


antique

С.
Дж.
Кинкейд

Създадена да убива



bg
prose_classic



С.
Дж.
Кинкейд

calibre 3.21.0
2.6.2018
644896d1-de24-4e09-80c5-3a43a4abd220
1.0






Annotation

Ако сте харесали „Червената кралица“ и „Игри на глада“, не можете да пропуснете този епичен фентъзи роман за жертвоготовност, любов, загуби и предателства.

Тя е безмилостна. Силата ѝ е помитаща и смъртоносна. Тя е Немезида и има само една задача: да убива, за да защити човека, за когото е създадена.

Немезида е човекоподобно същество без душа, изчадие, обречено да предпазва Сидония — дъщерята на галактическия сенатор Империан. Двете израстват заедно, изпитват силна взаимна привързаност, но не са сестри. За да е в безопасност съществуването на момичето от благородническия род на Високопочитаемите, Немезида хладнокръвно и с радост би погубила немалко чужди животи. Сенатор Империан става участник в бунт, но Сидония трябва да изкупи вината му. Тя е призована от императора да послужи като заложник в Хризантемиума, галактическия двор на империята. Има само един начин да бъде спасена — на нейно място да бъде изпратено изчадието. Така вместо притеснителната и кротка Сидония, след обучение, в императорския двор влиза най-опасното оръжие в галактиката — Немезида.

Ще заподозре ли някой размяната? Ще изпълни ли мисията си Немезида? Ще остане ли все така хладнокръвна, или съществуването ѝ ще придобие нов смисъл?






С. Дж. Кинкейд



Създадена да убива



Поредица „Враг на империята“









На ДЖЕЙМИ


(известен още като Пусен)


и


ДЖЕСИКА


(известна още като Истинския Яолан)






Да имам дългогодишен приятел, на когото да мога абсолютно да се доверявам и да разчитам, е дар от Бога, а аз съм с късмета да имам двама.


Вие, приятели, означавате за мен много повече, отколкото можете да си представите.


Кой със смях твори те? Кой?



А агнеца? Пак ли той?








Уилям Блейк, „Тигърът“
1


Всички бяха убедени, че изчадията са безстрашни, но в най-ранните си години аз познавах единствено страха. Той ме сграбчи още същата сутрин, в която семейство Империан ме видя в кошарите.
Не можех да говоря, но разбирах повечето думи, които чувах. Стопанинът на кошарите припряно предупреждаваше помощниците си, че скоро ще пристигнат сенаторът Фон Империан и жена му, матриаршата Империан. Пазачите крачеха нервно напред-назад из кошарите и ме оглеждаха от главата до петите, за да открият и най-малкия ми дефект.
С разтуптяно сърце и напрегнати като за битка мускули аз очаквах сенатора и матриаршата.
И те дойдоха.
Всички дресьори и пазачи паднаха на колене пред тях, а стопанинът на кошарите почтително придърпа ръцете им до бузите си.
— Посещението ви е голяма чест за нас.

Страхът направо ме прониза. Що за същества бяха тези, щом страховитият
стопанин на кошарите
се просна на земята пред тях? Активираното силово поле на кошарата сякаш никога не ме бе притискало с такава сила и аз се отдръпнах колкото се може по-назад. Сенаторът Фон Империан и жена му се приближиха и впериха поглед в мен от другата страна на невидимата бариера.

— Както сами виждате — обърна се към тях стопанинът на кошарите, — Немезида е приблизително на възрастта на дъщеря ви и е физически моделирана според вашите указания. През следващите няколко години ще стане още по-едра и по-силна.
— Съвсем, сигурен ли сте, че това момиче е опасно? — попита провлечено сенаторът. — Прилича ми на изплашено дете.
От думите му ме полазиха ледени тръпки.

От мен се очакваше да не се
страхувам
от нищо. Страхът ми докарваше още електрошокове, по-малки дажби храна и мъчения. Никой не трябваше да ме вижда уплашена. Изгледах свирепо сенатора.

Уловил погледа ми, той като че ли се стресна. Отвори уста да каже още нещо, но се поколеба и примигна, преди да отклони очи от мен.
— Може би сте прав — промърмори той. — Вижда се в очите ѝ. В тях се чете нечовешкото. Скъпа моя, напълно ли си сигурна, че имаме нужда от това чудовищно създание в дома си?

— Сега всяко влиятелно семейство има свое изчадие. Дъщеря ни
няма
да е единственото дете, което ще расте незащитено — отсече матриаршата и се обърна към стопанина на кошарите. — Искам да видя за какво ще си дадем парите.

— Разбира се — отговори той, извърна се и махна на един пазач. — Някой приятел…
— Не — гласът на матриаршата беше рязък като камшик. — Ние доведохме трима осъдени. Те ще са достатъчни, за да изпитаме това създание.
Стопанинът се усмихна.
— Ама разбира се, Високопочитаема Фон Империан. Предпазливостта никога не е излишна. Има толкова създания, които не отговарят на изискванията… Немезида няма да ви разочарова.
Жената даде знак с глава на някого, когото не можех да видя. Опасността, която очаквах, се превърна в реалност: поведоха трима мъже към кошарите.
Отново се притиснах назад в силовото поле и усетих как завибрира по кожата на гърба ми. В стомаха ми зейна ледена дупка. Вече знаех какво ще последва. Това не бяха първите мъже, които ми докарваха.
Помощниците на стопанина свалиха веригите им, а след това деактивираха силовото поле, за да ги бутнат вътре, преди отново да го активират. Започнах да се задъхвам. Не исках да го правя. Не исках.
— Какво е това? — попита един от осъдените и погледна към импровизираната публика.
— Не е ли очевидно? — отвърна матриаршата и хвана ръката на сенатора. — Тя — хвърли доволен поглед на съпруга си и се обърна с най-любезен тон към осъдените: — Тук ви доведоха вашите престъпления, но сега имате възможност да се поправите. Убийте това дете и съпругът ми ще ви помилва.
Мъжете се вторачиха в сенатора, който махна небрежно с ръка.
— Ще бъде така, както казва съпругата ми.
Един от мъжете ядно изруга.
— Знам какво е това нещо. За глупак ли ме мислите? Няма да се приближа до него!
— Ако не го направиш — отвърна с усмивка матриаршата, — и тримата ще бъдете екзекутирани. Убийте детето!
Осъдените ме погледнаха и след малко най-едрият от тях се ухили.
— Това е едно малко момиче. Сам ще го направя. Ела тук, момиченце. — Той пристъпи внимателно към мен. — Искате ли да има кръв, или просто да ѝ пречупя вратлето?
— Изборът е твой — рече матриаршата.
Увереността му окуражи останалите и лицата им се зачервиха от надеждата за свобода. Сърцето ми започна да блъска лудо в гърдите. Нямаше как да ги предупредя да стоят далеч от мен. Дори и ако го бях направила, пак нямаше да ме послушат. Техният тартор ме беше обявил просто за момиче и сега виждаха само това. Фатална грешка.
Големият много непредпазливо протегна ръка да ме сграбчи. Намираше се толкова близо, че усещах миризмата на потта му.
Тя отключи нещо у мен. Стана същото, както всеки път досега: страхът изчезна. Ужасът премина в гняв.
Зъбите ми се впиха в ръката му. Рукна кръв с метален вкус. Той изкрещя и се опита да издърпа ръката си, но беше твърде късно. Сграбчих го за китката и се хвърлих напред, като същевременно извих ръката му. Сухожилията му изпукаха. Ритнах го отзад по крака и го съборих на земята. Скочих отгоре му и стоварих ботушите си в тила му. Черепът му се разцепи.
Наблизо стоеше още един твърде голям смелчага, който едва сега разбра грешката си. Изкрещя ужасѐн, но не успя да избяга. Бях много бърза. Дланта ми се заби в хрущяла на носа му и го вкара направо в мозъка му.
Прекрачих двете тела и се насочих към третия мъж — онзи, който имаше достатъчно разум в главата, за да се страхува от мен. Той изкрещя и отстъпи назад, като опря гръб в силовото поле; сви се уплашено също като мен, когато все още не бях ядосана. Вдигна разтрепераните си ръце. Тялото му се сгърчи в ридания.
— Моля те, недей. Моля те, не ме наранявай, моля те!
Думите му ме накараха да се поколебая.
Животът ми, целият ми живот бе преминал по този начин — да отблъсквам агресорите, да убивам, за да се предпазя от смъртта, да убивам, за да не бъда убита. Само веднъж досега един глас ме беше помолил за милост. Тогава не знаех какво да сторя. Сега, докато стоях надвесена над уплашения мъж, у мен се промъкна същото недоумение и ме закова на място. Как трябваше да постъпя?
— Немезида!
Изведнъж матриаршата застана пред мен; разделяше ни само силовото поле.
— Ще ме разбере ли какво ѝ говоря? — попита тя стопанина на кошарите.
— У тях има достатъчно човешко и разбира езика — отвърна той, — но няма да се научи да отговаря, докато машините не поработят с мозъка ѝ.
Матриаршата кимна и се обърна към мен:
— Ти ме впечатли, Немезида. Сега те питам: искаш ли да си тръгнеш от тук? Искаш ли да имаш нещо истинско, което да обичаш и да защитаваш, както и дом с удобства, за каквито не си мечтала?
Обич? Удобства? Това бяха странни думи. Не знаех значението им, но тонът ѝ беше подкупващ, изпълнен с обещания. Промъкна се в главата ми като музика и заглуши риданията на ужасения човек.
Не можех да откъсна очи от пронизителния поглед на матриаршата.
— Ако искаш да си нещо повече от едно животно в тази мизерна кошара — рече тя, — тогава докажи, че си достойна да служиш в семейство Империан. Покажи, че можеш да се подчиняваш, когато е нужно. Убий този човек.
Обич. Удобства. Не знаех какво означават тези думи, но ги исках. Щях да ги получа. Скъсих разстоянието и счупих врата на мъжа.
Когато третият труп падна в краката ми, матриаршата се усмихна.
По-късно пазачите ме отведоха в лабораторията, където чакаше едно момиче. Заради сигурността му ръцете и краката ми бяха оковани с дебели вериги, а и около мен имаше активирано енергийно поле. Не можех да престана да се взирам в това странно малко създание, дребничко и разтреперано, с тъмна коса и кожа и с нос, който никога не е бил чупен.

Знаех какво беше това същество. Беше
истинско
момиче.

Знаех го, защото вече бях убила едно.
То се приближи твърде много до мен и аз му се озъбих. Момичето се отдръпна рязко.
— Тя ме мрази — рече то и долната му устна потрепери.
— Немезида не те мрази — успокои я докторът, докато проверяваше още веднъж оковите ми. — На този етап от развитието си изчадията се държат така. Приличат на нас, но не са истински човешки същества като теб и мен. Те са хищници. Не могат да изпитват съчувствие или милост. Просто не са способни на това. Ето защо, когато пораснат достатъчно, трябва да ги цивилизоваме. Приближи се, Сидония.
Той я повика с пръст. Тя го последва до един компютърен екран наблизо.
— Виждаш ли това? — попита я докторът.
Аз също виждах образа на екрана, но не го намирах за интересен. Бях разбила достатъчно черепи, за да разпозная човешкия мозък.
— Това се нарича фронтален дял на мозъчната кора. — Той замълча за момент и за миг в очите му се мярна страх, когато погледна момичето. — Разбира се, аз самият не съм го изследвал, но в моята професия просто научаваш нещата, като наблюдаваш машините.
Сидония сбърчи едната си вежда, сякаш думите му я озадачиха.
Леко смутен, докторът продължи да обяснява по-бързо:
— Доколкото разбирам, тези машини ще направят тази част на мозъка по-голяма. Много по-голяма. Ще направят Немезида по-умна. Тя ще се научи да разговаря с теб и да разсъждава. Машините ще започнат и свързващия процес.
— Тогава тя ще ме обикне ли?
— От днес нататък ще бъде най-добрата ти приятелка.
— И повече няма да се ядосва така? — попита не напълно убедена Сидония.
— Е, изчадията са създадени с тази агресивност. Но Немезида няма да я насочва към теб. В цялата вселена ти ще бъдеш единственият човек, когото тя винаги ще обича. Но опита ли се някой да ти навреди, много да внимава!
Сидония се усмихна колебливо.
— А сега, скъпа моя, искам да застанеш така, че тя да те вижда. Зрителният контакт е изключително важен за свързващия процес.
Докторът постави Сидония пред мен, като внимаваше двете да не сме много близо. Като се стараеше да е по-далеч от хапещата ми уста, той имплантира стимулиращи възли в черепа ми. След миг те се задействаха и забръмчаха.
Усетих гъделичкане в мозъка, а пред очите ми заподскачаха звезди.
Омразата, желанието ми да смачквам, да разкъсвам и да руша започна да стихва. Започна да избледнява.
Почувствах ново пощипване в мозъка, после още едно.
Гледах втренчено малкото момиче отсреща и у мен започна да се размърдва нещо ново, някакво усещане, каквото не бях изпитвала преди.
Сега в черепа ми се чуваше непрекъснато боботене, то ме променяше.
Исках да помагам на това момиче. Исках да го защитавам.

Боботенето продължи дълго, а после затихна и като че ли във вселената вече не съществуваше нищо друго освен
него
.

В продължение на няколко часа премоделираха мозъка ми, като през това време докторът извършваше тестове. Позволи на Сидония малко по малко да се приближи към мен. Тя ме наблюдаваше, докато аз наблюдавах нея.
Накрая моментът настъпи.
Докторът се отдръпна и остави момичето само̀ пред мен. Сидония се изправи на крака, цялата разтреперана. Докторът отвори прангите, като за всеки случай насочи към мен електрошоковия пистолет.
Изправих се и се освободих от прангите. Малкото момиче си пое рязко въздух и ключицата му щръкна под слабата шия. Много лесно можех да му извия врата. Знаех го. Но въпреки че можех да го нараня, въпреки че ми бяха дали възможност да се нахвърля отгоре му както върху предишните хора, които бях убила, самата мисъл да посегна на това нежно създание ме ужаси.

Приближих се още повече, за да огледам добре момичето. Това беше от изключително значение, защото сега неговото оцеляване беше много по-важно за мен дори от собственото ми. Колко мъничко беше то. Учудих се на вътрешното си усещане, което пареше като тлеещи въглени в гърдите ми. Тази прекрасна топлина се пораждаше от факта, че
го
наблюдавам.

Когато докоснах меката ѝ буза, Сидония рязко се отдръпна. Погледнах тъмната ѝ коса, която ясно контрастираше с моята сребристоруса. Наведох се по-близо и се вгледах в ирисите на големите ѝ очи. От дълбините им струеше страх и исках този страх да изчезне. Сидония продължаваше да трепери, затова поставих длани върху тъничките ѝ ръце и останах неподвижна. Надявах се жестът ми да я успокои.
Сидония престана да трепери. Страхът ѝ се стопи. Ъгълчетата на устните ѝ леко се извиха нагоре.

Повторих мимиката ѝ и също изкривих леко устни. Чувствах се неестествено и странно, но го направих заради
нея
. За първи път в живота си вършех нещо заради някой друг.

— Здравей, Немезида — прошепна момичето и шумно преглътна. — Името ми е Сидония. — Тя сбърчи вежди, притисна длан до гърдите си и повтори: — Си-до-ния.
Повторих жеста — и аз се потупах по гърдите.
— Сидония.
Тя се засмя. Усетих колко бързо биеше сърцето ѝ.
— Аз съм Сидония, но ти можеш да ме наричаш Дония.
— Дония — повторих аз и потупах ключицата ѝ, за да покажа, че съм я разбрала.
Тя се усмихна така, че ме накара да се почувствам… развълнувана, доволна и горда.
Извърна се към доктора.
— Прав сте. Тя не ме мрази.
Докторът кимна.
— Сега Немезида е свързана с теб. Ще живее и ще диша заради теб до края на живота ти.
— Аз също я харесвам — рече Дония и ми се усмихна. — Мисля, че ще станем приятелки.
Докторът леко се засмя.
— Да, приятелки. Обещавам ти, че Немезида ще бъде най-добрата приятелка, която си имала. Ще те обича до последния ти ден.
Най-после имах име за това чувство, за това странно, но великолепно ново усещане у мен — точно това ми беше обещала матриаршата Империан.

Това беше
обич
.




1.





Сидония беше направила опасна грешка.
Тя извайваше скулптура от голям каменен блок. Лазерното ѝ острие блестеше на фона на тъмния прозорец с изглед към звездния пейзаж и в замахването и проблясването му имаше нещо хипнотично. Никога не го насочваше там, където очаквах, и все пак някак си винаги успяваше да извае камъка в образ, какъвто моето въображение не би могло да сътвори.
Днес това беше звезда, превърнала се в свръхнова, ярко изобразена сцена от камък от хелионистичната история.
Ала при едно замахване с острието от основата на скулптурата се беше отделило твърде голямо парче. Забелязах това веднага и разтревожена, скочих на крака. Произведението вече не беше стабилно. Всеки момент цялата скулптура щеше да се сгромоляса.
Дония коленичи, за да разгледа резултата от труда си, без да забелязва опасността.
Приближих се тихо. Не исках да я плаша. Можеше да се стресне, да се отдръпне рязко или да подскочи и да се пореже с острието. Беше по-добре сама да се справя със ситуацията. Прекосих помещението. Веднага щом стигнах до момичето, се чу първото пропукване. Отгоре ѝ се посипа дъжд от каменни парченца и скулптурата се наклони напред.
Сграбчих Дония и я дръпнах настрани. Скулптурата се сгромоляса с оглушителен трясък и застоялият въздух в ателието се изпълни с прах. Измъкнах лазерното острие от ръката на момичето и го изключих.
Дония се изтръгна от хватката ми и започна да си търка очите.
— О, не! Не го очаквах! — Тя погледна ужасена купчината камъни. — Съсипах я, нали?
— Забрави за скулптурата — казах аз. — Ранена ли си?
Дония се намръщи и не отговори.
— Не мога да повярвам какво направих. Вървеше толкова добре… — Тя ритна с обутия си в пантоф крак отчупило се парче камък, въздъхна и ме погледна. — Благодарих ли ти? Не, не ти благодарих. Благодаря, Немезида.
Благодарностите ѝ не ме интересуваха. За мен имаше значение единствено сигурността ѝ. Аз бях нейното изчадие. Само хората жадуваха за похвали.
Изчадията не бяха хора.
Разбира се, ние приличахме на хора. Имахме тяхното ДНК, но бяхме нещо друго: същества, създадени да са безмилостни и лоялни на един-единствен човек. Бяхме готови с удоволствие да убиваме заради него. Само заради него. Ето защо елитните семейства в империята с охота ни вземаха да служим до живот като телохранители на тях и на децата им и да бъдем проклятието на враговете им.
Но явно напоследък изчадията си вършеха прекалено добре работата. Дония често се включваше тайно в комуникационната система на Сената, за да наблюдава баща си по време на работа. През последните седмици имперският Сенат беше започнал дебати във връзка със „заплахата от изчадията“. Сенаторите твърдяха, че тези създания станали изключително свирепи, убивали враговете на своите господари за незначителни обиди. Убивали даже членове на семейството на детето, на което служели, за да защитят интересите му. Оказваше се, че за някои семейства носим не толкова полза, колкото вреда.
Разбрах, че Сенатът е взел някакво решение за нас, защото сутринта матриаршата предаде едно официално писмо на дъщеря си — лично от императора. Тя му хвърли един поглед и продължи да вае камъка.
Бях живяла с нея почти осем години. Израснахме една до друга. Когато се тревожеше за мен, тя обикновено ставаше мълчалива и разсеяна.
— Какво пишеше в писмото, Дония?
Тя посочи парче от счупената скулптура.
— Немезида… забраниха изчадията. Забраната е с обратна сила.
С обратна сила. Това означаваше, че тя се отнася за вече съществуващи изчадия. Като мен.
— Следователно императорът очаква да се отървеш от мен.
Дония поклати глава.
— Няма да го направя, Немезида.
Разбира се, че нямаше да го направи. И щяха да я накажат за това. Гласът ми леко потрепери, когато казах:
— Не го ли сториш ти, ще го сторя аз.

— 
Казах
, че няма да го направя. Немезида, ти също! — Очите ѝ проблеснаха. Дония вирна брадичка. — Ще намеря друг начин.

Тя изглеждаше кротка и срамежлива, но външният вид лъжеше. Отдавна бях научила, че по характер е твърда като стомана.
За щастие, баща ѝ, сенатор Фон Империан, можеше да помогне. Той отдавна изпитваше силна ненавист към император Рандевалд фон Домитриан.
Когато Сидония го помоли да пощади живота ми, в очите му проблесна непокорно пламъче.

— Императорът
настоява
за смъртта ѝ, така ли? Успокой се, скъпа моя. Няма да изгубиш своето изчадие. Ще кажа на императора, че е убита, и с това въпросът ще приключи.

Сенаторът грешеше.
Подобно на повечето могъщи семейства, и семейство Империан предпочиташе да живее уединено и да общува само във виртуалното пространство. Най-близките Излишни — онези свободни хора, разпръснати из различни планети — бяха отдалечени на цели системи от сенатор Фон Империан и семейството му. Той властваше над тях от стратегическо разстояние. Семейната крепост обикаляше в орбита около пуст газов гигант с кръжащи около него безжизнени луни.
Затова няколко седмици по-късно всички останахме много изненадани, когато от дълбините на космоса, неканен и без предизвестие, пристигна един звездолет. Императорът беше изпратил човека на борда му под претекст, че трябва да „инспектира“ тялото на изчадието. Но той не беше обикновен инспектор.
Беше инквизитор.
Сенаторът Фон Империан беше подценил враждебното отношение на императора към семейството му. Моето съществуване даваше основание на владетеля да остави един от агентите си в крепостта на семейство Империан. Инквизиторите бяха особена категория свещеници, обучени да се борят с най-непокорните езичници и да налагат декретите на хелионистичната религия, често пъти и със сила.
Появата на инквизитора трябваше да хвърли в ужас сенатора и да го накара да изпълни волята на императора, но бащата на Сидония пак не се подчини.
Инквизиторът беше дошъл да види едно тяло и той го видя.
Просто не беше моето.
Една от прислужниците на семейството се беше разболяла от слънчева болест. Подобно на изчадията, и прислужниците бяха генетично моделирани, за да слугуват. За разлика от нас обаче те не трябваше да вземат решения и затова бяха програмирани така, че да не притежават тази способност. Сенаторът ме заведе при леглото на болната и ми даде кинжала.
— Направи това, което умееш най-добре.
Бях благодарна, че отпрати Сидония в покоите ѝ. Не исках да види това. Забих кинжала под ребрата на прислужницата. Тя не се дръпна, не се опита да избяга. Погледна ме с празните си, безизразни очи и само след миг беше мъртва.
Едва тогава позволиха на инквизитора да се скачи в крепостта. Той хвърли бегъл поглед на тялото и се спря пред него, само за да отбележи:

— Колко странно. Тя като че ли…
току-що
е умряла.

Сенаторът застана настръхнал до рамото му.
— От няколко седмици изчадието боледуваше от слънчева болест. Решихме да сложим край на мъките му, когато пристигнахте в системата.

— Това
противоречи
на казаното в писмото ви — обърна се инквизиторът към сенатора. — В него вие твърдяхте, че заповедта за ликвидирането му е вече изпълнена. Сега, като го гледам, се изненадвам от ръста му. Твърде дребно е за изчадие.

— Сега пък поставяте под съмнение и тялото, така ли? — избоботи ядосан сенаторът. — Казах ви, че линееше от седмици.
Наблюдавах инквизитора иззад ъгъла. Бях облякла нов халат на прислужница, който скриваше ръста и мускулатурата ми под обемистите гънки. Ако прозреше хитрината, щях да го убия.
Надявах се да не се стигне дотам. Да се прикрие смъртта на един инквизитор, можеше да се окаже… твърде сложно.
Сенаторът си пое ядосан въздух и отвори уста да отговори, но в този миг матриаршата се втурна от вратата, иззад която се спотайваше. Сграбчи ръката на съпруга си и го спря.
— Прав сте, инквизиторе! Изключително сме благодарни за вашата прозорливост. — Тя му се усмихна благосклонно, защото за разлика от съпруга си нямаше ни най-малко желание да се противопоставя на волята на императора.
Още като много млада беше почувствала гнева на владетеля. Семейството ѝ беше ядосало императора и майка ѝ беше платила цената за това. Сега матриаршата сякаш бе наелектризирана от нервност и тялото ѝ потрепваше от желание да умилостиви госта.
— Ще ми бъде много приятно, ако довечера наблюдавате церемонията. Може да забележите какви грешки допускаме. — Тонът ѝ преливаше от ласкателство, което контрастираше с обичайния ѝ рязък глас.
— За мен ще е удоволствие, Високопочитаема Фон Империан — отвърна инквизиторът, станал изведнъж много любезен. Той протегна ръка и придърпа дланта ѝ до бузата си.
Матриаршата се отдръпна.
— Ще отида да подготвя церемонията. Ще взема и нея. Ей, ти, ела — извърна се към мен и ми даде знак с глава да я последвам.
Не исках да оставя инквизитора. Исках да следя всяко негово движение, всеки израз на лицето му, но матриаршата не ми остави избор. Като една прислужница аз трябваше да я последвам. Излязохме от стаята, далеч от погледа на инквизитора. Матриаршата забърза напред. Настигнах я. Продължихме една до друга по коридора към покоите на сенатора.
— Какво безумие! — промърмори тя. — Какво безумие е да се поема този риск тъкмо сега! Трябваше да лежиш мъртва пред този инквизитор, а не да вървиш тук до мен!
Хвърлих ѝ продължителен, изпитателен поглед. С радост бих умряла за Дония, но ако трябваше да избирам своя живот или този на матриаршата, щях да избера своя.
— Ще кажете ли на инквизитора коя съм?
Още докато изричах думите, си представих удара, с който щях да я убия. Един-единствен удар в тила… Нямаше нужда да рискувам да се разкрещи. Дония можеше да се покаже от покоите си, ако чуеше нещо. Не исках да убивам майка ѝ пред нея.
Матриаршата имаше инстинкт за самосъхранение, какъвто липсваше на съпруга и на дъщеря ѝ. Дори и от благия ми тон на лицето ѝ за миг се изписа ужас. Но веднага изчезна и аз се запитах дали не съм си въобразила.
— Разбира се, че не. Сега истината би обрекла всички ни.
Значи щеше да живее. Мускулите ми се отпуснаха.
— След като си тук — продължи мрачно тя, — ще трябва да си ни от полза. Ще ми помогнеш да скрия работата на съпруга си, преди инквизиторът да прегледа стаите.
Това можех да го направя. Вмъкнахме се в кабинета на сенатора и матриаршата повдигна полите си и се запровира из боклуците, разпилени из цялата стая — фрагменти от база данни с богохулства, които биха означавали незабавна смърт за цялото семейство, ако инквизиторът ги зърнеше.
— А сега побързай — подкани ме тя и ми даде знак с ръка да започна да ги събирам.
— Ще ги занеса в пещта…
— Не — рече ядосано тя. — Съпругът ми само ще го използва като оправдание, за да се сдобие с още. Сега тези просто ще ги скрием.
Матриаршата пъхна пръст в една ниша в стената и го завъртя. Подът се плъзна и разкри тайно помещение. После матриаршата се настани в креслото на сенатора и започна да си вее с ръка, докато аз пренасях купища от нещо, което приличаше на компютърни отломки и чипове. Сенаторът прекарваше тук дни наред, за да поправя това, което би могъл да възстанови, и да прехвърля информация в личната си база данни. Жадно четеше материалите и често ги обсъждаше със Сидония. Научни теории, технологични хелиографски копия. Всички те бяха богохулства. Всички бяха оскърбление срещу Живия Космос.
Набутах и персоналния компютър на сенатора заедно с останките, а след това матриаршата отново отиде при стената, пъхна пръст в нишата и го завъртя. Подът се плъзна пак и затвори скривалището. Вдигнах писалището на сенатора и го сложих точно върху него.
Когато се изправих, забелязах матриаршата да ме наблюдава с присвити очи.
— Там, в коридора, щеше да ме убиеш — рече тя и ме погледна така, като че ли очакваше да я опровергая.
Не го сторих.
— Знаете какво съм, госпожо.

— О, да — рече тя и изкриви устни. —
Чудовище.
Знам какво става зад студените ти, безжизнени очи. Тъкмо затова изчадията бяха забранени — защитават един, но представляват заплаха за други. Никога не забравяй, че Сидония се нуждае от мен. Аз съм ѝ майка.

— А вие никога не забравяйте, че аз съм изчадие. Тя има по-голяма нужда от мен.
— И представа нямаш какво означава една майка за едно дете.
Не. Не бих могла. Никога не съм имала майка. Знаех само, че Сидония е в по-голяма безопасност с мен, отколкото с когото и да било другиго в тази вселена. Дори и със собствените ѝ родители.
Матриаршата избухна в неприятен смях.

— О, ама защо обсъждам това с теб? Разбираш от семейство толкова, колкото едно куче разбира от поезия. Не, важното е, че с теб имаме обща кауза. Сидония е с добро сърце и е наивна. Извън тази крепост, по широката империя… Може би дъщеря ми ще има нужда от създание като теб, за да оцелее. Ти обаче никога,
абсолютно никога
не трябва да казваш на когото и да било какво направихме днес.

— Никога.
— И ако някога някой е напът да открие, че сме пощадили нашето изчадие, тогава ти ще се погрижиш да разрешиш проблема.
При мисълта за това гневът ми кипна.
— Без никакво колебание.
— Дори и това да означава да започнеш първо от себе си. — Очите ѝ ме гледаха втренчено като очите на хищна птица.
Не си направих труда да отговоря. Разбира се, че бих умряла за Сидония. Тя беше цялата ми вселена. Обичах единствено нея и за мен нямаше нищо по-ценно от живота ѝ. Без нея нямаше причина да продължавам да живея.
В сравнение с това смъртта щеше да ми се види като милост.



2.





Същата вечер цялото домакинство — хора и прислужници — се събра в хелиосферата, светлия купол на върха на кръжащата в орбита крепост. Колкото и да го молеше матриаршата, сенаторът никога не си правеше труда да идва на службите, освен ако нямаше гости. Тази вечер се появи от благоприличие, без обаче да се опитва да скрие от инквизитора надменната си усмивка.
А инквизиторът току-що беше приключил цялостната си инспекция на крепостта. Не беше открил нищо, което би си заслужавало да докладва на императора. Един по-умен човек никога не би си позволил да злорадства по този повод, но сенаторът беше глупак.
За церемонията матриаршата бе отредила на инквизитора почетно място, непосредствено зад семейството. Всички наблюдавахме в мълчание как звездата се издигна над извивката на планетата под нас. Кристалните прозорци отразяваха светлината така, че да достига до огледалата в помещението. За част от секундата всички ярки лъчи се събраха в една точка — церемониалния потир в средата. Маслото в него се запали. Ние се бяхме вторачили в горящия потир, когато идеалният ъгъл към звездата се измести и разпръсна ослепително ярка светлина. Благодарствената молитва започна.
— И така — рече свещеникът и повдигна горящия потир, — чрез нашата родна звезда Хелиос Живият Космос избра да даде живот на планетата Земя и да позволи появата на нашите Високопочитаеми предци в онази древна ера, когато звездите са били само далечни точки на фона на безкрайния мрак. В онези дни човечеството тънело в невежество. То се прекланяло пред божества, които си представяло по свой образ и подобие и било неспособно да види истинската божествена същност на самата вселена наоколо…
Огледах бавно помещението и спрях погледа си на напрегнатото изражение на матриаршата и на зле прикритото презрение, изписано на лицето на сенатора. После погледнах инквизитора, който се беше вторачил в гърба на домакина си. Извърнах се към Дония, чиито големи кафяви очи наблюдаваха потира, докато духовникът разказваше историята за произхода на хомо сапиенс. Тя изпитваше странен възторг от разказа за слънчевата система, за произхода на човечеството и на слънцето, Хелиос, дало живот на първите човешки същества.
Беше вярваща. Още щом станах нейно притежание, Дония се опита да привлече и мен към хелионистичната религия. Заведе ме на една литургия, защото искаше да помоли свещеника да ме благослови със светлината на звездите. Аз все още не схващах напълно концепцията за Живия Космос, но се надявах да бъда благословена, понеже такова беше желанието на Сидония.
Духовникът отказа. Обясни ѝ, че не може да ме благослови, защото нямам душа.
— Изчадията са човешки творения, а не на Живия Космос — ѝ рече той. — В тях няма божествена искра, която Космическата светлина да освети. Това създание може да наблюдава благословията като жест на уважение към семейството ти, но не може да участва в церемонията.
Докато говореше, на лицето му се изписа странно изражение, на лицето на матриаршата — също. Едва отскоро бях започнала да разбирам какво означават различните изражения, но дори и така разпознах чувството, изписано на лицата им: абсолютно отвращение. Отвращаваше ги самата идея едно изчадие да бъде благословено от божествения Космос.

По някаква причина даже и сега, докато слушах свещеника, стомахът ми се сви при този спомен. Предпочетох да се съсредоточа върху инквизитора, който щеше да докладва на императора подробностите от посещението си. Думата му можеше да обрече на гибел сенатор Фон Империан, ако инквизиторът намереше семейството за недостатъчно набожно. По-лошото беше, че тя можеше да обрече
Сидония
.

Ако нещо ѝ се случеше, независимо какво, щях да намеря този човек и да го убия. Запомних гордите му, студени черти — просто за всеки случай.
Свещеникът продължаваше да дудне монотонно в помещението, докато близката звезда милостиво се скри зад извивката на планетата. Тогава хелиосферата притъмня, остана да свети само горящият потир. Свещеникът постави глинения капак отгоре и огънят угасна.
В тъмното настъпи пълна тишина.
В този момент една от прислужничките включи осветлението. Семейство Империан първо напусна хелиосферата. Последваха го инквизиторът и свещеникът. След това и аз се изнизах навън заедно с прислужниците.
Сенаторът придружи инквизитора до вратите на платформата за излитане. Гостоприемството му не стигна дотам да му предложи да пренощува в крепостта. Аз ги следвах на почтително разстояние по коридора, но слухът ми бе толкова остър, че чух какво си казаха на раздяла.
— И така, каква е присъдата? — избоботи сенаторът. — Достатъчно набожен ли съм за изискванията на императора? Или и вие искате да ме наречете „Великия еретик“?

— 
Поведението
ви е това, което обижда императора — отвърна инквизиторът. — И не вярвам той да реши, че то се е подобрило. Колко самонадеяно само изрекохте обидното прозвище, с което сте се сдобили! А ереста е нещо опасно, Високопочитаеми, и аз ви съветвам да внимавате.


— 
Сенаторе.
Така ще се обръщате към мен.

— Ама, разбира се, сенатор Фон Империан — отвърна инквизиторът подигравателно.
С тези думи двамата се разделиха.
Намерих Дония застанала до един прозорец с изглед към вратите на платформата за излитане. Отказа да се махне от там, докато корабът на инквизитора не изчезна в мрака. Тогава зарови лице в шепите си и заплака.
— Какво има? — попитах с нарастваща тревога.

— О, Немезида, изпитвам такова облекчение! — Тя вдигна обляното си в сълзи лице и се засмя. — Ти си спасена! — Хвърли се към мен и ме прегърна. — О, не виждаш ли? Той може да е много ядосан на баща ми, но ти си в
безопасност
. — Дония притисна глава в рамото ми. — Не бих могла да живея без теб.

Мразех да говори така, като че ли означавах всичко за нея, когато всъщност тя беше тази, която беше всичко за мен.
Дония продължи да плаче. Обгърнах я с ръце — жест, който все още ми се струваше неестествен и странен, и се замислих колко необикновено нещо са сълзите. Аз нямах слъзни канали и не можех да плача, но много пъти бях виждала сълзи и знаех, че са свързани с болка и страх.
Ала изглежда, че можеха да бъдат предизвикани и от радост.
Като единствена наследница на галактически сенатор от Дония се очакваше да заеме мястото на баща си, когато той се оттегли. Това означаваше, че сега тя трябваше да развие политически инстинкт и да се научи да разговаря с елита от Високопочитаемите, управляващата класа на империята. От уменията ѝ да общува щяха да зависят бъдещите съюзи на семейството ѝ и да гарантират продължаването на неговото влияние. Виртуалните форуми бяха единственото ѝ средство за упражняване на социалните ѝ умения. Самата аз никога не бях виждала тези форуми, но Дония ми беше обяснила, че се намират в една виртуална реалност, в която хората използват аватари, за да поддържат връзка помежду си.
Два пъти в месеца Дония беше принудена да посещава тези официални събирания във форумите, където трябваше да се среща с други по-млади Високопочитаеми в отдалечени звездни системи, предопределени да наследят властта в империята. За нея тези срещи бяха мъчителна необходимост. Докато се подготвяше за този ден, раменете ѝ бяха хлътнали, а отпадналостта ѝ личеше от всяка фибра на тялото ѝ.
Както винаги, матриаршата не обръщаше внимание на мрачното ѝ настроение.
— Императорът вече сигурно е получил доклада за посещението на инквизитора — каза тя. — Ако глупавият ти баща е успял да ни създаде нови проблеми…
— Моля те, не го наричай глупак, майко. Всъщност по свой начин вижданията му са много смели и напредничави.

— … ако
е
така, тогава императорът ще трябва да го е казал на доверениците си. Техните деца сигурно са го чули. Ти трябва да се
ослушваш
, Сидония, както за това какво казват те, така и за онова, което не казват. Оцеляването на семейството ни може да зависи от информацията, която събираш от тези форуми.

Матриаршата държеше извънредно много на тези сбирки, винаги седеше до Дония, но се включваше в комуникационната система със свой шлемофон. По този начин тя следеше контактите на дъщеря си, като просъскваше съвети — или по-скоро заповеди — в ухото ѝ.
Днес двете се настаниха пред конзолата на компютъра и си сложиха шлемофоните, за да започнат да наблюдават един свят, който само те можеха да видят. Аз слушах, докато Дония водеше със запъване банални разговори за това-онова. От време на време допускаше по някой гаф в общуването и матриаршата я ощипваше за наказание.
Костваше ми огромни усилия да се сдържа и да не пристъпя напред, за да строша ръката на майка ѝ.
— Какво съм ти казала за някои теми, които да избягваш? — просъска матриаршата. — Изобщо не я питай за мъглявината!
— Просто попитах дали е толкова красива, колкото съм чувала — възрази Дония.

— Не ме интересува
защо
си попитала. Дъщерята на Великия еретик не може да си позволи да пита за нещо, което би могло да се изтълкува погрешно като научно любопитство.

После матриаршата каза:
— Това е аватарът на Саливар Домитриан. Скоро всички ще започнат да се бият за вниманието му. Върви и му изрази уважението си, преди да са се струпали около него.
Няколко минути по-късно попита:
— Защо стоиш в самия край на тази тълпа, Сидония? Та ти си заобиколена от нищожества! Махни се оттам, за да не си помисли някой, че си една от тях!
Изведнъж Дония и матриаршата се напрегнаха. Изправих се, за да наблюдавам гърбовете им, и се запитах какво ли са видели току-що, та да застанат като на тръни. Матриаршата рязко протегна ръка и стисна Дония за рамото.
— А сега много внимавай с това момиче Пасус…

Пасус.

Присвих очи, когато Дония подхвана нервен разговор с момичето, което би трябвало да е Елантра Пасус. Познавах добре семейството ѝ, защото си бях поставила за задача да се запозная с всички врагове на Империан, тоест врагове на Сидония. Преди година бях наблюдавала на живо дебатите в Сената, когато сенатор Фон Пасус с наслада укори бащата на Сидония. Пасус и съюзниците му бяха най-ревностните хелионисти в Сената и имаха достатъчно гласове, за да подложат на остра критика сенатор Фон Империан като „еретик“. Това беше ужасен удар по репутацията на семейство Империан, за който матриаршата още не можеше да прости на съпруга си.
Мен също много ме беше яд на сенатор Фон Империан, защото беше изложил на опасност дъщеря си, като говореше публично по въпроси, по които не се говореше открито. Поставяше под съмнение логиката на забраната за научното образование. Имаше странни идеали и изпитваше абсурдно преклонение към учението. Това беше една от причините да събира стари бази данни, съдържащи научни знания, като онези, които матриаршата и аз набързо скрихме от инквизитора. Вярваше, че човечеството трябва отново да прегърне научното знание и изобщо не се замисляше как действията му могат да се отразят на семейството му.
Беше безразсъден.
А сега заради него Дония трябваше да се държи с дъщерята на сенатор Фон Пасус така, сякаш бащите им не са съперници.
Тя не разговаря дълго, побърза да се извини и да се отдалечи.
Изненадващо матриаршата я потупа по рамото.
— Добре се справи. — Това беше много рядка похвала от нейна страна.
Измина цяла вечност, преди Дония да свали шлемофона си. Под очите ѝ се бяха появили тъмни сенки от изтощение.
— Хайде да обсъдим представянето ти — рече матриаршата и величествено се изправи на крака. — Беше много добра в избягването на забранени теми и много предпазлива в разговорите, но къде сбърка?
Дония въздъхна.
— Сигурна съм, че ще ми кажеш.
— Беше някак плаха — рече матриаршата. — Неуверена. Дори те чух да се запъваш няколко пъти. Ти си бъдещ сенатор. Не можеш да си позволиш да си слаба. Слабостта е признак за малоценност, а семейство Империан не е такова. Един ден ти ще бъдеш наш лидер и ще пропилееш всичко, което твоите предци са спечелили за теб, ако не се научиш да показваш сила! Има други членове на елита на Високопочитаемите, които благодарение на идиотщината на баща ти ламтят да вземат това, което имаме. Алчни Високопочитаеми мъже и жени, които ще се радват на провала на семейството на Еретика! Баща ти ще докара това семейство до разруха, Сидония. Не трябва да си като него.
Дония отново въздъхна. Аз обаче наблюдавах матриаршата от мястото, където се спотайвах, забравена в ъгъла на стаята. Понякога подозирах, че ценя благоразумието ѝ повече от дъщеря ѝ. В края на краищата Дония имаше много слабо чувство за самосъхранение. То никога не ѝ е било нужно, защото беше израснала защитена. Самата идея за врагове, които се прокрадват в мрака, продължаваше да ѝ е чужда.
Аз не бях като нея. Не бях защитена.
Колкото и да се чувствах готова да разкъсам на парчета матриаршата и да ѝ строша костите, когато шамаросваше и щипеше дъщеря си, не можех да не призная студеното, безмилостно благоразумие в предупрежденията ѝ. Знаех, че е убедена, че постъпва така, както е най-добре за Дония, когато се държи безцеремонно и грубо с нея. Бащата на Дония беше поставил семейството в опасност с нетактичността и своенравието си, а благодарение на инстинкта си за оцеляване матриаршата разбираше това. Изглежда, че тя единствена от семейството си даваше сметка за опасността, която криеше посещението на инквизитора.
Матриаршата измъкна Дония от стаята, защото искаше да я разкритикува пред сенатор Фон Империан. Надяваше се по този начин да му покаже, че не е успял да научи дъщеря си да бъде разумна. Обикновено аз също ги следвах, но днес ми се откри рядка възможност.
Ретината на Дония все още беше сканирана в конзолата.

Само един поглед
, казах си аз и се приближих до компютъра. Това можеше да е единственият път, в който ще мога сама да видя аватарите на тези аристократични деца… Единствената възможност, която щях да имам, сама да преценя от първа ръка опасностите пред Дония. Щях да избягвам да говоря с когото и да било.

Сложих шлемофона на главата си и останах напълно дезориентирана от смяната на обкръжаващата ме среда. В един миг се озовах в нова сцена, аватарът на Дония стоеше на една от поредицата стъклени платформи — заобиколени от празно пространство.
Изведнъж почувствах странно усещане в стомаха си. Преглътнах с мъка, за да се освободя от него. Когато то премина, си дадох сметка за присъствието на другите аватари… Високопочитаеми младежи и девойки от цялата империя, облечени във великолепните си одежди, се бяха разпръснали около мен. Те се смееха в едно празно пространство, което би ги убило в реалния живот. Изкуствената звездна светлина беше особено ярка, за да подчертава необикновената красота на тези виртуални персони, която те бяха избрали за себе си.
Като си давах болезнена сметка, че използвам аватара на Дония, аз изкачвах бавно кристалните стълби между платформите. Отивах навсякъде, където пожелаеше съзнанието ми, минавах покрай аватари, които, изглежда, не ме забелязваха. Пазех мълчание с надеждата да не привличам внимание. С изключение на няколко изненадани поздрава от внезапното връщане на Сидония, явно никой не заподозря нищо.
До ушите ми достигаха откъслечни разговори:
„… най-неустоимият наркотик…“
„… вградените светлини трябва да бъдат така изкусно поставени, че да не преминават от финес към безвкусица…“
„… такъв груб аватар. Не мога да си представя какво си е мислела…“
Почувствах огромно облекчение от празните им разговори. След няколко минути подслушване до ушите ми не достигна нищо, което да ме накара да бъда нащрек за някакво необикновено лукавство или коварство. Това бяха деца. Разглезени, скучни деца от могъщи фамилии, парадиращи с високото си положение.
Ако имаше усойници сред тези млади Високопочитаеми, то те умело се прикриваха, защото отровните им зъби не се виждаха или пък още нямаха отрова.
В този миг зад мен се обади един глас.
— Колко внимателно наблюдавате всичко, Високопочитаема Империан.
Подскочих стресната като в реалния живот, защото си мислех, че съм в периферията на тълпата. В реалния живот никога не бих допуснала някой да се прокрадне така зад мен, но виртуалните ми инстинкти не бяха развити и не работеха правилно.
Обърнах се и видях един аватар много различен от другите.

Много
различен
.

Този млад мъж беше абсолютно гол.
Той се усмихна на шокираното ми изражение и бавно отпи от чаша с вино, която трябваше да бъде копие на тази, от която пиеше в реалния живот.

Този аватар нямаше нищо общо с блестящото
съвършенство
на другите. Вместо това изобилстваше от недостатъци: червеникавата му коса беше в пълен безпорядък, очите му бяха стряскащо, почти непоносимо бледосини, лицето — леко изпъстрено с петънца.
Лунички
— сетих се за думата, докато го гледах. Дори и в мускулите му имаше нещо необичайно — след внимателно взиране се виждаше, че са леко несиметрични. Неговите разкрасяващи ботчета не се бяха справили добре… или пък беше развил мускулите си с истинско физическо усилие.


Невъзможно.
Никой от тези празноглавци не би предпочел доброволно да полага физически усилия.


— А сега пък, Високопочитаема — рече развеселен младежът, — вие зяпате напрегнато
мен
.

Да, държах се точно така, както се държи едно истинско изчадие: гледах го с напрегнат, хищнически поглед, прекалено немигащ за истински човек. Погледът ми беше празен и безчувствен, освен ако не се преструвах. Матриаршата казваше, че от този поглед косъмчетата на врата ѝ настръхвали. Дори и в аватара на Сидония прозираше истинската ми природа.

— Простете ми — рекох, като се запънах на непознатата фраза. Никой не се нуждае от извиненията на едно изчадие. — Трябва да си давате сметка, че е трудно да
не
ви зяпам.

— Толкова ли хипнотизиращо е одеянието ми?
Въпросът му ме смуши.
— Ама вие не носите нищо.
— Това е смешно — отвърна той. Стори ми се истински ядосан, като че ли го бях обидила. — Техниците ми ме увериха, че са програмирали този аватар в съответствие с най-изтънчената мода в двора.
Аз се поколебах. Бях истински озадачена, а това бе непознато, напълно неприятно чувство. Младежът, разбира се, би могъл просто да погледне надолу и да види, че е гол. Това хумор ли беше? Шегуваше ли се? Някой вече трябва да му е казал, че е гол. Сигурно беше шега.
Не се реших да имитирам смях, звукът е малко неестествен при едно изчадие. Затова се задоволих с неутрална забележка.
— Какво прекрасно представление ни поднасяте!
— Представление ли? — В гласа му се прокрадна остра нотка, но веднага изчезна, когато продължи: — Не разбрах какво точно имате предвид.
Как би отговорила Сидония? Не можах да измисля нищо, затова се усмихнах пресилено, докато се питах дали погрешно съм изтълкувала думите му.
— Човек, който толкова много иска да привлече внимание, със сигурност играе роля. — У мен се прокрадна една странна представа, която се бе породила от наученото от схватките, в които бях убивала хора. Преструвката за едно често издава слабост на противника в друго. — Или може би искате да насочите погледите в една посока, за да не може никой да види другата.
На лицето му се появи странно изражение — младежът присви бледите си очи, а скулите му изпъкнаха и станаха по-забележими. За момент успях да зърна как би изглеждал като зрял мъж. Напомни ми за някого, макар да не можех да се сетя за кого.
— Високопочитаема Империан — каза с много по-мек глас той, — какви интересни представи имате за мен. — Без да му мигне окото, аватарът му се надвеси небрежно над моя. — Може би някои ваши близки би трябвало да възприемат тази тактика.
Думите му ме накараха да наостря уши. Въпросът ми заседна в гърлото. Какво искаше да каже? Намек ли беше? Или предупреждение? Не се осмелих да попитам. Дония не би го сторила, а ако грешах…
Така и нямах възможност да продължа разговора. В този момент няколко аватара се спуснаха към нас. Паднаха на колене пред голия младеж и допряха ръката му до бузите си. Ласкавите им думи достигнаха до ушите ми.
— Ваше Височество, колко се радваме, че ни оказахте честта да ни посетите!
— Какво великолепно облекло сте избрали за аватара си!
— Какви хубави дрехи!
Изведнъж се сетих защо ми е познат. Приличаше на чичо си — императора.

Пред мен стоеше гол, без да се срамува,
Тирус Домитриан
. Тирус престолонаследникът… Младият мъж, който един ден щеше да наследи трона.

Дори аз знаех за Тирус. Матриаршата и сенатор Фон Империан често се смееха по време на вечеря, докато говореха за неговите най-нови странности. Той беше позор за цялата империя, защото беше напълно луд. Вероятно поради лудостта си не си даваше сметка, че е съвсем гол, а заради ранга му никой не се осмеляваше да му го каже.

Никой освен
мен
.

Отдръпнах се от сцената, настръхнала от ужас, защото вече осъзнавах какво бях направила.
Дълго след като се бях изключила от компютъра, продължих да потръпвам от ужас.
Бях си помислила, че колкото повече науча за разглезените млади Високопочитаеми, толкова по-добре ще защитавам Сидония. Вместо това бях ѝ спечелила вниманието на един отблъскващ луд, който имаше властта да я унищожи.



3.






„Може би някои ваши близки би трябвало да възприемат тази тактика…“

През следващите дни думите на Тирус Домитриан продължаваха да звучат като предупреждение в ушите ми и все пак… и все пак не бях сигурна дали да вярвам на приказките на един луд.
Наричаха фамилията Домитриан „презрени от слънцето“, защото много от членовете ѝ бяха умрели млади. Истината обаче беше една от онези тайни, които се знаеха от всички, но всички се преструваха, че не знаят за какво става въпрос: императорът и майка му бяха избили повечето от съперниците му за трона. Тирус беше единственият оцелял от най-близките си роднини. Може би тъкмо това го беше довело до лудост: че е станал свидетел как членове на собствената му фамилия са избили семейството му.
Казах на Сидония за предупреждението на Тирус вечерта, след като се върна от кабинета на баща си, но тя не се впечатли много и ми рече:
— Тирус е лунатик. Не трябва да приемаш много на сериозно нищо, което казва. И те моля да престанеш да се тревожиш дали ще си спомни нещо за държането ти, което му се е видяло странно… Той, изглежда, никога не си спомня каквото и да било от форумите. — Дония кисело се усмихна. — Жалко, че не можеш винаги да ходиш на мое място. Тогава бих могла да зарежа общуването и да прекарвам цялото си време в изучаване на звездите.
Беше изпаднала в едно от странните настроения, които я обхващаха, след като се беше ровила с баща си в старите научни бази данни. В такива вечери ставаше замечтана и изпълнена с оптимизъм, че отговорите за онези загадки на вселената ще се разкрият пред нея.
Въпреки желанието ми да се съсредоточи върху заплахите на Тирус, които я грозяха, не можах да устоя, когато тя потупа с ръка постелката до себе си. Излегнах се до нея и от тази близост ме обзе странно, вълнуващо чувство. Още от първите ми дни в крепостта Дония се сгушваше до мен както… както си представях, че правят сестрите, за да ми разказва разни неща. Също като двама човеци, две приятелки си говорят като равни. Понякога си разправяхме разни истории. Веднъж започна да ми показва букви, решена да ме научи да чета. За няколко седмици се научих.
Днес споделяше с мен някои от нещата, които бяха чели заедно с баща ѝ в кабинета му.
— Казах ли ти, че нашите тела са направени от мънички атоми и че тези неща се наричат „елементи“? Това е направо невероятно, Немезида. Знаеш ли откъде идват тези елементи?
Тя облегна глава на рамото ми и аз почувствах онази странна отдаденост, която изпитвах само към нея.
— Не мога да се сетя. Кажи ми.

— От
вътрешността
на звездите! Помисли само. — Възхитена, тя вдигна ръка над нас. — Всяка частица от нас идва от процеса, наричан ядрен синтез, който се случва само вътре в звездите. — Тя потисна една прозявка. — Странно е дори да си го помисли човек. Всички ние се състоим от звезден прах, превърнат в съзнателно същество. Всъщност хелионистите и старите учени са единодушни в това, макар че никой от тях не го съзнава.

Замислих се върху думите ѝ, преценявах ги. Ако казаното е вярно, това легло, стените на крепостта около нас, всичко беше дошло от онези блещукащи светлини отвъд прозореца.
Дония ми се усмихна сънливо.
— Казах ти, че имаш същата божествена искрица, каквато имам и аз. През цялото време съм била права, Немезида.
Тя се унесе в сън до мен, а аз известно време наблюдавах как гърдите ѝ се повдигат и спускат, преди да се измъкна от леглото ѝ и да се преместя на моето място върху матрака. Докато прехвърлях в ума си думите ѝ, в стомаха ми се настани странна празнина. Дония имаше темперамента на майка си и любопитството на баща си, но беше по-добродушна от тях.
Един ден можеше да стане велика. Би могла да направи това, което нейният баща никога не би могъл, и да съюзи тези две фракции в Сената — да обедини хелионистите с онези, които искаха връщането на научните занимания… Ако успееше да оцелее достатъчно дълго, за да го стори.
А тя щеше да оцелее.

У мен пламна силна решителност. Докато имах дъх в тялото си да я защитавам,
тя щеше да оцелее
.

Много пъти бях слушала този разказ от Сидония и духовника. Това беше един от основните хелионистки митове. Преди векове имало пет планети, посветили се на запазването на цялото събрано научно и технологично знание на човечеството в грамадни суперкомпютри. Изведнъж обаче една голяма супернова ги унищожила всичките. За хелионистите това беше важно събитие. За тях звездите бяха средствата, чрез които Живият Космос изразява волята си. Забранителят — духовният водач на хелионистката вяра — обявил унищожението, причинено от онази супернова, за божествено дело.
Империята понесла съкрушителен удар. Тогавашният император обединил своите владения в обща кауза и обявил Хелионистки кръстоносен поход. Вярващите методично унищожили другите хранилища на научно и технологично знание. Изучаването на науките и математиката било забранено като богохулство. И оттогава не е била създадена никаква нова технология. Единствените съществуващи звездолети и машини бяха онези, построени от предците на хората преди суперновата. Звездолетите продължаваха да летят, защото машините ги поправяха, а пък тези машини ги поправяха други машини, макар че състоянието на всичките се влошаваше. Тази технология беше изцяло в ръцете на елита на Високопочитаемите.
Излишните, онези хора, които живееха на планети и се подчиняваха на имперската власт, трябваше да се задоволят само с машините, които им даваха на заем благородните Високопочитаеми. Тъй като изучаването на науки се считаше за богохулство, те не можеха да си построят свои звездолети.
Стабилността на империята се крепеше на това основно разделение между Излишните и Високопочитаемите.
Като търсеше в Сената съюзници за идеята си за отмяна на забраната върху научното образование, сенатор Фон Империан застрашаваше самото равновесие на силите. Посещението на инквизитора беше сигнал за нарастващото недоволство на императора от действията му.
Това беше предупреждение, на което сенаторът не обърна внимание.
Една вечер от императора дойде съобщение. Крясъците, които последваха, ме събудиха. Дония продължаваше да спи, защото не чуваше толкова добре като мен. Смъкнах се от одъра и се втурнах в коридора. Заварих ги в атриума на сенатора: матриаршата, по нощница, удряше мъжа си по ръцете, а той се свиваше, за да се предпази от ударите.
— Глупак! ГЛУПАК такъв! — крещеше тя. — Защо си мислеше, че никой няма да разбере? Ти съсипа това семейство с действията си!
Приближих се и издърпах матриаршата от мъжа ѝ. Беше яка жена, но не можеше да се мери с мен. Сенаторът отстъпи назад и заоправя туниката си.
— Идиот! Изверг! С нас е свършено! — продължи да крещи матриаршата, като се мъчеше да се освободи от хватката ми.
— Скъпа — рече сенаторът и разпери ръце, — има по-важни неща от това дали даден човек ще живее, или ще умре.
— А семейството ни? А дъщеря ни? Ще загубим всичко! — Тя се обърна и ме сграбчи. — Ти! — Очите ѝ се впериха в моите. — Отведи ме оттук. Не издържам да го гледам нито миг повече!
Хвърлих на разтреперания сенатор продължителен, изпитателен поглед, а после отведох жена му. Матриаршата трепереше. Поведох я като инвалид към покоите ѝ. Там тя се строполи на един стол и заби нокти в тапицерията му.
— Загубени сме… Свършено е с нас…
— Какво е станало? — попитах. — Веднага ми кажете.
Никой не се осмеляваше да дава заповеди на матриаршата, но ако животът на Сидония беше в опасност, трябваше веднага да разбера.
— Какво мислиш, че става? — рече тя. — Съпругът ми е предприел стъпка против императора! Глупакът се е мислел за много хитър. Императорът няма да отслаби ограниченията за научното образование и затова моят съпруг идиот тръгнал по обиколен път — изпратил информация от онези смешни стари бази данни на някои от Излишните.

— На Излишните? — повторих шокирана. — Сенаторът да не би да се е
побъркал
? Да го екзекутират ли иска?

Тя изкриви устни.
— Той е достатъчно малоумен да вярва, че може да накара императора да действа. Мисли, че ако най-големите страхове на императора станат реалност и Излишните започнат да строят собствени звездолети, тогава императорът ще настоява елитът на Високопочитаемите да го последва и да създаде свои собствени. Според него това ще накара императора да погледне на нещата по този начин. — Матриаршата горчиво се разсмя. — Сбъркал е, разбира се. Императорът е наредил тези Излишни да бъдат убити. Просто ни уведоми, че е наясно с ролята на съпруга ми в тази работа.
Поех си рязко въздух.
— Госпожо, сенаторът започва да се превръща в заплаха за всички ви. Позволете ми да…

— 
Няма да го убиваш!
— Тя скочи на крака. — Не виждаш ли, че е късно? Сега вратовете ни са под ножа на императора. Свършено е. Както обикновено на мен се пада да оправя кашата, забъркана от съпруга ми. — Тя притвори очи и си пое няколко пъти дълбоко въздух. — Единственото, което можем да направим, е да чакаме. Каквото и да стане оттук насетне, ти и аз ще защитим интересите на дъщеря ми — на всяка цена.


— На
всяка
цена — съгласих се аз. Ако това означаваше да измъкна Дония от това място, щях да го направя.

Матриаршата стисна ръката ми.

— Няма да казваш
нищо
на Сидония. Предстои ѝ форум за общуване. Съзнанието ѝ
не трябва
да е обременено от чувство за вина. Ако изглежда напълно в неведение, това ще стигне до ушите на родителите на другите деца. Ако разбере какво е станало, няма да може да ги заблуди. Дъщеря ми може да е каква ли не, но определено не е изкусна лъжкиня.

Бавно кимнах в знак на съгласие. Невинността на Дония беше единствената ѝ защита. Неведението ѝ щеше да я предпазва по-добре от всичко друго, дори от мен.
— Нищо няма да ѝ кажа — уверих аз матриаршата.
Дония не беше лъжкиня.

За нейно щастие,
аз пък бях
.

Когато същата вечер се върнах в стаята ѝ, тя се размърда и потърка сънливо очи.
— Немезида, станало ли е нещо?
— Не — отвърнах кротко. — Бях неспокойна. Ходих да се упражнявам.
— Гледай — прозя се Дония — да не разтегнеш някой мускул.
Разтегнах устните си в усмивка.
— С мен това никога не се е случвало. Продължавай да спиш.
И тя отново потъна в абсолютно невинен сън.
Онази нощ така и не успях да заспя повторно.
Следващата стъпка на императора дойде бързо. Повикаха ме в покоите на матриаршата.
Тя рядко ме викаше при себе си. Това ме накара да бъда нащрек. Когато влязох, я заварих да лежи на слабо гравитационното си легло, а разкрасяващото ботче да боядисва побеляващите корени на косата ѝ и да приглажда бръчките на лицето ѝ. На пръв поглед матриаршата изглеждаше двадесет и няколко годишна. Това явление се наричаше „фалшива младост“. Само очите издаваха възрастта ѝ. Млад човек не би ме погледнал така, както тя ме гледаше сега.
— Немезида, натрих се малко с един наркотик. Вземи си и ти.
Предложението ѝ ме изненада. Забелязах бурканчето до лакътя ѝ.
Беше лосион за натриване върху кожата. Сенаторът много го харесваше, но матриаршата рядко го употребяваше. Презираше това като проява на слабост. Развлекателните химикали, с които злоупотребяваше тя самата, бяха от онези, които изостряха вниманието на човека.
— Само ще го изхабя.
Тя отблъсна с нетърпелив жест разкрасяващото ботче.
— Ами да, вие, изчадията, преработвате наркотиците твърде бързо. Никога не можете да усетите наслада от добър интоксикант.
— Нито пък действието на смъртоносна отрова — напомних ѝ аз.
Тя продължи да ме наблюдава, подпряла изпъкналата си скула върху юмрука си. Опиатът беше стеснил зениците ѝ. Изглеждаше някак отпусната — нещо нетипично за нея. Продължавах да чакам с нетърпение да ми каже защо ме беше повикала.
— Жалко — рече накрая тя, потопи пръст в наркотика и го разтри върху китката си точно на точката за пулса, — че не можеш да почувстваш това. Подозирам, че скоро ще усетиш нужда от него също толкова, колкото и аз.
— Защо?
— Императорът ни заповяда да изпратим дъщеря си в Хризантемиума.
Думите ѝ ми подействаха като удар в корема и ми изкараха въздуха. За момент единственото, което чувах, бяха ударите на собственото ми сърце, което туптеше бясно в ушите ми.
— Какво? — прошепнах аз. — Иска Дония да отиде в императорския двор?
— О, той действа по този начин — рече с горчивина матриаршата. — Дядо ми го ядоса и той екзекутира майка ми. Императорът рядко нанася директно ударите си. Това се дължи на влиянието на проклетата му майка върху него. Високопочитаемата Сигна вярва, че ударът право в сърцето нанася повече щети…
Преди да се усетя, прекосих стаята. Ръцете ми стиснаха матриаршата за раменете. Те бяха по-яки от раменете на Сидония, но аз можех да ги счупя със същата лекота.
— Сидония няма да отиде — рекох тихо, усещайки животинския, студен гняв като лед в сърцето си. — Ще те убия, преди да я оставя да отиде на смърт.
Тя ме погледна, примигвайки. Изглеждаше странно спокойна въпреки заплахата ми.

— Нямаме избор, Немезида. Той настоява да я види там след не повече от три месеца. — Устните ѝ бавно се изкривиха в усмивка. Матриаршата вдигна ръка, хвана бузата ми и дългите ѝ нокти се впиха в плътта. — Затова възнамерявам да изпратя теб в Хризантемиума вместо нея.
Ти
ще бъдеш Сидония Империан.

Беше ми нужно малко време, за да осъзная значението на думите ѝ, но дори и когато го разбрах, в тях нямаше никаква логика.
— К-какво?
— Колко шокирана изглеждаш! — Матриаршата леко се засмя, но очите ѝ се впиваха в моите, без да мигнат. — Трябва ли да повторя?

— 
Аз?
— Тръснах глава. Не обичах много матриаршата, но винаги я бях считала за умна. За
разумна
. — Наистина ли предлагате да се престоря на Сидония?

— Е, разбира се, ще са нужни някои промени. — Тя огледа бързо тялото ми. — Всичко, което може да се види от Сидония в нейния аватар, който прилича толкова малко на нея, колкото и ти. Цвета ти, мускулатурата… Можем да поправим това. Що се отнася до характера ѝ, повиках моята възпитателка да те научи на основните неща, както учеше мен като момиче…
Отстъпих крачка назад. Тази жена си беше изгубила ума.
— Една възпитателка не може да ме направи човек. Достатъчно е да ме погледнете, за да разберете, че не съм истински човек. Много пъти сама сте го казвали.
Матриаршата вдигна глава, а очите ѝ заплашително светнаха.
— О, да. Този студен, безмилостен поглед… така напълно лишен от състрадание. Това, по което човек винаги може да отличи едно изчадие! Аз обаче подозирам, че в онази яма с усойници ще се чувстваш много по-добре, отколкото очакваш. — Тя леко се засмя. — Със сигурност много по-добре, отколкото Сидония.
Тя се надигна, а халатът ѝ прошумоля.
— Императорът иска да му изпратя моето невинно агънце на заколение. Не. Вместо това ще му изпратя моята анаконда.



4.





Сидония беше в ателието си, когато се върнах, и скицираше купа с плодове. Забелязах нежната ѝ фигура на слабата звездна светлина, която струеше от прозорците. Вгледах се в това крехко тяло, в което трябваше да се въплътя, и се опитах да си се представя като нея.
Беше пълна, абсолютна лудост. Все едно тигър да се прави на котенце. Не, не тигър — нещо много по-чудовищно и неестествено.
Мислите ми се върнаха към онова нещо, което бях някога, създанието, преди да знам собственото си име, преди да бъда култивирана. Спомних си безмилостния глад и страх. Гневът, че намирах света за толкова затворен, та стените бяха за мен капан. Спомних си как за първи път ме пуснаха на свобода заедно с още едно същество. Бях толкова гладна, че го убих и изядох плътта му. Цялата. Знаех, че постъпвам правилно, защото по-късно увеличиха дажбите ми.
Тогава не разбирах много неща, но имах представа какво е причина и следствие. Когато трябваше да отстранят по-слабите изчадия, ги даваха на по-силните. Понякога просто ни даваха да убиваме нещо будещо съжаление и слабо, просто за да са сигурни, че няма да изпитаме състрадание. Помня момичето, което пуснаха при мен в кошарите. То се сви уплашено в един ъгъл. Побеснях, когато се опита да пие от водата ми и да яде от храната ми. Убих го така, както убивах всичко друго.
Едно момиче, което би могло да бъде Дония. Също толкова малко, също толкова слабо.
Това беше съществуването ми. Смърт и страх. През цялото време се страхувах. Страхувах се от следващата секунда, от следващата минута, от следващия час. Не се страхувах от нищо друго, защото тогава за мен нямаше нищо друго освен тези неща.

Животът ми нямаше нито форма, нито цел, нито достойнство до деня, в който се появи Сидония. Не изпитвах състрадание, не усещах нито намек за смисъл, докато не ме свързаха с нея и не се научих за първи път да обичам нещо. Сега имах бъдеще и то беше
нейното
бъдеще. Дония беше причината за всичко добро или стойностно за мен.


Сега трябваше да
стана
Сидония. Не можех да си го представя, беше невъзможно. Чувствах отвращение при самата мисъл, че създание като мен може да се представя за нещо толкова великолепно като нея — самото предположение беше
богохулство
.

Когато вдигна глава от рисунката, тя леко подскочи.
— Немезида! Не те чух да влизаш… Всичко наред ли е? — Разтревожените ѝ очи се вгледаха в изражението ми.
Дония единствена можеше да различава едва забележимите промени в настроението ми. Преглътнах внезапно заседналата буца в гърлото ми.
— Да. Добре съм. Всичко ще е наред — казах ѝ аз.
Нямах душа и имах много малко сърце, но каквото и да беше сърцето ми, то принадлежеше на нея.
Императорът искаше Сидония да отиде при него и затова аз щях да отида вместо нея. Това не беше нито ужасно, нито страшно. Бях благодарна, че мога да го направя.
Като се представях за Сидония, аз щях да я спася, така че за мен нямаше алтернатива.
Щях да отида.
Възпитателката пристигна след две седмици. Сидония и аз наблюдавахме как звездолетът се плъзна през вратите на хангара на крепостта. Тя все още не знаеше, че я викат да се яви в Хризантемиума, така че имаше свои обяснения за посещението на новата гостенка.
— Майка ми сигурно възнамерява да ме изпрати на гости в някое друго семейство — промърмори Дония. — Няма причина точно сега да ме кара да преминавам курс по етикет. Надявам се да не си е наумила да ме омъжи за някого.
Тя се оттегли в покоите си в знак на протест, когато Сутера ну Империан пристигна, но не и аз. Матриаршата ме повика да застана до нея. В края на краищата най-важното беше аз да слушам и да се уча от тази жена.
Сутера ну Империан беше от Излишните, а не от Високопочитаемите. За разлика от повечето от тях обаче тя беше предана привърженица на имперската система, беше дала клетва за вярност и готовност да служи на семейство Империан. Беше получила почетното звание „ну“, както и името на фамилията.
Чаках заедно с матриаршата във вестибюла, когато жената се появи пред нас. За момент тя се спря до вратата и се хвана с обсипаната си с бижута ръка за сърцето, за да покаже предаността си към матриаршата, а после погледна с обич някогашната си възпитаница.

Първата ми мисъл беше, че това създание „Сутера“ със сигурност не е
истинско
човешко същество.

Кожата ѝ не беше гладка и мургава, предпочитания цвят от матриаршата и сенатора, а по-скоро шарения от различни цветове, като че ли разкрасяващите ботчета бяха пренебрегнали някои места и бяха прекалили в други с меланина. Освен това кожата ѝ изглеждаше похабена, сякаш беше твърде голяма за фигурата ѝ, дори набръчкана, а на места и на петна.
Дори матриаршата изглеждаше изненадана от вида ѝ и за момент само примигваше срещу нея. После протегна ръце.
— Мила моя Сутера!
Сутера ну Империан чинно прекоси стаята, взе ръцете на матриаршата в своите и падна на колене, за да ги доближи до бузите си.
— О, Високопочитаема Фон Империан. Изглеждате толкова свежа, както в деня, в който ви срещнах. А аз — вижте опустошенията, които нанася планетарният живот.

— Глупости — рече матриаршата и любезно се засмя, — един сеанс с разкрасяващи ботчета и теломерно лечение
2
ще…


— О, не. Вятърът, прахът и слънчевата радиация. Планетарният живот е презряно от слънцето съществуване. — Тя се изправи на крака, а устните ѝ потрепваха. — Миризмите са навсякъде. И влагата! О, не можете да си представите какво е, моя Високопочитаема. Ако е твърде ниска, кожата ви се напуква и кърви, а ако е прекалено висока, всяко вдишване е усилие. Направо е ужасно. А и начинът, по който планетяните безконтролно се размножават — има толкова много семейства с по две и дори с по
три
деца… Нищо чудно, че винаги изпитват недостиг на ресурси! Мога да ви разкажа такива истории…

Усмивката на матриаршата изтъня, стана по-неприветлива.
— По-добре недей. Може би ще трябва да си починеш, преди да говорим отново, да се възстановиш от дългото пътуване.
Предупреждението в думите ѝ беше недвусмислено: Сутера ну Империан не беше тук като равна, като гостенка, а по-скоро, за да бъде използвана. Макар да обичаше своята някогашна възпитателка, матриаршата вече се беше уморила да я слуша да говори за себе си.
Тогава възпитателката се опомни. Вирна гордо брадичка и започна да се държи професионално.
— Аз, разбира се, не бих си и помислила за сън, преди да видя Сидония и да науча над какво трябва да поработим с нея. Бихте ли я повикали… — Тя премести поглед върху мен и занемя.
Вгледах се в нея, без да мигна, а матриаршата, изглежда, се забавляваше да наблюдава как възпитателката се опитва да реши каква бях аз. Очевидно не бях прислужница, но беше изключено да съм Сидония Империан.
— Що за създание е това? — попита Сутера.
— Това е Немезида — отвърна матриаршата.
Сутера присви очи и се опита да свърже името със съществото, което представлявах. Наблюдавах я внимателно, защото матриаршата ми беше казала, че Излишните знаят за изчадията. За тях ние бяхме неясен, но плашещ мит. Не знаеха много за нас, нито дори как изглеждаме, така че Сутера не би могла да реши какво съм.
Матриаршата заговори отново и прекъсна разсъжденията на Сутера.
— Тя е най-любимата галеница на дъщеря ми и нейна най-близка приятелка. Сидония е… — Матриаршата замълча за момент, докато търсеше най-подходящите думи, за да ме охарактеризира. — Тя е своенравно дете, много склонна към чудати хрумвания.
— Ще ѝ ги избия от главата.
— Уви, няма. Тя не е като мен. Плаха е, но същевременно е много упорита. Не, ще използваш Немезида.
— Немезида? — повтори пренебрежително Сутера.
— Ще обучаваш Немезида едновременно със Сидония.
— Тази ли? — рече възпитателката, като се опитваше да прецени какво би могло да означава това. — И сенаторът ли иска същото?
— Желанията на съпруга ми не са от значение в случая. Оставил е въпроса изцяло в мои ръце. А ти знаеш желанието ми. Ще обучаваш и двете.
Матриаршата ме погледна. Очите ѝ се впиха в моите, тайната ни заплашително се спотайваше помежду ни. Сутера ну Империан беше вярна на това семейство. Нещо повече, беше омъжена за някакъв дребен вицекрал на луна в съседната система. Тя не представляваше заплаха и на нея можеше да се има доверие, че ще опази не особено важни тайни като странния тип хуманоид, когото бе срещнала в домакинството на господарката си…
Изпращането ми като заложница при императора на мястото на Сидония обаче беше съвсем друга работа. Това беше директно неподчинение на волята на фамилията Домитриан. Беше си направо държавна измяна.
Възпитателката никога не трябваше да научи.
— Немезида и Сидония ще преминат през вашето обучение. Когато Сидония види как Немезида учи и се усъвършенства, ще овладее бунтарските си импулси и също ще бъде по-склонна да съдейства.
— Да обучавам и двете. — Сутера ме изгледа от главата до петите. — Мога, но…
— Имате възражения, така ли? — рече матриаршата.
— Никакви, свързани с предложението ви, госпожо. — Тя пристъпи напред и докосна плахо ръката ми. После, окуражена, започна да плъзга пръсти нагоре-надолу по ръцете ми и да ги опипва.
— Колко си яка!
Изгледах странното малко създание, което ме опипваше, също толкова озадачена от провисналата ѝ кожа и нездравия цвят на лицето ѝ, колкото тя от мускулите и ръста ми.
— Тя е забележително… голяма. Не мога да си я представя да постигне онази грациозност, която ще изисквам от нея.
Матриаршата се засмя. Хвана Сутера подмишница и я поведе към вратата.
— Виждала ли сте някога тигър? Ама от истинска порода, като онези в Хризантемиума. Не тези подобни на котенца, които държим в двора. Те са само мускули и сухожилия с мощни челюсти, с които могат да прекършат и най-здравия мъж, но ако ги видите как се прокрадват към плячката, ако ги видите, когато ловуват… самата им сила ги прави по-грациозни дори от най-деликатните и префинени създания. Това е Немезида.
На следващата сутрин възпитателката пристигна в покоите на Дония. Предишната нощ разкрасяващите ботчета доста се бяха потрудили над нея. Имаше съвършено нов вид, основан на рецесивни физически черти. Единични клепачи вместо двойни, сини ириси вместо предишните ѝ кафеникави и нов яркочервен цвят на косата. Бръчките ѝ също бяха изгладени, но нищо не можеше да прикрие напълно износването. Тъкмо това трябва да е имала предвид матриаршата, когато казваше, че хората „изглеждат стари“.
Сутера ну Империан, изглежда, беше очаквала най-лошото, защото лицето ѝ светна, когато видя Сидония и нейната нежна хубост, абсолютно различна от мен.
— Я виж ти, Сидония, това е голяма чест за мен. Помня, когато беше времето майка ти да пътува из звездите!
— Ще пътувам ли? — попита рязко Дония. — Знаех си, че мама ще ме прати някъде!
Сутера се запъна изненадана.
— След време трябва да напуснеш това място. Не може да очакваш да стоиш тук цял живот.
— Не искам да ходя никъде.
— Ти имаш роля в империята.
— Родителите ми са тези, които имат роля в империята. Политиката изобщо не ме интересува.
Сутера се намръщи, извади ветрилото си и започна да си вее.
— Майка ти ме предупреди, че си доста… вироглава.
Усетих, че съм се вторачила във ветрилото.

Това е оръжие
, прошепнаха мислите ми. Не го изпусках от очи. Не можех да престана да мисля за него. Не може да е за нищо друго. Високопочитаемите мъже и жени не би трябвало да се принизяват до такава степен, че да носят открито оръжие, затова Дония ми беше казала, че го крият в невинни на пръв поглед предмети. Тъй като Сутера беше прекарала живота си в изучаване на навиците на елита на Високопочитаемите, тя сигурно им подражаваше и в това отношение.

Какво може да има в него? Нож? Камшик?
— Мисля да започнем с външния ти вид — рече Сутера, съвзела се от изненадата. — Предполагам, че си запозната с основните изисквания за стил и самоизменения. Трябва да решиш какви трябва да бъдат твоите отличителни черти.
Тъй като всъщност аз бях тази, която трябваше да разбере тези подробности, я прекъснах:
— Какво означава това?
Сутера ме изгледа раздразнено. Въпреки че трябваше да учи и двете ни, тя очевидно считаше, че с мен само ще си губи способностите и времето.

— В средите на Високопочитаемите всеки физически аспект може и трябва да бъде променян според изискванията на модата. Никой не знае истинската възраст на другия, цвета на кожата му, цвета на косата, формата на устните, теглото, състава на миглите или други черти. Детето на едно могъщо семейство има средствата да променя своя външен вид както пожелае, обаче човек бързо започва да разбира, че на непрекъснатата промяна не се гледа с добро око. Например винаги трябва да показва от какъв пол е. Определено се счита за липса на такт да се подлагаш на хромозомна преподредба само заради някакво хрумване или заради някакво парти. Освен това деликатността изисква някои черти винаги да си останат едни и същи, за да продължавате да сте разпознаваеми. Това са
отличителните
черти. Например моите са устните и брадичката.

Тя посочи с елегантен жест себе си и изкриви в усмивка отпуснатите си устни.
— Никога не ги променям.
Вгледах се внимателно в устните и брадичката ѝ и се запитах с какво в тези черти би могла да се гордее.
— Ще ти помогна да избереш своите, Сидония Империан. — После, след кратка пауза, Сутера добави: — Разбира се, и твоите, Немезида дан Империан.
— Тя не е „дан“ — рече внезапно Дония. — Трябва да сте забелязали, че не е истинска прислужница.

— Но това е смешно, дете — каза припряно Сутера. —
Всеки
в домакинството ви е дан, момиче, прислужниците и другите хуманоиди.

Дония стисна малките си ръце в юмруци.
— Немезида е различна.
— Така ли? — Възпитателката вдигна вежди. — Родителите ти са я купили. Оформена е според желанията ти. Изпълнява определена функция. В това отношение не е по-различна от един прислужник, следователно тя е Немезида дан Империан.
— Престани да използваш това „дан“ или ще кажа на майка ми, че съм приключила с уроците — рече Дония с разтреперан от яд глас.
— Дония… — предупредих я аз, — в момента не е нужно да ме защитаваш.
Това обаче беше една от битките, които тя винаги водеше. Вирна брадичка.
— Немезида Империан. Така ще я наричаш в мое присъствие.
Сутера прихна да се смее.
— О, значи е твой пряк роднина, така ли?
— Това не е…

— Е, докато се уточним, нека просто да я наричаме Немезида
фон
Империан и да я считаме също за глава на домакинството ти. Имате ли някакви нареждания за мен, мадам Фон Империан? — Сутера ми се поклони с насмешка.

— Стига толкова! — отсече Дония. — Няма да търпя това.
Тя се обърна и излезе.
Сутера запримигва уплашена след нея. После промърмори:
— Кълна се в звездите, това вече изглежда безнадеждно.
Последвах Дония с мрачната мисъл, че след като възпитателката считаше наследницата на Империан за напълно безнадеждна, щеше да е добре тя да не разбере, че всъщност е тук, за да научи на обноски едно изчадие.



5.





Онази вечер двете с Дония лежахме будни. Тя очевидно още не се беше успокоила от острите думи, които матриаршата ѝ наговори, задето се беше нахвърлила върху Сутера ну Империан. Аз пък не можех да забравя онова, което Дония каза за мен преди това.
Накрая наруших мълчанието.
— Аз наистина съм.
— Какво?

— Аз
съм
Немезида дан Империан.

— Не, не си. — Дония се извърна в леглото с лице към прозореца.
Вгледах се в крехките ѝ плещи.
— Аз съм създание, което вашето домакинство притежава. Не знам защо отричаш това.

— Ти
си
Немезида Империан. — Сидония седна в леглото и ядосана ме погледна на звездната светлина. — Просто е.


— Само глупачка би се карала с възпитателката за толкова незначителен въпрос като името ми. Добре знаеш каква съм. Не съм човек. Аз съм
изчадие
. Същото се случи и когато ме заведе да получа благословията! Още ли не си проумяла, че не съм като теб?

— Но, Немезида…
— Не искам повече да правиш това! — креснах ѝ аз. Изведнъж побеснях. — Престани да размахваш тези неща пред мен, след като и двете знаем, че аз не мога да ги имам! Не мога да получа благословия и не мога да се наричам Немезида Империан. Няма смисъл да ме учиш да чета и да ме уверяваш, че също като теб произхождам от звездите… Недостойно е да се опитваш насила да ме вкараш в калъп, за който никога няма да пасвам.
— Недостойно ли? — повтори Дония. Очите ѝ се насълзиха. — Не се опитвам да те унизя.

Унижение. Сещам се за думата заради ужасното чувство, което изпитвах винаги когато виждах хелиосферата и си спомнях първата си среща със свещеника. Беше унижение заради положението, в което се намирах, заради самата
мен
. То нямаше нищо общо със Сидония и не исках да го изпитам отново.


— Ние с теб
не
сме равни. Аз съм твоето изчадие и това е всичко. Никога повече не го забравяй.

Тя се нацупи. После каза:

— Е, добре, Немезида
дан
Империан. Щом като те притежавам, тогава ми се подчини и престани да говориш, за да мога да заспя. — Тя се обърна на другата страна и зарови лице във възглавницата, за да потисне сълзите си.

Чувах я тихо да плаче, когато тъмната страна на газовия гигант оформи отвън огромен залив от мрак. Дония беше привързана към мен. Щеше да го преживее болезнено, ако измамата на майка ѝ излезеше наяве. Щеше да ми нареди да не отивам на нейно място в Хризантемиума. Щеше да се страхува за мен. Давах си сметка каква болка щяха да ѝ причинят действията ми.
Ала нейните чувства към мен не бяха толкова важни, колкото моите чувства към нея.

Това противоречие се настани за известно време в мислите ми, докато се взирах в мрака. Никога досега не ми беше идвало наум, че в предаността има нещо дълбоко егоистично. Такава, каквато бях, от мен не се очакваше да имам его, нито собствени нужди. Дори сега се нуждаех само от три часа сън през нощта, но въпреки това лежах на одъра до леглото на Сидония, защото на
нея
ѝ трябваха осем часа сън и се чувстваше спокойна, когато знаеше, че съм тук.

Едно изчадие не можеше да има собствени интереси при положение, че имаше господар.

Изглежда обаче, че все пак аз имах някакъв собствен интерес. Как
е
възможно, след като не бях истински човек? Това унижение, този егоизъм, това бяха неестествени неща за едно същество като мен. Не би трябвало да съществуват.

Обърнах се на другата страна. Като че ли по-лесно беше просто да слушам бавното дишане на Дония и да прогоня тези мисли от главата си.
В този миг чух отвън пред вратата нечии стъпки. Веднага наострих уши.
— Ела тук, Немезида.
Думите бяха изречени толкова тихо, че Сидония не би могла да ги чуе дори и ако беше будна. Скочих на крака, прекосих стаята и излязох навън.
Матриаршата ме чакаше със скръстени ръце.
— Ела.
Обърна се и аз безмълвно я последвах, без да питам каквото и да било. Оттеглихме се в нейното крило. Никога не бях виждала покоите на матриаршата и се изненадах, когато се озовах на място със странни реликви. Погледнах надолу към една нескопосана скулптура, изобразяваща гордо изправено човешко тяло, издялано изцяло от камък. Какво ценно намира в подобно нещо?
— Тази фигурка е била изработена преди първите земеделски цивилизации на Земята — рече матриаршата, когато забеляза, че я гледам. — Безценна е.
— Как е възможно? Не е много внушителна. Дония би могла да извае по-добра.
— Явно нямаш представа кое е ценно. — Взе една желязна кутия, плъзна капака и я отвори. Навън с бръмчене изскочи рояк малки метални машинки — роботчета, по-малки от върховете на пръстите ми. Докато ги наблюдавах, от тях една по една се показаха игли.
— Сутера беше права — рече, загледана в мен, матриаршата. — Прекалено едра си, за да минеш за истински човек. Ще трябва да намалим мускулите ти и да скъсим костите ти. Тези ботчета са тъкмо за това.
Вгледах се в тях. Рояха се като насекомите в градината. Иглите им проблясваха на светлината.
— Толкова ли много трябват?
— Всяко ботче ще инжектира едно вещество в определена част на костната ти структура, за да започне вътре процес на прекършване. Трябва бързо да те смалим. Казах на доктор Исарус нан Империан, че са за съпруга ми, тоест, че е станал твърде старомодно дебел и че искам да го посмаля до по-приемлив ръст. Докторът отвърна, че този процес трябва да се повтори много нощи наред. За щастие, разполагаме с три месеца, преди да отидеш в Хризантемиума. Ще са ни нужни. На всеки две нощи, след като Сидония заспи, ще идваш тук за инжекциите.
Поех си дълбоко въздух. Не бях точно уплашена, но пулсът ми се ускори. Адреналин.
— Струва ми се, че може да боли.
— Казаха ми, че е ужасно болезнено — отвърна матриаршата. — Бих ти предложила нещо обезболяващо, но знаем, че ще бъде твърде безполезно.

За Сидония
, помислих си аз.

Свалих горните си дрехи и предложих крайниците си. Бях решена, че няма да допусна да ме види как потръпвам.
— Тогава да започваме.
Следващите няколко нощи сънувах как рояци насекоми мушкат и ръгат вътре в мен, как ме разкъсват отвътре. Когато се събуждах, усещах как някой извива нещо и стърже по цялото протежение на ръцете ми, както и слабо подуване на прасците и бедрата. Беше трудно да скривам неразположението си от Дония. Чувствах се изтощена и всеки път, когато се облекчавах, си давах сметка, че молекули от мускулите ми ме напускат.

За Сидония
, напомнях си аз и придърпвах ръкавите, за да скрия белезите от убожданията по ръцете си. При всяка стъпка изпитвах болка и чувствах костите си като цепеници, но се мъчех да не ми личи.

Това, че губех силата си, ме правеше може би по-нормална, но нещата станаха много по-трудни по време на следващите занимания с възпитателката. Сутера ну Империан се съвзе от обидата, която ѝ нанесе поведението на Сидония, и започна да ни учи на походката на Високопочитаемите, тоест как се пристъпва при среща с императора. При нормални обстоятелства за мен никое физическо изпълнение не би представлявало проблем, но огромната ми сила намаляваше. Успях да усвоя походката преди Дония, но на косъм.
След това преминахме към досадната задача да държим под контрол химическите вещества, до които прибягвахме. За мен това беше особено трудно, защото изобщо не изпитвах тяхното стимулиращо въздействие. Налагаше се да имитирам това, което те оказваха на Сидония.
— Помнете — рече ни Сутера с разширени зеници, докато се поклащаше под въздействието на летливата субстанция, която беше вдишала, — релаксация без… какво?
— Отпуснатост — промърмори Дония.
— Смях без…?
— Мания.
— И винаги, ама винаги всичко с мярка. Стимулиращи химикали, да, но никога невротоксиканти — продължи Сутера, като се завъртя в кръг в съответствие с начина, по който ѝ въздействаше поетата химическа субстанция. — Пристрастяването е крайно отблъскващо. Ще са ви нужни медицински коректори да ви оправят мозъка, а междувременно всички ще шушукат за скандалното момиче Империан. А и невротоксикантите… ами, дори най-добрите медицински коректори в галактиката няма да могат да ви оправят, след като сте ги ползвали.
Не всички наркотици се отразяваха добре на Дония. Всичко, което ѝ даваше енергия, я правеше нервна и сприхава. Всичко, което причиняваше еуфория, я караше да се чувства не на себе си. Веднъж трябваше да принудя Сутера да прекрати урока, за да мога да отнеса Дония в леглото. С намаляването на мускулите ми теглото ѝ ме затрудняваше, затова я мъкнех по коридора с ръката ѝ на рамото ми.
През целия път Дония лениво се усмихваше. Просна се на леглото, ухили се и започна да нарежда глупости:
— Ти светиш отвътре.
— Не е вярно — уверих я аз.
— Светиш. Светиш като звезда, Немезида. Една красива звезда. — Протегна ръка и в унес поглади с пръсти моята. — Ти си супернова.
— В такъв случай това би трябвало да е много опасно за теб — казах аз, докато ѝ свалях обувките.
— У теб наистина има божествена искрица. — Очите ѝ се напълниха със сълзи и те потекоха, а щастието замени меланхолията ѝ. — Искам да повярваш в това.
Въздъхнах. Каква мечтателка беше.
— Хайде, заспивай, Дония.
— Понякога те обичам повече, отколкото мога да понеса. Ти си едно чудо, а дори не го знаеш. — Говореше толкова сериозно и почти тъжно, че в рядък за мен изблик на нежност, и то само към нея, сложих ръка на рамото ѝ.
— Моля те, заспивай — подканих я тихо.
— Наистина си чудесна, Немезида. Иска ми се да го разбереш. Иска ми се да не съм единствената, която го знае. Искам и ти да го знаеш.

Що за странна идея ѝ беше щукнала в главата, че у
мен
има божествена искра. Погалих ръката ѝ, смутена от мисълта колко много ми допада това. Каква полза би имало едно изчадие от живот след смъртта? Дония нямаше да се нуждае от закрилата ми, щом умреше. Където и да се отправеше душата ѝ след това, входът за там щеше да бъде затворен за същество като мен.

— Говориш глупости — рекох аз. — Веднага престани.
Тя се унесе в сън, а аз останах там да я слушам как диша, като се опитвах да се освободя от странната тежест, която чувствах в гърдите си. Нямах полза от заблуди, но въпреки това беше необикновено приятно да знаеш, че един човек в тази вселена вярва в такива сладки лъжи за мен. Ако не бях толкова дисциплинирана, можеше дори да се насладя на удоволствието да се престоря, че съм съгласна с нея.



6.





След като бяхме подложени на въздействието на поредица от химикали, преминахме към изучаване на танци. Бяха всякакви видове за различните случаи с променящи се гравитационни условия. Винаги аз водех, защото бях по-едра и по-силна от Дония, но нямаше значение дали бях в ролята на кавалер, или на дама. Научих и усъвършенствах и двете роли, докато наблюдавах Сутера ну Империан.
Веднъж упражнявахме един от по-сложните танци в императорския дворец, който се наричаше „Жабата и Скорпионът“. Жените изпълняваха бързите, резки движения на скорпиона, а мъжете — големите, широки подскоци на жабата. След първата част на танца скорпионът трябваше да танцува, изцяло подкрепян от жабата. Танцът се изпълняваше при нулева гравитация, но семейство Империан не разполагаха с купол за такава. Справяхме се, доколкото можем, в помещенията на крепостта със слаба гравитация, която се равняваше на една трета от стандартната. Подхвърлих Дония във въздуха и се опитах да я хвана, когато, след като се извиси, започна да пада към мен, но тя се изплъзна от ръцете ми.
Не беше катастрофа. Заклати се и улови ръката ми, за да се задържи, което лесно ѝ се удаде при слабата гравитация, но за мен това беше крайно мъчително. Ръцете ми трепереха от напрежението, докато я подхвърлях във въздуха, дори и при слабата гравитация, а когато очите на Дония срещнаха моите, разбрах, че и тя го е забелязала.
Спях повече през нощите, когато не ме подлагаха на онези процедури, защото тялото ми се нуждаеше от почивка и възстановяване. В онази вечер, след като бях потънала в дълбок сън, Сидония ме разтърси, за да ме събуди.
Това, само по себе си, беше необичайно. Обикновено се събуждах моментално и от най-слабия звук.
— Да не си болна?
— Болна ли? — измънках аз.
— Напоследък си толкова отпусната. Не исках да кажа нищо, но всичките ти дрехи изглеждат някак провиснали и по-широки на теб. Немезида, ти линееш.
— Добре съм.
— Мисля, че трябва да повикаме доктор Исарус.
— Имам нужда само от сън.
С всеки изминал ден обаче Дония ме гледаше с нарастващо безпокойство. Накрая матриаршата реши, че мускулите и костите ми са се смалили достатъчно и имам по-приемливо крехък вид. Вече нямах мощната фигура на тигър, а се бях превърнала в нещо по-издължено и по-слабо, като някой рис. Най-после можех да мина за нормална девойка. Необикновено висока, но със сигурност не и изчадие.

Изпитах облекчение, че вече можех да прекратя инжекциите. Силата ми се възстанови повече, отколкото бих могла да се надявам. Вече не можех да се упражнявам без проблем в стаите с нормална гравитация, но отново
можех
да минавам през тях. Дори и с намалени мускули бях по-силна от един нормален човек.

— Това ще ти създаде трудности — рече матриаршата, докато се изправях на ръце върху облегалката на дивана ѝ. — Щеше да е по-лесно, ако те бяхме отслабили още повече. Ще трябва да се преструваш. Никога повече такива демонстрации.
— Нали поискахте да видите на какво съм способна — напомних ѝ аз. Бавно отпуснах хватката и повдигнах едната си ръка, балансирайки само на едната си длан. Въпреки че не бях толкова силна, колкото преди, тялото ми беше по-леко и компенсираше донякъде промяната в мускулите. — Трябваше ли да ви излъжа за способностите си?
Тя ме наблюдаваше как се спускам бавно надолу към дивана и после пак се издигам. Отгоре изглеждаше някак странно и почти стара.
— Без повече упражнения, дори и насаме. В Хризантемиума навсякъде има очи, а и всичките процедури ще отидат на вятъра, ако пак наедрееш.
Аз я гледах изпод увисналата си коса, усещах приятна горещина в ръката, но… тя трепереше. По-рано ръката ми никога не беше треперила, докато ме държеше така.
— Наясно съм с това, госпожо. Не съм глупачка.
— Започни веднага. Слез долу.
Спуснах надолу краката си и се приземих. Ръката ме болеше и започнах да я разтърквам, без да свалям очи от нея.
— Започвам веднага.
Сега бях изпитала слабост, а между това дали да крия силата си, или да съм наистина крехка и слаба, предпочитах първото.
Така и щях да направя.
Възпитателката намираше козметичните процедури за твърде приятно занимание — дотолкова, че прилагаше уменията си и върху двете ни, а не само върху Сидония. Сега Дония и аз имахме внимателно вкарани под кожата ни пигменти за блясък и оттенъци, а също и специално вплетена в косите ни субстанция, с помощта на която нашите разкрасяващи ботчета ни предоставяха възможност за най-сложни прически. Сутрин се събуждахме със спуснати коси и с помощта само на една команда механизмите, вплетени в тях, се активираха и прегрупираха така, че да изпълнят всяка прическа, която пожелаехме, независимо от сложността ѝ. Друга команда — и косите ни се променяха от златисто до сребристо или в такова, което най-подхожда на облеклото ни. Дори можеха да излъчват светлина, която променяше изкуствено цвета на косата ни, без да са нужни разкрасители.
Няколко нощи поред Сидония стоя будна до късно, за да настройва механизмите за коса. Промени косата си в синя, изправи я, направи си стегнати букли, които само с един електрически импулс временно я превръщаха в естествено къдрава. Още един импулс и тя отново се изправяше. После се забавляваше да променя моята коса. Реши, че най-много ѝ харесва косата ми да е тъмнокестенява със светли кичури.
Най-сетне Сутера ну Империан изчерпа своите сбирани с десетилетия познания за императорския двор. На последния урок с гордост ни показа на матриаршата и сенатора.
— Предлагам отличителните черти на дъщеря ви да бъдат красивите ѝ очи, като направите кожата ѝ с два тона по-тъмна, за да изпъкват още по-добре. Може би в хубаво златистокафяво? О, и този дълъг, изящен нос… Великолепен е. Каквито и промени да прави, трябва винаги първо да мисли как да привлича вниманието към очите и носа си.
— А Немезида? — попита матриаршата.
За момент Сутера запази мълчание, неподготвена за въпроса. Погледна ме стресната, давайки си сметка, че до последно ще продължаваме да се преструваме, че ме обучава. Нямаше никаква идея.
— Ами, предполагам, че тя сама може да избере. Напълно съразмерна е, каквито са всички хуманоидни същества. Според мен хубост, постигната в лаборатория, всъщност не се счита за истинска красота. Не мислите ли? — Извърна се към матриаршата в очакване да получи съгласието ѝ.
Тя само я погледна и продължи да чака с нарастващо нетърпение.
Сутера каза:

— По принцип се очаква изкуствено създадените същества да са физически приятни, така че у нея няма нищо, което да не ѝ е наред, като изключим носа ѝ.
Това
ще го оправя. Поне ще премахна тази не особено приятна за гледане издатина в основата.

Докоснах носа си и си спомних как го бях счупила няколко пъти в разни схватки, преди да бъда цивилизована.
— Бих казала, очите и скулите — обади се матриаршата и внимателно ме огледа. — Как мислиш, Сутера?
— Ами… ами да, предполагам. Пак ще кажа, че можете да изберете каквото поискате. — Тя се засмя и потупа косата си. — Може би бих променила цвета ѝ.
— Хм, да — съгласи се матриаршата. — Не подхранваме допълнително с меланин хуманоидните същества, за да ги различаваме физически от семейството, но на Немезида може да се прибави малко пигментация. Не си ли съгласен? — Тя погледна сенатора.
Той се обади за първи път:
— О, да. Както кажеш.
— Все още не мога да си представя като каква ще служи Немезида в Хризантемиума — рече Сутера, — но каквото и да каже моята Високопочитаема господарка, ще продължавам да твърдя, че очите и изпъкналите скули винаги са на мода.
После Сутера продължи да демонстрира познанията ни пред сенатора и матриаршата. Изстрелваше въпрос след въпрос към нас и аз отговарях правилно на всеки. Дония беше разсеяна и изнервена от ястребовия поглед на майка си и на няколко пъти се запъна. Показаха ни образите на имперските величия и Дония обърка Сигна и Девини Домитриан.
Аз обаче не сбърках нищо, а това беше важното.
— Чудесно — рече матриаршата и елегантно плесна с ръце. — Браво, Сутера. Добре са подготвени.
— Много добре подготвени — съгласи се сенаторът.
Съпругата му впи поглед в мен, а на лицето ѝ се появи безмилостна усмивка. Нейната анаконда.
Похвалата на господарката ѝ накара Сутера да грейне. Тя се приведе в сложния реверанс на Високопочитаемите, толкова ниско, че почти се свлече в краката на матриаршата, притиснала ръце до сърцето си. После допря до бузите си ръцете на матриаршата и сенатора.
— Толкова се радвам да служа на още едно поколение на вашата фамилия. Надявам се един ден да видя детето на Сидония, когато тя се завърне от звездите.
Матриаршата се усмихна кисело.
— Е, да, да се надяваме на най-доброто.
Дония се обърна към родителите си едва когато Сутера се оттегли.
— Защо всъщност правим това?
Сенаторът и матриаршата се спогледаха.

— Знам, че става нещо — продължи дъщеря им, повишила тон. — Помислих си, че може би се каните да ме омъжите за някого или да ме изпратите някъде… Но само преди малко не успях на няколко пъти да отговоря както трябва.
Не успях
, мамо, а ти дори не ми се скара. Какво става? — От очите ѝ рукнаха сълзи. — О, не, татко, в беда ли си? Да не би да ме подготвяте да те заменя?

— Не, не — рече сенаторът. — Добре съм, скъпа.
— Не ти вярвам. Какво е…
— Ох — изохка матриаршата, — кажи ѝ истината.
Сенаторът въздъхна и бръчките по лицето му изпъкнаха още повече. Не беше освежавал фалшивата си младост, откакто дойде писмото за Сидония.
— Е, добре. Императорът не е доволен от мен, но аз не съм в опасност…
— Ти си, Сидония — обади се майка ѝ.
Шокирана, Дония отстъпи рязко назад.
— А-а… аз ли? — Тя ме погледна уплашено.
Приближих се до нея.
— Не се страхувай.

— В опасност ли
съм
, мамо? — извика Дония.

— Викат те да се явиш пред императора в Хризантемиума — призна матриаршата. — Да те държат отговорна за идиотщината на баща ти, естествено. Ти обаче няма да отидеш.
Дония не беше глупава. Моментално схвана всичко — промяната във вида ми, подготовката ми заедно с нея, а сега… това.
— Не — прошепна тя.
Сенаторът пристъпи напред и стисна крехкото рамо на дъщеря си.

— Майка ти има план, с който да те спаси от императора. Няма да изпратим теб.
Не можем
да те подложим на такъв риск, скъпа. Вместо теб ще изпратим нея.

— Не — повтори Дония и разтърси енергично глава. Втурна се към мен и ме хвана за ръцете. — Не! — каза ми тя.
— Трябва — обади се матриаршата. — Сидония, не разбираш ли, че тъкмо за това ти поръчахме изчадие? Купихме Немезида, за да можем да защитим дъщеря си. Нашата наследница. И сега Немезида е готова да помогне да го сторим.
— Готова съм — уверих аз Дония.
— Значи… значи Немезида ще стане заложница на императора, така ли? — попита Дония, като продължаваше да стиска ръцете ми.
— Надяваме се да се превърне в една от поверениците на императора в двора. Надяваме се да не ѝ се случи нищо лошо.
— А ако той ме вика, за да ме убие? — изкрещя Дония. Обърна се към мен. — Какво ще стане тогава?

— Тогава
ти
ще бъдеш в безопасност със семейството си — отговорих просто аз.

— Сидония — обади се сенаторът, — бъди благоразумна. Немезида не е нашата наследница. Тя е наша собственост.
Дония гледаше ужасена ту майка си, ту мен.

— Не. Не! Няма да позволя това! Дори и да ги заблудите в началото, какво ще стане, ако някой разбере
коя
си?

— Как? — попитах аз и се огледах. — Вече не приличам на изчадие.
— Те дори не могат да предположат коя е тя — каза матриаршата. — Никога няма да помислят, че някой би имал дързостта да държи живо изчадие, камо ли пък да го изпрати на мястото на дъщеря си в сърцето на империята. Немезида е достатъчно умна да ги заблуди. Планът е перфектен.
— Освен ако не умре! — извика Дония и разтърси ръката ми. — Не можеш да отидеш. Заповядвам ти да не го правиш! Няма да ти позволя да се излагаш на такъв риск заради мен! Мамо — тя се обърна към майка си със сълзи на очи, но видя насреща си студеното и твърдо като желязо изражение на матриаршата, а после и безразличието, изписано на лицето на баща си. — Не! Не, това не може да стане!
Дония се завъртя и избяга от стаята.
Дадох ѝ време да осмисли това, което беше научила, и по-късно я намерих в градините на крепостта до клетката на тигрите. Големите котки се бяха скупчили в единия край на клетката и мяукаха, за да привлекат вниманието ѝ, но Дония просто ги гледаше, без да ги вижда.
— Как можа? — попита веднага, щом ме забеляза. — Как можа да заговорничиш зад гърба ми с родителите ми? Как можа да скриеш това от мен?
— Не беше особено трудно — отговорих направо. — Аз съм добра лъжкиня. Това е още една причина да бъда по-подходяща за Хризантемиума от теб.
— А ако умреш? Какво ще правя тогава?
— Ако умра, то ще е вместо теб. Ще направиш това, което всички искаме да направиш: да живееш.
— Мразя те. Толкова те мразя! — Дония се хвърли срещу мен и започна да ме удря с юмруци без особен ефект. Ударите отскачаха от ръката ми, а аз я наблюдавах леко озадачена от яростната ѝ реакция. Започнах да се тревожа, че ще си нарани ръцете.
Из цялата градина почиващите си животни се размърдаха, прошумоляха из листака, инстинктивно бягайки от шума.
После Дония извика, отстъпи рязко крачка назад и с обляно от сълзи лице се втурна към вратата. Там се сблъска със Сутера ну Империан, която правеше последната си обиколка из крепостта, преди да се завърне към своето планетарно съществуване.
Разплакана, Дония се хвърли в прегръдките ѝ. Без да се замисли, Сутера започна да гали раменете ѝ, но после се отдръпна.
— Не, не, не мога да правя това. Нали съм ти казвала колко неприлично е да излагаш на показ чувствата си? Щом пристигнеш в двореца…
— Аз няма да ходя в двореца! — изкрещя Дония. — Не мен изпраща майка ми там. Праща Немезида. Затова тя се обучаваше заедно с мен.
Дъхът ми секна.
— Какво? — рече Сутера.
Пристъпих напред, като се опитвах да погледна предупредително Дония, но тя беше разстроена и не си даваше сметка какво разкрива пред Сутера.
— Те са същите като теб. Мислят я за собственост. Карат я да се представя за мен и рискуват живота ѝ, все едно, че не струва нищо!
— Това е държавна измяна! — промълви изумена Сутера.
Думите се врязаха в мозъка ми като погребален звън и той биеше не за мен. Сидония беше прекрачила една граница с признанието пред Сутера ну Империан и сега аз трябваше да се погрижа за това.
— Дония.
Гласът ми, тих и заплашителен, изглежда, я извади от гневния ѝ пристъп. Остана да стои там, цялата разтреперана, и да бърше сълзите от лицето си със слабата си ръка.
— Дония, ще поговорим за това. Първо обаче, Сутера, трябва да ти обясня нещо.
Приближих се до нея, а възпитателката не се опита да се противи, когато я поведох навън.
— Виждаш ли, нещата са много объркани…
Дония остана за момент като закована на мястото си, а после изведнъж като че ли отгатна какво зло възнамерявах да извърша.
— Немезида, не!
Погледнах я. Не исках да го направя пред очите ѝ, но след като настояваше, нека гледа.
Сутера ме погледна озадачена и напълно объркана, възнамеряваше да ме попита нещо.
Така и не го направи.
Прекърших врата ѝ.



7.





Писъкът на Сидония прониза въздуха, когато пуснах Сутера да се свлече на земята и се отдръпнах от тялото. Тя се втурна напред, подхвана възпитателката и я разтърси.
— Сутера, Сутера!
— Какво очакваше? — казах тихо аз.
Сидония ме погледна. На лицето ѝ беше изписан ужас, какъвто не бях виждала от онзи първи ден, преди да ме цивилизоват. Като че ли до този момент не беше разбрала или не беше разбрала напълно какво представлявам всъщност.
— Защо? — проплака Дония. — Тя ни помогна.
— Защото ти ѝ каза нещо, което не трябваше да узнава. Щеше да ни издаде и аз нямаше да мога да те спася.
Пристъпих крачка напред, а Дония, която беше още на земята, започна да се отдръпва, като продължаваше да ме гледа с неописуем ужас.

Дадох си сметка, че в момента точно това ми трябва. Не ми бяха нужни нито обожанието, нито обичта ѝ. Имах нужда да ме разбере. Най-накрая да погледне на мен така, както ме възприемаха майка ѝ и свещеникът — такава, каквато
бях
. Гърлото ме стягаше при мисълта, че ще видя отвращение, изписано на лицето на Дония, когато най-сетне заслепението ѝ изчезнеше, но трябваше да го направя заради нея.

— Не разбираш ли, Сидония? — рекох. — Аз не съм твоя приятелка. Приятелките са равни. Ние не сме. Не съм като един от онези тигри там, генетично създадени да ги галиш по голите кореми. Не съм тук, за да бъда твоя приятелка. Аз съм убийца, тук съм да убивам или да умра за теб, ако е нужно. Аз съм твой инструмент, твое оръжие, твоя собственост.
— Не, не си. — Устната ѝ потрепери. — Ние сме повече от това.

— За теб може би. Но не и за мен. Не мога да почувствам това, което искаш да чувствам. — Коленичих, за да мога да виждам очите ѝ и да ѝ набия жестоката истина в главата. — Ти
знаеш
каква съм. Знаеш, че убих една от твоите прислужници. Мислиш ли, че го сторих от състрадание? Щях да го направя дори и ако беше в цветущо здраве.

Тя поклати глава, но не можеше да свали очи от мен. Бореше се със себе си, не искаше да ми повярва, но сега не можеше да го отрече.

— Наблюдавам те в хелиосферата — казах аз, като си припомних онези служби, когато слушахме свещеника да говори за Хелиос и за божествената воля. — Тогава ти се удивяваше от Вселената. Чудеше се какво те е създало, каква е целта ти в живота, какъв може да бъде смисълът на съществуването ти… Но аз не си задавам такива въпроси, защото
знам
отговорите. Не съм дете на твоя Жив Космос и у мен няма божествена искра. Остави ме да отида и да направя това, за което съм създадена. Не се противопоставяй.

Дония се изправи на крака, погледна ме така, сякаш ме виждаше за първи път. Изглеждаше по-стара повече от всякога, по-стара от осемнадесет години, като че ли току-що ѝ бях отнела нещо по-ценно от всичко материално, което е притежавала.

— Знам, че беше принудена да ме обичаш — рече тя, притискайки ръцете си. — Но… но само защото някой ти е наложил
насила
тези чувства, не означава, че те са по-малко важни или че
ти си
по-малко човек. Ти си най-добрата ми приятелка и аз те обичам, Немезида. И моите чувства не са без значение, само защото ги изпитвам към теб. Може би фактът, че те обичам такава, каквато си, означава, че чувствата ми имат по-голяма стойност, защото никой не ме е карал да се чувствам по този начин, просто така се случи. Избрах да те обичам, да ме е грижа за това какво ще стане с теб и ти не можеш да ми го отнемеш.

— Ще преживееш загубата ми.
— Не, няма да я преодолея. — Тя поклати глава. Очите ѝ бяха широко отворени, измъчени. — За мен ти означаваш повече, отколкото можеш да си представиш, така че ми позволи да ти кажа нещо още сега: в случай че умреш там, аз ще те последвам.
— Не те разбирам.
— Ако отидеш в Хризантемиума и те те убият, аз ще се хвърля от някое преддверие.
У мен се надигна гняв.
— Не ставай глупава.
Тя се изсмя с кратък, налудничав смях.

— Теб не те е грижа какво чувствам, не те интересува нищо друго освен сигурността ми. Разбирам го. Затова ето какво ще стане. Няма да съм в безопасност, ако и ти не си. Ще оцелееш или аз
ще
умра.

Изправих се и се запитах защо говори такива глупости, такива безсмислици. Тя ме изгледа с някакво безумно задоволство, като че ли ме беше победила по някакъв начин. Затова просъсках:
— Върни си думите назад.
— Няма.
Сграбчих я за крехките рамене. Костите ѝ бяха тънки като на птица и с лекота бих могла да ги прекърша. Разтърсих я толкова силно, че главата ѝ отхвръкна назад. Лицето ѝ обаче продължи да изразява онази налудничава убеденост дори и след като изкрещях:

— 
Върни си думите назад!

— Няма!
И докато очите ѝ се взираха в моите, големи и прекрасни и така безумно предани — на мен, не на друг, а на мен! — усетих да ме завладява безсилен гняв, защото разбрах, че няма начин да ѝ избия тази мисъл. Можех да я прекърша на две, можех да раздробя на прах всяка кост в тялото ѝ и пак нямаше да сломя тази решителност, тази лудост.
Тогава за първи път разбрах, че Сидония Империан — кроткото, плахо, срамежливо и нежно момиче — може да бъде несломима.
Затова я пуснах, а тя, олюлявайки се, отстъпи няколко крачки назад, без вбесяващата ме нейна упоритост и решимост да слязат от лицето ѝ.
— Добре — отвърнах.
Тя се изправи и ме погледна с надежда.
— Добре — повторих отново. — Ще се върна жива. Ще направя всичко по силите си, за да пазя живота си така, както пазя твоя. Ще го направя или ще разруша тази империя, докато се опитвам.
Настъпи мълчание. Усетих, че между нас нещо се беше променило, може би завинаги. Илюзиите ни вече ги нямаше, а истините ни бяха оголени, но въпреки това в някои отношения като че ли за първи път аз гледах на нея и тя на мен като равни. Силата ми пак беше по-голяма от нейната, а и важността ѝ по-голяма от моята, но въпреки това най-после гледахме на себе си като равни. Сега животът ми беше също толкова ценен, колкото и нейният, защото нейният живот зависеше от моя.
Сидония с достойнство оправи дрехите си. Погледна Сутера и чертите на лицето ѝ се опънаха. После отмести очи, неспособна да издържа повече на гледката.
— Носът ти — рече тя. — Избери носа си за отличителна черта. Не го оправяй. Така ще бъдеш винаги ти.
Докоснах тъканта в основата на носа си, единствената следа от многото насилие в миналото ми.
— Как Високопочитаемата Сидония Империан може да има нос като този?
На лицето ѝ се появи тъжна усмивка.
— Ти си добра лъжкиня, Немезида. Измисли нещо.



8.





Корабът, който пристигна да ме отведе в Хризантемиума, се обслужваше от Излишни. След скачването те изскочиха навън като някаква немирна тълпа и изпълниха пространството с безразборните си викове.
— … значи това е владението на Империан…
— … винаги съм се чудел как изглежда…
Едно настоятелно подръпване на ръката насочи вниманието ми към Дония. Срещнах очите ѝ и почувствах някаква вътрешна празнота. Може би я виждах за последен път.

Със сигурност беше последният момент, в който щях да бъда самата себе си. Веднага щом застана пред Излишните,
щях
да стана Сидония Империан.

— Ако можех да избера някого във вселената, който да изпълнява моята роля — прошепна разтреперана Дония, — това щеше да бъдеш ти, Немезида.
С изнизването на последните дни преди заминаването ми тя изцяло се бе отдала на задачата да ми помогне да се превърна в колкото може по-убедителна Високопочитаема, с повече ентусиазъм от майка си. Заедно решихме какъв да бъде цветът на новата ми коса — тъмнокестеняв, — както и новият бронзов оттенък на кожата ми. Тя избра тъмните извити вежди и дългите черни мигли, имплантирани над сега оцветените ми в зелено очи. Не спираше да ми дава полезни съвети как да се представя възможно най-добре като наследница на семейство Империан. Прекарвахме будни по цели нощи, за да ми разказва всички незначителни подробности, които си спомняше за онези Високопочитаеми деца, с които беше общувала на галактическите форуми, в случай че срещна някои от тях в Хризантемиума.
И, разбира се, запазих носа си такъв, какъвто беше.
Дония хвана бузите ми с ръце.
— Ти си изумителна. — На лицето ѝ се изписа тревога. — Моля те, върни се.
Сложих ръце върху нейните. Беше единственият човек в тази вселена, който оказваше влияние върху същността ми.
— Ще се върна.
А после гласовете станаха по-високи и ние се отдръпнахме една от друга. Влезе матриаршата, следвана от група прислужници. Само тя щеше да ме изпрати. Сенаторът вече се беше сбогувал набързо с мен.
Матриаршата ме хвана за ръката.

— Ела,
Сидония
.

Беше започнала да ме нарича с това име, за да свикна. Не бях толкова небрежна, колкото ме мислеше, и изричането на това име в присъствието на Дония ми се стори нередно. Докато матриаршата ме отвеждаше, погледнах обратно към нея.
— Помни какво ти казах за Излишните — прошепна в ухото ми тя.
— Помня.
Не всички Излишни бяха като Сутера ну Империан (смъртта ѝ беше обяснена със злополука в клетките с животните, а тялото ѝ беше изстреляно в най-близката звезда, защото матриаршата знаеше, че иска да бъде погребана по хелионистки начин). Не бяха и като доктор Исарус нан Империан, семейния лекар. Тези двама Излишни вярваха в имперската система, бяха станали част от нея и си бяха спечелили място в нея. Бяха служили вярно на семейство Империан и бяха доказали лоялността си, затова бяха получили званията ну и нан, определящи ги като прислужници в семейството от мъжки и женски пол.

За услугите на
тези
Излишни обаче се плащаше. Те не изпитваха преданост към семейство Империан, а към парите, която щяха да получат, за да му служат.

Наричаха ги „служещи“.
Бяха назначени специално да ме придружат до двореца.

— Високопочитаемите контролират цялата най-мощна техника, Немезида — обясни ми през последната седмица матриаршата. — Ние притежаваме звездолетите и оръжието и затова сме правителството, свързващо една звездна система с друга. Ние
сме
империята.

Знаех, че повечето населени планети не са напълно годни за човешки живот. Тези, които можеха да разчитат на собствените си ресурси, бяха малко и повечето зависеха от ресурси от Космоса, който се контролираше изцяло от Високопочитаемите. Те зависеха също и от технологията, давана им назаем от тях. По този начин Излишните бяха принудени да им служат, за да оцелеят.
Когато матриаршата и аз се появихме, сред служещите настъпи мълчание. Излишните стояха на групички и се споглеждаха, но същевременно поглеждаха и към нас, като че ли бяхме някакви непознати същества. Аз отвърнах на погледа им и се почувствах по същия начин.
Също като Сутера ну Империан, всички с изключение на най-младите, бяха пълни с физически дефекти от планетарните условия за живот и излагането на нефилтрирана слънчева светлина. Белези по кожата, онези черти, наричани „бръчки“, излишна плът или понякога до такава степен липса на плът, че костите им прозираха под кожата. Всички имаха тонзури — точно в центъра на скалпа бяха обръснати, а останалата част от косата им заобикаляше като корона оголеното петно. Беше любопитна гледка, особено при по-дългокосите жени, много от които бяха сплели косата си на плитка, която обгръщаше в кръг голото петно.
Тонзурата беше задължителна за всички Излишни, които искаха да намерят работа в някое могъщо семейство в космическото пространство. Тя показваше, че бяха приели хелионистката вяра на аристокрацията или най-малкото, че претендират да е така. Ако бъдеха приети като служещи, си татуираха отличителния фамилен знак върху голото петно и от този момент насетне трябваше да го носят, докато напуснат или бъдат уволнени.
Нещо в начина, по който гледаха матриаршата и мен, ми подсказваше, че не ни обичат. Изглежда, не харесваха положението си, принудени от монопола на Високопочитаемите върху технологиите да приемат нежелана от тях вяра и да им служат, за да оцелеят. Припомних си, че всички Излишни бяха щателно проверени за партизански пристрастия, така че не би трябвало да са заплаха. В края на краищата партизани бяха всички планетарни обитатели сред Излишните, които вярваха, че ще бъдат по-добре, ако са свободни от империята. Те възразяваха срещу потискането на знанията от Високопочитаемите. Да си партизанин беше най-опасната измяна и на никого с партизански пристрастия никога нямаше да му бъде позволено да се приближи до наследницата на Империан.
Излишните не се поклониха и не коленичиха. Останаха прави и продължиха да ни наблюдават, без да мигнат, докато матриаршата ги инспектираше. Някои гледаха с неприязън прислужниците, които носеха вещите ми. Добре известно беше, че повечето Излишни не обичат прислужниците.
Матриаршата ги дари със скована усмивка и ги приветства.
— Здравейте — рече тя. — Радвам се да ви видя. Покажете ми знаците си. — После добави: — Ако обичате.
За нея това беше трудна за произнасяне дума. В крепостта никога не се налагаше да я използва към когото и да било.
Излишните наведоха глави да покажат татуировката — издигащо се над планета слънце, — която служеше за знак на семейство Империан. Видях някои да свиват юмруци и да стискат челюсти. Други се споглеждаха, докато матриаршата проверяваше за знака всеки поотделно и по гърба ме полазиха тръпки. Неприязънта просто се усещаше във въздуха.

Първоначално останах озадачена защо матриаршата си беше направила труда да наеме Излишни за ескорта ми до Хризантемиума. Видяха ми се непокорни. В края на краищата живи човешки същества не бяха нужни за
нищо
. За обслужването на един космически кораб, за управлението му и дори за поправка на машините, които го обслужваха и управляваха, можеха да бъдат използвани машини. Те можеха да водят войни, да разработват нови лекарства, да назначават лечение. Тъкмо по тази причина не беше нужно да знаят как действат машините или да са запознати с науката, с помощта на която бяха построени. Системата се поддържаше сама.


— Използваме наемници, защото Излишните са скъпи и опасни, Немезида — беше казала матриаршата. — Да имаш власт върху машина, е нещо нормално. Власт над прислужници е нещо напълно естествено, ако си достатъчно богат да си ги купиш. Но властта над волята на един Излишен, над човек, който ти служи, защото си купил лоялността му и го прави може би против желанието си и личното си предпочитание, ами, че това е най-опасната и непредвидима власт. Тя е показателна за нашата сила като семейство, когато наемаме свита да те ескортират до Хризантемиума. Ако нямаш наемници в ескорта си, онези в двореца могат да започнат да шушукат, че тази фамилия не може да си ги позволи, или още по-лошо — да ги
контролира
. Веднага щом те представят на императора, ще ги уволниш.

Матриаршата приключи инспекцията.
— Благодаря ви. Сигурна съм, че ще служите добре на дъщеря ми. — Тя се обърна към мен и протегна ръце. — Пази се, дъще моя. Нека да намериш пътя си в хиперпространството. Постарай се да оцелееш.
Хванах ръцете ѝ, паднах на колене и ги допрях до бузите си.
— Ще се опитам. — После добавих онази дума, която прозвуча така странно и непознато в устата ми: — Майко.
Очите ни се срещнаха, пронизващият поглед на матриаршата и моят, разкривайки за част от секундата заговора ни. След това се сбогувахме. Служителите се отдръпнаха, за да ме пропуснат в техния взет назаем звездолет. Назначените в свитата ми прислужници ме последваха, влачейки сандъци с дрехи и други вещи, нужни на Сидония Империан за пътуването ѝ до Хризантемиума.
Ако не притежавах изключително добър слух, нямаше да мога да доловя разменените шепнешком думи между Излишните, когато люкът се затвори. Мислеха си, че не бих могла да ги чуя.
— Какво коравосърдечно сбогуване — рече някой. — Предполагам, че дъщеря ѝ няма да ѝ липсва много.
— Нали ти казах, аристосите са студенокръвни. Не чувстват нещата като нормалните хора. Твърде много генетични модификации през вековете.
Не се издадох какво съм чула, но думите за малко да ме накарат да се усмихна, а това ме изненада, защото хуморът беше нещо неестествено за мен. Простата истина беше, че тези Излишни си нямаха идея колко наистина коравосърдечна и генетично променена бях.
Имах само две цели пред себе си: да заблуждавам хората да си мислят, че съм Сидония, и разбира се, да се опитам да не умра.



9.





Прекарах пътуването, затворена в моите стаи заедно с прислужниците, като преповтарях всичко, което бях научила за императорския двор. Можех да си представя как Дония крачи нервно напред-назад и чака момента, в който корабът ми ще напусне хиперпространството и аз отново ще мога да ѝ изпращам съобщения.
Наложих си да лежа в леглото по осем часа, както правеше Дония. Наложих си да ям също толкова, колкото беше нужно на нея. Потиснах желанието да се раздвижа и да накарам по някакъв начин мускулите си да работят.
Преди, докато намалителите на мускулите отслабваха силите ми, ми беше лесно да се въздържам от упражнения. Сега имах чувството, че ще се пръсна от енергия, която не използвах. Внимавах да не се увличам в упражнения, защото щях да проваля всичко, което бях постигнала, за да се смаля.
Сидония винаги ми повтаряше, че космическото пространство е невероятно обширно, но до този момент не бях разбрала какво има предвид. Движехме се през хиперпространството с невероятна скорост и въпреки това пътуването ни продължи със седмици. А преминавахме само през един мъничък отрязък на познатата галактика. През прозореца навън се виждаше само тъмно пространство без звезди.
Понякога нещата в хиперпространството се объркваха. За империята беше рядко, но ужасяващо събитие, когато някой звездолет се разпаднеше на части в хиперпространството и през следващите години императорът всеки път обявяваше „траур“ за цялата галактика. Ала тъй като трагедиите започнаха да се случват по-често, те все по-често се запазваха в тайна — ужас, за който не трябваше да се говори, който трябваше да се потули. Според сенатор Фон Империан ставаха катастрофи, защото звездолетите все повече остаряваха.

Такива катастрофи не само убиваха хората, които се намираха на корабите, а нанасяха вреда и на самото
космическо пространство
. В съответната негова част се формираше мъртва зона, която поглъщаше всеки космически кораб или планетарно тяло близо до себе си. Наричаше се „зловредно пространство“.

За мен такова пространство беше още по-плашещо, докато стоях тук и се взирах в безкрайния мрак, давайки си сметка, че всеки миг може да се случи нещо и да ни споходи същата съдба.
Излизането от хиперпространството беше облекчение за нас. Стана изведнъж: мракът просто изчезна и през прозорците нахлу светлина, когато навлязохме в шестзвездна система, където ни очакваше Хризантемиумът.
На вратата се почука и вътре нахлуха няколко наемници.
— Високопочитаема Империан, стигнахме Хризантемиума. Дадоха ни разрешение да се приближим.
— Добре. — После добавих: — Благодаря — спомняйки си, че Излишните ценяха безсмислените любезности.
Те се спогледаха, а след това мъжът най-отпред попита:
— Ще имате ли нещо против да наблюдаваме от вашия прозорец?
На мен се полагаше един от илюминаторите на кораба, през който можеше да се вижда.
Отдръпнах се встрани, за да могат Излишните да наблюдават заедно с мен приближаването към Хризантемиума.
— Разбира се.
Звездолетът се разтресе силно, хванат от гравитационните сили. Прозорецът се изпълни с ослепителна светлина, идваща от трите чифта двойни звезди, обикалящи около един и същи гравитационен център.
Скоро иззад ослепителната бяла светлина започна да се показва тъмна маса и корабът се запровира през коридора от заредени оръжия, които се носеха в пространството и бяха разпръснати из системата като зъби, очакващи да ни разкъсат.
— Боже господи! — промълви една от наемничките, — ние наистина сме тук. Ще го видим.
Другите закимаха безмълвно, със страхопочитание. Докато се приближавахме, корабът леко се тресеше. Шестзвездната система беше с такива хаотични гравитационни сили, че в пространството имаше само един тесен, сравнително безопасен канал за пристигащите космически кораби. Един от наемниците обясни на друг, че ако някоя голяма армада се опиташе да атакува, корабите ѝ трябваше да летят буквално един зад друг или да бъдат разкъсани на парчета от звездите в тази система, преди да успеят да се приближат.
— Кой изобщо би се опитал да атакува? — попитах ги аз.
Те ме погледнаха изненадани, тъй като до този момент още не бях ги заговорвала по собствено желание. После сама се сетих за отговора: други велики фамилии.
Такива като семейство Империан.
Тази защита убиваше още в зародиш самата мисъл някоя от тях да нахълта и да отреже главата на империята, като убие членовете на династията Домитриан.
Наемниците бяха съвсем наясно с това и не се осмелиха да го кажат на глас. Мъжът само се засмя и посочи през прозореца.
— Ами, очевидно никой.
Преминахме, разтрисайки се, покрай хиляди енергийни панели и неподвижни оръжия, а после се появи първият пилон на Хризантемиума. При вида на най-голямата сграда на империята наемниците зашепнаха удивено помежду си.

Хризантемиумът имаше формата на цветето, заради което носеше името си. Състоеше се от хиляди звездолети, съединени помежду си в самия център, където се извисяваше най-голямата хелиосфера в империята. Най-вътрешният сектор се състоеше от по-малки, леко извити пилони около голямо обитаемо пространство. Това беше един-единствен кораб, наречен
Валор Новус
, който служеше за дом на императорската фамилия и на идващи на посещение високопоставени лица. В него се намираха също помещенията на Сената и военните щабове. Всички по-дълги пилони бяха част от свързани помежду си кораби, разклоняващи се от централния космически кораб. Те се простираха на километри от вътрешността към космическото пространство.

Самият Хризантемиум беше достатъчно огромен, за да упражнява гравитационна сила без изкуствена помощ. Всеки сектор можеше да бъде отделен от цялото, което позволяваше раздробяването на целия имперски център на две хиляди отделни космически кораба.

Припряно изчетената история и уроците от последните няколко месеца зазвучаха в главата ми и не можех да не си помисля какво правя: аз бях едно изчадие, готово да навлезе в сърцето на империята, където самото ми съществуване означаваше смърт. Щях да се преструвам, че съм дъщерята на сенатора Великия еретик, пред двор от политици, които искаха да го унищожат. Трябваше да измамя умове, способни да управляват място като
това
, и ако се проваля, Сидония можеше на свой ред да ме последва и да загине заедно с мен.

В стомаха си усещах нещо, което не бях чувствала от много години.
Веднага разбрах какво беше: страх.

Не стъпвай тежко, а се плъзгай като лебед…

Думите на Сутера ну Империан прозвучаха в главата ми, когато най-силната от прислужничките ми се напъна да повдигне церемониалната рокля, с която трябваше да се явя пред императора. При вратата чакаха наемници, готови да ме ескортират, затова не се осмелявах да освободя прислужничките от бремето на роклята.
Церемониалните рокли бяха сложни облекла, изплетени от метал. Стягаха безмилостно в кръста и в тъканта им имаше злато, два пъти по-тежко от Високопочитаемата, която ги носеше. Церемониалната рокля изискваше носенето на нещо като фуста, екзокостюм, състоящ се от метални обръчи, които стягаха крайниците и гърба и служеха като механизиран скелет, с чиято помощ става повдигането.
С моята изключителна сила можех да мина и без него, но и в този случай трябваше да се преструвам на слаба, каквато не бях. Затова наредих на прислужниците да го държат вместо мен, влизайки в ролята на безупречната наследница на велика фамилия, която ги оставя да ѝ помагат в обличането на това церемониално облекло. Студеният метал обхвана кожата ми от всички страни.
След като навлякох тези сложни одежди, казах на един прислужник да ми подаде дистанционното за механизмите, които трябваше да се погрижат за косата ми. С едно натискане на бутона сплетох в сложни плитки кичурите си и изчаках друг прислужник да вплете между тях скъпоценните камъни.
Погледнах резултата в огледалото. Не можах да позная фигурата, която ме гледаше от него — висока, слаба, блестяща в церемониалната рокля, с тъмнокестенява коса на плитки и скъпоценни камъни в тях, с кожа с бронзов цвят, изящно озарена от пигментите, вложени от Сутера ну Империан.
От Немезида дан Империан беше останал само носът.
Докоснах го, за да си напомня, че все още съм аз, и забелязах, че наемниците пристъпват неспокойно от крак на крак край вратата, нетърпеливи да приключат с всичко това.
— Готова съм — казах аз, без да се обръщам конкретно към никого.

Щяха да ме ескортират шестима наемници, следвани от осем прислужници, по пътя ми от камерата за скачване на
Валор Новус
до приемната зала. Като бъдещ сенатор Фон Империан бях достатъчно важна особа да бъда приета лично от императора, дори и в немилост.

Дали той щеше да ме посрещне, като моментално ме екзекутира… това тепърва предстоеше да се разбере.



10.





Дори с екзокостюма плавното плъзгане като лебед беше твърде рисковано под многото килограми метал, най-вече защото Сутера беше подчертала също колко е важно да имаш свеж, спокоен вид, докато го правиш. Все неща, неестествени за мен, като чувството за хумор.

Наложих си да гледам право напред, докато ескортът вървеше пред мен, въпреки че очите ми инстинктивно искаха да огледат всичко и всеки във
Валор Новус
. Този кораб представляваше центърът на Хризантемиума. Беше най-големият и бе свързан директно с огромната хелиосфера. По едно време не можах да устоя да погледна нагоре и това, което видях, ме накара да се закова на мястото си.

Открито небе.
Помещението беше толкова огромно, а синият цвят скриваше от погледа ми прозорците и тавана горе. Чифт двойни слънца светеха през нещо, което би трябвало да са прозорци, но не можех да ги видя. За един кратък миг се почувствах така, като че ли бях попаднала на планета, а не на космически кораб. Никога досега не бях стояла в помещение, в което таванът не се виждаше. Никой от инстинктите ми за оцеляване не беше пригоден за такова открито и безкрайно пространство. Церемониалната рокля започна да ме стяга и задушава още повече.
Наемниците ме гледаха въпросително, затова си наложих да продължа стъпка по стъпка и да не обръщам внимание на зейналото над мен фалшиво небе. После огромните врати пред мен се разтвориха и аз бях пропусната да вляза в императорската зала.
Напрежението ми стихна, когато очите ми свикнаха с представителната зала и пред себе си видях множество хора. Те се разделиха, оформяйки коридор до най-предната ѝ част, която завършваше с огромни, зейнали прозорци, гледащи към четири от звездите на системата.
Веднага разбрах кой от важните особи беше император Рандевалд фон Домитриан, защото очите, които не гледаха мен, бяха насочени към него. Наблюдаваше го дори майка му Сигна Домитриан, застанала от дясната му страна.
Първо походката на Високопочитаемите.
Наемниците ми също се отдръпнаха встрани, разчиствайки ми пътя до императора. Три стъпки, коленичене. Точно както Сутера ну Империан ме беше научила, вдигах очи всеки път, когато ръцете ми докосваха сърцето и аз поглеждах огромния мъж с дълга руса коса, която се спускаше по раменете му като мантия.
Пътуването до нозете на императора ми се стори безкрайно, а шепотът и мърморенето заформяха море от шумове около мен, докато другите Високопочитаеми ме наблюдаваха. Щях да имам време да ги преценя по-късно. За момента вниманието ми беше съсредоточено върху един човек, който можеше да реши дали ще живея, или ще умра.
Най-после стигнах, коленичих пред императора и черните му очи се вторачиха в мен от едно лице, типичен пример за фалшива младост, което изглеждаше не по-старо от двадесет години, като се изключи студеният, циничен поглед. Тялото му се извисяваше над мен право като дъска, кожата на ръцете му беше мека и нежна, когато те се вдигнаха пред мен. Поех ги, за да ги допра до бузите си.
В последния момент обаче императорът отдръпна ръцете си от моите и ме сграбчи за косата.
Инстинктивно изпитах силно желание да му отвърна с удар, но се сдържах. Проявих желязно самообладание, припомняйки си, че го правя заради Сидония, а не заради себе си. Останах неподвижна като парцалена кукла, когато той вдигна глава и се вторачи в лицето ми.
— Значи — рече императорът, гласът му беше подсилен, за да се чуе от всяко ухо в залата, — това е Сидония Империан. Как е баща ти?
Въпросът беше зададен небрежно, добронамерено. Само безмилостната му ръка държеше здраво косата ми и опъваше врата ми там, където беше извил главата ми, предупреждавайки ме, че въпросът му съвсем не е безобиден и добронамерен.
— Той е добре, Ваше Върховно Величество. — Вгледах се в очите му с надеждата, че погледът ми няма да издаде студенината, която таях в сърцето си. — Беше много поласкан от честта да ме поканите в двора.
Императорът изкриви устни, а изражението му стана язвително.
— Не беше чест, момиче. Баща ти се е провинил в голяма ерес.
Залата зад мен избухна в смях. Това ме свари неподготвена. Бях очаквала истинската причина за моето посещение да остане една известна на всички тайна, както беше очаквала и самата матриарша.
— Аз… — Бързо се помъчих да се сетя за нещо, което Сидония би казала, но не ми дойде нищо наум. Затова успях да изрека: — Надявам се да не съм обидила Ваше Върховно Величество така, както баща ми очевидно го е сторил.
— Това тепърва ще се разбере. Животът ти със сигурност ще бъде гаранция, че по-нататъшни злодеяния няма да има. — Императорът рязко ме пусна.
Значи не бях тук, за да умра. Почувствах как ме залива вълна от облекчение. Императорът огледа свитата ми.
— Кажи ми, Високопочитаема Империан, коя от тези тук е твоята любима прислужница?
Аз примигнах. Любима прислужница ли? Никога не бях мислила за тях като за отделни хора. Единственото, което правеха, беше да изпълняват команди. Не бяха способни на самостоятелни действия.
— Хайде де — подкани ме с насмешлива усмивка императорът. — Всеки си има любим галеник. Зад мен са моите три: Риск, Мъка и Вражда.
За първи път погледнах зад императора и видях двама мъже и една жена да стоят като стражи зад трона. Всички гледаха право в мен с немигащ поглед, като готови за скок хищници, с изопнати под кожата мускули и всеки сантиметър от телата им изпълнен със сила.
Почувствах се неприятно изненадана.
Това бяха дяволски изчадия. Всичките.
Императорът искаше да ме уплаши с тях и успя, без да може да отгатне причината. Мина ми ужасяващата мисъл, че те ме гледат така напрегнато, защото може би усещат каква съм, също както аз само с един поглед разбрах какви са. В тях имаше нещо животинско, като че ли бяха лъвове, които изчакват готови да нападнат, и предположих, че те видяха същото в мен. Единият мъж беше с тъмна кожа и големи кафяви очи, другият беше чернокос с ясни сини очи. Жената ми напомни на собственото ми естествено състояние, без определен цвят на кожата и с бледи очи. Нямаше да се учудя, ако имаше генетичен код, подобен на моя. Вероятно бяхме създадени от един и същ производител.
Бързо погледнах императора, а пулсът ми се ускори. Бяха ли успели от пръв поглед да отгатнат каква съм?
— Имам слабост към всичките — каза императорът, взирайки се в мен. — Не можах да си наложа да се освободя от собствените си изчадия, но като император си позволих да съм едно изключение. В края на краищата животът ми е по-ценен от този на обикновения човек.
— Несъмнено, Ваше Върховно Величество.
— А сега да се върнем на любимата ти прислужница. Коя е тя?
Не би могъл да знае каква съм. Не би могъл. Неговите изчадия вече да се ме убили. Аз бих направила точно това, ако нечие чуждо изчадие се приближеше до Дония. Показах напосоки една от прислужниците.
— Чудесно — рече императорът. Повика я с пръст и тя покорно пристъпи напред. Не можеха да не се подчиняват.
— Кажи ми, Високопочитаема Империан, как е името ѝ?
За момент изпаднах в паника и не отговорих. После за мой късмет, си го спомних.
— Кожа — отговорих. — Казва се Кожа дан Империан.
— Кожа. Това ме навежда на една идея. Дай на Кожа този нож — каза той и ми предложи един кинжал.
Объркана, взех от него кинжала и го подадох на прислужницата. Забелязах, че сред присъстващите настъпи мълчание. Беше някакво странно напрегнато очакване, като електричество във въздуха.
Императорът сложи ръка на рамото ми и прошепна:
— Нареди ѝ да започне да одира кожата си. Нека започне от ръцете.
Погледнах го, като се опитах да преценя що за искане беше това. Можеше и сам да заповяда на Кожа да го направи.
Императорът отвърна на погледа ми. На изкуствено подмладеното му лице се появи безмилостна усмивка.
— Хайде.

Значи искаше
аз
да поема отговорността за това, което щеше да стане. Много добре.

— Кожа, одери парче кожа от ръцете си — наредих ѝ аз.
Тя се подчини. Започна да плаче от болка. Тогава императорът поиска да премине към краката и аз ѝ казах. По бузите ѝ се стичаха сълзи.
През цялото време императорът наблюдаваше лицето ми.

Изведнъж ми дойде наум, че трябва да реагирам по някакъв начин. Такава, каквато бях, жестокостта не ме смущаваше, но тя със сигурност би разтревожила Сидония, както и
всеки
друг нормален човек. Аз обаче имах чувството, че всеки израз на страх щеше да ожесточи още повече императора и може би щеше да го накара това да продължи за собственото му удоволствие.

Какво би направила Сидония?
Гледах как Кожа пищеше, докато смъкваше собствената си кожа, но продължаваше да се подчинява. Виковете ѝ заглушиха всичко друго в залата. Опитах се да си представя как би трябвало да реагирам. На много от присъстващите Високопочитаеми им прилошаваше. Други дискретно извръщаха очи. Имаше обаче и такива, които гледаха право през Кожа, като че ли изобщо не я забелязваха. А на няколко гледката явно им харесваше.
Сидония не би изтърпяла това, без да реагира.

Щеше да се разкрещи срещу императора и да защити Кожа. Не би могла да търпи да се отнасят по този начин към беззащитни същества. Разбира се, тъкмо
затова
аз бях тук, а не тя.

Какво друго би направила Сидония? Какво друго?
Би се разплакала.
Не бих могла да заплача. Дори не бях способна на това.
Можех да направя само едно-единствено нещо.
Обърнах очи и се олюлях така, като че ли припадам от ужас. Церемониалната ми рокля беше толкова тежка, че издрънча силно, когато се сгромолясах на земята. Останах така да лежа, без да помръдвам и почти без да дишам — образец на сломено нежно създание. Бях успяла доста умело да реагирам на жестокостта на императора и да неутрализирам ефекта ѝ. Може би това щеше да подейства.
За момент настъпи пълна тишина, а после го чух да избухва в смях.
— Успяхме ли да съкрушим момичето на Империан? — изграчи императорът. — Подозирам, че успяхме. Къде са наемниците ѝ? Пристъпете напред, не се страхувайте. Нямам намерение да одера кожата на никого от вас. Забавлението свърши.
Вече в добро настроение, императорът им нареди да ме отведат в определените за мен стаи.
Продължавах да държа очите си затворени и да се преструвам на изпаднало в несвяст, сломено създание. Екзокостюмът и церемониалната рокля бяха прекалено тежки за носене, затова наемниците ми свалиха най-тежките части. Плачът на Кожа продължаваше да се чува и докато подготвяха излизането ми, не можах да се стърпя да не отворя за миг очи и да погледна към нея. Ядосах се, когато разбрах, че императорът възнамеряваше просто да я остави в това състояние.
Беше се свлякла на земята, неспособна да се държи на крака от загубата на много кръв, а роклята ѝ беше прогизнала от нея. Другите прислужници минаха покрай Кожа, като че ли тя изобщо не беше там. Помислих си колко напълно беззащитно е едно създание, лишено от собствена воля. То дори не може да взема решения за самозащита. Най-обикновеното насекомо има тази способност, но не и то.
— Тя няма ли да престане да издава този ужасен шум? — попита един млад мъж и пристъпи напред да погледне Кожа.
Веднага го познах.
Беше висок и широкоплещест, с къса червеникава коса. За ранга на Тирус Домитриан можеше да се съди само по многобройните погледи, насочени към него. Също както своя аватар и той имаше недостатъци — по лицето си имаше лунички и вдлъбнатина на брадичката. За разлика от аватара му поради лудостта очите му почти светеха. Всяка пора на тялото му излъчваше силна енергия — почти възторг от обстановката, която го заобикаляше.
— Това е недостойно! Веднага спри с това хленчене — нареди той на Кожа, като че ли прислужницата беше в състояние да го чуе. — Не е подходящо за това събитие.
Болката на Кожа беше прекалено нетърпима, за да го чуе и да се подчини, затова младият мъж вдигна бледите си сини очи, измъкна едно елегантно цилиндрично оръжие от джоба си и изстреля сноп светлина в гърдите ѝ. Тя повече не помръдна. Веднага разбрах, че е мъртва.
— Тирус! — скара му се императорът. — Какво съм ти казвал за убиването?
— Да, да, първо да те попитам, чичо — смотолеви Тирус и се поклони. — Но в моя защита ще кажа, че тя ме дразнеше.
— Ама че си и ти — рече добродушно императорът. — Тя така и така щеше да умре. Защо избърза?
Тирус само вирна глава, бледите му сини очи светнаха, а устните му се изкривиха в безумна усмивка.
Припомних си всичко, което знаех за Тирус Домитриан. Бях проявила специален интерес към него в разговорите със Сутера ну Империан, след като се бях запознала с аватара на лудия. Той беше повод за присмех в цялата империя. Определянето му за наследник беше най-доброто, което можеше да направи Рандевалд фон Домитриан от гледна точка на сигурността си. Дори и най-големите му врагове не биха се осмелили да го убият поради страх от наследника му.
Без да съзнавам, бях отворила широко очи. Усетих се едва когато улових погледа на едно момиче в отсрещната страна на залата, което ме гледаше с цинично изражение на лицето — изглежда, че беше единственото, което ми обръщаше внимание. Черната му къдрава коса беше внимателно подредена около раменете, а очите му ме гледаха втренчено.
Наложих си отново да притворя клепачи, недоволна, че ме беше забелязала. Докато ме извеждаха от залата, императорът отново застана начело на двора си. Всички бяха забравили за нещастната прислужница.
Тези хора бяха наистина жестоки.
Но ако по някакъв начин представляваха заплаха за Сидония, щяха да разберат колко по-жестока мога да бъда аз.



11.






Пристигналите на посещение Високопочитаеми бяха настанявани в луксозни вили под едно от кубетата на
Валор Новус
, които бяха толкова големи, че таванът им не се виждаше. Веднага щом наемниците ме изнесоха от залата със събралите се Високопочитаеми, аз демонстративно се съвзех от припадъка, за да разгледам наоколо, докато вървяхме.

Клетките за животни и градините на крепостта на Империан винаги ме бяха впечатлявали, но тук, в Хризантемиума, зеленината се простираше толкова надалеч в следващите един след друг хълмове, че атмосферата пречеше да се различат по-отдалечените дървета.
Както преди, отново ме завладя смущаващото чувство, че всъщност стоим на повърхността на планета, макар да знаех, че това е затворено под формата на купол пространство на космически кораб. Наемниците следваха дадените им инструкции и ме заведоха до вилата, определена за семейство Империан.
Веднага щом влязох в разкошната вила, с облекчение си отдъхнах за първи път, откакто пристъпих в представителната зала.
— Високопочитаема Империан, добре ли сте? — попита един от наемниците.
Погледнах го.
— Добре съм. Вие изпълнихте задълженията си. Съпроводихте ме до Хризантемиума и представихте в най-добра светлина фамилия Империан. Благодаря ви. Време е да се разделим.
За един кратък миг по лицата на хората от свитата ми се появи изненада, но аз не казах нищо повече. Прислужниците не можеха да мислят, нито да разсъждават. Не биха забелязали кое у мен е „странно“. Рано или късно наемниците щяха да забележат, затова сега, когато официалните им задължения бяха приключили, вече нямах нужда от тях. Видяха ги и аз се представих като тяхна господарка.
Поне никой от тях нямаше да сподели съдбата на Кожа.

В крепостта на Империан имахме по шестнадесет часа дневна светлина, когато лампите светеха с пълна сила, и осем часа нощ, когато всички светлини угасваха. Цикълът ден и нощ на
Валор Новус
се определяше от звездите отвън. Беше непостоянен и зависеше от това коя част на Хризантемиума гледа срещу слънцето. Всички вили имаха щори, които можеха да закриват прозорците и да създават впечатлението, че е нощ. Прислужниците изпълниха нареждането ми да ги спуснат, за да мога да поспя преди службата в хелиосферата на следващия ден, която през тези периоди винаги се провеждаше по три пъти в седмицата, когато и шестте слънца се виждаха от
Валор Новус
.

Оказа се обаче, че няма да мога да поспя, макар на такава като мен да ѝ беше нужно много малко време. Първият посетител във вилата ми пристигна, обявявайки гръмогласно това по вътрешната уредба.
— Невени Сагнау иска да се срещне със Сидония Империан.
Невени Сагнау? Намъкнах една полуофициална рокля, опитвайки се да си припомня името от подготовката. „Сагнау“. Не бе име на сенатор и не можах да се сетя Дония да е споменавала за някоя Невени, когато ми разказваше за форумите за общуване.
Когато се показах, за да видя новия си посетител, заварих едно ниско момиче с лъскава черна коса и очи с единична гънка на клепача, приличащи на онези, които Сутера ну Империан си беше сложила, за да е в крак с модата. Те обаче се сливаха с нейните черти по-естествено, което ме накара да заподозра, че са от онези рецесивни черти, като червената коса и свободни меки части на ушите, които толкова рядко могат по естествен път да се видят у хората. Върху яката ѝ висеше огърлица с формата на полумесец — метална, с остри като бръснач ръбове и осеяна с коралови зрънца, които трябваше да скриват смъртоносното ѝ предназначение да се използва като нож. Някой друг би могъл да се заблуди, но не и аз.
— Надявам се да сте добре, Високопочитаема Империан. — Невени коленичи, а аз ѝ подадох ръцете си. Тя ги притисна до бузите си. Това ми подсказа, че момичето вероятно е с по-нисък ранг от Сидония. — Преди малко ви видях да припадате. Аз самата често страдам от виене на свят. Реших да ви донеса една тинктура. — Тя се изправи и започна да рови из туниката си, а после извади малко метално шишенце и ме погледна с широко отворените си очи. — Просто прибавете три капки, когато решите да изпиете нещо.
Невени с нетърпение очакваше реакцията ми. Моментално станах подозрителна към мотивите на това момиче. Беше прекалено любезна.
— Благодаря ви.
— Съжалявам за прислужницата ви. Беше недостоен начин да… — Спря се миг преди да каже нещо против императора. После добави: — Когато пристигнах за първи път тук, императорът беше също крайно недоволен от семейството ми. Така че разбирам какво трябва да сте изпитали, ставайки свидетел на това.
— Така ли?
Тя се наведе към мен и прошепна:
— И двете сме тук по една и съща причина. Имаме много общо помежду си.
— Какво искате да кажете?
— Имам предвид, че вашият баща и моята майка имат обща кауза. — Бузите ѝ се зачервиха. — Те не се познават пряко, но майка ми предизвика гнева на императора, когато се опита да реформира нашата образователна система. Искаше да учим математика и други науки, а…
Застанах нащрек. Точно такива хора трябваше да избягвам, но не бях сигурна дали мога да си позволя да се отнеса с пренебрежение към това момиче, ако то произхожда от известна фамилия.
— Извинете ме, но не съм чувала за фамилията ви.
Бузите ѝ пламнаха още повече.
— Ние не сме сенаторска фамилия. Майка ми управлява една колония в рамките на територията Пасус.
Веднага всичко ми се изясни.
— Тя е вицекрал, така ли?
В гласа ѝ се прокрадна отбранителна нотка.
— Да.
Значи, това момиче беше едно от по-високопоставените Излишни, фамилия, издигната от големи маси хора чрез действителни избори, а не стара и наследствена. Означаваше също, че тя е подвластна на местните Високопочитаеми, фамилията Пасус. Нищо чудно, че беше тук. Сенатор Фон Пасус се считаше за главен защитник на хелионистката вяра. Никога не би позволил на някой Излишен от неговата територия да извърши такова открито богохулство.
Това момиче можеше само да опетни още повече репутацията на Империан. Не трябва да имам нищо общо с нея.
— Благодаря ви за тинктурата — рекох аз и ѝ я върнах. — Съмнявам се обаче, че имаме много общо помежду си, както вие си мислите.
Тонът ми беше студен. За момент тя се вгледа в лицето ми, а после и нейното изражение стана студено.
— Щом така искате.
Тя разбра, че предложението ѝ за съюз е отхвърлено, но аз не разбирах по какъв начин тази Невени би имала полза от положението ми тук. Тя само го беше застрашила. Дония никога не би отблъснала една протегната за приятелство ръка, но пък тъкмо заради нея аз много лесно можех да го направя.
— Моля да ме извините — рекох, обръщайки гръб на Невени, — пътуването беше твърде дълго.
— Ама разбира се, Високопочитаема. Ще ви оставя да си починете. — Тя се поколеба. — Ако си промените мнението…
Поклатих глава и много студено казах:
— Няма да го променя.
На следващата сутрин целият императорски двор се яви за службата в Голямата хелиосфера. Императорското семейство — императорът Рандевалд, майка му Сигна, лудият му племенник Тирус, племенницата му Девини и съпругът ѝ Саливар — зае почетните места в центъра около свещеника.
Двете места от двете страни на императора бяха оставени празни, но не за дълго. Изведнъж на тях се настаниха две от неговите изчадия, чиито задължения на охранители ги бяха довели в най-важния кръг на хелиосферата. Разпознах Вражда и тъмнокожия, наблюдаващ всички наоколо, Мъка. Не видях сред тях Риск, но без съмнение и той беше наблизо.
За един дълъг миг се усетих, че оглеждам изпитателно чертите на Вражда. Бяха почти еднакви с моите — светлата ѝ коса и очи наподобяваха естествения ми цвят. Ако мерките, които беше взела матриаршата за промяната на външния ми вид не бяха така ефикасни и ако носът ми беше прав, щях да имам истинска причина да се тревожа. Само преди няколко месеца двете с нея щяхме да изглеждаме като близначки.
Тя усети, че я наблюдавам и ме погледна остро. Бързо отместих очи. Заех мястото си на следващия ред заедно със сенаторите и семействата им, а на този зад нас видях по-нискостоящи Високопочитаеми. Зад тях бяха такива по-важни особи сред Излишните като Невени Сагнау. Бързо извърнах поглед от нея, защото не исках отново да привличам вниманието ѝ.
Прислужниците ни заеха места най-отвън, непосредствено зад наемниците. Главите на последните бяха татуирани със знаците на различни семейства. Всички носеха церемониалното облекло за богослужение и металът проблясваше на светлината, идваща от звездите. Не знаех накъде да гледам.
Тъкмо тогава забелязах, че много очи са вторачени в мен, а присъстващите шушукат за наследницата на Империан, която беше припаднала пред тях. Слухът ми лесно долови откъслечни разговори.
— … много по-висока, отколкото очаквах…
— … жалко, че не си е оправила носа…
— … императорът със сигурност още не е приключил с нея. Очаквах повече…
Вирнах брадичка. Дония вероятно би се притеснила, ако се озове сред толкова много втренчени в нея очи, но мен тези хора не ме интересуваха. Поне докато се ограничаваха само да шушукат за мен, без да ме заплашват, можех да ги подслушвам, без да се тревожа.
Вдигнах очи и срещнах погледа на Саливар Домитриан, който се наведе да прошепне нещо на жена си. Девини Домитриан също ме погледна. И двамата бяха пример за фалшива младост. Бяха най-малко на петдесет и няколко години, но изглеждаха не по-стари от Дония. Знаех, че тя беше разговаряла от време на време със Саливар по време на социалните форуми, но само по настояване на майка си. Дония ми каза, че Саливар и жена му имали репутация на перверзници.
И двамата ми се усмихнаха бавно и в този момент ми напомниха на две навити на кълбо усойници, готови да скочат.
Наблюдаваха ме по време на цялата служба. Дискретно проверявах това, като постоянно се опитвах да показвам, че слушам свещеника. Беше трудно поради голямата жега, присъствието на изчадията, чието внимание се стараех най-много да избегна, и разбира се, поведението на лудия племенник на императора.
Тирус Домитриан напълно оправдаваше репутацията си. Често избухваше в неприличен смях по време на службата и напускаше мястото си, за да отиде при разните прислужници, като че ли за да реши коя да е следващата му жертва. Ако не беше луд, можеше да бъде считан за по-голям богохулник дори от сенатор Фон Империан. По едно време третото изчадие, Риск, излезе от тълпата и го хвана за ръката, а Тирус вдигна очи и го последва извън залата. Всички присъстващи се преструваха, че не забелязват неуважителното поведение на наследника — дори чичото на Тирус, императорът.
След службата Високопочитаемите се събраха в представителната зала, за да вдишат изпарения. Прислужниците минаваха с фиали, пълни с летлива смес за изостряне на сетивата. Взех една за себе си и вдишах дълбоко така, че всички да ме видят. Точно тогава Девини и Саливар Домитриан си пробиха път до мен и лукаво ми се усмихнаха.
— Скъпа Сидония Империан — рече Девини, измервайки ме с поглед, — колко различно изглеждаш в действителност.
Като племенница на императора Девини беше също, макар и не първа, наследница на трона, така че тя и съпругът ѝ бяха с по-високо положение от мен. Аз коленичих пред тях и двамата протегнаха ръце да ги притисна до бузите си.
— Изправи се, моля те, скъпа — рече Девини, като продължаваше да се усмихва. — Чичо ми беше много негостоприемен към теб вчера.
Аз се изправих и неспокойно я погледнах.
— Грешката на баща ми беше причина за недоволството му, Ваше Височество. Не споделям странните му наклонности.
Те се спогледаха.
— О, сигурни сме, че е така, скъпа Сидония — побърза да ме увери Девини. — Цялата глупост за някаква си ерес е толкова отегчителна, не е ли така? Мен много повече ме интересуват по-изтънчените удоволствия на живота, отколкото грубите политически боричкания. Искаме да дойдеш тази нощ във вилата ни. Да се присъединиш към нас в нашите солени бани.
— О, те са невероятно луксозни — обади се Саливар и млъкна, за да вдиша дълбоко от изпаренията във фиалата си. — Ще ти хареса да се потопиш в тях.
У тези двамата имаше нещо, което ме накара да бъда нащрек, но те бяха точно от хората, с които матриаршата би искала Сидония да общува. Ако успеех да се сприятеля с двама членове на императорската фамилия или да се покажа като глупаво момиче, твърде празноглаво и жадуващо за „лукс“, за да го интересуват някакви си научни знания, щях до голяма степен да намаля подозрението за еретични наклонности от страна на Сидония.
— Много ще се радвам да се присъединя към вас — отвърнах. — Аз също се уморих от политически глупости.
Девини се усмихна широко. Издуха струя дим през ноздрите си.
— Ще изпратим прислужниците си да те придружат — рече тя.
Кимнах в знак на благодарност и те ме оставиха. Следващата личност, която срещнах, беше момичето с черните къдрици, което ме улови, че се преструвам на припаднала предишния ден. Очите ѝ се вторачиха в моите и на лицето ѝ се появи заплашителна усмивка. Провря се през тълпата и застана до мен.
— Я виж ти, Сидония Империан, колко се радвам най-после да се запозная с теб лично.
Протегна ръце и аз ги поех. Не беше от имперските величия, така че едва ли щеше да е с по-високо положение от моето. Не коленичих, а и тя не го стори. Вместо това се държахме за ръцете, както обикновено правят две жени с един и същи ранг — притиснахме силно пръстите си, а после и двете се отдръпнахме.
— Аватарите са толкова заблуждаващи — рекох безпомощно аз. — Моля ви да ме подсетите коя сте?

— О, не се прави на срамежлива, Сидония. Обидно е. Винаги имам едни и същи очи и прическа — каза момичето и посочи сиво-сините си очи и къдравата си черна коса. — Това са моите отличителни черти. Някои от нас използват аватари, които действително
приличат
на тях. Аз съм Елантра, разбира се.

— Елантра Пасус — спомних си моментално аз и мускулите ми се напрегнаха. Трябваше много да внимавам с това момиче. Изпитах странно усещане от личното си запознанство с член на страховитата фамилия Пасус.
Беше много по-дребна от мен. Колко лесно бих могла да я убия, ако се опитах!
— За мен е истинско удоволствие да се запозная с теб лично — рекох аз, имитирайки ласкателния тон на Девини, който тя току-що беше използвала пред мен. Загледах се във врата ѝ — колко лесно можех да го прекърша — и изведнъж започнах да жадувам за решението, за което беше предназначено едно изчадие — просто да премахва с груба сила всички врагове на Сидония.
Вместо това трябваше да се преструвам на изтънчена наследница и да продължавам с любезните запознанства. Двамата придружители на Елантра бяха Креденца Фордайс и Гладик Атън, и двамата от сенаторско потекло, които се бяха срещали със Сидония в социалните форуми. Техните фамилии се ползваха с голямо благоволение от страна на императора и затова бяха в Хризантемиума по-скоро като гости, отколкото като заложници като мен. Наемниците зад Елантра носеха на главите си супернова — знака на фамилията Пасус. Беше подходящ за фамилия, която считаше себе си за главен защитник на вярата.

— Колко по-висока изглеждаш в действителност — отбеляза Елантра, оглеждайки ме от главата до петите. — Аватарът ти явно не те е представял твърде добре, съгласна ли си? Предполагам, че за някои аватарите са въплъщения на това, което искат да бъдат… Въпреки че на твоя аватар липсваше
дръзкият
ти избор за нос! Нарочно ли е направен да изглежда така, или се е случило по време на пътуването?

Освен че беше една Пасус, Елантра бързо доказа, че е голяма досадница.
— Претърпях малка злополука — отвърнах аз и докоснах бучката на носа си, спомняйки си предложението на Дония да я запазя. Заради нея щях да я показвам с гордост. — Хареса ми как изглеждам и я запазих.
— Какъв необикновен избор, но твоята фамилия е известна с такива… различни начини на мислене, не е ли така — обади се Креденца Фордайс и се вгледа напрегнато в мен. Лицето ѝ изразяваше някакво жадно очакване, като че ли се надяваше да дам погрешния отговор.
— Хареса ли ти службата в Голямата хелиосфера? Стори ми се, че си малко разсеяна — продължи да упорства Елантра, като се опитваше да ме накара да кажа нещо, каквото и да е то, което би могло да се изтълкува като ерес. Не го правеше много деликатно.
— Службата беше дълга — рече вместо мен Гладик и ме погледна съчувствено.
Беше слабо момче с червеникавокафява кожа и изкуствено оцветени в зелено очи. Златото, вплетено в косата, му придаваше изнежен вид като на човек, за когото се полагат постоянни грижи. Очевидно не споделяше нетърпението на придружителките си да ме накарат да кажа нещо, което би прозвучало като ерес. Щях да запомня това.
— Службата не беше по-дълга от обикновено — рече Елантра. — Или пък… или пък службите, които се извършват във вашата крепост, са по-различни, Сидония?
Отново се опита да ме накара да се изтърва и да призная, че рядко ходя на тях. Хитро момиче. Истинска змия.
Тя обаче не знаеше, че аз бях същата.

— О, Високопочитаема Пасус, напълно сте права. Наистина
бях
разсеяна по време на службата — казах небрежно. — Толкова е вълнуващо да съм тук, в Хризантемиума. Нямам търпение да изпитам всички… — как ги беше нарекла Девини? —
по-изтънчени
удоволствия.

Двете момичета се усмихнаха, но в очите на Елантра забелязах злобно пламъче.
— Ами да, разбирам, че сигурно вече имаш намерение да посетиш солените бани на Саливар и Девини.
Примигнах. Новините, изглежда, се разпространяваха бързо.
— Наистина би трябвало да… — започна Гладик.
— Да се насладиш на потапянето в тях — прекъсна го Елантра и му хвърли предупредителен поглед.
Гладик млъкна уплашен. Стисна устни и не довърши това, което искаше да каже.

— Истински им се наслади — продължи Елантра. — Сигурна съм, че Домитриан ще те поразсеят от онази драматична сцена, която преживя пред всички ни. Нищо чудно, че толкова се развълнува! — Очите ѝ за последен път ме изгледаха подигравателно. В дъното им се таеше обвинението
Преструвана такава!
. — Трябва да кажа, Сидония, че вече те намирам за много по-различна от това, което очаквах.


Не беше нужно да се усмихна пресилено. И представа си нямаше. Само ако можех да ѝ
покажа
колко по-различна бях от това, което е очаквала, като я стисна за гърлото и гледам как усмивката ѝ изчезва…

— Не мога да кажа същото за теб — отвърнах любезно аз. — Ти си точно такава, каквато си те представях. — Без да ѝ дам възможност да запита какво точно имах предвид, аз се обърнах и се отдалечих.
Казах си, че съм отделила достатъчно време на общуването след службата.
Тъкмо се канех да напусна, когато Невени Сагнау ме пресрещна пред вратата.
— Имаш ли минутка?
Това никак не ми хареса. Не исках да ме виждат с нея.
— Не, нямам.
Тя протегна ръка да ме спре, докато минавах покрай нея.
— Моля те да ме изслушаш — настоя Невени. — Току-що разговаряше с Девини Домитриан и съпруга ѝ. Видях те.
— Не ми е приятно да ме шпионират. Пусни ми ръката.
— Но Девини и Саливар са… — Тя се огледа, давайки си сметка, че може да ни слуша кой ли не. После прошепна: — Не пий от виното. Казвам го за твое добро.
След това се отдръпна от мен и бързо се отдалечи.
Проследих я с озадачен поглед. Можех само да предположа, че Невени намекваше за отрова, но Девини и Саливар Домитриан нямаха причина да убиват заложницата на Империан.
А ако се опитаха, е, тогава щяха доста бързо да разберат, че са направили фатална грешка.



12.






Солените бани на Девини и Саливар Домитриан се намираха в
Тигрис
, точно там, където корабът се съединява с
Валор Новус
. Беше притежание на Девини.

Помещението, в което влязох, отново бе толкова огромно, че напомняше атмосферата на планета и таванът не се виждаше. Научих, че тези зали се наричат „небесни куполи“. Огледах зеленината наоколо и почувствах влага по кожата си. Трябваше да свикна с това. Всъщност навярно на повечето хора им харесваше да не виждат тавана.
— О, Сидония! — провикна се Девини. Двамата със съпруга ѝ вече се излежаваха в солените бани. — Ела при нас.
— Водата изглежда приятна — казах, докато свалях дрехите си. Един прислужник притича, за да ги поеме, и аз се плъзнах в топлата ѝ прегръдка. Огледах потъналите в пищна зеленина дървета, чиито листа се спускаха над нас, и басейните със зеленикавосинкава вода под тях. Тя проблясваше на светлината, идваща от биолуминесцентните същества, сложени там за украса.
Двамата Домитриан следяха всяко мое движение и въпреки че Дония би се свивала от неудобство, ако беше на мое място, нещо у мен се бунтуваше при мисълта да се преструвам, че изпитвам същото. Те не полагаха никакви усилия да ме накарат да се почувствам по-добре, а изглежда, искаха тъкмо обратното. Щом искаха това, аз пък нямаше да им доставя това удоволствие.
— Колко си прекрасна — прошепна Саливар.
— Да, имаш великолепно тяло — рече Девини.
— Знам — отвърнах аз.
И двамата се засмяха.
— Като си помисля само — каза провлачено Саливар, — че прекарахме последния месец в очакване да се къпем със срамежливото и невинно момиче от фамилията Империан. Но погледни я, скъпа, тя дори не се изчервява.
— Но е невинна — отбеляза Девини с някакво задоволство в гласа. — Сигурна съм в това. — Те си размениха погледи, които не разбрах какво означават.
Беше ми интересно да чуя, че са очаквали Сидония. Не виждах какво толкова интересно има в тези бани, че с такова нетърпение искат да ѝ ги покажат. Единственото, което можех да направя, беше да продължавам да се преструвам.
Водата беше плътна и мътна и гъделичкаше гърба ми. Въздухът беше толкова влажен, че се потях, независимо дали бях над или под водата. Забелязах светлосинята атмосфера над нас, като безоблачно небе, и си наложих да продължа да гледам нагоре към нея, опитвайки се да свикна с тази необятност.
Девини ме наблюдаваше усмихната.
— Дотук какво е впечатлението ти от двореца, Високопочитаема Империан?
— Прекалено е претъпкан, Ваше Височество — отговорих откровено аз.
— Във вашия сектор на галактиката вие сте доста изолирани, нали? О, колко странно трябва да е всичко това за теб.
От едната страна на басейна намерих място, където да застана. Девини и Саливар ме наблюдаваха настървено, все едно си играеха с мишка, преди да я погълнат.
— Ще трябва да свикна — признах предпазливо. — Този кораб ваш ли е?

— О,
Тигрис
е нашето собствено владение, но ти винаги си добре дошла — каза Девини.

— По всяко време — добави, усмихвайки се, Саливар.
— Солените бани бяха моя идея. Посетих една колония, където морето беше толкова солено, че хората се излежаваха на повърхността, сякаш беше трева, и аз…
— Тя каза: „Саливар, ние просто трябва да имаме това“ — прекъсна я съпругът ѝ.
Девини се засмя.
— Така беше и затова той попита: „Искаш да се откажеш от пътуването в космоса, за да живееш на планета, така ли?“. Аз отговорих: „Всемогъщи звезди, не! Не“.
— Ето защо имаме това — Саливар посочи около нас. Със същия замах на ръката взе една кана, която лежеше върху гъсто преплетени свежи зелени растения.
Застанах нащрек. Бях любопитна какво възнамеряваха да направят. Невени Сагнау ме беше предупредила за виното им. Явно щеше да има нещо в него.
— Наистина това беше най-хубавата ни идея — добави Саливар, наля чаша вино и я подаде на жена си.
Тя ме погледна, усмихвайки се, и вдигна чашата към устните си, но не отпи. Забелязах това.
Саливар наля една чаша и на мен и ми я подаде. Вгледах се в тъмночервената течност и се запитах какво ли може да има в нея.
Едва ли имаха намерение да ме отровят, със сигурност обаче искаха да ме упоят. Сутера ну Империан беше казала, че някои в двореца обичат да си играят с новодошли, несвикнали с опиати. Слагали някакво предизвикващо еуфория или халюцинации вещество в питието, а после оставяли новопристигналия да се излага като глупак. Това било лесен начин да се внесе оживление на дадено пиршество и да минава забавно времето.
Трябваше бързо да разбера какво е веществото, за да реша каква реакция да имитирам.
— Чаша вино и излежаване в тези солени бани под синьото небе ще премахнат веднага всички грижи — добави Девини. Тя отново вдигна чашата до устните си, но пак не отпи.
Погледнах внимателно и двамата.
— Наистина — отпих от виното.
От влагата и горещината главата ми леко се замая, но каквото и да бяха сложили във виното, то премина през организма ми, без да ме засегне. Пих още, като се опитах да определя едва доловимия вкус на някакъв цитрусов плод и да разбера от какво е. Сидония и аз бяхме пробвали със Сутера такова голямо разнообразие от интоксиканти, така че със сигурност бях опитвала и това. Те продължиха да говорят празни приказки.
— … религиозните служби тук са много по-величествени, отколкото където и да било другаде в империята…
— Била ли си някога на планета, скъпа? О, заслужава си да опиташ някой път. Много хора ненавиждат планетарното съществуване. Смятат, че гравитацията е само за Излишните, но аз се научих да ѝ се наслаждавам.
— Жалко, че родителите ти не могат да се присъединят към нас, но ние с нетърпение очакваме да опознаем младата Сидония Империан…
После, когато вдигнах отново преполовената си чаша, Саливар се засмя и протегна ръка да ми я вземе.
— Пи по-бързо, отколкото очаквахме. Това е достатъчно!

— Е, да, прибавихме нещо в питието ти — каза Девини, — но не искаме да изпаднеш
в кома
.

Все още не бях успяла да определя какво беше веществото, но в този момент вече знаех как да реагирам. Изскочих от соления басейн, преструвайки се на ужасена.
— Да не би да ме отровихте?
— Не е отрова — каза развеселена Девини. — Нещо, което да ще ти помогне да се отпуснеш. Опитай се да не правиш много резки движения. Ще се почувстваш много замаяна.
Замаяна. Отпусната. Това бяха реакциите, които трябваше да симулирам. Притворих очи и се престорих, че се олюлявам. За да прикрия хитрината си и да се държа така, както би направила Сидония, едва чуто промълвих:
— Защо го направихте?
— Не се страхувай, Сидония. Няма да направим нищо, за което да можеш да си спомниш утре. — Усмивката ѝ стана по-широка, усмивка на хищник. — Момичетата и момчетата никога не си го спомнят.
— Може дори да ти е приятно — обади се Саливар, който продължи да ме гледа в очакване.

— На
нас
със сигурност ще ни е приятно — промърмори Девини. Тя ме огледа и блажено въздъхна. — Истинска младост. Никога няма да ѝ се наситя. Доведи я тук, преди да е припаднала, Саливар.

Аз преценявах ситуацията, докато Саливар зацамбурка през басейна към мен. Този наркотик трябваше да заличи паметта ми, значи не беше някаква субстанция за освежаване.
Започнах да се плаша.
Спомних си за предупреждението на Невени и дори за ехидната усмивка на Елантра. Това сигурно беше практика от страна на Саливар и Девини, когато някоя нова, млада и уязвима пристигнеше в двореца. Това бяха двама от най-могъщите хора в галактиката, но все още дрогираха завоеванията си. Разминаваше им се, защото бяха Домитриан. Никой не би могъл да откаже да се къпе в баните им, без да ги обиди. Никой ни би могъл да откаже да пие от виното им.
Те използваха властта си, за да се стигне до това положение и макар че аз имах предимството да не се влияя от това, което ми бяха сипали във виното, с другите не беше така.
Матриаршата ми беше дала някои съвети, свързани със секса в двора. На него трябваше да се гледа като на разменна монета за придобиване на власт или на средство за упражняване на влияние, нищо повече. Тук обаче аз не можех да придобия никаква власт и макар да беше неразумно да им се съпротивлявам, всичко у мен се бунтуваше при мисълта да им позволя тези волности.
А после, когато Саливар излезе от водата и протегна ръка към мен, той каза нещо, което хвърли свършено нова светлина върху ситуацията.
— Колко забавно ще бъде да обезчестим наследницата на Империан. Това ще е най-големият ни подвиг.
Изведнъж сърцето ми спря да бие. Тази ситуация не беше предназначена за мен.

Била е за
Дония
.

У мен се надигна гняв, какъвто никога не бях изпитвала. Свалих от себе си ръцете на Саливар и го хвърлих във водата. Зърнах само за миг изумлението, изписано на лицето на Девини, преди да скоча след мъжа ѝ, побесняла от яд. Сграбчих я и след миг стисках и двамата за вратовете. Те не успяха дори да гъкнат от изненада или страх. Потопих главите им под водата.

Започнаха да ме блъскат и да впиват ноктите си в мен, но аз не ги пусках, като продължавах да мисля какво би могло да се случи, ако не бях аз, а Дония. Стиснах още по-силно вратовете им, а те напразно се опитваха да се съпротивляват. Единствената ми мисъл беше, че тези хора искаха да изнасилят наследницата на Империан,
моята
наследница на Империан. Едно стискане и можех да счупя врата и на двамата и те напълно щяха да си го заслужават.

Главата ми обаче се проясни и осъзнах какво бях направила. Извадих ги от водата и ги отблъснах от себе си.
Те кашляха, плюеха и се държаха за гърлата, а аз се чудех какво да правя. Не можех да ги оставя живи и да говорят за неестествената ми сила, но не беше за препоръчване да извърша двойно убийство още в първия си ден в двореца.
Девини първа се съвзе и изпълзя от водата, задавена от ридание.
— Какво си ти… Какво си ти? Що за чудовищно създание си?
Докато размахваше ръце, тя катурна случайно една чаша с вино и аз се сетих. Разбрах как трябва да постъпя с тези две достойни за презрение същества.
— Върни се веднага тук! — изръмжах тихо аз. В гласа ми прозвучаха животински нотки.
Тя изпищя, когато излязох от водата и отидох при нея. Сграбчих я за косата, преди да успее да ми избяга, и я ударих с юмрук по главата. Девини притихна. Саливар ме удари отзад в опит да я защити, но аз го стиснах за врата и го съборих на земята.
Със свободната си ръка напълних една чаша с вино.
— Това вино кара човека да забрави всичко, нали? — изръмжах аз. — От твърде голяма доза можеш да припаднеш, така ли е, Саливар?
— Почакай, почакай — простена той.
— Ти нямаш право да говориш — изревах в ухото му. — Моли се на твоя Жив Космос да оцелееш след това. — После започнах насила да наливам виното в гърлото му. Той се давеше и гърчеше, но аз го държах за носа и успях да налея доста вино в гърлото му, а после го оставих да лежи безпомощен на земята, замаян и не на себе си.
В този момент Девини се размърда. Извих ръката ѝ зад гърба ѝ и я накарах да изпие остатъка от виното.
Когато се уверих, че съм направила всичко каквото мога, оставих и двамата да лежат на земята. Изправих се, навлякох дрехите си и си оправих косата. Мислех трескаво как да скрия стореното. Всички знаеха, че ще дойда тази вечер тук! Какво да правя по-нататък? Не знаех дори…
В храстите нещо прошумоля. Замръзнах на мястото си, когато видях от там да изскача Невени Сагнау — с острата си като нож огърлица в ръка.
От тази нова ситуация главата ми съвсем се проясни. Виното вече беше свършило. Не можех да я упоя. Налагаше се да я удавя.
— Сидония! — извика тя и изгледа гневно двамата Домитриан. Те лежаха упоени и в безсъзнание на земята. — Какво… Какво е станало?
— От колко време си тук? — попитах я рязко. — Сама ли си?
— Раз… разбира се, че съм сама. Просто… се промъкнах покрай прислужниците… — Тя посочи назад.
Значи никой не я беше видял. Добре. Не подозираше какво съм и нямаше причина да се страхува от мен.
Просто гледаше двамата, изумена. Започнах да пристъпвам към нея, готова да ѝ прекърша врата. Невени обаче ме изненада. Оголи зъби в жестока усмивка и ритна Саливар в хълбока. Спрях, опитвайки се да проумея това. Невени го ритна отново, а после ритна и Девини. След това се отдръпна назад, а в очите ѝ проблеснаха сълзи. Помъчи се да ги спре и едва сега разбрах, че всъщност се смее.
— Не знам какво си им направила и не ме интересува. Ще умрат ли? Кажи ми, че ще умрат!
— Не знам — рекох аз, напълно озадачена. Усетих се, че гледам отново ножа в ръката ѝ и ми просветна, че беше дошла тук, готова да… да ми помогне?

— Заслужават го, ако са го направили. Правили са го много пъти — каза с нескрита злоба Невени и размаха ножа в ръката си. — Ти не си първата. И аз не бях. Дори не си спомням първата си нощ тук, но съм ги виждала да канят и други и
знам
какво ми се е случило. Този път нямах намерение да стоя безучастна и да позволя това отново да се случи!

— Значи всъщност си дошла да ги спреш? — Просто не можех да го повярвам.

— Не знам какво щях да направя — призна тя и продължи да стиска кривия нож в треперещата си ръка. — Може би щях да ги наръгам или може би само щях да нарежа лицето на Девини, но…
не можех
да ги оставя да направят това отново.

Сега сълзите потекоха от очите ѝ, ожесточени, гневни, и изведнъж осъзнах, че това момиче беше дошло да спасява наследницата на Империан. Да спасява Дония.

— Благодаря ти. Наистина
ти благодаря
. — Не бях свикнала да изговарям такива думи, но действително го мислех.

— Ще трябва да прикрием… каквото и да се е случило тук — рече Невени и посочи с ръка наоколо. — Няма да питам, Сидония. Наистина няма. Но чуй, знам как се стига до камерите за наблюдение. Направих го, преди да дойда тук, за да съм сигурна, че ще мога да се промъкна. — Тя мрачно се усмихна. — Ще изтрия всички записи от днешния ден, а после заедно ще измислим някаква история.
Кимнах с изумление.
— Заедно.
Така приех Невени Сагнау за съюзник. Тя не беше от съюзниците, които аз бих си избрала сама, и приятелството ми с нея с нищо нямаше да подобри репутацията на Империан като еретици… Но понякога съдбата не ни предлага избора, който предпочитаме, а този, който трябва да приемем поради липса на по-добри алтернативи.
Засега нямаше да я убивам. Само се надявах никога да не съжалявам за това.



13.





Дония вече се тревожеше за мен, затова, когато говорих с нея през подпространството, за да я запозная със събитията в Хризантемиума до този момент, пропуснах случката със Саливар и Девини, както и последвалия разпит, на който бях подложена.

Двамата бяха намерени на следващия ден в безсъзнание и голи сред солените бани. Императорът бързо научи, че е трябвало да прекарам вечерта с тях. Това, което Девини и Саливар причиняваха на млади хора, оставени сами и без приятели в двореца, явно беше общоизвестна тайна. Подигравателната усмивка на Елантра не ми излизаше от ума, докато седях пред Вражда във вилата си. Тя е
знаела
какво ще ми се случи в онази нощ и тази мисъл я е радвала.

Надявах се един ден да мога да се отблагодаря както подобава на момичето от фамилията Пасус. Но не още.
Вражда като че ли изпълни цялата вила, докато стоеше надвесена над мен. Невени трепереше наблизо, макар от собствен опит да знаех, че така реагираха повечето хора, когато някое Изчадие ги разпитва, дори и когато бяха невинни.
Играеше добре ролята си.

— Заварих Сидония пред
Тигрис
. Изглеждаше много объркана и смутена.

Аз закимах, без да смея да отклоня поглед от Вражда.
— Наистина нямам никакъв спомен какво се е случило. Техни Височества бяха толкова любезни да ме поканят в баните си и след това… — Махнах неопределено с ръка. — Главата ми продължава ужасно да тупти. Всичко ми е като в мъгла.
— Заведох я обратно в стаята ѝ да поспи и останах при нея, в случай че се почувства много зле. Как са техни Височества? — Невени се наведе напред с престорена загриженост. — Толкова сме обезпокоени.
Изчадието подлагаше на преценка всяка наша дума в гробно мълчание и продължаваше да ни гледа, без да мигне. Всъщност аз никога не съм била заедно с друга като мен. Помислих си колко е странно, че до този момент продължаваха да ме мислят за човек. Всяко движение, всяко вдишване на това същество ме караше вътрешно да крещя, че то не е като хората, които виждах около мен, че е убийца и хищник и трябва да бъда нащрек. Сигурно е извършила всичко, което бях правила и аз, за да решат, че си струва да бъде цивилизована. Нарочно си наложих да примигвам от време на време, за да не забележи втренчения ми поглед.
После Вражда каза:
— Медиците не могат да ги накарат да дойдат в съзнание. Изглежда, че са поели големи количества много силно невротоксично вещество, наречено „Дъхът на скорпиона“. Странно е, че сте били в тяхната компания, но въпреки това сте избегнали съдбата им, Високопочитаема Империан.
— Извадила съм изключителен късмет — рекох тържествено аз.

Изчадието непрекъснато местеше поглед между двете ни, но после се спря само на мен. За миг се уплаших да не би да е забелязала
приликата
помежду ни… Дали можеше да види нещо от изчадията у мен, както аз можех да го видя у нея, или пък изнеженият ми вид все пак успяваше да я заблуди въпреки проницателността ѝ?

Изведнъж Вражда рязко протегна ръка и ме хвана за брадичката. Замръзнах на мястото си, когато тя повдигна лицето ми на светлината.

Мигай
, припомних си аз, докато се гледахме.
Не се взирай. Дръж се като човек.
Наложих си да преглътна и да мърдам неспокойно, както би сторила Сидония. Вражда само продължаваше да се взира в мен, което накара Невени нервно да се засмее.

— Какво не е наред? — попита тя. — Да не би да има нещо на лицето на Сидония?
— Не ме лъжете, нали? — каза със заплашителен тон Вражда.
Сърцето ми започна да бие по-бързо. Знаех, че тя може да го усети. Но всеки човек би се уплашил, ако някое Изчадие го стиснеше така.
— Не — рекох твърдо. — А сега веднага ме пусни. — Успях да го кажа, без да повишавам тон, както би направила Дония, но този тон не търпеше възражения. За изчадието аз бях дъщеря на сенатор и трябваше да ми се подчини.
Вражда нямаше избор, освен да отдръпне ръката си. Погледна и двете ни още веднъж, а после излезе от стаята, без да каже дума. Но и след като си тръгна, не се успокоих.
— За какво беше това? — промълви Невени и посочи към собствената си брадичка.
Поклатих глава и не отговорих. Вражда ме подозираше. Знаех го. Можех обаче само да гадая какво точно подозираше.
— Изчадията са толкова ужасни — рече Невени.
Усмихнах ѝ се. Да, предполагам, че сме такива.
Церемонията за отдаване на почит на Непрежалимите мъртви беше един от най-светите празници в империята, така че, естествено, сенатор Фон Империан не го празнуваше, освен ако имаше гости. Когато той разрешаваше честването, Империан следваха същата процедура, която спазваше всяка голяма фамилия в империята. Поръчваха специално отгледано за церемонията Благородно създание и в продължение на седмица се отнасяха с него като нещо много обичано, а след това го качваха на един звездолет и го изстрелваха право в короната на някоя звезда, където да изгори. Като предаваха на техния Космос едно истински невинно и чисто създание, те се надяваха да бъдат опростени грехове и други лоши неща, които са извършили техните Непрежалими мъртви, когато след смъртта си преминат в задгробния живот.
Императорът винаги празнуваше Деня на мъртвите. В седмицата преди празника той развежда из двора си Благородното — малко същество от мъжки или женски пол, без коса и мигли, без цвят, неспособно на измами, поквара и насилие или на някоя от онези недостойни човешки наклонности, които мърсят хората. Благородното заемаше почетно място на всеки пир и всяко важно събитие и живееше като повечето други галеници.
Докато, разбира се, с настъпването на Деня не умреше.
— Хайде — подкани ме настоятелно Невени сутринта в Деня на мъртвите. — Празникът е за по-издигнатите Високопочитаеми, но и аз мога да присъствам, ако ме вземеш със себе си.
Прикриването на престъплението срещу двамата Домитриан и това, че издържахме разпита на Вражда, беше укрепило връзката помежду ни. Повечето дни прекарвахме заедно.
Невени не беше като Дония — срамежлива, мила и жадна за знания. Беше неспокойна и нетърпелива, склонна да обикаля и проучва всичко, а за разлика от нея на мен не можеше да ми бъде отказан достъп до повечето места в Хризантемиума. Аз отварях вратите за нея, а тя определяше къде да отидем.
Същевременно имаше изумителната способност навсякъде, където отивахме, да събира откъслечна информация и да подслушва какво говорят хората. Веднъж матриаршата беше казала, че информацията е валута и Невени ми я доставяше в големи количества. Докато вървяхме към хелиосферата за церемонията в чест на Деня на мъртвите, тя ми разказа последните новини, които беше научила.
— Тирус Домитриан вече успя да развали целия празник. Императорът е бесен.
— Така ли? — отвърнах аз, разсеяна от усещането, че косата ми стърчи във всички посоки.
Както всички, които щяха да присъстват на церемонията, и ние бяхме придали на косите си формата на звезди с помощта на специално втрита в корените пяна. Бяхме облекли одежди от лъскаво злато, които се считаха подходящи за случая. Всички, покрай които минахме, дошли да скърбят за покойните си близки, бяха изрисували на лицата си следи от сълзи, за да покажат неутешимата си скръб.
Невени енергично поклати глава. Прическата ѝ беше започнала да се разваля. Тя нямаше вградени поддържащи механизми като мен.
— Преди година фамилията Пасус подарила на императора едно Благородно, наречено Единство, отгледано в естествени условия, а не с помощта на ускорители на растежа. Всъщност това било Благородно от мъжки пол, пораснало с нормални човешки темпове.
Впечатлена, повдигнах вежди.
— Трябва да е било много скъпо. — Дори за нас, изчадията, в първите ни години използваха ускорители на растежа. От икономическа гледна точка нямаше голям смисъл да се пилеят грижи и храна за едно хуманоидно създание, преди да е станало годно за употреба.
— Сенатор Фон Пасус може да си го позволи — рече Невени. — А императорът съзнаваше, че има нужда от Благородно първо качество, защото много от членовете на императорската фамилия умират млади. Говорят, че са презрени от слънцето.
Тя вдигна леко поглед, защото всички знаеха, че всъщност императорът не може да е суеверен за смъртта на всички тези хора. Той много добре знаеше причината, поради която те умираха.
— Той много се зарадвал, когато получил Единство — продължи Невени. — Бил сигурен, че Живият Космос ще е благосклонен към него. Тирус обаче провалил всичко. Обезчестил Благородното.

— 
Правил е секс
с него?

Не бях вярваща, но въпреки това богохулството, извършено от престолонаследника, ме изуми.
Невени закима енергично.
— Признал това едва вчера, докато мажели Единство с церемониални масла. Сега не може да бъде пожертвано, защото е нечисто, и императорът е бесен.
— Нищо чудно.
Тирус Домитриан беше наистина луд. Забавното бе, че неговата похотливост беше спасила Благородното от ужасна участ.
Невени и аз влязохме в Голямата хелиосфера, за да наблюдаваме последиците. Щъкащи насам-натам прислужници минаваха покрай нас с подноси, препълнени с питиета, храни и наркотици. Имаше цели торби с наркотици на прах, фиали с вещества за вдишване и най-различни интоксиканти като прибавка към питиетата. Сутера ну Империан ни беше показала как да ги използваме и ни бе накарала да опитаме тяхното въздействие. Аз си взех демонстративно от едно мазило и го втрих в кожата си, просто защото знаех, че няма да ми подейства. От друга страна, пренебрегнех ли химическите забавления по време на един от най-големите празници в империята, щях да учудя всички.
Императорът беше заповядал да приковат Тирус към един от най-ярките прозорци, като първо махнат временно паравана, предпазващ от ултравиолетовите лъчи. Така престолонаследникът щеше да бъде изложен на ярката слънчева светлина цял ден. Беше му забранено и всякакво участие в празничните забавления.
Когато го видяхме, кожата на Тирус вече беше станала аленочервена, но той изобщо не изглеждаше засрамен от публичното си опозоряване. Всъщност дори се усмихваше и предполагам, че се забавляваше от възмутените изражения на минаващите край него.
— … не се сдържах, бабо — казваше той, когато се приближихме към него.
Разговорът достигна до ушите ми. Погледнах Невени, тя обаче беше заета да изсипва на земята една фиала с интоксикант, като се преструваше, че го втрива в китката си. След преживяването ѝ с двамата Домитриан беше съвсем естествено да презира всичко, което променя способността ѝ за самоконтрол.
Отново съсредоточих вниманието си върху разговора.
— Нямаш представа как ми въздейства съчетанието от липса на коса с невинност — обясняваше Тирус. — Да ме накараш да се въздържа, е все едно да не позволиш на умиращ от глад човек да хапне изключително рядък деликатес. Не е човешко да очакваш такава сдържаност.
— Ти си позор за тази империя! — скара му се матриаршата на фамилията Домитриан, Високопочитаемата Сигна. — Дори не си си сложил следи от сълзи на лицето! — За разлика от него по нейното лице бяха изрисувани деликатни елегантни следи от сълзи.
— Тези мазила ужасно дразнят кожата ми.
На лицето на Тирус беше изписана ленива усмивка. Сините му очи гледаха кротко, почти срамежливо под късата червеникава коса. Носът му беше дълъг, а на брадичката имаше вдлъбнатина, която никога не премахваше. Невени ми каза, че той никога не променя чертите си дори и за специални случаи. Подобно на много луди, не обръщаше особено внимание на външния си вид. Ако се съдеше по луничките, сигурно и друг път беше предизвиквал гнева на чичо си и е бил приковаван към този прозорец. По-необясним беше фактът, че никога не беше правил опит да ги премахне.
— Не изпитваш ли уважение към покойната си майка? — попита Сигна. — Към братята и сестрите си? Денят на мъртвите е в памет на нашите покойници!
Тонът на Тирус едва забележимо се промени и вече не звучеше така безгрижно.
— Ама, бабо, мисля, че смъртта на родителите ми е такава трагедия, че никакво възпоминание не може да се мери с тази болка… Сигурен съм, че ти и скъпият ми чичо ще се съгласите.

Всички
знаеха, че майката на императора имаше пръст в убийствата на другите претенденти за трона, включително и на собствените ѝ не толкова любими деца. Император Рандевалд ѝ се отплати, като определи ненормалния си племенник за престолонаследник, само за да е сигурен, че тя няма да се опълчи срещу него.

И сега този луд племенник, без да го съзнава, току-що беше отправил опасно обвинение. Не издържах на изкушението и се обърнах към тях, за да видя реакцията на Сигна.
При тези думи матриаршата на фамилията Домитриан се беше изчервила. Тя погледна Тирус с присвити очи.
— Намекваш ли нещо, скъпо дете? Защото говориш за моя плът и кръв.
— Нищо не намеквам. Казвам само, че не си ми обяснила защо трябва отново да скърбя за тях? Виж колко обилно си изрисувала на лицето си своята скръб — тя е достатъчна и за двама ни. — После тонът му отново се промени и пак стана шеговит и безгрижен както преди. — Освен това какво е смъртта на няколко членове на фамилията? Родителите ми щяха да са горди, ако знаят, че са отгледали такъв жив Бог като мен.
Присвитите ѝ подозрителни очи леко се отпуснаха и Сигна отвърна сърдито:

— Хелиос да ми е на помощ, ти си един побъркан глупак и позор за тази фамилия! Горко на тази империя, ако се възкачиш на трона. Заклевам се в Космоса, че ако такъв презрян от слънцето ден настъпи,
сама
ще се изстрелям в някоя звезда!

Сигна му обърна гръб и го остави прикован към прозореца.
Очите на Тирус срещнаха моите и аз бързо отместих погледа си. Не би могъл да знае, че съм ги чула. Никой друг освен едно Изчадие не може да подслуша разговор от такова голямо разстояние.
Отървала се от опиата си, Невени ме побутна да продължим напред и аз с готовност се подчиних, но беше твърде късно.
— Ей, ти! — прогърмя гласът на Тирус. — Момичето на Империан! Ела да ме забавляваш! Заповядвам ти!
Двете с Невени се спогледахме, но после се приближихме към Тирус Домитриан и коленичихме.
— Не, не — каза нетърпеливо той, като продължи да гледа ту нея, ту мен. — Никакви такива работи, докато съм в това състояние. Нека да не правим от това по-голям фарс, отколкото е. С теб сме се срещали много пъти, Високопочитаема. Но ти — той се обърна към Невени, — що за особа си ти? Не те познавам.
— Аз не съм Високопочитаема. — Невени се изправи. — Дъщеря съм на вицекраля на Лумина, Ваше Височество.
— Територията на Пасус. — Той притвори за малко очи. — Аха, разбира се. Онази жена, която искаше да строи библиотеки и да преподава науки.
Невени се вцепени.
— Да, Ваше Височество.
Погледнах момичето, любопитна да видя как ще се държи пред един Домитриан.
— И какво мислиш за действията на майка си? Бъди откровена — подкани я Тирус.
Искането му беше смешно. Луд или не, откровеността пред императорския наследник би могла да коства скъпо на всекиго. Невени го погледна така, като че ли щеше да каже тъкмо това, но отвърна много предпазливо:
— Ваше Височество не може да очаква да говоря против собствената си майка.
— Разбира се, че не.

— В такъв случай — продължи окуражена тя, — майка ми се е посветила на благополучието на Лумина. Тя нямаше намерение да прояви неуважение към вашия… към
нашия
божествен Космос или към фамилията Пасус. Искаше само да подобри живота на Лумина.

— Планетарният живот е изключително окаян — каза съчувствено Тирус.
— О, не, не е — възрази Невени.
— Не е ли? Няма ли там урагани, земетресения и болести?
— Времето е много разнообразно, но такива са и формите на живот. Съществуват всякакви видове животи и градини и Лумина има две луни, които предизвикват приливи и отливи. Всичко е много непредвидимо, Ваше Височество, но това прави живота много по-интересен, отколкото този в Космоса.
— Говориш като партизанка, лудо влюбена в планетата си.
Невени пребледня, аз също изтръпнах. Той говореше с безпристрастно любопитство, но беше отправил сериозно обвинение, което беше очевидно, и Невени се сви уплашена.
Тирус се загледа в ноктите си.
— Очевидно е обаче, че ти не си партизанка. Това би било лудост. Особено тук, в Хризантемиума. Думите ти могат да бъдат изтълкувани по най-ужасен начин.
Ако не знаех, че е невъзможно, бих могла да заподозра, че ѝ дава прикрит съвет да бъде по-внимателна какво говори. Невени бързо каза:
— Наистина това би било ужасно неразбиране, Ваше Височество. Естествено, че не съм партизанка.
Тирус се облегна на прозореца и вдигна ръце толкова, колкото му позволяваха веригите, за да преплете пръсти зад главата си.
— Звездите ми говорят, а гласовете ви ги заглушават. Замълчете за малко, за да мога да ги чувам. И двете. Особено ти, Високопочитаема Империан. Ти много ги заглушаваш.
Това ме учуди. Не бях казала и дума. Двете с Невени млъкнахме.
— Звездите казват… Казват, че днес съм особено красив — обяви Тирус. — Колко мило от тяхна страна. Намираш ли ме за красив, Високопочитаема Империан?
Въпросът беше смешен. Сред мнозинство от хора, които променяха до пълно съвършенство външния си облик, той се открояваше с неугледния си вид на обикновен Излишен. Забавих отговора си, защото не знаех какво да кажа, без да го обидя.
— Звездите не биха ви излъгали, Ваше Височество.
— Мисля, че си права — рече Тирус. — Веднага щом се освободя от тези окови, се заклевам, че ще изложа на показ хубавата си външност пред почитателите си от близо и далеч…
И с това просветлението в главата на престолонаследника на империята изчезна. Той започна да се криви в странни пози, за да показва мускулите и лицето си и да приема комплиментите на някаква въображаема публика. Невени и аз се отдръпнахме назад и го оставихме да говори несвързано на празното пространство пред себе си, пред което изтъкваше своите добродетели. Светлината на шестте слънца нахлуваше през прозорците и кожата му продължаваше да се зачервява.
В този момент тълпата се раздвижи. Императорът се понесе над нея на своя антигравитационен стол и спектакълът наистина започна. Светлините от тавана пламнаха, а стените на Голямата хелиосфера се промениха така, че да показват не празно пространство, а образи на отдавна починали членове на императорската фамилия и видеоклипове с важни битки от имперското минало. Имаше и такива с космически кораби, изчезнали в злотворното пространство, най-почитаните мъртви на империята.
Забелязах трите изчадия на Императора. Риск и Мъка стояха от двете му страни, а Вражда…
Стоеше отстрани и гледаше право в мен.
Бързо отместих поглед.
— Беше много неловко — каза разсеяно Невени, когато се приближихме до масата за пиршеството. — Слуховете не са преувеличени. Той е напълно луд.
Заради Тирус нямаше жертвоприношение, но тъй като храната бе приготвена предварително, всичко беше сервирано на масата. Видях как Невени посегна към едно плато с истинска печена патица, а гордите ѝ думи за планетата Лумина продължаваха да звучат в главата ми.
Трябваше да я попитам.
— Ти партизанка ли си?
Не ме интересуваше дали Невени иска планетата ѝ да се освободи от империята. По-скоро исках да разбера дали бе достатъчно умна да пази чувствата си в тайна. Ако признаеше, че е партизанка, трябваше бързо да умре. Не можех да доверя на една глупачка опасното знание за това, което бях направила.
Невени обаче само ме изгледа с многозначителен поглед и на свой ред ме попита:

— Какво
наистина
се случи с двамата Домитриан?

Сърцето ми подскочи и аз се огледах наоколо. Имаше ли някой достатъчно близо да чуе въпроса ѝ? Не, Невени не беше такава идиотка, че да говори открито.
— Хайде да не си задаваме въпроси, на които не искаме да отговаряме — рече небрежно тя.
Аз обаче вече не я слушах. Не, наблизо нямаше кой да ни чуе, но през една пролука в тълпата зърнах Вражда. Тя продължаваше да ме наблюдава, но беше достатъчно близо, за да чуе Невени, ако е слушала.
Тя стоеше… толкова близо, колкото аз бях до Тирус, когато подслушвах разговора му със Сигна. Закрачи към мен и веднага разбрах, че е чула всяка сричка от устата на Невени.
Нямах готови подходящи лъжи, с които да се оправдая. Не и този път.



14.





Извиних се на Невени и се отправих към вратата в желанието си да остана няколко минути на тишина, за да преценя какви са възможностите ми. Сега Вражда знаеше, че историята, която бяхме измислили с Невени, е лъжа. Щеше да поиска друго обяснение. Вероятно се беше досетила, че аз съм отговорна за участта на двамата Домитриан и само аз трябваше да отговарям.
Щяха ли да ѝ повярват?
Химическите забавления бяха започнали да въздействат върху присъстващите. Минах покрай Високопочитаеми на всякаква възраст — някои се бяха свлекли на пода, други се кикотеха, подпрени на облегалките на столовете си, трети бяха опрели глави срещу прозорците. Едни разговаряха, а други разглеждаха ръцете си, сякаш им бяха безкрайно интересни. Лекари, наричащи се Ну Домитриан или Нан Домитриан, сновяха из тълпата и помагаха на прекалили с дозите и на други с непоносимост към наркотици.
Въпреки онова, което ни каза Сутера ну Империан, аз видях, че много хора изглеждат напълно отпуснати и безпомощни. Видях още повече гости, обладани от маниакални желания. Дори Креденца Фордайс се беше проснала на земята с широко разтворени крака и се усмихваше подканящо на разни хора, които минаваха покрай нея. Елантра пък се бе надвесила над нея, смееше се като побъркана и я подканваше да се изправи.
Минах бързо в пълно мълчание покрай тях и въздъхнах с облекчение, когато най-после се измъкнах от тълпата и хладината на коридора ме обгърна. После чух стъпки зад себе си и разбрах, че не съм успяла да се спася.
— Не си ли тръгвате твърде рано, Високопочитаема Империан?
Обърнах се бавно и видях насреща си Вражда. Тя започна да обикаля около мен като някое животно, а аз стоях, без да помръдна. Изобщо не ми хрумваше как да се държа като истински човек.
Моята двойница. Моята сянка. Единствената, способна да види какво представлявам.
Единственото, върху което можех да съсредоточа вниманието си, беше хищникът пред мен.

— Теб какво те интересува? — Тонът ми беше прекалено рязък, прекалено заплашителен — твърде приличащ на собствения
ми
глас.

Вражда не отговори, само ме погледна.
— Чувствам се много уморена — рекох аз, потискайки истинските си чувства. С престорена усмивка, за да прозвучи най-искрено, добавих: — Какво възхитително честване. Колко жалко за Благородното.
Опитах се да мина покрай нея, но изчадието внезапно ми препречи пътя. Направи го много бързо и много леко и безшумно. Преди да ми намалят мускулите, можех да се движа по същия начин и да съм не по-малко бърза от нея. Бих се изправила като равна срещу това същество и бих оказала сериозна съпротива.
Но не и сега. Не можех да нападна изчадие в разцвета на силите му, но ако то се беше досетило какво представлявам, трябваше да го убия, преди да е казало на някого. Не можех да си представя как бих успяла да го сторя.
Вражда се приближи много плътно до мен, бледите ѝ бездънни очи ме изучаваха. Беше огромна в сравнение с мен.
— Какво искаш? — осмелих се да попитам след твърде дълго мълчание.
— Знам, че лъжете за Домитриан, Високопочитаема Империан.
Да отрека. Това беше най-доброто, което можех да направя.
— Вече ти казах…

— Онова момиче Сагнау го каза.
Чух
я. Вашата история беше лъжа.

— Моята история? Нямам никаква история. Казах ти. Не си спомням какво се случи! — Надявах се гласът ми да прозвучи истерично, уплашено. В действителност се опитвах да реша дали съм достатъчно силна да я убия с намалените си сили. Трябваше да я изненадам.
В изражението ѝ имаше нещо животинско и странно. Тя наклони глава на една страна.
— У вас има нещо много различно. Не мога да го определя какво е. Не още.
Значи още не беше прозряла, че съм като нея. Следваше вътрешния си инстинкт и ме беше последвала тук, навън, но дори и сега, докато ме гледаше толкова отблизо, не можеше с абсолютна сигурност да каже, че не съм човек. Всъщност тя се съмняваше дори в това, което беше чула, защото в противен случай би извила още сега сухожилията ми, за да изтръгне насила признание от мен. В края на краищата как наследницата на Империан би могла да превърне двама членове на фамилията Домитриан в инвалиди още в първия ден от пребиваването си в двореца?
Тази мисъл ме окуражи.
— Нямам време за тези глупости, нечовешко създание. А сега се отдръпни и ме пусни да мина.
Тя не се помръдна.
— Казах да се отдръпнеш! — повторих аз, почувствала как адреналинът се покачва във вените ми. Искаше ми се да я отместя, да я ударя. Трябваше да потисна всякакъв агресивен импулс, който напираше у мен.
И тогава…
И тогава се чу глас:
— Всичко наред ли е тук?
Думите, непринудени и напълно човешки, най-накрая успяха да прекъснат този странен разговор. Огледах се и видях Гладик Атън, младия аристократ, когото срещнах заедно с Елантра и Креденца още първия си ден в двореца.
Вражда леко се поклони.
— Да, Високопочитаеми Атън.
— Да — потвърдих и аз и обърнах гръб на Вражда.
Внимателните, яркозелени очи на Гладик срещнаха моите. Дълбоко в тях имаше някаква емоция, която не можах да определя.
— Може ли да ви съпроводя до вилата ви, Високопочитаема Империан?
Аз кимнах, позволих му да застане до мен и да сложи дланта ми върху своята.
— Изведи ме оттук.
Не погледнах повече към Вражда. Чувствах погледа ѝ да пари гърба ми при всяка стъпка, която ме отдалечаваше от зловещото ѝ внимание. Засега.
На Гладик му беше нужно време, докато се реши да проговори.
— Страхувам се, че ви подразних — рече той.
Погледнах го.
— Какво искаше да кажете?

— Когато ви казах в онзи социален форум, че трябва да се държим настрана един от друг, това не беше заради
вас
.

Какво беше това?
— Баща ми е близък съюзник на сенатор Фон Пасус — обясни Гладик. — За мен няма значение в какво вярва баща ви, но моят е категоричен по този въпрос. Не мога да общувам толкова свободно с вас, колкото бих желал! Неприятно ми е, че ви обидих.
— Защо мислите, че съм се обидила? — попитах бавно аз.
— Защото — той примигна като дете, лишено от всякакво лукавство, — защото ние изобщо не разговаряхме. Дори и насаме. Помислих си, че ще ви е по-приятно да ме опознаете лично. — Той се загледа в земята и бузите му почервеняха. — Отношението ви към мен беше толкова студено. Знам, че си го заслужавам, но това ми причинява голяма болка.
Погледнах го изненадана, но после се усетих и се овладях. Значи Дония трябва да се е държала много по-различно с него, когато са общували в галактическите форуми, отколкото аз, откакто съм тук.
— Не съм ви ядосана. И не сте ме обидил. Аз… — помъчих се да измисля някакво обяснение — просто не искам да създавам нови затруднения както за вас, така и за мен. — Това до голяма степен беше вярно.
Той преглътна видимо, докато вървяхме по пътеката към огромния купол, където ни очакваха вилите ни.
— Помислих си, че не би било зле, ако все пак общуваме от време на време… например на публични прояви. Не сте ли съгласна?
Стигнахме моята вила и аз се обърнах, за да срещна погледа му. В очите му се четеше отчаяна молба.
Изведнъж осъзнах какво става: Гладик беше омагьосан от Дония. А тя очевидно не бе направила нищо, с което да го обезкуражи.
Издърпах ръката си от неговата, давайки си сметка, че тук Дония беше скрила нещо от мен.
— Да, и аз мисля, че не би било зле да се виждаме по-често.
Дония трябваше да ми обясни някои неща.
— Запознала си се с Гладик?
В гласа на Дония не забелязах нито промяна, нито вълнение. Може би защото използваше аватара на майка си, за да разговаря с мен на галактическите форуми, а за всеки би било трудно да изрази вълнение със студения, циничен тон на матриаршата.
Но докато я наблюдавах, използвайки нейния обичаен аватар, за да разговаряме двете, усетих, че в тази работа има нещо повече.
— Не го харесваш, така ли?
— Не — рече бързо Дония и скръсти ръце.
По време на тези разговори ѝ разказвах всичко, което бях научила за Хризантемиума. Трябваше да бъдем много внимателни, когато общувахме, защото някой можеше да ни подслушва. Правехме го под прикритието на разговор между майка и дъщеря през частен виртуален форум.
— Изглежда, той много… ме харесва — казах на Дония. — Дори не подозирах. — Озадачих се много, защото тя не криеше никакви тайни от мен.

— Защото наистина няма нищо за казване. Виж — тя сви рамене, — винаги съм мислила, че аз ще… че някой ден
ти
ще трябва да се омъжиш и да се свържеш с друга голяма фамилия.

— Да.
— Гладик Атън е приятен, интелигентен и търпелив човек. — Тя въздъхна. — С нищо не е по-лош от другите.

— Но той не
те
интересува — заключих аз. — Така че не е нужно да съм любезна с него.

— Не! Бъди мила с него.
— В такъв случай той трябва да ме интересува, така ли?
— Не, Нем… Сидония. Аз го харесвам за евентуален съпруг за теб повече от всеки друг. Но това не означава, че го харесвам за съпруг. Всъщност не харесвам никого за съпруг, но харесвам Гладик повече от който и да било друг. Разбираш ли?
— Не — отвърнах откровено.

— Просто помни, че аз… че
ти
трябва да се омъжиш за някого, така че той би могъл да е и Гладик. — Тя остана дълго време с притворени очи. — Родителите му са ревностни хелионисти. Семейството му е извън всякакво подозрение. Ако започнат да свързват името ми — името
ти
с неговото, ще си в по-голяма безопасност. Така че от теб зависи — Дония ме изгледа внимателно — той да продължи да иска да се ожени за теб. — После сниши глас: — Моля те, направи го. Заради мен.

Изгледах я намръщено. Значи Дония не обичаше този младеж, но възнамеряваше да се омъжи за него и очевидно беше успяла да събуди интереса му към нея за бъдеща съпруга. Искаше аз да продължавам да поддържам този негов интерес към нея, въпреки че самата тя нямаше чувства към него.
— Докъде мога да стигна в тази своя „благосклонност“?
— Просто разговаряй с него. Бъди мила, ако можеш.
— Да правя ли секс с него?
— Не! — извика рязко тя. — Не го прави това.
— Сигурна ли си? За мен няма значение дали…
— Казах НЕ, Немезида! Не искам той да те докосва!
Думите бяха изречени с такава ярост, че направо се изумих. И двете мълчахме дълго и се оглеждахме да не би някой да ни подслушва. В гнева си Дония беше използвала името ми. Нямаше обаче признаци някой да подслушва разговора ни, освен това беше твърде късно грешката да се поправи.
— Няма да го правя — уверих я аз. — Нищо няма да правя.
Тя си пое дълбоко въздух и шумно го изпусна. После рече:

— Просто… той обича да говори. Бъди добър слушател. Това му е достатъчно. Бъде любезна с него колкото ти е възможно. Но нищо повече.
Нищо
повече. Разбрахме ли се?

— Добре.
След като се изключих, аз се загледах в отразяващата повърхност на конзолата. Все още бях с тъмнокестенявата коса, която Дония предпочиташе, и със същия нос. Беше реагирала толкова рязко само при споменаването на възможността да имам сексуална връзка с Гладик. Точно тогава ми мина през ума, че Дония ревнува. Ужасно ревнуваше. Харесваше Гладик повече, отколкото бе склонна да признае.
Продължавах да недоумявам защо не ми беше казала за него, но вече започвах да се досещам. Ако тя искаше да се омъжи за Гладик, то тогава трябваше да направя всичко по силите си да го опозная, за да разбера дали е подходящ за Дония. Ако беше достатъчно добър за нея, наистина толкова добър, колкото си мислеше тя, тогава щях да направя всичко по силите си, за да подобря отношенията между двете фамилии. Ако това помогнеше да отпаднат подозренията към Сидония за еретични наклонности, още по-добре. Можех да ѝ направя тази услуга.



15.





Вражда започна да ме следи. Очевидно императорът имаше нужда само две от неговите изчадия да са до него по всяко време, а това ѝ даваше много възможности да ме следи из целия Хризантемиум и да ме наблюдава дали няма да извърша и други подозрителни неща.
Действаше умно, стоеше сравнително далеч от мен, така че обикновен човек не би забелязал присъствието ѝ. Държеше се като изчадие, тръгнало на обичайната си обиколка из Хризантемиума, а не като ловец, който преследва жертвата си. Само някой много параноичен мозък би направил връзка между нея и мен. Това, че тя винаги беше наоколо, можеше и да мине за съвпадение.
Но не и за мен.
Станах много предпазлива при всяко движение, при всяко вдишване, като продължавах да се питам до каква степен бях издала пред нея истинската си същност. Единственото, което можех да измисля, беше да продължавам да се преструвам колкото може повече на лекомислена Високопочитаема с надеждата тя да загуби интерес към мен.

Колкото и старателно да ме бяха обучавали Сутера ну Империан и матриаршата, все още не чувствах истинска потребност да общувам. Нямах желание да търся забавления или да установявам нови приятелства, но трябваше да се държа по някакъв начин, за да се слея постепенно с обществото.
Трябваше
да се държа така, като че ли искам да участвам в случващото се в двора. Колкото повече правех това, толкова по-бързо Вражда щеше да реши, че подозренията ѝ са неоснователни.

Тъкмо тук Невени се оказа изключително полезна.

Тя беше жадна за приключения. Вече бяхме обиколили всяка градина на
Валор Новус
и бяхме прекарали един дълъг ден в разходка по алеята Бърневал, като бяхме изминали пет километра в едната посока и още пет километра обратно. Това беше най-дългият пилон, стърчащ от Хризантемиума, с малко хора и голям брой автоматични машини по него, които си гледаха работата. Не беше нищо особено като място за разходка, но Невени настоя да го направим, защото той завършваше рязко с една стена, на която изписваха имената си онези, които си бяха дали труда да изминат цялото разстояние.

Там видях имената и фамилните знаци на повечето млади Високопочитаеми и разбрах, че това беше някакъв обреден ритуал за достъп до двора. Там беше квазерът на фамилията Атън, суперновата на Пасус, слънчевото затъмнение на семейство Фордайс, шестте звезди на императорския клон на фамилия Домитриан и дори черната дупка, знакът на другия неимператорски клон на Домитриан — клона на Високопочитаемата Сигна. Прибавихме и нашите имена на стената и аз изрисувах знака на Империан — слънце, изгряващо зад една планета.
Невени донякъде предизвикателно откачи огърлицата си и използва острия ѝ ръб, за да нарисува двете луни на Лумина.
— Ако на Високопочитаемите не им хареса, да не са ме водили тук — рече тя.

Друга вечер придружихме Гладик да залага в боевете между генетично създадени същества. Разни Високопочитаеми мъже и жени харчеха парите си за битките между генетично създадени животни на една арена в дълбините на
Тигрис
. В повечето случаи техните създания биваха убивани още в първите схватки. Други пък губеха пари, като залагаха кой ще загуби, но въпреки това се забавляваха много от кръвопролитията.

Това беше едно от онези безобидни обществени събития, за които беше споменал Гладик, на които можехме да бъдем заедно, без да привличаме към себе си укори и неодобрителни погледи. През по-голямата част от вечерта, дори и когато неговото създание се сражаваше, той се стараеше да улови погледа ми и дискретно да ми се усмихва. Аз си налагах да кривя устни в отговор, без да съм сигурна, че успявам да придам на усмивките си сърдечността и нежността на Сидония.
Звярът на Гладик спечели двубоя и той се извини, че трябва да слезе и да провери как е животното му. Невени се възползва от възможността да ми каже:
— Наистина ми се иска някой път да участвам и аз. — Беше прегракнала от викане, когато преди това бе заложила в две схватки на хибрид между мечка и тигър. — Трябва да си поръчаме и ние едно същество.
Погледнах я без особен ентусиазъм.
— И ти се надяваш да платя за това?
— Хайде, Сидония. Не ти ли се иска да опиташ поне веднъж?
По някаква причина от тази идея стомахът ми болезнено се сви, макар да не можех да кажа защо. Не беше защото бях смутена при вида на такава ужасна бруталност. За Високопочитаемите беше напълно нормално да си купят едно същество, а целта ми беше да изглеждам колкото може по-нормално. Дадох ѝ пари и я оставих тя да поръча животното.
Съществото на Невени беше готово след седмица, създадено по поръчания от нея генетичен код и отгледано до нормален ръст с помощта на ускорител на растежа. Веднага щом бе готово за първата схватка на арената, тя ме покани да отидем до кошарите, за да видя създанието заедно с нея. Поканих и Гладик.
Невени ни заведе до едно място в дъното на арената, където във въздуха се усещаше непоносима воня.
Гладик промърмори нещо и измъкна от ръкава си бурканче с благоуханна течност. Капна по една капка в ноздрите си и го предложи и на нас. Невени също си взе малко.
Аз поклатих глава. За мен силният парфюм беше много по-отблъскващ от животинската миризма.
По пътя към кошарите Невени непрекъснато говореше за новата си придобивка, а Гладик ѝ задаваше въпроси, породени от неговия опит с животни за боеве. Аз ги слушах внимателно до момента, в който не забелязах, че Вражда отново ме следва отдалеч. Запитах се дали това вече не ѝ е омръзнало.
Все още мислех за нея, когато влязохме в кошарите, но като видях гледката пред очите си, се заковах на място. Нещо в нея накара стомаха ми да се свие от ужас.
Дълго време не можах да помръдна. Огледах се наоколо и забелязах кръговете силна флуоресцентна светлина, с които маркираха невидимите стени. Ревът на животните достигна до ушите ми и се сля с внезапното бучене, което усещах в главата си. Връхлетя ме странното усещане, че съм се озовала обратно в друго време.
Протегнах ръка към най-близкия флуоресцентен кръг, едва докосвайки трептящото силово поле, което ме отделяше от един подобен на тигър хибрид. Можех да виждам съществото, но то можеше да ме види само ако направех полето прозрачно. Знаех това и не беше нужно да питам.
Някога аз бях съществото от другата страна на тези силови полета.
Споменът нахлу в главата ми. Тези полета бяха изградени по същия начин като кошарите, в които бях прекарала ранните си години. Спомних си как хората минаваха покрай мен и ме зяпаха по същия начин. А сега бях от другата страна.
Без да се усетя, бях спряла пред един зверилник и продължавах да се взирам вътре, докато не почувствах някой да докосва ръката ми.
Инстинктивно светкавично посегнах към гърлото на Гладик, но не го стиснах. Опомних се тъкмо навреме. Очите ми срещнаха неговите, задъхвах се. Свалих ръката си.
— Стресна ме.
Той ме гледаше с изумление. Разбрах, че бях направила нещо напълно нечовешко.
— Къде е съществото? — попитах, за да го разсея, и пресилено се усмихнах.
— Господарката Сагнау каза, че е точно тук, долу.
Последвах Гладик с чувството, че минавам през блато, че съм Немезида дан Империан, застанала тук напълно видима за всички, в кожа, която не ѝ е по мярка, където от всяко нейно движение си личи, че е измамница.
Стигнахме зверилника, където чакаше животното на Невени. Другите животни около нас непрекъснато сновяха напред-назад в клетките си и ръмжаха. Животното на Невени седеше на хълбоците си с повдигнат крак и наведена глава и се лижеше.
— О, я стига! — каза Невени и отчаяна се огледа наоколо.
Гладик се помъчи да скрие подигравателната си усмивка.
— Мисля, че това му харесва.
— Не, престани! — извика Невени и удари с длан по силовото поле. После изохка от болка, когато ръката ѝ отскочи назад. — О, не, ами ако започне да го прави и на арената? Това ще бъде направо катастрофа.
— Поне ще прекара приятно последните мигове от живота си — пошегува се Гладик.
Погледнах през рамо назад към мускулестата жена, която току-що беше влязла в кошарите. Изчадието ме беше последвало. Вражда също се оглеждаше и по изражението ѝ разбрах, че и тя си спомня.
Усетих странно стягане в гърдите.
За първи път гледах на Вражда не като на затруднение, като на враг, като на някого, който може да ме убие или когото скоро може да се наложи аз да убия.

Сега видях човек… не,
същество
, което беше точно като мен. Със същото минало, със същите преживявания, някой, който при други обстоятелства би разбрал онази моя страна, която дори Сидония не можеше да проумее. Знаех точно какво чувства и мисли, защото чувствах и мислех същото.

После погледът ѝ срещна моя и аз бързо извърнах очи.
Вражда и аз бяхме две издънки от една и съща почва, но тя никога нямаше да научи това. Никога. Защото, ако го научеше, щеше да ме убие.
Невени беше много напрегната, докато чакахме край арената да дойде ред на нейното същество да се бие. Беше го нарекла Смъртоносното още преди да го види — име, което със сигурност щеше да стане за присмех, ако, когато излезеше там, горе, започнеше да се лиже, вместо да се бие.
— Това е ужасно — продължи да се тюхка Невени, докато чакахме. — Поисках да е кръстоска между лъв и мечка. Да сте видели нещо, което да ви напомня за лъв или мечка, или пък са ми дали само някакво куче?
— Много по-голямо е от повечето кучета — каза Гладик. — Има малко козина по врата.
Видяхме да поставят звяра на Невени в заграждението непосредствено до арената, готов за следващата схватка.
— Ще станем за смях — каза ми тя.

— Дадох ти само парите — отвърнах ѝ аз. — Не съм го поръчвала. На
мен
няма да ми се смеят.

Ужасът, изписан на лицето ѝ, ми подсказа, че не трябваше да го казвам.
После добавих по-меко:
— Ако наистина те е страх, че ще загуби по най-ужасен начин, тогава да го оттеглим още сега.
— Но, Сидония, това би било прекалено.
Елантра Пасус мина грациозно покрай нас и се настани от другата страна на Гладик. Свитата ѝ от наемници и прислужници се проточи зад нея. Сред тях беше Единство, Благородното, обезчестено от Тирус Домитриан.
Двете с Невени нервно се спогледахме, а тъмната кожа на Гладик леко пребледня.
— Елантра.
— Гладик — поздрави го тя и го изгледа въпросително.
Внезапно си спомних, че Гладик се пазеше да не дразни семейство Пасус. Стори ми се, че в очите ѝ забелязах безмълвно предупреждение, почти бях сигурна в това, но после тя се обърна към Невени:

— 
Повечето
хора се чувстват изнервени при първата поява на техни животни на арената.

— О, така ли? — рече Невени и продължи да стои със скръстени на гърдите ръце. Тя имаше не по-малко основание от мен да бъде на тръни в присъствието на една Пасус. Беше тук само защото майка ѝ си беше навлякла гнева на сенатор Фон Пасус.
— Ама, разбира се — увери я Елантра. — Просто следващия път трябва да направиш по-щателно проучване, за да си сигурна, че ще имаш същество от добра порода. По-евтините имат повече кучешки примеси. Нека да позная — дори не са ви дали животно за настървяване, нали?
— Животно за настървяване ли? — попита недоумяваща Невени.
— Другар — казах тихо. — Помага на животното да се научи да убива.
Или пък изчадие.
Елантра се засмя.
— Глупаво момиче, не можеш просто да го пуснеш на ринга и да очакваш да знае какво да прави. Един добър животновъд би ти го казал. Той трябва да ти достави и друго, по-слабо животно. Твоето го убива, вкусва от кръвта му и тогава е готово за истинска схватка. Твоето малко кученце ще бъде разкъсано на парчета, ако преди това не го настървиш. — Тя наклони на една страна къдравата си глава и лукаво се усмихна. — Лесно мога да те снабдя с едно. Случи се така, че днес имам повече.
Невени стоеше като на тръни, но все пак успя да се усмихне сковано.
— Предполагам, че ще е по-добре, отколкото да го изпратя там, за да загуби.
— Имам среща с престолонаследника в ложата му. Защо не отидете там с моите хора? Много скоро ще дойда и аз — рече Елантра. После се обърна към Гладик: — А ти ще останеш с мен, нали?
Гладик се размърда неспокойно на мястото си.
— Да, да, разбира се.
Погледнах го изненадана колко лесно можеше да бъде уплашен. Твърдеше, че си пада по Сидония, ала не се осмели да откаже на Елантра. Развалих мнението си за него.
Като видя как той веднага се съгласи, Елантра само се усмихна още по-широко.
— Върви с нея тогава — рече с най-любезен тон тя. Това обаче не беше предложение, а заповед.
Гладик дори не ме погледна. Обърна се да придружи Невени.
Двамата се отдалечиха с прислужниците на Елантра и обезчестеното Благородно. Дадох си сметка, че това беше игра на надмощие. Сега щеше да изглежда, че Невени е от свитата на Елантра. Гладик, който очевидно беше мой придружител за тази схватка, просто ме изостави, когато тя му нареди. Една Пасус се беше появила и беше защитила територията си от една Империан.
Все още се изкушавах дали да не я ударя, но нямаше да бъде разумно, затова реших, че най-добрата ми реакция ще е да се правя на тъпа.
— Колко мило от твоя страна, Елантра — казах усмихната аз. — Съществото на Невени със сигурност ще има полза от това.
— О, чувствам се изключително отговорна за Излишните от нашата територия — рече през кръшен смях Елантра. — Въпреки че, Сидония, няма да ти се разсърдя, ако ти наистина цениш тази Излишна като… приятелка. — Изрече последната дума с нотка на отвращение. — Веднага ще я пратя обратно тук.
— Много си любезна — отвърнах аз в очакване да разбера защо продължава да стои при мен.
— Вие двете изглеждате много близки — отбеляза Елантра, като гледаше ту мен, ту ложата на престолонаследника, където Невени, Гладик и другите коленичиха, за да поздравят пристигналия Тирус Домитриан. — За Хризантемиума е твърде необичайно да се види как две чужденки се сближават толкова бързо, както се сближихте вие двете, откакто… О, откакто стана онази неприятна случка със Саливар и Девини.
— Беше много мило от нейна страна да ми помогне — казах равнодушно. — Онази нощ продължава да е пълна загадка за мен.
— О, да. — Очите ѝ злобно блеснаха. — Да се надяваме, че тази мистерия скоро ще се изясни… заради собственото ти успокоение. Девини и Саливар най-сетне се събудиха.
Сърцето ми подскочи.
— Така ли?
— Да. Ще бъде много интересно да чуем какво ще кажат те, нали? — Без да ми даде време да помисля за заплахата, съдържаща се в думите ѝ, Елантра се изправи и напусна сектора ми. Появи се отново в ложата на престолонаследника, където я чакаха Невени и Гладик. Видях как Елантра допря пръстите на Тирус до бузата си. Явно възнамеряваше да продължи да се държи изключително любезно с него, въпреки че беше съсипал подаръка на фамилията ѝ за императора.
Значи Саливар и Девини бяха дошли в съзнание. Това не означаваше, че трябва да се безпокоя. Невени си спомняше много малко от посегателството им върху нея, и то при много по-слаба доза от Дъха на скорпиона. Аз ги бях принудила да погълнат достатъчно с надеждата да изтрия месеци от паметта им.
При тази мисъл сърцето ми престана да бие толкова бързо.
Около мен се вдигна голяма врява. Долу на арената бяха изкарали Смъртоносното. То изтопурка до средата на арената, размаха опашка, изпъна назад уши, а ноздрите му потръпнаха, когато подуши въздуха. Надигнах се, за да виждам по-добре, обхваната от странно напрежение. В този момент забелязах, че Елантра даде знак на някого близо до нея.
Слугите ѝ сграбчиха Благородното и хвърлиха уплашения млад мъж на арената при звяра на Невени. Тълпата дружно ахна от изненада и дори Тирус Домитриан — изнасилилият невинното създание — се наведе рязко напред, като че ли да хване момчето, но не успя. Благородното се строполи на каменния под, а голата му глава лъсна на светлината. В продължение на няколко секунди Единство остана приведен и замаян. После се изправи и се огледа наоколо с абсолютно невинно изражение.
Значи Благородното беше съществото, с което Елантра възнамеряваше да нахрани Смъртоносното.
Усетих, че стискам изпотените си юмруци, защото всичко ми беше станало напълно ясно. Благородното беше създадено да бъде беззащитно, да не мисли никакво зло и да не знае какво означава то. Беше лишено от всякакви инстинкти да побегне или да се защитава, преди да бъде разкъсано на парчета. За разлика от един прислужник обаче то имаше способността да разпознава смъртта, когато тя наближи. Трябваше да е така, защото се предполагаше, че Благородното трябва да бъде доволно от съдбата си, когато бъдеше принесено в жертва.
Отново погледнах Елантра. Тя се усмихваше, защото се бе отървала от съществото, което ѝ беше причинило такива неудобства. Невени беше притиснала ръце до устата си, а Гладик бе навел глава, за да не вижда кръвопролитието. Видях до Елантра престолонаследника, който беше обезчестил Благородното.
Тирус се взираше ужасен в момчето.
Наблюдавах го продължително и ми мина странна мисъл: той не искаше Благородното да бъде убито. Стана ми любопитно, че това имаше някакво значение за него.
Вниманието ми отново бе привлечено към арената, където Смъртоносното обикаляше дебнешком около беззащитното Благородно, но не нападаше. Звярът подуши въздуха, а после се отдръпна, загубил интерес.
Забелязах Елантра да дава знак на един от пазачите при арената. Прошепна нещо на Невени. В този момент човекът вдигна ръка и изстреля електрически заряд срещу животното. В Смъртоносното се забиха стотици електрически игли и то започна бясно да се върти в кръг и да вие.
Изведнъж усетих, че не можех да дишам. Не можех.
Последва нов електрически заряд, после още един.
Вече не виждах арената. Виждах само беззащитното момиче, което ми бяха подхвърлили някога в моята клетка в кошарите. Малкото момиче, което трепереше в ъгъла, а после посегна да вземе от храната ми. Отблъснах я. Изкрещях в лицето ѝ, а тя ужасена се разплака. Но не я ударих. Не я докоснах. Дълго я гледах, като се опитвах да разбера какво беше това малко, беззащитно нещо, и сега не можех да дишам, докато мислех за нея и наблюдавах как измъчват звяра под мен.

На арената животното отново нададе вой след поредния електрически шок. После започна силно да лае и да се зъби на мъчителите си, които не можеше да достигне. Яростта му се засилваше и скоро щеше да се излее върху нещо, върху
някого
. Стомахът ме присви, защото продължавах да мисля за електрическите шокове, на които бях подложена някога, те не спряха, докато пред очите не ми причерня и аз престанах да се сдържам. Не можех да направя нищо друго, освен да удрям, да разкъсвам и да убивам. После тя умря, беше паднала мъртва в краката ми, първото човешко същество, което убивах…

В този миг Смъртоносното се втурна към Благородното. Вече не приличаше на безобидно куче, а на смъртоносен, мускулест звяр, създаден и обучен да убива. Благородното нададе жалостив вик и закри лицето си с ръце също като онова момиче, когато най-накрая се нахвърлих върху него и когато то разбра, че ще я убия, че съм ужасно чудовище без жалост, без разсъдък, без милост. И в мига, в който си спомних за този ден, ме завладя някакъв порив, който не разбирах. Прехвърлих се през стената и скочих на арената.
Приземих се долу върху камъните, усетила внезапно настъпилата тишина сред зрителите. Чувах само обърканите ридания на Благородното и ужасния рев на Смъртоносното. И двете същества се взираха в създанието, което се бе появило изневиделица и което се намесваше в естествения ред на нещата. В този момент разсъдъкът ми се върна, моментално заменен от ужас.
Току-що бях направила нещо, което Сидония никога не би сторила. Нещо, което никога не би дръзнала да направи. Бях се хвърлила на арената пред очите на всички тези хора. Това беше лудост. Безумие.
Разяреното животно започна да ме обикаля. Това беше нова заплаха и аз бях поразена от друга ужасяваща мисъл.
Ако се сбиех с това създание, щях да се разкрия пред всички. Пред Вражда, която беше там някъде сред тълпата и която веднага, само с един поглед щеше да разпознае силата и движенията на изчадието.
Ако обаче откажех да се бия, този звяр щеше да убие мен.



16.





Поех си дълбоко въздух и огледах тълпата, очите, вперени в мен и готови да ме предадат. Можех да направя това. Можех. Бях изцяло приела способностите на Дония, но въпреки това можех да победя това същество. Нямаше да се движа като изчадие, а щях да се бия като такова. Пак можех да го победя.
Някои от хората в тълпата протягаха надолу ръце, за да спечелят благоволението на наследницата на Империан, като ѝ помогнат да се спаси. Видях, че Гладик и дори Тирус Империан също протягат надолу ръце. Елантра обаче се беше облегнала назад и ме гледаше с нескрита злоба.
Невени откъсна огърлицата от врата си.
— Сидония! — Хвърли я на арената, където тя падна и леко издрънча върху камъните.
Въпреки всеобщия ужас от опасното положение, в което бях изпаднала, в тълпата се чуха неодобрителни възгласи. Невени току-що бе нарушила едно табу, като беше показала, че огърлицата ѝ е оръжие.
Пристъпих напред да я взема, сигурна, че може да ми помогне. Смъртоносното обаче ми препречи пътя. Ноздрите му потрепваха, а ревът му стана по-плътен и заплашителен. Въпреки жеста на Невени тя не можеше да ми помогне.
Започнах бавно да отстъпвам назад, а животното се приближаваше с дебнещи стъпки. Продължавах да ангажирам вниманието му, тъй като бях по-голямото и по-опасното нещо на арената. Усещах омразата и враждебността, които се излъчваха от него. Припряно откъснах няколко парчета от роклята си. Ако това животно наистина беше повече куче, то щеше да захапе първия крайник, до който можеше да се докопа. Продължавах да не го изпускам от поглед, докато бинтовах ръката си с плата. После се наведох и взех един от разхвърляните наоколо камъни.
— Ела насам, животно — прошепнах аз.
С всяка секунда ревът му все повече наподобяваше на мечка. Трябваше да приключвам с това. Внезапно отскочих встрани.
Животното се хвърли със страхотен рев напред, маса от мускули и святкащи остри зъби. Скъси разстоянието по-бързо от всяко нормално куче и аз му подадох лявата си ръка, подготвяйки се за момента, когато тези зъби щяха да се впият в кожата ми. Голямата уста захапа плътта ми и в този момент го дръпнах към себе си, без да обръщам внимание на болката, когато челюстите му се сключиха. Със свободната си ръка стоварих камъка върху черепа му.
За мен щеше да бъде лесно да строша главата му, ако използвах всичката си сила, но аз бях Сидония, затова ми бяха нужни три по-леки удара. Животното се строполи на земята. Отскочих крачка назад и разбинтовах лявата си ръка. Зъбите бяха разкъсали плата, но имах само леки кървави следи по кожата.
Поех си дъх и хвърлих камъка. На арената настъпи мъртва тишина. Когато вдигнах поглед, видях да ме гледат с изумление стотици очи. Стоях напълно объркана. Трябваше да обясня защо съм сторила това. А как да го направя? Как бих могла да обясня с думи какво ме беше накарало да се намеся, когато самата аз не можех да разбера себе си? Дония никога не би го сторила.
Почакай.
Мислите ми се проясниха.

Не, Дония
щеше
да го направи. Не като скочи на арената като мен, а преди това… щеше да реагира в момента, в който Елантра хвърли долу Благородното. И може би дори в момента, в който Невени ме беше помолила да ѝ дам пари, за да поръча свое животно.

— Хора, нямате ли срам? — извиках аз срещу зяпналите ме лица. Отидох при Благородното, което се беше свило уплашено на земята, и го прегърнах закрилнически. Нарочно погалих Единство по разтреперания гръб, точно както би направила Дония. — Вие наред ли сте? Какво удоволствие би ви доставило да гледате как разкъсват на парчета едно беззащитно създание? Какво сме ние — диваци ли?
Над цялата арена се разнесоха шепот и тихо мърморене.
За миг видях Елантра, която ме гледаше с омраза. В очите ѝ се четеше открито презрение и аз разбрах, че вече е изтълкувала действията ми като насочени против нея, против фамилията Пасус.
После за моя голяма изненада, Тирус Домитриан вдигна ръка, за да въдвори тишина. Тълпата притихна, престолонаследникът погледна надолу от мястото си. За разлика от друг път, изражението му беше напълно нормално.
— Високопочитаема Империан, ти поднесе за забавление на всички ни един неочакван спектакъл. Не сме ли съгласни? — Той се огледа наоколо и тълпата избухна в смях. Тирус срещна погледа ми. — Мисля, че като награда за смелостта ти можем да ти дадем Благородното под твоя защита.
Бързо освободих момчето. Не исках това.
— Не.
— Не? — Тирус повдигна вежди.
— Съществото, Ваше Височество. Звярът. Искам звяра. Платила съм за него. Искам си го обратно. От сега нататък то няма да участва във вашите… Във вашите дивашки забавления.
Едва в този момент си дадох сметка какво ме беше накарало да застана между жертвата и ловеца. Това не беше Благородното въпреки лъжите, които изрекох към тълпата в ролята на Сидония. Не, беше животното, което се канеше да убие Благородното, този звяр, създаден като мен да убива безмилостно, който беше принуден да го прави дори и тогава, когато не искаше.
Нямаше да позволя това да се случи отново. Вече не.
Вместо това този звяр щеше да стане мой.
Тялото ми още трепереше от отделеното голямо количество адреналин, когато най-накрая напуснах арената и ме отведоха в загражденията, за да чакам завръщането на Смъртоносното.
Очаквах Невени да дойде бързо при мен, но вместо нея се появи Гладик. Привързаната му със златни ленти тъмна коса беше леко разбъркана. Мислех си, че ще се почувства неудобно и ще е разтревожен.
Вместо това каза:
— Защо го направи?
— Моля?
Гладик пристъпи още една крачка напред и не се приближи повече.
— Сидония, това беше скандално! Не правиш услуга на семейството си, като се държиш толкова безразсъдно. Баща ми никога няма да ми позволи да общувам с теб след всичко това!
В гърдите ми се надигна гняв. Дръпнах ръкава си, за да покажа леките рани по ръката ми на застаналите до мен медици. Внезапно си спомних как Гладик безропотно се беше подчинил на Елантра. Беше се измъкнал, без да ме погледне, и се бе присъединил към свитата ѝ.
Освен това в онзи първи ден от пристигането ми в Хризантемиума, когато тя беше намекнала за солените бани, Гладик се беше опитал да каже нещо, но бе млъкнал. Сега разбрах, че е бил готов да ме предупреди какво ще стане, но Елантра го беше накарала да замълчи. Беше ѝ се подчинил.
— Значи, за да избегна скандала и да запазя репутацията си — отвърнах студено, — трябваше просто да позволя животното да бъде разкъсано на парчета, така ли?
— То не е човек — възрази той.
Изгледах го продължително, като че ли го виждах в нова светлина. Не като изтънчения наглед, деликатен млад мъж, а такъв, какъвто беше в душата си.
Този жалък слабак не беше достоен за Сидония.
— Гладик, просто ме остави.
— Сидония…
Искаше ми се да го ударя. Затова му обърнах гръб.

— 
Казах
да си вървиш. Повече нямам какво да ти кажа.

Гладик си беше страхливец. Не започна да спори, нито да възразява.
Чух как стъпките му се отдалечават. Усетих, че цялата треперя от гняв. Когато почувствах някакво движение зад себе си, помислих, че той се е върнал, за да каже още нещо. Извърнах се рязко, готова да му се озъбя, но се вцепених.
Беше Вражда.
Изчадието ме наблюдаваше внимателно на флуоресцентната светлина, идваща от силовите полета. Медицинските ботчета все още се занимаваха с наранената ми ръка. Дадох им знак да се махнат, подготвяйки се за момента, в който тя ще се приближи и ще ме убие.
Беше ме видяла на арената. Беше видяла всичко.
Бях се постарала на арената да се движа като Сидония, за да прикрия силата и бързината си. Но по начина, по който Вражда ме гледаше сега, като че ли не виждаше нищо друго и аз с все по-засилващ се страх си дадох сметка, че не бях успяла да я заблудя.
Тя обаче не се приближи до мен. Просто ме наблюдаваше със странно любопитство.
— Вярвате ли в това, което му казахте?
— Какво да вярвам? — попитах предпазливо.
— Това, което току-що казахте на онова момче. Вярвате ли, че сте постъпили правилно, като сте спасили онова същество?
Въпросът беше неочакван за мен. Успях да кажа само:
— Не можех да позволя да се случи. Това, което щеше да стане на арената, беше… — Не можах да обясня смислено странния подтик, който ме бе накарал да се намеся. — Не беше редно — успях да добавя.
Вражда се огледа наоколо, видя клетките, това място, което толкова приличаше на загражденията, където и двете бяхме отгледани. Където и двете бяхме съществата от другата страна на силовото поле.
— Може би съм имала погрешна представа за вас, Високопочитаема Империан. За такава като мен състраданието е нещо много странно. — Студеният ѝ поглед срещна очите ми. — Но не съм сляпа за стойността му. Още от първия момент ми направихте впечатление като нещо необикновено и сега подозирам защо е така. Просто не можех да разбера, че може да има някой, който е толкова… добър по душа.
След тези думи сякаш доволна, че е разрешила загадката, която е представлявала за нея Сидония Империан, Вражда се отдалечи. Останах да стоя така, а върналите се медицински ботчета продължиха да се занимават с ръката ми. Помислих си, че я бях спечелила с това, което бях казала на Гладик. Като се намесих в защита на едно същество като Вражда и мен, което не беше човек, бях направила нещо напълно характерно за Дония. Това ѝ даваше логична причина да спре да изпитва подозрения към мен.
От този ден нататък Вражда престана да ме следи.
Действията ми станаха повод хората да шушукат, скандализирани, из целия Хризантемиум. По-благите Високопочитаеми, които вътрешно се отвращаваха от животинските борби, намериха начини да се приближат незабелязано до мен и да ми прошепнат:
— Мисля, че бяхте много смела, Високопочитаема Империан.
Други пък започнаха да странят от мен. Когато ги приближавах, те демонстративно извръщаха глави и понижаваха тон с надеждата да не разбера за какво си говорят. В края на краищата бях подложила на безпрецедентно остра критика начина, по който се забавляваха хората тук.
Не виждах нищо лошо в това до една вечер след службата в Голямата хелиосфера, когато Високопочитаемите се събраха в представителната зала, за да вдишват наркотици. Почувствах, че някой се е втренчил зад гърба ми и се обърнах тъкмо навреме, за да видя, че императорът ме наблюдава, а Високопочитаемата Сигна се е навела към него и му шепне нещо в ухото.
Точно в този момент се огледах около себе си и видях застаналите близо до мен Високопочитаеми, онези, които бяха изразили одобрението си за моите действия на арената. После погледнах към другите, които ме избягваха, и видях от устата им изпаренията да излизат на облаци. От време на време поглеждаха изпитателно хората от моята група. Останах стъписана.
Бяха се подредили от двете страни на същата пропаст, която разделяше съперниците сенатор Фон Пасус и сенатор Фон Империан в Сената. Онези, които приемаха с одобрение действията ми и се бяха събрали около мен, бяха от фамилиите Амадор, Ротси и Уолстром. Всички бяха привърженици на идеята за завръщането към науката.
Тези, които защитаваха противоположното становище, не одобряваха жеста ми и бяха започнали открито и шумно да се хвалят, особено в мое присъствие, с новите същества, които са си поръчали, сякаш искаха да демонстрират нещо, бяха от фамилиите Фордайс, Атън, Локлейт и други съюзници на Пасус. Най-ревностните хелионисти.
Не можеше да е съвпадение. Онези фамилии, които не се осмеляваха да изразяват открито неодобрението си към императора, го правеха по завоалиран начин, противопоставяйки се на противниците си по въпроса за животинските борби, и бяха започнали да се събират около мен. Около наследницата на фамилията Империан, центъра на тяхното недоволство.

Веднага се извиних и напуснах групата, защото това беше напълно противоположно на очакваното от мен тук, в двореца. От мен се очакваше да се старая да
не
се набивам на очи, а не да привличам внимание!

Когато стигнах до вратата обаче, хвърлих един поглед назад към императора. Той стоеше високо горе, стиснал здраво облегалките на стола, и оглеждаше със смразяващ поглед фракцията на Империан.
Владетелят беше безмилостен човек, а сега имаше пред себе си врагове, които се обединяваха пред очите му.



17.





Започнах по-често да се уединявам във вилата си с надеждата да бъда забравена. Когато идваха посетители, наскоро изразили одобрението си за моите действия на арената, карах прислужниците си да ги отпращат. Преструвах се на болна за всички, с изключение на Невени.
За щастие, имах Смъртоносното, което запълваше голяма част от времето ми.
Отначало то беше враждебно настроено, готово да ме разкъса, щом го приближах. Забраних на прислужниците си да се занимаваш с него и му дадох самостоятелна стая във вилата. После, след като се уверих, че помещението не е под наблюдение, без колебание използвах по-голямата си сила, за да го науча да се подчинява. Когато се хвърляше върху мен, го приковавах по гръб на земята; когато тракаше срещу мен с челюсти, го сграбчвах за козината на врата и го стисках, докато престане да се зъби.
Отначало не бях сигурна дали едно чудовище, отгледано, за да убива на арената, може да бъде опитомено. Смъртоносното беше от онази смесена порода, която приличаше на куче, и те подмамваше да се приближиш, забравяйки за лъва и мечката, които се криеха в него. Постепенно обаче то се научи да ми се подчинява. Дори показа, че обича да си играе. Когато вечер се прибирах в стаята си, то започваше да се върти около мен, докато не го потупам, а после ме дръпваше за дрехата, за да си играя с него. А започнех ли да лазя с пръсти по пода като някое животинче, Смъртоносното започваше леко да ги дебне и хапе.
Единственият проблем при опитомяването му беше голямата енергия, която, също като мен, и то имаше нужда да изразходва, а пространството, в което се движеше, беше ограничено. Най-големият пилон, който стърчеше в пространството, беше едно от малкото места, до които можехме да правим по-изморителни разходки далеч от любопитни погледи.
Невени ни придружи на една от разходките по алеята Бърневал. Тя отскачаше уплашена всеки път, когато животното се приближеше до нас.
— Сигурна ли си, че искаш да го задържиш? — попита ме Невени.
— Вече е по-лесно за опитомяване. Бързо възприема. О, имам нещо за теб. — Бръкнах в джоба си и извадих огърлицата ѝ. — Благодаря ти. Знам, че си навлече неприятности, като открито показа какво е предназначението ѝ. Няма да забравя жеста ти.
Невени прекара предпазливо пръсти по огърлицата.
— Не ме интересува какво мислят другите за мен. Всички носят оръжия. Постъпват като лицемери, когато изразяват неодобрението си, че я имам, особено след… — гласът ѝ потрепери — след онова, което ми сториха Саливар и Девини.
Не казах нищо. Не знаех как да я утеша, затова беше по-добре да не се опитвам.
— Къде са твоите? — попита със заговорническа усмивка Невени. — Трябва да имаш оръжие. Знам, че имаш. Няма да кажа на никого.
Не ми беше нужно оръжие. Оръжието бях самата аз. Почувствах обаче, че трябва да ѝ отговоря нещо, затова ѝ показах едно.
— Обувката. В подметката е скрит нож.
— А защо не го използва срещу Смъртоносното?
— Ами… не съм толкова смела като теб, когато има опасност да ме критикуват публично.
Невени се засмя и ме сръга в ребрата.
— И това го казва момичето, което скочи на арената, за да спаси едно Благородно. — Тя спря. — Не мога повече да вървя с тези токчета. Продължавайте без мен, Сидония.

Сбогувах се с нея. Все още ѝ бях благодарна за жеста, който неотдавна беше направила за мен. У Невени имаше нещо, което ми харесваше, почти ѝ имах
доверие
, ако изобщо можеше да се говори за доверие към някой друг освен към Сидония. Със Смъртоносното продължихме разходката си и аз почувствах, че ми липсва компанията ѝ.

Но пък без Невени поне можех да се движа по-бързо. Сега, когато Вражда бе престанала да ме следи, можех да си позволя това удоволствие. Ускорих темпото. Смъртоносното с готовност ме последва. Бяхме същества, които не бяха създадени да пълзят едва-едва. Трябваше да използваме тази възможност.
Направо спринтирах. Бягах по-бързо от всеки друг път, откакто намалиха мускулите ми, и за мое огромно удоволствие, Смъртоносното не изоставаше, изпълнено с енергия също като мен. Много бързо стигнахме до края на алеята. Чувствах се приятно задъхана, а мускулите ми се бяха отърсили от ужасната скованост, свързана с липсата на достатъчно движение.
Поддържането на тази физическа слабост не ми се отразяваше добре. Кучето се въртеше нетърпеливо в краката ми и непрекъснато душеше. Оставих го да почива, докато разглеждах знаците и имената на стената. Имаше нови имена, появили се след първото ми посещение тук, имена на фамилии от цялата империя.
В началото ги разглеждах малко разсеяно, но после се вгледах по-внимателно в тях. Белуедър, Уолстром, Амадор, Ротси. Имената на същите хора, които се бяха събрали около мен. Появата им в двореца не беше привлякла толкова внимание, както моята като дъщеря на Великия еретик, затова не бях забелязала, че са дошли. Не си бях дала сметка колко много от тях са пристигнали в Хризантемиума съвсем наскоро.
Бяха ги повикали тук също както Сидония.

Докато четях на стената имената на новодошлите, инстинктът ми за оцеляване се събуди с пълна сила. Във
Валор Новус
имаше толкова много нови лица, на които не бях обърнала внимание. Гербовете на стената обаче показваха положението пределно ясно.

Фамилията на Сидония не беше някакво голямо изключение, при което детето бива доведено в двора вместо родителя. Тя просто беше първата, но същото се беше случило и на много други големи фамилии. Империята събираше наследниците им в крепостта си.
Но защо? С каква цел?
Бях стояла така прекалено дълго и до мен Смъртоносното започна да губи търпение. Започна да издава странни звуци и аз се обърнах. То се хвърли върху мен, но не за да ме захапе, а за да ме лизне по бузата.
За моя изненада, от устните ми се чу някакъв бълбукащ звук. Нужно ми беше малко време, за да усетя усмивката си и да разбера що за звук е това.
Аз се смеех. Смеех се.
Вътрешно разтърсена, аз се отдръпнах от кучето, хванах го за каишката и го накарах да върви до мен. Продължих да опипвам устните си, от които беше излязъл този неочакван смях.
Какво ставаше с мен?
— Моята май… уф, аз съм разтревожена.
Сидония отново използваше аватара на майка си, като имитираше гласа ѝ, и колебливо зададеният въпрос прозвуча още по-нелепо.
— Тревожиш се за мен ли? — попитах аз.
Дония ме погледна колебливо.
— Нещо такова.
Разбира се, че матриаршата не се безпокоеше за мен. Тя вероятно имаше свои източници в двореца. Сигурно беше чула за намесата ми на арената и последвалия скандал.
— Всичко е наред. Кажи го на останалите в крепостта. Постъпката ми беше безразсъдна и повече няма да се повтори. И трябва да те уверя, че в момента съм много кротка. Тук вниманието не се задържа дълго върху някого. Скоро ще забравяш за мен. Въпреки че аз…
— Какво?
— Не мисля, че с Гладик ще продължим да общуваме след случилото се. Съжалявам. — Той не беше достоен за нея. Един ден щях да ѝ обясня това.
За моя изненада, Дония подмина думите ми като нещо не особено важно.
— Разкажи ми за себе си. Тревожа се.
Този път разбрах, че тя имаше предвид себе си.

Добре съм.
Исках да ѝ го кажа, да я успокоя веднага, но начинът, по който ме гледаше, дори и през очите на матриаршата, ме накара да усетя някакво стягане в гърдите.

Ако имаше някой, който можеше да отговори на въпроса ми, то това беше тя.

— Добре съм. Само дето… — Спомних си за Смъртоносното, за начина, по който ме близна по лицето. За това, което бях направила после. — С мен се случи нещо малко необичайно. Не съм свикнала да съм в такова положение.
Засмях
се на нещо.

— Какво? — попита изненадана Дония.
— Онова хибридно куче се хвърли върху мен. Помислих, че иска да ме ухапе, но то просто искаше да изрази привързаността си. Лизна ме по лицето така настоятелно. И тогава просто се случи. Засмях се, без да искам.
— Нем… ох, Сидония, в това няма нищо страшно.
Думите ѝ ме настроиха отбранително.
— Не съм уплашена.
По устните ѝ заигра лека усмивка.

— Знам, че ти не се боиш от нищо. Опитах се да кажа, че смехът не е нещо, което трябва да те кара да се почувстваш
неудобно
.

— Ти не разбираш. Това не е типично за мен. Може да е знак, че нещо не ми е наред.
— Не си ли… — Тя въздъхна тежко, явно забелязала също като мен колко двусмислено може да звучи всичко, казано по една линия, която би могло да се подслушва. — Не помниш ли деня, когато получи своето изчадие Немезида и начина, по който уголемиха някои части от мозъка му? Това беше направено, за да може да те обикне. — Гласът ѝ потрепери. — Но не можеш да направиш място в нечий мозък само за един човек. След като веднъж се е появило, това място остава там завинаги. Сигурна съм, че ако на Немезида ѝ беше дадена възможност, и други неща щяха да ѝ доставят удоволствие. Сигурна съм, че щеше да се научи и да се смее на разни неща.

— Това е смешно! Говорим за едно
изчадие
.


— Или за едно
момиче
— рече тихо Дония. — Момиче, израснало третирано като чудовище, за да мисли за себе си по този начин, същество, на което не му е било позволено да чувства, защото то мисли, че не трябва…

— Глупости. Говориш абсурдни неща.
Без да искам обаче, започнах да мисля за Вражда, чиито инстинкти на изчадие я караха да ме следи, да ме дебне, да разкрие тайните ми. Вражда, която беше загърбила подозренията си само заради един намек, че може да притежавам необикновената способност да гледам на създанията като на хора. Като че ли тя беше жадувала за такова разбиране и дори е изпитвала нужда от него.
Възможно ли беше да сме нещо повече, отколкото някога съм си представяла?
Изглежда, че Дония беше тъкмо на това мнение.
— Не разбираш ли защо Немезида никога не се смееше? На нея не ѝ е било позволено да го прави, не е имала причина да се смее. Не знам какви са условията в кошарите, но трябва да са били ужасни, травмиращи. А и аз се държах с нея не по-добре от стопанина.
Този път, разбира се, „аз“ се отнасяше за майка ѝ.
— После Немезида така сериозно прие ролята си, че и през ум не ѝ минаваха подобни неща. Ако беше имала възможност да бъде самостоятелна личност и се беше научила да чувства нещата, в това не би имало нищо страшно. Това е красиво. Чудесно е.
Вътре в себе си почувствах как съмненията продължават да ме глождят.
— Ако всичко, което казваш, беше вярно, ако… ако Немезида беше способна на такива чувства, тогава между едно изчадие и един човек не би трябвало да има разлика, освен във физическата сила.
— Може пък и да няма. Или тя не е толкова голяма, колкото си мислиш. — Дония стисна устни. — Винаги съм мислела, че е тъкмо така. И винаги съм го казвала.
Затворих очи. Отново си спомних за малкото момиче в клетката с мен. Спомних си и простодушното изражение на Сутера миг преди да пречупя врата ѝ. Мислите ми се върнаха към всички животи, които бях отнела през годините.
Тъкмо това ме беше направило добро изчадие.
Да си добро изчадие, означава да си ужасно човешко същество.
Ако бях човек, тогава всичко, което представлявах, всичко, в което се превърнах, беше долно, извратено и лошо. Бях или напълно приемливо изчадие, или отвратително човешко същество.
— Този разговор е глупав. Не мога да разговарям повече с теб. Трябва да вървя — казах аз.
— Ама…
— Прекъсвам разговора! — Прекратих връзката със Сидония и се уединих, разтреперана, във вилата. Погледнах Смъртоносното, което дремеше в ъгъла, и реших на следващия ден да го изкарам на арената и да се отърва от него. В този момент то повдигна глава, усетило, че го наблюдавам, прилепи уши и се вгледа в мен. Почувствах силно стягане в гърдите и разбрах, че не мога да го направя.

Какво ми
ставаше
? Единственото същество, към което изпитвах нещо, беше Дония. Само тя имаше значение за мен, а сега този глупав, създаден по генетичен път мелез ме караше да се държа като побъркана идиотка.

Бях забравила да кажа на Дония за събраните в двореца имперски наследници, а тъкмо това беше причината да се свържа с нея.
Нямаше да е голяма трагедия, ако почака до следващия път.



18.






Голямото светилище се намираше във
Валор Новус
, точно под Голямата хелиосфера. Рядко се използваше. Беше изградено за редките случаи, когато сенатори и други правителствени представители пристигаха от цялата империя на Съвет. Съветите бяха големи събития, обикновено посветени на коронацията на нов император. В Сената можеше да постъпят и да си отидат поколения сенатори, без да са присъствали на официален Съвет. Тогава се събираха не само сенаторите, но и всички по-нискостоящи представители на класите, които управляваха империята: вицекрале, губернатори и наследствени глави на стари фамилии, които по традиция бяха твърде важни, за да могат да минат и без ранг, но твърде бедни, за да притежават реална територия.

Тъкмо затова бях крайно изненадана, когато получих послание за свикването на такъв Съвет на следващия ден. Наредено ми бе да присъствам като представляваща сенатор Фон Империан.
Тъкмо прослушвах отново съобщението, опитвайки се да разбера какво точно означава то, когато по вътрешната уредба на вилата ми съобщиха, че „Невени Сагнау иска да се види със Сидония Империан“.
Когато Невени влезе, се обърнах към нея. Косата ѝ беше в безпорядък, като че ли току-що бе станала от леглото и беше дошла право при мен, също толкова озадачена, колкото и аз.
— И ти ли чу за Съвета, или някой си прави майтап с мен?
— И теб ли викат?
— Като представляваща майка ми. — Очите ѝ бяха широко отворени и в тях се четеше уплаха. — Нямам никаква представа от работите на майка си. Какво искат да кажат с това, че трябва да я представлявам?
— Трябва да отидем вместо тях.
Сенатор Фон Империан можеше да присъства на Съвета чрез галактическите форуми. Нямаше нужда да отивам вместо него. Тук ставаше нещо странно.
— Там ще има хиляди хора — рече Невени почти на себе си. — Разбира се, ние няма да правим нищо, освен да слушаме.
— Така е.
— Но да слушаме… какво?
Поклатих глава. Бях също толкова в неведение, колкото и тя.
— Опитах се да се свържа с майка си, но не успях. — Тя се отпусна на един стол. — Сидония, наистина е странно. Не могат да ни го съобщават от днес за утре. Как очаква императорът всички да могат да пристигнат навреме?
Почувствах да ме пронизва някакъв вътрешен хлад. Спомних си за гербовете, които бях видяла на стената в края на алеята Бърневал и които бяха доказателство за самоличността на всички новопристигнали Високопочитаеми.
Разбрах, че императорът вече е събрал предварително всички, които му бяха нужни за Съвета. Изглежда, го беше планирал още преди да повика Сидония.
Но с каква цел?
Също като Невени, и аз изпратих съобщение до семейството си. Опитах се да се свържа с крепостта на Империан с надеждата да получа инструкции, някакво указание. Нещо.
Но също като Невени не получих отговор.
Съветите изискваха нещо повече от церемониални рокли. Нужно беше такова специално рефлектиращо облекло, че когато представители от всички краища на империята се съберяха в Голямото светилище, където гравитацията беше нарочно подбрана, за да позволява всеки квадратен сантиметър от пода, тавана и стените да бъде зает от столове и хора, облеклото само да увеличава образа на императора, седнал на висящия си във въздуха трон точно в самия център.
Повечето от по-незначителните Високопочитаеми трябваше да се молят и да вземат назаем пари за специалните си облекла. Купих на Невени нейното. Матриаршата вероятно нямаше да е доволна от тези разходи.
Имаше общо шестдесет по-големи фамилии Високопочитаеми, които бяха най-влиятелните в Сената и притежаваха най-важните територии в империята. Като представител на фамилията Империан мястото ми беше във вътрешния кръг. Това бяха опасно надвиснали подиуми, наредени в кръг около императора, до които се стигаше с помощта на стълба. Когато намерих мястото си, стълбата зад мен се прибра в пода. Сега се осмелих да се огледам наоколо.
Самите мащаби на Съвета накараха дъха ми да секне. Навсякъде из сферичното пространство се движеха тела, хората се настаняваха на местата си, а специалните им облекла блестяха с цвета, отговарящ на определения за тях сектор. Някъде отсреща беше Невени. По-близо до мен на съседния подиум седеше сенатор Фон Пасус. За първи път виждах лично големия противник на фамилията Империан.
Огледах го внимателно. Силното ми зрение ми помогна да различа чертите му въпреки голямото разстояние помежду ни. Косата му беше дълга и прошарена, а по лицето му имаше очевидни признаци за напредналата му възраст. Явно беше от хората, които не се възползваха много от възможностите, предоставяни от фалшивата младост. Може би това се дължеше на желанието му да изглежда по-достолепен. Мина ми през ума, че за разлика от много други сенатори тук на сенатор Фон Пасус явно му е било дадено достатъчно време, за да може да пристигне лично от своята звездна система.
Огледах внимателно и другите представители на големи фамилии. Сенаторите Фон Фордайс и Атън бяха тук, но много други фамилии бяха представени само от наследниците си като техни заместници. Нашите облекла за Съвета бяха програмирани така, че да показват фамилните знаци, затова лесно различих наследниците на семействата Амадор и Чомдърли. Всичките бяха млади, неспокойни и изнервени.

Внезапно осъзнах, че е налице една очевидна разлика.
Всички
сенатори от хелионистката фракция присъстваха тук лично. Но тези от фракцията на сенатор Фон Империан отсъстваха до един. Вместо тях като техни представители тук бяха наследниците им.

Свивах и отпусках юмруци, давайки си сметка, че тук става нещо много нередно, но можех единствено да чакам, за да видя какво ще се случи.
След това въздухът потрепери от гръмналата имперска церемониална музика и в залата влезе процесията на императорската фамилия. Те заеха местата си точно в центъра на нашия кръг.
Най-накрая се появи и самият император заедно с трите си изчадия, съпроводени от хиляди ботчета, отговарящи за сигурността.
Затаих дъх и се огледах наоколо, когато малките метални машинки се издигнаха с бръмчене във въздуха и заеха позиции из цялата зала. Не стреляха, само мълчаливо застанаха срещу всеки от секторите. Пред платформите на всяка от големите фамилии се спря по един такъв миниробот. Усетих се, че гледам право в прицеленото в мен око на малката машинка, увиснала във въздуха само на метри от мястото ми. Различих ясно малката цев на лазера, която се подаваше от него, готов да ме разреже на две.
Но щом погледнах към сенатор Фон Пасус, открих, че фамилиите, ползващи се с благоволението на императора, нямат пред себе си ботчета с насочени оръжия срещу тях. Хелионистката фракция пак беше с предимство.
По гърба ми пропълзяха студени тръпки. Можех да скоча от стола и с един удар да ликвидирам ботчето пред мен, но знаех, че другите ще реагират бързо и само след секунди ще ме убият. Просто трябваше да седя кротко тук, каквото и да се случеше. Бях в капан.
Императорът разпери ръце; образите, отразявани от облеклата на присъстващите, се промениха и започнаха да стават по-големи: тези на лицето на император Фон Домитриан, на кожата му, която днес беше с цвят на праскова, на русата му коса с вплетени в нея златни нишки, които създаваха ореол около главата, на очите му, които проблясваха гордо, докато оглеждаше поданиците си. Той повдигна брадичка и всички притиснахме ръце към сърцата си за поздрав. Отраженията на ръцете, които се движеха в синхрон от толкова много хора наоколо, за миг ме заплениха.
Тогава императорът заговори:
— Скъпи поданици, благодаря ви, че дойдохте като представители или заместници на управителите на всички територии на нашата велика империя. Днес сме се събрали да отпразнуваме победите над нашите настоящи и предишни врагове. Тези битки поставиха основите на сегашното величие на човечеството и върховенството му в галактиката…
Огледах се наоколо. Гордият образ на императора ме гледаше от всички страни. Видях и други хора — заместници като мен, също да се оглеждат и да се опитват да разберат какво става. Императорът със сигурност не беше свикал Съвета, без да има важна причина.
Тогава научих защо бяхме тук.
— Уви, въпреки че вече векове наред империята се радва на просперитет и мощ под управлението на фамилията Домитриан, ние се намираме на опасен кръстопът. Има вредна идеология, която се разраства като рак сред нас. Говоря, разбира се, за онези, които искат да върнат добре забравените науки.

Затаих дъх.
Ето защо
бяхме тук.

— Онези, които вярват в тази опасна нова идеология, не са просто истерици, убедени, че лошото пространство е голяма заплаха, която един ден със сигурност ще погълне империята. Или пък партизани сред Излишните, които вярват, че ще са по-силни, без да ги направлява нашата благородна ръка. Има предатели и богохулници дори в най-висшите среди на тази свещена империя.
Продължавах да гледам право в него, в онази дребна фигура, седнала на трона сред това велико събрание, а не в неимоверно уголеменото лице, което ме зяпаше от електронното облекло. Мислех само за разделението в това общество след действията ми на арената, за начина, по който, изглежда, се беше поляризирал Хризантемиумът. Фамилията Империан беше в самия център на това разделение. Тя беше неофициалният водач на „канцерогенната“ фракция, която императорът ненавиждаше.
— Някои сенатори и вицекрале са си втълпили, че те, а не аз трябва да вземат решения за доброто на империята. Те разпространиха сред Излишните онези ереси, които не е нужно да се знаят. Въпреки изричните ми заповеди те издават свещените тайни на Живия Космос. Много от вас знаят кои са тези предатели. Много от вас са деца на тези предатели.
Стиснах ръцете си в юмруци, а сърцето ми започна да бие по-бързо. Вгледах се право в машинката, която висеше във въздуха пред мен, готова да стреля, и се запитах дали ще умра.
Императорът замълча и надвисналата тишина стана по-тежка. С всяка изминала секунда човек все по-трудно можеше да си представи, че някой може да я наруши, а може би тъкмо това искаше императорът. На фалшиво младото му лице се появи широка усмивка.
— Затова ви извиках тук на този много специален Съвет. Както виждате, онази малка шепа заблудени, които разпространяват тези богохулства, не са поканени. От уважение към големите фамилии аз подложих на внимателна проверка Високопочитаемите, за да открия техните най-подходящи наследници, онези, които, освен че представляват старата кръв, са готови да се подчиняват на своите водачи, и ги извиках тук.
Продължавах да го гледам, изпълнена с мрачно предчувствие.
— Днес сме се събрали тук с една-единствена цел: някои от вас доказаха, че са достойни за властта на фамилията си, но уви, вашите роднини не са. От днес вие ще вземете техните титли и задължения. Онези от вас, които са тук като заместници, сега са повишени във водачи на своите фамилии.
Погледнах го с недоумение. Не можеше просто така да каже, че сенатор Фон Империан вече не е сенатор, а на негово място сенатор става Сидония. Нещата не стават така. Дори императорът не можеше да заменя един човек с друг просто така, когато реши.
Ако не бяха онези ботчета за сигурността, готови да ни избият, някой вече щеше да е изтъкнал това.
— За да съм сигурен, че прехвърлянето на титлите ще стане гладко — продължи той с ледена усмивка, — премахнах претендентите, които биха оспорили претенциите ви.
Направо се смразих.
Не разбирах. Не можех да разбера.
Около мен и зад мен се чуха гласове, когато хората започнаха да проумяват смисъла на думите му. Единственото нещо, което можех да направя, беше да продължавам да седя там и да си мисля, напълно уверена, че не съм чула добре, че съм го разбрала погрешно.
— Тъкмо затова свиках този Съвет днес — за да можете да се опознаете — каза императорът — новите и старите наследници на тази велика империя. И разбира се, можем да почетем онези заблудени души, които вече не са тук да развращават това величествено събрание.
Императорът направи елегантен жест с ръка.
После образите, отразявани от лъскавото облекло на по-нисшите Високопочитаеми от външния кръг, започнаха да трептят, заменени от други образи. Видях как една космическа станция бе обхваната от пламъци. Флотилия космически кораби изчезна, погълната от автоматизирано минно поле. Една планета експлодира.
Все още не можех да проумея какво виждам, когато на екрана се появи крепостта на Империан и аз забелязах в ъгъла датата на предишния ден.

Не.

После крепостта експлодира.
Скочих на крака и за малко да обърна платформата при тази гледка.
— Не!

Не, не, не.
Думата отекна в главата ми, това не беше истина, не се случваше.

Но то беше пред очите ми, жестоко и напълно реално, крепостта се срути и остатъците от нея се разпиляха над познатия газов гигант, който виждах всеки ден от живота си със Сидония.

Виждах дома си разрушен — дома на
Сидония
разрушен.

— Не! — извиках аз и си спомних, че матриаршата не ми беше отговорила, когато се опитвах да се свържа с нея.
Помислих си за членовете на семейство Империан, които не ми бяха отговорили.
Последваха още образи, още разрушения, стари и нови фамилии, всичките могъщи, избити до крак с неочаквана атака. Скоро образите бяха заменени от гордата физиономия на императора. Пронизващият му поглед като че ли се впиваше направо в душата ми. Образите бяха последвани от викове и вопли. Виждах в далечината как хората са се свили от скръб. Едни бяха разтърсвани от ридания. Някои стояха с каменни лица. Други, като сенатор Фон Пасус, гледаха самодоволно наоколо, недокоснати от касапницата поради благоволението на императора.

А аз си повтарях само:
Това не може да е истина. Не може да се е случило…

— Някои от вас загубиха целите си семейства — продължи императорът, когато и последните образи изчезнаха от екрана, — но трябва да ви уверя, че те сами са си виновни за тази участ. Онези, които дойдоха тук като заместници на своите роднини, ще си тръгнат като могъщи хора в империята и вие винаги ще помните заблуждаващите богохулства, довели фамилиите ви до това положение. Вярвам, че до края на живота си ще бъдете благодарни на императора, който ви избра да заемете това високо положение. Ако пък не го направите, е, тогава по всяко време можем да направим още една демонстрация като тази, може би пред различни зрители и с вас на екрана.
Стори ми се, че светът около мен ще изчезне. Това не се беше случило наистина, сигурно беше някакъв кошмарен сън, от който мога да се събудя.

Императорът завърши речта си с приказки за галапразненство, с което да се
отпразнува
внезапното повишаване в ранг на толкова много млади Високопочитаеми. Не разбирах за какво говори. Все още не се бях събудила от този кошмар.

Ако скоро не се отърсех от него, ще трябваше да повярвам, че императорът бе избил фамилията Империан.
Трябваше да повярвам, че го е направил.
Че беше избил всичките.
Включително Сидония.



19.





Невъзможно. Това беше невъзможно. Седях във вилата си и изпращах съобщение след съобщение, на което не получавах отговор. Напълно пренебрегнах прислужниците си. Само се опитвах да се събудя от този ужасен кошмар.
Тъкмо изпращах ново съобщение, когато влезе Гладик. Не бях чула по вътрешната уредба, че е пристигнал.
— Сидония, толкова съжалявам. — По лицето му се стичаха сълзи.
Погледнах го. За мен беше като непознат, когото никога не бях срещала. Изпратих още едно съобщение. Този път сигурно щяха да отговорят.
— Нямах представа, че това ще се случи. Родителите ми са знаели предварително, но не ми казаха нищо — продължи Гладик. — Щях да те предупредя. Кълна ти се. Моля те да ми повярваш. Дошъл съм тук заради теб.
— Я млъквай! Това е някаква игра. Не е вярно — скарах му се аз. — Пречиш ми.
Нямаше отговор на съобщението ми. Изпратих още едно.
— Послушай ме. Аз съм наследник на сенатор — рече Гладик и се приближи към мен, като се опитваше да ме погледне в очите. — Един ден ще мога сам да вземам решения и когато това стане, ще бъдеш съюзник на фамилията Атън. Ти не си сама.
— Фамилията Атън не ме интересува. Говориш глупости. Сенатор Фон Империан ми е достатъчен съюзник.
— Баща ти е мъртъв. Сега ти си сенатор Фон Империан. Съжалявам.

— Казах
да млъкнеш
!

Ядосваше ме, защото беше застанал там и твърдеше, че това, което бях видяла, е реалност и че императорът наистина е унищожил фамилията Империан, докато аз отсъствах. Че Сидония беше умряла, а аз бях тук, за да я защитя, да се пожертвам вместо нея, и то напразно. Не можех да съм жива, ако Сидония бе мъртва. Не можеше да е така. Щях да го разбера по някакъв начин. Щях да почувствам, ако тя е загинала. Щях да знам. Вселената не можеше да изглежда нормално, ако всяка причина за съществуването ми си е отишла.
— Моля те, разстроена си. — Гладик сложи ръка върху моята и се опита да ме отдръпне от таблото. — Трябва да си починеш. Можем да говорим за…
— Махни си ръката.
Изрекох думите рязко. Изведнъж погледнах това същество без всякакво търпение и желание да узная мнението му.
Ако беше вярно, ако Сидония беше мъртва — дори и не можех да си го помисля, — но ако беше вярно, аз нямах никаква полза от Гладик. Нямах причина да съм любезна. Ако обаче не беше вярно, как се осмеляваше да го каже, как се осмеляваше да се опитва да ме отдръпне от таблото.
— Сидония… — той ме хвана за ръката.
Отдръпнах се.
После се изправих и стоварих юмрука си в лицето му. От удара ми носът му изпращя и се счупи и това ме изпълни с такова задоволство, че се спуснах към Гладик, когато той извика, сграбчих го за косата и го повлякох към вратата.
— Какво правиш? Какво правиш? Спри! Спри! — крещеше той, докато се мъчеше да се освободи.
Изхвърлих го навън.
Гладик се хвана за окървавеното лице и ме погледна с изумление.
— Ако пак дойдеш, ще те убия. — При тези думи затворих вратата зад него.
После изпратих ново съобщение до крепостта на Империан.
Никакъв отговор.
Никакъв отговор.
Не бях спала пет денонощия и истината беше започнала да се прокрадва у мен, да ме гложди болезнено отвътре, да ме стиска за гърлото. Прислужниците сновяха насам-натам като безмозъчни автомати, каквито всъщност бяха, и се занимаваха с прости задачи, свързани с домакинството. Грижеха се дрехите ми да са чисти и готови за следващото обличане, продължаваха да си вършат работата. Сетих се да им наредя да извеждат Смъртоносното на разходка. Бях научила кучето на дисциплина, но все пак бяха нужни няколко прислужници, за да го изкарат навън, а после да го върнат обратно.
Иначе мислите ми продължаваха да са объркани, хаотични.
Усетих се, че стоя сред стаята, все още замаяна. Кръвта на Гладик беше оставила големи петна по килима. Загледах се в тях.
Всичко изглеждаше сюрреалистично, ненормално. Различно.
Излязох от вилата навън под огромния, приличащ на небе купол. Четири от слънцата изливаха отгоре светлината си и аз се загледах продължително в тях, докато очите започнаха да ме смъдят. Не знаех нито къде да отида, нито какво да правя.
— Сидония.
Бях готова да убия човек, когото и да било, но после образът на Невени проникна в съзнанието ми. Очите ѝ бяха кървясали.
— Сега съм вицекрал на Лумина, Сидония — прошепна ми тя.
Само я изгледах.
Долната ѝ устна потрепна.

— Обадих се у дома. Тя е мъртва. Императорът е изпратил войници и те са убили майка ми. Просто така. Назначиха ме за вицекрал на нейно място, но ми е забранено да се връщам на Лумина. Попитах, защото… защото не знаех какво да правя. Но трябва да остана тук. Къде се е чуло един вицекрал да управлява планета от разстояние? Вицекралете не са сенатори. Тяхната работа е там, където управляват. А и как ще обясня на Излишните, избрали майка ми, че заемам нейното място? Аз съм на седемнадесет. Всичко това е подигравка. Този пост дори не се наследява по
рождение
. — Тя ме погледна, примигвайки. — А ти си сенатор Фон Империан. — Изведнъж избухна в истеричен смях, а аз продължих да я гледам. — Сенатор Сидония фон Империан!


Точно тогава разбрах с абсолютна сигурност: това не беше кошмарен сън, не бяха халюцинации. Императорът го беше направил. Беше убил Сидония. Беше убил матриаршата и сенатора и възнамеряваше да ги замени с момичето, което беше на негово разположение. С мен. Искаше
аз
да бъда следващият сенатор.

— Какво да правим? — прошепна Невени. — Господи, какво да правим?
Затворих очи, по кожата си усещах топлината на слънцата. Сега бях изчадие без господар. Без причина да съществувам. Беше голяма, направо космическа грешка да дойда тук. Вместо да спася Сидония, аз я бях обрекла. Тя трябваше да е заместничката на сенатора. Трябваше да остане жива, но вместо нея сега трябваше да живея аз.
Макар и не за дълго.
Аз бях дотук. Без повече фалшиви усмивки и любезности, вече няма да се преструвам на слаба и добродушна. Ще зарежа всички преструвки и ще се помъча да постигна колкото е възможно по-голямо отмъщение и унищожение, преди императорът да ме ликвидира.
— Ще убия императора.
Осъзнах, че съм го изрекла на глас, едва когато Невени ахна изумена. Отворих бързо очи и я видях да се оглежда ужасена наоколо.
— Не можеш да изричаш това на глас! Това е измяна! Ще те затворят!
Сграбчих я и я придърпах към себе си.
— Ако повториш думите ми пред някого — прошепнах и така силно стиснах раменете ѝ, че със сигурност ѝ причинявах болка, — ще ти разбия главата. Разбра ли ме?
Невени отвори уста и бързо закима.
— Няма. Няма да кажа.
Мина ми през ум, че трябва да я убия, както постъпих със Сутера ну Империан. Щеше да е толкова лесно, само едно извиване на врата. Ако не го направех, тя можеше да ги предупреди.
Нещо спря ръката ми.
Отблъснах я от себе си и се отдалечих. Усетих в сърцето си някаква празнота, която щеше да остане у мен до последния ми дъх.
Веднага щом взех решението да убия императора, това плашещо усещане за неориентираност ме напусна и остави открит, директен път пред мен.
Ще убия императора. Ще го направя още днес. Веднага след това неговите изчадия щяха да се нахвърлят върху мен и аз щях да загина. Животът ми щеше да свърши след броени часове, дори не и след дни, и аз приемах това.
Веднага щом планът беше готов в главата ми, разбрах как ще го осъществя. Можех да убия императора, защото моментът на изненадата бе на моя страна. Пък и добре познавах разположението на двореца, а това улесняваше мрачната ми задача.
Достатъчно дълго бях наблюдавала дневния ред на Рандевалд фон Домитриан. След срещите със съветниците си той обичаше да си почива няколко часа. Винаги се отправяше по един тесен коридор към стаята си за почивка. Там щях да се приближа до него. Точно пред стаята му за почивка. Щях да се престоря, че плача. Щях да коленича като изпаднало в ужас момиче и да разтърсвам рамене от ридания. Щях да го помоля като беззащитната нова наследница на Империан… като кротката и плаха Сидония да чуе думите, които едва успявам да прошепна между риданията.
Сигурен, че се е справил с фамилията Империан, че държи в ръцете си едно покорно, слабо момиче, императорът щеше да даде знак на изчадията да се оттеглят и щеше да пристъпи напред, готов да се наслади на всяка сричка, която ще отронят разтрепераните ми устни, докато го моля… за какво? За какво би се надявал? За знак, че се страхувам от него, или може би за знак, че отчаяно искам да спечеля благоволението му?
Това нямаше значение. Мислех си само за онзи ден в двореца, когато той накара Кожа да се дере жива и как напрегнато се взираше в лицето ми. Беше човек, който изпитва удоволствие от страданието и ужаса на другите, най-вече на младите момичета. Както и да е. Щях да направя това, което най-много би му харесало.
И тогава щеше да ми падне в ръцете. Щях да забия камата си в него. Ако беше достатъчно близо или ако изчадията бяха достатъчно далеч, щях да се прицеля в смъртоносно място, благодарение на което той щеше да агонизира няколко минути преди неизбежната смърт. Ако обаче нямах тази възможност, аортата щеше да свърши работа.
Личният императорски съвет току-що се беше събрал, когато се промъкнах в коридора. Винаги си бях представяла, че последните часове от живота ми, през които ще очаквам смъртта, ще отминат много бързо, докато се наслаждавам на всяка минута от съществуването си. Сега обаче времето се превърна в цяла вечност.
Запитах се дали Сидония бе успяла да получи отговори на въпросите, които си задаваше — за смисъла на живота и за причината за човешкото съществуване, ако не в отвъдния живот, то поне при някаква химическа експлозия в мозъка секунди преди смъртта. Беше ми казала, че понякога хората виждат светлина, преди да умрат, светлина, която сякаш предлага всички отговори за всички загадки в космоса. Надявах се да я е видяла. Запитах се дали е била уплашена. Запитах се…
Мисълта ме стисна като юмрук.
Дали си е помислила за мен, ако е имала време да се запита защо не съм там да я защитя.
Тогава вратата се отвори и отвън се показа Вражда, която огледа коридора. Движеше се като тигър в полумрака.
Видя ме.
— Сенатор Фон Империан, какво правите тук?
Погледите ни се срещнаха, а аз нямах никакви извинения.
Тя винаги ме беше подозирала. Сега щях да ѝ докажа, че подозренията ѝ са били основателни. Аз бях неин враг и в следващите секунди или аз щях да я убия, или тя щеше да убие мен.



20.





— Трябва да почакам — отвърнах аз, предлагайки ѝ възможност. — Трябва да говоря с твоя господар.
Вражда присви очи.
— Не. Ще напуснете това място. Веднага.
Можех да я убия и всичко пак щеше да продължи според плана. Императорът щеше да се покаже от залата, ако Вражда не се върнеше, за да вдигне тревога. Щях да бъда уплашена, истерична и той щеше да поиска да узнае къде е Вражда. Щях да се опитам, заеквайки, да измисля някакво обяснение и да убия и него.
— Чухте ли ме? Казах да се оттеглите, сенатор Фон Империан — рече Вражда и пристъпи към мен, цялата в мускули, с леденостудени, бездънни сини очи. — Веднага си вървете или сама ще ви отстраня.
Щях да убия господаря ѝ. Преди края на деня, дори след като тя размажеше черепа ми, одереше кожата от костите ми и превърнеше в пихтия това, което щеше да остане от мен, нейният господар пак щеше да е мъртъв, повече нямаше да го има. Също както я нямаше Сидония. Тази огромна, ужасна празнота вътре в мен щеше да погълне и Вражда.
Смъртта невинаги е жестока. Бих предпочела да умра хиляда пъти, отколкото да надживея Сидония. Затова сега щях да направя услуга на Вражда и да я убия.
Наведох глава и накарах раменете си да затреперят, разтърсвани от мнимите ми ридания, като прикривах лицето си с една ръка. Другата стисна дръжката на камата, скрита в гънките на дрехата ми.
— Казах да си вървите! — Вражда протегна ръка да ме хване.
Точно в този момент забих камата между ребрата ѝ.
Забавих се с част от секундата да срежа аортата ѝ. Тя мръдна в последния момент. Това беше изчадие в разцвета на силите си, с цялата мускулна маса, каквато аз вече нямах. Спокойствието, което изразяваше лицето ѝ, моментално изчезна, Вражда ме блъсна със сила, на която не можах да се противопоставя, и аз прелетях във въздуха и забих лице в стената на коридора.
От удара в главата ми като че ли избухнаха звезди, но болката не ме разколеба. Бързо се изправих на крака и се обърнах, за да застана срещу нея. Видях Вражда вторачена в кръвта, която се стичаше от тялото ѝ.
Сви в юмрук лявата си ръка и заби кокалчето на пръста си в раната, за да спре кръвта. Погледна ме.
— Значи бях права. Не си това, за което се представяш.
— Да. Беше права.
Тя се хвърли срещу мен. Отскочих встрани и отново замахнах с ножа.
Отворих голяма порезна рана в бузата ѝ, но Вражда ме сграбчи за ръката и я изви зад гърба ми в опит да скъса сухожилията ми. Извиках от болка и изпуснах ножа, а после забих пета в горната извивка на ходилото ѝ. Кракът ѝ изпращя и Вражда изрева от болка. Завъртях се и стоварих юмрука си в лицето ѝ. Ударих я още няколко пъти, а после я изритах от мен. Тя отстъпи, клатушкайки се назад, като продължаваше да притиска раната си с ръка.
— Много си бърза — рече, останала без дъх, Вражда. — Ти не си човек!
— Знаеш точно каква съм.
Нахвърли се върху мен и аз се опитах да я ударя в ребрата, но тя го очакваше, извъртя се в последния момент и ме удари с лакът в лицето. Носът ми болезнено изпращя и аз загубих равновесие. Полетях замаяна назад. Ритнах силно с крака, за да се изправя отново, но Вражда беше вече върху мен — голяма маса от мускули и юмруци. Един се стовари в лицето ми и острата болка прониза черепа ми. Кръвта ме заслепяваше и пареше очите ми, но аз помнех къде са краката ѝ и стоварих ботушите си в коленете ѝ. Усетих как капачката на коляното ѝ се измести, като изскърца неприятно.
Вражда се извъртя така, че да падне върху мен с лакътя напред.
Подсилен от тежестта на тялото ѝ, лакътят ѝ се стовари в ребрата ми. Точно тогава започнах да усещам последствията от редуцирането на мускулите си.
Тя беше тежка, много по-тежка, отколкото очаквах. Притисна ме на земята и започна бясно да ме налага. Усетих непоносима болка в ребрата, а после всичко пред очите ми се завъртя и вече виждах само някакво мътно петно. Когато осъзнах, че лежа по корем, направих опит да се изправя, ала не можах. Ръцете ми поддадоха.
В този момент видях нечии ботуши. Видях Вражда да се надига на едно коляно пред мен. Хвана ме за яката и ме изправи, но краката не ме държаха.
— Колко интересно — рече тя, вторачила бездънните си очи в мен. — Ти си изчадие, претърпяло много ефикасна телесна промяна. — Чия си?
Захапах ръката ѝ и се опитах да забия пръсти в очите ѝ, но ръцете не ме слушаха. Тя пак ме разтърси и изкрещя:
— Кой е господарят ти?
— Господарката ми е Сидония Империан! — извиках в отговор. — Господарката ми… беше…
Думите отекнаха във въздуха между нас. Почувствах, че грохвам, че се разпадам, а окървавеното лице на Вражда като че ли изрази някаква емоция. Не можеше да е съжаление. Не бяхме създадени за това. И все пак беше нещо.
— Разбирам.
Тя ме пусна и посегна към камата ми, а аз се свлякох на пода и останах да лежа там. Осъзнаването, че не бях успяла да убия императора, се загнезди в мозъка ми, но въпреки непоносимата болка и отчаянието не чувствах гняв.
Тогава си дадох сметка, че това, което искам, не е отмъщение. Беше краят на огромната празнина, каквато беше съществуването без Дония.
Вражда също го разбираше.
Наведе се, олюлявайки се, над мен и вдигна камата, острието проблесна на светлината. Само след секунди щях да съм мъртва, бях готова, бях благодарна.
— Вражда!
Гласът проехтя в тесния коридор. Чуха се бързо приближаващи се стъпки.
— Вражда, какво правиш със сенатор Фон Империан?
— Това не е Сидония Империан, Ваше Височество — отвърна Вражда, без да се помръдне. — Това е изчадие, което възнамеряваше да убие императора.
— Сигурна ли си?
— Да, Ваше Височество. Тя трябва да умре.
Настъпи кратко мълчание, а после Вражда рязко попита:
— Какво е това…
Не можа да довърши, защото енергийното оръжие стреля в нея.
За момент блясъкът ме заслепи. Не бях сигурна, че виждам това, което си помислих, че виждам.
Вражда не беше като Кожа, която умря само след един изстрел в гърдите. Лъчът я накара да отстъпи, олюлявайки се, назад и въпреки зейналата рана между ребрата ѝ и тази, която аз ѝ нанесох, успя моментално да се задържи на крака. Изрева, побесняла от яд, и се нахвърли върху нападателя си. Той стреля отново. Този път лъчът не спря, а продължи дълго, като остави горяща ивица в тялото ѝ, докато Вражда се мъчеше да преодолее болката, заставяше краката си да продължат да се движат. А после от тялото ѝ избухна нагорещен кратер от кръв и плът и угасна, разкривайки скелета и органите ѝ, и Вражда се строполи на земята.
Настъпи мъртва тишина, а после нечии ръце ме подхванаха да се изправя.
— Хайде.
В полезрението ми изплува лицето на Тирус Домитриан.
Мислите ми се насочиха само в една посока. С вкочанените си пръсти успях да измъкна оръжието му, а после започнах да се влача по ръце и колене.
Тирус ме погледна изумен.
— Какво правиш?
Вражда беше мъртва, а аз бях още жива. Още можех да се движа и да свърша започнатото. Не можех да стоя на крака, затова запълзях към вратата. Нямах време да чакам императора да дойде при мен. Вероятно преди това щях да умра от загуба на кръв. Щях сама да отида при него. Някаква голяма тъмна мъгла започна да закрива зрението ми и да се спуска над мен.
— Стой… назад… ще те нараня…
Всички думи сякаш ме напуснаха. Мракът бързо се сгъстяваше, а после видях как подът се втурна към мен.



21.





Отново бях в солените бани, където водата бълбукаше около мен и аз се носех по повърхността ѝ. Всичко ме болеше, всяка частица у мен пулсираше така, както я болеше Дония онзи път, когато неочаквано я разтърси електрически шок пред конзолата на компютъра и аз не можех да ѝ помогна. И двете бяхме малки.
— Дония, Дония!
— Това ли е господарката ти!
Въпросът, зададен над мен, а може би около мен, ме накара да вдигна очи и да видя едно познато лице близо до моето. За миг почувствах ръце, които ме държаха изправена, гърди, опрени в бузата ми. Видях над мен, като през мъгла, луничките над носа, бледите сини очи.
После отново видях Дония да ме гледа с широко отворени очи от клетките на животните. Стоеше прекалено близо до тигрите. Знаех, че са опитомени и с притъпени инстинкти с помощта на генно инженерство, но тези примитивни човешки инстинкти, които дори изчадията притежаваха, ми подсказваха, че животните имат мускули, силни са и могат само с един удар да я убият.
— Не се приближавай до тях — казах. — Опасни са.
— Ти бълнуваш — обади се гласът. Беше на Тирус Домитриан, който бе коленичил пред мен. Беше ме сложил на леглото и притискаше мокра кърпа към челото ми. Не можех да се изправя. Изпитвах пронизваща болка в ребрата. Непрекъснато ме обливаха ту горещи, ту студени вълни.
— Ти си сериозно ранена. Можеш да умреш. Но нали тъкмо това искаше? — Той се загледа за момент в лицето ми.
После наоколо ми забръмчаха медицински ботчета и усетих слаба топлина по кожата си от техните двигатели. Зъбите ми тракаха, а аз пак мислех за Дония, за сълзите в очите ѝ, когато отказах да ѝ позволя да ме нарича по друг начин освен Немезида дан Империан. Тя винаги искаше нещо друго от мен, което аз не разбирах, а сега и никога нямаше да мога да разбера.
За мен си оставаше загадка начинът, по който хората — истинските хора — мислеха, действаха и чувстваха. Може би това се дължеше на факта, че бях отгледана в кошарите като най-ужасно чудовище. Възможно е това да ме беше направило такава, дори и ако по природа не бях…
Повръщах. На пода до леглото видях петна засъхнала кръв. Медицинските ботчета продължаваха да бръмчат около мен. Тирус Домитриан стоеше със скръстени на гърдите ръце близо до вратата и ме наблюдаваше. Лицето му изразяваше интелигентност и хладен размисъл, така различни от другите случаи, когато се смееше и си говореше сам. Не можех да приема, че двата образа принадлежат на един и същ човек.
— Сидония Империан е била твоята господарка, така ли? — попита ме той. Осъзнах, че са изминали часове. Отново притисна кърпата към челото ми.
Усещах чаршафите, навити около врата ми, да ме задушават. Опитах се да разбера всичко това, да разбера къде съм.
— Свършили са добра работа с дегизировката ти — продължи Тирус. — Подозирах, че нещо у теб не е съвсем наред, но никога не съм си представял… — той горчиво се усмихна. — Сенатор Фон Империан беше човек с въображение и членовете на фамилията му бяха умни. Те са истинска загуба за империята.
Думите му бяха като удар, който ми е изкарал въздуха. Напомниха ми къде се намирах, че Сидония е мъртва и така е лишила съществуването ми от всякакъв смисъл, че не бях успяла да убия нейния убиец. Вместо това седях тук, бях жива и ако можех да плача, щях да го сторя. Но никое изчадие не можеше да пролива сълзи и нямаше как тази ужасна празнота и скръб да ме напуснат, затова закрещях.
Виковете продължаваха да се изливат от гърлото ми — ужасни, сърцераздирателни, животински крясъци. По-късно осъзнах, че огънят, който изгаряше гърлото ми, и сменящите се горещи и студени вълни бяха заменени от нещо като физическо облекчение. Тирус се беше върнал в стаята ми.
— Накрещя ли се? — попиша ме с безразличен тон той. — Това е добре, дори и да не си успяла да се накрещиш достатъчно. Крясъците, идващи от стаята ми, само ще затвърдят лошата ми репутация.
Вгледах се в него през пресъхналите си клепачи. Продължавах да чувствам пулсиращата болка в мен, но когато се опитах да седна в леглото за малко, открих, че тя вече не е така изгарящо непоносима.
Медицинските ботчета се бяха справили с най-тежките рани. Тирус остана напълно неподвижен, когато се изправих още повече и видях ожулванията по ръцете ми там, където съм била вързана… Ала вече не бях.
— Няма да умреш — каза той. — Беше на косъм. Сигурен съм, че Вражда… Какво правиш?
Станах на крака и с всичка сила го отблъснах настрани. Не бях толкова силна, както преди, и Тирус успя да запази равновесие. Чувствах мускулите си напълно изтощени, лишени от всякаква жизненост.
Исках да отида в съседната стая. Вратата ѝ беше затворена и няколко прислужници излязоха напред, за да ми препречат пътя. В сегашното ми състояние можеха дори и да успеят.
— Къде смяташ да отидеш? Да се опиташ отново да убиеш чичо ми ли? — попита Тирус зад мен. — Дори и ако по някакво чудо успееш да преминеш през Мъка, няма да можеш да го сториш и с Риск. А дори и ако в сегашното си окаяно състояние успееш да се справиш с тези две изчадия, макар че не успя да победиш дори едно, императорът има около себе си цяла свита от Високопочитаеми, да не говорим за ботчетата по сигурността и…
— Какво искаш? — изръмжах аз и се обърнах към него.
— Името ти е Немезида, нали така?
Аз присвих очи.
— Прегледах регистъра за умрелите от голямата чистка на изчадията. Има една Немезида, регистрирана към Сидония Империан. Предполагам, че това си ти.
— Какво значение има това сега?
— Защото мразя разхищението. — Той се настани в стола и ме изгледа със студена, спокойна пресметливост, напълно различна от познатите ми негови черти, често оживявани от лудостта му.
— Никога не съм имал свое изчадие. Чичо ми се погрижи никой от членовете на императорската фамилия да не притежава такова. Изчадията стават пречка, когато искаш да убиеш някого, а чичо ми убива роднини, без много да се замисля.
Не отговорих. Това, което имаше да ми каже, не ме интересуваше, освен ако не разкриеше защо ме е спасил и кога мога да си тръгна.
— Съжалявам за господарката ти — рече той, като продължи да ме наблюдава внимателно. — Но можеш да погледнеш на това като на една възможност.
— Възможност ли? — попитах недоумяващо.
— Немезида, с теб искаме едно и също. Ти искаш чичо ми да умре, аз искам да стана император… което ще изисква, разбира се, смъртта на чичо ми, а също така и доста маневриране. Не можеш да постигнеш сама целта си, аз също. Защо да не си помогнем един на друг?
— Пет пари не давам нито за чичо ти, нито за политиката. За мен няма никакво значение дали ще станеш император. Той уби Дония и сега аз ще убия него или ще умра, докато се опитвам. Пусни ме да изляза.
— Опасявам се, че няма да стане.
Пристъпих заплашително към него.
— Аз не те моля!
Тирус щракна с пръсти.
По врата и слепоочията ми запълзяха огнени пипалца и изведнъж се оказах останала без дъх на земята.
— Наистина съжалявам — рече той с равнодушен, лишен от каквото и да било желание за извинение тон. — Но в момента нямам желание да ми строшиш врата. Ще ги активирам само ако се приближиш към мен.
Хванах се за мястото, където имах това странно усещане.
— Под кожата ти са поставени електроди. Това е единственият начин да се контролира едно изчадие. Искам да ме изслушаш.
Погледнах го побесняла от яд.
— Ще изтръгна сърцето от гърдите ти!
— Един ден може би. Но не и сега. — Той се приближи към вратата и посочи рамката. — Няма да можеш да прекрачиш този праг. Искам да ти дам време да помислиш върху предложението ми, преди да вземеш решение.
— Взела съм решение! — креснах му аз, но Тирус вече беше прекрачил прага и ме бе оставил, а прислужниците му го последваха.
Втурнах се натам, ала бях отхвърлена от ослепителен електрически шок, който ме накара да падна на колене, едва поемайки си въздух, а сърцето ми затуптя бясно.
За мен не беше останало нищо в тази Вселена и не исках нищо друго, освен болката и празнотата да престанат. Нямаше да променя решението си, колкото и дълго да ме държеше Тирус тук.



22.





Изминаха часове. Влязоха безшумно прислужници, за да предложат храна и напитки. Искаше ми се да ги запратя в лицата им. Не го направих само защото знаех, че дори няма да мигнат и изобщо да реагират. Няма никакво удоволствие в това да проявяваш грубост към безмозъчни, беззащитни същества.
Отново започнах да гледам замислено вратата. Опитвах се да си представя в кой момент трябва да съм готова да се хвърля през нея, преди електричеството да ме направи безпомощна.
Тъкмо тогава Тирус Домитриан се върна.
— Не те свърта на едно място, нали?
Само го погледнах и си представих колко доволна щях да бъда, ако можех да му строша главата.
— Исках да ти дам време да размислиш. Ела да се поразходим.
— Къде?
Той се отмести, за да мога да мина покрай него през вратата.
— Това е моят кораб.

Александрия
, също като кораба
Тигрис
на Саливар и Девини, се разклоняваше непосредствено от сектора на Хризантемиума, където беше
Валор Новус
. Разликата бе в това, че никой не посещаваше владението на лудия престолонаследник. Целият кораб беше изоставен, като се изключат машините и прислужниците, които го обслужваха.

Когато пристъпих напред, Тирус като че ли се разколеба дали да ме пусне да мина покрай него. Той тръгна и затова останах няколко крачки назад. Но не се обърна напълно с гръб към мен.
— Трябва да знаеш, че се погрижих да изтрия всички следи от нашето ДНК от мястото, където загина Вражда, но не можах да скрия убийството. В момента наблюдават внимателно Високопочитаемите, особено онези, чиито семейства са избити. Скритите оръжия на всички са конфискувани. Най-почтените хора са публично унижавани и обискирани от изчадията на чичо ми. Риск и Мъка намериха обици, които служат за отровни стрелички, връзки за обувки от остра като бръснач тел, невропаралитични вещества, скрити в най-различни тоалети… Ние, Високопочитаемите, сме много по-жестоки, отколкото изглеждаме на пръв поглед.
Това изобщо не ме интересуваше. Нямах намерение да се мотая в двора. Веднага щом излезех оттук, щях да продължа с плана си. Запитах се какво ли щеше да се случи, ако скъся разстоянието до Тирус и му строша врата, преди той да успее да задейства електричеството.
Сякаш прочел мислите ми, Тирус каза:
— Можеш да ме убиеш, но електродите ще поразят сърцето ти и то ще спре. Мисля, че не си струва да умреш, за да ме убиеш. Какво би казала Сидония?
Дори само споменаването на името ѝ ме накара да побеснея от яд. Той нямаше право да го произнася.
— Извинявам се, че те държа тук затворена като животно, но искам да обсъдим това разумно. Изчадията са създадени да могат да мислят и да разсъждават. Иска ми се да опитам да се възползвам от тези твои способности, но нямам намерение да се обричам на смърт. Ще разбереш, че рядко подценявам враговете си.

— Ами приятелите ти? Хората трябва да са разбрали, че съм тук. Как ще обясниш, че държиш Сидония Империан на
Александрия
вече… колко дълго?

— Пет дни. Съвсем просто е, Немезида. Ще предположат, че лудият престолонаследник те е отвлякъл. По-късно двамата с теб можем да измислим друго обяснение… Но никой няма да посмее да се меси, каквото и да е направил престолонаследникът в лудостта си.
Присвих очи.
— Ти не си луд. Сега го разбирам.
Тирус ме погледна колебливо.
— Не съм.
Извърна очи от мен и ние минахме покрай големи прозорци, които гледаха към дъното на алеята Бърневал.
— Повечето хора от моето семейство умират млади, обикновено от ръцете на други членове на фамилията. Още като дете си казах, че единствената ми надежда за оцеляване е да показвам слабост. Затова започнах да се преструвам на луд.
— И хората са ти повярвали?
— Приемливата лъжа лесно се приема. Домитриан не е обичана династия. Всеизвестна тайна е, че чичо ми пропиля с широка ръка имперското богатство за свои удоволствия, а сега иска да обложи с данъци Излишните, за да възстанови липсващите в хазната средства. Крие се зад вярата си, за да оправдае репресиите, на които подлага Излишните, също както правеха дядо ми и майка му, а преди нея и баща ѝ. Ние, Домитриан, сме отрова, която трови империята от векове.
Любопитството ми надделя.
— Наистина ли си успял да се преструваш на луд през половината си живот?
— Едно уплашено дете може да се окаже способно на какво ли не, за да спаси живота си. Ако не бях го направил, без всякакво съмнение сега и аз щях да съм мъртъв, вместо да съм наследник на империята. В началото това изискваше повече усилия, особено когато медицинските ботчета не можаха да „излекуват“ болестта ми, но напоследък трябва само да извършвам от време на време публично някаква странна постъпка и това е достатъчно хората да вярват. Ето как ще обясня петдневното отсъствие на Сидония Империан.
Започнах да мисля какво друго бях забелязала у него. Спомних си неуважението, с което се отнасяше по време на службите в Голямата хелиосфера.
— Кожа — сетих се аз.
— Една прислужница, която така и така щеше да умре в ужасни мъки. Реших да проявя състрадание, като я убия. Ако това е затвърдило репутацията ми, и двамата печелим.
— А Благородното?
Той направи гримаса на отвращение.
— Не съм изнасилвач. Жертвоприношенията в Деня на мъртвите са варварски обичай, затова излъгах и те с готовност ми повярваха. Разбира се, онова момиче Пасус за малко да провали жеста ми, преди ти да се намесиш на арената. Като говорим за това — той се обърна към мен, — какво се случи с братовчедка ми и мъжа ѝ?
Нямаше смисъл да го лъжа.
— Насила ги напоих със собственото им вино.
Тирус изкриви устни.
— Колко удачно!
Влязохме в стая с прозрачен стъклен под. Под нас се виждаше огромен купол, наподобяващ небе. Започнах да губя ориентация, когато се загледах надолу в синьото небе, над което сякаш седях. Помещението под нас се състоеше от стени с рафтове, които се губеха в синята атмосфера, а над нас отгоре светеше слънцето.
— Знаеш ли какви са тези неща? — попита ме Тирус, загледан надолу. — На тези лавици, върху статичните полета?
— Не.
— Това са много ценни артефакти, наречени „книги“. Те са древни хранилища на знание, които могат да се пренасят.
— Да не би да са някакви… научни текстове? — попитах аз, сетила се за забранените материали на сенатор Фон Империан.

— Някои от тях — отвърна с лека усмивка той. — Базата данни, загубени при избухването на суперновата, са били електронни. Онези, които не са били унищожени от нея, са били изтрити само с няколко натискания на един бутон. Тези книги обаче съдържат познание в истинска
физическа
форма. Много от тях са взети от Земята, когато са били основани първите колонии, и с течение на времето всички са престанали да ги използват. Никой не си е направил труда да ги унищожи, затова аз ги събирам. Това е една от моите… чудатости. Никой не се учудва, когато един луд проявява интерес към такива неща.

Замислих се за матриаршата и нейните „безценни“ стари неща, всички сега вероятно унищожени заедно с нея. Стори ми се странно, че макар и да не бях свързана с нея, изпитвах болка при мисълта, че е мъртва.
— Имаш ли някаква представа за човешката история, Немезида?
— Защо ми е да имам?
— Защото това е и твоята история. Всеки елемент на ДНК в тялото ти произхожда от Земята.
Никога не съм мислила за тези неща по този начин, но продължавах да не разбирам защо това би трябвало да ме интересува. Изгледах го, без да мигна, и продължих да чакам.

Повечето хора стават неспокойни под този поглед.
Поглед на хищник
, ми беше казала матриаршата. Прекалено директен и немигащ за едно човешко същество. Бях се научила да не се взирам така, но сега нямаше нужда да крия каква съм.

На свой ред Тирус се вгледа замислен в мен. Един младеж, който се е преструвал на луд и е успял да стигне до положението на втория най-могъщ човек в империята пред лицето на постоянна смъртна опасност.
Изведнъж заподозрях, че той не се страхува от мен.
— Човешката история — продължи Тирус — е повторение на шаблони. Империите са се издигали и са залязвали. Отново и отново. Преди векове човешките същества са били напреднали неимоверно много в технологично отношение. Ние сме излезли в космоса, напуснали сме Земята и сме започнали да пътуваме из галактиката. А после е станало същото, каквото се е случвало винаги — станали сме мързеливи. Имали сме технологията и сме престанали да се учим как да я използваме. Оставили сме машините да мислят вместо нас, да действат вместо нас. Суперновата и появата на хелионистката вяра само са влошили проблема, който вече е бил налице. Нашите предци са се стремили към знание, но ние, техните потомци, възхваляваме невежеството. Дори и да пребродиш цялата империя, няма да намериш нито един човек, способен да поправи техниката, която нашите предци са изобретили за нас.
— И защо им е на хората да притежават това умение? — попитах аз. — Машините се справят с всичко.

— Защото това не може да продължава вечно — рече Тирус. — Технологията ни остарява. С всяка изминала година все повече компоненти от нея се развалят и не могат да бъдат възстановени. Когато остарелите ни космически кораби се повредят, те разкъсват самото космическо пространство.
Трябва
ни научно възраждане, но ние нямаме такова, защото Високопочитаемите… защото моята фамилия знае, че всяка интелектуална революция неизбежно води до политическа революция.

Думите на Тирус повтаряха точно това, в което вярваше сенатор Фон Империан. Тази вяра беше причината сенаторът и семейството му сега да са… да са мъртви.
Самата мисъл ми причини болка.
Не издържах да слушам повече.
— Това не ме интересува, Ваше Височество — казах рязко, — изчадията не са философи.
— Само искам да разбереш целта ми: искам да стана император не заради себе си, а заради бъдещето. Искам човешките същества да станат същества, които мислят и планират, които се стремят към повече, които не са това, което сме сега — мързелив, безполезен вид, който бавно пропилява нововъведенията на нашите предшественици, без да го е грижа за увеличаващите се опасности около нас. Но не мога да стана император без теб.
— И как мога да ти помогна?
Той извърна очи от мен, загледан в небето под нас и рафтовете с книги, които се губеха в сините дълбини.
— Оцелях толкова дълго, като се преструвах на луд. Императорът ме определи за Пръв престолонаследник, защото е уверен, че враговете му ще искат да избегнат на всяка цена аз да го наследя. Трябва да започна да показвам сила, за да убедя хората, че мога да бъда подходящ наследник, само че в момента, в който получа някаква подкрепа, ще стана заплаха за чичо си и дните ми ще бъдат преброени.
Той се обърна към мен.
— Ако чичо ми реши да се отърве от мен, аз не мога да го спра. Ще измисли как да не мога да нося оръжие. Ще се опита да ме завари неподготвен и беззащитен.
Хвана ръката ми и силно я стисна.
— Тъкмо тук идваш ти. Ти си изчадие, прикрито зад това, че всички го виждат. Това те прави най-могъщата възможна защита. Ти можеш да спасиш живота ми. Стани мое изчадие, Немезида.
— Не става така. Аз бях обвързана със Сидония.
— Тогава избери мен. Сидония Империан я няма. Свободна си сама да решиш.
Поклатих глава.
— Как е възможно да бъда до теб при всички случаи, за които говориш? Ако всичко, което казваш, е вярно, императорът никога няма да ти позволи да имаш телохранител и тогава как ще обясниш присъствието ми до теб?
— Защото ще бъдеш моя съпруга.



23.





Мисля, че на мястото на някоя друга щях да се засмея. Аз обаче само се вгледах с недоверие в напрегнатото му, решително лице.
— Може би все пак наистина си луд.
Ръката на Тирус стисна по-силно моята, когато се опитах да се отдръпна.
— Какво друго възнамеряваш да направиш? Да загинеш напразно в нов опит да извършиш убийство? С мен можеш да промениш хода на човешката история.
— Нямам намерение да променям хода на човешката история — отвърнах рязко. — Съществувах само с една цел. Сега в тази Вселена за мен няма нищо друго.
— Да — каза по-меко Тирус. — За теб е било по-лесно, когато си била обвързана със Сидония Империан, така ли е?
— По-лесно ли? — повторих аз.
— Да. По-лесно. В това съществуване си знаела предназначението си. А сега не го знаеш. Сега трябва да се мъчиш да отговориш на същите въпроси, пред които сме изправени всички. Накъде да вървя оттук нататък? Какво да направя? Ужасно е да разбереш, че собствените ти решения определят съдбата ти!
Говореше глупости. Подобни решения не бяха за едно изчадие.
— Пусни ръката ми, Ваше Височество.
— Трябва да има някакъв начин да те убедя.
Той се вгледа в лицето ми.
— Не мога да върна мъртвите, но когато стана император, мога да ти дам всичко друго, което желаеш.
— Казах да ме пуснеш.
Думите ми бяха чиста любезност. Само след секунда щях да му счупя ръката.
Той ме пусна.
— Не мога да те принудя да го сториш — продължи Тирус. — Няма и да се опитвам. Немезида, единственото, което искам, преди да се самоунищожиш, е да помислиш продължително и сериозно какво искаш да означава съществуването ти. Не вярвам, че едно изчадие идва и си отива от този живот само като аксесоар на някой истински човек. Всички ние сме еднакво обречени на забрава. Но ти можеш да избираш какво да стане от този момент до сетния ти час. Никой друг не може да го направи. Дори и аз.
Не казах нищо. Той се отправи към вратата.

— Ще намериш указания как да напуснеш
Александрия
и да се върнеш на
Валор Новус
.

— А електродите?
— Те бяха временни. От сега нататък искам да се отнасяме с доверие един към друг. Електродите ще се самоунищожат веднага, след като се озовеш на безопасно разстояние от мен. Сигурен съм, че разбираш нуждата от мерките за сигурност.
— Те са… временни?
— Напълно.
Тирус се спря на прага и за миг забелязах на лицето му някаква уязвимост.
— Уведоми ме, ако промениш мнението си. Големият бал е след три дни и бих искал да обявя на него, че си мой партньор.
— Бал? Искаш едно изчадие да те придружава на бала по случай смъртта на неговата господарка?
Той мрачно се усмихна.
— Или пък тържество, отбелязващо първата стъпка в отмъщението, което ще въздаде на един убиец. Да се създаде бъдеще, различно от това, което иска императорът, е най-истинското възможно отмъщение. Помисли върху това.
Докоснах врата си и продължих да го наблюдавам, докато Тирус излезе.

Пътят от
Александрия
беше кратък и когато влязох в пълната с хора пристройка на
Валор Новус
, в мен се вторачиха много изненадани погледи. Знам, че се чудеха какво е правила Сидония Империан на кораба на Тирус Домитриан.

Не им обърнах внимание и се отправих към вилата си. Всичко ми се струваше скучно и смазващо. Вече не бях обсебена от желанието да убивам, но и вече нямах за цел да защитавам Сидония, която определяше действията ми.
Погледът ми се плъзгаше по аристократите, които минаваха покрай мен със сложните си фризури и с дрехи, разкриващи най-новите черти на лицата им и най-новия цвят на кожата им. Така убиваха времето в една рушаща се империя. Порази ме странна мисъл: всичките хора шушукаха за скандалния Тирус Домитриан, но аз бях единствената, която знаеше истината за неговия пресметлив, целенасочен ум. Той беше много по-умен от тях. Може би това го правеше най-достоен да ги управлява.
Ала коя бях аз да решавам това по един или друг начин?

Беше ме помолил да се омъжа за него. Абсурдността на тази идея ме порази. Едно изчадие да
се омъжи
.

Това беше лудост.
Не можех да приема неговата кауза за своя. Философиите и идеалите бяха за хора като сенатор Фон Империан, като Тирус, а не за същества като изчадията. Не можех да си представя да избирам съдбата си. Пътят ми беше предначертан дълго преди да ме създадат в лабораторията.
Щях да продължа това, което вече бях планирала. Да убия императора и да оставя последствията да се развиват от само себе си. Съдбата на Тирус Домитриан не ме интересуваше.
Минах през огрения от слънцето небесен купол и влязох във вилата си, където прислужниците пристъпиха почтително напред, готови да чуят заповедите ми.

— Къде е Смъртоносното? — попитах аз, защото изведнъж си спомних за него. Веднага почувствах да ме обхваща нещо смущаващо —
вина
, защото не се бях погрижила за кучето, преди да се отправя на убийствената си мисия. Дори не бях помислила за него. Не бях наредила на прислужниците да го хранят и да се грижат за него, а те не можеха да се сетят да го направят по свой собствен почин.

Една от тях обаче ми предаде дискретно съобщение и аз го прочетох.
Сидония,
Чух слухове, че си на кораба на Тирус Домитриан. Настаних Смъртоносното в зверилника вместо теб. Моля се да си добре и се надявам да те видя скоро!

Твоя приятелка, Невени

Прочетох бележката няколко пъти, отпуснала се в едно от плюшените канапета. Опитах се да проумея как това момиче, което бях заплашила със смърт, беше решило да направи нещо за мен.

Твоя приятелка, Невени.

Представете си само!
Смачках съобщението така, че да стане на прах, и продължавах да си мисля колко странна може да бъде Вселената.
Бях доволна, че не я убих.
Трябваше пак да започна да действам против императора, но първо имах нужда от сън, повече от когато и да било. В сънищата ми витаеше Сидония.
Шест часа по-късно тялото още ме болеше на някои места, но решителността ми бе непоколебима. Онази ужасна празнота, зейнала у мен, продължаваше да ме трови отвътре и аз разбрах, че така ще бъде до края на живота ми.
Този път не позволих скръбта да ме обземе напълно. Смъртта на Вражда със сигурност беше накарала императора да застане нащрек, защото някой пак можеше да посегне на живота му. Това означаваше, че този път трябваше да бъда по-предпазлива.
При всички случаи обаче щях да го убия и после щях да убия и себе си.
Тръгнах към кошарите, замислена за Смъртоносното. За негово добро трябваше да го ликвидирам. Дали утре, или следващата седмица, скоро аз щях да умра и нямаше да има кой да се грижи за него. Най-вероятно отново щяха да го изпратят на арената и там щеше да загине бързо. По-добре да го направя аз.
Посрещна ме пазач, върху чието голо теме беше изрисуван знакът на фамилията Домитриан.
— Сенатор Фон Империан, предполагам, че сте тук заради животното си?
— Моето куче. То е куче.
— Разбирам. Насам.
Пазачът се обърна и ме поведе по един коридор между поредица от клетки.

Докато го следвах, огледах затворените животни. Някои бяха с разкъсани уши, други с отворени рани от последните битки, но собствениците им бяха толкова стиснати, че не искаха да платят за медицински ботчета, които да се погрижат за тях. Трети бяха същества в добро състояние, които явно имаха късмет със собствениците си. После минах покрай най-внушителното от всички създания, личния звяр на императора, заради който той бе похарчил цяло състояние. Явно беше поръчвал многократно същества от същата порода, всеки път с някои подобрения, докато накрая не бе успял да се сдобие с желания шампион. Беше го нарекъл мантикора
3
, въпреки че всъщност беше смес от бик, тигър, мечка и няколко вида влечуги. Хрумна ми да го убия, за да засегна императора, но в този момент забелязах, че животното гризе един кокал.

Спрях и продължих да го наблюдавам.
Пазачът разбра, че не го следвам, и се върна при мен.
— Оттук, сенатор Фон Империан.
Но аз не можех да отклоня поглед от мантикората, която продължаваше да разкъсва този… този бут. Беше човешки. Човешко бедро. Плътно и мощно, а аз бях виждала много открити рани, за да знам, че това не е обикновено, крехко човешко бедро.
— Сенатор Фон Империан…
— Кой е това? — попитах едва чуто аз.
Ръмженето и дъвченето на мантикората изпълни въздуха и тя размаха голямата си опашка.
— Какво яде? — настоях аз и се обърнах рязко към пазача, готова да го разкъсам на парчета, защото знаех, знаех какво е.
Пазачът запримигва с големите си объркани очи.
— О, това не е човек, не се безпокойте.
Започнах да треперя от гняв и ужас. Стомахът ме присви. Знаех. Знаех.
— Императорът обича неговата мантикора да похапва прясно месо, когато е възможно…
— Кой-е-това?
— Мисля, че е неговото изчадие.
Когато видя как го изгледах, побърза да обясни:
— Вече беше мъртво.
— Махай се от очите ми!
— Но…
— Махай се, преди да съм те разкъсала на парчета! — изкрещях аз и пазачът побягна назад.
Притиснах се към силовото поле, разтърсена от ужаса, който виждах пред себе си, а мантикората забеляза, че я наблюдавам, и ме погледна заплашително. Исках да премина през силовото поле и да я направя на пихтия, но знаех, че това страховито създание може лесно да ме убие. Зрението ми беше замъглено от спомена за последните мигове от живота на Вражда, съпротивата, която беше оказала, великолепното ѝ последно нападение, преди оръжието на Тирус да я разкъса. Вражда, която ценеше състраданието. Която беше дошла от кошарите също като мен.
Беше умряла заради Рандевалд фон Домитриан. До последния си дъх, до последното потрепване на мускулите беше защитавала господаря си срещу враговете му, а за награда той беше нахранил с трупа ѝ мантикората си.
Прясно месо.
Прииска ми се да изкрещя. Викът се надигна в гърлото ми. Беше вик, породен от заслепяващия гняв от съдбата, отредила ми толкова малко. Гневът, че всичко, което чувствах, и всичко, което представлявах, беше само един придатък към едно истинско човешко същество, защото аз бях повече от това. Тя също беше повече от това. Ние бяхме повече от това.
Много дълго бях приемала за даденост, че не съм истински човек, и никога не бих поставила това под съмнение, ако не беше болката, която чувствах сега. Как би могло едно същество, което не беше човешко, да изпитва такава силна болка, каквато изпитвах аз, откакто Сидония… откакто Сидония… откакто тя…
Свлякох се на земята, а от устните ми се отрониха някакви сухи, давещи ме звуци, толкова близки до сълзи, колкото никога преди това не бях изпитвала… Защото онзи, който беше наредил на първата машина да създаде едно изчадие, той ѝ беше казал също да не ни дава слъзни канали. Бяха решили да ме направят по-малко човек от тях, но въпреки това не ми бяха отнели способността да чувствам мъка, а само способността да я изразявам.
Усетих гъделичкане по пръстите, опрени в силовото поле. Докато наблюдавах мантикората да разкъсва останките на Вражда, ми се прииска да можех да премина през него и да убия този звяр, защото това нямаше да се случи с мен. Аз нямаше просто да изчезна в пространството, като че ли изобщо не съм съществувала. Нямаше да приема, че съм нещо по-малко от тези хора, само защото са ме проектирали такава.
Почувствах, че мога да се ядосвам и да изпитвам болка и те не могат да ми отнемат това. Сидония беше мъртва и аз никога нямаше да го превъзмогна, но това нямаше да е краят ми, не, не. Не, щях да се изправя и да съществувам като изчадието Немезида и напук на тях щях сама да определя съдбата си.

Щях да бъда изчадие, което да създаде ново бъдеще. Не само за мен, но и за всички
истински
хора. По този начин щях да постигна най-истинското си отмъщение: щях да направя така, че животът ми да означава нещо.


Когато се върнах на
Александрия
, Тирус отново ме посрещна горе, над библиотеката си. Синьото небе беше под краката му и слънцата го огряваха, като хвърляха огромни сенки върху тавана отгоре, а после сянката ми се сля с неговата и под ъгъла, под който бяхме застанали, се проточихме по-високи, по-дълги, докато станахме едно цяло петно, една сила над тази Вселена.

— Промени ли си решението? — попита той и хвана ръцете ми.
Не паднах на колене, нито опрях ръцете му до бузите си. Наруших всякакъв протокол и го погледнах право в очите.
— Аз няма да бъда твоето изчадие. Но ще бъда твоята императрица.



24.





Първото ми участие в заседание на Сената беше сутринта преди голямото тържество. За разлика от Сидония не ме бяха обучавали за тази задача през целия ми живот, затова единственият човек, с когото можех да се посъветвам, беше Тирус Домитриан. Изпратих един прислужник с тайно съобщение, в което го помолих да ми каже какво се очаква от мен.
Отговорът му пристигна бързо:

— 
Седни където поискаш във втория кръг около центъра.


— 
Отдели повече от петнайсет минути за пряко общуване, но по-малко от трийсет.


— 
Не е нужно да изразяваш мнение.


— 
Изчакай да видиш как иска чичо ми да гласуваш и гласувай така, както той иска. На този етап това е най-важното.


— 
Няма от какво да се страхуваш.

Смачках на прах дискретното съобщение, малко обидена от последната точка.
По-малкият Форум беше внушително помещение. Малко сенатори присъстваха лично. Повечето изпращаха съветници на галактическите форуми. Когато трябваше да произнесат речи, се явяваха чрез аватари. Но за онези от нас, които сега бяхме затворници в Хризантемиума, присъствието беше задължително.
Затова сега седях в пълно мълчание, докато в по-малкия Форум се произнасяха речите. Отнасяха се най-вече за неща, които не ме интересуваха: земеделие, цените на стоките, договорите за галактическия транспорт…
После дойде ред на главния въпрос: резолюция, отнасяща се до принудителното отстраняване на вицекрале от всяка колония с Излишни, която извършва реформа в образованието без съгласието на императора. Беше насочена срещу места като Лумина, родната планета на Невени, и срещу хора като покойната ѝ майка.
Знаех точно как искаше императорът да гласувам. Гласувах за приемането на резолюцията, както всеки друг сенатор. Сега изглеждаше, че всички сме ревностни хелионисти. Никой от новите сенатори не смееше да рискува да сподели съдбата на своите предшественици. Гласуването беше единодушно.
Когато сенаторите се изнизаха във фоайето, където ги чакаха видни мъже и жени от цялата империя, които бяха богати, но нямаха официални постове, забелязах, че неочакваната поява на един посетител предизвика раздвижване около входа.
Беше Тирус.
При това изненадващо присъствие на Негово Височество около мен хората започнаха да шушукат и мърморят. Усетих много очи да гледат ту него, ту мен, защото новината, че стават някои странни работи между наследника на империята и новия сенатор Фон Империан, бързо се беше разпространила.
Сега щяхме да покажем точно какви бяха тези работи. Той се приближи към мен и взе ръцете ми.
— Любима, ще ми позволиш ли да изпратя прислужници, които да ти помогнат при обличането за бала тази вечер?
Усетих как всички очи бяха насочени към нас.
— За мен ще бъде чест, Ваше Височество.
Тирус допря ръцете ми до бузите си, без да сваля поглед от мен, и притисна студените си устни върху пулса в китката ми.
— Ще броя минутите до довечера.
След това той се оттегли и изведнъж се оказах застанала сама по средата на пълната с хора зала под многобройните любопитни погледи.
Обърнах се и започнах да си проправям път, за да изляза от фоайето. Насочих се към стаите за присъстващите като гости Излишни, за да поговоря насаме с Невени, преди да е чула слуховете.
Когато застанах на прага ѝ, тя ме погледна изненадана, а после силно ме прегърна.
Този жест ме завари неподготвена и измина доста време, преди да се опомня и да му отвърна.
— Ти се върна! Добре ли си? Получи ли бележката ми?
— Да — казах сковано, отдръпвайки се от нея. — Исках да ти благодаря, че си се погрижила за Смъртоносното вместо мен. Искаш ли да ти набавя покана за бала довечера?
Невени отстъпи назад и ме изгледа със зяпнала уста. В този момент ми мина през ума, че нещо с нея сякаш не е наред.
— Какво, това ли е всичко? — Аз се намръщих. — Нищо друго?
Очите ѝ сякаш се насълзиха.
— Сидония, къде беше през последната седмица? Какво се случи с теб? Хората говорят, че си била отвлечена от Тирус Домитриан и… и какви ли не други ужасни неща! А и начинът, по който се държеше, преди да изчезнеш! Помислих си, че може да направиш нещо безразсъдно.
— Не направих.
Двамата с Тирус бяхме обсъдили плана. Щяхме да се разкрием официално като двойка на бала, но исках преди това да кажа на Невени за връзката ни.
— Всъщност — рекох — сега Тирус Домитриан и аз сме свързани.
— Свързани?
— Да.
— В романтичния смисъл?

— Да. — Той ми беше казал какво да говоря и аз го повторих, като се надявах да прозвучи искрено. — Изкарах с него пет безкрайно щастливи дни на
Александрия
?

— С Тирус? С лудия Тирус Домитриан?
— Да, на бала довечера ще бъдем двамата. Ако искаш да дойдеш…
— Чичо му уби семейството ти! — извика Невени. — Страхувам се, че ще убият и теб! Какво правиш, Сидония? Да не си се побъркала? Мислиш, че искам да отида на един бал и да танцувам цяла нощ с тези хора?
Тя избухна в плач.
Стоях там в пълно неведение какво да кажа при този изблик на чувства, на гняв, страх и съжаление. Досега тя винаги се стараеше да е близо до мен заради възможностите, които ѝ даваше положението ми в двореца. И през ум не ми беше минавало, че днес ще реагира по съвсем различен начин, но сега ми се стори очевидно, че точно тази реакция е трябвало да очаквам от нея.
Не бях помислила да се поставя на нейното място.
Просто не можех да изпитам достатъчно съпричастност, за да го сторя.
— Съжалявам, Невени.

— Не ме интересува дали съжаляваш. Не те разбирам! Семейството ти е
мъртво
! Нищо ли не изпитваш?

— Разбира се, че изпитвам.
Можех да ѝ кажа колко наранена се бях почувствала, как жадувах за някакво облекчение на болката от загубата на Сидония. Можех да ѝ разкажа за смъртоносната схватка с Вражда, когато се бях опитала да убия императора, за истинския характер на сделката с Тирус. Можех да ѝ кажа тези неща и може би тя щеше да ме разбере, но това не бяха само мои тайни и аз вече не можех да ги споделям с никого. Това бяха тайни и на Тирус и аз нямах право да излагам на такъв риск и двама ни.
Затова опитах друга тактика.
— Ела с мен на бала — настоях аз. — Може би ще ти помогне да не мислиш непрекъснато за смъртта на майка си.
Но думите, изречени в желанието ми да проявя съчувствие, само я натъжиха още повече.
— Просто ме остави на мира. Не искам да ходя на някакъв презрян от слънцето бал. Не осъзнаваш ли какво чества той? Това е честване на убийството на хората, които обичаме!
Вярно беше. Това беше смисълът на бала. Сведох поглед, защото не можех да понеса да срещна измъчените ѝ очи.
— О, Господи! — проплака Невени. — Искам само да си отида вкъщи! Майка ми е мъртва, а очевидно вече нямам дори и приятелка тук! Върни се към новата си любовна афера с Тирус Домитриан. Надявам се той да те направи наистина щастлива, Сидония. Каква преданост само проявяваш към родителите си!
Тя се отскубна от мен и се прибра в спалнята си.
Излязох отново в коридора и примигнах на ярката светлина, която ме заливаше от тавана пред сектора за гостуващите Излишни. Най-после се бях обявила за нещо повече от това, за което винаги съм се считала, нещо повече от обикновено изчадие, но трябваше да преодолея още много неща, преди да вляза в ролята на истински човек.
Като се съюзих с Тирус, се отказах от Невени като съюзник. Загубих най-близкото нещо, което имах до приятелка.



25.





Докато чаках прислужниците на Тирус, правех лицеви опори във вилата, наслаждавайки се на изгарящата болка от това, че отново използвам мускулите си. Знаех, че така рискувам да разваля упоритата работа на матриаршата да прикрие истинската ми същност, но непрекъснато мислех колко слаба се оказах в схватката с Вражда. Не исках никога повече да се чувствам толкова безполезна. Физическото усилие ми носеше чудесно облекчение от мислите, които бяха свързани най-вече с опасенията ми за пътя, по който бях поела. Когато не мислех за опасното начинание, което щях да предприема заедно с Тирус, мислите ми ставаха по-мрачни и се насочваха към Сидония.

Дония, която ми се усмихваше в онзи първи ден в лабораторията, усещането как бие сърцето ѝ върху дланта ми, първия път, когато нещо у мен се пропука и способността ми да обичам нахлу в…

Самата мисъл за нея ме караше да желая смъртта, затова се опитах да не мисля за Сидония. Упражнението помогна.
Ето защо се ядосах още повече, когато по вътрешната уредба се чу:
— Слугите на Тирус Домитриан, при Сидония Империан.
Оттласнах се още веднъж с ръце от пода и се отправих към вратата. Видях, че моите прислужници вече я бяха отворили. Правеха го, без някой да ги подканва, когато представител на императорското семейство посещаваше някого с по-нисък ранг.
Нахлу голяма група мъже и жени със сложни прически около татуирания на главите им шестзвезден знак на фамилията Домитриан. Най-отпред вървеше мъж, който очевидно не беше слуга, а от Излишните, приет да служи в дома на Домитриан заради лоялността си. Беше с коса и по кожата му бяха изрисувани успоредни ленти като на някакво странно животно. Когато ме видя, от устните му се разсипа чуруликащ смях.
— Поздравления, сенатор Фон Империан. Аз съм Шезар нан Домитриан.
Падна церемониално на колене и допря ръцете ми до бузите си. Прииска ми се веднага да ги дръпна от меката му напарфюмирана кожа.
— Изпратени сме от Първия престолонаследник да ви подготвим за големия бал.
— Известно ми е. Какви подготовки имаш предвид? Вече умея да танцувам.
Въпреки че понякога бърках стъпките под ръководството на Сутера ну Империан, това по-скоро се дължеше на намаляването на мускулите ми по същото време. Сега бях напълно уверена, че няма да сбъркам нито веднъж.
— Не това тревожи Негово Височество — каза любезно Шезар. — Той иска да бъдете така облечена и с достатъчно бижута, както подобава на партньорката на Първия престолонаследник.
— Аз имам бижута.
Шезар повдигна леко вежди, подсилени по краищата със златни линии.
— Изглежда, Негово Височество е на мнение, че може би ще се нуждаете от помощ при избора на най-подходящите за случая.
Тирус вече знаеше каква съм, затова въздъхнах.
— Много добре. Хайде да приключваме.
Мислех, че ще отнеме най-много час, но прислужниците се въртяха около мен през голямата част от следобеда. Отделяха внимание на всеки кичур от косата ми, оправяха всяко цъфнало косъмче и вплитаха в тъмните ми кичури оттенъци в златисто, светлокестеняво и тъмночервено. После цялата коса беше сплетена на плитчици за по-голям ефект по време на танците. За своя изненада, установих, че наблюдавам прислужниците, объркана от това колко много време хабяха за нещо толкова маловажно. Като изчадие обръщах голямо внимание на малките подробности, но не бих забелязала, ако на някого му цъфти косата.
Може би Високопочитаемите обръщаха внимание на неща, които аз не забелязвах. Слугите носеха табла след табла със сложно изработени украшения за глава, брошки и огърлици, които щяха да бъдат твърде тежки за шията на Сидония.
Въпреки усилията на императора да конфискува всички прикрити оръжия бижута като тези лесно можеха да бъдат използвани срещу даден противник. Разглеждах внимателно огърлиците и преценявах как можеха да се използват срещу нечия глава.
Естествено, тежестта им не беше проблем за мен. Балът щеше да се състои в балната зала при нулева гравитация, което щеше да позволи на Високопочитаемите да се накичат повече от обикновено, без да им е нужен екзокостюм. Същите тези прислужници сега щяха да вземат бижутата и щяха да ми ги сложат минути преди началото на бала.
Те шепнеха и мърмореха под нос помежду си, без да обръщат внимание на предпочитанията ми, особено когато посочвах напосоки някое бижу, нетърпелива всичко това да се свърши по-скоро. Не се опитвах да им се противопоставям, просто всичко, което ми предлагаха, си приличаше. Когато се опитах да посоча най-големите и най-лъскави украшения, предполагайки, че те са най-подходящи за партньорката на Първия престолонаследник, Шезар се засмя:
— Твърде са крещящи за вас, сенатор Фон Империан. Тези са за Високопочитаеми с по-нисък ранг, които се опитват да направят впечатление.
Явно имах лош вкус. И на други мои предпочитания беше отговорено със смях. Две камериерки ме разсъблякоха, за да се заемат с кожата ми. Инжектираха блясък непосредствено под очите и над линията на челюстта, а после прибавиха допълнителен пигмент в кожата под скулите. Нанесоха сенки дори на носа ми и сега, когато се погледнех в огледалото, той изглеждаше прав, бучката почти не се забелязваше.
С тяхна помощ в кожата ми беше втрито благоуханно масло, а ботчетата разкрасители отстраниха с помощта на лазери и най-малките петънца. Избраха ефирна копринена рокля, чисто бяла и скроена така, че да се дипли максимално в условията на безтегловност. Тъй като обувките бяха предназначени за същите условия, а не за ходене, те представляваха сложно изработени обвивки, от които се проточваха пискюли, обсипани със скъпоценни камъни. Огледах внимателно тези непрактични допълнения и си спомних инструкциите на Сутера ну Империан за тях: номерът беше да не ги размахвам твърде силно, защото можех да нараня някого, дори себе си.

Освен ако не
исках
да нараня някого.

Последните допълнения бяха поредица от примки за ръцете и бедрата, украсени със скъпоценни камъни. Това бяха елегантни магнитни направляващи пръстени, използвани за придвижване из купола на балната зала. Поставянето им под различен ъгъл едни към други оттласкваше тялото да се носи из въздуха.
— Би ли искала Високопочитаемата един масаж за отпускане преди събитието? — попита загрижено Шезар нан Домитриан, когато прислужниците опаковаха всичко, за да пренесат бижутата ми по-близо до балната зала.
— Ще се отпусна достатъчно, ако ме оставите поне един час на мира. Предполагам, че приключихме, нали? — Когато той кимна, го попитах: — Колко трябва да ви платя?
Шезар нан Домитриан поклати глава.
— Това е подарък от Тирус Домитриан. Никога не съм виждал Първия престолонаследник влюбен. Абсолютно никога, но изглежда, че вие сте спечелили сърцето на Негово Височество.
— Ами, да… той е… ние сме очаровани един от друг — рекох с надеждата думите ми да са прозвучали убедително.
После побързах да измъкна ръката си от напарфюмираната хватка на Шезар.
Държането му ми се стори странно, прекалено ласкателно. Дори и като такава важна персона като Сидония Империан с мен никога не се бяха отнасяли по този начин.
Шезар нан Домитриан обаче беше просто първият, който реагира на факта, че съм станала обект на любовен интерес от страна на престолонаследника. И нямаше да е последният.



26.





Куполът на балната зала беше сгушен в една от извивките на дългия пилон Лангерхорн Рийч. Наподобяваше Голямата хелиосфера с многобройни прозорци, гледащи към откритото космическо пространство. В едно разклонение на основната постройка се намираха личните стаи на Високопочитаемите. Но кристалът, от който беше построен балният купол, бе по-пищен и блестеше на светлината с отразявани лъскави призми около нас.

Прислужниците ми и тези на Тирус пренесоха облеклото, което щях да нося. Облякоха ме в личната чакалня, от която се влизаше в балната зала, докато куполът се отдели от грамадния корпус на
Валор Новус
.

Отдалечи се от Хризантемиума и като потрепваше леко под въздействието на гравитационните сили, се отправи към едно по-живописно място в шестзвездната система, на което танцьорите да се наслаждават, докато лудуват. Скоро балният купол се установи на орбита около най-малката от шестте звезди, непосредствено до една оцветена в кървавочервено и бледорозово мъглявина с изглед към газов гигант и неговите осем луни, всичките сурово красиви. Те предлагаха безкрайна поредица от гледки на фона на безбрежния мрак на космоса.
Първите звуци на музиката изпълниха пространството, за да подскажат на първите танцьори да заемат местата си. Естествено, това щяха да бъдат императорът и най-новата му куртизанка, братовчедка на сенатор Фон Кантернела. Аз заех позиция при големия еднопосочен прозорец на стаята ми и се хванах за богато украсените перила, приготвени за мен.
След това гравитацията беше деактивирана.
Изведнъж цялата бях разтърсена от усещането за лекота, като че ли всяка клетка на тялото ми политна нагоре. Сплетената ми в плитки коса се издигна над главата ми, а гънките на ефирния плат на роклята ми се разклатиха като подводно растение в градинско езеро.
От центъра на големия купол се плъзнаха от различни посоки две фигури — императорът и Високопочитаемата Кантернела. Усетих как горещата отрова на омразата нахлува във вените ми, докато го наблюдавах. Това беше човекът, убил Сидония. Те протегнаха ръце един към друг и се притиснаха един към друг с отработена лекота под бавната омайваща мелодия, изпълнила въздуха.
За да престана да си представям как се втурвам там и разкъсвам гръдния му кош, си наложих да наблюдавам техниката им като танцьори. Императорът и Високопочитаемата се завъртяха един около друг, а после почти едновременно рязко изпънаха ръце, за да се оттласнат назад. И двамата бяха облечени в ефирни роби, наподобяващи разтворени към слънцето венчелистчета на цвете, а постоянният поток от идващата на кълба ярка светлина започна да се приближава към тях през безтегловния въздух.
Сутера ну Империан ме беше предупредила, че едно от нещата, за които трябва да се внимава в условията на безтегловност, бе да не се блъснеш в декора. Плаващи кръгове светлина и дори плаващи басейни с вино имаха само декоративно предназначение, но те лесно можеха да съсипят скъпи рокли и да причинят неудобство, ако някой невнимателен танцьор се блъснеше в тях.
Ала който и да беше пуснал тези огнени кълба, го бе сторил изключително внимателно и когато императорът и партньорката му се понесоха в такт с музиката, бяха далеч от огнените сфери.
Тогава стъклената преграда започна да се плъзга нагоре пред мен. На дансинга извикаха втората двойка танцьори — Първия престолонаследник и партньорката му.
Аз.
Чувствах се неловко, защото с Тирус не бяхме тренирали движенията на танца в условията на безтегловност. Този изключително важен момент ме обявяваше за негова партньорка и потвърждаваше започналите да се разпространяват слухове за нас и аз не исках да се изложа.
Но вече нямаше връщане назад. Тирус улови погледа ми от мястото, където се отвори неговата стъклена преграда. Късата му червеникава коса се развяваше над главата, а бялата му туника се увиваше около мускулестото му тяло. После и двамата политнахме навън — Тирус с елегантен скок надолу, а аз се понесох във въздуха. Стените на кристалния купол се завъртяха пред очите и аз се обърнах.
Той беше правил това през целия си живот, а аз го бях гледала само на видео, но физическите действия винаги са били лесни за мен, така че не ми беше трудно да контролирам скока при нулева гравитация. В момента, в който стигнах центъра на големия купол, Тирус стигна до мен, хвана ръцете ми и заедно се понесохме надолу — една вълна от бяла материя и проблясващи скъпоценни камъни. Докато светът около нас се движеше, престолонаследникът не сваляше очи от моите.
Не виждах нищо друго освен него, макар да чувствах, че в нас са насочени хиляди погледи, напрегнати, въпросителни, изненадани да видят заедно наследницата на Империан и наследника на империята. После двамата с Тирус рязко раздвижихме ръце, за да активираме магнитните задвижващи пръстени, а той пусна едната ми ръка, за да ме завърти пред себе си и да спусне и двама ни надолу. Горе беше долу и долу беше горе, косата ми се уви около лицето, а гънките на бялата ми рокля припламваха от скъпоценните камъни в тях. Кожата на Тирус заблестя на светлината на едно плаващо кълбо от истински огън, което мина толкова близо до нас, че усетих нагорещената въздушна струя по врата си.
В този момент извикаха следващата двойка танцьори, а Тирус и аз се понесохме нагоре към императора и Високопочитаемата Кантернела.
Днес кожата на императора беше съвсем бяла, без нито една луничка. Русата коса сякаш го превръщаше в привидение на фона на яркочервеното облекло, което носеха той и партньорката му. Двамата с Високопочитаемата Кантернела се понесоха плавно към нас и Тирус стисна ръката ми по-силно, когато се озовахме в един кръг в центъра на просторния купол, а призмите светлина от звездите отвън затанцуваха около нас заедно с огнените кълба. Под нас се въртеше един газов гигант, а яркочервената мъглявина оформяше небе отгоре ни.
— Високопочитаема Империан — каза императорът, а Високопочитаемата Кантернела се вгледа изпитателно в нас, — колко очарователна изглеждате тази вечер.
Почувствах, че се задавям от внезапно обзелия ме гняв. Стиснах ръката на Тирус толкова силно, че той видимо примигна, а после предупредително стисна веднъж моята.
— Нали? — рече весело Тирус. — Искаше да продължава да скърби в стаята си, но аз ѝ казах, че такава красота не може да бъде оставена да линее в изолация.
Императорът се усмихна широко.
— Крайно време беше да присъстваш на имперски бал, Тирус. Изненадан съм от избора ти на партньорка за случая…
За момент думите му увиснаха тягостно във въздуха и аз стиснах зъби. Да, беше изненадан, че Тирус бе избрал тъкмо една Империан за големия бал по случай унищожението на фамилията ѝ.
— Но сега виждам, че си избрал партньорка, която танцува великолепно — довърши мисълта си императорът.
Той говореше, а аз мислех само колко близо е до мен, колко лесно бих могла да се приближа до него, да сложа край на тази игра и да разцепя черепа му. Не видях Риск. Не видях и Мъка. Тук бях единствената от изпадналите в немилост Високопочитаеми. На другите щеше да бъде разрешено да танцуват само след като императорът се оттегли за вечерта. Не беше толкова глупав, че да се остави на една ръка разстояние от онези, чиито семейства съвсем наскоро беше избил.
Като партньорка на Тирус бях единственото изключение. Сам си беше виновен.
Можех да го убия сега.

Можех да го убия
на място
.

Изглежда, че Тирус усети чувствата ми или пък почувства напрежението в тялото ми, защото изведнъж зарови глава във врата ми. Усетих дъха му по кожата си, а ръцете му ме обгърнаха, силни и непоколебими. Знаех, че само за миг можех да се освободя от тях и докато той ни отдалечаваше от императора, след като весело се сбогува, сериозно помислих да го направя.
— Недей — каза Тирус.
— Той е точно тук — прошепнах в ухото му. — Тук, пред мен!
— И после какво? — Бледите му очи се вгледаха в моите. — Ще умреш, а неговият възглед за човечеството ще продължи да процъфтява, особено след като избухне гражданска война, защото Високопочитаемите ще се надигнат, ако империята се окаже в ръцете на един луд.
Тирус обхвана бузата ми с ръка, а после бързо я плъзна зад врата ми. Усетих по кожата си мазолите от физическите упражнения, оформили мускулатурата му.

— Това е само първата стъпка от още много други — каза много тихо той. — Накрая ще получиш точно това, което искаш, ако си търпелива, и то ще бъде за доброто на всички.
Моля те
да ми се довериш.

Спомних си тялото на Вражда в ограждението и думите, които не бяха спрели да отекват в главата ми.

Аз съм нещо повече от това. Аз съм нещо повече.

Кимнах сковано и му позволих да ни отдалечи още повече от императора. Докато се въртяхме, Тирус се вгледа настоятелно в очите ми.
— Справедливостта ще възтържествува — рече тихо. — Заради Сидония, а и заради всички останали. За цялата империя.
Гледах изненадана как блестяха бледите му очи на светлината на плаващите огнени кълба. Какъв странен човек беше той, така готов да поеме задължението и отговорността за трилиони. Не само онези, които сега се присъединяваха към нас, непрекъснато увеличаващите се танцьори, които се изстрелваха нагоре в условията на безтегловност, но и за безименните непознати из цялата галактика, онези множества, които никога няма да произнесат името му. Истината беше, че повечето от онези, които го произнасяха, го ругаеха, защото го смятаха за луд. И въпреки това той искаше да направи живота им по-хубав.
Започна да ме обзема странно чувство. С цялото си същество копнеех за неговата убеденост. Сега разбрах, че това бе същата убеденост, която беше карала сенатор Фон Империан да разпространява научното знание.

Има неща, по-важни от това дали човек трябва да живее, или да умре.

Спомних си тези отдавна изречени думи на сенатора, докато палецът на Тирус галеше бузата ми. Разбира се, правеше го нарочно, за да видят всички, които ни наблюдаваха и нямаха представа за истинския характер на нашата връзка, за истинското съдържание на разговорите ни.
Тирус вярваше в кауза и беше посветил живота си на нея. А сега ме беше поканил да направя същото, макар да знаеше, че съм изчадие. За мен беше трудно да разбера какво означава да имаш кауза, да можеш да вярваш. Но исках да знам.
Започнах да забелязвам погледи, вперени в нас, много погледи. Покрай мен минаха Елантра Пасус и Гладик Атън, понесени в танца. Тя ме изгледа пронизително и се усмихна, когато погледите ни се срещнаха, но в изражението ѝ се четеше и някаква тревога от това, че ме вижда с Първия престолонаследник. Имаше основание да бъде нервна.
— За теб това също е отмъщение, нали? — казах внезапно аз.
Мислех за семейството му, избито от чичо му и баба му. Двама хелионисти, твърдо вярващи в сегашната система. Тирус обаче възнамеряваше да се възкачи на трона и да разруши всичко, което те се бяха борили да защитят.
— Донякъде — той изкриви устни. — Не мога да кажа, че не съм мислил за тази странична полза.
Когато се чуха първите звуци на „Жабата и Скорпиона“, аз си спомних как учихме този танц със Сидония. Скръбта ме заля с пълна сила и Тирус сигурно го беше забелязал в очите ми.
— Добре ли си?
Потиснах мъката си.
— Знам този танц.
— Танцуваш невероятно добре.
— Така е.
Той се засмя.
— Намирам скромността ти за възхитителна.
Тонът му беше леко саркастичен, но не виждах защо трябва да се преструвам на скромна. Превъзхождах всички тук във физическо отношение, а маневрирането в условия на безтегловност беше въпрос на равновесие, координация и изящество. Тези неща ми идваха отръки.
Запазихме мълчание, докато той танцуваше жабата, а аз скорпиона. Подхвърли ме нагоре и сам се издигна до мен, а аз се плъзнах по тялото му и се завъртях около него. Краищата на дрехите ни се оплетоха като анемонии.
— Знаеш ли тогава тази приказка? — попита той, останал без дъх, когато отново се доближихме един до друг. — Приказката за жабата и скорпиона е много стара.
Настъпи моментът, когато ритъмът на мелодията стана по-отсечен и аз се хвърлих към него. Тирус отстъпи назад, хвана ръката ми и завъртя и двама ни. Танцьорите се завъртяха пред очите ми като стотици спици на огромно колело. Когато отново се приближихме един към друг и притиснах гръб в гърдите на Тирус, като продължавахме да се въртим в кръг, той ми разказа приказката.
— Един скорпион трябвало да премине поток. Помолил една жаба да го пренесе на гърба си. Жабата попитала:
„Откъде да знам, че няма да ме ужилиш?“
Скорпионът я уверил, че ако я ужили, и двамата ще потънат във водата и ще загинат. Това уверение било достатъчно за жабата и тя се съгласила да пренесе скорпиона. Стигнали средата на потока и тогава скорпионът я ужилил.
Тирус се отдалечи от мен с рязко движение. Като част от танца всяко ново завъртане изискваше все по-малко енергия, а музиката започна да затихва. Скорпионът беше ужилил смъртоносно жабата и беше обрекъл и двамата на смърт. Тирус и аз отново застанахме един срещу друг, готови да потънем заедно във водите на реката.
— Жабата попитала скорпиона защо я е ужилил — завърши Тирус. — А скорпионът отговорил: „Такава е природата ми“.
Замълчахме и се спуснахме надолу, за да се удавим заедно, а музиката постепенно затихна и спря.
По-късно ни свалиха най-тежкото горно облекло и ние се оттеглихме в една от залите за почивка, доволни, че сме се върнали в гравитацията. Обслужващите ботчета ни донесоха напитки. Пред нас в купола все още се чуваше музиката от продължаващите танци на фона на кристалните прозорци и мрака на космоса, тъй като много от по-нисшите Високопочитаеми бяха получили разрешение също да излязат на дансинга.
Тирус прекара пръст по ръба на чашата си и се загледа, присвил очи, в танцьорите. После рече:
— Тази вечер беше първата стъпка. Да видят двама ни заедно. Разказах ти приказката за жабата и скорпиона по една причина.
Аз го погледнах. Изглежда, че той не правеше нищо без причина.
— Природата просто не се променя. — Той почука ръба на чашата си. — Един лъв не може да има ивиците на зебрата, а на гепарда не могат да му пораснат рога. Скорпионът няма да спре да жили. Ако ще трябва да променя образа си пред галактиката, за хората ще трябва да има логично обяснение за тази промяна. Това трябва да бъдеш ти, Немезида.
— Аз ли?

— 
Ти
ще бъдеш благотворното влияние върху мен, когато сме пред хората. Нужно ни е убедително обяснение за промяната в поведението ми и то ще бъде, че ти въздействаш благотворно на характера ми. Като сенатор Фон Империан ти вече си център на различната идеология. Това ще бъде само още една стъпка в тази посока. Трябва да направим нещо значително, за да покажем, че се променям… Да дадем на хората възможност да зърнат как империята би могла да се промени под мое ръководство, когато бъда повлиян от
теб
.

Не казах нищо. Това не беше моят начин на мислене и планиране. Тирус беше човек целеустремен и пълен с дългосрочни планове, а аз знаех как да действам на момента.
— Какво възнамеряваш да направиш?
— Трябва да измисля нещо значимо, за да покажем нашето ново поведение. Нещо, което ще стане широко известно, ще се обсъжда и за него ще се говори многократно. — Той пресуши чашата си с вино и стана, като оправи ръкава на бялата туника върху мускулестата си ръка. После ми подаде ръка. — Трябва да се върнем на дансинга.
Оставих чашата си настрана и поех дланта му. Почувствах силата ѝ. Тирус се вгледа внимателно в лицето ми. Това беше хладнокръвен, вглъбен в себе си млад водач, толкова чужд за мен със спокойствието и преднамереното си поведение, колкото чужди за него бяха инстинктите ми и вътрешната ми склонност към агресия.
— Следващия път, когато сме заедно, ще трябва да те целуна. Реших, че трябва да ти го кажа предварително, за да не се стреснеш. Не искам да ми строшиш врата.
Това предложение наистина ме стресна. За момент почти бях готова да протестирам. Смущението ми обаче ме озадачи. В разсъжденията му имаше смисъл. Защо ще имам нещо против такава незначителна заблуда?
Въпреки това реших да го предупредя:
— Подобни любвеобилни жестове, които са нещо естествено за повечето хора, за мен не са така естествени. Не съм сигурна, че ще знам как да реагирам.
— Немезида, щом като можеш да танцуваш толкова добре, ще можеш и да се целуваш. — Устните на Тирус потрепнаха, докато гледаше моите. — Една целувка е просто нагаждане към ритъма на друг човек. Подозирам, че ще намериш това за по-естествено, отколкото можеш да си представиш.
По някаква причина изведнъж усетих, че не мога да издържа на погледа му. Отвън, в купола, дълги редици танцьори се бяха вплели едни в други, подобно на искрящи лози, и красотата на танца беше добро извинение да извърна очи.



27.





Следващите няколко дни се изнизаха шеметно бързо. Появата ми на бала заедно с Първия престолонаследник беше достатъчна, за да получа нов статут в Хризантемиума. Започна се още на следващата сутрин, когато настъпи часът за посещения. Изведнъж по вътрешната уредба се заредиха едно след друго съобщения за посетители, високопоставени и не толкова високопоставени Високопочитаеми.
— Креденца Фордайс за Сидония фон Империан.
— Ивини фон Уолстром за Сидония фон Империан.
— Ефени Локлейт за Сидония фон Империан.
След всяко съобщение винаги следваше някоя видна персона с целия ѝ антураж. Настаняваха се на столовете във вилата ми и открито оглеждаха както мен, така и прислужниците и вещите ми, докато водеха безсмислен разговор. Не ме биваше много за това, така че през повечето време внимавах да не ги гледам втренчено, за да не ги притеснявам. Те от своя страна се стараеха да не пропуснат и най-малката подробност в държанието ми.
— Нали си спомняш онзи социален форум преди три години, скъпа, когато ти казах колко харесвам аватара ти? — рече Високопочитаемата Фон Флейвърт.
— Такива яки и красиви прислужници — рече Креденца Фордайс.
До този момент тя не пропускаше случай да ме унижи и сега новата ѝ роля на моя почитателка никак не ѝ прилягаше.

— 
Трябва
да ми кажеш с какво ги храниш.

— С храна — отвърна аз. — Ядат храна.
— Храна ли? Колко интересно! — отвърна възхитена тя.
Погледнах я, Креденца също ме погледна. Настъпи продължително мълчание.
— Трябва да давам на моите повече храна — продължи тя и дори успя да се усмихне за миг.
Тези посещения обаче далеч не бяха толкова притеснителни, колкото това на сенатор Фон Пасус, придружен от Елантра с нейната отровна, измамно бистра усмивка.
— … удоволствие да се запозная с баща ти преди двадесет години. Дали пък не бяха двадесет и две? — отекна в стаята гръмовният глас на сенатор Фон Пасус.
— Било е преди двадесет и две години, татко — обади се Елантра. — Ти така ми каза.
— Да, преди двадесет и две години. И двамата оглавихме по едно и също време фамилиите си — продължи сенаторът и се усмихна. — Стана ми много тъжно, когато чух какво му се е случило. Ако искаш, вярвай, но аз обичах нашите сблъсъци в Сената. Изключително много съжалявам, че бяхме противници по основните проблеми на нашето съвремие. При различни обстоятелства заедно бихме могли да извършим велики дела.
Той се прокашля и поглади късата си, добре поддържана брада.
— Искам да кажа, скъпа, че знам кога е настъпило време старите спорове да бъдат забравени. Сигурно ще ти е трудно без родител до себе си, който да те напътства.
Устните на Елантра се разтегнаха в усмивка.
— С баща ми ще се радваме, ако можем да ти окажем някаква помощ.
— Наистина — добави сенаторът. — Все още си много млада, скъпа. Вероятно не си имала време да научиш всички неща, свързани с управлението. — Той замълча за момент. — Например как да се справяш с Излишните на твоята територия. Ти просто приемаш за дадено, че те ще се поучат от примера ти и ще гледат на нещата по твоя начин, но често те може да се окажат не толкова лоялни. В най-неподходящия момент някой негодник сред тях може да подмами последователите си да се опълчат срещу онези, които ги превъзхождат, да ги убеди, че имат право на повече глас при решаването на проблемите…
— Като вицекраля Сагнау ли? — попитах небрежно.
Той млъкна. Елантра хвърли гневен поглед на баща си, сякаш искаше да му каже, че го е предупредила какво ще се случи, но той не я е послушал.
Не ме интересуваше, че току-що бях нарушила една забрана, като обърнах внимание на сенатора и наследницата му върху съдбата на вицекраля, опълчил се срещу тях на собствената им територия… жената, която беше убита заедно с другите врагове на императора сред Високопочитаемите.
Това можеше да е дело само на сенатор Фон Пасус. Императорът нямаше причина за саморазправа с някакъв си вицекрал, независимо от възгледите му. Майката на Невени не би могла да представлява заплаха, освен ако сенатор Фон Пасус изрично не бе помолил да я включат в голямата чистка.
Сенаторът се изправи и си възвърна достойнството.
— Тази провинция, Ламанос…
— Лумина — побърза да го поправи Елантра.
— Лумина. Постоянно създава проблеми. Това е една скалиста планета с необикновени възможности за задоволяване на нуждите си. Ето защо нейните ръководители се възгордяха. Онази жена Сагнау беше демагог, който заблуждаваше хората си. Повечето Излишни там бяха заслепени от пропаганда или бяха просто неспособни да видят колко им е нужна империята и каква голяма полза имат от покровителството на Високопочитаемите.
Той се наведе към мен. На светлината в моя вътрешен двор погледът му беше пронизващ и студен.
— Но им дадохме сериозен урок. Няма планета, така защитена или на такова затънтено място, която да не може да бъде достигната от Високопочитаемите. Силата е единственото нещо, което Излишните уважават, и след случилото се ще се уплашат, помни ми думата.
Няколко дни по-късно ме поканиха на вечеря с фамилията Домитриан.
Тирус придърпа един стол за мен край масата в трапезарията на императора. Той още не се бе появил. Столът му начело на масата беше празен.
Когато седнах до Тирус, усетих пронизващия поглед на баба му Сигна. Тя произлизаше от друг клон на фамилията, когато Домитриан са били по-многобройни и по-малко склонни да умират млади. Клонът бил черната овца в Домитриановия род. Гербът им беше черна дупка, а не шестте звезди на императорското семейство.
Вместо да има шанс да седне на трона, Сигна трябвало да прибегне до това да се омъжи за наследника. Когато се появили проблеми в брака ѝ с император Лотариас, тя се помъчила да управлява чрез любимото си дете, сегашния император. Сигна била и човекът, който замислил как да се отърве от съперниците на Рандевалд фон Домитриан за трона.
За мое неудоволствие, заедно с нея на вечерята бяха Саливар и Девини. Бяха се възстановили, но не бяха в добра форма. И двамата се усмихнаха любезно, ала лицата им бяха бледи и уморени, а очите им гледаха така, като че ли не виждат стаята пред тях. От устата на Саливар потече слюнка. Един прислужник пристъпи напред, за да я попие с копринена кърпичка.
Тирус се наведе към мен и демонстративно започна да си играе с бижуто, което висеше на ухото ми. Усетих топлината на дъха му, когато прошепна:
— Те не си спомнят нищо. Девини не може да говори ясно, а Саливар продължава да забравя името си.
— Толкова ли е сериозно?
— Дъхът на скорпиона трябва да се използва умерено. По-големите дози го правят невротоксичен.
Почувствах как ме обзема жестоко задоволство, докато гледах отново племенницата на императора и мъжа ѝ и си спомних какво възнамеряваха да направят със Сидония и какво бяха сторили на Невени. Служеха си непохватно с приборите и като че ли се бореха с храната, мъчеха се да я изчегъртат от чинията.
Тирус се наведе и леко ми подшушна:
— Опитай се да не показваш така открито задоволството си. Баба ми не пропуска нищо.
После бързо се отдръпна.
Когато погледнах Високопочитаемата Сигна, тя наистина ме наблюдаваше втренчено. Не беше пропуснала да забележи задоволството ми.
— Забавлява ли те да гледаш състоянието на внучката ми и съпруга ѝ, сенатор Фон Империан?
— В никакъв случай, Ваше Височество — побързах да я уверя аз. — Усмихнах се, като си спомних колко мили бяха с мен, преди…

— Преди да ги сполети нещастието и
пълната
загуба на памет.

Тази жена беше убила собствените си недолюбвани деца. Не се съмнявах, че ще убие и мен, ако заподозре какво съм сторила на Саливар и Девини.
— Да, Ваше Височество — смотолевих аз — Такава трагична нощ.
Високопочитаемата Сигна нетърпеливо сви устни.
— Тогава как стана така, че се събрахте с внука ми?
Тирус сложи ръката си върху моята. Усетих колко е напрегната всяка фибра от тялото му.
— Вече ти разказах, бабо…
— Искам да чуя разказа на младата дама.
В първия момент не ми хрумна какво да отговоря. После си спомних извинението, което ми бе подсказал Тирус за нашата нова връзка.
— Сигурно разбирате, че бях объркана от събитията напоследък. — Отпих от виното си, за да спечеля време и да си припомня историята. Тирус продължаваше да държи ръката си върху моята и палецът му разтриваше дланта ми — малки признаци, подсказващи неговата привързаност. Това ме разсейваше, но се помъчих да не скрия ръката си в скута, защото това също нямаше да убегне от погледа на Сигна.

— Негово Височество ме срещна, когато се намирах в това състояние и ме отведе на
Александрия
. Забавляваше ме с онези антики, наречени книги, и едното доведе до другото.

После, за да подсиля разказа си, се усмихнах на Тирус, като се надявах никой да не забележи студените ми, празни очи. Той също ми се усмихна.
— Да, разбира се — рече Сигна, — библиотеката те е спечелила. Само звездите знаят защо Тирус държи тези книги, но в такъв случай ти очевидно си наследила любовта на баща си към знанието.
Тези думи бяха опасни. Тя се опитваше да ме накара да направя грешка.
— Не, учението не ме привлича особено, Ваше Височество — побързах да отрека. — Книгите бяха просто… много красиви.
— Е, да, но съдържанието им може да се окаже много опасно. — Тя отпи от виното си. — Това желание за учене… Не го разбирам. Ако ме питаш, учението е абсурдно пилеене на време, особено след като човек може да се консултира с компютъра. Трябва много да внимаваш, сенатор Фон Империан. Сигурно няма да искаш да се подведеш по същите странни философии като баща си.
Стиснах юмрук под масата.
— Не, Ваше Височество, няма.
— Това, което ме изненадва — продължи Сигна, — е, че внукът ми се е увлякъл по една Империан. Нямах представа, че е имал такива склонности. Мислех, че събира онези книги само от ексцентричност, а не от интелектуално любопитство.
Това беше опасно подмятане, но Тирус се справи добре. Засмя се, а после се облегна назад и се загледа в тавана.

— Бабо, нямам желание да
чета
онези книги. Просто си мислех, че те може да съдържат отговорите на въпросите защо съм толкова издигнат над обикновените хора. Защо всички ме наблюдават, без да бъдат заслепени от ярката светлина на моята възвишена природа. Защо имам достъп до божествената мъдрост на Космоса, а другите не могат да чуват същите гласове, които аз чувам? Какво прави мен, недостойния, толкова извисен над обикновените хора?

Той приближи ръката ми до устата си, като продължаваше да не сваля очи от баба си. Устните му бяха стряскащо топли върху кожата ми.
— Но ето че Сидония фон Империан ми даде отговорите.
Сигна вдигна тънките вежди на изкуствено подмладеното си лице.
— О, така ли?
— Ами да. Тя твърди, че всъщност аз не съм изражение на Живия Космос чрез скромната си човешка форма, а продукт на космическото съзидание като всеки друг човек.
— Много пъти съм ти казвала това — рече рязко Високопочитаемата Сигна.
— Но, бабо, това звучи много по-убедително чрез сладкия ѝ глас. — Той протегна ръка и погали с палец долната ми устна. — Не съм ли ти го казвал, скъпа?
Нужно ли беше да ме докосва по този начин? Но когато срещнах погледа му, разбрах, че всъщност той само изпълнява плана си: показваше ме като благотворно влияние за лудостта си. За момент Сигна го зяпна, изненадана, с чашата в ръка, но после се съвзе и отпи малко.
— Тирус, ти направо ме изумяваш.
Тогава разбрах, че му е повярвала.
Разбира се, че ще му повярва. Тя беше вярвала в престорената му лудост толкова години. Защо да не повярва, че това е нова насока на тази лудост?
Светлинната над нас се промени и оцвети в златисто фината дърворезба на стената. Влезе Риск. После се появи императорът, ескортиран от ботчета по сигурността, а зад него вървеше другото изчадие, Мъка.
Забелязах, че императорът носеше броня, покриваща цялото му тяло.
— Сине мой, целуни ме.
Сигна повдигна острата си брадичка.
Усмивката на императора беше твърда като гранит. Явно се дразнеше, че има върховната власт, а продължава да получава нареждания от майка си. Но от приличие се наведе да целуне гладката ѝ буза.
— Колко се радвам, че сме се събрали всички тук — рече той, като се изправи. Плъзна изпитателен поглед по мен и се усмихна дяволито. — Трябва да похваля вкуса ти, племеннико. Сенатор Фон Империан е прекрасна.
Докато се приготвях за вечерята, се бях подвоумила дали да не се върна към естествения си цвят, особено откакто бях видяла трупа на Вражда в клетката на мантикората. Докато работех за неговото унищожение, отмъстителната, гневната част у мен продължаваше да иска да натрапя в лицето на императора приликата си с изчадието, с което се беше разделил с такава лекота.
Не го направих от страх, че такава прилика би накарала неговите изчадия да се замислят дали не се дължи на една и съща ДНК основа. Вместо това бях избрала тъмночервена коса и млечнобяла кожа, за да подхожда повече на естествения червеникав цвят на косата на Тирус. Сега приличахме на двойка, която си подхожда.
Сервиращите ботчета започнаха да носят вечерята и дроновете по сигурността забръмчаха в кръг около масата. Междувременно, както беше прието, другите членове на императорската фамилия се редуваха да опитват храната на Рандевалд, преди той да е вкусил от нея.
Забелязах, че почти не обърна внимание на проверката, направена от Тирус, но се вгледа много внимателно във Високопочитаемата Сигна, когато тя си отряза тънко парченце от сочната шунка. Поклати глава, когато слугите дадоха на Саливар и Девини техния дял.
— Ще бъде почти като проява на милосърдие, ако в състоянието, в което се намират, поемат отрова, не мислите ли?
Доволен, че нямаше опасност нещо в храната му да го убие, той се зае енергично с нея.
— Вулгарна забележка. Всички трябва да се молим за възстановяването им. Не ви ли се струва, че все някъде трябва да има по-добри медицински ботчета?
Високопочитаемата Сигна ядеше извънредно малки късчета от храната и гледаше с отвращение ботчетата по сигурността.
— Този шум е непоносим. Трябва ли да кръжат над нас по време на цялата вечеря?
Императорът студено се усмихна.
— Майко, не можеш да ме обвиняваш, че съм прекалено предпазлив. Преди седмица имах три изчадия, а сега имам само две.
Споменът за плътта на Вражда, поглъщана от мантикората, отново нахлу в главата ми. Стиснах по-силно приборите и се помъчих да не се поддавам на изкушението да прескоча масата и да забия вилицата си в окото на императора.
Някаква суматоха до вратата ме спаси от това импулсивно желание. Ботчетата по сигурността забръмчаха към входа, а Мъка се изправи и напрегна огромните си мускули.
Влезе сенатор Фон Пасус. Бузите му бяха зачервени, прошарената му коса бе в пълен безпорядък, сякаш някой я беше дърпал яростно.
Сенаторът падна развълнуван на колене и каза:
— Моите извинения, Ваше Величество, че прекъсвам вечерята ви, но имам спешни новини.
Императорът въздъхна и се изправи, за да поздрави сенатора. Протегна ръце и му позволи да ги притисне до лицето си. После си размениха няколко думи, които дори аз не можах да доловя заради дроновете по сигурността.
Каквото и да си казаха, то накара императора да пребледнее.
— Намери това момиче. Доведи го тук. Това е прекалено! — рече рязко той и се върна на мястото си при масата.
До мен Тирус разглеждаше внимателно ноктите на пръстите си. Но когато раменете ни се докоснаха, почувствах колко е напрегнат. Девини и Саливар продължаваха да се лигавят, забили празни погледи в чиниите си.
Императорът злобно се засмя.
— Това е възхитително. Истински забавен развой на събитията.
Той се обърна към Сигна.
— Луминарите са обявили независимост. Изгонили са всички имперски служители от своята система.
Сигна пребледня.
— Не е възможно!

— Въпреки това са го сторили. Те настояват, представяш ли си,
настояват
да им върнем дъщерята на вицекраля. Невени Сагнау.


Невени.
Погледнах тревожно Тирус. Той продължаваше да демонстрира пълна незаинтересованост и не видя, че го гледам.

— Ще им я изпратя обратно — закани се императорът. — Да… ще им изпратя главата ѝ в кутия.



28.





Почувствах как гърдите ми се стягат от тревога. Щяха да доведат Невени тук, вероятно за да я екзекутират. Щяха да я убият пред нас и тогава… тогава без никакво съмнение щяха да продължат спокойно вечерята си.

Забих пръсти в издутия бицепс на Тирус. Той ме погледна въпросително, повдигайки светлите си вежди. Усещах втренчения поглед на Риск да изгаря врата ми, но вниманието на останалите беше насочено другаде. Мъка бе вперила хищнически поглед във вратата, а императорът и майка му се бяха оттеглили в един ъгъл и оживено шушукаха. Ако имаше някаква възможност да спася Невени,
трябваше
веднага да говоря насаме с Тирус. Трябваше някак да се отдалечим от изчадията. Заради острия им слух беше невъзможно двамата да разговаряме тук, без да ни чуят.

Имаше друг начин.
Наведох се към него.
— Штт — прошепнах и обвих ръка около раменете му, така изненадващо мускулести. Учуден, той повдигна вежди и ме погледна, присвивайки очи, а сърцето ми подскочи и започна да бие по-бързо. Не бях сигурна как да го направя. Трябваше да изглежда убедително.
Притиснах устни в неговите.

За миг Тирус остана напълно неподвижен. Почти се отчаях. Притиснах по-силно устни в неговите.
Разбери ме. Разбери ме.

Той бавно докосна лицето ми, мазолестите му пръсти се допряха леко, почти колебливо до бузата ми. После изведнъж, изглежда, ме разбра. Пое нещата в свои ръце, устните му се раздвижиха под моите, целувката стана нежна, убедителна. Устните му се плъзнаха по моите, преминаха по бузата ми и накрая стигнаха ухото ми.
— Добре ли си? — прошепна той.
Зарових лице в косата му. Ухаеше силно на някакъв парфюм.
— Не — прошепнах аз.
Тогава той се отдръпна и дяволито се усмихна. Хвана ме за ръка и се изправи.
— Високопочитаемата Фон Империан и аз трябва… да си поговорим за малко насаме — рече той на хората на масата, които не му обърнаха внимание. После се обърна към Риск, чието каменно изражение не трепна, и похотливо ѝ намигна.
Изведе ме от стаята в гостната, осветявана от огъня в една камина. Беше готова за развлечението след вечерята, заредена с подноси, пълни с разноцветни прахове и фиали с вещества за вдишване.
Тирус хвана бузите ми, приближи се плътно до мен и едва чуто каза:
— Знам, че онова момиче Сагнау ти е приятелка, но не мога да направя нищо.
— Трябва да има някакъв начин да я спасим. — Опрях юмрук в гърдите му. — Ако ти не можеш да направиш нещо за нея, никой няма да може.
Тирус отмести кичур коса от очите ми, а после прекара пръсти по бузата ми очевидно заради видеокамерите.
— Това е важно за теб, нали?

— 
Да.
Ако не се намесиш, сама ще направя нещо… на всяка цена!

Той като че ли се замисли за момент, а после леко се усмихна.
— Ти си самото вдъхновение, Немезида. Хайде сега да се върнем.
Тирус тръгна обратно към трапезарията и аз го последвах в пълно неведение за намеренията му, но с надеждата, че ще се справи някак. Не се чувствах много спокойна, защото трябваше да се доверя на друг да реши проблем, който аз не можех да реша.
Тирус ме заведе с доволен вид при масата. Изпъчи важно гърди така, както го правеше само в моменти, когато се преструваше на луд, и идиотската усмивка се появи на лицето му.
— Чичо, имам блестяща идея!
Сигна изсумтя.
— Тирус, сега не е време…
— Бабо, аз пък мисля, че е, а аз съм Първият престолонаследник — каза Тирус, без да сваля очи от чичо си.
Сигна стисна силно чашата си с вино, а устните на императора потрепнаха за момент. Харесваше му да гледа как наследникът му проявява неуважение към майка му. Без съмнение Тирус знаеше това.
— Моята нова любов никога не е стъпвала на планета — продължи Тирус, — а и на мен много ми се иска да се позабавлявам на някоя. Дай ми това момиче Сагнау и аз ще разреша тази ситуация.
Високопочитаемата Сигна се изсмя.
— Ти ли? Мислиш си, че можеш да предотвратиш предстоящ бунт, така ли?
— Да, мога. — Тирус вдигна тържествено ръка за поздрав към чичо си. — Този опит ще ми предостави възможност за известно разнообразие. Ако се окаже, че момичето Сагнау не иска да ми съдейства, по-късно сам ще ѝ отрежа главата.
— О, изпрати го, наистина — рече Сигна, а очите ѝ проблеснаха като ножове. — Това наистина ще е изключително забавно. Лудият да усмири Излишните!
Императорът се облегна със снизходителна усмивка назад в стола.
— Тирус, Тирус… Какво разбираш ти от власт и упражняването ѝ? Какво ще направиш, като отидеш там? Излишните уважават силата. Те ни предизвикват, затова единственият отговор е да ги смажем.
— Чичо!
Тирус падна на колене, като запази идиотската си усмивка, която изобщо не прилягаше на това, което се опитваше да постигне.
— Трябва да знаеш, че това момиче Сагнау е приятелка на моята Сидония, а Сидония е приятелка на Сагнау. Мисля, че с помощта на Сидония тя може да бъде убедена да потуши този бунт с минимални разходи за хазната. Ако греша, последствията ще са за мен.
— Ох, ох! — Високопочитаемата Сигна се наведе напред. — Лично ли ще поемеш отговорността? — Тя погледна сина си. — Изпрати го тогава. Ти го избра за твой пръв наследник. Дай му тази възможност да… — Усмивката ѝ беше като на хищна котка, сякаш мисълта Тирус да се покаже като глупак я изпълваше с удоволствие, прекалено голямо, за да го прикрие. — Да покаже що за мъж е наистина.
Императорът потърка замислено брадичката си.

— Предполагам, че ще спестим известни разходи, ако Тирус убеди луминарите да се срещнат лично с него. Всъщност той би могъл — в очите му се мярна игриво пламъче — да
им влее здрав разум
. Скъпи Тирус, ще ти кажа
точно
какво искам да кажеш. — Императорът ме погледна.

— Ти какво мислиш, сенатор Фон Империан? Смяташ ли, че си в състояние да използваш това просто момиче Сагнау, за да ни избави от новите ни неприятности?
Още не можех да схвана какъв е планът на Тирус, но станах по-решителна, когато си помислих с каква готовност Сидония би искала да избегне ненужните убийства в ситуация като тази.
— Да, Ваше Величество. Уверена съм, че ще се справя с тази ситуация. — Появиха се прислужници и рояк ботчета по сигурността, а между тях, съвсем объркана, вървеше Невени Сагнау. Косата ѝ бе разрошена, а лицето — измъчено от скръбта, която я бе сполетяла неотдавна. Тя нямаше като мен утехата от плановете ми да убия императора. Можеше да разчита само на себе си.
Тирус обаче може би имаше планове и за нея.
— Госпожице Сагнау — рече императорът, — хората ви са се разбунтували. Ще придружите племенника ми и сенатор Фон Империан до вашата планета Лумина.
В очите ѝ се прокрадна надежда. В този момент разбрах колко силно тъгуваше за дома.
— Ще усмирите вашето бунтарски настроено население — продължи императорът — или ще сте отговорна за смъртта му.
Радостта ѝ моментално изчезна. Тогава разбрах с каква тежка задача сме се нагърбили Тирус, Невени и аз. На нас се падаше да спасим безброй животи.



29.






Беше първият ден от двуседмичното ни пътуване до Лумина. Тирус стоеше в стаята ми, загледан в осеяното със звезди пространство отвъд
Александрия
. Корабът се бе отделил от Хризантемиума, оставяйки огромна празнина от едната страна на
Валор Новус
. Смъртоносното беше затворено в съседната стая и от време на време лаеше до вратата.

— За какво мислиш? — попитах го аз.
Беше сбърчил чело, замислен за това, което ни предстоеше. Успя да запази равновесие, когато корабът се разтърси, навлизайки в хиперпространството, и звездите отвън изчезнаха. Обърна се към мен.
— Известен съм като богохулник. Това може да помогне на мисията ми на Лумина. Както може би си чула, Излишните вярват предимно в по-стари религии. Извършват хелионистките ритуали само когато Високопочитаемите настояват те да го поискат. Но ако покажа симпатиите си към техните… богохулства… ще ме очакват други неприятности.
— Ще загубиш подкрепата, на която би могъл да разчиташ сред Високопочитаемите.
— Точно така.
Той ме погледна. Стоях, подпряна на ръце, и с крака, изпънати успоредно на пода. Изглежда, че едва тогава разбра това.
— Почакай, през цялото време ли балансираше така, подпряна на ръце?
Тъй като бяхме в личната ми стая, бях решила, че Тирус просто трябва да свикне с физическите ми упражнения. Вместо да му отговарям, прибрах краката си, изпънах ги нагоре и застанах на една ръка.
— Много си силна — рече тихо Тирус. Обиколи ме бавно, докато краката му не застанаха отново пред очите ми. — И го правиш без много усилие, така ли?
— С минимално. — Чувствах се добре. — Всъщност, откакто се представям за Сидония, избягвам физическите упражнения. Много лесно натрупвам мускулна маса.
— Аз отделям по два часа всеки ден, за да поддържам силата си.
Това обясняваше мускулестите му ръце.
— Толкова ли си суетен?
— Ако беше заради външния ми вид, можех да развия мускули с помощта на разкрасяващ бот, но аз се упражнявам, защото не искам да се чувствам слаб.
Погледнах го изненадана. Прекалено добре познавах това усещане. Но не очаквах, че наследникът на императора изпитва същото.
— По време на това пътуване ще имаме много свободни часове — каза Тирус. — Ще ми бъде много интересно да влезем в симулативен двубой с теб.
— Ще загубиш.
— Можем да се разберем за някакво затруднение от твоя страна. Например ако едната ти ръка е завързана зад гърба.
— Дори да завържа и двете, пак ще загубиш, Ваше Височество. Не искам да те нараня и обещавам, че няма да го направя.
— Ще поема този риск.
— Ако искаш да премериш силата си срещу едно изчадие, трябва да знаеш, че аз не съм най-доброто мерило за това. Голяма част от мускулната ми маса е отстранена.
Той ми се усмихна бавно.
— В такъв случай затруднението е налице.
— Не е достатъчно — рекох. — Аз все още съм изчадие.
Ботчетата бяха скъсили костите ми, за да заприличам на истинско момиче, но аз никога нямаше да бъда напълно такова. Колко странно, че той като че ли забравяше това.
Още по-странно бе това, че тази мисъл ми харесваше.
— Значи отказваш да се биеш с мен? — попита Тирус.
Почувствах се неловко, изтласках се нагоре, преметнах се във въздуха и се приземих на краката си.
Той отвори широко очи.
— Еха, браво! — рече Тирус, като че ли бях извършила голям подвиг.
— Много добре — отвърнах аз. Не можех да разбера защо се бях ядосала изведнъж. — Ако искаш да те победя, аз няма да ти откажа.
За него това щеше да е добър урок за истинската ми същност.
— Искаш ли да те ступам още сега?
Тирус се засмя.
— Нека да е след службата. По-добре ще е да не излиза така, като че ли Сидония Империан ме е набила, за да ме накара да се отнасям с уважение към Живия Космос.
Думите му ми подсказаха една идея.

— Ваше Височество, Дония е… — почувствах болка в гърдите. Потиснах обзелото ме чувство и продължих: — Сидония
беше
много набожна. Да, тя споделяше интереса на баща си към науката, но редовно присъстваше на службите.

Той повдигна вежди.
— Да, чувал съм, че била такава.

— Тогава защо да не използваме това? Ти предложи да се преструвам пред обществеността, че ти влияя положително, защо да не е по този начин? Можеш да се харесаш на луминарите с това, че не си вярващ, но пък ще се харесаш на Високопочитаемите, ако под
мое
влияние започнеш да присъстваш на службите. Високопочитаемите ще ти простят, че си бил богохулник, ако покажеш, че си готов да станеш ревностен хелионист под нечие влияние.

— Много хитро — рече Тирус и ми се усмихна. — Ще излезе така, сякаш си ме убедила, въпреки липсата на интерес от моя страна, да присъствам на службите. От служителите на Домитриан на този кораб новината ще стигне до ушите на онези в Хризантемиума… Още едно доказателство за благотворното влияние на Сидония фон Империан върху лудия.
Така и направихме.
На един не особено населен кораб службите в хелиосферата бяха нещо странно. Най-високопоставената личност винаги стоеше в центъра най-близо до свещеника, а онези с по-нисък ранг се нареждаха около тях. Това принуждаваше Тирус да стои сам във вътрешния кръг, а аз да бъда в следващия и Невени в по-следващия. В още по-следващите външни кръгове бяха служителите, наемниците и накрая прислужниците.
Няколко пъти по време на службата Тирус запристъпва от крак на крак, сякаш готов да си тръгне. Тогава аз влизах в ролята си, нарушавах протокола, пристъпвах напред и слагах ръка на рамото му, за да му „напомня“ най-демонстративно за желанието ми да продължи да стои на мястото си.
Той отвръщаше на това мъчение, като ми се усмихваше през рамо, показвайки пред всички колко много уважава новата си любима. Чувствах впитите в нас погледи на хората наоколо, които мълчаливо съчиняваха докладите си до онези в Хризантемиума, които ги бяха подкупили. Сигурно имаше много хора, готови да платят и за най-малката информация, свързана с пътуването на престолонаследника.
От своя страна Невени стоеше мълчалива и неподвижна, загледана в безкрайния мрак на космоса.
След службата се приближих до нея. Когато тя навлезе в коридора и се отправи към стаята си, ѝ рекох:
— Ще дойдеш ли да вечеряш с мен?
Не бяхме разговаряли, откакто ѝ казах за връзката си с Тирус, и това ме безпокоеше повече, отколкото исках да призная.
Невени се обърна, но не срещна погледа ми.
— Не съм гладна.
Опитах се да продължа разговора:
— Поне радваш ли се, че се връщаш у дома?
— Ти ли се намеси заради мен, Сидония?
— Казах на Тирус, че можеш да помогнеш. Можеш да успокоиш броженията.
Невени горчиво се засмя.
— Значи тази работа се пада на мен. И как да го сторя? Моите хора познават империята, а хелионистите пречат на прогреса. Империята взема повече от Лумина под формата на данъци, отколкото Лумина получава от империята. Всъщност какво изобщо прави империята за нас? Дава ни сигурност? Срещу какво? Империята е най-сериозната ни стратегическа заплаха! Империята с нейните упадъчни Високопочитаеми, с нейните остарели кораби, разпространяващи навсякъде лошо пространство!
Огледах се, за да се уверя, че никой не подслушва този опасен разговор.
— На всичкото отгоре императорът прибави още една обида, като уби майка ми, жената, която луминарите избраха за свой водач. — Гласът на Невени потрепери. — Нищо чудно, че има брожения. Хората ми са обезправени, лишени са от всякаква възможност за избор. А от мен се иска да им кажа, че никое от оплакванията им няма значение?
— Не знам какво трябва да им кажеш — изрекох бавно. — Но знам, че ти си единствената, която може да оправи нещата. Императорът е безпощаден, Невени. Той по-скоро ще унищожи планетата, отколкото да позволи тя да напусне империята.

— Той ще се
опита
. — Забелязах странен блясък в очите ѝ. — Дори и ако помогна на императора, нищо няма да му попречи след това да ме извика обратно в Хризантемиума и пак да ме убие. Нищо няма да го спре да унищожи планетата ми по-късно, когато вече няма да сме нащрек. Сега сме в силна позиция. Ако напуснем, ще напуснат и други планети. Те ще се бият заедно с нас. Нямам особена причина да помагам на любимия ти Тирус. Всъщност ще ти кажа нещо много лично. — Тя се наведе към мен с предизвикателно изражение на лицето. — Не вярвам в хелионистката вяра. Смятам я за глупост.

Погледнах уплашена назад към хелиосферата, за да се уверя, че никой от фамилията Домитриан не ни е чул.

— Не вярвам, че космосът е някаква божествена, жива същност, която преднамерено ни е създала — рече рязко Невени. — Мисля, че пространството е една празнота, космосът е мъртва материя, а
Бог
ни е създал. Той е създал и космоса. Майка ми ме е научила да вярвам в това. — Лицето ѝ посърна. — Не се вслушвах често в думите ѝ и ако можех да върна времето…

Гласът ѝ секна и тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Сидония, каквото и да сме правили в Хризантемиума, на каквито и събития да сме присъствали, каквито и хубави дрехи да сме носили и колкото пари да си ми дала, аз не съм Високопочитаема. Не съм като теб. Не съм родена и отгледана в космическото пространство, нито се ползвам с благоволението на императора. Аз съм една от тях. Аз съм една от
Излишните
. — Тя изръмжа думата.

Едва тогава разбрах, че тази дума, която бях чувала безброй пъти и повтаряла, без да се замислям, бе обида. Излишни. Тя намекваше, че огромното мнозинство от човешките същества са безполезни и без значение.
— Знам, че никога няма да повярваш — казах ѝ тихо, — но не ме интересува, че си еретичка. Изобщо не ме е грижа за тези неща.
Очевидно това не беше отговорът, който търсеше.

— Преди две седмици — рече Невени и горчиво се усмихна — бих се радвала много да чуя това. Бих се почувствала така, сякаш съм приета от Високопочитаемите. Като че ли
съм една
от тях. Беше време, когато исках да бъда. Бях много ядосана на майка си… — Гласът ѝ отново секна и тя изкриви устни. После продължи: — Чудех се защо се е опълчила срещу сенатор Фон Пасус? Сега обаче знам. Сега я виждам такава, каквато е била, Сидония: героиня. Ще бъда дъщерята, каквато трябваше да бъда, докато тя бе жива.

Невени си тръгна, без да каже нищо повече.
Наблюдавах я как се отдалечава и усетих да ме обхваща тревожно чувство. Изобщо не ми беше минавало през ума, че Невени може да откаже да ни помогне. Вече не бях сигурна, че мога да разчитам на нея. Беше прекалено гневна, прекалено наскърбена, за да бъде предвидим играч в тази сложна игра.



30.






Наближихме Лумина и намалихме скоростта, за да преминем внимателно покрай едно лошо пространство, оформило се преди няколко години при разцепването на космически кораб. Тирус се отправи към най-големия прозорец на
Александрия
, за да го види със собствените си очи.

Присъединих се към него от любопитство към явлението, което изпълваше хората с такъв ужас.
Гледката ме изненада. Лошото пространство приличаше на светла лента на фона на огромния звезден пейзаж. Колкото и да се опитвах да си казвам, че наблюдавам нещо опасно, то ми приличаше само на лента от блестяща енергия както при голямо слънчево избухване на радиация. Споделих с Тирус.

— О, видът му заблуждава — отвърна той. — Тази светлина? Тя не идва от лошото пространство. Това са водородни газове на звезди, разкъсани от него. Светлината е била привлечена в разкъсванията, може да се каже, че е била всмукана. Виждаме смъртта на слънчеви системи, Немезида. Именно
това
плаши луминарите. Те се намират на три светлинни години от тук. Използваме едни и същи двигатели в продължение на хиляди години и сега дори сме забравили как работят. Това тук е крайният резултат от нашето невежество: проблем, който не можем да разрешим.

Отново се загледах в мъртвите звезди, буквално отворили дълбока рана в пространството, чиста светлина с бледочервени ръбове. Сега като че ли виждах нещо ужасно в нея. Разбирах, че пред себе си наблюдавам самото забвение, което грозеше човечеството.
— Като си помисля само колко време и мисъл сме пропилели за усъвършенстване на разни химически вещества за удоволствие и за преклонение пред звездите — рече Тирус. — Това тук се случва все по-често, а ние просто не му обръщаме внимание. Много от Високопочитаемите няма да му обръщат внимание, докато вече няма да има къде да избягат, няма да има пространство, свободно от това зловещо явление.
Почувствах нотка на горчивина в гласа му.

— До известна степен ние си го заслужаваме… Но всички, които ще страдат заради нашите действия, не го заслужават. Ако мога да спра това,
трябва
да го направя.

Той се извърна от прозореца и аз забелязах как вената на челото му потрепва.
— Видях достатъчно. Не мога да гледам повече. Искаш ли пак да се преборим?
Издръжливостта му ме изуми.
— Успя ли да се възстановиш от последния път?
— Ще ми е приятно да се поразсея.
Първия път, когато Тирус и аз застанахме един срещу друг, държах ръцете си зад гърба. Бързо стана ясно, че за него щеше да е по-добре, ако вместо това се бях изправила срещу него с вързани крака.
За обикновен човек той се движеше доста бързо. Бях впечатлена от силата на ударите му и изпитвах сигурност, че ако не бях достатъчно бърза да избегна всичките, той може да ме повали.
Но после му нанесох ритник с широк замах в гърдите и чух как костите му изпращяха.
Тирус прелетя през стаята и се удари с грозен трясък в стената. Остана да лежи там в продължение на няколко секунди, като се мъчеше да си поеме дъх и притискаше ребрата си, преди медицинските ботчета да реагират на жизнените му показатели и да се скупчат около него.
От изненада останах като закована на мястото си. Ботчетата обаче ме извадиха от вцепенението.
— Ваше Височество?
Втурнах се към него и надникнах между тях.

Знаех си, че ще стане така.
Знаех си!
Защо се бях съгласила на тази идиотщина?

Когато те успяха да накарат белите му дробове да заработят отново и да закрепят достатъчно ребрата му, за да може да говори, Тирус се наведе на една страна, за да изплюе кръв, а после седна и ме изгледа, като избърса устата си с опакото на ръката.
— Ти си изключителна.
— Какво? — прошепнах изумена. Бях чакала уплашена реакцията му, но в гласа му имаше само възхищение.
Изплю още кръв.
— Разбирам грубата сила и бързината, но къде си научила тази техника?
Примигнах. Обикновено не обичах да ми задават въпроси за обучението ми във фермата, но тъй като за малко не го убих, се почувствах длъжна да му отговоря.
— Когато се обучавах, имах на разположение визуални помагала.
— Какво означава това?
Той се надигна, примигвайки, а ботчетата продължаваха да пълзят по него като някакви големи насекоми и да оправят и другите наранявания, които беше получил след полета си през стаята.
— В кошарите прожектираха холограми — рекох колебливо, защото ми беше трудно да изразя с думи онези добре забравени спомени. — Това бяха образи на хора, демонстриращи бойни умения. Аз ги гледах. И без това нямаше какво друго да правя. Забелязах, че когато им подражавам, ме награждаваха.
— Награждаваха… Как?

Тирус седна на пети, за да даде възможност на ботчетата да продължат работата си, и ме погледна с нескрито любопитство. Наследникът на императора, когото за малко не убих, искаше да чуе за
мен
.

— С по-добра храна — казах смутена. Защо го интересуваше моята история? — Намаляваха шума.
— Намаляваха шума?
Кимнах.
— Едно неприятно бръмчене. Отслабваше за известно време, ако направех нещо, което да се хареса на стопанина на кошарите.
— Това е ужасно.
— Да. Така беше. Но действаше — признах тихо.
Тирус се намръщи.
— Доколкото ми е известно, изчадията имат изключителната способност да повтарят движения, които са наблюдавали, но нямах представа, че подобно обучение е било принудително.
— Това действаше — повторих и му протегнах ръка. Тирус я хвана и се изправи.
— Пак? — попита той.
Погледнах го изумена.
— Сега? След като за малко…
— Чувствам се доста по-добре — рече той. — Вече знам какво можеш да направиш и съм подготвен. Да го направим пак.
Нищо ли не беше научил от това, че се беше отървал на косъм? Може би наистина не е с всичкия си. За щастие, аз бях.
— Не.
— Немезида, настоявам.
Този упорит поглед започваше да ми става много познат.
— Не и ако не носите предпазна броня. — Преди беше отказал да я сложи.
— Много добре.
— И няма да ви ритам — добавих аз.
— С това няма да се съглася. Трябва да се науча да поемам удари.
Той избърса с палец засъхналата кръв на челото си.
— Научих много от тази схватка. Никога не съм имал спаринг-партньор, готов да рискува да ме нарани. Ще приветствам и най-лошото, което можеш да направиш.
Луд човек.
— По-добре ще е да не правите това, Ваше Височество, или накрая ще сте мъртъв.
Аз обаче не можах да се съпротивлявам дълго на настоятелността и убедеността на Тирус. Накрая се съгласих на още един рунд. Този път, въпреки подканванията му, не го ритнах и му позволих на няколко пъти да ме удари, само за да преценя силата му. Беше значителна. Един удар дори ми изкара въздуха, преди инстинктивно да замахна и да му строша ръката.
Тирус остана с каменно лице и се опита да скрие болката, докато медицинските ботчета отново го наобиколиха, за да се погрижат за счупената му ръка, за изкълченото рамо, спуканото ребро, счупения нос и подутите устни. Наблюдавах това, стиснала зъби от яд.
— Сега доволен ли сте? — попитах.
Тирус се засмя, едва поемайки си дъх.
— Успях ли изобщо да те нараня?
— Кокалчетата на пръстите ме болят от ударите.
Той се ухили, невероятно доволен от цялата работа. Най-накрая ботчетата се оттеглиха и Тирус провери състоянието на оправената си ръка.
— Добре — рече, примигвайки той, — какво ще кажеш за още един рунд?
— Не! — Започнах трескаво да мисля. — Аз съм… уморена.
Очите му светнаха.
— Естествено. Убеден съм, че не се опитваш да пощадиш егото ми, защото виждаш, че съм останал без сили. Не е нужно, Немезида, въпреки че ти благодаря за жеста.
Застанах на колене, загледана в този странен млад мъж. Как е възможно да съм единствената, която знае какъв е той наистина? Умен, прозорлив, невероятно упорит, готов да понесе удар след удар с надеждата, че това ще го направи по-силен, въпреки че нямаше кой да оцени куража му.
Любопитството е странно нещо. Не го бях изпитвала често. Не престана да ме човърка отвътре, докато накрая трябваше да попитам:

— Но
защо
, Ваше Височество? Защо ви трябва да се учите от схватките с мен? По-скоро би трябвало да се опасявате от отрови или ножове в гърба. Силата и мускулите няма да ви предпазят от тях.

Тирус опря главата си в стената, замислен над отговора. Бледата светлина, която струеше отгоре, освети луничките по лицето му. В момента изглеждаше много млад, по-млад дори от неговите деветнадесет години.
— Атаките могат да дойдат под всякаква форма и ако умра, искам да е след като съм оказал максимална съпротива, защитавайки се с всички сили, а не защото съм бил безпомощен.
Той стисна устни и погледът му стана далечен и замислен.
— Майка ми умря, когато бях на осем години. Сигурен съм, че знаеш историята.
— Не — отвърнах. — Сидония изучаваше историята, не аз.
Тирус ме погледна. Тъжният израз на лицето му ме накара да съжалявам за невежеството си, прииска ми се да му бях спестила мъчителния спомен.
— Майка ми не загина от нож в гърба или от отрова — каза той. — Тя беше много благоразумна, много предпазлива, много внимателна. Бяхме на гости на един вицекрал, но баба му беше платила. Във вилата ни нахлуха много хора. Наемници. Не можах да направя нищо.
Горчивата извивка на устните му ме озадачи.
— Разбира се, че не си могъл — отвърнах. — Бил си само на осем години.
— Е, да — рече той. След кратко мълчание сви рамене и продължи: — Те я заклаха, а аз се скрих. — Погледна свития си юмрук. — Оттогава непрекъснато се крия, само че по различен начин. Сигурно ме мислиш за страхливец.
— Не — отвърнах изненадана.
Тирус обаче не ме погледна.
Протегнах ръка да го докосна, но това импулсивно желание ме смути и се отказах.
— За мен е очевидно — продължих аз, — че сте направили точно това, което е нужно, за да останете жив. Просто не мога да разбера защо фамилията ви е толкова…
— Ужасна?
— Многобройна. Защо баба ви е имала толкова много деца, след като е замислила да води война срещу всички, за да остане един наследник? Матриаршата Империан казваше, че модерните имперски фамилии ограничават броя на децата си, за да избегнат този проблем.
Тирус въздъхна.
— За това е бил виновен дядо ми. Той е живял малко, бил е само на деветдесет и три, когато починал, но настоявал да има колкото може повече деца. Предполагам, че е било някаква изкривена форма на мъжка гордост. Баба ми се е съгласила да роди само едно дете. Това е бил Рандевалд. И дядо ми взел яйцеклетки от нея, за да създаде нови деца без нейно съгласие. Единственото ограничение било, че настоявал раждането да става по естествен път, като се използват човешки утроби, а не инкубатори. За щастие. Иначе можеше да има още стотици наследници на Домитриан за ликвидиране. Веднага щом с напредъка на възрастта влиянието му започнало да отслабва, баба се заела да премахне всички, които можело да оспорват претенциите на Рандевалд за трона.
— Но императорът ѝ няма доверие. Забелязах го. Тя го е поставила на трона, а той се бои от нея.
Тирус успя да се усмихне, когато последното ботче приключи работата си по една голяма порезна рана на гърдите му.
— След като си наблюдавал как един скорпион ужилва смъртоносно десетки хора пред очите ти, е трудно да го приемеш за свой съюзник. Без да искаш, си мислиш, че следващия път може да ужили и теб. Това е една от причините Рандевалд да не се ожени и да няма свои деца. Страхува се, че баба ще бъде по-благосклонна към тях, отколкото към него, и тогава на него може да му се случи същото, както на останалите членове на фамилията.
— Тава е и причината за благосклонното отношение на императора към вас.
Тирус кимна.
— Баба ме презира. Аз оцелях от чистките ѝ достатъчно дълго, за да спечеля доверието на чичо си, и благодарение на своята лудост да се ползвам с протекцията му. Тя не се осмелява да ме нападне, поне не в момента. Освен ако не допусна някаква грешка и не покажа по някакъв начин, че мога да бъда заплаха за чичо. Тогава той може да ѝ позволи да се разправи с мен. Засега е привързан към мен, защото съм неговата защита срещу нея.
Наблюдавах го изумена. Явно имам късмет, че не съм обременена от семейство. Най-близките, които имах от гледна точка на ДНК връзката ни, бяха изчадия като мен.
— Сега разбираш ли защо искам да се бия с теб, Немезида? — попита Тирус. — Щом си толкова страхотна в боя, аз съм готов за всяко предизвикателство от твоя страна. В крайна сметка, да се уча от най-опасните, само ще ме направи по-силен.
Думите му разпалиха странен пламък в гърдите ми. Никой освен Дония не беше оценявал това, което мога да му покажа и което може да научи от мен. Гледаха само как им служа.
— Ще направя всичко, на което съм способна — обещах му аз.
Що се отнася до останалата част от пътуването през хиперпространството, дните ми минаваха почти по един и същ начин. Служби в хелиосферата и вечеря с Невени, когато беше в настроение за компания, но това се случваше рядко. Тренировка със Смъртоносното, която се състоеше в бягане из кораба, за да може кучето да изразходва излишната си енергия. После среща с Тирус и двубой вечер.
Винаги си налагах някакви ограничения. Понякога използвах ластици, за да огранича обхвата на движенията си. Настоявах Тирус да носи броня. Понякога му давах оръжие и заставах срещу него с голи ръце. С течение на времето му бяха необходими все по-малко предимства.
Не че силата му можеше да се сравнява с моята. Това съвсем не беше така. Но започна да схваща как се движа, как пристъпвам към битка и ме очакваше, готов да реагира. Един ден, когато решихме да облечем екзокостюми, за да увеличим силата си много повече от тази на обикновените хора и силите ни бяха почти изравнени, той ме победи.
Озовах се притисната до земята. Една ръка, облечена в метал, натискаше моята, крака, обвити в метал, бяха приклещили моите, а Тирус се бе надвесил над мен от твърде далеч, за да мога да го ударя с глава.
Прецених внимателно положението си и бях принудена да призная:
— Предавам се.
— Предаваш ли се? Наистина ли? — Той се вгледа задъхан в мен.
— Вие ме победихте, Ваше Височество.
— Бре, бре… Представи си само. — Пусна ме и се изправи на крака.
Този път той протегна ръка към мен и ми помогна да стана.
— Немезида, когато сме насаме, ме наричай Тирус.
— Тирус — повторих, запъвайки се от смущение.
— Точно така. — Продължи да се усмихва доволен, докато ме наблюдаваше. — Разбира се, без екзокостюма никога нямаше да спечеля.
— Разбира се, че нямаше.
— Немезида — рече със сериозен вид Тирус, — благодаря ти.
Сега беше мой ред да се усмихна. По време на пътуването той упражняваше бойните си умения и сам. Не бях сигурна, че го бях научила на толкова много неща, както сам предполагаше. Но независимо от това явният респект, с който се отнасяше към мен, ме изпълваше със задоволство. Беше особено приятно да се чувстваш компетентен и важен, да се чувстваш нужен.
Наведох глава и казах:
— Винаги на твое разположение… Тирус.
Онази нощ, когато се върнах в стаята си и огледах охлузванията по кожата си, се сетих, че няколко часа не бях мислила за Дония. Не бях изпитала онази необходимост да крещя и да се затварям в себе си с дни.
И това не беше само заради предстоящото отмъщение, с което се утешавах. Не, беше нещо повече от това. Притворих очи и си представих бледата ивица светлина. Лошото пространство. Сега виждах истинската заплаха, която Тирус искаше да бъде избегната. При сегашното развитие човечеството го очакваше нещо, което щеше да го обрече на забвение, беше готово да го погълне, да унищожи всичко.
Можех да участвам за предотвратяването на тази опасност.

Бих могла.
Аз
, едно изчадие. Същество, създадено да живее и да умре само заради един човек, но ето че животът ми можеше да се отрази на съдбата на трилиони.

Подгънах под себе си голите си колене, зарових глава в тях и прошепнах думи, които никой не можеше да чуе.
— Благодаря ти, Тирус.
Продължавах да обичам Сидония, но предишният ми живот с нея беше избран от други за мен.
Оттук нататък сама щях да избирам. И исках да му помогна да седне на трона и да се справи с една много реална заплаха. Това беше моят нов смисъл, моята нова цел, заради която отново имаше смисъл да живея.



31.





Излязохме от хиперпространството със силно разтърсване и аз се стреснах в съня си, изпълнен с кошмари как матриаршата ми се кара, че съм забравила Сидония. Турбуленцията накара Смъртоносното да се разлае. Станах от леглото да го успокоя, погледнах към прозореца и почувствах как стомахът ме присви.
Планетата Лумина беше голяма, по-голяма от всяко друго тяло, което бях виждала в космическото пространство. Нарочно се вмъкнахме в обсега на гравитацията ѝ. Имаше континенти, кървавочервени океани и издигащи се бели и сиви облаци. Корабът се разтресе при приближаването ни, а после яркопурпурната атмосфера ни погълна.
Не бях усетила как пръстите ми бяха стиснали здраво козината на Смъртоносното, докато то не ме ухапа леко по ръката. Пуснах го. Сърцето ми биеше трескаво. Наложих си да погледна отново към прозореца, където пурпурната атмосфера все повече се сгъстяваше.
В далечината пред очите ми се издигаха големите заснежени върхове на планини, а гравитацията се промени, когато корабът изключи своето гравитационно поле, разчитайки на планетарното притегляне за приземяването ни. Обзе ме стряскащо усещане за лекота. Видях да се издигат някакви сгради и корабът докосна земята. Когато се стовари върху нея, настъпи пълна тишина.
Бяхме на повърхността на Лумина.
Никога досега не бях посещавала планета. Седнах до Смъртоносното, заровила пръсти в козината му. Усетих, че ми се гади. Единственото нещо, което можех да си представя, беше откритото пространство над планетата с неговите космически лъчи и смъртоносни астероиди, без никакви защитни корабни стени или силови полета, които да ги пазят от тези опасности, само една тънка завеса от атмосфера и магнитно поле.
Как можеха хората да живеят на планети с такава нищожна защита?
Всеки ден, прекаран там, означаваше излагане на радиация, на вредна звездна светлина, на смъртоносни микроорганизми. Един астероид с достатъчни размери би могъл да убие всички на тази планета, ако се удареше в нея, стига да е достатъчно голям… И въпреки това Излишните търпяха спокойно това положение. Дори им харесваше.
Вратата се отвори и Тирус влезе.
— Говорих с представители на бунтовниците. Съгласиха се да водим преговори. Ще се настаним в столицата.
— Няма да останем тук, така ли? — попитах рязко и скочих на крака.
— Не, ще ни настанят в комплекса за висши сановници. Това е жест на доверие, Немезида. Но няма да вземем прислужниците. Знаеш какво е мнението на Излишните за тях.
За миг се почувствах като прикована към пода, но Тирус тръгна спокойно по коридора и бях принудена да сложа каишката на Смъртоносното и да го последвам.
Излязохме от преддверието на кораба и аз се загледах в сянката си, все още с неприятното усещане в стомаха, предизвикано от безкрайното открито пространство над нас. Тук атмосферата беше по-лека от нормалното и аз трябваше да стъпвам леко, за да не подскачам. Веднага щом вдишах въздуха на повърхността, се почувствах без дъх. Имаше толкова много непознати миризми, а въздухът бе горещ и влажен като в зинала паст. Полазиха ме тръпки от неприятното усещане, че съм изложена на безброй бактерии, но Невени изскочи почти с танцова стъпка от кораба.
Отпред ни очакваха официални лица и Невени с нетърпение се хвърли в нечии прегръдки.
— Татко!
Той я прегърна сърдечно, а аз спрях непосредствено зад Тирус. За момент около нас като че ли всичко притъмня и видях как една плътна сива маса от водна пара закри слънчевите лъчи.
— Трябва да влезем вътре, преди да е заваляло — каза един от посрещачите и хвърли студен поглед на Тирус.
Застанах нащрек. Погледнах изпитателно едно по едно лицата на официалните посрещачи. Почти в еднаква степен всички изразяваха неприязън, недоверие и дори омраза. На Тирус щеше да му бъде много трудно да убеди тези хора да му се доверят.
Като продължаваше да държи Невени в обятията си, баща ѝ отправи поглед, по-злобен от всички останали, към Тирус — издънката на фамилията, убила жена му.
Тирус със сигурност го забеляза, но като добър актьор продължи най-любезно да се усмихва.
— Трябва да ви кажа, че сенатор Фон Империан не е запозната с планетарния живот и според мен лошото време ще е твърде голямо изпитание за нея през първия ѝ ден.
Кръвта нахлу в бузите ми, когато си дадох сметка колко очевидно е неудобството ми, но когато Тирус, без да ме погледне, хвана ръката ми, си казах, че може би това бе само претекст да сложи край на неловкия момент.
Поех ръката му и му позволих да ме поведе напред.
— Мила, ще те изпратя у дома — обърна се бащата на Невени към нея.
— Мисля, че ще е най-добре изпълняващата длъжността вицекрал Сагнау да остане — обади се Тирус.
Официалните лица го изгледаха с различна степен на презрение.
— Тя не е официално избрана на тази длъжност — възрази някой. — Аристократите могат да поставят децата си на властови позиции, но тук ние имаме закони.
— В момента обаче тя е единственият представител на вашата система, признат от чичо ми — отвърна Тирус. — Той няма да признае никакви преговори без присъствието на госпожица Сагнау.
Думите му бяха посрещнати с недоволни възклицания. Невени пристъпи напред и рече:
— Ще присъствам.
— Невени… — започна баща ѝ.
— Месеци наред живях в Хризантемиума с Високопочитаемите — отвърна му с достойнство Невени. — Затова трябва да чуя какво ще се говори, когато се решава съдбата на моята планета. Татко, моля те, позволи ми да остана.
Някой от официалните лица рече:
— В такъв случай ще започнем веднага, Ваше Височество. Да съпроводим ли вашата любима до стаята ѝ?
Извърнах се рязко към Тирус. Беше ли разумно да ме отделят от него? Нали ме бе взел със себе си, за да го пазя?
Той се замисли за момент, а после като че ли взе решение. Погледна ме и поклати леко глава, давайки ми да разбера, че трябва да постъпя както те искат.
— Почини си, скъпа.
Заглождиха ме съмнения. Стори ми се, че това беше грешка. Но се обърнах и последвах ескорта си. В последния момент Невени изтича до мен и ме прегърна.
— Благодаря ти, че ме върна у дома, Сидония — прошепна тя в ухото ми. — Надявам се да знаеш, че каквото и да се случи, ценя приятелството ти.

По-късно, когато останах сама в стаята си, фразата, която най-много ме безпокоеше, бе
каквото и да се случи
.

Тирус не се върна цяла вечер и аз обикалях жилищното крило на комплекса за висши сановници, като се опитвах да не мисля за откритото небе, което се виждаше през прозорците. Вътре се чувствах малко по-добре, но продължавах да съзнавам с пределна яснота колко изпълнен със зарази е планетарният живот и как тялото ми поема космическа радиация във всеки момент, прекаран тук.
Беше ми странно, като се замислех, че всички тези примитивни хора бяха произлезли от място като това. И бяха оцелели.
Смъртоносното се зарази от безпокойството ми и също се изнерви. Вътре нямаше къде да се облекчи, затова по препоръка на един от прислужниците — луминар с гъста коса, който ме гледаше с недоверие и отговаряше само едносрично — аз с нежелание го изведох обратно навън.
Сега небето беше черно, не се виждаха звезди и единствените светлини идваха от далечните сгради и надникващите от време на време иззад облаците луни. Златисти светлини осветяваха една алея, която минаваше през покрита с гъста растителност градина, каквато никога досега не бях виждала. По дърветата пълзеше мъх, който като че ли поглъщаше клоните, а мъртвите листа хрущяха под краката ми. Клоните на растенията бяха преплетени като бойци, вкопчили се в схватка.
В Хризантемиума и в крепостта на Империан имаше много градини, но те бяха изкуствени и внимателно проектирани. Тези тук си растяха сами и само от време на време можеха да се видят симетрично разположени цветя. Всички растения като че ли водеха война помежду си за пространство и слънчева светлина. Цареше пълен хаос. Заради тези неща и влагата във въздуха просто не можех да разбера как хората живееха при такава непредвидимост.
А после върху кожата ми падна една капка.
Смъртоносното наостри уши и изръмжа. Аз замръзнах на мястото си. По кожата ми покапаха още капки и разбрах, че техният източник трябва да бяха онези облаци над нас. Дъжд. Бях чувала за това явление. Градините в крепостта на Империан имаха пръскачки, които симулираха дъжд. После обаче сякаш кранът на чешма се отвори до край, водата потече навсякъде около нас, като че ли идваща от милиони малки фонтани. Неочакваното измокряне ме изненада и аз повлякох Смъртоносното обратно към вилата. В този момент задуха вятър, който запращаше водата в очите ми.
Какво окаяно съществуване. Сутера ну Империан беше права, това беше…
Ослепителен блясък разцепи едно дърво, а после се чу оглушителен гръм.
Експлозия. Нападаха ни! Хвърлих се върху хлъзгавата кал и изпуснах каишката на Смъртоносното. Примигнах срещу дъжда, за да видя ново ослепително проблясване, което като че ли освети цялата нощ, а после последва друг оглушителен гръм. Смъртоносното нададе уплашено вой и побягна.
Сърцето ми подскочи, защото никога не бях виждала такава бъркотия. Можех да се справя с отделен нападател, но тези оръжия бяха по-мощни от всичко, което бях виждала досега. За момент не знаех какво да направя. Въпросите следваха бързо един след друг в главата ми. Кой нападаше? От космоса ли идваше атаката? Или пък от някъде другаде? Що за оръжие беше това? Кой беше обектът на нападението?
Тирус.
Разбира се, че Тирус!
Мисълта за него ме изпълни с паника. Трябваше да го намеря! Скочих на крака. Вятърът ме шибаше в лицето, а дърветата около мен сякаш извиваха от болка, водата плющеше по кожата ми. Единственото нещо, което ми идваше наум, бе, че се бях съгласила да ни разделят и че тези луминари можеха да му сторят нещо при това нападение.
Щях да го защитя по някакъв начин. Щях да му намеря прикритие.
Срещнах го в помещенията на дипломатическия съвет. Погледна ме с изумление, видя зацапаната ми с кал дреха и тревожното ми изражение, а после се спусна напред и ме прегърна.
— Какво има, любима?
— Тирус, пострадал ли си?
Той отстъпи крачка назад.
— Какво ти се е случило?
— Има нападение. — Аз прекарах ръце по тялото му, за да проверя дали не е ранен. Мускулите му се стегнаха при докосването ми. — Веднага трябва да намерим къде да се скрием!
— Какво нападение?
— Отгоре стрелят с оръжия. Не знам какви са. В небето се виждат ярки проблясъци! Слушай! Чуват се и сега! — Свих се, когато поредният трясък разтърси въздуха.
За миг Тирус само ме изгледа, а после започна да се смее.
Какво смешно имаше в това?
— Извинявай, Сидония. — Той хвана лицето ми с ръце. — Забравих, че не си била на планета. — Сниши глас и протегна ръка да оправи кичурите коса по лицето ми. — А и не си ходила на училище, за да ти е ясно какво виждаш. Сигурно много си се уплашила.
Той погледна през рамо официалните лица, с които преговаряше.
— Можем ли да прекъснем за малко? Трябва да покажа нещо на любимата си.
Те се спогледаха също толкова смутени, колкото и аз. Но Тирус запази спокойствие, продължи да настоява и когато се съгласиха да прекъснат преговорите за малко, той постави ръката ми в сгъвката на лакътя си и сложи дланта си отгоре ѝ, като че ли бях нещо крехко, което се нуждае от помощ. Това беше такъв непознат за мен жест, че не знаех как да реагирам. Изведе ме отново навън.
Вървях плътно до него, защото той може и да не се боеше от опасностите, но аз се страхувах. Бях готова да го съборя на земята и да го защитя при най-малкия признак, че увереността му е неоснователна. Оръжията продължаваха да проблясват в небето, но когато му ги посочих, Тирус поклати глава и не се поддаде на усилията ми да го придърпам обратно вътре.
— Това не са оръжия. Имаш ли ми доверие?
Замислих се върху думите му. Вярвах му дотолкова, доколкото изобщо можех да изпитвам доверие към някого. Кимнах в знак на съгласие.
Той ме накара да отидем още по-нататък под дъжда. Докато стояхме така заедно сред проблясъците и гърмежите, посочи към небето.
— Това е от времето! — рече Тирус, опитвайки се да надвика шума. — Намираме се сред буря. Тези проблясъци не са оръжия, а нормални електрически изпразвания, наречени „светкавици“. Това е част от планетарния живот.

— Тези светкавици са нещо нормално, така ли? — Погледнах изумена ослепителните огнени проблясъци. — Чувала съм за дъжда, но тези
електрически
избухвания? И хората живеят с това? Но… но видях как едно дърво се разцепи на две! Това е опасно!

Духна силен вятър и разбърка косата му, ала Тирус отново се засмя.
— Не отричам, че светкавиците са опасни. Но в тях има и нещо толкова красиво, не мислиш ли?
Усетих, че стискам още по-силно ръката му, докато се опитвам да гледам на проблясъците като него. Да, може би наистина в тях имаше нещо внушително. Осветяваха небесния купол и разкриваха разкъсаните краища на облаците.

— Да — казах накрая и усетих как кожата ми настръхва.
Беше
красиво. Колко необичайно, колко странно.

Погледнах Тирус и се стреснах. Гледаше мен, а не небето. Косата му беше мокра и полепнала по главата. По брадичката му се стичаше вода, която се разделяше от трапчинката.
Хрумна ми нещо странно: сега, когато се бях научила да гледам на нещата по този начин, можех да виждам красота навсякъде. Дори може би в нечие лице.
Преглътнах и погледнах встрани. Дъждът продължаваше да плющи върху нас, но сега най-големите ми страхове вече бяха преминали. Започнах да си давам сметка за други усещания, роклята ми беше прилепнала плътно по крайниците ми, беше станала тежка, прогизнала от водата. Чувствах кожата на Тирус топла и влажна върху моята. С крайчеца на окото забелязах как устните му потрепнаха и той бързо скри усмивката си.
Присмиваше ли се тайно на невежеството ми?
— Какво има? — попитах недоверчиво.
Той протегна ръка и я плъзна по мократа ми коса, като я махна от очите ми.
— Не ми мина през ума, че нещо може да те разтревожи. Мислех, че изчадията са… безстрашни.
— Наистина съм безстрашна — отвърнах. Но веднага щом изрекох думите, разбрах, че са лъжа. Бях обучена да изглеждам безстрашна, но никога не бях изпитвала истински това чувство.
Тирус ме погали по ръката.
— Както и да е, съжалявам, че не бях там, за да ти го обясня по-рано.

Изражението му ми се стори странно. След малко си дадох сметка, че видях нежност в очите му — напълно открит поглед от един млад човек, който винаги е бдял за опасности. Той продължаваше да гали ръката ми и аз разбрах, че се опитва да ме успокои.
Мен.

Знаеше каква съм, но въпреки това се опитваше да ми вдъхне увереност.
Погледнах зад нас, но не видях някой да ни наблюдава. Това не беше демонстрация на обич за пред странични наблюдатели. Просто се опитваше да успокои едно изчадие.
Още повече че той знаеше, че излъгах за своето безстрашие, но не ме осъди за това.
Усетих как в гърлото ми заседна странна буца. Разтърках я, но усещането не отмина.
Дъждът стихна и светкавиците спряха.
— Трябва да намеря Смъртоносното — прошепнах аз.

Закрачихме в ритъм в приятелско мълчание. Най-после луните се показаха зад плътните облаци; хвърлиха сребристи лъчи над земята и капките по богатата, растителност заблестяха.
Красиво е
, помислих си отново. Диво и необуздано като светкавицата. Не знаех дали да му се възхищавам, или да не му се доверявам.

В този момент светлината огря умореното лице на Тирус и аз се сетих за разтревожените официални лица, които бяхме оставили.
— Мога да го намеря и сама — казах аз. — Не е нужно да търсиш заедно с мен.
— Нямам търпение да си почина от тях. Освен това не ми се ще това създание да разкъса някой от луминарите. Няма да помогне на преговорите.
— Как се развиват нещата?
По устните му заигра едва забележима усмивка, но лицето му остана сериозно.
— Те са скептично настроени. Естествено е, разбира се. С това лошо пространство наблизо те се страхуват, че след няколко десетилетия няма да имат планета. Високопочитаемите не обръщат внимание на тревогите им. Според сенатор Фон Пасус единственото възможно решение е да обмислят дали да не напуснат тази планета… Луминарите са разярени от това предложение. Трябва да се преборя с няколко големи пречки, но се надявам, че можем да постигнем споразумение. Твоята приятелка Невени ще остане вицекрал само формално. Засега ще оттеглят декларацията си за независимост до възкачването ми на трона. А после, след като стана император, ще подложа на преразглеждане политиката за научното образование и ще им бъде позволен достъп до всичко, което можем да възстановим, което би могло да помогне за ограничаване на проблема.
— Ще се съгласят ли на тази сделка?
Тирус отмести поглед и сбърчи умислен вежди.
— Надявам се. Ако това не стане, ще означава, че съм допуснал да попаднем във вражески ръце.
Вражески ли? Загледах се в него, опитвайки се да срещна погледа му и да го накарам да бъде откровен. Колко вражески?
— Ето го твоето куче. Бързо — каза Тирус и се втурна напред, като продължи да стиска ръката ми. Почувствала огромно облекчение, аз хукнах след Смъртоносното, оставяйки за момента на заден план въпроса за преговорите на Тирус.



32.





Още няколко пъти през нощта светкавици и гръмотевици прекъсваха съня ми. При всеки нов гръм скачах от леглото с разтуптяно сърце, убедена за част от секундата, че ни нападат. После съзнанието ми припомняше думите на Тирус. Светкавици. Просто светкавици.
Спах толкова неспокойно, че не се събудих веднага, когато някой влезе в стаята, дори и след като Смъртоносното започна да лае от преградата си. Определените за мен слуги влизаха и излизаха по време на престоя ми, макар че ме избягваха, откакто предишния ден бях заговорила един от тях, докато се опитвах да намеря Тирус.
Дюшекът ми потъна леко под някаква нова тежест. Една ръка докосна моята.
— Сидония!
Седнах в леглото толкова рязко, че Невени подскочи.
— О, ти ли си — казах задъхана.
Изражението ѝ беше мрачно и тя не отговори на усмивката ми.
— Не претендирам, че разбирам внезапно обзелите те чувства към Тирус Домитриан — рече Невени. — Мога само да предположа, че са някаква реакция, свързана със скръбта ти.
— Скръбта ми?
Потърках очи, за да се разсъня напълно.
— Ти загуби цялото си семейство. Сега си сама във Вселената и аз не мога да си представя колко мъчително е това. — Тя стисна ръката ми. — Тъкмо затова се опитах да те защитя пред останалите. Те знаят кой беше баща ти и какво се опита да направи. Знаят, че се опита да предаде информация на Излишните. Само поради тази причина се съгласиха да не те изправят пред съда, въпреки че си сенатор от империята.
Скочих на крака толкова бързо, че дори не усетих кога съм решила да стана.
— Какво искаш да кажеш, Невени?
Тя потръпна, стресната от начина, по който се бях надвесила над нея, но се изправи с цялото достойнство, което можа да събере, а в очите ѝ проблесна решителност.
— Лумина напусна империята. Няма да позволим да бъдем разубедени. Вече няма да се подчиняваме на императора. Императорът може и да не е в наши ръце, за да го накажем за неговите престъпления срещу хората ни, но Първият престолонаследник ще бъде чудесен заместител.
— О, не, няма! — изръмжах аз.
— Вече е свършено. — Невени сви рамене. — Заловиха го през нощта. Беше вързан, осъден и скоро ще бъде екзеку…
Аз я ударих.
Невени изпищя, падайки на земята. Преди да успее да се изправи, я сграбчих за косата и я вдигнах.
— Къде?
— Помощ! — изкрещя тя. — Помощ!
Вратите се разтвориха и вътре нахлуха няколко стражи, които очевидно бяха чакали отвън, подготвени точно за тази възможност. Погледнах ги. Бяха четирима. Не носеха гранати, само палки. Явно бяха преценили, че не се нуждаят от оръжия, за да се справят със Сидония Империан. Точно това беше и грешката им.
— Помощ! — извика Невени.
Аз я отхвърлих настрани и се втурнах напред. Първият протегна ръце да ме хване. Самодоволната му усмивка изчезна, когато го ритнах в лицето. Той отхвръкна назад и се блъсна в стената. Сграбчих следващия, преди да види, че го приближавам. Запратих го през стаята с такава сила, че направи на парчета една стъклена маса. Другите двама се хвърлиха едновременно срещу мен. Сниших се под протегнатите им ръце, а после ги сграбчих за туниките и ударих главите им една в друга.
Когато се насочих към Невени, тя отстъпи назад, пребледняла и с широко отворени очи. Видя какво се беше случило и челюстта ѝ увисна.
— Ти… ти не си човек.

— Не
съм
— потвърдих аз.

Опасността, от която се бях втурнала да защитя Тирус предишната нощ, се беше появила днес.
— Къде отведоха Тирус?
Невени, разбира се, се опита да възрази. Преговорите ни обаче бяха кратки. Ясно ѝ дадох да разбере, че ако се опита да ми избяга, ще ѝ строша врата. Победена, тя ме поведе през коридорите, като от време на време ме поглеждаше разплакана.
— Не разбирам. Какво си ти?
Нямаше смисъл да я лъжа.
— Аз бях изчадието на Сидония Империан.
— И… изчадие? Като Вражда? — Невени се опули срещу мен. — Това е невъзможно.
— Очевидно не е. Заблудих те.
— Как може да си жива?
— Сидония Империан ме спаси от голямата чистка. След това дойдох в Хризантемиума вместо нея. — После с горчивина в гласа добавих: — За да я предпазя.
— Не разбирам! Защо помагаш на Тирус Домитриан? Ако това, което казваш, е вярно, ти повече от всеки друг имаш причина да искаш смъртта на фамилията Домитриан!

— Така е. Но
не
и на Тирус.

Защото той също ми беше приятел, приятел, който разчита на мен. Страхувах се за безопасността му, както никога преди не съм се страхувала. Не можах да предотвратя смъртта на Сидония, но сега съдбата на Тирус беше в ръцете ми.
Излязохме тичешком на улицата пред комплекса.
— Твърде късно е — рече задъхана Невени. — Те произнесоха присъдата тук. Сигурно вече са го отвели да го екзекутират.
— Къде?
— В Пристройката на централния площад.
Вдигнах ръка.
— Къде е това?
— Пак ли ще ме удариш?
— Ако трябва.
Невени изплю кръв. Преди малко я бях ударила леко с опакото на ръката.
— На шестдесет пресечки от тук. — Тя посочи с глава надолу по улицата.
— Ако ме лъжеш…
— Защо да го правя. Ти така и така няма да можеш да стигнеш там навреме.
— Невени. — Вгледах се в нея, като продължавах трескаво да мисля. — Аз също ценях приятелството ти. Съжалявам. — После я ударих толкова бързо, че тя дори нямаше време да се уплаши. Пренесох безжизненото ѝ тяло встрани.
Обърнах се и се втурнах по улицата по посока на площада. Бягах възможно най-бързо, макар да знаех, че не е достатъчно. Разбирах, че веднага щом дойде в съзнание, тя ще изпрати хората си след мен.

Трябваше да я убия. По-добре да я бях убила.

Край мен фучаха коли на въздушна възглавница. Когато на третия път една за малко не ме блъсна, ми хрумна идея. Покатерих се по пожарната стълба на една сграда, а после се хвърлих върху една кола, която минаваше покрай мен. Вкопчих се в цепнатините на шасито, за да не бъда отхвърлена от силната въздушна струя. Отвътре ме гледаха уплашени очи. Замахнах с крак и нанесох силен ритник. При първия удар кракът ми отскочи от стъклото. Но при втория то изпращя. Трети ритник и аз успях да се провра. Онези вътре се развикаха и се дръпнаха уплашени от мен.
Сигурно съм изглеждала ужасно — изцапана с кръв и по раздърпана нощница.
— Закарайте ме на централния площад — казах аз. — Веднага!
Централният площад беше разрешен само за пешеходци. Отпред пред Пристройката — самотна кула от паладий — вече се беше събрала голяма тълпа патриотично настроени луминари, дошли да видят как ще загуби живота си Тирус Домитриан, Първи престолонаследник на арогантния император, който си въобразяваше, че ги управлява. Над тълпата се виждаха огромни екрани, готови да предават на живо екзекуцията. Самият брой на хората на площада ме изуми — никога не бях виждала толкова много хора на едно място.
Веднага щом видях как се управлява колата на въздушна възглавница, поех управлението и я насочих право в тълпата, като надух предупредителната сирена. Хората се отдръпнаха от пътя ми. Не знаех как да спра. Поех си дълбоко въздух, насочих колата право в стената на Пристройката и се приготвих за сблъсъка.
Тя се удари и спря. Сред парчетата изкривен метал почувствах как ме обгръща една фуния, мека като коприна. Разкъсах предпазната мрежа, а после се измъкнах с краката напред през прозореца като гротескно новородено същество, излюпило се от разчупената черупка.
Сблъсъкът беше отворил голяма дупка в постройката. Промъкнах се през нея и влязох в кулата, където се бяха събрали първенците на Лумина, приготвили се да видят екзекуцията на една платформа в другия край на залата.
Първият страж ме забеляза. Извика да привлече вниманието на останалите и те насочиха оръжията си срещу мен. От всички страни към мен припламнаха снопове енергия. Направих задно салто не толкова за да ги избегна, колкото за да се вмъкна сред най-близките от присъстващите с надеждата да се спася с неочакваните си действия.
Разбягалите се на всички страни първенци на луминарите викаха уплашени и се блъскаха едни в други в бързината да избягат по-далеч от мен. Скочих върху раменете на един мъж и го използвах като опора да се прехвърля на подиума в предната част на залата, където държаха Тирус. Тук имаше още стражи, които насочиха оръжията си срещу мен, но аз се наведох, успях да докопам един от тях, отнех му оръжието и го насочих към колегите му. Те паднаха бързо един след друг. После насочих оръжието към първенците, наобиколили Тирус. Бяха го поставили на колене, в очакване на смъртта.
Бях готова да избия всичките или да умра.
Стрелях веднъж срещу бащата на Невени, но не смъртоносно. Не исках да го убивам, защото тя беше моя приятелка. Останалите обаче…
— Почакай! — извика Тирус. — Не ги убивай.
Сега не беше време за милосърдие. Хвърлих му нетърпелив поглед.
— Защо не?
С бързо движение насочих оръжието към него и разцепих белезниците му с един изстрел.
Тирус се дръпна стреснато, когато ръцете му се освободиха, и се изправи на крака. Застанах зад първенците, за да не могат стражите долу да стрелят по мен.
— Най-добре ще е да ги убия — казах аз. — Ще оставим жив бащата на Невени като заложник, за да ни помогне да избягаме…
— Не. — Тирус се вгледа в първенците. — Ще пощадя живота ви, но в замяна искам да ме изслушате за последен път. Приемате ли?

Какво
правеше
той? Погледнах към луминарите, които не бяха успели да избягат, а после и стражите долу, които настъпваха към подиума с готови за стрелба оръжия. Какво повече би могъл да им каже от вече казаното? Тези хора се бяха оказали лъжливи и коварни. Бяха се промъкнали през нощта, за да го заловят и убият. Не заслужаваха да им се дава друг шанс.

Но Тирус вече не гледаше мен, а се обърна към първенците, които малко преди това го бяха наобиколили и сега стояха безпомощни и с вдигнати ръце.
— Един последен апел към здравия ви разум. Знам, че не сте искали да идвам. Дойдох, без да съм поканен и ако луминарите искат да въздадат възмездие на семейството ми чрез мен, ще го приема, след като ми позволите да говоря за последен път. Доброволно.
Първенците се размърдаха. Забелязах как няколко души се промъкват при нас през дупката, която бях направила в стената. Сред тях беше и Невени, следвана от стражите си. Като се държеше за главата, тя огледа залата. Когато погледите ни се срещнаха, разбрах по изражението ѝ, че се чувства предадена и гневна.
Баща ѝ се посъветва с един друг мъж, а после рече:
— Много добре. Ще чуем последния ти призив, при условие че се съгласиш на всяко правосъдие, което ще въздадем.
Тирус кимна.
— Тогава да свалим оръжията и да поговорим.

Да свалим оръжията?
Захапах силно вътрешната част на бузата си, за да сдържа гнева си. Той имаше предвид
аз
да сваля оръжието си, но аз нямаше да го сторя. Преди броени секунди те се канеха да го екзекутират. Какво правеше той? Щяха да го убият!

Тирус ме погледна с безмълвна молба в погледа, която така настоятелно ме подканяше да му се доверя. Да се доверя на преценката му. Можех ли да го сторя? Можех ли да допусна това?
Ръцете ми се разтрепериха, но си наложих да го направя. Свалих оръжието си.
Сега и двамата трябваше да разчитаме на милостта на луминарите.



33.





Последвах ги замаяна, когато Тирус и шепата първенци се оттеглиха в една по-уединена стая. Стоях колкото може по-близо до него, а другите гледаха да са по-далеч от мен. По разкъсаната ми нощница имаше кръв и разбрах, че съм разкрила пред елита на Лумина, че не съм човек.
Изправен пред заплахата от скорошна гибел, Тирус спокойно си взе питие и се настани пред тези високопоставени луминари, като че ли той беше човекът, който командва тук. Все едно, че беше свикал съвещание, а не кратък трибунал, преди да загине.
— Подходих неправилно — започна той.
Слабата златиста светлина се изливаше като мед по кожата му и хвърляше тъмни сенки върху изпъкналите мускули на ръцете му и по спокойното му, изпълнено с достойнство лице. В чертите му нямаше и следа от безпокойство и макар да беше млад, имаше осанката на истински император. Не бе за вярване, че някой го е смятал за луд.
— Дойдох тук, за да ви уверя, че съвсем не съм като чичо си, когато нямахте никаква причина да ми вярвате. И сега я нямате.
Около нас се разнесоха шумни викове на съгласие, но видях враждебност в много очи.
— Очаквах да приемете на сляпо уверенията ми, че ще ви дам независимост. Но защо да удържа думата си, когато стана император? След като съм вече в безопасност? Затова нека изложа аргументите си.
Той бръкна под туниката си и извади тънка метална фиала. Сложи я спокойно на масата пред себе си.

— Питате какво ме отличава от чичо ми. Ето
това
е неговият подход. Подходът на Домитриан. Това беше у мен през цялото време, дори когато хората ви ме заловиха, дори по време на процеса сутринта, когато даже не ми беше позволено да говоря и да изложа доводите си. Знаете ли какво е това?

В стаята се възцари пълна тишина. От израженията на лицата наоколо разбрах, че никой нямаше ни най-малка представа.
— Сигурен съм, че някои от вас са запознати с историята на империята. Чичо ми със сигурност също е запознат и се надява тя да се повтори. Веднъж моята прабаба е използвала биооръжие по този начин, за да се справи с един бунт на Фортикан.
Хората в стаята се размърдаха, а няколко луминари скочиха на крака, като че ли готови да побегнат от стаята. Много уста произнесоха една фраза:
— Резорбираща мъгла! Резорбираща!

— Да, това е резорбираща мъгла. И ако исках да я използвам — продължи Тирус, повишавайки глас, но без да крещи, — нямаше ли вече да съм го направил? Бях в ръцете ви и ме очакваше смърт, но въпреки това нямах намерение да използвам това и да рискувам да избия хиляди невинни хора. Така действа чичо ми. Съгласен съм, това е императорският подход на Домитриан. Но
не
и моят!


В стаята настъпи мълчание. Приближих се до фиалата и я разгледах, без да я докосвам. Изведнъж си спомних лукавото изражение на императора, когато той се съгласи да позволи на Тирус да разговаря с луминарите. Тогава рече, че ще му каже
точно
какво да им заяви.

— Императорът те е изпратил тук да използваш това… това биооръжие, така ли? — прошепнах аз. — Изобщо не е искал да водиш преговори.
По устните на Тирус заигра тънка, нерадостна усмивка. Взе фиалата и бледите му очи се вгледаха в гладкия ѝ метал.
— Не, той нямаше желание да разреши този проблем по мирен начин. Искаше луминарите да му послужат за пример. Специално ме помоли да получа достъп до тази планета, а после още с кацането да пусна мъглата, точно както прабаба ми е постъпила някога с противниците си. В тази фиала има достатъчно спори да унищожат една цяла провинция. Ние с теб щяхме да сме в безопасност. Получихме имунитет срещу нея заедно със стандартните планетарни ваксини, преди да напуснем Хризантемиума. Луминарите обаче ги очакваше най-ужасна участ.
— Заплашваш ли ни? — обади се с разтреперан глас бащата на Невени.
Тирус го изгледа спокойно.

— Още ли не ви е ясно, че
не
ви заплашвам? Изпратиха ме тук да използвам това, но никога няма да го направя. Дори с цената на собствения си живот. Вече ви го показах. Вие възнамерявахте да ме убиете и аз очаквах смъртта си, но въпреки това не използвах мъглата. Няма да продължавам по стария начин. Дойдох тук да разреша конфликта по мирен път и да спася тази планета от плановете, които чичо ми има за нея. Дали ще ме убиете днес, или ще си тръгна като свободен човек, тази фиала ще остане неотворена и неизползвана. — Той се наведе напред. — Но ако се съгласите да ме оставите жив, мога да ви обещая едно: вие никога няма да бъдете изправени отново пред заплаха от този характер. Смятам да се върна в Хризантемиума и да отнема властта на чичо ми. После ще премахна върховенството на Високопочитаемите в тази империя и завинаги ще ви освободя от тяхното влияние.

Затаих дъх, чула как Тирус открито говори за държавна измяна. Луминарите започнаха да разговарят помежду си, изумени от думите му, но го оставиха да продължи.
— Видях вашето лошо пространство. Много добре разбирам пред каква заплаха сте изправени в близкото бъдеще. Знам защо искате да се отделите. Империята потиска развитието на технологиите, знанията, които са ви нужни, за да се предпазите, и тя прави това само за да запази властта на Високопочитаемите. Онези, които се обявяват срещу това потисничество, биват заклеймявани като богохулници и еретици, защото това е хелионистката вяра на аристокрацията — една религия, размахвана като тояга от тесногръди, жалки хора, които сами не вярват в нея. Да, мога да твърдя това със сигурност. Роден съм сред тези хора, възпитан съм сред тях. Тяхната религия е само средство и нищо повече.
Невени изскочи напред от групата на първенците. Очите ѝ бяха изпълнени с недоверие.

— И защо трябва да мислим, че
ти
си по-различен? Ако направиш това, което твърдиш, ще подкопаеш собствената си власт.

— А каква е алтернативата? — рече Тирус. — Да чакаме лошото пространство да се разпростре навсякъде? Да чакаме, докато няма да можем да се обърнем в нито една посока, без да видим собственото си забвение? Стагнацията означава смърт, госпожице Сагнау. Вместо да остана в историята просто като поредния страхливец, оставил се на удоволствията, закрил очите си с ръце, скрил се от реалността пред мен, аз искам да бъда този, който ще направи първата стъпка на промяната.
— И как ще го постигнеш? — обади се един глас.
— Чичо вече ми даде средствата да подкопая властта на Високопочитаемите. Той лиши много от големите фамилии от влиянието им, запазвайки го само за себе си. Сега може да действа еднолично в Сената, без да има кой да оспорва властта му. Мога да използвам заграбената от него власт и да предприема действия дори ако Високопочитаемите възразят. Заклевам се пред вас, че ще го направя.
— Откъде да знаем, че говориш истината? — обади се бащата на Невени. — Може да се възкачиш на трона и да промениш мнението си.
— Много просто — отговори Тирус. — Тук пред вас изрекох думи, които представляват държавна измяна. Признавам пред вас, че планирам смъртта на чичо си, императора. Всъщност дори признавам пред вас, че помагам на едно изчадие, представящо се за сенатор Фон Империан, и го крия сред Високопочитаемите, макар да се счита за държавна измяна дори само да притежаваш изчадие.
Той посочи към мен.
Няколко души ме погледнаха с изумление. Невени преглътна с мъка, но не ме погледна.
— Дадох ви всичко — продължи Тирус. — Направих го пред всички вас, дузини свидетели. Дадох ви средството да ме унищожите било то преди или след като стана император, защото кой от Високопочитаемите би търпял властта ми, след като разберат какви намерения имам за тях?
Сред тълпата се разнесе шепот.
— Избрах да ви доверя най-опасните си тайни — продължи Тирус. Лицето му грееше от силата на вътрешната му убеденост. — Направих го, защото с вас ни обединява обща кауза. Искаме едно и също. Сега ще ви позволя да излезете от тук, като приемете плановете ми, или пък ще предпочетете да ме убиете веднага? Оставям се на вашата милост.
Той разпери ръце, а аз потиснах изкушението да скоча пред него и да го предпазя с тялото си.
Видях как хората около мен един по един отпуснаха оръжията си, как ръцете им паднаха от кобурите, които стискаха допреди миг. После Тирус спокойно си наля още едно питие, а на мен ми стана напълно ясно, че той ще живее. Най-после бе спечелил луминарите за каузата си.

Седнахме един до друг край прозореца, когато
Александрия
се издигна над повърхността на планетата. Взирах се надолу и с изумление си мислех, че Тирус Домитриан наистина разреши ситуацията. Поне що се отнася до императора. Планетата Лумина се беше разбунтувала, а той бе дошъл тук и ги беше убедил да останат част от империята. Императорът не знаеше как го е направил, не знаеше какво точно беше казал, до какви машинации бе прибягнал и никога нямаше да узнае. Щеше да изглежда като доказателство за политическата гениалност на Тирус.

Преди да си тръгнем, Невени дойде да ме види. Внимаваше да стои на разстояние от мен. После рече:
— Трябва да знаеш, че повечето хора — бих казала повечето Излишни като мен — всъщност не ги е грижа за генетично създадените хора. Смятат ги за… смятат ги за такива, за каквито Високопочитаемите считат нас — ние не сме нужни. Можем да бъдем заменени.
Ето защо Излишните намират прислужниците за отблъскващи. А за тях изчадията навярно бяха нещо още по-отвратително.
Гласът ѝ потрепери.
— Немезида, знам, че същества като теб са склонни… да убиват хора, а това, че ти никога не ми посегна, трябва да означава нещо. Този факт, а също и това, че сега знам какво си сторила на Саливар и Девини, ме карат да мисля, че един ден може и да ти простя за лъжите.
Не пропуснах да отбележа, че тя ме беше нарекла „същество“.
— Съжалявам, че се наложи да те ударя… Но продължавам да не съжалявам за това, което причиних и на двамата.
Тя се усмихна.
— Добре. — После усмивката ѝ изчезна. — Искам само да те предупредя за едно. Тирус може и да е враг на твоя враг, но той продължава да е Домитриан. Никога не им се доверявай. На никого от тях. Те са фамилия от убийци и лъжци. Той може и да не използва резорбиращата мъгла, но въпреки това я беше донесъл със себе си. Какво говори това за него?
След тези думи Невени и аз се разделихме, може би завинаги.
Сега, когато червеният океан и обширните континенти, планинските вериги и облаците ставаха все по-малки под нас, погледнах Тирус, замислена за дните, които бяхме прекарали там, долу. Той гледаше фиалата с резорбиращата мъгла. Беше отказал да изпълни заповедта на чичо си за нея. Беше пренебрегнал стария подход на Домитриан.
— Ти ме изумяваш — казах аз. — Мислиш с десет стъпки пред другите.
Тирус въздъхна и прибра фиалата с разтреперана ръка.
— Може би само така изглеждаше на пръв поглед. Не очаквах, че ще нахлуят в стаята ми и ще ме отведат за екзекуция сутринта. Когато това се случи, реших, че със сигурност ще умра. Казах си, че ще умра за едното нищо. И тогава дойде ти.
Едва сега забелязах, че тялото му трепереше заради покачилия се адреналин. Тирус също ме гледаше втренчено. Лицето му изразяваше едновременно изумление и възторг.
— Немезида, ти си изключителна. Бях се приготвил за неизбежната смърт, когато ти се втурна върху нас като ангел отмъстител… — Гласът му потрепери. — От малък съм свикнал с представата, че хората или умират, или те предават, че мога да разчитам само на себе си. Но това вече не е вярно. Чувствам, че мога да ти имам доверие. Това може и да не изглежда кой знае какво голямо признание — рече с дрезгав глас той и очите му се помрачиха, — но е най-големият комплимент, който мога да направя.
Аз се изчервих, защото знаех, че като дете Тирус бе загубил всичките си любими хора. Бях усетила мъката му, когато говореше за смъртта на майка си. Знаех, че беше достигнал до зряла възраст, постоянно заплашен със смърт от собственото си семейство, доверявайки се само на способността си да оцелява. Думите му означаваха нещо значимо, нещо много важно и не беше нужно да го карам да ми обясни защо е така.
Начинът, по който ме гледаше сега… никой преди не ме беше гледал така. Почувствах се неспособна да отвърна на погледа му, но когато сведох очи, установих, че гледам устните му, лицето ми пламна, усетих сухота в устата.
Палецът му погали леко бузата ми.
— Погледни ме — рече Тирус.
Поех си рязко въздух и отхвърлих настрана тези неясни чувства. Когато го погледнах, неговите проницателни, умни очи като че ли ме пронизваха, вглеждайки се в дъното на душата ми.
— Ти си изключителна — повтори тихо той. — Егоистично е, че единственото, за което мисля сега, е, че те искам за себе си.
Опитах се да повторя думите му, заеквайки:
— Искаш ме… Как…?
Странна усмивка изкриви устните му.
Той се наведе и ме целуна.



34.





Наоколо нямаше никой, който да ни види, никой, когото да се опитаме да заблудим, че той ме обича. Устните му обаче бяха притиснати в моите, а устата му беше мека и топла.
Бях объркана и затова останах напълно неподвижна, когато ръката му се плъзна по косата ми. Той притискаше устните си в моите и надолу по крайниците ми се разля странно, разтапящо усещане. Умелите му пръсти също знаеха това. Следваха усещането и погалиха врата ми. Той не беше слаб. Почувствах силата му, когато пръстите му обгърнаха врата ми. Но в тях нямаше заплаха. За мен това беше по-приятно от всяко друго докосване досега. Устата му започна да става по-настоятелна. Ръцете ми инстинктивно намериха пътя към тялото му, заопипваха мускулите на ръцете му. Под нас планетата се отдалечаваше, мракът на космическото пространство ни обгръщаше, замайваше ни. Облегнах се на него. Всяка част от тялото ми като че ли се събуждаше за живот. Не знаех, че мога да се чувствам така. До този момент бях създадена да не познавам себе си, да нямам представа за някои неща от реалността на всекидневния живот.
Изведнъж открих, че тялото му е някакво чудо за мен. Прекарах длани по трескаво горещата му кожа, по широките му гърди. Той се притисна до мен и ме опря в стената. Над рамото му видях извивката на Лумина да се отдалечава, а звездите да се разпростират във всички посоки.
Устата му разтвори моята и аз усетих езика му.

Това!
Това беше усещане за живот. Усещане, че съм жива, че съм човешко същество.

Не исках никога да свършва.
Накрая Тирус се отдръпна. Вгледа се в очите ми. Чувствах, че краката ми треперят. Такава слабост би трябвало да ме разтревожи, но в този момент я усещах като нещо, което е част от това, което се разкриваше тук пред мен. Аз също се вгледах в очите му. В този момент ми се стори, че го виждам за първи път. Видях пред мен да се разкриват стотици подробности, изискващи вниманието ми: бледозелените точици в сиво-сините му очи. Напрежението в погледа му, начинът, по който се чувствах, като че ли този поглед проникваше в дълбините на съществото ми. Как не бях усетила досега аромата на кожата му, не бях забелязала силата му, вещината и увереността, с която се движеха ръцете му? Прекарах пръсти по издутия му бицепс и от това докосване кожата ми сякаш пламна.
Сега най-сетне разбрах какво е да си опиянен. Можех да разбера защо другите хора се чувстват замаяни, склонни да се смеят глупаво. Може би разбирах по-добре дори светкавицата: усещането за тялото му до моето беше като електричество, което се разпростираше и обгръщаше цялата Вселена.
Тирус се усмихна дяволито, заговорнически, когато повдигна брадичката ми и отново притисна устните си в моите.

Да.


Намерихме пътя до канапето му, свлякохме се заедно върху него, без телата ни да се отделят едно от друго, плътно прилепнали като два магнита. Разумно ли беше това? Не можех да кажа. Странна, но чудесна мъгла изпълваше съзнанието ми. Беше
хубаво
. Само това имаше значение. Усещането изпълваше цялото ми същество.

След известно време, което сякаш продължи много дълго, Тирус прокара пръста си по бучката в основата на носа ми.
— Как се сдоби с това? — попита тихо той.
— При една схватка в кошарите.
Аз се вгледах в трапчинката на брадата му, в луничките му.
— Ти не променяш външността си като другите.
— Само загуба на време. Защо? Мислиш ли, че трябва?
Замислих се за момент.
— Не. Приемам всяка една твоя особеност като отличителна черта за разпознаването ти. Луничките, косата, брадичката… очите ти.
Какви необикновени очи. Никога не трепваха от погледа ми.
— Ти ме наблюдаваш — каза той.
— Наблюдавам всеки. Но да, особено теб.
Видях, че се помъчи да преглътне усмивката си, но не успя. Зарови глава в рамото ми и изпусна една дълга въздишка, а от това ме побиха тръпки. Прекарах пръсти през червеникавата му коса и отново усетих напрежението в мускулите му, умората, която се мъчеше да скрие.
— След часове на голямо напрежение хората имат нужда от сън — казах тихо. — Поспи и ти.
Тирус ме придърпа към себе си така, че да се сгуша до гърдите му, а после ме свали надолу, за да легнем един до друг. Останахме така. Дъхът му гъделичкаше врата ми. Никога досега не бях спала толкова близо до някого, но скоро установих, че нямам нищо против. Беше ми приятно и спокойно някой да ме държи така в прегръдките си.
Устните му се докоснаха до врата ми.
— Лека нощ, Немезида.
Усмихнах се, макар че той не можеше да ме види. Усмихнах се на голата стая, на студения, безмълвен звезден пейзаж, който се виждаше през прозореца, останах да лежа така напълно доволна, заслушана в дълбокото му равномерно дишане.
На мен самата ни най-малко не ми се спеше. Усещането за тялото му, опряно в моето, ми пречеше да заспя и аз. Всяка частица от кожата ми тръпнеше от нетърпение да проучи човека, притиснат в мен.
Много внимателно, за да не го събудя, се извърнах и се загледах в него. Сребристата звездна светлина заглаждаше острите му скули и гордата извивка на квадратната му челюст. Прокарах леко пръсти по ръката му.
Изведнъж осъзнах колко странно е всичко това. Изчадията не са създадени да изпитват желание. Но аз не можех да намеря друго име за онази наелектризираност и ненаситност, която предизвикваше у мен близостта му.
Чувствах някакво странно напрежение да се надига в гърдите ми. Не бях свързана с Тирус. Нямаше генетична причина за това, което чувствах, за това, което изпитвах.
Това можеше да бъде само моята човешка същност, чиста и още неразвила се.
Дония беше права. Тя е била в мен през цялото време.
Преглътнах мъчително, защото гърлото ми се сви от чувства. Искаше ми се да събудя Тирус и да му благодаря, също както той ми благодари, че съм спасила живота му, защото по безброй начини и той бе спасил моя.
Докоснах нежно лицето му. Тирус имаше повече нужда от сън, отколкото аз. А и лицето му беше необикновено бледо. Това, че е бил на косъм от екзекуция, му е коствало повече, отколкото беше готов да признае.
Накрая го оставих да спи.
Когато навлязохме в хиперпространството, сребристата светлина отвън изчезна, заменена от непрогледен мрак. Надигнах се безшумно, поглеждайки го крадешком още веднъж, преди да изляза от стаята.
Сега всичко ми се струваше различно: красотата, проявяваща се на всяка крачка от всекидневието. Елегантността на конзолите, наредени от двете страни на коридора, лекото докосване на роклята около глезените ми. Имах чувството, че се движа по време на някакъв чуден сън. За момент сянката ми се отрази върху една от конзолите и аз спрях, за да я погледна. Зачудих се на това усмихващо се същество, което ме гледаше отсреща. То изобщо не приличаше на онова безчувствено създание с празен поглед, което бях виждала в огледалата в крепостта на Империан.

Беше
живо
.

В стаята си плеснах с ръце в очакване Смъртоносното да се събуди, за да направя едно от любимите му неща — да прокарам пръсти по пода, сякаш са малки животинчета, а то да залае срещу тях. Погледът ми се спря на непрогледния мрак отвъд прозореца и с учудване установих, че дори той може да изглежда красив в своята празнота. После Смъртоносното пристъпи бавно напред.
Погледнах го малко по-продължително, учудена от стъкления отблясък в очите му, от начина, по който като че ли влачеше крайниците си, вместо да подскача с лекота. Тупна веднъж по земята с опашката си, а след това краката му се подкосиха.
— Смъртоносно.
Застанах на колене до него и едва тогава усетих, че то вибрира, трепери, че тялото му е едновременно и сковано, и прекалено отпуснато на някои места и че с него се е случило нещо много лошо.
Извадих кутията с медицински ботчета, която Тирус и аз използвахме по време на нашите тренировки, и отворих капака. Те излетяха навън с бръмчене и започнаха да кръжат над Смъртоносното, като святкаха със сигналните си светлини. Но после се отдръпнаха, без да се опитат да го лекуват. Каквото и да се беше случило с него, то явно беше извън техните възможности.
Смъртоносното беше тежко, но въпреки това успях да го взема на ръце и да се втурна през коридора. За момент се замислих къде се намираше лекарят на Тирус, но после застанах пред вратата на доктор Нан Домитриан и затропах по нея.
Той ме изгледа ядосан, задето съм го събудила за такова нещо, но опипа тук и там Смъртоносното, докато го държах в ръцете си.
— Погълнало ли е нещо на планетата?
Погледнах го с недоумение. Не бях с него през цялото време, не и когато се бяхме разделили в нощта на гръмотевичната буря.
— Може и да е погълнало.
— Ако медицинските ботове не могат да му помогнат, не виждам какво очаквате да направя аз. Това е опасността от извеждането на вашия галеник в онази странна планета. В нейната дива околна среда има какви ли не микроорганизми, каквито не се срещат в космоса. То не е създадено, за да бъде неуязвимо.
Обзе ме тревога.
— Но ще се оправи.
— Сенатор Фон Империан, тези зверове са създадени да се бият. Никой не ги е проектирал за дълъг живот.
— Трябва да има начин да се излекува! Не може да се разболее просто така.
В този момент нещо на колана на доктора избръмча. Той го погледна и се отправи към вратата.
— Викат ме за друг случай. Много съжалявам, че не мога да направя нищо.
Хвърлих гневен поглед след него. Тогава Смъртоносното започна да трепери още по-силно и аз го притиснах към себе си.
— Стой спокойно. Тук съм, за да те предпазя. Стой спокойно.
Не разбрах откъде идваха тези думи, те се отрониха от устните ми като някакви мантри. Отнесох го в стаята си, поне за да бъде сред позната среда.
Очите му не спираха да се въртят, а бялото им започна да придобива жълтеникав оттенък. Погледът му се спираше само от време на време върху мен и то ме поглеждаше безпомощно, като че ли се чудеше защо не правя нещо, от което да се почувства по-добре. Но единственото, което можех да направя, бе да се взирам с ням ужас в него, докато то трепереше. После се блъсна в ръцете ми, от устните му излезе някакъв странен, задавен звук, а от устата му — пяна.
Бях толкова невнимателна. Мислех, че пребиваването му на планетата ще му се отрази добре, щеше да подуши нови миризми и да проучи нови места. Грешката беше моя. По-добре да го бях оставила да умре в битка на арената, отколкото да допусна да се случи това.
Не можех да плача. Само продължавах да го галя зад ушите и се надявах то да разбира, че не съм го изоставила. Скоро обаче пристъпите станаха по-продължителни, задавените звуци постоянни, а езикът му беше стиснат между зъбите. Точно тогава си дадох сметка за истинското положение. Не можех да оставя това да продължава.
Обгърнах врата му с ръка и продължих да стискам, докато краката му престанаха да ритат.
— Толкова съжалявам — прошепнах му аз, докато все още стисках врата му.
Не го пусках. Тялото му започна да се вкочанява и да изстива в ръцете ми. Не разбрах дали беше изяло нещо на планетата, или беше прихванало някаква болест. Мисълта, че това би могло да се случи и че животът може да си отиде просто така, отвори празнота в стомаха ми.
Докато то беше страдало в стаята ми, мен ме е нямало. Бях с Тирус.

Тирус.

Имах нужда да го видя. Имах нужда да го прегърна пак и да се пренеса отново на онова място на пълно задоволство, където смъртта не означаваше нищо. Завих внимателно Смъртоносното в едно одеяло и се втурнах по коридора.
Когато прекрачих прага на стаята му, до мен достигнаха гласове. На Тирус и на доктор Нан Домитриан.
— Спокойно, Ваше Височество.
Някой повръщаше.
Усетих да ме побиват студени тръпки. Спомних си, че някой беше повикал доктора. О! О! О, не!
Смъртоносното не беше единственият болен на този кораб.



35.





Тирус се изправи, смутен, когато ме видя на прага. Беше пребледнял и потен.
— Сидония, най-добре да не се приближаваш. Не искам и ти да се разболееш.
Обхвана ме ужас. Помислих си, че Тирус може да умре също като Смъртоносното. Погледнах ужасена доктора.
— Какво му има? Сложихме си ваксини, преди да заминем за планетата. Много ли е болен?
— Само някаква планетарна треска — отвърна вместо него Тирус.
— Какво е това? — извиках аз.
— Обща категория.
Лекарят поклати глава.
— Казах ви колко много от микроорганизмите се развиват в естествена среда, а обитателите на космоса не са изложени на тях. Тези ваксини, които ви сложих, преди да заминем, не могат да ви предпазят от всичко. Негово Височество никога не взема предпазни мерки, когато посещава планети, и затова винаги прихваща някои местни вируси.
Тирус се намръщи.
— Повярвайте ми, заклевам се следващия път да ви послушам, докторе.
Единственото, което можех да направя, беше да се вгледам в Тирус. Вече изглеждаше толкова блед, броени часове след като го бях оставила. Като се замислих сега, и тогава кожата му беше гореща и като че ли имаше треска. Защо не ми беше минало през ума, че може да се е разболял?
Тирус забеляза изражението ми.
— Ама това наистина не е причина за безпокойство — каза той, за да ме успокои. — Ще мине.
— Изпийте това. Скоро ще се върна, за да проверя как сте — рече лекарят и му подаде чаша с някаква димяща смес.
Останах да седя на края на леглото му. Чувствах се глупаво. Защо никога досега не бях забелязвала колко крехки създания са хората?
— Ти самата не се чувстваш зле, нали? — попита Тирус, отпивайки от чашата. Лицето му беше восъчнобледо и потно. — Болестта се разви, докато спях, но аз наистина усещах някакви болки преди това.
— Рядко се разболявам — казах с равнодушен тон. Чувствах се странно, като че ли се бях отделила от тялото си.
Не бях ли си казала, докато бяхме заедно, че сякаш го виждам ясно за първи път? Сега единственото, което виждах, бе неговата уязвимост — костите, които много лесно могат да бъдат строшени, и кожата, която много лесно може да бъде разкъсана. Смъртоносното беше създадено да е силно, да може да се бие и да оцелява, но това не беше спасило и него.
Що за арогантност от моя страна да забравя дори за момент разликата между мен и Тирус! Аз бях най-смъртоносното същество, проектирано някога, а той беше крехко човешко създание. Аз щях да живея и да оцелявам, докато другите страдат и умират.
— Лекарят ми каза, че кучето ти е болно. Оправи ли се? — попита с дрезгав глас Тирус.
Загледах се някъде над главата му.
— То не беше куче. — Сега гласът ми беше рязък, безчувствен като на изчадие. — Беше звяр за битки, създаден да убива. Това е всичко.
Зрението ми се замъгли и примигнах, за да се оправя.
— То… То умря.
— О! — възкликна тихо Тирус. — Немезида, много съжалявам.
— То беше само едно създание.
Тирус се намръщи.
— Но ти беше привързана към него. — Той протегна ръка. — Ела тук.
Аз се отдръпнах.
— Не. Продължавай да си почиваш.
Тирус стисна устни. Опита се да седне в леглото, да се приближи към мен, но не успя и се отпусна върху възглавниците.
Скрих юмрук в скута си. Борех се с всички сили срещу желанието да отида при него и да му помогна.
— Почивай си — повторих аз и се отдръпнах по-надалеч.
Този път той не протестира.
— Ще дойда да те видя, когато се оправя — рече с хриплив глас Тирус.
На път към стаята си се почувствах странно безчувствена. Нямаше и следа от онзи полет на фантазията, връхлетял ме само преди малко по същия коридор. Отново бях на себе си, бях се върнала в бруталната, гола реалност, в която аз бях едно изчадие, а Тирус беше уязвимо, крехко същество, също както Сидония.

Сидония.
Притиснах устата си с ръка и потиснах грубия звук, който искаше да излезе от нея. Да, бях силна колкото четирима мъже. Но нямах сила да издържа друга загуба като тази. Да имаш сърце, податливо на емоции, означаваше, че те могат в един миг да бъдат разпалени от сили, срещу които не можеш да се бориш, опасности, които не можеш да предвидиш. Да обичаш някого, означаваше да си безпомощен по най-лошия възможен начин.

Влязох в стаята си и се заклех никога повече да не изпитвам тази слабост.
Планетарната треска на Тирус продължи една седмица. Знаех, че няма да умре, защото доктор Нан Домитриан отново отделяше много време за обяда си, вместо да стои плътно в стаята на Първия престолонаследник.
Не посетих отново Тирус, но той така и не ме напускаше. Натрапваше се в мислите ми, а образът му проникваше в съзнанието ми.
Когато спях, когато тренирах, когато се изнизваше всяка минута от деня, се улавях, че си представям лицето на Тирус, че жадувам за него. Като че ли бях поела някакъв наркотик и веднага бях станала зависима от него. Не можех да прогоня този копнеж от тялото си.
Най-сетне Тирус стана от леглото и аз почувствах остро промените, случили се с него, колкото и да се опитвах да насочвам вниманието си другаде. Беше видимо отслабнал, но в добро настроение. Щом ме погледнеше, виждах в очите му открито нетърпение. Търсех си причини да извръщам поглед от него, да го избягвам дори когато той продължаваше да витае в мислите ми.
Един ден, докато правех лицеви опори, го видях да ме наблюдава до вратата.
— Не можеш непрекъснато да ме отбягваш — каза той.
Нарочно се загледах някъде встрани, за да избегна погледа му.
— Не знам какво имаш предвид.
— Какво става? Знам, че нещо не е наред.
Отново легнах на земята, за да продължа лицевите опори, преструвайки се, че не му обръщам внимание. Почувствах се така, като че ли бях обърнала гръб на супернова. Погледът му изгаряше гърба ми, усещах присъствието му с костите си.
— Това е, защото те целунах, нали?
Той пристъпи напред и застана пред мен.
— Нервна си.
— Не съм нервна. — Придружих думите си с ехидна усмивка, докато се изправях. — Ядосана съм.
— О, така ли? — рече Тирус и повдигна рязко вежди.
— Аз не съм като вас. Не мога да чувствам това, което вие чувствате, Ваше Височество.
Лека усмивка изкриви устните му.
— Не виждам разликата. Ти беше изпълнена с чувства, когато напуснахме Лумина.
— Така ли мислите? — Бях доволна от безразличието, което вложих в тона си. — В такъв случай се извинявам, че съм ви заблудила, Ваше Височество.
Той сграбчи ръката ми, докосването му направо ме изгаряше.
— Тирус, дяволите да го вземат! Казах ти да ме наричаш по име.
— Не е прилично.
— По дяволите приличието, Немезида! За нас то няма никакво значение.

— За нас нищо няма значение. — Издърпах ръката си и му обърнах гръб. — Аз не съм човек,
Тирус
.

Изрекох името му, обърната към стената.
— Не мога да изпитвам любов. Не мога да бъда метреса, любовница или компаньонка. Не ставам за това, не за това съм създадена.
Отново се извърнах към него.
— Очаквате да бъда нещо повече от това, което съм. Искате от мен невъзможното.

Той не каза нищо, но пребледня, а тъкмо беше оздравял, затова се разтревожих. Не исках да изпитвам тревога. Всъщност не исках да чувствам
каквото и да било
, както беше нормално за едно изчадие.

Той прекоси разстоянието, което ни разделяше, и ме притегли грубо към себе си. Устата му намери моята. Целувката беше яростна, напрегната. Ръцете му ме стиснаха здраво, напрегнати и силни, придърпаха ме към гъвкавото му тяло.
За един глупав, непростим момент отново сломи съпротивата ми. Да го усетя до себе си след толкова много дни, прекарани в копнеж по него… Сякаш се намирах в някакъв сън. Пак имах чувството, че съм извън себе си, че се гледам отстрани. Точно това исках. Това беше всичко, което исках.
И то можеше всеки миг да бъде загубено.
Черният, задушаващ ме страх ме извади от унеса. Отблъснах го.

— 
Достатъчно!
Искаш прекалено много от мен. Можеш ли да искаш от едно куче да създаде шедьовър в изкуството? Или да искаш един прислужник да съчини поезия? Не мога да направя това. Не съм способна да изпитвам истински чувства към теб. Никога няма да бъда това, което искаш. Остави ме! Престани!

Изражението на Тирус стана хладно, той отново надяна маската на равнодушието. Вгледа се за момент в мен по онзи спокоен начин, който като че ли проникваше през всичките ми защитни стени.
После кимна.
— Много добре — рече тихо. — Няма да натрапвам обичта си там, където не е желана. От сега нататък ще те оставя на мира.
— Това е всичко, което искам.
Обърнах му гръб и поднових тренировката си. Продължих да усещам болезнено присъствието му, докато накрая той излезе от стаята.
През останалата част от пътуването престанахме да тренираме заедно и не си говорехме, като се изключат някои банални любезности. Тирус стана така сдържан и ледено учтив, че щеше да е по-лесно, ако ми беше ядосан. Всеки път, когато се озовавахме в една стая и тази студенина смразяваше въздуха помежду ни, аз се опитвах да си казвам, че тъкмо това исках. Нямах интерес, нито ми беше работа да чувствам такава смущаваща, болезнена празнота.
Въпреки това не можех да я прогоня напълно.
Може би Тирус и Смъртоносното не бяха единствените пострадали на Лумина. Като че ли тази празнота, превърнала се за кратко в бликащ от енергия живот, когато напуснахме планетата, бе преминала във фатална болест.

Аз обаче
щях
да се излекувам от нея. В края на краищата бях изчадие, а изчадията нямат души. Всички го знаеха. Никога повече нямаше да бъда толкова глупава, че да проявя глупостта да се усъмня в това.




36.






Когато с Тирус се завърнахме в Хризантемиума, заварихме тържество, организирано в негова чест. Сам императорът пристъпи напред да ни поздрави, а целият
Валор Новус
гъмжеше от празнуващи, облечени в церемониални дрехи.

— Героят на деня!
Императорът се засмя и прегърна най-сърдечно Тирус.
— Трябва да ни зарадваш с разказите си как успя да потушиш този бунт. Пусна ли резорбиращата мъгла?
— О, това ли?
Тирус спокойно вдигна ръка с фиалата в нея. Тълпата се отдръпна стресната назад. Познаха я.
— Знам, че вие ми наредихте да я използвам, но след като поговорихме с моята любима…
Той обгърна кръста ми с ръка и ме придърпа към себе си.
— Ами, тя ме убеди да погледна с друго око на луминарите. Любов моя — каза ми тя, — те са разумни същества. Опитай се да се разбереш с тях!
Той отправи към тълпата усмивка, в която се четеше удивление.
— Можете ли да повярвате? Послушах съвета ѝ и просто… седнахме да разговаряме и се разбрахме.
Нищо чудно, че в този момент лицето на императора помръкна. Тирус току-що беше подкопал политиката на чичо си пред жадно слушащите Високопочитаеми. Императорът му беше заповядал да убие луминарите, а Тирус беше предпочел да ги пощади.
— Поел си голяма отговорност — каза императорът с леко заплашителна нотка в гласа.
— Простете ми, чичо.
Тирус ме пусна, падна на колене, хвана ръката на Рандевалд и я притисна до бузата си. Настъпи пълна тишина, а тълпата затаи дъх. Тогава Тирус произнесе съдбовните думи:
— Само си помислих, че тъй като Лумина е богата провинция, а имперската хазна става все по-празна…
Тълпата дружно ахна от изненада при това небрежно разкриване на толкова опасна държавна тайна. Императорът пребледня.
— … това ще е разумно — продължи Тирус. — Особено когато можех да използвам силата на убеждението, за да ги разубедя.
Той се поколеба, преструвайки се на смутен, когато погледна чичо си.
— Предположих, че Ваше Величество ще одобри решението ми. Смятате ли, че съм действал неправилно?
Императорът се вгледа ядосан в него, жилите на врата му се бяха издули, едва сдържаше гнева си. Погледът му се премести от Тирус и се спря на Високопочитаемата Сигна, която наблюдаваше внимателно всичко с неприятна усмивка. Тя не беше глупава. Схвана съвсем точно колко много беше подронил в този момент Тирус авторитета на императора. Но можеше ли да предугади какви бяха мотивите за постъпката му? Ако можеше, щеше ли да използва този повод, за да прошепне в ухото на сина си отровни думи против Тирус?
Императорът издърпа ръката си от тази на Тирус, огледа бавно залата и всички Високопочитаеми в нея, които току-що за първи път бяха чули да се говори за финансовите затруднения на Короната… За първи път бяха станали свидетели как императорът иска да се пролива кръв, докато Първият престолонаследник се обявяваше в полза на умереността и разума…
Двамата с Тирус си разменихме мълчаливи погледи. Колко хитро беше нагласил всичко: беше постигнал голяма победа, която му осигуряваше голям брой привърженици при завръщането, и едва тогава, само тогава беше предприел първата реална стъпка срещу чичо си. Днес нито за миг не бе влязъл в ролята на лудия. Щеше официално да се откаже от нея. Когато хвърлих бърз поглед на Високопочитаемата Сигна, от нарастващото ѝ объркване разбрах, че тя също го е забелязала.
Под погледа на толкова много очи императорът най-накрая успя да пусне една измъчена усмивка. Изправи Тирус на крака.
— Как ме изненада, племеннико.
Въпреки любезния тон очите му гледаха студено, безкомпромисно.
— Сенатор Фон Империан оказва благотворно влияние върху мен — отвърна Тирус, свивайки рамене. Пак ме привлече към себе си. — Без нея съм загубен.
— Виждам.
В гласа на императора нямаше топлота. Когато го погледнах отново, лицето му приличаше на маска на смъртта. Усетих как страхът нахлува с пълна сила във вените ми. Това беше повратен момент. Каквато и съпротива да срещнеше оттук нататък Тирус от страна на чичо си, каквато и смъртоносна битка да поведеше за завладяването на трона, този момент беше началото ѝ.
С изненада установих какво облекчение изпитах, когато най-сетне се прибрах във вилата за първи път от седмици. Докато вървях към нея, дори се насладих на контролираната красота на огрения от слънцето небесен купол, който сега съвсем не ме плашеше, след като бях на повърхността на една истинска планета и бях изложена на страховитото ѝ време.
Тук, в Хризантемиума, всичко беше създадено с определена цел. Въздухът не гъмжеше от насекоми, освен тези, предназначени за градината. Нямаше влажност, която да затруднява дробовете. Нямаше растения, които да се борят помежду си в пълен безпорядък. Единствените организми, които действаха тук без предварително поставена цел, бяха човешките същества.
Погледът ми попадна на любимото дърво на Смъртоносното. Усетих да ме пронизва болка в гърдите.
Все още мислех за него, когато влязох във вилата, затова не забелязах веднага промените. Видях ги, когато очите ми свикнаха с полумрака: една прислужница поливаше нов жасминов храст, а друга беше облякла непозната рокля.
Всичките ми мускули се напрегнаха. Застанах абсолютно неподвижна и се ослушах. Тук имаше някой. Чух стъпки, които изобщо не звучаха като равномерните, дори мудни стъпки на прислужниците ми. Някой направи няколко крачки, спря и тръгна обратно.
Пристъпих на пръсти към съседната стая, където се спотайваше натрапникът. Който и да беше, трябваше да ми даде обяснение или нямаше да е дълго жив заради това проникване във вилата ми. Влязох.
А Сидония се обърна и ме погледна с облекчение.
— Ето те! Бях започнала да се тревожа.
Изумена, се заковах на мястото си и се взрях в този мираж. Това беше някакъв номер, сигурно беше така. Сидония бе мъртва. Но това момиче…
Беше променила цвета си. Сега кожата, косата и очите ѝ бяха светли — много елементарен опит да ме надхитри, но същината очевидно беше Сидония.
Не вярвах в призраци и духове. Но не можех да намеря друго обяснение. Стоях като закована на мястото си, когато тя се приближи, прегърна ме с нежните си ръце и зарови лице в рамото ми.
— О, Немезида, ти си добре.
Ароматът беше на Сидония. Нейното любимо лавандулово масло. Това не беше истина. Със сигурност не беше. Започвах да полудявам!
Отдръпнах се.
— Сигурно съм си загубила ума.
— Не, не, не си! — Очите на Дония се наляха със сълзи. — Това е дълга история. Но сега аз съм тук, Немезида. Добре съм.
Преглътнах. Протегнах ръка да я докосна. Ахнах и я отдръпнах, когато пръстите ми докоснаха топла, жива плът.
— Разкажи ми — прошепнах аз.
Когато тя отново протегна ръка, за да хване моята, аз се отдръпнах. Лицето ѝ болезнено се сви.
— Няма ли да се приближиш?
— Не — отвърнах едва чуто. Страхувах се от нея, страхувах се, че ще се окаже сън.
— Последния път, когато разговаряхме — рече тя, — ти беше нервна. Беше се засмяла. Помниш ли? И това те безпокоеше.
Въздъхнах. Това беше преди цяла Вселена, отдавна отминала вечност. Тогава Смъртоносното беше още живо, Сидония беше някъде далеч отвъд пространството, а Тирус беше само един непознат, един луд сред тълпата…
— Знаех, че ще си ми много ядосана, затова не ти казах, че идвам. — Тя малко нервно се засмя. — Не казах и на майка и татко. Все още идентификационният чип на Сутера ну Империан беше у нас и аз го взех, за да се промъкна на един снабдителен кораб, а после фалшифицирах нареждания, според които я изпращах тук като твоя възпитателка. Мислех да ти се обадя, да се уверя, че си добре, а после да си тръгна…
Краката ми се подкосиха. Свлякох се на пода, неспособна да отклоня поглед от нея, неспособна дори да дишам.
Тя коленичи до мен, а изражението ѝ рязко се промени.
— И тогава чух, че крепостта ни е унищожена.
— Дония — промълвих учудена името ѝ. Това беше тя. Беше тук. Беше жива!
— Затова дойдох, но ти бе заминала, Немезида. Ето защо се тревожех за теб!
— Дония! — изрекох отново името ѝ и се втурнах към нея.

Дония нададе вик, когато се забих в нея и я прегърнах. После се засмя, сгушена до мен — най-приятният звук в цялата Вселена.
Тя е жива, жива е…

Усетих, че треперя, че издавам подобни на плач звуци и че Дония е уплашена. Опита се да се отдръпне, но аз не я пусках, не можех да я пусна. После тя изохка.
— Немезида, ти си прекалено силна, причиняваш ми болка.
Най-накрая я пуснах. Тя хвана лицето ми с малките си ръце, а блесналите ѝ очи се вгледаха в моите.
— О, Немезида, ти също ми липсваше. Беше ли добре?
Трябваше ми малко време да отговоря на този смешен въпрос.

— 
Не
— отвърнах аз.

Тя тъжно се усмихна.
— Нито пък аз.
Но сега това щеше да се промени. И за двете.
Дония беше тук. Беше жива. Не можех да искам нищо повече от това съществуване, от тази вселена. Вече не можех да подлагам на съмнение, че има нещо по-голямо от мен, което беше добро, по-справедливо и по-благородно, точно както свещениците твърдяха по време на службите в Голямата хелиосфера, защото сега имах това доказателство до себе си. Светлината на звездите може и никога да не благослови едно изчадие, но в този момент бях готова чистосърдечно да се преклоня пред Живия Космос, че ми беше върнал Дония.
Никога повече нямаше да позволя да ми я отнемат. Дори докато тези мисли витаеха в ума ми, у мен започна да се прокрадва мъчително безпокойство. Тя беше жива, но ако я откриеха тук, нямаше да оцелее. Ако хората научеха, че тя е истинската Сидония Империан, я очакваше екзекуция за държавна измяна, защото ме беше изпратила тук да заема нейното място. Аз също щях да бъда екзекутирана, че съм го сторила. И Тирус щеше да бъде разпитан. Императорът щеше да накаже племенника си, а фамилии като Пасус щяха да настояват да бъде ликвидирана и последната следа от влиянието на фамилията Империан.
Ала каква беше алтернативата? Сидония не можеше да се прикрива като моя възпитателка, докато чака смъртта на императора. Тя беше пълноправен галактически сенатор, наследница на баща си.
През следващите няколко дни непрекъснато мислех върху този проблем. Не излизах от вилата и не отговарях на съобщенията и настояванията на Тирус. След един такъв объркващ и бурен период като че ли всичката двойственост и необичайност на моето съществуване беше изчезнала. Беше заменена от нещо много по-хубаво и правилно: тя отново беше тук и аз бях нейното изчадие. Сега моята цел още веднъж беше кристално ясна. Бях се чудила как Вселената можеше да продължи да съществува след смъртта ѝ, как можех да продължа да живея без нея. Но се оказа, че не е било нужно да се безпокоя.
Дония искаше да узнае всичко за живота ми в Хризантемиума, затова ѝ разказах най-внимателно и безпристрастно всички подробности. Разказах ѝ за отчуждението си от Гладик, но за моя изненада, тя се усмихна и само възкликна:
— О, Немезида!
Като че ли това ни най-малко не я интересуваше. Леко се усмихна, когато чу за неуспешните опити на Елантра да ме накара да изкажа еретични мисли. Лицето ѝ се помрачи от скръб, когато научи за онзи паметен ден, който бе обрекъл семейството ѝ.
Трябваше да спра да говоря за известно време, защото сълзите бяха започнали да се стичат по бузите ѝ и аз трябваше безмълвно да галя раменете ѝ, докато плачеше за сполетялата я загуба.
Прегръдките никога не са били нещо естествено за мен. Някога в крепостта на Империан те винаги ми се струваха като странно танцово движение, което никой не си беше направил труда да ме научи да изпълнявам. С Тирус обаче бях започнала да разбирам как се прави и сега това умение ми служеше добре.
— Всичко ще се нареди — продължавах да шепна аз и накрая сълзите ѝ престанаха.
— Кажи ми какво се случи след това? — попита Дония и избърса сълзите си с опакото на ръката.
Нямах желание да се връщам отново към онова време. Споменът за онези ужасни дни след нейната предполагаема смърт пробождаше като нож сърцето ми.
— Бях като обезумяла — рекох сдържано и свих рамене да прогоня спомените, като че ли те принадлежаха на някой непознат. — Реших да нападна императора.
Дония ахна.
— Неговото изчадие, Вражда, се сби с мен. Щеше да ме убие, ако не беше… ако не беше Първият престолонаследник. Наследникът на императора.
Дония изумена отвори широко очи.
— Тирус Домитриан?
— Да. Той уби Вражда.
Сега разказът ми премина в шепот, въпреки че нямаше кой да ни чуе. Тирус беше изпратил своите ботчета да проверяват по два пъти на ден дали стаята ми не се подслушва.
— С него постигнахме разбирателство, Дония.
Докато ѝ разказвах за плана ни да възстановим авторитета на Тирус, за да бъде в състояние да се разправи с чичо си, Дония беше подпряла глава на рамото ми.
— Ние ще отмъстим за семейството ти — казах ѝ аз.
— О, Немезида, това ми се струва опасно.
По-рано то не ме притесняваше, но сега, когато тя беше тук, всичко трябваше да бъде премислено отново. Вече не можех да продължа да се представям за Сидония фон Империан, не и когато това означаваше да узурпирам полагаемото ѝ се място. Трябваше да сложа край на тази лъжа. Но ако изчаках да го направя, докато Тирус станеше император, тогава той трябваше да ме накаже, за да ме даде за пример.
Поех си дълбоко въздух. Бях готова да платя тази цена. Винаги съм знаела, че моят дълг е да умра за нея.
— Какъв е Тирус Домитриан? — попита ме Сидония.
При споменаването на името му кожата ми пламна. Извърнах очи от нея, уплашена, че изражението на лицето ми може да ме издаде.
— Умен. — Поне успях да запазя неутралния тон на гласа си. — Изключително умен. Много преднамерен във всичките си действия.
— Той… Можеш ли да му имаш доверие?
Да. Но в нейно присъствие подобна увереност не би била типична за мен.
— Дотолкова, доколкото мога да се доверя на някой друг, освен на теб.
— Ще му кажеш ли за мен?
— Не.
Изрекох думата рязко. Сидония се изправи и ме погледна разтревожена.
— Ти ще стоиш тук и няма да се разкриваш пред никого, докато не измисля план — рекох аз и хванах брадичката ѝ. — Не мога… — усетих устата си пресъхнала, а сърцето да ме присвива болезнено. — Не мога да рискувам да те загубя пак.
— Знам.
— Това ще ме убие.
— Знам. — Тя ме прегърна и отново усетих сълзите ѝ по кожата си.
— Аз също те обичам, Немезида.
Въздъхнах. Това бяха думи, които никога не бих изрекла, но Дония разбираше сърцето ми. Когато станеше въпрос за нея, аз също имах сърце. Ако Тирус ме беше носил през реката през цялото време, то сега аз се превръщах в скорпион, връщах се към истинската си природа — трябваше да защитавам Сидония на всяка цена. Тя винаги щеше да бъде на първо място за мен, дори и ако това налагаше да го ужиля.



37.





Веднъж посети в съзнанието на тиранина, семената на недоверието поникват бързо. След завръщането ни от Лумина императорът вече не гледаше така снизходително на Тирус. От своя страна той тихомълком засилваше кампанията си за подкопаване на авторитета на чичо си. Но беше предпазлив и винаги действаше по начини, които само най-параноичният мозък можеше да приеме за умишлени.
Подмяташе нехайно тук и там за убити противници на императора, като небрежно споменаваше имената им в присъствието на роднини, които вероятно продължаваха да скърбят за тях. Подхвърляше още подробности за окаяното финансово състояние на Короната, особено пред най-големите клюкари на империята. Беше и домакин на парти за Високопочитаеми, които се отвращаваха от битките между животни, по същото време, когато императорската мантикора се биеше с прочулата се кръстоска между тигър и мечка на сенатор Фон Фордайс.
— Сидония ме научи да гледам на тези неща по друг начин — заяви пред гостите си Тирус и потупа ръката ми, която лежеше върху неговата. — Изключително нецивилизовано е да се възхищаваш на кръвопролитни спортове. — Наведе се над мен и погали усмихнат врата ми с пръст. — Нали така, любов моя?
Онези Високопочитаеми, които се обявяваха против битките, бяха наследници на фамилии, споделящи определени политически пристрастия, което правеше жеста му още по-опасен.
Партито на Тирус беше посетено от много хора. Императорът със сигурност се дразнеше, че толкова много народ не присъства на триумфа на неговата мантикора. Това обаче не беше някакво нарушение, което можеше да се счита за предателство. Не беше нещо, заради което императорът можеше публично да порицае Тирус. Нищо, което правеше престолонаследникът, не даваше повод за официално наказание.
На следващата семейна вечеря, на която Тирус ме покани да присъствам, императорът беше необичайно мълчалив. Седеше на стола, стиснал устни, и чакаше другите да опитат храната му. Но когато дойде ред на Тирус, той се наведе напред, за да го наблюдава така внимателно, както преди това наблюдаваше само майка си.
— Опитай една хапка и от другата страна — каза му той, когато Тирус си отряза къс печено глиганско месо.
Той се подчини и тъкмо се канеше да подаде чинията по-нататък, когато императорът рече:
— А сега я обърни и опитай от другата страна.
Сигна наблюдаваше и двамата с острия си поглед.
— Но за теб няма да остане нищо, сине.
Императорът не сваляше поглед от Тирус.
— Хайде!
— Разбира се, Ваше величество. — Тирус отряза едно доста голямо парче от месото и най-демонстративно го изяде с удоволствие.
— Великолепно. Вие наистина получавате най-добрата част.
Това ядоса още повече императора.
— А сега я подай.
Той се вгледа в остатъците от глиганското.
— Ама ти направо си го изплюскал! Изгълтал си половината от месото.
Тирус беше самата невинност.
— Много се извинявам, но нали вие ми наредихте да опитам от всички страни, Ваше Величество?
— Както и да е, тази вечер нямам апетит — изръмжа императорът, но въпреки това се нахвърли на месото в чинията си.
През следващия половин час от него лъхаше смразяваща враждебност. През това време Тирус демонстрираше добро настроение и разговаряше с баба си, сякаш не забелязваше нищо. Това като че ли беше повод лицето на императора да стане още по-мрачно.
По-късно, докато вървяхме обратно към вилата ми, Тирус посочи нагоре:
— Виж, няма слънца.
Вдигнах поглед и с изненада видях голото пространство. В небесния купол не се виждаше нито едно от шестте слънца. Това беше рядка гледка.
— Порадвай ѝ се, докато можеш — каза Тирус. — Скоро шестте слънца ще се намират в максимална близост. Точно тогава чичо ми ще сложи началото на Голямата надпревара. Последния път той буквално се разори.
— Как?
Тирус се засмя.
— Заложи само на един пилот и загуби пари, с които може да се построи цяла армада. Тогава още по време на първия етап от състезанието с този пилот се случи инцидент — корабът му беше засечен от друг и двамата пилоти отпаднаха от надпреварата. Рандевалд загуби всичко.
Усмивката му изчезна.
— Беше бесен. Накара да екзекутират двамата пилоти, семействата и екипажите им.
Между нас настъпи тягостно мълчание. Спомних си как императорът нареди на Кожа да дере кожата си и ме полазиха студени тръпки.
— Той започва да не ти се доверява — предупредих го аз.
Тирус ме погледна спокойно.
— Да, знам. Виждам го все по-често в компанията на Девини и Саливар, колкото и да са увредени. Иска да ме изнерви, като демонстрира благоволението си към тях. Подозирам, че скоро ще се нуждая от теб повече от всякога.
— Аз съм винаги нащрек, Тирус.
Имах повече мотиви за това, отколкото предполагаше. Той беше гаранцията за мен сега, когато правата на Сидония ще бъдат възстановени след възкачването му на трона и тя щеше да има влиятелен приятел. А също…
Исках той да победи.
Чувствах се неспокойна, съзнавайки колко много съдбата му все още ме вълнува. Дония се беше върнала. Трябваше да мисля само за нея. Късно нощем обаче, когато тя спеше, мислех най-вече за Тирус.
Харесвах го, и то твърде много.
Той се вгледа в лицето ми.
— Напоследък настроението ти доста се подобри.
— Не знаех, че съм била в лошо настроение.
Той въздъхна, а после рязко спря и ме погледна.
— Немезида — гласът му беше тих, спокоен, — на кораба ние имахме известни търкания. Но искам да знаеш… — докосна съвсем леко лицето ми, като че ли бях нещо крехко, чупливо. — Никога не съм имал намерение да те накарам да се чувстваш неудобно. Съжалявам.

Стомахът ме присви. Не исках да говоря за случилото се помежду ни на
Александрия
. Ако можех да залича самия спомен за това, бих го направила. Но чувствах колко близо е той до мен, колко близо бяха устните му до моите. Наистина много близо…

Защо не можех да приспя това странно желание, което Тирус събуждаше у мен?
— Това, което се случи на кораба — рекох колебливо. — Това, разбира се, не означаваше нищо.
Тирус току-що беше оцелял, след като се оказа на косъм от екзекуция. Беше ми благодарен, че съм го спасила. Без съмнение бе преосмислил чувствата си, след като го бях отблъснала. Вероятно сам беше разбрал колко безумно бе всичко това.
— Нищо — повтори с равен тон той.
— Добре. И какво ще става оттук нататък?
— Оттук нататък? — Тирус повдигна вежди. — Аз продължавам започнатото. Малки жестове тук и там, никога не правя нещо, което би оправдало ответна реакция, обаче и това е достатъчна провокация, за да изкара от чичо ми най-лошото, на което е способен, а да представи мен във възможно най-добра светлина. И разбира се, това показва също колко голяма е заслугата на Високопочитаемата Фон Империан за изкарването на преден план на най-добрите страни от характера ми.
Той ме погледна с малко тъжна усмивка, която обаче бързо изчезна.
— Сега най-голямото препятствие е баба ми.
— Защо?
— Защото тя налива отровата в ухото на чичо. Тя може да го посъветва да бъде благоразумен, да бъде предпазлив. Може да разпространи слухове за мен пред другите. Никога не съм знаел как да неутрализирам влиянието ѝ.
— Ще измислиш нещо.
Той изкриви устни.
— Надявам се, че не си изгубила вярата си в мен.
Поколеба се, вглеждайки се в лицето ми, явно се бореше с желанието да каже още нещо. Ала след малко сви рамене, отстъпи назад и с неутрален тон рече:
— Лека нощ, Немезида.
Всеки път, когато бях далеч от Сидония, се връщах със страх, че тя може да е изчезнала… просто да се е скрила в мъглата като привидение, отново да я няма, да е мъртва. Засега моят кошмар още не се беше реализирал. Когато се прибирах във вилата, я заварвах да ме чака и въздъхвах облекчено. Още беше жива. Още не беше фантом или някаква заблуда.

Харесваше ѝ да е във виртуална изолация, отчасти заради страха, но отчасти и заради характерната ѝ вглъбеност в себе си. Бях помолила Тирус за книги от старата Земя, които той държеше на
Александрия
. Прислужниците му ми донесоха няколко пълни шкафа.

— Започнала си да се интересуваш от история, така ли? — попита ме Тирус.
— Сидония смята книгите за красиви, нали благодарение на тях уж успя да ме спечелиш… Затова трябва да се преструвам, че искам да украся с тях вилата си.
Сидония беше във възторг от книгите. Когато се прибирах, винаги я заварвах да ги изучава. Широко разтворила очи, тя прокарваше изключително внимателно пръст по безценните страници, като използваше един бот да ѝ превежда от отдавна изчезнали езици, които тя наричаше „латински“, „руски“ и „английски“.
Разказваше ми с въодушевление за теориите, за които четеше.

— Да вземем например изключително интересното обяснение защо се стига до изкривяване на
самото
време с приближаването до черна дупка. Никога преди не съм проучвала въпроса защо може да става това, но…

Кимах, без да разбирам нито дума от това, което казваше, а мислите ми се насочиха към Тирус. Спомних си как го целувах. Точно в този момент вътрешната уредба се включи.
— Сигна Домитриан иска да види Сидония фон Империан.
Замръзнах. Сидония започна уплашено да гледа ту мен, ту вратата. Разбира се, тя знаеше всичко за майката на императора, но никоя от нас не беше предполагала, че ще ме посети тук.
Сигна не изчака да бъде допусната. Като член на императорската фамилия тя имаше право да влезе без разрешение и се възползва от него.
Скочих на крака, а Сидония наведе глава, за да не я забележи.
Аз почтително паднах на колене. Наскоро Сигна бе подновила фалшивата си младост и днес косата ѝ беше огромна плетеница от кестеняви къдрици, очите над изпъкналите скули бяха без мигли, а устните ѝ бяха придобили нова сочност. Подаде ми ръка, а ястребовият ѝ поглед се премести от мен на Сидония.
— Коя е тази? — попита тя, когато притиснах ръката ѝ до бузата си.
— Не е прислужница, но не е и наемница.
— Аз съм… — Дония веднага млъкна. Като най-високопоставената личност в стаята тя беше обучена да отговаря сама от свое име. Бузите ѝ поруменяха, когато си припомни, че аз се представях за нея, а тя е една от Излишните. Наведе глава. — Простете ми.
— Това е Сутера ну Империан — отвърнах аз. — Тя е възпитателка, която от дълго време работи за фамилията.
— Така ли? Колко хубаво, че е дошла да ти прави компания след трагедията със семейството ти.
— Тя ме учеше как да се държа тук. Винаги ще ѝ бъда задължена. Много любезно от нейна страна, че дойде.
— Трябва да ни остави сами — рече Сигна.
Дония стана и ми хвърли тревожен поглед, преди да се отправи към вратата. Страхуваше се да ме остави в компанията на тази харпия, но за мен беше голямо облекчение да я видя, че се отдалечава от отровното внимание на Сигна.
Тя продължи да гледа след Сидония, докато прислужниците подготвяха един диван за нея. Наредиха възглавници и включиха антигравитационните плочи, като ги поставиха на най-централното място в стаята. Щом Сигна седна, аз се отпуснах във фотьойла срещу нея, измъчвана от догадки защо е дошла.
— Ти оказваш изключително благотворно влияние върху внука ми — рече тя. — Това ме кара да изпитвам голямо любопитство към теб, сенатор Фон Империан.
Като характер тази жена беше по-близо до Тирус, отколкото до императора. Дадох си сметка, че Тирус може да е наследил предпазливостта и пресметливостта си само от нея. Наложих си да си припомня всичко, което матриаршата бе казала за поведението ми — за немигащия, празен поглед, за безизразното си лице.
— Аз съм много привързана към Първия престолонаследник — отвърнах просто.
— Това много ме изненадва. Винаги съм мислила, че Тирус не е съвсем с всичкия си.
Продължаваше да не сваля очи от мен. С такъв немигащ поглед тя би могла да бъде едно изчадие.
— Забелязах нестабилността му, Ваше Височество, но установих, че с убеждаване човек може да го освободи от нея.
— Още една изненада. Направо съм изумена, Високопочитаема, как успя да научиш толкова неща за собствения ми внук, за които аз дори не съм и подозирала. Кажи ми какво цели с противопоставянето си на сина ми?
Въпросът беше толкова директен, че ме завари неподготвена.
— Аз… аз не разбирам какво искате да кажете.
Усмивката ѝ стана по-саркастична.
— Аз… аз — имитира ме с насмешка тя. — Не съм те чувала нито веднъж да заекваш, когато говориш, момиче. Колко забавно е да видя, че си способна на това.
Докато се чудех какво да ѝ отговоря, тя се изправи.
— Никога не съм била благосклонна към Тирус и не съм го крила. Майка му никога нямаше да се роди, ако зависеше от мен. Преди да се побърка, исках синът ми да посочи Девини за своя наследница. Нямам заслуга за появата ѝ на този свят, но поне прилича на мен. Сега се озовах в неловкото положение да имам една малоумна за внучка, така че трябва да гледам по-благосклонно на лудия… Въпреки че благодарение на твоето влияние ти направи това по-лесно. Трябва да разбера мотивите зад неговите действия напоследък. — Сигна ме изгледа продължително. — С теб бихме могли да бъдем приятелки, сенатор Фон Империан. Аз съм жена с голямо влияние в империята.
— Искате да ви докладвам за Тирус, така ли? — попитах.
— Щом като го казахте така направо и така грубо, тогава — да. Точно това искам. В интерес на всички заинтересовани страни ще е да знам какво точно става в семейството.
— Аха. Значи вземате присърце интересите на Тирус.
Скептицизмът се прокрадна в гласа ми. Не можах да го скрия.
Тя присви очи.
— Винаги съм вземала присърце интересите на фамилията си. Каквито и слухове да си чувала за мен, винаги съм гледала да направя така, че най-силният от моята кръв да държи в ръцете си юздите на империята. Искала съм само да подкрепям най-способния наследник.
— В такъв случай може би сте подкрепили не този, когото трябва.
Думите излязоха от устата ми, преди да се усетя. Високопочитаемата Сигна ме изгледа пронизително и аз разбрах, че няма да изляза победител в този разговор.
— Какво искаш да кажеш?
— Само това, че аз обичам Тирус.
Беше лъжа, разбира се, но докато говорех, усетих, че се изчервявам. Никога не бях изричала тези думи, дори и само като част от играта. Бяха някак несвойствени за мен.
— Аз съм предана единствено на него — добавих през зъби. Което, като се изключи Сидония, беше напълно вярно. — Не можете да направите от мен шпионин.
— Отхвърляш ръката, която ти протягам за приятелство, така ли?
Не исках да я обидя. Но и не виждах алтернатива.
— При обстоятелствата, при които пожелахте да я предложите, да, отхвърлям я.
— Глупаво момиче. — Гласът ѝ стана леденостуден. — Никога не съм те харесвала.
— В такъв случай решението ми е било правилно.
Забележката ми не ѝ попречи да продължи.
— У теб винаги е имало нещо много сбъркано — рече тихо тя. — Още не мога да разбера какво е то, но и това ще стане. И между другото — тя изкриви устни, — не си въобразявай, че си незаменима. Уверявам те, че мога да намеря по-послушно момиче на твое място… А също и внукът ми, ако реша, че трябва да насочи поглед другаде.
Аз се изправих и се извисих над нея в целия си ръст.
— В такъв случай няма какво повече да си кажем.
Тя стана, олицетворение на достойнството, убийцата, която беше убила толкова много от собствените си деца. Изгледахме се напрегнато и опасно продължително, а после тя си тръгна, без да каже дума.
Току-що си бях спечелила един враг.



38.





Не се отпуснах, докато не се уверих, че Високопочитаемата Сигна си е отишла, а след това веднага се втурнах в съседната стая, за да проверя как е Сидония. Тя беше опряла ухо до вратата — изглежда, че подслушваше.
— Защо просто не ѝ каза това, което искаше да чуе? — попита ме озадачена. — Можеше да се съгласиш да шпионираш Тирус, а после да му кажеш за предложението. Щеше да е стратегически правилно.
Не отговорих веднага, изненадана и ядосана от въпроса. Това усещане ме озадачи и ме накара за малко да запазя мълчание. Никога досега не се бях чувствала ядосана от Сидония. Тя беше учената, по-умната, истинският човек, който знаеше неща, за които аз не знаех нищо. Не бях свикнала да ѝ обяснявам очевидното.
— Защото не можех да постъпя така с Тирус — отговорих бавно.
— Защо?
Изведнъж мускулите ме заболяха, изгаряха от нужда да се напрегнат, да се движат до пълно изтощение. Минах покрай Дония и закрачих из стаята, като вдишвах дълбоко, за да успокоя мислите си.
— Ядосах се, че тя иска да ме използва срещу него — отговорих.
Дония не познаваше Тирус. Не можеше да ме разбере.
— Виж какво, тя е негов враг. Собствената му баба. Ако беше станало на нейното… — Усетих засилващия се гняв у мен и не довърших.
— Немезида! — Тихият ѝ глас ме накара да се обърна. Беше скръстила ръце на гърдите си. Видях я да въздъхва дълбоко. — Ти… харесваш Тирус, нали?
Днес за втори път почувствах, че се изчервявам. Изведнъж усетих, че не мога да издържа на погледа ѝ.
— Не съм казала това.
Чух тихите ѝ стъпки по килима. А после хладната ѝ ръка се плъзна върху моята и я стисна.
— Радвам се.

Думите ѝ ме огорчиха още повече. Нямах причина да
се радвам
на чувствата си към Тирус. Те ме притесняваха, а и определено бяха невъзможни. Единственото човешко същество, за което трябваше да ме е грижа, стоеше пред мен и държеше ръката ми! Но сега ме беше яд дори на нея, и то заради него, а от това се чувствах много глупаво.

Поех си с мъка въздух през носа, преди отново да заговоря:
— Наистина ли се радваш? Не мислиш ли, че това е измяна?
— Измяна?
— Това, че аз… че аз изпитвам това към някой друг.
Лицето ѝ помръкна и тя едва-едва се усмихна.

— Просто съм доволна, че чувстваш нещата. И което е по-важно,
позволяваш
си да ги чувстваш. Тъкмо това се надявах да стане с теб. — Дония извърна бързо глава. — Единственото, което някога съм искала, е ти да си щастлива.

Преглътнах. Не заслужавах такова съчувствие.

— Аз живея за
теб
, Дония, а не за Тирус.

— Може би просто искам да живееш за себе си — рече тихо тя.
Дония вярваше, че привързаността ми към Тирус безспорно е нещо хубаво. Не бях съгласна с нея, особено когато се появих на следващата вечеря на фамилията Домитриан. Дойдох като гостенка на Тирус, а Сигна беше поканила…
Елантра.
— Седни до Тирус, скъпа. — Сигна беше по-любезна към Елантра, отколкото към когото и да е било от хората от собствената си кръв.
Елантра беше във възторг от оказаното ѝ внимание и деликатно се премести на стола от другата страна на Тирус.
Но той като че ли не беше недоволен от това.
— За мен е неочаквано удоволствие да ви видя, Високопочитаема Пасус — каза ѝ Тирус.

Единствената тайна, която не бях споделила с него, беше появата на Дония. Просто изчаквах подходящия момент да му я разкрия. Разбира се, след посещението на Сигна във вилата веднага отидох на
Александрия
, за да го уведомя за разговора ни.

В този ден той дойде при мен в големия кабинет на библиотеката му, под огромния прозорец, който гледаше към алеята Бърневал.
— Значи баба ми е доволна от влиянието, което оказваш върху мен — рече той, загледан замислен в звездния пейзаж и преплел пръсти под брадичката си. — Обаче не харесва теб.
Забележките на Сидония по този повод бяха още пресни в главата ми и почувствах нужда да се извиня.
— Трябваше да се съглася да ѝ сътруднича. Беше глупаво от моя страна открито да изразя презрението си към нея.
Той вдигна бързо очи към мен и внимателно ме изгледа.
— Защо ѝ отказа?
Въпросът ме преряза повече, отколкото предполагаше Тирус. Почувствах как бучката отново засяда в гърлото ми от загриженост за него, а също така и защото не можех да призная, че бях възмутена от предложението заради него.
— Не знам.
Тирус продължи да ме наблюдава проницателно още няколко секунди, а после се усмихна.
— Всъщност трябва да ти кажа, че това е добра новина.
Нищо не разбирах. Чувствах се така уморена, като след дълги часове напрегната тренировка.
— Как така?
Той се изправи и скръсти ръце на гърдите си, загледан навън в малкия отрязък от вселената, който щеше да наследи.
— Щом като баба ми иска да ми влияеш, това означава, че е решила, че си струва да го правиш. Означава, че съм се издигнал достатъчно в очите ѝ, за да иска да инвестира известни усилия в мен. Това, от една страна, или пък чичо ми вече не се ползва с благоволението ѝ както преди.
Думите му ме стреснаха.
— Дори и благоволението ѝ да се е променило, ти не можеш да ѝ имаш доверие — казах с по-рязък тон.
Тирус се засмя.
— Никога не съм имал доверие в когото и да било от моята кръв, Немезида. В природата на Домитриан е да лъжат и мамят, но баба е най-влиятелната жена в тази империя. Ако тя е на моя страна, чичо ми не би могъл да ми направи нищо, поне не открито.
Той ме погледна през рамо с непроницаеми очи.
— Ако иска да постави нова компаньонка до мен, това означава, че се опитва да се помирим. При нейните условия, разбира се.
— Тя изрично ми каза, че винаги е искала на трона да бъде най-силният човек от фамилията — рекох без особен ентусиазъм. Ненавиждах самата мисъл да помогна на Тирус да си сътрудничи със Сигна.
— Да, тя е точно такава. Харесва онези фиданки, които са напълно оформени. Не е градинар, който се опитва да култивира, реже най-безцеремонно всички новопоявили се издънки. Ако Девини все още беше напълно с ума си, баба ми щеше да ме накаже за изявите ми напоследък. Сега обаче няма друг избор, освен да ме подкрепи.
Той сви рамене.
— Ако планира да предизвика интереса ми към друга жена, тогава ще разбера кого точно има предвид и ще преценя дали да приема този жест, или не. В края на краищата нашият съюз с теб приключва веднага щом поема властта. Нали такова беше споразумението ни? Тогава ще имам нужда от императрица.
Извърнах очи от него.
— Да. Ще имаш нужда от някой способен да изпитва обич към теб. Някой друг, който да не е като мен.
Сега вече знаех кой е този някой, когото беше имала предвид баба му.
Когато всички седнахме в гостната, безпокойството ми премина в безмълвен рев, който се надигна в главата ми. Забелязах, че Елантра небрежно докосна ръката на Тирус, докато разговаряха. Високопочитаемата Сигна не сваляше пронизващия си поглед от тях и аз почувствах как гневът нахлува във вените ми като отрова. Изпитах силно желание да им строша главите, да сграбча Елантра от мястото ѝ и да ударя главата ѝ в главата на Сигна.
Приковах поглед в чашата си с вино, опитвайки се да се успокоя. Може и да бях изчадие, но не бях животно.
Сърцето ми продължаваше да бие като тъпан, а бузите ми пламтяха от нахлулата гореща кръв. Имах чувството, че водя война със самата себе си. Бях бясна на Тирус, задето очевидно се чувстваше толкова удобно в тази ситуация, бясна и на себе си за изкушението да привлека вниманието му само към мен. Исках да го цапна, да изтрия от лицето му усмивката, с която гледаше Елантра.
Хората говорят с такова уважение за любовта. На мен тя ми приличаше по-скоро на мъчение. Не можех да повярвам, че им харесва да изпитват подобни чувства. Как може да ти харесва тази мъчителна нужда да искаш някой да принадлежи само на теб?
Усещах, че Високопочитаемата Сигна ме наблюдава. Искаше да разбере какъв е ефектът от машинациите ѝ. Съвсем картинно си представих как прескачам масата и ѝ строшавам врата. Как чудесно ще изпращят сухите ѝ стари кости!
Задоволих се само да оголя зъби в усмивка и да насоча вниманието си към императора.
Той беше променил обичайната подредба на местата и сега до него седеше Девини.
Тя продължаваше да гледа с празен поглед и от време на време един прислужник притичваше, за да избърше храна от брадичката ѝ или слюнка, протекла от устата ѝ, но това като че ли не смущаваше императора. Той продължаваше да води едностранен разговор с нея, като току я докосваше с ръка така, сякаш беше някакво паразитно растение. Инстинктите ми за оцеляване започнаха да действат пак, вниманието ми се изостри. Замислих се за последните няколко дни, прекарани в двореца, и се сетих, че на службите в Голямата хелиосфера императорът редовно поставяше Девини до себе си. Понякога ѝ подвикваше весело от големия трон, а тя глупаво му се усмихваше.
Погледнах отново Тирус, чието внимание продължаваше да е ангажирано с Елантра. Изведнъж ме обзеха подозрения. Тирус полагаше усилия да подрони авторитета на чичо си и затова беше загубил благоволението му. Беше изоставил също образа си на умопобъркан, за да покаже, че може да е разумен.
Императорът беше направил Тирус свой наследник заради убеждението, че той е слаб, луд и безполезен. Тирус обаче вече не беше слаб. Императорът смяташе, че племенникът му не се ползва с благоволението на Сигна. За нея обаче Тирус вече не беше враг. Сега императорът имаше алтернатива — един истински слаб наследник заради увреждането на мозъка, което ѝ бях причинила: Девини. Той можеше да я постави на мястото на Тирус.
Тирус си даваше сметка за това, но даваше ли си сметка и за опасностите, които то крие за него? Забелязах как небрежно протегна ръка, за да погали китката на Елантра.
Трябваше да извърна очи.
В края на краищата нямаше някакъв особен смисъл да защитавам Тирус от императора, само за да го убия лично.



39.





Дония ме завари да удрям с юмруци една каменна колона, предназначена за скулптурна работа. Бях я купила за нея, защото камъкът беше лесен за обработка. Мислех, че ще ѝ хареса да се занимава и с изкуство освен с книгите. Но сега съсипвах с юмруците си колоната, представяйки си как лудуват Тирус и Елантра, и изпитвах удоволствие от собствената си болка.
— Това може да ти се стори забавно — казах на Дония. — Мисля, че Тирус възнамерява да направи Елантра своя императрица.
— Не и Елантра Пасус!
— Точно нея. Високопочитаемата Сигна я е избрала за негова бъдеща съпруга и Тирус не възразява. Мисли, че това сътрудничество ще накара баба му да подкрепи възкачването му на трона.
— Той ли ти го каза?
Обърнах се към нея. Сърцето ми галопираше в гърдите. Кокалчетата на пръстите ми бяха разкървавени и ме боляха. В главата ми се въртяха образи от стаята за вдишване на интоксиканти след вечерята. Не бях усетила въздействието на фиалата с интоксиканта, който бях вдишала, а Високопочитаемата Сигна се въздържа, но Тирус и Елантра се възползваха. Същото стори и императорът, който вдиша от фиалата три пъти, а после се покатери върху една от платинените си статуи, като си представяше, че язди кон.
Давах си сметка, че Високопочитаемата Сигна не изпуска нищо от погледа си и затова се помъчих да се правя на глупачка, като се въртях на място и нарочно се кикотех. Тирус се носеше из стаята с Елантра, представяйки си, че танцува под звуците на някаква музика, която само той чуваше. Това ме накара да се закова на място. Двамата представляваха много хубава гледка — той светъл, висок и широкоплещест, а тя бликаща от енергия, със спускаща се на вълни по раменете черна коса. Да, император и императрица — Високопочитаемите щяха да одобрят тази двойка, Елантра и Тирус изглеждаха като създадени един за друг.
Изведнъж усетих, че не издържам повече. Излязох от стаята, усещайки забития в гърба ми поглед на Сигна.
Сега, като си помислех за това, гневът отново се надигна в гърлото ми. Обърнах се пак към колоната и отново я заудрях с юмруци, изпитвайки удоволствие да гледам как се руши.
— Елантра е наследница на Пасус. Това означава, че е пряка заплаха за теб… за нас — отбеляза Дония, докато ме наблюдаваше как съсипвам камъка. — Ще бъдем ли в опасност, ако стане императрица?
— Не.
Въпросът ме изненада. Обърнах се към нея, почувствала се глупава, че не съм предвидила тази възможност — глупава и засрамена. Аз бях защитничката на Дония. Защо не се бях сетила първо за това?
Вгледах се в нея, напълно самотна в тази Вселена. Тя имаше само мен. Гневът ми моментално изчезна. Нямах право да се чувствам така огорчена, след като с мен се беше случило чудо, най-голямото, на което едно изчадие би могло да се надява.
— Не, Дония, няма да има опасност. Тирус е силен. Той ще контролира хелионистите, а не обратното. Затова ще му помогна да оцелее до този момент и това ще бъде наградата, която ще му поискам — възстановяването на правата ти. Твоята сигурност… и разбира се, отмяна на присъдата ти за измяна.
Тя сбърчи вежди и пристъпи към мен.
— А ти? Ти какво ще получиш?
— Както казах, твоята сигурност.
— Немезида, трябва да поискаш нещо и за себе си.
— Не искам да остана тук, в двореца — отвърнах аз.
Да, единственото, което исках, беше да се махна от това място. Колкото по-скоро, толкова по-добре, но със сигурност, преди Тирус да се възкачи на трона. Перспективата да гледам как император Тирус и императрица Елантра управляват заедно, ме разяждаше като отрова. Не можех да го понеса. Щеше да ме задуши.

Аз
ревнувах
.

Осъзнаването на тази истина ми подейства като шок. Това беше грозното чувство, което ме измъчваше.
Изражението на Дония стана по-меко.
— Досега никога не е било нужно сенаторите да живеят в Хризантемиума и аз не мога да си представя, че ще трябва да останем тук, след като Рандевалд фон Домитриан умре.
Дония взе ръцете ми и се вгледа в кървящите кокалчета на пръстите ми.
— Ние с теб ще се върнем и ще наглеждаме възстановяването на крепостта на Империан. Ще бъде също както преди.
Кимнах. Бях изпълнена с копнеж по онова време, когато животът беше по-прост, когато дните ми бяха заети с грижи за Дония, когато тренирах и не мечтаех за нищо повече от това, което имах.
— Ти и аз — продължи тихо тя. — Това ще ти хареса ли, Немезида?
Тя вдигна очи към мен. Лицето ѝ изразяваше крайна уязвимост, която не разбирах. Наистина ли си представяше, че мога да ѝ откажа?
— Да, със сигурност ще ми хареса.
Отдръпнах се от нея, за да огледам щетите, които бях нанесла на камъка.
— Възнамерявах да ти го дам, за да го дълбаеш. От него е останало доста.
Дония мина покрай мен, огледа камъка и протегна ръка да докосне вдлъбнатините, които му бях направила.
— Не искам да го правя. — Тя ми се усмихна. — Харесва ми такъв, какъвто е сега, така, както ти си го направила да изглежда.
Погледнах камъка, нащърбен и напукан от моя гняв и ревност. Значи това беше визуалното изражение на любовта на едно изчадие — един грозен, потрошен, зацапан с кръв камък.



40.





Сутринта в деня на Голямата надпревара имаше заседание на Сената. Знаех как императорът искаше да гласувам. Трябваше да одобря резолюция за повишаване на данъците на Излишните в пограничните планети. Според Дония тези Излишни по традиция се радваха на по-ниски данъци като стимул да живеят в опасните покрайнини на имперската територия.
Но както всички знаеха, хазната на императора беше празна. Бяха му нужни пари като компенсация за богатството, което поколения императори от фамилията Домитриан бяха пропилели — богатство, което той самият беше изцедил буквално. Дори защитените от данъците му сега трябваше да поемат бремето за издръжката на императорската фамилия.
Един слуга на Тирус ми донесе секретно съобщение с неговата инструкция.

Гласувай против резолюцията.

И аз гласувах както той поиска.
Не бях единственият сенатор, който го направи. Огледах се наоколо и се запитах колко от тези хора са гласували против резолюцията по нареждане на Тирус. Беше дръзка стъпка след скорошната чистка и най-вероятно те са поели този риск само със знанието, че някой ще ги защити от последиците за тяхното неподчинение на императора.
Това наистина щеше да бъде силен удар за Рандевалд фон Домитриан.
Не можех да престана да се питам колко още удари щеше да му нанесе Тирус, преди той най-накрая да реагира.
След гласуването взех магнитния трамвай, който ме свали на алеята Картие, пилонът, противоположен на алеята Бърневал. Тя не беше толкова занемарена и беше предназначена повече за любителите на приключения с нейните красиви градини, изкуствени потоци и срещащите се на всяка крачка небесни куполи. В самия ѝ край бяха най-големите куполи с огромните прозорци, гледащи към част от пространството, където беше очертано трасето за състезанието.
Около мен другите сенатори също се бяха отправили към състезанието, като разговаряха тихо помежду си за историята, която Тирус ми беше разказал за надпреварата преди пет години. Историята, според която императорът беше екзекутирал пилотите, екипажите им и техните семейства, защото бе загубил облога. Никой не завиждаше на пилота, на когото беше заложил императорът тази година.
Очевидно Голямата надпревара се състоеше винаги, когато шестте звезди на системата се приближаваха достатъчно, за да бъдат достигнати от един кораб. Шестимата състезатели — повечето от тях Излишни и спонсорирани от Високопочитаемите — прекарваха години в подготовка на корабите и за подобряване на уменията си. Бяха дошли от цялата империя, за да се състезават за голямата купа, съпроводена с финансова награда, достатъчна да се купи малка луна.
През последните години събитието се спонсорираше от императора, но този път това направи Тирус. Неговата щедрост сигурно щеше да се стори на Рандевалд много по-безкористна преди година, преди да бе предизвикал у него някакви подозрения и когато още не беше разгласил публично истината за финансовите му затруднения. Сега този жест трябваше да се тълкува като умишлена и открита подигравка към императора, защото подсказваше, че Тирус има повече пари от него.
Седях с Тирус на издигнатата трибуна, запазена за императорската фамилия. Тирус беше подпрял мускулестите си ръце на облегалките на стола. Елантра се намираше заедно със семейството си на по-ниската платформа, запазена за по-изтъкнатите Високопочитаеми. На няколко пъти отправи лъчезарни усмивки към Тирус, на една от които той отвърна, но като че ли беше прекалено зает, за да обръща внимание на непрестанните ѝ опити за флирт.
Тълпата около нас изразяваше шумно вълнението си. Тирус беше похарчил доста пари за разни интоксиканти, за да ѝ достави удоволствие, както и за лекари, които да помагат, ако се наложи, на онези, които биха прекалили с дозите. Един прислужник дойде при нас с табла в ръце. Нарочно се наведох, за да разгледам какво имаше на нея, защото от мен се очакваше да си взема нещо.
Нямаше алкохол. Нямаше опиати. Нищо успокояващо. Само амфетамини и еуфорични препарати, които изостряха вниманието.
Погледнах скришом Тирус и се запитах дали имаше някаква причина нарочно да е забранил да се поднасят някои видове наркотици.
Усмивката му ми напомни на мързелива котка. Наведе се към мен и каза тихо:
— Искам хората да запомнят този ден. Не искам нищо да замъглява мозъка им.
Явно беше планирал нещо.
— Заложил ли си пари на някого?
— Цяло състояние на Дандрас Тирон — каза весело Тирус. — А ти?
Изненадах се, че беше похарчил пари с такава лека ръка, макар да знаеше колко много беше загубил чичо му последния път, когато е имало такова състезание. Това беше много нетипично за него. Може би знаеше нещо, което аз не знаех. Погледнах към екрана за залаганията в подножието на столовете ни.
— И аз ще заложа на Дандрас.
Тирус хвана ръката ми, преди да успея да го сторя.
— По-разумно е да похарчиш парите си някъде другаде.
Погледнах го с недоумение. Значи не беше много сигурен, че победителят ще е Дандрас? Не можех да разбера намеренията му.
Затова заложих малка сума на друг пилот, когото избрах напосоки.
Императорът пристигна с двете си изчадия. Холограмите засвяткаха около нас, а ревът и възгласите на тълпата изпълниха въздуха. Отведоха императора до мястото му над нас. Видях да се размахва море от ръце и хората да ги притискат до сърцата си за поздрав. Той огледа тълпата видимо ядосан, защото очевидно току-що беше чул за гласуването в Сената, което не беше в негова полза. Императорът гневно даде знак с ръка за началото на състезанието.
Корабите, които стояха в готовност близо до станцията, незабавно се изстреляха в черното пространство към първата от шестте звезди — червено джудже, около което трябваше да наберат скорост.
Спуснаха един екран, на който ни показваха корабите, след като изчезнаха от погледа ни. Образът често се сменяше от един сателит на друг, разпръснати из шестзвездната система.
Състезанието щеше да продължи с часове и с течение на времето щеше да става по-вълнуващо заради увеличаването на скоростта, с която състезателите се приближаваха все по-близо и по-близо до звездите, за да получат повече точки за близост. Някои от тях щяха да сбъркат в преценките си, щяха да бъдат привлечени от гравитационното поле на звездите и щяха да бъдат унищожени. Шестзвездната система беше пълна с хаотични гравитационни сили и дори летенето през нея със стандартната скорост беше опасно. Днес някои от състезателите щяха да умрат, но ако не ги извадеха от строя в началното разстояние, както пилота, на когото бе заложил императорът последния път, поне нямаше да се опозорят.
Продължаваха да разнасят сред тълпата подноси с ободряващи вещества, храна и сувенири. Хората бяха променили външността си така, че да наподобяват характерните лицеви отличителни черти на любимите си състезатели от техните звездни системи. Надаваха окуражителни възгласи всеки път, когато на екраните показваха корабите на любимците им.
Тирус не говореше много, загледан с такова нетърпение в най-близкия екран, като че ли очакваше нещо. Продължаваше да държи ръката ми. С течение на времето започна да стиска по-силно. Вгледах се в мускулестата му ръка. За Тирус не беше характерно да показва вълнението си така открито. Аз също съсредоточих вниманието си в екрана. Корабът на Дандрас Тирон наближаваше звездолета на един състезател, който се наричаше Уинтън Траванис.
И тогава то се случи.
Вероятно е имало промяна в гравитацията или турбулентност. Беше трудно да се каже. Но корабът на Уинтън зави и удари този на Дандрас. Моментално и двата кораба излетяха встрани и бяха дисквалифицирани.
И то още в самото начало на състезанието.
Тълпата нададе вик и всички скочиха на крака, а корабът на Дандрас беше уловен от гравитационно поле, което не можа да преодолее, и се разпадна на части, избухвайки в пламъци.
Сред тълпата се възцари пълно мълчание и всички погледи се насочиха към Първия престолонаследник. Всички бяха видели огромната сума, която беше заложил за Дандрас. Вгледах се в лицето му, за да видя как ще реагира.
Тирус седеше със скръстени ръце и гледаше с каменно изражение право пред себе си. Беше се случило буквално същото като на последната Голяма надпревара. Подобно на чичо си императорският наследник беше заложил парите си на късмета на един състезател, който пък беше изваден от състезанието заради грешка на друг състезател, още преди да стигне първата звезда. Всички знаеха какво се бе случило с оцелелия състезател, отговорен за този инцидент. Опозоряване и екзекуция.
— Жалко — чу се отгоре гласът на императора и Тирус се обърна да го погледне. — Надявам се да не си банкрутирал.
— Заложих повече, отколкото бих желал да загубя — отвърна тихо Тирус.
Лицето му обаче продължаваше да е невероятно спокойно. Нямаше и следа от ужаса от загубата, който очаквах да видя.
— Пилотска грешка.
Императорът не се опита да скрие злобата в гласа си. Очите му искряха от задоволство, докато гледаше надолу към Тирус.
— Оставям на теб да решиш какви да бъдат последствията за това.
Тирус се отпусна на стола си до мен, а аз продължих да го наблюдавам внимателно. Лицето му все така бе непроницаема маска и не издаваше никакви емоции.

Беше
ми казал да не залагам на Дандрас.

Провинилият се пилот Уинтън явно знаеше какво се бе случило с онези, осмелили се да подложат на изпитание късмета на един Домитриан. Когато състезаващите се кораби стигнаха следващата звезда, корабът му вече напускаше звездната система. Беше предпочел да избяга, вместо да рискува да бъде наказан в Хризантемиума.
Не стигна далече.

Нетърпеливи да спечелят благоволението на Първия престолонаследник, някои не особено изтъкнати Високопочитаеми изпратиха корабите си след него. Повреденият кораб на Уинтън не можеше да им избяга. Подмазвачите се върнаха в последния час от надпреварата заедно с провинилия се пилот. Новината се разпространи бързо сред тълпата. Тирус стана и се върна на
Валор Новус
, половината зрители също си тръгнаха, без да догледат последния етап на състезанието. Вълнението и без това беше доста спаднало, след като повечето състезатели или бяха дисквалифицирани, или бяха загинали. Печелившият състезател имаше значителна преднина и стигна лесно до финиша.

За повечето хора беше далеч по-забавно да видят как ще излее яда си Първият престолонаследник, отколкото да гледат предварително ясния край на състезанието.

Тирус продължаваше да държи ръката ми, когато наближихме Съдебната зала на
Валор Новус
. Тълпите, които ни последваха, вече се боричкаха за места около нас.

— Трябва ли да те призова да проявиш сдържаност? — попитах го аз, замислена за обичайната си роля при нашите публични прояви.
— Не и този път — каза Тирус. — Остави ги да видят каква ще бъде реакцията ми.
Приближихме се до мъжа, който беше паднал на колене — един уплашен Излишен с твърде похабена кожа на жител на планета. Страхът беше изписан на лицето му, тъй като знаеше какво се бе случило на последния провинил се точно по същия начин човек пред един Домитриан.
Тирус го изгледа продължително, а после вдигна ръка, за да накара присъстващите да замълчат. Бяха започнали да шушукат развълнувано и дори да изказват предположения колко хора ще бъдат екзекутирани този път.
— Ти беше участник в най-сериозния инцидент, на който станах свидетел преди малко. Защо избяга? — попита строго Тирус. Надвеси се над коленичилия мъж като някой страховит император.
— Уплаших се, Ваше Височество. Беше случайност. Навигационните ми уреди се повредиха. Моля ви. — Уинтън се хвърли на земята. — Знам, че Ваше Височество трябва да вземе живота ми, но ви моля да пощадите семейството и екипажа ми. Те не са виновни.
Тирус не каза нищо, оставяйки молбата да виси без отговор, а напрежението да нараства. Представих си как самият император наблюдава всичко това на екрана си, вместо да следи края на състезанието.
— Стани, човече — рече Тирус.
Уинтън вдигна глава, широко отворил очи от страх.
— Ваше… Ваше Височество?
— Казах да се изправиш. Нямам намерение да екзекутирам един честен спортист като теб заради нещо, което очевидно беше случайност. Това би било просто варварщина.
Хората в залата зашумяха, невярващи на ушите си.
— Ще разследваме инцидента и ако някой бъде намерен за виновен, ще му бъде забранено отново да упражнява този спорт — продължи Тирус. — Що се отнася до теб, ще посетиш семейството на мъртвия и лично ще им занесеш една сума, която аз ще им даря за тяхната загуба. Мога ли да ти поверя тази задача?
Уинтън отново падна на колене, притиснал молитвено ръце.
— Да, да, Ваше Височество! Да, можете!
Тирус вдигна ръце и позволи на човека да ги притисне почтително до бузата си.
— Разбира се, възнамерявам да отслужат литургия в Голямата хелиосфера за онези, които загинаха в това доблестно състезание. Очаквам да присъстваш и ти, преди да заминеш, нали?
— Да, с удоволствие. С удоволствие, Ваше Височество!
Той отново опря пръстите на Тирус до едната, а после и до другата си буза.
— Вие сте милостив, велик и справедлив…
— Отивай да почиваш.
Тирус се отдръпна от него и се обърна към онези, които бяха заловили пилота.
— Благодаря ви, че намерихте нашия заблудил се приятел, преди да е извършил нещо неблагоразумно. Ще бъдете компенсирани добре за услугата.

Когато Тирус се обърна, за да излезе от Съдебната зала, чух да се надигат гласове на изумление, след като хората станаха свидетели на състраданието на един Домитриан. На
този
Домитриан. То така очевидно контрастираше с жестокостта на чичо му. В изумените лица съзрях възможността у хората да се появи надежда каква би могла да стане империята при управлението на такъв по-млад и по-справедлив управник.


Настигнах Тирус, разбрала какво
точно
беше направил. Пак беше подронил авторитета на императора по един от онези хитри начини, които не могат директно да се определят като враждебни, но въпреки това имаха точно такъв ефект. Тирус
бе възнамерявал
да загуби цяло състояние, само за да покаже, че въпреки загубата може да бъде милостив.

— Браво! — прошепнах му аз едва чуто.
Тирус ми хвърли бърз поглед и за миг неговата непроницаемост се разклати, разкривайки нещо, което бях видяла в лицето му още когато Елантра хвърли Единство на ринга.
— Не заслужавам похвала, Немезида. Сторих нещо направо чудовищно. Корабът трябваше само да бъде повреден, а не унищожен.
До този момент не бях помислила за човека, който загина при инцидента. За мен целите винаги оправдаваха средствата, но погледът на Тирус беше мрачен.
— Аз изобщо не съм някаква нежна душица. Отдавна съм приел, че по ръцете ми ще има кръв, ако следвам пътя, който съм избрал. Но не очаквах да убия днес един невинен човек.

— Тирус, ако
аз
си позволявах да се тревожа за невинна кръв по ръцете си, не бих могла да си върша работата. Ти поне можеш да поправиш стореното.


— Да — каза той. —
Да.
Семейството му ще получи добра компенсация. Ще се погрижа за тях възможно най-добре. — Той изпусна тежка въздишка. — Трябва да живея с това, Немезида, и ще го направя. Ще живея с това.

Настъпи пълно мълчание, докато Тирус мислеше за човека, чиято смърт неволно беше причинил, а аз пък мислех за маневрата му. С днешната си проява и гласуването в Сената по-рано сутринта хитрите му провокации към императора едва ли още дълго щяха да останат безнаказани.
Рандевалд фон Домитриан щеше да си отмъсти за това. Беше само въпрос на време.



41.





В дните след Голямата надпревара последва зловещо затишие. Императорът не каза публично, че Тирус е работил зад гърба му, за да обърне против него гласуването в Сената, нито изрази учудването си, когато престолонаследникът по собствена инициатива продаде няколко свои колонии и направи изненадващи коледни подаръци на всички ветерани от имперските войни.
Коледните подаръци бяха отдавна остаряла традиция в империята, която Домитриан не спазваха от стотици години. Фамилията се чувстваше достатъчно сигурна във властта си и не се нуждаеше от лоялността на онези Високопочитаеми, които контролираха повечето космически кораби и бойни машини, с които империята участваше в кървави конфликти в пограничните си райони.

От всички враждебни стъпки, които Тирус бе предприел срещу чичо си, тази бе най-неприкритата и той ме държеше до себе си буквално през цялото време. Седяхме заедно в солариума на
Александрия
. Той представляваше небесен купол с градина, която неотдавна Тирус беше засадил с вечнозелени растения, които бе харесал много на Лумина, и с изкуствена река, достатъчно силно течаща, за да удави невнимателен плувец.


— Възнамерявах евентуално да те настаня в някоя стая на
Александрия
— каза ми Тирус, загледан в бързите води на реката, — но при сегашните обстоятелства не би било подходящо.


— И без това не бих искала да спя на
Александрия
— отвърнах троснато.

Помислих си за Сидония, която се криеше във вилата ми, и че не искам да я оставям сама за толкова дълго време.
Тирус ме погледна за момент с непроницаемо изражение.
— Толкова ли ти е неприятна компанията ми?
— Не — отвърнах прекалено бързо.
— Както и да е — рече той. — Баба ми може да го възприеме погрешно. Твърдо е решена да ме ожени за Елантра.
— Иска да се ожениш за змия.
— За хелионистка — каза с усмивка Тирус. — Елантра поне ще се чувства в свои води със семейството ми. Всички истински политици са усойници.
Почувствах неприятно присвиване в стомаха при мисълта Елантра Пасус да стане императрица. Или по-скоро Елантра Домитриан. При брачен съюз хората вземат името на по-силната фамилия. Точно по този начин Саливар Фордайс беше станал Саливар Домитриан.
— И колко дълго трябва да продължаваме да стоим един до друг? — попитах го аз. — Ще се наложи публично да се откажеш от мен, ако искаш да се свържеш с нея. Не мога вечно да се правя на Сидония фон Империан.
— Но трябва. Никой не бива да узнае какво си направила.
— Или? Ще трябва да отговаряш за това, че си ме прикривал, така ли?
Той се обърна рязко към мен.
— Или ще бъдеш изправена пред опасност. Да се представяш за сенатор, се счита за държавна измяна.
— Е, и?
— Тогава Високопочитаемите ще настояват да бъдеш екзекутирана. Като нов император ще трябва да си изградя основа, на която да се крепи властта ми. Не мога да гарантирам сигурността ти, ако съюзниците ми се обявят против теб.
Аз само свих рамене и изглежда, че това го ядоса. Присви очи и пристъпи заплашително към мен, но после явно размисли, отстъпи крачка назад и въздъхна тежко.
— Не мога да позволя да се изправиш пред такава опасност — рече с дрезгав глас той. — Това може и да не те тревожи, но мен определено ме притеснява.
Погледите ни се срещнаха. Разделяха ни само две крачки. Въздухът между нас, мълчанието около нас изведнъж натежа, изпълнено с някакво странно напрежение.
Почувствах се по същия начин, както когато напуснахме Лумина, когато се издигнахме над червените облаци и навлязохме в необятното космическо пространство, когато той ме беше целунал.
Преглътнах и извърнах очи.
Тирус не си даваше сметка за истината. По един или друг начин измамата ми щеше да бъде разкрита, след като Сидония възстановеше правата си.
Изправих се на крака, измъчвана от тежестта на тази тайна. Преди да срещна Тирус, дългът ми към Дония ми доставяше единствено радост. По някакъв начин Тирус се беше настанил между нас. Въпреки че копнеех за него, аз го и презирах за вината, която напълно несъзнателно ме бе накарал да чувствам.
— Ще бъда в много по-голяма опасност, ако продължавам да съм Сидония Империан, когато Елантра стане императрица.
Той хвана ръката ми и ме придърпа обратно, щом се наканих да се отдалеча.
— Никога няма да позволя Елантра да те заплашва — рече с тих, заплашителен глас Тирус. — Никога. — Изражението му показваше желязна непоколебимост и аз му повярвах.
Над осветения от слънцето солариум премина някаква сянка и двамата вдигнахме очи. Небесният купол имаше атмосфера, а отвъд нея беше откритото космическо пространство, преградено в по-голямата си част от осветено от слънцето синьо небе. Сега обаче там се появяваше и нещо друго.
Оказа се, че това е голямо парче от отломки, което се носеше към нас. С приближаването ставаше все по-голямо и започна да придобива определена форма — дълга и цилиндрична.
С изненада разбрах, че не бяха останки.
Беше ракета. И тя щеше да пробие този купол.
Двамата с Тирус си дадохме сметка за това в един и същ миг.
— Бягай! — извика той, но аз вече бях на крака и ние се втурнахме през спокойната градина към вратата, водеща към коридора и отвъд…
Гръмотевична експлозия разтърси света около нас. В кристалните прозорци зейна дупка, синята атмосфера наоколо се втурна с рев навън и куполът се декомпресира. Силната въздушна вълна подкоси краката ми и аз усетих как се отделям от земята…
Една ръка сграбчи моята и ме дръпна надолу. Около мен в жестока вихрушка се завъртяха сини газове, които опариха очите ми. Погледнах назад и видях синьото небе да изчезва в космическото пространство през пламтящите ръбове на дупката, пробита от ракетата.
— Издишай! — изкрещя Тирус, надвиквайки фучащия вятър около нас. — Издишай всичко!
Трескаво издишах всичкия въздух от дробовете си. Хватката на Тирус започна да отслабва, докато се мъчеше да се задържи за ствола на дървото, за което се беше уловил. Затова аз се вкопчих в дрехата му, издигнах се над тялото му и сама се хванах за ствола. После със свободната си ръка му помогнах да се задържи, като отчаяно се надявах корените на дървото да са достатъчно надълбоко, за да устоят на външния натиск.
Устояха.
След като последните остатъци от атмосферата излетяха навън, вятърът около нас стихна, оставяйки и двама ни без налягане.
С ужас установих, че сме заобиколени от студено, празно пространство.
Сърцето ми започна да бие бясно под надигащия се в мен натиск под кожата, под очите ми. Усетих зловещо парене по кожата. Газовете в тялото ми напираха да излязат навън и ако не бяхме издишали въздуха от дробовете си, сега те щяха да се пръснат. Имахме само секунди за бягство, преди да умрем. Лицето на Тирус се сгърчи от болка, но въпреки това той се оттласна от дървото, за да се отправи към вратата, като същевременно я посочи, за да го последвам и аз.
Почувствах да ме залива облекчение. Както при всяка гледаща навън стая, и тук имаше камера за декомпресия и загубата на налягане в купола трябва да я беше отключило.
Понесохме се натам с влудяващо бавна скорост. Продължавах да усещам паренето в крайниците си, както и пулсацията в ушите и очите, а кожата ми започна да се изприщва. До мен Тирус престана да се движи и аз разбрах, че е припаднал, затова се вкопчих в него и продължих да се боря с приближаващия се мрак на безсъзнанието. Чувствах как главата ми олеква, слюнката по езика ми започна да цвърчи и да завира заедно с течността в очите ми. Паренето в гърдите ми се надигаше, докато се опитвах да се хвана за каквото ми попадне. Борех се за живота и на двама ни, а туптенето в ушите ми беше в унисон с бясното биене на сърцето. В този миг се озовах в камерата за декомпресия.
Отворих я, блъснах Тирус вътре, вмъкнах се и аз и затворих вратата. Налягането в малката камера започна да се покачва със съскане около нас. Но атмосферата продължаваше да не става за дишане. В нас не навлизаше кислород. На слабата светлина видях как Тирус започна да посинява. Намерих пипнешком кислородната маска и я свалих от стената.
Беше само една.
Една.
Нахлузих я трескаво на лицето на Тирус и в този миг мракът ме погълна.



42.





В дробовете ми нахлуваше свеж въздух. Свеж въздух.
След това нищо. Отворих уста, за да го поема и се задавих.
— Отвори очи! — чух приглушения глас на Тирус.
Нещо се притисна към лицето ми и аз отново можех да дишам, но после, точно когато главата ми започна да се прояснява, то изчезна и пак се задавих.
Насила отворих очи и видях лицето на Тирус близо до моето, а дългото му, мускулесто тяло притиснато до мен. Той отново постави кислородната маска на лицето ми.
— Какво е… Какво? — прошепнах аз, в опит да разбера какво става, но маската изкривяваше гласа ми.
Тирус я отдръпна и аз трябваше да задържа въздуха си, докато той вдиша дълбоко няколко пъти от нея.
— Камерата… няма въздух… редуваме се.
Пак притисна маската о лицето ми и аз с благодарност вдишах дълбоко няколко пъти, след което Тирус я пое отново.
— Саботаж — каза той. — Без думи — и ми подаде маската.
Продължихме да се редуваме да дишаме по този мъчителен начин. Знаех, че това не може да продължава безкрайно. Можехме да останем затворени тук с часове, навярно дори с дни, преди някой да се сети да ни потърси. Имахме късмет, че налягането и температурата в камерата се върнаха към нормалните нива, но това беше само временно. Тук атмосферата би трябвало да бъде възстановена и можехме да изчакаме да ни спасят. Ако този механизъм беше повреден дистанционно, имаше вероятност алармената система, която трябваше да предупреди другите за инцидента, също да е била повредена умишлено.
Нямах представа колко въздух се съдържаше в тази кислородна маска, но вече ми се струваше, че не е достатъчен. Когато Тирус отново понечи да я свали, аз го спрях с ръка и я задържах върху лицето му.
Той обаче отблъсна ръката ми и притисна маската до моето, като поклати глава.
— Ти си ценният — казах аз. — Вземи я.
Пак му подадох маската.
— Не — рече Тирус и я притисна силно към лицето ми.
Отново я махнах и му я подадох.
Изведнъж той се наведе и притисна устните си в моите. За момент останахме в това положение, докато дробовете ни продължаваха да агонизират, а липсата на кислород изгаряше вените ни. Тирус ме целуваше страстно и отчаяно, с ожесточение, което не можех да разбера.
После се отдръпна, притисна маската до лицето си и си пое дълбоко въздух.
— Виждаш ли? — изхриптя той.

Какво да видя? Какво
означаваше
това? Но Тирус пак притисна маската в лицето ми и аз отново поех въздух с изнемогващите си дробове.

— Защо? — попитах с мъка и задържах дъха си. Защо ме беше целунал?
Защо не ме остави да изтърпя това заради него? Щеше обаче да отиде прекалено много въздух, за да изрека тези думи, а без тях аз не можех да го разбера.
Той отново притисна маската до лицето си.
— И двамата — рече Тирус. — Или никой.
Усещах бясното биене на сърцето му. Гърдите му бяха притиснати в моите в тясното пространство. Изгарях от желание да спася и него, и себе си, но не можех да го направя при неговите условия. Струваше ми се, че сме две двойни звезди, които обикалят една около друга, но никога не се срещат.
Когато отново притисна маската в лицето ми, му казах:
— Не бъде глупак!
После махнах маската и забих главата си в неговата толкова силно, колкото ми позволяваше тясното пространство. Тилът му се удари в стената и тялото му се отпусна до моето.
Поех последна глътка въздух и притиснах плътно маската до лицето му, като пристегнах каишките, за да не пада.
Докато дойдеше на себе си, природата щеше да е решила кой ще успее да излезе оттук.
За момент можех да забравя, че въпросът е на живот и смърт, можех просто да усещам главата на Тирус, отпусната на рамото ми. Поради тясното пространство той не можеше да се смъкне надолу или да падне. Обвих ръце около него и се насладих на тежестта на тялото му върху моето. Сега, когато щях да умра, никой не можеше да ми забрани това. Можех да си позволя този миг. Мислите ми се върнаха към нощта, след като напуснахме Лумина, когато лежахме заедно. Колко хубави бяха тези кратки часове, преди да се уплаша и да стана страхлива.
Защото тъкмо това се случи тогава с мен и точно то ме отблъсна от Тирус. Не се дължеше на благоразумие и дори не беше дългът ми към Сидония, беше чисто малодушие и страх. Истински ужас. Затворих очи и се проклех, че бях позволила страхът отново да управлява живота ми, също както някога във фермата. Сега най-накрая разбрах какво съм направила и беше твърде късно да променя нещата. Болката и паренето в дробовете ми се усилиха и бях наясно, че болката ще стане ужасна, ако се опитам да си поема въздух и не намеря нищо. Копнеех за възможност да променя нещата, да ги насоча по пътя, по който е трябвало да бъдат.
Не издържах повече, опитах се да вдишам и не можах. Нямаше нищо за дишане. Тихото, равномерно дишане на Тирус звучеше в ушите ми, когато започнах да се задушавам и да се гърча. Отново почувствах паренето из цялото си тяло, над мен се спускаше като блато черен мрак.
Това беше. Това беше краят.
За миг ми се стори, че усещането продължава цяла вечност. През съзнанието ми преминаваха като умиращи неврони образите на Тирус и Сидония, на матриаршата и Невени. С периферното си зрение забелязах някаква ярка светлина, която ставаше все по-ярка. Мислите ми се изпълниха с нещо, което като че ли бях чула вчера, нещо, което Сидония ми беше казала: когато хората умират, виждат светлина. Някои считали, че това е химическа реакция, а други, че е Живият Космос, който ги вика в следващия живот.

Изчадията също могат да я виждат
, беше последната ми мисъл,
така че в края на краищата това сигурно е онази химическа реакция…

Надигнах се бавно. Две топли ръце ме притискаха в широки гърди. Зрението ми бавно се фокусира и аз видях лицето на Тирус.
Гледаше ме с бездънните си бледи очи. Прошепна първата си дума.
— Немезида?
От гърлото ми излезе някакъв нечленоразделен звук.
— Не се опитвай да говориш. — Притисна ме по-силно. — Спасени сме.
Някъде отдалеч се чу скърцане.
— Престори се на заспала — прошепна той.
Затворих очи, а после до мен достигна рязък, познат глас:
— И така, глупавото момиче като че ли ще живее. Глупав жест от нейна страна.
Тирус ме притисна още по-силно.
— Не всички са като нас, бабо. Има много хора, които са по-добри; според мен, повечето.
Тя се засмя ехидно.

— Как само ми говориш, Тирус! Ако не бях изпратила мои хора на
Александрия
, още щеше да си затворен в камерата за декомпресия, а твоята Сидония щеше да е труп.

— Щях да бъда по-благодарен за помощта ти — отвърна сухо Тирус, — ако не бях напълно наясно, че сигурно си знаела за предстоящото нападение още преди да се случи.
— Ако намекваш, че аз съм отговорна…
— О, не, не. Бабо, знам кой стои зад това. Не си го направила ти, просто си възприела ролята на страничен наблюдател. Позволила си това да стане, без да участваш, за да можеш едва после да се намесиш и да спечелиш благодарността ми. И ти я имаш. Благодаря ти.
— Колко интересно! — измърмори Сигна. — Стигнал си до всички тези изводи, без Сидония Империан да нашепва в ухото ти. Започвам да подозирам, че слуховете за влиянието ѝ представят нещата съвсем повратно.
— Разбира се, че така ще подозираш.

Тирус тихо се засмя и ме постави на леглото. Погледнах през притворените си очи и видях, че сме в стаята, в която спях на
Александрия
при пътуването ни до Лумина. Сигна стоеше срещу Тирус като настръхнала хищна птица. Двамата се гледаха втренчено.

— Мисля, че си се досетила, иначе нямаше да си правиш труда да ме спасяваш. Аз съм твой внук. Във вените ми тече твоята кръв. И тъкмо заради това аз също съм наясно с много неща за теб, като например кой държи истинската власт в тази империя. Това никога не е бил чичо ми.
— Няма да търпя тези обиди към нашия император.
— О, нали тъкмо затова се държиш така благосклонно с мен напоследък? Защото съм наясно с тази основна истина за теб, а чичо ми не я вижда. Лакомията му изпразни хазната. Не обръща внимание, не се съобразява и направо презира настояванията ти да бъде благоразумен. Излязъл е от контрола ти, бабо.
Мълчание.
— Виждам, че не казваш нищо. Знам, че веднъж ти го беше предупредила да не ме посочва за Пръв престолонаследник, но той не те послуша. Знам, че следва съветите на сенатор Фон Пасус повече, отколкото твоите. Знам, че те дразни, когато те наблюдава да опитваш храната му, като че ли ако ти искаше той да умре, той щеше да успее да те надживее! Забравил е не само какво ти дължи, но колко много продължава да ти дължи.
— Рандевалд — каза с нежелание тя — напоследък ме разочарова. Често си мисля, че властта е най-вредното нещо във Вселената. Жаждата за нея и притежанието ѝ развалят непоправимо човека.
— Бабо, ти си наясно, че ще има открита война между чичо и мен. Девини вече не е подходяща за доверието ти. Аз съм единствената ти алтернатива и подозирам, че съм станал по-поносим за теб, не е ли така?
— Подозирам, че в продължение на много години си бил изключително добър актьор.
— И дължа това свое умение на теб. Сега излагам своите истини пред теб като прагматик пред прагматик. Нямам нездрави апетити и знам добре какво означава да се изпитва респект и страх от теб.
Тя се засмя.
— О, как ще се разкайва Рандевалд, че те е определил за свой наследник! Аз го предупреждавах.
— Но по неправилни причини. Сега виждаш, че никога няма да бъда толкова глупав да не зачитам думите ти, както той толкова често прави. Ако искаш да бъда хелионист, ще бъда хелионист. Ако искаш да се съюзя с Пасус, ще се съюзя с Пасус. Никога няма да се осмеля да поставям под съмнение мъдростта ти.
Тя отстъпи назад. Погледнах я за миг и видях метални отблясъци в стаята. Очевидно в нея тайно бяха скрити ботчета, отговарящи за сигурността. Ако решеше, беше готова да убие Тирус. Беше ли ни спасила, само за да му постави ултиматум? Дали не беше избързал, като бе свалил пръв картите си на масата?
— Дали трябва да разбирам, Тирус — рече тя, — че ми предлагаш да извърша измяна? Че искаш да участвам с теб в заговор срещу собствения си син?
— Не предлагам измяна, но като ме спаси от опита за убийство, ти буквално ми предложи да се присъединя към такъв заговор.
— Кажи ми — рече хладно Сигна, — като изключим големия ти страх от мен, защо ще трябва да предпочета теб пред сина си?
— Защото ти искаш най-силния възможен император, а Рандевалд загуби доверието ти. — Тирус разпери ръце. — Ти искаш велика империя под управлението на най-достойния от Домитриан, а и двамата знаем, че…
— Това си ти, така ли? — прекъсна го рязко тя.
— Не, бабо. Това си ти.
Изглежда, че тези думи бяха неочаквани за нея. Тя вирна гордата си брадичка, но го остави да продължи.
— А след теб най-силният съм аз, защото съм единственият с достатъчно ум в главата да знае как да управлява по твоя повеля. Освен това — Тирус протегна ръка назад и стисна моята — аз съм напълно наясно, че твоите ботчета по сигурността са зад мен, готови да ме убият, ако сам не ти предложа този съюз.
Не ми беше нужна повече подкана. Мускулите продължаваха ужасно да ме болят от декомпресията и кислородния глад, но реагираха моментално, когато скочих на крака и прекосих стаята. Сигна нададе вик на изненада, щом пристъпих към първото ботче, преди то да може да се обърне и да стреля. Извих го тъкмо в мига, когато изстреля лазерния лъч, и го насочих към друг бот. Трети стреля по мен, но аз успях да отскоча и лъчът му не ме улучи. Сграбчих го и го ударих с всичка сила в стената.
Погледнах Тирус, а той бавно кимна.
— Благодаря ти, Немезида.
Сигна стоеше като ударена от гръм и със зяпнала уста, за първи път заварена напълно неподготвена. После бързо се съвзе.
— Изчадие. Тя е изчадие!
— Такава е — съгласи се Тирус.
— Нищо чудно… — Сигна замълча за момент. После продължи: — Взел си изчадие и си го прикрил като Сидония Империан.
Каза го така, като че ли самата дързост на това деяние я изумяваше.

— Не ме е прикрил
той
— отвърнах аз. Усещах как адреналинът ми се покачва и бях готова за скок, ако Тирус ми заповядаше. — Направиха го хора, които сега са мъртви.

— Как е възможно да имаш изчадие — продължи да се чуди Сигна и да ме оглежда. — Никога не сме поръчвали такова за теб.

— Защото тя не е
моя
— обясни Тирус. — Тя е мой съюзник.

— Съюзник? — учуди се Сигна и започна да ме обикаля, като продължи да ме гледа изпитателно. — Изчадие без химическа обвързаност е много опасен съюзник, Тирус. Ти не познаваш тези създания така добре като мен.
— Какво знаете пък вие за изчадията? — казах пренебрежително аз.
Тя се усмихна, но погледът ѝ продължи да е леденостуден.
— Повече, отколкото можеш да си представиш. Знаех си, че у теб има нещо, което не е наред, и сега разбирам какво е то. Значи първоначално си принадлежала на… онази глупачка Империан, така ли?
Усетих как гневът се надига у мен, но заради Тирус не я разкъсах на парчета от името на Сидония. Тя само я обиди, а думите не означаваха нищо.
— Ако това ще продължава занапред — каза Сигна, без да сваля очи от мен, — не искам повече преструвки с това създание.
— Ще се съглася с предложението ти, ако никога повече не наричаш Немезида „създание“ — отвърна с тих, заплашителен тон Тирус.
Сигна го изгледа остро.
— О, значи така стояли нещата между вас двамата?
Очите ѝ започнаха да играят между него и мен и като че ли едва сега ѝ стана ясно, че Тирус и аз сме истински партньори.

— Колко необичаен ще трябва да е съюзът ви. Истинска привързаност към едно
изчадие
от твоя страна и същевременно привързване от страна на изчадие, което няма връзка с теб. Колко… радикално. Е, Тирус, аз не мога да приема това. Ако ти наистина имаш намерение да ми се подчиняваш, тогава ще се ожениш за онази, за която аз ти кажа.

— Мога ли да попитам защо тъкмо Елантра? — рече Тирус.
— Тази империя трябва да се управлява от хелионисти и ние не можем да си позволим да имаме Пасус за враг — заяви направо Сигна. — Не знам какви са истинските ти предпочитания, Тирус, и те не ме интересуват. Бракът ти с Елантра ще те съюзи с правилната фракция. Бъдещето на тази галактика зависи най-вече от силата на Високопочитаемите. Трябва да изпратим силно послание на Излишните, че те никога няма да могат да ни се противопоставят.
— Много добре. Нека бъде Елантра, бабо. Споразумяхме ли се?
Сигна не отговори веднага, но след кратко мълчание каза:
— Много скоро ще ти дам отговор.
Погледнах Тирус, който бавно кимна. Явно мислеше за същото, за което мислех и аз. Сигна даваше ясно да се разбере, че съдбата ни лежи в ръцете ѝ. И още не искаше да ни покаже дали това ще бъде за добро или за лошо.



43.





Любопитното у Тирус беше, че независимо колко напрегната бе ситуацията, той запазваше спокойствие пред лицето на смъртна заплаха. Едва след това виждах онези психологически реакции, които другите показваха при голяма опасност: той пребледняваше и ръцете му започваха леко да треперят.

Тирус се оттегли в стаята си на
Александрия
, като преди това едва чуто ме предупреди за известно време да избягвам прозорците, които гледат навън. Когато си наля чаша вино, широките му рамене изглеждаха напрегнати. Отпи голяма глътка, а после рязко се извърна и запрати чашата в холографското огнище. Чу се звук на разбито стъкло; Тирус се обърна към мен с пламнали очи.


— Кажи ми — гласът му беше убийствено спокоен, изцяло в контраст с изражението — какво си мислеше, че правиш преди малко? Трябваше да дишаме
и двамата
! Ако хората на баба ми бяха дошли пет минути по-късно, сега щеше да си мъртва!

Погледнах го, недоумявайки как изобщо може да ми задава такъв въпрос.
— Ти си бъдещият император! Аз съм изчадие. Твоят живот е по-важен от моя.
Тирус не разбираше, че аз не просто се бях отказала от собствения си живот — бях изоставила Дония. Бях го направила заради него и бях изневерила на ролята си да я защитавам. И сега той ми крещеше заради това?
— Ако хората на Сигна бяха дошли пет минути по-късно — изтъкнах аз, — ти също щеше да си мъртъв и всичко щеше да бъде заради отказа ти да приемеш, че някои жертви са необходими. Поне моята беше такава. Направих това, което беше най-доброто и за двама ни.
— Казах ти да не го правиш!
— Ти не можеш да ме командваш! Не си мой господар. Ние сме партньори. Решението беше мое и то беше правилно! Един бъдещ владетел трябва да се научи да прави жертви.

— Жертви? — извика Тирус. — Вече съм правил жертви! Не ми казвай, че не разбирам какво е да правиш жертви! — и започна да прокарва пръсти през косата си, без да спира. — Жертвах
години
да се правя на луд. Пожертвах нуждата си от отмъщение, за да оцелея достатъчно дълго, за да направя промени, които, ако се гледа в по-широк план, са по-важни. Знам да правя жертви!

Той рязко се извърна към мен.
— Току-що се съгласих да се подчиня и да взема жената, избрана от баба ми. Направил съм много жертви, но няма да направя тази. Няма да пожертвам живота ти. И ти няма да пожертваш своя!
Той застана на пътя ми, а после протегна ръце и ги притисна до бузите ми. В очите му се четеше отчаяние.
— Ти се отказа от живота си заради мен. Не мога да ти позволя да го направиш отново. Няма да го понеса, ако го сториш!
Спомних си за целувката в мрака на камерата за декомпресия, за онази споделена лудост, когато и двамата се задушавахме с наближаването на смъртта.
„Разбираш ли?“ — беше попитал той тогава.
Но аз не разбирах. Затворих очи и вече не виждах нищо — усещах само топлината на дланите му върху лицето си.
— Значи наистина ще се ожениш за Елантра.
— Да — тросна се той. — Така изглежда.
Отдръпнах се от него.
— Поздравления — казах с дрезгав глас. — Надявам се да живееш щастливо много години, преди тя да се опита да те убие.
Той горчиво се засмя.
— В деня, в който реши да ме убие, тя ще стане истинска Домитриан. — После изражението му стана по-ведро. — Скоро вече няма да имам нужда от услугите ти. Ще бъдеш свободна да правиш каквото пожелаеш. Можеш да заминеш далеч.
У мен пламна непознато мрачно чувство — прекалено мрачно, за да се нарече гняв, и прекалено силно, за да боли. Беше ме яд, че той успя да го предизвика. Стиснах юмруци и се помъчих гласът ми да прозвучи спокойно.
— Точно сега с удоволствие ще го направя. Отдръпни се и ме остави да си тръгна.
Един мускул на лицето му потрепна, но Тирус не се помръдна.
— И къде ще отидеш?
— Във вилата си.
Тирус стисна зъби.

— След като
всичко
приключи, Немезида. След като цялата тази работа бъде свършена.

— Това не те засяга.
— Освен ако имаш план, някаква определена цел, ме засяга даже много.
— А не трябва. Сама ще се справя. Желая на теб и бъдещата ти императрица много щастие.

Обърнах му гръб, а у мен всичко кипеше. Де да можех да изтрия спомена как устите ни бяха долепени в камерата за декомпресия!
Защо
ме беше целунал? Защо беше объркал още повече нещата?

Исках да си тръгна, но нещо ме спираше, един спомен от онези последни мигове, когато бях започнала да се задушавам. Накрая разбрах, че много от действията ми се дължат на страх, на чист страх. А не желаех никога повече да допусна страхът да ме управлява.
Затова се обърнах отново към него:
— Знаеш ли защо искам да съм далеч от теб, Тирус? — казах тихо. — Защото правиш грешка, като се жениш за Елантра. Да, ти ще спечелиш трона и баба ти ще те подкрепи, но никога няма да ѝ имаш доверие и никога няма да изпитваш уважение към жена си, никога няма да можеш да спиш спокойно в леглото си. Ти заслужаваш повече. Заслужаваш нещо по-добро. Не искам да гледам как правиш това и ще се радвам, много ще се радвам, Ваше Височество, ако не съм тук през следващите години!
Той скъси разстоянието между нас и ме сграбчи за раменете, а пламналите му очи се впиха в моите.

— 
Защо
тези неща те притесняват?

— Как можеш да ми задаваш този въпрос? — изкрещях в лицето му. — Говориш с мен като с човек, а после се държиш така, сякаш съм лишена от чувства! Кое от двете трябва да бъде, Тирус? Толкова ли не можеш да разбереш, че ме е грижа за теб? Че мога да…
Усетих се и млъкнах ужасена.
Пръстите му се забиха в кожата ми.
— Че можеш какво? Че можеш какво, Немезида?

Че мога да те обичам.


— Немезида — рече много тихо Тирус, — на кораба ти ми каза, че никога няма да се влюбиш. Каза, че не си способна да ме обичаш или да чувстваш
и частица
от обичта, която аз изпитвам към теб.

Той ме придърпа по-близо до себе си, устните ни бяха съвсем близо. Усещах дъха му. Вгледа се напрегнато в лицето ми.
— Това лъжа ли беше?
В гърлото ми заседна буца.
— Кажи ми честно. Моля те, само ми кажи, и ако си говорила истината на кораба, никога повече няма да ти досаждам.
Думите сякаш излязоха насила от устата ми.
— Това, което казах на кораба… не беше вярно.
Палецът му погали устната ми, а очите му пламнаха.
— Значи ти наистина имаш чувства към мен. Възможно ли е да изпитваш към мен това, което аз изпитвам към теб?
Вдигнах бързо очи към него. Споменът за устните му върху моите в камерата за декомпресия отново ме връхлетя.
— Още ли изпитваш същото? — прошепнах аз.
— Никога не съм спирал да го изпитвам. И никога няма да спра да го изпитвам.
Страхът отново ме обзе, но реших, че няма да съм страхливка. Не и този път.
— Не се жени за Елантра, Тирус. Аз… аз не искам да го правиш.
Той се усмихна.
— Тогава няма.
Устата му се впи в моята и той ме притисна силно към себе си. Ръката му обви врата ми, аз се извих назад, за да бъда още по-плътно до него, притиснах го така, като че ли исках телата ни да се слеят в едно. Скоро поникналата му брада драскаше бузите ми, силният натиск на устните му разтвори моите и езиците ни се вплетоха. Чувствах всеки сантиметър от него топъл, силен, магнетичен. Загубих представа къде се намирам и най-накрая отстъпих пред тези чувства, за които жадувах, откакто ме беше докоснал за последен път.
Тирус ме завъртя, опря ме в бюрото, а устните му се спуснаха надолу по шията ми. Зарових пръсти в червеникавата му коса и го притиснах силно с усещане за притежание, което направо ме изненада. Сега той беше мой, беше мой. Беше достатъчно умен и хитър да запази живота си дори ако не изпълнеше желанието на Сигна и откажеше да се ожени за Елантра.
— Ти… обичаш ли ме? — попитах плахо, едва осмелила се да изрека думите, които по никакъв начин не би трябвало да се отнасят за едно изчадие. Чак после осъзнах какво съм казала.
Но преди да успея да се ужася от себе си, той ме изпревари:
— О, да, обичам те!
Отдръпна се назад да ме погледне с пламенния си, немигащ, поглед.
— Обичам те, когато се издигахме от Лумина, когато се борехме да не излетим в празното пространство, когато стояхме заедно и се мъчехме да задържим последните си глътки въздух. Ти си смела, честна и силна и си единствената, която ме вижда такъв, какъвто съм. Кажи, че и ти ме обичаш.
Тогава го почувствах със смазваща вълна от увереност.
— Да. Обичам те, Тирус.
Обичах го заради неговото спокойствие и предпазливост, така отличаващи го от мен. За това, че за разлика от другите около него виждаше нещата с десет стъпки напред, нещо така различно от моята прибързаност. За начина, по който гледаше на мен, не като на някакво създание, че не се отнасяше към мен като животно или по-нисше същество, макар по рождение да беше много по-издигнат от всички останали. Обичах го заради това, че отказа да размени живота на едно изчадие срещу собственото си оцеляване в камерата за декомпресия.
Всички тези дребни на вид действия означаваха толкова много за мен, затова никой друг нямаше да заеме мястото му в моето съществуване. Да, аз го обичах също толкова силно, колкото обичах Сидония, но по съвсем различен начин. Любовта ми към него беше жажда, копнеж, потребност, която никога досега дори не бях подозирала, че изпитвам.
Устните му отново се озоваха върху моите и заизтръгваха от тях страстни целувки, но умът ми се понесе в съвсем различна посока. „Сидония.“ Сидония, която искаше да се върне, за да построи отново крепостта на Империан. Сега не можех дори да си го представя, но оставането ми с Тирус означаваше да изоставя Сидония. Трябваше да избирам.
Някога този избор щеше да е толкова лесен, колкото дишането. Сега обаче… сега, когато обичах по начин, който никога преди не съм познавала…
Сега не виждах как да продължа напред.
Каквото и да станеше, Сидония трябваше да възстанови своята самоличност, а аз моята. Това беше безспорно. Тъкмо този факт беше основата и причината за невъзможното решение, което трябваше да взема.
Затова казах:
— Тирус, ти трябва да знаеш нещо. То може да промени нещата.
Той хвана нежно лицето ми и се вгледа в мен със своите сериозни очи. Някога бях ли виждала лицето му така открито? Без онова спокойствие, предпазливост и неутралност, която така упорито се стараеше да поддържа, Тирус изглеждаше по-млад, по-ведър и неустоимо достъпен.
— Не мога да продължавам безкрайно да бъда Сидония Империан. — Позволих си да протегна ръка и да докосна луничките на бузата му, да прекарам пръст между тях надолу към брадичката му до ъгълчето на устните. — Разбираш ли — поех си дълбоко въздух, — тя е още жива.



44.





Сидония се хвърли на колене веднага щом Тирус влезе във вилата, и протегна ръка да допре пръстите му до бузите си.
— Ваше Височество, сенатор Фон Империан е навън…
Аз се показах зад него.
— Дония, всичко е наред. Той знае.
Тя се изправи, широко отворила очите си на сърна, а Тирус я изгледа изумен, като продължаваше да държи ръката ѝ в своята.
— Знае ли?
— Всичко — увери я той.
Изглеждаше много малка до него, висок и широкоплещест.
— Сенатор Фон Империан, приемете най-дълбоките ми съболезнования за загубата на семейството ви.
— Благодаря — отвърна тя.
Тирус се извърна към мен. Изглеждаше смутен и объркан, нещо необичайно за него. Почувствах някаква смътна болка. Само преди минути той беше предположил, че всичко между нас е разрешено. Сега разбираше, че не е така.
— Тя ми обясни положението ви. Признавам, че все още съм удивен.
Дония кимна срамежливо.
— Надявам се да не създавам трудности на Ваше Височество.
Тирус отстъпи крачка назад и огледа стаята. Въпреки че вилата ми беше много хубава, тя не можеше да се сравни с великолепието в кораба му.
— Виждате ли — каза замислен той, — това наистина ни изправя пред някои трудности. Да се представяш за член на Високопочитаемите се счита за голямо престъпление. Когато правата ви бъдат възстановени, ако изобщо има такава възможност, много от Високопочитаемите ще са виждали и ще са общували с Немезида… Ако стана император, ще мине време, докато укрепя властта си, и ще имам нужда от подкрепата им. Не мога просто да представя Немезида като някаква натрапница и да очаквам да отминат това с лека ръка. Ще тълкуват като лична обида, че без да знаят, са общували като равни с едно изчадие. Ще искат някой да бъде наказан.
Дония притисна ръка до устата си.
— О, Ваше Височество, моля ви, не им позволявайте да наранят Немезида! — Тя отново падна на колене. — Трябва да я защитите. Не мога да живея без нея.
Думите ѝ извикаха у мен един отдавнашен спомен от последните седмици в крепостта на Империан — заплахата ѝ да се самоубие, ако аз умра. Разтревожена, също паднах на колене до нея и я прегърнах. Тя не сваляше очи от Тирус.
Той я погледна смутен.
— Ще направя всичко по силите си да спася Немезида, сенатор Фон Империан. Но този разговор ще бъде напълно безсмислен, ако не успея да победя чичо си.
— Но ако успеете…
Той коленичи и отново взе ръката на Сидония.
— Тогава Немезида ще живее. Кълна ви се — каза Тирус и погледна и мен с пламнали очи.
Поех си дълбоко въздух. Вътрешно бях убедена, че ако вярвам в едно-единствено нещо в тази Вселена, то беше в любовта на Тирус към мен.
Изглежда, че подразбра мислите ми и изражението му стана по-меко.
— За мен животът ѝ означава много повече, отколкото можете да си представите — рече той.
Дония се освободи от прегръдката ми.
— Немезида — рече тя, като продължаваше да не сваля очи от Тирус, — сега ще говоря с Негово Височество насаме.
Беше ми нужна секунда, за да разбера, че това беше заповед.
— Искаш да изляза ли?
— Да — рече Дония, без дори да ме погледне.

Твърде дълго бях Сидония Империан. Бях свикнала
аз
да командвам. Сега ми беше странно да се окажа отново в положението на подчинена. Не, не просто подчинена. Аз бях Немезида дан Империан и Дония беше моя господарка.

Мисълта, която досега никога не ме бе смущавала, изведнъж ми се стори неприятна и странна. Знаех, че Сидония никога не беше гледала на мен като на своя собственост. Нито пък е трябвало да изпълнявам заповедите ѝ. Но по въпроси като този тя просто считаше, че трябва да се подчиня на волята ѝ.
Тирус, изглежда, отгатна мислите ми.
— Това засяга Немезида. Тя трябва да остане.
— Не — казах аз.
Сидония искаше да говори с него насаме, тогава нека да говори.
— Ще ви оставя двамата.
С тези думи аз се оттеглих и оставих двамата Високопочитаеми да разговарят без мен.
Изминаха минути. Измина половин час. Убивах времето с набирания на ръце. Най-накрая Дония влезе в стаята и мълчаливо започна да ме наблюдава с меко изражение на лицето, което не можах да разгадая.
Отпуснах се на земята.
— Тирус отиде ли си?
— Да. Казах му, че сега искам да разговарям с теб насаме.
Значи тя нямаше намерение да сподели какво са си казали двамата. Изумлението ми сигурно беше проличало, защото Дония сбърчи вежди.
— Той е много притеснен какво ще стане с теб.
— Да, разбира се.

— 
Много
е разтревожен — подчерта отново тя, а после се поколеба. — Той… те обича, Немезида. Много те обича.

Почувствах, че се изчервявам.
Тя ме изгледа изпитателно.
— Ти също го обичаш. — Сидония сведе глава и приглади полата си. — Вярваш ли му? — попита накрая.
— Вече ти казах. Да, вярвам му.
Тя сви малките си ръце в юмруци и ме погледна.
— Помня твоята теория за Голямата надпревара. Ти каза, че Тирус имал пръст в този инцидент.
— Разбира се — отвърнах аз, недоумявайки защо се беше сетила за това сега. — Той ми го каза.

— Немезида, ти си даваш сметка, че Дандрас
е загинал
, нали? И не те тревожи фактът, че Тирус е способен да отнеме човешки живот?

— Беше злополука…
— И какво от това? Той е знаел за риска. Рискувал е живота на един човек заради един политически жест. Човек, който може да пожертва живота на друг с такава лекота, може да го стори пак.
Премислих внимателно отговора си. Подобни съображения оставаха на втори план за хора като мен и Тирус, но за Дония те сигурно наистина изглеждаха жестоки.
— Тирус не е искал смъртта му, а аз наистина вярвам, че намеренията са важни. Освен това… — усмихнах се с лека ирония, — аз самата не съм невинна. Ти ме видя със собствените си очи да убивам.
— Това беше различно — каза Дония тихо и направи гримаса.
Не изрекох думите, които ми дойдоха наум. „Не, не беше.“ Сутера ну Империан не трябваше да умре. Тя не беше злополука.
— Аз само… Аз само се тревожа, Немезида…
— Не бива да се тревожиш за мен. Животът ми е да те защитавам, а не обратното. За какво говорихте двамата? Това явно е причината за странното ти настроение.
Тя се приближи до един от прозорците, които гледаха към небесния купол. Слънчевата светлина заля изрусената ѝ коса.
— Помниш ли какво ти казах, преди да напуснеш крепостта? Казах ти, че по-скоро ще умра, отколкото да те загубя.
— Как бих могла да го забравя? — отвърнах с дрезгав глас.
Дония бързо ме погледна.
— Аз те обичам, Немезида. Много. Вероятно… ако трябва да съм откровена докрай, вероятно по същия начин, по който те обича Тирус.
— Не мисля… — казах и млъкнах. Първата ми мисъл беше, че Дония бе разбрала погрешно характера на чувствата на Тирус към мен.
Но може и да не беше така. Спомних си как реагира преди време на предложението ми да задълбоча връзката ѝ с Гладик. Бях си въобразила, че на нея не ѝ харесва да го дели с мен.
Тогава не ми беше хрумнало, че не ѝ харесва да дели мен с него.
— Ти си най-постоянното нещо в живота ми! — продължи с глух глас Дония. — Когато майка ми ми крещеше, а баща ми се интересуваше само от работата си, аз винаги имах теб и ти беше всичко, което ми бе нужно. Когато трябваше да съм във форумите за общуване, за да си търся партньор сред изтъкнатите Високопочитаеми, единствената ми мисъл беше, че не искам никой друг. Всичко, което исках, вече го имах. Исках само да останеш завинаги с мен. Трудно ми е да съм свидетел как го гледаш, Немезида. Чудесно е да знам, че можеш да изпитваш подобни чувства, но това ме и натъжава.
— О! — Тази въздишка беше единственият ми отговор. Не знаех какво да направя. — Дония.
Тя вдигна разтрепераната си ръка. По бузите ѝ се бяха появили червени петна.

— Не е нужно да казваш каквото и да било. Ти никога не си имала друг избор, освен да ме обичаш.
Трябвало
е да изпитваш обич към мен. Не беше честно. Не си можела да избираш сама, но аз винаги съм знаела, че не мога да се възползвам от това. Никога не бих го направила. И никога
няма
да го направя.


— Аз не се нуждаех от машина, която да ми наложи тази връзка. Аз… — И сега ми беше трудно да произнеса думите, дори и след като вече имах опита с Тирус. — Аз наистина те обичам. Ти спаси живота ми, когато убиха другите изчадия. Не беше нужно да го правиш. Ти искаше да бъда Немезида Империан, а не
дан
. Винаги съм мислела, че това е толкова глупаво и смешно, но откакто съм тук…

В гласа ѝ се прокрадна нотка на копнеж.
— Какво?

— Започнах да разбирам какво си имала предвид. За какво става дума. Разбрах колко изключителна си била. Сега разбирам колко невероятна си. Ти си моята най-добра приятелка, когато по право би трябвало аз да съм твоя собственост. Никога не си гледала на мен като на
нещо
. Дори и когато аз бях такова
нещо
.

Очите на Дония се напълниха със сълзи.
— Мислиш ли, че у Тирус има нещо лошо? — попитах я, защото исках да знам. — Искам мнението ти като приятел. За мен то е по-важно от всичко друго.
Тя поклати глава.
— Не, Немезида. Не започвай да се съмняваш заради мен. Ако чувстваш нещо към Тирус, искам да си щастлива с него. Искам това да е така повече от всичко друго в тази Вселена. Повярвай ми.
— Защо говориш така? — попитах я, внезапно обхваната от съмнения. — Какво си казахте с Тирус? Тревожиш ме.
Тя се приближи до мен, стисна силно ръцете ми и ги опря в бузите си.
— Моля те, не се тревожи за нищо. Просто стигнахме до заключението колко важна си и за двама ни. Той малко ме обезпокои, когато говореше за възможностите.
— Какви възможности?

— О, трудно е да се каже. Мисля, че не е голям оптимист за възможността аз отново да стана сенатор Фон Империан, без това да е свързано с много трудности. Той се тревожи за
теб
. И се радвам, че е така. Сигурна съм, че ще измисли решение. Сега нека за малко да спрем да говорим за това. — Тя притисна слепоочията си. — Имам главоболие. Можеш ли да ми донесеш някакъв опиат за втриване?

Думите ѝ никак не ме успокоиха. Намерих ѝ нужния балсам, но Сидония вече нямаше настроение да разговаряме. Застана до прозореца и се загледа навън. Изглеждаше, че присъствието ми ѝ беше достатъчно. Слушах дишането ѝ така както някога в крепостта, замислена за недовършения ни разговор.
Не виждах нищо успокоително в обстоятелствата, при които се намирахме сега. Имах чувството, че и тримата сме изправени на ръба на пропаст, а под нас зее бездънно тъмно пространство. Подозирах, че дори Тирус не можеше да види какво лежи на дъното му.



45.





Сега, когато Тирус нямаше намерение да се жени за Елантра, той трябваше да промени стратегията си спрямо Сигна.
— До последната минута, до последната секунда ще се преструвам, че ще спазя своята част от уговорката — обясни ми той.
По-рано възнамеряваше да се отърве първо от Рандевалд, а после и от Сигна. Сега искаше да спечели нейното доверие, а след това да издаде предателството ѝ на сина ѝ, императора. Той щеше да ликвидира Сигна, а после Тирус щеше да предизвика смъртта на Рандевалд, най-вероятно с някаква местна отрова — най-сигурния начин това да убегне от вниманието на изчадията му.
Планът му ме поуспокои не само защото изключваше възможността Тирус да се ожени за Елантра. Знаех, че Сигна е много по-опасният му противник. Да я остави жива, означаваше да бъде изправен пред риска от провал.
Засега се преструвахме, че изпълняваме желанията на Сигна. Днес той публично щеше да се откаже от мен заради Елантра.

Корабът на Високопочитаемата Сигна —
Хера
, не беше така впечатляващ на пръв поглед, колкото
Валор Новус
и дори
Александрия
на Тирус. Отвън беше направо грозен, тъй като беше изграден около изтърбушен астероид. Ала когато двамата с Тирус влязохме там за големия прием, който даваше Сигна, разбрах, че вътрешността му бе съвсем друга работа.

Над и около нас се виждаха естествените характеристики на астероида: назъбени сталагмити, блестящи кристали и жили от паладий, всички, осветени с много вкус, на места издълбани в сложна украса, често пресечени от поставените от Сигна кристални прозорци, както естествени, така и изкуствени.

— Това е резултат от петдесет години работа — каза Тирус. —
Хера
е гордостта на баба ми. Той е произведение на изкуството.

— Виждам.
Веднъж матриаршата ми беше казала, че не мога да оценявам това, което е стойностно, но през последните седмици, покрай другите неща, се бях научила да ценя и красотата. Оглеждайки се наоколо, разбрах защо това място е безценно. Този кораб беше строен с любов, постоянство и много усилия и аз бях впечатлена от постигнатото и от амбицията, с която беше направен.
— Нали си подготвена за това, което трябва да се случи? — попита ме Тирус и ме изгледа изпитателно.
— Разбира се.
Наведе се много близо до мен, дъхът му погъделичка ухото ми, гласът му беше много тих, почти не се чуваше.
— Помни, че нищо, което ще кажа, няма да е истина.
Усмихнах се. Усмивката ми не беше пресилена.
— Знам, Тирус. Бъди безцеремонен. Ще се усмихвам вътрешно.
Той се засмя.
— Ще бъда чудовищен.

— И, Тирус, благодаря ти, че запази тайната ми. — После уточних. — Тайната ми за
нея
.

Той стисна зъби. По лицето му премина сянка.
— Знам, че си свързана с нея, Немезида. Знам колко ценна е тя за теб заради тази връзка.
Спря и внезапно се обърна към мен, като че ли забравил за момент за задачата, която му предстоеше.
— Тя е причината да искаш да се върнеш в крепостта на Империан, нали?
— Разбира се, че е тя.
— И ти я скри от мен, за да я защитиш. Разбирам го. — Той се вгледа в очите ми. — Немезида, може ли връзката на едно изчадие с господаря му да бъде прекъсната?
— Прекъсната? — изненадах се аз. — Защо ще искам да сторя това?
— За да те освободи от нея, разбира се.

— Аз не съм пленница на Дония, Тирус. Аз я
обичам
. Ще я обичам и без такава връзка.


— Разбирам това, но, Немезида… — Той взе ръцете ми и ме придърпа към себе си. —
Знам
как изразяваш любовта си. Помня, че се отказа от живота си заради мен в камерата за декомпресия. — Стисна по-силно ръцете ми. — Ако Високопочитаемите разберат твоята измама, знам как отново ще изразиш тази своя любов — ще предпочетеш да спасиш нейния живот пред своя. Но
аз
не мога да предпочета нейния пред твоя живот.

— Няма да се стигне до това. — Нямаше как да го гарантирам, но това като че ли беше най-добрият отговор.
Тирус изпусна една въздишка.
— Тогава ще ме напуснеш ли? Ако тя поиска да заминеш?
— Тирус, аз…
— Сега не е моментът. Знам това. — Той леко ми се усмихна. — Но запомни, аз съм егоист. Когато денят настъпи, няма да те отстъпя на нея само защото тя има предимството да е химически свързана с теб. Ние, Домитриан, не обичаме да делим с никого.
После, без да каже и дума повече, той ме поведе напред. Последвах го, като продължавах да размишлявам над думите му. Сега Тирус и Сидония бяха цялата ми вселена, два магнитни полюса, които ме дърпаха напред. Не знаех какво ще направя, ако започнеха да ме теглят в противоположни посоки.

Влязохме в голямата приемна на
Хера
, красива бална зала с гладки стени от скъпоценни камъни. У мен се прокрадна неясно напрежение, когато си спомних какво сме дошли да направим тук. Имаше един прозорец с почти прозрачен полярен лед, подсилен с някакво прозрачно вещество. Застанахме до него.

Тържеството беше в знак на благодарност към божествения Космос за невероятното спасение на Тирус от „странния“ инцидент с повредила се ракета, която за малко не го уби. Дори императорът щеше да пристигне по-късно, за да изрази благодарността си, макар че само глупак можеше да повярва, че не той стои зад тази работа.
Истинската причина за това парти обаче беше тази, че Тирус трябваше да се откаже от мен, за да покаже покорството си към Високопочитаемата Сигна, като вземе Елантра — булката, която тя му беше избрала — за своя бъдеща императрица.
Тирус стисна веднъж ръката ми, когато Сигна се качи на огромния, извисил се над нас, трон. Това беше нейният кораб, така че тя можеше да си го позволи. Огледа тълпата, събрала се в блестящия ѝ астероиден кораб. Бях впечатлена от точното описание на Тирус за Сигна — той беше изтъкнал, че тъкмо баба му е най-подходяща от всички в тяхното семейство да управлява. Въпреки че черната дупка — знакът на Домитриан от нецарстващия клон на фамилията — се виждаше високо над трона ѝ, тя огледа гордо с ястребовия си поглед присъстващите под нея, както истински владетел оглежда поданиците си.
Сега Тирус щеше да покаже публично, че се подчинява на волята ѝ, като започнеше открито да ухажва Елантра. Това щеше да е послание, което Сигна щеше да разбере.
Императорът пристигна, придружен както обикновено от изчадията си и ботчетата, отговарящи за сигурността. Огледа презрително дошлите на приема. Беше задължен да присъства и публично да изрази радостта си, че Тирус се е отървал от смъртта, просто за да потуши слуховете, че самият той стои зад вероломната ракетна атака… Макар със сигурност никак да не беше доволен, че тя не беше успяла.

Сигна даде знак музиката да засвири и хармонидите се наредиха в отделената с кордон секция на залата. Вгледах се в тези същества — бяха хуманоиди като мен, собственост на императора. Рядко можеше да бъдат видени, защото в повечето случаи свиреха на инструментите си, без да се показват. На последния голям бал изобщо не ги видях в балната зала, но на
Хера
нямаше къде да ги скрият.

Видях ниски, дебели хора с несъразмерни за големите си глави тела. Някои имаха изключително дълги пръсти, всички бяха с широко отворени уста, огромни уши и малки очи. Някои имаха извънредно дълги крайници, за да могат да свирят по-добре на инструментите си, а пък ръцете на други бяха много къси. Една от причините да ги показват толкова рядко беше неестетичният им външен вид. Повечето генетично създадени същества бяха проектирани да радват окото. Но не и тези.
Започнаха да свирят. Хармонидите се отглеждаха само с една цел — да създават такава музика, която нормалните хора нито можеха да изпълняват, нито напълно да оценяват. Това бяха същества, създадени само да забавляват, и те го правеха изключително добре.
Тирус ме хвана за лакътя и ме поведе към танцовата площадка, а тълпата около нас се отдръпна, за да даде възможност на императора и на Високопочитаемата Уолстром да започнат първия танц.
Сигна остана на трона си над тълпата и ни наблюдаваше в очакване.
Музиката продължаваше да свири. Настъпи моментът, в който Тирус и аз трябваше да започнем да танцуваме. Той стисна веднъж ръката ми, поведе ме към средата на дансинга и спря.
Обърнах се към него, давайки си сметка, че музиката продължава да свири, но сред присъстващите се възцари мълчание, защото забелязаха, че в начина, по който ме гледаше Тирус, има нещо необичайно.
Той ме погледна за момент с пламнали очи, а после протегна ръка и зарови пръсти в косата ми. Почувствах как откопчава един покрит със скъпоценни камъни клип, който ми беше подарил, и когато го дръпна, косата ми се разпиля на вълни по раменете.
Знаех какво трябва да направя. Притиснах устата си с ръце, отворила широко очи с надеждата, че успявам убедително да се направя на ужасена. Отнемането на подарено бижу означаваше нещо.
— Много съжалявам, но трябва да сложа край на това.
Той пусна ръката ми и се отдалечи от мен.
— Ваше Височество, не! — извиках аз, надявайки се да вложа емоция в гласа си. — Защо го направихте? С какво ви огорчих?
Тирус поклати глава.
— Вие сте прекрасна, сенатор Фон Империан, но сърцето ми беше покорено от друга.
След това той отиде при един горящ мангал в центъра на фонтан бълбукащ азот. Хвърли бижуто в огъня и театрално се обърна.
Аз се строполих на земята, заровила лицето си в ръце, за да не може никой да види, че то не изразява мъка.
Сред тълпата се възцари мълчание. През пръстите си видях императора и дамата му да спират танца и двамата да наблюдават сцената с интерес.
Тирус протегна ръка.
— Ще пожелае ли Високопочитаемата Елантра Пасус да танцува с мен? — каза той, а гласът му отекна над тълпата и над приглушената музика (хармонидите очевидно знаеха как да я променят според обстановката).
Елантра излезе напред като видение от спускащи се черни къдрици и синя рокля, която падаше на вълни по тялото ѝ. Очите ѝ блестяха от удоволствие и в този момент тя наистина изглеждаше изумително красива. Тирус ѝ се усмихна, когато тя пое ръката му. Бръкна в джоба си, извади едно бижу, специално подбрано за нея: блестящ, обсипан със скъпоценни камъни клип.
— За вас като признание за вашата красота — рече той.
— Благодаря ви, Ваше Височество — каза Елантра и падна на колене пред него. Позволи му да сложи клипа в косата ѝ и Тирус официално я обяви за обект на обичта си.
Отдръпнах се от дансинга с наведена глава, както подобава на отхвърлена любовница. Любопитното бе, че ми беше все по-лесно да се преструвам на такава. От задоволството, което изразяваше лицето на Елантра, и начина, по който Тирус я докосваше, започна леко да ми се гади, макар да ми беше напълно ясно, че всичко това е само игра.
Хората се отдръпваха встрани, сякаш бях болна от някаква заразна болест, докато ми правеха път да мина. Вече нямаше да има посещения на любезност във вилата за спечелване на благоволението ми. Поне за това бях благодарна. Погледнах нагоре към Високопочитаемата Сигна, когато Тирус и Елантра се отправиха към дансинга. Музиката засвири отново. Лицето на Сигна изразяваше студено задоволство, а тънките ѝ пръсти се бяха извили като нокти на хищна птица върху облегалката на трона. В този момент изглеждаше, че тя е императорът, а не онзи русокос мъж, който танцуваше под нея.

Наложих си да наблюдавам как Тирус и Елантра се въртят на танцовата площадка. След няколко минути стомахът ми се успокои.
Това е само игра.
Знаех как се чувства той. Нямаше причина да се съмнявам в него. Докато те се носеха във вихъра на танца и Елантра се радваше на триумфа си, Тирус ме погледна за миг и помежду ни премина неизречената тайна.

Призовах на помощ цялата сила на волята си, за да не се усмихна.
Почувствах тежестта на нечий поглед, обърнах се и срещнах очите на Високопочитаемата Сигна. Тя ме повика с пръст.
Поколебах се за момент, недоумявайки какво може да иска от мен сега, но после се отправих през тълпата с наведена глава като отхвърлена и унизена любовница. Най-накрая стигнах до подножието на трона и притиснах ръката ѝ до бузата си.
Тя я отдръпна и ме погали по косата, а до мен достигна сладникавата миризма на парфюма ѝ.
— Добре се справи, скъпа. Изглеждаш напълно като отхвърлена любовница. — Сигна се вгледа внимателно в мен. — Толкова много чувство на лицето на едно изчадие! Странна гледка.
Не знаех как да ѝ отговоря.
— Радвам се, че сте харесали изпълнението ми.
— Изпълнението ти. Да — каза с тънка усмивка тя. Очите ѝ бяха прекалено пронизващи за идеално гладкото ѝ лице, под къдриците на кестенявата ѝ коса. — Знаеш ли какво си мисля, откакто научих истината за теб?
Погледнах я внимателно.
— Какво?
— За твоята възпитателка.
Сърцето ми направо спря.
— О, да — каза Сигна, забелязала как кръвта се отдръпна от лицето ми. — Тази възпитателка, която се е настанила във вилата ти, изглежда наистина много млада и никак не прилича на Сутера ну Империан, която живееше тук преди няколко десетилетия. А и какво си е мислела като съучастничка в такава измама — да се отнася към едно Изчадие като към наследницата на сенатор?
Стиснах зъби, а сърцето ми започна бясно да бие.
— Тя няма абсолютно никаква представа коя съм. Никога не ме е срещала, преди да си позволи да предприеме това пътуване, за да ме утешава.
— Така ли? Но нали каза, че те е обучавала.
Сърцето ми подскочи. Така беше.
— Твоята възпитателка е участница в криминално деяние. Въпреки че Тирус успя да договори снизходителност за теб, аз се чувствам много обидена, че една нищо и никаква Излишна се бърка в имперските работи. Ами, мисля си, че мога да наредя да я арестуват…
Ръцете ми инстинктивно се вкопчиха в облегалката на трона и аз го стиснах с всички сили, надвесвайки се над нея. Това беше всичко, което можех да направя, за да не я стисна за гърлото.
— Не я приближавайте!
Сигна дори не трепна и не се отдръпна.
— Аха, ето че изчадието у теб се прояви.
Тя махна назад с ръка, сякаш да даде знак на някой зад нея да стои настрана. Без съмнение няколко от хората ѝ бяха забелязали движението ми и бяха готови да ѝ се притекат на помощ. Дори не ги погледнах.
Сигна избута спокойно настрана първо едната, а после и другата ми ръка.
Аз не се възпротивих. Знаех, че не бива да предприемам тук физическо действие срещу нея.
— Значи — каза тихо тя, — Сидония Империан е жива. Подозирах го.
Гневът ме изгаряше. Исках да я убия. Но сега не беше моментът. Бяхме на твърде публично място. Тя сигурно се беше подготвила за това и щеше да се спаси, ако предприемех нещо. Спуснах се с едно стъпало надолу, а после с още едно.
— О, не се страхувай — рече Сигна, забелязала ужаса, изписан на лицето ми. — Тя е в безопасност. Поне засега.
Аз ѝ обърнах гръб, като продължавах да си поемам дълбоко въздух, защото почувствах, че се задушавам.
Сигна застана зад мен. Тънката ѝ ръка стисна рамото ми, усетих дъха ѝ в ухото си.
— Но я ми кажи, изчадие, след като всичко приключи, ти знаеш, че ще има последствия. Ако Тирус го е грижа за теб, как би могъл да остави Сидония Империан да живее, да поиска самоличността ѝ да бъде възстановена? Той със сигурност знае, че Високопочитаемите никога няма да позволят вие двете да избегнете наказанието.
— Тирус ще измисли нещо — отвърнах рязко. — А ако не успее, за мен изборът е ясен.
— Разбира се. Но дали той наистина ще позволи смъртта ти? Защото, ако го позволи… ами тогава в края на краищата значи не те обича толкова много. Винаги съм смятала, че любовта е най-непостоянното нещо във Вселената. Тя пламва, изпепелява те, а после просто угасва…
Аз се обърнах и я погледнах, но Сигна гледаше покрай мен към танцовата площадка. Проследих погледа ѝ и видях, че тя наблюдава собствения си син, Рандевалд фон Домитриан — човека, срещу когото заговорничеше.
— Любовта те предава, Немезида дан Империан, и ако си умна, никога няма да забравиш това.
Елантра Пасус не беше милостива в триумфа си. През бурните дни, които последваха, тя ми отправяше предизвикателни погледи всеки път, когато се перчеше, минавайки покрай мен под ръка с Тирус. Продължих да играя ролята на отхвърлена любовница, като извръщах поглед от тях, загледана в ръцете си.
Не беше трудно да изглеждам притеснена. Чувствах се така, откакто Сигна беше разбрала истината за Сидония. Бях изпратила прислужник до Тирус, за да му каже за случилото се, но той като че ли не споделяше тревогата ми.

Скоро баба няма да е проблем
, написа ми в дискретния си отговор той.
Придържай се към плана и не се бой от нищо.

Въпреки това се боях. Прилошаваше ми от страх при мисълта какво можеше да сполети Сидония. Не можех да разчитам, че Сигна ще запази тази тайна, и продължавах неволно да си мисля дали да не я убия. Но моментът не беше подходящ. Тирус имаше план и Сигна трябваше да умре от ръцете на Рандевалд, не от моите.
Един ден по време на вдишването на опиати след службата в хелиосферата, когато се усетих, че наблюдавам Сигна в другия край на залата и отново си мисля за евентуалните последици, ако я убия, до мен застана нечия едра сянка. Стреснах се, като разбрах, че е Мъка, грамадното, черно като нощта изчадие на императора.
— Негово Величество иска да вдишвате заедно опиати в личната му гостна.
— И изпрати теб, а не някой прислужник да ме покани, така ли? — попитах изненадана.
— Той много иска да вдишва опиатите с вас. Един прислужник не може да предаде такова спешно искане.
Погледнах колебливо Тирус и Елантра, които в този момент вдишваха леки облаци от изпарения. Последвах Мъка.
Личната гостна за вдишване на императора рядко се използваше. Той беше общително създание и не обичаше да се уединява. Днес обаче, когато прекрачих прага на стаята, го заварих да седи сам, излегнал се на един шезлонг с наредени няколко фиали.
— А, Сидония Империан. Седни.
Посочи ми една възглавница на земята до стола му.
Забелязах зад него в полумрака да стои Риск и зорко да ме наблюдава. Прекосих стаята и седнах на възглавницата. Вгледах се в отпуснатото от наркотика лице на императора и се замислих, че само преди седмици беше невъзможно да седя толкова близо до него, без да го нападна. Сега, когато знаех, че Сидония е жива, гневът и омразата ми към него се бяха поохладили. Можех да го гледам равнодушно. Той беше чичото на Тирус, негов враг, пречката между Тирус и трона.
Беше също мъж, на когото възрастта и изтощението личаха под фалшиво младото му лице, един параноик, едно уплашено създание, което властта бе покварила и което съвсем не беше толкова умно като враговете си наоколо.
— Виждам, че племенникът ми те изостави.
Бързо вдигнах очи към него.
— Така е.
— Каза ми за желанието си да се ожени за Елантра Пасус.
— И аз така чух.
Той се засмя и вдиша дълбоко от фиалата до себе си. Задържа за момент дима в гърдите си, а след това го изкашля.
— Проява на лош вкус според мен. Накара ме да се запитам дали в крайна сметка не е наистина луд. Бях започнал да се съмнявам в това.
Изгледах подозрително императора, като продължавах да се чудя защо съм тук.
— Виждаш ли — рече той, — започнах да си мисля, че Тирус може би… играе някаква игра. Преобрази се твърде бързо.
Не казах нищо.
— Ако знаеш нещо, ще ми кажеш, мило момиче. И двамата бяхме измамени от племенника ми.
— Мисля… — поколебах се за момент, като се замислих какво точно ме беше посъветвал да говоря. — Мисля, че той просто е уплашен, Ваше Величество.
— Уплашен?
— Да, Ваше Величество. Смъртно уплашен.
— От мен ли?
— Не… само от вас.
Двете изчадия се размърдаха.
Императорът вдиша рязко. Очите му се разшириха.
— От майка ми?
Аз кимнах.
— Тирус отхвърли опитите ѝ да го привлече на своя страна — отвърнах аз и стиснах с две ръце полата си. — Трябва да ми повярвате. Така беше.
— Опитите ѝ? — попита рязко императорът.
— Знам твърде малко какво точно се е случило — продължих, — но от това, което съм чула, Високопочитаемата Сигна е била… много недоволна от вашата… вашата чистка сред Високопочитаемите. Не била съгласна с решението ви.
Той присви очи.
— Да, тя се изказа против това.
— И затова по-късно започнала да проявява интерес към Тирус. Отначало всичко изглеждало невинно. Съветвала го как да укроти лудостта си, как да не обръща внимание на вътрешните си гласове и да се държи по-самоуверено пред хората…
— Така ли? — рече императорът.
— Ваше Величество, може би… — започна Риск зад него.

— Замълчи, изчадие! — скастри го императорът и му махна с ръка да се отдалечи. — Искам да чуя това. Кажи ми, момиче, затова ли Тирус се държи толкова различно напоследък? Защото
майка ми
му е шепнела в ухото?
Тя
го е съветвала?

— Да, и се е възползвала от неговата нестабилност.
Хвърлих бърз поглед на разтревожените лица на Риск и Мъка. Подозираха ли ме, че заблуждавам императора? Можеха ли само като ме погледнат, да кажат, че лъжа?
Продължих:
— След онзи странен инцидент с ракетата Тирус се уплаши още повече. Високопочитаемата Сигна му каза, че вие стоите зад нападението и че тя ще го закриля, но само ако се ожени за Елантра Пасус и се покаже като ревностен хелионист. Мисля, че възнамерява в близко бъдеще да постави него на трона, макар че Тирус не е достатъчно добре с главата, за да разбере това сам. Той просто се страхува да ѝ откаже, но болестта му го прави много уязвим за нейните манипулации…
— Да — прошепна едва чуто императорът. — Да, сигурно е така.
Риск постави ръка върху рамото му.
— Ваше Величество, прекалихте с дозата. Мисля, че трябва да си починете.
— Не съм дете да ме поучаваш — озъби се императорът. — Искам да чуя за този заговор!
— Това не е разумно. Вие не трябва да слушате и дума от приказките на това създание — рече Риск.
— Не е заговор — побързах да възразя. — Тирус не заговорничи, а е жертва на… на… Спри! Пусни ми ръката!
Но Мъка ме беше хванал за раменете и ме повлече към вратата.
— Трябва да си вървите, Високопочитаема Империан. — Използваше много сила, много повече, отколкото беше нужна. Ако наистина бях човек, можеше още сега да ми счупи раменете. Не посмях да се освободя от хватката му, за да не покажа собствената си сила.
Императорът се разправяше с Риск, който му казваше:
— … не заслужава доверие. Това може да се види по лицето ѝ…
Гласовете им заглъхнаха, когато Мъка ме изблъска от стаята.
Навън черните му очи се вгледаха в моите, а аз продължих да играя ролята на грубо малтретирана наследница от някакво си създание.
— Как си позволяваш!
Мъка се приближи плътно до мен.
— Позволете ми да използвам езика, който разбирате: ако отново се приближите до императора, ще ви пречупя гръбнака.
Заплахата за насилие ме накара да изтръпна. Възможно ли беше да е отгатнал каква съм? Не, нямаше начин. Ала преди да поискам някакво обяснение за тази открита заплаха, той се прибра обратно в стаята.
Значи изчадията можеха да разпознаят лъжите по лицето ми. Само се надявах параноята на императора да надделее над вярата му в техните преценки.
Изпратих един прислужник с тайно послание до Тирус.

Посях семената у чичо ти. Неговите изчадия се усъмниха в мен, но той чу думите ми.

Нека сега тези семена да пуснат корени. Щом като императорът поиска обяснение от Тирус, той като по-умен щеше да свърши останалото.



46.





Същата вечер обявиха годежа на Тирус с Елантра. Научих за него, защото пристигна прислужник с официална покана от младоженката на разсъмване да отида във вилата ѝ за нейното помазване.
— Помазване? — казах с недоумение, загледана в поканата.
Дония я грабна от ръката ми и я прочете.
— Помазването е годежен ритуал. Обикновено хората канят най-близките си приятели за церемонията, преди да започнат да се приготвят за обявяването на брака си. Майка ми ме научи как да го правя, но е сложно. Твърде сложно, за да ти го обясня.
— Значи ще откажа да го направя.
— Не! — Тя пребледня. — Това ще бъде ужасна обида, Немезида.
— Още по-добре — казах рязко. — Ненавиждам Елантра, ти също.
— Не, наистина не можеш да откажеш. Това е свещен ритуал. Може да предизвикаш началото на война със семейството ѝ, а ние не можем да си го позволим точно сега.
В това несигурно време нямах нужда от неприятности със семейство Пасус.
— Добре, няма да откажа, но въпреки това не разбирам. Аз не съм приятелка на Елантра. Защо изобщо ме кани?
— Може би за да се перчи с годежа си? — предположи Дония. — Слушай, ще отидем заедно. Тя няма да възрази, че си довела възпитателката си. Ще ти давам шепнешком наставления.
„Разсъмването“ тази сутрин беше в шест часа. Дония разтъркваше очи, за да прогони съня, когато се отправихме към вилата на Елантра.
Нейните прислужници ни отвориха вратите и ние влязохме. Последвахме ги в спалнята на Елантра, където тя лежеше в леглото и се преструваше на заспала.
— Събуди се — казах рязко. — Давай да свършваме.
Елантра седна в леглото и черните ѝ къдрици се спуснаха на вълни по раменете. Погледна ме сърдито и възрази:
— Не се прави така.
С мъка потиснах раздразнението си. Извадих копринената кърпичка, а Елантра отново затвори очи и легна в очакване. Дония ми беше обяснила какво се очаква от мен. Помнех добре тази част.
Край леглото имаше леген с благословена от слънцето вода. Натопих кърпичката в нея, допрях я първо до едното ѝ затворено око, а после и до другото.
— Така е по-добре — рече Елантра и отново седна в леглото.
Дония надникна от вратата и ми подсказа само с отваряне на устата какво трябва да кажа.
— Поздравления, Високопочитаема Пасус, в този най-прекрасен ден, когато официално ще се вречеш на друг човек — повторих аз.
Елантра гледаше ту Дония, ту мен.
— Наистина ли имаш нужда от възпитателката си, за да ти напомня как да изпълниш този основен ритуал с помазването?
Значи беше чула.

— Простете ми, Високопочитаема Пасус — рекох аз. — Не очаквах да се наложи да го правя, докато не се ожени някоя моя
приятелка
. — Нарочно наблегнах на последната дума.

Елантра ме погледна с насмешка и стана. Протегна ръце и кокетно примигна.
— Съблечи ме.
Скъсах едно копче, когато задърпах копринената ѝ роба.
— Що се отнася до въпроса защо съм те поканила, Високопочитаема Империан, това е съвсем очевидно.
— Не и за мен — отвърнах троснато.
Дония ми даде знак с пръст да изведа Елантра навън до солариума на вилата. Там имаше голям сенник, който предпазваше от слънцето, и Елантра застана пред него в очакване.
Пристъпих към него и започнах бавно да го навивам. Трябваше да прилича колкото е възможно повече на постепенния изгрев на слънцето, чиито лъчи играеха по кожата ѝ. Новата зора на хоризонта трябваше да символизира началото на живота на Елантра с Тирус.
— Първият престолонаследник и аз се свързваме в брачен съюз — каза Елантра и се наведе така, че черната ѝ коса да се разпилее по гърба ѝ. — Реших, че като те помоля да изпълниш този ритуал, това може веднъж завинаги да изясни нещата между нас. А сега помажи гърба ми.
Посегнах към едно от гърнетата с масло, които стояха отстрани.
— Какво да изясним?

— Не това гърне — рече рязко Елантра, като видя към кое съм посегнала. — Това масло е за теб.
Моето
масло за помазване е по-тъмното до него.

Взех по-тъмното, като се опитах да си припомня рисунката, която преди това Сидония беше направила, за да ми покаже какво трябва да нарисувам на гърба на Елантра.
Приличаше на слънце с концентрични кръгове около него. Елантра стоеше неподвижно пред огледалото, когато прекарвах пръсти по кожата ѝ. Когато бърках, Дония заставаше до мен, хващаше ръката ми и движеше пръстите ми вместо мен.
— Тирус предложи ти да изпълниш помазването — отбеляза Елантра.
Ръката ми престана да се движи. Това ме изненада.
— Така ли?
Погледнах Дония и тя повдигна вежди.
— Да. Предполагам, че се опитва да те накара да ревнуваш — продължи с ехидна усмивка Елантра. — Това ми подсказва, че той все още има чувства към теб, въпреки че твърди обратното. Доволна ли си?

Защо
Тирус ѝ е казал да ме използва по такъв начин? Той никога не действаше без предварително да е намислил нещо, затова сигурно имаше някаква причина. Може би беше жест за пред баба му, за да ѝ подскаже, че продължава да държи на мен, въпреки че го е принудила да се ожени за Елантра. Трябва да е съсредоточил вниманието си върху Сигна, без да се замисли как самата Елантра ще приеме тази негова молба — недоглеждане, твърде нетипично за него.

— Разбира се, че ще си доволна — каза Елантра, като продължи да ме наблюдава. — Всеки на твое място щеше да бъде.
— Всъщност това изобщо не ме интересува — отвърнах и продължих да нанасям фигурите по кожата ѝ с маслото за помазване.
— Подозирах, че той може би още те обича и се обърна към мен поради необходимост, но не ми беше приятно да получа потвърждение за това — продължи Елантра, а очите ѝ се впиха от огледалото в моите. — Предполагам, че ме избра вместо теб, за да угоди на Високопочитаемата Сигна. Но приемам неговата фалшива обич, ако това е цената, която трябва да платя, за да стана императрица.
Ръката ми отново спря, а сърцето ми подскочи.
— Това е… прекалено. — Трябваше да го кажа. Да се обсъжда смъртта на императора, се считаше за измяна, а Елантра не ми беше приятелка.
Тя ме погледна презрително през рамо и изкриви устни.
— Не се преструвай на наивна. Той има нужда от мен да спечели подкрепата на Високопочитаемата Сигна. Възнамерява да убие императора. Дори видях отровата, която иска да използва за тази цел — обикновен токсин. Едно несъзнателно докосване и тя ще проникне през кожата на бедния Рандевалд и ще го убие за минути.
Ръката ми отново спря да се движи. Това признание сигурно беше измъкнато по някакъв начин от Тирус. Ако Елантра се откажеше от брака, Високопочитаемата Сигна можеше да бъде принудена да подкрепи Рандевалд вместо него. Предположих, че Тирус е споделил информацията с Елантра, за да я убеди да се оженят, но не ми стана приятно да го чуя. Тя можеше да предаде всички ни.
Но пък Елантра не би ни издала, ако се надяваше да стане императрицата на Тирус… Сега обаче, когато тя е разбрала, че Тирус обича мен, а не нея, Елантра щеше да бъде нащрек, когато той се възкачи на трона; щеше да внимава да не я излъже. Трябваше да действаме много предпазливо.
— Защо съм тук, Елантра? — попитах я аз. — Не е било нужно да се съгласяваш и да ме каниш за ритуала.
Тя не отговори. Вдигна ръце, за да ѝ облека нощницата. После се завъртя, както беше боса, и седна върху една голяма възглавница близо до осветения от слънцето прозорец.
— О, възпитателко! Вземи маслото на сенатор Фон Империан. Сега е неин ред да бъде помазана.
Дония взе гърнето с по-светлото масло, което трябваше да намажа върху раменете и гърдите си, преди да съпроводя Елантра до свещеника. Пак не знаех какво трябва да нарисувам. Дония ми се притече на помощ:
— Умея много добре да си служа с ръцете. Може ли да помажа моята господарка? Ще стане по-бързо.
Елантра продължи да не сваля поглед от мен.
— Тя може сама да се намаже. Дай ѝ гърнето и ни остави.
Дония ѝ се усмихна с най-нежната си усмивка и аз се запитах как ли би се почувствала Елантра, ако знаеше, че нейната истинска съперница беше малката, кротка девойка до мен.
— Моля ви, Високопочитаема Пасус, много бих искала да направя това за Високопочитаемата Империан. Всъщност дори настоявам.
Елантра я изгледа гневно.
— Как се осмеляваш да настояваш пред мен! Не си ли знаеш мястото?
После гневът ѝ премина и ярката червенина по бузите ѝ изчезна. Тя вирна назад глава и се усмихна.

— Много добре. След като настояваш, можеш
ти
да помажеш господарката си.

Аз смъкнах туниката си и зачаках Дония да потопи пръсти в маслото и да започне да ги прекарва по раменете ми. Елантра наблюдаваше как пръстите ѝ се движат по кожата ми.
— Откровено казано — рекох ѝ аз, — беше много безразсъдно от твоя страна да разкриваш пред мен плановете на Тирус. Трябва да си даваш сметка, че като отхвърлена любовница мога да поискам да си отмъстя и да го издам пред императора.
Елантра се усмихна.

— О, не се тревожа, че можеш да издадеш
каквото и да било
.

В този миг гърнето с маслото падна и стана на парчета в краката ни, а Дония сподавено извика. Рязко се извърнах и срещнах широко отворените ѝ, изпълнени с ужас очи. Вдигна лъщящите си от маслото пръсти и аз видях как плътта ѝ по тях бързо придобива някакъв болезнено сив цвят. В същия миг почувствах парене по раменете и разбрах защо Елантра ме беше довела тук, защо не се страхуваше да говори така открито.
Маслото беше отровно.
Елантра никога не беше имала намерение да ме остави да си тръгна оттук жива.



47.





Дония ме гледаше с широко отворени от ужас очи, а аз вече виждах как кожата на врата и гърдите ѝ променя цвета си.
Веднага реагирах. Грабнах я и я замъкнах в тоалетната на вилата. Кожата на раменете ми гореше, но не обърнах внимание; задърпах Дония към един умивалник и подложих ръцете ѝ под чешмата. Пуснах водата и започнах силно да ги търкам.
— Немезида… не мога… да дишам… — каза, задушавайки се тя. Погледнах я и видях, че лицето ѝ започна да посинява.
Чу се съскане, забелязах как вратата на тоалетната се затвори. Хвърлих се към нея, но бравата явно беше секретна и не помръдна. Бяхме в капан.
По вътрешната уредба прозвуча изпълненият със злоба глас на Елантра.
— Безсмислено е — каза весело тя. — Вече е проникнала в организма ви. Изпробвах я, за да се уверя, че наистина е смъртоносна. Трябваше да остане по кожата на Благородното цял час, преди то да умре, но хуманоидните същества винаги са по-издръжливи на такива неща. Предполагам, че при вас ще започне да действа много по-бързо.
Побесняла от яд, отново се хвърлих към вратата. Дланта ми отскочи от нея и нагоре по ръката ми се стрелнаха ужасни болки. Дония се задушаваше и аз се върнах при нея. Ръкавите на роклята ѝ бяха мокри, кожата навсякъде беше променила цвета си. Усещах в ушите си биенето на сърцето си, бях плувнала в пот и кожата на раменете ми гореше.
С пределна яснота осъзнах, че Елантра току-що ни беше заключила. Беше ни изложила на действието на отровата. Трябва да беше същата, която Тирус възнамеряваше да използва срещу императора.
Измих кожата на Дония, но токсинът вече беше проникнал в организма ѝ.
Сидония можеше да умре.
— Елантра, моля те! — развиках се аз. — Моля те, Елантра! Пусни ни да излезем. Или пусни поне нея. Моля те, смили се над възпитателката ми. Моля те, Елантра, пусни я. Елантра!
Крещях с всички сили, докато подигравателният ѝ глас се разнесе по уредбата:
— Скоро Високопочитаемата Сигна трябва да пристигне, за да придружи бъдещата съпруга на внука си до хелиосферата. Предполагам обаче, че вместо това ще се наложи да ми помогне да решим какво да правим с телата ви.
— ЩЕ ИЗТРЪГНА СЪРЦЕТО ТИ ЗА ТОВА, ЕЛАНТРА!
Отговори ми само тишината. Започнах яростно да блъскам вратата с тялото си, давайки си сметка, че това е единствената ни възможност. Някак си трябваше да помогна на Сидония да се добере до лекар. До медицински ботчета. Трябваше да направя нещо.
— Н-Нем…
Бързо се извърнах и всичко у мен замръзна, когато я видях. Лицето ѝ беше восъчнобледо, а очите ѝ бяха като изцъклени. Приличаше на парцалена кукла, смъкнала се до умивалника, по врата ѝ се надигаха мехури.
— Измий.
— Вече те измих.
Почувствах, че зрението ми започва да се замъглява. Не можех да виждам добре.
— Вече измих отровата от ръцете ти, Дония.
— Теб.
Раменете ми горяха. Спомних си, че Благородното бе започнало да чувства пораженията от отровата след един час. Без съмнение изчадията притежаваха подобна издръжливост. Заслужавах смърт за това, че доведох Дония в този капан. Не знаех какво да направя. Молех се на всички възможни богове, особено на божествения Космос, който веднъж ми я беше върнал. Умолявах го да дойде тук и да ни помогне, защото нямаше да мога да преживея това отново.
Дония посочи с разтреперана ръка легена.
— Измий.
— Не заслужавам да я измия — извиках аз. — Дония, надявам се да ме убие.
— Измий — настоя тя. — Моля те.
Мисълта ми сякаш се бе сковала. Започнах да плискам раменете си с вода, докато паренето по кожата ми намаля.
Ето я отново физиологията на Изчадието. Отровата минаваше през мен така, сякаш изобщо не е влизала. Бих дала всичко, за да мога да предам имунитета си на Дония.
— Не знам какво да направя — казах ѝ аз. Погледнах ръката си. Кокалчетата на пръстите ми се бяха разкървавили от ударите по вратата.
Сега кожата на Дония изглеждаше сивосинкава, а бялото на очите ѝ червено от капилярите. Разтрепераната ѝ ръка стисна моята. Клекнах до нея. Чувствах тялото ѝ до моето като на някаква крехка, малка птичка. Не, това не се случваше, не се случваше…
— Обичам — каза с хриплив глас тя.
Притиснах я по-силно. Започна да се задъхва.
— Обичам… те.
После от устата ѝ излезе само силно хриптене и тя се изпъна до мен. Спомних си за Смъртоносното и притиснах още по-силно Дония до себе си, а мозъкът ми се вцепени от ужас, защото, не, не, това не можеше да се случи…
Но тя вече не дишаше, не се помръдваше. Вгледах се в очите ѝ. Бяха като два мътни облака, без онази искрица, която беше самата същност на Сидония. Не, не, това не можеше да се случи.
— Дония. ДОНИЯ!
Сграбчих я и я разтърсих. Крещях в лицето ѝ, щипех кожата ѝ, опитвах се да изтръгна от нея някаква реакция, да я чуя да вика, да я накарам да потръпне, да направи нещо, но тя беше отпусната и безчувствена. Беше мъртва, тя беше мъртва и от мен се изтръгна яростен вик.
След това изведнъж енергията ме напусна, силата ми изчезна, можах само да положа глава върху нея и да прошепна:
— И аз те обичам. Обичам те. Много те обичам. Толкова съжалявам…
Защото Дония беше мъртва и този път нямаше да има чудодейно избавление.
Чаках там, изпаднала във вцепенение, почти не помръдвах, почти не дишах, неспособна да проумея как всичко се беше объркало така ужасно с такава бързина. Чаках, чувайки само постоянното приглушено биене на сърцето си, и почти не усещах парене по кожата.
Не можех да разбера това. Не можех да разбера тази жестока, безмилостна съдба.
После отвън се чуха стъпки.
Останах да лежа абсолютно неподвижна, всичко вътре в мен беше черна, разляла се по цялото ми тяло, злоба. Усетих как Елантра се ослушва за момент. После вратата се отвори и тя нареди на прислужниците:
— Вземете телата. Кажете на Високопочитаемия Тирус…

Един прислужник посегна към мен, но в този миг аз скочих на крака и го запратих в далечната стена. Писъкът на Елантра прониза въздуха, но беше твърде късно, вече бях до нея и я стиснах за шията. Замъкнах я обратно в стаята и я стоварих върху една маса, която се разцепи на две при удара. Други прислужници посегнаха към мен, но аз ги метнах настрана и се съсредоточих изцяло върху
нея
.

Тя закрещя ужасена, когато я притиснах върху масата. Знаех със сигурност, че току-що ѝ бях счупила няколко ребра, но не ме интересуваше. Издрах лицето ѝ, извих ръцете ѝ и ги извадих от ябълките. После извих брадичката ѝ назад, за да може да ме погледне право в очите.
— Моля те — рече тя и очите ѝ се напълниха със сълзи…
Забих юмрука си в меката плът на торса ѝ и най-после се добрах до целта си: изтръгнах сърцето на Елантра Пасус. Цялата бях потънала в кръв, но въпреки това гневът и злобата ми не стихваха, защото в нищо от случилото се нямаше логика. Органът беше хлъзгав и горещ в ръцете ми. Вгледах се в него, а тялото беше в краката ми. Не можех да разбера как можа да стане всичко това.
Сега какво?

Сега какво?

СЕГА КАКВО?
Пуснах сърцето и се изправих. Тялото на Елантра лежеше под мен. Ръцете и роклята ми бяха потънали в кръв. Лампите светеха прекалено ярко, в ушите си чувах силно бучене, този път Сидония беше мъртва, беше мъртва, бях я видяла да умира.
Паднах на колене и повърнах. От мен излезе всичко жлъчно и гадно, но имаше още, защото как се беше случило всичко това, как…
Ужасното бучене в главата ми и обзелият ме ужас, изглежда, бяха заглушили шума от пристигането на Високопочитаемата Сигна. Видях я да стои там с посивяло лице, за първи път ужасена и останала без дъх при вида на такава касапница. Когато повдигнах глава да я погледна, тя измъкна едно енергийно оръжие.
— Не се приближавай.
— Тя я уби — казах, едва поемайки си дъх, аз. — Елантра уби Дония.
Сигна ме заобиколи и започна да наднича в стаите една след друга. После отиде в тоалетната. Огледа я продължително и се върна.
— Значи все пак момичето на Империан е било обречено — рече Сигна.
После се засмя с нейния рязък, злобен смях.

Засмя се.


Засмя се.

Аз се хвърлих към нея, но енергийният сноп ме повали на земята, отеквайки във всяка клетка на тялото ми. Високопочитаемата Сигна се извиси над мен, като продължаваше да държи оръжието готово за стрелба, и ме погледна с ястребовите си очи.
— Това е твоя работа, нали? — изкрещях аз, побесняла от яд.
Изправих се на крака, олюлявайки се, и застанах срещу нея, но в стаята всичко притъмня и можех да виждам само нейното жестоко, безмилостно лице.
— Ти стоиш зад всичко това!
Сигна присви очи.
— Глупачка! Да не би да мислиш, че ще се опитам да отровя едно изчадие? Знам чия работа е това, не съм го направила аз. Мъртва Сидония Империан, мъртва и Елантра Пасус… С един куршум — два заека. Много удобно за внука ми.
Нейният… внук.
Замръзнах.
— Не — казах аз.
Сигна вирна глава.
— Знаех си, че той няма да пожертва теб, но се питах как ли ще успее да излезе от ситуацията.
Тя повдигна тънките си вежди и огледа касапницата.
— Сега знам. Изглежда, че е предпочел вместо теб да умре момичето Империан.
— Не — прошепнах аз едва чуто.
— Една мъртва Сидония Империан означава, че едно определено изчадие може да заеме мястото ѝ. — Гласът на Сигна трепереше от злоба. — И разбира се, съвсем естествено е това изчадие да отмъсти за смъртта на господарката си, а така Тирус може да си измие ръцете от Елантра, без аз да разбера, че той е замислил смъртта ѝ… Или поне така си е мислел. Наистина е твърде обидно да си мисли, че може да ме измами. Тези маневри аз съм ги измислила.
— Грешиш.
Обливаха ме ту горещи, ту студени вълни, но мислите ми продължаваха да се въртят около думите ѝ. Зарових окървавените си ръце в косата и си спомних нещо.

Той малко ме обезпокои, когато говореше за възможностите
, ми беше казала Дония.
Мисля, че не е голям оптимист за възможността аз отново да стана сенатор Фон Империан, без това да е свързано с много трудности…

Значи може би… може би е поел по друг път.

Накарал е Елантра да ме покани да я помазвам, след като е знаел точно какви въпроси и разкрития ще последват… Можел е да ѝ даде да разбере, че още ме обича, без непременно да говори направо за това. Ето какво е довело до решението на Елантра да ме убие. Когато тя го е попитала направо, той само ѝ е показал отровата, защото е знаел, че тя ще подейства на Сидония, но не и на мен. Бил е наясно с церемонията по помазването: рисунката е трябвало да бъде направена точно по начин, който ще
изисква
помощта на Сидония. В края на краищата едно изчадие не би могло да знае как се извършва церемония по помазване. Сидония е трябвало да се притече на помощ, а отровата е можела да бъде скрита много лесно в маслото…

А ако Елантра убиеше Сидония, аз можех да си остана Сидония. Ако убиех Елантра, нямаше да се наложи да се жени за нея. Нямаше да изглежда, че вината е негова, нито на Сигна. Това беше… това беше точно начинът, по който действаше Тирус. Блестящ, коварен план.
Сигна обиколи тялото на Елантра.
— Сигурно не е имал никакво намерение да се ожени за нея. Не е разбрал, че аз само исках да го изпитам. Провали се.
Тя сложи ръце на хълбоците си и устните ѝ се изкривиха в злокобна усмивка.
— Ако го беше направил самият той, щях да го намеря и да го накажа, но никога не бих дръзнала да лиша едно изчадие от отмъщението му. След службата семейството ще се събере на вечеря. Може би ще се видим там?
Тя се отправи към вратата, а аз не се опитах да я спра. Сякаш бях замръзнала на мястото си. Около мен вилата на Елантра беше тиха и спокойна. Слънчевата светлина се разливаше през прозореца върху кървавите петна по роклята ми, по пода и върху натрошеното тяло наблизо. А в съседната стая… Съседната стая! Момичето, което бях създадена да защитавам. Сега беше мъртво.
Почувствах в гърдите голяма, пронизваща болка. Вдигнах ръка и я притиснах до ключицата си. Задушавах се.
Единственото, което можех да си спомня, беше клетвата на Тирус пред Сидония.

Немезида ще живее. Кълна ви се.

Беше се заклел пред нея.

Беше се заклел.

Тирус е говорил с такава убеденост, защото е знаел, че може да направи така това да се случи.
Направил го е възможно, като е пожертвал нейния живот заради моя.



48.





Исках да е лъжа.
Исках да вярвам, че всичко е измама на Сигна.
Но като се замислех, не можех да не ѝ вярвам. Не можех да отхвърля убедеността си, че всичко това беше работа на Тирус.

Аз изобщо не съм някаква нежна душа. Отдавна съм приел, че по ръцете ми ще има кръв…


Трябва да живея с това, Немезида, и ще го направя. Ще живея с това.

Тирус можеше да живее със смъртта на някой невинен. И отказа да пожертва мен. Аз бях единственото нещо, което той не се осмеляваше да загуби. Затова…
Затова…

Ето го и него. Нещото, което
бе
готов да пожертва.

Сега Сидония лежеше на леглото. Покрих я с чаршафите на Елантра и затворих тъмните ѝ очи. Кожата ѝ беше студена. Лицето ѝ бе посивяло. Дълго я гледах и се опитвах да разбера как онази Дония, която познавах, която живееше, дишаше и ме гледаше с такива живи очи, сега можеше да се превърне в тази неподвижна восъчна фигура пред мен.

Застанах под душа и измих от себе си кръвта на Елантра. Навлякох една от роклите ѝ. Не исках да привличам вниманието върху себе си по коридорите на
Валор Новус
с вида си на човек, извършил масово клане.

Клането тепърва предстоеше.
Около мен витаеше мъгла, когато влязох в небесния купол и се запровиквах през тълпите връщащи се от Голямата хелиосфера. Спомних си за Невени и предупреждението ѝ, на което изобщо не обърнах внимание.

Тирус може и да е враг на твоя враг, но той продължава да е Домитриан. Никога не му се доверявай. На никого от тях. Те са фамилия от убийци и лъжци. Той може и да не използва резорбиращата мъгла, но все пак я беше донесъл със себе си. Какво ти говори това за него?

Беше донесъл тази резорбираща мъгла, макар да бе наясно колко е опасна, защото знаеше силата на заплахата и силата на избегнатата смърт. Беше достатъчно умен и пресметлив, за да не се възползва от нея или да я остави на кораба.
А после, когато се издигнахме над Лумина, ме целуна… Болката ме прониза като смъртоносна прободна рана.
Маслото беше това, което ми каза всичко. Уважавах прекалено много Тирус, за да повярвам, че е способен на такава грешка, да повярвам, че случайно е разкрил чувствата си към мен… да повярвам, че случайно е показал на Елантра коя е правилната отрова, която трябва да използва.
Главата ми бучеше, а светлините около мен като че ли бяха помътнели. Стигнах залата за аудиенции тъкмо когато Сигна излезе от нея. Видя ме, но не ме поздрави, а само извика настрана няколко стражи, които чакаха там, за да ми сторят път.
Изчадията на императора не пазеха до вратата.
Сигна беше разчистила пътя ми, но не можех да си обясня тяхното отсъствие. Минах направо през вратата и влязох в залата за аудиенции. Очите ми се нагодиха към полумрака вътре и видях всички — Тирус, Девини, Саливар, Рандевалд — ядяха и пиеха, а във въздуха над тях се носеха облаци изпарения. Риск и Мъка се спотайваха край далечната стена, без да се натрапват с присъствието си.
Имаше и друго любопитно. Бяха твърде далеч, за да се намесят, ако нападнех.
Но не го направих. Спрях веднага, щом ме забелязаха.
Всички прекратиха разговора помежду си. Всички Домитриан ме зяпаха с нескрито изумление — за тях бях бившата любовница на Тирус и натрапница. С периферното си зрение забелязах, че ботчетата по сигурността забръмчаха и се насочиха към мен. Бяха единствените стражи в стаята, разтревожени от присъствието ми.
— Сидония? — учуди се Тирус. Погледна ме за миг и скочи на крака. — Сидония, какво се е случило?
Какъв добър актьор! Лицето на умиращата Сидония продължаваше да е пред очите ми, а аз само го гледах от разстояние, което сега ми се стори безкрайно далечно.
Наистина е вярвал, че може да организира смъртта ѝ, а аз да не разбера, че е негово дело. Разбира се, че е вярвал. Ако Сигна не беше дошла, ако не беше говорила, аз никога нямаше и да си помисля, че това е негова работа.
Но сега, след като Сигна ми бе подсказала за тази възможност, тя ми се струваше единствената логична.

Ще предпочетеш да спасиш нейния живот пред своя. Но аз не мога да предпочета нейния пред твоя живот.

Това се очакваше от едно изчадие да направи — да убие един невинен заради човека, когото най-много обича. Можех да го разбера, защото точно така бих постъпила, но никога нямаше да го простя.
Знаех каква е ролята ми като изчадие на Сидония: да отмъстя за това чудовищно предателство. Да изтръгна сърцето му, както той изтръгна моето. Да го разкъсам на парчета. От дългото гледане, без да мигна, зрението ми се замъгли и трябваше да погледна настрана, защото дори сега не можех да убия Тирус. Сигна може и да беше разчистила пътя ми, но аз не бях нейно оръжие. Не бях дори собственото си оръжие.
Някой беше планирал убийството на Дония и щеше да си получи отмъщението, но щях да действам така, както самият Тирус би направил: индиректно. Хвърлих се на земята по ръце и колене пред императора.
— Трябва да ви призная нещо.
— Какво? — попита той и се изправи на крака.
— Ваше Величество, имам новини за заговор срещу вас.
Тирус се вцепени, а императорът вдигна ръка, когато изчадията му скочиха, готови да се нахвърлят върху мен. С крайчеца на окото си забелязах как Сигна мина през вратата и изведнъж спря, изненадана, когато ме видя на пода. Без съмнение беше очаквала да ме завари вече над трупа на внука ѝ.
— Заговор? — каза Рандевалд. — Какъв заговор?
— Ваше Величество — опита се да се намеси Тирус.
— Не съм Сидония Империан — извиках. — Аз съм Немезида дан Империан, изчадие на фамилията Империан. Заговорничих с племенника ви Тирус да отнемем живота ви.
— Сидония! — викна рязко Тирус.
— Не, не, остави я да продължи — каза императорът, без да скрива задоволството, изписано на лицето му. Даде знак на прислужниците си. — Изведете племенницата ми и съпруга ѝ. Всички други ще останем. Искам да чуя всичко.
Саливар и Девини, все така с течащи от устата лиги, бяха изведени от прислужниците. Тирус тръгна към мен, но Риск му препречи пътя.
— Ти… ти не разбираш — каза Тирус и се огледа безпомощно. — Мисля… мисля, че тя е полудяла. Нека поговоря с нея!
— Някога и ти беше луд — рече императорът. — Винаги съм те изслушвал.
— Сидония — каза с разтреперан глас Тирус, — моля те…
— Недей дори да произнасяш това име! — изревах насреща му. — Да не мислиш, че съм толкова глупава да не видя твоята ръка в това, което се случи?
Почувствах се така, като че ли ме бяха разкъсали на две и скръбта сякаш ме заслепяваше. Не виждах нищо, не забелязвах нищо, освен болката в мен.
— Сидония е мъртва. Тя е мъртва и това е твое дело. Зная го!
— Почакай малко, тя е… — започна Тирус.
— Сине — намеси се спокойно Сигна и застана до императора, — това е много сериозно обвинение. Кой знае какво е замислил внукът ми? Преди да може да направи нещо, препоръчвам веднага да бъде екзекутиран.
Погледнах я. Да, тя беше очаквала веднага да го убия. Сега лицето ѝ бе напрегнато, защото не го бях сторила. Не бях нейно оръдие и не бях дошла тук, за да съм играчка в ръцете ѝ.
— Ваше Величество — продължих аз, — Високопочитаемата Сигна също е заговорник.
Сигна подскочи.
— Абсурд!

— Тя е участница от самото начало — продължих тихо.
С един куршум — два заека.

— Лъже! — извика Сигна и се извърна към императора, пребледняла като платно.
Но реакцията на сина ѝ ни най-малко не я успокои. На лицето на Рандевалд се бе появило изражение на маниакално задоволство. Всичките му мечти се бяха сбъднали.
Сигна отстъпи назад, отдръпна се от тази усмивка и вдигна ръце, като да се предпази от удар.
— Сине… не може да вярваш на това! След всичко, което пожертвах заради теб, бих ли те предала?
Тирус отново се засмя. Смехът му прозвуча някак странно, лениво. Изглежда, че се беше отказал да се измъкне с лъжи.
— Бабо, няма смисъл да отричаш! — Той я изгледа. Очите му изведнъж заблестяха в очакване. — Разкрити сме. Всичко пропадна.
От гърлото на Сигна излезе приглушен звук, сякаш се давеше.
— Ти…
Тирус се усмихна, но погледът му беше изключително студен. Разбрах какво прави.
Обвинението ми беше свързало удобно съдбата на Сигна с неговата, каквато и да е тя. Нямаше да загине, без преди това да види как тя среща и своята съдба.

— Риск, хвани племенника ми! — нареди императорът, без да сваля очи от Високопочитаемата Сигна. — Що се отнася до теб, майко, възнамерявам да приема предложението ти.
Ти
може да направиш нещо, преди да мога да те спра. Няма причина да те оставя да напуснеш тази зала.

Сигна ахна от изненада.
— Рандевалд, какви ги говориш?
Той оголи зъби.
— Ако те оставя, ти без съмнение ще намериш начин да се измъкнеш от присъдата. Не, няма да ти дам възможност да заговорничиш със своите съюзници. Ще умреш тук и сега заради този срамен опит да посегнеш на живота на собствения си син, а когато умреш, Тирус ще бъде убеден да даде публично показания за вината ти, както и за всичко друго, което пожелая. Мъка! — изкомандва той изчадието. — Убий я!
Мъка и Риск не се помръднаха.
Тирус се намръщи и също погледна нататък.
— Мъка! — изръмжа императорът и се наведе напред. — Казах, убий майка ми!
От мястото, където бях коленичила, вцепенена и безчувствена, видях Мъка да поглежда Сигна. Този поглед… в него имаше въпрос.
Сините очи на Риск също я гледаха.
Нито едно от двете изчадия не се подчини на императора.
Затаих дъх.
А Риск и Мъка гледаха Сигна в очакване на нареждания.
Те не бяха изчадия на императора.

Бяха
нейни
.

Бяха нейни, така както са били нейни и в деня, в който говорих с императора, когато се опитах да насоча подозрението му към Сигна. Тогава Мъка насила ме изведе от стаята, а Риск задържа императора — заради Сигна.
Тя е знаела, че Тирус и аз заговорничим срещу нея.
Сега лицето на Сигна се изкриви от отвращение.

— Рандевалд, как смееш да се съмняваш в мен? Предпочетох те пред другите си деца. Винаги съм предпочитала теб. А днес, въпреки твоето вероломство, бях избрала отново теб, този път пред собствения си внук — момче, което би могло да те надхитри още в люлката си. Мислех да ти го сервирам на тепсия, а ти какво направи? Обърна се срещу мен. През всичките години пренебрегвах дори собствената си сигурност, като заповядах на изчадията си да защитават теб вместо мен. Олеле! — Тя замълча за момент и се подсмихна, когато смаяното изражение на императора ѝ показа, че е разбрал. — Точно така, аз така и не ти казах. Тяхната връзка никога не е била с теб, Рандевалд. Те са
мои
. Но въпреки всичките ми саможертви каква е наградата ми? — Сигна разпери ръце. — Нареди да ме убият! Виждам, че трябва да приключваме с това. Риск, Мъка, убийте този предател!

Риск се втурна към императора и след миг го повали на земята. Мъка скочи и разби най-близкия бот по сигурността, като избегна лъчите на другите ботчета и после се нахвърли на следващия.
Императорът изрева изненадан, когато се намери на земята, оставен на милостта на собствените си изчадия. Тирус отстъпи назад, олюлявайки се, а аз скочих на крака и се втурнах към него… да направя… Какво? Не знаех. Да го защитя или да го нараня?
Не успях да стигна толкова далеч.
Погледът на Тирус се стрелна към мен и на лицето му се изписа тревога. Щракна с пръст.
Изведнъж електричеството ме прониза и ме събори отново на земята. Паднах на пода. Всяка клетка от тялото ми вибрираше. Останах да лежа там, зашеметена. Електродите.
Беше ми казал, че ги е деактивирал. Нищо подобно. Били са там през цялото време.

Никога
не ми се беше доверявал.

Преди малко се бях почувствала предадена. Сега обаче с мъка си поемах дъх, познала истинската болка от предателството. Минаваше като безпощаден огън през сухожилията ми.
Секунди или минути по-късно можах да извия глава и да се огледам наоколо. Императорът гледаше с отворена уста майка си, жената, която не беше разбрал до този момент. После се чу грозно изпукване. Риск му беше прекършил врата.
Тялото на Рандевалд се свлече на пода. Беше мъртъв.
В залата се възцари пълно мълчание. После Сигна посочи към мен и след миг Риск и Мъка се нахвърлиха върху мен. Сграбчиха ме за ръцете и ме изправиха помежду си. Не се съпротивлявах. Как бих могла? Ако го сторех, Тирус щеше да активира електродите. Останах така да гледам как Сигна се приближи до него.
Бледите очи на двама Домитриан се вторачиха едни в други, като противници сред осеяно с трупове бойно поле.
— Така — рече Сигна, — това е бил планът ти въпреки всичките ти приказки за съюз. Искаше да измамиш и мен, и сина ми.
— Да — отвърна студено Тирус. — Но явно ти ме изпревари.

— Разбира се, че те изпреварих.
Винаги
ще бъда една стъпка пред теб. Подозирах, че искаш да ме вкараш в капан. Затова първо приготвих своя. Изглежда, че твоето изчадие, с което нямаш химическа връзка, наистина те обича. Мислех, че ще те убие. Имаше всяка причина да го стори. Въпреки това обаче не можа.

— Не си видяла какво се случи току-що — каза Тирус и ме погледна. За миг лицето му изрази някаква емоция. Истинска мъка.
Опипах врата си, опитвайки се да разбера къде са имплантирани електродите.
— И ето ни сега в безизходица — каза Сигна. — Виждаш, че Рандевалд е мъртъв, а имаме нужда от император. Не мога сама да се възкача на трона, затова се нуждая от някого от моята кръв.
Тирус погледна двете изчадия на Сигна, готови да пресекат залата и след миг да го убият.
— Ти постъпи умно, като се опита да ме убиеш, Тирус — продължи тя. — Защото беше прав. Аз съм най-достойна от семейството да управлявам. Правех го чрез дядо ти в продължение на години, правех го и чрез сина си. А сега или ще го правя чрез теб, или ще умреш още тук и империята ще трябва да се задоволи на трона да седи една ненормална, на която ѝ текат лигите… Бих предпочела теб. Ако сложа Девини на трона, ще възникнат прекалено много проблеми. Всички Високопочитаеми ще започнат да говорят за мозъчното ѝ увреждане. Но никой няма да оспори твоите претенции.
Тирус се засмя.
— И сега как бихме могли да бъдем съюзници? Аз възнамерявах да те убия. Скоро след това чичо ми щеше да те последва. Знаеш го.
— О, но освен това знам и колко си умен. Достатъчно умен, за да се страхуваш от мен.
Той се загледа с празен поглед в жената, която беше убила родителите му и повечето членове на семейството му.
— Да.
Сигна вирна брадичка.
— Подлото изчадие на Империан днес уби любимия ни император. Всички ще узнаят за това.
Тирус си пое дълбоко въздух.
— Няма ли? — попита рязко Сигна, а изчадията до мен заплашително се размърдаха и Тирус ги погледна с тревога.
Преглътна мъчително и рече:
— Както кажеш, бабо.
— И твоето изчадие ще бъде жертвеният огън при коронацията ти. Жертвен огън в най-истинския хелионистки смисъл.
Тирус стисна юмруци.
— Любов или власт, Тирус — изграчи Сигна. — Знам какъв избор съм правила от време на време. За един истински мой внук има само един избор.
После бавно, мъчително Тирус падна на колене пред нея и я погледна с пресметливите си очи.
— Както пожелаеш, бабо.
Тя се усмихна като голяма доволна котка и допря ръката си до бузите му.
После рече:
— Да поздравим императора.
Позициите им бяха напълно разменени, новият император на колене, а вероломната му баба над него, гледаха се с едни и същи очи, предпазливи и цинични, напълно лишени от обич или доверие.
И двама се бяха опитали и не бяха успели да се убият един друг, като използват Рандевалд; вместо това убиха само него. Сега този сатанински съюз щеше да продължи и тъкмо такова щеше да бъде и владичеството на Тирус. Нито един от неговите възвишени идеали и големи планове нямаше да се осъществи под железния юмрук на Сигна, защото тя щеше да бъде истинският владетел.
Наблюдавах това с опустошено сърце, все още остро усещаща електродите във врата си — доказателство, че съюзът ми с Тирус винаги е бил една лъжа. Съжалявах само, че не бях прозряла навреме истинската му природа на един Домитриан, за да спася Сидония.



49.





Събудих се и видях, че пак съм се озовала в кошарите. Или така си помислих, когато чух бръмченето на силовото поле около мен и видях ярките светлини отгоре.
Надигнах се бавно и седнах. Тирус стоеше със скръстени ръце от другата страна на силовото поле. Чакаше да се събудя.

Вратът ми пареше. Вдигнах бързо ръка и почувствах заздравелия разрез. Усмихнах се с презрение. Като че ли изваждането на електродите
сега
имаше някакво значение!

— Отначало ми беше трудно да ти се доверя — рече тихо Тирус. — А след това сърце не ми даде да ти го кажа, когато ми се искаше тези електроди да ги няма.
— А после пак ги използва.
— Ти щеше да ме убиеш.
— Аз пак ще го сторя. — Скочих на крака, трепереща от гняв. — Мразя те с всяка фибра на тялото си.
Тирус ме изгледа, без да мигне, безчувствен, недосегаем.
— Знам какво мислиш за мен. Разбрах какво се е случило със Сидония. Видях телата във вилата на Елантра. Семейство Пасус настоява за правосъдие. Баба нареди да ги прогонят обратно в тяхната система, за да не направят нещо безразсъдно.
— Още преди това си знаел, че са мъртви — казах рязко. — Ти си го замислил!
Тирус въздъхна, наведе се напред и опря чело в силовото поле, което ни разделяше.

— Немезида — рече той и аз усетих в гласа му познатата умора. Помъчих се да задуша всяка жалост, защото сега той не означаваше
нищо
за мен. — Кълна ти се. Беше баба ми, не аз.
Помисли.
Тя искаше да ни настрои един срещу друг, затова пося семето на съмнението в главата ти. Надяваше се да ме убиеш. Кой друг…

— Ако не си го планирал ти, защо каза на Елантра да ме използва за помазването?
— Не съм ѝ казвал.
— Казал си на Елантра за плана за убийството! И за средството, с което да бъде извършено!
Той се изправи и стисна зъби.

— 
Нищо
не съм ѝ казвал. Още нямах план как да убия Рандевалд. Възнамерявах да следвам нашия план: да издам опитите на Сигна и да сключим съюз, за да мога да се отърва първо от баба. Винаги
тя
е била най-голямата заплаха, не Рандевалд.


— Значи не си искал Сидония да умре, така ли? Каза, че аз бих предпочела да спася нейния живот вместо своя, но
ти
не би предпочел нейния живот пред моя. Искаше да прекъснеш връзката ми с нея.

Той издиша със стиснати зъби.
Аз затворих очи.
— Нейната смърт означава край на всичко за мен. Никога няма да се съвзема. По-добре да бях умряла с нея.
— Разбира се, че ще се съвземеш — каза рязко Тирус. — Вече си го преживяла веднъж.
— Тогава не подозирах теб.
Той удари с длан по силовото поле.

— Аз те обичам — рече яростно Тирус. — Немезида, ти си единственото истинско нещо в живота ми.
Никога
не бих те наранил така.


— Но реши да ме пожертваш! — изкрещях срещу него. — Съгласи се веднага, щом Сигна го поиска! А и не ти мигна окото, когато включи електродите в мен, за да се защитиш. Защо да вярвам дори на
една
твоя дума? Каза, че ме обичаш, а ме захвърли с такава лекота. Защо да не повярвам, че си убил Дония, ако това те е устройвало? Вие, Домитриан, не сте от хората, които могат да делят нещо с някого. Сам го каза.


— Аз съм
човек
. Ревнувах ли за връзката ти с нея? Да. Надявах ли се да предпочетеш мен пред нея? Да, надявах се! Но не я убих аз! Баба знаеше, че я лъжем. Разбрала го е веднага, когато ти си говорила с чичо ми пред изчадията. Затова е действала първа.
Трябва
да ми повярваш.

Закрих очите си с ръка, за да не го гледам, защото изведнъж усетих, че не мога да понеса да го гледам — човека, когото обичах и който ме унищожи. През последните месеци бях изпитала толкова много непознати за мен чувства, толкова много изумителни неща, а сега те се бяха превърнали в пепел в сърцето ми, защото всички са били само стъпки към това предателство. Каквото и да е говорил, каквото и да е планирал, той пак е имал намерение да ме убие. Не можех да вярвам на нито една негова дума, след като знаех, че аз щях да бъда жертвата пред олтара на неговата власт.
— Остави ме — казах с леден глас. — Върви си. Не мога дори да те погледна.
Той дълго мълча, а после рече с глух глас:
— Няма да ти се натрапвам, Немезида. Ще стоя настрана. Така може и да е по-безопасно за теб.
Обърнах се, разкъсвана от болка. Как се осмеляваше да говори за безопасността ми, когато беше планирал да ме убие!
— Коронацията ще бъде след месец — продължи Тирус със сдържан глас. — Дотогава ще направя така, че да се чувстваш възможно най-комфортно тук. Не се страхувай за себе си. Ще мисля и за двама ни…
— Не искам нищо от теб — отвърнах с дрезгав глас.
— Немезида…
Думата беше изречена с истинска болка, но той не добави нищо повече и я остави да увисне сред плътната тишина.
После рече:
— Сидония те обичаше. Видях го със собствените си очи. Тя би пожертвала живота си заради теб.
— Това не оправдава убийството ѝ.
— Не е оправдание, а молба, Немезида, молба да направиш това, което знаеш да правиш най-добре. Да оцеляваш.
После Тирус, бъдещият император, ме остави сама в кошарите — единственото място в Хризантемиума, което можеше да удържи едно изчадие.
За мен времето там минаваше бавно, заобиколена от животните. Водата и храната спускаха през тавана — хубава храна, по-добра, отколкото се полагаше на затворник. Един механичен глас се обаждаше, за да ме попита дали искам да се изкъпя и водата започваше да се излива отгоре ми, ако кажех, че искам. Една дупка в пода служеше за тоалетна, а друга за умивалник. Когато сензорите усетеха, че се чувствам уморена, от пода се надигаше плюшена възглавница. Никога не заспах на нея. Предпочитах твърдата земя. Нощем сънувах Сидония и Смъртоносното. Сънувах също, за мой ужас, и Тирус. И се ненавиждах за това.
Сънувах, че ме докосва, и тогава се събуждах, презирайки сърцето си за неговата измяна.
Веднъж Тирус изпрати прислужници да се опитат да ми предложат и други удобства за ободряване, но ясно дадох да се разбере, че ще убия всеки, който ме приближи.
Нямах намерение да се възползвам от какъвто и да било лукс, колкото и малък да е той. Не заслужавах нищо. Бях подвела Дония и бях обичала човека, който може би я е убил. Не исках нищо, само да изкарам оставащите дни до принасянето ми в жертва по време на коронацията на Тирус, без да чувствам нищо и без да мисля за нищо. Сега за мен не съществуваше нищо. Вече нямаше на кого да си отмъщавам, за да се старая да съм във форма — не и когато Тирус бе човекът, когото трябваше да убия. Исках да го мразя, но се чувствах празна отвътре.
Тирус, изглежда, усещаше, че ще ме обиди, ако ме посети отново. Стоеше настрана. Но помощникът му Шезар нан Домитриан дойде да ме осведоми за предстоящата коронация — и предстоящата ми смърт.
— Тирус сигурно няма търпение да получи короната, нали? — казах студено.
— Аз… аз не мога да знам. Много рядко виждам новия император. Мисля, че е зает с приготовленията. Желаете ли нещо, което мога да ви донеса, за да прекарате последния си ден? — попита ме той.
Сега, когато знаеше що за същество бях, се стараеше да стои по-далеч от силовото поле. Вероятно Сигна беше пуснала в ход плана си да се разчуе, че аз съм убила императора, затова не се съмнявах, че Шезар се страхува от мен и недоумява защо Тирус настоява да имам удобства.
— Нищо не искам. — После премислих. — Всъщност да. Наистина ще поискам нещо от теб.
Бях сигурна, че доставката на ботчета за разкрасяване е странна молба от страна на едно изчадие убиец. Но нямах никакви нечестиви намерения. Програмирах машината да ме лиши от дегизировката, която носех, откакто напуснах крепостта на Империан. Час по-късно косата ми вече не беше боядисана. Отново бях онова безлично същество със светлоруса коса и бледа кожа, каквото бях, когато влязох в живота на Дония. Но с изключение на все още намаления си ръст и изкривения нос изглеждах като близначка на покойната Вражда.
Не спах много. Мантикората на мъртвия император Рандевалд беше през няколко прегради от моята. Усетих, че наблюдавам нещастното пренебрегнато същество да седи сега, след като нямаше собственик, който да го пуска на арената, за да упражнява кървавия си спорт. Оттатък него имаше и други чудовища, всички подобни на мен, всички създадени да доставят удоволствие на човешките същества.
С радост щях да напусна този живот.
В деня на коронацията тези, които дойдоха да ме отведат, бяха наемници на Домитриан. Тирус не беше посмял да изпрати прислужници, които бих могла да надхитря, нито ботчета по сигурността, които можеха само да ме убият. Наемниците държаха електрически пушки, готови да ги използват, ако откажех да изляза по собствено желание. Трябваше да оцелея, докато ме принесат в жертва.
Изправих се на вкочанените си крака и зачаках, докато те заобиколиха преградата ми с насочени срещу мен пушки.
— Трябва да ни придружиш до Голямата хелиосфера — каза един от тях, изплашен наглед млад наемник, чието голо теме лъщеше на светлината на лампите с изписания върху него шестзвезден знак на Домитриан.
Подадох ръцете си, но никой не се приближи да ми сложи белезници. Това ме изненада. Тръгнах в познатата ми посока, а наемниците ме последваха, като се държаха на разстояние и ме наблюдаваха бдително.
Знаех, че много лесно мога да се нахвърля, да отнема пушката на някого от тях и да я насоча към другите, но не го направих.
Едва когато до мен достигна глъчката от възгласите на хората в Голямата хелиосфера, които се приготвяха за коронацията на новия император, осъзнах каква трябва да бъде целта ми.
Не бих могла да сторя много, за да нараня Тирус, но можех въпреки нежеланието му да умра от неговите ръце, без да се съпротивлявам. Това щеше да бъде най-жестокият ми удар върху него и единственото оръжие в арсенала ми.
Щях да умра, без да се съпротивлявам и Тирус щеше да живее с това до края на царуването си.



50.





Огромната тълпа в Голямата хелиосфера се раздели. Всички бяха със светъл ореол около косите, а дрехите им бяха изработени от материал с имплантирана в него светлина. На лицата си бяха изрисували шестзвездния знак на Домитриан. Минах с ескорта между тях и се отправих към свещеника.
На подиум над тълпата седеше Тирус, с дълга коса във формата на корона от светлина около главата, както подобава на един нов император. Приличаше досущ на лидер на галактическа империя.
Вгледах се в него с немигащия поглед на изчадие, готова да умра тук, пред него.
Високопочитаемата Сигна пристъпи напред, облякла най-хубавите си одежди.
— Убийцата на сина ми, император Рандевалд, ще послужи за огнена жертва, слагаща началото на тази славна, нова ера в нашата история!
Тя вдигна ръка и даде знак на наемниците да ме избутат по-близо.
Не се противих, когато извиха ръцете ми зад гърба, изтикаха ме напред и ме накараха да падна на колене.
Забелязах изчадията на Сигна — Риск и Мъка — да стоят встрани до прозореца. Бяха застанали непосредствено до една ниша в стената, в която имаше малък контейнер с размерите на ковчег. Това щеше да бъде последният ми дом. Бяха готови да ме набутат насила вътре, ако се съпротивлявам. От мястото си виждах, че е от прозрачно кристално стъкло. Щяха да ме напъхат в него и да ме изстрелят в най-ярката звезда.
— Осъдената иска ли да каже нещо? — попита Сигна.
Срещнах погледа на Тирус и запазих мълчание. Там горе, далеч от мен, той приличаше на огромна, блестяща статуя, така недостъпен, че се запитах как съм могла изобщо да докосна тялото му и да видя усмивката му. Беше далечен като празнотата на хиперпространството.
— Да живее императорът! — провикна се Сигна и даде знак на изчадията.
Те пристъпиха към мен, готови да ме сграбчат за последното ми пътуване до моята гробница.
В този момент Тирус вдигна двете си ръце. В залата се възцари тишина. Сигна бързо го погледна и аз разбрах, че това е някакво нарушение на процедурата.
— Бабо — каза той, без да я погледне, — най-скъпа майко на майка ми и величайши корен, от който са произлезли толкова много издънки от семейството ми… — Той се наведе към нея и я изтегли горе до себе си. — Спомняш ли си как веднъж ти се закле пред Живия Космос, че ако аз се възкача на трона, ти ще се изстреляш в някоя звезда?
Тя се вгледа в него за миг, а после устните ѝ се изкривиха в усмивка.
— Тогава нещата бяха много различни, Ваше Величество!
— Да, да.
Тирус допря ръцете ѝ до бузите си, като продължи да я гледа с пресметливите си очи с бледи мигли.
— Но ние не трябва да обиждаме божествения Космос, като нарушаваме клетвите си.
Усетих как кръвта нахлува в ушите ми. Видях, че Сигна силно пребледня.
— Сигурно се шегуваш — каза тя с леден глас.
В този момент Риск и Мъка осъзнаха, че Тирус не се шегува. Веднага пуснаха ръцете ми и се втурнаха напред…
— Сега! — заповяда Тирус, без да откъсва поглед от лицето на баба си.
Наемниците, които бяха дошли въоръжени с електрически пушки заради мен, насочиха оръжията си към Риск и Мъка и стреляха. Двете изчадия изкрещяха, но се втурнаха напред въпреки лъчите. Телата им се блъснаха в наемниците, които се опитаха да ги спрат, обгръщайки и тях в светлина, но наемниците продължаваха да се хвърлят на пътя им с такава преданост, каквато никой Излишен не бе проявявал към Високопочитаемите.

Мъка и Риск се строполиха на земята, а телата им се затресоха от пронизващите ги огнени снопове. Навсякъде около тях бяха разпръснати десетки тела на наемници, загинали от същите снопове, които само бяха зашеметили изчадията. Около мен се чуваха викове и крясъци. Обърнах се и видях, че в тълпата бе настанала пълна суматоха. Още наемници бяха започнали да стрелят срещу Високопочитаемите с енергийни оръжия, удряха ги с електрически палки и ги поваляха на земята. Някои от нападателите също бяха Високопочитаеми, от великолепно облечения елит на империята. Бяха извадили скритите си оръжия и поваляха целите, които очевидно предварително си бяха набелязали. Стреляха по тях с електрически лъчи, удряха ги отзад по главите с палки. Повечето от нападателите обаче бяха
Излишни
. В този миг забелязах познато лице с прясно изрисуван на главата знак на Домитриан и сърцето ми подскочи.


Бащата на Невени
беше този, който се нахвърли срещу сенатор Фон Фарт и го прикова на пода. Погледнах встрани и видях една жена, също луминар, да поваля сенатор Фон Кантернела.

Луминари. Какво правеха тук луминари, които се преструваха на наемници на Домитриан?
Тирус наблюдаваше всичко това, застанал на издигащия се над залата подиум, докато Сигна крещеше битката да спре. Наемниците се стекоха около повалените от Риск и Мъка, за да им помогнат, а други бързо завързаха ръцете и краката на изпадналите в безсъзнание изчадия.
Никой не ме докосна.
А после така добре планираната суматоха стихна. Почти половината от най-влиятелните хора в империята лежаха на земята в краката на другата половина. Над тях стояха прави Високопочитаеми, които ми бяха познати — от фамилиите Ротси, Амадор, Уолстром. Оцелелите наследници на сенаторите от фракцията на сенатор Фон Империан. Другите, които все още едва си поемаха дъх след битката и на лицата им пламтеше триумф, бяха онези луминари, представящи се за наемници.
Тирус, изглежда, ги беше вкарал тайно тук за удара си.
Сломена от шока и без да се съпротивлява, Сигна позволи на Тирус да я хване отново за ръцете. Видът му не беше на тържествуващ, а по-скоро на уморен човек, който току-що е надхитрил свой дългогодишен враг.
— Бабо — каза много тихо той, — ти уби майка ми. Баща ми. Сестра ми. Братовчедите ми. Чичовците ми. Лелите ми. И да, покойния император, собствения ти любим син. — Протегна ръка и докосна бузата ѝ така, сякаш се възхищаваше на произведение на изкуството. — Наистина ли си мислеше, че ще ти позволя да управляваш чрез мен като отровна змия, която изчаква да ме ухапе, ако не се подчиня?
— Трябваше да те оставя да умреш в космоса — каза задъхана Сигна.
— Но не го направи, защото беше замислила да предадеш чичо ми. После вместо него се опита да убиеш мен, така че ето докъде стигнахме. До момента, в който самата ти ще станеш огнена жертва.
Погледнах я и излязох от вцепенението, когато видях ужаса, изписан на лицето на тази жена, която никога от нищо не се страхуваше.
Тя слезе със залитане от подиума, дръпна се от Тирус, огледа се тревожно наоколо и видя изчадията и съюзниците си да лежат в безсъзнание в краката на съюзниците на Тирус. Той беше организирал този преврат през седмиците, откакто тя се бе съюзила с него срещу собствения си син.
— Съжалявам, че оскверних едно от най-свещените ни места с това насилие, но трябваше да нанеса удара на единственото място, в което ти никога не би го очаквала.
— Ти се съюзи с Излишните, а не с Високопочитаемите! — извика Сигна и огледа с ужас залата така, като че ли беше видяла нещо отвратително.
— Съюзих се с онези, които се стремят към прогрес, вместо с тези, които защитават застоя — каза Тирус простичко. — Съюзих се с тези, които искат да се борят за бъдещето, а не да се предадат на забвение. И сега ти давам избор. Ще загинеш, но ще имаш възможност да се покаеш.
— Да се покая?
Гласът на Сигна прозвуча като удар с камшик.
— Аз съм наследникът на царствения род Домитриан. Знам, че ти държиш на нашата династия и на тази империя, затова направи признание заради нашата фамилия преди смъртта си.
— Искаш да направя живота ти по-лесен, преди да ме убиеш? — каза разгневена тя.
— Да.
— И какво ще получа в замяна? Ще остана ли жива?
— И двамата знаем, че сега това не може да се случи.
Сигна отвори уста, сякаш с намерение да се изсмее на неговата наглост, но после осъзна в какво отчаяно положение беше изпаднала. На лицето ѝ се изписа замислено изражение.
— Предпочитам да съм заспала по време на предстоящото ми пътуване. Ще ми дадеш приспивателно, което да си инжектирам, когато пожелая. Нещо, което действа бързо.
— Тази молба е лесна. Благодаря ти, бабо, че ми поиска нещо, което спокойно мога да изпълня. А сега да обсъдим твоята част от уговорката… — Той ѝ даде знак да се качи отново на подиума при него.
Сигна присви очи. Изкачи сковано стълбите и се обърна към тълпата, явно разкъсвана между желанието да се държи с непоколебимо достойнство и това да се разкрещи за помощ, обхваната от паника.
— Аз убих Рандевалд. — Тя се запъна за момент, като че ли да покаже, че дори коравосърдечната Сигна с мъка сдържа сълзите си. — Единственото дете, излязло от собствената ми утроба, най-любимия си син. Това ще ме измъчва и няма да спре, докато смъртта не ме прибере. Убих много други от семейството си, но го направих само за доброто на империята и не съжалявам за нищо.
Тирус сложи ръка на рамото ѝ. Лицето му беше сурово, напрегнато.
— И какво друго?
Сигна отвори уста и бързо я затвори. Не беше очаквала това.
— Какво… друго?
Тирус се вгледа в очите ѝ така, сякаш ѝ изпращаше мълчаливо послание. После посочи с глава към мен.
Крайчетата на устните на Сигна се извиха. Изражението ѝ беше студено, като че ли пресмяташе дали да не се лиши от онова приспивателно. После ме погледна в очите, все още с тази странна усмивка на устните.

— Ако това е бремето, което искаш сам да поемеш, изобщо няма да те спра, Тирус. Ти вървиш към собствената си гибел, като ласкаеш тези Излишни, така че можеш да направиш още една стъпка, да сключиш противоестествен брак с едно отвратително създание. Немезида дан Империан,
аз
бях тази, която замисли смъртта на господарката ти Сидония.


Тя е била.
Тя.
Светът под краката ми сякаш пропадна. Имах чувството, че не мога да си поема въздух.


— Моите изчадия ми казаха за твоя заговор срещу мен и аз накарах онова момиче Пасус да действа. Казах ѝ, че помазването ѝ може да е чудесна възможност да се отърве от теб. Научих я какво точно да каже, за да предизвика подозренията ти към племенника ми. Глупавото момиче дори не разбра
защо
исках да каже тези неща, след като така и така имаше намерение да те убие, но ги каза. Така и не разбра, че предизвиква собствената си гибел. Тъй като исках Тирус да умре, тя не ми беше нужна. — Сигна отново изгледа внука си със студения си поглед. — Вярвам, че това признание те задоволява?

Усетих бучене в ушите. Почувствах се замаяна, неспособна да се концентрирам върху това, което казваше Тирус.
— Благодаря ти за честността — рече той. — Искаш ли да те приспят сега?
— Сама ще отида към смъртта си.
— Разбирам.
Лицето на Тирус изразяваше уважение. Хвана я за раменете и я целуна по челото.
— Благодаря ти, бабо, за всичко, на което ме научи.
След това Сигна вирна брадичка и хвърли последен поглед на Хелиосферата — към изпадналите в безсъзнание изчадия, към тълпата от неумолими нейни врагове, към мен, която възнамеряваше да обрече на смърт, пред която сега самата тя щеше да се изправи.
— Виждам, че ти наистина си най-лукавият Домитриан, Тирус — рече тя, произнасяйки последните си думи, което беше нейно право. — През тези последни седмици аз сериозно вярвах, че работим заедно, че може би ти ще си наследникът, застанал до мен, който ще създаде една по-велика империя. Вместо това ти си замислял смъртта ми. Горко на всички ви, защото сега сте управлявани от най-хитрия злодей. В зората на неговото царуване това най-свещено място е осеяно с жертви на неговото предателство. Така и подобава на най-вероломния от потомците ми. Сами сте виновни за съдбата си. — Гласът ѝ премина в шепот. — Както и аз за своята.
Тялото ѝ трепереше толкова силно, че виждах това през великолепната ѝ церемониална рокля и инжекцията с приспивателното за малко да падне от ръката ѝ, когато един доктор Нан Домитриан пристъпи напред и ѝ я предложи върху възглавница. Тя я прибра в джоба си, изпъчи рамене и се отправи към кристалния саркофаг, легна в него и се изпъна, когато кристалният му капак се затвори над нея.
Видяхме как саркофагът със Сигна се отдели от Хелиосферата и се изстреля в мрака на път за най-ярката звезда в слънчевата система. Ако стигнеше тази звезда и изгореше, това щеше да е добър знак за царуването на император Тирус фон Домитриан. Ако преди това бъдеше разрушен от гравитационните сили на системата, тогава щяха да бъдат разпространени лъжи, че е достигнала звездата.
Виеше ми се свят, цялата ми увереност за предстоящата ми смърт ме напусна. Думите на Сигна продължаваха да звучат в ушите ми, изпълвайки ме със съмнения, защото отчаяно исках да им повярвам. Исках да повярвам, че единият от двамата души, които обичах в тази Вселена, не е убил другия.
Но ако тя ги беше казала, само за да получи приспивателното, ако беше излъгала…
Веднъж Тирус ми беше казал че една приемлива лъжа лесно се приема за истина. Ако това бе лъжа, то тя беше толкова желана. Отчаяно исках да ѝ повярвам.
Тирус слезе от подиума, ослепителен като самото слънце с ореола около косата си според хелионистката церемониална мода и с блестящите си златни церемониални одежди. Но това лице, което можеше да изглежда така безмилостно, сега имаше някаква мекота и нужда, когато попита:
— Немезида, чу ли я какво каза?
Погледнах го много предпазливо, изпълнена със задушаваща ме несигурност.
— Как бих могла да пропусна?
— Направих това заради теб. Всичко беше заради теб. Може да имам цялата Вселена и пак ще се чувствам така, като че ли съм изгубил всичко, ако ти не си до мен. Аз съм лудо влюбен в теб и се моля на всички звезди ти да продължаваш да изпитваш нещо към мен.

— Закълни се…
закълни
се пред мен, че не си причинил смъртта на Сидония — казах, заеквайки.

Той притисна ръце до сърцето си.
— Немезида, кълна ти се. Не съм го направил.
И все пак продължавах да се колебая. Лицето на Сидония се яви пред очите ми, умолявайки ме да бъда предпазлива. Ала след него бързо се появи изкушението да се изправя, да взема ръката на Тирус. Той беше всичко, което продължавах да искам, но не можех да я опозоря…
Сидония обаче искаше да съм щастлива.
Преглътнах мъчително, осъзнала това. Спомних си възторга ѝ, когато ѝ разкрих чувствата си, когато ѝ признах, че съм намерила любовта.
— Ако някога разбера, че това не е вярно — предупредих го тихо, — ще бъда безмилостна.
Той се усмихна.
— Не бих и очаквал нещо друго от теб, любов моя. А сега хвани ръката ми.
Ако той беше нейният убиец, щях да имам цял един живот, за да го разбера. Можех да отмъстя за нея и утре, ако научех, че го е направил. Можех да отмъстя за нея и след десет години, ако след десет години разберях, но преди това щях да съм имала десет хубави години. Винаги щях да скърбя за Сидония, но веднъж бях превъзмогнала тази загуба и можех отново да я преживея.
Вдигнах очи към новия император, към тази фигура, която блестеше като слънце, застанала високо над мен, предлагаща ми един от златните си лъчи да се окъпя във великолепието му. Но това не беше просто императорът, а Тирус, младият мъж, който заговорничат заедно с мен, който ми се довери, обясни ми какво е мълнията и ме целуна…
Поех ръката му.
Лицето му грейна в щастлива усмивка, когато ми помогна да се изкача заедно с него на подиума. Застанахме там над Хелиосферата, пълна с Високопочитаеми и Излишни. Дори и в този момент съюзниците на Тирус освобождаваха залата от присъствието на противниците му, сега негови пленници. Ръката му, която държеше моята, беше силна и уверена. Погледът му бе така напрегнат, че направо ме изгаряше. Огледах залата, бойното поле, където най-накрая беше надхитрил Сигна Домитриан.

Тази
касапница е била замислена от него през месеца, в който се беше постарал да укрепи властта си като нов император. Вероятно за него е било по-лесно да спечели съюзници като предстоящ император, отколкото като Първи престолонаследник със съмнителна репутация. Беше работил с луминарите и ги беше вмъкнал тук като свои нови наемници. Беше разбрал кои са поддръжниците на Сигна и ги бе обезвредил всички наведнъж. Беше се престорил, че ще ме принесе в жертва, за да покаже преклонението си пред Сигна, като през цялото време беше планирал тя да заеме мястото ми.

Вече не би трябвало да се учудвам, че Тирус мисли с десет стъпки пред всички останали. Човек, способен на това, със сигурност не би имал нужда да убие Сидония Империан, само за да спаси живота ми.
Имах нужда да повярвам в това и го сторих. Взех решението си. Избрах истината, която Тирус ми предложи, и отчаяно се надявах тя никога да не ми загорчи.
Въведоха свещеника, който трябваше да помаже Тирус с масла, както подобава на новия император. Но когато посегна за ръката му, видя, че тя държи моята. И не я пусна, когато двамата застанахме заедно пред хелионисткия свещеник.
Той се отдръпна инстинктивно назад.
— Това е изчадие — каза изумен. — Не мога да благословя едно изчадие.
Понечих да отдръпна ръката си, но Тирус я стисна силно, а очите му се впиха в свещеника.
— Бих предпочел да останете на служба в Хризантемиума. Не виждам причина моите и вашите цели да са противоположни едни на други. Но ако не помажете нея, няма да помажете и мен. Немезида ще бъде моята императрица.

— Това би било извращение, оскърбление за Живия Космос. Никой император не може да пренебрегне помазването, а аз
няма
да благословя едно изчадие!

Тирус само се усмихна.
— Огледайте се, отче. Това е нова ера. И ако се наложи, тя ще ви остави в миналото.
При тези думи той допря ръката ми до бузата си и му обърна гръб. В залата се чу как тук-таме хората шумно си поеха въздух, но никой не се осмели да каже нещо против новия император Тирус фон Домитриан. Когато той слезе заедно с мен, изоставяйки свещеника на подиума с неизползваната фиала в ръка с благословеното от звездите масло в нея, в залата се вдигна оглушителна глъчка.
Високопочитаемите и Излишните от всички страни се разделиха, за да ни сторят път, а аз почувствах как сърцето ми ще изскочи от гърдите, защото разбрах важността на това, което правеше Тирус. Той не само изоставяше хелионистите, но и всички, които се придържаха към старите порядки.
На входа се почувствах така, като че ли се бях събудила от сън.
— Тирус, как би било възможно? — обърнах се към него. — Може да поемаш рискове като нов император, но тази империя няма да търпи да се ожениш за едно изчадие. Дори Излишните ме смятат за нещо отвратително!

— Ще направя всяка жертва за ерата, която искам да настъпи, Немезида — отвърна ми той, впил очи в моите. — Но не и тази. Не и теб. Никога
теб
.

Веднъж Сигна беше казала, че властта променя хората. Докато гледах Тирус, у мен започна да се промъква странно, мрачно предчувствие. Не можех да зная какво ни очаква през следващите месеци и години, но можех само да се надявам неговото лукавство да си остане все така благородно и чисто, както вярвах, че е, защото в противен случай Тирус имаше всички качества да се превърне в най-страховития владетел, познат на тази империя.
Той ме придърпа към себе си и ме целуна пред погледите на всички в Голямата хелиосфера.
Тази целувка ме изпълни с усещане, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде. Устните му бяха меки и топли. Обвих ръце около него — Тирус в церемониалните одежди и аз в дрехите, които възнамерявах да нося в смъртта си.
Някои можеха да ни нарекат чудовищна двойка и щяха да бъдат прави. Тирус и аз бяхме скорпиони, всеки по своя начин, опасни същества, преминали заедно и най-коварните реки. Заедно можехме да жилим, но и да плуваме.
Може би скорпионите не бяха единствените, които можеха да се спасяват помежду си.
Каквото и да ни предстоеше, ние двамата винаги щяхме да бъдем над останалата Вселена и тежко̀ на всеки, който се осмелеше да застане на пътя ни.


Информация за текста




Информация за текста





$orig_author=S. J. Kincaid
$orig_lang=en
$orig_series=The Diabolic
$series=Враг на империята
$sernr=1
$orig_title=The Diabolic
$year=2016
$translator=Павел Талев
$trans_year=2017
$pub_series=Враг на империята
$pub_sernr=1
$pub_year=2017
$type=роман
$category=фантастика
$isbn=978-619-214-013-7
Сканиране, разпознаване и корекция: Dave, 2018 г.

Издание:

С. Дж. Кинкейд. Създадена да убива
Поредица „Враг на империята“, книга първа
Американска, първо издание
Превод: Павел Талев
Художник на корицата: Любомир Пенов
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Станка Митрополитска
Предпечат: Георги Иванов
Формат: 84x108/32
Печатни коли: 28
Печат: „ФолиАрт“ ООД
ИК „Алма“ — Пловдив, 2017 г.
ISBN: 978-619-214-013-7


notes




1





Превел от английски Спас Николов. — Б.ред.



2





Методи за разкрасяване с въздействие върху хромозомните мутации. — Б.пр.



3





Легендарно митологично чудовище с тяло на лъв и човешка глава. — Б.пр.