важното. Бедното хлапе е безнадеждно влюбено в теб. Щом е за теб, той ще пази конете по-добре, отколкото ние самите бихме го направили. — Тя го погледна сякаш с недоверие. — Ти въздействаш по този начин на мъжете — увери я той.
	Усмивката й помръкна, погледът й се отнесе нанякъде. Ричард знаеше, че се доближава твърде много до тайните й, затова не каза нищо повече. Когато привършиха с вечерята, тя отиде до легена, потопи края на кърпата във водата и се приближи до Зед. Нежно обърса лицето му, след това погледна към Ричард.
	— Състоянието му е същото. Няма подобрение. Моля те, Ричард, нека будувам първа, поспи малко.
	Той кимна, изтърколи се в леглото и за секунди заспа. По някое време тя го събуди да поеме поста. Когато Калан си легна, Ричард изми лицето си със студената вода от легена, опитвайки се да се разсъни, след това седна на пейката и опря гръб в стената в очакване на знак за някакъв проблем. Засмука парче сушен плод, за да прогони лошия дъх от устата си.
	Час преди изгрев слънце на вратата се почука припряно.
	— Ричард? — обади се приглушен глас. — Бил е. Отключи вратата. Има проблем.

>	Шестнадесета глава

	Докато Ричард отключваше вратата, Калан скочи от леглото, изгонвайки съня от очите си. Извади ножа си. Задъхан, Бил се вмъкна в стаята и захлопна вратата зад себе си. По челото му се стичаха струйки пот.
	— Какво става? Какво се е случило? — попита Ричард.
	— Всичко си беше наред — преглътна Бил, поемайки си дъх. — Докато преди малко не се появиха тия двамата. Ей така, от нищото. Огромни мъжаги с дебели вратове и руси коси. Симпатични на вид. Въоръжени до зъби. От този тип хора, чийто поглед се опитваш да избягваш. — Бил си пое на няколко пъти дълбоко дъх.
	Ричард пусна бърз поглед към очите на Калан. В тях нямаше съмнение кои са били тези двамата. Очевидно магьосническият проблем, стоварил се върху четворката, не е бил достатъчно сериозен.
	— Двама? — попита Ричард. — Сигурен ли си, че не бяха повече?
	— Видях само двама, но това беше достатъчно. — Огромните очи на Бил го гледаха изпод къдравите вежди. — Единият беше доста раздран, с превръзка на ръката, по другата му ръка се виждаха следи от хищни нокти. Това обаче май не го притесняваше особено. Както и да е, започнаха да разпитват за една жена, която по описание приличаше съвсем на твоята дама тук. Само дето те казаха, че била облечена в бяла рокля. Двамата тръгнаха към стълбите и сред онези долу избухна скандал за това кой какво щял да направи с нея. Вашият червенокос приятел се нахвърли върху тоя с превръзката и разряза гърлото му от край до край. Другият тип за секунди се справи с цяла купчина от клиентите ми. Никога не бях виждал нещо подобно. После изведнъж просто изчезна. Стопи се в нищото. Всичко потъна в кръв. Останалата сган е още долу, карат се кой пръв ще… — Той погледна Калан, но не довърши мисълта си. Избърса чело с опакото на ръката си. — Ранди прекарва конете отзад; трябва да тръгвате веднага. Към къщата на Ейди. Слънцето изгря преди час, оттогава ги няма и преследвачите на сърца, така че няма да имате проблеми. Но не и ако се забавите.
	Ричард вдигна Чейс за краката, Бил за раменете. Каза на Калан да заключи вратата и да събере багажа им. Носейки Чейс, двамата тръгнаха надолу по задната стълба към тъмнината и дъжда. Светлината, струяща от прозорците, се отразяваше в локвите и рисуваше около мокрите, черни очертания на конете жълти ореоли. Ранди ги чакаше с тревожен вид и държеше конете. Стовариха Чейс в едната носилка и изтичаха колкото се може по-тихо обратно нагоре по стълбата. Бил вдигна Зед, докато Ричард и Калан мятаха пелерините на гърбовете си и грабваха раниците. Тримата — Бил, Ричард, след тях Калан — се спуснаха надолу по стълбата към вратата.
	Докато изхвърчаха от стаята, едва не стъпкаха Ранди, който лежеше проснат на земята. Ричард вдигна глава точно навреме, за да види как червенокосият се хвърля напред. Отскочи назад и се размина на милиметри от острието на дългия му нож. Мъжът се строполи по лице в калта. С изненадваща бързина вбесен се изправи на колене, след което се вцепени — мечът на Ричард застана на милиметри от носа му. Във въздуха отекна звънът на метал. Мъжът се огледа около себе си, в черните му очи проблесна злоба. От косата му се стичаше вода и кал. Ричард завъртя меча в ръката си и стовари здраво върху главата на мъжа плоската част на острието. Онзи вяло се строполи.
	Бил положи Зед на носилката, докато Калан обръщаше Ранди. Едното му око беше подуто. Дъждът плющеше по лицето му. Той простена. Щом видя Калан с читавото си око, се ухили. Успокоена, че не е ранен лошо, тя бързо го притисна до себе си и му помогна да се изправи.
	— Той се нахвърли върху мен — започна да се оправдава Ранди. — Съжалявам.
	— Ти си един храбър младеж. Няма за какво да съжаляваш. Благодаря ти, че ни помогна. — Тя се обърна към Бил: — И на теб също.
	Той се усмихна и кимна. Бързо покриха Зед и Чейс с одеялата и непромокаемите покривала, след което натовариха багажите си. Бил ги уведоми, че провизиите за Ейди вече са вързани за коня на Чейс. Ричард и Калан се метнаха на седлата. Тя хвърли на Ранди сребърната монета.
	— Плащането при доставката, както се споразумяхме — каза му тя. Той хвана монетата и се ухили.
	Ричард се наведе, стисна ръцете на Ранди и горещо му благодари, след което ядосано посочи Бил.
	— Ти! Искам да впишеш всичко в тефтера си. Включително щетите, плюс времето и проблемите, дори надписите за гробовете. Искам да добавиш и разумна сума за това, че спаси живота ни. Ако съветът не желае да ти плати, кажи им, че си спасил живота на брата на Първия съветник, кажи им още, че Ричард Сайфър е казал, че ако не платят, той лично ще вземе главата на шефа им и ще я набие на кол пред къщата на брат си!
	Бил кимна и смехът му заглуши плющенето на дъжда. Ричард дръпна юздите на коня си, за да го укроти, тъй като нетърпелив да потегли, той се въртеше на място. Протегна ръка към падналия в безсъзнание мъж в калта. Беше бесен.
	— Единствената причина да не го убия е, че той уби човек, по-лош от самия него, и по този начин неволно може би спаси живота на Калан. Но е виновен за убийство, както и за опити за убийство и за изнасилване. Предлагам да го обесите, преди да се е свестил.
	Бил го погледна решително:
	— Считай, че е направено.
	— Не забравяй какво ти казах за границата. Чакат ви неприятности. Пази се сам.
	Бил задържа погледа си върху Ричард и постави косматата си ръка около раменете на сина си.
	— Няма да забравим — ъгълчетата на устата му се извиха в лека усмивка. — Да живее Търсачът.
	Ричард го погледна изненадан, после се ухили. Усмивката му потисна част от бушуващия в него гняв.
	— Когато те видях за първи път — каза Ричард, — си помислих, че не си лош човек. Разбирам, че не съм сбъркал.
	Ричард и Калан вдигнаха качулките си и пришпориха конете в мрачния дъжд към царицата на костите.

	* * *

	Дъждът набързо погълна светлините на Южния град и остави пътниците сами да налучкват пътя си в тъмнината. Конете на Чейс внимателно подбираха пътя си надолу по пътеката; обучени от надзирателите да се справят с подобен род дейности, те вършеха страхотна работа в тези неблагоприятни условия. Зората упорито се бореше за надмощието на светлината в настъпващия ден. Ричард знаеше, че слънцето трябва вече да е изгряло, но светът все още висеше полуосветен на границата между деня и нощта, беше призрачна утрин. Дъждът охлади бушуващия му гняв.
	Двамата с Калан знаеха, че последният от четворката се мотае на свобода някъде наоколо и се взираха във всяко движение, готови да открият потенциална опасност. Знаеха, че рано или късно той ще ги нападне. Нямаха представа обаче кога точно и това ги разконцентрираше. Тревога, породена от думите на Бил, че двамата им приятели няма да изкарат дълго, гризеше душевното му спокойствие. Ричард не знаеше какво ще прави, ако тази жена, Ейди, не можеше да помогне. В такъв случай двамата им приятели щяха да умрат. Не можеше да си представи живота без Зед. Свят без неговите номера, без помощта и утехата му би бил мъртъв свят. Установи, че само при мисълта за такава развръзка в гърлото му засяда буца. Зед би му казал да не се тревожи за онова, което може да се случи, а за онова, което вече се е случило.
	Но то изглеждаше почти толкова мрачно. Баща му беше убит. Мрачният Рал беше на път за открие всичките кутии. Двамата по-стари приятели на Ричард бяха с единия крак в гроба. Той остана сам с една жена, която обичаше, а не трябваше да обича. Тя не искаше да му открие тайните си, държеше ги заключени.
	Знаеше, че в главата й се води непрестанна битка за това. Понякога тя чувстваше, че той се приближава до нея, и тогава Ричард виждаше болката и страха в очите й. Скоро щяха да бъдат в Средната земя, където хората знаеха коя е тя. Той искаше тя сама да му го каже; не желаеше да го научи от някой непознат. Ако това не станеше скоро, щеше да се наложи сам да я попита. Независимо от факта, че подобно действие е в разрез с принципите му, щеше да се наложи да го направи.
	Потънал дълбоко в мислите си, той не разбра как са минали повече от четири часа, откакто се движеха по пътеката. Гората беше подгизнала от дъжд. Дърветата висяха тъмни и оклюмали в мъглата; мъхът по стволовете им беше гъст и сочен. Закрепваше се по кората или се събираше, зелен и шуплест, на кръгли купчинки по земята. Лишеите по скалите блестяха на влагата в яркожълто и ръждиво. На места пътеката се беше превърнала във временна река от стичащата се дъждовна вода. Тя се плискаше в коловете от носилката на Зед, която се удряше в камъни и корени, при което главата на стареца се мяташе от едната на другата страна. Краката му минаваха на сантиметри от водата, когато пресичаха наводнените ручеи.
	В тишината Ричард надуши сладкия мирис на огън. На брези. Установи, че пейзажът около тях се е променил. Уж приличаше на този, през който вървяха вече часове, а в същото време беше различен. Дъждът падаше плавно, сякаш тихо се покланяше на гората. Имаше нещо свещено в това място. Почувства се като натрапник, нахлул в необезпокояван от векове мир. Искаше да каже нещо на Калан, но си помисли, че говоренето тук е светотатство. Разбра защо хората от хана не се приближаваха насам; просташкото им присъствие би осквернило местността.
	Приближиха до къща, която дотолкова съответстваше на околността, че беше почти невидима от пътеката. От комина се виеше тънка струйка дим, който се изгубваше в мъглата. Дървените стени бяха извехтели от старост, по цвят пасваха на близките дървета, единствено земята беше по-различна. Къщата сякаш израстваше от земята, заобиколена от високи дървета, които сякаш я пазеха. Покривът беше покрит с безразборно нахвърляна папрат. Над вратата имаше един по-малък, разнебитен навес, покриващ малката веранда, която побираше не повече от двама-трима души. На предната стена на къщата се виждаше квадратен прозорец с четири стъкла, а на страничната — още един. Пердета нямаше.
	Отпред растеше групичка папрати, които се накланяха и кимаха, обстрелвани от капките вода, падащи от дърветата над тях. Мъглата превръщаше характерния им бледозеленикав цвят в яркозелен. Между тях минаваше малка пътечка.
	В средата на папратите, в средата на пътечката стоеше висока жена, по-висока от Калан, но не колкото Ричард. Беше облечена в проста светлокафява рокля от грубо платно, с червени и жълти знаци и декорации по врата. Имаше хубава права коса, смесица от черно и сиво, сресана на път по средата, спускаща се надолу покрай здравите й челюсти. Възрастта не беше отнела красивите черти от изнуреното й лице. Подпираше се на патерица. Имаше само един крак.
	Очите й бяха абсолютно бели.
	— Аз бъда Ейди. Кои бъдете вие? — гласът й беше пресипнал, гърлен, дрезгав, по гърба на Ричард преминаха тръпки.
	— Четирима приятели — каза Ричард с уважение. Лекият дъждец почукваше приглушено, меко. Ричард изчака.
	Лицето й беше покрито от изящни бръчки. Тя взе патерицата изпод рамото си и се подпря на нея, като скръсти двете си ръце отгоре й. Тънките й устни се разтегнаха в лека усмивка.
	— Един приятел — дрезгаво каза тя. — Трима опасни хора. Аз реша дали те бъдат приятели. — Тя леко кимна на себе си.
	Ричард и Калан се спогледаха. Той застана в защитна позиция. Почувства се някак неловко там горе на коня си, сякаш показваше неуважение към жената долу, с която разговаряше. Скочи от седлото, Калан последва примера му. С юздите на коня в ръка пристъпи пред животното, Калан застана до него.
	— Казвам се Ричард Сайфър. Това е Калан Амнел, моя приятелка.
	Жената се вгледа с белите си очи в лицето му. Той нямаше представа дали тя вижда, не знаеше дали изобщо е възможно. Жената се обърна към Калан. С дрезгавия си глас й каза няколко думи на език, който Ричард не разбираше. Очите на Калан задържаха тези на старицата, после тя леко се поклони на Ейди с глава.
	Беше поздрав. Поздрав, изразяващ уважение. Ричард не успя да различи думите Калан или Амнел никъде в него. Косъмчетата по тила му настръхнаха.
	Обръщение към Калан по звание.
	Достатъчно дълго време беше прекарал с Калан, за да знае, че когато тя застане с изправен гръб и повдигната назад глава, е нащрек. На четири очи. Ако беше котка, гърбът й би се извил на дъга, козината й би настръхнала. Двете жени се изследваха една друга; за момент разликата във възрастта им изчезна. Преценяваха качества, невидими за него. Пред Ричард стоеше жена, която можеше да ги нарани, той знаеше, че в този случай мечът е безсилен.
	Ейди се обърна отново към Ричард.
	— Изкажи с думи нуждата си, Ричард Сайфър.
	— Трябва ни помощта ти.
	Главата на Ейди се килна напред.
	— Истина.
	— Двамата ни приятели са ранени. Единият, Дел Брандстоун, ми каза, че ти е приятел.
	— Истина — повтори още веднъж Ейди с дрезгавия си глас.
	— Един друг човек в Южния град ни каза, че може би ще успееш да им помогнеш. В знак на благодарност ти донесохме малко провизии. Ние решихме, че би било честно да ти предложим нещо в замяна.
	Ейди се наведе напред.
	— Лъжа! — Тя тропна веднъж с патерицата си по земята. И Ричард, и Калан отскочиха малко назад.
	Ричард не знаеше какво да каже. Ейди изчака.
	— Вярно е. Провизиите са тук. — Той се извърна леко, посочвайки коня на Чейс. — Ние си помислихме, че би било честно…
	— Лъжа! — Ейди тропна още веднъж.
	Ричард скръсти ръце, започваше да се ядосва. Приятелите му умираха, а той си играеше игрички с тази жена.
	— Кое е лъжа?
	— „Ние“ бъде лъжа. — Тя още веднъж удари с патерица по замята. — Ти бъде този, който помисли да вземе провизии. Ти бъде онзи, който реши да ги донесе. Не ти и Калан. Ти. „Ние“ бъде лъжа. „Аз“ бъде истина.
	Ричард отпусна ръце покрай тялото си.
	— Каква е разликата? „Аз“, „ние“, какво значение има?
	Тя го гледаше втренчено.
	— Един бъде истина, „ние“ бъде лъжа. Колко повече разлика може?
	Ричард отново скръсти ръце пред гърдите си и се намръщи.
	— На Чейс сигурно му е било много трудно да ти разказва историите си.
	Леката усмивка на Ейди се върна на лицето й.
	— Истина — кимна тя. Наклони се още малко напред и махна с ръка. — Внеси приятелите си вътре.
	Тя се обърна, сложи патерицата под мишницата си и тръгна към къщата. Ричард и Калан се спогледаха и се заеха да вдигат Чейс, като най-напред го отвиха. Ричард накара Калан да го хване за краката; самият той взе по-тежката половина. Веднага щом го внесоха през вратата, Ричард разбра защо я наричаха царицата на костите.
	Вътре имаше кости с най-различна големина, те се открояваха ясно върху тъмните стени. Кости покриваха стените от горе до долу. На едната имаше лавици, отрупани с черепи. Черепи на непознати за Ричард зверове. Повечето изглеждаха страховито, с дълги извити зъби. Добре поне, че няма човешки, помисли си той. Някои кости бяха нанизани на гердани. Някои бяха превърнати в предмети за бита, декорирани с кожи и цветни мъниста. Върху стената около тях с тебешир бяха изписани кръгове. В ъгъла се валяха купчини кости, очевидно непотребни. Тези по стената бяха внимателно подредени, помежду им имаше достатъчно място, за да се подчертае важността на всяка от тях. Над камината висеше ребро, дебело колкото ръката на Ричард, дълго колкото човешки ръст, по дължината му бяха издълбани непознати нему знаци. Около реброто имаше толкова много оглозгани кокали, че Ричард се почувства като в търбуха на мъртъв звяр.
	Докато оставяха тялото на Чейс, главата на Ричард се оглеждаше на всички страни. От Калан, Чейс и Ричард капеше дъждовна вода. Ейди се наведе над Чейс. Беше не по-мокра от костите в къщата. До преди малко се разхождаше отвън под дъжда и въпреки това беше суха. Ричард подложи под съмнение правилността на решението си да дойдат тук. Ако Чейс не му беше казал, че Ейди е негова приятелка, никога не би дошъл.
	Погледна Калан.
	— Отивам за Зед — беше по-скоро въпрос, отколкото изявление.
	— Ще ти помогна да пренесем провизиите — каза тя, хвърляйки поглед на Ейди.
	Ричард внимателно постави Зед в краката на царицата на костите. Двамата с Калан натрупаха провизиите на масата. Когато свършиха, се дръпнаха назад и застанаха до приятелите си, от другата страна на Ейди, като крадешком оглеждаха костите. Ейди гледаше Зед и Чейс.
	— Кой бъде този? — попита тя, посочвайки Зед.
	— Зедикус Зу’л Зорандер. Мой приятел — каза Ричард.
	— Магьосник! — сопна се Ейди.
	— Мой приятел! — изкрещя Ричард, без да сдържа гнева си.
	Ейди спокойно го погледна с белите си очи, а той отклони поглед. Зед щеше да умре, ако не му се помогнеше, а Ричард нямаше желание да допусне това да се случи. Ейди се наведе напред към Ричард и постави набръчканата си ръка разтворена върху корема му. Малко изненадан, той я гледаше, без да помръдва, докато тя движеше ръката си бавно в кръг, като че търси нещо. Изправи се и внимателно я скръсти около другата си ръка върху патерицата. Тънките й устни се разтегнаха в лека усмивка, вдигна поглед.
	— Справедливият гняв на истинския Търсач. Добре — погледна към Калан. — Няма защо да се плашиш от него, дете. Това бъде гневът на истината. Това бъде гневът на зъба. Добрият няма от какво да се бои. — С помощта на патерицата си тя направи няколко стъпки към Калан. Постави ръката си върху нейния корем и повтори същата процедура. Когато свърши, се облегна върху патерицата и кимна. Погледна Ричард.
	— Тя притежава огъня. Гневът гори и в нея. Но това бъде гневът на езика. Трябва да се страхуваш от него. Всички трябва да се страхуват от него. Бъде опасно, ако някога тя го пусне навън.
	Ричард погледна Ейди подозрително.
	— Мразя загадките; остава твърде много място за погрешна интерпретация. Ако имаш да ми казваш нещо — кажи го.
	— Кажи го — подигра му се тя. Стисна очи. — Какво бъде по-силно, зъбите или езикът?
	Ричард си пое дълбоко въздух.
	— Отговорът очевидно е зъбите. Затова избирам езика.
	Ейди го погледна неодобрително.
	— Понякога езикът ти се движи, без да трябва. Укроти го — сухо му заповяда тя.
	Малко пообъркан, Ричард замълча.
	Ейди се усмихна и кимна.
	— Виждаш ли?
	Ричард се намръщи.
	— Не.
	— Гневът на зъба бъде предизвикан чрез контакт. Насилие чрез докосване. Битка. Магията на Меча на истината бъде магията на гнева на зъба. Раздира. Къса. Гневът на езика не се нуждае от никакво докосване, но той бъде предизвикан по същия начин. Реже също толкова бързо.
	— Не съм сигурен, че разбирам — каза Ричард.
	Ейди се пресегна, дългият й пръст се изпружи към него и леко го докосна по рамото. В главата му моментално се появи видение, видение за един спомен: споменът за предишната нощ. Видя мъжете в хана. Стоеше пред тях с Калан и те бяха готови да нападнат. Той посегна към Меча на истината, готов на необходимата, за да ги спре, жестокост, знаейки, че ако няма кръв, обидата няма да бъде измита. После видя до себе си Калан, която говореше с тълпата, възпираше ги, задържаше ги с думите си, прекарваше език през устните си, внушаваше смисъл без говор. Тя отнемаше огъня им, обезоръжаваше развратниците, без да ги докосва; правеше това, което мечът не би могъл да направи. Ричард започна да разбира думите на Ейди.
	Ръката на Калан рязко се издигна и хвана Ейди за китката, като я отдалечи от Ричард. В очите й имаше заплаха, което не направи впечатление на Ейди.
	— Заклела съм се да защитавам живота на Търсача. Не зная какво правиш. Прости ми, ако преигравам; това не е знак на неуважение, но не бих си простила, ако се проваля. Прекалено голям е залогът, който съм направила.
	Ейди погледна ръката, стиснала китката й.
	— Разбирам, дете. Прости ми, че необмислено те накарах да се тревожиш.
	Калан задържа още миг ръката й, за да постигне желания ефект, после я пусна. Ейди я постави върху другата си ръка, опряна на патерицата. Погледна отново Ричард.
	— Зъбите и езикът работят заедно. Така е и с магията. Ти имаш власт над магията на меча, магията на зъба. Но това ти дава също и магията на езика. Магията на езика действа, защото я подкрепяш с меча. — Тя бавно обърна глава към Калан. — Ти притежаваш и двете, дете. И зъбите, и езика. Използвай ги заедно, единият да подкрепя другия.
	— А какво представлява магията на магьосника? — попита Ричард.
	Ейди го погледна, осмисляйки въпроса.
	— Бъдат много видове магия, зъбите и езикът бъдат само два. Магьосниците ги знаят всичките, без онези от отвъдния свят. Магьосниците използват по-голямата част от онова, което знаят. — Тя погледна надолу към Зед. — Той бъде много опасен човек.
	— Никога не ми е показвал нищо друго освен нежност и разбиране. Той е внимателен човек.
	— Истина. Но може бъде и опасен — повтори Ейди.
	Ричард изплю камъчето.
	— А Мрачният Рал? Знаеш ли за него, как действа той?
	Ейди присви очи.
	— А, да — изсъска тя. — Знам го. Той може да използва цялата магия, която знае един магьосник, и онази, която магьосникът не може. Мрачният Рал може да използва отвъдния свят.
	Ледени иглички преминаха през ръцете на Ричард. Щеше му се да попита каква магия използва Ейди, но размисли. Тя се обърна още веднъж към Калан.
	— Бъди предупредена, дете. Ти притежаваш истинската сила на езика. Никога не си я виждала. Ще бъде ужасно, ако някога я изпуснеш.
	— Не знам за какво говориш — каза Калан, сбърчила вежди.
	— Истина — кимна Ейди. — Истина — Тя се пресегна и нежно постави ръка на рамото й, размърда пръсти, дръпна я към себе си. — Майка ти умря, преди ти да станеш жена, преди възрастта, в която можеше да те научи на това.
	Калан преглътна с усилие.
	— Какво можеш да ме научиш ти за това?
	— Нищо. Съжалявам, но нямам познания върху това как действа. Това бъде нещо, на което само майка ти може да те научи, когато достигнеш до възрастта на жена. След като майка ти не ти го е показала, знанието бъде загубено. Но силата все още бъде тук. Бъди предупредена. Това, че не си била научена да го използваш, не значи, че то не може да тръгне само.
	— Познаваше ли майка ми? — попита Калан с мъчителен шепот.
	Лицето на Ейди стана по-меко, когато погледна Калан. Тя бавно кимна.
	— Спомням си фамилията. А също и зелените й очи; те не бъдат лесно забравени. Имаш нейните очи. Когато беше бременна с теб, я познавах.
	По бузата на Калан се изтърколи сълза, гласът й отново прозвуча мъчително.
	— Майка ми носеше връв на врата си със малка кост на нея. Даде ми я, когато бях дете. Носех я винаги, докато… докато Дени, момичето, което нарекох своя сестра… когато тя умря, изгорих костта заедно с нея. Тя я харесваше. Ти си дала тази връв на майка ми, нали?
	Ейди затвори очи и кимна.
	— Да, дете. Дадох й я, за да пази неродената й дъщеря, да пази детето й в безопасност, за да порасне тя силна като майка си. Виждам, че го е направила.
	Калан прегърна старицата.
	— Благодаря ти, Ейди — каза през сълзи, — че си помогнала на майка ми. — Ейди хвана патерицата с една ръка, а с другата притисна Калан към себе си с непресторена топлота. След няколко мига Калан се дръпна от старицата и избърса сълзите от лицето си.
	Ричард усети благоприятния момент и се възползва от него, мислейки си само за едно-единствено нещо.
	— Ейди — каза той меко, — помогнала си на Калан, преди да се роди. Помогни й и сега. Животът й, както и животът на страшно много други хора, е в опасност. Мрачният Рал я преследва, преследва и мен. Имаме нужда от помощта на тези двама души. Моля те, помогни им. Помогни на Калан.
	Ейди му се усмихна с едва забележимата си усмивка. Леко кимна на себе си.
	— Магьосникът избира добре Търсачите си. За твое щастие, търпението не бъде необходимо за този пост качество. Бъди успокоен; нямаше да те накарам да ги внесеш, ако не възнамерявах да им помогна.
	— Е, може би сама виждаш — настоя той, — че особено Зед е много зле. Дишането му едва се усеща.
	Белите очи на Ейди го наблюдаваха със сдържана толерантност.
	— Кажи ми — каза тя със сухия си дрезгав глас, — знаеш ли тайната на Калан, онази, която тя крие от теб? — Ричард не отговори и се помъчи да не издава чувствата си. Ейди се обърна към Калан. — Кажи ми, дете, знаеш ли тайната, която той крие от теб? — Калан не отвърна. Ейди отново погледна Ричард. — Магьосникът знае ли за тайната, която криеш от него? Не. Ти знаеш ли тайната, която той крие от теб? Не. Трима слепци. Хм? Изглежда, виждам по-добре от вас.
	Ричард се зачуди какво ли крие Зед от него. Той повдигна вежда.
	— И коя от тези тайни знаеш ти, Ейди?
	Тя посочи с тънкия си пръст към Калан.
	— Само нейната.
	Ричард почувства облекчение, но се опита то да не се изписва на лицето му. Беше на ръба на паниката.
	— Всеки си има тайни, приятелко, и има право да ги пази, щом трябва.
	Усмивката й се разшири.
	— Бъде истина, Ричард Сайфър.
	— А сега за тези двамата, какво ще кажеш?
	— Знаеш ли как да ги излекуваш? — попита го тя.
	— Не. Ако знаех, вече да съм го направил.
	— Трябва да ти простим за нетърпението; бъде единствено правилно да се притесняваш за живота на приятелите си. В загрижеността ти не виждам болно желание. Но бъди успокоен, те започнаха да получават помощ от момента, в който ги вкарахте тук.
	Ричард я погледна объркано.
	— Наистина ли?
	Тя кимна.
	— Те бъдат ударени от чудовища от отвъдния свят. Ще отнеме време, докато се събудят, дни. Колко — не мога да кажа. Но те бъдат сухи. Липсата на вода ще бъде краят им, затова ще трябва да ги събудим толкова, че да могат да пият, в противен случай ще умрат. Магьосникът диша бавно не защото бъде по-зле, а защото това бъде начинът, по който магьосниците запазват силата си в трудни времена — заспиват дълбоко. Трябва да ги накарам да се събудят, за да пият. Няма да можете да разговаряте, те няма да ви познаят, така че не бъдете уплашени, когато това стане. Иди в ъгъла, донеси кофата с вода.
	Ричард донесе водата и помогна на Ейди да се наведе и да седне със свит крак до главите на Зед и Чейс. Тя дръпна Калан да седне до нея. Помоли Ричард да й донесе от лавицата едно сечиво, направено от кост.
	Част от него много приличаше на човешка тазобедрена кост. Целият предмет беше покрит с тъмнокафява патина и изглеждаше много стар. По продължение на дръжката бяха издълбани символи, които Ричард не разбираше. От едната страна имаше две горни черепни кости, по една от двете страни на овала. Бяха разрязани гладко на две полусфери и покрити с някаква изсушена кожа. В центъра на двете кожи имаше възел, подобен на пъп. Около всяка от кожите, там, където се срещаха с черепните кости, на равни разстояния бяха разположени кичури твърда черна коса, завързани с конци, отрупани с мъниста, подобни на онези около деколтето на роклята на Ейди. Черепите можеха да бъдат и човешки. Нещо вътре подрънкваше.
	Изпълнен с респект, Ричард го подаде на Ейди.
	— Какво подрънква?
	Без да вдига поглед, тя отвърна:
	— Изсушени очи.
	Ейди леко разклати дрънчащата кост над главите на Зед и Чейс, като подпяваше тихичко някаква мелодия на странния език, на който беше поздравила Калан. Звънтенето беше глухо, като от дърво. Калан седеше до нея с кръстосани крака и наведена глава. Ричард стоеше зад тях и ги наблюдаваше.
	След десетина-петнайсет минути Ейди му махна с ръка да се приближи. Зед внезапно се изправи и отвори очи. Ричард разбра, че Ейди иска от него да даде вода на приятеля си. Тя продължаваше да пее, докато той потопи черпака в кофата и го поднесе към устата на Зед. Той жадно започна да пие. Ричард се развълнува от това, че видя стареца изправен и с отворени очи, макар да не можеше да говори, макар да не знаеше къде се намира. Зед изпи половин кофа вода. Когато приключи, се отпусна назад и затвори очи. Дойде ред на Чейс, който изпи другата половина от кофата.
	Ейди подаде на Ричард костта и го помоли да я върне обратно на лавицата. След това го накара да донесе купчината кости от ъгъла на стаята и да нареди едната половина върху Зед, а другата върху Чейс, като го напътстваше как да постави всяка кост, по някакви правила, които само тя виждаше и разбираше. Накрая го накара да построи фигура във формата на каруца, с колело, опряно върху гърдите на всеки от двамата мъже. Когато привърши, тя го похвали за добрата работа, но той не се почувства горд, защото тя направляваше ръката му при всяко движение. Ейди го погледна с белите си очи.
	— Можеш ли да готвиш?
	Ричард си помисли за момента, в който Калан му беше казала, че зеленчуковата му супа е вкусна като нейната и че родните места на двамата си приличат достатъчно. Ейди беше от Средната земя; може би тя би харесала нещо от своя роден край. Той й се усмихна.
	— Би било чест за мен да ти приготвя малко зеленчукова супа.
	Тя сключи ръце в захлас.
	— Чудесно. Не съм яла добре приготвена зеленчукова супа от години.
	Ричард отиде в другия край на стаята и седна на масата, наряза зеленчуци и смеси подправките. Повече от час, докато приготвяше супата, той наблюдаваше двете жени, които седяха на пода и разговаряха на странен език. Две жени, помисли си той, които си наваксват с новините от дома. Ричард беше в добро настроение; някой най-сетне правеше нещо, за да помогне на Зед и Чейс. Някой, който имаше представа за какво се касае. Когато свърши и сложи супата на огъня, реши да не ги прекъсва — те явно си прекарваха добре, — така че попита Ейди дали да не й нацепи малко дърва за огрев. Тя, изглежда, одобри идеята му.
	Той излезе и свали зъба от врата си, сложи го в джоба си и остави ризата си на верандата, за да не се мокри. Взе меча със себе си зад къщата, където Ейди му каза, че се намират дървата. Поставяше цепениците на „магарето“ и ги разцепваше по дължина. Повечето бяха брезови — най-лесното, което можеше да отреже една стара жена. Той избра няколко клена — чудесни за огрев, но трудни за цепене. Гората наблизо беше тъмна и гъста, но не изглеждаше страшна. Дърветата му се струваха доброжелателни, готови да го скрият, безопасни. Все пак някъде там оставаше последният мъж от четворката, който преследваше Калан.
	Помисли си за Майкъл, надяваше се да е добре. Майкъл не знаеше какво прави Ричард и вероятно се чудеше къде е изчезнал. Вероятно се тревожеше. Ричард планираше да минат да му се обадят след като бяха при Зед, но не остана време. Рал почти ги беше хванал. Щеше му се да има как да изпрати съобщение на брат си. Щом границата паднеше, Майкъл щеше да се окаже в голяма опасност.
	Когато се измори да сече дърва, ги нацепи. Почувства се добре от това, че използва мускулите си, че се поти от работа, че прави нещо, което не изисква мислене. Студеният дъжд го ободряваше, освежаваше загрялото му тяло, помагаше му да работи. За да си достави удоволствие, докато стоварваше брадвата, си представи, че дърветата са главата на Мрачния Рал. За разнообразие от време на време сменяше обекта със змей. Ако се случеше някое особено твърдо парче, си представяше, че е главата на червенокосия.
	Калан излезе и го попита дали е готов да вечерят. Той дори не беше забелязал, че се стъмва. След като тя влезе обратно в къщата, Ричард отиде до кладенеца и изсипа върху себе си кофа студена вода, измивайки потта от тялото си. Калан и Ейди седяха около масата и тъй като в къщата имаше само два стола, Ричард си внесе един дънер, на който да седне. Когато и той се настани, Калан постави пред него паница супа и му подаде лъжица.
	— Направи ми чудесен подарък, Ричард — каза Ейди.
	— И какъв е той? — Той загреба с лъжицата и духна в нея, за да помогне на супата да изстине.
	Тя го погледна с белите си очи.
	— Даде ми възможност да поговоря с Калан на родния си език, като не го прие за обида. Не можеш да си представиш каква радост бъде това за мен. Ти разбираш хората. Ти си истински Търсач.
	Ричард й се усмихна щастливо:
	— Ти също ме дари с нещо много ценно. Животът на моите приятели. Благодаря ти, Ейди.
	— А и зеленчуковата ти супа бъде чудесна — прибави тя леко изненадана.
	— Да — намигна му Калан. — Вкусна е като моята.
	— Калан ми каза за Мрачния Рал и за това, че границата пада — каза Ейди. — Това обяснява много неща. Каза ми, че знаеш за просеката и че искаш да отидеш в Средната земя. Сега е моментът да решите какво ще правите. — Тя гребна лъжица супа.
	— Какво имаш предвид?
	— Трябва да ги будим всеки ден, за да пият и трябва да се хранят с каша. Приятелите ти бъдат заспали много дни, пет, може би десет. Ти като Търсач ще трябва да решиш дали да ги чакаш, или да продължиш без тях. Ние не можем да ти помогнем; ти трябва да решиш.
	— Работата би била доста за теб, ако трябва да я вършиш сама.
	Ейди кимна.
	— Да. Но не толкова, колкото да търсиш кутиите, да спреш Мрачния Рал. — Докато го наблюдаваше, тя гребна още няколко пъти с лъжицата си.
	Ричард разсеяно разбъркваше супата си. Настъпи дълго мълчание. Той погледна Калан, но нейното лице беше непроницаемо. Знаеше, че тя не иска да влияе на решението му. Отново сведе поглед към супата си.
	— Всеки следващ ден — тихо каза най-сетне той — приближава Рал до последната кутия. Зед ми каза, че има план. Но това не означава, че планът му е бил добър. И може, когато се събуди, да не е останало време да го използваме. Така ще загубим още преди да сме започнали. — Той вдигна поглед към зелените очи на Калан. — Не можем да чакаме. Не можем да пропуснем шанса си; заложили сме твърде много. Трябва да тръгнем без него. — Калан му се усмихна разбиращо. — Така или иначе не смятах да оставя Чейс да върви с нас. За него имам по-важна работа.
	Ейди се пресегна през масата и постави съсухрената си ръка върху неговата. Той я почувства топла и нежна.
	— Това не бъде лесен избор. Не бъде лесно бъдеш Търсач. Това, което е пред вас, бъде по-трудно от най-страшните ти кошмари.
	Той се насили да се усмихне.
	— Поне все още имам водач.
	Тримата замълчаха, обмисляйки какво може да бъде направено.
	— Вие двамата трябва добре да се наспите тази нощ — каза Ейди. — Имате нужда от това. След вечеря ще ви кажа какво трябва да знаете, за да минете през просеката. — Тя погледна първо единия, после другия; гласът й стана още по-дрезгав. — И ще ви разкажа как изгубих крака си.

>	Седемнадесета глава

	Ричард приближи лампата до масата, близо до стената и я запали с главня от огъня. Откъм прозореца се чуваше лекото ромолене на дъжда, придружено с нощните звуци. Ричард разпозна в крясъците и подвикванията на дребния дивеч, който започваше нощния си живот, успокоителните звуци от родното си място. Родно място. Това беше последната му нощ в родината, утре щеше да пресече границата и да навлезе в Средната земя. Като баща си. Усмихна се вътрешно на тази ирония на съдбата. Баща му беше изнесъл Книгата на преброените сенки от Средната земя, а сега Ричард я връщаше обратно там.
	Отново се отпусна на дънера срещу Калан и Ейди.
	— И така, кажи ми как да намерим просеката.
	Ейди се облегна назад на стола си и размаха ръка във въздуха.
	— Вече я намерихте. Вие бъдете в просеката. В устието й.
	— И какво трябва да знаем, за да я прекосим?
	— Просеката бъде празно пространство, пресичащо отвъдния свят, но все пак бъде земя на мъртвите. Вие бъдете живи. Зверовете преследват живите, ако живите бъдат достатъчно големи, за да ги интересуват.
	Ричард погледна към безстрастното лице на Калан, после върна погледа си обратно към Ейди.
	— Какви зверове?
	Дългият пръст на Ейди се плъзна по всяка една от стените в стаята.
	— Това бъдат кости от зверове. Вашите приятели са били докоснати от същества от отвъдното, чиято сила костите объркват. Ето защо казах, че вашите приятели бъдат лекувани от момента, в който внесени вътре. Костите карат магическата отрова да напусне телата им, гонят смъртния им сън. Костите отпъждат злото от тук. Зверовете не могат да ме открият, защото те чувстват злото в костите и то ги заслепява, кара ги да си мислят, че бъда един от тях.
	Ричард се наведе напред.
	— Ако вземем със себе си някои от тези кости, това ще ни защити ли?
	Ейди пусна леката си усмивка и примигна с очи.
	— Много добре. Това бъде точно каквото трябва да направите. Тези кости на мъртви притежават магията, която ще ви помогне да сте в безопасност. Но тука бъде още нещо. Слушай внимателно това, което ще ти кажа.
	Ричард сключи пръсти и кимна.
	— Не можете да вземете конете си, пътеката бъде твърде тясна за тях. Там бъдат места, където те не могат да минат. Не бива да се отклонявате от пътеката — бъде много опасно да го правите. И не бива да останете за през нощта. Пътуването ще отнеме един ден, една нощ и по-голямата част от следващия ден.
	— Защо не можем да нощуваме? — попита Ричард.
	Ейди погледна и двамата с белите си очи.
	— Бъдат други неща освен зверовете в просеката. Те ще ви хванат, ако се спрете за по-дълго време.
	— Неща? — попита Калан.
	Ейди кимна.
	— Често влизам в просеката. Ако бъдете внимателни, тя бъде достатъчно безопасна. Ако не внимавате, има неща, които ще ви хванат. — Дрезгавият й глас притихна с горчивина. — Станах прекалено самоуверена. Един ден се разхождах дълго и се уморих доста. Бях сигурна в себе си, сигурна, че съм наясно с опасностите, така че седнах край едно дърво и дремнах за малко. Само за няколко минути. — Тя постави ръка върху крака си, разтривайки го леко. — Щом заспах, в глезена ми се заби хващач.
	Чертите на Калан се изостриха.
	— Какво е това хващач?
	Ейди мълчаливо я погледна.
	— Хващачът бъде едно животно, чийто гръб целият е покрит със защитна обвивка, навсякъде от долния край има шипове. С много крака е, всеки от които завършва с остри, извити нокти, устата му е като на пиявица, със зъби навсякъде. Увива се около теб така, че само бронята му остава навън. С ноктите си се забива в плътта, за да се вкопчи здраво, така че да не можеш да го отстраниш, а след това те захапва и започва да смуче кръвта ти, като през цялото време те притиска с ноктите си.
	Калан успокоително постави ръката си на рамото на Ейди. От светлината на лампата белите очи на старицата изглеждаха бледооранжеви. Ричард не помръдна, само мускулите му се напрегнаха.
	— Носех брадвата със себе си. — Калан стисна очи и наведе глава. Ейди продължи: — Опитах се да убия хващача или поне да го махна от себе си. Знаех, че ако не го направя, той ще изсмуче цялата ми кръв. Бронята му бъде по-здрава от брадвата ми. Бях страшно ядосана на себе си. Хващачите бъдат едни от най-дребните животни в просеката, но те бъдат по-бързи от един заспал глупак. — Тя се вгледа в очите на Ричард. — Бъде само едно нещо, което можех да направя, за да спася живота си. Не можех да понасям повече болката; зъбите му глозгаха кокала ми. Стегнах здраво парче плат около бедрото си и прехвърлих другия си крак през един пън. Използвах брадвата, за да отсека стъпалото и глезена си.
	В малката къща настъпи кратка тишина. Единствено очите на Ричард се раздвижиха, за да срещнат тези на Калан. В тях той откри съчувствие към старата жена, видя отразена собствената си мъка за нея. Не можеше да си представи какво би му струвало да вземе решение да отсече собствения си крак. Повдигна му се. Тънките устни на Ейди се разтегнаха в кисела усмивка. С едната си ръка тя се протегна през масата и хвана ръката на Ричард, с другата хвана ръката на Калан. Стисна ги здраво.
	— Разказах ви тази история не за да ви накарам да ме съжалявате. А само за да не станете жертви на нещо в просеката. Увереността може да бъде опасна. Понякога страхът е този, който може да ви запази.
	— Щом е така, значи наистина сме в безопасност — каза Ричард.
	Ейди продължи да се усмихва и кимна един-единствен път с глава.
	— Добре. Бъде още едно нещо. Бъде място на средата на пътя, където двете стени на границата се приближават много една към друга, почти се докосват. Бъде наречено Теснината. Щом стигнете до камък с размерите на тази къща, тръгнете през него, по средата, това бъде мястото. Трябва да минете през камъка. Не го заобикаляйте дори да ви се иска; там бъде смъртта. Щом стигнете от другата му страна, трябва да минете между стените на границата. Това бъде най-опасното място на просеката. — Тя постави ръка върху рамото на Калан и стисна по-здраво ръката на Ричард, отмествайки поглед от единия към другия. — От границата ще ви викат. Ще искат да отидете при тях.
	— Кой? — попита Калан.
	Ейди се наведе към нея.
	— Мъртвите. Може да е всеки познат, който бъде мъртъв. Майка ти.
	Калан прехапа горната си устна.
	— Наистина ли са те?
	Ейди поклати глава.
	— Не знам, дете. Но не вярвам да бъдат.
	— И аз не мисля, че са те — каза Ричард повече за собствено успокоение.
	— Добре — каза Ейди дрезгаво. — Не спирайте да мислите за това. Ще ви помогне да устоите. Ще бъдете изкушавани да отидете при тях. Поддадете ли се, сте загубени. И помнете, докато сте в Теснината, е по-важно да се придържате към пътеката, отколкото през целия останал път. Стъпка-две встрани и сте отишли твърде далеч; стените на границата бъдат толкова близо. Няма да имате възможност да пристъпите обратно. Никога.
	Ричард въздъхна дълбоко.
	— Ейди, границата отслабва. Преди да го ударят, Зед ми каза, че усеща промяната. Чейс спомена, че преди не се е виждало през нея, а сега отвъдните същества излизали. Мислиш ли, че все още е безопасно да се минава през Теснината?
	— Безопасно? Никога не съм споменавала бъде безопасно. Никога бъде безопасно да се минава през Теснината. Мнозина алчни, но не достатъчно силни с воля са се опитвали да преминат през нея и никога не са стигали от другата страна. — Тя се наведе към него. — Докато границата бъде все още тук, тук трябва да бъде и просеката. Придържайте се към пътеката. Помнете за какво сте тръгнали. Помагайте си един на друг, ако бъде нужда, и ще успеете да преминете от другата страна.
	Ейди се вгледа в лицето му. Ричард премести погледа си върху зелените очи на Калан. Запита се дали двамата с нея ще успеят да устоят на границата. Спомни си колко силно е изкушението да влезеш вътре, да копнееш за нея. В Теснината границата ще ги притиска и от двете страни. Знаеше колко се страхува Калан от отвъдния свят, със сериозни основания; та нали е била там. Той самият не гореше от желание да се приближава много-много.
	Замислен, Ричард се намръщи.
	— Каза, че Теснината е в средата на пътя. Няма ли да е нощ? Как ще съумеем да останем на пътеката?
	Ейди постави ръка на рамото на Калан, за да си помогне да се изправи.
	— Ела — каза тя и пъхна патерицата под мишницата си. Те бавно тръгнаха след нея към лавиците. Тънките й пръсти сграбчиха една кожена кесийка. Тя отпусна връзката й и изсипа нещо на дланта си.
	Обърна се към Ричард.
	— Дай си ръката.
	Той обърна дланта си нагоре и я вдигна пред нея. Тя постави ръката си върху неговата и той почувства нещо гладко и тежко. Ейди тихичко промърмори няколко думи на родния си език.
	— Думите означават, че ти давам това по собствено желание.
	В ръката си Ричард видя камък с големината на яребиче яйце. Гладък и лъскав, той беше толкова тъмен, че му се струваше, че може да изсмуче светлината на цялата стая. Не успя да види нищо друго освен лъскавата повърхност. Под нея имаше черна празнота.
	— Това е нощен камък — каза тя премерено дрезгаво.
	— И какво да правя с него?
	Ейди се поколеба, погледът й за кратко се стрелна към прозореца.
	— Щом бъде тъмно и имаш достатъчно нужда, извади нощния камък и той ще ти свети толкова, че да можеш да виждаш пътя си. Той работи единствено за господаря си, и то само ако му е даден с добрата воля на предишния господар. Ще кажа на магьосника, че е у теб. Той притежава магия, с която може да го открие, така че ще знае къде сте.
	Ричард се поколеба.
	— Ейди, това сигурно е много ценно. Чувствам се недостоен да го приема.
	— Всяко нещо е ценно при определени условия. За човек, умиращ от жажда, водата е по-ценна от злато. За давещия се водата не значи нищо освен беда. Точно сега ти бъдеш много жаден. Аз жадувам Мрачния Рал да бъде спрян. Вземи нощния камък. Ако се чувстваш задължен, някой ден можеш да ми го върнеш.
	Ричард кимна, търколи камъка в кожената кесийка, която след това пъхна в джоба си. Ейди още веднъж се обърна към лавицата, взе от там една връвчица и я показа на Калан. От двете страни на малка кръгла кост се виждаха няколко червени и жълти мъниста. Очите на Калан светнаха, тя зяпна от изненада.
	— Това е точно като връвчицата на майка ми — каза тя възторжено.
	Ейди я нахлузи на главата й, докато Калан вдигаше тежката си тъмна коса, като не откъсваше поглед от връвчицата, която усмихната прокарваше между палеца и показалеца си.
	— Засега ще те пази от зверовете в просеката, а някой ден, когато носиш в утробата си дъщеря, ще пази нея, ще й помогне да порасне силна като теб.
	Калан обгърна с ръце старата жена, притискайки я дълго и силно до себе си. Щом се разделиха, на лицето на Калан се изписа притеснение и тя заговори на езика, който Ричард не разбираше. Ейди просто се усмихна и приятелски я потупа по рамото.
	— Вие двамата вече трябва да спите.
	— Ами аз? Не трябва ли и аз да имам кост, която да ме пази от зверовете?
	Ейди внимателно се вгледа в лицето му, после сведе поглед към гърдите си. Бавно протегна ръка. Пръстите й се разпериха и колебливо опипаха ризата му, докоснаха зъба под нея. Тя отдръпна ръката си и вдигна поглед обратно към очите му. По някакъв начин беше узнала за зъба. Ричард затаи дъх.
	— Ти не се нуждаеш от кост, жителю на Града на елените. Зверовете не могат да те видят.
	От баща си знаеше, че нещото, което пази книгата, е зъл звяр. Осъзна, че зъбът е причината, поради която нещата от границата не можаха да го намерят, а се нахвърлиха върху другите. Ако не беше зъбът, той щеше да бъде в същото състояние като Зед и Чейс, а Калан вече щеше да е в отвъдния свят. Ричард се постара да не издава чувствата си. Ейди сякаш разбра намека му и замълча. Калан изглеждаше объркана, но не попита нищо.
	— Сега спете — каза старицата.
	Калан отказа предложението на Ейди да спи на леглото й. Тя и Ричард си постлаха край огъня, а Ейди се прибра в стаята си. Ричард сложи още малко дърва в огъня, спомняйки си колко много Калан обича да седи край камината. Той постоя край Зед и Чейс известно време, като галеше стареца по косата и напрягаше слух да чуе равното му дишане. Не искаше да изоставя приятелите си. Страхуваше се от бъдещето. Чудеше се дали Зед има някаква идея къде да търсят кутията. Щеше му се да го беше разпитал за плана му. Може би имаше предвид някакъв магьоснически номер, който щеше да се опита да приложи на Мрачния Рал.
	Калан седна с кръстосани крака край огъня и се загледа в Ричард. Когато той се върна при одеялото си, тя се изтегна по гръб и избута своето одеяло до кръста си. Къщата беше тиха и двамата се чувстваха в безопасност. Отвън продължаваше да вали. Ричард беше уморен. Обърна се към нея, облегнал глава на вдигнатия си лакът. Тя гледаше втренчено в тавана, премятайки в пръстите си връвчицата, подарена й от Ейди. Ричард гледаше как гърдите й се повдигат в ритъма на дишането й.
	— Ричард — прошепна тя, все още без да сваля поглед от тавана, — съжалявам, че трябва да ги изоставим.
	— Знам — прошепна той в отговор. — Аз също.
	— Надявам се не се чувстваш принуден от мен да го направиш заради онова, което ти казах край блатото.
	— Не. Това беше правилното решение. С всеки изминал ден зимата приближава. Безсмислено е да ги чакаме, а в това време Рал да намери кутията. В такъв случай всички ще загинем. Истината си е истина. Не мога да ти се сърдя за това, че я казваш.
	Вгледан в лицето й, в начина, по който косата й се разстилаше върху пода, той се заслуша в пращенето и съскането на огъня. На врата й забеляза една вена, пулсираща заедно със сърцето й. Помисли си, че тя има най-привлекателния врат, който някога е виждал. Понякога изглеждаше толкова красива, че той едва издържаше на гледката и в същото време не можеше да отвърне поглед от нея. Тя все още продължаваше да си играе с връвчицата.
	— Калан? — Тя го погледна в очите. — Когато Ейди ти каза, че тази кост сега ще пази теб, а някой ден детето ти, какво й отговори?
	Тя го погледна продължително.
	— Благодарих й, но й казах, че не мисля, че ще живея достатъчно дълго, за да имам дете.
	Ричард почувства как по ръцете му преминават иглички.
	— Защо казваш това?
	Очите се втурнаха по лицето му.
	— Ричард — каза тя тихо, — в родината ми върлува лудост, лудост, която не можеш да си представиш. Аз съм съвсем сама. Те са много. Виждала съм хора, по-силни от мен, да тръгват срещу тях и да бъдат съсичани. Не казвам, че мисля да се проваляме, но не мисля, че ще доживея до мига, в който резултатът ще бъде известен.
	Калан не каза нищо за него, но думите й бяха достатъчни, за да разбере, че тя мисли същото и за него. Опитваше се да не го плаши, но беше убедена, че и той ще загине в битката. Ето защо не искаше Зед да му дава Меча на истината, да го прави Търсач. Ричард почувства как сърцето му се качва в гърлото. Калан вярваше, че двамата отиват на смърт.
	Може би беше права, продължи да си мисли той. В крайна сметка тя по-добре от него знае какво ги очаква. Сигурно се ужасява при мисълта, че се връща в Средната земя. Но така или иначе нямаше къде да се скрият. Нощното дребосъче каза, че бягството означава сигурна смърт.
	Ричард целуна върха на пръста си и докосна с него костта на връвчицата й. После отново вдигна поглед към меките й очи.
	— Към тази кост прибавям своята клетва да те защитавам — прошепна той. — Сега теб, а в бъдеще и детето, което може да имаш. Не бих заменил нито един ден, прекаран с теб, за цял живот в смирено робство. Приех поста на Търсач по своя собствена воля. И дори Мрачният Рал да подлуди целия свят, поне ще умрем с меч в ръце, а не с вериги около крилете си. Няма да се оставим лесно да ни убият; ще трябва да платят висока цена. Ако се наложи, ще се борим до последна капка кръв и в предсмъртния си час ще му причиним болка, която ще запомни за цял живот.
	По лицето й се плъзна усмивка, която се отрази и в очите й.
	— Ако Мрачният Рал те познаваше така, както те познавам аз, щеше да има причина да загуби съня си. Благодаря на добрите духове, че Търсачът няма причина да ме следва с гняв — тя сведе глава над ръката си. — Ти, Ричард Сайфър, притежаваш странния талант да ме караш да се чувствам по-добре, дори когато говориш за собствената ми смърт.
	Той се усмихна.
	— Приятелите са за това.
	След като тя затвори очи, Ричард продължи да я гледа още известно време, докато сънят нежно го пое в прегръдките си. Последните му мисли, преди да му се отдаде, бяха за нея.

	* * *

	Първите зари на утрото бяха влажни и мъгливи, но поне дъждът беше спрял. Калан вече беше прегърнала Ейди за сбогом. Ричард се обърна към старицата и се вгледа в белите й очи.
	— Трябва да те помоля за нещо много важно. Да предадеш на Чейс едно съобщение от Търсача. Кажи му, че трябва да се върне обратно в Града на елените и да предупреди Първия съветник, че границата скоро ще падне. Накарай го да убеди Майкъл да събере войска, с която да защитава Западната земя от силите на Мрачния Рал. Трябва да са готови да посрещнат всяко нападение. Не бива да допускат Западната земя да бъде завзета, както това се случи със Средната. Всеки войник, прекосил границата, е потенциален нападател. Накарай Чейс да каже на Майкъл, че Рал е убиецът на баща ни и че хората около него не идват с мир. Започва война и аз вече се включих в първата битка. Ако брат ми или войските му не се вслушат в предупреждението ми, тогава Чейс ще трябва да престане да се подчинява на управата и ще се наложи да свика граничните надзиратели, за да се противопоставят със свои сили на армията на Рал. Когато той е нападал Средната земя, всъщност никой не се е изпречил на пътя на легионите му. Ако този път им се наложи да пролеят кръв, може би ще загубят бойния си дух. Кажи му още да бъде безмилостен към врага, да не взема заложници. Давам всички тези заповеди не за собствено удоволствие, това е начинът, по който Рал води войната, и ние трябва или да приемем правилата му, или да загинем. Ако се стигне дотам, че Западната земя бъде завзета, очаквам от граничните надзиратели да изискат голяма цена за нея, преди да се оставят да бъдат победени. След като Чейс събере войската и надзирателите, ако иска, може да дойде да ми помогне, тъй като нашата първа задача е да попречим на Рал да събере трите кутии. — Ричард заби поглед в земята. — Кажи му да предаде на брат ми, че го обичам и че ми липсва. — Вдигна поглед и се вгледа в лицето на Ейди. — Ще запомниш ли всичко това?
	— Дори да исках, не бих могла да го забравя. Ще предам думите ти на надзирателя. А какво да кажа на магьосника?
	Ричард се усмихна.
	— Че съжалявам, задето не можем да го изчакаме, но знам, че ще ме разбере. Щом има възможност, ще ни намери чрез нощния камък. Надявам се дотогава да сме взели едната кутия.
	— Сила за Търсача — дрезгаво каза Ейди, — и за теб, дете. Идват тежки времена.

>	Осемнадесета глава

	След като напуснаха къщата на Ейди, пътеката се разшири дотолкова, че Ричард и Калан можеха да вървят един до друг. От небето висяха натежали, застрашителни облаци, но не валеше. И двамата се загърнаха по-плътно в пелерините си. Подгизнали кафяви иглички покриваха горската пътека. Между големите дървета имаше малко храсти, така че се виждаше добре. Край дънерите им растяха меки ивици папрат, върху които тук-там бяха накапали мъртви клони, сякаш полегнали за сън. Докато вървяха, от дърветата ядосано им подвикваха катерички, а птиците монотонно се опитваха да ги убедят в нещо.
	Ричард посегна към клона на млада ела, покрай която минаха, и стри няколко иглички между палеца и извития си показалец.
	— Ейди е повече от онова, което показва — каза най-после.
	Калан го погледна в движение.
	— Тя е чародейка.
	Ричард учуден я погледна косо.
	— Така ли? Нямам точна представа какво значи чародейка.
	— Ами, тя има повече способности от нас с теб, но по-малко от един магьосник.
	Ричард вдъхна сладкия аромат на еловите иглички, след което ги хвърли настрани. Може би Ейди имаше повече способности от него, помисли си Ричард, но той изобщо не беше сигурен, че е по-силна от Калан. Спомни си погледа на Ейди, когато Калан я сграбчи за ръката. Беше поглед на уплашен човек. Спомни си и изражението на Зед, когато я видя за първи път. Каква ли сила притежаваше тя, та можеше да изплаши и една чародейка, и един магьосник? Как предизвика онази гръмотевица без гръм? Досега го беше правила на два пъти, веднъж с четворката и веднъж с Шар, нощното дребосъче. Ричард си спомни болката, която бе изпитал по време на гръмотевицата. Чародейка по-силна от Калан? Той не разбираше всичко.
	— Какво прави Ейди тук, в просеката?
	Калан отметна няколко кичура коса през рамото си.
	— Уморена е от хора, които непрекъснато я търсят, за да прави заклинания и еликсири. Искала да остане сама, за да изучи онова, което трябва да знае една истинска чародейка; един вид търсене на някакво по-висше призвание, както тя го нарича.
	— Мислиш ли, че тя ще е в безопасност, когато границата падне?
	— Надявам се. Тя ми харесва.
	— И на мен — добави той с усмивка.
	На места пътеката тръгваше рязко нагоре, извивайки се покрай стръмни склонове, така че те трябваше да минават един зад друг. Ричард пускаше Калан пред себе си, за да му е под око, да е сигурен, че не се отклонява от пътеката. На места трябваше да й посочва накъде да върви, с опита му на водач това не беше трудно, но за нейните несвикнали очи беше проблем. На други места пътеката се виждаше ясно. Гората беше гъста. От цепнатините в скалите, тръгващи нагоре от застлания с листа горски килим, израстваха дървета, между които се стелеше мъгла. Докато се изкачваха по стръмните наклони, те се хващаха за стърчащи от пукнатините корени, които използваха вместо дръжки. След стръмното изкачване по тъмната пътека следваше рязко спускане, което причиняваше болка в краката му.
	Чудеше се какво ли ще правят, щом веднъж стигнат в Средната земя. Беше разчитал Зед да му каже плана си, щом преминат през просеката, а сега бяха останали без Зед, без план. Чувстваше се глупаво на път за Средната земя. Какво ще прави там? Ще стои и ще се оглежда в очакване да разбере къде е кутията, а след това ще тръгне да я търси? Не, това едва ли беше добро разрешение. Нямаха време да се мотаят насам-натам безцелно с надеждата да попаднат случайно на някаква следа. Никой нямаше да го чака, да го посрещне и да му каже накъде да върви по-нататък.
	Стигнаха до огромна купчина камъни. Пътеката продължаваше право напред. Ричард огледа терена. Щеше да е по-лесно да заобиколят, отколкото да се изкатерят по нея, но в крайна сметка мисълта, че границата може да е навсякъде около тях, го накара да отхвърли тази идея, да промени решението си. Щом пътеката минава през купчината, значи сигурно има някаква причина за това. Тръгна пръв и хвана Калан за ръката, като я дърпаше нагоре.
	Докато се изкачваше, мислите му продължаваха да го тормозят. Някой трябва да е скрил едната от кутиите, в противен случай Рал вече да я е намерил. Щом Рал не е успял, тогава как щеше да го направи Ричард? Той не познаваше никой в Средната земя; не знаеше къде да търси. Но все някой трябваше да знае къде е последната кутия, те трябваше да намерят този някой, това беше начинът да намерят и кутията. Не можеха да търсят направо нея; значи трябваше да търсят човека, който би могъл да им каже къде е скрита тя.
	Магия, внезапно си помисли той. Средната земя беше магическа земя. Може би някой можеше чрез магия да му каже къде е кутията. Трябваше да търсят човека, притежаващ необходимата магия. Ейди можа да каже за него неща, без да го е виждала никога преди. Трябваше да съществува човек, който знае къде е кутията, без изобщо някога да я е виждал. Трябваше да убедят този човек да им каже онова, което знае. Но щом някой криеше от Мрачния Рал, че знае къде е кутията, то той сигурно иска да му попречи. Стори му се, че мислите му са изпъстрени с твърде много пожелания и надежди.
	Но поне едно знаеше със сигурност: дори Рал да намери всичките кутии, без книгата той няма как да разбере коя коя е. Ричард вървеше и си повтаряше наум Книгата на преброените сенки с надеждата тя да му подскаже някакъв начин, по който да попречи на Рал. Тъй като това беше книга с инструкции за използването на кутиите, в нея би трябвало да се описва и начинът, по който действието им би могло да бъде прекъснато, но вътре такова нещо нямаше. Същинското обяснение на това какво може да прави всяка от кутиите и упътването как да се определи коя кутия коя е и как може да бъде отворена всяка заемаха сравнително малка част в края на книгата. Ричард добре разбираше тази част, тъй като там нещата бяха обяснени точно и ясно. Основният корпус от книгата обаче се състоеше от инструкции за предотвратяването на непредвидими събития, за разрешаването на проблеми, които могат да попречат на успеха на притежателя на кутиите. Книгата дори започваше с проверка на истинността на инструкциите в самата нея.
	Ако Ричард можеше да създаде един от тези проблеми, щеше да успее да осуети плановете на Рал, тъй като Рал не притежаваше книгата, за да си помогне. Но повечето от проблемите той не можеше да създаде по никакъв начин — проблеми с ъгъла, под който падат слънчевите лъчи, и с облаците в деня на отварянето на кутиите. Голяма част от съдържанието на книгата той не разбираше. В нея се говореше за неща, които никога не беше чувал. Опита се да не мисли за проблема, а за разрешаването му. Щеше още веднъж да повтори книгата. Прочисти съзнанието си и започна отначало:
	Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, тя може да се провери единствено с употребата на Изповедник…
	В късния следобед Ричард и Калан вече се потяха обилно, изкачвайки се по стръмния наклон. Докато пресичаха малко поточе, Калан спря, натопи една кърпа във водата и избърса с нея лицето си. Ричард си помисли, че идеята не е лоша. Щом стигнаха до следващия поток, той спря и направи същото. Бистрата вода беше плитка и се спускаше в корито, покрито с обли камъни. Наведе се да намокри кърпата си, като балансираше върху един плосък камък.
	Когато се изправи, видя сянката. Замръзна на място.
	Между дърветата, наполовина скрито зад един ствол, стоеше някакво същество. Беше без определена форма, с човешки размери, но не беше човек. Приличаше на сянка, изправена във въздуха. Не помръдваше. Ричард примигна и разтърка очи, за да се увери, че наистина вижда онова, което си мисли, че вижда. Може би беше просто игра на слабата следобедна светлина, сянка на дърво, която вземаше за нещо повече.
	Калан беше продължила напред по пътеката. Ричард бързо я настигна и постави ръка на кръста й, под раницата, за да не я спира. Наведе се към рамото й и прошепна в ухото й:
	— Погледни наляво, между дърветата. Кажи ми какво виждаш.
	Не сваляше ръката си от кръста й, не й позволи да спре, докато се обръщаше, за да погледне между дърветата. Калан отметна коса назад, очите й започнаха да се взират встрани от пътя. Видя го.
	— Какво е това? — прошепна тя и се обърна към Ричард.
	Той малко се изненада.
	— Не знам. Надявах се ти да ми кажеш.
	Тя поклати глава. Сянката остана неподвижна. Може би нямаше нищо, просто игра на светлината, опита се да се убеди той. Знаеше, че не е вярно.
	— Може би е някой от зверовете, за които ни разказа Ейди, сигурно не може да ни види — предположи той.
	Тя го погледна косо.
	— Зверовете имат кости.
	Тя, разбира се, имаше право, но Ричард се беше надявал да се съгласи с предположението му. Докато бързаха надолу по пътеката, нещото продължаваше да стои на мястото си, и те скоро престанаха да го виждат. Ричард си пое въздух по-леко. Изглежда, костта от колието на Калан и неговият зъб ги бяха скрили.
	Вечеряха, без да спират — хляб, моркови и пушено месо. И на двамата не им хареса. Докато ядяха, очите им се взираха в гъстата гора. Макар цял ден да не беше валяло, всичко все още беше мокро и от дърветата от време на време капеше вода. На места по скалата имаше полепнала лепкава кал и трябваше да внимават, за да не паднат. Оглеждаха околността за какъвто и да е знак за опасност. Не видяха нищо.
	Този факт започна да притеснява Ричард. Нямаше нито катерички, нито птици, никакви животни. Беше прекалено тихо. Дневната светлина угасваше. Скоро щяха да стигнат Теснината. Това също го притесняваше. Плашеше го и мисълта, че може пак да се сблъскат със съществата от границата. При мисълта, че пак може да срещне баща си, изпитваше ужас. Коремът го сви при спомена за онова, което им беше разказала Ейди — че онези от границата ще ги викат. Спомни си колко изкусителни бяха гласовете им. Трябваше да се приготви да им устоява. Да стане по-твърд. Когато бяха в хралупестия бор, тогава, през първата нощ след като се запознаха, Калан почти пропадна в отвъдния свят. След това, когато вървяха със Зед и Чейс, нещо отново се опита да я отмъкне. Притесняваше се, че толкова близо до границата костта може би няма да я опази.
	Пътеката набра височина и отново се разшири, така че отново можаха да вървят един до друг. Изкачването през деня го беше изтощило, а имаха да вървят още цяла нощ и цял ден, преди да могат да починат. Да преминат Теснината нощем, и то изморени, не му се струваше добра идея, но Ейди настоятелно ги беше предупредила да не спират. Той не би задавал въпроси на човек, който не познаваше просеката като нея. Знаеше, че разказът й за хващача ще го държи нащрек.
	Калан огледа гората, хвърли поглед и зад гърба си. Изведнъж се спря и го сграбчи за ръката. На пътеката, на десетина метра зад тях имаше сянка.
	Подобно на другата, тази също не помръдваше. Ричард виждаше през нея, виждаше дърветата отзад, сякаш сянката беше само сгъстен въздух. Калан продължаваше да го стиска за ръката, докато двамата продължиха напред, леко извърнати настрани, за да могат да я наблюдават. Завиха зад един завой и се отдалечиха. Усилиха крачка.
	— Калан, спомняш ли си, когато ми разказа за хората-сенки, които изпратил Панис Рал? Възможно ли е тези да са същите?
	Тя го погледна притеснено.
	— Не знам. Никога не съм виждала хора-сенки; те са се появили по време на последната война, преди да се родя. Но винаги съм чувала за тях едно и също — че се носели във въздуха. Не знам да са стояли така неподвижни.
	— Може би е заради костите. Може би знаят, че сме тук, но не могат да ни открият, така че стоят на едно място и ни търсят.
	Тя се загърна в пелерината, очевидно изплашена от предположението му, но не отвърна нищо. Продължаваха да вървят в настъпващата нощ, близо един до друг, обзети от едни и същи тревожни мисли. Отстрани на пътеката видяха друга сянка. Калан го сграбчи здраво за ръката. Минаха покрай нея бавно, тихо, без да я изпускат от поглед. Тя не помръдна. Ричард почувства, че започва да се паникьосва, но знаеше, че не може да си го позволи; трябваше да останат на пътеката и да използват главите си. Може би сенките се опитваха да ги сплашат, да ги накарат да се отклонят от пътеката и неволно да прекрачат в отвъдния свят. Отдалечавайки се, двамата се обърнаха назад, за да огледат терена. Докато Калан се взираше зад себе си, един храст обърса лицето й. Тя рязко скочи към Ричард. После се огледа и се извини. Ричард й се усмихна успокоително.
	По боровите иглички бяха останали капки дъжд и мъгла и щом лекият бриз разлюлееше клоните, водата се спускаше надолу. В обграждащата ги тъмнина беше трудно да установят дали около тях има сенки, или виждат само тъмните силуети на дърветата. На два пъти обаче ги видяха; сенките стояха близо до пътеката и нямаше съмнение, че наистина са такива. Отново не тръгнаха след двамата, не помръднаха, стояха неподвижни, сякаш вгледани в нещо, макар да нямаха очи.
	— Какво ще правим, ако ни нападнат? — попита Калан с напрежение в гласа.
	От здравата й хватка ръката започваше да го боли, така че той разтвори пръстите й и сложи дланта й в своята. Тя я стисна.
	— Извинявай — каза му със смутена усмивка.
	— Ако ни нападнат, мечът ще ги спре — уверено отвърна той.
	— Откъде си толкова сигурен?
	— Той възпря онези същества от границата.
	Този отговор явно я задоволи — поне Ричард така се надяваше. В гората беше абсолютно тихо, чуваше се само някакво тихо скрибуцане, което той не можеше да разбере откъде идва. Нямаше нито един от обичайните нощни звуци. Вятърът поклащаше клоните край тях, от което сърцето му трепваше.
	— Ричард — каза Калан тихо, — не им позволявай да те докоснат. Ако това са хора-сенки, докосването им означава смърт. А пък ако не са, тогава не знаем какво ще се случи. Не бива да допускаме да ни докосват.
	Той стисна ръката й успокоително.
	Не искаше да се поддава на изкушението да извади меча. Може би бяха твърде много, за да може да се справи, ако магията на меча изобщо действаше срещу хора-сенки. Ако не му оставаше друго, щеше да прибегне към меча, но засега инстинктивно реши да не го прави.
	Гората ставаше все по-тъмна. Дърветата се възправяха в мрака като черни колони. Ричард усети погледите на безброй невидими очи, които ги наблюдаваха. Пътеката започваше да прехвърля хълма и той видя отляво да се издигат силуетите на тъмни скали. Чуваше се ромон на вода, падаща върху камък. Тя бълбукаше, капеше и се разпръскваше. Отдясно зееше пропаст. Когато отново се обърнаха назад, видяха на пътеката три сенки, едва забележими. Двамата продължиха напред. Ричард отново чу тихия стържещ звук, идваше откъм гората и от двете им страни. Не му беше познат. По-скоро усети, отколкото видя, че отляво, отдясно и отзад ги заобикаляха сенки. Някои от тях стояха съвсем близо до пътеката, така че нямаше никакво съмнение, че наистина са такива. Пътят беше чист единствено отпред.
	— Ричард — прошепна Калан, — не мислиш ли, че е време да извадиш нощния камък? Едва различавам пътеката. — Тя държеше здраво ръката му.
	Ричард се поколеба.
	— Не ми се ще, докато не стане неизбежно. Страхувам се от онова, което може да стане.
	— Какво имаш предвид?
	— Ами тези сенки все още не са ни нападнали. Може би защото не ни виждат, заради костите. — Той млъкна за момент. — Но какво ще стане, ако могат да видят светлината на нощния камък?
	Калан притеснено прехапа долната си устна. Напрягаха се, за да улучат пътеката, която започна да се извива покрай дървета и канари, камъни и корени, да си проправя път напряко през хълма. Тихият стържещ звук се чуваше по-ясно отвсякъде. Звучеше като… Звучеше като скърцане на нокти по камък, помисли си той.
	Отпред на пътеката бяха застанали две сенки, близо една до друга, разделяше ги само пътеката. Калан се притисна плътно до него и задържа дъха си, докато се промъкваха покрай тях. Зарови лице в рамото му, щом се изравниха. Ричард я обви с ръка и я притисна здраво. Знаеше как се чувства. Той също изпитваше ужас. Сърцето му щеше да се пръсне. Струваше му се, че всяка следваща стъпка ги отнася невъзвратимо далеч, че потъват все по-надолу. Огледа се зад себе си, но в тъмнината не можа да види дали сенките все още стоят на пътеката.
	Внезапно пред тях изскочи нещо катранено черно. Огромен камък, разцепен на две.
	Теснината.
	Опряха гърбове в него, вътре в процепа. Беше твърде тъмно, за да могат да виждат пътеката, или пък дали вътре не е пълно със сенки. Нямаше как да преминат през Теснината без светлината на нощния камък; беше прекалено опасно. Една погрешна стъпка в Теснината и бяха мъртви. В тишината стържещият звук се чуваше още по-ясно, навсякъде около тях. Ричард протегна ръка към джоба си и извади кожената кесийка. Развърза я и пусна в дланта си нощния камък.
	Топла светлина заля тъмнината и озари околните дървета, които започнаха да хвърлят странни сенки. Протегна камъка напред, за да вижда по-добре.
	Калан ахна.
	В приятно осветеното жълто пространство видяха да се издига стена от сенки, стотици, застанали на по-малко от сантиметър една от друга. Бяха застанали в полукръг на по-малко от двадесет фута пред тях. На земята имаше десетки, десетки тумбести същества, които на пръв поглед приличаха на камъни. Но не бяха. Гърбовете им бяха покрити със сива защитна обвивка, от долната им страна се протягаха остри шипове.
	Хващачи.
	Ето откъде идвал шумът, от ноктите им, стържещи по камъните. Хващачите се движеха със странна клатеща се походка, тумбестите им тела се люлееха ту на едната, ту на другата страна и така се придвижваха напред. Без да бързат, но уверено. Някои бяха само на няколко стъпки от двамата.
	За първи път сенките се размърдаха, понесоха се във въздуха и започнаха да затягат обръча около двамата.
	Калан се вцепени, притиснала гръб в камъка, с широко отворени очи. Ричард се пресегна през цепнатината, сграбчи я за ризата и я дръпна навътре. Стените бяха влажни и хлъзгави. Цепнатината беше толкова тясна, че сърцето му се качи в гърлото. Не обичаше тесни пространства. Вървяха с гърбовете напред, лицата им гледаха към сенките, само от време на време се обръщаха, за да видят къде стъпват. Той държеше нощния камък в ръце и осветяваше приближаващите сенки. В цепнатината бъкаше от хващачи.
	Ричард чуваше бързото й дишане в тясната, усойна цепнатина. Продължиха да се придвижват по същия начин, приплъзвайки рамене по камъка. Ризите им подгизнаха от студена, лепкава вода. На едно място трябваше да се наведат и да се обърнат странично, тъй като цепнатината се стесняваше, почти се затваряше, остана място, колкото да преминат поединично, наведени напред. Във влажната цепнатина бяха попаднали най-различни горски твари, които се разлагаха на влагата. Мястото вонеше отвратително на гнилоч. Продължиха да се движат странично и най-после стигнаха до другия край. Щом доближиха края на цепнатината, сенките спряха. Не и хващачите.
	Ричард ритна един, който се беше приближил твърде много, и той отхвръкна, тупвайки върху листата и клечките в цепнатината. Падна на гърба си и тракащ и съскащ, започна да размахва нокти във въздуха, като се извиваше и въртеше, докато най-накрая успя да стъпи на краката си. Когато сполучи да го направи, се изправи на ноктестите си крайници и преди отново да тръгне напред, изръмжа.
	И двамата се обърнаха бързо, за да продължат напред по пътеката. Ричард вдигна нощния камък, за да освети пътя им през Теснината.
	Калан си пое рязко въздух. Меката светлина огряваше хълма, където би трябвало да бъде пътеката през Теснината. Пред тях, докъдето стигаше поглед, се виждаха единствено купища нахвърляни безразборно камънаци. Скални отломъци, клони, разцепени дървета и кал се валяха заедно.
	Пътеката през Теснината беше заличена.
	Пристъпиха зад камъка, за да имат по-добра видимост.
	За тяхна изненада, се появи зелената светлина на границата. Те едновременно отскочиха назад.
	— Ричард…
	Калан се вкопчи в ръката му. След тях настъпваха хващачите. В цепнатината се носеха сенките.

>	Деветнадесета глава

	Факли, разположени върху богато украсени златни подпори, осветяваха стените на гробницата с мъждукаща светлина, която се отразяваше от полирания розов гранит на просторната сводеста зала. Вместо мирис на смола от факлите, мъртвият, неподвижен въздух ухаеше на рози. Бели рози, сменяни абсолютно всяка сутрин без изключение през последните три десетилетия, имаше във всяка от петдесет и седемте златни вази, поставени на стената под всяка от петдесет и седемте факли, символизиращи всяка година от живота на мъртвия. Подът беше от бял мрамор, за да може, ако върху него се отрони някое бяло листенце от роза, то да не отвлича вниманието, докато бъде почистено. Многочислен персонал се грижеше нито една факла да не загасва за повече от няколко мига, а розовите листенца да не остават задълго на пода. Персоналът полагаше всички усилия да си върши добре работата. Всеки провал означаваше моментално обезглавяване. Над гробницата денонощно бдяха стражи, за да е сигурно, че факлите горят, че цветята са свежи и че на пода не се е задържало задълго нито едно розово листенце. Те, разбира се, извършваха и екзекуциите.
	Освободените места за персонал се попълваха от близките провинции на Д’Хара. Да станеш служител в персонала на гробницата беше чест. С тази чест вървеше обещанието за бърза смърт в случай, че се наложи екзекуция. В Д’Хара бавната смърт всяваше страх и се случваше често. На новобранците, от страх да не кажат нещо лошо за мъртвия владетел в гробницата, им отрязваха езиците.
	Във вечерите, когато си беше в къщи в Народния дворец, Господарят посещаваше гробницата. По време на тези посещения не се позволяваше да присъства никой от персонала или стражите. Хората от персонала прекарваха предишния следобед в работа — факлите се подменяха с нови, всяка една от стотиците бели рози леко се разклащаше, за да е сигурно, че никое листенце не се кани да падне. Всяка факла, загаснала по време на господарската визита, всяко паднало на пода листенце означаваха екзекуция.
	По средата на просторната зала имаше къса колона, върху която беше поставен самият ковчег така, че да остава впечатлението, че се носи във въздуха. Обвит в злато, той блестеше на светлината на факлите. В стените му бяха издълбани символи, които продължаваха да се вият в кръг около залата, изрязани в гранита под факлите и златните вази: упътвания на древен език, предавани от баща на син, относно начините за слизане и връщане от отвъдния свят. Упътвания на древен език, които разбираха само синът и още шепа хора; но в Д’Хара беше останал само синът. Всички останали в Д’Хара, които разбираха този език, отдавна бяха мъртви. Някой ден щяха да умрат и другите.
	Персоналът и стражите бяха отпратени. Господарят идваше да посети гробницата на баща си. Пазеха го двама от личните му гардове, застанали от двете страни на масивната, изкусно резбована и полирана врата. Ризници без ръкави от метал и кожа очертаваха набитите им тела, релефа на изпъкналите им мускули, излагаха на показ увитите около ръцете им, точно над лактите, каиши, покрити със смъртно изострени шипове, с които при ръкопашен бой разкъсваха противника си.
	Мрачният Рал прокара нежните си пръсти по издълбаните върху гробницата на баща си символи. Безупречно бяла роба, чиято единствена украса беше златна бродерия, оформена в тясна ивица около врата и надолу по гърдите му, покриваше крехкото му тяло и продължаваше зад него по пода. Единственият му накит беше крив нож, поставен в златна ножница с релефни символи, които предупреждаваха духовете да стоят настрана. Коланът, на който висеше ножът, беше изтъкан от златна нишка. Разкошна права руса коса се спускаше почти до раменете му. В синеокия му поглед имаше болезнено очарование. Чертите на лицето му идеално подхождаха на очите.
	Леглото на Господаря беше приютило много жени. Поради впечатляващия му външен вид и силата, която притежаваше, някои от тях го бяха направили с желание. Други беше привлякла единствено силата му. Дали жените го правеха с желание или не, това него не го интересуваше. Ако бяха достатъчно непрозорливи, за да покажат отвращението си при вида на белезите му, те го забавляваха по начин, който не биха могли да предполагат.
	Мрачният Рал, подобно на баща си преди това, смяташе жените за най-обикновени съдове, които да поемат семето на мъжа, за нечистотията, в която то покълва, съдове, недостойни за по-висока оценка. Мрачният Рал, подобно на баща си, нямаше да има съпруга. Неговата собствена майка не беше нищо повече от първата жена, поела чудодейното семе на баща му. След това, бидейки просто прибор, е била изхвърлена. Дали е имал братя и сестри, не знаеше, нито пък го интересуваше; той беше първородният, цялата слава се падаше на него. Той беше одареният, онзи, на когото баща му бе предал знанието. Ако имаше някакви природени братя или сестри, то те бяха просто плевел, който следваше да се изкорени, ако бъде намерен.
	Докато пръстите му се плъзгаха по символите, Мрачният Рал тихо си повтаряше наум думите. Макар да беше абсолютно задължително указанията да се спазват стриктно, той не се притесняваше, че може да допусне грешка; инструкциите бяха жигосали паметта му. Но той изпитваше удоволствие от това да преживява отново и отново тръпката на минаването, на това да виси между живота и смъртта. С наслада слизаше в отвъдния свят, властваше над мъртвите. Беше нетърпелив да започне следващото си пътешествие.
	Отекнаха нечии приближаващи се стъпки. Мрачният Рал не прояви нито интерес, нито загриженост, но гардовете му го направиха; те издърпаха мечовете си. Никой нямаше право да влиза в гробницата с Господаря. Щом видяха кой се приближава, те се поклониха и прибраха обратно оръжията си. Никой освен Демин Нас.
	Демин Нас, дясната ръка на Мрачния Рал, просветлението в мрачните мисли на Господаря, беше мъж, огромен колкото своите подчинени. Докато влизаше, без да обръща внимание на гардовете, на светлината на факлите се очертаха строго изсечените му в изпъкнал релеф мускули. Гърдите му бяха покрити с гладка кожа, като тази на малките момчета, към които имаше слабост. За разлика от нея лицето му беше сипаничаво. Русата му коса беше подстригана толкова ниско, че стърчеше нагоре като бодлите на таралеж. От средата на дясната му вежда тръгваше кичур черна коса, който продължаваше назад през главата му, надясно от центъра. Това го правеше разпознаваем от разстояние, факт, който онези, имали причина да го срещнат, оценяваха.
	Мрачният Рал беше погълнат от разчитането на символите и не вдигна поглед, когато гардовете извадиха оръжията си, нито когато ги прибраха обратно. Макар гардовете му да впечатляваха, те бяха абсолютно излишни, просто задължителен елемент от положението на Господаря си. Той притежаваше достатъчно сила, за да може да се справи с всяка опасност. Демин Нас стоеше спокоен, изчаквайки Господаря да свърши. Когато най-после това стана, русата коса и безупречно бялата роба на Мрачния Рал се завъртяха около тялото му. Демин почтително кимна с глава.
	— Господарю Рал — гласът му беше дълбок, суров. Не вдигна глава.
	— Демин, стари приятелю, колко се радвам да те видя отново — тихият глас на Рал беше бистър, почти се лееше.
	Демин се напрегна, лицето му застина в недоволна гримаса.
	— Господарю Рал, Кралица Милена прати списъка с исканията си.
	Мрачният Рал гледаше през главнокомандващия си, сякаш него го нямаше, бавно прокара език по върховете на първите три пръста на дясната си ръка и след това внимателно ги плъзна по устните и веждите си.
	— Донесе ли ми момче? — попита с очакване Рал.
	— Да, Господарю Рал. Очаква ви в Градината на живота.
	— Добре — симпатичното лице на Рал се разтегна в лека усмивка. — Добре. И не е много голямо? Все още момче?
	— Да, Господарю Рал, същинско момче. — Демин отклони поглед от сините очи на Рал.
	Усмивката на Мрачния Рал грейна.
	— Сигурен ли си, Демин? Свали ли му собственоръчно панталоните, за да провериш?
	Демин прехвърли тежестта си на другия крак.
	— Да, Господарю Рал.
	Очите на Рал потърсиха лицето на другия.
	— Не си го докосвал, нали? — усмивката му изчезна. — Трябва ми девствен.
	— Не, Господарю Рал! — настоя Демин и погледна Господаря си с широко отворени очи. — Не бих докоснал вашия дух-водач! Вие ми забранихте!
	Мрачният Рал отново навлажни пръстите си, поглади с тях веждите си и пристъпи напред.
	— Знам, че ти се е искало, Демин. Трудно ли ти беше? Да гледаш, без да пипаш? — Изкусителната му усмивка отново се появи, после пак изчезна. — Твоята слабост вече ми създаде проблеми.
	— Погрижих се за това! — запротестира Демин с дълбокия си глас, но не прекалено настоятелно. — Хванах онзи търговец, Брофи, и го арестувах за убийството на момчето.
	— Да — озъби му се в отговор Рал, — а после той поиска Изповедник, за да докаже невинността си.
	Демин безнадеждно сбърчи лице.
	— Можех ли да предполагам, че ще постъпи така? Може ли някой да очаква, че човек ще направи подобно нещо по собствено желание?
	Рал вдигна ръка. Демин млъкна.
	— Трябваше да внимаваш повече. Трябваше да потърсиш сметка от Изповедниците. Направи ли го вече?
	— Да, с едно изключение — призна Демин. — Четворката, която тръгна след Калан, Майката Изповедник, се провали. Изпратих втора.
	Мрачният Рал се намръщи.
	— Изповедник Калан е същата, която прие изповедта на този търговец, Брофи, и го обяви за невинен, не е ли така?
	Демин бавно кимна, лицето му се изкриви от гняв.
	— Тя сигурно е намерила помощ, в противен случай четворката не би се провалила.
	Рал продължаваше да мълчи, вперил поглед в другия. Най-накрая Демин наруши тишината.
	— Това е незначителен проблем, Господарю Рал, не си струва да му отделяте време или мисли.
	Мрачният Рал повдигна вежда.
	— Аз решавам кое си струва вниманието ми — гласът му беше мек, почти нежен.
	— Разбира се, Господарю Рал. Простете ми, моля ви — не беше необходимо Рал да повишава глас, за да разбере Демин, че е навлязъл в опасна територия.
	Рал отново облиза пръсти и ги залепи за устните си. Погледна другия в упор.
	— Демин, ако докоснеш момчето, има начин да разбера.
	В окото на Демин се изтърколи струйка пот. Той се опита да я премахне с мигване.
	— Господарю Рал — каза той със стържещ шепот. — С радост бих жертвал живота си за вас. Не бих докоснал вашия дух-водач. Кълна се.
	Мрачният Рал се замисли над думите на Демин Нас за миг, после кимна.
	— Както вече казах, при всички положения ще разбера. И знаеш какво ще направя, ако някога ме излъжеш. Не мога да простя на никой, който ме лъже.
	— Господарю Рал — каза Демин, копнеещ да смени темата на разговор, — какво ще кажете за исканията на Кралица Милена?
	Рал сви рамене.
	— Кажи й, че съм съгласен да ги изпълня всичките в замяна на кутията.
	Демин не повярва на ушите си.
	— Но, Господарю Рал, вие не сте ги видял.
	Рал невинно сви рамене.
	— Те са нещо, незаслужаващо времето или мислите ми.
	Демин премести отново тежестта си на другия крак, от което кожените му дрехи изскърцаха.
	— Господарю Рал, не разбирам защо играете тази игра с Кралицата. Унизително е да ви изпраща списък с искания. Няма да представлява никакъв проблем да я смажем като тлъста жаба, каквато е. Само кажете, позволете ми да се разпоредя вместо вас. Ще я накарам да съжалява, че не е паднала в краката ви, както се полага.
	Рал се усмихна леко с типичната си усмивка, докато се взираше в сипаничавото лице на верния си главнокомандващ.
	— Тя има магьосник, Демин — прошепна той с напрежение в сините си очи.
	— Знам. — Демин стисна юмруци. — Гилер. Само да кажете, Господарю Рал, и ще ви донеса главата му.
	— Демин, за какво, мислиш, й трябва магьосник на Кралица Милена? — Демин просто сви рамене, така че Рал сам отговори на въпроса си. — За да пази кутията, ето за какво. Това означава сигурност и за нея, мисли си тя. Ако убием нея или магьосника й, може да се окаже, че кутията е скрита с магия, след което ще трябва да губим време да я търсим. Така че защо да бързаме? Най-лесният засега начин е да сме с нея. Ако започне да ми създава проблеми, ще приключа и с нея, и с магьосника. — Той бавно обиколи ковчега на баща си и плъзна пръсти по издълбаните символи, без да сваля поглед от Демин. — А щом веднъж се добера до последната кутия, исканията й ще са напълно безсмислени. — Той се върна обратно до огромния мъжага и спря пред него. — Но има и друга причина, приятелю.
	Демин килна главата си на една страна.
	— Друга причина?
	Мрачният Рал кимна, наведе се по-близо и каза с тих глас:
	— Демин, ти кога убиваш своите малки любовничета, преди… или след?
	Демин се дръпна назад, отдалечавайки се от другия и закачи пръст за колана си. Покашля се. Най-накрая отговори.
	— След.
	— И защо след? Защо не преди? — попита Рал, намръщен сдържано, въпросително.
	Демин беше забил очи в пода, за да избегне погледа на Господаря си, и премести тежестта си върху другия си крак. Лицето на Мрачния Рал беше все така така близо до неговото, той го гледаше с очакване. С глас толкова тих, че гардовете да не могат да го чуят, Демин каза:
	— Харесва ми да гледам как се гърчат.
	По лицето на Рал се плъзна лека усмивка.
	— Това е другата причина, приятелю. На мен също ми харесва това, така да се каже. Ще ми се да се насладя, гледайки я как се гърчи, и чак след това да я убия. — Той отново облиза върховете на пръстите си и ги притисна до устните си.
	На сипаничавото лице на Демин грейна разбираща усмивка.
	— Ще кажа на Кралица Милена, че Татко Рал благородно приема условията й.
	Мрачният Рал постави ръка върху мускулестото му рамо.
	— Много добре, приятелю. А сега ми покажи що за момче си ми донесъл.
	Усмихнати, двамата се понесоха към вратата. Преди да стигнат дотам, Мрачният Рал внезапно спря. Завъртя се на пети, робата се усука около краката му.
	— Какъв беше този звук? — попита той.
	Освен съскането на факлите гробницата беше тиха като мъртвия владетел. Демин и гардовете бавно огледаха залата.
	— Там! — протегна ръка напред Рал.
	Другите трима се обърнаха в указаната посока. Едно-единствено бяло листенце от роза се бе отронило върху пода. Лицето на Мрачния Рал почервеня, очите му се изпълниха с жестокост. Треперейки, ръцете му се свиха в юмруци, кокалчетата му побеляха, очите му се напълниха с яростни сълзи. Беше твърде бесен, за да може да говори. Възвръщайки равновесието си, той посочи с ръка мястото, където бялото листенце лежеше върху студения мраморен под. Сякаш докоснато от вятър, то се издигна във въздуха и се понесе през стаята, падайки в протегнатата ръка на Рал. Той го близна, обърна се към един от гардовете и го залепи на челото му.
	Мускулестият мъж му отвърна с безизразен поглед. Знаеше какво иска Господарят и само кимна ухилено, преди да се обърне, за да се насочи към вратата с плавно движение и пътьом да извади меча си.
	Мрачният Рал напрегна тяло, приглади коса, а след това и дрехите си с дланите на ръцете си. Пое си дълбоко въздух, след това го изпусна, за да може гневът да напусне тялото му заедно с него. Намръщените му сини очи потърсиха Демин, който стоеше спокоен до него.
	— Не искам нищо друго от тях. Само да се грижат за гробницата на баща ми. Не се пренебрегват нуждите им, те са хранени, обличани, гледани. Имам само едничка проста молба — на лицето му се изписа болка. — Защо ми се подиграват с безотговорността си? — Хвърли поглед към ковчега на баща си, после върна очи към другия. — Демин, мислиш ли, че съм прекалено строг с тях?
	Мрачните очи на командира му отвърнаха с намръщен поглед.
	— Не достатъчно строг. Ако не бяхте толкова състрадателен, ако не им позволявахте да минават с бързото наказание, може би щяха да се научат да се отнасят към сърдечната ви молба с повече уважение. Аз не бих бил толкова снизходителен.
	Мрачният Рал разсеяно кимна, докато погледът му се рееше безцелно наоколо. След известно време той отново въздъхна дълбоко и закрачи през вратата, Демин тръгна до него, а останалият сам гард ги следваше на почтително разстояние. Вървяха по дълги коридори от полиран гранит, осветени с факли, изкачваха се по вити стълби от бял камък, тръгваха по други коридори с прозорци, през които влизаше светлина. Камъкът миришеше на влага, на плесен. На няколко нива по-нагоре въздухът възвърна свежестта си. Върху малки масички от лакирано дърво, разположени по дължина на коридорите, имаше вази със свежи цветя, които изпълваха съседните стаи с лек аромат.
	Когато стигнаха до двойна врата, върху която имаше релефно издълбани хълмове и гори, към тях се присъедини и вторият гард. Беше изпълнил възложената му задача. Демин дръпна железните обръчи и тежките врати се отвориха леко, безшумно. Намираха се на входа на стая, облицована в тъмнокафява дъбова ламперия, която блестеше на светлината на свещниците и лампите, поставени върху тежки маси. Стаята беше на две нива и се отопляваше от огромна камина, две от стените й бяха запълнени с редици от книги. Рал спря за миг и разгърна една стара, обвита в кожа книга, поставена на постамент; след това двамата с главнокомандващия тръгнаха из лабиринт от стаи, повечето от които облицовани със същата топла дървена ламперия. Някои от тях бяха украсени и изрисувани с пейзажи от провинциите на Д’Хара, гори и полета, играещи деца. Гардовете ги следваха на известно разстояние, като непрестанно се оглеждаха наоколо, нащрек, но безмълвни: сенките на своя Господар.
	Влязоха в неголяма стая, осветена единствено от тухлено огнище, в което над пращящите и пукащи горящи дънери се извиваха пламъци. По стените висяха ловни трофеи, глави на всякакви животни. Светлината на пламъците огряваше стърчащи еленови рога. Внезапно Рал застина на място, огънят обагри робата му в розово.
	— Отново — прошепна той.
	Щом Рал спря, Демин направи същото и го погледна въпросително.
	— Тя се доближава до границата. До подземния свят. — Той облиза пръсти и внимателно ги плъзна по устните и веждите си, погледът му се втренчи в една точка.
	— Кой? — попита Демин.
	— Майката Изповедник. Калан. И знаеш ли, помогнал й е магьосник.
	— Гилер е с кралицата — възпротиви се Демин, — не с Майката Изповедник.
	По устните на Мрачния Рал се разля тънка усмивка.
	— Не Гилер — прошепна той, — старият. Онзи, когото търся. Убиецът на баща ми. Тя го е намерила.
	Демин се изопна от изненада. Рал се обърна и се приближи до прозореца в ъгъла на стаята, който беше изработен от малки парчета стъкло, заоблен в горната си част, на височина два пъти колкото Рал. Огънят осветяваше кривия нож на колана на Мрачния Рал. Той сключи ръце зад гърба си и застина на място, вгледан в тъмнината, в нощта, там, където погледите на другите не можеха да проникнат. Отново се обърна към Демин, косата му се плъзна по раменете.
	— Нали разбираш, тя за това е тръгнала за Западната земя. Не за да избяга от четворката, както си мислеше ти, а за да намери Великия магьосник. — Сините му очи заискриха. — Направила ми е голяма услуга, приятелю; тя е изкарала магьосника от скривалището му. Добре че успя да премине през отвъдния свят. Съдбата наистина е на наша страна. Нали разбираш, Демин, защо ти казвам да не се тревожиш толкова? Успехът е заложен в съдбата ми; всички неща по някакъв начин работят за мен.
	Веждите на Демин се сбърчиха.
	— Това, че една четворка се е провалила, не означава, че Калан е открила магьосника. И друг път са се проваляли четворки.
	Рал бавно облиза върховете на пръстите си. Пристъпи към огромния мъжага.
	— Старият е определил Търсач — прошепна той.
	Демин разпери ръце от учудване.
	— Сигурен ли сте?
	Рал кимна.
	— Старият магьосник се беше заклел никога повече да не им помага. Никой не го е виждал от години. Никой не можеше да каже как се казва, дори за да спаси собствения си живот. Сега Изповедникът отива в Западната земя, четворката се изпарява и е определен Търсач — той се усмихна на себе си. — Тя сигурно го е докоснала, за да го накара да й помогне. Представи си учудването му, когато я е видял — усмивката на Рал се изпари. Той стисна юмруци. — Почти ги бях хванал. И тримата бяха почти в ръцете ми, но отклоних вниманието си с други неща и те ми избягаха. Засега — той поразмисли върху това в мълчание, после каза: — И втората четворка ще се провали, нали разбираш. Те не очакват насреща си магьосник.
	— Тогава ще изпратя трета и ще им кажа за магьосника — обеща Демин.
	— Не — Рал замислено облиза пръстите си. — Още не. Засега нека почакаме да видим как ще се развият събитията. Може би е писано тя отново да ми помогне. — Той отново се замисли. — Тя хубава ли е? Майката Изповедник?
	Демин се намръщи.
	— Никога не съм я виждал, но някои от моите хора са. Сбиха се кой да бъде определен за четворката, която ще я хване.
	— Засега не изпращай друга четворка — усмихна се Мрачният Рал. — Време ми е за наследник — той кимна разсеяно. — Ще я запазя за себе си — обяви накрая.
	— Ако се опита да премине границата, е изгубена — предупреди го Демин.
	Рал сви рамене.
	— Може би е по-умна. От това, което показва досега, явно е. При всички положения ще я взема за себе си — той хвърли поглед на Демин. — При всички положения ще я накарам да се гърчи за мое удоволствие.
	— Тези двамата са опасни, магьосникът и Майката Изповедник. Могат да ни създадат проблеми. Изповедниците подлагат на съмнение думите на членовете на фамилията Рал; те са досадни. Мисля, че би било по-добре да направим, каквото първоначално замисляхме. Да я убием.
	Рал поклати глава.
	— Твърде много се безпокоиш, Демин. Както сам каза, Изповедниците са досада, нищо повече. Аз сам ще я убия, ако започне да ми създава проблеми, но чак след като ми роди син. Син Изповедник. Магьосникът не може да ми навреди, както навреди на баща ми. Ще го оставя да се гърчи, после ще го убия. Бавно.
	— А Търсачът? — на лицето на Демин се изписа мрачно предчувствие.
	Рал сви рамене.
	— Дори по-малко от досада.
	— Господарю Рал, не е необходимо да ви напомням, че зимата наближава.
	Господарят повдигна вежда, в очите му заискри светлината от огъня.
	— Третата кутия е у Кралицата. Ще се сдобия с нея достатъчно скоро. Няма причина за притеснение.
	Демин наведе към него строгото си лице.
	— А книгата?
	Рал си пое дълбоко въздух.
	— След като обиколя отвъдния свят, отново ще потърся момчето на Сайфър. Не се притеснявай повече за това, приятелю. Съдбата е на наша страна.
	Той се обърна и отмина. Демин го последва, между сенките зад тях се промъкнаха гардовете.

	* * *

	Градината на живота представляваше просторна зала в центъра на Народния дворец. От високите прозорци с решетки падаше светлина, под чиито лъчи избуяваше растителността в Градината. Тази вечер през прозорците нахлуваше лунна светлина. Отвън залата беше заобиколена от саксии с цветя, между които имаше оформени пътеки. Оттатък цветята бяха засадени дръвчета, заобиколени от ниски каменни огради, по които пълзяха лози, пейзажът довършваха добре поддържани растения от всякакъв вид. Ако не бяха покриващите я отгоре прозорци, мястото съвсем щеше да наподобява на истинска градина на открито. Царство на красотата. На спокойствието.
	В средата на просторната зала имаше тревиста площ, която се затваряше в кръг, чийто обръч се прекъсваше от клин, издялан от бял камък. Зад него беше разположена гладка гранитна плоча с издълбани в горния край бразди, водещи към малка вдлъбнатина в един от ъглите. Плочата поддържаха две къси подпори. До нея имаше полиран каменен блок, поставен близо до огнище. Върху него стоеше древна желязна купа, чието обло дъно беше подпряно на животински лапи. Върху железния й капак със същата овална форма имаше един-единствен звяр — Шинга, същество от отвъдния свят, изправено на двата си задни крака. То служеше за дръжка. В центъра на тревистата площ имаше оформено в кръг пространство, пълно с магически пясък. То беше оградено с факли, които горяха с размита светлина. В белия пясък се пресичаха геометрични символи.
	В средата на пясъка стоеше момчето, заровено чак до врата.
	Мрачният Рал се приближаваше бавно, хванал ръце зад гърба си. Демин чакаше по-надалеч, край дърветата, отвъд тревата. Господарят спря на границата между тревата и белия пясък и се вгледа в момчето. Усмихна се.
	— Как ти е името, синко?
	Момчето вдигна поглед към Рал и долната му устна потрепери. Очите му отскочиха към мъжагата сред дърветата. Беше поглед, изпълнен със страх. Рал се обърна и погледна главнокомандващия.
	— Остави ни и моля те, вземи и гардовете със себе си. Не желая да ме безпокоят.
	Демин наведе глава и си тръгна, след него гардовете. Мрачният Рал се обърна отново и погледна момчето, след това се наведе и седна на тревата. Подреди полите на робата си, разпилели се по земята, и отново се усмихна на момчето.
	— Така по-добре ли е?
	Момчето кимна. Устната му пак потрепери.
	— Страхуваш ли се от този огромен мъж? — Момчето кимна. — Той наранявал ли те е? Докосвал ли те е там, където не трябва?
	Момчето поклати глава. Очите му, изпълнени със страх и гняв, не помръдваха от Рал. По врата му пълзеше мравка.
	— Как се казваш? — попита отново Рал. Момчето не отговори. Господарят разгледа отблизо кафявите му очи. — Знаеш ли кой съм аз?
	— Мрачният Рал — отговори момчето със слаб глас.
	Рал снизходително се усмихна.
	— Татко Рал — поправи го той.
	Момчето го гледаше втренчено.
	— Искам да си отида у дома. — Мравката оглеждаше пътя си към брадата му.
	— Разбира се, че искаш — каза Рал със съчувствие и разбиране. — Моля те, повярвай ми, аз няма да ти причиня нищо лошо. Ти си тук просто за да ми помогнеш за една важна церемония. Ти си високопоставен гост, представляващ невинността и силата на младостта. Ти беше избран, защото хората ми казаха какво чудесно момче си, колко си добър. Всички говореха все хубави неща за теб. Казаха ми, че си умен и силен. Истината ли са ми казали?
	Момчето се поколеба, свенливите му очи се извърнаха.
	— Ами, сигурно е така — той отново погледна Рал. — Но ми липсва майка и искам да се прибера у дома. — Мравката се завъртя в кръг по бузата му.
	Мрачният Рал тъжно го погледна и кимна.
	— Разбирам. И на мен ми липсва майка. Тя беше чудесна жена и аз толкова я обичах. Толкова добре се грижеше за мен. Когато направех нещо, което й харесва, винаги ми приготвяше специална вечеря — каквото си пожелаех.
	Момчето ококори очи.
	— И моята майка прави така.
	— Баща ми, майка ми и аз си живеехме чудесно. Тримата се обичахме много и се забавлявахме добре. Майка ми имаше весел смях. Когато баща ми разказваше някоя самохвалска история, тя винаги го смушкваше на шега и тримата се заливахме от смях, понякога докато ни потекат сълзи от очите.
	Очите на момчето блеснаха, то леко се усмихна.
	— Защо ти липсва? Да не е заминала някъде?
	— Не — въздъхна Рал, — двамата с баща ми починаха преди няколко години. И двамата бяха стари. Двамата бяха прекарали добре живота си заедно, но въпреки това ми липсват. Така че разбирам, когато ми казваш, че твоите родители ти липсват.
	Момчето леко кимна. Устната му беше престанала да трепери. Мравката се промъкна нагоре към извивката на носа му. Той сбърчи лице, опитвайки се да я махне.
	— Нека се опитаме да се позабавляваме заедно и ще се върнеш при тях, преди да си разбрал.
	Момчето кимна още веднъж.
	— Името ми е Карл.
	Рал се усмихна.
	— Чест е за мен да се запознаем, Карл. — Той се протегна и внимателно махна мравката от лицето на момчето.
	— Благодаря — облекчено каза Карл.
	— За това съм тук, Карл, за да бъда твой приятел и да ти помагам с каквото мога.
	— Ако си ми приятел, тогава ме изрови и ме остави да си отида — влажните му очи проблеснаха.
	— Съвсем скоро, момчето ми, съвсем скоро. Ще ми се да можех да те пусна веднага, но хората очакват от мен да ги защитавам от злодеи, които искат смъртта им, така че трябва да направя каквото мога, за да помогна. Ти ще си част от тази помощ. Ще си важна част от церемонията, която ще спаси майка ти и баща ти от злодеите, които искат да ги убият. Би искал да спестиш на майка си болката, нали?
	Докато Карл мислеше, факлите проблясваха и съскаха.
	— Ами да. Но искам да си вървя у дома. — Устната му отново започна да трепери.
	Мрачният Рал протегна ръка и успокоително погали момчето по косата, приглади я назад с пръсти, после я спусна надолу.
	— Знам, но се опитай да проявиш храброст. Няма да позволя на никой да те нарани. Ще те пазя, при мен ще бъдеш в безопасност — той топло се усмихна на Карл. — Гладен ли си? Искаш ли нещо за хапване?
	Карл поклати глава.
	— Е, добре. Късно е, ще те оставя да почиваш — той се изправи и поправи робата си, почисти я от полепналата по нея трева.
	— Татко Рал?
	Той спря и сведе поглед към момчето.
	— Да, Карл?
	По бузата на момчето се изтърколи сълза.
	— Страх ме е да стоя тук сам. Можеш ли да останеш с мен?
	Господарят погледна момчето утешително.
	— Ами защо не, разбира се, синко — той отново седна на тревата. — Колкото искаш, дори цяла нощ, ако пожелаеш.

>	Двадесета глава

	Докато двамата внимателно си проправяха път през каменистия склон, като прескачаха повалени дървета или се пъхаха под тях и при необходимост разритваха клони, всичко плуваше в зелена светлина. Фосфоресциращото зелено платно на граничните стени ги притискаше от двете страни, докато те слепешката се промъкваха напред. Плътна черна завеса покриваше всичко наоколо, единственото, което се виждаше, беше тази неестествена зелена завеса, от която се чувстваха като в пещера. В един и същи момент Ричард и Калан бяха взели едно и също решение. Нямаха друг избор; връщането назад беше невъзможно, да останат в цепнатината също не можеха, не и при положение, че след тях настъпваха хващачите и сенките, единственото, което им оставаше, беше да продължат напред, в Теснината.
	Ричард прибра нощния камък; той нямаше да им бъде от полза на пътеката, тъй като пътека всъщност нямаше, а с него в ръка Ричард се затрудняваше да каже къде свършва зелената завеса. Не го върна в кожената кесийка, просто го пусна в джоба си, за да може при необходимост бързо да го извади отново.
	— Нека оставим граничните стени сами да ни водят — каза Ричард, а черното върна гласа му обратно. — Движи се бавно. В момента, в който една от стените потъмнее, не прави следваща крачка, дръпни се леко на другата страна. Това е начинът да останем по средата и да преминем през просеката.
	Калан не се поколеба, тъй като хващачите и сенките означаваха сигурна смърт; тя хвана Ричард за ръката и двамата се потопиха в зелената светлина. Вървейки рамо до рамо, те потънаха в невидимата просека. Сърцето на Ричард биеше лудо; опита се да не мисли за онова, което правеха — движеха се на сляпо между граничните стени.
	Откакто се приближи до границата заедно с Чейс, а после още веднъж, когато онова тъмно нещо се опита да завлече Калан след себе си, Ричард знаеше какво може да очаква. Беше наясно, че пресекат ли тъмната стена, връщане назад няма, ако обаче успееха да се задържат в зеленото сияние пред стената, имаше надежда.
	Калан спря. Бутна го надясно. Беше се приближила до стената. В същия миг тъмнината се появи от дясната му страна. Двамата застанаха по средата и продължиха напред. Разбираха, че ако вървят бавно, ще могат да останат между стените, да се движат по тънката ивица живот, докато от двете им страни е смъртта. Дългият стаж като планински водач тук не му помагаше. Най-накрая той се отказа да търси пътеката и се остави на натиска на стените, остави се да бъде воден от тях. Движеха се бавно, от пътеката нямаше и следа, хълмовете наоколо не се виждаха, съществуваше само сгъстеният свят на искрящата зелена светлина, сякаш балонче живот, носещо се безнадеждно по един безкраен океан от мрак и смърт.
	В обувките му попи кал, в мисълта му — страх. Трябваше да преодоляват всяко препятствие по пътя си, не можеха да заобикалят; граничните стени диктуваха пътя им. Понякога той минаваше през повалени дървета или прескачаше огромни камъни, понякога прекосяваше мочурища и двамата трябваше да търсят щръкнали корени, за да могат да преминат от другата страна. Помагаха си, без да разменят и дума, като си вдъхваха кураж само със стискане на ръка. Едва направили крачка-две в коя да е посока, и пред очите им изплуваше черната стена. Появяваше се при всеки следващ завой, така че понякога трябваше да опитват няколко пъти, преди да налучкат правилната посока. Всеки път, когато стената изникваше отпреде им, двамата се дръпваха назад възможно най-бързо и след всяка следваща среща с нея Ричард се обливаше в студена пот.
	Установи, че раменете го болят. Напрегнатите движения, които ръцете му извършваха, товареха мускулите му, дишането му се учести. Той спря, пое дълбоко въздух, отпусна ръце, разклати китки, за да ги разтовари, след което отново хвана Калан за ръката. Усмихна се на огряното й от неотстъпната зелена светлина лице. Тя отвърна на усмивката му с усмивка, но в очите й Ричард откри с мъка потискан ужас. Ако не друго, помисли си той, поне костта на Ейди и неговият зъб държаха настрана сенките и зверовете, освен това при случаен сблъсък със стените зад тях не се появяваше нищо.
	С всяка следваща внимателна стъпка Ричард почти физически усещаше желанието си да се изсули от душата си. Времето се превърна в абстрактно понятие без постоянно значение. Можеше да е в Теснината от часове или пък от дни; вече му бе трудно да прецени. Откри, че единственото, от което се нуждае, е спокойствие, че иска всичко това да свърши, отново да е на сигурно място. От нечовешкото напрежение, което изпитваше, откакто бяха тръгнали да си проправят път през просеката, страхът му бе започнал да се притъпява.
	Вниманието му привлече някакво движение. Погледна назад. Между стените, съвсем близо зад двамата, като ги следваха по пътеката, плъзгайки се над земята, в редица по една се носеха сенки, всяка от тях потънала в зелена светлина, издигащи се една след друга, за да прескочат някое паднало върху пътеката дърво. Вцепенени, с ококорени очи, Ричард и Калан замръзнаха по местата си. Сенките продължиха да се движат.
	— Мини отпред — прошепна той — и не изпускай ръката ми. Аз ще ги наблюдавам.
	Ричард видя, че ризата й е подгизнала от пот, неговата също, макар нощта да не беше топла. С едва забележимо поклащане на главата тя тръгна напред. Той вървеше заднишком с гръб, опрян в нейния, с очи, вперени в сенките, с ужас в сърцето. Калан се движеше възможно най-бързо, на няколко пъти се наложи да спре и да промени посоката, дърпайки го след себе си.
	Отново спря и най-после успя да нацели невидимата пътека, завиваща надясно, но точно в този миг тя най-неочаквано започна да се спуска рязко надолу по склона. Не беше лесно да се върви по нанадолнището заднишком; Ричард пристъпваше внимателно, за да не падне. Сенките ги следваха в редица по една, като не се отклоняваха от пътеката. Ричард удържа желанието си да подкани Калан да се движи по-бързо, тъй като не искаше тя да допусне грешка, но сенките се приближаваха все по-близо. Беше въпрос на минути да изминат делящото ги разстояние, да се нахвърлят върху му.
	Напрегнал мускули, Ричард сграбчи дръжката на меча си. Мислено се поколеба дали да го извади, тъй като нямаше представа дали може да им помогне, дали няма само да им навреди. Дори мечът да можеше да се справи със сенките, всяка битка в рамките на Теснината би ги изложила на голям риск. Но ако нямаше друг начин, ако се приближеха твърде много, щеше да се наложи да използва меча.
	Сенките сякаш се бяха сдобили с лица. Ричард се опита да си спомни дали изглеждаха така и преди, но не успя. Докато вървеше гърбом, пръстите му стиснаха още по-здраво дръжката на меча, усещаше топлата ръка на Калан в другата си длан. Облени в зелената светлина, лицата на сенките му се струваха тъжни, нежни. Гледаха го мило, с молба. Релефният надпис „Истина“ върху дръжката на меча болезнено прогаряше пръстите му, стискащи дръжката все по-здраво и по-здраво. От меча избълва гняв, търсещ мисълта му, собствения му гняв. Но открил единствено страх и обърканост, той се стопи. Сенките вече не се нахвърляха върху му, а тръгнаха редом с него, правейки му компания в самотната тъмнина. Те го накараха да се почувства не толкова уплашен, не толкова напрегнат.
	Шепотът им го успокояваше. Той отпусна ръка върху дръжката на меча си и напрегна слух, за да различи думите им. Плавните им, меки усмивки му вдъхваха доверие, притъпяваха изостреното му внимание, потискаха паниката му, караха го да напрегне слух, за да чуе повече от онова, което му казваха, да разбере какво му шепнеха. Зелената светлина около бледите фигури сияеше успокоително. Сърцето му затуптя, изпитало желание за почивка, за спокойствие, за тяхното обкръжение.
	Подобно на сенките, съзнанието му също отплува нанякъде тихо, спокойно, плавно. Ричард се замисли за баща си, силно му се прииска да са заедно. Спомни си веселите безгрижни години, прекарани с него, години, изпълнени с любов, взаимност, грижа, години на сигурност, в които нищо не го застрашаваше, нищо не го плашеше, нищо не го тревожеше. Той закопня за тези години. Разбра, че именно това му шепнат сенките, че тези години могат да се върнат. Те искаха да му помогнат да намери миналото, това беше всичко.
	Дълбоко в съзнанието му се появиха тихи предупредителни сигнали, но бързо затихнаха и се изгубиха. Ръката му пусна меча.
	Как може да е бил толкова заблуден, толкова сляп, че да не види това преди. Сенките бяха тук не за да го наранят, а да му помогнат да достигне желаното спокойствие. Те правеха не онова, което сами желаят, а онова, което желае той, ето какво му предлагаха. Единственото, което искаха, бе да му помогнат да се освободи от самотата си. Устните му се разтегнаха в тъжна усмивка. Как е могъл да не го забележи досега? Как е могъл да остане толкова сляп? Подобно на сладка музика, шепотът го заливаше с нежни вълни, успокояваше страховете му, осветяваше с мека светлина тъмните кътчета на съзнанието му. Престана да се движи, за да не загуби топлината на тези омайни звуци, дъха на музиката.
	Една досадна студена ръка сграбчи ръката му и се опита да го издърпа напред, но Ричард се освободи от нея. Без да се възпротиви, ръката го остави на мира.
	Сенките се приближаваха. Ричард ги чакаше, вгледан в нежните им лица, вслушан в напевния им шепот. Когато във въздишките им различи името си, потръпна от наслада. Посрещна ги, когато го обградиха в успокоителен кръг, започнаха да се сгъстяват около него с протегнати напред ръце. Ръце, които се вдигаха към лицето му, почти го докосваха, опитваха се да го погалят. Той местеше поглед от лице на лице, срещаше очите на спасителите си, всеки от които на свой ред задържаше погледа му в своя, всеки му нашепваше някакво чудно обещание.
	Една ръка почти обърса лицето му и му се стори, че изпитва пареща болка, но не можеше да каже със сигурност. Притежателят на ръката му обещаваше, че повече никога няма да изпита болка. Искаше му се да каже нещо, да ги пита за толкова много неща, но изведнъж всичко му се стори толкова незначително, толкова банално. Трябваше просто да се остави на грижите им и всичко щеше да е наред. Обърна се към всеки поотделно, беше готов да се отпусне в ръцете на всеки един, зачака да бъде поет.
	Обърна се и се огледа за Калан, за да я вземе със себе си, да сподели спокойствието си с нея. В съзнанието му нахлу споменът за нея и отклони вниманието му, макар сенките да му нашепваха да забрави тоя спомен. Погледът му се плъзна по хълма, взирайки се в мрачния каменист пейзаж. Бледа светлина, предсказваща настъпващото утро, обагри небето. Черните силуети на дърветата отпред опираха върхове в бледорозовото небе; беше стигнал почти до края на склона. Калан я нямаше. Сенките настоятелно го мамеха, викаха името му. В съзнанието му ярко просветна споменът за Калан. Внезапно давещ страх го обзе целия и в миг изпепели мамещия шепот.
	— Калан — изкрещя.
	Никакъв отговор.
	Към него се протегнаха тъмни ръце, мъртви ръце. Лицата на сенките се поклащаха подобно на дим, извиващ се от вряща отрова. Някакви гласове грубо крещяха името му. Объркан, той отстъпи назад, отдалечавайки се от тях.
	— Калан — извика отново.
	Към него се протягаха ръце и той изпита пареща болка, макар и да не го докосваха. Още веднъж отстъпи назад, далеч от тях, но този път тъмната стена опря в гърба му. Към него се протегнаха ръце, за да го бутнат. Той стреснато се огледа за Калан. Този път болката го събуди напълно. През тялото му премина вълна на ужас, когато разбра къде се намира и какво става.
	И в този миг гневът му избухна.
	Докато изваждаше меча, описващ дъга над сенките, през тялото му премина гореща вълна, извираща от магията на оръжието. Докоснатите от острието сенки се стопиха в нищото, превръщайки се в струйки дим, завихрени, преди да се разпаднат с вой, като във въздушно течение. Срещу него настъпиха други. Мечът разсече и тях, но се появиха още, сякаш нямаха край. Докато се бореше с тези от едната си страна, онези от другата се протягаха да го докоснат и болката от близостта им го изгаряше, преди да успее да насочи към тях меча си. За миг Ричард се замисли какво би станало, ако в крайна сметка успееха да го докоснат, дали ще го заболи, или просто в същия този миг ще бъде мъртъв. Отдръпна се от стената, като в същото време замахна. Направи още една стъпка напред, раздавайки около себе си яростни удари с меча, чието острие свистеше във въздуха.
	Стоеше изправен, с впити в земята нозе и унищожаваше сенките с бързината, с която те се появяваха. Ръцете го боляха, гърбът му пареше, главата му пулсираше. По лицето му се стичаше пот. Беше изтощен. Нямаше къде да бяга, така че трябваше да остане на мястото си, но беше наясно, че това не може да продължи вечно. Докато мечът яростно посичаше сенките, из нощния въздух се носеха крясъци и вой. Цяла група се втурна напред, принуждавайки го да се дръпне отново назад, преди да успее да ги разсече. Тъмната стена отново се изправи зад гърба му. От другата й страна се мержелееха черни силуети с протегнати към него ръце, надаващи предсмъртни викове. Сенките, които го нападнаха едновременно, бяха твърде много, за да успее той да се дръпне от стената; всичко, което можеше да направи, беше да остане на място. Болката от протегнатите към него ръце го поваляше. Разбираше, че ако го нападнат бързо и бъдат достатъчно многобройни, ще го избутат през стената, в отвъдното. Биеше се безмълвно.
	Гневът отстъпваше пред паниката. Мускулите на ръцете му горяха от болка при усилието, което полагаше да върти меча. Вероятно сенките имаха намерение да го победят с численост. Разбра, че е бил прав да не използва меча по-рано, че това би навредило на него и на Калан. Но в случая нямаше друг избор. Трябваше да го използва, за да ги спаси.
	Но всъщност „ги“ не съществуваше, установи той; Калан беше изчезнала. Размахвайки меча, той се запита дали и при нея е било същото, дали сенките са я подмамвали с шепота си, дали са я докосвали, дали са я бутали към стената. Тя нямаше меч, с който да се защити; това беше нещото, което Ричард й бе обещал да прави. Обля го нова вълна от ярост. Мисълта, че Калан е отвлечена от сенките, от отвъдното, предизвика отново бушуващия му гняв, магията на Меча на истината откликна на зова му. С нови сили Ричард се нахвърли върху сенките. Омраза, запалена от пламъците на нажежената до бяло необходимост, го поведе напред в безумен пристъп на жестокост.
	Ричард продължаваше да се придвижва напред между стените, нанасяйки удари с меча си върху сенките и отначало не разбра кога те са престанали да настъпват, като вместо това са започнали да се движат в кръг. За известно време престанаха да правят опити да избегнат острието на меча му, а просто кръжаха на място. След това започнаха да се плъзгат, подобно на струйки дим, в спокойния въздух наоколо. Потънаха в граничните стени, загубвайки зелената си светлина, започнаха да се превръщат в тъмни неща отвъд стената. Най-после Ричард успя да спре и да си поеме дъх, ръцете му трепереха от умора.
	Ето какво са били, не хора-сенки, а онези неща отвъд граничната стена, нещата, които напускаха отвъдното и отвличаха хора, точно както се бяха опитали да отвлекат и него.
	Точно както бяха отвлекли Калан.
	Дълбоко в душата му се надигна болка, очите му се напълниха със сълзи.
	— Калан — прошепна той в хладния сутрешен въздух.
	Заболя го така, сякаш сърцето му беше разкъсано. Нямаше я и вината за това беше негова; не беше достатъчно нащрек, предаде я, не я защити. Как можа всичко да се случи толкова бързо? Толкова лесно? Ейди го предупреди, предупреди го, че ще го викат. Защо не беше по-внимателен? Защо не се отнесе по-сериозно към предупреждението й? Ричард отново и отново си представяше мислено колко ужасена е била Калан, представи си объркването й, когато е установила, че той не е с нея, виковете й за помощ. Болката й. Смъртта й. Ричард се разрида, а мисълта му отчаяно се заблъска насам-натам, търсеше начин да върне времето назад, да промени нещата, да не обръща внимание на гласовете, да не изпуска ръката й, да я спаси. Докато отпускаше острието към земята, оставяйки го да заоре, по лицето му се стичаха сълзи — беше твърде изморен, за да го прибере в ножницата, така че продължи напред замаян. Камънакът свършваше. Зелената светлина отслабна и се стопи в мига, в който той стъпи на пътеката в гората.
	Някой прошепна името му с човешки глас. Спря и се извърна.
	Баща му стоеше облян в светлина.
	— Синко — прошепна той, — позволи ми да ти помогна.
	Ричард го гледаше равнодушно. Небето просветляваше, утринта потапяше всичко във влажна сива светлина. Единственият цвят наоколо беше искрящото зелено около баща му, който стоеше с разтворени ръце.
	— Не можеш да ми помогнеш — грубо прошепна Ричард.
	— Грешиш, мога. Тя е при нас. В безопасност е.
	Ричард направи няколко стъпки към него.
	— В безопасност ли?
	— Да, в безопасност. Ела, ще те заведа при нея.
	Ричард се приближи още малко, влачейки след себе си острието на меча. По бузите му се стичаха сълзи. Гърдите му се повдигаха.
	— Наистина ли можеш да ме заведеш при нея?
	— Да, синко — нежно каза баща му. — Ела. Тя те чака. Ще те заведа при нея.
	Ричард безмълвно се приближи до баща си.
	— И ще бъда с нея? Завинаги?
	— Завинаги — бе отговорът, произнесен с успокоителен, познат глас.
	Ричард отново потъна в зелената светлина, при баща си, който топло му се усмихваше.
	Щом стигна до него, вдигна Меча на истината и разсече с него сърцето на баща си. Пронизан, баща му го погледна с ококорени очи.
	— Колко пъти, скъпи татко — попита Ричард през сълзи и стиснал зъби, — трябва да разсичам сянката ти?
	Баща му потръпна и се стопи в мъгливия сутрешен въздух.
	На мястото на гнева дойде горчиво задоволство; след това то също се стопи, когато Ричард отново стъпи на горската пътека. Сълзите се стичаха на струйки през прахта и потта на лицето му. Той ги изтри с ръкава си и преглътна буцата в гърлото си. Върна се на пътеката, а дърветата го обгърнаха безстрастно.
	Ричард с мъка прибра меча в ножницата. След като го направи, през джоба си забеляза светлината на нощния камък, все още беше сумрачно, така че от него струеше слаба светлина. Той спря, още веднъж взе в ръка гладкия камък и го постави обратно в кожената му кесийка, прекъсвайки мътната жълта светлина.
	Със строга решителност пое напред, пръстите му потърсиха зъба под ризата. Върху раменете му се стовари чувство за самота, толкова дълбоко, колкото никога не беше изпитвал. Изгуби всичките си приятели. Вече знаеше, че животът не му принадлежи. Принадлежеше на задължението му, на задачата му. Той беше Търсачът. Нищо повече. Нищо по-малко. Не човек, принадлежащ на другите, а пионка в техните ръце. Средство, подобно на меча му, с което да помага на хората да се сдобият с онзи живот, който той успя да усети за миг.
	Не беше по-различен от тъмните неща отвъд границата. Носител на смърт.
	И съвсем ясно знаеше кому ще я занесе.

	* * *

	Господарят, с кръстосани крака и изправен гръб, седеше на тревата пред спящото момче, отпуснал ръце с дланите нагоре върху коленете си, с усмивка на устните, предизвикана от мисълта за случилото се с Изповедник Калан на границата. От прозорците над главата му нахлуваха и се пресичаха утринни лъчи, от които багрите на градинските цветя трептяха. Той бавно поднесе пръста на дясната си ръка до устните си, облиза върха му и го прокара през веждите си, след което внимателно постави ръката си на предишното й място. От мисълта за онова, което щеше да направи с Майката Изповедник, дишането му се учести. Той го успокои, като се концентрира върху настоящите си задължения. Завъртя пръсти и Карл отвори очи.
	— Добро утро, синко. Радвам се да те видя отново — каза той с най-приятелския си глас. Усмивката, макар и появила се по друга причина, все още беше върху устните му.
	Карл примигна и замижа срещу силната светлина.
	— Добро утро — простена той в отговор. После, оглеждайки се наоколо, се замисли и добави: — Татко Рал.
	— Добре си поспа — увери момчето Рал.
	— Ти тук ли беше? През цялата нощ?
	— През цялата. Както ти обещах. Не бих те излъгал, Карл.
	Карл се усмихна.
	— Благодаря — той срамежливо сведе поглед. — Сигурно е било глупаво да се страхувам.
	— Изобщо не мисля така. Радвам се, че ми се отдаде възможност да се погрижа за теб.
	— Баща ми казва, че е глупаво да се страхувам от тъмното.
	— В тъмното има неща, които могат да те хванат — важно каза Рал, — следователно ти си достатъчно умен да го разбереш и да се пазиш от тях. Би било добре баща ти да се вслуша в думите ти и да се поучи от теб.
	Карл се оживи.
	— Така ли? — попита той, а Рал кимна. — Е, и аз винаги съм бил на това мнение.
	— Ако истински обичаш някого, трябва да се вслушваш в думите му.
	— Баща ми винаги казва да си държа езика зад зъбите.
	Рал неодобрително поклати глава.
	— Изненадвам се да го чуя. Мислех, че много те обичат.
	— Ами обичат ме. Поне през по-голямата част от времето.
	— Сигурен съм, че имаш право. Ти си знаеш по-добре от мен.
	Косата на Господаря проблясваше на утринните лъчи; от бялата му роба струеше ярка светлина. Той чакаше. Настъпи дълъг момент на неловко мълчание.
	— Но вече ми е писнало непрекъснато да ми казват какво да правя.
	Рал повдигна вежди.
	— Изглеждаш ми на възраст, в която можеш сам да преценяваш нещата и да вземаш решения. Такова чудесно момче като теб, почти мъж, а те да ти казват какво да правиш — прибави той сякаш на себе си и отново поклати глава. Престори се, че не вярва на онова, което му казва Карл, и попита: — Искаш да кажеш, че се отнасят с теб като с бебе?
	Карл кимна в знак на искрено съгласие, след това се позамисли и се поправи:
	— Въпреки това през по-голямата част от времето са добри с мен.
	Рал поклати глава някак подозрително.
	— Радвам се да го чуя. Отдъхнах си.
	Карл вдигна очи нагоре към слънчевата светлина.
	— Но слушай какво ще ти кажа, родителите ми наистина ще пощуреят, след като ме няма толкова дълго време.
	— Побесняват заради часа, в който се прибираш ли?
	— Разбира се. Веднъж си играех с един приятел и се прибрах късно, а майка ми беше побесняла. Баща ми ме нашари с колана си. Каза че било, задето съм ги разтревожил толкова.
	— С колана? Баща ти те е ударил с колана си? — Мрачният Рал отпусна глава, след това се изправи на крака, обръщайки се с гръб към момчето. — Съжалявам, Карл, нямах представа, че са такива.
	— Ами то е само защото ме обичат — побърза да добави Карл. — А пък аз ги карам да се притесняват. — Рал все още стоеше с гръб към момчето. Карл се намръщи. — Не мислиш ли, че това показва колко ме обичат?
	Рал облиза пръстите си и приглади с тях веждите и устните си, преди да се обърне с лице към момчето и отново да седне пред изнуреното му лице.
	— Карл — гласът му беше толкова тих, че момчето трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе, — имаш ли куче?
	— Разбира се — кимна той, — казва се Тинкър. Чудесна кучка е. Взех я, когато беше още кутре.
	— Тинкър — Рал с наслада превъртя името в устата си. — И Тинкър някога загубвала ли се е, бягала ли е?
	Карл замислено сбърчи вежди.
	— Ами да, докато беше малка, изчезваше на няколко пъти. Но на следващия ден си идваше.
	— Ти притесняваше ли се, когато тя изчезне?
	— Ами разбира се.
	— Защо?
	— Защото я обичам.
	— Разбирам. И значи, когато на другия ден Тинкър се върне, ти какво правиш?
	— Взимам я в ръце и я прегръщам, прегръщам…
	— Не биеш Тинкър с колана си?
	— Не!
	— Защо не?
	— Защото я обичам!
	— Но нали се притесняваш за нея?
	— Да.
	— Значи я прегръщаш, когато се прибере у дома, защото я обичаш и се тревожиш за нея.
	— Да.
	Рал леко се наклони назад, очите му бяха наситено сини.
	— Разбирам. А ако беше ударил Тинкър с колана си, когато се прибере, какво предполагаш, че би направила тя?
	— Обзалагам се, че следващия път не би се върнала. Няма да иска да се върне, щом я бия. Би отишла някъде другаде, при хора, които ще я обичат.
	— Разбирам — многозначително каза Рал.
	По бузите на Карл потекоха сълзи. Плачейки, той отклони погледа си от очите на Рал. Най-накрая Рал протегна ръка и приглади назад косата на момчето.
	— Съжалявам, Карл. Не исках да те карам да се вълнуваш. Но искам да знаеш, че когато всичко това свърши и ти отново се прибереш у дома, ако някога почувстваш нужда от дом, тук си винаги добре дошъл. Ти си чудесно момче, чудесен млад мъж и аз бих се гордял да останеш в моя дом, при мен. И двамата с Тинкър. Освен това бих искал да знаеш, че ти се доверявам напълно, ще можеш да идваш и да си отиваш когато си пожелаеш.
	Карл вдигна към него влажни очи.
	— Благодаря ти, Татко Рал.
	Рал топло се усмихна.
	— А сега, какво ще кажеш за малко храна?
	Карл кимна одобрително.
	— Какво ти се яде? Имаме всичко, което би могъл да си поискаш.
	Карл се замисли за миг, след това се усмихна.
	— Искам боровинков пай. Той ми е любимият. — Карл сведе поглед, усмивката му угасна. — Но не ми позволяват да го ям на закуска.
	Лицето на Мрачния Рал се разля в широка усмивка. Той се изправи.
	— Нека бъде боровинков пай тогава. Отивам да го взема и веднага се връщам.
	Господарят прекоси градината към една покрита с асма странична врата. Щом се приближи, вратата се отвори пред него и голямата ръка на Демин Нас я задържа, докато Рал мине, за да влезе в тъмната стая. На малко огнище висеше метален съд, в който вреше някаква смес с отвратителна миризма. Двамата гардове, облени в пот, стояха край далечната стена.
	— Господарю Рал — поклони се с глава Демин. — Надявам се момчето да е срещнало одобрението ви.
	Рал облиза върховете на пръстите си.
	— Ще свърши чудесна работа. — Той заглади надолу веждите си. — Сипи една паница от тая помия да изстине.
	Демин взе една купа и започна да сипва в нея от кашата с дървена лъжица.
	— Ако всичко е наред — злобна усмивка се появи на сипаничавото му лице, — ще трябва да се стягам да поднеса почитанията си на Кралица Милена.
	— Чудесно. По пътя се отбий и кажи на дракона, че ми трябва.
	Демин спря да сипва.
	— Тя не ме харесва.
	— Тя не харесва никой — равно каза Рал. — Но не се притеснявай, Демин, няма да те изяде. Знае какво ще направя, ако прекали с търпението ми.
	Демин отново се върна към работата си.
	— Ще попита кога ще имаш нужда от нея.
	Рал го погледна с крайчеца на окото си.
	— Това не я засяга, кажи й, че аз го казвам. Ще дойде, когато й заповядам, и ще чака, докато съм готов. — Той се извърна и надзърна през малък процеп през зеленината към главата на момчето. — Но теб те искам обратно след две седмици.
	— Дадено, две седмици. — Демин остави купата. — Но наистина ли е необходимо да се бавим толкова с момчето?
	— Необходимо е, ако искам да се завърна от отвъдния свят. — Рал продължаваше да гледа през процепа. — Може да отнеме по-дълго време. Колкото — толкова. Трябва да спечеля пълното му доверие, по воля дадения дар на безусловната му вярност.
	Демин закачи пръст на колана си.
	— Има и друг проблем.
	Рал му хвърли поглед през рамо.
	— Това ли е всичко, с което се занимаваш, Демин? Да обикаляш насам-натам и да търсиш проблеми?
	— Това държи главата върху раменете ми.
	Рал се усмихна.
	— Така е, приятелю, така е — той въздъхна. — Изплюй камъчето тогава.
	Демин прехвърли тежестта на другия си крак.
	— Миналата нощ ми докладваха, че облакът преследвач е изчезнал.
	— Изчезнал?
	— Е, не чак изчезнал, но скрит. — Той прокара пръст по лицето си. — Били се появили облаци, които го скрили.
	Рал се засмя. Демин объркано се намръщи.
	— Нашият приятел старият магьосник. Прибягнал е до малките си номерца, за да ме дразни. Трябваше да се очаква. Това не е проблем, приятелю. Без значение е.
	— Господарю Рал, та нали по този начин трябваше да откриете книгата. Като изключим последната кутия, нима има нещо друго по-важно?
	— Не съм казал, че книгата не е важна. Казах, че облакът не е важен. Книгата е особено важна, ето защо не бих се доверил единствено на облак-преследвач. Демин, ти как мислиш съм прикрепил облака към момчето на Сайфър?
	— Способностите ми се простират в области, различни от магията, Господарю Рал.
	— Така е, приятелю. — Рал облиза пръстите си. — Преди много години, преди баща ми да бъде убит от този зъл магьосник, той ми разказа за кутиите на Орден и за Книгата на преброените сенки. Той самият искаше да ги открие, но не беше достатъчно добре обучен. Беше прекалено много човек на действието, на войната. — Рал се вгледа в очите на Демин. — Точно като теб, добри ми приятелю. Той не притежаваше необходимото познание. Но беше достатъчно мъдър, за да ме научи колко е важно освен меч човек да има и глава; как с главата могат да се победят неизброимо число хора. Беше ми осигурил възможно най-добрите учители. Тогава го убиха. — Рал удари с юмрук по масата. Лицето му почервеня. Само след миг се успокои. — И така, аз дълги години залягах здраво над книгите, за да успея там, където баща ми се бе провалил, и да възвърна на рода Рал полагащото се по право място на владетели на света.
	— Вие надминахте и най-смелите мечти на баща си, Господарю Рал.
	Рал се усмихна с тънката си усмивка. Продължи мисълта си, като преди това отново погледна през процепа.
	— Докато се обучавах, открих къде е скрита Книгата на преброените сенки. В Средната земя, от другата страна на границата, но тогава още не можех да пътувам до отвъдния свят, за да отида да я върна обратно. Така че изпратих един звяр да я пази, да я наблюдава вместо мен до деня, когато ще мога да отида сам да я взема.
	Той се изправи и се извърна към Демин с мрачно изражение на лицето.
	— Преди да успея да взема книгата, един човек на име Джордж Сайфър уби звяра и я открадна. Моята книга. Взе като трофей един зъб от звяра. Нещо изключително глупаво, тъй като звярът бе изпратен с магия, с моята магия — той повдигна вежда, — а аз мога да открия магията си.
	Рал облиза пръстите си и ги прокара по устните си с разсеян поглед.
	— След като задействах кутиите на Орден, отидох да си взема книгата. И тогава разбрах, че е открадната. Отне време, но разбрах кой я е откраднал. За нещастие тя вече не беше у него и не можеше да ми каже къде е отишла — Рал се усмихна на Демин. — Накарах го да страда — Демин му се усмихна в отговор. — и разбрах, че е дал зъба на сина си.
	— Значи ето откъде знаете, че книгата е у момчето на Сайфър.
	— Да, Книгата на преброените сенки е у Ричард Сайфър. Той е и онзи, който носи зъба. Ето как прикрепих за него облака — закачих го за зъба, подарък от баща му, зъба, в който има моя магия. Щях да открия книгата по-рано, но имах доста работа. Просто закачих облака за него, за да мога междувременно да го следя. Само за удобство. Но работата е опечена; мога да взема книгата когато си пожелая. Облакът е почти без значение. Мога да го открия по зъба.
	Рал взе купата с каша и я подаде на Демин.
	— Опитай това, виж дали е достатъчно изстинала — той изви вежди. — Не бих искал да нараня момчето.
	Демин подуши купата и носът му се повдигна с отвращение. Подаде я на един от пазачите, който я пое без възражения и доближи лъжицата до устните си. Кимна.
	— Сайфър може да загуби зъба или просто да го хвърли. Тогава няма да можете да намерите нито него, нито книгата — каза Демин и смирено кимна. — Моля да ми простите, че го казвам, Господарю Рал, но ми се струва, че разчитате много на случайността.
	— Понякога, Демин, оставям нещата на съдбата, но никога на случайността. Разполагам и с други начини да открия Ричард Сайфър.
	Демин пое дълбоко въздух, олекна му, когато чу думите на Рал.
	— Сега разбирам защо не бяхте разтревожен. Нямах представа за всичко това. — Рал се намръщи на верния си главнокомандващ.
	— Ние едва докоснахме частица от онова, което не знаеш, Демин. Нали затова ти си ми подчинен, а не аз на теб — изражението на лицето му омекна. — Винаги си бил добър другар, Демин, още от дете, така че по този въпрос ще те улесня. Имам да върша много работа, която не търпи отлагане, неща, свързани с магия, които не могат да чакат. Като това — ръката му посочи момчето. — Знам къде е скрита книгата. Познавам и способностите си. Мога да си я прибера когато пожелая. Засега приемам, че Ричард Сайфър просто ми я пази. — Рал се наведе към него. — Доволен ли си?
	Демин извърна очи и заби поглед в земята.
	— Да, Господарю Рал — отново погледна нагоре. — Моля ви, разберете, че ви занимавам с въпросите си единствено защото желая успеха ви. Вие по право сте господарят на всички земи. Всички ние се нуждаем от това да ни ръководите. Единственото, което желая, е да допринеса за вашата победа. Не ме е страх от нищо друго, освен че мога да ви проваля.
	Мрачният Рал постави ръка около огромните рамене на Демин и се вгледа в белязаното му лице, в кичура черна коса, разсичащ русата.
	— Де да имаше повече такива като теб, приятелю — той свали ръката си и взе купата. — А сега върви и кажи на Кралица Милена за съглашението ни. И не забравяй да повикаш дракона — леката му усмивка отново се появи. — Не позволявай на малките ти отклонения да те забавят на връщане.
	Демин се поклони с глава.
	— Благодаря ви, Господарю Рал, за честта да ви служа.
	Мъжагата излезе през задната врата, а Рал през онази към градината. Гардовете останаха в малката, гореща помощна стаичка.
	След като взе рога за хранене, Рал се приближи до момчето. Рогът представляваше дълга медна тръба, стесняваща се в единия край, който се слагаше до устата. Широкият край беше повдигнат на височината на раменете с два крака, така че кашата да може да се плъзне надолу. Рал я нагласи с тясната страна към Карл.
	— Какво е това? — попита момчето, като примигна срещу тръбата. — Рог ли?
	— Да, точно така. Много добре, Карл. Това е рог за хранене. Той е част от церемонията, в която ще се включиш. Младежът, който преди теб помогна в същата церемония, мислеше, че е много забавно да се яде така. Слагаш устата си в ей този край и аз те обслужвам, наливайки храната отгоре.
	Карл го погледна скептично.
	— Наистина ли?
	— Да — усмихна се насърчително Рал. — И познай какво съм ти донесъл — пресен боровинков пай, току-що изваден от фурната.
	Погледът на Карл светна.
	— Чудесно! — той нетърпеливо постави устата си в тесния отвор.
	Рал направи около рога три кръга с ръка, за да промени вкуса, после погледна надолу към Карл.
	— Трябва да го разбъркам, така че да мине през рога, мисля, че вече е добре.
	— Аз винаги го размесвам с вилицата си — ухили се Карл, след това отново доближи устата си до отвора.
	Рал сипа малко каша от горния край. Когато стигна до устата на Карл, той лакомо я изяде.
	— Великолепен е! Най-добрият, който съм ял през живота си!
	— Много се радвам — каза Рал със свенлива усмивка. — По моя собствена рецепта е. Страхувах се, че няма да се получи толкова вкусен, колкото го прави майка ти.
	— По-добър е. Може ли още малко?
	— Разбира се, синко. При Татко Рал винаги има още.

>	Двадесет и първа глава

	Уморен, Ричард внимателно огледа мястото, където пътеката се появяваше наново в края на склона. Надеждите му се изпариха. Ниско над главата му висяха тъмни облаци, от които от време на време падаха тежки капки студен дъжд, разливащи се върху наведената му глава. Надяваше се Калан да е успяла да премине през Теснината, мислеше, че двамата просто са се разделили и тя е продължила напред. У нея беше костта, дадена й от Ейди, която би трябвало да я държи в безопасност. Сигурно е успяла да премине от другата страна. От друга страна обаче, той носеше зъба, за който Ейди му беше казала, че ще го държи незабележим, и въпреки всичко сенките бяха тръгнали след тях. Изглеждаше му странно; преди да падне мракът, сенките стояха неподвижни в пукнатината. Защо не ги нападнаха по-рано?
	Не се виждаха никакви следи. От дълго време нищо не беше прекосявало Теснината. Обгърнаха го изтощение и отчаяние, а ледените юмруци на вятъра развяваха пелерината около тялото му, като по този начин сякаш го подканваха да върви напред, далеч от Теснината. Останал без капка надежда, той се обърна с лице към пътеката, към Средната земя.
	Направи само няколко крачки, когато внезапно му хрумна нещо, което го накара да се закове на мястото си.
	Ако Калан е била разделена от него, ако си е помислила, че отвъдният свят го е взел при себе си, ако е сметнала, че го е загубила и е останала сама, тя би ли продължила напред към Средната земя? Сама?
	Не.
	Извърна се към Теснината. Не. Тя сигурно се е върнала обратно. Обратно при магьосника.
	Нямаше смисъл да се връща сама в Средната земя. Тя имаше нужда от помощ, това беше първата причина, поради която бе дошла в Западната земя. Без Търсача неин единствен помощник оставаше магьосникът.
	Ричард не се осмели да се довери прекалено на тази мисъл, но мястото на схватката със сенките, където я беше загубил, не беше много далеч. Не можеше да продължи напред, без да провери. Забравил умората, той отново се гмурна в Теснината.
	Връщането му бе приветствано от зелената светлина. Следвайки собствените си стъпки, той бързо намери мястото. Навсякъде по калния склон се виждаха безразборно разхвърляните във всички посоки негови стъпки, разказващи историята на битката му. Изненада се от това каква голяма площ е покривал. Не си спомняше да се е въртял толкова много, да е тръгвал ту напред, ту назад. Но всъщност не помнеше и голяма част от битката освен края й.
	С огромна изненада откри онова, което търсеше. Следите на двамата, движещи се заедно, след това само нейните, сами. Тръгна след тях, а сърцето му заби лудо, обзе го болезнена надежда, че няма да свършат в стената. Приклекнал, той внимателно ги следваше, докосваше ги. В очевидно объркване, следите й се лутаха насам-натам известно време, след което стигнаха донякъде и се обърнаха. Там, където следите на двамата се виждаха в едната посока, в обратна посока тръгваха още един чифт следи.
	Тези на Калан.
	Ричард рязко се изправи, дишаше бясно, пулсът му бе учестен. Досадната зелена светлина го обгръщаше отвсякъде. Чудеше се колко ли далеч е стигнала. Бавното прекосяване на Теснината им бе отнело почти цяла нощ. Но тогава не знаеха къде е пътеката. Погледна надолу към следите в калта. Сега вече знаеше къде е тя.
	Трябваше да върви бързо; нямаше право да проявява боязън на връщане. В главата му изплува споменът за нещо, което Зед му каза, когато му даваше меча. Силата на гнева, каза тогава магьосникът, те кара да действаш необмислено.
	Когато Търсачът извади меча от ножницата, мъгливият утринен въздух се изпълни със звънливия металически звук. През тялото му премина вълна от ярост. Без да се замисля повече, той се втурна надолу по пътеката, следвайки стъпките си. Докато тичаше в студената мъгла, от двете си страни чувстваше натиска на стените. Когато следите завиваха, обръщайки се ту наляво, ту надясно, той не забавяше темпото, а просто извиваше стъпалото си на едната или на другата страна, за да балансира тежестта си.
	С тази уверена, стабилна крачка щеше да успее да прекоси Теснината преди средата на утринта. На два пъти се натъкна на сенки. Те стояха във въздуха над пътеката, без да помръдват, изглежда, не го забелязваха. Ричард мина през тях с насочен напред меч. Дори без лица, му се стори, че се изненадват, когато ги разсече.
	Без да се бави, премина през разцепения камък, като пътьом изрита един хващач от пътеката. Излезе от другата страна на камъка и спря да си поеме дъх. Виждаше стъпките й по целия път на обратно и това го изпълваше с облекчение. Тук, на пътеката през гората, щеше да е по-трудно да следва стъпките й, но това нямаше значение. Той знаеше къде отива тя, знаеше, че е преминала успешно през Теснината. Имаше чувството, че ще заридае от щастие при мисълта, че Калан е жива.
	Знаеше, че се приближава до нея; мъглата още не бе успяла да притъпи острите ръбове на стъпките й, те бяха същите, каквито ги видя първия път. Вече беше просветляло и тя сигурно вървеше по следите им, вместо да използва стените да й показват пътя. Ако се беше оставила на стените да я водят, той отдавна да я е настигнал. Добро момиче, каза си, използва главата си. Можеше да направи от нея истинска обитателка на горите.
	Ричард бързаше надолу по пътеката, като държеше меча — и гнева си — налице. Не губеше време да спира и да търси следите й, но където се появяваше тинест или кален участък, навеждаше глава и забавяйки леко темпото, го проучваше. След като прекоси тичешком покрита с мъх отсечка, стигна до място с ясно откроени следи. На минаване покрай тях хвърли бегъл поглед. Видя нещо, което го накара да спре толкова внезапно, че чак падна на земята. Застанал на ръце и колене, се вгледа в следите. Очите му се разшириха.
	Върху нейните стъпки се виждаха следи от мъжки ботуш, близо три пъти по-голям от нейните обувки. Ричард знаеше без съмнение кому принадлежи той: на последния от четворката.
	Яростта му го вдигна на крака и той се втурна с нечовешка бързина.
	Покрай него оставаха неясните силуети на клони и камъни. Единственото, което го интересуваше, беше да остане на пътеката и да внимава да не се натъкне в бързината на границата не поради страх за собствения си живот, а защото знаеше, че ако загине, няма да може да помогне на Калан. Дробовете му горяха за въздух, гърдите му се повдигаха с усилие. Яростта, предизвикана от магията, го караше да не обръща внимание на изтощението си, на това, че не е спал.
	Изкачи се на върха на малка щръкнала скала и долу в ниското я видя. За миг замръзна на място. Калан стоеше от лявата страна с разтворени крака и приведено напред тяло, зад гърба й беше скалата. Пред нея, отдясно на Ричард, стоеше последният от четворката. Яростта се смеси с паника. Кожените дрехи на мъжа проблясваха на влажния въздух. Качулката на ризницата скриваше русата му глава. Здравите му юмруци издигнаха нагоре меча, напрегнатите му мускули изпъкнаха релефно по ръцете. Нададе бойния си вик.
	Щеше да я убие.
	Гняв заля съзнанието на Ричард. Той скочи от скалата и изкрещя „Не!“. В гласа му имаше нечовешка ярост. Докато летеше надолу, Мечът на истината се издигна над главата му, хванат в двете му ръце. Щом се приземи, Ричард отскочи назад, мечът се изви дъгообразно зад него и изсвистя. Мъжът чу падането му и се обърна. Виждайки меча на Ричард, той светкавично вдигна нагоре своя, за да се защити, при което сухожилията на китките и ръцете му изпращяха.
	Ричард наблюдаваше като в сън как мечът се стоварва върху мъжа.
	Всяка съставна част на силата му се бореше ударът да бъде по-бърз, по-истински. Смъртоносен. Магията го зареждаше с необходимото количество ярост. Ричард погледна през меча на мъжа в ледените му сини очи. Мечът на Търсача последва посоката на погледа му. Все още чуваше собствения си вик. Мъжът държеше меча си право нагоре, за да избегне удара.
	Ричард не виждаше нищо около врага си. Яростта, магията бушуваха в него както никога досега. Нямаше сила на света, която можеше да му отнеме правото да убие този мъж. Ричард не разсъждаваше. Нямаше нужда от нищо друго. Нищо друго не можеше да придаде смисъл на живота му. Той беше самата смърт, извикана на живот.
	Концентрирал всичките си сили, Ричард фокусира смъртната си омраза в движението на меча.
	Заслушан в ударите на сърцето си, пулсиращи в напрегнатите мускули на врата му, той стоеше в напрегнато очакване, като оглеждаше с периферното зрение терена около себе си, без да изпуска от поглед сините очи на мъжа. Най-после видя как собственият му меч се издига плавно във въздуха, как заличава смъртната дистанция между него и противника му, за да се стовари най-накрая върху изпречилото се насреща му оръжие. Пред очите му бавно се разхвърчаха парчета от същото това вдигнато за защита оръжие, които се превърнаха в нагорещени късове желязо. Мечът на Ричард достигна главата на мъжа, докосвайки преди това качулката на ризницата му. Главата на русокосия се отклони едва забележимо, преди Мечът на истината да се вреже в стоманените халки на качулката му и да разсече главата му, изпълвайки въздуха с дъжд от оловни парчета и халки.
	В сумрачната утрин изригна вулкан от червена мъгла. При гледката на бясно разхвърчалите се кичури руса коса, кости и мозък, Ричард изпита неимоверно въодушевление, а острието на меча продължаваше полета си през обагрения в червено въздух, заличавайки последните нищожни остатъци от черепа на врага, без да спира да се движи наоколо, докато в същото време тялото, останало само с врат, челюсти и още не много разпознаваеми части над тях, започна да се разпада, сякаш всичките му кокали се разделиха един от друг, останали без нищо, което да ги свързва, и накрая тежко се строполи на земята. Във въздуха се извиха на дъга пръски кръв, които най-накрая паднаха на земята и върху Ричард. В същия миг той закрещя, отприщвайки яростта си, така че няколко от тези кървави пръски попаднаха в устата му — победителят опита парливия им сладостен вкус. Други — тежки и изобилни — се строполиха в прахта едновременно с дъжда от късове стомана от ризницата и парчетата от счупения меч. Няколко парчета кости и стомана, вече прелетели покрай Ричард, се блъснаха в скалата зад гърба му и отскочиха назад, а още кости и мозък, и кръв, издигнали се високо във въздуха, най-после паднаха на земята и всичко наоколо потъна в червено.
	Носителят на смърт се изправи тържествено над обекта на своята ярост, подгизнал от кръв, но опиянен от радост, каквато не си бе представял, че може да съществува. Гърдите му бясно се повдигаха. С протегнат напред меч той се огледа за някаква друга опасност. Такава не съществуваше.
	Тогава светът се строполи отгоре му.
	Всичко наоколо се завъртя пред погледа му. Той видя широко отворените очи на Калан, в които се четеше ужас, след това болката го повали на колене, облада тялото му и го победи.
	Мечът на истината се изплъзна от ръцете му.
	През съзнанието му светкавично премина споменът за онова, което беше направил. Беше убил човек. По-лошо, беше убил човек, когото искаше да убие. Нямаше значение, че с убийството спаси един живот; важното е, че беше поискал да го направи. То му достави наслада. Не би позволил по никакъв начин да му бъде отнета възможността да го направи.
	Гледката на врязващия се в главата на мъжа меч се връщаше отново и отново в съзнанието му. Беше безсилен да я прогони от главата си.
	Разкъсваща болка, каквато никога през живота си не беше изпитал, го накара да притисне ръце до корема си. Устата му зяпна, но от нея не излезе никакъв вик. Опита се да загуби съзнание, за да прогони ужасната болка, но не успя. Не съществуваше нищо друго освен нея, също както преди миг в желанието му да убива не съществуваше нищо друго освен мъжа.
	Болката замъгли погледа му. Не виждаше нищо. Огън изгаряше всеки мускул, кост и орган на тялото му, поглъщаше го, отнемайки въздуха от дробовете му, задушаваше го в конвулсии. Той се строполи на една страна върху земята с прибрани към тялото колене и най-после от устата му се понесе вик, подобен на онзи, който преди малко надаваше в яростта си. Усети как животът си отива от него. През болка осъзна, че ако това продължи, той нямаше да може да запази разсъдъка си, дори нещо повече — ще загуби живота си. Силата на магията го съсипваше. Никога не си бе представял, че е възможно да изпитваш толкова силна болка; сега не можеше да си представи, че тя някога ще напусне тялото му. Усещаше как започва да обезумява. Мислено се помоли за смърт. Ако не настъпеше някаква промяна, и то бързо, смъртта така или иначе щеше да дойде.
	В мъглявината на агонията си той осъзна нещо; разпозна болката. Тя беше същата като гнева. Преминаваше през тялото му по същия начин като гнева, идващ от меча. Ричард познаваше това чувство достатъчно добре; това беше магията. Щом веднъж я разпозна като такава, незабавно се опита да я овладее, както се беше научил да контролира гнева си. Вече знаеше — или ще трябва да го направи, или е мъртъв. Започна да размишлява, да разбира необходимостта на онова, което беше направил, колкото и ужасно да беше то. С намерението си да убие мъжа сам бе подписал смъртната си присъда.
	Най-после успя да овладее болката така, както се бе научил да се справя с гнева си. Тялото му изпита облекчение. Беше спечелил и двете битки. Болката се надигна и отлетя.
	Ричард лежеше по гръб и дишаше учестено, светът се втурна обратно на мястото си. Калан беше коленичила край него и бършеше лицето му с влажна кърпа. Бършеше кръвта. Челото й беше сбърчено; по бузите й се стичаха сълзи. През лицето й минаваха дълги ивици кръв.
	Ричард се изправи на колене и взе кърпата от ръцете й, за да избърше и нейното лице. Сякаш по този начин искаше да заличи спомена за стореното от него. Преди сам да успее да я прегърне, Калан протегна ръце и го притисна към себе си със сила, която той не предполагаше, че тя притежава. Той й отвърна по същия начин, а тя, плачеща, плъзна ръка нагоре към тила му и я зарови в косите му, без да отделя главата си от неговата. Ричард не можеше да се нарадва на прекрасното усещане, че тя отново е при него. Не искаше да я губи никога вече.
	— Толкова много съжалявам — проплака тя.
	— За какво?
	— Задето трябваше заради мен да убиеш човек.
	Той нежно я залюля, галейки косата й.
	— Всичко е наред.
	Тя поклати главата си, която беше заровила във врата му.
	— Знаех каква болка ще ти причини магията. Точно затова не исках да се биеш с онези мъже в хана.
	— Зед ми каза, че гневът ще ме пази от болката. Калан, не разбирам. Сигурен съм, че по никакъв начин не бих могъл да изпитам по-силен гняв.
	Тя се дръпна от него и го загледа, стиснала раменете му, сякаш за да се убеди, че е от плът и кръв.
	— Зед ми заръча да се грижа за теб, ако се наложи да използваш меча, за да убиеш човек. Призна ми, че онова, което ти е разправял, че гневът ще те пази от болката, е истина, но добави, че то не се отнася за първия път, че тогава магията те проверява, прави преценка на Търсача, като го подлага на болката, следователно първия път няма начин да я избегнеш. Зед каза, че не може да сподели с теб това, защото ако го знаеш, то ще те накара да се дръпнеш назад, да бъдеш по-внимателен с меча, а това може да се окаже опасно. Накрая добави, че магията трябва да стане едно с Търсача при първата употреба на меча, да се убеди в намеренията му, докато той убива — тя стисна раменете на Ричард. — Магията може да ти стори ужасни неща. Тя прави проверка чрез болката, за да види кой ще е господарят и кой подчиненият.
	Объркан, Ричард се отпусна назад на петите си. Ейди му беше казала, че магьосникът има някаква тайна от него. Сигурно това е имала предвид. Вероятно Зед много се е притеснявал за него, страхувал се е. На Ричард му дожаля за стария му приятел.
	За първи път истински разбра какво означава да си Търсач, разбра го така, както би могъл да го направи единствено самият Търсач. Носителят на смърт. Сега вече разбра. Разбра магията, знаеше как да я използва, как тя го използва, как двамата бяха станали едно цяло. За добро или лошо, вече никога нямаше да бъде същият. Подложи на изпитание осъществяването на най-тъмните си желания. Всичко свърши. Повече никога нямаше да се върне към предишния Ричард.
	Вдигна кърпата и избърса кръвта от лицето на Калан.
	— Разбирам. Сега вече знам какво е имал предвид той. Добре стори, че не ми го каза — той докосна лицето й и каза с нежен глас: — Толкова се страхувах, че са те убили.
	Тя постави ръката си върху неговата.
	— Мислех, че си мъртъв. До един момент държах ръката ти, а в следващия разбрах, че вече не я държа — очите й отново се напълниха със сълзи. — Нямаше те никъде. Не знаех какво да правя. Единственото, което ми хрумна, беше да отида при Зед, да го изчакам да се събуди и да го доведа на помощ. Мислех, че си се загубил в отвъдния свят.
	— И аз си мислех същото за теб. Без малко да продължа сам към Средната земя — усмихна се горчиво той. — Изглежда е трябвало да се върна за теб.
	За първи път, откакто се срещнаха, тя се усмихна, после отново обви ръце около него. След това бързо се дръпна.
	— Ричард, трябва да се махаме оттук. Наоколо обикалят зверове. Ще дойдат за тялото му; не трябва да сме тук, когато това стане.
	Той кимна, обърна се, вдигна меча си и се изправи на крака. Протегна ръка към нея, за да й помогне да се изправи. Тя я пое.
	Магията избухна в гняв, предупреждавайки господаря си.
	Изумен и шокиран, Ричард погледна Калан. Магията се задейства точно както и предишния път, само дето сега усещането беше по-силно. Калан се усмихваше и явно не усещаше нищо. Ричард потуши гнева. Неохотно, той му се подчини.
	Тя отново го притисна до себе си — бърза прегръдка със свободната си ръка.
	— Все още не мога да повярвам, че си жив. Бях напълно убедена, че съм те загубила.
	— Как се измъкна от сенките?
	Калан поклати глава.
	— Не знам. Те ни преследваха, а когато се разделихме и аз тръгнах да се връщам, вече не ги виждах. Ти видя ли някоя?
	Ричард кимна сериозно.
	— Да, видях ги. И баща ми се появи отново. Те ме нападнаха, опитаха се да ме избутат зад стената.
	На лицето на Калан се изписа загриженост.
	— Защо само теб? Защо не двама ни?
	— Не знам. Миналата нощ в пропукания камък и по-късно, когато тръгнаха след нас, явно са преследвали мен, а не теб. Костта те е предпазвала.
	— Предишния път на границата те нападнаха всички освен теб — каза тя. — Какво е по-различно сега?
	Ричард се замисли за момент.
	— Не знам, но трябва да преминем просеката. Твърде уморени сме, за да прекараме още една нощ в бой със сенки. Трябва да се доберем до Средната земя преди мръкнало. И този път обещавам да не изпускам ръката ти.
	Калан се усмихна и го стисна за китката.
	— Аз също.
	— На връщане тичах през Теснината. Оказа се, че разстоянието не е дълго. Готова ли си да го направим пак?
	Тя кимна и двамата се впуснаха в бяг, поддържайки умерено темпо, което Ричард мислеше, че е подходящо за нея. Никакви сенки не ги проследиха, макар да видяха няколко, носещи се по пътеката. Както и преди Ричард премина през тях с насочен напред меч, без да забавя ход, за да види какво ще направят. Калан потръпна от писъците им. Тичайки, той следваше стъпките, оставени от тях двамата, като на завоите придържаше Калан, за да остане на пътеката.
	Щом напуснаха хълма и стъпиха от другата страна на Теснината, забавиха темпото до бърз ход, за да си поемат дъх. Ситен дъждец мокреше лицата и косите им. Щастието, че я е открил жива, притъпяваше загрижеността му за това, което ги очакваше. Вървейки, двамата си поделиха малко хляб и плодове. Макар стомахът му да къркореше от глад, не му се искаше да спират за нещо по-съществено.
	Все още беше объркан от реакцията на магията, когато Калан хвана ръката му. Дали магията чувстваше нещо вътре в нея или пък в собствения му мозък? Може би имаше връзка с това, че той се страхува от тайната й? Или беше нещо повече, нещо, което самата магия чувстваше в нея? Щеше му се Зед да е наоколо, за да може да сподели с него мислите си. Но, от друга страна, нали при предишния такъв случай Зед беше там, а Ричард не го попита. Може би се страхуваше от отговора на магьосника?
	След като хапнаха надве-натри, а следобедът вече си отиваше, откъм гората се чу ръмжене. Калан каза, че са зверовете. Решиха отново да тичат, да се измъкнат от просеката възможно най-бързо. Ричард беше повече от изтощен. Едва осъзнаваше къде се намира, докато тичаха през гъстата гора. Ситният дъждец, капещ върху листата, размиваше звука от стъпките им.
	Преди мръкнало двамата стигнаха до ръба на дълъг хребет. Пътеката се виеше надолу, правейки остри чупки. Застанаха на върха на хребета, между дърветата, сякаш попаднали в отвора на пещера, и обърнаха поглед навън към широкото зелено поле, подгизнало от вода.
	Калан стоеше изправена, напрегната.
	— Познавам това място — прошепна тя.
	— Е?
	— Нарича се Дивото. Вече сме в Средната земя — тя се обърна към него. — Аз съм у дома.
	Той повдигна вежда.
	— Мястото не ми изглежда чак толкова диво.
	— То не е наречено според природата, а според обитателите си.
	След като се спуснаха по стръмния хребет, Ричард откри малко скътано местенце под една скална плоча, което обаче не беше достатъчно, за да ги предпази от дъжда, така че наряза борови клони и ги подреди срещу скалата, за да се получи малък, прилично сух заслон, където можеха да прекарат нощта. Калан се пъхна вътре, а Ричард я последва, като натрупа на входа зад себе си клони и по този начин препречи почти изцяло достъпа на дъжда. И двамата, мокри и изтощени, се строполиха на земята.
	Калан свали пелерината си и изтръска водата от нея.
	— Никога не съм виждала толкова много облаци и толкова много дъжд. Дори не си спомням как изглежда слънцето. Започва да ми писва.
	— Не и на мен — тихо каза той. Тя се намръщи, така че той й обясни. — Спомняш ли си онзи змиевиден облак, който ме преследваше, онзи, който Рал беше изпратил след мен? — Тя кимна. — Зед хвърли магьосническа мрежа, за да предизвика други облаци, които да го скрият. Докато е облачно и не виждаме змиевидния облак, не го вижда и Рал. Предпочитам дъжда пред Мрачния Рал.
	Калан се замисли върху думите му.
	— Отсега нататък ще приемам дъжда с радост. Но следващия път би ли помолил Зед да извика облаци, които не мокрят толкова? — Ричард се усмихна и кимна. — Искаш ли нещо за ядене? — попита тя.
	Той поклати глава.
	— Твърде изморен съм. Искам само да спя. Тук безопасно ли е?
	— Да. Никой не живее близо до границата в Дивото. Ейди каза, че сме защитени от зверовете, така че преследвачите на сърца няма да ни безпокоят.
	Звукът на равномерно падащия дъжд го унасяше още повече. Двамата се увиха в одеялата си, нощта вече беше станала студена. На слабата светлина Ричард едва различаваше чертите на Калан, облегната на скалната стена. Навесът беше прекалено малък, за да накладат огън, пък и без друго всичко беше подгизнало. Той посегна към джоба си и напипа с пръсти кесийката с нощния камък, чудейки се дали да го извади, за да вижда по-добре, но в крайна сметка се отказа.
	Калан му се усмихна.
	— Добре дошъл в Средната земя. Направи каквото обеща: преведе ни дотук. Сега започва трудното. Какво мислиш да правим?
	Главата на Ричард пулсираше; той се облегна до Калан.
	— Трябва ни човек, който борави с магия, за да ни каже къде се намира третата кутия, къде да я намерим. Или поне къде да търсим. Не можем просто да се лутаме слепешката. Трябва ни някой, който да ни упъти в правилната посока. Познаваш ли подобен човек?
	Калан го погледна с крайчеца на окото си.
	— Тук сме на огромно разстояние от всеки, който би искал да ни помогне.
	Тя криеше нещо. Гневът му избухна.
	— Не съм казал, че трябва да искат да ни помогнат, казах, че трябва да могат да го направят. Ти просто ме заведи при тях и остави другото на мен! — Ричард моментално съжали за тона си. Отпусна глава назад върху скалата и потуши гнева си. — Калан, съжалявам — той се извърна. — Имах тежък ден. Освен че убих онзи човек, трябваше още веднъж да разсека с меча баща си. Но най-лошото от всичко беше, че мислех най-добрия си приятел за загубен в отвъдното. Единственото, което искам, е да попреча на Рал, да прекратя този кошмар.
	Той я погледна и тя го дари с една от нейните особени усмивки със стиснати устни. Известно време го гледаше в очите.
	— Не е лесно да си Търсач — прошепна накрая.
	Той й отвърна с усмивка.
	— Не е лесно — съгласи се.
	— Народът на Калните — каза накрая. — Те биха могли да ни кажат къде да търсим, но няма гаранция, че ще се съгласят да ни помогнат. Дивото е отдалечена провинция на Средната земя и Калните не са свикнали да се занимават с чужденци. Те имат странни обичаи. Не се интересуват от проблемите на другите. Искат само да бъдат оставени на спокойствие.
	— Ако успее, Мрачният Рал няма да се съобразява с желанията им — напомни й той.
	Калан си пое дълбоко въздух и произнесе бавно.
	— Ричард, те могат да бъдат опасни.
	— Имала ли си работа с тях преди?
	Тя кимна.
	— Няколко пъти. Не говорят нашия език, но аз говоря техния.
	— Имат ли ти доверие?
	Тя се загърна по-плътно в одеялото си и отмести поглед.
	— Предполагам — погледна го изпод вежди. — Но в същото време се страхуват от мен, а при Калните това може да се окаже по-важно от доверието.
	Ричард трябваше да прехапе вътрешната част на устната си, за да се въздържи да не я попита защо се страхуват от нея.
	— На какво разстояние сме от тях?
	— Не мога да преценя съвсем точно в коя част на Дивото се намираме. Успях да видя съвсем малка част от местността наоколо, но съм убедена, че са на не повече от седмица път на северозапад.
	— Това е добре. Сутринта тръгваме на северозапад.
	— Стигнем ли там, ще трябва да ме следваш във всичко и да се вслушваш в думите ми. Трябва да ги убедиш да ти помогнат, в противен случай няма да го направят, независимо дали си със или без меч.
	Той й кимна в знак на съгласие. Тя извади ръката си изпод одеялото и я сложи върху неговата.
	— Ричард — прошепна — благодаря ти, че се върна за мен. Съжалявам за цената, която трябваше да платиш.
	— Трябваше да го направя — какъв е смисълът да ходя в Средната земя без моя водач?
	Калан се усмихна горчиво.
	— Ще се опитам да оправдая очакванията ти.
	Той стисна ръката й, след което и двамата легнаха. Докато благодареше на добрите духове, че са пазили Калан, сънят го взе в прегръдките си.

>	Двадесет и втора глава

	Зед рязко отвори очи. Във въздуха се усещаше наситен аромат на зеленчукова супа. Без да се движи, той внимателно се огледа наоколо. Лежеше в стая, по чиито стени висяха кости, до него лежеше Чейс, тъмнината надничаше през прозореца. Погледна надолу към тялото си. Беше затрупан с кости. Все още неподвижен, той внимателно ги накара да се повдигнат бавно във въздуха, след което безшумно се понесоха настрани и най-накрая докоснаха земята. Изправи се тихо като котка. Намираше се в къща, пълна с кости, кости на зверове. Обърна се.
	Изненада се да се окаже лице в лице с жена, която се обръщаше точно в същия момент.
	И двамата уплашено извикаха и протегнаха ръце във въздуха.
	— Коя си ти? — попита той, като се навеждаше напред, вгледан в белите й очи. Тя хвана патерицата си точно преди да се стовари отгоре му и я върна под мишницата си.
	— Аз бъда Ейди — дрезгаво отвърна. — Ти ме уплаши! Събуди се по-рано, отколкото очаквах.
	Зед оправи робата си.
	— Колко яденета пропуснах? — попита.
	Ейди намръщено го огледа от главата до петите.
	— Така като те гледам, твърде много.
	Широка усмивка проряза лицето на Зед. Той на свой ред огледа Ейди от главата до петите.
	— Хубава си — произнесе накрая. Леко докосна устни до ръката й с поклон, след което се изправи гордо и произнесе с вдигнат към небето кокалест пръст: — Зедикус Зу’л Зорандер, на вашите услуги, скъпа госпожо — наклони се напред. — Какво е станало с крака ти?
	— Нищо. Той бъде съвсем добре.
	— Не, не — намръщено посочи той. — Не този, другия.
	Ейди погледна надолу към липсващия си крак, после отново вдигна поглед към Зед.
	— Не стига до земята. Какво бъде станало с очите ти?
	— Е, надявам се си научила урока си; след като, така да се каже, си останала без едно стъпало — усмивка замени смръщения поглед на Зед. — А проблемът с очите ми — каза той с тъничкия си гласец — е, че дълго време гладуваха, но сега пируват.
	Ейди леко се усмихна.
	— Какво ще кажеш за паница супа, магьоснико?
	— Вече си мислех, че никога няма да ми предложиш, чародейке.
	Зед последва Ейди, която се отправи към висящия над огнището съд и след като тя сипа две паници супа, той ги занесе до масата. Тя подпря патерицата си на стената и седна срещу него, отряза и на двамата по един дебел резен хляб и по парче сирене и му ги подаде през масата. Зед се наведе и моментално започна да яде, но още след първата лъжица спря и погледна в белите й очи.
	— Тази супа я е готвил Ричард — каза той с равен глас, втората лъжица увисна във въздуха между паницата и устата му.
	Ейди откъсна парче хляб и го потопи в супата си, без да сваля очи от него.
	— Това бъде вярно. Ти бъдеш с късмет; моята нямаше да е толкова вкусна.
	Зед върна лъжицата в паницата си и се огледа.
	— А къде е той?
	Ейди отхапа от хляба и задъвка, загледана в Зед. След като преглътна, му отговори:
	— Двамата с Майката Изповедник тръгнаха през просеката към Средната земя. Макар за него тя да е просто Калан; тя все още не е разкрила самоличността си пред него.
	Ейди разказа на магьосника как Ричард и Калан дошли при нея с молба да помогне на пострадалите им приятели.
	Зед взе сиренето в едната си ръка, хляба в другата и като отхапваше ту от едното, ту от другото, се заслуша в разказа на Ейди. Когато разбра, че са го поддържали само с каша, потръпна.
	— Ричард пожела да ти предам, че не може да те чака — каза тя, — но бе сигурен, че ще го разбереш. Търсачът ми нареди да предам на Чейс да се върне и да направи приготовления за момента, в който границата ще падне, да е готов да посрещне армията на Рал. Съжаляваше, че не знае какъв бъде плана ти, но се страхуваше, че времето му бъде скъпо.
	— Толкова по-добре — каза под носа си магьосникът. — Планът ми не го включваше.
	Зед продължи да лапа лакомо. Когато изяде супата си, отиде до огнището и си сипа втора паница. Предложи на Ейди да сипе и на нея, но тя още не беше привършила с първата, тъй като през по-голямата част от времето седеше с очи вперени в магьосника. Когато той отново седна, му подаде още хляб и сирене.
	— Ричард пази от теб една тайна — тихо каза тя. — Ако не беше свързана с тая работа около Рал, нямаше да говоря за това, но мисля, че трябва да знаеш.
	Светлината на лампата осветяваше тънкото лице и бялата му коса и изостряше чертите му, правеше го да изглежда още по-слаб сред ръбестите сенки. Той взе лъжицата си, за момент сведе очи към супата си, после отново ги вдигна към Ейди.
	— Както добре знаеш, всички ние имаме тайни, магьосниците повече от всеки друг. Ако всеки от нас знаеше тайните на другия, светът щеше да изглежда доста странно. Освен това щеше да се изгуби очарованието на това да си ги споделяме — тънките му устни се разтегнаха в усмивка, очите му заискриха. — Но аз не се страхувам от тайните на човек, комуто вярвам, така че и той не бива да се страхува от моите. Това е част от приятелството.
	Ейди се облегна на стола си, празните й бели очи го гледаха, леката й усмивка отново се върна на лицето й.
	— За негово добро се надявам да си прав, задето му имаш доверие. Не искам да създавам на един магьосник причина да се ядосва.
	Зед сви рамене.
	— Та защо, като магьосник аз съм напълно безобиден.
	Тя се вгледа в очите му на светлината на лампата.
	— Това бъде лъжа — прошепна тихо с дрезгавия си глас.
	Зед се покашля и реши, че би било добре да промени темата на разговор.
	— Изглежда, трябва да ти благодаря за грижите, скъпа госпожо.
	— Това бъде вярно.
	— И че си помогнала на Ричард и Калан — той хвърли поглед към Чейс и го посочи с лъжицата си, — а също и на граничния надзирател. Длъжник съм ти.
	Усмивката на Ейди грейна.
	— Може би някой ден ще ми върнеш услугата.
	Зед повдигна полите на робата си и отново се зае със супата си, но не тъй настървено като преди. Двамата с чародейката не сваляха очи един от друг. Огънят в огнището пращеше, навън цвърчаха нощните насекоми. Чейс продължаваше да спи.
	— От колко време са на път? — най-после попита Зед.
	— Това бъде седмият ден, откакто той повери теб и граничния надзирател на моите грижи.
	Зед привърши с яденето и внимателно бутна паницата си встрани. Сключи тънките си ръце върху масата и като сведе поглед, забарабани с палци. Светлината на лампата проблясваше и танцуваше върху разрошената му бяла коса.
	— Ричард каза ли как да го намеря?
	За момент Ейди остана мълчалива. Магьосникът продължи да чака отговор, докато накрая тя проговори.
	— Дадох му нощен камък.
	Зед скочи на крака.
	— Какво си направила!
	Ейди кротко го погледна.
	— Да не искаш да го изпратя през просеката нощем, без да има с какво да си свети? Да ходиш из просеката слепешката означава сигурна смърт. Исках да успее. Това бъде единственият възможен за мен начин да му помогна.
	Магьосникът опря кокалчетата си в масата и се наведе напред, оредялата му бяла коса се разпиля около лицето му.
	— А предупреди ли го?
	— Разбира се.
	Той присви очи.
	— Как? С някоя от твоите загадки?
	Ейди извади две ябълки и подхвърли едната на Зед. Той прати срещу плода безмълвно заклинание.
	Ябълката се понесе във въздуха и започна бавно да се върти. Зед продължаваше да гледа втренчено старицата.
	— Седни си на мястото, магьоснико, и престани да ми се правиш на велик. — Тя отхапа парче ябълка и задъвка бавно. Зед седна намусен. — Не исках да го плаша. И без друго вече беше достатъчно наплашен. Ако му бях казала какво може нощният камък, сигурно щеше да се страхува да го използва и всичко щеше да завърши със сигурната победа на отвъдния свят над него. Да, предупредих го със загадка, за да може да я разбере по-късно, след като вече е преминал през просеката.
	Клечестите пръсти на Зед се протегнаха във въздуха и хванаха ябълката.
	— По дяволите, Ейди, ти не разбираш. Ричард мрази загадките, винаги ги е мразил. Възприема ги като оскърбление към искреността. Не се занимава с подобни неща. Това е принципното му отношение. — Той мощно заби зъби в ябълката.
	— Той бъде Търсач; Търсачите правят това: решават загадки.
	Зед издигна кокалестия си пръст във въздуха.
	— Загадките на живота, а не на думите. Има разлика.
	Ейди остави ябълката си на масата и се наведе напред. Лицето й придоби по-мек израз, погледът й стана загрижен.
	— Зед, опитвах се да помогна на момчето. Искам да успее. В просеката загубих крака си; на него можеше да му струва живота. Ако един Търсач загуби живота си, ние всички губим нашите. Не исках да му причиня нищо лошо.
	Зед остави ябълката си на масата и с махване на ръка потуши гнева си.
	— Ейди, знам, че не си искала да го нараниш. И през ум не ми е минавало подобно нещо. — Той взе ръцете на Ейди в своите. — Всичко ще се оправи.
	— Аз бъда глупак — горчиво каза тя. — Той ми каза, че не обича загадките, но аз не се замислих върху думите му. Зед, открий го чрез нощния камък! Виж дали е успял да премине оттатък.
	Зед кимна. Затвори очи и остави брадичката си да се отпусне върху гърдите му, като същевременно си пое три пъти дълбоко дъх. След това спря да диша за дълго време. Въздухът наоколо се изпълни с тихия, мек звук на далечен вятър, вятър, реещ се из открито поле: самотен, гибелен, неотстъпен. Най-после този звук затихна и магьосникът отново започна да диша. Главата му се повдигна, отвори очи.
	— Той е в Средната земя. Преминал е през просеката.
	Ейди кимна с облекчение.
	— Ще ти дам една кост, така че да можеш безопасно да преминеш и ти. Веднага ли тръгваш след него?
	Магьосникът сведе поглед към масата, встрани от белите й очи.
	— Не — каза тихо. — Ричард трябва да се справи сам. Както ти самата каза, той е Търсач. Щом сме се заели с Мрачния Рал, ще трябва да свърша още някоя и друга важна работа. Междувременно се надявам Ричард да е в безопасност.
	— Тайни? — попита чародейката, усмихвайки се леко.
	— Тайни — кимна магьосникът. — Трябва да тръгвам веднага.
	Тя измъкна ръката си измежду неговите и погали увисналата му кожа.
	— Вън бъде тъмно.
	— Тъмно — съгласи се той.
	— Защо не прекараш нощта тук? Тръгни на зазоряване.
	Очите на Зед отскочиха нагоре, поглеждайки я изпод вежди.
	— Да прекарам нощта?
	Галейки ръцете му, Ейди сви рамене.
	— Понякога тук бъде самотно.
	— Ами — дяволитата усмивка на Зед грейна на лицето му, — както казваш, навън е тъмно. И предполагам би било по-добре да тръгна сутринта — той внезапно се намръщи. — Това не е някоя от загадките ти, нали?
	Тя поклати глава и усмивката отново грейна на лицето му.
	— Нося със себе си магьосническия си камък. Не искаш ли да опитаме?
	Лицето на Ейди омекна и на устните й се появи срамежлива усмивка.
	— Много бих желала — тя се отпусна назад на стола си и без да сваля очи от него, отхапа от ябълката.
	Зед изви вежда.
	— Голи?

	* * *

	Докато двамата се движеха напред през откритото равно поле, вятърът и дъждът накланяха избуялата трева, която се поклащаше на тежки, бавни вълни. Дърветата бяха нарядко и далеч на хоризонта, предимно брези и елши, струпани на ивици покрай потоците. Калан внимателно оглеждаше тревата; приближаваха земите на Калните. Ричард я следваше безмълвно, както винаги без да я изпуска от наблюдателното си око.
	Не й се искаше да го води при тях, но той имаше право, трябваше да знаят къде да търсят последната кутия, а наблизо нямаше никой друг, който да ги насочи в правилната посока. Есента си отиваше, времето им изтичаше. Оставаше обаче възможността Калните да откажат да им помогнат и в такъв случай времето им щеше да се окаже пропиляно напразно.
	Нещо повече, макар Калан да знаеше, че те вероятно не биха се осмелили да убият Изповедник, макар да пътува без закрилата на магьосник, тя нямаше представа дали е възможно да посегнат на Търсач. Никога преди не беше пътувала из Средната земя без магьосник. Нито един Изповедник не го беше правил; криеше прекалено много опасности. Ричард й беше по-добра закрила от Гилер, последният прикрепен към нея магьосник, но неговата задача не беше да я закриля, напротив, тя трябваше да пази него. Тя не би позволила той отново да изложи живота си на риск заради нея. Неговата роля беше по-важна от нейната в играта срещу Рал. Това имаше най-голямо значение. Тя беше обрекла живота си в закрила на Търсача… на Ричард. Никога в живота си не се бе отдавала на някаква кауза с такава жар. Ако настъпи момент, в който трябва да се прави избор, тя трябваше да бъде тази, която да умре.
	Пътеката през тревите стигна до два кола, забодени от двете й страни. Коловете бяха увити в кожи, боядисани на червени ивици. Ричард застана до тях и се загледа в забодените отгоре им черепи.
	— Това някакво предупреждение да се махаме ли е? — попита той и посегна с ръка към една от кожите.
	— Не, това са черепите на техни уважавани предци, които трябва да пазят земите им. Подобна чест се оказва само на най-тачените.
	— Това не ми звучи като заплаха. Може би в крайна сметка няма да се окажат чак толкова негостоприемни.
	Калан се обърна към него и повдигна вежда.
	— Един от начините да се превърнеш в уважавана от Калните личност е да убиваш чуждоземци.
	Ричард отдръпна ръката си от кола и въздъхна дълбоко.
	— Да видим дали ще успеем да ги накараме да ни помогнат, за да могат да продължават да почитат предците си и да държат чуждоземците далеч.
	— Помни какво ти казах — предупреди го тя. — Те може да откажат. Ако такова е решението им, ще трябва да се съобразиш с него. Калните са единият от народите, които се опитвам да спася. Не искам да ги нараняваш.
	— Калан, нямам нито желание, нито намерение да ги наранявам. Не се тревожи, ще ни помогнат. В техен интерес е.
	— Те може да не гледат на нещата по същия начин — настоя тя. Дъждът беше спрял, на негово място се появи искряща студена мъгла, която тя почувства върху лицето си. Отметна назад качулката на пелерината си. — Ричард, обещай ми, че няма да ги нараниш.
	Той също отметна качулката си, постави ръце на хълбоците си и я изненада с лека усмивка, извила крайчеца на устните му.
	— Сега вече знам какво е.
	— Моля? — попита тя, като в гласа й се усещаха нотки на подозрение.
	Той я погледна и усмивката му се разшири.
	— Помниш ли, когато бях в треска от змийската лоза и те помолих да не причиняваш зло на Зед? Сега вече знам как си се чувствала, не можейки да ми обещаеш подобно нещо.
	Калан погледна сивите му очи и си помисли колко силно е желанието й да попречи на Рал, сети се за всички убити от него.
	— А аз разбрах как си се чувствал ти, след като не можех да ти обещая подобно нещо. — Тя се усмихна въпреки желанието си да остане сериозна. — И ти ли се чувстваше така глупаво, когато трябваше да ме молиш да го направя?
	Той кимна.
	— Когато разбрах какво става. И когато разбрах що за човек си, когато разбрах, че по никакъв начин не би наранила който и да е, освен ако нямаш друг избор. Тогава се почувствах глупаво. Че не ти бях повярвал.
	Тя също се чувстваше глупаво, по същата причина. Но знаеше, че той й вярва прекалено много.
	— Съжалявам — каза тя, все още с усмивка на уста. — Би трябвало да те познавам по-добре.
	— Знаеш ли някакъв начин да ги накараме да ни помогнат?
	Тя беше ходила в селото на Калните няколко пъти, но нито веднъж по тяхна покана; те никога не биха поканили Изповедник. Сред Изповедниците беше обичайна практика да правят професионални визити на различни места в Средната земя. Калните бяха достатъчно любезни да ги приемат, не се страхуваха от тях, но недвусмислено показваха, че живеят по свои закони, че не се нуждаят от външна намеса. Не бяха хора, които могат да бъдат заплашвани.
	— Калните свикват една среща, наречена Съвещание на пророците. Никога не ми е било разрешавано да присъствам на него, не знам дали защото съм чужденка, или защото съм жена. Там се предричат отговорите на въпроси, касаещи селото. Те не биха организирали тази среща принудително; ако решат да ни помогнат, ще свикат Съвещанието по своя воля. Ти ще трябва да ги спечелиш на наша страна.
	Той се вгледа настоятелно в очите й.
	— С твоя помощ ще успеем. Длъжни сме да успеем.
	Тя кимна и още веднъж се извърна към пътеката. Над тревистите поляни бяха надвиснали ниски, плътни облаци, които се движеха бавно в безкрайна процесия, небето приличаше на огромен врящ казан. Тук, на полето, сякаш имаше повече небе откъдето и да е другаде. Едно всеобемащо присъствие, от което безкрайната, равна земя изглеждаше нищожно малка.
	Дъждовете бяха погълнали потоците и сега завихрящата се кална вода подскачаше и се пенеше с бумтене в долната страна на пъновете, изпълняващи ролята на мостове. Калан усещаше силата на водата, от която тези пънове трепереха под краката им. Тя пристъпваше внимателно, тъй като повърхността им беше хлъзгава и нямаше странични въжета, за които да се хванат. Ричард й подаде ръка, за да я придържа, докато минат по моста, и тя се зарадва, защото си намери извинение да я поеме. Установи, че търси с поглед бродове, където ще може отново да държи ръката му. Но болката й беше толкова силна, че не можеше да си позволи да насърчава чувствата му. Толкова силно й се искаше да бъде просто жена като всяка друга. Но не беше. Тя беше Изповедник. Въпреки всичко в някои редки моменти си позволяваше да забрави този факт и се преструваше, че не е.
	Искаше й се Ричард да върви до нея, но наместо това той я следваше плътно, без да я изпуска нито за миг от погледа си, като същевременно внимателно оглеждаше околността. Това място му беше непривично, тук не можеше да разчита на нищо, във всичко виждаше потенциална заплаха. Тя изпитваше същото в Западната земя, така че усещането й беше познато. За да се пребори с Рал, да излезе срещу някой, който не е виждал никога през живота си, той подлагаше живота си на голям риск, така че имаше право да бъде нащрек. В Средната земя човек бързо забравяше за притесненията си, но още по-бързо можеше отново да се сблъска с тях.
	След като прекосиха още един поток, за да навлязат обратно в подгизналата трева, пред тях изведнъж изскочиха петима мъже. Калан и Ричард се заковаха на местата си. Телата на мъжете бяха обвити почти изцяло в животински кожи. Непокритите с кожи участъци, а също и лицата им бяха намазани с лепкава кал, която дъждът не можеше да отмие и от която косата им се спускаше надолу на сплъстени кичури. Около ръцете и телата им, както и в превръзките на главите им, бяха втъкнати туфи трева, така че когато легнат на земята, да се сливат с терена. Те стояха мълчаливо пред двамата. Всички гледаха със строги лица. Калан разпозна някои от тях; беше ловната дружина на Калните.
	Най-възрастният — здрав, жилав мъж, когото Калан познаваше като Савидлин — се приближи към нея. Другите изчакаха на местата си с отпуснати надолу, но готови за употреба копия и лъкове. Калан усещаше Ричард много близо зад себе си. Без да се обръща, тя му прошепна да стои спокойно и да прави каквото прави тя. Савидлин спря пред нея.
	— Сила на Изповедник Калан — каза той.
	— Сила на Савидлин и народа на Калните — отвърна тя на техния език.
	Савидлин й удари силна плесница през лицето. Тя му отвърна със също толкова силна плесница. Внезапно Калан чу металическия звън на извадения от ножницата меч на Ричард. Тя се обърна на пети.
	— Ричард, не! — Той стоеше с вдигнат нагоре меч, готов да нанесе удар. — Не! — Тя го сграбчи за китките. — Казах ти да стоиш спокоен и да правиш каквото правя аз.
	Очите му хвърляха искри ту към нея, ту към Савидлин. В тях се четеше неконтролируем гняв — магията, готова да убива. Напрегна мускулите на лицето си, стисна зъби.
	— А ако ти прережат гърлото, да ги оставя да прережат и моето ли?
	— По този начин те посрещат хората. Така изразяват почитта си към силата на другия. — Той се поколеба, смръщвайки вежди. — Съжалявам, че не те предупредих. Ричард, свали меча.
	Очите му се плъзнаха към Савидлин, после отново се спряха на Калан, след това той изкрещя и ядосано пъхна меча обратно в ножницата. Тя с облекчение отново се обърна към Калните, а Ричард застана по-плътно зад нея, за да може да реагира незабавно, ако се наложи. Савидлин и останалите ги наблюдаваха спокойно. Те не разбираха думите им, но очевидно схванаха смисъла на случилото се. Савидлин премести погледа си от Калан върху Ричард. Той произнесе на своя диалект:
	— Кой е избухливият мъж?
	— Казва се Ричард. Той е Търсачът на истината.
	Между останалите членове на ловната дружинка се понесе шепот. Очите на Савидлин потърсиха тези на Ричард.
	— Сила на Ричард, Търсача.
	Калан му преведе думите на Савидлин. Погледът на Ричард още пламтеше.
	Савидлин пристъпи напред и удари Ричард, не с отворена длан, както беше ударил нея, а с юмрук. Ричард незабавно му отвърна с юмручен удар, от който Савидлин отхвръкна назад и падна по гръб на земята. Той лежеше на земята смаян, със смешно щръкнали настрани крака и ръце. Юмруците стиснаха здраво оръжията. Ричард настръхна и хвърли на мъжете поглед, който ги прикова по местата им.
	Савидлин се повдигна на една ръка, потърквайки с другата челюстта си. На лицето му се изписа широка усмивка.
	— Никой досега не е показвал такова уважение към силата ми! Ето един мъдър човек!
	Останалите се засмяха. Калан сложи ръка пред устата си, като се опита да прикрие собствената си усмивка. Напрежението се стопи.
	— Какво каза той? — попита Ричард.
	— Че показваш голямо уважение към него, че си мъдър. Мисля, че си спечели един приятел.
	Савидлин протегна ръка към Ричард, подканяйки го да му помогне да се изправи. Ричард предпазливо я пое. След като стана на крака, Савидлин потупа Ричард по гърба и го прегърна.
	— Искрено се радвам, че видя силата ми, но се надявам повече да не се налага да даваш израз на уважението си към мен. — Мъжете се засмяха. — За народа на Калните ти ще бъдеш Ричард Избухливия.
	Докато превеждаше думите му, Калан се опита да скрие усмивката си. Мъжете все още се кикотеха. Савидлин се обърна към тях.
	— Може би вие бихте искали да поздравите огромния ми приятел и да го накарате да изрази уважението си към силата ви.
	Те всички изпънаха напред ръце и енергично заклатиха глави.
	— Не — каза един от тях, задъхвайки се от смях, — той вече изрази уважение, достатъчно за всички ни.
	Той отново се обърна към Калан.
	— Изповедник Калан както винаги е добре дошла в земите на Калните. — Без да поглежда зад нея, той кимна с глава към Ричард. — Това твоят другар ли е?
	— Не!
	Савидлин настръхна.
	— Тогава си дошла да си избереш за другар някой от нашите мъже?
	— Не — каза тя, гласът й започна да възвръща спокойния си тон.
	Савидлин я погледна с искрено облекчение.
	— Изповедник Калан си избира опасни спътници.
	— Той не е опасен за мен, а за онези, които биха искали да ми причинят зло.
	Савидлин се усмихна и кимна, след това огледа Калан от главата до петите.
	— Облечена си странно, не както преди.
	— В същността си съм същата както преди — каза Калан, приближавайки се към него, за да го убеди в думите си. — Това е, което трябва да знаеш.
	Строгото й изражение накара Савидлин леко да се отдръпне, след което кимна. Присви очи.
	— А защо си дошла?
	— За да си помогнем взаимно. Има един човек, който иска да подчини вашия народ на своята власт. Търсачът и аз искаме да ви помогнем да останете господари сами на себе си. Дойдохме да търсим помощ от силата и мъдростта на вашия народ в общата ни борба.
	— Татко Рал — разбиращо произнесе Савидлин.
	— Знаеш за него?
	Савидлин кимна.
	— Дойде един човек. Нарече се мисионер, каза, че иска да ни научи на добротата на човек, наречен Татко Рал. Три дни говори на хората ни, докато накрая ни писна от него.
	Калан настръхна на свой ред, огледа другите мъже, които започнаха да се подхилкват под мустак при споменаването на мисионера. Отново се обърна към намазаното с кал лице на най-възрастния.
	— И какво стана с него, след като изтекоха тези три дни?
	— Беше добър човек — многозначително се усмихна Савидлин.
	Калан се изпъна. Ричард се наведе към нея.
	— Какво казват?
	— Искат да знаят защо сме тук. Казват, че са чували за Мрачния Рал.
	— Кажи им, че искам да говоря с хората, че трябва да свикат Съвещанието.
	Тя го погледна изпод вежди.
	— Това и правя. Ейди добре го каза — не си от търпеливите.
	Ричард се усмихна.
	— Не, тя е в грешка. Много съм търпелив, но не съм особено толерантен. Има разлика.
	Докато говореше с Ричард, Калан се усмихна на Савидлин.
	— Е, тогава те моля точно сега да не проявяваш нетолерантността си, нито пък да им засвидетелстваш повече уважението си. Знам какво правя и виждам, че нещата се развиват добре. Нека постъпя както смятам за правилно, съгласен ли си?
	Той кимна и скръсти недоволно ръце на гърдите си. Тя отново се обърна към възрастния мъж, който й хвърли строг поглед и попита нещо, което я изненада.
	— Ричард Избухливия ли ни докара дъждовете?
	Калан се намръщи.
	— Ами, мисля, че може да се каже. — Въпросът му я обърка и понеже не знаеше какво да отговори, каза истината: — Облаците го следват.
	Възрастният мъж настойчиво се вгледа в лицето й, след което кимна. Калан се чувстваше неудобно под погледа му и търсеше начин да върне разговора на причината за посещението им.
	— Савидлин, Търсачът дойде да се срещне с вашия народ по мой съвет. Той не е тук, за да ви носи неприятности или да ви се бърка в живота. Познаваш ме. Била съм сред вас и друг път. Знаеш колко уважавам народа на Калните. Не бих довела чужд човек в земите ви, освен ако не се отнася за нещо важно. Точно сега времето е наш враг.
	Савидлин помълча, замислен над думите й, и най-накрая проговори:
	— Както вече казах, ти си добре дошла при нас — той погледна усмихнат Търсача, после отново спря очи върху нея. — Ричард Избухливия също е добре дошъл в селото ни.
	Останалите приеха решението му със задоволство; Ричард очевидно им се хареса. Събраха си нещата, между които два елена и един глиган, всеки от които вързани за по един кол. До този момент Калан не беше видяла улова им, тъй като той лежеше в избуялата трева. Когато всички тръгнаха надолу по пътеката, мъжете се струпаха около Ричард, като го докосваха предпазливо, засипваха го с въпроси, които той нямаше как да разбере. Савидлин го потупваше по раменете и се оглеждаше на всички страни, доволен да покаже пред цялото село огромния си нов приятел. Калан вървеше до него, но на нея почти никой не обръщаше внимание. Тя се радваше, че харесаха Ричард. Чувството й беше познато — трудно можеше да не го харесаш. В радушния им прием обаче тя подозираше и друга причина. Притеснено се запита каква ли може да е тя.
	— Казах ти, че ще ги спечеля — усмихна й се Ричард, като я погледна над главите им. — Само дето не си представях, че това ще стане, като поваля на земята един от тях.

>	Двадесет и трета глава

	Докато Калан и Ричард, заобиколени от ловната дружинка, навлизаха в селото на Калните, под краката им се разбягаха пилци. Разположено на леко възвишение, което сред равните тревисти полета на Дивото минаваше за хълм, селото представляваше група постройки, изградени от някакъв вид тухли, направени от кал. За покриви им служеха кафеникави глинени плоскости с разстлана отгоре трева, които започваха да капят веднага щом поизсъхнат и трябваше постоянно да бъдат подменяни, за да не пропускат дъжда. Вратите им бяха дървени, а врязаните в дебелите стени прозорци — без стъкла, тук-там покрити с парче плат, спиращо вятъра.
	Подредени в неправилен полукръг около една открита централна площ, постройките представляваха едностайни фамилни къщи, притиснати плътно една в друга. Заемаха южната част на селото, като повечето от тях имаха поне една обща стена със съседната къща. Помежду им тук-там се виждаха тесни пътечки. Обществените сгради на селото бяха струпани в северната му част. Между двете половини се разполагаха множество най-различни постройки, разхвърляни на изток и запад. Някои от тях представляваха просто четири кола с покрив от трева над тях — нещо като навеси, използвани за хранене, готвене или изработка на оръжия и посуда. В сухо време селото потъваше в дебел слой прах, който полепваше по очите, носа и езика на обитателите му, но сега дъждът беше измил всички сгради, а хилядите следи от стъпки по земята се бяха превърнали в локви, в които се отразяваха еднообразните постройки над тях.
	Жени в прости рокли от ярки платове седяха под навесите за работа и счукваха корени от тава, от които правеха плоския си хляб — основната храна на Калните. От огнищата се разнасяше сладостен аромат. Девойчета с късо подстригани коси, пригладени с лепкава кал, седяха край жените и им помагаха.
	Калан почувства върху себе си свенливите им погледи. От предишните си посещения тук знаеше, че е обект на особен интерес от страна на младите момичета като пътешественик, обиколил странни места, видял всякакви неща. Жена, която всява страх и респект. По-възрастните жени приемаха привлечените им от нея погледи с разбиращо снизхождение.
	От всички краища на селото заприиждаха деца, любопитни да видят що за чужденци е довела дружинката на Савидлин. Струпаха се около ловците, като започнаха да надават въодушевени крясъци, да пляскат с босите си крака в калта, пръскайки мъжете. В обикновена ситуация вниманието им би било привлечено от елена и глигана, но сега уловът оставаше на заден план, предимство имаха чужденците. Мъжете приемаха всичко това с приветливи усмивки — на малките деца тук никой никога не се караше. Щом пораснеха, те биваха подлагани на строго обучение, за да усвоят основните дейности, упражнявани от народа на Калните — да ловуват, да намират храна, запознаваха се с духовете, — но дотогава те можеха да бъдат само деца с почти неограничени възможности за игра.
	Те започнаха да предлагат на мъжете огризки от храна като подкуп, за да им разкажат кои са чужденците. Мъжете се смееха, отклонявайки даровете им, за да запазят разказите си за старейшините на селото. Леко разочаровани, децата продължаваха да танцуват наоколо, тъй като това беше най-вълнуващото нещо, случило се през целия им кратък живот; нещо твърде необичайно, нещо, в което долавяха нюанси на опасност.
	Шестима старейшини стояха под капещото прикритие на един от навесите в очакване Савидлин да доведе при тях чужденците. Бяха обути в панталони от еленова кожа, голи от кръста нагоре; на раменете на всеки от тях имаше наметка от кожа на койот. Макар израженията на лицата им да бяха сурови, Калан знаеше, че са по-дружелюбни, отколкото се представят. Калните никога не се усмихваха на чужденци, преди да си разменят поздрави с тях, за да не бъдат откраднати душите им.
	Децата стояха настрана от техния навес, насядаха в калта, за да наблюдават как ловната дружинка ще заведе чужденците при старейшините. Жените бяха прекъснали работата си край огнищата, също и младите мъже, занимаващи се с правене на оръжия, всички мълчаха, включително и седналите в калта деца. При Калните всичко се вършеше на открито, така че всеки да може да види какво става.
	Калан пристъпи към шестимата старейшини, Ричард стоеше зад гърба й, малко вдясно, от дясната му страна беше Савидлин. Шестимата огледаха чужденците.
	— Сила на Изповедник Калан — каза най-възрастният.
	— Сила на Тофалар — отвърна тя.
	Той леко я плесна през лицето, не по-силно от потупване. Обичаят повеляваше в рамките на селото да се поздравяват със съвсем леко потупване. По-сърдечните плесници, като онази на Савидлин, се пазеха единствено за случайни срещи на полето, извън селото. По-смекченият обичай запазваше реда… и зъбите им. Сурин, Калдус, Арбрин, Брегиндерин и Хаянлет поред й пожелаха сила и леко я плеснаха. Калан им върна поздравите, плясвайки ги по същия начин. Обърнаха се към Ричард. Савидлин пристъпи напред, дърпайки след себе си новия си приятел. Той с гордост показа на старейшините подутата си устна.
	Калан тихичко повика Ричард с въпросителна интонация и предпазлив глас.
	— Това са първенците на селото. Моля те, не им избивай зъбите.
	Той й хвърли бърз поглед с крайчеца на окото си и се усмихна закачливо.
	— Това е Търсачът, Ричард Избухливия — каза Савидлин, горд от находката си. Той се наведе към старейшините и изрече с многозначителен глас:
	— Изповедник Калан го е довела при нас. Той е онзи, за когото говорехте, онзи, който доведе дъждовете. Тя така ми каза.
	Калан започна да се тревожи; не знаеше какво има предвид Савидлин. Старейшините останаха с каменни лица освен Тофалар, който повдигна вежда.
	— Сила на Ричард Избухливия — каза той. После леко го удари по бузата.
	— Сила на Тофалар — отвърна Ричард на своя език, след като бе разпознал името на поздравилия го, и незабавно отвърна на плесницата му.
	Калан си отдъхна, когато видя, че го удря леко. Савидлин засия, показвайки още веднъж подутата си устна. Най-после Тофалар се усмихна. След като и останалите изразиха и приеха поздрави, също се усмихнаха.
	След което направиха нещо много странно.
	Шестимата старейшини и Савидлин застанаха на коляно и сведоха глави пред Ричард. Калан моментално настръхна.
	— Какво става? — попита Ричард, мърдайки крайчеца на устата си, объркан от безпокойството й.
	— Не знам — тихо отвърна тя. — Може би по този начин поздравяват Търсача. Никога преди не съм ги виждала да правят това.
	Мъжете, всички усмихнати, се изправиха на крака. Тофалар вдигна нагоре ръка и над главите им помаха на жените.
	— Моля ви — обърна се след това към Калан и Ричард, — елате насам. За нас е чест да сте сред нас.
	Дърпайки Ричард след себе си, Калан седна с кръстосани крака на влажния дървен под. Старейшините изчакаха двамата да се настанят и чак тогава самите те седнаха, без да обръщат внимание, че ръката на Ричард все още стоеше близо до меча. Жените се приближиха с плетени подноси, отрупани със самуни кръгъл плосък хляб от тава и с други храни, които поднесоха първо на Тофалар, а след това и на останалите, като през цялото време не сваляха поглед от Ричард и му се усмихваха. Те тихо си споделяха впечатленията от огромните размери на Ричард Избухливия, от странните му дрехи. Почти не забелязваха Калан.
	Жените в Средната земя не обичаха особено Изповедниците. Гледаха на тях като на зло, което може да отнеме мъжете им, като заплаха за начина им на живот; според техните разбирания жената не можеше да е независима.
	Калан не обръщаше внимание на студените им погледи; беше привикнала към тях.
	Тофалар взе своя хляб и го разчупи на три парчета, предложи едното от тях на Ричард, другото подаде на Калан. Друга усмихната жена обиколи всички с паница, пълна с печени чушки. Калан и Ричард си взеха по една и следвайки примера на старейшините, ги увиха в хляба си. Тя точно навреме забеляза, че Ричард държи дясната си ръка близо до меча и се готви да яде с лявата.
	— Ричард! — предупреди го с дрезгав шепот. — Не слагай храна в устата си с лявата ръка.
	Той се вкамени.
	— Защо?
	— Според вярванията им с лявата ръка ядат злите духове.
	— Това е глупаво — каза той и по гласа му тя разбра, че започва да му писва.
	— Моля те, Ричард. Те са повече от нас. Всичките им оръжия са напоени с отрова. Времето не е подходящо за теологически аргументи.
	Усмихвайки се на старейшините, тя усети върху себе си погледа на Ричард. С крайчеца на окото си с облекчение забеляза, че той премества храната в дясната си ръка.
	— Моля да ни простите за скромната храна — каза Тофалар. — За довечера предвиждаме празненство.
	— Не! — побърза да отговори Калан. — Искам да кажа, че не искаме да се натрапваме.
	— Както желаете — отвърна леко разочарован Тофалар и повдигна рамене.
	— Тук сме, защото народът на Калните, наред с всички останали, е в голяма опасност.
	Старейшините кимнаха и се усмихнаха.
	— Да — обади се Сурин. — Но след като си довела при нас Ричард Избухливия, всичко е наред. Благодарим ти, Изповедник Калан, няма да забравим стореното от теб.
	Калан огледа радостните им, усмихнати лица. Не знаеше как да разбира това развитие на нещата, така че отхапа от плоския хляб и увитата в него чушка, за да спечели време за размисъл.
	— Какво казаха? — попита Ричард, преди сам да отхапе.
	— По някаква причина са доволни, че съм те довела тук.
	Той я погледна.
	— Попитай ги защо.
	Тя кимна и се обърна към Тофалар.
	— Уважаеми старейшина, трябва да си призная, че не зная онова, което ти знаеш за Ричард Избухливия.
	Той се усмихна разбиращо.
	— Съжалявам, дете. Забравих, че ти не беше тук, когато свикахме Съвещанието на пророците. Нали разбираш, по земите ни върлуваше суша, посевите ни изсъхваха, заплашваше ни глад. Така че свикахме Съвещанието, за да помолим духовете за помощ. Те казаха, че ще дойде човек, който ще донесе със себе си дъжда. Дъждът се появи, а с него и Ричард Избухливия, точно както обещаха духовете.
	— Значи се радвате, че той е тук, защото така е било предречено?
	— Не — каза Тофалар с очи, широко отворени от възбуда. — Радостни сме, че един от духовете на нашите предци е решил да ни посети. — Той посочи Ричард — Този човек е дух.
	Калан едва не изпусна хляба си. Тя седна назад изненадана.
	— Какво има? — попита Ричард.
	Тя се втренчи в очите му.
	— Свикали са Съвещанието, за да молят за дъжд. Духовете им казали, че ще се появи човек, който ще им донесе дъжда. Ричард, те мислят, че си дух на техен предтеча. Вземат те за дух.
	За миг той се вгледа в лицето й.
	— Е да, ама не съм.
	— Убедени са, че си. Ричард, те биха направили всичко за един дух. Ако пожелаеш, ще свикат Съвещанието на пророците.
	Не й се щеше да го кара да прави това; знаеше, че не е правилно да мами Калните, но нали трябваше да разберат къде е скрита кутията. Ричард обмисли думите й.
	— Не — каза той, без да сваля очи от нейните.
	— Ричард, имаме важна задача. Щом мислят, че си дух, а това може да ни помогне да намерим последната кутия, какво значение има?
	— Има значение, защото е лъжа. Няма да го направя.
	— Вместо това предпочиташ Рал да победи? — тихо попита тя.
	Той я погледна намусено.
	— Първо на първо, няма да го направя, защото няма да е честно да мамя тези хора за нещо толкова важно. Второ, те са силни; ето защо сме тук. Доказаха го с предсказанието, че ще се появи човек, който ще донесе дъжд. Това е вярно. Във въодушевлението си са стигнали до грешно заключение. Казаха ли, че оня, който ще дойде, ще бъде дух? — тя поклати глава. — Понякога хората вярват на нещо просто защото го искат.
	— Ако ще ни е от полза, а също и на тях, какво лошо има?
	— Проблемът е в силата им. Какво ще стане, ако свикат Съвещанието и прозрат истината, ако разберат, че не съм дух? Мислиш ли, че ще се зарадват, че сме ги измамили, че сме ги изиграли? Тогава сме мъртви и Рал печели.
	Тя се облегна назад и си пое дълбоко въздух. Магьосникът добре избира своите Търсачи, помисли си.
	— Нима събудихме гнева на духа? — попита Тофалар със сянка на загриженост върху закаленото си лице.
	— Пита защо си ядосан — каза тя. — Какво да му кажа?
	Ричард погледна към старейшините, после спря поглед върху нея.
	— Аз ще им кажа. Превеждай думите ми.
	Калан кимна в знак на съгласие.
	— Калните са мъдър и силен народ — започна той. — Ето защо дойдох тук. Духовете на вашите предци бяха прави, че аз ще донеса дъждовете. — Когато Калан им предаде думите му, всички изглеждаха доволни. Цялото село се беше вкаменило, всички слушаха. — Но те не са ви казали всичко. Както знаете, духовете винаги постъпват така. — Старейшините кимнаха разбиращо. — Оставили са на мъдростта ви да открие останалата част от истината. По същия начин постъпвате и вие — напътствате децата си, а не задоволявате наготово всяко тяхно желание и така запазвате своята сила, а децата ви придобиват тяхна. Мечтата на всеки родител е да види децата си силни и мъдри, самостоятелни.
	Някои кимнаха, но не всички.
	— Какво искаш да кажеш, велики дух? — попита Арбрин, един от старейшините, застанал по-назад.
	След като Калан преведе въпроса му, Ричард прокара пръсти през косата си.
	— Това, което казвам, е, че да, докарах ви дъжд, но има и още нещо. Може би духовете са видели по-голяма опасност за народа ви и това е по-важната причина да съм тук сред вас. Има един много опасен човек, който иска да ви подчини на властта си, да ви направи свои роби. Името му е Мрачният Рал.
	Старейшините се закикотиха.
	— Той изпраща глупаци да ни ръководят — каза Тофалар.
	Ричард ги погледна гневно. Смехът затихна.
	— Това е начинът му да приспи бдителността ви, да ви направи самоуверени. Не се оставяйте да ви изиграе. Той е използвал мощта и магията си да завладее народи много по-многобройни от вашия. Пожелае ли, ще ви унищожи. Дъждовете се появиха, защото той изпрати облаци да ме преследват, за да знае къде се намирам, за да може да ме убие, когато пожелае. Аз не съм дух, аз съм Търсач. Обикновен човек. Искам да спра Мрачния Рал, така че вашият народ, наред с много други, да може сам да е господар на живота си.
	Тофалар присви очи.
	— Ако онова, което казваш, е вярно, тогава човекът, наречен Рал, ни е изпратил дъждовете и е спасил народа ни. В това се опитваше да ни убеди неговият мисионер — че Рал ще ни спаси.
	— Не. Рал изпрати облаците, за да ме следят, а не защото е искал да ви спаси. Аз реших да дойда при вас, точно както са предрекли вашите предци. Те са казали, че дъждът ще завали и когато това стане, ще се появи един човек. Не са твърдели, че ще дойде дух.
	Когато Калан преведе думите му, на лицата на всички старейшини се изписа голямо разочарование; тя се надяваше то да не се превърне в гняв.
	— Тогава може би съобщението на духовете е било предупреждение относно човека, който ще се появи — каза Сурин.
	— А може предупреждението е било относно Рал — моментално отвърна Ричард. — Чуйте истината. Трябва да използвате мъдростта си, в противен случай народът ви е загубен. Предлагам ви възможност да помогнете за собственото си спасение.
	Старейшините мълчаливо обмисляха чутото.
	— Думите ти звучат правдоподобно, Избухливи Ричард, но е още рано да се правят изводи — каза най-сетне Тофалар. — Какво е онова, което искаш от нас?
	Старейшините слушаха мълчаливо, по лицата им не бе останала и следа от веселие. Другите хора в селото чакаха с тих ужас. Ричард плъзна поглед по старейшините, оглеждайки лицата им едно по едно, след това започна тихо.
	— Мрачният Рал търси магията, която ще му позволи да стане властелин на света, включително и на народа на Калните. Аз също търся тази магия, за да мога да му отнема силата. Бих искал да свикате Съвещанието на пророците, за да ми кажете къде да търся тази магия, преди да е станало твърде късно, преди Рал да я е намерил пръв.
	Лицето на Тофалар придоби сурово изражение.
	— Ние не свикваме Съвещанието заради чужденци.
	Калан забеляза, че Ричард започва да се изнервя, че прави опити да овладее гнева си. Без да мърда глава, тя плъзна очи по всичко наоколо, фиксирайки положението на хората, особено на въоръжените, за да са подготвени, в случай че се наложеше да се бият. Не мислеше, че шансовете им да избягат са особено големи. Изведнъж й се прииска да не го беше водила никога тук.
	Очите на Ричард шареха по хората от селото, след това се плъзнаха по старейшините. В тях блестяха гневни искри.
	— В замяна на това, че ви донесох дъжда, единственото, за което ще ви помоля, е да не вземате прибързани решения. Направете преценката си за мен — гласът му остана спокоен, но във важността на думите му нямаше съмнение. — Помислете добре върху това. От решението ви зависи животът на много хора. Моят. На Калан. Вашите.
	Докато превеждаше, Калан внезапно бе обладана от леденото чувство, че Ричард не говори на старейшините. Той се обръщаше към някой друг. Внезапно почувства погледа на този някой върху себе си. Потърси с очи из тълпата. Всички гледаха втренчено в тях двамата; не можеше да каже чий поглед усеща върху себе си.
	— Справедливо е — каза най-после Тофалар. — Двамата сте свободни да останете в селото ни като почитани гости, докато размислим. Моля, ползвайте се от всичко, което имаме, споделете храната и домовете ни.
	Под лекия дъждец старейшините се оттеглиха към обществените сгради. Тълпата се върна към работата си, децата се пръснаха. Савидлин си тръгна последен. Той се усмихна и предложи помощта си за всичко, от което биха могли да имат нужда. Когато той тръгна да излиза навън под дъжда, Калан му поблагодари. Двамата с Ричард останаха сами на мокрия дървен под, опитваха се да избягват дъждовните капки, процеждащи се през покрива. Зад тях останаха плетените подноси, пълни с хляб от тава и печени чушки. Тя се протегна и си взе по едно от двете, увивайки хляба около чушката. Подаде комата на Ричард, а за себе си направи друг.
	— Сърдиш ли ми се? — попита я той.
	— Не — призна усмихнато тя. — Гордея се с теб.
	Лицето му грейна, сякаш беше малко момче. Започна да яде с дясната ръка. След като преглътна и последната си хапка, заговори отново:
	— Погледни през дясното ми рамо. На стената се е подпрял един човек със скръстени на гърдите ръце. Кажи ми дали го познаваш.
	Калан отхапа от хляба и чушката и хвърляйки поглед в указаната посока, задъвка.
	— Казва се Пилето. Не знам нищо за него, освен че може да вика при себе си птиците.
	Ричард си взе друго парче хляб, зави го на руло и отхапа.
	— Мисля, че е време да отидем да си поговорим с него.
	— Защо?
	Ричард я погледна изпод вежди.
	— Защото той е човекът, който знае какво става тук.
	Калан се намръщи.
	— Старейшините са тези, които знаят какво става тук.
	Ричард се усмихна с крайчеца на устата си.
	— Брат ми винаги казваше, че същинската власт никога не се излага на показ — той настойчиво я погледна със сивите си очи. — Старейшините са за показ. Тях ги уважават и за това ги показват. Като черепите, забучени на коловете, само дето те все още имат глави около черепите си. Хората ги ценят, уважават ги, но нещата не се ръководят от тях — с бързо отместване на погледа си Ричард посочи облегнатия на стената зад него човек, наречен Пилето. — А от него.
	— В такъв случай защо не ни се представи?
	— Защото — каза той широко усмихнат — иска да разбере колко струваме.
	Ричард се изправи и й протегна ръка. Тя пъхна останалата част от хляба в устата си, избърса се в панталона си и пое ръката му. Докато я издърпваше нагоре, тя си помисли колко много харесва начина, по който Ричард винаги й подава ръка да се изправи. Беше първият човек, правил подобно нещо. А то представляваше само малка частичка от всичко, което правеше живота с него толкова приятен.
	Прекосиха калното пространство под студения дъжд и се отправиха към Пилето. Той все още стоеше опрян на стената и ги наблюдаваше с пронизителните си кафяви очи. По раменете му се спускаше дълга коса, преобладаващо сребристосива, която покриваше отчасти туниката му от еленова кожа, избрана в тон с панталона му. По дрехите му нямаше украса, само на врата му висеше кожена връв, на която беше закачена резбована кост. Не беше нито стар, нито млад, все още приятен на вид, висок почти колкото Калан. Кожата на закаленото му лице изглеждаше жилава, подобна на тази, от която бяха ушити еленовите му дрехи.
	Двамата спряха пред него. Той продължаваше да стои с рамене, опрени в стената, и свит десен крак, така че коляното му стърчеше напред, а стъпалото му опираше в измазаната тухлена стена. Изучаваше лицата им със скръстени пред гърдите ръце.
	Ричард скръсти своите по същия начин.
	— Бих искал да говоря с теб, ако не се страхуваш, че съм дух.
	Докато Калан превеждаше, очите на Пилето я гледаха, след това отново се спряха върху Ричард.
	— Виждал съм духове — каза той тихо. — Те не носят мечове.
	Калан преведе думите му. Ричард се засмя. Хареса й естествения му смях.
	— И аз съм виждал духове, прав си, не носят мечове.
	Ъгълчетата на устата на Пилето се извиха в лека усмивка. Той отпусна ръце и се изправи.
	— Сила на Търсача — плесна той леко Ричард.
	— Сила на Пилето — отвърна Ричард, като му върна плесницата.
	Пилето хвана увисената на кожената връв резбована кост и я целуна. Калан осъзна, че го направи с подсвирване. Духна леко в костта и бузите му изпуснаха въздуха, но звук не се чу. Всмуквайки обратно въздуха си, той протегна ръка напред, без да изпуска Ричард от очи. След миг от сивото небе се появи ястреб, който кацна на протегнатата му ръка. Разпери перата си, след което ги прибра край тялото, докато черните му очи примигваха, а главата му се въртеше на кратки, отсечени движения.
	— Ела — каза Пилето. — Ще говорим.
	Той ги поведе между големите обществени сгради към една по-малка в края, встрани от останалите. Калан познаваше тази сграда без прозорци, макар никога да не беше влизала в нея. Това беше къщата на духовете, където свикваха Съвещанието си.
	Докато Пилето отваряше вратата и им кимаше да влизат, ястребът стоеше на ръката му. В ъгъла гореше малък огън, осветявайки слабо иначе тъмната стая. Димът излизаше през малка дупка в покрива, но тя явно не беше достатъчна, мястото беше изпълнено с остра миризма на пушек. Около вратата се въргаляха керамични съдове, а върху плоска дъска по продължение на едната стена имаше двайсетина черепа на предци. Това бяха единствените предмети в стаята. Пилето намери място в центъра на помещението, където не капеше, и седна върху мръсния под. Калан и Ричард седнаха един до друг срещу него, ястребът следеше всяко тяхно движение.
	Пилето погледна Калан в очите. Тя усети, че той е свикнал хората да изпитват страх от него, щом ги погледне. Разбра го, тъй като усещането й беше познато. Този път той не срещна страх в очите им.
	— Майко Изповедник, ти все още не си си избрала другар — загледан в нея, той леко погали ястреба по главата.
	Калан реши, че тонът му не й харесва. Проверяваше я.
	— Не съм. Да не би да ми предлагаш себе си?
	Той леко се усмихна.
	— Не. Извинявай. Не исках да те обидя. Защо си без магьосник?
	— Всички магьосници, освен двама, са мъртви. От тези двама единият продаде услугите си на една кралица. Другият беше ударен от звяр от отвъдния свят и почива в сън. Не остана никой, който да ме защитава. Всички останали Изповедници са убити. Времената са тежки.
	Очите му гледаха с искрена симпатия, но тонът му все още не беше такъв.
	— Опасно е един Изповедник да пътува сам.
	— Да, също както е опасно и човек да остане насаме с Изповедник, който силно желае нещо. От моя гледна точка изглежда, че ти си в по-голяма опасност от мен.
	— Може би — каза той, като галеше ястреба, а леката усмивка отново се върна на устните му. — Може би. Този тук истински Търсач ли е? Определен от магьосник?
	— Да.
	Пилето кимна.
	— Доста години минаха, откакто за последен път съм виждал истински Търсач. Веднъж тук дойде един, който се представи за Търсач. След като не получи каквото искаше, уби някои от хората ми.
	— Съжалявам за тях — каза тя.
	Той бавно поклати глава.
	— Недей. Умряха бързо. Съжалявай за Търсача. Той нямаше този късмет. — Ястребът я погледна и примигна.
	— Никога не съм виждала човек, който се представя за Търсач, но съм била свидетел на гнева на този тук. Повярвай ми, ти и хората ти не би трябвало да му давате повод да изважда меча си, когато изпадне в ярост. Той знае как да използва магията. Виждала съм дори как убива зли духове.
	За миг той се взря в очите й, очевидно осъзнавайки, че тя говори истината.
	— Благодаря, че ме предупреди. Ще запомня думите ти.
	Най-накрая Ричард се обади.
	— Вие двамата приключихте ли със заплахите един към друг?
	Калан го погледна изненадано.
	— Мислех, че не разбираш езика им.
	— Не го разбирам. Но мога да чета по очите. Ако от погледите ви можеха да излизат искри, това място би пламнало.
	Калан се обърна отново към Пилето.
	— Търсачът иска да знае дали сме престанали да се заплашваме един друг.
	Той погледна първо Ричард, после отново спря поглед на нея.
	— Нетърпелив е по характер, нали?
	Тя кимна.
	— Аз самата му го казах. Той обаче отрича.
	— Сигурно трудно се пътува с него.
	Калан грейна в усмивка.
	— Съвсем не.
	Пилето отвърна на усмивката й, след което се обърна с поглед към Ричард.
	— Ако решим да не ти помагаме, колцина от нас ще убиеш?
	Калан превеждаше думите им още докато ги изговаряха.
	— Нито един.
	Пилето задаваше следващия си въпрос с вперен в ястреба поглед:
	— А ако откажем да помагаме на Мрачния Рал, той колко ще убие?
	— Рано или късно, доста.
	Той свали ръка от ястреба и погледна Ричард с пронизителните си очи.
	— Излиза, че ни убеждаваш да помогнем на Мрачния Рал.
	На лицето на Ричард се изписа усмивка.
	— Ако решите да не ми помагате и останете неутрални, колкото и глупаво от ваша страна да е това, то е ваше право и аз няма да навредя на никой от хората ви. Но Рал ще го направи. Аз ще продължавам да се боря с него до последен дъх, ако се наложи.
	На лицето му се изписа страховито изражение. Той се наклони напред.
	— Ако, от друга страна, решите да помагате на Мрачния Рал, а аз го победя, тогава ще се върна и… — той прокара пръст през гърлото си с рязко движение, което не се нуждаеше от превод.
	Пилето стоеше с каменно лице и не отговори веднага.
	— Единственото, което искаме, е да бъдем оставени на мира.
	Ричард повдигна рамене и заби поглед в земята.
	— Разбирам желанието ви. Аз мечтая за същото — вдигна очи. — Мрачният Рал уби баща ми и изпраща след мен зли духове в образа на баща ми. Изпраща хора да убият Калан. Срива границата, за да завладее родината ми. Подчинените му повалиха двамата ми най-стари приятели, които в момента спят дълбоко, съвсем близо до смъртта, но добре поне, че ще оживеят… освен ако той не успее да ги унищожи следващия път. Калан ми разказа колко много други хора е убил. И деца; разкази, от които дъхът ти ще спре — Ричард кимна, гласът му беше тих, съвсем малко по-силен от шепот. — Да, приятелю, аз също не искам нищо друго, освен да бъда оставен на мира. В първия ден на зимата, ако Мрачният Рал сполучи да намери магията, която търси, той ще спечели сила, срещу която никой няма да може да се възправи. Тогава ще е станало твърде късно — ръката му посегна към меча. Очите на Калан се разшириха. — Ако той беше тук, на моето място, щеше да извади този меч и да ви накара да му помогнете, а ако не го направите — да ви обезглави.
	Той отдръпна ръката си от меча.
	— Ето защо, приятелю, аз не мога да ви причиня нищо лошо, ако откажете да ми помогнете.
	За известно време Пилето остана безмълвен и без да помръдва.
	— Вече разбирам, че не бих искал Мрачният Рал да бъде мой враг. Нито пък ти — той се изправи, отиде до вратата и пусна ястреба в небето. След това отново седна, въздъхвайки дълбоко под тежестта на мислите си. — Думите ти сякаш казват истината, но все още не мога да бъда напълно сигурен. Освен това ми се струва, че макар да искаш да ти помогнем, ти също искаш да ни помогнеш. Надявам се да си искрен. Мъдрец е онзи, който търси помощ, помагайки, а не със заплахи и номера.
	— Ако исках по нечестен начин да ви накарам да ми помогнете, щях да ви накарам да продължите да вярвате, че съм дух.
	Крайчетата на устата на Пилето се закръглиха в лека усмивка.
	— Ако бяхме свикали Съвещание, щяхме да разберем, че не си дух. Мъдрецът би предположил това. Така че какво те е накарало да говориш истината пред нас? Не желаеш да ни мамиш или се страхуваш да го правиш?
	Ричард отвърна на усмивката му.
	— Искаш да чуеш истината ли? И двете.
	Пилето кимна.
	— Благодаря ти, че каза истината.
	Ричард замълча, въздъхна дълбоко, след което бавно произнесе:
	— И така, Пиле, разказах ти историята си. Ти трябва да отсъдиш истина ли казвам или лъжа. Времето е срещу мен. Ще ми помогнете ли?
	— Не е толкова просто. Хората ми чакат нареждания от мен. Ако бяхте помолили за храна, можех да кажа: „Дайте им храна“, и те щяха да го направят. Но ти искаш да се свика Съвещание. Това е друго нещо. В Съвещанието на пророците участват шестимата старейшини, с които говорихте, и аз. Те са възрастни хора, верни на миналото си. Никога досега не е било позволявано на чужденец да предизвика събиране на Съвещанието, никога не е било позволявано на чужденец да смущава духовете на нашите предци. Тези шестима старейшини скоро ще се присъединят към духовете на предците ни и не искат да си мислят, че някой ден могат да бъдат извикани от света на духовете по желание на някой чужденец. Ако нарушат традицията, резултатът от това ще лежи върху плещите им за вечни времена. Не мога да им заповядам да го направят.
	— Тук не става въпрос просто за желанието на един чужденец — каза Калан, превеждайки думите си и на двама им. — Помогнете ли на нас, помагате и на народа на Калните.
	— Може би накрая ще се окаже така — каза Пилето, — но не и в началото.
	— А ако аз бях един от вас? — попита Ричард, присвивайки очи.
	— Тогава биха свикали Съвещание за теб, това не би противоречало на традицията.
	— Можеш ли да ме направиш един от вас?
	Докато мислеше, сребристосивите очи на Пилето блестяха на светлината на огъня.
	— Ако преди това направиш нещо добро за народа ни, нещо, което да му е от полза, без да е от полза за теб, с което да докажеш, че намеренията ти към нас са добри — ако направиш това, без да обещавам, че ще отвърна на помощта ти с помощ, и ако старейшините се съгласят, мога да опитам.
	— И веднъж станал един от вас, ще мога да помоля да се свика Съвещание и те ще изпълнят молбата ми?
	— Ако си един от нас, те ще знаят, че взимаш интересите на народа си присърце. Тогава ще свикат Съвещанието на пророците, за да ти помогнат.
	— И когато го направят, ще могат ли да ми кажат къде се намира предметът, който търся?
	— Не мога да отговоря на този въпрос. Понякога духовете не отговарят на въпросите ни. Няма гаранция, че ще можем да ти помогнем, дори и да свикаме Съвещанието. Онова, което мога да обещая, е, че ще направим всичко възможно.
	Ричард замислено сведе поглед в земята. Зарина с пръст няколко от образуваните от дъжда локви.
	— Калан — тихо попита той, — знаеш ли някой друг, който би могъл да ни каже къде да търсим кутията?
	Калан бе мислила за това цял ден.
	— Знам. Но от всички, за които се сещам, няма такъв, който ще го направи с по-голямо желание от Калните. Някои биха ни убили още докато задаваме въпроса си.
	— Е, поне онези, които няма да ни убият, докато ги питаме, на какво разстояние от тук са?
	— На най-малко три седмици път на север, през много опасни земи, контролирани от Рал.
	— Три седмици — каза Ричард на висок глас и силно разочарован.
	— Но, Ричард, Пилето може да ни обещае нещо малко, но безценно. Ако намериш начин да им помогнеш, ако това се хареса на старейшините, ако те помолят Пилето да те направи един от Калните, ако Съвещанието на пророците получи отговор, ако духовете знаят отговора… ако, ако, ако. Твърде много възможности за една грешна стъпка.
	— Не беше ли ти, която ми каза, че ще трябва да ги спечеля? — попита я той с усмивка.
	— Аз бях.
	— Е, какво мислиш? Смяташ ли, че трябва да останем и да ги убедим да ни помогнат, или трябва да вървим да търсим отговорите другаде?
	Калан бавно поклати глава.
	— Мисля, че ти си Търсачът и ти трябва да решиш.
	Той отново се усмихна.
	— Ти си ми приятел. Мога да те помоля за съвет.
	Тя затъкна кичур коса зад ухото си.
	— Не знам какво да те посъветвам, Ричард, моят живот също зависи от това да направиш правилния избор. Но като твой приятел аз вярвам, че ще вземеш мъдро решение.
	— Ще ме намразиш ли — ухили се той, — ако сгреша?
	Тя се вгледа в сивите му очи, очи, които проникваха вътре в нея, очи, които я разтапяха от желание.
	— Дори да сгрешиш и това да струва живота ми — прошепна, преглъщайки буцата в гърлото си, — никога не бих могла да те намразя.
	Ричард отмести поглед от нея, след това вдигна глава към Пилето.
	— На твоя народ харесва ли му да има покриви, които текат?
	Пилето повдигна вежда.
	— На теб да не би да ти е приятно, докато спиш, по лицето ти да капе вода?
	Ричард поклати глава усмихнат.
	— Тогава защо не си правите покривите така, че да не текат?
	Пилето сви рамене.
	— Защото това е невъзможно. Не разполагаме с необходимите материали. Глинените тухли са твърде тежки и ще падат. Дървеният материал е малко; доставяме си го от много далеч. Онова, с което разполагаме, е трева, а тя пропуска.
	Ричард взе един от глинените съдове и го обърна с дъното нагоре под една от дупките в покрива.
	— Разполагате с глина, от която правите съдовете си.
	— Пещите ни са малки, не бихме могли да направим толкова голям съд, а освен това той би се счупил, така че пак ще пропуска. Невъзможно е.
	— Грешно е да казвате, че нещо е невъзможно да се направи, само защото не знаете как да го направите. Ако беше така, сега нямаше да съм тук — каза той спокойно, без злоба. — Хората ви са силни и мъдри. За мен би било чест, ако Пилето ми позволи да науча народа му как да прави покриви, които не текат, като в същото време оставят дима да излиза от стаите.
	Пилето обмисляше думите му, без да показва чувствата си.
	— Ако можеш да направиш това, то би било голям дар за хората ми и те ще ти бъдат много признателни. Но не мога да ти обещая нищо повече.
	Ричард сви рамене.
	— Не съм те и молил.
	— Отговорът може да е не. Трябва да приемеш това, ако наистина се случи. Не наранявай народа ми.
	— Ще направя каквото мога, за да им помогна и единственото, на което се надявам, е да ме съдят честно.
	— Тогава си свободен да опиташ, но не виждам как ще направиш глинен покрив, който да не се счупи и да не тече.
	— Ще направя покрив за къщата на духовете, който ще има хиляди пукнатини, но няма да тече. После ще науча и вас.
	Пилето се усмихна и кимна.

>	Двадесет и четвърта глава

	— Мразя майка си.
	Господарят, седнал с кръстосани крака на тревата, погледна към горчивото изражение, изписано на лицето на момчето, и преди да отговори с тих глас, изчака малко.
	— Това, което казваш, е много сериозно, Карл. Не бих искал да казваш нещо, за което да съжаляваш, когато размислиш.
	— Доста съм мислил — озъби се Карл. — От дълго време говорим за това. Вече знам как са ме мамили и лъгали. Колко себелюбиви са били — той присви очи. — Какви врагове на хората са.
	Рал вдигна поглед нагоре към прозорците, към последните загасващи отблясъци слънчева светлина, които превръщаха бледите облаци в прекрасен пурпурночервен плащ, опръскан в златно. Тази нощ. Тази нощ най-сетне, след толкова много чакане, той щеше да се завърне в отвъдния свят.
	Дълги дни и нощи Мрачният Рал беше държал момчето будно с помощта на специална отвара, от която то задрямваше на пресекулки. Това се налагаше, за да може мозъкът на малкия Карл да бъде промиван, докато главата му се изпразни напълно до състояние, в което позволява да бъде моделирана. Беше провел с момчето безкрайни разговори, убеждавайки го, че е бил използван от другите, заблуждаваше го, лъжеше го. Понякога го оставяше насаме със себе си, за да има време да осмисли чутото, и използваше случая да посети гробницата на баща си и още веднъж да прочете светите наставления или пък да дремне някой час.
	После, последната нощ, бе отвел в леглото си онова момиче, за да се поотпусне малко; незначително, моментно отклонение. Глътка нежност, позволяваща му да усети близостта на нечие чуждо тяло, да отпуши потисканото си въодушевление. Тя би трябвало да се почувства поласкана, особено след като се бе държал толкова мило с нея, толкова галантно. Копнежът й да бъде с него беше достатъчно силен.
	Но какво направи после тя? Изсмя се. Щом видя белезите му, тя се изсмя.
	Дори сега, когато се сети за това, Рал трябваше да положи усилия, за да потисне гнева си, да се напрегне, за да се усмихне на момчето, да направи опит да овладее желанието си да побърза. Припомни си какво бе направил с момичето, изпита отново радостта от пуснатата на свобода жестокост, от раздиращите въздуха женски писъци. Усмивката се плъзна по устните му с по-голяма лекота. Тя повече нямаше да му се подиграва.
	— Какво предизвика тази широка усмивка? — попита Карл.
	Рал сведе поглед към големите кафяви очи на момчето.
	— Мислех си колко много се гордея с теб. — Усмивката му се разшири още повече, когато си представи как горещата й лепкава кръв бълбукаше и избликваше, докато тя крещеше. Къде остана високомерният й кикот?
	— С мен ли? — попита Карл, усмихвайки се свенливо.
	Русата глава на Рал кимна.
	— Да, Карл, с теб. Малцина са младежите на твоята възраст, които са достатъчно интелигентни, за да видят света такъв, какъвто е в действителност. Да надникнат извън рамките на собствения си живот, към заобикалящите ги опасности и чудеса. Да видят колко усилия полагам, за да живеят хората в безопасност и спокойствие — той тъжно поклати глава. — Понякога сърцето ми се къса, когато гледам как същите онези, за които съм се борил със зъби и нокти, ми обръщат гръб, отхвърлят неуморните ми усилия и дори по-лошо, минават на страната на враговете на хората. Не искам да те товаря с притеснения за мен, но трябва да знаеш, че докато ние с тебе тук разговаряме, злосторници оформят заговор срещу нас, искат да ни подчинят на властта си, да ни победят. Те срутиха границата, която пазеше Д’Хара, а сега повалят и втората граница. Страхувам се, че подготвят нападение. Опитах се да предупредя хората за грозящата ги опасност, идваща от Западната земя, да ги накарам да направят нещо, за да се защитят, но те са просто бедни неуки хорица, които разчитат единствено на моята защита.
	Очите на Карл се разшириха.
	— Татко Рал, в опасност ли си?
	Рал махна небрежно с ръка, за да покаже, че това е без значение.
	— Не за себе си се страхувам, а за хората. Ако аз умра, кой ще ги защитава?
	— Да умреш ли? — очите на Карл се изпълниха със сълзи. — О, Татко Рал, ние имаме нужда от теб! Моля те, не се оставяй да те хванат! Моля те, позволи ми да се бия на твоя страна. Не мога да понеса мисълта, че някой ще те нарани.
	Дишането на Рал се учести, сърцето му заби бясно. Времето наближаваше. Още съвсем малко. Припомняйки си пронизителните писъци на момичето, Рал топло се усмихна на Карл.
	— Не мога да понеса мисълта да се излагаш на опасност заради мен, Карл. През последните няколко дни започнах да те опознавам; за мен ти си повече от обикновен младеж, избран да ми помогне в церемонията, ти се превърна в мой приятел. С теб споделих най-съкровените си мисли, надеждите си, мечтите си. Малцина са хората, пред които съм правил подобно нещо. Достатъчно ми е да знам, че те е грижа за мен.
	Карл вдигна насълзени очи към Господаря.
	— Татко Рал — прошепна той. — Готов съм на всичко за теб. Моля те, нека остана с теб! След церемонията нека остана и бъда до теб! Ще направя всичко, от което имаш нужда, обещавам, стига да мога да остана при теб.
	— Карл, това е толкова мило от твоя страна. Но ти имаш свой живот, родители, приятели. И Тинкър, не забравяй кучето си. Скоро ще пожелаеш да се върнеш при всички тях.
	Без да сваля поглед от Рал, Карл бавно поклати глава.
	— Не, няма. Единственото, което искам, е да остана с теб. Обичам те, Татко Рал. Готов съм на всичко за теб.
	Със сериозно изражение на лицето Рал обмисляше думите на момчето.
	— За теб ще е опасно да останеш с мен — усещаше как сърцето му ще се пръсне.
	— Не ме интересува. Искам да ти служа, не ме е грижа дали ще ме убият. Единственото, което искам да правя, е да ти помагам в борбата с твоите врагове. Татко Рал, ако докато ти помагам, ме убият, ще си е струвало. Моля те, нека остана. Ще правя всичко, което пожелаеш. Винаги.
	За да овладее учестеното си дишане, Рал си пое дълбоко въздух и произнесе бавно:
	— Сигурен ли си в това, което казваш, Карл? Сигурен ли си, че наистина го мислиш? Имам предвид, сигурен ли си, че би жертвал живота си за мен?
	— Кълна се. Готов съм да умра, за да ти помогна. Животът ми ти принадлежи, само го вземи.
	Рал леко се дръпна назад, подпря ръце на коленете си, сините му очи се приковаха върху момчето.
	— Да, Карл, ще го взема.
	Карл не се усмихна, но леко кимна от възторг, лицето му изразяваше решителност.
	— Кога ще извършим церемонията? Искам да помогна на теб и на хората.
	— Скоро — каза Рал, като очите му ставаха все по-големи, думите му — все по-бавни. — Тази нощ, след като те нахраня. Готов ли си да започваме?
	— Да.
	Рал се изправи, усещайки натиска на кръвта във вените си; положи усилие, за да овладее прилива на кръв при ставането. Навън беше тъмно. Факлите излъчваха трепкаща светлина, която танцуваше в сините му очи, блестеше върху дългата му руса коса и караше белите му дрехи да сияят. Преди да влезе в помощната стаичка, той остави рога за хранене близо до устата на Карл. Пазачите, скръстили огромни ръце на гърдите си, го очакваха. Потта, бликаща от телата им, оставяше тънки следи върху покритата им със сажди кожа. На огъня беше поставен казан за топене на метал, от който се разнасяше остра миризма.
	С широко отворени очи Рал се обърна към пазачите.
	— Демин върна ли се?
	— Преди няколко дни, Господарю.
	— Кажете му да дойде и да чака — каза Рал, неспособен да произведе нещо повече от шепот. — После искам вие двамата да ме оставите сам.
	Те се поклониха и излязоха от задната врата. Рал прокара ръка над огнището и миризмата се промени в сладостен аромат. Притвори очи, произнасяйки на ум молитви към духа на баща си. Дишането му беше накъсано и учестено. Разпалените му чувства не му позволяваха да го овладее. Облиза треперещите си пръсти и ги забоде върху устните си.
	Хвана казана с дървени дръжки, за да може да го вдигне, без да се изгори, и използва магия, за да направи тежестта му подходяща за носене, след това излезе през вратата, през която беше влязъл. Факлите осветяваха пространството около момчето, белия пясък с изобразените върху него символи, обръча трева, олтара над клиновидния бял камък. Светлината на факлите се отразяваше от гладкия каменен блок, държащ желязната купа с Шинга върху капака.
	Докато се приближаваше към момчето, сините очи на Рал не изпуснаха и най-малката подробност от всичко това. Той спря до широката част на рога за хранене, близо до Карл. Когато се обърна към възбуденото му лице, очите му блестяха.
	— Сигурен ли си, че го искаш, Карл? — дрезгаво попита той. — Мога ли да ти се доверя безпрекословно?
	— Кълна се във верността си към теб, Татко Рал. Завинаги.
	Рал си пое рязко въздух и затвори очи. По лицето му се стичаше пот, робата му полепваше по тялото. От казана, който носеше, към него се плъзгаха горещи вълни. Към това той прибави и топлината на своята магия, за да поддържа съдържанието му врящо.
	Тихичко започна да припява на древния език свещените магически формули. Магии и заклинания изпълваха въздуха със сладките си гласове. Рал усети как силата преминава през тялото му, давайки му горещи обещания, и изви гръбнак. Без да прекъсва монотонната си песен, започна да се поклаща, думите му бяха насочени към духа на момчето.
	В полуотворените му очи кипеше буйна страст. Дишането му беше накъсано; ръцете му леко трепереха. Сведе поглед към момчето.
	— Карл — дрезгаво прошепна той. — Обичам те.
	— Обичам те, Татко Рал.
	Очите на Рал се затвориха.
	— Постави устата си на отвора на рога, момчето ми и стискай здраво.
	Докато Карл изпълняваше заръката му, Рал с разтуптяно сърце довърши последното заклинание. Горящите факли съскаха и танцуваха, звуците им се сливаха със звуците на магическите думи.
	Той изсипа съдържанието на казана в рога.
	Очите на Карл рязко се ококориха и щом разтопената стомана се блъсна в устата му и започна да прониква в тялото му, той, без да иска, едновременно я вдиша и преглътна.
	Мрачният Рал потръпна превъзбуден. Остави празния казан да се изхлузи от ръцете му и да падне на земята.
	Господарят премина към следващата група заклинания, изпращащи духа на момчето в отвъдното. Той произнесе думите — всяка на своето точно определено място, — които проправяха пътя към отвъдния свят, отваряха празното пространство, черната празнота.
	Когато простря ръце нагоре, около него се завъртяха тъмни силуети. Нощният въздух се изпълни с ужасяващи писъци. Мрачният Рал застана до студения каменен олтар, коленичи пред него, простря ръце напред, доближи лице до повърхността му. Произнесе на древния език думите, които щяха да прикрепят духа на момчето към неговия. Набързо направи необходимите заклинания. Щом свърши, се изправи с почервеняло лице и юмруци, прибрани покрай тялото. Демин Нас пристъпи напред, излязъл от сенките.
	Погледът на Рал се фокусира върху приятеля му.
	— Демин — прошепна той с дрезгав глас.
	— Господарю Рал — отвърна в поздрав другият, свеждайки глава.
	Рал се приближи до него, лицето му беше изпито и обляно в пот.
	— Извади това тяло от земята и го постави върху олтара. Вземи ведрото с вода и го измий — той хвърли поглед към късия меч, който Демин носеше. — Разбий му черепа вместо мен, само това, след това се отдръпни и чакай.
	Той прокара ръце около главата на Демин; въздухът потрепери.
	— Заклинанието ще те предпазва. Така че ме чакай, докато се завърна, точно преди да настъпи утрото. Ще имам нужда от теб. — Потънал в мисли, той отмести поглед.
	Демин се зае с черната работа, която трябваше да свърши, докато Рал продължаваше да припява странните думи, поклащайки се напред-назад със затворени очи, като че изпаднал в транс.
	Демин избърса меча в мускулестата си ръка и го върна обратно в ножницата. Хвърли един последен поглед на Рал, който все още не излизаше от транса.
	— Мразя това — промърмори той на себе си. Обърна се и отново се скри в сянката на дърветата, оставяйки Господаря сам.
	Мрачният Рал застана зад олтара, дишаше дълбоко. Внезапно протегна ръка надолу към огнището и от него с бумтене избълваха пламъци. Вдигна напред ръце с разкривени пръсти и желязната купа се повдигна и отлетя, падайки сама в огнището. Рал извади кривия си нож и го постави върху мокрия корем на момчето. Свали робата от раменете си и я остави да се свлече на земята, след което я ритна надалеч. Жилавото му тяло се обливаше в пот, която се спускаше на струйки надолу по врата му.
	Кожата му бе опъната и гладка над красиво изваяните мускули, освен на лявото бедро, през част от хълбока и корема и в лявата част на еректиралия му член. Там минаваше белегът; там го бяха близнали пламъците, хвърлени от стария магьосник: пламъците на магьосническия огън, които бяха погълнали баща му, докато Рал стоеше от дясната му страна; пламъци, от които пострада и Рал, които го дариха с болката на магьосническия огън.
	Този огън се различаваше от всеки друг — той изгаряше, пробождаше, пронизваше, имаше свой живот и цел, Рал бе крещял от болка, докато накрая гласът му бе престанал да се чува.
	Мрачният Рал облиза пръстите си, протегна надолу ръка и ги прекара по релефните белези. Колко силно желаеше да направи това, когато го достигна огънят, колко силно желаеше да го направи, за да спре ужаса на непоносимата изгаряща болка.
	Но лечителите не му позволяваха. Казаха, че не бива да докосва раната, и вързаха китките му, за да не може да го прави. Той беше започнал да ближе пръстите си и вместо към раната, треперейки, ги притискаше към устните си, за да се опита да спре плача си, да изтрие от очите си спомена за горящия си баща. Плака с месеци, докато задъхано молеше да му позволят да докосне раните си, за да облекчи болката. Не му позволяваха.
	Колко силна омраза започна да изпитва оттогава към магьосника, как копнееше да го убие. Мечтаеше да пъхне ръката си в живото му тяло, докато той го гледа в очите, и да извади сърцето му с ръце.
	Мрачният Рал махна пръсти от белега и взимайки ножа си, изгони спомена за ония времена от съзнанието си. Вече беше мъж. Господарят. Съсредоточи се върху настоящето. Произнесе необходимото заклинание, след което заби ножа в гърдите на момчето.
	Внимателно извади сърцето му и го постави във врящата вода на огнището. После отряза и тестисите му и също ги прибави в купата; най-накрая отпусна надолу ножа. Потта, която го обливаше, се смеси с кръв, която капеше от лактите му.
	Положи ръце върху тялото на момчето и започна да произнася молитви към духовете. Докато затваряше очи, без да спира да припява заклинанията си, изплъзващи се с лекота от устата му, лицето му се вдигна към тъмните прозорци над главата му. Още час продължи да произнася думите, съпътстващи церемонията, като в определени моменти размазваше по гърдите си кръв.
	Когато приключи с руните от гробницата на баща си, премина към магьосническия пясък, където беше заровено момчето, докато траеше обучението му. Плъзна ръце по пясъка, който полепна по кръвта и образува върху дланите му бяла коричка. Рал клекна и внимателно започна да изписва символите, като ги завъртя в кръг, започвайки от центъра, разклоняваше ги в сложни фигури, запаметени през годините на обучение. Работеше при страхотна концентрация, правата му руса коса падаше върху раменете, челото му се набръчка от напрежение, докато прибавяше всеки следващ елемент, без да пропусне нито една черта, тире или извивка, знаейки, че всяка подобна грешка може да се окаже фатална.
	Когато най-накрая приключи, се приближи до свещената купа, в която водата беше почти извряла, както и трябваше да бъде. С магия той отново отнесе купата обратно върху гладкия каменен блок и я остави да поизстине, преди да вземе каменно чукало и да започне да стрива съдържанието й. Докато правеше това, от лицето му капеше пот, продължи, докато превърна сърцето, мозъка и тестисите в хомогенна смес, към която прибави магически прах, взет от джобовете на свалената му роба.
	Застанал пред олтара, той вдигна купата със сместа, произнасяйки необходимите заклинания. Щом свърши, свали надолу купата и огледа Градината на живота. Винаги преди да поеме за отвъдния свят, Рал обичаше пред погледа му да минават красиви неща.
	Започна да яде с пръсти от купата. Мразеше вкуса на месо и никога не ядеше друго освен растителни храни. В случая обаче нямаше друг избор, правилото си беше правило. Щом искаше да отиде в отвъдния свят, трябваше да яде от тази плът. Без да обръща внимание на вкуса, изяде всичко, като се опитваше да си внуши, че е зеленчуково пюре.
	Облиза пръстите си, за да ги почисти, остави купата и седна на тревата пред белия пясък с кръстосани крака. По русата му коса тук-там се виждаха петна засъхнала кръв. Постави върху коленете си ръце с обърнати нагоре длани, затвори очи и започна да диша дълбоко, подготвяйки се за срещата с духа на момчето.
	Когато всички подготовки най-после приключиха, когато беше изрекъл всички магически думи и направил всички заклинания, Господарят изправи глава и отвори очи.
	— Ела при мен, Карл — прошепна той на тайния древен език.
	Настъпи момент на пълна тишина, след това се чу пронизителен рев. Земята потрепери. От центъра на пясъка, в центъра на магията, се възправи духът на момчето, придобил формата на Шинга, звяра от отвъдното.
	Шинга се появи, отначало прозрачен като дим, издигащ се и виещ се над земята, сякаш за да се отдели от белия пясък, сякаш примамен от изписаните символи. Докато се опитваше да премине през тях, издишвайки през разширените си ноздри дим, главата му се повдигаше нагоре. Рал спокойно наблюдаваше появяването на страховития звяр, който придобиваше все повече плътност, като непрестанно ровеше земята и изхвърляше нагоре пясък, здравите му задни крака най-после се подадоха на повърхността и той се извиси със вой. В земята се отвори черна дупка. Пясъкът около нея потъна в бездънната чернота. Шинга се понесе отгоре. Свирепи кафяви очи се впиха в Рал.
	— Благодаря ти, че дойде, Карл.
	Звярът се наведе напред, ровейки с муцуна голите гърди на Господаря си. Рал се изправи на крака и погали Шинга по главата, докато той се дърпаше, за да укроти нетърпението му да тръгне. Когато най-накрая се усмири, Рал се качи на гърба му и здраво го стисна за врата.
	Съпътстван от ослепителна светкавица, Шинга, с Мрачния Рал на гърба си, потъна обратно в черната празнота, извивайки се спираловидно надолу. Земята потрепери и дупката се затвори със стържещ звук. Градината на живота внезапно потъна в нощната тишина.
	Демин се показа от сянката на дърветата, по челото му беше избила пот.
	— Безпроблемно пътешествие, приятелю — прошепна той, — безпроблемно пътешествие.

>	Двадесет и пета глава

	За момента не валеше, но небето, както от много дни насам, чак докъдето Калан можеше да се върне назад в мислите си, беше осеяно с мрачни облаци. Тя седеше сама на една пейка, облегната на стената на съседна сграда, и се усмихваше сама на себе си, докато гледаше как Ричард майстори покрив за къщата на духовете. По голия му гръб се стичаше пот, надолу по изпъкналите му мускули и по белезите, останали от лапите на змея.
	Помагаха му Савидлин и още неколцина мъже, които той обучаваше. Беше й казал, че не се нуждае от превода й, че езикът на жестовете е универсален и че ако се наложи Калните сами да си дообясняват нещо, това само ще е от полза, защото ще го разберат по-добре и ще се гордеят повече с извършеното.
	Савидлин неспирно го засипваше с въпроси, които Ричард не разбираше. Той просто се усмихваше и обясняваше с думи, които другите от своя страна не разбираха и които допълваше с езика на жестовете. Понякога това предизвикваше весела реакция у останалите и всичко завършваше с бурен смях. Доста бяха напреднали за хора, които не разбират езиците си.
	Отначало Ричард не й каза какво смята да прави; просто се усмихна и я уведоми, че ще трябва да почака и да види с очите си. Най-напред взе парчета глина с големина един на два фута и направи от тях вълнообразни форми. Половината от повърхността на всяко парче представляваше вдлъбнатина, минаваща по дължина, нещо като улей, другата половина — продълговата заоблена гърбица. Той ги издълба и помоли жените, които се занимаваха с приготовлението на глинени съдове за селото, да ги изпекат.
	След това прикрепи две еднакви дървени летви към плоска дъска, по една от всяка страна, а в средата постави буца мека глина. С помощта на точилка разточи глината, като двете летви му служеха за ограничители. Отстрани излизащото от горе и от долу на дъската и накрая получи еднакви по размери и дебелина парчета глина, които разстла и заглади във формите, които жените бяха изпекли по негова молба. Взе една пръчка, с която проби по една дупка в двата горни ъгъла.
	Жените го следваха навсякъде, като не изпускаха от поглед нито едно негово движение. Очевидно си беше осигурил подкрепата им. Скоро около него се събра цяла тълпа усмихнати, бърборещи жени, които правеха глинените парчета и ги разстилаха във формите, като му показваха как стават по-хубави. Скоро глината изсъхваше и плочките можеха да бъдат извадени от формите. Докато те се опечеха на огъня, жените, които вече преливаха от любопитство и жужаха около него, приготвяха нови. Когато го попитаха колко плочки са необходими, той просто им каза да продължават.
	Ричард ги остави с новата им работа, отиде при къщата на духовете, където се зае да строи огнище от тухлите, с които правеха къщите си. Савидлин го следваше по петите, опитвайки се да запамети всичко.
	— Правиш керемиди от глина, нали? — беше го попитала Калан.
	— Да — беше й отвърнал той с усмивка.
	— Ричард, виждала съм сламени покриви, които не текат.
	— И аз.
	— Тогава защо просто не подредиш по-добре тревата върху покривите им, така че да не текат?
	— Знаеш ли как се правят сламени покриви?
	— Не.
	— И аз не знам. Но знам как се правят керемиди.
	Докато строеше огнището и показваше на Савидлин как става това, беше накарал неколцина други да махнат тревата от стария покрив, след което от него остана само скеле от колове с дължината на къщата, колове, използвани да прикрепят една за друга туфите трева. Сега щяха да държат глинените керемиди.
	Керемидите лягаха от едната редица колове до другата, долният им край върху първия кол, горния — върху втория, след което се завързваха здраво за коловете с помощта на двете дупки в горния им край. Втората редица керемиди беше поставена така, че долният им край да покрива горния на първата редица, като скрива дупките, привързващи керемидите към коловете. Благодарение на вълнообразната си форма всяка прилепваше плътно до предхождащата я. Тъй като глинените керемиди бяха по-тежки от тревата, преди да започне да ги подрежда, Ричард укрепи коловете с подпори, високи до покрива и свързани една с друга.
	Сякаш половината село помагаше в правенето на покрива. Пилето се появяваше от време на време, за да види как върви работата, и оставаше доволен от видяното. Понякога присядаше до Калан без да каже нищо, понякога си разменяха по някое изречение, но най-вече просто наблюдаваше. От време на време изпускаше по някой въпрос относно характера на Ричард.
	През по-голямата част от времето, докато Ричард работеше, Калан, беше сама. Жените не обръщаха внимание на предложенията й да им помогне; мъжете се държаха на разстояние, наблюдавайки я с крайчеца на очите си; а девойките бяха твърде срамежливи, за да се осмелят да я заговорят. Понякога тя виждаше как стоят накуп с вперени в нея очи. Щом ги попиташе за имената им, те просто свенливо й се усмихваха и побягваха. Малчуганите искаха да се приближат, но майките им се грижеха те да стоят настрани от нея. Не й позволяваха да помага в готвенето, нито в изработването на керемидите. Предложенията й бяха учтиво отклонявани с извинението, че тя е високоуважаван гост.
	Тя знаеше истинската причина. Беше Изповедник. Те се страхуваха от нея.
	Калан беше свикнала с това отношение, с погледите, с шушукането. Това вече не я притесняваше както някога, когато беше по-млада. Спомни си как майка й с усмивка на уста й обясняваше, че хората са си такива и това не може да се промени, че тя не бива да допуска това да я огорчава; и че някой ден ще го надмогне. Калан си мислеше, че вече го е надмогнала, че всичко това е без значение за нея, че е приела себе си такава, каквато е, живота си, това, че тя никога не ще има онова, което притежават другите хора, че всичко е наред. Така беше преди да срещне Ричард; преди той да й стане приятел, да я приеме, да говори с нея, да се отнася с нея като с обикновен човек. Да се грижи за нея.
	Но, от друга страна, Ричард не знаеше коя е.
	Поне Савидлин се отнасяше приятелски с нея. Той заведе двамата с Ричард в малката си къщичка при него, жена му Веселан и малкото им момче Сидин и им осигури място за спане на пода. Макар по настояване на Савидлин, Веселан прие Калан в дома си с изискано гостоприемство и не показваше студенината си дори мъжът й да не я гледаше. Вечер, когато станеше твърде тъмно за работа, Сидин сядаше с ококорени очи на пода до Калан, която му разказваше приказки за крале и замъци, за далечни земи и кръвожадни чудовища. Той се сгушваше в скута й и молеше за още и още, прегръщаше я. Сега, когато се замисли как Веселан бе позволила на сина си да е близо до нея, без да го дърпа настрани, как тя беше толкова любезна да не й показва страха си, очите на Калан се напълниха със сълзи. Щом Сидин заспеше, тя и Ричард разказваха на Савидлин и Веселан за пътешествието си от Западната земя. Савидлин беше човек, отнасящ се с уважение към победителите в боя, и слушаше с очи, ококорени почти колкото тези на сина си.
	Новият покрив очевидно се харесваше на Пилето. Поклащайки бавно глава, той леко се бе усмихнал на себе си, когато видя достатъчно, за да проумее как ще стане всичко. Останалите шестима старейшини обаче бяха по-малко впечатлени. По тяхно мнение някоя и друга капка дъждовна вода в къщите им не беше нещо, над което си струва човек да се замисля; те бяха прекарали по този начин целия си живот и не им се харесваше, че един чужденец идва и им показва колко глупави са били. Някой ден, когато един от шестимата умре, Савидлин щеше да заеме неговото място. На Калан й се прииска това вече да е станало, защото биха имали силна подкрепа в негово лице.
	Калан се притесняваше какво ще стане, когато покривът бъде завършен, какво ще стане, ако старейшините откажат да провъзгласят Ричард за един от Калните. Не успя да склони Ричард да й обещае, че няма да им причини зло. Макар да не беше човек, който може да направи подобно нещо, той беше Търсачът. Пред него стояха по-важни задачи от живота на шепа хора. Много по-важни. Търсачът трябваше да има предвид това. И тя трябваше да го има предвид.
	Калан нямаше представа дали убийството на последния от четворката е променило Ричард, дали го е направило по-суров. Щом човек се научи да убива, започва да преценява нещата по по-различен начин; става му по-лесно да убие отново. По този въпрос тя беше напълно наясно.
	Калан силно желаеше той да не се бе връщал за нея в просеката; да не бе убивал онзи мъж. Нямаше сърце да му каже, че не беше нужно да го прави. Тя сама можеше да се справи. В края на краищата сам човек срещу нея не представляваше смъртна опасност. Ето защо Рал изпращаше след Изповедниците четворки: един, който да бъде докоснат от силата й, и още трима, които да убият докоснатия и Изповедника. Понякога оцеляваше само един от четиримата, но и той беше достатъчен, след като Изповедникът е изразходвал силата си. Но сам? Почти нямаше шанс да оцелее. Независимо от огромните му размери, тя беше по-бърза от него. Когато той замахна с меча, тя просто отскочи встрани. Преди да успее да замахне за втори път, тя щеше вече да го е докоснала и той щеше да е неин. Това щеше да е краят му.
	Калан знаеше, че по никакъв начин никога няма да може да каже на Ричард, че не е било необходимо да убива. Онова, което утежняваше двойно нещата, беше, че бе убил заради нея, беше си помислил, че спасява живота й.
	Калан знаеше, че по следите й вероятно вече е тръгнала друга четворка. Те бяха непреклонни. Мъжът, когото Ричард уби, знаеше, че ще умре, знаеше, че няма никакъв шанс сам срещу Изповедник, но въпреки всичко се беше изправил срещу нея. Те никога не се отказваха, не знаеха смисъла на онова, което вършеха, мислеха единствено за жертвата си, за нищо друго.
	Онова, което правеха с Изповедниците, им харесваше.
	Макар да се опита да не мисли за това, тя не можеше да не си спомни за Дени. Всеки път, когато се сещаше за четворките, не можеше да не си спомни какво направиха те с Дени.
	Преди Калан да стане жена, майка й страдаше от ужасна болест, болест, която нито един лечител не бе способен да излекува. Тя без време и много бързо я погуби. Изповедниците бяха много задружна общност; ако един от тях биваше сполетян от беда, всички страдаха. Майката на Дени взе при себе си Калан и я утеши. Двете момичета, най-добри приятелки, бяха въодушевени от мисълта, че ще станат сестри, и така започнаха да се наричат една друга от този миг нататък; това помогна на Калан да преглътне по-лесно болката от загубата на майка си.
	Дени беше крехко момиче, толкова крехко, колкото и майка й. Тя не притежаваше сила, каквато имаше Калан, и с времето Калан се превърна в неин защитник, пазеше я от ситуации, в които се изискваше повече сила, отколкото тя имаше в себе си. След използването на своята сила Калан можеше да я възстанови за час-два, докато на Дени понякога й трябваха дни.
	В един съдбовен ден Калан беше далеч от къщи за известно време, за да приеме изповедта на един осъден на бесило убиец, мисия, която по принцип трябваше да изпълни Дени. Калан отиде вместо сестра си, защото искаше да й спести мъчителното задължение. Дени мразеше да приема изповеди. Понякога след изповед плачеше с дни. Никога не молеше Калан да отива вместо нея, не би го направила, но изражението на облекчение, което се изписваше на лицето й, щом Калан й казваше, че ще го направи вместо нея, беше достатъчно красноречиво. Калан също не обичаше да приема изповеди, но беше по-силна. Тя разбираше и приемаше, че силата й е в това да бъда Изповедник; това беше нейната същност, така че не й тежеше колкото на Дени. Калан винаги поставяше разума над чувствата си. И би свършила всяка мръсна работа, за да отмени Дени.
	По пътя за в къщи тя чу тихи стенания, идващи от храсталака край пътя, стонове, издаващи нечовешка болка. За свой ужас откри Дени, която лежеше там захвърлена.
	— Идвах… да те посрещна… Исках да се приберем заедно — каза Дени, щом Калан взе главата й в скута си. — Настигна ме четворка. Съжалявам. Справих се с един от тях, Калан. Докоснах го. Справих се с единия. Би се гордяла с мен.
	Изпаднала в шок, Калан държеше главата на Дени и я успокояваше, казвайки й, че всичко ще се оправи.
	— Моля те, Калан… Дръпни роклята ми надолу — гласът й звучеше така, сякаш идваше от далечно място. Влажен и слаб. — Не мога да движа ръцете си.
	Преодолявайки паниката си, Калан разбра защо. Ръцете на Дени бяха брутално счупени. Лежаха безполезни край тялото й, сгънати там, където не би трябвало. От едното й ухо течеше кръв. Калан дръпна върху сестра си онова, което беше останало от подгизналата й от кръв рокля, покривайки я, доколкото е възможно. Зави й се свят от ужас, когато си представи какво са правили с нея мъжете. Някакво чувство я душеше за гърлото и думите отказваха да излизат от него. Тя с усилие се удържа да не закрещи, страхувайки се да не изплаши още повече сестра си. Знаеше, че трябва в тези последни мигове да бъде силна и заради нея.
	Дени прошепна името й, викайки я да се приближи.
	— Направи го Мрачният Рал… не беше тук, но го направи той.
	— Знам — каза Калан с цялата нежност, която можеше да събере. — Лежи си спокойно, всичко ще се оправи. — Калан знаеше, че това е лъжа, знаеше, че Дени няма да се оправи.
	— Моля те, Калан — прошепна тя, — убий го. Спри тази лудост. Ще ми се да бях достатъчно силна. Убий го заради мен.
	Калан усети гнева вътре в себе си. За първи път в живота си пожела да използва силата си, за да нарани някой, за да убие някой. Беше стигнала до ръба на някакво чувство, което никога досега не беше изпитвала. Неудържим гняв, сила, извираща от дълбините на душата й; страшна мощ, принадлежаща й по рождение. С треперещи пръсти тя погали обляната в кръв коса на Дени.
	— Ще го направя — обеща й.
	Дени се отпусна в ръцете й. Калан свали от врата си кожената връв с костта и я сложи на врата на сестра си.
	— Искам да вземеш това. То ще ти помага и ще те пази.
	— Благодаря ти, Калан — усмихна се тя, а от големите й очи закапаха сълзи, които се спуснаха надолу по бледите й бузи. — Но вече нищо не може да ме пази. Пази себе си. Не се оставяй да те хванат. На тях това им харесва. Толкова много ме болеше… а на тях им доставяше удоволствие. Присмиваха ми се.
	Калан затвори очи, за да не вижда нечовешката болка на сестра си, залюля я в ръцете си и я целуна по челото.
	— Помни ме, Калан. Помни колко много се забавлявахме заедно.
	— Лоши спомени?
	Калан рязко вдигна глава, изтръгната внезапно от мислите си. До нея беше застанал Пилето, приближил се безшумно, незабелязано. Тя кимна, отбягвайки погледа му.
	— Моля те, прости ми, че проявих слабост — каза тя, покашляйки, докато пръстите й бършеха сълзите от очите й.
	Той я погледна с меките си кафяви очи и леко приседна до нея на късата пейка.
	— Не е слабост, дете, да бъдеш жертва.
	Тя избърса носа си с опакото на ръката си и преглътна стона, който напираше в гърлото й.
	Почувства се толкова самотна. Дени толкова й липсваше. Пилето нежно я обгърна с ръка през рамото и бързо, бащински я притисна към себе си.
	— Мислех си за сестра ми, Дени. Тя бе убита по заповед на Мрачния Рал. Аз я открих… Издъхна в ръцете ми… Толкова много я бяха мъчили. Рал не е доволен просто да убива. Той иска да се наслаждава на това как хората се мъчат, преди да умрат.
	Той кимна разбиращо.
	— Макар да принадлежим към различни народи, ние причиняваме същите мъки. — Той избърса с палеца си една сълза от бузата й, после посегна към джоба си. — Дай си ръката.
	Тя го направи, а той изсипа в дланта й няколко дребни зрънца. Оглеждайки небето, изсвири безшумно, от гърло, и малко след това на пръста му кацна дребничко, яркожълто птиче, което изпляска с крилца, преди да се приземи. Пилето приближи ръката си до тази на Калан, така че птичето да може да се покатери и да стигне зрънцата. Докато кълвеше от ръката й, Калан усещаше върху пръста си нежните му мънички крачета. Беше толкова ярко оцветено и красиво, че Калан се усмихна. Изпитото лице на Пилето също се разтегна в усмивка. Когато приключи с яденето, птичето поглади перушината си и без страх доволно се разположи в ръката й.
	— Помислих си, че ще ти е приятно да видиш нещо мъничко и красиво сред цялата грозота.
	— Благодаря ти — усмихна се тя.
	— Искаш ли да го задържиш?
	Калан спря поглед върху птичето, огледа ярките жълти пера, начина, по който то въртеше главата си, след което го хвърли във въздуха.
	— Нямам право — каза, гледайки го как отлита. — Нужна му е свобода.
	Лицето на Пилето се озари от лека усмивка и той кимна. Наведе се напред и опрял ръце върху коленете си, се загледа в къщата на духовете. Работата вървеше към привършване, оставаше може би още един ден. По раменете и около лицето му се спускаше дълга, сребристосива коса, която скриваше изражението му. Калан наблюдаваше как работи Ричард. Болезнено й се прииска точно сега да е в прегръдките му, болката беше още по-силна, защото знаеше, че не може да си го позволи.
	— Искаш да го убиеш, нали, този, Мрачния Рал? — попита Пилето, без да се обръща към нея.
	— Много.
	— Притежаваш ли достатъчно сила?
	— Не — призна си тя.
	— А острието на Търсача притежава ли тая сила?
	— Не. Защо питаш?
	С приближаването на края на деня облаците ставаха все по-тъмни. Пак беше започнало да ръми, къщите потъваха в мрак.
	— Както самата ти каза, опасно е да оставаш насаме с Изповедник, който иска нещо много силно. Мисля, че това се отнася и за Търсача. Дори в още по-голяма степен.
	Тя замълча за момент, след което каза меко.
	— Не искам да изказвам с думи онова, което Мрачният Рал е направил със собствените си ръце на бащата на Ричард; това ще те накара да се страхуваш още повече от Търсача. Но знай, че Ричард също би пуснал птичката на свобода.
	Пилето сякаш безшумно се засмя.
	— Двамата с теб сме прекалено умни за подобни игри на думи. Нека говорим без тях — той се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Опитах се да убедя старейшините какво чудесно нещо прави за народа ни Търсачът, колко е хубаво, че ни учи на тези неща. Те обаче не мислят така, тъй като са свикнали да вървят само по своя път, те са упорити, понякога упоритостта им надвишава търпението ми. Страхувам се от онова, което двамата с Търсача ще направите на народа ми, ако старейшините кажат не.
	— Ричард ти даде дума, че няма да причини зло на хората.
	— Думите не са по-силни от бащината кръв. Или от кръвта на сестра ти.
	Калан се облегна на стената, загръщайки се в пелерината си, за да се предпази от влажния вятър.
	— Аз съм Изповедник, защото такава съм се родила. Аз не търся силата. Бих си избрала друга съдба, бих си избрала да бъда като другите. Но трябва да живея с онова, което ми е отредено, и да го използвам по възможно най-добрия начин. Независимо какво си мислиш за Изповедниците, независимо какво си мислят повечето хора за тях, ние сме тук, за да им служим, да служим на истината. Обичам всички в Средната земя и бих пожертвала живота си за тяхното спасение, за свободата им. Това е всичко, което искам да направя. И въпреки това съм сама.
	— Ричард е с теб, той те държи под око, грижи се за теб.
	Тя погледна с крайчеца на окото си.
	— Ричард идва от Западната земя. Той не знае коя съм. Ако знаеше…
	Щом чу това, Пилето повдигна вежда.
	— За онзи, който служи на истината…
	— Моля те, не ми го напомняй. Това си е мой собствен проблем, чиито последици трябва сама да понеса и от който силно се страхувам. Калните живеят далеч от другите народи. Това ги е дарило с лукса да стоят встрани от проблемите, поне в миналото. Този проблем обаче има дълги ръце; той ще ви достигне. Старейшините могат да отказват помощта си колкото си искат, но те не могат да излязат на борба с истината. Целият народ ще трябва да плати, ако тези малцина поставят гордостта над мъдростта си.
	Пилето я слушаше с внимание, с уважение. Калан се обърна към него:
	— В момента не мога съвсем точно да ти кажа какво бих направила, ако старейшините кажат не. Не желая да причинявам зло на народа ви, а да го спася от болката, която видях с очите си. Виждала съм какво прави Мрачният Рал с хората. Зная как би постъпил. Ако знаех, че по някакъв начин мога да спра Рал, като убия чудесното момченце на Савидлин, бих го направила, без да се замисля, с голи ръце, ако се наложи, защото макар това да наранява сърцето ми, ще знам, че е спасението за много други дечица. Тежестта, която нося, е ужасна, тежестта на воина. Ти си човек, който е убивал, за да спаси живота на други хора, и зная, че това не ти доставя удоволствие. Мрачният Рал го прави с наслада, повярвай ми. Моля те, помогни ми да спася народа ти, без да му причинявам зло. — По бузите й потекоха сълзи. — Толкова искам да не причинявам болка никому.
	Той нежно я притисна до себе си и я остави да поплаче на рамото му.
	— Хората от Средната земя са щастливи да имат воин като теб.
	— Ако успеем да намерим онова, което търсим, и да го задържим на разстояние от Рал до първия ден на зимата, той ще умре. Никой друг няма да пострада. Но за да го направим, се нуждаем от помощ.
	— Първият ден на зимата. Дете, няма много време. Този сезон си отива, приближава следващият.
	— Не аз определям правилата на живота, уважаеми старейшино. Ако знаеш тайната, с която може да се спре времето, моля те, сподели я с мен, за да мога и аз да я използвам.
	Той замълча, без да отговори.
	— И друг път съм те виждал тук, в селото. Ти винаги си уважавала желанията ни, никога по никакъв начин не си ни докарвала зло. Това важи и за Търсача. Аз съм на ваша страна, дете. Ще направя каквото е по силите ми, за да убедя останалите. Надявам се само думите ми да бъдат достатъчно силни. Не искам народът ми да пострада.
	— Не от мен и от Търсача трябва да се страхуваш, ако те кажат не — каза тя, отпуснала глава на рамото му, докато погледът й се рееше свободно наоколо. — А от онзи човек от Д’Хара. Той ще мине оттук като буря и ще ви заличи. Срещу него вие нямате шанс. Ще ви унищожи.
	Тази вечер в топлата къща на Савидлин Калан, седнала на пода, разказа на Сидин приказката за рибаря, превърнал се в риба, който заживял в езерото, започнал хитро да измъква стръвта от кукичките, без никой да може да го улови. Това беше една стара приказка, разказвана й някога, когато Калан беше на възрастта на Сидин, от майка й. Учуденото му лице й припомни собственото й въодушевление, когато чу тази приказка за първи път.
	По-късно, докато Веселан готвеше сладки корени, а приятният им аромат се смесваше с дима от огъня, Савидлин показа на Ричард как да издълбава подходящите върхове за стрели за отделните животни, как да ги закалява сред въглените на огъня и да прибавя отрова върху остриетата им. Калан лежеше върху една кожа на пода и галеше тъмната коса на Сидин, който, свит на кравай в скута й, беше заспал на корема й. С мъка преглътна буцата в гърлото си, когато си спомни какво каза на Пилето — че ако се наложи, би убила дори това малко момченце.
	Щеше й се да може да вземе обратно думите си. Не й харесваше, че наистина са верни, но поне да не ги беше произнасяла гласно. Ричард не я беше видял да говори с Пилето и тя не му каза за разговора им. Не виждаше смисъл да го безпокои; каквото имаше да става, щеше да стане. Само се надяваше старейшините да се вслушат в разума си.

	* * *

	Следващият ден беше ветровит и необичайно топъл, с пристъпи на внезапен силен дъжд. В ранния следобед пред къщата на духовете се събра тълпа от хора, тъй като покривът беше завършен и в новото огнище вече гореше огън. Викове на въодушевление и учудване се понесоха из тълпата, когато тънките струйки дим се показаха от комина. Всички се струпаха на вратата, за да видят как огънят гори, без да изпълва стаята с дим. В техните очи идеята да се живее в къща, която не е вечно задимена, беше толкова впечатляваща, както и тази да се живее без постоянно капеща върху главите им вода. В случаите като днешния, когато освен дъжд имаше и вятър, ставаше най-лошо. Те проникваха направо през покритите с трева покриви.
	Всички с ликуващи погледи гледаха как водата се стича по керемидите и нито капка дъжд не пада вътре в къщата. Ричард слезе от покрива в добро настроение. Беше свършил работата си, покривът не течеше, огнището дърпаше добре и всички бяха радостни от направеното за тях. Онези, които бяха помагали, се гордееха със свършеното, с наученото. Те развеждаха другите насам-натам и им показваха ентусиазирано най-големите тънкости в конструкцията.
	Без да обръща внимание на зяпачите, Ричард спря само за да надене отново меча си, след което се отправи към центъра на селото, където под един от откритите навеси чакаха старейшините. Калан застана от лявата му страна, Савидлин от дясната, готови да се застъпят за него. Тълпата го изпрати с поглед, след което всички се обърнаха и със смях и викове тръгнаха между постройките. Ричард стисна зъби.
	— Мислиш ли, че мечът ще ни потрябва? — попита тя.
	Крачейки широко, той я погледна. Усмихна й се накриво. От мократа му, сплъстена коса капеше вода.
	— Аз съм Търсачът.
	Тя го погледна неодобрително.
	— Ричард, не си играй с мен. Знаеш какво имам предвид.
	Усмивката му се разшири.
	— Надявам се, че той ще им напомня защо трябва да вземат правилното решение.
	Дълбоко в стомаха си Калан имаше неприятното усещане, че изпуска нещата от контрол, че Ричард ще направи нещо ужасно, ако старейшините отхвърлят молбата му. Той работи здраво, от ранна утрин до късна вечер и през цялото време беше убеден, че ще ги спечели на своя страна. Повечето хора от селото вече бяха негови, но те нямаха глас. Калан се страхуваше, че той не е обмислил добре какво ще прави, ако отговорът бъде не.
	Тофалар стоеше гордо изправен в центъра на капещата постройка. Падащият около него дъжд се плискаше в малки локвички на пода. Сурин, Калдус, Арбрин, Брегиндерин и Хаянлет се бяха подредили от двете му страни. Всеки от тях носеше кожата си от койот — нещо, което Калан знаеше, че правят само при официални случаи. Изглежда, цялото село беше навън. Хората се разполагаха около празното пространство, сядаха под покривите на откритите постройки, изпълваха прозорците, никой не работеше, всички очакваха да чуят как старейшините ще определят тяхното бъдеще.
	Калан видя Пилето, който стоеше сред група въоръжени мъже около един кол, поддържащ покрива над главите на старейшините. Когато очите им се срещнаха, сърцето й падна в петите. Тя сграбчи Ричард за ръкава и се наведе към него.
	— Не забравяй, независимо какво ще кажат тези мъже, трябва да се измъкнем оттук, ако искаме да ни остане някакъв шанс да спрем Рал. Ние сме двама, те са много, със или без меч.
	Той не й обърна внимание.
	— Многоуважаеми старейшини — започна с висок, ясен глас. Тя превеждаше едновременно с него. — Чест е за мен да ви уведомя, че къщата на духовете има нов покрив, който не капе. Също така бе чест за мен да науча хората ви как да правят такива покриви, така че да могат да снабдят с тях и другите къщи в селото. Направих това от уважение към народа ви и не очаквам нищо в замяна. Единственото, на което смея да се надявам, е, че вие сте доволни.
	Докато Калан превеждаше, шестимата стояха със строги лица. Щом тя свърши, настъпи дълга пауза.
	Най-сетне се обади Тофалар с решителен глас.
	— Не сме доволни.
	Когато Калан му предаде думите на Тофалар, лицето на Ричард доби мрачно изражение.
	— Защо?
	— Малко дъжд не може да размие силата на народа на Калните. Твоят покрив може и да не тече, но само защото е направен с хитрост. Както всичко, което правят чужденците. Ние не правим нещата така. Това дава началото на процес, в който чужденците ще ни казват какво да правим. Знаем какво искаш. Искаш да те провъзгласим за един от нас, за да можем да свикаме по твое желание Съвещание. Просто още един хитър номер на чужденец, който иска да измъкне от нас онова, което му е от полза. Искаш да ни въведеш във войната си. Нашият отговор е не! — Той се обърна към Савидлин. — Покривът на къщата на духовете ще стане пак какъвто си беше. Такъв, какъвто са го искали нашите уважавани предци.
	Савидлин побесня, но не помръдна. Старейшината, с тънка усмивка върху тънките си устни, се обърна отново към Ричард.
	— Сега, когато номерата ти се провалиха — каза той пренебрежително, — ще пожелаеш да сториш зло на народа ни, нали Избухливи Ричард? — Това беше нападка, която трябваше да дискредитира Ричард.
	Калан никога не го беше виждала толкова застрашителен. Свирепият му поглед потърси Пилето, след това отново се върна към шестимата под навеса. Тя не смееше да си поеме въздух. Сред тълпата цареше мъртвешка тишина. Той бавно се обърна към тях.
	— Няма да причиня зло на народа ви — каза той с равен глас. Чу се колективна въздишка на облекчение, когато Калан преведе думите му. След като всичко утихна отново, той продължи. — Но ще скърбя за онова, което ще го сполети — без да се обърне към старейшините, ръката му бавно се повдигна към тях. — За вас шестимата няма да скърбя. Не ми е мъчно за смъртта на глупците. — Думите му прозвучаха като отрова. Тълпата ахна.
	Лицето на Тофалар се изкриви от ярост. Сред тълпата се понесе шепот и ужасени възгласи. Калан хвърли поглед на Пилето. Той сякаш се беше състарил. В огромните му кафяви очи тя прочете искреното му съжаление. Очите им се срещнаха за миг и двамата споделиха мъката си от онова, което и двамата знаеха, че ще помете живота им; в следващия миг погледът му потъна в земята.
	С внезапно рязко движение Ричард се извърна към старейшините, изваждайки Меча на истината. Това стана толкова бързо, че почти всички, включително и старейшините, отскочиха изненадани назад, след което замръзнаха на място, шестте лица отразяваха парализиращия ги страх. Тълпата започна да отстъпва; Пилето не помръдна. Калан се страхуваше от гнева на Ричард, но в същото време го разбираше. Реши да не се бърка, но да направи необходимото, за да защити Търсача, каквото и да направеше той. Никой не смееше да помръдне; единственият звук в мъртвешката тишина беше отчетливият звън на стомана. Със стиснати зъби Ричард показа блестящия меч на старейшините, острието му беше на няколко инча от лицата им.
	— Имайте куража да направите една последна услуга на своя народ — гласът му обля тялото на Калан с ледена вълна. Тя превеждаше по инерция, твърде объркана, за да може да направи нещо друго. После най-неочаквано той завъртя меча, като го хвана за острието и обърна дръжката към старейшините.
	— Вземете меча ми — изкомандва той. — Използвайте го, за да избиете жените и децата си. Това ще бъде по-милостиво, отколкото онова, което Мрачният Рал ще направи с тях. Имайте куража да им спестите мъченията, които ще изпитат. Дарете ги с щедростта на бързата смърт. — Втренчените в него лица се вкамениха.
	Калан чу как някои жени започнаха тихо да плачат, притискайки децата си. Старейшините, все още под влияние на неочаквания ужас, не помръдваха. Най-накрая очите им се отклониха от гневния поглед на Ричард. Когато на всички стана ясно, че нямат смелостта да поемат меча от ръката му, Ричард старателно го пъхна обратно в ножницата, сякаш за да удължи с един миг последния им шанс за спасение — недвусмислен жест, показващ, че старейшините са отхвърлили завинаги протегнатата ръка на Търсача. Окончателността на този жест беше ужасяваща.
	Накрая той отмести гневния си поглед от тях и се обърна към Калан с променено лице. Когато срещна очите му и видя тяхното изражение, тя преглътна тежко. Това беше поглед, изпълнен със силна болка за хората, които бе започнал да обича, но на които не можеше да помогне. Когато пристъпи към нея и нежно хвана ръката й, всички очи бяха приковани в него.
	— Да си стягаме багажа и да си вървим — каза меко. — Загубихме много време. Надявам се да не е било фатално — сивите му очи бяха влажни. — Съжалявам, Калан… че направих грешния избор.
	— Не е вярно, Ричард; те го направиха. — Нейният гняв към старейшините също беше стигнал връхната си точка, една затворена врата пред надеждата за спасение на тези хора. Тя престана да се притеснява за тях; те бяха живи мъртъвци. Пред единствената предоставена им възможност за спасение те бяха предпочели съдбата си.
	Когато минаха покрай Савидлин, двамата мъже за кратко стиснаха ръцете си, без да свалят поглед един от друг. Никой от хората не понечи да си тръгне; всички стояха по местата си и гледаха как двамата чужденци забързано минават покрай тях. Неколцина протегнаха ръце да докоснат Ричард, а той, неспособен да ги погледне в очите, отвърна на безмълвната им демонстрация на чувства със стискане на ръце.
	Двамата събраха нещата си от къщата на Савидлин и пъхнаха пелерините в раниците си. Мълчаха. Калан се чувстваше празна, изстискана. Когато най-накрая очите им се срещнаха, двамата едновременно се хвърлиха в обятията си — една безмълвна прегръдка, чрез която споделиха мъката за новите си приятели, за онова, което и двамата знаеха, че ще сполети народа на Калните. Бяха заложили на карта единственото, с което разполагаха — времето. И загубиха.
	Щом се разделиха, Калан пъхна и последните вещи в раницата си и затвори капака. Ричард извади отново пелерината си. Тя видя как той бърка в нея и рови с неспокойни пръсти. Приближи се към вратата на светло и погледна вътре, преобръщайки всичко наопаки. Ръката, държаща раницата, се отпусна и лицето му се вдигна нагоре към нейното, в изражението му имаше безпокойство.
	— Няма го нощния камък.
	Начинът, по който го каза, я уплаши.
	— Може би си го оставил някъде…
	— Не. Никога не съм го изваждал от джоба си. Никога.
	Калан не разбираше защо се притеснява толкова много.
	— Ричард, той сега не ни е нужен, вече преминахме през просеката. Сигурна съм, че Ейди ще ни прости, че сме го загубили. Има много по-важни неща, за които да се безпокоим.
	Той пристъпи към нея.
	— Ти не разбираш. Трябва да го намерим.
	— Защо? — намръщи се тя.
	— Защото мисля, че той може да събужда мъртвите. — Тя зяпна. — Калан, мислих за това. Спомняш ли си колко беше нервна Ейди, когато ми го даваше, как се оглеждаше, докато го прибера? И кога започнаха да ни преследват сенките в просеката? След като го извадих от джоба си. Спомняш ли си?
	Тя ококори очи.
	— Но дори да го използва някой друг, тя каза, че той ще работи само за теб.
	— Тя имаше предвид светлината му. Не каза нищо за събуждане на мъртвите. Не мога да повярвам, че не ни е предупредила.
	Калан се огледа замислено наоколо. Явно започна да си припомня нещо и затвори очи.
	— Да, Ричард, предупреди те. С магьосническа загадка. Съжалявам, никога не се бях замисляла над това. Това е обичайно при чародейките. Те не винаги казват направо онова, което знаят, не предупреждават директно. Понякога крият думите си в загадка.
	Ядосан, Ричард се извърна към вратата.
	— Не мога да повярвам. Светът се разпада, а тази старица си играе на загадки — той удари с юмрук рамката на вратата. — Трябваше да ни каже!
	— Ричард, може би е имала причина, може би това е бил единственият начин.
	Той погледна замислено през вратата.
	— Ако наистина ти потрябва. Това каза тя. Като вода. Той е ценен единствено при подходящи условия, за давещия се ще е от малка полза и ще му създаде проблеми. Ето как се опита да ни предупреди. Голям проблем — той се обърна с лице към стаята и отново вдигна раницата си, като още веднъж се огледа наоколо. — Беше тук миналата нощ. Видях го. Къде ли може да е изчезнал?
	Двамата вдигнаха поглед, очите им се срещнаха.
	— Сидин — казаха в един глас.

>	Двадесет и шеста глава

	Двамата захвърлиха раниците си, излетяха през вратата и се втурнаха през глава към центъра на селото, където бяха видели Савидлин. Крещяха името на Сидин и тичаха през калта, а хората отскачаха встрани от пътя им. Докато стигнат до мястото, тълпата беше изпаднала в паника, понеже хората нямаха представа какво става и се тълпяха към навесите за прикритие. Старейшините се върнаха по местата си. Пилето се повдигна на пръсти, за да види какво става. Ловците зад него заредиха стрелите на лъковете си.
	Тя зърна Савидлин, който стоеше уплашен и объркан от това, че викаха името на сина му.
	— Савидлин! — изкрещя Калан. — Намери Сидин! Не бива да му позволяваш да отвори кесийката, която е взел!
	Савидлин пребледня, завъртя се с търсещ поглед, след това се затича приведен, опитвайки се да намери сина си, главата му се шмугваше между бягащите хора. Калан никъде не виждаше Веселан. Двамата с Ричард се разделиха, за да могат да претърсват по-голямо пространство. Настъпваше масово объркване; налагаше се да разблъсква хората, за да си проправи път. Сърцето й заседна в гърлото. Ако Сидин отвореше кесийката…
	Тогава го видя.
	Щом хората разчистиха центъра на селото, тя го видя. Седнал в калта, той не обръщаше никакво внимание на паниката около себе си и полюшваше в ръка кожената кесийка, опитвайки се да извади от нея камъка.
	— Сидин! Не! — закрещя отново Калан и се втурна към него.
	Той не чуваше виковете й. Може би нямаше да успее да извади камъка. Нали е просто едно беззащитно малко момченце. Моля се, каза си тя мислено, съдбата да е благосклонна към него.
	Камъкът се изсули от торбичката и цопна в калта. Сидин се усмихна и го вдигна. Калан почувства как тялото й изстива.
	Навсякъде започнаха да се материализират сенки. Преобръщаха се като облачета мъгла във влажния въздух, сякаш търсеха нещо. После се понесоха към Сидин.
	Ричард се спусна към него, като в същото време изкрещя на Калан.
	— Вземи камъка! Върни го обратно в кесийката!
	Докато тичаше с всичка сила към Сидин, мечът му изсвистя във въздуха и започна да се врязва в сенките. Щом ги достигнеше, те надаваха вой и агонизиращи се строполяваха на земята, разсечени на две. Сидин чу ужасяващите писъци, вдигна глава и замръзна на място с ококорени очи.
	Калан му крещеше да прибере камъка обратно в кесийката, но той не можеше да помръдне. Други гласове го викаха. Тя тичаше по-бързо отвсякога, като се промушваше между гъстите групи от сенки, носещи се към момчето.
	Нещо тъмно и мъничко изсвистя край нея и дъхът й секна. После още едно, отзад. Стрели. Въздухът внезапно почерня от стрели — Пилето беше наредил на ловците си да унищожат сенките. Всеки от тях си беше набелязал някаква цел, но стрелите минаваха през сенките като през дим. Във въздуха бясно летяха отровни върхове. Калан знаеше, че ако един от тях лизне дори лекичко нея или Ричард, те са мъртви. Сега трябваше освен сенките да отбягва и стрелите. Хвърляйки се в калта в последната секунда, тя чу как покрай ухото й изсвистява още една. Друга се плъзна покрай крака й и падна в калта.
	Ричард беше стигнал до момчето, но не можеше да хване камъка. Всичко, което успяваше да направи, бе да избива бясно настъпващите сенки. Нямаше как да спре, за да се опита да вземе камъка.
	Калан бе все още далеч, не можеше да претича през сенките като Ричард. Знаеше, че ако, без да иска, докосне някоя, е мъртва. Толкова много се материализираха около нея, че въздухът се бе превърнал в лабиринт. Ричард се биеше около момчето в кръг, който непрекъснато се стесняваше. Държеше меча с две ръце и го размахваше бясно на всички страни. Не забавяше темпото нито за миг — стореше ли го, сенките щяха да се нахвърлят върху него. Нямаха край.
	Калан не можеше да направи и крачка напред. Сенките, извиращи навсякъде около нея, и хвърчащите стрели я принуждаваха да спира непрекъснато, а всеки път, когато стъпваше някъде, където няма сенки, се налагаше да отскача назад заради стрелите. Знаеше, че Ричард няма да издържи още дълго. Биеше се с настървение, а кръгът около него се затваряше все повече и повече и го принуждаваше да стои по-близо до Сидин. Единствено тя можеше да ги спаси, а беше толкова далеч.
	Още една стрела изсвистя покрай нея и обърса с перата си косата й.
	— Не стреляйте! — гневно изкрещя на Пилето. — Престанете! Ще ни убиете!
	Объркан, Пилето видя в какво положение се намира тя и неохотно даде заповед на ловците да спрат да стрелят. Тогава обаче извадиха ножовете си и настъпиха към сенките. Нямаха и представа срещу какво се изправят. Щяха да бъдат изтребени до последния човек.
	— Не! — изкрещя Калан, размахвайки юмруци. — Докоснете ли ги, сте мъртви! Отдръпнете се!
	Пилето вдигна ръка да спре хората си. Тя знаеше колко безпомощен се чувства той, докато я гледа как се лута между сенките, бавно приближавайки се до Ричард и Сидин.
	До нея достигна друг глас. Беше Тофалар, крещеше.
	— Спрете ги! Те унищожават духовете на предците ни! Прободете ги със стрелите си! Убийте чужденците!
	Колебливо, като се споглеждаха, ловците заредиха наново лъковете. Нямаше как да не се подчинят на един старейшина.
	— Убийте ги! — продължаваше да крещи той с почервеняло лице и размахваше юмрук. — Чухте какво ви казах! Убийте ги!
	Вдигнаха лъковете. Калан се наведе, готова да отскочи встрани веднага щом отпуснат тетивата. Пилето застана пред хората си и протегна ръка напред, отменяйки заповедта. Двамата с Тофалар си размениха думи, които Калан не можеше да чуе. Нямаше време за губене и използва възможността да си проправи път нататък, като се гмурна под протегнатите ръце на носещите се напред сенки.
	С крайчеца на окото си тя зърна Тофалар, който тичаше към нея с нож в ръка. Не му обърна внимание; рано или късно щеше да попадне на сянка и да бъде убит. Той от време на време спираше и молеше нещо сенките. От писъците наоколо тя не можеше да чуе думите му. Когато погледна към него отново, той беше преминал по-голямата част от разстоянието. Не беше за вярване, че не е докоснал нито една сянка. Докато Тофалар се носеше към нея стремително, безразсъдно, с изкривено от ярост лице, сенките сякаш му правеха път. Въпреки това тя не си и помисли, че той ще успее; скоро все щеше да докосне някоя от тях и да падне мъртъв.
	Калан прекоси и останалата част от празното пространство, но стигна до непроницаема сива стена от сенки, образувала се около Ричард и момчето. Нямаше откъде да мине. Залута се наляво-надясно с надежда да намери пролука, през която да се шмугне. Беше толкова близо и в същото време толкова далече от тях, а примката се затягаше все повече и около нея. На няколко пъти едва успя да отскочи назад, преди на мястото й да се появи сянка. Ричард хвърляше бързи погледи, за да види къде е. На няколко пъти се опита да проправи път към нея, но се наложи да се обърне на другата страна, за да държи сенките на разстояние от Сидин.
	Внезапно тя видя как един нож проблясва във въздуха. Тофалар я беше достигнал. Заслепен от омраза, той крещеше думи, които тя не можеше да разбере. Но схвана значението на ножа, намерението на Тофалар. Искаше да я убие. Отбягна удара. Това беше шансът й.
	И тогава направи грешка.
	Опита се да стигне до Тофалар, но зърна Ричард, който я гледаше. Мисълта, че той ще я види да използва силата си, я разколеба. Забави се и позволи на Тофалар да спечели секундата, от която се нуждаеше. Ричард изкрещя името й, за да я предупреди, после се обърна на другата страна, за да отблъсне сенките, нападащи го в гръб.
	Ножът на Тофалар се издигна във въздуха и се стовари върху дясната й ръка, чупейки костта й.
	Изненадата и болката взривиха яростта й. Ярост от собствената й глупост. Втория път не проигра шанса си. Протегна лявата си ръка и сграбчи Тофалар за врата. Усети как хватката й спря въздуха му за миг. Трябваше просто да го докосне; това, че го сграбчи за врата, беше просто рефлекс, породен от яростта й, а не проява на силата й.
	Макар около нея да се чуваха ужасените писъци на хората и вледеняващият вой на сенките, които Ричард с размах унищожаваше, съзнанието й внезапно се успокои, притихна. В главата й не се чуваше нито звук. Само тишина. Тишината на онова, което щеше да направи.
	В спокойната светлина на една секунда, която за нея беше цяла вечност, тя видя изражението на страх в очите на Тофалар, осъзнал съдбата си. Видя съпротивата срещу този край, усети как мускулите му се напрегнаха, за да й се противопоставят, ръцете му бавно, безнадеждно се отправиха към ръцете, стиснали гърлото му.
	Но нямаше никакъв шанс за спасение, нямаше дори искрица надежда. Тя контролираше себе си. Времето й принадлежеше. Той й принадлежеше. Не изпита съжаление. Нито угризение. Само мъртвешко спокойствие. Както беше правила безброй пъти преди това, Майката Изповедник освободи задръжките си. Най-после получила свобода, силата й се стовари върху тялото на Тофалар.
	Във въздуха се усети силно напрежение; гръмотевица без гръм. Водата в локвите наоколо затанцува и от тях се разхвърчаха кални капки.
	Очите на Тофалар се ококориха. Лицето му се отпусна. Устата му зяпна.
	— Господарке! — прошепна той почтително.
	Спокойното изражение на лицето й се изкриви от ярост. С всичка сила тя запрати Тофалар назад, към обръча сенки, притиснали Ричард и Сидин. С разперени напред ръце той падна сред сенките и от допира до тях изкрещя, след което се стовари в калта. По някакъв начин докосването на Тофалар до сенките бе отворило в обръча им малка просека. Без да се замисли, Калан се хвърли през нея и се оказа вътре миг преди тя да се затвори обратно.
	Хвърли се върху Сидин.
	— Побързай! — изкрещя Ричард.
	Сидин не я погледна; погледът му бе прикован върху сенките, гледаше ги със зяпнала уста, без да може да помръдне. Тя се опита да измъкне камъка от мъничкото му здраво стиснато юмруче, но пръстите му стискаха със силата на страха. Тя изтръгна кесийката от другата му ръка. Хвана с лявата си ръка кесийката и китката му и започна да отмества малките му пръстчета от камъка с дясната, като през цялото време го умоляваше да го пусне. Той не я чуваше. От рамото й се стичаше кръв, обливаща треперещата й китка, смесваше се с дъжда, пръстите й се пързаляха.
	Една сянка протегна ръка към лицето й. Калан се отдръпна назад. Покрай лицето й изсвистя мечът и разсече сянката. Към общия вой се присъедини още един глас. Сидин не сваляше очи от сенките, всичките му мускули се бяха вкочанили. Ричард стоеше точно над нея и размахваше меча на всички страни. Нямаше накъде повече да отстъпват. Бяха притиснати един в друг, само те тримата. Хлъзгавите пръсти на Сидин не искаха да пуснат камъка.
	Тя стисна зъби така, че през ранената й ръка премина пареща болка и най-после успя да изтръгне камъка от ръката на Сидин. Той се изплъзна от кървавата й кална ръка и като семка от пъпеш цопна в калта близо до коляното й. Почти едновременно с падането му ръката й вече беше върху него и го сграбчваше заедно с шепа кал. Пусна го в кесийката и затегна връвта. Задъхана се огледа.
	Сенките престанаха да се движат. Тя чуваше тежкото дишане на Ричард, който продължаваше да се бори с тях. Отначало бавно, сенките започнаха да се отдръпват назад, сякаш объркани, загубени, търсещи. После се стопиха във въздуха, потъвайки обратно в отвъдния свят, откъдето бяха дошли. Изчезнаха за секунди. Като се изключи тялото на Тофалар, тримата бяха сами в празното кално пространство.
	Калан, с лице, обливано от дъжда, взе Сидин на ръце и го притисна силно към себе си, а той започна да плаче. Изтощен, Ричард затвори очи и падна на колене, подпрян на пети. Отпусна глава на гърдите си, като едва си поемаше въздух.
	— Калан — проплака Сидин, — те викаха името ми.
	— Знам — прошепна тя в ухото му и го целуна. — Вече всичко е наред. Ти беше много смел. Смел като всеки ловец.
	Той я притисна към себе си, а тя продължаваше да го успокоява. Почувства се слаба, цялата трепереше. Почти загубиха живота си, за да спасят неговия. Нещо, което тя казваше, че един Търсач не бива да прави, и въпреки това го направиха, без да се замислят. Та можеха ли да не опитат? Прегръдката на Сидин я убеждаваше, че си е струвало. Ричард все още държеше меча с две ръце; острието му потъна в калта. Тя се протегна и постави ръка на рамото му.
	Щом ръката й го докосна, главата му рязко се изправи и мечът се насочи към нея, спирайки точно пред лицето й. Калан подскочи от изненада. Големите очи на Ричард бяха пълни с ярост.
	— Ричард — объркана каза тя, — аз съм. Всичко свърши. Не исках да те плаша.
	Той отпусна мускулите си и се остави да падне на една страна в калта.
	— Съжалявам — успя да прошепне, като все още се опитваше да си поеме дъх. — Когато ръката ти ме докосна… сигурно съм си помислил, че ме е докоснала сянка.
	Изведнъж пространството около тях се изпълни с крака. Тя погледна нагоре. Над нея стоеше Пилето заедно със Савидлин и Веселан. Веселан ридаеше с глас. Калан се изправи и й подаде сина й. Веселан го остави на мъжа си и протегна ръце към Калан, засипвайки я с целувки.
	— Благодаря ти, Майко Изповедник, благодаря ти, че спаси момчето ми — викаше тя през сълзи. — Благодаря ти, Калан, благодаря ти.
	— Знам, знам — отвърна й с прегръдка Калан. — Вече всичко е наред.
	С мокро от сълзи лице Веселан се обърна и взе Сидин обратно в прегръдките си.
	Калан видя мъртвото тяло на Тофалар, проснато в калта. Изтощена се отпусна на земята и притисна коленете към гърдите си.
	Сведе лице и загубила контрол над себе си, заплака. Не защото уби Тофалар, а защото се поколеба. Това едва не отне живота й, живота на Ричард и Сидин, на всички останали. Без малко да позволи на Рал да я победи само защото не искаше Ричард да види какво ще направи, защото се поколеба. Това беше най-глупавото нещо, което бе правила през живота си, след това, че още не беше казала на Ричард коя е. Задъхана от плач, тя не можеше да спре сълзите на безсилие, които се стичаха по лицето й.
	Една ръка се протегна към здравата й ръка и я издърпа нагоре. Беше Пилето. Тя хапеше треперещата си устна, опитвайки се да спре плача си. Не можеше да си позволи тези хора да станат свидетели на слабостта й. Тя беше Изповедник.
	— Добре се справи, Майко Изповедник — каза той, докато вземаше от един от хората си парче плат, с което започна да бинтова ранената й ръка.
	Калан вдигна глава.
	— Благодаря ти, многоуважаеми старейшино.
	— Ще трябва да наместим костта ти. Ще изпратя най-добрия от нашите лечители при теб.
	Докато той стягаше превръзката, тя стоеше безмълвна, усещайки парещите огнени езици на болката, които извираха от дълбоката рана. Погледна към Ричард, на който явно му харесваше да лежи по гръб в калта, сякаш това бе най-удобното легло на света.
	Пилето повдигна вежда към нея и кимна към Ричард.
	— Предупреждението ти да не давам повод на Търсача да изважда меча си, когато е изпаднал в ярост, беше точно като стрела, изпратена от най-добрия ми боец — в пронизителните му кафяви очи проблесна пламъче; ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка. Той погледна надолу към Търсача. — Ти, Избухливи Ричард, също се представи добре. За щастие злите духове все още не са се научили да носят мечове.
	— Какво каза той?
	Калан предаде думите му и Ричард кисело се усмихна на шегата му, докато се изправяше на крака и прибираше меча в ножницата си. Посегна и взе кесийката от ръката й. Тя беше забравила, че все още я стиска. Ричард я прибра в джоба си.
	— Дано никога не срещаме духове, въоръжени с мечове.
	Пилето кимна в знак на съгласие.
	— А сега ни чака работа.
	Той посегна и хвана с ръка кожената наметка, увита около тялото на Тофалар. Когато я издърпваше, тялото се прекатури в калта. Пилето се обърна към ловците.
	— Погребете тялото — присви очи той. — Всичко.
	Мъжете се спогледаха неразбиращо.
	— Старейшино, искаш да кажеш всичко освен черепа?
	— Каквото исках да кажа, го казах. Всичко! Пазим черепите само на уважаваните старейшини, за да ни напомнят за мъдростта им. Черепите на глупците не ни трябват.
	Думите му накараха тълпата да потръпне. Това беше най-лошото, което може да се случи на един старейшина — най-висша степен на незачитане. То означаваше, че е изживял живота си напразно. Мъжете кимнаха. Никой не каза и дума за мъртвия старейшина, включително и останалите петима, застанали наблизо.
	— Останахме с един старейшина по-малко — каза Пилето. Обърна се и бавно плъзна поглед по очите, вперени в него, след това изпъна гръб и хвърли наметката към Савидлин. — Избирам теб.
	Савидлин обгърна с ръце калната наметка и направи поклон, достоен за златна корона. На устните му се изписа лека, горда усмивка и той кимна на Пилето.
	— Имаш ли да кажеш нещо на народа ни като новоизбран старейшина? — това не беше въпрос, а заповед.
	Савидлин пристъпи напред и се обърна, заставайки между Калан и Ричард. Заметна се с кожата от койот и сияещ от гордост, застана срещу Веселан, след това заговори на събралите се хора. Калан се огледа и разбра, че около тях се е събрало цялото село.
	— Най-уважавани от всички старейшино — обърна се той към Пилето, — тези двама души тук рискуваха живота си за доброто на нашия народ. В досегашния си живот не бях виждал нищо подобно. Можеха да ни оставят сами да се оправяме, след като ние глупаво им обърнахме гръб. Наместо това те ни показаха що за хора са. Те приличат на най-добрите от нас. — Почти всички присъстващи закимаха в знак на съгласие. — Моля те да ги провъзгласиш за наши сънародници, за членове на народа на Калните.
	Пилето пусна тънка усмивка. Щом се обърна към останалите петима старейшини, усмивката му се изпари. Макар да го прикриваше добре, Калан забеляза как в очите му проблясваше призракът на неговия гняв.
	— Приближете се. — Те се спогледаха с крайчеца на очите си, след това направиха, каквото им бе заповядано. — Онова, за което моли Савидлин, е необичайно. Решението за подобно нещо трябва да бъде взето единодушно. Вие присъединявате ли се към него?
	Савидлин се приближи към воините и взе лъка от ръцете на един от тях. С лекота постави в него стрела, без да сваля очи от старейшините. Опъна тетивата, поставяйки стрелата на нужното място с долната си ръка, след това се изправи пред петимата.
	— Присъединете се, в противен случай ще трябва да назначаваме нови старейшини, които ще го направят.
	Те стояха със строги лица, гледайки Савидлин. Пилето не се намеси. Онемялата тълпа чакаше, настъпи пълна тишина. Най-после Калдус направи стъпка напред. Той постави ръка върху лъка на Савидлин и внимателно го наклони към земята.
	— Моля те, Савидлин, позволи ни да говорим от името на сърцата си, а не под върха на стрелата ти.
	— Тогава говорете.
	Калдус се приближи до Ричард, спря пред него и се взря в очите му.
	— Най-трудното нещо за един човек, особено когато стане на възраст — каза той с мек глас, изчаквайки Калан да преведе думите му, — е да си признае, че е действал необмислено и себично. За децата ни вие двамата сте по-добър пример, отколкото съм аз. Моля Пилето да ви провъзгласи за наши братя. Моля ви, Избухливи Ричард, Майко Изповедник, нашият народ има нужда от вас — той разтвори ръце в открит жест. — Ако считате, че съм недостоен да ви моля за това, то тогава ме убийте, за да може друг, по-достоен от мен, да ви отправи тази молба.
	Той падна на колене в калта и сведе глава пред Ричард и Калан. Тя преведе всичко дума по дума, като пропусна само титлата си. Останалите четирима старейшини се приближиха и коленичиха до Калдус. Калан въздъхна с облекчение. Най-после получиха каквото искаха, от каквото се нуждаеха.
	Ричард стоеше над главите на петимата със скръстени ръце, загледан в главите им, безмълвен. Тя не разбираше защо той не им казва, че всичко е наред, защо не им позволява да се изправят. Никой не помръдваше. Какво правеше той? Какво чакаше? Всичко свърши. Защо не приемаше разкаянието им?
	Калан видя как мускулът на челюстта му се стегна и потръпна. Замръзна на място. Разпозна погледа в очите му. Гневът. Тези мъже се бяха опълчили срещу него. И срещу нея. Тя си спомни как Ричард бе отдръпнал меча си от лицата им при последната им среща същия този ден. Решението му беше окончателно и Ричард наистина го мислеше. Не просто мислеше. Мислеше за смърт.
	Ричард отпусна ръце; посегна към дръжката на меча си. Той се плъзна навън бавно, меко, както преди това се бе отвърнал от тях. Острият металически звън провъзгласи появяването на острието сред тихия въздух и изпрати болезнени тръпки по раменете и тила й. Видя как гърдите му започват да се повдигат.
	Калан крадешком погледна към Пилето. Той не помръдваше, нито показваше каквото и да е намерение да го направи. Ричард не го знаеше, но по закона на Калните тези петимата бяха негови и ако пожелаеше, можеше да ги убие.
	Предложението им не беше просто на думи. Савидлин също не блъфираше; той щеше да ги убие сам. Без да се замисли. Сила за Калните означаваше силата да убиеш противника си. В очите на хората от селото тези хора вече бяха мъртъвци и само Ричард можеше да върне обратно живота им.
	Въпреки това в случая този закон беше неуместен; Търсачът е закон вътре в себе си, отговарящ единствено пред себе си. Никой от присъстващите не можеше да попречи на това.
	Докато държеше меча с две ръце над главите на петимата, кокалчетата на ръцете му побеляха. Калан виждаше нарастващата му ярост, горещото му желание, настървението му. Цялата сцена й се струваше като насън, сън, който можеше само да наблюдава безпомощно, без да има силата да го прекъсне.
	Калан се замисли за всички онези, които знаеше, че са загинали — и невинните, и онези, които се бяха опитали да спрат Мрачния Рал. Дени, всички останали Изповедници, магьосниците, нощното дребосъче Шар, може би Зед и Чейс.
	Тя разбра.
	Ричард не вземаше решение дали да ги убие, а дали може да ги остави да живеят.
	Можеше ли да повери на тези хора шанса им да бъде спрян Рал, можеше ли да е сигурен в искреността им? Да им се довери с цената на живота си? Или му е нужно да се избере нов Съвет на старейшините, съставен от хора, които държат на успеха му?
	Ако не можеше да е сигурен, че тези тук ще го изпратят в правилната посока срещу Рал, той трябваше да ги убие и да избере такива, които мислеше, че ще застанат на негова страна. Да попречи на Рал — единствено това беше от значение. Животът на тези хора трябваше да бъде пожертван, ако имаше опасност те да подложат на риск успеха му. Калан знаеше, че онова, което прави Ричард, е правилно. То не беше по-различно от онова, което тя самата би сторила, не по-различно от онова, което би трябвало да направи един Търсач.
	Тя го наблюдаваше как стои изправен над главите на старейшините. Дъждът беше спрял. По лицето му се стичаше пот. Тя си спомни за болката, която Ричард изпита, след като уби последния от четворката. Наблюдаваше нарастващия му гняв, като се надяваше той да бъде достатъчен, за да го защити от онова, което съвсем скоро щеше да направи.
	Калан разбра защо хората толкова много се страхуват от Търсача. Това не беше игра; той наистина го мислеше. Беше потънал в себе си, в магията. Ако точно в този момент някой се опиташе да го спре, би убил и него. Ако, разбира се, този някой успееше преди това да мине покрай Калан.
	Острието на меча се изправи пред лицето на Ричард. Главата му се килна назад. Затвори очи. Затрепери от гняв. Петимата коленичили пред Търсача не помръдваха.
	Калан си спомни човека, когото Ричард уби, спомни си как мечът се вряза в главата му. Как всичко плувна в кръв. Ричард го уби, защото той представляваше непосредствена заплаха. Убиваш или падаш убит, без значение, че заплахата беше отправена към нея, а не към него.
	Този път имаше косвена заплаха, друг тип убийство. Много по-различно. Това беше екзекуция. И Ричард играеше ролята и на съдия, и на изпълнител.
	Мечът отново се отпусна. Ричард погледна застрашително старейшините, след което стисна юмрук и бавно прокара острието на меча през вътрешната страна на ръката си. Обърна острието и потопи и другия му край в кръвта, докато тя започне да капе от върха.
	Калан хвърли бърз поглед наоколо. Калните стояха онемели, вцепенени от смъртната драма, разиграваща се пред очите им, гледаха въпреки желанието си да не гледат, в невъзможност да отклонят поглед. Никой не продума. Никой не помръдна. Никой дори не мигна.
	Когато Ричард вдигна отново меча и той докосна челото му, абсолютно всички погледи проследиха движението му.
	— Острие, покажи ми истината — прошепна той.
	Лявата му ръка блестеше от кръв. Калан забеляза, че той трепери от желание. Острието проблясваше между червените петна.
	— Погледни ме — каза той на Калдус. Старейшината не помръдна. — Гледай ме, когато правя това! — изкрещя той. — Гледай ме в очите! — Калдус все още не помръдваше.
	— Ричард — каза Калан. Преливащите му от гняв очи се спряха върху нейните. Очи, които я наблюдаваха от друг свят. В тях танцуваше магията. Тя запази гласа си равен, не издаде чувствата си. — Той не те разбира!
	— Тогава ти му го кажи!
	— Калдус — той вдигна поглед към безизразното й лице. — Търсачът иска да го гледаш в очите, докато прави това.
	Той не отвърна, а просто погледна Ричард и остана прикован в разгневените му очи.
	Ричард рязко си пое дъх, докато мечът светкавично се вдигаше във въздуха. Тя видя как върхът на острието застива за миг на място. Някои от хората извърнаха лица встрани; други закриха очите на децата си. Калан задържа дъха си и се извърна леко, готова да посрещне последиците от удара му.
	Търсачът замахна с меча и нададе вик. Острието изсвистя във въздуха. Тълпата ахна.
	Мечът застина неподвижен във въздуха само на милиметри от лицето на Калдус, точно както стана и преди, когато Зед го накара да отсече онова дърво.
	Ричард сякаш не помръдна цяла вечност, стоеше изправен със стоманено твърди мускули; когато най-накрая ги отпусна и дръпна меча встрани от Калдус, угасна и изгарящият му поглед.
	С неподвижни очи той попита Калан:
	— Как се казва на техния език „Връщам ви живота и честта“?
	Калан тихо отговори на въпроса му.
	— Калдус, Сурин, Арбрин, Брегиндерин, Хаянлет — произнесе той достатъчно високо, за да го чуят всички, — връщам ви живота и честта.
	За миг всички утихнаха; след което избухнаха в неудържимо веселие. Ричард пъхна меча обратно в ножницата и помогна на старейшините да се изправят на крака. Те му се усмихваха с бледни лица, доволни от избора му и облекчени. Обърнаха се към Пилето.
	— Всички ние се обърнахме към теб с единодушна молба, най-уважавани старейшино. Какъв е твоят отговор?
	Пилето стоеше изправен със скръстени ръце. Отмести поглед от старейшините към Ричард и Калан. В очите му все още се четеше напрежението от емоционалното изпитание, на което стана свидетел преди миг. Отпускайки ръце покрай тялото си, той се приближи към Ричард. Търсачът изглеждаше на ръба на силите си, изтощен. Пилето прегърна и двамата поред, като че искаше да ги поздрави за проявената смелост, след това поред обгърна с ръка раменете на всеки един от старейшините, като с това им показа, че вече всичко е наред. Обърна се, тръгна и им направи знак да го последват. Калан и Ричард вървяха до него, Савидлин и останалите зад тях, като кралски ескорт.
	— Ричард — каза тя тихо, — очакваше ли мечът да спре?
	Без да спира и да я поглежда, той въздъхна дълбоко.
	— Не.
	Тя също не очакваше. Опита се да си представи какво му причиняваше това. Въпреки че екзекуцията не се състоя, той беше готов за нея, очакваше я. Макар при тези обстоятелства да не се налагаше да живее със стореното, все пак оставаше намерението, което щеше да го съпътства.
	Калан се запита дали той постъпи правилно, като ги пощади. Знаеше какво би сторила на негово място; нямаше да прояви снизходителност. Рискът щеше да е прекалено голям. Та нали бе видяла повече от него. Може би прекалено много и това я правеше готова да убива повече от необходимото. Човек не може да убива всеки път, когато се сблъска с опасност; опасността е навсякъде. Все някъде трябваше да спре.
	— Как е ръката ти? — прекъсна мислите й той.
	— Пулсира като луда — призна тя. — Пилето каза, че трябва да се намести.
	Ричард се взря в далечината с решителен поглед.
	— Имам нужда от водача си — каза той тихо, с лишен от емоции глас. — Изплаши ме.
	Това си беше почти укор. Лицето й пламна и тя се радваше, че той не я гледа, за да го забележи. Ричард нямаше представа какво трябваше да направи тя, но беше разбрал, че се е поколебала. Грешката й можеше да се окаже фатална, беше изложила всички на риск, защото Калан не искаше той да види онова, на което беше способна. Ричард никога не я беше насилвал да говори за това, дори да бе имал възможност да го направи. Сега постъпи по същия начин, отнасяше се с уважение към чувствата й. Калан си помисли, че сърцето й ще се пръсне.
	Малката група от хора се изкачи на платформата под навеса. Старейшините стояха отзад, Пилето между Калан и Ричард, всички с лица към тълпата.
	Пилето я погледна напрегнато.
	— Готова ли си да направиш това?
	— Какво искаш да кажеш? — попита тя и в гласа й прозвучаха подозрителни нотки.
	— Имам предвид, че ако вие двамата станете Кални, ще трябва да се съобразявате с онова, което се изисква от нашия народ: да спазвате нашите закони. Обичаите ни.
	— Самата аз добре знам с какво сме се захванали. Готова съм да умра в битката. — Тонът й остана съзнателно твърд. — Вече съм избягвала смъртта повече пъти, отколкото се полага на един човек. Онова, което искаме, е да спасим живота на хората ви. Заклели сме се в живота си да го сторим. Какво повече от живота ни бихте могли да искате от нас?
	Пилето знаеше, че тя заобикаля същинския въпрос, но не смяташе да й позволи да го направи.
	— Това е нещо, което ми е трудно да извърша. Правя го само защото знам, че си истински боец, че искаш да предпазиш хората ми от настъпващата буря. Но трябва да ми помогнеш. Трябва да се съгласиш да живееш по нашему. Не за да ми доставиш удоволствие, а в знак на уважение към народа ми. Те очакват това от теб.
	Устата й беше толкова пресъхнала, че едва преглъщаше.
	— Аз не ям месо — излъга тя. — Знаеш това, тъй като и друг път съм идвала в селото ви.
	— Макар и да си воин, ти също си и жена, така че това мога да ти простя. Имам силата да го направя. Това, че си Изповедник, те различава от останалите. — По очите му можеше да се прочете, че това е най-големият компромис, който може да си позволи. — Но не и Търсача. За него е задължително.
	— Но…
	— Ти каза, че няма да избереш него за свой другар. Щом той ще свиква Съвещанието, трябва наистина да е един от нас.
	Калан се почувства в капан. Предадеше ли го сега, Ричард щеше да бъде бесен, и то с право. Щяха да загубят битката с Рал. Роден в Западната земя, той не познаваше обичаите на различните народи в Средната земя. Можеше да не се съгласи да го направи. Очите на Пилето чакаха.
	— Той ще направи каквото повелява вашият закон — каза тя, опитвайки се да скрие истинските си мисли.
	— Не искаш ли да се консултираш с Търсача, да разбереш какво мисли той за тези неща?
	Тя отмести поглед и се загледа над главите на утихналата в очакване тълпа.
	— Не.
	Той взе брадичката й в ръце и обърна главата й към себе си.
	— Тогава ще е твое задължение да следиш да спазва онова, което се изисква от него. Закълни се.
	Тя чувстваше надигащия се в душата й гняв. Ричард се наведе към Пилето.
	— Калан, какво става? Нещо не е наред ли?
	Очите й се отместиха от Ричард и отново погледнаха Пилето, тя кимна.
	— Няма нищо. Всичко е наред.
	Пилето пусна брадичката й и се обърна към хората, наду безшумната свирка, която носеше около врата си. Започна да им говори за историята на народа им, за обичаите, защо избягват влиянието на чужденци, че имат правото да се нарекат горд народ. Докато говореше, около него започнаха да се събират гълъби, които кацаха сред хората. Калан слушаше, без да чува, застанала безмълвна на платформата, чувстваше се като попаднало в капан животно. Когато си помисли, че могат да спечелят Калните и самите те да бъдат наречени Кални, тя не размисли върху това, че ще трябва да се съгласят на тези неща. Очакваше инициацията им да е просто формалност, след която Ричард да може да поиска свикване на Съвещанието. Не бе и помисляла, че нещата могат да вземат такъв обрат.
	Може би просто трябваше да скрие част от истината от него. Ричард нямаше и да разбере. В крайна сметка нали не разбира езика им. Тя просто щеше да си замълчи. В името на общото благо.
	Но други неща, отчаяно си помисли тя, ще бъдат твърде очевидни. Усети как ушите й почервеняват, как стомахът й се стяга на топка.
	Ричард почувства, че Пилето й каза нещо, което не е нужно да разбира, затова и не помоли за превод. Пилето приключи с въведението си и стигна до същността на словото си.
	— Когато тези двамата се появиха в селото ни, те бяха чужденци. С действията си доказаха, че са загрижени за народа ни, доказаха цената си. Нека от днес нататък всеки знае, че Ричард Избухливия и Изповедник Калан принадлежат към народа на Калните.
	Калан преведе, изпускайки титлата си, тълпата се оживи. Усмихнат, Ричард вдигна ръка над главите на хората, при което те се оживиха още повече. Савидлин приятелски го потупа по гърба. Пилето постави ръка на раменете на всеки от двамата, като нейното стисна съчувствено, опитвайки се да смекчи жилото на насила изтръгнатото обещание.
	Тя въздъхна дълбоко и примирено. Скоро всичко щеше да свърши, щяха да си тръгнат, да продължат пътя си към целта — спирането на Рал. Това бе единственото, което имаше значение. Освен това тя, само тя сред всички хора нямаше право да се вълнува.
	— Има още нещо — продължи Пилето. — Те двамата не са Кални по рождение. По рождение Калан е Изповедник, въпрос на кръв, не на избор. Ричард Избухливия е роден в Западната земя, отвъд границата, водил е начин на живот абсолютно неразбираем за нас. И двамата приеха да станат Кални и от днес нататък да зачитат законите и обичаите ни, но ние трябва да знаем, че за тях нашият начин на живот е непривичен. Трябва да проявим търпение, да разберем, че те за първи път се опитват да бъдат Кални. Ние сме живели винаги по този начин, а на тях днес им е първият ден. Те са като новородени. Отнесете се с тях с разбиране, каквото проявяваме към децата си, и те ще положат всички усилия.
	Тълпата зашумя, хората закимаха с глави, започнаха да си говорят колко мъдър човек е Пилето. Калан въздъхна; ако нещо не се получеше, Пилето бе оставил и за тях, и за себе си възможност за извинение. Наистина е мъдър. Той още веднъж стисна рамото й и тя му отвърна със същото.
	Ричард не искаше да пропуска нито миг. Обърна се към старейшините.
	— Горд съм, че ме удостоихте с честта да стана един от вас. Където и да пътешествам, ще нося със себе си тази чест, ще направя всичко, за да се гордеете с мен. Точно сега пред народа ни стои опасност. За да помогна, ми е нужна помощ. Искам да свикате Съвещанието на пророците. Искам то да се проведе.
	Калан преведе думите му и всеки от старейшините кимна в знак на съгласие.
	— Решено — каза Пилето. — Подготовката ще отнеме три дни.
	— Уважаеми старейшино — каза Ричард, като се опитваше да се пребори с чувствата си, — опасността е голяма. Уважавам обичаите ви, но ако има някакъв начин, не може ли да стане по-бързо? Животът на нашия народ зависи от това.
	Пилето въздъхна дълбоко, дългата му сребриста коса отразяваше слабата светлина.
	— При тези извънредни обстоятелства тази нощ ще вдигнем банкет, а на следващата нощ ще свикаме Съвещанието. Това е най-бързият начин, по който можем да го направим. Трябва да се извършат приготовления за старейшините, за да могат да направят мост през бездната, от другата страна на която обитават духовете.
	Ричард също си пое дълбоко дъх.
	— Нека тогава бъде утре през нощта.
	Пилето още веднъж наду свирката и гълъбите се вдигнаха във въздуха. Калан почувства как надеждите й, толкова невъзможни и глупави, отлитат с тях.

	* * *

	Подготовката започна незабавно и Савидлин отведе Ричард в дома си, за да се погрижи за охлузванията му и да го приведе в ред. Пилето заведе Калан при лечител, който да се заеме с раната й.
	Превръзката беше съвсем подгизнала от кръв, раната я болеше. Той я поведе през тесни улички, като бащински я придържаше с ръка около раменете. Тя му беше благодарна, че не заговори за банкета.
	Остави я при прегърбена жена на име Нисел, на която заповяда да се грижи за Калан като за собствена дъщеря. Нисел се усмихваше рядко, предимно когато не работеше, не казваше почти нищо друго освен инструкции, свързани с лечението. Застани тук, вдигни си ръката, свали я, дишай, не дишай, изпий това, легни там, кажи ми Кандра. Калан не знаеше какво е това Кандра. Нисел сви рамене и наместо това я накара да балансира подредени един върху друг плоски камъни върху стомаха си, докато преглеждаше раната й. Щом я заболеше, камъните падаха. Нисел я смъмри и й каза да се опита да задържи камъните. Даде й да дъвче някакви горчиви листа, докато собственоръчно я съблече и окъпа.
	Банята й помогна повече от листата. Не си спомняше да й е било толкова хубаво по време на баня. Опита се да накара потискащите мисли да се оттекат заедно с калта. Положи големи усилия. Докато съхнеше, Нисел изпра дрехите й и ги окачи край огъня, където бълбукаше малък съд с кафява смес, от който се носеше аромат на смола. Нисел я изтри, уви я в топли кожи и я сложи да седне на изградена до стената пейка край огнището. Стори й се, че колкото повече дъвчеше листата, толкова по-вкусни ставаха те, но главата й започна да се замайва.
	— Нисел, за какво са тези листа?
	Нисел престана да гледа ризата на Калан, която й се струваше особено любопитна.
	— Те ще те накарат да се отпуснеш, така че няма да усещаш какво правя. Продължавай да дъвчеш. Не се притеснявай, дете. Ще те отпуснат толкова, че изобщо няма да усетиш, когато те шия.
	Калан моментално изплю листата. Старата жена хвърли поглед към тях на земята, после повдигна вежда към Калан.
	— Нисел, аз съм Изповедник. Ако се отпусна по този начин, може да не успея да овладея силата си. Когато ме докоснеш, може да я насоча срещу теб, без да го искам.
	Нисел смръщи чело от любопитство.
	— Но нали спиш, дете. Тогава се отпускаш.
	— Това е различно. Сънят ми е даден по рождение, още преди силата да нарасне в мен. Но ако се отпусна прекалено много или нещо непознато отнесе разума ми, като например твоите листа, мога да те докосна, без да имам намерение да го правя.
	Нисел кимна на една страна. Веждите й се повдигнаха. Тя се наклони напред.
	— Тогава как…
	Калан я погледна с празен поглед, който казваше нищо и всичко.
	На лицето на Нисел се изписа изражение на внезапно прозрение. Тя се изправи.
	— А, сега разбирам.
	Съчувствено погали Калан по косата, после отиде до другия ъгъл на стаята и тътрейки крака, се върна с парче кожа в ръце.
	— Сложи това между зъбите си — тя потупа Калан по здравото рамо. — Ако някой някога отново те рани, ела при Нисел. Ще запомня и ще знам какво не трябва да правя. Понякога за един лечител е много по-важно да знае какво не бива да прави. Може би и при Изповедниците е така. Хм? — Калан се усмихна и кимна. — А сега, дете, остави заради мен отпечатъци от зъбите си върху тази кожа.
	Когато свърши, Нисел избърса потта от челото на Калан с мокра влажна кърпа. Калан беше замаяна и се чувстваше толкова зле, че не успя дори да се изправи. Докато мажеше раната с кафявата смес и я превързваше с чиста превръзка, Нисел настоя Калан да остане легнала.
	— Трябва да поспиш. Ще те събудя преди банкета.
	Калан постави длан на ръката на старицата и се насили да се усмихне.
	— Благодаря ти, Нисел.
	Събуди се от усещането, че някой реши косата й. Докато спеше, тя бе изсъхнала. Нисел й се усмихна.
	— Ще ти е трудно да решиш прекрасната си коса докато ръката ти заздравее. Малцина имат като твоята коса. Помислих си, че би искала да я срешеш за банкета. Той ще започне скоро. Отвън те чака един симпатичен младеж.
	Калан се изправи.
	— Откога е тук?
	— Почти през цялото време. Опитах се да го изгоня с метлата — намръщи се Нисел. — Но той не си тръгна. Много е упорит. Нали?
	— Да — кисело се усмихна Калан.
	Нисел й помогна да облече чистите си дрехи. Ръката не я болеше колкото преди. Ричард нетърпеливо се бе облегнал на външната стена и когато Калан се появи, се изправи. Беше изкъпан и чист, свеж, без никакви следи от кал по себе си, носеше семпли панталони от еленова кожа и туника и, разбира се, меча си. Нисел беше права: наистина изглеждаше добре.
	— Как си? Как е ръката ти? Наред ли е всичко?
	— Добре съм — усмихна се тя. — Нисел ме възстанови.
	Ричард целуна старицата по главата.
	— Благодаря ти, Нисел. Прощавам ти за метлата.
	Когато Калан преведе думите му, Нисел се усмихна, наведе се напред и го погледна така, че той почувства неудобство.
	— Да му дам ли еликсир за сила? — обърна се старицата към Калан.
	— Не — настръхна тя. — Сигурна съм, че ще се справи чудесно и сам.

>	Двадесет и седма глава

	Докато Ричард и Калан си проправяха път между сгушените мрачни постройки, откъм центъра на селото се чуваха смехове и удари на барабан. Черните небеса не пропускаха през себе си дъжда и влажният топъл въздух се изпълваше с аромата на влажните треви, заобикалящи селото. Подиумите на наколните постройки се осветяваха от факли, а запалените в празното пространство в центъра огньове пукаха и хвърляха наоколо танцуващи сенки. Калан знаеше колко трудно Калните си набавят дърва за огъня — за готвене и за изпичане на съдовете си, — така че обикновено огньовете им бяха малки. Това в случая беше екстравагантност, каквато малцина от тях бяха виждали някога.
	Нощният въздух донасяше до нея сладки аромати, идващи откъм огньовете, където готвеха, но те не дразнеха апетита й. Облечени в най-ярките си дрехи жени се лутаха насам-натам, заобиколени от девойки, изпълняваха различни поръчки, грижеха се всичко да върви както трябва. Мъжете носеха най-хубавите си кожи, на коланите им висяха ритуални ножове, косите им, както повеляваше традицията, бяха пригладени надолу с лепкава кал.
	Хората обикаляха наоколо, опитваха храната, разговаряха, разказваха си истории, а през цялото това време готвенето продължаваше без прекъсване. Сякаш повечето от тях или ядяха, или готвеха. Беше пълно с деца, които си играеха, тичаха и се смееха, превъзбудени от неочакваното нощно, осветено от огньове празненство.
	Под тревните покриви музикантите удряха барабаните и прокарваха палките си през гребени, изрязани в продълговати тумбести кухи тръби. Тази музика беше зловеща, обтягаше нервите и се носеше надалеч из тревистите полета. Целта й беше да повика на празненството духовете на предците. От другата страна на откритото пространство седяха други музиканти, понякога звуците на двете групи се смесваха, понякога се разделяха, викаха се едни други с напрегнати и понякога френетични удари и зловещи мелодии. Маскирани мъже — някои преоблечени на животни, други изрисувани като стилизирани ловци — подскачаха и танцуваха, изобразявайки епизоди из легендите на народа на Калните. Деца с озарени лица обикаляха около танцуващите и ги имитираха, като тропаха с крака в ритъма на барабаните. Млади девойки гледаха от разстояние, скрити в по-отдалечените тъмни краища. Калан никога не се бе чувствала толкова самотна.
	Савидлин, сложил на раменете си току-що почистената наметка от кожа на койот, отиде при нея и Ричард и ги отведе под навеса на старейшините, като през целия път потупваше Ричард по рамото. Пилето беше с обичайното си облекло — семпли панталони от еленова кожа и туника. Той беше достатъчно важна личност, затова нямаше нужда да облича каквото и да било повече. Веселан и съпругите на останалите старейшини, също бяха там. Щом видя Калан, Веселан отиде да седне до нея и с непресторена загриженост я попита как е ръката й. Калан не беше свикнала някой да проявява подобни чувства към нея. Харесваше й да е една от Калните, макар това да бе само преструвка. А не можеше да е иначе, защото тя беше Изповедник и макар точно сега силно да желаеше да не е така, това не можеше да се промени по никакъв начин. Тя направи онова, на което беше научена от най-ранна възраст: отстрани чувствата си и концентрира мислите си върху работата, която трябваше да свършат, върху Мрачния Рал и върху това колко малко време имаха. Върху Дени.
	Ричард, примирил се с факта, че ще трябва да чакат още един ден до свикването на Съвещанието, се опитваше да използва времето по най-добрия възможен начин, усмихваше се и отвръщаше с кимване на съветите, с които го засипваха от всички страни и които не разбираше. Хората, подредени в тържествена процесия, минаваха покрай навеса на старейшините, за да поздравят с леки потупвания новите си сънародници. Калан трябваше да признае, че към нея се отнасяха със същото уважение, с каквото и към Ричард.
	Двамата седяха на пода със скръстени крака и поздравяваха минаващите хора, някои от които присядаха за минутка при тях, отпреде им бяха натрупани плетени подноси и глинени купи с всякакви храни. Ричард опита почти от всичко, като не забравяше да яде с дясната ръка. Калан гризеше парче хляб от тава, колкото да не излезе неприлично.
	— Вкусно е — каза Ричард и си взе още едно ребро. — Прилича ми на свинско.
	— От глиган е — каза тя, загледана в танцуващите хора.
	— Еленското също е добро. Ето, опитай — той понечи да й подаде парченце.
	— Не. Благодаря ти.
	— Добре ли си?
	— Чувствам се чудесно, просто не съм гладна.
	— Откакто сме в селото на Калните, не си хапнала никакво месо.
	— Просто не съм гладна, това е всичко.
	Той сви рамене и изяде парчето еленско.
	Процесията от поздравяващи ги хора най-после свърши и всеки се зае с нещо друго. С крайчеца на окото си тя видя как Пилето вдига ръка и прави знак на някой в далечината. Потисна чувствата си и си наложи на лицето й да не се изпише и следа от усилията, които правеше, точно както я беше учила майка й: лице на Изповедник.
	Четири млади жени, всичките с къси, пригладени с кал коси, се приближиха срамежливо. Ричард ги поздрави с усмивки и кимвания и с леки потупвания, както беше правил досега. Те стояха изправени, бутайки се една в друга, без да престават да се кикотят и да си казват колко е красив той. Калан хвърли поглед към Пилето. Той просто й кимна.
	— Защо не си тръгват? — попита Ричард, като помръдна накриво устата си. — Какво искат?
	— Те са за теб — каза тя с равен глас.
	Той погледна с празен поглед четирите жени и трепкащата светлина освети лицето му.
	— За мен. И какво трябва да правя с тях?
	Калан за миг задържа поглед в огъня, после си пое дълбоко дъх и отвърна:
	— Аз съм просто твой водач, Ричард. Ако имаш нужда от напътствия за това, трябва да попиташ някой друг.
	Настъпи кратка тишина.
	— И четирите? За мен?
	Тя се обърна към него и видя как на лицето му се изписва дяволита усмивка. Това я подразни.
	— Не, трябва да си избереш една от тях.
	— Да си избера една? — повтори той, като глупавата усмивка все още не слизаше от лицето му.
	Тя се успокои с факта, че поне в този случай той няма да създаде проблеми. Ричард огледа момичетата едно след друго.
	— Да си избера една. Това ще е трудно. Колко време имам да решавам?
	Тя отново отмести поглед към огъня и затвори очи за миг, после се обърна към Пилето.
	— Търсачът пита с колко време разполага, за да си избере жена.
	Пилето очевидно малко се изненада от въпроса.
	— Докато си легне. Дотогава трябва да е избрал една и да дари народа ни с детето си. По този начин ще бъде кръвно свързан с нас.
	Тя му предаде думите на Пилето.
	Ричард обмисли внимателно чутото.
	— Много мъдро — той погледна отново Пилето, усмихна се и кимна. — Пилето е много мъдър.
	— Търсачът казва, че си много мъдър — каза Калан, опитвайки се да контролира гласа си.
	Пилето и останалите старейшини очевидно бяха доволни. Събитията се развиваха по план.
	— Е, ще ми е трудно да реша. Трябва да си помисля. Това не е нещо, с което искам да прибързвам.
	Калан отметна косата си назад и се обърна към момичетата.
	— Търсачът е затруднен в избора си.
	Той се усмихна широко на момичетата и им направи знак да се качат при него. Две от тях седнаха от далечната му страна, а две се напъхаха между Калан и него, избутвайки Калан встрани. Наклониха се към него и като облегнаха ръце върху раменете му, започнаха да опипват мускулите му и да се смеят. Те споделиха с Калан впечатлението си от това колко е огромен, също като нея, и как ще направи големи деца. Попитаха я дали той ги смята за красиви. Калан им отговори, че не знае. Помолиха я да го попита.
	Тя още веднъж си пое дълбоко въздух.
	— Питат дали ги смяташ за красиви.
	— Разбира се! Прекрасни са! Всичките. Затова и не мога да реша. Не мислиш ли, че са красиви?
	Тя не отговори на въпроса му, а вместо това убеди четирите, че Търсачът ги намира привлекателни. Те отново се засмяха срамежливо, както и преди. Пилето и старейшините изглеждаха доволни. Те все още се усмихваха широко; събитията ги бяха завладели. Калан мълчаливо наблюдаваше празненството, гледаше танцуващите фигури, без да ги вижда.
	Четирите момичета хранеха Ричард с ръце и се кикотеха. Той каза на Калан, че това е най-хубавият банкет, на който е присъствал някога, и я попита, не мисли ли и тя така. Като преглътна буцата в гърлото си, тя се съгласи, че празненството е чудесно, и отвърна празния си взор встрани, към огнените езици, извиващи се в тъмнината.
	Струваше й се, че са минали часове, когато една по-възрастна жена се приближи с наведена глава, носейки в ръце голям объл плетен поднос. Беше току-що подреден с тъмни късове изсушено месо.
	Калан се изтръгна от далечните си мисли.
	Все още без да вдига глава, жената почтително се приближи към старейшините, мълчаливо подавайки подноса на всеки от тях. Най-напред си взе Пилето и докато останалите старейшини посягаха към подноса, той поднесе парчето месо към устата си. Някои от жените на старейшините също си взеха, а Веселан, седнала до съпруга си, отказа.
	Жената подаде подноса на Калан. Тя учтиво отказа. Обърна се към Ричард. Той си взе едно парче. Четирите девойки отказаха, клатейки наведените си глави, след това погледнаха Ричард. Калан изчака той да отхапе, хвърли бърз поглед към Пилето, след което отново се втренчи в огньовете.
	— Знаеш ли, наистина ми е трудно да избера една от тези жени — каза Ричард, след като преглътна първата хапка. — Калан, мислиш ли, че би могла да ми помогнеш? Коя да си избера? Какво мислиш?
	Опитвайки се да контролира дишането си, тя погледна усмихнатото му лице.
	— Прав си, трудно е. Мисля, че е по-добре да се справиш сам.
	Тя стисна зъби и преглътна с мъка, докато той хапна още малко месо.
	— Малко е странно, никога досега не съм ял подобно нещо — той млъкна, гласът му се промени. — Какво е това? — въпросът му завърши със застрашителна интонация, погледът му се втвърди. Тя нямаше намерение да му казва, но начинът, по който я погледна, промени решението й.
	Тя попита Пилето, след което отново се обърна към Ричард.
	— Казва, че е огнеборец.
	— Огнеборец — Ричард се наведе напред. — Що за животно е тоя огнеборец? — Калан се вгледа в пронизителните му сиви очи. Отвърна с мек глас.
	— Един от хората на Мрачния Рал.
	— Разбирам — той се отдръпна назад.
	Знаел е. Тя осъзна, че той е знаел още преди да зададе въпроса. Искал е да види дали тя ще го излъже.
	— Какви са тези огнеборци?
	Тя попита старейшините откъде познават огнеборците. Савидлин изгаряше от желание да разкаже историята. Щом той свърши, Калан се обърна към Ричард.
	— Огнеборците са пратеници, обикалящи страната с декрет, подписан от Рал, в който се забранява използването на огън. В изпълнение на задълженията си те понякога са много груби. Савидлин каза, че двама от тях дошли в селото преди две седмици и им казали, че огънят е незаконен, и когато Калните не се съгласили да се подчинят на новия закон, онези ги заплашили. Калните се страхували, че двамата могат да се върнат за подкрепление. Така че ги убили. Те вярват, че можеш да се сдобиеш с мъдростта на врага си, ако го изядеш. За да бъдеш мъж сред тях, за да станеш един от тях, и ти трябва да ядеш от това месо, така ще получиш мъдростта на враговете им. Това е основната цел на тези банкети. Тази и викането на духовете на предците.
	— Изядох ли достатъчно, за да задоволя старейшините? — очите му я пронизваха. Щеше й се да избяга.
	— Да.
	Особено внимателно Ричард остави парчето плът. Усмивката се върна на устните му и той, говорейки на Калан, отново върна поглед върху четирите млади жени, като прегърна двете, стоящи най-близо до него.
	— Калан, направи ми една услуга. Иди да ми донесеш една ябълка от раницата. Иска ми се да хапна нещо познато, за да излича този вкус от устата си.
	— Имаш крака — озъби му се тя.
	— Да, но трябва да отделя малко време, за да реша с коя от тези красиви жени ще си легна.
	Изправяйки се на крака, Калан хвърли гневен поглед на Пилето и като буреносен облак се запъти към къщата на Савидлин. Радваше се да се откъсне за малко от Ричард, да не гледа как го опипват онези момичета.
	Ноктите се впиваха в дланите й, но тя, вървейки покрай веселите хора, не го забелязваше. Танцуващите продължаваха танца си, музикантите — музиката си, децата не спираха да се смеят. Хората, покрай които минаваше, й пожелаваха всичко най-хубаво. Искаше й се някой да й каже нещо злобно, за да има повод да го удари.
	Щом стигна в къщата на Савидлин, тя влезе вътре и се строполи на една от кожите на пода, като безуспешно се опита да сдържи сълзите си. Само няколко минути, каза си, толкова щеше да й е достатъчно, за да се вземе отново в ръце. Ричард правеше онова, което Калните изискваха от него, онова, което тя самата обеща на Пилето, че той ще прави. Нямаше право да се гневи, ни най-малко; Ричард не й принадлежеше. Тя заплака, раздирана от силна болка. Нямаше право да се чувства така, нямаше право да му се сърди. Но се сърдеше; беше бясна.
	Спомни си какво каза на Пилето — че това си е неин проблем с последствия, които сама ще трябва да понася и от които се страхуваше неистово.
	Ричард правеше всичко това, за да се свика Съвещанието, което бе необходимо, за да намерят кутията и да спрат Рал. Калан избърса сълзите от очите си.
	Но не беше нужно да го прави с толкова голямо удоволствие. Можеше да мине и без да се държи като…
	Тя извади от раницата му една ябълка. Какво значение имаше. Тя не можеше да промени нещата. Но и не беше нужно да се радва на това, което виждаше. Отвори вратата, захапала устни, и се опита още веднъж да изличи всичко от лицето си. Добре поне, че беше тъмно. Когато прекоси събралото се множество, тя намери Ричард със свалена риза. Момичетата рисуваха по голото му тяло ловните символи на Калните. Пръстите им нанасяха върху гърдите му нащърбени линии от бяла и черна кал, правеха кръгове около раменете му. Щом тя се изправи над тях и ги погледна отгоре, те спряха.
	— Ето — изтърси тя ябълката в ръката му и седна намусена.
	— Все още не мога да реша — каза той, като излъска ябълката в панталона си и премести поглед от едното на другото момиче. — Калан, сигурна ли си, че нямаш някакви предпочитания? Би ми била от помощ — гласът му многозначително се сниши и възвърна студенината си. — Изненадан съм, че не си избрала отнапред една от тях.
	Калан смаяна вдигна очи към него. Той знае. Знае, че това също е споразумение, което тя е направила вместо него.
	— Не съм. Каквото и да решиш, няма да сбъркаш, сигурна съм — каза тя и отново отмести поглед встрани.
	— Калан — започна той, изчаквайки, докато тя отново се обърне към него, — някое от тези момичета свързано ли е по някакъв начин със старейшините?
	Тя ги погледна.
	— Момичето, което стои до лявата ти ръка. Пилето й е чичо.
	— Чичо! — усмивката грейна на лицето му, а ръката му не преставаше да търка ябълката в панталона. — Е, щом е така, тогава сигурно ще избера нея. Това ще бъде знак на уважение към старейшините — да избера племенницата на Пилето.
	Той хвана главата на момичето с две ръце и я целуна по челото. Тя засия. Пилето засия. Старейшините засияха. Другите момичета си тръгнаха.
	Калан погледна към Пилето и той я погледна приятелски, поглед, с който казваше, че съжалява. Тя извърна глава и разсеяно, с болка потопи поглед в нощта. Ричард направи своя избор. И така, мрачно си помисли тя, старейшините ще извършат церемонията и щастливата двойка ще се оттегли някъде, за да си направи бебе. Гледаше другите двойки, минаващи наблизо, ръка за ръка, щастливи от това, че са заедно. Преглътна буцата в гърлото си, сълзите. Чу как Ричард звучно отхапа от тази глупава, глупава ябълка.
	И тогава старейшините и техните жени ахнаха в един глас, после започнаха да викат.
	Ябълката! В Средната земя всеки червен плод беше отровен! Те не знаеха, че ябълките се ядат! Мислеха си, че Ричард яде отрова! Тя се завъртя.
	Ричард беше протегнал ръка към старейшините и им казваше да замълчат, да останат по местата си. Гледаше я право в очите.
	— Кажи им да седнат — каза с тих глас.
	С широко отворени очи тя погледна към старейшините и им предаде думите на Ричард. Те колебливо се върнаха по местата си. Той се изтегна назад, обърнат небрежно към тях, с невинно изражение на лицето си.
	— Знаете ли, в Града на елените в Западната земя, където съм роден, тези неща ги ядем непрекъснато — той отхапа още няколко пъти. Гледаха го с широко отворени очи. — Откакто се помним. Ядат ги и мъжете, и жените. Децата ни са здрави. — Отхапа още една хапка, обърна се и я погледна, докато тя превеждаше. Задъвка бавно, увеличавайки напрежението. Погледна през рамо към Пилето. — Разбира се, възможно е от тях семето на мъжа да става отровно за чуждоземните жени. Доколкото знам, подобни тестове никога не са правени.
	Той погледна Калан и отхапа още веднъж, като остави думите си да потънат в тишината, след като тя привърши с превода. Момичето до него започваше да нервничи. Старейшините започнаха да нервничат. Пилето не показа чувствата си. С едната си ръка Ричард подпираше лакътя на другата, за да може да държи ябълката близо до устата си така, че всички да я виждат. Понечи да отхапе, но спря, за да предложи на племенницата на Пилето. Тя отвърна глава. Той се обърна към старейшините.
	— Намирам, че са много вкусни. Наистина — той вдигна рамене. — Но, от друга страна, може би има нещо в тях, от което семето ми става отровно. Не искам да си мислите, че не желая да пробвам. Просто реших, че трябва да знаете, това е всичко. Не бих искал да се говори, че не съм изпълнил задълженията, полагащи се на всеки мъж от народа на Калните. Не е така. Силно го желая — той погали с пръст момичето по бузата. — Уверявам ви, за мен ще бъде чест. Тази прекрасна млада жена ще е чудесна майка на детето ми, сигурен съм в това — Ричард въздъхна. — Ако оживее, разбира се — той отхапа още веднъж.
	Старейшините започнаха неспокойно да се споглеждат. Никой не каза нито дума. Настроението сред тях определено се беше променило. Те вече не владееха положението; владееше го Ричард. Всичко стана за секунди. Те само се оглеждаха наоколо, без да смеят да помръднат. Без да ги поглежда, Ричард продължи:
	— Разбира се, всичко зависи от вас. Аз съм готов да опитам, но си помислих, че е добре да знаете за начина на живот в родината ми. Помислих си, че няма да е честно да не ви го кажа — в този миг Ричард се обърна към тях, страховито смръщил вежди, в гласа му се долавяше заплашителна нотка. — Така че ако старейшините, подтиквани от своята мъдрост, ме помолят да не изпълнявам това си задължение, ще ги разбера и изпълнен със съжаление, ще се съобразя с желанията им.
	Не сваляше от тях настойчивия си поглед. Савидлин се ухили. Останалите петима нямаха намерение да предизвикват Ричард и затова се обърнаха към Пилето с погледи, настоятелно молещи за указания. Той стоеше спокоен, по загрубялата кожа на врата му се стичаше струйка пот, сребристата му коса покриваше раменете му, облечени в еленова кожа, очите му задържаха за миг погледа на Ричард. Устата му се разтегна в лека усмивка, която се отрази и в погледа му, и той леко кимна на себе си.
	— Избухливи Ричард — гласът му беше равен и силен, тъй като го слушаха не само старейшините, но и цялата тълпа, събрала се около навеса, — тъй като идваш от друга страна и семето ти може да е отровно за тази жена… — той повдигна вежда, съвсем леко навеждайки се напред, — …която е моя племенница — погледна я, после върна погледа си върху Ричард, — те молим да не се придържаш към тази традиция; да не я правиш своя жена. Съжалявам, че го поисках от теб. Зная, че очакваше с нетърпение да дариш народа ни с твое дете.
	Ричард кимна сериозно.
	— Да, така е. Но ще трябва просто да се примиря с провала си и да се опитам да накарам народа на Калните, моя народ, да се гордее с мен по друг начин — Ричард продължаваше играта по свои правила: вече нямаше да им позволи да се отмятат; вече беше един от тях и това не можеше да бъде променено.
	Останалите старейшини си отдъхнаха с облекчение. Всички закимаха, твърде доволни, че нещата приключиха по приемлив за него начин. Младата жена се усмихна на чичо си с облекчение и си отиде. Ричард се обърна към Калан; лицето му не издаваше чувствата му.
	— Има ли още условия, за които не знам?
	— Не — Калан се почувства неловко. Не знаеше дали е доволна, задето Ричард не си взе жена, или пък е нещастна, защото разкри предателството й.
	Той се обърна към старейшините.
	— Присъствието ми тук необходимо ли е повече тази вечер?
	Петимата с радост удовлетвориха желанието му да се оттегли. Савидлин изглеждаше малко разочарован. Пилето обяви, че Търсачът е велик спасител на народа им, че е поел с достойнство задълженията си и че ако е уморен от днешните битки, може да бъде извинен.
	Ричард стана бавно и се изправи над нея. Ботушите му спряха точно отпред. Калан знаеше, че я гледа, но не повдигна очи от пода.
	— Един съвет — каза той с глас, който я изненада с нежността си, — тъй като никога преди не си имала приятел. Приятелите не търгуват с правата на приятелите си. Или със сърцата им.
	Тя нямаше сили да погледне нагоре към него.
	Ричард пусна огризката от ябълката в скута й и се загуби в тълпата.

	* * *

	Потънала в облак самота, Калан седеше под навеса при старейшините и гледаше треперещите си пръсти. Останалите наблюдаваха танцуващите. С неимоверни усилия започна да брои ударите на барабана, за да овладее дишането си и да не се разплаче. Пилето се приближи и седна до нея. Тя установи, че компанията му й подейства освежително.
	Той повдигна вежда насреща й и се наведе напред.
	— Бих желал някой ден да се срещна с магьосника, който го е избрал. Ще ми се да го питам откъде намира такива Търсачи.
	Калан се изненада, че все още може да се смее.
	— Някой ден — каза тя и му се усмихна, — ако съм жива, ако победим, ти обещавам да го доведа тук. Той също е забележителен като Ричард.
	Пилето повдигна вежда.
	— Ще наточа остроумията си, за да мога да се защитавам в схватката.
	Тя опря глава на рамото му и започна да се смее, докато смехът й премина в плач. Той бащински я прегърна през раменете.
	— Трябваше да те послушам — проплака тя. — Трябваше да го попитам какво би искал да направи. Нямах право да постъпвам така.
	— Желанието ти да спреш Мрачния Рал те накара да направиш онова, което сметна за необходимо. Понякога да направиш грешен избор е по-добре, отколкото изобщо да не избереш. Ти имаш смелостта да продължиш нататък, това рядко се среща. Човек, който стои на гребена на вълната и не може да направи своя избор, няма да стигне до никъде.
	— Но толкова много ме боли, когато го ядосам — изплака тя.
	— Ще ти кажа една тайна, която няма как иначе да научиш, освен когато вече си твърде стара, за да се възползваш от знанието си. — Мокрите й очи се вгледаха в усмивката му. — Когато ти е сърдит, него го боли точно толкова, колкото и теб.
	— Наистина ли?
	Той се засмя тихичко и кимна.
	— Приеми го на доверие, дете.
	— Нямах право, трябваше да го разбера по-рано. Толкова съжалявам, че го направих.
	— Не го казвай на мен. А на него.
	Тя се изправи и се взря в закаленото му лице.
	— Мисля да направя точно това. Благодаря ти, многоуважаеми старейшино.
	— Щом ще поднасяш извинения, поднеси му и моите.
	Калан се намръщи.
	— За какво?
	Той въздъхна.
	— Това да си стар, да си старейшина, не те застрахова от глупави хрумвания. Днес аз също направих грешка. За Ричард и за племенницата ми. Аз, също като теб, нямах право. Благодари му от мое име за това, че ми попречи да му налагам нещо, за което трябваше да го попитам по-напред. — Той свали свирката от врата си. — Дай му този подарък от мое име заедно с благодарностите ми за това, че ми отвори очите. Дано да му служи добре. Утре ще му покажа как да я използва.
	— Но ти имаш нужда от нея, за да викаш птиците.
	Той се усмихна.
	— Имам и други. А сега върви.
	Калан взе свирката и здраво я стисна в ръка. Избърса сълзите от лицето си.
	— Доскоро не бях плакала никога. Откакто границата с Д’Хара падна, това май е единственото, което правя.
	— Всички го правим, дете. Върви.
	Тя бързо го целуна по бузата и си тръгна. Огледа се наоколо, не го откри никъде. Хората, които попита за него, не го бяха виждали. Вървеше в кръг и го търсеше. Къде ли беше отишъл? Децата се опитаха да я включат в танца си, хора й предлагаха храна, други искаха да си поговорят с нея. Тя учтиво отказа на всички.
	Най-накрая тръгна към къщата на Савидлин, като реши, че сигурно се е прибрал. Но вътре нямаше никой. Отпусна се замислено върху кожата на пода. Би ли тръгнал без нея? Сърцето й заби панически. Очите й огледаха пода. Не. Раницата му бе все още тук, където я остави, след като извади ябълката. Освен това той не би си тръгнал преди Съвещанието.
	Тогава й хрумна нещо. Знаеше къде е. Усмихна се на себе си, взе от раницата една ябълка и пое по тъмните пътечки между сградите в селото на Калните към къщата на духовете.
	В тъмнината внезапно проблесна светлинка, която освети стените около нея. Отначало не разбра откъде идва; след това се огледа между сградите и видя светкавица. На хоризонта, разпростираща се върху цялото небе, впиваща гневни пръсти в тъмните облаци, осветявайки ги отвътре с кипящи цветове. Не се чу гръм. След миг вече я нямаше, отново настъпи тъмнина.
	Нямаше ли край лошото време, запита се тя. Щеше ли някога отново да види звезди или слънце? Магьосници и техните облаци, помисли си, поклащайки глава. Запита се дали някога отново ще види Зед. Добре поне че облаците пазеха Ричард от Мрачния Рал.
	Къщата на духовете почиваше в мрака, далеч от шума и веселията на празненството. Калан внимателно бутна вратата. Ричард седеше на пода срещу огъня, мечът в ножницата почиваше някъде встрани. Не се обърна при шума.
	— Водачът ти иска да говори с теб — смирено каза тя.
	Вратата изскърца и се затвори след нея, а тя коленичи на пода, отпускайки се на пети близо до него, сърцето й щеше да се пръсне.
	— И какво иска да ми каже моят водач? — той се усмихна, макар тя да си мислеше, че не иска да го прави.
	— Че е направила грешка — каза тихо Калан, докато навиваше на пръста си един конец от панталона си. — И че съжалява. Много, много съжалява. Не само за онова, което направи, а най-вече, че не ти повярва.
	Той седеше със свити колене, ръцете му, вкопчени една в друга, ги обгръщаха. Обърна се и я погледна, топлата червена светлина на огъня се отразяваше в нежните му очи.
	— Изрепетирал си бях цяла реч. Но сега не мога да си спомня нито дума от нея. Винаги ми действаш така — отново се усмихна. — Извинението прието.
	През тялото й премина вълна на облекчение. Сърцето й като че се пооправи. Погледна го изпод вежди.
	— И хубава ли беше тази реч?
	Усмивката му грейна.
	— Преди малко ми се струваше така, но вече не съм на същото мнение.
	— Ти си доста добър в речите. Едва не изкара акъла на старейшините, включително и на Пилето — тя протегна ръка, вдигна свирката над главата му и я сложи на врата му.
	Той отпусна ръце и докосна свирката.
	— За какво служи това?
	— Подарък от Пилето, с извинение за онова, което се опита да те накара да направиш. Каза, че той също не би трябвало да постъпва така и че иска да ти благодари с този подарък, че си отворил очите на сърцето му. Утре ще ти покаже как да я използваш — Калан се обърна с гръб към огъня, с лице към него, близо до него. Нощта беше топла и от горещината Ричард блестеше от пот. Символите, изрисувани по гърдите и около раменете му придаваха диво изражение. — Ти знаеш как да отвориш очите на човек — каза тя сдържано. — Мисля, че сигурно си използвал магия.
	— Може би. Зед казва, че понякога номерът е най-силната магия.
	Гласът му резонираше с нещо дълбоко вътре в нея, караше я да се чувства слаба.
	— А Ейди каза, че притежаваш магията на езика — прошепна Калан.
	Погледът на сивите му очи я пронизваше цяла, учестяваше дишането й. Натрапчивите звуци на болдите, долитащи отдалеч, се смесваха с пукането на огъня, с дишането му. Тя никога не се бе чувствала толкова спокойна, толкова отпочинала и същевременно толкова напрегната. Действаше й объркващо.
	Погледът й се луташе от очите му към други части на лицето му: формата на носа му, ъгъла на бузите му, овала на брадата му. Очите й се спряха върху устните му. Тя изведнъж осъзна колко горещо е в къщата на духовете. В главата й просветна.
	Погледът й отново се залута, извади ябълката от джоба си и отхапа бавно голяма сочна хапка, оставяйки следи със зъбите си. Железният му поглед не помръдна. Плавно, импулсивно, тя поднесе ябълката към устата му и задържа ръката си там, докато той отхапа голяма, мокра хапка. Какво не би дала да докосне и устните й по този начин, помисли си тя.
	Защо не? Нима щеше да си умре в това преследване, без дори да успее да стане жена? Нима трябваше да бъде боец и нищо друго? Да се бори за щастието на всеки друг освен за своето собствено? В най-добрите времена Търсачите са умирали твърде бързо, а сега времената определено не бяха добри.
	Беше настъпил краят на времената. Заболя я при мисълта, че той може да умре.
	Притисна ябълката още по-силно към зъбите му, без да сваля поглед от очите му. Дори да избере него, помисли си тя, той ще може да продължи борбата на нейна страна, може би дори с повече решителност от сега.
	Може би той така или иначе щеше да умре, дори още по-скоро. От друга страна обаче щеше да се промени, нямаше да е вече същият човек. Този сегашният Ричард щеше да си отиде завинаги.
	Но поне ще е неин. Желаеше го толкова отчаяно, по начин, по който не бе желала нищо през живота си, умопомрачително. Щяха ли и двамата да умрат, преди още да са живели истински? Обзе я болезнена слабост, извираща от копнежа по него.
	Закачливо дръпна ябълката от устата му. По брадата му потече сок. Бавно, съзнавайки какво прави, тя се наведе и облиза сладкия сок. Той не помръдна. Лицата им бяха съвсем близо; усещаше дъха му, бърз и топъл. Бяха толкова близо един до друг, че очите й едва успяваха да го фокусират. Трябваше да преглътне влагата в устата си.
	Здравият разум бързо се изпаряваше от съзнанието й, избутван от чувства, обещаващи й неосъществимото, сграбчваха я в капана на горещото желание.
	Тя отпусна ябълката, поднесе влажните си пръсти до устните му, без да сваля поглед от него, езикът облизваше горната й устна, докато пръстите й един по един потъваха в устата му, а той изсмукваше сока от тях. Усещането, което получаваше от вътрешността на устата му, влажна и топла, я накара да потръпне.
	От устните й се откъсна лек стон. Сърцето пулсираше в ушите й. Гърдите й се повдигаха. Прокара мокрите си пръсти надолу по брадата му, по врата му, по гърдите му, спусна се леко по изрисуваните върху тялото му символи, проследявайки ги с пръсти, обходи релефа на тялото му.
	Изправена на колене над него, обиколи с пръст твърдото зърно на една от гърдите му, затвори очи за миг и стисна зъби. Нежно, но със сила го бутна по гръб. Той се отпусна моментално, без да се противи. Тя се наклони над него, като ръката й все още беше върху гърдите му, за да се подпира на нея. Усещането за него я изненада, скованата твърдост на мускулите му, покрити с плътна, кадифена мека кожа, влажната му пот, твърдостта на космите му, топлината. Гърдите му се повдигаха тежко, заедно с живота вътре в него.
	С коляно край едното му бедро, тя плъзна другото си коляно между краката му и се вгледа в очите му, гъстата й коса падаше върху лицето му, все още се подкрепяше с ръка на гърдите му, не искаше да я маха от там, за да не изгуби връзката с влажната му плът. Връзка, която я запалваше отвътре.
	Между колената й пулсираха мускулите на бедрото му, от което ритъмът на сърцето й забърза още повече. Трябваше да отвори уста, за да си поеме дъх. Загуби се в очите му, очи, които сякаш проникваха в душата й, събличаха я. Изпращаха през тялото й огнени пламъци.
	С другата си ръка тя плавно разкопча ризата си, под която се показаха гърдите й.
	Постави ръка зад силния му врат, като все още се държеше изправена, далеч от него, подпряла се с ръка на гърдите му. Зарови пръсти в мократа му коса, сви ги в юмрук и дръпна главата му към земята.
	Една голяма, силна ръка се пъхна под ризата й и се плъзна към кръста й, като правеше малки кръгове, после бавно тръгна нагоре по гръбнака й, разпращайки тръпки по цялото й тяло, преди да спре между раменете й. Примижала, тя се извиваше под натиска на ръката му, копнееше той да я дръпне към себе си. Дишаше толкова бързо, че почти се задъхваше.
	Придвижи крака си нагоре между неговите, докъдето можеше. От време на време заедно с накъсаните й въздишки излизаха и леки стенания. Гърдите му се повдигаха срещу ръката й. Като го гледаше как лежи там под нея, Калан си помисли, че той никога не й се е струвал толкова огромен.
	— Искам те — прошепна тя задъхано, едва дишаше.
	Наведе глава. Устните й се плъзнаха по неговите.
	Стори й се, че през погледа му преминава болка.
	— Само ако преди това ми кажеш коя си.
	Думите му се врязаха в нея, накараха я да отвори широко очи. Главата й се дръпна леко назад. Но тя го докосваше; той не можеше да я спре, помисли си тя, не искаше той да я спира. Едва смогваше да овладее силата си, която започваше да се изплъзва от контрола й. Калан разбираше, че е така. Отново протегна устни към неговите, с въздишката й изскочи още един тихичък звук.
	Ръката под ризата й се раздвижи нагоре по гърба й, стисна косата й и нежно дръпна главата й назад.
	— Калан, говоря сериозно. Само след като ми кажеш.
	В главата й отново нахлу здравият разум, който я заля със студена вода и угаси страстта й. Никога не беше обичала някой по този начин. Нима можеше да го докосне със силата си? Как можеше да направи подобно нещо? Отдръпна се назад. Какво щеше да направи?
	Седна назад на пети и като отдръпна ръката си от гърдите му, я постави върху устата си. Светът около нея се срути. Как да му каже? Той щеше да я намрази; щеше да го загуби. Главата й болезнено се завъртя.
	Ричард седна изправен и нежно постави ръка на рамото й.
	— Калан — меко каза той, привличайки към себе си паникьосания й поглед, — не ми казвай, ако не искаш. Направи го само ако самата ти желаеш.
	Веждите й се сключиха над очите от усилието да не се разплаче.
	— Моля те — едва изричаше думите. — Просто ме прегърни!
	Той нежно я придърпа към себе си и положи главата й на рамото си. Болка, болка от онова, което е тя самата, протегна към душата й ледените си пръсти. С другата си ръка той силно я притисна към себе си и започна да я люлее.
	— Нали за това са приятелите — прошепна в ухото й той.
	Беше толкова изтощена, че нямаше сили дори да заплаче.
	— Ричард, обещавам да ти кажа. Но не тази вечер. Тази вечер просто ме гушни. Моля те!
	Той бавно се отпусна назад и я притисна плътно до себе си със силните си ръце, докато тя гризеше кокалчетата на пръстите си и с другата си ръка също го притискаше към себе си.
	— Когато искаш. Чак тогава — увери я той.
	Ужасът от собствената й същност също я обви в хладната си прегръдка. Тя потръпна от студенината й. Дълго време не можа да затвори очи, докато най-накрая заспа. Последните й мисли бяха за него.

>	Двадесет и осма глава

	— Опитай още веднъж — каза Пилето. — И престани да мислиш за птицата, която искаш да извикаш — той чукна с кокалчето си главата на Ричард, — не с това — забоде пръст в корема му. — А с това!
	Щом Калан му преведе, Ричард кимна и постави свирката на устните си. Изду бузи, за да я надуе. Както обикновено, звук не се чу. Пилето, Ричард и Калан огледаха равната местност. Ловците, които ги придружаваха, нервно се озъртаха, подпрени на забитите си в тревата копия.
	Изведнъж хиляди скорци, врабчета и дребни полски птици се спуснаха надолу, като се гмуркаха и кръжаха над малката група хора. Ловците, заливащи се от смях, както вече цял ден правеха, се скриха в тревата. Въздухът са изпълни с дребни птици, щуращи се бясно насам-натам. Небето почерня от тях. Ловците легнаха на земята, закривайки главите си с ръце, като не спираха да се смеят истерично. Ричард въртеше очите си на всички посоки. Калан се засмя настрана, като извърна лице от него. Пилето като обезумял надуваше отново и отново собствената си свирка, сребристата му коса се вееше след него, отчаяно се опитваше да разгони птиците. Те най-после чуха сигналите му и изчезнаха. Полето отново притихна, чуваше се само смехът на ловците, които се търкаляха по земята, без да могат да се овладеят.
	Пилето въздъхна дълбоко и постави ръце на хълбоците си.
	— Отказвам се. Цял ден опитвахме, а все още сме там, откъдето започнахме. Избухливи Ричард — произнесе той, — ти си най-лошият викач на птици, който някога съм срещал. И дете може да се научи да го прави от три опита, но на теб не ти достига въздух, така че няма да можеш да се научиш до края на живота си. Безнадеждно е. Единственото, което можеш да изсвириш, е: „Елате, тук има храна.“
	— Но аз си мислех „ястреб“, наистина. Всяка птица, която ми каза, ми се стори трудна, честно.
	Щом Калан преведе, ловците започнаха да се смеят още по-силно. Ричард им се намръщи, но те не престанаха. Пилето скръсти ръце с въздишка.
	— Няма смисъл. Денят си отива, скоро ще свикаме Съвещанието. — Той обгърна с ръка раменете на отчаяния Търсач. — Въпреки това задръж подаръка ми. Макар че той никога не ще може да ти послужи, нека те подсеща, че може да си по-добър от повечето хора в някои неща, но тук дори едно дете те превъзхожда.
	Ловците отново избухнаха. Ричард въздъхна и кимна.
	— Положих всички усилия. Наистина. Не го разбирам.
	Калан се усмихна и взе ръката му в своята.
	— Сигурна съм в това.
	Макар светлината да отслабваше, това бе най-ясният ден от появата на облаците насам. Това помогна за оправянето на настроението й. Но все пак най-определящ беше начинът, по който Ричард се отнасяше с нея. Остави й време да се възстанови след изминалата нощ, без да задава никакви въпроси. Просто я гушна, зачитайки правото й на собствен живот.
	Макар да не се случи нищо повече, тя се почувства по-близо до него отвсякога и в същото време знаеше, че това не бива да става. То само задълбочаваше дилемата й. Миналата нощ едва не направи огромна грешка. Най-сериозната грешка в живота й. Беше му благодарна, че я върна почти от ръба. В същото време някаква част от нея искаше да не го беше правил.
	Когато тази сутрин се събуди, не знаеше как той ще се отнася с нея, дали не го е наранила по някакъв начин, дали няма да я мрази, или пък да е сърдит. Макар да беше лежала цяла нощ до него с разголена гръд, притеснено се извърна с гръб към него, когато си закопчаваше ризата. Докато пръстите й промушваха копчетата на местата им, му каза, че никой никога не е имал толкова търпелив приятел. Увери го, че искрено се надява някой ден да му докаже, че може да бъде също толкова добър приятел.
	— Вече си го доказала. Ти повери вярата си, живота си в мои ръце. Посвети живота си в моя защита. Какви други доказателства бих могъл да искам от теб?
	Тя се обърна и като едва сдържаше желанието си да го целуне, му благодари, че я приюти.
	— Въпреки всичко ще трябва да призная — усмихна се той, — че отсега нататък вече никога няма да гледам на ябълката със същите очи.
	Това я накара да се усмихне, отчасти за да прикрие объркването си, и двамата дълго се смяха. Стана й по-добре, смехът изтръгна тръна от сърцето й.
	Изведнъж Ричард спря на пътеката. Тя също, останалите продължиха напред.
	— Какво има, Ричард?
	— Слънцето — той пребледня. — За миг сноп слънчева светлина озари лицето ми.
	Тя се обърна на запад.
	— Виждам само облаци.
	— Видях я като малък процеп, но сега вече и аз не я виждам.
	— Мислиш ли, че може да означава нещо?
	Той поклати глава.
	— Не знам. Но откакто Зед струпа облаците, това е първият път, в който виждам слънчева светлина. Може би няма нищо.
	Отново тръгнаха. През ветровитите, равни тревисти полета до тях достигаха тайнствените звуци на болдите. Пристигнаха в селото по мръкнало. Празненството все още продължаваше. Както през цялата предишна нощ, така и предстоящата то нямаше да спре. Докато не бъде разпуснато Съвещанието. Всички изглеждаха свежи освен децата; много от тях обикаляха насам-натам със сънливи физиономии, други доволно спяха по ъглите.
	Шестимата старейшини чакаха под навеса без жените си. Ядяха ястие, поднесено им от точно определени жени; единствено на тях се позволяваше да приготвят храната при свикването на Съвещанието. Калан гледаше как наливат някакво питие на всеки от старейшините. Беше червено на цвят, различно от всички останали питиета на празненството. Погледите на шестимата блестяха, сякаш идваха от много далеч, сякаш виждаха невидими за останалите неща. Калан потръпна.
	Духовете на предците им бяха с тях.
	Пилето започна да им говори. Когато онова, което те му казаха, го задоволи, той кимна с глава, шестимата се изправиха и в редица един зад друг поеха към къщата на духовете. Звукът на барабаните се промени така, че ръцете на Калан настръхнаха. Пилето се върна при тях, очите му както винаги бяха пронизителни и настойчиви.
	— Време е — каза той на Калан. — Двамата с Ричард трябва да вървим.
	— Какво искаш да кажеш с това „двамата с Ричард“? Аз също идвам.
	— Не може.
	— Защо?
	— Защото на Съвещанието присъстват само мъже.
	— Аз съм водач на Търсача. Трябва да съм там, за да превеждам.
	Очите на Пилето помръднаха от неудобство.
	— Но на Съвещанието присъстват само мъже — повтори той, очевидно без желание да се съобрази с мнението й.
	Тя скръсти ръце.
	— Е, на това ще присъства и една жена.
	Ричард отмести поглед от лицето й към лицето на Пилето, после още веднъж върху нейното и върху неговото, по тона й разбра, че нещо става, но реши да не се намесва. Пилето се наведе към нея и сниши глас.
	— Когато викаме духовете, трябва да сме като тях.
	Тя присви очи.
	— Да не би да искаш да ми кажеш, че не може да сте облечени с дрехи?
	Той въздъхна дълбоко и кимна.
	— И трябва да мажем телата си с кал.
	— Чудесно — каза тя с изправена глава. — Нямам възражения.
	Той се приближи още малко.
	— Добре, а Търсачът? Може би ще трябва да го попиташ дали е съгласен да направиш това.
	Тя му хвърли продължителен поглед, после се обърна към Ричард.
	— Трябва да ти обясня нещо. Когато човек свиква Съвещание, понякога духовете му задават въпроси посредством старейшините, за да са сигурни, че играта е честна. Ако отговориш по начин, който духовете на предците счетат за непочтен или неискрен… могат да те убият. Не старейшините, а духовете.
	— Имам меча си — напомни й той.
	— Не, нямаш го. Ако искаш да се свика Съвещание, трябва да правиш онова, което правят старейшините, да останеш сам лице в лице с духовете. Без меч, без дрехи и намазан с кал — тя си пое въздух и отметна кичур коса назад. — Ако не съм там, за да превеждам, могат да те убият просто защото не можеш да отговориш на въпроси, които не разбираш. Тогава Рал печели. Трябва да съм там, за да превеждам. Но ако съм там, аз също трябва да съм без дрехи. Пилето е притеснен и иска да знае твоето мнение по въпроса. Надява се да ми забраниш да го направя.
	Ричард скръсти ръце и я погледна в очите.
	— Мисля, че така или иначе ти е писано и си решена да свалиш дрехите си в къщата на духовете.
	Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре и очите му заблестяха. Калан трябваше да прехапе долната си устна, за да не се засмее. Пилето гледаше объркан ту единия, ту другия.
	— Ричард! — каза тя, като предупредителните нотки в гласа й ставаха по-настойчиви. — Говоря сериозно. И не се надявай много на това. Вътре е тъмно — въпреки всичко все още едва сдържаше смеха си.
	Лицето на Ричард възвърна сериозното си изражение и той се обърна към Пилето.
	— Съвещанието се свиква по мое желание. Имам нужда от Калан вътре.
	Тя усети как Пилето подскочи, като чу думите му.
	— Вие двамата започнахте да прекрачвате всякакви граници още от момента, в който пристигнахте — той въздъхна дълбоко. — Защо да променяме нещата сега? Да вървим.
	Ричард и Калан тръгнаха един до друг, следвайки силуета на Пилето, който ги водеше през тъмните улички на селото. На няколко пъти се обръщаше първо надясно, после наляво. Ръката на Ричард намери нейната. Калан се притесняваше много повече, отколкото показваше, от това, че ще трябва да седи в една стая с осем голи мъже. Но не биваше да допуска Ричард да присъства на Съвещанието без нея. Времето им беше твърде ценно, за да оставят нещата да им се изплъзнат: бяха положили твърде много усилия; оставаха броени дни.
	Тя си сложи лицето на Изповедник.
	Преди да стигнат до къщата на духовете, Пилето ги прекара през една тясна врата в малка стая в съседната къща. Останалите старейшини бяха там, седнали на пода с кръстосани крака, вгледани пред себе си с празни погледи. Тя се усмихна на Савидлин, но той не отвърна на усмивката й. Пилето взе една малка пейка и две глинени панички.
	— Когато ви извикам, елате, дотогава чакайте.
	Когато Пилето се шмугна през вратата заедно с пейката и съдовете, Калан предаде думите му на Ричард. Не след дълго той извика името на Калдус, а след още малко и имената на останалите старейшини поред, Савидлин беше последен. Той не им каза нито дума, нито по някакъв начин показа, че ги вижда. Очите му бяха обладани от духовете.
	Калан и Ричард седяха мълчаливо в празната тъмна стая и чакаха. Тя човъркаше тока на обувката си и се опитваше да не мисли за онова, което сама беше предизвикала. Въпреки всички усилия то не й излизаше от главата.
	Ричард щеше да бъде без меча си — неговия защитник. Но нейната сила щеше да е с нея. Тя щеше да го пази. Макар да не го бе казала на глас, това беше другата причина, поради която настояваше да е вътре с него. Ако нещата се объркаха, щеше да умре тя, а не той, това поне знаеше със сигурност. Щеше да се погрижи да стане точно така. Тя се стегна, влезе в себе си. Чу как Пилето извика името на Ричард. Той се изправи.
	— Да се надяваме, че ще се получи. Ако не, ще се окажем в голямо затруднение. Радвам се, че си с мен — Това й прозвуча като предупреждение да е нащрек.
	Тя кимна.
	— Помни едно, Ричард, сега това е нашият народ, ние принадлежим към него. Те искат да ни помогнат; правят всичко възможно.
	Калан седна, обви с ръце коленете си и зачака, докато бъде повикано името й, тогава потъна в хладната тъмна нощ. Пилето седеше на малката пейка, опрял гръб в стената на къщата на духовете. В тъмното тя можеше да види, че е гол, по тялото му бяха изрисувани зигзагообразни символи, линии и кръгове, сребристата му коса се спускаше свободно върху голите му рамене. От близката ниска стена наблюдаваха накацали пилета. До него стоеше един ловец. В краката му лежаха наметките от кожа на койот, дрехите, мечът на Ричард.
	— Съблечи се — каза Пилето.
	— Кой е този? — попита тя, посочвайки ловеца.
	— Тук е, за да вземе дрехите. Ще ги занесе под навеса на старейшините, за да разберат хората, че сме свикали Съвещанието. Преди зазоряване ще ги върне обратно, за да се знае, че Съвещанието приключва.
	— Добре, кажи му да се обърне.
	Пилето го направи. Ловецът се обърна. Тя дръпна езика на колана си и го освободи от токата. Спря и погледна Пилето.
	— Дете — тихо каза той, — тази нощ ти не си нито мъж, нито жена. Ти си просто един от Калните. Тази нощ аз не съм нито мъж, нито жена. Аз съм водач на духовете.
	Тя кимна, съблече дрехите си и се изправи пред него, голата й плът почувства студения нощен въздух. Той загреба с шепа бяла кал от едната купичка. Ръцете му се спряха пред нея. Тя чакаше. Той очевидно се притесняваше да го направи, независимо от това, което беше казал. Да гледаш е по-различно, отколкото да докосваш.
	Калан се протегна, взе ръката му и я приближи с усилие към корема си, усети как студената кал се разтича по тялото й.
	— Направи го — заповяда му тя.
	Щом свършиха, бутнаха вратата и влязоха вътре, той седна сред нацапаните старейшини, тя срещу тях, до Ричард. Лицето на Ричард бе изпъстрено с хаотично пресичащи се бели и черни линии, маски, които всички носеха за срещата с духовете. Черепите, които преди стояха по лавицата, сега бяха подредени в кръг по средата. В огнището зад нея гореше слаб огън, от който се носеше странна, остра миризма. Старейшините гледаха втренчено пред себе си и ритмично припяваха някакви думи, които тя не можеше да разбере. Далечният поглед на Пилето се вдигна. Вратата сама се затвори.
	— От този миг, докато свършим по зазоряване, никой няма право да излиза, никой няма право да влиза. Духовете залостиха вратата.
	Очите на Калан се плъзнаха по стаята, но не видяха нищо. Тръпки пробягаха по гръбнака й. Пилето взе една плетена кошница, оставена край него, и бръкна вътре. Извади малка жаба, после подаде кошницата на старейшината до себе си. Всеки изваждаше по една жаба и започваше да търка гърба й по гърдите си. Когато кошницата стигна до нея, тя я взе в ръце и вдигна поглед към Пилето.
	— Защо правим това?
	— Наричат се жаби на червените духове. Намират се много трудно. По гърба им има вещество, от което започваш да забравяш този свят и което ти позволява да видиш духовете.
	— Многоуважаеми старейшино, макар и да съм един от Калните, аз съм също и Изповедник и винаги трябва да държа силата си под контрол. Ако забравя този свят, може да не успея да овладея силата си.
	— Твърде късно е за връщане назад. Духовете са вече с нас. Те вече са те видели, видели са изрисуваните по тялото ти знаци, от които им се отварят очите за теб. Не можеш да си тръгнеш. Ако в стаята има някой, който не може да ги види, те ще го убият и ще откраднат духа му. Разбирам проблема ти, но не мога да ти помогна. Ще трябва просто да направиш всичко, което можеш, за да си възвърнеш силата. Не можеш ли да го сториш, един от нас е загубен. Такава е цената, която трябва да платим. Ако искаш да умреш, остави жабата си в кошницата. Искаш ли да спреш Мрачния Рал, вземи я.
	Тя погледна сериозното му лице с широко отворени очи и посегна към кошницата. Докато я подаваше на Ричард и му обясняваше какво да прави, жабата се извиваше и противеше в ръката й. Тя преглътна с усилие, след което допря студения, хлъзгав гръб на жабата до гърдите си, във вдлъбнатината между двете, на единственото място по тялото й, където не бяха изрисувани символи, направи с нея няколко кръга, притискайки я към кожата си, както бе видяла да правят и другите. Там, където жабата докосваше кожата й, тя сякаш изтръпваше, ставаше твърда. Това чувство се плъзна по цялото й тяло. Звуците на барабаните и болдите се усилиха в ушите й, докато накрая започна да си мисли, че това е единственото, което съществува на този свят. Тялото й вибрираше с ударите. Тя мислено се вкопчи в силата си, вкопчи се здраво и се опита да се концентрира над действията си; после, като се надяваше, че това, което е направила, е достатъчно, се остави да потъне.
	Всеки хвана ръцете на двамата си съседи. Стените на стаята изчезнаха от полезрението й, съзнанието й се олюля като вълнички в езеро, понесе се, заклати се, заплува. Усети как се завърта в кръг заедно с другите, понасяйки се около подредените в центъра черепи. Те започнаха да сияят, да осветяват лицата на хората в кръга. Всички бяха погълнати в меката празнота на нищото. Снопове светлина, извиращи от центъра, се завъртяха заедно с тях.
	Всичко наоколо се изпълни с реещи се фигури. Тя с ужас ги разпозна.
	Сенки.
	Неспособна да извика, задържа дъха си в гърлото и стисна ръката на Ричард. Трябваше да го защитава. Опита се да се изправи, за да го покрие с тялото си, така че те да не могат да го докоснат. Но тялото й не помръдваше. С ужас установи, че някакви ръце, ръцете на сенките, се бяха вкопчили в нея. С мъка се опитваше да се изправи, да го предпази от тях. Изпадна в паника. Дали вече са я убили? Мъртва ли е? Дали не е станала просто дух? Неспособен да се движи?
	Сенките я гледаха. Онези, които беше виждала преди, нямаха лица. А тези тук имаха. Лица на хора от народа на Калните.
	Това не бяха сенки, осъзна тя, при което я заля вълна на облекчение; това бяха духовете на предците. Пое си дъх, успокои паниката си. Отпусна се.
	— Кой свиква това Съвещание?
	Говореха духовете. Всички в един глас. Заедно. Звукът, кух, плосък, мъртвешки, почти спря дъха й. Но той излизаше от устата на Пилето.
	— Кой свиква това Съвещание? — повториха те.
	— Този човек до мен — каза тя. — Нарича се Ричард Избухливия.
	Те се понесоха между старейшините, събирайки се в центъра на кръга.
	— Пуснете ръцете му.
	Калан и Савидлин пуснаха ръцете му. Духовете се завъртяха в центъра на кръга; после внезапно се подредиха в редица, преминавайки през тялото на Ричард.
	Той рязко си пое дъх, отметна назад глава и изкрещя от болка.
	Калан скочи на крака. Духовете се рееха във въздуха зад него. Старейшините затвориха очи.
	— Ричард!
	Главата му се изправи.
	— Няма нищо. Добре съм — успя да каже той с дрезгав глас, но очевидно все още го болеше.
	Духовете заобиколиха кръга, минаха зад старейшините, после се въплътиха в телата им, човек и дух в едно, на едно и също място, по едно и също време. От това лицата на старейшините придобиха меко, неопределено изражение. Очите им се отвориха.
	— Защо ни повика? — попита Пилето с кухите им, мелодични гласове.
	Тя леко се наведе към Ричард, без да сваля очи от Пилето.
	— Искат да знаят защо пожела това Съвещание.
	Ричард си пое на няколко пъти дълбоко дъх, възстановявайки се от онова, което му бяха причинили.
	— Пожелах го, защото трябва да намеря един магически предмет, преди Мрачният Рал да го е открил. Преди да има възможност да го използва.
	Духовете говореха с Ричард посредством старейшините, а Калан превеждаше.
	— Колко души си убил досега? — попита Савидлин с гласовете на духовете.
	Ричард отвърна без колебание.
	— Двама.
	— Защо? — попита Хаянлет с натрапчивия им тембър.
	— За да не ме убият те.
	— И двамата ли?
	Той се замисли за миг.
	— Първия убих при самозащита. Втория — за да защитя приятел.
	— Мислиш ли, че имаш право да убиваш, за да защитиш приятел? — Този път помръдна устата на Арбрин.
	— Да.
	— Да предположим, че той е искал да убие приятеля ти в защита на свой приятел?
	Ричард въздъхна дълбоко.
	— Защо ми задавате тези въпроси?
	— Ето защо: съгласно онова, в което ти вярваш — че е справедливо да убиваш в защита на приятел, — тогава излиза, че ако противникът ти също убива в защита на приятел, то той има право да убие твоя приятел. Справедливо е. И след като е така, тогава на теб ти се отнема това право, нали?
	— Не всички въпроси имат отговори.
	— Може би не всички въпроси имат отговори, които ти харесват.
	— Може би.
	По гласа му Калан разбираше, че започва да се ядосва. Всички старейшини бяха вперили очи — очите на духовете — в него.
	— Изпита ли удоволствие, когато убиваше този човек?
	— Кой от двамата?
	— Първия.
	— Не.
	— Втория.
	Мускулите на лицето на Ричард се напрегнаха.
	— Защо ми задавате тези въпроси?
	— Всички въпроси си имат причина, поради която биват зададени.
	— А понякога причините нямат нищо общо с въпроса?
	— Отговори.
	— Само ако ми кажете причината за въпроса.
	— Ти си дошъл тук да задаваш въпроси. Да те питаме ли за причините?
	— Мисля, че го правите.
	— Отговори на въпроса ни или ние няма да отговорим на твоите.
	— А ако отговоря, обещавате ли да отговорите на моите?
	— Не сме дошли тук да се пазарим. Дойдохме, защото бяхме повикани. Отговори на въпроса или Съвещанието приключва.
	Ричард си пое дълбоко дъх и отговори бавно, с очи, втренчени в празното пространство.
	— Да. Достави ми удоволствие заради магията, извираща от Меча на истината. Тя действа по този начин. Ако го бях убил по друг начин, без меча, не би ми доставило удоволствие.
	— Неуместно.
	— Моля?
	— „Ако“ е неуместно, „направих“ не е. И така, вече даде два отговора защо си убил втория човек: за да защитиш приятел и защото ти е доставило удоволствие. Кой от двата е верният?
	— И двата. Убих го, за да защитя живота на един приятел, а понеже го направих с меча, това ми достави удоволствие.
	— А какво щеше да стане, ако не беше нужно да убиваш, за да защитиш живота на приятеля си? Ако си сгрешил в преценката си? Ако животът на приятеля ти всъщност не е бил в опасност?
	При този въпрос Калан настръхна. Преди да го преведе, за миг се поколеба.
	— За мен е по-важно намерението, не делото. Аз искрено вярвах, че животът на приятеля ми е в опасност, ето защо се почувствах задължен да убия, за да я защитя. Разполагах само с един миг, за да направя нещо. Мислех, че нерешителността ми би довела до нейната смърт. Ако духовете смятат, че съм постъпил неправилно, като съм убил, или пък че този, когото съм убил, е имал оправдание за действията си, отнемащи моето право, тогава сме на различни мнения. Някои проблеми не подлежат на еднозначно решение. За решението на някои проблеми човек не разполага с необходимото време. Трябваше да послушам сърцето си. Както един мъдър човек ми каза веднъж, всеки убиец си мисли, че има право да убива. Аз бих убил, за да защитя себе си, живота на приятеля си или на някой невинен. Ако смятате, че това е грешно, кажете ми още сега, за да приключим с тези болезнени въпроси, а аз да продължа да търся отговорите, които са ми необходими.
	— Както вече казахме, не сме дошли тук да се пазарим. Ти каза, че за теб намерението е по-важно от делото. Има ли някой, който си възнамерявал да убиеш, но не си?
	Гласовете им звучаха болезнено в ушите й; тя имаше чувството, че прогарят кожата й.
	— Измествате смисъла на онова, което ви казах. Казах, че съм убил, защото съм сметнал за необходимо да го направя, че съм си помислил, че той има намерение да я убие, ето защо реших, че трябва да направя нещо или тя е мъртва. Не че намерението ми е равно на действието. Вероятно има много хора, които в един или друг момент съм искал да убия.
	— Ако си искал, защо не си го направил?
	— По много причини. За някои от тях не съм имал истинско оправдание, било е просто игра на ума, фантазия, за да отвърна на жилото на някоя несправедливост. За други, макар и да съм се чувствал в правото си, съм успявал да се измъкна, без да убивам. За трети, ами просто така се е получило, че не съм.
	— Петимата старейшини?
	Ричард въздъхна.
	— Да.
	— Но имаше намерение да го направиш.
	Ричард не отговори.
	— В този случай намерението равно ли е на действието?
	Ричард преглътна с усилие.
	— Ако слушам сърцето си — да. Това, че го исках, ме изпълва с почти толкова болка, колкото и ако го бях направил.
	— Ами тогава значи излиза, че не сме, както ти се изрази, съвсем далеч от контекста на нещата.
	Калан забеляза в очите му да проблясват сълзи.
	— Защо ми задавате тези въпроси!
	— Защо ти е необходим този магически предмет?
	— За да спра Мрачния Рал!
	— И с какво този предмет ще ти помогне да го направиш?
	Ричард леко се дръпна назад. Очите му се отвориха широко. Той разбра. По бузата му се изтърколи една сълза.
	— Защото ако намеря този предмет и го скрия от него — прошепна той, — той ще умре. По този начин ще го убия.
	— Тогава онова, което наистина искаш от нас, е да ти помогнем да убиеш друг човек — гласовете им отекнаха около нея в мрака.
	Ричард само кимна.
	— Ето защо ти задаваме тези въпроси. Ти молиш за помощ, за да убиеш. Не мислиш ли, че е честно да знаем що за човек е онзи, който ни моли да му помогнем да убие друг човек?
	По лицето на Ричард се стичаше пот.
	— Сигурно е така — той затвори очи.
	— Защо искаш да убиеш този човек?
	— По много причини.
	— Защо искаш да убиеш този човек?
	— Защото той измъчваше и уби баща ми. Защото е измъчвал и убил мнозина други хора. Защото ще убие мен, ако аз не убия него. Защото ще измъчва и убие още много хора, ако аз не го убия. Това е единственият начин да го спра. С него не може да се спори. Нямам друга възможност, освен да го убия.
	— Обмисли внимателно следващия си отговор. Отговори честно или това Съвещание ще бъде закрито.
	Ричард кимна.
	— Каква е основната причина, поради която искаш да убиеш този човек?
	Ричард сведе поглед и отново затвори очи.
	— Защото — най-накрая прошепна той, а по лицето му затекоха сълзи, — ако аз не го убия, той ще убие Калан.
	Калан сякаш получи удар в стомаха. Едва успя да преведе думите му. Настъпи дълга тишина. Ричард седеше гол, не само буквално. Тя се ядоса на духовете, че му причиняваха това. Беше силно объркана и от онова, което самата тя му причиняваше. Шар се оказа права.
	— Ако Калан не беше причината, пак ли щеше да се опиташ да убиеш този човек?
	— Абсолютно сигурно. Вие попитахте за най-важната причина. Казах ви я.
	— Какво представлява магическият предмет, който търсиш?
	— Това означава ли, че приемате причините, поради които ви обясних, че съм убивал?
	— Не. Това означава, че по наши съображения решихме да отговорим на въпроса ти. Ако можем. Какво представлява магическият предмет, който търсиш?
	— Една от трите кутии на Орден.
	Когато Калан преведе думите му, духовете внезапно нададоха вой като че от болка.
	— Не ни се позволява да отговорим на този въпрос. Кутиите на Орден са пуснати в действие. Съвещанието приключи.
	Очите на старейшините започнаха да се затварят. Ричард скочи на крака.
	— Нима ще оставите Мрачния Рал да убие всички тези хора, след като имате силата да помогнете?
	— Да.
	— Ще го оставите да унищожи потомството ви? Вашата жива плът и кръв? Вие не сте духовете на предците на този народ, вие сте духове-предатели!
	— Не е вярно.
	— Тогава ми отговорете!
	— Нямаме право.
	— Моля ви! Не ни оставяйте без помощта си. Позволете ми да ви задам още един въпрос?
	— Нямаме право да разкриваме къде се намират кутиите на Орден. Забранено е. Помисли и задай друг въпрос.
	Ричард седна на мястото си, свивайки колене към тялото си. Разтърка очи с върховете на пръстите си. Символите, изрисувани навсякъде по тялото му, му придаваха вид на дивак. Подпря с ръце слепоочията си и се замисли. Главата му рязко се вдигна.
	— Не можете да ми кажете къде се намират кутиите на Орден. Има ли и други ограничения?
	— Да.
	— Колко от кутиите вече притежава Рал?
	— Две.
	Той погледна безстрастно към старейшините.
	— Вие току-що разкрихте къде се намират две от кутиите. Това е забранено — напомни им той. — Или това е може би просто сянка на намерение?
	Тишина.
	— Тази информация не е забранена. Въпросът ти?
	Ричард се наведе напред като куче, надушило следа.
	— Можете ли да ми кажете кой знае къде се намира последната кутия?
	Ричард вече знае отговора на този въпрос, помисли си тя. Тя познаваше маниера му да обръща тоягата и от другата страна.
	— Знаем името на човека, у когото е кутията, и имената на неколцина негови приближени, но не можем да ти ги кажем, защото това би означавало да ти кажем къде е кутията. Това е забранено.
	— Тогава можете ли да ми кажете името на друг човек освен Рал, у който не е последната кутия, който не е близо до нея, но който знае къде се намира тя?
	— Съществува един човек, чието име можем да ти кажем. Тя знае къде е кутията. Ако ти кажем това име, това няма да те заведе при кутията, а само при този, който знае къде е тя. Това е позволено. От теб ще зависи, а не от нас, да се сдобиеш с каквато успееш информация.
	— Тогава точно това ви питам: коя е тя? Кажете ми името й.
	Когато те промълвиха името, Калан се вцепени. Не преведе. Само при споменаването на това име старейшините са залюляха.
	— Коя е тя? Как се казва? — попита я Ричард.
	Калан го погледна.
	— Направо сме мъртви — прошепна тя.
	— Защо? Коя е тя?
	Калан се потопи обратно в себе си.
	— Вещицата Шота.
	— Знаеш ли къде живее?
	Калан кимна със сбърчено от ужас чело.
	— В Агаден — тя произнесе името така, сякаш то бе напоено с отрова. — Дори един магьосник не би се осмелил да навлезе в нейната територия.
	Ричард погледна уплашеното й лице, след това хвърли поглед към старейшините, които се поклащаха.
	— Тогава ще отидем в Агаден при тази вещица Шота — каза той с равен глас — и ще разберем къде е последната кутия.
	— Желаем ви благосклонна съдба — казаха духовете чрез устата на Пилето. — Животът на нашите потомци е във вашите ръце.
	— Благодаря ви за помощта, уважаеми предци — каза Ричард. — Ще направя каквото е по силите ми, за да спра Рал. Да помогна на нашия народ.
	— Трябва да използваш главата си. Това прави и Мрачният Рал. Приемеш ли условията му, си загубен. Няма да е лесно. Ще бъдеш подложен на страдания, както и целият ни народ, както и други народи, преди дори да ти се отдаде възможност да успееш. И по всяка вероятност пак ще се провалиш. Помни предупреждението ни, Избухливи Ричард.
	— Ще запомня онова, което казвате. Кълна се, че ще направя каквото мога.
	— Тогава ще подложим на изпитание истинността на клетвата ти. Има още нещо, което ще ти кажем — те замълчаха за миг. — Мрачният Рал е тук. Той те търси.
	Калан преведе задъхана, скочи на крака. Ричард също се изправи до нея.
	— Какво? Той е тук сега? Къде е, какво прави?
	— В центъра на селото е. Убива хора.
	През цялото същество на Калан премина ужас. Ричард пристъпи напред.
	— Трябва да тръгвам. Трябва да взема меча си. Трябва да се опитам да го спра!
	— Както желаеш. Но най-напред ни чуй. Седни — заповядаха му те.
	Ричард и Калан седнаха отново на местата си, споглеждайки се с ококорени очи, и стиснаха здраво ръцете си. От очите й се пророниха сълзи.
	— Тогава побързайте — каза Ричард.
	— Мрачният Рал търси теб. Твоят меч не може да го убие. Тази нощ балансът на силата е натежал на негова страна. Излезеш ли оттук, ще те убие. Няма да имаш никакъв шанс. Никакъв. За да победиш, трябва да промениш баланса на силата, нещо, което не можеш да направиш тази нощ. Хората, които той убива тази нощ, ще умрат независимо дали ти ще отидеш да се биеш за тях. Излезеш ли, в крайна сметка ще загинат повече. Много повече. Ако си решен да успееш, трябва да имаш смелостта да оставиш тези тук да умрат тази нощ. Трябва да спасиш себе си, за да можеш да излезеш да се биеш друг път. Трябва да изтърпиш тази болка. Трябва да използваш главата си повече от меча си, ако искаш да имаш шанс да победиш.
	— Но рано или късно ще трябва да изляза от тук!
	— Мрачният Рал пропусна много нощни кланета. Има да се грижи за много неща, включително и за времето си. То не е достатъчно, за да си позволи да чака цяла нощ. Той е уверен и има сериозни причини за това, че може да те победи когато си пожелае. Няма причина да чака. Скоро ще си тръгне, за да се заеме с тъмните си дела, и ще те потърси някой друг път.
	Символите, изрисувани по тялото ти, отварят нашите очи за теб, така че те виждаме. Но затварят неговите; той не може да те види. Докато не извадиш меча си. Него той ще види; тогава ще те хване. Докато символите са върху тялото ти и магията на меча ти остане в ножницата, докато си на територията на народа на Калните, той не може да те намери.
	— Но аз не мога да остана тук!
	— Не и ако имаш намерение да го спреш. Щом напуснеш нашата територия, силата на символите изчезва и той отново ще може да те вижда.
	Ричард замахна със свити юмруци. По изражението на лицето му Калан виждаше, че е готов да пренебрегне предупреждението им, че след малко ще излезе да се бие.
	— Изборът е твой — казаха духовете. — Изчакай тук, докато той убива част от хората ни, а когато си тръгне, продължи да търсиш кутията, за да го убиеш. Или излез сега и няма да постигнеш нищо.
	Ричард стисна здраво очи. Гърдите му се повдигаха и спадаха в ритъма на тежкото му дишане.
	— Ще почакам — каза той толкова тихо, че тя едва го чу.
	Калан се хвърли на врата му, доближавайки глава до неговата, и двамата заплакаха. Кръгът на старейшините отново се завъртя.
	Това бе последното, което тя си спомняше, до момента, в който Пилето разбуди нея и Ричард. Когато думите на духовете, че в момента навън убиват хора от селото, че за да намерят кутията, трябва да отидат в Агаден при Шота, постепенно започнаха да изплуват в съзнанието й, й се стори, че се събужда от кошмарен сън. Потръпна при мисълта за вещицата. Над тях се бяха надвесили останалите старейшини. Всичките със сериозни лица. В очите й отново започнаха да напират сълзи. Тя ги преглътна.
	Пилето отвори вратата и отвън нахлу студеният нощен въздух, небето беше чисто, обсипано със звезди.
	Облаците ги нямаше. Дори и змиевидния.
	Беше се зазорило преди по-малко от час, на изток небето започваше да се оцветява. Ловец с тържествено изражение на лицето им подаде дрехите, а на Ричард и меча. Те се облякоха безшумно и излязоха.
	Подредени един до друг, ловци и войни заобиколиха в защитен кръг къщата на духовете. По много от тях личаха следи от кръв. Ричард се изпречи пред Пилето.
	— Кажете ми какво стана — заповяда им тихо.
	Мъж с копие пристъпи напред. Калан чакаше, застанала до Ричард, готова да превежда. В очите на мъжа кипеше ярост.
	— Червеният демон слезе от небето, възседнат от човек. Търсеше теб — с пламнали очи той насочи върха на копието си към гърдите на Ричард. Пилето, с каменно лице, постави ръка върху копието и отдалечи върха му от лицето на Ричард. — Когато не намери нищо друго освен дрехите ти, започна да убива хора. Деца! — гърдите му гневно се повдигаха. — Стрелите ни не го докосваха. Копията ни не го докосваха. Ръцете ни не го докосваха. Мнозина от онези, които се опитаха да се бият, бяха покосени от магически огън. После се разгневи, защото видя, че използваме огън. Потуши всички огньове. Качи се на червения демон и каза, че ако още веднъж запалим огън, ще се върне и ще убие всички деца в селото. С магия подхвърли Сидин във въздуха и го стисна под мишницата си. Подарък, каза той, за един приятел. И отлетя. Къде беше ти с меча си!
	Очите на Савидлин плувнаха в сълзи. Калан постави ръка на сърцето си, за да успокои разяждащата я болка. Тя знаеше за кого е подаръкът.
	Мъжът се изхрачи върху Ричард. Савидлин понечи да се нахвърли, но Ричард го спря с ръка.
	— Чух гласовете на духовете — каза Савидлин. — Знам, че това не е негова грешка!
	Калан прегърна Савидлин и започна да го успокоява.
	— Бъди силен. Веднъж вече го спасихме, когато изглеждаше, че всичко е загубено. Ще го спасим отново.
	Той кимна с твърдост в изражението и се дръпна назад. Ричард меко попита Калан какво е казала на Савидлин.
	— Излъгах го — отвърна тя, — за да облекча болката му.
	Ричард кимна, че разбира, и се обърна към мъжа с копието.
	— Покажи ми убитите — каза с равен глас.
	— Защо? — попита мъжът.
	— За да не забравям никога защо ще убия човека, сторил това.
	Мъжът хвърли гневен поглед на старейшините и ги поведе вкупом към центъра на селото. Калан си наложи празното изражение на лицето, за да се съхрани от онова, което знаеше, че ще види. Беше го виждала твърде много пъти преди това, в други села, на други места. И както очакваше, беше същото. Край една стена бяха нахвърляни в ужасяващ безпорядък разкъсани и изкормени трупове на деца, изгорени тела на мъже и мъртви жени, някои от тях без ръце или без челюсти. Сред тях беше и племенницата на Пилето. Докато вървеше из този ад от крещящи и виещи хора, покрай мъртвите, оглеждайки ги, Ричард остана с каменно изражение — това бе затишие пред буря. Или, помисли си той, светкавица, след която ще последва гръм.
	— Ето какво ни донесе ти — изсъска мъжът. — Това е по твоя вина!
	Ричард видя как другите наоколо закимаха в знак на съгласие, след което спря поглед върху мъжа с копието. Гласът му беше спокоен.
	— Ако това успокоява болката ви, обвинявайте ме. Аз лично обвинявам онзи, чиито ръце са опръскани с кръв — той се обърна към Пилето и останалите старейшини. — Докато всичко това свърши, не използвайте огън. Това само ще доведе до нови убийства. Кълна се, че ще спра този човек или ще умра в опита да го направя. Благодаря ви, приятели, че ми помогнахте.
	Обърна очи към Калан. Погледът му беше напрегнат, в него се виждаше гневът му от видяното. Стисна зъби.
	— Да вървим при тази вещица!
	Те, разбира се, нямаха друг избор. Но тя знаеше коя е Шота.
	Отиваха на смърт.
	Със същия успех можеха да отидат и да попитат Мрачния Рал къде е кутията. Калан отиде при Пилето и внезапно се хвърли в обятията му.
	— Не ме забравяй — прошепна тя.
	Щом се разделиха, Пилето с изнурено лице се огледа за хората си.
	— Тези двамата се нуждаят от водачи, които да ги изведат в безопасност до края на владенията ни.
	Савидлин без колебание пристъпи напред. Без да се замислят, до него застанаха още десет от най-добрите му ловци.

>	Двадесет и девета глава

	Принцеса Вайълит внезапно се обърна и удари шамар на Рейчъл. Силен. Рейчъл, разбира се, не беше направила нищо лошо; Принцесата просто обичаше да й удря шамари, когато тя най-малко очаква. На Принцесата това й се виждаше забавно. Рейчъл не се опита да прикрие колко много я заболя; ако шамарът не беше достатъчно болезнен, Принцесата щеше да я удари отново. Рейчъл постави ръка върху парещото място, долната й устна затрепери, от очите й закапаха сълзи, но не каза нищо.
	Като се обърна обратно към лъщящата лакирана стена, покрита с малки дървени чекмеджета, Принцеса Вайълит пъхна дебелия си пръст в една златна дръжка и отвори ново чекмедже, извади от него блестящо сребърно колие, украсено с големи сини камъни.
	— Чудесно е. Вдигни ми косата.
	Обърна се към високото огледало в дървена рамка, любувайки се на себе си, докато пръстите й закопчаваха колието зад набития й врат, а Рейчъл държеше дългата й, лишена от блясък кафява коса встрани. Рейчъл се погледна в огледалото и забеляза червения белег на бузата си. Мразеше да се гледа в огледало, мразеше да гледа косата си, лицето си, след като Принцесата я беше офъкала съвсем късо. Тя, разбира се, нямаше право да носи дълга коса, тя — нищожеството, но толкова й се искаше поне да беше подстригана равно. Почти всички останали момичета бяха с къси коси, но равни. Принцесата обичаше да орязва косата й, да я нащърбва както й дойде. На Принцеса Вайълит й харесваше, когато хората си мислеха, че Рейчъл е грозна.
	Рейчъл премести тежестта върху другия си крак и завъртя свободния си глезен, за да го раздвижи. Бяха прекарали целия следобед в стаята за скъпоценности на Кралицата, Принцесата пробваше накитите й един подир друг, след това наконтена се обръщаше към високото огледало. Това беше любимото й занимание — да се конти със скъпоценностите на Кралицата и да се гледа в огледалото. Като нейна придворна Рейчъл трябваше да е с нея, да се грижи на Принцесата да й е забавно. Десетките малки чекмедженца зееха отворени, някои от тях широко. Верижки и гривни висяха наполовина от някои, подобно на лъскави езици. По пода също имаше не малко, разхвърляни заедно с брошки, диадеми и пръстени.
	Принцесата погледна надолу и посочи един пръстен със син камък на пода.
	— Подай ми го.
	Рейчъл го пъхна върху протегнатия пред лицето й пръст. Принцесата започна да се оглежда, извръщайки ръката си на една или друга страна. Плъзна я по красивата си бледосиня копринена рокля, любувайки се на пръстена. Изпусна дълга, отегчена въздишка и се приближи до изящния пиедестал от бял мрамор, възправен в отсрещния ъгъл на стаята. Очите й се спряха върху любимия предмет на майка й, около който гледаше да се завърти при всяка възможност.
	Дундестите пръсти на Принцеса Вайълит се протегнаха напред, издърпвайки от достолепното й място златната, инкрустирана със скъпоценни камъни кутия.
	— Принцесо! — изпусна Рейчъл, преди да има време да обмисли това, което казва. — Майка ви каза да не пипате това.
	Принцесата се обърна с невинно изражение, след което й подхвърли кутията. Докато я хващаше, Рейчъл ахна, ужасена от мисълта, че ценната вещ може да се разбие в стената. Изпаднала в паника от факта, че я държи в ръцете си, тя незабавно я остави на пода, сякаш беше горещ въглен. Дръпна се назад, страхувайки се да не получи камшик само защото стои близо до скъпоценната кутия на Кралицата.
	— Какво толкова? — озъби се Принцеса Вайълит. — Магията я пази да не бъде изнесена от тази стая. Не че някой може да я открадне или нещо такова — Рейчъл не знаеше нищо за никаква магия, знаеше само, че не иска да бъде видяна близо до кутията на Кралицата.
	— Слизам в трапезарията — каза Принцесата, като повдигна нагоре носа си — да гледам как пристигат гостите и да чакам вечерята. Разтреби тая ужасна бъркотия, после иди в кухнята и кажи на готвачите, че не искам печеното ми да е като подметка, както беше предишния път, иначе ще кажа на майка да се разпореди да ги набият.
	— Разбира се, Принцесо Вайълит — направи реверанс Рейчъл.
	Принцесата повдигна огромния си нос.
	— И?
	— И… ви благодаря, Принцесо Вайълит, за това, че ме доведохте тук и ми позволихте да видя колко сте красива с накитите.
	— Е, това е най-малкото, което мога да направя; сигурно си се изморила да гледаш грозното си лице в огледалото. Майка казва, че трябва да правим добрини на ощетените от съдбата — тя протегна ръката си към един джоб и извади нещо от там. — Ето. Вземи ключа и заключи вратата, когато подредиш всичко както си беше.
	Рейчъл отново направи реверанс.
	— Да, Принцесо Вайълит.
	Докато ключът падаше в протегнатата ръка на Рейчъл, другата ръка на Принцесата изникна незнайно откъде и неочаквано се стовари върху лицето на Рейчъл, този път особено силно. Тя стоеше онемяла, докато Принцесата излизаше от стаята и се заливаше в смях — пронизителен, писклив, сумтящ смях. От него болеше почти колкото и от шамарите й.
	Докато пълзеше и събираше разпилените по пода пръстени, като ги набучваше на пръстите си, по лицето й се стичаха сълзи. Спря за миг, седна и опипа внимателно удареното място. Болеше по-силно отвсякога.
	Рейчъл преднамерено заобикаляше кутията на Кралицата, като само й хвърляше коси погледи. Страхуваше се да я докосне и в същото време знаеше със сигурност, че ще се наложи, защото така или иначе трябваше да я постави на мястото й. Разтребваше бавно, педантично, поставяше всяка скъпоценност на мястото й, внимателно затваряше чекмеджетата с надеждата те никога да не свършват, за да не се налага да вдига кутията — най-любимия предмет на Кралицата — от пода.
	Кралицата изобщо нямаше да бъде доволна, ако разбереше, че някое си нищожество я е докосвало. Рейчъл знаеше, че тя винаги можеше да намери причина да отреже нечия глава. Понякога Принцесата караше Рейчъл да ходи с нея да гледат екзекуциите, но Рейчъл винаги затваряше очи. Принцесата не.
	Когато сложи и последната скъпоценност на мястото й и затвори и последното чекмедже, тя с крайчеца на окото си хвърли поглед към кутията, оставена на пода. Почувства сякаш и кутията я гледа, сякаш ще може по някакъв начин да каже на Кралицата. Накрая приклекнала, с широко отворени очи, я вдигна. Като я държеше с протегнати напред ръце, тя внимателно започна да плъзга крака по пода, ужасена от мисълта, че може да я изпусне. Постави я на мястото й възможно най-бавно, внимателно, предпазливо, страхувайки се да не се отрони някой скъпоценен камък или нещо подобно. С облекчение бързо дръпна пръстите си назад.
	Докато се обръщаше назад, очите й забелязаха ръба на сребриста мантия, докосваща пода. Дъхът й спря в гърлото. Не беше чула стъпки. Главата й бавно, почти несъзнателно се плъзна нагоре по мантията; към ръцете, към дългата заострена бяла брада, към изпитото лице, орловия нос, плешивата глава и тъмните очи, взрени в обърканото й лице.
	Магьосникът.
	— Магьоснико Гилер — простена тя, съвсем съзнателно очаквайки всеки миг да получи смъртоносен удар. — Просто я връщах на мястото й. Кълна се. Моля ви, моля ви, не ме убивайте — лицето й се сгърчи, тя се опита да отстъпи назад, но краката й не искаха да помръднат. — Моля ви — захапа крайчеца на роклята си го загриза през сълзи.
	Рейчъл затвори очи, когато магьосникът започна да се навежда надолу и да сяда на пода.
	— Дете — каза той с мек глас. Рейчъл предпазливо отвори едното си око и с изненада го видя да седи долу, лицето му на височината на нейното. — Няма да ти сторя нищо лошо.
	Тя отвори и другото си око, също тъй предпазливо.
	— Наистина ли?
	Не му вярваше. Изведнъж видя, че огромната тежка врата е затворена, единственият й път за бягство беше блокиран.
	— Да — усмихна се той и поклати плешивата си глава. — Кой свали кутията от поставката й?
	— Играехме си. Това е всичко, просто си играехме. Трябваше да я върна на мястото й вместо Принцесата. Тя е толкова добра с мен, толкова добра, исках да й помогна. Тя е чудесен човек. Аз я обичам, толкова е мила с мен…
	Той нежно постави дългия си пръст върху устните й, за да я накара да млъкне.
	— Разбирам, дете. Значи ти си придворната на Принцесата, така ли?
	Тя кимна енергично.
	— Рейчъл.
	Усмивката му грейна.
	— Хубаво име. Радвам се да се запозная с теб, Рейчъл. Съжалявам, че те изплаших. Просто идвах да проверя дали всичко е наред с кутията на Кралицата.
	Никой досега не й беше казвал, че има хубаво име. Но, от друга страна, той затвори голямата врата.
	— Няма да ме убиеш, нали? Или да ме превърнеш в нещо ужасно?
	— О, не, скъпа, не — той се засмя. Завъртя леко глава и я погледна с едно око.
	— Защо по бузите ти има червени петна?
	Тя не отговори, твърде изплашена, за да си признае. Бавно, внимателно, протегна пръсти към едната си буза, после към другата. Очите й се ококориха. Болката беше преминала.
	— По-добре ли е така?
	Тя кимна. Очите му изглеждаха огромни, като я гледаха от толкова близо. Те я накараха да му каже.
	— Принцесата ме удря — засрамено си призна тя.
	— Така ли? Тогава значи не е толкова мила с теб?
	Тя поклати глава и заби поглед в земята. Тогава магьосникът направи нещо, което направо я изуми. Протегна ръце и нежно я притисна до себе си. За момент тя застина на място, после обгърна с ръце врата му и също го прегърна. Дългите му бели бакенбарди я гъделичкаха по лицето и врата, но това й харесваше.
	Той я погледна с тъжни очи.
	— Съжалявам, скъпо дете. Принцесата и Кралицата понякога са доста жестоки.
	Гласът му беше толкова приятен, помисли си тя, като този на Брофи. Устата под орловия му нос се разтегна в широка усмивка.
	— Виж какво, мисля, че имам нещо, което може да ти помогне — тънката му ръка се пъхна под мантията и докато ровичкаше в нея, погледът му се зарея нагоре. Най-после напипа онова, което търсеше. Когато извади една кукла с къса коса, на цвят също толкова руса, колкото и нейната, Рейчъл ококори очи. Той потупа куклата по коремчето.
	— Това е кукла-успокоителка.
	— Кукла-успокоителка? — прошепна тя.
	— Да — кимна магьосникът. В краищата на усмивката му се образуваха дълбоки бръчки. — Когато те сполетят неприятности, казвай ги на куклата и тя ще ги отнася надалеч от теб. Тя е магическа. Ето. Опитай.
	Рейчъл едва си пое дъх, докато протягаше двете си ръце напред, а пръстите й внимателно стиснаха куклата. Предпазливо я придърпа към себе си и я прегърна. После бавно, колебливо я протегна напред и се вгледа в лицето й. Очите й се навлажниха.
	— Принцеса Вайълит казва, че съм грозна — оплака се тя на куклата.
	Лицето на куклата се усмихна. Рейчъл зяпна.
	— Обичам те, Рейчъл — каза й с нежен гласец.
	Рейчъл ахна от изненада, изкикоти се весело и притисна куклата към себе си с всичка сила. Без да я отделя от себе си, започна да се люлее напред-назад, като не преставаше да се смее.
	После изведнъж си спомни. Подаде куклата на магьосника и извърна лице.
	— Не ми е позволено да имам кукла. Така каза Принцесата. Ще я хвърли в огъня, така каза. Ако имам кукла, ще я хвърли в огъня — едва произнасяше думите, тъй като в гърлото й беше заседнала буца.
	— Добре тогава, чакай да помисля — каза магьосникът, като се почесваше по брадата. — Къде спиш?
	— В повечето случаи в спалнята на Принцесата. Нощем ме заключва в една кутия. Мисля, че това е жестоко. Понякога, когато казва, че съм била лоша, ме кара да напускам замъка нощем, така че спя отвън. Тя си мисли, че това е още по-жестоко, но на мен ми харесва, защото си имам тайно място в един хралупест бор, където спя. Нали разбираш, хралупестите борове не се заключват. Мога да влизам и излизам оттам, когато си поискам. Понякога е доста студено, но аз си имам една купчина слама и се пъхвам вътре, за да се стопля. Сутринта трябва да съм в замъка, преди да е изпратила стражите да ме търсят, за да не открият тайното ми място. Не искам да го намират. Те ще кажат на Принцесата и тя повече няма да ме оставя да спя навън нощем.
	Магьосникът нежно взе лицето й в ръце. От това тя се почувства особено.
	— Скъпо дете — прошепна той, — как бих искал да ти помогна — очите му бяха влажни. Рейчъл не знаеше, че магьосниците могат да плачат. После голямата му усмивка отново се появи и той вдигна пръст във въздуха.
	— Хрумна ми нещо. Нали знаеш градините, официалните градини?
	Рейчъл кимна.
	— Минавам през тях на път за тайното ми място, когато съм изгонена през нощта. Принцесата иска да излизам през външната стена при градинската порта. Не дава да минавам отпред, покрай магазините и хората. Страхува се, че някой може да ме подслони за през нощта. Казва, че не бива да ходя в града или при фермите. А в гората, за наказание.
	— Така, като тръгнеш по централната алея на градините, от двете страни има малки саксии с жълти цветя — Рейчъл кимна. Знаеше ги. — Ще скрия куклата ти в третата от дясната страна. Ще я покрия с магьосническа мрежа — тя е магическа, — така че единствено ти ще можеш да я намираш — той взе куклата и внимателно я пъхна обратно в мантията си, а Рейчъл я изпрати с поглед. — Следващия път, когато те изгони за през нощта, отиди там и ще намериш куклата си. Тогава можеш да я отнесеш на тайното си място, в хралупестия бор, където никой няма да може да я намери, нито да ти я отнеме. Освен това ще ти оставя и една пръчица за магически огън. Просто натрупай малко съчки, но не много, и ги заобиколи с камъни, после приближи пръчицата и кажи „Огън за мен“ и той ще се запали, така ще ти бъде топло.
	Рейчъл протегна ръчички към него и започна да го прегръща, а той я потупваше по гръбчето.
	— Благодаря ти, магьоснико Гилер.
	— Когато сме сами, можеш да ме наричаш Гилер, дете, просто Гилер, така ме наричат всичките ми добри приятели.
	— Толкова съм ти благодарна за куклата, Гилер. Досега никой никога не ми е подарявал нещо толкова красиво. Ще се грижа за нея най-най-добре. А сега трябва да вървя. Трябва да се скарам на готвачите от името на Принцесата. После трябва да седна при нея и да я гледам как яде — тя се усмихна. — После трябва да измисля някаква пакост, за да ме изгони навън тази нощ.
	Магьосникът се засмя гърлено, а очите му заблестяха. Разроши косата й с голямата си ръка. Помогна й да отвори тежката врата и я заключи вместо нея, после й върна ключа.
	— Искрено се надявам някой път отново да си поговорим — каза тя, поглеждайки нагоре към него.
	Той й се усмихна.
	— Ще си поговорим, Рейчъл, ще си поговорим. Сигурен съм.
	Тя му помаха за довиждане и се затича по дългия празен коридор. Това беше най-щастливият й миг, откакто живееше в замъка. До кухнята имаше много път, трябваше да минава по каменни стълби и коридори с килими на пода и изрисувани стени; през огромни зали с високи прозорци със завеси в златно и червено, в които имаше столове от червено кадифе със златни крака и дълги килими с щамповани върху тях картини, изобразяващи биещи се мъже, яхнали коне; покрай стражи, които стояха неподвижни като каменни статуи пред някои от огромните красиви врати или обикаляха по двойки; покрай слуги, които бързаха нанякъде, носейки дрехи, подноси или метли, парцали и кофи със сапунена вода.
	Никой от стражите или слугите не се обърна да я погледне, макар че тя бягаше. Те знаеха, че това е придворната на Принцеса Вайълит, бяха я виждали много пъти да тича из замъка, изпълнявайки поръчки на Принцесата.
	Когато най-после стигна до задимената и шумна кухня, едва си поемаше дъх. Насам-натам се лутаха помощници, понесли тежки торби, огромни съдове, димящи подноси, като се опитваха да не се сблъскат един в друг. Някои кълцаха неща, които тя не виждаше, върху високите маси и големите дъски за рязане. Тракаха тенджери, готвачи даваха нареждания, помощници откачаха тенджери и метални паници от куките над главите си или поставяха други съдове на местата им. Чуваше се постоянен шум от лъжици, които разбъркваха храна, пронизителното цвърчене на олиото, лука, маслото, чесъна и подправките в горещите тигани и сякаш всички крещяха в един глас. И целият този хаос миришеше толкова вкусно, че й се зави свят.
	Тя дръпна за ръкава един от двамата главни готвачи и се опита да му предаде съобщението на Принцесата, но той се караше с друг готвач и й каза да седне и да изчака, докато привършат препирнята си. Тя седна наблизо на едно малко столче край фурните и опря гръб в горещите тухли. В кухнята миришеше изкусително, а тя беше толкова гладна. Но знаеше, че ако си поиска нещо за ядене, ще си навлече неприятности.
	Главните готвачи се бяха надвесили над огромен глинен съд и размахваха ръце, крещейки си един на друг. Внезапно съдът падна на земята с трясък и се разцепи на две, а от него навсякъде се разплиска светлокафява течност. Рейчъл скочи върху стола, за да не залее течността босите й крака. Готвачите млъкнаха, лицата им в миг побеляха като престилките им.
	— Какво ще правим сега? — попита по-ниският. — Нямаме повече от съставките, които изпрати Татко Рал.
	— Чакай малко — каза високият с ръка на челото. — Нека помисля.
	Той се хвана за главата с две ръце и я стисна здраво. След малко разпери ръцете си във въздуха.
	— Така. Така. Хрумна ми нещо. Дай ми друг съд и си затваряй устата. Може би ще запазим главите на раменете си. Дай ми някакви други съставки.
	— Какви съставки! — извика почервенял ниският.
	Високият се надвеси над него.
	— Кафяви съставки!
	Рейчъл гледаше как двамата се щурат насам-натам, вземат разни неща, изсипват бутилки с течности, прибавят, бъркат, опитват. Най-накрая и двамата се усмихнаха.
	— Така, така, ще стане. Струва ми се. Просто ме остави аз да говоря — каза високият.
	Рейчъл прекоси на пръсти мокрия под и отново го дръпна за ръкава.
	— Ти! Ти още ли си тук? Какво искаш? — озъби й се той.
	— Принцеса Вайълит каза печеното й да не бъде пак сухо като предишния път, защото иначе ще накара Кралицата да каже на онези мъже да ви набият — тя сведе поглед. — Тя ме накара да ви кажа това.
	Готвачът я погледна за миг, после се обърна към ниския и му се закани с пръст.
	— Казах ли ти! Казах ли ти! Този път изрежи краищата на нейното парче и да не объркаш чиниите, защото и двамата ще загубим главите си! — той отново погледна надолу към момичето. — А ти не си видяла нищо тук — каза той, посочвайки с пръст съда.
	— За готвенето ли? Не искате да казвам на никой, че съм видяла как готвите ли? Добре — каза тя малко объркана и тръгна да си върви, като отново се повдигна на пръсти, за да прекоси мокрото петно на пода. — Няма да кажа на никого, обещавам. Не обичам да гледам как онези с камшиците бият който и да е. Няма да кажа.
	— Почакай малко — извика той след нея. — Рейчъл, нали?
	Тя се обърна и кимна.
	— Ела тук.
	Не й се искаше, но се върна, пак на пръсти. Той взе един голям нож, който отначало я уплаши, обърна се към една чиния на масата зад него и отряза голямо, сочно парче месо. Тя никога не беше виждала такова парче месо, без тлъстина и хрущяли по него, поне не на повърхността. Беше парче месо, каквото ядяха Кралицата и Принцесата. Готвачът й го подаде, сложи го право в ръката й.
	— Съжалявам, че ти изкрещях, Рейчъл. Седни на онова столче там и изяж това, а после си върви, така и двамата ще сме доволни. Съгласна ли си?
	Тя кимна и изтича до стола с наградата си, най-вкусното нещо, което някога бе яла. Опита се да го изяде бавно, но не успя. По ръцете й се стичаше сок, който капеше по коленете й.
	Когато свърши, ниският готвач дойде при нея и изтри с кърпа ръцете и лицето й, после й подаде парче лимонов пай, като го сложи право в ръцете й, също както високият й беше подал месото. Каза й, че сам го е приготвил и я попита дали й харесва. Тя му отговори съвсем искрено, че това е най-хубавото нещо, което някога е яла. Той се усмихна широко.
	Това със сигурност беше най-прекрасният ден в живота й. Две хубави неща наведнъж: куклата, а сега и храната. Почувства се като кралица.
	По-късно, когато отиде в трапезарията и седна на малкото си столче зад Принцесата, за първи път, откакто беше в замъка, не беше толкова гладна, че стомахът й да произвежда разни шумове, докато важните хора се хранят. Главната маса, където седеше Принцесата, надвишаваше с цели три стъпки другите маси, така че ако се изправеше, Рейчъл можеше да види цялата зала дори и от малкото си столче. Навсякъде сновяха прислужници, които принасяха храна, отнасяха недоизпразнени чинии, наливаха вино, сменяха полупълните подноси на масата с пълни, донасяни от кухнята.
	Наблюдаваше всички тези изискани дами и господа в красиви дрехи и цветни сърмени сака, насядали на дългите маси, които ядяха от чудните си чинии и за първи път знаеше вкуса на храната им. Все още не можеше да проумее за какво им бяха необходими всичките тези лъжици и вилици. Веднъж, когато попита Принцесата защо има толкова много лъжици и вилици, Принцесата й отговори, че това е нещо, което едно нищожество като нея няма защо да знае.
	Най-пренебрегната се чувстваше на банкетите. Принцесата само от време на време се обръщаше към нея; Рейчъл трябваше да присъства, защото беше придворната на Принцеса Вайълит, за показност, предполагаше. Зад Кралицата също седяха разни хора, докато се хранеше. Кралицата казваше, че върху Рейчъл Принцесата трябва да се упражнява, да тренира качествата си на владетел.
	Наведе се напред и прошепна:
	— Печеното ви достатъчно сочно ли е, Принцесо Вайълит? Казах на готвачите, че не е честно да ви поднасят лошо месо, че сте казала това да не се повтаря.
	Принцеса Вайълит я погледна през рамо, от брадичката й капеше сок.
	— Достатъчно добро е, за да ги спаси от камшика. И си права, че не бива да са толкова лоши с мен. С времето ще го научат.
	Кралица Милена седеше на масата, както винаги с малкото си кученце в едната ръка. То непрекъснато мърдаше кльощавите си крачета, блъскайки се в дебелата й ръка, като оставяше мънички следи по нея. Кралицата го хранеше с парченца месо, по-хубави от всичко, което Рейчъл беше яла някога. До днес всъщност, помисли си тя с усмивка.
	Рейчъл не харесваше малкото кученце. То лаеше много, а понякога, когато Кралицата го оставяше на пода, идваше при нея и хапеше краката й с острите си зъбки, а Рейчъл не смееше да каже каквото и да било. Докато кучето хапеше Рейчъл, Кралицата му повтаряше да внимава да не се нарани. Винаги когато говореше на кучето си, гласът й беше смешен, пронизителен и сладникав.
	Докато Кралицата и нейните министри говореха за някакво съглашение, Рейчъл седеше на стола си и удряше едно в друго колене, докато си мислеше за своята кукла. Магьосникът стоеше вдясно зад Кралицата и когато го питаха, даваше съвета си. Изглеждаше величествен в сребристата си мантия. Никога преди не беше обръщала внимание на Гилер; той просто беше един от важните хора около Кралицата, неотлъчно до нея, също като малкото й кученце. Хората се страхуваха от него, също както Рейчъл се страхуваше от кучето. Сега, когато го гледаше, той й се струваше най-прекрасния човек на света.
	По време на цялата вечеря той не й обърна никакво внимание, не я погледна нито веднъж. Рейчъл си помисли, че сигурно не иска да привлича вниманието към нея, тъй като това можеше да вбеси Принцесата. Тази идея не беше лоша. Принцеса Вайълит би се разсърдила, ако разбереше, че Гилер смята името на Рейчъл за хубаво. Косата на Кралицата се спускаше по облегалката на изящно гравирания й стол, поклащайки се, когато кимваше с глава, след като нейните важни хора й кажеха нещо.
	Когато вечерята привърши, слугите вкараха в трапезарията маса на колелца, върху която беше поставен глиненият съд с течността, която Рейчъл бе видяла да забъркват готвачите. Чаши със столчета бяха напълнени с черпак и поднесени на всички гости. Явно всички си мислеха, че това е нещо много важно.
	Кралицата се изправи, вдигайки чашата си във въздуха, кучето все още беше в другата й ръка.
	— Господа и дами, дарявам ви с питието на просветлението, чрез което всички ние ще прозрем истината. Това е нещо изключително ценно; на малцина е предоставена възможността за просветление. Самата аз, разбира се, съм го опитвала неведнъж, за да мога да прозра истината, така постъпва и Татко Рал, за да изведе народа ми към по-добро. До дъно!
	Някои от гостите сякаш не горяха от желание, но колебанието трая само миг. След това всички надигнаха чашите. След като се убеди, че всички са пили, Кралицата също го направи, а после седна на мястото си със смешно изражение на лицето. Наведе се към един от слугите и му прошепна нещо. Рейчъл започна да се безпокои; Кралицата се намръщи. А щом тя се намръщеше, обикновено падаха глави.
	Високият готвач се появи с усмивка на лице. Кралицата му направи знак да се приближи. По челото му беше избила пот. Рейчъл си помисли, че е така, защото в кухнята е прекалено топло. Тя седеше зад Принцесата, чийто стол беше до лявото рамо на Кралицата, така че можеше да чуе разговора им.
	— Вкусът не е същият — каза тя със злобния си глас. Тя не винаги го използваше, но направеше ли го, хората изпадаха в ужас.
	— Ами, Ваше Превъзходителство, нали разбирате, всъщност, ами, хм, не е, нали разбирате. Не е същият, така е — веждите й се повдигнаха, той започна да говори по-бързо. — Нали разбирате, хм, всъщност знаех, че това е много важна вечеря. Да, знаех, нали разбирате, че не бихте искала нещо да се обърка. Нали разбирате. Не бихте искала някой да остане непросветлен, да пропусне да види блясъка ви относно цялата тази, хм, работа, така че, нали разбирате, ами — той се наведе още по-близо и сниши гласа си, като започна да говори поверително. — Така че се позволих свободата да направя питието на просветлението по-силно. Много по-силно всъщност, нали разбирате. Така че нито един от гостите да не пропусне да прозре истинността на онова, което казвате. Уверявам ви, Ваше Превъзходителство, питието е толкова силно, че няма да остане нито един непросветлен.
	Той се наведе по-близо до нея, сниши гласа си още повече.
	— Всъщност, Ваше Превъзходителство, то е толкова силно, че всеки, който се окаже непросветлен и ви се противопостави, след като го е изпил, ами да, всеки такъв човек всъщност може да бъде единствено предател.
	— Наистина — с изненада прошепна Кралицата. — Ами да, и аз така си помислих — че е по-силно.
	— Много сте чувствителна, Ваше Превъзходителство, много сте чувствителна. Имате изключително изискано небце. Знаех си, че няма как да ви измамя.
	— Наистина е така. Но сигурен ли си, че не е прекалено силно? Вече чувствам как през цялото ми тяло преминават тръпките на просветлението.
	— Ваше Превъзходителство — очите му зашариха между гостите. — Тъй като това касае кралството ви, не рискувах да го направя по-слабо — веждите му се повдигнаха. — За да не остане неразкрит нито един предател.
	Най-после тя се усмихна и кимна.
	— Ти си мъдър и верен готвач. От днес нататък ще се занимаваш изключително с питието на просветлението.
	— Благодаря ви, Ваше Превъзходителство.
	Той направи няколко поклона и си тръгна. Рейчъл се зарадва, че всичко мина добре.
	— Господа и дами, една специална изненада. Тази вечер накарах готвача да приготви питието на просветлението по-силно от обикновено, така че нито един верен поданик на Кралицата да не пропусне да види колко мъдро управлява Татко Рал.
	Всички присъстващи се усмихнаха и закимаха с глави, за да покажат колко се радват за това. Някои споделиха, че вече усещат особените тръпки, с които ги даряваше питието.
	— Нещо специално, господа и дами, за вашето просветление. — Тя щракна с пръсти. — Доведете глупака.
	Пазачите доведоха един човек и го накараха да застане в средата на стаята точно пред Кралицата, в центъра между масите. Едър на ръст, той изглеждаше силен, но беше окован във вериги. Кралицата се наведе напред.
	— Всички се съгласихме, че едно съглашение с нашия приятел, Мрачния Рал, ще бъде от голяма полза за народа ни, че то ще донесе добро на всички ни. Че обикновените хорица, работниците, фермерите ще имат най-голяма полза от него. Че ще бъдат освободени от потисничеството на онези, които ги експлоатират за собствено благо, за злато, за да задоволят алчността си. Че отсега нататък ще работим за общото благо, не за личните си стремежи — Кралицата се намръщи. — Моля те, кажи на всички тези невежи господа и дами — тя обиколи с ръка всички присъстващи — как се получи така, че ти си по-умен от тях и защо трябва да ти се позволи да работиш сам за себе си, а не за другарите си.
	Мъжът гледаше гневно. Рейчъл искаше да може да направи нещо, преди той да е загазил.
	— Общото благо — каза той, простирайки ръка над присъстващите, както това бе направила Кралицата преди малко, само дето неговите ръце бяха във вериги, — това ли е, което вие наричате общо благо? Всички вие тук очевидно се наслаждавате на вкусната храна, на топлината. Тази нощ моите деца ще си легнат гладни, защото по-голямата част от зърното ни беше отнето за общото благо, за онези, които са решили да не се тормозят да работят, а вместо това да ядат плодовете на моя труд.
	Присъстващите се засмяха.
	— И ти ще откажеш да им дадеш зърно само защото си имал късмет твоите ниви да родят повече? — попита Кралицата. — Ти си егоист.
	— И техните ниви ще родят, ако първо ги засадят.
	— И значи теб толкова малко те е грижа за човека до теб, че ще го оставиш да гладува?
	— Семейството ми гладува! За да изхранваме другите, да изхранваме армията на Рал. За да изхранваме вашите изискани господа и дами, които не се занимават с нищо друго, освен с това да обсъждат и решават какво да правят със зърното ми, как да разделят плодовете на моя труд между други хора.
	На Рейчъл й се прииска мъжът да се успокои. Щяха да му отрежат главата. Въпреки всичко присъстващите и Кралицата си мислеха, че това е забавно.
	— Семейството ми студува — каза той, а лицето му придоби още по-гневно изражение, — защото не ни се позволява да палим огън — той посочи към няколкото камини в стаята. — А тук има огън, който топли хората, които ме убеждават, че сме равни, че вече няма да има някой над другите и следователно не бива да пазя онова, което е мое. Не е ли странно, че онези, които ми казват как всички трябва да сме еднакви при споразумението с Мрачния Рал и не се занимават с нищо друго, освен да си разпределят плодовете на труда ми, всички са добре нахранени и облечени, на топло. А моето семейство гладува и студува.
	Всички се изсмяха. Не и Рейчъл. Тя знаеше какво е да си гладен, да ти е студено.
	— Господа и дами — каза Кралицата, като потисна смеха си, — нима не ви обещах кралски забавления? Питието на просветлението ни позволява да видим какъв егоистичен глупак е всъщност този човек. Само си помислете, той наистина вярва, че е редно да охолства, докато други гладуват. Той бе поставил своето добруване над живота на човека до себе си. От алчност той би убил гладуващия.
	Всички се засмяха заедно с Кралицата.
	Тя удари с ръка по масата. Чиниите подскочиха, няколко чаши се обърнаха, оставяйки по бялата покривка червени петна. Всички притихнаха освен малкото кученце, което продължаваше да лае срещу мъжа.
	— Това е алчност, на която ще се сложи край, щом Националната армия на мира дойде и ни помогне да се отървем от тези пиявици, които смучат кръвта ни! — кръглото лице на Кралицата придоби цвета на петната по покривката.
	Всички се оживиха, залата гръмна в продължителни овации. Кралицата седна на мястото си и най-сетне се усмихна.
	Лицето на мъжа беше червено като нейното.
	— Странно е, нали, че сега, когато всички фермери и работници в града работят за общото благо, няма достатъчно благо за всички, както беше някога, нито достатъчно храна.
	Кралицата скочи на крака.
	— Разбира се, че няма! — изкрещя тя. — Заради ненаситници като теб! — тя си пое няколко пъти дълбоко дъх, после се обърна към Принцесата. — Вайълит, скъпа, ти рано или късно ще се заемеш с държавническите дела. Трябва да се научиш как да служиш на общото благо на целия народ. Така че оставям тази работа в твои ръце, за да придобиеш опит. Какво би направила с този враг на народа? Само кажи, скъпа, и ще бъде изпълнено.
	Принцеса Вайълит се изправи. Усмихната, плъзна поглед по присъстващите.
	— Казвам — започна тя, накланяйки се леко напред през масата, за да погледне по-добре човека във веригите, — казвам да му се отсече главата!
	Присъстващите се оживиха отново и отново гръмнаха продължителни овации. Стражите задърпаха човека, който им крещеше неразбираеми за Рейчъл думи. Беше й мъчно за него, за семейството му.
	След като гостите си поприказваха още малко, всички решиха да отидат да видят как ще отсекат главата му. Когато Кралицата си тръгна, а Принцеса Вайълит се обърна към Рейчъл и каза, че е време да тръгват, за да видят и те, Рейчъл се изправи срещу нея със стиснати край тялото юмручета.
	— Вие наистина сте жестока. Наистина сте жестока, щом пожелахте да му бъде отсечена главата.
	Принцесата постави ръце на хълбоците си.
	— Така ли било? Тогава ще прекараш тази нощ навън!
	— Но, Принцесо, толкова е студено!
	— Ами докато зъзнеш от студ, тъкмо ще имаш време да помислиш върху това как се осмели да ми говориш с такъв тон! Така другия път ще знаеш, утре ще останеш навън през целия ден, а също и на следващата нощ! — лицето й доби жестоко изражение, каквото понякога ставаше и изражението на Кралицата. — Това ще те научи на малко уважение.
	Рейчъл започна да казва още нещо; тогава си спомни за куклата и че всъщност искаше да прекара нощта навън. Принцесата посочи към вратата.
	— Тръгвай, веднага. Без вечеря — тя тропна с крак.
	Рейчъл сведе поглед към земята, преструвайки се на тъжна.
	— Да, Принцесо Вайълит — каза тя и направи реверанс.
	Тръгна с наведена глава, прекоси портала и се запъти по просторния коридор с всички онези пана, окачени по високите стени. Обичаше да разглежда картините по тях, но този път задържа главата си сведена, в случай, че Принцесата я гледа; не искаше да изглежда радостна от това, че е изгонена. Стражите, в блестящи ризници, в ръце с мечове и пики, отвориха пред нея голямата, висока, желязна порта, без да кажат нито дума. Никога не казваха нито дума, когато я пускаха навън, нито пък когато я пускаха обратно в замъка на сутринта. Знаеха, че тя е придворната на Принцесата: едно нищожество.
	Щом излезе навън, се опита да не бърза твърде много, в случай че някой я наблюдава. Камъните бяха студени като лед под босите й крака. Внимателно, с ръце пъхнати под мишниците, за да стопли пръстите си, тя слезе по просторните стълби с площадки, без да прескача стъпалата, за да не падне, и най-сетне стигна до павираната пътека долу. Навън патрулираха други стражи, но и те не й обърнаха никакво внимание. Виждаха я непрекъснато. Колкото повече се приближаваше до градините, толкова повече забързваше ход.
	Забави крачка, когато стигна до главната алея, и изчака гърбовете на пазачите да се скрият зад ъгъла. Куклата беше точно там, където Гилер й каза, че ще бъде. Пъхна пръчицата в джоба си, притисна куклата до себе си с всичка сила, след което я скри зад гърба си. Прошепна й да пази тишина. Изгаряше от нетърпение да стигне до хралупестото си дърво, за да може да разкаже на куклата колко жестока е Принцеса Вайълит, как пожела този човек да бъде обезглавен. Огледа се в мрака.
	Никой не я гледаше, никой не видя как взима куклата си. Горе, по външната стена, обикаляха повече патрули, а на портата стояха кралските стражи, здраво стиснали оръжията си. Над броните си носеха красивите си униформи — червени туники без ръкави, върху които се виждаше знакът на Кралицата — глава на черен вълк, изрисуван като герб по средата. Докато повдигаха тежката желязна решетка и отваряха пред Рейчъл скърцащата порта, дори не погледнаха какво крие тя зад гърба си. Щом чу тракането на решетката, пусната отново на мястото си, и се обърна, за да види гърбовете на стражите, тя най-после се усмихна и затича; чакаше я дълъг път.
	В една висока кула нечии тъмни очи я наблюдаваха. Видяха как премина през всички стражи, без да събуди ни най-малко подозрение, незабележима като въздишка, как премина през портата на външната стена, която даваше отпор на вражески армии и пресичаше пътя на предателите, как пресече моста, където стотици врагове бяха паднали мъртви, без да завоюват победа, как тича през полето с боси крака, невъоръжена, как навлиза в гората. На тайното си място.

	* * *

	Вбесен, Зед удари с ръка по студената метална плоча. Масивната каменна врата проскърца и бавно се затвори. За да стигне до ниската стена, се бе наложило да се промъкне между стражите от Д’Хара. Наклони се напред и се взря в спящия град под себе си, пръстите му се отпуснаха върху познатия гладък камък.
	От тази висока стена на планинския склон градът изглеждаше напълно спокоен. Но той вече се беше промъкнал през тъмните улици и знаеше, че войските са навсякъде. Войски, дали и взели много жертви.
	Но не това беше най-лошото.
	Сигурно Мрачният Рал е бил тук. Зед удари с юмрук по камъка. Сигурно Мрачният Рал я е взел. Сложната защитна мрежа не бе успяла да я запази. Може би поради многото години, прекарани от Зед далеч от тук. Постъпи глупаво.
	— Нищо на този свят не се постига лесно — прошепна магьосникът.

>	Тридесета глава

	— Калан — повика я Ричард, — спомняш ли си, когато бяхме при Калните и онзи човек каза, че Рал е дошъл, яхнал червен демон? Знаеш ли за какво говореше?
	Бяха вървели три дни през полетата със Савидлин и ловците му, след което се бяха сбогували с него, обещавайки пред тъжните му очи, че ще направят всичко възможно да намерят Сидин. През последната седмица бяха навлезли във височинна местност, наречена Ранг’Шада — обширна скална верига, която Калан беше казала, че води на североизток, към далечната част на Средната земя и крие в планините си отдалеченото място, познато като Агаден. Област, която Калан знаеше, че е заобиколена от нащърбени върхове, подобни на трънен венец, които държаха настрани всякакво чуждо присъствие.
	— Не знаеш ли? — леко се изненада тя.
	Когато той поклати глава отрицателно, тя се отпусна върху един объл камък да си почине. Ричард свали раницата от гърба си с уморена въздишка и се строполи на земята, като се облегна на една ниска скала и протегна ръцете си назад, за да промени положението им. Сега, когато Калан бе измила бялата и черната кал от лицето си, му изглеждаше различна. През трите дни, прекарани в полетата, беше свикнал с този й вид.
	— И така, какво е то? — отново попита той.
	— Дракон.
	— Дракон! В Средната земя има дракони? Не мислех, че такива съществуват в действителност!
	— Ами съществуват — намръщено го погледна тя. — Мислех, че знаеш — Той поклати отрицателно глава. — Обяснимо е да не вярваш, че съществуват, щом като в Западната земя няма магия. А драконите са магически същества. Мисля, че самият начин, по който летят, е магически.
	— Бях убеден, че драконите са митически същества от старите легенди — той завъртя камъче между палеца и средния си пръст и го проследи с поглед, когато то отскочи от голям объл камък.
	— Стари легенди за съществували неща, може би. Както и да е, истината е, че съществуват — тя повдигна косата си с палци, за да проветри врата си, и затвори очи. — Има различни дракони. Сиви, зелени, червени и още няколко вида, по-рядко срещани. Сивите са най-дребни, те са срамежливи. Зелените са много по-големи. Най-умни и най-големи са червените. Някои хора в Средната земя отглеждат сивите като домашни животни или пък ги използват за лов. Никой не отглежда зелени; те са доста тъпи, имат лош нрав и могат да бъдат опасни. — Клепачите й се отвориха и тя килна глава на една страна, поглеждайки изпод сключените си вежди. — С червените въпросът стои по друг начин; те могат да те сдъвчат за секунди; освен това са умни.
	— Те ядат хора! — Ричард допря длани до очите си и простена.
	— Само ако са достатъчно гладни или достатъчно ядосани. Не сме им любимото ястие. — Когато Ричард свали ръце и отново я погледна, видя насреща си зелените й очи. — Онова, което не разбирам, е защо Рал е яздил червен дракон.
	Ричард си спомни онова червено нещо в небето, което прелетя над него в горната част на Старата гора, точно преди да намери Калан. Хвърли още едно камъче.
	— Това обяснява как е успял да прелети такова голямо разстояние.
	Тя бавно поклати глава.
	— Не, искам да кажа, че не разбирам какво е накарало един червен дракон да направи такова нещо. Те са страхотно независими, не се бъркат в човешките дела, всъщност никога не са се бъркали. По-скоро биха умрели, отколкото да се оставят да ги управляваш. Както ти казах, те са магически и се справят дори със същества от Д’Хара, е, поне за известно време. Дори да ги е заплашвал със смърт с някоя своя магия, не биха му се подчинили; по-скоро биха умрели. Просто ще продължат да се бият, докато убият или бъдат убити — тя леко се наведе към него и многозначително сниши глас. — Това, че някой от тях разкарва Рал насам-натам, ми се струва много странно. Не мога да си представя, че някой може да управлява червен дракон.
	Тя се вгледа за миг в него, след това се изправи и зачовърка по мъха на една скала.
	— Тези дракони могат ли да бъдат опасни за нас? — почувства се глупаво, питайки дали един дракон е опасен.
	— Не съвсем. На няколко пъти съм виждала червени дракони съвсем отблизо. Веднъж вървях по някакъв път, когато един се приземи съвсем наблизо, на полето край пътя и сграбчи две крави. Отнесе ги със себе си — по една във всяка лапа. Ако срещнем някой, червен имам предвид, и той не е в настроение, предполагам, че може да е опасно, но това не е много вероятно.
	— Веднъж вече се сблъскахме с един — напомни й той тихо — и той ни създаде доста проблеми.
	Тя не му отговори. Но по изражението на лицето й личеше, че споменът я наранява толкова, колкото и него.
	— А, ето къде сте били вие двамата! — провикна се нечий глас.
	Те едновременно скочиха на крака. Ръката на Ричард моментално сграбчи дръжката на меча; Калан се наведе напред, готова на всичко.
	— Седнете, седнете — успокои ги старецът, който се движеше по пътеката срещу тях, като протегна двете си ръце. — Не исках да ви плаша! — бялата му брада се заклати, когато се засмя. — Това е просто Старият Джон, дойдох да ви потърся, вас двамата. Седнете. Седнете.
	Огромният му кръгъл корем се разтресе под тъмнокафявите му дрехи, докато се смееше. Бялата му коса бе прилежно сресана на път по средата, буйни вежди и дълги мигли покриваха кафявите му очи. Засмяното му кръгло лице се набръчка от широка усмивка, докато чакаше. Калан предпазливо седна на мястото си. Ричард само се наведе, леко опирайки се на скалата, на която се бе облегнал преди малко. Ръката му не пусна дръжката на меча.
	— Какво искаш да кажеш с това, че си ни търсил? — попита Ричард с не съвсем приятелски глас.
	— Старият ми приятел магьосникът ме изпрати да ви търся…
	Ричард отново скочи на крака.
	— Зед! Зед ли те изпраща?
	Старият Джон отново се засмя, като държеше корема си.
	— Колко стари магьосници познаваш, момче? Разбира се, че старият Зед. — Той се хвана за брадата, подръпвайки я леко, докато ги наблюдаваше с едно око. — Той трябва да се заеме с една много важна работа, но има нужда от теб, и от теб също, сега. Така че дойде да ме помоли да ви намеря. И без това нямам друга работа, отговорих му аз. Каза ми къде сте. Изглежда, е бил прав, както обикновено.
	Ричард се усмихна при тези думи.
	— Е, как е той? Къде е, за какво сме му?
	Старият Джон дръпна брадата си малко по-силно, като кимаше и се усмихваше.
	— Каза ми. Каза ми, че задаваш много въпроси. Работата е, че не знам за какво сте му. Когато старият Зед си има грижи, не задаваш въпроси, просто правиш, каквото ти казва. Така и направих. И ето ме тук.
	— Къде е той? Колко е далеч? — Ричард се развълнува при мисълта, че отново ще види Зед.
	Старият Джон се почеса по брадата и леко се наведе напред.
	— Зависи. Докога възнамерявате да седите тук и да си чешете езиците?
	Ричард се усмихна широко, после вдигна раницата си, забравил умората. Калан му се усмихна с една от онези особени усмивки със стиснати устни и двамата последваха Стария Джон по каменистата пътека. Ричард пусна Калан пред себе си, оглеждайки околните дървета. Тя му беше казала, че не са далеч от мястото, където живее вещицата.
	Въодушеви се при мисълта, че отново ще види Зед. Не беше си давал сметка колко много се тревожи за своя стар приятел. Знаеше, че Ейди сигурно добре се е погрижила за него, но тя не даваше гаранции, че ще се оправи. Ричард се надяваше това да означава, че Чейс също е добре. Страхотно се зарадва, че отново ще види Зед. Имаше да му разказва толкова много, да му задава толкова въпроси. В главата му хаотично се втурнаха всякакви мисли.
	— Значи е добре, а? — провикна се той към Стария Джон. — Възстановил ли се е? Не е отслабнал, нали? Зед не може да си позволи да отслабне и грам.
	— Не е — засмя се Старият Джон, отговаряйки на въпроса му, без да се обръща и да спира, — изглежда си съвсем същия.
	— Е, тогава се надявам да не е изял всичко, каквото имаш за ядене.
	— Не се притеснявай, момчето ми. Та колко може да изяде един кльощав стар магьосник?
	Ричард се усмихна на себе си. Зед сигурно е добре, но едва ли се е възстановил напълно, иначе у Стария Джон не би останала и трохичка за ядене.
	След няколко часа, през които двамата непрекъснато забързваха крачка, за да не изостават от Стария Джон, гората стана по-гъста, по-тъмна, дърветата по-големи и по-близо едно до друго. Пътеката беше камениста, трудно се вървеше по нея, особено в това бързо темпо. От мрака се носеха гласовете на странни птици. Тримата стигнаха до едно разклонение на пътеката. Старият Джон сви надясно без колебание и продължи нататък. Калан го последва. Ричард спря, нещо го тревожеше, но някак си не можеше да го формулира, да го изведе от дъното на съзнанието си. Всеки път, когато се опиташе, установяваше, че мисли само за Зед. Калан усети, че той спира, обърна се и се върна при него.
	— Накъде се тръгва за към вещицата?
	— Наляво — отвърна Калан, а в гласа й прозвуча нотка на облекчение, тъй като Старият Джон беше поел надясно. Тя закачи пръста си за презрамката на раницата и посочи с брадичка към няколкото островърхи скали, които се виждаха над горните клони на дърветата. — Това там са някои от върховете, които ограждат Агаден. — Покрити със сняг, те блестяха на височинния разреден въздух. Никога не беше виждал по-негостоприемно изглеждащи планини. Наистина приличаха на трънен венец.
	Ричард хвърли поглед към лявата пътека. Явно не се използваше често, освен това бързо се губеше в горския гъстак. Старият Джон спря и се обърна с ръце на хълбоците си.
	— Вие двамата идвате ли?
	Ричард отново се загледа в лявата пътека. Трябваше да намерят последната кутия преди Рал. Дори Зед да имаше нужда от тях, пак трябваше да разберат къде е кутията. Това беше най-важното им задължение.
	— Мислиш ли, че Зед може да почака?
	Старият Джон сви рамене, после подръпна брадата си.
	— Не знам. Но нямаше да ме изпрати да ви търся, ако не беше важно. От теб зависи, момчето ми. Но при Зед се отива оттук.
	Прииска му се да не трябва да взема това решение. Щеше му се да знае дали Зед може да почака. Щеше му се да знае какво иска приятелят му. Престани да мечтаеш и започни да мислиш, укори се на ум.
	Погледна намръщен стареца.
	— Колко е далеч?
	Старият Джон погледна късното следобедно слънце през дърветата, подръпвайки брадата си.
	— Ако не си легнем рано и не станем късно, утре на обяд сме там — погледна още веднъж Ричард и зачака.
	Калан не каза нищо, но той знаеше какво мисли. Тя би предпочела да не се приближава до владенията на Шота, дори да отидеха първо при Зед, не беше чак толкова далеч, пак можеха да се върнат, ако се наложи. Може би Зед вече знаеше къде е кутията, може би дори вече я е взел и нямаше да се наложи да ходят в Агаден. Беше по-разумно да отидат първо при него. Така щеше да каже тя.
	— Права си — каза Ричард.
	Тя го погледна притеснено.
	— Нищо не съм казала.
	Ричард й се усмихна широко.
	— Мога да чуя мислите ти. Права си. Тръгваме със Стария Джон.
	— Не знаех, че мислите ми се чуват толкова добре — промърмори тя.
	— Ако не спираме въобще — провикна се той към Стария Джон, — можем да стигнем преди зазоряване.
	— Стар човек съм — оплака се той, после въздъхна гласно. — Но знам колко сте нетърпеливи. И знам колко много има нужда от вас старият Зед — той се закани на Ричард с пръст. — Трябваше да го послушам, когато ме предупреждаваше за теб.
	Ричард се засмя и пусна Калан пред себе си. Тя побърза да настигне стареца, който вече беше тръгнал. Ричард разсеяно я гледаше как се движи, видя как отстрани една паяжина от лицето си и изплю част от нея. Нещо го бодна; нещо не беше наред. Щеше му се да разбере какво е то. Опита се, но всичките му мисли бяха насочени към Зед, колко много иска да го види отново, как няма търпение да поговори с него. Потисна чувството, че нечии очи го наблюдават.

	* * *

	— Най-много ми липсва брат ми — каза тя на куклата си. Отвърна поглед. — Казват, че е умрял — довери й тихо.
	Почти цял ден Рейчъл разказва бедите си на куклата. Разказа й всичките си неприятности, за които можеше да се сети. Когато не се стърпяваше и почваше да плаче, куклата й казваше, че я обича, и от това й ставаше по-добре. Понякога я разсмиваше.
	Рейчъл пъхна още една съчка в огъня. Толкова беше хубаво да можеш да се стоплиш, да си на светло. Но тя гледаше огънят да не се разраства много, точно както й беше казал Гилер. Така гората не изглеждаше толкова страшна, особено през нощта. Скоро отново щеше да се стъмни. Понякога нощем в гората се чуваха звуци, които я плашеха, караха я да плаче. И въпреки това предпочиташе да е сама в гората, отколкото да е заключена в онази кутия.
	— Това стана, когато живеех на онова място, за което ти разказах. С другите деца, преди Кралицата да дойде да ме избере. Там ми харесваше много повече, отколкото при Принцесата. Там се отнасяха добре с мен — тя погледна към куклата, за да види дали я слуша. — Имаше един човек, Брофи, който идваше от време на време. Хората разправяха за него лоши неща, но той беше добър с децата. Държеше се мило, като Гилер. И той ми подари кукла, но Кралицата не ми позволи да я взема със себе си, когато дойдох да живея в замъка. Всъщност това не ме интересуваше, защото бях толкова тъжна, че брат ми е умрял. Чух някои хора да казват, че е бил убит. Знам какво означава това. Защо хората убиват деца?
	Куклата просто се усмихна. Рейчъл също й се усмихна.
	Тя си помисли за новото момченце, което Кралицата държи заключено. То изглеждаше смешно и говореше смешно, но въпреки всичко присъствието му й напомняше за брат й. Защото момченцето изглеждаше толкова уплашено. Брат й също винаги се плашеше. Рейчъл винаги познаваше кога брат й ще се уплаши, защото започваше да се върти и да се гърчи. Стана й толкова мъчно за новото момченце; прииска й се да има власт да му помогне.
	Рейчъл протегна ръце към огъня, за да ги стопли за минутка, после пъхна едната в джоба си. Беше гладна. Единственото, което успя да намери за ядене, бяха няколко боровинки. Извади една голяма и я предложи на куклата. Тя не изглеждаше гладна, така че Рейчъл я изяде сама, после изяде още една шепа, докато свършиха. Все още беше гладна, но не й се търсеха други. Мястото, където растяха, беше далеч, а навън се мръкваше. Не искаше да остава в гората по тъмно. Искаше да си остане в хралупестото си дърво заедно със своята кукла. Край топлия огън, при светлината.
	— Може би когато направи това съглашение, Кралицата ще стане по-добра. Само за него говори, толкова много го иска. Може би тогава ще бъде по-доволна и няма да заповядва да отсичат главите на хората. Принцесата ме кара да ходя с нея, нали разбираш, но аз не обичам да гледам, затварям си очите. А сега вече дори самата Принцеса дава такива заповеди. С всеки изминал ден става все по-жестока. Вече ме е страх, че ще нареди и на мен да ми отрежат главата. Ще ми се да избягам — погледна куклата си. — Ще ми се да избягам и да не се връщам никога повече там. И тогава ще те взема със себе си.
	Куклата се усмихна.
	— Обичам те, Рейчъл.
	Рейчъл я притисна силно до себе си и се зарови в сламата заедно с куклата. Утре трябваше да се връща в замъка при жестоката Принцеса. Знаеше, че ще трябва да остави куклата си в хралупата на дървото, в противен случай Принцесата щеше да я хвърли в огъня.
	— Ти си най-добрият приятел, който някога съм имала. Ти и Гилер.
	— Обичам те, Рейчъл.
	Тя започна да се притеснява какво ще стане с куклата й, оставена сам-самичка в хралупестия бор. Щеше да бъде самотна. Ами ако Принцесата никога повече не я изгони за през нощта; ами ако някак си разбере, че Рейчъл всъщност иска да я изгонят и само за да прояви жестокостта си, я заключи в замъка?
	— Знаеш ли какво да направя? — попита тя куклата, вдигайки поглед към огъня, който проблясваше върху тъмните клони вътре в хралупата на дървото.
	— Помогни на Гилер — каза куклата.
	Тя се повдигна на лакът и я погледна.
	— Да помогна на Гилер?
	Куклата кимна.
	— Помогни на Гилер.

	* * *

	Лъчите на залязващото отпреде им слънце се отразяваха върху килима от листа. Пътеката изглеждаше светла и искряща между тъмния масив на гората, разположен от двете им страни. Ричард чуваше как обувките на Калан от време на време се удрят в скритите под цветния килим камъни. Във въздуха се носеше лека миризма на гнило: от падналите листа, които започваха да се разлагат в по-ниските влажни участъци или пък по дупките на камъните, където вятърът събираше дебели купчини.
	Макар да застудяваше, нито Ричард, нито Калан облякоха пелерините си, тъй като се стопляха от бързото ходене. Ричард продължи да се опитва да мисли за Зед, но потокът на мислите му внезапно се прекъсна, защото трябваше да побърза да ги настигне. Разбра, че се задъхва, и това го накара да отстрани Зед от мислите си. Но една мисъл го преследваше — нещо не беше наред.
	Най-после даде свобода на това си предчувствие. Как можеше един старец да го изпреварва толкова много и в същото време да изглежда свеж и отпочинал? Ричард попипа челото си и си зададе въпроса дали му е зле, или пък има треска. Стана му горещо. Може би се разболяваше; а може би имаше нещо друго. Те се бъхтеха здраво вече много дни, но никога не бяха бързали толкова. Не, добре си беше, просто умората си казваше думата.
	Известно време Ричард наблюдава Калан, която вървеше пред него. Тя също трудно се справяше с бързия ход. Отстрани още една паяжина от лицето си, после се затича да догони стареца. Ричард забеляза, че и тя диша тежко. По някаква причина предпазливостта на Ричард нарастваше в тревога.
	С периферното си зрение забеляза нещо вляво от него, в гората, което също се движеше в тяхната посока. Просто някакво дребно животинче, помисли си. Но му се стори, че е с дълги ръце и подскача по земята; след малко изчезна. Устата му пресъхна. Сигурно е просто плод на въображението му, каза си.
	Отново спря вниманието си върху Стария Джон. На места пътеката се разширяваше, на други се стесняваше и пространството се изпълваше с клони. Когато двамата с Калан минаваха през подобни места, нямаше как да не се блъснат в някой клон или просто да отстъпят встрани. Не и Старият Джон. Той винаги оставаше на пътеката, без да се докосне до нито един клон, като стискаше здраво пелерината около тялото си.
	Вниманието му приковаха нишките на паяжините, които проблясваха в златисто на отслабващата светлина и пресичаха пътя на Калан. Тя мина през една паяжина, разсичайки я с крак.
	Потта по лицето му внезапно се вледени.
	Как беше възможно Старият Джон да не е скъсал паяжината?
	Вдигна поглед и видя един клон, чийто връх се долепваше до пътеката. Старецът заобиколи клона. Но не и върха му. Върхът премина през ръката му като през дим.
	Дишайки все по-учестено, той сведе поглед към стъпките, които Калан беше оставила на едно непокрито с листа парче земя. От Стария Джон следи нямаше.
	Ричард протегна напред лявата си ръка, хвана Калан за ризата и я дръпна зад себе си така, че тя извика от изненада. Избута я назад, докато с дясната си ръка изваждаше меча от ножницата.
	При звъна на меча Старият Джон се извърна наполовина.
	— Какво има, момчето ми? Видя ли нещо? — гласът му прозвуча като съскане на змия.
	— Наистина видях. — Ричард сграбчи меча в двете си ръце, краката му бяха леко разтворени в положение на защита, гърдите му се повдигаха. Почувства как яростта избутва страха му.
	— Как става така, че не разкъсваш паяжините, когато минаваш през тях, нито пък оставяш следи по земята?
	Старият Джон се усмихна бавно, лукаво, оценявайки го с едно око.
	— Ти не очакваше ли, че старият приятел на магьосника ще има някакви особени таланти?
	— Може би — каза Ричард, като очите му отскачаха ту наляво, ту надясно, оглеждайки терена. — Но кажи ми, Стари Джон, как се казва старият ти приятел?
	— Защо питаш? Зед — повдигна вежда другият. — Откъде бих могъл да знам, ако той не ми беше стар приятел. — Пелерината беше здраво стегната около него. Главата му потъваше в раменете.
	— Аз съм този, който глупаво ти каза, че името му е Зед. А сега ти ми кажи последното име на стария ти приятел.
	Старият Джон го погледна мрачно намръщен, очите му бавно се поместиха, преценяваше, съобразяваше. Очи на животно.
	С внезапно ръмжене, от което Ричард подскочи, старецът започна да се обръща и пелерината му се разтвори. За времето, в което направи пълен кръг, той удвои предишния си размер.
	Оживя един невъзможен кошмар: козина, нокти и зъби там, където само преди миг бе стоял старец.
	Същество, което ръмжеше и тракаше със зъби.
	Ричард ахна, когато вдигна поглед към зейналата паст на чудовището. То с фучене направи гигантска крачка напред. Ричард отскочи три назад. Стискаше меча толкова силно, че го заболяха ръцете. Гората се изпълни с раздиращия слуха вой на съществото пред тях — дълбок, див, ожесточен. При всеки следващ рев пастта му зейваше отново и отново. Наведе се над Ричард, дълбоките му червени очи хвърляха искри, огромните му зъби тракаха. Ричард припряно заотстъпва с насочен напред меч. Хвърли бърз поглед, но не видя зад себе си Калан.
	Внезапно чудовището го нападна. Ричард нямаше време да вдигне меча. Спъна се в един корен и падна по гръб, просвайки се на земята. Не можеше да си поеме дъх. Инстинктивно вдигна меча над главата си, за да прободе съществото, което очакваше да се строполи отгоре му.
	Към меча се протегнаха остри влажни зъби и щракнаха ожесточено пред лицето му. Той нанесе удар, но чудовището остана незасегнато. Бесни червени очи се вторачиха в меча. Чудовището отстъпи назад и погледна наляво към гората. Изръмжа срещу нещо, ушите му се дръпнаха назад.
	Вдигна един камък, два пъти по-голям от главата на Ричард, навири тъпата си муцуна високо във въздуха, пое си дълбоко въздух и с фучене стисна камъка в лапата си. Опънатите му мускули се стегнаха. Камъкът се разтроши с трясък, който отекна през гората. Въздухът се изпълни с прах и отломки. Чудовището се огледа и бързо се втурна между дърветата.
	Ричард продължаваше да лежи по гръб, задъхан, вгледан в гората с широко отворени очи в очакване то да се появи отново. Извика Калан по име. Не получи отговор.
	Преди да успее да се изправи на крака, нещо пепеляво на цвят, с дълги ръце, скочи върху му, поваляйки го отново на земята. То крещеше яростно. Мощни, груби ръце се вкопчиха в неговите, опитвайки се да изтръгнат меча. Едната го цапна през устата, от което Ричард без малко не загуби съзнание. Докато то надаваше вой, две безкръвни бели устни се разтегнаха, разкривайки два реда остри зъби. Изпъкналите жълти очи не го изпускаха от поглед. Като обезумяло то се опита да го ритне в лицето. Ричард стискаше меча с всичка сила, опитвайки се да се изтръгне от болезнената хватка на дългите пръсти.
	— Мечът ми — зъбеше се съществото. — Давай. Давай си ми меча.
	Отчаяно вкопчили се един в друг, двамата се търкаляха на земята, под тях се разхвърчаха листа и съчки. Едната от силните ръце се протегна назад и докопа Ричард за косата, натискайки главата му в земята, като се опитваше да я удари в един камък. С ръмжене то внезапно се протегна отново към дръжката на меча и успя да избута встрани едната от потните ръце на Ричард, след което се вкопчи здраво в дръжката, заедно с другата му ръка. Острите му крясъци раздираха горската тишина. Жилавите му пръсти започнаха да избутват и другата ръка на Ричард от дръжката; остри нокти се впиваха в плътта му.
	Ричард разбра, че губи битката. Жилавото малко същество, независимо от ръста си, беше по-силно от него. Трябваше да направи нещо, в противен случай скоро щеше да загуби меча си.
	— Давай — изсъска то, обръщайки внезапно към Ричард бледата си глава, като се зъбеше и се опитваше да го ухапе по лицето. Между зъбите му бяха натъпкани влажни, сиви остатъци храна. Тежкият му дъх вонеше на мърша. Плешивата му, восъчнобяла глава беше покрита с тъмни петна.
	Следващия път, когато двамата се претърколиха на земята, Ричард отчаяно посегна към колана си и извади ножа си. За нула време той вече докосваше врата на съществото.
	— Моля! — нададе вой то. — Не убиваш! Не убиваш!
	— Тогава пусни меча! Веднага!
	Съществото бавно, неохотно отпусна хватката си. Ричард лежеше по гръб, вонящото същество по корем. То увисна над него.
	— Моля, не убивай — изхленчи то.
	Ричард се освободи от отвратителното същество, поваляйки го по гръб. Натисна го в гърдите с върха на меча си. Жълтите му очи се ококориха.
	Гневът, извиращ от меча, отново го облада.
	— Ако дори само си помисля, че искаш да направиш нещо, което няма да ми хареса — Ричард го мушна с меча, — ще те наръгам. Ясно? — То закима енергично. Ричард се наведе по-близо до него. — Къде изчезна приятелят ти?
	— Приятел?
	— Онова огромно нещо, дето едва не ме уби, преди ти да ме нападнеш!
	— Калтропът. Не приятел — трепна то. — Щастливец. Калтроп убива нощем. Чакал нощ. За да убие теб. Има сила през нощ. Щастливец.
	— Не ти вярвам! Ти беше с него.
	— Не — отново трепна то. — Аз само следвах. Докато той убие теб.
	— Защо?
	Изпъкналите очи се плъзнаха към меча.
	— Мечът ми. Давай. Моля?
	— Не!
	Ричард се огледа за Калан. Раницата й лежеше на земята наблизо зад него, но от самата нея нямаше и следа. Изведнъж го побиха тръпки от притеснение. Погледът му се плъзна наоколо на бързи подскоци. Знаеше, че Калтропът не я е хванал; беше потънал сам в гората. Продължаваше да държи острието на меча допряно до гърдите на съществото и крещеше името на Калан с надеждата, че тя ще отвърне на отчаяните му викове. Никакъв отговор.
	— Господарката хвана красивата дама.
	Лицето на Ричард моментално се обърна към жълтите очи.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Господарката. Тя взе красивата дама. — Ричард натисна с меча, за да му подскаже, че иска да чуе още нещо, и то на секундата.
	— Ние ви следвахме. Гледахме как Калтропът си играе с вас. Да видим какво ще стане. — Изпъкналите му жълти очи отново се спряха на меча.
	— За да откраднете меча!
	— Не откраднем! Мой! Давай! — Ръцете му отново започнаха да се протягат, докато Ричард не натисна още малко, от което съществото замръзна на място.
	— Коя е твоята господарка?
	— Господарка! — той затрепери, молейки за милост. — Господарка е Шота.
	Главата на Ричард леко се отметна назад.
	— Твоята господарка е вещицата Шота?
	Съществото кимна енергично.
	Ръката на Ричард стисна меча по-здраво.
	— Защо тя взе красивата дама?
	— Не знам. Може би за да си поиграе с нея. Може би за да я убие — съществото погледна Ричард крадешком. — Може би за да хване теб.
	— Обърни се — каза Ричард. То се сви. — Обърни се или ти забивам меча в тялото!
	То, треперейки, се преобърна. Ричард стъпи с крак върху кръста му, под острите, щръкнали издатини на гръбнака му. Пресегна се към раницата си и извади едно въже. Метна около врата му примка с плъзгащ се възел.
	— Имаш ли си име?
	— Компаньон. Аз съм компаньон на Господарката. Самюъл.
	Ричард го изправи на крака; по сивата кожа на гърдите му бяха полепнали листа.
	— Е добре, Самюъл, да вървим при Господарката ти. Ти водиш. Едно грешно движение и съм ти откъснал главата с въжето. Ясно?
	Самюъл бързо кимна, после, след като погледна косо въжето, кимна още веднъж, този път бавно.
	— Агаден. Компаньонът заведе те там. Не убиваш ме?
	— Ако ме заведеш там, при господарката ти, и ако на красивата дама й няма нищо, няма да те убия.
	Ричард затегна въжето, за да покаже на Самюъл кой владее положението, после прибра меча.
	— Ето, ти ще носиш раницата на красивата дама.
	Самюъл изтръгна раницата от ръцете на Ричард.
	— Мое! Давай! — Огромните ръце започнаха да тършуват вътре.
	Ричард дръпна здраво въжето.
	— Това не е твое. Дръж си ръцете далеч от него!
	Изпълнени с омраза, изпъкнали жълти очи го погледнаха.
	— Когато Господарка убие теб, Самюъл изяде те.
	— Ако аз не те изям преди това — подигравателно отвърна Ричард. — Доста съм гладен. Може да си хапна малко гозба от Самюъл по пътя.
	Омразата в очите му се промени в ужас.
	— Моля! Не убивай! Самюъл заведе те при Господарката, при красивата дама. Обещава. — Той преметна раницата на гърба си и направи няколко крачки, докато се успокои. — Следвай Самюъл. Бързо — каза той, с желание да докаже, че Ричард не напразно го е оставил жив. — Не готвиш Самюъл, моля — мърмореше си той отново и отново, докато вървяха обратно по пътеката.
	Ричард не можеше да си представи що за същество е Самюъл. В него имаше нещо познато, но не знаеше какво. Не беше много висок, но определено притежаваше доста сила. Челюстта на Ричард още пулсираше там, където Самюъл го бе ударил, а главата и вратът го боляха от натискането в земята.
	Както се движеше със странната си походка, мърморейки си безспир, че не иска да бъде сготвен, ръцете му почти докосваха земята. Единственото му облекло бяха тъмни къси панталони, увесени на две презрамки. Краката му бяха несъразмерно големи, също както и китките, и целите му ръце. Коремът му беше кръгъл и пълен, с какво — Ричард можеше само да гадае. Никъде по тялото му нямаше косми, кожата му изглеждаше така, сякаш не беше виждала слънце от години. От време на време Самюъл сграбчваше някоя клечка или пък камък и казваше „Мое! Давай!“ не на някой определено, просто ей така, докато след миг загубваше интерес и захвърляше последното си откритие.
	Държейки строго под око гората и Самюъл, Ричард го следваше, като го сръчкваше да върви по-бързо. Страхуваше се за Калан и се ядосваше на себе си. Старият Джон, Калтропът или каквото там беше, успя да го преметне така добре. Не можеше да повярва, че наистина се беше вързал. Повярва на думите му просто защото искаше да повярва, защото толкова силно копнееше да види Зед. Направи точно онова, което винаги казваше на другите да не правят. Самият той даде на чудовището необходимата информация, която по-късно то му представи като доказателство. Беше вбесен от собствената си глупост. В същото време страшно се срамуваше.
	Хората вярват в разни неща, защото искат те да са верни, беше казал на Калан, същото направи и той сега, в резултат на което Калан попадна в ръцете на вещицата. Точно онова, от което тя толкова се страхуваше. И всичко стана заради неговата безумна глупост, защото отслаби бдителността си. Явно всеки път, когато се случваше нещо подобно, цената плащаше тя. Ако вещицата възнамеряваше да й причини зло, щеше да разбере какво означава гневът на Търсача, закле се пред себе си той.
	Въображението му работеше с пълна сила. Ако Шота имаше намерение да я убие, щеше да го направи на часа. Нямаше да я взима със себе си в Агаден. Но защо й беше да я води във владенията си? Освен ако, както беше предположил Самюъл, не искаше да си поиграе с нея. Ричард се опита да не мисли за това. Сигурно тя искаше него, не Калан. Вероятно затова Калтропът се изнесе толкова бързо; вещицата го бе прогонила.
	Щом стигнаха до разклона, който видяха и на идване, Самюъл тутакси поведе по лявата пътека. Започваше да мръква, но компаньонът не забави крачка. Пътеката започна да се катери по стръмни склонове и скоро излязоха на открито, на една гола пътека, пресичаща скалата, която тръгваше право нагоре към нащърбените, покрити със сняг върхове.
	Върху осветения от луната сняг Ричард различи два чифта стъпки, единият от които на Калан. Добър знак, помисли си той; все още е жива. Явно Шота нямаше намерение да я убива. Поне не веднага.
	Заобикаляйки върховете, пътеката се виеше през най-ниските заснежени участъци, където покривката беше влажна, тежка и трудно проходима. Ричард установи, че без Самюъл, който знаеше откъде да мине, би му отнело дни да прехвърли тези върхове. Вятърът свиреше в скалните процепи, отвявайки през студения въздух продълговатите фини облаци. Самюъл трепереше. Ричард си наметна пелерината, след това извади пелерината на Калан от раницата, която носеше Самюъл.
	— Това принадлежи на красивата дама. Засега можеш да я носиш, за да се стоплиш.
	Самюъл я изтръгна от ръцете му.
	— Мое! Давай!
	— Ако продължаваш, няма да ти дам да я носиш — Ричард затегна въжето и си взе обратно пелерината.
	— Моля! На Самюъл студено — изплака той. — Моля? Да носи пелерината на красива дама?
	Ричард му я подаде обратно. Този път той я пое бавно и я наметна на раменете си. Като гледаше дребното същество, го полазиха тръпки. Той извади комат хляб от тава и започна да яде, без да спира. Самюъл непрекъснато му хвърляше погледи през рамо, гледайки го как яде. Най-накрая Ричард не издържа и му подаде едно парче.
	Две огромни ръце се стрелнаха напред.
	— Мое! Давай! — Ричард дръпна хляба назад и Самюъл не успя да го докопа. Молещи жълти очи проблеснаха на лунната светлина.
	— Моля? — Ричард внимателно постави хляба в лакомите му ръце.
	Докато вървяха през снега, Самюъл не говореше много. Глътна хляба на една хапка. Ричард разбра, че ако има възможност, Самюъл би му прегризал врата, без изобщо да се замисли. Явно беше същество, лишено от всякакви компенсиращи недостатъците му качества.
	— Самюъл, защо Шота те държи при себе си?
	Той му хвърли поглед през рамото си, жълтите му очи застинаха в объркана гримаса.
	— Самюъл компаньон.
	— А господарката ти няма ли да ти се разсърди, че ме водиш при нея?
	Самюъл произведе гъргорещ звук, който Ричард прие за смях.
	— Господарката не страхува се от Търсач.

	* * *

	На зазоряване, преди да се спуснат надолу към една мрачна гора, дългата ръка на Самюъл посочи в ниското.
	— Агаден — изгъргори той. Хвърли един поглед през рамо към Ричард и се усмихна подигравателно. — Господарка.
	Жегата в гората беше потискаща. Ричард свали пелерината си и я прибра в раницата, след това напъха обратно в другата раница и пелерината на Калан. Самюъл наблюдаваше, без да протестира. Изглеждаше доволен, в безопасност, върнал се обратно в Агаден. Ричард се правеше, че вижда накъде вървят, защото не искаше да показва на компаньона, че се чувства почти като слепец в гъстия мрак. Остави се въжето да го води. Самюъл се носеше напред, сякаш около него беше напълно светло. Колкото пъти обърнеше плешивата си глава към Ричард, толкова пъти жълтите му очи грейваха като фенери.
	Щом светлината на деня бавно започна да прониква в гората, Ричард започна да различава огромните дървета около себе си, по чиито стволове се спускаше мъх, мочурливите участъци, пълни с тъмночерна вода, над които се издигаше пара, очите, които наблюдаваха, примигвайки, от сенките. Докато внимателно пристъпваше по плетеницата от корени, в ушите му отекваха кухи звуци, потъващи в мъглата и водните пари. Мястото му напомняше на блатото Скоу. Миришеше на гнило.
	— Колко още има?
	— Близо — ухили се Самюъл.
	Ричард дръпна въжето.
	— Запомни едно — ако нещо се обърка, ти си първият, който ще умре.
	Усмивката се изпари от безкръвните устни на Самюъл.
	Тук-там в калта Ричард забелязваше същите два чифта стъпки, които бе видял и по снега. Калан беше стигнала дотук. Следваха ги тъмни фигури, прикриващи се зад сенките, зад гъстите храсталаци, понякога подвикваха или надаваха вой. Ричард притеснено се запита дали има и други като Самюъл. Или по-опасни. Някои ги следваха по върховете на дърветата, Ричард не можеше да ги види. Въпреки всичките му усилия да ги възпре по тялото му преминаха тръпки.
	Самюъл сви встрани от пътеката, заобикаляйки виещите се корени на чепато дърво с огромен ствол.
	— Какво правиш? — попита Ричард, дърпайки въжето, за да го накара да спре.
	Самюъл му се ухили.
	— Гледай — той взе една здрава пръчка, дебела колкото ръката му, и извивайки ръката си, я хвърли върху корените на дървото. Корените изведнъж подскочиха и се увиха здраво около пръчката, която потъна в гъстата им мрежа. Ричард чу как нещо изпука. Самюъл се изсмя с гъргорещия си смях.
	С вдигането на слънцето горите на Агаден се струваха на Ричард като че ли по-мрачни. Над главите им се преплитаха мъртви клони, пътя им от време на време пресичаха облаци мъгла. Понякога Ричард не виждаше дори до края на мокрото въже, където беше вързан Самюъл. Но непрекъснато чуваше разни същества: стържещи, дращещи, подсвиркващи, същества, които издаваха всякакви звуци… Понякога мъглата се усукваше и завърташе покрай профучаващи през нея същества, близки, но невидими.
	Ричард си спомни думите на Калан: отиваха на смърт. Опита се да изгони тази мисъл от главата си. Тя му беше казала, че никога не е виждала вещицата, че само е чувала за нея от други хора. Но че чутото я ужасява. Влезлите веднъж във владенията й повече не излизали обратно. Дори магьосниците не се осмелявали да припарят до Агаден. Все пак обаче това беше информация от втора ръка; тя дори не знаеше как изглежда Шота. Може би разказите преувеличаваха. Очите му се взираха внимателно в злокобните, негостоприемни гори. А може и да не преувеличаваха.
	Отпред, през гъстата мрежа от дървета, проблесна светлина, слънчева светлина, чу се звук от падаща вода. Колкото по-нататък отиваха, толкова по-светло ставаше. Скоро излязоха от мрачната гора. Пътеката просто свърши. Самюъл изгъргори нещо сияещ.
	Далеч в ниското се виждаше просторна долина, зелена, слънчева, обляна в светлина. Гигантски скалисти върхове тръгваха почти отвесно нагоре и я обгръщаха отвсякъде. На лекия ветрец потръпваха златистите ливади, осеяни тук-там с горички от дъб, бреза и клен, обагрени в щедрите цветове на есента. В мрачната гора Ричард се почувства като в нощ, пред себе си виждаше деня. Край тях от скалите се стичаше вода, която падаше вертикално и потъваше без звук във въздуха, докато достигне бистрите басейни и ручеи долу, откъдето се чуваше далечен тътен и съсък. До тях долитаха пръски вода, които мокреха лицата им.
	Самюъл посочи към долината.
	— Господарка.
	Ричард кимна и го подкани да върви. Самюъл го поведе през лабиринт от храсталаци, яки дървета и потънали в папрат камъни към място, което Ричард никога не би намерил без негова помощ: пътека, скрита зад камъни и увивни растения, по ръба на бездна, спускаща се надолу по стената на долината. Пътеката предлагаше панорамен изглед към красивата местност под тях: виждаха се дърветата, струпани на неголеми групи върху полегати хълмчета, поточетата, виещи се между полета и възвишения, яркосиньото небе над главите им.
	В центъра на всичко това, скрит между величествени дървета, се извисяваше приказен дворец, построен с главозамайващо великолепие и изящество. В небето се забиваха тънки кули, свързани с мостчета, а околовръст се виеха стълби. Вятърът нежно развяваше цветните флагчета и знаменца, окачени на върха на всяка от кулите. Великолепният дворец сякаш с наслада докосваше бистрото небе.
	Ричард замлъкна за момент със зяпнала уста, вторачен, невярващ на очите си. Обичаше родното си място, Града на елените, но нищо, познато му досега, не можеше да се сравни с това, което се издигаше пред очите му. Това, простичко казано, беше най-красивото място, което бе виждал през живота си. Никога не бе предполагал, че е възможно да съществува подобна изтънчена красота.
	Двамата отново поеха, спускайки се по ръба на долината. На места имаше стъпала, хиляди стъпала, изрязани в камъка на стената, те се виеха, спускаха се под земята, обръщаха се, понякога се завъртаха спираловидно, пъхаха се под тези над тях. Самюъл подскачаше по стъпалата с лекота, очевидно го беше правил хиляди пъти преди това. Личеше, че е въодушевен от завръщането си у дома, под покровителството на господарката си.
	На дъното, под слънчевата светлина, един път извеждаше през хълмовете, тук-там покрити с дървета, и през тревистите поляни. Самюъл подскачаше напред със странната си походка, като непрестанно си мърмореше нещо. Ричард от време на време го дръпваше за въжето, за да му припомни кой все пак държи другия край.
	Докато пресичаха долината, движейки се известно време по течението на бистра река, като се приближаваха все повече до двореца, дърветата малко се посгъстиха, застанаха по-близо едно до друго, всяко от тях представляваше великолепен екземпляр, сенките им покриваха пътя или поляната. Започнаха леко изкачване. На върха на едно възвишение дърветата сякаш се събраха плътно едно до друго и образувайки ограда, заобикаляха нещо от другата страна. През клоните пред себе си Ричард успя да зърне кулите на замъка.
	Навлязоха в сенчеста, спокойна, обгръщаща ги катедрала от дървета.
	Ричард чуваше нежния звук на капещата по мъхестата повърхност на скалата вода. Замъглени ивици светлина проникваха в тихото, онемяло пространство. Носеше се сладкият аромат на трева и листа.
	Ръката на Самюъл се протегна напред. Ричард я проследи с поглед — сочеше в центъра на открито, заградено пространство. Там имаше един камък; от средата му извираше вода, която го обливаше отстрани и падаше в малко поточе, на дъното на което се виждаха зелени, мъхести камъни. Жена в дълга бяла рокля, с мека кафява коса, обърната с гръб към тях, седеше на ръба на камъка на шарена сянка и потапяше пръстите си в чистата вода. Дори в гръб тя му изглеждаше някак позната.
	— Господарката — каза Самюъл и погледът му лъсна. Той посочи още веднъж, към другата страна на пътя, близо до тях. — Красивата дама.
	Ричард видя Калан, която седеше някак вдървено. Имаше нещо странно в стойката й. Нещо върху нея се движеше. Самюъл обърна към него петнистата си глава, посочвайки въжето с дългия си сив пръст. Погледна Ричард с жълто око.
	— Търсач обещал — изръмжа тихо той.
	Ричард развърза въжето, взе раницата на Калан от рамото му и я сложи на земята. Самюъл изви крайчетата на безкръвните си устни към Ричард, изсъска, после изведнъж бързо потъна сред сенките и клекна, за да наблюдава на спокойствие какво ще се случи.
	Ричард запреглъща с усилие, когато се насочи към Калан, коремът му се бе свил на топка. Изведнъж разбра какво се движеше върху нея.
	Змии.
	Калан беше покрита с плътна маса от змии. Всички, които успя да разпознае, бяха отровни. Огромни, тлъсти змии стягаха краката й, една стягаше кръста й; други ръцете й, отпуснати покрай тялото. В косата й щъкаха малки змийчета, подаващи острите си езичета; други пълзяха около врата й; имаше и още, които се спускаха надолу по ризата й, бутайки с глави копчетата. Щом го видя да приближава, тя с мъка се опита да успокои дишането си. Сърцето й биеше лудо. По бузите й се стичаха сълзи, потръпна съвсем леко.
	— Не мърдай — каза той тихо. — Ще ги махна.
	— Не! — прошепна в отговор тя. Очите й, широко отворени от ужас, се срещнаха с неговите. — Докоснеш ли ги или пък ако аз мръдна, ще ме ухапят.
	— Всичко е наред — опита се да я успокои той, — ще те измъкна.
	— Ричард — прошепна с молба тя, — аз съм мъртва. Остави ме. Махай се. Бягай.
	Сякаш някаква невидима ръка го стисна за гърлото. По очите й разбираше какви усилия полага, за да овладее паниката си. Опита се да изглежда възможно най-спокоен, да й вдъхне кураж.
	— Няма да те изоставя — каза с въздишка.
	— Моля те, Ричард — дрезгаво прошепна тя, — заради мен, преди да е станало твърде късно. Бягай.
	Тъничка отровна раирана пепелянка, завила опашка в косата й, плъзна глава пред лицето й. Червеният й език се стрелна към нея. Калан затвори очи и по бузата й се изтърколи още една сълза. Змията се завъртя на кравай и тръгна надолу по шията. Раираното й тяло потъна в ризата на Калан. Тя лекичко простена.
	— Ще умра. Вече не можеш да ме спасиш. Моля те, Ричард, спаси себе си. Моля те. Бягай. Бягай, докато все още имаш възможност.
	Ричард се опасяваше, че тя може да помръдне нарочно, за да я ухапят, за да се опита да го спаси, мислейки си, че в такъв случай той не би имал повод да остане повече. Трябваше да я убеди, че не бива да го прави. Той я погледна със спокоен поглед.
	— Не. Дойдох да разбера къде е кутията. Докато това не стане, няма да си тръгна. А сега стой спокойно.
	Почувствала какво прави змията под ризата й, Калан широко отвори очи. Прехапа долната си устна; веждите й се събраха на челото. Ричард преглътна сухо.
	— Калан, само се дръж. Опитай се да мислиш за нещо друго.
	Изпаднал в ярост, той се запъти към жената край камъка, която все още седеше с гръб към него. Нещо вътре в него го предупреди да не вади меча, но той не можеше, нямаше как да потисне яростта си, изригнала при вида на онова, което тя бе направила на Калан. Той стисна зъби и задиша тежко.
	Щом стигна до нея, тя се изправи и бавно се обърна към него, произнасяйки името му с познат глас.
	Сърцето скочи в гърлото му, когато видя лицето, което напълно пасваше на гласа.

>	Тридесет и първа глава

	Беше майка му.
	Ричард се почувства като ударен от гръм. Цялото му тяло се скова. Гневът отпусна желязната си хватка при вида на включените в една и съща мисловна картина — смъртна опасност с образ на майка му.
	— Ричард — тя му се усмихна тъжно, в усмивката й той прочете силната й обич, разбра колко много й е липсвал.
	Мисълта му запрепуска бясно, опитвайки се да осъзнае ситуацията, в невъзможност да свърже онова, което вижда, с онова, което знае. Не можеше да бъде. Това беше просто невъзможно.
	— Майко? — задъхано прошепна той.
	Ръцете, които той познаваше, които помнеше, се обвиха около него, утешиха го, извикаха сълзи в очите му, буца в гърлото му.
	— О, Ричард — ласкаво каза тя, — толкова ми липсваше — прокара пръсти през косата му, погали го. — Толкова много.
	Замаян, той положи всички усилия да овладее чувствата си. Опита се да концентрира мислите си върху Калан. Не би си позволил да я предаде още веднъж, не би се оставил отново да го преметнат. Тя се забърка в това, защото той се остави да бъде изигран. Това не беше неговата майка, беше Шота, вещицата. Ами ако грешеше?
	— Защо си дошъл при мен, Ричард?
	Ричард постави ръце върху слабите й рамене и нежно я отблъсна назад. Ръцете й се спуснаха към кръста му, притиснаха го с познатата му любвеобилност. Това не беше майка му, опита се да си каже мислено, това беше една вещица, вещица, която знае къде се намира последната кутия на Орден, а той трябваше да го научи от нея. Но защо ще прави подобно нещо? Ами ако греши? Можеше ли да е истина?
	Пръстът му се плъзна към малкия белег над лявата й вежда, пресичащ познатата подутина. Белег, който той й беше направил. Двамата с Майкъл играеха на дуел с дървените си мечове и той тъкмо скачаше от леглото, замахвайки глупаво и диво към по-големия си брат, когато майка му се появи на вратата. Мечът му я удари през челото. Писъкът й го ужаси.
	Дори камшикът на баща му по-късно не болеше толкова, колкото мисълта за онова, което бе сторил на майка си. Баща му го прати в леглото без вечеря, а по-късно, щом се стъмни, тя дойде и приседна край леглото му, прокара пръсти през косата му, докато той плачеше. После се изправи в леглото си и я попита много ли боли. Тя му се усмихна и каза…
	— Не толкова, колкото те боли теб — прошепна жената пред него.
	Очите на Ричард се ококориха; по ръцете му пробягаха тръпки.
	— Ти откъде…
	— Ричард — до него изотзад достигна един равен, предупредителен глас, от който той отново подскочи. — Дръпни се от нея. — Беше гласът на Зед.
	Ръцете на майка му се сключиха около лицето му. Той не обърна внимание на това и погледна към пътя, към върха на възвишението. Беше Зед, или поне той си мислеше, че е Зед. Изглеждаше точно като него, но, от друга страна, нали и тази жена пред него изглеждаше точно като майка му. Зед стоеше там с изражение, което Ричард познаваше. То предупреждаваше за опасност.
	— Ричард — отново се чу гласът на Зед. — Направи каквото ти казвам. Дръпни се от нея. Веднага.
	— Моля те, Ричард — въздъхна майка му, — не ме изоставяй. Не ме ли позна?
	Ричард се обърна към нежното й лице.
	— Познах те. Ти си Шота.
	Той я хвана за китките, избута ръцете й от кръста си и отстъпи назад. Тя го гледаше как се отдалечава и аха-аха да заплаче.
	Изведнъж рязко се обърна към магьосника. Ръцете й се стрелнаха напред. От пръстите й със заглушителен трясък изскочи синя светкавица, която се насочи към Зед. Ръцете на магьосника в същия миг изградиха около него защитна стена, подобна на стъкло, която отразяваше светлината в блясъка си. Светкавицата на Шота се удари в стената с трясък и отскочи, стоварвайки се върху огромен дъб, чийто ствол се превърна в купчина трески. Дървото се строполи. Земята потръпна.
	Ръцете на Зед бяха вече във въздуха. От извитите му пръсти бълваше магьоснически огън. Той се приближаваше със свистене, раздирайки бясно въздуха.
	— Не! — изкрещя Ричард.
	Течната огнена сфера обливаше в наситена синя и жълта светлина сенчестото пространство.
	Той не можеше да допусне това да се случи! Шота беше единственият им шанс да намерят кутията! Единственият им шанс да спрат Рал!
	Огънят се приближаваше с вой, летеше право към Шота. Тя стоеше неподвижна.
	— Не! — Ричард извади меча и скочи пред нея. С едната си ръка хвана здраво дръжката му, с другата острието и го издигна хоризонтално пред себе си като щит.
	Магията се втурна през тялото му. Яростта го облада. Огънят се стовари отгоре му. Ушите му забучаха. Той обърна лице, затвори очи, задържа въздуха си и стисна зъби, очаквайки да умре всеки момент. Но нямаше друг избор. Вещицата беше единственият им шанс. Не можеше да допусне да бъде убита.
	Ударната вълна го избута назад. Почувства топлината. Дори със здраво стиснати очи можеше да види светлината. Магьосническият огън нададе яростен вой, щом докосна меча, и се взриви наоколо.
	Настъпи тишина. Ричард отвори очи. Огъня го нямаше. Зед не си губеше времето. Вече бе хвърлил шепа магически прах. Той се приближаваше, блестейки. Ричард зърна нещо, което се приближаваше към него в гръб, магически прах, хвърлен от вещицата. Той блещукаше като ледени кристали и потушаваше блясъка от праха на Зед, стовари се върху магьосника.
	Зед замръзна на място, неподвижен, с една ръка издигната във въздуха.
	— Зед!
	Никакъв отговор. Ричард се извърна към вещицата. Тя вече не беше майка му. Шота беше облечена в тънка прозрачна рокля, в която се преливаха различни нюанси на сивото, лекият вятър развяваше полите и свободните й краища. Плътната й, гъста кафява коса падаше на вълни, гладката й кожа беше превъзходна. Бадемовите й очи искряха срещу него. Жена, красива като замъка, който се издигаше зад нея, като заобикалящата я долина. Толкова привлекателна, че дъхът му едва не спря, по-точно щеше да спре, ако не беше яростта му.
	— Моят герой — каза тя. Това вече не беше гласът на майка му, но пък бе копринен, чист, приятен. Лукава усмивка се плъзна по плътните й устни. — Абсолютно ненужно, но важно е желанието. Впечатлена съм.
	— А това какво е? Още едно видение на мисълта ми? Или е истинската Шота? — яростта му бушуваше. Прекрасно можеше да различи яда, извиращ от меча, но реши да не го прибира.
	Усмивката й грейна.
	— Тези дрехи наистина ли си ти? — подразни го тя. — Или са нещо, което носиш временно, за да обслужат някаква цел?
	— Каква е целта на онова, което си в момента?
	Тя повдигна вежда.
	— Ами да ти се харесам, Ричард. Това е всичко.
	— Чрез малко илюзия!
	— Не — гласът й стана по-нежен. — Това не е илюзия, такава се показвам пред себе си, поне през по-голямата част от времето. Това е нещо истинско.
	Ричард не чу отговора й и посочи с меча си нагоре по пътя.
	— Какво направи на Зед?
	Тя сви рамене и отвърна поглед със скромна усмивка.
	— Само му попречих да ме нарани. Нищо му няма. Поне засега. — Бадемовите очи заискриха изпод веждите й. — Ще го убия по-късно, след като си поговорим.
	Той стисна по-здраво меча си.
	— Ами Калан?
	Шота отправи очи към Калан, която стоеше неподвижна, бледа, с трепереща уста, с поглед, който следеше всяко движение на Шота. Ричард знаеше, че Калан се страхува от Шота повече, отколкото от змиите. Вещицата се намръщи; след миг, щом обърна поглед към него, изражението й отново се стопи в лукава усмивка.
	— Тя е много опасна — очите й издаваха познание, далеч надвишаващо годините, на които изглеждаше, че е. — По-опасна, отколкото дори самата тя знае. Трябва да се пазя от нея. — Тя отново сви рамене, а ръката й ловко улови една лента от роклята й, носеща се във въздуха. Докато правеше това, цялата й рокля замръзна на място, сякаш вятърът бе стихнал. — Направих го, за да кротува. Мръдне ли, ще я ухапят. Ако стои мирна — нищо няма да й се случи. — Шота се замисли за момент. — По-късно ще убия и нея — гласът й звучеше твърде нежно, твърде приятно за думите, които изричаше.
	Ричард си помисли дали не би могъл да обезглави вещицата с меча си. Яростта му го подтикваше към това. Той визуализира гледката в мисълта си с надеждата, че Шота също ще я види. После успокои малко гнева си, но все още бе нащрек.
	— А аз? Страхуваш ли се от мен?
	Шота леко се засмя, по-скоро се усмихна.
	— От Търсач? — Пръстите й се плъзнаха към устните, сякаш за да скрият учудването й. — Не, не мисля.
	Ричард едва се сдържаше.
	— Може би трябва.
	— Може би. Може би в нормални времена. Каквито днешните не са. Иначе защо би дошъл тук? За да ме убиеш? Ти току-що ме спаси. — Тя насочи към него поглед, който казваше, че той трябва да се срамува от себе си, задето е казал нещо толкова глупаво, после го обиколи, завъртайки се в пълен кръг около него. Той се въртеше с нея, като мечът винаги оставаше между двамата, макар тя да си даваше вид, че това изобщо не я интересува. — Днес времената изискват странни съюзи, Ричард. Единствено силните притежават мъдростта да го разберат. — Тя спря и скръсти ръце, преценявайки го със замислена усмивка. — Моят герой. Ами не мога да си спомня кога за последен път някой се е опитвал да спаси живота ми. — Тя се наклони към него. — Много галантно. Наистина. — Ръката й се плъзна около кръста му. Ричард искаше да й попречи, но нещо го възпря.
	— Не се ласкай. Имам си причини. — Намираше свободното й държане за изнервящо и същевременно за ужасно привлекателно. Знаеше, че няма причина да се чувства привлечен от нея. Тя току-що каза, че ще убие двамата му най-добри приятели, а по поведението на Калан можеше да съди, че това не са само празни приказки. Нещо повече, мечът му беше на свобода, яростта беше на свобода. Осъзна, че дори магията на меча бе попаднала под влияние на вещицата. Почувства, че потъва, и за голяма своя изненада установи, че му е приятно.
	Усмивката грейна на лицето й, бадемовите й очи заискриха.
	— Както вече ти казах, само силните са достатъчно мъдри да прозрат необходимостта от някои съюзи. Магьосникът не беше от тях; опита се да ме убие. Тя също не е от тях; би направила същото като него. Дори не искаше да идва тук. Единствено ти си достатъчно мъдър, за да прецениш, че в днешно време един съюз като нашия е необходим.
	Ричард с мъка овладя яростта си.
	— Не се съюзявам с хора, които убиват приятелите ми.
	— Дори ако те първи са се опитали да ме убият? Нямам ли право да се защитя? Трябва да легна и да умра, защото тези, които искат да убиват, са ти приятели? Ричард — каза тя, като поклати глава едновременно намръщена, но и с усмивка, — помисли върху онова, което казваш. Постави се на мое място.
	Той се замисли, но не каза нищо. Тя страстно го прегърна през кръста.
	— Но си много галантен. Ти, моят герой, направи нещо изключително рядко. Рискува живота си заради мен, една вещица. Подобно нещо не може да остане без награда. Спечели си едно желание. Всичко, което си пожелаеш, просто го кажи и ще бъде изпълнено. — Със свободната си ръка тя правеше във въздуха плавни движения. — Всичко, давам ти честната си дума.
	Ричард се накани да отвори уста, но Шота нежно постави пръст на устните му. Топлото й тяло, стегнато под леката рокля, се притисна до него.
	— Не ми разваляй мнението за теб, като отговориш прекалено бързо. Можеш да имаш каквото си поискаш. Не проигравай желанието си. Премисли го добре, преди да го изкажеш. Това е важно желание, предложих ти го с някаква цел, може би най-важното желание, което някога ще имаш. Бързането може да означава смърт.
	Ричард кипна, независимо от странното въздействие, което имаше върху него тази жена.
	— Няма какво да му мисля. Желанието ми е да не убиваш приятелите ми. Да не ги нараняваш, а да ги оставиш да си вървят.
	Шота въздъхна.
	— Страхувам се, че това ще обърка нещата.
	— Така ли? Значи твоята дума не значи нищо?
	Тя го погледна с укор. В гласа й се долавяше груба нотка.
	— Думата ми означава всичко. Просто искам да знаеш, че това ще обърка нещата. Дойде тук, за да намериш отговора на един много важен въпрос. Идваш с някакво желание. Просто трябва да зададеш този въпрос вместо желание и ще получиш отговор.
	— Нима не е това, което ти наистина искаш? Попитай се сама кое е по-важно; колцина ще измрат, ако не изпълниш задължението си. — Тя отново го стисна за кръста, прекрасната усмивка се върна на устните й.
	— Ричард, мечът те обърква. Магията се бърка във вземането на решение. Прибери го и обмисли отново. Ако си достатъчно мъдър, ще се вслушаш в предупреждението ми; не го правя без причина.
	Ричард ядосано пъхна меча в ножницата, за да й покаже, че това не би променило нещата. Погледна назад към Зед, замръзнал на мястото си. Хвърли поглед на Калан, около която неспирно се увиваха змии. Щом очите им се срещнаха, сърцето го заболя за нея. Знаеше какво иска Калан от него; можеше да го прочете в очите й; тя искаше да използва желанието си, за да намери кутията. Ричард извърна поглед от нея, в невъзможност да издържи на мъченията й нито миг повече. Обърна се към Шота с решителен поглед.
	— Прибрах меча, Шота. Това не променя нещата. Така или иначе ще отговориш на въпроса ми. Твоят живот също зависи от това да разбера отговора. Трябва да го признаеш. Няма да проиграя желанието си. Да го използвам, за да получа отговор, който ти вече си решила да ми дадеш, би значело да загубя живота на приятелите си. А сега изпълни желанието ми!
	Шота го погледна с древните си очи.
	— Скъпи Ричард — кротко каза тя, — Търсачът се нуждае от своя гняв, но не го оставяй да изпълни главата ти за сметка на мъдростта. Не съди прибързано действия, които не разбираш напълно. Не всички са такива, каквито изглеждат. Някои са за твоето спасение.
	Ръката й бавно се повдигна нагоре към лицето му, като това отново му напомни майка му. Нежността й го успокояваше, но и го натъжаваше някак си. В този миг почувства страх от близостта й.
	— Моля те, Шота — прошепна той, — казах ти желанието си. Изпълни го.
	— Желанието ти, скъпи Ричард, е изпълнено — прошепна тя тъжно.
	Той се обърна към Калан. Змиите все още пристягаха тялото й.
	— Шота, ти обеща.
	— Обещах да не я убивам и да я оставя да си тръгне. Ще си тръгнете заедно, няма да я убия. Но тя все още представлява опасност за мен. Ако кротува, змиите нищо няма да й направят.
	— Каза, че Калан би се опитала да те убие. Не е вярно; тя ме доведе тук, защото се нуждае от помощ, също както и аз. Макар и да не е искала да ти причини зло, ти щеше да я убиеш. А сега й причиняваш и това!
	— Ричард — Шота замислено докосна с пръст брадичката си, — ти дойде тук с презумпцията, че съм зла, нали така? Макар да не знаеше нищо за мен, беше готов да ми причиниш зло заради онова, което роди главата ти. Беше решил да вярваш на онова, което другите говорят за мен. — В гласа й нямаше злоба. — Така говорят хората, които ми завиждат или се страхуват от мен. Освен това казват, че било грешно да се използва огън, че който използва огън, е зъл. Това прави ли твърдението вярно? Хората казват, че старият магьосник е зъл, че причинява смъртта на невинни. От това думите им стават ли верни? Някои от Калните казваха, че си донесъл смърт на селото им. От това, че глупаците го казват, то става ли вярно?
	— А що за човек би се опитал да ме накара да повярвам, че е мъртвата ми майка? — попита с горчивина той.
	Шота изглеждаше явно наранена.
	— Обичаш ли майка си?
	— Разбира се.
	— Какъв по-голям дар би могъл да ти направи някой от това да ти върне някого, когото си обичал? Не се ли почувства щастлив да видиш отново майка си? Помолих ли те за нещо в замяна? Поисках ли да ми платиш? За миг ти дадох нещо прекрасно, чисто, живия спомен за любовта към майка ти, за нейната любов към теб, нещо, което никога няма да разбереш какво ми е струвало. И ти казваш, че това било лошо? За благодарност искаш да вземеш главата ми с меча си?
	Ричард преглътна тежко, но не каза нищо. Отклони поглед от очите й и изведнъж, неочаквано, изпита срам.
	— Нима мисълта ти е дотам отровена от чуждите приказки? От страховете им? Всичко, което искам, е да бъда съдена по делата си, да бъда считана за тази, която съм, а не която другите казват, че съм. Ричард, не ставай войник в тази безмълвна армия от глупци.
	Ричард стоеше безмълвен.
	— Огледай се — каза Шота, простирайки ръка около себе си. — Това място грозно ли е? Зло?
	— Това е най-красивото място, което съм виждал някога — призна Ричард с тих глас. — Но това не доказва нищо, какво ще кажеш за другото място, там горе? — Той посочи с брадичка мрачните гори над главите им.
	Тя хвърли бърз поглед.
	— Гледай на него като на защитен ров — гордо се усмихна Шота. — Пази ме от глупците, които биха могли да ме наранят.
	Ричард остави за накрая най-тежкия си въпрос.
	— А какво ще кажеш за него? — той погледна към сенките, където седеше Самюъл и гледаше с искрящи жълти очи.
	С изпълнен със съжаление глас тя заговори, като не сваляше поглед от Ричард.
	— Самюъл, ела тук.
	Отвратителното същество изпъпли по тревата към господарката си, умилквайки й се, като издаваше странен гърлест звук. Очите му се бяха втренчили в меча, без да помръдват. Ръката й се плъзна надолу и нежно започна да гали сивата глава. Шота дари Ричард с топла, смела усмивка.
	— Мисля, че трябва да направя едно формално запознанство. Ричард, радвам се да те запозная със Самюъл, твоя предходник. Предишният Търсач.
	Безмълвен, с широко отворени очи, Ричард сведе поглед към компаньона.
	— Моят меч! Давай! — започна да се протяга Самюъл. Шота предупредително го повика по име, без да сваля поглед от Ричард, и малкото същество на мига дръпна ръцете си, притискайки се отново до хълбока й. — Моят меч — тихичко се оплака той на себе си.
	— Защо изглежда така? — предпазливо попита Ричард, страхувайки се от отговора.
	— Наистина не знаеш, нали? — вглеждайки се в лицето му, Шота повдигна вежда. Тъжната й усмивка отново се върна. — Магията. Нима магьосникът не те е предупредил?
	Ричард бавно поклати глава, устата му не можеше да произведе никакви думи. Езикът му залепна за небцето.
	— Е, в такъв случай предполагам ти предстои разговор с него.
	Насили се да каже нещо, но едва успя.
	— Искаш да кажеш, че магията ще направи това с мен?
	— Съжалявам, Ричард, не мога да ти отговоря на този въпрос — тя въздъхна тежко. — Един от талантите ми е, че виждам изтичащото време, начина, по който събитията се вливат в бъдещето. Но в случая се касае за магия, магия, направена от магьосник, която не мога да видя; сляпа съм за нея. Не виждам как се носи напред.
	Самюъл беше последният Търсач. Дойде тук преди много години с отчаяна молба за помощ. Но не можах да му помогна по никакъв начин, освен да изпитам състрадание към него. После, един ден внезапно се появи старият магьосник и взе меча — тя многозначително повдигна вежда. — Беше много неприятно приключение и за двама ни. Страхувам се, че ще трябва да си призная, че не изпитвам особено ласкави чувства към стария магьосник — лицето й отново доби меко изражение. — До ден днешен Самюъл мисли за Меча на истината като за свое притежание. Но аз знам, че не е така. Магьосниците винаги са били онези, които са се грижили за меча, следователно и за магията му, те просто временно го поверяват на истинския Търсач.
	Ричард си спомни казаното от Зед, че понеже последният Търсач бил отвлечен от вещица, той отишъл и прибрал при себе си Меча на истината. Ето го Търсача; ето я и вещицата. Калан грешеше. Значи поне един магьосник се е осмелявал да отиде в Агаден.
	— Може би е станало така, защото не е бил истински Търсач — успя да промълви Ричард, като търсеше начин да успокои себе си. Езикът му все още трудно се движеше.
	Лицето й бе намръщено, застинало в изражение на истинска загриженост.
	— Може би. Наистина не знам.
	— Сигурно е така — прошепна той. — Не може да не е. В противен случай Зед би ме предупредил. Той ми е приятел.
	Тя го погледна сериозно.
	— Ричард, понякога съществуват неща, по-важни от приятелството. Зед знае това, ти също; в края на краищата, когато се наложи, правиш своя избор независимо от живота на приятеля си.
	Ричард вдигна поглед към Зед. Колко му се искаше да поговорят. Точно сега изпитваше такава необходимост от него. Нима можеше да бъде вярно, нима можеше с лекота да избере кутията вместо живота на Зед, без да му мигне окото?
	— Шота, ти обеща да го оставиш да си върви.
	Очите й за миг се спряха на него.
	— Съжалявам, Ричард — тя поклати ръка във въздуха по посока на Зед. Той се залюля и изчезна. — Това беше малка измама. Демонстрация. Това всъщност не беше старият магьосник.
	Ричард си помисли, че би трябвало да се ядоса, но не го направи. Само се почувства наранен от измамата и тъжен, че Зед не е тук с него. След това през тялото му премина тръпка на смъртен ужас, от която кожата му настръхна.
	— А това там наистина ли е Калан? Или вече си я убила и това е просто зрителна измама, номер? Още една демонстрация?
	Шота си пое дълбоко въздух и гърдите й се повдигнаха, после се спуснаха надолу.
	— Страхувам се — въздъхна тя, — че тя е съвсем истинска. И в това е проблемът.
	Шота пъхна ръка в неговата и го накара да застане пред Калан. Самюъл ги последва и застана до тях. Ръцете му бяха толкова дълги, че както си стоеше изправен, с очи, предпазливо оглеждащи ту единия, ту другия, с пръстите си небрежно рисуваше линии и кръгове в прахта.
	Шота за миг се вгледа в Калан, очевидно потънала в мисли, сякаш опитвайки се да разреши някаква дилема. Ричард просто искаше да махне змиите от нея. Въпреки думите на вещицата относно помощта и приятелството Калан все още беше ужасена, и то не от змиите. Очите й следваха не друг, а Шота, сякаш диво животно, попаднало в капан, проследява с поглед ловеца, не капана.
	— Ричард — попита Шота, без да сваля поглед от Калан, — би ли могъл да я убиеш, ако се наложи? Ако тя се окаже заплаха за успеха ти, ще имаш ли силата да я убиеш? Ако от това зависи животът на всички останали? Кажи ми истината.
	Въпреки обезоръжаващия глас, с който Шота зададе въпроса си, думите й го пронизаха като леден нож. Ричард срещна огромните очи на Калан, после хвърли поглед на жената до себе си.
	— Тя е моят водач. Имам нужда от нея — просто и безцеремонно каза той.
	Огромни бадемови очи се впиха в него.
	— Това, Търсачо, не е отговор на въпроса, който ти зададох.
	Ричард замълча; опита се да не издава нищо с лицето си.
	Шота се усмихна със съжаление.
	— Както си и помислих. И точно за това сбърка в избора на желание.
	— Не съм сбъркал — възпротиви се Ричард. — Ако не бях постъпил по този начин, щеше да я убиеш!
	— Да — сериозно кимна Шота — Щях. Образът на Зед беше тест. Ти го премина успешно и за награда ти дадох право на едно желание, не за да получиш нещо, което желаеш, а за да мога да свърша вместо теб едно тежко задължение, защото на теб ти липсва необходимата смелост. Това беше вторият тест. Тук, скъпо момче, ти се провали. Трябва да уважа желанието ти. Това е твоята грешка; трябваше да ме оставиш да я убия вместо теб.
	— Ти си луда! Първо се опитваш да ме убедиш, че не си зла, казваш ми да те меря според делата ти, а сега ми разкриваш истинската си същност, като ми казваш каква грешка съм допуснал, като не съм ти позволил да убиеш Калан! И то за какво! Заради някаква измислена от теб заплаха? Тя не е направила нищо, с което да те заплаши, нито пък ще направи. Единственото, което иска, е да спре Мрачния Рал, също както и аз. Също както и ти!
	Шота търпеливо изчака той да свърши. В очите й отново се долови онзи древен поглед.
	— Не ме ли слушаше, когато ти казвах, че не всички действия са такива, каквито изглеждат? Че някои се правят за твое спасение? За пореден път прибързваш със заключението, без да знаеш всички факти.
	— Калан ми е приятел. Това е единственият факт, който има значение.
	Шота си пое дъх, сякаш се опитваше да остане спокойна, сякаш полагаше усилия да научи на нещо едно дете. Изражението на лицето й го накара да се почувства като глупак.
	— Ричард. Чуй ме. Мрачният Рал е пуснал в действие кутиите на Орден. Ако той успее, не съществува никой, който да го спре. Никога. Огромно количество хора ще измрат. Ти. Аз. В мой интерес е да ти помогна, защото ти си единственият, който има шанс да го направи. Как или защо, не знам, но чувствам притока на сила. Ти си единственият, който има шанс. Това не означава, че ще успееш, означава само, че имаш шанс да го направиш. Независимо колко малък е той, той е вътре в теб. Знам също, че има сили, които ще ти се противопоставят, преди да си имал възможност да използваш този шанс. Старият магьосник не притежава силата да спре Рал. Точно за това ти е дал меча. Аз не притежавам силата да спра Рал. Но мога да съм ти от помощ. Това е всичко, което искам да направя. По този начин помагам и на себе си. Не искам да умра. Ако Рал спечели, това ще стане.
	— Знам всичко това. Ето защо ти казах, че ще отговориш на въпроса ми, без да се налага да използвам желанието си, за да те моля за това.
	— Но знам и други неща, Ричард, които ти не знаеш.
	Красивото й лице го оглеждаше с тъга, от която той изпита болка. Очите й горяха със същия огън, както и очите на Калан; огъня на разума. Ричард почувства нуждата в нея, нуждата да му помогне. Изведнъж се уплаши от онова, което тя знаеше, защото осъзна, че то не е нещо, с което Шота иска да го нарани, че е просто истината. Ричард видя как Самюъл гледа меча и осъзна, че лявата му ръка е стиснала дръжката, осъзна колко здраво я е стиснала и как релефните букви на думата Истина болезнено се врязват в дланта му.
	— Шота, какво е онова, което знаеш?
	— Първо най-лесното — въздъхна тя. — Нали знаеш как спря огъня на магьосника с меча? Упражнявай това движение. Подложих те на този тест с някаква цел. Зед ще използва срещу теб магьоснически огън. Само че следващия път ще бъде наистина. Потокът на времето не показва кой ще победи, сочи само че имаш шанс да го победиш.
	Очите на Ричард се разшириха.
	— Не може да е вярно…
	— Вярно е — каза тя, прекъсвайки го, — като един зъб, даден от един баща, за да покаже на сина пазителя на книгата, да покаже истината за това, как е била взета книгата.
	Ричард потръпна.
	— Не, не знам кой е пазителят — очите й го изгаряха. — Ще трябва сам да разбереш.
	Ричард едва успя да си поеме дъх, едва успя да зададе следващия си въпрос.
	— Ако това е по-лесната част, тогава каква е трудната?
	Вълнистата й коса се разлюля на раменете й, когато тя отмести поглед от него и го спря върху Калан, която стоеше вкаменена, докато змиите се увиваха около нея.
	— Зная какво е тя и по какъв начин е заплаха за мен… — гласът й заглъхна. Обърна се отново към него. — Ти очевидно не знаеш, защото ако знаеше, може би нямаше да си с нея. Калан притежава сила. Магическа сила.
	— Това дотук го знам — предпазливо вметна Ричард.
	— Ричард — каза Шота, опитвайки се да намери правилните думи, за да каже нещо, което й се струваше трудно, — аз съм вещица. Както вече казах, една от силите, които притежавам, е да виждам нещата така, както ще се случат в бъдещето. Това е една от причините, поради които глупците се страхуват от мен — лицето й се наклони към неговото, неудобно близо. Дъхът й ухаеше на рози. — Моля те, Ричард, не бъди един от тези глупци; не се страхувай от мен заради неща, които са извън моя контрол. Имам способността да виждам истината за събитията, които ще се случат; не ги предизвиквам, нито мога да ги контролирам. И само защото ги виждам, това не означава, че изобщо съм доволна от тях. Единствено с делата си в настоящето можем да променим онова, което ни е писано да се случи в бъдещето. Бъди достатъчно мъдър, за да използваш истината в своя полза, не се противи срещу нея.
	— И каква е истината, която виждаш, Шота? — прошепна той.
	Очите й го гледаха с напрежение, от което дъхът му спря, гласът й бе остър като нож.
	— Калан притежава сила и ако не я убият, ще използва тази сила срещу теб — докато говореше, очите й внимателно се взираха в него. — Няма съмнение в това. Мечът ти може да те пази от магьосническия огън, но няма да те спаси от докосването й.
	Ричард почувства как думите й го пронизват, сякаш пронизаха сърцето му.
	— Не! — прошепна Калан. И двамата я погледнаха, лицето й се беше сгърчило от болка при думите на Шота. — Няма да го направя! Шота, кълна се, не мога да го направя с него.
	По бузите й се стичаха сълзи. Шота се приближи до нея и протегна ръка през змиите, нежно докосвайки лицето й, за да я успокои.
	— Не те ли убият, дете, ще го направиш. — Една сълза се изтърколи надолу и Шота я избърса. — Веднъж вече почти го направи — каза Шота с изненадващо съчувствие в гласа. — На един дъх — тя кимна леко на себе си. — Това е вярно, нали? Кажи му. Кажи му дали говоря истината.
	Очите на Калан се вкопчиха в Ричард. Той потъна в зелените им дълбини и си спомни трите пъти, когато тя го бе докосвала, докато той държеше меча в ръка, как това докосване караше магията да избухне предупредително. Последния път, в селото на Калните, когато ги нападнаха сенките, реакцията на магията беше толкова силна, че той едва не я наръга с меча, преди да разбере коя е. Веждите на Калан се сключиха на челото й, очите й избягнаха погледа му. Тя захапа долната си устна, а от гърлото й се изтръгна мъчително стенание.
	— Вярно ли е? — попита шепнешком Ричард, сърцето се беше качило в гърлото му. — Случвало ли се е за миг да използваш силата си срещу мен, както казва Шота?
	Лицето на Калан побеля като платно. Тя издаде силен, болезнен стон. Затвори очи и изкрещя с дълъг, пронизителен вой.
	— Моля те, Шота. Убий ме. Трябва да го направиш. Заклела съм се да защитавам Ричард, да спра Рал. Моля те — задъхваше се от плач. — Това е единственият начин. Трябва да ме убиеш.
	— Не мога — прошепна Шота. — Такова беше желанието му. Много глупаво желание.
	Ричард едва издържаше на болката да гледа как Калан се мъчи, как моли Шота да я убие. Буцата в гърлото му заплашваше да го задуши. Калан внезапно изкрещя и протегна нагоре ръце, за да накара змиите да я ухапят. Ричард се втурна напред, но те бяха изчезнали. Калан протегна ръце, търсейки змиите, които вече ги нямаше.
	— Съжалявам, Калан. Ако ги бях оставила да те ухапят, това щеше да наруши изпълнението на желанието му.
	Калан се строполи на колене, ридаейки, с лице към земята, пръстите й ровеха в пръстта.
	— Толкова съжалявам, Ричард — хлипаше тя. Ръцете й скубеха тревата, после се протегна към краката му. — Моля те, Ричард — простена. — Моля те. Заклела съм се да те защитавам. Вече измряха толкова хора. Вземи меча и ме убий. Направи го. Моля те, Ричард, убий ме.
	— Калан… аз никога… — той не можа да изрече повече думи.
	— Ричард — обади се Шота, сама едва въздържайки се да не заплаче, — ако не я убие някой, тогава преди Рал да отвори кутиите, тя ще използва силата си срещу теб. В това няма съмнение. Никакво. Ако тя е жива, нищо не може да бъде променено. Изпълних желанието ти, не мога да я убия. Така че трябва да го направиш ти.
	— Не! — изкрещя той.
	Калан отново простена от болка и извади ножа си. Щом го вдигна, за да го забоде в сърцето си, Ричард я сграбчи за китката.
	— Моля те, Ричард — извика тя, падайки към него, — ти не разбираш. Трябва да го направя. Ако живея, ще трябва да отговарям за онова, което ще направи Рал. За всичко, което ще се случи.
	Ричард я издърпа нагоре за китката и я придърпа към себе си с една ръка, а тя не преставаше да плаче, той държеше ръката й извита зад гърба й, за да не може да се нарани с ножа. Хвърляше гневни погледи на Шота, която стоеше с ръце отпуснати покрай тялото, и наблюдаваше. Нима е възможно всичко това? Можеше ли да бъде вярно? Щеше му се да беше послушал Калан и кракът му никога да не бе стъпвал тук.
	Отпусна ръката й, когато по хлипането й разбра, че я боли от хватката му. Запита се дали трябва да я остави да се убие. Ръката му затрепери.
	— Моля те, Ричард — каза Шота със сълзи на очи, — мрази ме, ако искаш, за онова, което съм, но не ме мрази за това, че ти казах истината.
	— Истината такава, каквато ти я виждаш, Шота! Но може би не такава, каквато ще се окаже. Няма да убия Калан заради това, което ми каза.
	Шота тъжно поклати глава и го погледна с навлажнените си очи.
	— Последната кутия на Орден е у Кралица Милена — прошепна тя. — Но запомни това предупреждение: няма да остане у нея за дълго. В случай, че решиш да повярваш на истината, такава, каквато аз я виждам — тя се обърна към компаньона си: — Самюъл — нежно каза тя, — изведи ги от Агаден. Не взимай нищо, което им принадлежи. Ще ми бъде много неприятно, ако го направиш. Това включва и Меча на истината.
	Ричард видя как една сълза се изтърколи надолу по бузата й, когато тя се обърна, без да го погледне, и тръгна нагоре по пътя. Спря изведнъж и за миг остана неподвижна; прекрасната й кестенява коса се спускаше по раменете й и покриваше донякъде гърба на тънката й рокля. Тя вдигна глава, но не се обърна да го погледне.
	— Когато всичко това свърши — каза тя с глас, раздиран от чувства, — и ако се случи така, че победиш… никога повече не идвай тук. Направиш ли го… ще те убия.
	Тя продължи нататък, към двореца си.
	— Шота — дрезгаво прошепна той, — съжалявам.
	Тя не спря, нито се обърна, просто продължи напред.

>	Тридесет и втора глава

	Щом сви зад ъгъла, тя почти се блъсна в краката му, толкова безшумно ходеше той. Плъзна поглед по дългата сребриста мантия към лицето му, високо горе над главата й.
	— Гилер! Изплаши ме!
	Той стоеше пред нея със скръстени ръце, бръкнал в ръкавите си.
	— Съжалявам, Рейчъл, не исках да те плаша — той огледа коридора и се наведе към нея. — Какво правиш?
	— Поръчки — каза тя и въздъхна тежко. — Принцеса Вайълит иска да отида да се скарам на готвачите, после да се отбия при перачките и да им кажа, че е открила мазно петно върху една от роклите си, въпреки че тя никога не си капе дрехите с мазно и че следователно те са го направили, и че ако някога отново го направят, тя ще се разпореди да им отрежат главите. Не искам да им казвам такива работи, те са добри. — Тя докосна красивия сребърен ширит на ръкава на Гилер. — Но тя каза, че ако не го направя, ще си навлека големи неприятности.
	Гилер кимна.
	— Ами тогава просто направи каквото ти е казала, сигурен съм, че перачките ще разберат, че това не са твои думи.
	Рейчъл се вгледа в големите му тъмни очи.
	— Всеки знае, че тя сама си капе роклите.
	Гилер тихо се засмя.
	— Права си, с очите си съм я виждал. Но няма смисъл да закачаме лъва, докато спи. — Тя не разбра думите му и направи физиономия. — Това означава, че ще загазиш, ако й го кажеш, така че по-добре си мълчи.
	Рейчъл кимна; знаеше, че е точно така. Гилер още веднъж огледа коридора, но не видя никой.
	Той се наведе още по-близо до нея и прошепна.
	— Съжалявам, че нямах възможност да говоря с теб, да проверя как си. Намери ли си куклата-утешителка?
	Тя усмихнато кимна.
	— Толкова ти благодаря, Гилер. Чудесна е. Откакто ми я подари, два пъти ме изгонват навън през нощта. Тя ми каза, че не бива да говоря с теб, освен ако ти не прецениш, че е безопасно, така че просто изчаквах, както каза тя. Ние говорихме и говорихме, и тя ме кара да се чувствам толкова по-добре.
	— Радвам се, дете — усмихна се той.
	— Кръстих я Сара. Една кукла трябва да си има име, нали разбираш.
	— Така ли? — той повдигна вежда. — Никога не съм го знаел. Е, тогава Сара е чудесно име за нея.
	Рейчъл широко се усмихна; радваше се, че Гилер е харесал името на куклата й. Тя обгърна врата му с едната си ръка и доближи уста до ухото му.
	— Сара също ми разказва за проблемите си — прошепна тя. — Обещах й да ти помогна. Никога не съм предполагала, че ти също искаш да избягаш. Кога можем да си тръгнем, Гилер? Все повече ме е страх от Принцеса Вайълит.
	Когато тя го прегърна, голямата му ръка я потупа по гърба.
	— Скоро, дете. Но първо трябва да приготвим някои неща, за да не ни открият после. Не бихме искали някой да ни последва, да ни намери и да ни върне, нали?
	Рейчъл поклати глава на рамото му; в този миг чу стъпки. Гилер се изправи, оглеждайки коридора.
	— Рейчъл, ще стане много лошо, ако ни видят да разговаряме. Някой може да… разбере за куклата. За Сара.
	— По-добре да тръгвам — каза задъхано тя.
	— Няма време. Застани до стената, покажи ми колко смела и тиха можеш да бъдеш.
	Тя направи, каквото й каза Гилер, който застана пред нея, като я скри с мантията си. Рейчъл чу тракане на оръжие. Просто стражи, помисли си. След това чу тънкия лай. Кучето на Кралицата! Сигурно е Кралицата и нейните стражи! Ще загазят доста, ако Кралицата я намери да се крие зад мантията на магьосника. Тя може да разбере за куклата! Рейчъл се сгуши по-надълбоко в тъмните гънки. Мантията се разлюля, когато Гилер се поклони.
	— Ваше Превъзходителство — каза той и се изправи.
	— Гилер! — каза тя със злобния си глас. — Какво се промъкваш тук горе?
	— Да се промъквам, Ваше Превъзходителство? Доколкото разбрах, мое задължение е да следя за това никой да не се промъква насам-натам. Просто проверявах магическата заключалка на стаята със съкровищата, за да съм сигурен, че никой не е бърникал там. — Рейчъл чу как кучето души около ръбовете на мантията му. — Ако желаете, Ваше Превъзходителство, мога да оставя нещата в ръцете на съдбата и да не проверявам онова, което ме притеснява — Малкото кученце заобиколи и се приближи до Рейчъл; тя чу как то души, души, души. На Рейчъл й се прииска Гилер да можеше да си тръгне, преди кучето да я е открило. — Всички ние просто ще си легнем с обикновена молитва към добрите духове, когато Татко Рал пристигне, всичко да бъде наред. И ако нещо се обърка, ами тогава просто можем да му кажем, че не искаме никой да се промъква насам-натам и затова не сме проверявали. Той може би ще ни разбере.
	Малкото кученце започна да ръмжи. Очите на Рейчъл плувнаха в сълзи.
	— Недей да настръхваш, Гилер, просто питам.
	Рейчъл виждаше малкото черно носленце да рови в полите му.
	— Какво има там, Скъпоценен? Какво надуши?
	— Страхувам се, Ваше Превъзходителство, че се промъквах и в конюшните, сигурен съм, че това е надушило кучето ви. — Ръката на Гилер се пъхна в дрехата му, точно където беше главата й.
	— Конюшните? — злобният й глас все още се долавяше. — Какво би могъл да проверяваш в конюшните? — Рейчъл усети как тя повишава глас; Кралицата се наведе, за да вземе кучето си. — Какво правиш тук, Скъпоценен?
	Рейчъл лапна ревера на роклята си, за да не произведе и най-малкия шум, докато Кралицата се навеждаше. Ръката на Гилер се измъкна от дрехата му. Тя видя нещо, стиснато между палеца и показалеца му. Кучето пъхна глава под дрехата му и започна да лае. Гилер разтвори пръстите си и по главата на кучето се посипа магически прах. То започна да киха. Рейчъл видя ръката на Кралицата да се протяга и да издърпва кучето.
	— Ето, ето, мой малък Скъпоценен. Всичко е наред. Бедното ми малко същество. — Рейчъл чу как тя целува кучето си по носа по начина, по който непрекъснато го правеше; как веднага след това също започва да киха. — Та какво казваш, Гилер? Каква работа може да има един магьосник в конюшните?
	— Както се опитвах да ви обясня, Ваше Превъзходителство — гласът на Гилер също можеше да става злобен, но Рейчъл си помисли, че е забавно, когато говореше с такъв глас на Кралицата, — ако бяхте убиец и искахте да се промъкнете в замъка на Кралицата и да я промушите с огромна, дебела стрела, нима бихте влезли през парадния вход най-безцеремонно? Или по-скоро бихте проникнали в замъка скрит, в някоя каруца, може би под сламата или зад някакви чували, притаен с дългия си лък? И едва след известно време да излезете от мрака на конюшните.
	— Ами… аз… но има ли, мислите ли… намерихте ли нещо…
	— Но след като не желаете да се промъквам и в конюшните, тогава, ами просто ще зачеркна и това от списъка си! Но ако не възразявате, отсега нататък, когато сме на публично място, ще стоя на разстояние от вас. Не искам да съм наблизо, ако някой от вашите субекти реши да показва от разстояние любовта към своята Кралица.
	— Магьоснико Гилер — гласът й беше станал съвсем благ, такъв, с какъвто говореше на кучето си, — моля те да ми простиш. Напоследък съм изнервена, скоро ще настъпи моментът да направим това съглашение с Татко Рал. Просто искам всичко да мине добре; тогава всички ще получим каквото искаме. Знам, че ми мислиш доброто. Моля те, продължавай да го правиш и прости моментната глупост на една дама.
	— Както желаете, Ваше Превъзходителство — отново се поклони той.
	Кралицата забързано тръгна да се отдалечава надолу по коридора, като не преставаше да киха; после Рейчъл чу тежките й стъпки и дрънкането на оръжие да спира.
	— Между другото, магьоснико Гилер — провикна се към него тя, — казах ли ти? Дойде куриер. Каза, че Татко Рал ще пристигне по-рано от очакваното. Много по-рано. Всъщност утре. Той, разбира се, ще очаква от нас кутията, за да сключим съглашението. Моля те да се заемеш с това.
	Кракът на Гилер подскочи толкова внезапно, че почти повали Рейчъл.
	— Разбира се, Ваше Превъзходителство — той се поклони отново.
	Гилер изчака Кралицата да се скрие и тогава измъкна Рейчъл, като я хвана около кръста с големите си ръце и я понесе на хълбок с една ръка. Бузите му не бяха както обикновено розови; бяха повече от бели. Постави пръст на устните й и тя разбра, че трябва да мълчи. Той протегна шия, оглеждайки още веднъж коридора в двете посоки.
	— Утре! — промърмори под носа си. — По дяволите! Не съм готов.
	— Какво има, Гилер?
	— Рейчъл — прошепна той, орловият му нос почти я докосваше, — Принцесата в стаята си ли е сега?
	— Не — прошепна в отговор Рейчъл. — Отиде да си избира плат за нова рокля за посещението на Татко Рал.
	— Знаеш ли къде държи своя ключ от стаята със скъпоценностите?
	— Да. Ако не е у нея, го държи в бюрото си. В чекмеджето откъм прозореца.
	Той тръгна по коридора към стаята на Принцеса Вайълит. Стъпките му бяха толкова тихи, че тя дори не ги чуваше, докато той я носеше.
	— Промяна на плановете, дете. Можеш ли да бъдеш смела заради мен? И заради Сара?
	Тя кимна и обгърна с ръце шията му, за да се държи по-здраво, тъй като той вървеше бързо. Минаха покрай всички дървени врати със заострени върхове, докато стигнаха до най-голямата, двойна, намираща се в дъното на малък коридор, украсена с орнаменти от дялан камък. Стаята на Принцесата. Той я притисна до себе си.
	— Добре — прошепна, — отиди да вземеш ключа. Аз ще остана тук да пазя.
	Той я пусна на земята.
	— Побързай — затвори вратата зад нея.
	Завесите бяха вдигнати, така че да може да влиза слънчева светлина, и Рейчъл веднага видя, че стаята е празна. Нямаше прислужници, които чистят или нещо такова. Огънят беше догорял, а новият още не беше приготвен за през нощта. Огромното легло с балдахин на Принцесата вече беше оправено. Рейчъл харесваше кувертюрата с красивите цветя по нея. Тя подхождаше на надипления балдахин и завесите. Винаги си задаваше въпроса за какво й е на Принцесата такова голямо легло. В него спокойно можеха да се поберат десет души. Там, откъдето идваше, шест момичета спяха заедно на легло на половината на това, а кувертюрата беше едноцветна. Чудеше се как ли се спи на такова легло. Никога дори не бе сядала на него.
	Знаеше, че Гилер искаше тя да побърза, така че прекоси стаята по дебелия килим и се приближи до лакираната маса от красиво орнаментирано дърво. Пъхна пръсти в златната дръжка и отвори чекмеджето. Беше й нервно да прави това, макар да го беше правила и преди, когато Принцесата я изпращаше за ключа, но никога преди не го беше правила, без да й бъде заповядано от Принцесата. Големият ключ за стаята със скъпоценностите се пазеше в червена кадифена кесийка, точно до малкия ключ от кутията, в която спеше Рейчъл. Тя го пусна в джоба си и върна чекмеджето на мястото му, след което провери дали е добре затворено.
	Докато тръгваше към вратата, хвърли поглед към ъгъла на стаята, където се намираше кутията й за спане. Знаеше, че Гилер иска тя да бърза, но въпреки това се спусна към кутията — трябваше да провери. Промъкна се вътре в тъмното и отиде в задния ъгъл, където одеялото й беше хвърлено на купчина. Внимателно го повдигна.
	Сара я погледна. Куклата беше точно там, където я беше оставила.
	— Трябва да бързам — прошепна тя. — По-късно ще се върна.
	Рейчъл целуна куклата по главата и отново я зави под одеялото в ъгъла, та никой да не може да я открие. Знаеше, че е рисковано да прибира Сара в замъка, но не можеше да понесе мисълта, че я оставя в хралупестия бор съвсем самичка. Знаеше колко е самотно и страшно там.
	Когато свърши, изтича до вратата, отвори я съвсем мъничко и погледна Гилер. Той й кимна и й показа с ръка, че може да излезе.
	— Ключът?
	Тя го извади от джоба си, където държеше и пръчицата за магическия огън, и му го показа. Той се усмихна и каза, че е добро момиче. Отдавна никой не я беше наричал добро момиче. Гилер отново я взе на ръце и забърза по коридора, а после се спусна по тъмните тесни слугински стълби. Тя почти не чуваше стъпките му по камъка. Бакенбардите му я гъделичкаха по лицето. Щом слязоха, той отново я пусна на земята.
	— Рейчъл — каза той, наведен над нея, — слушай внимателно, това е много важно, не е игра. Трябва да се измъкнем от замъка или и двамата ще загубим главите си, точно както ти е казала Сара. Но трябва да го направим умно, иначе ще ни хванат. Избягаме ли прекалено бързо, без предварително да сме направили каквото трябва, ще ни открият. Ако пък се бавим твърде много, ами, просто е по-добре да не се бавим.
	Очите й започнаха да се изпълват със сълзи.
	— Гилер, не искам да ми отрязват главата, казват, че боли ужасно.
	Гилер я притисна до себе си.
	— Знам, дете, и аз се страхувам — той постави ръце на раменете й и я накара да се изправи, след което се вгледа в очите й. — Но ако ми се довериш и правиш точно каквото ти казвам, и бъдеш достатъчно смела, ще се измъкнем оттук и ще отидем там, където никой никога не отсича главите на хората, нито ги заключва в кутии, където ще можеш да имаш кукла, никой няма да ти забранява това и никой и никога няма да иска да ти отнеме Сара, нито пък да я хвърли в огъня. Нали така?
	Сълзите й започнаха да изчезват.
	— Ще бъде чудесно, Гилер.
	— Но трябва да бъдеш смела и да правиш точно каквото ти казвам. Понякога ще ти бъде трудно.
	— Ще направя всичко, обещавам.
	— А аз ти обещавам, Рейчъл, че ще направя всичко, за да си в безопасност. Заедно се набъркахме в това, ти и аз, но от нас зависят още много други хора. Ако си свършим добре работата, това ще означава, че още много хора, невинни хора, няма да загубят главите си.
	Тя ококори очи.
	— О, така бих желала това, Гилер. Мразя, когато отсичат главите на хората. Това ме ужасява до смърт.
	— Добре тогава, първото нещо, което искам да направиш, е да отидеш да се скараш на готвачите, точно както ти е заповядано, и докато си долу в кухнята, да измъкнеш оттам един голям самун хляб, най-големия, който можеш да намериш, открадни го, ако се наложи. Но го вземи на всяка цена. После го качи горе в стаята за скъпоценности. Отключи си с ключа и ме чакай вътре. Аз трябва да се заема с още няколко неща. После ще ти кажа повече. Ще се справиш ли?
	— Разбира се — кимна тя. — Без проблем.
	— Тръгвай тогава.
	Тя отвори вратата и влезе в големия коридор на първия етаж, а Гилер безшумно изчезна нагоре по стълбите. Стълбите към кухнята бяха в другия край, от другата страна на големите стълби в средата, които използваше Кралицата. Рейчъл обичаше да се качва по големите стълби с Принцесата, защото те бяха покрити с килими и не бяха студени като каменните, по които трябваше да върви тя, когато изпълняваше поръчки. Коридорът се разширяваше по средата, там, където големите стълби влизаха в просторна зала, чийто мраморен под беше на черни и бели квадрати. Те бяха направо ледени под краката й.
	Тъкмо се опитваше да измисли как би могла да вземе самун хляб, без да го краде, когато видя Принцеса Вайълит да пресича коридора и да се приближава до големите стълби. Кралската шивачка и две от нейните помощнички я следваха с топове прекрасен розов плат в ръце. Рейчъл бързо се огледа за място, където да се скрие, но Принцесата вече я беше забелязала.
	— О, чудесно, Рейчъл — каза Принцесата. — Ела тук.
	Рейчъл отиде и се поклони.
	— Да, Принцесо Вайълит?
	— Какво правиш?
	— Изпълнявам поръчките ви. Тъкмо отивах в кухнята.
	— Е… не се тревожи.
	— Но, Принцесо Вайълит, трябва да го направя!
	Принцесата се намръщи.
	— Защо? Нали ти казвам да не ходиш.
	Рейчъл захапа горната си устна; намръщеното лице на Принцесата я плашеше. Опита се да си представи как би отговорил Гилер.
	— Е, щом не искате, няма — каза тя. — Но обядът ви беше просто ужасен и аз не бих искала да ви гледам отново да ядете нещо толкова отвратително. Сигурно умирате за нещо вкусно. Но няма да отида да им кажа, щом не искате.
	Принцесата се замисли за миг.
	— Като си помисля, всъщност, отивай, обядът наистина беше ужасен. И се погрижи да им кажеш колко много са ме ядосали!
	— Да, Принцесо Вайълит — направи реверанс тя. Обърна се и тръгна да се отдалечава.
	— Отивам на проба. — Рейчъл се обърна към нея. — После искам да отида в стаята със скъпоценностите, за да пробвам някои неща, които ще подхождат на новата ми рокля. Щом свършиш с готвачите, иди да вземеш ключа и ме чакай в стаята със скъпоценностите.
	Рейчъл почувства, че устата й залепва.
	— Но, Принцесо, защо не изчакате до утре, когато роклята ще бъде готова, тогава ще можете да видите колко красиви ще изглеждат скъпоценностите ви с нея?
	Принцеса Вайълит я погледна с изненада.
	— Ами да, ще бъде чудесно да видя накитите заедно с роклята — тя отново се замисли за миг, после тръгна нагоре по стълбите. — Радвам се, че се сетих за това.
	Рейчъл въздъхна, после се насочи към стълбите за прислугата. Принцесата я повика.
	— Но като се замисля, Рейчъл, трябва да си избера нещо за тази вечер, така че все едно, трябва да отида до стаята със скъпоценностите. Чакай ме там след малко.
	— Но Принцесо…
	— Няма но. След като предадеш съобщението ми на готвачите, отиди да вземеш ключа и ме чакай в стаята. Ще дойда веднага след като приключа с пробата.
	Принцесата тръгна нагоре по големите стълби и изчезна.
	Какво да прави сега? Гилер също щеше да я чака в стаята със скъпоценностите. Дишаше учестено, още малко оставаше да се разплаче. Какво да направи?
	Каквото й бе казал Гилер, ето какво. Щеше да прояви смелост. Така че онези хора да не загубят главите си. Заповяда си да не плаче и слезе долу в кухнята. Запита се за какво ли му е на Гилер голям самун хляб.

	* * *

	— Е, какво ще кажеш? — прошепна той. — Някакви предложения?
	Калан лежеше на земята близо до него и намръщено оглеждаше местността под тях.
	— Дори не мога да си представя — прошепна в отговор, — никога през живота си не съм виждала толкова много късоопашати змейове на едно място.
	— Какво ли горят?
	— Нищо. Пушекът идва от земята. Мястото се нарича Огненият извор. Това са цепнатините, през които пушекът излиза от земята, от други отвори пък извира вряща вода, има още други, където врят други неща, отвратително миришеща жълта течност и гъста кал. Па`рите държат хората на разстояние. Нямам представа какво биха могли да правят тук змейовете.
	— Ами погледни натам, виждаш ли, където хълмът тръгва нагоре, където е най-големият отвор. Отгоре върху него има нещо, нещо с формата на яйце, около него се носи дим. Те непрекъснато се катерят до него и го гледат, докосват го.
	Тя поклати глава.
	— Имаш по-силни очи. Не мога да кажа какво е, дори не виждам дали е кръгло.
	Ричард чуваше и усещаше как земята тътне, звуците понякога биваха последвани от мощни изригвания на пара, бълваща от отворите. Острата задушлива миризма на сяра се издигаше нагоре, достигайки до мястото, където двамата се бяха скрили между обезобразените дървета на високия хребет.
	— Може би трябва да се приближим да погледнем по-отблизо — прошепна той почти на себе си, докато гледаше как змейовете щъкат насам-натам долу в ниското.
	— Ще бъде повече от безразсъдно — остро прошепна тя. — Направо ще бъде откровено глупаво. Един змей може да ти създаде достатъчно проблеми или вече си забравил. А там долу сигурно има десетки.
	— Вероятно — недоволно каза той. — Какво е онова зад тях, право нагоре на страната на хълма? Пещера?
	Очите й се плъзнаха към тъмния отвор.
	— Да. Казва се Пещерата на Шадрин. Според някои минава през цялата планина и стига до долината от другата страна. Но не познавам някой, който да е сигурен в това, нито пък такъв, който би искал да се убеди сам.
	Той наблюдаваше как змейовете разкъсват някакво животно и се боричкат над него.
	— Какво е Шадрин?
	— Едно чудовище, което се предполага, че живее в пещерите. Според някои е просто мит, други се кълнат, че съществува наистина, но никой не иска да разбере доколко е вярно.
	Той й хвърли поглед, докато тя гледаше змейовете.
	— А ти как мислиш?
	Калан сви рамене.
	— Не знам. В Средната земя има много места, в които се предполага, че живеят разни чудовища. Ходила съм на много от тях и не съм срещала нищо подобно. Повечето от тези истории са просто истории. Но не всички.
	Ричард се радваше, че тя говори. Това беше най-дългото нещо, казано от нея от дни. Странното поведение на змейовете очевидно я бе изпълнило с любопитство и за момент я бе извадило от уединението й. Но не можеха да лежат там и да си говорят; губеха време. Освен това, ако останеха твърде дълго, мухите-кръвопийци щяха да ги открият. Двамата изпълзяха назад и се скриха от ръба, после се запромъкваха още по-навътре, като се движеха с прилепени до земята глави и внимаваха да не вдигат шум. Калан отново потъна в мълчание.
	Веднъж отдалечили се от змейовете, поеха пак по пътя за Тамаранг — земята, с която граничеше Дивото, земята, управлявана от Кралица Милена. Не след дълго стигнаха до един разклон. Ричард смяташе, че трябва да тръгнат надясно, тъй като знаеше от Калан, че Тамаранг се намира на изток. Оставиха змейовете и Огнения извор отзад вляво. Калан тръгна по левия път.
	— Какво правиш? — Откакто напуснаха Агаден, той не я изпускаше от поглед. Повече не можеше да й има доверие. Всичко, което тя искаше, беше да умре и той знаеше, че ще успее да го направи, ако не следи всяко нейно движение.
	Тя се обърна и го погледна със същото празно изражение на лицето, с което го гледаше от дни.
	— Нарича се обърнатият разклон. Пред нас горе, където не можем да видим оттук, поради терена и гъстата гора, пътищата започват да се пресичат и посоките се объркват. Гъстите дървета скриват слънцето, загубваш посоката. Тръгнем ли по десния път, ще свършим при змейовете. Другият, левият, води в Тамаранг.
	Той се намръщи.
	— Защо му е на човек да си създава трудности, като строи такъв път?
	— Това е само един прост начин, използван от старите владетели на Тамаранг, за заблуда на нашествениците, идващи от Дивото. Понякога това ги забавяло, давало време на защитниците да отстъпят и да прегрупират силите си, ако е необходимо, след което отново да нападнат.
	Той за миг се вгледа в лицето й, опитвайки се да прецени дали казва истината. Вбеси се от мисълта, че се налага да се притеснява за подобни неща.
	— Ти си водачът — каза най-после. — Води.
	При тези думи тя се обърна и продължи напред. Ричард не знаеше докога ще може да понася това. Тя говореше само при необходимост, ако той се опитваше да завърже разговор, не го слушаше, отстъпваше назад всеки път, когато я приближеше. Държеше се така, сякаш докосването му е отровно, но той знаеше, че всъщност се притеснява за своето докосване. Помисли си, че начинът, по който заговори, докато наблюдаваха змейовете, показва някаква промяна, но сега разбра, че се лъже. Тя бързо потъна в мрачното си настроение.
	По собствено желание беше направила от себе си затворник, принуден да върви напред; а от него — надзирател. Той държеше ножа й на колана си. Знаеше какво щеше да се случи, ако й го върне. С всяка следваща стъпка Калан се отдалечаваше от него все повече и повече. Знаеше, че я губи, но нямаше ни най-малка представа какво може да направи, за да промени нещата.
	Нощем, дойдеше ли време тя да застане на пост, а той да спи, връзваше ръцете и краката й, за да й попречи да се самоубие, докато не я гледа. Тя вяло наблюдаваше как я връзва. Но въпреки всичко това Ричард спеше с едно отворено око. Лягаше върху краката й, за да може, ако тя види или чуе нещо, да го събуди. Това напрежение го беше изтощило до смърт.
	Щеше му се никога да не бяха ходили при Шота. Идеята, че Зед ще се обърне срещу него, му се струваше немислима; тази, че Калан ще успее да го направи — непоносима.
	Ричард извади малко храна. Гласът му остана жизнерадостен, с надеждата, че това ще я ободри отново.
	— Ето, вземи малко сушена риба? — усмихна се той. — Наистина е ужасна.
	Тя не се засмя на шегата му.
	— Не, благодаря. Не съм гладна.
	Ричард с мъка задържа усмивката на лицето си, с мъка удържа гласа си да не издаде гнева му. Главата му пулсираше.
	— Калан, от дни не си яла почти нищо. Трябва да ядеш.
	— Казах, че не искам.
	— Хайде, заради мен? — опитваше се да я склони той.
	— Какво ще направиш? Ще ме хванеш и ще ми я натикаш в устата ли?
	Спокойствието в гласа й го вбеси, но той прикри чувствата си.
	— Ако трябва.
	Тя се обърна към него, гърдите й се повдигаха.
	— Ричард, моля те! Пусни ме! Не искам да съм с теб! Просто ме пусни! — Това беше първата й проява на чувства, откакто бяха напуснали Агаден.
	Дойде неговият ред да прикрие своите.
	— Не.
	Тя го гледаше яростно, от зелените й очи бълваше огън.
	— Не можеш да ме наблюдаваш всяка минута. Рано или късно…
	— Всяка минута… ако трябва.
	Стояха един срещу друг и си разменяха гневни погледи; после чувствата се изпариха от лицето й, тя се обърна към пътя и продължи напред.
	Бяха спрели само за няколко минути, но те стигнаха на онова, което ги следваше, да направи още една грешка, непростима грешка. За малко беше отслабило вниманието си, допускайки да се приближи твърде много — достатъчно, за да може Ричард отново да види свирепите му жълти очи, макар и само за миг.
	Разбра, че нещо ги следи още на втория ден, след като напуснаха пределите на Агаден. Годините, прекарани насаме с гората, го бяха научили да усеща, когато някой го следи. Понякога с останалите водачи в Еленовата гора си устройваха подобна игра — следяха се един друг на възможно най-късо разстояние, като целта беше да не се забележат. Това, което ги преследваше сега, беше добър играч в тази игра. Но не колкото Ричард. Вече за трети път той виждаше жълтите очи в моменти, когато никой друг не би ги забелязал.
	Знаеше, че не е Самюъл; жълтото беше различно, по-тъмно, очите бяха по-близо едно до друго — и нещото беше по-умно. Не можеше да е преследвач на сърца; отдавна да ги беше нападнал. Каквото и да беше, то просто наблюдаваше.
	Ричард знаеше със сигурност, че Калан не го е забелязала; тя бе потънала твърде дълбоко в собствените си мрачни мисли. Рано или късно то щеше да се издаде и тогава Ричард щеше да е готов. Но с Калан, в състоянието, в което се намираше в момента, ръцете му бяха вързани, така че не му трябваха повече проблеми.
	Не се обърна, за да го потърси с поглед, и по този начин да му покаже, че подозира нещо, не прикри следите си, не удари кръга, както той и другите водачи наричаха тази маневра, а остави очите си да следят преследвача винаги когато успеят, без да ги насилва. С основание можеше да смята, че той, преследвачът, не знае, че е забелязан. Засега искаше да остави нещата така. Това му осигуряваше преимущество.
	Наблюдаваше Калан, която вървеше пред него с приведени напред рамене, и се питаше какво ще прави след няколко дни, когато стигнат в Тамаранг. Независимо дали му харесваше или не, тя печелеше тази бавна битка просто защото нещата не можеха да продължават така безкрайно. Тя можеше да пропусне веднъж и да опита отново; достатъчно беше да успее само веднъж. Той трябваше да печели всеки път. Един-единствен провал би й струвал живота. В крайна сметка знаеше, че няма начин да победи, знаеше, че ще загуби, и не му хрумваше нищо, което би могло да промени нещата.

	* * *

	Рейчъл седна на малкото столче за крака пред високия, покрит с червено кадифе стол с пурпурни копчета и златна обшивка и зачака, удряйки колената си едно в друго. Побързай, Гилер, повтаряше си непрекъснато, побързай, преди Принцесата да е дошла. Тя вдигна поглед към кутията на Кралицата. Надяваше се, когато Принцесата дойде, за да пробва накитите, да не я пипа пак. Рейчъл мразеше, когато Принцеса Вайълит правеше това; то я плашеше.
	Вратата леко се открехна. Гилер подаде глава през цепката.
	— Побързай, Гилер — високо прошепна тя.
	Той се пъхна вътре. Подаде отново глава навън, оглеждайки коридора в двете посоки, след това затвори вратата. Погледна я.
	— Донесе ли хляба?
	Тя кимна.
	— Тук е — измъкна един вързоп изпод стола и го постави на столчето за крака. — Взех една кърпа и го увих в нея, за да не може да го види някой.
	— Добро момиче — усмихна се той и се обърна на другата страна.
	Тя също му се усмихна, после се намръщи.
	— Трябваше да го открадна. Никога преди не съм крала.
	— Уверявам те, Рейчъл, че е с благородна цел — той гледаше кутията.
	— Гилер, Принцеса Вайълит ще дойде тук.
	Той се обърна към нея с широко отворени очи.
	— Кога?
	— Каза, че след като направи пробата за новата си рокля. Тя е доста туткава, така че може и да мине малко време, но може и да стане бързо. Тя обича да пробва скъпоценностите и да се гледа в огледалото.
	— По дяволите! — прошепна Гилер. — Нищо на този свят не се постига лесно. — Той отново се обърна и взе кутията на Кралицата от мраморната й поставка.
	— Гилер! Не бива да пипаш това! То е на Кралицата!
	Изглеждаше малко ядосан, когато я погледна.
	— Не! Не е! Само почакай и ще ти обясня всичко.
	Той постави кутията на столчето до хляба. Ръката му зарови в мантията и извади от нея друга кутия.
	— Как изглежда? — усмихнат с половин уста, той я поднесе пред очите й.
	— Съвсем същата!
	— Добре — сложи я на поставката, където стоеше истинската кутия, после седна на пода до Рейчъл. — А сега ме слушай много внимателно, Рейчъл. Нямаме много време, а е изключително важно да разбереш това, което ще ти кажа.
	По изражението на лицето му тя разбра, че говори наистина сериозно. Кимна.
	— Обещавам, Гилер.
	Той положи ръка върху кутията.
	— Тази кутия е магическа и не принадлежи на Кралицата.
	Рейчъл се намръщи.
	— Така ли? А чия е тогава?
	— Сега няма време да ти обяснявам това. Може би ще ти разкажа, когато сме далеч оттук. Важното е, че Кралицата е лош човек — Рейчъл кимна; знаеше, че това е вярно. — Тя обезглавява хората само защото така й е хрумнало. Не се интересува от никой друг освен от себе си. Тя притежава власт. Властта означава, че може да прави каквото си пожелае. Тази кутия притежава магия, която я прави още по-силна. Това е причината Кралицата да се сдобие с нея.
	— Разбирам. Също както властта на Принцесата, която може да ми удря шамари, да ми офъка грозно косата и да ми се присмива.
	Той кимна.
	— Точно така. Много добре, Рейчъл. Сега. Има един човек, който е дори по-лош от Кралицата. Казва се Мрачният Рал.
	— Татко Рал? — погледна го тя объркана. — Всички казват, че той е добър. Принцесата казва, че той е най-добрият човек на земята.
	— Принцесата казва също, че не прави мазни петна върху роклята си — повдигна той вежда.
	— Това не е вярно.
	Гилер постави ръце на раменете й много нежно.
	— Слушай ме много внимателно. Мрачният Рал е най-злият човек, който се е раждал някога. Той е причинил злини на повече хора, отколкото Кралицата изобщо може да си помисли. Той е толкова жесток, че убива дори деца. Знаеш ли какво означава това да убиеш някого?
	Тя се натъжи, почувства страх.
	— Това означава да ти отсекат главата или нещо такова, от което да умреш.
	— Да. И точно както Принцесата ти се присмива, когато те удари, Мрачният Рал се смее, когато убива хора. Нали знаеш как се държи Принцесата по време на вечеря, когато е с всички изискани господа и дами, тогава е толкова приятна и учтива? Но когато остане насаме с теб, те удря?
	Рейчъл кимна; в гърлото й беше заседнала буца.
	— Тя не иска те да разберат колко е жестока всъщност.
	Гилер вдигна пръст във въздуха.
	— Точно така! Ти си много умно момиче! Е, и с Татко Рал е същото. Той не иска хората да разберат колко жесток е всъщност и затова може да бъде много мил, да прави така, че да изглежда като най-добрия човек на света. Каквото и да правиш, Рейчъл, стой настрана от него, ако можеш.
	— Ще стоя, разбира се.
	— Но ако те заговори, отвърни му учтиво, не му показвай, че знаеш. Не бива хората да разберат всичко, което знаеш. Така си в безопасност.
	Тя се усмихна.
	— Също като Сара. Аз не казвам на никой за нея и така те не могат да ми я вземат. Така тя е в безопасност.
	Той я обви с ръце и бързо я притисна към себе си.
	— Духовете ще са доволни, ти си умно дете. — Думите му я накараха да се почувства наистина добре. Никой досега не й беше казвал, че е умна. — А сега ме чуй добре. Идва най-важното.
	Тя отново кимна.
	— Слушам те, Гилер.
	Той отново постави ръка върху кутията.
	— Тази кутия притежава магия. Щом Кралицата я даде на Татко Рал, той ще може да използва тази магия, за да причини зло на още повече хора. Той ще обезглави още много други. Кралицата е лоша и иска той да го направи и затова ще му даде кутията.
	Очите й станаха наистина огромни.
	— Гилер! Не трябва да й позволяваме да му даде кутията. Иначе всички тези хора ще загубят главите си!
	Под орловия му нос изгря широка усмивка. Той хвана брадичката й в ръцете си.
	— Рейчъл, ти си най-умното момиче, което някога съм срещал. Наистина.
	— Трябва да я скрием, скрий я, както аз скрих Сара!
	— Точно това ще направим — той посочи кутията, която беше оставил на поставката. — Тази тук е фалшива. Това означава, че не е нещо истинско, а просто имитация, така че това ще ги забави за известно време и ние ще можем да се измъкнем, преди да открият, че истинската кутия е изчезнала.
	Тя вдигна поглед към фалшивата кутия. Изглеждаше съвсем като истинската.
	— Гилер, ти си най-умният човек, който съм срещала.
	Усмивката му леко помръкна.
	— Страхувам се, дете, че съм използвал ума си единствено за свое добро — той се усмихна отново. — Ето какво ще направим.
	Гилер взе самуна хляб и го разчупи на две половини. С големите си ръце изрови малко от средата. Част от него пъхна в устата си; бузите му се издуха, толкова много беше напъхал. Напъха малко и в нейната уста. Тя започна да дъвче, колкото можеше по-бързо. Хлябът беше вкусен, все още топъл. Щом изядоха средата, той взе истинската кутия и я пъхна в хляба, след това отново съедини двете му части. Повдигна го пред очите й.
	Тя направи физиономия.
	— Навсякъде е начупен. Всеки ще се сети, че е бил разполовен.
	Той поклати глава.
	— Умно. Ти наистина си умна. Е, след като съм магьосник, може би ще мога да направя нещо по въпроса. Ти как мислиш?
	Тя кимна.
	— Може би.
	Той постави хляба в скута си и с ръцете си го обиколи от всички страни. Отдръпна ги и след малко отново поднесе хляба пред очите й. Пукнатините бяха изчезнали! Изглеждаше съвсем цял!
	— Със сигурност никой няма да разбере — изкикоти се тя.
	— Да се надяваме, че си права, дете. Хвърлих върху него мрежата на магьосника, едно магическо заклинание, за да сме сигурни, че никой няма да може да види магията на кутията, скрита вътре.
	Той разстла кърпата върху стола и сложи хляба отгоре, след това взе четирите краища и ги върза по средата. Вдигна вързопа за възлите и го постави върху дланта на другата си ръка, поднасяйки го пред нея. Погледна в очите й, без да се усмихва; изглеждаше почти тъжен.
	— Стигаме до трудното, Рейчъл. Трябва да изнесем кутията далеч от тук. Няма как да я крием в замъка, защото може някой да я намери. Спомняш ли си къде бях скрил куклата ти, в градината?
	Тя гордо се усмихна, спомняше си.
	— Третата саксия от дясно.
	Той кимна.
	— Ще скрия и това там, също както скрих куклата ти. Трябва да отидеш и да го вземеш, също както направи с куклата, и след това да го изнесеш от замъка — той се наведе леко напред. — Това трябва да стане тази нощ.
	Рейчъл започна да увива на пръста си ревера на роклята си. Очите й започнаха да се навлажняват.
	— Гилер, страх ме е да докосвам кутията на Кралицата.
	— Знам, че те е страх, дете. Но не помниш ли? Това не е кутията на Кралицата. Нали искаш да направим така, че всички онези хора да запазят главите си?
	— Да — проплака тя. — Но не може ли ти да я изнесеш от замъка?
	— Ако можех, кълна ти се, Рейчъл, щях да го направя. Но не мога. Има хора, които ме наблюдават, и не искат да напускам замъка. Ако ме открият с кутията, Татко Рал ще я вземе и всичко ще се провали, нали така?
	— Да… — сега вече тя наистина се уплаши. — Гилер, ти каза, че ще избягаш с мен. Обеща.
	— И имам намерение да удържа на думата си, повярвай ми. Но може да отнеме няколко дена, докато успея да се измъкна от Тамаранг. За кутията е много опасно да остане тук още един ден, а аз не мога да я изнеса сам. Трябва да го направиш ти. Занеси я на тайното си място, в хралупестото дърво. И ме чакай, докато успея да прикрия бягството ни и дойда да те взема.
	— Мисля, че ще се справя. Щом казваш, че е важно, ще опитам.
	Гилер се надигна и седна на стола. Вдигна я за кръста и я сложи на коленете си.
	— Чуй ме, Рейчъл. Дори да доживееш до сто години, пак никога няма да ти се наложи да направиш нещо толкова важно, колкото това. Трябва да бъдеш смела, по-смела отвсякога. Не бива да се доверяваш на никого. Не бива да позволяваш на никого да вземе кутията. Ще дойда да те взема след няколко дни, но ако нещо се обърка и не се появя, ще трябва да се криеш с кутията до зимата. Тогава всичко ще се оправи. Ако знаех някой, който може да ти помогне, щях да го накарам да го направи. Но не знам. Ти си единствената, която може да се справи.
	Тя го гледаше с големите си очи.
	— Аз съм просто едно малко момиче — каза.
	— Точно затова ще си в безопасност. Всеки си мисли, че ти си просто едно нищожество. Но това не е вярно. Ти си най-важният човек на света и можеш да ги изиграеш, защото те не го знаят. Трябва да го направиш, Рейчъл. Толкова се нуждая от помощта ти, не само аз, но и всички останали хора. Знам, че си достатъчно умна и достатъчно смела, за да го направиш.
	Тя забеляза, че очите му са навлажнени.
	— Ще се опитам, Гилер. Ще бъда смела и ще го направя. Ти си най-добрият човек на света и щом искаш да го направя, ще го направя.
	Той поклати глава.
	— Аз бях голям глупак, Рейчъл. Бях много далеч от най-добрия човек на света. Само ако имах малко повече мъдрост, ако бях запомнил нещата, на които ме учиха, моите истински задължения, главната причина, поради която станах магьосник, може би сега нямаше да се налага да те карам да правиш това. Но както и за теб, за мен това е най-важното нещо, което някога ще направя. Не бива да се проваляме, Рейчъл. Не бива да се проваляш. Независимо какво ще се случи, не бива да оставяш никой да те спре. Никой.
	Той постави пръст от двете страни на челото й и тя се почувства в безопасност. Знаеше, че ще успее да го направи и че никога повече няма да се налага да изпълнява заповедите на Принцесата. Щеше да бъде свободна. Гилер внезапно вдигна пръст във въздуха.
	— Някой идва — прошепна той. Светкавично я целуна по главата. — Нека добрите духове те пазят, Рейчъл.
	Той се изправи и долепи гръб до стената зад вратата. Пъхна самуна в дрехата си и постави пръст на устните си. Вратата се отвори и Рейчъл скочи на крака. Беше Принцеса Вайълит. Рейчъл направи реверанс. Когато се изправи, Принцесата я удари, после се засмя. Рейчъл сведе поглед в земята и докато разтъркваше бузата си, като се опитваше да спре сълзите си, между краката на Принцесата забеляза парче хляб. Хвърли бърз поглед към Гилер, който стоеше долепен до стената зад вратата. Очите му видяха хляба. По-тих от котка, той се наведе и сграбчи парчето, пъхна го в устата си и се измъкна през вратата зад гърба на Принцеса Вайълит, преди тя да успее да го забележи.

	* * *

	Калан стоеше с протегнати срещу него ръце, свити в юмруци, с допрени една до друга китки, и го чакаше да ги завърже с въжето. Немигащите й очи се взираха празно наоколо. Каза, че не е изморена, а Ричард със сигурност беше — главата му пулсираше толкова болезнено, че чак му прилошаваше — така че тя щеше да поеме първия пост. Доколко имаше смисъл тя да стои на пост, тъй както гледаше празно в пространството, той не знаеше.
	Стегна здраво въжето около треперещия си юмрук, съзнанието му разбираше, че и последната искрица надежда се е стопила. Нищо не се променяше, нищо не се подобряваше, както се бе надявал; всичко беше просто една безкрайна битка с нея — тя искаше да умре, той непрекъснато се опитваше да й попречи.
	— Не издържам повече — прошепна той, поглеждайки към китките й на светлината на малкия огън. — Калан, ти може да си тази, която иска да умре, но всъщност така убиваш мен.
	Зелените й очи се вдигнаха към него; огънят танцуваше по лицата им.
	— Тогава ме пусни, Ричард. Моля те, ако изобщо ти пука за мен, покажи го. Остави ме да си вървя.
	Той отпусна въжето и го остави да падне. С треперещи ръце бавно извади ножа й от колана си и за миг втренчи очи в него, докато го държеше на дланта си. Блясъкът на острието се размиваше пред очите му. Стисна здраво дръжката в юмрука си и хвърли ножа с ножницата към нея.
	— Печелиш. Изчезвай. Махай се от погледа ми.
	— Ричард…
	— Казах изчезвай! — той посочи натам, откъдето идваха. — Върни се и остави змейовете да свършат работата. С тоя нож може да я оплескаш! Не ми се ще да си мисля, че ръката ти се е плъзнала и не си свършила всичко както трябва. Не искам да си мисля, че след всичко това може и да не си умряла.
	Той й обърна гръб и седна на един повален от вятъра смърч, паднал близо до огъня. Тя стоеше и го гледаше мълчаливо, след това отстъпи малко назад.
	— Ричард… след всичко, което преживяхме заедно, не искам да свърши така.
	— Не ме интересува какво искаш. Ти проигра това си право — той с мъка произнасяше думите. — Махай се от погледа ми.
	Калан кимна и сведе глава към земята. Ричард се наведе напред с лакти, опрени на коленете, хванал лице в треперещите си ръце. Помисли си, че може да повърне.
	— Ричард — каза тя тихо, — когато всичко това свърши, се надявам да се сещаш с добро за мен, да си спомняш за мен с по-нежни чувства, отколкото сега.
	Край. Той скочи върху пъна с усилие и се подпря с един крак. За секунди я сграбчи за ризата.
	— Ще те помня такава, каквато си! Предател! Предател на всички онези, които умряха, на всички онези, които ще умрат! — Очите й се разширяваха все повече, докато се опитваше да се отскубне от него, но той я държеше здраво. — Предател на всички магьосници, които пожертваха живота си, на Шар, на Сидин и всички Кални, които бяха убити! Предател на сестра си!
	— Не е вярно…
	— Предател на тези и още много други! Ако аз се проваля и Рал спечели, ще трябва да ти благодарим, Мрачният Рал също ще ти благодари. За помощта!
	— Правя го, за да помогна на теб! Ти чу какво каза Шота! — сега вече Калан също се ядоса.
	— Няма да мине. Не и при мен. Да, чух какво каза Шота. Каза, че и двамата със Зед ще се обърнете против мен по някакъв начин. Не е казала, че и двамата ще сгрешите!
	— Какво искаш да кажеш…
	— Това не е моя работа! Моята работа е да спра Рал! Откъде знаеш, че когато намерим кутията, няма да съм аз този, който ще му я даде? Какво ще стане, ако аз съм предателят и единственият шанс да запазим кутията от Рал е вие със Зед да ме спрете?
	— Това изобщо не звучи логично.
	— А по-логично ли ти звучи, че двамата със Зед ще се опитате да ме убиете? В този случай това би означавало двама души да сгрешат, в другия — само един. Това е просто глупава загадка на вещица! И ти се оставяш да умреш заради една глупава загадка! Ние не можем да знаем бъдещето. Не можем да разберем смисъла на думите й, как ще се изпълнят предсказанията й. Дали ще се изпълнят. Не преди да се е случило! Само тогава ще разберем какво е значело и ще можем да се справим с него.
	— Единственото, което знам, е, че не мога да си позволя да живея и да оставя пророчеството да се сбъдне. Ти си нишката, която изплита тази битка.
	— Нишката не може да плете без игла! Ти си моята игла. Без теб нямаше да съм стигнал толкова далеч. Днес, при обратния разклон, щях да направя грешен избор, ако не беше ти. Ти познаваш Кралицата, аз не. Дори да успея да взема кутията без твоя помощ, после какво? Къде ще отида? Не познавам Средната земя. Къде ще отида, Калан, кажи ми? Как ще разбера къде съм в безопасност? Мога да отида право в ръцете на Рал, да му занеса кутията наготово.
	— Шота каза, че ти си единственият, който има шанс. Без теб всичко е загубено. Не без мен. Без теб. Тя каза, че ако аз живея… Ричард, не мога да допусна това. Не мога.
	— Ти предаде всички ни — гневно прошепна той.
	Тя бавно поклати глава.
	— Независимо какво си мислиш, Ричард, правя това за теб.
	Ричард изкрещя и я блъсна назад с всичка сила. Тя падна по гръб на земята. Той се приближи и се изправи над нея, гледайки я яростно, изпод обувките му се вдигна облак прах.
	— Не се осмелявай да казваш това! — изкрещя той със свити в юмруци ръце. — Правиш го за себе си, защото нямаш куража да изтърпиш онова, което ще последва след победата! Не се осмелявай да казваш, че го правиш за мен!
	Тя се изправи на крака, като не сваляше очи от него.
	— Бих дала почти всичко, Ричард, за да не ме помниш по този начин. Но каквото правя, правя го, защото трябва. За теб. За да можеш да използваш шанса си. Клела съм се да защитавам Търсача с живота си. Тази цена трябва да се заплати сега. — По прашните й бузи се изтърколиха няколко сълзи.
	Докато я гледаше как се обръща и изчезва в тъмнината, Ричард се почувства така, сякаш някаква тапа вътре в него се отпуши и цялата му същност се изпразни.
	Приближи се до огъня и започна да се свлича надолу с гръб, опрян в дънера, докато докосна земята. Вдигна колене и ги обви с ръце, отпусна отгоре лицето си и заплака така, както никога през живота си не беше плакал.

>	Тридесет и трета глава

	Рейчъл седеше на малкото си столче зад Принцесата и удряше колената си едно в друго, мислейки си как да накара Принцесата да я изгони за през нощта, за да може да вземе кутията и никога повече да не се върне в замъка. Продължаваше да си мисли за хляба с кутията, скрита в него, който я чакаше навън в градината. Страхуваше се, но беше и възбудена. Възбудена от мисълта, че ще помогне на всички онези хора да не им отсекат главите. За първи път през живота си се чувстваше значима. Мачкаше ревера на роклята си. С нетърпение чакаше мига, в който щеше да се махне оттук.
	Всички изискани господа и дами пиеха специалното си питие. Всички изглеждаха доволни от това. Гилер, наред с другите съветници, стоеше зад Кралицата. Разговаряше тихо с дворцовия художник. Рейчъл не харесваше този човек, той я плашеше, винаги й се усмихваше смешно. И имаше само една ръка. Беше чувала прислугата да говори, че се страхуват художникът да не ги нарисува.
	Хората започнаха да придобиват изплашени изражения. Гледаха Кралицата. Започнаха да се изправят. Рейчъл хвърли поглед към Кралицата и разбра, че хората не гледат нея, а нещо друго зад нея. Очите й се ококориха, когато видя двамата мъжаги.
	Това бяха най-огромните мъже, които някога бе виждала. Ризите им бяха без ръкави, но по ръцете им се виждаха метални предпазители, от които стърчаха някакви остри неща. Целите бяха покрити с изпъкнали мускули, имаха жълти коси. Изглеждаха като най-жестоките хора на света, по-жестоки дори от тъмничарите. Мъжагите огледаха хората в залата, след това застанаха от двете страни на голямата арка зад Кралицата със скръстени ръце. Кралицата изпухтя и се обърна да види какво става.
	През арката влезе мъж със сини очи, дълга жълта коса, бяла роба и нож със златна дръжка на колана. Това беше най-красивият мъж, който Рейчъл някога бе виждала. Той се усмихна на Кралицата. Тя скочи на крака.
	— Каква неочаквана изненада! — каза тя с най-сладкия си глас, с който говореше на кучето си. — Чест е за нас. Но не ви очаквахме преди утре.
	Мъжът отново й се усмихна чаровно.
	— Нямах търпение да ви посетя, да видя отново красивото ви лице. Простете ми, че подраних, Ваше Превъзходителство.
	Кралицата се изкикоти и протегна напред ръка, за да я целуне гостът. Рейчъл се изненада от думите на красивия мъж. Тя не познаваше някой, който да мисли Кралицата за хубава. Кралицата взе ръката му в своята и го изведе напред.
	— Господа и дами, нека ви представя Татко Рал.
	Татко Рал! Тя се огледа да види дали някой не е забелязал как подскочи, никой не беше. Всички бяха зяпнали в Татко Рал. Беше сигурна, че той ще я погледне и ще разбере, че тя иска да избяга с кутията. Погледна Гилер, но той не отвърна на погледа й. Лицето му беше бяло като платно. Татко Рал беше дошъл, преди тя да успее да избяга с кутията! Какво да прави сега?
	Каквото й бе казал Гилер, ето какво.
	Щеше да бъде смела и да спаси всички онези хора. Трябваше да измисли начин да излезе от замъка.
	Татко Рал огледа всички присъстващи, които се изправяха на крака. Малкото кученце излая. Рал се обърна към източника на шума и то спря; вместо това започна тихичко да скимти. Рал погледна обратно към хората. Цареше мъртвешка тишина.
	— Вечерята приключи. Сега ще ни извините — каза той меко.
	Хората започнаха да си шушукат. Сините му очи ги наблюдаваха. Шушукането спря и те тръгнаха да излизат, отначало бавно, после по-бързо. Татко Рал хвърли поглед на някои от кралските съветници и те си тръгнаха с явно облекчение. Неколцината, които не погледна, включително и Гилер, останаха. Принцеса Вайълит също остана и Рейчъл се опита да се скрие зад гърба й, за да остане незабелязана. Кралицата се усмихна и протегна ръка към масата.
	— Няма ли да седнете, Татко Рал, сигурна съм, че сте имали изморително пътуване. Нека ви предложа нещо за ядене. Тази вечер имаме превъзходно печено.
	Той я гледаше с немигащи сини очи.
	— Не одобрявам да се колят беззащитни животни и след това да се яде плътта им.
	Рейчъл си помисли, че Кралицата ще се задави.
	— Е, тогава… имаме и чудесна супа от ряпа и други неща, сигурна съм… ще се намери нещо… ако няма, готвачите ще приготвят каквото…
	— Може би някой друг път. Не съм дошъл да ям, тук съм, за да взема вашия дял от съглашението.
	— Но… това става по-бързо от очакванията ми, не сме свършили още с всичко, има много документи да се подписват, а и вие със сигурност първо ще искате да им хвърлите един поглед.
	— Би ме удовлетворило да подпиша всичко, което сте приготвила, и ви давам дума, че ще е така с всеки допълнителен документ, който изготвите оттук нататък. Вярвам на почтеността ви в сделката с мен — той се усмихна. — Нямате никакво намерение да ме изиграете по някакъв начин в споразуменията, нали?
	— Ами не, Татко Рал, разбира се, че не. Разбира се, че не.
	— Тогава всичко е наред. Защо трябва някой да преглежда документите, щом сте честна с мен? Нали казвате, че сте честна, така ли е?
	— Ами, разбира се, че съм. Сигурно няма нужда… но това е доста необичайно.
	— Такова е и нашето съглашение. Да караме нататък тогава.
	— Да. Да, разбира се — тя се обърна към един от съветниците си. — Иди да донесеш каквото е готово от договора за съглашението. И печата ми — той се поклони и излезе. Кралицата се обърна към Гилер. — Където и да си скрил кутията, иди и я донеси.
	Той се поклони.
	— Разбира се, Ваше Превъзходителство.
	Рейчъл се почувства самотна и й стана страшно, когато го видя да излиза през вратата с развяваща се зад гърба му сребриста мантия.
	Докато чакаха, Кралицата представи Принцесата на Татко Рал. Рейчъл застана зад стола на Принцеса Вайълит, след като тя отиде да подаде ръката си на Татко Рал. Той се поклони и целуна протегнатата му ръка, като каза колко прекрасна е тя също като майка си. Принцесата се ухили и притисна до гърдите си ръката, която той целуна.
	Съветникът и неговите помощници се върнаха; всеки от тях носеше наръч с документи. Те разчистиха чиниите и разхвърляха документите по масата, посочвайки къде трябва да се подпишат Кралицата и Татко Рал. Един от помощниците сипваше на определени места червен восък, върху който Кралицата удряше печата си. Татко Рал каза, че няма печат и че името му ще свърши работа, че е сигурен, че би разпознал собствения си почерк за в бъдеще. Когато Гилер се върна, застана настрани и изчака, докато свършат. Мъжете започнаха да събират отново документите, като спореха в какъв ред са били в началото. Кралицата направи знак на Гилер да се приближи.
	— Татко Рал — каза Гилер с най-милата си усмивка, — позволете ми да ви подаря кутията на Орден на Кралица Милена. — Той протегна двете си ръце с фалшивата кутия внимателно, сякаш държеше истинската кутия. Скъпоценните камъни блестяха наистина красиво.
	Татко Рал се усмихна леко, протегна ръце напред и взе внимателно кутията от ръцете на Гилер. Обърна я, като оглеждаше красивите скъпоценни камъни. След това направи знак на един от мъжагите си да се приближи. Когато той дойде, Татко Рал го погледна и му подаде кутията.
	Мъжът я стисна с една ръка. Тя се разтроши. Очите на Кралицата станаха наистина огромни.
	— Какво означава това! — попита тя.
	Лицето на Татко Рал придоби страховит израз.
	— Точно това ви питам, Ваше Превъзходителство. Тази кутия е фалшификат.
	— Не, това просто не е възможно… няма начин… знам със сигурност… — Кралицата извърна глава към Гилер. — Гилер! Ти какво знаеш по този въпрос?
	Скръстените му ръце бяха пъхнати в ръкавите на мантията.
	— Ваше Превъзходителство… Не разбирам… никой не е припарвал до магическия печат, сам се грижех за това. Уверявам ви, това е същата кутия, която започнах да охранявам, откакто я поверихте в моите ръце. Сигурно от самото начало е била фалшива. Били сме измамени. Това е единственото възможно обяснение.
	Очите на Татко Рал не се отместиха от магьосника през цялото време, докато той говореше. После се плъзнаха към един от огромните мъжаги. Мъжът се приближи и сграбчи магьосника за дрехите близо до врата. Повдигна Гилер с една ръка.
	— Какво правиш! Махни си ръцете от мен, огромно говедо такова! Имай уважение към магьосника или ще съжаляваш. Уверявам те! — краката му се мятаха във въздуха.
	В гърлото на Рейчъл заседна буца, очите й се напълниха със сълзи. Опита се да бъде смела и да не плаче. Знаеше, че ако го направи, може да я забележат.
	Татко Рал облиза върховете на пръстите си.
	— Не е единственото възможно обяснение, магьоснико. Истинската кутия притежава магия, един специален тип магия. Магията на тази кутия тук е друга. Кралицата не може да направи разликата, не може да разбере коя кутия е истинската. Но един магьосник може да го направи.
	Татко Рал пусна лека усмивка към Кралицата.
	— Двамата с магьосника ще излезем за малко, за да си поговорим на четири очи — той се обърна и излезе от стаята, зад него се понесе бялата му роба. Мъжагата, който държеше Гилер във въздуха, го последва. Другият застана пред вратата и скръсти ръце. Докато първият носеше магьосника, краката на Гилер не докосваха земята.
	На Рейчъл й се прииска да изтича след Гилер, толкова се страхуваше за него. Видя как той обърна глава и огледа хората. Тъмните му очи бяха големи, за миг се спряха върху нея, погледна я право в очите. Когато това стана, тя чу гласа му в главата си, толкова ясен, сякаш беше изкрещял в ухото й. Гласът в главата й крещеше една-единствена дума.
	Бягай.
	После Гилер изчезна. На Рейчъл й се прииска да зареве. Вместо това засмука ревера на роклята си. Всички около Кралицата заговориха в един глас. Джеймс, дворцовият художник, започна да събира парчетата от счупената кутия, започна да ги прехвърля с единствената си ръка, прикрепяйки ги с чукана си. Принцеса Вайълит взе едно голямо парче от нея и погледна скъпоценните камъни, като прокара пръсти по тях.
	Рейчъл все още помнеше гласа в главата си, гласа на Гилер, който й крещеше да бяга. Огледа се; никой не й обръщаше никакво внимание. Тя заобиколи масите, свела ниско глава, под нивото на плотовете, за да не могат да я видят. Щом стигна до другия край на стаята, вдигна глава, за да види дали някой я е забелязал. Никой.
	Протегна ръка и взе малко храна от чиниите: парче месо, три питки хляб и голямо парче сирене. Напъха ги в джобовете си, след това още веднъж хвърли поглед към присъстващите в залата.
	После се затича към коридора. Гледаше да не се разреве, за да бъде смела в името на Гилер. Босите й крака тичаха по килимите, покрай изрисуваните пана по стените, преди да стигне до стражите на вратите, тя забави крачка, за да не я видят, че тича. Щом я видяха, те дръпнаха огромната брава и не казаха нито дума, докато тя излизаше. Стражите от външната страна на вратата просто й хвърлиха един поглед, докато минаваше покрай тях, после отново погледнаха навън, оглеждайки местността.
	Рейчъл изтри няколко сълзи от лицето си, докато слизаше по студените каменни стъпала. Опита се да не им позволява да потекат, но няколко успяха да се измъкнат, преди тя да ги спре. Патрулиращите стражи не й обърнаха внимание, докато тя вървеше бързо по паважа, приближавайки се към градината.
	Далеч от факлите, закачени по стените от външната страна на замъка, беше тъмно, но Рейчъл знаеше пътя. Усещаше мократа трева с босите си крака. Клекна пред третата саксия и се огледа за чуждо присъствие, после протегна ръце през цветята. Напипа кърпата, в която беше увит хлябът и я дръпна. Развърза възлите и разпери четирите краища, после бръкна в джобовете си и подреди месото, питките и сиренето върху хляба, след това отново завърза здраво краищата на кърпата.
	Точно преди да се втурне към портата на външната стена, тя си спомни и изпъшка тихо. Застина на мястото си с широко отворени очи.
	Беше забравила Сара! Куклата й все още беше в кутията за спане! Принцеса Вайълит щеше да я намери, щеше да хвърли Сара в огъня! Рейчъл не можеше да остави куклата си там; тя тръгваше и нямаше да се върне в замъка никога вече. Сара щеше да се страхува без нея. Щяха да я изгорят в огъня.
	Тя пъхна вързопа с хляба обратно зад цветята и се втурна обратно към замъка. Трябваше да забави ход, когато навлезе в осветеното от факли пространство. Един от стражите на вратата я погледна.
	— Току-що те пуснах да излезеш — каза той.
	— Знам. Но трябва да се върна вътре за няколко минути.
	— Забрави ли нещо?
	Тя кимна и успя да изрече:
	— Да.
	Той поклати глава и вдигна малкото прозорче.
	— Отвори вратата — каза на онзи отвътре. Тя чу как огромната ключалка прещрака.
	Попаднала отново вътре, тя огледа коридора. Пред нея се намираше голямата зала с шахматния под и голямото стълбище, беше само на няколко завоя по няколко дълги коридора и през няколко големи зали. Една от тях — трапезарията. Това беше най-прекият път. Но Кралицата или Принцесата можеше да са там, или дори Татко Рал. Можеха да я видят. Беше немислимо да си позволи това. Принцеса Вайълит можеше да я заведе в спалнята си и да я заключи в кутията за спане; вече беше късно.
	Тя се обърна и тръгна към малката вратичка вдясно. Това беше коридорът на прислугата. Щеше да е доста по-дълго, но никой от знатните не използваше коридорите и стълбищата на прислугата. Никой от слугите не можеше да я спре; всички знаеха, че тя е придворната на Принцесата, която по никакъв начин не желаеха да ядосват. Трябваше да мине през стаята на слугите, под големите зали и под кухнята.
	Всички стълбища бяха каменни, изгладени отпред. От един незатворен прозорец горе пръскаше дъжд и по стъпалата винаги имаше вода, стичаща се от каменните стени. На места не беше много мокро, на други беше, а някои стъпала бяха покрити със зелена плесен. Винаги трябваше да внимава да не се подхлъзне. Поставените в метални чаши факли оцветяваха камъка и стъпалата в червено и жълто.
	По коридорите на приземния етаж имаше хора, слуги разнасяха платна и одеяла, чистачки с кофи с вода и парцали, мъже с наръчи дърва за камините горе. Някои от хората се спираха и нещо си шушукаха. Изглеждаха възбудени. Тя чу името на Гилер и в гърлото й заседна буца.
	Когато мина покрай стаите на слугите, там горяха всички газени лампи, увесени на гредите по ниските тавани, навсякъде имаше струпани на групички хора, разказващи си един на друг какво са видели. Рейчъл позна един от говорещите на висок глас мъже, около който се бяха струпали предимно жени, макар да имаше и няколко мъже. Беше г-н Сандерс, мъжът с най-хубавото сако, който поздравяваше изисканите дами и господа, когато идваха на вечеря и който произнасяше имената им, когато те влизаха в трапезарията.
	— С ушите си го чух от онези двамата, които стоят на вратата в трапезарията. Знаете за кого говоря, за оня младия, Франк, и за другия, дето куца, Дженкинс. Казаха, че стражите от Д’Хара лично им съобщили, че ще има претърсване на замъка, от горе до долу.
	— Какво търсят? — попита една жена.
	— Не знам. Поне не са казали на Франк и на Дженкинс. Но не ми се ще да съм на мястото на този, когото търсят. Тия мъжаги от Д’Хара могат да ти докарат кошмари и в будно състояние.
	— Ще ми се да открият онова, което търсят, под леглото на Вайълит — обади се някой друг. — Няма да е лошо да й дойдат за разнообразие малко кошмари, вместо да кара хората да сънуват кошмари — всички се засмяха.
	Рейчъл продължи нататък, през огромния склад с колоните. Покрай едната стена бяха подредени варели, натрупани един върху друг в редици; покрай другата страна имаше натъпкани кутии, щайги и чували. Миришеше на влага и плесен, тя винаги чуваше мишките, които тършуваха насам-натам. Тръгна по средата, покрай окачените по страничните колони лампи и се запъти към тежката порта на другия край. Когато натисна и бутна дръжката и отвори вратата, металните панти изскърцаха. По ръцете й се посипа ръжда от дръжката и тя ги избърса по камъка. Друга голяма врата от дясната й страна водеше към тъмницата. Тя се заизкачва нагоре по стълбището. Беше тъмно, имаше само една факла най-отгоре, чуваше се как водата капе, капе, капе и отеква. Тя се шмугна през едва открехнатата врата горе и се втурна през каменните коридори със скоростта на вятъра, който винаги вееше там. Беше твърде уплашена, за да заплаче. Искаше Сара да е в безопасност, с нея, далеч от тук.
	Най-после стигна на последния етаж и промуши глава покрай вратата, оглеждайки в двете посоки коридора, който минаваше покрай стаята на Принцеса Вайълит. Коридорът беше празен. Промъкна се на пръсти по килима покрай изрисуваните с кораби пана на стените, стигна до страничното преддверие. След като още веднъж огледа коридора, се приближи до входа. Открехна вратата съвсем лекичко. В стаята беше тъмно. Пъхна се вътре и затвори вратата след себе си.
	В камината гореше огън, но нито една лампа не беше запалена. Рейчъл запристъпва по пода, усещайки с босите си крака дебелия килим. Застана на ръце и колене и се вмъкна в кутията си за спане, след това дръпна одеялото с една ръка. Ахна. Сара я нямаше. Почувства се така, сякаш леден вятър се беше врязал в тялото й.
	— Търсиш ли нещо? — беше гласът на Принцеса Вайълит.
	За миг Рейчъл се вцепени. Започна да диша тежко, но задържа сълзите си. Не можеше да си позволи Принцесата да я види да плаче. Излезе от кутията и видя, че пред огъня има една тъмна фигура. Принцесата. Тя пристъпи напред, отдалечавайки се от огъня, близо до Рейчъл. Ръцете й бяха зад гърба. Рейчъл не можеше да види какво държи в тях.
	— Просто исках да си влезна в кутията. Да си лягам.
	— Така ли — очите на Рейчъл вече бяха свикнали с тъмното и тя виждаше по-добре, видя усмивката на лицето на Принцесата. — А не търсиш ли това случайно?
	Тя бавно плъзна ръцете си иззад гърба. Държеше Сара. Очите на Рейчъл се ококориха и тя изведнъж почувства, че трябва да влезе в ролята си на нищожество.
	— Принцесо Вайълит, моля ви… — проплака тя. Ръцете й се вдигнаха нагоре умоляващо.
	— Ела тук и ще поговорим за това.
	Рейчъл бавно пристъпи напред към Принцесата и спря пред нея, като навиваше ревера на роклята около пръста си. Принцесата ненадейно я зашлеви, по-силно, отколкото някога го беше правила. Толкова силно, че Рейчъл извика тихичко, отскачайки назад от удара. Постави лявата си ръка върху мястото на жилещата болка. Очите й се изпълниха със сълзи. Тя стисна юмруче в джоба си, твърдо решена този път да не плаче.
	Принцесата се приближи и с опакото на ръката си я зашлеви по другата буза. С кокалчетата, за да не позволи на сълзите й да потекат.
	Принцеса Вайълит отстъпи назад към огъня.
	— Какво ти казах, че ще направя, ако някога те видя с кукла?
	— Принцесо Вайълит, моля ви, недейте… — тя трепереше, защото лицето я болеше толкова много и защото беше толкова изплашена. — Моля ви, нека я задържа! Тя не ви е направила нищо лошо.
	Принцесата се засмя с отвратителния си смях.
	— Не. Ще я хвърля в огъня, точно както ти казах, че ще направя. За да ти дам урок. Как се казва?
	— Няма си име.
	— Е, все едно, така или иначе ще изгори.
	Тя се обърна към огъня. Юмручето на Рейчъл все още стискаше онова нещо в джоба й. Беше пръчицата за магически огън, подарена й от Гилер. Тя я извади от джоба си и я погледна.
	— Не смей да хвърляш куклата ми в огъня или ще съжаляваш!
	Принцесата се завъртя.
	— Какво каза? Как се осмеляваш да ми държиш такъв тон. Ти си само едно нищожество. Аз съм Принцеса.
	Рейчъл докосна пръчицата до покривката на мраморната масичка.
	— Огън за мен — прошепна тя.
	Покривката пламна. На лицето на Принцесата се изписа изненада. Рейчъл докосна пръчицата до една книга, оставена на ниска масичка. Хвърли бърз поглед към Принцесата, за да се убеди, че тя я гледа, после отново прошепна думите и книгата също така внезапно потъна в пламъци. Очите на Принцеса Вайълет се ококориха. Рейчъл хвана книгата за единия ъгъл и я хвърли в огъня, а Принцесата я проследи с поглед. Рейчъл се завъртя, пристъпи напред и насочи пръчицата срещу Принцесата.
	— Дай си ми куклата или ще те подпаля.
	— Няма да посмееш…
	— Веднага! Не го ли направиш, ще пламнеш и кожата ти ще изгори.
	Принцеса Вайълит й подаде куклата.
	— Ето. Моля те, Рейчъл, не ме изгаряй. Страх ме е от огъня.
	Рейчъл взе куклата си с лявата ръка, без да сваля пръчицата от Принцесата. Започна да й дожалява за нея. После си спомни колко много я болеше лицето. Повече отколкото изобщо някога я беше боляло.
	— Нека просто да забравим всичко това, Рейчъл. Можеш да задържиш куклата си, съгласна ли си? — гласът й беше станал наистина мил, не жесток както преди малко.
	Рейчъл знаеше, че това е номер. В момента, в който наоколо се появяха стражи, тя беше сигурна, че Принцесата ще нареди да й отсекат главата. Тогава щеше да й се присмива, а след това щеше да изгори Сара.
	— Влизай в кутията — каза Рейчъл. — Ще видиш колко ще ти хареса.
	Принцеса Вайълит тръгна с бавна крачка, пръчицата опираше в гърба й.
	— Рейчъл, помисли какво правиш, наистина ли…
	— Мълчи и влизай. Ако не искаш да те подпаля.
	Принцесата коленичи и се пъхна вътре. Рейчъл я погледна.
	— Иди в ъгъла.
	Тя направи, каквото й беше наредено. Рейчъл затвори вратата с щракване, отиде до чекмеджето и взе ключа. Заключи желязната врата на желязната кутия и прибра ключа в джоба си. Коленичи и погледна вътре през мъничкия прозорец. Едва можа да различи очите на Принцесата, които я гледаха от тъмнината вътре.
	— Лека нощ, Вайълит. Заспивай. Тази нощ аз ще спя на твоето легло. От гласа ти вече ми се повдига. Ако само шукнеш, ще дойда и ще подпаля кожата ти. Разбра ли ме?
	— Да — дойде до нея слабият глас откъм тъмната дупка.
	Рейчъл остави Сара на земята, докато дърпаше дебелия килим, за да покрие с него кутията. После отиде до леглото и се тръшна отгоре, за да изскърца и така Принцесата да си помисли, че Рейчъл си е легнала.
	Усмихната, прекоси на пръсти стаята до вратата, като притискаше здраво до себе си Сара.
	След като измина отново целия път, по който беше дошла, през помещенията на прислугата до последната врата, тя внимателно огледа коридора и се спусна към голямата порта със стражите. Не каза нищо. Не можа да намери думи в главата си; просто застана пред вратата и зачака да й отворят.
	— А, ето какво било, забравила си куклата си — каза стражът.
	Тя само кимна.
	Чу как вратата щраква зад нея и се запъти към тъмното навън, към градината. Имаше повече стражи, отколкото бе свикнала да вижда обикновено. Към редовните бяха прибавени нови, облечени по-различно. Новите я оглеждаха по-строго, отколкото старите, които им обясняваха коя е тя. Опитваше се да не я забележат, като се обръща, притиснала плътно куклата до себе си. Едва се удържаше да не се затича.
	Вързопът с хляба, в който беше скрита кутията, лежеше там, където го беше оставила, под цветята. Рейчъл го измъкна с една ръка за възела, докато с другата придържаше Сара до гърдите си. Вървеше през градината и се питаше дали Принцеса Вайълит все още си мисли, че тя лежи в леглото й, или пък е усетила номера и вече крещи за помощ. Ако беше направила второто и стражите я бяха открили в кутията, може би вече я търсеха. Трябваше да извърви дълъг път; загуби много време, докато прекоси целия замък два пъти. Вслушваше се внимателно за викове, за да разбере дали вече не я търсят.
	Едва дишаше, надявайки се да се измъкне от замъка, преди да са тръгнали по следите й. Спомни си какво каза г-н Сандерс — че ще претърсват целия замък. Знаеше какво търсят. Кутията. Беше обещала на Гилер да я изнесе от замъка, за да не я намерят и да не причинят зло на всички онези хора.
	Отгоре по стената се движеха много хора. Когато почти стигна външната порта, забави ход. Преди тук имаше двама от кралските стражи. Сега бяха трима. Двама от тях тя можа да разпознае — те носеха червените си туники с вълчата глава, стражите на Кралицата. Третият обаче беше облечен по-различно, с тъмна кожа и много по-едър. Беше един от новите. Рейчъл се зачуди дали да продължи напред или да избяга. Но къде можеше да избяга? Можеше да го направи едва след като се озове от другата страна на стената.
	Преди да е решила какво да прави, я забелязаха, така че продължи напред. Един от старите понечи да отключи портата. Новият протегна ръка и го спря.
	— Това е придворната на Принцесата. Понякога Принцесата я изгонва за през нощта.
	— Никой няма да излиза — отвърна му новият.
	Кралските стражи се дръпнаха назад.
	— Съжалявам, малката, но чу какво казва той, никой не може да излиза.
	Рейчъл стоеше пред тях и стискаше зъби. Очите й се взираха в новия, който я гледаше отвисоко. Тя преглътна. Гилер разчиташе на нея, тя трябваше да изнесе кутията от замъка. Друг път навън нямаше. Опита се да си представи как би реагирал Гилер в такава ситуация.
	— Ами добре тогава — най-накрая каза тя. — И без друго навън е студено, по-добре да си остана вътре.
	— Ами връщай се тогава. Ще трябва да останеш в замъка тази нощ — каза един от познатите й стражи.
	— Как се казваш? — попита Рейчъл.
	Той се изненада малко.
	— Кралски страж Рейд.
	С куклата си в ръка Рейчъл посочи другия.
	— Ами ти?
	— Кралски страж Уолкот.
	— Кралски страж Рейд и кралски страж Уолкот — повтори тя на себе си. — Добре, мисля, че ще запомня — тя посочи към новия, при движението на ръката й куклата се подмяташе насам-натам. — А ти как се казваш?
	Той пъхна палци в колана си.
	— Защо питаш?
	Тя притисна Сара към гърдите си.
	— Ами Принцесата ми се скара и каза тази нощ да прекарам извън замъка. Ако не изляза, тя ще пощурее и ще поиска да ми отсекат главата, задето не съм изпълнила заповедта й, та затова искам да й кажа кой не ме е пуснал навън. Искам да запомня имената ви, за да не си мисли тя, че си измислям. Така ще може да дойде и да ви попита сама. Страх ме е от нея. Тя започна да раздава заповеди да обезглавяват хората.
	И тримата се изправиха и се спогледаха.
	— Така е — каза кралският страж Рейд на новия. — Принцесата е истинска дъщеря на майка си. Една шепа човек, а Кралицата още отсега й заостря зъбите.
	— Никой да не напуска замъка, такива са заповедите — каза новият.
	— Е, ние двамата сме тук да изпълняваме заповедите на Принцесата — сопна се кралският страж Рейд, извръщайки се леко. — А ако ти искаш да я оставиш вътре, нямаш проблеми с нас, то е ясно чия глава ще отиде на пъна. Стигне ли се дотам, да знаеш, че сме ти казали да я пуснеш, точно както е наредила Принцесата. Ние двамата няма да загубим главите си. — Другият, Уолкот, кимна в знак на съгласие. — Не и заради едно малко момиченце, ей толкова високо — той протегна ръка и я постави на височината на главата на Рейчъл. — Няма да споменаваме, че ние тримата, големи, здрави войници, сме си помислили, че това момиченце може да е опасно. Ти си го помисли. Ти ще бъдеш на дръвника под секирата на Кралицата, не ние.
	Новият я погледна отвисоко; изглеждаше малко ядосан. Обърна се за минута към останалите двама, после отново сведе поглед към нея.
	— Ами тя очевидно не представлява заплаха. Заповедта гласеше да пазим от заплаха, така че предполагам…
	Кралският страж Уолкот започна да вдига тежкото резе на портата.
	— Но искам да видя какво носи — каза новият.
	— Само вечерята и куклата си — каза Рейчъл, опитвайки се думите й да прозвучат небрежно.
	— Дай да погледнем.
	Рейчъл сложи вързопа на земята и развърза възлите, отмествайки краищата настрани. Подаде му Сара.
	Той я взе в голямата си ръка и я завъртя на всички страни, като я оглеждаше внимателно. Обърна я с главата надолу и с големия си пръст вдигна роклята й. Рейчъл го ритна по крака с всичка сила.
	— Да не си посмял! Капка уважение ли нямаш? — изкрещя му тя.
	Другите двама се засмяха.
	— Да не откри нещо опасно там долу? — попита кралският страж Рейд.
	Новият ги погледна и върна куклата на Сара.
	— Какво друго носиш?
	— Казах ви. Вечерята си.
	Той започна да се навежда.
	— Е, малко същество като теб не може да изяде цял хляб.
	— Мой си е! — изкрещя тя. — Остави го!
	— Остави я — каза кралският страж Уолкот. — И без това е мъничка. Да не мислиш, че Принцесата я храни кой знае колко?
	Новият се изправи.
	— Сигурно не — той въздъхна дълбоко. — Върви. Изчезвай.
	Рейчъл върза в кърпата хляба и останалата храна по възможно най-бързия начин. Притисна плътно Сара до себе си, а с другата ръка също толкова здраво стисна вързопа, след това се шмугна покрай краката на мъжете и излезе през вратата.
	Когато я чу да щраква зад нея, се втурна през глава напред. Бягаше с всичка сила, без да се обръща, твърде уплашена да не би някой да я преследва, за да има смелост да се обърне и да провери. След известно време все пак трябваше да разбере какво става, така че се спря и се огледа зад себе си. Никой. Останала без дъх, седна да си почине върху един корен на пътеката.
	На фона на звездното небе се открояваше силуетът на замъка, назъбеният ръб на стената около него, осветените кули. Тя никога повече нямаше да се върне там, никога. Двамата с Гилер щяха да избягат някъде, където хората са мили, и никога нямаше да се върнат в замъка. Докато дишаше задъхано, чу глас.
	— Рейчъл? — беше Сара, установи тя.
	Постави я в скута си върху вързопа.
	— Вече сме в безопасност, Сара. Измъкнахме се.
	Сара се усмихна.
	— Толкова се радвам, Рейчъл.
	— Никога повече няма да се върнем на това ужасно място.
	— Рейчъл, Гилер иска да знаеш нещо.
	Тя трябваше да се наведе напред, едва чуваше гласа на Сара.
	— Какво?
	— Че не може да дойде с теб. Трябва да продължиш без него.
	Рейчъл започна да плаче.
	— Но аз искам той да е с мен.
	— Той също би искал, повече от всичко на света, дете, но трябва да остане в замъка и да им попречи да те намерят, така че да можеш да избягаш. Това е единственият начин да си в безопасност.
	— Но сама ще ме е страх.
	— Няма да си сама, Рейчъл, аз ще бъда с теб. Винаги.
	— Но какво трябва да правя? Къде да отида?
	— Трябва да бягаш. Гилер каза да не се връщаш в хралупестото дърво, там ще те намерят. — Очите на Рейчъл се ококориха, щом чу това. — Намери си друго хралупесто дърво, на следващия ден — ново, само продължавай да бягаш и се крий, докато дойде зимата. После намери добри хора, които да се грижат за теб.
	— Добре, щом Гилер казва така, точно това ще направя.
	— Рейчъл, Гилер иска да знаеш, че те обича.
	— И аз го обичам — каза Рейчъл, — повече от всичко на света.
	Куклата се усмихна.
	Изведнъж гората блесна в синя и жълта светлина. Тя вдигна глава. После се чу внезапен глух тътен, от който тя подскочи. Устата й зяпна; очите й се разшириха до невъзможност.
	От замъка се издигна гигантска топка огън, някъде от другата страна на стената.
	Топката се издигна във въздуха. От нея хвърчаха искри, отгоре й се извиваше черен дим. Докато се издигаше, огънят се превръщаше в черен дим, накрая всичко отново притъмня.
	— Видя ли това? — попита тя Сара.
	Куклата не отговори.
	— Надявам се Гилер да е добре.
	Тя погледна към куклата си, но Сара не каза нищо, дори не й се усмихна.
	Рейчъл я гушна и взе вързопа.
	— По-добре да тръгваме, както е казал Гилер.
	На минаване покрай езерото тя хвърли в него ключа от кутията си за спане колкото се може по-навътре, дълбоко във водата и когато го чу да се пльосва в нея, се усмихна.
	Докато бързаха по пътеката, отдалечавайки се от замъка, Сара не каза нито дума. Рейчъл си спомни заръката на Гилер, която й предаде куклата — да не се връща в хралупестото си дърво. Обърна се и се спусна по една еленова пътечка, през къпинака, в нова посока.
	На Запад.

>	Тридесет и четвърта глава

	Чу се звук. Слаб, притъпен, съскащ.
	В замъгленото си полусънно състояние Ричард не можеше да разбере откъде идва, колкото и усилия да полагаше. Отначало бавно, а после с все по-нарастващо притеснение той се събуди съвсем и осъзна, че около него се разнася аромат на готвено месо. Моментално съжали за това, че в главата му нахлу споменът за случилото се, копнежът му по Калан. Беше свил колене към гърдите си и отпуснал глава върху тях. Кората на дървото, върху което се беше облегнал, болезнено се врязваше в плътта му, мускулите му бяха схванати от това, че цяла нощ бе спал в едно и също положение. С глава върху коленете не можеше да види нищо, освен че тъкмо започваше да съмва.
	Край него имаше някой или нещо.
	Преструвайки се, че още спи, се опита да установи къде са ръцете му спрямо оръжията. Мечът се намираше доста далеч, трябваше първо да се протегне, а след това да го издърпа. Но не и ножа. Върховете на пръстите му докосваха дървената дръжка. Той ги размърда внимателно, бавно и я намести в дланта си, след което я стисна здраво. Каквото и да беше нещото, то стоеше отляво до него. Трябва да скочи и да замахне с ножа, помисли си.
	Опита се предпазливо да хвърли поглед. С изненада установи, че е Калан. Седеше, опряла гръб в един дънер, и го гледаше. На огъня се печеше заек. Ричард седна изправен.
	— Какво правиш тук? — попита предпазливо.
	— Имаш ли нещо против да поговорим?
	Той пъхна ножа обратно в ножницата и изпъна крака, разтривайки изтръпналите места.
	— Мислех, че вчера сме си казали всичко — той потръпна от собствените си думи. Тя го погледна с изражение, по което не можа да прочете нищо. — Извинявай — каза с по-мек глас. — Разбира се, че нямам нищо против. За какво искаш да говорим?
	Тя сви рамене в развиделяващия се мрак.
	— Доста мислих — държеше един брезов клон, отсечен предишната нощ за огъня, и белеше парчета бяла кора от него. — Снощи, след като си тръгнах, ами, знаех, че те боли главата…
	— Откъде знаеше?
	Тя отново сви рамене.
	— По погледа ти винаги мога да позная кога те боли глава — гласът й беше мек, нежен. — Знаех, че напоследък не спа много, и то по моя вина, и затова реших, преди да… преди да тръгна, да остана на пост, докато ти поспиш. Така че отидох ей там — тя посочи с клона — сред онези дървета, откъдето можех да те наблюдавам — тя сведе поглед към клона, като не спираше да бели кората му. — Исках да съм сигурна, че ще поспиш.
	— Била си тук през цялата нощ? — Ричард не смееше да се надява какво би могло да означава това.
	Тя кимна, но не вдигна поглед.
	— Докато стоях на пост, реших да направя капан, както си ме учил, за да се опитам да ти хвана нещо за закуска. Докато седях така, мислих доста. Доста си поплаках. Не можех да понеса онова, което си мислиш за мен. Думите ти ми причиниха ужасна болка. И в същото време ме вбесиха.
	Ричард реши, че е по-добре да си мълчи. Калан дръпна една ивица брезова кора и я хвърли в огъня, където тя изсъска и пламна.
	— След това мислих за онова, което ми каза и реших, че има неща, които трябва да ти кажа, относно това как да се държиш с Кралицата. После ми хрумна, че трябва да знаеш и нещо за пътищата, които да избягваш, за това къде може да попаднеш. Просто продължих да си мисля за нещата, които трябваше да ти кажа, нещата, които трябва да знаеш. За всичко.
	Ричард си помисли, че Калан едва сдържа сълзите си, но тя не заплака. Вместо това заровичка с нокът по кората, като избягваше погледа му. Той продължаваше да мълчи. След малко тя му зададе въпрос, който не очакваше.
	— Мислиш ли, че Шота е красива?
	Той се усмихна.
	— Да, но не колкото теб.
	Калан се усмихна и отметна кичур коса зад рамото си.
	— Малцина биха се осмелили да кажат подобно нещо на… — тя отново се овладя. Тайната й висеше между двамата като трети човек. Започна отново: — Старите жени имат една поговорка, може би си я чувал някога: „Никога не оставяй красивата жена да ти казва какво да правиш, когато пред очите й има мъж.“
	Ричард се засмя и се изправи, за да раздвижи краката си.
	— Не, не съм я чувал — той почти се облегна, почти седна на дънера и скръсти ръце. Не мислеше, че Калан има основания да се тревожи за това, че Шота може да открадне сърцето му; вещицата му беше казала, че ще го убие, ако го види отново. Но дори и без тази клетва Калан нямаше причина да се притеснява.
	Тя хвърли клона настрани и застана до него с опрян в дънера хълбок. Най-после го погледна в очите със сбърчени вежди.
	— Ричард — гласът й беше тих, почти шепот, — снощи разбрах, че съм се държала много глупаво. Страхувах се, че вещицата ще ме убие, и изведнъж осъзнах, че почти е успяла. Самата аз го правех вместо нея; като я оставих да решава вместо мен какво да правя. Ти беше прав за всичко. Трябваше да не бъда толкова безразсъдна и да се вслушам в думите на един Търсач — тя отново сведе поглед в земята, преди зелените й очи да се втренчат в неговите. — Ако… ако не е много късно, бих искала отново да заема поста си на твой водач.
	Ричард не можеше да повярва, че всичко е свършило. Никога през живота си не се беше чувствал толкова щастлив, не беше изпитвал такова огромно облекчение, никога. Вместо отговор той протегна ръце и я дръпна към себе си, като я притисна силно в прегръдката си. Ръцете й се плъзнаха около него и тя отпусна глава на гърдите му за миг. След това се дръпна.
	— Ричард, има още нещо. Преди да кажеш, че ме приемаш обратно при себе си, трябва да чуеш и останалото. Не мога повече да продължавам така, без да знаеш за мен. За това какво съм аз. Това раздира сърцето ми, защото ме приемаш за приятел. Трябваше да ти кажа от самото начало. Никога преди не съм имала приятел като теб. И не исках това да се променя — очите й се отместиха. — Но сега трябва да го направя — тихо добави тя.
	— Калан, казах ти и преди; ти си ми приятел и нищо не може да промени това.
	— Тази тайна може — раменете й бяха увиснали напред. — Става въпрос за магия.
	Ричард вече не беше сигурен, че иска да чуе тайната й. Току-що си я бе върнал обратно; не искаше отново да я загуби. Клекна пред огъня и взе шиша, на който се печеше заекът. В избледняващия мрак се извиха искри. Гордееше се с нея. Тя сама бе уловила заек, както той я беше учил.
	— Калан, не ме интересува тайната ти. Интересуваш ме ти, това е единственото, което има значение. Не е нужно да ми казваш. Хайде, заекът е готов, ела да хапнеш.
	Той отряза едно парче с ножа си и й го подаде, а тя седна на земята до него и отметна косата от лицето си. Месото пареше, затова тя го стисна с върховете на пръстите си и започна да духа, за да изстине по-бързо. Ричард отряза парче и за себе си и също седна.
	— Ричард, когато за първи път видя Шота, тя наистина ли изглеждаше като майка ти?
	Той я погледна в лицето, осветено от огъня, и кимна, преди да отхапе.
	— Майка ти е била много красива. Имаш нейните очи и уста.
	Споменът накара Ричард да се усмихне.
	— Но всъщност не беше тя.
	— И ти се ядоса, че Шота се е престорила на някой, който не може да бъде? Че те е измамила? — тя отхапа от заека и задиша по-бързо, тъй като още не беше изстинал. Наблюдаваше Ричард внимателно.
	Той сви рамене и почувства как тъгата болезнено се врязва в тялото му.
	— Така е. Не беше честно.
	Калан задъвка хапката си, след това преглътна.
	— Точно за това трябва да ти кажа коя съм, макар и да ме намразиш след това — защото сме били приятели. Дори и да не съм точно този приятел, който ти заслужаваш. Това е другата причина, поради която се върнах, защото не искам да разбереш от някой друг. Исках да го чуеш от мен. След като това стане, ако пожелаеш, ще си тръгна.
	Ричард вдигна поглед към небето, към багрите, които бавно го оцветяваха. Изведнъж му се прииска Калан да не му казва коя е; прииска му се нещата да си останат такива, каквито са.
	— Не се притеснявай, няма да те отпратя. Чака ни работа. Спомни си какво каза Шота. Кутията няма да остане още дълго при Кралицата; това може да означава само, че някой ще я открадне от нея. По-добре ние, отколкото Мрачният Рал.
	Калан постави ръка на рамото му.
	— Не искам да вземаш решение, преди да си чул, каквото имам да ти казвам, преди да разбереш коя съм. След това, ако пожелаеш да си тръгна, ще те разбера — тя го погледна напрегнато. — Ричард, искам само да знаеш, че за никого не ми е пукало повече, отколкото за теб. Но е невъзможно приятелството ни да прерасне в нещо друго. Никога няма да се получи нищо. Поне нищо хубаво.
	Ричард не искаше да повярва на думите й. Имаше начин, не можеше да няма. Той въздъхна тежко и бавно изпусна въздуха си.
	— Добре тогава, кажи го.
	Тя кимна.
	— Спомняш ли си, когато ти казах, че някои същества в Средната земя са магически? И че те не могат да оставят магията си, защото тя е част от тях? — Той й кимна. — Ами аз съм едно от тези същества. Аз съм нещо повече от жена.
	— И така, какво си ти?
	— Аз съм Изповедник.
	Изповедник.
	Ричард знаеше тази дума.
	Всички мускули на тялото му се изпънаха. Въздухът заседна в гърлото му. В мисълта му внезапно изплува Книгата на преброените сенки. Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, тя може да се провери единствено от Изповедник…
	Мисълта му препусна бясно, сякаш прехвърляше страниците с окото на съзнанието си, минавайки през всички думи в книгата, опитваше се да си я припомни цялата, да се сети дали думата Изповедник се споменава на друго място. Не, никъде. Знаеше всяка дума в книгата и Изповедник имаше в нея на едно-единствено място, в началото. Спомни си как се чудеше какво ли може да е това Изповедник. Дори не беше сигурен, че е човек. Почувства тежестта на зъба, окачен около шията му.
	Калан се намръщи на изражението на лицето му.
	— Знаеш ли какво е Изповедник?
	— Не — успя да каже той, — само съм чувал думата преди, това е всичко… от баща си. Но не знам какво означава. — Положи усилия да се овладее. — И така, какво значи това, че си Изповедник?
	Калан сви колене към тялото си и обви здраво ръцете си около тях, като съвсем леко се отдръпна назад.
	— Това е сила, магическа сила, която се предава от майка на дъщеря, още от стари времена, почти откакто са се образували земите, от преди размирните времена.
	Ричард не знаеше какво е това „размирни времена“, но не я прекъсна.
	— То е нещо, с което се раждаме, магия, която е част от нас и не може да бъде отделяна, също както сърцето ти не може да бъде отделяно от теб. Всяка жена Изповедник ще роди деца, които също ще бъдат Изповедници. Винаги. Но силата не е еднаква във всички нас; у някои е по-слаба, у други — по-силна.
	— Това означава, че не можеш да се отървеш от нея дори и да искаш. Но каква е тази магия?
	Тя отмести поглед към огъня.
	— Това е сила, предизвиквана при докосване. Тя винаги е тук, в нас. Не трябва да я изваждаме извън себе си, когато имаме нужда от нея; вместо това трябва винаги да я пазим вътре в нас и да я използваме, като разхлабваме хватката си и я оставяме да излезе леко-полеко.
	— Нещо като да си глътнеш корема ли?
	Тя се усмихна на аналогията.
	— Нещо такова.
	— И какво прави тази сила?
	Тя стисна ръба на пелерината си.
	— Не може да се изрази точно с думи. Никога не съм си представяла, че е толкова трудно за обясняване, ами трудно е да се каже с думи. Никога преди не ми се е налагало да го правя и дори не съм сигурна, че може да се направи точно. То е като да се опиташ да опишеш на един слепец мъглата.
	— Опитай се.
	Тя кимна и тайно хвърли поглед към него.
	— Това е силата на любовта.
	Ричард едва сдържа смеха си.
	— И аз трябва да се страхувам от силата на любовта?
	Калан настръхна; в очите й проблесна възмущение: възмущение и поглед, подобен на погледите на Ейди и Шота, поглед, който казваше, че думите му са непочтителни, че дори беглата му усмивка е обидна. Подобно изражение на лицето на Калан Ричард не бе свикнал да вижда насочено към себе си. Той разсъди хладно и осъзна, че Калан не би допуснала никой да приема с усмивка силата й, както и самата нея. Погледът й му говореше повече за силата й, отколкото каквито и да е думи. Каквато и да беше тази сила, с нея определено не можеше да се отнасят по подобен непочтителен начин. Леката му усмивка се изпари. Когато тя се убеди, че той няма да каже още нещо глупаво, продължи.
	— Не разбираш — присви очи тя. — Веднъж докоснат от нея, ти преставаш да бъдеш предишният човек. Променяш се завинаги. От този момент нататък си отдаден на тази, която те е докоснала, независимо от всичко останало. Онова, което си искал, онова, което си бил, престава да съществува. Готов си на всичко за онази, която те е докоснала. Животът ти повече не ти принадлежи, той е неин. Душата ти повече не ти принадлежи, тя е нейна. Човекът, който си бил преди, повече не съществува.
	Ричард почувства как по ръцете му плъзват иглички.
	— И докога продължава това, тази магия или каквото там е?
	— Докато този, когото докосна, е жив — каза тя с равен глас.
	Ричард почувства как по цялото му тяло плъзват иглички.
	— Значи всъщност ти по някакъв начин омагьосваш хората?
	Тя въздъхна.
	— Не съвсем, но ако ти помага да го разбереш, приеми го така. Но докосването от Изповедник е много повече. Много по-силно и окончателно. Омагьосването може да бъде премахнато. Моето докосване не може. Шота те омагьосваше, макар ти да не можеше да го разбереш. Това е нещо, което увлича. Вещиците не могат да се удържат, те са си такива. Но гневът ти и гневът, извиращ от меча, те пазеха. Докосването на моята сила става изведнъж и е окончателно. Нищо не може да те предпази. Този, когото докосна, не може да бъде върнат обратно, защото докосна ли го веднъж, той вече не е тук. Той си отива завинаги. Свободната му воля си отива завинаги. Една от причините да се страхувам да отида при Шота беше, че вещиците мразят Изповедниците. Те жестоко завиждат на силата ни, завиждат за това, че когато ние докоснем някой, той ни е изцяло отдаден. Човек, докоснат от Изповедник, изпълнява всяко желание на този Изповедник — тя го погледна строго. — Всяко.
	Ричард усети как устата му пресъхва, докато мислите му се лутаха едновременно във всички посоки, опитвайки се отчаяно да се задържат при надеждите му, при бляновете му. Единственият начин да овладее себе си беше да задава въпроси.
	— Тази сила на всеки ли влияе?
	— На всяко човешко същество. С изключение на Мрачния Рал. Магьосниците ме предупредиха, че магията на Орден го пази от нашето докосване. Той няма защо да се страхува от мен. На нечовешките същества магията почти не влияе, понеже те не могат да изпитват състрадание, което е условие, за да може магията да действа. Един змей например няма да се промени, ако го докосна. Магията влияе на някои същества, но не по същия начин като на хората.
	Той я погледна изпод вежди.
	— Шар? Ти я докосна, нали?
	Калан кимна и леко се облегна назад, раменете й отново натежаха.
	— Да. Тя умираше и беше самотна. Трябваше да изстрада болката да бъде далеч от своите, болката да умре сама. Помоли ме да я докосна. Докосването ми стопи страха й и го замени с любов към мен, която не остави място за собствената й болка, за самотата й. Не остана нищо друго освен любовта й към мен.
	— Ами какво стана, когато те срещнах за първи път, когато ни преследваше четворката? Ти докосна един от четиримата, нали така?
	Калан кимна и се отпусна съвсем върху дънера, загърна се плътно в пелерината си и се загледа в огъня.
	— Макар да са се клели да ме убият, докосна ли ги по веднъж, и те са мои — категорично каза тя. — Биха се борили до смърт, за да ме защитят. Ето защо Рал изпраща четирима срещу всеки Изповедник; очаква се тя да докосне един от тях, тогава остават трима, които да убият него и нея. Трябва да има още трима, защото първият, който е докоснат, се бори толкова яростно, че обикновено убива един, дори двама от другите и въпреки това остава поне един, който да убие Изповедника. В редки случаи първият убива и тримата. Това ми се случи с четворката, която ме преследваше, преди магьосниците да ме изпратят през границата. Четворката е най-икономичното подразделение, което може да се изпрати да изпълни някаква задача, те почти винаги успяват, а ако случайно се провалят, Рал просто изпраща друга четворка.
	Тогава на скалата останахме живи, защото ти ги раздели. Този, който докоснах, уби другия до него, докато ти държеше настрана останалите двама. После той се втурна срещу останалите двама, но ти вече беше бутнал единия от скалата, така че той жертва собствения си живот, за да бутне заедно със себе си водача в пропастта. Направи го, защото по този начин нямаше никакъв шанс да бъде победен, какъвто би съществувал, ако се биеха с мечовете си. Струваше му живота, но това беше без значение, след като го бях докоснала. Това беше единственият сигурен начин да ме защити.
	— А не можеш ли просто да докоснеш и четиримата?
	— Не. При всяка употреба силата се изчерпва. За да се възстанови, е необходимо време.
	Той почувства дръжката на меча си, опряна в лакътя, и изведнъж му хрумна нещо.
	— Когато прекосявахме границата и онзи, последният от четворката, беше по следите ти, и аз го убих… аз всъщност не те спасявах, нали?
	Тя замълча за миг, преди да отговори.
	— Един човек, без значение колко голям и силен е той, не може да бъде заплаха за Изповедника, дори за слаб Изповедник, много по-слаб от мен. Ако не се беше появил точно тогава… щях да се справя с него. Съжалявам, Ричард — прошепна тя, — но нямаше нужда да го убиваш. Сама щях да се справя.
	— Е — каза сухо той, — ако не друго, поне ти спестих труда да го правиш.
	Тя не отговори, само го погледна тъжно. Очевидно не можеше да каже нищо, с което да го успокои.
	— Колко време? — попита той. — Колко време е необходимо, за да се възстанови силата, след като е била използвана от Изповедника?
	— Силата на всеки Изповедник е различна. При някои е по-слаба и възстановяването й може да отнеме няколко дни и нощи. При повечето това става за едно денонощие.
	Ричард я погледна.
	— А при теб?
	Тя се вгледа в очите му така, сякаш й се искаше той да не беше задавал този въпрос.
	— Около два часа.
	Той се извърна обратно към огъня. Отговорът й очевидно не му прозвуча добре.
	— Това необичайно ли е?
	Тя въздъхна.
	— Така са ми казвали — звучеше уморено. — Това, че силата се възстановява за по-кратко време, показва, че тя е по-голяма, че действа с по-голяма ефективност върху докоснатия. Ето защо онзи, когото докосна от четиримата, може да убие останалите трима. Това не може да стане при Изповедник с по-малка сила. Изповедниците в зависимост от силата си имат определени санове, тъй като притежаващите най-голяма сила ще родят дъщери, които имат най-голям шанс да наследят подобна на тяхната сила. Между Изповедниците не съществува чувство на завист към онези с най-голяма сила, има само чувство на най-искрена привързаност и отдаване в тежки времена; като сега, откакто Рал прекоси границата. По-малките по сан защитават по-големите в йерархията с живота си, ако се наложи.
	Знаеше, че тя няма да го каже, ако той не я попита, така че го направи.
	— И какъв е твоят сан?
	Тя беше втренчила немигащия си поглед в огъня.
	— Всички Изповедници ме следват. Мнозина дадоха живота си, за да ме защитят… — за миг гласът й секна — …за да оцелея и да използвам силата си, за да спра Рал. Сега, разбира се, вече няма кой да ме следва. Аз съм единствената, която оцеля. Мрачният Рал изби всички останали.
	— Съжалявам, Калан — каза той тихо. Едва сега започваше да разбира колко важна жена е тя. — А имаш ли си титла? Как те наричат хората?
	— Аз съм Майката Изповедник.
	Ричард се напрегна. Звученето на това „Майка Изповедник“ беше изпълнено със студенината на някаква страхотна власт. Ричард беше съкрушен. Винаги е знаел, че Калан е важна личност, но той беше имал работа с важни личности, докато работеше като горски водач, и се беше научил да не благоговее пред тях. Но никога не беше предполагал, че тя може да бъде чак толкова важна личност. Майка Изповедник. Дори той да беше просто водач, а тя толкова важна личност, не го интересуваше, щеше да се справи някак си. Тя също, със сигурност. Нямаше да я загуби, нито пък да я отпрати заради онова, което е.
	— Не знам какво означава това. Нещо като принцеса ли е, като кралица?
	Калан повдигна вежда към него.
	— Кралиците се кланят на Майката Изповедник.
	Това го смути.
	— Ти си повече от кралица? — трепна той.
	— Роклята, която носех, когато ме видя за първи път. Това е рокля на Изповедник. Всички ние носим такива рокли, за да няма съмнение кои сме, макар че повечето хора в Средната земя ни познават, независимо как сме облечени. Всички Изповедници, независимо от възрастта, носят рокли с черен цвят, всички освен Майката Изповедник; нейната рокля е бяла. — Калан очевидно не беше въодушевена от това, че трябва да обяснява високото си положение. — Много ми е странно да обяснявам всичко това, Ричард. Всеки в Средната земя го знае, така че никога не ми се е налагало да се замислям как да го обясня с думи. Звучи толкова… не знам, толкова грубо, когато го правя.
	— Е, аз не съм от Средната земя. Просто опитай, трябва да разбера.
	Тя кимна и отново го погледна.
	— Кралете и кралиците са господари на своите земи; всички те имат свои владения. В Средната земя има много крале и кралици. Има обаче и други земи, които са управлявани по различен начин, от съвети например. Някои от тях са места, където живеят магически същества. Като например нощните дребосъчета — в техните земи не живеят човешки същества.
	Мястото, където живеят Изповедниците, моята родина, се нарича Ейдиндрил. Там живеят и магьосниците, там се намира и Централният съвет на Средната земя. Ейдиндрил е прекрасно място. Отдавна не съм си била у дома — мечтателно каза тя. — Изповедниците и магьосниците са здраво свързани едни с други, споени; много повече, отколкото Старият магьосник, Зед, е свързан с Търсача.
	Никой не предявява претенции за Ейдиндрил. Нито един владетел не би посмял да направи това; всички се страхуват, страхуват се от Изповедниците и от магьосниците. Всички кралства в Средната земя подкрепят Ейдиндрил. Всички са й подчинени. Изповедниците стоят над законите на кое да е кралство, точно както Търсачът в крайна сметка се подчинява единствено на собствените си закони. И в същото време ние служим на всички хора в Средната земя чрез Централния съвет.
	В миналото безочливи владетели са се опитвали да накарат Изповедниците да им се подчинят. В по-ново време се появиха прозорливи Изповедници, пред които днес благоговеем, които знаеха, че трябва или да положат основите на нашата независимост, или завинаги да се подчинят на някой владетел; така че Майката Изповедник подчини владетелите със силата си. Те бяха свалени от престолите си и заменени с нови владетели, такива, които разбират, че Изповедниците трябва да бъдат оставени на мира.
	Старите владетели, онези, свалените, бяха задържани в Ейдиндрил със статут на нещо не много по-различно от роби. Изповедниците ги вземаха със себе си, когато пътуваха в други земи, караха ги да им носят провизиите и различни ритуални предмети. Преди Изповедниците имаха много повече ритуали отколкото сега. Както и да е, това произвело необходимото впечатление.
	— Не разбирам — каза Ричард. — Кралете и кралиците обикновено притежават власт. Нямало ли е кой да ги защити? Охрана или някой друг, който да се грижи за безопасността им? Как е могъл един Изповедник да се добере до крал или кралица, за да ги докосне.
	— Да, имали са охрана, всъщност много охрана, но не е толкова трудно, колкото изглежда. Изповедникът докосва някой, примерно един страж, и той вече е неин, той я води до друг, който също бива докоснат, и така скоро тя се оказва вътре. Всеки, който докосне, може да я заведе при следващия над него, така съмишлениците й се увеличават непрекъснато. Проправяйки си път между доверените постове и съветници, тя се оказва при краля или кралицата по-бързо, отколкото можеш да си представиш, и често това става наистина за нула време, преди да е настанала паника. Може да го направи всеки Изповедник. За Майката Изповедник е дори още по-лесно.
	Майката Изповедник, заедно с група свои сестри, може да мине като чума през замъка. Не че в подобно начинание няма риск, много Изповедници умират, целта си е струвала усилията, поне така са си мислели тогава. Ето защо никоя земя не остава затворена пред Изповедниците, дори да не допуска в себе си никой друг.
	Да не допуснеш Изповедник в страната си, е равносилно на това да признаеш вина и е достатъчна причина за отнемането на властта на някой владетел. Ето защо Калните например ме пуснаха в земите си, макар обикновено да не допускат вътре чужденци. Ако забраниш достъпа на Изповедник до владенията си, това може да повдигне въпроси и съмнения. Владетел, въвлечен в какъвто и да е заговор, с готовност осигурява на Изповедника свободен достъп, за да се опита да прикрие подмолните си действие.
	В онези времена сред Изповедниците имало такива, които изпитвали непреодолимо желание да използват силата си, както смятат за правилно, за да изкоренят всичко, което смятали за злодеяние. Магьосниците използвали влиянието си, за да овладеят това положение, но усърдието на Изповедниците показало на всички на какво са способни те. Но тогава времената били различни.
	Да отнемеш властта от владетел. Различни или не, на Ричард му бе трудно да разбере всичко това, да го оправдае.
	— Какво е давало право на Изповедниците да постъпват така?
	Тя бавно поклати глава.
	— Това, което правим сега ти и аз, дали е много по-различно от онова, което са правили те в миналото? Да отнемеш властта на владетел? Всички ние правим това, което си мислим, че е необходимо, което ни се струва правилно.
	Той с неудобство прехвърли тежестта си на другия крак.
	— Разбирам накъде биеш — призна накрая. — Правила ли си го преди? Да свалиш владетел от престола му?
	Тя поклати глава.
	— Владетелите все още дават мило и драго, за да не привличат вниманието ми. С Търсача е почти същото. Поне така е било някога, преди ние с тебе да се родим. Тогава Търсачите са били по-уважавани, внушавали са повече страх, отколкото Изповедниците — тя го погледна многозначително. — Те също са сваляли владетели от престола. В днешно време поради факта, че Старият магьосник беше пренебрегнат и мечът започна да служи на политически интереси, на Търсачите се гледа с по-друго око; като на нещо не много повече от пионки, от крадци.
	— Не съм сигурен, че нещата са се променили особено — каза Ричард повече на себе си, отколкото на нея. — През повечето време се чувствам съвсем като пионка, движена от някой друг. Дори от Зед и…
	Той затвори уста и не довърши мисълта си; тя го направи вместо него.
	— И от мен.
	— Не исках да кажа това. Понякога ми се иска никога да не бях чувал за Меча на истината. Но в същото време не мога да допусна Рал да победи, така че съм обвързан със задължението си. Предполагам, че нямам друг избор и точно това е, което ненавиждам.
	Калан скръсти крака под себе си и се усмихна тъжно.
	— Ричард, сега, когато разбра коя съм, се надявам да помниш, че и при мен е същото. Аз също нямам избор. Но при мен е дори по-лошо, защото аз съм родена със силата си. Ти поне можеш, ако пожелаеш, да върнеш меча, когато всичко това приключи. Аз съм Изповедник до края на дните си — тя млъкна за малко, след това прибави. — Откакто те познавам, съм готова да платя всякаква цена, за да се откажа от силата си и просто да бъда нормална жена.
	Ричард не знаеше какво да прави с ръцете си, така че взе една съчка и започна да чертае линии в прахта.
	— Все още не разбирам, защо сте наречени „Изповедници“? Какво означава това „Изповедник“? — с огромно усилие той успя да вдигне поглед към нея.
	Лицето на Калан придоби такова болезнено изражение, че той изпита съжаление към нея.
	— Такава ни е работата. Ние сме последните арбитри на истината. Поради тази причина магьосниците са ни дали тази сила още в незапомнени времена. По този начин служим на хората.
	— Последни арбитри на истината — намръщено повтори той. — Нещо като Търсачи.
	Тя кимна.
	— В целите си Изповедниците и Търсачите са свързани. По някакъв начин ние сме двата края на една и съща магия. В стари времена магьосниците са били нещо като владетели, но били отчаяни от вилнеещата наоколо им корупция. Мразели лъжите и измамите. Търсели начин да попречат на корумпираните владетели да използват властта си, за да мамят и заробват хората. Разбираш ли, тези безскрупулни владетели просто обвиняват политическия си враг в престъпление, след което го екзекутират, като без да се замислят, опетняват честта му и го елиминират.
	Магьосниците търсели начин да спрат това. Начин, който да не оставя място за съмнение. И така създали магия, на която вдъхнали собствен живот. Създали Изповедниците от избрана група жени. Избора си направили много внимателно, тъй като веднъж вложена в тях, магията започва да живее свой живот и преминава от поколение на поколение — завинаги — тя разсеяно погледна съчката, с която той все още драскаше по земята. — Използваме силата си, за да установим истината в случаите, когато това е важно. В днешно време това става предимно за да удостоверим със сигурност, че даден осъден на смърт човек е наистина виновен. Щом осъдят някой на смърт, го докосваме и след това, щом веднъж е наш, го караме да се изповяда.
	Ричард установи, че стои наклонен напред със замръзнала в ръката съчка. Когато тя продължи, той с усилие помръдна ръката си.
	— Веднъж докоснат, дори и най-жестокият убиец прави каквото му заповядаме и признава престъпленията си. Понякога в съда не са сигурни дали са хванали когото трябва, тогава викат Изповедник, за да установи истината. В повечето страни законът гласи, че никоя смъртна присъда не може да бъде изпълнена, без преди това да има изповед, така че всички да са сигурни, че тя ще бъде изпълнена върху правилния човек, че виновният няма да се измъкне, че това не е акт на политическо отмъщение.
	Някои народи в Средната земя не прибягват до услугите на Изповедник; Калните например. Те не приемат нищо, което смятат за външна намеса. Но въпреки това се страхуват от нас, тъй като знаят на какво сме способни. Уважаваме желанията на такива народи. И въпреки това бихме ги принудили да прибягнат до нас, ако заподозрем измама. Така или иначе, на повечето места ни използват. Намират го за целесъобразно.
	Изповедниците първи разкриха заговора и подмолните действия на Мрачния Рал. Единствената причина магьосниците да създадат Изповедниците, и преди всичко Търсачите, е точно тази — разкриването на подобни важни истини. Мрачният Рал не беше доволен, че разкрихме плановете му.
	В редки случаи, когато следва да бъде изпълнена смъртна присъда, без да е направена изповед, осъденият сам иска Изповедник, за да може да направи истинска изповед и по този начин да докаже невинността си. Навсякъде из Средната земя осъденият има това право.
	Гласът й стана по-тих, отслабващ.
	— Това е най-омразно от всичко. Никой, който е виновен, не би прибягнал до услугата на Изповедник; така само би доказал вината си. Дори още преди да съм докоснала такъв човек, аз знам, че той е невинен, но въпреки това трябва да го направя. Ако можеше само да видиш погледа в очите им, когато ги докосвам… щеше да разбереш. Така че когато ни повикат, дори хората да са невинни, те остават…
	Ричард преглътна.
	— Колко изповеди си… направила?
	Тя бавно поклати глава.
	— Твърде много, за да мога да ги преброя. Прекарала съм половината от живота си по затвори и тъмници, с най-жестоките и отвратителни чудовища, които можеш да си представиш, като повечето от тях не изглеждат по-различно от най-обикновен магазинер или брат, или баща, или съсед. След като ги докосна, започват да ми разказват за нещата, които са правили. В началото сънувах такива кошмари, че се страхувах да заспя. Разказите за нещата, които са направили… дори не би могъл да си представиш…
	Ричард захвърли съчката и пое ръката й в своята, като я стисна здраво. Очите й се изпълниха със сълзи.
	— Калан, не е необходимо да…
	— Спомням си първия мъж, когото убих — устната й трепереше. — Все още го сънувам. Призна ми какво е правил с трите дъщери на съседа си… най-голямата била само на пет годинки… гледаше ме с огромни очи, след като ми беше разказал най-ужасните неща, които можеш да си представиш… и каза: „Какво е вашето желание, господарке“… а аз без да се замисля, отговорих: „Желанието ми е да умреш.“ Тя избърса сълзите от бузата си с треперещи пръсти. — Той умря на мига.
	— И какво казаха хората?
	— Какво биха могли да кажат на един Изповедник, който току-що е накарал един човек да умре пред очите им само с една-единствена заповед? Всички те просто отстъпиха назад и се отстраниха от пътя ни, когато си тръгвахме. Не всеки Изповедник може да направи подобно нещо. Това изплаши дори магьосника ми, който направо онемя.
	Ричард се намръщи.
	— Твоят магьосник?
	Тя кимна, след като изтри сълзите си.
	— Магьосниците смятат за свое задължение да ни защитават, тъй като от нас по принцип се страхуват всички и всички ни мразят. Един Изповедник почти винаги пътува с протекцията на магьосник. Към всеки Изповедник е… всъщност беше, прикрепен по един магьосник, когато ни извикваха за изповед. Рал успя да ни раздели от магьосниците ни и сега и те са мъртви. С изключение на Зед и на Гилер.
	Ричард взе заека. Започваше да изстива. Отряза още едно парче и й го подаде, след това взе едно и за себе си.
	— Защо всички се страхуват и мразят Изповедниците?
	— Роднините и приятелите на екзекутираните ни мразят, защото не могат да повярват, че обичаният от тях човек би могъл да направи нещата, които изповядва. По-скоро си мислят, че ги изигравам по някакъв начин и ги карам да изповядват неща, които не са направили — тя човъркаше парчето си месо, като откъсваше малки парченца и ги дъвчеше бавно. — Установила съм, че хората не винаги искат да приемат истината. Тя не е от особено значение за тях. Някои са се опитвали да ме убият. Това е една от причините с нас винаги да пътува магьосник, за да ни пази, докато силата ни се възстановява.
	Ричард преглътна хапката си.
	— Това не ми се струва достатъчна причина.
	— Онова, което правим, е повече от ясно. Може да звучи много странно за някой, който не е живял с него. Законите на Средната земя, на магията, може да ти изглеждат доста странни.
	Странни не е точната дума, помисли си Ричард. Ужасяващи беше по-добре.
	— Изповедниците са независими; хората ненавиждат това. Мъжете не могат да приемат това — никой не може да ни управлява, нито дори да ни казва какво да правим. Жените не могат да приемат факта, че живеем по-различно от тях, че не изпълняваме традиционната за жената роля; ние не се грижим за някой мъж, нито му се подчиняваме. На нас се гледа като на привилегировани. Косите ни са дълги, това е символ на властта ни; те трябва да стрижат косите си в знак на това, че са се подчинили на мъжете си и на всеки друг с по-висок статут от техния. На теб това може да ти изглежда незначително, но за хората в Средната земя нищо, което е свързано по някакъв начин със силата, не е незначително. Жена, която оставя косата си по-дълга от позволеното за нейното обществено положение, за наказание губи това положение. В Средната земя дългата коса е знак за сила, граничеща с неподчинение. Тя е знак, че притежаваме силата да правим онова, което пожелаем, че никой не може да ни заповядва; че сме заплаха за всички. Както и твоят меч показва на хората същото. Нито една от Изповедниците не би отрязала косата си и това непрекъснато тормози хората — че никой не може да ни накара да го направим. Иронията е в това, че всъщност ние имаме по-малко свобода от тяхната, но те не гледат нещата от тази страна. Ние вършим черната работа и въпреки това нямаме право да избираме какво да правим със собствения си живот. Ние сме затворници на силата си.
	Калан дояде парчето месо, което той й беше дал, а Ричард се замисли каква ирония има в това, че Изповедниците даряват с любов най-кръвожадните престъпници, а не могат да го направят за онези, с които биха искали близост. Знаеше, че има и още нещо, което тя се опитва да му обясни.
	— Мисля, че дългата ти коса е чудесна — каза й. — Харесва ми такава, каквато е.
	Калан се усмихна.
	— Благодаря ти. — Тя хвърли кокалите в огъня и се загледа в пламъците за миг, след това сведе поглед към ръцете си, като щракна с ноктите на палците си. — След това идва проблемът с избора на другар.
	Ричард дояде месото си и хвърли кокала в огъня. Облегна се назад върху пъна, тъй като това, което чу, не му прозвуча добре.
	— Избор на другар? Какво значи това?
	Тя продължаваше да оглежда ръцете си, сякаш се опитваше да потъне в тях.
	— Когато Изповедникът стане на възраст, в която може да бъде пълноценна майка, тя трябва да си избере другар. Може да избере всеки мъж, когото пожелае, дори и вече женен. Може да прекоси Средната земя надлъж и нашир в търсене на подходящ баща за дъщерите си, мъж силен и може би такъв, който се харесва на очите й. Както си пожелае. Мъжете се ужасяват от Изповедник, който си търси другар, защото не желаят да бъдат избрани, да бъдат докоснати. Жените се ужасяват, защото не желаят тя да отнеме съпруга или брата, или сина им. Те знаят добре, че не могат да направят нищо; всеки, застанал на пътя на Изповедник, който си избира другар, бива унищожен. Хората се страхуват от мен, най-напред, защото аз съм Майката Изповедник и, второ, защото отдавна трябваше да съм направила своя избор.
	Ричард отново се вкопчи здраво за надеждите и бляновете си.
	— А какво ще стане, ако ти харесаш някой и той хареса теб?
	Калан тъжно поклати глава.
	— Изповедниците нямат приятели, около тях има само други Изповедници. Това не е проблем; никой никога не е проявявал чувства към Изповедник. Всеки мъж се страхува от нас — тя премълча, че точно в това се състои проблемът сега. Гласът й отново затрепери. — Още от малки ни учат, че този, който избираме за другар, трябва да е силен, за да сме сигурни, че това ще осигури силата на децата, които ще родим. Но не трябва да е някой, който харесваме, тъй като ще го унищожим. Ето защо нищо не може да се получи… между нас.
	— Но… защо? — той почувства, че се противи с всички сили на думите й, на силата й.
	— Защото… — тя отмести поглед, лицето не можеше да прикрие болката й, зелените й очи се изпълниха със сълзи. — Защото във вихъра на страстта Изповедникът няма да може да овладее силата си и тя ще се влее в мъжа, дори без тя да го желае, и тогава той вече няма да е онзи, когото тя е харесвала. Няма начин да се попречи на това. Никакъв. Той ще бъде неин, но не по същия начин. Същият този мъж, когото тя е харесвала, ще бъде пак с нея, но по различен начин, заради магията, а не защото той го иска, не защото го е решил сам. Той ще бъде просто една черупка. Нито един Изповедник не би направил подобно нещо с мъж, когото обича.
	Ето защо от незапомнени времена Изповедниците странят от мъжете от страх, че може да се привържат към някой. Макар да ни мислят за безсърдечни, това не е вярно; всички ние се страхуваме от онова, което едно наше докосване би могло да причини на мъж, който ни е скъп. Някои Изповедници избират мъже, които никой не харесва, които хората мразят, за да не унищожат нечие нежно сърце. Но малцина постъпват така, повечето виждат нещата по друг начин и това е тяхно право. Никой Изповедник не би укорил друг, който действа по този начин; всички ние го разбираме — тя го погледна с насълзени очи, молещи за разбиране.
	— Но… аз бих могъл… — не можеше да измисли спасение за сърцето си.
	— Аз не бих могла. За мен това ще е все едно да искаш да си с майка си, а вместо това да си с Шота, представяща се за майка ти. Но не е. Това би било просто илюзия, не любов. Разбираш ли? — извика тя. — Това би ли ти донесло истинско удоволствие?
	Ричард почувства как всичките му мечти се сриват в прахта — беше разбрал. Сърцето му беше изпепелено.
	— Къщата на духовете — попита той сухо, — за това ли говореше Шота? Тогава ли без малко не използва силата си върху мен? — гласът му беше малко по-хладен, отколкото искаше.
	— Да — гласът й беше пълен с чувства, които тя се опитваше да не издаде, да не заплаче. — Съжалявам, Ричард — тя сключи пръсти. — Никога преди не съм обичала някого както теб. Толкова исках да бъда с теб. Почти забравих коя съм. Почти престана да ме интересува — по бузите й закапаха сълзи. — Сега разбираш ли колко опасна е силата ми? Виждаш ли колко лесно мога да те унищожа? Ако не ме беше спрял… щеше да е свършено с теб.
	Той се изпълни с огромно съчувствие към нея за онова, което тя е, за това, че тя по никакъв начин не може да промени нещата, освен това почувства и собствената си болка, предизвикана от загубата, макар да разбираше, че всъщност няма какво да губи, че тя никога не е била негова, или по точно казано — той никога не е бил неин; всичко е било просто плод на фантазията му.
	Зед се беше опитал да го предупреди, беше се опитал да му спести болката. Защо не го послуша? Той се изправи бавно и пристъпи към огъня, за да не може тя да види сълзите в очите му. Продължи да преглъща, за да се опита да каже нещо.
	— Защо винаги казваш „тя“, „нейна“, „дъщеря“? Защо все жени? Ами мъжете, Изповедниците не раждат ли момчета? — осъзна, че гласът му звучи така, сякаш стърже по чакъл.
	Заслуша се в пукането на огъня, тъй като тя не каза нищо. Обърна се чак когато я чу да плаче. Тя вдигна поглед и протегна ръка към него, за да й помогне да се изправи. След като стана, се облегна на дънера, отметна косата си назад и скръсти ръце под гърдите си.
	— Да, Изповедниците раждат момчета. Не толкова често, колкото в миналото, но се случва — тя прочисти гърлото си. — Но силата в тях е по-мощна; на тях не им е необходимо време да се възстановяват. Понякога силата ги обзема изцяло, покварява ги. Това е грешката на магьосниците.
	По тази единствена причина те избрали жените, но не обмислили достатъчно това, че силата заживява свой живот. Не са предвидили как силата ще се предава на поколенията, колко ще се промени, ако бъде предадена на мъж.
	Преди много години е имало неколцина Изповедници мъже, които проявили невероятна жестокост. Това е останало в историята като размирните времена. Благодарение на тях. Нещо подобно е сега с Мрачния Рал. Най-накрая магьосниците успели да заловят всичките и да ги унищожат. Мнозина магьосници също загинали. Оттогава насетне магьосниците се отказали от управлението. И без друго мнозина от тях били мъртви. Вместо това те започнали само да служат на хората, да помагат където могат. Но повече никога не се месят в управлението, ако това е възможно. Имат горчива поука.
	Калан сведе поглед и без да се обръща към него, продължи.
	— По някаква причина към жените е проявена върховна милост, като им е дадена възможност да управляват силата си, да не се подчиняват на покваряващата й мощ. Магьосниците не могат да кажат защо. Нещо подобно е и с Търсача: трябва да бъде избран правилният човек, човекът, посочен от магьосник, в противен случай той би могъл да използва силата си с лоши намерения. Ето защо Зед беше толкова ядосан, че съветът на Средната земя му отне правото да назначава Търсача. Мъжете Изповедници, не всички, но повечето от тях, не могат да запазят чувството си за балансиране на силата. Те не притежават способността да я сдържат, когато трябва — тя го погледна крадешком.
	— Когато пожелаят някоя жена, просто използват силата си и я взимат. Много жени. Нямат задръжки, нямат чувство за отговорност. От онова, което съм чувала, разбирам, че размирните времена са представлявали една кошмарно дълга нощ на насилие. Властта им продължила с години. Магьосниците трябвало да избиват много хора. Методично избивали цялото поколение, родено от похотта на бащите, за да предотвратят неконтролируемото разпространение на силата. Да кажем, че магьосниците били недоволни, би било съвсем неточно.
	— А сега, какво става сега? — предпазливо попита той. — Какво става, ако Изповедник роди мъжко чедо?
	Тя отново прочисти гърлото си, преглъщайки стенанията си.
	— Ако някой Изповедник роди момче, то бива завеждано на едно специално място в центъра на Ейдиндрил, където майка му го поставя върху Камъка — тя премести тежестта си на другия крак; очевидно й беше трудно да говори за това. Той взе меката й длан в ръцете си и започна да я гали с палците си, макар за пръв път истински да разбираше, че е недопустимо да я докосва по такъв интимен начин. — Както вече ти казах, всеки човек, докоснат от Изповедник, прави каквото му е заповядано — усещаше как ръката й трепери. — Майката заповядва на съпруга си да направи онова, което тя самата трябва да направи… и той… той поставя на вратлето на бебето въже… и… и стъпва върху двата му края.
	Ричард пусна ръката й. Прокарвайки пръстите и на двете си ръце през косата си, той се обърна към огъня.
	— Всяко момче ли?
	— Да — призна тя с глас, който едва се чуваше. — Няма никаква възможност момче, родено от Изповедник, да оживее, защото то може да е неспособно да удържи силата си и да я използва, за да придобие власт, да върне размирните времена. Магьосниците и останалите Изповедници наблюдават внимателно всяка бременна жена Изповедник и правят всичко, което е по силите им, за да я утешат, ако роди момче, и затова трябва… — гласът й затихна.
	Ричард изведнъж осъзна, че мрази Средната земя — че я мрази с настървение, което отстъпва по сила единствено на чувствата му към Мрачния Рал. За първи път разбра защо хората в Западната земя са търсели място, където да живеят далеч от всяка магия. Щеше му се да се върнат онези времена, когато магията не е съществувала. Очите му се изпълниха със сълзи, когато си помисли колко много му липсва Еленовата гора. Закле се пред себе си, че ако успее да спре Мрачния Рал, ще направи всичко, за да бъде изградена отново границата. Зед щеше да му помогне без съмнение. Ричард едва сега разбра защо Зед също бе пожелал да избяга от Средната земя. А когато границата отново застанеше на мястото си, Ричард щеше да остане от другата й страна. До края на живота си.
	Но най-напред стоеше въпросът с меча; той нямаше да върне Меча на истината. Щеше да го унищожи.
	— Благодаря ти, Калан — насили се да промълви той, — за това, че ми каза. Не бих искал да го науча от някой друг. — Почувства се така, сякаш всичко около него се срива. Досега беше гледал на края на Рал като на начало на нов живот за себе си, точка, от която можеше да продължи напред, след която всичко беше възможно. Сега гледаше на това като на край. Не само за Рал, но и за него самия; не съществуваше нищо отвъд това, всичко отвъд бе мъртво. Щом успееше да спре Рал и щом Калан беше в безопасност, щеше да се завърне сам в Еленовата гора и животът щеше да приключи за него.
	Чуваше я как плаче зад гърба му.
	— Ричард, ако искаш да си тръгна, моля те, не се страхувай да ми го кажеш. Ще те разбера. Това е нещо, с което един Изповедник свиква.
	За миг той се загледа в тлеещия огън пред краката си, след това стисна здраво очи, с усилие преглъщайки буцата в гърлото си, сълзите. Пареща болка проряза гърдите му, които потъваха в ритъма на учестеното му дишане.
	— Моля те, Калан, няма ли някакъв начин — попита той, — изобщо, какъвто и да е начин… да можем… за нас…
	— Не — простена тя.
	Той сключи треперещите си ръце. Всичко беше загубено.
	— Калан — най-после успя да каже, — има ли някакъв закон или правило, или нещо друго, което казва, че не можем да бъдем приятели?
	Тя отговори през плач:
	— Не.
	Той безмълвно се обърна към нея и я обгърна с ръце.
	— Точно сега наистина имам нужда от приятел — прошепна.
	— Аз също — тя зарида върху гърдите му, като също го притисна към себе си. — Но не мога да бъда нищо повече.
	— Знам — каза Ричард, докато по бузите му се изтърколиха няколко сълзи. — Но, Калан, аз те…
	Тя постави пръст на устните му, за да го накара да замълчи.
	— Не казвай това — проплака. — Моля те, Ричард, никога не го казвай.
	Можеше да му попречи да го изрече на глас, но не и да го спре да го повтаря в мислите си.
	Притисна се към него ридаеща и той си спомни: когато двамата бяха в хралупестия бор, в първия ден на срещата им, когато отвъдният свят почти я отвлече, тя се бе притиснала до него и тогава си бе помислил, че не е свикнала да е в прегръдките на някой. Сега знаеше защо. Докосна бузата си до главата й.
	В пепелта на бляновете му проблесна малко гневно пламъче.
	— Избрала ли си вече своя другар?
	Тя поклати глава.
	— Точно сега има много по-важни неща, за които да се тревожа. Но ако спечелим и аз остана жива… тогава ще трябва да го направя.
	— Обещай ми нещо.
	— Ако мога.
	Гърлото му беше толкова горещо, че трябваше да преглътне два пъти, преди да заговори.
	— Обещай ми, че няма да го избереш, преди аз да съм се върнал в Западната земя. Не искам да знам кой ще е той.
	Тя изхлипа, преди да отговори, пръстите й се вкопчиха още по-здраво в ризата му.
	— Обещавам.
	След като известно време стоя така, притиснал я в прегръдката си, опитвайки се да се овладее, прогонвайки черните си мисли, Ричард успя да се усмихне.
	— За едно нещо обаче грешиш.
	— И какво е то?
	— Каза, че никой мъж не би могъл да заповядва на Изповедник. Грешиш. Аз заповядвам на самата Майка Изповедник. Ти си се клела да ме защитаваш, държа да изпълниш задължението си като мой водач.
	Тя се засмя болезнено в гърдите му.
	— Май си прав. Поздравления — ти си първият, който прави подобно нещо. И какво ще заповяда господарят на своя водач?
	— Да не ми създава повече проблеми с това, че иска да сложи край на живота си; аз имам нужда от нея. И да ни заведе при Кралицата и при кутията преди Рал, а после да ни изведе в безопасност оттам.
	Калан кимна, все още без да се отделя от гърдите му.
	— На вашите заповеди, господарю — тя се дръпна от него, вдигна ръце върху раменете му и още веднъж го стисна, усмихвайки се през сълзи. — Как правиш така, че винаги ме караш да се чувствам по-добре, дори в най-тежките мигове?
	Той сви рамене, насилвайки се да й се усмихне, макар вътрешно да умираше.
	— Аз съм Търсачът. Аз мога да направя всичко. — Щеше му се да каже още нещо, но гласът му изневери.
	Тя поклати глава, а усмивката й грейна.
	— Ти си наистина рядко срещан човек, Ричард Сайфър — прошепна.
	Единственото, което искаше, бе да остане сам, за да може да се наплаче.

>	Тридесет и пета глава

	Ричард зари тлеещите въглени с малко пръст, която загреба с обувката си, като по този начин угаси единствената топлинка в зората на студения нов ден. Небето изсветляваше в ледено синьо, от запад нахлуваше остър вятър. Е, добре поне, че ще духа в гърбовете им, помисли си той. До другата му обувка лежеше шишът, на който Калан беше опекла заека — този, който сама бе хванала с капан, както я бе научил.
	Почувства как се изчервява при тази мисъл, при мисълта, че той, един горски водач, я учеше на такива неща. Нея — Майката Изповедник. Повече от кралица. Кралиците се кланят на Майката Изповедник, каза му тя. Почувства се толкова глупаво, както никога досега. Майка Изповедник. За какъв се мислеше той? Зед се опита да го предупреди, защо не се вслуша в думите му.
	Празнотата заплашваше да го погълне. Помисли за брат си, за приятелите си Зед и Чейс. Макар че те не можеха да запълнят празнотата в него, му се прииска да са тук. Ричард гледаше как Калан си слага раницата. Тя си няма никой, помисли си той; единствените й приятели, останалите Изповедници, са мъртви. Тя е сама на тоя свят, сама в Средната земя, заобиколена от хора, които се опитва да спаси и които се страхуват от нея, мразят я, от врагове, които искат да я убият, по-лошо дори. А си няма дори магьосник, който да я защити.
	Сега разбра защо я е било страх да му каже. Той е единственият й приятел. Почувства се дори по-глупаво при мисълта, че е такъв егоист. Ако приятел е единственото, което можеше да е той за нея, тогава ще й бъде приятел. Дори това да го убиваше.
	— Сигурно ти е било трудно да ми го кажеш — каза той, докато наместваше меча на хълбока си.
	Калан се загърна в пелерината си, за да отблъсне острите пориви на вятъра. Лицето й отново бе придобило спокойното изражение, по което не можеше да се прочете нищо.
	— Щеше да ми е по-лесно да се самоубия.
	Той я проследи с поглед, докато тя се обърна и тръгна, след това я последва. Ако му беше казала в началото, чудеше се той, дали щеше да е с нея все още? Ако му беше казала всичко това, преди да я опознае, дали щеше да се страхува да бъде близо до нея, също както всички останали? Може с право се е страхувала да му каже по-рано. Но, от друга страна, ако го беше сторила, сигурно щеше да му спести онова, което чувстваше в момента.
	Някъде по обяд стигнаха до място, където се събираха много пътеки, отбелязано с камък, висок наполовина колкото Ричард. Той се спря и се загледа в символите, издълбани върху гладката повърхност.
	— Какво означават?
	— Указват посоките към различни градове и села и разстоянията до тях — каза тя, пъхнала ръце под мишниците си, за да ги стопли. Посочи с глава една от пътеките. — Ако не искаме да срещаме хора, най-добре е да тръгнем насам.
	— Колко по-далеч е?
	Тя хвърли още един поглед към камъка.
	— Обикновено се движа по пътищата между градовете, а не по тези пътеки, които са по-малко използваеми. Камъкът не указва разстоянието по пътеката, само по пътя, но предполагам, че ще вървим с няколко дни повече.
	Ричард забарабани по дръжката на меча си.
	— Има ли град наблизо?
	Тя кимна.
	— На час-два път сме от Града на дърварите. Защо питаш?
	— Щяхме да спестим доста време, ако имахме коне.
	Тя погледна пътеката, която водеше към града, сякаш можеше да го види.
	— В Града на дърварите има много дъскорезници. Сигурно и коне се намират, но идеята ти може да не се окаже съвсем добра. Чувала съм, че симпатиите им са на страната на Д’Хара.
	— Защо да не идем да хвърлим едно око; с коне ще спестим поне ден. Имам малко сребро и една-две златни монети. Може да успеем да си купим.
	— Предполагам, че ако сме внимателни, можем да отидем да хвърлим един поглед. Но да не си посмял да показваш среброто или златото си. Това показва, че си от Западната земя, а хората тук гледат на всеки, дошъл от там, като на заплаха. Разкази и суеверия.
	— А как тогава ще се сдобием с коне? Ще ги откраднем ли?
	Тя повдигна вежда.
	— Толкова ли бързо забрави? Ти си с Майката Изповедник. Трябва просто да ги помоля.
	Ричард прикри, доколкото можа, недоволството си с празен поглед.
	— Да вървим тогава.
	Градът на дърварите беше разположен на брега на река Калисидрин, чиито кални кафяви води го снабдяваха както с енергия за дъскорезниците, така и с транспорт за трупите и дървения материал. Между работните площадки имаше преливници, а разнебитените дъскорезници се извисяваха над другите сгради. Плътно наредени редици дървен материал се възкачваха една връз друга под покривите на откритите навеси, а под платнища, нахвърляни встрани, още купища трупи чакаха или шлеп, който да ги отнесе надолу по реката, или вагони, с които да бъдат транспортирани по суша. На хълма, издигащ се над дъскорезниците, бяха накацали плътно една до друга къщурки, които изглеждаха така, като че са били построени за временен подслон, а с годините са се превърнали в постоянно жилище за обитателите си.
	Дори от разстояние Ричард и Калан можеха да преценят, че нещо не е наред. Дъскорезниците мълчаха, улиците пустееха. Градът би трябвало да кипи от живот. Би трябвало да има хора по магазините, на кейовете, край дъскорезниците и по улиците, но не се виждаше никаква следа от живот. Градът тънеше в мъртвешка тишина, чуваше се само плющенето на някое и друго платнище, развявано от вятъра, тук-там проскърцваше със стържещ звук някоя желязна панта.
	Когато се приближиха на достатъчно разстояние, вятърът донесе до тях още нещо освен плющенето на платнищата и скърцането на пантите; отвратителната миризма на смърт. Ричард провери дали мечът му е откопчан в ножницата.
	Тела, подути и отекли, а-ха да се пръснат, късаха копчетата на дрехите, в които бяха облечени, и бълваха миризма, която привличаше рояци мухи. Въргаляха се по ъглите или направо пред сградите, подобно на есенни листа, които вятърът е събрал на купчини. Повечето бяха жестоко обезобразени; от някои още стърчаха счупени копия. Тишината сякаш оживяваше. Врати, разбити и потрошени, висяха под странни ъгли на една-единствена панта или се въргаляха из улиците заедно с багажи и парчета от мебели. Прозорците на всички сгради бяха изпотрошени. Някои от постройките представляваха студени, овъглени скелети от греди и руини. Ричард и Калан вървяха с притиснати към носовете и устните си пелерини, опитвайки се да се предпазят от смрадта. Очите им обаче нямаше как да пропуснат гледката на смъртта.
	— Рал? — попита Ричард.
	Тя огледа от разстояние телата, нападали в различни пози.
	— Не. Рал не убива така. Тук е имало битка.
	— На мен повече ми прилича на клане.
	Тя кимна в знак на съгласие.
	— Помниш ли мъртвите в селото на Калните? Така изглежда, когато убива Рал. Винаги е едно и също. Това тук е различно.
	Те продължиха да обикалят града, без да се отдалечават много от сградите, избягвайки средата на улиците, от време на време стъпваха по съсиреци кръв. Всички магазини бяха плячкосани, а онова, което не беше отнесено, беше унищожено. От един магазин над улицата се развяваше бледосин плат на равни тъмни ивици, който сякаш е бил изхвърлен, защото собственикът му го е повредил, умирайки. Калан дръпна Ричард за ръкава и му посочи нещо. На стената на една сграда имаше надпис, написан с кръв. СМЪРТ НА ВСИЧКИ ВРАГОВЕ НА ЗАПАДНАТА ЗЕМЯ.
	— Какво мислиш, че би могло да означава това? — прошепна тя, като че смъртта можеше да я чуе.
	Той се вгледа в думите, от които сякаш още се стичаха капки кръв.
	— Нямам никаква представа. — Продължи нататък, като на два пъти намръщен се обръщаше към думите на стената.
	Вниманието му привлече една количка, оставена пред магазин за зърнени продукти. Беше наполовина натоварена с дребни мебели и дрехи, вятърът плющеше в ръкавите на мънички рокли. Двамата с Калан си размениха погледи. Имаше някой оцелял, който очевидно се готвеше да заминава.
	Ричард внимателно пристъпи през празната рамка на вратата, Калан вървеше плътно зад него. Снопове слънчева светлина, нахлуващи през вратата и прозореца, хвърляха светли петна в прахта във вътрешността на сградата и осветяваха купища разпиляно зърно и разбити варели. Ричард се спря от вътрешната страна на прага, Калан — залепена зад гърба му, докато очите му свикнат с тъмнината. В прахта се виждаха пресни следи от стъпки, повечето малки. Той ги проследи с поглед — отиваха зад тезгяха. Хвана дръжката на меча, но без да го изважда от ножницата, и се отправи натам. Отзад се бяха свили хора, треперещи от страх.
	— Няма да ви причиня зло — каза той с нежен глас, — излезте.
	— Ти да не си войник от Националната армия на мира, дошъл да ни помогне? — чу се женски глас иззад тезгяха.
	Ричард и Калан намръщено се спогледаха.
	— Не — каза тя. — Ние сме… просто пътници, минаващи през града.
	Показа се женска глава с мръсно лице, по което имаше следи от сълзи, с тъмна, късо подстригана сплъстена коса. Раздърпаната й кафява рокля беше парцалива и раздрана. Ричард махна ръката си от дръжката на меча, за да не я плаши. Устната й трепереше, празните й очи примигваха срещу тях в сумрака, накрая направи знак на другите да излязат. Бяха шест деца — пет момичета и едно момче, — още една жена и един старец. Щом се показаха иззад тезгяха, децата вдървено се прилепиха до двете жени, тримата възрастни впериха поглед в Ричард, след това открито огледаха Калан. Очите им се ококориха и всички едновременно отскочиха назад към стената. Ричард объркано смръщи чело; после разбра какво гледаха така ококорено. Косата й.
	Тримата възрастни паднаха на колене с наведени глави, без да вдигат очи от пода; децата безмълвно заровиха лица в полите на жените. Хвърляйки кос поглед на Ричард, Калан бързо им направи знак с ръка да се изправят. Те продължаваха да стоят с очи, впити в пода, и не видяха отчаяните й жестове.
	— Станете — каза тя, — не е необходимо да правите това. Станете.
	Главите им се вдигнаха, на лицата им беше изписано объркване. Гледаха ръцете й, които продължаваха да им правят знаци да се изправят. С голяма неохота се подчиниха.
	— Както заповядате, Майко Изповедник — каза с треперещ глас едната от жените. — Простете ни, Майко Изповедник, ние… не ви познахме… отначало, заради дрехите. Простете ни, ние сме просто човешки същества. Простете ни, че…
	Калан внимателно я прекъсна.
	— Как се казваш?
	Жената се поклони дълбоко от кръста и остана наведена.
	— Регина Кларк, Майко Изповедник.
	Калан я сграбчи за раменете и я изправи.
	— Регина, какво е ставало тук?
	Очите на жената се изпълниха със сълзи, тя хвърли боязлив поглед към Ричард, устната й затрепери. Калан го погледна.
	— Ричард — тихо каза тя, — защо не изведеш стареца и децата навън?
	Той разбра какво искаше тя; жените се страхуваха твърде много да говорят пред него. Той подаде ръка за помощ на прегърбения старец и изведе четири от децата. Двете най-малки момиченца отказаха да се отделят от полите на жените, но Калан му направи знак, че няма значение.
	Четирите деца не се отделяха едно от друго, седнаха на стъпалата отпред, очите им бяха празни и далечни. Когато ги попита за имената им, нито едно не отвърна, дори не го погледнаха, само крадешком плъзваха уплашени погледи към него, за да се убедят, че не се приближава към тях. Старецът просто празно гледаше пред себе си, когато Ричард го попита как се казва.
	— Можеш ли да ми кажеш какво е ставало тук? — попита Ричард.
	Старецът огледа улицата, очите му се разшириха.
	— От Западната земя…
	По лицето му потекоха сълзи и той не успя да каже нищо повече. Страхувайки се да не го насилва прекалено, Ричард реши да го остави на мира. Предложи му парче сушено месо от раницата си, но старецът отказа. Децата се дръпнаха от ръката му, когато той я протегна, за да предложи и на тях. Прибра месото обратно. Най-голямото момиче, почти девойка, го погледна, сякаш той щеше да ги убие или да ги изяде на минутата. Никога не беше виждал по-ужасен поглед. Тъй като не искаше да плаши повече нея и останалите деца, той се отдръпна на разстояние, усмихна се успокоително и обеща, че няма да им стори нищо лошо, няма дори да ги докосне. Не изглеждаше като да са му повярвали. Ричард час по час се обръщаше към вратата; чувстваше се неловко и му се щеше Калан да излиза вече.
	Тя най-после се появи, на лицето й бе изписано пресилено спокойствие, под което ясно личеше болката й. Ричард се изправи и децата моментално се втурнаха в къщата. Старецът остана на мястото си. Тя хвана Ричард за ръката и го отведе настрана.
	— Тук няма да намерим коне — каза, като гледаше втренчено пред себе си по пътя, по който бяха дошли. — Мисля, че е най-добре да отбягваме пътищата и да се движим по пътеките, които се използват по-рядко.
	— Калан, кажи ми какво има? — той хвърли поглед през рамо. — Какво е ставало тук?
	Тя се втренчи в кървавото съобщение на стената, когато минаваха покрай него. СМЪРТ НА ВСИЧКИ ВРАГОВЕ НА ЗАПАДНАТА ЗЕМЯ.
	— В града идвали мисионери, които разказвали на хората колко велик е Мрачният Рал. Появявали се често и убеждавали градския съвет какви неща ще имат, когато Д’Хара започне да властва над всички земи. Тръбели навсякъде колко много Рал обича хората.
	— Това е лудост! — остро прошепна Ричард.
	— Така или иначе, хората от Града на дърварите били убедени в това. Всички се съгласили да обявят града си за територия на Д’Хара. В града нахлула Националната армия на мира, войниците се отнасяли с всички с безкрайно уважение, купували стоки от търговците, пръскали злато и сребро в изобилие — тя посочи назад, към покритите с платнища купища дървен материал. — Мисионерите устояли на думата си; започнали да идват поръчки за дървесина. Много дървесина. За да се построят нови градове, в които хората да живеят и да преуспяват под сияйното ръководство на Татко Рал.
	Ричард смаян поклати глава.
	— И после?
	— Разчувало се все повече; работата започнала да става повече, отколкото хората в града можели да поемат. Работа за Татко Рал. Прииждали нови и нови работници, за да се справят с поръчките за дървесина. Междувременно мисионерите говорели на хората каква заплаха представлява за тях Западната земя. Каква заплаха е тя за Татко Рал.
	— Западната земя! — Ричард не можеше да повярва.
	Тя кимна.
	— След това Националната армия на мира напуснала града, като казали, че трябвало да се бият с войските на Западната земя, да защитават и другите градове, които са се клели във вярност на Д’Хара. Хората умолявали част от тях да останат, за да ги защитават. В замяна на верността и всеотдайността на местните жители малък брой войници останали.
	Ричард я поведе към пътеката, по която бяха дошли, и хвърли един последен объркан поглед назад към града.
	— Значи не е била армията на Рал?
	Пътеката беше достатъчно широка, така че тя го изчака и след като се изравниха, продължи.
	— Не. Казват, че известно време всичко вървяло чудесно. След това, преди около седмица, по изгрев слънце в града нахлула войскова част от армията на Западната земя и избила до крак войниците от Д’Хара. След това се развилнели и започнали безразборно да убиват и да плячкосват града. Докато войниците от Западната земя убивали, крещели, че това ще се случи с всеки, който последва Рал, с всеки враг на Западната земя. Преди залез слънце си тръгнали.
	Ричард я сграбчи за ризата близо до раменете и я обърна с лице към себе си.
	— Не е вярно! Хората от Западната земя не могат да направят подобно нещо! Не са били те! Не може да бъде!
	Тя примигна насреща му.
	— Ричард, не съм казала, че е вярно. Просто ти предавам онова, което чух, онова, което си мислят, че е станало, онези хора там.
	Той пусна ризата й, имаше още една причина да се изчерви. Не можа да се сдържи и добави:
	— Нито една войска в Западната земя не може да стори това — той се накани да продължи пътя си, но тя го спря, хващайки го за ръката.
	— Това не е всичко.
	По очите й той разбра, че не иска да чуе края на разказа. Кимна й да продължава.
	— Всички, които останали живи, незабавно започнали да напускат града, вземайки със себе си всичко, което биха могли да носят. Повечето тръгнали на следващия ден, някои искали да погребат телата на близките си. Същата нощ в града се върнала войскова част от армията на Западната земя, може би около петдесетина души. До този момент града били напуснали малцина от оцелелите. Казано им било, че на враговете на Западната земя не е позволено да бъдат погребвани, че трябва да бъдат оставени да ги изядат животните и това да послужи за пример на всеки, който реши да се противопоставя на законите на Западната земя. За доказателство събрали всички оцелели мъже, дори момчетата, и ги екзекутирали. — По начина, по който Калан произнесе думата екзекутирали, без да уточнява какво точно е станало, Ричард разбра, че не иска да знае повече. — Момченцето и старецът, които видяхме, се спасили по чудо, ако не ги били пропуснали, сега и те да са мъртви. Жените били оставени живи, за да гледат — тя млъкна.
	— Колко жени са напуснали града?
	Тя поклати глава.
	— Не знам, не много — тя крадешком хвърли поглед по пътеката зад тях, загледа се за миг в града, преди гневните й очи да се върнат отново върху неговите. — Войниците изнасилили жените. И момичетата — погледът й го изпепеляваше. — Всяко от момичетата, които видя, е било изнасилено от поне…
	— Войниците от Западната земя не постъпват така!
	Тя се вгледа в лицето му.
	— Знам. Но кой? Защо? — изражението й отново изстина и стана спокойно.
	Той я погледна ужасен.
	— Няма ли нещо, което можем да направим за тях?
	— Задачата ни не е да защитим шепа хора или пък да се грижим за мъртвите, а за живите, като спрем Мрачния Рал. Нямаме време за губене, трябва да стигнем до Тамаранг. Каквото и да се е случило, по-добре да стоим далеч от пътищата.
	— Имаш право — с неохота призна той. — Но това не ми харесва.
	— Нито пък на мен — чертите й придобиха по-меко изражение. — Ричард, мисля, че те ще са в безопасност. Която и войска да е сторила това, едва ли ще се върне за шепа жени и деца; те биха търсили по-голяма плячка.
	Ричард си мислеше колко ненавижда подобни истории, спомни си как, когато беше у дома, в Града на елените, брат му винаги му казваше какво да прави.
	— Толкова голяма група войници не би тръгнала по пътека, която минава през гъста гора като тази тук, те биха се придържали към пътищата, но въпреки това си мисля, че ще трябва занапред да гледаме да нощуваме в хралупести борове. Не знаем кой може да ни срещне.
	Тя кимна в знак на съгласие.
	— Ричард, мнозина от Средната земя са на страната на Мрачния Рал и са извършили неописуеми престъпления. От това аз по-лоша ли ставам в очите ти?
	Той се намръщи.
	— Разбира се, че не.
	— И аз не бих гледала на теб с по-лошо око, ако се окаже, че това е сторено от войници от Западната земя. Това не е престъпление, извършено от теб, не ти си накарал сънародниците си да го направят. Живеем във война. Опитваме се да правим онова, което предците ни са правили някога, Търсачите и Изповедниците с общи усилия; да свалим от престола един владетел. В този случай има само двама души, на които можем да разчитаме. Ти и аз — тя се вгледа в лицето му с напрегнат, вечен поглед. Той осъзна, че сграбчва със сила дръжката на меча си. — Може да настъпи момент, когато ще останеш само ти. Всички правим онова, което се изисква от нас. — Това не бяха думи на Калан, а на Майката Изповедник.
	Настъпи дълго, конфузно мълчание, преди тя да отмести очите си от него, най-накрая се обърна и тръгна напред. Той се загърна плътно в пелерината си, зъзнейки и отвътре, и отвън.
	— Не са били хора от Западната земя — промърмори на себе си и тръгна след нея.

	* * *

	— Огън за мен — каза Рейчъл. Малката купчинка съчки, заобиколена с камъни, пламна, осветявайки вътрешността на хралупестото дърво с ярка червена светлина. Тя прибра пръчицата обратно в джоба си и като трепереше, протегна ръце напред към огъня и погледна към Сара, която лежеше в скута й.
	— Ще сме в безопасност тук тази нощ — каза тя на куклата си. Сара не отговори — не беше говорила от нощта, когато избягаха от замъка, — така че Рейчъл само се преструваше, че чува гласа й, който казваше, че я обича. Тя отвръщаше на безмълвните думи на Сара с прегръдка.
	Извади няколко боровинки от джоба си и започна да ги яде една по една, като същевременно търкаше ръце една в друга, за да ги стопли. Сара не искаше боровинки. Рейчъл загриза парче кораво сирене; всичката останала храна, която беше изнесла от замъка, свърши. Освен, разбира се, самунът хляб. Но него не биваше да яде; в него бе скрита кутията.
	Гилер й липсваше болезнено, но трябваше да направи, каквото той бе пожелал — да продължава напред, като всяка нощ си намира ново хралупесто дърво. Не знаеше колко далеч е от замъка; просто вървеше, докато се стъмни, слънцето й заставаше в гръб, когато тръгваше сутрин, а вечер залязваше пред очите й. Беше научила това от Брофи. Той го наричаше да пътуваш със слънцето. Тя предполагаше, че точно това прави. Пътува.
	Един клон помръдна и Рейчъл подскочи. Видя огромна ръка, която го задържа встрани. След това блестящото острие на дълъг меч. Тя гледаше с ококорени очи. Не можеше да помръдне.
	Една мъжка глава се пъхна вътре.
	— Я да видим какво имаме тук?
	Рейчъл чу някакъв стон и разбра, че идва от собственото й гърло. Все още стоеше като вцепенена. Една женска глава се пъхна до мъжката. Тя избута мъжа зад себе си. Рейчъл притисна Сара до гърдите си.
	— Махни меча — скара му се жената, — плашиш я.
	Рейчъл придърпа наполовина развития самун хляб до хълбока си. Прииска й се да избяга, но краката й не помръдваха. Жената се пъхна в хралупестия бор, приближи се и коленичи до нея, отпускайки се назад на пети, мъжът стоеше точно зад нея. Очите на Рейчъл се вдигнаха нагоре към лицето й; тогава видя дългата й коса, осветена от огъня. Очите й се ококориха още повече и от гърлото й се надигна още един стон. Краката й най-после се задвижиха: те я отблъснаха назад, към ствола на дървото, не изпускаше хляба от ръцете си. Жените с дълги коси винаги носеха неприятности. Тя захапа крака на Сара и задиша тежко, с всеки следващ дъх се чуваше по един стон. Стисна Сара с всичка сила. Отмести очите си от косата на жената; бясно се заоглежда във всички посоки, търсейки възможност за бягство.
	— Няма да ти причиня нищо лошо — каза жената. Гласът й изглеждаше приятен, но и Принцеса Вайълит казваше същото понякога, а веднага след това я удряше.
	Жената протегна ръка и докосна Рейчъл по рамото. Тя отскочи с вик и се дръпна назад.
	— Моля те — каза, като очите й се напълниха със сълзи, — не изгаряй Сара.
	— Коя е Сара? — попита мъжът.
	Жената се обърна и му направи знак да мълчи. Отново я погледна, дългата й коса се стелеше по раменете й, очите на Рейчъл не се отместваха от нея.
	— Няма да изгоря Сара — каза тя с мил глас. Рейчъл знаеше, че когато жена с дълга коса говори с мил глас, това означава, че вероятно лъже. Все пак гласът на тази жена й звучеше, сякаш наистина е мил.
	— Моля те — проплака тя, — защо не ни оставите на мира?
	— Ни? — жената се огледа. После спря поглед точно върху Сара. — О, разбирам. Значи това е Сара? — Рейчъл кимна, захапвайки още по-силно крака на куклата си. Знаеше, че ще получи силен удар, ако не отговори на жена с дълга коса. — Сара е много красива кукла — усмихна се жената. На Рейчъл й се прииска да не го беше правила. Когато жена с дълга коса се усмихне, това обикновено означава, че ще последва проблем.
	Мъжът пъхна главата си до главата на жената.
	— Аз съм Ричард. А ти?
	Очите му й харесаха.
	— Рейчъл.
	— Рейчъл. Чудесно име. Но трябва да ти кажа, Рейчъл, че имаш най-грозната коса, която някога съм виждал.
	— Ричард! — изкряска му жената. — Как можеш да говориш така!
	— Ами вярно е. Кой те е наръфал така, Рейчъл, някоя стара вещица ли?
	Рейчъл се изкикоти.
	— Ричард! — отново му изкряска жената. — Ще я уплашиш.
	— О, глупости. Рейчъл, в раницата си нося едни малки ножички и съм доста добър в подстригването. Би ли искала да оправя прическата ти? Поне ще мога да я изравня. Ако я оставиш така, може да изплашиш някой дракон или нещо такова.
	Рейчъл отново се изкикоти.
	— Да, моля ви. Искам косата ми да бъде равна.
	— Добре тогава, ела тук и седни в скута ми и веднага ще я оправим.
	Рейчъл стана и заобиколи отдалече жената, поне толкова отдалече, колкото позволяваше хралупестото дърво, като гледаше ръцете й. Ричард сложи по една голяма ръка от двете страни на кръста й и я вдигна да седне в скута му. Размести няколко кичура.
	— Да видим какво имаме тук.
	Рейчъл държеше под око жената, страхувайки се да не получи шамар. Той също й хвърляше по едно око. Посочи с ножиците.
	— Това е Калан. И мен ме изплаши отначало. Ужасно е грозна, нали?
	— Ричард! Къде си се научил да говориш така с деца!
	Той се усмихна.
	— От един познат граничен надзирател.
	Рейчъл се изкикоти срещу него; не можа да се сдържи.
	— Не мисля, че е грозна. Мисля, че е най-красивата дама, която някога съм виждала — това беше самата истина. Но косата на Калан я ужасяваше.
	— Ами, благодаря ти, Рейчъл, но и ти си много красива. Гладна ли си?
	Рейчъл никога не биваше да казва на никого с дълга коса, на никой лорд или дама, че е гладна. Принцеса Вайълит казваше, че е неприлично, и веднъж я наказа. Калан гледаше Рейчъл. Ричард й се усмихна, но въпреки това тя се притесняваше да каже, че е гладна.
	Калан я потупа по рамото.
	— Обзалагам се, че си. Наловихме малко риба и ако ни позволиш да споделим огъня ти, можем да си я разделим. Какво ще кажеш? — Жената се усмихваше наистина чаровно.
	Рейчъл отново погледна Ричард. Той й смигна, после въздъхна.
	— Страхувам се, че налових повече, отколкото можем да изядем. Ако не ни помогнеш, ще се наложи да изхвърлим част от нея.
	— Добре тогава. Щом ще я изхвърляте, ще ви помогна да я изядете.
	Калан започна да си сваля раницата.
	— Къде са родителите ти?
	Рейчъл каза истината, защото не можа да измисли нищо друго.
	— Мъртви са.
	Ръцете на Ричард спряха, после продължиха отново. Очите на Калан сякаш се натъжиха, но Рейчъл не можеше да прецени дали това е искрено или не. Тя стисна нежно ръката й.
	— Съжалявам, Рейчъл. — На Рейчъл не й беше особено тъжно; тя не помнеше родителите си, помнеше само онова място, където живееше с другите деца.
	Ричард продължаваше да се бори с косата й, докато Калан извади тенджера и започна да пържи рибата. Ричард беше прав, имаше много риба. Калан поръси с някакви подправки, както Рейчъл беше виждала да правят готвачите. Миришеше толкова вкусно, коремът й къркореше. Около нея падаха малки кичурчета коса. Тя се усмихна на себе си, като си помисли колко ще побеснее Принцесата, ако разбере, че косата й е подстригана равно. Ричард отряза една от по-дългите къдрици и я овърза с тъничка връвчица. Сложи я в ръката й. Тя му се намуси.
	— Трябва да запазиш това. Някой ден, когато си харесаш някое момче, можеш да му дадеш това кичурче коса, а той ще може да си го носи в джоба точно до сърцето си. — Той й намигна. — За да си спомня винаги за теб.
	Рейчъл се изкикоти.
	— Ти си най-глупавият мъж, когото съм срещала. — Той се изсмя. Калан също, като му хвърли поглед през рамо. Рейчъл пъхна кичура в джоба си. — Ти господар ли си?
	— Съжалявам, Рейчъл, аз съм просто горски водач. — Лицето му малко помръкна. Тя беше доволна, че не е господар. Той се обърна, извади от раницата си малко огледалце и й го подаде. — Погледни. Кажи ми какво мислиш.
	Тя го вдигна, опитвайки се да види лицето си в него. Беше най-малкото огледалце, което бе виждала някога, така че й отне цяла минута, докато го нагласи добре, така че да може да се види на светлината от огъня. Щом успя, очите й се ококориха и тя заплака.
	Обгърна Ричард с ръчичка.
	— О, благодаря ти, Ричард, благодаря ти. Никога преди косата ми не е била толкова красива. — Той й отвърна с прегръдка, от която тя се почувства така добре, като че Гилер я прегръщаше. Огромните му топли ръце погалиха гърба й. Освен това беше дълга прегръдка, искаше й се никога да не свършва. Но свърши.
	Калан поклати глава на себе си.
	— Ти си наистина рядко срещан човек, Ричард Сайфър — прошепна му тя.
	Калан набучи на една клечка голямо парче риба за Рейчъл и й каза да духа, докато изстине, за да не се изгори. Рейчъл подуха малко, но беше твърде гладна, за да чака дълго. Това беше най-вкусната риба, която някога беше яла. Толкова вкусна, колкото онова парче месо, което готвачите в замъка веднъж й дадоха.
	— Готова ли си за още едно парче? — попита я Калан. Рейчъл кимна. Тогава Калан измъкна ножа от колана си. — Може ли да си отрежем по едно парченце хляб от твоя, за рибата? — тя протегна ръка.
	Рейчъл се спусна към хляба, сграбчвайки го точно преди Калан да го доближи с ръка. Рейчъл го притисна с две ръце към себе си…
	— Не! — тя се отблъскваше назад с пети, отдалечавайки се от Калан.
	Ричард престана да яде; Калан се намръщи. Рейчъл протегна едната си ръка към джоба, пръстите й стиснаха пръчицата на Гилер.
	— Рейчъл? Какво има? — попита я Калан.
	Гилер й беше казал да не се доверява на никого. Трябваше да измисли нещо. Какво би отговорил Гилер?
	— За баба ми е! — усети как по бузата й се стича сълза.
	— Добре тогава — каза Ричард, — след като е за баба ти, няма да го докосваме. Обещавам. Нали така, Калан?
	— Разбира се. Съжалявам, Рейчъл, не знаехме. И аз обещавам. Прощаваш ли ми?
	Рейчъл извади ръка от джоба си и кимна. Буцата в гърлото й беше прекалено голяма, за да може да каже нещо.
	— Рейчъл — попита я Ричард, — къде е баба ти?
	Рейчъл замръзна; тя всъщност нямаше баба. Опита се да измисли някакво име на място, което беше чувала. Прехвърли в главата си имена, които беше чувала да споменават съветниците на Кралицата. Каза първото, което й хрумна.
	— В Града на дърварите.
	Още преди думите да излязат от устата й, разбра, че е сбъркала. И Ричард, и Калан придобиха загрижени изражения и се спогледаха. За миг настъпи пълна тишина; Рейчъл не знаеше какво ще се случи. Огледа вътрешността на хралупестото дърво, пролуките между клоните.
	— Рейчъл, няма да се докосваме до хляба на баба ти — каза Ричард нежно, — обещаваме.
	— Ела, вземи си още едно парче риба — каза Калан. — Можеш да оставиш спокойно хляба; няма да го вземем.
	Рейчъл все още не помръдваше. Помисли си да избяга, колкото може по-бързо, но знаеше, че те са по-бързи от нея и ще я хванат. Трябваше да направи, каквото й беше казал Гилер, да се крие с кутията до зимата, в противен случай всички онези хора щяха да загубят главите си.
	Ричард взе Сара и я сложи в скута си. Престори се, че й дава парче риба.
	— Сара ще излапа всичко. Ако искаш още, по-добре ела насам и си вземи. Хайде, можеш да седнеш у мен и да хапнеш. Искаш ли?
	Рейчъл се вгледа в лицата им, опитвайки се да прецени дали говорят истината. Жените с дълги коси лъжеха с лекота. Тя погледна към Ричард; не й приличаше на човек, който лъже. Изправи се и се втурна към него. Той я взе в скута си, Сара пусна в нейния.
	Рейчъл се гушна в него и всички започнаха да ядат. Не поглеждаше към Калан. Понякога да гледаш жена с дълга коса не е прилично, казваше Принцеса Вайълит. Не искаше да прави нищо, което би предизвикало шамар. И нищо, което би я свалило от скута на Ричард. Там беше топло, чувстваше се в безопасност.
	— Рейчъл — каза Ричард, — съжалявам, но не можем да те пуснем да отидеш в Града на дърварите. Там не е безопасно.
	— Няма проблеми. Тогава ще отида някъде другаде.
	— Страхувам се, че никъде не е безопасно, Рейчъл — каза Калан. — Ще те вземем с нас, така ще е най-сигурно.
	— Къде?
	Калан се усмихна.
	— Отиваме в Тамаранг, да видим Кралицата. — Рейчъл спря да дъвче. Не можеше да си поеме дъх. — Ще дойдеш с нас. Сигурна съм, че Кралицата ще намери някой, който да се грижи за теб, ако я помоля.
	— Калан, сигурна ли си? — прошепна Ричард. — Ами магьосникът?
	Калан кимна и тихо му каза.
	— Ще го уредим, преди да се заема с Гилер.
	Рейчъл се насили да продължи да дъвче, за да може да си поеме дъх. Знаеше си! Знаеше, че не може да се довери на жена с дълга коса. Едва не заплака; Калан тъкмо беше започнала да й харесва. Ричард беше толкова мил. Защо ли се държеше добре с Калан? Защо изобщо беше с толкова жестока жена, която искаше да причини зло на Гилер. Сигурно той е в нейното положение, когато трябваше да се държи добре с Принцесата, за да не пострада. Сигурно и той се боеше от същото. Дожаля й за него. Прииска й се той да успее да избяга от Калан, както тя избяга от Принцеса Вайълит. Може би трябваше да каже на Ричард за кутията и той щеше да успее да избяга от Калан заедно с Рейчъл и кутията.
	Не. Гилер каза да не се доверява на никого. Ричард можеше да се страхува прекалено много от Калан и да й каже. Трябваше да бъде смела заради Гилер. Заради всички онези хора. Трябваше да избяга.
	— Можем да решим сутринта — каза Калан. — А сега по-добре да поспим, за да можем да тръгнем на зазоряване.
	Ричард кимна и прегърна Рейчъл.
	— Аз ще поема първия пост. Вие поспете.
	Той вдигна Рейчъл и я подаде на Калан. Рейчъл захапа езика си, за да не изкрещи. Калан я прегърна здраво. Рейчъл хвърли един поглед на ножа й; дори Принцесата нямаше нож. Протегна ръце към Ричард със стон. Той се усмихна и й подаде Сара. Не това искаше тя, но стисна здраво Сара и захапа крака й, за да не заплаче.
	Ричард разроши косата й.
	— До утре сутринта, мъничката ми.
	После излезе, а тя остана сама с Калан. Стисна очи. Трябваше да бъде смела, така че не биваше да плаче. Но заплака.
	Калан я притисна към себе си. Рейчъл затрепери. Усещаше как пръстите на жената галеха косата й. Калан я люлееше, а Рейчъл забеляза в тъмното една дупка между клоните от другата страна на хралупестото дърво. Гърдите на Калан правеха смешни малки движения и Рейчъл с учудване установи, че тя плаче. Калан допря бузата си до главата й.
	Тя почти започна да вярва… но после си спомни какво казваше понякога Принцеса Вайълит, че повече боли да наказваш, отколкото да си наказан. Очите й се ококориха при мисълта какво ли ще е онова, което Калан възнамеряваше да прави, та чак я караше да заплаче. Дори Принцеса Вайълит никога не бе плакала, когато раздаваше наказания. Рейчъл заплака още по-силно и затрепери.
	Калан отдръпна ръцете си и избърса сълзите от лицето й. Краката на Рейчъл трепереха твърде много, за да може да бяга.
	— Студено ли ти е? — прошепна Калан. Гласът й звучеше така, сякаш все още плаче.
	Рейчъл се страхуваше, че каквото и да каже, Калан ще я удари. Тя кимна, готова за всичко, което можеше да й се случи. Вместо това Калан извади едно одеяло от раницата си и уви и двете в него, Рейчъл си помисли, че е за да не може тя да избяга.
	— Ела, легни по-близо до мен и ще ти разкажа приказка. Ще се топлим една друга. Искаш ли?
	Рейчъл легна на една страна, обърнала гръб на Калан, която се беше увила около нея и я притискаше до себе си с ръце. Беше й хубаво, но знаеше, че е номер. Лицето на Калан се притисна до ухото й и както си лежеше, Калан й разказа приказката за рибаря, който се превърнал в риба. Думите извикваха в главата й картини, за миг забрави за всичките си проблеми. Веднъж двете с Калан дори се засмяха заедно. Когато приказката свърши, Калан я целуна по челото и я погали.
	Опита се да си повярва, че Калан не е толкова жестока. Нищо не я бе карало да се чувства по-добре от тези пръсти, които я галеха, от тихата песен, която Калан пееше в ухото й. Рейчъл си помисли, че сигурно това е като да си имаш майка.
	Противно на волята си, тя заспа и засънува чудни сънища.
	Събуди се по средата на нощта, когато Ричард дойде да вдигне Калан, но се направи, че още спи.
	— Искаш ли да поспиш още с нея? — наистина нежно прошепна той.
	Рейчъл задържа дъха си.
	— Не — прошепна в отговор Калан. — Ще изкарам поста си.
	Рейчъл чу как тя си слага пелерината и излиза. Вслуша се в посоката, накъдето затихнаха стъпките й. След като Ричард сложи още малко съчки в огъня, легна близо до нея. Тя видя как вътрешността на дървото се освети. Знаеше, че Ричард я гледа; усещаше очите му върху гърба си. Толкова й се искаше да му каже колко жестока е всъщност Калан, да го помоли да избягат заедно. Беше толкова добър, прегръдките му бяха най-приятното нещо в целия свят. Той се протегна и я уви по-добре в одеялото, подпъхвайки го под брадичката й. По бузите й се изтърколиха сълзи.
	Рейчъл чу как Ричард ляга по гръб и се покрива с одеялото си. Изчака, докато дишането му стане равномерно, и след като се увери, че е заспал, се измъкна изпод одеялото.

>	Тридесет и шеста глава

	Калан се обърна и го погледна с очакване, когато го чу да отмества един клон встрани и да влиза в хралупестото дърво, отпускайки се пред огъня. Стовари раницата си на земята и започна да ровичка в нея.
	— Е, и?
	Ричард й хвърли гневен поглед.
	— Открих следите й, тръгнала е на запад, натам, откъдето идваме. Те се включват в пътеката неколкостотин ярда по-натам. Следите са стари, от часове. — Той посочи мястото в дъното на хралупата. — Ето откъде се е измъкнала. Промъкнала се е покрай теб през гората и се е изпарила. Следил съм хора, които не са искали да ги открия, и техните следи са били по-лесни за различаване. Тя се движи отгоре, по корените, по камъните, освен това е твърде мъничка и не оставя следи там, където друг би оставил. Видя ли ръцете й?
	— Видях продълговати синини. От пръчка са.
	— Не, имам предвид драскотините.
	— Не видях никакви драскотини.
	— Точно така. По роклята й имаше бодли; вървяла е през къпинака и въпреки това по ръцете й нямаше драскотини. Тя е нежна и избягва да се докосва до каквото и да било. Възрастен човек просто би минал напряко, обсипвайки пътеката след себе си с повредени и счупени клони. Тя почти никога не се докосва до нищо. Трябваше да видиш пътеката, от която се отклоних, за да тръгна сред храсталака и да я проследя. Тя минава под храстите като въздух. Дори след като се е върнала на пътеката, ми отне доста време, докато разбера. Краката й са боси; не обича да стъпва в кал или вода — така й е по-студено, — така че стъпва там, където е сухо, където не можеш да различиш следите й.
	— Трябваше да я видя.
	Той осъзна, че Калан си мисли, че я обвинява. Въздъхна с раздразнение.
	— Не е твоя вината, Калан. Ако аз бях на пост, също нямаше да я усетя. Тя не е искала да бъде забелязана. Тя е едно умно малко момиченце.
	От това тя явно не се почувства по-добре.
	— Но можеш да я проследиш, нали?
	Той я погледна косо.
	— Мога — посегна към гърдите си. — Намерих го в джоба на ризата си — повдигна вежда. — До сърцето си — извади вързаното за единия край кичурче коса на Рейчъл. Сви го в шепата си. — За да я помня винаги.
	Калан се изправи, лицето й беше бледо като платно.
	— Вината е моя — тя се измъкна от хралупата. Той се опита да я хване за ръката, но тя се отскубна от него.
	Ричард сложи раницата си встрани и я последва. Калан стоеше със скръстени под гърдите ръце и с гръб към него. Гледаше към гората.
	— Калан, вината не е твоя.
	Тя кимна.
	— Косата ми. Не видя ли ужаса в очите й, когато видя косата ми? Виждала съм този поглед хиляди пъти. Имаш ли представа какво значи да плашиш хората, дори децата, непрекъснато? — Той не отговори. — Ричард? Би ли ме подстригал?
	— Какво?
	Калан се извърна към него, в очите й се четеше молба.
	— Да ме подстрижеш.
	Той видя болката в очите й.
	— Защо не го направиш сама?
	Тя се извърна.
	— Не мога. Магията няма да позволи един Изповедник да отреже собствената си коса. Болката е толкова силна, че не позволява да го направим.
	— Как е възможно?
	— Спомняш ли си болката, която изпита от магията, когато уби за първи път? Същото е. От тази болка Изповедникът губи съзнание, преди да е успял да приключи с подстригването. Опитвала съм един-единствен път. Всеки Изповедник го прави веднъж. Когато се нуждае от подкъсяване, косата ни трябва де бъде подстригана от друг. Но никой не би се осмелил да отреже изцяло косата на Изповедник — тя отново се обърна към него. — Ще го направиш ли заради мен? Ще отрежеш ли косата ми?
	Той отмести поглед от очите й и се втренчи в изсветляващото синьо небе, опитвайки се да разбере чувствата си, нейните чувства. Все още имаше толкова много неща, които не знаеше за нея. Животът й, нейният свят бяха тайна за него. Като момче искаше да знае всичко. Сега беше наясно, че това е невъзможно; заливът помежду им беше пълен с магия. Магия, очевидно направена така, че да ги държи далеч един от друг.
	Очите му се върнаха върху нея.
	— Не.
	— Мога ли да знам защо?
	— Защото те уважавам заради онова, което си. Онази Калан, която познавам, не би искала да измами хората, като се опитва да ги накара да си помислят, че е нещо по-малко от онова, което в действителност е. Дори и да успееш да измамиш някого, това няма да промени нещата. Ти си каквато си: Майката Изповедник. Никой не може да бъде нито повече, нито по-малко от онова, което е — той се усмихна. — Една мъдра жена, моя приятелка, веднъж ми каза това.
	— Всеки мъж би се възползвал от възможността да отреже косата на един Изповедник.
	— Не и този тук. Този тук ти е приятел.
	Тя кимна, ръцете й все още бяха скръстени под гърдите.
	— Сигурно й е студено. Не си взе дори одеяло.
	— Не взе и никаква храна, нищо освен този самун хляб, който носи със себе си и по някаква причина не го докосва, макар да умира от глад.
	Най-после Калан се усмихна.
	— Тя яде повече, отколкото ние двамата заедно. Поне коремчето й е пълно. Ричард, когато стигне до Града на дърварите…
	— Тя не отива в Града на дърварите.
	Калан се приближи.
	— Но нали там живее баба й!
	Ричард поклати глава.
	— Няма никаква баба. Когато каза, че баба й е в Града на дърварите, а аз й отговорих, че не може да отиде там, тя дори не трепна. Просто каза, че ще отиде някъде другаде. Дори не се замисли, не попита нищо за баба си, не направи каквото и да е възражение. Тя бяга от нещо.
	— Бяга? Може би от онзи, който е оставил тези синини по ръцете й.
	— И по гърба й. Колкото пъти докосвах с ръка някоя синина по гърба й, тя подскачаше, но не каза нищо. Толкова силно й се искаше някой да я прегърне. — Веждите на Калан се сбърчиха с тъга. — Бих казал, че бяга от онзи, който е орязал така косата й.
	— Косата й ли?
	Той отново кимна.
	— Било е, за да я бележат по някакъв начин, може би като собственост. Никой не би подстригал друг човек по този начин, освен ако не иска да предаде някакво съобщение с това. Особено в Средната земя, където всички обръщат такова голямо внимание на косата. Беше очевидно съобщение, което показва, че някой има власт над нея. Ето защо я подстригах, за да залича белязаното.
	Калан не гледаше в някаква определена посока.
	— Ето защо беше толкова щастлива косата й да бъде подстригана равно — прошепна тя.
	— Освен това има и още нещо, нещо повече от обикновено бягство. Тя лъже по-лесно от комарджия. Лъже с лекотата на човек, който наистина има причина да го прави.
	Очите й отново се спряха на неговите.
	— Каква например?
	— Не знам — въздъхна той. — Но има някаква връзка с хляба.
	— Хляба? Наистина ли мислиш така?
	— Тя е без обувки, без пелерина, не носи нищо освен куклата си. Това е най-ценното й притежание, отдадена й е изцяло и въпреки това ни позволи да я докоснем. Но не би ни допуснала дори на ръка разстояние от хляба. Не знам достатъчно за магията в Средната земя, но там, откъдето идвам, едно малко момиченце не би ценяло един хляб повече от куклата си и съм убеден, че и тук не е по-различно. Видя ли погледа в очите й, когато ти се протегна към хляба, как го сграбчи? Ако имаше нож и ти не беше отстъпила назад, щеше да го използва срещу теб.
	— Ричард — смъмри го тя, — не може да говориш сериозно такива неща за едно малко момиченце. Един хляб не може да е от такова значение за нея.
	— Не може ли? Ти сама каза, че тя яде колкото нас двамата, взети заедно. Вече започвах да си мисля, че е роднина на Зед. Обясни ми защо, когато направо умира от глад, дори не си е гризнала от този хляб — той поклати глава. — Тук има нещо и този хляб е в основата му.
	Калан направи стъпка към него.
	— И така, тръгваме ли след нея?
	Ричард почувства тежестта на зъба върху гърдите си. Въздъхна дълбоко и тихо промълви.
	— Не. Както Зед обича да казва, нищо на този свят не се постига лесно. С какво бихме оправдали факта, че тръгваме след едно малко момиченце, за да разрешим загадката на нейния хляб, след като Рал преследва кутията?
	Тя взе ръката му в своята и я погледна.
	— Мразя онова, което Мрачният Рал ни причинява, начина, по който ни изкривява — тя стисна ръката му. — Рейчъл се вмъкна в сърцата ни много бързо.
	Ричард я прегърна с ръка.
	— Така е. Тя е едно невероятно малко момиченце. Надявам се да намери онова, което търси, надявам се също така, че е добре. — Той пусна Калан и се отправи към хралупестото дърво, за да прибере нещата им. — Да тръгваме.
	И на двамата не им се щеше да мислят за това как се чувстват, задето изоставяха Рейчъл, като по този начин я осъждаха да се сблъска с трудности, от които няма ни най-малка представа, срещу които е беззащитна, така че се отдалечиха колкото се може по-бързо. Ясният ден разкри пред очите им опърпаната гора. Бяха толкова напрегнати, че не забелязваха колко е студено.
	Ричард винаги се радваше да види разпъната през пътя паяжина; беше започнал да възприема паяците като свои пазачи. Докато работеше като водач, винаги се дразнеше, когато го гъделичкаха по лицето. Сега всеки път, когато разкъсваше някоя паяжина по пътя си, мислено си казваше: „Благодаря ти братко.“
	Към обяд спряха да починат върху слънчевите камъни сред ледено поточе. Ричард плисна лицето си с мразовитата вода, опитвайки се да се освежи малко. Вече беше изморен. Обедът им също беше студен и продължи само колкото да преглътнат залъка си. И двамата напъхаха в уста последните хапки, обърсаха ръце в панталоните си и скочиха от плоските розови камъни.
	Колкото и да се опитваше да не мисли за Рейчъл, Ричард се улавяше да се мръщи загрижено, а мисълта му се въртеше все около нея. Забеляза, че и челото на Калан е сбърчено, когато от време на време се обръща, за да се огледа. Веднъж я попита дали счита решението му за правилно. Не се наложи да уточнява за кое решение говори. Тя го попита колко време би им отнело да да я догонят. Според него два дена, ако всичко върви добре — най-малко един, за да я стигнат, и още един, за да се върнат обратно. Два дена, каза му Калан, са повече, отколкото могат да си позволят. Думите й му подействаха успокоително.
	Късно следобед слънцето се измъкна иззад един далечен остър връх в планината Ранг’Шада, като приглуши и омекоти горските цветове, успокои вятъра и внесе спокойствие в околността. Ричард най-после успя да отклони мисълта си от Рейчъл и да се концентрира върху онова, което му предстоеше, щом пристигнеха в Тамаранг.
	— Калан, Зед каза, че и двамата трябва да стоим далеч от Мрачния Рал, че срещу него сме безсилни, не можем да се защитаваме.
	Тя му хвърли бърз поглед през рамо.
	— Той така казва.
	Ричард се намръщи.
	— Добре, Шота каза, че кутията няма да е у Кралицата още дълго.
	— Може би когато го е казвала, е имала предвид, че ние скоро ще я вземем от нея.
	— Не, това е предупреждение, че Кралицата няма да я опази дълго, та затова да побързаме. А какво ще стане, ако Мрачният Рал е вече там?
	Тя го погледна през рамо, след това забави крачка и тръгна до него.
	— И какво, ако е така? Няма друг начин. Аз отивам в Тамаранг. Ти да не искаш да ме чакаш тук?
	— Разбира се, че не! Казвам само, че трябва да имаме предвид в какво се забъркваме, че Мрачният Рал може да е там.
	— Отдавна си мисля за това.
	Той продължи да върви до нея, без да каже нищо известно време. Най-накрая попита:
	— И до какво заключение стигна? Какво ще правим, ако той е там?
	Тя гледаше право напред, докато му отговаряше.
	— Ако Мрачният Рал е в Тамаранг, когато отидем там, тогава по всяка вероятност ще умрем.
	Ричард спря; тя не го изчака, а продължи напред.
	С потъмняването на горите няколко малки облачета почервеняха — гаснещите въглени на деня. Пътеката беше тръгнала покрай река Калисидрин, понякога се приближаваха толкова, че я виждаха, а когато се отдалечаваха, чуваха неспирния бяг на кафявите й води. Цял следобед Ричард не видя нито едно хралупесто дърво. Сега, когато оглеждаше върховете на дърветата, също не забеляза и следа от такова. С напредването на тъмнината вече беше изгубил надежда да намери хралупесто дърво преди мръкване, така че започна да се оглежда за друг подслон.
	На безопасно разстояние от пътеката видя неголям, пропукан по средата камък, скрит в ниското на едно възвишение. Дърветата го покриваха от всички страни и той прецени, че ще е добро място за нощуване, макар и под открито небе.
	Когато Калан сложи гозба на огъня, луната вече беше напълно изгряла и с късмет, който ги изненада, Ричард успя да хване два заека в капан много преди очакваното време, така че ги прибавиха към останалото на огъня.
	— Мисля, че имаме достатъчно храна да заситим дори Зед — каза тя.
	Сякаш извикан от думите й, старецът с разрошена бяла коса се появи в осветения от огъня кръг и спря от другата страна с ръце на хълбоците, дрехите му не изглеждаха особено чисти.
	— Умирам от глад — съобщи той, — хайде да ядем.
	Ричард и Калан запримигаха, ококориха очи и едновременно скочиха на крака. Старецът също примигна, когато Ричард извади меча си. За нула време той прескочи огъня и опря острието в ребрата на Зед.
	— Какво значи това? — попита старецът.
	— Назад — заповяда му Ричард. Те отстъпиха към дърветата, мечът ги разделяше. Ричард внимателно огледа гората.
	— Имаш ли нещо против да те попитам какво правиш, момчето ми?
	— Веднъж вече ме повика, след това веднъж те видях, но и двата пъти не беше ти. Само глупак може да се остави да бъде изигран трети път. — Това беше цитат. Видя онова, което търсеше. — Няма да се оставя да бъда изигран за трети път. Не съм глупак. Ето там — той с посочи с глава. — Върви към онези дървета.
	— Няма — запротестира старецът. — Пъхни меча в ножницата, момчето ми!
	— Ако не отидеш, където ти казвам — каза през зъби Ричард, — ще го пъхна между ребрата ти.
	Старецът изненадано повдигна вежда, след това сви полите си и се пъхна в ниския храсталак, мърморейки под носа си, докато Ричард го побутваше напред с меча. Преди да навлезе между дърветата, хвърли бърз поглед зад себе си. Ричард видя как паяжините се разкъсаха. Лицето му грейна в усмивка.
	— Зед! Това наистина ли си ти?
	Поставил ръце на хълбоците си, Зед го наблюдаваше с едно око.
	— Вярно като крастава жаба, момчето ми.
	Ричард прибра меча и обви с ръце стария си приятел, като едва не му изкара дъха с прегръдката си.
	— О, Зед! Толкова се радвам да те видя!
	Зед размаха ръце, опитвайки се да си поеме дъх. Ричард го пусна за малко, погледна го с едно око, целият сияещ, след което отново го притисна към себе си.
	— Чудя се какво ли би се случило, ако беше малко по-радостен, че ме виждаш.
	Ричард го заведе обратно край огъня с ръка около раменете му.
	— Извинявай, но трябваше да съм сигурен. Не мога да повярвам, че си тук! Толкова се радвам да те видя! Толкова съм щастлив, че си добре. Имаме да говорим за толкова много неща.
	— Да, да. А сега може ли да хапнем?
	Калан се приближи и също го прегърна.
	— Толкова се тревожехме за теб.
	Зед с копнеж хвърли поглед към тенджерата на огъня през рамото си, докато отвръщаше на прегръдката й.
	— Да, да. Но на пълен стомах всичко ще изглежда още по-добре.
	— Но още не е готово — усмихна се тя.
	Зед я погледна с разочарование.
	— Не е готово? Сигурна ли си? Може би трябва да проверим.
	— Напълно сигурна. Току-що го сложих на огъня.
	— Не е готово — каза той на себе си, хващайки лакътя си с една ръка, докато с другата разтъркваше бузата си. — Е, ами тогава ще трябва да направим нещо. Дръпнете се и двамата.
	Магьосникът нави ръкавите на дрехата си и се вгледа в огъня като провинило се дете. Кокалестите му ръце се протегнаха напред с разперени пръсти. Около тънките му ръце засия синя светлина, сякаш набираща мощ. Тя изсвистя и се изстреля като светкавица към тенджерата, карайки я да подскочи. Синият огън обви тенджерата и се заизвива около нея, галеше я, докосваше я. Гозбата забълбука в синята светлина, разпени се и започна да кипи. Магьосникът отдръпна ръцете си назад и синият огън изчезна.
	Зед се усмихна доволно.
	— Ето, вече е готово. Хайде да ядем!
	Калан коленичи, опитвайки гозбата с дървена лъжица.
	— Прав е. Готово е.
	— Е, какво стоиш там и гледаш, момчето ми. Донеси чинии!
	Ричард поклати глава и направи, каквото му се каза. Калан сипа една пълна чиния, сложи в края малко сухари и Ричард я подаде на Зед. Старецът не седна, остана прав край огъня, близо до тях, и започна да гребе гозбата си. Калан започна да сипва и в другите две чинии и точно когато свърши, Зед вече й подаваше своята за допълнително.
	След като изяде порцията си, Зед вече можеше да отдели малко време, за да седне. Ричард се отпусна на малка изпъкнала тераса; Калан седна до него и скръсти крака под себе си; Зед седна на земята срещу тях.
	Ричард изчака Зед да изгълта половината от чинията си и накрая си позволи да го попита.
	— Та как се оправи с Ейди? Тя добре ли се погрижи за теб?
	Зед примигна и го погледна. Дори и на светлината на огъня Ричард бе готов да се закълне, че Зед се изчерви.
	— Ейди? Ами ние… — той погледна обърканото лице на Калан. — Ами ние… ние се разбирахме… добре — намръщи се на Ричард. — Що за въпрос е това?
	Ричард и Калан се спогледаха.
	— Нямах предвид нищо специално — каза той. — Питам просто защото нямаше как да не забележа, че Ейди е симпатична жена. И интересна. Просто исках да кажа, че сигурно си я намерил за интересна.
	Зед заби поглед в храната.
	— Тя е чудесна жена — запрехвърля нещо в чинията си с крайчеца на вилицата. — Какво е това? Изядох три и все още не мога да разбера какво е.
	— Корени от тава — каза Калан. — Не ти ли харесва?
	Зед изсумтя.
	— Не съм казал, че не ми харесва. Просто исках да знам какво е — той вдигна поглед от чинията си. — Ейди ми каза, че ви е дала един нощен камък — размаха вилицата си срещу Ричард. — Надявам се си бил внимателен с него. Не го изваждай, освен ако не е необходимо. Крайно необходимо. Нощните камъни са изключително опасни. Ейди е трябвало да ви предупреди. И аз й го казах! — той намуши на вилицата си един корен от тава. — Най-добре ще е да се отървете от него.
	Ричард си играеше с парче месо.
	— Знаем.
	В главата му кипеше от въпроси, които искаше да зададе на Зед; не знаеше откъде да започне. Магьосникът го изпревари и попита пръв:
	— Вие двамата направихте ли каквото ви казах? Стояхте ли встрани от проблемите? Каква я свършихте?
	— Ами — започна Ричард, като си пое дълбоко въздух, — прекарахме доста време при Калните.
	— При Калните? — замисли се Зед. — Добре — провъзгласи най-накрая, вдигайки във въздуха набучено на вилицата си парче месо. — При Калните не можете да се забъркате в големи неприятности — той дръпна със зъби месото от вилицата и я потопи обратно в чинията си, за да гребне още гозба, а също и хапка сухар. Говореше и дъвчеше едновременно. — Та значи вие двамата сте си прекарали добре при Калните — забеляза, че никой не му отговаря и очите му започнаха да се местят от единия върху другия. — С Калните човек не може да се забърка в големи неприятности — думите му звучаха като въпрос.
	Ричард хвърли поглед на Калан. Тя потопи един сухар в гозбата си.
	— Убих един от старейшините — каза тя и лапна хапката си, без да вдигне поглед.
	Зед хвърли вилицата си, след това я хвана във въздуха точно преди да докосне земята.
	— Какво!
	— Беше при самозащита — възпротиви се на думите й Ричард. — Той се опитваше да те убие.
	— Какво? — Зед се изправи с чиния в ръка, после отново седна на мястото си. — По дяволите! За какво ли един старейшина би се осмелил да убие един… — той бързо затвори уста и хвърли поглед към Ричард.
	— Изповедник — довърши изречението му той. Настроението му помръкна.
	Зед плъзна поглед от едната наведена глава към другата.
	— Значи най-накрая си му казала.
	Калан кимна.
	— Преди няколко дни.
	— Само преди няколко дни — повтори Зед, сумтейки, след това, без да каже нищо повече, хапна още малко гозба, като от време на време подозрително поглеждаше към тях.
	— Как един старейшина би се осмелил да посегне на Изповедник?
	— Ами — каза Ричард, — това стана, когато разбрахме какво може да направи нощният камък. Точно преди да ни провъзгласят за Кални.
	— Провъзгласили са ви за Кални? Защо? — очите на Зед се разшириха. — Ти си си избрал жена!
	— Ами… не! — Ричард извади от ризата си кожената връв и показа на Зед свирката на Пилето. — Склониха да ми дадат това.
	Зед хвърли бегъл поглед на свирката.
	— Защо биха се съгласили ти да не… И защо са ви провъзгласили за Кални?
	— Защото ги помолихме. Трябваше. Това беше единственият начин да ги накараме да свикат Съвещанието по наше желание.
	— Какво! Свикали са Съвещание заради вас?
	— Да. Това стана точно преди да дойде Мрачният Рал.
	— Какво? — изпищя отново Зед, като този път скочи на крака. — Мрачният Рал е бил там? Нали ви казах; стойте настрана от него!
	Ричард вдигна поглед.
	— Ние всъщност не го бяхме канили.
	— Той изби много от тях — каза Калан тихо, все още без да вдига поглед от чинията си, докато дъвчеше бавно.
	Зед се загледа в горната част на главата й, след това отново се отпусна на мястото си.
	— Съжалявам — каза тихо. — И какво ви казаха духовете на предците?
	Ричард сви рамене.
	— Че трябва да посетим една вещица.
	— Вещица! — Зед присви очи. — Каква вещица? Къде?
	— Шота. В Агаден.
	Зед подскочи и без малко да изпусне чинията си, вятърът изсвистя през разкривените му стиснати зъби, когато си пое дълбоко въздух. — Шота! — той се огледа, сякаш някой можеше да го чуе. Сниши глас, прошепвайки дрезгаво на Калан, като се наклони към нея. — По дяволите! Какво те е прихванало да го водиш в Агаден! Нали си се клела да го защитаваш!
	— Повярвай ми — каза тя, поглеждайки го с едно око. — Не исках да го правя.
	— Трябваше — каза Ричард, като се опитваше да я защити.
	Зед го погледна.
	— Защо?
	— За да разберем къде е кутията. Което и направихме, Шота ни каза.
	— Шота ви каза — изимитира го Зед и се намръщи. — И какво още ви каза? Шота никога не казва нещо, което искаш да знаеш, без да прибави и нещо, което не искаш.
	Калан погледна косо Ричард. Той не отвърна на погледа й.
	— Нищо. Не ни каза нищо друго — той задържа погледа на Зед в своя, без да свежда очи. — Каза ни, че Кралица Милена в Тамаранг притежава последната кутия на Орден. Каза ни го, защото нейният живот също зависи от това.
	Ричард гледаше втренчения в него Зед. Съмняваше се, че старият му приятел му вярва, но не искаше да му каже другото нещо, което Шота му бе казала. Та можеше ли да каже на Зед, че един или двама от тях можеха да станат предатели? Че Зед ще използва срещу него магьоснически огън, че Калан ще го докосне със силата си? Страхуваше се, че всичко това може да се случи; в крайна сметка нали той знае за Книгата. Не те.
	— Зед — каза меко той, — ти ми каза, че от мен искаш да намеря начин да стигнем в Средната земя и че стъпим ли веднъж тук, ти имаш план. Но след като онова нещо от отвъдния свят те удари и ти изпадна в безсъзнание, не знаехме кога и дали ще се събудиш. Нямах представа какво да правя, нито какъв е планът ти. Зимата наближава. Трябва да спрем Мрачния Рал.
	Той продължи, а гласът му стана по-твърд.
	— Правех най-доброто, на каквото съм способен, в твое отсъствие. Безброй пъти бяхме близо до смъртта. Трябваше да се опитам да намеря кутията. Калан ми помагаше и двамата открихме къде е. Цената, която платихме за това, беше висока и за двама ни. Ако онова, което съм направил, не ти харесва, то тогава си прибирай обратно шибания Меч на истината, вече почва да ми идва до гуша от него! От всичко!
	Той захвърли чинията си на земята и се изгуби в тъмното, сядайки с гръб към тях, в гърлото му се надигаше буца. Тъмните дървета се замъглиха пред погледа му. Изненада се колко бързо избухна гневът му, как го обзе изцяло за броени мигове. Толкова бе мечтал да види Зед, а сега, когато той беше тук, му се ядоса. Остави яростта си да пламне и я зачака да се успокои от само себе си.
	Зед и Калан се спогледаха.
	— Да — тихо й каза той, — виждам, че наистина си му казала. — Той остави чинията си на земята, изправи се и я потупа по рамото. — Съжалявам, скъпа моя.
	Ричард усети ръката на Зед на рамото си, но не помръдна.
	— Съжалявам, момчето ми. Предполагам, че си имал трудни мигове.
	Ричард кимна и се вгледа в тъмнината.
	— Убих човек с меча. С магията.
	Зед изчака малко, преди да отговори.
	— Ами аз те познавам, сигурен съм, че наистина е трябвало да го направиш.
	— Не — болезнено прошепна Ричард. — Не трябваше. Мислех си, че защитавам Калан, живота й. Не знаех, че е Изповедник, че не й е нужна помощ. Но наистина исках да го направя. И наистина изпитах удоволствие от това.
	— Само така ти се е сторило. Било е от магията.
	— Не съм сигурен. Не съм сигурен какво става с мен.
	— Ричард, прости ми, че думите ми прозвучаха така, сякаш съм ти ядосан за нещо. На себе си съм ядосан. Ти си се справил добре. Аз се провалих.
	— Какво искаш да кажеш?
	Зед го потупа по рамото.
	— Ела да седнеш. Ще ви разкажа какво се случи. — Върнаха се при огъня, Калан изглеждаше самотна, когато ги погледна и двамата. Ричард отново седна до нея и леко й се усмихна, тя отвърна на усмивката му с усмивка.
	Зед взе чинията си, погледна я строго и отново я остави на земята.
	— Страхувам се, че сериозно сме го загазили — тихо каза той.
	В главата на Ричард изведнъж изплува една саркастична забележка, но той я преглътна и наместо това попита:
	— Защо, какво става? Как върви планът ти?
	— Моят план — усмихна се накриво Зед, сви колена нагоре и ги обви с полите на дрехата си като в малка палатка. — Планът ми бе да спра Мрачния Рал, без да се наложи да се занимавам с него и без вие двамата да изпадате в критични ситуации. Планът ми беше вие двамата да стоите настрани, докато аз се справя с това. Сега изглежда, че вашите планове са единствените, които можем да следваме в момента. Не съм ви казал всичко, което трябва да се знае за кутиите на Орден, защото не бяхте вие, които трябваше да го научавате. Не ви влизаше в работата; единствено аз трябваше да го знам. — погледна ги един по един, в очите му за миг проблесна гневна искра, която бързо загасна. — Но предполагам, че това вече е без значение.
	— Какво беше онова, което не трябваше да знаем? — намусено попита Калан, собственият й гняв също се разбунтува леко. На нея очевидно не й се нравеше повече отколкото на Ричард да бъде в опасност, без изобщо да предполага.
	— Ами нали разбирате — каза Зед, — трите кутии действат точно както ви казах, всяка със собственото си предназначение, но трябва да знаете коя да отворите. Това е, което знам. Всичко е написано в една книга, наречена Книгата на преброените сенки. Книгата на преброените сенки представлява книга с указания за използването на кутиите. Аз съм нейният пазител.
	Ричард замръзна. Почувства как зъбът напира да изхвръкне изпод ризата му. Не можеше да помръдне, едва дишаше.
	— Ти знаеш коя кутия коя е? — попита Калан. — Знаеш коя трябва да отвори той?
	— Не. Аз съм само пазителят. Тази информация се съдържа в книгата. Но аз никога не съм я чел. Не знам коя кутия коя е, нито пък как може да се разбере това. Ако бях отворил книгата, рискувах да разпилея цялото съдържащо се в нея знание. Тя не бива да бъде отваряна; това може да бъде много опасно. Така че никога не съм го правил. Аз съм пазител на много книги, тази е само една от тях, но много важна.
	Ричард осъзна, че очите му са широко отворени и примигна няколко пъти, за да ги върне в нормалното им положение. Почти целият му живот беше преминал в очакване на деня, в който ще се срещне с пазителя на книгата, а това през цялото време е бил Зед. Ударът беше толкова силен, че той още не можеше да помръдне.
	— Къде беше тя? — попита Калан. — Какво се е случило?
	— Беше в моята Кула. В Магьосническата кула. В Ейдиндрил.
	— Ходил си в Ейдиндрил? — попита Калан разтревожено. — Как е там? Безопасно ли е?
	Зед отмести поглед.
	— Ейдиндрил е паднал.
	Калан посегна с ръка към устата си; очите й се напълниха със сълзи.
	— Не.
	Зед кимна.
	— Страхувам се, че е така — той посегна към полите си. — Нещата не се развиват добре за тях. Поне дадох на нашествениците материал за размисъл — добави едва чуто той.
	— Капитан Рифкин? Лейтенантите Делис и Милър? Охраната?
	Зед не повдигна очи от земята и клатеше глава, докато тя изреждаше имена едно след друго. Калан сложи ръце върху гърдите си, задиша учестено и захапа устната си. Които и да бяха тези мъже, тя изглеждаше доста обезпокоена от новините.
	Ричард си помисли, че може да прикрие собствената си изненада, като каже нещо.
	— Каква е тази Магьосническа кула?
	— Това е едно убежище, място, където магьосниците пазят много важни магически предмети, като книгите с предсказанията и още по-важни книги — магически или такива с указания, като Книгата на преброените сенки. Някои от тези книги се използват за обучението на новите магьосници, някои са за справки, а някои се използват като оръжия. Там се пазят и други магически неща, като Меча на истината, в периода между двама Търсачи. Кулата е запечатана с магия; там не може да влиза никой друг освен магьосник. Но някой е влязъл. Как е успял, без да бъде убит, това главата ми не го побира. Сигурно е бил Мрачният Рал. Книгата сигурно е у него.
	— Може да не е бил Мрачният Рал — успя да каже Ричард, гърбът му беше твърд като дъска.
	Зед присви очи.
	— Ако не е бил Мрачният Рал, тогава трябва да е някой крадец. Много умен крадец, но въпреки това крадец.
	Ричард преглътна с пресъхналата си уста.
	— Зед… аз… Мислиш ли, че тази книга, Книгата на преброените сенки, може да ни каже как можем да спрем Рал? Как да му попречим да пусне кутиите в действие? — Зед повдигна кокалестите си рамене.
	— Както ти казах, никога не съм я отгръщал. Но доколкото мога да съдя по други книги с указания, тя може да е от помощ само на онзи, у когото са кутиите; направена е така, че да помогне за задействането на магията, а не да помага на друг да я възпрепятства. По всяка вероятност не би могла да ни помогне. Планът ми беше просто да взема книгата и да я унищожа, за да попреча на Рал да използва информацията, която се съдържа в нея. Това, че книгата е загубена за нас, не ни оставя друга възможност; трябва да открием последната кутия.
	— Но без книгата Рал може ли да отвори кутиите? — попита Калан.
	— Може със знанията, които има. Но въпреки това няма да знае коя.
	— Значи със или без книгата, той въпреки всичко ще отвори кутията — каза Ричард. — Трябва да го направи. В противен случай ще умре. Няма какво да губи. Дори ти да беше намерил книгата, той пак щеше да отвори кутията — в крайна сметка има някакъв шанс да направи правилен избор.
	— Но ако книгата е у него, тогава ще знае коя кутия да отвори. Надявах се, ако не успеем да открием последната кутия, поне да унищожим книгата и да я държим настрана от Рал, така поне ни остава някаква възможност. Възможността да направи правилен избор — правилен за нас — лицето на Зед придоби горчиво изражение. — Бих дал всичко за да унищожа тази книга.
	Калан постави ръка на рамото на Ричард; той почти подскочи.
	— Тогава Ричард е постъпил като истински Търсач; открил е къде се намира кутията. Тя е у Кралица Милена — тя му се усмихна успокоително. — Търсачът добре си е свършил работата.
	В главата му бучеше и не можеше да отвърне на усмивката й както подобава.
	Зед прокара палеца и показалеца си едновременно по двете страни на голобрадото си лице.
	— И как предлагаш да й я вземем? Да знаеш е едно, да я вземеш съвсем друго.
	Калан широко се усмихна на Зед.
	— Кралица Милена е тази, на която онази змия в сребристи одежди се продаде. Очаква го една неприятна среща с Майката Изповедник.
	— Гилер? Кралица Милена е тази, при която е отишъл Гилер? — бръчките по челото на Зед станаха още по-дълбоки, след като той се намръщи. — Мисля, че той ще се изненада да ме види отново.
	Тя се намуси.
	— Остави тази работа на мен. Той е мой магьосник. Аз ще се заема с него.
	Очите на Ричард поглеждаха ту към единия, ту към другия. Изведнъж се почувства не на място. Великият магьосник и Майката Изповедник обсъждаха как ще се разправят с един продажен магьосник, сякаш си говореха за плевели, които трябва да се изкоренят от градината. Той се сети за баща си, за разказа му как е взел книгата — за да предотврати възможността тя да попадне в алчни ръце. В ръцете на Мрачния Рал. Започна да говори, без да мисли.
	— Може би е имал основателна причина да направи подобно нещо.
	Те едновременно извърнаха глави и го погледнаха така, сякаш бяха забравили, че и той е там.
	— Основателна причина? — озъби се Калан. — Алчността беше неговата основателна причина. Той ме напусна и ме остави на четворките.
	— Понякога хората правят разни неща, които не са такива каквито изглеждат. — Ричард я погледна безстрастно. — Може би си е мислел, че кутията е по-важна.
	Калан толкова се изненада, че не можа да каже нито дума.
	Зед се намръщи, бялата му коса му придаваше дивашки вид на фона на пламтящия огън.
	— Може би имаш право. Възможно е Гилер да е знаел, че кутията е у Кралицата и да е искал да я пази. Той със сигурно е знаел за какво служат кутиите — той се усмихна на Ричард с иронична усмивка. — Може би Търсачът отваря пред нас нова перспектива. Може би имаме съмишленик в Тамаранг.
	— А може и да нямаме.
	— Зед — каза Ричард, — вчера бяхме в един град, наречен Градът на дърварите.
	Зед кимна.
	— Видях го. Видях и други градове, опустошени като него.
	Ричард се наведе напред.
	— Не са го направили войници от Западната земя, нали? Невъзможно е. Казах на Майкъл да свика армията, за да защитава Западната земя. Не съм му казвал да напада когото и да било. Най-малкото беззащитни хора. Не може да са били войници от Западната земя; те не биха го направили.
	— Така е, не е бил никой от Западната земя.
	— Кой тогава?
	— Били са хората на Рал, по негова заповед.
	— Това не ми се връзва — каза Калан. — Градът е бил верен на Д’Хара. Там е имало части на Националната армия на мира, които са били избити до крак.
	— Това е истинската причина да го направи.
	И двамата го погледнаха учудено.
	— Това изобщо не звучи логично — каза Калан.
	— Първото правило на магьосника.
	Ричард се намръщи.
	— Какво?
	— Първото правило на магьосника: хората са глупави. — Ричард и Калан се намръщиха още повече. — Хората са глупави; получил правилната мотивация, всеки би повярвал почти на всичко. Тъй като хората са глупави, те биха повярвали на една лъжа, защото искат да повярват в истинността й или защото се страхуват, че може да е истина. Главите на хората са пълни със знания, с факти, с вяра, повечето от които лъжливи, макар те да си мислят, че всички са истински. Хората са глупави; те рядко различават лъжата от истината и въпреки това са уверени, че го правят, така че става още по-лесно да ги излъжеш. Поради първото правило на магьосника Старите магьосници създадоха Изповедниците и Търсачите като средства, които помагат да се установи истината, когато истината е достатъчно важна. Рал познава Правилата на магьосника. Той използва първото от тях. Хората имат нужда от враг, за да си създадат чувство за цел. Лесно е да ръководиш хората, когато те имат чувство за цел. Целта е несравнимо по-важно нещо от истината. Всъщност истината няма нищо общо с това. Мрачният Рал им осигурява враг, различен от себе си, дава им чувство за цел. Хората са глупави; искат да повярват на нещо и го правят.
	— Но това са собствените му хора — възпротиви се Калан. — Той е избивал поддръжниците си.
	— Както ще забележиш, не всички хора са били убити; някои са били изнасилени, измъчвани, но оставени живи, за да могат да избягат, да разпространяват новината. Можеш да забележиш още и че нито един от войниците не е бил оставен жив, та да опровергае разказите. Че това не е истината, няма никакво значение, а онези, които чуят разказите, ще им повярват, защото това им дава чувство за цел, снабдява ги с враг, срещу когото да се обединят. Оцелелите ще разпространят слуха светкавично. Макар Рал да е унищожил няколко града, които са му били верни и неколцина от войниците си, той е спечелил на своя страна много повече градове, стократно повече. Още повече хора ще се съберат около него и ще се обявят в негова подкрепа, защото той им е казал, че иска да ги защити от врага им. Истината трудно се продава; тя не ти дава чувство за цел. Тя е просто истина.
	Ричард се изправи назад леко замаян.
	— Но това не е възможно. Как е успял Рал да подлъже така хората? Как са могли да му повярват всички?
	Зед го погледна строго.
	— Ти знаеше повече от тях, знаеше, че не са войници от Западната земя, и въпреки това дори ти се усъмни. Страхуваше се, че може да се окаже вярно. Да се страхуваш нещо да не се окаже вярно означава да приемеш вероятността. Приемането на вероятността е първата стъпка към това да повярваш. Ти поне си достатъчно умен, за да си задаваш въпроси. Помисли си колко лесно е да повярват хората, които не задават въпроси, които дори не знаят как се задават въпроси. За повечето хора не истината е от значение, а мотивът. Рал е интелигентен; той им предоставя мотив — очите му заблестяха преднамерено. — Затова се нарича Първото правило на магьосника — защото е най-важното. Запомни това.
	— А онези, които са убивали, те са знаели. Това е убийство. Как са могли да го направят?
	Зед сви рамене.
	— Чувство за цел. Направили са го заради мотива.
	— Но това е против природата. Убийството е против природата.
	Магьосникът се усмихна.
	— Убийството е природен закон, законът на живите същества.
	Ричард знаеше, че Зед го подмамва — това беше неговият начин да те въвлече в нещо — като направи някакво скандално изявление, — но кръвта се качи в главата му и не можа да се въздържи да не изпротестира.
	— Само на част от природата. На хищниците. И то само заради оцеляването. Погледни онези дървета, те дори не могат да си помислят да убиват.
	— Убийството е закон за всички същества, за цялата природа — повтори Зед. — Всяко живо същество е убиец.
	Ричард погледна към Калан за подкрепа.
	— Не ме гледай — каза тя. — Отдавна съм се научила да не споря с магьосниците.
	Ричард вдигна глава към огромния красив бор, разперил клони над главите им, осветяван от пламъците на огъня. През мисълта му проблесна разбиращо пламъче. Видя клоните, протегнати настрани със смъртно намерение в дългогодишна битка за светлина със съседните дървета, растящи в сянката му. Неговият успех би осигурил бъдеще на наследниците му, мнозина от които също ще изсъхнат в сянката на родителя. Няколко съседи в непосредствена близост до огромния бор бяха съсухрени и слаби, всички те негови жертви. Беше вярно: в природата всеки успех се постигаше с убийство.
	Зед наблюдаваше очите на Ричард. Това беше урок, по този начин старецът обучаваше Ричард още от малък.
	— Научи ли нещо ново, момчето ми?
	Ричард кимна.
	— Живот за най-силните. Никакво съчувствие за слабите, нищо друго освен възхищение от силата на победителя.
	— Но хората не мислят така — каза Калан, не можейки да се въздържи.
	Зед се усмихна дяволито.
	— Нима? — той посочи едно ниско, съсухрено дърво близо до тях. — Погледни това дърво, скъпа моя — той посочи огромния бор. — А също и това. Кажи ми кое ти харесва повече.
	— Това — каза тя, посочвайки бора. — Чудесно е.
	— Нали виждаш? И хората разсъждават така. Красиво е, казваш. Ти избра дървото, което убива, не другото, убитото — Зед се усмихна триумфално. — Законът на природата.
	Калан скръсти ръце.
	— Знаех си, че е по-добре да си държа езика зад зъбите.
	— Можеш да държиш устата си затворена, ако искаш, но не затваряй мисълта си. За да победим Мрачния Рал, трябва да разберем как мисли той, така ще знаем как да го унищожим.
	— Ето как е завладял толкова огромна територия — каза Ричард, потупвайки с пръст дръжката на меча си. — Оставя другите да свършат работата вместо него, като само им дава мотив; тогава единствената му грижа е да преследва кутиите. Няма кой да му пречи.
	Зед кимна.
	— Той оставя Първото правило на магьосника да свърши вместо него по-голямата част от работата. Това усложнява неимоверно работата ни. Той печели хората на своя страна, защото те не се интересуват от истината; изпълняват заповедите му, вярват в очевидното и се борят на живот и смърт за него, независимо колко фалшиво е то.
	Ричард се изправи бавно и впери поглед в нощта.
	— През цялото време си мислех, че се борим със злото. Злото се е разпростряло, разбесняло се е навсякъде. Но това не е всичко. Онова, срещу което ние излизаме, прилича повече на чумна епидемия. Чумна епидемия, която заразява глупци.
	— Правилно си разбрал, момчето ми. Чумна епидемия, която заразява глупци.
	— Управлявана от Мрачния Рал — отбеляза Калан.
	Зед я погледна крадешком за миг.
	— Ако някой изкопае дупка и тя се запълни с дъждовна вода, кой е виновен? Вината на дъжда ли е? Или на човека, който е изкопал дупката? На Мрачния Рал ли е вината или на онези, които копаят дупките и му позволяват да ги пълни с дъжд?
	— Може би и на двамата — каза Калан. — Това ни осигурява много врагове.
	Зед вдигна пръст.
	— И то много опасни. Глупаците, които не могат да видят истината, са смъртоносни. Като Изповедник ти сигурно вече си разбрала това, а? — Тя кимна. — Те не винаги правят онова, което си мислиш, че ще направят, и могат да те издебнат, когато си свалил гарда. Хора, за които си мислиш, че няма да ти създадат проблеми, могат бързо да те унищожат.
	— Това не променя нищо — каза Калан. — Ако Рал се сдобие с всичките кутии и отвори правилната, той е този, който ще избие всички ни. Той все още е главата на змията; все още е необходимо да премахнем именно тази глава.
	Зед сви рамене.
	— Имаш право. Но за да имаме шанс да убием тази змия, трябва да останем живи, а има множество малки змийчета, които ще се опитват първи да ни унищожат.
	— Този урок вече го научихме — каза Ричард. — Но както казва Калан, това не променя нещата. Все още трябва да вземем кутията, за да убием Рал — той седна на мястото си до нея.
	Лицето на Зед стана абсолютно сериозно.
	— Помнете едно: Мрачният Рал може да убие теб — той насочи кокалестия си пръст към Ричард, после към Калан, — и теб — после към себе си, — и мен с лекота.
	Ричард се дръпна малко назад.
	— Тогава защо не го прави?
	Зед повдигна вежда.
	— Когато влезеш в една стая, ти убиваш ли всички мухи в нея? Не. Просто ги пренебрегваш. Те не заслужават вниманието ти. До момента, в който започнат да хапят. Тогава ги смазваш — той се наведе към двамата. — Ние скоро ще започнем да хапем.
	Ричард и Калан се спогледаха косо.
	— Първото правило на магьосника — Ричард усети как по врата му се стича ручейче пот. — Ще го запомня.
	— И не го повтаряй пред никой — предупреди го магьосникът. — Правилата на магьосника трябва да се знаят единствено от магьосниците. Правилата на магьосника могат да ти се сторят цинични или тривиални, но ако знаеш как да ги използваш, те се превръщат в мощни оръжия. Истината е власт. Казвам го на вас двамата, защото съм главата на магьосниците и мисля, че е важно да го разберете. Трябва да знаете какво прави Рал, защото ние сме тримата, които трябва да го спрат.
	Ричард и Калан кимнаха, че обещават.
	— Късно е — прозя се Зед. — Пътувах доста, за да ви настигна. По-късно ще поговорим още.
	Ричард скочи.
	— Аз ще взема първия пост. — Той искаше да свърши още нещо, и то преди да е станало твърде късно. — Използвай одеялата ми, Зед.
	— Дадено. Аз ще съм втори. — Втори пост от три беше най-неприятното нещо: така сънят се разделя на две. Калан запротестира. — Аз имам думата преди теб, скъпа моя.
	Ричард посочи към изпъкналата скала, където щеше да застане, след като огледаше околността, и потъна в мрака. В главата му се блъскаха хиляди мисли, но една доминираше над всички останали. Нощта беше спокойна и студена, макар и не неприятно студена. Остави пелерината си разтворена, докато подбираше пътя си през дърветата, отправил се решително в определена посока. Нощни същества си подвикваха едно на друго, но той почти не ги забелязваше. На един дъх се изкатери върху голям камък и се вгледа зад себе си през пролуките в дърветата, наблюдавайки огъня, изчака, докато другите двама се увият в одеялата си; тогава се смъкна от камъка и продължи към звука на падаща вода.
	На брега на реката той порови, докато намери един клон, достатъчно голям за целта му. Ричард си спомни думите на Зед, че трябва да има смелостта да направи необходимото за целта им, че трябва да е готов да убие всеки от тях, ако се стигне до там. Ричард познаваше Зед и знаеше, че това не са просто приказки — той наистина мислеше онова, което казваше. Ричард знаеше, че Зед е способен да го убие, а което беше по-важно — да убие Калан.
	Той свали от врата си кожената връзка. Взе в ръка зъба и почувства тежестта му, загледа го на фона на лунната светлина и се замисли за баща си. Зъбът беше единственият начин да докаже на Зед, че баща му не е крадец, че е взел книгата, за да я държи далеч от Мрачния Рал. Ричард толкова искаше Зед да разбере, че баща му е герой, че е дал живота си, за да спре Рал, и е умрял като герой в защита на всички тях. Искаше баща му да бъде запомнен с онова, което е направил. Искаше да каже на Зед.
	Но не можеше.
	Магьосникът искаше да унищожи Книгата на преброените сенки. Сега Ричард беше тази книга. Шота го беше предупредила, че Зед ще използва срещу него магьоснически огън, но че Ричард ще има шанс да го победи. Може би това искаше да каже Шота. За да унищожи книгата, Зед трябваше да убие Ричард. На Ричард не му пукаше за себе си, той нямаше нищо, заради което да живее; вече не се интересуваше дали ще умре.
	Но живо го интересуваше дали Калан ще умре. Ако Зед разбере, че книгата е вътре в Ричард, той щеше да го накара да му каже какво пише в нея, а след това щеше да научи, че за да разбере дали това е истинската книга, Рал трябва да използва Изповедник. Съществуваше само един жив Изповедник. Калан. Ако Зед знаеше това, той щеше да я убие, за да попречи на Рал да се добере до знанието.
	Ричард не можеше да си позволи да даде възможност на Зед да узнае, да убие Калан.
	Той увърза връвта около парчето дърво и пъхна зъба в една цепнатина, натискайки го добре, така че да не може да изскочи. Ричард искаше да изпрати зъба колкото се може по-далеч от себе си.
	— Прости ми, татко — прошепна той.
	Хвърли с всичка сила пръчката. Видя как тя се изви във въздуха и се пльосна в тъмната вода някъде далеч. На лунната светлина успя да види как отскача от повърхността. Стоеше и гледаше как течението я отнася, а в гърлото му заседна буца. Без зъба Ричард се почувства гол.
	Когато вече не се виждаше нищо, той се обърна към бивака им, мисълта му беше замъглена. Почувства се празен. Седна на изпъкналия камък, където им бе казал, че ще бъде, и започна да наблюдава бивака под себе си.
	Мразеше това. Мразеше, когато се налага да лъже Зед, да усеща, че не може да му има доверие. Какво щеше да стане с него, ако повече не можеше да има доверие на най-стария си приятел? Ръката на Рал се протягаше към него от разстояние и го караше да прави неща, които не желаеше.
	Щом всичко това свършеше и Калан беше в безопасност и ако Ричард останеше жив, той щеше да може да се върне у дома.
	Някъде към средата на поста той изведнъж отново почувства онова нещо, което ги преследваше. Не можа да види очите му, но ги почувства. Стоеше на хълма от другата страна на бивака. При мисълта, че някой го наблюдава, по тялото му преминаха ледени тръпки.
	Един далечен шум го накара да седне изправен. Ръмжене, грухтене, последвано от скимтене. Отново тишина. Нещо умря. Очите на Ричард бяха широко отворени, опитваше се да прозре в тъмнината, но единственото, което видя, беше мрак. Онова, което ги преследваше, уби нещо. Или падна убито. Почувства странна тревога за него. Откакто ги следваше, нито веднъж не се бе опитало да им причини зло. Това, разбира се, не означаваше нищо. Може би просто изчакваше да му дойде времето. Въпреки това по някаква причина Ричард си мислеше, че то не иска да им причини нищо лошо.
	Отново почувства очите. Усмихна се; все още беше живо. Изпита желание да го последва, да разбере какво е, но отхвърли тази идея. Не му беше времето. Това беше същество на мрака. По-добре да се срещнат, когато само пожелае.
	Още веднъж по време на поста си той чу нещо да умира. Този път по-наблизо.
	Без да се налага Ричард да го буди, Зед се появи за своята смяна, изглеждаше свеж и отпочинал, ядеше парче изсушено месо. Приближи се и седна до него, като му предложи да хапне и той. Ричард отказа.
	— Зед, какво стана с Чейс, добре ли е?
	— Да, добре е. Доколкото знам, се е върнал, за да изпълни поръчението ти.
	— Чудесно. Радвам се, че е добре. — Ричард скочи от скалата, готов да подремне.
	— Ричард, какво ти каза Шота?
	На слабата лунна светлина Ричард се вгледа в лицето на приятеля си.
	— Онова, което ми каза Шота, касае само мен. То не е предназначено за другите — нотките в собствения му глас го изненадаха. — И така ще си остане.
	Загледан в Ричард, Зед отхапа.
	— Мечът има много гняв в себе си. Виждам, че имаш трудности с контролирането му.
	— Добре де, добре. Ще ти кажа едно нещо, което Шота ми каза. Каза, че трябва да поговоря с теб за Самюъл!
	— Самюъл?
	Ричард стисна зъби и се наведе напред.
	— Моят предшественик!
	— О, този Самюъл.
	— Да, този Самюъл. Би ли ми обяснил? Би ли ми казал по какъв начин ще свърша аз? Или имаше намерение да го държиш в тайна, докато престана да върша работата на магьосниците и трябва да предам меча на някой друг глупак! — Зед наблюдаваше спокойно как Ричард се пали все повече и повече. Той сграбчи Зед за робата му и приближи лицето му до своето. — Първото правило на магьосника! Така ли магьосниците избират този, на когото да дадат меча? Просто намират някой достатъчно глупав, който не е добре ориентиран, и ето ти! Нов Търсач! Има ли още дребни нещица, които си забравил да ми кажеш? Още дребни неприятни нещица, които трябва да знам!
	Ричард пусна дрехата му, блъскайки го назад. Трябваше да положи усилия, за да не извади меча. Гърдите му се повдигаха от гняв. Зед го наблюдаваше спокойно.
	— Наистина съжалявам, момчето ми — прошепна той, — че те е наранила по този начин.
	Ричард го погледна, всичко, което се беше стоварило на главата му, което беше предизвикало гнева му, всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Той избухна в сълзи, отпусна се в ръцете на Зед и го прегърна. Заплака неудържимо, неспособен да се овладее.
	— Зед, искам просто да си отида у дома.
	Зед го подържа, потупа го леко по гърба и каза нежно:
	— Знам, Ричард, знам.
	— Ще ми се да те бях послушал. Но не мога да направя нищо. Не мога да си заповядам да не чувствам това, колкото и да опитвам. Чувствам се така, като че ли потъвам и не мога да си поема въздух. Искам този кошмар да свърши. Мразя Средната земя. Мразя магията. Искам само да се прибера у дома. Зед, искам да се отърва от този меч и магията му. Никога повече не искам и да чувам за магия.
	Зед го държеше в обятията си и го остави да се наплаче.
	— Нищо на този свят не се постига лесно.
	— Може би нямаше да е толкова зле, ако Калан ме мразеше или нещо такова, но аз знам, че и тя ме обича. Магията. Магията ни разделя.
	— Повярвай ми, Ричард, знам как се чувстваш.
	Ричард се отпусна на земята, облегна се на скалата и отново заплака. Зед седна до него.
	— Какво ще стане с мен?
	— Ще продължиш напред. Нищо друго не ти остава.
	— Не искам да продължавам. А Самюъл? В това ли ще се превърна и аз?
	Зед поклати глава.
	— Съжалявам, Ричард. Не знам. Дадох ти меча против волята си, защото трябваше да го направя заради всички други. Магията на Меча на истината прави подобни неща с Търсача накрая. Пророчествата казват, че онзи, който наистина управлява магията на меча, ще накара острието да се превърне в бяло. Той няма да бъде сполетян от подобна съдба. Но не знам как се прави това. Дори не знам какво означава. Нямах смелостта да ти го кажа. Съжалявам. Ако искаш, можеш да ме убиеш заради онова, което ти причиних. Само първо ми обещай, че ще се опиташ да попречиш на Мрачния Рал.
	Ричард горчиво се изсмя през сълзи.
	— Да те убия. Шегуваш се. Ти си единственият, когото ми е позволено до обичам. Как бих могъл да го сторя? По-скоро бих убил себе си.
	— Не говори така — прошепна Зед. — Ричард, знам какво чувстваш към магията. Аз също избягах от нея. Понякога те връхлетяват събития, с които трябва да се справяш. Ти си единственото, което ми остана. Тръгнах след книгата, защото не исках да те излагам на опасност. Бих направил всичко, за да ти спестя болката. Но това не мога да ти спестя. Трябва да спрем Мрачния Рал не само заради себе си, а заради всички останали, които нямат друг шанс.
	Ричард изтри очите си.
	— Знам. Няма да се предавам, докато не свършим. Обещавам. После вероятно ще оставя меча, преди да е станало твърде късно.
	— Иди да поспиш. С всеки ден нещата ще се подобряват по малко за теб. Ако това може да ти бъде утеха, макар да знам защо Търсачите свършват като Самюъл, наистина не вярвам, че това ще бъде твоят край. Но ако се случи, то няма да е за кратко, следователно това може само да означава, че си победил Мрачния Рал и всички останали народи са в безопасност. Знай, че ако това се случи, аз винаги ще се грижа за теб. Ако спрем Рал, може би ще успеем да открием тайната на това как да превърнеш острието в бяло.
	Ричард кимна и се изправи на крака, като се загърна в пелерината си.
	— Благодаря ти, приятелю. Съжалявам, че се държах с теб толкова грубо. Не знам какво ми става. Може би добрите духове са ме изоставили. Съжалявам, че не мога да ти кажа какво ми каза Шота. И, Зед, бъди нащрек тази нощ. Има нещо ей там. Следи ни от дни. Не знам какво е, нямах време да му поставя капан. Не смятам, че ни мисли злото, но в Средната земя човек никога не знае.
	— Ще внимавам.
	Ричард тръгна да се отдалечава. Зед го повика. Той спря и се обърна.
	— Можеш само да си щастлив, че тя те обича толкова много. Ако не беше така, досега да те е докоснала.
	Ричард остана загледан в него цяла минута.
	— Страхувам се, че в известен смисъл го е направила.

	* * *

	Калан си проправи път в тъмното между дърветата и камъните и намери Зед седнал със скръстени крака на един камък, да я наблюдава как се приближава.
	— Щях да дойда да те събудя, когато стане време — каза той.
	Тя се приближи и седна до него, притискайки пелерината до себе си.
	— Знам, но не мога да заспя и дойдох да поседя с теб.
	— Донесе ли нещо за ядене?
	Тя бръкна под пелерината си и извади малък вързоп.
	— Ето — усмихна се тя. — Малко заешко и сухари.
	Докато Зед потриваше ръце и се залавяше направо с яденето, тя се огледа в нощта, мислейки как да му зададе въпроса, заради който беше дошла. Не му отне много време да привърши със закуската.
	— Чудесно, скъпа моя, чудесно. Това ли е всичко?
	Калан се засмя.
	— Донесох и малко боровинки. — Тя извади едно вързопче. — Помислих си, че може би ще искаш нещо сладко. Може ли и аз да си взема?
	Той я изгледа от главата до петите.
	— Виждам, че не си много едра, едва ли можеш да изядеш кой знае колко.
	Тя отново се засмя и изсипа шепа боровинки в ръцете на Зед.
	— Мисля, че знам защо Ричард е толкова добър в намирането на храна. Израснал покрай теб, той просто трябва да е добър, иначе ще гладува.
	— Никога не бих допуснал да гладува — възпротиви се Зед. — Прекалено много го обичам.
	— Знам. Аз също.
	Той задъвка боровинките.
	— Искам да ти благодаря, че удържа на думата си.
	— На думата си?
	Зед я погледна крадешком, докато протягаше ръка към вързопа и същевременно не преставаше да лапа боровинки една по една.
	— Да не го докосваш, да не използваш силата си върху него.
	— О — тя отново се вгледа в нощта, събирайки кураж. — Зед, ти си единственият останал магьосник освен Гилер. Аз съм последният Изповедник. Ти си живял в Средната земя, живял си в Ейдиндрил. Ти си единственият, който знае какво означава това да си Изповедник. Опитах се да обясня на Ричард, но мисля, че никой друг освен друг Изповедник или пък магьосник не може да го разбере истински.
	Зед я потупа по ръката.
	— Може би си права.
	— Аз си нямам никой. Не мога да си имам никой. Нямаш представа какво означава това. Моля те, Зед — веждите й се съединиха. — Моля те, можеш ли да използваш магията си, за да премахнеш това от мен? Можеш ли да премахнеш магията на Изповедника от мен, да ме оставиш да живея като нормална жена?
	Почувства се така, сякаш виси на косъм над огромна, тъмна, бездънна бездна. Гърчеше се на края на косъма, загледана в очите му.
	Главата му се сведе. Не вдигна поглед.
	— Има един-единствен начин да те освободя от силата ти, Майко Изповедник.
	Сърцето й скочи в гърлото.
	— Как?
	Очите му се спряха на нейните. Бяха изпълнени с болка.
	— Мога да те убия.
	Тя почувства как косъмът се скъса. Положи всички усилия лицето й да остане спокойно, лице на Изповедник, докато усещаше как потъва в нищото под нея.
	— Благодаря ти, магьоснико Зорандер, че изслуша молбата ми. Всъщност не се надявах особено да има някакъв изход, просто си помислих, че мога да те попитам. Ценя високо честността ти. А сега е по-добре да отидеш да поспиш.
	Той кимна.
	— Най-напред трябва да ми кажеш какво каза Шота.
	Тя задържа изражението на лицето си.
	— Попитай Търсача. Тя говори само с него; аз през цялото време бях покрита със змии.
	— Змии — Зед повдигна вежда. — Шота сигурно те е харесала. Виждал съм я да прави къде по-лоши неща.
	Калан задържа погледа му.
	— Тя ми направи и нещо по-лошо.
	— Попитах Ричард. Не иска да ми каже. Трябва да го направиш ти.
	— Искаш от мен да застана на пътя между двама приятели? Молиш ме да изневеря на доверието му? Не, благодаря.
	— Ричард е умен, може би най-умният Търсач, който някога съм виждал, но знае много малко за Средната земя. Видял е само малка частичка от нея. В някакъв смисъл това е най-добрата му защита и най-силното му предимство. Той откри къде е последната кутия, като отиде при Шота. Нито един Търсач, живеещ в Средната земя, не би направил подобно нещо. Ти си прекарала целия си живот тук, познаваш много от опасностите. Има същества, които могат да използват магията на меча срещу него. Има същества, които могат да изсмучат магията от него и да го убият с нея. Има всякакъв вид опасности. Нямаме време, за да го научим на всичко, което трябва да знае, така че трябва да го защитаваме, за да може да си върши работата. Трябва да знам какво е казала Шота, за да преценя, дали е важно; за да можем да го защитим.
	— Моля те, Зед, той е единственият ми приятел. Не ме карай да изневеря на доверието му.
	— Скъпа моя, той не е единственият ти приятел. Аз също съм ти приятел. Помогни ми да го защитя. Няма да разбере, че си ми казала.
	Тя го погледна многозначително.
	— Той притежава невероятната способност да разбира неща, които искаш да скриеш от него.
	Зед се усмихна с разбиране на думите й; след това лицето му придоби сурово изражение.
	— Майко Изповедник, това не е молба, а заповед. Очаквам да я възприемеш като такава.
	Калан скръсти ръце и настръхна, после се извърна леко настрани. Не можеше да повярва, че Зед постъпва така с нея. Тя вече нямаше глас.
	— Шота каза, че Ричард е единственият, който има шанс да спре Мрачния Рал. Не знаела как, нито защо, но той бил единственият.
	Зед изчака, без да каже дума. После я подкани.
	— Продължавай.
	Калан стисна зъби.
	— Каза, че ще се опиташ да го убиеш, че ще използваш срещу него магьоснически огън и че той ще има шанс да те победи. Съществува възможност ти да загубиш.
	Двамата отново потънаха в тишина.
	— Майко Изповедник…
	— Каза още, че и аз ще използвам силата си срещу него. Но срещу това няма да има шанс. Ако остана жива, няма да се проваля.
	Зед си пое дълбоко въздух.
	— Разбирам защо не е искал да ми каже — той се замисли за миг. — Защо Шота не те уби?
	На Калан й се прииска той да спре с въпросите. Обърна се към него.
	— Имаше такова намерение. Ти беше там. Е, всъщност не точно ти, беше просто илюзия, но си помислихме, че си ти. Ти, искам да кажа образът ти, се опита да убиеш Шота. Ричард знаеше, че това е единственият начин да намерим кутията, така че, ами, защити я. Той… ами, отблъсна магьосническия ти огън и даде възможност на Шота да… да използва силата си срещу теб.
	Зед повдигна вежда.
	— Така ли…
	Калан кимна.
	— В замяна на това, че я „спаси“, тя му даде право на едно желание. Той го използва, за да ни спаси. Накара я да пощади моя и твоя живот. Ричард не искаше да отстъпи. Шота не беше доволна. Каза, че ако той отново се върне в Агаден, ще го убие.
	— Това момче никога не престава да ме изумява. Наистина ли се добра до информацията с цената на живота ми?
	Калан малко се изненада на усмивката му. Кимна.
	— Той изскочи на пътя на магьосническия огън. Използва меча си, за да го отклони.
	Зед потърка бузата си.
	— Невероятно. Точно каквото е трябвало да направи. Винаги съм се опасявал, че няма да успее да направи каквото е необходимо, ако се сблъска с подобен момент. Сигурно вече не би трябвало да се притеснявам за това. И после?
	Калан сведе поглед към ръцете си.
	— Исках Шота да ме убие, но тя не можеше да го направи, защото такова беше желанието на Ричард. Зед, аз… аз не можех да понеса мисълта да му причиня подобно нещо. Молех го да ме убие. Не исках да живея с това пророчество. Да го нараня.
	Тя млъкна, за момент между двамата увисна тишината.
	— Той не можеше да го направи. Затова се опитах сама. Опитвах с дни. Той ми взе ножа, нощем ме връзваше, не ме изпускаше от очи нито за миг. Чувствах се така, сякаш съм си изгубила ума. Може би за известно време наистина е било така. Накрая ме убеди, че не можем да знаем какво означава пророчеството и дори че може би той ще се обърне срещу нас и ще трябва да бъде убит, за да победим Мрачния Рал. Накара ме да осъзная, че не мога да се съобразявам с пророчество, което още не разбираме.
	— Много съжалявам, скъпа моя, че трябваше да те накарам да ми кажеш, съжалявам за всичко, което вие двамата сте преживели. Но Ричард е прав. Опасно е да се вярва безрезервно на пророчествата.
	— Но пророчествата на една вещица винаги се сбъдват, нали?
	— Да — той сви рамене и каза тихо. — Но не винаги по начина, по който си мислиш. Понякога те дори се самоизпълняват.
	Тя го погледна объркана.
	— Наистина ли?
	— Разбира се. Просто си представи, за илюстрация, че се бях опитал да те убия, защото исках да предотвратя предреченото на Ричард. Той разбира това, бием се и един от нас оцелява, да кажем той. Тази част от пророчеството е изпълнена, така че той започва да се страхува, че другата също ще се изпълни и решава, че трябва да те убие. Ти не искаш да бъдеш убита, така че го докосваш, за да се спасиш. Ето ти: пророчеството е изпълнено. Проблемът е в това, че се получава пророчество, което се изпълнява от само себе си. Без него нито едно от тези неща не би се случило. Няма външна намеса, различна от самото пророчество. Пророчествата винаги се сбъдват, но ние рядко знаем по какъв начин — той я погледна така, сякаш я питаше дали го разбира.
	— Винаги съм си мислела, че пророчествата трябва да се вземат на сериозно.
	— Така е, но само от онези, които разбират от подобни неща; пророчествата са опасни. Магьосниците пазят книги с пророчества, както знаеш. Когато бях в кулата си, препрочетох някои от съответните книги. Но повечето от тях не ги разбирам. Някога имаше магьосници, които не се занимаваха с нищо друго освен с изучаването на книгите с пророчества. Чел съм такива пророчества, от които кръвта ти би се смразила, ако можеше да ги чуеш. Те карат дори мен да се будя понякога нощем, плувнал в пот. В тях има някои неща, които предполагам, че се отнасят до Ричард, което ме плаши, има и такива неща, които знам със сигурност, че се отнасят до Ричард, но не знам какво биха могли да означават, а не смея да действам в синхрон с онова, което съм прочел. Не винаги можем да разберем какво означава едно пророчество, така че те трябва да бъдат пазени в тайна. Някои от тях могат да причинят големи нещастия, ако хората знаеха за тях.
	Калан беше отворила широко очи.
	— Ричард е в книгите с пророчества? Никога преди не бях срещала някой, който да е в книгите.
	Той я погледна безразлично.
	— Ти също си в книгите.
	— Аз! Името ми е в книгите с пророчества!
	— Ами и да, и не. Не може да се каже точно. Човек рядко знае със сигурност. Но в този случай аз знам, че е така. Казват се неща като „Последната Майка Изповедник“ това и „Последната Майка Изповедник“ онова, но няма съмнение коя е последната Майка Изповедник. Ти си, Калан. Няма съмнение и в това кой е „Търсачът, който насочва вятъра срещу наследника на Д’Хара.“ Това е Ричард. Наследникът на Д’Хара е Рал.
	— Насочва вятъра! Какво означава това?
	— Нямам ни най-малка представа.
	Калан се намръщи и сведе поглед, като започна да човърка по камъка.
	— Зед, какво пише за мен в книгите с пророчества?
	Когато вдигна очи към него, той я гледаше.
	— Съжалявам, скъпа моя, това не мога да ти кажа. Ще те изплаши толкова, че повече няма да смееш да заспиш.
	Тя кимна.
	— Чувствам се много глупаво, задето исках да се самоубия заради пророчеството на Шота. За да предотвратя то да се сбъдне, искам да кажа. Сигурно ме мислиш за глупачка.
	— Калан, докато му дойде времето, не можем да знаем. Но не трябва да се чувстваш глупаво. Може да стане точно така, както е казала, че Ричард е единственият, който има някакъв шанс, че ти ще ни предадеш и ще насочиш силата си срещу него и по този начин ще осигуриш победата на Ричард. Има шанс да направиш всичко това, за да спасиш всички ни.
	— От това не ми става по-добре.
	— Може Ричард да стане предател по някакъв начин и ти да ни спасиш.
	Тя го погледна мрачно.
	— И в двата случая не ми харесва.
	— Пророчествата не са направени, за да ги разбират хора. Те могат да причинят повече неприятности, отколкото можеш да си представиш; заради тях са се водили войни. Дори аз не разбирам повечето от тях. Ако Старите магьосници — експерти по пророчествата, бяха тук, може би щяха да могат да ни помогнат, но без техните напътствия е по-добре да оставим на мира пророчеството на Шота. На първата страница на книгата с пророчества пише: „Приемете тези пророчества с мисълта, а не със сърцето си.“ Това е единственото, което е написано на цялата страница в книга с размерите на солидна маса. Всяка буква е позлатена. Толкова е важно.
	— Пророчеството на Шота се различава по нещо от тези в книгата, нали така?
	— Да. Пророчество, предадено гласно, се изрича, за да помогне на този, който го получава. Шота се е опитвала да защити Ричард. Въпреки това дори самата Шота не е имала никаква представа как може да помогне; тя е била просто посредник. Някой ден думите й може би ще кажат нещо на Ричард, ще му помогнат. Но това не е сигурно. Надявах се да мога да го разбера и да помогна на Ричард. Той не обича загадките. За нещастие това тук е от типа разклонени пророчества и аз не мога да направя нищо.
	— Разклонени, в смисъл, че съществуват няколко пътя?
	— Да. Може да означава онова, което казва, или пък нещо съвсем различно. Разклонените пророчества в повечето случаи са почти безполезни. Ричард правилно е решил да не се оставя да бъде ръководен от него. Лаская се от мисълта, че е взел това решение, защото съм го обучил добре, но може и да се е водил просто от инстинкта си. Той притежава инстинктите на Търсач.
	— Зед, защо просто не му кажеш всичко това, както го каза на мен? Нима той няма право да го знае?
	Зед се загледа продължително в нощта.
	— Трудно е за обясняване. Нали разбираш, Ричард притежава чувство за нещата. — Той се намръщи някак странно. — Стреляла ли си някога с лък?
	Калан се усмихна. Тя сви колене, скръсти ръце върху тях и отпусна глава отгоре.
	— Момичетата обикновено не правят такива неща. Когато бях малка, приемах това за извращение. Преди да започна да правя изповеди.
	Зед се засмя тихо.
	— Имала ли си някога възможността да почувстваш мишената? Успявала ли си някога да пренебрегнеш цялата шумотевица в главата си и да чуеш тишината, да усетиш къде ще се забие стрелата?
	Тя кимна, докато брадичката й все още стоеше опряна на ръцете.
	— Само един-два пъти. Но знам за какво говориш.
	— Ами Ричард може да усети мишената, когато си поиска. Понякога си мисля, че може да я улучи дори със затворени очи. Когато съм го питал как го прави, той вдига рамене и не може да обясни. Казва само, че усеща накъде ще тръгне стрелата. Може да го прави цял ден. Но ако започна да му обяснявам неща от сорта на това колко бърз е вятърът, на какво разстояние се намира мишената или пък че предишната нощ лъкът е бил навън, а нощта е била влажна и това ще повлияе на точността му, ами тогава той не може да уцели дори земята. Мисълта пречи на чувството.
	Той прави същото и с хората. Неудържим е, когато трябва да намери отговора на нещо. Тръгна след тази кутия като стрела. Никога преди не е стъпвал в Средната земя и въпреки това намери път през границата, откри отговорите, необходими му, за да продължи напред, за да се приближи до мишената. Така постъпва истинският Търсач. Проблемът е в това, че ако му дам прекалено много информация, започва да прави онова, което си мисли, че искам от него, вместо онова, което чувства. Трябва да го направлявам в правилната посока, към мишената, а след това да го оставя на мира. Да го оставя да я намери сам.
	— Това е крайно цинично. Той е човешко същество, а не стрела. Прави всичко това, защото мисли прекалено много за теб, защото би направил всичко, за да ти достави удоволствие. За него ти си кумир. Обича те много.
	Той я погледна мрачно.
	— Не бих могъл да се гордея повече с него, да го обичам повече, но ако не спре Мрачния Рал, аз ще бъда един мъртъв кумир. Понякога магьосниците използват хората, за да довършат онова, което трябва да се направи.
	— Мога да си представя как се чувстваш, като не можеш да му кажеш как би искал да му помогнеш.
	Зед се изправи.
	— Съжалявам за трудностите, през които вие двамата сте преминали. Може би ако бях с вас, щеше да е по-лесно. Лека нощ, скъпа моя — той потъна в тъмнината.
	— Зед? — Той спря и се обърна към нея, един черен силует на лунната светлина. — Ти си имал жена.
	— Имах.
	Тя прочисти гърлото си и преглътна.
	— Какво е усещането? Да обичаш някого повече от самия живот и да можеш да бъдеш с него, да получаваш в замяна неговата обич?
	Зед стоеше, без да помръдва, замлъкнал, и се вглеждаше в нея в тъмнината. Тя чакаше, като й се искаше да види лицето му. Реши, че няма да получи отговор.
	Калан вдигна брадичката си.
	— Магьоснико Зорандер, това не е молба. А заповед. Ще отговориш на въпроса ми.
	Тя зачака. Чу се тихият му глас:
	— Беше като че ли намерих другата си половина, почувствах се цялостен, пълен за пръв път през живота си.
	— Благодаря ти, Зед — тя се опита да овладее гласа си и остана доволна, че той не може да види сълзите й. — Просто се питах.

>	Тридесет и седма глава

	Ричард се събуди, когато чу Калан да се връща и да хвърля малко дърва в огъня. Светлината току-що бе започнала да изпълзява по върховете на далечните планини, оцветявайки ги в бледорозово. На фона на тъмните облаци покритите със сняг остри върхове изпъкваха още по-ясно. Зед лежеше по гръб с широко отворени очи и хъркаше. Ричард изгони съня от очите си и се прозя.
	— Какво ще кажеш за малко каша от корени на тава? — прошепна той, като не искаше да събуди Зед.
	— Добре звучи — прошепна в отговор тя.
	Ричард извади корените от раницата си и започна да ги бели с ножа си, докато Калан приготви тенджерата.
	Когато ги наряза, той ги сложи вътре заедно с малко вода, която тя наля от един мех.
	— Това са последните.
	— Набрах малко боровинки.
	Двамата сгряха ръцете си на огъня. Повече от кралица, помисли си той. Опита се да си представи кралица в изящни дрехи и с корона на главата да бере боровинки.
	— Видя ли нещо по време на поста си?
	Тя поклати глава. В следващия миг явно си спомни нещо и вдигна глава.
	— Но по едно време чух някакъв странен звук. Идваше отдолу, близо до бивака. Без малко да дойда да те събудя, но спря почти веднага и повече не го чух.
	— Така ли — той се обърна и на двете страни и хвърли поглед през рамо. — Тук долу. Чудя се какво ли е било. Сигурно съм бил много уморен, затова не ме е събудило.
	Щом корените се свариха, Ричард ги разбърка и добави малко захар. Калан разсипа по чиниите и поръси всяка порция с пълна шепа боровинки.
	— Защо не го събудиш? — каза тя.
	Ричард се усмихна.
	— Само гледай.
	Той тракна няколко пъти с лъжицата по ръба на алуминиевата си паница. Зед изхърка късо и рязко се изправи.
	Примигна два пъти.
	— Закуска?
	Застанали с гръб към него, двамата се изкикотиха.
	— Тази сутрин си в добро настроение — каза Калан, поглеждайки към Ричард.
	Той се усмихна.
	— Зед е отново с нас.
	Ричард се приближи до стария си приятел и му подаде паница каша, след това, взел своята паница в ръка, седна на нисък камък. Калан се разположи удобно на земята, увивайки краката си с одеяло, докато прикрепяше с другата ръка паницата си. Докато ядеше, Зед не си направи труда да се отвие. Дъвчейки бавно, Ричард изчакваше удобния момент, докато Зед лапаше настървено.
	— Добре! — обяви Зед и се изправи, за да си сипе още една паница от тенджерата.
	Ричард изчака старият му приятел да си напълни паницата, след това заговори.
	— Калан ми каза какво се е случило снощи. Разказа ми как си я накарал да ти каже за Шота.
	Калан застина с такова изражение, сякаш я бе ударил гръм.
	Зед подскочи и се завъртя към нея.
	— Защо си му казала! Мислех, че не искаш да знае, че ти…
	— Зед… аз никога…
	На лицето на Зед се изписа гримаса. Той бавно се извърна към Ричард, който беше забил поглед в паницата си и методично лапаше лъжица след лъжица каша.
	Не си направи труда да погледне нагоре.
	— Не ми е казвала, но ти току-що го направи.
	Ричард пъхна последната лъжица в устата си и след като преглътна, я облиза и шумно я пусна в алуминиевата паница.
	Лицето му, спокойно и триумфиращо, се извърна към мигащите очи на магьосника.
	— Първото правило на магьосника — провъзгласи той с едва забележима усмивка. — Първата стъпка да повярваш в нещо е желанието да го приемеш за истина… или да се страхуваш, че е истина.
	— Казах ти — изфуча Калан срещу Зед. — Казах ти, че ще разбере.
	Зед не й обърна внимание; очите му не помръдваха от Ричард.
	— Миналата нощ си го помислих — обясни Ричард, оставяйки паницата си на земята. — Реших, че си прав, че трябва да знаеш какво е казала Шота. В крайна сметка нали си магьосник, може би има нещо, с което можеш да ни помогнеш да спрем Мрачния Рал. Знаех, че няма да се успокоиш, докато не разбереш какво се е случило. Реших да ти кажа днес, но после се сетих, че ти най-напред ще се опиташ да измъкнеш нещо от Калан по един или друг начин.
	Калан се отпусна върху одеялото си, заливайки се в смях.
	Зед стегна гръб и допря юмруците си до хълбоците.
	— По дяволите! Ричард, ти имаш ли някаква представа какво направи току-що?
	— Магия — усмихна се Ричард. — Един номер, ако е добре изпълнен, е магия — той сви рамене. — Поне така са ми казвали.
	Зед бавно кимна.
	— Наистина — той издигна тънкия си пръст към небето, блясъкът се върна в напрегнатите му кафеникави очи. — Ти изигра един магьосник със собственото му правило. Нито един от моите ученици-магьосници никога не е успявал да направи подобно нещо — той се приближи, лицето му цъфна в усмивка. — По дяволите, Ричард! Имаш я! Имаш дарбата, момчето ми! Можеш да станеш магьосник от Първия орден, като мен.
	Ричард се намръщи.
	— Не искам да ставам магьосник.
	Зед не обърна внимание на думите му.
	— Вече премина първия тест.
	— Току-що каза, че никой от другите магьосници не е успял да те изиграе, тогава как са станали магьосници, щом не са могли да преминат теста?
	Зед му се усмихна накриво.
	— Те бяха магьосници от Третия орден. Един от тях, Гилер, се числи към Втория орден. Никой не можа да премине тестовете за магьосник от Първия орден. Те не притежаваха дарбата. За тях беше просто професия.
	Ричард се усмихна самодоволно.
	— Беше просто номер. Не превръщай мухата в слон.
	— Много особен номер — отново присви очи Зед. — Впечатлен съм. И съм много горд с теб.
	— И колко подобни теста съществуват, щом този е първият?
	Зед сви рамене.
	— О, ами не знам. Може би около неколкостотин или там някъде. Но ти притежаваш дарбата, Ричард — в погледа му премина сянка на безпокойство, сякаш не беше очаквал това. — Трябва да се научиш да я контролираш, или… — очите му отново светнаха. — Аз ще те науча. Ти наистина можеш да станеш магьосник от Първия орден.
	Ричард установи, че е започнал да го слуша прекалено внимателно и разтърси глава, за да се разсее.
	— Казах ти вече, че не искам да ставам магьосник — додаде той под мустак. — Не искам да имам нищо общо с магията, само веднъж да свърши това. — Забеляза, че Калан е вперила поглед в него. Отмести поглед от един чифт ококорени очи към друг. — Беше просто малък глупав номер. Нищо повече.
	— Просто малък глупав номер, ако го беше приложил на някой друг. Хич не е малък, приложен към магьосник.
	Ричард завъртя очи.
	— Вие двамата сте…
	Зед стремително се наклони напред, срязвайки го грубо.
	— Можеш ли да направляваш вятъра?
	Ричард леко се дръпна назад.
	— Разбира се, че мога — каза той, продължавайки да играе. Протегна двете си ръце към небето. — Ела при мен, братко вятър! Събери се наоколо! Чуй молбата ми, завихри се! — той драматично разпери ръце встрани.
	Калан се уви в одеялото си в очакване. Зед се огледа. Нищо не последва. Двамата изглеждаха малко разочаровани.
	— Какво ви става на вас двамата? — намръщи се Ричард. — Да не би да сте яли лоша храна?
	Зед се обърна към нея.
	— По-късно ще трябва да му кажем.
	Калан се замисли върху думите на Зед, след това вдигна поглед към Ричард.
	— Ричард… да бъдеш магьосник, това е предложение, което малцина получават.
	Зед разтърка ръце.
	— По дяволите! Как ми се иска книгите ми да бяха тук в този момент. Хващам се на бас на зъб от дракон, че щяха да кажат нещо по въпроса — лицето му помръкна. — Но после следва въпросът за болката… и…
	Ричард се почувства неловко.
	— А всъщност що за магьосник си ти? Дори нямаш брада.
	Зед излезе от собствените си мисли и се намръщи.
	— Какво?
	— Брада. Къде ти е брадата? Задавам си този въпрос, откакто разбрах, че си магьосник. Нали разбираш, магьосниците трябва да са с бради.
	— Кой ти каза това?
	— Ами… не знам. Всеки го знае. Магьосниците трябва да са с бради. Общоприето е. Изненадан съм, че не го знаеш.
	Зед направи физиономия, като че ли е лапнал лимон.
	— Но аз мразя брадите. От тях сърби.
	Ричард сви рамене.
	— Явно не знаеш толкова, колкото си мислиш, че знаеш за това какво е да си магьосник, щом дори не ти е известно, че магьосниците трябва да са с бради.
	Зед скръсти ръце.
	— Брада, казваш? — той отпусна ръцете си и започна да търка палеца и показалеца от двете страни на голобрадото си лице. Докато повтаряше движението, започнаха да се появяват бакенбарди. Колкото повече го правеше, толкова по-големи ставаха те. Ричард гледаше с ококорени очи, докато гърдите на Зед се покриха със снежнобяла брада.
	Зед изпружи глава и изгледа Ричард съсредоточено.
	— Така става ли, момчето ми?
	Ричард установи, че устата му е зяпнала. Затвори я, но единственото, което можеше да направи в отговор, бе да кимне с глава.
	Зед изпъна брадата и врата си.
	— Добре. А сега ми дай ножа си, за да мога да обръсна това нещо. Сякаш мравки са ме полазили.
	— Ножът ми ли? За какво ти е моят нож? Защо просто не я накараш да изчезне така, както я накара да се появи?
	Калан лекичко се изсмя, а когато Ричард я изгледа, изведнъж стана сериозна.
	— Така не става. Всеки знае, че така не става — подигра му се Зед. Обърна се към Калан. — Нали всеки го знае? Кажи му го ти.
	— Магията може да прави само неща, които използват съществуващото. Не може да променя вече случили се неща.
	— Не разбирам.
	Зед го погледна строго.
	— Първият ти урок, ако някога решиш да станеш магьосник. И в трима ни има магия. Тя е все Адитивна. Адитивната магия използва онова, което е налице, и прибавя към него още нещо или пък го употребява по някакъв начин. Магията, която притежава Калан, използва искрицата любов във всеки човек, независимо колко малка е тя, и прибавя към нея още любов, докато тя се превърне в нещо друго. Магията на Меча на истината използва гнева ти и прибавя към него още гняв, извлича сила от него, докато той се превърне в нещо друго.
	Аз правя същото. Мога да използвам всичко в природата, за да променям нещата. Мога да превърна пъпката в цвете, страха в звяр, да накарам счупена кост да зарасне, да взема топлината от въздуха около нас и да прибавя към нея още, да я умножа така, че да се превърне в магьоснически огън. Мога да накарам брадата ми да порасне. Но не мога да я накарам да се скрие обратно. — Един камък с големината на юмрука му започна да се издига във въздуха. — Мога да вдигна нещо. Да го променя. — Камъкът се превърна в прах.
	— Ами значи можеш всичко — прошепна Ричард.
	— Не. Мога да повдигна, да разтроша или да поместя камък, но не мога да го накарам да изчезне. Къде би могъл да отиде? Субстрактивна магия: разлагането на нещата. Моята магия, магията на Калан, магията на меча е от този свят. Всичката магия, произтичаща от този свят, е Адитивна. Мрачният Рал може да направи всичко онова, което мога и аз — изражението на Зед помръкна. — Субстрактивната магия идва от отвъдния свят. Мрачният Рал може да използва и нея. Аз не мога.
	— Тя мощна ли е като Адитивната?
	— Субстрактивната магия е противоположност на Адитивната. Както денят на нощта. И въпреки това двете са части на едно и също нещо. Магията на Орден е магия и на двете. Адитивната и Субстрактивната. Тя може да добавя към света, може и да смалява света до нула. За да отвориш кутиите, трябва да можеш да използваш и двата вида магия. Никой никога не се е притеснявал, че това ще стане, тъй като никой никога не е могъл да овладее Субстрактивната магия. Но Мрачният Рал я използва с такава лекота, с каквато аз използвам Адитивната.
	— И какво мислиш ще излезе от всичко това? — смръщено попита Ричард.
	— Нямам представа. Но ме тревожи доста.
	Ричард си пое дълбоко въздух.
	— Е, въпреки това мисля, че излишно се притесняваш. Онова, което направих, беше просто малък номер.
	Зед го погледна сериозно.
	— Ако го беше направил на обикновен човек, щеше да бъде точно това. Но аз съм магьосник. Знам как работят Правилата. Ти не би могъл да направиш такова нещо с мен, освен ако не притежаваш собствена магия. Учил съм мнозина за магьосници. Трябваше да ги уча да правят онова, което направи ти. Не можеха да го направят без предварително да бъдат обучени. Много рядко се ражда някой с дарба. Аз бях точно такъв случай. Ричард, ти също притежаваш дарбата. Рано или късно ще трябва да се научиш да я контролираш — той протегна ръка. — А сега ми дай ножа си, за да мога да се отърва от тази смешна брада.
	Ричард сложи дръжката на ножа в ръката на Зед.
	— Тъп е. Изравял съм корени с него. Твърде тъп е, за да можеш да се избръснеш с него.
	— Така ли? — Зед прихвана острието за двата края между палеца и показалеца си и започна да ги плъзга по дължина нагоре и надолу. Завъртя ножа и внимателно го закрепи върху палеца и двата си пръста. Ричард се намръщи, като видя, че ще се бръсне на сухо. Само с едно леко движение кичур от брадата му падна долу.
	— Ти току-що използва Адитивна магия! Отстрани част от острието, за да го наточиш.
	Зед изви вежда.
	— Не, използвах онова, с което разполагах, и трансформирах острието, заточвайки го наново.
	Ричард поклати глава и се зае да събира багажа, докато Зед привърши с бръсненето. Калан му помогна да приберат всичко.
	— Знаеш ли какво, Зед — каза Ричард, докато прибираше паниците, — мисля, че си станал голям инат. Струва ми се, че когато всичко свърши, ще ти трябва някой. Някой, който да се грижи за теб, да държи духа ти бодър. Да освежава въображението ти. Мисля, че имаш нужда от съпруга.
	— Съпруга?
	— Разбира се. Мисля, че точно това ти трябва. Може би ще трябва да се върнеш и да хвърлиш още един поглед на Ейди.
	— Ейди?
	— Да, Ейди — намръщи се Ричард. — Спомняш си Ейди. Жената с един крак.
	— О, съвсем добре си спомням Ейди — той погледна Ричард с най-невинния си поглед. — Но Ейди си има два крака, не един.
	Ричард и Калан едновременно подскочиха.
	— Какво?
	— Да — усмихна се Зед, обърнат към тях, — изглежда, че отново й е пораснал — той се наведе и извади от раницата на Ричард една ябълка. — Съвсем ненадейно.
	Ричард хвана Зед за ръкава и го обърна към себе си.
	— Зед, ти…
	Магьосникът се усмихна.
	— Напълно ли си убеден, че не искаш да станеш магьосник? — той отхапа от ябълката, доволен да види учудването, изписано на лицето на Ричард. Зед му върна ножа, чието острие беше толкова остро, колкото никога не е било.
	Ричард поклати глава и се зае отново с работата си.
	— Искам просто да се върна у дома и отново да съм водач. Нищо повече — той се позамисли малко, след това попита: — Зед, през цялото време, докато растях покрай теб, ти си бил магьосник, а аз никога не съм разбрал това. Не си използвал магия. Как си успявал да се въздържаш? Защо?
	— Е, ами при използването на магия има някои опасности. Има и болка.
	— Опасности? Какви например?
	Зед го изгледа продължително.
	— Ти самият си използвал магия чрез меча. Сам ми кажи.
	— Но това е меч, различно е. Какви опасности съществуват за един магьосник, когато използва магия? И каква болка?
	Зед се усмихна пестеливо, дяволито.
	— Току-що взел първия урок, и вече е готов за втори.
	Ричард настръхна.
	— Няма значение — той метна раницата на гърба си. — Единственото, което искам, е да бъда горски водач.
	С ябълка в ръка, Зед се отправи към пътеката.
	— Вече ми го каза — той отхапа голяма хапка. — А сега искам да ми разкажете всичко, което се е случило, откакто изпаднах в безсъзнание. Не пропускайте нищо, без значение колко маловажно е то.
	Зачервени, Ричард и Калан си размениха погледи.
	— Няма да му кажа, ако ти не го направиш — прошепна той.
	Тя го задържа с ръка на рамото му.
	— Кълна се — нито дума за къщата на духовете.
	По погледа й разбра, че тя ще удържи на думата си.
	През останалата част от деня, докато се бъхтеха по пътеките, избягвайки главните пътища, двамата разказваха на Зед за всичко, което се беше случило, откакто ги нападнаха съществата от границата. Зед ги караше да се връщат към предишни събития на най-невероятни моменти от разказа им. Като подбираха внимателно думите си, Ричард и Калан успяха да изплетат разказа си за престоя в селото на Калните, без да споменават за онова, което се бе случило между тях в къщата на духовете.
	С приближаването си до Тамаранг започнаха да пресичат пътища, да срещат бегълци, понесли на гръб покъщнината си или пък натоварили я на малки колички. Ричард гледаше да не се застояват много пред погледа на хората и заставаше между тях и Калан всеки път, когато успееше. Не искаше никой да разпознае Майката Изповедник. Когато отново стъпваха в гората, въздишаше с облекчение. Там той се чувстваше най-добре, макар гората да им бе показала колко опасна може да бъде.
	Късно същия ден трябваше да тръгнат по главния път, за да могат да пресекат река Калисидрин. Беше доста пълноводна и прекосяването й без брод криеше прекалено голям риск, така че тръгнаха по големия дървен мост. Зед и Ричард стояха от двете страни на Калан, докато се движеха между хората по моста. Тя беше сложила качулката си, за да не се вижда дългата й коса. Повечето хора бяха тръгнали към Тамаранг, търсейки подслон и защита от вилнеещите войски, за които се говореше, че нахлуват откъм Западната земя. Калан каза, че ще бъдат там към обяд на следващия ден. Оттук насетне трябваше да се движат предимно по пътища. Ричард знаеше, че за през нощта ще трябва да се отдалечат колкото се може повече, за да избегнат чужди погледи. Започна да хвърля по един поглед към слънцето, за да прецени нещата така, че да им остане достатъчно време да се придвижат дълбоко в гората, преди да се е стъмнило съвсем.

	* * *

	— Така добре ли е?
	Рейчъл се направи, че е чула утвърдителен отговор, и напъха още малко трева около куклата си, за да бъде съвсем сигурна, че ще й бъде достатъчно топло. Пъхна увития в кърпа хляб до куклата.
	— Засега ще ти е топло. Трябва да отида да събера малко дърва, преди да е станало съвсем тъмно, а после ще си напалим огън. Тогава и на двете ще ни е топло.
	Тя остави Сара и хляба в хралупестия бор и излезе. Слънцето вече беше залязло, но все още се виждаше. Облаците, обагрени в розово, изглеждаха много красиви. Тя ги поглеждаше от време на време, докато събираше съчки, които притискаше към тялото си със свободната ръка. Опипа джоба си, за да се увери, че пръчицата за огън е у нея. Едва не я забрави миналата нощ и сега проверяваше, за да е сигурна, че отново не я е забравила.
	Още веднъж вдигна поглед към красивите облаци. Точно в същия миг нещо огромно и тъмно се спусна ниско над дърветата малко над хълма. Сигурно е някоя голяма птица, помисли си тя. Гарваните са големи и тъмни. Сигурно е някой от онези шумни гарвани. Тя събра още някоя и друга съчка. После видя цяла полянка с боровинки, ниско до земята, листата им бяха започнали да стават огненочервени. Хвърли съчките.
	Беше толкова гладна, че седна край едно храстче и започна да яде толкова бързо, колкото можеше да бере. Сезонът им отминаваше, така че бяха започнали да изсъхват и да се сбръчкват, но все още ставаха за ядене. Всъщност бяха чудесни. Започна да ги редува — една в устата, една в джоба. Придвижваше се на ръце и крака, береше, ядеше, слагаше в джоба. Ставаше все по-тъмно. От време на време поглеждаше към красивите облаци, които потъмняваха все повече. Ставаха лилави.
	Когато стомахът й се почувства по-добре, а джобът й се напълни, тя взе съчките и се върна в хралупестия бор. Щом влезе вътре, развърза кърпата, в която беше увит хлябът, и изсипа в нея боровинките от джоба си. Седна и започна да яде от кърпата, като говореше на Сара и й предлагаше да си вземе. Сара не ядеше много. На Рейчъл й се прищя да има огледало. Прищя й се да погледне косата си в огледало. През деня се бе погледнала в едно тъмно езерце. Косата й изглеждаше толкова прекрасна, подравнена отвсякъде. Ричард й липсваше. Щеше й се да е с нея сега, да избяга с нея, да я гушне. Той имаше най-хубавата прегръдка на света. Ако Калан не беше толкова жестока, той можеше да прегръща и нея. По някаква причина тя също й липсваше. Приказките й, песните й, пръстите й върху челото на Рейчъл. Защо трябваше да бъде толкова жестока и да казва, че ще нарани Гилер? Гилер беше един от най-прекрасните хора на света. Гилер й подари Сара.
	Рейчъл начупи съчките колкото се може по-добре, така че да се поберат в кръга от камъни, който беше направила. След като го подреди внимателно, извади пръчицата от джоба си.
	— Огън за мен.
	Остави я върху кърпата с боровинките, след това стопли ръцете си на огъня и хапна още малко, докато разказваше на Сара проблемите си, колко силно й се иска Ричард да я прегърне, колко силно й се иска Калан да не беше жестока, колко силно се надява да не стори нищо лошо на Гилер, колко силно й се иска да хапне нещо друго освен боровинки.
	Нещо я ухапа по врата. Тя извика леко и удари мястото. Когато свали ръката от врата си, видя петънце кръв върху нея. И една муха.
	— Виж, Сара. Виж как ме ухапа тая глупава муха. Пусна кръв.
	Сара явно й съчувстваше за болката. Рейчъл хапна още няколко боровинки.
	Още една муха я ухапа по врата. Рейчъл я цапна, като този път не извика. На ръката й остана още едно кърваво петънце.
	— Боли! — оплака се тя на Сара. Намръщено хвърли размазаната муха в огъня.
	Мухата, която я ухапа по ръката, я накара да подскочи. Рейчъл я перна с всичка сила. Още една я ухапа по врата. Рейчъл започна да размахва ръце пред лицето си, за да се пази от мухите. Още две я ухапаха по врата, смучейки кръв, преди тя да успее да ги удари. Очите й се напълниха със сълзи от болка.
	— Махай се! — крещеше тя и размахваше ръце на всички страни.
	Няколко се напъхаха под роклята й, хапейки я по гърдите и гърба.
	Рейчъл започна да крещи, докато удряше мухите, опитваше се да ги разкара. По бузите й се стичаха сълзи. Една я ухапа от вътрешната страна на ухото, от което Рейчъл изкрещя още по-високо. От жуженето в ухото си заплака и закрещя, като същевременно се опитваше да я изкара с пръсти оттам. Пищеше и размахваше ръце.
	Нададе силен вой и се измъкна от хралупата, като разгонваше мухите от очите си. Затича се, като не спираше да размахва ръце и да прави опити да прогони мухите. Те я следваха неотстъпно, докато тя тичаше, надавайки писъци.
	Нещо на пътя й я накара да се вцепени на място.
	Ококорените й очи се плъзнаха по огромното, покрито с козина тяло. Видя розов корем, покрит с мухи.
	На фона на избледняващите цветове на небето то бавно и широко разпери огромните си криле. Бяха покрити не с козина, а с кожа. Рейчъл видя огромните му пулсиращи вени.
	С цялата си смелост пъхна треперещата си ръка в джоба. Пръчицата за огън я нямаше вътре. Краката й не помръдваха. Дори не усещаше мухите, които продължаваха да я хапят. Чу някакъв шум, сякаш мъркаше котка, но много по-силно. Очите й се вдигнаха още по-нагоре.
	Видя втренчени в нея искрящи зелени очи. Мъркащият звук всъщност представляваше тихо ръмжене.
	Устата се отвори с по-силно ръмжене, устните се дръпнаха назад, разкривайки дълги криви зъби.
	Рейчъл не можеше да бяга. Не можеше да помръдне. Не можеше дори да извика. Тя потръпна, щом ококорените й очи срещнаха страховитите искрящи зелени очи. Беше забравила как да накара краката си да се движат. Към нея се протегна огромна лапа с остри нокти.
	Рейчъл почувства как нещо топло се стича по краката й.

>	Тридесет и осма глава

	Ричард скръсти ръце и се облегна на една скала.
	— Достатъчно!
	Зед и Калан едновременно обърнаха глави, очевидно съвсем забравили за присъствието му. Той ги слушаше как се карат поне от половин час, докато седяха около огъня, и вече му писна. Всъщност направо се ядоса. Отдавна приключиха с вечерята и вече трябваше да си лягат, но вместо това заговориха за това какво ще правят утре, щом стигнат в Тамаранг. Сега, вместо да продължат да се карат, всеки от тях започна да му излага становището си.
	— Предлагам да влезем в замъка, след което аз ще се заема с Гилер. Той ми е ученик. Ще го накарам да ми каже какво става. Аз все още съм магьосник от Първия орден. Ще направи, каквото му кажа. Ще ми даде кутията.
	Калан извади роклята си на Изповедник от раницата и я показа на Ричард.
	— Ето как ще се разправим с Гилер. Той е мой магьосник и ще направи, каквото аз му кажа, защото знае последствията.
	Ричард въздъхна дълбоко и разтърка очи с върховете на пръстите си.
	— Вие двамата слагате тигана на огъня, а рибата е още в морето. Дори не знаем кой ще я улови.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Калан.
	Ричард се наведе напред. Най-после успя да привлече вниманието им.
	— Най-малкото Тамаранг се отнася със симпатии към Д’Хара. В най-лошия случай Мрачният Рал е там. Най-вероятно истината е някъде по средата. Ако влезем вътре и им кажем какво искаме, това може и да не им се хареса. Тамаранг разполага с войска, с която да ни покаже колко не харесва онова, което искаме. А после какво? Нима ние тримата ще излезем на война с цяла армия? Как ще успеем да вземем кутията? Как изобщо ще успеем да се доберем до Гилер? Ако се наложи да се бием, бих предпочел да е на открито, а не вътре в замъка.
	Ричард очакваше някой от двамата да му възрази по някакъв начин, тъй като седяха като напердашени, но никой не се обади, така че той продължи.
	— Може би Гилер е в очакване и се надява някой да дойде, та да може той да му помогне да вземе кутията. А може и да не прояви особено желание да се раздели с нея. Но няма как да разберем, ако не се доберем до него — той се обърна към Зед. — Ти ми каза, че кутията притежава магия и един магьосник или Рал може да почувства тази магия, но освен това магьосникът може да прикрие усещането за тази магия с магьосническа мрежа, така че кутията да не може да бъде засечена. Може би поради тази причина Кралица Милена е искала да има магьосник при себе си — за да скрие кутията от Рал и да я използва като средство за търговия. Ако създадем смут и изплашим Гилер, независимо какви чувства изпитва към нас, той може да се стресне и да използва възможността да избяга. Възможно е също така Рал това и да чака — работата да се размирише и тогава да се появи.
	Зед се обърна към Калан.
	— Мисля, че в изказването на Търсача има някои добри моменти. Може би няма да е зле да го изслушаме?
	Калан се усмихна.
	— Мисля, че си прав, добри магьоснико — тя се обърна към Ричард. — Какъв е начинът според теб?
	— Ти и преди си имала работа с тази Кралица Милена, нали? Що за човек е тя?
	Калан нямаше нужда да се замисля.
	— Тамаранг е второстепенна и относително маловажна страна. И въпреки това Кралица Милена е натруфена и груба като всяка друга кралица.
	— Малка змия, но такава, която въпреки това може да ни убие — отбеляза Ричард.
	Калан кимна.
	— Но змия с голяма глава.
	— Малките змии трябва да бъдат внимателни, ако не знаят срещу кого се изправят. Първо трябва да я накараме да се притеснява. Да я разколебаем достатъчно, за да не ни ухапе.
	— Какво имаш предвид? — попита Калан.
	— Казваш, че и преди си имала работа с нея. Изповедниците обикалят страните, за да правят изповеди и да инспектират затворите, за да видят какво има да се върши. Тя не би искала да затвори вратата на Тамаранг пред един Изповедник, нали така?
	— Не, ако й е останал малко разум — изхихика Зед.
	— Е, тогава ето какво ще направим. Обличаш роклята си и изпълняваш задълженията си. Просто един Изповедник, който прави, каквото очакват от него. На нея може и да не й хареса, но ще се отнесе добре с теб; ще иска да останеш доволна. Ще ти позволи да видиш, каквото желаеш, и да продължиш пътя си. Последното, което би искала, е да вдига шум. И така, ти инспектираш тъмницата й, усмихваш се или се мръщиш, или каквото там трябва да правиш, докато вършиш работата си, и след това, преди да тръгнем по пътя си, казваш, че искаш да говориш с бившия си магьосник.
	— Мислиш, че трябва да отиде сама? — възпротиви се Зед.
	— Не. Калан си няма магьосник; Кралицата може да възприеме това като съблазнителна възможност да я уязви. Не искаме да й потекат лигите.
	Зед скръсти ръце.
	— Аз ще бъда нейният магьосник.
	— Не, ти няма да бъдеш нейният магьосник! Както сам каза, Мрачният Рал те търси през труповете на други хора. Ако ти махнеш магьосническата си мрежа и им дадеш възможност да разберат кой си, ще си навлечем куп неприятности още преди да сме успели да се измъкнем с кутията. Кой знае каква награда ще се стовари върху старите ти кокали. Ти ще бъдеш неин защитник, но анонимен. Ще бъдеш… — Ричард замислено потупа дръжката на меча. Сведе поглед. — Ти ще бъдеш един гадател по облаците. Доверен съветник на Майката Изповедник в отсъствието на нейния магьосник. — Ричард се намръщи на мърморенето на Зед. — Сигурен съм, че знаеш как да изиграеш ролята си.
	— Това означава ли, че ти също ще скриеш меча си, твоя отличителен белег? — попита Калан.
	— Не. Присъствието на Търсача ще я накара да се замисли, ще й даде още една причина за притеснение, нещо, което ще държи езика зад зъбите й, докато си тръгнем. Цялата работа е в това, да й се представим с нещо, което й е познато — Изповедник, така че да не вдига аларма. И в същото време да я накараме да се притеснява — гадател по облаците и Търсач, така че да иска по-скоро да се отърве от нас, вместо да се пита какви точно проблеми можем да й създадем. Начинът, по който вие двамата смятате да го направим, ще ни въвлече в битка, битка, в която може да пострада някой от трима ни или пък всички. Начинът, който аз ви предлагам, ни излага на най-малък риск от битка, а ако това се случи, поне ще бъде, когато вече сме на път с кутията — той погледна строго и двамата. — Не сте забравили за кутията, нали? В случай, че сте, това е, което търсим, а не главата на Гилер. Това на чия страна е той, е без значение. Единственото, което трябва да направим, е да вземем кутията, нищо повече.
	Калан намръщено скръсти ръце; Зед потърка лице, загледан в огъня. Ричард им остави малко време да обмислят предложението му. Беше сигурен, че онова, което те предлагаха, със сигурност ще ги забърка в неприятности и че съвсем скоро и двамата ще се убедят в това.
	Зед му обърна гръб.
	— Разбира се, че си прав. Аз съм съгласен — слабото му лице се обърна към Калан: — Майко Изповедник?
	Преди да погледне нагоре към Ричард, Калан се вгледа за няколко мига в лицето на Зед.
	— Съгласна. Но, Ричард, вие двамата ще трябва да играете ролята на придворни на Майката Изповедник. Зед познава протокола, но ти не.
	— Надявам се да не се задържим дълго там. Ти само ми кажи най-важното, което трябва да знам за един кратък престой в замъка.
	Калан си пое дълбоко въздух.
	— Ами, мисля, че най-важното нещо е да изглеждаш като част от свитата ми, да показваш… уважение — тя прочисти гърлото си, отмествайки очи. — Да се преструваш, че аз съм най-важната личност в живота ти, да се отнасяш към мен по този начин, тогава никой няма да задава никакви въпроси. Всеки Изповедник дава различни свободи на придружителите си, така че ако си достатъчно почтителен към мен, никой няма да заподозре нещо нередно, случи ли се да направиш нещо не съвсем точно. Дори поведението ми да ти се стори… странно, продължавай да играеш ролята си. Съгласен?
	Ричард се вгледа в нея, докато тя беше забила поглед в земята. Изправи се на крака.
	— Ще бъде чест за мен, Майко Изповедник — той се поклони.
	Зед се покашля.
	— Малко по-дълбоко, момчето ми. Ти не пътуваш с кой да е Изповедник. Ти си от свитата на самата Майка Изповедник.
	— Добре — въздъхна Ричард. — Ще покажа най-доброто, на което съм способен. А сега поспете, аз ще взема първата смяна — той се запъти към дърветата.
	— Ричард — извика след него Зед. Той спря и се обърна. — Мнозина в Средната земя притежават магия. Различни и опасни видове магия. Кой знае с какви подлизурковци се е обградила Кралица Милена. Внимавай какво ти казваме ние с Калан. Може да не знаеш кои или какви са нейните придворни.
	Ричард се загърна в пелерината си.
	— Всичко ще мине с възможно най-малко шум. И аз искам същото. Ако всичко върви добре, утре по това време кутията ще е у нас и единствената ни грижа ще е да намерим дупка, в която да я скрием до идването на зимата.
	— Така. Схванал си нещата добре, момчето ми. Лека нощ.
	Сред гъст храсталак Ричард откри мъхест пън, на който да седне, докато държи под око бивака и околните гори. Провери дали мъхът е сух. Не му се щеше да седи на мокро, та панталоните му да подгизнат и да му стане по-студено. Мъхът беше сух, така че той намести меча си, седна и се уви още по-добре в пелерината си. Луната се скри зад облаци. Ако не беше огънят, който осветяваше слабо околността, тъмнината щеше да кара човек да си мисли, че е ослепял.
	Ричард седна и се замисли. Не му се нравеше идеята Калан да облича роклята си и да се излага на опасност. Още по-малко му се нравеше фактът, че идеята е негова. Чудеше се и се притесняваше какво ли биха могли да означават думите й, че може да се държи „странно“, но той да продължава да играе ролята си. Чудеше се и се притесняваше дори още повече за онова, дето трябвало той да се държи така, сякаш тя е най-важната личност в живота му. Това изобщо не му харесваше. Винаги си я бе представял като своя приятелка. Не му харесваше да я вижда като Майка Изповедник. Страхуваше се да я види такава, каквато я виждаха другите, като Майка Изповедник. Всяко напомняне за онова, което е тя, за магията в нея, само усилваше болката в сърцето му.
	Едва доловимият шум го накара да се изправи на мястото си.
	Очите го гледаха. Бяха близо и макар да не ги виждаше, ги усещаше. Кожата му настръхна. Накара го да се чувства гол. Уязвим.
	Очите му бяха широко отворени, сърцето му биеше лудо, когато погледна право пред себе си, където знаеше, че е съществото. Тишината, нарушавана единствено от ударите на сърцето му, беше потискаща. Задържа дъха си и напрегна слух.
	Отново се чу мекият звук от крак, който внимателно, крадешком докосва земята. Приближаваше се. Широко отворените очи на Ричард се вглеждаха неистово в тъмнината, опитвайки се да доловят движение.
	Беше на не повече от десетина крачки, когато забеляза жълтите му очи, сведени ниско над земята. Блестяха точно срещу него. Съществото спря. Ричард не дишаше.
	То скочи с вой. Ричард се изправи на крака, ръката му посегна към меча. Щом съществото се вдигна във въздуха, Ричард видя, че е вълк. Най-големият вълк, който някога бе виждал. Стигна до него още преди Ричард да успее да докосне дръжката на меча си. Предните му лапи се стовариха върху гърдите му. Силният удар го изтласка назад върху пъна, на който седеше допреди малко.
	Когато падна, дъхът му секна, видя зад себе си нещо по-ужасяващо от вълк.
	Преследвач на сърца.
	Огромната паст щракна пред гърдите му точно когато вълкът настигна преследвача на сърца и се насочи към гърлото му.
	Главата на Ричард се удари в нещо твърдо. Той чу скимтене и щракане на зъби, раздиращи сухожилия. Всичко пред очите му причерня.
	Когато отвори очи, Зед стоеше над него и го гледаше, поставил по един среден пръст на двете му слепоочия. Калан държеше факла. Ричард се чувстваше замаян, но все пак успя да се изправи на треперещите си крака, докато Калан го сложи да седне върху един пън.
	Със загрижено изражение тя погали лицето му.
	— Добре ли си?
	— Мисля че да — успя да промълви той. — Главата ми… боли. — Помисли си, че ще повърне.
	Зед взе факлата от ръцете на Калан и я вдигна зад пъна, осветявайки тялото на преследвача на сърца, което беше проснато с прерязано гърло. Зед погледна към меча на Ричард, който не беше изваждан от ножницата си.
	— Как така преследвачът не те е убил?
	Ричард почувства тила си; болеше го, сякаш имаше забит кинжал.
	— Не… знам. Всичко стана за секунди — после се сети, сякаш си припомни някакъв сън. Отново се изправи. — Вълк! Онова, което ни преследваше, е било вълк.
	Калан пристъпи към него и обви ръка около кръста му, за да го подкрепи.
	— Вълк ли? — Странната подозрителна нотка в гласа й го накара да погледне към присвитите й очи. — Сигурен ли си?
	Ричард кимна.
	— Седях тук и изведнъж усетих, че ме гледа. Приближи се и видях жълтите му очи. Скочи срещу мен. Помислих, че ме напада. Бутна ме на земята точно върху пъна. Нямах време дори да извадя меча си, беше толкова бърз. Но се оказа, че не е нападал мен. Било е заради преследвача на сърца зад мен, защитавал ме е. Дори не бях забелязал преследвача, преди да падна по гръб. Сигурно той го е убил. Този вълк ми спаси живота.
	Калан се изправи и постави юмруците си на хълбоците.
	— Брофи! — извика тя към тъмнината. — Брофи! Знам, че си ти. Ела тук веднага!
	Вълкът се появи в осветеното пространство с наведена глава и подвита опашка. Гъстата му козина беше тъмночерна от върха на носа му до крайчеца на опашката. На черната му глава блестяха свирепи жълти очи. Вълкът падна по корем в краката на Калан. След това се обърна по гръб с лапи във въздуха и изскимтя.
	— Брофи! — смъмри го тя. — Ти ли ни преследваше?
	— Само за да ви защитя, господарке.
	Ричард зяпна. Зачуди се колко ли силно си е ударил главата.
	— Той говори! Чух го! Този вълк говори!
	Зед и Калан едновременно вдигнаха поглед към ококорените му очи. Зед я погледна.
	— Каза, че си му казала.
	Калан трепна.
	— Ами сигурно не съм си спомнила всичко, за да му го кажа. — Тя се намръщи срещу Зед. — Трудно е да запомня всичко, което не знае. Ние сме живели с това цял живот. Ти забравяш, че той не е.
	— Хайде — измърмори Зед, — да се връщаме обратно в лагера. Всички.
	Магьосникът ги поведе с факлата в ръка, след него тръгна Калан, вълкът плътно до нея с наведени надолу уши и влачеща се по земята опашка.
	Когато се настаниха около огъня, Ричард се обърна към вълка, който седна на задните си лапи до Калан.
	— Вълко, предполагам…
	— Брофи. Името ми е Брофи.
	Ричард се дръпна малко назад.
	— Брофи. Извинявай. Аз се казвам Ричард, а това е Зед. Брофи, искам да ти благодаря, че ми спаси живота.
	— Няма за какво — изръмжа той.
	— Брофи — неодобрително започна Калан, — какво правиш тук?
	Ушите на вълка оклюмаха.
	— Вие сте в опасност. Аз ви защитавах.
	— Ти беше освободен — скара му се тя.
	— Ти ли беше миналата нощ? — попита Ричард.
	Брофи го погледна с жълтите си очи.
	— Да. Където си правехте лагер за през нощта, аз прочиствах терена от преследвачи на сърца. И от някои други отвратителни същества. Миналата нощ, малко преди зазоряване, един се приближи до бивака ви. Аз се погрижих за него. Този сега преследваше теб. Беше чул ударите на сърцето ти. Аз знаех, че Господарката Калан ще се натъжи, ако той те изяде, така че му попречих да го стори.
	Ричард преглътна с усилие.
	— Благодаря ти — каза той със слаб глас.
	— Ричард — попита Зед, потърквайки голобрадото си лице, — преследвачите са същества от отвъдния свят. Досега не те бяха закачали. Какво се е променило?
	Ричард едва не се задави.
	— Ами Ейди даде на Калан една кост, която да й помогне да премине през границата и да ни пази от съществата от отвъдния свят. Аз си имах една кост от преди, баща ми ми я беше дал, и Ейди каза, че ще свърши същата работа. Но я загубих преди един-два дни.
	Лицето на Зед се сбърчи замислено. Ричард погледна вълка, опитвайки се да промени темата на разговора.
	— Как така говориш?
	Брофи облиза устните си с дългия си език.
	— По същата причина, поради която и ти можеш да говориш. Мога да говоря, защото… — той вдигна поглед към Калан. — Искате да кажете, че той не знае какво съм?
	Тя го погледна и той легна на земята, отпускайки глава върху лапите си. Калан сключи пръстите си около едното си коляно и защрака с нокти.
	— Ричард, помниш ли когато ти казах, че понякога, когато правим изповед, човекът може да се окаже невинен? И много, много рядко някой, който трябва да бъде екзекутиран, може да помоли да се изповяда, за да докаже невинността си? — Ричард кимна. Тя хвърли поглед към вълка. — Брофи трябваше да бъде екзекутиран за убийството на малко момченце…
	— Аз не убивам деца — изръмжа вълкът, изправяйки се на крака.
	— Искаш ли ти да разкажеш историята?
	Вълкът отново се отпусна на земята.
	— Не, Господарке.
	— Брофи предпочете да бъде докоснат от силата на Изповедник, отколкото да бъде смятан за убиец на дете. Да не казваме какво още беше направено на това момченце. Той пожела Изповедник. Това е нещо, което не се случва често — повечето хора предпочитат екзекуцията, — но за него имаше огромно значение. Казах ти, че с нас винаги има магьосник, когато правим изповеди. Едната причина е, за да ни защитава, но има и друга. В случаи като този, когато човек е погрешно осъден и е установено, че е невинен, той така или иначе остава докоснат от силата ни, не може да стане, какъвто е бил преди. Така че магьосникът го превръща в нещо друго. Промяната донякъде отнема магията от него, магията на Изповедника, и го снабдява с достатъчно загриженост за самия себе си, за да може да започне нов живот.
	Ричард не можеше да повярва.
	— Ти си бил невинен? И въпреки това си останал така? За цял живот?
	— Напълно невинен — потвърди Брофи.
	— Брофи — Калан произнесе името му с възходяща интонация, добре позната на Ричард.
	Вълкът отново се отпусна на земята.
	— За убийството на това момче — треперещите му очи се вдигнаха към Калан, която го гледаше. — Само това имах предвид. Невинен за убийството на това момче.
	Ричард се намръщи.
	— Какво означава това?
	Калан го погледна.
	— Означава, че когато той се изповяда пред мен, си призна други неща, за които не е бил обвинен. Нали разбираш, Брофи се е занимавал с разни не съвсем чисти дела — тя сведе поглед към вълка. — На ръба на закона.
	— Бях честен бизнесмен — възпротиви се вълкът.
	Калан му хвърли поглед, след това се обърна към Ричард.
	— Брофи е бил търговец.
	— Баща ми също беше търговец — каза Ричард, като гневът му се събуди.
	— Не знам с какво търгуват търговците в Западната земя, но в Средната земя някои от тях продават магически неща.
	Ричард си помисли за Книгата на преброените сенки.
	— И какво от това?
	Калан повдигна вежда към него.
	— Някои от тези магически неща се оказват живи.
	Брофи се повдигна на предните си лапи.
	— Аз откъде да знам? Човек не винаги може да прецени. Понякога си мислиш, че нещо е просто предмет, книга например, за която някой ценител може да плати добра цена. Понякога е нещо повече, камък, статуетка или пък жезъл, или може би… Ами, аз откъде да знам дали са живи?
	Калан все още не сваляше очи от него.
	— Ти си търгувал с магически неща, различни от книги и статуетки — скара му се тя. — В този негов невинен бизнес той се е набърквал в различни проблеми с различни хора. Проблеми, касаещи право на собственост например. Когато Брофи е бил човек, той е бил доста едър за мъж, както и сега е доста едър за вълк. Понякога е използвал осанката си, за да „убеди“ хората да направят онова, което иска. Не е ли така, Брофи?
	Ушите на вълка оклюмаха.
	— Вярно е, Господарке. Аз имам характер. Характер, твърд като мускулите ми. Но той се проявяваше само когато се отнасяха несправедливо към мен. Мнозина си мислят, че могат да мамят търговците; смятат ни за не много по-различни от крадците и не биха застанали на наша страна.
	Калан се усмихна леко на вълка.
	— Брофи имал репутацията, макар и не незаслужена, на човек със собствено разбиране за истината — тя вдигна поглед към Ричард. — Неговият бизнес бил опасен и съответно доста доходоносен. Благодарение на него той натрупал достатъчно пари, за да поддържа „хобито“ си. Почти никой не знаеше за това хоби, преди да го докосна и той да ми се изповяда.
	Вълкът зарови глава в лапите си.
	— О, Господарке, моля ви? Необходимо ли е?
	Ричард се намръщи.
	— И какво е било това негово „хоби“?
	Усмивката на Калан грейна.
	— Брофи има една слабост. Децата. Докато пътувал насам-натам в търсене на неща за търгуване, той спирал из домовете за сираци и се грижел да ги снабди с всичко необходимо за децата. Цялото злато, което спечелвал, отивало в различни домове, за да се полагат по-добри грижи за децата, да не гладуват. Той извивал ръцете на директорите на домовете, заклевайки ги да пазят това в тайна. Не искал никой да узнае. Разбира се, не се налагало да ги извива много силно.
	Главата на Брофи все още беше заровена в лапите му, очите му — плътно затворени.
	— Моля ви, Господарке — изскимтя той. — Имам репутация — той отвори очи и се изправи на предните си лапи. — И то заслужена! Счупил съм полагащите ми се ръце и носове! Извършил съм някои наистина достойни за презрение дела!
	Калан повдигна вежда към него.
	— Да, така е. Някои от тях бяха достатъчна причина, за да лежиш в затвора известно време. Но заради никое от тях не можеше да загубиш главата си — тя отново вдигна поглед към Ричард. — Нали разбираш, понеже Брофи е бил виждан тук-там около домовете за сираци и заради репутацията му, никой не се изненада особено, когато го обвиниха в убийството на малкото момченце.
	— Демин Нас — изръмжа Брофи. — Обвини ме Демин Нас. — Устните му се отдръпнаха, разкривайки острите му зъби.
	— Защо хората от домовете не се застъпиха за теб?
	— Демин Нас — отново изръмжа Брофи, — той щеше да им пререже гърлата.
	— Кой е Демин Нас?
	Калан и вълкът си размениха погледи.
	— Спомняш ли си, когато Мрачният Рал се появи в селото на Калните и отнесе Сидин със себе си? Спомняш ли си какво е казал, че взима Сидин за подарък на един приятел? Демин Нас е този приятел — тя погледна Ричард многозначително. — Демин Нас изпитва болезнен интерес към малки момченца.
	Ричард почувства как го пронизват страх и болка за Сидин, за Савидлин и Веселан. Спомни си обещанието си да се опита да намери момчето им. Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен.
	— Ако някога го открия — свирепо изръмжа Брофи, — ще отбележа няколко точки. Той не трябва да умира. Първо трябва да плати за онова, което е вършил.
	— Ти стой настрана от него — предупреди го Калан. — Той е опасен. Не искам да причиняваш повече беди от онези, които си причинил досега.
	Жълтите очи на вълка за миг проблеснаха към Калан, изпълнени със злоба, миг след това изстинаха.
	— Да, Господарке — той отново легна. — Бих посрещнал екзекуцията с високо вдигната глава, духовете са свидетели, че може и да съм го заслужавал, но не и за това. Не бих допуснал да ме убият с мисълта, че съм причинявал подобни неща на деца. Ето защо помолих за Изповедник.
	— Не исках да го изповядвам. — Калан взе една клечка и започна да човърка с нея в пръстта. — Знаех, че не би пожелал Изповедник, ако е виновен. Говорих със съдията; каза ми, че с оглед на престъплението няма да отмени присъдата. Тя беше смърт или изповед. Брофи настояваше за изповед — Ричард видя как пламъците се отразяваха във влажните й зелени очи. — Впоследствие го помолих да си назове друго същество, в което да се превърне. Избра си вълк. Защо вълк, това не знам — тя леко се усмихна. — Предполагам, че пасва на натурата му.
	— Защото вълците са достойни същества — усмихна се Ричард. — Не си живяла в гората, живяла си сред хората. Вълците са свързани в здрави отношения помежду си. Те защитават самоотвержено малките си. Цялата глутница би излязла да се бие, за да ги защити. И всички членове на глутницата обичат малките си.
	— Ти ме разбра — прошепна Брофи.
	— Така ли е, Брофи? — попита Калан.
	— Да, Господарке. Сега живея добре — опашката му се размаха насам-натам. — Имам си половинка! Тя е чудесна вълчица. Мирише божествено, от захапката й тръпки ме побиват и има най-сладката мъничка… е, няма значение. — Той вдигна поглед към Калан. — Водач е на глутницата ни. Винаги съм до нея, разбира се. Тя е доволна от мен. Казва, че съм най-силният вълк, който някога е виждала. Имаме си поколение от миналата пролет. Шест. Те са чудесни мъничета, вече почти пораснаха. Животът е прекрасен, труден, но прекрасен. Благодаря ви, Господарке, че ме освободихте.
	— Толкова се радвам, Брофи. Но защо си тук? Защо не се връщаш при семейството си?
	— Ами когато излизахте от Ранг’Шада, преминахте близо до леговището ми. Надуших присъствието ви. Желанието да ви защитя беше толкова силно, че не можах да му устоя. Знам, че сте в опасност, и няма да мога да живея спокойно с близките си, докато не се убедя, че всичко е наред. Трябва да ви защитавам.
	— Брофи — възрази му тя, — ние се борим да спрем Мрачния Рал. Твърде опасно е да вървиш с нас. Не искам да загубиш живота си. Вече твърде много загуби от Мрачния Рал чрез Демин Нас.
	— Господарке, когато се превърнах във вълк, изчезна по-голямата част от необходимостта ми да съм до вас, да ви доставя удоволствие. И въпреки това все още съм готов да умра за вас. Все още ми е много трудно да вървя против желанията ви. Но в този случай се налага. Няма да ви оставя на опасността. Трябва да ви защитя, иначе никога няма да настъпи покой за душата ми. Ако искате, ми заповядайте да си тръгна, но аз няма да го направя. Ще ви следвам неотлъчно, докато Мрачният Рал престане да бъде заплаха за вас.
	— Брофи — каза Ричард. Вълкът го погледна. — И аз искам Калан да е в безопасност, за да може да свърши работата си и да помогне да спрем Рал. За мен е чест да бъдеш с нас. Ти вече доказа колко струваш, доказа сърцето си. Ако можеш да помогнеш, просто не обръщай внимание на онова, което тя ти казва, и продължи да го правиш.
	Брофи вдигна поглед към нея. Калан му се усмихна.
	— Той е Търсачът. Заклела съм се да го защитавам с цената на живота си. Щом така казва, трябва да се подчиня.
	Устата на Брофи зейна от изненада.
	— Той ви заповядва? Той заповядва на Майката Изповедник?
	— Да, така е.
	Вълкът поклати глава.
	— Чудо на чудесата — той облиза устните си. — Между другото, бих искал да ти благодаря за храната, която ми оставяше.
	Калан се намръщи.
	— За какво говориш?
	— Всеки път, когато хванеше нещо в капаните си, винаги оставяше по нещо и за мен.
	— Наистина ли? — попита го тя.
	Ричард сви рамене.
	— Ами, аз знаех, че ни следва, а нямах представа кой е, но не мислех, че иска да ни стори нещо лошо. Така че му оставях храна, за да му покажа, че и ние не му мислим злото — той се усмихна на вълка. — Но когато се нахвърли върху мен там в гората, бях убеден, че съм сгрешил. Още веднъж ти благодаря.
	Брофи явно се притесняваше от благодарностите и се изправи.
	— Доста се застоях тук. Трябва да пообиколя гората. Наоколо може да се навъртат разни същества. Вие тримата няма защо да стоите на пост, щом Брофи се е заел с това.
	Ричард хвърли една съчка в огъня и се загледа в искрите, които се завъртяха във въздуха.
	— Брофи, как се почувства, когато Калан те докосна? Когато изля силата си в теб?
	Настъпи пълно мълчание. Ричард се вгледа в жълтите очи на вълка. Главата на Брофи се вдигна към Калан.
	— Кажи му — прошепна тя съкрушено.
	Брофи отново се отпусна на земята, премятайки лапи една връз друга, главата му беше вдигната високо. Направи дълга пауза, преди да заговори.
	— Трудно е да си спомня всичко, но ще се опитам да го обясня колкото се може по-добре — главата му леко се наклони на една страна. — Болка. Спомням си болката. Беше невероятна, по-силна от всичко, което би могъл да си представиш. Първото, което си спомням след болката, е страх. Всепоглъщащ страх, че може да дишам не както трябва и с това да не й се харесам. И след това, когато ми каза какво иска да знае, то беше пристъп на най-невероятното щастие, което съм изпитвал. Щастие, защото вече знам с какво мога да й доставя удоволствие. Бях безкрайно щастлив, че ме е помолила за нещо, че съществува нещо, което бих могъл да направя, за да й доставя удоволствие. Това си спомням най-ясно, отчаяната, неудържима необходимост да направя онова, което тя желае, да й доставя удоволствие, да й доставя радост. Казах й какво се случи — ушите му леко клюмнаха. — Когато й признах, че не съм убил момчето, тя положи ръка на рамото ми — от това докосване едва не изпаднах в безсъзнание, толкова огромно удоволствие ми достави — и каза, че съжалява. Аз не я разбирах. Помислих си, че иска да каже, че съжалява, че не съм убил момчето. Помолих я да ме накара да убия друго момче заради нея — от очите на вълка потекоха сълзи. — Тогава тя ми обясни, че онова, което е искала да каже, е, че съжалява за мен, за това, че съм бил несправедливо обвинен в убийство. Помня, че заридах неудържимо, защото усетих нежност, съчувствие, обич. Помня какво е усещането да си близо до нея, в нейно присъствие. Мисля, че това чувство беше любов, но думите са твърде бледи.
	Ричард се изправи. Единственото, което можа да направи, бе да хвърли на Калан възможно най-бърз поглед, да види сълзите й.
	— Благодаря ти, Брофи — трябваше да направи пауза, за да бъде сигурен, че гласът няма да му изневери. — Късно е. По-добре да поспим; утре е важен ден. Отивам да довърша поста си. Лека нощ.
	Брофи се изправи.
	— Вие тримата спете. Тази нощ аз ще стоя на пост.
	Ричард преглътна буцата в гърлото си.
	— Много ти благодаря за това, но аз ще изкарам поста си. Ако искаш, можеш да ми пазиш гърба.
	Той се обърна и тръгна да се отдалечава.
	— Ричард — провикна се към него Зед. Ричард спря, без да се обръща. — Каква беше тая кост, дадена ти от баща ти?
	Мисълта на Ричард запрепуска панически. Моля те, Зед, каза си той, повярвай на тази лъжа.
	— Трябва да я помниш. Онази малката, кръглата. Виждал си я преди, сигурен съм.
	— О, да, предполагам, че съм. Лека нощ.
	Първото правило на магьосника. Благодаря ти, стари приятелю, каза си той, че ме научи как да защитавам живота на Калан.
	Той потъна в нощта, главата му пулсираше болезнено — и отвътре, и отвън.

>	Тридесет и девета глава

	Град Тамаранг не можеше да побере всички желаещи да влязат в него; те просто бяха прекалено много. Хора, прииждащи от всички посоки, търсещи защита и сигурност, изпълваха местността около градската площ. Палатки и барачки никнеха от голата земя извън градските стени и по хълмовете. Сутринта всички се бяха изсипали от хълмовете към импровизирания пазар отвън градските стени. Хората, дошли от други градове и села, се тълпяха и продаваха кой каквото има. Търговци предлагаха всичко — от стари дрехи до накити. В други краища бяха натрупани плодове и зеленчуци.
	Имаше бръснари, лечители и гадатели, хора, които имаха хартия и искаха да те рисуват, други, които имаха пиявици и искаха да ти изпият кръвта. Навсякъде се продаваше вино и алкохол. Независимо от обстоятелствата, които ги бяха събрали, хората сякаш празнуваха. Надеждата за протекция, помисли си Ричард. Разнасяха се слухове за чудесата на Татко Рал. Говорители, застанали в центъра на групички от хора, съобщаваха последните новини, последните жестокости на врага. Дрипавата тълпа се вайкаше и стенеше при разказите за извършваните от войниците на Западната земя безчинства. Чуваха се викове за отмъщение.
	Ричард не видя нито една жена с коса, по-дълга от ушите.
	Самият замък се издигаше на върха на хълм, скрит зад отделни стени, във вътрешността на града. На равни интервали върху внушителните крепостни стени се развяваха червени флагове с черна вълча глава върху тях. Огромните дървени порти на външната градска стена бяха затворени. Очевидно за да държат сганта на разстояние. Конна стража обикаляше из улиците, като оръжията им блестяха на слънцето — лъчи светлина сред океан от шум. Ричард забеляза едно подразделение с червени флагове с черни вълчи глави върху тях, докато се промъкваха през импровизираните улички. Някои от хората се радваха, други се кланяха, но всички отстъпваха назад, докато конете минаваха покрай тях. Войниците не им обръщаха внимание, сякаш не съществуваха. Онези, които не се отстраняваха от пътя на конете достатъчно бързо, получаваха ботуш в лицето.
	Но никой не отскачаше от конете така, както от Калан. Хората бягаха от Майката Изповедник като дявол от тамян.
	Бялата й рокля сияеше на искрящото слънце. Стегнала гръб, с високо вдигната глава, тя се движеше така, сякаш целият град й принадлежеше. Гледаше право напред, не поздравяваше никого. Беше отказала да си сложи пелерината с довода, че не е редно и че не иска у никой да не остане и капчица съмнение коя е. Съмнение нямаше.
	Хората се блъскаха един в друг, отстранявайки се от пътя й. Около нея се образува широк кръг, в който всички се кланяха, навеждайки един подир друг глави. Приглушен шепот разнасяше титлата на Калан сред тълпата. Тя не отговаряше на поклоните.
	Зед й носеше раницата и вървеше редом с Ричард на две крачки зад нея. Очите и на двама им се плъзгаха по тълпата. Откакто го познаваше, Ричард никога не беше виждал Зед да носи раница. Да се каже, че изглеждаше странно, би било неточно. Ричард гледаше пелерината му да бъде втъкната под Меча на истината. Това накара някоя и друга вежда да се повдигне, но реакцията беше несравнима с тази към Майката Изповедник.
	— Така ли е навсякъде, където отиде тя? — прошепна той на Зед.
	— Страхувам се, че да, момчето ми.
	Без никакво колебание Калан се отправи право към масивния каменен мост, водещ към външните градски порти. Стражите откъм нея на моста се простряха в краката й, правейки й път. Тя не ги забеляза. Ричард оглеждаше внимателно всичко около себе си, в случай че се наложи да търси някакво бързо решение.
	Двайсетината стражи, пазещи градските порти, очевидно имаха инструкции да не пускат никого в града. Тези, които пазеха портите, нервно се спогледаха; не очакваха посещение от Майката Изповедник. Дрънчейки с желязо върху желязо, някои от тях се отдръпнаха назад, като се блъснаха в тези отзад, други останаха по местата си, без да знаят какво да предприемат. Калан спря; вгледа се в портата пред себе си, сякаш очакваше тя в миг да се изпари, разчиствайки пътя й. Стражите залепиха гръб в портите и започнаха да се оглеждат за капитана си.
	Зед заобиколи Калан, обърна се към нея, поклони се дълбоко, сякаш за да й се извини, че застава пред нея, след това се извърна към капитана.
	— Какво ти става? Да не си сляп, бе? Отвори портите!
	Тъмните очи на капитана се местеха от Зед върху Калан.
	— Съжалявам, но никой не може да влиза в града. Вашето име е…
	Лицето на Зед стана моравочервено; Ричард с усилие успя да овладее собственото си изражение. Гласът на магьосника се сниши до тих съсък.
	— Да не би да искаш да ми кажеш, Капитане, че ти е заповядано: „Ако Майката Изповедник се появи, не я пускай да влезе“?
	В очите на капитана се прокрадна съмнение.
	— Ами… наредено ми е… Не съм…
	— Отвори веднага портите! — изкрещя Зед, свил юмруци край тялото си. — И доведи подобаващ ескорт тук на мига!
	Капитанът едва не изпусна оръжието си. Изкрещя някакви заповеди и някакви хора започнаха да тичат насам-натам, за да ги изпълнят. Портите се плъзнаха навътре. Отвътре изтопуркаха коне и се приближиха до малката група, подреждайки един фланг пред Калан, най-отпред флаговете. Зад Ричард и Зед се подредиха още конници. Пехотинци дотърчаха и се хвърлиха в краката й, но на известно разстояние.
	Ричард за първи път виждаше нейния свят, самотата му. В какво го беше забъркало сърцето му? Пронизан от студена болка, той разбра необходимостта й от приятел.
	— И ти наричаш това подобаващ ескорт? — избоботи Зед. — Е, ще трябва да се задоволим с наличното — той се обърна към Калан и дълбоко се поклони. — Приемете моите извинения, Майко Изповедник, за безочливото поведение на този човек и за вялите му усилия да ви ескортира.
	Очите й се отместиха към Зед и тя леко кимна с глава.
	Макар да знаеше, че няма право да изпитва подобни чувства, видът й в тази рокля караше Ричард да се изпотява.
	Като даваха всичко от себе си, войниците предпазливо се обръщаха назад към Калан в очакване и когато тя пристъпи напред, те също тръгнаха.
	Щом процесията потегли, Зед се намести отново до Ричард, а когато минаваха покрай капитана, му се озъби:
	— Имаш късмет, че Майката Изповедник не знае името ти, капитане!
	Ричард забеляза как капитанът въздъхна с дълбоко облекчение, щом те се отдалечиха на прилично разстояние от него. Усмихна се на себе си. Наистина бе искал да ги сплаши, но нямаше и представа, че ще е толкова ефикасно.
	От вътрешната страна на стената цареше такъв ред, какъвто безпорядък се ширеше отвън. Магазини, изложили стоките си във витрини, се подреждаха по павираните улици, тръгващи като лъчи от замъка в центъра. По тези улици липсваха прахът и миризмите на улиците отвън. Минаваха покрай ханове, които изглеждаха по-прилични от всички, край които Ричард беше минавал. Пред някои стояха портиери, които се оглеждаха на всички страни в червените си униформи с бели ръкавици на ръцете. Над вратите се мъдреха изискани надписи: „Сребърната градина“, „Колинс“, „Белият жребец“, „Файтонът“.
	Мъже в красиви цветни сака, придружаващи дами в прекрасни рокли, ходеха по делата си със спокойна грациозност. Единственото, което не беше по-различно от вън, беше, че те също се покланяха дълбоко, щом видеха Майката Изповедник да приближава. Тропотът на конски копита върху паважа и тракането на оръжие привличаха вниманието им и се обръщаха, за да погледнат откъде идва, и тогава виждаха Калан, отдръпваха се встрани и се покланяха, макар и не така припряно като хората отвън. Изразът им на уважение бе лишен от жизненост, поклоните им — от чистосърдечност. В погледите им се долавяха неуважителни нотки. Калан не ги забелязваше. Хората вътре в града обърнаха повече внимание на меча, отколкото тези отвън. Ричард забеляза как погледите на мъжете се плъзгат по него, докато минава покрай тях, виждаше как лицата на жените пламват с презрение.
	Жените бяха все още преобладаващо късокоси, но тук там се срещаше по някоя, чиято коса докосваше раменете. Не повече. Това накара Калан да се изпъне още повече, косата й падаше на вълни от раменете и покриваше по-голямата част от гърба. Нито една жена нямаше коса, която дори да се доближава до нейната. Ричард изпита задоволство, че не я подстрига, както го беше помолила.
	Един от конниците получи някаква заповед и препусна напред в галоп към замъка, за да извести за пристигането на Майката Изповедник. Калан вървеше с лице, върху което беше изписано онова спокойно изражение, което не казваше нищо, изражението, с което Ричард беше свикнал. Сега разбра какво означава то. Изражение на Изповедник.
	Преди да стигнат до портите на замъка, се чуха тръби, възвестяващи пристигането на Майката Изповедник. Горе на стените бъкаше от войници: с копия, лъкове и мечове. Всички стояха подредени в редици и се покланяха като един, щом Калан се приближеше, и оставаха наведени, докато Калан премине през железните порти, широко отворени пред нея. Вътре имаше шпалир от войници, които стояха в готовност, те също се покланяха едновременно, щом Калан се приближеше до тях.
	На терасите имаше каменни саксии, разположени от двете страни на пътя, в някои от тях все още се виждаше зеленина или пък цветя, които сигурно ежедневно се доставяха от оранжерии. Върху обширни равни пространства се виждаше жив плет, оформен в сложни фигури, дори лабиринти. С приближаването до стената около замъка живият плет ставаше все по-висок, подрязан в различни форми — на предмети или животни. Зеленината се простираше, докъдето поглед стига.
	Кулите на замъка се врязваха в небето над главите им. Сложната изработка на каменната ограда накара Ричард да зяпне. Никога през живота си не се беше приближавал до нищо, направено от човешка ръка, което да е с толкова внушителни размери. Замъкът на Шота беше голям, но не колкото този, пък и той не се приближи до него. Кули и кулички, стени и площадки, балкони и ниши — всичко това се издигаше високо над главите им. Ричард се зачуди над думите на Калан, че това било незначително кралство, запита се какво ли представляват замъците в по-значителните кралства.
	Конниците ги оставиха край крепостния вал, а когато встъпиха във владенията на замъка, пехотинците — шест на брой, подредени в редица, между които имаше място за по още шест — минаха тържествено през огромната двойна порта с месингови дръжки и се разделиха на двете страни, като пуснаха тримата да продължат без тях — Калан най-отпред.
	Залата беше огромна. Искрящо море от черни и бели мраморни плочки се простираше пред тях. От двете страни на залата се издигаха полирани каменни колони, толкова масивни, че бяха необходими десет души, хванати за ръце, за да обиколят всяка от тях. Бяха украсени с виещи се спираловидно, издълбани в камъка ивици. Техните редици поддържаха арките, разположени в края на богато украсения сводест централен покрив. Ричард се почувства дребен като мравка.
	Огромни пана, изобразяващи героични сцени от мащабни боеве, висяха по стените. И преди беше виждал пана; брат му имаше две. Ричард донякъде ги харесваше, макар да ги считаше за голямо разточителство. В сравнение с тези тук паната на Майкъл му се сториха като нарисувана в прахта рисунка с пръчка на фона на изящна картина с маслени бои. До този момент Ричард не беше и предполагал, че е възможно да съществуват подобни великолепни неща.
	Зед се наведе леко към него и прошепна:
	— Прибери си очите и си затвори устата.
	Разочарован, Ричард бързо прилепи устните си една до друга и заби поглед напред. Приближи се към Зед и попита с тих шепот:
	— Тя на такива места ли е свикнала да живее?
	— Не. Майката Изповедник живее в много по-голям разкош.
	Смазан, Ричард положи усилия да върви изправен.
	Пред тях се издигаше просторно стълбище. По преценка на Ричард цялата му къща би се побрала на неговата централна площадка, та дори би останало още място. От двете страни на стъпалата се спускаха перила от дялан мрамор. Очакваше ги група хора.
	Най-отпред в центъра стоеше Кралица Милена — доста пълна жена, облечена в копринена рокля на волани в крещящи цветове. Беше наметната с къса пелерина от скъпа петниста лисица. Косата й беше с дължината на косата на Калан. Отначало Ричард не можа да разбере какво носи Кралицата в ръцете си, но щом чу скимтенето, установи, че е малко кученце.
	Когато тримата приближиха, всички освен Кралицата застанаха на едно коляно, покланяйки се дълбоко, а Ричард ококори очи; никога преди не бе виждал кралица. Зед го срита отстрани. Той падна на едно коляно и по примера на Зед наведе глава. Единствените, които не коленичиха и не сведоха глави, бяха Калан и Кралицата. Ричард едва беше коленичил, когато всички отново заеха местата си, той се изправи последен. Предположи, че не е необходимо двете жени да се покланят една на друга.
	Кралицата гледаше втренчено Калан, която, вдигнала високо глава, не промени спокойното си изражение и дори не погледна жената пред себе си. Настъпи пълна тишина.
	Калан леко повдигна ръка, може би на не повече от фут от тялото си, без да я отпуска изцяло, само китката й изведнъж увисна надолу. Изражението на Кралицата помръкна. При Калан нямаше никаква промяна. Ричард си каза, че ако някой мигне, сигурно щеше да се чуе. Кралицата леко се извърна настрани и подаде кученцето си на един мъж, облечен в яркозелен жакет с дълъг ръкав и черни панталони на червени и жълти ивици. Зад Кралицата имаше цяло ято мъже, облечени по подобен начин. Кучето изджавка злобно и ухапа мъжа по ръката; той положи всички усилия да не му обърне внимание.
	Кралицата падна на колене пред Калан.
	В същия миг млад мъж в чисто черни дрехи се приближи до нея с поднос в ръце. Поклони се, като главата му се наведе невъзможно ниско и подаде подноса на Кралицата. Тя взе от него една малка кърпа, потопи я в сребърна купа с вода и обърса с нея устните си. Върна кърпата върху подноса.
	Кралицата леко пое ръката на Майката Изповедник и я целуна с току-що измитите си устни.
	— Кълна се във вярност на Изповедниците, с короната си, с кралството си, с живота си.
	Ричард бе чувал малцина да лъжат с такава лекота.
	Най-после Калан отмести очи. Погледна към сведената глава на Кралицата.
	— Стани, дете мое.
	Повече от Кралица, помисли си Ричард. Спомни си как учеше Калан да прави капани, да разпознава следи, да изравя корени и усети, че се изчервява.
	Кралица Милена с мъка се изправи на крака. На устните й грейна усмивка. Не и в очите й.
	— Не сме отправяли молба за Изповедник.
	— Въпреки това съм тук — гласът на Калан би вледенил вода.
	— Да, е, това е… прекрасно. Просто… прекрасно — лицето й блесна. — Ще вдигнем банкет. Да, банкет. Веднага ще разпратя куриери с покани. Всички ще дойдат. Сигурна съм, че за тях ще бъде истинско удоволствие да вечерят с Майката Изповедник. Това е голяма чест — тя се обърна и посочи мъжете в жълто-червени панталони. — Това са моите адвокати — При тези думи мъжете отново дълбоко сведоха глави. — Не помня имената на всичките — протегна ръка към двама мъже в златни роби. — А това е Сайлъс Таник, до него Брандин Гадинг, главните съветници на короната. — Двамата кимнаха. — И моят министър на финансите, Лорд Рондел; моята гадателка по звездите, Лейди Кайли — Ричард не забеляза сред антуража на Кралицата магьосник, облечен в сребърна мантия. Кралицата махна с ръка към един опърпан мъж в дъното. — И Джеймс, моят придворен художник.
	С крайчеца на окото си Ричард видя как Зед настръхна. Джеймс не сваляше развратните си очи от Калан, докато се покланяше плитко. Китката на дясната му ръка липсваше. Мазната усмивка, с която й се усмихна, накара Ричард инстинктивно да посегне към дръжката на меча си, преди да се замисли. Без да го поглежда, Зед го сграбчи за китката и махна ръката му от там. Ричард се огледа да види дали някой е забелязал. Не. Всички бяха вперили очи в Майката Изповедник.
	Калан се обърна към тях двамата.
	— Зедикус Зорандер, гадател по облаците и доверен съветник на Майката Изповедник — Зед се поклони театрално. — И Ричард Сайфър, Търсач, защитник на Майката Изповедник — Ричард повтори поклона на Зед.
	Кралицата се обърна към него и повдигна вежда, като го изгледа кисело.
	— Доста патетичен защитник на Майката Изповедник.
	Изражението на Ричард не се промени. Калан остана невъзмутима.
	— Мечът е онзи, който нанася удари; човекът е без значение. Умът му може и да не е много силен, но мускулите му са. Както и да е, склонен е да употребява меча си доста често.
	Кралицата не изглеждаше като да й е повярвала. Зад кралската й свита, надолу по стълбите се плъзна малко момиче в розова копринена рокля. Носеше накити, прекалено големи за нея. Застана до Кралицата и отметна дългата коса зад гърба си. Не се поклони.
	— Дъщеря ми, Принцеса Вайълит. Вайълит, скъпа, това е Майката Изповедник.
	Принцеса Вайълит се намръщи срещу Калан.
	— Косата ти е много дълга. Може би ще трябва да я подстрижем.
	Ричард разпозна върху лицето на Кралицата едва забележима усмивка на задоволство. Реши, че е дошъл моментът да я попритесни отново.
	Мечът на истината изведнъж изникна в ръцете му, изпълвайки просторната зала със специфичния си металически звук, който отекна в камъка. Приближил меча досами носа на Принцесата, Ричард остави гнева да изпълни тялото му, да придаде на думите му наистина драматично звучене.
	— Поклони се на Майката Изповедник — изсъска той — или ще умреш.
	Зед се направи на отегчен. Калан изчака спокойно. Нямаше по-широко отворени очи от тези на Принцесата, вгледана в острието пред носа си. Тя падна на колене и наведе глава. Когато се изправи, очите й се спряха върху него, сякаш питайки го дали поклонът е бил достатъчен.
	— Внимавай с езика си — озъби й се Ричард. — Следващия път може и да се разделиш с него.
	Тя кимна и се приближи към майка си, далеч от Калан. Ричард прибра меча в ножницата, обърна се и дълбоко се поклони на Калан, която не го погледна, след това се върна на мястото си зад нея.
	Тази демонстрация произведе желаното въздействие върху Кралицата, гласът й зазвуча като ведра песничка.
	— Да, ами, както вече казах, прекрасно е, че сте сред нас. Всички ние сме поласкани. Позволете ми да ви предоставим най-красивите стаи. Сигурно сте изморени от пътуването. Може би ще искате да отдъхнете преди вечеря, а после, след като вечеряме, ще си устроим едно чудесно дълго…
	— Не съм дошла тук, за да ям — скастри я Калан. — Дошла съм да инспектирам тъмницата ви.
	— Тъмницата? — тя направи физиономия. — Там е отвратително. Сигурна ли сте, че не бихте искала първо…
	Калан тръгна.
	— Знам пътя — Ричард и Зед се спуснаха след нея. Тя спря и се обърна към Кралицата. — Вие ще ме чакате тук — гласът й беше леден, — докато свърша. — Кралицата започна да се покланя в знак на съгласие, а Калан тръгна, обръщайки се на пети, като роклята прошумоля зад гърба й.
	Ако Ричард не я познаваше така добре, цялостното й поведение би могло да го стресне до мозъка на костите.
	Калан ги поведе надолу по стълбите, през стаи, които ставаха все по-невзрачни и мизерни, колкото повече се приближаваха към подземията на замъка. Ричард беше изумен от размерите на това място.
	— Надявах се Гилер да е там — каза Калан. — Сега става безсмислено да правим всичко това.
	— И аз — избоботи Зед. — Хвърли един бърз поглед, попитай дали някой не иска да се изповяда и щом ти откажат, се връщаме обратно горе и искаме да видим Гилер — той й се усмихна. — Дотук се справяш чудесно, скъпа. — Тя отвърна и на двама им с усмивка. — И Ричард — предупреди го Зед, — стой настрана от този художник, Джеймс.
	— Защо? Може да не се харесам, като ме нарисува ли?
	— Престани да се хилиш. Стой настрана, защото може да изпрати заклинание срещу теб.
	— Заклинание? Защо му е на един художник да хвърля заклинания върху някой?
	— Защото в Средната земя има много различни езици, макар основният да е същият като в Западната земя. За да може някой да бъде настигнат от заклинание, той трябва да разбира езика му. Ако не говориш този език, не можеш да направиш заклинание. Но всеки може да разбере една картина. Този Джеймс може да нарисува заклинание за почти всеки, без Калан и мен, но за теб може. Стой настрана от него.
	Стъпките им отекваха, докато тримата бързо слизаха надолу по каменните стъпала. От стените, доста под земята, капеше вода, на места бяха покрити с мъх.
	Калан посочи една тежка врата встрани.
	— Оттук.
	Ричард я отвори, като дръпна за металната дръжка, пантите изскърцаха. Тесният каменен коридор се осветяваше от факли, таванът беше толкова нисък, че трябваше да се наведе, за да не си удари главата. По влажния под имаше нахвърляна слама, миришеше на разложено. Към края на коридора тя забави ход и се приближи до желязна врата с решетка. Когато спря, към нея се прокраднаха нечии погледи.
	Зед се наклони напред.
	— Майката Изповедник е тук да види затворниците — изръмжа той, — отворете вратата.
	Ричард чу как отекна звукът от превъртането на ключа в ключалката. Набит мъж в мърлява униформа дръпна вратата навътре. На колана му, близо до ключовете, висеше брадва. Поклони се на Калан, но с явно отегчение. Без да каже нито дума, ги поведе през малката стаичка точно зад вратата, където на една маса беше разхвърляно ядене, и после през друг тъмен коридор към друга желязна врата. Потропа на нея с юмрук. Двамата стражи от вътрешната страна изненадано се поклониха. Тримата тъмничари взеха факли от желязна етажерка и ги поведоха по къс коридор към трета желязна врата, през която всички те трябваше да се промушат.
	Трептящите факли прорязваха тъмнината. Зад плоските, кръстосани железни решетки, разположени от двете страни на коридора, се чу как хора отскачат назад към ъглите, прикривайки очите си от внезапната светлина. Калан тихо повика Зед по име, като по този начин му показа, че иска нещо. Той явно я разбра и взе факлата от ръцете на един от тъмничарите, вдигна я пред нея, така че всички мъже в килиите да могат да я видят.
	В тъмнината се разнесоха възгласи, щом хората зад решетките я разпознаха.
	Калан се обърна към един от тъмничарите.
	— Колко от тези мъже са осъдени на смърт?
	Той почеса облата си, небръсната физиономия.
	— Ами, всичките.
	— Всичките — повтори тя.
	Той кимна.
	— Престъпления срещу Короната.
	След миг тя отвърна поглед от него и се обърна към затворниците.
	— Всички вие ли сте извършили сериозни престъпления?
	След миг един мъж с хлътнали бузи се приближи и сграбчи решетките. Изплю се срещу нея. Калан разтвори ръка към Ричард още преди той да има възможност да мръдне.
	— Идваш да свършиш мръсната работа на Кралицата, нали, Изповедник? Плюя на теб и на твоята мърлява Кралица.
	— Не съм дошла тук, за да защитавам Кралицата. Тук съм, за да защитавам истината.
	— Истината! Истината е, че никой от нас не е извършил нищо лошо! Освен може би това, че е говорил срещу новите закони. И откога това да говориш, че семейството ти умира от глад и студ, се счита за сериозно престъпление? Данъчните на кралицата дойдоха и взеха почти всичкото ми зърно, като ми оставиха толкова, с колкото едва-едва да изхраня семейството си. И когато продавах с мъка отделеното нищожно количество зърно, казаха, че съм ограбвал хората. Цените на всичко подлудяха. Не правя нищо друго, освен че се опитвам да оцелея. И въпреки това ще ме обезглавят, задето съм продавал скъпо. Всички тези хора до мен са невинни фермери или търговци, или предприемачи. И всички ние ще умрем, защото се опитвахме да свържем двата края с труд.
	Калан погледна мъжете в дъното.
	— Има ли някой от вас, който желае да се изповяда, за да докаже невинността си?
	Чу се сподавен шепот. Мършав мъж се изправи в мрака и излезе напред. Изплашените му очи ги гледаха от тъмнината.
	— Аз искам. Не съм направил нищо и въпреки това ще ме обезглавят, жена ми и децата ще трябва да се грижат сами за себе си. Ще се изповядам — той прокара ръцете си през решетките, протягайки ги към нея. — Моля те, Майко Изповедник, изповядай ме.
	Изправиха се още хора, пристъпиха напред и започнаха да молят за изповед. Скоро всички се бяха вкопчили в решетките, молейки Калан да приеме изповедта им. Калан и Зед се спогледаха мрачно.
	— През целия си живот съм виждала само трима души, които са молили за изповед — прошепна тя на магьосника.
	— Калан? — Познатият глас дойде от другата страна, откъм тъмнината. Калан сграбчи решетките с разтворени пръсти.
	— Сидин? Сидин! — тя се обърна към тъмничарите. — Всички тези мъже се изповядаха пред Майката Изповедник, признавам ги за невинни. Отворете решетките!
	— Ей, чакай малко. Не мога да ги пусна всичките.
	Ричард извади със замах меча си, като се извърна. Той се стовари с трясък върху железните решетки, въздухът се изпълни с късове гореща стомана и искри. Завъртя се и затръшна желязната врата зад гърба на изумените тъмничари. Мечът сочеше лицата им, преди някой от тях да успее дори да посегне към брадвата на колана си.
	— Отвори решетките или ще те разсека на две и ще взема ключовете от колана ти!
	Треперещият тъмничар, у когото бяха ключовете, скочи да изпълни заповедта. Вратата зейна отворена и Калан се втурна вътре, потъвайки в мрака. Върна се с уплашения Сидин в ръце, като притискаше главата му в рамото си. Шепнеше нещо в ухото му и го успокояваше. Сидин й отвръщаше на езика на Калните. Тя се усмихна и му каза нещо, на което той от своя страна се усмихна. Когато тя излезе, тъмничарят отключваше вратата на другата килия. Без да пуска Сидин, Калан сграбчи с другата си ръка тъмничаря за яката.
	— Майката Изповедник обявява всички тези мъже за невинни — гласът й беше твърд като желязото около нея. — Трябва да ги освободите по моя заповед. Вие тримата ще ги ескортирате, докато бъдат в безопасност, извън града. — Той беше с цяла глава по-нисък от нея; тя приближи лицето си до неговото. — Ако нещо се случи, ще отговаряте пред мен.
	Той закима енергично.
	— Да, Майко Изповедник. Разбирам. Ще бъде направено. Давам ви дума.
	— Живота си — поправи го тя.
	Пусна го. Затворниците се изсипаха от килиите и паднаха на колене в краката й, наобиколиха я, плачейки, вземаха ръба на роклята й в ръцете си и го целуваха. Тя ги отстрани от себе си.
	— Стига. Тръгвайте всички. И помнете, Изповедниците не служат на никого. Освен на истината.
	Всички се заклеха, че ще го запомнят, и потеглиха навън след тъмничарите. Ричард забеляза, че ризите на мнозина от тях са съдрани или просмукани със засъхнала кръв, а целите им гърбове изранени.
	Преди да влязат в залата, където ги чакаше Кралицата, Калан спря и даде Сидин на Зед. Оправи косата му с ръце, след това приглади роклята си и като въздъхна дълбоко, пооправи и лицето си.
	— Само не забравяй за какво сме тук, Майко Изповедник — каза магьосникът.
	Тя му кимна, вдигна брадичката си и се запъти към залата с Кралицата. Тя чакаше там, където Калан я беше оставила, около нея все още стоеше целият й антураж. Очите й се спряха върху Сидин.
	— Надявам се, че всичко е наред, Майко Изповедник?
	Лицето на Калан остана спокойно, но в гласа й се прокраднаха ледени нотки.
	— Защо това дете лежи в тъмницата ви?
	Кралицата разпери ръце.
	— Ами, не съм много сигурна. Мисля, че го бяха хванали да краде и го оставиха там, докато се намерят родителите му, това е всичко. Уверявам ви, че е така.
	Калан я измери с хладен поглед.
	— Признах всички затворници за невинни и се разпоредих да ги освободят. Вярвам, че сте доволна да разберете, че ви спестих задължението да екзекутирате невинни хора, и ще се погрижите семействата им да получат компенсация за проблемите, които тази „грешка“ им е създала. Ако още веднъж се повтори подобна „грешка“, когато пак се върна, ще изпразня не само тъмницата, а и трона ви.
	Ричард знаеше, че Калан не разиграва това представление, за да се добере до кутията; тя просто си вършеше работата. Точно за това магьосниците бяха създали Изповедниците. Точно това беше тя: Майка Изповедник.
	Очите на Кралицата се отвориха широко.
	— Е… да. Разбира се. Имам някои прекалено амбициозни офицери, сигурно това е станало по тяхна вина. Нямам информация по случая. Благодаря ви… че предотвратихте една ужасна грешка. Лично ще се заема да стане точно както пожелахте. Което, разбира се, е съвсем същото, което и аз самата бих направила, ако…
	Калан я сряза.
	— А сега си тръгваме.
	Лицето на Кралицата светна.
	— Тръгвате ли си? О, колко жалко. Всички ние така се надявахме да ни удостоите с присъствието си на вечеря. Толкова съжалявам, че трябва да вървите.
	— Чакат ме други спешни дела. Преди да тръгна, бих желала да говоря с магьосника си.
	— Вашият магьосник?
	— Гилер — изсъска Калан.
	За съвсем кратък миг очите на Кралицата се стрелнаха към тавана.
	— Ами… това няма да бъде… възможно.
	Калан се наведе към нея.
	— Направете така, че да стане възможно. Веднага.
	Лицето на Кралицата пребледня.
	— Моля ви, повярвайте ми, Майко Изповедник, не бихте искали да видите Гилер в сегашното му състояние.
	— Веднага — повтори Калан.
	Ричард отхлаби меча в ножницата, само колкото да привлече вниманието й.
	— Много добре. Той е… горе.
	— Ще чакате тук, докато свърша с него.
	Кралицата заби очи в пода.
	— Разбира се, Майко Изповедник — тя се обърна към един от мъжете в тесни панталони. — Покажете й пътя.
	Мъжът ги поведе нагоре по голямото стълбище към последния етаж, през няколко коридора, след това нагоре по вита стълба към стаичка на върха на една кула, накрая спря, като хвърли болезнен поглед към дървената врата на площадката. Калан го освободи. Той се поклони, радостен, че може да си тръгне. Ричард отвори вратата, те влязоха и той я затвори зад тях.
	Калан изохка и скри лицето си в раменете на Ричард. Зед притисна лицето на Сидин в робата си.
	Стаята беше разбита. Напълно. Покривът липсваше, сякаш нещо го беше отнесло, и отгоре нахлуваше слънчева светлина. Бяха останали само няколко греди. От една от тях висеше въже.
	На него леко се полюшваше голото тяло на Гилер, обърнато с главата надолу, глезенът му беше пробит с кука за месо. Ако покривът беше на мястото си, отвратителната миризма щеше да ги изгони незабавно от стаята.
	Зед подаде Сидин на Калан и без да обръща внимание на тялото, започна бавно да обикаля кръглата стая, смръщил замислено лице. Спря и опипа отломките от мебели, разбивани в стените, които сякаш се бяха размекнали.
	Ричард стоеше онемял, втренчен в тялото на Гилер.
	— Ричард, ела да видиш това — повика го Зед.
	Магьосникът протегна ръка и прокара пръст по едно мръсно черно петно на стената. Всъщност петната бяха две. Едно до друго. Две почернени точки с формата на мъже, съсредоточени върху нещо, сякаш мъжете са си отишли и сенките им са останали след тях. Точно над лактите на всеки от тях вместо черното имаше ивица златист метал, разтопен върху каменната стена.
	Зед се обърна, повдигайки вежда към него.
	— Магьоснически огън.
	Ричард не можеше да повярва.
	— Да не искаш да кажеш, че това тук са били хора?
	Зед кимна.
	— Изгорени направо на стената — той опита черния прах, близвайки от върха на пръста си. Усмихна се на себе си. — Но е било повече от обикновен магьоснически огън — Ричард се намръщи. Зед посочи черните петна на стената. — Опитай.
	— Защо?
	Зед чукна Ричард по главата с кокалчетата си.
	— За да научиш нещо.
	Ричард направи гримаса и прокара пръст през черния прах, също както беше направил Зед преди малко.
	— Има сладък вкус!
	Зед се усмихна доволно.
	— Било е повече от обикновен магьоснически огън. Гилер е вложил в него енергията на живота си. Превърнал е живота си в огън. Било е Магьоснически огън на Живота.
	— Умрял е, за да създаде този магьоснически огън?
	— Да. И затова има сладък вкус. Това означава, че е пожертвал живота си, за да спаси живота на някой друг. Ако го беше направил само заради себе си, например за да си спести мъченията, щеше да има горчив вкус. Гилер го е направил заради някой друг.
	Зед се приближи до тялото на Гилер и след като разгони мухите, наклони главата си настрани, като се опитваше да огледа Гилер по-добре. С единия си пръст отмести завързано на възел парче черво, за да може да види лицето му. Изправи се.
	— Оставил е съобщение.
	— Съобщение? — попита Калан. — Какво съобщение?
	— На лицето му има усмивка. Усмивка, която смъртта е смразила, предназначена да уведоми всеки, който има представа от подобни неща, че не се е отказал от онова, което е искал. — Ричард се приближи, когато Зед му показа отвора в корема му. — Виждаш ли тук, начина, по който върви този разрез? Направено е от някой, който практикува вид магия, наречена антропомансия — откриване на отговорите по живите вътрешности на човек. Мрачният Рал прави разреза почти по същия начин, както го правеше и баща му.
	Ричард си спомни своя баща, как Рал бе направил съвсем същото и с него.
	— Сигурен ли си, че това е работа на Мрачния Рал? — попита Калан.
	Зед сви рамене.
	— А на кого другиго? Мрачният Рал е единственият, който би останал незасегнат от Магьосническия огън на Живота. Освен това този разрез издава неговия почерк. Виж тук. Виждаш ли края на отвора? Виждаш ли как тръгва да се извива?
	Калан отвърна лице.
	— И какво от това?
	— Това е „куката“. Поне би трябвало да бъде. Трябва да се извие в закривен разрез. Докато се произнасят заклинанията, се изрязва тази „кука“, която свързва този, на когото са задавани въпросите, с този, който ги задава. Но виждате ли това тук? Куката започва, но не е довършена — Зед се усмихна тъжно. — Точно тогава Гилер е предал живота си на огъня. Изчакал е Рал да свърши почти всичко и тогава, в последния миг, е отказал да му каже онова, което той е търсел. Може би името на човека, у когото е кутията. Без живот в себе си вътрешностите не могат да кажат на Рал нищо.
	— Никога не съм си мислела, че Гилер е способен на подобен самоотвержен акт — прошепна Калан.
	— Зед — със страх попита Ричард, — как е могъл да го направи Гилер, да понесе болката на онова, което Рал е извършил с него и въпреки тази болка да успее да се усмихне?
	Зед го погледна толкова строго, че по гърба на Ричард полазиха ледени тръпки.
	— Магьосниците трябва да познават болката. Трябва да я познават много добре наистина. С радост бих приел отказа ти да станеш магьосник именно за да ти спестя този урок. Малцина оцеляват след него.
	Ричард се зачуди какви ли тайнствени, мистериозни неща трябва да знае Зед, които никога не е споделял с него.
	Зед нежно постави ръка върху лицето на Гилер.
	— Добре се справи, ученико. Завърши достойно живота си.
	— Предполагам, че Мрачният Рал е бил бесен — каза Ричард. — Зед, мисля, че е по-добре да се махаме оттук. Малко прекалено ще ми дойде да ме увиси на кука.
	Зед кимна.
	— Където и да е кутията, тя не е тук. Добре поне, че не е у Рал — засега — той протегна ръце. — Дай ми момчето. Трябва да оставим всичко, както го заварихме. Не искам да разберат истинската причина за посещението ни.
	Зед прошепна нещо в ухото на Сидин и момчето изхихика, след което обви ръчички около врата на магьосника.
	Кралица Милена все още беше бяла като платно и припряно си играеше с края на късата пелерина, когато Калан устремено, но спокойно се насочи към нея. — Благодарим за гостоприемството — каза тя. — Вече тръгваме.
	Кралицата сведе глава.
	— За мен винаги е удоволствие да посрещна Майката Изповедник. — Любопитството надделя над страха й. — А какво стана с… Гилер?
	Калан хладно я изгледа от главата до петите.
	— Съжалявам, че сте ме изпреварила. Искаше ми се само да изпитам удоволствието сама да свърша тази работа или поне да присъствам. Но в крайна сметка резултатите са важни. Разногласия, нали?
	Лицето на Кралицата възвърна цвета си.
	— Той открадна нещо, което ми принадлежеше.
	— Разбирам. Е, надявам се, че сте си го върнала обратно. Приятен ден. — Калан тръгна, след миг спря. — И Кралице Милена, ще се върна да проверя и да се убедя, че сте стегнала прекалено амбициозните си офицери и че те не екзекутират невинни хора.
	Ричард и Зед, в чиито ръце беше Сидин, тръгнаха след Калан, щом тя се обърна наляво.
	Мислите на Ричард отчаяно се блъскаха в главата му, докато вървеше вдървено до Зед, следвайки Калан през всички кланящи се хора чак до извън града. Какво щяха да правят сега? Шота ги предупреди, че кутията няма да остане задълго у Кралицата. Оказа се права. А сега къде ли можеше да е? Беше изключено да се върне при Шота да я попита. На кого ли би могъл да я е дал Гилер? Как щяха да я намерят? Почувства се безкрайно отчаян. Сякаш започваше да се отказва. По извивката на раменете на Калан можеше да види, че и тя чувства същото. Никой не каза нито дума. Единственият, който говореше, беше Сидин, но Ричард не разбираше думите му.
	— Какво казва? — попита той Зед.
	— Казва, че е бил смел, точно както му била казала Калан, но че се радва, дето Ричард Избухливият е дошъл да го заведе у дома.
	— Мисля, че знам как се чувства. Зед, какво ще правим сега?
	Зед го погледна объркано.
	— Аз откъде да знам? Нали ти си Търсачът?
	Чудесно. Ричард току-що надмина себе си, а кутията още не беше у тях, макар той по някаква причина да очакваше, че това ще стане. Почувства се така, сякаш се е блъснал с глава в стена, която не е знаел, че съществува. Продължиха да вървят, но той не знаеше коя е следващата им цел.
	Залязващото небе блестеше сред златистите облаци. На Ричард му се стори, че вижда нещо в далечината пред тях. Мина напред и тръгна до Калан. Тя също гледаше в същата посока. На пътя нямаше никакви хора, бяха отишли да нощуват.
	Не след дълго разбра какво е. Срещу тях галопираха четири коня. Само единият беше с ездач.

>	Четиридесета глава

	За всеки случай Ричард докосна дръжката на меча си, докато наблюдаваше как четирите коня вдигат облак прах, който на фона на залязващото слънце изглеждаше златист. Скоро до него достигна шум от тракане на подкови. Самотният ездач се наклони на седлото и пришпори коня си. Ричард измъкна донякъде меча от ножницата, за да се увери, че всичко е наред, след това отново го спусна вътре. С приближаването на тъмно облечения ездач Ричард установи, че му е познат.
	— Чейс!
	Граничният надзирател накара конете да се заковат на място пред тях. Вгледа се в облака прах под себе си.
	— Вие всички май изглеждате добре.
	— Чейс, винаги е толкова приятно да те срещна! — усмихна се Ричард. — Как ни намери?
	Той явно се засегна.
	— Аз съм граничен надзирател. — За него това обяснение беше достатъчно. — Намерихте ли каквото търсехте?
	— Не — призна с въздишка Ричард. Той видя малки ръчички, които обгръщаха тялото на Чейс. Иззад черното наметало се подаде мъничко личице.
	— Рейчъл? Ти ли си?
	Лицето й се показа още малко, после грейна в усмивка.
	— Ричард! Толкова се радвам да те видя отново. Чейс не е ли чудесен? Той се би с един змей, който щеше да ме изяде.
	— Не съм се бил с него — избоботи Чейс. — Просто вкарах малко желязо в главата му, това е всичко.
	— Но щеше да го направиш. Ти си най-храбрият човек, когото съм срещала.
	С болезнена гримаса Чейс извърна очи.
	— Тя не е ли най-грозното дете, което си виждал някога? — той се наведе назад и я погледна. — Не ми се вярва един змей дори да си помисли да те яде.
	Рейчъл се изкикоти и го стисна с ръчичките си.
	— Ричард, виж — тя вдигна краче към него, показвайки му обувката си. — Чейс уби един елен. Казва, че не било погрешка, защото еленът беше много голям, така че го продаде на един човек, но всичко, което той можеше да му даде в замяна, бяха тези обувки и тази пелерина. Не са ли прекрасни? И Чейс каза, че мога да ги задържа.
	Ричард й се усмихна.
	— Да, това наистина е прекрасно. — Той забеляза куклата на Рейчъл и вързопа с хляба, разположени между нея и Чейс. Забеляза, че тя погледна Сидин така, сякаш го е виждала и преди.
	Калан докосна Рейчъл по крака.
	— Защо избяга? Толкова много се притеснявахме за теб.
	Рейчъл подскочи при докосването на Калан. С една ръка се притисна до Чейс и пъхна другата в джоба си. Не отговори на въпроса на Калан, а вместо това погледна към Сидин.
	— Защо сте го взели?
	— Калан го спаси — каза Ричард. — Кралицата го беше заключила в тъмницата си. Това не е място за деца, така че Калан го измъкна оттам.
	Рейчъл погледна Калан.
	— Кралицата не побесня ли?
	— Не позволявам на никого да причинява нещо лошо на деца — каза Калан. — Пък било то и Кралица.
	— Е, какво толкова гледате. Довел съм коне за всички ви. Качвайте се. Предполагах, че ще ви настигна днес. Оставил съм едно диво прасе да се пече там, където сте преспали снощи, съвсем близо до Калисидрин.
	Хванал се с една ръка за седлото, а с другата придържайки Сидин, Зед се метна на един от конете.
	— Диво прасе! Що за глупак си ти? Да оставиш диво прасе да се пече без надзор! Та всеки би могъл да мине и да го вземе!
	— Защо си мислиш, че искам да побързаме? Там бъка от вълчи следи, макар че се съмнявам да се приближат до огъня.
	— Да не си посмял да припариш до този вълк — предупреди го Зед. — Той е приятел на Майката Изповедник.
	Чейс хвърли един поглед на Калан, след това на Ричард, после обърна коня си и ги поведе към залязващото слънце. Връщането на Чейс поободри Ричард. Накара го още веднъж да почувства, че всичко е възможно. След като се качи на коня си, Калан взе Сидин и двамата се заговориха и започнаха да се смеят по пътя. В лагера Зед не губи нито минутка и веднага опита печеното, обявявайки, че става за ядене. Той повдигна робата си и седна на земята с грейнало лице, в очакване някой с нож да разреже вечерята. Сидин, също с грейнало лице, се облегна на Калан, щом тя се отпусна на земята. Ричард и Чейс започнаха да разрязват прасето. Рейчъл не се отделяше от Чейс и непрекъснато го гледаше, като същевременно държеше под око Калан, куклата беше в скута й, а вързопът с хляба — до хълбока.
	Ричард отряза голямо парче и го подаде на Зед.
	— И така, какво стана? С брат ми, искам да кажа?
	Чейс се ухили.
	— Когато му казах онова, което ми беше заръчал да му кажа, той ми отговори, че щом имаш проблеми, ще ти помогне. Събра войската и разпратихме повечето войници в отбранителна позиция по дължината на границата, под командването на граничните надзиратели. След като границата падна, той отказа да остане там и да чака. Влезе с хиляда от най-добрите си войници в Средната земя. Всички те в момента са на бивак край Ранг’Шада и чакат, за да могат да ти помогнат.
	Ричард престана да реже, смаян от тези думи.
	— Наистина? Брат ми е казал това? Дошъл е на помощ? И то с войска?
	Чейс кимна.
	— Каза, че щом ти си вътре, той също ще участва.
	Ричард почувства огромно съжаление, че се беше усъмнил в Майкъл, настроението му се подобри при мисълта, че брат му зарязва всичко, за да му се притече на помощ.
	— Не беше ли ядосан?
	— Бях сигурен, че ще е и че ще ме навика, но той само искаше да знае как си, дали си изложен на голям риск, къде си. Каза, че те познава и че щом казваш, че е толкова важно, значи е важно и за него. Предложи да дойде с мен, но аз не му позволих. Остана при хората си и вероятно точно в този момент нетърпеливо ходи напред-назад в палатката си в очакване да те види. Трябва да ти кажа, че аз също бях изненадан.
	Очите на Ричард се разшириха от учудване.
	— Брат ми, заедно с хиляда от войниците си, е дошъл в Средната земя, за да ми се притече на помощ — той погледна Калан. — Не е ли чудесно? — Тя само му се усмихна.
	Докато режеше месото, Чейс го погледна строго.
	— За известно време си мислех, че с теб е свършено, когато видях, че следите ти отиват към Агаден.
	Ричард вдигна глава.
	— Ходил си в Агаден?
	— На глупак ли ти приличам? Не можеш да станеш началник на граничните надзиратели без капка мозък в главата си. Започнах да се чудя как да кажа на Майкъл, че си мъртъв. И тогава видях следите ти да излизат от Агаден — веждите му се сключиха на челото. — Как успя да излезеш жив от там?
	Ричард се ухили насреща му.
	— Мисля, че добрите духове…
	Рейчъл изкрещя.
	Ричард и Чейс се извърнаха с насочени ножове. Преди Чейс да успее да се хвърли напред, Ричард го спря.
	Беше Брофи.
	— Рейчъл? Ти ли си, Рейчъл?
	Тя извади крака на куклата от устата си. Очите й бяха широко отворени.
	— Звучи като Брофи.
	Опашката на вълка се размаха насам-натам.
	— Ами защото наистина е Брофи! — той се втурна към нея.
	— Брофи, как така си се превърнал във вълк?
	Той седна на задните си лапи пред нея.
	— Защото един мил магьосник ме превърна във вълк. Такова беше желанието ми и той го изпълни.
	— Гилер те е превърнал във вълк?
	Въздухът заседна в гърлото на Ричард.
	— Точно така. Имам си чудесен нов живот.
	Тя обви с ръчички врата на вълка. Брофи я облиза по лицето, а тя се засмя весело.
	— Рейчъл — каза Ричард, — ти познаваш Гилер?
	Рейчъл притисна вълка с едната си ръка.
	— Гилер е чудесен човек. Той ми подари Сара — тя погледна страшно Калан. — Ти искаш да му причиниш зло. Ти си приятелка на Кралицата. Ти си жестока — тя се притисна към Брофи за защита.
	Брофи облиза лицето й с дългия си език.
	— Грешиш, Рейчъл. Калан ми е приятелка. Тя е най-прекрасният човек на света.
	Калан се усмихна и протегна ръце към Рейчъл.
	— Ела тук.
	Рейчъл погледна към Брофи, който й кимна, че всичко е наред. Тя намусено тръгна към нея.
	Калан взе ръцете й в своите.
	— Ти си ме чула да казвам нещо лошо за Гилер, нали? — Рейчъл кимна. — Рейчъл, Кралицата е лош човек. Нямах представа колко е лоша, преди да я видя днес. Гилер ми беше приятел някога. Когато той отиде да живее при Кралицата, си помислих, че го е направил, защото той също е лош, защото е на нейна страна. Обаче съм сбъркала. Вече никога няма да пожелая да сторя нищо лошо на Гилер, сега, когато вече се убедих, че той все още ми е приятел.
	Рейчъл вдигна очи към Ричард.
	— Тя казва истината. Всички ние сме на страната на Гилер.
	Рейчъл се обърна към Брофи. Той също кимна, че Калан казва истината.
	— Вие с Ричард не сте приятели на Кралицата?
	Калан леко се засмя.
	— Не. Ако стане каквото съм намислила, тя няма да бъде Кралица още дълго. А що се отнася до Ричард, ами той извади меча си и заплаши Принцесата, че ще я убие. Не мисля, че това го сприятелява с Кралицата.
	Очите на Рейчъл се разшириха.
	— Принцеса Вайълит? Направил си това на Принцеса Вайълит?
	Ричард й кимна.
	— Тя каза някои лоши неща на Калан и аз й отвърнах, че ако го направи отново, ще й отрежа езика.
	Рейчъл зяпна.
	— И тя не заповяда да ти отсекат главата?
	— Няма да им позволим да отсекат повече главата на когото и да било — каза Калан.
	Очите на Рейчъл се изпълниха със сълзи, когато погледна Калан.
	— Мислех, че ти си жестока, че може да причиниш нещо лошо на Гилер. Толкова се радвам, че не си такава — тя обви с ръчички врата на Калан и силно я притисна към себе си. Калан отвърна на прегръдката й, стискайки я също толкова силно.
	Чейс се наведе към Ричард.
	— Извадил си меч на Принцеса? Не знаеш ли, че това е сериозно престъпление?
	Ричард го изгледа хладно.
	— Ако имаше достатъчно време, щях да я напляскам хубавичко. — Рейчъл се изкикоти на думите му. Ричард й се усмихна.
	— Познаваш Принцесата, нали?
	Смехът й секна.
	— Аз съм нейната придворна. Преди живеех на едно чудесно място заедно с други деца, но след като брат ми умря, Кралицата дойде и ме избра за придворна на Принцесата.
	Ричард се обърна към Брофи.
	— Той ли е бил? — вълкът кимна сериозно. — Та значи си живяла с Принцесата. Тя те беше офъкала така, нали? Тя те биеше.
	Рейчъл намусено кимна.
	— Тя е жестока с хората. Започна да заповядва да им отсичат главите. Страхувах се, че ще нареди да отсекат и моята, и затова избягах.
	Ричард погледна към хляба, който стоеше край хълбока й. Отпусна се до нея.
	— Гилер ти помогна да избягаш, нали така?
	Тя беше готова да заплаче.
	— Гилер ми даде Сара. Искаше да избяга с мен. Но тогава дойде един зъл човек. Татко Рал. Той беше страшно ядосан на Гилер. Гилер ми каза да бягам и да се крия до зимата, а след това да си намеря ново семейство, с което да живея — по бузата й се изтърколи една сълза. — Сара ми каза, че той повече няма да може да дойде с мен.
	Ричард отново хвърли поглед към вързопа с хляба. На големина беше точно колкото трябва. Той постави ръце на раменете й.
	— Рейчъл. Зед, Калан, Чейс и аз се борим срещу Мрачния Рал, за да не може той да причинява повече беди на хората.
	Тя се обърна назад към Чейс.
	Той кимна.
	— Той говори истината, дете. Ти също му кажи истината.
	Ричард я стисна по-здраво за раменете.
	— Рейчъл, Гилер ли ти даде този хляб? — тя кимна. — Рейчъл, ние отивахме при Гилер, за да вземем една кутия, кутия, която ще ни помогне да попречим на Мрачния Рал да причинява зло на хората. Ще ни я дадеш ли? Ще ни помогнеш ли да спрем Рал?
	Тя го погледна с влажните си очи; след това със смела усмивка взе хляба и му го подаде.
	— Вътре в него е. Гилер я скри там с магия.
	Ричард я взе в прегръдките си, като едва не я остави без дъх. Изправи се, като не преставаше да я прегръща и се завъртя в кръг, а тя се заливаше от смях.
	— Рейчъл, ти си най-смелото, най-умното, най-красивото момиченце, което познавам! — когато я сложи да седне, тя се затича към Чейс и се гушна в него. Той разроши косата й и я обви с големите си ръце, а тя се усмихна и го прегърна.
	Ричард взе хляба в двете си ръце. Подаде го на Калан. Тя се усмихна и поклати глава. Той го подаде на Зед.
	— Търсачът го откри — усмихна се Зед. — Търсачът трябва да го отвори.
	Ричард разчупи хляба, а вътре в него се намираше скъпоценната кутия на Орден. Изтри ръцете си в панталоните, извади кутията и я поднесе към светлината на огъня. От Книгата на преброените сенки знаеше, че блестящата кутия, която се вижда отгоре, е просто обвивка на истинската кутия вътре в нея. От книгата знаеше дори как да махне калъфа.
	Остави кутията в скута на Калан. Когато тя я взе, го дари с най-лъчезарната усмивка, която някога беше виждал. Преди да разбере какво прави, той се наведе и бързо я целуна. Очите й се ококориха и тя не отвърна на целувката му, но щом докосна устните й, той осъзна какво е направил.
	— О, извинявай — каза й.
	Тя се засмя.
	— Простено.
	Ричард притисна Зед в обятията си и двамата се засмяха. Чейс също се смееше, като не сваляше очи от него. Ричард не можеше да повярва, че само преди броени мигове почти се беше отказал, че нямаше представа какво да прави оттук нататък; къде да отиде, как да попречи на Мрачния Рал. А сега кутията беше у тях.
	Остави я върху един камък, където всички можеха да я виждат на светлината на огъня, а след това си устроиха най-вкусната вечеря на света. Ричард и Калан разказаха на Чейс някои от премеждията си. За голямо удоволствие на Ричард, Чейс се притесни от новината, че дължи живота си на Бил от Южния град. От своя страна Чейс също имаше какво да им разкаже за преминаването на армия от хиляда души през Ранг’Шада. Обичаше да украсява разказите си за глупавата бюрократщина в равнината.
	Рейчъл се гушеше в скута му, докато той разказваше, а тя ядеше. Ричард смяташе за удивително това, че си е избрала най-страшния на вид мъж между тях за свой защитник. Когато най-после той привърши разказа си, тя вдигна поглед към него и го попита:
	— Чейс, къде да се скрия до зимата?
	Той я изгледа намръщен.
	— Прекалено грозна си, за да те остави човек да се мотаеш насам-натам. Със сигурност ще се намери някой змей да те налапа — думите му я накараха да се засмее. — Аз имам и други деца, те също са грозни. Тъкмо ще си паснете. Мисля да те заведа да живееш при тях.
	— Наистина ли, Чейс? — попита Ричард.
	— Неведнъж съм се прибирал в къщи и жена ми ме е изненадвала с ново бебе. Мисля, че е време и аз да я изненадам — той погледна надолу към Рейчъл, която се беше вкопчила в него, сякаш той можеше да отлети нанякъде. — Но, нали разбираш, у нас има правила. Ще трябва да ги спазваш.
	— Ще направя всичко, каквото кажеш, Чейс.
	— Ето, точно на място, стигнахме до първото правило. Не позволявам на никое от децата ми да ме нарича Чейс. Ако искаш да станеш член на семейството ми, ще трябва да ме наричаш татко. А що се отнася до косата ти, твърде къса е. Всичките ми деца са с дълги коси и на мен това ми харесва. Ще трябва да я оставиш да попорасне. Ще трябва да се грижиш за нея. И ще трябва да си играеш с новите си братя и сестри. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с всичко това?
	Тя му кимна, без да може да пророни и дума, докато се притискаше към него, а в очите й блестяха сълзи.
	Всички се наядоха до насита. Дори Зед изглеждаше доволен от вечерята. Ричард се почувства изтощен и същевременно пълен с енергия от факта, че кутията най-после е в ръцете им. Трудното беше зад гърба им, бяха намерили кутията преди Рал. Сега оставаше само да я скрият от него до зимата.
	— От седмици се занимаваме с това — каза Калан. — Първият ден на зимата е след месец. По-рано днес това време ни се струваше крайно недостатъчно, за да намерим кутията. Сега, когато тя е у нас, ми се струва цяла вечност. Какво ще правим докато всичко свърши?
	Чейс е обади пръв.
	— Ние всички сме тук, за да пазим кутията, а зад гърба си имаме хиляда войници, които пазят нас. Когато се върнем обратно през границата, те ще станат много пъти по толкова.
	Тя погледна Зед.
	— Мислиш ли, че е разумно? Ще сме лесно откриваеми с хиляда човека около нас, искам да кажа. Няма ли да е по-добре да се скрием някъде, сами?
	Зед се наведе напред и поглади пълния си стомах.
	— Можем по-добре да се скрием, ако сме сами, но в същото време, ако бъдем открити, ще сме по-уязвими. Може би Чейс е прав. Сред толкова войска ще имаме достатъчно добра защита, а освен това, ако се наложи, ще можем да се отделим от тях и да се скрием.
	— По-добре ще е да тръгнем рано — каза Ричард.

	* * *

	Тръгнаха още преди съмнало, конете се отправиха към пътя, Брофи — към гората, като ги следваше неотлъчно. Подрънквайки с оръжията си, Чейс ги поведе в тръс, Рейчъл здраво се притискаше до него. Калан, преоблечена в горските си одежди, хванала Сидин в скута си, яздеше до Зед. Ричард настоя Зед да носи кутията; беше увита в кърпата, в която преди това Рейчъл пазеше хляба, и завързана отпред на седлото му. Ричард яздеше зад него и се оглеждаше на всички страни, докато се движеха бързо в утринта. Сега, когато кутията беше у тях, той изведнъж се почувства уязвим, сякаш който и да ги погледне, веднага щеше да разбере за кутията.
	Ричард чу водите на Калисидрин още преди да са свили към моста. Радваше се, че пътят е безлюден. Когато приближиха големия дървен мост, Чейс премина в галоп, останалите трябваше да пришпорят конете си, за да не изостанат. Ричард знаеше какво прави Чейс. Граничният надзирател винаги му повтаряше, че мостовете са белязани с проклятието на разсеяността. Ричард се оглеждаше във всички посоки, докато останалите трима галопираха пред него. Не видя нищо.
	В самия център на моста, при пълна скорост, той връхлетя върху нещо, което преди го нямаше.
	Зашеметен, Ричард се изправи, не можейки да повярва, че се е оказал на земята. Огромният му пъстър кон последва останалите, а когато те спряха и се обърнаха, той също спря. Те объркано погледнаха Ричард, който, все още замаян и шашнат, се изправяше болезнено на крака. Изтупа се и накуцвайки, тръгна към коня си. Преди да стигне до средата на моста, отново се удари в същото място. Сякаш се блъсна в каменен зид, но невидим. Отново се намери на земята. Когато този път се изправи, другите вече го бяха наобиколили.
	Зед слезе от коня си, държейки с една ръка поводите, докато с другата подкрепяше Ричард.
	— Какво става?
	— Не знам — успя да промълви Ричард. — Сякаш се блъснах в стена точно в средата на моста. Сигурно просто съм паднал, това е всичко. Мисля, че вече съм добре.
	Зед се огледа и го поведе напред, като не изпускаше лакътя му. Не след дълго Ричард отново се блъсна в нещото, но тъй като този път вървеше бавно, не падна, само отскочи назад. Направи една бавна крачка напред и отново го докосна. Зед се намръщи угрижено. Ричард протегна ръце и усети твърдата повърхност на гладка стена, която пускаше останалите да минат от другата й страна, но задържаше него. От допира с нея му се повдигна, прилоша му. Зед мина отсам и оттатък на невидимата преграда.
	Магьосникът се спря точно където минаваше тя.
	— Върни се обратно в началото на моста, после ела при мен.
	Докато се връщаше назад, Ричард усети цицината на челото си. Калан слезе от коня си и застана до Зед. Брофи се приближи до нея, за да разбере какъв е проблемът. Този път Ричард вървеше с протегнати напред ръце.
	На половината път обратно се удари в нещо твърдо и не можа да продължи по-натам, отскачайки назад поради неприятното чувство от докосването.
	Зед потърка голобрадото си лице.
	Останалите се приближиха до Ричард, тъй като той не можеше да отиде до тях. Зед отново го поведе напред. Когато Ричард пак стигна до невидимата преграда, отскочи леко назад.
	Зед взе лявата му ръка.
	— Пипни стената с другата си ръка.
	Ричард направи, каквото му казаха, докато неприятното чувство не го накара отново да отдръпне ръката си. Зед явно също го усети през Ричард. Вече стояха в началото на моста. Всяко докосване го избутваше все по-назад по посоката, от която беше дошъл.
	— По дяволите! По дяволите и пак по дяволите!
	— Какво е това? — попита Ричард.
	Преди да заговори, Зед хвърли поглед на Чейс и Калан.
	— Пазителско заклинание.
	— Какво е това пазителско заклинание?
	— Заклинание, направено от оня мърляв художник Джеймс. Хвърлил го е около теб и когато първия път го докосна, си го задействал. Колкото повече го докосваш, то се затяга около теб като капан. Ако не го махнем, ще продължава да се свива, докато целият потънеш в него и тогава няма да можеш да се движиш.
	— И после?
	Зед се изпъна.
	— Докосването му е отровно. Затяга се около теб като какавида, докато те смаже или пък докато те убие отровата му.
	Калан сграбчи Зед за ръкава, в очите й се четеше паника.
	— Трябва да се върнем! Трябва да го освободим от това!
	Зед дръпна ръката си.
	— Ами, разбира се, че трябва. Ще намерим картината и ще я унищожим.
	— Зная къде се намират свещените пещери — каза Калан, като се хвана за седлото си и стъпи с единия крак на стремето.
	Магьосникът се запъти към своя кон.
	— Няма никакво време за губене. Да вървим.
	— Не — каза Ричард.
	Всички се обърнаха и го погледнаха.
	— Ричард, налага се — каза Калан.
	— Тя е права, момчето ми. Няма друг начин.
	— Не — той огледа уплашените им лица. — Те точно това искат да направим. Сам каза, че художникът не може да направи нищо на теб и Калан и затова го е направил на мен, като се е надявал това да върне всички ни обратно. Кутията е твърде важна. Не можем да поемем този риск — той погледна Калан. — Ти само ми кажи къде са тези пещери, а ти, Зед, ми кажи как да унищожа тая картина.
	Калан сграбчи поводите на своя кон и на коня на Ричард и ги задърпа напред.
	— Зед и Чейс могат да пазят кутията. Аз идвам с теб.
	— Не, не идваш! Тръгвам сам. Имам меча си, с който да се защитавам. Единственото, което има значение, е кутията. Трябва да запазим нея преди всичко останало. Само ми кажи къде са пещерите и как да премахна заклинанието. Щом свърша, ще ви настигна.
	— Ричард, аз мисля…
	— Не! Става въпрос за това да се спре Мрачният Рал, а не за живота на който и да е от нас. Това не е молба, а заповед!
	Всички настръхнаха, Зед се обърна към Калан.
	— Кажи му къде са пещерите.
	Калан гневно подаде поводите на коня си на Зед и отчупи една пръчка. Нарисува карта в прахта и плъзна пръчката по една от линиите, които беше начертала.
	— Това тук е Калисидрин, тук е мостът. Това е пътят, а онова — Тамаранг и замъкът. — Тя пусна една черта на север от града, с която обозначи път. — Тук, на тези хълмове североизточно от града, има поточе, което минава между два хълма близнака. Те се намират на около миля на юг от мост, който пресича потока. Свещените пещери са в една скала от североизточната страна на потока. Там художникът рисува заклинанията си.
	Зед взе пръчката от ръцете й и отчупи от нея две парчета с големината на пръст. Завъртя едното между дланите си.
	— Ето. Това ще развали магията. Без да съм видял картината, не мога да ти кажа коя част трябва да изтриеш, но ти би трябвало да можеш да се сетиш, когато я видиш. Тя изобразява нещо, в което трябва да откриеш някакъв смисъл. Това е целият смисъл на нарисуваното заклинание; трябва да можеш да го разбереш, иначе не действа.
	Пръчката, която Зед завъртя в ръцете си, вече не изглеждаше като пръчка. Стана мека и лепкава. Ричард я прибра в джоба си. Зед завъртя между дланите си другата пръчка. Подаде я на Ричард, тя също изглеждаше различно. Сега беше черна почти като въглен, но твърда.
	— С това — каза магьосникът — можеш да довършиш картината и ако се наложи, да я промениш.
	— Как да я променя?
	— Не мога да ти кажа, без да съм я видял. Трябва сам да прецениш. А сега побързай. Но все пак си мисля, че ние…
	— Не, Зед. Всички знаем на какво е способен Мрачният Рал. Единственото важно нещо е кутията, а не някой от нас — той погледна стария си приятел. — Пази се. Пази и Калан — хвърли поглед на Чейс. — Заведи ги при Майкъл. Майкъл ще може да държи кутията в безопасност по-добре, отколкото ние самите. И не спирайте да ме чакате. Ще ви настигна — Ричард го погледна строго. — Не успея ли, не искам никой от вас да се връща за мен. Просто занесете кутията надалеч от тук. Разбрано?
	Чейс го погледна сериозно.
	— Кълна се в живота си. — Той даде на Ричард кратки упътвания как да намери войската на брат си, отседнала в Ранг’Шада.
	Ричард погледна към Калан.
	— Грижи се за Сидин. Не се тревожи, съвсем скоро ще се върна при вас. А сега вървете.
	Зед яхна коня си. Калан подаде Сидин на магьосника. Кимна на Зед и Чейс.
	— Хайде, вървете. Ще ви настигна след малко.
	Зед се накани да възроптае, но тя набързо го сряза и му повтори да тръгват. Проследи с поглед как двата коня и вълкът се впускат в галоп през моста и поемат надолу по пътя, след това се обърна към Ричард.
	На лицето й се четеше дълбока загриженост.
	— Ричард, моля те, нека…
	— Не.
	Тя кимна и му подаде поводите на коня си. Зелените й очи се изпълваха със сълзи.
	— В Средната земя има опасности, за които не подозираш. Внимавай — по бузата й се изтърколи една сълза.
	— Ще се върна при теб, преди да започна да ти липсвам.
	— Страх ме е за теб.
	— Знам. Но всичко ще се оправи.
	Тя го погледна с очи, в които той можеше да потъне цял.
	— Не бива да правя това — прошепна тя.
	Обви ръце около врата му и го целуна. Силно, бързо, отчаяно.
	За миг, докато протягаше ръце към нея и я притискаше към себе си, докосването на устните й до неговите, тихият стон, откъснал се от гърдите й, и усещането от ласката на пръстите й по косата му го накараха да забрави собственото си име.
	Докато гледаше как тя поставя крак в стремето и отмята другия над седлото, Ричард загуби ума и дума. Тя дръпна юздите и завъртя коня си до неговия.
	— Да не си посмял да извършиш някоя глупост, Ричард Сайфър. Обещай ми.
	— Обещавам.
	Не сподели с нея какво си помисли — че за него най-голямата глупост беше да допусне тя да изпита някаква болка.
	— Не се притеснявай, ще се върна при теб веднага щом се освободя от магията. Пази кутията. Не бива Рал да се докопа до нея. Това е важно. А сега върви.
	Той застана с юзда в ръце, загледан как тя галопира през моста и се изгубва в далечината.
	— Обичам те, Калан Амнел — прошепна той.

	* * *

	С окуражително потупване по петнистия сив врат на коня си Ричард го поведе встрани от пътя, след като прекосиха малкото мостче и го пришпори по брега на реката. Конят побягна с лекота, разплисквайки с копита плитката вода, щом храсталакът запречи пътя по брега. Осветени от слънцето хълмове, повечето оголени, се издигаха от двете страни на реката. Когато бреговете станаха по-стръмни, той изведе коня на високото, където се вървеше по-лесно. Озърташе се за нечие присъствие или поглед, но не видя и следа от такова. Хълмовете изглеждаха пусти.
	От двете страни на потока се разполагаха изсечените профили на еднакви, тебеширенобели хълмове. Ричард слезе от коня още преди той да е спрял. Без да престава да се оглежда, го върза за един храст, чиито червени плодове вече бяха завехнали и сбръчкани. Плъзна се надолу по рохката земя на стръмния бряг. Хлъзгавият, покрит с камъни и прах участък се пресичаше от тясна пътечка. Тя го изведе до високия отвор на една пещера.
	С ръка на дръжката на меча той застана на входа и се огледа за художника или който и да било друг. Стените на пещерата непосредствено до входа бяха изрисувани. Рисунките ги покриваха изцяло и продължаваха към тъмната вътрешност.
	Ричард беше изумен. Вътре имаше стотици, а може би и хиляди рисунки. Някои бяха малки, не по-големи от дланта му; имаше и по-големи — колкото него. Всяка изобразяваше различна сцена. На повечето имаше нарисуван само един човек, но не липсваха и такива с цели групи хора. Очевидно бяха рисувани от различни ръце. Някои изработени фино, богати на детайли, със светлосенки, изобразяваха хора със счупени крайници или пък пиещи от чаши, върху които имаше нарисуван череп с пресечени под него кости, или пък застанали край нивя с изсъхнали посеви. Други бяха направени от някой, комуто липсваше талант на рисувач: хората, изобразени на тях, бяха нарисувани само с няколко линии. Но сцените бяха също толкова ужасни. Ричард предположи, че талантът в случая едва ли е от първостепенна важност; онова, което имаше значение, бе съобщението.
	Ричард откри рисунки, направени от различни хора върху един и същ сюжет. Около всяка рисунка се затваряше в кръг една линия, а вътре в кръга на различни места имаше нарисуван череп с пресечени под него кости, освен това на всяка беше изрисувано и нещо като карта.
	Пазителски заклинания.
	Но как да намери своето? Рисунките бяха навсякъде. Не знаеше как изглежда неговата. С все по-нарастваща паника оглеждаше стените, като потъваше навътре в тъмнината. Вървеше и опипваше с ръце рисунките, като гледаше да не пропусне нито една, за да не би тя да се окаже неговата. Очите му се стрелкаха във всички посоки, объркан от големия брой рисунки, в търсене на нещо познато, без да знае точно какво търси, нито къде.
	Ричард си проправяше път навътре в тъмнината, убеждавайки се, че все някъде рисунките ще свършат и може би най-пресните са най-навътре. Беше твърде тъмно, за да може да види нещо. Тръгна да се връща към отвора на пещерата, за да вземе тръстиковите факли, които бе видял там.
	Не след дълго се блъсна в невидимата стена. С все по-нарастваща паника разбра, че е попаднал в капан в пещерата. Губеше време. Нямаше как да стигне до факлите.
	Затича се обратно в тъмнината, като продължаваше да търси. С мъка виждаше заклинанията, а те все не свършваха и не свършваха. В съзнанието му се появи мисъл, която определено не му се понрави.
	Ако наистина се налага. Нощният камък.
	Тъй като нямаше време за губене, измъкна кожената кесийка от раницата си. Погледна я в ръката си, опитвайки се да прецени дали камъкът ще му е от помощ, или ще му донесе повече неприятности. Всеки път минаваше известно време, преди сенките да се появят. Може би ако го извадеше за кратко и погледнеше в тъмнината, а после бързо го прибереше, щеше да успее да види каквото му трябва, преди сенките да са го открили. Не можеше да каже дали идеята е добра.
	Изсипа камъка в дланта си. Пещерата се изпълни със светлина. Ричард не се забави нито миг при рисунките, а се отправи бързо навътре, търсейки края им. С крайчеца на окото си видя как първата сянка се материализира. Все още беше далеч. Продължи да върви.
	Най-сетне стигна до края. Сенките почти го бяха настигнали. Хвърли камъка обратно в кожената кесийка. В мрака задържа дъха си и с отворени очи зачака болезненото докосване на смъртта. То не последва. Единствената светлинка беше слабата искрица с ярко пламъче по средата — входът — но тя не произвеждаше достатъчно светлина, за да може да огледа рисунките. Знаеше, че ще трябва още веднъж да извади камъка.
	Най-напред опипа с пръсти джоба си и намери меката, лепкава пръчка, която му беше дал Зед. Здраво стиснал я в ръка, той отново извади камъка. За секунда светлината го заслепи. Главата му се завъртя на всички страни, оглеждайки рисунките.
	Тогава я видя. Човекът, изобразен на нея, беше висок колкото него, но рисунката като цяло беше още по-голяма. Не притежаваше някакви художествени качества, но Ричард знаеше, че е неговата. Върху меча в дясната ръка на фигурата пишеше Истина. Около нея имаше карта, подобна на нарисуваната от Калан на земята. От единия край чертата около външните ръбове се спускаше към Калисидрин и пресичаше моста през средата. Точно там се бе сблъскал с преградата.
	Сенките го викаха по име. Обърна се и видя ръце, които се протягаха към него. Хвърли камъка в кесийката и притисна гръб в стената, върху рисунката си, можеше да чуе сърцето си, пулсиращо в ушите. С ужас установи, че рисунката е твърде голяма, за да може да унищожи целия кръг около нея. Ако изтриеше само част от нея, нямаше как да знае къде се намира дупката в нея, откъдето ще може да се измъкне, или как да я направи там, където се намираше в пещерата.
	Отстъпи назад, за да се подготви да огледа по-добре рисунката следващия път, когато извади камъка. Сблъска се с невидимата стена. Сърцето му сякаш прескочи един удар. Стената почти го бе заобиколила. Нямаше време.
	Извади камъка и бързо започна да изтрива меча, надявайки се това да го направи неразпознаваем, да премахне магията от него. Линиите се изтриваха изключително трудно. Отстъпи назад, за да погледне, и се удари в стената. Сенките се приближаваха, съблазнително повтаряйки името му.
	Хвърли камъка в кесийката и застана в тъмнината с разтуптяно сърце, почти изпаднал в паника от чувството, че е попаднал в капан. Знаеше, че няма да може да използва меча срещу сенките, докато изтрива рисунката; и преди се беше бил с тях и това отнемаше цялата му енергия. Мислите му препуснаха. Не можеше да намери изход. Беше изтрил меча, но това не помогна. Заклинанието явно все още го разпознаваше. Знаеше, че не разполага с достатъчно време да изтрие цялата линия около себе си. Задиша на отчаяни пресекулки.
	Появи се мигаща светлинка. Той се обърна. Приближи се мъж, носещ една от тръстиковите факли, на лицето му се разливаше мазна усмивка. Беше Джеймс, художникът.
	— Предполагах, че ще те намеря тук. Дойдох да проверя. Мога ли да направя нещо за теб?
	По смеха му Ричард можеше да прецени, че Джеймс няма намерение да му помага. Освен това художникът беше наясно, че със стената помежду им Ричард не може да използва меча си срещу него. Той се изсмя на безпомощността му.
	Ричард бързо хвърли един поглед встрани. Факлата осветяваше рисунката достатъчно добре. Невидимата стена докосваше рамото му, буташе го към стената на пещерата. При допира той почувства как му прилошава и му се повдига. Беше само на една стъпка от стената на пещерата. Само след броени секунди щеше да бъде вкопчен, смазан или отровен.
	Ричард се обърна към рисунката. Докато с едната ръка триеше, с другата пребъркваше джоба си. Извади пръчката, с която Зед му беше казал, че може да промени рисунката.
	Джеймс се наведе към него, хилейки се, и се загледа в работата му.
	Смехът му секна.
	— Какво правиш там?
	Ричард не отговори, а продължи да изтрива лявата ръка на фигурата.
	— Спри това! — изкрещя Джеймс.
	Ричард не му обърна внимание и продължи да трие. Джеймс хвърли факлата на земята и извади подобна пръчка за рисуване. Започна да рисува с широки бързи движения, кичури мазна коса се разлюляха покрай лицето му. Рисуваше човек. Рисуваше ново заклинание. Ричард знаеше, че ако Джеймс привърши пръв, няма да има втора възможност.
	— Спри, глупако! — крещеше Джеймс, бързайки да завърши рисунката си.
	Невидимата стена се опря в гърба на Ричард, избутвайки го към стената на пещерата. Едва можеше да движи ръцете си. Джеймс рисуваше меч, върху който беше започнал да изписва думата Истина.
	С пръчката си за рисуване в ръка Ричард свърза краищата на оставената без китка ръка, като оформи от нея чукан. Същият като на Джеймс.
	Щом свърши, натискът върху гърба му секна, гаденето престана.
	Джеймс изкрещя.
	Ричард се обърна и го видя да се гърчи на земята, свит на кълбо. Повръщаше. Ричард потръпна и вдигна факлата.
	Молещите очи на художника се вдигнаха към него.
	— Аз… нямаше да й позволя да те убие… само да те задържи…
	— Кой те накара да направиш това заклинание?
	Джеймс пусна малка злобна усмивчица.
	— Една Морещица — прошепна той. — Ти ще умреш.
	— Какво е това Морещица?
	Ричард чу как дъхът на Джеймс секна, костите му изтракаха на пода. Умря. Ричард не можеше да каже, че му е мъчно за него.
	Не знаеше какво е това Морещица, но нямаше намерение да се мотае още дълго тук, за да разбере. Внезапно се почувства самотен и уязвим. И Зед, и Калан го бяха предупредили, че в Средната земя има много магически същества, които са опасни, за които той не знае нищо. Ричард мразеше Средната земя, магията. Искаше само да се върне обратно при Калан.
	Затича се към входа на пещерата, като по пътя хвърли факлата. Втурнал се навън срещу ярката светлина, която го заслепи, той изведнъж спря. Примигна и видя хора, подредени в кръг около него. Войници. Носеха тъмни кожени униформи и ризници, с препасани през рамо мечове, с увесени на коланите секири.
	Най-отпред, с лице към пещерата, срещу него, имаше някой по-различен — жена с дълга кестенява коса, захваната леко отзад на тила й. Беше облечена от главата до петите в кожа, която й прилягаше идеално. Кървавочервена кожа. Единственият по-различен нюанс беше жълтият полумесец със звезда на корема й. Ричард забеляза, че мъжете имат на гърдите си същия полумесец със звезда, само че при тях той беше червен. Тя го гледаше безизразно, върху устните й се различаваше едва доловима усмивка. Ричард стоеше с леко разтворени крака, готов да се защитава, ръката му — върху дръжката на меча, без да знае какво да прави, без да може да предполага какви са намеренията им. В очите й проблесна бегло пламъче, докато тя погледна над главата и зад гърба му. Ричард чу как двама души скочиха от върха на скалата и му пресякоха пътя отзад. Усети как гневът неудържимо обзема тялото му, нахлувайки през китката на ръката му. Стиснал зъби, го остави да се разбушува.
	Жената щракна с пръсти към мъжете зад себе си и посочи към него.
	— Хванете го.
	Той различи металния звук на извадено от ножниците оръжие.
	Това беше единственото, което му бе необходимо да знае. Решението беше взето.
	Носителят на смърт.
	Докато се извърташе на една страна, мечът му се извиси в дъга над главата. Даде свобода на гнева си, който избухна с пълна мощ. Очите му срещнаха очите на двамата мъже. Челюстите им показваха ярост, докато мечовете напускаха ножниците на раменете им.
	Ричард държеше Меча на истината ниско, на нивото на кръста си, с цялата си сила и тежест. Мечовете на двамата се сведоха в защитна позиция. Той изкрещя от порива на смъртна ярост. Смъртна омраза. Смъртна необходимост. Отдаде се напълно на страстта си за убиване, знаейки, че не го ли направи, убитият ще бъде той. Острието на меча му засвистя във въздуха.
	Носителят на смърт.
	Отломъци гореща, разсечена на парчета стомана се разлетяха в чистия сутрешен въздух.
	Два еднакви стона. При сблъсъка еднакви, влажни мощни удари, разсичащи противниците като зрели пъпеши. Обърнати вътрешности като дълги червени въжета. Горната част на телата им се строполи на земята, след като краката им отказаха да се движат.
	Мечът продължи да вилнее, обозначавайки пътя си с кървави следи. Той концентрира отново гнева си, омразата, необходимостта. Жената даде заповеди. Ричард копнееше за нейната кръв. Гневът, необезпокояван, изпълни цялото му тяло. Той все още крещеше. Тя стоеше с ръка на хълбока. Ричард срещна очите й, съвсем леко промени траекторията на меча си, за да го насочи към тези очи. Нарастващата й усмивка само подхранваше яростния огън на гнева му. Очите им се вкопчиха едни в други. Върхът на острието му изсвистя покрай главата й. Необходимостта му да убива беше станала неудържима.
	Носителят на смърт.
	Болката, извираща от магията на меча, се стовари отгоре му като водопад от ледена вода върху гола плът. Острието му не успя да я докосне. Мечът се стовари на земята в същия миг, в който болката го повали на колене, пронизвайки тялото му, поваляйки го.
	Без да сваля ръка от хълбока си, все още усмихната, тя се изправи над него и започна да наблюдава как той присвива с ръце корема си, как повръща кръв и се задавя от нея. Всяка част от тялото му гореше в огън. Болката, извираща от магията, го изпепеляваше, отнемаше въздуха от дробовете му. Отчаяно се опита да я овладее, да я прекъсне, както беше успял да го направи преди. Не можа да наложи желанието си. С нарастваща паника установи, че тя е извън контрола му.
	Контролираше я жената.
	Той се отпусна в прахта по лице, направи опит да изкрещи, да си поеме въздух, но не успя. За миг си помисли за Калан; след това болката му отне дори и тази мисъл.
	Никой от мъжете не помръдна. Жената стъпи с крак върху тила му и като се наведе напред, се подпря с лакът на коляното си. С другата си ръка го сграбчи за косата и повдигна главата му. Приближи се още повече, кожата проскърца по тялото й.
	— Виж ти, виж — изсъска тя. — А аз си мислех, че ще те измъчвам с дни, докато накрая те накарам да използваш магията на меча си срещу мен. Е, не се притеснявай, имам и други причини да те измъчвам.
	През болката си Ричард осъзна, че е допуснал сериозна грешка. По някакъв начин й беше дал възможност да контролира магията на меча. Знаеше, че е загазил повече откогато и да било през живота си. Калан беше в безопасност, каза си той; единствено това има значение.
	— Искаш ли болката да спре, кученцето ми?
	Този въпрос го вбеси. Яростта, която изпита към нея, желанието му да я убие усилиха болката.
	— Не — едва успя да промълви той, събрал всичката си сила.
	Тя сви рамене и отпусна глава.
	— Няма проблеми. Но когато решиш, че искаш болката да спре, ще трябва просто да престанеш да си мислиш всичките тези отвратителни неща за мен. Отсега нататък аз контролирам магията на меча ти. Ако дори си помислиш да вдигнеш пръст срещу мен, болката ще те повали отново — тя се усмихна. — Това е единствената болка, която зависи от теб. Просто си помисли нещо хубаво за мен и тя ще спре. Разбира се, аз също ще имам власт над нея и ще мога да я задействам, когато си пожелая, мога да те снабдя и с други болки, както ще разбереш по-късно — тя се намръщи. — Кажи ми, кученцето ми, опита се да използваш магията срещу мен, защото си глупак или защото се мислиш за храбрец?
	Болката му поутихна съвсем, съвсем мъничко. Опита се да си поеме въздух. Тя я беше намалила само колкото да му даде възможност да отговори.
	— Коя… си… ти?
	Тя отново го сграбчи за косата, повдигна главата му и я извърна, за да погледне в очите му. Когато се наведе, ботушът на тила му предизвика пареща болка в раменете му. Не можеше да помръдне ръцете си. Лицето й се набръчка от любопитство.
	— Не знаеш коя съм аз? Всеки в Средната земя ме познава.
	— Аз съм… Западната земя.
	Очите й се повдигнаха доволно.
	— Западната земя! Виж ти, виж. Колко приятно. Ще бъде забавно — усмивката й се разшири. — Аз съм Дена. За теб съм Господарката Дена, кученцето ми. Аз съм Морещица.
	— Аз няма… да ти кажа… къде е Калан. Ако искаш… ме убий… вече.
	— Кой? Калан?
	— Майката… Изповедник.
	— Майката Изповедник — каза тя отвратена. — Та за какво, да му се не види, ми е притрябвала Изповедник? За теб, Ричард Сайфър, ме изпрати Господарят Рал, за никой друг. Един твой приятел те е издал — тя изви още по-болезнено главата му и още по-силно натисна с крак. — И ето че те пипнах. Мислех си, че може и да ме затрудниш, но ти не положи почти никакви усилия да ме позабавляваш. Ще се заема с обучението ти. Но ти сигурно не знаеш нищо за това, след като си от Западната земя. Нали разбираш, Морещиците винаги са облечени в червено, когато ще обучават някого. За да не личи кръвта прекалено много. Имам чудесното предчувствие — в мен ще попие много от твоята кръв, преди да те обуча както подобава.
	Тя пусна главата му и премести цялата си тежест върху крака си, като ръката й се протегна непосредствено пред лицето му. Ричард видя, че опакото на ръката й, дори пръстите, са бронирани. Кървавочервена кожена пръчка с дължина около фут висеше свободно от китката й, завързана с изящна златна верига. Тя се полюшваше пред очите му.
	— Това се нарича Агиел. То е част от средствата, които ще използвам за обучението ти — тя му се усмихна широко и изви вежда. — Любопитен ли си? Искаш да видиш как действа?
	Дена притисна нещото, наречено Агиел, до тялото му. Внезапната болка го накара да изкрещи, макар да нямаше намерение да й показва колко много го боли. Всички мускули по тялото му изтръпнаха при притискането на нещото до тялото му. Мислеше единствено за това колко много иска да го няма там. Дена съвсем лекичко усили натиска, от което той нададе още по-силен вой. Чу как нещо изпука и усети, че едното му ребро е счупено.
	Тя отдели Агиел от него; от мястото се стичаше топла кръв. Ричард беше плувнал в пот, едва си поемаше дъх, от очите му затекоха сълзи. Имаше чувството, че болката разкъсва на парчета всеки един мускул по тялото му. Устата му се напълни с прах и с кръв.
	Дена му се ухили злобно.
	— А сега, кученцето ми, кажи: „Благодаря ви, Господарке Дена, че ме обучавате.“ — Приближи лицето си до неговото. — Кажи го.
	С цялата воля на ума си Ричард концентрира желанието си да я убие и си представи как мечът разсича главата й.
	— Умри, кучко.
	Дена потръпна и притвори очи, прокарвайки в екстаз език по устните си.
	— О, това беше прекрасно отвратително видение, кученцето ми. Разбира се, ще се научиш да съжаляваш искрено, задето си го имал. Обучението ти очевидно ще бъде изключително забавно приключение. Колко жалко, че не знаеш какво е Морещица. Ако знаеше, щеше доста да се постреснеш. Това би ми доставило удоволствие — усмивката разкри красивите й зъби. — Но мисля, че ще ми достави удоволствие и твоята изненада.
	Ричард продължи да си представя картината на смъртта й, докато накрая загуби съзнание.

>	Четиридесет и първа глава

	Ричард леко отвори очи. Съзнанието му беше замъглено. Лежеше по лице върху студен каменен под, осветен от мъждукащи факли. Каменните стени бяха без прозорци и той не можеше да разбере дали е нощ или ден. В устата си имаше метален вкус. Кръв. Опита се да предположи къде може да е и защо. Когато понечи да си поеме дълбоко въздух, го преряза остра болка някъде отстрани. Цялото тяло го болеше. Всичко пулсираше. Сякаш някой го беше налагал със сопа.
	В главата му нахлу споменът за преживения кошмар. При мисълта за Дена гневът му избухна. Изведнъж дъхът му секна от болката на магията. Неочакваният й пристъп го накара да се свие на кълбо и да простене, гърчейки се. Той потисна гнева си, избута Дена от мислите си. Помисли си за Калан, спомни си как тя го целуна. Болката се стопи. Отчаяно се опитваше да се концентрира върху мисълта за Калан; не би могъл да понесе повече болка. Нямаше да издържи; вече прекалено много го болеше.
	Трябваше да намери начин да се измъкне оттук. Не успееше ли да овладее гнева си, не му оставаше никакъв шанс. Спомни си как баща му го учеше, че гневът е нещо лошо, как беше успявал да го потиска през по-голямата част от живота си. От Зед беше научил, че понякога освобождаването на гнева може да се окаже по-опасно от задържането му вътре в себе си. Сега моментът беше точно такъв. Разполагаше с опита на цял един живот във възпирането на гнева; сега трябваше да приложи опита си. Тази мисъл му вдъхна искрица надежда.
	Внимателно, без излишни движения, той се понадигна. Мечът му си беше в ножницата, ножът също, дори нощният камък си беше на мястото. Раницата му лежеше на земята, облегната на противоположната стена. Отляво ризата му се беше втвърдила от засъхнала кръв. Главата му болезнено пулсираше, но не го болеше повече от останалите части на тялото.
	Той обърна леко глава и видя Дена. Беше се опънала с кръстосани глезени върху един стол. Дясната й ръка лежеше върху обикновена дървена маса и загребваше нещо от паница. Изсипваше съдържанието на лъжицата в устата си. Дена го гледаше.
	Ричард си помисли, че сигурно би било редно да каже нещо.
	— Къде са хората ти?
	Дена продължи да дъвче, като не отделяше поглед от него. Най-накрая остави паницата на масата и посочи към пода близо до нея.
	Гласът й беше спокоен, почти нежен.
	— Ела и застани тук.
	Полагайки доста усилия, Ричард се изправи на крака и застана на посоченото му място. Когато се изправи, загледан в нея, Дена го погледна безстрастно. Той зачака мълчаливо. Тя се изправи и избута назад стола си с обувката си. Беше висока почти колкото него. Докато вземаше от масата една ръкавица и пъхаше дясната си ръка в нея, натискайки с пръстите си надолу, тя му обърна гръб.
	Внезапно се извъртя и силно го зашлеви с опакото на ръката си през устата, така че той се строполи на земята. Бронираната й ръкавица разцепи устната му, под която се показаха зъбите му.
	В същия миг, още преди гневът му да е избухнал, Ричард си помисли за едно прекрасно място в Еленовата гора. Очите му се навлажниха от острата болка.
	Дена му се усмихна топло.
	— Забрави обръщението, кученцето ми. Вече ти казах — ще се обръщаш към мен с „Господарке“ или с „Господарке Дена“. Имаш късмет, че именно аз те обучавам; повечето Морещици не са тъй снизходителни. Те биха използвали Агиел още при първата обида. Но в моето сърце има частичка доброта за красиви мъже, а освен това, макар ръкавицата да не е особено ефикасно средство за наказание, трябва да призная, че я използвам с удоволствие. Харесва ми да усещам контакта. Агиел е стимулиращ, но няма нищо по-прекрасно от това да използваш собствените си ръце и да усещаш с тях какво правиш — тя леко се намръщи, гласът й стана по-суров. — Свали си ръката.
	Ричард махна ръката от устата си и заедно с другата я отпусна покрай тялото. Усещаше как от брадичката му капе кръв. Дена го гледаше доволна. Най-неочаквано тя се наведе към него и облиза кръвта от брадичката му, усмихвайки се на вкуса. Това явно я възбуждаше. Тя се притисна към него, но този път засмука устната му в устата си и я захапа силно по разрязаното място. Ричард стисна очи, ръцете му се свиха в юмруци, задържа дъха си, докато тя се отдръпна, облизвайки усмихната кръвта от устните си. Той потръпна от болка, но продължи да си представя мислено гледките от Еленовата гора.
	— Това беше просто нежно предупреждение, както скоро ще се убедиш. А сега задай въпроса правилно.
	Ричард моментално реши, че ще я нарича „Господарката Дена“ и че това за него ще бъде признак на неуважение към нея и че никога, ама никога няма да я нарича само „Господарке“. Това щеше да е начинът му да й се противопостави, да запази собственото си достойнство. Поне в собствените си мисли.
	Ричард си пое дълбоко въздух, за да прозвучи гласът му по-уверено.
	— Къде са хората ти, Господарке Дена?
	— Така е доста по-добре — изгука тя. — Повечето Морещици не позволяват на подопечните си да говорят или да задават въпроси, но мисля, че това е отегчително. Аз по-скоро обичам да говоря с тях. Както вече ти казах, имаш късмет, че попадна на мен — тя му се усмихна студено. — Отпратих ги. Вече нямам нужда от тях. Използват се само при улов и докато уловеният използва магията си срещу мен; след това няма повече нужда от тях. По никакъв начин не можеш да се измъкнеш оттук, нито да ми се противопоставиш. По никакъв.
	— А защо мечът и ножът ми са още у мен?
	Твърде късно си спомни. Парира удара й с ръка. Агиел се издигна към корема му. Той се строполи на земята, свит на кравай, и закрещя от болка.
	— Стани!
	Ричард потисна гнева си, за да уталожи болката на магията. Болката от Агиел не затихваше толкова бързо. Изправи се на крака доста трудно.
	— А сега падни на колене и моли за прошка.
	— Моля ви, Господарке Дена, простете ми.
	— Така е по-добре — най-после се усмихна тя. — Стани. — Тя го наблюдаваше как се изправя. — Мечът и ножът са у теб, защото те не представляват опасност за мен, а някой ден може да се наложи да ги използваш, за да защитиш господарката си. Предпочитам кученцата ми да задържат оръжията си и това да им напомня постоянно, че срещу мен те са безсилни.
	Тя му обърна гръб и свали ръкавицата си. Ричард знаеше, че за меча е права: в него имаше магия, а Дена можеше да я контролира. Но се запита дали това е единственият начин. Трябваше да разбере. Ръцете му се протегнаха към гърлото й.
	Тя бавно продължи да сваля ръкавицата си, докато Ричард се свличаше на земята, крещейки от болката на магията. Отчаяно извика в съзнанието си картината на Еленовата гора. Болката поутихна и той се изправи на крака, когато Дена му каза да го стори.
	Тя го погледна нетърпеливо.
	— Ще усложняваш нещата, така ли? — лицето й омекна, благата усмивка се върна на устните й. — Но какво пък, харесва ми, когато един мъж иска да ме затрудни. Но ти го правиш по грешен начин. Казах ти, че за да накараш болката да спре, ще трябва да си мислиш нещо хубаво за мен. А ти не го правиш. Мислиш си за някакви досадни дървета. За последен път те предупреждавам. Или си мисли нещо хубаво за мен, за да спреш болката на магията, или ще те оставя да агонизираш в нея цяла нощ. Разбра ли ме?
	— Да, Господарке Дена.
	Усмивката й се разшири.
	— Това беше чудесно. Виждаш ли? Поддаваш се на обучение. Запомни, нещо хубаво за мен — тя взе ръцете му в своите и притискайки ги до гърдите си, се вгледа в очите му. — Установила съм, че повечето мъже концентрират хубавите си мисли тук — тя се наведе към него, все още без да пуска ръцете му, гласът й придоби ефирни оттенъци. — Но ако има нещо, което ти харесва повече, можеш да се чувстваш свободен да насочиш мисълта си натам.
	Ричард се насили да мисли, че тя има хубава коса и че това е единственото място по нея, за което може да има хубави мисли. Болката внезапно го повали на колене и го пристегна така, че не можеше да си поеме дъх. Очите му щяха да изскочат от орбитите си.
	— А сега ми покажи, че можеш да направиш онова, което ти заповядах. Прекрати болката, когато пожелаеш, но го направи така, както ти заповядах.
	Той вдигна поглед към нея, към косата й. Погледът му беше замъглен. Концентрира се и си помисли, че смята плитката й за изключително привлекателна. Наложи си да я намери за красива. Болката се измести и той се строполи на една страна, опитвайки се да си поеме дъх.
	— Стани. — Той направи, каквото му беше казано, като все още полагаше усилия, за да може да диша. — Точно така. Гледай занапред това да е единственият начин, по който се осмеляваш да премахваш болката, или ще направя така, че да не можеш изобщо да го правиш. Разбра ли?
	— Да, Господарке Дена — той все още дишаше тежко. — Господарке Дена, казахте, че някой ме е предал. Кой е той?
	— Един от твоите приятели.
	— Никой от приятелите ми не би го направил, Господарке Дена.
	Тя го погледна надменно.
	— Ами тогава подозирам, че явно не са ти истински приятели, нали така?
	Той заби поглед в земята, в гърлото му беше заседнала буца.
	— Така е, Господарке Дена, но кой е той?
	Тя сви рамене.
	— Господарят Рал не счете информацията за достатъчно важна, за да ми я каже. Единственото нещо, което е важно да знаеш в този момент, е, че никой няма да те освободи. Повече никога няма да бъдеш на свобода. Колкото по-бързо схванеш това, толкова по-леко ще ти бъде; обучението ти ще минава по-леко.
	— И каква е целта на обучението ми, Господарке Дена?
	Усмивката отново се върна на лицето й.
	— Да те науча какъв е смисълът на болката. Да те науча, че животът ти вече не ти принадлежи, че принадлежи на мен и аз мога да правя с него каквото си пожелая. Всичко. Мога да ти причинявам болка, както си поискам, за колкото дълго си поискам и никой освен мен не може да ти помогне. Ще те науча, че всеки миг без болка дължиш единствено на мен. Ще се научиш да правиш всичко, каквото ти кажа, без да задаваш въпроси, без колебание, независимо какво е желанието ми. Ще се научиш да молиш за всичко, което имаш. След няколко дни обучение при мен, когато реша, че си напреднал достатъчно, ще те заведа на друго място, където има други Морещици и там ще продължа да те обучавам, докато приключа изцяло, независимо колко време ще отнеме този процес. Ще позволя на някои от другите Морещици да се позабавляват с теб, за да се убедиш още веднъж какъв късмет си имал с мен. Аз доста си падам по мъжете. Някои от другите ги мразят. Ще те пусна на някои от тях за известно време, за да оцениш колко нежна съм всъщност с теб.
	— И каква е целта на това обучение, Господарке Дена? Как ще свърши всичко? Какво искате от мен?
	Тя очевидно изпитваше истинска наслада да говори за тези неща.
	— Ти си специален човек. Самият Господар Рал иска да бъдеш обучен — усмивката й се разшири. — Той помоли да го сторя аз. Предполагам, че има да те пита нещо. Няма да позволя да ме посрамиш пред него. Щом приключа с теб, ти ще го молиш да му кажеш всичко, каквото той пожелае. Щом той приключи с теб, ще бъдеш мой за цял живот. Колкото и дълъг да е той.
	Ричард трябваше да се концентрира върху косата й, трябваше да положи усилия, за да потуши гнева си. Знаеше какво иска да узнае Мрачният Рал; за Книгата на преброените сенки. Кутията е в безопасност. Калан е в безопасност. Всичко останало е без значение. Единственото, което можеше да му се случи, бе тя да го убие. Всъщност така щеше да му направи услуга.
	Дена го заобиколи, оглеждайки го от главата до петите.
	— Ако покажеш добро държание, мога дори да те избера за свой другар — тя спря пред него, приближи лицето си до неговото и му се усмихна престорено свенливо. — Другар на Морещица за цял живот — усмивката разкри зъбите й. — Имала съм мнозина. Но не се ентусиазирай много от тая мисъл, кученцето ми — въздъхна тя, — съмнявам се, че това ще е нещо, което ще ти хареса, ако ти се наложи да го изпиташ. На никой от другите не му хареса. Те всички измряха.
	Ричард не смяташе, че това е нещо, за което да се притеснява. Мрачният Рал искаше книгата. Ако не намереше начин да избяга, Мрачният Рал щеше да го убие по същия начин, по който уби баща му и Гилер. Най-многото, което можеше да научи от вътрешностите на Ричард, беше мястото, където се намира книгата — в главата му, — но нямаше начин да прочете книгата по този начин. Единственото, което Ричард искаше, беше да живее достатъчно дълго, за да види изненадата в очите на Мрачния Рал, когато разбереше, че е допуснал непоправима грешка.
	Няма я книгата. Няма я кутията. Мрачният Рал — мъртъв. Единствено това имаше значение.
	Що се отнася до въпроса за предателството, той реши, че не вярва на това. Мрачният Рал знаеше Правилата на магьосниците и просто използваше първото от тях, опитвайки се да го накара да се страхува от възможността това да се случи. Първата крачка към това да повярваш. Ричард реши, че няма да се остави да бъде измамен от Първото правило на магьосника. Той познаваше Зед и Чейс, и Калан. Нямаше да повярва на Мрачния Рал.
	— Между другото, откъде взе Меча на истината?
	Той я погледна право в очите.
	— Купих го от последния му притежател, Господарке Дена.
	— Нима? И какво даде в замяна?
	Ричард не сваляше поглед от очите й.
	— Всичко, каквото имах. Излиза, че освен онова, което съм платил, той ще ми струва свободата, а вероятно и живота.
	Дена се засмя.
	— Ти имаш дух. Харесва ми да прекършвам мъже с дух. Знаеш ли защо Господарят Рал избра мен?
	— Не, Господарке Дена.
	— Защото съм неотстъпчива. Може и да не съм жестока като другите, но да пречупвам духа на някой мъж ми доставя много по-голямо удоволствие, отколкото на която и да е от тях. Обичам да причинявам болка на кученцата си повече от всичко друго на света. Харесва ми да го правя — тя изви вежда и се усмихна. — Аз не се отказвам, не се уморявам, не се отпускам. Никога.
	— За мен е чест, Господарке Дена, да бъда в ръцете на най-добрата.
	Тя доближи Агиел до разцепената му устна и го задържа там, докато Ричард падна на колене и от очите му потекоха сълзи.
	— Това е последното непочтително нещо, което искам да чуя от устата ти. — Тя отдели Агиел и блъсна Ричард в устата, поваляйки го на земята по гръб. Натисна корема му с Агиел. Преди Ричард да изгуби съзнание, го отстрани. — Какво трябва да кажеш?
	— Моля ви, Господарке Дена — успя да промълви той, събирайки всички сили, — простете ми.
	— Добре, ставай. Време е да започваме с обучението.
	Тя се приближи до масата и взе нещо от нея. Посочи едно място на пода.
	— Застани там. Веднага!
	Ричард се размърда възможно най-бързо. Не можеше да се изправи; болката не му позволяваше. Застана на посоченото място, дишайки тежко, плувнал в пот. Тя му подаде нещо, вързано с фина верижка. Беше кожена яка на цвят същата като нейните дрехи.
	Гласът й загуби приятните си нотки.
	— Сложи я.
	Ричард не беше в състояние да задава въпроси. Започна да вярва, че би направил всичко, само и само да избегне докосването на Агиел. Закопча яката около врата си. Дена взе верижката. На края й имаше метална примка, която тя плъзна върху подпората на облегалката на дървения стол.
	— Магията ще те накаже, задето вървиш против желанията ми. Когато поставя тази верига някъде, желанието ми е тя да остане, където съм я сложила, докато не я махна оттам. Искам да разбереш, че си безсилен да я отместиш сам. — Тя посочи към отворената врата. — Следващия един час искам да положиш всички усилия да стигнеш до тази врата. — Тя докосна Агиел отстрани на врата му докато той падна на колене, крещейки от болка, молейки я да спре. Тя го махна и му каза да започва, след което скръсти ръце и се облегна на стената.
	Първото, което се опита да направи Ричард, беше просто да тръгне към вратата. Болката парализира краката му, преди той да успее да натисне дори леко веригата, и спря само след като се върна на мястото си до стола.
	Протегна се към примката. Болката на магията прониза ръцете му, докато той затрепери от напрежението да я достигне. По лицето му потече пот. Опита се да се върне обратно до стола и после да се обърне, но още преди пръстите му да са докоснали веригата, болката отново го повали на земята. Ричард й се противопостави и се опита да достигне стола, но нямаше как да го направи, без да я отмине, от напрежение се строполи на пода и заповръща кръв. Щом това свърши, се повдигна на една ръка, по лицето му се стичаха сълзи, затрепери и се хвана за корема с другата си ръка. С крайчеца на окото си видя Дена, която отпусна ръце и се изправи. Той отново поднови усилията си.
	Онова, което правеше, просто нямаше да доведе до никакъв резултат. Трябваше да измисли нещо друго. Извади меча, за да се опита да вдигне веригата с него. За един съвсем кратък миг, след като положи огромни усилия, успя да я докосне с острието. Болката го накара да хвърли меча. Успя да я уталожи едва когато го прибра в ножницата.
	Хрумна му нещо. Легна на пода и внезапно ритна стола под веригата, преди болката да го парализирала. Столът подскочи по пода, удари масата и се преобърна. Веригата се измъкна от подпората.
	Победата му продължи само миг. Свалена от стола, тя предизвика още по-силна болка. Той се загърчи по пода, като едва си поемаше въздух. Напрегна всичките си сили и се затътри по каменния под. С всеки следващ инч болката се усилваше, докато накрая го заслепи напълно. Чувстваше се така, сякаш очите щяха да експлодират в главата му. Беше успял да се придвижи само две стъпки напред. Не знаеше какво да направи; болката не му даваше да помръдне, пречеше му да мисли.
	— Моля ви, Господарке Дена — прошепна той, напрегнал всичките си сили, — помогнете ми. Моля ви, помогнете ми.
	Осъзна, че плаче, но това не го интересуваше. Единственото, което искаше, беше веригата да се закачи обратно върху стола, за да спре болката.
	Чу стъпките й да се приближават. Тя се наведе и вдигна стола, сложи го на мястото му и метна отгоре примката. Болката утихна, но той не можеше да спре да плаче, да се гърчи по гръб на пода.
	Тя застана над него с ръце на хълбоците.
	— Само петнайсет минути, но тъй като дойдох да ти помогна, часът започва да се брои от сега. Следващия път, когато ме повикаш на помощ, часовете вече ще са два. — Тя се наведе и притисна Агиел до корема му, при което болката отново избухна в тялото му. — Разбра ли?
	— Да, Господарке Дена — проплака той.
	Тя се приближи и застана над него, докато той си почиваше на колене и ръце.
	— Мислиш ли, че вече си разбрал? Разбираш ли какво ще ти се случи, ако се опиташ да избягаш?
	— Да, Господарке Дена. — Наистина разбираше. Нямаше начин да избяга, никога. Безнадеждността го впримчи, чувстваше, че тя ще го унищожи напълно. Искаше да умре. Помисли за ножа на колана си.
	— Стани — сякаш прочела мислите му, тя каза тихо: — Ако си решил да сложиш край на службата си като мое кученце, размисли отново. Магията няма да ти позволи, също както пречи да отместиш веригата от там, където съм я оставила. — Ричард примигна вдървено срещу нея. — Няма начин да избягаш от мен, дори и чрез смъртта. Ще бъдеш мой дотогава, докато реша да те оставя да живееш.
	— Няма да е задълго, Господарке Дена. Мрачният Рал ще ме убие.
	— Може би. Но дори и така да е, това ще стане само след като му кажеш каквото иска да знае. Това, което искам от теб, е да отговориш на въпросите му, а ти ще го направиш без капка колебание — кафявите й очи бяха твърди като стомана. — Може да не ми вярваш точно в този момент, но нямаш никаква представа колко съм добра в обучението на хора. Досега не съм се проваляла нито веднъж в прекършването на нечий дух. Ти може да си мислиш, че ще си първият, но съвсем скоро ще ме молиш за това да ми доставиш удоволствие.
	Първият ден при нея още не беше свършил, а Ричард вече беше убеден, че е готов да направи почти всичко, което тя пожелае. Оставаха още седмици обучение. Ако би могъл да си пожелае да умре в същия този миг, би го направил. Най-лошото беше, че знаеше, че тя е права; нямаше начин да я спре. Ричард зависеше от нейната милост, а не мислеше, че у нея тя е в изобилие.
	— Разбирам, Господарке Дена. Вярвам ви. — Сладката й усмивка го постави пред необходимостта да помисли колко хубава е плитката й.
	— Добре. А сега си свали ризата. — усмивката грейна на лицето й, когато срещна объркания му поглед и видя как започва да разкопчава ризата си въпреки всичко. Тя вдигна Агиел пред очите му. — Време е да ти покажа всичко, на което е способен Агиел. Ако ризата остане на теб, ще подгизне от кръв и няма да мога да намеря свежо петънце по теб. Ще видиш защо облеклото ми е в такъв цвят.
	Той измъкна края на ризата си. Дишаше тежко, почти изпаднал в паника.
	— Но, Господарке Дена, къде сгреших?
	Тя положи ръка на лицето му и го погледна с подигравателна загриженост.
	— Нима не знаеш? — Той поклати глава, преглъщайки буцата в гърлото си. — Остави се да бъдеш хванат от една Морещица. Трябваше да убиеш всичките ми хора с меча си. Беше много впечатляващ, докъдето можа да стигнеш. След това трябваше да се опиташ да ме убиеш с ножа си или с голи ръце, когато бях уязвима, преди да овладея магията ти. Не биваше да ми даваш шанс да ти отнема контрола върху магията. Не трябваше да я използваш срещу мен.
	— Но защо трябва да използвате Агиел срещу мен сега?
	Тя се изсмя.
	— Защото искам да ти дам урок. Да се научиш, че мога да направя каквото си поискам, че няма никакъв начин да ми попречиш. Трябва да научиш, че нямаш абсолютно никаква надежда, че ако се радваш дори на минутка без болка, то е защото аз така съм решила. А не ти — усмивката се изпари от лицето й. Тя се приближи до масата, върна се с белезници, свързани с верига. — А сега. Имаш един проблем, който ме отегчава. Продължаваш да падаш. Ще трябва да направиш нещо по тоя въпрос. Сложи това.
	Тя му хвърли белезниците. Той с мъка овладя дишането си, докато щракваше всяка от двете около треперещата си китка. Дена примъкна стола до една греда и го накара да застане под нея. Качи се на стола и се опита да закачи веригата за една желязна кука.
	— Изправи се. Не стига. — Той трябваше да се повдигне на пръсти и да се изпъне, за да може тя да закачи веригата на куката. — Така — усмихна се накрая. — Сега вече няма да имаме повече проблеми с падането.
	Ричард увисна на веригата, опитвайки се да овладее ужаса си, железните обръчи се впиваха в китките му поради собствената му тежест. И преди знаеше, че няма никакъв начин да й попречи да направи каквото е решила, но този път беше различно. Това увеличи чувството му за безпомощност, накара го да осъзнае с още по-голяма яснота, че няма как да й се опре. Дена си сложи ръкавиците и го обиколи няколко пъти, като потупа Агиел с ръката си, за да удължи мъчителното му безпокойство.
	Да го убият при опита да попречи на Мрачния Рал — тази цена Ричард беше готов да плати. Това тук беше различно. Смърт без умиране. Живееща смърт. Отказваше му се дори честта да отвърне на удара. Знаеше как боли от Агиел; нямаше нужда тя да му показва повече. Правеше го само за да унижи гордостта му, достойнството му. Да го пречупи.
	Дена почукваше с Агиел по гърдите и гърба му, без да спира да обикаля. Всяко докосване беше като кама, забиваща се в тялото му. Всяко докосване го караше да крещи от болка и да се гърчи на веригата; а знаеше, че тя все още не е започнала истински. Първият ден все още не беше свършил, а следваха още много. Изкрещя безпомощно.
	Ричард си представи чувството си за собствено аз, достойнството си като нещо живо, видя го в мислите си. Представи си стая. Стая, в която не можеше да проникне нищо, никаква болка. Постави достойнството си, самоуважението си вътре в тази стая и заключи вратата. Никой не можеше да вземе ключа от тази стая. Нито Дена, нито Мрачният Рал. Само той. Ще понесе онова, което ще последва, колкото време трябва без чувството си за чест. Ще направи всичко, което трябва, а някой ден ще отключи вратата и отново ще бъде самият той, пък дори било то и само в смъртта. Но засега оставаше неин роб. Засега. Но не завинаги. Някой ден това ще свърши.
	Дена взе лицето му в двете си ръце и го целуна силно. Толкова силно, че разцепената му устна запулсира и той усети пронизваща болка. На нея явно целувката й доставяше по-голямо удоволствие, когато беше сигурна, че го боли. Тя отдели лицето си от неговото, очите й бяха широко отворени от удоволствие.
	— Започваме ли, кученцето ми? — прошепна тя.
	— Моля ви, Господарке Дена — каза с тих глас той, — не правете това.
	Усмивката грейна на лицето й.
	— Точно това исках да чуя.
	Дена започна да му демонстрира способностите на Агиел, как ако го прокара леко по тялото му, се надигаха пълни с течност мехурчета, а ако натисне малко повече, те се напълваха с кръв. Когато се отегчи, Ричард почувства нещо топло и влажно по потното си тяло. Освен това можеше да произвежда абсолютно същата болка, без да оставя никаква следа. От здравото стискане го заболяха зъбите. Понякога тя заставаше зад него и изчакваше той да се отпусне, преди да нанесе следващия удар. Когато и това й омръзна, го накара да затвори очите си и да ги държи затворени, докато тя обикаля около него, притискайки Агиел до тялото му или въртейки го около гърдите му.
	Смееше се, когато успееше да го заблуди, че ще го докосне и той се подготвяше, а докосване не последваше. При едно особено остро пробождане той отвори широко очи, което й даде повод да използва ръкавицата. Накара го да моли за прошка, че е отворил очите си, без да му е казано. Китките му кървяха от врязаните в тях белезници. Беше невъзможно да не се отпуска на тях.
	Изпусна гнева си само веднъж, когато тя притисна Агиел до подмишницата му. Тя стоеше със самодоволна усмивка и го наблюдаваше, докато той се гърчеше, опитвайки се да мисли за косата й. След като разбра, че докосването до подмишницата му го накара да загуби контрол над гнева си, тя за дълго се концентрира на това място, но той повече не повтори същата грешка. След като Ричард не успя да предизвика за втори път болката на магията, тя го направи вместо него, така че за разлика от случаите, когато той сам извикваше болката, сега не можа да я потуши, колкото и да опитваше. Трябваше да й се моли да го направи тя. Понякога тя заставаше пред него и го наблюдаваше как се опитва да си поеме дъх. На няколко пъти се притискаше към него, стискаше здраво гърдите му, а от твърдостта на кожените й дрехи всяко място по тялото му, до което се докосваше, изтръпваше от нова болка.
	Ричард нямаше никаква представа колко време продължават тези мъчения. През по-голямата част от времето той не усещаше нищо друго освен болка, сякаш тя беше нещо живо, присъстващо в стаята заедно с него. Единственото, което знаеше, бе, че в определени моменти беше готов да направи всичко, което тя му заповяда, без значение какво е то, само и само да престане да му причинява болка. Извърна поглед от Агиел. Дори само при вида му очите му се изпълваха със сълзи. Дена никога не се изморяваше, никога не се отегчаваше от заниманието си. То явно непрекъснато я забавляваше, снабдяваше я с емоции, доставяше й удоволствие. Единственото нещо, което очевидно й доставяше по-голяма радост от това да му причинява болка, беше, когато той я молеше да спре. Той би й се молил и повече, за да й достави по-голямо удоволствие, но през по-голямата част от времето му беше невъзможно да говори. Дори с дишането едва се справяше.
	Повече не се опитваше да не се отпуска на китките си, отпусна се на една страна не на себе си. Помисли си, че е спряла за малко, но болката от стореното досега беше толкова силна, че Ричард не беше сигурен в предположението си. Потта в очите му го ослепяваше; потта, стичаща се в раните, му причиняваше пареща болка.
	Когато главата му малко се проясни, тя се върна, приближавайки се отзад. Той се подготви за онова, което знаеше, че ще последва. Тя обаче го сграбчи за косата и дръпна главата му назад.
	— А сега, кученцето ми, ще ти покажа нещо ново. Ще ти покажа онази господарка, която съм в действителност. — Дръпна главата му още по-назад, здраво, докато болката накара мускулите на врата му да се стегнат, за да устоят на натиска. Допря Агиел до гърлото му.
	— Престани да се съпротивляваш или ще го прережа.
	Кръв се стичаше в устата му; той отпусна мускулите на врата си, позволявайки й да дърпа колкото си иска.
	— А сега, кученцето ми, ме слушай много внимателно. Ще пъхна Агиел в дясното ти ухо. — Ричард почти се задави от ужас. Тя дръпна главата му, за да го накара да престане. — Това е различно от всичко останало. Боли много повече. Но ти ще трябва да направиш точно каквото ти казвам. — Устата й беше точно до ухото му; тя му шептеше като на любовник. — Някога, когато имах сестра Морещица, и двете пъхахме своите Агиел едновременно в ушите на някого. Той надаваше такъв вик, какъвто няма никъде. Звукът му е опияняващ. Само като си помисля за това и тръпки ме побиват. Но, от друга страна, това убива. Така и не успяхме да използваме два Агиел едновременно по този особен начин, без да убием човека. Продължавахме да опитваме, но те винаги умираха. Радвай се, че аз съм твоя господарка; има такива, които още опитват.
	— Благодаря ви, Господарке Дена — той не знаеше за какво точно й благодари, но не му се щеше тя да прави заплануваното.
	— Внимавай — прошепна остро тя. Гласът й отново придоби мек оттенък. — Когато правя това, не бива да мърдаш. Мръднеш ли, то ще повреди вътрешностите ти. Няма да те убие, но ще предизвика безвъзвратно инвалидност. Някои от онези, които мръдват, ослепяват, други никога повече не могат да мърдат едната половина на тялото си, трети не могат да говорят, или пък да ходят. При всички положения у този, който мръдне, нещо се поврежда. Аз искам ти да останеш напълно функционален. Морещиците, които са по-жестоки от мен, не предупреждават кученцата си да не мърдат, просто го правят, без да им кажат нито дума. Така че виждаш ли? Не съм толкова жестока, колкото си мислиш. И въпреки това малцина от онези, на които го прилагам, успяват да не помръднат. Дори и да ги предупреждавам, те въпреки това подскачат, а после остават осакатени.
	Ричард не можа да се въздържи да не заплаче.
	— Моля ви, Господарке Дена, моля ви, не го правете, моля ви.
	Чувстваше дъха на усмивката й. Тя прокара влажния си език през ухото му, целувайки го.
	— Но аз го искам, кученцето ми. Не забравяй, не се движи, стой спокойно.
	Ричард стисна зъби, но нищо не можеше да го подготви за това. Почувства се така, сякаш главата му се е превърнала в парче лед, разтрошено на хиляди парчета. Заби нокти в дланите си. Заедно с всичко останало на парчета се разлетя и чувството му за време. Потъна в една загубена земя на вечната агония без начало и край. Всеки нерв по тялото му го пробождаше с остра, изпепеляваща болка. Нямаше никаква представа колко дълго е държала Агиел в ухото му, но когато го махна, каменните зидове заехтяха от крясъците му.
	Когато най-после се отпусна, тя целуна ухото му и без да диша, прошепна в него.
	— Това беше направо превъзходен крясък, кученцето ми. Никога не съм чувала по-добър. Освен предсмъртния крясък, разбира се. Справи се отлично, кученцето ми, не помръдна дори инч. — Тя нежно целуна врата му, а след това още веднъж ухото му. — Да опитаме ли и от другата страна?
	Ричард увисна на белезниците. Нямаше сили дори да заплаче. Тя силно дръпна главата му назад и се премести от другата му страна.
	Когато най-после приключи с него и откачи веригата, той се строполи на пода. Не мислеше, че е способен дори да се помръдне, но когато тя му направи знак с Агиел, само видът му го накара да направи каквото тя иска.
	— Това е всичко за днес, кученцето ми. — Ричард си помисли, че ще умре от радост — Ще отида да поспя малко. Днес имахме непълен ден; утре ще се обучаваме цял ден. Ще можеш да се убедиш, че за цял ден боли повече.
	Ричард беше прекалено изтощен, за да мисли за следващия ден. Искаше само да легне. Дори каменният под щеше да му се стори най-прекрасното легло на света. Той го погледна с копнеж.
	Дена донесе стола, взе веригата, която висеше от яката му и я закачи за желязната кука на гредата. Той я гледаше объркан, твърде изтощен, за да се опита да си представи намерението й. Когато свърши, тя се запъти към вратата. Ричард установи, че веригата беше твърде къса, за да може да легне на пода.
	— Господарке Дена, а аз как ще спя?
	Тя се обърна и му се усмихна снизходително.
	— Да спиш? Не си спомням да съм ти казвала, че ти е разрешено да спиш. Сънят е привилегия, която трябва да си спечелиш. А ти не си го направил. Не си ли спомняш тази сутрин, когато нарисува онази отвратителна картина, в която ме убиваш с меча си? Не помниш ли, че ти казах, че ще съжаляваш за това? Лека нощ, кученцето ми.
	Тя тръгна да излиза, но се обърна отново.
	— И ако само си помислиш да откачиш веригата от куката и да се оставиш да загубиш съзнание от болка… Аз не бих опитала, ако бях на твое място. Промених магията. Повече няма да можеш да губиш съзнание. Свалиш ли веригата, или пък ако случайно паднеш и това откачи веригата, няма да съм тук, за да ти помогна. Ще бъдеш сам самичък цяла нощ с болката. Мисли за това, ако ти се доспи.
	Тя се обърна на пети и излезе, като отнесе факлата със себе си.
	Ричард стоеше в мрака и плачеше. След известно време се накара да престане да си мисли за Калан. Това беше нещо приятно, което Дена не можеше да му отнеме. Поне не тази нощ. Стана му по-добре, като си помисли, че тя е в безопасност, че около нея има хора, които могат да я защитят. Зед и Чейс, а скоро и войската на Майкъл. Представи си къде ли е тя сега, някъде, където са си направили бивак, точно сега седи със Сидин и Рейчъл и се грижи за тях, разказва им приказки, разсмива ги.
	Той се усмихна на мисления образ в съзнанието си. Вкуси от спомена за нейната целувка, от допира на тялото й до неговото. Дори да не беше с нея, тя пак можеше да го накара да се усмихва, правеше го щастлив. Онова, което се случваше с него, беше без значение. Тя е в безопасност. Само това е важно. Калан и Зед, и Чейс са в безопасност, и последната кутия е у тях. Мрачният Рал ще умре, а Калан ще живее.
	След като всичко вече свърши, какво значение имаше онова, което става с него? Той можеше и да умре. Дена или Мрачният Рал щяха да се погрижат за това. Дотогава просто трябваше да понася болката. Можеше да се справи. Какво значение има? Нищо от онова, което Дена правеше с него, не можеше да се сравни с болката, която изпита при мисълта, че не може да бъде с Калан. Жената, която обича. Жената, която обича и която ще избере друг.
	Радваше се, че ще умре, преди това да стане. Може би можеше да направи нещо, за да ускори нещата; очевидно не се искаше много, за да ядоса Дена. Ако следващия път, когато тя постави Агиел в ухото му, той мръдне, щеше да остане инвалид за цял живот; тогава може би нямаше да й е необходим повече. Може би тя щеше да го убие. Никога не се бе чувствал толкова самотен.
	— Обичам те, Калан — прошепна той в мрака.

	* * *

	Както Дена му беше обещала, следващият ден беше още по-ужасен. Тя изглеждаше добре отпочинала и с нетърпение очакваше да вложи част от енергията си, за да пречупи духа му. Той знаеше, че има едно нещо, което е под негов контрол, изборът му. Чакаше отново да пъхне Агиел в ухото му, за да може той да мръдне главата си с всичка сила и да се осакати, но тя така и не го направи, сякаш беше надушила намеренията му. Това му даде искрица надежда; нещо, което сам я бе накарал да направи. Да не използва Агиел по този начин. Тя не владееше изцяло нещата, както сама си мислеше; той все още можеше да я накара да направи нещо по негов избор. Тази мисъл му даде сили. Мисълта, че е заключил чувството си за самоуважение, достойнството си в тайната стая, му даде възможност да направи необходимото. Оставяше се да прави, каквото тя пожелае, когато тя пожелае.
	Дена спря само няколко пъти, за да седне на масата и да хапне. Докато бавно ядеше плодове и се усмихваше на стенанията му, го гледаше. Не му беше дадено нищо за ядене, само вода от една чаша, която тя поднесе към устните му, щом свърши с яденето.
	В края на деня отново закачи веригата за гредата и го остави да стои прав за през нощта. Той не си направи труда да я попита защо; нямаше значение. Не можеше да направи нищо, за да промени нещата.
	На сутринта, когато Дена се върна с факлата, Ричард все още беше прав, но едва-едва се държеше на краката си. Тя очевидно беше в добро настроение.
	— Искам целувка за добро утро — усмихна му се. — Покажи ми колко си доволен, че виждаш Господарката си.
	Той направи всичко, на което е способен, но трябваше да концентрира мислите си върху това колко красива е плитката й. Прегръдката й запали в раните му болезнени огнени пламъци. Когато Дена приключи и го остави треперещ от болка, откачи веригата от куката и я хвърли на пода.
	— Ти се научаваш да бъдеш добро кученце. Спечели си два часа сън.
	Той се строполи и заспа още преди стъпките й да са отзвучали.
	Установи, че да те събудят с Агиел е нещо само по себе си ужасно. Краткият сън не помогна особено за възстановяване на силите му. Имаше нужда от много повече, отколкото му бе разрешено. Закле се пред себе си, че ще се бори с всички сили да изкара деня, без да направи нито една грешка, да прави абсолютно всичко точно както тя го иска, и може би щеше да си спечели цяла нощ сън.
	Положи усилия да направи това, като се надяваше да й се хареса. Освен това се надяваше, че ще получи и нещо за ядене. Не бе слагал хапка в устата си, откакто го беше хванала. Запита се какво иска повече — сън или храна. Реши, че онова, което желае най-силно, бе да спре болката. Или да му бъде позволено да умре.
	Беше на края на силите си, усещаше как животът му бавно угасва и с копнеж очакваше края. Дена очевидно усети това и охлаби нещата, давайки му повече време за възстановяване, по-дълги почивки. На него му беше все едно; знаеше, че това ще продължи до безкрай, че е загубен. Нямаше желание да живее, да продължи нататък, да се държи. Тя му се хилеше успокоително и го галеше по лицето, докато той висеше на белезниците и почиваше. Говореше му окуражително, казваше му да не се отказва и му обещаваше, че когато го прекърши, нещата ще се оправят. Той просто слушаше, неспособен дори да заплаче.
	Когато Дена най-после откачи белезниците от гредата, той си помисли, че сигурно отново е нощ; беше изгубил напълно чувството си за време. Чакаше отново да окачи веригата или пък да я захвърли на пода и да му каже, че може да поспи. Тя не направи нито едно от двете. Вместо това преметна веригата на стола, каза му да се изправи и излезе. Когато са върна, носеше една кофа.
	— На колене, кученцето ми. — Тя седна на кофата до него, взе една четка от топлата сапунена вода и започна да го стърже. Твърдата четка му причиняваше нова болка, докато се движеше по раните из цялото му тяло. — Имаме покана за вечеря. Трябва да те приготвя. Миризмата на потта ти ми харесва, страхът ти също, но се притеснявам, че може да не се понрави на гостите.
	Извършваше движенията с някаква особена нежност. Напомняше му на начина, по който човек се грижи за кучето си. Ричард се свлече върху нея, не можейки да се задържи прав. Не би се подпрял, ако имаше силата да се задържи прав, но я нямаше. Тя го остави така, докато продължаваше да го стърже. Той се запита от кого ли е поканата за вечеря, но не зададе въпроса си.
	Въпреки това Дена му каза.
	— Самата Кралица Милена ни покани да се присъединим към нея и гостите й за вечеря. Каква чест за човек в такова ниско положение като теб, не мислиш ли?
	Той само кимна, тъй като нямаше сили да каже каквото и да било.
	Кралица Милена. Значи се намираха в нейния замък. Каза си, че това не го изненадва. Къде другаде би имала време да го заведе? Когато свърши с измиването, тя му позволи един час сън, за да е отпочинал за вечерята. Той заспа в краката й.
	Събуди го с ритник вместо с Агиел. Той едва не заплака от тази проява на милост и се чу горещо да й благодари за проявената нежност към него. Тя му даде някои указания относно това как трябва да се държи. Щеше да е вързан с веригата за колана й и трябваше да не сваля поглед от нея, да не говори с никой, освен ако някой не го заговори пръв, и то само след като първо е погледнал към нея, за да получи разрешение за отговор. Нямаше да му позволят да седне на масата, но щеше да седи на пода и ако се държи прилично, щеше да получи нещо за ядене.
	Той обеща да направи, както тя желае. Идеята да седи на пода му прозвуча чудесно: да може да почива, да не е прав, да не го боли. И най-после да му бъде дадено нещо за ядене. Щеше да направи всичко, за да не я разочарова.
	Когато тръгна след Дена, завързан с веригата, внимавайки тя да е охлабена точно колкото трябва, мисълта му беше замъглена. Белезниците не бяха на ръцете му, но раните от тях бяха червени и подпухнали и пулсираха болезнено. Той смътно си спомняше някои от залите, през които минаваха.
	Дена спря и завърза разговор с разни хора, облечени в изящни дрехи. Ричард не сваляше поглед от плитката й. Тя очевидно беше сплетена наново за вечерята; честата употреба на Агиел я беше разхлабила, някои кичури коса се бяха измъкнали навън. Сигурно я е оправила, докато той спеше.
	Ричард установи, че наистина смята косата й за красива, че Дена е много по-красива от всички останали жени в залата. Знаеше, че хората го гледат, че гледат меча му, докато Дена го развеждаше с веригата и яката на врата му. Припомни си, че гордостта му е заключена далеч. Ставаше въпрос за шанса, който имаше, да си почине, да яде и за известно време да не изпитва болка.
	Ричард се поклони и остана с наведена глава, докато Дена говореше с Кралицата. Кралицата и Морещицата само леко си кимнаха. Принцесата стоеше до Кралицата. Ричард си помисли как Принцеса Вайълит се е отнасяла с Рейчъл, след което трябваше незабавно да върне мислите си обратно върху плитката на Дена.
	Сядайки на масата, Дена щракна с пръсти и посочи едно място зад стола си. Той разбра какво иска тя и седна на пода с кръстосани крака. Дена седна от дясната страна на Кралицата и от ляво на Принцесата, която студено изгледа Ричард. Ричард разпозна някои от съветниците на Кралицата. Усмихна се на себе си. Дворцовият художник не беше сред тях. Главната маса беше по-висока от другите, но седейки на пода, Ричард не можеше да види много от гостите.
	— Тъй като не ядете месо — каза Кралицата на Дена, — съм накарала готвачите да ви приготвят нещо специално, което съм сигурна, че ще ви хареса. Няколко чудесни супи и зеленчуци, а също и няколко вида редки плодове.
	Дена й благодари с усмивка. Докато тя се хранеше, един прислужник й донесе плитка купа, поставена на поднос.
	— За кученцето ми — каза му тя, прекъсвайки за миг разговора си.
	Мъжът взе купата от подноса и я подаде на Ричард. Беше някаква каша, но за Ричард, който пое купата с треперещи ръце, готвейки се да я погълне, това беше най-вкусното ядене на света.
	— Щом като това е кученцето ти — попита Принцесата, — защо му позволяваш да яде така?
	Дена я погледна.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ами щом като той е кученцето ти — усмихна се Принцесата, — трябва да яде от пода, без да си помага с ръце.
	Дена го погледна, в очите й проблесна огънче.
	— Направи, каквото казва.
	— Изсипи я на пода — каза Принцесата — и яж като куче, така че да те видят всички. Нека всички видят, че Търсачът не е нищо повече от едно куче.
	Ричард беше прекалено гладен, за да направи нещо, което би го лишило от храната му. Концентрира се върху мисления образ на плитката на Дена и внимателно изсипа съдържанието на купата на пода, като гледаше в очите Принцеса Вайълит, мазната й усмивка, и изяде кашата си под бурните смехове на присъстващите. Облиза старателно купата, като си казваше, че го прави, защото му е нужна сила, в случай че изобщо някога му се наложи да я използва.
	След като Кралицата и гостите приключиха с вечерята, в центъра на залата беше въведен един човек във вериги. Ричард го позна. Беше от хората, които Калан освободи от тъмницата. Двамата си размениха бързи, отчаяни погледи, с които се разбраха.
	Заговори се за престъпления и подли дела, извършени от него. Ричард направи всичко възможно да не им обърне внимание; знаеше, че това е просто претекст. Кралицата произнесе кратко слово за престъпленията на мъжа, след това се обърна към Принцесата.
	— Може би Принцесата ще пожелае да произнесе присъдата на този човек?
	Принцеса Вайълит се изправи сияеща.
	— За престъпленията му срещу Короната сто удара с камшик. А после, за престъпления срещу народа — главата му.
	В залата се разнесоха одобрителни гласове. На Ричард му призля, но в същото време си пожела да си разменят местата с този човек. Със стоте камшика нямаше да има никакъв проблем, а след това щеше да последва секира.
	Щом седна на мястото си, Принцеса Вайълит се обърна отново към Дена.
	— Бих се радвала някой път да видя как изпълняваш наказанията си.
	— Можеш да дойдеш, когато пожелаеш — Дена погледна през рамо. — Ще те пусна да погледаш.
	Щом се върнаха обратно в каменната стая, само след миг той вече висеше на гредата. Дена хладно го уведоми, че по време на вечерята погледът му твърде много е шарил насам-натам из залата. Сърцето на Ричард потъна в петите. Белезниците болезнено се впиха в плътта му. За нула време уменията на Дена го накараха да плувне в пот, опитвайки се да си поеме въздух, крещейки в агония. Каза му, че все още е много рано и че иска да го пообучава още доста, преди да свърши вечерта.
	Мускулите на Ричард се заизвиваха и напрягаха, повдигайки го от пода, докато Дена въртеше Агиел по гърба му. Той я молеше да престане, но тя не спираше. Когато увисна за пореден път на белезниците, видя на вратата един силует.
	— Харесва ми как го караш да ти се моли — каза Принцеса Вайълит.
	Морещицата й се усмихна.
	— Приближи се, скъпа, и ще ти покажа и други неща.
	Дена го прегърна с една ръка, притискайки се до раните му. Целуна го в ухото и му прошепна.
	— Да покажем на Принцесата как хубаво умееш да се молиш, искаш ли?
	Ричард се закле пред себе си да не се моли, но не след дълго тя скърши клетвата му. Дена направи една демонстрация пред Принцеса Вайълит, показвайки й различните начини, по които може да му причинява болка. Изглеждаше горда, че има пред кого да покаже уменията си.
	— Може ли и аз да опитам — попита Принцесата.
	Дена спря за миг поглед върху нея.
	— Ами, разбира се, скъпа. Сигурна съм, че кученцето ми няма да има нищо против — тя му се усмихна. — Нали така?
	— Моля ви, Господарке Дена, не й позволявайте. Моля ви. Тя е само едно малко момиченце. Ще направя всичко, което пожелаете, но не й позволявайте. Моля ви.
	— Ето, виждаш ли, той няма нищо против.
	Дена й подаде Агиел.
	Принцеса Вайълит се изправи със злобна усмивка срещу него, опипвайки с пръсти Агиел.
	Само за опит тя го бодна с него по мускула на бедрото и се зарадва от начина, по който той подскочи от болка. Доволна от резултата, го заобиколи, бодвайки го на различни места по тялото.
	— Лесно е! — каза. — Никога не съм си представяла, че може да е толкова лесно да накараш някой да кърви.
	Дена стоеше с ръце, скръстени на гърдите, и го гледаше с усмивка, докато Принцесата набираше все повече смелост. Не след дълго жестокостта й изплува свободно на повърхността. Новата игра я забавляваше страхотно.
	— Спомняш ли си какво ми причини? — попита го тя. Притисна Агиел отстрани на тялото му. — Спомняш ли си как ме накара да се чувствам неловко? Смятам, че си получаваш заслуженото, ти не мислиш ли така? — Ричард стискаше здраво зъби. — Отговори ми! Не мислиш ли, че си го заслужаваш?
	Ричард затвори очи, опитвайки се да овладее болката.
	— Отговори ми! А след това ме моли да спра. Искам да го направиш, докато се молиш.
	— По-добре й отговори — каза Дена. — Тя очевидно схваща бързо.
	— Моля ви, Господарке Дена, не я учете на това. Онова, което правите с нея, е по-лошо от онова, което правите с мен. Тя е просто едно малко момиченце. Моля ви, не й причинявайте това. Не я оставяйте да научи тези неща.
	— Ще уча каквото ми харесва. А ти по-добре започни да се молиш. Веднага!
	Макар да знаеше, че така само влошава нещата за себе си, Ричард изчака дотогава, докато повече не можеше да понесе болката, преди да отговори.
	— Съжалявам, Принцесо Вайълит — задъхано каза. — Моля ви да ми простите. Сгреших.
	Ричард установи, че е сгрешил, като й отговори; това само я въодушеви още повече. Не й отне много време да се научи как да го накара да се моли, да плаче, колкото и той да се опитваше да не го прави. Ричард не можеше да повярва на абсурдността на това едно малко момиченце да прави подобни неща. А още по-малко да им се наслаждава. Това беше лудост.
	Тя притискаше Агиел до корема му, докато го гледаше със злобен поглед.
	— Но това е по-малко, отколкото заслужава Изповедникът. Някой ден тя ще получи повече от това. Аз ще съм тази, която ще й го причини. Майка каза, че аз ще го направя, когато тя се върне. Искам да ме молиш да й причиня болка. Да те чуя как ме молиш да отсека главата на Майката Изповедник.
	Ричард нямаше представа какво точно стана, но нещо вътре в него се събуди.
	Принцеса Вайълит стисна зъби и заби Агиел в корема му с всичка сила, извъртайки го.
	— Моли ме! Моли ме да убия тая грозница Калан!
	Болката принуди Ричард да крещи с всичка сила.
	Дена застана между тях, изтръгвайки Агиел от ръцете на Принцеса Вайълит.
	— Достатъчно! Ще го убиеш, ако използваш Агиел по този начин.
	— Благодаря ви, Господарке Дена — едва изрече той. Изпита странно чувство на обич към нея в момента, в който тя се застъпи за него.
	Принцеса Вайълит отстъпи назад, на лицето й беше изписано лошо настроение.
	— Не ме е грижа дали ще го убия!
	Гласът на Дена беше хладен и властен.
	— А мен ме е грижа. Той е твърде ценен, за да го изгубя по този начин. — Очевидно Дена командваше тук. Не Принцесата, не дори Кралицата. Дена беше представител на Мрачния Рал.
	Принцеса Вайълит го изгледа със злоба.
	— Майка казва, че Изповедник Калан ще се върне и че следващия път, когато се появи, ще имаме изненада за нея. Искам просто да го знаеш, защото майка казва, че дотогава ще си мъртъв. Майка каза да реша какво ще правя с нея. Най-напред ще острижа косата й — стискаше ръцете си в юмруци, лицето й беше почервеняло. — След това ще пусна всички стражи да я изнасилят, всички до един! След това ще я хвърля в тъмницата за няколко години, за да имат с кого да си играят! А после, когато ми писне да й причинявам болка, ще й отсека главата и ще я забия на кол, за да я гледам как се разлага!
	Всъщност Ричард изпита съжаление към малката Принцеса. Мъката му за нея го заля на вълни. При това чувство с изненада установи, че онова нещо, което се беше събудило в него, се изправи на крака.
	Принцеса Вайълит стисна с всичка сила очи и изплези колкото може език.
	Беше като червен флаг. Събудената сила избухна в него.
	Когато обувката му се издигна на нивото на челюстта на Принцесата, той чу как тази челюст се разтрошава като кристална чаша върху каменен под. Силата на удара повдигна Принцесата във въздуха. Зъбите й разкъсаха езика й, след което също се разтрошиха. Тя се приземи по гръб на солидно разстояние от него, като се опитваше да крещи през бликащата кръв.
	Очите на Дена го сграбчиха. За секунда той забеляза как през тях пробяга пламъче на страх. Ричард нямаше представа как е успял да направи това, защо магията не му попречи, а по погледа в очите на Дена разбра, че не би трябвало да е способен да го направи.
	— Предупредих я преди — каза Ричард, без да сваля очи от свирепия поглед на Дена. — Дадена дума — хвърлен камък — усмихна се той. — Благодаря ви, Господарке Дена, че ми спасихте живота. Задължен съм ви.
	Тя се загледа в него за миг, след което изражението й помръкна. Излезе бързо от стаята. Висейки на белезниците, той гледаше как Принцесата се гърчи по пода.
	— Обърни се, Вайълит, или ще се удавиш в собствената си кръв. Обърни се!
	Принцесата успя да се преобърне, лежеше в огромна червена локва. Внезапно в стаята се втурнаха някакви хора, които се заеха с нея. Дена гледаше. Те внимателно я повдигнаха и я отнесоха. Той чу притеснените им гласове да се отдалечават, изчезвайки по коридора.
	Остана сам с Дена.
	Пантите на вратата изскърцаха, когато тя затвори вратата, бутайки я с единия от дългите си нокти. През последните няколко дни Ричард беше научил, че Дена притежава някои извратени ласки. Беше се научил да разбира начина, по който използва Агиел, чрез него да тълкува настроенията й. Понякога, когато тя го нараняваше, той чувстваше как прави всичко това от чувството за някаква извратена привързаност към него. Знаеше, че това е лудост, но разбираше, че има мигове, в които Дена си мислеше, че като му причинява най-ужасните неща на света, изразява чувствата си към него. Освен това знаеше, че тази нощ тя ще му покаже най-доброто, на което е способна.
	Застана до вратата, загледана в него. Гласът й беше тих.
	— Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър. Господарят Рал ме предупреди за теб. Предупреди ме да внимавам; каза ми, че пророчествата говорели за теб — тя се приближи бавно, стъпките й отекваха върху камъка, застана пред него, близо. Вгледа се в очите му, веждата й се повдигна едва забележимо. Дъхът й в лицето му беше по-учестен от обикновено.
	— Това беше твърде необичайно — прошепна тя. — Направо възбуждащо — очите й жадно обходиха лицето му. — Реших — каза задъхано — да те направя свой другар.
	Ричард увисна на веригата, неспособен да направи каквото и да било срещу тази лудост. Не знаеше каква беше тази сила, надигнала се в него, нито как да я повика отново. Опита. Тя не се появи.
	Дена явно разбираше нещо, с което той не беше наясно, сякаш се опитваше да събере кураж да направи нещо, като едновременно се страхуваше от него и го желаеше силно. Тя се задъхваше, гърдите й се повдигаха, докато го гледаше в очите. Невероятно, той откри нещо, което жестокостта до този момент бе скривала от него: Дена беше привлекателна. Невероятно, замайващо красива. Помисли си, че сигурно си е загубил ума.
	Шокиран и неясно защо притеснен, той гледаше как тя бавно поставя Агиел между зъбите си. По начина, по който се подадоха венците й, можеше да види, че й причинява болка. Кожата й пребледня. Тя остро си пое въздух и едва забележимо потръпна. Дена постави пръсти на тила му и притисна главата му към себе си. Бавно докосна устни до неговите. Целуна го дълбоко, страстно, споделяйки разтърсващата болка на Агиел с него. С езика си го задържа между устните им. Целувката й беше дива, животинска, тялото й се виеше около неговото.
	Всяка фибра на съществото му се възпламени от това мъчение. Внезапното му поемане на въздух остави дробовете й без въздух. Той можеше да поема единствено от нейния въздух, тя — единствено от неговия. Болката го накара да забрави всичко друго освен нея. Тя разсече мозъка му. По звуците, които Дена издаваше, той разбра, че тя чувства същата смъртна болка като него. Болката стегна в юмруци ръцете, сграбчили косата му. Дена започна да стене от болка. Пак поради болката мускулите му се стегнаха. Тя вилнееше из двама им.
	Без да разбира защо, той установи, че отвръща на целувката й със същата страст, също така животински. Болката изкривяваше всичките му възприятия. Никога не беше целувал с подобна лъст. Отчаяно искаше тя да спре. Но той самият не спираше.
	Странната сила се надигна още веднъж. Той се опита да се протегне към нея, да я докопа, да я задържи. Но тя му се изплъзна и изчезна.
	Докато Дена впиваше устните си в неговите, пъхнала Агиел помежду им така, че зъбите и на двамата да го докосват, болката го завладя напълно. Тя притисна тялото си в неговото, уви крака си около неговия и увисна на него. Болеше го да я държи в обятията си.
	Миг преди той да изгуби съзнание, тя се откъсна от него, като все още стискаше косата му. Когато го погледна, отдалечавайки лицето си на по-малко от два инча от неговото, от очите й се стичаха сълзи. Превъртя Агиел в устата си с език и го задържа там със зъбите си, докато трепереше от болка, сякаш за да му покаже, че е по-силна от него. Ръката й бавно се вдигна и извади Агиел от устата й, след което погледът се върна в очите й. Опита се да си поеме въздух.
	Веждите й се сключиха. Сълзи от болка и още нещо затекоха обилно от очите й. Тя го целуна. Нежността, сладостта на тази целувка го изуми.
	— Ние сме свързани — любовно му прошепна тя. — Свързани с болката на Агиел. Съжалявам, Ричард — с треперещи пръсти тя избърса бузата му, в очите й все още блестеше болка. — Съжалявам за онова, което ще ти причиня. Ти си мой другар за цял живот.
	Ричард се смая от съчувствието в гласа й.
	— Моля ви, Господарке Дена. Нека си вървя. Или поне ми помогнете да спра Мрачния Рал. Обещавам ви, с най-голямо желание ще бъда ваш другар до живот, ако ми помогнете да го спра. Кълна се в живота си, ако ми помогнете, ще остана дори без магията да ме задържа. Завинаги.
	Тя се подпря с ръка на гърдите, докато възвърне силите си.
	— Нима мислиш, че не разбирам какво ти причинявам? — в очите й имаше празнота. — Обучението и службата ти ще продължат само няколко седмици, преди да умреш. Обучението на една Морещица продължава години. Всичко, което правя с теб, и в по-тежки форми, е правено на мен хиляди пъти. Една Морещица трябва да познава своя Агиел по-добре от самата себе си. Първият ми учител ме избра за своя другарка, когато бях на петнайсет, след като ме беше обучавал от дванайсетгодишна възраст. По никакъв начин не бих могла да постигна неговата жестокост, нито способността му да държи човек на косъм и от живота, и от смъртта. Той ме обучава, докато навърших осемнайсет, тогава го убих. Затова бях наказвана с Агиел всеки ден през следващите две години. С този Агиел. Точно този, който използвам върху теб, е същият, с който и аз съм обучена. Получих го като подарък, когато ме провъзгласиха за Морещица. Нямам друга цел в живота си, освен да го използвам.
	— Господарке Дена — прошепна той, — съжалявам.
	Стоманата се върна отново в очите й. Тя кимна.
	— Наистина ще съжаляваш. Не съществува човек, който може да ти помогне. Включително и аз. Ще разбереш, че това да си другар на една Морещица не ти дава никакви привилегии, само прибавя допълнително голямо количество болка.
	Ричард безпомощно висеше на белезниците, потиснат от ужаса на всичко това. Това, че я разбираше, само допълнително увеличи безнадеждността му. Нямаше спасение. Беше другар на една луда.
	Смръщеният поглед и усмивката се върнаха на лицето й.
	— Как може да си толкова глупав да направиш подобно нещо? Със сигурност знаеш, че ще те накажа за това.
	Той за миг забеляза объркването й.
	— Господарке Дена, какво значение има? Така или иначе ще ми причините болка. Не бих могъл да си представя какво повече бихте могла да ми направите.
	Устните й се разтегнаха в лукава усмивка.
	— О, любов моя, имаш много ограничено въображение.
	Ричард почувства как ръката й сграбчва токата на колана му и я отваря.
	Дена стисна зъби.
	— Време е да открием и нови места по тялото ти, където да те нараним. Време е да видим истинската ти същност. — От погледа в очите й Ричард изтръпна. — Благодаря ти, любов моя, че ми даде извинение да направя това с теб. Никога преди не съм го правила с друг, но на мен са ми го правили доста пъти. Точно това ме прекърши, когато бях на четиринайсет. Тази нощ — прошепна тя — никой от двама ни няма да мигне.

>	Четиридесет и втора глава

	Пълната кофа студена вода го ободри само отчасти. Той смътно видя как в цепнатините на каменния под пред лицето му се стичат струйки вода, обагрени в яркочервено. Всеки оскъден дъх, който можеше да си поеме, му струваше огромни усилия. Разсеяно се запита колко ли здрави ребра има по себе си.
	— Облечи се. Тръгваме — чу гласа й над себе си.
	— Да, Господарке Дена — прошепна с толкова прегракнал от крещене глас, че знаеше, че тя едва ли ще го чуе, знаеше също и че ще го нарани, задето не й отговаря, и въпреки това не можеше да направи нищо повече.
	Щом Агиел не се появи, той леко се помръдна, видя обувката си и протегна ръка да я придърпа към себе си. Седна изправен, но не можеше да вдигне главата над раменете си. Тя висеше безпомощно на гърдите му. С огромни усилия започна да се обува. Раните по краката му изпълниха очите му със сълзи. Бе невъзможно да си обуе обувките.
	Дена го блъсна с коляно в челюстта и той се просна по гръб на пода. Тя седна върху гърдите му и започна да го удря по лицето с юмруци.
	— Какво ти става! Толкова ли си глупав? Най-напред се слага панталонът, а после обувките! Всичко ли трябва да ти казвам!
	— Да, Господарке Дена, не, Господарке Дена, простете, Господарке Дена, благодаря ви, Господарке Дена, че ми причинявате болка, благодаря ви, Господарке Дена, че ме обучавате — мърмореше той.
	Тя седеше на гърдите му, задъхваща се от яд. След известно време дишането й се успокои.
	— Хайде. Ще ти помогна — тя се наведе над него и го целуна. — Хайде, любов моя. Докато сме на път, ще можеш да си починеш.
	— Да, Господарке Дена — гласът му беше не по-силен от изпускане на дъх.
	Тя отново го целуна.
	— Хайде, любов моя. Сега, когато вече те прекърших, нещата ще се оправят. Ще видиш.
	В тъмното ги чакаше закрита карета. Дъхът на конете образуваше облаци в студения, спокоен въздух. Ричард на няколко пъти се препъна, докато вървеше зад нея, опитвайки се да държи веригата увиснала точно колкото трябва. Нямаше абсолютно никаква представа колко време е минало, откакто тя го избра за свой другар, пък и нямаше никакво значение. Един страж отвори вратата на каретата.
	Дена тръсна веригата на пода.
	— Влизай.
	Ричард се вкопчи за вратата. Смътно чу как някой се приближава забързано. Дена леко дръпна веригата, показвайки му, че иска той да остане където е.
	— Дена! — беше Кралицата, последвана от съветниците си.
	— Господарке Дена! — поправи я тя.
	Кралицата очевидно не беше в добро настроение.
	— Къде си тръгнала с него?
	— Това не те засяга. Време е да тръгваме. Как е Принцесата?
	Очите на Кралицата засвяткаха.
	— Не знаем дали ще оживее. Аз вземам Търсача. Той трябва да си плати.
	— Търсачът е моя собственост и на Господаря Рал. Той беше наказан и ще продължи да бъде наказван, докато Господарят Рал или аз го убием. Вие не можете да му сторите нищо, което да се сравни с онова, което вече му е сторено.
	— Той трябва да бъде екзекутиран. Веднага.
	Гласът на Дена беше леден като нощния въздух.
	— Връщай се в замъка си, Кралице Милена, докато все още имаш замък.
	Ричард видя ножа в ръката на Кралицата. Стражът, стоящ до него, откачи бойната си секира и я стисна в юмрук. Настъпи момент на кристална тишина.
	Кралицата замахна с опакото на ръката си към Дена и посегна с ножа към Ричард. Дена без никакво усилие насочи Агиел към големите й гърди.
	Докато стражът минаваше покрай Ричард, насочил секирата си към Дена, странната сила отново се надигна. Ричард се сля със силата. Той се вкопчи с една ръка за гърлото му, докато с другата го наръга с ножа си. Когато стражът нададе смъртен вик, Дена само небрежно хвърли поглед назад към него. Усмихна се и очите й се плъзнаха обратно върху Кралицата, която се тресеше, парализирана на място с Агиел, пъхнат между гърдите й. Дена изви Агиел. Кралицата моментално се строполи на земята.
	Дена обърна святкащия си поглед към съветниците на Кралицата.
	— Сърцето на Кралицата се пръсна — тя изви вежда. — Най-неочаквано. Моля ви, изразете съболезнованията ми на гражданите на Тамаранг за смъртта на тяхната владетелка. Предлагам ви да си намерите нова, която по-съвестно ще изпълнява заповедите на Господаря Рал.
	Всички бързо се поклониха. Събудената в Ричард сила проблесна и изчезна. Усилието да попречи на стража беше отнело всичката му останала енергия. Треперещите му крака повече не можеха да го държат. Земята се надигна и го удари в лицето.
	Дена го сграбчи за веригата близо до яката и повдигна главата му от земята.
	— Не съм ти казвала да лягаш! Не си получил позволение! Стани!
	Той не можеше да помръдне. Тя притисна Агиел към стомаха му, прокара го нагоре по гърдите му, към гърлото. Ричард се загърчи от болка, но не можеше да накара тялото си да изпълни желанието й.
	— Съжалявам… — едва прошепна той.
	Щом разбра, че той няма да може да се помръдне повече, Дена пусна главата му на земята и се обърна към стражите.
	— Вкарайте го вътре.
	Тя се качи след него, изкрещявайки на кочияша да тръгва, и затръшна вратата. Когато каретата потегли, Ричард се изправи на седалката.
	— Моля ви, Господарке Дена — каза слято той, — простете ми, че ви измених, че не изпълних желанието ви. Съжалявам. За в бъдеще ще се справям по-добре. Моля ви, накажете ме, за да ме научите за в бъдеще да се справям по-добре.
	Тя сграбчи веригата близо до яката му, кокалчетата й побеляха, повдигна го от седалката. Устните й се извиха в усмивка пред стиснатите зъби.
	— Да не си посмял да ми умреш в ръцете, още не; първо имаш да свършиш някои неща.
	Очите му се затвориха.
	— Както заповядате… Господарке Дена.
	Тя пусна веригата, хвана го за раменете, повали го на седалката и го целуна по челото.
	— Сега имаш позволението ми да си починеш, любов моя. Пътят е дълъг. Ще имаш много време да почиваш, преди да започнем отново.
	Ричард почувства пръстите й, галещи косата му, каретата, подскачаща по пътя, и заспа.
	От време на време се будеше частично, но никога не идваше изцяло в съзнание. Понякога Дена сядаше до него и го оставяше да се облегне на нея, докато тя наливаше ядене в устата му. Дъвченето беше болезнено, струваше му повече усилия, отколкото можеше да направи. С всяка следваща лъжица трепваше, гладът му не беше достатъчно остър, за да го накара да превъзмогне болката в гърлото си, и той отвръщаше глава от лъжицата. Дена насърчително му шептеше нещо, увещавайки го да хапне заради нея. Да го направи заради нея беше единственото, което доведе до някакъв резултат.
	Когато внезапно се будеше от някоя неравност по пътя, Ричард се вкопчваше в Дена, търсейки защита, сигурност, а тя му казваше, че няма нищо, да заспива отново. Усещаше, че понякога спи на земя, друг път в каретата. Не видя нищо от пейзажа наоколо, нито пък го интересуваше откъде минаваха. Щом тя беше до него, само това имаше значение; нямаше нищо по-важно от това да изпълнява всяко нейно нареждане. Един-два пъти се събуждаше бавно, осъзнавайки, че се е проснал на цялата седалка и е избутал Дена в ъгъла, и че тя е взела главата му в ръце и я гали. Когато се случеше така, се опитваше тя да не разбере, че се е събудил, за да не спира да го гали.
	Когато това ставаше, чувстваше нейната успокоителна топлина, идваше и силата вътре в него. Не се опита да я овладее, да я хване; само го отбеляза като факт. Веднъж успя да разпознае силата, разбра какво е. Магията на меча.
	Докато лежеше в скута й, отдал се на необходимостта си от Дена, магията беше на негова страна. Той докосваше тази магия, милваше я, усещаше силата й. Беше като силата, която го обладаваше, когато се готвеше да убие с меча, но и някак различна, как — той не можеше да каже. Не можеше да почувства силата, която познаваше преди. Сега тя беше притежание на Дена, но не и тази другата. Когато се опита да се вкопчи в магията, тя изчезна, изпари се. Някаква неясна част на съзнанието му се нуждаеше от помощта й, но тъй като не можеше да я контролира, не можеше да я извика на помощ, той загуби интереса си към нея.
	С течение на времето раните му започнаха да заздравяват. С всяко следващо събуждане се чувстваше малко по-бодър. Когато Дена обяви, че са пристигнали на местоназначението си, той вече можеше да се изправя сам на крака, макар съзнанието му да не се беше прояснило напълно.
	Тя го изведе от каретата в мрака. Той следваше с поглед стъпките й, като внимаваше веригата му, вързана на другия край на колана й, да увисне точно колкото трябва. Макар да не отделяше поглед от нея, забеляза къде влизаха. Беше огромен замък, пред който този в Тамаранг изглеждаше като малка къщичка. Зидовете му се извисяваха нагоре и опираха в нищото, кули и покриви достигаха главозамайваща височина. Мисълта му беше достатъчно ясна, за да разбере, че архитектурата на сградата е елегантна и изящна. Внушителна, но не груба, потискаща.
	Дена го поведе през коридори от полиран мрамор и гранит. От двете им страни колони поддържаха огромни арки. Докато двамата все вървяха и вървяха, той почувства как силата му нараства. Само няколко дни по-рано нямаше да може да се държи на краката си за толкова дълго време.
	Не видяха никой друг. Ричард гледаше плитката й, мислеше си колко е красива косата й, какъв щастливец е той да има такава другарка. При мисълта, че той се грижи за нея, силата му нарасна още повече. Преди да е успяла да потъне, замъглената, заключена за другите част на съзнанието му сграбчи тази сила, притисна я до себе си, докато останалата част мислеше колко много той обича Дена. Осъзнаването, че може да овладее силата, го накара да спре да мисли за нея, да се вкопчи в мисълта за бягство. Силата се изпари.
	Сърцето му потъна в петите. Какво значение има, помисли си той; никога нямаше да може да избяга, пък и защо ли му е? Той беше другар на Дена. Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави без нейните наставления?
	Дена влезе през една врата, която затвори зад гърба му. Един заострен в горната си част прозорец, над който се спускаха семпли завеси, беше отворен към тъмнината отвън. Имаше легло с две огромни възглавници, покрито с дебело одеяло. Подът беше от лакирани дъски. На масата до леглото бяха запалени лампи, имаше лампи и на масата със стола на другия край на стаята. В едната стена, близо до друга врата бяха вградени шкафове от тъмно дърво. На етажерка стояха дълбока купа и глинена стомна.
	Дена откачи веригата му.
	— Това са моите покои. След като си мой другар, ще ти бъде разрешено до спиш тук, ако ми доставиш удоволствие — тя закачи примката на долната табла на леглото, щракна с пръсти и посочи към пода под леглото.
	— Тази нощ можеш да спиш тук. На земята.
	Той погледна към пода. Агиел, поставен на рамото му, го накара да падне на колене.
	— Казах на земята. Веднага.
	— Да, Господарке Дена. Съжалявам, Господарке Дена.
	— Изтощена съм. Тази нощ не искам да чуя нито гък повече от теб. Разбрано?
	Той кимна, страхувайки се да изрази гласно съгласието си.
	— Добре — тя се строполи по лице на леглото и заспа на мига.
	Ричард разтърка болката от рамото си. Беше минало доста време, откакто тя не беше използвала Агиел върху него. Поне го направи така, че да не потече кръв. Може би, помисли си Ричард, не искаше да цапа покоите си. Не, Дена обичаше кръвта му. Той легна на пода. Знаеше, че утре тя ще му причини още болка. Опита се да не мисли за това; раните му тъкмо бяха започнали да заздравяват.
	Събуди се преди нея; шокът от събуждането с Агиел беше нещо, което искаше да си спести. Чу се провлаченият вой на някаква камбана. Дена се събуди, изтегна се малко по гръб, без да каже нищо, след това седна на леглото и се наведе да види дали той се е събудил.
	— Сутрешни отдавания — провъзгласи тя. — Това беше звънецът, повикването. След отдаванията ще има обучение.
	— Да, Господарке Дена.
	Тя закачи веригата му за колана си и отново го поведе през коридори до един площад на открито, заобиколен от колони, върху които се извисяваха арки. В центъра на площада, под открито небе, имаше бял пясък, върху който старателно бяха оформени концентрични окръжности, обикалящи около тъмен, насечен камък. Най-отгоре върху камъка имаше камбана — същата, която Ричард бе чул да бие преди малко. Между колоните върху плочките се виждаха коленичили хора, наведени напред така, че челата им да докосват земята.
	Хората пееха в един глас.
	— Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
	Те повтаряха отново и отново само това. Дена щракна с пръсти и му посочи пода. Ричард коленичи по примера на останалите. Дена коленичи до него и доближи чело до плочките. Започна да пее заедно с другите, но чу, че той не пее, и спря.
	— Ще правиш това два часа — мрачно се намръщи тя. — Ако се наложи да ти напомням пак — стават шест.
	— Да, Господарке Дена.
	Той започна да пее с другите. За да може да произнесе думите, без да извика болката на магията, трябваше да се концентрира върху плитката на Дена. Нямаше представа колко дълго е продължило пеенето, но му се стори, че са минали два часа. От навеждането го заболя гърбът. Думите бяха все едни и същи. След известно време те се сляха в един общ безсмислен звук, който Ричард почувства като каша в устата си.
	Камбаната удари два пъти, хората се изправиха на крака и се разпръснаха. Дена стана. Ричард остана на мястото си, тъй като не знаеше какво да направи. Знаеше, че може да си навлече неприятности, като не се изправя, но знаеше също, че ако се изправи, а не е трябвало, наказанието ще е много по-жестоко. Чу приближаващи се стъпки, но не вдигна глава.
	Чу се дрезгав женски глас.
	— Сестра Дена, колко се радвам да те видя отново при нас. Д’Хара беше самотно място без теб.
	Д’Хара! Тази дума прониза мислите през замъгленото му съзнание. В същия миг той извика образа на плитката на Дена, която му даваше сигурност.
	— Сестра Констанс. Хубаво е да се завърна у дома и да видя отново лицето ти.
	Ричард разпозна нотките на искреност в гласа на Дена. Агиел докосна тила му, като отне въздуха му. Сякаш около врата му се затегна въже. По начина на употреба Ричард позна, че това не е Агиел на Дена.
	— А какво имаме тук? — попита Констанс.
	Тя махна Агиел. Закашлял се от болка, Ричард се опита да си поеме въздух. Дена му каза да се изправи и той го направи с желанието да се скрие зад нея. Констанс беше с цяла глава по-ниска от Дена, набитото й тяло беше облечено в кожа също като тази на Дена, само че кафява. Матовата й кафява коса беше също вързана на плитка, на която липсваше плътността на Денината. Изражението на лицето й беше такова, сякаш е яла нещо развалено.
	Дена леко го перна по стомаха с опакото на ръката си.
	— Новият ми другар.
	— Другар — Констанс превъртя думата в устата си, сякаш беше горчива на вкус. — Кълна се, Дена, никога не съм могла да разбера как можеш да понесеш това да имаш другар. Само при мисълта за това ме заболява коремът. Та значи, Търсачът, както виждам по меча. Добър улов все пак. Сигурно не е било лесно.
	Дена се усмихна самодоволно.
	— Уби само двама от хората ми, преди да обърне магията си към мен. — Изненадата, изписана на лицето на Констанс, накара Дена да се засмее. — Той е от Западната земя.
	Веждите на Констанс се повдигнаха.
	— Не! — тя се вгледа в очите на Ричард. — Прекършен ли е?
	— Да — каза Дена с въздишка. — Но все още ми дава повод да се усмихвам. Едва на сутрешните отдавания сме, а вече си спечели два допълнителни часа.
	Лицето на Констанс грейна в широка усмивка.
	— Имаш ли нещо против да намина?
	Дена й се усмихна топло.
	— Знаеш, че всичко мое е и твое, Констанс. Всъщност ще ми помагаш.
	Констанс явно беше доволна и горда. За да потуши напиращия в душата му унищожителен гняв, Ричард трябваше да се концентрира върху плитката на Дена.
	Дена се наведе към приятелката си.
	— Всъщност само за теб, ако пожелаеш да го наемеш за през нощта, няма да възразя. — Констанс се стегна от отвращение. Дена се изсмя. — Който не е опитал, той не знае.
	Констанс се намръщи.
	— Ще извлека удоволствие от плътта му по друг начин. Ще отида да си сложа червените дрехи и те чакам там.
	— Не… кафявите засега са добре.
	Констанс се вгледа в лицето й.
	— Не приличаш на себе си, Дена.
	— Имам си причини. Освен това самият Господар Рал ме изпрати за него.
	— Самият Господар Рал. Както искаш в такъв случай. В крайна сметка нали си е твой, можеш да правиш с него каквото си поискаш.
	Залата за обучение беше обикновена квадратна стая със стени и под от сив гранит и пресечен от греди таван. На влизане Констанс го спъна. Той падна по лице. Преди да е успял да го спре, гневът му избухна. Тя стоеше над него, доволна от себе си, гледайки как се мъчи да се овладее.
	Дена сложи на ръцете му някакъв механизъм, който държеше китките и лактите му плътно допрени едни към други зад гърба му. Механизмът беше закачен за едно въже, провряно през макара на тавана, което се връзваше за стената. Дена го задърпа нагоре, докато накрая се наложи той да застане на пръсти, и едва после върза въжето за стената. Болката в раменете му беше мъчителна, спираше дъха му, а Дена дори не беше докоснала Агиел до тялото му. Ричард беше безпомощен, не можеше да пази равновесие и се гърчеше от болка още преди тя да е започнала. Настроението му помръкна.
	Дена седна на един стол край стената и каза на Констанс, че може да се забавлява. Когато Дена го обучаваше, на лицето й често имаше усмивка. Констанс не се усмихна нито веднъж. Тя се зае с работата си бавно и методично, плитката й се разхлаби, лицето й за нула време плувна в пот. Тя не промени нито веднъж докосванията с Агиел. Всеки път едно и също, всеки път силно, грубо, ядосано. Ричард нямаше време да предвиди действията й; нямаше миг почивка. Тя работеше ритмично, без минутка покой. Но не предизвикваше кървене. Усмивката не слизаше от лицето на Дена, докато седеше на облегнатия в стената стол. Констанс най-после спря, Ричард едва си поемаше дъх, стенейки.
	— Добре се справя. Отдавна не съм имала толкова дълъг сеанс. Всичките кученца, които ми се падат напоследък, се сгърчват още на първия път.
	Столът се строполи на земята, като с трясък падна на предните си крака.
	— Може би ще мога да ти помогна, сестро Констанс. Нека ти покажа къде не му харесва.
	Дена застана зад него и спря, като го накара да тръпне в очакване какво ще последва. Докато дишаше тежко, Агиел се заби в една нежна точка от дясната му страна. Тя задържа там и натисна, което предизвика силния му крясък. Не можеше да удържи тежестта си, а въжето дърпаше раменете му толкова силно, че Ричард си помисли, че ръцете му ще излязат от ябълките. Със злобна усмивка Дена притискаше Агиел на мястото, докато Ричард зарева с глас.
	— Моля ви, Господарке Дена — стенеше той. — Моля ви.
	Тя дръпна Агиел.
	— Виждаш ли?
	Констанс поклати глава.
	— Как ми се ще да имам твоя талант, Дена.
	— Ето още едно такова място. — Тя го накара да закрещи пак. — А също и тук, и тук — тя го заобиколи и му се усмихна. — Нямаш нищо против да покажа на Констанс твоите специални малки местенца, нали?
	— Моля ви, Господарке Дена, недейте. Толкова много боли.
	— Ето, виждаш ли? Той изобщо не възразява.
	Тя се върна на стола си, а по лицето на Ричард затекоха сълзи. Констанс така и не се усмихна; просто се залови за работа и също успя да го накара да се моли, останал без дъх. Но тъй като тя никога не променяше натиска, никога не отхлабваше хватката си, правеше нещата по-лоши. Не му даваше и секунда почивка. Ричард се ужасяваше от нейното докосване. Понякога Дена проявяваше странно чувство на състрадание. Не и Констанс. Когато преминаваше определена граница, Дена й казваше да спре, да изчака минутка и я учеше как да не го осакати. Констанс се съобразяваше със желанията й и оставяше Дена да избира как точно да му причиняват болка.
	— Няма смисъл да стоиш тук, Дена, ако имаш да вършиш работа. Нямам нищо против.
	Ричард бе обзет от страх и паника. Не искаше Дена да го оставя сам с Констанс. Знаеше, че тя иска да прави с него неща, които Дена не би й позволила. Не знаеше точно какви, но се страхуваше от тях.
	— Друг път ще те оставя сама с него… за да правиш нещата, както ти пожелаеш… но днес ще остана.
	Ричард се постара по нищо да не проличи, че изпита облекчение. Констанс се зае отново с работата си.
	След още известно време застана зад гърба му и го сграбчи за косата, като дръпна главата му назад, здраво. Ричард прекрасно знаеше какво значи да дръпнат главата му назад по този начин. Спомни си болката от онова, което тя се готвеше да направи. Болката от Агиел, пъхнат в ухото. Затрепери неконтролируемо, от страх не можеше да си поеме дъх.
	Дена стана от стола.
	— Не прави това, Констанс.
	Констанс стисна зъби, не сваляше поглед от него, главата му отиде още по-назад.
	— Защо не? Ти със сигурност си го правила?
	— Да, просто не искам ти да го правиш, това е всичко. Господарят Рал още не е говорил с него. Не искам да поемам никакъв риск.
	Констанс се усмихна кисело.
	— Дена, нека го направим заедно, по едно и също време. Ти и аз. Както едно време.
	— Казах ти, Господарят Рал иска да говори с него.
	— След това?
	Констанс кимна и пусна главата му.
	— Да не си мислиш, че си се отървал леко? — намръщи се тя срещу него. — Рано или късно ще останем насаме и тогава ще извлека удоволствието си от теб.
	— Да, Господарке Констанс — дрезгаво прошепна той.
	Щом свършиха с обучението, отидоха да обядват. Ричард ги следваше с верига, закачена за колана на Дена. Трапезарията изглеждаше приятна с изчистения си стил с дъбови стени, издигащи се над бял мраморен под. От масите, на които се хранеха хора, се чуваха разнообразни разговори. Сядайки, Дена щракна с пръсти и посочи пода зад стола си. Прислужници сервираха храна на двете Морещици, но не и на Ричард. Обядът се състоеше от вкусна на вид супа, сирене, черен хляб и плодове. Ароматните миризми разсейваха Ричард. Месо не се сервираше. По средата на обяда си Дена се извърна към него и го уведоми, че днес обяд не му се полага заради двата часа, които си беше спечелил сутринта. Каза още, че ако се държи добре, ще получи вечеря.
	Прекараха следобеда в отдавания, а след това — няколко часа обучение. Дена и Констанс си поделиха работата. Ричард положи всички усилия да не сбърка някъде и за вечеря беше възнаграден с купа ориз, поръсен със зеленчуци. След вечеря имаше още отдавания и още обучение, докато най-после оставиха Констанс и се завърнаха в покоите на Дена. Ричард беше смъртно уморен и се препъваше от болка.
	— Искам да взема вана — каза тя. Показа му една стая, опираща в нейната. Беше малка, в нея нямаше нищо друго освен едно въже, за което беше вързан оня механизъм, окачен на тавана, в другия й край имаше вана. Каза му, че стаята се използва за обучение в случаите, когато трябваше да го обучава веднага, а не искаше да пръска стаята си с кръв, или пък ако иска да го остави да виси за през нощта. Обеща му да прекарат доста време в малката стаичка.
	Накара го да довлече ваната до леглото й. Той взе кофата, която беше оставена вътре и му беше казано къде да отиде за гореща вода. Не биваше да говори с никой, дори и да го заговорят, трябваше да тича натам и обратно, та водата й да не изстине, преди ваната да се е напълнила. Каза му, че ако не изпълни указанията й точно, докато е извън погледа й, болката на магията ще го повали, а ако се наложеше да излиза да го търси, щеше много да съжалява, че я е разочаровал. Той тържествено се закле да изпълни всичко точно. Мястото, от където трябваше да носи горещата вода — горещ извор в басейн, ограден от бели мраморни седалки, беше доста далеч. Когато напълни ваната, Ричард беше напълно изтощен и плувнал в пот.
	Докато тя седеше и се киснеше във ваната, Ричард търкаше гърба й, решеше косата й и й помагаше да я измие.
	Дена отпусна ръце през ваната, облегна глава назад и затвори очи, отпускайки се, докато той клечеше край нея, в случай, че тя пожелае нещо.
	— Констанс не ти хареса, нали?
	Ричард не знаеше какво да отговори. Не искаше да каже нищо лошо за приятелката й, но излъжеше ли, щеше да бъде наказан.
	— Аз… се страхувам от нея, Господарке Дена.
	Дена се усмихна, без да отваря очи.
	— Умен отговор, любов моя. Не се опитваш да ме ласкаеш, нали?
	— Не, Господарке Дена. Казвам ви истината.
	— Добре. Трябва да се страхуваш от нея. Тя мрази мъжете. Всеки път, когато убива някой мъж, крещи името на онзи, който пръв я е прекършил — Растин. Спомняш ли си, когато ти казах за онзи, който пръв ме прекърши, той беше учителят на Констанс. Казваше се Растин. Той прекърши и нея. Именно Констанс ми каза как да го убия. Готова съм на всичко за нея. И понеже убих мъжа, когото толкова много мразеше, и тя е готова на всичко за мен.
	— Да, Господарке Дена. Но, Господарке Дена, моля ви, не ме оставяйте насаме с нея.
	— Предлагам ти да бъдеш много внимателен в задълженията си. Ако е така и ако не си спечелиш твърде много време, ще оставам с теб винаги когато те обучава тя. Разбираш ли? Разбираш ли какъв късмет имаш да ти се падне мила господарка?
	— Да, Господарке Дена, благодаря ви, задето ме обучавате. Вие сте надарен учител.
	Тя отвори едното си око, сякаш за да провери дали по лицето му няма следа от подмазвачество. Нямаше.
	— Дай ми кърпа и остави дрехите ми за спане на масата до леглото.
	Ричард й помогна да изсуши косата си. Дена не облече дрехите си за спане, а се излегна гола на леглото, оставяйки влажната си коса да се разпилее по възглавницата й.
	— Иди да духнеш лампата на оная маса — той го направи на мига. — И ми донеси Агиел, любов моя.
	Ричард потръпна. Мразеше да го кара да й носи Агиел; от всяко докосване до него болеше. Страхувайки се до какво може да доведе по-нататъшното колебание, той стисна зъби, вдигна го и й го донесе с разтворени длани. Болката завибрира в лактите и раменете му. Тя беше вдигнала възглавниците, опрени на горната табла на леглото, и леко се беше изправила с поглед, забит в него. Когато взе Агиел от ръката му, Ричард дълбоко въздъхна.
	— Господарке Дена, вас защо не ви боли, когато го пипате?
	— Боли ме също както и теб. Боли ме, защото с него са ме обучавали.
	Той отвори широко очи.
	— Искате да кажете, че през цялото време, докато го носите, ви боли? През цялото време, докато ме обучавате?
	Тя кимна и го претърколи в ръцете си, като за секунда отмести очи от неговите. Леко му се намръщи и веднага след това се усмихна.
	— Рядко оставам без болка от един или друг вид. Точно затова отнема години, за да се обучи една Морещица — да се научи да се справя с болката. Предполагам, че това е и причината само жени да стават Морещици; мъжете са твърде слаби. Веригата около китката ми позволява да отхлабвам болката; когато Агиел виси на ръката ми, не боли. Но когато го използвам върху някой, причинява постоянна болка.
	— Досега не съм знаел. — Вътрешностите на Ричард се сгърчиха от болка. — Съжалявам, Господарке Дена. Съжалявам, че ви боли, че за да ме обучите, изпитвате страдание.
	— Болката има свое собствено очарование, моя любов. Това е едно от нещата, на които те уча. А сега е време за нов урок — тя плъзна поглед по тялото му. — Стига сме говорили.
	Ричард разпозна погледа в очите й, забързаното й дишане.
	— Но, Господарке Дена, вие току-що се изкъпахте, а аз съм цял в пот.
	Устата й се изкриви в лека усмивка.
	— Харесва ми потта ти.
	Без да сваля очи от неговите, тя стисна Агиел между зъбите си.

	* * *

	Дните се нижеха убийствено еднообразни. Отдаванията не пречеха по никакъв начин на Ричард, защото докато те траеха, не го обучаваха, не го болеше. Но мразеше да произнася думите и се налагаше да се концентрира върху плитката на Дена през цялото време, докато пееше. Да повтаря едно и също час след час, на колене, с опряна в плочките глава беше не по-малко затормозяващо. Ричард установи, че нощем се буди, повтаряйки думите. Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
	Дена престана да се облича в червено; вместо това носеше бяла кожа. Каза му, че това било жест, означаващ, че той е прекършен, че е взет за другар, и че за да покаже силата си над него, тя е избрала да не го кара да кърви. На Констанс това не й харесваше. Що се отнася до Ричард, за него нямаше кой знае каква разлика; усещането от Агиел беше все същото, независимо дали се стига до кръв или не. Констанс беше с Дена горе-долу половината време, като от време на време отиваше да се заеме с обучението на някое ново кученце. Констанс все по-настоятелно молеше Дена да я остави насаме с него, но Дена все не разрешаваше. Констанс влагаше всичко от себе си в неговото обучение. Колкото повече Ричард започваше да я опознава, толкова повече се ужасяваше от нея. Дена му се усмихваше всеки път, когато казваше на Констанс да поеме нещата.
	Един ден след следобедните отдавания, когато Констанс беше отишла да обучава някой друг, Дена го заведе в малката стаичка зад покоите си, за да проведат следобедното обучение там. Тя го изпъна на въжето, така че Ричард едва докосваше с пръсти земята.
	— Господарке Дена, с ваше позволение, бихте ли разрешили на Господарката Констанс да поеме изцяло обучението ми оттук нататък?
	Този въпрос предизвика неочакван за него ефект. Вбеси я. Тя го гледаше бясно, лицето й стана мораво-червено; след това започна да го удря с Агиел, да го пробожда с него, да му крещи, да му казва какво нищожество е, колко е незначителен, как й е писнало от приказките му. Дена беше силна и го удряше с Агиел с всичка сила. Удряше, без да спира.
	Ричард не помнеше някога да е била по-ядосана, по-сурова, по-жестока. Скоро съзнанието му се изпразни, не знаеше дори къде е. Изпадна в конвулсии от болка. Не можеше да продума нито дума, да я помоли да спре, през по-голямата част от времето не можеше дори да диша. Тя не забавяше темпото, не се изморяваше. Само изглеждаше още по-ядосана, докато го удряше. Той видя кръв по пода, много кръв. Опръска от горе до долу бялата кожа. Гърдите й се повдигаха от напрежението, от яростта. Плитката й се разхлаби.
	Дена го сграбчи за косата и дръпна главата му назад. Без да го предупреди, напъха Агиел в ухото му по-здраво откогато и да било. После повтори отново и отново. Времето се превърна в безкрайност. Ричард вече не знаеше кой е, какво става. Вече не се опитваше да се моли, да плаче, да се държи.
	Тя спря и се изправи до него, задъхана от усилието.
	— Отивам на вечеря. — Той усети болката на магията да се излива върху него. Опита се да си поеме въздух с широко отворени очи. — Докато ме няма и си почивам, оставям болката на магията в теб. Няма да можеш да изгубиш съзнание, нито да я спреш. Ако изпуснеш гнева си, ще стане още по-лошо. Ще го изпуснеш, обещавам ти.
	Дена отиде до въжето и започна да го стяга, докато краката му вече не допираха пода. Ричард изкрещя. Почувства, че ръцете му ще се счупят.
	— Приятно прекарване — тя се обърна на пети и излезе.
	Ричард се крепеше на ръба между съзнанието и лудостта, болката, която разяждаше тялото му, го правеше неспособен да контролира гнева си точно както тя беше обещала. Пламъците й го поглъщаха. Никога не се бе чувствал толкова самотен, толкова безпомощен, а болката не му позволяваше дори да заплаче; единственото, което му оставаше, бе да се гърчи за глътка въздух.
	Нямаше представа колко време е сам. Разбра само, че внезапно се свлича на пода, след това усети ботушите на Дена от двете страни на главата му и я видя изправена върху него. Тя прекрати болката на магията, но ръцете му все още бяха вързани безпомощно на гърба и врящият ад на болката в раменете му не престана. Той заплака с лице към кървавия под, а тя стоеше надвесена над него.
	— Вече ти казах — изсъска тя през зъби, — ти си мой другар за цял живот. — Той чуваше тежкото й дишане, яростта й. — Преди да ти покажа още по-лоши неща, такива, че няма да можеш да говориш, искам да ми кажеш защо ме помоли Констанс да те обучава вместо мен.
	Той се закашля в кръв, опитвайки се да говори.
	— Това не е начинът да говориш с мен! На колене! Веднага!
	Той се опита да се изправи на колене, но с ръцете на гърба му беше невъзможно. Дена го сграбчи за косата и го вдигна. Замаян, той се строполи върху нея, с лице срещу все още топлата кръв по корема й. Собствената си кръв.
	Тя го отдалечи от себе си с върха на Агиел, опрян в челото му. Това накара очите му да се отворят. Той вдигна поглед към нея, готов да отговори.
	Дена го перна през лицето с опакото на ръката си.
	— Когато говориш с мен, гледай в земята! Никой не ти е дал разрешение да ме гледаш! — Ричард погледна в ботушите й. — Бавиш се! Отговори на въпроса ми!
	Ричард изкашля още кръв; тя потече по брадичката му и той с мъка се въздържа да не повърне.
	— Защото, Господарке Дена — дрезгаво каза той, — зная, че ви боли, когато пипате Агиел. Зная, че ви боли, когато ме обучавате. Исках Господарката Констанс да го прави, за да ви спестя болката. Не искам да ви боли. Зная какво е да те боли; вие ме научихте. Вече достатъчно ви е боляло; не искам повече да ви боли. Предпочитам Господарката Констанс да ме наказва, вместо да ви боли вас.
	Той с усилия пазеше равновесие на колене. Настъпи продължителна тишина. Ричард гледаше втренчено в ботушите й и от време на време се закашляше леко, опитвайки се да диша въпреки болката в раменете. Сякаш тази тишина никога нямаше да свърши. Той нямаше представа какво ще направи Дена с него в следващия момент.
	— Не те разбирам, Ричард Сайфър — каза меко тя най-после, яростта беше изчезнала от гласа й. — Мътните ме взели, не те разбирам.
	Дена мина зад него и откачи механизма, който държеше ръцете му, след това излезе от стаята, без да каже нито дума повече. Ричард не можеше да изправи ръцете си нормално и се строполи по лице на пода. Не се опита да се изправи, само заплака в локвата кръв.
	След известно време чу камбаната, която ги призоваваше на вечерно отдаване. Дена влезе в стаята, седна до него на пода, нежно го обгърна с ръце, помагайки му да се изправи.
	— Нямаме право да пропускаме отдаване — обясни му с тих глас и закачи веригата за колана си.
	Видът на кръвта, опръскала обилно бялата й кожа, беше шокиращ. Петна кръв имаше дори по лицето и косата й. Докато вървяха към залата за отдавания, хора, с които тя обикновено говореше, отвръщаха очи и й правеха път. Когато коленичи с лице, опряно до земята, ребрата го заболяха така, че едва си поемаше дъх, камо ли да пее. Нямаше представа дали произнася правилно думите, но Дена не го поправи, така че той просто продължи. Как успя да стои изправен през цялото време, без да се строполи на земята — това не знаеше.
	Когато камбаната иззвъня два пъти, Дена се изправи, но не му помогна. Появи се Констанс, на лицето й имаше усмивка — нещо рядко срещано при нея.
	— Виж ти, виж, Дена, явно добре си се позабавлявала. — Констанс го перна през лицето с опакото на ръката си, но той успя да се задържи на крака. — Лошо момче, а?
	— Да, Господарке Констанс.
	— Много лошо, както виждам. Колко приятно — жадните й очи се обърнаха към Дена. — Аз съм свободна. Хайде да му покажем на какво са способни две Морещици.
	— Не, не тази вечер, Констанс.
	— Не? Какво искаш да кажеш с това „не“?
	Дена избухна.
	— Искам да кажа не! Той е мой другар и аз го връщам обратно, за да го обучавам като такъв! Искаш ли да дойдеш да погледаш, докато лежа със своя другар! Желаеш ли освен това да погледаш какво правя, когато пъхна Агиел между зъбите си!
	Ричард потъна. Тя значи това е планирала. Ако го направи тази нощ, след като той вече беше в такова състояние…
	Хора в бели роби — Дена ги беше нарекла мисионери — ги гледаха. Констанс ги стрелна с огнен поглед и те се разбързаха по пътя си. Лицата и на двете жени бяха червени — на Дена от ярост, на Констанс от неудобство.
	— Разбира се, че не, Дена — каза тя тихо. — Съжалявам. Не знаех. Ще те оставя да си вършиш работата — тя мазно се ухили на Ричард. — Май вече доста си го загазил, момчето ми. Надявам се, че ще се справиш със задълженията си.
	Тя го ръгна в корема с Агиел и си тръгна. Замаян, Ричард се хвана за мястото, стенейки. Ръката на Дена се пъхна под мишницата му и го подкрепи. Дена ядно изгледа отдалечаващата се Констанс, след това тръгна, като очакваше Ричард да я последва. Той го направи.
	Когато отново бяха в покоите на Дена, тя му подаде кофата. Ричард едва не припадна при мисълта, че ще трябва да напълни ваната й.
	Гласът й беше спокоен.
	— Иди и донеси една кофа гореща вода.
	Ричард едва не умря от облекчение, когато чу, че няма да пълни ваната. Малко объркан, донесе водата. Тя явно беше ядосана, но гневът й не беше насочен към него. След като остави кофата на пода, зачака със сведени надолу очи. Дена донесе стола. Ричард се изненада, че не накара него да го донесе.
	— Седни. — Тя отиде до масата край леглото си и се върна с една круша. За момент я погледа в ръката си, като я обръщаше от всички страни и я търкаше на места с палеца си, после му я подаде.
	— Донесох това след вечеря. Но вече не съм гладна. Ти не си вечерял; изяж я.
	Ричард погледна крушата в протегнатата й ръка.
	— Не, Господарке Дена. Тя си е ваша. Не е моя.
	— Знам чия е, Ричард — гласът й все още беше спокоен. — Направи каквото ти казвам.
	Той взе крушата и я изяде цялата, със семките. Дена коленичи и започна да го мие. Той нямаше представа какво става, но от водата го болеше, макар че не можеше изобщо да се сравни с Агиел. Запита се защо ли го прави, когато вече беше време за следващото обучение.
	Дена явно подразбра мислите му.
	— Боли ме кръстът.
	— Съжалявам, Господарке Дена. Аз съм виновен за това с моето поведение.
	— Мълчи — нежно каза тя. — Искам да легна на нещо твърдо, за гърба. Ще спя на земята. Щом като ще спя на земята, ти ще трябва да спиш на леглото ми, а не искам да го оцапаш с кръв.
	Ричард беше малко объркан. Подът със сигурност беше достатъчно голям и за двама им, освен това тя със сигурност беше цапала и друг път леглото си с неговата кръв. Никога досега това не я беше притеснявало. Той реши, че моментът не е подходящ за въпроси, така че не попита нищо.
	— Добре — каза тя, щом привърши, — влизай в леглото.
	Той легна под погледа й. Примирено взе Агиел от масата до леглото и й го подаде, усети болка в ръката си. Искаше му се тази нощ да не му причинява това.
	Дена взе Агиел от ръката му и го върна обратно на масата.
	— Не тази нощ. Вече ти казах, боли ме кръстът. — Тя духна лампата. — Заспивай.
	Чу я да ляга на пода, прошепвайки си някаква клетва. Беше твърде изморен, за да може да мисли, и заспа бързо.
	Щом призивът на камбаната го събуди, Дена вече беше станала. Беше почистила кръвта от белите си дрехи и притегнала плитката си. На път за отдаванията не му каза нищо. Беше болезнено за него да коленичи и когато свършиха, се зарадва. Не видя Констанс. Вървейки след Дена, тръгна да завива към залата за обучение, но тя не се насочи натам и веригата се опъна. Болката го накара да спре.
	— Не отиваме натам — каза тя.
	— Да, Господарке Дена.
	Тя продължи напред по безкрайни коридори, след това го погледна нетърпеливо.
	— Върви близо до мен. Отиваме на разходка. Понякога обичам да го правя. Когато ме боли гърбът. Помага.
	— Съжалявам, Господарке Дена. Надявах се, че тази сутрин ще сте по-добре.
	Тя го погледна, след това се обърна напред.
	— Но не съм. Така че ще се поразходим.
	Ричард никога не се беше отдалечавал повече от покоите на Дена. Очите му бавно се плъзгаха по новите гледки. От време на време виждаше места съвсем същите като онова, където правеха отдаванията си, отворени към небето и слънцето, всяко с по един камък в центъра, върху който имаше камбана. На някои от тях вместо пясък имаше трева, в някои дори басейн с вода, в центъра на който стоеше камъкът. В чистата вода се плъзгаха рояци риби. Коридорите понякога бяха просторни като зали, с цветни плочки по пода, осеяни с арки и колони и с губещи се нагоре тавани. Светлината нахлуваше щедро в тези помещения и те се насищаха с простор и въздух.
	Навсякъде имаше хора, повечето облечени в бели или не крещящи на цвят роби. Като че ли никой от тях никога не се забързваше, макар повечето явно бяха тръгнали с определена цел, имаше обаче и хора, насядали по мраморните пейки. Ричард видя няколко войници. Повечето минаваха покрай тях с Дена, сякаш двамата бяха невидими, но неколцина се усмихнаха и размениха поздрав с нея.
	Размерът на това място беше поразителен; коридори и коридорчета се губеха в далечината. Широки стълбища водеха нагоре или надолу към незнайни пространства в огромната сграда. В един от коридорите бяха подредени статуи на голи хора в горди пози. Статуите бяха изработени от гравиран и полиран камък, предимно бял, понякога с инкрустации от злато, но винаги поне два пъти по-големи от Ричард. Ричард не видя нито едно мрачно или грозно, или мръсно кътче; всичко, което срещаше погледът му, беше красиво. Звукът от стъпките на минаващите хора отекваше по коридорите като божествен шепот. Ричард се запита как ли се измисля такава необозримо огромна сграда, още повече как ли се строи. Сигурно това е продължило с поколения.
	Дена го изведе на просторен площад, отворен към небето. От мъхестата земя в цял ръст се издигаха дървета, а пътека от кафяви глинени плочки пресичаше през средата вътрешната горичка. Докато вървяха по пътеката, Ричард оглеждаше дърветата. Бяха прекрасни, макар и без листа.
	Дена го погледна.
	— Дърветата ти харесват, нали?
	Той кимна, оглеждайки се около себе си.
	— Много, Господарке Дена — прошепна.
	— Защо ти харесват?
	Ричард се замисли за миг.
	— Сигурно защото са част от миналото ми. Смътно си спомням, че някога бях водач. Горски водач, струва ми се. Но не помня много от онова време, Господарке Дена. Освен че обичам гората.
	— Когато си прекършен, забравяш някои неща от миналото си — тихо каза тя. — Колкото повече те обучавам, толкова повече ще забравяш миналото си, освен някои неща, за които ще те питам специално. Скоро вече няма да помниш нищо.
	— Да, Господарке Дена. Господарке Дена, какво е това място?
	— Нарича се Народен дворец. То е седалището на силата в Д’Хара. Домът на Господаря Рал.
	Обядваха на място, различно от обичайното за обяд. Тя му даде да седне на стол; той не разбра защо. Отидоха на следобедни отдавания на едно от местата с вода вместо пясък, а след отдаването се разходиха още малко из просторните коридори, за да се върнат на позната територия за вечеря. От разходката Ричард се почувства по-добре. Мускулите му имаха нужда от разтягане.
	След вечерното отдаване в малката стаичка до покоите й Дена сключи ръцете му зад гърба с механизма и го изпъна на въжето, но не толкова, че да увисне на тежестта си. Въпреки това той отново почувства болката във възпалените си стави, но потръпна съвсем леко.
	— Гърбът ви по-добре ли е, Господарке Дена? Разходката помогна ли?
	— Няма нещо, което да не мога да понеса.
	Тя бавно го заобиколи, забила поглед в земята. Най-после спря пред него, превъртайки Агиел в ръцете си известно време, гледайки го втренчено.
	Не повдигна поглед. Гласът й беше малко по-силен от шепот.
	— Кажи ми, че ме смяташ за грозна.
	Той задържа погледа си върху нея, докато очите й най-накрая се плъзнаха към неговите.
	— Не. Това би било лъжа.
	На устните й се изписа тъжна усмивка.
	— Направи грешка, любов моя. Не се подчини на директна моя заповед, освен това забрави обръщението.
	— Знам, Господарке Дена.
	Тя затвори очи, но гласът й малко укрепна.
	— Ти ми носиш само беди. Не знам защо Господарят Рал ме натовари с твоето обучение. Спечели си два часа.
	Тя му даде спечелените два часа, но не с обичайното усърдие, въпреки това достатъчно, за да го накара да заплаче от болка. След обучението му каза, че гърбът все още я боли, и отново спа на пода, заповядвайки му да легне в леглото й.
	Следващите няколко дни преминаха към обичайния график, обучението не беше толкова продължително и мъчително както в началото, освен когато идваше Констанс. Дена я наблюдаваше внимателно, направлявайки я повече от преди. На Констанс това не й харесваше и понякога хвърляше на Дена гневни погледи. Когато Констанс беше по-груба, отколкото Дена позволяваше, на следващия сеанс тя не биваше поканена.
	Благодарение на по-лекото обучение, главата му започна да се прояснява, започна да си спомня някои неща, неща от миналото си. На няколко пъти, когато Дена я болеше гърбът, правеха дълги разходки, разглеждайки различни, впечатляващо красиви места.
	Веднъж, след едно следобедно отдаване, Констанс я попита дали може да дойде за обучението. Дена се усмихна и каза да. Констанс я помоли тя да проведе сеанса и получи позволение. Беше по-груба от обикновено и причини на Ричард продължителни болки, по бузите му потекоха ручеи от сълзи. Ричард се надяваше Дена да прекъсне това, тъй като вече беше на ръба на издръжливостта си. Щом Дена стана от стола си, в стаята влезе един мъж.
	— Господарке Дена, Господарят Рал ви вика.
	— Кога?
	— Веднага.
	Дена въздъхна.
	— Констанс, ще довършиш ли сеанса?
	Констанс се вгледа в очите на Ричард и се усмихна.
	— Ами, разбира се, Дена.
	Ричард изпадна в ужас, но не посмя да каже нищо.
	— Времето му почти изтече, когато свършиш, просто го заведи в покоите ми и го остави там. Сигурна съм, че няма да се забавя.
	— С удоволствие, Дена. Можеш да разчиташ на мен.
	Дена тръгна да излиза. Констанс му се ухили злобно с приближено до неговото лице. Сграбчи го за колана и го откопча. Ричард едва дишаше.
	— Констанс — върна се в стаята Дена. — Не искам да правиш това.
	Констанс попадна натясно.
	— В твое отсъствие аз ще се грижа за него и ще правя каквото си искам.
	Дена се върна и приближи лицето си до нейното.
	— Той е моят другар и аз ти казвам, че не искам да правиш това. Освен това не желая да поставяш Агиел в ухото му.
	— Ще направя каквото…
	— Няма. — Дена стисна зъби и сведе поглед към по-ниската жена. — Аз съм тази, която пое наказанието върху себе си, когато убихме Растин. Аз. Не ти и аз. Само аз. Никога досега не съм го правила на въпрос, но сега ти го припомням. Знаеш какво направиха с мен, а аз не им казах, че и ти си имала участие в това. Той е моят другар, а аз съм неговата Морещица. Не ти. Аз. Ще се съобразяваш с желанията ми или помежду ни ще се появи проблем.
	— Добре, Дена — изфуча Констанс. — Добре. Ще се съобразявам с желанията ти.
	Дена все още не сваляше гневния си поглед от нея.
	— Гледай да го направиш, сестро Констанс.
	Констанс привърши обучението, влагайки всичко от себе си, макар да държеше Агиел предимно там, където искаше Дена. Ричард знаеше, че обучението просрочва полагащото му се време. Когато го заведе обратно в покоите на Дена, тя цял час му удряше плесници, след което закачи веригата му за долната табла на леглото и му каза да стои прав, докато Дена се върне.
	Констанс доближи лицето си до неговото колкото можеше повече, като се има предвид височината й, и го стисна между краката си.
	— Пази си го добре — озъби му се тя. — Не ти остава още дълго време да го имаш. Имам причини да мисля, че Господарят Рал скоро ще те пренасочи към мен, а когато това стане, ще ти поразбъркам анатомията. — Лицето й цъфна в злобна усмивка. — И хич не си мисли, че ще ти достави удоволствие.
	Гневът му избухна, предизвиквайки болката на магията. Тя го повали на колене. Напускайки стаята, Констанс се изсмя. Той успя да овладее гнева си, но докато стоеше прав, болката не утихна.
	През прозореца нахлуваше топла слънчева светлина. Той се надяваше Дена скоро да се върне. Слънцето залезе. Времето за вечеря дойде и отмина. Дена все още не се връщаше. Ричард започна да се притеснява. Имаше предчувствие, че нещо не е наред. Чу камбаната за вечерно отдаване, но нямаше как да се отзове, тъй като беше вързан за леглото. Запита се дали трябва да коленичи където е, но установи, че няма как да го направи; беше му заповядано да стои прав. Помисли си, че въпреки всичко трябва да започне да пее отдаването, но реши, че тук никой няма да го чуе, така че нямаше да има значение.
	Отвън прозореца отдавна се беше стъмнило, но за щастие лампите бяха запалени и поне не се наложи да стои прав в тъмнината. Двете камбани отбелязаха края на вечерното отдаване. Дена още я нямаше. Времето му за обучение дойде и си отиде. Дена още я нямаше. Ричард изпадна в ужас.
	Най-после чу да се отваря вратата. Дена влезе с наведена глава, вървеше вдървено. Плитката й беше разпусната и косата й падаше свободно. Тя внимателно затвори вратата зад себе си. Ричард забеляза, че кожата й има пепеляв цвят, очите й бяха навлажнени. Не го погледна.
	— Ричард — едва промълви тя, — напълни ми ваната. Моля те! Имам нужда от вана, точно сега се чувствам толкова мръсна.
	— Разбира се, Господарке Дена.
	Той издърпа ваната и се затича с всичка сила да я напълни. Едва ли някога беше бързал толкова много. Докато той пълнеше кофа след кофа, тя стоеше и го гледаше. Когато той свърши, застана срещу нея в очакване, задъхан.
	Треперещите й пръсти започнаха да откопчават кожената й дреха.
	— Ще ми помогнеш ли? Не мисля, че ще се справя сама.
	Той я разкопча, а тя потръпваше под пръстите му. Ричард подскочи назад, когато се наложи да отлепи дрехата от гърба й; с плата се отдели и част от кожата й. Сърцето му биеше лудо. Дена беше покрита със следи от бич от главата до петите. Ричард беше ужасен, заболя го от мъка по нея, от болката, която тя изпитваше. Очите му се напълниха със сълзи. В него се надигна силата. Той не й обърна внимание.
	— Господарке Дена, кой направи това с вас? — попита той.
	— Господарят Рал. Заслужих си го.
	Той я хвана за ръцете и й помогна да влезе във ваната. Потапяйки се бавно в горещата вода, тя простена тихо и седна вдървено.
	— Господарке Дена, защо го направи той?
	Когато Ричард допря насапунисаната кърпа до гърба й, тя потръпна.
	— Констанс му е казала, че се държа много свободно с теб. Заслужих си го. Бях небрежна в обучението ти. Аз съм Морещица. Трябваше да се справя по-добре. Получих си заслуженото.
	— Вие не заслужавате това, Господарке Дена, аз би трябвало да поема това наказание. Не вие.
	Докато се държеше отстрани за ваната, ръцете й трепереха, а той внимателно я къпеше. Нежно избърса потта от пребледнялото й лице. През цялото време, докато й помагаше, тя гледаше втренчено пред себе си, по бузите й се изтърколиха няколко сълзи.
	Устната й затрепери.
	— Утре Господарят Рал ще те види. — За секунда ръката му спря да се движи. — Съжалявам, Ричард. Ще трябва да отговориш на въпросите му.
	Той вдигна поглед към лицето й, но тя не отвърна на погледа му.
	— Да, Господарке Дена. — Той я обливаше с шепи вода. — Нека ви изсуша. — Направи го възможно най-внимателно. — Искате ли да седнете, Господарке Дена?
	Тя му се усмихна объркано.
	— Не мисля, че ми се иска точно сега — Дена сковано извърна глава. — Ей там. Ще легна на леглото. — Когато той й подаде ръка, тя я пое. — Май не мога да престана да треперя. Защо не мога да престана да треперя?
	— Защото ви боли, Господарке Дена.
	— Имала съм много по-тежки случаи от този. Това беше просто малко напомняне коя съм. И въпреки това не мога да престана да треперя.
	Тя легна по корем на леглото и го погледна. Тревогата му даде храна на мисълта му.
	— Господарке Дена, раницата ми още ли е тук?
	— В шкафа е. Защо?
	— Вие просто си лежете. Господарке Дена, позволете ми да направя нещо, ако си спомня как.
	Ричард извади раницата си от една висока полица в шкафа, остави я на масата и започна да ровичка в нея. Дена го наблюдаваше, положила глава на една страна върху ръцете си. Под резбованата свирка, вързана на кожена връв, той намери пакетчето, което търсеше, и го разтвори на масата. Извади тенекиена купичка, взе ножа от колана си и също го остави на масата. Стана и взе един буркан с крем от шкафа. Беше я виждал да маже кожата си с него. Точно това му трябваше.
	— Господарке Дена, мога ли да използвам това?
	— Защо?
	— Моля ви?
	— Продължавай.
	Ричард взе цялата купчинка добре подредени, изсушени аумови листа и ги сложи в тенекиената купа, след това подбра няколко други билки, които си спомняше по мириса, а не по имената, и ги сложи при аумовите листа. С дръжката на ножа стри всичко на прах. Взе буркана с крем и го изсипа в купата, разбърквайки сместа с два пръста. Взе купата и седна на леглото до нея.
	— Вие просто си лежете спокойно — каза й.
	— Обръщението, Ричард, обръщението. Никога ли няма да го запомниш?
	— Съжалявам, Господарке Дена — усмихна се той. — По-късно можете да ме накажете. А засега лежете спокойно. Когато свърша, ще се почувствате достатъчно добре, за да можете да ме наказвате цяла нощ. Обещавам ви.
	Ричард нежно намаза раните й със сместа, втривайки я внимателно в кожата. Дена стенеше. Докато той правеше това, тя затвори очи. Докато стигна до глезените й, Дена почти беше заспала. Докато кремът попие в тялото й, Ричард я галеше по косата.
	— Как се чувствате, Господарке Дена? — прошепна той.
	Тя се извърна на една страна с широко отворени очи.
	— Болката я няма! Как го направи? Как накара болката да си отиде?
	Ричард доволно се усмихна.
	— Научих го от един стар приятел на име… — той се намръщи. — Не мога да си спомня името му. Но ми е стар приятел и ме научи. Толкова се радвам, Господарке Дена. Не обичам, когато ви боли.
	Тя нежно докосна с пръсти лицето му.
	— Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър. Никога досега не съм имала другар като теб. Мътните ме взели, никога досега не съм срещала някой като теб. Убих този, който ми причиняваше онова, което аз сега причинявам на теб, а наместо това ти ми помагаш.
	— Всички ние можем да бъдем само онова, което сме, нито повече, нито по-малко, Господарке Дена — той сведе поглед към ръцете си. — Не ми харесва онова, което Господарят Рал е направил с вас.
	— Ти не разбираш какво е да си Морещица, любов моя. Ние сме подбирани внимателно още като малки момичета. Избираните за Морещици са най-нежните, с най-крехки сърца, които могат да бъдат намерени. Казват, че най-голямата жестокост извира от най-нежното сърце. Претърсват цяла Д’Хара и всяка година избират не повече от шест-седем момичета. Морещицата бива прекършвана на три пъти.
	Ричард ококори очи.
	— На три пъти? — прошепна той.
	Дена кимна.
	— Първия път става по начина, по който аз прекърших теб, за да бъде прекършен духът ни.
	Втория път, за да се прекърши чувството ни за съпричастност. За да стане това, сме заставени да гледаме как учителят ни прекършва собствената ни майка и я прави свое кученце. Гледаме го как й причинява болка, докато тя издъхне. Третият път е, за да се прекърши у нас страхът да причиняваш болка на друг човек, да ни накара да изпитваме удоволствие от това да причиняваме другиму болка. За да стане това, трябва да прекършим собствения си баща под ръководството на учителя си, да го превърнем в свое кученце и да продължим да му причиняваме болка, докато той умре.
	По бузите на Ричард потекоха сълзи.
	— Правят всичко това с вас?
	— Онова, което направих с теб, за да те прекърша, е нищо в сравнение с онова, което трябва да бъде направено с нас, за да ни прекършат втория и третия път. С колкото по-крехко сърце е момичето, толкова по-добра Морещица става, но е по-трудно да я прекършиш втория и третия път. Господарят Рал ме възприема като специален случай, защото им отне доста време, за да ме прекършат втория път. Майка ми живя дълго, за да се опита да запази в мен надеждата, но това само влоши нещата. И за двете ни. При третото прекършване се провалиха, отказаха се и щяха да ме убият, но Господарят Рал каза, че ако аз бъда прекършена, ще стане нещо различно и затова сам се зае с обучението ми. Именно той ме прекърши третия път. В деня, когато убих баща си, той ме вкара в леглото си като награда. Неговата награда ме остави безплодна.
	Ричард едва можеше да говори с буцата, заседнала в гърлото му. С треперещи пръсти той махна кичур коса от лицето й.
	— Не искам никой да ви причинява болка. Никога повече, Господарке Дена.
	— Това е чест — прошепна през сълзи Дена, — Господарят Рал да отдели време, за да накаже такова нищожество като мен със собствения ми Агиел.
	Ричард остана безмълвен.
	— Надявам се утре да ме убие, за да нямам възможност да науча и други неща, от които боли толкова много, Господарке Дена.
	Пълните й със сълзи очи проблясваха на светлината от лампата.
	— Причиних ти болка, която не съм причинявала никому другиму, и въпреки това ти си първият човек, откакто бях избрана, който е направил нещо, за да облекчи болката ми. — Тя седна на леглото и взе тенекиената купа. — Има още малко. Позволи ми да те намажа там, където Констанс направи онова, което й бях забранила.
	Дена намаза раните по раменете му с аумовия крем, след това намаза и корема му, и гърдите, продължавайки нагоре към врата. Очите им се срещнаха. Ръката й спря. В стаята настъпи мъртвешка тишина. Дена се наведе напред и нежно го целуна. Постави намазаната си с крем ръка на тила му и отново го целуна.
	Отпусна се по гръб на леглото, държейки ръката му на корема си.
	— Ела при мен, любов моя. Толкова те желая точно сега.
	Той кимна и протегна ръка към Агиел, който стоеше на масата. Дена докосна китката му.
	— Тази нощ те желая без Агиел. Моля те! Научи ме как е без болка!
	Тя постави ръка на тила му и леко го дръпна върху себе си.

>	Четиридесет и трета глава

	На следващата сутрин Дена не проведе обучение, а вместо това го изведе на разходка. Господарят Рал беше пожелал да го види след второто отдаване. Когато то приключи и те тъкмо тръгваха, Констанс ги пресрещна.
	— Изглеждаш изненадващо добре, сестро Дена.
	Дена я погледна с безстрастен поглед. Ричард беше бесен на Констанс, задето е говорила пред Господаря Рал за Дена, за това, че е предизвикала наказанието й, и трябваше да се концентрира върху плитката на Господарката си.
	Констанс се обърна към Ричард.
	— Така. Чувам, че днес ще имаш честта Господарят Рал да те приеме. Ако все още си жив след това, ще имаш възможност да видиш на какво още съм способна. Насаме. Искам нещо от теб, след като той свърши.
	Той заговори, без да се замисля.
	— Годината, в която са ви избирали, Господарке Констанс, трябва да е била много оскъдна; в противен случай човек с вашата ограничена интелигентност не би бил избран за Морещица. Само най-голям невежа би заложил жалките си амбиции върху цената на приятел. Особено за приятел, жертвал толкова много за него. Вие не сте достойна да целунете Агиела на Господарката Дена — Ричард се усмихна широко, самоуверено, докато тя го гледаше изумена. — По-добре се надявайте Господарят Рал да ме убие, Господарке Констанс, защото ако не го направи, следващия път, когато ви видя, ще ви убия за онова, което сторихте на Господарката Дена.
	Констанс не можеше да помръдне от изненада, след това внезапно насочи своя Агиел към него. Дена вдигна ръка. Насочи към гърлото на Констанс собствения си Агиел и я задържа назад. Очите на Констанс се ококориха от изненада. Закашля се с кръв и падна на колене, стискайки гърлото си с ръце.
	Преди да се отдалечи, без да каже нито дума, Дена я погледна за миг. Ричард, привързан за веригата, я последва. Той забърза, за да я настигне.
	Дена продължи напред, без да се обръща към него.
	— Само се опитай да познаеш колко часа си спечели.
	Ричард се усмихна.
	— Господарке Дена, ако съществува Морещица, която може да изтръгне вик от мъртвец, то това сте вие.
	— А ако Господарят Рал не те убие, тогава колко часа?
	— Господарке Дена, в един човешки живот няма толкова часове, които могат да замъглят удоволствието ми от онова, което направих.
	Тя леко се усмихна, но не го погледна.
	— В такъв случай се радвам, ако мислиш, че си е струвало — погледна го косо. — Все още не мога да те разбера. Както сам каза, човек не може да бъде нито повече, нито по-малко от онова, което е. Съжалявам, че не мога да бъда повече от онова, което съм, и се страхувам, че ти не можеш да бъдеш по-малко. Ако не бяхме войници, воюващи от двете страни на барикадата, щях да те задържа като мой другар за цял живот и да се погрижа да доживееш до дълбока старост.
	Топлият й тон сгря Ричард.
	— Ще направя каквото мога, за да удължа живота си заради вас, Господарке Дена.
	Те продължиха през коридорите, през площадите за отдавания, покрай статуите, между хората. Тя го поведе нагоре по стълбите, през просторни зали с пищна декорация. Спря пред двойна врата, на чийто релеф бяха изобразени хълмове и гори, инкрустирани със злато.
	Дена се обърна към него.
	— Готов ли си да умреш днес, любов моя?
	— Денят още не е свършил, Господарке Дена.
	Тя плъзна ръце около врата му, целувайки го нежно. Отдалечи лицето си на няколко инча от неговото и го погали по главата.
	— Съжалявам, Ричард, че ти причинявам това, но така съм обучена, не мога да направя нищо по-различно; живея само за да ти причинявам болка. Знай, че това не е по мой избор, а защото така съм обучена. Не мога да бъда нищо повече от онова, което съм: Морещица. Ако е писано днес да умреш, любов моя, то направи така, че да се гордея с теб, умри с достойнство.
	Той беше другар на една луда, тъжно си помисли Ричард. Не по неин избор.
	Дена отвори вратите и влезе в огромна градина. Ако мисълта му не беше заета с други неща, Ричард щеше да се впечатли. Тръгнаха по една пътека между цветя и храсти, покрай ниски, покрити с лози каменни зидове и дървета и излязоха на широка ливада. Светлината влизаше през стъклен покрив, от което цветята бяха свежи и избуяли.
	В далечината стояха двама еднакви на ръст мъжаги. Скръстените им ръце бяха покрити над лактите с метални плоскости с остри шипове по тях. Някакви стражи, помисли си Ричард. До тях стоеше друг човек. Върху широките му гърди се очертаваха впечатляващи мускули. Късо подстриганата му руса коса стърчеше нагоре, пресичаше я само един черен кичур.
	Близо до центъра на ливадата, край оформен в кръг бял пясък, облян в топлата следобедна светлина, стоеше мъж, обърнат с гръб към тях. Бялата му роба и дългата му до раменете руса коса блестяха на слънчевата светлина. Златният му колан и окачената на него крива кама отразяваха искрящи лъчи светлина.
	Щом Ричард и Дена се приближиха, Дена се хвърли на колене и допря глава до земята. Ричард беше инструктиран и направи същото, отмествайки настрани меча си, за да не му пречи.
	Двамата заедно запяха. „Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“
	Изпяха го само веднъж, след което зачакаха, Ричард леко трепереше. Спомни си, че не трябва никога да се приближава до Господаря Рал, че трябва да стои надалеч от него, но не можеше да си спомни кой му беше казал това, знаеше само, че това е важно. Трябваше да се концентрира върху плитката на Дена, за да овладее гнева, напиращ при спомена за онова, което той й беше причинил.
	— Станете, деца мои.
	Ричард се изправи, заставайки плътно до Господарката Дена, докато дълбоките очи го обследваха. Това, че лицето на Господаря изглеждаше нежно, интелигентно, приятно, не успокои разяждащите Ричард страхове и мислите, кипящи под повърхността на съзнанието му. Сините очи се плъзнаха към Дена.
	— Изглеждаш изненадващо добре тази сутрин, кученцето ми.
	— Господарката Дена поема болката толкова добре, колкото и я създава, Господарю Рал — чу се да казва Ричард.
	Сините очи отново се спряха на него. Спокойствието, покоят, който беше изписан на лицето на Рал, го накараха да потръпне.
	— Кученцето ми ме информира, че ти създаваш само проблеми. Радвам се да видя, че не ме е излъгала. Но не се радвам, че е вярно — той небрежно сключи ръце. — Е, както и да е. Радвам се най-после да се срещнем, Ричард Сайфър.
	Дена забоде Агиел в гърба му с остро движение, за да му напомни какво трябваше да каже.
	— За мен е чест да бъда тук, Господарю Рал. Живея, за да ви служа. Вашето присъствие ме смирява.
	Рал леко изви устни в усмивка.
	— Да, сигурен съм, че е така — той се вгледа в лицето на Ричард цял един неприятно дълъг момент. — Имам няколко въпроса. Ти ще ми отговориш.
	Ричард усети как леко потреперва.
	— Да, Господарю Рал.
	— На колене — тихо каза той.
	Ричард падна на колене, подпомаган от Агиел върху рамото. Дена застана зад него и постави двата си крака около него. Притисна раменете му между бедрата си, упражнявайки натиск върху тях, като в същото време сграбчи косата му между пръстите си. Дръпна главата му леко назад, карайки го да погледне в сините очи на Господаря Рал. Ричард преглътна с ужас.
	Мрачният Рал го погледна безстрастно.
	— Виждал си преди Книгата на преброените сенки?
	Нещо властно в дъното на съзнанието подсказа на Ричард, че не бива да отговаря. След като не каза нищо, Дена стисна още по-силно косата му и притисна Агиел в основата на скалпа му.
	Главата му най-неочаквано се взриви от болка. Единствено хватката на Дена го държеше изправен. Сякаш цялата болка, изпитана досега по време на обучението, беше компресирана в това нейно докосване. Ричард не можеше да помръдне, не можеше да си поеме дъх, нито дори да изкрещи. Беше нещо отвъд болката; шокът му отне всичко, в изпразнената му същност се настани всепоглъщащият агонизиращ гърч от огън и лед. Тя отлепи Агиел. Ричард не знаеше къде се намира, кой е, кой го държи, знаеше само, че го боли повече от всеки друг път в живота му, че пред него стои човек, облечен в бяла роба.
	Сините очи се сведоха надолу към него.
	— Виждал си преди Книгата на преброените сенки?
	— Да — чу се да казва той.
	— Къде е тя сега?
	Ричард се поколеба. Не знаеше какво да отговори; не знаеше какво иска от него гласът. Болката отново избухна в главата му. Когато спря, усети сълзи да се стичат по бузите му.
	— Къде е тя сега? — повтори гласът.
	— Моля ви, не ми причинявайте повече болка — проплака той. — Не разбирам въпроса ви.
	— Какво има тук за неразбиране? Просто ми кажи къде е книгата сега.
	— Книгата или знанието на книгата? — страхливо попита Ричард.
	Сините очи помръкнаха.
	— Книгата.
	— Изгорих я. Преди години.
	Ричард си помисли, че очите ще го разкъсат на парчета.
	— А къде е знанието?
	Ричард се поколеба твърде дълго. Когато отново дойде в съзнание, Дена повдигна главата му, за да погледне отново в сините очи. Никога в живота си Ричард не се бе чувствал толкова самотен, толкова безпомощен, толкова уплашен.
	— Къде е знанието, което беше в книгата?
	— В главата ми. Преди да изгоря книгата, научих думите, знанието.
	Мъжът стоеше и го гледаше втренчено, без да помръдне. Ричард тихичко плачеше.
	— Кажи думите от книгата.
	Ричард за нищо на света не искаше още едно подобно докосване с Агиел в тила си. Само при мисълта за това потръпна от болка. Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, може да се провери единствено с употребата на Изповедник…
	Изповедник.
	Калан.
	Името Калан проблесна в мисълта на Ричард като светкавица. Силата се роди за живот, раздирайки пелената от мъгла с изгарящите, нажежени до бяло спомени от миналото. Вратата на заключената в съзнанието му стаичка внезапно се отвори. Всичко се върна в главата му, предизвикано от силата, надигнала се в него. При мисълта, че Мрачният Рал може да хване Калан, да й причини болка, силата избухна в Ричард.
	Мрачният Рал се обърна към другите мъже. Онзи с черния кичур се приближи.
	— Виждаш ли, приятелю? Съдбата е на моя страна. Тя вече е тръгнала насам заедно със Стария. Намери я. Погрижи се да ми я доведат. Вземи две четворки, но я искам жива, разбра ли? — Мъжът кимна. — Ти и хората ти ще бъдете покровителствани от магията ми. Старият е с нея, но тя няма оръжие срещу магията на отвъдния свят дори и да е жива дотогава — гласът на Рал стана по-груб. — И, Демин, не ме интересува какво ще правят хората ти с нея, но е по-добре да е жива, когато пристигне тук, и да е способна да използва силата си.
	Лицето на мъжа загуби част от цвета си.
	— Разбирам. Ще бъде направено както казвате, Владетелю Рал. — Той се поклони дълбоко, обърна се и излезе, като за миг спря поглед върху Ричард, усмихвайки му се разбиращо.
	Мрачният Рал отново се обърна към Ричард.
	— Продължавай.
	Ричард нямаше да отиде по-далеч, отколкото беше отишъл. Вече си спомни всичко.
	Беше време да умре.
	— Няма да продължа. По никакъв начин не можеш да ме накараш да го сторя. Приветствам болката. Приветствам смъртта.
	Преди Агиел да успее да го достигне, очите на Рал се впиха в Дена. Ричард усети как ръката й отпуска косата му. Един от стражите се приближи, сграбчи я за гърлото с огромната си лапа и започна да я стиска, докато накрая Ричард я чу да се бори за глътка въздух.
	Рал хвърляше огън върху нея.
	— Каза ми, че си го прекършила.
	— Така беше, Господарю Рал — опитваше се да говори през стиснатото си гърло. — Кълна се.
	— Много ме разочарова, Дена.
	Когато мъжът отлепи краката й от земята, Ричард усети болката й. Силата отново се вля в него, нажежена до бяло. Причиняваха болка на Дена. Преди някой да разбере какво става, той беше на крака, силата на магията бушуваше в него.
	Ричард се вкопчи с едната си ръка за дебелия врат на мъжагата, като докопа срещуположното му рамо. Сграбчи главата му с другата си ръка и рязко извъртя главата му с всичка сила. Той се строполи на земята.
	Ричард се завъртя. Другият страж почти беше стигнал до него, ръката му се протягаше напред. Ричард го хвана за ръката и използвайки инерцията си, се стовари с цялата си тежест върху него и го набучи на ножа си. Ножът потъна до дръжката и Ричард направи мощен разрез нагоре, достигайки до сърцето му, докато сините очи на мъжагата се разшириха от изненада. Той се строполи на земята, а вътрешностите му се разпиляха наоколо.
	Ричард стоеше задъхан от бушуващата в него сила. Всичко, което виждаше с периферното си зрение, му се струваше бяло. Бяло от огъня на магията. Дена беше хванала гърлото си с ръце, борейки се с болката.
	Мрачният Рал стоеше спокоен и облизваше върховете на пръстите си, докато наблюдаваше Ричард.
	Дена извика болката от магията толкова, колкото да повали Ричард на колене. Той се сгърчи с ръце на корема.
	— Господарю Рал — едва изрече Дена, — нека го взема при мен тази нощ. Кълна се, че на сутринта ще отговори на всичките ви въпроси. Ако все още е жив. Дайте ми възможност да се реванширам.
	— Не — каза Рал дълбоко замислен, като леко поклати ръка. — Извинявам се, кученцето ми. Това не е по твоя вина. Нямах представа с какво си имаме работа. Махни болката от него.
	Ричард се съвзе и се изправи на крака. Мъглата се избистри в главата му. Чувстваше се така, сякаш се е събудил от сън, за да се озове в кошмар. Останалата част от него беше напуснала малката заключена стаичка в съзнанието му, вече нямаше да я държи заключена. Щеше да умре в пълно съзнание, с достойнство, цялостен. Държеше гнева си под контрол, но в очите му блестеше огън. Сърцето му гореше.
	— Старият ли те научи на това? — попита Рал, извил вежди от любопитство.
	— На какво да ме е научил?
	— Да разделяш съзнанието си. Така си успял да се запазиш да не бъдеш прекършен.
	— Не знам за какво говориш.
	— Разделил си съзнанието си, за да запазиш ядрото, жертвайки останалата част на онова, което ще бъде направено с теб. Една Морещица не може да прекърши раздвоено съзнание. Да накаже — да. Но не и да прекърши — той се обърна към Дена. — Още веднъж ти се извинявам, кученцето ми. Помислих си, че си ме предала. А не си. Само човек с изключителна дарба може да го научи на толкова много. Ти се справи добре, но това напълно променя нещата.
	Той се усмихна, облиза върховете на пръстите си и ги плъзна по веждите си.
	— Сега двамата с Ричард ще проведем разговор на четири очи. Докато той е в тази стая с мен, искам да го оставиш да говори без болката на магията. Тя ще попречи на онова, което може да се наложи да направя. Докато е тук с мен, трябва да го освободиш от контрола си. Можеш да се върнеш в покоите си. Когато свърша с него и ако е още жив, ще ти го изпратя обратно, както обещах.
	Дена се поклони дълбоко.
	— Живея, за да ви служа, Господарю Рал.
	Тя се обърна към Ричард, лицето й беше пурпурночервено, постави пръст под брадичката му, като леко повдигна главата му.
	— Не ме разочаровай, любов моя.
	Търсачът се усмихна.
	— Никога, Господарке Дена.
	Той остави гневът да избухне само за да го почувства отново, докато я гледаше как се отдалечава. Гняв, насочен срещу нея и срещу стореното на нея. Не мисли за проблема, каза си, мисли за разрешението му. Ричард се обърна към Мрачния Рал, чието лице беше спокойно и не показваше нищо. Наложи си неговото също да не изразява нищо.
	— Знаеш, че искам да знам какво пише в останалата част от книгата.
	— Убий ме.
	Рал се усмихна.
	— Май много ни се иска да умрем, нали?
	— Да. Убий ме. Точно както уби баща ми.
	Мрачният Рал се намръщи, усмивката все още не слизаше от лицето му.
	— Баща ти? Не съм убивал баща ти, Ричард.
	— Джордж Сайфър! Ти го уби! Не се опитвай да отричаш! Ти го уби с ей тоя нож на кръста ти!
	Мрачният Рал разпери ръце в престорена невинност.
	— О, аз не отричам да съм убил Джордж Сайфър. Но не съм убивал баща ти.
	Ричард се почувства хванат натясно.
	— Какво искаш да кажеш?
	Мрачният Рал го заобиколи, като не сваляше поглед от очите му, докато Ричард се опитваше да го следва, извръщайки глава.
	— Доста добре. Наистина. Най-доброто, което някога съм виждал. Направено лично от великия.
	— Какво?
	Мрачният Рал облиза пръстите си и спря пред него.
	— Мрежата на магьосника около теб. Никога не съм виждал по-добра изработка. Обгърнат си в нея като в какавида. Тук си от доста време. Доста впечатляващо; дори си мисля, че няма да мога да я разкъсам.
	— Ако се опитваш да ме убедиш, че Джордж Сайфър не ми е баща, няма да успееш. Ако се опитваш да ме убедиш, че си луд, няма смисъл да полагаш усилия. Поне в това съм сигурен.
	— Скъпо мое момче — изсмя се Рал, — твърде малко ме интересува кого вземаш за свой баща. Още повече около теб има хвърлена магия на магьосника, която не може да ти позволи да видиш истината.
	— Така ли? Да продължаваме тогава. Кой е баща ми, щом не е Джордж Сайфър?
	— Не бих могъл да знам — сви рамене Рал. — Мрежата го скрива. Но от това, което виждам, в мен се пораждат известни подозрения — усмивката изчезна от лицето му. — Какво гласи Книгата на преброените сенки?
	Ричард сви рамене.
	— Това ли искаш да знаеш? Разочароваш ме.
	— Как така?
	— Ами след онова, което е направено на кучия ти баща, си мислех, че ти със сигурност ще искаш да разбереш името на магьосника.
	Очите на Мрачния Рал заискриха, докато той бавно облиза върховете на пръстите си.
	— Как се казва магьосникът?
	Беше ред на Ричард да се усмихне. Той широко разтвори ръце.
	— Разрежи ме. Изписано е в червата ми. Ще трябва да го намериш там.
	Ричард не смъкна самоуверената усмивка от лицето си; знаеше, че е беззащитен, и се надяваше да предизвика Рал да го убие. Умреше ли той, книгата умираше с него. Нито кутия, нито книга. Рал щеше да умре; тогава Калан щеше да бъде спасена. Това беше единственото, което имаше значение.
	— След една седмица ще настъпи първият ден на зимата — аз ще узная името на магьосника и ще притежавам силата да го изтръгна от скривалището му и да го доведа тук.
	— След една седмица ти ще си мъртъв. Притежаваш само две от кутиите.
	Мрачният Рал отново облиза пръстите си и приглади с тях веждите си.
	— Имам двете сега, а третата върви насам, докато ние тук си приказваме.
	Ричард се опита да не му повярва. Запази лицето му безизразно.
	— Смела приказка. Но все пак лъжовна. След една седмица ти ще умреш.
	Рал повдигна вежда.
	— Казвам ти истината. Предадоха те. Същият, който предаде теб, предаде и кутията. Ще пристигне след няколко дни.
	— Не ти вярвам — равно каза Ричард.
	Мрачният Рал облиза пръстите си и се обърна, тръгвайки да обикаля кръга от бял пясък.
	— Така ли? Нека ти покажа нещо.
	Ричард го последва до един изпъкнал бял камък, върху който имаше гранитна плоча, поддържана от две къси набраздени колони. В центъра на плочата стояха две от кутиите на Орден. Едната от тях беше орнаментирана със скъпоценни камъни и приличаше на тази, която беше видял Ричард. Другата беше черна като нощния камък, на светлината в стаята повърхността й беше като празно пространство: това беше самата кутия, предпазната й обвивка беше свалена.
	— Две от кутиите на Орден — провъзгласи Рал, протягайки ръка към тях. — За какво ми е Книгата? Книгата би била безполезна, ако не разполагам с третата кутия. Третата кутия е била у теб. Онзи, който те предаде, ми го каза. Ако кутията не беше тръгнала насам, за какво щеше да ми е Книгата? Наместо това щях да те разпоря, за да видя къде се намира кутията.
	Ричард потрепери от гняв.
	— Кой е предал мен и кутията? Кажи ми името му.
	— Или какво? Или ще ме разпориш, за да прочетеш името по червата ми? Няма да научиш името на този, който ми помогна. Не само ти имаш достойнство.
	Ричард не знаеше на какво да вярва. Рал беше прав в едно. Книгата не би му била необходима, ако не притежаваше и трите кутии. Някой наистина го беше предал. Това беше невъзможно, но сигурно беше истина.
	— Просто ме убий — каза Ричард със слаб глас и извърна поглед встрани. — Няма да ти кажа. Можеш да ме разпориш, ако искаш.
	— Първо трябва да ме убедиш, че говориш истината. Може да ме мамиш, че знаеш цялата книга наизуст. Може да си прочел само първата страница и да си изгорил останалото или просто да си измисляш онова, което ми каза.
	Ричард скръсти ръце и хвърли поглед през рамо.
	— И каква причина мога да имам, за да искам да ми повярваш?
	Рал сви рамене.
	— Мислех, че те е грижа за тоя Изповедник, Калан. Мислех, че се тревожиш какво й се е случило. Виждаш ли, ако не можеш да ме убедиш, че казваш истината, ще трябва да я разпоря и да хвърля един поглед на червата й, за да видя дали те не могат да кажат нещо по въпроса.
	Ричард го стрелна гневно с поглед.
	— Това би било най-голямата ти грешка. Ти имаш нужда от нея, за да потвърди истината на Книгата. Нараниш ли я, унищожаваш единствения си шанс.
	Рал сви рамене.
	— Ти го казваш. Откъде мога да съм сигурен, че ти наистина знаеш какво гласи книгата? Може да се окаже дори, че по този начин тя ще потвърди истината.
	Ричард не каза нищо, мисълта му се залута в хиляди посоки едновременно. Помисли за разрешението, каза си той, не за проблема.
	— Как си махнал защитната обвивка на тази кутия без Книгата?
	— Книгата на преброените сенки не е единственият източник на информация за кутиите. Има и други неща, които са ми от полза — той погледна към тъмната кутия. — Отне ми цял ден и трябваше да вложа всичките си способности, за да сваля обвивката — той отново погледна към Ричард, повдигайки вежда. — Както знаеш, тя е прикрепена с магия. Но аз го направих и ще мога да го направя и с другите две кутии.
	Звучеше обезкуражително, че Рал е успял да махне защитната обвивка. За да бъде отворена дадена кутия, най-напред трябва да се махне тази обвивка. Ричард се беше надявал, че без Книгата Рал няма да може да разбере как да я махне и няма да успее да отвори кутията. Тази надежда вече беше загубена.
	Ричард се втренчи сляпо в покритата със скъпоценни камъни кутия.
	— Страница дванадесета от Книгата на преброените сенки. Под заглавие Сваляне на Обвивките е написано: Обвивките на кутиите могат да бъдат свалени от всеки, който притежава знанието, не само от онзи, който е пуснал кутиите в действие — Ричард протегна ръка и взе покритата със скъпоценни камъни кутия от поставката. — Страница седемнадесета, третият параграф отдолу на страницата. Ако не е в часовете на мрака, а в часовете на слънцето, обвивката може да бъде махната от втората кутия по следния начин. Сложете кутията така, че слънцето да я докосва и се обърнете на север. Ако има облаци, дръжте кутията така, че слънцето да я докосва, ако облаците ги няма, но се обърнете на запад — Ричард вдигна кутията под лъчите на късното следобедно слънце. — Обърнете кутията така, че тесният край със синия камък да гледа към слънцето. Жълтият камък трябва да гледа нагоре — Ричард обърна кутията. — С втория пръст на дясната ръка върху жълтия камък в центъра отгоре, поставете палеца на дясната ръка върху бистрия камък в ъгъла долу — Ричард хвана кутията така, както се казваше в книгата. — Поставете първия пръст на лявата ръка върху синия камък върху далечната страна, палеца на лявата ръка върху рубина от близката страна — Ричард го направи. — Прочистете съзнанието си от всички мисли и на негово място поставете единствено и само образа на бяло, с черен квадрат в средата. Дръпнете двете ръце встрани и обвивката ще се отдели с тях.
	Под погледа на Рал Ричард прочисти мисълта си, представи си бяло с черно в центъра и дръпна. Обвивката издаде прещракващ звук и се разпадна. Той вдигна кутията точно над гранитната плоча и отстрани обвивката, сякаш изсипваше яйце в тиган. Две еднакво черни кутии застанаха една до друга, изглеждаха така, сякаш ще всмучат в себе си цялата светлина на стаята.
	— Забележително — въздъхна Рал. — И ти знаеш всяка част от книгата толкова добре.
	— Всяка дума — стрелна го с поглед Ричард. — Онова, което ти казах, няма да ти е от полза при отстраняването на третата обвивка. Трите се свалят по различен начин.
	Рал леко махна с ръка.
	— Няма значение. Аз ще я сваля. — Той хвана лакътя на едната си ръка със срещуположната и доближи пръст до брадичката си, потънал в мисли.
	— Можеш да си вървиш.
	Ричард се намръщи.
	— Какво искаш да кажеш с това, че мога да си вървя? Нима няма да се опиташ да измъкнеш книгата от мен? Да ме убиеш?
	Рал сви рамене.
	— Няма да имам никаква полза от това. Моите начини да изтеглям информация ще повредят мозъка ти. Информацията ще пострада. Каквото и друго да беше, можех да събера парчетата и да възстановя нещата, но знам, че книгата е твърде специфична, за да направя подобно нещо. В края на краищата информацията ще пострада и няма да ми бъде от полза. Точно по тази причина ти не си ми необходим в момента, така че можеш да си вървиш.
	Ричард бе обхванат от безпокойство. Тук се криеше нещо повече.
	— Просто така? Мога да си вървя? Сигурно знаеш, че ще се опитам да ти попреча.
	Рал облиза пръстите си. Вдигна очи.
	— Не ме притеснява нищо, което би могъл да направиш. Но трябва да се върнеш обратно тук след една седмица, когато ще отворя кутиите, ако изобщо ти пука какво ще стане с всички.
	Ричард присви очи.
	— Какво искаш да кажеш с това, ако изобщо ми пука какво ще стане с всички?
	— След една седмица, когато настъпи първият ден на зимата, аз ще отворя една от кутиите. Имах възможност да науча от източници, различни от Книгата на преброените сенки, същите източници, които ми казаха как мога да махна обвивката, как да позная коя от кутиите ще ме убие. Оттам нататък ще трябва да гадая. Ако отворя правилната кутия, ще властвам еднолично. Отворя ли другата, светът ще бъде унищожен.
	— Нима ще допуснеш това да се случи?
	Мрачният Рал се наведе над Ричард и повдигна вежда.
	— Един свят или никакъв свят. Така ще бъде.
	— Не ти вярвам. Не знаеш коя от кутиите ще те унищожи.
	— Дори и да лъжех, все щяха да ми останат два шанса от три възможни да сполуча. А за да сполучиш ти, имаш една от три възможности. Неблагоприятно разпределение за теб. Но аз не лъжа. Светът или ще бъде унищожен, или аз ще го управлявам. Ще трябва да решиш кое предпочиташ да се случи. Ако не ми помогнеш и аз отворя грешната кутия, аз ще умра заедно с всички останали, включително и тези, които обичаш. Ако не ми помогнеш и отворя правилната, ще пусна Калан на Констанс, за да бъде обучена. Достатъчно дълго обучение. Преди да те убия, ще те оставя да гледаш всичко. След това Калан ще ми роди син, наследник. Син, който ще стане Изповедник.
	Ричард се вледени от болка, по-силна от всяка, която беше изпитал при Дена.
	— Опитваш се да ми направиш някакво предложение?
	Рал кимна.
	— Върнеш ли се навреме, за да ми помогнеш, ще ти позволя да си вървиш необезпокояван. Ще те оставя да живееш.
	— А Калан?
	— Тя ще остане да живее тук, в Народния дворец, и с нея ще се отнасят като с кралица. Ще й бъдат осигурени всички удобства, за които може да мечтае една жена; живот, към който е привикнала една жена Изповедник. Нещо, което ти самият никога няма да можеш да й осигуриш. Ще живее живота си в сигурност и спокойствие и ще ми роди сина Изповедник, който искам. При всички положения тя ще ми роди син. Такъв е моят избор. Ти трябва да решиш как ще стане това: в качеството й на кученце на Констанс или като кралица. Така че, виждаш ли? Мисля, че ще се върнеш. А ако греша… — Той сви рамене. — Един свят или нито един свят.
	Ричард едва си поемаше въздух.
	— Мисля, че не знаеш коя кутия може да те унищожи.
	— Ти сам решаваш на какво да повярваш. Няма нужда да те убеждавам. — Изражението на лицето му помръкна. — Избирай мъдро, млади приятелю. Изборът, който ти давам, може и да не ти харесва, но резултатите, които ще се получат в случай, че не ми помогнеш, ще ти харесат още по-малко. Не всеки избор, който прави човек през живота си, му харесва, но това са всички, които ти се предоставят. Понякога трябва да избереш онова, което е по-добре за останалите, а не онова, което е по-добре за теб.
	— Аз все пак не вярвам, че знаеш коя кутия може да те убие — прошепна Ричард.
	— Мисли, каквото си искаш, но попитай себе си дали искаш да заложиш бъдещето на Калан в ръцете на Констанс заради това, което мислиш. Дори и да имаш право, това пак ти дава един шанс от три възможни.
	Ричард се почувства празен, опустошен.
	— Сега съм свободен да си вървя?
	— Ами, има още няколко неща, които сигурно ще искаш да чуеш.
	Ричард се почувства внезапно парализиран, сякаш невидими ръце се бяха вкопчили в него. Не можеше да помръдне нито един мускул по тялото си. Мрачният Рал се протегна към джоба на Ричард и извади от там кожената кесийка с нощния камък. Ричард се съпротивляваше на силата, която го държеше неподвижен, но въпреки това не успя да помръдне. Ричард изсипа нощния камък в дланта си. Повдигна го нагоре усмихнат.
	Сенките започнаха да се материализират. Те се скупчиха около Рал, броят им се увеличаваше все повече. На Ричард му се прииска да избяга, но не можеше да помръдне.
	— Време е да се прибираме у дома, приятели.
	Сенките започнаха да се въртят около Рал все по-бързо и по-бързо, докато се превърнаха в размазано сиво. Когато бяха всмукани обратно от нощния камък под формата на неясна маса от сенки и форми, се надигна вой. Тишина. Отидоха си. Нощният камък се превърна в пепел в ръката на Рал. Той духна в дланта си и прахта се разпиля във въздуха.
	— Старият проверяваше местонахождението ти чрез нощния камък. Следващия път, когато те потърси, ще му се случи нещо доста неприятно. Ще се окаже в отвъдното.
	Ричард беше бесен от онова, което Рал правеше със Зед, беше бесен, че не можеше да помръдне, че беше безпомощен и единственото, което му оставаше, беше да гледа.
	Ричард отпусна съзнанието си, освободи се от усилията да помръдне и ги замени със спокойствие. Остави съзнанието си да се изпразни, отпусна се, освободи напрежението. Силата се стопи. Пристъпи напред, освободен от силата, която го възпираше.
	— Много добре, момчето ми. Знаеш как да прекъснеш една мрежа на магьосника, поне малка мрежа. Все пак много добре. Старият добре избира Търсачи. — Той кимна. — Но ти си нещо повече от Търсач. Ти имаш дарба. Очаквам с нетърпение деня, в който ще сме от едната страна на барикадата. Би ми било приятно да те имам около себе си. Онези, с които се налага да работя, са доста ограничени. След като светът се съедини, ще те науча на още неща, ако пожелаеш.
	— Ние с теб никога няма да сме от една и съща страна на барикадата. Никога.
	— Това е въпрос на твой избор, Ричард. Аз нямам никакви лоши помисли спрямо теб. Надявам се да станем приятели — Рал се вгледа в лицето на Ричард. — Има още нещо. Можеш да останеш в Народния дворец, можеш да си тръгнеш — както желаеш. Стражите ми ще те настанят. При всички случаи около теб ще има мрежа на магьосника. За разлика от тази, която току-що разкъса, другата няма да засегне теб, а хората, които ще срещнеш и затова няма да можеш да я разкъсаш. Нарича се мрежа-враг. Всички ще те смятат за свой враг. Онези, които ме уважават, ще те виждат такъв, какъвто си, тъй като си ми враг засега, а следователно и техен враг. Поне засега. Но онези, които са твои приятели, ще те виждат като човека, от когото се страхуват най-много, най-върлия си враг. Искам да видиш как хората гледат на мен, да погледнеш на света през моите очи, да видиш колко несправедливо се отнасят с мен хората.
	Ричард не трябваше да се опитва да въздържи гнева си; такъв нямаше. Той се почувства някак странно спокоен.
	— А сега свободен ли съм да вървя?
	— Разбира се, момчето ми.
	— Какво ще стане с Господарката Дена?
	— В момента, в който напуснеш тази стая, ще бъдеш отново във владение на силата й. Тя все още управлява магията на меча ти. Веднъж сдобила се с магията ти, една Морещица я владее завинаги. Не мога да я взема от нея, за да ти я върна. Трябва да си я вземеш сам.
	— Как тогава съм свободен да вървя?
	— Нима не е очевидно? Ако искаш да си тръгнеш, трябва да я убиеш.
	— Да я убия! — Ричард беше изумен. — Не мислиш ли, че ако можех да я убия, досега да съм го направил? Мислиш ли, че щях да понеса онова, което ми стори тя, ако можех да я убия?
	Мрачният Рал леко се усмихна.
	— Ти винаги си можел да я убиеш.
	— Как?
	— Нищо съществуващо не е направено едностранно. Дори листът хартия, колкото и тънък да е той, има две страни. Магията също. Ти гледаше само от едната страна на нещата; така постъпват повечето хора. Погледни цялостно — той посочи телата на двамата си стражи. Онези, които Ричард уби. — Тя контролира магията ти и въпреки това ти го направи.
	— Но това е различно, срещу нея няма да се получи.
	Рал кимна.
	— Грешиш, ще се получи. Но ти трябва да се превърнеш в неин господар; половинчатите мерки ще ти докарат куп неприятности. Тя те контролира с едната страна на магията ти, онази страна, която си й предложил. Трябва да използваш другата страна. Това е нещо, на което е способен всеки Търсач, но никой досега не е успял да усъвършенства. Може би ти ще си първият.
	— А ако не съм? Ако не успея? — За успокоение на Ричард Мрачният Рал звучеше съвсем като Зед. Зед винаги го беше учил по точно същия начин — като го караше да мисли сам, да открива сам отговорите по свой път, със собствения си мозък.
	— Тогава, млади приятелю, те чака една доста тежка седмица. На Дена не й харесва начинът, по който я объркваш. В края на седмицата тя ще те доведе при мен и ти ще ми кажеш решението си: да ми помогнеш или да оставиш всичките си приятели да умрат в мъки.
	— Само ми кажи как да използвам магията на меча, как да я овладея.
	— Разбира се. Веднага след като ми кажеш знанието от Книгата на преброените сенки — усмихна се Рал. — Не мисля, че ще го направиш. Лека нощ, Ричард. Не забравяй, една седмица.
	Когато Ричард напусна градината на Мрачния Рал, слънцето вече залязваше. В главата му се въртяха всички неща, които беше научил. Това, че Мрачният Рал знаеше коя кутия ще го убие, беше тревожно, но Ричард си даваше сметка, че е много вероятно Рал да прилага срещу него Първото правило на магьосника. По-лошото беше, че някой от приятелите му го беше предал. Това никак не му харесваше. А онова, което му се нравеше още по-малко, беше, че най-вероятно знаеше кой е той. Шота му беше казала, че Зед и Калан ще използват силата си срещу него. Сигурно предателят е или Зед, или Калан. Това някак си не му се връзваше, колкото и усилия да полагаше, колкото и да се опитваше да го осмисли. Не можеше да си представи, че който и да е от двамата ще го направи, и все пак един от тях го бе сторил. Обичаше ги и двамата повече от живота си. Зед му беше казал, че трябва да е готов да убие който и да е от тях, ако по някакъв начин застрашават победата, дори и да не знае със сигурност, да го предполага като вероятност. Той прогони тази мисъл от главата си.
	Трябваше да измисли начин да се отърве от Дена. Не го ли направеше, от него нямаше да има никаква полза и всичко останало отиваше по дяволите. Нямаше смисъл да си блъска главата с други въпроси, ако не успееше да избяга, и не го ли направеше скоро, Дена щеше да му причини болка и повече нямаше да може да мисли. Онова, което тя му причиняваше, затрудняваше много мисленето му, караше го да забравя. Най-напред трябваше да се концентрира върху този проблем, а след това да мисли за всичко останало.
	Мечът, помисли си той, Дена контролираше магията на меча. Той нямаше нужда от меча; може би щеше да успее да се отърве от него, да се отърве от магията, която беше под неин контрол. Посегна към дръжката, но болката на магията го спря преди още да е успял да я докосне.
	Той тръгна по коридорите към покоите на Дена. Оставаше му още доста път. Може би просто трябваше да мине по друг път, да излезе от Народния дворец. Мрачният Рал му беше казал, че никой от стражите няма да го спре. Когато стигна до следващото кръстовище от коридори, свърна по единия от тях. Болката го повали на колене. С неимоверни усилия той успя да се върне в коридора, по който трябваше да върви. Наложи се да спре и да си почине, тъй като болката го беше оставила без дъх.
	Близо, съвсем близо пред него удари камбаната за вечерно отдаване. Трябваше да отиде на отдаването; това щеше да му даде време за размисъл. Коленичи, радостен, че болката на магията не се появи. Беше в един от площадите с вода. Те му харесваха най-много; в тях цареше спокойствие. Близо до водата, заобиколен от хора, Ричард опря глава в земята и започна да пее, да прочиства главата си, да се изпразва. Използва пеенето, за да стопи тревогите, страховете, грижите си. Избута някъде встрани всички проблеми, остави мисълта си да потърси спокойствието, остави я да се рее необезпокоявана. Отдаването свърши, както му се стори, за нула време. Той се изправи освежен, обновен и отново се запъти към покоите на Дена.
	Коридорите, по които минаваше, залите и стълбищата бяха потресаващо красиви и Ричард за пореден път им се възхити, минавайки покрай тях. Запита се как някой толкова зъл като Мрачния Рал си дава труда да има край себе си толкова много красота.
	Няма едноизмерни неща. Двете страни на магията.
	Ричард си помисли за миговете, когато в него се беше надигала онази странна сила. Когато изпита съжаление към Принцеса Вайълит, когато кралският страж се опита да нарани Дена, когато изпита болката на стореното с Дена, когато си представи как Рал причинява болка на Калан, когато стражите на Рал се опитаха да причинят болка на Дена. Спомни си, че всеки път част от полезрението му побеляваше.
	Всеки път, в това беше сигурен, беше магията на меча. Но и преди магията на меча бе представлявала гняв. Макар и различен вид гняв. Припомни си как се беше чувствал преди, когато извадеше меча разгневен. Яростта, беса, желанието да убива.
	Омразата.
	Ричард се вкамени на мястото си по средата на тихия коридор. Беше късно и наоколо нямаше никой. Беше сам. Усети как през тялото му преминава студена вълна, как кожата му настръхва.
	Две страни. Разбра.
	Духовете му се притекоха на помощ, разбра.
	Извика я, остави я да покрие всичко в бяло.

	* * *

	Движейки се опипом в бялата мъгла на магията, почти изпаднал в транс, Ричард бутна вратата към покоите на Дена, задържа белотата около себе си, задържа младостта и мъката от нея. Тихата стая беше осветена от една лампа, поставена на масата край леглото, която меко и треперливо осветяваше ароматния въздух. Дена седеше на леглото си чисто гола. Седеше с кръстосани крака, сресала разпуснатата си коса. Агиел беше вързан за златна верижка около врата й и висеше между гърдите й. Ръцете й лежаха отпуснати в скута й. Гледаше го с големи, изпълнени с копнеж очи.
	— Дошъл си да ме убиеш, любов моя? — прошепна тя.
	Той кимна бавно, загледан в нея.
	— Да, Господарке.
	Тя леко се усмихна.
	— За първи път ме наричаш само „Господарке“. Винаги досега си ми казвал „Господарке Дена“. Това означава ли нещо?
	— Да. Означава всичко, другарко моя. Означава, че ти прощавам всичко.
	— Приготвих се.
	— Защо си гола?
	Светлината на лампата се отразяваше във влажните й очи.
	— Защото всичко, което имам, принадлежи на Морещицата. Искам да умра, както съм се родила. Дена. Нищо повече.
	— Разбирам — прошепна той. — Откъде разбра, че идвам, за да те убия?
	— Когато Господарят Рал ме избра да отида да те намеря, каза, че не може да ми заповяда да го направя, освен ако не реша доброволно. Каза, че пророчествата говорят за идването на Търсач, който ще е първият, овладял магията на меча: бялата магия. Че той ще успее да превърне в бяло острието на меча си. Каза, че ако се окаже, че ти си този, за който говорят пророчествата, това означава, че ще умра от твоята ръка, ако вземеш такова решение. Помолих да бъда изпратена, да стана твоята Морещица. Някои от нещата, които извърших с теб, не съм правила на никой друг, направих го с надеждата, че това ще се окажеш ти и ще ме убиеш. Когато направи онова с Принцесата, изпитах известни съмнения. Когато днес уби двамата стражи, вече бях сигурна. Не би трябвало да можеш да го направиш. В същото време аз те държах в ръцете си с магията на меча.
	По детски красивото й лице беше бяло.
	— Толкова съжалявам, Дена — прошепна той.
	— Ще си спомняш ли за мен?
	— Ще сънувам кошмари през целия си живот отсега нататък.
	Тя се усмихна по-широко.
	— Радвам се. — Тя очевидно изпитваше истинска гордост. — Обичаш тази жена, Калан, нали?
	Той смръщи чело.
	— Откъде знаеш?
	— Понякога, когато причинявам достатъчно болка на мъжете и те не знаят какво говорят, започват да крещят имената на майките си, на съпругите си. Ти крещеше името на жена, наречена Калан. Ще я избереш за своя другарка?
	— Не мога — каза той, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. — Тя е Изповедник. Силата й ще ме унищожи.
	— Съжалявам. Това ти причинява болка?
	Той бавно кимна.
	— Повече от всяка болка, която ти ми причини.
	— Добре — тъжно се усмихна Дена. — Радвам се, че онази, която обичаш, е в състояние да ти причини повече болка, отколкото аз ти причиних.
	Ричард знаеше, че в изкривеното й съзнание това е нещо като утеха за него. Ричард знаеше, че понякога Дена му причиняваше болка, за да му покаже обичта си към него. В нейните очи, щом другата жена му причиняваше повече болка, значи тя го обича.
	По лицето му се изтърколи сълза. Какво бяха направили с това бедно дете?
	— Онази болка е по-различна. Нямаш равна на себе си в онова, което направи.
	По бузата й се изтърколи сълза на гордост.
	— Благодаря ти, любов моя — въздъхна тя. Тя свали Агиел от врата си и му го подаде с надежда.
	— Ще носиш ли това, за да си спомняш за мен? Ако го носиш около врата си, няма да ти причинява болка, а щом го закачиш на веригата, ще те боли само ако го хванеш с ръка.
	Ричард пое лицето й в бялата светлина.
	— Това би било чест за мен, любов моя.
	Той се наведе, оставяйки я да закачи Агиел около врата му, позволи й да го целуне по бузата.
	— Как ще го направиш? — попита тя.
	Той знаеше какво означава въпросът й. Преглътна буцата в гърлото си. Ръката му бавно се повдигна към дръжката на меча.
	Бавно, той извади меча на истината. Той не иззвъня, както бе правил винаги досега.
	Изсъска. Нажежено да бяло изсъскване.
	Ричард не погледна, но знаеше, знаеше, че острието е бяло. Впи поглед във влажните й очи. Силата се надигна в него. Беше напълно спокоен. Целият гняв, цялата омраза, цялата злоба, си бяха отишли. Там, където някога беше чувствал всичко това, сега изпитваше единствено любов към това дете, този съд, в който някога бяха наливали само болка, това вместилище на жестокост, тази невинна, измъчена душа, обучена да прави онова, което ненавижда най-много от всичко на света: да причинява болка на другите. Съчувствието му го накара да изпита болка от мъката по нея; от любовта към нея.
	— Дена — прошепна той. — Можеш просто да ме пуснеш да си вървя; няма нужда да правя това. Моля те. Пусни ме да си вървя. Не ме карай да го правя.
	Тя вдигна брадичката си.
	— Ако се опиташ да си тръгнеш, ще те спра с болката на магията и ще те накарам да съжаляваш, че си ми създал неприятности. Аз съм Морещица. Аз съм твоя господарка. Не мога да бъда нищо повече от онова, което съм. Ти не можеш да бъдеш нищо по-малко, любов моя.
	Той кимна тъжно и насочи острието на меча между гърдите й, погледът му беше замъглен от сълзите в очите му и от бялата завеса наоколо.
	Дена внимателно хвана острието и го мръдна на няколко инча встрани.
	— Сърцето ми е тук, любов моя.
	С насочен срещу нея меч той се наведе и нежно обгърна с лявата си ръка крехките й рамене. Докато я целуваше по бузата, силата беше изцяло под неговия контрол.
	— Ричард — прошепна тя, — никога преди не съм имала другар като теб. Радвам се, че няма да имам друг след теб. Ти си много рядко срещан човек. Ти си единственият, откакто съм избрана, който е проявил загриженост, че и аз изпитвам болка, който е направил нещо, за да я облекчи. Благодаря ти за последната ни нощ, за това че ми показа какво е.
	От очите му капеха сълзи. Той я притисна до себе си.
	— Прости ми, моя любов.
	Тя се усмихна.
	— Всичко. Благодаря ти, че ме нарече „моя любов“. Хубаво е да го чуеш, изречено наистина, преди да посрещнеш смъртта. Извърти меча, за да си сигурен, че всичко е свършило. И, Ричард, моля те, вземи последния ми дъх! Както съм те учила! Искам последният ми дъх да остане в теб.
	Замаян, той доближи устните си до нейните, целуна я и дори не усети кога задвижи дясната си ръка. Не усети никаква съпротива. Мечът мина през нея сякаш през дух. Усети как ръката му извива меча и пое последния й дъх.
	Нежно я сложи на леглото, легна до нея и зарева неистово, без да спира да гали пребледнялото й лице.
	Как само му се щеше да не го беше правил.

>	Четиридесет и четвърта глава

	Беше вече нощ, когато Ричард напусна покоите на Дена. Коридорите бяха празни, виждаха се само мъждукащи светлинки. Движеше се в болезнено заслепление. Стъпките му отекваха в полираните каменни стени и подове, а той гледаше как собствената му сянка се върти около него, когато отминаваше факлите. Единственото му успокоение беше раницата, метната отново на гръб, и чувството, че напуска Народния дворец. Нямаше представа къде отива, знаеше само, че се маха оттук.
	Болка от Агиел, опрян в кръста му, го накара да се закове на място, обливайки се цял в пот, докато се опитва безуспешно да си поеме дъх. По хълбоците и краката му се стрелнаха огнени тръпки.
	— Отиваш ли някъде? — достигна до него нечий груб шепот.
	Констанс.
	Треперещата му ръка се опита да хване меча. Тя, без да сваля очи от него, му се изсмя в лицето. Представата, че магията на меча му може да попадне под неин контрол, че целият кошмар може да се повтори отначало, изплува в съзнанието му. Ръката му се дръпна от меча и се опита да задържи гнева на магията. Констанс го заобиколи и застана пред него, поставила ръка около кръста му, допряла Агиел до гърба му така, че краката му се парализираха. Беше облечена в червените си кожи.
	— Е? Още не си готов да използваш магията си върху мен? Ще го направиш. Ще опиташ съвсем скоро; ще се опиташ да спасиш себе си чрез нея — усмихна се тя. — Спести си допълнителната болка, използвай я сега. Може би ще проявя милост към теб, ако го направиш веднага.
	Ричард си помисли за всички дни, изпълнени с болка, причинени му от Дена, как тя го беше учила да я понася, за да може да му причинява още и още. Извика на помощ всичко научено. Овладя болката, като я блокира дотам, че да може да си поеме дълбоко дъх.
	Плъзна лявата си ръка около Констанс и притисна тялото й плътно към своето. Сграбчи Агиел в юмрука си, Агиела на Дена, който висеше от врата му. Болката нахлу в ръката му. Той я понесе, преодоля я. Отлепи Констанс от земята, като я приплъзна по тялото си, при което тя изрева и се опита да натисне още по-силно със своя Агиел, но й липсваше опорна точка, освен това той бе извил ръката й така, че тя не можеше да я движи.
	Когато вдигна изкривеното й лице на нивото на неговото, той притисна Агиела на Дена до гърдите й. Очите й се ококориха. Лицето й се отпусна. Ричард си спомни, че Дена беше направила същото с Кралица Милена. Ефектът върху Констанс се оказа същият. Тя потръпна и напрежението върху гърба му отслабна. Въпреки това все още го болеше, тъй като другият Агиел беше в ръката му.
	Ричард стисна зъби срещу болката.
	— Няма да те убия с меча. Ако го направя, това ще означава, че съм ти простил всичко. Никога няма да си позволя да ти простя предателството на приятел. Мога да ти простя онова, което причини на мен, но не и онова, което стори на приятелката си, на Дена. Това е единственото нещо, което никога няма да простя.
	Констанс се гърчеше от болка.
	— Моля те…
	— Дадена дума… — озъби се той.
	— Не… моля те… недей.
	Ричард изви Агиела, както беше видял да прави Дена с Кралицата. Констанс подскочи, след което се отпусна в ръцете му. От ушите й потече кръв. Той остави безжизненото й тяло да се изсули на земята.
	— Хвърлен камък.
	Ричард дълго гледа Агиела, стиснат здраво в юмрука му, преди да осъзнае, че това му причинява болка, накрая го отпусна на веригата, висяща около врата му.
	Поемайки си въздух, погледна мъртвата Морещица. Благодаря ти, Дена, помисли си той, за това, че ме научи да понасям болката. Ти ми спаси живота.
	Отне му близо час, докато намери изхода през лабиринта от коридори и се озове навън в скованата от студ нощ, сред широкото поле. Когато минаваше покрай двамата огромни стражи от двете страни на отворената порта на външната стена, ръката му стискаше здраво дръжката на меча, но те само почтително му кимнаха, сякаш той беше желан гост, тръгващ си след кралско празненство.
	Ричард спря, оглеждайки пейзажа, осветен от звездното небе. Никога не се беше чувствал по-добре при тази гледка. Обърна се на всички страни, поглъщайки с поглед света около себе си. Народният дворец, заобиколен от внушителни гладки стени, се извисяваше най-отгоре на едно просторно плато, което преминаваше в поле пред него. Платото се издигаше на стотици метри над голата земя, но имаше път, изкопан в скалите, който се виеше надолу и свързваше двореца с равнината.
	— Кон, сър?
	Ричард се обърна. Един от стражите му говореше.
	— Моля?
	— Попитах ви дали искате да ви доведа кон, сър. Изглежда, си тръгвате. Чака ви дълъг път.
	— Докъде?
	Стражът кимна с глава към равнината долу.
	— Полетата Азрит. Гледате на запад, през тях. За да ги пресечете, ще ви трябва много време. Желаете ли кон?
	Ричард се подразни от това, че Мрачният Рал проявяваше такава незаинтересованост от онова, което Ричард можеше да направи, та чак му предлагаше кон.
	— Да, бих желал кон.
	Стражът наду малка свирка, надавайки поредица от къси и дълги изсвирвания към друг човек на стената. Ричард чу как този сигнал се повтори в далечината.
	Стражът обясни накратко.
	— Няма да чакате дълго, сър.
	— Колко път е до планините Ранг’Шада?
	Мъжът смръщи чело.
	— Къде по-точно? Те са доста дълга верига.
	— Северозападно от Тамаранг. Там, където почти допират до нея.
	Той замислено потърка брадичката си.
	— Четири, може би пет дена — обърна се към другия страж. — Ти какво ще кажеш?
	Другият сви рамене.
	— Ако язди здраво ден и нощ и сменя конете си начесто, може би пет, но се съмнявам, че може да се вземе за четири.
	Сърцето на Ричард потъна в петите. Разбира се, че Рал нямаше какво да го е грижа дори Ричард да имаше кон. Къде можеше да отиде той? Майкъл и войската му бяха на четири-пет дена път, в Ранг’Шада. Нямаше как да се добере до тях и да се върне обратно, преди да е изтекла седмицата, преди първия ден на зимата.
	Но Калан сигурно беше по-близо. Рал изпрати оня мъж с черния кичур и двете четворки, за да я доведат. Какво правеше тя толкова близо? Беше им казал да не се връщат за него. Гневът му се изсипа върху Чейс, задето не беше спазил нарежданията му, че не ги беше държал на разстояние. След това гневът му се стопи. Ако той беше на негово място, нямаше да може да си седи на мястото, без да знае какво става с приятеля му. Може би не бяха в планините, а всички бяха поели насам. Но какво можеше да му помогне войската? Десет здрави мъжаги на място като това можеха да задържат цяла армия дори месец.
	Двама войници в пълно бойно снаряжение преминаха на коне през портата, водейки със себе си трети кон.
	— Бихте ли искал да ви придружат, сър? — попита стражът. — Те са добри войници.
	— Не — стрелна го с поглед Ричард. — Тръгвам сам.
	Стражът махна на войниците да си вървят.
	— Къде ще вървите на запад — югозапад? — Ричард не отговори, така че стражът продължи: — Тамаранг. Мястото в Ранг’Шада, за което попитахте. Намира се на юг-югозапад. Мога ли да ви дам един съвет, сър?
	— Давай — наостри уши Ричард.
	— Тръгнете ли натам, през полетата Азрит, то до сутринта ще стигнете до едно каменисто поле между остри хълмове. Там пътят се разклонява и тръгва по един каньон. Вие хванете лявото разклонение.
	Ричард присви очи.
	— Защо?
	— Защото тръгнете ли по дясното, ще попаднете в леговището на един дракон. Червен дракон. Червен дракон с лош характер. Драконът на Господаря Рал.
	Ричард яхна коня си и погледна стража.
	— Благодаря за съвета. Ще го запомня.
	Той пришпори коня и тръгна надолу по стръмния път откъм страната на платото, следвайки острите завои. Зад един от тях видя подвижен мост, който започна да се спуска, щом той се приближи. Докато го достигне, мостът беше вече спуснат, така че не се наложи да забавя темпото на галопиращия през дървената настилка кон. Ричард видя, че пътят е единственият разумен начин да се стигне до двореца, а зейналата под моста бездна щеше да се окаже непреодолимо препятствие за всяка наближаваща армия. Дори и без огромния брой защитници, които знаеше, че се намират от другата страна, дори без магията на Мрачния Рал недостъпността на Народния дворец беше сама по себе си достатъчна защита.
	Яздейки, той разкопча омразната яка и я захвърли в нощта. Закле се, че никога през живота си няма да носи яка. Заради никого. По никаква причина.
	Без да забавя темпото през полето, Ричард хвърляше по едно око през рамо към черния силует на Народния дворец, извисяващ се над платото, врязващ се в небето, закриващ цяла галактика. От студения въздух очите му се насълзиха. Или може би от мисълта за Дена. Колкото и да опитваше, не можеше да я прогони от съзнанието си. Ако не бяха Калан и Зед, той щеше да убие себе си там вътре; толкова го болеше.
	Да убиваш разгневен с меча, от ярост и омраза, беше отвратително. Да убиваш с цялата магия на меча, от любов, беше по-ужасно от всеки ужас. Острието беше възвърнало гладката си сребриста повърхност, но той знаеше как отново да го направи бяло. Надяваше се да умре, преди отново да му се наложи. Не знаеше дали би имал силата за това.
	И въпреки всичко, ето, той препускаше в нощта, запътил се към Зед и Калан, за да открие кой от двама им е предал всички на Мрачния Рал.
	Това му се струваше невероятно. Та защо му е на Рал да използва нощния камък, за да постави капан на Зед, ако Зед беше предател? И защо му е да праща хора за Калан, ако беше тя? Въпреки това Шота беше казала, че всеки от двамата ще се опита да го убие. Че ще е един от тях. Какво трябваше да направи Ричард? Да върне белия цвят на меча и да убие и двамата? Знаеше, че това е глупаво. По-скоро сам би умрял, отколкото да причини зло на който и да е от тях. Но какво щеше да стане, ако Зед предаваше всички им и единственият начин да спаси Калан беше, като убие стария си приятел? Или пък обратното? Тогава дали все още би искал сам да умре?
	Важното беше да попречи на Рал. Трябваше пак да открие последната кутия. Нямаше смисъл да пилее енергията си за неща, които не би могъл да знае. Единственото важно нещо беше да попречат на Рал; тогава всичко щеше да се подреди. Веднъж вече откри кутията; ще трябва да го направи още веднъж.
	Но как? Нямаше време. Как щеше да намери Зед и Калан? Беше просто един ездач, а имаше да претърсва цяла огромна страна. Те едва ли щяха да се движат по пътя, не и ако Чейс беше с тях. Чейс щеше да ги води по странични пътеки, добре скрити. Ричард не познаваше пътищата, камо ли пътеките.
	Беше налудничаво. Мястото, което трябваше да претърсва, беше твърде огромно.
	Мрачният Рал беше посадил твърде много съмнения в душата му. Мъчителни мисли се завихряха сами около себе си, ставаха все по-объркани, безнадеждни. Почувства, че в този момент собствените му мисли са най-големият му враг. Ричард прочисти съзнанието си и запя отдаването, за да го отклони от мислите му. Усмихна се на глупостта да пее отдаване на мъж, когото искаше да убие, но така или иначе продължи да го прави, яздейки в нощта. Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
	На два пъти пускаше коня в ходом, за да го остави да почине, но през останалата част от времето го пришпорваше здраво. Полетата Азрит изглеждаха безкрайни. Равнината, лишена почти изцяло от растителност, се простираше, докъдето поглед стига. Подпяването му помагаше да държи съзнанието си изчистено от всякакви мисли освен от една: ужаса, че е убил Дена. Този спомен не искаше да избледнее. Тези сълзи не можеше да преглътне.
	Зората го подгони след собствената му сянка. Появиха се камънаци, които изглеждаха не на място на фона на равното поле и хвърляха дълги сенки. Докато напредваше, ставаха все повече. Местността започна да се начупва, появиха се дерета, издигнаха се рифове. Той яздеше по теснини и цепнатини, спускайки се по каньон, врязан в трошлива скала. Пътят се изви наляво, а надясно свърна друг, по-тесен път. Ричард пое наляво, спомняйки си какво му беше казал стражът.
	В чистото му съзнание се появи една мисъл. Ричард внезапно спря коня си. Погледна надясно към другия път. Размисли за миг, след това обърна коня натам и го пришпори.
	Мрачният Рал му беше казал, че може да отиде, където си пожелае. Дори го снабди с кон, за да може да го направи. Може би Мрачният Рал нямаше да има нищо против, ако Ричард вземе на заем дракона му.
	Оставяйки коня сам да подбира пътя си, той внимателно се озърташе на всички страни, ръката му бе до дръжката на меча. Сигурно нямаше да е трудно да забележи един червен дракон. Не се чуваше друг звук освен тракането на конските копита по камъните. Ричард не знаеше къде точно е драконът и продължи доста навътре в каньона по каменистата пътека. Вече започваше да се притеснява, че драконът сигурно не е тук, че може би самият Рал е отишъл с него някъде. Може би да вземе кутията. Нямаше представа дали идеята му да тръгне насам е добра, но тя беше единствената, която му хрумна.
	Изригна ослепителен огнен вулкан, придружен от оглушителен тътен. Конят се дръпна назад. Ричард отскочи от седлото и се приземи на крака, прикляквайки зад един камък, за да се прикрие от летящите във въздуха камъни и огнени пламъци. Покрай главата му прелетяха огромни каменни късове. Конят се строполи на земята и Ричард усети мирис на опърлено. Чу се ужасяващо цвилене, след което разтрошаване на кости. Ричард се притисна плътно до камъка, страхувайки се да погледне.
	Докато се вслушваше в периодичното профучаване на огнените езици във въздуха, в трошенето на кости и раздирането на плът, Ричард реши, че идеята му очевидно е била изключително глупава. Не можеше да повярва, че драконът се е скрил толкова добре, че той не го е видял предварително. Чудеше се дали знае, че той се е свил зад камъка. Поне засега не изглеждаше да е така. Огледа се за възможности за бягство, но местността беше твърде равна, за да можеше да се измъкне незабелязано. От звуците, по които разбираше, че конят му е изяден, коремът му се преобърна. Най-накрая всичко утихна. Запита се дали драконите подремват след ядене. Чу се някакво похъркване. Приближаващо се. Ричард се опита да се смали.
	Камъкът, зад който се криеше, бе сграбчен от хищни нокти, повдигнат от земята и захвърлен встрани. Ричард вдигна поглед към свирепите жълти очи. Почти всичко друго около тях беше яркочервено. Главата, от която стърчаха гъвкави кичури, оцветени на връхчетата в черно и разположени в основата на челюстта и на тила зад ушите, се намираше на края на дълъг, дебел врат, извисяващ се от огромно туловище. Гъвкавата опашка също завършваше с черни в крайчеца кичури, същите като на главата, само че по-твърди и здрави. Опашката небрежно се клатеше насам-натам, разхвърляйки камъни на двете страни. Когато размърда крилете си, лъскавите, червени, застъпващи се люспи по раменете му изпъкнаха релефно. Остри като бръснач зъби, червени от последното ястие, се подреждаха по дължината на цялата муцуна точно под ръмжащите устни. Звярът изпухтя. От ноздрите му, с които завършваше острата зурла, избълва дим.
	— Какво имаме тук? — чу се определено женски глас. — Вкусна изненадка?
	Ричард скочи на крака и извади меча си, завъртайки го във въздуха.
	— Имам нужда от помощта ти.
	— С радост ще ти помогна, мъничко човече. Веднага след като те излапам.
	— Предупреждавам те, стой настрана! Този меч притежава магия.
	— Магия! — драконът ахна, престорено уплашен. Постави лапа на гърдите си. — О, моля те, храбри човече, не ме посичай с магическия си меч! — чу се някакво боботене през дим, което Ричард взе за смях.
	Той стоеше с изваден меч, но внезапно се почувства смешен.
	— Имаш намерение да ме изядеш, така ли?
	— Ами трябва да призная, по-скоро за забавление, отколкото поради вкусовите ти качества.
	— Чувал съм, че червените дракони са независими същества, но ти си нещо не много по-различно от домашен любимец на Мрачния Рал. — От пастта срещу него блъвна огнена топка, издигаща се във въздуха. — Мислех, че няма да имаш нищо против да върнеш свободата си и отново да станеш независима.
	Главата, по-голяма от целия Ричард, с уплаха забеляза той, се приближи на не повече от няколко ярда. Ушите се проточиха напред. Лъскав червен език, раздвоен в края като на змия, се стрелна към него, опипвайки го любопитно. Ричард дръпна меча встрани, докато езикът се плъзна по тялото му от чатала до гърлото. Докосването не беше грубо — поне за дракон — и въпреки това го оттласна няколко стъпки назад.
	— И как ще може да направи това малко човече като теб?
	— Опитвам се да попреча на Мрачния Рал, да го убия. Ако ми помогнеш, ще бъдеш свободна.
	Драконът навири глава, чу се нещо като боботещ смях, а от ноздрите му изригна дим. Земята потрепери. Чудовището погледна надолу към Ричард, примигна, след това отново вдигна глава, избухвайки още веднъж в смях.
	Боботенето затихна и главата се обърна, веждите се бяха извили в ядосана гримаса.
	— Не мисля така. Не мисля, че ще оставя съдбата си в ръцете на малко човече като теб. По-скоро ще продължа и за в бъдеще да служа на Господаря Рал — то изгрухтя, издухвайки облаци прах около Ричард. — Забавлението свърши. Време е за вкусната ми изненада.
	— Добре. Готов съм да умра — Ричард трябваше да измисли нещо, за да спечели време. Защо един червен дракон би се подчинил на волята на Мрачния Рал? — Но преди да ме изядеш, мога ли да ти кажа нещо?
	— И какво е то?
	— Ти, без съмнение, си най-потресаващо красивото същество, което съм виждал.
	Това си беше вярно. Независимо от отвратителната си същност, драконът беше невероятно красив. Вратът се изви на S, главата се дръпна назад, очите примигнаха от изненада. Челото леко се смръщи в съмнение.
	— Вярно е — каза Ричард, — ще бъда изяден. Нямам причина да лъжа. Ти си красива. Никога не съм предполагал, че докато съм жив, ще срещна такова прелестно създание. Имаш ли си име?
	— Скарлет.
	— Скарлет. Какво прекрасно име. Всички червени дракони ли са толкова впечатляващи, или ти си по-специална?
	Скарлет доближи лапа до гърдите си.
	— Това не мога да кажа — главата още веднъж се плъзна надолу към него. — Никога не ми се е случвало човек, когото се готвя да изям, да ми говори така.
	В главата на Ричард се зароди идея. Той прибра меча в ножницата си.
	— Скарлет, знам, че гордо същество като теб не би могло да живее под властта на който и да е, още по-малко на някой с толкова изисквания като Мрачния Рал, освен ако не му се наложи ужасно. Ти си прекалено красиво и благородно създание, за да го направиш.
	Главата на Скарлет се плъзна още по-близо.
	— Защо ми говориш всичко това?
	— Защото вярвам в истината. Мисля, че и ти вярваш.
	— Как се казваш?
	— Ричард Сайфър. Аз съм Търсачът.
	Скарлет доближи нокътя си с черен връх до зъбите си.
	— Търсач — намръщи се тя. — Не вярвам преди да съм яла Търсач. — На устните й се изписа странна, драконска усмивка. — Ще бъде деликатес. Разговорът ни приключи, Ричард Сайфър. Благодаря за комплимента — главата се приближи, устните се дръпнаха назад, разкривайки острите зъби.
	— Мрачният Рал ти открадна яйцето, нали?
	Скарлет се дръпна назад. Примигна срещу него, след това отметна рязко глава с широко отворена паст. От оглушителния рев люспите по гърлото й завибрираха. В небето се стрелна огнена лава. Ревът отекна през скалите, предизвиквайки неголеми каменопади.
	Главата на Скарлет се обърна отново към Ричард, от ноздрите й излизаше дим.
	— Какво знаеш за това!
	— Знам, че гордо същество като теб не би се подчинило на нечии заповеди освен поради една причина. За да защити нещо скъпо. Като малките си например.
	— Значи знаеш. Това няма да те спаси — озъби се тя.
	— Освен това знам къде Мрачният Рал държи яйцето ти.
	— Къде? — Ричард трябваше да се дръпне настрана, за да избегне пламъците. — Кажи ми къде е!
	— Мислех, че искаш да ме изядеш веднага!
	Едно око се приближи до него.
	— Някой трябва да те научи на обноски — изгъргори тя.
	— Съжалявам, Скарлет. Това ми е лош навик, който ми е навличал много неприятности. Виж, ако ти помогна да си върнеш яйцето, Рал няма да има с какво да те държи. Ако го направя, ще е достатъчно ли, за да ми помогнеш в замяна?
	— Как да ти помогна?
	— Ами ти разкарваш Рал по въздуха. Точно това ми трябва. Необходимо ми е да го направиш и с мен за няколко дни, да ми помогнеш да потърся едни приятели, за да мога да ги защитя от Рал. Трябва да прекося огромни разстояния, да претърся необятни пространства. Мисля си, че ако това стане по небе, ще ги намеря и ще ми остане достатъчно време, за да попреча на Рал.
	— Аз не разкарвам хора по въздуха. Унизително е.
	— Шест дена, броено от днес, и всичко ще е свършило по един или друг начин. Ако ми помогнеш, това ще е всичко, за което ще те моля някога. След това вече няма да има значение, по един или друг начин. Колко дълго ще трябва да служиш на Рал, ако не ми помогнеш?
	— Добре. Кажи ми къде е яйцето ми и ще те пусна да си вървиш. Ще те оставя да живееш.
	— Как ще си сигурна, че казвам истината? Мога просто да си измисля някакво място, за да се спася.
	— Подобно на драконите, истинските Търсачи имат достойнство. Поне това знам. Така че, ако наистина знаеш, кажи ми и ще те пусна да си вървиш.
	— Не.
	— Не! — изръмжа Скарлет. — Какво искаш да кажеш с това „Не“?
	— Не ме е грижа за живота ми. Също като теб се тревожа за много по-важни неща. Ако искаш да ти помогна да си върнеш яйцето, ще трябва да ми помогнеш да спася хората, които аз обичам. Първо ще вземем яйцето, после ще ми помогнеш. Мисля, че това е повече от честна сделка. Животът на рожбата ти в замяна на няколко дни летене с мен на гръб.
	Свирепите очи на Скарлет се приближиха до лицето му; ушите й се проточиха напред.
	— И откъде си сигурен, че когато си получа яйцето, ще изпълня останалата част от сделката?
	— Сигурен съм — прошепна Ричард, — защото знаеш какво е да се притесняваш за живота на някой близък и защото имаш достойнство. Нямам друг избор. Не знам никакъв друг начин да спася приятелите си от участта да изживеят останалата част на живота си като теб сега — под игото на Мрачния Рал. Животът ми ще бъде подложен на голям риск, за да спася яйцето ти. Надявам се наистина да си същество с достойнство. Ще повярвам на думата ти с цената на живота си.
	Скарлет изгрухтя, отдръпна се леко назад и го погледна изпитателно. Обви тялото си с огромните си рамене. Размаха опашка и зад нея се разлетяха камъни и по-малки скалички. Ричард чакаше. Една лапа се подаде напред; един-единствен нокът с черен връх, дебел колкото крака му, остър като меча му, се закачи за препаската през раменете му и силно я дръпна. Главата й се приближи.
	— Дадено. С цената на твоята и моята чест — изсъска Скарлет. — Но не съм казала, че няма да те изям, когато изтекат тези шест дена.
	— Ако ми помогнеш да спася приятелите си и да попреча на Мрачния Рал, не ме е грижа какво ще правиш с мен след това. — Скарлет изсумтя. — Късоопашатите змейове заплаха ли са за драконите?
	Драконът махна нокътя си от него.
	— Змейове — тя прехвърли името в устата си. — Изяла съм достатъчно от тях. Те не могат да представляват заплаха за мен, освен ако не са осем-десет заедно, но змейовете не обичат да се събират заедно, така че това не е проблем.
	— Вече е проблем. Когато видях яйцето ти, около него се бяха струпали десетки змейове.
	Скарлет изгрухтя, между зъбите й се стрелнаха огнени езици.
	— Десетки. Толкова много могат да ме свалят от небето. Особено ако нося яйцето си.
	Ричард се усмихна.
	— Точно затова ти трябвам. Ще направя план.

	* * *

	Зед изкрещя. Чейс и Калан едновременно отскочиха назад. Калан сбърчи чело. Никога преди не беше правил това, когато изваждаше нощния камък. Слънцето вече беше залязло, но на слабата дневна светлина тя видя, че кожата му почти придоби цвета на косата му.
	Тя го сграбчи за раменете.
	— Зед! Какво става?
	Той не отговори. Главата му клюмна на една страна, очите му се обърнаха. Все още не дишаше, но това беше нормално; и преди не беше дишал, когато изваждаше нощния камък. Двамата с Чейс си размениха разтревожени погледи. Калан чувстваше как Зед трепери в ръцете й. Тя отново го разтърси.
	— Зед! Спри това! Върни се!
	Той рязко си пое дъх, след това прошепна нещо. Калан доближи ухото си до устата му. Той отново прошепна нещо.
	Калан се ужаси.
	— Зед, не мога да ти причиня подобно нещо.
	— Какво казва? — попита Чейс.
	Тя вдигна разширените си от страх очи към граничния надзирател.
	— Казва да го докосна със силата си.
	— Отвъдният свят! — простена Зед. — Единственият начин.
	— Зед, какво става?
	— В капан съм — прошепна той. — Докосни ме или съм загубен. Побързай.
	— По-добре направи, каквото ти казва — предупреди я Чейс.
	На Калан тази идея изобщо не й се нравеше.
	— Зед, не мога да ти причиня това!
	— Това е единственият начин да ме измъкнеш. Побързай.
	— Направи го! — каза ниско Чейс. — Няма време за спорове!
	— Дано добрите духове ми простят — прошепна тя и затвори очи.
	Изпадна в паника; нямаше друг избор. Ужасена от онова, което щеше да направи, мисълта й притихна, успокои се. В спокойствието си отпусна напрежението. Почувства как силата й се надига, отнемайки дъха й. Освободена, силата й връхлетя върху магьосника. Във въздуха наоколо се почувства силен натиск. Гръмотевица без гръм. Всичко наоколо се покри с борови иглички. Накланяйки се над тях, Чейс леко простена от болка; беше по-близо до нея, отколкото трябваше да бъде. Гората потъна в тишина. Магьосникът все още не дишаше.
	Зед спря да трепери, очите му се върнаха на мястото си, той примигна няколко пъти, ръцете му се вдигнаха и той се вкопчи за Калан. С усилие си пое дъх.
	— Благодаря ти, скъпа моя — успя да каже, дишайки дълбоко.
	Калан беше изненадана, че силата, магията й, явно не му беше подействала. А трябваше. Почувства облекчение, че не е, но се удиви.
	— Зед, добре ли си?
	Магьосникът кимна.
	— Благодарение на теб. Но ако ти не беше тук или ако беше изчакала още малко, щях да бъда впримчен в отвъдния свят. Твоята сила ме върна обратно.
	— Защо не те промени?
	Зед оправи робата си, очевидно малко объркан от безпомощното си положение преди малко.
	— Поради мястото, където се намирах — той вдигна голобрадото си лице. — И защото съм магьосник от Първия орден. Използвах силата ти на Изповедник като линия на живота, за да намеря пътя обратно. Тя беше като лъч светлинка в мрака. Последвах я, без да й позволя да ме докосне.
	— Какво правеше в отвъдния свят? — попита Чейс, преди Калан да успее.
	Зед погледна сърдито граничния надзирател и не отвърна нищо.
	Тревогата на Калан нарасна.
	— Зед, отговори на въпроса. Това не се е случвало никога преди. Защо беше всмукан от отвъдния свят?
	— Когато търся нощния камък, част от мен отива там. Така го намирам, мога да кажа къде е.
	Калан се опита да не мисли върху онова, което чува.
	— Но нощният камък е все още в Д’Хара. Ричард е все още в Д’Хара — тя го сграбчи здраво за робата. — Зед…
	Зед сведе поглед към земята.
	— Нощният камък вече не е в Д’Хара. В отвъдния свят е — той вдигна гневен поглед към нея. — Но това не означава, че Ричард вече не е в Д’Хара! Не означава, че нещо му се е случило! Само нощният камък!
	С напрегнато лице Зед продължи да стъкмява бивака им, преди да е паднал мракът. Калан, застинала от ужас, все още го държеше за робата.
	— Зед… възможно ли е да грешиш?
	Той бавно поклати глава.
	— Нощният камък е в отвъдната земя. Но, скъпа моя, това не означава, че и Ричард е там. Не позволявай на страха си да те завладее.
	Калан кимна и усети как по бузите й се затъркаляха сълзи.
	— Зед, той трябва да е добре. Трябва. Щом Рал го държи там толкова дълго, няма да го убие сега.
	— Дори не знаем дали Рал го е хванал.
	Тя знаеше, че той просто не иска да го изрече гласно. Защо иначе Ричард щеше да е в Народния дворец, ако Мрачният Рал не го беше хванал?
	— Зед, когато преди търсеше нощния камък, каза, че можеш да го почувстваш, че той е жив — тя едва събираше сили, за да зададе въпроса си, едва произнасяше думите, страхувайки се от онова, което той може да й отговори. — Почувства ли го в отвъдния свят?
	Той впи поглед в нея и дълго я гледа.
	— Не. Но не знам дали бих могъл, ако е там. Ако е мъртъв — когато тя заплака, той я придърпа към себе си, притискайки главата й върху рамото си. — Но мисля, че само нощният камък е там. Мисля, че Рал е искал да ме хване в капан там. Сигурно е взел нощния камък от Ричард и след това го е пратил в отвъдния свят, за да ме хване.
	— Все още вървим след него — проплака тя. — Аз няма да се върна назад.
	— Разбира се, че вървим.
	Калан почувства нечий топъл език върху опакото на ръката си. Тя погали вълка по козината и му се усмихна.
	— Ще го намерим, Господарке Калан. Не се тревожете, ще го намерим.
	— Брофи е прав — обади се Чейс през рамо. — Вече с нетърпение очаквам лекцията, дето ще ни изнесе, защо сме го последвали.
	— Кутията е на сигурно място — каза магьосникът, — единствено това е от значение. След пет дена, броено от утре, идва първият ден на зимата и тогава Мрачният Рал ще бъде мъртъв. След това ще си върнем Ричард, ако не преди това.
	— Ще ви заведа там преди това, ако това се опитваш да кажеш — издудна Чейс.

>	Четиридесет и пета глава

	Скарлет направи рязък завой наляво и Ричард се вкопчи неистово в здравите шипове на раменете й. С огромно усилие успя да се научи да не се плъзва встрани, когато тя завива, а да се притиска плътно към нея. Летенето му се струваше едновременно екзалтиращо и страховито преживяване, все едно стоиш на ръба на невъзможно висока стена — беше вълнуващо. Усещането, че тялото й го издига високо във въздуха, го караше да се усмихва. Мускулите под него се задвижваха, когато тя цепеше въздуха с мощните си криле, като с всеки замах се издигаше все по-нагоре. Когато прибереше крила до тялото си и се гмурнеше надолу във въздуха, очите му се насълзяваха от вятъра, от чувството, че пада. Дъхът му спираше, струваше му се, че коремът му се преобръща. Самата идея да яздиш дракон му се струваше невероятна.
	— Виждаш ли ги? — опита се да надвика вятъра той.
	Скарлет изръмжа в знак, че ги е видяла. На избледняващата светлина змейовете изглеждаха като черни точки, щъкащи насам-натам по скалистата земя долу. От Огнения извор се надигаше дим и дори от толкова високо Ричард можеше да подуши отвратителната миризма. Скарлет внезапно се стрелна във въздуха, при което той вкопчи крака в нея; след това направи рязък завой наляво.
	— Твърде много са — каза му.
	Главата й се килна назад, едно жълто око се втренчи в него. Ричард посочи.
	— Спусни се ей там, отвъд онези хълмове, не им позволявай да ни забележат.
	Скарлет се понесе нагоре на тласъци. Когато се извисиха по-нависоко, отколкото бяха стигали изобщо досега, тя се отдалечи от Огнения извор. Спусна се надолу между каменистите склонове, проправяйки си път към мястото, което й беше посочил Ричард. С тихо пърхане на крилете тя внимателно се приземи близо до отвора на една пещера и сведе глава така, че той да може да слезе. Ричард знаеше, че не й е приятно той да се задържа на гърба й повече от необходимото.
	Главата й се извърна към него, погледът й беше гневен, в него се четеше нетърпение.
	— Прекалено много са. Мрачният Рал знае, че не мога да се справя с толкова много; затова са толкова — в случай че някога открия яйцето си. Каза, че ще измислиш план. Какъв е той?
	Ричард хвърли поглед към входа на пещерата. Пещерата на Шардин, беше му казала Калан.
	— Трябва да ги разсеем, нещо, което да отклони вниманието им, докато вземаме яйцето.
	— Докато ти вземаш яйцето — поправи го Скарлет, изпускайки леко пламък, за да изясни позицията си.
	Той отново погледна входа на пещерата.
	— Един от моите приятели ми каза, че по тази пещера се стига чак до долу, до яйцето ти. Може би ще успея да сляза през нея, да взема яйцето ти и да се върна.
	— Тръгвай.
	— Няма ли да обсъдим тази идея, да преценим доколко е добра? Може би ще успеем да измислим нещо по-приемливо. Освен това съм чувал, че пещерата може да е обитавана от някакво същество.
	Скарлет приближи към него ядосаните си очи.
	— Същество в пещерата?
	Тя пъхна глава в отвора и изпрати в тъмнината страхотен огнен взрив. Показа отново глава навън.
	— Вече няма нищо. Иди да ми донесеш яйцето.
	Пещерата беше дълга много мили. Ричард знаеше, че огънят й не би могъл да достигне чак толкова навътре. Той накърши тръстикови клонки, растящи наблизо, и ги върза на снопове с една лиана. Подаде единия сноп на Скралет, която го гледаше.
	— Би ли запалила единия край, ако обичаш?
	Драконът изви устни и пусна тънка струйка пламък върху единия край на тръстиковия сноп.
	— Ти чакай тук — каза й Ричард. — Понякога е по-добре да си малък, отколкото голям. Няма да ме забележат толкова лесно. Ще измисля нещо, ще взема яйцето ти и ще го донеса тук през пещерата. Пътят е дълъг. Може да се върна чак сутринта. Не знам на какво разстояние ще ме последват змейовете, така че може да се наложи да побързаме, когато се върна. Бъди нащрек, ясно? — Той окачи раницата си на един от шиповете на гърба й. — Ще я пазиш ли? Не искам да нося излишен багаж.
	Ричард не знаеше дали един дракон може да изглежда разтревожен, но му се стори, че Скарлет е.
	— Ще внимаваш ли с яйцето ми? То скоро ще се излюпи, но ако черупката се счупи, преди да е дошъл моментът…
	Ричард й се усмихна успокоително.
	— Не се тревожи, Скарлет. Ще го върнем на мястото му.
	Тя го последва до входа на пещерата и пъхна главата си след него, наблюдавайки го как изчезва в тъмното.
	— Ричард Сайфър — провикна се след него, гласът й отекна в пещерата, — ако се опиташ да избягаш, ще те намеря, ако се върнеш без яйцето ми, ще ти се прииска змейовете да са те убили, защото аз ще те опека на бавен огън, като започна от ходилата ти.
	Ричард се обърна назад към огромната сянка, запълваща входа на пещерата.
	— Дал съм ти дума. Ако змейовете ме хванат, ще се опитам да убия достатъчно, че да можеш да си вземеш яйцето и да избягаш.
	Скарлет изръмжа.
	— Гледай това да не се случи. Все още не съм изгубила желанието си да те изям, когато всичко свърши.
	Ричард се усмихна и потъна в тъмнината. Чернотата поглъщаше светлината на факлата, от което той се чувстваше така, сякаш ходи в нищото. Само една мъничка точица пред него се осветяваше. Колкото повече напредваше, толкова по-стръмно надолу се спускаше пътят му в пещерата, потъвайки в студения, неподвижен въздух. Появи се скален таван, също и стени, а пещерата се сви в тунел, който се спускаше все по-надолу. След известно време той се разшири в просторна зала. Пътеката вървеше покрай тясна скала в края на спокойно зелено езерце. Трепкащата светлина от факлата му разкриваше назъбен таван и стени от гладък камък. Таванът се спускаше надолу към широк нисък коридор. За да мине по него, трябваше да се наведе. Цял час пълзя, превит надве, вратът започна да го боли от неестествената извивка встрани. От време на време допираше факлата до скалния таван, за да изтръска пепелта и да поддържа светлината й силна.
	Тъмнината беше потискаща; заобикаляше го, преследваше го, всмукваше го все по-навътре, викайки го напред към някакви невидими гледки. Фини, цветни скални образувания се виеха сякаш растения, разцъфнали от твърдата скала. Ослепителни кристали блясваха срещу него, когато ги осветеше с факлата, чието пращене беше единственият звук, отвръщащ му в тъмнината.
	Ричард минаваше през невероятно красиви зали. В тъмнината се извисяваха внушителни колони от надиплен камък, някои от тях не достигаха до местоназначението си, но вместо това отгоре им се спускаха други подобни, опитващи се да ги достигнат. На места стените бяха покрити с фини прозрачни кристални завеси, сякаш разтопени скъпоценности.
	Понякога коридорите минаваха през теснини в скалата, така че се налагаше да се промъква странично, на други места имаше дупки, през които пропълзяваше на ръце и колене. Въздухът беше странно безмирисен. В него цареше постоянна нощ; никаква светлина, нищо живо никога не го беше докосвало. Докато се придвижваше напред, стоплен от движението, от тялото му се издигаше пара в ледения въздух. Приближеше ли факлата до другата си ръка, виждаше как от всеки пръст се издига пара, сякаш енергията на живота му се изгубваше в нищото. Макар да не беше вледеняващо студено, като да кажем през зимата, студът можеше да изсмуче топлината на всяко живо същество, останало в пещерата достатъчно дълго време, без да се движи. Бавна смърт. Без светлината щеше да се загуби за секунди. Това място можеше да убие непредпазливия или човека без късмет. Ричард проверяваше час по час факлата си и запасите от тръстикови пръчки.
	Вечната нощ едва се точеше. Краката на Ричард се умориха от постоянното редуване на спускане и изкачване. Всъщност бе изтощен. Надяваше се скоро да излезе от пещерата; струваше му се, че е вървял цяла нощ. Нямаше никаква представа за време.
	Скалата се затвори около него. Равната плоча на тавана се сниши, наложи се отново да се наведе, докато накрая се озова на ръце и колене, усещаше студената влажна земя под себе си, хлъзгава и кална, смърдяща на разложено. Това беше първият мирис, който подуши от много време насам. Ръцете му замръзнаха от влажната, смрадлива кал.
	Проходът се стесни до малка цепка в скалата, черна дупка в светлината на факлата. Не му се понрави големината й. През цепката се завихри вятър, от който пламъкът на факлата затрептя и запука. Протегна ръка в дупката, за да я освети, но не можа да види нищо друго освен тъмнина. Дръпна обратно факлата, чудейки се какво да направи. Цепнатината беше ужасно тясна, притискаща от всички страни, нямаше представа колко е дълга, нито пък какво има от другата й страна. През нея нахлуваше вятър, така че може би водеше до изхода на пещерата, при змейовете, при яйцето, но големината й определено не му се нравеше.
	Ричард отстъпи назад. Сигурно ако се върнеше, щеше да намери други пътища, тръгващи от някоя от другите зали, но колко време можеше да загуби в търсене, резултатът от което можеше да бъде провал? Върна се в дупката и започна да я оглежда с все по-нарастващ ужас.
	Като се опитваше да не мисли за страха си, извади меча и заедно с останалите тръстикови пръчки и факлата го изпружи напред и натисна в дупката. Изпита ужас от начина, по който скалата го притисна от главата до петите. С изпънати напред ръце и извърната встрани глава той започна да се промушва напред. Цепнатината се стесняваше все повече, проправяше си път като змия — с извивки и припълзявания, по някой път напредвайки инч по инч. Студеният камък го притискаше в гърба и гърдите. Не можеше да си поеме дълбоко дъх. От дима на факлата му залютя на очите.
	Пъхаше се все по-навътре, все по-здраво притиснат. Размърдваше рамене напред-назад, пъхваше единия крак инч-два в теснината, след него и другия, чувстваше се като змия, която се опитва да си смени кожата. Пред него факлата осветяваше само тъмнина. Загриза го безпокойство. Само да се измъкна веднъж, помисли си, само да пробия още малко напред и да се измъкна.
	С опрени в скалата върхове на обувките си Ричард се отблъсна напред, за да се провре. При натиска заседна здраво. Опита още веднъж. Не помръдна. Ядосан, опита по-здраво. Нищо. Обзе го паника. Беше се заклещил. Скалата притискаше гърба и гърдите му и той едва си поемаше дъх. Представи си огромната канара, която притискаше гърба му, над него тегнеше невъобразима тежест. Изпълнен със страх, се заизвива и заблъска, опитвайки се да отстъпи назад, но не успя. Опита се да докопа нещо с ръце, за да има опорна точка, от която да се оттласне. Не помогна. Беше се заклещил. Задъха се, не му достигаше кислород. Почувства, че се задушава, дробовете му изгаряха за въздух, сякаш потъваше, не можейки да си поеме дъх.
	Очите му плувнаха в сълзи, гърлото му се скова от страх. Пръстите му задрапаха по камъка, опитвайки се да го измъкнат по някакъв начин. Не помръдваше. Начинът, по който беше изпружил напред ръце, му напомни за това как Дена го увисваше на белезниците. Безпомощен. От това, че не можеше да помръдне ръцете си, нещата станаха още по-лоши. Лицето му плувна в студена пот. Започна да се задъхва от ужас, струваше му се, че скалата се движи и го притиска все повече. Загубил всяка надежда, искаше някой да му помогне. Нямаше кой.
	Направи последни отчаяни усилия и успя да се придвижи няколко инча напред. Стана още по-лошо, хватката се стегна. Установи, че реве истерично. Не можеше да си поеме дъх. Почувства как скалата го смачква. Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
	Повтаряше отдаването отново и отново, концентрирайки се върху него, докато дишането му се успокои, докато отново се почувства в нормално състояние. Все още беше заклещен, но поне мисълта му работеше.
	Нещо го докосна по крака. Ричард ококори очи.
	Беше внимателно, предпазливо докосване. Ричард ритна с крак. Поне колкото му позволяваха размерите на цепнатината. Малко повече от помръдване. Докосването изчезна.
	Появи се отново. Ричард замръзна. Този път то пропълзя нагоре по крачола му. Влажно, студено, лигаво. Плъзгайки се, нещото с тъп връх си проправяше път нагоре по крака му, галеше го, движеше се от вътрешната страна на бедрото. Ричард отново ритна с крак и се опита да го разтърси. Този път не успя да го махне от себе си. Предницата му се придвижваше на опипващи тласъци. Нещо го бодна. Без малко отново да го обземе паника, но този път се овладя.
	Вече нямаше избор. Изпусна въздуха от дробовете си, за което си беше помислил преди, но не му достигаше смелост да опита. Щом се изпразниха и гръдният му кош се смали, натисна с пръстите на краката си и извъртя тяло. Придвижи се около един фут напред.
	Все още беше здраво заклещен. Не можеше да диша. Болеше. С мъка успяваше да овладее паниката си. Пръстите му напипаха нещо. Може би входа на пещерата. Може би ръба на цепнатината, в която беше заседнал. Издиша още повече. Нещото се впи в крака му болезнено, остро. Ричард чу ядосано, цъкащо ръмжене. Задърпа с пръсти, докопвайки ръба и забута с върховете на обувките си. Придвижи се напред. Лактите му докосваха ръба. Нещо остро, близо до онова първото върху крака му, остро като ноктите на малка котка, се впи в плътта му. Ричард не можеше да изкрещи. Продължи да се промъква напред. Кракът му гореше в огън.
	Факлата, тръстиковите пръчки и мечът паднаха някъде напред. Мечът с дрънчене се строполи по скалата. Като използваше лактите си за опорна точка, той промуши горната част на тялото си през отвора, поемайки си жадно въздух на големи глътки. Ноктите задърпаха крака му. Ричард заизмъква с въртеливи движения останалата част на тялото си, подхлъзна се и започна да пада с главата надолу по стръмната, гладка скала.
	Факлата гореше на виещото се дъно на яйцевидна зала. Мечът му беше зад нея. Както се спускаше надолу с главата, с протегнати напред ръце, се протегна за меча си. Закривените нокти, впити в плътта на крака му, го накараха до подскочи, той се преобърна. Ричард закрещя от болка, звукът отекна в залата. Не можеше да достигне меча си.
	Болезнено, бавно ноктите го дърпаха назад. Раздираха плътта му. Той изкрещя отново. Един израстък пропълзя по другия му крак и се впи в мускула му.
	Ричард извади ножа си и се извърна наполовина, за да се докопа до нещото. Заби няколко пъти острието в него. Някъде от дълбините на цепнатината се чу остър писък. Ноктите се отпуснаха. Ричард падна, плъзгайки се надолу по скалата, спря се долу при факлата. Сграбчвайки ножницата в една ръка, с другата той измъкна меча си, докато змиевидни израстъци се измъкваха от цепнатината, въртейки се из въздуха, търсещи. Отправиха се надолу към него. Ричард замахна с меча, отсичайки няколко от тях. Останалите с вой се пъхнаха обратно в цепнатината. От недрата на черното се чу ниско ръмжене.
	На трепкащата светлина от захвърлената на каменния под факла Ричард видя как от цепнатината се подава нещо, чиито размери се увеличаваха с излизането. Не можеше да го достигне с меча, но беше сигурен, че не умира за компанията му в залата.
	Една ръка се стрелна, увивайки се около китката му, и го повдигна. Ричард не се възпротиви. Едно око се вторачи надолу, блестейки на светлината на факлата. Ричард видя влажни зъби. Докато ръката го приближаваше до тях, той заби меча в окото. Чу се вой и ръката го пусна. Той още веднъж се свлече до дъното. Съществото се скри обратно в цепнатината, ръцете се дръпнаха, прибирайки се след него. Воят заглъхна в тъмната далечина и изчезна съвсем.
	Треперещ се отпусна на земята, пръстите му пробягаха през косата. Дишането му най-накрая се успокои, страхът му утихна. Почувства крака си. Крачолът му беше подгизнал от кръв. Реши, че в момента няма какво да се направи; най-напред трябваше да вземе яйцето. От другата страна на залата се процеждаше слаба светлинка. Той тръгна по широкия тунел от другата страна и най-после стигна до изхода на пещерата.
	Поздрави го бледото сияние на зората и песента на птичките. Под краката му щъкаха десетки змейове. Ричард се отпусна да почине зад един камък. Видя яйцето, около него се издигаше пара. Видя още, че то е прекалено голямо, за да го пренесе обратно през пещерата. Освен това съвсем не му се искаше да се връща по същия път. А какво му оставаше, ако не минеше през пещерата на връщане? Скоро щеше да съмне. Трябваше да измисли нещо.
	Нещо голямо го ухапа по крака. Той го размаза. Беше муха-кръвопиец.
	Тихичко простена. Сега змейовете щяха да го открият. Кръвта щеше да ги привлече. Трябваше да измисли нещо.
	Втора муха го ухапа и в този миг му хрумна нещо. Бързо извади ножа си и изряза няколко ивици от мокрия си, подгизнал от кръв крачол. Избърса кръвта от крака си, а след това завърза на края на всяка от тях по един камък.
	Постави свирката на Пилето между устните си и я наду с всичка сила. След това отново и отново. Хвана едно парче плат, за което беше вързал камък и го завъртя над главата си, след това го пусна и то се понесе във въздуха. Между змейовете. Започна да хвърля напоените с кръв парцали все по-далеч надясно, сред дърветата. Не можеше да чуе къде падат, но знаеше, че мухите вече са нащрек. Толкова много прясна кръв щеше да ги накара да побеснеят от глад.
	Птици, гладни птици, отначало малко, след това стотици, след това хиляди се нароиха и се спуснаха над Огнения извор, като по пътя си кълвяха мухи. Настъпи масово объркване. Змейовете започнаха да надават вой, докато птиците се спускаха върху мухите по коремите им, или пък хващаха мухи още във въздуха. Змейове се разтърчаха във всички посоки; някои се издигнаха във въздуха. На мястото на всяка птичка, до която се докопваше някой змей, се появяваха стотици други.
	Ричард се затича с всичка сила надолу по хълма, скачайки от камък на камък. Не се притесняваше, че някой може да го чуе; птиците вдигаха страшна олелия. Змейовете бяха побеснели, въртяха се между птиците, гонеха ги, надаваха крясъци и вой. Въздухът се изпълни с перушина. Де да можеше Пилето да види това, помисли си Ричард и се усмихна.
	Ричард се отдели от скалата и се затича към яйцето. В настъпилия хаос змейовете бяха започнали да налитат един на друг, да се дращят и дерат. Един го забеляза. Ричард го намушка с меча. Следващия преряза през коленете. Той се строполи на земята с вой. Появи се още един, комуто Ричард отряза крилото, след него на друг — двете ръце. Той съзнателно не ги убиваше, а ги оставяше да пърхат по земята, надавайки крясъци и вой, за да поддържат безпорядъка. В целия тоя хаос змейовете, които го забелязваха, дори не го нападаха. Но той тях — да.
	Уби два край яйцето. Вдигна го от мястото му. Беше горещо, но не толкова, че да го изгори. Беше по-тежко, отколкото очакваше, така че трябваше да го носи с две ръце. Без да губи време Ричард се затича надясно, към просеката между хълмовете. Птиците хвърчаха във всички посоки, някои се блъскаха в него. Хаосът беше пълен. Два змея тръгнаха да го гонят. Той остави яйцето на земята, уби първия, а на втория отряза краката. Взе яйцето и се затича, колкото му позволяваха силите, но така, че да не рискува да падне. Появи се още един змей. С първия замах не успя да го уцели, но когато той го нападна, го промуши.
	Задъхан от усилията, Ричард тичаше между хълмовете. Ръцете го боляха от тежестта на яйцето. Около него се приземяваха змейове, в очите им блестеше ярост. Той остави яйцето на земята и замахна към първия, отсичайки част от крилото и главата му. Останалите се спуснаха след него с вой.
	Околните дървета и камъни внезапно потънаха в ярка светлина, след като огнени пламъци изгориха няколко от зверовете. Ричард вдигна поглед и видя Скарлет, надвиснала над главата му, размахала гигантските си криле, превръщайки в огън всичко около него. Тя изпружи напред един нокът, сграбчи яйцето, след това още един за Ричард, хвана го през кръста и го отнесе във въздуха. Издигнаха се нагоре, последвани от два змея. Единия Ричард докопа с меча, другият избухна в пламъци и падна на земята.
	Скарлет яростно ръмжеше срещу змейовете, издигайки се в небето заедно с увисналия на нокътя й Ричард. Той реши, че това не е любимият му начин на летене, но все пак беше по-добре, отколкото долу при змейовете. Още един змей долетя, протягайки се към яйцето. Ричард отряза едното му крило. Той се завъртя с вой и падна. Повече не се появиха.
	Скарлет го понесе високо във въздуха, нагоре, надалеч от Огнения извор. Висейки на нокътя й, той се почувства като обяд, който майката носи на малкото си. От хватката й го наболяваха ребрата, но не се оплакваше. Не му се щеше тя да го изпусне; бяха доста високо в небето.
	Летяха с часове. Ричард успя да попромени позицията си и да се почувства малко по-удобно в ноктите й, гледаше хълмовете и дърветата далече долу. Хълмовете ставаха все по-големи и скалисти, сякаш камъните прорастваха от релефа. Пред тях се издигаха назъбени рифове и остри върхове. Плавно цепейки въздуха, Скарлет се издигна още по-нагоре, минавайки над един връх, който Ричард си помисли, че ще одере стъпалата му. Попаднаха в някаква пустинна местност, място, лишено от живот. Кафявите и сиви камъни сякаш бяха разхвърляни безразборно от гигантска ръка, като монети по маса, тук-там се виждаха колони, някои изправени сами, други на групи, трети клюмнали на една страна.
	Отвъд и над скалните колони се виждаха масивни, назъбени скали, набраздени от цепнатини и дупки, тераси и изпъкналости. Близо до скалите минаваха облаци. Скарлет зави към една каменна стена. На Ричард му се стори, че ще се разбият в нея, но преди това да стане, тя леко ги издигна с едно потрепване на огромните си криле и го пусна на една тераса, преди самата тя да кацне.
	В дъното на терасата имаше отвор в скалата. Скарлет пъхна туловището си в него. Отзад, в студената тъмнина, имаше каменно гнездо, в което тя постави яйцето си, след това блъвна огън срещу него. Ричард гледаше как тя гали яйцето с нокът, как нежно го обръща, оглежда, обгръща. Лекичко го затопляше с огън, след това извръщаше глава и слушаше, гледаше.
	— Всичко наред ли е? — тихо попита Ричард.
	Тя се извърна към него, в жълтите й очи проблесна замечтан поглед.
	— Да. Добре е.
	Ричард кимна.
	— Радвам се, Скарлет, наистина.
	Той тръгна към нея, докато тя лягаше до яйцето си. Главата й се изправи предупредително.
	Той спря.
	— Само си искам раницата. Тя виси на един шип на рамото ти.
	— Съжалявам. Вземи си я.
	Ричард взе раницата си и се отдръпна встрани, облягайки се на една стена, близо до светлината. Огледа терасата. Изглежда, беше на хиляди фута височина. Ричард искрено се надяваше, че Скарлет държи на думата си. Седна и извади чист чифт панталони.
	Но намери още нещо: бурканчето от стаята на Дена. Вътре беше останал малко от аумовия крем, който той забърка за нея, когато тя се върна пребита след срещата с Рал. Виждайки Агиел, той тъжно се усмихна при спомена за нея. Как можеше да се привърже към някой, причинил му толкова много болка? Беше й простил, ето как, беше й простил с бялата магия.
	Аумовият крем беше чудесен. Той леко простена. Охлади паренето на раните му, успокои болката. Ричард мислено благодари на Дена, че е сложила крема в раницата му. Свали опърпаните останки от панталоните си.
	— Изглеждаш смешен без панталоните си.
	Ричард се обърна. Скарлет го гледаше.
	— Това не са най-успокоителните думи, които един мъж може да чуе от създание от женски пол, пък било то и женски дракон. — Обръщайки се към нея, той обу чистите си панталони.
	— Ранен си. От змейовете ли?
	Ричард поклати глава.
	— В пещерата — гласът му притихна от натрапващия се спомен за ужаса. Седна облегнат на стената, загледан в ботушите си. — Трябваше да се провра през една тясна цепнатина в скалата. Това беше единственият начин. Заклещих се — той погледна огромните жълти очи. — Откакто напуснах дома си, за да тръгна срещу Мрачния Рал, често съм изпитвал страх. Но когато се заклещих в онази дупка, в тъмното, притиснат от скалата толкова здраво, че не можех да си поема дъх… е, това беше едно от най-тежките преживявания. Докато стоях заклещен там, нещо се впи в крака ми, заби се в плътта с остри малки нокътчета. Това стана когато се опитах да избягам.
	Скарлет го загледа дълго, без да каже нито дума, поставила единия си нокът върху яйцето.
	— Благодаря ти, Ричард Сайфър, за това, че удържа на думата си. Че ми върна яйцето. Ти си смел, нищо че не си дракон. Никога не съм вярвала, че човек може да изложи себе си на такъв риск за един дракон.
	— Направих го не само за яйцето ти. Трябваше да го направя, за да ми помогнеш да намеря приятелите си.
	Скарлет поклати глава.
	— И честен. Мисля си, че би го направил така или иначе. Съжалявам, че си пострадал, че си се изплашил толкова много, за да ми помогнеш. Хората се опитват да убиват драконите. Ти сигурно си първият човек, който изобщо някога е помагал на дракон. По каквато и да е причина, досега изпитвах съмнения.
	— Е, добре стана, че се появи навреме. Ония змейове почти ме бяха хванали. Между другото, нали ти казах да стоиш настрани. Какво правеше там след мен?
	— Неудобно ми е да си призная, но си помислих, че се опитваш да избягаш. Дойдох да погледна по-отблизо, когато чух шумотевицата. Ще ти го върна. Ще ти помогна да намериш приятелите си, както обещах.
	Ричард се ухили.
	— Благодаря, Скарлет. А яйцето? Ще можеш ли да го оставиш само? Може Рал пак да го открадне.
	— Не и от тук, няма. Дълго време търсих това място, след като той го открадна, за да мога, ако някога успея да си го върна, да имам сигурно място за него. Тук няма да може да го открие. А колкото до това да го оставя, не е проблем. Когато драконите отиват на лов за храна, те просто затоплят скалата с огъня си, за да е на топло яйцето им в тяхно отсъствие.
	— Скарлет, времето ми е малко. Кога ще можем да тръгнем?
	— Веднага.

>	Четиридесет и шеста глава

	Денят беше разочароващ. Скарлет летеше ниско над гъсти гори и двамата заедно оглеждаха пътища и пътеки. Ричард беше обезкуражен от факта, че не откри и следа от приятелите си. Беше толкова изтощен, че накрая едва се държеше за шиповете на Скарлет, докато летяха и гледаха, но не искаше и да чуе за почивка; трябваше да намери Зед и Калан. Освен че беше толкова изморен, имаше и ужасно главоболие от дългото взиране надолу. Забравяше умората си, дългото безсъние всеки път, когато видеше хора под себе си, но само за да каже миг по късно на Скарлет, че не са приятелите му.
	Драконът се спусна ниско, почти допирайки се до върховете на боровете в края на едно поле. Тя нададе пронизителен крясък, от което на Ричард му се зави свят. През полето се втурна елен, подплашен от прикритието си от крясъка на Скарлет. Набирайки скорост в бързо гмуркане, тя се спусна над полето. Без никакво усилие докопа елена във високата кафява трева, пътьом пречупвайки врата му. Ричард се почувства засегнат от това колко лесно лови плячката си тя.
	Скарлет се издигна във въздуха, потъвайки в златното сияние на залязващото слънце, сред пухестите облаци. Ричард почувства, че сърцето му ще потъне заедно със слънцето. Знаеше, че Скарлет се връща обратно при яйцето си. Искаше да й каже да потърсят още малко, докато все още е светло, но знаеше, че тя трябва да се върне обратно.
	Беше станало почти тъмно, когато Скарлет се приземи на терасата, изчаквайки го да се спусне по червените й люспи, преди да забърза към яйцето си. Ричард отиде на другата страна и се загърна в пелерината си, треперейки от студ.
	След като се убеди, че с яйцето всичко е наред, след като го загърна и го стопли с огън, се обърна, за да се заеме с елена. Спря, за да каже на Ричард:
	— Не допускам че можеш да изядеш кой знае колко. Предполагам, че мога да ти дам да си хапнеш малко.
	— Ще ми го сготвиш ли? Не ям сурово месо.
	Тя обеща, така че той си отряза едно парче, забоде го на върха на сабята си и повдигайки го, извърна главата си от горещината, докато тя избълва тънка струйка огън върху него. Ричард се върна в ъгъла си, ядейки парчето месо, като се опитваше да не гледа как драконът разкъсва елена със зъби и нокти, разхвърляйки парчета във въздуха и гълтайки почти без да дъвче.
	— Ако не намерим приятелите ти, какво ще правиш?
	Ричард преглътна.
	— По-добре да ги намерим, това е всичко.
	— Първият ден на зимата е след четири дни, включително утре.
	С палеца и показалеца си той откъсна малко парче месо.
	— Знам.
	— За един дракон е по-добре да умре, отколкото да бъде управляван.
	Ричард я погледна, докато тя въртеше опашката си.
	— Ако избираш за себе си, може би, но какво ще стане с другите? Ти избра да бъдеш управлявана, за да спасиш яйцето си, да му дадеш шанс за живот.
	Скарлет изръмжа, без да отговори, и още веднъж се извърна към яйцето си, разпервайки нокти над него.
	Ричард знаеше, че ако не успее да намери последната кутия и да спре Рал, ще трябва да спаси живота на всички останали, ще трябва да спести на Калан мъченията на някоя Морещица — ще трябва да се съгласи да помогне на Мрачния Рал да отвори правилната кутия. Тогава Калан щеше да може да живее живот, подобаващ на един Изповедник.
	Мисълта беше ужасно потискаща — да помогне на Мрачния Рал да получи неограничена власт над всичко живо. Но имаше ли друг избор? Може би думите на Шота бяха верни. Може би Зед и Калан щяха да се опитат да го убият. Може би заслужаваше да бъде убит при самата мисъл да помогне на Мрачния Рал. И въпреки това, ако можеше да избира, нямаше да допусне Калан да бъде измъчвана от Морещица. Трябваше да помогне на Мрачния Рал.
	Ричард се отпусна по гръб, твърде притеснен от мислите си, за да може да довърши вечерята си. Сложи раницата под главата си, загърна се плътно в пелерината си и се замисли за Калан. Заспа за секунди.
	На следващия ден Скарлет го заведе в Д’Хара, там, където каза, че някога се издигала границата. Претърсиха всички пътища и пътеки. Слънчевата светлина се процеждаше през високи тънки облаци. Ричард се надяваше приятелите му да не са се приближили толкова до Мрачния Рал, но ако Зед беше потърсил нощния камък, преди Мрачният Рал да го унищожи, и беше разбрал, че Ричард е в Народния дворец, сигурно щяха да тръгнат натам. Драконът се спускаше ниско над хората, които виждаха, като ги плашеше, но се оказваше, че не са тези, които търсят.
	Някъде към обяд Ричард ги видя. Зед, Чейс и Калан яздеха по една пътека близо до главния път. Изкрещя на Скарлет да се спусне надолу. Драконът направи остър завой и се спусна към земята — червена мълния. Тримата ездачи ги забелязаха, спряха конете си и скочиха на земята.
	Скарлет разпери червените си криле и спря във въздуха, след това се приземи на една полянка встрани от пътеката. Ричард скочи и тръгна да бяга още едва докоснал земята. Тримата бяха спрели пред конете си с поводи в ръце. В другата си ръка Чейс беше стиснал боздуган. Видът на Калан го замая съвсем. Всичките му спомени за нея изведнъж оживяха в главата му. Те останаха по местата си, докато той тичаше към тях надолу по стръмната пътека. Ричард гледаше в краката си, за да не се спъне в някой корен.
	Щом вдигна глава, видя, че към него се носи магьоснически огън. Замръзна от изненада. Какво правеше Зед? Топката течен огън беше по-голяма от всяка, която бе виждал досега. Тя осветяваше всички околни дървета със синьо-жълтия си пламък, приближавайки се с пукот. Ричард гледаше с широко отворени очи как се приближава, премятайки се, въртейки се, уголемявайки се.
	Ужасен от онова, което щеше да последва, ръката на Ричард посегна към меча, той усети как думата Истина се врязва в плътта му. С мощно движение извади меча, от който се разнесе метален звън. Освободена, магията моментално премина през тялото му. Огънят почти го беше застигнал. Както беше направил някога при Шота, той издигна меча, стискайки дръжката с една ръка, а острието с другата, стискаше здраво и издигна меча пред себе си като щит. Обзе го ярост при мисълта, че Зед ги е предал. Не можеше да е Зед.
	Ударната вълна го отмести назад. Около него всичко потъна в жега и плам. Гневът на магьосническия огън избухна, разпръсвайки се във въздуха към посоката, от която беше дошъл, след това изчезна.
	— Зед! Какво правиш? Да не си полудял! Аз съм, Ричард! — той се приближи вбесен. Ядосан от стореното от Зед, ядосан от магията на меча. Пламът на гнева му пулсираше във вените му.
	Зед, в своята стара роба, тънък и крехък както винаги, не помръдваше от мястото си. Чейс, подрънквайки с оръжията си, гледайки страшно както винаги, също не помръдваше. Зед хвана Калан за ръката с кокалестата си длан и за всеки случай я дръпна зад себе си. Чейс пристъпи напред, погледът в очите му беше черен като дрехите му.
	— Чейс — предупреди го Зед ниско, — не ставай глупак. Остани на мястото си.
	Ричард отмести поглед от едно мрачно лице към друго.
	— Какво ви става на вас тримата? Какво правите тук? Казах ви да не се връщате за мен! Мрачният Рал прати хора за вас. Трябва да се връщате.
	Зед, чиято бяла коса както винаги стърчеше на всички посоки, се обърна към Калан, но не отделяше очи от Ричард.
	— Разбираш ли какво говори?
	Калан поклати глава, отмятайки назад кичур коса.
	— Не. Мисля, че това е високо Д’Хариански; аз не го владея.
	— Високо Д’Хариански? Какво говорите? Какво…
	Обля го студена вълна — изведнъж разбра, спомни си. Мрежата, която Мрачният Рал беше хвърлил върху него. Те не можеха да го познаят. Мислеха го за най-големия си враг. Мислеха го за Мрачния Рал.
	Хрумна му друга мисъл. По тила му пробягаха иглички. Ако не друго, то поне Зед го бе помислил за Мрачния Рал и бе използвал срещу него магьосническия си огън. Не Зед беше предателят. Значи оставаше само Калан. Дали тя го виждаше, какъвто е в действителност?
	Потръпвайки от страх при тази мисъл, той се приближи към нея и погледът му се закова върху зелените й очи. Гърбът на Калан се стегна, ръцете й висяха отпуснати покрай тялото, главата й беше изправена. Ричард разпозна стойката; стойка на предупреждение. Сериозно предупреждение. Знаеше какво може да му причини докосването й. Спомни си предупреждението на Шота, че Ричард може и да победи Зед, но Калан нямаше да се провали.
	Зед се опита да застане помежду им. Ричард почти не го забеляза, изблъсквайки го от пътя си. Зед застана отзад и впи тънките си пръсти в тила му. Болката беше почти като от Агиел. Всички нерви по ръцете му пламнаха, болката се разля и по краката му. Ако това беше се случило преди Ричард да прекара цялото това време при Дена, пръстите на магьосника сигурно щяха да го парализират от болка. Но Дена беше отделила много време, за да го обучи, да му покаже как да изтърпява болката, все по-силната болка. Зед беше достоен съперник на възможностите на Дена, но Ричард потърси облекчение дълбоко в себе си и изгони болката от мисълта си, като на нейно място извика гнева на меча си. Погледна Зед с предупреждение. Магьосникът не се отдръпна. Ричард го блъсна. По-силно, отколкото възнамеряваше, и Зед падна на земята. Калан стоеше неподвижна пред него.
	— Като кого ме виждаш — Мрачния Рал или Ричард?
	Тя леко потръпна, очевидно в невъзможност да се движи. Погледът на Ричард бе привлечен от нещо, той за секунда отклони очи надолу и видя, че държи острието на меча опряно до гърлото й, до вдлъбнатината на врата й. Не знаеше кога го е приближил там; сякаш магията сама го бе сторила. Но знаеше, че не е истина. Сам го беше направил. Ето защо тя трепереше. На кожата й изби капка кръв, точно под острието на меча. Щом тя беше предателят, той трябваше да я убие.
	Острието беше станало бяло. Също и лицето й.
	— Кого виждаш? — отново прошепна той.
	— Какво си направил с Ричард? — шепотът й беше дрезгав от гняв. — Ако си му причинил нещо лошо, кълна се, ще те убия.
	Той си спомни как тя го беше целунала. На беше целувка на предател, беше целувка от любов. Установи, че не може да я убие по никакъв начин, дори и страховете му да се оправдаеха. Със сълзи на очи той прибра меча в ножницата.
	— Съжалявам, Калан. Дано добрите духове ми простят онова, което почти направих. Знам, че не можеш да ме разбереш, но съжалявам. Мрачният Рал приложи към мен Първото правило на магьосника, опитвайки се да ни изправи един срещу друг. Опитва се да ме накара да повярвам на една лъжа и аз почти го направих. Знам, че двамата със Зед никога няма да ме предадете. Простете ми, че си го помислих.
	— Какво искаш? — попита Зед. — Не те разбираме.
	— Зед… той отчаяно прокара пръстите си през косата. — Как да те накарам да разбереш? — Той сграбчи магьосника за робата. — Зед, къде е кутията? Трябва да я взема, преди Рал да я е открил! Не бива да му позволяваме да го стори!
	Зед се намръщи. Ричард знаеше, че това не помага; никой от тях не го разбираше. Той отиде при конете и започна да рови из раниците.
	— Виж, онова, което търсиш, никога няма да го намериш — усмихна се магьосникът. — Кутията не е у нас. След четири дни ще умреш.
	Ричард усети как нещо зад него се размърда. Обърна се; Чейс беше издигнал боздугана. Между двамата се стрелна огън. Скарлет избълва пламъци, докато Чейс отстъпи назад.
	— Странни приятели имаш — избоботи драконът.
	— Мрачният Рал хвърли върху мен магьосническа мрежа. Те не могат да ме познаят.
	— Е, ако останеш при тях още малко, ще те убият.
	Ричард разбра, че кутията не може да е у тях. Не и щом отиваха в Д’Хара, за да го спасяват. Не биха рискували да я вземат със себе си при Рал. Тримата гледаха него и дракона мълчаливо.
	— Скарлет, кажи им нещо, да видим дали ще те разберат.
	Главата на дракона се плъзна към тримата.
	— Това не е Мрачният Рал, а вашият приятел, покрит с магьосническа мрежа. Някой от вас може ли да ме разбере?
	Тримата не продумаха. Вбесен, Ричард се приближи до Зед.
	— Зед, моля те, опитай се да ме разбереш. Не търси нощния камък. Направиш ли го, Рал ще те хване в отвъдния свят. Опитай се да разбереш!
	Никой от тримата не разбираше нито дума от онова, което Ричард им говореше. Първо трябваше да открие кутията; след това щеше да се върне и да ги защитава от хората, които Мрачният Рал беше изпратил след тях. Той с неохота се качи обратно на Скарлет. Тя не ги изпускаше от поглед, като предупредително издишваше по малко дим и огън. На Ричард отчаяно му се искаше да остане при Калан, но нямаше начин — най-напред трябваше да си върне кутията.
	— Да се махаме оттук. Трябва да намерим брат ми.
	С огнен взрив, предупреждаващ тримата да се отдръпнат, Скарлет се издигна в небето. Ричард здраво се беше вкопчил в шиповете й. Червената й, покрита с люспи шия се изпъна напред, докато тя се издигаше в небето между носещите се бели облаци, проправяйки си път между тях. Ричард гледаше как тримата му приятели го проследяват с поглед, докато накрая вече не се виждаха. Почувства отчаяна безпомощност. Щеше му се Калан да се беше усмихнала поне веднъж.
	— И сега какво? — попита Скарлет през рамо.
	— Трябва да намерим брат ми. Той би трябвало да е с армия от около хиляда души, някъде между това място и Ранг’Шада. Няма да е толкова трудно да ги намерим.
	— Те не разбраха и мен; мрежата сигурно е повлияла и на мен, след като сме заедно. От друга страна, сигурно е мрежа за хора, а не за дракони, защото аз така или иначе виждам реалното състояние на нещата. Щом тези тримата искаха да те убият заради тази мрежа, то със сигурност и други ще го пожелаят. Не мога да те защитя срещу хиляда души.
	— Длъжен съм да опитам. Ще измисля нещо. Майкъл ми е брат, ще го накарам да види истината. Той е вдигнал на крак армията си, за да ми помогне. Точно сега помощта му ми е крайно необходима.
	Тъй като една войска се забелязва по-добре, те се издигнаха по-нависоко, за да покрият с поглед по-голямо пространство. Скарлет плавно лавираше между огромните, пухести облаци. До този момент Ричард не си беше давал сметка колко огромни са всъщност облаците, ако човек ги гледа от толкова близо. Някои от тях се сливаха едни с други и се получаваше чудна земя от бели планини и долини. Драконът се гмуркаше под тъмните им основи, понякога преминаваше през влажния слой, обърнат към земята и главата й се загубваше до шията в белотата, връхчетата на крилете й също изчезваха. Облаците бяха толкова огромни, че в сравнение с тях дори Скарлет изглеждаше дребна и незначителна.
	Обикаляха с часове, без да видят нито следа от армия. Ричард толкова свикна с летенето, че вече не беше необходимо през цялото време да се държи за шиповете на Скарлет. Облягаше се назад върху два от тях, оставяйки тялото си да се отпусне, докато оглеждаше пейзажа отдолу. Докато летяха, Ричард се чудеше по какъв начин да убеди Майкъл в самоличността си. Кутията трябваше да е у него; Зед сигурно я беше оставил там. Сигурно я беше скрил от Рал с магия, а след това я беше дал на Майкъл, за да я пази армията му. Трябваше да измисли начин да докаже на Майкъл кой я. Вземеше ли веднъж кутията, щеше да накара Скарлет да я отнесе в пещерата при яйцето си. Там щеше да е на сигурно място.
	Тогава щеше да се върне и да защитава Калан от хората на Рал. Може би щеше да успее да накара Скарлет да закара и нея в пещерата. Там щеше да е на сигурно място.
	Още три дни и половина и Мрачният Рал е мъртъв. Тогава Калан щеше да е в безопасност със сигурност. Тогава Ричард щеше да се върне в Западната земя и да се откъсне завинаги от всякаква магия. Да се раздели с Калан. При мисълта, че никога повече нямаше да я види, краката му се подкосиха.
	Късно следобед Скарлет видя войската. Тя беше по-добра в забелязването на разни неща от тази височина от него. Все още бяха много високо и Ричард трябваше да се взира известно време, преди да ги види. Най-напред забеляза само тънък сноп прах; след малко различи и редиците, движещи се по пътя.
	— Е, и какъв е планът ти? Какво смяташ да правиш? — обърна се тя към него.
	— Мислиш ли, че можем да се приземим пред тях, без да ни видят?
	Едно огромно жълто око се намръщи насреща му.
	— Аз съм червен дракон. Мога да се приземя по средата им и пак да не ме видят, ако не искам да ме виждат. На какво разстояние от тях искаш да се приземим?
	— Не искам да ме видят. Трябва да се добера до Майкъл, без хората му да ме забележат. Трябва да избягвам неприятностите — Ричард се замисли за миг. — Да се приземим на няколко часа ход пред тях. Да ги оставим да вървят към нас. Скоро ще мръкне; тогава ще отида при Майкъл.
	Скарлет разпери криле и се понесе спираловидно към хълмовете, към които гледаше напредващата армия. Спусна се над някои от по-високите хълмове, прелетя над долините, като гледаше да стои встрани от пътя и се приземи на малка полянка, покрита с висока кафява трева. Яркочервените й люспи, гладки и лъскави, проблясваха на късното следобедно слънце. Ричард се плъзна надолу по рамото й.
	Тя извърна глава.
	— А сега какво?
	— Искам да изчакам, докато мръкне, докато си направят бивак за през нощта. След като се навечерят, ще успея да се промъкна в палатката на Майкъл и да говоря насаме с него. Ще намеря начин да го убедя кой съм в действителност.
	Драконът изръмжа, вдигайки поглед към небето, а след това и към пътя. Главата й се изви назад и се килна встрани, а едно огромно жълто око се вгледа в него.
	— Скоро ще мръкне. Трябва да се връщам при яйцето си. То има нужда от топлина.
	— Разбирам, Скарлет — Ричард въздъхна дълбоко и се замисли. — Върни се да ме вземеш сутринта. Ще те чакам на това място по изгрев слънце.
	Скарлет внимателно огледа небето.
	— Събират се облаци. — Отново погледна към него. — Ако има облаци, не мога да летя през тях.
	— Защо?
	Тя изръмжа, облак дим избълва от ноздрите й.
	— Защото в облаците има скали.
	Ричард се намръщи.
	— Скали?
	Тя нетърпеливо поклати опашка.
	— Облаците крият разни неща; като мъгла е, не можеш да виждаш. А като не можеш да виждаш, се натъкваш на разни неща, като например на планини или хълмове. Може да съм силна, но ако по време на полет се натъкна на скала, може да си счупя врата. Ако облаците са достатъчно високо, мога да летя под тях. Ако върховете са достатъчно ниски, мога да минавам над тях, но тогава няма да мога да виждам земята. Няма да мога да те намеря. Какво ще стане, ако има облаци и не успея да те намеря или пък ако нещо друго се случи?
	Ричард отпусна ръка на дръжката на меча си, хвърляйки поглед към пътя.
	— Ако нещо се случи, ще трябва да се върна при другите си трима приятели. Ще гледам да се придържам към главния път, за да можеш да ме видиш — Ричард преглътна с усилие. — Ако всичко пропадне, ще трябва да се върна обратно в Народния дворец. Моля те, Скарлет, ако не успея да попреча на Рал с онова, което правя тук, след три дни трябва да съм в Народния дворец.
	— Няма много време.
	— Знам.
	— Три дни, броено от утре, и после свършвам с теб.
	Ричард се усмихна.
	— Сделката си е сделка.
	Скарлет още веднъж го погледна.
	— Не ми харесва небето. Късмет, Ричард Сайфър. Ще се върна сутринта.
	Тя леко се затича и се вдигна във въздуха. Ричард я видя да прави един кръг ниско над него, след това отлетя, като се смаляваше бързо, докато накрая изчезна между хълмовете. В главата му нахлу спомен: споменът, че и преди я е виждал. Денят, когато срещна Калан за първи път, точно след като го ухапа растението. Видя я да отлита над главата му точно като сега, изгубвайки се зад хълмовете. Запита се какво ли е правила този ден в Западната земя.
	Като си проправяше път през високата суха трева, Ричард се запъти към един хълм наблизо и започна да се катери по лишения от богата растителност склон, откъдето можеше да наблюдава приближаващите от запад. Намери си закътано местенце в храсталака, настани се удобно и извади малко изсушени плодове и месо. Установи, че са му останали дори няколко ябълки. Яде без наслада, очаквайки появяването на войската и брат му, като през цялото време се питаше как ще успее да убеди брат си кой е всъщност.
	Помисли си да му го напише, да го нарисува дори или да направи някаква карта, но се съмняваше, че това ще помогне. Щом мрежата, в която беше попаднал, променяше речта му, вероятно щеше да повлияе и на писането му. Опита се да си спомни някакви игри, на които са играли заедно като малки, но нищо не му хрумна. Майкъл не беше играл с него много навремето. Ричард си спомни, че онова, което единствено доставяше удоволствие на Майкъл тогава, беше боят с детски мечове. Не мислеше, че ако сега извадеше меча срещу брат си, щеше да предизвика желания ефект.
	Имаше едно нещо, сети се той. Когато играеха на мечове, Майкъл обичаше Ричард да му отдава чест, падайки на коляно. Дали Майкъл щеше да си спомни това? Обичаше често да го прави; това го караше да се усмихва повече от всичко друго. Майкъл го наричаше „поздрава на победения“. Когато Ричард побеждаваше, Майкъл никога не го поздравяваше по този начин, пък и Ричард не му беше от категорията по онова време и никога не успяваше да накара Майкъл да го направи. Но обратното често се случваше. Усмихна се при този спомен, макар навремето това да му причиняваше болка. Може би Майкъл щеше да си спомни. Струваше си да опита.
	Преди да се стъмни, Ричард чу шум от приближаващи коне, потракване на оръжия, скърцане на кожи, дрънчене на метал — шум от много хора на път. Край него минаха в бърз ход петдесетина до зъби въоръжени конници, вдигащи облаци прах и мръсотия около себе си. Ричард видя Майкъл, беше облечен в бяло и вървеше начело. Разпозна униформите, герба на Града на елените върху всяко рамо, жълтия флаг с изобразен върху него син силует на бор, под който се виждаха два кръстосани меча. На рамото на всеки от мъжете висеше по един къс меч, на широките им колани — бойна секира, в ръка държаха къси копия. Броните им, наречени бойни ризници, проблясваха през димната завеса. Това не бяха обикновени войници от Западната земя; беше личната охрана на Майкъл.
	А войската? Отгоре ги беше видял да се движат всички заедно, конници и пешаци. Тези тук се движеха прекалено бързо, за да могат да бъдат следвани от пешаци. Когато отминаха, Ричард се изправи, оглеждайки пътя назад за останалите. Не се появи никой.
	Той се успокои, като му дойде наум какво може да е станало. Зед, Чейс и Калан бяха оставили кутията на Майкъл и му бяха казали, че отиват в Д’Хара да търсят Ричард. Вероятно Майкъл не можеше да чака повече и сам отиваше да се притече на помощ. Пешаците не можеха да вървят с темпото, необходимо да се стигне навреме в Народния дворец, така че Майкъл заедно с личната си охрана бе тръгнал напред, оставяйки останалите да ги настигнат, когато успеят.
	Петдесет души, пък били те и яките лични телохранители на Майкъл, все още не бяха достатъчно, ако пред тях се изпречеше многочислената армия на Рал. Ричард предположи, че Майкъл действа със сърцето, а не с разума си.
	Ричард ги настигна дълго след като беше мръкнало. Бяха яздили здраво и късно спряха за почивка. Бяха отишли напред повече, отколкото той очакваше, и когато стигна в бивака им, отдавна вече бяха вечеряли. Бяха оставили конете да почиват през нощта. Някои от мъжете вече се бяха прибрали да спят. Имаше стражи, които трудно се различаваха в мрака, но Ричард знаеше къде може да очаква постове, тъй като преди това беше огледал лагера и малките огньове из него от върха на един хълм.
	Нощта беше тъмна. Облаци закриха луната. Той внимателно заслиза надолу по хълма и се запромъква тихичко между стражите. Ричард плуваше в свои води. За него това не представляваше трудност; знаеше къде са разположени, а те не очакваха някой да се промъкне в бивака им. Наблюдаваше ги как гледат, а когато обръщаха глави в неговата посока, клякаше долу. Веднъж оказал се в обръча от стражи, не беше трудно да проникне в лагера. Майкъл улесняваше нещата още повече; палатката му беше разпъната в един ъгъл, далеч от останалите. Ако я беше разпънал при другите, щеше да е малко по-сложно. Все пак около палатката му имаше стражи. Ричард ги обходи с поглед, преценявайки къде може да пробие обръча им, и след малко намери мястото: в сянката на палатката, сянката, която палатката хвърляше на светлината на огньовете. Стражите стояха в светлото петно, защото не виждаха нищо в сянката.
	Ричард се промъкна в тъмнината, приближи се до палатката и се сниши към земята, притихна. Дълго време се вслушва, за да разбере дали в палатката има още някой освен Майкъл. Чу шумолене на листа, имаше запалена лампа, но друг човек явно нямаше. Той внимателно направи разрез с ножа си, колкото да надникне в палатката. Видя Майкъл странично, с лявото рамо към него, седеше пред малка походна масичка и гледаше в някакви листа. Беше подпрял рошавата си глава на едната си ръка. По листовете не се виждаха редове и думи, и по онова, което виждаше, Ричард можеше да прецени, че са големи. Вероятно бяха карти.
	Трябваше да влезе вътре, да се изправи, след това да падне на коляно и да отдаде чест, преди Майкъл да има време да вдигне тревога. Вътре, точно под него, се намираше походното легло. Ето как щеше да прикрие влизането си. Хвана здраво въжето, така че платното да не се мръдне рязко, Ричард направи разрез някъде около средата на леглото, след това повдигна края на платнището и внимателно се търколи вътре под леглото.
	Когато Майкъл се обърна, чул шума, Ричард се изправи край малката му масичка точно пред него. На лицето му грейна усмивка при вида на по-големия му брат. Главата на Майкъл се озъби насреща му. Цветът напусна меките му бузи. Той скочи на крака. Ричард тъкмо се готвеше да падне на коляно, когато Майкъл проговори.
	— Ричард… ти как… Какво правиш тук? Толкова… е… хубаво, че те виждам отново. Всички ние толкова… се тревожехме.
	Усмивката на Ричард помръкна.
	Когато постави отгоре му мрежата на врага, Мрачният Рал каза, че онзи, който почита Рал, ще вижда Ричард такъв, какъвто е в действителност.
	Майкъл го видя такъв, какъвто е в действителност.
	Предателят е Майкъл. Благодарение на него го беше заловил Рал, благодарение на него беше изтърпял мъченията на Морещицата. Майкъл щеше да предаде Калан и Зед на Мрачния Рал. Майкъл щеше да предаде всички на Мрачния Рал. Ричард се вледени до последната клетка.
	Можа само да прошепне:
	— Къде е кутията?
	— А… изглеждаш гладен, Ричард. Нека се разпоредя да ти донесат вечеря. Ще поговорим. Толкова време мина.
	Ричард умишлено не доближаваше ръката си до меча от страх, че ще го използва. Упорито си припомни, че е Търсачът и че това е единственото нещо, което в момента има значение. Не беше Ричард; беше Търсачът. Имаше работа за вършене. Не можеше да си позволи да бъде Ричард. Не можеше да си позволи да бъде братът на Майкъл. Точно в момента имаше по-важни неща. Много по-важни.
	— Къде е кутията?
	Очите на Майкъл се стрелкаха насам-натам.
	— Кутията… ами… Зед ми каза за нея… Щеше да ми я даде… но после каза нещо, като че щял да те намери в Д’Хара чрез някакъв камък, и тримата тръгнаха след теб. Казах им, че и аз искам да отида, да спася брат си, но трябваше да събера хората си, да се приготвя, така че те тръгнаха напред. Зед взе кутията. Тя е у него.
	Ричард вече знаеше; третата кутия е у Мрачния Рал. Мрачният Рал беше казал истината.
	Търсачът потисна емоциите си и направи бърз разбор на ситуацията. Единственото важно нещо в момента беше да се добере до Калан. Загубеше ли главата си сега, тя щеше да страда; тя щеше да бъде вързана на другия край на Агиел. Установи, че неусетно е започнал да се концентрира върху мисленото изображение на плитката на Дена. Остави се да го направи. Каквото става да става, каза си. Не можеше да убие Майкъл, не можеше да рискува да се остави да бъде хванат от хората на брат си. Не можеше дори да си позволи Майкъл да узнае какво е разбрал Ричард; с това нямаше да постигне нищо, само щеше да рискува живота на останалите.
	Той си пое дълбоко въздух и се насили да се усмихне.
	— Е, добре, щом кутията е в сигурни ръце. Това е важното.
	Лицето на Майкъл възвърна малко от цветовете си, на устните му се появи усмивка.
	— Ричард, добре ли си? Изглеждаш… различен. Изглеждаш така, сякаш си преживял… много.
	— Повече, отколкото изобщо някога ще узнаеш, Майкъл. — Той седна на леглото. Майкъл предпазливо се върна на стола си. Облечен в торбестите си бели панталони и риза, със златен колан на кръста, той изглеждаше като ученик на Мрачния Рал. Ричард забеляза картите, които разглеждаше брат му. Карти на Западната земя. Карти на Западната земя за Мрачния Рал.
	— Бях в Д’Хара, точно както ти е казал Зед, но избягах. Трябва да се махаме от Д’Хара. Колкото се може по-надалеч. Трябва да намеря другите, преди да са отишли там да ме търсят. Вече можеш да се връщаш с хората си, върни войската си обратно и защитавай Западната земя. Благодаря ти, Майкъл, че дойде да ми помогнеш.
	Усмивката на брат му грейна.
	— Ти си ми брат. Какво друго можех да направя?
	Изгарян жестоко от болката на предателството, Ричард се насили да се усмихне топло. По някакъв начин това беше по-лошо, отколкото ако предателят беше Калан. Ричард беше израснал с Майкъл; те бяха братя, бяха прекарали заедно доста голяма част от живота си. Той винаги се бе възхищавал на Майкъл, винаги го бе подкрепял, бе го дарявал с безпрекословната си любов. Спомни си как се фукаше пред останалите момчета с по-големия си брат.
	— Майкъл, трябва ми кон. Трябва да тръгвам. Веднага.
	— Всички тръгваме с теб. Аз и хората ми — усмивката му се разшири още повече. — Сега, когато отново сме заедно, не искам да те изгубя от поглед.
	Ричард скочи на крака.
	— Не! — Бързо успокои гласа си. — Познаваш ме, свикнал съм да ходя сам в гората. С това се справям най-добре. Ти само ще ме забавиш. Точно сега не разполагам с много време.
	Майкъл се изправи, очите му се стрелнаха към отвора на палатката.
	— Не искам и да чуя подобно нещо. Ние…
	— Не. Ти си Пръв съветник на Западната земя. Това е най-първата ти отговорност, а не да се грижиш за малкия си брат. Моля те, Майкъл, върни войската си обратно в Западната земя. Аз ще се оправя.
	Майкъл потърка брадичката си.
	— Е, май си прав. Ние отивахме в Д’Хара само за да ти помогнем, а сега, когато си в безопасност…
	— Благодаря ти, че дойде да ми помогнеш, Майкъл. Ще си взема коня. Ти тук си работи.
	Ричард се почувства като най-големия глупак, живял някога под слънцето. Трябваше да се сети. Отдавна трябваше да се сети. Спомни си речта на Майкъл, в която се говореше, че огънят бил враг на хората. Трябваше по това да разбере, ако не по друго. Калан се беше опитала да го предупреди за това още първата нощ. Подозренията й, че Майкъл е на страната на Рал, се оказаха верни. Ако само се беше вслушал в разума, а не в сърцето си.
	Първото правило на магьосника: хората са глупави, вярват в онова, в което искат да вярват. Той се беше оказал най-глупав от всички. Беше твърде ядосан на себе си, за да може да се ядоса на Майкъл.
	Отказът му да види истината щеше да му струва всичко. Не му оставаше никакъв избор. Заслужаваше да умре.
	Спрял влажните си очи върху Майкъл, Ричард бавно падна на едно коляно и му отдаде почестта на губещия.
	Майкъл постави ръце на хълбоците си и му се усмихна от високо.
	— Спомняш си. Това беше толкова отдавна, малки братко.
	Ричард се изправи.
	— Не толкова отдавна. Някои неща никога не се променят; винаги съм те обичал. Довиждане, Майкъл.
	През главата му отново светкавично премина мисълта да убие Майкъл. Знаеше, че ще трябва да го направи с гнева на меча; никога нямаше да може да прости на брат си и да превърне острието в бяло. За себе си може би, но не и за онова, което бе причинил на Калан, на Зед, никога. Но убиването на Майкъл не беше толкова важно, както спасяването на Калан; не можеше да поеме риска само защото искаше да успокои собствената си глупост. Излезе през отвора на палатката. Майкъл го последва.
	— Остани поне да хапнеш нещо. Има още неща да си кажем. Все още не съм сигурен…
	Ричард се обърна и впи поглед в брат си, застанал на входа на палатката. Беше започнала да пада лека мъгла. По вида на Майкъл разбра, че брат му няма никакво намерение да го остави да върви; той просто изчакваше, за да може да извика хората си на помощ.
	— Направи каквото ти казвам, Майкъл, моля те. Трябва да вървя.
	— Ей, вие — провикна се той към стражите. — Искам брат ми да остане при нас за негова сигурност.
	Трима от тях се впуснаха към него. Ричард скочи в храсталака и потъна в тъмнината. Те тромаво го последваха. Не бяха хора, свикнали с гората, а войници. Ричард не искаше да се стига до убийство; те бяха от Западната земя. Промъкна се в мрака, докато бивакът се оживи, закрещяха се заповеди. Чуваше как Майкъл им крещи да го спрат, но да не го убиват. Разбира се, че не; той искаше лично да предаде Ричард на Мрачния Рал.
	Ричард си проправи път през лагера до конете, промушвайки се между стражите. Разряза всички въжета, с които бяха вързани конете, след това се метна на един, без да го оседлава. Започна да крещи, да рита и да удря останалите. Те се заблъскаха ужасени. Хора и коне се залутаха във всички посоки. Ричард пришпори своя кон.
	Чу зад себе си затихващи неистови крясъци. Погна коня си в тъмнината, а лицето му беше мокро от мъглата и от сълзи.

>	Четиридесет и седма глава

	Зед лежеше буден в ранната утрин и главата му беше изпълнена с тревожни мисли. През нощта се бяха натрупали облаци, така че явно ги очакваше едно мокро пътуване. Калан лежеше наблизо, заспала дълбоко. Чейс беше някъде наоколо на пост.
	Светът се разпадаше, а Зед се чувстваше безпомощен. Листенце, носено от вятъра. Помисли си, че след като толкова години беше магьосник, би трябвало по някакъв начин да може да влияе върху събитията. И въпреки това се оказа, че не е нищо повече от обикновен наблюдател, гледаше как хората биват наранявани, убивани, докато самият той се опитваше да направлява онези, които можеха да направят разликата, за да ги накара да направят необходимото.
	Като магьосник от Първия орден би трябвало да може да направи нещо повече от това да отиде в Д’Хара, но какво беше това повече? Трябваше да го направи, ако имаше дори най-малък шанс да спасят Ричард. След три дни настъпваше първият ден на зимата. Мрачният Рал притежаваше само две от кутиите; щеше да умре. Ако не успееха да измъкнат Ричард оттам, Мрачният Рал щеше да убие първо него.
	Още веднъж си помисли за сблъсъка с Мрачния Рал предния ден. Положи всички усилия, но така и не можеше да разбере случилото се. Беше крайно невероятно. Рал очевидно беше полудял от мисълта да намери кутията, толкова полудял, че не ги уби, когато имаше такава възможност. Магьосникът, който беше убил баща му, онзи, когото търсеше, а сега, когато го намери, не направи нищо. Но и държането му изобщо не изглеждаше логично.
	При вида на Рал, носещ меча на Ричард, по гърба на Зед преминаха ледени тръпки. Защо му е на Мрачния Рал, владетеля на магията на двата свята, да носи Меча на истината? И по-точно, какво ли беше сторил на Ричард, за да му отнеме меча?
	Най-смущаващо беше поведението му, когато беше допрял меча до гърлото на Калан. Зед никога през живота си не се бе чувствал по-безпомощен. Беше глупаво да се опита да използва магьосническа болка върху него. Всеки с дарба, а също и онзи, който е изтърпял теста на болката, би преодолял неговото докосване. Но какво можеше да направи? При вида на Мрачния Рал, насочил Меча на истината към гърлото на Калан, Зед изпита болка, страхотна болка. В един миг беше сигурен, че Рал ще я убие, а в следващия, преди още Зед да е успял да направи каквото и да било, най-неочаквано в очите на Рал проблеснаха сълзи и той отдръпна меча си. Защо ли му е на Мрачния Рал да използва меча, ако иска да убие нея или който и да е от тях? Може да го стори само с едно щракване на пръстите. Защо ще му е да използва меча? А защо после спря?
	Най-лошото беше, че острието на меча беше побеляло. Когато Зед видя това, той едва не припадна от изненада. Пророчествата говореха за онзи, който ще превърне в бяла магията на меча. Говореха много предпазливо. Фактът, че този човек беше Мрачният Рал, го накара да потръпне до мозъка на костите си. Това, че Ричард можеше да се окаже този, който ще превърне в бяла магията на меча, го ужасяваше по свой начин, но Рал…
	Воалът, както го наричаха пророчествата, воалът между света на живите и отвъдния свят. Ако този воал бъде разкъсан от магията на Орден на агент, предричаха пророчествата, единствено онзи, който накара Меча на истината да стане бял, ще може да го възстанови. Ако той не успее, отвъдният свят ще нахлуе в света на живите.
	Думата агент беше ужасно важна и това притесняваше Зед много. Това можеше да означава, че Мрачният Рал не действа по своя воля, а е агент на някой. Агент на отвъдния свят. Че е овладял субстрактивната магия, магията на отвъдния свят. Означаваше също и че дори Мрачният Рал да се провали, да бъде убит, магията на Орден пак щеше да разкъса воала. Зед се опита да не мисли за пророчествата. Идеята, че отвъдният свят може да нахлуе в света на живите, притисна гърлото му; по-добре да можеше да умре, преди това да се случи. По-добре всички да можеха да умрат.
	Зед извърна глава настрани и се загледа в спящата Калан. Майката Изповедник. Последното останало живо творение на стария магьосник. Сърцето му се свиваше при мисълта за болката, която тя изпитва, свиваше се затова, че когато Рал насочи меча си срещу нея, Зед нямаше как да я защити; за това, което тя чувстваше към Ричард, и за това, което той, Зед, не можеше да й каже.
	Само ако не беше Ричард. Всеки друг, но не и Ричард. Нищо на този свят не се постига лесно.
	Зед се изправи внезапно. Нещо не беше наред. Беше твърде светло, за да не се е върнал още Чейс. Поставяйки пръст на челото на Калан, той я събуди.
	На лицето й се отрази неговата тревога.
	— Какво има? — прошепна тя.
	Зед застина на място, усещайки нечие присъствие наоколо.
	— Чейс още не се е върнал, а трябваше вече да е тук.
	Тя се огледа.
	— Може би е заспал — Зед повдигна вежда. — Ами може да има основателна причина. А може и да се тревожим напразно.
	— Конете ни ги няма.
	Калан скочи на крака и сграбчи ножа си.
	— Можеш ли да усетиш къде е той?
	Зед подскочи.
	— Има и други. Докоснати от отвъдния свят.
	Той скочи на крака. Веднага след това се появи Чейс, някой го тикаше напред, той се препъна и падна по лице в очертанията на лагера. Ръцете му бяха вързани здраво зад гърба, по него имаше кръв. Той простена в прахта. Зед почувства присъствието около тях. Четирима мъже. Усещането му за тях го ужаси.
	Мъжагата, който беше бутал Чейс, пристъпи напред. Късата му руса коса стърчеше нагоре като шипове, по средата на главата му минаваше черен кичур. Студените му очи, усмивката му, изпратиха ледени тръпки по тялото на магьосника.
	Калан стоеше приведена на две.
	— Демин Нас — изсъска тя.
	Той закачи палци на колана си.
	— А, значи си чувала за мен, Майко Изповедник — злобната му усмивка се разтегна. — Аз със сигурност съм чувал за теб. Твоят приятел тук уби петима от най-добрите ми бойци. По-късно ще го екзекутирам, след като мине веселата част. Искам да се наслади на онова, което ще направим с теб.
	Калан видя как останалите трима мъжаги, не толкова огромни, колкото Демин Нас, но по-едри от Чейс, излязоха от гората. Бяха обградени, но това не представляваше проблем за един магьосник. Всички бяха руси, мускулести и облени в пот, независимо от сутрешния хлад. Чейс очевидно ги беше затруднил. Засега оръжията им бяха оставени настрани; те не се съмняваха, че ситуацията е под техния контрол.
	Увереността им подразни Зед. Ухилените им лица го вбесиха. На утринната светлина четирите чифта сини очи изглеждаха още по-пронизителни.
	Зед бе наясно, че това беше четворка, знаеше прекрасно и какво правеха четворките с Изповедниците. Прекрасно. При тази мисъл кръвта му кипна. По никакъв начин нямаше да позволи това да се случи с Калан. Поне докато беше жив.
	Демин Нас и Калан се гледаха втренчено.
	— Къде е Ричард? Какво е направил Рал с него? — попита тя.
	— Кой?
	Тя изскърца със зъби.
	— Търсачът.
	Демин се усмихна.
	— Е, какво да ти кажа, това е работа на Господаря Рал и мен. Не твоя.
	— Кажи ми — светнаха очите й.
	Усмивката му се разтегна.
	— Точно сега трябва да се тревожиш за много по-важни неща, Изповедник. След малко хората ми добре ще си прекарат с теб. Искам да се концентрираш върху това и да направиш така, че те наистина да изпитат удоволствие. Търсачът не те интересува.
	Зед реши, че е настъпил моментът да сложи край на това, преди да се е случило още нещо. Той вдигна ръце и хвърли върху тях възможно най-силната паралитична мрежа, на която беше способен. Лагерът се освети от огромна зелена светкавица, разделила се едновременно в четири посоки, към всеки от синеоките мъже. Тя се стовари тежко върху всеки от тях.
	Преди магьосникът да има време да реагира, нещата се объркаха тотално.
	Веднага след като зелената светкавица ги удари, тя се върна обратно, отскачайки от всеки от четиримата. Зед твърде късно разбра, че те са под закрилата на някакво заклинание — заклинание от отвъдния свят, което той не можеше да разпознае. Зелената светкавица се стовари върху него едновременно от четирите посоки. Собствената му мрежа го парализира на мига. Той се вкамени. Безпомощен. Колкото и да се опитваше, не можеше да помръдне.
	Демин Нас извади палеца си от колана.
	— Проблеми ли имаш, старче?
	Очевидно ядосана, Калан протегна напред ръка и натисна с длан гладките гърди на Зед. Той направи усилие да достигне силата й, гръмотевицата без гръм.
	Тя не се появи.
	По учудването, изписано на лицето на Калан, разбра, че би трябвало.
	Демин Нас протегна свитата си в юмрук ръка и счупи китката й.
	Калан се строполи на колене, крещейки от болка. Изправи се, стиснала ножа в другата си ръка, и започна да го размахва пред другите трима. Той я сграбчи за косата и я дръпна назад. Тя заби ножа в ръката, която я държеше. Той хвана ножа и го изви в ръката й. Със замах го заби в едно дърво. Без да пуска косата й, Нас й удари няколко шамара през лицето. Тя започна да го рита, да го дращи, да крещи, а той само се хилеше. Останалите трима се приближиха.
	— Съжалявам, Майко Изповедник, страхувам се, че не си мой тип. Но не се притеснявай, тези момчета тук с огромно удоволствие ще ти изкажат почитанията си. Така че гледай да си размърдаш задника — озъби се той, — поне това ще ми хареса.
	Както я държеше за косата, Демин я блъсна към другите трима. Те започнаха да си я подмятат един на друг, да й удрят шамари, да я ритат, да я въртят грубо, докато накрая тя беше толкова замаяна, че просто се отпускаше от единия в другия. Беше безпомощна като мишка, хваната от три котки. Косата й падна върху лицето. Калан размахваше юмруци срещу тях, твърде дезориентирана, за да може да улучи който и да е. Това само ги караше да се заливат от смях още повече.
	Един от тях заби юмрук в корема й. Тя се преви на две, падна на колене и започна да се гърчи от болка. Друг я вдигна за косата. Третият разкъса копчетата на ризата й. Те настървено продължаваха да я подмятат насам-натам, раздираха ризата й, откъсвайки парче от нея с всяко ново подмятане. Когато я дръпнеха за счупената ръка, тя изкрещяваше от болка.
	Зед не можеше дори да помръдне от гнева, изпълващ тялото му. Не можеше дори да затвори очи пред гледката, да запуши ушите си. Мъчителни спомени за подобни изпитания нахлуха в главата му, подсказвайки му какво ще се случи след малко. Под натиска на тези спомени той едва дишаше. Би дал живота си да можеше да се измъкне от това положение. Искаше да й каже да не се съпротивлява; това само влошаваше нещата. Но знаеше, че Изповедниците винаги го правят. Борят се с всички сили. А нейните сили, в това беше убеден, не бяха достатъчни.
	От затвора на вкамененото си тяло Зед яростно се бореше с безпомощността си с всичко, което притежаваше, с всяка възможна клетва, с всеки номер, с всяка сила. Не беше достатъчно. Усети как по бузите му се стичат сълзи.
	Калан изкрещя, когато единият от тримата я хвана за счупената ръка и я запрати към другите двама. С разтегнати над стиснатите зъби устни тя се гърчеше и раздаваше ритници наоколо, а те я държаха здраво за ръцете и косата. Третият разкопча колана и панталоните й. Тя се изплю в лицето му и започна да го кълне. Той отскочи назад и се изхили, а след това смъкна панталоните й, обръщайки ги наопаки върху стъпалата й. Останалите двама я хванаха здраво; едва успяваха да я удържат. Ако ръката й не беше счупена, едва ли щяха да успеят. Единият я изкълчи грубо, при което Калан изкрещя.
	Двамата, които я държаха, дръпнаха главата й назад за косата, докато третият впи устни и зъби във врата й и я ухапа. Мачкайки я с една ръка, с другата той разкопча колана си и си смъкна панталона. Долепи уста до нейната, поглъщайки виковете й, докато дебелите му пръсти се придвижваха от гърдите й към тъмното петно между краката й.
	Със свалени панталони той пъхна крак между нейните, насилвайки я да разтвори бедра. Тя изръмжа в устата му, опитвайки се да му попречи, но не можеше да направи нищо. Дебелите му пръсти се провряха надолу и потънаха в нея. Очите й се отвориха широко. Лицето й беше алено от ярост, гърдите й се повдигаха от гняв.
	— Свалете я на земята и я дръжте долу — избоботи той.
	Коляното на Калан се вдигна към слабините му. Той се преви на две със стон, другите двама се изсмяха. Когато се изправи, в очите му блестеше огън. Юмрукът му разцепи устната й. Брадичката й се обля в кръв.
	Чейс, все още с вързани здраво зад гърба ръце, се стрелна с главата напред към корема на мъжагата. Двамата се строполиха на земята, като панталоните се замотаха около глезените на русокосия. Още преди той да може да реагира, Чейс сключи краката си около дебелия му врат. Сините очи изскочиха напред. Граничният надзирател се изви на една страна, издърпвайки рязко главата му назад. Чу се силно изпукване и мъжът се отпусна на земята.
	Демин Нас започна да рита Чейс по ребрата и главата, докато той престана да се движи.
	Изневиделица върху Нас връхлетяха остри нокти и козина. Вълкът ръмжеше яростно и разкъсваше мъжагата. Двамата се строполиха на земята и се затъркаляха в прахта, приближавайки се до огъня. Във въздуха проблесна нож.
	— Не! — изкрещя Калан. — Брофи! Не! Махай се!
	Твърде късно. Ножът се заби в тялото на вълка с тъп звук. Удар след удар, Нас разпори тялото на вълка. Всичко свърши за секунди. Брофи лежеше проснат на земята, козината му плуваше в кръв. Краката му леко потръпнаха, след това се отпусна.
	Калан висеше на ръцете и косата си, плачеше и през сълзи повтаряше името на вълка.
	Нас се изправи, задъхан от усилието в кратката, но жестока схватка. От раните по гърдите и ръцете му течеше кръв. В очите му блестеше гняв.
	— Накарайте я да си плати — просъска той на двамата мъже. — Направете й хубавото.
	Калан се дърпаше и извиваше в ръцете им.
	— Какво става, Демин? — изкрещя тя. — Не си достатъчно мъж, та да го направиш сам? Трябват ти истински мъже, които да го направят вместо теб?
	Моля те, Калан, молеше се Зед наум, моля те, дръж си устата затворена. Моля те, не казвай нищо повече.
	Лицето на Нас пламна. Гърдите му се повдигнаха. Той я стрелна с поглед.
	— Добре поне, че има истински мъже! Добре че поне притежават онова, което може да зарадва една жена! Ти сигурно го нямаш! Стига ти само колкото за малки момченца! Страхуваш се да покажеш на една истинска жена какво притежаваш? Ще се изсмея в лицето ти, докато истинските мъже правят онова, което ти не можеш!
	Нас се приближи към нея със стиснати зъби.
	— Млъквай, кучко!
	Тя се изплю в лицето му.
	— Това щеше да направи баща ти, ако знаеше, че не можеш да се справиш с една жена. Ти си позор за бащиното си име!
	Зед се запита дали Калан не си е загубила ума. Изобщо нямаше представа защо прави това. Ако искаше да предизвика Нас да направи още по-ужасни неща, това определено щеше да свърши работа.
	Нас изглеждаше така, сякаш всеки миг ще експлодира, но след секунда лицето му се отпусна, усмивката отново грейна на устните му. Огледа се и откри каквото търсеше.
	— Ей там — посочи той. — Дръжте я с лице към тоя пън. — Той приближи лицето си до нейното. — Искаш го от мен? Добре, кучко, ще го получиш. Но ще стане по моя начин. Нека да видим колко силно можеш да крещиш.
	Лицето на Калан беше огненочервено от гняв.
	— Мисля, че те бива само на приказки! Мисля, че ще разочароваш сам себе си. Ние с хората ти ще се посмеем добре. После пак ще се наложи да свършат работата вместо теб. — Устата й се разшири в злобна усмивка. — Чакам, момченцето ми. Направи го така, както баща ти го е правил с теб, за да се посмеем добре, представяйки си как коленичиш пред баща си. Покажи ми как го е правил с теб.
	Вените по челото му щяха да се пръснат; очите му едва не изскочиха от орбитите си. Ръката му се впи в гърлото й, стисна здраво, повдигайки я от земята. Той трепереше от гняв. Хватката му се затягаше, тя започваше да се задушава.
	— Командир Нас — тихо го предупреди един от мъжете, — ще я убиете.
	Демин вдигна поглед, стрелкайки мъжа, и след малко отпусна хватката си. Отново се обърна към Калан.
	— Какво ли изобщо знае кучка като теб?
	— Знам, че си лъжец. Знам, че господарят ти не би позволил на едно малко момченце като теб да узнае какво се е случило с Търсача. Ти нищо не знаеш. Не можеш да ми кажеш, защото не знаеш, толкова си безполезен, че не можеш дори да си го признаеш.
	Значи това било. Зед разбра. Калан знаеше, че ще умре, и искаше да размени всички онези ужасяващи неща, които Нас можеше да й стори, за да разбере дали Ричард е добре. Не искаше да умре, без да е разбрала дали той е в безопасност. Величието на онова, което се случваше, изпълни очите на Зед със сълзи. Той чу как Чейс се размърда на земята.
	Нас отпусна гърлото й и направи знак на двамата мъжаги да я пуснат. Най-неочаквано я удари с юмрук. Тя се строполи по гръб на земята. Той се надвеси над нея, повдигайки я за косата й, сякаш бе лека като перце.
	— Ти нищо не знаеш! Всичко, което имаш, е юмруци.
	— Добре. Добре, ще ти кажа. Ще бъде много забавно, докато съм върху теб, да научиш какво правим с малките вредители като Търсача. Тогава може би ще разбереш, че като се противиш, само си губиш времето.
	Калан стоеше гола пред него, лицето й беше червено от ярост. Не беше от дребните жени, но пред Демин Нас изглеждаше миньонче. Докато чакаше, дишаше тежко, единият й юмрук отстрани на тялото й, другата й ръка отпусната безжизнено, по тялото й се стичаше кръв.
	— Преди около месец един художник нарисува заклинание, та да може Търсачът да бъде хванат. Той уби художника, но така или иначе беше хванат. Хванат от Морещица.
	Лицето на Калан пребледня. Стана бяло като платно.
	Зед почувства как нещо го пробожда в сърцето. Ако можеше, би се строполил на земята на мига.
	— Не — прошепна тя с широко отворени очи.
	— Да — подигра й се той. — И то определено отвратителна Морещица. На име Дена. Дори аз гледам да стоя на разстояние от нея. Тя е любимката на Господаря Рал заради нейните… — той се ухили — …таланти. От онова, което съм чувал, с Търсача тя е надминала себе си. Един ден дори я видях с очите си на вечеря, беше покрита от главата до петите с неговата кръв.
	Калан леко потръпна, очите й бяха пълни със сълзи, Зед беше сигурен, че е станала още по-бяла.
	— Но той все още е жив — прошепна тя със сломен глас.
	Демин се усмихна самодоволно, щастлив от разказаното, виждайки реакцията й.
	— Всъщност, Майко Изповедник, последния път, когато видях Търсача, той беше на колене пред Господаря Рал, а Дена държеше Агиел, опрян в тила му. Не мисля, че може да каже дори собственото си име. Когато Господарят Рал е недоволен от нещо, умират хора. По това, което Господарят Рал ми каза, когато тръгвах мога да съдя със сигурност, че Търсачът така и не се е изправил повече на крака. Досега тялото му сигурно вече се е разложило.
	Зед зарида, че не може да я утеши, че тя не може да утеши него.
	Калан притихна.
	Ръцете й бавно се повдигнаха във въздуха с юмруци, насочени към небето. Главата й се завъртя назад.
	Нададе неземен крясък. Той премина през Зед като хиляди ледени иглички, отекна през хълмовете, понесе се из долините, обгърна всички дървета наоколо, карайки ги да затреперят. Нас и останалите двама отскочиха назад.
	Ако Зед вече не беше се вкаменил, със сигурност щеше да го направи сега от страх пред онова, което правеше тя. Калан не би трябвало да може да направи това.
	Тя си пое дълбоко дъх, стисна юмруци още по-силно, по лицето й се стичаха сълзи.
	Изкрещя още веднъж. Дълго, пронизително, нечовешки. Звукът се изсипа като лавина във въздуха. По земята затанцуваха камъни. Водата в околните езера се залюля. Самият въздух затрептя и се задвижи. Мъжете запушиха ушите си. Зед би направил същото, стига да можеше да помръдне.
	Тя още веднъж пое дълбоко дъх. Изпъна тяло към небето, извивайки гръб назад.
	Третият вик беше още по-ужасен. Неговата магия разсече въздушната тъкан. Зед почувства как тялото му се разпада. Въздухът се завихри около нея, вдигнаха се облаци прах.
	Започна да се смрачава, магията на вика поглъщаше светлината, придърпвайки тъмнината, сякаш дърпаше вятър. Светлината и тъмнината се струпаха около Майката Изповедник, когато тя освободи древната магия чрез вика си.
	Зед се задъха от страх при мисълта какво прави тя. Беше виждал това само веднъж преди това, и то не доведе до нищо хубаво. Тя присъединяваше магията на Изповедниците, адитивната, любовта, към нейната противоположност от отвъдния свят, субстрактивната, омразата.
	Калан стоеше в центъра на вихрушката и крещеше. Беше погълнала всичката светлина. Наоколо настъпи мрак. Там, където стоеше Зед, беше тъмно като в рог. Единствената светлина беше около Калан. Нощ, обгръщаща деня.
	Една светкавица яростно раздра черното небе, устремявайки се скоростно във всички посоки, разклоняваше се, удвояваше се, и пак, и пак, докато цялото небе пламна. Всичко наоколо потъна в гръм, обединяващ се в постоянен тътен, който се смеси с вика, стана част от него.
	Земята потрепери. Викът премина отвъд звука, превърна се в нещо напълно различно. Цялата земя беше прорязана от назъбени, зловещи пукнатини. От тях към небето се стрелнаха снопове виолетова светлина. Наситените синкави завеси светлина вибрираха, танцуваха и с все по-нарастваща бързина биваха засмуквани във вихрушката, в Калан. Тя преливаше от светлина в море от тъмнина. Беше единственото съществуващо нещо; всичко друго беше небитие, лишено дори от светлина. Зед не виждаше нищо друго освен Калан.
	Целият въздух наоколо бе притиснат от някаква ужасна сила. При една къса, ослепителна светкавица Зед видя как дърветата около тях внезапно оголяват, лишени от игличките си, и всяко дърво потъва в някакъв зелен облак. Вълна от прах и пясък го удари в лицето и той почувства как кожата се отделя от костите му.
	Страхотният удар раздра тъмнината. Светлината се върна.
	Присъединяването приключи.
	Зед видя Чейс, изправен до него, да гледа втренчено, ръцете му все още вързани на гърба. Граничните надзиратели, помисли си магьосникът, са по-издръжливи, отколкото се полага.
	Бледа синя светлина, концентрирана във формата на назъбено яйце, се беше събрала около нея — наситена, целеустремена и някак жестока. Калан се обърна. Едната й ръка, счупената, се отпусна покрай тялото й. Другата спря по средата, юмрукът й се протегна напред към магьосника. Синята светлина, струяща от обръча около нея, се концентрира в юмрука й. Тя сякаш се събра на топка там и след миг, внезапно освободена, се стрелна в права линия между Калан и магьосника.
	Усети силен удар, при докосването всичко около него се освети, сякаш Зед беше свързан с Калан чрез някаква нишка на жива светлина. Тази нишка го обля в бледосиньо. Магьосникът почувства познатото докосване на адитивната магия и непознатия допир на субстрактивната магия на отвъдния свят. Отскочи стъпка назад; мрежата, която го държеше, се раздра. Той беше свободен. Светлата ивица се стопи.
	Зед се обърна към Чейс и с бързо заклинание разкъса въжетата около ръцете му. Отпускайки ръцете си, граничният надзирател простена от болка.
	— Зед — прошепна той, — какво, да му се не види, става тук? Какво направи тя?
	Калан прокара пръсти през бледосинята светлина около себе си, милваше я, галеше я, къпеше се в нея. Демин Нас и единият от мъжете я гледаха, но останаха по местата си и чакаха. Очите й виждаха неща, невидими за тях. Очите й бяха в друг свят. Очите й, Зед беше сигурен в това, виждаха спомена за Ричард.
	— Нарича се Кон Дар. Кървавата ярост. — Зед бавно отмести поглед от Калан към граничния надзирател. — Това е нещо, което малцина от най-силните Изповедници могат да правят. Тя изобщо не би трябвало да е способна да го направи.
	Чейс се намръщи.
	— Защо?
	— Защото на това трябва да я научи истинската й майка; само майката може да покаже на дъщеря си как да предизвиква тая сила, ако наистина се наложи. Това е древна магия, древна, колкото и магията на Изповедниците, част от нея е, но се използва рядко. Може да бъде показана само след като дъщерята достигне определена възраст. Майката на Калан умря, преди да може да й я покаже. Ейди ми го каза. Калан не би трябвало да може да направи това. И въпреки това тя го направи. Това, че го направи, без да й е било показано как, единствено по интуиция и по собствено желание, говори за много опасни неща в пророчествата.
	— Ами защо не го е правила преди? Защо не спря чрез това нещата, които се случиха преди?
	— Един Изповедник не може да предизвика тая сила заради себе си, това може да стане само в името на някой друг. Тя го направи за Ричард. От ярост за неговото убийство. Много сме я загазили.
	— Защо?
	— Кон Дар се предизвиква за отмъщение. Малцина от Изповедниците, които го предизвикват, оцеляват; те обричат живота си на своята цел, жертват го, за да отмъстят. Калан ще използва силата си срещу Мрачния Рал.
	Чейс гледаше втрещен.
	— Нали ми каза, че силата й не може да го докосне, не може да му стори нищо.
	— Преди не можеше. Не знам дали може сега, по-скоро се съмнявам. Въпреки това тя ще опита. Тя е във властта на Кон Дар, Кървавата ярост. Не я интересува дали ще умре. Ще опита, ще докосне Мрачния Рал, дори това да се окаже безполезно, дори това да я убие. Ако някой застане на пътя й, тя ще го убие. Без да се замисли. — Той приближи лицето си до Чейс, за да няма съмнение в думите му. — Включително и нас.
	Калан се беше свила на топка на земята, главата й беше наведена към тялото, ръцете й обгръщаха раменете й, бледата синя светлина се беше стегнала в кръг около нея. Тя бавно се вдигна на крака, изнизвайки се от светлината, сякаш се излюпваше от яйце. Стоеше гола, от раните й все още капеше кръв. Прясна кръв се стичаше и от брадичката й.
	Но на лицето й беше изписана болката от други рани, не тези по тялото й. След малко дори това изражение изчезна, остана само лицето й на Изповедник.
	Калан леко се извърна към единия от двамата мъже, които я държаха. Спокойно вдигна ръка към него. Беше на десетина фута от нея.
	Нещо се блъсна във въздуха, гръмотевица без гръм. Зед почувства болка в костите си.
	— Господарке! — извика мъжът, падайки на колене. — Какво да направя за вас? Кажете ми, какво искате от мен?
	Тя го погледна хладно.
	— Искам да умреш заради мен. Веднага.
	Той се сгърчи и падна по лице в прахта, мъртъв. Калан се извърна и се приближи към Демин Нас. На лицето му грееше усмивка; стоеше със скръстени ръце. Счупената ръка на Калан висеше безжизнено покрай тялото й. Тя плясна с другата си ръка гърдите му. Ръката й остана там, докато двамата кръстосаха погледи. Той се надвеси над нея.
	— Много впечатляващо, кучко. Но не само ти можеш да използваш силата си, аз също съм защитен от заклинанието на Господаря Рал. Не можеш да ме докоснеш със силата си. Ще трябва да вземеш един урок от мен и аз ще ти го предам така, както на никого досега не съм го преподавал. — Ръката му се вдигна и сграбчи оцапаната й, напоена с кръв коса. — Наведи се.
	Лицето на Калан не изразяваше нищо. Тя не каза нищо.
	Нещо се блъсна във въздуха, гръмотевица без гръм. Зед отново почувства болката в костите си. Очите на Демин Нас се ококориха. Устата му се отпусна.
	— Господарке! — прошепна той.
	Чейс се наведе към Зед.
	— Как го направи! Та тя дори не докосна първия мъж, а Изповедниците могат да използват силата си само веднъж, след това трябва да починат, за да я възстановят!
	— Не и сега. Тя е във властта на Кон Дар.
	— Стой тук и чакай — каза тя на Нас.
	С грациозна стъпка Калан се приближи към магьосника. Спря и вдигна счупената си ръка към него.
	Очите й блестяха срещу двамата.
	— Моля те, оправи я. Имам нужда от нея.
	Зед свали поглед от нея и се вгледа в ръката й. Протегна се и внимателно я повдигна, като тихо говореше нещо, за да отклони вниманието й от болката, докато стискаше ръката около счупеното място и я разтягаше, за да намести костта. Тя не извика, не трепна дори. Зед се запита дали изобщо чувства нещо. Пръстите му нежно обходиха раната, той вля в нея магическа топлина, отне студенината на болката, за да я почувства в себе си, да се остави на нея, да я изтърпи.
	Дъхът му секна моментално от острата болка. Почувства всичко, което чувстваше и тя; то се смеси с неговата собствена болка, заплашвайки да го повали, но магьосникът успя да се овладее и да потуши всичко. Усети, че костта е на мястото си, после добави още малко магия, за да я защити и укрепи, докато събере достатъчно сили, за да заздравее сама. Най-после свърши и пусна ръката й. Зелените й очи се вдигнаха към неговите, студената ярост в тях беше ужасяваща.
	— Благодаря — тихо каза тя. — Чакайте ме тук.
	Върна се при Демин Нас, който стоеше точно там, където тя го беше оставила да чака.
	Очите му бяха плувнали в сълзи.
	— Моля ви, Господарке, заповядайте ми нещо.
	Калан извади ножа от колана му, без да обръща внимание на молбата му. С другата си ръка откопча бойния боздуган от куката му.
	— Свали си панталоните. — Тя изчака, докато той го направи, и се изправи отново пред нея. — На колене.
	Студенината в гласа й накара Зед да потръпне, гледайки как огромният мъжага пада на колене пред нея.
	Чейс го сграбчи за робата.
	— Зед, трябва да я спрем! Тя ще го убие! Трябва ни информация. След като ни каже каквото трябва, нека прави с него каквото иска, но не и преди да сме го разпитали!
	Зед го погледна строго.
	— Колкото и да съм съгласен с теб, просто няма какво да направим. Попречим ли й, тя ще убие нас. Приближиш ли две крачки към нея, ще си мъртъв, преди още да си успял да направиш третата. С Изповедник, попаднал във властта на Кървавата ярост, не може да се спори. Все едно да се опитваш да спориш с буря; единственото, което може да стане, е да попаднеш под светкавицата.
	Чейс отчаяно изпухтя и пусна робата на Зед, след това примирено скръсти ръце. Калан завъртя боздугана, подавайки дръжката на Нас.
	— Подръж това.
	Той го взе и го отпусна покрай тялото си. Калан коленичи точно пред него.
	— Разтвори си краката — ледено му заповяда тя. Протегна ръка между краката му, стискайки го с една ръка. Той подскочи и направи гримаса. — Не мърдай — предупреди го тя. Той се закова на място. — Колко от момчетата, с които си се гаврил, си убивал после?
	— Не знам, Господарке. Не ги броя. Правя това отдавна, от младите си години. Не винаги ги убивам. Повечето оставям живи.
	— Направи някакво предположение.
	Той се замисли за миг.
	— Повече от осемдесет. По-малко от сто и двадесет.
	Зед видя как острието на ножа проблясва, когато тя го пъхна под него. Чейс отпусна ръце и се изправи, мускулите на лицето му се напрегнаха, когато чу какво е направил Демин Нас.
	— Ще отрежа това. Докато го правя, не искам да издадеш нито звук — прошепна тя. — Нито един звук. Не искам дори да потрепнеш.
	— Да, Господарке.
	— Гледай ме в очите. Искам да го видя в твоите очи.
	Ръката, в която държеше ножа, се напрегна и рязко се вдигна нагоре. Острието плувна в кръв.
	Кокалчетата на ръката на Демин, с която държеше боздугана, бяха побелели.
	Майката Изповедник се изправи на крака и застана пред него.
	— Дай си ръката.
	Демин протегна треперещата си ръка напред. Тя пусна кървавото парче месо в дланта му.
	— Изяж го.
	Чейс гледаше и се усмихваше.
	— Добра работа — прошепна той не към някой конкретно. — Жена, която знае значението на справедливостта.
	Тя стоеше пред него и го гледаше, докато той свърши. Хвърли ножа настрани.
	— Дай ми боздугана.
	Той й го подаде.
	— Господарке, губя много кръв. Не знам дали ще мога да остана изправен.
	— Ще бъда много разочарована, ако не бъдеш. Просто потрай. Няма да е задълго.
	— Да, Господарке.
	— Онова, което ми каза за Ричард, Търсача, вярно ли беше?
	— Да, Господарке.
	Гласът на Калан беше ледено спокоен.
	— Всичко ли?
	Демин се замисли за миг, за да отговори точно.
	— Всичко, което ви казах, Господарке.
	— Има нещо, което не си ми казал?
	— Да, Господарке. Не ви казах, че Морещицата Дена го избра за свой другар. Предполагам, че му е причинила повече болка.
	Настъпи безкраен момент тишина. Калан стоеше над Демин, без да помръдва. Зед едва дишаше от болка, едва дишаше през буцата в гърлото си. Коленете му трепереха.
	Гласът на Калан беше толкова тих, че Зед едва го чуваше.
	— И си сигурен, че е мъртъв?
	— Не съм го видял с очите си, Господарке. Но съм сигурен.
	— И защо?
	— Стори ми се, че Господарят Рал е в настроение да го убие, а дори и да не го е направил, Дена със сигурност е. Морещиците го правят. Техните другари не живеят дълго. Изненадах се, че го виждам жив, когато напуснах Народния дворец. Очевидно не беше в добра форма. Не бях виждал човек, до чийто тил е опрян Агиел толкова пъти, да остане жив дълго.
	Той крещеше името ви. Единствената причина, поради която Дена не му позволи да умре преди този ден, беше, че Господарят Рал искаше най-напред да говори с него. Дори и да не съм го видял с очите си, Господарке, съм сигурен. Дена владееше магията на меча му, нямаше начин да избяга от нея. Тя го държа при себе си много по-дълго, отколкото става обикновено, държа го на границата между живота и смъртта много по-дълго, отколкото става обикновено. Никога не съм виждал някой да издържи толкова дълго време като него. Поради някаква причина Господарят Рал искаше Търсачът да страда дълго, ето защо избра Дена; никой не изпитва по-голямо удоволствие от нея, никой не притежава таланта й да удължава болката, другите не знаят как да държат кученцата си живи толкова дълго време. Ако не от друго, досега да е мъртъв, защото е другар на Морещица. Не може да е удържал толкова дълго.
	Зед падна на колене, сърцето му се гърчеше от болка. Почувства как целият му свят се срива. Не искаше да живее повече. Искаше да умре. Какво направи той? Как можа да допусне Ричард да бъде въвлечен в това? Ричард, единствен от всички хора. Сега вече знаеше защо Рал не го уби, когато имаше възможност; той искаше Зед първо да страда. Рал постъпваше точно така.
	Чейс падна до него и го обгърна с ръка.
	— Съжалявам, Зед — прошепна той. — Ричард е и мой приятел. Толкова съжалявам.
	— Погледни ме — каза Калан, издигнала боздугана в двете си ръце.
	Нас вдигна очи към нейните. Тя стовари боздугана върху него с всичка сила. С отвратителен звук той потъна в челото му, вряза се дълбоко, под ръцете й, губещи се някъде вътре, се разплиска лимфа и течност, сякаш липсваше череп.
	Зед си заповяда да спре да плаче и се изправи на крака, когато тя се приближи до тях, вземайки пътьом една метална купа.
	Подаде я на Чейс.
	— Напълни я наполовина с отровни боровинки от кървав храст.
	Чейс сведе поглед към купата леко объркан.
	— Сега ли?
	— Да.
	Той забеляза предупредителния поглед на Зед и се стегна.
	— Добре — обърна се, готов да върви, но веднага след това спря, взе тежката си черна пелерина, заметна я на раменете й, за да прикрие голотата й.
	— Калан… — той я погледна, не можа да каже нито дума повече, обърна се и отиде да направи, каквото му беше казано.
	Калан гледаше втренчено, празно в нищото. Зед я обгърна с ръка и я дръпна да седне върху една завивка. Взе каквото беше останало от ризата й, накъса плата на парчета и ги навлажни от един мях. След като тя се отпусна на земята, без да се съпротивлява, почисти кръвта от нея, намаза с мехлем някои от раните й, други успокои с магия. Тя понесе всичко това без коментар. Когато Зед свърши, постави пръст под брадичката й, повдигайки очите й към своите.
	Обади се с тих глас.
	— Не е умрял за нищо, скъпа моя. Той намери кутията, спаси всички. Помни, че той направи онова, което никой друг не би могъл да направи.
	Леката мъгла, падаща от плътните облаци, обгръщащи земята, навлажняваше лицата им.
	— Ще помня само, че го обичам и че никога няма да мога да му го кажа.
	Зед затвори очи срещу болката, срещу товара на участта да бъдеш магьосник.
	Чейс се върна и й подаде купата с отровни боровинки. Тя помоли за нещо, с което да ги разбърка. С няколко бързи движения Чейс издялка една пръчка с подходяща форма и тя започна да работи.
	Спря, сякаш я осени някаква мисъл, и погледна към магьосника, зелените й очи блестяха.
	— Мрачният Рал е мой.
	Това беше заплаха.
	Той кимна.
	— Знам, скъпа моя.
	Тя продължи да мачка боровинките, по лицето й се изтърколиха няколко сълзи.
	— Ще погреба Брофи — тихо каза Чейс на Зед. — Останалите нека гният.
	Калан смля отровните боровинки на крем, прибавяйки малко пепел от огнището. Когато свърши, накара Зед да държи пред нея малко огледалце, докато изрисува по себе си две еднакви светкавици във формата на Кон Дар, магията водеше ръката й. Започна от слепоочията си и нарисува два огледални образа, горната част на всяка от светкавиците се извиваше зигзагообразно над съответната вежда, централните линии минаваха над клепачите, а долната част се виеше над скулите, завършвайки в една точка във вдлъбнатината на всяка буза.
	Ефектът беше ужасяващ — такъв и трябваше да бъде. Беше предупреждение към невинните. И клетва към виновните.
	След като почисти косата си, тя извади от раницата роклята си, свали пелерината и облече роклята. Чейс се върна. Калан му подаде пелерината и му благодари.
	— Носи я — каза Чейс, — повече топли от твоята.
	— Аз съм Майката Изповедник. Не ми трябва пелерина.
	Граничният надзирател не спори с нея.
	— Конете са избягали. До един.
	Тя го погледна с безразличие.
	— Тогава ще вървим пеш. Няма да спираме през нощта, ще продължаваме да вървим. Ако искате, можете да дойдете с мен, стига да не ме забавяте.
	Чейс повдигна вежда на несправедливата обида, но не каза нищо. Калан се обърна и тръгна, без да вземе нищо от вещите си. Чейс погледна Зед, въздъхвайки дълбоко.
	Той се наведе да си събере нещата.
	— Никъде не тръгвам без оръжията си.
	— По-добре да побързаме, докато не се е отдалечила много. Няма да ни чака. — Магьосникът взе раницата на Калан, напъхвайки всичко в нея. — Поне да вземем малко провизии. — Той заглади една подутина на раницата. — Чейс, не мисля, че ще се върнем живи след това; Кон Дар означава самоубийство. Ти имаш семейство. Няма смисъл да идваш.
	Чейс не вдигна поглед.
	— Какво е това Морещица? — тихо попита той.
	Магьосникът преглътна тежко, стисна раницата толкова здраво, че ръцете му затрепериха.
	— Морещиците от малки биват обучавани в изкуството на мъчението, в употребата на безмилостното оръжие на болката, наречено Агиел. Това беше червеното нещо, което висеше на врата на Мрачния Рал. Морещиците се използват срещу същества, в които има магия. Имат силата да отнемат магията от човека и да я използват срещу него — гласът на Зед беше сломен. — Ричард не е знаел това. Нямал е никакъв шанс. Единствената цел в живота на една Морещица, единственото нещо, заради което тя живее, е да измъчва до смърт хората, в които има магия.
	Чейс напъха едно одеяло в раницата.
	— Тръгвам.
	Зед кимна разбиращо.
	— Ще се радвам на компанията ти.
	— Тези Морещици опасни ли са за нас?
	— За теб не, в теб няма магия, за магьосниците също не, аз мога да се защитавам.
	— А за Калан?
	Зед поклати глава.
	— Магията на Изповедника е различна от всяка друга. Докосването на Изповедник означава смърт за Морещицата. Особено тежка смърт. Виждал съм го веднъж. Не искам да ми се случва отново. — Очите на Зед се плъзнаха по кървавия безпорядък наоколо, замисли се какво направиха тези мъже на Калан, какво направиха почти. — Предполагам — прошепна той, — че съм видял много неща, които нямам желание да виждам втори път.
	Зед метна раницата на Калан на гърба си, във въздуха се усети удар, гръмотевица без гръм. Двамата се затичаха по пътеката след Калан. Не бяха изминали много разстояние, когато откриха последния човек, проснат на пътя, където се беше скрил в засада. От гърдите му стърчеше собственият му меч. Двете му ръце се бяха вкопчили в дръжката в смъртна хватка.
	Двамата продължиха да тичат, докато я настигаха. Тя вървеше стремглаво напред, с очи, вперени в пътя, без да вижда нищо около себе си. Роклята й на Изповедник се вееше и пляскаше зад нея като пламък на вятъра. Зед винаги беше смятал, че Изповедниците са красиви в своите рокли, и особено в бялата рокля на Майката Изповедник.
	Сега обаче той погледна на роклята по друг начин. Видя я като бойно оръжие.

>	Четиридесет и осма глава

	Ситният дъжд мокреше лицето на Ричард, водата се събираше на струйки, стичащи се надолу, гъделичкащи го по върха на носа, където увисваха под формата на капки. Той ядосано ги обърса. Беше толкова уморен, че почти беше изгубил представа какво точно прави. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не може да намери Калан, Зед и Чейс. Беше ги търсил неуморно по безкрайни пътища и пътеки, беше ходил напред и назад, беше обиколил всички подстъпи към Народния дворец и не беше видял нито следа от тях. Беше спирал само за по няколко часа на нощ, най-вече за да почине конят му, понякога ги търсеше и пеша. Откакто напусна брат си, облаците ставаха все по-ниски и дебели, ограничаващи видимостта. Беше страшно ядосан, че се появиха именно сега, когато се нуждаеше от Скарлет повече отвсякога.
	Чувстваше, че всичко се обръща против него, че съдбата наистина работи за Мрачния Рал. Рал сигурно вече бе хванал Калан.
	Той пришпори коня си нагоре по планинската пътека между израсналите на групички по стръмните склонове смърчове. Подгизналият мъх затрудняваше движението на коня. Почти всичко наоколо тънеше в мрак. Докато се изкачваше все по-нагоре сред мъглата и тъмнината, дърветата изтъняваха, излагайки го на студения вятър, нахлуващ от върха на хълма. Той развяваше пелерината му и плющеше в ушите му. Пътеката се пресичаше от черни петна облаци и мъгла. Ричард вдигна качулката си. Макар да не виждаше нищо, разбра, че е стигнал върха и започва да се спуска от другата страна.
	Беше късно през нощта. Зората щеше да донесе първия ден на зимата. Последният ден свобода.
	Ричард намери малък навес над един камък и реши да поспи няколко часа, преди да посрещне последната си зора. Той внимателно се смъкна от хлъзгавия гръб на коня и го затътри до един бор, който стърчеше самотен сред високата трева. Дори не свали раницата си, а само се загърна в пелерината и се опита да заспи, мислейки си за Калан, за онова, което трябваше да направи, за да я спаси от ръцете на Морещицата. След като помогне на Мрачния Рал да отвори кутията, която ще му осигури търсената сила, Рал щеше да го убие. Независимо от твърденията му, че ще го пусне да живее живота си, какъв ли щеше да е тоя живот след докосването на Калан?
	Освен това беше сигурен, че Рал лъже. Рал имаше намерение да го убие. Надяваше се само смъртта му да е от бързите. Знаеше, че решението му да помогне на Рал означава смърт и за Зед, но за сметка на това мнозина други щяха да живеят. Да живеят под грубата сила на Мрачния Рал, но все пак да живеят. Ричард не можеше да понесе мисълта, че може да е отговорен за смъртта на всеки и всичко. Рал му беше казал истината за това, че някой го е предал, вероятно беше истина и че знае коя кутия ще го убие. Дори и да лъжеше, Ричард не можеше да рискува живота на всички. Нямаше какво да се прави; не му оставаше друг избор, освен да помогне на Мрачния Рал.
	Ребрата още го боляха от обучението на Дена. Все още му беше трудно да лежи, все още го болеше, когато диша. Сънят му докара кошмарите, които сънуваше всяка вечер, откакто беше напуснал Народния дворец, кошмари, припомнящи му онова, което Дена беше правила с него, кошмарите, които й беше обещал да сънува. Сънуваше как виси безпомощен, а Дена го измъчва, как не може да я накара да престане, как не може да избяга, каквото и да прави. Сънуваше, че Майкъл стои там и гледа. Сънуваше, че измъчват Калан, а Майкъл отново гледа.
	Събуди се подгизнал от пот, треперещ от страх, чу се да стене от ужаса на сънищата си. Светлината се прокрадваше странично към навеса над камъка. Оранжевото слънце току-що беше прорязало хоризонта на изток.
	Ричард се надигна и разкърши ръце, за да отпусне мускулите си, като в същото време погледна зората в първия ден на зимата. Беше високо в планината. Околните върхове се врязваха в пелената от облаци, проснала се, докъдето поглед стига, към хоризонта на изток, подобно сиво море, оцветено тук-там в оранжево.
	Морето от облаци беше абсолютно равно, погледът се спираше само в едно препятствие — Народния дворец. Докоснат от слънчевата светлина, далече пред него, той гордо се издигаше на платото си, извисяваше се над облаците и го чакаше. През тялото му премина студена вълна; беше прекалено далеч. Не беше преценил добре разстоянието; оказа се много по-далеч, отколкото предполагаше. Нямаше време за губене. Когато слънцето достигнеше зенита си, кутиите можеха да бъдат отворени.
	Докато се обръщаше, погледът му беше привлечен от някакво движение. Конят изцвили ужасен. Утринната тишина бе раздрана от вой. Преследвачи на сърца.
	Когато те се подадоха над камъка, Ричард изтегли меча си. Преди да успее и да стигне до коня си, преследвачите го повалиха. Със страхотна скорост към него се стрелнаха други. Вцепенен от изненада за миг, в следващия Ричард вече беше скочил върху камъка, под който беше спал. Преследвачите, тракайки със зъби, започнаха да драпат нагоре към него. Той посече първата редица, после се отдръпна по-навътре в скалата, тъй като го нападнаха още повече. Ричард въртеше меча, посичайки ги, докато те напредваха към него с вой и лъснали зъби.
	Беше като море от сива козина, нападаща го на вълни. Той бясно ги удряше и посичаше, като в същото време се опитваше да отстъпва назад. Някои от тях започнаха да се промъкват в гръб. Отскочи встрани, а двете групи преследвачи се вкопчиха едни в други, разкъсвайки се взаимно, оспорвайки си правото кой пръв да се докопа до сърцето му.
	Ричард се изкачи още по-високо, като даваше отпор на зверовете и убиваше всеки, приближил се прекалено близо. Усилията му бяха безполезни, знаеше това; бяха повече, отколкото можеше да задържи. Остави се на гнева на магията и започна да се бие неистово, като настъпи напред в редиците им. Не можеше да измени на Калан, не и сега. Въздухът сякаш се изпълни с жълти зъби, всички жадни за него. Всичко плувна в кръв. Светът стана червен.
	След това дойде огънят.
	Всичко изведнъж се взриви. Преследвачите виеха от смъртна болка. Драконът ръмжеше яростно. Сянката на Скарлет надвисна над него. Мечът на Ричард разсичаше приближилите се прекалено близо преследвачи. Замириса на кръв и опърлена козина.
	Скарлет го сграбчи с един нокът през кръста и го отнесе далеч от подскачащите, тракащи със зъби зверове. Ричард едва дишаше от изтощение, докато драконът летеше към една полянка на съседната планина. Тя внимателно го пусна на земята и се приземи до него.
	Ричард, почти разреван, се хвърли да прегръща червените й люспи, започна да ги гали, положи глава върху тях.
	— Благодаря ти, приятелко. Ти ми спаси живота. Ти спаси живота на много хора. Ти си истински доблестен дракон.
	— Просто имахме сделка, това е всичко — тя избълва облак дим. — Освен това някой трябва да ти помага; ти очевидно винаги се забъркваш в нещо, когато останеш сам.
	Ричард се усмихна.
	— Ти си най-прекрасното чудовище, което някога съм виждал. — Все още задъхан, Ричард се опита да нормализира дишането си и посочи към платото. — Скарлет, трябва да стигна до Народния дворец. Ще ме отнесеш ли? Моля те!
	— Не намери ли приятелите си? Брат си?
	Той преглътна буцата в гърлото си.
	— Брат ми ме е предал. Предал е мен и всички останали на Мрачния Рал. Ще ми се хората да имаха поне наполовина доблестта на драконите.
	Скарлет изръмжа, люспите по врата й затрепериха.
	— Съжалявам, Ричард Сайфър. Качвай се. Ще те откарам.
	Драконът уверено и плавно размаха криле, издигайки го над морето от облаци, което покриваше полетата Азрит, отнасяйки го на последното място в света, където би искал да попадне, ако имаше избор. Пътешествието, което би му отнело цял ден, ако се движеше с кон, продължи по-малко от час с дракона. Тя прибра криле, спускайки се над платото. Когато започна да се приземява, вятърът заплющя в дрехите му. От въздуха Ричард можеше да види колко огромен е в действителност Народният дворец. Трудно беше за вярване, че е строен от човешка ръка. Приличаше на някакъв град на градовете, събран в един невероятно огромен комплекс.
	Скарлет направи един кръг над платото, минавайки покрай кулите, стените и покривите. Те проблеснаха пред погледа му в безкрайното си разнообразие, замаяха го. Скарлет се издигна над външната стена и се сниши към една просторна ливада, като запърха с крила, за да омекоти кацането. Не се виждаха нито хора, нито стражи.
	Ричард се плъзна надолу по червените й люспи и се приземи на крака с глух звук. Тя завъртя глава, след това я килна надолу и го погледна. Ушите й се насочиха напред.
	— Сигурен ли си, че искаш да те оставя тук? — Ричард кимна, като заби поглед в земята. Скарлет изсумтя. — Тогава шестте дена приключиха. Сделката ни е изпълнена. Следващия път, когато те видя, започваме отначало.
	Ричард й се усмихна.
	— Съвсем отначало, приятелю. Но няма да имаш такава възможност. Днес аз ще умра.
	Скарлет го погледна с жълтото си око.
	— Опитай се да не позволиш това да се случи, Ричард Сайфър. Все още не бих отказала да те хапна.
	Усмивката на Ричард се разтегли още повече, той се притисна до лъскавите й люспи.
	— Грижи се за малкото си драконче, когато се излюпи. Толкова ми се иска да можех да го видя. То също ще бъде красиво, сигурен съм. Разбирам, че не обичаш да разкарваш насам-натам хора, защото е противно на принципите ти, но ти благодаря, че ми даде възможност да изпитам удоволствието от летенето. Считам го за голяма привилегия.
	Тя кимна.
	— И аз обичам да летя. — Тя избълва облак дим. — Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър. Никога не съм виждала такъв като теб.
	— Аз съм Търсачът. Последният Търсач.
	Тя още веднъж кимна с огромната си глава.
	— Пази се, Търсачо. Ти имаш дарбата. Използвай я. Използвай всичко, което притежаваш, за да се пребориш. Не се предавай. Не се оставяй той да те ръководи. Ако трябва да умреш, поне умри, борейки се със всички сили и средства, с всичко, което знаеш. Така постъпват драконите.
	— Де да беше толкова лесно — Ричард вдигна поглед към червения дракон. — Скарлет, преди границата да падне, ти отнасяла ли си Мрачния Рал в Западната земя?
	Тя кимна.
	— Няколко пъти.
	— Къде го водеше?
	— В една къща, по-голяма от другите къщи. Беше от бял камък, с плочи на покрива. Веднъж го отнесох до друга къща, обикновена. Там той уби един човек. Чух виковете. И после още веднъж, до друга обикновена къща.
	Къщата на Майкъл. И на баща му. И неговата собствена.
	Ричард с болка сведе глава към земята и кимна.
	— Благодаря ти, Скарлет — той се пребори с буцата в гърлото си и отново вдигна поглед. — Ако Мрачният Рал се опита отново да те управлява, се надявам малкото ти драконче да е в безопасност и ти да имаш възможност да се биеш до смърт. Ти си твърде благородна, за да можеш да бъдеш управлявана.
	Скарлет пусна една драконска усмивка и се издигна в небето. Ричард гледаше как кръжи над главата му, без да го изпуска от поглед. Обърна глава на запад, тялото последва главата й. Ричард остана така, загледан след нея, докато тя се смаляваше все повече и повече в далечината. Обърна се към двореца.
	Огледа стражите на входа, готов да се бие, но те просто любезно кимнаха. Гостът се завръща. Огромните коридори го погълнаха.
	Знаеше най-общо посоката, където се намираше градината с кутиите и тръгна натам. Вървя известно време и коридорите все му се струваха непознати, но мина още малко и като че ли започна да разпознава някои от тях. Разпозна арките и колоните, площадите за отдавания. Мина през коридора, където се намираха покоите на Дена. Не обърна поглед натам.
	Беше замаян, сломен от взетото решение. Дори само идеята, че той е човекът, който ще предостави силата на Орден на Мрачния Рал, го съкрушаваше. Знаеше, че така спасява Калан от още по-зла участ, че спасява много други хора от смърт, и въпреки това се чувстваше като предател. Щеше му се този, който ще помогне на Рал, да е всеки друг, но не и той. Но не можеше да е никой друг. Само той знаеше отговорите, които търсеше Рал.
	Спря край един площад за отдавания с басейн и се загледа във вълничките, под които се стрелкаха риби. Да се бори с всички сили и средства, беше му казала Скарлет. Какво щеше да спечели с това? Какво щяха да спечелят другите? Накрая щеше да бъде същото или по-лошо. Можеше да залага на карта своя живот, но не и живота на всички останали. Не и живота на Калан. Беше тук, за да помогне на Мрачния Рал, и точно това трябваше да направи. Беше го решил.
	Би камбаната за отдаване. Ричард наблюдаваше как хората започват да се събират и да коленичат, след което запяха. Две Морещици, облечени в червено, се приближиха, вперили поглед в него. Не беше време да си създава проблеми. Падна на колене, допря чело до плочките и започна да пее отдаването. След като вече беше решил, нямаше какво да мисли повече, така че остави мисълта си да се изпразни.
	Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
	Повтаряше го отново и отново, оставяйки се на песента, забравяйки тревогите си. Съзнанието му се успокои, когато потърси покоя в себе си и се съедини с него.
	Една мисъл накара думите в гърлото му да заседнат.
	След като щеше да прави отдаване, то щеше да е към някой, който означава нещо за него. Ричард промени думите.
	Калан ме ръководи. Калан ме учи. Калан е моята защита. В твоята светлина процъфтявам. Твоята милост ме закриля. Твоята мъдрост е моето смирение. Живея само за да те обичам. Животът ми ти принадлежи.
	Внезапно осъзнал, той рязко се изправи на пети с широко отворени очи.
	Знаеше какво трябва да направи.
	Зед му беше казал, казал му беше, че повечето от нещата, в които вярват хората, са грешни. Първото правило на магьосника. Достатъчно време беше живял като глупак, достатъчно време беше слушал другите. Повече нямаше да избягва истината. Лицето му грейна в усмивка.
	Той се изправи. Повярва с цялото си сърце. Въодушевен, се обърна и закрачи между коленичилите хора, пеещи отдаването.
	Двете Морещици се изправиха. Застанаха на пътя му рамо до рамо, със строги лица. Той спря. Едната от тях, руса със сини очи, издигна своя Агиел в нападателна позиция, размахвайки го срещу него.
	— На никого не се разрешава да пропуска отдаване. На никого.
	На лицето на Ричард се върна заплашителният израз.
	— Аз съм Търсачът — той вдигна Агиела на Дена, стиснат в юмрука му. — Другар съм на Дена. Аз я убих. Убих я с магията, чрез която ме държеше. Направих последното си отдаване на Татко Рал. Следващото ви движение ще определи дали ще живеете, или ще умрете. Избирайте.
	Една вежда се повдигна над студено синьо око. Двете Морещици се спогледаха, след това отстъпиха встрани. Ричард се насочи към Градината на живота, към Мрачния Рал.

	* * *

	Зед внимателно се огледа, когато стъпиха на пътя, изкачващ се нагоре към платото, колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-ослепителен ставаше пейзажът. Тримата изскочиха от мъглата и потънаха в утринната светлина. Пред тях започна да се спуска подвижен мост. Чу се тракането на задвижените механизми, докато накрая платформата опря от другата страна на бездната. Там бяха подредени в очакване няколко десетки войници, при вида на които Чейс разхлаби ножницата на меча, висящ от рамото му. Никой от войниците не посегна към оръжието си, нито пък се опитаха да препречат пътя на тримата, всички стояха спокойно, подредени от двете страни на пътя, очевидно без да проявяват интерес към приближаващите.
	На минаване покрай тях Калан не ги удостои с поглед. Чейс обаче го направи. Изглеждаше като човек, който всеки миг е готов да се впусне в кървава битка. Стражите закимаха и му се усмихнаха любезно.
	Граничният надзирател се приближи към Зед, без да изпуска от поглед въоръжените до зъби войници.
	— Това не ми харесва. Прекалено лесно е.
	Зед се усмихна.
	— Ако Мрачният Рал е решил да ни убие, трябва първо да ни остави да стигнем до мястото, където ще го стори.
	Чейс се намръщи срещу магьосника.
	— От това не ми става по-добре.
	Зед сложи ръка на рамото на Чейс.
	— Това няма нищо общо с доблестта, приятелю. Върви си в къщи, преди вратата да се е затворила завинаги зад нас.
	Чейс настръхна.
	— Не и преди всичко да свърши.
	Зед кимна и усили темпото, за да бъде по-близо до Калан. Когато стигнаха до върха на платото, пред тях се изпречи огромна стена, простираща се и в двете посоки. Бойните кули горе бъкаха от хора. Без да спира, Калан се отправи към портата. Огъвайки се под тежестта й, двама стражи бутнаха огромните врати навътре, щом се приближи. Тя не забави крачка и когато прекрачи прага, оказвайки се от вътрешната страна на стената.
	Чейс стрелна с поглед капитана на стражите.
	— Всеки ли пускаш вътре?
	Капитанът го погледна изненадан.
	— Очаквана е. От Господаря Рал.
	Чейс избоботи и я последва.
	— Толкова усилия, само и само да се промъкнем до него.
	— Никой не може да се промъкне при магьосник с уменията на Рал.
	Чейс сграбчи Зед за ръката.
	— Магьосник! Рал е магьосник?
	Зед се намръщи.
	— Разбира се. Как иначе е възможно да управлява магията, която владее? Той е наследник на древен род магьосници.
	Чейс изглеждаше очевидно разочарован.
	— Мислех, че магьосниците само помагат на хората, а не ги управляват.
	Зед въздъхна дълбоко.
	— Преди някои от нас да решат да не се бъркат повече в делата на хората, магьосниците управляваха. Последва разрив — войните на магьосниците, както бяха известни. Малцина от онези, които бяха на тяхна страна, оцеляха и продължиха да следват древните традиции, да използват силата за собствено благо, да управляват хората. Мрачният Рал е пряк наследник на тази част от тях — на фамилията Рал. Той е роден с дарбата, това не се случва на всеки. Но я използва само за себе си; той е човек, който не е обременен с тежестта на съвестта.
	Чейс се умълча, когато започнаха да се изкачват по хълм от стъпала, минавайки между сенките на орнаментирани колони и през поляна, заобиколена с каменна ограда, с издълбани в нея цветя и лози. Влязоха в коридорите. Чейс въртеше глава във всички посоки, удивен от размерите, красотата, от смазващите обеми на полирания камък, който ги заобикаляше. Калан вървеше по средата на просторен коридор и не забелязваше никой покрай себе си, полите на роклята й плющяха, мекият звук на стъпките й по камъка отекваше глухо надалеч.
	По коридорите се движеха облечени в бяло хора. Някои от тях седяха на мраморни пейки, други бяха коленичили на площади, в средата на които се виждаше камък с камбана отгоре, и медитираха. На лицата на всички грееше вечната усмивка на изпадналите в божествено заблуждение, спокойното изражение на хора, абсолютно убедени във фантазиите си за сигурност и разбиране. Истината за тях представляваше слой мъгла, който трябваше да бъде разкъсан от светлината на неопровержимите им основания. Последователи, ученици на Мрачния Рал, всички до един. Повечето от тях не обръщаха никакво внимание на тримата, удостоявайки ги с не повече от протоколно кимване.
	Зед забеляза две Морещици, движещи се гордо в червените си кожи, които приближаваха към тях по един страничен коридор. Щом видяха Калан с изрисуваното на лицето й изображение на двете огледални светкавици на Кон Дар, двете пребледняха, свиха встрани и изчезнаха.
	Тримата стигнаха до кръгла зала, в която се пресичаха огромни коридори. Овалните прозорци от матирано стъкло над главите им пропускаха разноцветни снопове слънчева светлина, които се събираха в просторната централна част.
	Калан спря и обърна зелените си очи към магьосника.
	— Накъде?
	Зед посочи един коридор надясно. Калан се запъти натам без колебание.
	— Как разбра накъде да вървим? — попита Чейс.
	— Има два начина. Първо, Народният дворец е строен по модел, който познавам, моделът на магическо заклинание. Целият дворец представлява гигантско заклинание, начертано върху земята. Това е мощно заклинание, което пази Мрачния Рал, тук той е в безопасност, силата му се умножава. Това е заклинание, което го пази от други магьосници. В центъра му се намира едно място, наречено Градината на живота. Ще намерим Мрачния Рал там.
	Чейс го погледна притеснен.
	— Какъв е вторият начин?
	Зед се поколеба.
	— Кутиите. Обвивките им са свалени. Мога да ги усетя. Те също са в Градината на живота.
	Нещо не беше наред. Зед знаеше какво трябва да усети от една кутия, за две усещането трябваше да бъде два пъти по-силно. Но не беше; то беше три пъти по-силно.
	Магьосникът водеше Майката Изповедник по правилните коридори, когато стигаха до тях, по правилните стълбища, изпречващи се пред погледа им. Всеки коридор, всеки следващ етаж беше изграден от различен по вид и цвят камък. На някои места колоните се издигаха с няколко нива по-нависоко. Те свързваха балкони, гледащи към коридорите. Всички стълбища бяха мраморни, всяко с различен цвят. Минаваха покрай огромни статуи, изправени от двете страни край стените, които сякаш бдяха над коридорите. Тримата вървяха няколко часа, проправяйки си път все по-нагоре към центъра на Народния дворец. Беше невъзможно да се върви направо; такъв път не съществуваше.
	Най-сетне стигнаха до затворени врати, върху които беше издълбан някакъв пейзаж, гравиран със злато. Калан спря и погледна към магьосника.
	— Това е мястото, скъпа моя. Градината на живота. Кутиите са тук. Мрачният Рал също.
	Тя го погледна съсредоточено.
	— Благодаря ти, Зед, на теб също, Чейс.
	Калан се обърна към вратата, но Зед нежно постави ръка на рамото й, обръщайки я обратно към себе си.
	— Мрачният Рал притежава само две от кутиите. Скоро ще умре. Без твоята помощ.
	В центъра на непоколебимото й лице с изрисувани върху него две червени светкавици проблясваха с леден огън очите й.
	— В такъв случай нямам време за губене.
	Тя отвори вратата и влезе в Градината на живота.

>	Четиридесет и девета глава

	Щом влязоха в Градината на живота, ги погълна аромат на цветя. Зед моментално разбра, че нещо не беше наред. Нямаше съмнение; в залата бяха и трите кутии. Беше сгрешил. Рал беше успял да намери и трите. Освен това усети и още нещо, нещо не на място, но тъй като силата му беше отслабнала, не можеше да се довери на усещанията си. С Чейс плътно зад себе си Зед не се отделяше от Калан, която тръгна напред по пътеката между дърветата, покрай покритите с лози зидове и цветните градини. Стигнаха до трева. Калан спря.
	От другата страна на полянката имаше кръг от бял пясък. Магьоснически пясък. През целия си живот Зед не беше виждал толкова много магьоснически пясък, събран на едно място, никога не беше виждал повече от една шепа. Такова количество от него струваше колкото десет кралства. Тънки лъчи пречупена светлина танцуваха по лицето му. С нарастващо безпокойство Зед се запита за какво му е на Мрачния Рал толкова много магьоснически пясък, какво ли го прави. С мъка откъсна очи от блясъка му.
	Отвъд мястото с пясъка се издигаше свещен олтар. Върху него бяха подредени трите кутии на Орден. Сърцето на Зед прескочи, когато с очите си се убеди, че кутиите наистина са три. И трите без обвивките си. Черни като нощ.
	Пред кутиите с гръб към тях стоеше Мрачният Рал. Зед се изпълни с ярост, виждайки човека, наранил Ричард. Под слънчевата светлина, спускаща се направо от стъкления покрив, бялата му роба и дългата му руса коса блестяха. Рал стоеше и гледаше кутиите, своите съкровища.
	Зед почувства как лицето му пламва. Как е успял Рал да намери последната кутия? Как се е добрал до нея? Той отхвърли въпросите; бяха безполезни. Въпросът беше какво щяха да правят сега. Притежавайки и трите, Рал можеше да отвори едната. Зед наблюдаваше Калан, която не откъсваше поглед от Рал, застанал насреща й. Ако наистина можеше да докосне Рал със силата си, бяха спасени, но той се съмняваше, че тя ще успее. В този дворец, още повече в тази зала, Зед усещаше как собствената му сила са превръща в нищожна, става безполезна. Цялото това място представляваше едно гигантско заклинание, отправено срещу всеки магьосник освен Рал. Ако Мрачният Рал изобщо можеше да бъде спрян, то това трябваше да направи Калан. Той усети как Кървавата ярост бълва от тялото й, унищожителната омраза.
	Калан се запъти през тревата. Зед и Чейс я последваха, но когато почти стигнаха пясъка пред Рал, тя се обърна и постави ръка на гърдите на магьосника.
	— Вие двамата оставате тук.
	Зед усети гнева в очите й и разбра чувствата й, защото ги споделяше. Той също усещаше болката от загубата на Ричард.
	Когато Зед вдигна глава, срещна синия поглед на Рал. Двамата втренчено се гледаха известно време. Очите на Рал се отместиха към Калан, която заобикаляше кръга с пясъка, изражението й беше мъртвешки спокойно.
	Чейс се наведе и прошепна.
	— Какво ще правим, ако не стане?
	— Ще умрем.
	Надеждата на Зед се върна, когато видя притеснения поглед на Мрачния Рал. Притеснение и страх от изрисуваното със светкавиците на Кон Дар лице на Калан. Зед се усмихна. Мрачният Рал не беше предвидил това и очевидно беше изплашен.
	Притеснението се превърна в действие. Когато Калан се приближи, Мрачният Рал внезапно извади Меча на истината. Той изсъска, освободен от ножницата, острието му беше бяло. Рал протегна меча напред, опирайки върха на острието в Калан.
	Двамата бяха прекалено близо един до друг, връщане назад нямаше. Зед трябваше да й помогне, да й помогне да използва единственото нещо, което можеше да ги спаси. Магьосникът напрегна всичката си останала сила, която далеч не беше толкова, колкото му се искаше да е, и пусна една светкавица към магьосническия пясък пред себе си. Вложи цялата си сила в това. Синята светкавица удари меча, който отхвръкна от ръцете на Рал. Мечът се изви във въздуха и се приземи на голямо разстояние от него. Мрачният Рал изкрещя нещо на Зед, след това се обърна към Калан и започна да й говори, но нито един от двамата можеше да го разбере.
	Калан настъпи напред, Мрачният Рал се отдръпна назад. Той се блъсна в олтара, повече нямаше накъде да отстъпва. Калан спря пред него, а той прокара пръсти през косата си.
	Усмивката на Зед се изпари. Нещо не беше наред. Начинът, по който Рал прокара пръсти през косата си, предизвика някакъв спомен в съзнанието му.
	Майката Изповедник протегна ръце и стисна Рал за гърлото.
	— Това е заради Ричард.
	Очите на Зед се ококориха. През тялото му пробягаха ледени тръпки. Разбра какво не е наред. Ахна.
	Това не беше Мрачният Рал.
	Зед изкрещя.
	— Калан, не! Спри! Това е…
	Нещо удари въздуха, гръмотевица без гръм. Листата на околните дървета потрепериха. Тревата се залюля, накланяйки се навън.
	— … Ричард! — Твърде късно осъзна магьосникът истината. Болката прониза тялото му.
	— Господарке — прошепна той, като падна на колене в краката й.
	Зед замръзна на място. Отчаянието измести радостта от това, че вижда Ричард жив. Покрита с лози врата на една странична стена се отвори. Появи се истинският Рал, последван от Майкъл и двама огромни стражи. Калан примигна объркано.
	Мрежата се стопи. Обгърнат в слаба светлина, човекът, когото смятаха за Рал, се превърна в себе си. В Ричард.
	Калан отстъпи назад, очите й бяха широко отворени от ужас. Силата на Кон Дар потръпна и се стопи. Тя изкрещя от болка, осъзнавайки какво е направила.
	Двамата стражи застанаха зад нея. Чейс посегна към меча си. Още преди да го достигне, замръзна на мястото си. Зед вдигна ръце, но не му беше останала никаква сила. Нищо не се случи. Затича се към тях, но още преди да е направил две стъпки, се удари в невидима стена. Беше в капан, като затворник в каменна килия. Изпадна в ярост от собствената си глупост.
	Виждайки какво е направила, Калан измъкна ножа от колана на единия от стражите. С болезнен вик тя издигна ножа с две ръце над главата си, готова да го забие в собственото си тяло.
	Майкъл се спусна към нея изотзад, изви ножа от ръцете й и го насочи към гърлото й. Ричард бясно се нахвърли върху брат си, но се блъсна в някаква невидима стена и отскочи назад. Калан беше вложила цялата си сила в Кон Дар и беше твърде слаба, за да се съпротивлява; отпусна се, обляна в сълзи. Един от стражите сложи на устата й превръзка, като по този начин й попречи дори да изрича името на Ричард.
	Ричард, застанал на колене, падна пред Мрачния Рал, вкопчи се в робата му и започна да го моли.
	— Не й причинявайте болка! Моля ви. Не й причинявайте болка.
	Мрачният Рал сложи ръка на рамото на Ричард.
	— Толкова се радвам, че се върна, Ричард. Така си и мислех. Радвам се, че реши да ми помогнеш. Уважавам твоята отдаденост към приятелите ти.
	Зед беше объркан. С какво можеше Ричард да помогне на Мрачния Рал?
	— Моля ви — през сълзи повтаряше Ричард, — не й причинявайте болка.
	— Е, сега това зависи изцяло от теб. — Той се освободи от ръцете на Ричард.
	— Всичко! Ще направя всичко. Само не й причинявайте болка.
	Устните на Рал се разтегнаха в усмивка. Облиза връхчетата на пръстите си. С другата си ръка погали Ричард по косата.
	— Съжалявам, че се наложи да стане така, Ричард. Наистина съжалявам. Щеше да бъде удоволствие да имам около себе си човек като теб. Макар да не го осъзнаваш, ние с теб много си приличаме. Но се страхувам, че стана жертва на Първото правило на магьосника.
	— Не причинявайте болка на Господарката Калан — плачеше Ричард. — Моля ви.
	— Ако направиш, каквото ти кажа, ще удържа на думата си и с нея ще се отнасят добре. Мога дори да те превърна в нещо хубаво, нещо, което си искал да бъдеш, може би в кученце. Мога дори да ти позволя да спиш в спалнята ни, за да се убедиш с очите си, че спазвам обещанието си. Може дори да кръстя сина си на теб в твоя чест за това, че ми помогна. Би ли искал това? Ричард Рал. Има известна ирония, не мислиш ли?
	— Правете каквото искате с мен, но моля ви, не причинявайте болка на Господарката Калан. Моля ви, кажете ми какво да направя.
	Мрачният Рал потупа Ричард по главата.
	— Скоро, синко, скоро ще разбереш. Чакай тук.
	Мрачният Рал остави Ричард на колене и се плъзна по кръга с белия пясък, приближавайки се към Зед. Сините му очи се втренчиха в стареца. Зед се почувства кух, празен.
	Рал спря пред него и облиза пръстите си, приглаждайки с тях веждите си.
	— Как се казваш, старче?
	Зед отвърна на погледа му, всичките му надежди рухнаха.
	— Зедикус Зу’л Зорандер — той вдигна брадичката си. — Аз съм този, който уби баща ти.
	Мрачният Рал кимна.
	— А знаеш ли, че магьосническият ти огън изгори и мен? Знаеш ли, че той едва не ме уби, когато бях невръстно момче? Че прекарах месеци в агония? И че до ден днешен нося белезите на стореното от теб, както външните, така и вътрешните?
	— Съжалявам, задето съм наранил едно дете, независимо кое е било то. Но в този случай бих го нарекъл предварително наказание.
	Лицето на Рал остана ведро, усмивката все още се долавяше върху устните му.
	— Ще прекараме дълго време заедно, ти и аз. Ще ти покажа нещо по-силно от болката, която изтърпях. Ще разбереш какво ми е било.
	Зед го погледна с горчивина.
	— Нищо не може да се сравни с болката, която вече ми причини.
	Мрачният Рал облиза пръстите си и се извърна.
	— Ще видим.
	Зед гледаше с безнадеждност в погледа как Рал се връща при Ричард.
	— Ричард! — изкрещя той. — Не му помагай! Калан по-скоро би умряла, отколкото да види, че му помагаш!
	Ричард празно погледна магьосника, след което вдигна глава към Мрачния Рал.
	— Ще направя всичко, което пожелаеш, стига да не й причиняваш болка.
	Мрачният Рал му направи знак да се изправи.
	— Имаш думата ми, синко. Ако направиш, каквото ти кажа.
	Ричард кимна.
	— Кажи ми какво гласи Книгата на преброените сенки.
	Зед изпадна в шок. Ричард се обърна към Калан.
	— Какво да правя, Господарке?
	Калан се мяташе в ръцете на Майкъл срещу ножа, опрян в гърлото й, крещеше неразбираеми думи, заглушавани от превръзката на устата й.
	Гласът на Рал беше нежен, спокоен.
	— Кажи ми какво гласи Книгата на преброените сенки, Ричард, или ще накарам Майкъл да започне да отсича пръстите й един по един. Колкото повече мълчиш, толкова повече пръсти ще отреже.
	Ричард се извърна към Рал с ужас в погледа:
	— Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, може да се провери единствено с употребата на Изповедник…
	Зед се строполи на земята. Не можеше да повярва на ушите си. Още щом чу първите думи на Ричард, който рецитираше книгата, Зед разбра, че е истина; разпозна уникалния синтаксис на магическа книга. Не можеше да си измисля. Това наистина беше Книгата на преброените сенки. Зед нямаше сили да се запита как Ричард я е научил.
	Светът, който познаваше, свършваше. Това беше първият ден от властването на Рал. Всичко беше загубено. Мрачният Рал спечели. Светът беше негов.
	Зед седна притихнал и се заслуша. Някои от думите сами по себе си бяха магически и никой освен роденият с дарба не можеше да ги запамети в главата си; самата магия щеше да се самоунищожи напълно при някои магически ключови думи. Предпазна мярка срещу непредвидими обстоятелства. Предпазна мярка срещу някой, случайно попаднал в сърцевината на магията. Това, че Ричард можеше да изрече книгата, беше доказателство, че е роден с дарба. Роден със и за магията. Колкото и да ненавиждаше магията, Ричард я притежаваше, точно както бяха предсказали пророчествата.
	Зед съжали за онова, което беше направил. Съжали, задето се беше опитвал да предпази Ричард от силите, които сигурно щяха да се опитат да го използват, ако знаеха кой е. Родените с дарба винаги са уязвими като малки. Мрачният Рал беше доказателство за това. Зед съзнателно беше решил да не обучава Ричард като начин да го запази от силите, които биха могли да узнаят за него. Зед винаги се беше страхувал и вярвал, че Ричард е роден с дарба, но се беше надявал, че той ще порасне, преди тя да се е проявила, а когато това стане, той, Зед, ще има време да го обучи, когато Ричард е достатъчно силен, когато вече е пораснал. И преди силата му да го убие. Усилията му се оказаха напразни. Не доведоха до добър край. Зед предположи, че винаги е знаел, че Ричард притежава дарбата, че е по-различен от другите. Всеки, който познаваше Ричард, знаеше, че той е по-различен. Рядък. Знакът на магията.
	Зед се разплака при спомена за хубавите времена, които бяха имали двамата с Ричард. Какви прекрасни години бяха. Най-хубавите в живота му. Годините, прекарани далеч от всяка магия. Да имаш до себе си някой, който те обича без страх и само за това, което си ти самият. Да бъдеш приятел.
	Ричард продължаваше да рецитира книгата без никакво колебание, без ни най-малко забавяне. Зед се удиви, че той я знае толкова перфектно, улови се, че изпитва гордост, но, от друга страна, му се прищя Ричард да не беше толкова надарен. По-голямата част от онова, което той рецитираше, се отнасяше за неща, които вече бяха станали, като например махането на обвивките на кутиите, но Мрачният Рал не го прекъсна, не му нареди да побърза, вероятно от страх да не бъде пропуснато нещо. Остави Ричард да говори със свое темпо, стоеше безмълвен, слушаше внимателно. От време на време го караше да повтори някой откъс, за да е сигурен, че го е чул правилно, беше погълнат в мисли, докато Ричард говореше за слънчеви ангели, облаци и творения на вятъра.
	Следобедът напредваше, Ричард продължаваше да рецитира, Рал стоеше пред него и слушаше, Майкъл не отделяше ножа от гърлото на Калан, двамата стражи я държаха за ръцете, Чейс беше вкаменен с насочена към меча ръка, а Зед седеше на земята обречен, заключен в невидимия си затвор. Зед осъзна, че процедурата по отварянето на кутиите ще отнеме повече време, отколкото беше предполагал. Щеше да отнеме цялата нощ. Трябваше да се рисуват заклинания. Ето защо му беше необходим на Рал толкова много магьоснически пясък. Кутиите трябваше да бъдат поставени точно така, че първите зимни лъчи да ги докосват в определено положение, след като всяка от тях е хвърлила сянката си.
	Всяка от кутиите, макар трите да изглеждаха еднакви, хвърляше различна сянка. Колкото повече потъваше слънцето в небето, толкова по-надалеч се разперваха сенките на кутиите. Едната хвърляше само една, другата — две, третата — три. Сега вече знаеше защо се нарича Книгата на преброените сенки.
	На определени места в книгата Рал караше Ричард да спре, докато той изрисува магическите заклинания по пясъка. Някои от тях биваха извиквани от имена, които Зед чуваше за първи път. Но не и Рал. Той ги изписваше без колебание. Когато падна мрак, Рал запали факли, разположени в кръг около пясъка. Под тяхната светлина той изрисува необходимите заклинания. Всички стояха притихнали и гледаха как той внимателно рисува по пясъка. Зед беше впечатлен от уменията му и се почувства повече от притеснен, виждайки руническото писмо на отвъдния свят.
	Геометричните модели бяха сложни и Зед знаеше, че трябва да се изпълнят без нито една грешка, и то в определен ред, всяка линия да се начертае в определен момент, в определена последователност. Допуснеше ли се грешка, беше невъзможно тя да бъде поправена, линията не можеше да бъде изтрита или начертана отново. Всяка грешка означаваше смърт.
	Зед познаваше магьосници, прекарали години в изучаване на едно-единствено заклинание, преди да се осмелят да го нарисуват върху магьоснически пясък, страхувайки се да не допуснат фаталната грешка. Мрачният Рал очевидно нямаше никакви проблеми. Сигурната му ръка се движеше без колебание. Зед никога не беше виждал магьосник с неговите таланти. Ако не друго, горчиво си помисли той, поне ще умрем от ръката на най-добрия. Не можеше да не се възхити от степента на майсторство. Никога досега не беше присъствал на такова великолепно изпълнение.
	Всичко това се правеше, за да може Рал да разбере коя е кутията, която търси; можеше по всяко време да отвори една от кутиите, казваше книгата. От други книги с указания Зед знаеше, че цялото това усилие беше предпазна мярка срещу случайното използване на магията. Никой не можеше да реши просто ей така, че ще стане владетел на света и да прочете как да направи това в книгата. Зед не притежаваше необходимите знания, за да разбере тези указания. Мрачният Рал се беше обучавал почти цял живот, за да стигне до този момент. Баща му сигурно е започнал обучението му още от ранна детска възраст. На Зед му се прииска магьосническият огън, който беше убил бащата, да бе покосил и сина. Замисли се за миг над това, след това го отхвърли.
	На зазоряване, след като всички заклинания бяха изрисувани, кутиите бяха поставени върху тях; всяка кутия, различавана по броя на сенките, които хвърляше, беше поставена над определена рисунка. Заклинанията бяха направени. Когато слънчевите лъчи на втория ден на зимата огряха камъка, кутиите отново бяха поставени върху олтара. Зед с изумление забеляза, че кутиите, които предишния ден бяха хвърляли определен брой сенки, сега бяха променили този брой — друга предпазна мярка. Според указанията кутиите размениха местата си, така че онази, която хвърляше една сянка, отиде отляво, втората, с двете сенки — в центъра, третата, с трите — вдясно.
	Мрачният Рал гледаше втренчено черните кутии.
	— Продължавай.
	Без колебание Ричард продължи:
	— След като веднъж бъдат подредени по този начин, Орден е в готовност да бъде задействан. Защото една сянка е недостатъчна, за да спечели силата, която ще поддържа живота на играча, а три са повече, отколкото може да понесе целия живот, балансът се постига с отварянето на кутията с две сенки; една сянка за тебе е една за света, който ще бъде твой, за да го управляваш със силата на Орден. Един свят под командата на един човек е белязан от кутията с две сенки. Отвори я, за да получиш наградата си.
	Мрачният Рал бавно извърна лицето си към Ричард.
	— Продължавай.
	Ричард примигна.
	— Управлявай, както си избрал. Това е краят.
	— Трябва да има още.
	— Не, Господарю Рал. Управлявай, както си избрал. Това е краят, последните думи.
	Рал сграбчи Ричард за гърлото.
	— Цялата ли си я научил? Цялата книга?
	— Да, Господарю Рал.
	Лицето на Рал почервеня.
	— Това не може да бъде вярно! Това не е вярната кутия! Кутията с двете сенки ще ме убие! Казах ти, толкова успях да науча сам! Научих коя ще ме убие!
	— Казах ви всяка дума както е. Абсолютно всяка дума.
	Мрачният Рал отпусна гърлото му.
	— Не ти вярвам — обърна се към Майкъл. — Прережи й гърлото.
	Ричард с вик се строполи на колене.
	— Моля ви! Вие ми дадохте дума! Казахте, че ако ви кажа Книгата, няма да й причините болка! Моля ви! Казах ви истината!
	Рал вдигна ръка към Майкъл, но очите му останаха върху Ричард.
	— Не ти вярвам. Ако не ми кажеш истината веднага, ще я разпоря. Ще убия господарката ти.
	— Не! — изкрещя Ричард. — Казах ви истината! Не мога да ви кажа нищо различно от това, което вече ви казах. То ще бъде лъжа!
	— Последна възможност, Ричард. Кажи ми истината или тя е мъртва.
	— Не мога да ви кажа нищо различно — проплака Ричард. — Всичко друго би било лъжа. Казах ви всяка дума, както е в книгата.
	Зед се изправи на крака. Гледаше ножа, опрян в гърлото на Калан; зелените й очи бяха огромни; Зед погледна Мрачния Рал. Рал очевидно беше намерил някаква информация в източник, различен от Книгата на преброените сенки, и тази информация влизаше в противоречие с написаното в книгата. Това не беше необичайно; Мрачният Рал със сигурност го знаеше. Когато имаше противоречие, информацията от книгата с указания по конкретната магия винаги трябваше да се счита за по-вярна. Обратното винаги беше фатално — предпазна мярка, пазеща магията. Зед, противно на всяка надежда, се надяваше, че дързостта на Рал ще го накара да тръгне срещу книгата.
	Усмивката се върна на лицето на Мрачния Рал. Той облиза върховете на пръстите си.
	— Добре, Ричард. Просто трябваше да съм сигурен, че казваш истината.
	— Така е, кълна се в живота на Господарката Калан. Всяка дума, която ви казах, е истина.
	Рал кимна. Той махна с ръка към Майкъл, който отпусна ножа. Калан затвори очи, по бузите й се стекоха сълзи. Рал се обърна към кутиите и въздъхна дълбоко.
	— Най-после — прошепна той. — Магията на Орден ми принадлежи.
	Зед не можеше да види, но беше сигурен, че Мрачният Рал повдига капака на средната кутия, тази с двете сенки; можеше да прецени по светлината, струяща от нея. Надигна се златна светлина и сякаш беше много тежка, се отпусна върху Господаря Рал, обливайки го в златно сияние. Той се обърна сияещ. Светлината се движеше заедно с него. Той леко се повдигна във въздуха, толкова, колкото да не докосва земята с крака, и се понесе към центъра на магьосническия пясък с разперени настрани ръце, светлината бавно започна да се върти около него. Обърна се с лице към Ричард.
	— Благодаря ти, синко, че се върна, че помогна на Татко Рал. Както вече обещах, ще бъдеш възнаграден за това. Ти ми даде онова, което ми принадлежи. Чувствам го. Чудесно е. Чувствам силата.
	Ричард стоеше и гледаше безстрастно. Зед отново се отпусна на земята. Какво направи Ричард? Как можа? Как можа да даде на Рал магията на Орден? Да му позволи да управлява света? Беше докоснат от Изповедник, ето как; грешката не беше негова, той нямаше контрол над себе си. Всичко свърши. Зед му прости. Ако имаше сила, Зед щеше да произведе Магьосническия огън на живота и да вложи собствения си живот в него. Но тук силата му я нямаше, не и пред лицето на Господаря Рал. Почувства се страшно стар, страшно изморен. Знаеше, че няма да има възможност да остарее повече от това. Мрачният Рал щеше да се погрижи за това. Но не за себе си скърбеше той, а за всички останали.
	Облян в златна светлина, Мрачният Рал бавно се издигна на няколко фута над земята, над магьосническия огън, на лицето му грееше доволна усмивка, сините му очи блестяха. Главата му се завъртя в екстаз, очите му се затвориха, русата му коса падна назад. Около него затанцуваха искри светлина.
	Белият пясък придоби златист цвят, който ставаше все по-тъмен, докато се превърна в карамелено кафяв. Светлината около Рал угасна, придоби кехлибарен оттенък. Главата му се сведе надолу, очите му се отвориха, усмивката му изчезна.
	Магьосническият пясък почерня. Земята потрепери.
	На лицето на Ричард се изписа усмивка. Той отиде и взе Меча на истината, гневът на меча изпълни погледа му. Зед се изправи на крака. Светлината около Мрачния Рал стана грозно кафява. Сините му очи се уголемиха.
	От земята се разнесе раздиращ тътен. Черният пясък под краката на Рал се разцепи. Нагоре се стрелна виолетова светлина, която го погълна. Той се загърчи в нея, закрещя.
	Ричард стоеше замаян и гледаше, гърдите му се повдигаха.
	Невидимият затвор около Зед се разпадна. Ръката на Чейс рязко достигна до местоназначението си и извади меча от ножницата, след което устремено се насочи към Калан. Двамата стражи я пуснаха и го посрещнаха по средата на пътя. Лицето на Майкъл пребледня. Той с ужас гледаше как Чейс посича единия. Калан заби лакът в корема на Майкъл и измъкна ножа от ръцете му. Обезоръжен, Майкъл бясно развъртя очи с бързи движения на главата си, с бесен поглед и се втурна по пътеката между дърветата.
	Чейс и вторият страж се завъргаляха по земята. Стражът нададе вой. Чейс се изправи на крака. Той хвърли бърз поглед към Мрачния Рал, след което се спусна по пътеката след Майкъл. Зед мерна роклята на Калан, изгубваща се в друга посока.
	Зед, както и Ричард стояха изумени, очите им не се отделяха от Мрачния Рал, който се бореше, хванат в капана на магията на Орден. Виолетова светлина и тъмни сенки го държаха здраво във въздуха над черната бездна.
	— Ричард! — неистово изкрещя той. — Какво направи!
	Търсачът се приближи до кръга черен пясък.
	— Ами точно каквото пожелахте, Господарю Рал! — невинно каза той. — Казах ви онова, което искахте да чуете.
	— Но ти каза истината! Каза ми, че думите са верни!
	Ричард кимна.
	— Да, така е. Просто не ви ги казах всичките. Пропуснах по-голямата част от последния параграф. Внимание. Ефектът от кутиите е променлив. Той зависи от намерението. За да бъдеш Господар на всичко, така че да можеш да помагаш на другите, обърни кутията надясно. За да бъдеш Господар на всичко, така че всички да ти се подчиняват, обърни кутията наляво. Управлявай, както си избрал. Информацията ти е била вярна; кутията с двете сенки е тази, която ще те убие.
	— Но ти беше длъжен да направиш, каквото ти казвам! Беше докоснат от силата на Изповедник!
	Ричард се усмихна.
	— Така ли? Първото правило на магьосника. То е първо, понеже е най-важно. Трябваше да се пазиш по-добре от него. Това е цената на безочието. Аз приемам своята уязвимост, ти не. Не ми харесаха възможностите за избор, които ми предостави. Не можех да спечеля по твоите правила, така че си измислих собствени. В книгата пише, че трябва да потвърдиш истината, като употребиш Изповедник. Ти само си мислеше, че си го направил. Първото правило на магьосника. Повярва, защото искаше да повярваш. Победих те.
	— Не може да бъде! Не е възможно! Откъде знаеш как да направиш това!
	— Ти ме научи: нищо, включително и магията, не е едностранно. Погледни цялостно, каза ти; нищо съществуващо няма само една страна. Погледни цялостно. — Ричард бавно поклати глава. — Не биваше никога да ме учиш на нещо, което не би искал да знам. Научиш ли ме веднъж на нещо, аз започвам да разполагам с него както намеря за добре. Благодаря ти, Татко Рал, че ме научи на най-важното нещо — как да обичам Калан.
	Лицето на Мрачния Рал се изкриви от болка. Той закрещя.
	Ричард се огледа.
	— Къде е Калан?
	Зед посочи с дългия си пръст.
	— Видях я да отива натам.
	Ричард пъхна меча в ножницата и се обърна към притиснатата от сенки и светлина фигура.
	— Довиждане, Татко Рал. Вярвам, че ще умреш и без да гледам как.
	— Ричард! — изкрещя Рал, гледайки как Търсачът се отдалечава. — Ричард!
	Зед остана сам с Мрачния Рал. Той гледаше как прозрачни пръсти от дим обгръщат бялата роба и разпъват встрани ръцете на Рал. Зед пристъпи напред, сините очи се впиха в стария магьосник.
	— Зедикус Зу’л Зорандер, дотук спечели, но това не е всичко.
	— Безочлив докрай?
	Рал се усмихна.
	— Кажи ми кой е той.
	Зед сви рамене.
	— Търсачът.
	Рал се изсмя, борейки се с болката сините очи се върнаха върху Зед.
	— Той е твой син, нали? Поне бях победен от магьосническа кръв. Ти си негов баща.
	Зед бавно поклати глава, по устните му се плъзна едва забележима усмивка.
	— Той ми е внук.
	— Лъжеш! Защо иначе ще го обвиваш в мрежа, ще криеш самоличността на баща му, ако това не си ти!
	— Сложих мрежата около него, защото не исках да узнае кой е бил онзи синеок копелдак, който е изнасилил майка му и го е създал.
	Очите на Мрачния Рал се разшириха.
	— Дъщеря ти беше убита. Баща ми каза така.
	— Малък номер, за да остане в безопасност — лицето на Зед помръкна. — Макар да не знаеше коя е тя, ти я нарани. Без да го искаш обаче, ти я направи и щастлива. Дари я с Ричард.
	— Аз съм неговият баща? — прошепна Рал.
	— Когато изнасили дъщеря ми, знаех, че не бих могъл да ти сторя нищо, затова най-напред помислих как да я утеша и да я защитя, така че я заведох в Западната земя. Тя срещна един младеж, вдовец с малко момченце. Джордж Сайфър беше добър, мил човек; бях горд той да е съпруг на дъщеря ми. Джордж обичаше Ричард като собствен син, но той знаеше истината, всичко, с изключение на това кой съм аз; това беше скрито от мрежата. Можех да мразя Ричард заради престъпленията на баща му, но вместо това избрах да го обичам заради самия него. От него излезе истински мъж, не мислиш ли? Ти бе победен от наследника, който искаше. Наследник, роден с дарба. Това рядко се случва. Ричард е истинският Търсач. От кръвта на фамилията Рал той притежава яростта на гнева, способността за жестокост. Но това се балансира от кръвта на фамилията Зорандер, от способността да обича, да разбира, да прощава.
	Мрачният Рал проблясваше в светлината на магията на Орден. Гърчеше се от болка, започваше да става прозрачен като дим.
	— Така да се каже, кръвта на Рал и на Зорандер се смеси. И въпреки това той е мой наследник. В известен смисъл — успя да промълви той. — Аз спечелих.
	Зед поклати глава.
	— Ти загуби, и то по повече от един начин.
	Пара, дим, сенки и светлини се завихриха с тътен. Земята се разтресе мощно. Магьосническият пясък, вече черен като абанос, беше погълнат от вихрушката. Целият се завъртя над бездната, звуците на света на живите и мъртвите се смесиха в един общ, разтърсващ вой.
	Гласът на Мрачния Рал се чу глух, празен, мъртъв.
	— Прочети пророчествата, старче. Нещата може да не се окажат толкова окончателни. Аз съм агент.
	Ослепителна топка светлина се вряза в центъра на въртящата се маса. Зед стисна очи. Стълбове нажежена до бяло светлина се изстреляха прави нагоре през прозорците на тавана и надолу в черната бездна. Чу се пронизителен писък. Въздухът потрепери от горещината, светлината, звука. Светкавица освети всичко наоколо в бяло, след това настъпи тишина.
	Зед внимателно свали ръцете си от лицето. Край. Всичко свърши. Лъчите на зимното слънце стоплиха земята там, където само преди броени мигове се бе отворила страшната бездна. Магьосническият пясък го нямаше. Самият кръг земя, който беше покривал, беше цял. Процепът между световете беше зараснал. Поне така се надяваше Зед.
	Магьосникът почувства как силата се възвръща в жилите му. Тези, които бяха нарисували заклинанието срещу него, вече ги нямаше. Ефектът на заклинанието се беше стопил.
	Той стоеше пред олтара, разперил пръсти под светлината на слънцето, затворил очи.
	— Призовавам мрежите. Аз съм, който бях преди: Зедикус Зу’л Зорандер, магьосникът от Първия орден. Нека отново всички го знаят. Също и останалото.
	Народът на Д’Хара беше свързан с рода Рал, връзка, създадена преди много години от управляващите; връзка, приковала народа на Д’Хара с рода Рал и рода Рал към този народ. Сега, когато мрежите бяха махнати, тази връзка ще се усети от мнозина и нека те знаят, че вече Ричард е Господарят Рал.
	Зед трябваше да съобщи на Ричард, че Мрачният Рал е негов баща, но не днес. Първо трябваше да намери думите. Имаше много неща да му казва, но не днес.

	* * *

	Ричард я намери клекнала край един от изоставените басейни за отдавания. Превръзката все още висеше на врата й, след като я беше свалила от устата си. Калан беше превита надве, обляна в сълзи, дългата й коса се спускаше на вълни по сведените й напред рамене, беше стиснала ножа в две ръце, острието опираше в гърдите й. Раменете й потръпваха на тласъци. Ричард спря пред диплите на бялата й рокля.
	— Не го прави — прошепна той.
	— Трябва. Обичам те. — Калан леко простена. — Докоснах те със силата си. По-скоро бих умряла, отколкото да стана твоя господарка. Това е единственият начин да те освободя. — Тя се разтресе от сълзи. — Искам да ме целунеш, а след това да си тръгнеш. Не искам да го видиш.
	— Не.
	Очите й се впериха в неговите.
	— Какво каза? — прошепна тя.
	Ричард постави юмруци на хълбоците си.
	— Казах „не“. Няма да те целуна, докато по лицето ти стоят тези глупави рисунки. Направо ми изкараха акъла.
	Зелените й очи го гледаха с невярващ поглед.
	— Ти не можеш да ми откажеш нищо, след като веднъж съм те докоснала със силата си.
	Ричард се отпусна на земята близо до нея. Отвърза превръзката от врата й.
	— Ами значи, ти ме нареди да те целуна — той потопи парчето плат във водата, — а аз ти казах, че няма да го направя, докато тези глупави знаци стоят по лицето ти — той започна да изтрива светкавиците от кожата й. — Така че, предполагам, единственото решение е да се отървем от тях.
	Тя стоеше на колене, смразена, докато той почистваше червената боя от лицето й. Когато свърши, Ричард погледна в широко отворените й очи. Хвърли парцала настрани и коленичи пред нея, плъзгайки ръце около кръста й.
	— Ричард, аз те докоснах с магията си. Почувствах го. Чух го. Видях го. Как е възможно тя да не те е засегнала?
	— Бях защитен.
	— Защитен? Как?
	— От любовта си към теб. Разбрах, че те обичам повече от самия живот и че по-скоро бих отдал живота си на магията ти, отколкото да живея без теб. Исках да ти го дам целия. Предложих на силата всичко, което имам. Цялата си любов към теб. Щом веднъж разбрах колко много те обичам и пожелах да бъда твой на всяка цена, разбрах, че магията всъщност няма какво да промени в мен. Аз вече съм ти изцяло отдаден; няма защо да ме променя. Бях защитен, защото вече бях докоснат от любовта ти. Бях абсолютно убеден, че ти чувстваш същото, и не се страхувах от това какво ще се случи. Ако бях изпитал и най-малкото съмнение, магията щеше да се промъкне през него и да ме порази, но аз не изпитвах абсолютно никакво съмнение. Любовта ми към теб е истинска и безбрежна. Любовта ми към теб ме предпази от магията ти.
	Тя му се усмихна с онази нейна особена усмивка.
	— Така ли се чувстваше? Не изпита никакво съмнение?
	Ричард отвърна на усмивката й.
	— Е, трябва да призная, че когато те видях с тези неща, изрисувани на лицето, за миг се притесних. Не знаех какво представляват, какво означават. Извадих меча, опитвайки се да спечеля време за размисъл. Но след това разбрах, че всъщност няма значение; ти пак си беше Калан, аз пак те обичах независимо от всичко. Исках да ме докоснеш повече от всичко на света, за да докажа любовта и отдадеността си към теб, но трябваше да разиграя малка сценка заради Рал.
	— Тези символи означават, че аз също отдавам всичко на теб — прошепна тя.
	Калан сключи ръце около врата му и го целуна. Двамата коленичиха на плочките пред басейна за отдавания, притиснати плътно един към друг. Ричард целуна нежните й устни така, както бе бленувал хиляди пъти. Продължи да я целува, докато главата му се замая, и още след това, без да обръща внимание на обърканите хора, които минаваха покрай тях и ги гледаха.
	Ричард нямаше представа колко време са стояли така прегърнати, но най-сетне реши, че е време да отидат да намерят Зед. Обвила ръка около кръста му и отпуснала глава на раменете му, Калан тръгна заедно с него обратно към Градината на живота, като преди да влезнат през портите, се целунаха още веднъж.
	Зед стоеше изправен, едната му ръка беше отпусната на хълбока, другата потъркваше брадичката му, а самият той оглеждаше олтара пред себе си и другите неща отзад. Калан коленичи пред него и взе ръцете му в своите, като ги целуна.
	— Зед, той ме обича! Разбрал е как да намери изход, да се справи с магията. Имало е начин и той го е намерил.
	Зед се намръщи насреща й.
	— Е, доста време му отне.
	Калан се изправи на крака.
	— Знаел си как може да стане?
	Зед явно се обиди от въпроса й.
	— Аз съм магьосник от Първия орден. Разбира се, че знаех.
	— И не ни каза?
	Зед се усмихна.
	— Ако го бях направил, скъпа моя, нямаше да се получи. Предварителното знание би посяло зърното на съмнението. А дори едно-единствено зърно е достатъчно, за да провали всичко. За да бъдеш истинската любов на един Изповедник, е необходимо тотално отдаване, само така можеш да победиш магията. Без желанието му да ти се отдаде изцяло, жертвайки себе си, независимо, че знае какво ще последва, нямаше да стане.
	— Май знаеш доста за това — намръщи се Калан. — Никога досега не бях чувала, че такова нещо съществува. Колко често се случва?
	Зед замислено потърка брадичката си, загледан нагоре към прозорците.
	— Ами знам само още един случай освен този. — Очите му се спряха върху двамата. — Но вие не можете да го казвате на никого, също както и аз не можех да ви го кажа. Независимо колко болка може да ви причини това, независимо от последствията, не трябва да го казвате. Ако дори един човек освен вас го знае, може да се разчуе и така завинаги да бъде унищожена възможността за другите. Това е една от ирониите на магията; трябва да приемеш поражението, преди да имаш право на успех. Това е и един от товарите на магията; трябва да приемеш резултатите, смъртта дори на другите, за да запазиш надеждата за бъдещето. Себичността коства живота, възможностите на неродените.
	Калан кимна.
	— Обещавам.
	— И аз — каза Ричард. — Зед, свърши ли всичко? С Мрачния Рал, искам да кажа. Той мъртъв ли е?
	Зед погледна Ричард така, че той изпита неочаквано неудобство.
	— Мрачният Рал е мъртъв. — Зед постави тънката си ръка на рамото на Ричард, кокалестите му пръсти здраво се впиха в него. — Ти направи всичко както трябва, Ричард, всичко. Направо ми изкара акъла. Никога не съм виждал подобно представление.
	Ричард гордо се ухили.
	— Просто един малък номер.
	Зед кимна, бялата му коса стърчеше във всички посоки, приличаше на дивак.
	— Повече от номер, момчето ми. Повече от малък.
	Всички се обърнаха при шума на приближаващи се стъпки. Появи се Чейс, влачейки зад себе си Майкъл, когото беше сграбчил за яката. Мръсните бели панталони и риза подсказваха, че Майкъл не идва по собствено желание. Чейс го блъсна към Ричард.
	Щом видя брат си, Ричард помръкна. Лукавите очи на Майкъл се спряха на Ричард.
	— Никой не може да се отнася така с мен, малки братко. — Гласът му както винаги беше снизходителен. — Нямаш представа в какво се забъркваш, какво се опитвах да направя, как щях да помогна на всички чрез обединяването на Западната земя с Д’Хара. Обричаш хората на безсмислено страдание, което Мрачният Рал щеше да им спести. Ти си глупак.
	Ричард си помисли за всичко, което беше преживял, за всичко, което Зед и Калан, и Чейс бяха преживели. Помисли си за всички, които знаеше, че са умрели в ръцете на Рал, за безбройните смърти, за които никога нямаше да узнае. Страданието, жестокостта, бруталността. Помисли си за всичките тирани, процъфтявали под закрилата на Мрачния Рал, всички, от самия Рал до Принцеса Вайълит. Помисли си за онези, които той е убил. Почувства болка и мъка от онова, което трябваше да стори.
	Металическият звън на Меча на истината изпълни въздуха. Очите на Майкъл се ококориха, когато върхът на острието му се оказа опрян в гърлото му.
	Ричард се наведе към брат си.
	— Отдай ми поздрава на губещия, Майкъл.
	Лицето на Майкъл стана мораво-червено.
	— По-скоро бих умрял.
	Ричард се изправи и кимна. Отмести меча встрани, загледан дълбоко в очите на брат си. Овладя гнева си, опита се да накара острието да стане бяло. Не успя. Върна меча обратно в ножницата.
	— Радвам се да видя, че си приличаме поне в едно, Майкъл. И двамата сме готови да умрем за онова, в което вярваме — той отмести поглед от Майкъл към голямата кръстата секира на колана на Чейс. Очите му се вдигнаха към строгото лице на граничния страж. — Екзекутирай го — прошепна той. — Предай главата му на личната му охрана. Кажи им, че е бил екзекутиран по моя заповед заради предателство към Западната земя. Западната земя ще трябва да си избере нов Първи съветник.
	Мощният юмрук на Чейс сграбчи Майкъл за косата. Майкъл закрещя, падайки на колене, като отдаде поздрава на губещия.
	— Ричард! Моля те, аз съм ти брат! Не прави това! Не го оставяй да ме убие. Съжалявам, прости ми. Сбърках. Моля те, Ричард, прости ми.
	Ричард гледаше надолу към брат си, паднал на колене в краката му, свил в умолителна поза ръце. Стисна Агиел в ръката си и почувства как болката нахлува в тялото му, изтърпя я, спомни си я, през съзнанието му препуснаха образи.
	— Мрачният Рал ти е казал какво ще направи с мен. Ти си знаел. Знаел си какво ще ми се случи, но си бил безразличен към това, тъй като ти е носело лична облага. Майкъл, прощавам ти всичко, сторено срещу мен.
	Майкъл въздъхна облекчено. Търсачът настръхна.
	— Но не мога да ти простя онова, което си сторил на другите. Ти провали живота им с действията си. Точно за тези престъпления ще бъдеш екзекутиран, не за онези срещу мен.
	Майкъл закрещя и зарева, докато Чейс го отвеждаше. Ричард гледаше с болка, треперещ, докато брат му беше отвеждан към мястото на екзекуцията си.
	Зед постави ръка върху дланта на Ричард, стискаща Агиел.
	— Пусни го, Ричард.
	Мислите на Ричард забулваха болката, която Агиел му причиняваше. Погледна Зед, застанал пред него, стиснал дланта му с кокалестата си старческа ръка, в очите на приятеля си видя неща, невиждани никога досега, споделена болка, разбиране. Пусна Агиел.
	Очите на Калан проследиха движението му към гърдите на Ричард.
	— Ричард, необходимо ли е да носиш това?
	— Засега да. Заради едно обещание, което дадох на тази, която убих. Тази, която ме научи на това колко много те обичам. Мрачният Рал си мислеше, че това ще ме съсипе. Наместо това то ме научи как да победя него. Ако сега го махна от себе си, това би означавало да отрека онова, което е вътре в мен, което съм.
	Калан постави ръка на рамото му.
	— Точно сега не те разбирам, но се надявам някой ден и това да стане.
	Ричард огледа Градината на живота, замисли се за смъртта на Мрачния Рал, за смъртта на баща си. Справедливостта дойде, той го видя с очите си. За миг се натъжи, когато спомените му отскочиха към баща му. Но щом си спомни, че е изпълнил задачата, поставена му от баща му, болката утихна. Ричард си беше спомнил без нито една грешка всяка дума от книгата. Беше изпълнил задължението си. Баща му можеше да почива в мир.
	Зед заглади робата си и изпухтя.
	— По дяволите! В такова огромно място сигурно има нещо за ядене, не мислите ли?
	Ричард се ухили, прегърна и двамата и ги изведе от Градината на живота. Заведе ги в една от трапезариите, които си спомняше. Хората седяха на масите и се хранеха, сякаш нищо не се беше случило. Тримата се настаниха на една маса в ъгъла. Прислужници донесоха чинии, пълни с ориз, зеленчуци, черен хляб, сирене, и купи димяща зеленчукова супа. Изненаданите, но усмихнати прислужници продължаваха да носят на Зед блюдо след блюдо, докато той методично ги изпразваше.
	Ричард опита сиренето и за негова изненада то му се стори отвратително. Хвърли го обратно на масата и направи кисела физиономия.
	— Какво има? — попита Зед.
	— Това е най-отвратителното сирене, което съм ял някога!
	Зед го подуши и отхапа.
	— Нищо му няма на сиренето, момчето ми.
	— Ами тогава си го яж.
	Зед беше прекалено доволен, за да се оплаква от нещо. Ричард и Калан ядоха зеленчукова супа и черен хляб и се усмихваха, гледайки как старият им приятел продължава да лапа. Най-сетне той се насити и те тръгнаха да излизат от Народния дворец.
	Вървейки по коридорите, чуха камбаните да бият веднъж, с проточен звън, призовавайки хората на отдаване. Калан намръщено гледаше как всички се събират на площадите, кланяйки се в центъра, как запяват. Откакто Ричард беше променил думите на своето отдаване, той вече не изпитваше необходимостта, нервния порив да се присъедини към хората. Продължиха нататък и минаха покрай още няколко площада, всички изпълнени с пеещи хора. Ричард се запита дали не може да направи нещо по този въпрос, да ги накара да спрат, но накрая реши, че вече е приключил с най-важното.
	Тримата напуснаха бездънните коридори и излязоха навън, под лъчите на зимното слънце. Пред тях се спускаше склонът, нарязан със стълби, вливайки се в огромните ливади долу. Тримата се спряха на ръба. Ричард се изуми от огромния брой хора, събрали се там.
	Бяха хиляди, подредени в редици. Най-отпред, в подножието на стълбите, стояха войниците от личната охрана на Майкъл, известни преди като Домашна охрана, докато Майкъл не им беше отнел това име. Ризниците, щитовете и жълтите им знамена блестяха на слънцето. Зад тях се простираха поне хиляда души от войската на Западната земя. А зад тях много повече от тази на Д’Хара. Чейс стоеше пред всички тях със скръстени ръце и вдигнат нагоре по стъпалата поглед. До него, забит в земята, беше колът с главата на Майкъл. Ричард се изправи, онемял от тишината. Ако някой от последните редици, на половин миля разстояние от него, се изкашляше, той щеше да го чуе.
	С ръка на гърба му, Зед го подкани да тръгва надолу по стълбите. Всъщност си беше малко повечко от подканяне. Калан стисна ръката му и изправена до него, заслиза по стълбищата, прекъсвани от време на време от просторни площадки. Докато Ричард слизаше, Чейс не отделяше погледа си от очите му. Ричард забеляза Рейчъл до него, обвила с ръката си крака му, стиснала в другата си ръка Сара. Със същата си ръка тя стискаше и ръката на Сидин. Сидин видя Калан и се откъсна от ръката на Рейчъл, затичвайки се да я посрещне. Калан се засмя и го вдигна на ръце. Той широко се усмихна на Ричард и избърбори нещо, което той не разбра, след което обви ръчички около врата на Калан. След като го прегърна и прошепна нещо в ухото му, тя го пусна на земята, като го стискаше здраво за ръката.
	Капитанът на Домашната охрана направи крачка напред.
	— Домашната охрана е готова да се закълне във вярност пред теб, Ричард.
	Командващият армията на Западната земя се изправи до капитана.
	— Както и армията на Западната земя.
	Приближи се един офицер от армията на Д’Хара.
	— Както и армията на Д’Хара.
	Ричард безмълвно ги гледаше и примигваше насреща им. Почувства как гневът му кипва.
	— Никой не трябва да се кълне във вярност на никого, най-малкото на мен! Аз съм просто горски водач. Нищо повече. Искам да го разберете всички. Горски водач!
	Ричард плъзна поглед по морето от глави. Всички погледи бяха вперени в него. Обърна се към гноясващата глава на Майкъл на кола. За миг затвори очи, след това се обърна към неколцина мъже от Домашната охрана, посочвайки им главата.
	— Погребете това с останалата част от него. — Никой не помръдна. — Веднага!
	Те скочиха и се спуснаха към главата. Ричард се обърна към офицера от армията на Д’Хара, застанал пред него. Всички стояха в очакване.
	— Разпратете до всички: враждите приключиха. Войната приключи. Погрижете се всички военни части да бъдат отзовани по места, всички сили да бъдат отдръпнати от окупираните територии. Очаквам всеки, вършил престъпления към невинни хора, независимо дали е пехотинец или генерал, да бъде призован на съд и в случай, че е признат за виновен, да бъде наказан съгласно закона. Военните части от Д’Хара трябва да помогнат на гладуващите хора да изкарат зимата. Огънят вече не е извън закона. Ако някои части, с които се сблъскате, не се подчинят на тези нареждания, ще трябва да се разправяте с тях. — Ричард посочи командващия армията на Западната земя. — Ти му помогни с хората си. Когато сте заедно, никой няма да може да ви устои. — Двамата офицери го гледаха, без да мигнат. Ричард се наведе към тях. — Работата няма да се свърши сама, ако вие не се заемете с нея.
	И двамата мъже притиснаха юмрук до сърцето си и се поклониха.
	Очите на офицера от армията на Д’Хара се спряха на Ричард.
	— На вашите заповеди, Господарю Рал.
	Ричард го погледна изненадан, след това го пропусна покрай ушите си. Човекът, каза си той, сигурно не може да отвикне от това „Господарю Рал“.
	Ричард забеляза един страж встрани. Позна го. Беше капитанът, когото беше видял до портите, когато излизаше предишния път от Народния дворец. Същият, който му беше предложил кон и го беше предупредил за дракона. Ричард му махна с ръка да се приближи. Той дойде и застана мирно в очакване на заповедите му, като изглеждаше малко притеснен.
	— Имам работа за теб. — Мъжът чакаше притихнал. — Мисля, че ще се справиш добре с нея. Искам да събереш всички Морещици. До последната.
	— Тъй вярно, сър. — Изглеждаше пребледнял. — Ще бъдат екзекутирани преди залез слънце.
	— Не! Не искам да ги екзекутирате!
	Човекът примигна объркано.
	— Какво да правя с тях?
	— Ще унищожиш техните Агиели. До последния. Не искам никога повече да виждам Агиел. — Той вдигна в ръката си Агиела, увесен на врата му. — Освен този. След това ще им намериш нови дрехи. Изгори до последния парцал всички дрехи, принадлежащи на Морещиците. Кажи на хората да се отнасят към тях с нежност, с уважение.
	Очите на човека се ококориха.
	— Нежност — прошепна той — и уважение?
	— Точно така. Трябва да им се намери работа, чрез която да помагат на хората, трябва да се научат да се отнасят към хората така, както останалите се отнасят с тях: с нежност и уважение. Не знам как ще го направиш, сам ще трябва да намериш начин. Изглеждаш ми умен. Ясно?
	Човекът се намръщи.
	— Ами ако откажат да се променят?
	— Кажи им, че ако продължават по стария път, в края му ще ги чака Търсачът с белия меч.
	Стражът се усмихна, приближи юмрук до сърцето си за поздрав и се поклони енергично.
	Зед се наведе към Ричард.
	— Ричард, Агиелите са магия, те не могат да бъдат унищожени току-така.
	— Ами тогава му помогни, Зед. Помогни му да ги унищожи или ги заключи някъде, или направи нещо друго. Ясно? Не искам никой никога повече да изпитва болката на Агиел.
	Зед пусна тънка усмивка и кимна.
	— С радост ще помогна, момчето ми. — Зед се поколеба, потърквайки брадата си с дългия си пръст, след това каза тихо: — Ричард, наистина ли мислиш, че ще се получи, че военните части ще бъдат отзовани, че армията на Западната земя ще помогне?
	— Вероятно не. Но ти не можеш на никого да кажеш за твоето Първо правило, така че трябва да печелим време, докато можем отново да приберем хората по домовете им, докато отново издигнеш границата. Тогава отново ще сме в безопасност. Тогава с магията ще е свършено.
	От небето се чу тътен. Ричард вдигна глава и видя Скарлет, която кръжеше. Червеният дракон се спусна спираловидно надолу в свежия въздух. Хората нападаха по земята, разпръснаха се и закрещяха, виждайки, че тя се готви да кацне в основата на стъпалата. Скарлет запърха с криле и се приземи пред Ричард, Калан, Зед и Чейс и двете деца.
	— Ричард! Ричард! — закрещя тя, подскачайки от крак на крак с разперени криле, трепереща от вълнение. Огромната й червена глава се спусна към него. — Яйцето ми се излюпи! Едно прекрасно малко драконче, точно както ти каза! Искам да дойдеш да го видиш! Толкова е силно. Обзалагам се, че след месец ще може да лети. — Скарлет очевидно в един момент видя всички събрали се хора. Главата й се завъртя, оглеждайки ги. Огромните й жълти очи примигнаха, тя се наклони към Ричард: — Проблем ли имаме? Има ли нужда от драконов огън?
	Ричард се ухили.
	— Не. Всичко е наред.
	— Ами щом е така, качвай се и ще те водя да видиш малкото ми.
	Ричард прегърна Калан през кръста.
	— Ако вземеш и Калан, с удоволствие идвам.
	Скарлет я огледа от главата до петите.
	— Щом е с теб, е добре дошла.
	— Ричард — каза Калан, — какво ще правим със Сидин? Веселан и Савидлин сигурно са страшно притеснени. — Зелените й очи се вгледаха дълбоко в неговите. Тя се наведе към него и прошепна. — Пък и оставихме нещо недовършено в къщата на духовете. Вярвам, че ябълката, която не доядохме, е все още там. — Ръката й пристегна кръста му, устните й се извиха в усмивка. Усмивка, която изкара дъха му.
	Ричард с усилие отмести поглед от нея и вдигна очи към Скарлет.
	— Този малкият беше откраднат от народа на Калните когато ти заведе Мрачния Рал там. Майка му болезнено очаква завръщането му, също както и ти копнееше за малкото си. След като видим малкото ти драконче, ще можеш ли да ни отнесеш там?
	Огромното око на Скарлет се плъзна към Сидин.
	— Е, мисля, че разбирам тревогата на майка му. Дадено. Качвайте се.
	Зед пристъпи напред с ръце върху хълбоците, в гласа му имаше нотки, подсказващи, че не може да повярва на очите си.
	— Ще позволиш на един човек да се вози на крилете ти? Червен дракон? Ще го отнесеш, където си пожелае?
	Скарлет зарина магьосника в облак дим, принуждавайки го да отстъпи назад.
	— Човек не. Но този тук е Търсач. Аз съм на неговите заповеди. Бих го закарала до отвъдния свят и обратно.
	Ричард я хвана за шиповете и се покачи на раменете й, след като тя се сниши надолу. Калан му подаде Сидин. Ричард го пое в скута си и хвана ръката на Калан, издърпвайки я на гърба на Скарлет зад себе си. Тя го прегърна през кръста, притиснала длани към гърдите му и глава към раменете му.
	Ричард леко се наведе към Зед.
	— Пази се, приятелю — той дари стария си приятел с широка усмивка. — Пилето ще бъде щастлив да научи, че най-после съм решил да си взема жена от народа на Калните. Къде да те намерим после?
	Зед протегна тънката си ръка и обви с длан глезена му, като го потупа.
	— Ще бъда в Ейдиндрил. Елате при мен, щом свършите.
	Ричард го погледна с най-строгия си смръщен поглед, навеждайки се още повече.
	— И тогава ще си поговорим. Доста.
	Зед кимна усмихнат.
	— Да, мисля, че има за какво да поговорим.
	Ричард се усмихна на Рейчъл, помаха на нея и на Чейс, след това потупа Скарлет по една от люспите.
	— Към небето, червена ми приятелко!
	Скарлет изръмжа, бълвайки огнени пламъци, и се издигна в небето. Заедно с нея полетяха и мечтите и настроението на Ричард.

	* * *

	Зед гледаше разрязващия небето дракон и продължаваше да се притеснява. Чейс погали Рейчъл по главицата, след това скръсти ръце и погледна изпод вежди магьосника.
	— Доста заповеди раздава за обикновен горски водач.
	Зед се засмя.
	— Така е.
	Дребен плешив човечец се приближи, тичайки по стълбите нагоре с високо вдигнати ръце, като викаше нещо.
	— Магьоснико Зорандер! Магьоснико Зорандер! — най-сетне задъхан се спря пред тях. — Магьоснико Зорандер!
	— Какво има? — намръщено попита Зед.
	Той едва си поемаше дъх.
	— Магьоснико Зорандер, появи се проблем.
	— Какъв проблем? И кой си ти?
	Човекът се наведе към Зед и загадъчно сниши глас.
	— Аз съм главният пазител на криптата. Има проблем — мъничките му очички се стрелкаха във всички посоки. — Проблем в гробницата.
	— Каква крипта?
	Очите на човека го погледнаха с изненада.
	— Ами криптата на Панис Рал, дядото на Господаря Рал, разбира се.
	Челото на Зед се набръчка.
	— И какъв е проблемът?
	Главният пазител на гробницата нервно посегна с пръсти към устните си.
	— Не съм видял с очите си, Магьоснико Зорандер, но хората ми не биха ме излъгали. Никога. Те ми го казаха, а те не биха ме излъгали.
	— Какво става! — сгълча го Зед. — Какъв е проблемът?
	Очите на човека отново се стрелнаха встрани, гласът му се превърна в шепот.
	— Стените, Магьоснико Зорандер! Стените.
	Зед скръцна със зъби.
	— Какво стените?
	Онзи го погледна със широко отворени очи.
	— Стопяват се, Магьоснико Зорандер. Стените на гробницата се стопяват.
	Зед настръхна и го погледна.
	— По дяволите! Имате ли под ръка бял камък, бял камък от кариерата на пророците?
	Мъжът кимна енергично.
	— Разбира се.
	Зед бръкна в робата си и извади малка кесийка.
	— Запечатайте входа на гробницата с бял камък от кариерата на пророците.
	— Да го запечатаме? — едва продума онзи.
	— Да. Запечатайте го. Или целият дворец ще изчезне — той подаде на мъжа кесийката. — Забъркайте този магически прах с хоросана. Трябва да стане преди залез слънце, разбра ли? Да го запечатате преди залез слънце.
	Мъжът кимна, грабна кесийката от ръката на Зед и се втурна обратно нагоре по стълбите, напрягайки с всички сили късите си крачка. Друг мъж, по-висок, втъкнал ръце в противоположните ръкави на извезаната си със злато бяла роба, се размина с бягащия човек. Чейс се вторачи в Зед, притискайки големия си пръст към гърдите му.
	— Панис Рал, дядото на Господаря Рал?
	Зед се покашля.
	— Ами да, ще трябва да си поговорим.
	Мъжът в бялата роба се приближи.
	— Магьоснико Зорандер, Господарят Рал наблизо ли е? Трябва да обсъдим някои въпроси.
	Зед погледна към чезнещия в небето дракон.
	— Господарят Рал ще отсъства известно време.
	— Но ще се върне?
	— Да. — Зед върна поглед към застиналото в очакване лице на мъжа. — Да, ще се върне. Докато това стане, просто я карайте някак си.
	Мъжът сви рамене.
	— Свикнали сме с това тук, в Народния дворец — да чакаме Господарят да се върне. — Той се обърна и тръгна да си върви, но Зед го повика и той спря.
	— Гладен съм. Може ли тук някъде човек да намери нещо за ядене?
	Мъжът се усмихна и посочи входа на двореца.
	— Разбира се, Магьоснико Зорандер. Нека ви покажа трапезарията.
	— Какво ще кажеш, Чейс? Да хапнем набързо, преди да тръгна?
	Граничният надзирател погледна надолу към Рейчъл.
	— Обяд? — Тя се ухили и енергично закима с глава. — Добре, Зед. А накъде си се запътил?
	Зед приглади робата си.
	— Да видя Ейди.
	Чейс повдигна вежда.
	— Да поотмориш малко, а? — ухили се той.
	Зед не можа да сдържи усмивката си.
	— Така е, а освен това трябва да я заведа в Ейдиндрил, в Магьосническата кула. Имаме доста за четене.
	— Че защо ти е да я водиш в Ейдиндрил, в Магьосническата кула, да четете?
	Зед погледна косо граничния надзирател.
	— Защото тя знае за отвъдния свят повече от всеки друг измежду живите.


	КРАЙ
I>
	© 1994 Тери Гудкайнд
	© 1998 Невена Кръстева, превод от английски

	Terry Goodkind
	Wizard’s First Rule, 1994

	Източник: http://e-bookbg.com

	Тери Гудкайнд, ПЪРВОТО ПРАВИЛО НА МАГЬОСНИКА
	първо издание
	превод: Невена Кръстева
	редактор: Йоана Томова
	художник: Буян Филчев
	коректор: Станка Митрополитска
	компютърен дизайн: Силвия Янева
	печат: „Балкан прес“ ЕАД
	ИК „Прозорец“ ООД, всички права запазени
	Страници: 752.
	Цена: 6800.00 лв.
	ISBN: 954-733-011-X

	Terry Goodkind, WIZARD’S FIRST RULE
	Tom Doherty Associates, 1994

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/344]
I$