Annotation 

 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	Краят на дните" е взривяващият завършек на бестселър-трилогията на Сюзън Ий

Пенрин и Рафи са се спасили на косъм от ангелите и бягат за живота си. Сега най-важното е да открият лекар, способен да поправи стореното от небесните бойци - да върне крилата на архангела и да възстанови нормалния облик на Пейдж. А докато търсят отговори, наяве излизат обезпокояващи истини за миналото на Рафи и отприщват със себе си силите на мрака...

Ангелите пускат на свобода чудовищата на Апокалипсиса и хората се подготвят за война. Заформят се неочаквани съюзи, стратегиите се изменят, но кой ще спечели? Пенрин и Рафи неизбежно трябва да заемат страна в битката за земното царство и са принудени да избират: собствения си вид или любовта?

Находчиво замислените детайли звучат ново и свежо, подкрепени от умело развити герои, атмосфера и силно писане.
 	"Пъблишърс Уикли"
 	 
 	Пристрастяващ. Сериозно и тотално пристрастяващ.
"Гламър"

Взривоопасно, ускоряващо пулса пътуване... Абсолютно фантастично четиво.
„Стар“
 	 
 	 
 	 
 
 Table of Contents


 	 
 	 
 	 1
 	2
 	3
 	4
 	5
 	6
 	7
 	8
 	9
 	10
 	11
 	12
 	13
 	14
 	15
 	16
 	17
 	18
 	19
 	20
 	21
 	22
 	23
 	24
 	25
 	26
 	27
 	28
 	29
 	30
 	31
 	32
 	33
 	34
 	35
 	36
 	37
 	38
 	39
 	40
 	41
 	42
 	43
 	44
 	45
 	46
 	47
 	48
 	49
 	50
 	52
 	53
 	54
 	55
 	56
 	57
 	58
 	59
 	60
 	61
 	62
 	63
 	64
 	65
 	66
 	67
 	68
 	69
 	70
 	ЕПИЛОГ
 	БЛАГОДАРНОСТИ
 	notes
 	1
 	2
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	Посвещава се на читателите като Пенрин, чийто живот е труден и които са принудени набързо да пораснат по вина на обстоятелствата, а всъщност си нямат представа колко много потенциал притежават.


 	Вие сте закалени в огъня, точно като Пенрин.


 	И също като нея сте способни да превърнете най-страшните си изпитания в свои най-големи победи.


 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	Sиsan Ее 

 	END OF DAYS

 	© 2015 by Feral Dreaт LLC
 	© Cover art by Saттy Yuen
 	Сюзън Ий

 	КРАЯТ HA ДНИТЕ

 	Превела от английски: Елена Павлова 
 	Дизайн на корицата: Сами Юен
 	© ИК „ЕМАС“
 	Всички права запазени!

 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 
 	1


 	 
 	 
 	НАВСЯКЪДЕ, КЪДЕТО ПРЕЛИТАМЕ, под нас се разбягват хора.
 	Виждаш масивната сянка на рояка ни над главите си и хукват.
 	Носим се над опожарен, разрушен и, като цяло, обезлюден град. Сан Франциско навремето беше един от най-красивите в света, с трамвайчетата и знаменитите си ресторанти. Туристите се разхождаха по Фишърманс Уорф и обикаляха претъпканите улички на Чайнатаун.
 	Сега дрипавите оцелели се бият за останки и тормозят ужасени жени. Крият се в сенките и изчезват, щом ни забележат. Подире си оставят само най-отчаяните ― онези, които предпочитат да стоят на открито и се надяват да избягат от бандите през няколкото секунди, докато прелитаме над тях.
 	Под нас нещастно момиче се е привело над мъртвец, проснат с широко разперени ръце. Изобщо не ни забелязва или просто не я е грижа. Аз обаче забелязвам слънчево зайче да проблясва зад един прозорец ― знак, че някой ни следи през бинокъл или може би се цели с пушка, докато подминаваме.
 	Сигурно сме невероятна гледка: облак скакалци със скорпионски опашки и човешки ръст затъмнява небесата.
 	И в средата на този рояк демон с огромни крила носи тийнейджърка. Понеже Рафи би следвало да изглежда демон в очите на всеки, който не знае, че е архангел и лети с взети назаем крила.
 	Най-вероятно хората си мислят, че носи отвлечено момиче. Няма начин да се досетят колко безопасно се чувствам в обятията му. Облегнала съм глава върху топлата извивка на шията му, защото обичам допира до кожата му.
 	Питам го:
 	― Ние, хората, винаги ли изглеждаме такива от високо?
 	Рафи отговаря. Долавям вибрациите в гърлото му и виждам движенията на устата, но заради гръмотевичното бръмчене на рояка скакалци не го чувам.
 	Хубаво е, че така и не успявам да разбера думите му. Ангелите навярно си мислят, че приличаме на хлебарки, които щъкат от едно тъмно ъгълче към друго.
 	Но ние не сме нито хлебарки, нито маймуни, нито чудовища, независимо за какви ни смятат ангелите. Продължаваме да сме си хора както преди. Или поне сме такива отвътре.
 	Е, поне аз се надявам да е така.
 	Поглеждам към покритата ми с шевове сестричка ― тя лети до нас. Все още се налага да си напомням, че Пейдж не е по-различна от момиченцето, което винаги съм обичала. Е, може би не е съвсем същата...
 	Яхнала е спаруженото тяло на Белиал, а няколко скакалеца го носят като паланкин. Целият е окъпан в кръв и изглежда отдавна предал Богу дух, макар да знам ― още е жив. Напълно си е заслужил сполетялата го съдба, но така или иначе се чудя на примитивната жестокост на случилото се.
 	Пред нас, в средата на Залива на Сан Франциско, се издига сив остров от назъбени канари. Алкатрас, знаменитият бивш затвор. Над острова се върти вихър от скакалци. Само малка част от рояка се е притекла на зова за помощ, който Пейдж отправи преди няколко часа от плажа.
 	Посочвам друг остров отвъд Алкатрас. По-голям и пo-зелен е и не виждам никакви сгради на него. Почти съм сигурна, че е Ангелския остров. Името настрана, кое да е парче суша все ще е по-приятно от Алкатрас. Не искам Пейдж на онази адска скала.
 	Завиваме покрай вихъра скакалци и се насочваме към по-големия остров.
 	Давам на сестра ми знак да дойде с нас. Следват ни нейните скакалци и още няколко от най-близките до нас, но мнозинството се присъединява към рояка над Алкатрас, а черната им фуния над затвора се раздува. Част от скакалците ми се струват объркани ― първо следват нас, после сменят посоката и се насочват обратно към затворническите канари, все едно са призовани да участват в роенето.
 	Едва шепа скакалци продължават с нас, докато се въртим над Ангелския остров в търсене на подходящо място за кацане.
 	Изгряващото слънце осветява изумрудената зеленина на обкръжените от Залива дървета. От този ъгъл Алкатрас се вижда пред широка панорама на Сан Франциско. Сигурно гледката е била главозамайваща едно време. Сега градът прилича на назъбена редица изпочупени зъби.
 	Кацаме до водата при западния бряг. От едната страна на хълма цунамитата са обсипали плажа е купчини тухли и множество натрошени дървета, но другата са оставили почти непокътната.
 	Рафи ме пуска, щом се приземяваме. Имам чувството, че съм прекарала сгушена в него поне година. Ръцете ми направо са замръзнали на местата си на раменете му, а краката ми са схванати. След кацането и скакалците се олюляват наоколо, сякаш имат същите проблеми.
 	Рафи изпъва шия и отърсва ръце. Кожестите му прилепски крила се сгъват и изчезват зад гърба му. Още носи маската си от превърналото се на клане парти в гнездото. Тя е тъмночервена, прошарена е със сребро и покрива цялото му лице, без устата.
 	― Няма ли да я свалиш? ― И аз разтръсквам китки, за да премахна вцепенението. ― Приличаш на червена смърт с демонски крила.
 	― Чудесно. Така следва да изглежда всеки ангел ― той размърдва рамене.
 	Не е лесно, предполагам, часове наред някой да се притиска към теб. Но макар да се грижи да си отпусне мускулите, Рафи остава нащрек и неспирно обхожда с поглед тихата околност.
 	Намествам презрамката върху гърдите си, та мечът ми, маскиран с плюшено мече, да легне на бедрото за по-лесно изваждане. След това отивам да помогна на сестра ми да слезе от Белиал. Когато доближавам Пейдж, скакалците ѝ се разсъскват срещу мен и размахват скорпионските си жила в моя посока.
 	Спирам с разтуптяно сърце.
 	Рафи незабавно се озовава до мен. Тихичко казва:
 	― Позволи ми да те придружа.
 	Пейдж слиза от превоза си и гали скакалците с малката си длан.
 	― Шшт. Всичко е наред. Това е Пенрин.
 	Все още ме изумява колко слушат сестричката ми тези чудовища. Взираме се едни в други само още няколко секунди, после зверовете прибират жила под нежните уговорки на Пейдж. Изпускам дъх и двамата с ангела отстъпваме, като оставяме сестра ми да ги успокои.
 	Пейдж се навежда да вдигне отрязаните крила на Рафи. Лежеше върху тях и изпоцапаните пера са поомачкани, но в обятията ѝ почти веднага започват да се разгръщат. Не виня Рафи, задето ги отряза от Белиал, преди скакалците да успеят да ги изсмучат до сухо заедно с всичко друго по демона, но ми се ще да не се беше наложило. Сега ще трябва да намерим доктор, за да ги присади обратно на ангела, преди да се спаружат.
 	Тръгваме по плажа и забелязваме няколко гребни лодки, вързани за едно дърво. Островът в крайна сметка ще се окаже обитаем.
 	Рафи ни махва да се скрием, а самият той се упътва нагоре по склона.
 	Едно време от тази страна на хълма изглежда е имало редица къщи. На по-ниското са останали само бетонните основи, обсипани с натрошени тухли и със следи от вода и сол. Но на по-високото няколко от закованите с дъски сгради се издигат невредими.
 	Пръсваме се зад най-близката. Ако съдя по размерите ѝ, преди е играла ролята на градинска барака. Също като другите, и тя е закована с варосани дъски. Изглежда са били сложени много преди Голямото нападение.
 	Цялата махала лъха на изоставен град, с изключение на къщата на хълма с изглед към залива. Тя е съвършено здрава викторианска постройка с все бялата дървена ограда. Единствено тя прилича на семеен дом и има поне някакъв живец или намек за обитаване.
 	Не виждам никаква опасност ― и определено нищо, което скакалците да не могат да уплашат, но стоя извън линията на видимостта. Гледам как Рафи подскача за полет нагоре по хълма и се премества от прикритието на бараката към едно дърво и от него към следващото, докато си проправя път нагоре към къщата.
 	Стига до нея и стрелба разбива покоя.
 	 
 	 
 
 	2


 	 
 	РАФИ СЕ ДОЛЕПЯ дo една стена.
 	― Не сме дошли да ви нараним ― подвиква той.
 	Нов изстрел му отговаря от прозорец на горния етаж. Трепвам ― нервите ми са опънати до краен предел.
 	― Чувам ви да си говорите вътре ― продължава Рафи. Явно смята, че всички са глухи. Сравнени с ангелите, вероятно наистина сме такива. ― И отговорът е не. Крилата ми едва ли ще струват колкото ангелските. Няма начин да успеете да ме заловите, така че спрете да се залъгвате. Просто искаме къщата. Постъпете разумно. Махнете се.
 	Входната врата се отваря с трясък. Трима здравеняци излизат навън, насочили пушки в различни посоки, сякаш не са сигурни къде се намират враговете им.
 	Рафи излита и скакалците следват примера му. Той разцепва въздуха с впечатляващите си демонски крила и изглежда много страховито, преди да кацне досами къщата.
 	Скакалците се стрелват след него, спускат се и изчезват сред дърветата с навити зад гърбовете си скорпионски жила.
 	Тримата здравеняци успяват добре да огледат срещу какво се изправят и хукват да бягат. Втурват се през дърветата от срещуположната на скакалците страна. Чак после заобикалят през руините към плажа.
 	След изчезването на мъжете, от къщата като пребито куче се измъква и жена. Побягва в противоположна на мъчителите си посока. Поглежда през рамо къде са те и като че ли повече бърза да се спаси от тях, отколкото от крилатите зверове.
 	Докато мъжете се качат в лодките и излязат в морето, тя вече е изчезнала сред хълмовете отвъд къщата.
 	Рафи обикаля фасадата на освободената сграда и спира, за да се вслушва внимателно. Махва ни да се присъединим към него и влиза вътре.
 	По времето, когато стигаме до къщата, вече ни е подвикнал:
 	― Чисто е!
 	Полагам длан на рамото на Пейдж, докато минаваме през портичката в бялата дървена ограда и влизаме в двора. Тя се взира в странния дом, притиснала отрязаните крила на Рафи като успокояващо одеялце. Викторианската постройка е маслено-златиста на цвят, с виненочервени корнизи. Има си веранда с тръстикови мебели и изглежда досущ като кукленска къща.
 	Един от скакалците захвърля Белиал до дървения стобор. Той остава проснат като парче месо. Жилавата плът на тялото му е с цвят и текстура на сушена пастърма и още кърви от раните, където Пейдж отхапа парчета от бузите и раменете. Демонът изглежда изключително жалък, но точно тази жертва на скакалците нямам желание да съжаля. Питам:
 	― Какво ще правим с Белиал?
 	― Ще се погрижа за него ― Рафи се спуска по стъпалата на верандата към нас със сестра ми.
 	Предвид всички ужасни неща, причинени му от Белиал, се питам защо просто не го убие, вместо да му отреже крилата. Може би смята, че скакалците ще го направят вместо него или пък е очаквал нападението в гнездото да бъде фатално? Сега обаче, след като се е озовал чак тук, Рафи не изглежда склонен да довърши противника си.
 	― Хайде, Пейдж!
 	Сестра ми се качва редом с мен нагоре до дървената веранда и влиза в къщата.
 	Очаквам вътре да открия прах и мухъл, но всъщност се оказва много приятно местенце. Дневната явно е служила за музей. В ъгъла е изложена дамска рокля от края на осемнайсети век. До нея стоят непотребни музейни въженца на бронзови стойки, които преди са служили да държат зрителите настрани от античните мебели в стаята.
 	Пейдж се озърта и отива до прозореца. Изкривен от неравностите в стъклото, Рафи извлачва Белиал до портичката на оградата. Захвърля го там и тръгва към къщата. Демонът изглежда мъртъв, но знам, че не е. Жертвите на ужилване от скакалците са напълно парализирани и привидно мъртви, макар че все още са в съзнание. Това е част от ужаса да те ужилят.
 	― Хайде. Да разгледаме какво има в къщата ― предлагам аз. Пейдж обаче продължава да се взира през прозореца и към спаруженото тяло на Белиал.
 	Навън Рафи се появява отново в полезрението ни, понесъл огромен наръч ръждиви вериги. Изглежда наистина страховито, докато ги омотава около Белиал и прави примки на шията му, премята ги през оградния стълб и ги увива на бедрата на жертвата. Заключва ги заедно в средата на гърдите му.
 	Ако не знаех истината, щях да се уплаша от Рафи. Борави с безпомощния демон безмилостно и нехуманно.
 	Странно, но именно Белиал не спира да привлича вниманието ми. Както е окован, в него виждам нещо, което ме тегли неумолимо. Струва ми се познат.
 	Отърсвам се от това впечатление. Май съм на ръба да халюцинирам от изтощение.
 	 
 
 	3

 	 
 	НЕ СЪМ РАННО ПИЛЕ, a и се чувствам същинско зомби, ако не спя няколко нощи наред. Ще ми се да се просна на някой диван и да не помръдна оттам цяла седмица.
 	Но първо трябва да помогна на сестричката си да се настани.
 	Отнема ми час да я измия във ваната. Цялата е покрита с кръвта на Белиал. Когато носеше чиста рокличка с щампа на цветя, изплашените хора от Съпротивата я смятаха за чудовище. Ако я видят сега, сигурно ще хукнат да я линчуват с вили и факли.
 	Страхувам се да търкам по-силно заради всичките шевове и синини. И изобщо, къпането на сестра ми винаги е било задача на майка. Стигне ли се до занимания с Пейдж, тя винаги беше изненадващо нежна.
 	Вероятно Пейдж си мисли за същото, понеже пита:
 	― Къде е мама?
 	― Тя е със Съпротивата. Вероятно вече са в лагера... ― Поливам я с вода и колебливо попивам с гъбата между шевовете. ― Дойдохме да те търсим, но ни хванаха и ни закараха в Алкатрас. Тя обаче е добре. Съпротивата дойде да спаси всички на острова и я видях на кораба, с който бягаха оттам.
 	Синините на Пейдж още са страшни на вид и не ми се ще случайно да скъсам някой шев. Чудя се дали конците сами ще се разтварят, или ще се наложи да ги свали доктор.
 	А това ме подсеща за Доктора ― онзи, който я е зашил поначало. Не ме е грижа в какво положение се е намирал. Никое нормално човешко същество не би рязало и осакатявало малки деца, за да ги превърне в човекоядци чудовища, само защото така му е заповядал Уриил, ангелът-мегаломаниак. При вида на синините на Пейдж и като знам какво е преживяла, направо ми се иска да ритам Доктора, докато стане на парчета.
 	Е, не е ли много налудничаво да храня тиха надежда, че е в състояние да ѝ помогне?
 	Въздъхвам и пускам гъбата във водата. Непоносима ми е гледката на ребрата, щръкнали изпод шевовете по гърдите на Пейдж. Тя и бездруго няма да стане по-чиста. Слагам окървавените ѝ дрехи в мивката и отивам до едната спалня, за да потърся какво да облече.
 	Преравям старите чекмеджета, без всъщност да очаквам особени находки. Струва ми се, че къщата е била туристическа база, а не обитаем дом. Но все пак тук бяха отседнали хора. Може би дори са избрали да се установят за по-дълго.
 	Няма кой знае какво, ала на това място е живяла поне една жена ― и то известно време. Пресягам се и вадя бяла блуза и ленена пола. Прашки. Дантелен сутиен. Прозрачен комбинезон. Подкъсена тениска. Чифт ластични мъжки боксерки.
 	През първите дни след Голямото нападение, хоратa ce държаха странно. Дори когато се евакуираха от домовете си, те вземаха мобилни телефони, лаптопи, ключове, портфейли, куфари и обувки, все едно отиват на голяма ваканция на тропиците, а не да се скитат по улиците. Като че ли не приемаха факта, че положението няма да се оправи в рамките на няколко дни.
 	В крайна сметка обаче всички тези вещи останаха захвърлени по колите и улиците или, в този случай, в чекмеджетата на къщата-музей. Намирам тениска, в която Пейдж ще се скрие почти цялата. Няма шанс да открия подходящи за нея панталони, така че тениско-роклята ще ѝ свърши работа за момента.
 	Слагам сестра ми да си легне на горния етаж и оставям обувките ѝ до леглото ― в случай, че се наложи да се изнесем набързо.
 	Целувам я по челото и ѝ пожелавам лека нощ. Очите ѝ се затварят като на кукла, а дишането ѝ почти незабавно става равномерно. Сигурно е напълно изтощена. Кой знае кога е спала за последно? А кога ли е яла за последно?
 	Слизам долу и откривам Рафи, наведен над масата в трапезарията. Разгърнал е крилата си върху нея. Свалил си е маската и за мен е облекчение отново да виждам лицето му.
 	Оправя си крилата. Вече ги е почистил от кръвта. Проснати са на масата, влажни и безжизнени. Той изскубва счупените пера и приглажда здравите.
 	― Поне си ги върна ― отбелязвам.
 	Светлината хвърля танцуващи отблясъци по тъмната коса на Рафи.
 	Той си поема дълбоко дъх:
 	― Върнахме се в начално положение...
 	Седнал е на дървен стол и се е сгънал нещастно върху него. Не влага особен оптимизъм, когато казва:
 	― Трябва да намеря доктор.
 	― В Алкатрас имат това-онова. Ангелски хирургически инструменти, струва ми се. Правели са всевъзможни експерименти там. Дали лабораторията им няма да ти бъде от полза?
 	Рафи ме поглежда с очи толкова сини, че изглеждат почти черни.
 	― Може би. Вероятно и бездруго е добре да огледам онзи остров. Твърде близо е до нас, за да го пренебрегваме... ― разтрива слепоочията си.
 	Разочарованието тежи като канара на раменете му. Архангел Уриил сътворява фалшив апокалипсис и лъже ангелите, за да ги накара да гласуват за него при избора на Вестител, а горкият Рафи е заседнал на начинанието да си пришие обратно ангелските крила. Докато не успее, няма да може да се върне в ангелското общество и да опита да оправи положението.
 	― Трябва да поспиш ― казвам му. ― Всички имаме нужда от сън. От умора краката ми се подгъват... ― Олюлявам се леко. Нощта беше дълга и все още не ми се вярва, че всички оцеляхме да видим утрото.
 	Почти очаквам Рафи да спори, но той кима. Нагледно потвърждение колко много се нуждаем от почивка, а и че на него му трябва и малко време да измисли как да открие доктор, способен да му помогне.
 	Помъкваме се нагоре към двете спални.
 	В коридора пред вратата се обръщам към ангела:
 	― Ние с Пейдж ще...
 	― Пейдж сигурно ще спи по-добре сама.
 	За секунда си помислям, че на Рафи може би му се иска да остане насаме с мен. Връхлита ме вълна от налудничаво неудобство, примесено с възбуда. После виждам изражението му.
 	Гледа ме сурово. Дотук с теорията ми.
 	Просто не иска да спя редом със сестра ми. Не знае, че вече съм делила една стая с нея, докато бяхме при Съпротивата. Тя е имала предостатъчно възможности да ме нападне.
 	― Но...
 	― Ще се настаниш в тази стая ― Рафи посочва спалнята от другата страна на коридора. ― Аз ще легна на канапето.
 	Казва го с привичен началнически тон. Очевидно е свикнал всички да му се подчиняват.
 	― За какъв диван говориш? Това е просто древна кушетка за дами наполовина на твоя ръст.
 	― Спал съм на камъни и в снега. Дамската кушетка е същински лукс. Ще се справя.
 	― Пейдж няма да ме нарани.
 	― Не, няма. Ще си твърде далеч, за да я съблазниш, докато спиш и си уязвима.
 	Твърде уморена съм, за да споря. Преди да вляза в спалнята от другата страна на коридора, надзъртам в стаята на сестра ми, за да се уверя, че още спи.
 	Утринното слънце сияе топло през прозорците и лее светлина върху леглото. Изсъхналите диви цветя върху нощното шкафче добавят пурпурни и жълти щрихи. През отвореният прозорец лъха аромат на розмарин.
 	Свалям cи обувките и облягам Мечо Пуки на леглото ― да ми е под ръка. Плюшеното мече се кипри върху тюлената рокля, която покрива канията на меча. Още откакто се срещнахме с Рафи, от оръжието лъха същинска буря от емоции. Хем се радва да е близо до господаря си, хем тъжи, защото му е забранено да са заедно. Погалвам меката козинка на мечето и го потупвам леко.
 	Обикновено спя с дрехите, в случай че се наложи да бягаме, но ми е писнало да нощувам така. Неудобно е, а гостоприемната стая ми напомня за времето преди вечните тръпки на страха.
 	Решавам, че е настъпил един от редките моменти, когато ще си позволя да спя удобно. Упътвам се към скрина с чекмеджетата и преравям дрехите, които открих преди това.
 	Няма кой знае какъв избор, но наличното ще ми стигне. Харесвам си подкъсената тениска и мъжките боксерки. Тениската ми е широка, но иначе става. Стига до последното ми ребро и оставя корема ми гол.
 	Ластичните боксерки са ми съвсем по мярка, макар да са предназначени за момчета. Единият крачол е разбридан и се разплита, но бельото е чисто, а ластикът не е прекалено стегнат.
 	Пропълзявам в леглото и не пропускам да се възхитя на копринените луксозни чаршафи. Потъвам в сън в секундата, щом главата ми опира във възглавницата.
 	През прозореца полъхва лек ветрец. Дори насън съм наясно, че навън е слънчево и топло, както понякога се случва дори през октомври. И въпреки това сънувам гръмотевични бури. Слънцето се претапя в дъжд и, докато се унасям все по-дълбоко, стаята ми с гледка към градината се превръща в кълбящи се буреносни облаци.
 	 
 	ВЪРНАЛА СЪМ СЕ в онзи момент, когато окованите Паднали поемат към Преизподнята. Яхнали са ги адски бесове и изпод шиповете на шиите, челата, китките и глезените на нещастните жертви капе кръв.
 	В същия сън попаднах заедно с меча ми, докато се намирах в лагера на Съпротивата. Но все пак смътно си спомням, че този път не спя с острието. То е облегнато на леглото и не ме докосва. А и сегашният кошмар не ми прилича на спомена на меч.
 	Сънувам собственото си преживяване по време на пребиваването в спомена. Сън за съня.
 	Рафи се стрелва надолу през гръмотевичната буря и по време на полета към земята набързо потупва по ръцете неколцина от новите Паднали. Виждам как се променят израженията им при ободрителния му допир. В тази група трябва да са и Наблюдателите ― елитният отряд ангелски воини, паднали заради любовта си към човешките дъщери.
 	Били са под командването на Рафи ― негови верни войници. Очевидно разчитат на него да ги спаси, нищо че са избрали да нарушат ангелските закони, като се оженят за жени от моята раса.
 	Едно от лицата привлича вниманието ми. Макар и окован, Падналия ми се струва познат.
 	Напрягам се да го разгледам по-добре и в крайна сметка успявам.
 	Това е Белиал.
 	Изглежда пo-мил, отколкото съм свикнала, липсва и обичайната му презрителна гримаса. На лицето му е изписан гняв, но в очите му забелязвам искрена болка. Стиска ръката на Рафи за миг по-дълго от другите Паднали, почти се ръкува с него.
 	Рафи му кима и продължава към земята.
 	Блясва светкавица и небето ридае, а дъждът се лее право в лицето на Белиал.
 	 
 	СЪБУЖДАМ СЕ. Слънцето е изминало доста път по небето.
 	Не чувам нищо необичайно, тъй че ― да се надяваме ― Пейдж продължава да спи. Ставам и отивам до отворения прозорец. Навън още е слънчево, а вятърът люлее клоните на дърветата. Пеят птички и пчелите бръмчат, сякаш светът изобщо не се е променил.
 	Щом поглеждам навън обаче, при все топлината ме полазват тръпки.
 	Съсухреният и измъчен Белиал още лежи окован до градинската порта, но очите му са отворени и той се взира право в мен. Парализата му, предполагам, вече е напълно отминала. Нищо чудно, че сънувах кошмар за него.
 	Но онова не беше същински кошмар, нали? По-скоро беше спомен от показаното ми от меча. Поклащам полека глава, докато се опитвам да извлека някакъв смисъл от спомена.
 	Възможно ли е Белиал да е бил един от Наблюдателите на Рафи?
 	 

 
 4

 	 
 	 
 	 СЛЪНЦЕТО Е СТОПЛИЛО приятно стаята. Вероятно е някъде около обяд. Чувствам се страхотно отпочинала от цялата лудост.
 	Засега не съм подготвена да се откажа от безценния си сън, но чаша вода ми се струва добра идея. Отварям вратата и откривам Рафи да седи в коридора със затворени очи.
 	Смръщвам се.
 	― Какво правиш?
 	― Бях прекалено уморен да ползвам кушетката ― отговаря той, без да отваря очи.
 	― Стоиш на пост, така ли? Щях да си поема смяната, само да ми беше казал. Какво точно те тревожи?
 	Рафи изсумтява.
 	― Имам предвид ― някакъв конкретен враг ли предвиждаш в момента?
 	Той седи с лице към вратата на Пейдж. Трябваше да се досетя, нали?
 	― Тя няма да ме нарани.
 	― Така си мислеше и Белиал... ― Очите му още са затворени, а устните едва помръдват. Ако не говореше, щях да го помисля за заспал.
 	― Белиал не е нито по-голямата ѝ сестра, нито я е отгледал.
 	― Наречи ме сантиментален, но ми харесва да те гледам цяла и непокътната. Освен това сестра ти не е единствената, на която може да се хареса вкусната ти плът.
 	Накланям глава.
 	― Кой ти каза, че съм вкусна?
 	― Не си ли чувала старата поговорка? Вкусен до глупост.
 	― Току-що си я измисли.
 	― Ха. Поговорката ще да е ангелска. С нея предупреждаваме глупаците, че нощем дебнат какви ли не твари.
 	― Сега е ден.
 	― Значи не отричаш, че си глупачка? ― Рафи най-сетне отваря очи с усмивка. Но тя угасва в момента, щом ме вижда. Оглежда дрехите ми и пита: ― Какво си облякла?
 	Съвсем бях забравила, че съм само по възкъса тениска и ластични слипове. Поглеждам се и се чудя дали имам повод за притеснения. Що-годе прилично съм покрита, като изключим кръста ми, а и от краката ми вероятно се вижда повече от обикновено.
 	― Решил е да ме съди онзи, който през цялото време обикаля полугол?
 	Разбира се, аз всъщност харесвам Рафи без риза и когато се виждат плочките по корема му, но не го споменавам.
 	― Трудно се носи риза, щом имаш крила. Освен това не съм те чул да се оплакваш.
 	― Не си го и помисляй, Рафи. Не си чул и комплименти... ― Ще ми се да кажа, че и ние си имаме предостатъчно красавци, които с нищо не му отстъпват, но това би било пълна лъжа.
 	Той все още проучва облеклото ми.
 	― Мъжки гащи ли носиш?
 	― Може и мъжки да са. Но ми стават.
 	― Чии са?
 	― Ничии. Намерих ги в едно чекмедже.
 	Рафи посяга и дръпва конеца на разбридания крачол. Той се разплита и полека криволичи около бедрото ми, с което съществено скъсява и без друго късите шорти.
 	― Какво ще сториш, ако се наложи да се спасяваме набързо? ― пита ангелът с дрезгав глас, без да откъсва очарован поглед от разплитащата се нишка.
 	― Обувам си обувките и се спасяваме.
 	― Облечена по този начин? Пред неподвластни на закон мъже?
 	Погледът му се отклонява към кръста ми.
 	― Ако се притесняваш, че в къщата ще нахлуят перверзни типове, няма значение дали съм по тези дрехи или в торбести панталони и суитшърт. Нападателите или ще се окажат свестни човешки същества, или не. Действията им няма да зависят от облеклото ми.
 	― Доста ще им е трудно да предприемат каквито и да е действия, докато им сплесквам физиономиите. Неуважението няма да се толерира.
 	Усмихвам се леко на Рафи:
 	― Понеже ти показваш страхотно уважение.
 	Той въздъхва, сякаш е отвратен от себе си:
 	― Напоследък май само за теб мисля.
 	― Какво те накара да го кажеш?
 	Ще ми се да не звуча толкова заинтригувана.
 	― Седя на твърдия под пред вратата ти, докато ти спиш в удобство, нали?
 	Смъквам се по стената, за да седна до Рафи на пода в коридора. Един до друг сме, ръцете ни почти се докосват и около нас се възцарява тишина.
 	След известно време казвам:
 	― Дълбокият сън ще ти дойде добре. Иди да се възползваш от леглото. Известно време на пост ще стоя аз.
 	― Няма начин. На риск си подложена ти, не аз.
 	― Какво според теб се кани да ме спипа?
 	Размърдвам се да го погледна и ръката ми се отърква в неговата.
 	― Списъкът е безкраен.
 	― И откога си ми станал чак такъв защитник?
 	― Откакто враговете ми прецениха, че ти си моята човешка дъщеря.
 	Преглъщам. Гърлото ми е пресъхнало.
 	― Така ли е станало?
 	― Белиал ни видя заедно на маскарада. Макар да си носех маската, Уриил знае, че на плажа именно аз съм бил с теб.
 	― А аз такава ли съм? ― Прошепвам. ― Твоята човешка дъщеря?
 	Почти чувам ударите на сърцето си. То се разтупква и още по-силно, когато осъзнавам, че Рафи сигурно е способен да го чуе.
 	Той отклонява поглед встрани:
 	― На някои неща просто не им е писано да се случат. Но не го разбират нито Ури, нито Белиал.
 	Изпускам дъха си ― полека, овладяно. Рафи спокойно би могъл да допълни, че аз също не го разбирам. Питам:
 	― Та кой точно би дошъл по дирите ми?
 	― Като изключим обичайните заподозрени, когато отрязах крилата на Белиал, с мен те видя цялата ангелска войска. Всички смятат, че пътуваш в компанията на маскиран „демон“, който реже крилата на „ангели“. Това стига да започнат да те преследват, дори и само за да намерят мен. Освен това вече си ангелоубиец, за което наказанието е автоматична смъртна присъда. Доста популярно момиче си.
 	Обмислям за миг думите на Рафи. Мога ли всъщност да направя нещо по въпроса?
 	― Но ние им се струваме еднакви, нали? Как въобще ни различават? На мен също всичките ми изглеждат еднакви. Толкова отвратително съвършени са отвсякъде ― съвършени тела на олимпийски богове, съвършени красиви лица, дори съвършени прически. Ако не те познавах, щях да си мисля, че ангелите са напълно взаимозаменяеми.
 	― Искаш да кажеш, че съм повече от съвършен?
 	― Не. Понеже си толкова скромен.
 	― Скромността е надценена добродетел.
 	― Да смятам ли тогава, че това е искрената ти представа за себе си?
 	― Истинските воини не се поддават на психощуротии.
 	― Или на рационално мислене.
 	Рафи поглежда голите ми крака.
 	― Не, не и толкова рационално, признавам... ― Изправя се и ми подава ръка. ― Хайде. Върви да поспиш.
 	― Само ако и ти си легнеш.
 	Хващам се за ръката му и той ме изправя.
 	― Добре. Щом това ще те накара да се решиш.
 	Влизаме в моята стая и аз се настанявам на леглото. Лягам върху завивките с мисълта, че той само иска да се увери дали наистина ще спя. Но вместо да си тръгне, Рафи се опъва на матрака до мен.
 	― Какво правиш? ― питам.
 	Той ляга с буза на възглавницата до мен и затваря очи с видимо облекчение.
 	― Ще си дремна.
 	― Няма ли да слезеш долу?
 	― Не.
 	― А кушетката?
 	― Твърде е неудобна.
 	― Май спомена, че си спал на скалите в снега.
 	― Така е. Поради което при всяка възможност избирам мекото легло.
 	 
 
 	5


 	 
 	 
 	ОЧАКВАМ ТОЙ ДА ОСТАНЕ БУДЕН и скован като мен, но дишането на Рафи бързо преминава в ритъма на съня.
 	Сигурно е капнал. Дори ако изключим недоспиването и постоянното му стоене нащрек, той все още се възстановява от травмите на крилата ― както първоначалната ампутация, така и операцията. Не си представям през какво минава!
 	Лежа си и се опитвам да заспя до Рафи.
 	Топлият бриз внася през прозореца аромат на розмарин. Далечно и успокоително ми се струва бръмченето на пчелите покрай растенията отдолу. През затворените ми клепачи като разтопено масло се лее слънчева светлина.
 	Обръщам гръб на светлия прозорец и се оказвам лице в лице с Рафи. Не мога да се сдържа да не отворя очи и да го погледам. Тъмните мигли очертават полумесец върху бузата му. Дълги и извити ― всяко момиче би им завидяло. Гръбчето на носа му е широко и право. Устните му са меки и чувствени.
 	Чувствени ли? За малко да се изкикотя. Що за дума изникна в главата ми? Не съм сигурна дали изобщо досега съм възприемала каквото и да е като чувствено.
 	Мускулестият гръден кош на Рафи се надига и отпуска в очарователен равномерен ритъм. Ръката ми се разтреперва от желание да погали гладките му мускули.
 	Преглъщам и се обръщам на другата страна.
 	С Рафи зад гърба, полека си поемам дълбоко дъх и го изпускам бавно, сякаш се опитвам да се успокоя по време на битка.
 	Той тихо простенва и се намества. Изглежда съм го обезпокоила с въртенето си.
 	Усещам топлия му дъх отзад по врата си. Вероятно се е обърнал настрани, с лице към мен. Толкова е близо, че електрическото напрежение от близостта му пролазва по гръбнака ми.
 	Толкова е близо.
 	Дълбокият и стабилен ритъм на дишането му се запазва. Рафи спи дълбоко, докато аз съм на нокти заради това, че лежи до мен в леглото. Какво ми става? Не е ли редно да сме в обратното положение?
 	Опитвам се да изтикам цялата тази объркваща каша от емоции в тъмницата в главата ми. Но или тайното подземие се е препълнило, или този вързоп от чувства е твърде голям, твърде настойчив или пък твърде бодлив, за да влезе вътре.
 	А по време на тази борба тялото ми самичко се извива назад и накрая се докосваме.
 	Щом бедрото ми се опира в него, Рафи простенва и се намества, като премята ръка през мен. Придърпва ме към коравото си тяло.
 	Какво да сторя?
 	Гърбът ми вече е притиснат към гърдите на ангела по цялата си дължина.
 	Какво да правя?
 	Корав. Топъл. Мускулест.
 	По челото ми избива пот. Кога стана толкова горещо в стаята?
 	Тежестта на ръката на Рафи ме притиска към него и ме приковава в леглото. За момент ме връхлита паника и съм на път да изскоча от завивките.
 	Да, но това ще го събуди. Цялата изтръпвам от неудобство при мисълта, че той ще ме види колко съм се разгорещила и притеснила, докато е спал.
 	Старая се да се успокоя. Рафи ме е гушнал, все едно съм плюшено мече, и си спи спокойно. Сигурно е толкова изтощен, че дори не осъзнава присъствието ми.
 	Дланта му върху ребрата ми пари. Извънредно ясно осъзнавам как палецът му лежи по протежение на гърдата ми.
 	Хрумва ми нова мисъл. Не мога да се отърва от нея, независимо колко усърдно се мъча да я отблъсна.
 	Какво ли ще усетя, ако цялата ръка на Рафи се намира върху тази част от анатомията ми?
 	На седемнайсет съм, скоро ще навърша осемнайсет и досега мъж не е докосвал гърдите ми. Както се развиват нещата, май няма и да ми се случи ― поне не в добрия, изпълнен с любов смисъл. В апокалиптичния свят насилието е гарантирано и приятните преживявания са само мечта. Това ме кара още по-силно да копнея да изживея нещо хубаво. Да е мило и сладко ― така, както би се случило в съответния момент и с правилния човек в свят, който не е отишъл по дяволите.
 	Докато в ума ми бушуват дебати и съмнения, покривам дланта на Рафи с моята. Нежно, съвсем леко. Какво ли е усещането да погали зърното ми?
 	Вярно ли?
 	Сериозно ли си го мисля?
 	Но мислене не изразява точно какво бушува в мен. То е по-скоро... нужда. Неустоима, неумолима, туптяща, тръпнеща, назряла нужда.
 	Полека плъзвам ръката на Рафи нагоре, та палецът му да се притисне към меката плът на гърдата ми.
 	След това го побутвам нагоре ― съвсем мъничко.
 	Дишането на ангела засега е равномерно. Той продължава да спи.
 	Още мъничко. Само на косъм...
 	Най-накрая усещам топлината на дланта му да се разлива по гърдите ми.
 	И изведнъж всичко се променя.
 	Рафи започва да диша накъсано. Ръката му се плъзва нагоре и започва да мачка плътта ми. Настоятелно. На ръба да ми причини болка, но без да стига чак дотам. Не съвсем. Разтърсва ме невероятно усещане, което започва от гърдата ми и се разлива из цялото ми тяло.
 	Задъхвам се, преди да се усетя.
 	Рафи простенва и ме целува в основата на шията. Продължава нагоре чак до лицето ми. Устните му се притискат към моите ― горещи, влажни и алчни. Пъха език помежду им и ме гъделичка.
 	Целият ми свят се е превърнал в чувства ― мекото всмукване на целувката му, топлият му плъзгав език, твърдият допир на тялото му до моето...
 	Той ме обръща по гръб и се надига над мен. Тежестта на тялото му ме притиска към матрака. Прегръщам го през врата и краката и бедрата ми шават неспокойно.
 	Стена или може би скимтя ― или мяукам, не съм съвсем сигурна. Напълно съм погълната от въртопа на усещанията, в момента има само едно наистина важно нещо.
 	Рафи.
 	Прокарвам длан по мускулите на гърдите, раменете и изпъкналите му бицепси.
 	Миг по-късно той се дръпва и ме оставя задъхана.
 	Изтощено отварям очи, замаяна, и посягам към него.
 	Той ме приковава с напрегнат поглед. Притеснен, но преизпълнен с копнеж.
 	Отблъсква се назад.
 	Обръща се, за да седне с гръб към мен.
 	― Христе! ― Заравя ръце в косата си. ― Какво стана току-що?
 	Отварям уста да отговоря, но успявам да изрека единствено „Рафи“. Не съм сигурна дали е въпрос или молба.
 	Той седи, изправен като глътнал бастун, със сковани мускули и крила, прибрани плътно върху гърба. Докосвам го по рамото и Рафи се стряска така, все едно съм му пуснала ток.
 	Без да каже нито дума повече, той става и излиза решително от стаята.
 	 

 	 
 
 6

 	 
 	СТЪПКИТЕ НА РАФИ изтрополяваш надолу по дървените стъпала. Предната врата се отваря и се хлопва с трясък. След това виждам черното връхче на демонско крило да разсича въздуха пред прозореца ми, понеже ангелът излита.
 	Стискам очи под напора на унижението.
 	Как е възможно светът да свършва в гигантска битка с библейски размери и все още да има място за срам?
 	Лежа, както ми се струва, цяла вечност, и си мечтая да изтрия случилото се. Но не съм способна. Обхванало ме е ужасно объркване. Да, схващам. Рафи не бива да... човешките дъщери... бла, бла, бла.
 	Защо всичко не е по-просто? Въздъхвам и се взирам в белия таван.
 	Щях да си стоя така цял ден, ако не бях надзърнала през вратата, оставена от Рафи отворена след излизането му.
 	От другата страна на коридора стаята на Пейдж зее и леглото ѝ е празно.
 	Сядам.
 	― Пейдж?
 	Не получавам отговор. Грабвам обувките си и ги нахлузвам, за да пресека коридора.
 	― Пейдж?
 	Не чувам нищо. He е нитo в кухнята, нитo в трапезарията, нито в гостната. Надзъртам през прозореца на дневната.
 	Ето я.
 	Свила е телце на земята до Белиал, все още окован за дъсчената ограда.
 	Изтърчавам навън.
 	― Пейдж? Добре ли си?
 	Тя вдига глава и сънено мига срещу мен. Сърцето ми забавя ход, а аз издишам. Напрежението ми се оттича.
 	― Какво правиш тук?
 	Внимавам да стоя извън обсега на Белиал. Пейдж също се е настанила на косъм от обхвата му. Дори да е странно привързана към него, не е глупава.
 	Демонът Белиал лежи неподвижен. Зеят отворени и алени раните му, от които липсват парчета месо, но поне вече не кърви. Почти съм сигурна, че е излязъл от парализата, ала не е помръднал, откакто бяхме в гнездото.
 	Кожата му е спаружена. Дишането ― стържещо, сякаш и дробовете му кървят. Не се лекува толкова бързо, колкото очаквах от него. Погледът му обаче ни следва, нащрек и враждебен.
 	Прихващам сестра ми с ръка под мишниците и я вдигам в обятията си. До неотдавна беше започнала да става прекалено тежка да я нося така, но Голямото нападение промени положението. Сега е по-лека от парцалена кукла.
 	Тя се размърдва и се озърта. Издава сънено бебешкo хленчене ― колкото да покаже, че не ѝ харесва да я отнасям оттук. Пресяга се към Белиал, а той само се мръщи. Не изглежда притеснен или объркан от непостоянното ѝ отношение към него.
 	― Гласът ти ми звучи познато ― обажда се Белиал. Нито е шавнал, нито дори е мигнал. Същински труп, който си мърда очите и устата. ― Къде съм те виждал?
 	Малко ме изнервя, че и той си мисли същото, каквото ми хрумна и на мен, като го видях за първи път в окови.
 	Отдалечавам се от него с Пейдж в прегръдките си.
 	― Твоят ангел няма на разположение много време да си върне крилата ― подвиква Белиал.
 	― Откъде знаеш? Не си доктор.
 	― Рафаил почти изцяло ми откъсна едното крило от гърба. Наложи се да накарам онзи мизерен човешки доктор да го зашие обратно. Той ме предупреди, че ако това се повтори, не бива да чакам много.
 	― Кой мизерен доктор? Доктора ли?
 	― Хич не му обърнах внимание. Но, като се замисля, малкото копеле сигурно беше право. Дотук Рафаил успя само да ни остави и двамата безкрили.
 	― Той не е безкрил.
 	― Скоро ще бъде ― Белиал се усмихва мрачно, оголвайки окървавени зъби.
 	Продължавам напред и се изкачвам на верандата. Почти съм стигнала до вратата, когато той заговаря отново. Хрипти подире ми:
 	― Влюбена си в него, нали? Мислиш се за много специална. Достатъчно специална да си хванеш архангел за гадже... ― Сухото хъхрене на демона според мен е смях. ― Знаеш ли колко хора в течение на вековете са смятали за възможно да спечелят любовта му? И са се надявали той да бъде лоялен към тях, точно както те са му верни?
 	Знам, че не бива да обръщам внимание на Белиал. Не може да се вярва на нито една негова дума ― знам го ― но въпреки това любопитството ме изгаря. Оставям сестра ми на прага.
 	― Върни се в леглото, Пейдж!
 	Нужни са известни убеждения, та тя да влезе в къщата.
 	Обръщам се и се облягам върху перилата на верандата.
 	― Какво знаеш ти за него?
 	― Искаш ли да научиш колко много човешки дъщери е покорил? Колко сърца според теб са се строшили заради Рафаил, великия архангел?
 	― Според теб е сърцеразбивач, така ли?
 	― Казвам, че е безсърдечен.
 	― А сега ще ми заявиш и какво зло ти е причинил? Че не заслужаваш да си на верига като бясно куче!?
 	― Той не е добър по душа, твоят ангел. Нито един от тях не е.
 	― Благодаря за предупреждението ― обръщам се да се прибера в къщата.
 	― Не ми вярваш, но аз ще ти покажа!
 	Белиал изрича последните думи тихо, сякаш за него няма значение дали му вярвам, или не.
 	Спирам се на прага.
 	― Не съм голяма фенка на зловещи шипове, които обещават да ми покажат разни работи.
 	― Онзи меч, дeтo го разнасяш скрит под плюшеното животно ― отвръща демонът, ― е способен на много повече, не е само играчка. Той ще ти покаже това-онова.
 	Настръхвам цялата. Откъде знае за Мечо Пуки?
 	― Мога да ти покажа какво съм преживял от ръцете на същия архангел, в който си толкова влюбена. Просто и двамата трябва да докосваме меча.
 	Обръщам се отново към Белиал.
 	― Не съм толкова глупава, че да ти дам меча си.
 	― Не е нужно да ми го даваш. Ти го дръж, а аз само ще го докосна.
 	Поглеждам го изпитателно ― изключено е да няма скрит номер в предложението му.
 	― Защо да рискувам да си загубя меча, само за да разбера дали ми казваш истината?
 	― Не съществува никакъв риск. Мечът няма да ми позволи да го вдигна или да ти го отнема... ― Демонът ми говори, все едно съм идиот. ― За теб е напълно безопасно.
 	Представям си как изпадам в транс на спомените ― в близост до Белиал.
 	― Благодаря, но не.
 	― Страх ли те е?
 	― Не съм глупачка.
 	― Вържи ми ръцете, окови ме, пъхни ме в чувал, сложи ме в клетка. Стори каквото желаеш, за да се увериш, че си в безопасност от един стар демон, който вече дори не може да се изправи без чужда помощ.
 	Освен това трябва дa си наясно, че мечът няма да ми позволи да го взема, така че ще си в пълна безопасност.
 	Взирам се в Белиал и се опитвам да проумея каква игра играе.
 	― Наистина ли се страхуваш да не те нараня? ― Продължава той. ― Или чисто и просто не искаш да узнаеш истината за безценния си архангел? Той не е за какъвто го мислиш. Лъжец и предател е ― и имам начин да ти го докажа. Мечът няма да ми позволи да излъжа ― не се хваща на красиви приказки. Само на спомени.
 	Колебая се. Редно е да обърна гръб и да се прибера ― и Белиал го знае. Не би трябвало да се вслушвам в нито една негова дума.
 	Вместо това съм неспособна да мръдна от верандата.
 	― Имаш си собствени планове, а те нямат нищо общо с доказването на истината.
 	― Имам си, разбира се, но пък нищо чудно да ме пуснеш, след като осъзнаеш, че всъщност лошият не съм аз, а е той.
 	― Вече и на добричък се превърна, така ли?
 	Белиал изсумтява с леден тон:
 	― Искаш ли да видиш, или не?
 	Стоя озарена от слънцето, пред мен се разстила прелестната гледка на залива и зелените хълмове отвъд. Небето е синьо, само с няколко пухкави облачета.
 	Редно е да проуча по-съществена част от острова и да проверя дали няма да намеря нещо полезно за нас. Не е зле и да намисля план как да излекувам сестра си.
 	Трябва да се постарая дa бъда полезна, вместо да флиртувам с катастрофата.
 	Ала сънят се връща да ме тормози. Възможно ли е Белиал да е бил един от Наблюдателите на Рафи?
 	― Ти дали... работил ли си навремето с Рафи?
 	― Може да се каже. Беше ми командир. Имаше време, когато бях готов всичко да сторя заради него. Всичко. Още преди да ме предаде. Точно както ще стори и с теб. Такава му е природата.
 	― Знам, че си излъгал сестра ми само за удоволствие. Аз не съм самотно и изплашено седемгодишно момиченце, така че зарежи преструвката и злостните манипулации.
 	― Както обичаш, малка човешка дъще. И бездруго не би повярвала на очите си. Твърде си лоялна към архангела, за да повярваш източник на колко много нещастие ще се окаже.
 	Обръщам се и влизам в къщата. Проверявам дали Пейдж спи в стаята си. Отварям по ред и кухненските шкафове, за да преброя колко кутии със супа са оставили мъжете, настанени тук преди нас.
 	Обикалям из къщата, разяждана от желанието да видя какво всъщност предлага Белиал. Дали пък той няма да ми покаже нещо, което да ми върне здравия разум по отношение на Рафи. И така да ми помогне да дойда на себе си и да продължа нататък с живота си ― този съвместно с другите човешки същества, където ми е мястото.
 	Не мога дори да мисля за случилото се преди малко с Рафи, без лицето ми да пламне от притеснение. Как се очаква да го гледам, когато се върне?
 	Ако се върне.
 	Самата мисъл ми връзва вътрешностите на възел.
 	Сритвам една декоративна възглавница на пода, но не ми носи удовлетворение да я видя как отскача от стената.
 	Добре. Стига толкова. Само ще хвърля един поглед към спомените на Белиал. Хората на Ави си рискуват живота всеки ден в опити да шпионират ангелите за дребни късчета сведения. А ето ме тук с най-доброто шпионско устройство на света, плюс предложение да вляза в спомените на врага. Пък и през цялото време мечът ми ще е при мен ― и е вярно, че демонът няма да може да го използва.
 	Просто ще си го изкарам от ума и ще продължа нататък. И ще бъда свръхвнимателна.
 	Независимо какво има да ми покаже Белиал, после двете с Пейдж ще напуснем острова и ще се върнем при Съпротивата. Ще намерим мама и ще проверим дали ще открием и Доктора. Може с негова помощ сестра ми отново да прояде нормална храна.
 	А след това просто ще... оцеляваме.
 	Сами.
 	Качвам се горе да грабна Мечо Пуки и се връщам отвън при Белиал. Той се е проснал близо до единия кол на оградата, свит в точно същото положение, в каквото беше, когато си тръгнах. По очите му виждам, че е очаквал да се появя отново.
 	― Е, какво да сторя?
 	― Налага се да докосвам меча ти.
 	Вдигам оръжието и го насочвам срещу демона. То засилва на слънчевата светлина. Изпитвам желание да попитам дали и Мечо Пуки иска да правим това. Но не ми се ще да прозвуча глупаво пред Белиал.
 	― Приближи се.
 	Той протяга ръка, сякаш за да докопа острието.
 	Колебая се.
 	― Трябва да го държиш или е достатъчно да го докосваш?
 	― Докосването стига.
 	― Добре. Обърни се.
 	Без възражения Белиал се претъркулва в прахоляка. По гърба му личат ивици спаружени мускули. И с триметров меч не искам да го пипам. Но все пак опирам върха на острието в гърба му.
 	― Едно погрешно движение и ще те пронижа целия!
 	Не съм сигурна дали връзката ще бъде достатъчна, ако само го боцкам с връхчето, но той не изглежда притеснен.
 	Поема си дълбоко дъх и го изпуска полека.
 	Усещам как в ума ми се отваря същинска врата.
 	Не е като друг път, когато внезапно съм се озовавала на различно място. Тази връзка е по-слаба, полека ― все едно от мен зависи дали да избера да не придружа демона, ако не искам. Сякаш мечът не е сигурен за това конкретно пътуване.
 	И аз си поемам дълбоко дъх. Уверявам се, че съм стъпила стабилно в бойна стойка и се стягам за нападение.
 	После затварям очи.
 	 
 
 7

 	 
 	В ПЪРВИЯ МИГ ми се завива свят, после тупвам на твърда земя.
 	Отначало ме връхлита всепоглъщащата жега. След това идва смрадта на развалени яйца.
 	Под синкаво-лилаво небе се носи колесница, теглена от впряг с шест ангела вместо коне. Кръв и пот струят по раменете и гърдите им ― сбруите се врязват в кожата им и ги нараняват. Видно е, че много им тежат и колесницата, и гигантският демон, който я кара.
 	Демонът, разбира се, има крила. Може просто да долети до целта, ако пожелае. Вместо това пътува бавно из владенията си.
 	Толкова е голям, че пред него Белиал прилича на дете. Крилата му горят с, както ми се струва, истински огън, който се отразява от потната му кожа.
 	Демонът носи пръчка с кръг спаружени глави на върха. Главите мигат с очи и се опитват да пищят. Или може би се давят и зяпат да си поемат въздух? Не съм сигурна, понеже не се чува нито звук. Дългите им руси коси се веят като морски водорасли по водно течение.
 	Щом преодолявам ужаса си от главите, осъзнавам, че очите им са в една и съща отсянка на зеленото. С колко ли глави разполага този демон, че да може да събере цяла китка с еднакъв оттенък на очите и косата?
 	Натрошени стъкла и парчета кост покриват земята. Колелата на колесницата са увити с по двама ангели, сякаш чудовищният демон не желае лъскавите му джанти да се цапат по неравната повърхност. Падналите ангели са оковани за колелата и пронизани от какви ли не остри парчета, щръкнали от кожата им.
 	Сред Падналите, омекотяващи хода на колесницата, е и Белиал.
 	Крилата му са с цвета на гаснещ залез. Навярно това са оригиналните му ангелски крила. Наполовина разтворени са, сякаш се надява да успее да ги опази от смазване, ала много от перата вече са изгорени и счупени.
 	Не съм се замисляла как демоните добиват адския си облик. Вероятно има преходен период между ангелската и демоничната същност. Понеже Белиал още има пера, това, предполагам, означава, че не е минало много време от Падението му.
 	Познавам го веднага, въпреки по-гладкото му лице и по-невинното изражение. В очите му липсва пронизващата суровост, с която съм привикнала. Изглежда почти красавец без обичайната си гримаса и горчивина, макар очевидно да изпитва болка.
 	Много болка.
 	Но я понася, без да трепне.
 	Колелото се търкаля, смазва тялото му върху парчетата кост, покриващи земята, а е принуден да понася и тежестта на колата, и на седналото в нея чудовище. Изражението му е съсредоточено и целеустремено, и май си е прехапал устната, за да не изпищи.
 	Крилата му потреперват от усилието да ги държи над земята. Това ги защитава от най-лошите увреждания, но въпреки това се влачат по полето от остри кости и стъкла.
 	С въртенето на колелата крилата на окованите към тях ангели полека-лека се натрошават и чупят. Пленниците все още носят празните ножници на мечовете си ― те дрънчат и се влачат по неравната земя като напомняне какво са изгубили.
 	Гигантският демон размахва пръчката над главата си и тя свисти във въздуха. Политнали свободно, спаружените глави се разпищяват. Изстрелват се към впряга от ангели, а косите им се веят пред тях във въздуха като змиевидни копия.
 	Когато удрят ангелите, теглещи колесницата, острата коса започва да кълца кожата им.
 	Главите отварят широко уста и трескаво гризат Падналите. Преди камшикът да бъде изтеглен обратно, една успява да се зарови наполовина в гърба на впрегнатия ангел.
 	Падналите ми се струват недохранени и са покрити с гнойни рани. Подозирам, че дори ангелите се нуждаят от храна, за да поддържат бързото си възстановяване.
 	Миг по-късно забелязвам към впряга да се носи глутница бесове с прилепски лица и тъмни крила. По-големи са от онези, които видях в спомените на меча. По-тлъсти са и с петнисти крила, все едно са прихванали зараза.
 	В очите на тези бесове блести хитроумие и ми изглеждат по-опасни от онези, които видях преди. Озъртат се, нащрек са и се движат целеустремено. Съвременните бесове явно са деволюирали до по-малки, по-слаби и по-глупави версии на тези тук.
 	При все това бесовете са дребна работа в сравнение с демоничния повелител. Те са мизерни твapи на фона на чутовния звяр, разположил се в колесницата, и очевидно се страхуват от него.
 	Едва ли са от един и същи вид. Ни най-малко не приличат на него. Бесовете по-скоро са зъбати твapи със сплескани физиономии и прилепски крила, а гигантът наподобява погрознял ангел.
 	Бесовете влачат зад себе си жена. Навремето сигурно е била хубавица, с махагонова коса и cиви очи, но сега има вид на овехтяла кукла. Очите ѝ са празни, лицето ― безизразно, все едно живецът ѝ се скита нейде далеч.
 	Бесовете са хванали жената за глезените и я влачат по земята. Ръцете ѝ се приплъзват зад главата, а сплетената ѝ коса се закача по щръкнали кости, които я скубят. Роклята ѝ е разкъсана на парцали, а цялата ѝ кожа ― мръсна и окървавена. Ще ми се да помогна на нещастницата, да изритам бесовете надалеч от нея, но съм просто сянка в спомените на Белиал.
 	Виждам бледи остатъци от хелоуинските бои, с които се бяха нашарили съпругите на Наблюдателите в нощта, когато с Рафи се сражавахме за живота им. Не познавам конкретно тази, ала тя явно е една от съпругите, дадени за разтерзание на бесовете. Рафи успя да спаси повечето, но не всички. Бях там и видях колко се стараеше. Вероятно тази е била сред избягалите панически.
 	Бесовете влачат горката жена край колелата на колесницата, като хем се държат надалеч от демона, хем се стараят да са все пак достатъчно близо, та да ги виждат ангелите. Разтреперват се, наложи ли се да приближат кочияша, и все се озъртат към него, сякаш се боят, че ще им посегне.
 	Демонът изсъсква срещу тях и внезапно въздухът се размирисва още повече. Нима той току-що блъвна облак смрадлива сяра срещу бесовете така, както скунксът прицелва секрета си? Нищо чудно, че тук мирише на развалени яйца.
 	Половината бесове се разбягват в ужас. Другата половина обаче остават, присвиват се и треперят, докато демонът изгуби интерес към тях.
 	Те внимателно възобновяват обиколката си на колесницата. Взират се в изражението на всеки ангел, покрай когото минават.
 	Падналите се напрягат, когато забелязват момичето, взират се с очарован ужас. До един я поглеждат предпазливо, сякаш се опитват да установят дали я познават. Мнозина затварят очи при вида ѝ, все едно мислите им ги измъчват повече, отколкото реално случващото се с тях.
 	Най-сетне бесовете привличат вниманието на Белиал и той се ококорва от ужас. Изхриптява:
 	― Мира!
 	Чула името си, жената примигва. Погледът ѝ отчасти се фокусира. Тя извръща глава.
 	― Белиал?
 	Гласът ѝ е глух, звучи сякаш живецът ѝ все още е надалеч. Но при вида на ангела лицето ѝ се трансформира от празна маска в измъчено разпознаване. След това ― в неописуема уплаха.
 	Тя се пресяга към него:
 	― Белиал!
 	― Мира! ― Пищи той с неподправен ужас.
 	Бесовете забелязват тревогата му и започват да подскачат от възбуда. Бръщолевят и почти пляскат с ръце от наслада, подобно на малки деца.
 	След това оголват заплашително острите си зъби, като подсказват на Белиал, че възнамеряват да наранят Мира по начини, невъобразими и за най-изобретателния ум.
 	― Не! ― Белиал се блъска във веригите и крещи заплахи към бесовете. ― Мира!
 	Тогава чудовищата се хвърлят върху жената.
 	Белиал крещи ужасяващо. Най-сетне Мира се пречупва и също се разпищява със задавени и гъргорещи викове.
 	Със сломен, сразен глас, Белиал зове:
 	― Рафаиле! Къде си? Трябваше да я защитиш, безполезен предател такъв!
 	Най-сетне се озъртам, за да видя как да се махна оттук. Не издържам повече.
 	Бесовете са издърпали жената по-напред, за да се движат редом с колесницата и да са сигурни, че Белиал продължава да вижда какво правят с жертвата си.
 	Toй на свой ред се гърчи в оковите си. Направо е побеснял и очаквам да успее да се измъкне. Това не са крясъци, предизвикани от гняв. Такива кошмарни писъци надава създание, чиято душа разкъсват на парчета право пред него.
 	Белиал се пречупва и ридае. Плаче за своята човешка дъщеря. За жената, която дори сега разчита на него да я спасява и защитава. А нищо чудно дори и за децата им, вероятно преследвани и убити от онзи, когото е смятал за свой приятел. Приятелят му Рафи.
 	 
 
 8

 	 
 	 
 	ЗАЕТА СЪМ ДА СЛЕДЯ УЧАСТТА на двамата влюбени и не обръщам внимание на нищо друго. Ала сега настръхвам. Шестото ми чувство настоятелно шепне и се опитва да ме свести, въпреки гълчавата на случващото се пред очите ми.
 	Озъртам се. Забелязвам, че демонът в колесницата гледа право в мен.
 	Как така ме вижда? Та нали съм само призрак в спомените на Белиал.
 	Да, но той се взира право в мен. Очите му са кървясали, сякаш живее в свят, постоянно изпълнен с дим. Изражението му е смес от любопитство и гняв ― изглежда е обиден, че някаква нашественичка го е видяла.
 	― Шпионка... ― съска той. ― Мястото ти не е тук!
 	Думите му наподобяват хлъзгането на стотина змии, но все пак успявам да го разбера.
 	Щом демонът произнася „шпионка“, бесовете ме поглеждат. Ококорват се, направо не вярват на късмета си. Не ми отнема много време да установя, че вече не съм невидима.
 	Демонът ме проучва щателно с кървясалите си очи. След това замахва с пръчката си в моя посока.
 	Главите ― пищящите, давещи се окървавени глави ― се изстрелват към мен на края на развиващия се бич.
 	Израженията им са смес от отчаяние и надежда. Невероятно се радват да летят в моя посока, оголили начупените зъби, щръкнали в зейналата им уста. Косата им, която би следвало да се вее назад, се пресяга към мен.
 	В същото време ми се нахвърлят и бесовете: извадили нокти, те тракат със зъби.
 	Препъвам се заднешком.
 	Опитвам се да се обърна и да побягна, но неравната земя ме препъва и падам върху острите стъкла и парчетата кост.
 	Главите се носят към мен и вият.
 	Падам.
 	Падам!
 	 
 	 
 	ПРЕПЪВАМ СЕ И ТУПВАМ ПО ЗАДНИК.
 	Отново съм на острова. На земята пред мен лежи Белиал, отново безкрил и спаружен.
 	Изведнъж от гърба му изскача един бяс. Връхлита ме, изпънал нокти.
 	Писвам и пълзя рачешката заднешком.
 	При прелитането си край мен, звярът ми одира рамото. Плисва кръв.
 	Върхът на меча ми все още е забит в гърба на Белиал. Опитвам се да го извадя. Усещам съпротива, сякаш някой го дърпа от другата страна. Отвращение отеква по ръката ми, сякаш острието е продължение на самата мен.
 	По протежение на меча ми изникват още два от бесовете като сиамски близнаци. Изхвръкват от гърба на Белиал и там, откъдето минат, се отварят кървящи разрези.
 	Те изскачат от спомените на демона!
 	Най-сетне успявам да освободя меча си и възможно по-бързо побягвам далеч от Белиал.
 	Бесовете кацат с тупване в градината. Претъркулват се и се приземяват на лапи, отърсват глави и замаяно тръгват да обикалят и да се озъртат из малкия двор. Примижават срещу слънцето и вдигат ръце да си заслонят очите. Това ми дава секунда да се изправя на крака и да си поема дъх.
 	След това обаче ми се нахвърлят. Съумявам само да вдигна меча и сляпо да замахна пред себе си.
 	Имам късмет, понеже бесовете са неориентирани и един дори се препъва в краката си. Променят посоката и остават извън обхвата на острието ми.
 	Объркването им обаче не трае кой знае колко дълго. Кръжат около мен, докато се поосвестят, и следят движенията ми с лукав поглед. Тези бесове са по-умни от другите, с които съм се сражавала в сънищата си с меча...
 	Единият предприема фалшива атака, а друг се опитва да ми излезе в гръб. Къде е третият?
 	Липсващият бяс изскача от един храст и ми се нахвърля отстрани.
 	Завъртам се, вдигнала меча да прережа звяра. Ръцете ми се наместват в движение ― ангелският ми меч ме размахва, вместо да е обратното. Острието заема съвършена позиция за срязване през торса на беса. Той тупва на тревата в гърчове и кръвта му бързо изтича.
 	Довършвам завъртането си и ритвам онзи, който се опитва да ми се промъкне изотзад.
 	Той се стоварва чак зад оградата отсреща. Изправя се и съска насреща ми.
 	Двата оцелели беса отстъпват, без да откъсват погледи от мен.
 	После побягват и отлитат ― изчезват сред дърветата.
 	Белиал се кикоти:
 	― Добре дошла в моя свят, дъще на човеците!
 	― Трябваше да се досетя, че ще ме измамиш ― изпъшквам, докато притискам длан към рамото си, за да спра кървенето. Кръвта тече гъста под пръстите ми и попива в тениската.
 	Белиал сяда, а веригите му дрънчат. Много по-подвижен е, отколкото си мислех.
 	― Само защото бесовете излязоха след теб не означава, че видяното не е истина. Откъде да знам, че са способни да преминат и те?
 	Не ми се струва никак изненадан. Допълва:
 	― Случилото се на Мира ще бъде и твоя съдба след известно време. И отговорност за това ще носи безценният ти Рафаил. Едно време и аз го смятах за приятел. Обеща ми да защити Мира. Сега знаеш какво става с хората, които му вярват.
 	Разтреперана се изправям и се прибирам в къщата. Съмнявам се, че ще продължа да си имам доверие, ако остана още дълго на едно място с това отвратително създание.
 	Готова съм да се наритам, задето изобщо съм го изслушала, но и бездруго май си получих заслуженото. Той вече ми го върна тъпкано.
 	 
 	 
 
 	9


 	 
 	 
 	ОЩЕ СЪМ В КУХНЯТА и мия кръвта от рамото си, когато Рафи се връща.
 	― Какво е станало? ― пита той, захвърля на пода пластмасова торба за боклук и се втурва към мен.
 	― Нищо. Добре съм.
 	Говоря равно и дистанцирано. Имах намерение да покрия раната, но ризата е скъсана и опитът ми е безуспешен. На раненото ми рамо старата отрязана тениска виси буквално на един конец. Без съмнение щеше да е секси, ако нямаше толкова много кръв.
 	Рафи бръсва ръката ми встрани и се навежда да погледне отблизо драскотините на рамото ми.
 	― Тези от мъртвия бяс на двора ли са? ― достатъчно е близо, за да усетя милувката на дъха му по шията ми. Отстъпвам встрани, неловко ми е.
 	― Аха. И от двете му приятелчета.
 	Той стиска силно зъби и на бузата му подскачат мускули.
 	Допълвам:
 	― Не се притеснявай. Това няма нищо общо с навъртането в твоя компания.
 	Рафи накланя глава към мен:
 	― Какво тe кара да мислиш, че се притеснявах дали има нещо общо с мен?
 	Опсала. Дали някога ми е споменавал за бесовете? Или знам за страха да не тръгнат по петите ми, понеже съм надничала в спомените му през Мечо Пуки?
 	Не пречи да го излъжа, но... Въздъхвам. Всички трябва да приемем все някога недостатъците си. А моят е, че съм ужасна лъжкиня.
 	― Ами аз... видях разни неща чрез меча ти. Не преднамерено. Поне не в началото.
 	― Разни неща ли? ― Той скръства ръце и ме гледа гневно. ― Какви по-точно?
 	Прехапвам устна, докато обмислям какво да му кажа.
 	Междувременно Рафи се обръща към стария си меч, оставен на плота. Блясъкът по острието на Пуки май леко притъмнява под погледа му.
 	― Мечът ми ти е показал спомените си за мен?
 	Раменете ми се отпускат леко.
 	― Значи знаеш, че може да го прави?
 	― Знам, че навремето ми беше верен и му имах доверие!
 	Той говори на Мечо Пуки, не на мен.
 	― Стана случайно. Просто се опитваше да ме научи как да боравя с него. Така де, никога преди не съм въртяла меч.
 	Рафи продължава да говори на оръжието си:
 	― Едно е да се налага да се разделиш с носителя си, понеже се опасяваш да не е Паднал. Съвсем различно ― да разкриваш нечии лични преживявания.
 	― Виж ― подхващам аз, ― достатъчно странно е да имаш полуразумен меч, без да се налага да ставам свидетел на спор помежду ви. Защо просто не забравим за случая?
 	― Какво ти е показал? ― Рафи вдига ръка. ― Чакай. Не ми казвай. Не искам да знам дали си ме виждала как танцувам по бельо под звуците на любима песен.
 	― Ангелите носят ли бельо?
 	Олеле, ще ми се да не го бях изричала. Днес само си копая все по-дълбока яма.
 	― Не ― той поклаща глава. ― Образно казано.
 	― Аха! ― Кимам в опит да прогоня от мислите си образа на Рафи, танцуващ на някоя рок песен, най-вероятно както майка го е родила. ― Е, като говорим за странни случки, бесовете дойдоха през меча.
 	― Какво?
 	Прочиствам си гърлото.
 	― Този бяс, който си видял на моравата, както и двата други, изпълзяха от Белиал посредством меча...
 	Все още се надявам да избегна необходимостта да признавам всичко, но Рафи несъмнено е завършил ангелското училище за детективи, понеже ми измъква цялата информация.
 	Мръщи се и обикаля из кухнята, докато му разказвам случката.
 	Когато свършвам, заявява:
 	― Никога не бива да вярваш на Белиал.
 	― Той каза същото за теб.
 	Рафи рови в торбата за боклук, захвърлена на пода.
 	― Може и да е прав ― не бива да вярваш на никого.
 	Вади от торбата разнообразни консервени кутии и превързочни материали за първа помощ. Взема бинт, мазило и лейкопласт и тръгва към мен.
 	― Това пък откъде се взе?
 	― От Алкатрас. Реших, че може да са ни полезни.
 	― Какво друго намери там?
 	― Изоставен хаос... ― нежно опипва с пръст около раната ми. Трепвам. ― Искам да съм сигурен, че нямаш нищо счупено.
 	― Допускаше ли нещо такова? Че бесовете могат да минат през ангелски меч?
 	― Чувал съм подобни истории, но винаги съм ги смятал само за легенди. Демоните вероятно имат по-добра представа за подобни възможности. Белиал сигурно е прибягнал до опит да примами бесовете да му помогнат.
 	Рафи пипа нежно, докато бърше драскотините с антибактериален лосион.
 	― Трябва да си внимателна. Отсега нататък бесовете ще се появяват, където и да идеш.
 	― Какво ти пука? Нали ще напуснеш живота ми в мига, когато си получиш крилата обратно? Показа ми го съвсем ясно.
 	Рафи си поема дълбоко въздух. Притиска марля към рамото ми. Мръщя се. Той нежно ме милва по ръката. Докато слага лейкопласт, отбелязва:
 	― Ще ми се да беше различно. Но не е. Аз принадлежа към друг народ. Нося отговорност за него. Не мога просто да...
 	― Спри ― клатя глава. ― Схващам. Прав си. Ти си имаш твой живот. Аз ― мой. Нямам нужда да бъда с някой, който не ме...
 	Не ме иска. Не ме обича.
 	В живота ми гъмжи от такива хора. Баща ми си тръгна и ни остави с изключен телефонен номер и без нов адрес, а майка...
 	― Ти си много специално момиче, Пенрин. Изумително момиче. Момиче, каквото никога не съм предполагал, че съществува. И заслужаваш да имаш човек, за когото да си единственото най-важно нещо в живота му, понеже си точно такава; да оре нивите си и да отглежда прасета само за теб.
 	― Решил си да ме жениш за свинар?
 	Рафи свива рамене:
 	― Или за някой с друг почтен занаят, с какъвто се захващат свестните хора, когато не воюват. Макар че трябва да бъде способен и да те защитава. Не се задоволявай с човек, негоден да те защити! ― С изненадваща сила той къса парчето лейкопласт от ролката.
 	― Сериозно ли говориш? Искаш да се омъжа за земеделец-свинар, който знае как да използва остена си, за да ме защитава? Вярно ли?
 	― Казвам просто да си избереш човек, който знае, че не те заслужава и ще посвети живота си да се грижи за теб и да те пази! ― Рафи притиска второ парче марля до първото. Пак простенвам. ― И гледай да е мил с теб и да те уважава във всяко отношение. Иначе да очаква да го навестя... ― Тонът му е твърд и безмилостен.
 	Поклащам глава, докато Рафи къса ново парче лейкопласт. Не знам дали да му се ядосам, или да му се присмея.
 	Отдръпвам се от допира му с надежда това да успокои обърканите ми чувства.
 	Рафи въздиша. Пресяга се и нежно прокарва пръсти по последното парче лейкопласт, с което е закрепил превръзката ми.
 	Чакам го да продължи. Той не го прави и се чудя дали би имало някаква полза, ако си поговорим за случилото се помежду ни. Или всъщност ми трябва малко време да премисля нещата. Грабвам меча и кутия риба тон и се упътвам към задната врата.
 	 
 	 
 
 10

 	 
 	ОТВЪН ЗАСТАВАМ НА СЛЪНЦЕ и оставям топлината да се просмуче и в костите ми. Поемам си дълбоко дъх, изпълнен с аромата на розмарин, и полека издишам.
 	Баща ми обичаше да говори за скритата магия в топлината на слънцето. Ако затворим очи, разправяше ни той, и си поемем дълбоко дъх, с него ще попием и слънцето и ще усетим, че всичко ще бъде наред. Обикновено го казваше непосредствено след целодневна откачалска сесия на мама с крясъци и замерване с разни предмети из апартамента.
 	Дявол го взел, щом татковата техника работеше при маратонските гневни пристъпи на мама, значи следва да работи и при апокалипсис. Момчетата обаче са нещо различно. И все пак съм почти сигурна, че някоя таткова техника би се справила и със случващото се покрай Рафи.
 	По склона на островния хълм има дребнички жълти цветенца; напомнят ми за парка, където ходехме понякога с татко ― преди да ни напусне. Не на място е единствено групичката чудовищни скорпионоопашати зверове и малкото, покрито с шевове момиченце със синини по цялото тяло.
 	Сред високата трева сестра ми превързва пръста на едно от чудовищата, сякаш ѝ е домашен любимец, а не библейска напаст, предназначена да измъчва хората в типично апокалиптичен стил.
 	Ребрата на Пейдж изпъкват като броеница под прекалено голямата тениска. Мъчно ми беше да ги гледам тази сутрин, докато я слагах да си легне. Под очите си има кръгове, а ръцете ѝ са като сухи вейки, нищо че си играе на медицинска сестра с чудовището.
 	Седи в тревата до любимците си. Забелязах, че сяда при всяка отворила ѝ се възможност. Според мен пести енергията си. Според мен тя умира от глад.
 	Налага се да се заставя да тръгна към групата им. Все едно колко време прекарвам със скакалците, не се чувствам удобно в присъствието им. За голямо мое облекчение, те отлитат при приближаването ми.
 	Сядам до Пейдж на тревата и ѝ показвам кутията с риба тон.
 	― Помниш ли какви сандвичи ни правеше татко? Вяха ти любими, преди да станеш вегетарианка...
 	Дърпам езичето на капака на кутията и ѝ показвам розовата риба вътре.
 	Пейдж се дръпва от консервата.
 	― Помниш ли как татко пльосваше рибата върху хляба и моделираше усмихнато личице? Толкова ме развеселяваше.
 	― Татко се прибира?
 	Тя пита дали той някога ще се върне. Отговорът е ― никога.
 	― Не ни е нужен.
 	Нямаше ли да е страхотно, ако беше вярно? Не съм сигурна, че на негово място и аз бих се върнала. Чудя се дали си мисли за нас.
 	Пейдж ме поглежда със сърнешки очи.
 	― Липсва ми.
 	Напъвам се да измисля нещо утешително, но не успявам да намеря думи.
 	― И на мен.
 	Вдигам с пръсти парченце тон и го поднасям към устата ѝ.
 	― Хайде. Опитай един залък.
 	Тя тъжно клати глава насам-натам.
 	― Моля те, Пейдж.
 	Сестра ми свежда очи към земята, сякаш се срамува. Хлътналите ѝ бузи и ямките на ключиците ѝ ме плашат.
 	Слагам риба в устата си и дъвча бавно.
 	― Вкусно е.
 	Тя надзърта към мен изпод бретона си.
 	― Гладна ли си? ― питам аз.
 	Тя кима. За миг погледът ѝ се стрелва към превръзката на рамото ми. Отдолу е избила кръв.
 	Пейдж отклонява засрамено очи и се заглежда в скакалците, които кръжат над нас. Но погледът ѝ продължава да се връща към превръзката ми и ноздрите ѝ потрепват, все едно е надушила нещо вкусно.
 	Май е време да си тръгвам.
 	Оставям кутията и в същия миг чувам животински рев. Прозвучава ми като хиена. Не съм сигурна, че изобщо съм чувала хиена, но с костите си разпознавам рева на дивия хищник. Настръхвам цялата.
 	Между дърветата от лявата ми страна изскача сянка.
 	Друга се втурва през клонака, следвана от още няколко.
 	И, когато следващата скача от съседното дърво, различавам формата на зъбите и крилата.
 	Бесове.
 	При това са много.
 	Дърветата около нас кипват от силуети: скачат от клон на клон и се приближават. Лудият смях на хиената продължава равномерно да свиква тълпа бесове и те ни се нахвърлят.
 	Скакалците на Пейдж политат към тях, ала противниците са твърде много.
 	Сграбчвам сестра си за ръката и двете хукваме към голямата къща. Кожата по гърба ми е настръхнала, опитвам се да предугадя кога ще забият в мен невидимите си нокти.
 	Крещя към къщата:
 	― Бесове!
 	Рафи надзърта през прозореца на трапезарията. Докато наближаваме, пита:
 	― Колко са?
 	Посочвам сенките, които подскачат след нас откъм гората. Рафи изчезва от прозореца.
 	Секунда по-късно изхвърча от входната врата и трополи по верандата, понесъл раница с привързан към нея увит в одеяло вързоп.
 	Претичва покрай дъсчената ограда ― и двамата съзираме строшената верига на Белиал да виси от стълба. Няма го никъде наоколо.
 	Най-вероятно бесовете са го освободили. Колкото и да не се харесват, все пак са от едната страна на барикадата. Нима не това беше причината Белиал да ме покани да надникна в миналото му, та да примами бесовете да му помогнат?
 	Рафи ми подхвърля раницата. Предполагам, че привързания към нея вързоп са крилата му. Надявам презрамките, докато няколко от скакалците на Пейдж се приземяват до нея. Съскат към зверовете, които се сбират около тях.
 	Правя крачка назад. Все още не мога да се насиля да се приближа прекомерно до жилата на тези скорпиони.
 	― Трябва да тръгваме, Пейдж! Ще ги накараш ли да ни носят?
 	Сърцето ми се разтупква от мисълта да ме вдигне някое от тези чудовища, но в момента така ще ми бъде по-спокойно, отколкото Рафи да ме държи в обятията си. Той даде съвсем ясно да се разбере какво чувства към мен, към нас ― „нас“ всъщност няма.
 	Рафи ме поглежда накриво. Навежда се, подхваща ме под коленете и ме вдига в прегръдките си.
 	― Ще летя с някой от скакалците...
 	Сковавам се в обятията му и се опитвам да се дръпна възможно по-надалеч.
 	― Не говори глупости! ― Той тича няколко крачки, преди да разпери крила.
 	Два замаха на огромните ципи и вече сме във въздуха.
 	Увивам ръце около шията му. Нямам избор, освен да се притисна към него и да се държа здраво. Сега не е време за спорове.
 	Скакалците, заедно със сестра ми, ни следват плътно.
 	Стотици сенки скачат към нас от дърветата. Ангелският остров сигурно е сборен център за бесове. Или е така, или онези, новите, са извънредно добри в организирането на сганта.
 	Рафи ни повежда по пътя към Сан Франциско. Зад нас облак бесове излита от дърветата и се впуска в преследване.
 	 
 
 11

 	 
 	 
 	НАД АЛКАТРАС, КАКТО ОБИКНОВЕНО, кръжи огромен рояк скакалци. Образуваният от крилата им вятър ме шиба по лицето със собствената ми коса. С приближаването ни поток скакалци се отклонява в наша посока.
 	Присъединяват се към малката ни група и така образуваме свой рояк. Тварите не ни приветстват, но и не ни нападат. Те сякаш се включват в нашия полет по чист инстинкт.
 	Гмежта бесове зад нас спира. По размер е несравнима с рояка скакалци. В течение на няколко секунди ятото се рее на едно място, сякаш оценява ситуацията, след това се обръща и се смалява в далечината.
 	Поемам си дълбоко дъх и го изпускам. Засега сме в безопасност.
 	Смръщен и потънал в размисъл, Рафи наблюдава оттеглянето на бесовете. Пак се обръщам към отстъпващите зверове и се досещам какво го тревожи. Бесовете не се държат толкова глупаво, колкото очаквахме.
 	Случилото се гризе и моето сърце. Какво освободих на бял свят?
 	Фуниевидният рояк над Алкатрас изтънява, понеже от него се отцепват още скакалци, които се насочват в наша посока.
 	Новата група, преустроена във формата на стрела, лети, водена от скакалец с особено голяма скорпионска опашка, навита над главата му. Нещо във вида му ме притеснява. Тварите просто следват сестра ми по инстинкт, нали?
 	Приписвам притеснението си на разумна реакция при вида на големия рояк скакалци, идващи в наша посока.
 	Секунда по-късно обаче водачът доказва колко съм права да се притеснявам. Вече е достатъчно близо да видя белия кичур в дългата му коса. Смръзвам се, щом го разпознавам.
 	Именно той си играеше с мен и за едното удоволствие ме блъскаше в решетъчната врата на товарния контейнер, пълен с отчаяни и умиращи от глад жертви. Именно за него Белиал каза, че членовете на отряда му били развъдени и тренирани като част от ръководния елит на скакалците.
 	По-едър е от другите и как не! Според демона групата лидери получавали по-обилно подхранване. Защо с тук? Във властта на Пейдж ли е да заповяда на скакалците да го нападнат? Твърде перверзен и опасен е, за да бъде оставен жив. Не го искам близо до нас!
 	Той ни достига, сграбчва за ръката скакалеца, за който Пейдж се грижеше по-рано, и го дръпва да спре насред полет. Белия кичур е на практика двойно по-едър от скакалците на сестра ми.
 	Откъсва едното крило на жертвата си и я запраща, пищяща, към водата.
 	Пейдж надава вой. Зяпа ококорена, докато любимецът ѝ безпомощно блъска с другото си крило и пада като камък към вълните.
 	Чудовището изчезва в тъмната вода с нечуто цопване. Морето го поглъща, все едно никога не го е имало.
 	Малката групичка скакалци на Пейдж се върти в кръг с объркан вид. Обръщат се към Белия кичур, но поглеждат и към сестра ми, която оплаква убитото си приятелче.
 	Белия кичур отново изревава.
 	И четирите скакалеца на Пейдж колебливо се вливат в насекомския рояк подир едрия скакалец.
 	Неговите поддръжници затягат кръга си около нас. Бученето на крилата им е оглушително и косите ни се веят безредно. Белия кичур лети назад-напред, втренчен в Пейдж.
 	В чудовищните обятия на носача си тя има вид на малка, покрита с шевове кукла, която дебне още по-голямо чудовище.
 	Рафи сигурно е усетил напрежението ми, понеже полита да препречи пътя на Белия кичур към Пейдж. При всеки замах демонските крила разцепват въздуха около нас. Рафи спира пред Кичура, а слънцето заблестява по крилата му, покрити със сърповидни остриета.
 	Погледът на Белия кичур напомня кръвожаден луд. Чудя се какъв ли е бил в Предишния свят? Сериен убиец?
 	Изпъчва се при вида на Рафи и го премерва. Поглежда и мен, вероятно се чуди дали носачът ми възнамерява да ме захвърли, за да се бие.
 	Кичура се звери срещу скакалците на Пейдж, но не смее да се нахвърли директно на Рафи, поне не веднага. Лесно е да е самоуверен убиец, ако си има работа с изгладнели затворници и малки момиченца, но не е толкова навит за битка с ангел-демон.
 	Обръща ce и замахва c опашка към един от останалите скакалци на Пейдж. Не го ужилва, просто използва жилото си да му одере лицето и да му пусне малко кръв. По-дребният скакалец се свива ― явно е очаквал едрият да му пререже гърлото.
 	Белия кичур се обръща към нас да демонстрира, че не го е страх. Сграбчва любимеца на Пейдж за косата и отлита встрани, а дребният скакалец неловко пърха с крила, за да остане във въздуха.
 	Клетият звяр се обръща и ужасено поглежда сестра ми. Не иска да се отделя. Ала Пейдж съумява само да протегне ръка, докато той се отдалечава все повече от нея.
 	Това явно е предизвикателство за водачество и роякът като че ли очаква да види кого от двамата се предполага да следват. Каквото и да е сторила снощи есетра ми, за да обедини скакалците срещу ангелите, то не действа срещу Белия кичур.
 	Сериен убиец срещу седемгодишно момиченце. Неравностоен сблъсък. Просто се радвам, че благодарение на Рафи чудовището не посегна да нарани сестра ми.
 	Пейдж остава само със скакалеца, който я носи, и двамата от двете ѝ страни. Така намалялата ни група по-лесно ще лети незабелязано и няма опасност да ни обстрелват, но не ми харесва да ме тероризират, особено насекоми-мародери.
 	Продължаваме нататък.
 	Пейдж е видимо разтревожена. Едва ли самото отнемане на властта ѝ я притеснява, но ѝ е неприятно да наказват скакалците ѝ.
 	 
 
 12

 	 
 	ПРИТИСКАМ СЕ ПО-ПЛЪТНО към Рафи и казвам:
 	― Трябва да се доберем до Съпротивата. Голяма е вероятността Доктора да е с тях. Той все ще успее да помогне и на теб, и на Пейдж.
 	Надявам се майка ми също да е там и да ни чака.
 	― Човешки лекар?
 	― Обучен е от ангели. Мисля, че той е зашил крилата на Белиал ― така де, твоите крила, върху него.
 	Рафи мълчи и равномерно сече въздуха с големите си демонски крила.
 	Съгласявам се с него:
 	― И на мен не ми харесва. Но какъв избор имаме?
 	― Защо не? ― Той ми се струва отчаян. ― Още по-добре направо да влетим в седалището на враговете ми, където примитивните аборигени ще ме разкъсат на парчета, ще продадат телесните ми части срещу тлъста печалба и ще смелят останалото, за да го използват като лек за сексуална мощ.
 	Прегръщам го още по-здраво през врата.
 	― Вече не сме чак толкова примитивни.
 	Ангелът вдига срещу мен едната си съвършена вежда ― облъчва ме със скептицизъм.
 	― Сега имаме „Виагра“.
 	Рафи ме поглежда изпод вежди, сякаш подозира какво представлява това.
 	Прелитаме над водата и надолу покрай сухоземния масив на Източния залив по залез. Държим се надалеч от гнездото; летим по дългия път към щаба на Съпротивата. Днес във въздуха има изненадващ брой ангели. Бойни формации се сбират от всички посоки и летят към Халф Мун Бей, където се намира новото гнездо.
 	Във въздуха забелязваме особено голяма група, кацаме пред един търговски център и залягаме под навеса на галантерийния „Мейсис“.
 	― Сигурно се събират заради изборите за Вестител ― Рафи гледа след преминаващия над главите ни ангелски отряд, а гласът му е натежал от притеснение.
 	Отлепвам ръце от врата му и отстъпвам встрани от топлината му. Става ми хладно самичка под навеса.
 	― Искаш да кажеш, че към града се стичат още ангели? Сякаш досега не се разправяхме с предостатъчно на брой.
 	От това разстояние ангелите все едно пълзят през небето. Рафи ги наблюдава как прелитат над нас. Стои едва забележимо напрегнат ― все едно полага усилия да не подскочи във въздуха и да се присъедини към тях. Питам го:
 	― Какво беше да си част от ятото?
 	Преди да пророни и дума, той се взира продължително в небето.
 	― Веднъж с Наблюдателите ни изпратиха на мисия да разчистим район на демонско нахлуване. Само дeтo не успяхме да намерим никакви демони. Въпреки това Циклона, един от отряда ми, беше нахъсан за битка и отказваше да приеме липсата на противник, с когото да се бие... ― Той кима към ангелите, отлитащи в далечината. ― Летяхме в строй като този, внезапно Циклона реши, че ако успее да предизвика достатъчно голяма бъркотия, шумът и пораженията ще привлекат демоните и те сами ще дойдат при нас. Затова започна да се върти в кръг с възможно най-голяма скорост, убеден, че така ще завихри торнадо... ― Рафи се усмихва на спомена. ― Половината от нас се присъединиха към него начаса, а останалите кацнахме да гледаме и да ги обсъждаме. Започнахме да го замеряме с разни неща ― клонки, листа, кал, каквото намерим, понеже е всеизвестно, че едно истинско торнадо не минава без боклуци...
 	Докато си припомня, в очите му припламва лукаво огънче.
 	― Ангелите във въздуха прелетяха над едно дърво, което ― кълна се ― трябва да беше отдавна изсъхнало, понеже портокалите в клоните му бяха гнили. Другарите ни започнаха да ни замерват с тях, и накрая всичко прерасна в гигантска битка с кал и портокали... ― той се засмива, все още загледан в небето.
 	Никога не съм го виждала толкова спокоен и щастлив, колкото в момента.
 	― Дни наред косата и ушите ни бяха пълни с портокалово пюре.
 	Той се взира подир отдалечаващите се от нас ангели.
 	Направо виждам самотните години да се прокрадват обратно към него като сенки в края на деня. Щастието се оттича от лицето му и Рафи се превръща отново в коравия непознат, който крачи насред апокалипсиса. Пита съсредоточено:
 	― Значи си сигурна, че онзи човешки доктор може да присажда крила?
 	― Поне така твърди Белиал.
 	Белиал, разбира се, твърди много неща.
 	― И той е в лагера на Съпротивата, сигурна ли си?
 	― Не, но съм почти уверена, че е бил спасен от Алкатрас благодарение на тях. Ако не е там, може би някой друг ще знае къде е...
 	И бездруго имам цял куп притеснения относно завръщането в лагера и като цяло ― доверяването на доктора, окепазил първоначално Пейдж.
 	Въздъхвам.
 	― Не се сещам за по-добър план. А ти?
 	Рафи изпраща ангелите с последен поглед, после се обръща и влиза в магазина.
 	Идеята не е лоша. И двете с Пейдж трябва да облечем истински дрехи, така че защо пък да не идем на пазар, докато чакаме небесата да се изчистят. Оставяме скакалците отвън и следваме Рафи през „Мейсис“.
 	Вътре няма електричество, но през огромните прозорци нахлува достатъчно слънце и озарява предната част на магазина. Много от рафтовете са пиянски килнати или разпилени по пода. По плотовете са разхвърляни дрехи във всевъзможни цветове и от различни материи. На витрините голи манекени лежат едни върху други в сексуални пози.
 	Някой е напръскал графити по тавана. Груб рицар с изваден меч стои сам срещу десет пъти по-голям огнедишащ дракон. Опашката на звяра изчезва в тъмнината там, където светлината от витрините се разсейва навътре в залата.
 	До рицаря е изписано: „Къде са всичките герои“.
 	Според художника рицарят няма капка шанс срещу дракона. Знам точно как се чувства той.
 	Озъртам се в опит да си спомня изживяването от пазаруването. Вървим през отдела за вечерни рокли. Стелажите и подът са покрити с лъскава коприна и хвърлят отблясъци.
 	Тази година ми предстоеше абитуриентски бал. Едва ли щеше да се намери момче да ме покани, а и дори да имах партньор, бездруго не бихме могли да си позволим някоя от тези рокли. Прокарвам ръка по бляскавия плат на закачалка с фусти, дълги до земята, и се чудя какво ли е да идеш на абитуриентско празненство вместо на маскен бал, пълен с убийци.
 	Установявам, че Рафи ме гледа. Струящата зад гърба му светлина се спуска като ореол върху тъмната му коса и широките рамене. Ако беше човек, момичетата в моето училище щяха да умрат, само и само да попаднат в една стая с него. Но, разбира се, не е човек.
 	― Това ще ти стои добре ― той кима към достойната за филмова звезда рокля в ръцете ми.
 	― Благодаря. Дали ще се „връзва“ с военни ботуши? Как мислиш?
 	― Няма да воюваш вечно, Пенрин. Ще настъпи време, когато от отегчение ще искаш да се биеш.
 	― Остава ми само да си мечтая... ― свалям роклята от закачалката и я премервам, замаяна от мекия, лъскав плат.
 	Рафи се приближава и ме проучва в дрехата-мечта. Кимва одобрително.
 	― Как смяташ, че би могло да се развие... ― гласът ми пресеква. Преглъщам и продължавам упорито. ― Ако ти беше човек или аз ― ангел?
 	Той се пресяга спонтанно и прокарва показалец по рамото на роклята.
 	― Ако бях човек, щях да ора за теб най-хубавата ферма!
 	Струва ми се напълно искрен.
 	― По-хубава от всички други. Щях да имам най-златните ананаси, най-сочното грозде и най-вкусните репи в целия свят.
 	Взирам се безпомощно в Рафи и се опитвам да преценя дали се шегува. Май е сериозен.
 	― Не си ходил много по ферми, а, Рафи? И бездруго повечето от нас вече не си падат по селското стопанство.
 	― Това няма да омаловажи дребния ми човешки подвиг в твое име.
 	Усмихвам се лекичко:
 	― Ако бях ангел, щях да гъделичкам краката ти с перата си и да ти нея ангелски песни всяка заран.
 	Рафи сбръчква вежди, сякаш силно се затруднява да си го представи. Кимам с разбиране:
 	― Добре, де. И двамата нямаме представа какво би било да живеем в света на другия. Схванах.
 	Той ме поглежда с преливащи от искреност очи.
 	― Ако бях човек, щях да съм първи на опашката за ръката ти... ― Отклонява поглед. ― Но не съм. Аз съм архангел и моят народ е загазил. Нямам избор, освен да се опитам да ги върна в правия път. Не мога да се отвличам по никаква човешка дъщеря... ― Сам си кима лекичко. ― Не мога.
 	Внимателно окачам роклята обратно на мястото ѝ и се насилвам да се вслушам в думите на ангела. Просто се налага да приема положението.
 	Хубаво го оглеждам и очаквам да видя целеустременост, а защо не дори съжаление. Вместо това виждам объркване. Зад очите му се вихри буря.
 	В гърдите ми се разгаря искрица надежда. Дори не знам на какво точно се надявам в момента. Умът ми определено не успява да върви редом със сърцето.
 	― Само веднъж ― промърморва Рафи по-скоро на себе си, отколкото на мен. ― Само този път.
 	После се навежда и ме целува.
 	За тази целувка съм си умирала още от раждането си.
 	Устните му са сочни, милувката ― нежна. Гали ме по косата.
 	Облизва устните ми ― проучващо, влажно приплъзване ― и докосва езика ми със своя. Наелектризиращи вълни се стрелкат от върха на езика ми чак до петите и обратно.
 	Имам чувството, че се давя в Рафи. Кой да знае, че съществува подобно изживяване? Отварям уста и го сграбчвам по-здраво, за малко да се покатеря в обятията му.
 	Целуваме се диво, както ми се струва, поне година, макар дa трае само част от секундата. Дишам хрипливо и не мога да си поема въздух. Вътрешностите ми се топят, разтичат се като лава из тялото ми.
 	Рафи спира.
 	Поема си дълбоко дъх и отстъпва, а аз оставам на една ръка разстояние.
 	Изтощено пристъпвам към него, чисто по инстинкт. Клепачите ми са натежали и просто искам да се изгубя в усещането, което представлява Рафи.
 	В погледа му се чете смес от копнеж и тъга, но той не ме допуска да го доближа.
 	Това ме изважда от унеса. Запраща ме към настоящето.
 	Нашествието. Майка ми. Сестра ми. Кланетата. Всичко се връща със силата на цунами. Той е прав.
 	Ние сме във война.
 	На ръба на апокалипсис, в кошмарен свят, пълен с чудовища и мъки.
 	А аз, празноглавата тийнейджърка, вехна по вражески войник. Какво ми става, да не съм полудяла?
 	Този път аз първа обръщам гръб.
 	 
 
 	13


 	 
 	УСЕЩАМ ПОДЗЕМИЕТО в главата ми препълнено, а кипналите ми емоции се нуждаят от почивка.
 	Залутвам се навътре в магазина, надалеч от Рафи. В сумрачната зона, преди в залата да падне същински мрак, намирам платформа на вътрешна витрина, където да седна. Достатъчно светло е да виждам добре, но и достатъчно тъмно да се слея със сенките, ако някой погледне към мен. Понякога ме обзема чувството, че съм прекарала целия си живот в зоната на здрача между слънцето и мрака.
 	Седя и мъдрувам сред паднали полици и строшени останки от старата ни цивилизация. Когато ми омръзва, се заглеждам към тъмната зона на магазина. Не виждам абсолютно нищо, но все си въобразявам как разни твари мърдат... или пък се спотайват. После обаче се озъртам и забелязвам нещо.
 	Зад килната табела близо до море от обувки и няколко паднали манекена малко фенерче свети, но съвсем слабо и хвърля повече сенки, отколкото светлина.
 	Полагам длан върху меката козинка на Мечо Пуки и споря със себе си дали да избягам, или да проуча по-подробно обстановката. Не ми се ще да се втурна към
 	Рафи. Изправям се и тихичко се промъквам в посока на фенерчето.
 	Преди да се добера до там, някой попада в лъча му.
 	Всъщност е Пейдж. Все още е облечена в твърде голямата за нея тениска ― виси криво на едното ѝ рамо и пада под коленете. Обувките ѝ са почти черни от засъхнала кръв.
 	Мъждивата светлина подчертава изпитото ѝ лице и обтегнатата по черепа кожа под шевовете, хвърля дълги сенки от косата и по врата ѝ. Сестра ми върви към манекените, все едно насън. Изглежда омагьосана от нещо на пода.
 	Поглеждам пак към манекените и осъзнавам, че единият е истински.
 	Лежи по гръб върху разпилените обувки с глава и рамене между крайниците на манекените, все едно е припаднал върху тях. Едната му бледа ръка е протегната към падналото фенерче, в другата притиска към гърдите си парче хартия. Сигурно е умрял от сърдечен удар.
 	Пейдж коленичи до него като в транс. Ще ме види, ако вдигне очи, но е твърде заета с мъжа. Изглежда сега е способна да надушва хора, както хищник надушва плячка.
 	Знам какво се кани да стори.
 	Но не я спирам.
 	Иска ми се. О, Христе, колко ми се иска!
 	Ала не го правя.
 	Очите ми смъдят и парят от сълзи. Идва ми в повече. Искам мама.
 	През цялото време съм си въобразявала, че аз съм силната, че аз вземам трудните решения и нося на раменете cи тежестта на отговорността за семейството. Сега обаче осъзнавам истината: все още майка ми ме пази от най-тежките избори ― онези, които ще ни преследват до края на живота.
 	Нима не стана същото, когато Съпротивата залови Пейдж като животно? Тогава се опитвах да я храня със супа и кюфтета, а майка ми вече знаеше от какво има нужда. Не изведе ли именно тя Пейдж навън в горичката, за да ѝ намери жертва?
 	Нямам сили дори да отклоня поглед. Краката ми тежат като оловни, очите ми отказват да се затворят. Това представлява сестра ми сега.
 	Устната ѝ се заголва и отдолу се показват връхчетата на заострените ѝ зъби-бръсначи.
 	Чувам тихо стенание. Сърцето ми почти спира. Пейдж ли издаде този звук, или мъжът? Да не би да е жив?
 	Сестра ми се намира достатъчно близо, за да прецени. Вдига едната му ръка към устата си и оголва всичките си остри зъби.
 	Опитвам се да я повикам, но от гърлото ми излиза само въздишка. Мъжът е мъртъв. Трябва да е мъртъв. И въпреки това не мога да отклоня очи, а сърцето ми блъска чак в ушите.
 	Пейдж спира с ръката на жертвата пред устата си, бърчи нос и устната ѝ се опъва назад като на ръмжащо куче.
 	Късчето хартия, което мъжът още стиска, сега се намира точно пред лицето ѝ. Тя спира да го погледне.
 	Избутва ръката на мъжа назад, за да вижда по-добре.
 	Кожата на носа ѝ се отпуска, а устата се затваря и скрива зъбите. Пейдж се взира в листчето с топъл поглед. Устните ѝ затреперват и тя връща ръката обратно върху гърдите на мъжа. Обръща му гръб.
 	Вдига ръце да стисне главата си и се люлее леко напред-назад като уморена жена с твърде много проблеми.
 	След това се завърта и изчезва в мрака.
 	Стоя в сенките и сърцето ми постепенно се къса от онова, което Пейдж е принудена да преживява. Въпреки новите си животински инстинкти малката ми сестричка избира да бъде човек. И го прави с цената на гладната смърт.
 	Отивам до мъжа и се навеждам да видя какво държи. За да стигна до него, пристъпвам между обувки на токчета и кутии с грим. Той още диша, но е в безсъзнание.
 	Още диша.
 	Разтреперана сядам до него, понеже не съм сигурна дали омекналите ми крака ще ме удържат.
 	Дрехите му са мръсни и износени, а брадата и косата ― сплъстени, все едно е прекарал на път седмици наред. Навремето ме учеха, че сърдечните удари понякога траят с дни. Чудя се откога ли нещастникът е в магазина.
 	Изпитвам идиотското желание да повикам линейка.
 	Трудно е човек да повярва, че сме живели в свят, където непознати хора щяха да дадат на пострадалия лекарства и да го вържат към машини, за да следят състоянието му. Щяха да се грижат за него денонощно. Непознати, които не знаят нищо за него. Непознати, кoитo дopи не биха преровили вещите му, за да откраднат всичко полезно.
 	И хората щяха да смятат това за напълно нормално.
 	Вдигам ръката на болния, за да видя какво има на снимката. Не искам да му я вземам, понеже каквото и да представлява сигурно е била достатъчно важна за него, за да я извади и да я стиска, докато умира.
 	Оказва се скъсано изпоцапано парче хартия с детска рисунка. Къща, дърво и клечест възрастен, стиснал за ръка клечесто детенце. Най-отдолу с разкривени печатни букви с розов пастел е надраскано „Обичам те, тате“.
 	Дълго време се взирам в рисунката на мъждивата светлина, преди да отпусна нежно ръката на мъжа върху гърдите му.
 	Придърпвам го възможно по-внимателно, та да се озове на мокета вместо сред купчината манекени върху голите плочки.
 	Наблизо има раница, донасям я и я оставям до него. Сигурно я е свалил, когато е започнало да му прилошава. Преравям я и намирам бутилка с вода.
 	Повдигам главата на мъжа ― горещ е, но е отпуснат като мъртва тежест ― и я накланям, за да му дам да пие. Повечето вода се разлива, но известна част протича в устата му. Гърлото му се раздвижва по инстинкт и той преглъща, което ме кара да се запитам дали е изцяло в безсъзнание.
 	Отпускам главата на болника и за по-меко подлагам отдолу сгънато яке. Не се сещам какво друго да сторя. Оставям мъжа да умира на спокойствие.
 	 

 
 14

 	 
 	 
 	ИЗБИРАМ ЗА ПЕЙДЖ възможно най-нормалните дрехи. Розова ризка с лъскаво сърчице, джинси, високи маратонки и пуловер с цип. Старая се всичко, освен ризката, да е тъмно на цвят, да не се забелязва нощно време. Оглеждам пуловерът да има и достатъчно голяма качулка да прикрие лицето ѝ, ако искаме да минем някъде, без да привличаме внимание.
 	За себе си вземам черни ботуши, джинси и виненочервена горница ― тя ще скрива кръвта, с каквато просто е обречена да се оцапа. Надявам се само въпросната кръв да е чужда, а не моя. Имам шанс да се облека в постапокалиптичната версия на практичното. Вземам си и яке, светло като анг... Оставям го и вместо него избирам едно тъмно и с вълнена подплата. Точно сега не съм в настроение да се сещам постоянно за ангели.
 	Рафи си е намерил бейзболна шапка и тъмен шлифер, та да покрива крилата му. Шапката му стои добре.
 	Мислено забелвам очи. Такава съм глупачка. Светът е на път да свърши, сестра ми е човекоядно чудовище, някакъв тип умира редом до нас в магазина и би било голям късмет, ако преживеем още една нощ, а аз точа лиги по мъж, който дори не ме иска. И даже не е човек. Ама че шашава работа, а? Заслужавам златен медал за глупост.
 	Прекалено грубо напъхвам шлифера и шапката в раницата ми.
 	Ангелите са си отишли, докато излезем от магазина. Рафи се приготвя да ме вдигне за полет. Отстъпвам назад.
 	― Наистина няма нужда! Ще се возя с някой от скакалците.
 	Едва успявам да изрека тези думи. Не изпитвам абсолютно никакво желание да лежа в обятията на чудовище със скорпионска опашка.
 	Ала Рафи даде съвсем ясно да се разбере, че няма почва за чувството, което може и да е припламнало помежду ни. Моят ангел очевидно възнамерява да ме напусне. А животът ме е научил поне на едно: да караш насила някой да остане при теб, ако не го иска, си е безотказна рецепта за разбито сърце. Питайте майка ми.
 	Стискам зъби. Ще се справя. Няма значение, че умирам от ужас как ще се оставя в обятията на кошмарна твар с по-остро от игла жило, каквато за малко не ме уби? Момиче като мен трябва да има поне капка самоуважение, особено в Ангелския свят.
 	Рафи ме гледа, все едно чете мислите ми. Обръща се към скакалците, бърчи устни, докато ги преценява, плъзга поглед от масивните им крака към насекомските торсове и прозрачните крила. Накрая се взира и в навитите жила.
 	Поклаща глава:
 	― Крилата им са твърде тънки, не бих им се доверил да те носят. А и тези огромни нокти... ще пипнеш някоя инфекция, ако те одерат с тях. Ще яздиш скакалец, когато подобрят дизайна им! ― Пристъпва напред и с едно плавно движение ме вдига в силната си прегръдка. ― Дотогава си принудена да разчиташ на мен за свое въздушно такси.
 	Излита, преди да успея да възразя.
 	От залива духа вятър; безполезно е да се опитвам да поддържам разговор. Отпускам мускули и мушвам лице в свивката на шията на Рафи. Навярно за последен път оставям топлото му тяло да ме приюти.
 	По залез-слънце забелязвам под нас сиянието на отделни огньове, вероятно скрити лагерни огнища, на които са им изтървали юздите. Приличат на малки свещи върху тъмната земя.
 	По пътя на юг се налага да кацаме четири пъти, че да избегнем ангели и да не ни забележат. Никога не съм виждала толкова много във въздуха. Рафи се напряга всеки път, когато забележим летяща формация.
 	Нещо сериозно става с народа му, но той не може да се доближи до тях, да не говорим да се намеси активно. С всяка изминала минута долавям все по-ясно нетърпението му да прикачи отново пернатите си крила и да се гмурне обратно в света си.
 	Старая се да не мисля какво ще стане с моя свят, когато това се случи.
 	В крайна сметка прелитаме над щаба на Съпротивата ― известен и под цивилното име „Пали Хай“. Отгоре прилича на всички останали изоставени сгради ― няма признаци да се отличава по нещо.
 	На паркинга всички коли са обърнати към улицата, да не се налага да правят обратен завой, ако искат да излязат. Ако планът за бягство на Ави е изпълнен успешно, то колите следва да са заредени и готови за тръгване, с ключове в запалването.
 	По време на спускането ни забелязвам хора, приклекнали зад гуми и дървета или проснати на открито, да се преструват на мъртъвци. Малцина щъкат насам-натам на лунна светлина, но изглеждат точно като шаващите хора навсякъде другаде в Ангелския свят. Ави се е справил отлично с обучението на бежанците да не привличат внимание към щаб-квартирата, въпреки че сега, след спасяването на затворниците от Алкатрас, лагерът сигурно се пръска по шевовете.
 	Кръжим над горичката от другата страна на улицата спрямо Пали. Луната изгрява в сумрачни сенки и ни позволява да виждаме, без да ни забелязват. Светлината все още е достатъчно, за да мернем как няколко сенки се пръсват из храстите по време на приземяването ни. Изненадана съм да видя хора навън по здрач, предвид колко уплашени бяха всички от чудовищата в тъмното.
 	Кацаме и Рафи ме пуска. След прекараното в обятията му време, нощта ми се струва особено студена. Казвам му:
 	― Ти стой тук, да не те видят. Аз ще ида да проверя дали са довели Доктора.
 	― Няма начин ― Рафи бърка в раницата ми и изважда шлифера и шапката си.
 	― Знам колко ти е трудно да преглътнеш положението, но наистина ще се справя. А и кой ще наглежда Пейдж?
 	Едва задала въпроса, си давам си сметка колко погрешен е подходът ми. Не бива да заповядваш на елитен войник да остане в тила и да се грижи за децата.
 	― Животинките ѝ да я наглеждат!
 	Рафи си надява шлифера и внимателно размърдва рамене, за да скрие напълно крилата под него. За всеки случай си нахлузва и раницата. Пернатите му крила са увити в одеяло и както са вързани отгоре, досущ приличат на обикновен спален чувал. Демонските ципи се сливат с гърба му, а раницата прикрива необичайните изпъкналости, които биха привлекли нечие внимание.
 	Всичко случващо се ме изправя на нокти. Рафи влиза в лагер, пълен с врагове. Пейдж не бива да се намира толкова близо до хората, нахвърлили се да я разкъсат на парчета. А и при последната ми среща с Ави, той ме арестува.
 	Освен това никак не ми се иска Рафи да шпионира хората. Многократно съм му доверявала живота си, но това не променя факта, че ми е враг. Съществува риск да се наложи да избираме кому да отдадем верността си. Стигне ли се дотам, би било идиотска грешка да допусна възможността да се озовем на една и съща страна.
 	Инстинктите обаче ми подсказват, че това е последното в списъка, за което имам да се безпокоя в момента. Сенсеят ми все настояваше да вярвам на инстинктите си. Сърцето ми, твърдеше той, знае неща, неразбираеми за ума. Досещало се за разни работи по-бързо от него.
 	Инстинктите ми, разбира се, са подсказвали на Рафи неща, оказали се неверни. Бузите ми се затопляш при мисълта какво се случи се по-рано същия ден в леглото.
 	Той вдига яката на шлифера си и го закопчава чак до горе, за да скрие голите си гърди; слага си и шапката. Денят беше топъл, ала октомврийската нощ е достатъчно студена ― Рафи няма подозрителен вид. Калифорнийските нощи често са с двайсетина градуса по-студени от деня.
 	― Стой тук, Пейдж. Ще се върнем скоро, ясно ли е?
 	Сестра ми вече се е заела да успокоява скакалците
 	си и сякаш почти не ни забелязва. Не ми се нрави да я оставям сама, но е изключено да я взема с нас в лагера. Последният път, когато беше тук, изплашените хора от Съпротивата я уловиха с ласо ― като животно ― и кой знае какво щяха да сторят, ако скакалците не бяха нападнали. След онази случка не очаквам поведението на разгневената тълпа да се е променило.
 	Потегляме и веднага ме обзема чувството, че съм под наблюдение. Постоянно се озъртам, но не виждам никого. С крайчеца на окото си обаче забелязвам движение на сенки.
 	― Жертви на скакалци ― прошепва Рафи.
 	Това, предполагам, означава, че не са били приети в лагера. Не ги смятам за опасни, но полагам длан върху Мечо Пуки, понеже меката козинка ме успокоява. После си поемам дълбоко дъх и продължавам напред през тъмната горичка.
 	 
 
 15

 	 
 	УЧИЛИЩНИЯТ КАМПУС Е ТИХ и изглежда изоставен. Склонна съм да предположа, че тук вече има няколко хиляди души. Но по нищо не личи.
 	Ави е свършил отлична работа по устройването ни бежанския лагер и новопристигащите следват правилата. Наясно са, че не бива да излизат на открито. Количеството отпадъци наоколо не е нито по-голямо, нито се набива на очи повече от боклука, където и да било другаде в Силициевата долина. В целия кампус цари тишина. Почти ще се изненадам, ако срещна жив човек.
 	Но, когато се добираме до сградите, забелязваме светещите вътре мъждиви крушки. Прозорците са покрити с одеяла и хавлии, ала някои са окачени несръчно и по ъглите пропускат светлина, а отзад се вижда движение.
 	Приближавам се до един прозорец и надничам в цепнатината. Стаята е претъпкана с хора. Изглеждат в прилично добро състояние, някои дори са почти чисти. Не ги познавам ― вероятно са бежанци от Алкатрас. Надзъртам през друг прозорец и виждам същото. При толкова много народ наоколо, сигурно в целия лагер цари хаос и объркване.
 	През един от прозорците виждам мъж да внася в класна стая торба с храна. Раздава я и тя изчезва за отрицателно време. Той вдига ръце и обяснява нещо на хората, които се пресягат към него, въпреки че храната е свършила. Води се спор, а мъжът се изнизва през вратата, преди страстите да се разгорещят.
 	Щастливците нагълтват на бърза ръка придобитото, докато останалите ги гледат напрегнато, та чак да ти стане неудобно. Тълпата се суети из стаята и се мести, а накрая на най-хубавото място до вратата се установява изцяло нова група, вероятно в очакване на следващата порция храна.
 	― Какво правиш? ― Пита суров глас.
 	Обръщам се с лице към двама души в камуфлажни дрехи и с пушки.
 	― Ами... нищо.
 	― Влез вътре да си правиш нищото, та да не те видят птичките. Не си ли слушала на подготвителната лекция?
 	― Търся някого. Дали знаете къде са близнаците Ди и Дум?
 	― Аха, ми да ― кима пазачът. ― Сто процента ще намерят време да си побъбрят с всяка тийнейджърка, ревнала за изгубеното си кученце. Хич няма да се учудя и за Авдий Уест да вземеш да ме разпитваш. Целия лагер им е на гърба. Нямат време за глупави въпроси.
 	Не ми остава нищо друго, освен да примигна срещу охраната в потвърждение на намерението ми определено да задавам глупави въпроси. Напътват ме към най-близката врата.
 	― Прибирай се в отредената ти стая. Ще ви донеcат храна npи първа възможност и ще ви пратят в хубава хотелска стая, само да се стъмни достатъчно, че да се скрие конвоят.
 	― Да се скрие от какво?
 	Двамата пазачи ме поглеждат, все едно ми хлопа дъската. Единият се обръща към другия с изражение, по красноречиво от думи.
 	― От ангелите.
 	― Ама те виждат в тъмното ― настоявам аз.
 	― Кой ти каза? Не могат да виждат в тъмното. Единствено дeтo умеят да летят по-добре от нас.
 	Другият пазач възразява:
 	― И чуват по-добре от нас.
 	― Хубаво де, все тая ― отсича първият. ― Но не виждат в тъмното.
 	― Нищо подобно, казвам ви, че...
 	Спирам се, понеже Рафи ме потупва по рамото. Кима ми към вратата и тръгва натам. Следвам го.
 	― Те не знаят, че ангелите виждат нощем ― забравила съм, че съм наясно с това-онова за ангелите, най-вероятно неизвестно на другите хора. ― Наложително е да научат.
 	― Защо? ― любопитства Рафи.
 	― Защото хората трябва да знаят, че ангелите могат да ни видят, ако някога се опитаме да... ― премълчавам „да ги нападнем“. ― ... да се скрием в тъмното.
 	Рафи ме гледа, сякаш е прочел мислите ми, но, разбира се, не е нужно да ги чете. Съвсем очевидно е каква полза биха извлекли хората, ако знаят повече за уменията на ангелите.
 	Той изкачва заедно с мен стълбите към вратата.
 	― Ако щеш си говори, докато ти окапят устните, никаква полза няма да има. Това са пехотинци. Задачата им е да следват заповеди. Нищо повече.
 	Той разбира от тези работи. Нали е войник. Само дeтo служи в противниковата армия.
 	Осенява ме, че дори ако Уриил създава фалшив апокалипсис и е тръгнал да убива Рафи, спътникът ми едва ли изпитва желание да помага на хората да спечелят войната срещу собствения му народ. От Голямото нападение насам предостатъчно хора са се опитвали да ме убият и въпреки това не съм склонна да помагам на ангелите да изтребят човечеството. Нищо подобно.
 	Пазачите ни гледат, докато влезем в сградата.
 	Още със стъпването вътре ми се налага да се преборя с пристъп на клаустрофобия. Коридорът гъмжи от народ; хора щъкат в различни посоки. За човек с моя ръст да попадне в тълпа означава да вижда само торсовете и главите на най-близките до него.
 	На Рафи изглежда му е дори по-неудобно, отколкото на мен. Сред плътната тълпа не съумява да удържи хората да не се блъскат в крилата, увити с одеяло и завързани за раницата. Можем само да се надяваме да не се сторят странни никому.
 	Ангелът стои сковано с гръб към вратата, без да мърда. Изглежда толкова не на място, че почти ми става жал за него. Той поклаща глава срещу мен.
 	Правя всичко възможно да се слея с тълпата. Няма да се наложи да останем тук дълго, преди пазачите да напуснат района.
 	При толкова народ в лагера, Ави сигурно е много зает. Буквално в последния момент стоварих върху главата на Съпротивата спасението на алкатраските затворници, същинско чудо е как изобщо е успял да събере лодки и да организира акция до острова. Не е имал време, разбира се, да се подготви за пристигането на бежанците.
 	Подозирам, че е било невероятен ден за Съпротивата. Ави вече не управлява просто борци за свобода. Налага се да борави с цял бежански лагер, пълен с уплашени и гладни хора, а същевременно да опази организацията възможно по-невидима.
 	Имам си проблеми с Ави. Едва ли ще ми стане най-добрият приятел, но е честно да призная, че е поел повече отговорности, отколкото друг на негово място би смогнал.
 	Обмислям дали да не вляза по-навътре в сградата, за да потърся Доктора или Ди-Дум. Близнаците положително ще знаят къде е Доктора. Но тук е твърде претъпкано и хаотично, не ми харесва мисълта да ме приклещят насред сграда, пълна с паникьосани бежанци, ако се случи нещо.
 	Тъкмо се каня да подканя Рафи да излезем, щом пазачите се преместят, когато чувам името си. Не го изрича познат глас и се затруднявам да различа кой ме е повикал, защото никой не гледа в наша посока. Видимо всички са заети да говорят помежду си.
 	След малко някой казва името ми от другата страна на коридора. Хората все така не гледат към нас.
 	― Пенрин.
 	Виждам кой го изрече. Има къдрава коса, прекалено голямата му риза виси на кльощавите му рамене, панталоните му, също прекалено големи, са вързани с мърляв колан. Все едно навремето бил твърде едър и още не е привикнал със сегашното си постапокалиптично тегло. Намира се на няколко души разстояние от мен, но все пак е достатъчно близо да го чуя.
 	― Пенрин? ― Пита събеседничката му. ― Що за име е това?
 	Не ме викат. Просто си говорят за мен.
 	Младежът свива рамене.
 	― Сигурно е някаква чуждица и значи „убиец на ангели“.
 	― Аха, сигурно. Значи вярваш в историята?
 	― В коя? Че е убила ангел?
 	Откъде са научили за това?
 	Младежът пак свива рамене.
 	― Не знам ― и понижава глас. ― Знам само, че би било страхотно ангелите да ни дадат индулгенция за безопасност.
 	Жената поклаща глава:
 	― Няма начин да си удържат на думата. Откъде изобщо да сме сигурни, че наистина са обявили награди за главата ѝ?
 	При споменаването на награда двамата с Рафи се споглеждаме.
 	― А защо някоя улична банда да не си е измислила цялата история, за да я убият? ― допълва жената. ― Ако е техен враг или нещо подобно. Кой знае? Целият свят е полудял.
 	― Знам едно ― обажда се друг тип, по-близо до мен. Носи очила с голяма пукнатина на едното стъкло. ― Независимо дали са ангели, или бандити, или пък демони от ада, щом дават награда за това момиче, не аз ще съм човекът, който ще я предаде! ― Той поклаща глава.
 	― Нито пък аз ― намесва се и друг от застаналите наблизо. ― Чух, че именно Пенрин ни е спасила от онзи кошмар на Алкатрас.
 	― Авдий Уест ни спаси ― поправя го жената. ― И онези смешни близнаци. Как се казваха?
 	― Туидълди и Туидълдум.
 	― Изключено е да е вярно.
 	― Не се шегувам.
 	― Аха, но тази Пенрин им е казала да го направят. Тя ги е накарала да дойдат да ни спасят.
 	― Била заплашила да насъска чудовищната си сестра по тях, ако не се съгласят.
 	― Пенрин...
 	― Тя ми е приятелка ― обажда се жена, която изобщо не познавам. ― Двете сме повече от сестри.
 	Свеждам глава с надежда никой да не ме разпознае. За щастие те дори не ни забелязват. Докато си проправям път към вратата, виждам залепен върху нея плакат. Мярва ми се само надписът „Вечер на талантите“.
 	Сполитат ме видения за свирещи на туба аматьори и кьопави танцьори. Вечер на талантите определено е странно събитие по време на апокалипсис. Но пък тя и по всяко друго време си е странно нещо.
 	С помощта на Рафи се измъкваме навън и отново потъваме в нощта.
 	 

 	 
 
 16

 	 
 	НАВЪН ВЪЗДУХЪТ Е СВЕЖ и е направо тихо в сравнение със задуха и шума вътре. Крием се по сенките, докато не стигаме до зиданата сграда в мисионерски стил, която Ави използва за щабквартира. И на тази врата виждам същия плакат. Спирам да го прочета.
 	 
 	 ВЕЧЕР НА ТАЛАНТИТЕ

 	 
 	Не пропускайте най-големия шанс

 	от последните Оскари насам!

 	По-голямо от Голямото нападение!

 	По-голямо от егото на Ави!

 	По-голямо от смрадта на Бодън!

 	 

 	Хайде, елате, душички,

 	на най-голямото шоу от всички!

 	 

 	Спечелете ръчно изработена,

 	бронирана, луксозна каравана!

 	Пълна с всякакви разнообразни

 	(скъпо)ценности за оцеляването ви.

 	Да. Дори с това.

 	 

 	Следващата сряда по обед

 	в Станфордския театър на Юнивърсити Авеню.

 	 

 	Изненадайте приятелите си.

 	Главозамайте враговете.

 	Покажете си талантите.

 	Прослушвания всяка вечер.

 	Дамите са с предимство!


 	 

 	За участниците важат обичайните

 	правила за залагане.

 	 

 	~ Съобщено ви от Вие-знаете-кого ~

 	 
 	На плаката с най-различни почерци са надраскани на ръка коментари:
 	 
 	Нищо не е по-голямо от егото на Ави.

 	Така ли му викат сега дамите? Хей, Ави, остави някоя мацка и за нас, става ли?

 	Авдий Уест е страхотен човек. Герой. Дори аз си мисля да взема да го целуна.

 	Излагация на безталантливостта!

 	Бъди мил иначе ще ти пръсна черепа и ще изпия помията вътре.

 	Участниците ще носят ли дрехи?

 	Определено се надявам. Да сте виждали какви са всички тук? Космати, пич. Много космати.

 	 
 	На тези момчета, предполагам, им липсва интернет.
 	Рафи дърпа вратата и влизаме в слабо осветен коридор. Щабът е пълен с народ, но далеч не е така натъпкан, като училището. Тук хората крачат уверено, а групичката в другата сграда изглеждаше замаяна и неуверена.
 	Тукашните обитатели вероятно са стари кучета в сравнение с бегълците от Алкатрас в съседство. Дори познавам някои лица тук-там. Свеждам глава е надежда косата да скрие лицето ми.
 	Ето я жената, с която перях, когато Съпротивата ме хвана за първи път. Тя държи поставка с лист и проверява предмети по списък. Тази дама обожаваше кучето си. Почти съм изненадана, как така е още със Съпротивата. Чух, че натирили всички джафкащи кучета, понеже ангелите имат супер-слух.
 	Ето го и чиновника от първия хотел-гнездо. Усмихва се уморено, докато разговаря с някаква жена. Изглежда много по-спокоен, отколкото навремето в гнездoтo, макар сега и двамата да носят чанти, пълни с оръжие. Чудя се дали е бил шпионин на Съпротивата.
 	А ето и готвача от първоначалния лагер в гората. Беше мил с мен и ми даде допълнителен черпак яхния, когато установи, че съм нова. Сега бута из коридори количка с пакети солети и плодови рулца.
 	Всички изглеждат капнали. И до един са въоръжени до зъби ― с пистолети, пушки, ножове, щанги и всичко друго, годно да реже, чупи или къса. Носят поне по две оръжия.
 	Рафи придърпва шапката по-ниско над лицето си. Виждам колко е напрегнат. На вражеска територия е. Като се замисля, той винаги е на вражеска територия, все едно с коя група се среща. Без пернатите му крила, ангелите няма да го приемат. И без значение какви крила носи, хората също няма да го допуснат сред тях.
 	Уриил или някой от отряда му спомена веднъж, че ангелите били създадени да са част от общото цяло, но без значение къде попада Рафи, той винаги си остава външно лице.
 	За щастие тук явно никой не му обръща внимание. В тази сграда най-често чувам името на Ави.
 	― Ави иска да...
 	― Но аз мислех, че планът на Ави е...
 	― Аха, точно така каза Ави.
 	― Трябва ми разрешението на Ави...
 	― Одобрено е от Ави.
 	― Ави ще се разправя с тях.
 	В двете сгради определено цари различна атмосфера. Едната приютява бежански лагер, а другата-армия на борци за свобода. Ави несъмнено носи много дини под една мишница в опита си да опази последните останки на човечеството по време на най-лошата криза в историята.
 	А си мислех, че на мен ми е трудно ― аз само се мъча да запазя семейството си живо. Не си и представям какво ли напрежение изпитва той, като носи отговорност за толкова много животи.
 	При приближаването ни, неколцина мъже с тен на строителни работници и здрава мускулатура се обръщат да ме зяпат. До мен Рафи изръмжава тихичко. Момчетата само му хвърлят бърз поглед и уважително извръщат очи.
 	Спирам да поговоря c тях.
 	― Търся близнаците Ди и Дум. Да знаете къде са?
 	Единият ми посочва стая нататък по коридора.
 	Запътваме се натам и аз отварям вратата, без да се замисля какво има вътре.
 	― ... хотели ― казва Ави начело на заседателната маса. ― Как се справяме с храната и медицинските... ― вдига поглед и ме забелязва. Изглежда уморен като всички останали, но очите му все пак греят ярко и пронизват. Навярно се дължи на изправената му стоика и уверения глас.
 	В стаята около заседателната маса са насядали десетина човека. Всички изглеждат изнервени и изтощени, с тъмни кръгове под очите и с немита коса, щръкнала в различни посоки. Сигурно нощта по спасяването на бежанците от Алкатрас е била дълга, а денят на настаняването им ― още по-дълъг.
 	Стаята притихва и всички се обръщат да ме зяпат.
 	Толкова по въпроса за потайността.
 	 
 	 
 
 17

 	 
 	ЕЛЕГАНТНО СЕ ОПИТВАМ дa ce измъкна c едно „Извинете“.
 	Доктора скача на крака и събаря стола си с такава сила, че издрънчава на пода.
 	― Пенрин!
 	― Познаваш ли я? ― Пита Ави.
 	― Тя е сестрата на детето, за което ви разправях.
 	― Сестрата на Пенрин ли е великото тайно оръжие? ― изумява се Ави.
 	Олеле. Никак не ми хареса как прозвуча.
 	― Намерихте ли я? ― Доктора изтърчава покрай масата и тръгва към мен. Все още прилича на колежанче с кестенява коса и закопчана догоре ризка, само дeтo е с подуто насинено око. ― Тук ли е?
 	Близнаците седят до Ави. Еднакво вчесаните им коси все още са изрусени. Бях забравила, че се боядисаха за кеф. Продължават да ми приличат на кльощави плашила, независимо дали са червенокоси, или руси. Неколцина от останалите на масата също ми се струват познати, но не са от близкия ми кръжец.
 	Ави ми махва да вляза. Колебая се, не искам да привличам внимание към мен или Рафи. Но не мога просто да избягам, затова влизам в стаята и махвам с ръка зад гърба си, давам знак на Рафи да не ме следва.
 	― Сигурно се шегуваш ― обажда се един тип, чието лице ми е познато. ― Сестра ѝ е кошмарно чудовище. Никаква помощ не чакай от нея!
 	Сещам се къде съм го виждала преди. Беше един от онези, които при последния ни престой в лагера държаха Пейдж, вързана като диво животно.
 	― Мартин, млъкни ― предупреждава го Ави.
 	Близнаците се накланят в противоположни посоки, за да надзърнат от двете ми страни.
 	― Това Рафи ли е? ― осведомява се Ди.
 	― Страшно прилича на него ― обажда се и Дум.
 	Понечвам да затворя вратата.
 	― Не, не, не ― възпротивява се Ди. Близнаците се надигат заедно и бързо се упътват към вратата.
 	― Рафи, ти си жив! ― възкликва Дум, като я отваря рязко.
 	Ангелът стои със сведена глава и очи, скрити в сенките на козирката.
 	― Жив е, разбира се ― отсича Ди. ― Той е боец. Стига само да го погледне човек и ще се убеди. Кой ще му надвие, Годзила ли?
 	― О, Рафи срещу Годзила. Виж, на такъв двубой е радост бих заложил! ― възкликва Дум.
 	― Стига глупости, човече. Годзилището е назобено с ядрени отпадъци. Как смяташ да го тръшне някакъв си простосмъртен?
 	― Той не е обикновен смъртен ― възразява Дум. ― Само го виж. Сигурно и в момента крие по джобовете шише як сироп за суперсила. Една глътка и на мускулите му ще им пораснат мускули!
 	― Аха, а на нас няма да ни трябват зловещи малки момиченца, понеже ще си гледаме няколко такива в армията... ― проточва Ди.
 	― Какво, да не се надяваш сестрата на Пенрин да свали Годзила вместо него? ― Мръщи се Дум.
 	Ди се замисля.
 	― Нъцки, надали. Майка ѝ обаче може и да успее.
 	Дум се ококорва.
 	Близнакът му подава ръка на Рафи:
 	― Туидълди на твоите услуги. Това е брат ми, Туидълдум.
 	― Помниш ли ни? ― пита Дум. ― Занимаваме се с боеве и със залагания.
 	― Хубаво е, че си тук ― казва Ави на Рафи. ― Определено имаме интерес да използваме човек като теб.
 	― О, той не е обикновен човек, Ави! ― възразява Ди.
 	Наистина се старая да не приличам на уплашено зайче, но несъмнено съм се ококорила и треперя от страх. Навлезли сме навътре в сградата. Не знам как ще успее да избяга оттук Рафи.
 	― Ще те направим звезда, човече ― кима Дум. ― Жените направо ще падат в краката ти! ― и преувеличено подчертава репликата си, като плъзга длани по гърдите и тялото му.
 	― Не му пука за такива неща ― възразява Ди. ― Той обича да се мотае с ангели. В гнездото в Сан Франциско имаше тонове момичета.
 	Мъча се да си спомня как се диша. Точно така. Единият от тях ни видя в хотелската стая в гнездото.
 	― Момичетата никога не са достатъчно, брато ― репликира Дум. ― Никога не стигат!
 	― Какво каза за „мотаенето с ангели“? ― пита Ави и се надига иззад заседателната маса.
 	Дъхът ми отказва да напусне дробовете.
 	― Не помниш ли? ― хили се Ди. ― Нали ти разказах ме, че Пенрин и тоя тип бяха в хотела. Всъщност разговаряха с разни ангели.
 	― Не само Пенрин знае това-онова за тях... ― кима Дум.
 	Поемам си дълбоко дъх. Те помнят Рафи, но само като човек.
 	Ави ни приближава и махва на ангела да влезе в заседателната зала.
 	― Страхотна новина. Нужна ни е цялата информация и помощ, която успеем да съберем! ― и подава ръка да се ръкуват.
 	Рафи не отвръща на жеста му.
 	― Здрасти, Ави ― помахвам му аз.
 	― Пенрин ― Авдий се обръща към мен. ― Ако не бях толкова изморен, несъмнено щях да си спомня каква недовършена работа имаме. Но сега просто се радвам да те видя жива и здрава!
 	Приближава се и ме прегръща.
 	Стоя вцепенена, скована и неуверена. Рафи ни наблюдава напълно безизразно.
 	― Благодаря! ― Задържам се за момент пред вратата. Спомням си за недовършената работа помежду ни. Ави ме заключи заедно с майка ми в една полицейска кола, с която избягахме посред нощ. Но при все това се радва да ме види.
 	Признавам, че след всичко преживяно, и на мен ми е донякъде приятно да ги видя, него и момчетата. Положително звучи странно. Аз му викам семейни работи. Не защото Ави е от семейството, но ако събитията продължават да кипят със същото темпо, ще се радвам на всяко човешко същество, което срещна.
 	― Къде е сестра ти? ― Намесва се Доктора. Посяна към вратата, сякаш подозира, че я крия някъде в коридора.
 	― Странно точно ти да питаш ― отбелязвам и понижавам глас, ― искам да поговоря с теб за минутка. Отвън?
 	Храня безпочвена надежда, че ще успеем да се измъкнем с Доктора и Рафи.
 	― Уединението е излишно ― прекъсва ни Ави. ― Доктора ни е разказал всичко за работата си в Алкатрас и надеждите си за Пейдж. Всички ще се радваме да чуем как е сестра ти. Добре ли е?
 	Оглеждам хората около масата. До един са по-възрастни от мен. Има дори прошарени ветерани от предишни войни. Неколцина пък все едно ей сега са дошли от улицата. Какво биха сторили, ако разберат, че в стаята стои ангел?
 	― За какво ви е тя? ― питам. Не съм в състояние да скрия подозрението си.
 	― Според Доктора в нея е най-голямата ни надежда.
 	― Доктора е оптимист ― напомням им аз.
 	― Няма лошо да проверим, нали?
 	― Последния път, когато „проверихте“, я бяхте вързали с въжета като бясно куче... ― поглеждам право към Мартин. На китката му още има охлузено от въжето ― вижда се, когато почуква с молив по пръстите на отворената си длан.
 	― Не беше пo моя заповед ― възразява Ави. ― Появих се там малко преди теб и се опитвах да разбера какво е станало. Виж, хората правят грешки. Ръководят ни страх и изтощение, а понякога и обикновена глупост. Не сме съвършени като ангелите. Остава ни само да разчитаме един на друг и да даваме всичко от себе си. Съжалявам за отношението към сестра ти. Нуждаем се от нея, Пенрин. Тя може да обърне хода на войната.
 	― Не и ако умре от глад ― възразявам. ― Накарай Доктора да я поправи и тогава ще обсъждаме способна ли е да ти помогне.
 	― Да я поправи ли? ― мръщи се Ави.
 	Поглеждам Доктора.
 	― Ще направя какво е по силите ми ― съгласява се той. ― Но първо държа да се уверя, че тя е добре, а за целта трябва да я видя...
 	Поглежда ме многозначително.
 	― Ще я доведеш ли при нас? ― пита Ави.
 	Поклащам глава.
 	― Не ми се вижда добра идея... ― пак се извръщам към Мартин, който ни гледа настоятелно.
 	― Добре ― кима Доктора, преди Ави да възрази. ― Заведи ме при нея.
 	Обръщам се с надежда за бързо бягство, но Ави ме вика по име.
 	― Носи се слух за младо момиче, убило ангел ― казва той. ― Твърдят, че имала меч, маскиран като плюшено мече... ― стрелва с поглед окачения на хълбока ми Мечо Пуки. ― Навярно не знаеш нищо по въпроса, нали?
 	Примигвам невинно срещу него, като се чудя дали е по-добре да призная, или да отрека.
 	― Явно имаме да възстановяваме доста доверие. Нека те разведа, та да видиш за какво става дума. Бойци от рода на вас двамата ще са ни полезни.
 	― Виждала съм лагера, Ави ― пристъпвам по-близо до вратата. ― Знам, че спасихте затворниците от Алкатрас. Това е изумително. Честно, фантастични сте, момчета. Но точно сега сестра ми е с предимство.
 	Ави кима:
 	― Добре. Ще дойда с теб. Ще поговорим, докато Доктора преглежда сестра ти.
 	Много се старая да не се спогледам с Рафи. Освен ако не успеем да пипнем Доктора насаме, няма шанс да обсъдим с него и пришиването на ангелските крила на мястото им.
 	― Бих се възползвал от предложението за обиколка наоколо ― обажда се Рафи. ― Интересно ми е да видя какво сте успели да постигнете.
 	Старая се да не трепна дори с мускул, да не би изражението ми да предаде какво мисля всъщност. Положението стремглаво се влошава.
 	Ави се ухилва широко.
 	― Прекрасно. Ще те запозная с този-онзи. Ако се присъединиш към нас, ще се гордееш да наречеш тези Хора „братя по оръжие“.
 	― Добре ― кима Рафи.
 	― Страхотно! ― съгласява се Ави. ― Ще ти хареса това, което ще видиш. Да ти представя Съвета. Тези хора отговарят за стратегическата ни защита...
 	Гледам ги как обикалят заедно около масата. Дали Рафи намира за забавен факта, че Ави възнамерява да разведе ангел из лагера на Съпротивата?
 	 
 	 
 
 	18


 	 
 	 
 	 
 	 
 	  ДОКТОРА МЕ ХВАЩА ПОД РЪКА и ме извежда от стаята.
 	― Тя ранена ли е? Какво е яла през това време? Поглеждам към затварящата се врата ― вече сме в коридора и тя отрязва Ави и Рафи от полезрението ми.
 	― Ами, сестра ми не се е хранила...
 	Близнаците ни следват плътно по петите. Надзъртат през прозорците и следят всички около нас, нащрек са и за най-малката дреболия. Измъкваме се през централния вход и излизаме в нощта.
 	― Хей, момчета! Какво показва Ави на Рафи?
 	― Обичайните работи ― отвръща Дум.
 	― Бежанците ни, модерните ни акумулатори, изумителните ни електрически коли и вероятно част от запасите полуготови спагети ― свива рамене Ди.
 	Крача вцепенено в студа, а въпросът дали и доколкo вредна би била тази обиколка на лагера не ми излиза от ума. Не е голяма работа, нали?
 	Нали?
 	Сигурно се движа прекалено бавно, понеже Доктора се обръща и пита:
 	― Къде отиваме?
 	― В горичката срещу улицата ― отвръщам.
 	Той побягва в тръс и изчезва по улицата. Каня се да хукна след него, но Ди слага ръка на рамото ми.
 	― Остави го да върви. И бездруго ще те изчака при горичката. Не знае накъде е тръгнал.
 	Той е прав и се радвам отново да видя близнаците. Засега забравям притесненията за Рафи. Така или иначе в момента не мога да направя нищо по въпроса.
 	Обръщам се към момчетата.
 	― Страхотни сте, да знаете. Никой друг нямаше да тръгне да спасява онези бедни хора на Алкатрас.
 	― Не е голяма работа ― застава до мен Дум.
 	― Аха, през цялото време спасяваме стотици хора ― уверява ме Ди.
 	― През цялото време ― повтаря брат му.
 	― Вродено ни е.
 	― А понякога дори отхвърляме предложения от жени, готови да ни покажат благодарността си... ― Хвали се Дум.
 	― Веднъж ― уточнява Ди скромно.
 	― Хубаво де, добре, но щом е станало веднъж, значи е „понякога“.
 	― Няма значение, че тя беше осемдесетгодишна старица и мязаше на баба ни ― допълва Ди.
 	― Все си е жена, човече, независимо от възрастта. А и предложението си е предложение... ― кима Дум.
 	Ди се навежда и ми прошепва:
 	― Предложи да ни сготви брюкселско зеле, а ние ѝ отказахме.
 	― Разбихме ѝ сърцето. Направо вехнеше за някое бедно хлапе, върху което да излее страстите си после.
 	― Да тe отхвърлят е лоша работа ― клати глава Ди.
 	― Надали изобщо някога ще узнаем какво е, щото на нас не ни се случва.
 	Близнаците сблъскват длани като достойни победители.
 	― Ави беше ли надлежно уведомен за спасителната операция на Алкатрас? ― питам.
 	― Ами, виж сега, даже и да е подпомогнал с някоя и друга дреболия... ― свива рамене Ди.
 	― Не бихме хукнали с голи ръце да спасяваме онези ми ти хора, но нали знаеш, беше маааалко по-лесничко с Ави начело на мисията.
 	― Хубаво е човек да знае, че не се държи зле с всички.
 	― Всъщност ще се изненадаш колко готин тип е ― съобщава Ди.
 	― Веднага стават ясни две неща: нито те е хвърлял в затвора, нито се е отнасял със сестра ти като с чудовището на Франкенщайн.
 	― Налага се той да взема тежките решения, за да не го правим ние, останалите ― дълбокомислено заключава единият близнак.
 	Това ми затваря устата. Нима не съм си мечтала друг да взема тежките решения вместо мен?
 	― И той е човек ― допълва другият близнак. ― Има си недостатъци.
 	― Затова и ние сме тук. Компенсираме недостатъците му.
 	― Не го приемай лично. Той е готов да продаде първородния си син, родителите си, баба си ― майсторката на бисквити, голямата любов на живота си, както и ръцете, и краката си, а и дясната си топка за възможността човешката раса да се върне на релсите.
 	― Той е най-всеотдайният човек, когото познаваме.
 	― И няма саможертва, която да поиска от някой друг, и да не е готов да я направи самият той!
 	― На кого друг можеш да разчиташ, когато си окована на зловещ остров като Алкатрас?
 	Прави са. Единствено Съпротивата изобщо би се замислила да разгърне пълномащабна спасителна операция.
 	― Малко прилича на теб всъщност ― поглежда ме Ди.
 	Думите му едва не ме спират насред крачка.
 	― На мен ли? Ави и аз нямаме нищо общо.
 	― Ще останеш изненадана ― възразява Дум.
 	― Упоритост, вярност, пълна всеотдайност за Постигане на мисията... И двамата сте луди герои. Освен това всички ви смятат за красавци.
 	Мръщя се.
 	― Вече е ясно ― лъжете на поразия.
 	― Сериозно ли се опитваш да ни кажеш, че не си забелязала какви погледи ти хвърлят всички мъже?
 	― Какви мъже? За какво говорите, вие двамата?
 	Те се споглеждат.
 	― Момиче ― подхваща Ди, ― дори преди последната си каскада ти беше започнала да се превръщаш в най-търсения боец на сбирките ни. Мацките, ритащи задници, винаги са били голямата работа, но в постапокалиптичния свят, в който живеем, най-горещият въглен наоколо е въртяща меч, трепеща ангели, с мръсна уста...
 	― Не ми е мръсна устата!
 	― Е, ами, съвършени хора няма... ― съгласява се Дум.
 	― Как изобщо сте чули за някаква хипотетична девойка, убила ангел? Не вярвам в подобна гламава история...
 	― Ангелите обявиха награда за главата на въпросната хипотетична девойка. Ще дадат сертификат за безнаказаност на човека, който им предаде убийцата на ангели. Дори за Ави няма такава награда. Неговата е смешна работа в сравнение с тази на мацето.
 	― Слухът се разнася като горски пожар ― продължава Дум. ― Разправят се луди истории. Била способна, например, да върти ангелски мечове и дори да командва демони. Всички са пощурели. Половината народ те търси ― така де, нея търсят ― за да те предадат заради сертификата, а другата половина пият последната си бира за твое здраве. Много хора правят и двете.
 	― Та си пази гърба ― предупреждава Ди. ― Все едно дали си била ти, или не, хората си го мислят и това е достатъчно, за да те убият.
 	― Заради твоя меч с плюшеното мече и историята с демоните, и тъй нататък ― вдига вежди срещу мен Дум.
 	― Ти си била, нали? ― Пита другият близнак, присвил очи насреща ми.
 	― Само между нас да си остане, разбира се ― кима брат му.
 	― Няма да те издадем...
 	Тръпки дa тe побият, толкова са еднакви, когато повтарят едно и също едновременно.
 	Умирам си от желание да споделя с някого. Но по-умното ми аз изтърсва:
 	― Ами аз бях. Не съм ли ви казвала, че не само мога да убивам ангели и да командвам демоните? Мога също и да летя, но на никого да не казвате!
 	― Да бе... ― те ме гледат в търсене на доказателства.
 	Преравям мислите си за по-удобна тема.
 	― Момчета, вие май вършите добра работа тук.
 	Те продължават да ме зяпат, изпаднали в колебание дали да не ми дадат въже да се обеся.
 	― Така де, сигурно е много трудно да се изгради бежански лагер и същевременно да се управлява и партизанска армия.
 	― Ави се опитва да върши всичко сам, но най-накрая успяхме да съберем съвет, та да му помага поне с част от логистиката. О, само да знаеш колко работа има...
 	― И това само защото ти отиде да се поразходиш и после даде на Ави извинение да прояви героизъм. По този повод, как мина автобусната ти екскурзия?
 	― Ами да, при последната ни среща ни пращаше любовни писъмца от малкия си автобусен затвор. Мислехме да те извадим, но Ави сметна за по-важно да разкараме народа от Алкатрас.
 	― Нямаше да се навием, ако знаехме, че майка ти е там. Същински трън в задник, честна дума!
 	― На мен ли го казвате? Прекрасно знам що за бодило става от нея.
 	Ди се засмива.
 	― Тя е като ядрен трън в задника. Но открихме как да я насъскваме по лошите типове и се превърна в ценна придобивка.
 	― Докато стигнем затвора, вече беше изкарала ангелите на човеците-пазачи. Бива я да се прави на наистина страшна, знаеш ли?
 	Кимам:
 	― О, да. Прекрасно го знам.
 	― Повечето от нас си нямаха представа. Напълно ни беше завъртяла главите.
 	― Сега е един от капитаните ни.
 	― Какво?
 	Трудно ми е да си представя как майка ми командва нещо.
 	― Аха. Наистина. Що за страшен свят е нашият, а?
 	Примигвам няколко пъти, докато свикна с мисълта. Признавам, че ако мога да очаквам нещо от мама, то е неочакваното.
 	― Майка ти е голяма работа! ― Близнаците кимат като кукли с глави на пружина.
 	― Знаете ли къде е сега?
 	― Аха ― отвръща Ди. ― Би трябвало да успеем да ти я намерим.
 	― Благодаря. Прекрасно ще е.
 	Излизаме на Ел Камино Реал и се готвим да претичваме от кола до кола. В този миг нощта се огласява от крясъци. Изглежда в горичката от другата страна на улицата кипи битка.
 	В тази горичка е Пейдж!
 	Хуквам да бягам и с пълна скорост нахлувам сред дърветата.
 	 
 
 19

 	 
 	НАХЪЛТВАМЕ В ГОРИЧКАТА, тичаме по посока на шума. Не само ние търчим между дърветата. Не виждам обаче подробности и съзирам единствено местещи се сенки в сгъстяващата се тъмнина.
 	Чуват се гневни гласове. Почти съм сигурна, че бесовете не умеят да разговарят ― не и по човешки. Надявам се днес да не се уверя в обратното.
 	Под свода на дърветата група силуети вдигат и спускат юмруци, крещят и ритат някого, свит на земята. С приближаването си съзирам спаружените кожи на жертвите на скакалците. Някои от тях носят прокъсани дрехи, покрити с пръст, сякаш наскоро са изпълзели от гроб.
 	Юмручните удари се сипят върху жертвата, която просто понася всичко и пъшка при всяко попадение.
 	― Какво става? ― питам аз. Никой не дава вид да ме е чул.
 	― Хей! ― провиква се Ди.
 	― Какво става? ― ръмжи и Дум приглушено, но с властен тон.
 	Неколцина от ужилените от скорпиони ни поглеждат. Не спират с ритниците, но един отвръща:
 	― Това е копелето от Алкатрас. Той ни причини това. Създаде чудовищата и ги нахрани с нас! ― И зверски сритва мъжа на земята. Не виждам подробности, но очевидно говорят за Доктора.
 	Близнаците явно са стигнали до същото заключение. Скачат в тълпата с вдигнати ръце.
 	― Стига толкова!
 	― Съветът вече каза да го оставите на мира! ― Ди сваля един нахалник от Доктора.
 	― Съветът на Съпротивата няма власт над нас. Не сме част от лагера ви, забрави ли?
 	― Аха ― обажда се и друг мъж с лице, спаружено като изсъхнал шпеков салам. ― Вие всички ни отхвърлихте. И то заради него!
 	Следва още един свиреп ритник.
 	― Следващият, който го ритне, отпада от всякакви залози. Ще останете на сухо до края на спаружените си животи. Сега назад!
 	За мое учудване всички отстъпват.
 	Дори всички други да са отхвърлили жертвите на скакалците, близнаците явно не дискриминират при приемането на залозите.
 	Ди изглежда също толкова изненадан, колкото и аз. Поглежда към брат си и се ухилва:
 	― Пич, ние сме новото Ейч Би О!
 	Дум се навежда и вдига мъж, в когото едва разпознавам Доктора. Той неловко си крепи ръката. Лицето му ― и бездруго насинено ― вече е така подуто, че едва може да отвори очи.
 	― Добре ли си? ― Питам го. ― Какво ти е на ръката?
 	― Настъпиха я. Нямат представа какво са сторили!
 	― Счупена ли е? ― Започвам да проумявам каква полза би имало от хирург със счупена ръка.
 	― Не знам...
 	На съзнателно равнище ясно не знае, но ако съдим по начина, по който си пази ръката, подсъзнанието на Доктора е наясно, че е счупена.
 	― Ей такива хора ме карат да се чудя защо ли си давам труда да ги спасявам.
 	Доктора ме заобикаля с ядосан вид. Прави само няколко крачки, преди да му се наложи да се облегне на дърво и да си поеме дъх. Дум го придържа, за да му помага да ходи стабилно.
 	― Имаме и друг лекар ― споделя ми Ди. ― Ще видим какво ще успее да направи за него.
 	― Ще дойда с вас...
 	Гледам ужилените от скакалци с нови очи. Тези спаружени гръдни кошове и рамене все още кипят от гняв и разочарование. Неколцина плачат от сдържани чувства, гноящи много по-надълбоко от разпалените в битката.
 	Следвам близнаците, които подкрепят Доктора да пресече улицата.
 	 
 	 
 
 20

 	 
 	ОБЛЯГАМ СЕ НА СТЕНАТА В СТАЯ, пълна с пациенти, чакащи да ги приеме лагерният лекар. Доктора се ползва с предимство, понеже е единственият колега на другия медик в лагера. В кабинета с него пускат да влезе единият близнак, а другият изчезва по задачи. Казали са да чакам с останалите в приемната.
 	В цялата стая има само една свещ, а прозорците са покрити с одеяла. Особено притеснително е да се намираш в стая с повече сенки, отколкото светлина, и да слушаш как наоколо хората кашлят и шушукат.
 	Вратата се отваря и в процепа се подава русата грива на Ди.
 	― Каква е присъдата? ― питам. ― Счупена ли е?
 	― И то лошо... ― Близнакът излиза в чакалнята. ― Ще минат поне шест седмици, преди да започне отново да използва тази ръка.
 	Шест седмици. Стомахът ми се обръща, все едно съм се нагълтала с оловни тежести.
 	― Може ли да инструктира другия лекар по време на операция? Сещаш се, как да работи с ръце?
 	― Тя не е хирург. Освен това никой не иска да го смятат за помощник на Доктора. Лошо е за здравето, нали знаеш.
 	― Аха. Забелязах.
 	Дъвча си устната, докато мисля. Не ми хрумва нищо полезно, освен да отнеса лошата новина. Какво ще правим сега? Доктора беше единствената надежда за нас с Пейдж и Рафи.
 	Входната врата се отваря и влиза Дум.
 	― Хей, видях майка ти. Казах ѝ, че сестра ти е в горичката, а след малко и ти отиваш там.
 	― Благодаря. Тя добре ли ти се стори?
 	― Беше доста развълнувана. Прегърна ме и ме целуна ― уведомява ме Дум.
 	― Наистина ли? Знаеш ли кога за последно ме е прегръщала и целувала?
 	― А, често се случва жените да не устоят на чара ми. Награбват ме при всеки възможен повод... ― Той отпива голяма глътка от бутилка зелен като грах „Гаторейд“ и позира със самочувствието на секси мъж.
 	Тръгвам към вратата в опит да измисля какво друго да направя, освен да се насоча с лошите новини към горичката. Тъкмо съм сложила ръка върху дръжката, когато странна случка ме заковава на място.
 	Имам чувството, че целият ми врат настръхва още преди съзнанието ми да подскаже какво не е наред.
 	От другата страна на вратата отекват търчащи стъпки.
 	След това болните в чакалнята се скупчват като уплашени овце и започват да се озъртат страхливо.
 	Отвън някой изпищява.
 	― Ами сега? ― пита Ди. Казва го с истински ужас, сякаш и той изпитва желание да се свие някъде и да се скрие.
 	Никак не ми се ще да пипам вратата, но близнаците я отварят, за да проверят какво става отвън.
 	Коридорът ми се струва тих и празен. Навсякъде има разпилени боклуци ― катурнати бюра, разпилени столове, дрехи, одеяла.
 	Щом очите ми привикват с тъмното, осъзнавам, че купчините дрехи, пръснати по моравата отвън, всъщност са хора. Трудно е да ги разпознаеш заради липсващите парчета.
 	Не „липсващи“ в смисъл на следи от ухапвания, а на цели липсващи крайници. Тук-там няма и глави.
 	Жена изтичва иззад една кола. Преследва я едва забележим силует с размерите на вълк.
 	Влюбена двойка се е спряла в сумрака на една от алеите; двамата подскачат и писват от изненада, когато нещо друго ― или по-точно няколко други неща ― изникват от тъмното над главите им и ги сграбчват за косите.
 	После, все едно по даден сигнал, навсякъде из кампуса от мрака наизскачат тъмни сенки.
 	Успявам да разгледам една от тях, когато някой я осветява с фенерче. Това е адски бяс.
 	По-малки са от онези в Преизподнята, но въпреки това са ужасяващи. С грозни муцуни и прилепови крила, те представляват малки зловещи твари с костеливи крайници и спаружени тела.
 	Училището се разтърсва от писъци, защото в нощта отвсякъде започват да изскачат бесове.
 	Има два особено големи ― петнисти и тлъсти, с червени очи. Мускули като въжета се вият около източените им кости и в сравнение е тях другите бесове изглеждат слаботелесни. Тези двамата ме преследваха от спомените на Белиал за ада.
 	Знаят, че съм тук. И са довели другарчетата си.
 	Единият вдига муцуна във въздуха и надава същия хиенски рев, какъвто чух на Ангелския остров. Ако се повтори случката от предишния път, следва да очакваме още една камара изчадия.
 	Някакъв нещастник се втурва на светло, гърчи се и пищи, а в гърба му са се вкопчили два бяса. В паниката си той се втурва в пълна е хора сграда и вкарва вътре и двамата си нападатели.
 	В коридора отеква изстрел. Надявам се да са застреляли бесовете, а не жертвата.
 	Все пак бесовете преследват мен, не другите хора. Аз ги доведох тук.
 	За това на мен се пада отговорността и да ги разкарам надалеч.
 	Втурвам се в нощта, без да губя повече време за мислене.
 	 
 	 
 	 
 
 21

 	 
 	 
 	 
 	НАСИЛВАМ СЕ ДА ТИЧАМ възможно най-бързо. Писъци разчупваш света, пресечени от дълги прекъсвания на напрегната тишина. Представям си хора, затаили дъх, за да не ги чуят чудовищата. Цялата настръхвам при мисълта какво се случва междувременно.
 	Планът ми, ако може да се нарече така, е да бягам като вятъра по-надалеч от училището и да намеря кола с ключове.
 	На паркинга несъмнено се очаква да има много такива. Ави и хората му здравата се трудят, за да проверяват дали всички коли са с ключове в запалването и заредени догоре за извънредни случаи, подобни на този. Е, и да не са предсказали точно същата ситуация, предположенията им не са далеч от нея.
 	Щом вляза в някоя кола, възнамерявам да натискам бясно клаксона и да карам възможно по-надалеч. Да се надяваме бесовете да ме последват.
 	Нямам представа какво ще правя в противен случай. Или ако ме спипат по пътя към колата. Или как да избягам, щом се сберат около мен. Но като за миг на паника това и бездруго надхвърля обичайните ми възможности за дългосрочно планиране.
 	А какво ще стане с Пейдж, с мама и с Рафи?
 	Тръсвам глава. Съсредоточи се!
 	Отляво се разпищява мъж.
 	Ако продължа да тичам, той вероятно ще умре. Ако спра да му помогна, ще изгубя възможността да привлека бесовете надалеч от всички останали. В Ангелския свят нито един избор не е лесен.
 	Колебая се, но продължавам да тичам през паркинга. Окаченият на колана ми Мечо Пуки ме чуква по крака, сякаш настоява да вземе участие в действието. Ала аз трябва да се добера до кола от бързо по-бързо и да се заема да привличам бесовете към мен.
 	Отварям рязко вратата на най-близкия автомобил. Не успявам да се сдържа да не погледна през рамо.
 	По петите ми вече летят тъмни силуети и се приближават с всеки удар на сърцето ми. Зад тях практически отвсякъде към сградите се стича народ.
 	Скачам в колата и тряскам вратата с надеждата да има и ключ. Бесове се блъскат в купето и в предното стъкло.
 	Благодаря на всичко добро, останало на света, за параноята на Ави и подготовката му. Ключовете са на място.
 	Малкият червен „Хюндай“ запалва незабавно. Двигателят ревва сърдито.
 	Със свирещи гуми се изстрелвам от паркомястото и събарям тварите от капака. Щом спирам обаче, веднага ми налитат още.
 	Натискам клаксона.
 	Бесовете, не смогнали да ме забележат досега, спират да преследват другите хора, за да се обърнат към мен. Изкушавам се да ги прегазя и да смажа страховитите им прилепски лица под гумите.
 	Задачата ми обаче е да ги отдалеча оттук, не да хабя време в игри с тях. Отварям на косъм прозореца и виквам:
 	― Хей, вие! Хайде на вечеря! Ето ме тук, крастави плъхове такива! Елате да ме хванете!
 	Хюндаят се разлюлява под трупащите се върху него бесове. Тъкмо се каня да излетя от паркинга със свистящи гуми ― или поне да въртя кръгчета, докато всички бесове не се насочат към мен и не оставят хората на мира ― когато се чува изпуфтяване. Колата клюмва на една страна. После виждам как над капака излита парче накъсана гума.
 	Тази беше предната.
 	Взирам се глупаво в разкъсаната гума, която се търкаля и премята, преди да спре насред паркинга.
 	После върху колата ми се накамарват толкова бесове, че вече не виждам и гумата.
 	Галя козинката на плюшеното си мече. Не се сещам какво друго да направя.
 	Мечо Пуки не може да ми помогне в колата. Няма кой знае колко място за сеч и клане.
 	Следователно, ако искам някак да отърва кожата, се налага да изляза навън.
 	Седя в колата.
 	Чудя се колко ли време може да остане човек в затворен автомобил.
 	Но после, разбира се, бесовете започват да блъскат по предното стъкло.
 	Прилепските им лица и острите като игли зъби стържат по прозорците. На колко ли удара издържа едно автомобилно стъкло?
 	Ако тварите си пробият път навътре, ще се озова натясно, лишена и от възможността да използвам меча си, и да избягам. Отворя ли вратата, те ще ме връхлетят, преди да успея дори да стъпя на земята.
 	Един от бесовете скача върху капака и разбутва останалите встрани. Този е от по-едрите, които ме последваха от Преизподнята.
 	Носи камък.
 	Вдига го над грозната си глава и го фрасва в предното стъкло. Пред очите ми се разбягват милион пукнатини. Поемам си дълбоко дъх, а бесът вдига камъка отново. Хващам дръжката на вратата, готова да спринтирам с все сили навън.
 	Щом камъкът отново се блъсва в предното стъкло, с всички сили рязко блъсвам вратата.
 	Околните бесове са се съсредоточили върху играта с камъка и ги хващам неподготвени. С вратата съумявам да разбишкам неколцина твари от пътя си. Това ми дава мъничко пространство да се засиля.
 	Със стъпването ми на асфалта ме докопват нокти. Бесовете са целите зъби и жлъчка, такива не съм ги срещала в сънищата си. Там бягат от Рафи. Срещу него те са жертви. Срещу мен са убийци.
 	Зъби на бяс одират бузата ми. Той ме сграбчва за ръката и след това забива нокти в гърдите ми. Чувам собствения си писък.
 	Стискам беса за брадичката и избутвам главата и пастта му възможно по-назад. За такава кльощава дребна твар, той се оказва извънредно силен. Усуквам се по-далеч oт него, a същевременно ce мъча да му строша врата.
 	Той трескаво върти глава насам-натам и се опитва да ме ухапе. Приближава се към лицето ми ― толкова е близо, че ме лъхва смърдящият му на гнила риба дъх.
 	Издира ме с нокти, без дори да се опитва да си спаси животеца. Сигурно е полудял. Няма да спечеля тази битка.
 	С гръб съм към колата. С ъгълчето на окото си съзирам два други бяса да се катерят покрай вратата, за да ме докопат. Трескаво поглеждам първо единия, после другия. Нямам пистолет, няма начин да си измъкна меча, пък и съм заклещена на отворената врата.
 	Най-доброто, на което мога да се надявам, е хората да се възползват и да избягат през няколкото минути, докато бесовете са заети да ме разкъсват. Парти с Пенрин!
 	Внезапно те всички замират.
 	Вдигат нагоре прилепските си лица и грозните им ноздри затрептяват бясно. Един тръска глава като мокро куче след баня.
 	Онзи, който се опитваше да се добере до врата ми с нокти, ме пуска. Двамата до вратата едва сварват да избягат. Около мен настъпва всеобща паника.
 	Всички бесове се разбягват.
 	Отнема ми секунда да осъзная, че съм свободна и все още жива.
 	В светлината на фаровете чифт крака вървят към потока от бесове, напускащи колата. Скоро лъчът светлина озарява и целия новодошъл. Вече виждам кой е моят спасител.
 	Майка ми.
 	Бесовете бягат. Надалеч от училището, надалеч от хората и особено надалеч от майка ми. Зяпвам я, озадачена:
 	― Какво, да му се не види...?
 	Миризмата най-сетне се добира до ноздрите ми. Адска смрад е. Предното стъкло е изплескано е развалените яйца на майка ми. Престояла, жълто-черна слуз се стича по колата като гигантска птича курешка.
 	Как вони само!
 	Бесовете бягат от смрадта. Бягат със същия ужас, обладал и онези, срещу които засъска демонът в Преизподнята. Дали вонята им напомня за злите им повелители? Дали, щом надушат развалено яйце, си мислят, че се задава гневен демонски принц?
 	Взирам се в майка ми, която крачи към мен с шепи, пълни с яйца.
 	Може да е луда, но е видяла и преживяла много. Неща, които другите хора не разбират.
 	Докато стигне до мен, всички бесове са избягали.
 	― Добре ли си? ― пита ме мама.
 	Кимам.
 	― Откъде знаеше какво да направиш?
 	― Смърди ужасно, нали? ― майка ми бърчи нос срещу мен.
 	Зяпам я, изгубила ума и дума, а накрая се разсмивам треперливо.
 	 
 	 
 
 22

 	 
 	 
 	ВЛИЗАМ В ГОРИЧКАТА заедно с мама. По пешите ни следва жена.
 	Обръщам се към нея да я поздравя.
 	Тя леко свежда глава. Изглежда връстница на мама, палтото ѝ стига до средата на бедрото, качулката е нахлупена на главата ѝ. Роклята ѝ, дълга до глезените, се увива върху носовете на обувките. Самата рокля ми изглежда някак позната, но мисълта само пробягва през ума ми, избутана от по-важни въпроси.
 	― Тя е с мен ― уточнява мама. Колебая се как да възприема обяснението. Обикновено майка ми не завързва приятелства, но пък сме в съвсем нов свят и едва ли знам за нея, колкото си мисля.
 	Горичката е тиха, с изключение на хрущенето от нашите стъпки и отзвука от още нечии ― някой тича към нас. Обръщам се и забелязвам Рафи да ни приближава бързо. Почти невидим е с тъмното си палто и шапката. Сигурно се е затичал, когато ме чу да пищя по време на нападението на бесовете.
 	И майка ми, и приятелката ѝ застиват при вида на тичащия мъж, но аз вдигам ръка и кимам да покажа, че той е с мен. Двете продължават напред през горичката, а аз изоставам, за да изчакам Рафи.
 	Майка ми надзърта през рамо да ни държи под око, дори не прави опит да проявява дискретност. Нащрек с и постоянно се взира в сенките. Браво на нея.
 	― Добре ли си? ― пита Рафи с тих, почти извинителен глас. Чудя се дали е решил, че за мен ще е по-добре бесовете да не видят склонността му да ме защитава. Бяха твърде много, за да убие всичките; значи мнозина щяха да се измъкнат и да разкажат на другарчетата си. Или не е искал Ави и другите да стават свидетели как се бие с пълна сила?
 	― Да, добре съм. И бездруго тези грозотии се уплашиха от мама повече, отколкото дори от ангелски Воин. Тя е далеч по-страховита!
 	Рафи кима с притеснен и измъчен вид.
 	― Какво правихте с Ави?
 	― Разведе ме из лагера.
 	― Показа ли ти запаса от сухи спагети?
 	― Показа ми запаса от оръжия. Плановете за евакуация. Разузнавателната система.
 	За малко да се препъна в един клон.
 	― Защо му е да прави такова нещо? ― Въпросът ми се изплъзва доста по-сърдито, отколкото възнамерявах. В главата ми звучат предупредителни аларми. ― Последния път, когато бяхте заедно, се държеше като господин Параноя.
 	― Иска да ме привлече, като ме впечатли. И този път отчайващо се нуждае от нови бойци. Вижда моя Военен опит.
 	― Значи ще се присъединиш към Съпротивата?
 	― Слабо вероятно е. Видях и масите им за дисекция.
 	― Какви маси?
 	― Там разрязват всичко, което не е чист човек. Имат си специална маса, запазена в случай, че изобщо успеят да си хванат ангел.
 	―Ох.
 	Ще ми се да му напомня, че сме във война с враг, който не разбираме. Но е безполезно да се спори. Не смятам да се примиря с експериментите на Уриил върху хора, независимо от подбудите му. Тогава защо Рафи трябва да разбира какви причини ни тласкат да режем представители на неговия вид?
 	― Освен това работят върху ангелска чума, с надежда да изличи целия ми вид.
 	― Сериозно?
 	― По време на спасителната акция са нападнали лабораторията на Ангелския остров и са откраднали препарат, с който сега се бъзикат. Очевидно Лайла разработва човешка чума и генерира разнообразни щамове, за да оптимизира щетите. На един от щамовете разчитат да проработи срещу ангели.
 	― Колко близо са до откриването на тази ангелска чума?
 	― Доста далеч. Иначе щеше да се наложи да ги избия.
 	Вървим мълчаливо, а помежду ни тежи тактиката на „убий или ще бъдеш убит“.
 	Чувствам се облекчена, когато най-сетне стигаме до Пейдж, дори и само заради края на мълчанието.
 	Сестра ми седи до скакалците си. Майка ми и приятелката ѝ спират на почтително разстояние и оглеждат чудовищата.
 	Пейдж се изправя, праща скакалците да кацнат в клоните над нас и изтичва към мама. Тя е любимка на семейството и връзката ѝ с майка ни е по-различна от моята. Мама я гали по косата, докато Пейдж се гуши в прегръдката ѝ.
 	― Как мина с Доктора? ― шепне Рафи.
 	Поемам си дълбоко дъх и му снасям лошата новина за счупената ръка. Ангелът не отронва и дума, но виждам колко силно го поразява новината. Ампутираните му крила съхнат с всеки миг, в който не са на него, и съм почти сигурна, че няма да издържат толкова дълго, колкото миналия път. А сега единственият лекар, квалифициран да му ги присади, е извън играта за шест седмици.
 	Стои и проблемът с умиращата ми от глад сестра...
 	Чувствам се изцедена. Сигурно има и друг отговор, но съм прекалено смазана емоционално, за да го търся. Просто искам да се свия в подземието в главата ми и да затворя вратата към света.
 	Облягам се на Рафи и мускулите му набъбват под ръката ми. Затварям очи и се отпускам на него. Толкова е стабилен. Не съм сигурна дали аз му нося утеха, или е обратното.
 	Когато отварям очи, приятелката на майка ми ни гледа. Бързо отстъпвам встрани от Рафи и заставам изправена. Странна постъпка ― да гледа нас вместо скакалците или покритото с шевове момиченце.
 	― Търсят те ― казва тя.
 	О, да.
 	― Аха, чух вече.
 	Ангелите, бесовете ― има ли в момента някой, който да не иска парченце от мен?
 	Тя кима към Рафи:
 	― Теб имах предвид.
 	Да не са обявили награда и за него? По време на битката с ангелите носеше червена маска на лицето, би трябвало да са го взели за истински демон, нали?
 	― Имам вест за теб ― съобщава жената на Рафи. ― И тя е: свобода и благодарност. Имай вяра, братко мой!
 	Рафи прекарва няколко секунди, потънал в размисъл. После пита:
 	― Къде е той?
 	― Чака те в центъра, при църквата със стъклописите.
 	― Сега там ли е?
 	― Да.
 	Рафи се обръща към мен:
 	― Знаеш ли къде е тази църква?
 	― Горе-долу ― отвръщам, понеже се сещам смътно за няколко различни в Пало Алто. ― Какво става?
 	Той не ми отговаря.
 	Чудя се дали близнаците са схванали грешно вестта. Може би ангелите търсят Рафи, а не мен.
 	― Нуждаете ли се от мен за още нещо? ― пита жената.
 	Малко ме плаши с този неин спокоен и умиротворен глас.
 	― Не, благодаря! ― мислите на Рафи вече са далеч оттук.
 	Жената си сваля качулката. Главата ѝ е обръсната и заради това ― още по-бяла.
 	Ред е на палтото ― тя го оставя да падне на земята. Увита е в чаршаф, завързан на едното рамо. Тъмните ѝ очи изглеждат големи заради бръснатата глава и се взират в мен с мир и спокойствие. Събрала е длани и преплита пръсти пред гърдите си. Вида ѝ на излязла от Стария свят развалят единствено маратонките, които носи под чаршафа.
 	Покланя ни се леко, преди да се обърне към сестра ми. Не подема заучено заявление за обръщане в нейната вяра, каквото очаквам от толкова отявлен член на апокалиптичен култ. Просто пристъпва кротко към сестра ми и спира пред нея.
 	Майка ми се покланя на приятелката си:
 	― Благодаря за жертвата. Благодаря ти, че стана доброволец.
 	― Доброволец за какво? ― питам с натежало сърце.
 	― Не се притеснявай за това, Пенрин ― отпраща ме майка ми. ― Аз ще се погрижа за всичко.
 	― Да се погрижиш за кое?
 	Не съм свикнала майка ми да се занимава с хора и определено съм изненадана да я виждам да се държи с тях, както се отнася с тази жена.
 	― За какво да се погрижиш, мамо?
 	Майка ми се обръща към мен с раздразнение, все едно я излагам:
 	― Ще ти обясня, като пораснеш.
 	Стоя под дърветата и примигвам няколко пъти срещу нея. Не се сещам какво друго да сторя.
 	― Когато порасна ли? Сериозно?
 	― Това не е работа за теб. Познавам те, Пенрин. Няма да искаш да присъстваш! ― отпъжда ме тя.
 	Отстъпвам няколко крачки назад и се присъединя вам към Рафи, да гледам от тъмното. Майка ми ни дава знак да отстъпим още, затова се обръщаме и се отдалечаваме. Скривам се зад едно дърво да видя кога мама ще спре да ни следи. Рафи спира до мен, но не си дава труда да се скрие.
 	Жената от култа свежда глава и коленичи смирено пред Пейдж. Много ми се иска да си тръгна и така и да не узная какво ще стане. Но същевременно ми се ще и да се втурна помежду им и да ги разделя.
 	Случващото се става с пълното одобрение на майка ми и определено има нужда от надзор. Дали не се опитват да посветят Пейдж в секта? Точно сега не изпитвам вина, задето ги шпионирам. Обикновено много държа на уединението, но непременно трябва да се уверя, че няма да се случи нищо... е, нищо налудничаво.
 	― Тук съм да ти служа, велика господарке ― заявява жената.
 	― Всичко е наред ― обръща се мама към Пейдж. ― Тя е доброволка. Имаме на разположение цяла опашка с членове на сектата, до един са доброволци. Те знаят колко си важна. И са готови да принесат жертва.
 	Никак не ми харесва тази дума „жертва“. Втурвам се към тях.
 	Пейдж седи на едно паднало дърво и гледа към жената, която вече коленичи пред нея. Тя, на свой ред, е разхлабила възела на чаршафа и е наклонила настрани глава, за да разкрие уязвимото си гърло.
 	Стоя вцепенена, докато обхвана сцената с поглед.
 	― Какво правите?
 	― Пенрин, стой настрана ― нарежда мама. ― Това не е твоя работа.
 	― Да не би да я предлагаш като месо?
 	― Това не е като предишния път ― отвръща майка ми. ― Тя е доброволка. За нея това е чест.
 	Жената от сектата ме поглежда косо, главата ѝ все още е наклонена настрани.
 	― Вярно е. Бях избрана. За мен е чест да нахраня Великата, която възкреси мъртвите и ще ни поведе към небесата.
 	― И кой именно иска да ходи на небето в днешно време? Там горе няма нищо, освен ангели... ― поглеждам я с надежда да излезе, че се шегува. ― Ти наистина ли се писа доброволка да те изядат жива?
 	― Духът ми ще се възроди, щом плътта ми нахрани Великата.
 	― Да не се майтапите с мен? ― Прехвърлям поглед между майка ми, която кима най-сериозно, и жената, най-вероятно надрусана. ― Какво те кара да мислиш, че точно тя е Великата? При последното ни посещение тук хората от лагера се опитаха да я застрелят и разчленят!
 	― Пред Авдий и пред съвета Доктора от Алкатрас обяви нея за Великата ― избраницата, предопределена да стане наша спасителка. Другите в лагера не вярват, но ние от Нова зора знаем, че именно тя ще ни спаси от тази свещена трагедия.
 	― Та сестра ми е просто малко момиченце!
 	Ще ми се да я нарека и „нормална“, но не мога.
 	― Моля те, не ме спирай ― казва жената умолително. ― Моля те, не се меси. Ако ме отхвърлиш, привилегията ще се падне на друг, а аз ще бъда унизена... ― Очите ѝ преливат от сълзи. ― Моля те, позволи на живота ми да добие някакъв смисъл на този свят. Това е най-големият ми принос и най-голямата чест, отредени в сегашното ми битие!
 	Стоя вцепенена и със зейнала уста; опитвам се да измисля достойна реплика.
 	Малката ми сестричка обаче няма проблеми да откаже на жената. Срамежливо поклаща глава в отрицание и кръстосва крака, за да заеме монашеската си поза. Откакто още тригодишна реши да стане вегетарианка, винаги сме я наричали „наша малка Буда“.
 	Сълзи потичат по бузите на жената.
 	― Разбирам. Имате други планове за мен! ― Явно възприема случилото се като отхвърляне на лична основа. Изправя се полека и здраво завързва чаршафа си, без да пропусне да ме изгледа злобно.
 	После се покланя и отстъпва заднешком, отказвайки да обърне гръб на Пейдж.
 	До мен мама въздъхва раздразнено и заявява:
 	― Това не променя нищо, нали знаеш. Просто се налага да се върна и да доведа следващия по ред.
 	― Мамо, недей.
 	― Те искат да го сторят. За тях е чест. Освен това ― тя се обръща да последва жената, ― идват със свой чаршаф, така почистването е по-лесно.
 	 
 	 
 
 	23


 	 
 	 
 	РАФИ ПИТА:
 	― Знаеш ли къде е църквата със стъклописите?
 	― Какво?
 	Все още си мисля за култа и месианското вярване, което се завихря около Пейдж.
 	― Църквата? ― Рафи сякаш се кани да помаха с ръка пред очите ми. ― Със стъклописите?
 	― В центъра има няколко църкви. Оттук е близо да идем и пеша. За какво става дума?
 	― Очевидно някой се опитва да се срещне с мен.
 	― Аха. Това го схванах. Кой и защо?
 	― Точно това бих искал да разбера.
 	По потайното изражение и тона на Рафи познавам, че вече има предположение.
 	― Дали става дума за ангел, наясно къде е лагерът на Съпротивата?
 	― По-скоро не. Явно е някой, способен да разпространи вестта сред хората, но е малко вероятно да знае зa лагера. Сигурно просто е пратен при църквата от никой като нея... ― Кима в посоката, накъдето тръгна жената от култа.
 	Изглежда е по-добре да заведа Рафи при тази загадъчна личност, вместо да рискувам да открият лагера, докато го издирват.
 	Поглеждам към Пейдж: тя пее мамината песен-извинение на скакалците, накацали по клоните над нея. Приближавам я.
 	― Трябва да те оставя за малко, ще се справиш ли сама?
 	Тя кима. Откъм мрачната гора се задава и мама. Обзема ме известно колебание: какво е по-добре за Пейдж ― да стои с нея или самичка, но щом майка ни идва сама, явно разполагаме с поне малко време преди следващите ѝ изпълнения.
 	Връщам се при Рафи.
 	― Цялата съм твоя. Да вървим да намерим онази църква.
 	Не съм така добре запозната с центъра на Пало Алто, както с този на Маунтин Вю, така че търсенето на църквите продължава по-дълго от очакваното. Първата има само тънка ивичка цветно стъкло и се съмнявам, че са имали предвид нея. Когато някой каже „църква със стъклописи“ според мен следва да има купища витражи.
 	Преди центърът на Пало Алто беше баровски район. Славеше се с дългите списъци с чакащи за ресторантите и новаторските си стартъп компании. Татко обичаше да идва тук. Питам:
 	― Кой те търси?
 	― Не съм сигурен.
 	― Но имаш предположения.
 	― Може би.
 	Вървим по улица, обградена с просторни къщи. Това симпатично кварталче в предградията като че ли общо-взето е оцеляло непокътнато, с изключение на няколко пресечки, където къщите са били разрушавани напосоки.
 	― Да не би срещата ти да е военна тайна? Защо не ми споделиш предположенията си?
 	Завиваме зад ъгъла и ето ти я и църквата със стъклописите.
 	― Рафаиле ― обажда се мъжки глас от високото.
 	От покрива на църквата към нас полита призрачен силует. Бял като сняг ангел каца пред нас.
 	Йосия, албиносът. Кожата му е все така неестествено бяла, каквато я помня, а очите му са втрисащо кървавочервени, дори на тази слаба светлина. Изглежда самото въплъщение на злото. Мръсен подлец, който обича да напада изотзад.
 	С разтеглени в гримаса устни смъквам плюшеното мече и стисвам дръжката на меча.
 	Рафи ме възпира.
 	― Радвам се да видя, че си добре, архангеле ― подхваща Йосия. ― Снощната битка беше потресаваща.
 	Рафи арогантно вдига вежда.
 	― Знам какво си мислиш ― допълва албиносът. ― Но не е вярно. Виж, дай ми две минути да ти обясня...
 	Изумително е как онзи, способен така нагло да предаде архангела си, може да се показва толкова искрен и дружелюбен.
 	Рафи оглежда района. Едва когато забелязвам какво прави, и аз се досещам, че не е изключено срещата да се окаже капан и не бива да се разфокусирам само заради гнева си към негодника.
 	Озъртам се, но не виждам нищо, освен тихия сумрак там, където едно време се е простирал приятен квартал.
 	 

 	― Слушам тe ― подканва го Рафи. ― Говори бързо.
 	― Уговорих Лайла да се съгласи да смени крилата ти обратно ― съобщава Йосия. ― Този път наистина. Закле ми се.
 	― Защо да ѝ вярвам?
 	― Или на теб ― добавям.
 	На първо място именно Йосия и Лайла измамиха Рафи с пришиването на демонските крила. Няма причина да вярвам, че това предложение не е просто по-нов начин да го измамят отново.
 	Йосия извръща към мен кървавочервените си очи.
 	― Уриил обвинява Лайла, задето скакалците се обърнаха срещу нас снощи. Каза, че никой друг, освен докторът, който ги е създал, не би могъл да има такава власт над тях. Заключил я е в лабораторията ѝ. Щеше да я убие, обаче в момента тя му приготвя някакви чуми. Освен това е единствената, способна да поддържа растящата му армия от чудовища.
 	― Чуми ли? ― възкликвам. ― Защо всички се опитват да правят чуми?
 	― Че какво е апокалипсисът без хубав мор? ― пита на свой ред Йосия.
 	― Страхотно ― отвръщам. ― Значи се очаква да повярваме на доказана лъжкиня, заела се да вари апокалиптични чуми? И защо изобщо трябва да ни пука какво се случва с Лайла? Получила си е заслуженото, задето присади демонски крила на Рафи и си играе на доктор Франкенщайн с човешки същества. Ние не сме просто биомаса, която да преправя на такива кукли, с каквито ѝ се играе в момента.
 	Йосия ме премерва с поглед, после се обръща към Рафи:
 	― Нужно ли е тя да бъде тук?
 	― Явно да ― отвръща той. ― Оказва се единствената, на която да разчитам да ми пази гърба.
 	При тези думи се изпъчвам малко по-гордо.
 	― Лайла не знаеше ― Йосия се извръща; държи да е ясно, че си говори само с Рафи. ― Предупредих я да не се забърква, но нали знаеш колко е амбициозна. Виж, този път може да ѝ се има доверие, понеже само ти си ѝ надеждата за измъкване от тази каша. Уриил ще я убие, когато получи всичко, каквото иска от нея.
 	― Да я убие? Имаш предвид, намерението му да я насади да Падне?
 	― Не, имам предвид решимостта му да я ликвидира. Беше ѝ бесен, отказваше да повярва и на една нейна дума, когато тя отричаше да има каквото и да било общо с обръщането на скакалците срещу нас. Изпадна в гневен пристъп и ѝ заяви, че е убил Вестителя и нищо не му пречи да премахне и нея. Вестителя, Рафи. Уриил го е убил.
 	Пред очите ми се появява образът на крилатия човек, който се нарече архангел Гавраил, Вестител на Бога, и как го застреляха над руините на Йерусалим. Показваха го дни наред по телевизията.
 	Йосия клати глава, сякаш още му е трудно да повярва.
 	― Според Уриил Гавраил бил луд, не бил говорил с Господ от хилядолетия и си измислял всички правила, които Господ уж му нареждал да въведе. Нямало никаква причина той да не стане Вестител, понеже е способен да лъже не по-зле от Гавраил. Така че го убил. Убил го е! Призна си го.
 	Двамата се взират един в друг, а Рафи изглежда поне толкова потресен, колкото и Йосия.
 	― И защо това се приема за такава голяма работа? ― питам. ― Едно време нашите крале постоянно са се избивали.
 	― Не убиваме свои ― апострофира ме Йосия. ― При последната подобна случка Луцифер Паднал с все армиите си... ― накланя глава към мен, сякаш не е сигурен дали съм проумяла думите му. ― Доста голяма работа е било.
 	― Аха, чувала съм за него ― съгласявам се.
 	Рафи пъшка разочаровано.
 	― Нищо не мога да сторя по въпроса отвън!
 	― Знам ― кимва Йосия. ― Точно затова ще позволиш на Лайла да ти пришие крилата. Изборите трябва да спечели някой друг, а не Уриил. Разпространили сме вестта, че се опитваме да открием Михаил, но надали ще успеем да го намерим навреме.
 	― И защо Лайла смята, че ангелите ще гласуват за мен, а не за Уриил?
 	― Все още имаш верни последователи. Носят се слухове за завръщането ти и аз внимателно ги подхранвам в твоя полза. Имаш всички шансове.
 	― Нищо чудно, че Михаил страни от вас. Доколкото го познавам, последно му се иска да стане Вестител. Как да предвожда армии в битка, ако все е зает да приглажда нечии пера и е погребан под административни задачи у дома?
 	― В момента ти си единственият архангел, който може да предизвика Уриил. Дори ако Михаил спечели в свое отсъствие, ще бъде нужен архангел да му пази мястото, дoкaтo се върне. Ако ти го сториш, Лайла ще те подкрепи. Вече има всички причини да иска да си върнеш крилата.
 	― Рафи, лекомислено е да му се вярва. Не и след стореното.
 	― Знам, положението не е розово ― съгласява се Йосия, ― но не съм ли дал клетва? Живот за живот. Ти ми дари свободата, избави ме от вечно робство и ми позволи да си спечеля достоен за изживяване живот. А аз ти се заклех във вярност.
 	Надигам се и почти опирам нос в неговия.
 	― В Сан Франциско не изглеждаше толкова щастлив да го видиш.
 	― Мислех го за мъртъв. Мислех, че съм свободен от клетвата си и мога да тръгна по свой път. Но никога не бих предал Рафаил. Защо, смяташ, дойде да ме търси? Само аз с положителност ще му остана верен. Нямам клан, нямам род, нямам чест за опазване, какво ще застане на пътя на верността ми към него? Разбираш ли? ― поглежда към Рафи. ― Не знаех какво се канят да ти сторят. Очаквах просто да ти присадят отново крилата. Лайла наистина възнамеряваше да извърши процедурата, но Уриил откри, че си бил там и тя си изпусна нервите. Сега обаче няма избор. Тя няма с кого друг да се съюзи, освен с теб. А е единствената, способна да ти пришие крилата обратно.
 	Последното е особено съществено. След като Доктора е със счупена ръка, има ли кой друг да извърши операцията?
 	― Времето ти свършва, архангеле ― добавя Йосия. ― Всеки момент ще се проведат избори. И ако не спреш
 	Уриил, наш Вестител ще стане умопобъркан убиец. Неговата дума ще бъде закон и всички, които му противоречат, ще паднат. Възниква риск да начене гражданска война. Като нищо ще се стигне не само до пълно изтребление на хората, но и на всички ангели, решат ли да му се противопоставят.
 	Усещам какво напрежение се излъчва от Рафи. Как да откаже? Това е неговият шанс да си върне крилата и да оправи всичко. Ще получи всичко желано. Дори има всички изгледи да стане Вестител и да спаси от тази апокалиптична каша и своята, и моята раса.
 	И тогава ще си иде у дома и повече няма да се върне, докато съм жива.
 	 
 
 	24


 	 
 	― КЪДЕ ЩЕ БЪДЕ ОПЕРАЦИЯТА? ― пита Рафи.
 	― В гнездото ― отвръща Йосия. ― Лайла е под домашен арест. Забранено ѝ е да излиза. Но аз ще успея да те вкарам.
 	― Върви. След малко ще те последвам с крилата ― Рафи сваля раницата, на която са вързани увитите му в одеяло крила. Казвам му:
 	― Редно е да дойда с теб.
 	― Не можеш... ― съблича шлифера и надява презрамките на раницата наобратно, така че сега я носи на гърдите си. Опипва ремъка за кръста, за да провери дали държи здраво. С раница наопаки никой няма да изглежда добре, но на него му стои като правено по поръчка военно снаряжение, привързано здраво за широките му гърди.
 	― А кой ще ти пази гърба!
 	Рафи извива гръб и изпъва крила, както аз бих раздвижила крака след прекалено дълго седене на едно място.
 	― Йосия ще свърши работа. Твърде опасно е за теб. Пък и ти предстои да се погрижиш за семейството си.
 	Хрумва ми нова мисъл.
 	― Дали Лайла ще успее да помогне и на Пейдж?
 	Дори не ми се ще да го изричам, но със счупената ръка на Доктора към кого друг да се обърнем?
 	― Ако с мен всичко е наред, ще пробвам да я накарам да помогне и на сестра ти.
 	― Пейдж не разполага с повече време от теб.
 	― За нея ще бъде по-безопасно първо да проверя колко надеждна е Лайла.
 	Рафи е прав, но мислите продължават да кипят в главата ми. Кимам.
 	― А мечът ти?
 	― Не мога да летя с него, ако не ме е приел. А това няма да стане, докато не си получа обратно крилата. Ще се погрижиш ли за него, докато се върна?
 	Кимам, а в гърдите ми се разлива топлина.
 	― Значи ще се върнеш?
 	Рафи ме гледа с тревога.
 	И преди сме се разделяли, но този път имам чувството, че е завинаги. Всеки момент той ще се върне в света на ангелите. И когато това се случи, ще забрави всичко за човешката дъщеря, с която са били партньори за няколко дни. Съвсем ясно даде да се разбере, че няма начин да останем заедно. Питам:
 	― Време ли е да си кажем довиждане?
 	Той кима.
 	Гледаме се един друг в очите. Както винаги, нямам представа за какво си мисли той. Остава ми само да гадая ― по-скоро само да си измислям.
 	Рафи се навежда и устните му остават на косъм от моите. Затварям очи и се отпускам в тръпката на очакването.
 	Миг по-късно той притиска устни в моите. Топлината му се разлива надолу, в гърдите ми и в стомаха. Времето спира и забравям всичко ― апокалипсиса, враговете, кой ни гледа, чудовищата в нощта.
 	Светът ми е целувка.
 	Цялата принадлежа на Рафи.
 	Той се отдръпва.
 	Притиска чело в моето и сълзите започват да парят зад клепачите ми.
 	― Ще си върнеш крилата! ― Преглъщам и продължавам, преди гласът ми да се разтрепери. ― Ще станеш Вестител и всички ще те следват като свой предводител. После ще върнеш ангелите у дома, ще ги махнеш оттук. Обещай ми, когато станеш Вестител, да ни отведеш оттук, далеч от всички нас!
 	― Няма голяма вероятност да стана Вестител, но да, ще сторя всичко по силите си да ги отведа оттук.
 	И Рафи ще си отиде, пръв.
 	Преглъщам.
 	Още няколко секунди стоим един до друг, а дъхът ни се смесва.
 	Вятърът се усилва и имам чувството, че сме единствените живи същества на света.
 	Рафи се изправя и отстъпва назад.
 	― Не става въпрос какво искам аз или от какво се нуждая. Всеки миг народът ми, цялата тъкан на моя свит ще се разпадне. Не мога да допусна това да се случи!
 	― Не те и моля да го правиш! ― Полека притискам ръце към корема си. ― Ти си най-добрата надежда и на моя народ, не забравяй. Ако поемеш юздите и върнеш ангелите там, откъдето са дошли, и моят свят ще бъде спасен.
 	Само дeтo ти няма да си с мен.

 	Рафи поклаща тъжно глава:
 	― По такива правила живеем. Ние сме войници, Пенрин. Легендарни воини, готови да правят легендарни саможертви. Ние не молим. Нямаме избор.
 	Казва го като девиз ― като клетва, която е повтарял хиляди пъти.
 	Полека ме пуска и решително ме избутва настрани.
 	Бръсва косата от лицето ми, милва страната ми. Взира се във всяка моя черта, сякаш я запомня наизуст. Лека усмивка пропълзява по устните му.
 	Накрая отпуска ръка, обръща се и скача във въздуха.
 	Притискам длан към устата си, за да не допусни да го повикам обратно.
 	Октомврийският вятър роши косата ми. Покрай мен се носят опадали листа ― самотни и изоставени.
 	 
 
 	25


 	 
 	ВРЕМЕ Е ДА ТРЪГВАМ.
 	Да обърна гръб и да напусна това място.
 	Краката ми обаче са пуснали корени в тротоара. Стоя вцепенена и се притеснявам. Боя се, че Рафи влиза в капан; боя се, че повече няма да го видя; страхувам се, защото отново е в ръцете на враговете си.
 	Потънала в безпокойство за всичко, което може да се обърка, чувам стъпките зад гърба си чак когато ме приближат твърде много, за да избягам.
 	Иззад сградите излизат хора. Един, петима, двайсет. Всичките са наметнали чаршафи и са с бръснати глави.
 	― Изтървахте ангелите ― казвам. ― А и бездруго гледката не си струваше.
 	Сектантите прииждат от всички страни и ме обграждат.
 	― Не сме дошли тук заради тях ― пояснява един. Темето му е по-загоряло от на другите, сякаш се бръсне вече от доста време. ― Господарите обичат да си въртят делата в уединение. Наясно сме с това.
 	― Господарите?
 	Групата продължава да ме приближава и започвам да се чувствам в капан. Но това са членове на секта, не улична банда. Не им се носи слава да нападат хора. За всеки случай полагам длан върху плюшеното мече, окачено на хълбока ми.
 	― Не, не сме тук заради тях ― разнася се женски глас. ― За твоето ангелско приятелче няма обявена награда.
 	Виждам я вече ― именно тази се предложи на Пейдж.
 	― Май беше по-добре да я оставя да те изяде.
 	Жената ме стрелва яростно, сякаш съм я унижила, като съм ѝ спасила живота.
 	Смъквам мечето и стискам дръжката на меча. Студена e и e твърда, а той е готов за битка. Ho аз се колебая да го използвам срещу тях. И без да се нахвърляме един срещу друг, ние, хората, имаме предостатъчно врагове, които се опитват да ни убият.
 	Отстъпвам по-назад от Загорялото теме. Кръгът се стеснява.
 	― Наистина ли смятате да нараните сестрата на Великата?
 	Надявам се да вярват в собствената си легенда.
 	― Не, ние нямаме намерение да те нараним ― отвръща Темето. И посяга към мен.
 	Отстъпвам и вадя меча.
 	Ръка с влажна кърпа се пресяга изотзад и я залепва върху устата и носа ми. Кърпата смърди ужасно на препарат, който се изстрелва право в мозъка ми и превръща света в мъгла.
 	Мъча се да се боря.
 	Знаех си, че срещата е капан! Просто не осъзнавах, че капанът е за мен.
 	Мислите ми се превръщат в объркана каша. Острият мирис на химикали и паренето от химическото вещество се спускат в гърлото ми ― това последно помня, преди светът да се разтвори в мрака.
 	 
 
 26

 	 
 	 
 	ПРОБУЖДАМ СЕ И МИГАМ срещу слънчевата светлина. Намирам се на задната седалка на класически „Ролс-Ройс“. Елегантна, лъскава, безупречна кола. Изумителна по качество оркестрова музика изпълва купето. Шофьорът носи черен костюм в съчетание с шофьорска шапка. Гледа ме в огледалото за обратно виждане, докато измъчено се свестявам.
 	Вие ми се свят и мирисът на химикали още ме задавя. Какво стана?
 	А, да, сектата... Вдигам ръка и си пипам косата, за да се уверя, че не са ме избръснали. Никога не се знае.
 	Косата ми си е на мястото, но мечът ми не е. На ремъка през рамо виси само празното ми плюшено мече. Погалвам меката козинка, като се питам какво ли са сторили похитителите с оръжието ми. Твърде ценно е за тях, за да го оставят, и твърде тежко, за да са го занесли надалеч. Остава ми само да се надявам да са го метнали в багажника или е някъде наблизо като доказателство, че са докопали точното момиче за наградата.
 	Колата явно е част от цял керван от ретроавтомобили ― такива карат и пред, и зад нас.
 	― Къде отиваме?
 	Гърлото ми все едно е подплатено с шкурка.
 	Шофьорът не отговаря. От мълчанието му ме побиват тръпки.
 	― Ехо? ― Подвиквам. ― Излишно е да се притесняваш от подслушване. Ангелите не харесват човешката технология. Едва ли са сложили бръмбар в колата.
 	Мълчание.
 	― Чуваш ли ме? Да не си глух?
 	Шофьорът не реагира.
 	Навярно ангелите са проумели, че не сме така съвършено оформени като тях. Ако са осъзнали ценността на някои от недостатъците ни, са наели глух шофьор, да не ме чува и да нямам възможност да го убедя да мине на моя страна?
 	Навеждам се напред да го потупам по рамото. В същия момент съзирам в огледалото за обратно виждане и останалата част от лицето му.
 	На показ са изложени червените меса на венците и бузата на шофьора. Все едно половината му лице е било одрано. Зъбите са оголени като на жив скелет. Втренчил е очи право в мен в огледалото. Следи реакцията ми.
 	Застивам. Иска ми се да се дръпна, но шофьорът ме гледа. Очите му не са на чудовище. Това са очите на човек, който очаква онзи отсреща да се стресне и да избяга.
 	Прехапвам устна, за да не издам нито звук. Все още стоя с вдигната ръка. Колебая се още миг, после нежно полагам длан върху рамото му, за да го потупам.
 	― Извинете ― промърморвам. ― Чувате ли ме?
 	Продължавам да го гледам в огледалото, за да му дам да разбере, че съм видяла лицето му.
 	Рамото му е твърдо на допир, точно каквото следва да е нормалното човешко рамо. Какво облекчение ― и за него, и за мен. Вероятно не е нов вид таласъм, сътворен от ангелите, а осакатен обикновен човек.
 	В началото ми се струва, че шофьорът продължава да не ми обръща внимание, ала после лекичко кима.
 	Колебая се и се чудя дали да пренебрегна очевидния му проблем или да го попитам какво се е случило с лицето му. От времето, прекарано с приятелите на сестра ми знам, че хората с увреждания понякога предпочитат събеседниците им просто да си зададат въпросите и да се свърши с темата, но се случва и да искат да се отнасят с тях като с нормални хора и да не оставят уврежданията да играят роля. Решавам да се занимая с важната тема.
 	― Накъде сме тръгнали? ― Запазвам възможно най-приятелски и спокоен тон.
 	Шофьорът не ми отговаря.
 	― Не сте хванали точния човек, да знаеш. Мнозина носят оръжия. Само защото имам меч не значи, че ангелите търсят мен.
 	Той продължава да шофира.
 	― Добре, схванах. Но наистина ли се надяваш ангелите да ви дадат сертификат за безопасност? Дори ако не ви убият днес, защо да не ви изтребят другата седмица? В крайна сметка надали ще раздадат на всеки снимката ти като уверение, че ти си заловил нужното им момиче...
 	Opкecтpoвaтa музика продължава да изпълва колата, а шофьорът ― да я кара.
 	― Как се казваш?
 	Никакъв отговор.
 	― Ще намалиш ли малко? Или много? Или дори да спреш за няколко секунди и да ме пуснеш? Станала е грешка. Мястото ми не е тук. Като се замисля, и твоето не е.
 	― А къде ми е мястото?
 	Гласът на шофьора е дрезгав и преизпълнен с гняв.
 	Трудно му се разбира. Едва ли е лесно да говориш с откъснати устни. Отнема ми минутка да си преведа чутото.
 	Имам повече опит от обикновените хора в разгадаване на думите на хора с речеви проблеми. Уврежданията на няколко другарчета на Пейдж затрудняваха комуникацията. Именно търпението ѝ с приятелите и преводите ѝ постепенно ми позволиха да започна да ги разбирам. Вече ми е втора природа.
 	― Мястото ти е при нас ― отвръщам. ― При човешката раса.
 	Рафи не ми ли повтаря все това през цялото време? Аз принадлежа към човешката раса, а той ― не? Решително изтривам тази мисъл от ума си.
 	Шофьорът изненадано поглежда в огледалото. Не е очаквал да го разбера. Вероятно ме заговори, само да ме изплаши с уврежданията си. Присвива очи, сякаш се чуди дали не му въртя номер.
 	― Човешката раса вече не ме иска.
 	Гледа ме, сякаш подозира, че предишния път просто съм извадила късмет да го разбера.
 	С лекота казва неща, които Рафи не би признал за себе си и собственото си положение. Дали и моят доскорошен спътник се смята за деформиран в очите на ангелите?
 	― На мен ми изглеждаш като съвсем нормален човек.
 	― Тогава сигурно си сляпа ― отвръща шофьорът гневно. ― Само видът ми стига да предизвика писъци. Ако се махна, къде да ида? Кого да нарека свой род? Дори собствената ми майка би избягала от мен.
 	Под гнева в гласа му се спотайва цял океан тъга.
 	― Не, няма да избяга.
 	Поне моята не би избягала.
 	― Пък ако се имаш за най-грозното нещо, което съм видяла тази седмица, остава ти доста да учиш какво става в света навън, човече.
 	Той ме поглежда накриво в огледалото.
 	― Съжалявам. Но, честно, не влизаш дори в десетката. Налага се да се задоволиш с простото определение, че си човек като всички нас.
 	― Виждала си хора, по-ужасни от мен?
 	― Ха, и още как! Виждала съм хора, от които на теб ще ти се иска да избягаш с писъци. И една от тях даже ми е приятелка. Много е мила и добра и ми липсва. Но Клара се прибра при семейството си. В днешно време няма какво по-хубаво да пожелаеш на приятелите си.
 	― Семейството ѝ я е приело?
 	Шофьорът го изрича с недоверие, но в очите му свети надежда.
 	― Нужни бяха малко уговорки, но не се оказа трудно. Те я обичат и то не само заради външността ѝ. Както и да е, накъде сме тръгнали?
 	― Защо да ти казвам? Само се преструваш на дружелюбна, за да измъкнеш от мен каквото те интересува. После ще избягаш при приятелите си и ще им разкажеш какъв изрод съм. И как глупаво съм повярвал, че няма да се погнусиш от мен.
 	― Стига вече. Всички сме в опасност. Трябва да си сътрудничим и да си помагаме, ако ни е по силите... ― Май прозвучах досущ като Ави. Близнаците сигурно са прави и все пак си приличаме. ― Освен това още нищо не съм ти измъкнала. Само те помолих за сведения.
 	Шофьорът ме премерва с поглед в огледалото.
 	― Отиваме в новото гнездо в Халф Мун Бей.
 	― А после какво?
 	― После те предаваме на ангелите. Членовете на Нова зора ще си получат наградата, ако приемем, че ангелите ще са в настроение за щедрост, а аз ще си продължа както досега.
 	― Живот, базиран на милостта на нашествениците.
 	― Искаш ли да знаеш какво стана с лицето ми?
 	Не искам. Не ми се ще да чуя тази история.
 	― Откъснаха ми го за удоволствие. Половината ми лице. Одраха ме жив, май така се казва. Никога не съм си представял нещо по-мъчително. Всъщност преди не бих могъл и да си го представя. Знаеш ли какво е да ти се промени така животът? Днес си нормален, в следващия момент си чудовищен изрод? Преди бях актьор. ― той изсумтява. ― Да, изкарвах си хляба с чаровната си усмивка. Сега дори нямам устни, за да се усмихна.
 	― Съжалявам ― не се сещам какво друго да кажа. ― Виж, знам, че не ми е леко.
 	― Идея си нямаш.
 	― Ще се изненадаш. Само защото нямам проблеми от външната страна ― видимата за света ― не значи, че отвътре не съм цялата в белези. И с тях е също толкова трудно да се живее.
 	― Спести ми егоистичното си тийнейджърско мрънкане. Страданията ти са нищо, сравнени с моите.
 	― Брей, добре ― отвръщам. ― Защото ти въобще не си затънал в егоизъм. Ама грам.
 	― Слушай, хлапе. Не съм говорил с никого от седмици. Общуването ми липсва. Поне така си мислех, но ти ме опровергаваш.
 	Музиката изпълва колата с елегантността на стария свят, ала след известно време шофьорът все пак продължава разговора:
 	― Защо да ти помагам, щом никой не си дава труда да помогне на мен?
 	― Понеже си свястно човешко същество.
 	― Да, и ми се иска да живея. Ако те пусна да избягаш, и едните, и другите ще ме погнат и ще ме убият.
 	― Не ме ли пуснеш, частица от човечността ти ще умре. Човешкото в нас не зависи от това дали обществото те приема и дали приличаш на другите. Важно е кой си и какво си готов да сториш или да не допуснеш да се случи.
 	― През цялото време хората убиват.
 	― Не и свестните.
 	Навън покрай нас е същинска пустош. Предполагам, никой не желае да приближава новото гнездо. Сигурно слухът за апокалиптичното парти се е разнесъл надлъж и шир.
 	― Наистина ли си убила ангел? ― пита шофьорът.
 	― Аха.
 	Даже два ангела.
 	― Единствена ти си успяла. Какво ще стане, ако те пусна?
 	― Връщам се при семейството си и се опитвам да пи опазя живи.
 	― Всички ли? Ще се опиташ да опазиш всички ни живи?
 	― Имам предвид семейството ми. И това е достатъчно трудна задача. Откъде изобщо се започва с опазването на всички?
 	― Ако не го направи единственият човек, способен да убие ангел, тогава кой?
 	Хубав въпрос и ми отнема известно време да му измисля отговор.
 	― Авдий Уест. Заедно с борците си за свобода. Аз съм просто тийнейджърка.
 	― Историята е пълна с тийнейджъри, предвождали битки. Жана Д’Арк. Окита Соджи1, самураят. Александър Велики. Всичките са били в юношеска възраст, кoгaтo са оглавявали армиите си. Мен ако питаш, отново сме се върнали в онези времена, хлапе.
 	 
 	 
 
 27

 	 
 	 
 	КРАВОЛИЧИМ НА БАВЕН ХОД между зарязаните на пътя коли. От време на време мяркам хора, но те се разбягват, щом ни забележат. Сигурно гледката е странна ― луксозен керван да се движи по улицата. Няма пречка човек да си вземе да кара някое луксозно возило, но като цяло тази фаза свърши през първите няколко седмици. След това най-важното беше да си по-нисък от тревата.
 	Километрите се топят, а аз се напъвам да измисля как и кога да се състои бягството ми. Движим се твърде бързо, за да скоча от колата. Вече когато решавам, че няма да ми се отвори възможност да се измъкна, ние обаче забавяме ход и после спираме.
 	Насред улицата пред нас има барикада от коли.
 	На пръв поглед сякаш осакатен, многоъгълен бръмбар се е разраснал и е запълнил платната. Умело поставените коли създават впечатление за привидно случайна подредба, но интуицията ми подсказва, че по скоро това е дело на тактически ум.
 	Шофьорът бръква под седалката и изважда пистолет. Мечът не е у мен; аз съм напълно невъоръжена. За всеки случай проверявам задната врата ― да види какви са възможностите за бягство. Но преди да се пробвам, иззад колите изникват мъже с оръжия. Вратовете, лицата и ръцете им са покрити с груби, недодялани татуировки. Улична банда.
 	Нахвърлят ни се с бухалки и лостове за гуми. Един запраща щанга в предното стъкло с гръмотевичен трясък и аз направо подскачам върху седалката.
 	Стъклото побелява, милиони пукнатини се разпълзяват около мястото на сблъсъка, ала то остава цяло.
 	Бейзболни бухалки блъскат по вратите и капака. Бандата се разгръща да нападне и другите коли. Лъскавото съвършенство на античния ни „Ролс-Ройс“ се превръща в кола от унищожително дерби.
 	Прозорецът откъм пътника на колата пред нас се спуска, преди мъжете да стигнат до нея. Оттам щръква черното дуло на картечен пистолет „Узи“.
 	Привеждам глава едновременно с началото на стрелбата. Ра-та-та-та на узито е оглушително, въпреки че съм прилепила длани към ушите си.
 	След няколко секунди пукотевицата спира, а аз продължавам да чувам само кънтенето на изстрелите. Пред прозореца ми като нищо може да минава влак и дори няма да разбера.
 	Вдигам глава да видя какво става. Двама сектанти, мъж и жена, с бръснати глави и наметнати с чаршафи, стоят до колата ни с еднакви узита в ръце и оглеждат околността.
 	Трима души кървят на пътя. Единият е паднал до импровизиран крайпътен мемориал. След Голямото нападение навсякъде изникнаха подобни улични олтари. Снимки на изгубени роднини, сухи цветя, плюшени играчки и написани на ръка бележки, пълни е думи на любов и мъка.
 	Прясна кръв блести по снимката на усмихнато момиче с липсващ преден зъб.
 	Винаги съм смятала, че крайпътните мемориали са за хора, загинали заради ангелите. Сега се чудя колко ли от тях са умрели от ръката на други хора.
 	Никъде не се виждат другите нападатели.
 	След няколко секунди членовете на сектата скачат в двете най-големи коли сред задръстването. Подкарват ги бавно сред другите и като танкове ги разбутват настрани, за да ни отворят път. Справят се бързо, ловко се качват в ретро колите си и продължаваме нататък.
 	 
 	С ПРИБЛИЖАВАНЕТО към гнездото вече все по осезаемо долавям излъчвания от шофьора страх. Той се страхува повече от мен, а това говори много.
 	Спираме до основната сграда на хотела. С разкошната постройка, голф-игрището и голямата овална алея прилича по-скоро на провинциално имение. Тук има и охранителни постове с официален вид.
 	Вътрешностите ми се вледеняват при мисълта, че отново съм на това място. При последните ми две посещения едва се измъкнах жива.
 	Колите спират и членовете на сектата излизат. Единият ми отваря вратата все едно шофьор очаква да слезе пристигнала за парти дама. Сгушвам се в противоположния ъгъл на купето и се свивам на кълбо. При толкова много ангели бягството е безполезно, но пък не възнамерявам да улесня похитителите си.
 	Един ce навежда вътре да ме измъкне и аз го сритвам. Сега вече сектантите изглеждат и притеснени, а не само изплашени. В крайна сметка обаче отварят вратата, на която съм се облегнала, и ме измъкват оттам, а аз ритам и пищя.
 	Да ме преборят са нужни четирима; с радост установявам, че шофьорът ми не е сред тях. Онзи, който ме държи, трепери. Едва ли причината е страхът му от мен. Каквото и да им внушава новата им религия за ангелите, несъмнено са наясно колко жестоки и безмилостни са те.
 	― Доведохме момичето в замяна на обещаната безопасност ― докладва Темето.
 	Пазачите ме оглеждат. Очите им са каменни топчета ― безразлични и чужди. Вятърът роши перата по крилата им.
 	Един от тях ни дава знак да го последваме към Плавния вход.
 	― Или ще вървиш, или ще те упоим и ще те завлечем вътре ― предупреждава ме Темето.
 	Вдигам ръце в знак, че се предавам. Сектантите Ме пускат, но остават на косъм разстояние и ми блокират пътя във всички посоки, освен към гнездото. Изминаваме цялата дъгообразна алея до входа, а накацалите по покрива и терасите ангели ни следят зорко.
 	Спираме пред двойните стъклени врати. Единият пазач влиза вътре. Чакаме мълчаливо под хищните Погледи на твърде много воини. Сектантите се втурват към багажника на една от колите и измъкват оттам меча. Нужни са двама да го довлекат по алеята до нас.
 	Тогава стъклените врати се отварят и оттам излизат неколцина ангели. Единият е асистентът на Уриил ― помагаше му да се приготви за последното парти.
 	Сектантите се кланят дълбоко на ангелите.
 	― Доведохме момичето, както обещахме, господа ри.
 	Ангелът-лакей кима на стражата да ме сграбчи за ръцете.
 	Полагат меча в краката на Урииловия асистент, а той заповядва:
 	― На колене!
 	Сектантите коленичат пред него като затворници в очакване на екзекуция. Ангелът белязва челата им с черна мазка.
 	― Това ще гарантира безопасността ви от ангелите. Никой от нас няма да ви нарани, докато носите този белег.
 	― А останалите от вярната ни група? ― пита Темето, вдигнал глава към ангела.
 	― Доведете ги при нас. Ще бележим и тях. Нека се знае колко сме щедри към нашите слуги.
 	― Нека се знае, че разкъсаха на парчета последната си група прислуга ― казвам на сектантите.
 	Те ме гледат страхливо, с притеснени изражения. Чудя се дали знаят какво клане се развихри тук.
 	Ангелите не ми обръщат внимание.
 	― Продължавайте да работите все така добре и имате шанс да ви позволим да ни служите в небесата
 	В усърдието си да се поклонят още по-дълбоко сектантите се долепят до земята.
 	― За нас е чест да служим на господарите!
 	Ако не бях толкова уплашена, щях да се престоря, че повръщам.
 	Ангелите ме набутват в сградата. Мечът ми стърже по асфалта, понеже един от крилатите воини го влачи след нас.
 	 
 	 
 
 	28


 	 
 	 
 	 

 	ФОАЙЕТО НА ХОТЕЛА е претъпкано и гърми от шумотевицата; ангели са накацали по всяка педя свободно пространство. Или до един са влезли вътре, или нощес бройката им е нараснала многократно.
 	Сигурно са се събрали за изборите. Това би обяснило ангелското множество, което видяхме да лети насам.
 	Тълпата се разделя, за да ни стори път.
 	Сигурно звукът от влачещия се зад мен меч привлича всеобщото внимание. Всички ни зяпат, докато минаваме. Чувствам се като вещица, която развеждат из града. Поне не ме замерят с гнили домати. Изглежда имам късмет.
 	Вместо да ме вкарат в някоя стая, тъмничарите ме превеждат през сградата и ме изкарват отвън на поляната ― арена на клането. Ще ме сложат на видно място, та всички ангели могат да ме зяпат.
 	По терасата още има петна засъхнала кръв. Очевидно след купона не е останал никой да почиства. Тук цари хаос. Земята е покрита с костюми и конфети, а по неизвестна причина тревата е разровена, сякаш цяла армия е ровичкала напосоки с лопати.
 	Навсякъде по моравата са набодени табели. При последното ми посещение тук, имаше само един банер, но сега са накацали навсякъде. Май са групирани по тройки ― червени, сини и зелени. Не успявам да прочета символите върху цветните им флагове, ала разпознавам онзи на Уриил, който Рафи ми посочи. Неговото знаме е червено.
 	Другите две във всяка група са лазурносиньо със символи като вълнисти линии и точици и горскозелено с насечени щрихи, както тънки, така и дебели. Дори и без да ги прочета, и двата ми харесват повече от символите на Уриил, целите ъгловати и в пожарникарско червено.
 	Ангели се носят безредно в небето и се разхождат по моравата, служила навремето за голф-игрище. Започват да се събират около цветните знамена, сякаш са отделни отбори. Близо до червените флагове много от присъстващите скандират, все едно са на футболен мач:
 	― Уриил! Уриил! Уриил!
 	Втората по размер група се е събрала около горскозелените щандарти и крещи:
 	― Михаил! Михаил! Михаил!
 	Неколцина пък се събират около небесносините и подемат:
 	― Рафаил! Рафаил! Рафаил!
 	Повечето ангели се въртят в небето или между флаговете, сякаш още не са решили. Но поддръжниците на Рафи продължават да скандират и все повече воини се присъединяват към тях и започват да викат името му.
 	Силно изненадана се препъвам и спирам насред моpaвaтa. Тъмничарите ме бутат, за да продължа нататък.
 	― Рафаил! Рафаил! Рафаил!
 	Надявам се да е някъде наблизо и да чува с какъв ентусиазъм крещят името му неговите поддръжници.
 	Тук му е мястото.
 	Тази мисъл отеква в главата ми. Още ми е твърде трудно да повярвам в нея. Ангелите не са сътворени да остават поединично, а той е бил прекалено дълго време самичък.
 	Дали мечтае за това? Да си върне крилата и да го приветстват отново в орляка? Да предвожда войниците си и да бъде отново част от племето си?
 	― Рафаил! Рафаил! Рафаил!
 	Мечтае, разбира се. Не ми ли разправяше това през цялото време? Мястото му е при тях, а не при мен.
 	Чудя се дали вече си е върнал ангелските крила. Дали е на ръба да получи всичко желано? Или на ръба да се върне в света си?
 	Натиквам останалите си мисли в подземието в главата си и се облягам с все сила на вратата му, за да я затворя. Не успявам напълно. Напоследък често ми се случва.
 	Около знамената от дясната ми страна избухва свада. Неколцина ангели излитат в небето. Други се въргалят по земята. Ангелите, които са обикаляли свободно, сега се стичат да гледат битката.
 	Четирима воини се сражават с дузина, а зрителите викат за тях. Никой не използва меча си. Това очевидно е по-скоро съперничество, не истинска битка.
 	По-малката група разхвърля другите като парцалени кукли. Счепкването свършва за секунди.
 	Когато и последният е прикован към земята с друг седнал върху него воин, победителят ревва:
 	― Рафаил! Първи глас за архангел Рафаил!
 	Четиримата спечелили скачат с вдигнати победно ръце и крещят на висок глас. Така получавам прозрение. Макар поддръжниците на Рафи да са по-малобройни, те са най-коравите, най-свирепите и нашумелите бойци.
 	Почти веднага ангелите-зяпачи се скупчват около друга група флагове. Там начева втора схватка.
 	За секунди и следващият рунд е привършен и друг глас крещи:
 	― Михаил! Втори глас отива за архангел Михаил!
 	Тълпата ликува.
 	Цари пълен хаос, но същевременно явно всички знаят правилата. Изглежда отборът-победител от всяка битка печели глас за своя любим кандидат. Архангелът с най-много спечелени битки печели и изборите. Значи изборите не зависят само от броя на поддръжниците ти, важно е и да те подкрепят най-добрите бойци.
 	Пазачите ме блъсват напред, без да гледат към мен. Зяпат как полуделите крилати воини изпълняват своята версия на избори.
 	По лицата на някои ангели, досущ като бойни шарки, са мацнати ивици боя, които ми приличат на кръв. Други се зъбят, докато прелитат един покрай друг над строшени чинии и разбити чаши за шампанско. Все още облечените във вечерни сака от снощното парти ги късат от раменете си, разпарят шевовете с един замах.
 	Престанали са да се преструват на цивилизовани и пускат на свобода скритите варвари в себе си.
 	Нищо чудно, че Уриил беше принуден да прибягва до такива крайни хитрости. Рафи и Михаил са воини е армии от верни на тях бойци. А техният съперник с просто политик и вероятно няма шанс, освен ако не предложи своеобразен легендарен апокалипсис за нагpaдa на полуделите, кръвожадни бойци.
 	Понеже съм единственият човек сред цялото това насилие, съдбата ми изглежда решена. Вероятно ще изчакат края на гласуването, преди да ме убият. Чудя се колко ли време ще е нужно.
 	Пазачите ме изтикват през хаоса и ме качват на сцената-подиум. Междувременно вътрешностите ми са се превърнали на желе и с неимоверни усилия заставям краката си да се движат. Заобиколена съм от море побеснели ангели и не виждам спасение отникъде.
 	 
 	 
 
 29

 	 
 	ПОНЕ ЗАСЕГА ИЗБОРИТЕ са изненадващо равностойни. Изненадващо, защото Уриил води кампания от толкова време, а Рафи и Михаил дори не са се мяркали наоколо.
 	― Не ми се ще да ви прекъсвам веселбата ― виква Уриил от високо. ― Но това си струва да го видите!
 	С тези думи полита надолу към сцената на ръба на моравата.
 	Стражите ме извлачват нагоре по стъпалата, за да го пресрещна. Още една група ангели се катерят по стъпалата от другата страна и влачат две големи клетки, пълни с блъскащи се и пищящи бесове.
 	Трета група ангели издига дружно друга клетка. Сред грозните бесове, които блъскат по решетките, с и Белиал.
 	Не съм го виждала от Ангелския остров. Изглежда партньорството с бесовете не му е помогнало. Спаруженият демон стиска решетките с изтънелите си ръце. Озърта се и оценява събраната тълпа.
 	Уриил се обръща към ангелите.
 	― Преди да решите за кой кандидат да се биете, ще ви съобщя две извънредно важни новини, за да ги обмислите... ― Казва го, сякаш той няма нищо общо с цялата работа. ― Първо, намерихме бесовете да се навъртат твърде близо до гнездото... Естествено с да се очаква да ги открием в адска дупка като земята, но ми се ще да огледате особено добре точно тези два.
 	Два ангела пристъпват напред, всеки сграбчил току-що изваден от клетката петнист бяс. И двата са доста по-едри и се бият и мятат по-свирепо от останалите.
 	― Тези не са местна порода ― обяснява Уриил. ― Хубаво ги огледайте. Тези бесове са излезли направи от Преизподнята.
 	Говори самата истина. Разпознавам в тях онези, които ме последваха от ада на Белиал. Ангелите се смълчават.
 	― Навярно си спомняте, че изтребихме този лукав вид; изтрихме ги от лицето на всеки познат свят, за да се отървем от настъпателната им свирепост и гнусния им навик да организират другите. Продължават да се въдят единствено в Преизподнята. ― Той плъзва поглед по тълпата. ― Всички знаем, че нищо не напуска Преизподнята, без преднамерено да го пуснат нарочно оттам. Бесовете, които паразитират по този свят, са станали смешни и глупави. Тези обаче са още свежи, понеже наскоро са дошли от адските си домове и ги предвожда този демон... ― той посочва Белиал.
 	Демонът още не се е излекувал, макар по лицето му да са започнали да се разрастват ивици розова кожа. Изглежда отвратително, все едно го е поразила рядка болест. Кожата му още е спечена и съсухрена, ала сега с разцепена oт свежи нови розови ивици. Гърбът му кърви, сякаш тялото му изпитва особени затруднения да се излекува след отрязването на крилата.
 	― Дверите на Преизподнята са били отворени ― заявява Уриил. ― Звярът се спотайва нейде и пуска навън тварите си. Нейде апокалипсисът започва без нас... ― прави пауза. ― Както обещах и преди и продължавам да обещавам и днес, избери ме сега и още утре заран стани легендарен воин на апокалипсиса. Рафаил отсъства. Михаил отсъства. Ако изберете за Вестител някой от тях, славата на апокалипсиса рискува да угасне, докато дойде мигът да ви поведат в битка. Или дори да сте мъртви дотогава, или още по-лошо: да сте се ошкембили и излезли от форма, и да не сте подготвени. Никога не се знае. Всичко е възможно.
 	Из тълпата се разнася насила предизвикан кикот.
 	― Искам да ви покажа и друго ― продължава Уриил. ― Момичето.
 	Пазачите ме бутват в средата на сцената.
 	― Ако току-що сте пристигнали, то ви благодаря, задето сте изминали такова голямо разстояние, та да участвате в изборите. Мнозина от вас не бяха тук по време на битката на плажа, когато тази човешка дъщеря уби един от нашите. Но положително вече сте чули тази история. Тук съм, за да потвърдя, че това е вярно. Човешкото момиче ― колкото и дребно да изглежда ― е успяло да убеди някак ангелски меч да ѝ позволи да го върти... ― Уриил спира за ефект. ― Дори по-умопомрачително, използвала меча да убие един от нас!
 	Оставя новината да попие в умовете на публиката. Пропуска обаче да спомене, как моят меч е заповядал на техните да му се преклонят. Ако само знаеха, че мечът, покорил техните оръжия, се нарича Мечо Пуки...
 	― Залових я възможно най-бързо и я доведох тук да въздадем правосъдие. Време е да отмъстим за падналия ни брат!
 	Тълпата ликува.
 	 
 	 
 
 	30


 	 
 	ПОСОЧВАМ УРИИЛ с пръст:
 	― Уриил уби архангел Гавраил! Сътворява фалшив апокалипсис, за да стане новият Вестител!
 	Тълпата затихва. Дори за секунда не си помислям, че са ми повярвали. Но се надявам да съм достатъчно забавна, та да ме изслушат поне за момента.
 	― Най-малкото проучете случая, ако не ми вярвате.
 	Уриил се засмива:
 	― Преизподнята е твърде добро наказание за нея. Бесове трябва да я разкъсат на парчета. Колко удобно, че си имаме няколко подръка.
 	― Няма да ми спретнете дори нагласен процес ли? Що за правосъдие е това?
 	Така няма да стигна далеч, но точно сега съм изправена на нокти, за да си затварям устата.
 	Уриил вдига вежди:
 	― Това е идея! Да ѝ устроим ли съд?
 	За моя изненада ангелите започват да скандират:
 	― Съд! Съд! Съд!
 	Звучат ми направо като римляни на стадион, които настояват гладиаторът да умре.
 	Уриил вдига ръце да усмири тълпата.
 	― Добре, нека има процес!
 	Внезапно преставам да се радвам, че ще ме съдят.
 	Пазачите ме блъскат. Препъвам се напред и слизам от сцената. Те не спират да ме блъскат, докато не застана в средата на някогашното голф-игрище.
 	Озовавам се в центъра на голям кръг от ангели. Кръгът бързо се превръща в купол, а летящи ангели запълват пространството над и около мен.
 	Слънцето се скрива зад пластовете тела и крила. Намирам се в жив купол, от който няма изход.
 	В стената от тела се отваря процеп. През него в моя посока хвърлят бесовете. Те пърхат наоколо в опит да открият излаз, ала куполът е плътен.
 	Всички скандират:
 	― Съд! Съд! Съд!
 	Неизвестно защо тяхната и моята представа за съдебно дело не съвпадат.
 	И последната клетка с бесове се изсипва в купола ― с все Белиал. Докато се търкаля по земята, тoй се озъбва на Уриил.
 	За миг изглежда гневен и предаден. В очите му се прокрадва страх, преди отново да надене презрителната маска. Твърдението му, че винаги е самотен и нежелан се доказва отново и отново до безкрай. За миг забравям що за ужасна твар е и усещам прилив на симпатия към него.
 	Белиал се отправя към средата на купола; първо начално се препъва неуверено, но постепенно придобива решителност и дори видимо проявява презрение Ангелите ликуват, все едно е любимият им футболен играч в мач от първенството. Едва ли някой от тях знае кой е всъщност той. Едва го разпознавам дори аз, а съм съвсем наясно какво му се е случило.
 	Бесовете драпат в бясна паника. Отскачат от единия край на купола до другия, трескаво се опитват да намерят процеп между телата.
 	― Що за съдебно дело е това? ― питам, заподозряла вече отговора.
 	― Изпитание за воини ― отвръща Уриил, който лети над мен. ― И е повече, отколкото заслужаваш. Правилото е просто. Последният оцелял излиза свободен.
 	Тълпата отново ликува и изразява с рев одобрението си.
 	― Опитай се да направиш схватката развлекателна ― наставлява ме Уриил. ― В противен случай тълпата ще реши дали последният оцелял живее, или умира.
 	Ангелите крещят:
 	― Умри! Умри! Умри!
 	Това, подозирам, е присъдата.
 	Нямам представа дали бесовете разбират правилата, понеже само врещят и се опитват да нападнат стената от воини. Ангелите сграбчват един и го запращат на земята, където той се просва замаян и си тръска главата. Други крилати войни реват срещу бесовете, ако ги приближат. Зверовете се спират насред полет и отстъпват.
 	― Бесове! ― провиква се Уриил. ― Един от вас ще живее! ― И вдига показалец в подкрепа на думите си. ― Трябва да убиете останалите! ― И посочва всички други. Говори бавно и високо, сякаш насъсква объркано куче. Посочва ме: ― Убивай!
 	Бесовете дo един поглеждат към мен.
 	Отстъпвам крачка, без да се замисля. Какво друго да сторя?
 	Блъскам се в неподатливото тяло на ангел, част от живата стена на арената. Той се навежда и изръмжава в ухото ми. Трескаво се оглеждам да открия път за бягство, а бесовете политат насреща.
 	С изумление виждам меча си на земята между мен и прииждащите бесове. Това определено не е случайност. Ангелите искат да видят как дъщерята на човеците коли бесове с ангелския си меч.
 	Втурвам се към оръжието възможно най-бързо. Вдигам го от земята, претъркулвам се да овладея инерцията си и завъртам острието още докато пак се изправям на крака.
 	Срязвам през средата първия стигнал до мен бяс. Той писва, а от корема му бликва кръв.
 	Без да се замислям, завъртам меча срещу втория нападател.
 	Толкова е близо, че надушвам гнилата плът в дъха му. Отклонява се и пропускам на косъм.
 	Овладявам се и заставам в стабилна стойка. Обследващите няколко замаха се успокоявам и оставям меча да поведе ръката ми. За него това е лесно. Мечо Пуки е убил хиляди такива твари. Просто като две и две четири.
 	Само дeтo тварите не се държат, както мечът е свикнал. Двамата от Преизподнята надават хиенски смях и викат на другите. Те се спират, вслушват се и започват да ме обикалят.
 	Въртят се наоколо, на косъм от обхвата на остpиeтo. И аз кръжа в опит да държа под око всичките, понеже не знам какво става.
 	Междувременно Белиал ги дебне изотзад. Следя го с периферното си зрение. Сграбчва един бяс и му троши врата, все едно е пиле.
 	Безшумно пуска тялото и сграбчва следващия наблизо. Другите са изцяло съсредоточени върху мен. Всички, с изключение на петнистите бесове от Преизподнята. Те изглеждат по-умни и го следят с интелигентни погледи.
 	Белиал не се опитва да ме спаси, наясно съм. Тактиката му е да избие възможно повече противници, докато разполага с мен, за да им отвличам вниманието. После, когато те ме довършат, ще си има работа с по-малко гадини.
 	Нямам нищо против. Не искам да ми става приятел, достатъчно е да убива враговете ми.
 	Петнистите бесове отново надават хиенски кикот и другите политат да включат Белиал в кръга си. Започват да свиват дъгата на полета си, за да ни сближат.
 	Белиал и аз сме принудени да отстъпваме и накрая заставаме максимално близо един до друг. И на двама ни видимо не ни харесва, но засега по-голямата заплаха за нас са бесовете, решението е или да им се противопоставим поотделно, или да се бием заедно.
 	Правим избора едновременно и заставаме гръб до гръб срещу враговете. Заедно вече виждаме всички налитащи ни бесове.
 	Принудена съм да разчитам, че ще съм нужна на Белиал, за да оцелее колкото е възможно по-дълго. Ако успеем да убием всички бесове, и двамата го знаем, ще се изправим един срещу друг, но за момента сме заедно срещу тях.
 	Бесовете се колебаят, никой не иска да се пробва пръв. Един все пак се снижава срещу нас.
 	Белиал го хваща.
 	Друг се спуска, докато демонът е зает да чупи врата на първия.
 	Завъртам се и го посичам.
 	Налитат ни още два.
 	После четири.
 	После шест.
 	Въртя меча с цялата възможна скорост и съм изненадана колко е бърз. Мечо Пуки работи с максимално натоварване. Направо се размазва пред погледа. Той ме върти, не аз него. Моята задача е да поддържам стабилна стойка и да го насочвам в правилната посока.
 	Ако мечът пропусне дори един бяс, край на играта.
 	Тази мисъл влива допълнителна страст в замаха ми, с една осморка, описана с острието, посичам трима наведнъж: единия ― през гърлото, другия през гърдите, а третия през корема. Най-хубавото е, че двамата ранени пърхат във въздуха и пречат на другите да се доближат.
 	Гърбът ми е настръхнал от уязвимост, но просто се налага да разчитам на Белиал да изпълни своята роля в битката. В момента най-голямото ни предимство е, че бесовете се пречкат един на друг. Не разполагат с достатъчно място да ни се нахвърлят наведнъж.
 	Понеже аз съм въоръжена, а Белиал ― не, поемам повече от половината от кръга ни. Въртя меча на всички страни и повалям бесовете един след друг. Не мога обаче да покрия гърба си. Падне ли Белиал, ще го последвам почти веднага.
 	Дори и без оръжие той успява да удържа напора от своята страна. Силата му е невъобразима, а яростта ― още по-свирепа. Не спира да хапе, да рита и удря бесовете.
 	Белиал и аз убиваме последните два местни бяса, а онези от Преизподнята кръжат отдалеч и ни наблюдават. Нанасяме последните си удари едновременно ― Аз посичам моя противник, а той чупи врата на своя.
 	След това демонът се отдалечава ― отстъпва и нарочно ме оставя открита за останалите бесове от Преизподнята.
 	Сега са само два, но макар да са хитри, не могат да ме обкръжат. Дори не опитват. Вместо това се насочват към Белиал ― бавно и ни най-малко заплашително. Писукат срещу него. Сочат ме с маймунските си пръсти, поглеждат го и кимат.
 	Предлагат му съюз, за да ме повалят.
 	Правя няколко крачки назад с вдигнат меч. Печеля време за реакция на предстоящите действия.
 	Вярно, в течение на няколко минути Белиал ми беше партньор в битката, но бесовете го освободиха от веригите ни на Ангелския остров.
 	Той кима на тварите. Не изгаря от радост, просто излъчва мрачна решителност да оцелее. Поне имам основание да се гордея с мисълта, че ме смята за по-голяма заплаха от бесовете от Преизподнята.
 	Двамата грозници с прилепови лица политат към мен ― един отгоре и един отстрани ― а Белиал тръгва напред и застава на косъм от обсега ми. В идеална позиция е да ми се нахвърли главоломно, щом ми отвлекат вниманието.
 	Ако и двата бяса са на моето ниво, ми се отваря простор да въртя меча в кръг вертикално и хоризонтално и да държа и тримата на разстояние, ала с онзи над главата ми покривам само две посоки и съм уязвима от трета.
 	Преди да успея да измисля стратегия, изотгоре и отдясно ме връхлитат нокти и зъби. Белиал се придържа назад и ме изчаква да действам.
 	Завъртам острието първо към беса над мен, после и към нападателя отстрани. Очаквам в същото време да ми скочи и демонът.
 	Не го прави.
 	Преструва се, че ще ме нападне, но се въздържа.
 	И бесовете се отдръпват, влязат ли в обхвата на острието ми. Все пак успявам да резна единия през гърдите и другия през лицето, но и двата удара не са смъртоносни.
 	Белиал се киска, докато си възвръщам бойната Стойка. И тримата са се опитали да се извозят един друг.
 	Ако ми се нахвърлят заедно, умирам на място. Но ако един предаде другите и само имитира нападение, тогава вероятно ще убия първия си противник и дори ще раня втория. Третият ― предателят ― ще има най-голям шанс да оцелее.
 	Сега обаче и тримата знаят, че не могат да си имат вяра. Съюзът им приключи.
 	Бесовете от Преизподнята изпърхват в различни посоки и се отдалечават, колкото им позволява куполът от ангели. Ако се притаят там, горе, ще ме оставят да се бия с Белиал на земята. Единият от нас ще умре, а другият ще бъде уморен и по-лесен за убиване.
 	Белиал сбръчква устни в презрение:
 	― Надхитрен от бесове и заплашван от кльощава човешка дъщеря. Обида след обида.
 	И двамата се готвим за дуел.
 	 
 	 
 
 	31


 	 
 	― СТОП!
 	Всички се извръщат да видят чия е заповедта. Тонът е безапелационен.
 	Държа Белиал под око, докато се опитвам да разбера какво става. В очите ми се стича кръв и се налага да примигна няколко пъти, преди да видя онова, на което са свидетели и всички други.
 	Сега вече в купола има процеп и в него нахлува светлина. Чифт големи снежнобели крила се плъзват през него и затъмняват слънцето.
 	Пред очите ми се появява съвършеното тяло на Рафи.
 	Хем е Рафи, когото познавам, хем ― ужасяващ непознат. Прилича на ядосан полубог. Само веднъж съм го виждала в тази му съвършена ангелска форма.
 	Разсичащи въздуха зад него, крилата му са величествени ― бяло на фона на синевата.
 	Ангелите до един се втренчват в новодошлия. Те се реят, безмълвни и неподвижни, само бавно пърхат с крила. Сред тълпата се носи шепот: Архангел Рафаил.
 	― Чух, че текат неразрешени избори ― обявява Рафи.
 	― Няма нищо неразрешено ― възразява Уриил. ― И ако беше тук, щеше да го знаеш. Всъщност си един от кандидатите.
 	― Така ли? И как се справям?
 	Неколцина ангела изкрещяват подкрепата си за Рафи.
 	― Твърде дълго си отсъствал, Рафаиле ― Уриил повишава глас и фактически се обръща към другите присъстващи. ― Твърде се е откъснал, за да предвожда най-великата битка в историята. Дали изобщо знае, че легендарният апокалипсис е на път да започне?
 	― Имаш предвид онзи, който си създал изкуствено, посредством лъжи и фокуси? ― Рафи също се обръща към ангелите. ― Той ви лъже до един. Фабрикува чудовища и произвежда събития, за да ви принуди към бързи и мръсни избори.
 	― Той е лъжецът ― сочи го Уриил. ― Ще ви докажа, че на мен ми е писано да бъда избраният архангел! ― и вдига ръце към тълпата. ― Бог ми проговори!
 	Ангелите избухват в басов рев, понеже всички говорят един през друг.
 	― Точно така! ― повтаря Уриил. ― Аз вече съм Вестител в очите Му. Бог ми проговори и ми каза, че Той ме е избрал да водя великия апокалипсис. Изчаквах с това признание, понеже знам, колко шокираща е новината. Но вече нямам избор, след като Рафаил се е върнал и се опитва да предизвика Божията воля. Колко знамения ни трябват, за да ви убедя, че Краят на дните настъпва без нас? Колко сте готови да пренебрегнете, понеже нямате избран Вестител да ви води в битка? Не позволявайте на Рафаил да ви държи встрани от славата, принадлежаща ви по право!
 	Ангелите най-близо дo Уриил отварят широко уста и подемат призив, който мога да нарека само песен. Но не е песен с думи, просто мелодия ― величествен, свят напев, съвсем неочакван за такива кръвожадни войни.
 	Прекрасната песен намира отклик сред цялата тълпа, понеже дузина небесни гласове се присъединяват към хоровото изпълнение. Група ангели се отмества встрани и пропуска слънчев лъч през купола.
 	Светлината озарява едно петно непосредствено до Уриил. Той леко се намества в него и засиява целият. Лицето му грейва в искрена усмивка. Ако не друго, то той е много добър шоумен.
 	Отпуска ръце и се покланя смирено. Слънчевият лъч обрамчва главата и раменете му, а той с поклони и премерено покорство намеква за връзката си с Бог. Направо затаявам дъх. Несъмнено и останалите са усетили ефекта, понеже се смълчават напрегнато.
 	Уриил вдига глава и оповестява:
 	― Току-що Бог ми проговори. Каза, че Краят на дните започва сега.
 	Разтваря ръце като диригент.
 	В периферията на игрището за голф отеква силен удар. Вероятно е мощна вълна, но не я виждам, защото ангелите ми препречват пътя. Всички се обръщат натам и вече съзирам брега през телата на зяпачите.
 	Близо до брега водата кипи. Нещо се издига от морето. В първия момент го възприемам като отделни животни, но щом главите изникват над водата, вече става ясно, че е цяло чудовище. Вълните се удрят в него, сякаш самият океан беснее срещу неестествената твар.
 	Звярът отръсква водата с рев и се втурва към нас.
 	Зашеметяващо бърз е. За отрицателно време се озовава съвсем близо и успявам да го разгледам добре.
 	Лайла направо е надминала себе си с това чудовище. Има седем глави, събрани на раменете, но една изглежда мъртва. Тази, мъртвата, е човешка. Лицето е цепнато и кърви, сякаш наскоро е убито с брадва.
 	Другите глави са живи. Всяка представлява смес от човешка и животинска ― леопард, змиорка, хиена, лъв, гигантска муха и акула с празен поглед. Торсът на звяра смътно напомня мечка.
 	― И видях звяр, който излизаше от морето ― рецитира с пророчески тон Уриил ― и на главите си ще носи името на богохулството. Който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шейсет и шест2.
 	На всяка от главите на звяра с гноящ белег е татуирана на челото му цифра.
 	666.
 	 
 	 
 
 	32


 	 
 	ТОВА СА ПРОСТО ЧИСЛА, повтарям си аз.
 	Само числа са.
 	Знам, че Лайла е съшила звяра според указанията на Уриил. А той е копирал чудовищата си от описанията в апокалиптичните пророчества. Това е фалшификат ― измама. Знам го.
 	Тогава защо съм настръхнала цялата?
 	Числата се набиват на очи и звярът има предназначението да ти изкара акъла от пръв поглед. Татуирането на челата навярно е идея на Уриил.
 	Звярът ръси вода, реве, пищи и врещи с всичките си глави, с изключение на мъртвата. Спира за миг недалеч от нас, преди да се втурне край тълпата и да изчезне сред назъбените скали.
 	Уриил отново вдига ръце в транс.
 	Земята шава и мърда под краката ми. Все едно червеи трескаво кипят в пръстта.
 	Оттам изригват пръсти.
 	Ръка посяга към небето подобно на новородено зомби.
 	Глава се промушва нагоре през пръстта.
 	Навсякъде из игрището за голф покритите с пръст тела си проправят път от земята и се изкатерват на моравата. Хиляди са.
 	Ангелите на земята разтварят крила и излитат. Рафи ме поглежда, но разбирам, че не може да ме вдигне, без да издаде слабост. От земята близо до крака ми изниква ръка и посяга. Подскачам, опитвам се да избягна шарещите ръце и мечтая да притежавам умението и аз да летя.
 	Труповете се измъкват от земята, а човешкият им произход се познава само по формата, толкова са мръсни. По това и по хленчещите им хлипове.
 	― И мъртвите ще се вдигнат ― продължава Уриил, а вятърът разнася гласа му.
 	Някои „трупове“ остават да лежат на моравата, зяпнали за въздух. Други се отдалечават от дупката, откъдето са изпълзели, явно паникьосани да не би да ги издърпа обратно. Трети просто се скупчват на разровената ливада и ридаят.
 	Онова, което в първия момент помислих за мръсотия, се оказва пръст върху спаружена, суха плът. Всички около мен са жертви на скакалците. Изглеждат травматизирани и ужасени, взират се в ръцете и краката си, сякаш виждат спечената си плът за първи път. Нищо чудно и така да е.
 	Уриил несъмнено ги е погребал живи, докато са били парализирани. Още преди появата на Рафи се е подготвил да впечатли сборището. Ако някой е способен да нагласи по часовник подобно изпълнение, това е само той. Работниците му знаят точно колко отрова да използват, за да държат жертвите парализирани, докато настъпи часът за представлението.
 	Чудя се дали ужилените от скакалци знаят какво им се е случило. И дали наистина се мислят за мъртъвци, излезли от гроба.
 	― Възкресени! ― Уриил изглежда странно. Сведената му глава и разтворени крила сияят под лъча светлина. ― Аз съм Вестител на Бог.
 	Мнозина ангели се споглеждат неловко, когато Уриил се обявява за Вестител.
 	― Вие бяхте избрани да споделите славата на апокалипсиса. Накажете поруганието, което е въплътено в човешкия род, и ще бъдете приети в небесата. Отклоните ли се от дълга си, ще бъдете повлечени назад към ада, откъдето сте дошли... ― посочва на изток. ― Вървете. Намерете хората и ги избийте до крак. Пречистете земята и отново я сторете праведна!
 	Жертвите на скакалците го зяпат, втрещени. Полека започват да се оглеждат едни други, изплашени и объркани.
 	Един се обръща да поеме на изток.
 	Следва го друг. И трети. Присъединяват се още и още, и накрая цялата група тръгва на път.
 	Вълна след вълна възкресени се измъкват от пръстта. Щом са в състояние да стъпят на крака, следват тълпата, която крачи на изток.
 	На изток ― към лагера на Съпротивата.
 	 

 	 
 
 	33


 	 
 	― БЕШЕ ИЗУМИТЕЛНО представление.
 	Рафи се рее във въздуха сред ангелите. Не изглежда никак впечатлен от армията възкресени или от многоглавото чудовище.
 	― Само дeтo всички ще направите голяма грешка да му повярвате. Всеки, последвал Уриил, ще падне, когато истината излезе наяве.
 	― Тактиката ти за сплашване няма да проработи тук ― обажда се Уриил.
 	― Ако Уриил лъже, ще падне само той ― обажда се един воин. ― Ние само следваме заповеди.
 	― Да не би ангелите на Луцифер да са били пощадени, понеже само са следвали заповеди, когато се разбунтуваха срещу небесата? ― интересува се Рафи. ― Разбирали ли са политиката на архангелите, организирали бунта и знаели ли са какво всъщност става? Били са просто обикновени войници, също като теб. Мнозина вероятно са мислели, че вършат правото дело. Някои от тях дори са преценили, че се сражават в защита на Вестителя. Но това не им помогна, когато димът се разсея. Всички до един паднаха.
 	Ангелите се споглеждат един друг. Из тълпата отеква басово мърморене. Крилата им пърхат възбудено.
 	― Ако Гавраил е още жив и е някъде на земята, ― продължава Рафаил, ― няма да има милост за ангелите, изгубили вяра в него. Ако Михаил се върне и разбере какво се е случило, единственият му изход ще бъде да ви обяви за паднали и да анулира изборите. И ако ангелите у дома надушат какво се случва тук, долу... братя мои, рискуваме това да се окаже началото на кръвопролитна гражданска война. А на ангелите тук ще им остане само да се обединят зад Уриил като техен избран Вестител.
 	― И откъде да знаем на кого да вярваме? ― пита един ангел.
 	― Няма начин да се разбере ― обажда се друг.
 	― Изпитание със сила ― обявява трети.
 	― Изпитание със сила! ― възкликва още един. Останалите започват да мърморят в знак на съгласие.
 	― Бог ми проговори. Аз съм вашият Вестител и съм ви дал заповед! ― гласът на Уриил е гръмотевичен и изпълнен с обещание за разплата.
 	― Ти твърдиш така ― възразява Рафи. ― Но изборите не са свършили... ― И се обръща към ангелите. ― Истинска върволица от съвпадения, нали? Вестител Гавраил е убит, без да каже никому защо сме дошли. Уриил е единственият архангел, който се мотае наоколо за изборите. При всяко възникнало съмнение, като знамение се явява поредното апокалиптично чудовище... ― поглежда към Уриил. ― Колко удобно за теб, Ури. Да. Съгласен съм на изпитание със сила.
 	Ангелите кимат и повтарят:
 	― Изпитание със сила.
 	И какво, победителят взема всичко и е обявен за вестител на истината? Какво става, да не живеем в Средновековието?
 	Уриил плъзва поглед по тълпата и казва:
 	― Добре. Тъй да бъде. Избирам Сакриел за свой помощник-командир.
 	Всички се обръщат към най-едрия ангел в групата с чутовни крила.
 	― Приемам ― отвръща той.
 	Рафи се вглежда в ангелите и ги преценява. Търси достатъчно лоялен, за да го избере за свой помощник? Някои воини сред зяпачите са гласували за него, но да гласуват ида умрат за него са две много различни неща.
 	― Поласкан съм, че ти се нуждаеш от най-големия и най-свиреп воин, за да ме победиш, Ури. Да видим колко голям воин ми трябва на мен за командир, за да ви победя двамата със Сакриел? Хм... избирам... дъщерята на човеците. Тя ще изравни силите.
 	Ангелите избухват в смях.
 	Стоя вцепенена на разровената земя.
 	Уриил стиска устни.
 	― Все още смяташ всичко за шега, а? ― Направо плюе думите. Определено не му харесва да му се присмиват. ― Забавлявай се сега, Рафаиле, понеже тя ще те последва, като паднеш. Изглежда си забравил, че вече нямаш своите Наблюдатели.
 	Уриил ме поглежда многозначително. Ясно ми е, че Рафи не ме е избрал на шега.
 	― Имаш време до изгрев да събереш отбора си, преди да се срещнем, за да решим съревнованието.
 	Уриил излита в тълпата и обичайният му антураж го следва в орляк от пърхащи крила. Ангелите преливаш от възбуда, а тълпата се разсейва към главната постройка на гнездото.
 	Неколцина от охраната на Уриил подбират двамата оцелели бяса и ги пъхат обратно в клетката им. Заключват при тях и Белиал.
 	Мен обаче ме оставят сама насред полето. Сигурно защото съм помощник-командир на Рафи, каквото и да значи това. Размърдвам рамене в опит да облекча напрежението.
 	Рафи се спуска към мен. Снежнобелите му крила са широки и очертават съвършено подобното му на статуя тяло. Връхчетата на перата са мъхнати и сякаш сияят леко на слънце.
 	Все още не мога да повярвам, че си е върнал крилата. Стоят му изумително. Съвършени във всяко отношение, с изключение на дупката, която изрязах в перата при първата ни среща. С времето тя, предполагам, ще се запълни с нови пера и всички следи от мен по него ще изчезнат.
 	Ще ми се да кажа нещо за крилата му и да благодаря, задето ми запази живота, но не искам да ни чуят. Той и бездруго вижда всичко по очите ми, точно както и за мен е ясно, че се чуди как, по дяволите, съм се озовала тук. Определено имам специален талант да изниквам там, където не ме сеят.
 	След като отлитат и последните ангели, Йосия каца до Рафи. Неестествено бялата му кожа хармонира с крилата на архангела.
 	― Е, това беше неочакван избор на помощник ― отбелязва албиносът, втренчил в него червените си очи.
 	Рафи го поглежда мрачно.
 	― Каква е вероятността да наберем свестен отряд?
 	― Много малка ― отвръща Йосия. ― Независимо дали подкрепят Уриил, или не, прекалено много от нашите са убедени, че ще победи. И тогава той ще направи всичко по силите си онези, които са му се противопоставяли, да паднат. Никой не иска да рискува.
 	Рафи увесва рамене. Сигурно е изтощен след операцията.
 	― Как се чувстваш? ― питам го аз.
 	― Все едно съм летял на крилата си месец, преди да е било редно ― той си поема дълбоко дъх и издиша. ― Не е като да не съм го правил и преди.
 	― Колко ще привика Уриил в отряда си? ― любопитствам аз.
 	― Някъде към стотина ― предполага Йосия.
 	― Стотина ли? Срещу нас двамата?
 	― Всъщност ти дори няма да се биеш ― намесва се Рафи. ― Никой не го очаква.
 	― О, значи сто срещу един. Защо ти е помощник, щом се очаква да си водиш отряд?
 	― По традиция служи да покаже, че никой не посреща опасността сам ― обяснява Йосия. Поглежда Рафи със симпатия. ― Никой не отказва честта да бъде командир, но е въпрос на избор дали някой ще се присъедини към отряд за изпитание със сила.
 	От съжалението в очите на албиноса ми се приисква да ритна нещо. Рафи ми помогна, а сега аз няма да съм му от полза. Момиче, което нито е способно да лети, нито е годно да играе ангелски игри.
 	Поглеждам към клетките на ливадата. Двата оцелели бяса се нападат един друг и се бият около Белиал. Вероятно щяха да тикнат и мен вътре, ако Рафи не ме беше избрал за свой помощник. Колко ли бих изтраяла вътре?
 	― Уриил е прав ― отбелязва Рафи. ― Вече не разполагам с Наблюдатели. Няма на кого да разчитам да изпълнява задълженията им.
 	― Войните все още говорят за тях, нали знаеш ― напомня Йосия. ― Никоя група не се е издигала като елитен боен отряд до нивото на Наблюдателите. Бяха станали легенда! ― Той клати глава. ― Каква загуба. И всичко само заради... ― Поглежда ме в очите враждебно, но стиска зъби и не изрича обидата по адрес на човешките дъщери.
 	― Не винете жените, задето ангелите са нарушили глупавите ви правила. Техните жени не са нарушили никакви закони, но въпреки това бяха наказани!
 	― Наблюдателите щяха още да са тук, ако не бяха дъщерите на хората ― ядно натъртва Йосия. ― Изгубихме най-елитния си боен отряд, защото се ожениха за твоя вид. Най-малкото имай достойнството да...
 	― Стига ― отсича Рафи. ― Наблюдателите ги няма, колкото и да се караме по чия вина е станало, това няма да ги върне. Единственият важен въпрос сега е как да им намерим заместници.
 	― Къде са те сега?
 	Най-вероятно още са в Преизподнята, но кой знае? Онова, което зърнах в спомените на Белиал, е отпреди много отдавна, струва ми се.
 	И двата ангела поглеждат към Белиал. Той удря по бесовете, дoкaтo се карат близо дo рамото му. Те излитат по-настрани и се хващат за решетките, откъдето ни зяпат.
 	Не, не нас.
 	Втренчили са се в меча ми.
 	Бесовете от Ямата искат да си идат у дома. Колкото и да е зле там, несъмнено е било по-добре от това да те затворят и да чакаш да те убият.
 	У дома.
 	― А ако има начин да слезем в Преизподнята и да доведем Наблюдателите? ― предлагам аз.
 	Идеята е налудничава ― дори не бих я обмисляла по-сериозно, ако съдбата на човешката раса не зависеше от това. Ако Рафи успее да детронира Уриил, край на войната, нали?
 	Ангелите се споглеждат, сякаш се чудят дали не съм си изгубила ума.
 	― Никой не слиза доброволно в Преизподнята ― Рафи се мръщи срещу мен.
 	― А и като влезеш там, няма излизане без принцовете да те пуснат ― добавя Йосия. ― В това е проблемът. Иначе през цялото време щяхме да спасяваме наскоро падналите ангели.
 	― Освен това ― добавя Рафи, загледан в Белиал,―Наблюдателите не са, каквито бяха едно време.
 	― А ако успея да доведа Наблюдателите, каквито ги помниш? ― питам аз. Кимам към Белиал. ― Наблюдателите, които той помни?
 	Рафи пак ме поглежда и забелязвам искра на интерес.
 	 
 	 
 
 34

 	 
 	ОТЧАСТИ ВЛАЧИМ, отчасти пренасяме по въздуха клетката на Белиал встрани от разровената поляна и към външна сграда, та да не се вижда от централния хотел.
 	― Имаме ли причина да вярваме, че ще работи и в двете посоки? ― пита Йосия.
 	― Надявах се вие, момчета, да знаете ― признавам аз.
 	― Има древни истории за бесове, изскачащи от много могъщи мечове ― напомня Рафи. ― Но никога не е имало причина да се скача вътре в Преизподнята.
 	― Искаш да ми кажеш, че съм открила скрит талант на любимите ви мечове, неизвестен дори за вас? ― С всички сили тегля клетката.
 	― Явно имаш способност да извличаш нови и невъобразими способности и от мен, и от Мечи Куку.
 	― Мечо Пуки.
 	― Така де.
 	Прекрачвам яма, откъдето несъмнено е изпълзял човек.
 	― Стига де. Кажи го, Рафи! ― усмихвам му се криво. ― Обожавам, когато наричаш Мечо Пуки по име. Толкова съвършено звучи в твоята уста!
 	― Мечът като нищо ще те убие докато спиш, само за да се отърве от това име.
 	― Нали сега, като се върне при теб, ще получи ново?
 	― Ти си била последният му нов собственик; принуден е да носи това име, докато не получи друг нов собственик.
 	Все очаквам Рафи да си поиска меча сега, след като върна ангелските крила, но той не го прави. Чудя се дали още е сърдит на оръжието, задето ми е показало дълбоко лични моменти. Чувствам копнежа на Мечо Пуки да се озове в ръцете му, но не обелвам нито дума. Нямам право да се меся в тази битка.
 	Оставяме клетката на земята зад хотелската пристройка. Тук е тихо и безлюдно.
 	Йосия поклаща глава, но вече не спори срещу идеята. Прав е. Споразумяхме се, че планът е ужасен. В отговор на Рафи да измисли по-малко безумна идея, не му хрумна нито една.
 	Моментът вече настъпва и ръцете ми треперят, докато изваждам меча.
 	Трескаво преравям мислите си за по-добър план, ала не се сещам за такъв. Можем да избягаме сега, когато Рафи си е върнал крилата. Но той е на изпитание, също като мен. Ангелите просто няма да го оставят да отлети.
 	Ако Рафи изгуби изпитанието, ще умра. Не съм сигурна какво ще се случи с него, но е ясно какво ще стане с мен. Ако съумее обаче да спечели предстоящото изпитание със сила и поеме властта над ангелите, той ще ги отведе оттук. И всичко ще се свърши.
 	Дали си струва риска да изгубя Рафи в Ямата и той да остане приклещен там?
 	Прехапвам устна, понеже не искам да си отговарям на въпроса. Вероятно ще изровя триметров овраг пред тази клетка, докато обикалям напред-назад да го чакам да се върне.
 	― Давай ― подканва Рафи. Крилата му са плътно прибрани на гърба и стои скован, готов за най-лошото.
 	Преди да се размекна, кимам на Йосия. Той отключва вратата на клетката и я открехва едва-едва. Двата бяса от Преизподнята отстъпват възможно по-далеч от албиноса.
 	Да се надяваме, че знаят как да използват меча, за да се върнат в родния си свят. Само трябва да спипаме единия, та Рафи да го яхне.
 	Белиал също отстъпва до задния ъгъл на клетката. Още изглежда като спаружено зомби.
 	― Какво правите? ― гледа ни подозрително той.
 	― Кучи-кучи, гадни бесове! Нали искате да си идете у дома? ― Гукам аз и пъхам меча в клетката.
 	Бесовете от Преизподнята се прокрадват полека към мен. Взират се в острието алчно и го душат, сякаш се опитват да открият къде е капанът.
 	Щом Рафи тръгва към тях обаче, те се разбягват към най-задните ъгли на клетката със съскане. Не знам как да накарам тварите да пътуват през меча, ако те самите не искат.
 	― Боят се от теб ― протягам свободната си ръка пред него. ― Мини зад гърба ми.
 	Влизам в клетката. Повишавам глас и подхващам с тон, както бих приказвала на кученца:
 	― Кучи-кучи, грозни сплескани мутри! Нали искате да си идете вкъщи? Ами да-а, вкъщи...
 	Те се прокрадват предпазливо към мен и боязливо поглеждат към Рафи.
 	― Ще отворя портала към дома ви, щом ме оставите да ви хвана за ръка... ― налага се да се сдържа да не направя гримаса при тази мисъл.
 	― Не! ― възкликва Белиал. Очите му греят свирепо, сякаш току-що е осъзнал, че се намира в кошмар, от който не може да се събуди. ― Махайте се...
 	Сграбчвам по-близкия бяс.
 	Той на свой ред се вкопчва в ръката ми и забива нокти в нея. Болката ме пронизва дълбоко, но упорито го държа.
 	В същото време Рафи скача и сграбчва другия бяс.
 	Настава пълен хаос.
 	С настоятелност, граничеща с паника, Белиал избутва Йосия от пътя си и се опитва да изскочи от клетката. Бесът на Рафи откача, пърха бясно и се напъва да се юрне през вратата навън.
 	Инстинктивно завъртам меча да спра бягството на Белиал и в крайна сметка го пронизвам в хълбока.
 	Той крещи, а бесът на Рафи скача в меча ми.
 	Плъзва се по острието, както Рафи го държи за крака. Изчезва в Белиал.
 	Архангелът не се пуска и изчезва след него.
 	Преди да мигна, бесът, когото държа аз, също се хвърля през меча и ме повлича със себе си.
 	В началото се опитвам да го пусна ― само Рафи трябва да влезе в Преизподнята ― ала бесът все още ме стиска за ръката. В частицата от секундата, преди дa ме пусне, ръката ми потъва в Белиал и вече падам.
 	Стискам толкова здраво, че направо ще откъсна китката на беса.
 	Блъсваме се през тялото на демона и оставам без дъх. В течение на болезнена секунда шокът от преминаването през бариерата почти ме откъсва от „коня“. Все пак успявам да се удържа, измъчвана от мисълта, че откопча ли се сега, като нищо ще свърша на още по-лошо място от това, към което съм се запътила.
 	Падаме през мрака, а той изглежда безкраен.
 	Обръщам се навреме, за да съзра с какво изумено изражение Йосия се взира към мен през затварящия се бързо тунел.
 	Стискам очи, убедена, че хората не бива да виждат някои неща. Потресеният Йосия гасне в мислите ми, защото друг кошмар го изтрива с мощта си.
 	Ние отиваме в ада!
 	 
 
 	35


 	 
 	ТОЗИ ПЪТ Е ПО-РАЗЛИЧНО от влизането ми в спомените на Белиал. Този път боли.
 	Всяка клетка в тялото ми вие от болката. Навярно защото физическото ми тяло извършва пътешествието заедно с ума.
 	Блъскаме се в земята, точно когато очаквам очите ми да изтекат от толкова много стискане.
 	Стомахът ми се обръща, а брадичката и гърдите ми са натъртени от сблъсъка с повърхността.
 	Сега разбирам объркването на бесовете при приземяването им на Ангелския остров. Все едно току-що са ме разплескали с точилка като тесто за пица и са ме метнали на земята.
 	Имам и усещането, че се пека във фурна. Много смрадлива фурна, където готвят развалени яйца.
 	Насилвам се да се претърколя и да отвори очи. Когато току-що си се приземил в ада, определено не разполагаш с време да се вземаш в ръце полека.
 	Небето ― ако въобще има нещо общо с него ― е мръсно пурпурно-черно с по-тъмни петна. Слабата светлина хвърля лилав воал над надвисналите около мен сенки.
 	По ръба на полезрението ми изотгоре ме гледат лица.
 	Всъщност не съм съвсем сигурна какво виждам. Приличат ми на ангели, но едва ли са такива. Напомнят ми и за демони, ала не ми се вярва да са.
 	Разтворените им крила изглеждат опърпани, а останките от перата им наподобяват сухи листа по мъртво дърво. Откритите части от крилата са видимо напукани и кожести. Самите им кости са разцепени и стърчат болезнено по ръбовете. Много от треските са придобили формата на кука и не се отличават много от остриетата по демонските крила на Рафи.
 	Най-силно ме шокира ― а вероятно не би трябвало ― че сред надвесените над мен е и Белиал. Защо ще ме изненадва, след като съм скочила в паметта му или в свят, витаещ в неговите спомени... така де. Естествено е и той да присъства тук.
 	Изглежда обаче различно. Преди всичко крилата му не са нито демонските, с които съм свикнала, нито оригиналните му, с перата. Наполовина са черни и наполовина са още покрити с кичури пера с цвят на залез.
 	Предполагам, че след като физически съм тук, вероятно съм прескочила във времето и пространството, но от толкова усилен размисъл мозъкът ми всеки момент ще експлодира. Пък и нямам време да умувам по въпроса.
 	Очите ми постепенно привикват към пурпурната светлина. Забелязвам, че Белиал се взира в моя посока с празни очни орбити.
 	Белиал е сляп.
 	Отнема ми малко време да се самоубедя, че това
 	наистина е той. По бузите и носа има дълбоки белези от удари. Шибали са го с бич в лицето. Има и следи от разрези от изваждането на очите.
 	И другите не изглеждат много по-добре. Единият е с наполовина съвършено лице на гръцки бог, а другата половина явно е била отхапана. Без контузиите присъстващите навярно биха изглеждали като отлични представители на вида си и с нищо няма да се отличават от другите ангели.
 	Между осакатените им тела вече виждам, че се намираме във военна зона или най-малко в останките на такава. Сградите са изгорели, начупените дървета са овъглени, колите са размазани и изкормени. Или поне ги оприличавам на сгради, дървета и коли. Не приличат на нашите, но при всички случаи извисяващите се конструкции са необитаеми от много време. Същинско градче. От земята стърчат растения с вид на попарени кактуси, смазани и усукани. Наоколо има и разпилени боклуци, смътно напомнят колела на каруца.
 	Не-ангел с канареножълти пера посяга към мен. Кожата на ръката му е обелена и са останали само лъскавите мускули отдолу. Дръпвам се, ала той ме сграбчва за косата и ме изтегля да стъпя на крака.
 	― Какво е това? ― пита Белиал. ― Става ли за ядене?
 	Не знам дали някога съм виждала нещо по-притеснително от празни очни орбити, особено на познато ми лице, пък ако ще да е и на Белиал.
 	Той пъха нечие заострено ухо в устата си и го дъвче. Много ми прилича на ухо на бяс. Питам се какво е станало с беса, който яздех.
 	Всъщност, виждам останките му отляво, на земята ― смазани и разкъсани. Почти неразпознаваем е.
 	Къде е Рафи?
 	― Човешка дъщеря е ― отвръща похитителят ми. Казва го със зловещ тон, сякаш думите му имат дълбоко значение.
 	Следва дълго мълчание, докато всички се взират в мен.
 	― Коя? ― пита накрая Белиал.
 	Онзи, който ме държи, поглежда поред към останалите. Не ми пуска косата.
 	― Някоя от вашите ли е? Не е моя.
 	― Няма причина да вярваме, че непременно е от нашите, Циклоне! ― отвръща Белиал. Гласът му е дрезгав, сякаш или е пищял до скъсване на гласните струни, или някой го е душил.
 	― Приключих с тях ― обажда се един от групата. ― От самата мисъл за жени ми призлява.
 	― Аха, Големия Би ще излезе прав ― коментира друг. ― Най-добре да я изядем. Малко месце ще ни помогне да оздравеем.
 	Започвам да се въртя ― искам да се измъкна от хватката на не-ангела. Къде е Рафи?
 	― Пусни я ― намесва се трети. Неговите крила са поръбени в синьо.
 	― Термо, пусна ли я, ще ѝ се иска да сме я сготвили и изяли. Не е проява на милост да я оставим да си върви по пътя.
 	Не това искам да чуя.
 	― А това меч ли е?
 	Неколцина се навеждат да погледнат меча ми, който лежи на земята на една ръка разстояние.
 	Един oт ангелите ce опитва дa го вдигне и изсумтява при тежестта му. Пуска го.
 	Всичките се взират в мен и ме проучват.
 	― Какво си ти? ― пита Циклона.
 	― Тя е човешка дъщеря, не виждаш ли? ― сърди се Термо.
 	― Ако е човешка дъщеря, къде ѝ е глутницата бесове? ― интересува се един от групата, с черни пера и остър поглед. ― Къде са ѝ оковите? Защо изглежда толкова здрава и цяла?
 	― И как така си има ангелски меч? ― любопитства друг, с кафяви крила, прошарени с жълто.
 	― Изключено е да е неин. Просто е попаднал някак тук. И тя е попаднала някак си тук. Но това не означава, че мечът е неин. Достатъчно време сме прекарали долу, та да сме наясно до каква степен е възможно да се обърка положението!
 	Всички не-ангели се взират в Мечо Пуки с копнеж, но никой не се опитва да го вдигне.
 	― Е, чий е?
 	Всички ме гледат.
 	Свивам рамене.
 	― Аз съм само една човешка дъщеря. Нямам представа.
 	Никой не оспорва думите ми.
 	― Къде съм? ― питам. Дърпането на косата ми вече е непоносимо. Скалповете на двамина са частично откъснати и започвам да се питам дали причината не е същата.
 	― Тук е Преизподнята ― обяснява Термо. ― Добре дошла в ловджийския квартал.
 	― Това като Aдa ли е?
 	Онзи с черните крила свива рамене:
 	― Има ли значение? Адско място е. Защо ще ти пука дали съвпада с примитивния ви мит?
 	― Какво ловувате тук?
 	Ангелът с кафяво-жълтите крила изсумтява:
 	― Ние не ловуваме. Ние сме плячката.
 	Това не ми звучи добре.
 	― Какво сте вие? ― надявам се да са Наблюдателите на Рафи, но е най-добре да проверя. ― Не ми изглеждате ангели, но не приличате и на...
 	То, какво ли всъщност знам за външния вид на демоните?
 	― О, не се представихме, извинете ни! ― Обажда се онзи с кафяво-жълтите крила. Подчертава сарказма си с дълбок поклон. ― Ние сме наскоро Паднали. Наблюдателите, да сме по-точни. И вероятно твои екзекутори. Не че е нужен повече от един от нас за този подвиг. Но схващаш идеята. Аз съм Тръбача... ― посочва мъжагата с черните крила и тъмната кожа. ― Това е Ястреба... ― сочи ми прошарените със синьо крила, после и още неколцина. ― Термо. Летеца. Големия Би. Малкия Би. А те държи Циклона... ― поглежда към останалите. Прекалено са много да ми ги представя всичките, бездруго едва ли ще запомня имената им. ― На нас пука ли ни тя коя е?
 	― Ами да ― откликва Летеца. ― Ще бъде чудесна тема за размисъл, когато се отегчим до смърт идното хилядолетие. Коя си ти?
 	― Аз съм... ― колебая се дали да им съобщя името си. Според Рафи имената имат сила. ― Убийца на ангели.
 	Звучи доста глупаво сега, изречено на глас. Наум ми се струваше по-добре, но ― както и да е.
 	За момент всички се взират в мен.
 	После, като по даден знак, избухват в смях.
 	Тръбача се превива над лявата си страна, притиснал длани към ребрата си да ги предпази, сякаш са счупени.
 	― О, я не ме разсмивай. Боли!
 	Циклона се киска зад гърба ми. Най-сетне ми пуска косата, но скалпът продължава да ме боли.
 	― Света Божия Майко, не допусках, че още мога да се смея.
 	― Да, мина много, много време ― съгласява се Малкия Би.
 	― Убийца на ангели, а? ― повтаря Тръбача.
 	― Е, това е страхотно ― съгласява се Белиал, той явно е Големия Би. ― Сега може ли да я изядем?
 	― Прав е ― кима Малкия Би. ― Не си спомням кога за последен път се наядох свястно. Тя е кльощава, но пък аз си умирам за храна след всичкото това лекуване...
 	Нещо го сграбчва ― пипало? ― и го дръпва назад. Той крещи и се мята, рита и се върти, но не успява да се освободи.
 	Пипалото го извлачва зад купчина тухли и междувременно блъска главата и раменете му в назъбени парчета по пътя.
 	Наблюдателите до един застават нащрек, готови за битка, но на практика целите треперят. Тези момчета не са видели добро тук.
 	Стоя вцепенена. Ако тези легендарни войни се боят, какво следва да изпитвам аз? Започва да ми се ще просто дa си бях затваряла устата за идването тук. Да те убият на гладиаторска арена вече започва да ми звучи съвсем милостиво.
 	Всички политат след Малкия Би, макар по лицата им да е изписано не само напрежение. Ритат, дърпат и се опитват да откъснат другаря си от хватката на пипалото.
 	След миг още един от тях е повлечен назад. Въобще не успявам да разбера какво го сграбчва ― все едно го всмуква порив на изпепеляващ вятър.
 	Той полита назад през прозореца на полусрутена сграда. Отвътре избухват писъци.
 	Най-близките Наблюдатели се втурват към прозореца. Отклоняват очи, сякаш не им се иска да са видели гледката.
 	Междувременно към нас се насочва друг вид писък. Този е налудничав, в далечината, но изправя нервите на нокти.
 	Наблюдателите отстъпват заедно с Малкия Би, който изритва останките от отвляклото го пипало. Всички се обръщат и се втурват настрани от сградите, в посока обратна на тази, откъдето идват лудешките врясъци.
 	Някой ме хваща за ръката и ме повлича след себе си. За моя изненада се оказва Белиал.
 	― Дръж се с нас. Ние сме най-добрият ти шанс!
 	Забелязвам, че не уточнява най-добър за какво. Навеждам се да грабна меча си от земята, не ми пука дали някой от не-ангелите ще ме види какво правя. Твърде заети са да се строяват във формация и да се озъртат за опасност, за да ми обръщат внимание.
 	Пръсваме се на прибежки, гърбом един към друг. Тези момчета са работили заедно и преди. Това май не им помага много тук, долу. Твърде лошо.
 	Къде е Рафи?
 	В какво се забърках?
 	 
 
 36

 	 
 	ВТУРВАМЕ СЕ ПРЕЗ РУИНИТЕ, криволичим на зигзаг, все едно глутница вълци бяга от ловец. Пълно е с натрошени тухли и стари кости. Овъглени или изкривени парчета дърво лежат редом с ръждиви парчета метал сред боклука.
 	Опитвам се да не изоставам от Наблюдателите. Някои тичат, други летят ниско над земята, притеснени да не ги забележат, ако са по-високо. Белиал лети, хванал се с ръка за глезена на друг Наблюдател, за да го води. Сигурно е нужно много доверие за полет на сляпо. Познатият ми демон щеше да има голям проблем с това.
 	Най-вероятно Наблюдателите ще ме убият, стига да им се отвори възможност, но ще му мисля след като избягаме от онова, което се опитва да ни убие в момента. Правя грешката да се обърна да погледна от какво точно бягаме.
 	Това са три тлъсти демона. Последния път в Преизподнята видях такъв. Те са чутовни, с огромни мускули, а кожени ивици се кръстосват по телата им. С изключение на ивиците, торсовете им са голи и ги виждам само дотам.
 	Сигурно тук, в Преизподнята, нямат крави. По-добре да не умувам каква ли животинска кожа използват, за да се издокарат така.
 	Възкачени са на колесници, теглени от дузина наскоро Паднали ангели, впрегнати в окървавени вериги. Падналите трескаво бият с крила, докато демоничните им господари ги шибат с камшиците. Очевидно отскоро са тук, защото повечето им пера още са на място, макар да са начупени и разкривени. Излишно е да проверявам дали счупени ангели са вързани за колелата, точно както беше Белиал при предишното ми посещение.
 	Демоните използват многоглави пръчки, каквито видях навремето, за да бият и хапят ангелите-роби, впрегнати да теглят колесниците. Пръчките са увенчани е кръгове от спаружени глави с еднаква на цвят рижа коса и зелени очи. Косите им се реят, все едно са под вода, точно като онези, които видях преди. И също като тях, тези се късат от беззвучни писъци.
 	Щом господарите им размахат пръчките, те се юрват с писък към Падналите, хапят и късат ивици кожа и пера от тях там, където ги докопат.
 	Един демон ме поглежда. Изобщо не се съмнявам, че именно той ме видя при последното ми посещение в Преизподнята. Крилата му горят и лъскавото му тяло сияе в червено от отраженията. Замахва към мен с многоглавия си камшик, а колесниците приближават все повече.
 	Еднаквите глави пищят, докато се носят към мен с настоятелност отвъд рамките на лудостта. Целите са топки от зъби, очи и гърчеща се коса.
 	Знам едно: не искам никоя от тях да се вкопчва в мен. Затова влагам и последната капчица сила в тичането. Завивам на бегом зад близкия ъгъл и се втурвам зад разбитите сгради.
 	В ронещата се стена има люк. Отварям рязко капака му.
 	Каня се да се юрна по каменните стъпала в мрака надолу, ала един Наблюдател се стоварва на земята пред мен.
 	Белиал е. Глава от камшика дъвче яростно гърба му.
 	Върху него кацат още две пищящи глави. Едната се впива и откъсва парче плът от рамото му. Другата успява да се хване за косата му и започва да се мята наоколо, дърпайки и скалпа му със себе си.
 	Белиал сграбчва тази на темето си и я смачква.
 	Хвърлям се в битката и злобно изритвам главата от гърба му. Той е моят билет за излизане оттук и не бива да допусна да го убият. Цепи ме главоболие само при мисълта какво би означавало той да умре тук.
 	Последната глава още дъвче нагоре по ивицата откъсната кожа на рамото му. Дръпвам я, като откъсвам докрай и кожата, без да обръщам внимание на болезнения рев на „пациента“. Тъпча тварта, докато спре да мърда.
 	Белиал мъчително се изправя на крака. Бутвам го навътре по тъмните стълби и трясвам капака на люка зад гърба си.
 	Старая се да не пъхтя много силно, докато слагам резето.
 	Явно сме в мазето под рушащата се сграда. Единствената светлина идва от цепнатините по капака на люка; твърде тъмно е, за да видя дали има и друг изход.
 	Земята тътне. Огромни, тежки парчета боклуци удрят отвън.
 	С натежало сърце се приготвям, стиснала меча с две ръце. Усещане за обреченост блика от Белиал. Той стои, наострил уши срещу капака на люка, сякаш хиляди пъти е бил тук и преди и неизменно е губил битката. При вида на разкъсаните и осакатени Наблюдатели, предположението изобщо не ми се струва нереално.
 	Капакът на люка дрънчи и се тресе под напора на гризящите го глави. Блъскат и тракат с челюсти цяла вечност, но накрая спират.
 	После се разнася силен тътен и шумотевицата от камшиците отвън отминава. Демоните явно не са видели къде сме изчезнали, дори камшичните им глави да са наясно.
 	Тропотът на колесниците заглъхва в далечината.
 	Предпазливо изпускам затаения си дъх и се озъртам. Намираме се в подземна бърлога. В тъмното са пръснати намачкани постели, има по-висока пейка, направена от пръст, овъглени останки на някогашно огнище.
 	― Знаеш ли какво щяха да ти направят? ― пита Белиал с дрезгавия си шепот току до ухото ми.
 	Подскачам. Не осъзнавах колко близо е до мен.
 	― Тези глави ― продължава той. ― Знаеш ли за какво пищяха?
 	Свивам рамене, после се сещам, че не може да ме види.
 	― Ново тяло. Зажаднели са за ново тяло ― той се обляга на стената на убежището, обърнал към мен празните си очни орбити. ― Добре дошла в Преизподнята. Независимо дали ти харесва, или не, току-що се присъедини към посвещението на наскоро Падналите.
 	― И колко време продължава това посвещение?
 	― Докато не станеш Погълнат или нещо също толкова отвратително. Другият вариант е принцовете на Преизподнята да решат да те повишат от статута на червей. Чувал съм, че се случва едва известно време, след като крилата ти напълно се изменят. Тогава започва истинската веселба.
 	― Става по-лошо, след като те повишат?
 	― Така съм чувал.
 	Нещо тупва по капака на люка отвън. Запазвам мълчание, докато нещото, ударило капака, си отиде.
 	― А онези пищящи камшични глави? И тях ли ги посвещават?
 	― Те са Погълнатите. Не са преживели посвещението. Принцовете на Преизподнята се славят с легендарния си безспирен пир. Погълнатите са от пожертваните за пира... ― Белиал поклаща глава. ― Можем да възстановим много загуби, но не и цяло тяло или дори основните му части... ― Той разтрива празните си очни орбити. ― Но когато си в Преизподнята, са налице безконечни възможности за още по-ужасни страдания. Погълнатите драпат като изоглавени да ги включат в камшик с глави заради възможността да докопат ново тяло.
 	Никога не съм чувала Белиал толкова разговорлив. Ще ми трябва известно време да свикна с тази негова по-ранна версия.
 	― Ако успеят да забият зъби в теб, заравят се в тялото ти за нула време. Ще си проправят път нагоре към главата ти, където ще дъвчат, докато тя не падне. После се посаждат на шията. Понякога се бият и преди всичко да свърши, успяват да се посадят две-три. При тази гледка ще ти се прииска да ти извадят очите.
 	Поглеждам го, за да установя дали се шегува, но изражението му не се променя.
 	― Тялото на Падналия е желаната награда, но те са готови да вземат всичко с крайници. Приемат дори тела на плъхове с надеждата, да се изкачат по хранителната верига, стига да се докопат до следваща жертва. Затова си гледай и в краката.
 	Той се плъзва по стената и сяда, облегнат на нея.
 	― Носят се слухове, че някои от най-силните принцове на Преизподнята едно време са били Погълнати. Разбира се, по времето, когато стигат до статута на принц, вече са прекрачили отвъд лудостта.
 	Ще ми се да мисля, че бих понесла обичайната лудост, но това качва напрежението изцяло на ново ниво.
 	― Гледай винаги да си нащрек ― завършва Белиал. ― Рискуваш да загубиш много повече, отколкото си представяш.
 	Наистина ли ми дава добронамерени съвети? Сигурно има някаква задна мисъл, но в момента не се сещам каква е.
 	― Защо ми разказваш всичко това?
 	Може би не е „моя“ Белиал, а просто много прилича на него. Определено не звучи по същия начин.
 	― Ти ме спаси отвън ― отвръща той. – Връщам кaквoтo дължа, добро или лошо. Освен това съм мекушав към човешките дъщери. Жена ми беше такава... ― гласът му заглъхва и едва чувам последните му думи.
 	― Да не предлагаш да ме защитаваш? ― Недоверието ясно си проличава в гласа ми.
 	― Никой не е способен да те защити, момиченце, най-малкото Паднал наскоро ангел, комуто още не са израсли отново очите. Който обещае да те защити, те лъже. Просто е въпрос на приятели или врагове. Това е всичко.
 	― Да не би да ми казваш, че си мой приятел?
 	― Не съм ти враг.
 	― Що за адски странен свят е този? ― прошепвам под нос.
 	Не очаквам Белиал да отговори, но той го прави:
 	― Намираш се сред руините на планетата на бесовете.
 	Известно време обмислям информацията. Свят на бесовете ли? Не на Падналите? Бесовете и Падналите изглеждат много различно.
 	― Те не са един и същи вид, нали?
 	― Падналите и бесовете ли? ― той изсумтява. ― Не позволявай някой дори да чуе подобно предположение. И двете страни ще те разкъсат на парчета и ще дадат останките ти на Погълнатите.
 	― Значи това е било свят на бесовете, преди да дойдат Падналите ангели? Бесовете са местните жители на Преизподнята?
 	― Съмнявам се, че преди идването на Падналите, те са били кой знае какви жители. Бива ги само да причиняват мъчения и болка. Отвратителни малки плъхове. Стоят дори под Погълнатите, които не искат да ги ядат, защото даже без тяло, един Паднал отказва да слезе толкова ниско.
 	Спомням си как бесовете мъчеха и Белиал, и съпругата му ― ясно е защо ги мрази. Но ако се окаже, че тази история има две версии?
 	Озъртам се в сумрачното подземие.
 	Забелязвам останки от разбити грънци, парчета избелял плат, натрошени метал и дърво. Някой е живял тук навремето. Изглежда е било цяло семейство. Много отдавна.
 	 
 
 	37


 	 
 	 
 	БЕЛИАЛ НАКЛАНЯТ ГЛАВА и се вслушва.
 	― Отвори капака на люка. Идват и другите Наблюдатели.
 	Нямам особено желание да позволя на другарите му да открият къде сме. Не искам да ме убият, преди Рафи да успее да говори с тях.
 	Рафи. И той би трябвало да е кацнал близо до Белиал като мен. Какво значи отсъствието му?
 	― Хайде, момиче. Те са най-добрата ни надежда за оцеляване!
 	Колебая се още миг. Вероятно е прав. Или пък ми подготвя капан.
 	Белиал поема инициативата в свои ръце.
 	― Тук сме!
 	Тихо прибирам меча в канията и поставям отгоре плюшеното мече. И бездруго не бих могла с бой да си проправя път през толкова Наблюдатели; по-добре засега да държа Пуки скрит.
 	Някой блъска по капака на люка.
 	― Знаехме, че ще си жив, Голям Би! Отваряй. Не се срамувай.
 	Рамката пука и се тресе.
 	― Искаш ли да живееш, убийце на ангели? ― кима към резето Белиал. ― Те са най-добрият ти шанс.
 	Какъв смисъл има да упорствам и да изчакам Наблюдателите да отворят насила? Колебливо се изкачвам по каменните стъпала и отварям капака.
 	Не-ангелите се втурват вътре и препълват малката бърлога.
 	― Хубава находка ― отбелязва Термо след кратък оглед.
 	― Дано успеем да отдъхнем тук няколко секунди ― съгласява се Малкия Би.
 	― Опа, времето изтече ― Тръбача стоварва длан върху рамото му. ― Връщаме се в положение на плячка нащрек!
 	Останалите оглеждат мазето и тихомълком оценяват ситуацията, докато влизат в укритието.
 	В тясното помещение се скупчват над дузина Наблюдатели. Някои сядат на земята, други се облягат на стените и затварят очи, все едно не са почивали от години. Никой не говори. Никой не мърда. Просто почиват, сякаш не са сигурни дали ще им се отвори друга такава възможност години наред.
 	Шумно дран! по капака на люка прекъсва тишината.
 	Всички се напрягат и се обръщат към входа.
 	Пърхащ бяс рухва и се претъркулва непосредствено пред отворения люк. След него рухва ангел в топка от бели пера и ругатни.
 	― Рафи! ― втурвам се по стълбите аз. ― Къде беше?
 	Той ме поглежда объркан. Петнистият бяс излита от хватката му. Изпърхва панически в укритието, а Наблюдателите го блъскат и ритат, докато трескаво не се измъква обратно през люка.
 	Рафи примигва няколко пъти срещу мен, докато полека се изправя.
 	― Добре ли си?
 	Никога не съм го виждала толкова замаян. Сигурно и аз съм изглеждала така, когато пристигнах тук.
 	Едва сега ми хрумва, че може да е долетял току-що. В началото си помислих какво голямо съвпадение е да кацне точно до мен, но връзката, разбира се, не съм аз, а Белиал. Минахме през него, затова от другата страна пристигаме до него.
 	― Току-що ли кацаш? ― питам.
 	Рафи обаче не гледа към мен. Наблюдателите се взират едни в други. Един по един те излизат от подземието и се редят в кръг около него, сякаш насън. Тромаво отстъпвам назад:
 	― Ами, вие, предполагам, се познавате...
 	― Не е възможно ― заявява Летеца.
 	― Капитане? ― пита Ястреба със съмнение в гласа. ― Ти ли си?
 	― Какво имаш предвид с това „капитане“? ― осведомява се Белиал, извърнал празните си очни орбити към Рафи.
 	― Това е архангел Рафаил ― обяснява му Термо.
 	― Какво, по дяволите, си сторил, та да се озовеш тук, долу? ― пита Циклона.
 	― Крилата ти... ― проточва Тръбача. ― Как така са неопетнени?
 	Иронично е, че Рафи най-сетне си е върнал ангелските крила, но сега пък е в земята на демоните.
 	― На мисия с Уриил ли си дошъл? ― подхвърля Термо скептично. ― Мислех, че той е единственият архангел, способен да слиза тук долу. Нали не си станал дипломат, а?
 	― Нищо чудно да е номер ― заявява Ястреба. ― Може да не е истински.
 	― Коя е най-голямата ти победа изобщо? ― иска да разбере Циклона.
 	― С една стъпка по-висока и по-широка от твоята най-голяма победа, Циклоне ― Рафи отърсва прахоляка от себе си.
 	― Наистина си ти? ― продължава да се съмнява Циклона.
 	― Какво стана? ― интересува се Летеца. ― Как така си тук?
 	― Дълга история ― отвръща Рафи. ― Имаме много да си наваксваме.
 	― Предател! ― Белиал е побеснял. Блъсва се с цяло тяло в архангела. Двамата падат на земята и се боричкат, а бъдещият демон се опитва да убие командира си.
 	Останалите го хващат и го свалят от ангела.
 	― Ти се закле! ― крещи Белиал, докато се бори в хватката на другарите си. ― Оставих я на твоите грижи! Знаеш ли какво ѝ сториха? Знаеш ли?
 	Наблюдателите укротяват Белиал, лепват му длан върху устата и шепнат в ухото му да се успокои.
 	― Налага се да поговорим ― решава Рафи, като се изправя. ― Тук мястото добро ли е?
 	― В Преизподнята няма добри места ― отвръща Ястреба.
 	― Трябва да идем някъде, където има лесни маршрути за бягство ― уточнява Термо. ― Всичко годно да cи търси храна току-що ни чу да удряме гонга за вечеря.
 	В далечината се разнася писък. Трудно е да се каже колко близо е до нас.
 	Белиал спира да се бори, но диша тежко и ускорено. Вярно, сляп е, но ушите му са съвсем наред.
 	― Да се махаме оттук ― предлага Циклона и повежда групата. Останалите го следваме.
 	Белиал очевидно е бесен на Рафи, но крачи редом е него, сякаш не са първи врагове. Присъединил се е към групата, все едно никога не му е хрумнало да откаже сътрудничество. Издутите му мускули започват да се отпускат и напрежението в раменете му се оттича с всяка крачка.
 	Клокочещата омраза, която съм свикнала да виждам у Белиал, липсва, дори на това ужасно място. Още не го е сполетяло онова, което ще го промени.
 	Следваме Наблюдателите по-далеч от подземието, а писъците на Погълнатите, сега камшични глави, отново изпълват въздуха.
 	Рафи ме придърпва в обятията си и излита.
 	 
 
 	38


 	 
 	 
 	ЕДИН ОТ НАБЛЮДАТЕЛИТЕ се обажда:
 	― Дръж се ниско, за да не те видят.
 	Рафи се спуска надолу и полита почти на нивото на земята, редом с другарите си. Криволичим насам-натам; избягваме на косъм натрошени колела, купчини боклуци и изгорели корпуси на неразпознаваеми вещи.
 	Зад нас с гръм и трясък се носи принцът от Преизподнята с огнените крила. Шиба пищящите си глави и впряга си Паднали, а те се напъват да летят възможно най-бързо. Петнистият бяс, който дойде с Рафи, лети до господаря като гигантски крилат плъх и ни сочи.
 	Носим се по протежение на поредната разбита улица, ала щом свърваме зад един ъгъл, се сблъскваме лице в лице с комплект пищящи глави.
 	Рафи ме премества така, че да ме държи отзад. И без думи знам какво иска да сторя. Няма как да ме носи и да се бие едновременно. Изваждам си меча.
 	Рафи се спуска наляво, а аз прорязвам пропаст през Погълнатите. Зъбите и косата им падат на земята, щом острието ги разсече.
 	Зад нас Наблюдателите се разгръщат във ветрилоподобна формация с нас начело. Единствена аз съм с
 	оръжие, така че моята задача е да прорежа път през всичко, що ни се изпречи. С ритници и удари Наблюдателите си проправят път след нас.
 	Никога преди не съм се била заедно с цял истински отряд, а не само с Рафи, но всички влизаме в ритъм и не се изисква да си говорим, за да комуникираме.
 	Зад нас се чува писък.
 	Обръщаме се да погледнем. Принцът на Преизподнята е хванал Летеца, който се намира най-отзад по фланга на формацията ни. Сега Летеца е превит през ръба на перилото на колесницата, а принцът натиска и от двете страни, така че гръбнакът му всеки момент ще се строши на две.
 	Всички се споглеждат припряно, после цялата формация се завърта и се връща да спаси Летеца.
 	Въздухът е пълен с пищящи Погълнати ― всички си търсят тела.
 	Ястреба и Циклона предвождат нападението към Летеца със свиреп боен вик. Те са и първите, блъснати от пищящите Погълнати. Вместо да се опитат да ги избегнат, те се втурват право в центъра на вихрушката им и всеки е ударен от по половин дузина.
 	Щом кацат върху Ястреба и Циклона, те започват да дъвчат и да се заравят в плътта им.
 	И двамата сграбчват за косата по две глави и ги откъсват от кожата си. Завъртат ги за косата и ги използват да отбиват останалите. От дланите им тече кръв, защото косата на Погълнатите ги реже, но това не ги спира.
 	Останалите Погълнати се съсредоточават върху Ястреба и Циклона.
 	Четирима други Наблюдатели се стрелват и започват да късат и размазват дъвчещите глави от камикадзетата, като играят ролята на техен тил, за да ги опазят живи. Докато Ястреба и Циклона отвличат вниманието на Погълнатите, ние, останалите, политаме към принца на Преизподнята.
 	Вместо да ни чака, демонът пуска Летеца и ни се нахвърля.
 	Огнените му крила разсичат въздуха все едно са пламъци и той се носи към нас досущ като бушуващ пожар. Поради пламъците е възможно да се приближим към него само отпред. А ние с Рафи сме непосредствено пред него.
 	Щом принцът замахва с горящото си крило към нас, един Наблюдател се втурва помежду ни, закрива ни с тялото си и се блъска в демона. Вместо да отговори на удара му, той го сграбчва за гърлото и го прихлупва с крила. За миг не виждаме нищо друго, освен гигантска топка огън, нажежен саван, който скрива принца на Преизподнята и Наблюдателя.
 	Най-после демонът отново разтваря крила. Не-ангелът гори. Запалили са се всичките му оцелели пера, заедно с всяко косъмче по тялото му.
 	Принцът го захвърля и Наблюдателят пада с писък, тупва тежко и се търкаля по земята, за да угаси пламъците.
 	Демонът се втурва отново към нас. Рафи удържа позицията си във въздуха, докато другите спасяват Летеца.
 	Архангелът кима на един от Наблюдателите да заеме позиция под нас. Навярно, за да ме хване, ако падна.
 	― Не смей дa ме пускаш ― предупреждавам аз.
 	― Няма да позволя да изгориш ― обещава той.
 	Демонът ни напада в ореол от пламъци.
 	Рафи се стрелва надолу и избягва огъня.
 	Принцът се обръща и се понася сред нас. Долавям колебанието на Рафи да се обърне и да се изправи срещу него, защото така ще ме постави на линията на огъня.
 	― Вземи меча ― предлагам аз. Не сме опитвали дали Пуки ще го приеме обратно. Но, докато криволичи, за да избегне нападението, моментът не ми се вижда най-подходящ за експерименти.
 	Рафи се обръща във въздуха. Стена от огън се носи към нас, докато принцът от Преизподнята размахва огромните си крила в наша посока.
 	Завъртам меча с всички сили. Усещам какъв прилив на възбуда излъчва острието, когато му се отваря възможност да посече демон.
 	Мечо Пуки прорязва огъня. Парче пламъци се отцепва и полита надолу.
 	Принцът от Преизподнята вие с пълен глас и гледа как част от крилото му пада и се стоварва върху земята, а наоколо се разпиляват въглени.
 	Той трескаво вършее с крила и се опитва да остане във въздуха, но сега крилата му не са еднакви и само се върти по спирала. Рафи се възползва от предимството ни и се приближава към него.
 	Посичам първото, до което се докопвам. Още едно парче от крило от принц полита в пламъци надолу.
 	И демонът пада от небесата.
 	 
 
 39

 	 
 	 
 	ОЩЕ С КАЦАНЕТО ЗАПОЧВАМ да се потя от горещината. Макар да съм си запушила носа, това не помага ни най-малко срещу смрадта на развалени яйца.
 	Демонът се е приземил и търколил. Огънят по крилата му е угаснал и е оставил мъртви на вид израстъци, овъглени до кожести шлюпки. И двете му крила кървят.
 	Заповедният му рев събира наоколо и бесове, и всички Погълнати. Бесовете гледат със страхопочитание господаря си и са готови да избягат начаса, а главите продължават да изглеждат налудничаво зарадвани от перспективата за тела.
 	Наблюдателите кацат в близост до нас и образуват защитен кръг.
 	Те нямат оръжия, повечето от тях са с грозни рани, някои са много тежки, но при все това изглеждат свирепи. За моя изненада Белиал също е в кръга. Взира се сляпо пред себе си, готов да се бие за Рафи.
 	Оглеждам нашия отряд и го сравнявам с бандата на принца на Преизподнята. Струва ми се напълно възможно да победим демона, стига някой от приятелчетата му да не се насочи насам и да се включи в битката.
 	― О, как ми липсва мечът! ― мърмори Циклона, загледан с копнеж в моя. ― Какви щети можехме да нанесем тук, стига само да бяхме в състояние да задържим мечовете си.
 	― Точно заради това на тях им се налага да ни отхвърлят, братко ― отвръща Тръбача. ― Никой не иска в Преизподнята принцове, които всяват хаос с армия от Паднали, въоръжени с мечовете си.
 	― Не бързай да се мислиш за по-силен, архангеле ― предупреждава принцът-демон, ― моите братя идат насам. Всички ни видяха да се бием в небесата.
 	― Няма да дойдат навреме да те спасят ― ръмжи Циклона.
 	Принцът на Преизподнята изсъсква като хиляда змии, плъзгащи се по сухи листа.
 	― Да, но ще похабите време да се биете с мен, вместо да отлетите оттук, и другите ми братя ще ви убият. Попаднахме в патова ситуация.
 	Той замахва напред с изгорелите си, окървавени крила, после ги прибира да пробва дали се движат. Разрезите по тях кървят обилно.
 	― Явно ще ми трябват нов чифт крила...
 	Поглежда към крилата на Рафи, великолепни в сравнение с опърпаните дрипи на Наблюдателите.
 	― Твоите са доста хубави. Демонски принц с архангелски крила хем ще спечели уважение, хем ще всява страх. Мнозина ще се чудят как съм се сдобил с тях. Да сключим ли сделка?
 	Рафи се разсмива.
 	― Помисли си. Без амбиции никой ангел не става архангел. А амбицията понякога изисква измама. Друг
 	път се нуждае от армия. Мога да ти предложа и двете.
 	― Измама се намира навсякъде ― отвръща Рафи. ― И е безплатна.
 	― Но армия... виж, това струва много. Имам няколко, давам ги под наем. Срещу съответната цена. Интересуваш ли се?
 	― Не и срещу крилата ми. Никой никога няма да ми ги вземе!
 	Не казва „пак“.
 	― Може би имаш нещо друго, което някой ден ще пожелая... ― принцът на Преизподнята ме поглежда многозначително. ― Ако изобщо се интересуваш какво е по силите ми да осигуря в замяна на... ― той свива рамене, ― ... нещо, което искам, само сдъвчи това.
 	Той хвърля във въздуха малък объл предмет, окачен на каишка. Рафи не си дава труда да го улови и „подаръкът“ пада в краката му. Прилича на нанизана на връв изсъхнала ябълка. Тъмна и сбръчкана. Не съм сигурна, дали бих я изяла, дори да умирам от глад.
 	― Щом я захапеш, ще ме доведе където си и ти, та да договорим подробностите ― обяснява принцът на Преизподнята, докато се качва в колесницата си.
 	Циклона пристъпва към него. Бесовете на господаря и Погълнатите оголват зъби насреща.
 	Рафи протяга ръка да го спре.
 	― Не сме тук да се бием.
 	― Предложи ти сделка само за да си спаси достойнството ― отбелязва Циклона. ― Не е в състояние да спечели схватката и го знае.
 	― И ние няма да я спечелим ― Рафи кима към небеcaтa. Към нас летят три колесници. Зад тях се носи облак бесове.
 	Принцът-демон, с когото досега беседвахме, шибва с камшика си впрегнатите в колесницата му ангели. Камшичните му глави се врязват сред тях и окъпват охърбавелите им гърбове в кървава пот. Впрягът излита.
 	С излитането на колесницата във въздуха Наблюдателите обкръжават Летеца, проснат на земята. Гърбът му очевидно е счупен, съдейки по неестествената поза на тялото му.
 	Мята глава насам-натам, значи още е жив. Но, щом се навеждаме над него, въртенето на главата му става все по-необичайно.
 	Вратът му се къса, бълва кръв.
 	Отскачам назад.
 	От вътрешността на шията на Летеца изникват зъби и си прояждат път навън. От шията му изниква Погълната камшична глава, покрита с кръв.
 	Отклонявам очи и ми се ще да изтрия някак спомените си. С крайчеца на окото виждам Циклона да сграбчва камък и да го вдига над главата си. После чувам влажно пльокване.
 	Всички едновременно провесват рамене.
 	― Трябва да ни изведеш оттук, капитане ― казва Ястреба с хриплив от мъка глас. ― Не може да ни е писано да умрем така!
 	 

 
 40

 	 
 	 
 	ИЗМЪКВАМЕ СЕ ОТ ЛОВНИЯ РАЙОН, преди другите принцове от Преизподнята да пристигнат. Някои от не-ангелите вървят, други летят ниско и разузнават напред.
 	Все очаквам някой да попита за меча ми, но това не се случва. Наблюдателите изглеждат малко замаяни, след като станаха свидетели на смъртта на Летеца. Такива трагедии се случват постоянно, но все още не са в състояние да ги приемат.
 	Разрушената улица, по която вървим, свършва внезапно. Руините на града отстъпват пред каменистата пустиня. По пътя си отварям очите за бесове, та да ги хванем, но не забелязвам нито един. Или са избягали, или са били мобилизирани да се бият за принцовете от Преизподнята, когато са се събрали да ни преследват.
 	Небето преминава в нещо ― по мои предположения ― съответстващо на дневна светлина тук. Вместо пурпурна чернота, каквато видях по рано, сега върху пустинята зловещ оттенък хвърля червеникаво сияние ― не е точно нощ, но не е и съвсем ден.
 	Един от Наблюдателите до мен въздиша:
 	― Повечето от нас преживяха поредната нощ.
 	― Да се върнем на онази улица тази нощ ― предлага друг. ― Там е по-безопасно.
 	Хвърлям им кос поглед. Ръцете и лицата им са осеяни с пресни рани. Един куца и кърви ― от крака му липсва цяло парче месо.
 	― Откога сте тук? ― питам.
 	Наблюдателите ме поглеждат, сякаш да подскажат: от цяла вечност.
 	― Нямам представа ― свива рамене куцият. ― Май отпреди да се родя.
 	Навлизаме сред гора от скали. В пустинята е пълно със странни, усукани каменни кули, въздигнати спираловидно към червеното небе. В далечината се виждат руини на градове. Един от тях гори, черният дим се вие към небесата. Питам:
 	― Какво е това? Градове ли са?
 	― Били са ― уточнява Термо. ― Сега са само смъртоносни капани. Навремето са ги обитавали бесовете.
 	Обръщам се към Белиал.
 	― Нали според теб бесовете не са били нищо особено преди идването на Падналите?
 	Той гримасничи подигравателно:
 	― Да не би само защото са имали градове, това да извинява измъчването на невинни?
 	― Навярно са имали приятно малко примитивно общество ― гадае Термо. ― Луцифер и армията му обаче бързо са ги поставили на място.
 	Парчетата от пъзела започват да ми се наместват.
 	― Това ли е причината с такава радост да измъчват новите Паднали?
 	― Кой знае защо правят онова, което правят? ― отвръща Белиал. ― Те трябва да бъдат изтребени, не анализирани.
 	― Каквито и да са били едно време, сега са се превърнали в нисши животни ― заявява Термо. ― Съмнявам се да имат други мотиви, освен инстинкт.
 	― Но им е разрешено да измъчват единствено новите Паднали ангели или демони, нали? Страхуват се от закалените Паднали.
 	― Щяха да се боят и от нас, ако принцовете от Преизподнята не ги ползваха да ни измъчват. Ако демоните им позволяват едничка радост, то това е задачата да ни тормозят по време на посвещението.
 	Кимам. Значи бесовете се радваха толкова да нараняват Белиал, защото единственото отмъщение в замяна на разрушаването на света им са мъченията на новите Паднали...
 	Ако това продължи, и аз ще свърша като Пейдж и ще започна да бръщолевя налудничави глупости за уважението към всичко живо, дори и към твари така кошмарни като бесовете.
 	Някогашната Пейдж, имам предвид.
 	Гледам виещия се дим над разрушения град на бесовете и се чудя как ли е тя. Мама добре ли е? Дали Съпротивата още се държи? Дали изобщо ще се върна при тях?
 	Наблюдателите се оглеждат един друг на усилващата се светлина и дават взаимно оценка на раните си. Най-много внимание обръщат на Рафи, но не за да проверят дали е ранен. Явно просто го преценяват.
 	От тях само той е цял, невредим и със здрави пера по крилата. Стои висок и мускулест, без белези и рани по могъщото си тяло.
 	Съвършенството му е нарушено единствено от огърлицата със сушен плод, подарък от демона. Един от Наблюдателите я вдигна от земята и посъветва Рафи да я задържи като знак, че принц на Преизподнята му дължи услуга. На мен лично ми прилича на мъртва мишка, окачена на врата му.
 	― Не очаквахме да те видим повече, капитане ― признава Термо. ― Мислехме се за обречени.
 	― Винаги сме си знаели, че ни е писано да сме обречени ― уточнява Тръбача, ― но е различно, когато наистина се случи.
 	― Какво става горе? ― пита Термо.
 	Рафи им разказва за смъртта на Вестителя Гавраил; как Уриил е ускорил изборите създавайки фалшив апокалипсис; за нашествието в нашия свят и какво е станало с крилата му.
 	Докато говори с отряда си, аз наблюдавам Белиал. И той е красив, мъжествен и осакатен като останалите. Но, за разлика от тях, се обръща към Рафи с объркана смес от надежда и гняв.
 	― Значи си дошъл да ни вземеш със себе си, така ли? ― иска да се увери Белиал. ― Нали не сме Паднали напълно. Дори са ми останали още малко пера...
 	Някои от другарите му са разсмиват на шегата.
 	Белиал погалва последните ивици пера с цвят на залез по крилото си.
 	― Ще израстат отново, стига само да видят истинска слънчева светлина. Нали?
 	― Нека помогнем ― настоява Ястреба. ― Дай ни мисия.
 	― Нека си спечелим завръщането, капитане ― обажда се и Циклона. ― Тук, долу, се похабяваме.
 	Рафи ги оглежда внимателно. Спира поглед върху кичурите им пера и разтрошените кости на крилата, стърчащи под странни ъгли. Оглежда обелените им крайници и гноящите рани. Чета в очите му каква болка му причинява окаяното състояние на войниците му.
 	― Какво стана с другите? ― пита той. Оглежда дузината скупчени около нас Наблюдатели.
 	― Сега те вървят по свой собствен път ― в гласа на Термо плиска цял океан печал.
 	Тъй значи, ако ги върнем обратно, ще бъдат дузина Наблюдатели срещу стоте ангела на Уриил.
 	― Къде са бесовете? ― намесвам се аз.
 	― Те са ни най-малката грижа ― уверява ме Белиал.
 	Озъртам се из мъртвия пейзаж. Не забелязвам нито един бяс.
 	― Трябват ми. Разчитам да успея да ги използвам, за да ни измъкна оттук.
 	Всички ме зяпат.
 	― Достатъчно дълго ли си прекарала тук, че да се побъркаш? ― пита Малкия Би.
 	― Така попаднахме в Преизподнята ― обяснявам. ― Бесовете могат да прескачат в моя свят и да се връщат, а аз си хванах един да ме повози... ― свивам рамене. ― Най-вероятно никога преди не сте държали меч върху демон достатъчно дълго, че да се случи такова нещо.
 	― Нужна е само секунда, за да убиеш демон ― напомня Рафи. ― Няма причина да спираш, преди да си го посякъл.
 	Следва миг тишина, Наблюдателите се взират в мен, после започват да се споглеждат един друг.
 	Стягам се за лавина от въпроси, но те питат кратко:
 	― Може ли и ние да се повозим?
 	Поглеждам към Рафи. Той кима. Не би ме изненадало, ако нашето приключение вече се е превърнало за него повече в мисия за спасяването на Наблюдателите, отколкото за спасяване на ангелската армия горе в моя свят.
 	― Не говори сериозно, нали? ― не вярва на ушите си Малкия Би.
 	― Имаш ли по-добър вариант, освен да послушаш момичето? ― вдига вежди Тръбача.
 	― Не знам дали ще проработи ― проявявам доза предпазливост аз. ― Но ако ми помогнете да намерим бесове и да ги убедим да скочат обратно в моя свят, всички ще опитаме да се махнем заедно оттук.
 	― Тя е луда като всички останали ― заявява Малкия Би. ― Никой никога не е успял да избяга от Преизподнята без разрешение от горните етажи. Никога.
 	― Тя казва истината ― подкрепя ме Рафи. ― Идваме от различно време и минахме през... един от вас.
 	Всички се споглеждат.
 	Рафи ми кима и аз им разказвам историята. Говоря, както се надявам, с дипломатичен тон ― нито споменавам кой от Наблюдателите е послужил за портал, нито в какво състояние е бил, когато преминахме. След края на описанието ми как сме пристигнали тук, всички мълчат.
 	― Ако един от нас е порталът ― нарушава тишината Белиал, ― значи този Наблюдател няма да може да си тръгне, нали?
 	Свеждам очи. Ако успеем да се измъкнем оттук, той ще остане сам тук да се бори с нокти и зъби, за да си проправи път от Преизподнята до земята. Нямам представа колко дълго ще продължи това, но несъмнено достатъчно да убие цялата му чест.
 	 

 
 41

 	 
 	 
 	ЧОВЕК ЩЕ РЕЧЕ, че щом сме в естественото местообитание на бесовете, наоколо ще гъмжи от тях. Но повечето сигурно се крият, понеже не намираме нито един. Виждала съм повече бесове в Пало Алто, отколкото тук.
 	Черен дим се издига на адския хоризонт над руините на един от градовете. Пристъпвам върху пустинните скали, близо до пясъка, и се чудя колко ли път има до най-близкия град. Изпитвам странно желание да видя руините. Може да са показател какво ще представлява и моят свят някой ден.
 	― Спри! ― виква един Наблюдател точно когато се каня да стъпя на пясъка.
 	От земята изниква ръка и ме сграбчва за глезена.
 	Пищя и се опитвам да си освободя крака. Ритам, но ръката ме дърпа и губя равновесие.
 	От пясъка изникват още ръце и посягат към мен.
 	Мъча се да изпълзя назад, ала хватката ме дърпа надолу.
 	Измъквам меча си и трескаво посичам странния противник.
 	Силни ръце ме хващат през кръста и нечий ботуш изритва отрязаната ръка от глезена ми, а по крака ми остават червеи.
 	Затварям очи и се старая да не хленча:
 	― Махнете червеите от мен!
 	Рафи ги бръсва, но имам чувството, че още пълзят по кожата ми.
 	― Значи все пак пищиш като момиченце ― констатира Рафи с известно задоволство.
 	Отворила съм очи прекалено рано и го виждам как хвърля отрязаната китка в пясъка.
 	Гора от ръце изниква да я сграбчи и я накъсва на парчета. Избухва битка за останките.
 	Отпълзявам назад от гърчещите се червеи. Рафи забелязва паниката ми и ги бръсва от камъните.
 	― Червеите са много отвратителни! ― заявявам, докато се изправям на крака. Старая се да спася поне капка достойнство, но не успявам да спра треперенето си и тръскам ръце във въздуха. В момента не съм в състояние да устоя на инстинктивния си импулс.
 	― Сражавала си се с банда два пъти по-едри от теб мъжаги, уби ангел воин, противопостави се на архангел и въртиш ангелски меч ― Рафи накланя глава. ― А пищиш като малко момиченце при вида на червей?
 	― Не е просто червей ― възразявам. ― От земята изскочи ръка и ме докопа за крака. И от нея изпълзяха червеи и се опитаха да се закопаят в мен. И ти щеше да пищиш като момиченце, ако ти се беше случило същото.
 	― Не се опитаха да се заравят в теб. Просто пълзяха. Така правят червеите. Пълзят.
 	― Нищо не знаеш!
 	― Трудно се спори с такива доводи, капитане ― отбелязва Тръбача развеселен.
 	― Това е Морето на убиващите ръце ― обяснява Термо. ― Никой не изпитва желание да го доближи.
 	Разбирам защо го наричат море. Пясъкът се мести като вълни. Навярно е заради ръцете или каквото там мърда под него. Забелязвам обаче доста сходства между Преизподнята и моя свят сега, когато Уриил и фалшивият му апокалипсис създават твари от рода на възкресените, изпълзяващи от земята.
 	― О, с ръцете-убийци тя би се справила по-добре от истински воин ― гордо заявява Рафи. ― Малките голи червейчета я разтреперват.
 	― Значи е редно да я наречем Убийца на червеи? ― пита Тръбача.
 	Другите се кискат.
 	Въздъхвам. Сигурно си го заслужавам, но не е лесно да го понесе човек. Вече знам как се чувства Мечо Пуки.
 	Забелязвам дребен бяс сред пустинята и го посочвам възбудено. Но той прелита твърде близо до пясъка и три ръце се изстрелват и го докопват. Ръцете не са с обикновена дължина. Пресягат се на близо два метра, за да хванат беса. Той пищи през цялото време, докато го завличат под пясъците.
 	Един от групата ми сочи каменна площадка.
 	Малкият бяс, хванат от ръцете, вероятно е разузнавач, неколцина негови събратя летят към нас.
 	Вдигам меча, готова за битка.
 	― Не ги убивайте. Трябват ни живи!
 	Летящите гадини ни налитат с оголени зъби и нокти. На размер са колкото изскочилите след мен от Преизподнята или дори по-големи. Четири са.
 	До мен Рафи разтваря крила и излита над Морето на убиващите ръце. Другите правят същото. Само Белиал и аз оставаме на земята.
 	Воините подкарват бесовете към Ястреба и Циклона, които ги залавят.
 	Когато кацат, и четирите са в ръцете ни. Момчетата връзват бесовете с кожени върви, каквито някои от тях носят увити около китките си. Очевидно Рафи ги е обучил по време на мисия да събират различни полезни предмети от околната среда.
 	― По-умен си, отколкото изглеждаш ― отбелязвам аз.
 	― Но не е толкова умен, за колкото се мисли ― апострофира ме Тръбача.
 	― Виждам, че дисциплината се е разхайтила по време на ваканцията ви ― констатира Рафи.
 	― Аха, след толкова излежаване по плажа без работа, само поркане и зяпане на жени...
 	При споменаването на „жени“ Наблюдателите внезапно се смущават и се смълчават.
 	― Време е да попитам. Пък и другите се чудят ― Термо кима към мен. ― Тя твоята човешка дъщеря ли е?
 	Поглеждам Рафи.
 	Негова ли съм?
 	Той се замисля за момент, преди да отговори:
 	― Тя е човешка дъщеря. И пътува с мен. Но не е моята човешка дъщеря.
 	Що за отговор е това?
 	― О! Значи е свободна? ― държи да уточни Тръбача.
 	Рафи го вледенява с поглед.
 	― Нали знаеш, сега всички сме ергени ― уточнява Ястреба.
 	― По закон никого не наказваш два пъти за едно и също престъпление ― добавя Циклона.
 	― А сега, като знаем, че си извън състезанието, капитане, аз се оказвам втори по хубост на опашката ― обажда се Тръбача.
 	― Стига толкова! ― Рафи не ми се струва развеселен. ― Не си неин тип.
 	Наблюдателите се ухилват многозначително.
 	― Ти пък откъде знаеш? ― питам аз.
 	Той се обръща към мен.
 	― Понеже ангелите като цяло не са твой тип. Мразиш ги, нали?
 	― Да, но тези господа вече не са ангели.
 	Рафи вдига вежда срещу мен:
 	― На теб ти трябва добро човешко момче. Да изпълнява заповедите ти и да понася капризите ти. Някой, готов да посвети живота си да те пази и да те храни. Такъв, който ще те прави щастлива. И с когото ще се гордееш! ― махва с ръка към Наблюдателите. ― Сред тези негодници няма нито един подобен тип.
 	Поглеждам го сърдито:
 	― Несъмнено първо на теб ще покажа кандидате, преди... ― преглъщам „да се примиря с него“, ― ... да го избера.
 	― Държа на това. Ще му обясня какво се очаква от него.
 	― Ако допуснем, че преживее първоначалния разпит ― обажда се Тръбача.
 	― Доста разумно предположение ― замисля се Циклона.
 	― Ще ми ce дa съм там дa го видя ― мечтателно подхвърля Ястреба. ― Определено ще е интересно.
 	― Не се притеснявай, капитане ― успокоява го Тръбача. ― Всички си направихме изводите. И ние сме минали през същото.
 	Това им навява мрачно настроение. Термо си прочиства гърлото:
 	― И като стана дума...
 	― Някои от тях оцеляха ― прекъсва го Рафи.
 	― Кои?
 	― Безполезно е да изброявам. Така или иначе успях да спася някои от тях и те живяха.
 	― А децата? ― от въпроса на Термо не лъха дори капка надежда.
 	Рафи въздиша.
 	― Бяхте прави. Останах да ловувам „чудовища нефилими“, само за да открия, че са просто деца. Гавраил каза, че потомците на ангел и човешка дъщеря ще се превърнат в чудовища. Не исках да ги убивам, докато са още безвредни, затова изчаквах. И чаках. Поколение след поколение бдях, за да изкореня злото, за което бях предупреден... ― той поклаща глава. ― Но не се появи изчадие. Търсех навсякъде чудовища нефилими, ала те си бяха най-обикновени хора. Някои се раждаха доста едри, а и имаха по-малко деца от другите. Понякога потомците им се оказваха особено надарени или прекрасни, не и чудовищни обаче. И в крайна сметка кръвта се разреди сред хората и стана обичайно всеки да носи по капка-две ангелска кръв.
 	― Знаех си, че е лъжа! ― възкликва Циклона.
 	― Благодаря ти, архангеле ― казва Наблюдател с туфа петнисти пера на крилото. ― Благодаря, задето си ги пощадил.
 	― Имах заповеди да убивам нефилими чудовища ― подчертава Рафи. ― Точно така рече Гавраил. Намерих нефилимите. Какво да направя, като никой от тях не стана чудовище? Изпълних дълга си.
 	― Но остана при нас много време, нали? ― намесвам се аз.
 	Рафи кима:
 	― Ако се бях върнал прекалено рано да докладвам за мисията, имаше риск Гавраил да даде изрични заповеди да избия нефилимите въобще и да ме върне обратно.
 	Сега вече разбирам:
 	― Изчакал си нефилимската кръв да се разреди до толкова, та никой да не е в състояние да я открие.
 	Рафи свива рамене:
 	― Или докато някой от нефилимите не се обърне на звяр. По възможност ― поне двама. Тогава бих имал основание да се върна и да кажа, че съм убил чудовища, както ми е заповядано.
 	― Но не се случи.
 	Той поклаща глава.
 	Наблюдателите видимо имат нужда да се вземат в ръце. Неколцина си намират камък да поседнат, а другите просто се взират в пространството или затварят за миг очи.
 	― Защо Гавраил ще издава декрет, че ангел, оженил се за човешка дъщеря, непременно Пада? ― пита един Наблюдател.
 	― Навярно не е искал ангелската кръв да се цапа с нашата човешка ― свивам рамене. ― Повечето ангели ни смятат за животни.
 	― Колко дълго сме тук? ― пита Термо. ― Децата ни имат ли си пра-пра-правнуци?
 	― От твоя гледна точка не е минало много време от Падението ви ― уточнява Рафи, ― но ние идваме от различни времена. В нашия свят то е древна история.
 	Наблюдателите се споглеждат.
 	― Трябва да ни извадите оттук ― гласът на Наблюдателя с петнистия кичур пресеква. ― Моля те, капитане. Кой знае кога ще настъпи Съдния ден!
 	По лицата на всички е изписано отчаяние.
 	― Едно е да умреш в битка ― обобщава Белиал, ― но да загинеш в Преизподнята, или по-зле ― цяла вечност да живееш в нея... ― Той поклаща глава. ― Невъобразимо е. Наказват ни за нищо.
 	― Уриил твърди, че Гавраил се бил побъркал ― продължава Рафи. ― В действителност не е разговарял с Господ от години. А нищо чудно и никога да не се е случвало.
 	Повечето Наблюдатели го зяпат с отворени усти. Неколцина обаче кимат, сякаш са го подозирали от известно време.
 	― Нямам представа дали е вярно ― признава Рафи. ― Никой не знае, освен Гавраил. Но изглежда е грешал за нефилимите. През цялото време си повтарях, че това е грешка. Но сега... кой знае за какво друго е грешил?
 	Погледът му е многозначителен.
 	― Накрая това всъщност няма значение ― уточнява Ястреба. ― Ние сме се клели на теб, каквото и да става.
 	― Имаш ли план, капитане? ― пита Термо.
 	― Разбира се ― отвръща Рафи. ― Планът е да ви измъкна, а вие ще ми помогнете да сваля Уриил.
 	Изражението на всички се променя. Не съм сигурна дали в почуда, или невяра. Като че ли по малко и от двете.
 	― Не се вълнувайте много ― допълва той. ― Още не знаем дали ще успея да ви измъкна. А дори и да успеем, не знаем какво ще ни чака от другата страна.
 	Поглежда към Белиал, който чак трепери от вълнение при мисълта за измъкване.
 	― Налага се да направим и жертва.
 	 
 
 	42


 	 
 	НАБЛЮДАТЕЛИТЕ СА СИГУРНИ, че ще намерим още бесове в посоката, откъдето дойдоха първите няколко. Решаваме да се разделим, за да увеличим шансовете си да хванем повече.
 	― Тръбача и Циклона, идвате с мен ― нарежда Рафи. ― Останалите да се разделят на малки групи и всеки да тръгне нанякъде. Ще се срещнем пак тук... ― поглежда към небето. ― Как определяте часа?
 	― Ще стане по-горещо ― отвръща Термо. ― Да се срещнем, когато имаме чувството, че сме във фурна.
 	― То вече сме във фурна ― обажда се Тръбача.
 	―Ще се срещнем, когато Тръбача има чувството, че изгаря, а останалите ― че се печем във фурна ― уточнява Рафи. ― Готови ли сте?
 	― А дали мога да ида с Термо? ― интересува се Тръбача.
 	― Термо ли? ― изненадва се Рафи. ― Последния път като те пращах с него, отказа, понеже било опасно да не заспиш на мисия.
 	― Аха, но това не е причина да остава самичък, пък и искам да ида с него, за да не се налага да съм с теб и твоята човешка дъщеря.
 	― Добър довод ― съгласява се Циклона. ― Аз пък предпочитам да съм с Тръбача и Термо. Безпомощни са без мен.
 	Тръбача изсумтява.
 	― Да не би да ми има нещо, че не искате да сте с мен? ― питам аз.
 	― Никой не ще да е на мисия с влюбени птички ― поклаща глава Тръбача.
 	― Шантаво е ― уточнява Циклона, вече насочил се към Термо.
 	― Да не би да очаквате да сторя нещо, с което да рискувам Падение? ― изумява се Рафи.
 	― Оттук няма за какво да Паднеш, капитане ― обяснява весело Термо. ― Вече си в Преизподнята, така че ― технически ― по време на пребиваването си тук така или иначе си в положение на Паднал.
 	По бузите ми плъзва горещина и ми се ще да потъна вдън земя.
 	Рафи сякаш се кани да се заинати, но после се примирява:
 	― Добре, но гледайте да домъкнете много бесове, Тръбач!
 	― Разчитай на нас, шефе! ― Наблюдателят демонстративно ни смигва и излита. Циклона и Термо се понасят след него.
 	Останалите Наблюдатели излитат на малки групи, всяка в различна посока. Цяло чудо е как летят с тези опърпани крила. Значи функционално им няма нищо, щом така умело се справят с тях. Просто не са приятна гледка.
 	Рафи ги гледа как се отдалечават, после се обръща към мен:
 	― Да се поразходим да видим как изглежда наоколо, а?
 	Кимам; мъча се да не изглеждам смутена.
 	Пристъпвам по-близо до него. Така и няма да свикна да се качвам в обятията му.
 	Вместо да ме хване с ръка под коленете, той ме вдига в прегръдка с ръце през кръста и двамата се оказваме лице в лице. Излитаме с няколко замаха на крилата му.
 	Прегърнала съм ангела през врата, но краката ми висят. Не се чувствам сигурна както обикновено, когато той ме държи с ръце зад гърба и под коленете. Инстинктивно плъзвам колене около кръста му и го стискам за по-добра опора.
 	Това обаче не е достатъчно. Докато се издигаме, усещам как малко по малко се плъзгам надолу. Хватката на Рафи на кръста ми е здрава, но докато се носим над Морето на убиващите ръце, ме обхваща равна смес от възбуда и страх.
 	― Не ме изпускай! ― притискам се още по-здраво и по-плътно към него.
 	― Никога! ― гласът му звучи уверено и сигурно. ― Държа те. В пълна безопасност си.
 	О, какво пък, мътните го взели. Увивам целите си крака около хълбоците му и кръстосвам стъпала върху задника му.
 	Рафи леко се накланя напред, а на лицето му плъзва усмивка. Бузите ми пламтят.
 	Сега вися като маймунка, а ние се реем над Преизподнята. Ако покровителят ми ме държеше по другия начин, щях да виждам панорамата. Вместо да се взирам през рамото му към размаханите крила, извръщам глава да погледна пейзажа долу. Така лицето ми се озовава почти устни в устни с неговото.
 	Опитвам се да се съсредоточа върху димящия град пред нас, но главата ми пламти от топлината на дъха му и електрическото гъделичкане от бузата му върху моята.
 	Полетът не е такова плавно реене, както вероятно изглежда от земята. Положението на телата ни се променя при всяко изтласкване на въздух с крилата. Вися здраво вкопчена в Рафи и започвам да забелязвам как се отърква в мен при всеки замах с крила.
 	Горещината в Преизподнята нараства все повече. Морето от ръце под нас се вълнува и мести сякаш течения от лава се изливат едно върху друго.
 	Потъркването поражда топло, гъделичкащо усещане; цялата ми кръв се е стекла в онези части на тялото ми, които се притискат към Рафи. Главата ми започва да се върти. Дишам все по-учестено.
 	Неговото дишане ли се ускорява, за да влезе в ритъм с моето, или е обратното? Преди да се усетя, той вече потрива глава в бузата ми. Тихо стенание се изплъзва между устните му.
 	Завъртам се, без да се замисля, стягам хватката си върху хълбоците на Рафи и се притискам към него. Той милва извивката на гърба ми и ме прилепя още по-плътно към топлината си. Усещането ме замайва, а той леко намества тяло по моето.
 	Както летим, свежда глава и докосва с устни моите. Целувката му е гореща и влажна, и все по-страстна.
 	В главата ми трещи. Чак след време осъзнавам, че са небесата. Отеква гръмотевица. Внезапно ни посипват топли капки дъжд и се леят, докато не ни намокрят целите.
 	Рафи пренебрегва дъжда и продължава да ме целува. Притискаме се един към друг, все по-плътно и по-здраво.
 	Летим в прегръдка под дъжда и над димяща геена.
 	 

 
 43

 	 
 	ВРЪЩАМЕ СЕ ОБРАТНО при отряда. Наблюдателите вече са заловили необходимите ни бесове. Дузина твари, вързани на земята, пърхат в опит да прегризат връзките, които ги държат в плен.
 	Наблюдателите ни гледат, сякаш знаят какво сме правили. Щом кацаме, скачам и отстъпвам встрани от Рафи. Радвам се на горещината, понеже не се налага да обясняваме защо са ни зачервени лицата.
 	Рафи незабавно се захваща за работа. Обяснява как воините му да яздят бяс от Преизподнята и какво евентуално да очакват от другата страна. Не изглежда ни най-малко притеснен от подозренията им, че сме се любили.
 	После се обръща към пленените твари:
 	― Отведете ни от другата страна! ― Посочва по протежение на острието на Пуки и с ръка имитира плъзгащо движение в небето.
 	Един от бесовете изсъсква срещу него, целият ― остри зъби и омраза.
 	Циклона пристъпва напред:
 	― Нуждаят се от здрава ръка, капитане! ― надвесва се над бесовете. ― Правете каквото ви казвам или умирате!
 	Показва им нагледно как ще ги разкъса на две.
 	Един пленник се изпикава срещу него, Циклона едва избягва хвръкналата струйка жълтеникаво-зелена течност с ужасна воня.
 	Другите бесове открито се хилят. Не-ангелът се навежда, готов да удуши наглеца, но Рафи го спира.
 	Напред пристъпвам аз. Да видим как ще реагират, ако ги третират, както аз бих искала да постъпят с мен на тяхно място.
 	― Свобода ― подхващам аз.
 	Те ме поглеждат изпод вежди.
 	― Бягство! ― прикляквам, за да съм на едно ниво с пленниците. Следят ме с отвращение, но ме слушат. ― Без принцове от Преизподнята. Ще бъдете свободни...
 	Правя същото плъзгащо движение по протежение на меча, както Рафи преди малко.
 	Бесовете започват да бръщолевят помежду си, сякаш спорят.
 	― Вземете ни с вас ― посочвам всички от групата. ― Ще бъдете свободни! ― И вдигам отново меча си към небето. Соча ангелите: ― С нас.
 	Още бръщолевене.
 	Постепенно бесовете се усмиряват.
 	Онзи в средата ни кима.
 	Ококорвам се. Проработи! Един по един Наблюдателите кимат в моя посока; в очите им се чете уважение.
 	 
 	РАФИ НЕ НАВЛИЗА в подробности за играта на Белиал и Уриил или за събитията с крилата си. Всъщност, дори не казва кой Наблюдател е послужил за портал. Мимоходом споменава, че е един от тях.
 	― Помислеше си хубаво и сериозно ― предупреждава ги той. ― Никога не изоставяме своите и това е нашата гордост. Или оставате тук всички заедно, а аз ще намеря друг начин да победя Уриил, или идвате с нас, но един ще трябва да остане тук. Изолацията е най-ужасното нещо за ангела. Тук ви се струва зле? Ще бъде сто пъти по-зле за онзи, който остане тук и знае, че всичките му събратя воини са се измъкнали, а той си стои в Преизподнята. Ще стане сърдит, гневлив, отмъстителен, злонамерен. Няма да може да се познае.
 	Рафи се взира в гърчещите се бесове, вързани на земята.
 	― Много съжалявам за което. Вече виждам ролята си в случилото се! ― И се обръща поред към всеки Наблюдател. ― И ще ви напомня още нещо: семействата ви вече не се намират там. Вашите човешки дъщери, децата ви ― всички са мъртви. Ако начинанието ни успее, ще се върнем в различно време и на друго място. Ще кацнем насред война. Но в тази война някои от противниците може да носят вашата кръв във вените си...
 	Наблюдателите се споглеждат един друг, сякаш се опитват да проумеят думите му. На мен самата ми е трудно да го осъзная. Сред хората има и техни потомци.
 	Всички се гледат, наясно с възможността всеки един от тях да е порталът.
 	Белиал кима. Изписаната по лицето му надежда е мъчителна за гледане.
 	― Ще сторя всичко, ще рискувам всичко за шанса златното слънце отново да озари лицата ни.
 	Здраво настъпвам симпатията си, бликнала към него. Броя наум престъпленията му ― сестра ми, убийствата, крилата на Рафи, участието му в превръщането на хората в чудовища... изброявам всички имена и лица, които си спомням от Алкатрас.
 	Един по един Наблюдателите кимат мрачно. Всеки е подготвен да поеме риска.
 	Чак до последната възможна секунда не съобщаваме на Белиал, че той е порталът.
 	Когато открива истината, изражението му изстива. Притеснително е да мислиш, че някой гледа в нищото, когато няма очи. За признак на живот в него говори само надигането и спускането на гръдния му кош при всяко тежко вдишване.
 	Наблюдателите са мрачни. Всеки поред го докосва по рамото, но той отблъсква ръката на Термо. Не-ангелите си хващат по един бяс.
 	Белиал стои самичък насред кръга от единствените приятели, които е имал в живота си. Боцвам го с меча си и той подскача.
 	Рафи дава на бесовете команда да скачат през него.
 	Яхнатите от Наблюдателите бесове се юрват срещу Белиал. Те летят през него, а той стои вцепенен, все едно ударен от ток.
 	Рафи минава пръв, за да направлява Наблюдателите, защото те несъмнено ще бъдат дезориентирани при пристигането си отвъд. Аз ще премина последна, понеже държа меча и пазя портала отворен, докато не го прекосим всички.
 	В края Белиал е вече на колене, здраво стиска клепачи над празните си очни орбити и скърца със зъби.
 	Виждам шок, но виждам и гняв, макар да прие доброволно задачата. Всички я приеха доброволно.
 	Сигурна съм обаче, че това няма да му послужи за утеха. Другарите му напускат Преизподнята и го изоставят тук. Да страда самичък, както ще му се стори, цяла вечност.
 	Сам и нежелан.
 	Вероятно за пръв път в живота си.
 	Отново изброявам наум престъпленията му, докато яздя „моя“ бяс през портала, който е Белиал.
 	 
 	 
 
 44

 	 
 	 
 	СПУСКАНЕТО В ПРЕИЗПОДНЯТА беше падане. Измъкването оттам наподобява влачене през цистерна с вазелин. Все едно самият въздух се опитва да ме изтласка обратно. Вкопчвам се в беса възможно по-здраво. Дори отказвам да мисля какво ще стане, ако не успея да се удържа.
 	Изскачам в тъпканица сякаш цялата съм покрита със слуз, макар физически върху мен да няма нищо. Би трябвало да съм се върнала в моя свят и моето време, ако всичко мине както следва. Рафи ясно даде на бесовете да разберат, че ще бъдат освободени, само ако ни върнат в нашия конкретен миг и място, но човек никога не знае.
 	Вместо с беса да изскочим от портала и да се озовем на твърда земя, в крайна сметка се блъскам в нещо твърдо. Светлината е достатъчна да видя, че съм запратена в предното табло на голям камион.
 	Камионът криволичи, а аз, силно дезориентирана, все едно съм с краката нагоре в аквариум с рибки. Виждам само, че бесът, който яздех, пърха панически из кабината. За щастие, камионът е голям, но вътре са натъпкани прекалено много хора и други твари.
 	Постепенно се ориентирам достатъчно, за да осъзная, че седя в скута на Белиал, не същия, когото оставихме в Преизподнята. Този е по-обветрен, победен и уморен. Да не споменавам спаружен, безкрил и кървящ. Диша с бавни, болезнени хрипове.
 	Виждам къде се намирам, ала умът ми изобщо не успява да обработи информацията. През отворения заден прозорец на кабината се протяга бяла ръка. Докопва пърхащия бяс и несръчно го издърпва отзад.
 	Зад нас се намира открита каросерия, пълна с объркани и дезориентирани Наблюдатели. На неколцина изглежда им призлява от подскачането и криволиченето из боклука.
 	Зад каросерията група ангели ни преследва през опашката от прахоляк, която се разгръща в утринното небе. И струва ли ми се, или сестра ми и трите и скорпиона наистина летят до нас?
 	В далечината се смалява тъмната сянка на ново то гнездо ведно с допълнителните сгради към него. Преди да успея да разбера какво виждам, прозорците на една от пристройките избухват в огнена гъба и разбити стъкла.
 	Ангелите-преследвачи спират и се взират в пожара. След това се обръщат към гнездото, за да отбраняват родната си база от неизвестните нападатели.
 	Камионът свърва вляво, после вдясно, все едно шофьорът е пиян.
 	До себе си чувам кикот, пълен с искрена радост на волана е майка ми. Обръща се да ме погледне с триумфална усмивка на лицето.
 	Поглежда пак към пътя, точно навреме, за да изкриволичи около захвърлена кола. Сигурно кара с над сто километра в час. По тези улици това е самоубийство.
 	Отблъсквам се от Белиал. Вече свикнах да го виждам с онова обнадеждено изражение. Сега кърви от гърдите, ушите, устата и носа. Мъчно ми е да го гледам, да не говоря да седя в скута му.
 	Неудобно и опасно е да държа меча си в толкова претъпкана кабина. Трябва да внимавам при люлеенето, докато прибирам острието обратно в ножницата.
 	― Полека, мамо ― подвиквам при поредния див завой.
 	Припълзявам през задния прозорец и тупвам в откритата каросерия. Тук може да се стои само прав. Трудно се намира място и за мен, но съм достатъчно дребна да се напъхам между двама едри воини.
 	Обърканите им и изпити лица ясно говорят защо не са излетели още. Дори неколцината, които летят, се държат за перилата на камиона е очевидна нужда от малко подкрепа. И на корави бойци като тях им е потребна някоя и друга минута за приспособяване.
 	При тази скорост гнездото изчезва бързо зад гърба ни.
 	― Готови ли сте да се върнем и да се бием? ― пита Йосия, албиносът.
 	Наблюдателите отговарят с многогласно стенание. Звучи горе-долу като „ами да, добре“, ако го приемам оптимистично или като „как ли пък не“, ако съм песимист.
 	Според мен на всички им е зле и не са в състояние да се бият. И аз съм объркана, но поне стомахът ми не се обръща. Те обаче сигурно никога досега не са се возили с мама. Добре де, може би дори никога не са се качвали на кола.
 	― Ще ви стане по-добре, щом спрем ― тропам по прозореца. ― Мамо, намали. Опитай да спреш камиона.
 	Тя натиска газта.
 	Започвам да блъскам по прозореца и пъхам глава в кабината:
 	― Мамо, всичко е наред!
 	Камионът забавя и постепенно спира. Пейдж и скакалците ѝ прелитат покрай нас, после завиват и се връщат към мястото, на което сме паркирали.
 	Наблюдателите се смъкват от каросерията, краката им не ги държат. Разгръщат крила и ги разпъват, сякаш ги изпробват. Останалите кацат около нас, но не изглеждат много по-добре.
 	Прахолякът уляга зад нас и върху Наблюдателите. Само каква гледка са! Частично оперените им крила с извитите им, нацепени ръбове и полуодраните тела сигурно изглеждат чудовищни дори в очите на майка ми. Поглеждам към нея през прозореца и се чудя какво ли мисли тя за всичко.
 	Сестра ми и скакалците ѝ въртят щастливи лупинги из въздуха. Пейдж ми помахва.
 	― Докладвай, Йосия ― обръща се Рафи към албиноса, взрян в Наблюдателите с ококорени очи.
 	― След като ти си тръгна, един пазач ме видя и влязохме в спор дали да прибера Белиал в клетката му. Не биваше да позволя подобно нещо. При успешно изпълнение на плана ― и направо не вярвам, че наистина се получи ― всички щяхте да излезете в една и съща клетка и да бъдете смачкани до смърт.
 	― Пенрин! ― вратата на камиона се отваря и майка ми се втурва към мен. Стисва ме в прекалено здрава прегръдка.
 	― Здрасти, мамо.
 	― Този призрачен ангел ми разправяше, че си вътре в онзи демон, ей там ― посочва Белиал на пътническата седалка, който изглежда на ръба да изгуби съзнание. ― Щяла си да излезеш всеки момент. Не му повярвах, разбира се. Това са луди приказки. Но човек никога не знае... ― свива рамене. ― А виж какво стана! ― Присвива подозрително очи срещу мен. ― Ти си, нали?
 	―Да, аз съм, мамо.
 	― Как успя да ни изкараш оттам? ― пита Рафи.
 	Йосия си разтрива лицето.
 	― След малкия ми спор с пазача, взех Белиал. Но той е голям и тежък дори в това спихнато състояние. Трудно се лети с него, а трябваше да му уредя безопасно място, докато се върнете. Нямаше да се справя без нея... ― и посочва майка ми. ― Или нея ― и кима на сестра ми, чиито скакалци кацат сред дърветата.
 	― И как се оказа в един отбор с тях? ― любопитствам аз.
 	― Майка ти открила, че сектата те е продала ― обясни Йосия. ― И заедно със сестра ти дойдоха тук, за да те спасят.
 	Поглеждам към мама, а тя кима, сякаш да подскаже, че това се подразбира от само себе си. Косата ѝ вече е прошарена от бели кичури. Кога се е случило? За миг я поглеждам с очите на непознат и виждам крехка и уязвима жена, миниатюрна на фона на масивните ангели.
 	Обръщам се и към сестра ми на дървото. Скакалецът я носи, както само преди няколко месеца я вдигах от стола ѝ аз.
 	― Отишли сте в гнездото? ― Гласът ми потрепва, докато местя поглед между мама и сестра ми. ― Рискували сте си живота, за да ме спасявате! Мен ?
 	Майка отново ме прегръща прекалено силно. Сестра ми опъва ъгълчетата на устните си, при все че вероятно раздвижването на шевовете по бузите ѝ коства силна болка.
 	Очите ми парят при самата мисъл с каква опасност са се сблъскали, за да ме спасят.
 	― Пейдж има трима едри питомци със скорпионови жила, готови по всяко време да отлетят с нея ― обяснява мама. ― Предупредих ги колко сериозно ще загазят, ако нещо ѝ се случи.
 	― О! ― поглеждам към Рафи с лигава усмивка. ― Дори скакалците се боят от майка ми.
 	― Прекрасно разбирам защо ― обажда се Йосия. ― Тя се появи, придружена от група бръснатоглави човеци, с настояване да получат на челата си белег за безопасно минаване.
 	― Амнистия ли? ― пита Рафи. ― Уриил дава на някои от хората амнистия?
 	― Само на онези, които я предадоха ― Йосия сочи към мен.
 	Челюстните мускули на Рафи танцуват, понеже стиска зъби.
 	Албиносът свива рамене.
 	― Майка ти е успяла някак си да убеди онези хора да се пръснат из гнездото, след като си получат белега за амнистия. Уриил се принуди да ги прогонва като плъхове. Сестра ти също отвлече ангелите с близки прелитания на трите скакалеца. Все се озъртахме къде е останалата част от рояка. И докато всички се разсейваха, майка ти подпали хотела. Тя е наистина свирепа дама.
 	― Подпалила го е?
 	― Какво според теб предизвика експлозията? ― Йосия кима одобрително. ― Никога не бих измъкнал Белиал оттам, ако не бяха всичките маневри за отвличане на вниманието, приложени от семейството ти... ― посочва камиона. ― Успях да убедя майка ти, че си вътре в Белиал, а тя пък ме склони да се качим в това превозно средство. То ни измъкна оттам, но никога повече няма да се возя в подобен метален ковчег.
 	― Амин ― обажда се Термо, все още доста позеленял.
 	Мама има мазка на челото. Прилича на пепел, но всъщност е белег за амнистия. Същите мазки Урииловите войници сложиха на членовете на култа, които ме продадоха.
 	― Нали не си в сектата, мамо?
 	― Не, разбира се. ― поглежда ме, все едно съм я обидила. ― Онези хора са побъркани до един. Ще съжаляват, задето те продадоха. Погрижих се за това. Ако Пейдж изяде някого, няма да е член на тяхната секта. За тях няма по-ужасно наказание.
 	 
 
 45

 	 
 	 
 	ОТКЪМ СЕДАЛКАТА НА ПЪТНИКА в кабината се разнася стенание. Връщаме се при Белиал и отваряме вратата на пътника.
 	Той е много зле. Навсякъде има кръв.
 	Примигва мъчително и ме поглежда. Истинско облекчение е да го видя с очи в очните орбити. Чудя се за колко ли време са израснали отново?
 	― Знаех си, че познавам отнякъде гласа ти... ― той кашля. Мехурчета кръв избиват по устните му. ― Много отдавна беше. Неслучайно го мислех за болезнен сън.
 	Колко ли време е прекарал долу в Преизподнята, понасяйки мъчения за целия отряд наскоро Паднали?
 	― Наистина смятах... В началото се уповавах на някаква надежда ― продължава Белиал. ― Все очаквах да се върнете, да измислите начин да ме вземете със себе си.
 	Наблюдателите се събират зад гърба ми.
 	Белиал вдига очи да погледне и тях.
 	― Същите сте, каквито ви помня. Изобщо не сте се променили. Сякаш е станало тази сутрин... ― пак кашля и изкривява лице от болката. ― Трябваше да ви накарам всичките да чакате заедно с мен в Преизподнята.
 	Очите му полека се затварят.
 	Поема си мъчително дъх и го изпуска. Не вдишва повече.
 	Вдигам очи към Рафи, после към Йосия.
 	Албиносът поклаща глава срещу мен:
 	― Прекалено много му дойде. Не се чувстваше никак добре, след като вие минахте през него. Излекуването му се забави и почти спря. Не беше в състояние да понесе толкова много преминавания. Явно биологическите същества не са създадени да бъдат портали... ― Йосия въздиша. ― Но ако е трябвало да се случи на някого, пак добре че беше Белиал... ― извръща се и се отдалечава от разкъсаното тяло на демона. ― На никого няма да липсва. Нямаше нито един приятел на света!
 	 
 
 46

 	 
 	 
 	НАБЛЮДАТЕЛИТЕ РЕШАВАТ да погребат Белиал както е редно. Продължаваме нататък с камиона, дълго след като гнездото е изчезнало от поглед, най-после спираме да го погребем.
 	― Имаме ли изобщо лопати? ― питам аз.
 	― Той не е животно ― отвръща Ястреба. ― Няма да го заравяме.
 	Настъпва неудобно мълчание, докато Наблюдателите внимателно изваждат тялото на Белиал от колата. Не смеят да се погледнат в очите, сякаш упорито и мълчаливо настояват за нещо, но се опасяват някой да не се възпротиви.
 	Накрая Циклона се обажда:
 	― Аз ще му бъда носач.
 	― И аз ― присъединява се Ястреба.
 	Излива се потоп от гласове. Наблюдателите до един настояват да бъдат носачи.
 	Всички се обръщат към Рафи в очакване на одобрението му. Той кима.
 	― Какво? ― Йосия е направо потресен. ― След всичко, сторено от него, вие ще му отдадете почетно...
 	― Знаем какво е сторил за нас ― прекъсва го Ястреба. ― Каквото и друго да е извършил, платил си е с лихвитe за него. Той е един от нас. Редно е да го изпратим подобаващо, така и така не успяхме да изпроводим другите си братя в Преизподнята.
 	Йосия ги поглежда, обръща се и към Рафи, после кима.
 	― С какъв запалителен материал разполагаме? ― пита Термо.
 	― Имаме бензин, но той каза, че не позволява да го ползвам повече ― майка ми сочи Йосия.
 	― Ти определено не бива да го докосваш ― потвърждава той. ― Но на тях ще им е нужен за церемонията! ― Връща се до камиона и се качва в каросерията.
 	― Носиш си бензин? ― питам невярващо.
 	― За да изгоря гнездото на ангелите ― обяснява мама. ― Прецених, че след като те измъкна, нищо не ме спира да го изпепеля. Но той не ме остави.
 	Йосия се появява с туба с бензин.
 	― И бездруго нанесе достатъчно щети. При опит да изгори цялото гнездо щяха да я хванат... ― поклаща глава, докато оставя тубата. ― Все още не разбирам как успя да се изплъзне, след като предизвика толкова загуби. И недоумявам как я убедих, че си вътре в Белиал. Дори аз сам не си вярвах твърде.
 	― Защо не? ― изненадва се майка ми. ― Да не си очаквал да се крие в някой друг?
 	― Няма значение, мамо ― хващам я за ръката и я дърпам встрани от Наблюдателите. ― Нека се заемат с погребението си.
 	Йосия плисва бензин върху тялото на Белиал.
 	― Сигурни ли сте, че искате да го направите?
 	― Заслужил си го е ― потвърждава Тръбача.
 	Албиносът кима и отстъпва назад.
 	Майка ми се приближава със запалка и възпламенява ивица плат.
 	Термо я взема от нея и пуска горящото парцалче върху просмуканото с бензин тяло на Белиал.
 	Той пламва.
 	Косата му съска като бенгалски огън, гори и изчезва. Спаружената му кожа и панталоните грейват, щом пламъците се разпростират по цялото тяло. Вълни горещина изкривяват пътя зад него и затоплят оголените ми шия и лице. Въздухът се изпълва с миризмата на горящ бензин, смесен със слабата смрад на започнало да се овъглява месо.
 	Петима от Наблюдателите пристъпват напред и хващат мъртвия си брат за горящите ръце, крака и рамене.
 	Понечвам да ги спра, но Рафи протяга ръка и ме задържа. Възпротивявам се:
 	― Какво правят? Ще се изгорят!
 	― Ще бъде болезнено, но ще се излекуват ― отвръща той.
 	Всички Наблюдатели излитат във въздуха. Разтварят крила и в синхрон се понасят към изгрева.
 	Вече си мисля как пламтящото тяло помежду им несъмнено ги е изгорило до кост, нова смяна поема товара им и полита с него нататък. Другарите им се въртят и взаимно си пресичат пътищата, очертавайки плътна мрежа далеч под тялото. Във въздуха се сипят горящи парченца, повечето се изпепеляват напълно, преди да стигнат до Наблюдателите отдолу. Те събират едно по едно недогорелите.
 	― Няма да допуснат нитo частица от него да падне на земята ― прошепва Рафи съвсем тихо. ― Братята му ще го предпазят от Падение.
 	В утринните небеса Наблюдателите тъкат прекрасен танц под дъжда от огъня на Белиал.
 	 

 
 47

 	 
 	 
 	СТОЯ ДО ЕДНО ДЪРВО край пътя и проучвам небето над нас. Наблюдателите са приключили с церемонията и вече се насочват към камиона.
 	― Време да се връщаме ― напомня Йосия. ― Скоро ще обявят изпитанието. А после ще започне истински голямото боричкане за участници... ― поглежда Наблюдателите. Наясно съм какво си мисли. Трудна работа ще е да накара ангелите да се присъединят към наполовина оперените и наполовина одрани не-съвсем ангели.
 	― Наложително е да убедим неколцина да дойдат при нас ― заявява Рафи. ― И ще работим с каквото разполагаме. Нередно да позволим на всички да Паднат, но и не бива да започне гражданска война.
 	Няма да проливам сълзи за ангелите на Уриил, ако Паднат. Заслужили са си го, поне по мое мнение.
 	Рафи ме поглежда:
 	― Земята ще се превърне в бойно поле, ако се раз вихри гражданска война сред ангелите. Целият този свят ще бъде изгорен до основи, независимо кой ще спечели.
 	Точно като Преизподнята. А ние, хората, ще станем като бесовете ― ще се крием по тъмните ъгълчетa в плен на глада и лудостта, и постоянно ще се боим от нашите ангелски господари.
 	Налага се да си прочистя гърлото, преди да си задам въпроса:
 	― Да не би да не се случва същото и в момента?
 	― Вашата цивилизация беше разрушена, но расата ви ще оцелее, поне на някои места. Апокалипсисът не цели да изличи цяла раса от лицето на света. Той е само голямото събитие преди Съдния ден. Но посоката, в която Уриил тласка всички... ― Рафи поклаща глава. ― Ако някои от вас преживеят това събитие, съмнявам се дали след това би познала в тях хора.
 	Как ли са изглеждали бесовете преди инвазията?
 	Опитвала съм се да не мисля много за бъдещето, но в кратките мигове, когато си го позволявам, все съм допускала, че в някакъв момент ангелите ще приключат с извращенията си. Нашият свят ще трябва да се строи наново, но все пак някъде ще има останали хора, нали?
 	Скакалци, възкресени, нисши демони. Вече сме били наказвани отвъд рамките на човечността. Ако това продължи, земята ще стане нова Преизподня.
 	― Най-добре си върви ― отпраща ме Рафи. ― Това не е място за човек.
 	― Но нали съм ти помощник за съревнованието?
 	― Никой няма и да си спомни за теб, щом веднъж видят Наблюдателите.
 	― Това да не би да е опит да избегнеш връщане в камиона заедно с мен и майка ми?
 	Той почти се усмихва. Изпраща ме до камиона. Пита:
 	― Къде ще отидете сега?
 	― Не знам... ― Всяка крачка ми се струва като сбогом. ― Няма безопасни убежища. Само лагерът на Съпротивата поне малко се доближава до такова.
 	Лека гримаса помрачава изражението му.
 	― Съдейки по онова, което ми показа Ави, хората там са ужасно уплашени и гневни. Грозна комбинация, Пенрин. Ще убият всеки от нас, ако успеят... ― под „нас“ очевидно има предвид ангелите. ― Няма да ги е грижа дали ни избиват чрез чума, или на масите за дисекция.
 	― В момента те са най-добрият вариант ― не отстъпвам аз. ― А и знаеш къде е, така че можеш да ме потърсиш там и да ми съобщиш как се развиват нещата. Ако желаеш.
 	Той плъзва поглед по лицето и косата ми. После кима.
 	― Ще спечелиш това изпитание на сила, нали?
 	― Абсолютно! ― Рафи ми стиска ръката. Ръкостискането му е топло и силно.
 	Пуска дланта ми.
 	― Посмей да не спечелиш. И помни обещанието си. Махни ангелите от нашия свят, когато победиш.
 	Колебливо вдигам през глава ремъка на меча. Задържам ножницата за миг и усещам тежестта ѝ.
 	След като си е върнал крилата, естествено е да си го вземе. Изненадана съм, защо още не си е поискал оръжието. Двамата толкова си липсват! А и Рафи не може да участва в изпитание на силата без меча си.
 	Мечо Пуки обаче ме правеше специална. С него бях повече от обикновено момиче. Бях убийца на ангели. Заявявам:
 	― Липсваш му!
 	Рафи се колебае и само гледа меча. Не го е докосвал, oткaктo си върна крилата.
 	Най-после го поема. Прави го с милувка. Задържа го за миг на протегнатите си длани. И двамата чакаме да видим дали мечът ще го приеме обратно.
 	Острието не пада на земята и Рафи затваря облекчено очи. В мига, в който остава разкрит, проумявам, че не е посегнал да си прибере Пуки, понеже не е бил сигурен дали той ще го приеме.
 	През всичките му самотни години, не е имал за компания нищо друго, освен меча си. Така и не съм разбрала напълно колко ли тежко му е било да го изгуби.
 	Хубаво е да видя Рафи щастлив, но щастието ми е горчиво. Плъзвам пръсти по канията.
 	― Сбогом, Мечо Пуки!
 	Рафи смъква плюшеното мече с роклята от сватбен воал. Усмихва ми се:
 	― Убеден съм, че той желае да ти го подари!
 	Вземам мечето и го притискам към себе си. Козинката му е мека, но я усещам различна без стоманената сърцевина под нея.
 	Стигаме до камиона и аз се настанявам на шофьорското място. Рафи надзърта през отворения ми прозорец, сякаш има да ми казва още нещо. Сушеният плод, подарък от принца на Преизподнята, се залюлява напред-назад под онова уязвимо местенце между костите на ключиците му, когато той се навежда напред.
 	И ме целува.
 	Целувката, ленива и копринена, ме разтапя цялатa. Рафи милва лицето ми и аз накланям глава в милувката му.
 	После той отстъпва назад.
 	Разтваря прелестните си снежнобели крила и излита във въздуха да се присъедини към Наблюдателите си.
 	 
 	 
 
 48

 	 
 	ГЛЕДАМ КАК РАФИ и войниците му се насочват под синьото небе към гнездото и се чудя какво ли ще стане там. Иска ми се да присъствам на състезанието, но също толкова ми се иска да избягам и да се скрия. Несъмнено ще бъде жестока история. И се питам ще понеса ли да гледам, като знам, че отрядът на Рафи е по-слабият участник.
 	Хващам волана, все още дълбоко замислена. Преди да запаля двигателя, мама се свива на седалката като момиченце и полага глава в скута ми. Потърква ми бедрото, сякаш да се увери, че наистина съм тук.
 	Дишането ѝ става дълбоко и равномерно и тя потъва в сън. Преди колко ли време е спала за последно? Между притесненията за Пейдж и мен надали е имала много възможности да почива. Бях толкова вманиачена да намеря и опазя сестра ми, че не съм мислила много за мама.
 	Полагам длан върху жилавата ѝ коса и я милвам. Тананикам ѝ песента-извинение. Зловеща е и поражда какви ли не сложни чувства, но само тази приспивна песен знам.
 	Майка не ми е задавала обичайните за всеки нормален човек въпроси и аз съм ѝ благодарна. Изглежда светът дотолкова е полудял, че е станал напълно разбираем за нея.
 	Паля двигателя и подкарвам камиона.
 	― Благодаря ти, мамо. Задето дойде да ме спасиш... ― гласът ми излиза писклив и малко неуверен. Прочиствам си гърлото. ― Не всяка майка би го сторила в свят като този.
 	Не знам дали ме чува, или не.
 	Тя ме е виждала в обятията на демон ― или поне на същество, което смята за демон. Виждала ме е да изскачам от Белиал, яхнала адска твар. Вече ме видя и в компанията на група измъчени, драни живи Паднали. И току-що присъства и на целувката ми с ангел.
 	Не бих винила дори здрав човек, ако повярва, че съм дълбоко забъркана с дявола или поне с врага. Нямам представа и какво ѝ се върти в ума. Винаги се е бояла от такъв сценарий и винаги ме е предупреждавала. Но... накрая се случи.
 	― Благодаря, мамо ― повтарям тихо. Има още много за казване. И в една здрава връзка между майка и дъщеря вероятно щеше да бъде изречено.
 	Но дори не знам откъде да започна. Затова просто си тананикам онази зловеща песен, която тя ни пееше, когато излизаше от особен лош пристъп.
 	 

 	 
 
 	49


 	 
 	 
 	ПО ПЪТЯ НЕ СЕ ЗАБЕЛЯЗВА и следа от живот. Докато карам, не виждам нищо повече от пустинен свят: на изоставени коли, осакатен от земетресението пейзаж и изкормени от пожара сгради.
 	Сходствата между околната гледка и Преизподнята стават притеснителни.
 	Някъде към средата на пътя до лагера на Съпротивата забелязвам нарастваща искрица в небето зад нас. Един-единствен ангел.
 	Преценявам дали да ускоря, или да спра. Паркирам и скривам камиона сред запуснати коли на пътя. Майка ми и аз залягаме ниско върху седалките. Пейдж вече ни е задминала.
 	В огледалото за обратно виждане следя приближаването на ангела. Крилата му са ослепително бели, торсът ― също. Това е Йосия.
 	Уверявам се, че е сам, преди да изляза и да му махна с ръка.
 	― Рафаил ме изпрати да те предупредя да не ходите в лагера на Съпротивата ― съобщава Йосия още при кацането си. Задъхан е.
 	― Защо? Какво става?
 	― Стойте далеч от места с концентрация на хора. Изпитанието за сила ще бъде лов на бройка.
 	― Какво е „лов на бройка“?
 	Самото изричане на формулировката поражда у мен желание да избягам и да се скрия.
 	― Целта на отбора е да изловят възможно повече плячка ― обяснява Йосия. ― Започва се по здрач и свършва призори. Печели повалилият повече жертви.
 	― Що за плячка сте си наумили? ― Устните ми са вцепенени и съм леко изненадана от способността си изобщо да артикулирам думи.
 	Албиносът има доблестта да се засрами леко:
 	― Уриил настоява, че има само една достойна за лов плячка. Единствената, която отвръща на удара.
 	― Не! ― поклащам глава. ― Рафи не би го сторил.
 	― Той няма избор. Не можеш да се откажеш от лова на бройка.
 	Налага се да се облегна на камиона.
 	― Значи Рафи се кани да избие възможно повече народ? И ти ли?
 	― Който спечели състезанието, печели изпитанието. Ако Рафаил спечели, ще застане начело и всички, оцелели от ловната вакханалия, ще се озоват в по-добро положение.
 	В стомаха ми изригва вулкан от киселини; преглъщам усилено, за да го потуша.
 	― Но до победата има много полет ― уточнява Йосия. ― Ловът на бройка включва всички, желаещи да се присъединят. Ангелите на Уриил до един ще полетят с него. По силите на един Наблюдател е да убие тройно повече от обикновен войник, но все пак се налага да търсим най-населените райони, ако искаме да победим отряда на Уриил.
 	― Става дума за избиване на моята раса. Не си забравил, нали? Ние не сме нито плячка, нито е редно да ни ловувате!
 	Не ме напуска мисълта, че именно аз помогнах на Рафи да си събере отряда.
 	Погледът на Йосия омеква:
 	― Заповедта е ти да оцелееш. Бягай надалеч от населените райони. После се скрий в най-тайното и безопасно място, което намериш. Имаш време до залез-слънце.
 	В момента има само едно гъсто населено място. Лагерът на Съпротивата.
 	И Рафи знае къде се намира.
 	А го знае, понеже аз му го показах.
 	Киселината в стомаха ми кипи и се надига към гърлото. И все не успявам да си напълня дробовете с достатъчно въздух.
 	― Той няма да направи такова нещо ― изричам задавено и треперливо. ― Не е такъв!
 	Йосия само ме поглежда, преизпълнен със съжаление:
 	― Рафаил иска да избягаш възможно по-надалеч. Заедно със семейството си. Върви. Оцелей!
 	Скача във въздуха и полита обратно към гнездото.
 	Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се успокоя.
 	Рафи не би го сторил.
 	Няма да тръгне на лов за хора. Няма да ги коли като прасета. Не би постъпил така.
 	Но все едно какво си повтарям, не мога да изтрия спомена как гледа прелитането на ангелите в боен строй ― и без него. Непрестанно чувам в главата си онези думи, че ангелите не са направени да остават сами. Основната причина да се стреми толкова да си върне крилата беше, за да се върне при своите, нали? Да бъде един от тях. Да заеме полагаемото си място на архангел.
 	Той иска да бъде приет обратно в Ангелския свят не по-малко, отколкото аз искам да опазя семейството си. Ако в името на тази цел ми се наложи да убия няколко ангела, няма ли да го направя?
 	Несъмнено. Въобще не бих се замислила.
 	Спомням си с какво изражение на отвращение говореше за дисекционните маси в лагера на Съпротивата. Той не би искал да изтреби лагера или да избие всички. Напълно съм сигурна. Но ако се налага? Ако няма друг начин да заеме полагаемото му се място на архангел и да спаси ангелите от Падение?
 	Плъзвам се по вратата на камиона и обгръщам коленете си с ръце.
 	Аз заведох Рафи в лагера на Съпротивата. Знаех, че е ангел и му показах къде се крие най-голямата група оцелели хора.
 	Пред очите ми прелитат спомени за руините на Преизподнята. Дали сред първоначалните бесове е имало нещастно влюбена тийнейджърка, и тя ги е предала? Мисълта за съвършено красив бивш ангел, паднал в капана на любовта с бесовица е същински виц. Но се обзалагам, че младичката твар не е мислила така.
 	Стискам клепачи.
 	Гади ми се.
 	Сещам се за думите на Белиал, след като ми показа какво се е случило със съпругата му.
 	― Навремето и аз го мислех за свой приятел... Сега вече знаеш какво става с онези, които му се доверяват.
 	Качвам се обратно в камиона и седя там, стиснала с все сила волана. Дишам дълбоко и се опитвам да премисля нещата.
 	Мама ме гледа доверчиво. Независимо колко е подслушала, изобщо не би повярвала на ангела. Съюзили са се, за да ме спасят, но никога не би му се доверила. Изглежда е полезно по-често да вземам пример от нея.
 	Пред нас, по-нататък по пътя, сестра ми е кацнала на дървесен клон и е готова да последва водачеството ми.
 	Семейството ми е тук с мен и ни остава само да отидем надалеч. На север или на юг ― и в двата случая ще се озовем встрани от битката, стига да караме цял ден. И тогава ще бъдем дотолкова в безопасност, колкото се очаква по време на Края на дните.
 	Напълно разумна идея е да се придвижим по-далеч от мястото, където ще се намират ангелите.
 	Напълно разумна.
 	Запалвам двигателя. Потегляме на изток. Към лагера на Съпротивата.
 	 
 	 
 
 50

 	 
 	МНОГО ПРЕДИ ДА СТИГНЕМ Пало Алто, вече виждаме дим в далечината. Пейдж лети пред нас със скакалците си, а ние продължаваме да криволичим из спрялото движение.
 	Ангелите едва ли ще нападнат преди здрач. Логично е хората да са още в безопасност. По времето, когато стигаме до лагера на Съпротивата, вече знам, че само си разказвам невъзможни приказки.
 	Паркирам камиона на Ел Камино и слизам от кабината. Сградите са непокътнати, с изключение на една, която гори.
 	По улицата има пръснати трупове. Колите и стените на училището са окъпани с кръв. Надявам се да не е човешка, но не съм много сигурна.
 	― Стой тук, мамо. Ще ида да видя какво става.
 	Проверявам небето, докато слизам от камиона, за да се уверя, че Пейдж се е скрила в дърветата, както съм ѝ казала. Нито тя, нито скакалците се виждат някъде. Съпротивата вероятно щеше да забележи пристигането им, ако не бяха заети с друго.
 	Тръгвам към училището с надежда да проверя дали има живи. Правя само няколко крачки към клането, преди да спра. Страхувам се да не видя познати сред труповете.
 	Вятърът носи листа и парчета боклуци; роши косите на жертвите ― за щастие така скрива повечето лица. Лист хартия се търкаля наблизо и каца върху труп, взрян в изпълненото с дим небе. Залепва се върху рамото, точно до бледото, мъртво лице. Покана за вечерта на талантите на Ди и Дум.
 	 
 	 Хайде, елате, душички,

 	на най-голямото шоу от всички!


 	 
 	 
 	Вечер на талантите. Момчетата наистина са смятали да си организираме нещо толкова глупаво и фриволно като вечер на талантите.
 	Оглеждам лицата на преметнати през капаци на коли трупове, пътя, училищния двор с надеждата да не видя Ди или Дум. Бавно тръгвам през паркинга. Забелязвам неколцина да стенат, свити и плачещи на асфалта.
 	В цялото училище прозорците са разбити, вратите ― изкъртени и натрошени, чинове и столове са нахвърляни безразборно по пожълтялата трева. Тук обаче има повече живот и движение. Хора плачат над трупове, прегръщат се едни други, обикалят замаяни и в шок.
 	Навеждам се да помогна на момиче, което се опитва да спре кръвта от отрязаната ръка на някакъв мъж. 
 	― Какво стана? ― питам, стягайки се вътрешно за чудовищен разказ за ангели и зверове.
 	― Мъртъвци ― отвръща детето през сълзи. ― Дотътриха се, след като част от бойците тръгнаха на мисия. Беше останал да ни защитава само малък отряд. Всички полудяха. Беше кървава баня. Мислехме си, че е приключило, но явно слухът за нападението се е разнесъл, защото после дойдоха бандите.
 	Всичко това са сторили хора? Не чудовища, не ангели, не дори принцове от Преизподнята. Хора нападат хора.
 	Затварям очи. Лесно е да обвиня ангелите, задето са ни превърнали в подобни зверове, но и ние бездруго сме вършили такива неща много преди появата им, нали?
 	― Какво задигнаха бандите? ― питам, неохотно отваряйки отново очи да погледна света.
 	― Каквото свариха да докопат ― момиченцето увива разкъсана риза около ръката на изпадналия в безсъзнание мъж. ― Все крещяха, че си искат обратно храната. Каквото сме им взели, когато им отмъкнахме магазина.
 	Пред очите ми се връща споменът за кървавия отпечатък от длан, лепнат върху вратата на близкия магазин за хранителни стоки. Още тогава предположих, че Съпротивата го е взела от банда.
 	На помощ на момиченцето идва възрастен и аз се премествам към друга група, която внася ранен в централната сграда.
 	Дойдох тук бързо да предупредя хората, а после да потегля на север или на юг със семейството си. Накрая обаче оставаме да помагаме в търсене на Ави. Никой не знае къде е той.
 	Майка ми се втурва към старата ни класна стая и запасите си от развалени яйца. Не е изненадващо, че още са си там. Никой, предполагам, не е искал да разчиства нейната каша. Мама раздава цели картони в случай на поява на бесове. Хората се събират наоколо да ги вземат.
 	― Връщат се! ― кресва някой.
 	На ръба на горичката към нас започват да се олюляват сенки.
 	Всички, годни да се движат, хукват към най-близката сграда. Малцина остават при ранените, насочили оръжия или вдигнали лопати и ножове в готовност да защитават близките на сърцето си.
 	Оказват се жертвите на скакалци, изиграли ролята на възкресени от Уриил. Спаружените им тела се тътрят към нас със странната походка на зомби. Все едно изпълняват съответната роля на наистина мъртви и възкресени. Сякаш щом ги третират като чудовища, те се чувстват задължени да се държат като такива.
 	Но преди да стигнат достатъчно близо до нас, за да започнат схватка, сестра ми се завърта над тях със скакалците си. Само три са, но ако има нещо, от което жертвите на скакалци да се боят, то това са нападателите им.
 	Възкресените забелязват жилата и тутакси се пръсват обратно в горичката от другата страна на улицата; изчезват, внезапно престанали да имитират походка на зомбита.
 	Всички от Съпротивата се взират след бягащите нападатели, после се обръщат към Пейдж и питомците ѝ, които прелитат ниско над главите ни. Мнозина зарязват ранените си другари и хукват да търсят прикритие, очевидно по-уплашени от скакалците, отколкото от възкресените.
 	Останалите обаче стоят на място и обръщат оръжията си към Пейдж.
 	Сред тях е мъжът, когото последния път видях в съвета на Ави. Беше вързал Пейдж като гневен селянин, докопал чудовището на франкенщайн. Ави май го нарече „Мартин“.
 	― Тук е да ни помогне ― вдигам ръце в опит да успокоя всички. ― Няма страшно. Тя е на наша страна. Вижте, прогони нападателите!
 	Никой не сваля оръжието си, но и никой не стреля. Това вероятно се дължи повече на нежеланието да вдигат шум, за да не привличат ангелите, отколкото на вяра в думите ми.
 	― Мартин ― натъртвам. ― Спомняш ли си думите на Ави? Че сестра ми може да е надеждата на човечеството... ― Посочвам Пейдж. ― Това е тя. Помниш ли я?
 	― Да, помня я ― потвърждава Мартин. Оръжието му е насочено решително към Пейдж. Още двама до него ми се струват познати. Те бяха част от групата, която държеше сестра ми с въжета при залавянето ѝ. ― Помня, че обича човешко.
 	― На наша страна е ― повтарям. ― Показа се на открито, за да ви защити. Ави вярва в нея. Чухте го.
 	Всички са се обърнали към Мартин, за да видят какво ще направи той. Ако стреля, всички ще открият огън.
 	Той продължава да се цели в Пейдж, сякаш възнамерява да я застреля.
 	― Хей! ― подвиква ѝ. ― Бандитите, които ни нападнаха, са в онази посока ― и завърта пушката си да посочи на север по Ел Камино Реал. ― Прострелях неколцина. Би трябвало да са лесна плячка за теб и зверовете ти! ― сваля пушката и я премята през рамото на разкъсаната си риза. ― Никой да не казва, че не сме нахранили почетните си гости!
 	Затаили дъх, всички гледат към Мартин. После един по един членовете на Съпротивата свалят оръжия.
 	Пейдж ме поглежда от небето, където скакалците кръжат ниско над нас като лешояди. Изглежда и въодушевена, и объркана, сякаш се цеди какво да стори.
 	Гледа ме в очакване на отговори, но и аз не знам какво да ѝ кажа.
 	― Да! ― майка ми тича към Пейдж, размахала ръце в посоката, която ни показа Мартин. ― Върви, миличко. Време е за обяд!
 	И това разрешение ѝ стига. Скакалците политат на север по протежение на пътя и отнасят сестра ми.
 	― Внимавай! ― Подвиквам подире ѝ.
 	Ужасена съм. Облекчена. Уплашена. Объркана.
 	Нищо не е наред.
 	 
 	 
 	ВСЕ ОЧАКВАМ АВИ да се появи и да поеме командването, но така и не го виждам. Понеже не знам какво друго да правя, продължавам да се грижа за ранените, докато го търся.
 	Пренасяме ги в централната сграда. Някои пищят, други са твърде смълчани. Нямам представа дали тук изобщо има доктор, но носим ранените сякаш вътре се намира оборудвана болница.
 	Държим се, все едно гимназиалната сграда в испански стил е пълна с доктори и апаратура. Успокояваме пациентите, че всичко ще е наред и скоро ще ги прегледат. Някои от тях несъмнено ще умрат, докато чакат, но не спирам да подклаждам надеждата им, докато полагаме ранените и излизаме да донесем следващите.
 	Задачата по пренасянето на пострадалите си има собствен ритъм. Позволява на всички ни да правим нещо и на моменти ни вдъхва и усещане за организираност и ред. Изключвам мозъка си и просто се движа като робот, един ранен след друг.
 	Изненадващо, но и всички останали се държат, все едно следват определен ред. Едни носят вода на нуждаещите се от нея, други събират плачещи деца и ги
 	успокояваш, тpeти гасят все още вилнеещия в близката сграда пожар. Неколцина стоят на стража с насочени към небето пушки и защитават всички останали.
 	Всеки е поел роля, без да се налага да му се казва.
 	Веднага щом намираме Ави обаче, усещането за организираност се разпада.
 	Пострадал е много лошо. Диша плитко, ръцете му са студени. Кръв от раната на гърдите му се е просмукала в цялата предница на ризата му.
 	Втурвам се към него и притискам раната с длани.
 	― Тук сме, Ави. Всичко ще бъде наред!
 	Изобщо не очаквам да бъде наред. И Ави с поглед ми подсказва, че е наясно с лъжата ми.
 	Кашля и се мъчи да диша.
 	Лежал е тук, гледал е как се развива цялата драма със сестра ми и търпеливо е очаквал да го намерим, докато пренасяхме ранените.
 	― Помогни им ― прошепва, втренчен в очите ми.
 	― Правя всичко по силите си, Ави...
 	Натискът ми не стига да спра кървенето.
 	― Познаваш ангелите по-добре от всички други ― той си поема мъчително дъх. ― Знаеш силните им страни и слабите ― също. Знаеш как да ги убиваш.
 	― Ще говорим после! ― независимо колко силно натискам, кръвта се процежда между пръстите ми и изтича покрай дланите ми. ― Сега си пази силите...
 	― Накарай сестра ти да помогне с чудовищата... ― Ави затваря очи, а после отново бавно вдига оловни клепачи. ― Тя те слуша... ― вдишване, ― хората ще те последват... ― вдишване. ― Води ги.
 	Поклащам глава.
 	― Не мога. Семейството ми се нуждае от мен...
 	― И ние сме ти семейство... ― дишането му отслабва. Клепачите се спускат. ― Имаме нужда от теб! ― той изхъхря думите между вдишванията. ― Нужна. Си. На. Човечеството. ― Накрая вече едва шепне и почти не го чувам. ― Не ги оставяй да умрат... ― вдишване. ― Моля те, не ги оставяй да умрат...
 	Лежи неподвижен и се взира сляпо в очите ми.
 	― Ави?
 	Вслушвам се и търся стърженето на дишането му, ала не долавям признаци на живот.
 	Отдръпвам разтрепераните си ръце. Покрити са с кръв.
 	Той дори не ми беше приятел, но въпреки това очите ми парят от сълзи.
 	Обзема ме чувството, че последните устои на цивилизацията току-що рухнаха.
 	Озъртам се и за първи път забелязвам, че всички около мен са се спрели да гледат Ави. В блесналите очи на хората виждам сълзи. Наистина не всички са го харесвали, но до един го уважаваха.
 	Докато не го намерихме, никой не очакваше и той да е сред другите пострадали. Сега хората, които носеха ранените, които даваха вода на жадните, които раздаваха одеяла ― всички до един са застинали и се взират в Ави, а той лежи на окървавената трева с празни очи, втренчени в небето.
 	Една жена изтърва одеялата в ръцете ѝ. Обръща се с изкривено лице и се отдалечава, приведена; влачи крака, като изтръгната от корен.
 	Мъж нежно полага върху стълбите на централната сграда ранената, която носи. Обръща се и се отдалечава замаяно от сцената на битката.
 	Мой връстник измъква водата от ръцете на ранен, облегнат на стената на една от сградите. Завърта капачката на бутилката, замислено вгледан в следващия ранен в редицата. Отдалечава се, докато онзи посяга към шишето.
 	Един по един доброволците спират да помагат. Все повече хора ги последват и също си тръгват. Някои плачат, други са уплашени и самотни, но напускат двора на училището.
 	Лагерът се разпада.
 	Спомням си думите на Ави при първата ни среща. Нападенията над ангелите не целели да ги победят. Важното било да спечелят сърцата и духа на хората. Да ги накарат да повярват, че още има надежда.
 	Сега, когато го няма, надеждата сякаш умря заедно с него.
 	 
 	 
 
 52

 	 
 	 
 	НЕ МИ СТАВА ПО-ДОБРЕ от необходимостта да съобщя на хората, че трябва да се евакуират. Смятах просто да го споделя с Ави и той да им го предаде. Сега обаче отговорността тежи на моите рамене.
 	С помощта на неколцина мъже събирам всички в училищния двор. За първи път не се притеснявам да стоя на открито и да вдигам шум. Ловът, според моите предвиждания, няма да започне преди залез. Независимо от броя на напусналите лагера, почти запълваме двора. Хващаме мнозина, докато още се подготвят да тръгнат.
 	Най-лесното е да подхвърля на този-онзи по някоя дума и да оставя слуховете да се разнесат, но не искам да рискувам да настъпи масова паника от объркването относно случващото се. Струва си да отделим двайсетина минути за последно, цивилизовано събрание и да осведомим хората какво предстои.
 	Бавно се качвам на маса от столовата, въпреки необходимостта здравата да се разбързаме. Самата идея да обяснявам на хората, че всеки момент ще умрат, свива стомаха ми на възел. Половината от присъстващите, ако не и повече, няма да оцелеят до сутринта.
 	Ситуацията се влошава още повече заради мъртъвците в двора, но не очаквам събранието да продължи дълго, а и е безсмислено да се преструваме, че не са загинали сума хора.
 	Покашлям се в опит да измисля какво да кажа.
 	Преди да успея да започна, група новодошли пресичат паркинга. Ди, Дум и около дузина бойци от Съпротивата, целите покрити със сажди, се озъртат към труповете, пръснати по земята.
 	― Какво става? ― пита Ди и сбръчква чело. ― Какво е станало? Къде е Ави? Трябва да се видим с него.
 	Никой не отронва и дума. Изглежда всички очакват аз да отговоря.
 	― Лагерът е бил нападнат, докато вас ви нямаше... ― напъвам се да измисля как да им съобщя за Ави. Облизвам устни. ― Ави... ― Гърлото ми пресъхва.
 	― Какво за Ави? ― Дум подозрително присвива очи, сякаш знае какво се каня да кажа.
 	― Не успя да се спаси ― изричам.
 	― Какво? ― Ококорва се Ди.
 	Бойците се озъртат, все едно търсят потвърждение от тълпата.
 	Ди поклаща леко глава ― категорично отказва да повярва.
 	― Не ― обажда се друг войник. Отстъпва встрани. ― Не!
 	― Не и Ави! ― Повтаря трети, покрил лице с осаждените си длани. ― Не и той!
 	Изглеждат замаяни и потресени.
 	― Той щеше да ни измъкне от този хаос ― казва първият войник. ― Това копеле не може да умре! ― Гласът му трепери от гняв, но лицето му се изкривява като на момченце. ― Просто не може!
 	Реакцията на новодошлите ме разтърсва.
 	― Успокойте се ― призовавам ги аз. ― На никого няма да помогнете, ако...
 	― Стига толкова ― възразява той. ― На никого не сме в състояние да помогнем, дори на себе си. Не ставаме да предвождаме човечеството. Без Ави всичко свършва!
 	Повтаря същите думи, които и аз си повтарях наум. Ядосвам се да чуя поражението в гласа му.
 	― Имаме си командна йерархия ― възразява Мартин. ― Длъжността поема човекът след Ави.
 	― Ави каза Пенрин да ни води ― обажда се жена, която помагаше да носим ранените заедно с мен. ― Чух го. Каза го на смъртното си легло.
 	― Но вторият в командването...
 	― Нямаме време за спорове ― прекъсвам ги аз. ― Ангелите идват. Тази вечер по залез ще излязат на лов. Това е състезание за най-голям брой убити човеци.
 	Чакам реакция, но никой не изглежда изненадан. Всички са били бити, насилвани и травматизирани. Стоят на двора парцаливи, кльощави и недохранени, мръсни и смазани и се взират в мен за информация и напътствия.
 	В остър контраст са със спомените ми за съвършени тела, злато и блясък на ангелските тържества. Мнозина от присъстващите са ранени, превързани, куцат и са уплашени. Ококорените им очи са прозорец към отчаянието им.
 	Застига ме вълна от гняв. Съвършените ангели с тяхното съвършено място във вселената. Защо не ни оставят на мира? Само защото са по-красиви и имат съвършен слух и съвършено зрение, по-добри са във всичко... това не ги прави по-достойни от всички нас!
 	― Лов ли? ― пита Ди. Поглежда към осаждения си брат. ― Значи затова са го устроили.
 	― Какво са направили? ― бърча вежди аз.
 	― Подпалили са пожар по протежение на южния край на полуострова. Единственият път навън е през залива или по въздух.
 	― Видяхме го през камерите за наблюдение ― обяснява Дум. ― Отидохме да гасим пожара, но половината време изгубихме в опити да избегнем ангелите. Огънят е вече напълно извън контрол. Дойдохме, за да известим Ави.
 	Последствията ме смазват.
 	Мостовете са на парчета от земетресенията. Дори ако успеем да съберем всички изправни кораби и самолети, само малка част от хората ще съумеят да се измъкнат от полуострова преди залез.
 	Фантазирах си, че ловът няма да започне, преди да се спусне нощта, и ще бъдем свободни да избягаме своевременно.
 	― Огънят се движи на север ― сочи Ди. ― Все едно ни ограждат.
 	― Точно това правят ― потвърждавам аз. ― Събират ни за лова си.
 	― Значи ни превръщат в патици на гюме ― обажда се някой от тълпата. ― Това ли е краят?
 	― Най-доброто за нас е да избягаме, да се крием и да се надяваме да не ни намерят.
 	В гласовете на събраните долавям нотки на гняв.
 	Всички говорят едновременно.
 	Силен глас отеква над гълчавата:
 	― Някой ще се погрижи ли за това дете?
 	Всички се обръщаме към мъжа в тълпата, задал въпроса. Той е кльощав, с превръзки през рамото и на ръката. До него стоят две момиченца на по десетина години.
 	Бутва едното зад гърба си, а другото изтиква пред себе си.
 	― Не мога да я храня и защитавам, ако ще възобновяваме скитанията си!
 	И двете момиченца се разплакват. Онова, което наднича иззад мъжа, изглежда също толкова уплашено, колкото и другото пред него.
 	Някои от нас наблюдават сцената с тиха симпатия, други ― с ужас. Но дори най-състрадателните се колебаят да пристъпят напред и да поемат отговорност за изхранването и защитата на безпомощно дете, защото всички са или хищници, или плячка.
 	Забелязвам обаче и такива, на които не им се късат сърцата. Неколцина гледат момичето със студена пресметливост. Всеки момент някой от тях ще излезе напред и ще я поиска. Втрещена, питам:
 	― Нима се отказваш от дъщеря си?
 	Мъжът клати глава:
 	― Никога не бих го сторил. Тя е на мой приятел. Дойде с нас на почивка в Калифорния непосредствено преди нападението на ангелите.
 	― Значи сега и тя е част от семейството ти ― процеждам през стиснати зъби.
 	Мъжът се вглежда в израженията на хората наоколо:
 	― Не знам какво друго да сторя. Не мога да я защитя. Нито да я изхраня. По-добре ще ѝ бъде с някой друг. Иначе просто ще я изоставя. Наистина не съм в състояние да се грижа и за живота на моето семейство, и за нейния! ― Прегръща със здравата си ръка плачещото момиче зад гърба си, сякаш иска да я скрие, преди да е привлякъл всеобщото внимание.
 	― И тя е част от семейството ти ― повтарям. Треперя от гняв.
 	― Е, нали все пак я опазих жива през цялото това време? ― Виква бащата. ― Но повече не мога! Не знам дори как ще се грижа за себе си и за дъщеря си! Отчаян съм и правя най-необходимото, за да опазя себе си и най-близките си!
 	Себе си и близките.
 	Сещам се за умиращия, когото Пейдж намери в големия магазин. Какво ли е станало с неговите близки? Ако се пръснем сега, дали всеки от нас ще умира самичък някъде в тъмното, без никого да го е грижа дали ни изяждат живи?
 	На онзи човек му бе останала само рисунка с пастели, направена от обичано от него дете. Осенява ме прозрение, че в сюблимния момент детето, Пейдж и умиращият представляваха част от мрежата от връзки, съставяща семейството. Именно това спаси мъжа да не бъде изяден жив. То напомни на Пейдж необходимостта да се бори за човечността си.
 	Най-сетне разбирам и какво ми казваше Ави. Тези хора ― уязвими, сърдити и всеки с недостатъците си ― също са ми семейство. Иска ми се да прокълна Ави, задето ме кара да се чувствам така. И бездруго ми е достатъчно трудно да опазя сестра ми и майка ми. Но и не мога да гледам как моите другари се разделят и измират, а нищо чудно и да се разкъсват един друг на парчета, така и така са започнали.
 	― Всички сме твоето семейство ― повтарям словата на Ави. ― Ти не си сам. Нито пък тя ― и кимам към треперещото момиче, застанало в средата на двора без никого до себе си.
 	― Поемете дълбоко дъх ― нареждам, като се старая да звуча както баща ми, когато се паникьосвах за нещо. ― Успокойте се. Ще оцелеем и при тази криза.
 	Хората ме поглеждат, после се обръщат към останките на Съпротивата. В тълпата се вихри същинска буря от емоции.
 	― Така ли? ― пита един от бойците. ― И кой ще ни спаси? Кой е достатъчно луд и достатъчно силен, за да удържи всички заедно, докато си блъскаме главите срещу този невъзможен враг?
 	Вятърът пърха с якетата на мъртъвците около нас.
 	―Аз.
 	Преди да го изрека, дори не съм го вярвала.
 	Е, поне не ми се смеят. Но всички ме зяпат неудобно продължително време.
 	Свивам рамене. Странно е да говоря за себе си.
 	― Практически знам за ангелите повече от всеки друг човек. Имам... ― спомням си, че вече не нося Мечо Пуки. ― Сприятелих се с... ― С кого? С Рафи? С Наблюдателите? Та те ще ни изловят като животни. ― Както и да е, имам страхотно семейство!
 	― Имаш ум, имаш и семейство ― обажда се мъж с рана на главата. ― Това ли ти е специалната сила?
 	― Ами хайде да се разделим и да умрем сами ― подхващам твърдо и се старая да вложа стомана в тона си. ― Или да останем заедно и да окажем последен отпор.
 	Независимо дали го искам, или не, писано ми е да предвождам остатъците от Съпротивата на Ави.
 	― Вместо да се разпръснем и да се крием, ще се подкрепяме, ще си сътрудничим. Здравите и силните ще помогнат на всички трудно подвижни. Ще съберем лодки и фериботи и ще започнем да прекарваме хора през залива възможно по-скоро. Нуждаем се от доброволци за управлението на лодките, за да транспортираме всички отвъд.
 	Съмнявам се да са останали самолети, а и едва ли ще се намери достатъчно луд човек да вдигне някой във въздуха, при наличието на ангели наоколо. Ала сред присъстващите все някои знаят как се управлява корабче.
 	― Изключено е да преведем всички през залива до залез ― обажда се някой в тълпата.
 	― Прав си ― кимам. ― Част от нас ще организираме диверсия срещу ангелите, за да ги ангажираме, и така ще осигурим възможност по-дълго да транспортираме хората.
 	― И кой ще свърши тази работа?
 	За момент се замислям, преди да отговоря:
 	― Герои.
 	 
 
 53

 	 
 	 
 	НА ХОРАТА НЕ ИМ ОТНЕМА много време да решат дали да останат с нас и да помогнат, или да се махнат и да изпробват шансовете си сами. Около една трета от множеството си тръгват, след като са ме изслушали в двора. Но другите остават и сред тях има дори здрави и неосакатени.
 	Здравите помагат да натоварим ранените по колите. Даже да не успеем да ги преместим много далеч, разумно е да ги махнем оттук, защото тази вечер ангелите ще дойдат най-напред тук.
 	Налага се да изоставим мъртъвците. Не съм способна да обясня защо ме притеснява толкова. Дори Падналите успяха да осигурят на Белиал достойна погребална церемония.
 	― Колко далеч е пожарът? ― питам близнаците, докато влизаме в тухлената постройка, доскорошен щаб на Ави.
 	― Южният край на Маунтин Вю започваше да се задимява, когато си тръгнахме ― казва Ди. ― Да проверим на разузнавателните камери и докъде е стигнал.
 	Наблюдателни камери.
 	― Наблюдателната система годна ли е за разпространяване на известия?
 	Близнаците свиват рамене:
 	― Вероятно ще успеем да възпроизведем съобщение през лаптопите и мобилните телефони, ползвани като камери. Трябва да поговорим с инженерите, за да сме сигурни.
 	― А те още ли са наоколо?
 	― Изобщо не са излизали от компютърната зала ― уверява ме Ди.
 	― Ще ги хванем ли да го уредят? Важно е да разпространим вестта ― обяснявам, докато крача по коридора към компютърната зала. ― Хората трябва да знаят какво става!
 	Компютърната зала се оказва препълнена с купища преносими слънчеви панели, кабели, мобилни телефони, таблети, лаптопи и акумулатори с всякакъв вид и размер. Контейнерът за боклук прелива от опаковки от полуготови спагети и обвивки на енергийни блокчета. Половин дузина инженери вдигат очи, когато Ди-Дум започват да обясняват какво е станало в училищния двор.
 	― Знаем ― прекъсва го един младеж с кървясали очи и тениска с картинка на Годзила, газеща Токио. ― Гледахме през камерите из двора. Двама-трима си тръгнаха, но останалите искаме да помагаме. Какво да направим?
 	― Момчета, страхотни сте! ― възкликва Ди.
 	Не отнема много време инженерите да се приготвят да прочета съобщението. Докато последните от лагера напускат Пали Хай, записваме речта ми така, че да я повтарят до безкрай.
 	― Ангелите идват тази вечер по залез ― съобщавам по микрофона. ― Ще изловят максимален брой хора. По протежението на южната страна на полуострова бушува пожар. Повтарям, южният край на полуострова е отрязан от пожар. Вървете при моста Голдън Гейт ― пращаме хора там да ви помогнат да преминете. Ако имате желание и сили, елате при Бей Бридж в Източния залив, за да отвлечем вниманието на ангелите и да дадем на останалите шанс да живеят. Нуждаем се от всички бойци, готови да дойдат! ― поемам си дълбоко дъх. ― Отнася се и за вас, от уличните банди. Колко време смятате, че ще удържите фронта сами? Ще са ни от полза всички добри бойци! ― абсурдно е, но звуча като Ави. ― Всички сме от една и съща страна. Какъв е смисълът да оцелеете днес, ако утре те просто ще дойдат и ще ви ликвидират, а? Защо да не се сплотим и да им се опънем сериозно? Най-малкото ще изгорим като фойерверк и ще им покажем колко струваме. Елате и се присъединете към битката при Бей Бридж... ― после продължавам твърдо: ― Ангели, ако ни слушате, всички ще разберат що за срамни страхливци сте, ако тръгнете след безпомощните. В това няма нищо славно и само ще се изложите по време на лова. Истинската битка ще бъде при моста на Източния залив. Всеки, който има сили да се бие, ще бъде там и ви обещавам, че сме ви подготвили добро шоу. Предизвиквам ви да дойдете да ни намерите! ― поспирам, понеже не съм сигурна как да завърша. ― Аз съм Пенрин Йънг, човешка дъщеря и убиец на ангели!
 	Фразата „човешка дъщеря“ винаги ще ми напомня за времето, прекарано с Рафи. Същият, който тази вечер ще тръгне на лов за нас, редом с другарите си, а дo неотдавна ги смятах и за мои приятели. Ала това е равносилно дете да очаква гладен лъв да се държи като пухкаво котенце, а не като зловещ убиец.
 	Надявам се да съм прозвучала уверено, но ръцете ми са леденостудени и дъхът ми трепери.
 	― Охо, формулировката „убиец на ангели“ ми хареса! ― хили се Дум.
 	― Дали ще свърши работа? ― пита Ди и се мръщи. ― Ако тръгнат към Голдън Гейт...
 	― Няма да го направят ― уверявам го. ― Познавам ги. Ще дойдат на мястото на битката.
 	― Тя ги познава, човече ― напомня му Дум. ― Жестоко. Ще се юрнат след нас при Бей Бридж... ― кима, после се мръщи, понеже се досеща за последиците. ― Я чакай малко...
 	― Сигурен ли си, че хората ще ни чуят? ― питам.
 	― О, определено ще ни чуят ― успокоява ме Ди. ― В едно поне хората ги бива: да сеят слухове. Новината ще се разнесе и всички ще чуят за теб.
 	― Те вече са чули за майка ти и сестра ти ― добавя Дум. ― Но това е друга история.
 	― Ще дойдат ― натъртва близнакът му. ― Ти си единственият водач, който си имат.
 	 
 	 
 
 54

 	 
 	 
 	КАЧВАМ СЕ В МИНИВАН, достатъчно голям да побере две задни седалки. Намествам се отзад и обръщам внимание на меката кожа, затъмнените прозорци, първокласното стерео. Все неща, за които се примиряваме, че повече няма да видим.
 	Пейдж лети в обятията на един от тримата си скакалци, а мама е в автобус, заедно с куп членове на сектата ― до един яростно отричат каквато и да било връзка с отвличането ми. Недоумявам какво да мисля за тях, но ако ще се притеснявам за сигурността на някой в автобуса, то ще е за тяхната, не за тази на майка ми.
 	В записаното съобщение уверявам хората в наличието на план. Всъщност нямаме ― не истински. Знаем само, че някаква част от нас ще отвлича вниманието на ангелите при Бей Бридж, докато всички останали пресичат канала по моста Голдън Гейт.
 	Натиквам се на задната седалка заедно с останалите оцелели членове на стария съвет, събран от Ави. Едната е жена, управлявала глобалната дистрибуция на „Епъл“, а другият ― бивш военен с прякор Полковника.
 	Полковника постоянно ме поглежда подозрително. Ясно дaдe дa ce разбере, че не вярва и дума на дивите слухове, свързани с мен. А дори в тях да има нещо вярно, все пак ги отдава на масова халюцинация, подхранвана от отчаяните надежди на хората.
 	Така или иначе е дошъл да помогне според силите си и не мога да искам нищо повече от него. Все пак ми се ще да спре да ме гледа така и да ми напомня, че не е изключено да е прав.
 	Доктора и Санджей се намърдват на седалката зад нас. Споразумяването между двамата не е изненадващо ― нали са изследователи. Санджей изглежда никак не се притеснява да го видят с Доктора.
 	Двамата членове на съвета възразяваха той да пътува с нас, но никой друг не притежава познанията на Доктора за ангелите и чудовищата. Синините по лицето му са все така ужасни, но поне няма по-нови. Хората са прекалено заети да оцеляват, за да се занимават с него в този момент.
 	Близнаците се настаняват на шофьорското място и на седалката на пътника пред нас. И двамата са с прясно боядисани в синьо коси. Не са съвсем сини, боята е намазана и напръскана върху русото, сякаш не са имали достатъчно време да се оправят подобаващо.
 	― Какво ви има на косата? ― питам. ― Не се ли опасявате, че и ангелите в небесата над вас ще забележат всичката тая синева?
 	― Нашарили сме се за война ― Ди си закопчава колана.
 	― Само дeтo шарките са в косата, а не по лицата ни ― Дум пали двигателя. ― Понеже сме ужасно оригинални!
 	― Освен това, я ми кажи дали отровните жаби се притесняват, че птиците щели да ги видят? ― пита Ди. ― А отровните змии? Те всичките са с ярки шарки.
 	― Сега отровна жаба ли стана? ― чудя се аз.
 	― Квак! ― той се обръща и ми се плези. И езикът му е син.
 	Ококорвам се:
 	― И езиците ли си боядисахте?
 	Ди се ухилва:
 	― Не, просто „Гаторейд“ ― и вдига наполовина пълна със синята течност бутилка. ― Върза се! ― и ми смига.
 	― Хидратирай се или умри, човече ― тананика си Дум, докато завиваме по Ел Камино Реал.
 	― Това не е слоганът на „Гаторейд“ ― възразява Ди. ― От някаква друга марка беше.
 	― Никога не съм предполагал, че ще го кажа ― заявява брат му, ― но всъщност рекламите ми липсват. „Просто действай“. Не съм си давал сметка колко много добри съвети за живота са идвали от рекламите. В момента определено се нуждаем някоя изобретателна душа да извади продукт и да ни го предостави в комплект с наистина хубав девиз. От рода на „Убива всички и нека Бог се разправя с тях“.
 	― Това не ти е рекламна песничка ― обаждам се и аз.
 	― Само защото не е бил разумен съвет едно време ― възразява Дум. ― Но сега като нищо ще се окаже добър. Припиши му някой продукт и чакай да забогатеем... ― извръща се и вдига вежда срещу брат си, а той на свой ред се обръща и шава с еднаквата си вежда насреща му.
 	― Е, някой разполага ли с добра стратегия за оцеляване или няма надежда да се измъкнем от този кошмар? ― пита Полковника.
 	― Измислихме едно голямо, тлъсто нищо. Не знам как ще преживеем този ангелски лов ― признава Ди.
 	― Не този кошмар имах предвид ― обяснява Полковника. ― Нещо против смърт от тъпи коментари, това ми се въртеше наум.
 	Близнаците се споглеждат и отварят уста в съвършено „О!“, същински малки момченца, които си казват едно на друго, че са ги пипнали в простъпка.
 	Ухилвам се въпреки напрежението. Хубаво е, че все още мога да се усмихвам, пък дори и измъчено.
 	После се захващаме за работа.
 	― Какво стана с онази твоя ангелска чума, Докторе? Някаква вероятност да им стоварим пандемия на задника? ― осведомява се Ди.
 	Доктора поклаща глава:
 	― Ще отнеме поне година, ако приемем, че изобщо я накараме да проработи. Не знаем нищо за физиологията им и няма върху кого да я изпробваме. Но ако извадим късмет, скоро неколцина сами ще рухнат от небето.
 	― Как? ― интересува се Полковника.
 	― Ангелите създават нов звяр за апокалипсиса ― обяснява Доктора. ― Инструкциите бяха много специфични. Трябваше да има седем глави, от различни животни.
 	― Шестака ли? ― намесвам се аз. ― Да, видях го.
 	― Ако е със седем глави, как така ще е шестак? ― чуди се Санджей.
 	― На челата cи има татуирано числото шестстотин шейсет и шест.
 	Дум ме поглежда с ужас.
 	― Ангелите го наричаха Звяра ― обяснява Доктора. ― Но май твоя „шестак“ му приляга по-добре.
 	― Седмата глава беше човешка и вече мъртва ― уточнявам се.
 	― А шестакът жив ли беше? ― интересува се Доктора. ― Някой от ангелите около него да се е разболял случайно?
 	― О, определено си беше жив. Не забелязах болни ангели. Но пък и не съм търсила такива. Защо?
 	― Имахме три звяра.
 	― Чудовищата са били три?
 	― И трите ― вариации едно на друго. С толкова много животни, смесени в едно тяло, несъмнено все нещо ще тръгне наопаки. Същевременно, докато ги правехме, Лайла ― главният им лекар ― работеше върху апокалиптична чума. Предполагаше се да работи за нас, хората, но проведе много изпитания да я направи възможно най-отвратителна. И един от щамовете някак си се предаде на шестака.
 	Спомних си разговора на Уриил с Лайла в апартамента му преди последния банкет в гнездото. Той я притискаше много настоятелно да реже ъгли, та апокалипсисът да се случи по-бързо. Изглежда, че през цялото време е карала по прекия път, за да смогне да изпълнява изискванията му.
 	― Шестаците заразиха ангелските лаборанти. Те се разболяха, а ден-два по-късно отново бяха изложени на шестаци и това много ускори заболяването. Кървяха ужасяващо. Изглеждаше и мъчително, и болезнено. Абсолютно същото се мъчеха да постигнат с човешкото заболяване, само че това убиваше ангели и скакалци вместо хора. Човешките лабораторни работници си бяха наред, както и шестаците. Те бяха просто преносители на заболяването.
 	Питам:
 	― Да разполагаш с някой скрит в тайна клетка?
 	― Заразените шестаци бяха избити до крак. Заповядаха ми да се отърва от телата. Ангелите не вършат такава мръсна работа. Преди да ги изгоря обаче, измъкнах две стъкленици с кръвта им. Използвах едната да заразя новата партида шестаци, когато ги създадоха. Надявах се да нанеса случайни щети.
 	― И успя ли? ― питам и дори сега си мисля за Рафи.
 	― Не знам. След инцидента ангелите разделиха проектите, за да избегнат допълнително заразяване, така че им изгубих следите.
 	― А какво направи с втората стъкленица?
 	― Пазя я за проучвания. Точно нея се опитваме да използваме, докато се стараем да направим ангелска чума.
 	― Но без късмет?
 	― Засега не ― отвръща Доктора. ― Няма да осъществим пробив в скоро време.
 	― Време, с каквото не разполагаме ― уточнява Полковника. ― Следващата идея?
 	Целта ни лесна за формулиране ― да измислим начин да преживеем клането довечера. Но само се въртим в кръг и се опитваме да намерим подход към осъществяването на тази цел. Няма да се учудя, ако се окажем единствените бойци за свобода, които ще се появят при Бей Бридж.
 	Докато напредваме през полуострова, не спираме да говорим.
 	Разговаряме.
 	И обсъждаме въпроса още малко.
 	Опитвам се да не се прозявам, но не е лесно. Имам чувството, че за последно съм спала преди седмица.
 	― Ангелите може би дори не знаят кое е Източния залив ― разсъждава Полковника. ― Трябва да ги примамим с нещо, което да ги отклони от Голдън Гейт.
 	― И каква ще е тази примамка? ― пита Ди.
 	― Да окачим малки дечица на моста ― продължава мисълта му Дум.
 	― За съжаление не е смешно ― обажда се Доктора.
 	Разтривам си челото. Обикновено не страдам от главоболие, но целият този отчайващ разговор за измисляне на план ме убива. Всъщност не обичам да планирам.
 	Погледът ми се зарейва към прозореца, бръмченето на гласове в колата ме замайва и изпадам в унес.
 	Караме покрай залива, по пътя на север към Сан Франциско. Водата искри като нива с диаманти, готова за жътва, стига само да протегнеш магически ръце и да ги събереш.
 	Вятърът се усилва и носи покрай пътя есенни листа и боклуци. Не си спомням да съм виждала боклук покрай магистрала в Предишния свят, но оттогава доста неща се промениха.
 	Погледът ми лениво следва лист хартия, който пърха през пътя. Танцува по вятъра, издига се и се спуска, завърша се в nиpyeт. Пада във водата и около него се разбягват бляскави вълнички.
 	За унесеното ми състояние изглежда допринасят и плакатите за вечерта на талантите на близнаците.
 	Хайде, елате, душички, на най-великото шоу от всички ― не се ли казваше точно това в брошурата?
 	Представям си близнаците, стъпили на щайга за ябълки, облечени в раирани костюми и с шапки на карнавални глашатаи. Подвикват към парцаливите бежанци:
 	― Насам, народе, насам! Това ще е най-голямото шоу с фойерверки в историята! Ще има трясъци, ще има писъци, ще има пуканки! Това е последният ви шанс ― последна възможност да демонстрирате изумителните си таланти!
 	Постепенно пъзелът се намества.
 	Седя, ококорена, сякаш са ме смушкали с остена за говеда на майка ми. Примигвам два пъти, докато се включа отново в разговора. Санджей споделя желанието си да знае повече за физиологията на ангелите. С широко отворени очи поглеждам близнаците.
 	― Вечер на талантите. Кой би ѝ устоял?
 	Всички ме зяпат, все едно съм се побъркала. На устните ми разцъфтява доволна усмивка.
 	 
 	 
 
 55

 	 
 	ПРИСТИГАМЕ ПРИ ГОЛДЪН ГЕЙТ чак по обяд. Разполагаме с около шест часа до залез.
 	Знаменитият мост е в руини, подобно на всички други около залива. Няколко от крепежните въжета висят във въздуха, вързани само отгоре. Строшен е на четири части, голям участък точно в средата липсва. Една от секциите се е килнала страховито и се чудя колко още ще издържи, преди да падне.
 	За последен път видях Голдън Гейт, докато летях в обятията на Рафи.
 	Излизам от минивана, а вятърът тутакси ме пронизва до кости; соленият въздух има вкус на сълзи.
 	Скромна групичка хора се мотае около морския бряг под моста. Изчакват някой да им каже какво да правят. Не очаквах хилядна тълпа, но се надявах да се съберат повече.
 	― Ние спасихме затворените в Алкатрас ― провиква се Ди. Държи се, все едно тук има стотици. ― Чували сте за това, нали? Същите кораби идват насам. Когато пристигнат, сторете всичко по силите си да помогнете. Направете добро!
 	― А ако не ви се правят добрини ― добавя Дум, ― елате при нас на Бей Бридж. Да покажем на ангелите от какво сме изковани!
 	Озъртам се и отчитам, че всъщност хората са повече, отколкото осъзнавах. Навсякъде около нас сред дърветата, колите и останките от изхвърлени на брега кораби ― шават издайнически дрехи, шапки, торби и оръжия.
 	Хората се крият, но слушат, гледат и са готови да изчезнат и при най-малко безпокойство. Неколцина ни подвикват въпроси откъм скривалищата си.
 	― Вярно ли е, че мъртвите възкръсват?
 	― Наистина ли след нас са тръгнали демони чудовища?
 	Отговарям на въпросите според възможностите ми.
 	― Ти Пенрин ли си? ― Провиква се някой иззад дърветата. ― Наистина ли си убийца на ангели?
 	― Уха, ми да! ― отвръща Дум. ― Ела довечера и лично ще се убедиш. И ти можеш да станеш убиец на ангели! ― А на нас кима с глава към колата и ни подканва: ― Тръгвайте. Аз ще разнеса божието слово за вечерта на талантите и ще се присъединя към вас.
 	Ди се ухилва:
 	― Имаш ли въобще представа какъв ще бъде сборът на залозите тази нощ?
 	― Направо ще е епичен!
 	И с тези думи Дум се упътва към тълпата.
 	Следвам брат му към колата. Жената от „Епъл“ и Полковника остават да надзирават евакуацията, а ние ― останалите ― потегляме към Бей Бридж да се подготвим за битка.
 	― Какви са шансовете нашите хора просто да отмъкнат корабите и да избягат? ― питам аз. Стомахът ми се обръща при тази мисъл, хрумнала ми докато караме през града.
 	― Разчитам поне половината да направят каквото ни трябва. Подбрахме хора, чиито семейства са сред тълпата... ― кима към хората до водата, където Дум вече обикаля и разнася вестта за вечерта на талантите. Докато заобикаля паднал електрически стълб, Ди допълва: ― А по същинска случайност сме скатали от другата страна на Голдън Гейт и голямата награда.
 	― Каква награда?
 	― За вечерта на талантите.
 	― Ха! ― възклицанието на Санджей доста сполучливо имитира Дум.
 	― Искахме да е по-далеч от всички, които знаят за нея ― обяснява Ди. ― Но накрая се оказва, че не би могло да планираме по-добре, даже ако сме знаели какво ще ни сполети.
 	― И каква е голямата награда?
 	― Не си ли чула? ― пита близнакът.
 	― Каравана ― обяснява Санджей отегчено.
 	― Какво? ― Ди го стрелва с гневен поглед в огледалото за обратно виждане. ― Не е просто каравана. Говорим за изработено по поръчка, бронирано, луксозно обзаведено туристическо превозно средство. И това описание изобщо не му отдава дължимото.
 	Вдигам вежди и се старая да си придам заинтригуван вид.
 	― Не бой се, млади падуане. Ще проумееш величието на близнаците Туидъл, когато му дойде времето.
 	― Кaквoтo и дa е, положително поне ще е забавно ― този път, вместо да прозвуча като Ави, бия на търпелива майка. Сбръчквам нос при тази мисъл.
 	Ди вдига връзка ключове.
 	― Победителят, разбира се, трябва да преживее вечерта на талантите и след това да измъкне ключовете от изстиналите ми мъртви ръце... ― стисва връзката и умело я скатава отново.
 	― Но няма съмнение, че ще си струва ― допълвам.
 	― Видя ли? ― възкликва Ди. ― Ето, затова тя е водачката. Момичето знае какво говори.
 	Само дeтo не знам. А когато стигаме до Бей Бридж, там няма никого.
 	Раменете ми натежават при гледката на изоставените улици и безжизненото море. Съобщението ми се върти из целия полуостров и всички, които бяха в лагера на Съпротивата са чули призива да дойдат тук, ако имат желание да се бият. Не очаквах голяма група, но съм съсипана, защото никой не е дошъл.
 	― Нямаме време да се мотаем ― Ди излиза от колата. ― Момчетата вече са започнали да карат материалите.
 	Поглеждам накъде сочи. На брега има купчина талпи.
 	― А това ще бъде превозът ни...
 	Близнакът кима към приближаващ се ферибот. Навремето беше бял, сега някой го е намацал с черна боя в опит да го прикрие.
 	― Е, поне ще бъдем четирима участници в битката! ― старая се да прозвуча максимално весело.
 	― Трима ― поправя ме Санджей. ― Аз съм тук само в качеството ми на специалист. Хората като мен са любовчии, не биткаджии.
 	― Повишавам те в биткаджия ― дърпам го аз към брега.
 	 
 	В два следобед Дум се появява с доволна усмивка и крачи, сякаш е завоювал велико постижение. От нищото са се появили вече и достатъчно хора, за да съберем истински работен отряд. Талпи, чукове и гвоздеи, стерео оборудване и осветление ― всичко пристига с кораб и се сглобява на островната част на Бей Бридж, която сме избрали за нашия последен отпор.
 	В три следобед на брега се появяват и първите от уличните банди. По това време вече се е събрала внушителна тълпа бежанци и борци за свобода. Събрали сме някои от старите цивилни войници на Ави, дочули нашето съобщение.
 	― По-добре да падна като мъж, отколкото да бягам като хлебарка ― заявява на влизане при нашите хора брадат тип, повел тълпа другарчета с бандитски татуировки.
 	Ако досега бежанците не са били уплашени, сега вече ги свива под лъжичката. Точно от тези типове сме се спасявали по улиците всички ние, останалите.
 	Новодошлите са решили да се присъединят към хубавата битка, ала още с пристигането, започват да се интересуват главно кой е шефът. Разбутват хората, нареждат им да се махат от сянката и да им я отстъпят, изваждат буквално от устата им раздадената им храна.
 	Всички са уморени и уплашени, а бандите май искaт само и единствено да се сбият едни с други. Честно, не знам как Ави се е справял с всичко това. Ще ми се да е по силите ми да измисля начин всички да избягаме и да се скрием, но е невъзможно да го сторим с толкова много хора и то в най-различни състояния. Затова се връщам на концепцията за голямата битка.
 	Не ми харесва как звучи фразата „последен отпор“. Да не би да наследих Съпротивата само за да я видя как пада, докато е под мое командване?
 	На наша територия стъпват още банди и незабавно започват сблъсък с вече пристигналите. И щом бандитската популация се разраства, причина за вражда ще се търси, ако не в цвета на ризите или формата на татуировките, то в някой друг привидно случаен избор кой в чий отбор играе. Едни конфликти са на расов признак, други ― на регионален ― бандите от Тендърлоин срещу тези от източно Пало Алто, такива работи.
 	― Това е взривоопасна комбинация. Знаеш го, нали? ― пита Доктора, писал се доброволец за полеви медик, при все, че ръката му още е в превръзка. Всички знаем какво щеше да му направи тълпата при Голдън Гейт, ако беше останал там. Бежанците от Алкатрас са прекалено много, за да го оставят на спокойствие.
 	― Няма да се наложи да ги удържаме особено дълго ― казвам. ― Те са здрави бойци и тази нощ ще ни трябват.
 	― Когато Ави те помоли да поемеш ръководството, вероятно е имал предвид да го задържиш по-дълго, отколкото обмисляш ― Доктора ми звучи като някой
 	oт старите ми учители, макар да прилича повече на студентче от колежа.
 	― Ави знаеше точно какво върши ― изтъквам аз. ― Помоли ме да спася хората от смърт. Ако се насинят едни други, докато се опитвам да ги опазя живи, просто ще трябва да го понесем с вдигнати глави.
 	Близнаците кимат, впечатлени от коравосърдечието ми.
 	― Ще се погрижим за проблема ― обещава Ди.
 	― Какво се каните да направите?
 	― Каквото правим винаги ― подхвърля Дум.
 	― Ще дадем на масите онова, от което имат нужда ― уточнява брат му и двамата тръгват към двете нарастващи тълпи, изправили се едни срещу други.
 	Близнаците влизат право в средата на сблъсъка с вдигнати във въздуха ръце. Започват да говорят. Тълпата ги слуша.
 	И двете групи излъчват по едър мъж. Единият близнак започва да говори на гигантите, а другият вече си записва залозите на присъстващите. Всички оформят кръг и оставят двамата шампиони в средата.
 	Като по даден знак обединената тълпа крещи и подскача, за да вижда по-добре. Затворили са кръга, така че не знам какво става вътре, но мога да предположа. Близнаците провеждат официален двубой и приемат залози. Всички са щастливи.
 	Нищо чудно защо Ави държеше двамцата под ръка и се примиряваше с номерата им.
 	 
 	КЪМ ЧЕТИРИ СЛЕДОБЕД вече сме събрали толкова участници за шоуто, колкото и публика за войници.
 	Така съм заета, че дори съм спряла да се сещам за Рафи. Но той, разбира се, винаги витае в дъното на мислите ми.
 	Дали би го сторил? Би ли избивал хора, за да го приемат обратно в обществото на ангелите? Ако се наложи да се противопоставим едни на други, дали ще ме преследва като животно?
 	Краят на света не извади на бял свят най-добрите човешки качества. Рафи е виждал как хората си причиняват взаимно възможно най-ужасните страхотии. Ще ми се да му покажа и обратната страна ― най-доброто, което носим в себе си. Но това е само положително мислене, нали?
 	Сред доброволците-бойци забелязвам познати лица. Татуирания и Алфата от Алкатрас са тук. Истинските им имена са Дуейн и Рандал, но съм свикнала да си мисля за тях с прякорите им и продължавам да ги наричам така. И други използват тези прозвища и ако не спрат, скоро ще се превърнат в техни постоянни имена.
 	Половината присъстващи изглежда го карат на прякори. Все едно днес се чувстват по-различни хора и следователно не им се полагат имената, които са носили в Предишния свят.
 	Вдигам очи, когато народът се отдръпва, за да пропусне до мен да се приближи мъж в костюм и с шофьорска шапка. Всички зяпат оголените му зъби и суровото месо там, където долната половина на лицето му следва да е покрита с кожа.
 	― Чух съобщението ти ― казва той по неговия си неразбираем маниер. ― Радвам се, че си се измъкнала жива от гнездото. Дошъл съм да помогна.
 	Усмихвам му се леко.
 	― Благодаря. Помощта ти ще ни е от полза!
 	― Аха, даже точно сега ― обажда се Санджей, който минава покрай нас и се опитва да удържи своя край от наръч дълги дъски. Моят бивш шофьор се втурва да му помогне.
 	― Благодаря ― казва му Санджей, силно облекчен.
 	Гледам ги как с бързо пламнало другарство товарят дъските на борда на един кораб.
 	В стомаха ми направо се потапя оловна подводница, само при мисълта за всички тези хора, които вероятно ще загинат, защото са повярвали на думите ми, че начинанието ни си струва да се включат в битката.
 	 
 
 56

 	 
 	 
 	СЛЪНЦЕТО СЕ ОТРАЗЯВА в тъмните води на залива под нас. Все още е следобед, ала небето е добило огнен оттенък и през него се пресягат тъмни пипала. В далечината пожарът в южния край на полуострова бълва дим във въздуха.
 	Не е точно червеникавото сияние на Преизподнята, но ми напомня за него. Вместо да е задавящо червена обаче, нашата изгаряща цивилизация е иронично красива. Небето е оживяло и раздвижено от отразените цветове на огъня във винено, оранжево, жълто и червено. Вият се ветрила от тъмен дим и се въртят из въздуха, но вместо да замазват цветовете, небето ги слива и поглъща, потъмнява някои, а контрастира други.
 	Тук, на бетонния остров, някога част от прекрасния Бей Бридж, възбудата се реже с нож. Пулсира от всички посоки в тълпата ― сега вече сме тълпа ― и хората се въртят около разбитата връзка между Сан Франциско и Източния залив.
 	Кой как може помага да подготвим сцената. Членове на бандите, голи до кръста, демонстрират татуираните си мускули, докато се катерят до най-високите точки на подпорите на моста. Различните
 	бандитски фракции се състезават по окачването на огромния комплект тонколони и прожектори. Победителят в състезанието ще прибере максимален брой точки за ценната награда, измислена от Ди и Дум.
 	Самоделната ни сцена е построена, а участниците репетират изпълненията си за вечерта на талантите навсякъде около нас. Набързо подредени и заковани един към друг сандъци служат за неравни стъпала пред сцената.
 	Мъже в сив камуфлаж минават покрай мен с пушките си. Носят големи слушалки на шиите си и очила за нощно виждане на главата. И аз съм си окачила слушалки на врата, но нямам очила. А и вместо пушка нося чифт ножове. Огнестрелно оръжие има предостатъчно, но куршумите са запазени за специалистите.
 	Неколцина от тях носят сложни, подобни на палатки камуфлажи с накачени по тях парченца случайни боклуци и ми приличат на блатни чудовища.
 	― Какво са облекли? ― питам.
 	― Маскировъчни костюми ― обясняват Ди-Дум, които минават наблизо. Сякаш това ми говори нещо.
 	― Да, разбира се ― кимам, все едно съм схванала какво точно имат предвид.
 	Озъртам се да видя дали мога да съм полезна някъде и откривам, че всеки си е намерил какво да прави и е погълнат от заниманието си. Ди се е посветил на подробностите по шоуто, а Дум организира публиката, заета да упражнява хореографията на бягството. Полковника и другата членка на съвета ― наум съм започнала да я наричам Госпожата по логистиката ― се суетят из тълпата, надзирават проектите и държат хората съсредоточени.
 	Доктора ръководи спретнатата набързо медицинска станция, която хората избягват, освен ако не са наистина пострадали. Дори съм леко впечатлена от себеотдайността му, независимо че винаги съм го смятала за чудовище заради делата му.
 	Сестра ми е седнала с провесени през ръба крака на едно от строшените крила на моста, където подпорите стърчат във въздуха. Двама от скорпионо-опашатите ѝ питомци лежат свити до нея, а третият прави лупинги във въздуха. Вероятно лови риба. Само около тях има празно пространство, защото всички ги избягват отдалеч.
 	Призлява ми да гледам Пейдж тук, понеже съм наясно в каква опасност ще бъде. Но колкото и да се старах да ги убедя, и тя, и мама отказаха да ме изоставят. Направо ми се свиват вътрешностите заради предстоящото им участие в битката, но, от друга страна, научих, че отделиш ли се от семейството си, няма гаранция отново да ги видиш някога.
 	Лицето на Рафи изниква в мислите ми, както поне хиляда пъти през деня. В този спомен в очите му блести насмешка ― тогава се подиграваше на костюма ми в къщата на плажа. Натиквам спомена назад. Съмнявам се, че ще изглежда закачлив, докато избива хората ми. Майка ми минава наблизо с група увити в чаршафи членове на сектата. Всички са със знак за амнистия на бръснатите глави.
 	Според обясненията на мама били решили да си изкупят греха, задето са ме предали, но бих предпочела изобщо да ги няма. При все това, щом горят от желание да покажат пристрастието си към каузата ― моля! Нека да се придържат до мама, това е добър начин да го сторят. Няма да ни се пречкат и съм почти сигурна, че майка ще ги накара да си платят за предателството, както се полага.
 	Изглежда единствената група, подходяща да се възползва от помощта ми, е тази по сглобяването на сцената. Вземам чук и коленича, за да се включа в работата на строителите.
 	Мъжът до мен ме поглежда с крива усмивка и ми връчва шепа гвоздеи. Толкова по въпроса за славата на предводителите.
 	Не знам какво си мислят алчните за власт от рода на Уриил например. Както аз виждам нещата, водачът се нагърбва с всички притеснения, а при това носи и своя дял от общото дело.
 	Какво, като се опитвам да си успокоя мислите и да не се паникьосам.
 	Слънцето е на път да залезе и оцветява водата в златни отсенки. Ивици мъгла се прокрадват над залива. Гледката би трябвало да е мирна, само дeтo имам чувството, че всеки момент ще ми се смръзне кръвчицата.
 	Ръцете ми са студени и тромави и все очаквам да видя как дъхът ми вдига пара. Кръвта в тялото ми направо не достига и долавям признаци за пребледняване.
 	Уплашена съм.
 	Досега наистина вярвах, че ще успеем да извъртим този номер. Наум ми звучеше добре. Но сега, когато слънцето залязва и всичко си идва по местата, направо откачам заради тези хора. Та те ми повярваха, понеже им казах, че идеята е добра. Откъде накъде ще ме слушат? Ами аз не мога да сглобя план за две пари.
 	Събрали са се много повече хора от очакваното и редиците им продължават да набъбват, а корабите не спират да ги карат към нашия строшен мост. Не ни трябват всичките, а само колкото да провокираме ангелите да направят усилие да дойдат дотук, вместо на Голдън Гейт. Но ние отправихме призив и сега пристигат все повече и повече желаещи. Въобще не ни хрумна да ограничим броя на публиката. Виждаше ни се цяло чудо, ако дойдат и трима души.
 	Всички знаят, че ангелите идват. Знаят, че тук оказваме последен отпор. Знаят, че най-вероятно ще бъдат изклани.
 	И въпреки това се стичат. На тълпи.
 	И не са само здрави и силни ― има ранени, деца, старци и болни, всички са тук, нагъчкани на малкия ни остров сред натрошен бетон и стомана. Прекалено много са.
 	Това е смъртоносен капан. Усещам го и в костния си мозък. Шумът, светлините, тази вечер на талантите, да му се не види, в апокалиптичния Край на дните. Каква съм я свършила?
 	Независимо от малкото пространство, зрителите стоят на почтително разстояние от завесите и параваните, издигнати да служат за съблекалня до сцената.
 	Ди скача на сцената и прави няколко подскока по нея.
 	― Добре свършена работа, момчета! Ще удържи няколко часа. Става! ― свива шепи около устата си и подвиква на тълпата. ― Шоуто започва в десет, народе!
 	Малко е странно, че не се обръща към съблекалнята, а по-скоро към тълпата като цяло. Но навярно е прав ― тази вечер всички тук са изпълнители.
 	Проправям си път към самоделната сцена и вече ме тресе пристъп на паника. Когато за последно се качвах на сцена, ангелите побесняха и обзети от религиозен плам решиха да избият всички.
 	Този път се намирам пред също толкова наелектризирана тълпа, но от хора. Те обаче са заредени с по-различни емоции ― страх и едва сдържана паника, не кръвожадност като на ангелите.
 	Пред себе си имам тълпа правостоящи и съвсем малко място за маневри. Единствено размерите на бетонирания участък, избран за отпор, ограничават броя на присъстващите.
 	Хората са твърде близо до краищата на строшения мост, където увисналата арматура напомня мъртви ръце, протегнали се към тъмните води. Мнозина носят на раменете си деца. Тийнейджъри и бандити са се накачулили по стърчащите метални пилони, обрамчени с въжета, които се издигат към небето и изчезват във валмата на мъглата, надвиснала над тях.
 	Сгъстяващата се мъгла ме притеснява. Даже много. Ако не можем да ги видим, как ще се бием с тях?
 	 

 
 	57


 	 
 	 
 	СИГУРНО ИМА НАД ХИЛЯДА ЧОВЕКА. По израженията на близнаците познавам, че и те не са очаквали появата на толкова народ.
 	― Не разбирам ― признавам, когато се добирам до двамата на сцената. Облечени са в еднакви костюми на смешници с ярки кръпки; клоунски гримираните им лица и преувеличено разрошените прически са абсолютно идентични. И двамата държат микрофони с формата на огромни сладоледени фунийки.
 	― Защо има толкова хора тук? ― поглеждам ги озадачено. ― Все пак описахме подробно опасностите. Нямат ли грам здрав разум?
 	Ди проверява дали микрофонът му е изключен.
 	― И дума не става за здрав разум.
 	Оглежда тълпата с известна гордост.
 	Дум също проверява дали е изключил микрофона си.
 	― Не иде реч за логика или практичност, или каквото и да е там, свързано дори с капка смисъл... ― хили се от ухо до ухо.
 	― Цялата идея на вечерта на талантите е друга ― обяснява Ди и се завърта на сцената. ― Това представление е нелогично, хаотично, глупаво и същевременно е дяволски забавно! ― кима на Дум. ― Именно това ни отличава от маймуните. Кой друг вид прави шоу на талантите?
 	― Добре де, ами опасността? ― не се отказвам аз.
 	― Виж, за това нямаме ясен отговор ― признава Дум.
 	― Те знаят, че е опасно ― брат му махва на тълпата. ― Знаят, че имат само двайсет и пет секунди за евакуация. Всички са наясно в какво се забъркват.
 	― Явно им е писнало да са просто плъхове, които ровят в боклука и търчат да си спасяват животеца. ― Ди се плези на хлапетата, седнали върху раменете на татковците. ― Може да са готови отново да станат хора, пък дори и само за час.
 	Замислям се сериозно. Откакто пристигнаха ангелите, само се крием по дупките си. Всички ― дори бандитите ― се страхуват. Постоянно се тревожат за храна и убежище, и за най-основните човешки потребности. Притесняват се дали приятелите и семейството им ще доживеят до утрото, притесняват се от чудовища, които ще им наскачат посред нощ и ще ги изядат живи.
 	А сега ― нещо ново. Вечер на талантите. Глупава и безсмислена. Шантава и забавна. Заедно. Да се смеем. Да сме част от човешката раса. Наясно са какви ужаси са ни сполетели и ще се случат, но въпреки това избрали да живеем. Навярно в това да си човек има изкуство?
 	Понякога насред цялото това човечество се чувствам марсианка.
 	― Или пък ― продължава Дум, ― тук са, защото до един точат лиги за... ― обръща се към публиката, ―изумителния, магически кемпер! ― и със замах обхваща задната част на сцената.
 	Светлината още е достатъчна да замъгли изображението зад него, а там се вижда снимка на издраскана каравана.
 	― Да, може да вярвате на очите си, дами и господа! ― обявява Ди. ― Това е невероятно модерен кемпер. Едно време такава красавица щеше да ви струва... ами, поне сто бона в зелено, нали?
 	― Или милион ― уточнява Дум.
 	― Или десет милиона, зависи какво искате да постигнете с нея ― допълва Ди.
 	― Това сладко бебче е надеждно бронирано.
 	Тълпата затихва.
 	― Да, правилно ме чухте! ― уверява ги Ди.
 	― Бронирано ― повтаря брат му.
 	― Неразбиваемо.
 	― И зомби устойчиви прозорци красят тази прекрасна подвижна къща ― допълва Дум.
 	― Върви в комплект с отлична алармена система, триста и шейсет градусово видеонаблюдение над околностите през цялото време, сензори за движение, така че ще знаете ако някой или нещо се прокрадва към вас. И най-хубавото от всичко... ― снимката зад тях се сменя с вътрешността на кемпера.
 	― Абсолютният лукс на Предишния свят ― обявява Ди.
 	― Кожени седалки, луксозни легла, кухненска маса, телевизор, пералня и собствена баня, та даже и душ си има ― додава брат му.
 	― За онези, които се чудят за какво им е телевизор ― ами ние сме качили на борда огромна колекция филми. На кого му трябват станции и предаватели, когато си имате генератор, вграден в дома?
 	― Отне ни седмица да придадем на боята възможно най-мръсен и очукан вид. И, повярвайте ми, сърцето ми се късаше да плескам тази хубавица, но е голямо предимство да не изглеждаш богато хлапе на колела.
 	― И като стана дума за колела ― намесва се Ди, ― това чудо е приспособено да върви с двайсет километра в час на четири спукани гуми; катери хълмове и прегазва други коли при необходимост. Превозното средство пред очите ви е за всякакъв терен и идва право от мокрите ви сънища, дами и господа. Ако някога сте обичали нещо повече от него, сигурно трябва да го кръстим Мамче.
 	― Дръжте се здраво за билетчетата си ― приканва ги Дум, ― защото може да струват повече от живота ви!
 	Сега вече ми се прояснява. Навярно мнозина са дошли, за да застанат до други хора по време на последната битка за оцеляване, но съм също толкова сигурна, че не малко са тук, за да се пробват да спечелят кемпера от Ангелския свят.
 	Проекцията на голямата награда се изключва. Светват масивни прожектори и сцената засиява. Чак се стряскам какъв маяк представлява, преди да се сетя за предназначението ѝ да привлича внимание.
 	Говорителите писват с бял шум, който се превръща в пронизителен рев, щом микрофонията отеква през строшения мост.
 	Оглеждам здрачното небе и не виждам нищо, освен прекрасен залез, оцветяващ виещата се мъгла. Многоцветното небе е магически фон за представлението, само по себе си магия.
 	Ди и Дум танцуват джига на сцената, после се покланят, сякаш очакват реакция поне на ниво бродуейско представление. В началото аплодисментите са приглушени и неравномерни, тихи и уплашени.
 	― Уоооо-хооо! ― виква Ди в микрофона. Ревът отеква из цялата тълпа. ― Дявол го взел, ама че е готино да вдигаш шум. Нека всички се развихрим, народе!
 	― Ако ще се бунтуваме, поне да се бунтуваме шумно и страстно! ― подканва ги и Дум.
 	― Хайде, нека се отдадем за миг на радостта да изкрещим всичко, насъбрало се през последните седмици. Готови ли сте? Давайте!
 	Близнаците надават бесен крясък в микрофоните си и в този миг се отключват всевъзможни скрити енергии, като се започне от възбуда и гняв, и се стигне до агресия и радост.
 	В началото само неколцина повтарят крясъците на близнаците. Постепенно се присъединяват още гласове. И още. Накрая цялата тълпа пищи и вие с цяло гърло.
 	От Голямото нападение насам навярно за пръв път някой от нас повишава глас. Върху тълпата плисва вълна и от страх, и от радост. Някои зрители избухват в плач. Други пък гръмват в смях.
 	― Уха! ― възкликва Дум. ― Това тук пред очите ми е същинска човешка буря! Браво на вас!
 	Тупа се с юмрук по гърдите и се кланя на публиката.
 	Гълчавата продължава още малко, после затихва. Хората са на нокти и изнервени, но са и въодушевени. Мнозина се усмихват, но се виждат и намръщени лица. Всички обаче са съсредоточени в сегашния миг ― нащрек и живи.
 	Заставам в ъгъла на сцената и се озъртам. Аз съм от наземния отряд. Следователно, докато действието не стигне до земята, тази вечер съм един от наблюдателите. Оглеждам хоризонта. В сгъстяващата се мъгла става все по-трудно да се различи нещо, но не забелязвам ангелските орди.
 	Под моста около бетонния ни остров две лодки хвърлят във водата цели кофи с кълцана риба и телешки карантии. Кървавото петно около тях постоянно се разширява.
 	На сцената близнаците се изправят с глупашки усмивки.
 	― Дами и господа, и останалите, дeтo не влизат в тези две категории, аз съм вашият церемониалмайстор, Туидълди! ― единият се покланя. ― А ето го и моя съратник и колега, брат и напаст, Туидълдум!
 	Тълпата ликува и свирка. Или близнаците са извънредно популярни, или народът наистина се радва на възможността отново да вдига шум. Двамата се покланят дълбоко с еднакъв пищен замах с ръце.
 	― Тази вечер ще ви представим най-великото представление! Нефилтрирано, неуправляемо и определено неотрицаемо велико!
 	― Не поемаме отговорност за нищо лошо, което може да се случи тази вечер ― допълва Дум.
 	― И поемаме цялата отговорност за великолепните, фантастични и забавни неща, които определено ще ви се случат! ― продължава Ди.
 	― И без повече увъртания ― включва се пак брат му, ― нека ви представя първия участник в нашата тазгодишна вечер на талантите от Ангелския свят. Балетът на Сан Франциско!
 	Следва вцепенено мълчание; всички се питат дали са чули правилно.
 	― Точно така, няма лъжа, няма измама, народе! ― кълне се Ди. ― Балетът на Сан Франциско е тук, за да танцува за вас тази вечер, мръсни късметлии такива!
 	― Нали ви казах, че по улиците гъмжи от таланти! ― провиква се Дум.
 	На сцената излизат три жени в балетни пачки и четирима мъже в подходящи розови клинове. Вървят с грацията на професионални балетни танцьори. Едната балерина отива до Ди, а другите застават в танцова поза. Жената взема микрофона и пристъпва в средата на сцената. Публиката се смълчава.
 	― Ние сме последните от балетната трупа на Сан Франциско. Преди няколко месеца бяхме над седемдесет души. Когато светът рухна, мнозина от нас не знаеха какво да правят. Като вас, и ние се държахме със семействата си и се опитвахме да намерим нашите любими близки. За нас, танцьорите, балетната трупа е същинско семейство, ето защо търсехме сред руините на театъра и балетната зала другарите ни, които паднаха. Накрая се открихме общо дванайсетима, но не всички успяхме да доживеем днешния ден. Именно този танц репетирахме, когато светът свърши. Посвещаваме го на членовете на нашето семейство, които днес не са с нас!
 	Балерината има ясен и силен глас. Думите ѝ достигат тълпата като ветрец и галят всеки един.
 	Тя връща микрофона на Ди и заема позиция. Танцьорите са се наредили по права линия, както изглежда, на старите си места. Почти успявам мислено да запълня празнотите помежду им с отсъстващите им тази вечер колеги.
 	Музиката засвирва и прожекторите следват танцьорите при изпълнението на подскоци и пируети по цялата сцена. Танцът е странен, но изящен и постмодернистичен, а повечето изпълнители липсват.
 	В един момент двойка танцьори ― мъж и жена ― се събират в средата на сцената и танцуват заедно, а другите стоят отзад и пърхат във въздуха на палци. Движенията им са грациозни и романтични.
 	После самотен танцьор излиза напред и сменя двойката. По празния въздух в прегръдките му и по тъжната извивка на тялото личи, че партньорката му липсва. Той танцува своята част от дуета с празни обятия.
 	След него, един по един, и останалите изпълняват партиите си, всеки със своя призрачен партньор.
 	Милват въздуха там, където биха се намирали лицата на другарите им. Въртят се и се приземяват на пода с протегнати в копнеж ръце.
 	Сами в свят на нещастието.
 	Гледам прекрасното им изпълнение със свити от болка гърди.
 	И точно когато вече не мога да понасям повече тъгата, на сцената стъпва нов танцьор. Облечен е в парцаливи дрехи, мръсен и изпосталял от глад. Дори не е по балетни обувки. Упътва се да заеме мястото си в редицата бос.
 	Другите балетисти се обръщат към него и става ясно, че е един от трупата. Един от изгубените. Съдейки по изражението на изпълнителите, появата му е неочаквана. Не е част от репетирания спектакъл. Навярно балетистът просто ги е видял на сцената и е решил да се присъедини.
 	Учудващо, но танцът продължава без нито една пропусната стъпка. Новият балетист просто застава на мястото си и последната танцьорка, която е трябвало да се представи с липсващия си партньор, сега изпълнява стъпките с новодошлия.
 	Толкова са радостни, че балерината се смее на глас. Гласът ѝ е висок и чист, и извисява душите на всички.
 	 
 
 58

 	 
 	 
 	ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО ПРИКЛЮЧВА, тълпата полудява от ликуване. Хората се самозабравят от ръкопляскане, свиркане и възгласи „Браво“.
 	Изумително е.
 	Никога не съм се чувствала така трогната от танц досега. Не че съм ходила на много балетни представления или каквото и да е друго сценично изкуство. Но усещането за другарство тази вечер ме оставя без дъх.
 	Като истински професионалисти танцовата трупа първо се покланя, преди балетистите да се струпат около новодошлия направо на сцената. Прегръдки, сълзи и радостни викове ― същинско чудо и наслада за окото.
 	Миг по-късно застават в редица, хващат се за ръце и пак се покланят. Публиката е скочила на крака и никой не се тревожи колко шум вдигаме или какви неприятности рискуваме да си навлечем.
 	Близнаците са прави. Това е то животът.
 	 
 	 
 	 
 	БАЛЕТНОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ така и ще си остане ненадминато, никой, предполагам, няма и да се опита да се конкурира с него. Всички изглеждат щастливи просто да вземат участие.
 	Близнаците се качват на сцената за клоунада и да повеселят присъстващите. Очевидно дават на хората време да се съвземат след току-що видяното, та още някой да събере нерви да изпълни своя номер. Ди и Дум изнасят почти професионално магическо представление. Бъркат няколко пъти, но явно го правят заради комичния ефект, понеже съм ги виждала в действие и са изумителни, не са по-лоши от всеки един професионален фокусник.
 	На сцената се качва младеж, понесъл очукана китара. Изглежда не се е къпал от много време, лицето му е покрито със струпеи, а на ризата има петно засъхнала кръв.
 	― Тази песен, изпята от великия Джеф Бъкли, мир на праха му, се нарича „Алелуя“!
 	С тези думи започва да подрънква на китарата. По всяко друго време несъмнено щеше да бъде знаменитост.
 	Разкъсващи душата акорди отекват над залива, а гласът му плавно набира мощ. Хората започват да припяват на тъжната песен. По лицата на някои засъхват сълзи на студения вятър, докато пеем „Алелуя“ с пресекващи гласове.
 	Песента свършва, настъпва тишина. Потънали сме в размисъл за живота и любовта, и всичко друго объркано и строшено, но все пак превърнало се в наша победа.
 	В началото аплодисментите са тихи, ала бързо прерастват в щуро ликуване.
 	Певецът безцелно подрънква на китарата известно време, докато не улучва позната мелодия. Започва да пее поп-песен ― лековата, простичка и весела. Публиката танцува, подскача и запява заедно с него.
 	Далеч не сме така добри като ангелите, които чух в гнездото. Твърде много от нас пеят фалшиво и изпълнението ни никога няма да е на ниво, да не говорим перфектно като на ангелите. Но всички пеем заедно ― сектантите с мазните им „сертификати“ за амнистия, съперничещите си банди по въжетата на моста, гневните борци за свобода, родителите с децата на раменете си ― няма да забравя това чувство, докато съм жива. Колкото и кратко да продължи.
 	Държа се за емоцията и се опитвам да я заключа в подземието в главата ми, където знам, че ще бъде на сигурно място и ще остане завинаги с мен. Никога не съм прибирала там нищо хубаво, но искам да се уверя, че няма да се изгуби. Просто в случай, че това е последното голямо човешко представление от какъвто и да е вид, завинаги.
 	И тогава ги чувам.
 	Онова, от което се боя. И което съм очаквала.
 	Разнася се тихо бръмчене. И въздухът се раздвижва.
 	Твърде далеч от нас мъглата кипва.
 	Те идват.
 	Небето почернява от телата им и мъглата се завихря от ветровете на хиляди чифтове крила. Или никой не е забелязал пришествието на ангелите в сгъстяващата се мъгла, или всички сме били твърде омаяни от шоуто.
 	По високоговорителите глас започва обратното отброяване. Това би трябвало да е сигналът за публиката да хукне и всички да заемат позиции.
 	― Пет...
 	Пет ли? Не трябваше ли да започнат от двайсет и пет?
 	Всички губят ценна секунда да проумеят, че времето им свършва.
 	― Четири...
 	Публиката се пръсва. Хората се бутат и тичат панически. Претъпканият район с публиката и изпълнителите разполага само с четири секунди да се евакуира под прикритието на металните решетки и мрежите под моста.
 	Певецът на сцената продължава да пее ― и нито дъжд, нито буря, нито спускащи се над главите ни апокалиптични ангели няма да го спрат по време на най-доброто изпълнение в живота му. Свършил е с веселата поп-песничка и сега е преминал на любовна балада.
 	― Три...
 	Налага ми се здраво да дръпна юздите на стремежа да хукна подобно на всички останали. Оставам на място и пъхам дебели тапи в ушите си, а шумозаглушителния шлемофон оставям на шията си. Виждам и другите да правят същото около сцената, по мертеците, на въжетата.
 	―Две...
 	Прекалено много хора тичат в една и съща посока. Решетките-скривалище, поставени под моста, ще скрият само определен брой хора. Цари пълен хаос, а всички търчат и крещят.
 	― Едно...
 	Тълпата оредява. Остават стрелците в камуфлаж, но и те бързат към позициите си.
 	Роякът скакалци изниква от мъглата по-бързо, отколкото предвиждам ― жив облак от жила и зъби. Скакалци ли?
 	Къде са ангелите?
 	 
 	 
 
 59

 	 
 	ОТЕКВАТ ИЗСТРЕЛИ срещу рояка скакалци, все едно обаче стреляме по облаците. Също толкова безполезно е. Навярно светлината и звукът, предназначени за ангелите, са привлекли скакалците.
 	Те кацат на четири крака около нас. Наземните отряди се включват в действието, изстрели отекват отвсякъде.
 	Измъквам ножовете си точно когато от небесата пред мен се спуска скакалец. Жилото му надвисва над главата и посяга към мен.
 	Автоматично вдигам ръце. Режа и пронизвам. В момента давам всичко за Мечо Пуки.
 	Тази мисъл ме разярява още повече. Доброволно върнах на Рафи неговия меч!
 	Пак посягам.
 	Жилото със свистене се дръпва изпод острието на ножа ми.
 	Скорпионът пред мен прави всичко по силите си да ме убие. Движи жилото си толкова бързо, че се чудя да не е бил танцьор на степ в предишния си живот.
 	За секунди потъвам в пот, понеже едновременно се мъча да се изплъзна и се опитвам да се бия. Тези малки ножлета не са полезни с нищо, освен да разярят скакалеца.
 	Завъртам се настрани и му нанасям най-бързия си страничен ритник. Кракът ми се забива в коляното му с хрущене.
 	Чудовището изпищява и се килва настрани, понеже коляното му е счупено.
 	Навеждам се ниско и подкосявам и другия му крак. То пада.
 	― Стойте! ― Сестра ми се втурва насред моста, съпроводена от питомните си скакалци. Крещи на всички около себе си.
 	Наоколо е бойно поле, свистят куршуми, но въпреки това тя се втурва в хаоса с протегнати ръце! Краката ми омекват само като я виждам.
 	― Спрете!
 	Не съм сигурна кой спира ― нашите бойци или скакалците ― но и двете страни се обръщат да я погледнат. Надежда и почуда се надигат в гърдите ми, докато гледам как сестра ми прекратява кървава схватка само със силата на волята си.
 	Не знам какво е щяла да стори след това, понеже до Пейдж каца огромен скакалец.
 	Белият кичур в косата му не може да се сбърка, нито налудничавият му бяс. Този път Рафи го няма да го сплаши. Той сграбчва единия любимец на Пейдж и го вдига във въздуха над главата си като гърчещо се бебе.
 	― Не! ― Сестра ми подскача с вдигнати ръце сякаш малко дете се опитва да си върне топката от побойник.
 	Белия кичур със сила стоварва по-дребния скакалец на коляното си и му чупи гърба с хрущене.
 	― Не! ― писва Пейдж. Нашареното ѝ от шевове лице почервенява, а вените на шията ѝ изпъкват.
 	Белия кичур запраща строшения скакалец на земята. Без да обръща внимание на сестра ми, започва да го обикаля.
 	Раненият скакалец се придърпва напред на ръце. Опитва се да избяга от противника си и влачи мъртви крака подире си.
 	Белия кичур превръща действията си в показно изпълнение, надува се и се възправя гордо, та да го видят всички; скорпионоопашатите чудовища го зяпат. Той очевидно планира да покаже, че е крал на скакалците и никой друг не може да го предизвиква безнаказано.
 	Следователно ще убие Пейдж.
 	Втурвам се към сестра ми, криволича между зрителите. Наоколо гъмжи от скакалци, ала никой друг на моста не се бие. Доктора ги е предупредил, че има вероятност част от скакалците да се окажат на наша страна. Сега изглежда присъстващите не са сигурни как да постъпят. Всички на моста ― скакалци и хора ― следят развитието на драмата.
 	Пейдж изкривява лице при вида на приятелчето ѝ, което безпомощно се влачи по асфалта, неспособно да движи краката или опашката си. Започва да хлипа.
 	Тази гледка явно вбесява Белия кичур. Той замахва към нея с опашката си.
 	Изпищявам. Колкото пъти досега съм видяла сестра ми в битка, тя неизменно е успявала да ме изненада. Този път обаче Кичура знае, че тя е опасна, и възнамерява да я убие.
 	В същия момент някой виква по високоговорителите:
 	― Те идват!
 	Тъмният орляк скакалци се върти и кръжи над моста, затъмнявайки небето. Между жилата и прозрачните крила мяркам все пo-нарастваща вълна от крила на хищни птици.
 	Ловът започва.
 	 
 
 60

 	 
 	 
 	ОПИТВАМ СЕ ДА НАТИКАМ СТРАХА и притеснението си в тъмницата в главата ми, но те са твърде големи.
 	Свалям поглед от небето. Пейдж е впила зъби в рамото на Белия кичур. Жива е и се сражава.
 	Втурвам се към нея и същевременно се старая да се прикривам възможно най-добре от рикоширащи куршуми.
 	В средата на моста Белия кичур блъска и удря Пейдж в земята с яростта на бясно куче, после стъпва върху гърдите ѝ и така я задържа да се гърчи, докато се извисява над нея.
 	Сестра ми е непоколебима в гнева си и не спира да се съпротивлява. Видът на осакатения, пълзящ безпомощен любимец навярно е натиснал спусъка в душата ѝ ― страстта ѝ е толкова дива и настоятелна, че като нищо ще я задуши.
 	Тъкмо съм се приближила и оцелелите два скакалеца се хвърлят към Белия кичур. По сила са несравними с чудовището и то с лекота ги запраща настрани.
 	Останалите скорпионоопашати скакалци летят на нервни, възбудени лупинги над и пред мен, щурат се във всички посоки и на косъм се разминават един с друг. Изглеждат объркани и разтревожени.
 	Не успявам дa се пропъхна покрай тях и се налага да отстъпя пред подвижната им преграда.
 	Белия кичур вдига огромното си жило, готов да удари по малката ми сестричка, която още се мята под крака му.
 	Правя опит да се мушна между летящите скакалци, но жилата им се мятат хаотично и ми пречат да премина. От другата страна на битката майка ми има същия проблем.
 	Жилото на Белия кичур се спуска към сестра ми.
 	Пищя и правя крачка към тях. Един скакалец ме връхлита и ме събаря на земята.
 	Изумително, но Пейдж реагира по-бързо от жилото. Извърта тяло встрани от пътя му. Кичура улучва асфалта и връхчето на опашката му се заклещва в моста.
 	Преди Белия кичур да успее да го издърпа, Пейдж го захапва. Кръв бликва около устата ѝ, все едно е прехапала артерия. Тя откъсва цяло парче от опашката, преди Кичура да я отблъсне.
 	Този път, когато я удря, в движението му се чете отчаяние. Този път, когато ѝ посяга, от небето пада скакалец и го ужилва във врата.
 	Белия кичур се олюлява и сляпо посяга към предателската твар. Счупва ѝ врата и запраща мъртвото тяло на асфалта.
 	Още един скакалец го удря при близкото си прелитане. Белия кичур се олюлява и за част от секундата вдига стъпало от Пейдж. Това ѝ стига да се изправи.
 	Два скакалеца се спускат от небесата, за да я нападнат.
 	Тя се изплъзва изпод единия и връхлита право върху другия. Кръвта ми застива, когато скакалецът на Белия кичур замахва с жило към сестра ми.
 	Изстрел улучва нападателя ѝ.
 	Скакалецът пада в агония на земята. Стрелецът стои наблизо, изглежда ми познат.
 	Мартин кима на Пейдж, все още с пушка, прицелена в кървящия скакалец. Ако това продължи, като нищо ще му простя, че улови сестра ми с ласо, защото била чудовище.
 	Пейдж се обръща и скача да разкъса гърлото на Белия кичур.
 	Скакалците гъмжат на страната на Пейдж и кръжат над нея, докато тя вилнее. Привлечени са от яростните ѝ крясъци, независимо какво влияние има върху тях Белия кичур.
 	Друга група скакалци се рои на страната на противника на сестра ми. Чудя се дали помежду им ще избухне мащабна схватка.
 	Онези над Пейдж се отклоняват да нападнат Белия кичур. Тези над него ― да връхлетят Пейдж.
 	Мартин стреля по нападателите ѝ, щом я приближат.
 	Скакалците се сблъскват във въздуха и се жилят, докато накрая и Белия кичур, и Пейдж изчезват от поглед под телата на целия рояк.
 	Не виждам какво става, понеже са погребани под купчина крила и жила.
 	Сигурно съм спряла да дишам поне за минута. Не виждам нищо зад кипналата планина, съставена от рояка.
 	Изведнъж скакалците се вдигат от моста и политат във въздуха пред погледите на присъстващите. Вятърът, предизвикан от крилата им, развява косите и дрехите ни и ни шиба безмилостно. Те излитат в небесата, сливат се с мъглата и небето кипва.
 	Роякът се понася над залива, но аз не виждам никъде нито Пейдж, нито Белия кичур.
 	В момента не съм в състояние да сторя нищо за нея.
 	Налага се да приема, че сестра ми е призвана сама да води битката си. А аз на свой ред ― да оцелея и да съм тук за нея, когато се върне.
 	Не мисля за възможността да не се завърне.
 
 61

 	 
 	 
 	 
 	ЩОМ СКАКАЛЦИТЕ ОТЛИТАТ, ясно виждам небесата да се изпълват с ангелски воини.
 	Несъзнателно оглеждам висините за Рафи, но не го забелязвам в множеството над нас.
 	Слагам си шумозаглушаващия шлемофон и описвам здраво очи в подготовка за предстоящите събития.
 	Дори през затворените си клепачи виждам ослепителната заря на силните прожектори, които светват навсякъде. Светлината пронизва очите ми в мига, когато се опитвам да ги отворя.
 	Налага се да ги присвия и да примигна неколкократно, за да се приспособя към яркото осветление.
 	Ангелите закриват очите си с ръце и спират насред полет. Неколцина дори се сблъскват едни с други. Мнозина се извръщат, за да се скрият от ослепителните прожектори, и влитат право върху другарите си.
 	Светлината пронизва моите обикновени човешки очи. Не мога и да си представя колко болезнена е за ангелите.
 	След това гигантските високоговорители писват в микрофония ― най-силната и пронизителна, която някога съм чувала ― мъчителна е дори през шлемофона ми. Целият този гръмотевичен шум бълва право срещу свръхчувствителните уши на ангелите.
 	Те лепват ръце върху лицата си. Олюляват се във въздуха, заслепени и оглушали; нито нападат, нито отлитат.
 	Изумителното нощно зрение и остър слух на ангелите работят в наша полза. Способностите им, превъзхождащи многократно нашите, сега се превръщат в тяхна слабост. Не могат да ги изключат. Силната светлина несъмнено им изгаря очите. А целият този шум ― да му се не види, дори моите уши прокървяват от непоносимия вой!
 	Полезно е да си имаш гении от Силициевата долина в екипа.
 	Навсякъде изникват борци за свобода с пушки ― покрай сцената, по протежение на бордюрите на моста, също и зад опорите му. Макар да не ги виждам, снайперисти трябва да има до всеки от прожекторите и на платформите, скрити под моста.
 	В нощта отекват изстрели.
 	Докато ангелите се олюляват по небето в опит да видят нещо и да си съберат мислите, колкото да офейкат от този ужасен шум, нашите бойци ги свалят право във водата. След онова, което видях, докато се биехме с ангели в морето онзи ден, готова съм да се обзаложа, че повечето от тях не умеят да плуват.
 	Пък и вероятно големите бели акули вече са се самопоканили на кървавата трапеза, която им сервирахме в залива по време на представлението. Къци-къци, акулче...
 	Воплите откъм високоговорителите се променят и оттам се разнася мощен дeт метъл, толкова силен, че, кълна се, опорите на моста вибрират.
 	За музикалното оформление отговарят близнаците.
 	Мярвам ги за момент от едната страна на моста, всеки стои с вдигната ръка и размахва показалец и кутре в дяволския знак. Тръскат глави в ритъма. Повтарят си текста, изпят с хрипливи писъци над леещите се от тонколоните мощни китарни акорди и барабанен тътен. Щяха да изглеждат същински корави копелета, ако не бяха торбестите им клоунски костюми.
 	Това е най-шумното парти, вихрило се някога в Залива.
 	 
 	 
 
 62

 	 
 	 
 	НИЕ, ОТ НАЗЕМНИТЕ ОТРЯДИ, помагаме на стрелците да презареждат. Целта е да се постараем да сваляме враговете от небесата в пълните с акули води, но ако се случи някой да падне на моста, и за него ще се погрижим.
 	Надявам се.
 	Прожекторите внезапно изгасват и ни потапят в мрака. Доктора и Санджей настояваха светлините да мигат, за да не позволим на ангелите да се приспособят към осветлението и заслепяването им да продължи. Затова прожекторите са вързани за таймер, а той ги изключва и пуска съобразно предположенията ни за способностите на ангелите да привикват с промяната.
 	Снайперистите ни имат инфрачервени очила за нощно виждане, но не разполагахме с достатъчно, за да раздадем и на наземните отряди. Предвид мощния тътен на дет метъла, който блъска през тонколоните, както и двуслойната ми звукоизолация, не чувам съвършено нищо.
 	Насред битка за живота си сме ― слепи и глухи. Застивам и мъчително се опитвам да доловя нещо. Имам чувството, че прекарваме цяла вечност уязвими в мрака.
 	Внезапно прожекторите светват отново и ни изгарят очите с мощта си. Примижавам в опит да прозра през заслепяващото сияние.
 	Ангелите започват да се сипят по нашия мост. Работим на групи, за да ги избутваме от него, докато още са обезсилени. Нека акулите се оправят с онези, които пърхат във водата.
 	Влача мрежа в екип от четирима. Готова съм да я метна върху един ангел, ала виждам мама да се мотае насред хаоса и да си крещи сама. Пускам мрежата и оставям останалите трима да се оправят с нея, а аз трескаво се втурвам в опит да прибера мама и да я насоча към прикритията.
 	Тя е прекалено заета, за да ме послуша. След няколко секунди осъзнавам, че крещи команди на бръснатите членове на сектата.
 	Те събарят току-що кацналите ангели от ръба на моста. Робите им се веят във въздуха, докато се бият и рухват от моста заедно с тях.
 	Започват да се хвърлят и сами, когато ангелите политат по-ниско и се озовават по-близо. Сграбчват ги направо в полет ― същински човешки ракети. Понеже ангелите не очакват някаква допълнителна тежест да повлече крилата им, цопват в океана ― вихър от ръце, крака и крила. Надявам се, че поне плешивковците могат да плуват.
 	Майка ми издава заповеди като генерал в битка, макар никой да не я чува. При все това посланието ѝ е ясно, дори и само благодарение на жестикулацията; тя ритмично разпраща хората си в грациозен лебедов полет от моста.
 	За скачащите има добра мотивация да си хванат по някой ангел ― ще забавят падането им и така ще имат шанс да преживеят гмуркането. Пропускащите целта си поемат на самоубийствена мисия.
 	Притеснявам се и майка ми да не скочи, но тя очевидно не страда от недостиг на доброволци в очакване на заповедите ѝ. Насред хаоса на битката моето майче си има своя задача и с нищо не показва, че внезапно ще я зареже.
 	Да се надяваме това занимание да ѝ помогне да не зацикли върху случващото се с Пейдж. Колкото и да се притеснявам, поне знам, че ако сестра ми не се сражаваше да спечели командването на скакалците, в момента те щяха да ни нападат заедно с ангелите.
 	Справяме се по-добре, отколкото си представях, и започвам да си позволявам да мечтая за шанса да спечелим тази битка. Почти чувам триумфалните викове на присъстващите, когато забелязвам как още множество ангели почернят небесата.
 	Пристига нова вълна. И групата е много по-голяма от вече връхлетялата ни.
 	По пътя към нас част от ангелите се спускат ниско над водата, превземат корабчета и се заемат да помагат на мокрите си и ранени другари. Крилатите воини в залива се катерят по пленените плавателни средства, а хората трескаво плуват надалеч. Негодниците се държат тромаво, същински давещи се ястреби, тръскат крила и ги изтърсват от кървавата вода.
 	Стрелците следват новите ангели с потоци откоси. Продължават да свалят и онези в полет право в пълния с акули залив, но новата група се рее извън обxвaтa им ― като зрители. Видели са какво се е случило с по-наглите воини и се държат на разстояние.
 	Забелязвам и най-малкото ято. Крилата им са тъмни и опърпани. Трудно е да бъдат наречени „ангели“. Помежду им снове белокрил Адонис.
 	Това са Рафи и неговите Наблюдатели.
 	Ако едната група е на Уриил, а другата ― на Рафи, тогава кои са останалите? Те зрители ли са, дошли да позяпат как върви ловът?
 	Осенява ме, че истинската битка тепърва започва.
 	Дори ако Уриил би искал да отстъпи и да опита някой друг път, вече няма начин ― не и след като всички от ятото ще знаят какво е сторил. Що за велик ловец би се оказал иначе?
 	Уриил и ангелите му явно го осъзнават в същия момент като мен, понеже внезапно ни връхлитат стремглаво.
 	Музиката продължава да тътне гръмовно. Ангелите се приближават все повече, независимо, че тя става все по-шумна за тях; те са решени да довършат нападението си.
 	Прожекторите угасват и ни потапят в мрака.
 	Усещам самоделната сцена да потръпва под товара на кацащите навсякъде около мен врагове.
 	Светлината отново ни залива.
 	Наблизо има поне трима ангелски воини. Скачат високо и раздават наслука удари, докато се въртят със здраво стиснати очи. Не виждат нищо, а шумът сигурно превръща мозъците им на каша, но са готови за битка.
 	По целия мост се спускат ангели. Някои не улучват и остават да лежат неподвижно на бетона. Ала повечето все пак се приземяват ― достатъчно невредими, че да убият най-близкия до тях човек, докато още се приспособяват към светлината и се възстановяват от удара.
 	На моста избухва кървава схватка. Хората се щурат, някои бягат, други се бият. Стрелците не са сигурни какво да правят и започват да пропускат мишени. Не могат да обстрелват моста, без да улучат и свои хора, а ангелите над нас като цяло са далеч от лесни мишени.
 	Ангелите дори не изваждат оръжията си. Или се притесняват да не им извъртя пак номер с меча, който за жалост вече не притежавам, или са толкова самоуверени, че не си дават труда да прибягват до оръжия.
 	Невъзможно е да победим враговете си в ръкопашен бой. Бяхме предвидили необходимостта наземните отряди да се сражават с известен брой ангели, приземили се или паднали на моста, но не и с цялата ангелска паплач. Това далеч надминава и предвижданията ни, и времето за подготовка.
 	Настъпва касапница; ангелите свалят с удари нашите от моста или им чупят гръбнаците и ги ритат до припадък. Хората използват пистолети или пушки да стрелят по противниците си, въпреки риска да улучат свои събратя.
 	Вдигам ножа си срещу ангел, насочил се към мен. Острието ми се струва извънредно незначително в сравнение с меча, който доскоро държах. Не знам дали ангелът ме вижда, или не, но чета в погледа му жажда за кръв. Наясно е, че сее смърт. Въпросът е само чия ще бъде тя.
 	Ако извадя огромен късмет, има шанс да го преборя или дори да сваля и онзи след него, но това не е дългосрочна стратегия за оцеляване. И под „дългосрочна“ имам предвид следващите десет минути.
 	Прецакани сме.
 	 
 
 63

 	 
 	 
 	РЪЦЕТЕ МИ ТРЕПЕРЯТ и тежат като олово, но се стягам за битка. Опитвам се да се успокоя, за да се бия ефективно, но адреналинът вие във вените ми и ме изправя ненужно на нокти.
 	Докато преценявам най-добрите си варианти, забелязвам с ъгъла на окото движение. Друг ангел се е промъкнал до мен. Крилата му са златни, а лицето ― като издялано, но ме гледа със студените очи на убиец.
 	Преди да успея да премисля какво да сторя, снежнобели крила скриват убиеца.
 	Това е Рафи.
 	И с него се спускат двама Наблюдатели да му пазят гърба.
 	Сърцето ми се разтуптява, впрочем то и бездруго препуска бясно. Той е с гръб към мен, сякаш е напълно уверен, че няма да го нападна, при все факта, че сме врагове.
 	Удря нападателя ми, сграбчва го и го мята от сцената.
 	Изпускам затаения си дъх. Ръцете ми треперят от облекчение. Рафи се бие с друг ангел, не с хора!
 	Измъква меча си, готов за удар. Отстъпвам да застана гръб дo гръб с него и съсичам друг връхлитащ ни ангел. Наблюдателите заемат места от двете ни страни и така образуваме защитен периметър.
 	Ангелът, с който се бия, отстъпва назад, за да избегне острието ми. Подкосявам му краката и той рухва с тежко тупване. Вероятно не е свикнал да се сражава на земята.
 	Противниците ми се отдръпват назад, на сляпо си търсят ново място за битка.
 	Рафи се извръща към мен.
 	За първи път виждам лицето му да не е съвършено. Присвил е мъчително очи и примигва през сълзи.
 	Дошъл е да ми помогне.
 	Долетял е при мен, въпреки оглушителния вой и ослепителната светлина.
 	Бръквам в джоба си и изваждам шепа индустриални тапи за уши. Той поглежда оранжевите тапи в шепата ми, после пак мен. Грабвам една и я пъхам в ухото му.
 	Разбира ме и сам слага втора в другото си ухо. Няма да помогнат много, но все пак се забелязва някаква полза, защото лицето му омеква поне малко. Той успява да привлече вниманието на двамата Наблюдатели до нас, те също си вземат тапи от шепата ми и ги слагат в ушите си.
 	Прегръщам набързо Рафи. Вече не ми пука кой ще ни види. Рафи може да се притесни обаче.
 	И сякаш да го докаже, той поглежда към небето. Останалите му Наблюдатели и бесове се реят над битката, където шумът е по-слаб. А зад тях има облак крилати зрители. Положително е само плод на въображението ми, но откъм зрителите над нас долавям да се сипе арктически вятър на неодобрение.
 	Рафи се е спуснал да ни помогне, вместо да ни ловува, въпреки че цялата ангелска сган ни наблюдава.
 	Той завърта ръка към двамата си Наблюдатели. Те кимат.
 	Двамата скачат във въздуха и правят същия въртелив жест към останалите, кръжащи в небесата.
 	Целият отряд на Рафи се стрелва надолу през оглушителния шум и ярките светлини и каца на моста.
 	Сблъска ли се ангел с Наблюдател, те заприличват на два диви котарака, сбили се в задния двор. Перушината им настръхва и крилата им изглеждат още по-наострени и големи отпреди.
 	В началото нашите бойци за свобода приемат, че това са просто влезли в боя нови врагове, и се оттеглят в по-дефанзивна позиция спрямо тях. Но когато виждат, как Наблюдателите всъщност нападат ангелите на Уриил, започват да губят ценно време, зяпайки в потрес развоя на събитията.
 	Вдигам ръце и крещя, ала никой не ме чува. Не ме свърта. С групата на Рафи вече имаме равен шанс да отблъснем нападението на Уриил.
 	Явно и другите се чувстват по същия начин, защото навсякъде около мен хората крещят и ръкомахат в бойна радост.
 	Прожекторите отново угасват и ни запращат в свят на пълен мрак.
 	Стоя неподвижна, нямам къде да се скрия, за разлика от нас обаче ангелите могат да виждат. Някой ме бутва в тъмното. Ще ми се да клекна и да закрия глава, но се налага да се доверя на Рафи и Наблюдателите да ми опазят живота.
 	Когато прожекторите отново светват, Рафи се сражава до мен. Той и двамата му крилати противници се олюляват, когато светлината ги блъска.
 	Има много повече живи хора, отколкото очаквах. Наблюдателите са се сражавали вместо нас, докато сме били заслепени. Сега те са ослепелите; дошъл е нашият ред.
 	Побутвам Рафи да му дам да разбере, че съм аз, и вземам меча от ръката му. По време на дезориентиращите няколко секунди, докато ангелите прикриват очи в опит да се приспособят към завръщането на светлината, ние ― хората ― нападаме.
 	Режа и сека най-близките до нас противници, а други защитници нападат отделни ангели в групи, достатъчно големи да им надмогнат. Наблюдателите на Рафи се сражаваха, докато ние бяхме безпомощни. Сега е наш ред да се бием, докато те са вцепенени.
 	Действаме заедно в екип ― групата на Рафи и моите хора. Ние превъзмогваме техните слабости, те ― нашите. В сравнение със съвършените, могъщи, прекрасни ангели, ние сме странен, опърпан, нехомогенен отряд, но въпреки това отвръщаме на ударите.
 	Вместо кръв по вените ми струи адреналин и имам чувството, че е по силите ми да избия десет от ангелите на Уриил. Крещя боен вик с пълно гърло и се втурвам към следващия ангел с присвити очи, който засенчва лицето си.
 	Рафи пада на земята, вкопчен в сляпа битка с двама ангели. И двамата едновременно се мъчат да го удържаш. Забивам острието в гърба на единия, а архангелът изритва другия.
 	Сякаш наистина ни се отваря възможност да победим ангелите на Уриил, ако всички се сражаваме заедно.
 	Ала радостната възбуда свършва твърде бързо.
 	Облакът от ангели-зрители се спуска към нас, стремително и невъзвратимо.
 	 

 	 
 
 64

 	 
 	 
 	 
 	НЕ Е УЧУДВАЩО ЗАЩО зрителите-ангели скачат в битката сега, когато Рафи и Наблюдателите му защитават хората срещу другите ангели.
 	Но щом зрителите се юрват надолу, мъглата около тях кипва. Полетът на ангелите спира и те започват да се озъртат.
 	Облак скакалци изскача от мъглата около зрителите.
 	Претърсвам хаоса да съзра сестра ми, но не я виждам сред рояка крила и жила.
 	Кървав труп рухва от средата на гмежта от скакалци.
 	Сърцето ми спира, понеже не различавам никакви подробности. Искам да затворя очи, да не би да е Пейдж. Вместо това обаче погледът ми остава залепен за падащото тяло.
 	Не виждам нищо, докато то не се озовава достатъчно близо. Едва тогава успявам да го разпозная.
 	Прозрачни крила трепкат под поривите на вятъра. Скорпионска опашка. Бял кичур във веещата се коса.
 	Миг по-късно трупът се размазва в асфалта.
 	Отново съм способна да дишам.
 	Пейдж. Къде ли е?
 	В небесата роякът скакалци се разгръща около ангелите. Пейдж седи царствено в обятията на един от питомците си, следвана от остатъка на рояка.
 	Всички я зяпаме. Пейдж е покрита с кръв. Надявам се повечето да е на Белия кичур. Кръв капе и от устата ѝ. Дъвче нещо.
 	Нямам сили да мисля за това. Старая се да не поглеждам твърде внимателно Кичура, проснат натрошен на моста.
 	Старият водач е мъртъв.
 	Направо не мога да осъзная случилото се. Малката ми сестричка е кралица на скакалците!
 	С жестове и глас Пейдж избликва в ярост. Напомня ми за мама. Не чувам какво точно крещи, ала размахва ръце и скакалците покорно изпълняват желанията ѝ.
 	Те се сблъскват с ангелите-зрители в зверски двубой на съвършенство и чудовищност. Кръв вали над нас при срещата на жила и мечове.
 	Сестра ми спира крилатите зрители да ни връхлетят. Доктора и Ави се оказаха прави за нея.
 	Прилив на гордост и страх се вихри в гърдите ми. Моята сестричка е спасител.
 	Прожекторите угасват отново и мракът ни поглъща.
 	Усещам нечия ръка да изтръгва Мечо Пуки от хватката ми и разбирам, че Рафи си е възвърнал меча. Привеждам се ниско, за да се предпазя и покривам глава с ръце. Налага се да му се доверя да ми опази живота, докато съм сляпа и глуха.
 	Зад стиснатите си клепачи виждам образа на сестра ми, яхнала скакалец в боя.
 	 
 	 
 	 
 	 
 
 65

 	ПРОЖЕКТОРИТЕ ОТНОВО се включват. Виждам как някой се опитва да се изкатери по назъбения ръб на моста. Устата му е отворена в трескав писък. От каквото и да се опитва да се измъкне, явно е по-лошо, отколкото случващото се върху Бей Бридж.
 	Втурвам се на помощ. Ръката на човека е потна и той трепери. Не чувам и думица от приказките му, затова лягам по корем на ронещия се ръб и надничам. Виждам мрежата-прикритие, опъната под моста.
 	Тя е разкъсана. По двама-трима хората се държат за нея, сякаш се опитват да избягат от нещо. До един се взират ококорени в бурните води отдолу.
 	Морето кипи и експлодира, щом многоглав звяр се изстрелва от дълбините в порой от вода. Шестте му живи глави до една са зяпнали, все едно деформирана риба скача по мухи.
 	Една от главите ме забелязва и хлопва с челюсти.
 	Апокалиптичното чудовище докопва и прехапва неколцина човека с шестте си живи глави. След това изчезва обратно в залива ведно с кървящите и пищящи жертви.
 	Тъмните води плискат и се вихрят, а ръката на последната жертва изчезва във водовъртежа.
 	Всички под моста са паникьосани. Пълзят един върху друг и се опитват да се измъкнат от мястото, където се появи шестакът.
 	Откога продължава това?
 	Скачам, втурвам се към стълбата, издърпана, за да държим публиката на шоуто за таланти скрита под моста. Хрумва ми ужасна мисъл ― ами ако Доктора греши и хората нямат имунитет към чумата на шестака?
 	Не мога да допусна тези хора да умрат, защото има вероятност нещо да се е объркало. Откачам стълбата и я спускам отстрани. Хората трябва да се измъкнат от капана! Вече буквално са се превърнали в провиснали ниско плодове на тази война.
 	Нашите драпат към краищата на мрежата, някои от тях се катерят едни върху други. В опита си да се спасят, във водата падат поне толкова хора, колкото отнася и чудовището.
 	Заливът отново кипва и нагоре подскача друг шестак. Изумително е на каква височина са способни да се извисят. Звярът лакомо налапва хора с шестте си челюсти и замъква пищящите и гърчещи се жертви под водата, в дълбините.
 	― Хайде! Връщайте се горе! ― Махам на най-близките хора по мрежите. Вероятно ще са на по-безопасно място тук, на бойното поле, отколкото са в момента.
 	Щом бегълците започват да се катерят обратно нагоре, хуквам през хаоса към другите пътища за бягство около моста и спускам стълбите. Хората незабавно се втурват нагоре по тях.
 	Музиката спира.
 	Всички вдигаме глави. Дори ангелите и скакалцитe спираш насред полет. Какво става? Когато схватката приключи, не искам да имам повече нито един миг възбуда през живота си.
 	Над сцената полита ангел в бял костюм. Крилата му изглеждат мръснобели на ярката изкуствена светлина с паяжина от резки сенки.
 	В ушите ми кънти от липсата на звук. Смъквам шлемофона си.
 	― Изпитанието със сила приключи ― оповестява Уриил най-спокойно, ала звучи, все едно крещи. ― Рафаил се доказа като предател. Сега съм неоспорим Вестител.
 	Непосредствено след думите му някой изпищява. През ръба на моста се покатерва шестак. Щом виждат шестте глави и седмата, килната безжизнено на рамото, хората хукват назад.
 	Един ангел близо до шестака рухва на колене. Лицето му почервенява и той се поти. Кръв шурва от устата му.
 	Друг шестак се покатерва върху отсрещната страна на моста.
 	И там хората се разпищяват в трескав опит да избягат от шестаците, но можем да стигнем само до островчето на моста. Скупчваме се като изплашени животни.
 	Двама скакалци до шестака започват да кашлят. После ― да се давят. Напъват се да размахат крила, но се просват на бетона.
 	Кръв потича от устата им, от носа, от очите. Издават жалостиво мяукане и хриптят, докато се гърчат на моста.
 	Ред е на апокалиптичния мор.
 	 
 	 
 
 	66


 	 
 	 
 	 
 	― РАФИ! ― пробвам да привлека вниманието му. ― Махайте се от моста! Тези чудовища носят ангелска чума!
 	Нисколетящ ангел пада от небесата и стене, а вътрешностите му кипят. Кръв се стича от устата, ушите, носа и очите му; той също се гърчи на бетона.
 	Ангелите излитат във висините, в опит да избегнат шестака. Думите „ангелска чума“ се шептят из небесата под съпровода на свистенето на крила.
 	Всички крилати твари излитат от моста, по-далеч от заразените ангели и скакалци. Но само те ще смогнат да избягат от шестаците.
 	Ако Доктора е прав, чумата няма да засегне хората. Определено обаче не сме имунизирани срещу брутална смърт в челюстите на шестак.
 	― Пенрин! ― Виква ми Рафи отгоре, реещ се на снежнобелите си крила. ― Скачай от моста. Ще те хвана!
 	Втурвам се към ръба, където е майка ми. Дали Наблюдателите ще съумеят да уловят и нея, и всички останали, склонни да скочат? За щастие, сестра ми е във въздуха, достатъчно високо да е в безопасност.
 	Твърде близо до моста лети ангел. Изпищява, сгърчва се във въздуха и започва да рони кървави сълзи.
 	Друг шестак изпълзява по ръба на моста, недалеч от мама. Тя се втурва към средата на асфалта, ведно с всички останали. Колко такива чудовища има, да му се не види? Стигам до ръба и крещя на мама да се насочи някъде встрани.
 	― И числото му е шейсет и шест ― провиква се Уриил от висините, а гласът му отеква през паниката. Ако е изненадан от чумата, не го показва.
 	Щом стигам до ръба на моста, виждам и по-голяма част от залива. Кървавите морски води са осеяни с шестаци, които плуват към нас.
 	Още два се изкатерват на моста. Навсякъде наоколо още чудовища се пресягат и се катерят едно през друго, за да се качат горе.
 	Шестотин шейсет и шест. Това не е просто номер, татуиран на челата им. Явно толкова броя са направени.
 	Поглеждам нагоре.
 	Рафи се рее над мен.
 	Ангелът точно под него започва да се гърчи от болка. Носът му прокървява.
 	Махам на Рафи да се отдръпне.
 	― Върви!
 	Той се бави. Двама Наблюдатели го сграбчват за ръцете и го извличат нагоре.
 	Хората около нас тичат във всички посоки. Отекват изстрели. Носят се писъци.
 	― Ще запазя главата на човешката ти дъщеря, да я посадя върху някой от зверовете ― обръща се Уриил към Рафи. Лети високо над нас, откъдето му се разкрива отлична гледка към клането.
 	Върху моста отвсякъде се изливат шестаци.
 	Ние, хората, отстъпваме към средата, а те се олюляват към нас. Извадила съм ножовете си, но те са все едно клечки за зъби, насочени срещу армия от гризлита.
 	― Пенрин!
 	Вдигам очи да видя мъката на Рафи; Наблюдателите го държат на безопасно разстояние от нас.
 	Той сграбчва провесения на шията си изсъхнал плод и го поднася към устните си.
 	Захапва го.
 	Плодът се пръсва между зъбите му и по устните му потича течност с вид на гъста кръв.
 	 
 	 
 
 	67


 	 
 	 
 	ОТХАПАНИЯТ ПЛОД започва да дими.
 	Димът добива формата на принца на Преизподнята, с когото се сражавахме в ада.
 	Изглежда по-зле, отколкото при предишната ни среща. Макар парчетата, които отрязах да са порасли отново, крилата му все още приличат на стара щавена кожа, сега покрита с безброй белези. От едното крило липсва парче, а през устните на демона минава крива рана и отваря втора уста на лицето му.
 	Навежда се над Рафи във висините, а Наблюдателите настръхват и образуват защитна редица покрай него.
 	Нямам възможност да гледам какво се случва по-нататък. Шестаците са навсякъде около мен.
 	Известно време чувам само писъци; всичко около мен е потънало в кръв от клането. Навсякъде летят куршуми, но не разполагам с време да се притеснявам дали ще ме улучи рикошет: с все сили сека едната глава на шестак.
 	Писъците се усилват. В началото ги възприемам като част от клането, ала силата и естеството на звука са нечовешки.
 	Шестакът, с когото се сражавам, внезапно е улучен от три камшични глави.
 	Примигвам, за да се убедя, че виждам самата истина. Нима са същите камшични глави ― Погълнатите от Преизподнята? Озъртам се и се опитвам да проумея какво става.
 	Под ярката светлина на прожекторите блесналото море е покрито с Погълнати. Всички те вилнеят из залива и се сблъскват с шестаците, които са още във водата.
 	От вълните се изстрелват глави и пищят, а косите-бръсначи се веят пред тях.
 	Вкопчват зъби в шестака пред мен и незабавно започват да си прояждат път навътре.
 	Чудовището се гърчи от болка и се опитва да отскубне главите. Още няколко кацат на раменете му и се заравят.
 	Шестаците са под всеобхватен обстрел на камшични глави. Спират да обръщат внимание на хората, а ние се скупчваме в средата на моста.
 	Вдигам взор. Принцът с овъглените крила гледа надолу към нас със задоволство. Изглежда изключително доволен от себе си.
 	До него Рафи ме наблюдава. Не успявам да разчета изражението му. Какво ли е направил, за да постигне този ефект?
 	― Добре ли сте всички? ― провиква се той.
 	Кимам. Покрита съм с кръв и драскотини, но изобщо не усещам болка, не и с всичкия този адреналин, препускащ във вените ми.
 	Навсякъде около нас камшичните глави вече си прояждат път навън от шестаците. Отхапани живи глави на чудовищата се сипят по земята. На мястото им цъфват камшични и превземат телата.
 	Писъците преминават в писклив смях. Налудничав. Настоятелен. Щастлив.
 	Обладаните шестаци рухват с олюляване от моста и потъват във водата.
 	Хрумва ми, че започне ли истински апокалипсис, тези Погълнати шестаци като нищо ще се върнат от кървавото море във вид на същински апокалиптични зверове.
 	 
 	 
 
 	68


 	 
 	 
 	― ЧИФТ АРХАНГЕЛСКИ КРИЛА и нова армия ― възкликва принцът на Преизподнята.
 	― Какво си направил? ― долита Уриил до Рафи. ― Знаеш ли колко трудно беше да...
 	С нажежен до бяло гняв Рафи замахва с меча си срещу него. Архангелът едва успява да извади меча си да го блокира, силата на противниковия удар обаче го превърта във въздуха.
 	Уриил стремително рухва от небесата и тупва тежко на моста.
 	Изправя се с олюляване, кърви и се държи за рамото. Струва ми се счупено. Преди да си възвърне равновесието, тълпата се втурва срещу него.
 	Една жена му удря шамар и му крещи за децата си. Друга идва и го рита.
 	― Това е за моята Нанси! ― следва по-силен ритник. ― А това ― за малкия Джо!
 	Още някой скача в битката и започва да крещи на Уриил, четвърти притичва и се захваща да му скубе перата. Архангелът изчезва под тълпа гневни хора.
 	Политат пера. Плисва кръв. Под ярките светлини блестят ножове, размахани от покрити с кръв ръце.
 	Всички други са застинали ― музиката е спряла, прожекторите блестят, ангелите са прекратили схватката си, Погълнатите шестаци са се смълчали.
 	Във всички посоки се е възцарило призрачно сияние и сред него отекват писъците на Уриил.
 	Ангелите изглеждат объркани, несигурни какво да правят. Ако поддръжниците на Уриил всъщност му бяха верни и наистина го харесваха, а не го следваха от користни подбуди... нищо чудно дори да си бяха рискували живота, за да го спасят. Сега обаче, преди несигурните ангели да се размърдат, тълпата над архангела започва да се разпръсква.
 	Неколцина стискат зловещи парчета от него вместо трофеи. Кървави пера, кичури коса, пръсти и твърде окървавени за разпознаване органи.
 	Добре де, положително не сме най-цивилизованите същества във вселената, но пък кой е съвършен?
 	 
 
 69

 	 
 	 
 	― ИЗПЪЛНИХ МОЯТА ЧАСТ от сделката, архангеле ― прави равносметка принцът на Преизподнята. Изгорените му крила загребват лениво въздуха. ― Спасих достойната ти за съжаление човешка дъщеря и семейството ѝ . Сега е твой ред.
 	Рафи се рее на прекрасните си пернати крила пред демона. Кима с мрачно изражение.
 	― Не! ― викът сам се изтръгва от устата ми. Потресена съм от гледката.
 	От мрака извън осветения от прожекторите кръг долитат два бяса с черни брадви. Оръжията им са покрити с пластове стара кръв. Застават от двете страни зад крилата на Рафи.
 	В следващия миг съм сигурна, че както се взира в принца на Преизподнята, все ще измисли начин да се измъкне.
 	После обаче кима рязко.
 	Двата бяса вдигат брадви едновременно и без предупреждение срязват ставите на крилата на Рафи.
 	Вдигнаха брадви и отрязаха крилата на Рафи!
 	Вдигнаха брадви и ги отрязаха!
 	Отрязаха ги.
 	Те...
 	... крилата му...
 	Не знам дали той дава глас на болката си, понеже чувам само собствения си писък.
 	Рафи пада.
 	Двама от Наблюдателите му се стрелват и го улавят, преди да се удари в моста.
 	Снежнобелите му крила падат с тупване върху бетона.
 	Миг по-късно и мечът му издрънчава на земята и пуква бетона с тежестта си.
 	 
 	 
 
 70

 	 
 	 
 	УТРИННАТА СВЕТЛИНА ОЦВЕТЯВА небесата над покривите на Сан Франциско. Светът е завинаги променен, но започвам да го смятам за познат, ако не и утешителен.
 	Лодки обикалят окървавения залив и събират последните давещи се ангели и хора. Екипажите искаха да затварят спасените ангели в клетки и да ги прострелват, за да ги обездвижват за малко. Несъмнено с голямо удоволствие щяха да мерят колко време ще им е нужно да се възстановят и дори да проверят дали ще се излекуват сами, лишени от храна и вода. Но ― което не е изненада ― Йосия и Наблюдателите настояха, просто да ги лишим от одеяла и топли питиета, каквито получават спасените хора.
 	Сега, когато Уриил е мъртъв, има сериозна липса на архангели. По презумпция явно Рафи е неофициално начело, само дeтo ту идва на себе си, ту губи съзнание, докато препускаме през залива към най-близката работеща ― или най-малкото неразрушена ― болница.
 	Наблюдателите изпълняват нарежданията на Рафи и му докладват, когато е в съзнание. Ангелите, дълбоко потресени, просто изпълняват заповедите.
 	Оставам с впечатлението, че щом нещо им звучи разумно, ще правят каквото им каже Рафи, поне за момента. Тази клика е свикнала да следва заповеди, едва ли ще знаят какво да правят, ако няма кой да ги управлява.
 	Хората вече почти са се изтеглили от моста. Използвам Йосия и Наблюдателите да предавам съобщения и за мен. За момента е по-лесно. Притеснявам се прекалено много за Рафи, не ми е до това да помагам с логистиката или да се занимавам с прехвърлянето на хората до брега. На теория те следва да изпълняват моите команди, но всъщност правят каквото им кажат Туидълзнаците.
 	За хиляден път поглеждам към Рафи, докато се гуша с Мечо Пуки под палто, неизвестно как озовало се на раменете ми. Треперя, все едно е под нулата, и не мога да се стопля, без значение колко плътно се увивам. Едва виждам тъмната коса на архангела да се ветрее сред всички Наблюдатели и ангели около него. Лежи върху пейка на катера, който близнаците ни намериха.
 	Ангели и Наблюдатели се отдръпват и ме поглеждат с очакване. После сякаш по даден знак излитат в синьото небе. Рафи е в съзнание и ме гледа.
 	Отивам при него. Мъча се да не се държа като бебе и не настоявам да му държа ръката пред ангелите, но копнежът ме измъчва. Не искам да го излагам, дори ако не е в съзнание.
 	Но сега другите ги няма. Сядам до него и го хващам за ръката. Топла е и я придърпвам към гърдите си, за да се сгрея.
 	― Как се чувстваш? ― питам.
 	Той ме поглежда и аз изпитвам вина, задето съм му напомнила за крилата.
 	― Е? Каква е сделката? Ще те направят ли нов Вестител?
 	― Надали ― гласът му е хриплив. ― Сражавах се срещу тях, после призовах принц от Преизподнята. Така не се води кампания за избори. Спасява ме единствено представата в техните очи, че съм пожертвал крилата си, за да ги спася от ангелския мор.
 	― Можеше да имаш всичко, Рафи. Щом Уриил се махна от пътя ти, можеше да се върнеш при ангелите. И те ще те изберат за свой крал!
 	― Вестител.
 	― Все тая.
 	― Ангелите не бива да имат Вестител, свикнал с демонски крила. Не е редно! ― Той прави гримаса и затваря очи. ― Освен това не искам длъжността. Пратих да известят архангел Михаил веднага да се домъкне тук. И той отказва титлата.
 	― Не се ли вдига прекалено много перушина около толкова нежелана длъжност?
 	― О, много ангели я искат, просто не следва да я получат. Властта най-добре се държи от онези, които не я желаят.
 	― А ти защо не я искаш?
 	― Имам да правя по-добри неща.
 	― Например?
 	Рафи отваря едното си око и ме поглежда.
 	― Например да убедя едно упорито момиче да признае, че е лудо влюбено в мен.
 	Не успявам да сдържа усмивката си.
 	― Е, щом не искаш свинеферма, какво тогава желаеш? ― интересува се той.
 	Преглъщам.
 	― Какво ще кажеш за безопасно място за живеене, за да не се налага да се пребиваме за храна или да се сражаваме за нея?
 	― Нямаш проблем.
 	― И това е всичко? Стига само да помоля?
 	― Не. Всяко нещо си има цена.
 	― Знаех си. Каква е?
 	― Аз.
 	Преглъщам.
 	― Настоявам да бъдеш максимално точен и ясен. Не съм спала не помня от кога, а и слизам от адреналинови висини. Това не е особено приятен момент за хората. Та какво точно казваш?
 	― Наистина ли ще ме накараш да ти го обяснявам на пръсти?
 	― Да. Давай.
 	Рафи се взира дълбоко в очите ми. Изнервя ме, но и сърцето ми се разтуптява като на ученичка. О, чакай малко. Ами аз съм ученичка. Примигвам и се чудя така ли се очаква от мен да пърхам с клепки.
 	― Какво правиш?
 	― Какво?
 	Оф. Хич не ме бива в тази работа.
 	― Да не би да ми пърхаш с мигли?
 	― Кой, аз? Не, нищо подобно. Чакай... кажи го.
 	Рафи подозрително присвива очи срещу мен.
 	― Много неудобна ситуация.
 	― Да, така си е.
 	― Но нямаш намерение да ме улесниш, a?
 	― В такъв случай ще изгубиш уважението си към мен.
 	― За теб ще направя специално изключение.
 	― Стига си увъртал. Та какво се опитваше да ми кажеш?
 	― Опитвам се да кажа, че аз... ами, аз...
 	― Да?
 	Рафи въздиша:
 	― Много си трудна, нали го знаеш?
 	― Опитваше се да ми кажеш, че какво?
 	― Добредесгрешилсъм. Да продължаваме нататък. Къде смяташ, че е най-доброто място да се настанят ангелите, докато си тръгнат?
 	― Уха ― избухвам в смях. ― Ти не призна ли току-що, че си сбъркал? Каква беше думата? Сбъркал? ― Озарявам го с усмивка. ― Харесва ми да чувам как го казваш. Звучи лирично. Сгреших. Сгрееееших. Сгрррррешиих. Продължавай, пей с мен!
 	― Ако не обичах толкова много смеха ти, щях да те изритам от това прекалено шумно и неравно возещо нещо и да те оставя да трепериш в ледената вода.
 	Рафи обича смеха ми.
 	Прочиствам си гърлото. Вече сериозно питам:
 	― За какво си сгрешил?
 	Поглежда ме гневно, сякаш няма да отговори.
 	― За човешките дъщери.
 	― О? Значи не сме уродливи, отвратителни животни, които ти петнят репутацията?
 	― Не, за това бях прав ― той се ухилва. ― Но се оказва, че невинаги е нещо лошо.
 	Поглеждам го изпод вежди.
 	― Кой да ти знае? ― продължава Рафи. ― Нямах представа, че някоя може да е такъв трън в петата по време на смъртоносен поход и същевременно да е неустоимо привлекателна по магически, неустоим начин.
 	― Това ли са според теб „сладки приказки“? Понеже някак си очаквах да са с малко по... високо съдържание на комплименти.
 	― Не можеш ли да разпознаеш чистосърдечно признание в любов, като го чуеш?
 	Примигвам глупаво срещу Рафи, а сърцето ми блъска в гърдите.
 	Той прибира с милувка кичур коса от лицето ми.
 	― Виж, ясно е, че идваме от различни светове и различни раси. Но осъзнах, че това няма значение.
 	― Вече не те е грижа за ангелските правила?
 	― Моите Наблюдатели ми помогнаха да осъзная, че ангелските правила са за ангели. Без крилата ни никога няма да ни приемат обратно в ятото. Винаги ще има приказки за сваляне на крилата на Паднали наскоро и трансплантирането им върху нас. Ангелите са съвършени. Дори с трансплантирани крила, никога вече няма да бъдем съвършени. Ти ме прие точно какъвто съм, без значение дали изобщо имах крила. Дори когато бях с демонските, никога не ме погледна със съжаление. Никога не трепна в лоялността си. Такава си ти ― моя смела, вярна и любима човешка дъщеря.
 	Сърцето ми тупти все по-бързо, направо не знам какво да кажа.
 	― Оставаш тук, така ли?
 	С мен?
 	Той се надига да ме целуне, но простенва. Навеждам се над него и спирам в мига, когато почти се докосваме. Харесват ми горещината и електрическите иглички по устните ми, породени от близостта му.
 	Рафи притиска горещите си устни в моите. Разтварям длани върху твърдата му гръд и ги плъзвам по стегнатия му корем към кръста; старая се да избягна раните от крилата. Прегръщаме се здраво. Толкова е хубаво. Той е така топъл. И солиден.
 	Ще ми се този миг да продължи до безкрай.
 	― Ах, истинската любов! ― Тръбача каца на лодката и я разлюлява. ― Направо ми се гади от нея. На теб не ти ли се гади, Ястреб?
 	― От самото начало идеята ми се виждаше лоша ― признава Ястреба, който се приземява до него. ― Вечно проклятие ме сполетя, задето ви слушах, мошеници такива.
 	― Как е плътската рана, шефе? ― Тръбача му показва ключицата си, където блестят оголените му мускули с обелена кожа. ― Хайде да сравним, та да видим кой има повече право на хвалби?
 	Не ми се ще да питам, но се налага:
 	― Какво става с ангелите?
 	― Те ще си намерят Михаил ― казва Рафи. ― Ще се върнат у дома и ще го изберат за свой нов Вестител. Все ще успеят да го притиснат някъде. От него ще стане чудесен Вестител, колкото и да не му се иска.
 	― Ние в безопасност ли ще сме?
 	― Скоро всички те ще си отидат. Твоите другари ще могат да започнат да възстановяват света ти.
 	― А Наблюдателите?
 	― Избраха да останат заедно с мен. И бездруго никога не са имали предубеждения към човешките дъщери, поначало това им беше проблемът. Боя се твоите хора да не видят зор с тях.
 	― Но само защото жените ви ще ни предпочитат пред собствените си мъже ― намесва се Тръбача.
 	― Вярно ли? Толкова ли си сигурен, че всички момичета ще искат някакъв си бивш ангел вместо нормален мъж?
 	Той свива рамене.
 	― Дори да не сме толкова съвършени, колкото навремето ― философства Рафи, ― всичко е относително.
 	Поглеждам го изпод вежди, но не успявам да сдържа смеха си.
 	― Да, ама аз ти се присмивам.
 	Рафи ме придърпва към себе си и отново ме целува. Разтапям се върху жилавото му тяло. Не мога да му устоя. Дори не съм сигурна дали трябва да опитвам.
 	Устите ни се проучват взаимно, а целият ми свят се превръща в цялостно изживяване на Рафи.
 
 	ЕПИЛОГ 


 	
 
 	ВЪРВЯ ПО СРЕДАТА НА УЛИЦАТА в стария ни квартал. Разпознавам пукнатата сграда с графитите на ангел, на която е написано: „Кой ще ни варди от вардияните?“
 	Сега на всяка врата има заковано перо, топнато в червена боя. Някоя от бандите, предполагам, е спечелила района, след като напуснахме, и сега това е тяхна територия. Подозирам, че все още има и обикновени хора, които се крият по тавани и мазета.
 	В момента това е най-южният край на полуострова ― тази част, докъдето пожарът от лова на бройка не е изпепелил. Много от стените са почернели от сажди, но сградите още стоят.
 	Сестра ми язди пред нас на един от скакалците си. Вика на хората, че ангелите си отиват и няма страшно да излязат от скривалищата си. Станала е по-разговорлива със зарастването на шевовете, които ѝ позволяват по-свободно да си отваря устата. Завинаги ще има белези, но поне тялото ѝ ще бъде напълно ― даже повече от напълно ― функционално.
 	Започнала е да си възвръща и част от теглото сега, когато най-сетне премина от супи на твърда храна. Лайла се потруди върху нея с надеждата Рафи да я спомене с добра дума пред Михаил, когато той вземе властта. Каквото и да е сторила на Пейдж, явно действа. Сестра ми все още предпочита сурово месо и не харесва зеленчуци, но поне не е капризна за вида на месото и дали източникът му е бил мъртъв, или жив.
 	Майка ми трополи след мен ― кара пазарската си количка. Пълна е с празни бутилки от сода, стари вестници, одеяла, листовки и кори с развалени яйца. Хората излизат от скривалищата си повече заради развалените яйца, които раздава, отколкото заради листовките, но Ди и Дум ме увериха, че това ще се промени, когато започнат да се чувстват по-човешки, а не като плъхове след апокалипсис.
 	Мама е убедена, че бесовете и демоните скоро ще ни превземат и, ако се съди по малката тълпа, която напоследък върви по петите ѝ, много хора ѝ вярват. Те я обграждат със своите пазарски колички, пълни с боклуци и развалени яйца. Нямат представа защо мама разнася боклука наоколо, но предполагат, че все ще им свърши работа някой ден, както се оказаха полезни развалените яйца. Не искат да рискуват.
 	Докато оставям листовка под една чистачка, забелязвам Рафи да се носи над мен на старите демонски крила на Белиал. Отказва да взема участие в подобни хуманитарни дейности като разнасяне на листовки по колите и вратите, но въпреки това ни държи под око.
 	Листовката е за поредното шоу на близнаците. Този път е миницирк. Те са убедени, че шоу с уроди ще събере голяма публика, а нима някога е имало повече уроди, отколкото в Края на дните?
 	Майка ми кресва на някого зад гърба ми. Завъртам се с ръка на Мечо Пуки, готова да извадя острието. Но се оказва, че тя просто замерва с развалени яйца някой, осмелил се да вземе бутилка от сода, без да пита.
 	Прокарвам пръсти през козинката на мечето, като си повтарям да се отпусна малко. Войната вече свърши. Време е да съберем оцелелите и да започнем да възстановяваме.
 	Дори Мечо Пуки все още има нужда от малко убеждения, за да прояви доверие. От лова на бройка насам не е позволил на Рафи да го докосне, но имаме напредък. Според доскорошния архангел мечът все някога ще осъзнае елементарната истина: само защото повелителят му вече не съответства на съвършения образ на ангел, не означава, че не е достоен за него.
 	Пред нас на улицата бибипка клаксон. Близнаците махат от прозореца на техния награден кемпер. Имаше официален победител, но те все пак успяха да си го присвоят. Не съм питала за подробности, ала без залог едва ли е минало ― почти съм сигурна. Защо иначе новият им девиз ще е „Банката винаги печели“.
 	Майка ми удря крадеца по главата с празната пластмасова бутилка, която се опита да ѝ отмъкне.
 	― Мамо!
 	Изприпквам да се погрижа за опазването на мира.
 
 	БЛАГОДАРНОСТИ 


 	
 
 	Много благодарности дължа на потресаващите ми бетачитатели, които помогнаха тази книга да се качи едно стъпало по-нагоре: Найла Адамс, Джесика Линч Алфаро, Джон Търнър, Аарон Емиг и Ерик Шайбъл. И, разбира се, огромни благодарности получават и читателите на поредицата „Пенрин и Краят на дните“ ― за нестихващия ентусиазъм и подкрепата.
 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	Сюзън Ий


 	КРАЯТ НА ДНИТЕ



 	Американска, I издание


 	Превела от английски: Елена Павлова 


 	Редактор: Цвета Германова 


 	Коректор: Йоана Ванчева 


 	Предпечатна подготовка: Любомир Делев


 	формат: 84/108/32 Печ. коли: 24


 	ИК „ЕМАС“


 	 

 	 
 notes


 
 1 


 	 Капитан от тайната полиция Шинсенгуми и гениален фехтовчик, умира през 1868 година от туберкулоза. ― Бел. прев.
 
 2 


 	 Откровение на Йоан 13:18. ― Бел. прев.