[Kodirane UTF-8] Стивън Ериксън Дан на Хрътките Този роман е в памет на моя баща, Р. С. Лъндин, 1931–2007. Липсваш. Благодарности Благодарност, както винаги, на моите предварителни читатели: Боуен, Рик, Марк и Хрис, и особено на Бил и Хейзъл за техните добри думи и подкрепа в течение на една трудна година. Дълбоко признание също така към персонала на бистро „Блек Стилт“ и бистро „Пасифик Юниън“ за щедро предоставеното от тях място за работа. С обич към Клер и Боуен, за всичко. {img:dan_na_hrytkite_karta_1.png} {img:dan_na_hrytkite_karta_2.png} Действащи лица _Кътър_, убиец _Сцилара_, негова спътничка _Искарал Пъст_, Върховен жрец на Сянка, Магът, Бог на бок’арала _Сестра Спайт_, соултейкън _Могора_, жена на Искарал Пъст _Баратол Мекхар_, ковач _Чаур_, слабоумен гигант _Маппо Рънт_, Трелл _Пикър_, пенсиониран мостовак и съдружник в кръчмата на К’рул _Бленд_, пенсиониран мостовак и съдружник в кръчмата на К’рул _Анци_, пенсиониран мостовак и съдружник в кръчмата на К’рул _Малът_, пенсиониран мостовак и лечител _Блупърл_, пенсиониран мостовак _Фишер_, бард, редовен посетител в кръчмата на К’рул _Дюйкър_, бивш Имперски историк на Малазанската империя _Белам Ном_, младеж _Ралик Ном_, пробудил се убиец _Торвалд Ном_, братовчед на Ралик _Тисера_, съпруга на Торвалд _Кол_, Член на Градския съвет на Даруджистан _Истрайсиън Д’Арл_, Член на Градския съвет на Даруджистан _Ханут Орр_, Член на Градския съвет на Даруджистан, племенник на покойния Търбан Орр _Шардан Лим_, Член на Градския съвет на Даруджистан _Мурильо_, застаряващ хубавец и дуелист _Круппе_, въздебеличък дребосък _Мийзи_, собственичка на хана „Феникс“ _Ирилта_, редовна посетителка в хана „Феникс“ _Скърви_, кръчмар в хана „Феникс“ _Сълти_, слугиня в хана „Феникс“ _Чалис_, жена на Видикас, дъщеря на Истрайсиън Д’Арл _Горлас Видикас_, най-новият член на Градския съвет на Даруджистан, бивш Герой на празненството _Крут от Талиент_, агент на Гилдията на убийците _Газ_, убиец _Торди_, жена на Газ _Майстор Квел_, навигатор и чародей на Търговска гилдия Тригали _Фейнт_, акционер _Реканто Илк_, акционер _Суитист Сафърънс_, акционер _Глано Тарп_, акционер _Емби Боул_, пенсиониран от Нередовните от Мот и отскорошен акционер _Юла Боул_, пенсиониран от Нередовните от Мот и отскорошен акционер _Прешъс Тимбъл_, пенсионирана от Нередовните от Мот и отскорошна акционерка _Грънтъл_, керванен охранник в продължителен отпуск _Стони Менакис_, собственичка на школа по фехтовка _Харло_, дете _Бедек_, „чичо“ на Харло _Мирла_, „леля“ на Харло _Снел_, дете _Байниск_, работник в мините _Веназ_, работник в мините _Скорч_, новонает телохранител _Леф_, новонает телохранител _Мадрун_, новонает пазач на имение _Лазан Дор_, новонает пазач на имение _Стъдлок_ (или Стъдиус Лок), кастелан _Хъмбъл Межър_, мистериозно присъствие в криминалния подземен свят в Даруджистан _Чилбаис_, демон _Барук_, Член на Кабала Т’орруд _Воркан_, Майстор на Гилдията на убийците _Себа Крафар_, Майстор на Гилдията на убийците _Апсал’ара*_, една от убитите в Драгнипур [* В предишните части на поредицата името на Богинята на крадците е Апсалар, но пък беше споменавана мимоходом. Може би направената промяна е в името на по-ясното разграничение между обсебената (вече не) от бог убийца Апсалар и Богинята Апсалар. — Бел. Dave] _Кадаспала_, един от убитите в Драгнипур _Дерудан_, вещица на Теннес _К’рул_, Древен бог _Драконъс_, един от убитите в Драгнипур _Корлат_, Тайст Андий, соултейкън _Орфантал_, Тайст Андий, соултейкън, брат на Корлат _Каллор_, претендент _Лейди Енви_, зрителка _Аномандър Рейк_, Син на Тъмата, Рицар на Мрака, Владетел на Черен Корал _Спинок Дурав_, Тайст Андий _Ендест Силан_, магьосник Тайст Андий _Каладън Бруд_, Боен главатар _Гуглата_ (_Качулатия бог_), Богът на смъртта _Дич_, един от убитите в Драгнипур _Сеймар Дев_, вещица _Карса Орлонг_, воин Теблор Тоблакай _Пътника_, странник _Сенкотрон_, Богът на Сянка _Котильон_, Въжето, Бог покровител на убийците _Пророк Сийч_, Върховен жрец на Падналия, бивш посредствен артист на име Мънъг _Силана_, Елейнт _Старата/Старицата_, Велик гарван _Раест_, джагътски тиран (оттеглил се) _Клип_, Смъртен меч на Тъмата _Нимандър Голит_, Тайст Андий _Скинтик_, Тайст Андий _Ненанда_, Тайст Андий _Аранта_, Тайст Андий _Кедевис_, Тайст Андий _Десра_, Тайст Андий _Сордико Куалм_, Върховна жрица _Салинд_, Върховна жрица _Сиърдоминът_, жител на Черен Корал _Градитан_, катил _Монкрат_, маг _Барън_, Хрътка на Сянката _Джиър_, Хрътка на Сянката _Блайнд_, Хрътка на Сянката _Руд_, Хрътка на Сянката _Палид_, нова Хрътка на Сянката _Лок_, нова Хрътка на Сянката _Ходещия по ръба_, скитник _Разхождащите кучета_, двама свидетели Пролог Говори истината, стой неподвижно, докато водата помежду ни се избистри. Размисли на Тайст Андий — Нямам име за това градче — рече дрипавият мъж и подръпна опърпаните поли на пищното си някога наметало. В плетения му колан беше затъкната навита каишка, прогнила и накъсана. — Трябва му име, струва ми се — продължи той по-високо, та гласът му да надмогне злобното дърлене на псетата, — но нещо ми липсва въображение, а и като че ли никой не се интересува много. Жената, която бе застанала до него и към която той добродушно отправяше съжденията си, беше току-що пристигнала. Твърде малко бе останало от предишния й живот. Никакво куче не беше имала, а изведнъж се озова тук, залитаща по главната улица на това западнало непознато градче, стиснала каишка, в другия край на която някакво зло побесняло псе дърпаше и налиташе по всеки минувач. Прогнилата каишка най-сетне се беше откъснала и освободен, звярът се беше втурнал напред, за да нападне кучето на този човек. В момента двете животни се опитваха да се избият едно друго насред улицата пред очите единствено на предполагаемите им собственици. Прахта бе отстъпила пред кръв и кичури кучешка козина. — Имаше гарнизон някога, трима войници, които не се познаваха помежду си — рече мъжът. — Но си отидоха, един по един. — Изобщо не съм имала куче преди — отвърна тя и се сепна, щом осъзна, че това са първите думи, които беше изрекла от… ами, оттогава. — Аз също — призна мъжът. — А и до този момент моето куче беше единственото в градчето. Много странно, никога не съм ги обичал тия жалки твари. — Откога сте… м-м, тук? — Нямам представа. Просто ми се струва, че е било винаги. Тя се огледа и кимна. — И на мен. — Уви, струва ми се, че любимчето ви умря. — О! Вярно. — Тя намръщено погледна скъсаната каишка в ръката си. — Е, предполагам, че няма да ми трябва нова. — Не бъдете много сигурна — каза мъжът. — Тук като че ли повтаряме нещата. Ден след ден. Но вижте, може да вземете моята — аз изобщо не я използвам, както виждате. Тя взе навитата каишка. — Благодаря ви. — Погледна лежащото в прахта мъртво псе, беше разкъсано на парчета общо взето. Победителят лазеше към господаря си, оставяше след себе си диря кръв. Всичко изглеждаше някак странно изчанчено, включително собствените й пориви, осъзна тя. Наведе се и нежно вдигна изпохапаната глава на кучето си, нахлузи клупа около прегризания врат. После пусна кървясалата, покрита с пяна глава на земята и се изправи, стиснала здраво опърпаната каишка в дясната си ръка. — М-да, всичко е някак доста объркващо, нали? — каза мъжът. — Да. — А си мислехме, че животът е объркващ. Тя го погледна накриво. — Значи сме _мъртви_ все пак? — Така мисля. — В такъв случай не разбирам. Трябваше уж да ме положат в гробница. Чудесна солидна гробница — лично я видях. Предназначена за богати покойници и защитена от крадци, с бурета вино и пушени меса и плодове за пътуването… — Посочи дрипите, в които бе облечена. — Трябваше да съм облечена в най-фините си дрехи, да нося всичките си накити. Той я гледаше мълчаливо. — Богаташи сме значи. — Да. — Тя отново извърна поглед към умрялото куче. — Е, вече не. Тя го погледна с яд, но бързо осъзна, че ядът е… ами, безсмислен. — Никога не съм виждала това градче. Изглежда, сякаш ще се разпадне. — Да, цялото се разпада. За това сте права. — Не знам къде живея… о, странно звучи това, нали? — Отново се огледа. — Всичко е прах и гнило, а и това не е ли настъпваща буря? — Посочи по главната улица към хоризонта, където над голите хълмове се сбираха тежки, странно искрящи облаци. Зяпнаха мълчаливо натам. От облаците сякаш валеше дъжд от нефрит. — Някога бях жрец — каза мъжът, а кучето му докрета до крака му и се отпусна там, задъхано и с капеща от устата кръв. — Всеки път, щом видех да идва буря, затварях очи и запявах още по-силно. Тя го изгледа продължително, с немалка изненада. — Били сте жрец? Но тогава… защо не сте със своя бог? Мъжът сви рамене. — Ако знаех отговора на това, заблудата, която ме беше обсебила някога — за просветление — щеше наистина да си е моя. — Изведнъж се изправи. — Я, имаме посетител. Към тях с куцукане се приближаваше висок мъж, толкова съсухрен, че крайниците му приличаха на корени, лицето му беше направо изгнило, сбръчканата кожа — изпъната над костите. Дълга сива коса се вееше свободно от белия олющен череп. — Май трябва да свиквам с подобни гледки — отрони жената. Събеседникът й не отвърна нищо. Двамата гледаха как мършавият куцащ мъж ги подмина, а когато се обърнаха, за да го проследят с очи, видяха друг странник, загърнат в опърпано тъмносиво, с дръпната над главата качулка, висок колкото първия. Никой от двамата като че ли не ги забеляза. Закачуленият проговори: — Ходещ по ръба. — Повикал си ме — отзова се тъй нареченият Ходещ по ръба — за… облекчение. — Да. — Отдавна не съм идвал. — Би могъл и така да си мислиш, Ходещи по ръба. Сивокосият — който явно беше умрял отдавна — кривна глава и попита: — Сега защо? Качулатата фигура леко се извърна — на жената й се стори, че като че ли погледна към мъртвото псе — и каза: — Отврат. Ходещия по ръба се изсмя — тихо и хрипливо. — Що за отвратително място е това? — изсъска нов глас и жената видя силует — не повече от мъгливо петно сред сенките, — зашепнал от страничната уличка, макар да креташе като че ли, подпрян на тояжка, и изведнъж огромни зверове — два, четири, пет — пристъпваха около новодошлия. Жрецът до жената изсумтя. — Хрътките на Сянката. Да можеше моят бог да види това! — Може би го вижда, през твоите очи. — О, съмнявам се. Ходещия по ръба и събеседникът му се загледаха към приближаващата се загърната в сенки фигура. Ниска. Треперлива. След това бавно започна да се вплътнява. Черната чвореста тояга затупа по черната улица, вдигаше облачета прах. Хрътките се разпръснаха, навели ниско глави, душеха по земята. Никоя не се доближи до трупа на кучето й, нито до задъхания звяр в краката на новия й приятел. Закачуленият рече: — Отвратително значи? Май си прав. Някакъв некропол, Сенкотрон. Село на отхвърлените. Извън времето и да, безполезно. Такива места — продължи той — се срещат повсеместно. — Говори за себе си — рече Сенкотрон. — Виж ни само, чакаме. _Чакаме._ О, ако държах на възпитанието и благоприличието! — Изведнъж се изкиска. — Ако някой от нас държеше! Изведнъж Хрътките се върнаха, настръхнали, вперили острия си поглед към нещо далече по главната улица. — Още един — прошепна жрецът. — Още един и последният, да. — Всичко това ще се случи ли отново? — попита го жената, обзе я внезапен страх. „Някой идва. О, богове, някой идва.“ — Утре? Кажи ми! — Допускам, че не — каза след малко жрецът. Очите му се изместиха към кучешкия труп на земята. — Не. Допускам, че не. Откъм хълмовете отекна гръм и нефритеният дъжд заплющя като стрели от десет хиляди битки. Някъде надолу по улицата изтрополяха колелета на впряг. Тя се обърна натам и се усмихна. — О — въздъхна облекчено, — ето, возилото ми идва. Някога той беше жрец на Пейл, тласнат от отчаянието към измяна. Но Аномандър Рейк не го интересуваше отчаянието, нито каквото и да било друго извинение, което можеше да му предложат Дич и приятелите му. Изменниците на Сина на Тъмата целуваха меча Драгнипур и някъде сред този легион от тътрещи се през вечния сумрак имаше лица, които той можеше да разпознае, очи, готови да срещнат неговите. А какво щеше да види в тях? Само това, което и той щеше да им върне с погледа си. Отчаянието не беше достатъчно. Тези мисли бяха редки, не повече или по-малко нежелани от всички други, надсмиваха му се, зареяни свободно навътре и навън; а когато не бяха наблизо, какво пък, може би се рееха сред чужди небеса, яхнали топли ветрове и затаени като смях. Това, което не можеше да избяга, беше самият Дич и всичко, което виждаше наоколо си. Тази мазна кал и острите й черни камъни, които се врязваха в изгнилите подметки на ботушите му; гибелно влажният въздух, който полепваше на пластове кир по кожата, все едно самият свят е изпаднал в треска и плувнал в пот. Смътните викове — вечно някак странно далечни за ушите на Дич — и много по-близо, стонът и скърцането на огромния механизъм от дърво и бронз, приглушеният хрип на веригите. Напред, напред, докато бурята отзад се приближава, облак след трупащ се облак, кипнало сребро, прорязано с усуканите лъчове желязо. Пепел бе започнала да вали върху тях, вече непрестанно, всяка прашинка беше студена като сняг, но това бе лапавица, която не се стапяше, а само кипваше в калта, докато вече сякаш газеха през поле от шлака и сгур. Макар и чародей, Дич не беше нито дребен, нито крехък. Нещо грубовато имаше в него, което напомняше на другите за улични разбойници и катили — там някъде, в живота, който бе имал преди. Чертите му бяха груби, ръбати, скотски. Силен мъж беше някога, ала това не бе привилегия, не и тук, не и окован към Бремето. Не и в тъмната душа на Драгнипур. Напрежението беше непоносимо, но той го понасяше, и още как. Пътят напред беше безкраен, пищеше от безумие, но той се беше вкопчил в здравия си разум, както удавник би се вкопчил в опърпано въже, и се влачеше напред, стъпка по стъпка. От железните пранги крайниците му плачеха кръв, без надежда за облекчение. Фигури, плувнали в кал, оряха напред от двете му страни, а пред тях, смътни в сумрака — безброй други. Носеше ли утеха тази споделена съдба? Самият въпрос предизвикваше истеричен смях, гмуркане в драгоценната забрава на лудостта. Не, със сигурност нямаше такава утеха извън взаимното признаване на безразсъдство, лош късмет и твърдоглава глупост, а такива черти не можеха да подхранят приятелство. Освен това спътниците ти от двете страни имаха навика да се сменят миг след миг, един окаян глупак заместваше друг в зърнистата кипнала гмеж. Изпънал веригите, за да тегли Бремето; този кошмарен труд не оставяше никаква енергия, никакво време за разговор. Тъй че Дич пренебрегна ръката, блъснала го по рамото първия път, втория път. Третия път обаче бе толкова силно, че чародеят залитна. Изруга, извърна се и погледна с яд този, който сега крачеше редом с него. Някога, преди много време, може би щеше да потръпне, ако видеше такова привидение. Сърцето му щеше да подскочи от ужас. Демонът беше огромен, тромав и изгърбен. Царственото му някога потекло не беше никаква привилегия тук, в Драгнипур. Дич видя, че създанието носи падналите, провалилите се, сбира към себе си десетки или повече тела — и веригите, затегнати към тях, също. Мускули се изпъваха, издути и усукани, докато демонът теглеше. Измършавели отпуснати тела висяха като наръчи дърва под двете му мишници. Една, все още в съзнание, макар главата й да се полюшваше, беше яхнала широкия му гръб като маймунче; оцъклените й очи се плъзнаха по лицето на чародея. — Глупак такъв — изръмжа Дич. — Хвърли ги в колата! — Няма място — изгука демонът с тънък детски гласец. Но чародеят все пак се беше възползвал от състраданието му. За самия демон щеше да е по-добре да изостави падналите, но пък тогава, разбира се, всички щяха да усетят допълнителната тежест, жалкото влачене на веригите. Но все пак, ако този паднеше? Ако тази необичайна сила и воля поддадеше? — Проклет глупак! — изръмжа Дич. — Защо не убие още няколко дракона, проклет да е! — Проваляме се — каза демонът. На Дич му се дощя да завие от това. Не беше ли очевидно за всички? Но този треперлив гласец, едновременно объркан и отчаян, го прониза право в сърцето. — Зная, приятелю. Скоро ще е. — И тогава? Дич поклати глава. — Не знам. — Кой знае? Чародеят отново нямаше отговор. Демонът настоя: — Трябва да намерим някой, който знае. Сега отивам. Но ще се върна. Не ме съжалявай, моля те. Внезапен вихър, сив и черен, и ето че до него вече крачеше някакъв подобен на мечка звяр, твърде уморен и обезумял, че да може дори да се хвърли към него — както правеха някои същества. — Явно отдавна си тук, приятел. _Кой знае?_ Интересен въпрос. Знаеше ли наистина някой какво щеше да се случи, щом хаосът ги хванеше? Някой тук, в Драгнипур? В първите си мигове след като целуна меча, посред отчаяните си опити да избяга, посред отчаяните си писъци, той беше замервал всички с въпросите си — че то дори към Хрътка се беше обърнал, но тя бе твърде заета да дърпа веригите си, пяна капеше от чудовищната й уста и за малко щеше да го стъпче, а повече изобщо не я видя. Но някой беше отвърнал, някой му бе проговорил. За нещо… о, нищо повече не можеше да си спомни освен едно име. Едно-единствено име. _Драконъс._ Много неща беше видяла в този безкраен антракт в своята кариера, но нищо не беше по-обезкуражаващо от бягството на двете Хрътки на Сянката. Не беше за човек като Апсал’ара, Богинята на крадците, да петни съществуванието си с изнурителното унижение с тегленето на верига цяла вечност. От пранги трябваше да се бяга, всякакво бреме ловко трябваше да се избягва. От мига на дотътрянето си тук си бе поставила задачата да счупи веригите, които я държаха вързана в това ужасно селение, но тази задача беше буквално неосъществима, ако си прокълнат вечно да теглиш проклетия фургон. А тя нямаше желание да гледа повече ужасяващия впряг в самия край на веригите, ожулените буци жива все още плът, влачещи се по разровената кална земя, проблясването на отворено око, жвакането на останал само жили крак, изпъващ се към нея, страховитата армия на падналите, вече предалите си и онези, чиято сила вече поддаваше. Не, Апсал’ара вече се беше добрала по-близо до огромния фургон, най-сетне газеше вече до едно от грамадните дървени колелета. След това беше забавила крачка, докато не се намести точно зад колелото. Оттам се измести навътре, шмугна се под скърцащото дъно с несекващия дъжд от кафява вода, кръвта и изпражненията, изтичащи от гниещата, но все още жива плът. Повлече веригата след себе си и се добра до една издатина под впряга, точно над предната ос, завря се там, със свити крака и гръб, опрян в хлъзгавото дърво. Огънят беше дарът, откраднатият дар, но никакъв огън не можеше да има в този подгизнал долен свят. След като това го нямаше, тогава имаше… триене. Започнала беше да трие една в друга брънките на веригата. Колко години бяха изтекли? Никаква представа нямаше. Не съществуваше никакъв глад, нито жажда. Веригата стържеше. Появи се смътен намек за топлина, закатери се брънка по брънка нагоре и в ръцете й. Омекнало ли беше желязото? Проял ли се беше металът на нови сребристи жлебове? Отдавна беше спряла да проверява. Усилието само по себе си бе достатъчно. От толкова дълго време беше достатъчно. До онези проклети Хрътки. Това, както и неизбежната истина, че фургонът беше забавил, че в него вече лежаха толкова много, колкото и тътрещите се все още напред, дърпащи отчаяно веригите си. Чуваше окаяните стонове, сипещи се от долницата точно над нея, стоновете на затиснатите под тежестта на безброй други. Хрътките с грохот се бяха хвърлили от двете страни на фургона. Бяха скочили в зейналата паст на мрака, в самия център. Имало беше някакъв непознат, неокован странник. Беше подразнил Хрътките… _Хрътките!_ Тя помнеше лицето му, о, да, лицето му. Дори и след като бе изчезнал. По дирите на всичко това Апсал’ара се бе опитала да догони зверовете, но бе издърпана обратно през неизмеримия студ на онзи портал — студ толкова жесток, че унищожаваше плът, по-студен дори от Омтоуз Феллак. Студът на _отричането на отказа_. Няма по-голямо проклятие от надеждата. Някое по-нищожно същество щеше да заплаче тогава, щеше да се предаде, да се хвърли под някое от колелетата и да остане да се влачи след фургона, нищо повече от поредната купчина натрошени кости и изтерзана плът, стържещо и подскачащо в каменистата кал. Но тя се беше върнала на своето си местенце, отново бе започнала да търка веригите. Веднъж бе откраднала луната. Беше откраднала огъня. Беше стъпвала безшумно из сводестите зали на града в лоното на Лунния къс. Тя беше Богинята на крадците. А един меч бе откраднал живота й. _Не. Не._ Изтегнато на обичайното си място на плоския камък край потока, краставото псе надигна глава. Движението му размърда рояка насекоми и те се разлетяха с бръмчене. Гърбът му бе покрит с белези, някои — толкова дълбоки, че мускулите отдолу се бяха изкривили. Кучето живееше в селото, но не беше от него. Нито пък беше от селската глутница. Не спеше пред входа на ничия колиба; не позволяваше на никого да го доближи. Дори конете на племето не се доближаваха до него. Всички бяха съгласни, че има някаква дълбока горчивина в очите му, и още по-дълбока тъга. От бог докоснато, твърдяха старейшините на Урид, а това тяхно твърдение гарантираше, че псето няма да умре от глад, нито ще бъде прогонено. Щяха да го търпят, като всички неща, от бог докоснати. Изненадващо пъргаво въпреки осакатения си заден крак, псето заподтичва през селото, по главната улица. Щом стигна до южния край, продължи надолу по склона и зави през обраслите с мъх балвани и купища кокали, очертали сметището на уридите. Минаването му бе забелязано от две момичета, все още на година или повече от своите нощи на преход към пълнолетието. Имаше прилика в чертите им, а на тази възраст съвсем си приличаха, времето на рождението им бе само с няколко дни разлика. За нито едно от двете не можеше да се каже, че е разговорливо. Споделяха си безмълвния език, обичаен сред близнаци, макар да не бяха близначки, и за тях този език като че ли бе достатъчен. И тъй, като видяха, че кучето напуска селото, те се спогледаха, насъбраха каквито провизии и оръжие им паднаха подръка и се отправиха по дирята му. Заминаването им бе забелязано, но това беше всичко. На юг, надолу от огромните родни планини, където кондори кръжаха сред върховете и вълци виеха, щом дойдеше зимният вятър. На юг, към земите на омразните деца на натийците, където обитаваха носителите на война и напасти, убийците и поробителите на Теблор. Където натийците се плодяха като леминги, докато някой ден като че ли никакво място нямаше да остане на света за нищо друго и за никой друг освен за тях. Като кучето, двете момичета бяха безстрашни и изпълнени с решимост. Макар и да не го знаеха, тези черти бяха наследени от техния баща, когото така и не бяха срещали. Кучето не се озърна назад, а когато двете момичета го догониха, остана безразлично. Беше, както казваха старейшините, от бог докоснато. А в селото на една майка и на една дъщеря казаха за бягството на децата им. Дъщерята заплака. Майката — не. Вместо това усети топлина в едно място долу по тялото си и се изгуби в спомени. — О, крехък град, където странници дохождат… Пуста равнина под пусто нощно небе. Самотен огън, тъй слаб, че е почти погълнат от почернелите напукани камъни, които го обкръжават. На един от двата плоски камъка край огнището седеше нисък закръглен мъж с рехава мазна коса. Избеляла червена жилетка върху ленена риза с оцапани, бели някога бухнали ръкави над месестите длани. Закръгленото му лице бе зачервено, отразило примигващите пламъци. От малката брадичка висяха дълги черни косми — недостатъчно за плитка, уви — нов навик, който бе усвоил, да гали и суче космите на брадата си, когато потънеше в дълбок размисъл, или в плитък дори. Всъщност, когато изобщо не мислеше, но искаше да създаде впечатление за човек сериозен и разсъдлив, стига някой да го погледне замислено. Сега ги галеше и сучеше, загледан намръщено в огъня. Какво бе изпял онзи сивокос бард? Там, на скромната сцена в кръчмата на К’рул по-рано тази нощ, докато той го гледаше, доволен от мястото си в преславния град, който бе спасил неведнъж? — О, крехък град, където странници дохождат… — Трябва да ти кажа нещо, Круппе. Закръгленият мъж се обърна и видя забулена фигура, седнала на другия плосък камък, да протяга тънки бледи ръце към пламъците. Круппе се покашля леко и рече: — От дълго време Круппе не се е озовавал чучнат тъй, както го виждаш сега. Следователно отдавна Круппе не е заключавал, че онова, което желаеш да му кажеш, е от такава съдбовна значимост, че никой освен Круппе не е достоен да го чуе. Смътен блясък му отвърна от мрака изпод качулката. — Аз не съм в тази война. Круппе поглади мишите опашки на брадата си и си достави наслаждението да не каже нищо. — Това изненадва ли те? — попита Древният бог. — Круппе винаги очаква неочакваното, стари ми приятелю. Че то би ли могъл изобщо да очакваш друго? Круппе е изумен. И все пак го спохожда мисъл, гмурка се в мозъка с едно дръпване на тази чаровна брада. К’рул заявява, че не е във войната. Все пак Круппе подозира, че той е все пак нейната печалба. — Само ако разбираш това, приятелю — отвърна с въздишка Древният бог. После килна глава. — Не бях забелязал, но изглеждаш тъжен. — Тъгата има много вкусове, а Круппе като че ли ги е опитал всичките. — Сега за такива неща ли ще говориш? Вярвам, че съм добър слушател. — Круппе вижда, че си силно затормозен. Може би сега не е моментът. — Това не е важно. — Важно е за Круппе. К’рул се огледа и видя приближаваща се към тях фигура, сивокоса и мършава. Круппе припя: — О, крехък град, където странници дохождат… а останалото? Новодошлият отвърна с дълбок глас: — … и в дупките се свират, та там да обитават. И Древният бог въздъхна. — Ела при нас, приятелю — рече Круппе. — Седни тук, край този огън: тази сцена рисува историята на нашия вид, както знаеш добре. Нощ, огнище и приказка за запридане. Драги К’рул, прескъпи приятелю на Круппе, виждал ли си някога Круппе да танцува? Странникът седна. Изпито лице, изражение на скръб и болка. — Не — отвърна К’рул. — Не мисля. Нито с ръце и крака, нито с думи. Усмивката на Круппе бе лукава и нещо блесна в очите му. — Тогаз, приятели, настанете се удобно за тази нощ. И _гледайте_. Първа книга Клетва към слънцето Това създание от думи прекосява бързо, задъхано отбягва то плисъка на дъжд червен под ясносиньото небе стъписано пред всичко зърнато каква е ползата сега от тази броня, щом думите тъй лесно се изсипват? И този бог на обещания се смее на грешните неща, дошли без време, отменя всички тези саможертви във преднамерената злост присвит като войник отстъпващ макар да е отказан отстъпът към стени от трупове. Ти знаеше, че туй ще дойде накрая и нямаше преструвки, нито изненада, че тук намираш тази чаша пълна със болката на някой друг съвсем не е тъй зле, както изглежда, вкусът по-сладък е, отколкото очакваше в съня на някой глупав щом седиш. Затуй вземете тази войнственост където искате, напъденото псе е нападът на моята душа към центъра на улицата върти се зъбите оголило ръмжи към копията жадни забили хладно и очистили ръцете ви. Ловуващите думи Братос от Черен Корал 1. О, крехък град! Където странници дохождат и в дупките се свират, та там да обитават. О, град лазурен! Приятелите стари тук въздишки сбират в подножия на кейове след прилива. Некоронован град! Врабци където кацат по дирята на паяк високо на первази. Обречен град! Нощта се приближава пробужда се история да обитава тук. Крехък век Фишер кел Тат Стоеше сама на терасата сред града от син пламък. Небесният мрак бе изтласкан, нежелан гост на тази първа нощ от Празненството Джедероун. Тълпи изпълваха улиците на Даруджистан, щастливо разбунени, добродушни в бедствието на свършека на една година и начеването на друга. Нощният въздух бе влажен и остро наситен с безброй миризми. Имало беше пиршества. Имало беше разбулвания на свободни, приемливи за женитба млади мъже и девици. Трапези, отрупани с екзотични блюда, дами, загърнати в скъпи коприни, мъже и жени в нелепи униформи, всички в бляскава позлата — този град без постоянна армия хранеше множество частни гвардии и хаотично обилие от висши рангове, държани повече или по-малко изключително от благородната класа. На празненствата, на които бе присъствала тази вечер, облегната на ръката на своя съпруг, нито веднъж не бе видяла истински офицер от Градската стража на Даруджистан, нито един истински войник в прашносиво наметало, с лъснати ботуши и белези от рани по лицето, с дръжка на меча, увита в проста кожа, и очукан, потъмнял от носене ефес. Но беше видяла окачени самохвално на изнежени охранени мишци торкви като онези, които красяха някои войници на малазанската армия — войници от една империя, които неотдавна бяха осигурили за даруджистанските майки смразяващи заплахи към непослушните деца. „Малазанци, чедо! Промъкват се в нощта да крадат глупави деца! Да ви направят роби за тяхната ужасна императрица — да! Тук, в нашия град!“ Но торквите, които бе видяла тази нощ, не бяха от простия бронз или с грубо ецваното сребро на истинските малазански знаци и отличия за ранг, каквито се появяваха като реликви от някакъв отдавна мъртъв култ по пазарните сергии на града. Не, тези бяха златни, отрупани с драгоценни камъни, синьото на сапфира бе най-обичайният цвят дори при цветното стъкло, синьо като синия пламък, с който беше прочут градът, синьото, възвестяващо някаква величава и храбра служба на самия Даруджистан. Пръстите й се бяха притискали в една такава торква, на ръката на съпруга й, и в твърдия мускул под нея, твърдост досущ като презрителния поглед в очите му, докато оглеждаше струпаните тук-там благородници в просторната бръмнала зала, с властната осанка, която бе придобил, откакто влезе в Съвета. Презрението го имаше в погледа му много преди това и ако не друго, беше нараснало след последната му и най-триумфална победа. Даруджистанските жестове за поздрав и уважение се бяха завихрили около тях в достолепното им преминаване през тълпите и с всяка проява на уважение и почит лицето на съпруга й ставаше все по-кораво, ръката му под пръстите й се стягаше все повече, кокалчетата на ръцете му побеляваха над оръжейния му колан, бе затъкнал палците си в плетените халки по последната мода сред дуелистите. О, сега той се наслаждаваше да е сред тях. Всъщност — да е над мнозина от тях. Но за Горлас Видикас това не означаваше, че е длъжен да харесва някого от тях. Колкото повече го ласкаеха, толкова по-дълбоко беше презрението му и това, че щеше да бъде оскърбен без тяхното сервилничене, беше противоречие, подозираше тя, каквото мъж като нейния съпруг едва ли щеше да понесе. Благородниците бяха яли и пили, стояли бяха надуто, обикаляли бяха и парадирали, натанцували се бяха до капване, и сега залите за пиршества и светските холове екнеха само от безцелната шетня на слугите. Извън пищните зали на именията обаче простолюдието все още се веселеше по улиците. Маскирани и полуголи танцуваха по уличните калдъръми — с необузданите вихрени стъпки на Дрането на Фандър — все едно че зората никога нямаше да дойде, все едно че самата мъглива луна щеше да си остане неподвижна сред бездната, смаяна свидетелка на лудешкото им веселие. Градските стражи просто стояха отзад и наблюдаваха, придърпали прашносивите наметала около телата си; металните ръкавици стържеха, отпуснати върху палки и дръжки на мечове. Точно под балкона, на който стоеше, фонтанът в неосветената градина тихо бълбукаше и ромолеше, защитен с високите здрави стени на имението от буйните улични празненства, на които бяха станали свидетели по време на изнурителното си връщане към дома с каляската. Мъглива лунна светлина пълзеше в кипналата от пръските вода на басейна. Синият огън бе твърде силен тази нощ, твърде силен дори за скръбната луна. Самият Даруджистан беше като сапфир, блеснал в торквата на света. И все пак красотата му и цялото това възторжено хилядогласно ликуване не можеше да я достигне тази нощ. Тази нощ лейди Видикас бе видяла своето бъдеще. Всяка отделна година от него. Там, опряна на твърдата ръка на своя съпруг. А луната… е, тя приличаше на нещо от миналото, замъглен от времето спомен, ала все пак я беше отвела назад. Към един балкон също като този, във време, което сега изглеждаше много отдавна. Лейди Видикас, някогашната Чалис Истрайсиън, току-що бе видяла своето бъдеще. И откриваше, тук, в тази нощ и опряна на това перило, че миналото е по-добро място за съществуване. Тъпо! Точно тази нощ да свършат питките риви! Като ругаеше под нос, Пикър се провираше през гъстото множество на Крайречния пазар, през шумни тълпи и пияни гуляйджии, блъскаше с лакти, когато се наложеше, изпепеляваше с поглед всяка лъстива усмивка, която я забърсваше по пътя, и най-сетне стигна до входа на мръсна задна уличка, затънала в смет до глезените. Някъде южно от парка Бортън. Не точно маршрутът обратно до кръчмата, който би предпочела, но празненството се беше развихрило до пълно безумие. С увитите в кърпа питки под лявата мишница, тя спря, за да оправи усуканото си тежко наметало, намръщи се, като видя прясното леке от някакъв разсеян минувач — леке от някакъв тъп джадроубски сладкиш, — опита се да го забърше, от което стана още по-зле, а после, в още по-вкиснато настроение, загази през боклуците. Ако Богинята беше дръпнала, Блупърл и Анци несъмнено щяха да са се справили по-добре с намирането на салтоанско вино и вероятно вече се бяха върнали в кръчмата на К’рул. А ето я нея тук, на цели дванадесет преки и два прехода през две стени, с двайсет или трийсет хиляди побъркани глупаци дотам. Щяха ли да я чакат приятелите й? Забрави. Проклетата Бленд с нейните питки риви! И навехнатият й глезен отгоре на това, заради който Пикър бе принудена да се озове тук, в първата нощ на празненствата — стига глезенът _наистина_ да беше навехнат, а тя си имаше някои съмнения, след като Малът просто бе примижал към отока и беше свил рамене. Впрочем, човек едва ли можеше да очаква нещо друго от Малът. Съвсем се беше скапал след пенсионирането и шансът слънцето изобщо да изгрее в бъдещето на лечителя бе почти толкова възможен, колкото Гуглата да забрави да донесе сметката. А и не беше сам в нещастието си, нали? Но каква полза имаше да подхранва мрачното си настроение с тези добре предъвкани мисли? Ами такава, че я караше да се чувства по-добре, това беше. Дестер Трин, плътно загърнат в черното наметало и с вдигната качулка, наблюдаваше жената с големия задник, която газеше през сметта в другия край на уличката. Беше я засякъл да излиза през задната врата на кръчмата на К’рул, кулминацията от четири нощи на пост в грижливо избраното и загърнато от мрака местенце, от което можеше да следи тясната вратичка. Старшията на клана го беше предупредил, че всичките им обекти са бивши войници, но Дестер Трин не бе забелязал почти нищо, което да намеква, че се поддържат стегнати и в добра форма. Бяха стари, отпуснати, рядко трезвени, а точно тази, е, тя носеше това огромно дебело вълнено наметало, защото вече натежаваше и това явно я притесняваше. Да я проследи през тълпите беше сравнително лесно — тя беше с цяла глава по-висока от средния джадроуби, а маршрутът, който бе избрала до оня мизерен пазар в Крайезерния, като че ли съзнателно отбягваше улиците на дару — странен избор, който много скоро щеше да се окаже фатален. Дару потеклото на Дестер му позволяваше да вижда добре обекта си, докато си пробиваше целеустремено път през гъстата гмеж празнуващи. Тръгна веднага щом целта му стигна другия край на уличката. С бързи крачки на ловец стигна до края й и надникна навън тъкмо в момента, в който жената влезе в прохода на Втора околовръстна стена, с тунела през Трета точно зад нея. Войните за наследство в Гилдията, последвали изчезването на Воркан, най-после бяха потушени със съвсем минимално количество пролята кръв. И Дестер беше повече или по-малко доволен от новия Велик майстор, който беше едновременно зъл и умен, докато повечето останали кандидати бяха просто зли. Най-сетне един убиец от Гилдията нямаше нужда да е глупак, за да изпитва известен оптимизъм за бъдещето. Този договор беше добър пример. Ясен и прост, но със сигурност щеше да спечели за Дестер и другите от клана му значителен престиж при окончателното му изпълнение. Облечените му в ръкавици ръце забърсаха дръжките на окачените под мишниците му ками. Винаги вдъхваха увереност тези две остриета даруджистанска стомана, особено жлебовете им, пълни с гъстата лепкава отрова от морантски тралб. Отровата в днешно време бе предпочитаната осигуровка за повечето улични убийци на Гилдията и всъщност за немалко от онези, които щъкаха нощем по Пътя на крадците, тоест по градските покриви. Имало беше един убиец, близък на самата Воркан, който, в една нощ на измяна срещу собствения си клан, бе демонстрирал колко смъртоносно може да е да се биеш без магия. Като бе използвал отрова, убиецът беше доказал превъзходството на такива прости вещества в една-единствена, станала вече легендарна нощ на кръвопролитие. Дестер беше чувал, че някои посветени в някои кланове са вдигнали тайни олтари в чест на Ралик Ном, че са създали нещо като култ, чиито поклонници прилагат тайнствени жестове на взаимно признаване в Гилдията. Разбира се, Себа Крафар, новият Велик майстор, в едно от най-първите си изявления бе обявил този култ извън закона и бе последвала един вид чистка, с петима заподозрени водачи на култа, посрещнали утрото с усмихнати гърла. При все това оттогава Дестер беше чул достатъчно намеци, за да реши, че култът съвсем не е умрял. Просто се беше спотаил. Всъщност никой не знаеше какви отрови бе използвал Ралик Ном, но Дестер беше убеден, че е било морантски тралб, след като и най-малкото количество от тази отрова в кръвоносната система водеше до безсъзнание, а след това — до по-дълбока кома, която пък обикновено водеше до смърт. По-големи количества просто ускоряваха процеса и бяха сигурен път през Портата на Гуглата. Жената с големия задник вървеше пред него. На четири улици от кръчмата на К’рул — стига да хванеше маршрута, който той бе убеден, че ще хване — трябваше да изкачи дълга тясна уличка; вътрешната фасада на Оръжейната на Трета околовръстна стена се падаше вляво, а отдясно беше високата стена на Банята, дебела и здрава, само с няколко раздалечени малки прозорчета на горните етажи, с което неосветеният проход оставаше тъмен. Щеше да я убие там. Кацнал на орнамента на върха на ъгловата колона в края на високата стена, Чилбаис се взираше с каменни очи към дивата пустош отвъд. Зад него имаше буренясала градина с плитко езерце, наскоро възстановено, но вече занемарено, и пръснати по земята рухнали колони, обрасли с мъх. Пред него стърчаха криви дървета с оплетени клони, със съсухрени тъмни листа, провиснали като трупчета на насекоми, земята под тях бе разровена и обрасла с гъст лишей и туфи трева; лъкатушеща като змия пътека от разкъртени каменни плочи водеше към тромава, потънала в мрачно униние къща без никаква архитектурна прилика с която и да било друга сграда в целия Даруджистан. Светлината едва се процеждаше през цепнатините на грубите капаци и когато все пак успееше да проникне, беше убита и смътна. Вратата не се отваряше никога. Сред своите ближни Чилбаис беше гигант. Тежък като борсук, с изваяни мускули под настръхналата козина. Сгънатите му криле бяха доста малки и почти не стигаха, за да го извисят към небето: всеки замах с тези кожени ветрила изтръгваше стон от гърлото на демона. Този път щеше да е по-лошо от всякога. Месеци бяха минали, откакто за последен път се беше задвижил: беше се крил от любопитни погледи в сумрака на един надвиснал клон на ясена в градината на имението зад гърба му. Но когато зърна онова движение пред себе си, онова тихо, плавно придвижване от черната къща и по пътеката, и как самата земя изригна след него, за да разтвори зейнали гладни ями, как самите корени се загърчиха, за да уловят в клопката си този беглец, Чилбаис разбра, че бдението му е към края си. Сянката се плъзна и се присви до ниската стена на Дома Азат, загледа се като че ли продължително в гърчещите се към нея корени, а след това се надигна и се изля като втечнена нощ над каменната стена — и изчезна. Чилбаис изпъшка, разтърси омачканите гънки по мембраната между ребърчатите си пръсти и скочи напред изпод клона, вкопчи се колкото можа във въздуха, след това запляска бясно — пъшканията му се усилиха до изнемога — и най-сетне рухна върху покритата със слама земя. Изплю сухи вейки и мъртви листа и заситни назад към стената на имението, чул зад себе си как корените се раздвижват и посягат да го докопат. Задраска с нокти по зида и се изкатери на одевешното си място. Нямаше никакъв реален повод за страх, разбира се. Корените никога не достигаха извън стената на Азата и едно озъртане назад го увери… Чилбаис изпищя и скочи отново във въздуха, този път нагоре и извън градината на имението. О, защо никой никога не обичаше демони! Прелетя над обраслия с бурени фонтан, след това, с биещи с все сила криле, се понесе нагоре и все по-нагоре в нощта. Вест за неговия господар, да. Най-необичайна вест. Тъй неочаквана, тъй изпълнена с пламенно отчаяние! Плющеше с криле колкото имаше сила, огромен въздебел демон в мрака над синия, синия град. Зечан Троу и Гидин Бързия бяха намерили идеално място за засадата. На двайсет крачки надолу по тясната улица два хлътнали входа зееха един срещу друг. Четирима пияни бяха минали залитайки оттук само преди няколко мига и никой от тях не бе видял убийците, застанали неподвижно в мастиления мрак. А сега, след като бяха подминали и пътят бе чист… само една стъпка напред и кръв щеше да потече. Двете жертви се приближаваха. И двамата носеха глинени делви и леко залитаха. Като че ли спореха за нещо, но на език, който Зечан не разбираше. Малазански навярно. Бързо озъртане наляво. Четиримата пияни тъкмо излизаха в другия край, гмурваха се в пъстрата гмеж гуляйджии. Зечан и Гидин бяха проследили двамата от кръчмата на К’рул, гледаха ги, когато намериха винарката, попазариха се за цената, която жената бе поискала за виното, разбраха се и след това поеха обратно. Някъде по пътя трябваше да са дръпнали запушалките на делвите, защото сега спореха шумно, малко по-високият, който стъпваше като патрав и беше синекож — Зечан едва успяваше да го различи от мястото си, — току спираше, за да се подпре на някоя стена, готов сякаш всеки момент да избълва вечерята си. Но бързо се изправи и спорът като че ли секна. По-високият се присъедини към другия и ако се съдеше по шляпането на ботушите им в сметта, двамата продължиха един до друг. Просто идеално. Чисто. Съвсем, съвсем чистичко. Зечан живееше заради нощи като тази. Дестер се задвижи бързо, мокасините му заситниха безшумно по калдъръма, втурна се към жената, която крачеше нехайно пред него. Двайсет крачки, осем, четири… Тя се обърна рязко, наметалото се завихри. Сребриста резка синя стомана блесна в посичаща дъга. Дестер замръзна, опита се да се дръпне от пътя на оръжието — дълъг меч, Беру да е на помощ! — и нещо го стисна за гърлото. Изви се и се сниши наляво, двете ками изхвърчаха навън да я спрат, ако се опита да се приближи. Дълъг меч! Зной се изсипа по врата му, по гърдите и под ризницата му от сърнешка кожа. Уличката сякаш се разми пред очите му, загърна я мрак. Дестер Трин се олюля, замаха отчаяно с двете ками. Ботуш, а може би облечен в стомана юмрук се стовари в слепоочието му и още нещо изшляпа в каменната настилка. Не можеше вече да стиска камите. Чу ги как издрънчаха на камъните. Заслепен и замаян, той се просна върху коравия калдъръм. Студено. Някаква странна умора изпълни мислите му, надигна се на вълна, разля се и го отнесе. Пикър се наведе над трупа. Червеното петно на върха на меча й лъщеше, привлече погледа й, напомни й, колко странно, за божури след дъжд. Изпъшка уморено. Бърз беше кучият му син, почти толкова бърз, че за малко да избегне удара й. Ако беше успял, сигурно доста щеше да я затрудни. Все пак, освен ако глупакът не беше опитен в мятането на жалките си ками, рано или късно щеше да го посече. Да си пробива път през тълпите джадроуби не криеше кой знае какъв риск, освен може би с уличните джебчии. Като хора бяха изключително любезни. Във всеки случай беше много по-лесно да засече някой, който я следи — стига този някой да не беше джадроуби, разбира се. Мъртвият в нозете й беше дару. Все едно беше носил фенер на закачулената си глава, както стърчеше над тълпата след нея. И все пак… Тя го изгледа намръщено. „Не е обикновен катил. Не и с ками като тези.“ „Дъх на Хрътката!“ Прибра меча в ножницата, придърпа отново наметалото около себе си, като се постара да скрие добре оръжието. Ако Градската стража го откриеше, това щеше да й докара килия и зверски голяма глоба. Стисна вързопа с питките под мишница и тръгна. Бленд я чакаха големи неприятности. Зечан и Гидин изскочиха от нишите в съвършен синхрон, камите се вдигнаха и забиха надолу. По-високият малазанец изскимтя, щом двата ножа на Гидин се врязаха дълбоко. Коленете му се огънаха и от устата му плисна бълвоч, докато се смъкваше на земята, делвата се пръсна и виното се разля. Двете оръжия на Зечан пробиха през кожена ризница и остриетата заораха между ребрата. По едно във всеки дроб. Убиецът ги издърпа и отстъпи назад, докато рижият падаше пред очите му. Нечий къс меч се вряза във врата му. Зечан издъхна още преди да рухне на калдъръма. Гидин, изгърбен над коленичилия малазанец, погледна нагоре. Две ръце го стиснаха за главата. Едната се стегна на устата му и изведнъж дробовете му се напълниха с вода. Давеше се. Ръката стисна, пръстите запушиха ноздрите му. Тъмнината изригна в него и светът си отиде. Анци изсумтя и издърпа меча си, после изрита убиеца в лицето, колкото да подсили замръзналата на него физиономия на изненада. Блупърл се обърна към него ухилен. — Видя ли как направих оня бълвоч да се плисне? Това ако не беше гениално, не знам какво… — Млъкни — сряза го Анци. — Тия не търсеха безплатна пиячка, ако не си забелязал. Блупърл изгледа намръщено трупа пред себе си — от устата и носа му се изливаше вода — и се почеса по бръснатото теме. — М-да. Но все едно, бяха лаици. Гуглата да ме вземе, видяхме дъха им от средата на улицата. Спря, като минаха онези пияници, което ни подсказа, че не дебнат тях. Което значи… — Че дебнеха нас. Нали това ги казвам. — Я дай да се връщаме — подкани Блупърл, изведнъж притеснен. Анци подръпна мустак и кимна. — Направи я пак оная илюзия, Блупърл. Нас, на десет крачки напред. — Спокойно, сержант… — Не съм вече сержант. — Тъй ли? Защо още джавкаш заповеди тогава? Докато се върне при кръчмата на К’рул, Пикър вече кипеше от яд. Спря и огледа района. Някакъв тип се беше облегнал на стената в сянката срещу вратата на кръчмата. С вдигната качулка, ръцете скрити. Закрачи право към него. Оня я забеляза от десетина крачки и тя видя как се изправи, издаде напрежението си с помръдване на ръцете, наметалото се размърда. Неколцина гуляйджии се заклатушкаха между двамата и щом подминаха, тя направи последната крачка към мъжа. Каквото и да беше очаквал — може би, че ще го нахока, — явно не беше подготвен за жестокия ритник, който стовари между краката му. Докато падаше, тя пристъпи още по-близо и го перна с дясната си ръка по врата, колкото да му даде инерция. Челото му се натресе в калдъръма, изпращя болезнено и той се загърчи в краката й. Някакъв минувач спря и ги зяпна. — Какво искаш пък ти бе? — изръмжа Пикър. Мъжът я погледна стъписано, после сви рамене. — Нищо, миличко. Ми, заслужи си го. Да стои така… Виж, би ли се оженила за мен? — Разкарай се. Непознатият се затътри по пътя си, наскърбен от несподелена любов, а Пикър се огледа да види дали още някой няма да драсне от някое скривалище наоколо. И да се беше случило, беше го пропуснала. По-вероятно невидимите очи, които гледаха всичко това, щяха да са някъде горе по покривите. Мъжът в краката й спря да се гърчи. Тя се обърна рязко и тръгна към входа на кръчмата. — Пик! На две крачки от разнебитената врата се обърна и видя Анци и Блупърл — с делви с вино — да бързат към нея. Анци също изглеждаше кипнал от яд. Блупърл се задържа половин крачка и погледна неподвижното тяло от другата страна на улицата; някакво джадроубско хлапе вече пребъркваше джобовете му. — Пазаруването взе да става опасно — каза Анци. — Блупърл ни правеше илюзия по повечето път, след като надушихме една засада. Пикър хвърли един последен ядосан поглед по улицата, награби двамата под мишниците и ги задърпа към вратата. — Вътре, тъпанари. „Невероятно! Такава нощ, и да се ядосам толкова, че да отхвърля първото предложение, което получавам от двайсет години!“ Бленд седеше там, където седеше винаги, щом надушеше неприятност — на масичката в сянката точно до вратата, — и си правеше сливането, само дето беше изпружила крака, та който влезе, да се спъне. Пикър срита с яд двата черни ботуша. — Оу, глезенът ми! Пикър хвърли вързопа с питките в скута й. — Уф! Анци и Блупърл нахълтаха след нея и бившият сержант изсумтя: — Ей го и страшния ни пазач до вратата. „Оу, уф“, вика. Но Бленд вече се беше окопитила и развиваше питките. — Знаеш ли, Бленд — заговори Пикър, след като се настани до тезгяха. — Бабичките риви, дето ги правят тия, плюят в тигана, преди да плеснат тестото. Благославяне на някакъв древен дух… — Не е това — прекъсна я Бленд, докато отново загъваше питките. — Съскането им казва, че тиганът е достатъчно нагорещен. — Виж ти — изсумтя Блупърл. Пикър се намръщи, после каза: — Я да идем в кабинета, всички… Бленд, иди да намериш и Малът. — Лош момент — отбеляза Бленд. — Какво? — Спиндъл е тръгнал на онова поклонничество. — Радвам се за него. Бленд се надигна мързеливо и попита с пълна уста: — Дюйкър? Пикър се поколеба. — Покани го. Ако иска де. Бленд примига бавно. — Ще убиваш ли някой тая нощ, Пик? Мълчанието беше повече от красноречиво. Пикър огледа подозрително малката тълпа в кръчмата — всичките твърде пияни, за да залитат по улицата в дванайсетата камбана. Редовни клиенти до един. „Така бива.“ Махна с ръка на останалите и тръгна към стълбите. В другия край на гостилницата проклетият бард ломотеше някои от най-мъглявите стихове на „Аномандарис“, но никой не го слушаше. Тримата се изживяваха като новата порода в Съвета на Даруджистан. Шардан Лим беше най-тънкият и най-високият, със сухо лице и бездушни сини очи. Клюнест нос, тънка уста почти без устни, вечно извита надолу, все едно не може да сдържа презрението си към света. Мускулите на лявата му ръка бяха два пъти по-големи от тези на дясната, нашарени с гордо показвани белези. Срещна очите на Чалис като мъж, който се кани да пита мъжа й дали се кани да я оправи скоро, и тя усети погледа му като хладна собственическа ръка на гърлото си. Миг след това безцветните му очи се плъзнаха настрани и на лицето се изписа полуусмивка, докато се пресягаше към бокала си на лавицата над камината. Срещу Шардан Лим, от другата страна на почти изтлелия огън, стоеше Ханут Орр, дългите му пръсти галеха древните каменни чукове, взидани в камината. Любимец на половината благородни жени в града, стига да са женени или поне с отнета девственост, той наистина представляваше онова тъй възбуждащо съчетание от опасен чар и властна арогантност — черти, които съблазняваха иначе интелигентни жени — и беше добре известен с това колко обича да гледа как любовниците му пълзят на колене към него и го молят за трошица внимание. Съпругът на Чалис се беше отпуснал в любимия си стол вляво от Ханут Орр, изпружил крака и загледан замислено в бокала си; виното с цвета на синя кръв бавно кръжеше, щом завъртеше ръка в лениви кръгове. — Мила ми съпруго — провлече той, — освежи ли ви въздухът на терасата? — Вино? — попита Шардан Лим, вдигнал вежди, все едно че да я обслужи е копнежът на живота му. Не трябваше ли един съпруг да се оскърби от тази едва прикрита похотливост от страна на тъй наречените му приятели? Горлас изглеждаше безразличен. — Не, благодаря, съветник Лим. Дойдох само да пожелая на всички ви лека нощ. Горлас, много ли ще се задържиш? Той не вдигна поглед от виното, въпреки че устата му се задвижи, все едно отново вкусва поредната глътка и намира остатъка леко кисел за небцето. — Не е нужно да ме чакаш, съпруго. Неволният поглед към Шардан й разкри и насмешката му, и ясния намек, че _той_ никога не би се отнесъл с такова пренебрежение към нея. И на свой ред, с обзела я внезапна, мрачна извратеност, тя отвърна на погледа му с усмивка. Ако можеше без колебание да се твърди, че Горлас Видикас не забеляза безмълвната размяна, то Ханут Орр я видя. Само че насмешката му беше от по-жестокия, презрителен вид. Почувствала се омърсена, Чалис се обърна. Слугинята заситни зад вкочанения й гръб нагоре по стълбището и към спалнята. Щом вратата се затвори, Чалис хвърли пелерината си и нареди: — Извади ми бижутата. — Господарке? Тя се обърна рязко и изгледа ядосано старицата. — Желая да видя бижутата си! Жената покорно се поклони и побърза да изпълни заповедта. — Старите само — подвикна след нея Чалис. От времето преди всичко това. Когато все още беше почти дете и ахкаше над подаръците на своите ухажори, все подкупи за любовта й, още лепкави от потните длани. О, колко много възможности имаше тогава! Присви очи, застанала пред тоалетката си. Какво пък, може би не само тогава. Имаше ли значение? Имаше ли изобщо вече значение? Съпругът й вече беше получил каквото искаше. Трима дуелисти, трима корави мъже с твърдите им гласове в съвета. Един от тримата вече, да, всичко, което искаше. Добре, а това, което _тя_ искаше? „Но… какво точно искам аз?“ Не знаеше. — Господарке. Чалис се обърна. Подредено върху изтъркания плот на тоалетката, съкровището на девствеността й изглеждаше… евтино. Пошло. Призляваше й от самата гледка на тези дрънкулки. — Прибери ги в кутия — каза на слугинята. — Утре ги продаваме. Изобщо не трябваше да се задържа в градината. Любвеобилната му домакиня, вдовицата Сефлара, беше изпаднала в пиянски сън на мраморната пейка, едната й ръка все още стискаше бокала, главата й се беше килнала назад със зяпнала уста, от която в душния нощен въздух изригваше силно хъркане. Проваленото начинание беше развеселило Мурильо и сега той стоеше, отпиваше от виното и вдишваше уханията на цветята. Тихо шумолене го предупреди, че е дошъл още някой. Обърна се и се озова срещу дъщерята на вдовицата. Това също изобщо не биваше да го прави. Беше два пъти по-малка от него. Но разликата вече изобщо не изглеждаше неприлична. Беше с три или четири години над ритуала на прехода, тъкмо наближаваше онази възраст при жените, когато е невъзможно да отгатнеш на двайсет ли е, или на трийсет. А от тази гледна точка всякакви подобни преценки бяха породени от самозаблуда и едва ли означаваха нещо. Пил беше твърде много, навярно. Достатъчно, за да отслаби решимостта, онази, която имаше нещо общо с признаването на собствената му възраст, на ордата години зад гърба му, за която непрестанно му напомняше смаляващият се брой жадни погледи, хвърляни към него. Вярно, можеше да се нарече опит, да се спреш на онези жени, които разбират достатъчно, за да харесват подобни черти. Но човешкият ум все пърха от това как са нещата към онова, което иска да са, или още по-лошо — каквито са били някога. Нали казват, че всеки мъж е дуелист, плувнал в кръвта на десет хиляди пробождания. Всичко това изобщо не мина през ума на Мурильо в момента, в който сплете поглед с Делиш, неомъжената дъщеря на вдовицата Сефлара. Виното, щеше да заключи той по-късно. Зноят и кипежът на празника, уханният аромат на цветята във влажния топъл въздух. Фактът, че тя беше всъщност гола, само по ризка от тънка коприна. Светлокестенявата й коса беше подстригана невероятно късо по последната мода сред девиците. Бяло като сметана лице, пълни устни и толкова нежно носле. Кафявите й очи бяха големи като на просяче, но не стискаше очуканата паничка за милостиня. В друга паничка беше нуждата на просячето. Успокоен от хъркането откъм мраморната пейка — и ужасен от собственото си спокойствие, — Мурильо я удостои с изискан поклон. — Тъкмо навреме, скъпа — промълви той и се изправи. — Тъкмо обмислях как да помогна на майка ти до спалнята. Някакви предложения? Съвършено изваяната главица се поклати леко. — Тя спи тук повечето нощи. Точно като сега. Гласът беше млад, но нито носов, нито тънък, каквато май беше модата сред девиците напоследък, тъй че не му напомни за огромната пропаст на годините помежду им. Ох, като си помислиш, колко много съжаления в тази нощ! — Тя изобщо не мислеше, че ще приемеш поканата й — продължи Делиш, навела очи към едното си събуто сандалче, побутваше го леко с деликатното си краче. — Какъвто си желан. Търсен, искам да кажа, особено тази нощ. Доста умно, безспорно — това погалване на покрусеното му, почти увехнало его. — Но, скъпа, ти защо си тук? Твоят списък от ухажори трябва да е легион и между тях… — Между тях няма нито един, който заслужава да го наречеш мъж. Разбиха ли се десет хиляди подгизнали от хормони сърца от това презрително твърдение? Подскочиха ли легла в нощта, изритаха ли голи стъпала от потни чаршафи? Почти можеше да го повярва. — И това включва Прелик? — Извини ме, кой? — Пияният безполезен тъпак, дето припадна във фоайето. Препъваше се в меча си цяла вечер. Отвратително. „Отвратително. Да, сега разбирам.“ — Младите са склонни към прекален ентусиазъм — отбеляза Мурильо. — Не се съмнявам, че горкият Прелик е очаквал тази нощ от седмици, ако не от месеци. Естествено, поддал се е на нервна възбуда, породена от близостта му до прелестната ти особа. Съжалявай такива младежи, Делиш; поне това заслужават, най-малко. — Не ме интересуват съжаленията, Мурильо. Изобщо не биваше да казва името му по този начин. А той изобщо не биваше да я слуша. — Делиш, би ли приела един съвет тази нощ? От такъв като мен? На лицето й се бе изписало едва сдържано търпение, но тя кимна. — Търси кротките. Не онези, които се перчат или показват необоснована арогантност. Кротките, Делиш, склонните към наблюдателност. — Не познавам такива. — О, има ги. Трябва просто да се поогледаш и ще ги забележиш. Беше свалила вече и двата сандала. Отхвърли с презрение думите му, с едно махване на нежната си ръка, с което странно как се озова още стъпка по-близо до него. Вдигна очи, обзета сякаш от свян, но задържа погледа си върху неговите така дълго, че си беше истинска дързост. — Не кротки. Не заслужаващи съжаление. Не… деца! Не тази нощ, Мурильо. Не под тази луна. И той се озова в прегръдката й, меко тяло, тъй жадно, с нищо друго освен тънката коприна отгоре, и сякаш се плъзна по него, ефирен дух, и той помисли: „Под тази луна?“ Беше последният й жест на поезия, уви, защото вече късаше дрехите му, пълните й устни бяха влажни, отвориха се и езикът й заигра, докато зъбките й хапеха устните му. И той се усети, че едната му длан е на гръдта й, а другата се плъзга по задничето й, повдига я, а тя разтвори крака и се отпусна върху бедрата му, и той чу как издрънча токата на колана му върху плочите между ботушите му. Изобщо не беше тежка, но бе удивително атлетична и го яздеше така несдържано, че той усещаше как гръбнакът му изпуква при всяко страстно проникване. Потъна в обичайния си за такива моменти унес, онзи, който гарантираше впечатляваща издръжливост, и дори отдели миг да се увери, че хъркането зад него продължава. Изведнъж този плътен звук го порази с усещането, че вещае разпад, огъване след годините борба; той чу хора на самия живот — _и тъй ще свършим всички дните си_ — моментно жегване, което, ако му бе позволил да се задържи, щеше напълно да го лиши от мъжество. Междувременно Делиш вече се изчерпваше, стоновете й ставаха все по-хрипливи, по-бързи, тялото й тръпнеше и той се поддаде — нито миг по-рано — на страстта. И простена с нея в последния безпомощен стон. Тя го задържа в себе си; той усещаше туптенето на сърцето й. После нежно я свали на земята и се надигна. Беше общо взето най-лошият момент да види блесналото пред очите му острие. Последва пареща болка, щом мечът се заби в гърдите му, прониза го и накара пияния глупак, който го държеше, да залитне напред, почти в ръцете на Мурильо. Който вече падаше назад; мечът се изтръгна с нещо като изпльокване. Делиш изпищя. На лицето на Прелик се бе изписал триумф. — Ха! Изнасилвачът умира! Нови стъпки откъм къщата, викове. Объркан, Мурильо се изправи, дръпна панталоните нагоре, затегна здраво колана. Бледозелената му риза вече ставаше на пурпурни петна. Кръв течеше по брадичката му, бликаше кипнала на тихи хрипливи тласъци. Някакви ръце го задърпаха, но той ги отблъсна и тръгна залитайки към портата. Съжаления, да, докато изпадналите в забрава тълпи по улицата го блъскаха. Мигове на яснота, незнайни периоди на смътна червеникава мъгла, докато стоеше подпрян с ръка на някоя стена и бълваше потоци кръв. О, колко съжаления! За щастие не мислеше, че ще го терзаят много дълго. Навик ли беше, или пък някакъв странен обрат на семейни черти придаваше на Скорч изражението му на вечна изненада? Нямаше как да се разбере, тъй като всяка дума, която изричаше, се поднасяше с тон на изумено неверие, сякаш Скорч не можеше никога да е сигурен какво точно казват сетивата му за външния свят, а още по-малко сигурен беше за мислите, които трополяха в главата му. Сега гледаше Леф, ококорил очи и зяпнал между нервните облизвания на устните, докато Леф на свой ред го поглеждаше накриво, все едно че изпитва хронична подозрителност за явния идиотизъм на приятеля си. — Те няма да чакат вечно, Леф! Изобщо не трябваше да го подписваме т’ва. Викам да се качваме на следващия търговски и да ни няма. До Давран, да речем, или пък по цялото крайбрежие надолу. Ти нямаше ли братовчед в Менгал? Леф бавно примига. — Да бе, Скорч. Оставили са го сам да си обзаведе килията, толкова е вътре. Искаш да идем там и да се забъркаме и в неговата каша ли? Освен това тогава _ние_ влизаме в списъка. Изумление и ужас се изписаха на лицето на Скорч и той извърна поглед и прошепна: — Списъкът ни довърши нас. Списъкът… — Знаехме, че няма да е лесно — прекъсна го Леф, може би в опит да го успокои. — Такива неща никога не са лесни. — Но не стигнахме доникъде! — Само една седмица мина, Скорч. Дошъл бе моментът за скромно покашляне, попиване с копринената кърпа по мазно чело, замислено подръпване на брадата от миши опашки. — Господа! — А, ето, че им грабна вниманието. — Вижте Бойците на полето и вашата Наемническа монета, блеснала както обикновено блестят всички златни примамки… навсякъде. Но тук специално, а ашиците още са в потната шепа на изумения Скорч, тъй дълго стискани и нехвърлени. Безкрайна стана тази игра, с Круппе, кацнал търпеливо на самия ръб на славната победа! Леф се намръщи. — Нищо не печелиш, Круппе! Губиш, и то лошо, Монета или не! А и каква полза все едно — никакъв наемник не виждам никъде по полето, тъй че кой за какво плаща? Никой! Усмихнат, Круппе се отпусна в стола си. Тълпата бе шумна тази нощ в хана „Феникс“, след като още и още пияни се връщаха със залитане след веселия си гуляй по прашните и мръсни улици. Круппе, разбира се, изпитваше великодушие към тях, както подобаваше на естествено великодушното му естество. Скорч хвърли ашиците, после зяпна гравираните кокалчета, все едно предричаха съдбата му. А те правеха точно това. Круппе отново се наведе напред. — Хо, Старият път се разкрива и виж как тия шестима наемници газят по бойното поле! Избиват наляво и дясно! Едно хвърляне на ашиците и вселената се променя! О, вижте мрачния урок, прескъпи другари на Круппе. Когато Монетата се разкрие, колко време ще е, преди една ръка да посегне за нея? Буквално никакво хвърляне в Ответния кръг не можеше да спаси двама нещастни „крале“ и техните също толкова нещастни играчи, Скорч и Леф. Леф изръмжа, помете с ръка игралното поле и фигурите се разпиляха. Междувременно сложи ръка на Монетата и щеше да я пъхне в пояса си, ако Круппе не бе поклатил глава и не бе протегнал месестата си ръка с дланта нагоре. Леф изруга под нос и пусна Монетата в шепата му. — За плячкаджията — победата — каза Круппе усмихнато. — Уви за горките Скорч и Леф, но тази единствена монета е само малка част от всичките богатства, които вече принадлежат на триумфиращия Круппе. По два консула от всеки, нали? — Това е седмичната заплата за седмица, която още не е дошла — рече Леф. — Налага се да сме ти длъжници, приятел. — Нечуван прецедент! Круппе обаче разбира как такива обрати могат да сполетят човек ненадейно, което е съвършено логично, след като са обрати. Съответно, предвид необходимостта от седмичен благороден труд, Круппе с радост удължава крайния срок за ижеспоменатото заплащане до една седмица от днес. Скорч простена и се отпусна в стола си. — Списъкът, Леф. Пак се връщаме на проклетия списък. — Мнозина са с просрочени дългове — каза с въздишка Круппе. — И алчни са ония, що търсят компенсиране, дотолкова, че да съставят ужасен списък и при отпадане на имена из него щедро възмездяват готовите да наложат събирането, м-да? Двамата го зяпнаха. Изражението на Скорч намекваше, че току-що са му нанесли силен удар в главата и ще му трябва време, докато се съвземе. Леф само изсумтя. — М-да, оня списък, Круппе. Поехме работата, след като нямаше какво да правим, след внезапната… кончина на Бок. Сега, изглежда, и нашите имена ще влязат в него! — Глупости! Или по-скоро, доуточнява Круппе, не и ако такава заплаха не надвисне в резултат на някоя бъдеща задлъжнялост на пари, притежаеми от Круппе. Списъци от този сорт са всъщност вредни и вероятно контрапродуктивни и Круппе намира самото им съществуване за осъдително. Разумен съвет: малко се отпуснете по този въпрос. Освен, разбира се, ако човек не открие, че срокът наближава твърде бързо, а той няма в кесията си нищо освен мухъл. Друг съвет: постигнете победа на списъка, приемете заслужената отплата, отплатете се незабавно на Круппе и изчистете скромния дълг. Алтернативата, уви, е да действаме чрез съвсем друго решение. Леф облиза устни. — Що за решение ще да е то? — Ами, скромното съдействие на Круппе по въпросния списък, разбира се. Срещу дребен процент. — Срещу дял си готов да ни помогнеш да изловим ония, дето са в списъка? — Ами, това би било само в интерес за Круппе, предвид този дълг между него и вас двамата. — Какъв е процентът? — Ами, трийсет и три, разбира се. — И го наричаш скромен? — Не, нарекох го „дребен“. Мои прескъпи партньори, намерили ли сте _когото_ и да било от хората във въпросния списък? Отвърна му окаяно мълчание, макар че Скорч още изглеждаше по-скоро объркан. — Ето — заяви Круппе с мощно издуване на гърдите, което застраши двете здрави копчета на жилетката му, — няма никой в Даруджистан, когото Круппе да не може да намери. — Отпусна се, а дръзките копчета блеснаха победоносно. Викове и шум при вратата, после Мийзи извика Круппе. Сепнат, Круппе се надигна, но не можа да види нищо над главите на всички тези странно високи гости — колко досадно, — затова заобиколи масата и с пъшкане и сумтене закрачи към тезгяха, където Ирилта тъкмо слагаше плувналия в кръв Мурильо на плота, като избута настрана халби и стакани. О, боже! Круппе срещна погледа на Мийзи, видя страха и тревогата й. — Мийзи, веднага иди при Кол. Тя кимна. Беше пребледняла. Тълпата пред нея се раздели. Защото, както казват джадроубите, дори пиян се плаши от глупака, а пияни или не, никой не беше достатъчно глупав да се изпречи на пътя на тази жена. Мечът на Пикър лежеше на масата със зацапан с изсъхнала кръв връх. Анци беше оставил своя къс меч до него. Две неми свидетелства на дневния ред на това импровизирано съвещание. Блупърл седеше в единия край на дългата маса и оправяше главоболието си с халба ейл. Бленд беше до вратата, скръстила ръце и облегната на рамката. Малът седеше в стол вляво от Блупърл, коляното и бедрото му трепереха нервно, а лицето му се беше стегнало в безизразна маска; не искаше да погледне никого в очите. До опърпания гоблен, датиран от времето, когато това място все още било храм, стоеше Дюйкър, някога Имперски историк, сега — грохнал старец. Всъщност Пикър бе малко изненадана, че бе приел поканата да дойде. Навярно някаква утайка на любопитство тлееше все още в пепелищата на душата му, макар да изглеждаше повече заинтересуван от избелялата сцена на гоблена с въздушната флотилия от дракони, приближаващи се към храм като този, в който бяха. Никой като че ли не изглеждаше готов да заговори. Типично. Задачата винаги падаше в краката й, като ранен гълъб. — Убийци от Гилдията са се задействали по договор — заяви тя преднамерено грубо. — Мишени? Поне аз, Анци и Блупърл. По-вероятно всички ние, партньори. — Помълча, изчакваше да чуе възражения. Нищо. — Анци, да сме отхвърляли оферти за това място? — Пикър — отвърна фалариецът със същия тон, — никой никога не е правил оферта за това място. — Чудесно — отвърна тя. — Тогава някой да е засякъл слух, че стария култ към К’рул се възражда? Някой Върховен жрец някъде из града да иска да си върне храма? Блупърл изсумтя. — Какво би трябвало да ни каже това? — попита го рязко Пикър и го изгледа ядосано. — Нищо — измърмори напанският маг. — Не съм чувал нищо такова, Пик. А ако Гъноуз Паран се върне изобщо от там, закъдето е заминал, би могъл да ни даде сигурен отговор. Все пак не мисля, че има някакъв култ, който да се опитва да се върне тука. — А откъде знаеш? — попита троснато Анци. — Да ги надушваш ли можеш, или какво? — О, не сега — проплака Блупърл. — Никакви въпроси повече тая нощ. Мокра сдъвка всичко в черепа ми на каша. Мразя Мокра. — Призраците са — заяви Малът със странния си хрисим тон и погледна Блупърл. — Нали? Не шепнат нищо от онова, дето го шепнеха, когато се преместихме тук. Само обичайните стонове и молби за кръв. — Погледът му се измести към мечовете на масата. — Кръв, но пролята тук. Материал, донесен отвън, не се брои. За щастие. — Тогава гледай да не се порежеш, като се бръснеш, Анци — подхвърли Бленд. — Онзи странен боклук долу — рече Пикър и се намръщи на Малът. — Да не искаш да кажеш, че е било за храна на проклетите призраци? Лечителят сви рамене. — Все не стига, тъй че е без значение. — Трябва ни некромант — заяви Блупърл. — Отклоняваме се от въпроса — рече Пикър. — Грижата ни сега е проклетият контракт. Трябва да открием кой стои зад него. Откриваме кой е, хвърляме проклетия през прозореца на спалнята му, и толкова. Тъй — продължи тя и ги огледа един по един. — Трябва ни план за атака. Информация за начало. Да чуем някои идеи. Ново мълчание. Бленд отстъпи от вратата. — Някой идва. Всички чуха тропот на ботуши по дървените стълби и възмутеното им скърцане. Анци прибра меча си, а Блупърл бавно се надигна и Пикър — надуши изведнъж съживилата се магия — вдигна ръка и каза: — Изчакай, в името на Гуглата! Вратата рязко се отвори. Влезе добре облечен мъж, задъхан. Светлосините му очи обходиха лицата им и светнаха, щом се спряха на Малът. — Съветник Кол? Какво има? — попита Малът и се надигна. — Трябва ми помощта ви — заяви благородникът дару и Пикър долови отчаянието в гласа му. — Висш Денъл. Трябвате ми веднага! Преди Малът да успее да отговори, Пикър пристъпи напред. — Съветник Кол, сам ли дойдохте тук? Мъжът се намръщи, след това махна с ръка зад себе си. — Скромен ескорт. Двама стражи. — Едва сега забеляза меча на масата. — Какво става тук? — Пикър, ще взема Блупърл — рече Малът. — Не е добре да… Но лечителят я прекъсна: — Трябва ни информация, нали? Кол може да ни помогне. Освен това едва ли са пратили повече от един клан подир нас за начало, а вие сте се погрижили за него. Гилдията ще трябва да се съвземе, да преоцени нещата — имаме поне един ден. Пикър погледна съветника — той може и да не беше схванал съвсем какво става, но вече бе получил достатъчно информация, за да се досети, — въздъхна и му каза: — Изглежда, някой ни иска мъртви. Може би няма да искате да се забърквате с нас точно сега. Но той поклати глава и погледът му отново се спря на Малът. — Лечител, моля ви. Малът кимна на намръщения Блупърл. — Водете, съветник. С вас сме. … се натъкна на Оссерик, верния съюзник, с кръв по лицето, пребит до несвяст. И Аномандър падна на колене и въззова Хилядата бога, а те погледнаха отгоре Оссерик и видяха кръвта на лицето му. С милост го пробудиха и той се възправи. И Аномандър се възправи, и се взряха лице в лице, Светлината в Мрака и Мракът в Светлината. И гняв имаше у Аномандър. — Къде е Драконъс? — попита той верния си съюзник. Че когато Аномандър си бе заминал, злият тиран Драконъс, Убиецът на Елейнт, бе пребит до несвяст от ръката на самия Аномандър, и кръв имаше на лицето му. Оссерик, комуто бе възложено да пази Драконъс, падна на колене и въззова Хилядата бога, търсеше милост пред гнева на Аномандър. — Надвит бях! — извика в ответ Оссерик. — Изненадан бях от Сестра Спайт! О, Хилядата бога се бяха извърнали и бях пребит до несвяст, и виж кръвта на лицето ми! — Някой ден — закле се Аномандър и настана тогава мракът на ужасна буря, а Оссерик простена като слънце зад облак, — този наш съюз ще свърши. Враждата ни ще се възобнови, о, Сине на Светлината, Чедо на Светлината. Ще си оспорваме всеки разтег земя, всеки предел небесен, всеки извор със сладка вода. Ще воюваме хиляда пъти и милост не ще има между нас. Отчаяние ще пратя на твоите ближни, на дъщерите ти. Умовете им ще поразя с Незнаещия мрак. Ще ги разпръсна объркани по селения незнайни и милост не ще има в сърцата им, защото между тях и Хилядата бога вечно ще има облак от мрак. Такъв бе гневът на Аномандър, а макар да стоеше сам, Мрак срещу Светлина, сладост се бе затаила в дланта на едната му ръка от измамното докосване на лейди Енви. Светлина срещу Мрак, Мрак срещу Светлина, двама мъже, владени като оръжия от две сестри, чеда на Драконъс. А те стояха невидими от никого и бяха доволни от това, което виждат и което чуват. След това бе решено Аномандър отново да се отправи да залови злия тиран. Да унищожи него и прокълнатия му меч, който е мерзост в очите на Хилядата бога и всички, които коленичат пред тях. Оссерик, беше решено, щеше да се отправи, за да залови Спайт и да въздаде справедлива мъст. Оссерик чу клетвата, изречена от Аномандър, позна гнева, от който бе породена, и в мълчание се закле да отвърне, щом дойде неговото време. Да се сражава, да влиза в двубои, да оспорва всеки разтег земя, всеки предел небесен и всеки извор със сладка вода. Ала такива неща трябва да лежат на спокойна земя, да са семе, чакащо да заживее. Този спор с Драконъс остана пред тях, в края на краищата, а сега и Спайт. Не искаха ли наказание Чедата на Тиам? Кръв имаше на лицата на твърде много Елейнт, и тъй Аномандър, и тъй Оссерик, бяха поели върху себе си този обречен лов. Ако Елейнт можеше да знаят всичко, което щеше да произтече от това, то щяха да оттеглят буреносния си дъх и от Аномандър, и от Оссерик. Но тези съдби не бяха знайни тогава и затова Хилядата бога плачеха… Висшият алхимик Барук се отпусна в стола си и потърка очи. Подозираше, че оригиналната версия на текста не е тази маниерна бъркотия. Тези старомодни, но натруфени фрази идваха от някакъв промеждутъчен век, когато стилът сред историците се бе стремил да възкреси някакво устно наследство в усилие да подсили достоверността на свидетели на описаните събития. Изобщо не беше чувал за Хилядата богове и този пантеон не можеше да се намери в никой друг компендиум, освен в „Мрак и Светлина“ на Дилат. Барук подозираше, че Дилат просто си го е измислила, което повдигаше въпроса: колко още е измислила? Наведе се отново, нагласи фитила на лампата и запрелиства трошливите страници, докато друг фрагмент не привлече вниманието му. Него ден имаше война между драконите. Първородните, с изключение на един, бяха навели вратове пред сделката на К’рул. Техните чеда, лишени от всичко, което трябваше да наследят, изригваха към небесата от кулите на огромна вихрушка, ала и те не бяха повече обединени, освен да отхвърлят Първородните. Фракции възникваха и червен дъжд се лееше над всички Селения. Челюсти се стягаха на вратове. Нокти разпаряха кореми. Дъхът на хаоса стапяше плът от кости. Аномандър, Оссерик и други вече бяха вкусили кръвта на Тиам, а сега идеха още с яростна жажда и много демонски изчадия се родиха от този пурпурен нектар. Докато Портите на Старвалд Демелайн оставаха отворени, непазени и невладени от никого, войната нямаше да свърши, и тъй червеният дъжд се лееше над всички Селения. Куралд Лиосан бе първото Селение, което запечата портала между себе си и Старвалд Демелайн, а разказът, който следва, описва клането, извършено от Оссерик, за да прочисти своя свят от всички претенденти и съперници, соултейкън и диви чистокръвни, чак дотам, че да прогони най-първите д’айвърс от земята си. Това започва от времето, когато Оссерик се срази с Аномандър за шестнадесети път и двамата имаха кръв на лицата си, преди Килмандарос, онази, що говори с юмруците си, да се заеме със задачата да ги раздели… Барук вдигна очи, извъртя се в стола си и погледна гостенката си, която се бе залисала с чистене на перата си на картната маса. — Старице, несъстоятелностите в този текст са вбесяващи. Великият гарван кривна глава, клюнът зяпна за миг в беззвучен смях, после тя отвърна: — И какво? Покажи ми една писана история, която да е смислена, и аз ще ти покажа истинска измислица. Ако искаш само това, потърси другаде! Господарят ми заключи, че от глупостите на Дилат би се получил великолепен подарък за колекцията ти. Ако наистина си разочарован, има много други идиотщини в библиотеката му, онези, които си направи труда да вземе от Лунния къс де. Цели стаи остави натъпкани до тавана с боклука, да ти кажа. Барук бавно примига, мъчеше се да скрие ужаса си. — Не знаех това. Старата не се подведе. Изграчи презрително и рече: — На господаря ми му беше най-забавно от това как паднал на колене и въззовал към Стоте бога… — Хилядата. Хилядата бога. — Все едно. — Наведе глава и крилете й леко се разпериха. — Или дори как се заклел да воюва с Оссерк. Техният съюз се разпадна заради нарастваща взаимна неприязън. Бедствието с Драконъс вероятно нанесе смъртоносния удар. Представи си, да падне заради хитрините на една жена — и дъщеря на Драконъс при това! Не беше ли Оссерк поне малко подозрителен за мотивите й? Ха! Мъжкарите при всички съществуващи видове сте толкова… предсказуеми! Барук се усмихна. — Доколкото си спомням „Аномандарис“ на Фишер, лейди Енви успява да направи същото с господаря ти, Старице. — Нищо, което той да не е усетил веднага — отвърна Великия гарван със странно клопане, накъсало думите. — Моят господар винаги е разбирал необходимостта от някои жертви. — Черните й като оникс пера настръхнаха. — Помисли за изхода в края на краищата! Барук отвърна само с гримаса. — Гладна съм! — заяви Старата. — Не си довърших вечерята — рече Барук. — На онзи поднос… — Знам, знам! От какво ми дойде апетитът според теб, а? Седи си там и се възхищавай на търпението ми, Висши алхимико! Дори докато четеш непрестанно! — Хайде, яж, и по-бързо — подкани я Барук. — Да не умреш от недохранване. — Изобщо не беше толкова небрежен домакин преди — отбеляза Великият гарван, подскочи към блюдото и клъвна резенче месо. — Притеснен си, Висши алхимико. — От много неща, да. Ривите твърдят, че Бялото лице Баргаст са изчезнали. Напълно. — Така е — отвърна Старата. — Почти моментално след падането на Корал и влизането във власт на Тайст Андий. — Старице, ти си Велик гарван. Децата ти яхат ветровете и виждат всичко. — Може би. — Защо тогава няма да ми кажеш къде са заминали? — Ами, Сивите мечове, както знаеш, тръгнаха на юг, към Елингарт — заговори Старицата, докато кръжеше на къси отскоци около блюдото. — И там купиха кораби. — Пауза и кривване на главата. — Могли ли са да видят дирята пред тях? Знаели ли са как да ги последват? Или може би има огромна дупка в световния океан, дупка, която привлича всеки кораб в гибелната си паст? — Бялото лице са тръгнали по моретата? Необичайно. А Сивите мечове са ги _последвали_? — Всичко това няма връзка, Висши алхимико. — С какво няма връзка? — С притеснението ти, разбира се. Хвърляш разни въпроси на бедната си окаяна гостенка, за да се разсееш. Месеци бяха изтекли от предишното гостуване на Старата и Барук бе започнал да вярва, с известно съжаление, че сърдечните му отношения със Сина на Тъмата се приближават към своя край, не заради някакъв спор, просто заради хроничната скука на Тайст Андий. Казваха, че вечният сумрак на Черен Корал добре подхождал на обитателите му — Андий, както и хора. — Старице, моля, предай на своя господар най-искрените ми благодарности за този подарък. Беше изключително неочакван и щедър. Но бих искал да го попитам, стига да не е прекалено нахално от моя страна, дали обмисля официалната покана на Съвета да открием дипломатически отношения между нашите два града. Делегатите само чакат поканата на твоя господар, а е заделено и удобно място за строителството на посолство — недалече оттук всъщност. — Имението, съборено от безславното кацане на демон соултейкън — рече Старата, замълча и клъвна още късче храна. — Уф! Зеленчук! Отвратително! — Да, Старице, същото имение. Както казах, недалече оттук. — Господарят ми обмисля въпросната покана и ще продължи да я обмисля, подозирам. — Колко още? — Нямам представа. — Има ли си грижи? Великият гарван, надвесен над блюдото, кривна глава и изгледа Барук толкова продължително, че на него леко му призля и извърна очи. — Тъй… значи имам причина за… притеснение. — Господарят пита: кога ще започне? Висшият алхимик бегло погледна хлабаво подвързания куп пергамент, дара на Аномандър, и кимна. Но не отговори. — Господарят пита: желаеш ли помощ? Барук потръпна. — Господарят пита — продължи Старата неумолимо: — въпросната помощ по-добре ли ще ти послужи, ако е тайна, вместо официална? „Богове подземни.“ — Господарят пита: трябва ли милата Старица да остане за нощта гостенка на Барук и да изчака отговорите на тези питания? Трополене на прозореца. Барук бързо стана и отиде до него. — Демон! — изграчи Старата и разпери наполовина огромните си криле. — От моите е — отвърна Барук, отвори желязната рамка и отстъпи назад. Чилбаис се пъхна тромаво вътре, запъхтян. — Господарю Барук! — писна той. — Навън! Навън! Навън! Преди малко на Барук му бе призляло. Сега изведнъж се смрази до мозъка на костите. Бавно затвори прозореца. И се обърна към Великия гарван. — Старице. Започнало е. Демонът я видя, оголи тънки като игли зъби и изсъска: — Гротескно чудовище! Старата закълва във въздуха към него: — Подут жабок! — Хайде, млъкнете и двамата! — сопна се Барук. — Старице, наистина ще трябва да ми останеш на гости тази нощ. Чилбаис, намери си място някъде. Имам още работа за теб и ще те повикам, като дойде време. Трътлестият демон се изплези с раздвоения си език на Старата и тръгна към камината. Стъпи на нажежените въглени и изчезна нагоре по комина. Посипаха се черни облаци сажди и блъвнаха от камината. Старата се закашля. — Много лошо възпитани слуги имаш, Висши алхимико. Но Барук не слушаше. _Навън._ _Навън!_ Тази единствена дума кънтеше в ума му по-силно от храмова камбана, удавяше всичко друго, макар да долови бързо глъхнещо ехо… _„… верния съюзник, с кръв по лицето…“_ 2. Аномандър лъжа не изрича, нито лъжите търпи. О, де да можеше таз глухота да го споходи през дните и нощите под дъждовете черни на Корал. Ала не беше съдено да бъде. … И тъй, избираме ний да не чуваме туй стържене ужасно, шляпането на колелета дървени, ни тропота по камъка, подрънкващия укор на веригите, те сякаш на друг отвъден свят са, дето мрак изригва от прокълната ковачница въздушна и слънце се не вдига нивга — друг някой свят, не нашият — да, тъй благослови ни, Аномандъре, с това продажно лицемерие, с лъжа и със утеха, и роби няма да сме ние, бремето ще е илюзия, а пък оковите ще могат да се скършат само с мисъл и всички тез ридания и стонове са само шепот на спящите сърца — да, само приказка, приятели; отричащият обожанието и мечът, който носи, не побират нищо, дори и спомен даже, и ако има място в уютна юдол за души изгубени, които теглят все напред порутения храм, то` то е само в грешното въображение, несвързано със трезви усложнения — и не е толкоз кърваво като света окървавен и с тази си утеха обитаваме без слух, без взор, безчувствени и в мир в измисленото свое място, в драгоценен ред… Монолог Аномандарис, Кн. IV Фишер кел Тат Драконова кула стърчеше като факел над Черен Корал, щръкнала от северозападния ъгъл на Новия андийски дворец. Беше от масивен черен базалт, покрит с напукан многостенен обсидиан, който блестеше сред вечния сумрак, загърнал града. На плоския покрив бе кацнал дракон с пурпурни люспи и свити криле, клинообразната му глава бе клюмнала на една страна тъй, че все едно се взираше в безумната, тънеща в сенки бъркотия от сгради, улици и улички на града долу. Все още имаше граждани в Черен Корал — сред човешките същества, — които вярваха, че страховитият страж е каменното творение на някой майстор художник сред властващите Тайст Андий, и тази представа будеше кисела насмешка у Ендест Силан. Вярно, той разбираше колко упорито може да е подобно невежество. Мисълта за истински, жив дракон, който хвърля гневния си поглед над града и множеството му забързани обитатели, бе наистина ужасяваща и всъщност, ако бяха достатъчно близо, за да видят блесналия глад в многоцветните очи на Силана, отдавна щяха да са избягали от Черен Корал в сляпа паника. За елейнта да остане така, абсолютно неподвижен, ден след нощ, от седмици и месеци и вече близо цяла година, не беше необичайно. И Ендест Силан го знаеше по-добре от всеки друг. Тайст Андий, могъщ някога чародей в Лунния къс, а сега нищо повече от едва смогващ да се справи със задълженията си кастелан на Новия андийски дворец, крачеше бавно по Улицата на меча, възвиваща на юг към обезлесения парк, известен с името Сивия хълм. Беше напуснал ужасно осветения Рибен квартал, където пазар Външни води така препълваше всеки булевард и уличка, че тези, които караха двуколките си да натоварят покупки, се принуждаваха да ги оставят на един площад точно на север от Сивия хълм. Несекващите потоци наемни носачи — сбираха се всяко утро на Площада на колите — винаги подсилваха хаоса между сергиите, провираха се, пробягваха, хлъзгаха се като змиорки в човешкото гъмжило. Макар пазар Външни води да си беше спечелил името, защото преобладаващата там риба за продан идваше от моретата отвъд Нощ — вечния мрак, загръщащ града и околностите на протежение почти третина левга, — можеше да се намерят и от белите, с очи като драгоценни камъни същества от Нощна вода на залива Корал. Ендест Силан бе уредил поръчката бели змиорки за следващата седмица от нов снабдител, тъй като траулерът на предишния бе повлечен на дъното от нещо, оказало се твърде голямо за мрежата му, и това бе довело до загубата на целия екипаж. Нощна вода не беше просто неосветена ивица море в залива, за жалост. Беше Куралд Галайн, истинска проява на лабиринта, напълно възможно беше да е бездънна и понякога неприятни зверове изникваха във водите на залива Корал. Нещо се беше появило там в дълбините и сега принуждаваше рибарите да прибягват до куки и корди вместо мрежи — метод, възможен само защото змиорките кипяха точно под повърхността, десетки хиляди, тласнати натам от ужаса. Напоследък повечето змиорки бяха уловени на въдица. Южно от Сивия хълм уличните фенери се разредяваха — Ендест Силан вече навлизаше в квартала на Андий. Както обикновено, улиците бяха почти празни. Никъде не се виждаха Тайст Андий, насядали по стъпалата на входове или зад сергиите, подпрени на щандовете да хвалят стоките си или просто да зяпат минувачите. Редките минувачи до един се бяха забързали нанякъде, навярно за дома на приятел или роднина, за да се включат в станалите рядкост ритуали на общуване. Или се връщаха по домовете си от подобни досади, разредени като дима от гаснещ огън. Нито един родственик Тайст Андий не срещаше погледа на Ендест Силан — плъзгаха се покрай него като призраци. Това, разбира се, бе нещо повече от обичайното безразличие, но той вече бе свикнал. Старец като него трябваше да е дебелокож, несъмнено, а не беше ли той най-старият от всички? С изключение на Аномандър Драгнипурейк. Ала все пак Ендест можеше да си спомни младостта, образ за самия себе си, смътно размит от времето, как стъпва на този свят в една безумна нощ, как бурите раздират небето. „О, бурите в онази нощ, студеният вятър в лицето… онзи миг, виждам го все още.“ Стояха изправени пред един нов свят. Гневът на неговия господар се отцеждаше, но бавно, изсипваше се като дъжд. Кръв капеше от рана от меч в лявото рамо на Аномандър. А погледът му… Ендест въздъхна, докато се изкачваше по улицата, но въздишката беше неравна, хриплива. Вляво от него бяха купчините отломки от стария дворец. Няколко нащърбени стени се издигаха все още тук-там, а работните групи бяха разчистили пътеки през развалините, за да извадят камъни и неизгорели греди. Оглушителното сгромолясване на сградата все още разтърсваше костите на Ендест и той поспря, протегна ръка и се подпря на една стена. Натискът се връщаше, челюстта му изпука, щом стисна зъби, болка прониза черепа му. „Не пак, моля те.“ Не, това нямаше да стане. Онова време беше свършило, приключило беше. Той беше оцелял. Беше направил каквото му бе заповядал господарят му и не се беше провалил. Не, това изобщо нямаше да стане. Ендест Силан се изправи, с плувнало в пот лице, стиснал очи. Никой не срещаше погледа му и затова беше тази… слабост. Аномандър Драгнипурейк бе извел десетките си оцелели следовници на тази ивица нов свят. Зад пламенния гняв в очите му се четеше триумф. Това, каза си Ендест Силан, си заслужаваше да се помни. Струваше си да се държиш за него. „Приемаме бремето както трябва. Побеждаваме. И животът продължава.“ По-пресен спомен се надигна в ума му. Непоносимият натиск на дълбините, водата, която натискаше отвсякъде. „Ти си моят последен Върховен маг, Ендест Силан. Можеш ли да направиш това за мен?“ „Морето ли, господарю? _Под морето?_“ „Можеш ли да направиш това, стари приятелю?“ „Господарю, ще се опитам.“ Но морето бе пожелало Лунния къс, о, да, беше го поискало с жестока, неумолима жажда. Обкръжило бе камъка, стиснало бе небесната цитадела в съкрушителната си прегръдка и накрая нямаше вече изтръгване от тъмните му вихрени легиони. О, Ендест Силан ги бе опазил достатъчно дълго, но стените рухваха, докато господарят му призоваваше сетните резерви сила на небесната цитадела, за да я вдигне от дълбините, да я вдигне, да, отново в небесата. „Толкова тежко бе това бреме, тъй необятно…“ Наранен невъзвратимо, Лунният къс вече бе мъртъв, мъртъв като силата на самия Ендест Силан. „Двамата се удавихме в онзи ден. Двамата умряхме.“ Бесни водопади черна вода се изсипваха с грохот, дъжд от каменни сълзи, о, как плачеше Лунният къс. Пукнатините се разширяваха, красотата се сгромолясваше с грохот… „Трябваше да си отида с Лунния къс, когато той най-сетне остави водата да го отнесе, да, трябваше. Да се свия между пленените вътре мъртъвци. Господарят ми ме уважава за жертвата ми, но всяка негова дума е като пепел, лъхнала през лицето ми. Бездънна бездна, усещах срутването на всяка стая! Изригващите по стените цепнатини бяха като сечове от меч в душата ми и как кървяхме, как стенехме, как пропадахме с тленните си рани!“ Натискът нямаше да отстъпи. Вече беше вътре в него. Морето търсеше мъст и вече можеше да го връхлита където и да беше. Високомерието бе нанесло проклятие, жигосало беше душата му. Дамга, която гноясваше. Твърде стар и уморен беше вече, за да се бори с нея. „Вече съм Лунният къс. Разбит в дълбините, негоден да се издигне на повърхността. Потъвам, а натискът се усилва. Как се усилва!“ Не, това нямаше да стане. Той вдиша със съсък, оттласна се от стената и се затътри напред. Вече не беше Върховен маг. Не беше нищо. Прост кастелан, който се суети над кухненски съдове и храни, следи наръчите дърва за камините. Восък за жълтооките свещари. Мастило от сепия за лекьосаните писари… Сега, щом застанеше пред своя господар, говореше за дребни неща и това бе неговото наследство, единственото, което бе останало. „И все пак не стоях ли с него на онзи бряг? Не съм ли последният останал, който да сподели онзи спомен с господаря?“ Напрежението бавно намаля. Отново бе преживял прегръдката му. А следващия път? Не можеше да гадае, но не вярваше, че ще може да издържи още дълго. О, болката, която стискаше гърдите му, тътенът в черепа му. „Намерихме нов снабдител на бели змиорки. Това е, което ще му кажа. А той ще се усмихне и ще кимне, и навярно ще отпусне ръка на рамото ми. Внимателно, леко стисване, толкова леко, че да не счупи нищо. Ще ми благодари.“ „За змиорките.“ Беше израз на кураж и твърдост това, че мъжът нито веднъж не бе отрекъл, че е бил сиърдомин в Панион Домин. Че всъщност е служил на лудия тиран в същата цитадела, която сега беше в руини няма и на един хвърлей камък от Ожулената кръчма. Това, че държеше на титлата, не бе доказателство за някакво изкривено чувство на маниакална вярност. Мъжът с изразителния поглед разбираше от ирония, а ако някой човек в града се оскърбеше, като го чуе, че се представя така, какво пък, сиърдоминът можеше да се погрижи за себе си, а това бе съхранено качество, от което нямаше причина да се срамува. Толкова и почти нищо повече не знаеше Спинок Дурав за мъжа, ако не се броеше впечатляващото му умение в играта, която играеха сега: древна игра на Тайст Андий, наречена Кеф Танар, която се бе разпространила сред населението на Черен Корал и всъщност, както беше чувал — и в други градове, чак до самия Даруджистан. Толкова крале и кралици, колкото бяха играчите. Бойно поле, което се разширяваше с всеки кръг и никога не оставаше същото два пъти. Войници, наемници и магове, убийци, шпиони. Спинок Дурав знаеше, че първоначалното вдъхновение за Кеф Танар може да се намери във войните за наследството сред Първите чеда на Майката Тъма и че една от фигурите за крале не току-така има резка сребриста боя на гривата, докато друга е от бяла акация. Имаше кралица на Белия пламък, с коронка от опал; и други, които Спинок можеше да назове, ако си направеше труда, стига някой изобщо да проявеше интерес, но се съмняваше. Повечето се придържаха към мнението, че бялата грива е отскорошна превземка, нещо като насмешлив поздрав към отчуждения владетел на Черен Корал. Всички плочки по самото игрално поле бяха оцветени в аспектите на Тъмата, Светлината и Сянката. Плочките на Великия град и Цитаделата се приемаха като съответстващи на Черен Корал, макар Спинок Дурав да знаеше, че вечно разширяващият се Велик град (имаше над петдесет плочки само за Града, а играчът можеше да си направи още, ако пожелае) е всъщност Карканас, Първият град на Тъмата. Но все едно. Важна беше самата игра. Спинок Дурав, единственият Тайст Андий в цялата Ожулена, седеше с други четирима играчи, плюс цяла тълпа, вече събрала се около тях, за да наблюдава титаничната битка, която продължаваше вече пет камбани. Димът висеше над главите им на валма, скриваше ниските греди на главното помещение на кръчмата и замъгляваше светлината на факлите и свещите. Груби колони крепяха тавана, иззидани от останки от стария дворец и самия Лунен къс, до една наместени непохватно, някои застрашително наклонени и с пукнатини в замазката. Разлят ейл образуваше локви по неравните каменни плочи на пода, където лазеха черногърби саламандри — опитваха се пиянски да се сношават с хорските крака, така че човек трябваше да ги рита непрекъснато. Сиърдоминът седеше срещу Спинок. Двама от другите играчи се бяха примирили с ролята на васали, и двамата вече поданици на кралицата с опаловата коронка на сиърдомина. Силите на третия играч бяха притиснати в един ъгъл на игралното поле и сега той размисляше дали да свърже съдбата си със сиърдомина, или със Спинок Дурав. Избереше ли първото, Спинок щеше да се окаже в беда, макар и съвсем не довършен. В края на краищата все пак беше играч ветеран, с опит от близо двайсет хиляди години. Спинок беше едър за Тайст Андий, широк в раменете и някак странно мечешки на вид. В дългата му невързана коса имаше смътен червеникав оттенък. Очите му бяха раздалечени на широкото, плоско донякъде лице с изпъкнали квадратни скули. Тънката му уста се беше стегнала в усмивка — изражение, което рядко се променяше. — Сиърдомин — рече той сега, докато притиснатият в ъгъла играч увърташе, притеснен от съветите на приятелите, струпани зад стола му, — имате изключителен талант за Кеф Танар. Онзи само се усмихна. В предишния кръг едно хвърляне на ашиците бе отпратило наемническа монета в кралската съкровищница на сиърдомина. Спинок беше очаквал набег по фланга с четирите останали фигури наемници, било за да се окаже натиск на третия крал, ако предпочете да остане независим или да свърже съдбата си със Спинок, или за да ги вреже по-дълбоко в територията на Спинок. Но при шепата все още останали полеви плочки и след като Портата все още не беше избрана, за сиърдомина щеше да е по-благоразумно да се въздържи. Всички затаиха дъх, когато третият играч бръкна в кесията да вземе полева плочка. Извади ръката си свита в юмрук и погледна Спинок в очите. Нерви и алчност. — Три монети, Тайст, и съм твой васал. Усмивката на Спинок се втвърди и той поклати глава. — Не купувам васали, Гарстен. — Тогава ще загубиш. — Съмнявам се, че и сиърдоминът ще купи съюза ти. — Хайде, ела ми — рече сиърдоминът на Гарстен. — На четири крака и заднешком. Очите на Гарстен пробягаха напред-назад, докато преценяваше коя пепелянка ще ухапе по-безболезнено. След малко изръмжа тихо и показа плочката. — Порта! — Радвам се да те видя, че седиш от дясната ми страна — рече Спинок. — Оттеглям се! Страхливо, но предсказуемо. Това беше единственият ход, който позволяваше на Гарстен да запази монетите в съкровищницата си. Спинок и сиърдоминът го изчакаха да извади фигурите си от полето. А сега беше редът на Спинок. След като Портата бе влязла в играта, той можеше да призове петте дракона, които беше струпал. Те полетяха високо над грижливо построените наземни защити на сиърдомина и ги попиляха със загубата само на един от отчаяната магия на двамата Върховни магове от кулите на Високата цитадела на сиърдомина. Атаката унищожи две трети от Вътрешния двор на сиърдомина и буквално изолира кралицата. С наземната защита, изпаднала в пълен безпорядък при липса на командване, Спинок настъпи в клин със своите наемници, както и с ескадрон от Елитната конница, като разцепи вражеските сили на две. Двамата васали един след друг се вдигнаха на бунт, като всеки остана на полето достатъчно дълго, за да опустошат още затруднените сили на сиърдомина, преди да отстъпят през Портата. Когато кръгът на играта отново стигна до него, сиърдоминът нямаше никакъв избор, освен да се пресегне и да обърне кралицата си върху игралното поле. Спинок Дурав се наведе да събере печалбата си. — Ресто! Кана ейл за масата! — Винаги си щедър с моите пари — каза с кисела усмивка сиърдоминът. — Тайната на щедростта, приятелю. — Оценявам жеста. — Знам. Както бе обичайно, другите трима играчи, след като се бяха оттеглили, не можеха да се възползват от никакъв жест за отпразнуване на победа в играта. Поради това Спинок и сиърдоминът бяха в правото си да си поделят каната с ейл и това изглеждаше най-задоволителният край на такава умело проведена кампания. Тълпата се разпръсваше и слугите се раздвижиха отново. — Проблемът с нас, нощните бухали… — заговори сиърдоминът, изгърбен над халбата си. Когато вече изглеждаше, че няма да каже нищо повече, добави: — Ни веднъж не поглеждаш към онова зацапано стъкло ей там, да видиш божурената целувка на зората. — Зората? Ах, да, да възвести свършека на нощта — рече Спинок и кимна. — Това е непрекъснат извор на изненада за нас, Тайст Андий: че останаха толкова много хора. Този безкраен мрак е бреме за душите ви, или така поне съм чувал. — Ако няма никакъв изход, да, може да изкриви нечий ум до лудост. Но малко езда извън северната порта до Могилата, и яркият ден те зове. Същото е и за рибарите, плаващи до Външни води. Без такива възможности, Спинок, вие, андиите, наистина щяхте да сте сами в Черен Корал. Лунният къс хвърля сянка дълго след смъртта си, така поне пеят поетите. Но ще ти кажа едно. — Сиърдоминът се наведе да допълни халбата си. — За мен този вечен мрак е добре дошъл. Спинок знаеше, че мъжът срещу него носи в душата си горест, по-тежка от всякаква сянка и много по-мрачна; и в това той беше навярно повече Тайст Андий, отколкото човек, освен в едно. А то бе единственото, което улесняваше Спинок Дурав да го нарича приятел. Сиърдоминът, въпреки цялата си горест, успяваше някак да сдържа отчаянието си, да се опълчва на обсадата му, която отдавна беше надвила Тайст Андий. Човешка черта, несъмнено. Повече от черта: качество, силно в своята гъвкавост, добродетел, от която, макар да не можеше да я намери у себе си — нито у никой свой сродник Тайст Андий, — Спинок все пак можеше да извлича поддръжка. Понякога се чувстваше като паразит, тъй жизнено се бе оказало това подхранване от чуждата сила, а понякога се боеше, че това е единственото, което го опазва жив. Сиърдоминът си имаше свое бреме и Спинок бе решил твърдо приятелят му никога да не разбере в каква потребност се е превърнал за него — тези игри, тези нощи сред вечната Нощ, тази запусната кръчма и каните евтин пенлив ейл. — Тази ме изтощи — каза мъжът, като остави празната халба. — Мислех, че съм те хванал — да, знаех, че плочката Порта още не е изиграна. Две плочки да те заобиколя обаче, и всичко щеше да е мое. Нямаше какво толкова да се отвърне на това. И двамата разбираха, че рискът бе решил играта. Необичайното бе в нехарактерната за сиърдомина необходимост да се оправдава. — Иди да поспиш — каза Спинок. Сиърдоминът отвърна с крива усмивка. Поколеба се, сякаш не можеше да реши да отвърне ли нещо, или не, или просто да се вслуша в съвета му и да се дотътри до дома си. „Не ми говори за слабост. Моля те.“ — Придобил съм навика — рече другият, докато следеше с присвити очи някаква дребна свада близо до тезгяха, — да се изкачвам по руините. Да се заглеждам над нощната вода. Да си спомням старите хора-котки и техните семейства… да, те май отново са се завъдили, но разбира се, няма да е същото, изобщо няма да е същото. — Помълча за миг, после хвърли бърз притеснен поглед към Спинок. — Виждам господаря ви. Тайст Андий повдигна вежди. — Аномандър Рейк? Кимване. — Първия път беше преди две седмици. А сега… всеки път, някъде към дванайсетата камбана. Стои на стената на новата цитадела. И като мен се взира към морето. — Той обича… самотата — каза Спинок. — Винаги съм бил подозрителен към подобно твърдение. „Да, мога да разбера защо.“ — Това идва от владеенето, от управлението. Повечето от първоначалния му двор ги няма. Корлат, Орфантал, Сорит, Пра’иран. Изчезнали или мъртви. Това не прави нещата по-леки. Все пак някои остават. Ендест Силан например. — Когато го видя застанал така сам… — Сиърдоминът извърна очи. — Изнервя ме. — Доколкото разбирам, всички ние успяваме да го постигнем това с вас, хората — отбеляза Спинок. — Все едно сме като призраци в този град. — Стражи без нищо, което да пазят. Спинок помисли над това, после попита: — И Синът на Тъмата ли? Хората дразнят ли се от равнодушното му управление? Сиърдоминът отвърна с гримаса. — Де да бяха всички владетели толкова равнодушни. Не, „равнодушен“ не е най-точната дума. Него го има, когато е важно. Администрацията и властта — нито едно от двете не може да бъде оспорено, нито има причина за това. Синът на Тъмата е… благодушен. Спинок помисли за меча, вързан на гърба на господаря му, и това добави леко тръпчивия привкус на неизбежна ирония към думите на приятеля му. А след това си помисли за мъртвите градове на север. Маурик, Сета, Лест. — Не че някое от съседните кралства поглежда към богатата плячка, каквато е Черен Корал. Те или са мъртви, или, както е на юг, в пълно безредие. Тъй че заплаха от война няма. Какво остава за един владетел тогава? Както казваш ти, администрация и власт. — Не ме убеждаваш, приятелю — рече сиърдоминът, беше присвил очи. — Синът на Тъмата, това да е титла за бюрократ? Едва ли. Рицарят на Мрака да пази от улични разбойници? — Това е проклятието на дългия живот — отвърна Спинок. — По висините се издигаш и пропадаш, непрекъснато. Преди време имаше голяма и скъпа война срещу Панион Домин. Преди нея — още по-гибелна и много по-дълга вражда с Малазанската империя. Още по-преди — Джакуруку. Сиърдомин, Аномандър Рейк е спечелил отдиха си. Мира си. — Тогава може би той е този, който негодува. Взира се над суровите води на Канала, а дванадесетата камбана кънти като погребална песен в сумрака. — Доста поетично — рече с усмивка Спинок, но нещо студено имаше в сърцето му, сякаш образът, съживен от приятеля му, бе твърде болезнен. Тази мисъл го отрезви. — Не знам дали господарят ми негодува. Никога не съм бил толкова важен. Нищо повече от един воин между хилядите. Не сме говорили от столетия. Сиърдоминът го изгледа с неверие. — Но това е абсурд! — Нима? Погледни ме, сиърдомин. Прекалено своенравен съм. Това е вечното ми проклятие. Никога не съм бил годен да командвам, дори отделение. Изгубих се в Леса на Мот, пет дни се препъвах из тръни и храсти. — Спинок се разсмя и махна с ръка. — Стара и безнадеждна кауза, приятелю. — Обикновено се твърди, Спинок, че всички вие, останалите Тайст Андий — оцелелите от всички тези войни — сте по необходимост елитът, най-страховитите от всички. — Бил си войник, знаеш по-добре. О, сред редиците на Андий има много герои. Но също толкова много сме просто тези, които извадиха късмет. Така стават нещата. Изгубихме много велики герои в битките срещу малазанците. — Безнадеждна кауза, казваш? — Сиърдоминът сви устни. — Но ето, че в Кеф Танар водиш кампаниите майсторски. — С войници от резбовано дърво съм непобедим, да. Виж, с живите е съвсем друга работа. Мъжът срещу него изсумтя, но като че ли се отказа да рови повече в това. Поседяха в дружеско мълчание. Ресто донесе нова кана ейл и Спинок бе доволен, докато ейлът течеше от кана в халба до уста, че никакви приказки за минали дела по далечни бойни полета не се повдигаха повече, за да разкрият полуистините и откровените лъжи, които току-що бе изрекъл. А когато дойде моментът, в който зората разгъна божурената си червенина над далечния хоризонт на изток, миг невидим за никого в град Черен Корал, Спинок Дурав кимна, но по-скоро на себе си. Вечен мрак или не, един Тайст Андий знаеше кога идва светлината. Поредната ирония бе това, че само хората в Нощ не усетиха началото на деня, прехода на незримото слънце отсам сумрака, безкрайния му път по небето. Преди съвсем да се напият, двамата се разбраха за времето за нова игра. А когато сиърдоминът най-сетне се надигна с олюляване и махна небрежно за довиждане, преди да заплете крака към вратата на кръчмата, Спинок се усети, че му желае безопасно завръщане у дома. Най-щедро пожелание, макар и поднесено мълчаливо. Аномандър Рейк вече сигурно се беше запътил към тронната зала, където щеше да втвърди духа си, за да се изправи срещу жестоките повели на деня: разпределянето на помощи, отсъждането по жалби на търговци, донесенията за състоянието на продоволствието, изслушването на пратеници от далечни свободни градове, дошли да потърсят търговски съглашения и договори за взаимна защита (да, много бяха). О, Рицарят на Мрака се сражаваше с всякакви зверове и демони! Мракът отстъпваше. Но пък той винаги отстъпваше. Не можеше да се разбере колко дълго продължаваше това пътуване в Куралд Галайн, нито да се пресметнат огромните изминати разстояния, крачка, след крачка, след крачка. Всичко беше безредно, всичко беше монотонно и неизменно. Нимандър Голит отново и отново сякаш се пробуждаше сепнат, потръпваше и осъзнаваше, че е вървял механично сред другарите си, всички блестяха смътно и сякаш се рееха в някаква безплътна пустош с онзи с името Клип на няколко крачки напред: той крачеше с решимост, каквато никой от тях не можеше да уподоби. В такива моменти Нимандър за пореден път разбираше, че се е изгубил. Преоткриването къде е не будеше удовлетворение. Преоткриването кой е самият той бе още по-лошо. Младият Нимандър Голит не беше нищо повече от пристъп на спомени, притъпени от низ запомнени усещания — красива жена, издъхваща в прегръдката му. Друга жена, издъхваща под дланите му, лицето й потъмнява като буреносен облак, който не може да се разпръсне, очите й се изцъклят, а ръцете му продължават да стискат. Ритащо тяло, запокитено във въздуха, излита с трясък през прозорец и изчезва в дъжда. Вериги можеха да се въртят цяла вечност, брънки да лъсват, изпълнени с нещо като живот. Изтъркани ботуши можеха да се тътрят напред, един след друг, като остриета на ножици. Обещания можеше да се изричат, съгласия да се налагат като подута длан, натикана в тясна ръкавица. Всички можеха да устоят, облечени в своята увереност. Или да чувстват, че тя ги тегли напред като вятър, който знае накъде отива. Всички можеха да жадуват за топлина в тази прегръдка. Ала това бяха празни неща, подскачаха пред очите му като кукли на заплетени конци. Щом се пресегнеше да разплете тези конци, да придаде смисъл на всичко това, те се отдръпваха, вечно недостижими. Скинтик, който сякаш бе готов да се отзове с усмивка на всичко, крачеше до него, на половин стъпка напред. Нимандър не можеше да види достатъчно добре лицето на братовчед си, за да разбере как е приел Скинтик тъмнината, разпростряла се вечно пред тях. Но щом тази непроницаема бездна започна да чезне и напред изникнаха някакви борове, братовчед му се извърна с определено крива усмивка и каза: — Не беше чак толкова лошо. — Всяка дума прозвуча като лъжа, сякаш се наслаждаваше да се подиграва със себе си. Влажен въздух вече се вихреше около тях, хладен в милувката си, а стъпките на Клип се бяха забавили. Когато се обърна, видяха колко е изтощен. Халките се завъртяха веднъж на верижката в ръката му, после се изпънаха рязко. — Ще лагеруваме тук — каза той хрипливо. Някаква предишна битка беше направила бронята и дрехите на Клип на дрипи, със стари петна от кръв по тъмната кожа. Толкова много рани, че ако бяха нанесени наведнъж, би трябвало да го убият. Малко от това бяха видели в онази нощ на улицата във Втори девичи форт, когато ги бе призовал. Нимандър и Скинтик загледаха родствениците си, докато сядаха по меката горска глина, всеки където стоеше, с празни очи и опустошени. „Да, обясненията са ефимерни. Те са мечът и щитът на атаката, а зад тях се крие мотивът. Обясненията целят да намерят слабостта, а от използването на слабостта идва отстъплението и възможността за абсолютно поражение.“ Тъй беше писал Андарист преди много време, в трактат, наречен „Бой и договаряне“. Скинтик, чието издължено шутовско лице бе изпито от умора, дръпна Нимандър за ръкава, посочи му с брадичка и тръгна настрани през дърветата. След миг Нимандър го последва. Братовчед му спря на трийсетина крачки от импровизирания бивак и седна. Нимандър се настани на мократа земя срещу него. Слънцето бе започнало да се издига, цедеше светлина през сумрака на леса. С нея дойде и смътният мирис на морето. — Вестител на Майката Тъма — рече тихо Скинтик, сякаш отмерваше тежестта на думите. — Смъртен меч. Дръзки титли, Нимандър. Ами, мислех си за по една и за нас двамата — нямах с какво друго да си запълня ума в това безкрайно вървене. Скинтик, Слепия шут на Дома Мрак. Харесва ли ти? — Ти не си сляп. — Нима? — За какво искаше да говорим? — попита Нимандър. — Не за глупави титли, предполагам. — Зависи. Този Клип гордо утвърждава своята, в края на краищата. — Не му ли вярваш? Полуусмивка. — Братовчеде, малко неща има, в които наистина вярвам. Освен оксиморонния факт, че уж интелигентни хора като че ли изпитват наслада това да са глупави. За това виня хаотичната гмеж от чувства, които поглъщат разума тъй както водата поглъща сняг. — Чувствата са рожба на истински мотивации, все едно дали тези мотивации са съзнателни, или не — отвърна Нимандър. — Човекът помни това, което чете. Което го прави определено опасен, да не говорим, че и досаден понякога. — Какво ще обсъждаме? — попита Нимандър малко раздразнено. — Може да претендира за каквато си поиска титла — ние нищо не можем да направим по въпроса, нали? — Можем да избираме да го следваме ли, или да не го следваме. — Дори за това е твърде късно. Последвахме го. В Куралд Галайн, а сега и тук. А и в бъдеще, до самия край на пътуването. — За да се изправим пред Аномандър Рейк, да. — Скинтик махна към обкръжаващия ги лес. — Или можем просто да се махнем. Да оставим Клип на драматичното му разчистване на сметки със Сина на Тъмата. — Къде ще отидем тогава, Скинтик? Та ние дори не знаем къде сме. Кое селение е това? Какъв свят се простира отвъд тази гора? Братовчеде, нямаме никъде, където да отидем. — Никъде и навсякъде. При тези обстоятелства, Нимандър, първото води до второто, като посягането към врата, за която всички вярват, че е залостена, заключена здраво, но ето, отваря се широко само при допир. Никъде и навсякъде са състояния на ума. Виждаш ли тази гора около нас? Тя преграда ли е, или десет хиляди пътеки, водещи към загадка и чудо? Каквото и да решиш, самата гора остава непроменена. Не се преобразява, за да угоди на решението ти. — И къде е шегата в това, братовчеде? — Смях или плач, това са просто състояния на ума. — И? Скинтик извърна поглед назад, към бивака. — Намирам Клип за… забавен. — Защо ли това не ме изненадва? — Сътворил си е един величав, грандиозен миг, мига, в който накрая застава лице в лице срещу Сина на Тъмата. Чува войнствена музика, тътена на барабани или воя на рогове, понесли се около високата кула, където несъмнено ще се състои съдбовната им среща. Вижда страх в очите на Аномандър Рейк в отговор на собствения си гняв. — Тогава е глупак. — Ние младите обикновено сме глупаци. Трябва да му го кажем. — Какво да му кажем? Че е глупак? Усмивката на Скинтик леко се разшири. Той отново срещна погледа на Нимандър. — Нещо по-изтънчено, предполагам. — Например? — Лесът не се променя. Нимандър извърна очи и примижа към сивотата на утрото, към нишките мъгла, загърнали глезените на дърветата. „Тя издъхна в прегръдката ми. После Андарист умря, на камъните с изтекла кръв. А Фаед я издърпаха от ръцете ми. И я хвърлиха през прозореца, за да умре долу. Срещнах погледа на убиеца й и видях, че я е убил… заради мен.“ „Лесът не се променя.“ — Има неща — заговори тихо Скинтик, — които си струва да се обмислят, Нимандър. Ние сме шестима Тайст Андий, и Клип. Тъй че седем. Където и да сме сега, това не е нашият свят. И все пак, сигурен съм, той е същият свят като онзи, който сме опознали, толкова, че да мислим дори за него като за свой. Светът на Дрифт Авалий, нашият първи остров затвор. Светът на Малазанската империя, адюнкта Тавори и Острова, който беше вторият ни затвор. _Същият_ свят. Може би точно тук е същата земя, където чака Аномандър Рейк — защо трябва Клип да ни води през Куралд Галайн до някакво място далече от Сина на Тъмата? Бихме могли да го намерим на една левга ей натам през тази гора. — Защо не през предната му врата? Скинтик се усмихна доволно. — Всъщност защо не? Все едно, Аномандър Рейк няма да е сам. Ще има други Тайст Андий с него. Общност. Нимандър, спечелили сме си такъв дар, нали? При тези думи на Нимандър му се прииска да заплаче. „Аз не съм спечелил нищо. Освен укора. Осъждането. Презрението на всеки от тях. На самия Аномандър Рейк. Заради всичките ми провали общността ще ме съди, и толкова.“ Самосъжалението го притегли още по-далече, но той се отърси от него. Заради тези, които го следваха, заради Скинтик и Десра, Ненанда, Кедевис и Аранта, да, можеше да им даде този сетен дар. Дори нямаше да го даде той, а Клип. „Клип, узурпаторът ми.“ — И тъй, връщаме се към началото — най-сетне отрони той. — Ще вървим след Клип, докато той ни отведе при народа ни. — Май си прав — отвърна Скинтик, останал като че ли доволен от затворилия се кръг на разговора, сякаш нещо наистина бе постигнато, макар Нимандър да не можеше да си представи какво. Птича песен разбуди небето за светлина, топлина с мирис на горска плесен се вдигна във въздуха с тихия лъх на хумуса. Въздухът ухаеше, невероятно чист. Нимандър потърка лицето си, после видя как бадемовите очи на Скинтик се изместиха над рамото му и се обърна, щом прекършената клонка в сухите листа възвести, че някой иде. — Ела при нас, братовчедке — повиши глас Скинтик. Аранта се движеше като изгубено дете — боязлива и неуверена. С ококорени очи — както винаги, щом се събудеше за външния свят. Пристъпи плахо напред. — Не можах да заспя — промълви. — Ненанда разпитваше Клип за какво ли не, докато Десра не му каза да се махне. Скинтик повдигна вежди. — Десра? Вече дебне Клип, така ли? Е, единствената ми изненада е, че е чак сега — не че имаше много шанс в Куралд Галайн. — Ненанда успя ли да получи обяснение от Клип къде сме? — попита Нимандър. — И колко път още трябва да извървим? Тя продължи боязливо към тях. Приглушената утринна светлина й придаваше вид на същество, изваяно от обсидиан и сребро, дългата й черна коса искреше, черната й кожа бе сякаш смътно запрашена, сребристите й очи намекваха за желязо, което тъй и не се издаваше. „Като някоя богиня на надеждата. Но чиято единствена сила се крие в оптимизъм, неподвластен на поражение. Неподвластен на всякаква реалност всъщност.“ — Излезли сме някъде на юг от там, където е трябвало. Има, обясни Клип, „пластове на съпротива“. — Сви рамене. — Не разбирам какво означава, но това бяха думите му. Нимандър за миг се спогледа със Скинтик, след това се усмихна на Аранта. — Клип каза ли колко още остава? — Повече, отколкото се е надявал. Кажете ми, някой от вас надушва ли морето? — Да — отвърна Нимандър. — Не може да е далече. На изток, мисля. — Би трябвало да тръгнем натам… навярно ще има села. — Съхранила си впечатляващи резерви, Аранта — каза Скинтик. — Ако не е далече… Скинтик се изправи с кисела усмивка. Нимандър го последва. Беше съвсем просто да вървят по посока на изгряващото слънце, да прекрачват нападалите дървета и да заобикалят ровините. Единствените пътеки, които прекосяваха, бяха оставени от дивеч — нищо по-голямо от сърна, тъй че клоните висяха ниско над тях — и нито една не водеше към морето. Въздухът стана по-топъл, после изведнъж захладя и пред тях се разнесе звукът на вятъра, запял през клони и листа, а след това — грохотът на вълните. Гола скала изникна под дърветата и ги принуди да се катерят, да лазят нагоре по рязко издигналия се склон. Излязоха на върха на обрулена от вятъра скала, обрасла с криви чворести дървета. Морето беше пред тях, блеснало ярко под слънцето. Огромни вълни издуваха повърхността и се разбиваха в скалистия суров бряг далече долу. Брегът на север и юг бе все така суров и негостоприемен, докъдето стигаше поглед. Далече навътре от брега взривове пяна издаваха наличието на рифове и плитчини. — Няма да намерим села тук — рече Скинтик. — Съмнявам се да намерим каквото и да било, а виж, да заобиколим по брега ще е направо невъзможно. Освен ако — добави с усмивка — нашият славен водач може да ни натроши скалата на чакъл и да ни направи плаж. Или да призове крилати демони, които да ни пренесат над всичко това. Иначе — предлагам да се върнем в бивака, да се заровим в боровите иглички и да поспим. Никой не възрази. Непрестанно къкрещият гняв под повърхността на младия воин Ненанда бе постоянен извор на разтуха за Клип. Да, с него можеше да се сработи. Можеше да го оформи. Увереността му в Нимандър, от друга страна, буквално не съществуваше. Той беше натикан в ролята на водач и тя явно не му подхождаше. Прекалено чувствителен, Нимандър бе от онзи тип, който светът и всичките негови жестоки реалности обикновено унищожаваха, и беше донякъде истинско чудо, че все още не е унищожен. Клип беше виждал такива жалки същества и преди; може би наистина бе обща черта сред Тайст Андий. Столетията живот се превръщаха в усилие, в непоносимо бреме. Такива същества бързо изтляваха. Не, не заслужаваше да си губи времето с Нимандър. А най-близкият спътник на Нимандър, Скинтик, не беше с нищо по-добър. Клип признаваше, че вижда в Скинтик нещо от самия себе си — киселата насмешка, бързия сарказъм — да, други черти, общи сред Андий. Това, което липсваше у Скинтик обаче, бе злобната сърцевина, която той самият притежаваше в изобилие. Има си необходимости. Необходимостите трябва да се разпознаят и в това разпознаване също тъй да се разберат всички задачи, нужни, за да постигнеш точно онова, което е необходимо. Трудният избор е единственият избор, който може да се сметне за добродетелен. Клип беше съвсем на „ти“ с трудните избори и с приемливото бреме на добродетелността. Подготвен бе да носи такова бреме през остатъка от своя, както предполагаше, дълъг, много дълъг живот. Ненанда като нищо можеше да се окаже достоен да стои редом до него през всичко, което предстоеше. Сред младите жени в това обкръжение само Десра като че ли изглеждаше потенциално полезна. Амбициозна и несъмнено безскрупулна, тя можеше да се окаже ножът в скритата му кания. Освен това вниманието на една привлекателна жена носи своята собствена облага, нали? Кедевис беше прекалено крехка, прекършена отвътре също като Нимандър, и Клип вече виждаше смъртта в сянката й. Аранта все още бе дете зад смаяните си очи и навярно завинаги щеше да си остане дете. Не, от цялата тази група, която бе събрал от Острова, само Ненанда и Десра бяха от някаква полза за него. Беше се надявал на нещо по-добро. В края на краищата те бяха оцелелите от Дрифт Авалий. Стояли бяха редом до самия Андарист, кръстосвали бяха мечове с воини Тайст Едур. С демони. Вкусили бяха своя дял от кръв, триумф и скръб. Трябваше вече да са корави ветерани. Какво пък, справял се беше и с по-лошо. Останал сам, след като Аранта се беше заскитала някъде и сигурно вече се бе изгубила, Ненанда, Десра и Кедевис най-сетне бяха заспали, а Нимандър и Скинтик бяха някъде из горите — за да обсъдят безспорно някакви важни решения за неща, засягащи само тях, — Клип отново отпусна верижката с пръстените, увита около ръката му. Чу се тих звън, щом двата пръстена се събраха и всеки бавно се завъртя, обратно един на друг в доказателство за силата, която таяха в себе си. Миниатюрни портали, които се появяваха и изчезваха, и след това отново се появяваха, побрани в студения метал. Сътворяването им бе погълнало повечето сили на Андий, обитаващи подземната твърдина на някогашната Андара. И бе оставило родствениците му, както се оказа, фатално уязвими за ледерийските врагове. Какофонията от души, обитаващи тези пръстени, вече бе единственото, останало от онези хора, жалкото му семейство от саможивци. И бе под негов контрол. Понякога, дори когато нещата сякаш не тръгваха по план, се оказваше, че Клип жъне облаги. „Доказателство, че съм избран, да.“ Верижката се разлюля, пръстените се вдигнаха нагоре и навън. Завъртя се с вой, като риданията на хиляда пленени души, и Клип се усмихна. Пътят от Ожулената кръчма обратно до Новия дворец заобикаляше покрай развалините на голямата крепост, чието рухване бе довело до края на Панион Домин. Неосветена и вече загърната във вечен сумрак, грамадата отломки от черен камък все още миришеше на огън и смърт. Нащърбеният ръб на този срутен монумент се падаше вляво от Спинок Дурав, докато той вървеше по улицата, наречена сега Зигзаг по бордюра. Напред и леко вдясно се издигаше Драконова кула и той усещаше пурпурните очи на Силана, вторачени в него от огромната височина. Погледът на един Елейнт никога не беше доброжелателен, колкото и да бяха свикнали Тайст Андий на Рейк с присъствието на Силана. Спинок си спомняше много добре последните няколко пъти, в които бе видял развихрилия се дракон. Пламъците изригваха през Леса на Мот и се сипеха като потоп с оглушителен трясък, който заглушаваше всеки предсмъртен вик, докато измираха безброй невидими същества. Сред тях навярно и шепа от Пурпурната гвардия и поне десетина от Нередовните на Мот. „Като да избиваш мравки с брадва.“ Сред това от самото ядро на този огнен вихър нагоре изплющя злокобна магия и удави Силана в искряща вълна. Гръм разтресе въздуха — драконовият писък на болка. Огромният звяр се загърчи, разцепи небесата да се изтръгне и след това, повлякъл след себе си ивици кръв, полетя обратно към Лунния къс. Спомняше си гнева на Аномандър Рейк и как той можа да го задържи в погледа си като демон, окован в собствената си воля, как стоеше неподвижен, докато изговаряше със спокоен, почти отегчен тон една-единствена дума. Едно име. _Коул._ И с това име, о, как лумна яростта в драконовите очи. Там бе започнал тогава един лов. Лов, в който само глупак би пожелал да се включи. Рейк, затърсил най-гибелния чародей сред Пурпурната гвардия. Спинок си спомняше как в един момент стои на високата скална издатина на фасадата на Лунния къс, взрян в магическите бури, изпълнили половината нощно небе на север. Мълнии, гръмовният напад на рицаря през обвитото в пушеци небе. Зачудил се беше тогава дали светът не е на ръба на пълния си разпад и от дълбините на душата му се бе надигнала извратена, злокобна мисъл. _Отново…_ Когато велики сили излезеха на бойното поле, нещата обикновено излизаха извън контрол. Коул ли беше примигнал пръв, стъписан? Ниско наведен към земята, бягащ? Или беше Синът на Тъмата? Спинок се съмняваше, че изобщо ще го разбере някога. Такива въпроси не се задаваха на Аномандър Рейк. Някъде по-късно Тайст Андий бяха открили, че Коул отново е изпълзял на повърхността, този път в Даруджистан. И че причинява нови беди. Оставането му там се оказа благословено кратко. Друга гледка със Силана, докато драконът поставяше капана за Джагътския тиран сред хълмовете Джадроуби. Още рани, още жестока магия. Кръженето над опустошената равнина. Петима Тайст Андий соултейкън, кръжащи около нея като врани, ескорт на орел. Навярно беше сам, помисли си Спинок, в това безпокойство покрай съюза между Тайст Андий и Елейнт. Имало беше време, в края на краищата, когато Аномандър Рейк беше воювал срещу чистокръвните дракони. Когато тези същества се бяха изтръгнали от игото си под К’рул. Когато бяха опитали да си присвоят сила. Мотивът на Рейк да им се противопостави бе, както обикновено, неясен. Пристигането на Силана — много по-късно — беше поредното събитие, обвито в загадка. Не, Спинок Дурав изобщо не бе възхитен от безкръвния поглед на Силана. Стигна до сводестия вход на Новия дворец и се заизкачва по каменната рампа. Отвън нямаше никаква стража. Никога не беше имало. Бутна едното крило на двойната порта и влезе. Пред него се откри укрепен коридор, който щеше да изглежда неестествено тесен за човешките същества. Десет крачки навътре последва нов сводест проход, завършващ с просторна куполна зала с под от излъскано черно дърво, с вградени в него двадесет и осем кръжащи в спирала _терондай_ на Майката Тъма, всички в черно сребро. Вътрешността на купола отгоре представляваше огледален образ. За Спинок тази почит към отвърналата се богиня беше необичайна, страшно неуместна дори. О, мъдреците можеше да спорят кой точно се е отвърнал тогава, но никой нямаше да отрече ужасните последици от разделението. Дали това беше някакъв закъснял опит да се изцери древната рана? За Спинок такава идея изглеждаше необяснима. И все пак Аномандър Рейк лично бе поръчал _терондай_, Невидимото слънце с неговите безумно кръжащи лъчи от ониксов пламък. Ако Куралд Галайн имаше ядро в проявлението на лабиринта в този свят, то беше тук, в тази зала. Но той не усещаше никакво присъствие, никакъв призрачен лъх на сила, докато вървеше по пода към витото костено бяло стълбище. Точно след първото завъртане горе се полюшваше кръг светлина от запален фенер. Двама слуги — човеци — търкаха алабастровите стъпала. При появата му се отдръпнаха. — Внимавайте, мокро е — промърмори единият. — Изненадан съм — каза Спинок, докато подминаваше мокрото петно. — Изобщо не е нужно да чистите толкова. В този дворец живеят едва петнадесет души. — Прав сте, господарю — отвърна мъжът. Тайст Андий спря и погледна през рамо. — Тогава защо изобщо си правите труда? Трудно мога да повярвам, че кастеланът ви е възложил тази задача. — Не, господарю. Изобщо не ни е възлагал. Просто ни, ъъъ, доскуча. Леко озадачен, Спинок продължи нагоре. Тези мимолетно живеещи същества понякога го озадачаваха. Пътят до покоите, обитавани от Сина на Тъмата, бе дълъг и самотен. Ехтящи коридори, незаключени и неохранявани врати. Скромният персонал от писари и шепа бюрократи на кастелана работеше в кабинети на основния етаж. Готвачи, гладачи и перачи, поддържащите камините и свещниците слуги — всички те живееха и работеха на по-долните нива. Тук, на по-високите етажи, тъмнината властваше над един буквално пуст свят. Спинок Дурав стигна до издълженото помещение срещу Нощната вода и завари господаря си там. Беше с лице към кристалния прозорец, минаващ по цялата стена срещу Нощната вода, дългата му сребристобяла коса смътно сияеше на отразената от многостенния кристал светлина. Мечът Драгнипур не се виждаше никъде. Спинок направи още три стъпки в залата и спря. Без да се обърне, Аномандър Рейк попита: — Играта, Спинок? — Вие отново спечелихте, господарю. Но беше на ръба. — Портата? Спинок се усмихна кисело. — Когато всичко друго изглежда загубено… Аномандър Рейк може би кимна на това или пък погледът му, прикован някъде над вълните на Нощна вода, се измести надолу към нещо по-близко. Рибарска лодка или гривата на някой левиатан, издигнал се за миг от бездната. Тъй или иначе, въздишката, която последва, бе доловима. — Спинок, стари приятелю, добре е, че се върна. — Благодаря, господарю. Аз също съм доволен, че дойде краят на скиталчеството ми. — Скиталчество? Да, мога да си представя, че си го приемал така. — Изпратихте ме на един континент, господарю. За да открия хиляди истини на него, бе нужно… много скитане. — Дълго мислих над подробностите в разказа ти, Спинок Дурав. — Рейк все още стоеше с гръб към него. — Стигам до един-единствен въпрос. Трябва ли да отида там? Спинок се намръщи. — Ассаил? Господарю, положението там… — Да, разбирам. — Най-сетне Синът на Тъмата бавно се извърна, очите му, сякаш бяха отнели нещо от кристалния прозорец, блеснаха, след което помръкнаха като спомен. — Скоро, тогава. — Господарю, в моя последен ден, на левга от морето… — Да? — Изгубих броя на онези, които убих, за да стигна до онзи пуст бряг. Господарю, когато нагазих в дълбините, толкова, че да ме скрият морските вълни, самият залив беше пурпурен. Фактът, че изобщо оживях пред лицето на онова, е… — Неизненадващ — прекъсна го Аномандър Рейк с вяла усмивка. — Ако питаш своя господар. — Усмивката повехна. — Ах, но аз ужасно злоупотребих с уменията ти, приятелю. Спинок не можа да се сдържи да не кривне глава и да отвърне: — И тъй, позволено ми е да командвам войници от дърво и кост на зацапана с вино маса? Ден след ден мускулите ми омекват, амбицията се изцежда. — Това ли наричаш заслужен отдих? — Някои нощи са по-лоши от други, господарю. — Като те слушам да ми говориш за амбиция, Спинок, ми напомняш за едно друго място, преди много, много време. Ти и аз… — Там, където най-сетне научих своята съдба — каза Спинок без капка горчивина. — Невидим от никого. Незасвидетелствани подвизи. Героични усилия, не спечелили нищо освен благодарността на едного. — Едно оръжие трябва да се използва, господарю. Иначе ръждясва. — Оръжие, с чиято употреба прекалиш, Спинок, затъпява, нащърбва се. При тези думи плещестият Тайст Андий се поклони. — В такъв случай, господарю, може би такова оръжие трябва да се остави настрана. Да се намери ново. — Това време още не е дошло, Спинок Дурав. Спинок отново се поклони. — По мое мнение, господарю, няма момент в обозримото бъдеще, в който да трябва да заминете в Ассаил. Безумието, което цари там, изглежда доста… враждебно. Аномандър Рейк го погледна замислено и кимна. — Продължавай да играеш, приятелю. Грижи се кралят да побеждава. До… — И отново се обърна към кристалния прозорец. Не беше нужно да довършва последното. Спинок се поклони за трети път, излезе от залата и затвори вратата. Старият кастелан Ендест Силан бавно куцукаше по коридора. Щом видя Спинок, вдигна очи и попита: — Вътре ли е нашият господар? — Да. Усмивката, с която отвърна старецът, не беше дар за Спинок, толкова напрегната бе, толкова изпълнена със скръб и срам. И макар може би Ендест да бе заслужил правото за първото чувство — могъщ някога маг, а днес безсилен, — нямаше право на второто. Ала какво можеше да каже Спинок, за да облекчи това бреме? Нищо, което да не прозвучи изтъркано. Може би нещо по-… язвително, нещо, което да уязви това самосъжаление? — Трябва да говоря с него — каза Ендест и спря до вратата. — Той ще го приеме с радост — отвърна Спинок. Същата усмивка. — Сигурен съм. — Замълча, погледна Спинок в очите. — Имам ужасно важна новина. — Да? Ендест вдигна мандалото. — Да. Намерих нов снабдител на бели змиорки. — Господар на това, Син на онова, все тая, нали? — Мъжът забели последната ивица кора от плода с ножа си и я хвърли на калдъръма. — Работата е — продължи той към приятелите си, — че дори не е човек, нали? Просто един от ония дърти чернокожи демони с мъртви очи като всички други. — Голяма работа си в беленето на света, а? — рече вторият мъж на масата и смигна на третия, който досега не беше обелил и дума. — Голяма работа съм в много неща — измърмори първият. Вече режеше парчета от плода, набождаше ги на върха на ножа и ги лапаше. Сервитьорът се приближи да оправи фитила на фенера на масата и отново изчезна в сумрака. Тримата седяха в един от новите улични ресторанти, въпреки че „ресторант“ беше може би твърде изискана дума за тази опърпана редица маси и всевъзможни дървени столове. Кухнята не беше нищо повече от нагодена кола и изпънат платнен покрив, под който едно семейство се суетеше около скарата, някогашна конска хранилка. От четирите маси бяха заети три. Всичките от човеци — Тайст Андий нямаха навика да се хранят на публични места, още по-малко да се включват в небрежно бъбрене над димящи халби келик от Бастион, люта напитка, която ставаше все по-популярна в Черен Корал. — Обичаш да говориш — изсумтя вторият мъж и посегна към чашата си. — С думи ров не се копае. — Не съм само аз, дето го казва това — отвърна първият. — Всички го казват. Ясно е, че ако Господаря Син вземе, че умре, цялата тая тъмнина ще си иде и ще се върнем към нормалното, ден и нощ, както си му е редът. — Няма гаранция за това — рече третият малко сънено. — Ясно е, казах. Ясно. Пък ти ако не го разбираш, си е твой проблем, не наш. — Наш? — Точно тъй, да. — Каниш се да му мушнеш това ножче в сърцето, а? Вторият се изсмя дрезгаво. — А бе, те може да живеят дълго — провлече първият. — Ама пускат кръв като всеки друг. — Не ми казвай — рече третият, надвивайки прозявката си, — че ти си големият ум, измислил това, дето го говориш, Бъкч. — Не съм — отстъпи Бъкч. — Но съм от първите, който даде дума, и се заклех. — Кой е тогаз? — Не мога да кажа. Не знам. Така ги организират тия неща. Вторият се почесваше по четинясалата брадичка. — Виж, не е като да са милион, нали? Ами че половината възрастни между нас бяхме войници в Домина, че и преди това. И никой не ни обра оръжията и бронята, нали така? — Още по-големи глупаци значи — закима Бъкч. — Такава наглост! Трябва да си платят за това, викам аз. — Кога е следващото събрание? — попита вторият. Третият се размърда, както се беше отпуснал в стола си. — Тъкмо тръгваме за него, Харак. Искаш ли да дойдеш с нас? Щом тримата станаха и си тръгнаха, сиърдоминът допи останалото от келика, изчака още няколко мига и се надигна. Загърна наметалото около себе си, бръкна под него и разхлаби меча в ножницата. После тръгна уж на север. Затвори очи и тихо изрече молитва. С небрежна походка пое общо взето в посоката, накъдето бяха тръгнали тримата. Високо от кулата червените очи на дракона гледаха всичко, призмите им отразяваха сцени от всяка улица, всеки проход, суматохата по пазарите, жените и децата, излезли на плоските покриви да окачват пране, минувачите между сградите. В драконовите очи градът кипеше. Някъде отвъд Нощ слънцето отприщваше нагло, неудържимо горещо утро. Придаваше форма на пушеците от огнищата в набързо стъкмените биваци покрай разровените черни пътища, лъкатушещи от север — поклонниците прииждаха в несекващи потоци; после огря и ярко златното влечуго от прах, повлечено от ветровете чак до Голямата могила. Най-бедните носеха раковини, събрани по брега, лъскави камъчета или дрънкулки от сурова мед. По-заможните носеха накити, отрупани с драгоценни камъни оръжия, коприна и делантайнски лен, сребърни и златни даруджистански консули, плячка, събрана от трупове по бойни полета, кичури коса от тачени близки и измислени герои и безброй други скъпоценни вещи. Вече бяха само на ден път от Голямата могила, заплахата от разбойници и крадци бе изчезнала и поклонниците пееха и крачеха към огромния, ниско надвиснал облак мрак на юг. Под огромната пълна със съкровища могила — всички го знаеха — лежаха тленните останки на Избавителя. Опазени вовеки веков от Нощ и нейните безмълвни стражи. Влечугото от прах пълзеше към място на спасение. Сред ривите на Северен Дженабакъз имаше една поговорка. _Човек, който разбужда влечугото, е човек без страх. Човек без страх е човек, забравил правилата на живота._ Силана чуваше песните и молитвите им. И гледаше. Понякога смъртните наистина забравяха. Понякога на смъртните трябваше… да се напомни. 3. Той знаеше, че там да се възправи ще е задача непосилна невъзвратима жертва ненарушима кръвна клетва и знаеше, че трябва да е сам пред кипналия зной на яростта където мечове се сплитат и от доскоро смъртните остават само сънища за дом и за отварящи се двери позлатени. Опита ли да търси мир или реши да се извърне на мига със задоволство и да наложи наказание? (И вижте го, застанал там пред вашата неумолимост поетът ви проклина артистът в мен ридае ридаещият лицето си извръща умът ви е задръстен с изброяване на списък несъществени неща и със присъдите над онова което нищичко не означава за никого. И той поема всеки гняв и всеки грях от вас… Не пита ви дали това ви носи радост, или не… Не търси жертви нито кръвни клетви той сам стои защото ни един от вас не дръзва да застане редом с него.) Предизвикателството на Фишер към неговите слушатели, прекъснали рецитирането на „Гривата на хаоса“ В тази утрин, тъй ясна и свежа с топлия ветрец, лъхащ откъм езерото, имаше много пристигащи. Беше ли един град живо същество? Имаше ли очи? Можеха ли сетивата му да се разбудят грейнали от допира на стъпки? В тази прекрасна утрин гледаше ли и Даруджистан онези, които вперваха поглед към него? Пристигащи, знатни и скромни, стъпки по-тихи от шепот, докато други тръпнеха до самите кости на Спящата богиня. Бяха ли тези неща туптежът на сърцето на града? Но не, градовете нямат нито очи, нито други някакви сетива. Дялан камък и втвърден гипс, греди и фасади с корнизи, градини зад високи зидове и лениви езерца под ромолящи фонтани — всичко оставаше безчувствено за разхитителното оживление на обитателите на града. Един град не може да изпита глад, не може да се вдигне от сън, нито дори да се обърне неспокойно в гроба си. Оставете тези неща тогава на един дребен закръглен мъж, седнал на маса в дъното на хана „Феникс“ в разгара на щедра закуска — да спре за миг с уста, пълна с лепкав ябълков сладкиш, да се задави. Оцъклил очи, с почервеняло лице, след това да избълва пая през масата направо в лицето на покрусената след снощното пиянство Мийзи, която, вече оплескана с въпросния пай, който беше изпекла предния ден, просто вдигна помътен поглед и изгледа хъхрещия мъж срещу себе си с очи на влечуго. Ако в този момент бяха нужни думи, то тя, разбира се, щеше да ги използва. Мъжът продължаваше да кашля и от очите му се лееха сълзи. Сълти дойде с парцал и започна да бърше мръсотията от вцепенената почти като статуя Мийзи. Много внимателно. В тясната стръмна улица вдясно от входа на кръчмата на Куип внезапно се изви вихрушка и вдигна сметта от предната нощ. Там, където допреди миг нямаше нищо, сега цвилеха плувнали в пяна коне, копитата кънтяха като железни млатила по неравния камък. Коне — два, четири, шест — а зад тях на верев, с оглушителен тропот занесе огромна каляска, задницата й се натресе във фасадата на една сграда сред взрив от мазилка. Чудовищната каляска се люшна на обратно и се изправи с грохот на рухваща къща. Конете продължиха бясно напред, влачеха невъобразимия впряг, от който се ръсеха натрошени парчетии, буци гипс и други, още по-грозни неща. Накрая успяха да забавят, подпомогнати в немалка степен от внезапно ударените дървени спирачки на всичките шест колелета — колелета, високи човешки бой. Кацналият на високата капра кочияш бе отхвърлен напред, излетя във въздуха високо над мятащите се глави на конете и падна в една двуколка за смет, почти погребан под остатъците от празненството. Този боклук навярно спаси живота му, макар че след като всичко стихна, се виждаха само подметките му — неподвижни, както се полага на изпаднал в несвяст. По дирята на впряга се бяха пръснали човешки останки в различни степени на разлагане — някои подпухнали, с изгнила плът, други само кожа, изпъната над костите. Някои от тях все още мърдаха или дращеха безцелно по каменната настилка като откъснати крайници на насекоми. От срутената отчасти стена на дюкяна, която бе закачила десният заден ъгъл на каляската, стърчеше глава на труп, забита толкова дълбоко, че се виждаше само едно око, буза и едната страна на челюстта. Окото се завъртя уморено. Устата помръдна, сякаш от нея се мъчеха да се изтръгнат думи, след това се изви в чудата усмивка. По-цялостните фигури, които бяха изхвърлени в различни посоки, вече бавно се съвземаха или, в случая с две от тях, изобщо не се движеха — от изкривените им крайници и вратове личеше, че нещастните им притежатели никога повече няма да могат да се движат както на тях им се ще, та дори само за да си поемат дъх. От един прозорец на втория етаж на близката жилищна сграда се показа старица, за да види какво става, но бързо се прибра и захлопна кепенците. От полусрутения дюкян се чу трополене, последвано от приглушен писък, но никой не се отзова. Само някъде на съседната улица зави псе. Вратата на каляската се отвори със скърцане, люшна се на пантите, откърти се и падна с дрънчене на камъните. На четири крака, на петнайсет крачки по-назад, акционер Фейнт надигна ударената си глава и боязливо я извърна към впряга и точно в този момент майстор Квел изникна пред очите й. Затъркаля се по улицата като кукла риви и след него се разлетя пушек. По-наблизо, Реканто Илк се изправи, олюля се и примига глупаво, после видя очуканата табела над вратата на кръчмата на Куип и очите му светнаха. Тръгна натам. Залиташе. Фейнт също се надигна, изтупа прахта от зацапаните си с парчета месо дрехи и се намръщи, щом люспите от бронята задрънчаха по камъните като монети. От една такава дупка на ризницата си издърпа ноктест пръст, зяпна го за миг, после го захвърли и тръгна след Реканто. Преди да стигне до вратата, до нея се озова нисичката дебела Суитист Сафърънс. Олюляваше се, но двете й малки ръце много решително посегнаха към вратата на гостилницата. Глано Тарп вече се измъкваше от колата с боклука. Майстор Квел се надигна на четири крака, погледна и заяви: — Това не е нашата улица. Фейнт нахълта в потъналата в сумрак кръчма на Куип, спря и чу шумотевицата в другия край, където Реканто се беше срутил в един стол и замиташе с ръка отпадъците по масата. Суитист Сафърънс се тръшна тежко на него. Тримата пияни — останалите посетители — я огледаха, докато минаваше, и тя им се намръщи заканително. Куип-младши — чийто баща беше отворил заведението в пристъп на амбициозност и оптимизъм, продължил едва седмица — се измъкна тромаво иззад тезгяха, също като стария някога, и се дотътри до масата също както старият го правеше навремето, едновременно с Фейнт. Никой не проговори. Кръчмарят се намръщи, обърна се и се повлече обратно към тезгяха. Майстор Квел също се появи, а след него Глано Тарп, който вонеше на смет. Скоро около масата седяха четиримата акционери и един Върховен маг навигатор на Търговска гилдия Тригали. Не се поглеждаха. Не проговаряха. Куип-младши — който преди време се беше влюбил във Фейнт, много преди някой да е чул за Търговска гилдия Тригали и много преди тя да се прикачи към тази луда пасмина — донесе пет халби и първата кана ейл. Пет треперещи ръце посегнаха към халбите и ги стиснаха здраво. Куип се поколеба. После завъртя очи и започна да налива киселото евтино пиво. Круппе удари глътка от тъмнопурпурното вино — цял консул бутилката, не по-малко, — изжабурка се, та всички късчета пай да се изтръгнат от многобройните дупки между и в зъбите му, след което се наведе настрани и изплю. Усмихна се на Мийзи. — Това е по-добро. — Ще ми платиш бутилката веднага — заяви тя. — Така ще мога да си ида, преди да съм чула и видяла още едно оскърбление към тази великолепна реколта. — Я, че толкова бързо ли се стопи кредитът на Круппе? Само за една злощастна закуска точно тази сутрин? — За обидите, тлъста свиня такава, дето ги трупаш една след друга, все едно ме засипваш с боклук — изръмжа тя. — Вай, жесток удар. Круппе е пронизан в сърцето… и — той отново посегна към прашната бутилка — и няма друг избор, освен да разхлаби ижеспоменатото душевно притеснение с нова уханна глътка. Мийзи се надвеси над масата. — Ако и тази я изплюеш, Круппе, ще ти извия врата. Той преглътна набързо и изпъшка. — Круппе за малко да се задави отново. Каква сутрин! Поличби и пай, врясъци и вино! По стъпалата от горния етаж отекнаха тежки стъпки. — А, ей го и малазанския спасител. Малът, приятелю драг на Круппе, дали Мурильо — милият Принц на разочарованието — ще се възстанови изцяло? Хайде, ела да споделиш с мен този нетраен фермент. Мийзи, мило момиче, защо не намериш бокал за Малът? Кристален, ако може. Очите й се присвиха на цепки. — Какво ще кажеш за един и за теб, Круппе? — Възхитително предложение. — Круппе избърса гърлото на бутилката с опакото на мръсния си ръкав и я дари със сияйна усмивка. Тя се обърна и закрачи наперено към тезгяха. Малазанският лечител се отпусна в стола с тежка въздишка, затвори очи и затърка енергично кръглото си пребледняло лице, после огледа кръчмата. — Къде са другите? — Твоя спътник от току-що изтеклата нощ Круппе го изпрати у дома с уверението, че ваша милост е в безопасност и с нищо незастрашен. Зазоряване е, приятелю, или по-скоро утрото тежко пристъпва по златните пети на зората. Кораби пристават по кейове, дървени мостчета скърцат и тупват, за да оформят мимолетни мостове от един свят към друг. Пътища взимат внезапни обрати и с грохот по тях се търкалят зловещи механизми, разпръсващи късове плът като тъмни зърна на ориста! Забулени очи оглеждат странници, свраки грачат над димящи езерни простори, псета се чешат енергично зад ушите — а, Мийзи ни е донесла своите превеликолепни бокали! Момент, само Круппе да забърше паяжините, разни черупки от насекоми и други всевъзможни доказателства за ценната стойност на ижеспоменатите бокали — тъй, нека сега се отпуснем блажено и да съзерцаваме с доволни очи как Мийзи пълни чашите ни с тази кипнала прелест. Ами че… — В името на Гуглата — прекъсна го Малът, — прекалено рано е за компанията ти, Круппе. Нека си изпия това вино и да бягам, преди да съм си загубил разсъдъка, моля те. — Ами че, приятелю Малът, чакаме преценката ти за физическото състояние на Мурильо. — Ще живее. Но няма да танцува седмица-две. — Смълча се и погледна намръщено бокала си, сякаш изненадан, че изведнъж отново го вижда празен. — Стига да излезе от паниката си де. Обърканият ум може да забави телесното възстановяване. Може даже да го провали всъщност. — Не се коси за малкия, но точен ум на Мурильо, приятелю — рече Круппе. — Такива проблеми винаги намират решение посредством мъдрото съдействие на Круппе. Кол остава ли до леглото? Малът кимна, остави бокала и стана. — Отивам си вкъщи. — Погледна Круппе навъсено. — С късмета на Опонн може дори и да стигна. — Престъпните безобразия виреят най-добре сред шумния нощен хаос, драги ми лечителю. Круппе уверено обезпечава най-безметежно завръщане в атипичното ви обиталище. — И как смяташ да ми обезпечиш това? — изсумтя Малът. — Ами че, с достоен ескорт, разбира се! — Наля си останалото вино и погледна с усмивка малазанеца. — Виждаш ли ей онази врата и необятното туловище на Ирилта пред нея? Подли контракти, целящи вашата смърт, наистина не може да се позволят. Круппе простира могъщите си ресурси, за да гарантира живота ви! Лечителят продължи да го гледа зяпнал. — Круппе, знаеш ли кой е предложил този контракт? — Кънтящи разкрития предстоят, драгоценни приятелю. Круппе обещава. Малът отново изсумтя. После се обърна и закрачи към вратата и ескорта си, който стоеше усмихнат, скръстил мускулести ръце. Круппе ги погледа, докато излязоха — не бяха ли чудесна двойка? Мийзи се смъкна на освободения от Малът стол и измърмори: — Контракт на Гилдията. Би могло да е просто някаква имперска чистка, знаеш ли. Ново посолство имат в края на краищата. Може някой да е чул за малазански дезертьори, които въртят кръчма тук. Дезертирането се наказва със смърт, нали така? — Твърде голям риск, мила Мийзи — отвърна Круппе, извади копринената си кърпа и попи потта по челото си. — Малазанската империя, уви, си има своите убийци, от които двама са в наличност в ижеспоменатото посолство. При все това по всичко е видно, че снощният опит за покушение е направен от Ръка на гилдията на Крафар. — Вдигна дебел показалец. — Мистерия е този, които иска смъртта на безобидни малазански дезертьори, но не задълго мистерия, о, не! Круппе ще открие всичко, което трябва да се открие! — Чудесно — рече Мийзи. — Сега открий консула, Круппе. За бутилката. Круппе въздъхна, хвана малката вързана на колана му кесийка, порови вътре, после вдигна вежди втрещен. — Прескъпа Мийзи, още едно откритие… Скорч навъсено гледаше оживеното пристанище. — Рибарските лодки са, връщат се. Няма ник’ъв смисъл да се мотаме тука, Леф. — Който бяга, идва тук рано — изтъкна Леф, докато огребваше с ножа си пресноводната мида, която си бе купил преди малко. Лапна късче бяло лъскаво месо. — Ще чакат първите кораби от Гредфалан. Преди обед, нали? Новите шлюзове в Давран я направиха редовна цялата тая работа, предсказуема един вид. Ден да мине през тях, с едно свиване до Гредфалан, през нощта там и на заранта е тука. Отчаяните хора се редят първи, Скорч, щото са отчаяни. — Мразя да седя някъде, където краката ми трябва да висят — оплака се Скорч и помръдна неловко върху камарата щайги. — Гледката е добра. Ей сега ще се кача при тебе. — Не знам как го ядеш т’ва. Месото трябва да има кръв в него. Месо без кръв не е месо. — Месце си е то. — Има очи на краищата на пипалата и те гледа как му късаш тялото — виж как се въртят, следи ти устата, всяка глътка ти следи! Гледа те как го ядеш! — Е, и к’во? Облаци чайки се разпищяха над ниските кейове, където рибарите трупаха кошове със сребруша по хлъзгавия камък, разшетаха се деца, с надеждата, че ще ги наемат да нижат гърчещата се риба на връзки за продавачите, преди да е почнал сутрешният пазар. Сивогърби джадроубски котки, подивели от хиляди поколения, заскачаха от засада да трепят чайки. Завихриха се яростни битки, разхвърчаха се пера, разлетяха се туфи котешка козина. Под вътрешните кейове старици газеха в тъмното и събираха с дълги криви куки малката, дълга колкото длан сребруша, успяла да се провре през кошовете и да се изсипе на искрящ дъжд, докато рибарите носеха улова на брега. Където жътвата беше слаба, дъртите вещици прилагаха зъбатите железа една спрямо друга. Скорч ги виждаше от мястото, където седеше, мъгляви фигури, които щъкаха насам-натам и мушкаха с куките във вечния сумрак. — Заклех се никога повече да не ям нищо от това, дето бълва езерото — замърмори той. — Бабичко небесна — добави шепнешком, — помня ги ония белези и дупки по мършавите ти ръце. Помня ги, затуй се заклех. — Какво каза? — попита Леф отдолу. — Нищо. Само че си губим времето… — Търпение, Скорч. Списък ни дадоха. Набутахме се в беля. Не чухме ли, че Брокул може да се опита да духне? — Тука е адско гъмжило, Леф. — Трябва само да гледаме опашките, дето се заформят. — Никакви опашки няма, Леф. Леф захвърли раковината зад ъгъла на езерната стена и тя издрънча долу върху десетте хиляди други. — Още няма. Скоро ще има. Точно след кръстопътя при Урс останките от кервана поеха към Южна Скръб. Пастири и каменоделци, запътили се към Гарваново, се отдръпваха встрани от пътя, спираха и зяпваха четирите овъглени и димящи търговски фургона, които изтрополяваха покрай тях. По един кон в стъкмен от каквото попадне хомот се напъваше пред всеки. От обичайната група охранници, които можеше да се очакват дори за толкова малък керван, какъвто беше този, се виждаше само един, отпуснат в джадроубско седло и почти напълно скрит под прашното наметало с вдигната качулка. От прорезите в избелелия кафяв плат над раменете му стърчаха изтърканите дръжки на два меча. Кожените ръкавици, покриващи отпуснатите му на високия рог на седлото ръце, бяха зацапани и опърпани и оголваха за този, който можеше да погледне по-отблизо, кожа, татуирана почти до плътно черно. От сянката под качулката две странно котешки очи се бяха приковали в пътя напред. Първите съборетини на Южна Скръб се появиха в утринната мъгла като раздърпани гнезда на някакви огромни лешояди от двете страни на черния път. От цепнатини и дупки в наклонените зидове надничаха влажни очи и зяпваха трополящия покрай тях керван. Скоро навлязоха сред гъмжилото от улички и тълпите бежанци по тях. Вдигаха се като призраци от сенките и извисяваха немощни гласове да изпросят някоя монета или храна. Малко кервани, идващи от юг, избираха този маршрут към Даруджистан, тъй като пътят през бедняшките квартали на града беше тесен и лъкатушещ. А тези, които се окажеха недостатъчно защитени, можеха да станат жертва на жестоката и отчаяна нужда, която напираше от всички страни. На стотина крачки все още на юг от главния път, наречен Скръбта на Джатем, такава съдба като че ли щеше да сполети и този окаян керван с неговата еднолична охрана. Когато няколко чифта мръсни ръце се запротягаха, за да се вкопчат в спиците на колелетата на фургона, а други докопаха ремъците на конете, закачуленият мъж погледна назад към усилващата се дързост на гладната тълпа и дръпна юздите. И сякаш наедря, когато се изправи в седлото. Десетина чифта очи се впиха в него — крадливи, хитри и все по-дръзки. Един дрипльо се метна на капрата до водача на първия фургон. Когато стисна коларя за рамото и го обърна рязко, качулката се смъкна назад. И откри съсухреното лице на мъртвец. Почти оплешивялата посивяла глава се завъртя, очните кухини се спряха върху дрипльото. Той изпищя и скочи от фургона, а самотният пазач на кервана посегна над раменете си и извади два криви меча с широки железни остриета, нашарени на снопове черни и оранжеви нишки. Качулката му се смъкна и оголи широко лице, татуирано по същия начин, устата зейна и оголи дълги кучешки зъби — пазачът се усмихваше. Нищо весело нямаше в тази усмивка, само закана. Това се оказа достатъчно за тълпата. Разпръснаха се с вой и писъци. Четирите фургона и самотният им пазач продължиха по пътя си. Стигнаха Скръбта на Джатем, вляха се в гъстия поток, който се влачеше към градската порта, и охранникът прибра мечовете си в ножниците. Трупът, който караше предния фургон, сякаш не беше склонен да покрие отново главата си и много скоро се сдоби с ескорт от три свадливи, пляскащи с криле и грачещи врани, които се сбиха за място върху посивялото му теме. Докато керванът стигне до портата, коларят вече се бе накичил с една врана на главата и по една на всяко рамо; и трите късаха ивици съсухрена плът от лицето му. Стражът на портата пристъпи напред и примижа към пазача, щом той дръпна юзди под арката. — Грънтъл? От битка ли идваш, човече? Това керванът на Сирик ли е… Богове подземни! — Последният вик издаде, че стражът е открил що за същество кара първия фургон. — Просто ни пусни — изхриптя Грънтъл. — Нямам настроение за повече от един разговор, а той е за Сирик. Вече се е преместил в новото имение, нали? Стражът кимна, беше пребледнял. Отстъпи назад и Грънтъл подкара отново. Пътят до имението на Сирик се оказа благословено кратък. Покрай Деспотския барбикан, после наляво, покрай хълма Високи бесилки и до прясно варосания зид и широката сводеста порта, водеща в двора на търговеца. Сигурно вече бяха чули за пристигането им, защото самият Сирик бе излязъл да ги посрещне, защитен от утринното слънце под слънчобрана в ръцете на един слуга. Около него се бяха събрали няколко мъже от личната му охрана. Лицето на търговеца посърна, като видя само четири фургона да влизат с трополене в двора. Проклятия се разнесоха из прашния въздух от устите на стражите, щом видяха първия колар, чиято врана в средата реши да размаха криле, за да се закрепи в мига, в който той дръпна юздите и спря фургона. Грънтъл спря коня си и бавно се смъкна от седлото. Сирик безпомощно размаха ръце. — Но… но… Грънтъл разтвори наметалото, за да видят ризницата му; черните железни брънки бяха осеяни с дупки и петна засъхнала кръв. — Разбойници от Дуелл — избоботи и се ухили. — Но… — Разплатихме се добре — продължи Грънтъл и изгледа с присвити очи стражите зад търговеца. — Ако беше пуснал още няколко от фукльовците си тука, щеше да е още по-добре. Бандата беше голяма, стотина вресливи диваци. Подпалиха другите фургони още докато ги плячкосваха. Тъпаци. Нашареният с белези капитан на охраната на Сирик пристъпи напред и огледа навъсено фургоните. — Стотина, викаш? Срещу какво, осем стражи под твоята команда, а, Грънтъл? Ти за идиоти ли ни взимаш? Сто разбойници от Дуелл и нямаше да си тук. — Не, Кест, не си идиот — призна Грънтъл. — Задръстеняк си, но не си идиот. Капитанът и хората му се наежиха, но Сирик вдигна трепереща ръка и посочи. — Грънтъл, Гисп кара тоя фургон, но е мъртъв. — Да. И другите трима също. — Но… но как? Грънтъл разкърши заплашително огромните си рамене. — Не знам. Но все едно, изпълниха заповедите ми. Вярно, бях се отчаял и ревях разни неща, които обикновено не казвам, но пък тогава бях останал само аз, а с четири фургона и толкова коне… — Сви отново рамене и добави: — Ще си поискам заплащането веднага, Сирик. Получи си половината бастионски келик, който искаше, а това е по-добре от нищо. — А какво да правя с четирима немрящи колари?! — вресна Сирик. Грънтъл се обърна, погледна ядосано Гисп и викна: — Вървете при Гуглата, и четиримата. Веднага! Коларите тутакси се подчиниха. Смъкнаха се или се катурнаха от каприте на земята. Трите врани, които кълвяха раздраното лице на Гисп, заграчиха възмутено, после, щом тялото се отпусна в прахоляка на двора, накацаха отново да продължат пира си. Сирик се беше съвзел достатъчно, за да покаже раздразнение. — Колкото до плащането… — Пълно — прекъсна го Грънтъл. — Предупредих те, че нямаме достатъчно хора. Кест може да не е идиот, но ти си, Сирик. И шестнайсет души умряха заради това, да не говорим за стоте от Дуелл. Ще посетя Гилдията, както се полага. Получавам си пълната заплата и си запазвам мнението за себе си. Иначе… — Грънтъл поклати глава. — Иначе няма да наемаш повече керванна охрана. Изобщо. Няколко физиономии се смениха по лицето на Сирик, преди да въздъхне примирено. — Капитан Кест, плати на човека. Скоро след това Грънтъл излезе на улицата. Спря, погледна към утринното слънце и пое към дома. Въпреки жегата облече наметалото си и дръпна отново качулката. Проклетите дамги по кожата му бяха почервенели от битката и щяха да минат седмици, преди отново да избледнеят до сивкаво. Междувременно колкото по-незабележим се направеше, толкова по-добре. Подозираше, че в коптора, който наричаше свой дом, вече го чака убиец от храмовите прислужници. Жената с тигрова кожа, провъзгласила се за Върховна жрица на местния храм, нямаше как да не е чула свирепия боен вик на Смъртния меч на Трейк дори от трийсет левги в равнината на Дуелл. И щеше да е бясна… отново зажадняла отчаяно за вниманието му. Но Грънтъл пет пари не даваше за нея, както и за окаяниците, които беше събрала в храма си. Избиването на онези разбойници не беше работа, която бе приел присърце. Никакво удоволствие нямаше в леенето на кръв, никаква радост в свирепата ярост. Него ден беше загубил приятели, сред тях и последните двама, които бяха с него след Капустан. Тези рани бяха по-дълбоки от другите, в плътта, и щеше да мине много повече време, докато зарастат. В това мрачно настроение, въпреки издутата с консули кесия на колана, не беше склонен да изтърпи обичайната блъсканица по главните улици. Само едно бутване или озъбване в повече и сигурно щеше да извади мечовете, а след това нямаше да му остане избор, освен да бяга от Даруджистан или да рискува да увисне на хълма Високи бесилки. Затова, след като мина през Портата на именията южно от парка Бортън и по рампата към Крайезерния квартал, хвана обиколен маршрут, по тесни криви улички и пълни със смет проходи между сградите. Малцината, които срещаше, се отдръпваха бързо, обзети сякаш от плах инстинкт за самосъхранение. Сви към една малко по-широка уличка, но тя се оказа запушена от висока каляска, жертва като че ли на уличен метеж. Гледката му напомни за празненството, което все още беше в ход… макар че когато се приближи, се усети, че стъпва върху съсухрени човешки крайници и вадички съсирена кръв. А когато видя зейналата дупка на мястото на вратата, с потъналата в неподвижен сумрак вътрешност и конете, покрити със засъхнала пот и пяна, всичко — занемарено и сякаш неподатливо на плячкосване, разбра, че това е един от поредните впрягове на проклетата Гилдия Тригали, отвратително скандални с неизменните си бесни пристигания. Също толкова дразнещо беше, че Тригали с безпрецедентната й акционерна система явно бе съперник на градската гилдия Кервансарай. Нещо, за което Кервансарай отдавна трябваше да се сети. Макар че ако това, което Грънтъл беше чувал, бе близо до истината, степента на похабяване сред акционерите на Тригали беше ужасно висока — по-висока, отколкото би приел всеки благоразумен пазач на керван. Но пък ето го и него, единствения оцелял от кервана на Сирик, и въпреки консулите, които носеше, финансовата му отплата не беше буквално нищо в сравнение с печалбата, която Сирик щеше да пожъне от келика, особено след като вече не му се налагаше да плаща на коларите си. Разбира се, щеше да му се наложи да купи нови фургони и да ремонтира тези, които Грънтъл му бе докарал, но застраховката щеше донякъде да покрие разходите. Докато заобикаляше каляската, й хвърли още един поглед. И с яд заключи, че Тригали строят тия проклетници така, че да издържат буквално на всичко. Опърлена, раздрана като от мечешки нокти, раздрънкана и с ожулена като от киселина боя. Очукана като боен фургон. Мина покрай конете. След пет крачки се обърна изненадан. Толкова близо животните трябваше да изпаднат в паника — _винаги_ се паникьосваха. Дори тези, които успяваше да принуди да свикнат с миризмата му, трепереха неудържимо под него, докато чисто нервното изтощение не притъпеше страха им. Но тук… взря се в очите на един от предните коне и не видя в тях нищо освен уморено безразличие. Поклати глава и продължи по пътя си. Адски любопитно. Но пък нямаше да е зле да си има един такъв кон. „А още по-добре някой мъртъв? Мъртъв като Гисп?“ Тази мисъл го върна към някои определено гадни неща, за които никак не държеше да разсъждава в момента. „Като това, че мога да командвам мъртъвци.“ Смяташе, че вече е твърде стар, за да открива в себе си нови таланти. Обшитата с моржова кожа лодка опасно се поклащаше над вълните между две търговски баржи. С риск да бъде премазан от тях, самотният лодкар припряно загреба с веслото и след няколко мига се добра до разкаляния бряг. Измъкна се от лодката, мокър до бедрата, торбата, която метна на рамо, изпляска и от нея закапа. Закрачи по кея към изтърканите каменни стъпала. Беше раздърпан, небръснат от два-три дни. Кожените му дрехи бяха странна смесица от обличаното под броня и дрехите на натийски рибар по време на шквал. Широката му шапка от тюленова кожа беше безформена, избеляла от слънцето и с петна спечена сол. Освен торбата носеше странен закривен меч в разцепена ножница, стегната с оръфани ивици кожа. Ефесът с форма на змийска глава беше с празни дупки на мястото на скъпоценните камъни за очи и зъби. Висок и жилав, мъжът тръгна с леко крадлива походка към една от пресечките от другата страна на Крайезерна улица. Долу на брега някой ревеше кой е запречил с пълната си с вода тръстикова лодка кафезите му с раци. Щом стигна уличката, мъжът спря в сянката на високите складове, смъкна широкополата шапка и забърса мръсотията от челото си. Черната му коса, оредяла отпред, беше вързана на дълга опашка, която, затъкната допреди малко под шапката, сега се смъкна на гърба му. Челото и лицето му бяха нашарени с белези, а едното му ухо почти липсваше, посечено преди много време. Почеса се по брадата, сложи отново шапката и тръгна пак. Не беше изминал и десетина крачки, когато двама души излязоха от двете му страни. Онзи отляво натисна върха на кама в ребрата му, а другият размаха пред очите му къс меч и му посочи с него да опре гръб в мръсната стена. Онемял, мъжът се подчини. Примижа в сумрака към този с меча и се намръщи. — Леф? — Появи се, а, приятел? Да не повярва човек. Другият с ножа изсумтя. — Мислеше, че няма да те познаем с тая тъпа шапка, нали? — Скорч! Не мога да ви опиша колко се радвам, че ви виждам и двамата. Богове подземни, щях да си помисля, че отдавна ви е споходил гадният край. Малко пари само да имах… ех, щях да ви черпя едно пиене… — Хайде, стига — изръмжа Скорч и размаха меча пред лицето му. — В списъка ни си, Торвалд Ном. Да, много надолу, щото повечето хора мислеха, че си се отвял отдавна, което си е все едно си умрял. Но избяга от дълг — голям и вече още по-голям, да. Да не говорим, че избяга от мен и Скорч… — А, не! Нали официално прекратихте партньорството ни след оная нощ, когато… Скорч изсъска: — Млъкни, проклет да си. Никой нищо не знае за онова! — Исках да кажа, че изобщо не съм бягал от вас двамата — обясни припряно Торвалд. — Все едно — рече Леф. — Не си в списъка заради това, нали? — Двамата май яко сте я закъсали. Да се хванете на тия… — Може и да сме — прекъсна го Скорч. — А може и да не сме. Виж, това дето казваш, че нямаш пари, е лоша новина, Торвалд. Повече за теб, отколкото за нас, щото ние сега ще те заведем. И богове, лихварят Гареб няма да е доволен. — Чакай! Ония пари мога да ги намеря — мога да си изчистя оня дълг. Но ми трябва време… — Никакво време не можем да ти дадем. — Леф поклати глава. — Жалко, приятелю. — Една нощ, само това искам. — Една нощ, та да избягаш колкото може по-далече. — Не, заклевам се. Богове, та аз току-що се върнах! За да уредя всичките си дългове! — Виж ти. И как смяташ да го направиш това? — Оставете подробностите на мен, Скорч. Просто за да си останете невинни с Леф. Значи аз съм много в края на онзи списък. Би трябвало да съм, защото минаха години. Това означава, че никой не очаква да ме види, нали? Дайте ми една нощ, само една, само това искам. Може да се срещнем пак тука, по същото време утре. Няма да бягам от вас двамата, обещавам. — Май ни мислиш за идиоти — каза Леф. — Чуйте ме. Щом си изчистя дълга към Гареб, мога да ви помогна. С оня списък. Кой е по-добър от мене в такива работи? Лицето на невярващия Скорч се изопна, очите му се опулиха. Той облиза устни и се спогледа с Леф. Торвалд Ном забеляза това и кимна. — М-да, вие двамата сте в беда, ясно. Тия списъци съсипват всички, които се захващат с тях. Трябва да ви кажа, удивен съм, и да, дълбоко разочарован, че ви заварвам затънали така дълбоко, след като ви оставих. Богове, ако знаех, щях да помисля дали да не остана… Леф изсумтя: — Е, тука вече лъжеш. — Може и да преувеличавам малко. Та какво вика Гареб, че дължа сега? — Хиляда сребърни консула. Торвалд Ном зяпна. — В името на Гуглата, той само ме черпи вечеря и една-две кани! И си помислих, че просто е щедър. Искаше да му свърша някаква работа. Бях оскърбен, когато ми прати сметката за вечерята… — Лихва, Торвалд — каза Леф. — Знаеш как е. — Освен това ти просто взе, че избяга — добави Скорч. — Къде беше през цялото това време? — Изобщо няма да повярвате. — Тия белези на китките ти от пранги ли са? — Аха. Че и по-лошо. Натийските робски кошари. Малазански търговци на роби — чак до Седемте града. Беру да пази, приятели, хич не беше хубаво нито едното, нито другото. Колкото за пътуването обратно, хм, ако бях бард, що пари щях да натрупам, като я завъртя тая история! Мечът, който почти беше опрял лицето му, се беше снишил и сега се махна, а ножът се отдръпна от ребрата му. Торвалд бързо погледна двете лица пред себе си и рече: — Една нощ, приятели, и всичко ще бъде изчистено. И мога да започна да ви помагам с тоя списък. — Вече си имаме помощ — отвърна Леф, макар да не изглеждаше доволен от това признание. — О? Кой? — Круппе. Помниш ли го? — Оня мазен тлъст търгаш на крадени вещи, дето все виси в хана „Феникс“? Вие да не сте луди? — Това е новото ни кръчме, Торвалд — рече Скорч. — Откакто Бормен ни изхвърли за… — Не му казвай тия неща, Скорч! — Една нощ — повтори Торвалд. — Разбрахме ли се? Добре. Няма да съжалявате. Леф отстъпи и прибра меча си. — Аз вече съжалявам. Слушай, Торвалд. А си побягнал, а сме те подгонили, където и да идеш. Може да скочиш обратно в натийските робски кошари, и ние ще сме при теб. Разбираш ли ме? Торвалд го погледна намръщено и кимна. — Разбирам те. Но се върнах и никъде няма да ходя. Никога вече. — Една нощ. — Да. А вие да вземете да се върнете да наблюдавате пристанището — кой знае кой може да се готви да избяга на следващия кораб. Двамата се спогледаха нервно. Леф избута Торвалд настрана и закрачи, Скорч тръгна по петите му. Излязоха от уличката и се вляха в тълпата. Торвалд въздъхна и измърмори: — Как става така, че такива пълни идиоти продължават да живеят и да живеят? Опипа морантската си пелерина да се увери, че всички неща, които беше изпокрил по вътрешните джобове, са си на мястото, нищо не стърчи или, боговете да не дават, не се е счупило. Нищо не капеше. Никакво парене или хлъзгане на… все едно. „Добре.“ Намести широката шапка на главата си и тръгна. Това с Гареб беше адски дразнещо. Какво пък, трябваше да направи нещо по въпроса, нали? „Една нощ. Добре. Така да бъде. Другото може да почака.“ „Надявам се.“ Роден в град Едноока котка преди двайсет и седем години, Хъмбъл Межър беше със смесена кръв. Една жена риви, продадена на местен търговец срещу дузина пръчки желязо, година след това роди син — копеле. Осиновено осем години по-късно в домакинството на баща си, момчето бе дадено да чиракува железарство и щеше да наследи занаята, ако не беше една ужасна нощ, в която защитеният му стабилен свят рухна. Беше пристигнала чужда армия и бе подложила града на обсада. Дни и нощи на върховна възбуда за младия мъж: улиците гъмжаха от слухове за обещания блясък от включването във великата и богата Малазанска империя, стига само глупаците в двореца да се съгласят да капитулират. Очите на баща му блестяха от това въображаемо обещание и несъмнено понесен на гребена на тази вълна от видения, старият търговец се наговори с агенти на империята да отвори една нощ градските порти — опит, завършил с катастрофален провал, като търговецът си изкара арест и след това екзекуция, а в имението му нахлуха войници от градския гарнизон с извадени мечове. Онова нападение бе оставило кошмарни спомени, които никога нямаше да оставят Хъмбъл Межър. Беше видял с очите си изнасилването и убийството на майка си и сестрите си. Писъци, пушек и кръв, навсякъде кръв, като горчивия дар на някой тъмен бог — о, щеше да помни тази кръв. Пребиха го, оковаха го, повлякоха го по улицата — и щеше да го сполети същата съдба като останалите, ако не беше един наемнически отряд, съюзен с града. Командирът му, висок свиреп воин, казваше се Джорик Шарпланс, прибра шепата оцелели пленници. Този отряд след това бе прогонен от Еднооката котка от параноичните градски управители. Отплаваха на кораби през Старото кралско езеро малко преди друг акт на измяна да се окаже по-успешен от първия. Нова нощ на клане, този път от кървавите ръце на убийците на Нокътя, и Еднооката котка падна пред Малазанската империя. Джорик Шарпланс пусна пленниците на свобода на дивия южен бряг на езерото, при самото подножие на Еднооките планини, с достатъчно припаси, за да прехвърлят планинските проходи до Старото кралско плато. Оттам Хъмбъл Межър поведе оцелелите от домакинството, роби, както и свободни граждани, по търговските пътеки до град Мечка. Кратък престой там, а после на юг до Кръпка и Пътя на ривите. В Пейл се заседяха малко, а след това побягнаха от нова малазанска обсада към Даруджистан с окаяната колона бежанци. Там Хъмбъл Межър пое последната оцеляла кантора от дейността на баща си, започна дълъг, пресметлив процес на преустройване, който закали тактическите му умения и силата на духа му. Дългото тежко пътуване му бе осигурило верността на хората му. Робите бяха възнаградени с освобождение и никой не отказа предложението му за работа. Търговията му с желязо процъфтя. По едно време изглеждаше, че проклятието, каквото бе Малазанската империя, може като нищо да го разори отново. Но беше имало дар, кръвен дар, който той вече разбираше добре, и животът на града бе пощаден. За колко дълго? Хъмбъл Межър беше добре запознат с начина, по който действаше империята. Проникване, хитри дестабилизиращи ходове, убийства, разпалване на паника и разпадане на реда. Това, че вече имаха посолство, не беше нищо друго освен средство да вкарват гибелно опасните си агенти в Даруджистан. Е, той беше приключил с бягането. Бащините му предци бяха търгували с желязо дванайсет поколения. Тук, в кантората си в квартал Джадроуби на Даруджистан, в складовете много над уличното ниво, беше намерил дневници, стигащи шестстотин години назад. И сред най-древните от тези свитъци Хъмбъл Межър бе направил откритие. Даруджистан нямаше да падне под властта на Малазанската империя — той беше намерил средството, за да осигури това. Да гарантира всъщност вражеска сила никога да не застраши града, който той вече наричаше свой дом, никога повече да не бъде заплашено семейството му, хората, които обичаше. Хъмбъл Межър добре съзнаваше, че за да постигне това, ще му е нужна цялата прозорливост в довеждане на някои планове до изпълнение. Щяха да са му нужни огромни суми, с които той вече разполагаше. И, уви, трябваше да бъде безскрупулен. Неприятно, да, но необходима жертва. Централната служба на Железарите Елдра представляваше гмеж от постройки, складове и работилници северно от портата Два вола. Целият комплекс беше заграден с висока стена и напълно самостоятелен. Пред дългата едноетажна леярна срещу западната стена се нижеха три реда ковачници. Под нея минаваше подземен поток, който осигуряваше отток в река Майтън, а отпадъците, изливащи се в него, даваха името на близкия залив Кафяв поток. През повечето дни петното се разпростираше далече навътре в Лазурното езеро, неприятна последица от обработката на желязо, както често казваше той пред градските власти, щом оплакванията на джадроубските рибари станеха прекалено остри, за да се пренебрегнат. Предложенията за компенсация обикновено се оказваха достатъчни, за да усмирят подобни възражения. А и желязото наистина беше нужно на всички. Административната сграда се издигаше срещу южната стена на двора — администрация и жилищни помещения. Жилищата на персонала заемаха крилото най-близо до южния край на леярната. Централният блок приютяваше архивите и стаите на чиновниците. Последното крило беше най-старата част на сградата, основите му датираха от век, в който най-използваният метал бил бронзът, а цивилизацията все още била само обещание. Много под наземното ниво на това крило древни стълбища се виеха надолу през пластове варовик и свършваха в низ от грубо всечени куполни зали, използвани за складове от поколения. Хъмбъл Межър подозираше, че преди това светско приложение тези крипти са изпълнявали много по-мрачна функция. Наскоро беше приспособил една такава зала за свой таен кабинет, в който можеше да работи сам, защитен с гъмжило от древни прегради, и оставаше тук почти всяка нощ, странно неуморим, сякаш самото благородство на каузата му го даряваше с нечовешки резерви — поредното доказателство, че усилията му бяха започнали да жънат плодове, признание един вид, от сили, за които мнозина изобщо не предполагаха, че все още съществуват. За такива неща си мислеше дори през деня и особено в този ден, когато най-верният му слуга — единственият, който знаеше за тайните крипти и за плана на Хъмбъл Межър — влезе в кабинета му, остави на писалището малка восъчна книжка и излезе. Внезапно обзелото го радостно предчувствие рухна, щом отвори книжката и прочете надрасканото на восъка съобщение. Пренеприятно. Четирима убийци, и четиримата — провалили се. Гилдията го уверяваше, че този провал няма да се повтори. Тъй. Набелязаните бяха доказали, че наистина са толкова опасни, колкото Хъмбъл Межър подозираше. Горчива утеха, уви. Той остави книжката, взе цилиндъра от нагорещената поставка и грижливо стопи съобщението. Гилдията трябваше да внимава много. Защото той можеше да изгуби доверие и да потърси… други средства. В дворовете кънтяха снопове железни пръти, докато ги търкаляха от платформите по релсите към склада, като грохот на мечове на бойно поле. Хъмбъл Межър потръпна. Каквото трябва — трябва. Много скоро бавно подхождащият към кея Лоустоун чуждоземски кораб привлече вниманието на пристанищните тълпи дотолкова, че несекващият рев на продавачи, хамали, гадателки, проститутки, колари и рибари секна. Хората зяпнаха. Всякакви разговори замряха и изуменото множество затаи дъх. Отекна смях, последван от още смехове. На носа на ниския кораб, отпуснала съвършената си бяла ръка на врата на дървената фигура на конска глава, стоеше жена. Ако не беше смайващата й, неземна красота, стойката й бе така царствена, толкова надменна, че щеше да е смешна. Загърната бе в прозирна блуза в смарагдовозелен цвят, която се стичаше по тялото като вода в леден поток. Носеше широк черен кожен колан, в който бяха затъкнати три голи ками, а под това — плътни бричове от щавена кожа до кожените гамаши. Зад нея, на палубата и по такелажа, гъмжеше от бок’арала, а три от тях се боричкаха над щурвала. По всички пристанища на света може да се чуят приказки за неописуемо странни гости, но нищо не можеше да се мери с това, или така поне щяха да твърдят свидетелите в домове и по кръчми години наред. Докато корабът се плъзгаше към каменния кей, сблъсъкът изглеждаше неизбежен. Бок’арала си бяха маймуни в края на краищата, умни най-много колкото едно псе. Но да карат кораб? Нелепо. Да го подведат до кея за привързване? Невъзможно. И все пак в последния момент трите същества, които се боричкаха кое да държи щурвала, като по чудо спряха кораба. Натъпканите със слама буфери съвсем леко се свиха между корпуса и камъка, щом корабът опря кея. От палубата захвърчаха въжета. Високо на главната мачта горното платно се изви и изплющя, после почна да се сгъва и да се смъква надолу. Беше впримчило един бок’арал и той врещеше и се мяташе, за да се измъкне. Долу на главната палуба бок’аралите хукнаха във всички посоки и се сборичкаха край дървения мостик — и всички на пристанището видяха как мостикът се вдигна, подскочи и рухна с трясък върху камъните на кея, в резултат на което три-четири от черните крилати зверчета нападаха във водата с жалък грак. На десетина крачки от кораба вече стоеше чиновник от службата на пристанищния началник. Поколеба се, преди да се приближи, за да поиска таксата за пристан. Мокрите бок’арала се изкатериха на палубата, един с голяма риба в устата, което примами другите да му скочат и да се сбият за плячката. Вместо да слезе на кея, жената се скри в каютата. Чиновникът закрачи колебливо напред, но бързо се отдръпна, защото пет-шест бок’арала, струпани на перилото, оголиха зъби и заръмжаха. Както е обичайно за всички тълпи, изумлението от новостта се оказа краткотрайно. Много скоро, след като не се случи нищо забележително освен напразните опити на чиновника да измъкне таксата за пристан от орда крилати маймуни, които само се зъбеха и му правеха физиономии — една стигна дотам, че го замери с рибешка глава, — вниманието се разсея и всички се върнаха към работите си отпреди пристигането на кораба. Мълвата за красивата жена и нелепия й екипаж се разнесе и порази града, бърза като лястовички, полетели от улица на улица в душния дълъг следобед. В капитанската каюта, пред погледа на Сцилара, сестра Спайт, със смътна усмивка на сочните устни, напълни бокали с вино и ги постави пред насядалите около кръглата маса за карти свои гости. Усмивката й бързо се стопи в тъжно мръщене — съвсем леко преувеличено, — когато Кътър се завъртя в стола си и обърна гръб, твърде ядосан, за да приеме мирния жест. — Е, не — рече Спайт. — Точно сега малко зрялост ще е истинско облекчение. Пътуването ни беше дълго, да. Но все пак, повтарям: отлагането на слизането ни до свечеряване си остава най-разумният ход. — Никакви врагове нямам тук — войнствено изръмжа Кътър. — Само приятели. — Това може и да е вярно — отстъпи Спайт. — Но те уверявам, млади ми убиецо, Даруджистан не е градът, който си оставил преди години. Изтръпнал е, стои на самия ръб на голяма опасност… — Знам това! Чувствам го… чувствах го още преди да дойда на борда на прокълнатия ти кораб! Защо си мислиш, че да си стоя тук и да не правя нищо ми се струва най-лошото възможно решение? Трябва да видя някои хора, трябва да предупредя… — Олеле. Ти наистина ли вярваш, че никой освен теб не осъзнава опасността? Че всичко виси в равновесие ей там, на пръстите ти? Арогантността на младите! Сцилара напълни лулата си с ръждивец и я разпали. Тежки, мрачни настроения витаеха в каютата. Нищо ново в това, разбира се. Цялото това пътуване беше объркано и противоречиво от момента, в който тя, Кътър, Баратол и Чаур бяха измъкнати от морските вълни, докато от небето пердашеха гигантски огнени буци. Поклонници бок’арала, окаяно муле, стара вещица, която се разпадаше на куп паяци, стига човек да погледне на верев към нея. Мършав, напълно побъркан Върховен жрец на Сянка и трелл с разбито сърце. А Спайт, макар да се държеше като глезена принцеса, всъщност си беше магьосница соултейкън, ужасно могъща и опасно луда, като някоя Древна богиня. Не, по-пъстър и нелеп товар пътници и екипаж Сцилара не можеше да си представи. „А ето, че вече сме тук. Горкият Даруджистан!“ — Няма да е задълго — заговори тя на Кътър. — Наистина ще е по-добре да се опитаме да останем колкото може по-незабележими. Искарал Пъст, седнал на стола си и вдигнал краката си толкова високо, че жабешкото му лице надничаше между коленете, като че ли се задави при този коментар. След това, почервенял и опулен, се намръщи към масата. — Имаме екипаж от побъркани маймуни! — Кривна глава и зяпна сащисан Сцилара. — Можем да опушим риба с тая — само я накачваме в косата й! Е, да, рибата накрая ще ни изтрови всички, което може би всъщност е планът й! Не посяга на ядене и пиене — о, да, разкрих я аз. Никой Върховен жрец на Сянка не можеш го излъга толкова лесно! О, не. Та за какво говорех? — Смръщи вежди, после изведнъж се надигна застрашително и я изгледа с яд. — Незабележими! Защо просто не се свреш в тоя свой облак дим, жено! В отговор тя с усмивка му прати облаче дим. Спайт остави бокала си на масата. — Може би е редно да обсъдим бъдещите си действия, не мислите ли? Въпросът, отправен към всички, пожъна само празни погледи. Спайт въздъхна. — Маппо Рънт, онзи, когото търсиш, не е на този континент. Въпреки това бих те посъветвала да тръгнеш оттук по суша, може би чак до Ламатат, където би трябвало да можеш да си намериш превоз до злата империя на Ледер. Треллът я изгледа изпод тежките си вежди и отвърна: — Тогава няма да се мая. — О, той няма да се мае — зашепна Искарал Пъст. — Не, не, не. Твърде много гняв, твърде много скръб. Гигантският тъпак не може да се мае, още по-лошо — да мами. Маменето би било ужасно, пък и бездруго сигурно е незаконно. М-да, сигурно бих могъл да му уредя ареста. Заключен и забравен в някой тъмен зандан. О, трябва да поразсъждавам над тази възможност, а през цялото време ще се усмихвам благодушно. — И се усмихна. Могора изсумтя и рече: — Съпруже, предрекла съм съдбата ти. В Даруджистан ще е възмездието ти. Катастрофален сблъсък. Опустошение, злочестина за всички, развихрянето на ужасни проклятия и страховити сили. Разруха, такава разруха, че всяка нощ сънувам блажен мир, уверена, че вселената отново е в равновесие. — Трудно мога да си представя Сянка да наложи равновесие над каквото и да било — рече Спайт. — Този твой съпруг служи на зъл бог, на пренеприятен бог. Колкото до пророчеството ти, Могора, случайно знам, че не притежаваш подобен талант… — Но мога да се надявам, нали? — Този свят не е подходящо място за пожелателно мислене, скъпа. — Не съм ти „скъпа“! Ти си от най-лошия вид вещици, хубавица такава! Доказателство, че очарованието не е нищо друго освен обаяние… — О, жено — измрънка Искарал Пъст, — и ти да се беше пообаяла малко. Че да не ми призлява поне… Могора изръмжа, превъплъти се в кипнала гмеж паяци, те се изсипаха от стола на дъсчения под и се разпълзяха във всички посоки. Искарал Пъст се подсмихна злобно на другите. — Ей затова седя така, глупаци такива. Ще ви изпохапе всички, при всеки шанс! — Размаха възлест пръст към Сцилара. — Освен теб, разбира се, защото от тебе й става зле! — Ами хубаво — отвърна тя и погледна Баратол. Грамадният чернокож мъж гледаше мълчаливо останалите, с лека усмивка. Зад него стоеше Чаур, широко ухилен, докато се опитваше да тъпче паяци. — А ти, драги ми ковачо? Жадуваш ли да опознаеш този величествен град на сините пламъци? Баратол сви рамене. — Мисля, че да, макар да мина доста време, откакто съм се мешал в тълпите. Допускам, че анонимността дори може да ми хареса. — Погледна отпуснатите си на масата ръце и като че ли забеляза в плетеницата от белези по тях нещо, което го накара да се намръщи. Тъмните му очи почти свенливо се отместиха встрани. Не си падаше много по величавите изповеди, Сцилара го знаеше много добре. Едно-единствено съжаление може да съкруши хиляда доблестни дела, а у Баратол Мекхар имаше повече съжаления, отколкото можеха да понесат повечето смъртни. А и не беше достатъчно млад, за да прекрачи нагло през тях, стига, разбира се, младостта да е времето за дръзко безстрашие, онова драгоценно пренебрежение към бъдещето, което позволява… ами, почти всичко, стига то да служи на непосредствената нужда. — Склонна съм да призная — поде Спайт, — че ме обзема известна меланхолия, когато посещавам бликащи от енергия градове, какъвто е този Даруджистан. Дългият живот те учи колко ефимерен е един такъв пищен блясък. Като си помисля, неведнъж съм се връщала в градове, които съм познавала добре в епохата на тяхното величие, за да намеря само порутени зидове, прах и разруха. Кътър се озъби и рече: — Даруджистан е устоял две хиляди години и ще устоява още две хиляди — дори и повече. Спайт кимна. — Точно така. — Е, само че ние нямаме търпението да чакаме хилядолетия, Спайт… — Явно не ме слушаш — прекъсна го тя. — Търпението е неуместно понятие. Помисли си за умората, която често сполетява вашия вид в края на живота. После я умножи безчет пъти. Това е бремето на дългия живот. — Момент да поплача за теб тогава — отвърна Кътър. — Каква неблагодарност! Много добре, младежо, моля, наистина ни напусни, и ако това се окаже последният път, в който те виждам, то поне ще се уверя колко ценно е търпеливото поведение. Кътър потърка лицето си и като че ли беше на ръба да започне да си скубе косите. Пое дълбоко дъх, после бавно издиша и измърмори: — Ще чакам. Тънките съвършени вежди на Спайт се вдигнаха. — О, нима? И може би ще последва извинение? — Извинявай — изломоти Кътър. — Просто… при това, което ме е страх, че ще се случи на града ми, цялото това губене на време, каквото и да било време… ами, не е лесно. — Сви рамене. — Извиненията, придружени от възражения, не струват нищо, знаеш ли — заяви Спайт и стана. — Още не е вечер, нали? Не можете ли да се изнижете до койките си за малко? Или да пообиколите из трюма? При все че невъзпитаният Кътър тук се гризе за неща, които не може да контролира, аз самата долавям присъствието на… персонажи, пребиваващи в Даруджистан, от естество, което може да разтревожи дори и мен. Съответно трябва малко да помисля… за предпочитане сама. Сцилара стана и хвана Кътър под мишницата. — Хайде да си ходим. Последван от Чаур, Баратол тръгна след трелла надолу към трюма. На борда нямаше достатъчно големи каюти да приютят Маппо, затова той си беше приспособил нещо като обиталище сред балите с провизии. Баратол видя, че треллът вече си е приготвил багажа. Постелка, броня и оръжия — всичко беше натикано в една голяма торба, вързана с кожена каишка. Сега той седна на един сандък и вдигна очи към ковача. — Искаш нещо да ми кажеш ли, Баратол? — Спайт ми каза, че треллите са прогонени от този народ преди много време. — Моят народ е бил гонен хиляди години. — Сви равнодушно огромните си рамене. — Може би сме толкова грозни за другите, че самото ни съществуване е неприемливо. — Дълъг път ти предстои — каза Баратол. — Мисля да… Но Маппо вдигна ръка. — Не, приятелю. Това трябва да го направя сам. — Да прекосиш цял континент, изправен пред цялата тази враждебност от всички страни… Маппо, някой трябва да ти пази гърба. Тъмните хлътнали очи на трелла го изгледаха продължително. — Баратол Мекхар, ние с теб се опознахме добре през това пътуване. Не бих могъл и да си представя по-добър пазач на гърба ми от теб. — Поклати глава. — Не се каня да прекосявам континента. Има… други пътища. Може би всъщност по-опасни, но те уверявам, не съм лесен за убиване. Провалът си беше мой и отговорността да се поправи стореното е моя и само моя. Няма, не мога да приема други да рискуват живота си заради мен. Не и ти, приятелю. Не и благословеният Чаур. Моля ви, оставете ме сам в това. Баратол въздъхна. — Тласкаш ме към още по-ужасен избор тогава. — О? — Да. Какво да правя с живота си. Маппо се засмя. — Това не бих го нарекъл ужасно. Поне от моя гледна точка. — Разбирам какво е да няма за теб покой — каза Баратол. — Мисля, че това е _единственото_, което разбирам. В Седемте града почти се бях убедил, че каквото намерих там, е единственото, от което се нуждая, но се лъжех. Някои хора, вече съм убеден, просто не могат… да се оттеглят. Твърде много прилича на пораженство. — Ти беше ковач… — По необходимост. Бях войник, Маппо. Червен меч. — Все пак да обработваш желязо е достойна професия. Може да си бил войник някога, но да оставиш оръжията и да намериш друга професия не е пораженство. Но ако така го чувстваш, какво пък, този град несъмнено е пълен с имения, много от които с радост биха приели пазач с твоя опит. А ще има и търговци, кервани със стока. Всъщност градът трябва да си има и гарнизон… никой войник не се бои от липса на работа, защото уменията им винаги се търсят. — Тъжно признание, Маппо. Треллът отново сви рамене. — Баратол, мисля, че ако някой има нужда да му пазят гърба, това е Кътър. Баратол въздъхна обезсърчено. — Той почти нищо не казва какво смята да прави. Все едно, това е неговият град. Ще намери онези, които познава достатъчно, за да го защитят. Освен това трябва да призная, че след като видях упражненията на Кътър с онези негови ножове, ами, може би не него трябва да го е страх, а Даруджистан трябва да се страхува от завръщането му. — Прекалено прибързан е. — Вярвам, че Сцилара ще го озапти. — Баратол, хайде сега да се сбогуваме. Смятам скоро да си тръгна. — А не дойдох ли при теб тук? — Не ме бива много в сбогуванията. — Извърна свенливо очи. — Тогава ще ги предам на другите, от твое име. Кътър ще е… разстроен. Защото те познава най-дълго от всички ни. — Знам. И съжалявам. В толкова много отношения съм страхливец. Но Баратол разбираше добре. Това не беше страхливост. Беше някакъв срам, изкривен отвъд всякакво разумно основание, всякакво приемливо оправдание. Загубата на Икариум беше рана, толкова сурова, толкова неизлечима, че покварата й помиташе всичко по пътя си. Приятели, вярности, съдби, истории. А Маппо не можеше да се пребори с тази връхлитаща вълна, нито да надвие съдбата, която сам търсеше в самия край. Неописуема скръб щеше да има в този край, подозираше Баратол. Ако Икариум, Крадеца на живот, все още не се беше развихрил, то скоро щеше да го направи. Маппо щеше да е твърде закъснял, за да предотврати това. Ето защо му беше трудно да остави трелла сам пред всичко, което го очакваше, просто да се отдръпне. Но какво друго можеше да направи, след като желанието на Маппо бе така ясно? — Тогава… ще те оставя по твоя път, Маппо. И ти желая всичко най-добро: безметежен път и неговия удовлетворителен край. — Благодаря ти, приятелю. Надявам се Даруджистан да се окаже твой достоен дом. — Треллът стана и стисна ръката на ковача, след това прегърна Чаур, който се засмя от радост и понечи да затанцува с него. Маппо се отдръпна с гримаса. — Довиждане, Чаур. И се грижи за Баратол. Когато Чаур най-сетне разбереше, че няма да види повече Маппо, щеше да има сълзи. Имаше някаква неподправена прелест в тези открити, детински реакции. „Може би Чаур единствен върви по най-верния житейски път“, помисли Баратол. Сложи ръка на мускулестото рамо на Чаур и се усмихна на Маппо. — Той е дар, какъвто не заслужавам. Треллът кимна. — Дар, който този свят не заслужава. Сега бих искал да поостана сам, в тези последни мигове. Баратол кимна и поведе Чаур към стълбата за палубата. Искарал Пъст се покачи на нара си, средния от трите един над друг до извития корпус. Ожули главата си в най-горния и изруга под нос, а после отново изруга, понеже трябваше да изрови шепа отвратителни жертвоприношения, оставени под възглавницата му от бок’арала. Гнили рибешки глави, бучки изсъхнали фекалии, дрънкулки, откраднати от Спайт, и една пукната глинена лула, свита от Сцилара. Хвърли ги и те се затъркаляха и затропаха по прохода в самите копита на мулето му, което бе усвоило навика да застава до койката му на случайни интервали — всеки от които се оказваше изключително неподходящ, както всъщност се полагаше за едно такова съвсем безмозъчно, но удивително вярно животно. От горния нар се разнесе сумтене. — Отворът е твърде малък, знаеш ли — измърмори Могора. — Много очебийно го правиш, съпруже. — Може пък да съм си очебиен, не си ли го помислила? Не, разбира се, че не. Че тя никога изобщо не мисли. Тя си има десет хиляди очи и ни едно от тях не може да види отвъд космите в носа й. Чуй ме добре, жено. Всеки знае, че мулетата стоят над конете във всяко отношение. Включително улучването на отвора. Ами че благословеният ми слуга тука предпочита да използва клозети, вместо просто да го тръска на пътя. Има благоприличие у нея, което едва ли може да се каже за тебе, нали? — Не би ли трябвало да си покажеш носа малко? Поклонниците ти се молят за внимание, знаеш ли. — Аз поне имам поклонници. А ти просто ги плашиш. Ти плашиш всички. — Дори теб? — Разбира се, че не. Богове на бездната, тя ме ужасява! По-добре да не го знае обаче. Това би било зле. Трябва скоро да направя нещо! Да й откъсна краката може би? М-да, това би свършило работа. Да я оставя да лежи на гръб, да дращи във въздуха и да скимти жално. О, въображението е прекрасно нещо, нали? — Когато имаш само него. — Когато имам само него? Що за идиотщини ми дърдориш сега? Това беше странно. Почти все едно че може да ми чете мислите. Добре е, че не може обаче. — Чакай малко — изсъска Могора. — Онова муле беше мъжко! Готова съм да се закълна! — Проверявала си го, а? — Още една стъпка в тая посока, съпруже, и ще те убия със собствените си ръце. — Хи-хи. Какъв ужасен, отвратителен ум имаш, жено. — Не, този път няма да ме разсееш. Мулето ти току-що си смени пола и след като го знам, може би виждам в него съперница, но знаеш ли какво? Може да те има. С моята благословия може, о, да! — Популярността е проклятие — разсъди на глас Искарал, изпружен и с ръце под главата, зяпнал стегнатите въжета под горния дюшек. — Не че ще го научи изобщо. Добре ще е да посетя местния храм, да наложа тираничното си господство над местните послушници, факири жреци и жрици. Жрици! Може пък да има една-две хубавици. Като Върховен жрец бих могъл да си ги подбера, както ми се полага по право. Да правя жертвоприношения в сянката между краката й, да… — Ще го науча, Искарал Пъст — сопна се Могора и се размърда над него. — И щом го науча, ще си взема ножа и някоя нощ, докато спиш, ще направя _клъц-клъц_, и ще ми запееш като детенце, и ще клякаш да правиш пиш, и какво ще иска тогава от теб жена или муле? — Махни ми се от главата, жено! — Не е трудно да разбера какво си мислиш. — Само така си мислиш! Все по-опасна става, трябва ни развод. Не се ли развалят точно затова повечето бракове? Когато жената стане твърде опасна? Тъй трябва да е. Сигурен съм. Е, тогава пък ще съм свободен, нали? Свободен! Мулето зарева. Могора се смя толкова силно, че се подмокри — ако смрадливите капки отгоре бяха онова, което Искарал Пъст предполагаше. Сцилара и Кътър бяха заели койките най-близо до кърмата в опит да си осигурят малко интимност и бяха опънали през коридора парче резервно платно. Въпреки това почти безумният смях на Могора стигна до тях и Кътър се намръщи. — Ако тия двамата просто можеха да схванат колко идеални са един за друг, щяхме най-после да имаме малко спокойствие. Сцилара се усмихна. — Сигурна съм, че го разбират. Повечето бракове включват мисли за взаимно избиване от време на време. Той я изгледа. — Доста странни представи имаш, Сцилара. За какво ли не. — Чудех се, като тръгнеш тази нощ, ще поискаш ли да ти правя компания? Или предпочиташ да тръгнеш сам? Той не можа да издържи погледа й, затова показно разкърши гръб и се изтегна на койката. — Разбира се, че не. Ханът „Феникс“ ще ти хареса. Мийзи, Ирилта, Мурильо, Кол и Круппе. Е, може би не Круппе, който дразни някои хора, но е съвсем безвреден… предполагам. — Порови в кесийката на колана си и извади една монета. Син морантски сребърен скиптър. Започна ловко да я върти между пръстите си. — Ах, как ще се изненадат, като ме видят. Тя се усмихна. — Закъснялото завръщане на Кътър. — Е, „Кътър“ не е името, под което ме знаят. Тогава бях Крокъс Младата ръка. — А той къде е сега? Този Крокъс Младата ръка? Той помълча малко, примижал към монетата в ръката си, после отвърна: — Мъртъв. Отдавна мъртъв. — И как ще погледнат приятелите ти на това? Той се изправи рязко. Беше някак неспокоен и отбягваше да я погледне в очите. — Не зная. Няма да се зарадват. — Мисля да те оставя сам в това, Кътър — каза Сцилара. — Ще тръгна с Баратол и Чаур да обикаляме по нощните пазари и разни такива неща… сега тук има празненства, нали? Звучи привлекателно. Колкото до запознанството ми с приятелите ти, най-добре да изчака ден-два. Той най-после я погледна. — Сигурна ли си? Ти не… — Сигурна съм — прекъсна го тя. — Тази нощ трябва да си сам. Ще има достатъчно въпроси, на които да отговаряш, без присъствието ми да обърква нещата още повече. — Добре. — Облекчението бе осезаемо. — Но ела утре — всички знаят къде е ханът, трябва само да попиташ. — Разбира се — отвърна тя и стана. — Време е да потърся Баратол, за да не тръгне без мен. — Сигурно вече се свечерява. — Да, Кътър. Дръпването на Богинята да е с теб тази нощ. — Благодаря. — Но отговорът беше вял. Докато се провираше по тесния коридор, принудена да избута мулето настрани, Сцилара си каза, че болката, която изпитва, е неоправдана. Той бе намерил утеха в прегръдките й, защото нямаше никоя друга. Никаква любов не беше намесена тук. Никога не бе споменавана, нито нашепната в сънените мигове след ласките. Нищо повече от взаимно удовлетворение, утеха и удобство. И това време вече бе отминало, да. Събирането със стари приятели притегляше Кътър като маяк — онзи стар свят, в който той беше знаел своето място. Достатъчно трудно щеше да е да успее отново да се вмести в него. Да обяснява коя е тази надебеляла смучеща лула бивша курва до него щеше само да го затрудни още повече. Беше я променил, осъзна тя, докато се качваше през отвора. Все едно бе попила от неговата колебливост, от липсата му на увереност. Вече не чувстваше в себе си онази нагла безочливост, която й бе така присъща някога. Не беше вече готова винаги да отвърне с презрение, не беше вече бронирана срещу капризите на този проклет свят. Тук, само на десетина крачки от най-големия град, който бе виждала, не беше нито времето, нито мястото за такава слабост. Какво пък, стабилността на Баратол можеше да отвърне на нуждата й. Временно поне. Щом стъпи на главната палуба, видя, че назрява буря. Бок’аралите се бяха струпали на перилото откъм кея и тичаха напред-назад, а в другия край на подвижното мостче стоеше агент на пристанищния началник с няколко градски стражи, които вече вадеха палките и се готвеха да нападнат кораба. Баратол и Чаур се измъкнаха от трюма и ковачът се запровира напред през врещящите и плюещи маймуни. Тя много добре разбираше желанието му да предотврати ескалацията. Спайт съвсем не беше от най-уравновесените, които познаваше. Един объркан спор като нищо можеше да доведе до драконска ярост, която да опустоши и пристанището, и половината град. Само заради някакво си неразбирателство за пристанищни такси. „Толкова с незабелязаното пристигане.“ Забърза напред, като разбутваше бок’арала, и заразвързва кесията си. Удар в слепоочието и той се превъртя, изведнъж събудил се, ножовете сами се появиха в ръцете му и остриетата задраскаха в каменните плочи на пода. Рамото му се удари в стена и той примига в сумрака. Над него стоеше висока фигура в опърпана кожена ризница с метални ленти. През разкъсаната зелена кожа смътно се белееха натрошени ребра. Лице, обгърнато в сянка, тъмни очни кухини, широка резка за уста, от която стърчаха бивни. Ралик Ном бавно огледа привидението. Ножовете в облечените му в ръкавици ръце му се сториха съвсем безполезни. Главата му кънтеше. Погледът му се спря на коравите носове на полуизгнилите мокасини на демона. — Ти ме ритна. — Да — последва хрипливият отговор. — Защо? Демонът се поколеба, после отвърна: — Стори ми се най-подходящо. Намираха се в някакъв тесен коридор. Вляво от Ралик имаше тежка врата от черно дърво с бронзов обков. Вдясно, точно зад демона, имаше Т-образна пресечка и две двойни врати срещу нея. Светлината от фенера, който съществото държеше в едната си съсухрена дългопръста ръка, изглеждаше едновременно бледа и студена, хвърляше размити равнодушни сенки по каменните стени. Таванът беше сводест, камъните ставаха все по-малки към върха, зидани като че ли без хоросан. Миришеше на прах и гнило, въздухът беше безжизнен и сух. — Като че ли… Нищо не помня — каза Ралик. — Има време. Целият беше изтръпнал. Мускулите му се разтрепериха дори само от усилието да се надигне, за да подпре гръб на стената. Главата го болеше не само от ехото на проклетия ритник. — Жаден съм. Ако няма да ме пребиваш до смърт, демоне, намери ми нещо за пиене. — Не съм демон. — Такива неща никога не е лесно да се отгатнат — отвърна с ръмжене Ралик. — Аз съм Джагът. Раест, някога тиран, сега затворник. „Онзи, що се въздигне, ще падне. Онзи, що падне, ще бъде забравен.“ Тъй рече Готос, макар че, уви, изглежда, всички трябва да чакаме вечно, преди неговото име да потъне в забрава. Малко сила сякаш се връщаше в крайниците му. — Спомням си нещо… нощ на кръв, празника Джедероун. Малазанци в града… — Злокобни събития, също тъй лишени от смисъл, както тогава. Ти спа доста време, убиецо. Дори отровата на оръжията ти е загубила цялата си сила. Макар че отатаралът във вените ти тече неподвластен на времето — малцина биха направили като теб. Толкова по-добре, предполагам. Ралик прибра ножовете в каниите и бавно се надигна. Всичко около него закръжи и той затвори очи, докато мине шеметът. Раест продължи: — Скитам из тази къща… рядко. Навярно е изтекло доста време, преди да разбера, че тя липсва. Ралик примижа към високия изгърбен джагът. — Тя ли? Коя? — Истинският демон. Воркан я наричат сега, мисля. Ти лежа до нея, неподатлив на хода на времето. Но тя вече се е пробудила. Всъщност избягала е. Би могло да се сметне за… смущаващо. Стига да те интересува, разбира се. Воркан, Майстор на Гилдията на убийците, спомни си той. Тя беше ранена, умираше и той се мъчеше да я носи, без да знае защо, без да знае с каква цел. До къщата, която бе израсла от самата земя. Домът, който малазанците наричаха _Азат_. Породен от тиранския Финнест… Ралик погледна намръщено Раест. — Къщата. Тя е твоят затвор. В отговор — свиване на рамене, от което изпращяха кости. — Тежестите от притежаване на недвижимо имущество. — Значи си бил тук оттогава. Сам. Дори не си обикалял насам-натам. С два полутрупа, задръстили коридора ти. Колко време, Раест? — Не съм тоя, когото трябва да питаш. Вдига ли се слънцето в небето навън, слиза ли после отново? Кънтят ли камбани да възвестят контрол, когато никой вече не съществува? Още ли мерят тленните глупци отрязъците, водещи до тяхната смърт, залагат ли удоволствия срещу цени, настойчиви ли са все още в заблудата, че делата имат стойност, че светът и всички богове седят и съдят всяко решение, взето или невзето? Още ли… — Стига — прекъсна го Ралик и се изправи, като се подпря на стената. — Попитах „колко време?“, а не „защо?“ или „какъв е смисълът?“ Ако не знаеш отговора, просто така кажи. — Не зная отговора. Но трябва да поправя едно от предположенията ти. Аз не обитавах тук сам, макар сега да е така, ако не се броиш ти, разбира се, но не очаквам твоята компания да трае дълго. Онзи легион от безразсъдни глупци, които наричаш свой народ, несъмнено копнее за завръщането ти. Кръв чака камите ти, кесията ти жадува за монетите, които ще я пълнят с всеки живот, който откраднеш. И тъй нататък. — Щом не си бил сам преди, Раест… — А, да. Отвлякох се с мисли за човешкото безсмислие. Господарят на Драконовата колода беше, казано на прост език, натрапник квартирант тук в дома за известно време. — А след това? — Напусна. — Не е затворник значи. Този Господар. — Не е. Като теб е, безразличен към нещастната ми съдба. Сега ще се възползваш ли от привилегията си, убиецо? — Какво имаш предвид? — Ще напуснеш ли сега, за да не се върнеш нивга вече? Да ме изоставиш във вечна самота, без нищо освен паяците в леглото ми и празните долапи в кухнята ми, с насмешливия шепот на въздушни течения и смътния тропот на сухи клони по кепенците? И странния писък понякога, щом нещо неприятно бъде погълнато от пръст и корени в двора. Ще ме оставиш ли просто така в този свят, убиецо? Ралик Ном зяпна джагъта. — Представа нямах, че моята безсъзнателност толкова е облекчила самотата ти, Раест. — Такава нечувствителност от твоя страна не ме изненадва. — Отговорът ми е: да, наистина ще те оставя в твоя свят. — Липсва ти благодарност. Ралик придърпа наметалото на раменете си и огледа оръжията си. Имаше засъхнала кръв, но тя само се разсипа на черни снежинки. — Прости ми. Благодаря ти, Раест, за ритника в главата. — О, няма защо. Хайде, напускай. Почваш да ми омръзваш. Вратата се открехна със силно скърцане. Навън бе нощ, но тъмнината бе изтласкана нагоре в небето от дръзките сини пламъци на Даруджистан. Някъде отвъд полезрението му, както бе застанал на прага, улиците вряха и кипяха от пиянство и веселие. Поредното празненство, поредното полубезумно отпразнуване на спасението. Тази мисъл разбуди друго предчувствие в душата на Ралик Ном, предчувствие, което отмете последната прах от, както подозираше, един дълъг, много дълъг сън. Преди вратата зад него да се затвори, той се обърна и едва успя да различи Раест, който все още стоеше в коридора. — Защо ме събуди? В отговор джагътът пристъпи напред и затръшна вратата с гръмовен трясък, който хвърли заспалите птици в паника и ги разпиля в нощта. Ралик отново се обърна към пътеката, видя корените, гърчещи се като змии в мъха от двете й страни. Провери още веднъж ножовете си, придърпа по-плътно наметалото и тръгна, за да преоткрие своя град. И тъй, гражданите на Даруджистан ставаха все по-буйни, дотолкова, че това придаваше някакъв живот на самия град. Безразсъдни и още как, без никаква мисъл за бъдещето, било то за следващия миг или пък идната година. Газ съскаше на син пламък, акробати и мимове кръжаха из тълпите, сто хиляди музикални инструмента водеха сражения по полята на песента и ако кажеха някои схолари, че този звук сам по себе си е вечен, че се носи по безкрайни течения, несекващи фатално във враждебен бряг, нито в пространство или време, то самият живот можеше да се измери чрез неговия вик. Във времена на свободна, ясна синева и във времена на буреносни облаци, в хора от прогласи, които възвестяваха… завръщания, световете продължаваха да живеят, безсмъртни като сън. На покрива на една кула в тази нощ стоеше жена, цялата в черно. Очи, студени като на граблива птица, се взираха надолу към покривите и озарените от искри комини по далечните съборетини на квартала Джадроуби. Застанала безмълвно над всичко това, тази жена мислеше дълго — и упорито — за бъдещето. На една улица близо до имението на Кол загърнат в наметало мъж спря и застина като камък, докато празненството се вихреше около него. И още докато стигаше до извода, че едно публично завръщане, каквото му беше хрумнало отначало, би могло да се окаже неразумно, друг мъж — по-млад, но със същия твърд поглед в очите — продължи по пътя си към хана „Феникс“. Далече зад втория, откъм пристанището, един ковач, неговият малоумен слуга и една жена, чиито прелестни извивки привличаха възхитени погледи от всички страни, крачеха към нощните пазари на Джадроуби и гледаха всичко с почудата и радостта, каквито биха могли да изпитат само чужденци, когато дойдат за първи път в един от най-великите градове на света. И то на празник. По-близо до кораба, от който бяха слезли тримата, Върховният жрец на Сянка притича към близките сенки, невидимо последван от облак паяци, понесен от ветреца откъм езерото, а след двамата се разлудува орда бок’арала — много от тях натоварени с нови жертвени дарове и каквито там дрънкулки си бяха присвоили — озъбен шквал, който се вливаше в тълпите, придружен от викове на изненада, ужас и проклятия (колекцията им от вещи нарастваше с всяка кесия, кесийка и накит, достижими за ноктестите им ръце). Капитанът на кораба бе останал на борда. Сега Спайт бе облечена в широки роби от черни и пурпурни коприни, бялото й като лунна светлина лице бе загледано намръщено към града. Мирис във въздуха, някакъв затаен аромат, навяващ спомени… о, за какви ли не места, но беше ли това наистина случайност? Спайт не вярваше в случайности. И тъй, тя се поколеба. Знаеше какво ще й разкрие първата й стъпка на здравия камък… така че може би си струваше да изчака малко. Не много. Просто достатъчно. В друга част на Даруджистан един търговец на желязо изпрати поредно послание до Майстора на Гилдията на убийците, а след това се върна в тайната си библиотека, за да чете за кой ли път древни, пълни с тайнствени прокоби свитъци. Не много далече оттам един търговски пазач с избелели татуировки седеше свъсен над чаша греяно вино в огромните си, покрити с белези длани; а откъм съседната стая се носеше детски смях и този смях го караше да потръпва. Сред новите имения на беззаконни някога лихвари, купили си с времето почит и уважение, Торвалд Ном крадешком приближи един висок каменен покрит с шипове зид. Дългове, така ли? Ами добре, дълговете се плащат. Беше ли загубил уменията си? Разбира се, че не. Ако не друго, дарбите му се бяха изострили в несгодите на дългото пътуване през половината проклет свят. Славното му завръщане в Даруджистан все още предстоеше. На заранта, да. На заранта… В същия този момент в една стаичка над гостилницата на хана „Феникс“ един мъж лежеше по гръб на леглото, все още изтощен от загубата на кръв. И в мислите си крачеше през гробището на миналото си, пръстите му забърсваха надгробни камъни, виждаше заплетените стръкове трева, изпълзели по прашните урни, а някъде далеч зад него в сянката се простираше младостта му — по-смътна вече, по-дълга и разръфана по краищата. Нямаше все още да вдигне ръка, за да опипа лицето си, да усети бръчките и бръчиците, изписали в уморени глифове възрастта му, чезнещия му живот. О, плътта можеше да се изцери, да… Долу, сред гмеж от ревящи замаяни пияници и врясъка на курви и от двата пола, един дребен закръглен мъж, седнал както винаги на личната си маса, се спря с уста, пълна със залък меденик, и като чу десетата камбана да отеква из града, килна глава и мъничките му мънистени очички се спряха на вратата на хана. Пристигания. Триумф и прокоба, щастливо събиране и ужасна заплаха, крилато това и крилато онова, бягства и избавления, и неизбежни сблъсъци, и престъпни искания за отплата, и всичко заради една-едничка глътка изплюто вино — о, каква нощ! Каква нощ! 4. Ний давехме се в цветовете и листата на равнината Сетангар и сънища се будеха като войски по равнината а да възпеем красотата на всичките цветя бе да забравим за кръвта, просмукана във всеки корен на равнината Сетангар и завет търсехме с ридания от щорма избуял връхлиташе вълната от живот понесена от бесен вятър гласът й беше сух като на жрец окаян на равнината Сетангар и нямаше слова на мъдрост в този вой на смеещите се цветя достигнали до хоризонта замайваше ни лютият им дъх на равнината Сетангар. Нима сме длъжни да умрем във щедростта на своето безпътство подвластни всеки път на хладната и черна пръст за да разцъфнем волни в раждане невинно на равнината Сетангар? Кой бог закрачил е в това поле с коса в ръката да покоси шегата нагла с рязката присъда душите ни да събере на снопове на равнината Сетангар и да нахрани всички угнетени зверове? Цветя под дървесата величаят капризния им дар на светлина гори посягат жадно към сладостта на небесата потоци към морето стичат се за поклонение и слива се дъждът със плът и кръв застават хълмове на стража пред всяка равнина дори и Сетангар бленуваме за края на това неравенство залъгваме се че е в нашта власт пред ясния ни поглед там тъй жалко сляп за красотата… Декламация (фрагмент) (?) Кеневис Брот Първо столетие от Съня на Бърн Със стон като на звяр в предсмъртна агония, корабът сякаш се покатери на черните скали, преди килът да изпращи и корпусът да се разцепи с трясък. Посечени обезкървени трупове се затъркаляха и се хлъзнаха от палубата, западаха сред кипналата пяна, ръце и крака се замятаха във въртопа, преди отдръпващата се вълна да ги повлече по неравното дъно навътре към дълбините. Единственият жив, който се беше овързал за румпела, се беше заплел в разръфаните въжета и в паника опипваше за ножа си, преди следващата огромна вълна да изригне върху отломките. Побеляла от сол ръка — кожата по дланта висеше на разкъсани ивици — се вкопчи в ножа с широкото острие и го издърпа. Мъжът замахна да пререже въжетата, които го държаха за щръкналия нагоре кормилен лост, и в този момент корпусът изтътна от удара на поредната вълна и белите пръски се изсипаха отгоре му. Щом преряза и последното въже, мъжът падна на една страна и се хлъзна към натрошеното перило; ударът изкара въздуха от дробовете му, когато се блъсна в обраслата с кора скала, и той се смъкна, отпуснат като труп, в кипналата вода. Нова вълна се стовари върху отломките като огромен юмрук, натроши палубата с безумната си мощ, след това повлече целия корпус назад към по-дълбоките води, като остави след себе си парчета дърво, въжета и раздрано платно. Там, където бе изчезнал мъжът, връхлитащата вода кръжеше около черната скала. Нищо не се показваше от кипналия въртоп. Горе в небето с грохот се сблъскваха тъмни облаци, протягаха пипала в прегръдка и макар на този бряг да не се издигаха никакви дървета, а само пометени от вятъра треви, от нараненото небе като дъжд се сипеха сухи есенни листа. По-нататък към брега водата бе заслонена от побеснялото море от рифа. Дъното беше коралов пясък, раздвижен достатъчно, за да замъгли плитчината. Мъжът се изправи, разкърши рамене, изплю пясък и кръв и загази към брега. Вече не носеше ножа, но в лявата му ръка имаше меч в ножница, направена от две дълги ивици светло дърво и укрепена с черно желязо. Беше напукана и от десетките цепнатини капеше вода. Под дъжда от листа мъжът се изкачи над линията на прилива и се смъкна върху купчина натрошени раковини, с ръце на коленете, отпуснал глава. Странният дъжд се усили на вихрушка от гнила растителност, като черна лапавица. Грамадният звяр, който го връхлетя, щеше да е три пъти по-тежък от него, ако не беше прегладнял. А и изобщо нямаше да го нападне, понеже винаги боязливо беше отбягвал хората. Но се беше изгубил в прашната буря и тя го беше прогонила от степите навътре в сушата до този гол безжизнен бряг. Ако някой от труповете бе стигнал до брега, степната мечка щеше да предпочете да се засити с мърша. Уви, напастта от беди нямаше край за него. Огромните челюсти захапаха тила на мъжа, кучешките зъби раздраха кожата и се забиха в черепа, но мъжът вече се навеждаше, извиваше се, мократа му коса и внезапно швирналата кръв се оказаха достатъчно хлъзгави, за да може да се изтръгне от мечата захапка. Мечът, все още в ножницата, лежеше на две крачки встрани и докато се хвърляше към него, огромната тежест на мечката го затисна. Ноктите задращиха в металната ризница, разхвърчаха се разкъсани брънки. Мъжът се извъртя и удари с лакът главата на мечката достатъчно силно, за да осуети новия й опит да го захапе за тила. От сцепената устна на звяра шурна кръв. Мъжът отново удари с лакът, този път в дясното око на мечката. Болезнен рев — и животното залитна наляво. Мъжът продължи извъртането си, вдигна крака и изрита с пети звяра в ребрата. Изпращяха кости. Нов болезнен рев. От муцуната на мечката блъвна разпенена кръв. Мъжът се оттласна назад и посегна към меча си. С мълниеносно движение го извади и посече врата на мечката. Древното острие се хлъзна през здравия мускул, заби се в кокала, мина през него и излезе от другата страна. Обезглавената мечка се смъкна на задница цялата в кръв, катурна се на една страна и зарита. Мъжът се изправи. Олюляваше се. Болката в тила бе нажежена до бяло, ушите му бяха изпълнени със странно бръмчене, от черната му къдрава коса капеха гъсти вади кървава слуз. По острието на меча кръвта закипя, почерня и се посипа на прах. От небето все така валяха мъртви листа. Мъжът се заклатушка към морето, падна на колене в плитчината и натопи главата си във водата. Надигна се и видя кръвта във водата. Ужасно много беше. Усети и че още се стича по гърба му. Смъкна ризницата, а след нея и мръсната, спечена от сол риза. Отпра левия ръкав на ризата, сгъна го и го овърза около главата си, намести го над раната, доколкото можа, опипом. Бръмченето заглъхваше. Ужасна болка изпълни мускулите на врата и раменете му, а в главата му вече биеше тъпан, всеки удар пулсираше, костите на черепа му кънтяха. Опита се да повърне, но раздраното му гърло не изхвърли нищо — вече три дни не беше пил вода. Земята все едно се тресеше под краката му. Затътри се нагоре по брега, като пътьом взе меча. Смъкна се на колене до обезглавения труп. Разпра гърдите на мечката с меча, бръкна и сграбчи топлото още сърце. Изтръгна го и го вдигна над устата си, стисна го като сюнгер. В устата му швирна кръв. Той загълта, после впи устни в артерията и изсмука и последната капка. А след това захапа сърцето и заръфа. Погледът му бавно се избистри и той едва сега забеляза валящите листа. Бурята започваше да стихва, тежките сражаващи се облаци се отдръпваха над морето. Мъжът дояде сърцето и облиза пръсти. Одра звяра, след това стана, вдигна ножницата и прибра меча. Ударите на тъпана заглъхваха, макар болката все още да мъчеше врата, раменете и гърба му — мускули и жили, които едва сега започваха да страдат от жестокото насилие, което бе понесъл. Изплакна ризата с единия ръкав и я изцеди, но внимателно, защото бе толкова протрита, че при по-грубо отношение щеше да се разпадне. Навлече я, след това изми ризницата, нави я и я метна на рамо. После тръгна навътре в сушата. Щом излезе над брега, пред него се разстла пустош. Камъни, храсти, ивици ясен, а в далечината — клисури и голи скали, хаотично нагънат пейзаж, издигащ се към сурови нащърбени хълмове. Далече вляво — на север — песъчлива мъгла бе зацапала небето над още хълмове. Примижал, той я погледа трийсетина мига. В небето вече се появяваха синкави кръпки: бурята се отнасяше на запад над морето, дъждът от листа се нижеше като дири от нокти във въздуха, зацапал белите гребени отвъд рифа. Вятърът отслаби ледената си захапка, щом слънцето най-сетне проби. Кожата на мъжа беше тъмна. Фигурата му беше на воин, мускулите — издължени и рязко очертани по тялото. Беше среден на ръст, макар че нещо в стойката му го правеше да изглежда по-висок. Гладкото му лице беше посърнало, изпито от страдания, но сочното мечешко сърце вече бе започнало да го изпълва със здрава, несломима сила. И все пак раните пареха ужасно и той разбра, че треската ще дойде скоро. Не виждаше наблизо място, където да се подслони, да се скрие от жестокото слънце. Сред клисурите — там може би имаше дупки и пещери. Но все пак… хиляда и петстотин крачки, ако не и повече. Щеше ли да издържи дотам? Трябваше. Умирането бе немислимо — това не беше преувеличение. Когато човек е отрекъл Гуглата, сетната порта е затворена. Забрава или изтезанието на едно пътуване безкрай — нямаше как да се отгатне каква съдба чака такъв човек. Все едно, Пътника изобщо не бързаше да открива отговор. Щеше да остави Качулатия да си го открие сам. Това бе най-малкото, което можеше да направи. Метна въжения колан с ножницата на лявото си рамо, увери се, че мечът с името Мъст е прибран добре в нея, а простата дръжка — удобно нагласена да му е подръка, и пое през голата равнина. Под високите до кръста блатни треви ясно личаха бразди от рала, всяка задържаше ходилата им под дебелите стръкове. От храстите стърчаха развалини от зърнен навес, покривът беше рухнал под напора на израснало от пода младо дърво, гладко и гордо като завоевател. Но дотук поне тези следи бяха единственото, останало от племето, обитавало някога тази местност. Останки от съзнателна воля разяждаха дивата пустош, но волята се бе провалила. След още сто години, знаеше Нимандър, всяко доказателство щеше да бъде напълно заличено. Беше ли ефимерният лик на цивилизацията повод за страх? Или може би за облекчение? Това, че всички победи в крайна сметка са преходни пред лицето на търпеливата природа, можеше като нищо да се окаже повод за оптимизъм. Никоя рана не бе толкова дълбока, че да не може да се изцери. Никое насилие не бе толкова ужасяващо, че един ден да не се окаже безсилно и безсмислено. Нимандър се чудеше дали не е открил лицето на единствения истински бог. Нищо друго освен _времето_, този вечно променящ и в същото време непроменим тиран, срещу когото никое същество не можеше да спечели. Пред когото дори дървета, камък и въздух един ден трябва да се преклонят. Щеше да има сетен изгрев, сетен залез — и всеки да коленичи в сетното си поражение. Да, времето всъщност беше бог, играеше едни и същи игри както с низшите твари, така и с планините, и с глупците, които всичаха твърдините си в тях. Бог в мир с дребно и голямо, доволен от бързото тупкане на плъшето сърце и от бавната въздишка на камъка. Доволен и от лумналата звездна светлина, и от бързата смърт на дъждовна капка в пустинен пясък. — Какво спечели усмивката ти, братовчеде? Той се обърна към Скинтик. — Дарен съм с божествено откровение, мисля. — Чудо значи. Да се посветя и аз във вярата ти? — Сигурно ще се откажеш — не вярвам новооткритият ми бог да се интересува от каквито и да било молитви, колкото и страстни да са. — Какво толкова му е уникалното пък на това? — Заслужих си го — изсумтя Нимандър. — О, много бързо скачаш на пътя на нещо, което може да нарани — дори когато намерението не е било това. Все още съм готов да си поиграем с почитта ти към твоя новооткрит бог, Нимандър. Защо не? — Аз ще ви кажа и на двамата какво да почитате — обади се Десра зад тях. — Властта. Когато е толкова голяма, че да ви освободи да правите каквото си искате. — Такава свобода винаги е самозаблуда, сестро — каза Скинтик. — Това е единствената свобода, която _не е_ самозаблуда, глупако. Нимандър й отвърна с гримаса: — Не си спомням Андарист да е бил много свободен. — Защото брат му е по-могъщ, Нимандър. Аномандър се е почувствал свободен да ни _остави_, нали? Чий живот би избрал ти? — Какво ще кажеш за никой от двата? — подхвърли Скинтик. Макар тя да вървеше зад тях, Нимандър можеше да си представи презрението, изписано на лицето й; несъмнено се присмиваше на Скинтик. Клип вървеше някъде напред, виждаше се само от време на време. Всеки път, щом излезеха на поредната поляна, го виждаха да чака в другия край, изнервен сякаш от бавещите се капризни деца. Зад Нимандър, Скинтик и Десра вървяха другите. Ненанда бе избрал да пази гърба, сякаш това бе нещо като набег във вража територия. Обкръжен от подозрителни пойни птици, нервни гризачи и раздразнени насекоми, Ненанда вървеше с ръка, отпусната на меча, и поглеждаше навъсено към всяка сянка. Такъв щеше да е през целия ден, знаеше Нимандър, да трупа отвращение и гняв за когато всички насядат край вечерния огън, огън, който Ненанда смяташе за опасна проява на нехайство и бе готов да го търпи само защото Клип не казваше нищо, Клип с неговата полуусмивка и въртящите се пръстени, Клип, който подхвърляше на Ненанда залъчета одобрение, а младият воин явно се пристрастяваше към тях и с отчаяно нетърпение очакваше всяко следващо нищожно залче. Без тази храна той можеше да рухне, да се свие като празен мях. Или да посегне, да, на всеки от ближните си. На Десра, която му бе предишна любовница. На Кедевис и Аранта, които бяха безполезни. На Скинтик, който се подиграваше, за да скрие страхливостта си. И на Нимандър, който беше виновен за… е, нямаше нужда да се връща към това, нали? _Не се тормози, скъпи мой. Аз те чакам. Вечно. Бъди силен и знай това: ти си по-силен, отколкото знаеш. Мисли за…_ И изведнъж друг глас заотеква в ума му, по-твърд и пропит с жлъч: _Тя нищо не знае. Лъже те._ Фаед. _Да, не можеш да се отървеш от мен, братко. Не и след като дланите ти още парят. Още усещат топлината на гърлото ми. Не и след като оцъклените ми очи остават приковани в теб като гвоздеи, нали? Железните върхове бавно пронизват очите ти, така студени, такава болка, а ти не можеш да се изтръгнеш, не можеш да избягаш._ „Отричам ли вината си? Бягам ли изобщо от такива истини?“ _Това не е кураж, братко. Това е отчаяние. Жалко поражение. Помниш ли Уидал? Как пое върху себе си онова, което трябваше да се направи? Вдигна ме като парцалена кукла — впечатляваща сила, да! Споменът ме стопля, Нимандър! Би ли облизал устните ми?_ — И тя се изсмя. — _Уидал, да, той знаеше какво да прави, защото ти не му остави никакъв избор. Защото ти се провали. Толкова слаб, че не можеше да убиеш сестра си. Видях го в очите ти; в онзи последен миг, видях го!_ Някакъв звук трябваше да се е изтръгнал от гърлото му, защото Скинтик го погледна намръщено. — Какво има? Нимандър поклати мълчаливо глава. Вървяха покрай белокори дървета, по мека глинеста пръст и между сплетени криви корени. Пъстра слънчева светлина и тревожното цвърчене на крилата катерица горе на сухия клон. Говорещи листа… да, само това беше, шепнещи листа и възбуденото му въображение. Фаед изсумтя. _„Понякога да ти е зле е хубаво. Понякога тъмна похот лумва като сухо дърво. Понякога, любими, будиш страст в болката на някой друг.“ Помниш ли я тази поетеса, Нимандър? Онази от Карканас? Андарист с неохота говореше за нея, но аз намерих в Старите свитъци всичките й писания. „И можеш да научиш всичко това с върховете на пръстите си.“ Ха! Тя е знаела! А всички се страхуват от нея и вече не искат да изричат името й, името й е забранено, но аз го знам… искаш ли да…_ Не! И ръцете на Нимандър стиснаха, сякаш отново прекършваха гърлото на Фаед. И той видя очите й, да, кръгли и издути, и готови да изскочат от орбитите. В ума си, да, отново изтръгна живота от нея. А от листата повя шепотът за тъмна наслада. Изведнъж изстинал, изведнъж ужасен, той чу вещия смях на Фаед. — Изглеждаш зле — каза Скинтик. — Дали да не спрем за почивка? Нимандър поклати глава. — Не, нека нетърпението на Клип да ни тегли все напред, Скинтик. Колкото по-скоро приключим… — Но не можа да продължи, не можа да довърши тази мисъл. — Вижте — каза Десра. — Клип е стигнал края на гората! Нямаше причина за нетърпението й, само едно изкривено, смътно отражение на самия Клип. Така съблазняваше тя мъжете — като им връщаше вариантите на самите тях, обещаваше променливата си същност като скъп дар, който да утоли нарцистичната им страст. Изглеждаше способна да краде сърца почти без усилие, но Нимандър подозираше, че самообсебеността на Клип ще се окаже твърде силна, с твърде здрава броня срещу всякакви нахлувания. Нямаше да я допусне до своите слаби места. Не, той щеше просто да я използва, както тя тъй често бе използвала мъже, а от това щеше да се роди най-гибелна отрова. Нимандър не мислеше да предупреждава Клип. Смяташе да ги остави на техните игри и на всички рани, които им предстояха. _Да, остави ги на това, братко. Ние си имаме своите в края на краищата._ „Трябва ли отново да те удуша, за да замълчиш, Фаед?“ _Ако ти харесва._ Поляна пред тях, под нея някаква река или поток. Нивите на отсрещния бряг бяха засети с редове от някаква странно червеникава култура с широки листа. Плашила висяха по кръстове в такова изобилие, че приличаха на строена войнишка кохорта. Неподвижни облечени в дрипи фигури във всеки ред, само на по пет крачки една от друга. Въздействието беше смразяващо. Клип присви очи към далечното поле и опърпаните му стражи. Верижката се завъртя, пръстените заописваха бляскав кръг. — Има пътека, мисля — каза Скинтик. — Нагоре и до отсрещната страна. — Що за растения са това? — попита Аранта. Никой нямаше отговор. — Защо има толкова много плашила? Отново не последваха предположения. Поеха отново, Клип пак водеше. Водата на потока бе тъмнозелена, почти черна, толкова противна на вид, че никой не спря да пие и всеки затърси камъни, по които да стъпи, вместо просто да нагази в плиткото корито. Заизкачваха се нагоре към полето, рояци насекоми кръжаха около централния стрък на всяко растение, пърхаха като светлозелени цветя, преди да се извисят на облак и да се понесат към следващото. Когато се приближиха още, стъпките им се забавиха. Дори Клип най-сетне спря. Плашилата се оказаха живи някога хора. Дрипите бяха увити стегнато, покриваха целите тела; ръце, крака, вратове, лица, всичко загърнато в груб плат, от който сякаш капеше черна течност и се просмукваше в земята. Главите бяха увиснали, вадички гъст тъмен секрет се стичаха изпод марлята, покриваща носовете на жертвите. — Подхранва растенията според мен — каза тихо Скинтик. — Кръв? — попита Нимандър. — Не прилича на кръв, макар че и кръв може да има в него. — Тоест все още са живи? Но едва ли беше така. Никое от телата не се раздвижи, никое не вдигна овързаната си глава, чуло гласовете им. Самият въздух вонеше на смърт. — Не са — заяви Клип. Беше спрял да върти верижката. — Тогава какво тече от тях? Клип стъпи на тясната пътека, минаваща през нивата. Нимандър го последва с усилие и чу как другите тръгнаха зад него. Щом навлязоха в нивата, обкръжени от трупове и високи един човешки бой растения, лютивият въздух изведнъж се изпълни с малки насекоми със сбръчкани крилца, започнаха да полепват, мокри и хладни, по лицата им. Забързаха напред, закашляха задавени. Браздите под краката им бяха прогизнали, черна кал се лепеше по мокасините им, караше ги да залитат и да се хлъзгат. Най-сетне излязоха на билото и видяха долу дере и някакъв път. Отвъд се редяха още и още ниви, а сред тях — армия от мъртъвци. Хиляди увиснали глави, несекващ поток от черни сълзи. — Майката да ни благослови — прошепна Кедевис, — кой би могъл да направи такова нещо? — Всички възможни жестокости са неизбежни — отвърна Нимандър. — Всяко въобразимо престъпление вече е било извършено. — За кой ли път цитираше Андарист. — Опитвай се да мислиш със собствени мисли поне понякога — сухо рече Десра. — Видял го е вярно… — Андарист е предал душата си… и си е въобразил… че това му е спечелило мъдрост — прекъсна го Клип, накъсваше фразата с тракването на пръстените. — В този случай обаче вероятно е улучил истината. Все пак тук намирисва на… необходимост. — Необходимост — изсумтя Скинтик. Виж, тази думичка може да придаде благост на всяко злодеяние. Отвъд грозната армия и отвратителните червенолисти растения се беше скътало селце, прелестно и идилично на фона на ниски, обрасли с дървета хълмове. Над сламените покриви се виеше дим. — Мисля, че трябва да избягваме всякакви срещи — каза Нимандър. — Не ме блазни идеята да свърша набучен в тия ниви. — Това няма да се случи — заяви Клип. — Трябват ни провизии и можем да платим за тях. Все едно, вече ни видяха. Хайде, ако имаме късмет, може да намерим някоя гостилница или хан. По пътеката към тях вече се приближаваше някакъв мъж с тъмночервен халат. Краката му под опърпаните пешове на халата бяха голи и бели, но стъпалата му бяха зацапани с черно. Дългата му сива коса бе чорлава. Дланите му изгледаха смешно големи и също бяха боядисани в черно. Светлосините му очи обходиха групата Тайст Андий и той замаха с ръце и завика на някакъв език, който Нимандър никога не беше чувал. След малко явно изруга, а после заговори на завален андийски. — Търговци Черен Корал винаги добре дошли! Село Морско радва на гости и близки Син на Тъмата! Елате! Клип подкани с ръка групата си да го последва. Мъжът в халата, усмихнат все така широко като побъркан глупак, се обърна и забърза надолу по пътеката. Хора от селото вече бяха излезли на главната улица и ги наблюдаваха мълчаливо. Нимандър видя на лицата им мрачна безжизненост, в очите им — пустините на изпепелени души, така оголени, тъй уязвими, че трябваше да извърне очи. Ръцете и стъпалата им бяха зацапани, някои дори бяха почернени около устата. Мъжът в халата говореше. — Нов век, търговци. Богатство! Бастион. Здраве. Въздигане от пепел и кости. Саеманкелик, слава на Умиращия бог. Много са жертвоприношенията. На жертвоготовните, о, да, жертвоготовните. И такава жажда! Излязоха на широк площад с тухлен кладенец на платформа. От всички страни се издигаха рамки, от които висяха обърнати с корените нагоре сушащи се растения, кълбата на корените им, големи колкото черепи, приличаха на детски главички със съсухрени от слънцето лица. При кладенеца имаше старици, вадеха вода на верига, която се извиваше между рамките към нисък тумбест храм. Празните ведра се връщаха по нея. Мъжът с халата посочи храма — навярно единствената каменна постройка в селото — и каза: — Осветен някога в името на Панион. Вече не! Вече е Умиращия бог, чието тяло, да, лежи в Бастиона. Гледал съм го. В очите. Ще вкусите ли от сълзите на Умиращия бог, приятели? Такова търсене! — Що за ужасен кошмар цари тук? — попита шепнешком Скинтик. Нимандър поклати глава. — Кажи ми, приличаме ли на търговци? — Откъде да знам? — Черен Корал, Нимандър. Синът на Тъмата. Нашите близки са станали търговци! — Да, но търговци на какво? Мъжът с халата — жрец някакъв сигурно — вече ги водеше към един занемарен хан вляво от храма. — Малко търговци стигат толкова далече на изток, видите ли. Но покривът здрав. Ще пратя за слугини и готвач. Има пивница. Отваря в полунощ. Долният етаж на хана беше затънал в прах, дъските под краката им скърцаха, бяха осеяни с купчинки мишина. Жрецът спря на вратата, сплете пръсти и закима, все така широко усмихнат. — Става — каза му Клип. — Нямаме нужда от слугини, но пратете готвач. — Да, готвач. А полунощ в пивницата! — Добре. Жрецът ги остави. Ненанда закрачи напред-назад, подритвайки парчета изпопадала мазилка. — Не ми харесва това, Вестител. Няма достатъчно хора в това село, не може да не си го видял. — Достатъчно са за сеене и жънене — измърмори Скинтик и остави торбата си на една от прашните маси. — Саеманкелик — рече Нимандър. — Това ли е името на умиращия им бог? — Бих искал да го видя — каза Клип и завъртя отново верижката, гледаше през зацапания прозорец. — Този умиращ бог. — Това място, Бастион, по пътя за Черен Корал ли е? Клип се обърна към Нимандър, в очите му се четеше надменно презрение. — Казах, че искам да видя този умиращ бог. Това е достатъчно. — Мислех, че… — почна Ненанда, но Клип го отряза: — Това ти е грешката, воин. Мислене. Има време. Винаги има време. Нимандър погледна Скинтик. Братовчед му сви рамене, после присви очи и изведнъж се усмихна. — Твоят бог ли, Нимандър? — Да. — Няма да умре скоро значи. — Да, няма. — За какво говорите? — попита намръщено Клип, после махна пренебрежително, без да изчака за отговор, и отново се обърна към прозореца. — Всеки умиращ бог все някога ще умре. — Това милост ли е, о, велики? — попита Скинтик. — Не, доколкото засяга теб. — Толкова по-добре, след като не бих могъл изобщо да понеса благодарността ти. Десра пристъпи напред и застана до Клип. Стояха и гледаха навън през оловното стъкло, като мъж и жена, като съюзници срещу света. Лявата й ръка почти го докосна над лакътя — но не се доближи повече. Въртящите се пръстени предотвратиха това, като завихриха метална преграда. — Довечера — заяви Клип — никой да не пие. Нимандър си спомни зацапаните с черно уста и опустошението в очите на селяните и потръпна. От горичката до Голямата могила се стелеше мъгла, сливаше се с дима на огньовете на поклонниците, спрели на стан като армия. Небето изсветля, зората сякаш изтласкваше неестествения мрак на юг, ала това бе война, която слънцето не можеше да спечели. Излизащият от градската порта чакълест път лъкатушеше между по-малки могили, където бяха приютени телата на стотици мъртъвци след завоеванието. Малазанци, Сиви мечове, Риви, Тайст Андий и К’Чаин Че’Малле. По на запад се издигаха по-дълги могили, сетен дом на падналите граждани и войници на града. Сиърдоминът вървеше по пътя в сумрака. Път през призраци — твърде много, за да може да ги обхване умът, — но му се струваше, че чува ехото на предсмъртните им викове, изпълнените им с болка гласове, зова им към майки и любими. Подминеше ли това място, кой щеше да е тук, за да чува техния ек? Никой, и това бе най-тежката истина. Щяха да се сливат единствено помежду си и нечути щяха да падат по натежалата от роса трева. Излезе на утринната светлина, все едно че премина през завеса, топлината внезапно го лъхна и той продължи нагоре по склона към огромния лагер. Бе облякъл старата си униформа — нещо като наказание, като самобичуване. Изпитваше нужда да понесе вината си открито, дръзко, да е беззащитен и незащитим. Така виждаше ежедневното си поклонничество до Голямата могила, макар да знаеше много добре, че някои неща не могат никога да бъдат пречистени и че изкуплението е блян на заблудените. От биваците от двете страни в него се впиха очи, но той продължи спокойно към грамадата съкровища — толкова неизмеримо богатство, че можеше да бъде притежание само на мъртвец, който не може да хвърля алчен поглед към имането си, няма да усеща огромното му бреме нощ и ден, няма да страда от ужасното му проклятие. Следяха го погледи, изпълнени с омраза, презрение, навярно дори с желание за убийство. Все едно. Разбираше тези чувства, чистотата на порива им. Вървеше. Ръждясалите брънки на дългата му ризница подрънкваха. Огромното богатство вече лежеше заровено под по-нищожните дрънкулки, но тъкмо тези жалки приношения бяха много по-значими в очите на сиърдомина. В края на краищата сравнителната им стойност бе много по-голяма. Жертвоприношенията трябва да се преценяват според болката при поднасянето и това само по себе си е истинската мяра за цената на добродетелността. Вече виждаше отблясъка на слънчевата светлина от капките роса по медни монети, лъскавите мъждукащи огладени от морето камъчета във всевъзможни приглушени цветове и форми. Парчетата гледжосана керамика от някой отминал златен век на висока култура. Раздърпани възлести ивици кожа, от които висяха муски, кречетала от кратунки, дарявани на новородени бебета и болни деца. И вече, тук-там, почистените черепи на наскоро умрелите — подкулт, както бе чул, кръжащ около Т’лан Имасс, които коленичеха пред Избавителя и с това ставаха негови безсмъртни слуги. Сиърдоминът знаеше, че истината е по-дълбока от това, по-стъписваща, и че служенето не е клетва, каквато Т’лан Имасс можеха да дадат на когото и да било освен на жената, известна под името Силвърфокс. Не, те бяха коленичили в _благодарност_. Тази представа все още го смразяваше и будеше почуда в сърцето му. И все пак тези зяпнали скелети изглеждаха почти скверно. Навлезе в разровената уличка и се приближи още. Други поклонници напред оставяха даровете си, обръщаха се и тръгваха обратно покрай него, като го поглеждаха крадешком. Сиърдоминът чуваше още зад себе си, ромон на нашепвани молитви и тихо монотонно пеене. Щом стигна до гробната могила, той отстъпи встрани от главния поток, смъкна се на колене пред олтара, сведе глава и затвори очи. Чу как някой пристъпи до него, чу тихия му дъх, но нищо повече. Сиърдоминът се молеше в мълчание. Редеше същата молитва, ден след ден, всеки път, винаги същата. „Избавителю. Не търся твоя благослов. Избавлението никога няма да ме достигне, нито трябва, нито от твоето докосване, нито от чието и да било друго. Избавителю, не ти нося никакъв дар, който да положа на могилата ти. Нищо не ти нося освен себе си. Поклонници и пилигрими нищо не ще чуят за твоята самота. Те те бронират срещу всичко, което е човешко, защото така те превръщат в бог. Но ти някога беше смъртна душа. И затова дойдох, единственият ми дар е моята близост. Жалък е, знам, но е всичко, което имам, и всичко, което ти поднасям.“ „Избавителю, благослови тези поклонници около мен.“ „Благослови ги с мир в тяхната нужда.“ Отвори очи, после бавно се изправи. До него проговори жена. — Помръкващия. Той се сепна, но не извърна лице към нея. — Нямам такава титла. В отговора й имаше лека насмешка. — Сиърдомин тогава. Често говорим за теб, в нощта. От огън на огън. — Не бягам от вашата злъч. И ако някой ден тя отнеме живота ми, така да бъде. Тя сякаш си пое дъх, а когато заговори отново, насмешката в гласа й я нямаше: — Говорим си за теб, да. Не със злъч. Избавителя да ни спаси дано, не това. Озадачен, той най-сетне я погледна. С изненада видя младо гладко лице — гласът му се беше сторил по-стар, с плътен и дълбок тембър, почти пресипнал, — обкръжено от лъскава черна коса, подрязана косо надолу до раменете. Големите й очи бяха с най-тъмното кафяво, с бръчици, неприсъщи за жена на малкото й години. Беше с шаячен халат в ръждивочервен цвят със зелени ширити по него, но халатът висеше отворен, без колан, и откриваше светлозелена ленена блуза, скроена толкова късо, че оголваше леко издутия корем. По малките й гърди прецени, че не носи дете, просто все още не бе преминала закръглената мекота на ранната младост. Тя срещна погледа му със свян, който отново го изуми. — Наричаме те Помръкващия от уважение. И на всички, които пристигат, им се разказва за теб, а така гарантираме да няма кражби, изнасилвания, никакво престъпление. Избавителя те е избрал да пазиш децата му. — Това не е вярно. — Може би. — Чувал бях, че никаква беда не сполетява поклонниците толкова близо до Голямата могила. — Вече знаеш защо. Сиърдоминът беше втрещен. Не можеше да измисли какво да каже за тази представа. Беше лудост. Беше… да, _нечестно_. — Не показва ли Избавителя на всички нас — заговори жената, — че бремето е на всички ни? Че трябва да го приемем върху душите си, но да сме безстрашни, открити и добросърдечни? — Не знам какво показва Избавителя — на когото и да било. — Тонът му прозвуча по-грубо, отколкото искаше. — Аз си имам свое бреме. Няма да поема вашето — няма да стана отговорен за безопасността ти, нито за който и да е поклонник. Това… това… — „Не за това съм тук!“ И все пак, колкото и да искаше да го изкрещи, само обърна гръб и тръгна обратно по улицата. Поклонниците се разтреперваха, отдръпваха се от пътя му и усилваха яда му. Той продължи през лагера, вперил очи напред в сумрака; искаше отново да потъне в хладната му прегръдка — и в града също. Влажните сиви стени, грапавите камъни на улиците, плесенясалата пещера кръчма с обкръжилите го бледи окаяни лица — да, обратно в неговия свят. Където за нищо не го молеха, нищо не искаха от него, нито едно очакване нямаше освен това да седи до някоя маса с играта, подредена пред него, и да играе танца на безсмислена битка. Вървеше сред вихрушката изгубени гласове на безброй ненужни никому призраци, ботушите му отекваха по камъните. „Проклети глупци!“ От телата, проснати по моста, изпънат над рова на цитаделата, течеше кръв, а в небето на север ставаше нещо ужасно. Зловещи рани в цветове като от полудяла дъга прииждаха на поглъщащи мрака вълни. Болка ли душеше самия въздух? Нещо друго ли набъбваше, оживяло, за да разтърси самата вселена? Ендест Силан, прост послушник в храма на Майката Тъма, вървеше замаян покрай телата към Външната порта и се хлъзгаше в локвите кръв. Зад островърхата арка на портата можеше да се види градът с покривите му, като зъбчати колела на безброй механизми, зъбци, които можеха да се зацепят със самото небе, с цялото сътворение. Такъв беше Карканас, Първородният от всички градове. Но небето се бе променило. Съвършената машина на съществуванието се беше счупила… „Виж небето!“ Градът тръпнеше, покривите бяха нащърбени, с разядени зъбци. Вятърът виеше с гласа на многоцветната гръмотевична буря, развихрила огън и жупел. „Отлъчени. Ние сме отлъчени!“ Стигна до портата, смъкна се до една от колоните и задраска с нокти сълзите, стичащи се от очите му. Върховната жрица, жестоката поетеса, врещеше в наоса на Храма — врясъци на жена, която насилват. Други — все жени — се гърчеха по мраморния под, тресяха се в унисон в пълзящия си, изпълнен с ужасяваща чувственост танц. Жреци и послушници се бяха опитали да усмирят мятащите се по пода ръце и крака, да облекчат раздраните викове, изригващи от изтерзаните гърла, с празни утешения, но след това, един по един, бяха започнали да се отдръпват в ужас, докато плочите ставаха все по хлъзгави под жените — тъй нареченият „нектар на екстаза“ — и не, никой от мъжете не можеше да се престори, че е нещо друго, не можеше да не го види такова, каквото е, самата истина. Побягнаха. Подивели от ужас, да, ала прогонени от нещо друго, и не беше ли то _завист_? Пламнала беше гражданска война, гибелна като бурята в небето. Семейства се бяха разпаднали, от самата Цитадела до най-бедния дом сред простолюдието. Андийска кръв цапаше Карканас и нямаше къде да се бяга. През портата. А след това, още докато отчаянието изтръгваше целия живот от Ендест Силан, той го _видя_. Идваше откъм града долу. Ръцете му бяха в черни лъскави люспи, оголената гръд бе като естествена броня. Кръвта на Тиам кипеше в него, възпламенена от сливането на хаотична магия, очите му грееха, изпълнени с неумолима воля. Ендест падна на колене на пътя на Аномандър. — Господарю! Светът пропада! — Стани, жрецо — отвърна той. — Светът не пропада. Само се _променя_. Нужен си ми. Ела. И го подмина, а Ендест се усети, че се е изправил, след като волята на господаря Аномандър стегна сърцето му като желязна ръкавица, обърна го и го тласна след великия воин. Той потърка очи. — Къде отиваме, господарю? — В храма. — Не можем! Те са полудели… жените! Те са… — Знам какво ги терзае, жрецо. — Върховната жрица… — Тя не ме интересува. — Аномандър спря, погледна го през рамо. — Кажи ми името си. — Ендест Силан, трета степен послушник. Господарю, моля ви… Но воинът продължи напред, накара го да млъкне с един жест на люспестата си ноктеста ръка. — Престъплението на този ден, Ендест Силан, е на самата Майка Тъма. И тогава, точно в този миг, младият послушник разбра какво възнамерява Господарят. И да, Аномандър наистина щеше да се нуждае от него. От самата му душа — „Майко, прости ми“ — за да отвори пътя, да изведе Господаря на Невидимия път. „И той ще застане пред нея, да. Висок, непреклонен, син, който не се страхува. Не от нея. Не от нейния гняв. Бурята, о, бурята тепърва започва.“ Ендест Силан седеше сам в стаята си, голите каменни стени бяха студени като на гробница. Малкият маслен светилник мъждукаше на масата, свидетелство за гаснещия му взор, за петното Светлина на душата му, петно вече толкова старо, така дълбоко просмукано в зарасналата тъкан на раната в сърцето му, че го усещаше като парче дебела кожа. Тъй като беше стар, имаше привилегията да съживява древни спомени, да възкресява в плътта и костите си възпоминанието за младостта — времето преди болежките да се просмучат в ставите му, преди преходните истини да изтощят тялото му и да го оставят изгърбен и едва кретащ. „Дръж пътя отворен, Ендест Силан. Тя ще се разгневи срещу теб. Ще се опита да ме прокуди, да се затвори за мен. Дръж. Не отстъпвай.“ „Но, господарю, заклел съм живота си на нея.“ „Каква стойност има това, ако няма да й се иска сметка за делата й?“ „Тя е създателката на всички нас, господарю!“ „Да, и ще отговаря за това.“ Младостта е време за сурови решения. Пламъците им изтляват с възрастта. Самата увереност се съсухря. Бляновете за спасение изсъхват на лозата и кой може да оспори тази попарваща истина? Вървяха през цитадела, населена от мъртъвци, от прекършени, от съсипани. Напреженията, съперничествата и враждите не можеше да се удържат повече. Хаос, роден в грубо и кърваво раждане, и сега детето клечеше сред натрошените си играчки с очи, които изгаряха. Глупакът влезе в строя. Глупакът винаги влиза в строя. Глупакът тръгва след първия, който го призове. Глупакът отстъпва — със страхливо облекчение — всички свои права да мисли, да избира, да намира собствения си път. И така, Ендест Силан крачеше по зацапаните в пурпур коридори, през пълните с воня проходи там, само на две крачки зад Аномандър. „Ще направиш ли каквото искам, Ендест Силан?“ „Да, господарю.“ „Ще държиш ли?“ „Ще държа.“ „Ще ми дочакаш ли деня?“ „Кой ден, господарю?“ „Денят в самия край, Елдест Силан. Ще ме дочакаш ли до този ден?“ „Казах, че ще държа, господарю, и ще го сторя.“ „Дръж, стари приятелю. До тогава. До тогава. До мига, когато ще трябва да ме предадеш. Не — без възражения, Ендест. Ще познаеш времето, ще го познаеш и ще го познаеш добре.“ Подозираше, че точно това го държеше жив. Това напрегнато очакване, толкова дълго, че беше хванало здрава кора, втвърдено и станало почти безформено от трупащите се векове. „Кажи ми, Ендест, какво раздвижва Голямата могила?“ „Господарю?“ „Дали е Итковиан? Дали наистина сме свидетели на раждането на нов бог?“ „Не зная, господарю. Затворен съм за такива неща.“ („Както бях открай време, още от онзи ден в Храма.“) „А, да. Забравил бях. Извинявам се, стари приятелю. Може би ще говоря със Спинок тогава. Няколко кротки питания може би.“ „Той ще ви служи както винаги, господарю.“ „Да, един от товарите ми.“ „Вие ги понасяте добре, господарю.“ „Лошо лъжеш, Ендест.“ „Да, господарю.“ „Значи ще е Спинок. Когато напуснеш, моля, повикай го — без да бърза, когато има време.“ „Господарю, очаквайте го веднага.“ А Аномандър въздъхна, защото друг отговор не бе възможен, нали? „И аз също съм твое бреме, господарю. Но най-добре да не говорим за това.“ „Виж ме, господарю, виж ме как все още чакам.“ Нажежена до бяло светлина се изливаше през полуотворените врати на храма, набъбваше на вълни по площада като кипнал порой, толкова силен, че разбутваше трупове. Млечнобели очи зяпваха слепи с всяко обръщане и полюшване на вкочанените глави. Поеха през площада и тази светлина се застича около пищялите им, смайващо студена. Ендест Силан разпозна най-близките мъртви Андий. Жреци, които се бяха задържали прекалено дълго, пленени в пожара, който Ендест бе усетил, но не беше видял, докато тичаше през коридорите на цитаделата. Между тях — привържениците на различните фракции. На Силхас Руин. На Андарист и на самия Аномандър. На Дретденан, на Хиш Тула, на Ванут Дегала — о, вълни от битки бе имало на този площад, на тези осветени камъни. „В рождението ще има кръв. В смъртта ще има светлина.“ Да, това беше денят за рождение и за смърт, за кръв и за светлина. Приближиха се към портите на храма и забавиха, за да огледат вълните светлина, изливащи се по широките стъпала. Цветът им бе станал по-тъмен, зацапан сякаш със стара кръв, но силата в тях намаляваше. И все пак Ендест Силан усети присъствие в тях, нещо сдържано, нещо, което очакваше… „Нас.“ Върховната жрица? Не. От нея послушникът не долавяше нищо. Аномандър стъпи на първото стъпало на каменното стълбище. И спря, когато нейният глас ги изпълни. „Не. Бъди предупреден, Аномандър, скъпи мой сине, от кръв на Андий е роден нов свят. Разбери ме. Ти и твоите ближни вече не сте сами, не сте вече свободни да играете своите порочни игри. Вече има… други.“ Аномандър заговори: — Майко, нима допускаше, че ще съм изненадан? Ужасен? Никога не би ти стигнало да си само майка, да сътворяваш, без ръцете ти да прегърнат никого. Да отдаваш всичко от себе си, а единствената ти отплата да сме ние — ние, убийците, изменниците. „Нова кръв тече в теб.“ — Да. „Синко, какво си направил?“ — Също като теб, Майко, избрах промяната. Да, вече има други. Усещам ги. Ще има войни между нас и така ще обединя Андий. Съпротивата свършва. Андарист, Дретденан, Ванут Дегала. Силхас бяга, както и Хиш Тула, и Манале. Гражданската война вече свърши, Майко. „Ти уби Тиам. Синко, разбираш ли какво си започнал? Силхас бяга, да, и къде мислиш, че отива? А новородените, другите, кой мирис ще ги привлича сега, кой вкус на хаотична сила? Аномандър, в убийството ти търсиш мир и кръвта вече тече, и мир няма да има, никога вече.“ „Отхвърлям те, Аномандър, Кръв на Тиам. Отричам всички свои първи чеда. Ще се скитате през селенията, лишени от цел. Делата ви ще са безполезни. Животът ви ще ражда смърт безкрайна. Мракът — моето сърце — е затворено за вас, за всички ви.“ И докато Аномандър стоеше непоклатим, Ендест Силан зад него извика и рухна на колене. Една властна ръка го прониза, изтръгна нещо от него и си отиде… нещо, да, което един ден той щеше да назове с името му: _Надежда_. Седеше взрян в мигащия пламък на светилника. И мислеше как бе станало така, че верността тъй лесно да заеме мястото на отчаянието. Сякаш да замениш това отчаяние с друг избран водач означаваше да се освободиш от всичко, което може да причини болка. Вярност. Размяната, която бе поражение в двете посоки. От едната — всичката воля, от другата — цялата свобода. От едната — всичката воля. От другата… Мечът, една ръка дълго желязо с цвета на мед, бе изкован в Мрака, в самия Карканас. Единствена наследствена вещ на дома Дурав, оръжието бе познавало трима владетели от деня на закаляването му в ковачницата Хуст, но от родствениците, които го бяха държали преди Спинок Дурав, не бе останало нищо — никакви неудобни вдлъбнатини от износване по роговата дръжка, никаква увита тел около шийката на ефеса, за да се регулира тежестта или балансът; никакви бразди от точене на ръбовете. Мечът изглеждаше все едно бе направен от майстор ковач специално за Спинок, съобразен с всеки негов навик, с всяка особеност на стил и предпочитание. Тъй че следователно той виждаше в своите предтечи варианти на самия себе си и също като оръжието, той бе само един от вековечната цялост, непроменим, макар да знаеше, че няма да е вечен. И един ден, може би не толкова далече, някой непознат щеше да се наведе, за да изтръгне меча от безчувствените му пръсти и да го вдигне, за да го огледа внимателно. Ецваното острие, почти пурпурните ръбове, задният ръб — остро скосен, предният — по-изтънен и остър. Щеше да примижи след това и да види смътните глифове, вгнездени в линията, минаваща по дължината на острието. И може би щеше да се зачуди на чуждите знаци. Или пък не. Оръжието щеше да се пази като трофей, като плячка за продан на някой опушен пазар, или да виси отново в ножница на бедрото, подновило предназначението си, което бе да отнема живот, да лее кръв, да изтръгва дъха от смъртни души. И поколения притежатели може би щяха да ругаят неудобната рогова дръжка, странните вдлъбнатини от изтъркване и съвършеното някога наточване, което никой местен ковач не би могъл да уподоби. Немислима за Спинок беше представата как мечът лежи някъде изгубен, скрит в тревите, маслената обвивка на желязото се стапя и посивява от прахта, а след това ръждата го разкапва като отворени рани. Докато най-сетне, също като ронещите се кости на последния му притежател, мечът не потъне в земята и не се разпадне в обрасла с ръждива кора безформена маса. Седнал на леглото си, с оръжието на колене, Спинок Дурав втриваше последното масло в желязото, гледаше как глифовете лъсват като оживели при пробуждането на древното вълшебство, бронирало острието против ръждата. Стара магия, която бавно губеше ефикасност. „Също като мен.“ Усмихна се и стана, хлъзна меча в ножницата, после окачи кожения ремък на една кука до вратата. — По си хубав без дрехи, Спин. Той се обърна, погледна голата лъскава жена, изтегната върху завивката, отпуснала ръце покрай тялото си и с все още широко разтворени крака. — Върна се. Тя изсумтя. — Каква наглост. Моето временно… отсъствие нямаше нищо общо с теб, както добре знаеш. — Нищо? — Е, малко, тогава. Знаеш, че вървя в Тъмнината, а когато тя ме вземе, пътувам наистина далече. Изгледа я мълчаливо. — По-често напоследък. — Да. — Върховната жрица се изправи, потръпна от някаква болка в кръста и го разтърка. — Помниш ли, Спин, как лесно беше всичко това някога? Младите ни тела сякаш бяха направени точно за това единствено нещо, красота, увита около възел от нужда. Как излагахме на показ готовността си, как разцъфвахме като хищни цветя? Как превръщаше то всеки от нас, за нас самите, в най-важното нещо на света, това бе съблазняването на онзи възел от нужда, съблазняване първо на нас самите, а после на другите, толкова много други… — Говори за себе си — каза Спинок със смях, макар думите й да жегнаха нещо дълбоко в него, смътна болка, на която нямаше смисъл да обръща внимание. Или поне така си каза, задържал леката си усмивка, докато пристъпваше към леглото. — Тези пътувания в Куралд Галайн ти бяха отказани толкова дълго, че ритуалите на отваряне започнаха да изглеждат лишени от цел. Извън грубото плътско удоволствие. Тя го изгледа изпод тежките си клепачи. — Да. — Значи ни е простила? Смехът й беше горчив. — Питаш толкова небрежно, все едно разпитваш за разсърден роднина! Как можеш да правиш такива неща, Спин? Би трябвало да ти е отнело половината нощ, за да оформиш този въпрос. — Навярно възрастта ме прави нетърпелив. — След мъчението, на което току-що ме подложи? Имаш търпение на лишей. — Но много по-интересно, надявам се. Тя стъпи на пода и изсъска от студа на камъка. — Къде са ми дрехите? — Изгоряха на пепел в зноя на желанието ти. — Ето ги там… Донеси ми ги, ако обичаш. — Кой е нетърпелив сега? — Но вдигна жреческия халат. — Виденията стават все по-… тревожни. Той кимна и й подаде халата. Тя стана, обърна се и пъхна ръцете си в ръкавите, после се отпусна в прегръдката му. — Благодаря ти, Спинок Дурав, че отстъпи пред моята… нужда. — На ритуала не може да се откаже — отвърна той и погали късо подрязаната й мастиленочерна коса. — Освен това мислиш ли, че бих отказал такава молба от теб? — Омръзват ми жреците. Отегчението им е такова, че повечето трябва да поглъщат гнусни отвари, за да се съживят. По-често напоследък трябва да се обслужваме сами, докато те лежат отпуснати като гниещи банани. Той се засмя. Отдръпна се, за да вземе своите дрехи. — Банани. Да, най-удивителният плод, с който ни дарява този странен свят. И келик. Все едно, образът, който описваш, е незаслужено неприятен. — Съгласна съм, и затова ти благодаря отново, Спинок Дурав. — Никакви благодарности повече, моля. Освен ако не държиш да изрека своите и така да те съкруша с патоса на своя обет. Тя само се усмихна. — Остани гол, докато си тръгна. — Друга част от ритуала ли? — попита той. — Щях ли да те помоля така смирено, ако беше? Когато тя си отиде, Спинок Дурав се облече. Мислеше за собствения си ритуал: обслужването на меча с любовна нежност, сякаш за да напомни на оръжието, че жената, с която току-що бе правил любов, е била само отклонение, временно отвличане, и че в сърцето му има място само за една любов, както подобава на воин. Вярно, абсурден ритуал, заблуда, но наистина бе патетична. Но при толкова малко неща, на които да държат, Тайст Андий се вкопчваха силно и пламенно във всичко значимо, колкото и да е съмнително и безсмислено. Излезе. Играта го очакваше. Витаещият поглед на сиърдомина там, срещу него, с майсторски изваяните, но по същество безжизнени бучки от дърво, еленов рог и кост на масата между тях. Призрачни, нелепи играчи от двете страни. А когато играта свършеше, когато дойдеха победата и поражението, двамата щяха да поседят, да пият и сиърдоминът отново може би щеше да говори за нещо, без ясно да каже какво е точно, можеше да се хлъзга покрай онова, което го гнетеше, с всяка дума, с всеки двусмислен коментар и наблюдение. И единственото, което Спинок щеше да долови, щеше да е, че има нещо общо с Голямата могила северно от Черен Корал. И със скорошния му отказ да отиде там, който сложи край на поклонничеството му, което караше Спинок да мисли за кризата на вяра у този човек, за заплахата да дойде истинското отчаяние, когато всичко, което Спинок търсеше от своя приятел, можеше да се съсухри, дори да умре. И къде щеше да намери надежда тогава? Вървеше по смрачените улици към пивницата и се чудеше дали има нещо, което би могъл да направи за сиърдомина. Тази мисъл забави стъпките му и го накара да смени посоката. По една пресечка, на другата улица, нагоре по склона, сградите се издигаха от двете му страни, низ от ярко боядисани врати — но кой го интересуваха такива неща сега, в тази вечна Нощ? Спря пред една врата вляво, олющена, с грубо издълбан с длето знак — очертанието на Голямата могила в профил под размазания отпечатък на отворена длан. Там, където се роди култ, жреци и жрици се появяват със спонтанността на плесен по хляб. Спинок потропа на вратата. Тя се открехна и той видя едно око да наднича към него. — Бих искал да говоря с нея. Вратата изскърца. В тесния коридор бе застанало младо момиче с шаячна риза. Приклекна почтително. — Г-господарю… Тя е горе… късно е… — Нима? И не съм „господар“. Будна ли е? Отвърна му с колебливо кимване. — Няма да й отнема много време. Кажи й, че е воинът Тайст Андий, когото срещна веднъж сред руините. Събираше дърва. Аз… почти нищо не правех. Иди, ще почакам. Момичето се втурна нагоре по стълбите, през две стъпала наведнъж, мръсните му ходила святкаха нагоре при всеки подскок. Отвори се врата, затръшна се и се отвори отново. Момичето се появи на стълбището. — Ела! Стъпалата заскърцаха под него, докато се качваше. Жрицата — стара и неимоверно дебела — се беше разположила на плюшен някога стол пред олтар, отрупан с дрънкулки. Два мангала отстрани хвърляха оранжева светлина и под тавана се виеше дим, гъсто надвиснал и лютив. Очите на старицата, мътни от пердетата, отразяваха приглушената светлина. Щом Спинок влезе в стаичката, момичето се измъкна и затвори вратата. — Не си дошъл, за да прегърнеш новата вяра, Спинок Дурав — каза жрицата. — Не помня да съм ти давал името си, жрице. — Всички познаваме онзи, който единствен сред Тайст Андий общува с нас, низшите човеци. Освен стария, който се пазари за стоки на пазарите, а ти не си Ендест Силан, който щеше да се мъчи по стъпалата и да се кланя на всяко, за да не се прекърши под тежестта му. — Известността ме притеснява. — Как няма да те притеснява? Какво искаш от мен, воине? — Искам да те питам нещо. Има ли криза сред вярващите? — А. Говориш за сиърдомина, който сега ни отказва в нуждата ни. — Отказва? Как? Каква нужда? — Не е твоя грижа. Не на Тайст Андий, не и на Сина на Тъмата. — Аномандър Рейк управлява Черен Корал, жрице, и ние, Тайст Андий, му служим. — Голямата могила е отвъд Нощ. Избавителя не коленичи пред Сина на Тъмата. — Загрижен съм за приятеля си, жрице. Това е всичко. — Не можеш да му помогнеш. Нито, вече е ясно, той може да ни помогне. — Защо се нуждаете от помощ? — Очакваме Избавителя. Да сложи край на всичко, което измъчва следовниците му. — А как ще постигне Избавителя това освен чрез избрани смъртни? Тя кривна глава, изненадана сякаш от въпроса му. След това се усмихна. — Задай този въпрос на своя приятел, Спинок Дурав. Когато играта свърши и твоят господар отново победи, и поръчаш бира, и вие двамата — приличате си повече, отколкото би могъл да си представиш — пиете, доволни от компанията си. — Знанието ти ме смайва. — Избавителя не се бои от Мрака. Спинок се сепна. Ококори очи. — Прегръщането на скръбта на Т’лан Имасс е едно нещо, жрице. Тази на Тайст Андий… да, у Избавителя може да няма страх, но най-добре би било душата му да се пробуди за мъдрост. Жрице, кажи това съвсем ясно в молитвите си. Тайст Андий не са за Избавителя. Бог или не, такава прегръдка ще го унищожи. Съвсем. — „И кълна се в дъха на Майката, ще унищожи и нас.“ — Сиърдоминът те очаква — каза тя. — И се чуди защо се бавиш, след като винаги си точен. Спинок Дурав се поколеба. После кимна. С надеждата, че богът на тази жена има повече мъдрост от нея. С надеждата също така, че силата на една молитва не би могла да склони Избавителя към зле разбрани желания да посегне към недостижими неща, да опита нещо, което може само да го унищожи. Всичко — заради тази пламенна страст да се излива великодушно благородство, тъй обичайна за новите вярващи. — Жрице. Твърдението ти, че Голямата могила е извън отговорностите на моя господар, е погрешно. Ако поклонниците са в нужда, Синът на Тъмата ще даде отговор… — И с това ще претендира за нещо, което не е негово. — Ти не познаваш Аномандър Рейк. — Нищо не ни трябва от вашия господар. — Тогава навярно аз мога да помогна. — Не. Сега ме остави, Тайст Андий. Е, беше се опитал, нали? Не че очакваше да спечели повече със сиърдомина. Може би трябваше нещо по-крайно. „Не. Сиърдоминът е самостоятелен човек. Оставяш го на мира. Оставаш нащрек, да, както би постъпил всеки приятел. И чакаш.“ Ако беше тръгнал от брега, самотникът, който прекосяваше тревистите земи на Северен Ламатат, бе изминал сто левги през дивата прерия. Без място, където да намери храна, освен редкия дивеч, прочут с бързите си крака и копита. Беше мършав, но пък той открай време си беше мършав. Оредялата му сива коса се вееше, дълга и разрошена. Брадата му беше чорлава и сплъстена от мръсотия. Леденосивите му очи бяха диви като очите на звяр. Дългата плетена ризница шумолеше около прасците му при всяка крачка. Сянката, която хвърляше, бе тясна като меч. В безоблачното небе кръжаха лешояди или гарвани, или и двете, толкова високо, че не бяха нищо повече от точици, ала все пак следяха самотната фигура далече долу. Или може би просто пищяха в синята пустош и оглеждаха за някоя умираща, грохнала от изтощение твар в сухите треви. Но този мъж нито умираше, нито беше грохнал. Крачеше с твърдата решимост, характерна за луд, за побъркан. Но лудостта, щеше да отбележи той, е неприсъща за душата, така обвързана със света, с всяко хълмче и туфа трева, със скалите от стари брегове, с техните заоблени камъни варовик, изпъкващи през тънката накъсана кожа от лишей и трошлив мъх. С тънката сянка, която бавно кръжеше, докато слънцето креташе по небето. Със звука на собствения му дъх, който бе доказателство, че остава жив, че светът още не го е взел, не го е свалил, не е откраднал топлината от древната му плът. Лудостта дебне само вътрешното терзание. А Каллор, Върховният крал, император на дузина ужасни империи, дълбоко в себе си беше човек в мир. За този миг. Но има ли нещо важно извън мига? Единствен миг — и безразсъдно се хвърляш в следващия, отново и отново, твърдо и вярно с всяка стъпка, която правиш. Твърдата земя отекваше през изтърканите подметки на ботушите му. Усещането за допир утвърждаваше реалността и нищо друго не беше важно, и никога нямаше да е. Човек в мир, и още как. И това, че някога беше властвал над живота на стотици хиляди, властвал беше над тяхното безполезно, жалко съществуване; че веднъж, с един-единствен жест, беше осъдил на смърт победена армия от петнадесет хиляди; че беше седял на трон от злато, сребро и оникс, натъпкан като чревоугодник до пръсване с толкова материално богатство, че то беше загубило целия си смисъл, цялата си стойност… всичко, което оставаше от онези времена, от онази слава, беше самият човек, неговият меч, бронята му и шепа стари монети в кесията. Безкрайни предателства, море от лица, замъглени и смътни от столетия, единственото останало — само алчният, завистлив блясък в очите им, запечатал се завинаги в ума му; ширналите се огън и дим, докато се сгромолясваха империи, една след друга; хаосът в жестоките нощи на бягства от обгърнати в пламъци дворци, бягства от такива приливи на жадни за мъст глупци, че дори Каллор не можеше да избие всички — колкото и да искаше, о, да — нищо от тези неща не пробуждаше и зрънце гняв в душата му. Тук, в тази пустош, която никой не искаше, той беше човек в мир. Тази истина не можеше да бъде оборена. А ако някой можеше да се надигне сега от самата пръст и да застане пред него, за да я обори — какво пък, той щеше да го накълца на парчета. С усмивка и с невъзмутимо спокойствие. Твърде много тежест се придаваше на историята, ако питаха Каллор. На собствената история; тази на народи, на култури и на земи. Каква полза да се взираш в минали грешки в преценките, в пропуснат шанс и в проявена небрежност, когато единственият резултат от цялото това усилие бе съжалението? Ба! Съжалението е убежище за глупците, а Каллор не беше глупак. Беше изживял всяка своя амбиция, в края на краищата, изживял беше всяка една от тях, докато целият й цвят не се изцеди и не остане само избледнялото смътно знание, че в живота едва ли има нещо толкова значимо, че да си заслужава усилието да го постигнеш. Че наградите се оказват ефимерни и без никаква стойност. Всеки император във всеки свят, във всички времена, скоро открива, че грандиозната титла и цялата свързана с нея власт е съществуване, лишено от радост. Дори прекалената жестокост и капризите рано или късно омръзват. А лицата на умиращите, изтезаваните, ами, те са едни и същи и нито едно от тези разкривени лица не благоволява да излъчи искрица прозрение, някоя дълбока, открита със сетния дъх тайна, даваща отговор на всички големи въпроси. Не, всяко лице просто се отдръпва в себе си, криви се и се свива в предсмъртна болка, а онова, което виждат оцъклените очи в последните мигове, разбрал беше Каллор, се оказва нещо съвсем… банално. Ето, това беше враг: баналността. Царството на малоумните, гордата крепост на глупците. Не беше нужно да си император, за да го видиш: огледай лицата на хората, наобиколили преобърнат впряг, блясъка в очите им, докато протягат вратове и се надигат, за да зърнат кръв или счупени крайници, да се насладят на някоя безсмислена трагедия, изплувала на повърхността в тъмната мастилница на живота им. Погледай, да, тези лешояди на скръб и тогава говори за благородното човечество, толкова мъдро и добродетелно. Невидим за гарваните или лешоядите, Каллор беше оголил зъби в студена усмивка, сякаш се опитваше да уподоби лицето на трагично падналия идиот, затиснат под колелото на впряга, идиотът, който вижда последното, което ще види, и го открива в лицата на зяпачите, и си мисли: „О, погледнете се. Толкова… банално. Толкова… банално.“ Стресна заек от някакъв храст на двайсетина крачки напред, лявата му ръка замахна изотдолу и един нож блесна като мълния, порази заека в скок и той изрита във въздуха, преди да падне. Застана над застиналото телце. Погледна капчиците кръв по земята. Ножът беше потънал до дръжката, забит точно над бедрата — в корема значи. Лошо. Непохватно. Наведе се, издърпа ножа, бързо разряза корема и изтръгна топлите вътрешности на заека. Задържа в ръка лъскавите черва и прошепна: — Банално. Едното око на заека се беше вторачило сляпо нагоре. Всичко зад него — свършило, изчезнало. Но той вече бе виждал всичко това. Повече пъти, отколкото можеше да изброи. Зайци, хора — все едно и също. В този сетен миг, да, няма нищо, което да се види, тъй че какво ти остава, освен да си тръгнеш? Захвърли вътрешностите настрани, вдигна заека за задните крака и продължи по пътя си. Заекът идваше с него. Не че държеше. По-късно щяха да седнат двамата на вечеря. Високо горе в небето черните точици бяха започнали да се спускат. Също толкова празните им очи бяха зърнали червата, разпилени на сиви лъскави въжета по жълтите треви по дирята на самотния мъж. Празни очи, но друг вид празнота. Не онази на баналността на смъртта, не, а на баналността на живота. Същите очи като на Каллор. И имаше милост в бързата смърт на заека, защото, за разлика от неизброимите стотици хиляди човешки същества, последното, което бе видяло животинчето, не бяха дълбоко празните очи на Каллор — гледка, която носеше ужас на лицето на всяка жертва. Светът, казал беше някога някой, връща онова, което му се дава. В изобилие. Но пък, както би изтъкнал Каллор, все някой някога казва нещо. Докато на него не му писнеше и не заповядаше да го екзекутират. 5. Не ми приказвайте за лошо време, моля. Нито за слънце, облак или за места, които раждат бури. Не искам и да знам за вятър, в който тръпнат храсти, нито за киша, дъжд или за стари дири по сив обрулен камък. Не искам да ме забавляват, моля, с беди от лошо здраве, ни ваше, ни на ближен, или на старата жена край пътя. Не ще си губя време, нито мисъл, ни чувство в милостиви подаяния, и нито в баене, което някому да донесе късмет. Кажете ми за бездни, моля, прекосени, а не загърбени обиколени с цената на безброй измени. Гнева си изревете за това, което е изгубено, ту силно, ту със плач, ту със юмрука, вдигнат в ярост над твърдата земя. Възпейте, моля, с глас висок на любовта злочестите триумфи. Ту с болка, ту в пияно безразсъдство, със смях и сълзи. Не искам да се пазарите със злите горе богове за обич, за цена или за зимни студове. Изпейте ми това и аз ще разбера, че не отстъпвате ту знаещи, ту виждащи, ту пред лицето на виещата буря. Изпейте ми живота си като живот без край и любовта си, ярка като пламъка на слънцето в небесния му ход, където истината е родена. Молба, „Край на маловажните неща“ Баедиск от Натилог Даруджистан. Прелести без край! Кой би могъл да нарече едно-единствено деяние маловажно? Този побягнал хлапак с ръце, пълни със зеленчуци, виковете от щанда зад него, пресметливото око на стража на трийсет крачки оттам, докато оценява нищожния шанс да хване пакостника. Маловажно? Глупости! Нахранени гладни уста, засияла гордост, няколко монети по-малко за продавачката навярно, но май бездруго единственото, което прави печалбата й, е да пълни халбата на пияния й съпруг, тъй че кучият му син да пукне от жажда, какво й пука! Болнавото по рождение сърце на стража продължава да бие, без да се е пръснало все още от тежката гонитба през пазарното гъмжило, тъй че той ще живее още няколко седмици, достатъчно, за да довърши пълната си двадесетгодишна служба и така да гарантира пенсия за жена и деца. И разбира се, едничката сетна целувка ще дойде тепърва, целувка, шепнеща толкова много за преданост и всичко останало. Грънчарят под навеса зад дюкяна, с ръце, оклепани до лактите с глина, който бленува, да, за годините, в които е добивал форма един живот, когато всеки натиск с върха на пръст оставя дълбока диря в гладка допреди повърхност, променя бъдеще, преначертава минало, а не е ли това колкото замисъл, толкова и сляпа случайност? При все че намерението може да очертае път, при все че вълните, отпратени надолу и нагоре, и навън, може да се предвидят от десетилетия опит, е ли изходът изобщо наистина предсказуем? О, тя, разбира се, не мислеше за нищо такова. Болежка в лявата й китка заличаваше всички мисли извън самата настойчива болежка и какво може би предвещава тя, и какви билки трябва да свари, за да я облекчи — а как може такива притеснения да са маловажни? Ами детето, седнало там и зяпнало в тъжното око на впрегнат вол пред „Женски чарове“ на Корб, където вътре е мама, вече от камбана време, макар че, разбира се, мама си има за компания „чичо Дорут, което е тайна“, което е по-добре от един вол, който не прави нищо, освен да мучи? Гигантското влажно толкова тъмно тъмнокафяво око също зяпа, а че мисълта тече в двете посоки, е очевидно, но за какво мисли волът, освен че хомотът е тежък, а колата даже още по-тежка, и че ще е хубаво да се излегне, а за какво може да мисли детето освен за телешка яхния, тоест ето ви раждането на една мъничка философка, макар че след години и тя ще си има своя „чичо, който е тайна“, с което също като мама ще се радва на всички плодове на брака. Ами слънцето високо горе, готово да се пръсне от ликуваща светлина, за да окъпе великолепния град като благословия? Велика е нуждата, тъй внезапна, тъй неизбежна, да посегнеш нагоре, да стегнеш пръсти около огненото кълбо, да го повлечеш назад — и назад! — в нощта и нейния необятен мрак, където всички важни неща разтърсват небесата и земята до самите й корени, или почти. Назад, прочие, настоява ниският дебеличък мъж, защото това е неговият изказ, неговият замисъл, неговият вик — _Гледайте!_ — който отеква, още и още. Нощта на идващи, деянията на дошлите, още докато иде нощта! Нищо съществено да не бъде забравено. Нищо маловажно да не остане оценено, а и кой вече би могъл дори да си въобрази, че има маловажни неща, като си спомни с мъдро кимване крадеца хлапак, продавачката, стража. Грънчаря и детето, и вола, и чичо Дорут с лицето му, заровено между краката на жената на друг мъж, и всичко, което предстои (простете!) в идващия ден. Забележете и разказвача на историята, с лукавото му намигване. Тук сме! Нощ, застъпващи се сенки, съвсем безлично мъгливо петно, което не би забелязал никой освен онази досадна котка на перваза на прозореца на имението — кехлибарените й очи следят как една сянка излиза от временното си укритие. И тази блуждаеща сянка тръгва през двора и се слива с по-дълбоките сенки при стената на имението. Присвит, Торвалд Ном погледна нагоре и видя котешката глава и проклетите очи, взрени в него. Миг по-късно главата се отдръпна и отнесе със себе си ококорения поглед. Той се прокрадна към задния ъгъл и отново спря. Чу стражите на портата. Двама бяха и спореха за нещо, с подозрителен тон в началото, който премина в обвиняващ; отвърна му се с възмутено отрицание: — Но проклет да си, Дорут, аз просто не ти вярвам… — … Нямаш повод да не ми вярваш, Милок. Давал ли съм ти? Не… — … Гуглата да ме вземе, не си. Първата ми жена… — … Не искаше да ме остави на мира, заклевам се! Дебнеше ме като котка плъх… — … Плъх! Да, това май е точно… — … Заклевам се, Милок, тя само дето не ме изнасили… — … Първия път! Знам, тя ми разказа всичко, с толкова блеснали очи… — … Чух, че ти е щръкнал като черния скиптър на Гуглата… — … Това не е твоя работа, Дорут… Нещо меко забърса крака на Торвалд. Котката, мъркаща като мек пясък, извила гръб и засукала опашка. Той вдигна стъпалото си над гадинката. Поколеба се, после го отпусна. В името на сладката целувка на Апсалар, очите и ушите на котето можеше да се окажат дар, като си помислиш. Стига да се престраши да го последва. Торвалд хвърли око на стената — корнизите, спираловидните метопи, витите фалшиви колони. Изтри потта по дланите си, запраши ги със ситния пясък в основата на стената, след това опипа за удобни места и започна да се катери. Добра се до перваза на прозореца на горния етаж, издърпа се на него и се закрепи на колене. Вярно, никак не беше разумно, но падането нямаше да го убие, нямаше да навехне глезен дори, нали? Извади кама, мушна острието между пречките на капака, опипа предпазливо за резето. Котката, покатерила се до него, едва не го бутна от перваза, но той успя да се задържи; изруга тихо и продължи да търси резето. — … Още те обича, знаеш ли… — … Какво… — … Честно. Просто й харесва малко разнообразие. Казвам ти, Милок, оная, предишната ти не беше лесна за сваляне… — … Ти се закле!… — … Ти си най-добрият ми, най-старият ми приятел. Повече никакви тайни между нас! И когато ти се заклевам в това, като сега, казвам ти истината. Апетит има, тъй че не би трябвало да е проблем да си я делим. Не съм по-добър от тебе, просто съм различен, това е. Различен… — … Колко пъти седмично, Дурот? Кажи ми истината!… — … О, през ден някъде… — … Ама и аз съм през ден!… — … На тек, на чифт, предполагам. Както казах, апетит… — … Викам да… — … След смяната да идем да пием… — … Аха, може да сравним така, да съпоставим… — … Харесва ми. Просто така, ха!… Ей, Милок… — … А?… — … На колко е дъщеря ти?… Резето изщрака и кепенците се открехнаха тъкмо в мига, в който един меч изсъска от ножницата, чуха се дивашки викове и долу при портата се завихри бой. — … Шегичка! Честно! Просто шега, Милок!… Развикаха се и от входа на къщата, докато Торвалд приплъзваше острието на камата между прозорците и повдигна вътрешното резе. Бързо се промъкна в тъмната стая. Долу на двора затропаха ботуши и при портата изригнаха още викове. Нечий меч изхвърча и задрънча по камъните. Торвалд бързо притвори кепенците, след тях — и прозореца. Ужасното мъркане беше до него, мека муцунка се отърка в коляното му. Той посегна с треперещи пръсти към котката, поколеба се, после отдръпна ръка. „Обърни внимание на проклетото същество, да, тъй че щом чуе каквото не може да се чуе и види каквото не може да се види, да…“ Завъртя се приклекнал и бързо огледа стаята. Нещо като частна библиотека, макар че повечето рафтове бяха празни. Прекомерна амбиция издаваше тази стая, внезапен скок към култура и изтънченост, но обречен на провал, разбира се. Парите не са достатъчни. Интелигентност трябва. Вкус, търсещ ум, интерес към друга материя — материя отвъд пряко видимото, материя, която няма нищо общо с каквото и да било. Не е ли достатъчно просто да пратиш някой слуга да омете дюкяна на продавач на свитъци и да каже: „Ще взема ей тоя рафт, и тоя.“ Господарят не е толкова придирчив, да. Господарят навярно не може дори да чете, тъй че има ли изобщо значение? Промъкна се до единствената лавица, на която бяха струпани двадесетина свитъка и една подвързана с кожа книга. Всеки свитък беше плътно навит, вързан с етикета на някой продавач — точно както подозираше. Торвалд започна да чете заглавията. „Трактат по дренажните улеи в каменните канали на квартал Джадроуби, деветнадесети доклад в Годината на Земеровката, извънредни дебати, Гилдия на каменоделците. Автор: Член 322.“ „Приказки за Памби Юнака и Света в кладенеца (с илюстрации от отдавна умрял художник).“ „Изгубените строфи на Аномандарис, с анотация.“ Веждите на Торвалд се повдигнаха, защото това наистина можеше да се окаже ценно. Бързо смъкна каишката и разви свитъка. Веленът беше съвсем празен, освен кратката анотация най-отдолу, която гласеше: „Никаква учена ерудиция не е възможна за момента.“ И знакът на издателя, отбелязващ, че този свитък е част от поредицата „Изгубени творби“, публикувана от Гилдията на майсторите на велен в Пейл. Нави отново безполезния свитък и издърпа следващия. „Илюстрован пътеводител до Палатата на Кърпачите на обуща на Дженабарис в четвърти век, съня на Бърн, от Филчър Счупения зъб, самозван бирник и бич за кърпачите на обуща, осъден на доживотен затвор. Публикация на библиотеката на дранголника, Натилог.“ Не хранеше никакво съмнение, че илюстрациите са обилни и педантични, до най-дребната подробност, но някак си любопитството му не беше чак толкова силно, за да ги разглежда. Междувременно шумотевицата при портата бе стихнала. Пазачите от охраната се прибираха от свадата с много мърморене и ругатни, които затихнаха, щом влязоха в къщата на път към стаите си, което подсказа на Торвалд, че господарят всъщност си е у дома и навярно спи. Което си беше сериозен проблем, предвид параноята на кучия му син и това, че вероятното скривалище на богатството му бе някъде в проклетата му спалня. Какво пък, светът поднася своите предизвикателства, а без предизвикателства животът не струва нищо, безсмислен е и, най-важното, скучен. Пристъпи към вратата към коридора и спря, уви около главата си кърпа, като остави открити само очите си. Вдигна резето, открехна и надникна. Вляво — външната задна стена, няма и на три крачки. Вдясно — коридорът, минаващ през цялата къща. Врати и централната площадка за стълбището. И пазач, седнал срещу площадката. Черна коса, морав като патладжан нос, увиснала долна устна и достатъчно мускули, покриващи тяло, което можеше да побере двама-трима колкото Торвалд Ном. Глупакът плетеше. Беше свъсил вежди и устата му мърдаше, докато броеше бримките. И ето ти я ужасната котка — застъпва право към него. Торвалд тихо затвори вратата. Трябваше да я удуши тая гадина. Чу ядосано ръмжене от коридора, после по стъпалата затропаха ботуши. Открехна отново вратата и погледна навън. Пазачът се беше махнал, плетивото лежеше на пода, нишката от кълбото бе изпъната надолу по стъпалата. Ха! Гениална котка! Какво пък, ако я срещнеше пак, щеше да я разцелува — но не и там, където се ближеше, защото си има граници все пак, а той не беше склонен да целува там, където една котка се ближе. Торвалд бързо затвори вратата и застъпва на пръсти по коридора. Погледна предпазливо към широкото централно стълбище. Където и да беше избягала котката с кълбото прежда, не се виждаше, а също и пазачът. Обърна се към двукрилата резбована врата точно зад опразнения дървен стол. Заключена? Да. Извади камата си и пъхна тънкото острие между крилата. Пищната украса често пъти се съчетаваше с небрежност към нужните заключващи механизми и тази ключалка потвърждаваше правилото. Усети как резето се вдигна. Откъм стълбището се чуха стъпки. Той открехна вратата, бързо се шмугна вътре, затвори и се присви. Предна стая, нещо като кабинет, с един фенер на къс фитил, който хвърляше смътна светлина по бюрото и разхвърляната купчина ръкописи. Втора врата, по-малка, тясна, зад плюшения стол с висок гръб при бюрото. Торвалд Ном пристъпи на пръсти към нея. Спря до бюрото, за да угаси фенера, и изчака, докато очите му свикнат с тъмното, наведе се още и примижа към цепнатината под вратата на спалнята. Остана доволен, след като не видя да се процежда светлина. Пристъпи до облицованото дърво с инкрустираните златни листа, матови в сумрака. Без резе този път, с добре смазани панти. Бавно открехна. Влезе и безшумно затвори вратата зад себе си. От огромното ложе с балдахин в средата на стаята се чуваше тихо дишане. След това — въздишка. — Сладката ми скумрийка, ти ли си? Дрезгав, шепнещ женски глас, последван от шумолене в леглото. — Нощният крадец този път? Охо, това ще е забавно — ще държа очите си затворени и ще хленча много, когато ме заплашиш да мълча. Побързай, лежа тук вцепенена от страх. _Някой в стаята ми!_ Торвалд Ном се поколеба, искрено разкъсван между необходимост и… хм, необходимост. Развърза въжения си колан и изсъска: — Първо съкровището, жено! Къде е? Тя ахна. — Този глас е добър! Нов! Съкровището, ах! Знаеш къде е, ужасно същество такова! Тук, между краката ми! Торвалд завъртя очи. — Не то. Другото. — А ако не ти кажа? — Тогава ще се оправя с теб както аз си знам. — Ох! Нищо не казвам! Моля те! Проклятие. Беше загазил. Нямаше начин да не е разбрала, че не е онзи, на когото се прави, дори онзи да се правеше на някой друг. Как да го реши това? — Лягай по корем. Сега се надупи. Да, така. — Ти си по-лош от животно! Торвалд спря до леглото. По-лош от животно? Това пък какво трябваше да означава? Поклати глава и се качи на леглото. Нищо друго не вървеше тук. Малко по-късно: — Ох… ох! Скумрийке! Новият еликсир ли? Богове, великолепно е! Ами, не мога да те наричам тресчица повече, нали? По-скоро… сьомга! Пори срещу течението! Ох! — Съкровището… или ще опиташ ножа. — И опря студеното острие в бедрото й. Тя ахна. — Под леглото! Махни тоя нож! Продължавай да блъскаш, проклет да си! По-силно! Това ще ми направи бебе, ох… знам го! Бебе! Най-после! Какво пък, даде си лептата, пусна си монетите в купела на храма и т.н., и дано молитвите й да я отведяха в блажения рай на майчинството. Тя рухна със стон на леглото, а той се отдръпна, коленичи на студения дървен под и бръкна под леглото, кокалчетата на пръстите му забърсаха дълъг нисък сандък. Заопипва, намери една дръжка и го издърпа. Тя простена. — Ох, недей да започваш да броиш пак. Моля те. Всичко разваляш, когато го правиш това! — Не броя, жено. Крада. Очите затворени. Не мърдай. — Това вече просто звучи глупаво, знаеш го. — Млъкни или ще те… — Значи онзи еликсир все пак? Той дръпна резето с върха на камата. Вътре, прибрани в торбички, етикирани с точното количество — скъпоценни камъни, накити и златни консули. Събра бързо плячката си. — Но ти _наистина_ броиш! — Предупредих те. Качи се отново на леглото. Погледна между краката си и видя, че обещанията не са достатъчни. „Богове на бездната, де да бяха.“ — Слушай. Трябва ми още еликсир. В кабинета е. Не мърдай. — Няма. Обещавам. Той бързо излезе, промъкна се през външната стая, спря до вратите към коридора и опря ухо на дървото. Тихо пощракване на плетящите бамбукови куки. Прибра камата в канията, хвана я през средата, открехна вратата, погледна косматото теме на пазача и замахна. Черепът изхрущя. Мъжът омекна и рухна на пода. Котката чакаше до вратата на библиотеката. Чичо Едно, Чичо Две, Тате Никой. Леля Едно, Леля Две, Мама Никоя. В момента и на дежурство, Чичо Едно, Леля Едно и Братовчеди Едно, Две, Три. Братовчед Едно посяга, почти достатъчно близо за поредното рязко сръгване с лакът, докато се опитва да свие още един лук от купчината на масата. Но той познаваше игрите на Едно, едногодишен списък със синини имаше, с който да го докаже, тъй че също толкова небрежно се отдръпна на половин крачка и запази лъчезарната си усмивка, докато Леля Едно ахкаше възхитена от това неочаквано изобилие, а Чичо Едно седеше отсреща, готов да му смигне в мига, в който погледне към него — което той нямаше да направи, защото, както все му повтаряше Чичо Две, всичко е в избора на подходящия момент. Освен това трябваше да внимава с Братовчед Едно точно сега, след като първоначалният му план бе осуетен. Едно, който се казваше Снел, май трябваше по-упорито да поработи в главата си, да се оправи с това хитруване, което сякаш идваше отникъде и нямаше нищо общо с тъпия всъщност мозък на Едно, тъй че може пък да бяха демони в края на краищата, трополят вътре и се кикотят с жестоките си хрумвания. Снел нямаше да миряса, знаеше го. Не, щеше да го запомни и да започне отново да крои планове. И още по-лошо — да боли заради това. Но точно сега не го интересуваше нито Братовчед Едно, нито нищо, което можеше да последва по-късно тази вечер или утре. Беше донесъл храна у дома, цял куп храна, и бе поднесъл съкровището си сред радостни викове. А мъжът, чието име му бяха дали, мъж отдавна умрял, който не беше нито Чичо Едно, нито Чичо Две, а беше Чичо Три и не, разбира се, Тате Едно, онзи мъж щеше да се гордее, че момчето с неговото име прави каквото трябва, за да запази семейството сплотено. Взело своята главичка лук, детето на име Харло се сви в безопасния ъгъл на единствената им стая и малко преди да я захапе се обърна да срещне очите на Чичо Едно, да улови смигването и да кимне в отговор. Точно както казваше винаги Чичо Две, изборът на подходящия момент е начинът, по който човек измерва света и своето място в него. Изборът на точния момент не беше свят на „може би“, беше свят на „да и не“, „това, а не другото“. Сега, а не после. Изборът на подходящия момент бе присъщ на всички зверове в природата, които ловяха други твари. Имаше го у тигъра с присвитите му дебнещи очи. Присъщ беше и на плячката, когато ловецът се превърне в жертва, също като с Братовчед Едно, всеки момент — надпревара, битка, двубой. Но Харло се учеше на тигърското благодарение на Чичо Две, чиято кожа дори можеше да стане като на тигър, когато хладният и убийствен гняв се събуди. Който имаше тигрови очи и беше най-безстрашният, най-умният мъж в цял Даруджистан. И беше единственият, освен младия Харло, който знаеше истината за Леля Две, която изобщо не беше Леля Две, а Мама Едно. Нищо, че тя не искаше да го признае, не искаше изобщо да го споменава и едва ли искаше да има нещо общо с единственото си дете, нейния „син от Изнасилване“. По-рано Харло си беше мислил, че Изнасилване е името на татко му, но вече знаеше, че е нещо, което някои хора правят на други хора, също толкова лошо като лакът в ребрата, може би още по-лошо. И точно затова Мама Едно си оставаше Леля Две, и затова в редките случаи, когато ги навестяваше, не искаше да погледне Харло в очите, колкото и да се опитваше той, и затова не искаше да говори за нищо, освен с онзи гаден ядосан глас. „Леля Стони мрази думите, Харло — беше обяснил Грънтъл, — но само когато те се промъкнат близо до нея, до там, където се крие, разбираш ли?“ Разбираше, да. Всичко разбираше той. Снел улови погледа му и се намръщи, устата му замърда в злобна закана. Сестричката му, Братовчедка Две, която се казваше Мю, гледаше от другия край на масата, виждаше, но не разбираше, защото как можеше да разбере, като беше само на три годинки; а Братовчедка Три, тя пък се казваше Хинти, лежеше в люлчицата си цялата повита, в пълна безопасност, пазена от всичко, и точно така трябваше да е с най-малките. Харло беше на пет, може би близо шест, но вече висок — „разтегнат“, смееше се Грънтъл, „разтегнат и мършав, защото така растат момчетата“. Леля Мирла беше сложила останалите зеленчуци в димящия котел над огнището. Погледна разбиращо мъжа си, а той кимна, без да спре да разтрива пънчетата под коленете си, където повечето хора си имаха прасци, глезени и ходила, но Чичо Бедек беше претърпял злополука — което беше нещо като Изнасилване, само че не нарочно — тъй че не можеше да ходи, което правеше живота труден за всички тях и означаваше, че Харло трябва да прави каквото е нужно, след като Снел май не го интересуваше да прави каквото и да било. Освен да измъчва Харло, разбира се. Въздухът в стаичката замириса на пръст и сладникаво, щом леля Мирла хвърли още сух тор в малкото огнище под котела. Харло знаеше, че на заранта ще трябва да иде да събере още и че това означава да излезе много извън града, чак нагоре по западния бряг на езерото, което си беше приключение. Снел дояде лука си и запристъпва към Харло, стиснал юмруци. Но Харло вече чуваше ботушите отвън на уличката, пращенето на сухата папрат по срутения покрив отсреща, а след миг Чичо Две дръпна чергилото и надникна вътре, навел глава. Шарките на лицето му изглеждаха съвсем прясно нарисувани, толкова ярки бяха, а очите му светеха като пламъчета на свещи. Оголи в усмивка дългите си зъби. Бедек му махна. — Грънтъл! Хайде влизай! Виж Мирла какъв пир ни готви! — Тъкмо навреме значи — отвърна едрият мъж и влезе. — Нося пушено конско. — Погледна Харло и каза: — Тоя трябва да поналее мускул малко. — Ох, не мирясва, това му е проблемът — рече Мирла. — За миг не се спира. Снел се беше намръщил, отдръпваше се и гледаше Грънтъл с омраза и страх. Грънтъл награби под мишница ритащия Харло, направи две крачки до огнището и подаде на Мирла увития с чул вързоп, който носеше. Бедек го гледаше изпод вежди. — Радвам се, че се върна жив и здрав — заговори той. — Чух за тебе при портата и за онова в Беля… проклятие, да не бях само толкова… негоден. Грънтъл пусна Харло и въздъхна. — Дните ти за яздене с кервани може и да са свършили, но това не те прави негоден. Чудесно семейство гледаш, Бедек, чудесно. — Нищо не гледам аз — измърмори Бедек. Харло познаваше този тон, много добре го знаеше и сигурно щяха да минат дни, седмица дори, преди Чичо Едно да се измъкне от тъмната дълбока дупка, в която беше сега. Работата бе в това, че на Бедек дупката му харесваше, обичаше Мирла да го обикаля, цялата милувки, прегръдки и тихо мъркане, и това щеше да продължи чак до нощта, когато почнеха да издават звуци в леглото, а на заранта, е, Бедек щеше да се усмихва. Когато Мирла правеше така обаче, когато беше само за своя мъж и за нищо друго, се падаше на Харло да се грижи за момичетата и да прави всичко, което трябва. А най-лошото бе, че никой нямаше да задържа Снел. Биенето ставаше много лошо тогава. Мирла не можеше да работи много след последното бебе — беше си наранила нещо в корема и вече се уморяваше много лесно, и дори тази прекрасна вечеря, която правеше сега, щеше да я изтощи и да й донесе главоболие. Когато имаше сили, кърпеше дрехи, но това ставаше рядко напоследък, което правеше набезите на Харло над околните пазари още по-важни. Той се задържа до Грънтъл, който вече бе седнал срещу чичо Бедек и беше донесъл делва вино, а това задържаше Снел по-надалече засега, което, разбира се, само влошаваше още повече нещата, които щяха да последват, но нищо. Не можеш да си избираш семейството, в края на краищата, нито братовчедите си, нито никой. Тях просто ги има, и толкова. Освен това можеше да тръгне рано сутринта, толкова рано, че Снел още да не се е събудил. Щеше да излезе от града, далече по езерния бряг, където светът се простира надалече, където отвъд съборетините има хълмове само с кози и пастири, а пък отвъд тях даже няма нищо освен пуста земя. Това, че е възможно да съществува такова нещо, нашепваше на Харло за възможности, каквито той не можеше и да се надява да назове по име или пък да опише с думи, но всички те бяха някъде там, в бъдещия живот, който изглеждаше смътен, призрачен, но пълен с обещания все пак. Светло като очите на Грънтъл бе това обещание и тъкмо в него се вкопчваше Харло, когато юмруците на Снел започнеха да го удрят. Бедек и Грънтъл си говореха за старите дни, когато бяха работили по едни и същи кервани, а на Харло му се струваше, че миналото — свят, който така и не беше виждал, защото е било преди Изнасилването — е място на велики дела, място гъмжащо от живот, където слънцето бе по-ярко, залезите по-червени, звездите блестяха на черно небе, а луната не беше покрита с мъгли, и мъжете бяха по-високи и по-горди, и там никой не трябваше да говори за миналото, защото всичко се случваше точно сега. Може би точно така щеше да намери и бъдещето, ново време, в което ще застане, висок и горд. Време, в което щеше да може да се „разтегне“. Снел се беше свил в тъмния ъгъл, очите му блестяха в закана и се хилеше злобно. Мирла им донесе чинии, пълни с ядене. Накъсаните листове пламнаха бързо, отнесоха се на черни парцали през комина, а Дюйкър ги гледаше как си отиват и виждаше врани. Хиляди врани. Крадци на памет, отмъкнали всичко, за което можеше да си е помислил, всичко, което можеше да е възкресил, за да облекчи безполезността на сегашния си живот. Всичките му борби да си спомни лица бяха претърпели поражение и всяко негово усилие да напише тази жестока история се беше провалило. Думи плоски и безжизнени, сцени, описани с гласа на мъртвия. Кои бяха онези другари, които стояха тогава до него? Кои бяха онези уикци, малазанци, онези магове и воини, онези войници и свещени жертви, накацали високо над пътя като стражи на безсилието и взрени надолу в собствените си, крачещи в марш сенки? Бълт. Лъл. Сормо Е’нат. Колтейн. Имена, но без лица. Хаосът и ужасът на битките, на залитането от умора, на отворените кървящи рани, на прахта и вонята на изпражнения… не, не можеше да пише за всичко това, не можеше да предаде истината за него, за каквото и да било от него. Паметта се проваля. Обречена завинаги, докато се стремим да обрисуваме сцени, да очертаем рамката им, да бъде описан всеки акт, смислен и разумен, ирационален и безумен, но някъде там, отдолу, трябва да има гъста, плътна тиня на мотивация, на значение, на смисъл — трябва да има. Алтернативата е… неприемлива. Но само дотук го водеха всичките му усилия, отново и отново всеки път. Неприемливите истини, онези, пред които никой разумен човек не би могъл да застане, не би могъл да погледне в очите. Това, че нищо не е достойно за почит и благоговение, нито дори простият факт на оцеляването, а със сигурност не и безкрайният низ от провали, от неизброими смърти. Дори и тук, в този мирен град, той наблюдаваше гражданите във всичките им ежедневни игри и с всеки миг презрението му се усилваше. Не харесваше начина, по който мислите му ставаха все по-сурови, все по-изпълнени с изумление от безкрайните сцени на едно като че ли безумно, безсмислено съществуване, но изглежда, че нямаше изход от това, докато наблюденията му разбулваха дребнавостта на живота, битките, мълчаливи или не, с жени, съпрузи, приятели, деца, родители, със самото блъскане в гъмжилото по улиците всеки живот изглеждаше затворен около себе си, праведен и безразличен към чуждите — хора, напълно затънали в собствения си живот. И все пак не трябваше ли да го радват тези неща? Не трябваше ли да го радва пълната им свобода, необичайният лукс да си въобразяват, че властват над собствения си живот? Не властваха, разбира се. В свободата, която всеки от тях може би притежаваше, те вдигаха собствените си стени, носеха пранги, направени от собствените им ръце. Дрънчаха веригите на чувства, на страхове и грижи, на отчаяние и злоба, на войнствеността, която с ярост негодува срещу анонимността, която задушава всекиго. Да, крайно неприемлива истина. Не беше ли точно това движещата сила зад стремежа към власт? Да разкъсаш анонимността, да издигнеш слава и безчестие като огнен щит и бляскав меч? Да нададеш вик, който да се чуе извън портите на собствения ти живот? Но, ах, как до гуша му бе дошло на Дюйкър от такива викове. Свивал се беше от страх сред техния вой на непокорство и триумф, за да се изпълни накрая с отчаяние и безсилен гняв. Екът на всяка власт беше еднакъв по същество със своята празнота. Всеки историк, достоен за това звание, можеше да разбере това. Не, нямаше смисъл в писането. Нямаше повече полза, отколкото тупането на бебешки юмручета в тишината, нехайна за всякакъв плач. Историята не означаваше нищо, защото единственото непреходно беше човешката глупост. О, имаше мигове на величие, на ярки дела, но колко трае тази светлина? От един дъх до следващия, да, и не повече от това. Не повече от това. Колкото до останалото, гази през костите и руините, защото те са каквото остава, което трае, докато всичко не стане на прах. — Замислен изглеждаш — каза Малът, като се наведе с пъшкане да напълни халбата на Дюйкър. — Което, предполагам, не би трябвало да буди изненада, след като току-що изгори усилията си от близо година, да не говорим за златния консул за папирус. — Ще ти възмездя разхода — каза Дюйкър. — Не ставай глупав — отвърна лечителят и се отпусна отново на стола си. — Казах само, че изглеждаш замислен. — Привидностите лъжат, Малът. Изобщо не държа да мисля повече. За нищо. — Добре. Значи истинска среща на умове. Дюйкър продължи да се взира в огъня, да гледа излитащите през комина врани. — За тебе е неразумно. Имаш да мислиш за платени убийци. Малът изсумтя. — Убийци. Анци вече говори да изровим дузина проклетии. Бленд дебне около щаба на Гилдията, а Пикър и Блупърл действат със съветник Кол да надушат източника на поръчката. Една седмица му дай някъде и проблемът ще престане да е проблем. Перманентно. Дюйкър се усмихна вяло. — Не се бъркай с малазански морски пехотинци, пенсионирани или не. — Като си помислиш, хората трябваше вече да го знаят, нали? — Хората са глупави, Малът. Лечителят се намръщи. — Не сме всички. — Вярно. Но Гуглата чака всекиго, глупав, умен, хитър, безмозъчен. Чака, със същата веща усмивка. — Нищо чудно, че си изгори книгата, Дюйкър. — Да. — Е, щом няма да пишеш история повече, какво ще правиш тогава? — Да правя? Ами, нищо. — Виж, за това знам всичко… о, недей дори да се опитваш да възразяваш. Да, лекувам по някого от време на време, но бях войник някога. А сега не съм. Сега си седя и дебелея, а тлъстината е отровена дълбоко и дълбоко с някаква цинична злъч. Загубих всичките си приятели, Дюйкър. Не е по-различно, отколкото с теб. Всички загубих, и за какво? Проклет да съм, ако знам, проклет и проклет, но не знам „защото“ на това, не знам „защото“ на нищо. — Среща на умове, и още как — каза Дюйкър. — Но пък, Малът, ти като че ли отново си на война. Срещу обичайния неумолим смъртен враг. — Гилдията ли? Може и да си прав. Но няма да продължи дълго, нали? Не ми харесва да съм пенсиониран. Все едно са обявили, че вече нищо не струваш, каквато и да е била цената ти, и колкото повече продължава, толкова повече разбираш, че цената изобщо не е била онази цена, която си мислил, че е, с което става още по-лошо. Дюйкър остава халбата си и стана. — Висшият алхимик ме е поканил утре на обяд. Най-добре ще е да си лягам и да поспя малко. Пази си гърба, лечителю. Понякога момчето бута, а дамата я няма никаква да дръпне. Малът само кимна, поел бремето с гледането в огъня, след като Дюйкър вече си тръгваше. Историкът остави топлото зад гърба си и тръгна през течения и пластове мразовит въздух към стаята си. Все по-студено и по-студено, с всяка стъпка. Някъде горе над противния храм врани танцуваха с искри от комина, буквално невидими в тъмното. Всяка от тях носеше дума, но искрите бяха глухи. Твърде увлечени бяха в екстаза на своя ярък, ослепителен огън. Поне докато не угаснат. Газ изхвърча навън рано, веднага щом разбра, че няма да получи достатъчно пари от дневния приход, за да си плати нощното пиене. Торди изгледа съпруга си, докато се отдалечаваше в нощта, с онази негова жалка походка, наведен напред и забързан — винаги ходеше така, щом се ядосаше. Нямаше представа къде отива, пък и честно казано — беше й все едно. Вече на два пъти през последната седмица онзи мършав червей, хлапето, беше нападнал зеленчуковата й сергия. Богове, къде гледат родителите в днешно време? Изтърсакът беше може би на пет години, не повече от това, със сигурност, а вече беше бърз като змиорка в плитчините — и защо не го държаха на каишка, както трябва да се държи дете? Особено в тия времена, когато имаше хора колкото щеш, дето можеха да го отвлекат, да го използват или да го продадат колкото се може по-бързо. А ако го използваха по онзи, лошия начин, след това щяха да му извият врата, макар че Торди май нямаше да има нищо против, само дето беше жестока мисъл и жестока картинка, и по-скоро на мъжа й му прилягаше да мисли така, отколкото на нея. Той обаче сигурно мислеше само за парите, които можеше да спечели, ако кражбите престанат. И сигурно какво ще направи с изтърсака, ако го спипа. Потръпна при тази мисъл, но я отвлече Ну, кучето пазач в градината до нейната. Лаят му изригна някак необичайно, но тя си спомни мъжа си и походката му и как мразеше Ну Газ, особено когато вървеше така. Когато Газ залиташе към дома, пиян и негоден за нищо, краставото псе не издаваше и звук, изобщо не му обръщаше внимание. Кучетата, знаеше тя, подушваха лошите намерения. Други животни също, но особено кучетата. Газ никога не посягаше на Торди, дори да я сбута или да я плесне, защото без нея и градината, която гледаше, щеше да я закъса и го знаеше много добре. Беше се изкушавал, много пъти, о, да, но после изведнъж очите му светваха с разпалената искра на изненадата. Тогава се усмихваше и й обръщаше гръб, запазил сакатия си юмрук за някой друг. Газ обичаше хубавия бой, в някоя тъмна уличка зад някоя пивница. Обичаше да рита в лицето, стига жертвата му да е по-дребна от него и по-пияна. И без никакви приятели, които може да се намесят или да му скочат изотзад. Така се оправяше той с мизерията на живота си, или така поне твърдеше често. Торди не беше много наясно заради какво е цялата тази мизерия, макар да имаше някои предположения. Самата тя, първо. Жалкото парче земя, което имаше за зеленчуците си. Яловата й утроба. Начинът, по който я похабяваше възрастта и тежкият труд — отнемаха топлината, която бе имала някога. Много неща имаше у нея, които го правеха нещастен. И общо взето имаше късмет, че го бе задържала толкова дълго, особено когато беше работил с мрежите на онази рибарска лодка, мрежите, дето, уви, бяха отнели всичките му пръсти онази нощ, когато нещо голямо беше чакало долу, неподвижно и толкова невидимо, че екипажът издърпал мрежата на борда. А то изригнало с дивашка сила и профучало към реката като таран. Пръстите на Газ, всички заплетени, се бяха изтръгнали като моркови и сега си имаше само палци и два реда кокалчета. Юмруци, направени за бой, казваше често, оголил зъби. „Това и за нищо друго.“ Това беше съвсем вярно и добра причина, предполагаше тя, да се напива, когато му падне. Напоследък обаче бе започнала да се чувства не толкова щедра — не, по-точно не изпитваше почти никакво чувство. Дори съжалението се беше стопило, отнесено като сухо листо от есенен вятър. И беше все едно, че той се промени, тук пред очите й, макар да разбираше вече, че промяната е _зад_ очите й — не онзи, който гледаше, а който правеше гледането. Вече не се присвиваше пред гнева му. Не я плашеше походката му, настръхнал от яд и забързан, само гледаше мълчаливо и виждаше безсилието, виждаше самосъжалението в този безполезен гняв. Душата й беше празна значи. Отначало си беше помислила, че така ще си остане, сигурно до края на живота й. Но нещо бе започнало да изпълва тази пустош. Отначало се бе появило с внезапното жегване на угризението, но вече не. Сега, щом мисълта за убийство изпълнеше главата й, беше все едно, че се потапя в благоуханна баня. Газ беше нещастен. Той го казваше. Щеше да е по-щастлив, ако е мъртъв. А честно казано — тя също. Цялата тази любов, цялата тази отчаяна нужда, а беше негоден за нищо. Трябваше отдавна да го е изхвърлила от живота си и той го знаеше. Да държи на него така, както го правеше, беше мъчение. Беше й казвал, че бие само слабаци. Глупаци и още по-лоши от тях. Казваше й, че го прави, за да пази ръцете си силни, да вкорави кокалчетата, да се вкопчи (ха, това беше добро) в някакво основание да остане жив. На човек му трябва умение, да, и никакво значение няма добро ли е, или лошо, никакво. Но истината беше, че избираше най-долните, най-големите кучи синове, които можеше да намери. Да докаже, че може, да докаже тези кокалести юмруци и как могат да убиват. Да убиват, да. Четирима дотук, беше съвсем сигурен. Рано или късно, знаеше го, монетата щеше да се обърне и тогава неговият студен труп щеше да лежи по лице в някоя задна улица. Е, добре. Когато изплащаш повече, отколкото струваш, рано или късно идва някой да събере парсата. Знаеше, че тя няма да скърби за него. Обичащият може да види кога обичаният престава да му отвръща с обич. Не я винеше и не я обичаше по-малко заради това. Просто нуждата му беше станала по-жестока. Пивницата „Синята топка“ заемаше ъгъла на грамада от жилищни съборетини, която вонеше на урина и гниеща смет. В разгара на празненствата нощната анархия по тези задни улици, водещи от кейовете, достигаше нови висоти, а Газ не беше единственият, който си търсеше белята по тях. Хрумна му, че може би не е чак толкова необикновен, колкото беше вярвал. Че може би е просто един сред хиляди негодни пройдохи в този град, всички намразили себе си и душещи по дири като псета. Онези, които го познаваха, му отваряха място, отдръпваха се от пътя му, докато крачеше към терените за бой, които си беше избрал, зад „Синята топка“. Споходилата го мисъл — за другите, със скритите в сянка лица, които виждаше около себе си — бе краткотрайна, отвя се при мириса на кръв във влажния душен въздух. Някой я беше пуснал с бой и сигурно още се перчеше там, в другия край на уличката. Е, Газ можеше да му даде на тоя кучи син каквото той беше дал на някой друг… ето го и тялото, свита застинала фигура. Газ го сръга. Чу хрип от гърлото, пълно с пяна и кръв. Заби петата си в гръдния кош, просто за да чуе хрущенето и пукота. Кашлица, бликнала кръв, тих стон — и последният дъх. Свърши. Толкова лесно. — Доволен ли си, Газ? Завъртя се светкавично и вдигна ръцете си в гард, който сигурно щеше да пропадне… но юмрукът, който мислеше, че идва, така и не дойде и той с ругатня отстъпи назад, докато гърбът му не опря в стената; зяпна с нарастващ страх високата забулена фигура пред себе си. — Уплашен съм — изръмжа войнствено. Смехът го заля като вълна. — Отвори се, Газ. Душата си. Поздрави своя бог. Усещаше въздуха на зъбите си, усещаше устните си, изпънати и как се напукваха, докато не закапа кръв. Сърцето му заби като чук. — Нямам никакъв бог. Не съм нищо освен проклятия и не те познавам. Изобщо. — Разбира се, че ме познаваш, Газ. Направи ми жертвоприношения, шест пъти вече. И още ще има. Газ не можеше да види лицето под гуглата, но въздухът между двамата изведнъж се сгъсти от някаква лютива, лепкава миризма. Като студена кал, като онази, която течеше на мръсни потоци зад кланицата. Стори му се, че чува бръмчене на мухи, но звукът идваше някъде отвътре, беше в собствената му глава. — Не убивам за теб — отвърна с тънък, отслабнал глас. — И не трябва. Не искам жертвоприношения. Не е… необходимо. Вие смъртните освещавате всяко парче земя, което изберете, дори тази задна уличка. Изцеждате живот на нея. Нищо повече не се иска. Никакъв стремеж, никаква молитва, нито зов. Призовават ме вечно. — Какво искаш от мен? — Засега — само да продължиш да жънеш души. Когато дойде времето за повече от това, Газ от Джадроуби, ще ти бъде показано какво трябва да се направи. — А ако не искам? — Исканията са без значение. Не можеше да махне адското бръмчене от черепа си. Тръсна глава, стисна за миг очи. Когато ги отвори, богът беше изчезнал. „Мухите. Мухите са в главата ми. Богове, махнете се!“ Някой беше влязъл в уличката. Клатушкаше се, ломотеше нещо, протегнал едната си ръка напред да не се спъне в нещо. „Не мога да ги махна. Да!“ И изведнъж разбра истината. Разбра, че убиването ще заглуши тези проклети мухи. Обърна се, залитна напред и бързо закрачи към пияния глупак. А той вдигна очи в последния момент, за да види двата ужасни юмрука. Крут от Талиент забави крачка. Някой стоеше в сянката пред вратата на жилището му. Той спря на десет крачки и рече: — Добра работа. Повечето път беше зад мен и ме накара да си помисля, че това никак не е добре, но ето те тук. — Здравей, Крут. Крут позна гласа и се сепна, взря се в сумрака. Едва очертана фигура — но и нея я позна. — Богове на бездната, изобщо не мислех, че ще се върнеш. Имаш ли си представа какво се случи, след като изчезна? — Не. Защо не ми разкажеш? Крут се усмихна. — Може. Но не тук, навън. — Някога живееше в по-добър квартал, Крут. Ралик Ном излезе на по-светло и усмивката му се разшири. — Изобщо не си се променил. И да, познавал съм и по-добри времена. Неприятно ми е да го кажа, но ти си виновен за това, Ралик. Високият мършав убиец се обърна и огледа жилищната сграда. — Живееш тук? И аз съм виновен? — Хайде да влезем — каза Крут. — Живея на горния етаж, разбира се, над ъгъла към задната уличка — лесно стигаш покрива и е тъмно като в подмишницата на Качулатия. Ще ти хареса. След малко седяха в по-голямата от двете стаи на изподрасканата маса, на която клечеше дебела почти догоряла свещ с пушлив фитил, а до нея — глинена делва с вкиснал ейл. Държаха калаени чаши, от които течеше. След като наля, Крут мълча дълго. Накрая се засмя и възкликна с весело изумление: — Леле! Появата ти тук, жив и здрав, току-що направи нещо, което Крафар не можа. Имахме си култ, Ралик Ном, почитахме паметта ти. Крафар го забрани в Гилдията, после се опита да го изкорени — принуди ни да се крием надълбоко. Не достатъчно при мен — аз съм под подозрение, взеха, че ме изолираха, все едно вече съм мъртъв. Старите контакти… гледат направо през мен, все едно че не ме виждат, Ралик. Адски трудно беше. — Крафар ли? — Себа, от котилото на Тало. В разправиите кой да поеме нещата след Воркан излезе непокътнат — още диша, искам да кажа. Гилдията се смали, Ралик. Вътрешни борби, много добри убийци се отвратиха и просто се махнаха. В Ерлингарт най-вече, неколцина в Черен Корал, ако можеш да го повярваш. Чух даже слухове, че някои са отишли в Пейл да се включат в малазанските Нокти. Ралик вдигна зацапаната си с червено длан. — Чакай малко, проклет да си. На кой идиот му е хрумнало за култ? Крут сви рамене. — Просто така стана, Ралик. Не точно култ — думата е неподходяща. По-скоро е… философия. Философия на убийството. Никаква магия, първо. Прах отатарал, ако можеш да си намериш. Но Себа Крафар иска пак да ни върне към магията, въпреки че ти показа ясно кой начин е по-добрият, по-сигурният. Той обаче е упорит — на тях им е в кръвта, нали? — Крут плесна по масата, с което катурна свещта, и припряно посегна да я задържи, преди жалкият пламък да угасне. — Нямам търпение да видя лицето на Крафар, когато влезеш в… — Ще се наложи да потърпиш — отвърна Ралик. — Още нещо, приятел. Не казваш на никого нито дума. Крут се усмихна разбиращо. — Засада замисляш, нали? Прегазваш през трупа на Крафар и поемаш Гилдията. И трябва да подготвиш планове, а аз тука ще ти помогна, ще кажа на тия, дето са сигурни и верни, дето ще застанат зад теб… — Млъкни. Има нещо, което трябва да знаеш. — Какво? — Нощта, в която изчезнах, помниш ли? — Разбира се. — Още някой изчезна тогава. Крут примига. — Е, да… — А сега аз се върнах. — Върна се. Ралик отпи глътка ейл. После още една. Крут го зяпна. След това изруга. — И тя ли? — Да. Крут пресуши чашата си, бързо си наля пак и се отпусна в стола. — Богове на бездната. Горкият Крафар. С нея ли работиш по това, Ралик? — Не. — Не че ще й трябва помощ… — Не знам къде е тя, Крут. Не знам какво замисля. Ако изобщо замисля нещо. Нито знам, нито мога да гадая, както и ти. — Тогава какво правим, Ралик? — Не променяш нищо, правиш каквото правиш обикновено. — Обикновено? — изсумтя Крут. — Бавно да мра от глад? — Имам пари. Достатъчно за двама ни. Скрити са тук-там. — Ралик стана. — Разбирам, че сега покривите нощем са безопасни. — Освен крадците, дето щъкат като мишки, и един бухал не можеш да видиш. Както казах, Гилдията е на колене. — Добре. Ще се върна преди съмване. Засега не прави нищо, Крут. — В това ме бива. Ралик се намръщи, но не отвърна нищо. Обърна се към прозореца и го отвори. Нямаше и нужда да казва нещо, ако питаха Крут. Вярно, самия него го биваше в неправенето на нищо. Но не и Ралик Ном. Него изобщо не го биваше в това. „О, това ще е забавно, и още как.“ Мърморенето го преследваше по тъмната уличка — гърлени звуци, които излизаха от двайсетина зъбати усти, изплезени езици, изпънати устни. Очи се въртяха и бляскаха в сумрака. Искарал Пъст, маг и Върховен жрец на Сянка, се озърташе през рамо и правеше гримаси на богомолците си. Ругаеше ги и се кискаше. Плезеше им се. Зъбеше се и пулеше очи. А плашеше ли ги това? Не! Тъкмо напротив, ако можеше да повярва човек на такава лудост. Дращеха към него, стиснали в лапи плячката си от нещастните жертви по пазарите, лицата им се гърчеха като при болка от запек или нещо също толкова ужасно. Вбесяващо! — Нищо, нищо, забрави за _тях_. Имам си задачи, мисии, важни дела. Работа имам да свърша. И забърза отново, газеше през сметта и чуваше съществата зад себе си — газеха през същата смет. Спираше при всеки проход между къщите, озърташе се по улиците и притичваше към следващия вход. След него бок’арала се скупчваха, поглеждаха насам, поглеждаха натам и хукваха да го догонят. Той изведнъж се закова на място. Миг по-късно звукът от хлъзналите му се пети се повтори от безчет нокти, заорали в камъните. Искарал Пъст се хвана за косите и се завъртя. Всички бок’арала стояха наведени, притиснали възлестите си юмруци в малките си черепи. — Оставете ме на мира! — изсъска им той. Отвърнаха му със съскане. Той ги заплю. Те го изпръскаха със слюнка. Заудря се по главата. Те също заблъскаха главите си с юмруците, пълни с дрънкулки и смачкани плодове. Присвил очи (присвил очи!), Искарал Пъст бавно застана на един крак. Видя как бок’арала се залюляха, и те застанали на един крак. — Богове на бездната, всички съвсем са полудели! Обърна се и погледна ядосано тромавия осмоъгълен храм на петдесет крачки по улицата, вдясно. Стените му представляваха хаотична гмеж от ниши и безформени ъгли, истинско изобилие от сенки. Искарал Пъст въздъхна. — Новото ми обиталище. Скромен бордей, но ще ми свърши работа. Мисля да го оправя, разбира се, когато има време. О, обичаш златни прибори и копринени кърпички, нали? Просто някои нещица от посъбраното от мен тук-там, но съм доволен. Паяци? Не, никакви паяци тука, о, не. Просто не се разрешава. Гадни същества, да, отвратителни. Никога не се къпят. Гадни. Зад гърба му запя нечленоразделен хор. — О, тях ги остави. Виж, родата на бившата ми жена — ако знаех, ами да, разбира се, че изобщо нямаше да й скоча, ако се сещаш какво имам предвид. Но така е то — ожениш се и накрая ти се качи на врата цялата семейна менажерия. И макар тя да се омете вече, тая суха коруба с щръкнали във въздуха крака, е, признавам, чувствам се отговорен за нещастните й близки. Не, не, тя изобщо не приличаше на тях. По-лоша беше всъщност. Признавам, че се бях побъркал за малко. Безумието на младостта, предполагам. Кога се оженихме ли? Ами четири-пет години вече, м-да. Само че все едно е било цял живот и толкова се радвам, толкова се радвам, че свърши. Още винце, миличко? Усмихнат, Искарал Пъст пое към храма. Тънещи в сенки стъпала водеха към тънеща в сянка площадка под нащърбения каменен трегер; о, всичко бе направено много добре. Двукрилата врата беше огромна, истинска порта почти, облицована с лъскав бронз, с огромния барелеф на връхлитащи Хрътки. Великолепен вкус! Предадено с любов, целият този озъбен ужас. — Да, вратите са моя идея, от моята ръка всъщност… шегичка. Пана, скулптура, портретура, карикатура, керамикатура… керамика имам предвид, просто използвах техническия термин. Само погледни тази погребална урна — прелестна е, да. Тя е вътре. Възлюблената ми починала. Починалата ми възлюблена, блаженопочившата ми, хи-хи — о, да й сгъна крайниците не беше лека задачка, да ти кажа, едва я побрах вътре. Знам, трудно е да се повярва, че е вътре, в урна не по-голяма от делва за вино. Много умения притежавам, да, както е редно за най-славния смъртен слуга на Върховен дом Сянка. Но ще ти кажа едно — тя много се бори, докато влезе вътре! Присви се пред бронзовите врати и изгледа свъсено зейналите челюсти на Хрътките. Посегна с кокалестата си ръка и почука носа на Барън. Последва кухо отекване. — Знаех си — рече той и кимна. Бок’арала се поклащаха зад него, почукваха се по муцуните и си кимаха мъдро. Лявото крило се открехна. Показа се покрита с качулка глава, на височината на гърдите му. Тънък женски глас прошепна: — Никакви такива. — Никакви такива кои? — Ще оплескат мебелите. Искарал Пъст се намръщи. — Тя е луда. Защо всички, които срещам, са луди? Слушай, жалка послушнице, я се дръпни настрана. Остържи пъпчивото си чело в плочите и целуни драгоценния ми крак. Аз съм самият Искарал Пъст. — Кой? — Искарал Пъст! Върховен жрец на Сянка. Маг на Върховния дом. Най-довереният, обичан и ценен слуга на нашия бог! Хайде, дръпни се встрани, пусни ме! Предявявам иск за този храм по силата на правото, по правото на старшинството, по силата на естественото превъзходство! Ще говоря незабавно с Върховната жрица! Събуди я, почисти я, изправи я, подпри я — каквото там трябва да направиш, за да я приготвиш за мен. Вратата се открехна още и изведнъж послушницата се изправи пред него, нелепо висока. Отметна назад качулката си и откри изящно изваяно лице, обкръжено от права ръждивочервена коса. Заговори с дълбок мелодичен глас: — Аз съм Върховната жрица Сордико Куалм на храма на Сянка на Даруджистан. — А-а, майстор в маскирането значи. Също като мен. — Да, това го виждам. — Виждаш? — Да. — О, това ако не е забавно. — Кривна глава. — Хич не е забавно. — Усмихна й се свойски. — И какво мислиш, че съм, скъпа? — Нещо като изпечена на слънцето жаба, струва ми се. — Точно каквото исках да си помислиш. Хайде, покани ме вътре, преди да съм се остудясал. — Ядосал, имаш предвид. — Остудясал. Става студено. Кехлибарените й очи се изместиха към стъпалата зад него. — А рожбите ти? — Ха-ха. Не са ми рожби. Ти тях ги остави. Те може да плачат, може да хленчат, може да се умилкват, може да… — Точно в момента махат с ръце в съвършено подражание на тебе, Искарал Пъст. Защо го правят? — Забрави ги, казах. Тя сви рамене и отстъпи назад. Искарал Пъст се промъкна вътре. Сордико Куалм тръшна вратата и я заключи. — Тъй. Значи претендираш, че си Върховен жрец. Откъде? — Седемте града, тайният манастир. — Какъв манастир? — Оня, дето е таен, разбира се. Няма нужда да знаеш и аз няма нужда да ти казвам. Заведи ме до покоите ми, уморен съм. И гладен. Искам вечеря със седем блюда, много и качествена храна, деликатно вино и млади знойни слугини, готови да задоволят прелестния ми каприз. — Уви, не мога да се сетя и за една слугиня тук, която би докоснала каприза ти, както старомодно го нарече. Колкото до останалото, нека не се каже, че съм била нехайна в предлагането на колеги служители на всяка вежливост, както подобава на моя храм. — Твоят храм, тъй ли? — Искарал Пъст се изкиска. — Не задълго, но не казвай нищо засега. Остави й тези жалки заблуди. Усмихни се, да, и кимни… а _те_ как влязоха, в името на Бездната? Бок’арала се бяха струпали зад Върховната жрица и клатеха глави. Тя се обърна рязко. — Не знам. Има прегради… би трябвало да е невъзможно. Крайно смущаващо, наистина. — Все едно — рече Искарал Пъст. — Води, низша. Едната й тънка вежда леко се вдигна. — Претендираш, че си Магът на Върховен дом Сянка. Доста сериозно твърдение. Имаш ли доказателство? — Доказателство? Аз съм това, което съм, и толкова. Моли се ти, моли. Моли се, искам да кажа, искрено се моли, и може да те осенят какви ли не прозрения, да те смирят, да те сведат до възхитено обожание. — И добави: — О, чакай само да направи точно това! О, как ще се запее друга песен тогава, нали! Остави ги слугините, дето ще задоволяват моя каприз, тази възхитителна жена ще е! Тя го изгледа, после се обърна рязко сред вихрушка от роби и му махна да тръгне след нея. Изяществото, което несъмнено търсеше, се помрачи почти моментално, след като трябваше да бута настрани и да залита срещу вълната от бок’арала, всичките озъбени в лудешки безмълвен смях. Обърна се за миг, за да хвърли ядосан поглед на Искарал Пъст, но не успя да засече тържествуващата му усмивка. Влязоха в светая светих. — Скоро — прошепна Искарал Пъст. — На вратите им трябва боя, м-да. Скоро, много скоро ще е… — Богове на бездната! — ахна стражът. — Ти си по-голям от баргаст! Маппо Рънт наведе глава притеснен, че толкова е стъписал този минаващ пазач. Стражът се олюля назад, стисна се за гърдите за миг — да, позастарял беше, но жестът като че ли бе само това, жест и внезапният страх на трелла, че неволно е пратил първия гражданин, когото бе срещнал, през портата на Гуглата, бавно отстъпи място на срам. — Съжалявам, господине — изломоти той. — Просто исках да ви попитам нещо, само това. Стражът вдигна фенера си по-високо. — Ти демон ли си? — Редовно ли срещате демони по време на патрулирането си? Наистина необикновен град. — Разбира се, че не. Искам да кажа, рядкост е. — Аха. Аз съм трелл, от равнините и хълмовете на изток от Немил, която се пада на запад от Джаг Одан и Седемте града. — Е, и какъв ти е въпросът? — Търся храма на Бърн, господине. — Мисля, че ще е най-добре да те придружа дотам, трелл. Движил си се само по задните улички тая нощ, нали? — Помислих, че така ще е най-добре. — И правилно. Сега двамата с теб ще направим същото. Все едно, ти си в квартал Джадроуби, а храмът, който търсиш, е в квартал Дару. Доста има да повървим. — Много сте щедър с времето си, господине. Стражът се усмихна. — Трелл, ако се влееш в някоя пълна с хора улица, сигурно ще предизвикаш вълнения. С това, че те поемам, се надявам да го предотвратя. Тъй че не е щедрост. Просто си изпълнявам задължението. Маппо отново се поклони. — Все пак ви благодаря. Празненствата в този квартал, изглежда, се бяха съсредоточили на главните улици, окъпани от синкавата светлина на газовите лампи. Не беше трудно да се избягват такива места с градския страж, който го водеше през криволичещите задни проходи и пресечки. А малкото фигури, които се мяркаха на пътя им, бързо се измъкваха, щом видеха униформата на стража (или може би огромното туловище на Маппо). А после, зад някаква схлупена пивница, се натъкнаха на два трупа. Стражът изруга под нос, наведе се над единия и го освети с фенера. — Това започва да става проблем — измърмори, когато златистата светлина огря зацапания със смет паваж и лъскавата локва засъхваща кръв. — Този явно е пребит. Юмруци и ботуши — познавах го, горкия човек. Губеше боя с пиячката… е, битката вече свърши, приятел, Беру да благослови душата ти. — Премести се до втория. — А, да. Гуглата да го вземе тоя, който е направил това — имаше други четирима, по същия начин. Това го знаем. Още не можем да разберем какво оръжие използва… сап може би. Богове, това ако не е жестоко. — Господине — обади се плахо Маппо, — струва ми се, че имате по-важни задачи тази нощ. Само да ми кажете посоката… — Не, ще те заведа, трелл. Двамата са мъртви вече от две камбани — без значение е, ако полежат тука още малко. — Изправи се с въздишка и добави: — Мисля, че е време управата да се обърне към някой маг или жрец. — Желая ви успех. — Така и не мога да си го обясня — каза стражът, след като отново поведе трелла. — Все едно, че мирът не стига — все някой трябва да изпълзи от дупката с кръв по ръцете. Да сее раздор. Нещастия. — Мъжът поклати глава. — Да можех да намеря само някаква причина за тия мерзости. Не са нужни. Никой не ги иска и никой не иска това, което причиняват. Какво е нужно тука? Мотива им имам предвид. Това бих искал да разбера. Какво им трябва, какво искат? Самото опиянение от силата? Да се наложиш? Усещането за власт над живот и смърт? Богове, да можех само да разбера с какво са им пълни мозъците. — Не, господине — отвърна Маппо. — Радвайте се, че не го знаете. Дори зверовете отстъпват на такава враждебност. Убийците сред вашия вид, сред моя, са точно това — зверска диващина, съчетана с разум, или поне с това, което минава за разум. Живеят в един размътен свят, господине, объркан и плашещ, зацапан от завист и злоба. А накрая умират така, както са живели. Изплашени и самотни, и всякакъв спомен за сила и власт се оказва илюзия, фарс. Градският пазач беше спрял и го бе зяпнал. Точно зад изхода на уличката имаше стена и вляво — неосветен свод на някакъв тунел или порта. След миг мъжът изсумтя, обърна се и отново поведе Маппо през вонящия проход през стената, където воинът трелл трябваше да се наведе, за да мине. — Трябва да сте могъщо племе там, в отечеството ви, ако съплеменниците ти са толкова едри като теб — отбеляза стражът. — Уви, обикновено не сме убийци, господине. Ако бяхме, сигурно щяхме да я караме по-добре. А иначе славата на моя народ е повехнала. — Маппо спря и погледна назад към портата, през която току-що бяха минали. Видя, че стената е само фрагмент, ивица с дължина не повече от петдесет крачки. В двата края, на мястото, където трябваше да продължава, се подаваха сгради. Стражът се засмя. — М-да, не е останало много от стената Джадроуби. Само тази порта и тя се използва от крадци и тям подобни. Хайде, вече е близо. Храмът на Бърн беше преживявал и по-добри дни. Голите варовикови стени бяха покрити с графити, четвъртити молитвени списъци, овални магически знаци и странни символи. Тук-там — груби проклятия, или поне така подозираше Маппо, ако можеше да се съди по усилията да ги заличат. Смет беше задръстила плиткия ров около основите и из нея щъкаха плъхове. Стражът го поведе покрай стената и надясно. Излязоха на малко по-широка улица. Площадката пред каменните стъпала на официалния вход на храма бе залята до глезените от дъждовна вода. Маппо огледа всичко това доста обезсърчен. Стражът, изглежда, забеляза разочарованието му и каза: — Да, култът увяхва. Твърде дълго е спала, предполагам. Знам, че не ми е работа да питам, но какво търсиш тук? — Не съм сигурен — призна Маппо. — Аха. Е, Бърн да те благослови тогава. Стражът се обърна и пое обратно по пътя си, явно към уличката с двата трупа. Споменът за тях бе останал в ума на Маппо и го загложди. Беше успял да зърне малко от загадъчните рани по тялото на втория. Жестоко, наистина. Де да можеше да има край на такива неща, да. Истински, благословен мир. Нагази в локвата пред двукрилата врата. Крилата се отвориха още преди да е почукал. Пред него стоеше изгърбен мършав мъж с тъжно лице. — Трябваше да знаеш, Маппо Рънт от Трелл, че това не можеше да продължи. Застанал си пред мен като откъснат крайник и всичко, което се излива от теб, зацапва ефира, поток, който сякаш няма край. — Ще има край — отвърна Маппо. — Когато го намеря отново. — Той не е тук. — Знам. — Нима си готов да вървиш през жилите на земята, Маппо Рънт? Затова ли дойде до този храм? — Да. — Избираш най-гибелно опасен път, Маппо. Отрова има там. Жесток студ. Лед, зацапан с чужда кръв. Вятър има, който вие с безкраен предсмъртен вой. Мрак има и е непрогледен. Скръб има, повече, отколкото дори ти би могъл да понесеш. Уязвима крехкост и неща неподатливи. Тежести, на които дори такъв като тебе не би могъл да устои. Ще извървиш ли все пак Пътя на Бърн, Маппо Рънт? — Длъжен съм. Тъжното лице стана още по-тъжно. — Така си и мислех. Можех да направя списъка си от предупреждения още по-дълъг, знаеш ли. Можехме да останем на местата си до края на нощта, ти в тази мокра локва, аз тук, и да редя зловещите подробности. И пак, в самия край, щеше да кажеш: „Длъжен съм“, и щяхме да сме си загубили времето. Аз прегракнал, ти — заспал прав. — Казваш го, все едно съжаляваш, жрецо. — Може и да съжалявам. Беше много поетичен списък. — Тогава непременно го изреди в цялата му пълнота в записките си в дневника за тази злокобна нощ. — Идеята ми харесва. Благодаря ти. Хайде, влез, обаче си изтрий краката. Но побързай — подготвяме ритуала, откакто корабът ви пристигна. — Широтата на знанието ти е впечатляваща — отвърна Маппо, наведе се и влезе. — О, да. Хайде, последвай ме. Къс коридор, капещ таван, широк наос, разкъртен и мръсен мозаичен под, след това — по втори коридор, този път обграден от ниши, всяка приютила светиня — безформени буци сурова руда, кристали от бял, розов и лилав кварц и аметист, звездни камъни, кехлибар, мед, кремък и вкаменено дърво и кости. В края на този проход коридорът се отваряше в по-широка главна камера с колонада и тук, подредени в две редици, чакаха послушници, всеки облечен в кафяв халат и вдигнал високо горящ факел. Когато Върховният жрец поведе Маппо между редиците, послушниците запяха монотонно на някаква загадъчна реч. На мястото на олтара в другия край на залата в пода имаше цепнатина, сякаш самата земя се беше разтворила под олтара и го беше погълнала с подиума, на който е стоял. От пукнатината се виеше лютив горещ дим. Върховният жрец с тъжното лице пристъпи до самия ръб, след което се обърна към Маппо. — Портата на Бърн те очаква, трелл. Маппо се приближи, надникна долу. И видя разтопена скала двайсетина крачки надолу, забързана, кипнала огнена река. — Разбира се — заговори Върховният жрец, — това, което виждаш, не е в нашето селение. Ако беше, Даруджистан щеше да е едно огнено кълбо, по-ярко от слънцето, с всички тези кухини с газ. — Ако скоча долу, ще се изпека на въглен — каза Маппо. — Да. Знам какво би трябвало да си мислиш. — О? — Бива си го портала. — Да. Съвсем точно казано. — Трябва да бъдеш брониран срещу такива сили. Това е ритуалът, за който споменах. Готов ли си, Маппо Рънт? — Искате да хвърлите над мен някакво защитно заклинание? — Не — отвърна жрецът, все едно бе готов да заплаче. — Искаме да те окъпем в кръв. Баратол Мекхар виждаше болката в очите на Сцилара всеки път, щом помръкнеше погледът й в миг на усамотение. Виждаше и как Чаур се държи все до нея, готов да я защити като куче ранения си господар. Щом доловеше, че я наблюдава, тя му отвръщаше бързо с широка усмивка и всеки път той имаше чувството, че нещо го е ударило в сърцето, като юмрук по затворена врата. Беше всъщност изключително красива жена, с онази красота, която те поразява при втория поглед или дори при третия, разгъва се като тъмно цвете в сенките на джунглата. Болката в очите й само задълбочаваше страданието му. Баратол бе оставил копнежа зад себе си, някъде сред пясъците на Седемте града. Проснати неподвижни тела, насмешлив смях, предрешен като несекващ вятър, гущерче, кацнало като дар на нечия безчувствена, почерняла и застинала длан. Мигове на безумие — много преди безумието на Т’лан Имасс в Ейрън, — когато бе негодувал срещу неумолимото време и как „твърде късно“ бе нещо, което не може да се промени — нито с кръв, пролята в краката на псе, нито с нож, готов да прониже собственото ти сърце. „Твърде късно“ му се хилеше, безжизнено и твърде мъчително, за да има в него някакъв разум. Тези две думи бяха подели заклинание, крачка по крачка след това бяха прелели в ликуващ ек и се бяха извисили до рев в лагера на нападателите, сред писъците и трясъка на желязо. Извисили се бяха до оглушителен вихър, който бучеше в черепа на Баратол, прииждаща вълна, от която няма къде да се денеш. От „твърде късно“ не може да се избяга. Нашепваше с всяко провалено париране, с всяко неуспешно снишаване пред косящия меч. Избухваше в очите със смъртния удар, изригваше с кръв и разпилени вътрешности. Връхлиташе сред падащите тела. Дращеше послание (все едно и също) по пясъците, по които пълзяха издъхващи мъже. Навярно беше пял цяла вечност, но не беше оставил нито един жив. О, десетината коня, които бе отстъпил на един керван няколко дни по-късно, дар заради това, че бяха прибрали един полумъртъв воин, че бяха изцерили изгарящата треска, почистили бяха раните му и бяха прогорили забралата инфекция. Не искаха да приемат никакво заплащане за усилията си — нищо не можели да направят против неутешимата мъка в душата му, бяха обяснили, тъй че да искат каквото и да било щяло да е безчестно. Виж, дар — е, това било друго. В пустинята нищо не прикриваше жестокото лице на времето. Кожата му беше изопната до кокала. Самотното му око прогаряше небето, а зейналата му уста бе студена и безвъздушна като планински връх. Търговците разбираха това. Бяха в края на краищата пустинно племе като всички други. Дадоха му мехове с вода — достатъчно, за да му стигнат до най-близкия гарнизонен външен пост — „Да, това ще им го признаем на мезла, знаят как да строят пътни станции и да ги снабдяват добре. Не връщат никого, приятелю.“ Дадоха му най-силния от конете на разбойниците, чудесно седло, пастърма и сушени плодове. Дадоха му зоб за коня за последните четири дни, а най-накрая му показаха посоката, която да хване, пътеката, която надхитряше смъртта — и да, тя беше единствената. Смъртта го дебнела, казаха му. Чакала там, отвъд блясъка на огньовете от сушен тор, и когато Баратол най-сетне яхнел коня, жътварят с дългите крака щял да поеме след него, да запее за времето, да запее за неутолимия глад, който никога не секва, не забавя, нищо друго не прави, освен да поглъща всичко по пътя си. „Когато копнежът дойде при теб, приятелю, не влизай в примката му, защото копнежът е фаталната примамка — озовеш ли се в примката му, ще те влачи, ще те тегли през цялото време, което ти е отредено, Баратол Мекхар, и всичко, до което се докопаш, няма да остава, ще се откъсва от пръстите ти. Всичко, което виждаш, ще тича покрай теб като в мъгла. Всичко, което вкусваш, ще е по-малко от капчица, ще се отцежда от теб мигновено. Копнежът ще те дърпа към костеливата прегръдка на дебнещия и ще ти остане само един-единствен, сетен поглед назад към живота ти — миг на яснота, който може да е само най-горчивият дар от някой неведом бог — и ти ще разбереш, отведнъж, всичко, което си пропилял, всичко, което си оставил да ти се изплъзне, всичко, което си могъл да имаш.“ „Сега тръгвай, приятелю. И се пази от капаните на собствения ти ум.“ Твърде късно. Тези две думи го терзаеха, щяха навярно да го терзаят вечно. Жестоката песен бе изпълнила главата му. Вгледа се в изпитото лице на Чаур. _Твърде късно!_ Но се беше изплюл в лицето на този ликуващ град. Беше го направил тогава, да. Беше казал „не“ и беше спечелил. Такива победи бяха неизмерими. А това бе достатъчно, за да удържи един мъж още малко. Достатъчно, за да му даде кураж да срещне очите на жена, да ги срещне, без да трепне пред онова, което вижда там… Сред лудуващите хаотични светлини лицата около тях се размазваха. Ехтяха весели песни на местната реч; тикаха в ръцете им с пиянска щедрост делви и стъкленици. Подвикваха им за поздрав, странници се мяркаха, скупчени по стените, ръце ровеха под разбъркани дрехи. Миризмата на секс бе навсякъде… Сцилара се смееше. — Водиш ни на крайно необичайни места, Баратол. Тази улица те привлича, нали? Чаур беше зяпнал най-близката двойка с увиснало чене и поклащаше неволно глава в ритъм с отмерените им тласъци. — Богове на бездната — измърмори Баратол. — Не обръщах много внимание. — Само така казваш. Разбира се, ти беше на кораба много дълго, съвсем сам, бих се обзаложила, освен ако Спайт не е решила да… — Не — сряза я той твърдо. — Спайт не реши нищо такова. — Е, значи градът зове с всичките си плътски наслади! Точно тази улица всъщност… — Престани с това, моля те. — Не може да си мислиш, че ще те облекча аз, нали, Баратол? Той направи гримаса и примижа към Чаур. — Това го притеснява… — Не! Възбужда го, а и защо не? — Сцилара, той може да има тяло на мъж, но умът му е на дете. Усмивката й повехна и тя кимна замислено. — Знам. Неловко е. — По-добре да се махнем оттук — каза Баратол. — Прав си. Хайде да си намерим къде да вечеряме — можем да съставим планове там. Но проблемът няма да отпадне, подозирам — той улови миризмата в края на краищата. Застанаха от двете страни на Чаур, обърнаха го и го поведоха извън улицата. Отначало той се възпротиви, но все пак тръгна. Включи се в близкия пиянски хор с гърлени безсловесни звуци, които изобщо не се връзваха с нестройната бездруго песен. — Ние наистина сме изгубените, нали? — заговори Сцилара. — Трябва да си намерим цел… в живота. Да, ще обсъдим най-голямата си слабост, нали? Остави какво ще правим утре или вдругиден. Какво да правиш с остатъка от живота си, виж, това е ценен въпрос. Той простена. — Сериозно. Ако можеше да имаш нещо, каквото и да е, Баратол, какво би искал да е то? „Втори шанс.“ — Няма смисъл от този въпрос, Сцилара. Ще се примиря с една ковачница и добра дневна работа, ден за ден. Ще се примиря с един почтен живот. — Значи ще започнем оттам. Списък на необходимите задачи. Оборудване, място, такси на Гилдията, всички тези неща. Стараеше се много и той го разбираше. Стараеше се да задържи собствените си чувства по-надалече за този миг, за всеки следващ миг, колкото е възможно по-дълго. „Не приемам заплащане, Сцилара, но ще приема твоя дар. И ще ти дам в отплата.“ — Добре. Със сигурност мога да се възползвам от помощта ти във всичко това. — Хубаво. Виж, там има някакъв двор с маси, виждам и хора, които се хранят. Можем да постоим до някоя маса, докато нещастният глупак на нея напусне. Едва ли ще чакаме дълго. Бленд отдръпна босото си стъпало от слабините на Пикър и бавно се изправи в стола си. — Бъдете дискретни — прошепна им, — но хвърлете поглед на тримата, дето влязоха току-що. Пикър се намръщи. — Винаги ли трябва да ме караш да се чувствам неловко на публични места, Бленд? — Не ставай глупава. Пламнала си… — От неудобство, да! И виж Анци — лицето му е като на сварен рак. — Той винаги е така — отвърна Бленд. — Нямам нищо против — измърмори Анци и облиза устни. — Нищичко против нямам за тия, дето ги вършите двете, публично или в любимата ви стая, онази с тънките стени и скърцащия под, и лошо затварящата се врата… — Която ти уж трябваше да оправиш — сопна се Пикър, чак сега извърнала се да хвърли поглед на новодошлите. Трепна и се присви над масата. — Богове на бездната. Оня с прошарената коса ако не ми изглежда познат… — Опитвам се да я оправя, честно. Работя по нея непрекъснато… — Работиш ти, с едното око на цепнатината — сряза го Бленд. — Мислиш, че не знаем, че си там? Потиш се и пъшкаш, докато… — Млъкнете — изсъска им Пикър. — Не ме ли чухте? Казах… — Прилича досущ на Калам Мекхар, да. — Анци замушка с ножа си пилето в средата на масата. — Но не е Калам, нали? Прекалено е висок, много по-едър и по-дружелюбен на вид. — Намръщи се и подръпна мустак. — Кой предложи да вечеряме тука бе? — Онзи бард — отвърна Пикър. — Нашият бард? — До края на седмицата, да. — Той го препоръча? — Каза, че би трябвало да вечеряме тука, това каза. Препоръка ли е? Може би да, може би не. Той е странен тип. Все едно, каза, че ще е отворено до съмване. — Пилето е много мършаво. И не знам кого са накарали да го оскубе, но още дъвча пера. — Трябваше да избягваш краката, Анци — каза Бленд. — Тях даже не бяха ги измили. — Разбира се, че бяха! — възмути се Анци. — Онова беше сос… — Сосът беше червен. Онова по краката беше тъмнокафяво. Искаш ли нещо, което наистина да те притесни, Пикър, просто помъкни Анци със себе си на вечеря. — Краката бяха най-вкусната част — заяви фалариецът. — От Седемте града е, със сигурност — отбеляза Пикър. — И тримата, бас слагам. — Дебелата си пада по ръждивец. — Ако тя е дебела, Анци, значи и аз съм дебела. Анци извърна очи настрани. Пикър го перна по главата. — Оу! Това за какво беше? — Аз нося броня и плъст отдолу, забрави ли? — Добре де, не е дебела. — Страхотна е — отбеляза Бленд. — И се обзалагам, че нищо не я притеснява. Пикър й се усмихна мило. — Защо не й лепнеш стъпалото си и да видим? — О? Ревнивка? Анци се изправи в стола си, изведнъж възбуден. — Ако краката ти бяха достатъчно дълги, Бленд, можеше да го правиш с двата. А аз можех да… Два ножа изсвистяха и се забиха в масата пред бившия сержант. Рунтавите му вежди подскочиха, очите му се опулиха. — Просто предложих де — измърмори той. — Няма защо да се палите толкова, и двете. — Може да е някой друг Калам — подхвърли Пикър. — Нокът. Анци се задави от нещо, закашля, забуха, едва успя да си поеме дъх. Прегъна се над масата и само дето не легна на нея. Задъвка мустак и очите му зашариха от Пикър към Бленд. — Слушайте, ако е Нокът, трябва да го убием. — Защо? — Може да е дошъл за нас, Пикър. Може да е дошъл, за да довърши Подпалвачите на мостове веднъж завинаги. — Че защо да им пука за нас? — попита Пикър. — Бардът може да ни е натопил, не помислихте ли за това? Бленд въздъхна и стана. — Какво ще кажете просто да ида и да го попитам? — Искаш да опипаш някоя цица — закачливо каза Пикър. — Хайде, върви, Бленд. Виж дали ще ти прати въздушна целувчица. Бленд сви рамене и тръгна към масата на тримата новодошли. Анци отново се задави, дръпна Пикър за ръкава и изпъшка: — Ама тя тръгна право към тях! Пикър облиза устни. — Всъщност нямах предвид да… — Почти стигна… видяха я… не се обръщай! Баратол видя малазанката, тръгнала право към масата им. По цвета на кожата й, по чертите на лицето, по никакъв видим белег, за който можеше да се сети, жената по нищо не се отличаваше от местните дару или дженабарии. И все пак той го разбра моментално. Малазанка, при това ветеран. Проклетата _морска пехота_. Сцилара забеляза вниманието му и се извърна на стола си. — Добър вкус, Баратол — а и тя като че ли те ха… — Тихо — измърмори й той. Стройната жена се приближи и меко кафявите й очи се спряха на Баратол. Заговори на малазански: — Познавам Калам. В отговор той изсумтя: — Да, популярен мъж е. — Братовчед? Той сви рамене. — Горе-долу. Вие с посолството ли сте? — Не. А вие? Очите на Баратол се присвиха. След това поклати глава. — Днес пристигнахме. Никога не съм служил пряко на империята ви. Тя като че ли се замисли. После кимна. — Ние сме пенсионирани. Не пречим на никого. — Нищо лошо. — Държим една кръчма. На К’рул, в Квартала на именията, близо до вратата Беля. — И как върви? — Бавно като за начало, но улягаме вече. Оправяме се. — Това е добре. — Наминете, ще черпя първото пиене. — Би могло. Тя се обърна към Сцилара и й смигна. После си тръгна към масата. — Какво стана току-що? — попита след малко Сцилара. Баратол се усмихна. — Смигането ли имаш предвид, или всичко останало? — Смигането го разбрах, благодаря. Останалото. — Дезертьори са, бас държа. Притеснени, че може да сме имперски. Че аз може да съм Нокът, дошъл да донесе послание от императрицата — обичайното послание към дезертьори. Познавали са Калам Мекхар, мой роднина, той беше Нокът някога, а после от Подпалвачите на мостове. — Мостовак. Чувала съм за тях. Най-гадната част, съществувала някога. Започнаха в Седемте града и после заминаха с Дужек. — Същите. — Значи са си помислили, че сме тук, за да ги убием? — Да. — И една от тях реши да дойде и да говори с теб. Това изглежда или невероятно дръзко, или ужасно глупаво. — Първото — каза Баратол. — Това, което можеш да очакваш от Подпалвач на мостове, дезертьор или не. Сцилара се извъртя в стола си съвсем преднамерено и огледа двете жени и червенобрадия мъж. И не трепна от твърдите погледи, с които й отвърнаха. Развеселен, Баратол я изчака отново да се обърне към масата и да посегне за делвата с вино, преди да каже: — Като говорим за дързост… — О, тия поклони доземи не вървят при мен. — Знам. — Те също. Вече. — Вярно. Е, дали да не идем при тях? Сцилара изведнъж се ухили. — Знаеш ли какво, я да им купим една делва и да видим дали ще пият от нея. — Богове, жено, подли игри играеш! — Ммм… не. Само флиртувам. — С кого? Усмивката й се разшири и тя махна на близката слугиня. — Сега пък какво? — попита ядосано Анци. — Ожаднели са, предполагам — отвърна Пикър. — Онзи кроткият ме притеснява мене — продължи Анци. — С тоя празен поглед, като на най-опасните убийци. — Той е малоумен, Анци — каза Бленд. — Най-опасните убийци, казвам ти. — О, я стига. Недоразвит е, с детски мозък — виж как се зазяпва по всичко. Виж колко тъпо се хили. — Може да е преструвка, Бленд. Кажи й, Пик. Игра е. Това е твоят Нокът, точно той е, ще ни убие, като почне с мен, щото аз никога нямам късмет, освен бутането. Кожата ми цялата е лепкава вече, все едно че се упражнявам да съм труп. Не е забавно да си труп, от мен да го знаете. — Това обяснява ноктите ти — подхвърли Бленд и Анци я изгледа намръщено. Слугинята, която допреди малко беше при другата маса, дойде при тях с голяма глинена делва. — Вино. Поздрави от ония тримата ей там. — Хитро — изсумтя Пикър. — Искат да видят дали ще пием от него. Върни я оная пачавра, Бленд. Купи им бутилка нектар от зарзали. Връщаме жеста, един вид. Бленд завъртя очи и стана. — Нектарът е скъп. Защо да се охарчваме? — Не пия нищо, което не си купувам сам — рече Анци. — Трябваше да вземем Блупърл, той може да надушва, ако има нещо. Или Малът. Имат едни отрови тука, толкова тайни, че няма нито вкус, нито мирис, една капка те убива, без да се подмокриш дори. А бе само го погледнете тоя… — За какво говориш, в името на Гуглата? — Чу ме, Пик… — Налей ми малко вино тогава. Да видим дали имат добър вкус. — Тая делва не я пипам, може да е поръсена с нещо… — Само и ако слугинята е в играта. Иначе досега да е умряла, нали? — На мен не ми изглежда много здрава. — И ти нямаше да изглеждаш много добре с всички тия бучки, дето ги има по главата и врата. — Някои отрови в Дару довеждат до бучки по… — Богове на бездната, Анци! — Пикър се пресегна, взе делвата и си напълни бокала. Отпи глътка от кехлибарената течност. — Хм. Не е толкова зле. В нашето мазе имаме по-добро, радвам се да го кажа. Бленд се върна и се смъкна тежко на стола си. — Пратих я. Как е виното, Пик? — Става. Искаш ли? — Цялото това тътрене напред-назад ми докара ужасна жажда, тъй че налей, скъпа. — Вие сте самоубийки бе! — измърмори Анци. — Не ние се чувстваме лепкави, нали? — Има някои отрови, които убиват човека до този, който ги е взел — рече Пикър. Бившият сержант се дръпна назад в стола. — Проклета да си! Чух за тях! Ти ме уби! — Успокой се де — намеси се Бленд. — Тя просто те дразни, Анци. Честно. Нали, Пикър? — Ами… — Ако не искаш ножа му в гърлото си, кажи му го бързо, Пик! — Просто майтап, Анци. Шега. Закачка, нищо повече. Освен това, ако си естествено лепкав, си неуязвим. — Мислиш ме за идиот, Пик. И двете ме мислите за идиот! — След като никоя от двете не възрази на това твърдение, фалариецът изръмжа, взе делвата от Бленд, вдигна я дръзко до устата си и загълта, адамовата му ябълка заподскача. — Безстрашен идиот — измърмори Бленд и поклати глава. Анци осмука краищата на мустаците си, тупна празната делва на масата и се оригна. Слугинята поднесе бутилката нектар от зарзали. Последва кратък разговор с нея, след което тя кимна с буцестата си глава и закрачи към тезгяха. Приятно закръглената жена и Мекхар си наляха чашите догоре, вдигнаха нагло наздравица към малазанците и пиха. — Вижте — рече усмихната Бленд, — колко приятно позеленя! Жената скочи и тръгна към тях. Ръката на Анци падна на дръжката на късия меч. Жената заговори на малазански, усещаше се акцентът на Седемте града: — Вие да ни убиете ли се опитвате, или какво? Това е адски гадно! — После ти става хубаво обаче — отвърна Бленд невинно. — Нима? И кога ще е това? — Не знам. Балсаматорите така се кълнат. — Проклети мезла — изсумтя жената. — Мразя ви, да знаете. — Обърна се и закрачи с леко клатушкане към масата си. Сервитьорката само чакаше знак, както се оказа, и цъфна до масата само миг след като жената от Седемте града се тръшна на стола си. Нов разговор, нова поръчка и сервитьорката се затътри към тезгяха. Бутилката, с която се появи, беше от великолепно многоцветно стъкло, оформено като гигантско насекомо. — Това е за вас — сопна се тя. — И не играя повече, колкото и бакшиш да ми давате. Мислите, че не мога да го схвана това ли? Две жени и един мъж тука, една жена и двама мъже там! Всички сте отвратителни и като кажа сега на управителя… Е, да изгони такива като вас няма да ни навреди хич, нали? — Врътна се, вирна нос и с впечатляваща бързина се шмугна в недрата на заведението, вероятно там, където клечат управителите, изнервени и намусени, както е обичайно за породата им. Тримата малазанци дълго мълчаха, зяпнали странната бутилка. Най-сетне Пикър облиза устни и попита: — Мъжко или женско? — Женско — каза Анци с тънък стържещ глас, все едно го бяха стиснали за топките. — Би трябвало да мирише… сладко. Бленд се покашля. — Те току-що спечелиха битката, нали? Пикър я погледна и изсумтя: — Направо ни заклаха. Анци простена: — Трябва да го изпием, нали? Двете кимнаха. — Е… аз веднъж налетях на цяло отделение от Пурпурната гвардия… — Падна от едно дърво… — … и оживях. А веднъж се изпречих на нападащ див глиган… — Не беше див, Анци. Беше любимият нерез на Тротс, а ти изгрухтя точно като свиня. — … и в последния момент скочих право върху него… — Той те натресе в една стена. — … тъй че ако на някой тук му стиска да започне, това съм аз. — След което посегна за бутилката „Кворлско мляко“. Спря да огледа печата на запушалката. — Зелено морантско. Евтиния. Става. Обичайната доза беше напръстник. Продаваха го изключително на жени, които искат да забременеят. Може би действаше, може би — не. Може би трябваше само да порази тялото така, че да поискаш да забременееш — каквото и да е, само не вкуса на _това_. Пикър извади бяла кърпа и я развя над главата си. Трябваше да им предложат стаи веднага, поне една седмица престой, вече беше сигурна. „Нас, мезла, току-що ни смазаха от бой. Богове, крайно време беше да срещнем хора, които си струва да познаваш.“ „Заради което почти си струва да пиеш кворлско мляко.“ Анци отпи глътка и остави бутилката. И моментално приключи. Рухна, все едно е останал без кокали, главата му изпращя на камъните. „Почти си струва.“ Въздъхна, посегна към бутилката и каза на Бленд: — Добре, че кракът ти е кастриран, скъпа. — Да не искаш да кажеш стерилен? — Не съм толкова луда — отвърна Пикър. — Погрижи се да обещаят да ни наемат карета, преди да пиеш, Бленд. — Ще. До утре, миличко. — Аха. Старата обиколи по ръба, приковала ту едното око, ту другото в странното привидение, завихрено над подиума. Чародейната сила на Висшия алхимик беше сладка и опияняваща като прашеца на мака д’баянг, но онова, което лъхаше от демона, беше мръсно, чуждо… и все пак не толкова чуждо, колкото трябваше да е, знаеше Великият гарван. Не и за нея и породата й поне. — Много си смел — каза тя на Барук, който стоеше срещу подиума, скръстил ръце. — А силата ти и волята ти са доста впечатляващи. — Благодаря — отвърна Висшият алхимик, примижал към демона, който бе призовал и след това пленил. — Разговорите ни бяха… доста просвещаващи. Разбира се, това, което виждаме тук, не е истинско физическо проявление. Душа, мисля, откъсната от телесната си същност. — С очи от нефрит — отбеляза Старата, отворила клюн в безмълвен смях. Поколеба се, след което попита: — Какво ти каза то? Барук се усмихна. От полицата над камината Чилбаис изхъхри подигравателно и направи няколко неприлични жеста с късите си ръце. — Това там трябва да го заковеш на стената — изсъска Старата. — Или поне да го отпратиш в комина и да не ми се мярка пред очите. Барук заговори все едно, че не беше чул оплакванията й. — Тялото му наистина е много далече оттук. Даден ми е образ на плътта — човешка, доколкото мога да преценя, което само по себе си е доста необичайно. Успях да пленя душата благодарение на повишеното й медитативно състояние, при което отделянето от телесното е почти абсолютно. Едва ли същинското тяло вдишва повече от десет пъти на камбана. Изключително духовен индивид, Старице. Великият гарван отново насочи вниманието си към привидението. Огледа нефритените очи, обърканото чиле влакънца, което пулсираше като сърце, и заключи: — Значи знаеш. — Да. Демонът е от селението на Падналия. Рожденото му място. — Медитира, казваш. Търси своя бог? — Така изглежда — промърмори Барук. — Посяга, опипва… отдръпва се уплашено. — От терзанието, от свирепия пожар на болката. — Ще го върна у дома, скоро. Старата разпери криле и подскочи на плочите. Кривна глава и прикова с едно око Висшия алхимик. — Това не е просто любопитство. Барук примигна, после извърна очи. — Имах гост, съвсем наскоро. — Наистина? Висшият алхимик помълча, след това поклати глава. — Почти. — В стол ли седеше? — Е, сега, това едва ли щеше да е уместно, Старице. Тя се засмя. — Сенкотрон. — Моля ти се, не се прави на изненадана — каза Барук. — Господарят ти е напълно в течение за такива неща. Кажи ми къде са другите? — Другите? — Боговете и богините. Онези, които се свиват от страх всеки път, щом Сакатия бог се покашля. Толкова нетърпеливи са за тази война, стига да се бие някой друг. Подобни обвинения не могат да се предявят към твоя Господар. Не знам какво е предложил Сенкотрон на Аномандър Рейк, но ще е добре да предупредиш господаря си, Старице. Със Сянката нищо не е такова, каквото изглежда. Нищо! Великият гарван гракна: — Колко вярно, колко вярно. — И забеляза, че той на свой ред я изгледа с нарастващо подозрение. — О, Барук, хората вдигат каменни стълбове, един след друг, само за да ги събарят после един подир друг. Не е ли винаги така? Копаят дупки само за да ги запълнят отново. Колкото до нас, Великите гарвани, е, ние строим гнезда само за да ги разпердушиним на следващия сезон не за друго, а защото безумният гущер в черепите ни го иска. Виж своя демон на подиума. Нищо не струва да си духовен, след като плътта е това, което вечно крещи за внимание. Тъй че върни го, да, за да може да започне да изцерява всички скъсани сухожилия — докато другарите му виждат отдалечеността в погледа му и се чудят, и копнеят да намерят същата отвъдност за себе си, каквито глупаци са всички… Призова ли го да се моли по-упорито, Барук? Така си и помислих, но няма полза, казвам ти, а кой може да прецени по-добре от мен? И помисли над това: моят господар не е сляп. Никога не е бил сляп. Стои пред един извисен камък, да, и иска да го види срутен. Тъй че, стари приятелю, гледай да си на безопасно разстояние. — Как? — Върни тази душа у дома. Погледни към заплахата, която в този миг се промъква в нощта, която много скоро ще дръпне нишките на най-висшите ти прегради — да възвести идването си, да, да покаже своето… отчаяние. — Подскочи към близкия перваз. — Колкото до мен, трябва да си тръгвам, да, да размахам криле колкото може по-бързо. — Момент. Старице, ти се задържа, защото търсеше нещо. И изглежда, си го намерила. — Намерих го — отвърна тя и изграчи отново. — Е? — Само потвърждение, да облекчи ума на господаря ми. — Потвърждение? Ааа, че Сенкотрон е казал истината. Последва трети грак откъм прозореца — тройките бяха за предпочитане пред чифта, не че Старата беше суеверна, разбира се — но ако бяха само два, то трети щеше все някъде да прозвучи, а дали това нямаше да е за нейна сметка? Няма да го бъде това, о, не! — Сбогом, Барук! Скоро след като Барук затвори прозореца след тая мазна проскубана черна кокошка, Чилбаис вдигна глава и кресна: — Тя иде! Иде! — Да — въздъхна Барук. — Убийствена жена! — Не и този път, дребосък. Отлети при Дерудан, и то бързо. Предай й от мен, че онази, която някога ни преследваше, се е върнала. Да обсъдим някои неща. Освен това, Чилбаис, покани Дерудан да дойде при нас колкото може по-скоро. Тя ще разбере необходимостта, сигурен съм. Чилбаис скочи (е, почти падна всъщност) на пода, после нагази в жарта и изчезна в комина. Барук погледна навъсено призования демон, който все така се въртеше над подиума. После с едно махване на ръката освободи духа и пред очите му завихрената енергия се стопи и угасна. „Върви си у дома, изгубен. С моята благословия.“ След това се изправи и се обърна към стената, през която щеше да премине тя. Воркан. Вече не се боеше от нея. Не, ужасът, който изпитваше, по-скоро бе свързан с причината за идването й. Колкото до самата Господарка на убийците, той имаше адски много жестоки въпроси към нея. „Ти изби другите, жено. Всички освен мен и Дерудан. Да, само ние тримата останахме. Само трима.“ „За да спрем, ако можем, връщането на Тирана.“ „О, Воркан, ти събори твърде много камъни в онази нощ.“ Трябваше ли да помоли за помощ Аномандър Рейк? Богове подземни, беше толкова близо до предложение, колкото можеше да е, стига да бе разбрал възможно най-сигурно Старата — поне по този въпрос. А ако избереше да приеме това предложение, трябваше ли да каже на Дерудан и Воркан? Как би могъл да не им каже? Никоя от двете нямаше да е доволна, това беше сигурно. Особено Воркан. И техният крехък (да, твърде крехък щеше да е) съюз можеше да умре още в мига, в който се е родил. „О, Барук, бъди откровен, бъди честен с тях двете. Помоли ги. Нищо по-просто от това.“ Но още докато гледаше как стената се размива, все едно че се стапя, и как една фигура бавно, предпазливо пристъпва през нея, знаеше, че няма да е просто. Просто нямаше начин. Само тримата бяха останали вече. Недостатъчно, за да спрат връщането на Тирана. Дори с помощта на Рейк… недостатъчно. „Което означава, че един от нас ще избере да предаде другите. За да угоди, когато той се върне. Услуга. Спазаряване, за да остане жив, това е по-точно.“ „Един от нас ще предаде другите.“ „Може би Дерудан. Може би тази тук.“ „Богове, може би аз.“ Очите му се втренчиха, без да мигат, в слабо осветения вход на хана „Феникс“. В старите стъпала, в очуканата табела, която все още висеше изкривена над вратата. От около стотина удара на сърцето наблюдаваше влизащите и излизащите — нито един познат досега, сякаш докато го беше нямало, всички, които бе познавал, бяха изчезнали, стопили се бяха и сега там, където бе седял той, седяха непознати и чужди хора. Държаха халби, които някога бе държал той. Усмихваха се на слугините и подхвърляха тъй познати му намеци подир тях, докато те минаваха, поклащайки бедра, покрай масите им. Представи си, че е вътре, представи си негодуванието, изписано на лицето му, докато гледа тълпата натрапници, нашественици в собствените му спомени, как всички се трупат около него, опитват се да го избутат навън. Навън, към новия живот, който беше намерил, живот, който не беше в хана „Феникс“. Нито дори в Даруджистан. Връщане нямаше. Беше го знаел през цялото време, поне в ума си, но едва сега, докато стоеше тук, го осъзна напълно — бреме от чувства, толкова тежко, че се чувстваше съкрушен. А не беше ли също толкова вярно, че човекът зад очите му не беше същият като в онези години? Можеше ли да не вижда нещата различно след всичко, което бе преживял, след всичко, което бе видял и изпитал? Сърцето му туптеше в гърдите. Всяко изтупване, разбираше сега той, идваше и отминаваше, за да не се върне никога. Дори повторението не беше нищо повече от илюзия, заблуждаваща прилика. Навярно бе утешение да се престориш, че механизмът изобщо не се е променил, че всеки пулс и завъртане е същият като другия, че човек може да скача назад и напред в ума си и е все едно къде ще спре, че всичко, което вижда, ще си остане същото. Фиксирано и сигурно. Грубите камъни на влажните стени. Жълтеникавата светлина, процеждаща се през зацапаните стъкла на прозорците. Дори ромонът от звуци, гласове, дрънченето на калай и печена глина, самият смях, изливащ се навън, щом вратата се отвореше, изливащ се кисел като жлъч, ако питаха Кътър. Кой беше останал вътре, та да може да го разпознае? Лицата изглеждаха малко по-състарени, раменете малко по-изгърбени, очите обкръжени с набръчканата карта на житейската умора. Щяха ли да светнат, щом го видеха? Щеше ли изобщо да го познае някой? А дори и тогава, след тупанията по гърба и прегръдките, щеше ли да зърне нещо преценяващо в погледите им, нещо, което да обезцвети думите им, отдалеченост, която се увеличава с всеки дъх? Чу зад себе си съвсем леко изскърцване на ботуш. Завъртя се бързо, приклекна и камите блеснаха в двете му ръце: лявата полувдигната, с върха надолу в гард. Дясната — замахваща за стопиращ удар… … И непознатият залитна назад с тихо изненадано пъшкане, ножът джалук изскочи изпод наметалото да блокира камата… Кътър изви китката си и парира, перна с острието китката на облечената в ръкавица ръка и в същото време се хвърли напред… и замахна с камата в лявата си ръка под коленната капачка на противника. Мъжът отскочи встрани и едва не блъсна Кътър, но той вече се беше хлъзнал покрай него, замахна с двете оръжия към бедрото му, после към ребрата, докато го подминаваше от лявата страна… Удивително, но тежкият джалук пресрещна всеки удар… и още един голям извит нож блесна в другата ръка на мъжа, за да блокира евентуален удар отзад. Кътър почти падна, за да избегне проклетото париране, задържа се на един крак и метна камата в лявата си ръка право към скритото в сянка лице… Блеснаха искри и… невероятно — мъжът отби летящата кама. Вече с нов нож в ръката, Кътър понечи да се хвърли за нова атака… и изведнъж отскочи в отбрана — мъжът вече настъпваше, тежките ножове святкаха в ръцете му като въртящи се мълнии. Два такива ножа? Два?! — Чакай! — изрева Кътър. — Стой! Ралик! _Ралик!!!_ Джалуките спряха. Кръв потече по този в дясната ръка със срязаната китка. Две тъмни очи лъснаха изпод качулката. — Ралик… аз съм. Кът… Крокъс! Крокъс Младата ръка! — И аз така си помислих изпървом — избоботи мъжът пред него. — Но бързо премислих. Но… ти си, да. Порасъл си… Богове, наистина ме е нямало дълго. — Порязах ти ръката… съжалявам… — Едва ли колкото мен, Крокъс. В Гилдията си вече, нали? Кой те обучава? Не е Себа Крафар, сигурен съм. Тоя стил изобщо не го знам… — Какво? Не, не Гилдията. Нищо такова, Ралик. Аз бях… чакай, каза, че те е нямало? От Даруджистан? Къде? От колко време? Не и от онази нощ зад дома на Кол? Но… — М-да, ти си, наистина — прекъсна го Ралик. — Богове на бездната! Колко се радвам, че те виждам, Ралик Ном! Искам да кажа, ако бях разбрал, че си ти… не трябва да скачаш така на човек отзад. Можеше да те убия! Убиецът го гледаше мълчаливо. Изведнъж разтреперан, Кътър прибра камите, след което заоглежда за хвърлената. — Два такива сатъра — кой друг ще ги използва? Трябваше да се сетя още като видях първия. Наистина съжалявам, Ралик. Инстинктите надделяха. Просто… надделяха. — Не си се вслушал в предупреждението ми значи. Старият сърдит тон отпреди години. Но Кътър нямаше нужда да пита: „Какво предупреждение?“ Помнеше го много добре. — Трябваше — отвърна той и спря да търси с очи. — Наистина, Ралик. Заминах с малазанците, разбираш ли, и с Апсалар. Фидлър, Калам, ние четиримата, за Седемте града. Където всичко се… промени. — Кога се върна, Крокъс? — Днес. Тази вечер. — Погледна унило към входа на хана. — Дори не съм влязъл все още. Тук се е… променило — да, тази дума вече започва да ме обсебва. — Зашари отново с очи. — Е, трябваше да го очаквам… Къде, в името на Гуглата, се дяна тая проклета кама? Ралик се подпря на стената. — Оная, дето метна към гърлото ми ли? — Да… толкова съ… — Съжаляваш, да. Ами, долу няма да я намериш. Пробвай в лявото ми рамо. — О, тази гъста кръв! Даруджистан и неговите сто хиляди сърца, и всички до едно туптят не за кого да е, а за този пращящ от здраве ведър и прещедър гост на хана „Феникс“! Седнал тук на тази преобилна трапеза — макар че Мийзи би трябвало да се погрижи за този кекав крак — о, не, не моя, въпреки че това би било великолепно, наистина, и далече над обичайното обслужване в ижеспоменатото заведение — без… та докъде бе стигнал Круппе? О, да, без ни един за тягостна компания, с която да разтърси задрямалата нощ! Кажете на далновидния Круппе, сърдечни ми приятели, защо така несъответни са на погледите раздразнени сияйните лица? Не обеща ли Круппе дарове прещедри? Облекчения от тежко бреме? На паниките край? Да пием… о, най-смирени извинения, ще поръчаме още тутакси, това е преуместно обещание, стига някой да реши да вдигне тост за това, за онова, а защо не и за нещо друго! — Имаме новина — каза Скорч, стъписан от собствените си думи. — И ако просто си затръшнеш плювалника, би могъл и да я чуеш. — Новина! Ха, та нима Круппе не е самото олицетворение на новината? Детайл, анализ, реакции на простата тълпа на улицата, всичко с едно мигване на окото — и _пуфф_, на един-единствен дъх — кому е нужно повече? Това ново безумие, което сме длъжни да търпим вече от седмица и всичките петна по дрипавия чул, по които някой си почервенял глупак бълва брътвежите си с какви ли не мръсни клюки, ха, че туй са само дрипи за дрипавия или отривки за отриване на задник, или петна всъщност за попивателни, благословени да са женските им хитрини — Круппе е възмутен от тази възхвала на обстоятелства и съвпадения! Професия, ето, че твърдят суетните контета, сякаш на лаещите хрътки им трябва удостоверение да оправдаят лигавото си джафкане и ръмжене! Къде се дяна изобщо простото благоприличие? Благоприличната простота? Това, което е благоприлично, едва ли е просто — съвсем вярно, докато обратното е отвратно в цялата си щекотлива ирония, не бихте ли се любезно съгласили? Круппе би, понеже той е от любезния тип… — Намерихме Торвалд Ном! Круппе примига към Леф, после към Скорч, после — като видя може би собственото си неверие, отразено на лицето на втория — отново към Леф. — Невероятно! И предадохте ли го, о, ужас, на ужасния космат Гареб Лихваря? Скорч само изръмжа. — Сключихме по-добра сделка — заговори Леф и облиза устни. — Торвалд ще се изплати на Гареб, и, сещаш се, за да го направи, трябва да плати на _нас_ за привилегията, нали? Тъй че Торвалд ни плаща и Гареб ни плаща. Плаща ни се двойно! Круппе вдигна дебел пръст — на който, забеляза той с внезапен смут, имаше петно от нещо неразпознаваемо: — Момент, моля! Торвалд се е върнал и същевременно ви е подкупил? Защо тогава точно Круппе плаща питиетата тази вечер? Ааа, позволете на Круппе да отговори на собствения си въпрос! Ами защото Торвалд _тепърва_ ще плати на доверчивите Леф и Скорч, нали? Помолил ви е само за една нощ, нали? Една нощ! И всичко ще свърши добре, и прочие! — Как се сети? Круппе се усмихна. — Скъпи глупави приятели, чуе ли Гареб за това — само да научи, да, че сте държали в ръчичките си прословутия Торвалд Ном, ха, ами че вие ще намерите собствените си имена в същия този списък, който държите, което ще ви принуди да предадете самите себе си срещу голямата награда, което няма да ви донесе никаква облага, след като Гареб спипа и скъта на скришно горкичките Скорч и Леф. Ах, какви нещастия предстоят! — Торвалд Ном ни беше партньор — заяви Леф, въпреки че вече се потеше сериозно. — Честна дума ни даде. Ако пък се отметне от нея… хм, да се бъзикаш със Скорч и Леф хич не е умно, за никого. Тъй че и ти го имай предвид, Круппе, ако речеш да идеш да дрънкаш на Гареб или нещо такова. — Беру да не дава дано! Круппе не би и помислил за такова нещо, мои прескъпи темпераментни приятели! Нее, страхът на Круппе най-вече се отнася към онези нови дрипи в ръцете мръсни на улични хлапета на всяка пресечка и ъгъл тези дни, такава напаст над Даруджистан! Иженазованите дрипи са нечестиво бързи и зли със злостната си мълва, а кой би могъл да знае множеството на източниците им съмнителни? Круппе се тревожи какво би могла да прогласи утрешната дрипа! — Тя дано да не прогласи нищо, че… — изръмжа Скорч уплашено и в същото време — войнствено. — А сега, благословени приятели — каза Круппе и небрежно, но изразително махна с ръце, — да довършим разгрома за тази нощ! Ужасяващо обстоятелство витае. Круппе долавя изумителни събития, неминуемо… неминуеми. Вкус във въздуха, пърхане във вятъра, проблясък в светлината на фенер, трепване във воднистите локви ейл, тупване по стъпалата… изскърцване на входната врата — хо! Фалшиви имена! Ножове — и то в кръв! Лица най-пепеляви и стъписани! Марш да ви няма от масата на Круппе, доскорошни нелепици, чеда на безразборно съешаване. Прескъпа среща предстои! Ралик се беше подпрял тежко на Кътър. „Богове, ако го бях убил… моят приятел… богове, не…“ Бутна вратата и повлече Ралик вътре. И видя зад тезгяха Мийзи. Зад нея — Ирилта. А вляво от него, замръзнала на място и зяпнала… — Сълти! Ралик е ранен — трябва ни стая — и помощ… И Мийзи вече дърпаше убиеца от ръцете на Кътър. — Дъх на Гуглата, все едно е шпикован! — Съжалявам… — почна Кътър. Но ето, че и Ирилта вече беше при тях, хвана лицето му с ръце, които миришеха на ейл и скълцан чесън. Устните й зейнаха огромни, щом лепна целувка на устата му, езикът й се загърчи вътре като червей. Кътър залитна назад и се озова в прегръдката на Сълти, която го стисна… стисна го изумително силно след толкова години носене на пълни халби и чинии — толкова силно, че дъхът излезе от дробовете му. — Ще живее — заяви Мийзи, наведена над Ралик, който лежеше на пода пред тезгяха. — Само да спрем кървенето. Трябва да са му скочили трима-четирима, като гледам. — Изправи се и тупна кървавата кама на тезгяха. Събираше се тълпа, гледаха и Ралик, и чуждестранното оръжие. — Малазанска е! — изсъска някой. Кътър се дръпна от Сълти и ги разбута. — Махайте се! Моя е. — Твоя ли? — попита Ирилта. — Какво означава това, Крокъс? — Скочи ми откъм гърба — безшумно, като убиец. И аз при самоотбрана… сгреших… Сигурна ли си, че ще се оправи, Мийзи? — Ти беше оня мършав крадец преди години, нали? — каза един със странно познато лице, физиономията му се менеше между неверие и обвинение. — Крокъс, така каза Ирилта — добави мъжът до него. — Направил нещо, когато се спусна Луната, така чух. Съборил някакъв стълб или нещо подобно. Помниш, Скорч, нали? — Гледам да помня само каквото трябва, Леф. Макар че и други неща се лепят понякога. Все едно, беше джебчия, от момчетата на Круппе. — Е, да, ама вече не е, нали? — изръмжа Леф. — Вече е убиец от Гилдията! — Не съм! — викна Кътър. Изведнъж се почувства като смотания хлапак, какъвто беше преди години. Ядосан от това, че лицето му се изчерви, се обърна рязко към Мийзи. — Къде са другите? Искам да кажа. Мийзи вдигна ръка — зацапана с кръвта на Ралик — и рече: — Чака те, Крокъс. На обичайната си маса. Върви. Ей — изрева на тълпата, — я му направете път! Сядайте си по масите! Забъркал беше кашата, да. Великото му връщане. Въздъхна и си прибра камата — отбягваше погледа на Мийзи. А после, когато зяпачите се отдръпнаха, видя… Там, на обичайната му маса, дребния пълничък мъж с мазната коса и сияйната херувимска усмивка. Мръсните бухнали ръкави, изтърканата лекьосана червена жилетка. Лъскавата стомна на мократа маса, две халби. „О, Круппе, виж се само. Ако някой никога няма да се промени, това си ти.“ Кътър се озова до масата, смъкна се в чакащия го стол, посегна за халбата. — Отказах се от старото си име, Круппе. Сега съм Кътър. По ми отива, не мислиш ли? — „Защо ми се плаче тогава?“ — Особено след това, което направих с Ралик току-що. Круппе вдигна вежди. — Круппе съчувства, о, да, и още как. Животът залита и залита напред — макар че изключението не е кой да е, а сам Круппе, за когото животът _танцува_. Удивително как тази истина неуместно гложди толкова много персони. Че може ли пък самото съществуване на някой си да се окаже достатъчно за такава враждебна ярост? Изглежда, може, о, да, най-определено. Винаги ги е имало тия, драги приятелю, за които намигването е обида, усмивката е подигравка. За които самият хумор е повод за подозрение, сякаш смехът е злобно оскърбление. Кажи на Круппе, драги ми Кътър, вярваш ли, че всички сме равни? — Равни ли? Ами… — Похвален възглед, можем да се съгласим, нали? И все пак… — и вдигна мръсен показалец — не е ли вярно, че от година на година всеки от нас е податлив на промени толкова фундаментални, че настоящите ни същности по никой разумен начин не могат да се сметнат за равни на предишните ни същности? Ако правилото е неприложимо дори в рамките на собствения ни индивидуален живот, как би могъл човек да дръзне да вярва, че е приложимо колективно? — Круппе, за какво беше всичко това… — Преди години, Кътър, който някога се наричаше Крокъс, нямаше да водим дискусия като тази, нали? Круппе вижда — и вижда много добре. Вижда скръб, както и мъдрост. Болка и все още отворени рани. Любов намерена и любов изгубена. Определено отчаяние, което все още се върти като монета — на коя страна ще падне? Въпрос, който все още не е намерил отговор, бъдеще, което все още не е решено. Прочие, стари, завърнал се вече друже, да пием и тъй да подчиним следующите няколко мига на дружеско мълчание. — И Круппе вдигна високо халбата си. Кътър го последва с въздишка. — Въртящата се монета… И пребледня. — Богове на бездната, Круппе! — Пий, приятелю! Пий дълбоко от незнайното и неузнаваемо бъдеще! И той пи. Колелото беше спряло да се върти. Мътна вода се стичаше по страните му и се сбираше във вадата. Беше скъсила фитилите на фенерите и стаята тънеше в приглушена светлина. Тръгна към леглото си. След ден-два щеше да разпали пещта. Късно беше и не му беше времето за тежки мисли, които заплашваха да обсебят уморения й ум. Съжалението има вкус и той е баят, и всички чаши чай на света не могат да го отмият. Драскането по вратата я накара да се обърне — някой пиян, сбъркал къщата, несъмнено. Не беше в настроение да отвръща. Но този някой почука с кокалчетата на пръстите си, тихо и настойчиво. Тисера хвърли кърпата, потърка разсеяно заболялата я китка, после взе една от по-тежките пръчки на масата за гледжосване и се приближи до вратата. — Сбъркал си къщата — извика. — Хайде, върви си! Потропа юмрук. Тисера вдигна пръчката над главата си, дръпна резето, замахна… Мъжът, който пристъпи на прага, се хилеше тъпо. Познаваше го добре. Познавала го беше години наред, макар да бе минало доста време, откак го бе видяла за последен път. Отпусна пръчката и въздъхна. — Торвалд Ном. Много закъсня. — Съжалявам, мила — отвърна той. — Хванаха ме. Търговци на роби. Океански пътешествия. Тоблакаи, денрабъ, изтезания и разпъвания на кръст, потъващ кораб. — Представа нямах, че да излезеш за самун хляб може да е толкова опасно. — Ами… цялата бъркотия започна с това, че чух за един дълг. Дълг, за който не знаех. Онзи кучи син Гареб ме изигра, каза, че съм му дължал, след като не му дължах нищо, но това не е нещо, за което можеш да спориш, не и без адвокат — което не бихме могли да си позволим… — Всичко знам за Гареб — отвърна Тисера. — Катилите му наминаваха тук доста често, след като ти изчезна. И да, наистина ми трябваше адвокат — та Гареб да отстъпи. — Той те е заплашвал? — Твърдеше, че твоят дълг е мой дълг, скъпи съпруже. Разбира се, това е глупост. Дори след като спечелих делото пращаше да ме следят. Месеци наред. Подозираше, че се криеш някъде и аз ти нося храна, предполагам. Не мога да ти опиша колко забавно беше. Защо не мога ли, Торвалд? Защото не беше. Забавно, искам да кажа. Никак не беше забавно. — Вече съм си у дома — каза Торвалд и се помъчи да се усмихне. — Богат при това. Никакъв дълг повече — това го изчиствам още утре заранта, наведнъж. И никакъв евтин темпер повече за твоята глина. И попълване на всичките ти билки, тинктури и разни такива… като стана дума за тях, просто за по-сигурно, може би няма да е зле да спретнем с теб един-два ритуала… — О, нима? Пак си крал, нали? Заобиколил си няколко прегради, нали? Свил си торбата с пари и всичките блещят от магия, нали? — И драгоценни камъни, и диаманти. Беше си съвсем редно, честно. Нечестен дълг, изчистен нечестно, двете щастливо се заличават едно друго и всичко си остава праведно! — Не ти вярвам. — Знаеш, че никога не те лъжа, Тис. Никога. — И кого обра тази нощ? — Ами Гареб, разбира се. Ометох го всъщност. Тисера го зяпна. — О, съпруже… — Знам. Аз съм гений. Виж, за тези прегради… той много скоро ще вкара няколко мага да подушат къде е плячката. — Да, Торвалд. Схващам положението много добре. Знаеш къде е тайната дупка — пусни торбата там, ако обичаш, докато аз почна останалото. Но той не помръдна. — Все още ме обичаш, нали? Тисера се обърна и го погледна в очите. — Винаги, глупако проклет. Хайде, побързай. Прелести безкрайни тази нощ в Даруджистан! И ето, че зората се пробужда, светлина помита синия блясък на неспящия град. Вижте празнуващите, как залитат към леглата си или към леглата на нови приятели, та дори и към леглото на непознат, важно ли е как се е родила любовта? Важни ли са заплетените нишки на приятелството, тъй изпънати и възлести? Важни ли са житейските тегла, щом грейне слънцето в небето и се размърдат чайките в залива, щом раците запълзят към по-дълбоки и тъмни води? Не всяка пътека е добре отъпкана, прескъпи приятели, не всяка пътека е с гладки павета и недвусмислени знаци. Отпуснете уморени очи като крадец, който вече не е крадец, взрян с най-дълбоко състрадание в спящото лице на стар приятел там, в една стаичка на горния етаж на хана „Феникс“; и вижда също тъй знатен съветник, хъркащ отпуснат в ей оня стол. Докато в съседната стая седи убиец, който, навярно, вече не е убиец, с помръкнали от болка очи размисля за какво ли не, по начин, който навярно е тайнствен и стъписващ, стига да може човек да надзърне в тъмния му ум. Другаде едно дете, отдавна изоставено от майка си, тръпне в съня си, преследвано от едно кошмарно лице с прикрепеното към него нелепо име Снел. А двама пазачи тичат с разтуптени сърца от портата към имението, докато камбаната бие тревога силно и настойчиво, защото един зъл човек е изгубил цялото си с безчестие натрупано богатство — факт, който със сигурност ще изтръгне ноктите му като клещи на инквизитор, тъй като злото процъфтява само в кладенеца на властта, а бъде ли открадната монетата на жестокостта… ами, с нея изчезва и властта. Един мъж без пръсти залита към дома си, от бог благословен, и кръв капе от охлузените му юмруци, а жена му спи без сънища, изражението й е тъй кротко, че дори и най-безчувственият скулптор не би могъл да направи нищо, освен да се разплаче. А в една съвсем незабележима уличка стои вол и си мисли за закуска. Какво друго има в края на краищата, след като любов и приятелство, и власт, и съжаление и загуба и повторно събиране, тъй пламенно, че да забравиш всичко, което може да е било горчиво-сладко, след като всичко — _всичко_ — свърши и си отиде, какво друго има освен нуждите стомашни? Яж! Пирувай с благини и вкусвай сладкия живот! Несъществено? Ба! Както винаги казва Круппе, в хомота влиза умният вол. 6. Чудното в преценката постфактум е как тя превръща великите военни гении от миналото в некомпетентни идиоти, а некомпетентните идиоти от настоящето — във велики военни гении. Ей там е вратата и се постарай да вземеш всичките си помпозни постфактум заблуди със себе си… Император Келанвед По повод завземането на Фаларийския Велик съвет (Съда на Кръст) Имало беше земетресение. Скален гръбнак, дълъг близо левга, просто беше пропаднал и бе отворил клисура към морето. Нямаше кипнал талог от този катаклизъм, защото гръбнакът представляваше безжизнена конгломерация от обсидиан и пемза, наследство от предишни изригвания. Към сушата клисурата се стесняваше между стръмни скали. Към морето се уширяваше, с две скални издатини при устието, на четвърт левга една от друга. Водата долу беше дълбока не повече от петнадесет разтега, кристалночиста, и на дъното се виждаше гмеж от четвъртити камъни и бели кости — останки от свещени гробници и К’Чаин Че’Малле, погребани там. От двете страни на разлома се виждаха руини, сред тях и почти срутена джагътска кула. В небето над изтерзаното пространство от хълмове на север се рееше петно на портал, цветна рана в самия въздух. Единственото, което кървеше от нея сега, беше болка, противна упорита воня, суха като раздрания пейзаж, изпънал се на всички страни. Пътника постоя дълго, взрян нагоре към портала. Вече бе на два дни път от мястото, където го бяха изхвърлили вълните, а все още не беше намерил прясна вода. Кръвта на мечката, която го бе нападнала, го бе подкрепила за известно време, но беше солена все пак и сега той страдаше. В живота му бе имало предостатъчно заговори, целящи да му донесат смъртта. Пред тях един по-нищожен човек отдавна щеше да се отчае, да изпадне в лудост или сам да посегне на живота си в сетно поражение пред глада на богове и смъртни. Щеше, навярно, да е съвсем справедливо да рухне сега от липса на най-основните неща, нужни, за да се опази жив. Но той нямаше да се предаде. Защото чуваше смеха на един бог, насмешлив като любовен шепот в ухото му. Сигурен беше, че някъде там, навътре в сушата, тази гола пустош ще отстъпи пред ивици прашна земя, а след това — на треви, пометена от ветровете прерия и степи. Стига да можеше да удържи достатъчно дълго, за да стигне до тях. Беше одрал мечката и сега носеше кожата й на стегнат вързоп на рамото си. Макар и не особено привлекателна, миризмата й прикриваше неговата и щеше да прогони повечето месоядни зверове. За сметка на това щеше да му се наложи да дебне дивеча — ако изобщо намереше дивеч — срещу вятъра, но това щеше да е така и без кожата. Намираше се на крайбрежието на Морн. Далече от мястото, където бе възнамерявал да се появи тук, на Дженабакъзкия континент. Чакаше го дълъг път, но в тази перспектива нямаше нищо ново. Нито в заплахата от провал, длъжен бе да признае. Закрачи, ботушите му заскърцаха по черното мехуресто стъкло. Утринното слънце се отразяваше от многоцветната повърхност на ослепителни петна и зноят се завихри около него; целият плувна в пот. Можеше да види отсрещния край, на няколко хиляди крачки — или поне си мислеше, че може, след като добре знаеше как очите се лъжат — по-тъмна резка, очертана на хоризонта, с нищо видимо отвъд нея. Малко по-късно се увери, че хребетът не е оптична илюзия. Обрулена от вятъра вълниста грамада от натрошен обсидиан с диамантен блясък, който се врязваше в очите. Когато се приближи, му се стори, че чува смътен стон, като от все още неусетен вятър. И вече успя да види зад него нова огромна равнина, без видим край зад треперещата знойна мараня. Когато се изкачи на билото, с ботуши, затънали дълбоко в пясъка, Пътника отново чу стенещия вятър, погледна нагоре и видя, че нещо се е появило сред равнината точно напред. Трон с висок гръб, а седящата на него фигура бе загърната в сенки. На десетина крачки вдясно стоеше втора фигура, загърната в тъмносиво наметало, със свалена качулка — обрулен от вятъра профил, черна късо подстригана коса. И иззад трона се появиха Хрътки, застъпваха бавно напред, лапите им изригваха облачета прах, които се размиваха във въздуха зад тях. Барън, Джиър, Блайнд. Шан и Руд, и други две, които Пътника никога не бе виждал. Костенобели и двете, с очи като оникс. По-слаби от другите, с по-издължени вратове и покрити с белези, оголили смайващо тъмносиня кожа под бялата козина. Другите Хрътки тръгнаха право към Пътника. Той заслиза надолу да ги посрещне. Шан дойде първа. Отърка се в бедрото му, след това се хлъзна като котка, мина зад него и се отърка и в другия му крак. Той отпусна лявата си ръка на гладката й черна шия. Древният Барън беше следващият и Пътника се пресегна и го почеса с другата си ръка по бузата, опипа многобройните белези от столетия жестоки битки, долови намека за трошащите кътници под раздраната, но мека кожа. Вгледа се в светлокафявите очи на звяра и откри, че не би могъл да удържи дълго на този поглед — твърде много скръб, твърде много копнеж за мир, на който не можеше да предложи утешение. Барън наведе глава в тази милувка и дебелият му език застърга ръката му под лакътя. Вече обкръжен от огромните зверове — без двата бели, — Пътника продължи към трона. Когато се приближи, Котильон най-сетне се извърна към него. — Изглеждаш ужасно, приятелю. Пътника се усмихна, без да си прави труд да отвърне. Лицето на Котильон издаваше умора, изтощение по-голямо от всичко, което бе виждал у него, докато беше жив, когато го наричаха Танцьора и когато делеше властта над една империя. Къде тогава бяха даровете на божествеността? Каква бе стойността им, щом да се вкопчиш в тях означаваше да тръпнеш от болка и кръв да тече от дланите ти? — Вие двамата — заговори Пътника, извърнал вече очи към Сенкотрон, — осъждате всяко мое съжаление. — Няма да трае дълго, убеден съм — изсъска богът на своя трон. — Къде е армията ти, Първи меч? Виждам само прах по дирите ти. — Докато вие си седите тук и властвате над пустош. — Достатъчно с взаимните оценки. Затормозен си, стари приятелю… хи-хи, колко често използвам тези думи, а? Стари приятели, о, къде са те сега? Колко дълбоко са пропаднали? Разпръснати от ветровете, залитащи безпомощно, неводени от никого и слепи… — Ти никога не си имал чак толкова много приятели, Келанвед. — Затормозен, казах. До стъмване ще си умрял от обезводняване — до първия извор на равнината Ламатат са най-малко четири дни път. — Разбирам. — Разбира се, каквото и да стане с теб, когато най-сетне умреш, _твоят_ стар приятел непременно ще дойде да те намери. — Да, сигурен съм, че ще ме намери. — За да злорадства в победата си. — Качулатия не злорадства. — Е, този възглед е разочароващ. Значи ще дойде, за да не злорадства. Все едно. Въпросът е, че _ти ще си загубил_. — А моят успех или неуспех важен ли е за вас, Келанвед? — Изненадващо, но да — отвърна Котильон. — Защо? Грубият въпрос сякаш стъписа за миг двете божества. След това Сенкотрон изсумтя. — Дали е важен? Едва ли. Ни най-малко всъщност. Тук сме, за да ти помогнем, тъпак проклет. Упорит твърдоглав войнствен глупак. Защо изобщо те смятах за приятел? Ти си прекалено тъп, за да си ми бил приятел! Виж, дори Котильон е вбесен от малоумието ти. — Най-вече развеселен всъщност — поправи го Котильон и се усмихна широко на Пътника. — Тъкмо си спомнях за едно, хм, обсъждане в командната шатра при една кампания. Може би най-красноречивата истина за старите приятелства е в това как динамиката им никога не се променя. — Включително твоите подмазвачески твърдения — вметна кисело Сенкотрон. — Слушай, ти, Пътника или както там се наричаш сега. Моите Хрътки ще те отведат към спасението ти — ха, колко често сме го казвали това? Междувременно ще ти дадем мехове с вода, сушени плодове и прочие — хилядите дразнещи нужди на тленността, доколкото си спомням. Смътно. Все едно. — И какво ще поискате в замяна срещу този дар? Изтекоха десетина мига — без отговор. Лицето на Пътника бавно помръкна, заканително намръщено. — Няма да ме отклоните от задачата ми. Нито ще ме забавите… — Няма, разбира се. — Сенкотрон махна с призрачната си ръка. — Тъкмо напротив всъщност. Ние те подканяме. Призоваваме те. Побързай, тръгни по верния си път, стигни до съдбоносния си сблъсък. Нека нищо и никой да не се изпречи на пътя ти. Пътника се намръщи още повече. Котильон се изсмя тихо. — Той говори истината, Първи меч. За нас е удоволствие да те подкрепим точно по този въпрос. — Няма да се пазаря с него. — Знаем. — Не съм сигурен дали разбирате… — Разбираме. — Решен съм да убия Гуглата. Решен съм да убия Бога на смъртта. — Желаем ти късмет от все сърце! — рече Сенкотрон. Ново мълчание. След това Котильон пристъпи напред, носеше припаси, които ги нямаше допреди миг. Постави ги на земята. — Шан ще води — рече тихо и отстъпи назад. Пътника погледна двете нови Хрътки. — А тези? Котильон проследи погледа му, за миг като че ли се притесни, после сви рамене. — Трудно е да се каже. Те просто се… появиха… — Аз ги призовах, разбира се! — заяви Сенкотрон. — Бялата се казва Палид. Още по-бялата е Лок. Седем е желаният брой, необходимият брой. — Сенкотрон… ти не си ги призовавал — каза Котильон. — Трябва да съм! Иначе защо ще са тук? Сигурен съм, че съм го направил в някой момент. Желание, навярно, докато съм се взирал към звездите. Или страстен копнеж, да, толкова силен, че дори Бездната не е могла да ми откаже! — Другите като че ли ги приеха — подхвърли Котильон и отново сви рамене. — А хрумвало ли ви е — каза тихо Пътника към бога, застанал пред него, — че е възможно да са прочутите Хрътки на Светлината? — Нима? И защо мислиш така? — Ив този момент, когато Котильон срещна очите му и намигна, цялата умора — самата безсмъртност на асцендентството — изчезна и Пътника видя отново — сякаш след цяла вечност — мъжа, когото някога бе наричал свой приятел. Ала не можеше да се насили да се усмихне, да откликне по какъвто и да било начин на този жест и вложената в него покана. Не можеше да си позволи такава… слабост. Не сега и може би никога вече. Определено не и пред това, в което се бяха превърнали тези двама стари приятели. „Те са богове, а на богове не може да вярваш.“ Наведе се и взе меховете и пътната торба. — Коя подгони мечката към брега? — Джиър. Трябваше ти храна, иначе нямаше да можеш да стигнеш дотук. — За малко аз щях да се окажа вечерята й, Котильон. — Винаги сме разчитали на тебе, Първи меч. Следващият и може би последен въпрос, който Пътника имаше към бога, бе може би най-трудният за изричане. — А кой от вас разби кораба ми и изби екипажа ми? Веждите на Котильон се вдигнаха. — Не ние. Дасем, това не бихме го направили. Никога. Пътника се взря в божиите очи — винаги по-меки, отколкото човек можеше да очаква, но той отдавна бе свикнал с това — и се обърна. — Добре. Палид и Лок се задържаха назад в неохотен ариергард, доста зад другите Хрътки, които тръгнаха с Пътника навътре в сушата. Сенкотрон бе обърнал трона си, за да може да гледа Първия меч и свитата му. Вече се стопяваха на североизток. Застанал до него, Котильон вдигна дланите си, огледа ги и видя рукналата по тях пот. — За малко беше. — А? Кое? — Ако беше решил, че ние стоим зад корабокрушението, хм, не искам да мисля какво щеше да стане. — Просто е, Котильон. Щеше да му се наложи да ни убие. — А Хрътките нямаше да се намесят. — Освен може би най-новите ни любимци. Никаква преданост не остана! Хи-хи! — За малко — повтори Котильон. — Можеше просто да му кажеш истината. Че Маел го искаше, и го искаше ужасно. Че трябваше да се пресегнем и да го извлечем — щеше да е много по-благодарен. — Благодарността е безполезен лукс в този случай, Сенкотрон. Никакви разсейвания, забрави ли? Нищо и никой не може да отклони Пътника от предопределената му съдба. Маел го остави за друг път. — М-да, много добре. Подробност, която можем да предложим на Пътника, когато нуждата ни от него е спешна и, ъъъ, неотложна. Разровили сме, след предположенията, които той ни подхвърли в този ден, тук, и ето! Ами да, не кой да е, а самият Древен бог на морето е бил виновен! Я ела сега тук, извади го проклетия си меч и насечи враговете на късчета! — Не точно това ровене ни трябва сега — каза Котильон. — Е, да, разбира се. Ние вече знаем! Защо да ровим? Котильон се извърна към Сенкотрон. — Маел можеше да го убие съвсем лесно, не мислиш ли? Но реши да го _забави_. За това трябва да помислим. Трябва да разберем защо. — Да, започвам да схващам. Разбудени подозрения… бях се разсеял за миг, не мислех. Забавяне, да. Защо? Каква полза? — Току-що осъзнах нещо. — Какво? Казвай бързо! — Няма значение какво си е наумил Маел. То няма да подейства. — Обясни! — Маел допуска, че става въпрос за отмъщение и… — Да. Би трябвало, разбира се. Няма друга възможност. Маел не го получава! Идиот! Хи-хи! Я да се махаме вече от тази купчина пепел, гърлото ми се раздра. — Разчетът на времето, Сенкотрон… — Съвършенство. — Дотук. — Няма да се провалим. — Дано. — Кой сред новите съюзници е слабата брънка според теб? Котильон го погледна през рамо. — Ами _ти_, разбира се. — Освен мен имах предвид. Котильон зяпна. Сенкотрон зачака. Нощта в самотната пивница на Морско даде на Нимандър спомени, които никога нямаше да забрави. Селяни с помръкнали погледи и черни уста залитаха, блъскаха се в него и в другите. Тикаха мръсни бутилки в лицата им. Очи, зацапани с нещо мътно и жълтеникаво. Питието бе достатъчно силно, за да ти изтръпне езикът, стига подканващите стонове наистина да бяха покана за пиене. Дори и без предупреждението на Клип Нимандър не беше склонен да приеме такова гостоприемство. Нито някой друг от близките му, забеляза той с известно облекчение. Душният въздух в залата с нисък таван беше сладникав, натежал от вкиснала пот и воня като от гниеща жива плът. Скинтик се доближи до Нимандър и двамата загледаха как Клип — и Десра до него, разбира се — тръгва към тезгяха. — Вино? Тук? Едва ли. Нимандър подозираше, че Скинтик е прав. Единственото, което можеше да види на всяка маса, във всяка ръка, бяха стъклениците с дълги почернели гърла. Стоновете се усилиха, хаотични като мученето на добитък в кланица. Нимандър видя как един мъж — старо превито съсухрено същество — се катурна по очи върху дъсчения под и носът му изхрущя. Някой до него отстъпи назад и премаза с пета пръстите му. — Ей, а къде е жрецът? — попита Ненанда иззад Нимандър и Скинтик. — Поканата беше негова в края на краищата. — Поне този път, Ненанда — отвърна Скинтик, без да се обръща, — се радвам, че си до нас с ръка на меча. Това тук не ми харесва. — Никой тук не може да ни навреди — заяви Ненанда, но тонът му издаде, че е доволен от думите на Скинтик. — Чуйте ме… докато Клип не е край нас — той изпитва презрение към всички ни. Нимандър бавно се извърна, докато Скинтик отвръщаше: — Забелязали сме. Ти как си обясняваш това, братко? — Той вижда това, което реши да вижда. Кедевис и Аранта бяха до тях и слушаха. Плахото като на кошута изражение на Аранта изведнъж изчезна, заменено от смразяваща празнота, която Нимандър познаваше добре. — Не е важно — каза той, внезапно усетил потта под дрехите си. — Остави, Ненанда. Не е важно. — Важно е — отвърна Ненанда. — Той трябва да го знае. Защо оцеляхме в битките си, след като всички други паднаха. Трябва да го _разбере_. — С това вече е свършило — настоя Нимандър. — Не е — заяви Скинтик. — Ненанда този път е прав, Нимандър. Прав е. Клип иска да ни заведе при този умиращ бог. Но каквото и да замисля, той ни пренебрегва, все едно не съществуваме. Безгласни… — Безполезни — прекъсна го Ненанда. Нимандър извърна очи. Рухваха още селяци, а вече нападалите по дървения под бяха започнали да се гърчат в локви бълвоч. Незрящи очи се въртяха в екстаз в хлътналите очни кухини. — Ако аз съм ни направил… безгласни, съжалявам. — Стига с тези глупости — подхвърли небрежно Скинтик. — Съгласен съм — каза Ненанда. — Преди не бях… бях ти ядосан, Нимандър, за това, че не казваш на тъй наречения Смъртен меч на Тъмата. Че не му казваш за нас. Кои бяхме. Какво преживяхме. Тъй че се опитах да го направя сам, но полза няма. Клип не слуша. Никого. Слуша само себе си. — А Десра? — попита Нимандър. — Тя обожава да е загадъчна — изсумтя Ненанда. Това проницателно наблюдение изненада Нимандър. Но не беше отговорът, който бе потърсил с въпроса си. Скинтик обаче го разбра. — Тя си остава една от нас, Нимандър. Когато дойде нуждата, не е нужно да се съмняваш във верността й. Кедевис заговори със сухо презрение: — Верността не е от добродетелите на Десра, братя. Не залагайте на това. Скинтик попита с насмешка: — А на коя от добродетелите на Десра _трябва_ да залагаме тогава, Кедевис? — Стигне ли се до самосъхранението — отвърна тя, — преценката на Десра е точна. Никога погрешна всъщност. При нея оцеляването е резултат от дълбока яснота — Десра вижда по-добре и по-проницателно от всички нас. _Това_ е нейната добродетел. Клип се връщаше. Десра се беше вкопчила в рамото му, както би го направила жена, мъчеща се да надмогне ужаса си. — Умиращия бог скоро ще се появи — заяви Клип. Беше прибрал верижката си и пръстените, а от осезаемата му тревога се надигаше като тъмен облак заканата за зло. — Всички трябва да напуснете. Не искам да се налага да ви прикривам, ако стане лошо. Няма да имам време, нито ще приема вината, ако започнете да умирате. Тъй че, заради вас самите, веднага излезте оттук. Беше мигът, както по-късно щеше да си спомни Нимандър, в който той можеше да пристъпи напред, можеше да погледне Клип в очите, без да трепне, да покаже непокорството си и заканата зад него. Но вместо това се обърна към другите. — Да се махаме. Очите на Ненанда се разшириха, един мускул затрепка под скулата му. Той се обърна и излезе от пивницата. С изражение, което можеше да е срам, Скинтик се пресегна, дръпна Десра и я поведе навън. Аранта срещна погледа на Нимандър и кимна — но смисълът на кимването му убягна поради пустотата в очите й, — после с Кедевис напуснаха гостилницата. Останаха само Нимандър и Клип. — Доволен съм, че приемаш заповеди толкова добре, колкото ги отдаваш, Нимандър — каза Клип. — И че другите все още предпочитат да те слушат. — И добави: — Не че мисля, че това ще продължи много дълго. — Не се опълчвай на този умиращ бог — каза Нимандър. — Не тук. Не сега. — Великолепен съвет. Нямам намерение да го правя. Искам просто да го видя. — А ако той не остане доволен от това, че го вижда такъв като теб, Клип? Клип се усмихна широко. — Защо мислиш, че ви пращам извън опасността? Хайде, върви, Нимандър. Върнете се в стаите ни. Утеши своите наплашени зайци. Отвън, под блесналите ярки звезди, Нимандър намери братята и сестрите си, скупчени насред улицата. „Зайци? Да, би могло и така да изглежда.“ Чуха откъм пивницата как стоновете се извисиха в пламенен зов… звукът отекваше, връщаше се сякаш на вълни от хълмовете и нивите около селото. — Чувате ли? — възкликна Скинтик. — Нимандър? Чуваш ли? Плашилата… пеят. — Майчице Тъма! — изпъшка ужасено Кедевис. — Искам да видя тия ниви — заяви изведнъж Скинтик. — Веднага. Кой идва с мен? След като никой не отвърна, Нимандър рече: — Аз идвам, Скинтик. Другите веднага в стаите. Ненанда, остани на пост, докато се върнем. И двамата тръгнаха по една от страничните улички. Нов глас се беше присъединил към всички останали, извисяваше се от храма: вик, изпълнен с усилваща се болка, вик на такова страдание, че Нимандър се олюля, краката му сякаш станаха на вода. Скинтик залитна, падна на колене, после се изправи. Продължиха. От очите на Нимандър бликнаха сълзи. Стари градини от двете страни, пълни с изоставени хомоти, плугове и други сечива, браздите обрасли с бурени като избеляла коса на звездната светлина. „Богове, те вече не ядат. Само пият. Всичко е в пиенето. То ги подхранва и в същото време ги убива.“ Погребалният вой вече заглъхваше, но той знаеше, че ще се извиси отново. Беше среднощ, мръсният нектар вече беше изпит и богът с ужасната болка бе призован — порталът към изтерзаната му душа бе разтворен. Захранени с безсмъртна болка, просналите се поклонници се гърчеха в екстаз — виждаше пред очите си почернелите им уста, сгърчените черни езици, помръкналите очи. Виждаше стареца със счупения нос и премазаните пръсти… А Клип бе останал вътре. Свидетел на това безумие. Стигнаха нивите. И спряха. Пред тях, в хладната сребърна нощ, редиците плашила се движеха. Крайници се гърчеха като загърнати в мъгла влечуги или слепи червеи. Стичаше се на вади черна кръв. Цветовете на ужасяващите растения се бяха разтворили, изригваха облаци полен, който блещукаше като прашинки фосфор, понесен от теченията на нощния въздух. И на Нимандър му се дощя да се затича през това поле, сред всички тези разпънати жертви. Дощя му се да вкуси полена на езика си, да го усети в гърлото си. _Дощя му се да затанцува сред божията болка!_ Скинтик, разплакан, го дърпаше назад… макар че сякаш и той водеше своята битка, тъй стегнати бяха мускулите му, тъй противоречиви бяха усилията му, че двамата паднаха на земята. Запълзяха назад по черния път. Поленът — „Поленът е във въздуха. Вдишали сме го и сега — о, богове! — сега жадуваме за още.“ Разнесе се ужасяващ писък. Бе като живо същество, опитваше се да се изкатери по небето — но нямаше в какво да се вкопчи, нищо нямаше, и затова изригна във всички посоки, стисна гърлата им в ледения си юмрук. И се чу глас, крещеше в лицата им: „Танцувате! Пиете от агонията ми! Що за напаст сте вие? Престанете! Оставете ме! Пуснете ме!“ Хиляди стъпки се втурнаха през мозъка на Нимандър, безброй танцуващи, без да могат да спрат, дори да искаха, а те не искаха, не, продължаваха още и още… богове, вечно! Там, в капана на своя ум, той видя стареца и зацапаното му с кръв и нектар лице, видя радостта в очите му, видя здравината на ръцете и краката му, изправения му гръб — всеки възел и издутина по тялото бяха изчезнали. Нямаше ги туморите. Старецът танцуваше сред тълпата ведно с всички други, възбуден и изгубен в тази възбуда. Осъзна, че със Скинтик са стигнали до главната улица. Докато божият вик замираше, трошица съзнание се върна в ума му. Той повлече Скинтик със себе си. Затичаха заедно, залитаха стремглаво към хана — спасение ли ги зовеше? Или Ненанда и другите също бяха паднали? Дали не танцуваха сред нивите, откъснати от себе си, запокитени в онази черна мръсна река? Още един вик: още по-силен, още по-настойчив. Нимандър падна, повлечен от тежестта на Скинтик. Твърде късно — щяха да се обърнат, да се изправят, да се отправят към нивата — болката го държеше в гибелната си омайна прегръдка — твърде късно беше… Чу как вратата на хана с трясък се отвори зад тях. И Аранта — с помръкнали очи, черната й кожа беше почти посиняла — ги сграбчи за наметалата. Силата, която беше крила, изведнъж се разбули и ги повлече към вратата… още ръце ги награбиха, задърпаха ги навътре… И изведнъж импулсът изчезна. Нимандър изохка. Лежеше по гръб, зяпнал нагоре в лицето на Кедевис и учуден от пресметливото й, замислено изражение. Скинтик се покашля до него. — Майчицата Тъма да ни спаси дано! — Не тя — каза Кедевис. — Аранта беше. „Аранта, която трепери от сенки, която се свива от писъка на излетял на лов сокол. Крие другата си същност зад стена, която никаква сила не може да надвие. Крие я. Докато не потрябва.“ Да. Вече можеше да я усети. Излъчване на воля, която изпълваше цялата зала. Подложена на натиск, но удържаща. Както подобаваше. „Както трябва.“ — О, богове… — изпъшка Скинтик. И Нимандър разбра. Клип беше там, навън. Клип, лице в лице с Умиращия бог. Незащитен. „Смъртният меч на Тъмата. Не е ли достатъчна защита това?“ Но се боеше, че не е. Боеше се, защото не вярваше, че Клип е Смъртният меч на каквото и да било. Обърна се към Скинтик. — Какво ще правим? — Не знам. Той може би вече е… загубил. Нимандър се обърна към Аранта. — Не можем ли да се доберем до пивницата? Тя поклати глава. — Не трябваше изобщо да го оставяме — каза Ненанда. — Не ставай идиот — сряза го Кедевис. Скинтик още седеше на пода, дереше лицето си с нокти и трепереше. — Що за магия е поразила това място? Как може кръвта на един бог да причини това? Нимандър поклати глава. — Никога не бях чувал за това, което става тук, Скинтик. Умиращия бог. От него кърви _отрова_. Помъчи се да не заплаче. Всичко изглеждаше толкова… изпънато, на миг преди да се разкъса, реалност, която изведнъж ще се разпадне на дрипи, ответи от безумни ветрове. Скинтик въздъхна хрипливо. — Отрова. Защо жадуваме за още тогава? Нямаше отговор на това. „Дали това не е разкрила се истина? Дали всички ние не се храним с болката на другите? Дали не се смеем и танцуваме пред страданието просто защото не е наше? Може ли да се пристрастиш към такова нещо? Неутолима потребност?“ И изведнъж далечният стон се извиси, преля в писъци. Ужасни, отчаяни — звуците на касапница. Ненанда се озова до вратата, с изваден меч. — Чакай! — извика Кедевис. — Чуйте! Това не е _той_! Това са _те_! Той ги избива всички! Искаш ли да помагаш, Ненанда? Искаш ли? Ненанда сякаш рухна. Отстъпи назад, потресен и смутен. Писъците не продължиха дълго. А когато заглъхна и последният, се възцари тишина, дори виковете на Умиращия бог бяха затихнали. Отвъд вратата на хана нямаше нищо, все едно че селото — все едно че целият външен свят бе откъснат. Всеки се бе отдръпнал от другите, подмамен от собствените си мисли, вслушан единствено в тъй познатия глас на душата, мълвяща на себе си. На лицата на ближните му, видя Нимандър, се бе изписал потрес, пустош имаше в зяпналите, невиждащи очи. Усети как се предаде волята на Аранта, силата й, след като заплахата бе отминала, и тя отново се отдръпна толкова дълбоко в себе си, че лицето й стана унило, почти безжизнено, а погледът свенлив и боязлив, и едва ли щеше да се оживи скоро. Десра стоеше до прозореца, взираше се към пустата главна улица. И Нимандър се зачуди за естеството на вътрешния й диалог — стига изобщо да съществуваше такова нещо, стига тя да не беше просто едно същество, изтъкано от чувства, яхнало теченията на инстинкта, всеки избор — предопределен от простата настойчивост на нуждата. „Жестокост има в мислите ти.“ Фаед. „Остави ме на мира, призрако.“ „Не ме разбирай погрешно. Одобрявам. Десра е кучка. Тя има мозъка на кучка, от тези, които бъркат даване с взимане, дар със загуба, покана с поражение. Властна курва е тя, Нимандър, затова стои там, чака да го види, очаква да види този наперен убиец, когото ще вземе в леглото си. Обърквания, да. Смърт с живот. Отчаяние с празненство. Страх с нужда и похот с любов.“ „Иди си.“ „Но ти всъщност не искаш това, защото би те оставило уязвим пред онзи, другия глас в главата ти. Сладкото женско мърморене, всички онези гальовни светове — дали си спомням изобщо да съм го чувала, докато тя бе жива?“ „Престани!“ „В клетката на твоето въображение, блажено неуязвимо за всичко, което беше реално — жестоките безразличия, да — толкова много правиш от толкова малко, Нимандър. Случайна усмивка. Поглед. В твоята клетка тя лежи в прегръдката ти и това е най-чистата любов, нали? Неопетнена, вечна…“ „Престани, Фаед. Нищо не знаеш. Ти беше твърде млада, твърде обсебена, за да видиш каквото и да било от някой друг, освен ако не те заплашва.“ „А тя не беше ли заплаха?“ „Ти никога не си ме искала така — не ставай нелеп, призрако. Не си измисляй…“ „Нищо не измислям! Ти просто бе твърде заслепен, за да видиш това, което е пред очите ти! А умря ли тя от копието на Тайст Едур? Наистина ли? Къде бях аз в този момент, Нимандър? Спомняш ли си да си ме виждал изобщо?“ Не. Това беше прекалено. Но тя нямаше да отстъпи. „Защо според тебе идеята да убия Сандалат бе толкова лесна за мен? Ръцете ми вече бяха зацапани…“ „Стига!“ Смях, който прокънтя в главата му. Наложи си да не отвърне нищо, изчака вледеняващия смях да заглъхне, да се стопи съвсем. Когато тя отново заговори в ума му, в гласа й нямаше и капка хумор. „Ненанда иска да те замести. Иска властта, която имаш, уважението, което другите изпитват към теб. И ще я вземе, когато види шанса си. Не му се доверявай, Нимандър. Удари пръв. Нож в гърба — точно както постъпи, за да ме спреш, така трябва да направиш отново и този път не може да се провалиш. Няма да има никакъв Уидал, за да довърши задачата. Ще трябва да го направиш сам.“ Нимандър вдигна очи. Погледна Ненанда. Изправения гръб, ръката на дръжката на меча. „Не. Лъжеш.“ „Заблуждавай се, ако трябва — но не задълго. Луксът трябва да е краткотраен. Ще трябва да покажеш своята… решителност, и то скоро.“ „И колко още от близките ми искаш да видиш мъртви, Фаед?“ „Игрите ми приключиха. Ти ги довърши веднъж и завинаги. Ти и ковачът на мечове. Мрази ме, ако искаш, но аз имам дарби и ти ги дарявам, Нимандър — ти беше единственият, който изобщо ме слушаше, единственият, за когото отворих сърцето си…“ „Сърце? Онази отровна локва злъч, в която така обичаше да плуваш — това ли бе сърцето ти?“ „Аз съм ти нужна. Давам ти сила там, където си най-слаб. О, накарай я тая кучка да мърмори за любов, запълни устата й с всички най-добри думи. Стига да помогне. Но тя не може да ти помогне с трудния избор, който трябва да направи всеки водач. Ненанда вярва, че може да се справи по-добре — виж го в очите му, така готови за предизвикателство.“ — Става светло — каза Десра от прозореца. И се обърна. — Мисля да изляза навън. До пивницата. Той може да е ранен. Може би се нуждае от помощта ни. — Не помня да е молил за нея — изръмжа Ненанда. — Той не е всемогъщ — каза Десра. — Макар и да се прави на такъв. Присъщо е на младите. Нимандър се взря в нея. Откъде идваше това прозрение? — Клип е уязвим? — попита с насмешка Кедевис. — Побързай да се възползваш от това, Десра. — Безкрайната ти завист става все по-досадна, Кедевис. Кедевис пребледня, но не отвърна нищо. „Ох, каква злобна пасмина сме, нали?“ Нимандър се потърка по челото и каза: — Да идем тогава и да видим какво е станало с него. Десра излезе първа. Навън се беше ширнало светлосиньо безоблачно небе, напръскано сякаш с искрящи зрънца. Пожънатите растения бяха клюмнали в дървените си рамки, прогизнали от роса, луковиците им като издути глави се нижеха в редици по решетките. Нимандър спря насред улицата и видя, че вратите на храма са зейнали. Клип лежеше на дъсчения пасаж пред пивницата, свит на кълбо и толкова покрит със засъхнала кръв, че приличаше на буца черна кал. Приближиха се. Очите му бяха отворени, изцъклени. Нимандър се зачуди дали не е мъртъв, но видя бавното повдигане и спадане на гърдите му. Не личеше да осъзнава обаче каквото и да било, дори когато се струпаха около него, дори когато Нимандър коленичи до него. Скинтик отиде до вратите на пивницата, бутна ги и пристъпи вътре. Миг след това излезе, затиснал устата си с ръце. Олюля се насред улицата и спря, с гръб към тях. „Касапница. Избил е всички.“ Мечът на Клип лежеше до него, покрит със съсирена кръв. — Взели са нещо от него — промълви Аранта. — Отишъл си е. Няма го. Ненанда затича към храма отсреща. — Завинаги ли? — попита Нимандър. — Не знам. — Колко дълго може да живее така? Тя поклати глава. — Даваме му храна и вода, чистим раните… Дълго никой не проговори. Като че ли не можеше да се намери и един-едничък въпрос, който да се изрече в името на нормалността. Ненанда се върна и каза: — Избягали са. Жреците, всички са избягали. Къде трябваше да е Умиращия бог? — В някакво място, наречено Бастион — отвърна Кедевис. — На запад оттук, мисля. — Трябва да идем там — заяви Нимандър, изправи се и ги огледа един по един. — За да отмъстим за него — каза Ненанда. — За да го върнем. Да му върнем онова, което са му взели. Аранта въздъхна. — Нимандър… — Не. Отиваме в Бастион. Ненанда, виж дали има някакви коне или още по-добре — вол и кола. Зад хана има конюшня. — Погледна Клип. — Не можем да го носим. Ненанда тръгна. Жените отидоха за багажа. Нимандър се обърна към пивницата. Видя я през вратата, проснати по пода тела, преобърнати столове; от сумрака вътре вече се носеше бръмчене на мухи. — Недей — каза Скинтик зад него. — Нимандър. Недей. — Виждал съм мъртъвци. — Не и като тези. — Защо? — Всички се усмихват. Нимандър се обърна към най-близкия си приятел. Взря се в измъченото му лице и кимна. След това попита: — Какво е накарало жреците да избягат? — Аранта, мисля — отвърна Скинтик. Нимандър кимна, беше убеден в същото. Бяха взели Клип — въпреки всичките мъртви селяни жреците бяха взели Клип, може би самата му душа, като дар за Умиращия бог. Но нищо не биха могли да направят на тях — не и при съпротивата на Аранта. Уплашени от възмездието, бяха избягали в нощта… далече, вероятно към Бастион, за да потърсят закрилата на своя бог. — Нимандър — проговори Скинтик тихо, с глух глас. — Принудени сме. — Да. — Събудени сме отново. — Да. — Бях се надявал… никога повече. „Зная, Скинтик. Би искал да се усмихваш и шегуваш, както подобава на благословения ти нрав. Но лицето, което ще обърнеш към онова, което предстои… няма да е по-различно от нашите, а не сме ли се гледали един друг в онези времена? Не сме ли виждали огледалата, в които се бяхме превърнали един за друг? Не сме ли се присвивали от ужас?“ Събудени. Това в пивницата бе само началото. Само Клип и неговата мигновена, безсилна ярост. „От този миг насетне, каквото предстои, е наше.“ Пред това дори Фаед остана безмълвна. Макар че някъде в мъглите на ума му, тъй смътно, че почти недоловимо, плачеше жена. Приумица на сляп оптимизъм бе да се твърди, че някой сломен може да се изцери с времето. Би могъл да сглоби отново всички разпилени късове и да възкръсне цял, може би дори по-силен за изпитанието. Определено по-мъдър, защото иначе каква друга би могла да е отплатата за страданието? Възгледът, който не допада на никого, е, че едно толкова пречупено същество може да си остане така — нито умиращо (с което да премахне колосалния пример за провал от очите на всички тленни), нито възстановяващо се. Една съсипана душа не би трябвало да е упорита, не би трябвало да се вкопчи в нещо, което явно представлява жалко съществуване. Приятели се отдръпват. Познанства изтляват. И онзи, който е паднал, открива един самотен свят, място, където не може да се намери никакво убежище от самотата, когато самотата е същинската придобивка от оцеляването на осакатения завинаги, завинаги пречупения. И все пак кой не би избрал тази съдба, след като алтернативата е съжаление. Разбира се, съжалението беше буквално изчезнало чувство сред Тайст Андий и Ендест Силан гледаше на това като на много рядък и благословен дар сред своята раса. Самият той нямаше да може да понесе такова отношение задълго. Колкото до терзаещите го спомени, какво пък, наистина беше необичайно колко дълго може да устоиш на такъв натиск. И все пак той знаеше, че не е единственият в това отношение — в края на краищата това беше бремето на целия му народ. Дали бе достатъчно, за да облекчи самотата му? Може би. Мракът мълчеше от толкова дълго; сънищата му, че чува шепота на своя свят — родния си свят, — бяха изтлели на пепел. Нищо чудно, нали, че сега седеше в сумрака на стаята си плувнал в пот и всяка вадичка сякаш изпиваше всичката топлина от плътта му. Да, бяха разкрили Куралд Галайн тук, в този град — акт на колективна воля. И все пак това беше безлика сила — Майката Тъма ги бе изоставила и никакъв копнеж от тяхна страна не можеше да промени това. _Какво е това тогава?_ _Кой говори така властно?_ Не шепот, а вик, крясък, настръхнал от… какво? _От обида. Възмущение. Гняв. Кой е това?_ Знаеше, че не е единственият, който усеща този натиск — други също трябваше да го изпитват, из целия Черен Корал. Всички Тайст Андий навярно седяха или стояха вцепенени в този момент, с разтуптени сърца, с широко отворени очи, изпълнени със страх и изумление. И — може би — с _надежда_. Възможно ли беше? Помисли си да иде в храма, да чуе от самата Върховна жрица… нещо, някакво проглашение, изречено прозрение. Вместо това излезе от стаята си, усети се, че се е забързал по коридора, а след това се изкачваше по стъпалата, нагоре и нагоре, понесен сякаш от вихъра на треска. Пристъпи в гледащото на юг владение на Господаря… залитна и видя Аномандър Рейк: седеше в стола с високата облегалка, извърнат към прозореца, и гледаше кипналите далече долу морски води, изрисувани с черно и сребърно под напора на дълбоки неведоми течения. — Господарю — промълви задъхан Ендест. — Имах ли избор? — запита Аномандър Рейк, все така зареял поглед в далечната буря. — Господарю? — Карканас. Ти съгласи ли се с нейната… оценка? Ендест Силан? Нима не провидях вярно това, което предстои? Преди идването на Светлината бяхме в гражданска война. Уязвими пред силите, които скоро щяха да се родят. Без кръвта на Тиам не можех изобщо да наложа… мир. Единение. — Господарю… — промълви Ендест Силан и усети, че не може да продължи. Рейк като че ли разбра, защото въздъхна и отвърна: — Да, крайно несигурен мир. За толкова много се оказа мирът на смъртта. Колкото до единението, то се оказа ужасно краткотрайно, нали? Все пак, чудя се, ако бях успял — наистина успял, — дали това щеше да я вразуми? — Господарю… нещо става. — Да. — Какво трябва да направим? — Ах, приятелю. С право питаш за това. Не обръщай внимание на Върховната жрица и нейния отговор — при нея той винаги е един и същ, нали? Кой надава бойния вик на Куралд Галайн? Нека потърсим отговора между краката й. Дори това с времето може да стане досадно. Но не повтаряй думите ми пред Спинок Дурав — не бих искал да разстроя малкото му удоволствие. Ендест Силан искаше да закрещи, искаше да се хвърли върху своя Господар, да го стисне за врата и да изтръгне… да изтръгне какво? Не знаеше. Синът на Тъмата беше за него най-умното същество — смъртно, безсмъртно, все едно — което познаваше. Мислите му странстваха в хиляди посоки едновременно и нито един разговор с него не можеше да бъде предречен, нито един път не можеше да се сметне за сигурен. — Не мога да дам отговор този път — продължи Аномандър Рейк. — Нито Спинок, опасявам се. Той ще е нужен… другаде. — И ето, че главата му се извърна и очите му се приковаха в Ендест Силан. — Ще трябва да се падне на теб, отново. Още веднъж. Ендест усети как душата му се отдръпна в ужас, сви се в онази пещера, която бе изровила за себе си дълбоко някъде в ямата на сърцето му. — Ваше величество… не мога. Аномандър като че ли размисли над това. Десет хиляди нишки се сплетоха и се събраха в нова и смътна изненада се изписа на лицето му. И той се усмихна. — Разбирам. Няма да моля повече тогава. — Но… тогава… кой? Ваше величество… аз не… Огорчението в тона на Аномандър Рейк бе в ужасно противоречие с думите му: — Преродени в гняв. О, да можех да видя това. Гласът му отрезвя: — Ти беше прав — не можеш да застанеш вместо мен. Не се намесвай по никакъв начин, Ендест Силан. Не заставай между две сили, никоя от които не можеш да разбереш. Сигурно ще изпиташ нужда, но я потисни с цялата си воля. Не трябва да те загубим. — Не разбирам, ваше величество. Но Аномандър Рейк вдигна ръка. И да, излъчването си бе отишло. Мракът отново се смълча. Онова, което бе дошло в техния свят, беше изчезнало. Ендест усети, че се е разтреперил. — Дали… дали ще се върне, господарю? Синът на Тъмата го изгледа със странно забулени очи, след това се надигна и закрачи към прозореца. — Виж, моретата стихнаха отново. Полезен урок според мен. Нищо не трае вечно. Нито насилието, нито мирът. Нито скръбта, приятелю, нито гневът. Хубаво гледай това черно море, Ендест Силан, в идващите нощи. Да успокои страховете ти. Да ти даде посока. И с това той разбра, че са го освободили. Объркан, уплашен от бъдеще, за което съзнаваше, че не е достатъчно умен, за да го разбере, той се поклони и напусна. Коридори и стъпала, а дори и ехото не бе останало. Спомни си една стара молитва, която се шепнеше преди битка: Нека Тъмата приеме всеки мой дъх със своя. С живота си нека никога не отвръщаме на смъртта сами. Но сега, в този момент, едва ли можеше да се чувства по-сам. Воините вече не изричаха тази молитва. Тъмата не чакаше да приеме дъх, дори и сетния дъх на моста между живот и смърт. Воинът Тайст Андий се сражаваше в мълчание, а когато паднеше, падаше самотен. По-самотен от всеки, който не е Тайст Андий. И тогава в главата му се появи ново видение. Стъписа го и го накара да спре по средата на стълбището. Върховната жрица, извила гръб в дъга на пода, крещи в екстаз — или в отчаяние, имаше ли разлика всъщност? Нейното търсене. Нейният отговор, който не беше никакъв отговор. „Да, тя говори от наше име, нали?“ — Разтревожен е — промълви Салинд, най-после отърсила се от жестокия студ, който я беше обзел. — Избавителя се е пробудил по някаква неведома и непонятна за нас причина. Но аз го усетих. Много е разтревожен… Неколцината поклонници край огъня закимаха, макар никой от тях да не притежаваше възприемчивостта й за такива неща. Все още бяха твърде обвързани с упоритите и непрестанни нужди на тленността. А налице вече бе и ужасът, който ги дебнеше всеки миг, откакто Помръкващия ги бе изоставил. Изоставяне, което те приемаха като обръщане на гръб и го смятаха за напълно справедливо, защото никой от тях не се беше оказал достоен за сиърдомина и закрилата, която предлагаше той. Да, отказваше им с пълно право. Бяха го провалили, макар и по непонятен все още начин. Салинд разбираше всички тези възгледи и дори до известна степен — а това само по себе си бе изненадващо за крехката й възраст — осъзнаваше естеството на това самоотричане, което може би щеше да избуи у тях. Хората, изпаднали в голяма беда, са склонни бързо да намират вината в себе си, бързо да приемат бремето на вината за неща, над които всъщност нямат никаква власт и които не биха могли да променят. Започнала бе да разбира, че това е съществена, неотделима част от самото вярване, от вярата. Потребността, на която не можеш да отвърнеш сам, се прехвърля на някого или на нещо по-голямо от теб самия и тази форма на пораженство смъква огромна, непосилна тежест. Във вярата можеше да се намери облекчение. Освобождение. „И тук се оголва едно огромно противоречие. Вярващите предават всичко в ръцете на Избавителя — който по самото си естество не може да освободи нищо, не може да намери никакво облекчение и поради това не може да се предаде.“ „Къде тогава е възнаграждението за Избавителя?“ Подобни въпроси не бяха за нея. Може би всъщност изобщо нямаха отговор. Засега я чакаше много по-земна грижа, от най-неприятния вид. Десетина бивши войници, навярно от тенебриите на Панион, тероризираха лагера на поклонниците. Ограбваха новодошлите, преди да са успели да поставят съкровищата си върху могилата. Имало беше побоища, а вече и едно изнасилване. Неофициалното събрание, уж представители на лагера, я бяха потърсили с молба за помощ, но какво можеше да им каже тя? „Сгрешихме, като повярвахме в Помръкващия. Съжалявам. Не се оказа това, което мислехме, че е. Гледаше ме в очите и отказа. Съжалявам. Не мога да ви помогна.“ — Казваш, че Избавителя е разтревожен, жрице — каза говорителят им, жилав мъж на средна възраст, бивш търговец в Капустан — избягал на запад преди обсадата, бежанец в Салтоан, който бе видял със собствените си очи Прогонването, когато предните агенти на Панион Домин бяха изтласкани от града. Беше един от първите поклонници, дошли при Голямата могила, и вече изглеждаше, че се кани да остане тук може би до края на живота си. Каквото и богатство да бе притежавал някога, то вече бе част от могилата, дар към един бог, някога смъртен човек, мъж, когото той бе видял със собствените си очи. — Това със сигурност трябва да е заради Градитан и неговите бандити. Избавителя беше войник приживе. Няма ли да се пресегне и да помете онези, които мъчат следовниците му? Салинд протегна ръце, с дланите нагоре. — Приятелю, ние не обсъждаме. Моята единствена дарба е… усетът. Но не вярвам, че източникът за безпокойството на Избавителя е в делата на Градитан и неговите кохорти. Нещо… напъпваше. Не наблизо, но с такава сила, че накара етера да затрепери. — Поколеба се и добави: — Имаше вкуса на Куралд Галайн, лабиринта на Тайст Андий. И… — Тя се намръщи. — Още нещо, което съм усещала и преди. Много пъти всъщност. Сякаш някаква буря е забушувала далече на юг, буря, която се връща отново и отново. Зяпнаха я озадачени лица. Салинд въздъхна. — Виждате ли облаците, прииждащи откъм морето? Можем ли ние — който и да е от нас — да прогоним ветровете и дъжда, градушката? Не. Такива сили са далече над нас, далече извън обсега ни, и бушуват, когато пожелаят, водят войни в небесата. Това чувствам, мои приятели — когато нещо развълнува етера, когато на юг се разбуди буря, когато Избавителя помръдва неспокойно и е разтревожен. — Значи сме нищо за него — рече търговецът и жал замрежи очите му. — Дадох всичко, цялото си богатство, заради поредния безразличен бог. Ако той не може да ни защити, какъв е смисълът? Тя съжаляваше, че няма отговори на тези въпроси. А не беше ли това същината на жреческата длъжност? Да сготвиш апетитни отговори, да намекнеш за обещаващи пътища към истинско спасение? Да покажеш благост, озарена от дадена от бог мъдрост, засияла сякаш обгърната от свят дъх? — Моето чувство — заговори тя колебливо — е, че една вяра, която предлага съвършени отговори на всеки въпрос, не е истинска вяра, защото единствената й цел е да задоволи, да облекчи ума и той да престане да търси. — Вдигна ръка, за да усмири възраженията, които виждаше, че се пробуждат сред тези шестима искрени, сериозни вярващи. — Нима вярата трябва да донесе мир, след като несправедливостта процъфтява отвсякъде? Защото тя наистина ще процъфтява, докато блажените подминават блажено слепи, примирени в собствената си морална чистота, в мира, изпълващ душите им. О, бихте могли да протегнете ръка към окаяните край пътя, да им предложите да тръгнат по стъпките ви и може би ще видите как четта на благословените избуява, расте на брой, докато не станете армия. Но ще има, винаги ще има такива, които ще се отвръщат от подадената от вас ръка. Такива, които търсят, защото в естеството им е да търсят, които се боят от съблазънта на самоудовлетворението, които не се доверяват на лесни отговори. Те ли ще са вашият враг? Разгневи ли се вече армията? Удари ли по неверниците? Премаза ли ги под нозете си? — Мои приятели, не описва ли това ужаса, който тази земя преживя наскоро? — Очите й се приковаха в търговеца. — Не унищожи ли точно това Капустан? Не е ли това, което управниците на Салтоан така яростно отхвърлиха, когато прогониха монасите на Панион? Не умря ли Избавителя, сражавайки се точно срещу това? — Всичко това не облекчава болката на дъщеря ми — изръмжа една от жените. — Тя беше изнасилена и сега нищо не може да се види в очите й. Избягала е от себе си и може би никога няма да се върне. Градитан я взе и я унищожи. Нима ще избегне всякакво наказание заради това? Той ми се изсмя, когато вдигнах дъщеря си. Когато стоях пред него с нея, отпусната в прегръдката ми, _той ми се изсмя_! — Помръкващия трябва да се върне — заяви търговецът. — Трябва да ни защити. Трябва да ни обясни с какво го провалихме. Салинд огледа лицата пред себе си. Видя страха и гнева, болката и усилващото се отчаяние. Не искаше да им откаже, но какво можеше да направи? Не беше искала да става жрица — не й беше ясно как изобщо бе станало това. А собствената й болка? Собственият й прекършен живот? А плътта, която някога бе поемала в устата си? Не кървясало месо на непознат, о, не. Първородните тенесковри, Чедата на Мъртвото семе, ах, те трябваше да са особени, да, толкова особени — готови да ядат ближните си, а това не беше ли доказателство колко особени са? А какво да кажем тогава за ужасната нужда, която беше довела _нея_ тук? — Трябва да отидеш при него — каза търговецът. — Знаем къде да го намерим — в Черен Корал. Аз мога да те заведа при него, жрице. Заедно ще поискаме помощта му — той беше сиърдомин, избран меч на тирана. Той ни го дължи! Дължи го на всички нас! — Опитах се… — Аз ще ти помогна — настоя търговецът. — Ще му покажа желанието ни да се поправим. Да зачетем Помръкващия с подобаващата почит. Другите закимаха, а търговецът събра кураж от това и продължи: — Ние ще помогнем. Всички ние тук ще застанем с теб, жрице. Веднъж да го накараме да разбере какво става, веднъж да се изправим пред него — там, в онази проклета пивница с проклетия Тайст Андий, с когото играе — как ще може отново да ни обърне гръб тогава? „А честността? А самият сиърдомин и неговите собствени рани? Виж ревността в своите приятели — виж я в себе си, и тогава се запитай: къде е моето състрадание, когато застана пред него и му закрещя какво искам?“ „Защо никой от вас не се защити сам?“ — Жрице! — Добре. — И тя стана, придърпа вълнения си халат около себе си. — Води тогава, търговецо. Там, където можем да го намерим. Един мъж на тезгяха закиха толкова свирепо, че се разхвърчаха слюнки, и докато този бараж продължаваше, никой около масата не понечи да заговори. Ръце посягаха за халбите, келик лъсваше по устни и очи грееха размътени и приковани напрегнато в бойното поле. Спинок Дурав чакаше сиърдомина да направи хода си, да опита нещо неочаквано, за да укрепи огъващата се защита — винаги го биваше за някоя и друга изненада, проблясък на тактически гений, който като нищо можеше да накара Спинок да спре настъплението си, да го накара дори да отстъпи. А не беше ли тъкмо в това сърцевината на надпреварата, намекът за яркия й блясък? Пристъпът на кихавица свърши — нещо, което явно идваше от многото келик. Изригване от ноздрите, последвано от смущаващо тъмен поток — беше започнал да вижда петна по стените, подовете и уличната настилка вече из целия град. Това чуждестранно питие се продаваше повече от ейла и виното. А сред пиещите го вече започваха да се появяват пристрастени, залитаха с оцъклени очи и зяпнали уста, с езици като черни червеи. Засега Спинок не бе забелязал такива сред Тайст Андий, но може би беше само въпрос на време. Той отпи от чашата си с вино и остана доволен, като забеляза, че треперенето на пръстите му най-сетне е спряло. Изригването на сила от Куралд Галайн, заварило го така неподготвен, беше изчезнало и бе оставило след себе си не повече от смътно безпокойство, което съвсем леко вгорчаваше вкуса на виното. Странни бяха тези вълнения през последните нощи. И никой не можеше да каже какво предвещават. Върховната жрица може би имаше някоя и друга идея, въпреки че ударението в твърденията й никога не се променяше, нали? Усмихна се и пак отпи глътка. Сиърдоминът се намръщи, отпусна се назад и заяви: — При тази атака не мога да оцелея. Хитрината на Шегаджията беше изиграна добре, Спинок. Нямаше как да се предвиди това. — Нима? — попита Спинок. — С тези съюзници тук? Сиърдоминът погледна с гримаса другите двама играчи, след което се изсмя кисело. — А, да, разбирам намека ти. Келикът им мъти умовете, мисля. — Изостря ги, да знаеш — рече Гарстен и облиза зацапаните си устни. — Макар че, готов съм да се закълна, някои нощи е по-силен от други, нали така, Фулдит? — А? М-да, май да. Е, кога ще играеш, сиърдомин? А? Ресто, донеси още една бутилка! — Може пък _моят_ ум да не е остър — измърмори сиърдоминът. — Май трябва да се предам. Спинок си замълча, макар да беше разочарован… не, по-скоро стъписан. Виждаше един съвсем приличен контраход и бе очаквал противникът му да го види моментално, но той явно се беше залисал в търсене на нещо по-добро, по-безумно. В други нощи дарбата на сиърдомина щеше да изригне в мигове като този — безстрашен гамбит, който сякаш преобръщаше света на същата тази маса. „Може би ако изчакам още малко…“ — Предавам се — каза сиърдоминът. Изречени думи, призната криза. — Ресто, донеси една кана, ако оби… — Сиърдоминът спря и подскочи сякаш в стола, все едно невидима ръка го бе ударила в гърдите. Погледът му се бе приковал във вратата на пивницата. Спинок се извърна в стола си и видя странниците, влезли в Ожулената. Млада жена, облечена в груба тъкан, ръждивочервен халат, с късо подрязана коса — по-късо дори от тази на Върховната жрица, но също толкова черна. Бледо лице, едновременно нежно и сурово, тъмнокафяви очи, които търсеха в сумрака и най-сетне намериха онзи, когото търсеше: сиърдомина. Зад нея се стълпиха други, всички облечени в дрипи, посърналите им лица — изопнати от нещо като паника. Жената, която ги водеше, пристъпи вътре. Сиърдоминът седеше като закован на стола си. Целият цвят се бе отцедил от лицето му преди миг, но сега то потъмняваше, очите му блестяха от гняв. — Помръкващ… — Това е убежището ми — каза той. — Напусни. Веднага. — Ние… — „Ние“? Виж следовниците си, жрице. Тя се обърна тъкмо когато последният от тях побягна от вратата на кръчмата. Сиърдоминът изсумтя. Впечатляващо, но младата жена остана твърдо на мястото си. Халатът й се разтвори — нямаше колан — и Спинок Дурав прецени, че едва е навършила пълнолетие. Жрица? „Ах, да, Голямата могила, Избавителя.“ — Помръкващ — започна отново тя с глас, който малцина щяха да намерят за тягостен за слушане. — Не съм тук заради себе си. Тези, които бяха с мен, настояваха, а дори куражът им да изневери накрая, това не прави потребността им по-нищожна. — Дойдоха с искания — каза сиърдоминът. — Нямат никакво право и разбраха истината за това веднага щом ме видяха. Трябва и ти да направиш същото и да напуснеш като тях. — Трябва да се опитам… Сиърдоминът се изправи, толкова рязко, че стресна Гарстен и Фулдит въпреки замъглените им сетива и двамата го зяпнаха ококорени и изплашени. Жрицата дори не трепна. — Трябва да се опитам — повтори тя. — Заради тях и заради себе си. Измъчват ни в лагера… — Не — прекъсна я сиърдоминът. — Нямаш никакво право. — Защо просто не изслушаш какво имам да ти кажа? Остротата на думите й явно изненада сиърдомина. Гарстен и Фулдит взеха халбите и бутилките и бързо напуснаха масата. Спинок Дурав стана, поклони се леко на двамата и тръгна към изхода. Докато минаваше покрай Ресто — замръзнал на мястото си с кана в ръка, — му каза тихо: — На масата ми, моля — цялата тази нощ. Сиърдоминът няма и да се сети за теб, когато си тръгне. Ресто примигна и кимна. В тъмното срещу входа на Ожулената кръчма Спинок Дурав изчака. На излизане беше почти сигурен, че ще види поклонниците да чакат отвън, но улицата беше празна — наистина бяха избягали, на бегом при това, сигурно чак до лагера си. Нямаше много храброст у вярващите в Избавителя. С поне едно изключение, поправи се той, когато жрицата излезе. Изглеждаше отпаднала — все едно краката й изведнъж са омекнали. Придърпа халата около себе си и тръгна. Направи три, четири крачки, после забави, спря и се обърна към Спинок Дурав. Той пристъпи напред. — Извинете, жрице. — Вашият приятел взе каната и поръча още една — рече тя. — Ако ви е грижа, можете да го приберете след няколко камбани — бих предпочела да не изкара нощта в безсъзнание на мръсния под. — Бих помислил, че тази възможност би ви удовлетворила. Тя се намръщи. — Не. Той е Помръкващия. — А това какво означава? Жената се поколеба. — Всеки ден, доскоро, идваше при Голямата могила и коленичеше пред нея. Не за да се моли, нито за да поднесе дрънкулка. Объркан, Спинок Дурав попита: — Какво тогава? — Той би предпочел това да остане в тайна, подозирам. — Жрице, той е мой приятел. Добре виждам отчаянието му… — А това защо толкова ви безпокои? Повече, отколкото би изпитал един приятел — усещам го. Повечето приятели може да предложат съчувствие, дори и повече, но у тях остава каменната мисъл, че са благодарни, че не споделят бедата на приятеля си. Но това го няма у вас, не и спрямо сиърдомина. Не. — Тя се приближи още стъпка към него, очите й затърсиха. — Той отвръща на нужда, а от болката, която изпитва, _вашето_ сърце започва да кърви. — Майко Тъма, жено! Тя се отдръпна и извърна очи. — Извинете. Помръкващия коленичи пред Голямата могила и поднася на Избавителя най-скъпия дар от всички. _Приятелство._ Без да моли за нищо. Идва, за да облекчи самотата на Избавителя. — Приглади с ръка късата си коса. — Опитах се да му кажа нещо, но той не иска да ме чуе. — Мога ли да… — Съмнявам се. Опитах се да му кажа какво усещам от Избавителя. Господине, вашият приятел му _липсва_. — Въздъхна и му обърна гръб. — Ако всички, които го почитат, правеха това без нужда. Ако всички идваха при своя спасител, без да мислят за титлата и нейното бреме, ако идваха като приятели… — Погледна го през рамо. — Какво щеше да се случи според вас? Чудя се… Гледаше я, докато се отдалечи, твърде унизен, твърде потресен, за да я догони, да изтръгне отговорите — подробностите, — които най-много му бяха нужни. Да разбере какво би могъл да направи. За сиърдомина. За нея. _За нея?_ „Виж ти. Защо трябва да ме интересува тя? В името на Бездната, какво ми направи тя?“ „И как, в името на Майката, сиърдоминът може да й устои?“ Колко жени бе имало? Изгубил им беше броя. Щеше да е по-добре, навярно, поне веднъж да бе предпочел да сподели своя дар на дълголетието. По-добре, да, отколкото да гледа малкото, оставали с него за някакъв по-дълъг отрязък от време, как губят цялата си красота, отдават младостта си, докато за Каллор не останеше никакъв избор, освен да ги махне, да ги заключи далече от себе си в някоя кула или на някой брулен от вятъра хълм. Какво друго можеше да направи? Те кретаха, затъваха в окаяния си живот, а тази окаяност бе оскърбление за сетивата му. Твърде много горчивина, твърде много злост имаше в нажежените състарени очи, впити в него. Нима не остаряваше и той? Вярно, година за тях бе едно изтупване на сърцето за Каллор, но виж тези бръчки на лицето му, виж бавно похабяващия се мускул, стоманеносивия цвят на косата му… Не беше просто въпрос на избор на най-бавно изгарящото дърво в края на краищата, нали? При тази мисъл той срита жаравата и загледа как искрите закръжиха нагоре в нощта. Понякога най-мимолетните пламъци на бързото и краткотрайното носеха своя особена топлина. Твърдо дърво и бавно горене, меко дърво и неохотно димене, преди да рухне пепелта. Смолисто дърво — и ох, как пламваше тя! Ослепително, да, блясък, от който никой мъж не би могъл да се отвърне. Колко лошо, че трябваше да убива всяко дете, което посееше. Несъмнено това отчуждаваше донякъде някои от съпругите и любовниците му. Но той не бе проявявал чак такава жестокост, та да се колебае, нали? Не. Та той бе изтръгвал онези отвратителни бебета от майчината им прегръдка едва ли не още щом се изхлузеха от утробата, а не беше ли това проява на милост? Никой не се привързва към мъртви неща, дори майките. Привързаностите, да. Те наистина бяха загуба на време и по-важно, проява на слабост. За да владееш империя — да владееш сто империи, ти е нужна известна обективност. Всичко трябва да се използва, да го пресътвориш така, както ти харесва. Та той бе предприемал грандиозни строителни проекти, които да възвеличат управлението му, но малцина разбираха, че не довършването им е важно, а самата работа и всичко, което тя предполага — неговата власт над живота им, тяхната вярност, техният труд. Та той можеше да ги принуди на този труд десетилетия наред, да гледа как поколения от тези глупци си отиват едно по едно; всички се трудеха ден подир ден за живота си и все още не разбираха какво означава да дадат на него — на Каллор — толкова години от тленното си съществуване, толкова от него всъщност, че всяка рационална душа трябваше да нададе вой пред жестоката несправедливост на един такъв живот. Това, ако питаха него, бе най-дълбоката мистерия на цивилизацията — и колкото и да го експлоатираше, в края на краищата така и не можеше да го разбере. Готовността на други интелигентни (е, умерено интелигентни) хора да заделят, да опаковат и да продадат изумителни проценти от своя ограничен живот, всичко това — в служба на някой друг. И срещу каква отплата? А, някаква сигурност може би. Циментът на стабилността. Здрав покрив, нещо в чинията, обичните деца, всяко от които е обречено да повтори същия тежък труд. И беше ли това изобщо размяна? Нямаше да е така за него. Знаеше го, беше го знаел още в самото начало. Той самият нямаше да изтъргува нищо от своя живот. Нямаше да служи на никого, нищо от труда си нямаше да даде за строежите и вечно разрастващото се богатство на някой глупак, който си въобразява, че неговата част от сделката е изключително щедра, че всъщност е най-драгоценният дар. Че да работиш за него или за нея е _привилегия_ — богове! Каква заблуда! Каква лъжа, така наежена и заредена със собствената си безсрамна наглост! Колко точно правила на гражданското поведение бяха изобретени, за да увековечат тези колосални схеми на власт и контрол на малцината над многото? Правила, защитавани до смърт (обикновено смъртта на многото, рядко на малцината) със закони и войни, със заплахи и брутално насилие — ах, какви времена бяха, нали? Как се бе възвисявал в онези безчинства! Нямаше да е един от множеството. И той го беше доказал, отново и отново, всеки път. И щеше да продължи да го доказва. Една корона имаше, на ръка разстояние. Кралство, чакащо да бъде завзето. Господство не над нещо толкова банално като империя — онази игра отдавна бе станала безинтересна, — а над селение. Цялост, състояща се от всички възможни сили на съществуванието. Силата на земната плът, всеки елемент несвързан, искрящата воля на вярата, кълбото от политика, религия, обществена хармония, усещания, изтъкани от обичайните трагични корени на отминали векове, златни и лишени от болка, и нови векове, ярки в своето нелепо обещание. Докато през всичко това падаха дъждовете на забравата, пороят от падения и смърт, страдание и мизерия, прекършен бог, завинаги обречен да остане така — о, Каллор знаеше, че може да наложи властта си над такова същество, да го направи безсилно като най-презрения си поданик. Всичко — _всичко това_ — на ръка разстояние. Изрита отново жаравата, съчките, разпалили този мимолетен огън, видя ги как западаха на бяла пепел. Няколко бели кости се виждаха сред въглените, единственото, останало от жалкото същество, което бе изгълтал вечерта. Петно облаци проряза ивица през звездния простор. Забулената в прах луна все още не бе изгряла. Някъде в равнината койоти се караха с нощта. Предния ден бе намерил следи от търговски керван, подкарал косо от северозапад на югоизток. Добре изровени бразди от фургони, стъпки на впрегнати волове. Смет, разхвърляна от двете страни. Доста разочароващо, общо взето. Беше навикнал на самота, в която единственият признак за човешка дейност бяха запалените треви понякога далече на хоризонта на запад — степните номади с техните странни порядки — нещо свързано със стадата бедерини и нуждата от различни треви, подозираше той. Преминаването му през разни места безпокоеше древни духове, детайл, който някога го дразнеше дотолкова, че ги гонеше и избиваше, но вече не. Нека да вият и тръпнат, да се тресат и да стенат, обзети от страховити кошмари. Нека смъртните им чеда се свиват от страх сред високите треви, докато всичко отмине и свърши. Върховният крал си имаше други грижи. И други проблеми, с които можеше да ангажира ума си. Изведнъж трепна, с всички сетива нащрек от изригналата някъде на север сила. Бавно се изправи и се взря в тъмното. Да, нещо кипеше разбудено… Какво ли можеше да е? И… да, _друга_ сила, а нея той разпозна: Тайст Андий. Дъхът изсъска през разядените му зъби. Разбира се, ако продължеше по този път, щеше да направи пълен кръг, обратно до онова ужасно място — как му беше името? Да, Корал. Цялата бъркотия с Панион Домин, ох, каква глупост! Жалката, противна идиотщина на онзи ден! Възможно ли бе това да са онези прокълнати ловци? Дали не го бяха обкръжили по някакъв начин? Дали сега удряха право на юг, за да се изправят срещу него? Какво пък, можеше да посрещне това. Избил беше своя дял от дракони, чисти, както и соултейкън. „Един по един, разбира се. Два наведнъж… това би могло да се окаже предизвикателство.“ През цялото това време гонитбата им беше тромава, безмозъчна. Толкова лесно ги надиграваше, отклоняваше ги — можеше да ги засече в засада безброй пъти и навярно трябваше да направи точно това. Най-малкото можеше да е разбрал източника на тяхната настойчива — патологична, да — неумолимост. Наистина ли бе разгневил чак толкова Рейк? Изглеждаше нелепо. Синът на Тъмата не беше от тези, които ще са толкова обсебени; всъщност никой от Тайст Андий не беше податлив на обсебеност, а дали това не беше основната им слабост? Това отпадане на волята. И как бе разгневил толкова Корлат и Орфантал? Дали бе защото не остана, не избра да се бие редом до всички обречени глупци в онзи ден? „Нека малазанците страдат! Те бяха нашите врагове! Нека Т’лан Имасс предадат Силвърфокс — тя го заслужи!“ „Не беше наша онази война, Бруд. Не беше наша войната, Рейк. Защо не ме послушахте?“ „Ба, елате и се изправете срещу мен тогава. Корлат. Орфантал. Хайде, да приключим с този боклук.“ Двете лумнали сили внезапно угаснаха. Някъде далече на изток койотите отново подхванаха безумния си крясък. Погледна към небето и видя просвета на изгряващата луна, раздраното й навъсено лице от отразена слънчева светлина и ръждивата прах от разбудената й дрямка. „Виж се. Твоето лице е моето лице, нека бъдем искрени. Пребито и обезобразено от удари, но все пак продължаваме да се катерим нагоре отново и отново, за да продължим своя път.“ „Небето не се интересува изобщо от теб, скъпа. Звездите не те виждат дори.“ „Но ти ще продължиш по пътя си, защото това е, което правиш.“ Последно изритване във въглените. Нека тревите пламнат като рана по дирята му, беше му все едно. Не, нямаше да направи пълен кръг — никога не го правеше и точно това го бе опазило жив толкова дълго. Никакъв смисъл нямаше да променя каквото и да било, нали? Тръгна. На север. Там, ако помнеше добре, имаше села и пътища, и главен търговски път, възвиващ на северозапад, през Канелените пустини и чак до Даруджистан. Уговорка трябваше да спази. Съдба да потърси, с правото на меча и несломимата воля. Лунната светлина улови сянката му и я разми. Каллор продължи напред, равнодушен за такива подробности. Три мършави коня, занемарен вол и фургон с огъната ос и счупено дървено запирало: събраното наследено богатство от село Морско включваше само това. На пода на пивницата останаха да гният трупове — трябваше да я запалят, помисли Нимандър. Вече бе твърде късно. Твърде късно бе и да изтласка от ума си онази ужасна сцена. А жертвите на техните кръстове, увити с парцали и изтичащи на черна сукървица в калната пръст? И тях бяха оставили. Вцепенен под едно одеяло, Клип беше зяпнал към страницата с невиждащи очи. Капки от кашата, които бяха тикали в гърлото му сутринта, бяха полепнали по брадичката му. Мухи пълзяха и бръмчаха около устата му. От време на време тялото му потръпваше. „Ограбен.“ Пладне, вече трети ден по този застлан с чакъл и с разровени коловози път. Току-що бяха подминали село Хийт, което трябваше да е било голямо селище някога, може би град, и като нищо можеше да се върне отново към миналото си величие в това време на изобилие от келик, разредено питие от саеманкелик — Кръвта на Умиращия бог. Тези подробности, а и други, бяха научили от търговските кервани, които трополяха по този път, десетки фургони, тръгнали буквално празни към селата и градчетата на изток от Бастион — самия Аутлук — и след това се връщаха натоварени с амфори от мръсното питие, фургони, които стенеха под тежестта обратно към някаква форма на главен разпределителен център в Бастион. Самият път минаваше южно от тези сгушени по крайбрежието на Езерото на пилигримите селища. Когато стигнеше срещу някое село, имаше кръстопът, с пътека или черен път, водещ на север. Към възраждащите се градове като Хийт, Кел Тор и, някъде все още напред, Сарн, водеха по-хубави пътища. Нимандър и групата му не пътуваха под прикритие, не се преструваха, че са нещо друго, а не това, което бяха, и беше ясно, че жреците, бягащи пред тях, бяха отнесли вестта на всички свои ближни по пътя, а оттам — вероятно и в градчетата и селата. По кръстовищата, в разнебитените пътни заслони и складови навеси ги очакваше храна, вода и фураж. Жреците на Умиращия бог явно ги бяха благословили и сега чакаха да благоволят да стигнат в Бастион. Онзи, който бе пожертвал душата си на Умиращия бог, беше двойно благословен и се очакваше някакво окончателно поглъщане, водещо навярно до това душата на Клип да бъде погълната напълно от сила, прокълната да страда вечно. Щом бе прокълнато така, не бе особено чудно, че съществото жадуваше за компания. Общо взето беше добре, че пътуването им бе облекчено и осигурено. Нимандър подозираше, че групата му щеше да е много по-доволна да проправя пътя си с бой през ордите обезумели фанатици. Стига да можеха да постигнат такова нещо. След като се убеди, че Клип все така си остава в несвяст, той слезе от фургона и се върна на крантавата кобила, която яздеше от Морско. Ребрата на горкото животно убиваха като железни пръти на клетка под опърпания чул, очите му бяха помръкнали и посърнали. За три дни обаче, въпреки постоянната езда, животното донякъде се бе оживило под грижите на Нимандър. Като цяло той не обичаше много конете, но знаеше, че никое същество не заслужава да страда. Скинтик се бе изправил на капрата на фургона и заслонил очи, гледаше на юг над пустата равнина. — Какво има? — Човек… Върви пеш. Откъм юг? — Но там няма нищо. Кедевис и Аранта се надигнаха на стремената. — Давайте да продължаваме — обади се Десра от фургона. — Много е горещо просто да седим тук. Нимандър вече виждаше фигурата, висока като за човешко същество. Сивата чорлава коса се развяваше около главата като аура. Като че ли беше облечен с дълга плетена ризница до средата на пищялите, раздвоена отпред. Дългата длан и половина дръжка на голям меч стърчеше над лявото му рамо. — Леле! — измърмори Скинтик. — Да върви пеш! — Може да е изгубил коня си — каза равнодушно Ненанда. — Десра е права — да тръгваме. Закрачил като изпаднал в треска под слънцето, странникът се приближи още. Нещо в него задържа вниманието на Нимандър, някакво мрачно обаяние… не можеше да му даде име. Водопад от образи се изсипа в ума му. Все едно виждаше привидение, изскочило от някаква древна легенда, от време, когато са се борили богове, хванали се за гърлата, когато кръв е падала като дъжд и самото небе е връхлитало на вълни и се е разбивало в бреговете на Бездната. Всичко това се носеше в празния въздух между тях, докато старецът се приближаваше по пътя. Всичко това, изписано в дълбоките бръчки по мършавото му лице, в голата пустош на сивите му очи. — Той е като зима — промърмори Скинтик. Да, и нещо… още по-студено. — Кой град е нататък? — попита мъжът. Последва миг на стъписване, докато Нимандър осъзна, че странникът бе проговорил на Тайст Андий. — Хийт. Мъжът се обърна на запад. — Нататък тогава ще да е Бастион и Пътят на канелата. Нимандър сви рамене. — От Корал ли сте? — попит странникът, като огледа групата им. — Той още е там на стан значи? Но не, никого от вас не познавам, а това не е възможно. Все пак, кажете ми защо да не ви избия всичките? Това привлече вниманието на Ненанда и той се изви в седлото и изгледа презрително стареца. Но кръвта на Нимандър се беше вледенила. — Защото не ни познавате, господине. Светлите очи се спряха на него. — Прав си всъщност. Добре, значи ще пътувам с вас. Ще се возя, да, във фургона ви — изтърках си ботушите, докато прекося тази окаяна равнина. Кажете ми, имате ли вода, свястна храна? Ненанда се извъртя още и погледна Нимандър с яд. — Изгони го тоя глупак. Може да пие прахта ни. Старецът го изгледа за миг, след това отново се обърна към Нимандър. — На тоя да му вържеш каишка и всичко ще ни е наред. — Пристъпи към фургона, стъпи на една от спиците на задното колело и се покатери. Спря и погледна намръщено изпруженото тяло на Клип. — Болен ли е? — обърна се към Десра. — Мор ли ви е тръшнал? Не, не е това — вашата раса рядко се поддава на такива неща. Стига си ме зяпала, чедо, а ми кажи какво му е на тоя. — Не е твоя работа — сопна се тя, точно както бе очаквал Нимандър. — Като ще се тъпчеш, сядай там да му правиш сянка. Тънките вежди се вдигнаха и по сбръчканите му напукани устни пробяга лека усмивка. Без повече думи той се премести където му бе посочила Десра, седна и протегна крака. — Малко вода, скъпа, ако обичаш. Тя го изгледа за миг, после взе един мях и го бутна към него. — Това не е вода — каза му с мила усмивка. — Наричат го келик. Местно питие. Много популярно. Нимандър седеше неподвижно и наблюдаваше всичко това. Видя, че Скинтик и Ненанда правят същото. При думите на Десра старецът изкриви лице. — Бих предпочел вода — промърмори, но все пак взе меха. Издърпа запушалката и подуши. След което се намръщи с погнуса и изръмжа: — Имперска прах! — Запуши меха и го хвърли на дъното на фургона. — Щом ти се свиди водата, така да бъде, кучко. За негостоприемството ти може да си поговорим и по-късно. — Десра — каза Нимандър и дръпна юздите, — дай вода на човека. — След като ме нарече кучка? — След като се опита да го отровиш с келик, да. Потеглиха на запад. Още два дни, беше казал последният търговец, когото бяха подминали заранта. Покрай Сарн и по-малкото езеро. До Бастион, града край вътрешното море, море толкова пълно със сол, че никой моряк или рибар не можеше да се удави в него и където не можеше да се намери никаква риба освен огромни змиорки с челюсти като на вълк. Сол, която я нямаше преди поколение, но светът се променя, да. Окаяният храм на саеманкелик ги очакваше в Бастион. Два дни още значи до срещата им с Умиращия бог. И по един или друг начин — да изтръгнат от него душата на Клип. Нимандър не мислеше, че жреците просто ще се отдръпнат от пътя им. Подкара до фургона и заговори стареца. — Ако отивате към Бастион, господине, може би ще е добре да премислите дали държите да останете с нас. — И защо. — Никакъв въпрос нямаше в тона му. — Не мисля, че мога да ви го обясня достатъчно ясно — отвърна Нимандър. — Просто трябва да приемете думите ми на вяра. Но старецът смъкна оръжието си и го постави между себе си и Клип. След това сплете длани зад главата си, отпусна се на гръб и затвори очи. — Събудете ме, като стане време за ядене. Изтърканата дръжка и очуканият ефес на големия меч, широкият предпазител и напуканата дървена ножница, всичко това привлече вниманието на Нимандър. „Все още може да използва проклетото оръжие, колкото и да е стар.“ Мрачни легенди, грохот на битка между богове, да. Този мършав воин беше свързан с такива неща. — Твоя воля, странниче. Подкара кобилата в тръс, обърна се и погледна през рамо Скинтик, докато го подминаваше. И не видя в погледа му обичайната доволна насмешка. Вместо нея в очите му имаше нещо унило, смутено. Вярно, нямаше много за смях тук, нали? „Моите нещастни събратя.“ И тъй — напред, към Бастион. Низ от хребети се спускаше към дъното на долината, всеки белязал време, когато реката е била по-широка, студените й разпенени води са се изливали от умиращи ледници и езера разтопена вода. Сега покрай далечното дъно се виеше тясна клисура, обрасла с тополи. Застанал на най-високия хребет, Пътника се взираше надолу към следващото ниво, където се издигаха няколко юрти, без да накъсват линията на хоризонта. Около тях се движеха фигури, облечени в щавени кожи, псета бяха излезли в края на лагера, изпънали уши и с вдигнати муцуни, усетили присъствието му, но без да лаят. Малко по-надолу пасеше стадо коне, дребна стегната степна порода, каквато Пътника не беше виждал досега. Хълбоци с цвят на охра, цветът ставаше по-тъмнокафяв по бедрата и задниците, с почти черни гриви и опашки. Долу по коритото на долината и далече вдясно лешоядни птици бяха накацали по острови от мъртва плът под тополите. Там обикаляха още коне, по-позната порода този път, юздите им се влачеха, докато скубеха високата трева. От подножието на склона излязоха двама мъже. Пътника се отправи към тях. Ескортът му от Хрътки го бе изоставил тази сутрин — или бяха тръгнали на лов, или си бяха отишли завинаги, нямаше как да го разбере. Загорелите от слънце лица го наблюдаваха мълчаливо, докато слизаше. Очи като цепки на обрулените от вятъра лица. Черна коса, стегната на дълги гриви, в които — колко мило — бяха втъкнати бели цветя. Дълги извити ножове с тесни остриета в обсипаните с мъниста пояси, желязото — черно, освен по наточените ръбове. Дрехите им бяха красиво обшити с нишка от боядисано в червено сухо черво и обковани тук-там с бронзови пъпки. По-старият, отдясно, вдигна ръце с дланите навън и заговори на архаичен дару: — Господарю на Вълчите коне, добре си дошъл. Не ни убивай. Не насилвай жените ни. Не кради децата ни. Остави ни без болести. Остави ни скалните коне г’атенд, немите ни псета, храната и колибите ни, оръжията и сечивата ни. Яж каквото ти дадем. Пий каквото ти дадем. Пуши каквото ти дадем. Благодари ни за всичките три. Дай семето си, ако жена дойде при теб нощем, избий гадините, що намериш. Целувай със страст, милувай с нежност, дари ни с мъдростта на годините си, но не и с тяхната горчивина. Не съди и няма да бъдеш съден. Не мрази, не се бой и никой няма да те мрази или да се бои от теб. Не кани своите вълчи коне в нашия лагер, та да не погълнат те всички нас и всичките ни животни. Добре дошъл, прочие, скитнико, и ние ще ти кажем за неща и ще ти покажем други неща. Ние сме Киндару, пазители на скалните коне, последният клан, останал в цялата Лама Тет Андат — тревите, които сме направили тъй, че дърветата да не стигат високо и да крадат небето. Добре си дошъл. Трябва ти баня. При такъв поздрав Пътника можеше само да замръзне на място, смълчан, объркан, разкъсан между смях и плач. По-младият от двамата — може би двайсет и няколко годишен — се усмихна кисело и рече: — Колкото повече странници срещаме, толкова повече добавяме към думите си за добре дошъл. Породено е от опит, повечето тъжен, неприятен. Ако ни мислиш лошо, молим те да се вслушаш в думите, които ти бяха дадени, и да си идеш. Разбира се, ако си решил да ни измамиш, нищо не можем да направим. Измамата не ни е присъща. Пътника отвърна с гримаса: — Измамата е присъща на всички. Изражението на тревога и смут на двете лица бе толкова еднакво, че беше ясно — бяха баща и син. — Да — рече синът. — Вярно е. Видим ли, че искаш да влезеш в стана ни и да си с нас, но замисляш измяна… е, ние ще замислим същото и ще гледаме да ти причиним първи това, което се каниш да причиниш на нас. — Наистина ли сте последният оцелял стан? — Да. И очакваме да умрем. Обичаите ни, спомените ни. А г’атенд отново ще тичат на воля, докато и те не изчезнат — защото конете, които гледаме, също са последни от тази порода. — Яздите ли ги? — Не. Почитаме ги. Все пак говореха на езика на дару — що за странна история бе изкривила и изолирала тези хора от всички останали? Какво ги беше отвърнало от ферми и села, от градове и богатства? — Киндару, смирено приемам вашето гостоприемство и ще се постарая да бъда достоен гост. Двамата мъже този път се усмихнаха. А по-младият махна с ръка. Смътен звук зад гърба му накара Пътника да се обърне и видя четирима номади, изникнали сякаш отникъде на склона, с копия в ръцете. Пътника отново погледна бащата и сина. — Наистина добре посрещате странниците. Заслизаха надолу към лагера. Пресрещна ги малка група деца, всички накичени с бели цветя, и струпаните пред тях неми кучета. Ярки усмивки засвяткаха към Пътника, малки ръчички стиснаха неговите и го поведоха към огнищата, покрай които жени вече приготвяха обедната храна. Железни котли, пълни с някакво млечно вещество, димяха над огньовете; миризмата беше лютива, сладникава и смътно опияняваща. Нагласиха ниска скамейка, четирикрака и с меки възглавнички, завивката отгоре — изтъкана като дъга от цветни нишки на виещи се на зигзаг шарки. Дървените крачета бяха резбовани на конски глави, носовете почти се допираха по средата, гривите се вееха на волни къдрици, всичко боядисано в пищна охра и тъмнокафяво. Майсторството бе изключително, главите — изваяни толкова детайлно, че Пътника можеше да види жилите по скулите, резките на клепачите и запрашените очи, мътни и в същото време — бездънни. Имаше само една такава пейка и той разбра, че ще е за него, докато трае престоят му. Баща и синът и още трима от племето, две жени и много стар мъж, насядаха кръстато в полукръг срещу него, от другата страна на огъня. Децата най-сетне пуснаха ръцете му, а една жена му поднесе кратуна, пълна със сгорещеното мляко, в което плуваха късове месо. — Скатанди — заговори бащата. — Спрели бяха на стан долу при реката. Да ни дебнат и да крадат конете ни, защото месото на г’атенд се цени високо от хората в градовете. Бяха трийсет всичко, разбойници и убийци — ще им изядем конете, но може да вземеш един за езда, ако искаш. Пътника отпи от млякото и щом парата блъвна в лицето му, очите му се разшириха. Огън в гърлото, последван от блажено изтръпване. Примига да махне сълзите от очите си и се помъчи да съсредоточи погледа си върху стареца, който беше говорил. — Изпреварили сте ги със засадата значи? Трийсет? Трябва да сте страхотни воини. — Това беше вторият такъв бивак, който намерихме. Всички са избити. Не от нас, приятелю. Някой, изглежда, мрази скатандите повече и от нас. Бащата се поколеба, а в паузата синът каза: — Помислихме, че ти преследваш този някой. — Аха. — Пътника се намръщи. — Някой? Има само един? Един, който напада биваците на скатандите и ги избива всички? Отвърнаха му с кимания. — Демон според нас, който върви като буря, тъмен и изпълнен с ужасен гняв. И прикрива добре дирите си. — Синът направи някакъв странен жест с ръка, пръстите му заиграха на вълни. — Като призрак. — Преди колко време мина оттук този демон? — Три дни. — А тези скатанди, съперничещо племе ли са? — Не. Разбойници. Нападат керваните и всичко, което обитава равнината. Казват, че са заклети на един много зъл мъж, знаят го само като Капитана. Ако видиш фургон с осем колелета, толкова висок, че има горен кат и тераса със златно перило — хиляда роби го влачели, казват — ще знаеш, че си намерил палата на този Капитан. Той праща разбойниците и дебелее от търговията с плячката си. — Не преследвам този демон — каза Пътника. — Нищо не знам за него. — Това може би е добре. — На север ли отива? — Да. Пътника се замисли за това, докато отпиваше нова глътка от ужасно противното питие. На кон щеше да започне да гони добро време, но това можеше да го отведе право при демона, а никак не го радваше идеята да се бие със същество, което може да посече трийсет разбойници и да не остави диря след себе си. Едно дете, което бе коленичило до него и белеше шепи кал от върха на ботуша му, се качи на коляното му, бръкна в кратуната, извади късче месо и го размаха пред устата на Пътника. — Яж — каза синът. — Месото е от костенурка, която рови тунели в земята, много е крехко. Млякото от миска го омекотява и маха отровата. Миската обикновено не се пие, може да прати ума ти да отпътува толкова далече, че изобщо да не се върне. Прекалиш ли с него, ще изрови дупки в стомаха ти и ще умреш в големи мъки. — Аха. Можеше да го споменеш по-рано. — Пътника взе месото от детето, понечи да го лапне, но спря. — Още нещо, което трябва да знам, преди да го сдъвча? — Не. През нощта ще сънуваш, че ровиш в земята. Съвсем безвредно е. Всяка храна има памет, доказва го миската — всичко готвим в нея, инак ще вкусим горчивината на смъртта. Пътника въздъхна. — Тази миска кобилешко мляко ли е? Избухна смях. — Не, не! — извика бащата. — Растение. Луковица. Кобилешкото мляко е за жребчетата, разбира се. Хората си имат своето мляко, нали, а и то не е за пиене от възрастни, само за бебета. Странен е твоят свят, пътниче! — И се засмя отново. Пътника сдъвка резенчето месо. Съвсем крехко — и вкусно, наистина. Същата нощ, докато спеше под кожите в една юрта, сънува, че рови в каменистата пръст, доволен от обгърналата го топлина и безопасния мрак. Малко преди разсъмване го събуди млада жена, мека и влажна от страст, притисна го плътно до себе си. Той се стъписа, когато отвори устата му със своята и я напълни със слюнка, силно подлютена с нещо, и не се отдръпна, докато той не изгълта всичко. Докато тя и дрогата, която му даде, свършиха, в тялото му не бе останала и капка семе. На заранта Пътника и бащата слязоха при изоставените коне на скатандите. С помощта на немите кучета успяха да хванат един висок пъстър кон с дяволити очи. Мъртвите ездачи, забеляза Пътника, докато бащата обикаляше да потърси по-добро седло, наистина бяха насечени на парчета. Макар работата на лешоядите да беше свела повечето трупове до туфи коса, разкъсани сухожилия и натрошени кости, имаше достатъчно доказателства за отсечени крайници и отрязани глави, за да си представи човек грамадно оръжие в действие. Там, където костите бяха посечени, нямаше и следа от трошене. Бащата донесе най-добрата сбруя и Пътника с изненада видя, че седлото е от Седемте града, с малазански военни знаци по кожата. Докато привършваше със затягането на каишите — конят бързо се отказа да задържа дъха си, — чу викове откъм стана и двамата с бащата се обърнаха. На същия хребет, от който Пътника бе дошъл предния ден, се беше появил ездач. Спря за миг, преди да заслиза към стана. Пътника се метна на седлото. — Виж я какъв звяр язди! — ахна мъжът до него. — Това е джаг’тенд! Ние сме благословени! Благословени сме! — И се втурна към стана. Пътника подкара след него. Ездачът наистина се оказа жена и Пътника почти моментално разбра, че е от Седемте града. Изглеждаше измъчена, опърпана и изтощена, но в очите й лумна свиреп пламък, когато се спряха на Пътника. — Има ли място някъде на света, където да не налетя на проклети малазанци? — попита тя намръщено. Пътника сви рамене. — И аз не бях очаквал да се натъкна на угарийка, яхнала джагски жребец насред равнината Ламатат. Тя се навъси още повече. — Казаха ми, че демон е минал оттук, тръгнал на север. Избива всички по пътя си и явно много му харесва. — Така изглежда. — Добре — отсече жената. — Защо да е добре? — попита Пътника. Тя свъси вежди. — За да мога да му върна проклетия кон, затова! Втора книга Хладнокръвни добродетели От нейните ребра и от косата на жените заплували по топлите реки на лятото във зрака от ведрите чела и от очите, ясни и изпити загледани от кулата, докато пада мрака от шепи, сбрали алабастъра, изваян в чашка на лула, съблазните когато се таят, като цветчета в здрача за танц девичи изкуси любов порозовяла, зажадняла макар да виждаш загрубяла, все още неповехнала жена и костите високи на краката под закръглени съсъди полюшват се лъстиво като топъл вихър в бели пясъци където търсех всички тези насъбрани спомени за да извая любовта наново от калта, омекнала в ръцете ми, и в пърхащите венчелистчета, над ложе сплетени, лице надвисва ново на жена, познато и неведомо, защото самотата никой не приема, отишлата си трябва да бъде заменена. А в нейните очи и аз изваян съм така от камък, клони и омесената тиня, изгубени любими и всичкото, което е могло; не бива да роптаем и да трупаме негодувание, защото всичките реки на този свят наистина текат в една посока. Любовта на прекършените Бренет 7. Мога да разбера основанията ти, любов моя. Но няма ли да зажаднееш? Надпис, намерен под зида на домашен кладенец, Крайезерния квартал, Даруджистан С цялата бързина, на която бяха способни стъпалцата му, момченцето се втурна през портата Двата вола и излезе на каменния път, който, ако решеше просто да продължи бързо напред и все напред, щеше да го отведе до самия край на света, където можеше да застане на брега и да зяпне безбрежния океан, толкова огромен, че поглъщаше слънцето всяка нощ. Уви, той не отиваше чак толкова далече. Само до хълмовете отвъд бедняшкото предградие, за да събере торба тор, толкова, колкото можеше да носи закрепена на главата си. От мъдри и прочувствени поети е казано, че очите на едно дете виждат по-надалече от очите на възрастен, а кой би могъл — дори без да се замисли — да твърди противното? Отвъд хребета те чака гледка, изпълнена с възможности, всяка от тях смятана за по-невероятна от предишната от скърцащи със зъби старчета, готови да изредят литания на лични провали, стига някой да е готов да ги слуша, но никой не иска, а ако това не е доказателство, че светът скоро ще рухне, тогава какво? Но _невероятното_ е дума, която малко деца знаят, а дори и да я знаят, какво пък, ще пропъдят мисълта с едно небрежно махване с ръка, докато танцуват чак до хоризонта. Защото няма да е добре боязливо да се промъкват към бъдещето, не, трябва да скочиш, да се зарееш с песен из въздуха и кой може да каже къде краката ти най-сетне ще стъпят на тази здрава непозната земя? Момчето бързаше, проследено от мътните погледи на прокажени пред копторите им, присвити самотни и забравени, всеки сред гнездо от мухи, докато мухите със забележителна язвителност изпитваха студенокракото им безразличие. Мършавите полудиви псета се промъкваха да го проследят, преценяваха с животинския си глад дали може да бъде омаломощен този, че да го свалят. Но момченцето взимаше камъни и ги хвърляше, щом някое псе се доближеше повече. Те подвиваха опашки, скимтяха и се скриваха като призраци под схлупените колиби и по тесните криви улички встрани от главния път. Слънцето отгоре гледаше всичко това с немигащото си всемогъщество и продължаваше да краде влага от всяка повърхност, за да утолява неутолимата си жажда. И имаше дългокраки птици, които газеха из калните плитчини точно зад залива Кафяв поток, клюновете се стрелваха надолу да хванат бълхи и какви ли още не гадинки, а гущери-гмурци гнездяха на плаващи островчета лайна малко по-натам и със съсък си възвестяваха един на друг всяка камбана в съвършен синхрон с градските водни часовници, и този звучен ек се носеше над езерото, макар че защо гущерите-гмурци бяха толкова обсебени от такова изкуствено накъсване на времето беше въпрос, все още неполучил отговор от проучващите го схолари — не че противно миришещите твари даваха пукната пара за кариерите, процъфтели заради тях, много по-загрижени бяха да примамват от мътната вода змиорки, които да нагълтат яйцата им, само за да открият, че черупките са неподатливи на всякакви форми храносмилане, докато люспестите чудовища вътре се подготвят да се измъкнат с кълване и след това да пируват лакомо с вътрешностите на змиорките. Какво важно имаше, впрочем, във всички тези подробности от естествения свят, след като момчето просто продължаваше да върви по пътя си, с избеляла от слънцето дълга коса, развята като грива от свежия бриз? Ами, нищо друго освен безценното безразличие, под което едно дете може да мине незабелязано, може да отмине волно като пухкаво семе, понесено от топлите течения на летния въздух. Само с един смътен спомен за своя сън от предната нощ (и да, и другия, от по-предната също), за онова лице, толкова зло и очите тъй парещи, все едно го изгаряха с мрачната си закана, лицето, което навярно щеше да го преследва всеки ден с пълната противоположност на безразличието и да види колко гибелна може да е тази небрежност за детето, което вече бързаше по черния път, лъкатушещ между ниските хълмчета, по които опасни рогати кози се бяха скупчили тук-там под някое дърво. Защото блаженството на безразличието може да се обърне, да предложи за миг мрачната си, обратна страна на проклятие. Защото дарът за едно дете като нищо може да се окаже проклятие за друго. Тъй че отдели един миг и на подплашеното зверче на име Снел и на всичките жестоки подтици, които го карат да замахва, да измъчва брата, който никога не е искал. Той също вирее в безразличието, този трътлест, със закръглени рамене, крачещ наперено тиран, пред когото подивелите псета в бедняшкото предградие се свиваха от страх, разпознали инстинктивно, че е един от тях, най-злият от цялата пасмина при това. А момчето, с издути от сила гърди, продължаваше напред по дирята на белязаната си жертва с нещо в душата си, нещо, което този път отиваше далече отвъд обичайния побой, о, да. Това нещо отвътре разгръщаше черните си космати крака като паяк, дланите му се преобразяваха там, в края на китките, о, паяци, да, кривокраки, ноктести и с очи като оникс, и можеха да се стегнат в кокалести юмруци, ако поискат, или можеха да захапят с отрова — а защо не и двете? Той също носеше камъни. За да замерва прокажените, докато ги подминаваше, после да се смее, щом те се разтреперят или завият от болка, и се носеше на крилете на безпомощните им проклятия по целия път. В същото време по целия склон слънцето си беше свършило работата и момчето пълнеше торбата си с изсъхнала на прахан тор за огъня тази вечер. Луташе се насам-натам превито на две като старец. Торбата щеше да зарадва „жената, която не беше майка му“, която се грижеше за него досущ като майка — макар че, трябва да се каже, липсваше й някакъв верен и непогрешим майчин инстинкт, който да пробуди у нея съзнанието, че осиновеното й дете живее в смъртна опасност — и докато торбата се издуваше в ръцете му, си мислеше да поспре и да си отдъхне за малко, ей там, на билото на хълма. Тъй че да може да погледа над езерото, да погледа красивите платна на фелуките и рибарските лодки. Да освободи ума си да се зарее на воля… о, спомените са съставени от мигове като този. И, уви, като този, който тепърва предстои. Но дайте му тези мигове свобода, толкова скъпи със своята рядкост. Не го корете за този дар на безразличието. Би могло, в края на краищата, да се окаже последният му ден на такава свобода. Долу на пътеката, в подножието на хълма, Снел бе забелязал плячката си. Паяците в края на китките му разтваряха и затваряха ужасните си черни крака. И като чудовище, което прекършва кози вратове само заради удоволствието от това, той се закатери нагоре, впил очи в онова малко черно гръбче и рошава главичка там, на билото. В един бавно загиващ храм седеше трелл, целият покрит със засъхваща черна кръв. В душата му имаше достатъчно състрадание, за да обгърне с него целия свят, ала при все това седеше с каменни очи. След като единственото, което можеше да стори, бе просто да се държи, то да страда означаваше да отприщи порой, който никой бог не може да облекчи. Смътни нишки татуировка на паяжина бяха нашарили тъмнокафявата му козина под кръвта. Жилеха като нажежена тел, увита около тялото и крайниците му; увити навсякъде — и сякаш се стягаха с всяко ново потръпване. Вече три пъти го бяха боядисали в кръвта на Бърн, Спящата богиня. Паяжината доказваше силата си на кълбо от съпротива, мрежа, която го държеше в плен вътре и задържаше навън блажения дар на богинята. Щеше да премине през Портата на Бърн, да влезе в разтопените пламъци на долния свят и жреците се бяха подготвили за това, и все пак изглеждаше, че ще се провалят в сътворяването на съсъд, който да защити смъртната му плът. А какво можеше да направи той тогава? Е, можеше да се махне от този храм и неговите шушукащи си горестни жреци. Да намери друг път, по който да прекоси цял континент, а след това — цял океан. Можеше навярно да намери друг храм, да се опита да се спазари с друг бог или богиня. Можеше да… — Провалихме те, Маппо Рънт. Вдигна глава и срещна измъчения поглед на Върховния жрец. — Съжалявам — продължи старецът. — Паяжината, която някога те е изцерила, се оказа крайно… себична. Държи те само за себе си — Ардата никога не пуска плячката си. Впримчила те е за цели, неведоми за никого, освен за самата нея. Изпълнена е с безгранична омраза според мен. — Тогава ще го измия това. — Маппо се изправи, засъхналата кръв се беше спекла, скубеше косми от кожата му. Паяжината кънтеше болезнено през тялото му. — Онази, която ме изцери в името на Ардата, е тук в града — мисля, че ще е най-добре да я издиря. Сигурно ще мога да поразбера нещо от нея за намеренията на богинята — какво иска тя от мен. — Не бих препоръчал това — рече Върховният жрец. — Всъщност, Маппо, на твое място бих избягал. Колкото може по-скоро. Засега поне паяжината на Ардата не се опитва да те отклонява от пътя, който си избрал. Защо да рискуваш сблъсък с нея? Не, трябва да намериш друг път, и то бързо. Маппо помисли над този съвет. Изпъшка и отвърна: — Виждам мъдростта в думите ти. Благодаря. Имаш ли някакви съвети? Лицето на жреца посърна. — За съжаление, да. — Махна с ръка и трима млади послушници пристъпиха боязливо напред. — Тези ще ти помогнат да изтъркаш кръвта от себе си. Междувременно ще пратя бегач и, надявам се, ще може да се уреди нещо. Кажи ми, Маппо, богат ли си? Суитист Сафърънс*, наречена така от майка или твърде примирена от бремето на майчинството, или пък обратно — отровена от ирония, примига рязко, както имаше навик да прави, щом се върнеше към реалността. Огледа се объркано, видя насядалите с нея оцелели приятели с масата между тях, хаотична гмеж от чаши, бокали, блюда, прибори и остатъци от поне три ястия. Меките й кафяви очи пробягаха от един предмет на друг, после бавно се вдигнаха над приятелските лица с празни погледи и обхванаха кръчмата на Куип. [* Най-сладкото страдание (англ.). — Бел.прев.] Куип-младши едва се виждаше на тезгяха, отпуснал глава на едната си ръка. Спеше със зяпнала и олигавена уста. Почти на ръка разстояние от него на тезгяха клечеше плъх, вдигаше от време на време едната си лапичка и като че ли оглеждаше съсредоточено зяпналата тъмна дупка на устата на Младши. Един пиян лежеше на пода пред вратата, изпаднал в несвяст или умрял, единственият друг гост толкова рано сутринта (без да смятаме плъха). Когато най-сетне вниманието й отново се върна на приятелите й, видя, че Фейнт я гледа, вдигнал вежда. Суитист Сафърънс потърка кръглото си лице, бузите много странно й напомниха за тестото, което майка й обикновено месеше малко преди празника на жътвата, цялото лъснало от напръскания мед, в който се хващаха мравки и нейната задача беше да ги вади, но нищо лошо нямаше в това — вкусът им беше чудесен. — Пак огладняхме, а? — Винаги отгатваш — отвърна тя. — Когато си потъркаш бузките, в очите ти пламва един такъв поглед, Суити… Срещу Фейнт майстор Квел изхърка шумно — звук, който би издал алигатор, ако стъпиш много близо до него — и се събуди. Огледа се сърдито за миг, успокои се и се отпусна отново. — Сънувах, че… — Да — прекъсна го Фейнт. — Ти винаги сънуваш, а ако не сънуваш, правиш нещо, и само ако тия две неща се различаваха едно от друго поне веднъж, щеше да си починеш, майсторе. Нещо, което всички бихме искали да видим. — Преведох ви, нали? — Изгубихме петима акционери междувременно. — Е, това са рисковете, които поемате. — Квел погледна намръщено масата. — Ей, кой плаща за всичко това? — Май вече веднъж попита. Ти, разбира се. — От колко време сме тук? Богове, мехурът ми ще се пръсне. — Потръпна, изправи се и се затътри към клозета зад тезгяха. Плъхът го изгледа подозрително, докато минаваше, след което се промъкна още няколко стъпчици към устата на Куип-младши. Глано Тарп се размърда в стола си. — Никакви сделки повече! — изръмжа, огледа ги сънено и отново се смъкна в стола. — Някой е спрял да носи бира — може ли така? Суитист, скъпа, сънувах, че правим любов… — И аз — отвърна му тя. — Само че не беше сън. Глано опули очи. — Наистина? — Не. Беше кошмар. Ако искаш още по едно, ще трябва да събудиш Младши. Глано примижа към тезгяха. — Ще се събуди, когато не може да диша. Плъхът ще се погрижи. Сребърен консул, че ще го глътне, вместо да го изплюе. С обявяването на залога воднистосините очи на Реканто Илк се присвиха и той рече: — Тоя ще го приема. Само че ако направи и двете? Гълта го, задавя се и го изплюва? Като казваш „гълта“, уточняваш, че го сдъвква, ако трябва. — Ето, че пак дърдориш глупости както винаги, Илк. Безсмислено е да казваш, че искаш да се обзаложиш, като все поправяш разни неща. — Работата е, че ти винаги си много неясен, Глано, с тия твои басове. Трябва ти точност… — Трябва ми… добре, не знам какво ми трябва, но каквото и да е, няма да го вземеш. — Аз го взех, но не го давам — рече Суитист Сафърънс. — На никой от вас поне. Един мъж има там, о, да. Ще го намеря аз някой ден, ще го сложа в пранги, ще го заключа в стаята си и ще го направя на жалка отрепка. После ще се оженим. — Първо върви жененето, после правенето на отрепка — каза Глано. — Та да мога да те сънувам, скъпа, че до по-далече май няма да се стигне. На това му викат самвръткане. — Сигурен ли си? — попита Фейнт и се обърна, понеже вратата изскърца и се отвори. Един младок с широк кафяв халат пристъпи плахо вътре, очите му бяха като прясно снесени костенурчи яйца. Надигна халата си, прекрачи предпазливо пияния и заситни към масата им. Ако имаше опашка, каза си Фейнт, щеше наполовина да се поклаща, наполовина да се свива между краката му. — Ммм. Мммм. — Това „майсторът“ ли трябваше да е? — попита Фейнт. Младокът кимна, пое си дъх и понечи отново. — Преговори за доставка, да? — Майстор Квел е определено неразположен — каза Глано Тарп. — Благоразположен, иска да каже — обясни Фейнт. — Какво трябва да се достави и къде? — Не какво. Кой. Не знам къде. — Знаеш ли какво — рече Фейнт, — я го вземи този „кой“, доведи го тук и ще го превозим оттук — там, става ли? Хайде, и внимавай къде стъпваш на излизане. Момчето закима и напусна припряно. — Откога ти водиш преговорите? — попита я примижал Реканто. — Знаеш ли, всеки що-годе читав лечител Денъл може да ти оправи болните очи, Илк — отбеляза Фейнт. — Тебе какво те бърка? — Бърка ме това, че за малко щеше да ми откъснеш главата, проклет сляп идиот — приличам ли ти на озъбен труп? — Понякога. Все едно, съобразих в последния момент… — След като се наведох и те сритах между краката. — Е, да, труповете не са толкова умни, тъй че всичко е наред. Зададох ти въпрос. — Зададе, да — звънна гласецът на Глано Тарп. — Виж ни, по-малко сме с колко… шестима, може би седмина. Скоро никъде няма да можем да идем. — Може би, но може пък това да е нещо бързо и лесно. Другите я зяпнаха. Фейнт отстъпи. — Добре де. Освен това просто заместих Квел, който може изобщо да не напусне онзи клозет. — Може да е умрял — допусна Суитист Сафърънс. — Вътрешно експлодицирал — подхвърли Глано Тарп. — Не мисля, че ми се ходи да видя. — Плъхът тръгна! — изсъска Реканто Илк. Всички зяпнаха, без да дишат. Пауза, нослето помръдна, после животинчето заситни още напред. По-близо вече, толкова близо, че се дръпна назад от зловонния дъх. — Два консула, че ще падне умрял. — Бъди по-точен — ще падне умрял някой ден, нали? — Богове на бездната! Плъхът обаче се задържа, приближи се още мъничко. После се стегна, изпъна вратлето си и започна да лочи локвата слуз на малки накъсани глътки с тънкото си езиче. — Точно това си мислех, че ще направи — заяви Суитист Сафърънс. — Лъжкиня. — Значи вече изобщо няма да се събуди — въздъхна Реканто. — А аз тука ще умра от жажда. Вратата на клозета се открехна и майстор Квел залитна навън, беше все така начумерен. — Не ще бе… Трябва ми лечител… — Ще се оправиш — каза Фейнт. — Слушай, какво ще кажеш за нов контракт? Очите на Квел леко се оцъклиха, той се завъртя рязко и залитна обратно към клозета. Толкова рано сутринта улиците на Даруджистан, освен пазарните, бяха призрачни, осеяни със смет и в същото време — някак вълшебни. Златната слънчева светлина галеше всяка повърхност с нежната длан на художник. Смътната мъгла, понесла се от езерото през нощта, вече отново се отдръпваше и оставяше въздуха свеж и прохладен. В по-бедните квартали кепенците по горните етажи се отваряха и малко след това съдържанието на нощни гърнета излиташе навън и пляскаше по улиците и нещастниците, които все още лежаха пияни; мигове по-късно плъхове и други твари изпълзяваха, за да вкусят от свежите дарове. Скръбният Върховен жрец поведе Маппо Рънт от квартала с храма и надолу в Крайезерния, заобиколи около Втора околовръстна стена, след което поеха към квартал Джадроуби — по същество по същия път, по който бе дошъл треллът предната нощ. Градът около тях се разбуждаше, триеше сънени очи и зяпваше тътрещия се жрец и огромния му спътник. По някое време излязоха на тясна стръмна улица, насред която беше заседнала огромна пищно украсена карета, каквато Маппо беше виждал някъде, но в момента не можеше да си спомни къде. Шест отегчени коня стояха в хамутите си. Някой беше насипал храна около тях и наоколо имаше достатъчно пресен тор, за да предположи човек, че животните киснат тук от доста време. Жрецът насочи трелла към една близка кръчма. — Там, вътре — каза му. — Търговска гилдия Тригали са превърнали в своя специалност пътувания като това, което ти е нужно. Скъпи са, разбира се, но това едва ли е изненадващо, нали? — И човек просто търси такъв впряг? Не изглежда много ефективно. — Не, имат си кантори. Някъде. Подробност, която ми е неизвестна, боя се. Знам за този впряг само защото при пристигането си разруши предницата на дюкяна на братовчед ми. — Посочи развалината наблизо и се усмихна като човек, забравил какво означава усмивка. После сви рамене. — Всички тези обрати на съдбата. Благословени със своята случайност и прочие. Ако тук се провалиш, Маппо Рънт, ще те чака дълъг и уморителен път. Тъй че не се проваляй. — Поклони се, обърна се и бавно се отдалечи. Маппо погледна накриво фасадата на кръчмата. И си спомни къде за последен път беше видял такъв впряг. „Тремолор.“ Акционер Фейнт тъкмо беше станала и разкършваше гръб да отпусне всички неприятни схващания и усуквания по него, когато вратата на кръчмата се отвори широко и през нея се провря чудовищно грамадна фигура, изви рамене да мине през рамката и наведе глава. Безформен чувал се смъкна от едното рамо, от колана грозно стърчеше грамаден нож. Проклет трелл. — Глано, я бързо да доведеш майстор Квел. Навъсен, последният останал жив от екипажа им се надигна и закуцука навън. Гигантският варварин прекрачи пияния и тръгна към тезгяха. Плъхът вдигна глава към него, после заситни припряно по тезгяха и се свря в ъгъла. Треллът сръга с пръст главата на Куип-младши. Кръчмарят закашля и бавно се изправи, отри устата си. Примига късогледо, щом вдигна погледа си, за да обхване надвисналата над него фигура. Изкрещя и се дръпна. — Остави го него — подвикна Фейнт. — Нас търсиш, насам. — Това, което търся, е закуска — отвърна треллът на поносим дару. Куип закима припряно и драсна към кухнята, където го посрещнаха женски крясъци. Разкъсващата ушите тирада заглъхна, щом вратата се тръшна след него. Фейнт издърпа една пейка от близката стена — никой стол нямаше да издържи огромния трелл — и каза: — Ела тук де. Седни. Обаче трябва да знаеш, Седемте града ги отбягваме. Имаше ужасен мор там; не се знае дали е свършил. — Не — изръмжа треллът и се приближи до масата. — Нямам желание да се връщам в Седемте града, нито в Немил. Пейката простена, щом се настани на нея. Суитист Сафърънс поглеждаше новодошлия със странно жаден и напрегнат поглед. Реканто Илк просто беше зяпнал. Фейнт продължи: — Истината е, че всъщност не сме във форма за нищо… амбициозно. Майстор Квел трябва да набере още акционери, а това може да ни задържи с дни, ако не и със седмица. — О, това е неприятно. Казаха, че гилдията ви има кантора тук, в Даруджистан… — Има, но случайно знам, че ние сме единственият наличен впряг, поне за известно време. Къде се надяваш да отидеш и колко бързо? — Къде е майсторът ви? Или ти правиш договарянето? В този момент Глано най-сетне успя да издърпа Квел от клозета. Майсторът беше пребледнял, а краката му като че ли не работеха много добре. Фейнт срещна леко подивелия му поглед. — По-добре ли е? — По-добре — изпъшка той, след като Глано общо взето го домъкна до стола му. — Беше проклет бъбречен камък, м-да. Голям колкото ашик — не бях си и помислял, че… все едно. Богове, този пък кой е? Треллът се надигна и се поклони. — Моля за извинение. Името ми е Маппо Рънт. — И отново си седна. Фейнт видя как Квел облиза пресъхналите си устни и с разтреперана ръка заопипва за халба. Намръщи се, като видя, че е празна, и се отпусна отново в стола си. — Най-омразният трелл от всички. Загубил си го, нали? Тъмните очи на варварина се присвиха. — Аха, разбирам. — Къде? — Гласът на Квел прозвуча почти приглушено. — Трябва да стигна до един континент, наречен Ледер. До една империя, управлявана от Тайст Едур и един прокълнат император. И да, мога да си платя за неприятностите. Фейнт никога не беше виждала майстора си толкова объркан. Беше възхитително. Явно Квел знаеше името на трелла, което означаваше… хм, нещо. — И, ъъъ, той изправи ли се срещу оня император, Маппо? В ритуален двубой? — Не мисля. — Защо? — Вярвам, че щях да… усетя такова нещо… — Края на света, искаш да кажеш. — Може би. Не, случи се нещо друго. Не мога да кажа какво, майстор Квел. Трябва да разбера. Ще ме заведете ли там? — Персоналът ни е намалял — каза Квел. — Но мога да прескоча до кантората да видя дали има списък с чакащи кандидати. Да речем, до утре по това време може да имам отговор. Грамадният воин въздъхна и се огледа. — Нямам къде другаде да ида, тъй че ще остана тук дотогава. — Звучи разумно — рече Квел. — Фейнт, ти си с мен. Останалите, хванете се да почистите, нагледайте конете, впряга и всичко там. После стойте тук, правете компания на Маппо — може да има гадни бивни, но не хапе. — Но аз хапя — подхвърли Суитист Сафърънс и хвърли на трелла лъстива усмивка. Маппо я зяпна за миг, после потърка лицето си и се надигна. — Добре де, къде е закуската все пак? — Да тръгваме, Фейнт — подкани я Квел, надигна се и потръпна отново. — Ще се справиш ли? Той кимна. — Харадас държи кантората напоследък — може да ме изцери много бързо. Не съществува, както добре знаят легион скръбни поети, нищо маловажно в любовта. Не говорим за всички онези странности на свързаните апетити, често пъти обърквани с любовта, например похот, притежание, обожание, ужасни идеи за жалко поражение, където личната воля бива изцедена в саможертвен дар, обсебености от фетишисткия тип, които биха могли да включват мекото на ушенца или ноктите на краченца, или повърнати залченца, а най-вече за онова младежко съперничество, което у възрастните — възрастни, които, разбира се, би трябвало да са по-благоразумни, ала не са — се проявява в ревност безумна. Такава липса на сдържаност е отпращала и несъмнено потапяла еднакъв брой кораби, стига човек да погледне мащабно на тези неща, което, ако помислим, е не само препоръчително, но при всичките въздишки на суетния вятър е навярно най-същественият белег на оцеляването от всички — но моля, нека това добре закръглено его да не затъва в изреждане на безчет зловещи истории за злочестина, загуба и други такива, нито да оплаква настоящата си самота като нещо друго, нежели доброволно състояние на битието! Хвърлете поглед, прочие (с осезаемо облекчение), на тези трима, за които любовта се надига всеки миг като вулкан, готов да изригне сред стон на континенти, гърч на долини и браздене на бразди — но не, искреността повелява определена ревизия на онова, що ври и кипи под повърхността. Само двама от тримата се мятат и гърчат в сладостната агония на онова, което би могло да е любов, а субектът на тяхното фиксирано внимание е не кой да е, а третият в чудатото им трио, който, бидейки от женско естество, тепърва предстои да реши и след като вече се грее в сиянието на това необикновено внимание, може всъщност _никога_ да не реши. А в случай, че двамата вечно съперничещи си за нейното сърце решат да се принесат в жертва в някой бъдещ момент, е, добре, много змиорки има в тинята, нали? А тези тримата, прочие, обвързани във война и още по-здраво обвързани в бедствието на страстта, след като с войната се е свършило, сега се намират в прелестния град Даруджистан, като двама преследват единия и където отиде единият, там ще отидат и те, но тя се чуди, да, докъде точно може да ги отведе, тъй че нека да видим, нали? Бидейки безграмотна, тя е надраскала името си на един списък, приела е, че името й може пиктографски да се предаде като спазъм на пилешко сърце в мига преди смъртта и — о, я вижте, не последваха ли примера й нейните двама, съперничейки си дори и тук в своя израз на безграмотна екстравагантност, като първият изобретява изключително сложен знак за себе си, знак, който би могъл да накара човек да си въобрази, че името му е Петно или Охлюв в екстаз, докато другият, като вижда това, се залавя с четка, писарска прах и нокти да сътвори драскулка, наподобяваща влечуго, което се опитва да пропълзи по танцувален под, докато наоколо цяло племе настойчиво се моли на капризните богове на дъжда. Двамата мъже след това застанаха, засияли от гордост, и се озъбиха един на друг, докато тяхната любов тръгна бавно, поклащайки ханш, към една сергия, където старица с водорасли по главата печеше полевки на мангал. Двамата мъже забързаха след нея, и двамата отчаяно готови да платят закуската й или да пребият старицата до смърт, което от двете предпочете любимата им. Ето така Висш маршал Юла Боул и Висш маршал Емби Боул, заедно с блатната вещица Прешъс Тимбъл, и тримата бивши от Нередовните на Мот, се оказаха подръка и всъщност готови и изпълнени с желание нови акционери, когато майстор Квел и Фейнт пристигнаха в кантората на Търговска гилдия Тригали. И макар трима да не беше точно бройката, която Квел искаше да попълни, все пак щяха да свършат работа, предвид ужасната нужда на Маппо Рънт. Тъй че нямаше да се наложи да чакат до заранта в края на краищата. Изключително _важно_, наистина! Щастливи дни! Конспирациите са обичайни за цивилизования свят, както реални, така и въображаеми, и във всички огледи на ходове и контраходове доколко такива схеми са основателни е несъществен въпрос. В една подземна, тайна и най-дискретна стая в имението на съветник Горлас Видикас седяха колегите членове на Съвета Шардан Лин и Ханут Орр в компанията на своя достоен домакин, а виното бе текло като извора на Кралицата на сънищата — ако не сънища, то поне безотговорни аспирации — през цялата тази дълга, току-що отминала нощ. Все още опиянени и може би изтощени до пренасищане от самодоволство, тримата бяха потънали в уютно мълчание. Всеки от тях се чувстваше по-мъдър от годините си, всеки усещаше онзи извор на бликаща сила, срещу който благоразумието беше безпомощно. В премрежените им очи нещо беше набъбнало и не съществуваше нищо на света, което да е недостижимо. Не и за тях тримата. — Кол ще е проблем — отрони Ханут. — Нищо ново — промърмори Шардан, а другите двама му отвърнаха с тих приглушен смях. — Макар че — добави той, играеше си със сребърните щипци за гасене на свещи, — освен ако не му дадем повод за подозрение, той не би могъл да направи никакво легитимно възражение. Предложеният от нас кандидат е високо уважаван, да не говорим, че е безвреден — поне физически. Ханут поклати глава. — Кол ще стане подозрителен само по силата на това, че ние издигаме кандидатурата. — Значи играем така, както го обсъдихме — отвърна Шардан, докато изтезаваше до смърт пламъка на най-близката свещ. — Блеснали очи, изпълнени със самочувствие и безочливо непохватни, нетърпеливи да изразим новопридобитата си привилегия да предлагаме нови членове на Съвета. Едва ли ще сме първите толкова тромави и глупави, нали? Горлас Видикас усети, че вниманието му се е разсеяло — вече бяха обсъдили това, доколкото помнеше. Многократно всъщност, през цялата нощ, новият ден вече бе настъпил, а те все още предъвкваха същото безвкусно меню. О, тези негови двама съмишленици твърде много обичаха звука на собствените си гласове. Превръщаха диалога в спор дори когато бяха в съгласие помежду си и единственото, което ги различаваше един от друг, бе изборът на думите, скалъпени във всяко повторение. Какво пък, все пак имаше полза от тях. И постигнатото тук от него беше достатъчно доказателство за това. А сега, разбира се, Ханут отново прикова поглед в него и за пореден път зададе същия въпрос: — А заслужава ли си този глупак, Горлас? Защо точно той? Не като да не ни е търсил почти всяка седмица по някой нов кандидат да купи гласовете ни на Съвета. Естествено, за нас е по-добре да дърпаме конците на глупаците, да печелим благоразположение след благоразположение и може би един ден да решим, че вече ги владеем толкова, че ще си струва да ги изкараме напред. Междувременно, разбира се, просто ставаме по-богати и по-влиятелни _извън_ Съвета. Боговете знаят, можем предостатъчно да забогатеем и с _този_. — Той не е типът, който ще играе курвата за нашия сводник, Ханут. Ханут се намръщи отвратено. — Аналогията едва ли е подходяща, Горлас. Забравяш, че си по-младшият от нас тук. „Този, който случайно притежава жената, която и двамата искате в леглата си. Не ме кори за курви и сводници, след като знаеш какво ще платиш за нея.“ Тези мисли останаха добре прикрити зад смиреното му за миг изражение. — Той няма да играе играта обаче. Иска да спечели Съвета, а в замяна ще ни бъде гарантирана неговата поддръжка, когато направим своя ход, избутаме по-старите управници с техните закостенели порядки и вземем _реалната_ власт. — Договорката изглежда разумна, Ханут — изсумтя Шардан. — Уморен съм, трябва да поспя. — Угаси свещта пред себе си и стана. — Ханут, знам едно ново място за закуска. — Усмихна се на Горлас. — Не проявявам грубост с това, че не те каня, приятелю. По-скоро допускам, че съпругата ти ще иска да се срещне с теб тази сутрин, със закуска, която можете да споделите. Съветът се събира чак следобед, в края на краищата. Отдъхни си, Горлас, докато можеш. — Ще изляза с вас — отвърна той със сдържана усмивка. Повечето магия, с която мадам Чалис Видикас бе запозната, беше от безполезния вид. Като дете беше слушала истории за велико и ужасно чародейство, разбира се, а и не беше ли видяла сама Лунния къс? В нощта, когато той се спусна толкова ниско, че раздраната му долна страна едва не забърса най-високите покриви, и тогава в небето бе имало дракони, и буря на изток, за която говореха, че била свирепа магия, породена от някаква демонична война по хълмовете Джадроуби, а после и обърканата лудост зад имението на лейди Симтал. Но нищо от това всъщност не я беше засегнало пряко. Животът й до този момент се беше шмугвал през света като живота на повечето хора, рядко докосван от нещо повече от грижите на лечител понякога. Единственото, което притежаваше, бяха няколко омагьосани предмета, предназначени само да будят възхищение и да забавляват. Един такъв предмет сега стоеше пред нея на тоалетката й, полукълбо от почти съвършено прозрачно стъкло, в което се рееше подобие на луната и светеше толкова ярко, колкото щеше да свети в нощното небе. Детайлите по лика й бяха съвсем точни, поне от времето, когато образът на истинската луна все още се виждаше, вместо да е тъй замъглен и неясен като сега. Сватбен дар, спомняше си тя, макар да беше забравила от кого е. От човек по-малко склонен на противни жестове, както подозираше, човек с око за романтичното в старомодния смисъл навярно. Мечтател, искрен в добрите си пожелания. Нощем, пожелаеше ли тъмнина в стаята си, се налагаше да покрива полусферата, тъй като сиянието бе толкова ярко, че можеше да се чете на него. Въпреки това неудобство Чалис пазеше подаръка. При това го пазеше ревностно. Дали защото Горлас го презираше? Дали защото, макар някога то да й предлагаше един вид обещание, с времето се бе превърнало в символ на нещо съвсем различно? Мъничка луна, да, която грееше толкова ярко, но си оставаше там, пленена, без да може да отиде никъде. Светеше с оптимизъм, който никога не гаснеше, с надежда, която никога не умираше. Сега, докато гледаше предмета, тя усети, че изпитва страх към затвореното пространство все едно, че по някакъв начин споделя съдбата му. Защото _тя_ нямаше да блести вечно, нали? Не, блясъкът й щеше да заглъхне, даже вече заглъхваше. И затова, макар да притежаваше този символ на онова, което можеше да бъде, чувството й за него бе някакъв вид очаровано негодувание и дори когато го гледаше, както правеше сега, означаваше да усеща изгарящия му допир, който пронизваше ума й с болка, която бе почти възхитителна. Само защото този вълшебен предмет бе започнал да подхранва желание, а може би това бе много по-могъщо чародейство, отколкото си беше представяла в началото; всъщност вълшебство, стъпващо на ръба на проклятието. Лъскавата светлина дишаше в нея, изпълваше ума й със странни мисли и жажди, които все по-отчаяно настояваха да бъдат утолени. Привличаше я със съблазънта си един по-тъмен свят, място на хедонистични наслади, място равнодушно за бъдещето и безразлично към миналото. Този свят я зовеше, обещаваше й блаженството на вечното настояще и беше, знаеше тя, _някъде там, навън_. Чу съпруга си по стъпалата. Най-сетне беше благоволил да я удостои с компанията си, макар че след цяла нощ пиене и цялото онова мъжко взаимно ежене, словесно перчене и надуване щеше да е непоносим. Не беше спала добре и, честно казано, не беше в настроение за него (но пък тя не беше в настроение за него вече от доста време… ужас!). Затова бързо стана и отиде в личната си стая за преобличане. Една разходка из града щеше да облекчи безпокойството й. Да, да повърви безцелно, да погледа утайката от нощните празненства, да я поразвеселят мътните погледи, небръснатите лица и недоволното ръмжене от вече изчерпани спорове. А след това щеше да закуси на някоя тераса в един от по-изящните ресторанти, може би „Катада“ или „Овалната перла“, предлагащ й гледка към площада и парка Бортън, където слуги разхождат кучета пазачи и гувернантки бутат бебешки двуколки, в които се е сгушило ново поколение на привилегированите, грижливо повито и загърнато във фин памук и коприна. Там, с пресни плодове и гарафа деликатно бяло вино, а може би и с пълна лула, щеше да съзерцава пъплещия под нея живот, да задели мисъл (само веднъж и край) за кучетата, които не обичаше, и децата, каквито нямаше и вероятно никога нямаше да има, предвид предпочитанията на Горлас. Да поразмишлява за неговите родители и неприязънта им към нея — убедени, че е ялова, несъмнено, но никоя жена не забременява от онова място, нали? — както и за своя баща, вече вдовец, с неговите тъжни очи и усмивката, която се мъчеше да изкара всеки път, щом я погледнеше. Да поразсъждава за пореден път над идеята да дръпне баща си настрана и да го предупреди… за какво? Ами, за съпруга си, първо, както и за Ханут Орр и Шардан Лим, впрочем. Как си мечтаят за своя велик триумвират на тирания и несъмнено кроят как да го наложат. Но пък той щеше да се изсмее, нали? И да й каже как младите членове на Съвета винаги са едни и същи, пламнали от амбиция и самоувереност, и че тяхното издигане е само въпрос на време, неизбежно като океански прилив, и че скоро те ще осъзнаят това и ще прекратят безкрайните си кроежи за узурпация. Търпението, щеше да й каже, е последната добродетел, която се научава. „Да, но често се оказва твърде късно, за да има някаква стойност, скъпи татко. Виж себе си, цял живот преживян с жена, която никога не си обичал, а сега, най-после свободен, се оказваш побелял, с изгърбени рамене и спиш по десет камбани всяка нощ…“ Такива и други мисли витаеха в ума й, докато се измиваше и започна да избира облеклото си за деня. А в спалнята оттатък чу как Горлас седна на леглото, несъмнено развързваше ботушите си, след като знаеше добре, че тя е тук, в малката стая, но това явно не го интересуваше. А какво тогава щеше да й предложи Даруджистан в този ясен ден? Е, щеше да види, нали? Тя престана да гледа учениците си в двора, извърна очи към него и се намръщи. — О, ти ли си бил? — Новата реколта, а? Сладката целувка на Апсалар, Стони. Погледна го кисело, подмина го в сянката на колонадата, седна на пейката до сводестия вход и протегна крака. — Няма да го отрека, Грънтъл. Но е нещо, което забелязвам — всички деца на благородници идват тук мързеливи, претоварени и незаинтересовани. Боравенето с меч е нещо, което бащите им искат за тях, и им е толкова омразно, колкото уроците на лира или смятането. Повечето от тях не могат дори да държат учебния меч повече от петдесетина мига, а от мен се очаква за осем месеца да направя от тях нещо повече от лекета. Сладката целувка на Апсалар? Да, приемам го. _Наистина_ си е кражба, добре. — Но я караш добре с нея, виждам. Ръката й в металната ръкавица мина по бедрото. — Новият клин? Страхотен е, нали? — Зашеметяващ. — Черно кадифе никак не отива на стари крака, знаеш ли. — Не на моите поне. — Какво искаш, Грънтъл? Виждам, че мустаците ти са клюмнали. Новината беше, че целият си сияел, когато се върна. — Беда. Трябва ми нова работа. — Не ставай глупав. Това е единственото нещо, за което що-годе те бива. Тъпаци като теб трябва да бъдат вън оттук, да кълцат дебелите глави на разбойници и разни такива. Почнеш ли да се заседяваш, този град е обречен, а на мен случайно ми харесва да живея тук, тъй че колкото по-скоро се върнеш по пътищата, толкова по-добре. — И на мен ми липсваше, Стони. Тя изсумтя. — Бедек и Мирла са добре, между другото. — Спри дотам. Той въздъхна, потърка се по челото. — Сериозно ти казвам, Грънтъл. — Виж, моля те само за едно гостуване и… — Изпращам пари. — Нима? За пръв път чувам това. Бедек изобщо не ми го е споменавал, а като гледам как се оправят, хм, едва ли им пращаш много, нито много често. Тя го изгледа ядосано. — Снел ме посреща на вратата и му давам пари — грижа се, Грънтъл. Все едно — как смееш? Осиновяването го направих законно, тъй че нищо не им дължа, проклет да си! — Снел. Е, това поне го обяснява. Следващия път пробвай с Мирла или Бедек. Всеки друг, но не и Снел. — Искаш да кажеш, че това малко лайно ги краде? — Стони, те едва свързват двата края. Достатъчно добре те познавам, за да знам, че осиновяване или не, няма да допуснеш да умрат от глад, особено собствения ти син. — Не го наричай така. — Стони… — Рожбата на изнасилване — мога да видя _неговото_ лице, там, в лицето на Харло, как ме гледа отдолу. Виждам го съвсем ясно, Грънтъл. Поклати глава. Отказваше да го погледне в очите. Сви крака и обгърна коленете си с ръце. Цялата й дързост си бе отишла и Грънтъл отново усети, че сърцето му ще се скъса и че нищо не може да направи, нищо не може да каже, за да стане по-добре — само по-зле. — По-добре си върви — каза тя приглушено. — Върни се, когато светът умре, Грънтъл. — Мислех си за Търговска гилдия Тригали. Тя се обърна рязко. — Луд ли си? Проклетата смърт ли си търсиш? — Може би. — Махай ми се от очите тогава. Върви, тичай да се убиеш по-скоро. — Учениците ти ще изпопадат — подхвърли Грънтъл. — Повтарящите се напади не са лесни за никого — съмнявам се, че някой от тях ще може да се държи на крака утре. — Тях ги остави. Ако наистина мислиш да подпишеш с Тригали, кажи го ясно. — Мислех, че ще ме разубедиш. — Защо? Ти си имаш твоя живот, аз — своя. Не сме женени. Не сме дори любовници… — Никакъв успех ли в тази област, Стони? Някой би могъл да… — Стига. Престани. Винаги ставаш такъв, когато се върнеш от нещо лошо. Целият изпълнен със съжаление и само дето не капе святост от теб, докато се опитваш и опитваш да ме убедиш. — В какво да те убедя? — Да бъда човек. Но съм сложила черта на това. Стони Менакис умря преди години. Това, което виждаш сега, е една крадла, която върти школа, без да учи тия пикльовци на нищо. Тук съм само за да им изстискам парите на тия глупаци. Тук съм само за да ги лъжа какъв шампион дуелист ще стане синчето или дъщеричката им. — Значи няма да ме разубедиш да подпиша с Тригали. — Грънтъл се накани да тръгва. — Виждам, че с нищо не мога да помогна тук. Съжалявам. Но тя се пресегна и го хвана за ръката. — Недей. — Недей какво? — Запомни го от мен, Грънтъл. Нищо хубаво няма в желанието да умреш. — Добре — отвърна той и си тръгна. Пак беше объркал всичко. Нищо ново тук, уви. „Трябва да спипам Снел, да го поразтърся малко. Да му се стегне лайното от страх. Да го накарам да изръси къде си е скрил имането. Нищо чудно, че обича да седи на прага. Държи го под око, предполагам.“ Все пак Грънтъл непрекъснато се връщаше към всички тези неприятни истини: към живота, който така енергично пропиляваше, към безсмислието на всички неща, на които държеше… е, не съвсем всички. Момчето например. Но пък ролята на „чичо“ от време на време едва ли можеше да е толкова значима, нали? Каква поука можеше да извлече от съсипания си живот, ако погледнеше назад? Много малко. Приятели, мъртви или изгубени, съратници, гниещи в земята, купищата пепел от минали битки и десетилетия, преживени в риск за живота, за да опази притежанията на някой друг, някой забогатял, без да е заложил нищо ценно. О, Грънтъл можеше да взима висока цена за услугите си. Можеше дори да пуска кръв на работодателите си понякога, а и защо не? Точно затова, като си помислиш, цялата работа с Търговска гилдия Тригали започваше да му изглежда логична. Акционерът беше точно това: човек, залагащ в начинанието, печелещ от личните си усилия, без тлъстия глупак, който чака с потни от алчност длани. Копнеж към смъртта ли беше това? Едва ли. Много акционери оцеляваха, а по-разумните гледаха да излязат от играта, преди да е станало много късно, да излязат с достатъчно богатство, за да си купят имение, да се оттеглят в живот на блажен лукс. О, това бе точно за него, нали? „Така де. Когато си добър само в едно и престанеш да го правиш, какво ти остава, освен да не правиш нищо?“ И някой сополив послушник на Трийч да дращи всяка нощ на вратата ти. „Тигърът на есента ще зареве, Избранико. А ти се излежаваш тук в копринени завивки. А битката? А кръвта и предсмъртните викове? А хаосът и вонята на плиснати изпражнения, а гърчът в смъртните рани сред слуз и кал? А страховитият сблъсък, от който излизаш така невероятно жив?“ О, всичко това, да. „Остави ме да си лежа тук и да мъркам доволно. Докато войната не ме намери сама. А ако не ме намери — е, толкова по-добре.“ Ба! Никого не можеше да заблуди, особено себе си. Вярно, не беше войник, но въпреки това белята като че ли винаги го намираше. Проклятието на тигъра беше това: дори когато си гледа своята работа, идва в джунглата тълпа глупаци с блеснали очи, пеят и тупат по земята. Вярно ли беше това? Сигурно не, след като нямаше причина да се ловят тигри, нали? Сигурно си беше измислил сцената или беше зърнал някой от сънищата на самия Трийч. Но пък не нападаха ли ловците какви ли не зверове в техните бърлоги, пещери и дупки? Измислят някакъв нелеп повод колко бил застрашен добитъкът и тръгва тълпата, зажадняла за кръв. „Ще ме нападнете, така ли? О, да, нападнете ме, моля!“ И изведнъж усети как се промени настроението му — предизвикателно и кипнало от безпричинен гняв. Вървеше по улица вече близо до жилището си, но минувачите наоколо бяха изгубили лицата си, бяха се превърнали в безлични късове плът и той искаше да ги избие до един. Погледна дланите си, видя лъсналите черни жилки на тигъра по тях и разбра, че очите му са пламнали, че е оголил лъсналите кучешки зъби. И разбра също защо безликите фигури наоколо се присвиват и се отдръпват от пътя му. Само да се доближеше някой до него и щеше да замахне, да разпори гърло и да вкуси стипчиво солената кръв на езика си. Но глупаците бягаха настрани, свиваха се по входове или драсваха в страничните улички. Безразличен, разочарован, намери вратата на жилището си. Тя не го беше разбрала. Или го беше разбрала твърде добре. Тъй или иначе беше права, че мястото му не е в този град, нито в който и да е град. Всички градове бяха клетки, а номерът, който така и не бе научил в живота си, бе да живее в мир в клетка. Във всеки случай мирът май бе нещо надценено — виж само Стони в края на краищата. „Взимам си дяла, спечеленото си богатство, и им купувам нов живот — живот със слуги и прочие, къща с градина, където могат да го изнасят и да седи на слънцето. Децата — възпитани добре; да, някой по-злобен възпитател, който да хване Снел за гърлото и да го научи на малко уважение. Или ако не на уважение — на здравословен страх. А за Харло — шанс за едно добро бъдеще.“ „Една мисия би трябвало да е достатъчна, а една мога да преживея, нали? Това е най-малкото, което мога да направя за тях. Междувременно Стони ще се погрижи за нещата — ще се постарае парите да стигат до Мирла.“ „Къде все пак видях онзи проклет впряг?“ Беше излязъл отново на входа, този път — с лице към улицата. Натоварен с пътните си вещи, с оръжията и наметалото против дъжд — новото, още миришеше на овца. И беше ясно, че е изтекло някакво време, но от онова, несъщественото време, в което просто правиш каквото трябва, без да мислиш. Без никакви колебания или претегляне на възможности, без пъшкането и краченето напред-назад, което някои биха могли да нарекат „благоразумно обмисляне“. И вече крачеше, което също не бе съществено. Всъщност нищо не беше съществено до мига, в който ноктите не се покажат и въздухът не залюти от миризмата на кръв. А този миг го чакаше някъде напред и той се приближаваше към него, стъпка по стъпка. Защото реши ли тигърът, че е време за лов, значи е време за лов. Снел доближи жертвата си изотзад, доволен от ловкото си прокрадване, от умелото дебнене на съществото, което седеше сред високата трева, без да разбира нищо: доказателство, че Харло не беше пригоден за реалния свят, света, в който всичко е заплаха и трябва да се справяш с нея, иначе тя ще се справи с теб. Беше най-добрият урок, който Снел можеше да му даде тук, сред пустошта. В едната си ръка държеше торбата със сребърните консули, донесени от леля Стони, с двойна подплата и добре завързана горе, за да може да я държи здраво. Звукът от монетите, когато удари Харло в слепоочието, бе презадоволителен и го прониза тръпка на възбуда. А начинът, по който омразната глава се килна настрани и момченцето тупна на земята — е, тази гледка щеше да го радва дълго. Порита малко застиналото на земята тяло, но без пъшканията и хленченето не беше особено забавно, тъй че го остави. После взе тежката торба с тор и тръгна към дома. Майка му щеше да е доволна от донесеното, щеше да лепне целувка на челото му и той щеше да засияе от радост. А когато някой попиташе къде ли се е дянал Харло, какво пък, щеше да им каже, че го е видял долу при кейовете да говори с някакъв моряк. След като момчето не се върнеше вечерта, Мирла щеше да прати Грънтъл да провери на пристанището и той щеше да разбере, че два-три кораба са отплавали този ден, а дали е имало нов юнга на някой от тях? Може би да, може би не — кой ти обръща внимание на такива неща? Щяха да последват смут, тревоги, скръб, но тези неща не траят дълго. Снел щеше да стане любимецът им, този, който все още е с тях, за когото трябва да се грижат, да го пазят и да го глезят. Както си беше по-рано. Както трябваше да бъде. Засмян под яркото утринно слънце, Снел погледна дългокраките птици, които кълвяха из калта по езерото вляво, и закрачи безгрижно към къщи. Хубав ден, ден, в който се чувстваш толкова жив, толкова волен. Беше поправил света. Целият свят. Пастирът, който намери момченцето сред тревите на билото над пътя за Майтън и портата Двата вола, беше старец с болни от артрит колене. Знаеше, че скоро ще е негоден за нищо и всъщност ще остане без работа, както го гледаше собственикът на стадото, докато куцукаше и се подпираше тежко на гегата си. Огледа момчето, изненада се, че е все още живо, а това го наведе на мисли какво може да направи с едно такова хлапе под опеката си. Струваше ли си усилието? Можеше да доведе жена си тук, с колата, да го качат и да го откарат до колибата им край езерния бряг. Да се погрижат за него и да видят ще живее ли, или не. Да го хранят, ако потрябва. А после? Е, хрумваха му някои неща, доста при това. Нито едно не беше приятно, но кой пък е казал, че светът е приятно място? Намереничетата си бяха честна плячка и той беше сигурен, че някъде това е правилно, точно както ако намериш отломки от разбит съд по брега. Каквото намериш, си е твое, а и парите щяха да им свършат добра работа. Той също заключи, че денят е хубав. Помнеше детството си, как тичаше пощурял по улици и улички, катереше се нощем на покривите и зяпваше с възхита покрития с позорна слава Път на крадците. Колко изкусително бе това романтично приключение под затаената лунна светлина, докато тъпаците и възможните жертви спяха долу в тъмните стаи. Тичаше пощурял, а за детето един път е толкова хубав, колкото всеки друг, а може би и по-хубав, стига на всяка стъпка да те дебнат загадки и опасности. Дори по-късно, когато опасностите станаха твърде реални, за Кътър това бе един разгръщащ се живот, който откриваше наситената си с чудеса същина. Романтиката беше за глупците, вече го знаеше. Никой не цени отдаденото сърце, никой не гледа на тази жертва като на драгоценен дар. Не, просто нещо, което да сграбчиш, да го извият равнодушни ръце, да го изцедят и после — да го захвърлят. Или стока и нищо повече, никога толкова желано, колкото следващото, онова, което чака своя ред или пък е спечелено от някой друг. Или — още по-лошо — твърде скъп дар, за да бъде приет. Същността на отхвърлянето бе маловажна, каза си. Болката и скръбта, които идваха с отхвърлянето, бяха с изключителен вкус, горчив и безжизнен; прекалиш ли с него, душата ти ще загние. Можеше да хване по други пътища. Трябваше. Може би да тръгне по пътя на Мурильо: нова любов всяка нощ, обожаването на отчаяни жени, елегантните обеди на балкони и дискретните срещи под шепнещите листа в някоя частна градина. Или пък да вземем Круппе? Изключително ловък майстор, при когото можеше да почиракува повече във висшето изкуство на кражбата, в пласирането на откраднати вещи, в събирането на ценна информация за онзи, който е готов да плати за нея, и да плати добре. В точния подбор на вина, сладкиши и нелепо облекло. Цял живот в херувимски възторг, но имаше ли всъщност място на света за повече от един Круппе? Със сигурност не! Беше ли в такъв случай за предпочитане този път на камите, този танц на сенките и отнемането на живот за пари, без дори да имаш правото на войника (сякаш това е важно)? Ралик нямаше да се съгласи. А Мурильо щеше да поклати глава, а Круппе — да вдигне вежди, а Мийзи сигурно щеше да се ухили и пак да го стисне за чатала, докато Ирилта гледа с майчинско умиление. И щеше да го има онзи блясък в очите на Сълти, обагрен вече с горчивата истина, че тя вече не е достатъчна за такъв като него, че може само да си мечтае, че по някакъв начин това, че е наемен убиец, го поставя толкова високо, че жалкото й съществуване като слугинче е съвсем незабележимо. Когато дори усилията му да останат приятели се приемаха като жал и снизхождение, достатъчно, за да я кара да избухва в сълзи при всяка неуместна дума, при всеки неуловен поглед. Как незабелязано се бе изплъзнало времето за мечти по бъдещето. Докато си ги спомня, човек стъписан осъзнава, че тази привилегия вече не му се полага, че тя е за онези по-млади, които вижда около себе си да се смеят в кръчмата и по улиците и да _тичат като пощурели_. — Променил си се — каза Мурильо, изтегнат на отрупаното с възглавници легло, невързаната му немита коса беше провиснала. — И не съм сигурен дали към по-добро. Кътър изгледа за миг стария си приятел и попита: — Какво е „по-добро“? — Каквото е по-добро. Последния път, когато те видях, нямаше да зададеш този въпрос. Във всеки случай — не с този тон. Някоя ти е разбила сърцето, Крокъс… не е Чалис Д’Арл, надявам се! Кътър поклати глава с усмивка. — Не. Даже бях забравил името й. Лицето й със сигурност… а и вече се казвам Кътър, Мурильо. — Щом казваш. Казал го беше току-що. Но Мурильо явно се беше скапал, не беше на обичайното си ниво на водене на разговор. А ако нарочно подхвърляше това, е, може би _Крокъс_ щеше да се хване на въдицата. „От мрака в душата ми е… все едно.“ — Седемте града, а? Не си бързал много да се върнеш у дома. — Дълго пътуване беше. По северния маршрут, покрай архипелазите, в едно затънтено пристанище за цели два сезона — първо зимните бури, после пролетта с опасните ледени блокове… — Трябвало е да си купиш превоз на морантски търговски кораб. Кътър извърна очи. — Нямах избор. Нито за кораба, нито за компанията на него. — Значи си прекарал неприятно на борда? Той въздъхна. — Не беше по тяхна вина. Никой няма вина. Всъщност намерих добри приятели… — И къде са те сега? Кътър сви рамене. — Пръснали са се, предполагам. — Ще се срещнеш ли с тях? Кътър се замисли над тази насока на въпросите. Усети, че изпитва странно раздразнение от явния интерес на Мурильо към хората, с които се беше върнал. — С някои може би. Някои слязоха на брега само за да тръгнат отново, кой както може. Тъй че с тях — не. За другите… ще видим. — М-м, просто ми е интересно. — Кое? — Ами, коя от твоите групи приятели смяташе за по-смущаваща, примерно. — Никоя! — Извинявай, не исках да те обидя… Кътър. Просто изглеждаш малко… притеснен, сякаш ти се иска да не си тук. „Не е толкова лесно.“ — Всичко ми е някак… различно. Това е. Малко се стреснах, като те заварих тук почти умрял. — Е, да надвиеш Ралик в бой с ножове също е доста стряскащо. Кътър не искаше да мисли за това. — Изобщо не бих допуснал, че ти ще загубиш в дуел, Мурильо. — Лесно е, когато си пиян и без гащи. — О! — Всъщност за сегашното ми състояние тези неща са маловажни. Бях невнимателен. Защо бях невнимателен ли? Защото остарявам. Защото всичко започва да се забавя. _Аз_ се забавям. Виж ме, погледни ме: изцерен, но целият с болежки и стари рани, само изстинала пепел в душата ми. Даден ми беше втори шанс и съм решил твърдо да го приема. — В смисъл? Мурильо го изгледа рязко. Понечи сякаш да каже нещо важно, но премисли и го смени с: — Ще се оттегля. Вярно, не съм спестил много, но пък сигурно ще мога да живея и по-скромничко, нали? В Дару има една нова школа за дуелиране. Чух, че се развивала доста добре, дълги списъци кандидати и прочие. Бих могъл да помагам, по два дни седмично. — Никакви вдовици повече? Никакви тайни срещи? — Точно така. — От теб ще стане добър инструктор. — Едва ли. Но пък и нямам претенции да съм добър инструктор. Това си е просто работа. Работа с краката, баланс и синхрон — по-сериозните неща може да ги получат от някой друг. — Ако идеш там и говориш така, изобщо няма да те наемат. — Да не би да съм загубил дарбата си да очаровам? Кътър въздъхна и стана. — Съмнявам се. — Какво те върна? — попита Мурильо. Въпросът го спря. — Самонадеяност… може би. — Каква самонадеяност? „Градът е в опасност. Нужен съм му.“ Обърна се към вратата и отвърна през рамо: — Детинска. Всичко добро, Мурильо… Мисля, че идеята ти е добра, между другото. Ако Ралик се отбие да ме търси, кажи му, че ще се върна по-късно. Слезе по задното стълбище, мина през усойната тясна кухня и излезе в задната уличка. Трябваше да поговори с Ралик Ном, но не точно сега. Чувстваше се леко замаян. От шока от завръщането, предполагаше, вътрешния сблъсък между онова, което беше някога, и това, което бе сега. Трябваше да се успокои, да махне объркването от ума си. Ако можеше да започне отново да вижда нещата ясно, щеше да разбере какво да прави. Тъй че: навън, из града, да поскита. Без много _бягане като пощурял_, нали? Без. Онези дни отдавна бяха отминали. Раната беше заздравяла бързо, което му напомни, че има някои промени — праха отатарал, който беше натъркал в кожата си само преди няколко дни, или така поне изглеждаше. За да започне нощ на убиец след толкова години. Другите промени обаче се оказваха много по-смущаващи. Толкова много време беше загубил. Изчезнал от света, а светът просто си продължаваше без него. Все едно че Ралик Ном беше мъртъв, да. Не по-различно от това. Само че той се беше върнал, а не трябваше да е така. „Издърпаш пръчка от калта и калта се заваря наоколо, за да запълни дупката, докато не остане никаква следа, че пръчката изобщо е съществувала.“ Беше ли все още убиец на Гилдията? Не и в този момент, а тази истина му откриваше толкова много възможности, че умът му се луташе и все се връщаше към по-простичката идея да слезе в катакомбите, да застане пред Себа Крафар и да заяви, че се е върнал. Че подновява стария си живот, да. А ако Себа се окажеше като стария Тало, щеше да се усмихне и да рече: „Добре си се върнал, Ралик Ном.“ От този момент шансовете Ралик да излезе жив оттам буквално не съществуваха. Себа веднага щеше да види заплахата, застанала срещу него. Воркан беше покровителствала Ралик, а това само по себе си бе достатъчно основание да се отърве от него. Себа не искаше да има съперници — достатъчно си беше имал, ако разказът на Крут за разкола бе точен. Колкото до Гилдията, имаше и друг избор. Ралик можеше да влезе и да убие Себа Крафар, след което да се обяви за временен Майстор, докато се върне Воркан. Или да продължи да се крие колкото може по-дълго и да чака Воркан да направи своя ход. Тогава, след като тя отново наложеше властта си над гнездото, можеше да излезе от скривалището и всичките тези липсващи години щяха да са нищо, да са без значение. Това поне го сближаваше с Воркан и заради това тя нямаше да се довери на никой друг, освен на него. Щеше да й стане заместникът, а можеше ли да не е доволен от такъв развой? О, това бе стара криза — вече от години. Мисълта му, че Търбан Орр е последният човек, когото би убил, бе толкова глупава тогава, колкото и сега. Седеше на ръба на леглото в стаята си. От гостилницата долу се чуваха безкрайните разсъждения на Круппе за великолепната закуска, накъсвани от по някой приглушен и несъмнено дивашки коментар от страна на Мийзи, а при тези двамата наистина като че ли нищо не беше се променило. Същото не можеше да се твърди за Мурильо, уви. Нито за Крокъс, който вече се наричаше Кътър — име, определено подходящо за убиец, твърде подходящо за мъжа, в който Крокъс се беше превърнал. „Кой ли все пак го е научил да се бие така с ножове? Нещо от малазанския стил — Нокътят всъщност.“ Бе очаквал Кътър да го посети, да го засипе с въпроси. Щеше да иска да обясни, нали? Да се опита да оправдае решенията си пред Ралик, дори когато не съществуваше оправдание. „Не ме послуша той, нали? Пренебрегна предупрежденията ми. Само глупаците си мислят, че предупрежденията им могат да имат значение.“ Та къде беше той? „С Мурильо, предполагам. Да отложи неизбежното.“ На вратата се почука и влезе Ирилта. Личеше, че живее трудно напоследък, а такива неща като че ли засягат жените по-бързо, отколкото мъжете — макар че когато мъжете си отиват, си отиват бързо. — Донесох ти закуска — каза тя и постави подноса на масата. — Виждаш ли? Спомних си всичко, чак до фурмите, натопени в мед. „Фурми, натопени в мед?“ — Благодаря, Ирилта. Кажи, моля те, на Кро… м-м, на Кътър, че бих искал да се видим веднага. — Той излезе. — Излезе? Кога? Тя сви рамене. — Преди малко, поне според Мурильо. — Закашля сухо и широкото й лице почервеня от пристъпа. — Намери си лечител — каза Ралик, след като тя спря да кашля. — Слушай — отвърна тя, докато отваряше вратата, — за нищо не съжалявам, Ралик. Хич не очаквам да ме целуне някой бог оттатък, а и никой няма да каже, че Ирилта не се е позабавлявала, докато беше жива. Добави и още нещо, но тъй като беше в коридора и вече затваряше вратата, Ралик не можа да го схване съвсем. Можеше да е нещо като „Пробвай да поразмислиш малко над този урок…“ Но пък тя изобщо не беше язвителна, нали? Погледна подноса, намръщи се, вдигна го и стана. В коридора го задържа на едната си ръка, докато натискаше бравата на съседната врата. Влезе в стаята на Мурильо. — Това е твое — каза Ралик. — Фурми в мед, любимите ти. Мурильо изпъшка. — Обяснява този друсан кебап с люто. Човек е това, което яде, нали. — Не си толкова сладък, колкото си мислиш — отвърна Ралик и остави подноса на масата. — Горката Ирилта. — „Горката“ е нищо. На тази жена годините са й натежали повече, отколкото на всички нас взети заедно, тъй че тя вече умира. Но няма да си направи труда да потърси лечител, защото според мен е готова да си ходи. — Поклати глава и се пресегна за първата глазирана фурма. — Ако разбере, че я съжаляваш, сигурно ще те убие, Ралик. — Липсвах ти, а? Мурильо замълча, погледа го и захапа фурмата. Ралик седна на един от двата стола до леглото. — Говори ли с Кътър? — Малко. — Мислех, че ще дойде да ме види. — Виж ти. — Това, че не дойде, не би трябвало да ме кара да мисля, че се е уплашил, нали? Мурильо бавно поклати глава. Ралик въздъхна. — Видях Кол снощи. Тъй че планът ни е сработил. Върнал си е имението, името и самоуважението. Знаеш ли, Мурильо, не мислех, че нещо би могло да сработи толкова добре. Толкова… съвършено. Как, в името на Гуглата, изобщо успяхме? — Е, онази нощ беше нощ на чудеса. — Чувствам се… объркан. — Нищо чудно — отвърна Мурильо и се пресегна за нова фурма. — Изяж го тоя друсан кебап — прилошава ми от вонята. — На дъха ми по-добре ли ще е? — Е, не мисля, че ще се целуваме скоро. — Не съм гладен — каза Ралик. — Мисля, че бях, когато се събудих… там де… но това мина. — Къде „там“?… Спал си през цялото време в дома на Финнест? В легло? — На камъка до вратата. И Воркан лежеше до мен май. Нямаше я, когато се свестих. Само един немрящ Джагът. Мурильо като че ли се замисли. — Е, а сега какво, Ралик Ном? — Де да знаех. — На Барук сигурно ще му трябва да се свършат някои неща, като преди. — В смисъл, да се пази гърба на Кътър? Да се държи Кол под око? А колко ми остава, докато Гилдията разбере, че съм се върнал? Докато ме премахнат? — Уф, Гилдията. Мислех, че просто ще нахълташ там, ще разхвърляш няколко безжизнени трупа и ще си заемеш полагащото ти се място. С връщането на Воркан… според мен е очевидно какво трябва да се направи. — Не е в стила ми, Мурильо. — Знам. Но обстоятелствата се променят. — И още как. — Той ще се върне — каза Мурильо. — Когато е готов да говори с теб. Имай предвид, натрупал е нови рани, дълбоки при това. Някои все още кървят, струва ми се. — Помълча и добави: — Ако Мамът не беше умрял, кой знае какво можеше да се случи. Но той тръгна с малазанците, за да върне Апсалар… о, виждам, че нямаш представа за какво говоря. Добре, нека да ти разкажа как приключи онази нощ — след като замина. Обаче изяж тоя проклет друсан кебап, моля те! — Тежка сделка ми предлагаш, приятелю. И за първи път тази сутрин Мурильо се усмихна. Мирисът й се бе задържал в постелята — толкова сладък, че му се искаше да заплаче. Дори от топлината й беше останало малко, а може би това беше просто слънцето, златистата му светлина, която струеше от прозореца и носеше със себе си леко смущаващия зов на птича любовна игра в дървото в задния двор. „Не е нужно да сте толкова обезумели от страст, мъничките ми. Цялото време на света е пред вас.“ Е, редно беше да чувства точно това сега, нали? Тя въртеше грънчарското колело във външната стая — звук, който някога бе изпълвал живота му, за да изчезне един ден, а сега най-сетне се беше върнал. Все едно че не ги беше имало гадните престъпления и робството, дошло като заслужено наказание, нито прогнилия ров, в който лежи окован сред варварите теблор. Нито грамадния воин, увиснал на кръста насред кораба, и Торвалд, от чиито шепи капе солена вода между напуканите устни на глупака. Никакви магически бури, нито акули, нито изкривени светове, през които се провираш и измъкваш. Никакви сънища как се давиш… не, всичко това беше нечий друг живот, история, изпята от полупиян бард, а публиката е толкова недоверчива, че всеки момент ще кипне от яд, готова да разкъса на парчета идиота затова, че описва поредния невероятен подвиг. Нечий друг живот, да. Колелото се въртеше както винаги и тя се трудеше над глината, придаваше й форма, симетрия и красота. Разбира се, тя никога не правеше най-хубавите си неща в деня след любовна нощ, сякаш бе изцедена от нещо много съществено, нещо, което подклажда дарбата й да твори, и понякога той се чувстваше гузен от това. А тя само се усмихваше, поклащаше пренебрежително глава на грижите му и завърташе колелото още по-бързо. Беше видял по рафтовете във външната стая десетки посредствени грънци. Трябваше ли да го притесни това? Сигурно щеше — някога, но вече не. Той бе изчезнал от живота й. Нямаше причина обаче тя да се похаби в някакво самотно бдение или пък в безкрайно дълъг траур. Хората свикват с нещата — и така трябва. Намирала си беше любовници, разбира се. Може би все още си имаше всъщност, и беше донякъде чудо, че я завари сама, когато се появи — почти беше очаквал в отговор на чукането на вратата да се покаже някое мускулесто богче със златни къдрици и челюст, която просто те моли да я фраснеш с юмрук. — Може да е прескочил да види майка си — изломоти Торвалд. Седна в леглото, смъкна крака на пода и стъпи на тъканото килимче. Забеляза, че по него са пришити плоски възглавнички, пълни с лавандула — изпука под ходилата му. „Нищо чудно, че стъпалата й миришат хубаво.“ Каквито и да ги беше вършила, беше му все едно. Все едно, дори и сега да си имаше това-онова, макар че това-онова можеше да пообърка нещата. Нещата, да. Денят бе започнал и единственото, което трябваше да направи, бе да намести нещата, а след това можеше да започне отново живота си като гражданин на Даруджистан. Може би да навести някои стари приятели, някои близки от отчуждената фамилия (поне онези, които биха пожелали да говорят с него), да види гледки, които бяха събуждали най-много носталгия, и да поразмисли какво да прави с остатъка от живота си. Но — едно по едно. Торвалд Ном навлече чуждоземните си дрехи (чистия комплект, омачкани при сушенето, уви) и тръгна към външната стая. Тя беше с гръб към него, изгърбена над колелото, краката й натискаха педалите. Видя голямата купа с чиста вода, където си стоеше винаги, отиде до нея и наплиска лицето си. Трябваше да се избръсне — но сега вече можеше да плати на някой друг да го направи. Ловкостта винаги се възнаграждава. Все някой някога го беше казал това, със сигурност. — Сладката ми! Тя извърна глава към него и му се усмихна. — Виж колко лошо се получи това, Тор. Видя ли какво направи? — От глината е… — От уморените бедра е. — Обичайно оплакване? — Тръгна покрай рафтовете и заоглежда разкривените съдове по тях. — Доста рядко всъщност. Не е това, което си мислиш, че виждаш, съпруже. Новата мода е, която всеки търси напоследък. Симетрията е мъртва, да живее тромавото и кривото. Всяка благородна дама иска да си има бедна братовчедка в провинцията, някоя леля или баба със схванати пръсти, която прави грънци за роднините си между извиването на пилешки вратлета и белене на кратуни. — Засукана лъжа. — О, не го казват открито, Тор, само се загатва. — Никога не е добре да подсказваш загатнатото. Освен ако подсказаното не се подразбира. — Имах само двама любовници, Тор, и никой не се задържа повече от няколко месеца. Искаш ли имената им? — Познавам ли ги? След като тя не отвърна, той се обърна и видя, че го гледа. — Аха. — Кимна благоразумно. — Е, стига да не започнеш да се втренчваш във всеки, който намине тук или ми каже „здрасти“ на улицата — ако ще е така, Тор, по-добре да ти ги кажа… — Не, скъпа. Всъщност загадката е… интригуваща. Все едно, няма да оцелее дълго. Все ще ги науча. — Така е. Точно затова няма да те разпитвам за нищо. Къде си бил, какво си правил. — Но това е друго! Тя вдигна вежди учудено. — Наистина. — Торвалд пристъпи към нея. — Това, което ти казах вчера. Не беше преувеличение. — Щом казваш. Личеше, че не му вярва. — Уязвен съм. Съкрушен. — Май е време да тръгваш. — Тисера отново се зае с буцата глина на колелото. — Дълг имаш да уреждаш. — Има ли проблем с плячката? — Всичко е от чисто по-чисто, проверих. Освен ако Гареб не е надраскал тайни знаци на всяка монета. Все едно, няма да разбере. Може да заподозре обаче. — Имам си добра история да го обясня, ако се наложи — отвърна Торвалд. — Чуждестранни вложения, неочаквана печалба, триумфално завръщане. — Е, няма да е зле да поразкрасиш малко новата си версия. Изгледа я, доловил насмешката й, но си замълча. Имаше ли смисъл? „Онзи великан, чийто живот спасих неведнъж — Карса Орлонг. Смяташ ли, че бих могъл да измисля такова име, Тис? А тези белези от пранги? О, това е новата мода сред благородните, самоналожено смирение и т.н.“ Все едно беше, наистина. — Не смятам да се срещам лично с Гареб — каза той и тръгна към вратата. — Ще действам чрез Скорч и Леф. Буцата глина се изхлъзна от колелото, плесна в стената, задържа се там за миг, след което бавно се смъкна и пльокна на пода. Изненадан, Торвалд се обърна към жена си и видя физиономията, която не беше виждал от… от… е, от доста време. — Чакай! — викна й. — С онова партньорство е свършено, заклевам ти се! Скъпа, те действат само като мои посредници, нищо повече… — Само да си започнал пак игри с тия двамата, Торвалд Ном, лично ще сключа контракт срещу теб. — Те винаги са те харесвали, знаеш ли. — Знам, скъпи, знам. Не се притеснявай. Но никакви игри повече със Скорч и Леф. Обещаваш. Вече сме богати, нали? — Проблемът със списъците са всички тези имена в тях — каза Скорч. Леф кимна. — Това е проблемът, точно. Улучи право в десетката, Скорч. Всичките тия имена. Трябва да е имало среща някаква, не мислиш ли? Всички лихварски акули в някоя задръстена опушена стая, излегнати, и млади жени пускат зърна грозде в устите им, а някакъв писар с оцапани с мастило устни драска. Имена, хора, извадили лош късмет, хора, които са били толкова глупави, че да подпишат каквото и да било, да сграбчат парите, колкото и безумна да е лихвата. Имената, прав си, Скорч, списък на глупци. Жалки, тъпи, отчаяни глупци. — А после — рече Скорч, — като се напълни списъкът, хайде навън — да действат по него други жалки тъпи отчаяни глупци. — Чакай малко. Ние не сме бедни. — Бедни сме. Бедни сме, откакто Торвалд Ном духна. Той беше мозъкът — признай го, Леф. Сега ти се опитваш да си мозъкът и виж докъде ни докара: до тоя проклет списък с всичките тия имена. Леф вдигна пръст. — Имаме си Круппе обаче. А той вече ни даде шестима от тях. — А ние ги предадохме и знаеш ли какво значи това? Значи катили, които ритат по вратата ти посред нощ, заплашват и още по-лошо. Хора пострадаха заради нас, Леф. Лошо. — Пострадаха, щото не са могли да платят. Освен ако решиш да бягаш, ама казвам — да бягаш извън града примерно, или примерно на сто левги, в някое селце или град, с който няма връзки дотук, но хората не го правят това. И защо не го правят? Защото всички са вързани, заплетени са в мрежите и не виждат ясно изхода, защото си имат жени и деца и може да е трудно, ама поне е познато, разбираш ли ме? — Не. Леф примига. — Казвах само… — А те какво са мислели, че правят, да се оставят да ги хванат в мрежи — че плуват в езерото ли? Освен това не всичко са заеми, нали? И изнудване има, а това ме кара да се замисля за едно-друго… — Няма начин, Скорч. Не искам да се забърквам в нищо такова. — Само намеквах да поговорим с Тор за това, нищо повече. Да видим той какви ще ги извърти, като планове и разни такива. — Стига Тор изобщо да се появи. — Ще се появи той, ще видиш, Леф. Беше ни партньор, нали? И се върна. Разговорът изведнъж секна, без никаква видима причина и за двамата. Стояха един срещу друг и се гледаха десетина мига. Намираха се срещу входа на хана „Феникс“. Беше сутрин, времето, когато мислеха най-добре, но това бързо щеше да замре, тъй че в късния следобед щяха да се намерят седнали някъде, мудни като костенурки в лапавица, спорещи, без да знаят за какво, едносричково и все по-ядосани с всеки изтекъл миг. Без повече приказки двамата тръгнаха към хана. Шмугнаха се вътре, огледаха се — за по-сигурно — и се запътиха към масата, където седеше Круппе, вдигнал двете си пълни длани, надвиснали като качулати змии, след което и двете удариха рязко надолу към един от сладкишите, струпани на няколкото плата пред него. Ноктести пръсти пронизаха и разкъсаха нещастния сладкиш, после се метнаха като мълнии нагоре към устата му сред облак трохи. Само след няколко мига половината жертвоприношения вече ги нямаше. С издути бузи и зацапани с конфитюр уста, които се мъчеха да се затворят, докато дъвчеше и гълташе бясно, Круппе току се спираше, за да вдиша шумно през нос. Видя приближаващите се Скорч и Леф и им махна мълчаливо да сядат. — Ще се пръснеш някой ден, Круппе — каза Леф. Скорч само го зяпна, с обичайната физиономия на прехласнато неверие. Круппе най-после успя да глътне всичко, вдигна отново ръце и ги остави да висят във въздуха, докато оглеждаше двамата си гости. — Благословени партньори, не е ли възхитителна тази сутрин? — Още не сме решили — отвърна Леф. — Още чакаме Торвалд — прати човек да ни намери на пристанището и каза, че ще се срещнем тук. Извърта ги вече нещата, сякаш не ни вярва. Духнал е, казвам ти, Круппе. Направо е духнал. — Пожарът от подозрения, възвисил се в туй синьо небе, е съвсем ненужен, о, приятели на мъдрия Круппе с шавливи очи. Ами че скандалната и почти позната нам рожба на рода Ном е верен на думата си и Круппе твърди — с най-голяма убеденост, — че първото име скоро ще бъде зачеркнато от злокобния списък! — Първото? А другите шест… — Не чухте ли? Олеле. Всеки се е изнизал, мигове преди да ги обкръжат жестоките нощни биячи. Крайно необичаен лош късмет. Скорч се почеса по бузата. — Богове, върнахме се там, откъдето започнахме! — Това е невъзможно, Круппе! Някой трябва да им е подшушнал! Рунтавите вежди на Круппе се вдигнаха и затрепкаха. — Истинността на вашите открития е несъмнена, вярвам, че се радвате да го чуете. Прочие, вие успяхте в задачата си с ижеспоменатите шест, докато съставителите на списъка, уви, не могат да се похвалят със степента на вашия успех. И тъй, колко остават? Дванайсет, да? Без да се брои сплутият от спане Торвалд Ном, естествено. — Хич не е сплут от спане той — каза Скорч. — Всъщност вчера изглеждаше съвсем добре. — Може би прекрасното събиране с любимата съпруга е изцедило силите му. Всъщност Круппе допусна сплуване от спане предвид злочестото и неефективно оглеждане на лицето в това помещение… а, ето, че лицето ни видя! Скорч и Леф се завъртяха в столовете си и видяха приближаващия се невъзмутимо към масата им Торвалд Ном. Щом забелязаха широката му усмивка, и двамата въздъхнаха облекчено, а след това, също толкова бързо, настръхнаха. — Моля за извинение, че закъснях — рече Торвалд и седна. — Отбих се да ме обръснат, а старицата се хвана да ми лакира и ноктите без пари — каза, че съм бил изненадващо чаровен под всички тези косми, а това ако не е хубаво начало на деня, какво друго? Вярно, беше на почти хиляда години, но пък тези, които ти правят комплименти, не са длъжни да бъдат и хубави, нали? А ти си Круппе. Трябва да си — кой друг в този град се опитва да яде с носа си, когато устата му е пълна? Аз съм Торвалд Ном. — Сядай, мой нови любезни приятелю. Круппе е достатъчно щедър тази сутрин, за да пренебрегне спорното наблюдение досежно хранителните си навици и навиците на отверстията си. Круппе по-нататък отбелязва, че ти, макар и беден, и бедстващ доскоро човек, внезапно си придобил неимоверно богатство, тъй чудесно нагизден и натимарен си, и че с огромно облекчение на приятелите тук Скорч и Леф скоро им предстои благонамерена визита на някой си Гареб Лихваря. И точно в този ден от всички дни човек подозира, че Гареб ще е най-благосклонен да му бъде изплатен въпросният дълг, нали? Торвалд зяпна Круппе, явно загубил дар слово от удивление. Лявата ръка на Круппе се стрелна надолу, докопа пухкавия сладкиш, който едва ли не се опитваше да избяга, и го натика целия в устата му. Той го задъвка, лъчезарно усмихнат. — Намери ли парите? — попита изнервен Леф. — Какво? О. Ето. — Торвалд извади пълна кесия. — До последния петак. Круппе, ти си свидетел, тъй че никакви номера, Леф. Скорч, ти също. Отивате право при Гареб. И взимате разписка, че всичко е изчистено. После се връщате право тук и ви плащам обяда. Скорч местеше поглед ту към Торвалд, ту към Круппе. Накрая се спря на втория и попита: — Какво беше онова, дето го казваше за Гареб? Круппе преглътна, облиза устни и отвърна: — Ами, само това, че някакъв подъл крадец нахълтал нощес в имението му и обрал цялото му имане. Горкият човек! А разправят, че крадецът откраднал много повече от това — и достойнството на съпругата му също, или поне нейната невинност досежно извънбрачни сношения… — Задръж малко — прекъсна го Леф. — Крадецът е спал с жената на Гареб? Къде е бил Гареб? — На среща на лихвари, доколкото разбира Круппе, да обсъжда важни неща, докато се тъпче с грозде и какво ли не още. — Е, добре, значи ще се зарадва тогава, че му връщам дълга си — каза Торвалд Ном. — И още как! — отвърна Круппе и засия отново. Леф взе кесията с монети и надникна вътре. — Всичко е тук, така ли? — Всичко — отвърна Торвалд. — Да вървим да приключим с това, Скорч — каза Леф и се надигна. След като двамата излязоха, Торвалд Ном се отпусна в стола и се усмихна на Круппе. Който също му отвърна с усмивка. След като и това приключи, Круппе взе нов сладкиш и го задържа пред устата си, за да може да се наслади по-отблизо на прелестта му, а може би и за да го измъчи за миг, преди устата му да се разтвори като меча паст. Застинал така, хвърли поглед към Торвалд Ном. — На горния етаж, драги господине, ще намерите, стига да пожелаете, един свой прочут братовчед. Също като вас, внезапно завърнал се в прелестния Даруджистан. Не кой да е, а Ралик, когото сред Номовците от дома Ном човек би могъл да приеме за по-черна овца и от вас. Всъщност черното на самия… хм, надир на Бездната, докато вие бихте могли да минете за по-малко черен, като въглен примерно. Две овци, прочие, в същия този хан, с най-тъмния оттенък… ех, да можеше Круппе да види тази среща! — И вече бе време да вдигне предупредително пръст. — Но чуйте, скъпи приятелю Торвалд Ном, завръщането на Ралик си остава съвсем тайно, нали? Запечатайте устните си, моля ви! — Той се крие? От кого? Дебелите пръсти изпърхаха като червеи в скална плитчина. — Побързайте, прочие, преди да е излязъл на някоя тъмна мисия. Круппе ще ви запази мястото тук за вашето завръщане — с такова нетърпение очаква разкошния обяд, който Торвалд ще плати, и ще плати с охота! Торвалд изведнъж се изпоти и помръдна нервно на стола си. — Срещата, ъъъ, може да почака. Наистина, защо да го безпокоя точно сега? Не, честно, Круппе, а колкото до тайната, е, добре, ще я опазя, стига и ти, м-м, да направиш същото. Нищо не казвай на Ралик, имам предвид. Нека да го… изненадам! — Ралик не обича много изненадите, Торвалд Ном, както би трябвало да знаеш, естествено. Ами че той снощи просто… — Просто не казвай нищо, става ли? — О, не са ли великолепни конспирациите? Круппе нищичко няма да каже на никого, не се безпокой, в никакъв случай. Това е най-тържествено обещание, обещано… най-тържествено! А сега, стари нови друже, бъди така добър да се обърнеш към Мийзи ей там — малко винце да овлажни гърлата преди пищния обяд, да? Устата на Круппе се пълни със слюнка и носът му навярно подсмърча… в сладко предчувствие, да? — Ако това е, което искам, значи не го искам. — О, това е съвсем ясно, Анци. Ако си нисък, кривокрак, червен като рак тип, ами, ще искаш да си нисък, кривокрак и червен като рак… — Ти си идиот, Блупърл, и това не се променя, каквото и да искаш. Това, което казвам, е съвсем просто, нали? Дори ти би трябвало да схванеш смисъла. Един войник се пенсионира, нали? И търси живот, който да е съвсем прост и мирен, но такъв ли е? — Какъв такъв? — Какво? — Прост ли, или мирен? — Не е, и точно това имах предвид. — Нямаше предвид това. Имаше предвид, че не го искаш, а ако е така, върви тогава в Малазанското посолство, предай се на милостта на който е там и ако не те обесят, подписвай отново. — _Имах предвид_, че бих искал да съм пенсиониран, стига само да можех! — Ще ида в мазето да видя провизиите. Анци го изгледа, докато излизаше, изсумтя и поклати глава. — На тоя му трябва помощ. — Ами иди му помогни — каза Бленд от съседната маса. Анци я погледна ядосано. — Престани да го правиш това! Все едно, нямах предвид такава помощ. О, богове, главата ме боли. — Понякога се опитвам да съм колкото може по-тиха, защото така военният оркестър в черепа ми може да не ме намери — каза Бленд. — Ъъ. — Анци сбърчи вежди. — Не знаех, че свириш на инструменти, Бленд. На какви? — Гайди, барабани, флейта, кречетало, рог… — Сериозно? Всичко наведнъж? — Разбира се. Знаеш ли, мисля, че ще се вбеся, ако се кача горе и хвана Пикър да се измъква от стаята на Сцилара точно в този момент. — Тогава си седи тук. — Е, просто въображението ми измисли сценката. — Сигурна ли си? Тя издържа няколко мига, преди да изругае под нос и да стане. Анци изгледа гърба й, подсмихна и промърмори на себе си: — По-добре е, когато нямаш въображение. Като мен. — Замълча и се намръщи. — Няма да е зле обаче да използвам малко въображение точно сега. Да мога да разбера как и кога ония убийци ще се опитат пак. Отрова. Магия. Ножове. Стрели на арбалет вън в тъмното, през прозореца, съвършен изстрел. И Анци тупва на пода, „героят от Леса на Мот“. И някое копие отдолу през пода, само за да го довърши, щото са ровили вече от седмици и са чакали, знаели са, че ще падна точно там и точно тогава, м-да. Остана да седи опулен, подръпваше нервно рижия си мустак. Седнал в сенките на отсрещния ъгъл и отпуснал гръб на стената, Дюйкър следеше всичко това с кисела усмивка. Удивително как някои хора оцеляваха, а други — не. Лицето на един войник винаги беше едно и също, щом паднеше маската — объркване, смътна изненада, че се е оказал жив, след като знае прекалено добре, че няма никакво сериозно основание за това, нищичко освен дръпването на късмета, празната случайност и обстоятелствата. И цялата нечестност на света е изпълнила очите с горчивина и злост. От задната стая се разнесе шум, след миг тясната врата се отвори и бардът излезе, сивата му коса бе разчорлена от спането, очите — обградени от червени кръгове. Обърна се към Анци и изръмжа: — В дюшека има въшки. — Съмнявам се, че са имали нещо против компанията ти — отвърна бившият сержант, надигна се и тръгна към стълбището. Бардът зяпна след него. После тръгна към тезгяха, наля си халба от лютивата тъмна бира на ривите и отиде при Дюйкър. — Историци и бардове — въздъхна и седна до стареца. Дюйкър кимна мълчаливо. Разбираше го напълно. — Но това, което наблюдаваш ти, и това, което наблюдавам аз, може да се окажат доста различни неща. Въпреки че разликата може да е само повърхностна. Колкото по` остарявам, толкова повече подозирам точно това. Ти описваш събития, виждаш нещата в големия им размах. Аз се вглеждам в лицата, хвърчат толкова бързо покрай мен, че може да се размият, ако не внимавам. Да ги видя истински, да ги запомня всичките. — Откъде си? — попита Дюйкър. Бардът отпи глътка и внимателно постави халбата пред себе си. — От Корел, първоначално. Но това беше много отдавна. — Малазанското нашествие ли? Бардът загледа халбата със странна усмивка. Но ръцете му си останаха в скута. — Ако имаш предвид Сивата грива, да. — Та кои от безбройните противоречиви истории са верни? За него, искам да кажа. Бардът сви рамене. — Никога не питай за това един бард. Пея ги всичките. Лъжи, истини, думите не се различават в това, което казват, нито в реда, по който идват. Правим с тях каквото ни хрумне. — Слушах те последните няколко нощи — рече Дюйкър. — А, публика от един. Благодаря. — Пя стихове от „Аномандарис“, които никога не бях чувал. — Недовършените ли? — Бардът кимна и посегна за халбата. — „При Черен Корал, където се възправя Тайст Андий…“ — Отпи нова глътка. — Оттам си дошъл значи? — Знаещ ли, че няма нито един бог или богиня в целия пантеон, който да претендира, че е патрон — или матрона — на бардовете? Все едно сме забравени, оставени сме да се оправяме сами. Това ме притесняваше някога, не знам защо, но вече виждам истинската чест, която представлява. Създадени сме уникални в своята свобода, в своята отговорност. Има ли патрон на историците? — Не, доколкото зная. Това прави ли ме и мен свободен? — Разправят, че си разказал историята на Кучешката верига веднъж. Тук, в същата тази стая. — Веднъж. — И че оттогава все се опитваш да я запишеш. — И не успявам. Какво от това? — Може би описателната проза не е подходяща за разказване на такава история, Дюйкър. — О? Бардът остави халбата, бавно се наведе напред и прикова историка със сивите си очи. — Защото виждаш лицата им. В душата на Дюйкър се надигна болка. Извърна очи и се помъчи да скрие треперенето си. — Не ме познаваш достатъчно добре за такива неща — изхриптя. — Глупости. Това тук не е лична тема, историко. Тук сме двама професионалисти, които обсъждат занаята си. Аз, смирен бард, предлагам уменията си, за да отключим душата ти и всичко, което е побрала — всичко, което я убива, миг след миг. Не можеш да намериш собствения си глас за това. Използвай моя. — Ти затова ли си тук? — попита Дюйкър. — Като някой лешояд, жаден да лочи от сълзите ми? Веждите на барда се вдигнаха. — Ти си случайност. Причините да съм тук са… други. Дори да можех да ти обясня повече, не бих го направил. Не мога. Междувременно, Дюйкър, дай да сътворим един епос и да разбием сърцата на хиляда поколения. И този път, да, сълзите потекоха по набразденото лице на историка. И му беше нужен целият кураж, който все още имаше, за да кимне. Бардът се отпусна и взе отново халбата. — Започва с теб и свършва с теб. Твоите очи свидетелстват и мислите са само твои. Не ми казвай какво е мислил някой друг, не разсъждавай как те са могли да гледат на делата си. Ти и аз, двамата, не разказваме нищо. Само _показваме_. — Да. — Дюйкър вдигна глава и отново се взря в тези сиви очи, които сякаш бяха побрали — и здраво държаха в себе си — цялата скръб на света. — Как ти е името, бард? — Наричай ме Фишер. Чаур лежеше свит на кълбо до леглото, хъркаше и потръпваше като сънуващо псе. Пикър го изгледа замислено и отново се отпусна на дюшека. Как се беше озовала тук? Ожуленото между краката й същото ли беше, каквото си мислеше, и ако беше така, и Баратол ли помнеше толкова малко, колкото тя? О, твърде сложно беше да го разбере. Не бе готова да мисли за всички тези неща, не бе готова да мисли за нищо. Чу нечии стъпки в коридора. След това — приглушен разговор, накъсан от гърлен смях, който определено не беше на Бленд, нито на някой друг от познатите й, което означаваше, че сигурно бе онази жена, Сцилара. Пикър ахна при внезапно събудилия се спомен как я е хванала за гърдите и чува същия смях, но по-отблизо и много по-триумфален. „Богове, с всички тях ли съм спала? Проклетото кворлско мляко!“ Чаур на пода изхърка и тя се сепна гузно… но не, не можеше да е легнала с невинно същество като него. Имаше си граници… трябваше да има граници. Тихо почукване на вратата. — О, влизай, Бленд. И тя влезе, с леки котешки стъпки, гледаше така, сякаш е на ръба да избухне… „Не, само не сълзи, моля те!“ — Нищо не помня, Бленд, тъй че не започвай. Бленд се удържа още миг и избухна… В неистов смях, и се преви на две от неудържимия пристъп. Чаур се сепна и се надигна. Примига, усмихна се, след което и той избухна в смях. Пикър изгледа Бленд с яд. Искаше й се да я убие. — Какво ти е толкова смешно? Бленд най-сетне успя да се овладее. — Те едва ни довлякоха дотук. Но после се събудихме и на всички в ума ни се въртеше едно нещо и само едно. Нямаха никакъв шанс! — Богове на бездната. — Пикър се вцепени. — Само не и Чаур… — Той не, Сцилара първа го вкара тук. Чаур продължаваше да се смее, на очите му бяха избили сълзи. Като че ли губеше контрол и Пикър се уплаши. — Спри веднага, Чаур! Престани! Опулените му очи се спряха върху нея и смехът секна. — Съжалявам. Няма нищо. Слез долу в кухнята и донеси нещо за ядене, Чаур, има едно момче там. Той стана, почеса се и излезе. Изсмя се още веднъж някъде при стълбището. Пикър се потърка по лицето. — Не и с Анци, нали? Не ми казвай, че… Бленд сви рамене. — Похотта е сляпа, поне така съм чувала. И да се надяваме, че и спомените ще си останат слепи. Боя се, че всичките му фантазии се сбъднаха нощес… само дето не си спомня нищо! — Призлява ми. — О, успокой се де. Нали всичките ония части са ни за това в края на краищата. — Къде е Баратол? — Излезе рано. С Малът. Да търсят Гилдията на ковачите. Няма начин да не помниш големите му, ъъъ, ръце. — Котето ми ги помни добре. — Мяу — отвърна Бленд. Сивият сумрак на мазето оставаше сякаш неподвластен на светлината на фенера, но Блупърл бе свикнал с това. И почти не се изненада, когато призракът се измуши от стената в другия край, със струпаните пред нея няколко бурета, запечатани с печата на монасите. Затънал до колене в пода, призракът спря, озърна се и най-сетне забеляза малазанеца, застанал до стръмното каменно стълбище. Тръгна безшумно към него. — Ти ли си, Фелурканат? — Кой? Монах, ти си мъртъв, и си мъртъв от доста време, бас слагам. Кой носи днес триъгълни шапки? — Ооо — простена призракът и задращи лицето си с нокти. — К’рул ме е избълвал. Защо? Защо сега? Нищо полезно нямам да ти кажа, особено на някакъв чужденец. Но той се раздвижва долу, нали? Затова ли е? Аз ли трябва да съм гласът на злокобно предупреждение? Какво те интересува теб? Бездруго вече е много късно. — Някой се опитва да ни убие. — Разбира се, че ще се опитват. Клечите тук, а те не искат компания. Трябва да продупчиш бъчонка, една от ония. Това ще ти каже всичко, което трябва да знаеш. — О, я виж ти. Махай се. — Кой издигна пода и защо? И виж това. — Призракът изметна глава назад и показа гърлото си, разпрано чак до гръбнака. Съсирени, обезкървена плът и срязани вени и артерии, сребристи на смътната светлина. — Това ли беше сетното жертвоприношение? Малко знаеш ти. — Некромант ли трябва да доведа? — попита ядосано Блупърл. — Изчезвай! — Живите нивга не слушат мъртвите — измърмори призракът, наведе глава, обърна се и закрачи обратно към отсрещната стена. — И правилно. Ако не бяхме толкова умни, щяхме все още да сме живи. Помисли над това, ако смееш. Шмугна се в тежките камъни и изчезна. Блупърл въздъхна и се огледа за бутилката, която търсеше. — Ха, знаех си, че имаме още една. Кворлско мляко. Защо само те да се забавляват? Двамата мъже подтичваха зад жената. Следваха я плътно по петите, увлечени в страстната си борба за някакво въображаемо надмощие. Фейнт никога не беше виждала нещо толкова жалко. А и начинът, по който вещицата се правеше на самата невинност, докато в същото време си играеше с двамата си ухажори само за да подклажда напрежението, беше неоправдано жесток — всичко уж случайно, разбира се, но не беше случайно, защото Прешъс Тимбъл прекрасно знаеше какви ги върши, ако питаха Фейнт. С нищо не облекчаваше положението и това, че двамата — явно братя — толкова си приличаха. Една и съща походка, една и съща физиономия, едни и същи гласове. След като нямаше никаква разлика помежду им, защо тогава не вземеше да хване единия и да се свърши? Все едно, тя бездруго не очакваше някой от тях да оцелее задълго. За повечето акционери първото пътуване бе най-смъртоносното. Свързано бе с това, че не знаеха какво да очакват, не реагираха достатъчно бързо и по най-подходящия начин. Първото пътуване в лабиринтите убиваше над половината от новите. А това означаваше, че Прешъс Тимбъл (която според Фейнт изглеждаше жена, способна да оцелява) скоро щеше да бъде лишена от избора, след като някой от двамата — Юла или Емби Боул — паднеше някъде по пътя. Щом завиха на ъгъла и каретата изникна пред очите им, Фейнт видя, че Глано Тарп вече се е настанил горе. Задействани бяха всевъзможни ритуали за ремонтирането на огромния впряг. Конете изглеждаха неспокойни и нетърпеливи да се махат оттук — луди като всички тях. Отстрани и загледани към Фейнт и идващите нови акционери, стояха Реканто Илк, Суитист Сафърънс и трети мъж — грамаден, с яки рамене и татуиран с шарки на… — Уф — измърмори майстор Квел. „Същият е, нали? Керванният охранник, оцелелият при обсадата на Капустан. Как му беше името?“ — Това не е за теб, Грънтъл — рече майстор Квел. — Че защо не? — Имам адски сериозни основания да ти откажа и ако ми оставиш един миг само, ще ти ги кажа. Дивашката усмивка на мъжа оголи дълги кучешки зъби. — Треллът е вътре — напомни Реканто. — Да го доведа ли, Квел? Трябва вече да тръгваме, нали? — Грънтъл… — Искам да подпиша — настоя охранникът. — Като акционер. Също като другите нови зад теб. Същите залози. Същите правила. — Кога си изпълнявал заповед, Грънтъл? Ти командваш пазачи от години. Наистина ли мислиш, че ще приема някой да ми оспорва всичко, което кажа? — Никакви спорове. Не искам да оспорвам нищо. Ще съм акционер. Просто още един акционер. Вратата на пивницата се отвори и Маппо Рънт излезе. Погледът му се плъзна покрай Грънтъл, върна се на него и треллът присви очи. После се обърна към майстор Квел. — Този придружава ли ни? — Ами… Треллът пристъпи към каретата, изкатери се с голямо скърцане на пружините и се настани зад Глано Тарп. Погледна надолу. — Може би ще ни потрябва някой като него. — Като какво? — попита вещицата, Прешъс Тимбъл. — Соултейкън — отвърна Маппо и сви рамене. — Не е точно така — измърмори Грънтъл и се качи при Маппо. Майстор Квел го зяпна. После тръсна глава. — Всички на борда тогава. Вие, двамата Боул, гледате назад. Вещице, ти с мен вътре, да можем да си говорим. И ти също, Маппо. Не слагаме пътници горе. Твърде рисковано е. Фейнт се метна горе и седна до Глано Тарп. Освободиха спирачките. Глано се озърна през рамо, огледа тълпата по покрива, вкопчени за разните ръкохватки. Ухили се и плесна с юздите. Конете изцвилиха и се хвърлиха напред. Светът около тях се взриви. Грей, блажено слънце, над този град на чудеса, където всичко е съществено. Мятай огнено око над тълпите, над множествата, щъкащи напред и назад по своите житейски дела. Хвърляй топлина в издигащата се миазма от блянове, надежди, страхове и любови, която все кипи и кипи към небесата, изригва в издишвания дъх, в отронените въздишки, отразена в неспокойни погледи, в поглеждания накриво, отеква вечно в гласове и шум. Виж, прочие, тази улица, по която крачи мъж, който е бил млад последния път, когато е вървял по нея. Но вече не е млад, о, не. А ето там, на следващата улица, покрай сергиите, отрупани с икони, фигурки и фетиши от хиляди култове — повечето отдавна изчезнали, — върви жена, чиято пътека някога, преди години, се е кръстосала с тази на мъжа. Тя също вече не се чувства млада, а ако страстта притежава пипала, които могат да преминават през камък и тухла, които могат да се извиват между тълпите безчувствени хора, то дали няма да се срещнат те на някое съдбовно място и там да се сплетат, и да изтъкат нещо ново и драгоценно като смъртоносно цвете? В друг квартал на града крачи един чужденец, впечатляващо същество, висок и с издути мускули, почти скулптиран, да, с кожа със съвършения тен на лъскав оникс и очи, в които проблясват прашинки лешниково и златно, и много са погледите, които се плъзват по него, докато минава. Но той не забелязва тези неща, защото търси нов живот и като нищо може да го намери тук, в този блестящ и екзотичен град. В една бедняшка част на квартал Джадроуби сбръчкана грубовата жена, висока и мършава, коленичи в тясната ивица на градинката си и започва да реди плоски камъни във фигура в тъмната пръст. Онова, което почвата може да даде, първо трябва да се подготви, а тези ритуали са най-тайнствени и загадъчни и тя работи като в сън, докато в къщичката зад нея все още спи съпругът й, чудовище с осакатени пръсти, изпълнено със страх и омраза, а сънищата му са от тъмни по-тъмни, защото слънцето не може да стигне до дълбините на душата му. Една жена обикаля по палубата на привързан за кея кораб. Доловила е злокобното присъствие на свои родственици някъде в този град и обезпокоена размисля какво би могла да направи по този въпрос. Ако изобщо може да направи нещо. Нещо предстои обаче — и проклета да е, ако не я човърка любопитството. Един търговец на желязо разговаря с последния си вложител, който не е кой да е, а благородник от Съвета и най-прочутият дуелист в Даруджистан. И младият и крайно амбициозен Горлас Видикас решава да поеме ръководството на железните мини на шест левги западно от града. Разнебитен фургон трополи по пътя далеч отвъд Майтън, все още заобикаля езерото. А на долницата му, сред мръсни постелки, лежи малкото пребито телце на едно дете. Все още е в безсъзнание, но са преценили, съвсем основателно, че ще живее. Горкото същество. Този път, виждате ли, води само към едно място, към една съдба. Старият овчар се е справил добре и вече е заровил кесията с монети под навеса зад колибата, където живее с болнавата си жена, похабена от няколко несполучливи забременявания, и ако има горчива жлъч в очите, с които се взира в света, то чудно ли е? Но той ще е добър с нея в тези сетни непосилни години, да, а и е заделил една медна монета, за да я хвърли по здрач на езерните духове — древна, зацапана с черно монета, с всечена на нея глава на мъж, когото пастирът не познава — не че би могъл, тъй като лицето е на последния тиран на Даруджистан. А фургонът трополи по своя път към мините. Харло, който толкова е обичал слънцето, е обречен да се събуди в мрак и може би никога вече няма да види благословената дневна светлина. По езерото водата проблясва със златни сълзи. Сякаш слънцето може да остави жестокия си блясък и поне сега, за миг, да поплаче за съдбата на едно дете. 8. Когато той не може сам да устои където в тъмното не падат сенки, чиито драгоценни същини отричат трона докато нищо живо няма да се задържи ни миг по-дълго, отколкото е врязано в самите кости, но точно там ти ще застанеш, мястото му ще заемеш и ще видиш, мрачен и настръхнал, редиците от мечове, ковани до един за ярост. Когато той не може сам да устои където мракът се цеди във бездна необятна, чиито зовове намират новия си дом, докато с всяка битка силният надвива слабия и се разпръсват падналите като голи камъни; ала живота този ти ще вземеш за ръка, за да го преведеш по пътя тъй накъсан като студеното оръжие на волята, насочено за смъртоносен удар. Когато той не може сам да устои където в мрака сенките се губят, чиито уморени същини ще се откъснат и заскитат, докато нищо друго не остане, само странникът зад щита, застанал срещу стенещия вечно вятър; но този твой герой ще устои, ще брани тъй дрипавия флаг на твоите желания, изправил се над бастиона, за да види твойта злоба, пречистена в мълчанието му. „Аномандарис“, Кн. III, стр. 7–10 Фишер кел Тат Силно отъпканата трева можеше да е диря от преминало стадо бедерини, ако не бяха невероятно широките коловози, останали зад огромните, обковани с желязо колела на фургон, боклуците и изпражненията по някой съсухрен труп от двете страни. Лешояди и врани щъкаха сред отломките. Пътника седеше присвит на гърба на пъстрия кон. Недалече, на минималното разстояние, което допускаше конят му, Сеймар Дев беше кацнала като малко детенце върху дългокракия мършав свиреп джагски кон, чието име според нея беше Хавок. Истинският му собственик бе някъде напред, може би зад скатандите и чудовищния екипаж на Капитана — или пък пред тях. Тъй или иначе, тя бе убедена, че сблъсъкът е неминуем. — Той не обича търговците на роби — бе заявила малко по-рано, сякаш това обясняваше всичко. Никакъв демон значи, а чистокръвен Тоблакай — подробност, която жегваше Пътника със съжаление и болка по причини, които предпочиташе да затаи за себе си. И макар тя да беше видяла донякъде тази болка на лицето му, като че ли бе готова да уважи усамотението му. А може би се боеше той да не се откаже от него. Защото, както подозираше Пътника, Сеймар Дев бе жена, склонна да се гмурка в необятни дълбини на чувството. Беше пътувала през лабиринти, в края на краищата, за да намери дирята на онзи пред тях в равнината, а подобно начинание не се предприема по случайно хрумване. „Само за да върне един кон.“ Беше достатъчно благоразумен, за да не рови повече, колкото и слабо да изглеждаше обяснението й като оправдание за такава крайност. Киндару го бяха приели с мъдри кимания, нищо необичайно не виждаха в него — конят беше свещено животно в края на краищата, джаг, събрат на техните драгоценни скални коне. Имаха безчет легенди на подобни теми и всъщност бяха прекарали половината нощ в изреждането на много от тях — а сега си бяха намерили нова. Господарят на Вълците-Псета беше срещнал жена, толкова неудържима, че сякаш бе отражение на самия него, и сега двамата яздеха на север, изпънали бяха нишките си през последния стан на киндару и те вече се бяха сплели една с друга, и двете, със съдбата на киндару. И макар тази история все още да не беше свършила, тя все пак щеше да продължи да живее, докато съществуваха самите киндару. Забелязал бе скръбта на умореното лице на Сеймар Дев, докато многобройните рани, нанасяни (съвсем невинно) от киндару, бавно потъваха все по-дълбоко и пронизваха сърцето й; сега съчувствието напираше мрачно и сурово в очите й, макар киндару вече да бяха далече зад тях. Беше жестоко ясно, че тя и Пътника са събрали нова нишка, за да я сплетат в живота си. — Колко далече е? — попита тя. — Два дни, най-много. — Тогава трябва да ги е намерил вече, или те него. — Да, възможно е. Ако този така наречен Капитан има войска… дори и един тоблакай може да умре. — Знам — отвърна тя. И добави: — Може би. — А ние сме само двама, Сеймар Дев. — Ако предпочетеш да се отклониш от тази диря, Пътнико, няма да оспорвам решението ти. Но аз трябва да го намеря. Той извърна поглед. — Конят, да. — И други неща. Пътника се замисли. Огледа широката разровена диря. Хиляда или пет хиляди — когато хората се движат в колона, винаги е трудно да се определи. Самият впряг трябваше да е гледка, която си заслужава да се види обаче, а посоката просто случайно бе точно тази, която трябваше да следва и той. Перспективата да се отклони бе неприемлива. — Ако приятелят ти е умен, няма да прави нищо открито. Ще се крие колкото може из тези равнини, докато не види някое предимство. Макар че какво предимство може да има срещу толкова много, не мога да си представя. — Значи ще останеш с мен още малко? Той кимна. — Тогава май трябва да ти кажа някои неща. Подкараха в тръс по дирята. Пътника я чакаше да продължи. Слънчевият пек му напомняше за родния край, саваните на Дал Хон, макар че в тези околности мухите бяха по-малко, а от огромните стада от безброй видове диви зверове — и тези, които ги ловяха — не се виждаше почти нищо. Тук, в Ламатат, имаше бедерини, един-единствен вид антилопа, зайци, вълци, койоти, мечки и почти нищо друго. Много ястреби и соколи кръжаха високо горе, но все пак тук не гъмжеше от живот, както можеше да се очаква, и той се зачуди на това. Да не би пожарът при Морн да беше помел всичко? Да е оставил изпепелен пейзаж, който бавно ще се възстанови, в който само няколко вида да се спускат от север? Или бяха бесните ловци К’Чаин Че’Малле, опиянени от пировете с клане, които не свършвали, докато не изчезнали и те самите? — Какво знаеш за Императора на хилядата смърти? Той я погледна. — Не много. Само че не може да бъде убит. — Правилно. Той продължи да чака. Скакалци пълзяха из прашната диря сред отъпканите стръкове трева, учудени сякаш какво ги е съборило. Някъде високо горе ястреб нададе пронизителен зов, от тези, които трябва да подплашат птица в полет. — Мечът му е изкован от силата на Сакатия бог. Притежава нива на чародейство, до които владелецът му може да достигне само като умира, като се бие и умира с оръжието в ръцете си. Императорът, едно нещастно, опустошено същество, Тайст Едур, знаеше, че смъртта е само илюзия. Знаеше, че е прокълнат, сигурна съм. Ужасно прокълнат. Този меч го бе подлудил. Пътника вярваше, че такова оръжие наистина може да отнеме разсъдъка на онзи, който го владее. Усети потта по дланите си, премести юздите в дясната ръка и отпусна лявата на бедрото си. Устата му беше неописуемо пресъхнала. — Трябваха му поборници. Противници. Понякога го убиваха. Понякога — неведнъж. Но след като той отново оживяваше, всеки път по-силен, накрая противникът падаше. И така продължаваше. — Ужасна история — промълви Пътника. — И един ден дойдоха кораби. На борда им — още поборници от далечни земи. Сред тях — Карса Орлонг, тоблакаят. Случи се да съм с него тогава. — Бих искал да чуя предисторията на това партньорство. — Може би по-късно. Имаше още един, друг поборник. Икариум. Пътника бавно се изви в седлото си и я изгледа. Някакво несъзнателно послание подсказа на коня му да спре. Джагският кон на Сеймар продължи още няколко крачки напред, след което тя дръпна юздите, обърна се и срещна погледа му. — Убедена съм, че ако Икариум бе срещнал императора, умирането все още щеше да продължава. Цял континент… изпепелен. Кой знае, може би целият свят. Той кимна мълчаливо. — Но вместо това повикаха Карса пръв — каза Сеймар Дев. — Какво се случи? Отвърна му с тъжна усмивка: — Биха се. — Сеймар Дев, това е нелогично. Нали тоблакаят е жив? — Карса уби императора. Безвъзвратно. — Как? — Имам някои подозрения. Вярвам, че някъде, някак, Карса Орлонг е поговорил със Сакатия бог. Не е било учтив разговор, сигурна съм. Карса не си пада по учтивостите. — Но тогава Императорът на хилядата смърти… — Изчезна. Нанесоха му окончателна смърт. Иска ми се да вярвам, че Рулад е благодарил на Карса със сетния си дъх. Щом имаше нужда от такава мисъл, можеше да си я позволи. — А мечът? Тоблакаят като свой ли го носи сега? Тя подръпна юздите и подкара напред. — Не знам. Още една причина да се налага да го намеря. „Не си само ти, жено.“ — Договорил се е със Сакатия бог. _Заместил_ е императора. — Нима? Пътника сръга коня си и се изравни с нея. — Каква друга възможност има? А тя се усмихна широко. — О, ето нещо, което аз зная, а ти не, Пътнико. Защото познавам Карса Орлонг. — Какво искаш да кажеш? — Това е любимата му игра, разбираш ли? Да се преструва, че е толкова… елементарен. Груб, без никакво притворство, никакво благоприличие. Просто един дивак. Единствената възможност е очевидната, нали? Точно затова не вярвам, че го е направил. — Не искаш да мислиш, че го е направил, имаш предвид. Ще го кажа ясно, Сеймар Дев. Ако твоят тоблакай владее меча на Сакатия бог, трябва или да го отстъпи, или да го извади срещу мен. Това оръжие трябва да се унищожи. — Определил си се за враг на Сакатия бог ли? Е, не си единственият. Той се намръщи. — Не го направих тогава. Нито имам желание да го правя сега. Но той прекалява. — Кой си ти, Пътнико? — Играх някога играта на цивилизованост, Сеймар Дев. Но в крайна сметка си оставам това, което съм — дивак. — Твърде много хора са заставали на пътя на Карса Орлонг — рече тя. — Не се задържат дълго. — Помълча. — Цивилизован или варварин — това са само думи. Жестокият убиец може да носи каквито одеяния поиска, може да претендира за велики каузи или сурови необходимости. Богове на бездната, призлява ми, като ви гледам как се държите всички вие, глупаци. По целия проклет свят е едно и също. На тези гръмки думи той отвърна с мълчание. Вярваше, че _наистина_ е едно и също и че никога няма да се промени. Животните си оставаха просто животни, разумни или не, биеха се, убиваха и умираха. Животът се изстрадваше, докато свърши, а след това… _след това какво_? Край. Това трябваше да е. _Задължително._ Продължиха да яздят, без приказки вече. Оставили бяха зад гърба си разказите за минали истории, изреждането на приключения. Единственото, което бе важно за всеки от двамата, бе онова, което предстоеше. С тоблакая Карса Орлонг. Някъде в своето минало мъжът, когото наричаха Капитана, беше нечий затворник. В някакъв момент бе надживял своята полезност и го бяха набучили сред равнината, с дървени колове, забити през дланите му, стъпалата, прикован към коравата пръст да храни мравките, да храни всички ловци на мърша в Ламатат. Но точно тогава не бе готов да умре. Беше издърпал дланите си през коловете, беше освободил краката си и бе пълзял половин левга до една долина, където буйна някога река се бе смалила до поток, обрасъл с тополи. Ръцете му бяха съсипани. Ходилата не можеха да понесат тежестта му. А както се увери, мравките, пропълзели в ушите му, така и не си отидоха, затворени в тунелите на черепа му, от което мозъкът му се бе превърнал в истинско гнездо — вкусваше киселите им феромони на езика си. Ако легендата беше вярна, а тя беше, древни, отдавна забравени речни духове бяха излезли с гърч от калта изпод напуканата кожа на голия бряг и се бяха добрали до мястото, където лежеше свит на кълбо, пламнал от треска и треперещ. Да дадат живот не беше щедрост за тези създания. Не, да дадат на свой ред означаваше да вземат. Тъй както кралят подхранва своя наследник с всичко, което му е нужно, за да оцелее, така и наследникът на свой ред подхранва краля с илюзията за безсмъртие. И ръката посяга между решетките на една килия към ръката, протегната между решетките на другата килия. Разменят много повече от едно докосване. Духовете го захраниха с живот. А той ги пое в душата си и им даде нов дом. Но те, уви, се оказаха неспокойни, неблагодарни и груби гости. Пътуването и превъплъщението в номадски тиран на равнините Ламатат бе дълго, трудно и удивително за всеки, който можеше да е видял окаяното осакатено същество, каквото бе някога. Безброй истории за него кръжаха като прашни дяволи, много от тях — измислени, други — почти докосващи се до истината. Съсипаните му ходила превръщаха вървенето в изтезание. Пръстите на ръцете му се бяха закривили като куки, костите под кожата се бяха калцирали в грозни възли и издутини. Ръцете му приличаха на краката на лешояд, вкопчени в смъртта. Возеше се на трон, поставен на челния балкон на второто ниво на впряга, заслонен от обедното слънце с избелял червеникав платнен сенник. Пред него крачеха четиристотин-петстотин роби, запрегнати, всичките наклонени напред, теглеха огромния палат на колелета по грубата пръст. Още толкова отдъхваха във фургоните на свитата, помагаха на готвачи, тъкачи и дърводелци, докато не дойдеше техният ред да се впрегнат в хамутите. Капитанът не вярваше в спиранията. Лагери не се вдигаха. Движението бе всичко. Движението бе вечно. Двете крила на конницата му, всяко от по двеста рицари, яздеха на фланговете, облечени с дълги плетени ризници и абаносовочерни наметала, с шлемове, въоръжени с островърхи пики — остриетата лъщяха на слънчевата светлина. Зад палата следваше подвижен краал с триста коня, неговата най-голяма гордост, тъй като чистокръвните животни бяха силни и голяма част от богатството му (онази, която не произтичаше от набези) идеше от тях. Конетърговци от далечния юг го търсеха в тази пустиня и плащаха с чисто злато за конете му. Трети отряд конни воини, по-леко снаряжени, се придвижваше в широк обхват от всички страни на кервана му, за да пазят от всякаква вражеска заплаха и да търсят възможни жертви. Това бе сезонът, в края на краищата, тъй че се срещаха (макар и по-рядко напоследък, вярно) диваци, водещи жалко съществуване сред степите, сред тях — и гледачите на онези жалки подобия на коне с широки задници и рунтави гриви, които ако не за нещо друго, ставаха поне за ядене. Тази войска включваше нападателни групи от по трийсет или повече бойци и по всяко време Капитана разполагаше с четири или пет такива групи, които да опустошават равнините. Търговци бяха започнали да наемат отряди и да ги пращат да го унищожат. Но онези, които не можеше да купи, той избиваше. Рицарите му всяваха ужас в боя. Кралството на Капитана беше в движение вече от седем години и обикаляше в широк кръг, обхващащ повечето от Ламатат. Тази територия той бе обявил за своя и до този момент бе изпратил емисари до всички съседни градове — Даруджистан, Кърл и Салтоан на север, Нов Калоуз на югозапад, Бастион и Сарн — на североизток… Елингарт на юг бе в разгара на гражданска война, тъй че с него можеше да почака. Общо взето, Капитана беше доволен от кралството си. Робите му се плодяха, осигуряваха онова, което щеше да е следващото поколение да тегли двореца му. Ловните му групи носеха бедерини и антилопи, добавка към по-фините храни, плячкосвани от минаващите кервани. Съпрузите и жените на войниците му донасяха със себе си всички необходими умения, за да поддържа двора си и своя народ, които също процъфтяваха. Като река, лъкатушеща по земята, бе това негово кралство. Древните полубезумни духове също бяха съвсем доволни. Въпреки че никога не се замисляше особено над това, естеството на тиранията му, ако питаха него, бе сравнително благонамерено. Не и по отношение на чужденците, разбира се, но пък кой дава и пет пари за тях? Не бяха от неговата кръв, не бяха негови осиновени родственици, не бяха негова отговорност. И ако не можеха да устоят срещу апетитите на неговото кралство, то по чия вина бе това? Не по негова. Сътворението изисква разрушаване. Оцеляването изисква някой друг да не успее да оцелее. Никое съществуване не е истински благонамерено. Все пак Капитана често мечтаеше да намери онези, които го бяха приковали към земята преди толкова години — спомените му за онова време бяха влудяващо смътни. Не можеше да си припомни лицата им, нито облеклото им. Не можеше да си спомни подробности за техния стан, а колкото до това кой и какъв бе самият той преди — виж, за това изобщо нямаше спомен. Прероден в едно речно корито. Често, щом се напиеше, се смееше и заявяваше, че е само единайсетгодишен, единайсет от онзи ден на прераждане, деня на новото начало. Забеляза самотния ездач, идващ от югозапад. Мъжът пришпорваше коня си безмилостно и Капитана се намръщи — дано да имаше сериозно основание да изтезава животното така. Не одобряваше позьорството сред войниците си и стремежа да се правят на храбреци пред очите му. Реши, че ако причината е неоснователна, ще трябва да заповяда да го екзекутират по обичайния начин — стъпкан на кървава купчина от конете. Конникът спря до подвижния дворец, един слуга на страничната платформа пое юздите на коня и мъжът се качи по стръмните стъпала до площадката около балкона. Поклони се, свел глава до коленете на Капитана. — Ваше величество, Четвърти ескадрон. Преценен за най-годният ездач да донесе това съобщение. — Докладвай — каза Капитана. — Нова нападателна група беше открита, господарю, всички избити като първата. Близо до лагер на киндару. — Киндару? Тях не ги бива за нищо. Срещу трийсет от моите войници? Не може да бъде. — Ескадронен водач Улудан е съгласен, господарю. Близостта на киндару е била съвпадение — или пък нападателната група е подготвяла удар в засада. Да, това беше вероятно. Проклетите киндару и техните вкусни коне все по-рядко се намираха напоследък. — Улудан проследи ли вече убийците? — Трудно е, ваше величество. Изглежда, са изключително опитни и способни напълно да скрият следите си. Възможно е да са подпомогнати от магия. — Твоя ли е тази мисъл, или на Улудан? Мъжът се изчерви. — Моя, господарю. — Не съм искал мнението ти, войник. — Моля за извинение, ваше величество. Магия. Духовете в него трябваше да са усетили такова нещо по цялата му територия. Кои племена можеше да са събрали такива опитни и несъмнено многобройни воини? Единият възможен отговор бяха баргастите — но те не минаваха през Ламатат. Обитаваха далече на север, по краищата на равнината Риви всъщност, и северно от Капустан. Не трябваше да има никакви баргасти толкова далече на юг. А ако все пак по някакъв начин имаше… Капитана се намръщи. — Двайсет рицари ще те придружат до лобното място. След това ще ги отведеш до ескадрона на Улудан. Да се намери дирята, на всяка цена. — Слушам, ваше величество. — И се постарай Улудан да го разбере. — Да, господарю. И щеше да го разбере. Рицарите бяха не само за да осигурят по-тежка помощ за ескадрона. Бяха, за да наложат каквото наказание сержантът намери за необходимо в случай, че Улудан се провали. Капитана бе загубил шестдесет войници. Почти една пета от цялата си лека конница. — Върви — каза той на конника, — намери сержант Тевен и го прати веднага при мен. — Да, господарю. Докато мъжът слизаше, Капитана се отпусна в трона си и се загледа в прашните гърбове на впрегнатите роби. Киндару най-вече, да. И синбарли, и последните седем-осем от гандару, високочелите братовчеди на киндару, които скоро щяха напълно да се стопят. Жалко. Бяха силни кучите му синове, издръжливи на тежък труд, никога не се оплакваха. Беше заделил двете оцелели жени и сега те се возеха в един фургон с издути от бременност кореми, хранеха се с тлъсти червеи, жълтък от змийски яйца и други странни храни, каквито гандару бяха склонни да ядат. Дали бъдещите деца щяха да са чистокръвни гандару? Едва ли. Жените им бяха готови да се въргалят с всичко, което е с трети крак, при това далеч не толкова кротко, колкото той смяташе за благоприлично. Все пак едното или и двете деца като нищо можеше да са негови. Не като наследници, разбира се. Децата му копелета нямаха никакви особени права. Той дори не ги признаваше. Не. Щеше да си осинови наследник, когато дойдеше времето. А ако нашепваните от духовете обещания бяха верни, това време все още отстоеше на столетия. Усети се, че умът му се е отклонил от пътеката. Шестдесет избити войници. Във война ли беше кралство Скатанди? Може би. И все пак враговете му явно не смееха да се изправят срещу него тук, срещу неговите рицари и цялото множество на армията му. Отпред проехтяха викове. Капитана присви очи. От високата си позиция видя, че от северозапад се приближава самотен мъж. Снежнобяла кожа плющеше на вятъра като криле на призрачна пеперуда, разперени над широки рамене. Над гърба стърчеше дръжката на огромен меч. Мъжът се приближи, без да забавя крачка, все едно очакваше струпаните роби просто да му отворят път. Усетът на Капитана за мащаб се обърка. Воинът беше огромен, почти с половин ръст по-висок от най-високия скатанди — по-висок дори от баргаст. Лице, което като че ли беше с маска… не, татуирано, като натрошено стъкло или разкъсана паяжина. Торсът беше покрит с нещо като броня от раковини, красива, но безполезна навярно. Все едно. Глупакът, огромен или не, скоро щеше да бъде стъпкан, премазан. Движението беше вечно. Движението беше… Внезапен спазъм стисна ума на Капитана, заби пръсти в мозъка му… Духовете се мятаха в ужас, врещяха… Вкус на киселина на езика му… Капитана изохка, махна с ръка. Един слуга, който седеше зад него в изправен сандък с форма на ковчег и наблюдаваше през процепа в дъските, видя сигнала и дръпна силно усуканото въже. Проехтя рог, след него — още три. И за първи път от седем години кралство Скатанди спря. Великанът закрачи към челото на робската колона. Извади меча си — меч със странно нагънати ръбове, самото лезвие — с цвят, несравним с нито един метал. Замахна с ужасното си оръжие и робите се разпищяха. От двата фланга земята се разтресе — рицарите се понесоха към непознатия. Капитана отново замаха в паника. Отново заехтяха рогове. Рицарите спряха. Мечът бе съсякъл централния ок, свързващ хомотите — дългия двайсет човешки боя дебел като дънер ок. Разлетяха се болтове, вериги се заизнизваха през железните халки и западаха като гърчещи се змии по земята. Капитана — беше успял да се изправи — залитна и се вкопчи в перилото на балкона. Рицарите му го гледаха, до един, очакваха команда. Но той не можеше да помръдне. Болка пронизваше натрошените кости на стъпалата му. Той стискаше с немощните си ръце резбованите пилони на перилото. Мравки пъплеха в черепа му. Духовете си бяха отишли. Бяха избягали. Беше сам. Беше празен. Залитна назад и падна в трона си. Един от сержантите му подкара напред към великана, който стоеше, опрян на меча си. Писъците на робите заглъхваха. Така ненадейно освободените от оковите си хора залитаха настрани, някои падаха на колене, сякаш за да се покорят на нов властелин, нов узурпатор. Сержантът спря, погледна великана в очите и заговори нещо. Капитана бе твърде далече. Не можеше да чуе, а трябваше… Пот се изливаше от него и мокреше фините копринени одежди. Той потрепери от надигналата се треска. Погледна дланите си и видя кръвта, напираща от старите рани — разтворили се отново, — и от стъпалата също така, пълнеше меките чехли. Изведнъж си спомни какво е да мислиш, че умираш, че свършваш, че се предаваш. Там, да, под сянката на тополите… Сержантът обърна коня и подкара в лек галоп към палата. Спря, слезе от седлото с дрънчене на броня и се изкачи по стъпалата. — Капитане. Този глупак твърди, че робите вече са свободни. Капитана се взря в сините очи на войника, в посивялото му лице, разкривено от неверие, от пълно удивление. И го жегна жалост. — Той е онзи, нали? — Господарю? — Врагът. Който избива поданиците ми. Чувствам я. Истината. Чувствам я. Вкусвам я! Сержантът не отвърна нищо. — Той иска моя трон — прошепна Капитана, стиснал кървавите си длани. — Затова ли беше всичко според теб? Всичко, което постигнах? Само за него? — Капитане — изръмжа сержантът. — Той ви е омагьосал. Ще го посечем. — Не. Ти не разбираш. Те си отидоха! — Сър… — Вдигнете стан, сержант. Кажете му… кажете му, че ще е мой гост, на вечерния пир. Мой гост. Кажете му… кажете… Мой гост. Да, само това. Сержантът, образцов войник, мълчаливо отдаде чест и тръгна. Последва ново махване със зацапаната, капеща, осакатена длан. Две слугини пристъпиха да му помогнат да се вдигне на крака. Той погледна едната. Киндару. Закръглена, пълничка, с остро лисиче лице… видя как се спряха очите й на кървящата му ръка и как облиза устни. „Умирам.“ „Не столетия. Преди да изтече този ден. Преди да изтече този ден, ще съм мъртъв.“ — Направете ме… представителен — изпъшка той. — В негова чест. Не искам съжаление. Той е моят наследник. Дойде. Най-после дойде. Слугините, ококорени от страх, му помогнаха да влезе вътре. А мравките все така гъмжаха. Конете стояха в кръг, с глави навътре, пъдеха с опашки мухите и скубеха тревата. Воловете стояха наблизо, все още в хамутите, и ги гледаха. Кедевис — беше се облегнала на едно от колелата на фургона, скръстила ръце, като че ли наблюдаваше сивокосия чужденец със същия спокоен празен поглед. Нимандър знаеше колко измамен може да е този поглед. От всички тях — жалките малцина оцелели — тя виждаше най-ясно, с толкова рязка острота, че притесняваше всеки, в когото се взреше. Празнотата — ако наблюдаваният най-сетне се обърнеше, за да срещне тези очи — бавно се стопяваше и на нейно място се надигаше нещо по-твърдо, непреклонно и неподатливо на смут. Нетрепващ поглед, все по изострящ се, докато най-сетне не прониже жертвата като гвоздеи, забиващи се в дърво. А след това тя небрежно се извръщаше, без да я е грижа за разтуптяното сърце, за пребледнялото лице с капките пот, избили по челото, и на така съкрушения оставаха само две възможности: или да се страхува от тази жена, или да я обикне с толкова дива, настойчива страст, че можеше да му разбие сърцето. Нимандър се страхуваше от Кедевис. И също така я обичаше. Изобщо не го биваше в избора. И да долавяше този поглед — а Нимандър беше сигурен, че го долавя, — Каллор оставаше безразличен към него, предпочел да раздвои вниманието си между пустото небе и пустия пейзаж. Когато не спеше или не ядеше. Неприятен гост, деспотичен и властен. Не се включваше в готвенето, дори не си вдигаше приборите и чинията след ядене. Човек, свикнал да му слугуват. Ненанда казваше да го изгонят тоя старец, с камъни и фъшкии, но Нимандър намираше в това нещо неуместно, толкова нелепо и неуместно, че май нямаше място дори във въображението му. — Отслабва — каза Десра до него. — Скоро ще стигнем — отвърна Нимандър. Бяха малко на юг от Сарн, внушителен някога град. Покрай пътя, който водеше до него, имаше ферми, дюкяни и пивници. Всичките запуснати. Малкото останали обитатели бяха обеднели хора, плашливи като пребити псета, копаеха коравата пръст… поне докато не видеха пътниците на главния път, когато захвърляха мотиките и се разбягваха. Оставените на кръстопътя провизии бяха грижливо опаковани в дървени сандъци, цялата купчина — покрита с насмолено платно и вдигната на колове над земята. Плодове, кристални бучки захар и сол, тежки самуни черен хляб, филета от змиорка, разредено с вода вино и три вида сирене — откъде беше дошло всичко това, като се имаше предвид окаяното състояние на фермите, покрай които минаваха, си оставаше загадка. — По-скоро е готов да ни убие, отколкото да ни погледне — промълви Десра, беше присвила очи към Каллор. — Скинтик казва същото. — Що за човек е той? Нимандър сви рамене. — Нещастен. Трябва да тръгваме. — Почакай — каза Десра. — Мисля, че трябва да накараме Аранта да прегледа Клип. — Аранта ли? — Той се огледа. Аранта беше клекнала на склона край пътя и береше цветя. — Защо? Какво може да направи тя? Десра поклати глава, все едно че не може да му обясни причините. Или че не иска. Нимандър въздъхна. — Добре, помоли я тогава. — Ти трябва да я помолиш. „Защо?“ — Добре. Отиде при Аранта. Когато сянката му се плъзна над нея, тя вдигна очи и му се усмихна. Усмивките, толкова лишени от предпазливост, от сдържаност и неохота, винаги му се струваха проява на лудост. Но очите й този път изобщо не бяха безизразни. — Чувстваш ли ме, Нимандър? — Не знам какво искаш да кажеш с това, Аранта. Десра иска да видиш Клип. Не знам защо. Не си спомням да имаш някакви особени дарби в лечителството. — Може би иска компания — отвърна Аранта и се изправи изящно. И той бе поразен, ударен сякаш през лицето от красотата й. Застанала сега тъй близо до него, с дъха й, толкова горещ и тъй странно тъмен. „Какво става с мен? Кедевис, а сега и Аранта.“ — Какво ти е, Нимандър? — Нищо ми няма. — „Какво се пробужда в мен? Че ми носи и терзание, и възбуда?“ Тя тикна в ръката му няколкото бели цветчета, усмихна се и тръгна към фургона. Тихият смях на Скинтик го накара да се обърне. — Все по-често става това напоследък — каза братовчед му, загледан след Аранта. — Щом сме несъвместими, а изглежда, че сме, следва, че ще се притесняваме един друг непрекъснато. — Говориш глупости, Скинтик. — Това ми е задачата, нали? Представа нямам накъде отиваме. Не, нямам предвид Бастион, нито дори сблъсъка, който мисля, че предстои. Имам предвид _нас_, Нимандър. Особено теб. Колкото по-малко власт имаш, толкова по-голям сякаш става талантът ти да бъдеш водач, качествата, нужни за такъв — като разтварящите се цветчета в ръката ти. Нимандър направи гримаса при думите му и погледна намръщено цветята. — Скоро ще са мъртви. — Ние всички — също, може би — отвърна Скинтик. — Но… хубаво е, докато трае. Докато се подготвяха да продължат, дойде Каллор. Обруленото му лице бе странно безцветно, изцедено сякаш от кръвта от несекващ вятър. Или от спомените, които го терзаеха. Безизразността в очите му намекваше на Нимандър, че е лишен от всякакъв хумор, че самата представа за веселие му е толкова чужда, колкото и да закърпи скъсаното по дрехите си. — Свършихте ли най-после с почивката? — попита Каллор и се подсмихна презрително, забелязал цветята в ръката на Нимандър. — Конете имат нужда от почивка — отвърна му той. — Бързаш ли? Ако бързаш, можеш да тръгнеш пред нас. Като спреш за нощувка, или ще те настигнем, или — не. — И кой ще ме храни тогава? — Все ще намериш какво да ядеш — рече Скинтик. — Като гледам, случвало ти се е да го правиш. Каллор сви рамене и каза само: — Ще се возя във фургона. — И се махна. Ненанда доведе конете и каза: — Трябва да се подковат. Всичките. Тоя каменист път… Внезапен шум откъм фургона накара и тримата да се обърнат. Каллор изхвърча оттам и падна тежко на пътя. На лицето му се бе изписало пълно изумление. Аранта го гледаше отгоре, нещо тъмно и свирепо пламтеше в очите й. Десра стоеше до нея, зяпнала. Каллор се разсмя. Хриплив задъхан смях. Нимандър тръгна към фургона, изпратен от обърканите погледи на Скинтик и Ненанда. Аранта вече беше клекнала до лежащия в несвяст Клип и му даваше вода. Нимандър затъкна цветята в колана си, качи се във фургона и погледна Десра. — Какво стана? — Посегна й — отвърна Десра и кимна към Аранта. — И тя, ммм, го бутна… просто го… _отпрати_. Старецът — смехът му заглъхваше — бавно се изправи. — Проклети Тайст Андий. Никакво чувство за хумор. Но Нимандър забеляза, че въпреки привидната си веселост старият воин е стъписан. Вдиша дълбоко, потръпна от някаква болка в ребрата, след което заобиколи до задницата на фургона и се качи, този път по-далечко от Аранта. Нимандър се опря на перилото до нея. — Добре ли си? Тя вдигна очи. И го дари отново с една от смущаващо невинните си усмивки. — Можеш ли вече да ме почувстваш, Нимандър? Достатъчна ли беше _представата_ за вода, за да създаде толкова съвършена илюзия, че всички сетива да се излъжат? Змийската извивка на Единствената река, известна като Дорсан Рил, обкръжаваше половината от Първия град Карканас. Преди да дойде светлината, не съществуваше никакво отражение от черната й повърхност и да натопиш длан в несекващия поток означаваше да усетиш само един по-хладен дъх по кожата, докато течението въздиша около нея. „Вода в тъмата, сънища в съня“, нещо такова бе написал един от Лудите поети на деветдесет и трети век, по време на стилистичната мода в поезията, характерна със своята краткост, стил, рухнал в следващия век, в периода на изкуство и красноречие, известен като „Цветисто яркия“. Вода в съвършена илюзия… беше ли това фундаментално не по-различно от реалната вода? Ако сетивата осигуряват всичко, което определя света, не са ли тогава те единствените арбитри на реалността? Като млад послушник, възпламенен от всевъзможни страсти, Ендест Силан беше спорил камбана след камбана със своите колеги за такива неща. Всички онези теми „Есенцията на истината, сетивата лъжат“, които изглеждаха толкова важни тогава, преди всички вселени да избухнат в пожара на сътворението, да запокитят през ръба на масата всички онези ярки, лумнали свещи във вихрещото се море от восък, където всеки възглед, всяка идея се стапя в едно и в нищо, във врящата киша, която удавя всекиго, колкото и да е умен, мъдър, поетичен. „Какво мисля за онези дни? Нищо — освен за глупостта на пропиляната ми младост. «Сигурността промива, свят без чудо.» Ех, а може би онези поети със стегнатите си фрази са се натъкнали на нещо в края на краищата. Това ли ме обсебва сега? Подозрение, че всички истини, които са важни, лежат някъде в младостта на душата, в онези шеметни дни, когато думите и мислите все още може да блестят — породени сякаш единствено за лично назидание.“ „Поколение след поколение това не се променя. Или така ни е удобно да вярваме. Все пак сега се чудя дали промеждутъкът на възторга се скъсява? Дали се стяга, прокълнат в някаква нова краткост, онази с предхождащото я невежество и следващия я цинизъм, всяко от които задушава драгоценния миг?“ „А следващото поколение? Лишено от чудото, безразлично за реалността или нереалността на изтичащата вода, загрижено единствено дали могат да се носят по нея, или ще се удавят. И губейки така, уви, усета за разликата между двете.“ Нямаше никой тук, в скромната му стая, който да чуе мислите му. Никой, който изобщо да се интересува всъщност. Делата трябваше да се търкалят напред, за да не се отегчат и да не станат неспокойни очевидците. А и да обитаваха тайни в лишения от светлина въртоп на някоя невидима, невъобразима река, какво значение имаше, след като усилието да се загребе надълбоко бе просто твърде голямо? „Не, по-добре да се… носиш по течението.“ Но грижите за жалките двайсетина млади Тайст Андий, които сега отрастваха в Черен Корал, бяха чисто хабене на енергия. Нямаше каква мъдрост да им предложи, дори и някой от тях да беше склонен да го слуша, а те не бяха. Старите не притежаваха нищо освен ценността на оцеляването, а щом нищо не се променяше, то тази ценност беше празна. Помнеше великата река, дълбоката загадка на съществуването й. Дорсан Рил, в която каналите изливаха съсирващата се, разредена от дъжда кръв на мъртвите и издъхващите. Реката, прогласяща с рев своята реалност, докато дъждът се изливаше на порой, докато стенещите облаци падаха на колене като зверове, за да рухнат в кипналите течения и да потънат в черните дълбини. Всичко това — погълнато от една илюзия. Имало беше една жена, някога, и да, той може би я беше обичал. Като дланта, потопена в хладната вода, може би се беше докоснал до това опияняващо чувство, това шепнещо в кръвта обсебване, заради което умираха поетите и заради което хората убиваха най-скъпите си същества. И помнеше последния път, когато погледът му се спря на нея, там край Дорсан Рил, обезумяла от изоставянето на Майката (много от тях бяха), без нищо да може да разпознае в очите й. Видя само ужасяващо отсъствие там, в лицето, което бе познавал, което бе обожавал. Беше си отишла — и никога нямаше да се върне. „Тъй че взех главата й в скута си, гледах как стават все по-широки тези втренчени, неразбиращи очи, как се изпълват с паника… и ето! В последния миг, нима не видях… внезапна светлина, внезапно…“ О, това беше кошмар. Нищо не бе направил, прекалено голям страхливец беше. И беше я гледал как си отива, и всички други, тъй поразени от загубата, докато се отправяха на безнадеждно поклонение, на фаталното търсене, за да я намерят отново. Какво пътуване трябваше да е било! Преди последният обезумял да падне за последно, оставил дълга левги диря от трупове. Поход на безумните, странстващи в пустошта. Карканас беше буквално пуст град, след като си бяха отишли. Първото владичество на Аномандър Рейк над ехтящи зали и празни домове. Щеше да има много повече. И тъй — спокойствие. Като вейка в потока, все още неподета от бързеите, все още не толкова подгизнала, че да потъне, да легне като откъсната луна на калното дъно. Разбира се, това не можеше да продължи вечно. Още една измяна трябваше, за да разбие света веднъж и завинаги. В току-що отминалата нощ Ендест Силан, докато вървеше към едно хранилище в дъното на горния етаж, се натъкна в коридора на Сина на Тъмата. Някой човек, решил, че е достойно деяние, бе окачил древни андийски пана по двете стени. Сцени от Карканас, една от които всъщност показваше Дорсан Рил — макар че никой нямаше да го разбере, ако не му беше позната точно тази гледна точка, тъй като реката представляваше само една тъмна ивица, като нокът, извит около сърцето на града. Всичко бе подредено с невежество и да вървиш по коридора означаваше да бъдеш поразен от колаж от образи, отчетливи като спомени, които никой не може да свърже със следващия. Аномандър Рейк стоеше пред едно от паната, очите му бяха като тъмен кехлибар. Хищни, приковани в него като на лъв преди убийствен скок. На избелялото пано, сред касапница, се виждаше изправена висока фигура. Телата, рухнали пред нея, кървяха от раните в гърба. Нищо деликатно нямаше тук, гневът на тъкача бликаше от всяка нишка. Белокож, с очи като оникс, с лъснала от пот черна коса, сплетена като провиснали въжета. С два кървави меча в ръцете. Гледаше срещу зрителя предизвикателно и хладно. В раздраното небе над него кръжаха Локуи Вайвал с женски глави, устата им бяха отворени в писъци, почти осезаеми. — Той не го искаше — промълви Аномандър Рейк. „Но го искаше.“ — Способността ви да прощавате далеч надминава моята, господарю. — Тялото следва главата, но понякога е обратното. Имаше заговор. Те го използваха, Ендест. Използваха го лошо. — Заплатиха за това, нали? — Всички платихме, стари приятелю. Ендест Силан извърна очи. — Толкова го мразя това място, господарю. Когато минавам оттук, не гледам нито наляво, нито надясно. — От срам или като обвинение? — изсумтя Рейк. — Като напомняне за факта, че някои неща никога не се променят, господарю. — Трябва да се разведриш, Ендест. Това униние може да… опустоши душата. — Чух, че имало една река, която се влива в залив Корал. Ерин или Маврик. Изглежда бездънна. Аномандър Рейк, все още загледан в паното, кимна. — Спинок Дурав я е видял, минал е по бреговете й. Казва, че му напомня за Дорсан Рил… за детството му. — Да, има някои прилики. — Мислех си, ако мога да бъда освободен за… Господарят му го погледна през рамо и се усмихна. — Поклонение? Разбира се, Ендест. В смисъл, стига да се върнеш, преди да е изтекъл месецът. „А, толкова скоро е значи?“ — Няма да се бавя, господарю. Само да видя, със собствените си очи, нищо повече. Погледът на Аномандър бе по-съсредоточен, кехлибареният блясък бе помръкнал до нещо като… _кал_. — Боя се, че може да се разочароваш. Това е просто една дълбока река. Не можем да докоснем миналото, приятелю. — Обърна се отново към паното. — А ехото, което си въобразяваме, че чуваме — то _мами_. Не се изненадвай, Ендест, ако не намериш нищо от онова, което търсиш. И всичко, от което те е страх. „И какво е това, което мислиш, че търся, господарю? Няма да питам от какво мислиш, че ме е страх, защото знаеш отговора на това.“ — Помислих си, че разходката би могла да ми помогне. — И си прав. Сега, на следващия ден, той седеше в стаята си. До вратата бе оставена малка кожена торба с провизии. И мисълта за дългото ходене по планинските зъбери под суровата слънчева светлина вече не изглеждаше толкова привлекателна. Старостта ги правеше тези неща: първо подхрани желанието, а после изтощи волята. И какво щеше да донесе виждането на реката в края на краищата? Напомняне за илюзии навярно. Напомняне, че в един свят, вече завинаги недостижим, се издигат руините на древен някога град, а течащата около него Дорсан Рил продължава да живее, несекваща в съвършеното си отсъствие, в своята игра на съществуване. Река от най-чист мрак, животворната вода на Тайст Андий, а ако децата са си отишли — е, какво значение има това? Децата си отиват и ще си отиват. Децата изоставят старите порядки, а старите глупци с всичките си безсмислени съвети могат да мърморят и ръмжат на празните пространства и да кимат на отвръщащия ек. Камъкът и тухлата са съвършени слушатели. Не, той щеше да отиде. Щеше да отрече безумията на старостта, неизмерени и неосмени под погледа на младите. Самотно поклонничество. И всички тези мисли, тъй своенравни и изменчиви, може би щяха да разкрият ценността си, да тласнат злокобното си ехо напред към онзи бъдещ миг на прозрение. _Ха!_ Вярваше ли в такива неща? Имаше ли нужната вяра? „Не задавай въпрос, реката ще отговори.“ „Попитай реката, намери отговора.“ Лудите поети цял живот бяха водили войни в лаконичните си произведения. За да постигнат какво? Какво бяха постигнали? Нищо. Събери това в две фрази. — Трябваш ми за едно пътуване. Спинок Дурав се усмихна вяло. — Кога, господарю? Аномандър Рейк изпъна крака, носовете на ботушите му стигнаха почти до пламъците на камината. — Скоро, мисля. Как върви играта? Дурав примижа към огъня. — Не добре. О, печеля всеки път. Просто най-добрият ми противник се справя зле напоследък. Умът му е зает с други неща, за жалост. Не ме притиска, а това отнема много от удоволствието. — Сиърдоминът. Спинок за миг се изненада. Но само за миг. „Но разбира се, той е Синът на Тъмата в края на краищата. Може да го наричат Призрачния крал, но се съмнявам да има и една подробност в Черен Корал, която да не знае. Няма да се вслушат в това, докато не направят фатална грешка, а тогава ще е много късно.“ — Сиърдоминът, да. Помръкващия. Аномандър отвърна с нещо като усмивка: — Итковиан беше изключително необикновен човек. Този нов култ ме интересува, но не съм сигурен, че щеше да го зарадва. Виждаше себе си като войник, провалил се при това — падането на Капустан го опустоши. — Замълча за миг, явно потънал в спомените си. После продължи: — Те бяха само един наемнически отряд, скромен състав и въоръжение — нищо общо с Пурпурната гвардия. Смея да кажа, че дори Пурпурната гвардия нямаше да може да удържи Капустан. Спинок Дурав мълчеше, напрегнат. По онова време беше далече. Поредното пътуване в името на своя владетел. „Лов на дракон при това.“ Разговори като онзи, в който се бе озовал в края на онази мисия, не си заслужаваше да се повтарят. — Той можеше да прости на всеки освен на себе си. „Нищо чудно, че ти е харесвал.“ Аномандър Рейк въздъхна. — Не мога да кажа колко време ще ти трябва, Спинок. Толкова, за колкото успееш, навярно. Когато осъзна смисъла на тези думи, Спинок Дурав за миг изпита неприсъща му тревога. Ядосан на себе си, бавно отпусна ръце на облегалките на стола. Надяваше се да не е издал нищо с изражението си. „Това правя и ще правя винаги. До своя край. Тя е млада, толкова млада… о, няма смисъл да мисля за… Никакъв смисъл няма да мисля. За нея.“ Можеше ли да затаи болката от очите си? Какви мисли — съмнения — витаеха сега в ума на господаря му, докато наблюдаваше стария си приятел? Победен, Спинок Дурав погледна Аномандър Рейк. Владетелят на Черен Корал седеше и гледаше намръщено димящите си до пламъците ботуши. „От колко време ли е така?“ — Винаги съм се… справял, господарю. — Да. Любопитен съм. Какво толкова терзае сиърдомина? — Криза на вярата, мисля. — „Живот като Кеф Танар е това прескачане от пътека на пътека. Той го прави толкова добре, този мъж, когото никога не съм надвивал в нашите войни на масата, от десет хиляди години. Но мога да остана с теб, господарю, поне до това.“ — Престанал е да прави ежедневните си поклонничества. Сред тези, които живеят там, на открито, са се появили… очаквания. На които той, изглежда, не може да отвърне. — Станал си предпазлив, Спинок Дурав. Не ти е присъщо. — Не разполагам с всички подробности. — Но ще разполагаш. — Рано или късно, да. — А после? Спинок го погледна. — Ще направя каквото е нужно. — По-добре побързай. „А, да. Вече разбирам.“ — Избавителя е един напълно безпомощен бог — каза след малко Аномандър Рейк. — Неспособен да откаже, неспособен да даде. Морски сюнгер, който поглъща цяло море. После следващото и още по-следващото. Може ли това да продължи вечно? Но за Итковиан… не бих казал. — Някакъв вид вяра ли е това, господарю? — Може би. Наистина ли е безкрайна способността му да прощава? Да поема болката и вината на други цяла вечност? Признавам, имам някои сериозни трудности около коренните догми на този култ — о, както вече казах, възхищавах се много на Итковиан, Щита-наковалня на Сивите мечове. Дори разбирам донякъде неговия жест с Крон Т’лан Имасс. Като Избавителя обаче… мога само да се чудя на един бог, така готов да поеме престъпленията и пороците на своите следовници, докато в замяна не иска нищо — никакво очакване за промяна в поведението, никаква заплаха за наказание в случай, че продължат да грешат. Опрощение — да, схващам идеята, но опрощение и избавление не са едно и също, нали? Първото е пасивно. Второто изисква усилие, такова, което предполага жертва и трудности, такова, което изисква по-висшите качества на онова, което наричаме добродетели. — И все пак го наричат Избавителя. — Защото се наема със задачата да даде избавление на всички, които идват при него и които му се молят. И да, това е акт на дълбок кураж. Но той не очаква същото от своите хора — изглежда, няма никакви очаквания изобщо. Беше доста словоохотливо за господаря му, доказателство за дълго, грижливо съсредоточаване на мисълта, на значителна енергия, посветена на естеството на култа, закрепил се на самия ръб на Черен Корал и Нощта, в който всичко изглеждаше… необичайно. — Води ги с примера си значи. В очите на Аномандър Рейк проблесна любопитство и той изгледа напрегнато Спинок Дурав. — Някой следовник натъкнал ли се е на тази възможност, Спинок Дурав? — Не знам. М-м… не мисля. Но, господарю, твърде далече съм от всичко това. — Ако Избавителя не може да откаже, значи е пленен в състояние на неравновесие. Чудя се, какво ли ще трябва, за да се възстанови равновесието. Спинок Дурав усети, че устата му е пресъхнала. И да беше градил горди замъци на разбиране, и да беше вдигал здрави укрепления, които да бранят допусканията му, и да беше строявал в боен ред огромни войски, които да отстояват позицията му, да се местят, престрояват и маневрират, за да защитят скъпите му възгледи — и да беше направил всичко това, за да седи след това удобно и уверено на мястото си в този разговор — и да беше всичко това игра на Кеф Танар, то с един-единствен въпрос противникът му бе разрушил цялата му империя. _Какво ли ще трябва, за да се възстанови равновесието?_ „Човек, който отказва.“ „Казваш ми, че времето е кратко, господарю. Насочваш ме да проясня това, което ме безпокои — защото можеш да видиш, че нещо ме безпокои — а след това, сред високите облаци на религиозната дискусия, мяташ мълнията си и ме удряш право в сърцето.“ „Ако ще правя нещо, трябва да го направя скоро.“ „Мой господарю, възхитата ми към теб е безгранична. Обичта ми към теб и състраданието, което така деликатно разбулваш, ме води към тази готовност, да щурмувам без колебание това, което искаш да щурмувам, да устоявам толкова дълго, колкото трябва. Защото това ти е нужно.“ — Хубаво е, че съм неуязвим за топлината — каза Аномандър Рейк. — Защото опърлих жестоко ботушите си. „Така и огънят около теб се усилва, но ти не трепваш. Няма да те проваля, господарю мой.“ — Ендест Силан вече е на планинския път — каза Аномандър Рейк и стана. — А Старицата се върна, но скоро трябва да полети отново. Ще я помоля да изпрати няколко внука, да го пазят по пътя. Освен ако не смяташ, разбира се, че Ендест Силан може да се обиди, като ги види да кръжат горе? — Би могъл, господарю. Но това не трябва да променя решението ти. Отвърна му бегла усмивка. — Съгласен съм. Предай моите поздрави на жрицата, Спинок. До този момент не беше знаел, че му предстои да посети Върховната жрица — която бе заличила самото си име в служба на ролята в Храма на Тъмата, за да направи от вечно разтворените си крака безличен акт, акт, който превръщаше тялото й в съсъд и нищо повече — но сега разбра, че трябва да направи точно това. Точно сега Куралд Галайн бе изключително неспокоен. Бури кипяха из него и всички нишки на сила тръпнеха. Пращяха енергии. „И я правят неутолима. Тъй че тя ще ме иска… но не това занимава Аномандър Рейк. Тук има нещо друго. Трябва да отида при нея, а не знам защо.“ „Но той знае.“ Спинок Дурав се усети, че седи сам в малката стая. Огънят беше изтлял. Въздухът миришеше на изгоряла кожа. Върховната жрица на Храма на Тъмата беше отрязала косата си още по-късо и това й придаваше вид на момче, докато го буташе на гръб и го възсядаше с обичайната си пламенна страст. Обикновено сега той щеше да започне да я забавя, да окаже съпротивление срещу нетърпението й и с това да извлече наслаждението й. Този път обаче се остави да бъде както тя иска. Всичко това бе несъществено. Откакто тази неведома сила бе започнала да разтърсва Куралд Галайн, всички жрици бяха обзети от неистова страст и вкарваха силом мъжете Тайст Андий в храма и в стаите с плюшените легла. Ако слуховете не лъжеха, понякога и човеци биваха довличани тук заради същия тъй нужен разпит. Но никакви отговори не можеше да се намерят в капризите на плътта, а това навярно бе някакъв вид метафорично откровение за суровата истина, простираща се далече извън храма и предписанията на жриците. Все пак не търсеше ли и той отговори от Салинд? От онази млада жена от човешката раса, която не можеше да е на повече от двайсет години? От друга Върховна жрица? Твърде много беше видял, твърде дълго беше живял. Всичко, което й предстоеше тепърва, и всички изпитания, които я очакваха — те бяха за нейната възраст и всъщност трябваше да се споделят — ако изобщо бъдеха споделени — от някой на годините й. Не изпитваше никакво желание да бъде наставник, защото ученикът скоро надраства нуждата от такъв (стига наставникът да си е свършил работата добре), а после наставникът е този, който негодува срещу възгледа за равенство или защото е надминат. Но невъзможността на възгледа отиваше по-далече. Тя никога нямаше да го надмине. Щеше просто много бързо да остарее и усещанията й за живота, един толкова кратък живот, никога нямаше да може да се сравнят с неговите. Корлат не се беше поколебала с малазанския сержант Уискиджак — Спинок беше чул трагичната история, свързана със завоюването на Черен Корал и падането на Панион Домин. И за дългото отсъствие на Корлат и нейния брат, Орфантал. При все това Уискиджак тогава беше мъж, прехвърлящ четиридесетте — преживял беше по-голямата част от живота си. А кой можеше да каже дали връзката е могла да продължи? Когато, след един ужасно къс отрязък от време, Корлат щеше да види как грохва любимият й, прегърбен, с треперещи ръце и гаснеща памет. Спинок почти можеше да си представи края на това, когато Корлат, с разбито сърце, в един момент щеше да се окаже с нож в ръцете и да размисля дали да прояви милост, като сложи край на живота на съпруга си. Струваше ли си да очаква човек това? „Не сме ли бездруго достатъчно обременени?“ — Ако не беше страстта, която усетих в лоното си — каза жената, която вече лежеше под него, — щях да помисля, че си безразличен, Спинок Дурав. Като че ли не беше тук с мен и макар да казват, че мъжкият меч никога не лъже, вече наистина се чудя дали е така. Той примига и погледна лицето й. Изключително привлекателно лице. Подхождаше напълно на естеството на нейната отдаденост и в същото време изглеждаше напълно невинно — твърде открито — за този живот на невъздържана страст. — Извинявай — промълви той. — Чаках да… угаснеш. Тя се надигна и приглади косата си с дългопръстите си ръце. — Не успяваме в това напоследък. „Ах. Това значи е причината за отчаянието ти. Ненаситността.“ — Но ще се върне — каза тя. — Трябва да се върне. Нещо… се променя, Спин. Той се взря в гладкия й гръб, в изящната извивка на гръбнака, в леката закръгленост на бедрата й, меки и хладни на допир. Отпуснатите рамене говореха или за временна заситеност, или — за по-продължителна умора. — Нашият господар ти изпраща поздравите си. Тя се извърна и го погледна, вдигнала вежди от изненада. — Нима? Не го е правил досега. Спинок се намръщи. „Да. Не бях помислил за това.“ — Скоро ще напускам. Погледът й се втвърди. — Защо се държи така с теб? Все едно, че те притежава. Да правиш каквото той пожелае. — Стоя на неговото място. — Но ти не си Синът на Тъмата. — Така е. Не съм. — Един ден ще умреш вместо него. — Да. — И тогава ще трябва да намери друг глупак. — Да. Тя го изгледа с гняв. След това се обърна и бързо стана. Черна кожа, лъскава на светлината на фенерите — нищо момчешко нямаше вече в нея, изящно тяло, цялото в извивки, меко и гладко. Спинок се усмихна. — Ти също ще ми липсваш. Тя въздъхна с нещо като примирение. А когато се обърна към него, погледът й беше съвсем открит. — Правим каквото можем. — Да. — Не. Не разбираш. Храмът… моите жрици. Опитваме се, също както се опитва Аномандър Рейк. И той, и ние. Стремим се да се придържаме към някакъв смисъл, към някаква цел. Той си въобразява, че може да се намери в борбите на по-низшите — на човешките същества и жалките им вражди. Греши. Ние знаем това и той също го знае. Храмът, Спин, избира друг път. Възраждането на нашия Портал, завръщането на Майката Тъма в нашия живот, в душите ни. — Да. И? Лицето й посърна. — Проваляме се, също като него. Ние го знаем, той също. Синът на Тъмата не ми изпраща поздравите си. „Но… но той каза «жрица».“ „Значи нямаше предвид тази.“ Спинок се изправи, посегна към пода за дрехите си. — Върховна жрице. Какво можеш да ми кажеш за култа към Избавителя? — Какво? Погледна я. Тревогата в очите й го удиви. — Не ме интересува опрощението. Приемането на Т’лан Имасс уби този човек… какво щеше да причини на душата му, ако беше приел нас? — Предпочитам да не мисля, Спин. О, той беше възхитителен, по свой начин — въпреки всичката кръв, която ненужно бе пролята заради това — все пак… прекрасен. Ако не говориш за нашето бреме, то не разбирам въпроса ти. — Този култ е новороден. Каква форма ще приеме? Тя отново въздъхна — съвсем необичайно и ново доказателство за умората й. — Прав си. Много млад е, наистина. И като при всички религии формата му — бъдещето му — ще се намери в това, което става сега, в тези първи мигове. А това е повод за безпокойство, защото макар да се събират поклонници, да поднасят дарове и да се молят, не съществува никаква организация. Нищо не е формулирано — никаква доктрина, — а всички религии се нуждаят от такива неща. Той потърка замислено брадичка и кимна. — Защо те интересува това? — попита тя. — Не съм сигурен, но благодаря за вещото ти мнение. — Замълча, загледан в дрехите в ръцете си. Беше забравил нещо, нещо важно… какво ли можеше да е? — Не сбърках — отбеляза тя, без да откъсва поглед от него. — Не си на себе си, Спин. Да не би най-сетне да си започнал да негодуваш от исканията на твоя господар? — Не. — „Може би, но не си заслужава да мисля за това — грешката би била само моя в края на краищата.“ — Всичко ми е наред, Върховна жрице. В отговор тя изсумтя и му обърна гръб. — С никого от нас не е наред, Спин. Той сведе очи и погледът му се спря на меча и колана, лежащи на пода. Разбира се. Беше забравил своя ритуал. Взе оръжието си и докато Върховната жрица замяташе халата си, го отнесе до масата и го сложи на нея. От коравата кожена кесия на колана извади малка гъба, метален флакон с масло от змиорка и зацапан тампон от кожа на акула. — О — отрони Върховната жрица от прага. — Всичко със света отново е наред. До нова среща, Спин. — До нова, Върховна жрице — отвърна той, предпочел да пренебрегне сарказма й. И нуждата от това, тъй зле прикрита. Откъм морето беше дошъл дъжд и бе превърнал равнините в реки от кал. Салинд седеше под временния си заслон, свила крака под себе си, и трепереше. Водата капеше през дупките в покрива. Още хора бяха дошли да дращят на вратата й, но тя бе отпъдила всички. До гуша й бе дошло да е Върховна жрица. Всичките й усилени сетива за прищевките на Избавителя се оказваха само проклятие. Какво значение имаха всички тези смътни чувства, които долавяше от бога? Нищо не можеше да направи за него. Това не трябваше да я изненадва и тя си казваше, че изпитва не болка, а нещо друго, нещо по-безлично. Може би беше терзанието й заради набъбващия списък от жертви, докато Градитан и садистичната му тълпа продължаваха да тероризират лагера — дотолкова, че някои вече се канеха да напуснат веднага щом пътят изсъхне. Или провалът й с Помръкващия. Очакванията, с които бе натоварена, в очите на толкова много хора, бяха твърде големи и смазващи. Не можеше да се надява да отвърне на всички. И всъщност вече откриваше, че не може да отговори на нито едно. Думите бяха празни пред лицето на жестоката воля. Безпомощни бяха да защитят каквато и да било претенция за святост, за личното аз, за свободата им да избират как да живеят и с кого. Съпричастието я обсебваше. Състраданието отваряше рани, които само втвърдяването на душата можеше да предотврати в бъдеще, а тя не искаше това — твърде много лица беше видяла, вглеждала се беше в твърде много очи и се беше присвивала в ужас от тяхната студенина, от насладата в злобната им присъда. „Праведните ще наложат своята власт да бъдат съдници. Праведните са първите, които свиват ръце в юмруци, първите, които заглушават гласа на несъгласните, първите, които насилват другите към покорство.“ „Живея в село на слабите и съм най-слабата от всички. Нищо славно няма в това да си безпомощен. Нито има надежда.“ Дъждът плющеше, тътнеше по плочестия скосен покрив на колибата, грохотът на пороя изпълваше черепа й. „Това, че Избавителят ще прегърне, не е нито справедливо, нито несправедливо. Никой смъртен не може да съди поведението им в името на Избавителя. Как смеят да си го въобразят?“ Окаяни лица подминаваха едно след друго, надничаха през цепнатините на вратата й. Искаше й се да ги наругае всички. „Проклети глупци. Опрощението не е достатъчно!“ Но те щяха да се вторачат в нея с помръкнали очи и горестни, отчаяно вкопчени във вярата, че всеки въпрос носи отговор, вкопчени в представата, че човек страда заслужено и че знанието за причината би облекчило страданието. Знанието, казваше си Салинд, не облекчава нищо. То само запълва пространства, които иначе ще са удавени в отчаяние. „Можете ли да живеете без отговори? Всички вие, запитайте се сами това. Можете ли да живеете без отговори? Защото ако не можете, съвсем сигурно е, че ще измислите свои отговори и те ще ви утешат. А всички онези, които не споделят възгледа ви, по силата на самото си съществуване ще вселят страх и омраза в сърцето ви. Кой бог благославя това?“ — Не съм никаква Върховна жрица — изграчи тя, водата се стичаше по лицето й. Навън в калта изшляпаха тежки ботуши. Вратата се отвори и една тъмна фигура затули бледосивата светлина. — Салинд. Тя примига, мъчеше се да различи кой й говори с такова… такова състрадание. — Не ме питай нищо. Още по-малко ми казвай. Мъжът пристъпи напред, вратата се затвори с влажно проскърцване и в колибата отново се възцари сумрак. Той спря, от дългото му кожено наметало капеше вода. — Няма да стане така. — Който и да си — рече Салинд, — не те каня. Това е моят дом. — Моите извинения, Върховна жрице. — Миришеш на секс. — Да, предполагам. — Не ме докосвай. Отрова съм. — Аз… никакво желание нямам… да те докосвам, Върховна жрице. Минах през това село — условията са отчайващи. Синът на Тъмата, знам много добре, няма дълго да търпи такава нищета. Тя примижа към него. — Ти си приятелят на Помръкващия. Единственият Тайст Андий, когото хората благоволяват да забележат. — Това ли мислите наистина за нас? Би било… жалко. — Болна съм. Моля те, върви си. — Името ми е Спинок Дурав. Може да съм ти го казал, когато се видяхме последния път — не си спомням, а явно и ти. Ти ме… предизвика, Върховна жрице… — Не. Отхвърлих те, Спинок Дурав. Имаше като че ли някаква кисела насмешка в тона му, когато отвърна: — Може би двамата сме едни и същи. — О, не, вечен оптимист — изсумтя тя. Той изведнъж се наведе и сложи топлата си длан на челото й. Тя се дръпна. Спинок се изправи. — Гориш от треска. — Просто си иди. — Ще си ида, но смятам да те взема с мен… — А всички други болни в лагера? Всички ли ще изнесеш? Или само мен, само тази, към която си изпитал жал? Освен ако те подтиква не жалост. — Ще пратя лечители да се погрижат за лагера… — Направи това, да. Мога да почакам с другите. — Салинд… — Това не е името ми. — Не е ли? Но аз… — Просто го избрах. Нямах име. Не и като дете, не и допреди няколко месеца. Нямах изобщо никакво име, Спинок Дурав. Знаеш ли защо все още не съм изнасилена? Повечето други жени са. Повечето деца — също. Но не и аз. Толкова ли съм грозна? Не, не в плът — дори и аз знам това. Защото бях дете на Мъртвото семе — знаеш ли какво означава това, Тайст Андий? Майка ми е пълзяла обезумяла на едно бойно поле, бъркала е в гащите на мъртви войници, докато намери здрав и твърд член. После го поемала в себе си и ако се окажела благословена, той се изливал в нея. Семе на мъртъв мъж. Имах много братя и сестри, семейство от лели и майка, тя накрая изгни от някаква ужасна болест, която прояде плътта й — мозъкът й вече отдавна си бе отишъл. Не съм изнасилена, защото съм недосегаема. Беше я зяпнал, явно стъписан и онемял от ужас. Тя закашля и съжали, че й призлява толкова често — но винаги ставаше така. — Сега можеш да си вървиш, Спинок Дурав. — Това място е гнило. И той пристъпи напред, за да я вдигне. Тя се присви. — Не разбираш ли? Болна съм, защото _той_ е болен! Той спря и тя най-сетне можа да открои очите му: гористо зелени и леко дръпнати. И толкова много състрадание струеше в погледа му. — Избавителя? Да, предполагам. Хайде. И я вдигна. Без усилие. А тя трябваше да се бори, трябваше да има свободата на избор, но беше твърде слаба. Посегна да го избута с ръце, ала вместо това се вкопчи безпомощно в наметалото му. Като дете. _Дете._ — Когато спре дъждът — промълви той, а дъхът му опари пламналата й от треската буза. — Когато спре дъждът, ще пресъградим. Ще направим всичко това отново. Сухо, топло. — Не ме изнасилвай. — Никакви приказки повече за това. Треската ще събуди много ужаси. Спи сега. „Няма да съдя. Дори този свой живот. Няма да… слабост има на света. Всякаква. Слабост всякаква…“ Спинок Дурав пристъпи навън с изпадналата в несвяст жена в ръце и се огледа. Обкръжаваха го фигури, закачулени и гологлави, водата се стичаше от дрипите им. — Тя е болна — каза им. — Трябва й лек. Никой не проговори. Той се поколеба. — Синът на Тъмата ще бъде уведомен за вашите… трудности. Започнаха да се обръщат, да се стапят в сивите пелени на дъжда. След няколко мига Спинок се оказа съвсем сам. Пое към града. „Синът на Тъмата ще бъде уведомен… но той вече знае, нали? Знае, но оставя всичко на… на кого? На мен? На сиърдомина? На самия Избавител?“ „Предай поздравите ми на жрицата.“ „На нея значи. На това крехко същество в прегръдката ми. Ще се погрижа за нея, защото в нея е отговорът.“ „Богове, отговорът на какво?“ Колебливо и несигурно закрачи обратно в кишата и калта. Нощ чакаше. А някъде от дълбините на паметта му изплува фрагментът от стара поема. „Луната не вали, но плаче.“ Уви, не можеше да си спомни останалото и трябваше да се задоволи само с тази фраза… макар да не звучеше никак утешително всъщност. „Бих могъл да попитам Ендест… ах, не, няма да е с нас известно време. Върховната жрица може би. Тя знае всяка писана някога поема на Тайст Андий, макар и само за да се надсмива над всички. Все пак.“ Думите го измъчваха. Подиграваха се със своето двусмислие. Предпочиташе нещата да са прости и праволинейни. Стабилни като героична скулптура — онези паметници от мрамор и алабастър на някоя велика личност, която, честно казано, изобщо не е била толкова велика, колкото се вярва и проглася, и всъщност изобщо не е приличала на бялото лъскаво лице над богоподобното тяло… „О, Бездната да ме вземе, стига с това!“ В лагера, след като Тайст Андий си тръгна с полумъртвата Върховна жрица в ръце, плешивият жрец, нисък, кривокрак и мокър под прогизналия от дъжда вълнен халат, изкуцука до Градитан. — Видя ли? Бившият войник изсумтя. — Изкусен бях, знаеш ли. Върхът на меча, право в черепа на тоя кучи син. В името на Гуглата, как смее да идва тука? Жрецът — жрец на някакъв неизвестен бог някъде на юг, Бастион може би — изцъка с език. — Работата, Урдо, е, че… — Затвори я тая твоя уста. Вонята ти никой няма да я търпи повече, ясно? Нищо, че задникът си въобразява, че е единственият тука и че може да го използва като проклетото си име. Нищо, ще си плати той много скоро. — Най-покорни извинения. Исках да кажа, че тя си отиде вече. — Какво от това? — Тя беше очите на Избавителя — ушите му, всичко негово в смъртния свят — а сега онзи Тайст Андий я отнесе. Което значи, че можем да правим, ъъ, каквото ни хареса. При тези думи Градитан бавно се усмихна. И отвърна с тих и съвсем спокоен глас: — Каквото правехме досега ли, Монкрат? — Докато тя беше тук, оставаше възможност Помръкващия да се събуди за святата си роля. Вече не се налага да се притесняваме и от двамата. — Аз никога не съм се притеснявал, първо — изръмжа някогашният урдоман. — Върви се сври в дупката си и вземи със себе си която ти харесва — както каза, нищо не ни спира вече. След като ужасното същество се отдалечи, Градитан махна с ръка на един от помощниците си. — Проследи онази тайстандийска свиня в Нощ. Но стой на разстояние. После извести приятелите ни в града. Всичко е под контрол при Могилата — това им предай, ясно? Върви и се върни преди разсъмване, и можеш да си вземеш от жените — някоя, която искаш да позадържиш, ако щеш, или да я удушиш под себе си — все ми е тая. Върви! Стоеше под дъжда, изпълнен с доволство. Всичко изглеждаше все по-добре и по-добре. А щом се загледаше примижал към далечния град, почти можеше да различи онази прокълната кула с отвратителната статуя на дракон… Да, скоро всичко онова щеше да рухне. Хубаво и кърваво. И макар да не го съзнаваше — не достатъчно, за да схване причината за внезапния трепет, който го обзе — обърна гръб на онзи невиждащ поглед. Без да знае, прекъсна връзката със сънените студени очи на влечуго, които можеха да виждат много надалече — през дъжд, през дим, през каменни стени, ако поискат. А Силана не беше изваяна от камък статуя. Неспящ, всевиждащ закрилник и страж, възлюблена на Сина на Тъмата, с остър като обсидиан разум и безпогрешна преценка — тя съвсем сигурно бе всичко това. И ужасна в своя гняв. Малцина смъртни изобщо можеха да си представят на какво е способна неумолимо справедливата. И толкова по-добре. _„Милост в състрадание никой дракон не търпи.“_ Когато не можеш да се осланяш на умението с меча, е необходимо нещо друго. Гняв. Проклятието е в това, че гневът натрошава своя съсъд, нанася пукнатини в крехката глина, намира всички слаби места в сместа, слюдестите зрънца, които се оголват по ръбовете на натрошените чирепи. Никакво възстановяване не е възможно, никакво лепило, процеждащо се навън, щом фрагментите се притиснат един в друг, за да бъде загладено с върха на пръста. Нимандър мислеше за глина. Провесените в мрежи амфори, които подрънкваха от двете страни на фургона, с ужасния нектар вътре, пораждаха гняв може би не по-различен от онзи, който кипваше във вените му, когато се биеше. Казваха, че гневът в боя е дар от боговете. Той самият го беше чул от устата на онзи малазански морски пехотинец, Детсмел, в трюма на флагманския кораб на адюнктата по време на една от многото нощи, когато мъжът слизаше долу в тъмния търбух с кана ром. Отначало Нимандър бе отхвърлял компанията му — както и събратята му. Но малазанецът се оказа настойчив като сапьор, подравящ крепостни стени. Ромът прокапваше в гърлата, разхлабваше пантите на езиците и след време всички укрепления и бастиони разтвориха врати и портали. Ромът беше разпалил огън в мозъка на Нимандър, огън, който мяташе треперлива червена светлина над гъмжило от спомени, сбрани призрачно около изстинало огнище. Имало беше някаква цитадела, някъде, място от детството, укрепено и защитено от онзи, когото всичките наричаха _Татко_. Заснежени хребети, обкръжили каменен път, водещ към портата с амбразури, вятър, който вие от сивите планини — временно убежище, из което десетки деца щъкаха подивели като плъхове, а високият Аномандър Рейк обикаляше по коридорите с богоподобно безразличие. Кой бе обитавал там преди това? Къде бяха всичките майки? Този спомен беше изгубен, изгубен напълно. Имало беше и някакъв жрец, древен спътник на Сина на Тъмата, чиято задача бе да поддържа котилото нахранено, облечено и здраво. Гледал беше на всички тях с очи, изпълнени с ужас и отчаяние, разбирайки, несъмнено — много преди някой от тях да го е разбрал — бъдещето, което ги чака. Разбирал го беше достатъчно добре, за да затаи топлината си… о, той беше страшилище за всички тях, но въпреки цялата си ярост никога нямаше да им навреди. И понеже знаеха това, те често злоупотребяваха със свободата си. Неведнъж се бяха подигравали с горкия старец. Търкаляли бяха стакани в краката му, докато минаваше, и пищяха от възторг, когато краката му ги подритваха, за да се разхвърчат, да заподскачат по пода и да се пръснат, или — още по-добре — когато загубеше равновесие и паднеше на гръб, примижал от болка. Какъв жесток огън, как разпалваше всички тези грозни спомени. Детсмел, вечно дремещ и привидно разсеян, беше извлякъл историята им от устите им. От онази цитадела, скрита в недрата на някаква далечна планинска верига, до внезапното, стъписващо идване на един странник — състарения изгърбен Тайст Андий, който се оказа, за изумление на всички тях, брат на самия Аномандър. И споровете, отекващи от личните покои на бащата, докато братята се караха за неведоми тям неща — взимани решения, решения предстоящи, безпощадното разгръщане на греховете на духа, което водеше до сурови обвинения и хладни, дори ледени мълчания. Дни по-късно, в мрака на нощта, незнайно как бе сключен мир. Тогава баща им дойде при тях, за да им каже как Андарист ще ги отведе всички. На някакъв остров, място с топлина, с ивици мек пясък и кристалночисти води, с дървета, отрупани с плод. А там, застанал в дъното при това възвестяване на новото бъдеще, беше старият Ендест Силан, с лице, опустошено от някакво неудържимо чувство — нямаше да има никакви чаши в краката му вече, никакви насмешки и малки пакостници, разтичали се, за да избягат от въображаемото гонене (никога не гонеше, никога не посягаше да сграбчи някого от тях, никога не вдигаше ръка, гласа си не повишаваше дори; беше само фокусът на тяхната непочтителност — непочтителност, която така и нямаше да се осмелят да проявят към своя баща). Имал беше своето предназначение и го беше изпълнил, а сега плачеше със сълзи, докато събираха децата и се отвори лабиринтът, порталът към неизвестен, загадъчен нов свят, където всичко бе възможно. Андарист ги преведе. Щяха да научат нови неща. Оръжията ги очакваха. Оказа се суров учител. Не за подигравка, о, не, това бързо стана ясно от едно небрежно перване по главата — и Скинтик отхвърча; перване в отговор на някоя измърморена насмешка, несъмнено. Игрите свършиха. Светът изведнъж стана сериозен. Заобичаха стареца. Обикнаха го твърде много, както се оказа, защото докато Аномандър се бе оказал годен да изтласка от тях ужасите на зрелостта и на ужасния външен свят, то Андарист беше различен. От децата ставаха съвършени войници, съвършени убийци. Те нямаха усет за тленност. Не се бояха от смъртта. Извличаха възхитително удоволствие от унищожаването дори когато това унищожаване включваше отнемане на живот. Играеха си с жестокостта и гледаха резултатите. Разбираха простотата на силата, скрита в оръжието в ръката. „Виж детето с пръчката в ръка — и виж как всяка твар наоколо бяга, разбрала добре какво е възможно и какво най-вероятно предстои. Виж детето, което оглежда земята и замахва с пръчката, за да избива насекоми, да мачка цветя, да води война на погром. А сега смени пръчката с меч. Обясни как не е нужно да се мисли за вина, когато тези, които трябва да умрат, са врагът.“ „И ги пусни да се развихрят, тези деца с пламнали от възбуда очи.“ Добри войници. Андарист ги беше направил добри войници. Кое дете, в края на краищата, не познава гнева? Но съдът се троши. Съдът се троши. Сакатия бог беше дете. Нимандър вече бе убеден в това. Лудите жреци го пълнеха догоре — знаеха, че съдът тече — и след това пиеха от изтичащото. А тъй като Сакатия бог беше дете, жаждата му беше безкрайна, вечно неутолима. Пътуваха все на запад между засадените ниви. Тук плашилата бяха съвсем мъртви, изразходени. Съсухрени, заплетени в ивиците черни дрипи, поклащаха се вкочанени под поривите на вятъра. Изтекли бяха тези животи и Нимандър вече гледаше на полята като на чудати гробища, където някакво местно отклонение във вярата налага мъртвите да бъдат набучени на колове прави и вечно да стоят така, готови за всичко, което може да дойде. Надзиратели на този път и на всички глупци, които пътуваха по него. Веднъж, на Дрифт Авалий, почти година преди първите атаки, двама полумъртви далхонийци бяха изхвърлени от вълните на скалистия бряг. Гребали бяха по така и необяснени причини към остров Джени в стара лодка еднодръвка. Бяха голи, тъй като бяха използвали всяко парче плат от дрехите си, за да запушват пукнатините по корпуса — твърде много пукнатини, както се оказа, и лодката най-сетне беше потънала и двамата бяха плували. Дръпването на бога ги беше довело до Дрифт Авалий и по някакъв начин бяха избегнали убийствените рифове и скали, опасващи острова. Обитатели на тъмните джунгли в отечеството си, те бяха от племе, което не погребваше мъртвите си. Мъртвите се взиждаха в кирпичените стени на селските им колиби. Когато някой в семейството умреше, започваха да зидат нова стая, отначало само една стена, изпъваща се навън. И в тази стена беше трупът, със запушени с глина очни кухини, нос, уши и уста. Глина като нова кожа на лицето, крайниците и торса. Изправени, в подскачащи пози, като замръзнали в танц. Още двама роднини трябваше да умрат, преди стаята да се довърши и да е готова за покрива с палмови клони и така нататък. Някои къщи бяха големи като замъци, разпрострели се по равния терен в лабиринт от стаи, стотици от тях — тъмни и душни. По този начин мъртвите никога не напускаха. Оставаха свидетели на всичко, вечни в своя съд — този натиск, бяха казали двамата бегълци, можел да подлуди човек и често ставало точно това. Джунглата се съпротивлявала на култивиране. Почвата й не понасяла копаене. Огромните дървета били неподатливи на огън и можели да изкривят острието на желязната брадва. Селата се разраствали все по-големи, поглъщали земя, а после всяко разчистено пространство около тях се изтощавало. Съперничещите племена страдали от същото и скоро се развихрили войни. Мъртвите предци искали мъст за нарушенията. Убити близки — чиито тела били откраднати и нямало как да се погрижат за тях — оставяли отворена рана, престъпление, на което трябвало да се отвърне. Кръв, напред и назад, бяха казали двамата бежанци. „Кръв напред и назад, нищо друго. А когато врагът започна да унищожава села, да ги изгаря до основи…“ Никакъв отговор на лудостта — освен бягство. Нимандър мислеше за всичко това, докато водеше кобилата си за юздите по прашния път. Нямаше си предци, които да го обсебват, нямаше предци, които да настояват да прави това и онова, да се държи така или по друг начин. Навярно това беше свобода, но го караше да се чувства някак… отчаян. Двамата далхонийци си бяха издълбали нова лодка и бяха поели отново — не обратно към дома, но към някое незнайно място, място без немигащите призраци, зяпнали от всяка стена. Откъм фургона се чу тропот. Той се обърна и видя Каллор, който се метна от страницата, спря се да оправи дългия халат-ризница и закрачи към тях. Стигна до Нимандър и каза: — Интересно приложение на труповете. — Що за приложение е това? — попита Скинтик, като ги погледна през рамо. — Да плашат врани? Не че някоя врана с малко разум ще обърне изобщо внимание на тези мръсни растения — тях дори ги няма в този свят в края на краищата. Нимандър видя как Скинтик повдигна вежди. — Тъй ли? Каллор се почеса по брадата, явно не бързаше да отвърне, а Скинтик отново се обърна напред. — Саеманкелик — каза Нимандър. — Умиращия бог… когото ще намерим в Бастион. Сивокосият воин изсумтя. — Нищо не се променя. — Разбира се, че се променя — подхвърли Скинтик, без да се обръща. — Непрекъснато става все по-лошо. — Това е илюзия — отвърна Каллор. — Вие Тайст Андий би трябвало да знаете това. Това, че усетът ви за нещата се влошава, идва от стареенето. Виждаш повече и това, което виждаш, воюва със спомените ти как са били нещата някога. — Глупости. Стари пръдни като теб казват това, защото им изнася. Надяваш се да ни накараш да спрем пътя си и да не правим нищо, което значи, че драгоценното ти статукво ще се задържи по-дълго — достатъчно, за да доживееш живота си в удобството, което мислиш, че си заслужил. Не искаш да приемеш, че си виновен за каквото и да било, затова ни казваш, че нищо не се променя. — Ах, пламът на младостта. Може би един ден, паленце, ще си стар — стига глупостта ти да не те убие дотогава — и аз ще те намеря, някъде. Ще седиш на каменните стъпала на някой изоставен храм или — още по-лошо — под величествения паметник на някой мъртъв крал. Загледан как младите бързат насам-натам. Ще седна до теб и ще попитам: „Е, старче, какво се промени?“ А ти ще примижиш, ще подъвчеш беззъби венци, ще се изплюеш и ще поклатиш глава. — Вечно ли се каниш да живееш, Каллор? — Да. — А ако глупостта ти те убие? Каллор се ухили дивашки. — Все още не е. Скинтик погледна през рамо с грейнали очи и изведнъж се разсмя. — Променям мнението си за тебе. — Умиращия бог открадна душата на Клип — каза Нимандър. — Отиваме, за да я върнем. — Желая ви късмет. — Ще ни трябва, предполагам. — Не съм от тези, които помагат, Нимандър — рече Каллор. — Дори на близки на Рейк. — И добави: — Особено на близки на Рейк. — Какво те кара да мислиш, че… Мъжът го прекъсна със сумтене. — Виждам него във всички вас, освен в празния, когото наричате Клип. Запътили сте се към Корал. Или поне сте се били запътили натам, преди да ви се наложи това отклонение. Кажете ми, какво си представяте, че ще се случи, когато намерите своя славен баща? Ще протегне ли съвършената си длан, за да погали челата ви, да ви благослови с дара на съществуването? Ще му благодарите ли за привилегията, че сте живи? — Какво знаеш ти за това? — попита Нимандър настръхнал и усети горещината, зачервила лицето му. — Аномандър Рейк е гений в започването на нещата. Проблемът му е в довършването им. „Ах, това пари като истина. Каллор, ти току-що жегна душата ми. Черта, която съм наследил от него значи? Логично е.“ — А когато му заговоря за теб, Каллор, той ще знае ли името ти? — Дали сме се познавали? Да, познавахме се. Дали харесваше компанията ни? Ще трябва да попиташ него за това. Каладън Бруд беше по-прост, по-лесно можеше да се оправи човек с него. Само пръст и камък. Колкото до К’азз… е, ще науча повече, когато най-сетне го срещна тоя кучи син. — Не знам тези имена — каза Нимандър. — Каладън Бруд. К’азз. — Не е особено важно. Бяхме съюзници в две-три войни, нищо повече. А може би някой ден отново ще сме съюзници, кой би могъл да каже? Когато някой могъщ враг ни принуди отново да се съберем в един лагер, на една и съща страна. — Сякаш се замисли за миг за това, след което отрони: — Нищо не се променя. — В Корал ли се връщаш тогава? Където е нашият баща? — Не. Допускам, че на прахта, която вдигнах тогава, ще й трябват няколко века, докато улегне. — Канеше се да добави още нещо, но вниманието му се отвлече и той мина пред Нимандър, с което го принуди да спре, и отиде до северната страна на пътя. — И аз го забелязах това — измърмори Скинтик и също спря. На петдесетина крачки от пътя, малко зад ивицата отвратителни растения и увитите в парцали фигури, се открояваше руина. Само една от стените на четвъртитата, подобна на кула постройка все още се издигаше на височина човешки бой. Камъните бяха огромни, наместени без хоросан. Дървета от някакъв вид, какъвто Нимандър не беше виждал никога, бяха пуснали корени на стените и дългите им дебели въжета бяха пропълзели като змии надолу до земята. Клоните, голи като скелети, се протягаха хоризонтално във всички посоки, стиснали по шепа черни, жилави като кожа листа. Ненанда беше спрял фургона и сега всички оглеждаха развалината, която толкова бе привлякла вниманието на Каллор. — Старо изглежда — промълви Скинтик, улови погледа на Нимандър и намигна. — Джагът — заяви Каллор. И тръгна натам. Нимандър и Скинтик го последваха. Браздите в нивата бяха избелели, мъртви, както и противните растения. Дори ужасните облаци насекоми ги нямаше. Каллор пристъпи между два от труповете, но нямаше достатъчно празнина, така че се пресегна с двете ръце и бутна коловете. От основата блъвна прах, двете плашила се смъкнаха, откачиха се и рухнаха на земята. Воинът продължи напред. — Можем да се надяваме — промълви Скинтик, когато двамата с Нимандър закрачиха след него. — На какво? — Да реши, че Умиращия бог не му харесва. Да премисли и да направи нещо по въпроса. — Смяташ, че е чак толкова могъщ? Скинтик го погледна накриво. — Когато каза, че е бил съюзник с Аномандър и ония другите, не звучеше като да е бил прост войник или низш офицер в нечия армия, нали? Нимандър се намръщи и поклати глава. Скинтик продължи: — По-скоро говореше… като за равни. — Да. Но това е без значение, Скин — той няма да ни помогне. — Не се надявах на това. По-скоро да реши да направи нещо по свои лични причини, но нещо, което в края на краищата да ни реши проблема. — Не бих заложил и петак на това, Скин. Приближиха се до развалините и се смълчаха. Колкото и да беше порутена, кулата все пак изглеждаше внушителна. Въпреки свирепия слънчев зной въздухът беше някак щипещ и злокобно студен. От най-високата стена се издаваше част от таван, малко под най-горния ред камъни, който се протягаше без никаква друга видима опора и хвърляше дълбока сянка върху пръстения под. Срещуположната стена стигаше едва колкото да обхване тесен сводест вход. Пред този вход и леко встрани имаше тумбест глинен съд, в който бяха поникнали няколко рехави растения с клюмнали листа, толкова не на място сред цялата атмосфера на запуснатост, че Нимандър ги зяпна с неверие. Каллор отиде пред входа, смъкна едната си плетена метална ръкавица и плесна с нея обраслата с корени рамка. — Ще ни поздравиш ли? — попита високо, с твърд тон. Отвътре се чу смътно шумолене, последвано от тънък хриплив глас: — Трябва ли? — Ледът отдавна си отиде, Джагът. Равнините са сухи и пусти. Дори прахта на Т’лан Имасс е издухана. Не искаш ли да узнаеш нещо за света, който тъй дълго си пренебрегвал? — Защо? Нищо не се променя. Каллор хвърли доволна усмивка към Нимандър и Скинтик, след което отново се обърна към тъмния вход. — Ще ни поканиш ли вътре, Джагът? Аз съм Върховният… — Зная кой си, о, Господарю на безсилието. Кралю на пепелищата. Владетелю на Мъртвите земи. Роден за слава и прокълнат да я унищожава всеки път. Убиецо на блянове. Рушителю на… — Добре, добре. Достатъчно. Не съм аз този, който живее в руини. — Не, но винаги ги оставяш след себе си, Каллор. Хайде, влезте, ти и твоите двама Други. Поздравявам ви като гости, тъй че няма да изтръгна живота ви и да погълна душите ви със звънлив смях. Не, просто ще ви направя чай. Нимандър и Скинтик пристъпиха след Каллор в мрака. Въздухът беше студен, камъните — обвити в бял, прошарен с кехлибарени жилки скреж. Там, където трябваше да са другите две стени, се издигаха черни лъскави прегради от някакво неизвестно вещество и да се загледаш в тях дълго означаваше да се замаеш — Нимандър едва не залитна напред, но Скинтик го задържа и му изшепна: — Не обръщай внимание на леда, братовчеде. Лед. Да, беше точно това. Изумително прозрачен лед… Пред малко огнище се беше присвила фигура. Дългопръстите ръце окачаха почерняло котле на куката над жаравата. — Изядох последните печени сладкиши, за жалост. — Думите се изсипаха монотонно изпод широката черна плъстена шапка. — Повечето просто подминават. Нищо интересно не виждат. Никой не се е доближил да се възхити на градината ми. — Градината ти? — учуди се Скинтик. — Да. Малка е, знаеш ли. Скромна. — Гърнето с двете цветя. — Точно така. Лесна за оправяне. Всичко по-голямо и плевенето ще те побърка, разбираш ли. — Отнема цялото време — подхвърли Каллор, докато оглеждаше наоколо. — Точно така. Дълъг каменен олтар с грижливо сгънати бели кожи служеше за легло на джагъта. Близо до него имаше писалище, дървото беше почерняло, а столът пред него беше с висок гръб и тапициран с еленова кожа. В една ниша в най-високата стена стоеше триног сребърен свещник, окислен до черно. Свещи от пчелен восък мъждукаха с треперлива жълта светлина. До олтара беше подпрян огромен меч в ножница, с кръстата дръжка, дълга колкото детска ръка. Оръжието бе обвито в гъста паяжина. — Знаеш името ми — каза Каллор. — Но аз още не съм чул твоето. — Вярно е. Нещо опасно се промъкна в гласа на Каллор, когато заяви: — Държа да знам името на своя домакин. — Веднъж, преди много време, пред мен дойде един вълчи бог. Кажи ми, Каллор, разбираш ли естеството на зверските богове? Не, разбира се. Ти си само един звяр, в обидния смисъл — обиден за зверовете сиреч. И тъй, защо най-древните богове на този свят са били, всички до един, зверове? — Въпросът не ме интересува, джагът. — А отговорът? — Имаш ли отговор? Ръцете се пресегнаха, вдигнаха котлето от куката и пара обви дългите пръсти. — Това трябва да се позапари малко. Необичаен ли съм в склонността си да отбягвам такива преки въпроси? Черта, присъща изключително на джагътите? Едва ли. Знанието може да е безплатно; гласът ми — не. Скъперник съм, уви, макар че невинаги съм бил такъв. — Тъй като не виждам особена ценност точно в това, няма да се пазаря с теб — каза Каллор. — А, ами Другите с теб? Те дали няма да се интересуват? Скинтик се покашля и рече: — Високопочитаеми, не притежаваме нищо ценно за особа като теб. — Твърде скромен си, Тайст Андий. — Нима? — Всяко същество е възникнало от същество не от своя вид. Истински повод за удивление, чудо, изковано в пламъците на хаоса, защото всъщност хаосът шепне в нашата кръв, какъвто и да е цветът й. Само ако одраскам кожата ти, толкова леко, че да оставя само една мигновена резка, това, което ще взема от теб под нокътя си, съдържа цялата истина за теб, за живота ти, дори за смъртта ти, стига да не пострадаш от насилие. Код, ако предпочиташ, привидно точен и подреден. И все пак хаосът кипи. При всичките ти прилики с твоя баща нито ти, нито тъй назованият Нимандър, нито който и да е от вашите братя и сестри не е идентичен на Аномандър Драгнипурейк. Отричаш ли това? — Разбира се, че не… — За всеки вид звяр съществува първи такъв звяр, по-различен от родителите си, отколкото останалите му събратя, от който с времето възниква нова порода. Е ли тогава този първороден бог? — Ти говореше за вълчи бог — каза Скинтик. — Започна да ни разказваш история. — Така беше. Но трябва да ви накарам да разберете. Въпрос на същности. За да видиш вълк и да знаеш, че е чист вълк, трябва да притежаваш образа на чист вълк, на съвършен вълк. — Нелепо — изсумтя Каллор. — Виждаш непознат звяр и някой ти казва, че е вълк — и от този спомен, а може би и няколко други след него, си създал своя образ на вълк. В моите империи философи бълваха такива глупости столетия наред, докато, разбира се, накрая ми омръзнаха и заповядах да ги изтезават и екзекутират. Откъм изгърбения джагът се чу странен, приглушен звук. Нимандър видя, че раменете му се тресат, и разбра, че древното същество се смее. — Убил съм и няколко джагъта — каза Каллор. Не като похвала, просто заявление. Предупреждение. — Чаят е готов — каза домакинът им и наля тъмната течност в четири глинени чаши, които Нимандър не бе забелязал досега. — Може би се чудите какво правех, когато вълчият бог ме намери. Бягах. Предрешен. Бяхме се сбрали, за да затворим един тиран, но съюзниците ни се обърнаха срещу нас и продължиха избиването. Мисля, че може би съм прокълнат винаги да се оказвам на неподходящото място в неподходящия момент. — Съюзници Т’лан Имасс — каза Каллор. — Толкова по-зле, че така и не са те намерили. — Крон, кланът Бек’атана Илк, които обитаваха Стръмнините над Гневното море. Четиридесет и трима ловци и Гадател на кости. Те ме намериха. Скинтик клекна да вземе две от чашите, изправи се и подаде едната на Нимандър. Парата, вдигаща се от чая, беше омайваща, с лека нотка на мента, карамфил и още нещо. Вкусът бе стипчив. — Моята къде е? — попита сърдито Каллор. — Щом трябва да слушам това същество, ще пия от чая му. Усмихнат, Скинтик му посочи другите две чаши, чакащи на пода. Джагътът отново се изсмя тихо. — Раест беше името на тирана, когото надвихме. Едно от моите по-неприятно арогантни деца. Не оплаках падането му. Във всеки случай, за разлика от Раест, никога не съм бил от перчещите се. Признак на слабост е да блестиш ослепително със силата си. Жалка липса на самочувствие. Нужда, която те подронва. Аз бях много по-… уверен. Вече бе задържал вниманието на Каллор. — Убил си четиридесет и трима Т’лан Имасс и един Гадател на кости? — Избих ги всички. — Джагътът бавно отпи от чашата си. — Само малцина Т’лан Имасс… — Интонацията му уподоби съвършено казаното от самия Каллор преди малко. — Кажете, прочие, харесва ли ви моето жилище? Градината ми? — Самотата те е побъркала — каза Каллор. — Иска ти се вече да научиш всичко за това, нали, о, Господарю на провалите? Пий от чая, да не се обидя. Озъбен, Каллор се наведе да вземе чашата си. Лявата ръка на джагъта се стрелна и сграбчи Каллор за китката. — Ти нарани онзи вълчи бог. Нимандър зяпна, като видя как старецът се заизвива, за да се освободи. Вените изпъкнаха на скулата, мускулите на челюстта се издадоха под брадата. Но пускане нямаше. Сбръчканата зелена ръка дори не трепна. — Когато разсипваше своето царство — продължи джагътът. — Нарани го ужасно. — Пусни ме — изхриптя Каллор. И с другата си ръка посегна назад за дръжката на меча си. Лявата ръка на джагъта изведнъж се отдръпна. Каллор залитна назад и Нимандър видя белия отпечатък от пръсти, обкръжил китката на стария воин. — Един домакин не се държи така. Принуждаваш ме да те убия. — О, я по-кротко, Каллор. Тази кула някога беше Азат. Да я събудя ли за теб? В почуда, Нимандър видя как Каллор отстъпи назад към входа с оцъклени очи на сбръчканото пребледняло лице, на което бавно се изписа разбиране. — Готос, какво правиш тук? — Къде другаде да бъда? А сега остани отвън — тези двама Тайст Андий трябва да заминат за малко. От стомаха на Нимандър се надигна топлина. Погледна в паника Скинтик. Приятелят му бавно се смъкваше на колене. Празната чаша в ръката му падна, изтъркаля се по влажната земя. Нимандър зяпна джагъта. — Какво си направил? — Само необходимото. Каллор изръмжа, обърна се рязко и закрачи към изхода. Подхвърли през рамо: — Няма да чакам дълго. Очите на Нимандър отново бяха привлечени от ледените стени. Черни дълбини, а вътре в тях се движеха смътни фигури. Залитна, протегна ръце напред… — О, не пристъпвай там… А след това пропадаше напред, ръцете му пронизваха стената пред него без никаква съпротива. — Нимандър, недей… Чернота. Десра заобиколи фургона и спря до впрегнатия вол. Отпусна ръка на гърба му, усети топлината на животното, вълнистите гънки по кожата при всяко трепване от хапещите мухи. Наведе се да погледне окото му и се смая, като видя колко нежни са миглите му. „Трябва да приемаш света такъв, какъвто е.“ Последните думи на Андарист към нея, преди да го вземе светът. Не беше трудно. Хората или имаха сила, или нямаха. Слабите будеха в нея отвращение, примесено с мрачно презрение. Ако изобщо избираха, то изборът им винаги се оказваше грешен. Оставяха се светът да ги сломява непрекъснато, а после се чудеха — с помръкнали очи като на този вол — защо е толкова жесток. Но не в света беше проблемът, нали? Проблемът беше в непрекъснатото изпречване на пътя на побеснялата чарда. Проблемът бе, че не учеха нищо от каквото и да било. _Нищо._ Слабите хора бяха повече от силните. Слабите бяха легион. Някои просто не бяха достатъчно умни, за да се справят с нещо повече от непосредствените нужди: да засееш нивата, да ожънеш и занесеш ожънатото на гумното, да нахраниш добитъка. Детето да отгледаш, монета да скъташ за следващата делва с ейл, за следващата торбичка д’баянг. Не виждаха оттатък хоризонта. Не виждаха дори съседната долина. Светът отвън бе мястото, откъдето идваха разни неща, неща, които носят неприятности, които разбъркват добре подредения живот. Мисленето не ги интересуваше. Дълбочините бяха плашещи, дългите пътища бяха безцелно пътуване, в което човек може накрая да се изгуби и да умре, свит в крайпътната канавка. Толкова много слаби бе виждала. Умираха несправедливо с хиляди. С десетки хиляди. Умираха, защото се кланяха на невежеството и вярваха, че този сляп бог би могъл да ги спаси. Сред силните едва малцина заслужаваха внимание. Повечето бяха насилници. Заплахите им бяха физически или емоционални, но целта — същата: да накарат жертвата да се чувства слаба. И самоналожената задача на тези насилници бе да убедят колкото може повече хора, че те са по рождение слаби и че животът им е нищожен и жалък. А станеше ли това, насилникът заявяваше: „Правете каквото аз кажа и ще ви пазя. Аз ще бъда силата ви… освен ако не ме разгневите. Ако ме разгневите, ще ви тероризирам. Може дори да ви убия.“ Много имаше от тези кучи синове, със свински очички, нагли момченца в големи тела. Или гадни кучки с рибешки очи — макар че тия, след като докажеха на жертвите си колко са слаби, излочваха всичката пролята кръв. Нежни езичета пърхаха навътре-навън. Имаше ги физическите насилници и емоционалните насилници, и едните, и другите се наслаждаваха от унищожаването на живот. Не, за тях тя нямаше време. Но съществуваха други, чиято сила бе от много по-рядък вид. Не бяха лесни за намиране, защото не разкриваха нищо. Те бяха кротки. Често вярваха, че са много по-слаби, отколкото всъщност бяха. Но притиснеш ли ги твърде силно, се изненадваха от себе си, като откриваха, че не могат да отстъпят нито крачка повече, че в душите им се е издигнала стена, неподатлива преграда, която не може да бъде премината. Да намериш такъв като тях бе най-скъпоценното откритие. Десра неведнъж си бе играла на насилник, повече от досада, отколкото заради нещо друго. Излочила беше своя дял кръв. Като нищо можеше да направи същото с този тук, Клип — стига изобщо да се върнеше при тях, а нямаше гаранция за това. Да, щеше да използва него и други като него, които си въобразяваха, че са силни, но всъщност бяха слаби — или поне тя щеше да го докаже, рано или късно. Вкусът на тяхната кръв определено не беше по-чист, нито по-сладък. Но в края на краищата тя бе направила своето откритие. Открила беше един, чиято сила е абсолютна. Пред него самата тя се чувстваше слаба, но по един крайно приятен, крайно удовлетворителен начин — пред него тя можеше да отстъпи каквото поиска, без страх, че един ден той ще го използва срещу нея. Не и този. Не и Нимандър Голит. Десра видя как Каллор излезе от руините. Развълнуван беше и му личеше отдалече. Закрачи между плашилата — дългата ризница шумолеше — и излезе на пътя. Стигна до фургона, стъпи с крак на дървената спица, след което спря и погледна Клип. — Тоя глупак трябва да го изхвърлите — измърмори на Аранта, която седеше до Клип, изпънала тънко парче плат над лицето му, за да го пази от слънцето. В отговор тя само се усмихна. Десра изгледа намръщено стареца. — Къде са другите? — Да. Другите — изсумтя Каллор. — Е? Той се надигна над ритлите. — Джагътът реши да ги използва… за тяхно нещастие. „Да ги използва?“ Ненанда се извърна рязко на капрата. — Какъв джагът? Но Десра вече се беше обърнала и тичаше през канавката и изсъхналото поле. Между съборените плашила… „Та кой е този Умиращ бог?“ Скинтик, който познаваше себе си добре, който знаеше, че въображението му е най-смъртоносното оръжие, което използва срещу себе си, който знаеше, че при всяка ситуация може да се изсмее — да се гмурне в дълбините на абсурдността в отчаян опит да спаси разума си, — усети, че се събужда върху някаква прашна варовикова платформа, не повече от двадесет крачки широка. Беше обкръжена от маслинови дръвчета, горичка от стари изкривени стволове и тъмни набръчкани листа, дърветата — отрупани с плод. Топъл вятър се хлъзгаше по голото му тяло и правеше — поне засега — слънчевата светлина не толкова потискаща. Въздухът миришеше на сол. Около платформата се издигаха основи на колони. Боядисани бяха в тъмно винено, но боята бе започнала да се лющи, оголвайки грубата жълта скала отдолу. „Кой е този Умиращ бог?“ Главата го болеше. Скинтик бавно се надигна и заслони очи от яркия блясък, но слънчевата светлина отскачаше от камъка и спасение нямаше. Той простена, изправи се с мъка и залитна. Богове, тази болка в главата! Пулсираше, изригваше на ослепителни мълнии зад очите му. „Кой е този Умиращ…“ Под дърветата имаше трупове — всъщност предимно Кости и гнили парцали, туфи коса, черепи с изпъната по тях съсухрена кожа. Яркоцветни някога одежди, странни обувки, лъскави копчета и накити, злато по оголените зъби. Слънцето беше… _зло_. Сякаш зноят му, светлината му по някакъв начин го убиваше, пронизваше плътта му, разкъсваше мозъка му. Ставаше му все по-зле. Изведнъж осъзна, че на този свят няма нито един жив. Дори дърветата умираха. Океаните се изпаряваха и смърт цареше навсякъде. Не можеше да се избегне. Слънцето се бе превърнало в убиец. „Кой е този…“ Можеш да мечтаеш за бъдещето. Можеш да го виждаш като едва разпознаваемо продължение на това, което можеш да видиш наоколо всеки миг. Да го видиш като прогрес, задвижена сила с ослепителен триумф в самия край. Или всеки следващ момент като най-извисения връх, поне до мига, в който се открои следващият връх. Селякът засява, за да подхрани надеждата за благо, за изобилие и за утехата, което идва с предвидимото мироздание, сведено до следващия сезон. Прави възлияния, за да напомни на боговете, че редът съществува. Можеш да мечтаеш, най-малкото, за място за своя син, за своята дъщеря. Кой би искал да остави детето си в свят на гибел, на неизбежно унищожение? И важно ли беше дали смъртта идва като сила, неподвластна на ничий контрол, или като логично следствие от пожелателна глупост? Не, не беше. След като не бе останал никой, който да разсъждава над такива въпроси. Гняв и безумие. Някой тук бе изиграл върховната шега. Засял беше с живот един свят, гледал бе избуяването му, след което бе предизвикал гнева на слънцето. В смъртоносна буря, в мигновено изхранване на отровна светлина — и сезонът на живота бе свършил. Просто така. „Кой е…“ Богът умира, когато умре последният вярващ. Извисява се нагоре, подут и бял, потъва надолу в незрими дълбини. Разпада се на прах. Издухва го поривът на горещия вятър. Отровни лъчи пронизваха мозъка на Скинтик, разкъсваха и последните въжета, които все още го държаха на пристана. И изведнъж той се освободи, понесе се нагоре към небето. Свободен, да, защото вече нищо нямаше значение. Трупащите богатство, детеубийците, насилниците над невинни, всичко това вече не съществуваше. Заклеймителите на несправедливостта, привикналите към жертвеност, вечно оскърбените — нямаше ги. Нищо не беше честно. „Нищо. И точно затова умираш, скъпи боже. Точно затова. Как можеш да направиш нещо друго? Слънцето бушува в ярост!“ „Безсмислено!“ „Всички умираме. Безсмислено!“ „Кой…“ Здрава плесница — и той подскочи, и се събуди. Над него бе надвиснало сбръчкано лице с дълги бивни. Вертикални сиви зеници, бялото на очите — едва видимо. „Като проклет козел.“ — Ти беше лош избор за това — каза джагътът. — Да отвръщаш така на отчаянието със смях. Скинтик зяпна съществото. Не можеше да измисли какво да отвърне. — Има един последен миг — продължи Готос, — когато всяко живо разумно същество осъзнава, че е свършило, че не е сторено достатъчно, че закъснялото умуване не надживява умирането. Недостатъчно беше сторено — вие Тайст Андий разбрахте това. Аномандър Рейк го разбра. Разбра, че да се обитава само в един свят е лудост. За да оцелееш, трябва да се разпръснеш като насекоми. Рейк откъсна хората си от тяхното самодоволство. И заради това бе прокълнат. — Видях… видях един умиращ свят. — Ако това си видял, значи е така. Някъде, някога. На пътищата на Азата един далечен свят пропада в забвение. Угаснал е потенциал. Какво почувства, Скинтик? — Почувствах се… свободен. Джагътът се изправи. — Както казах, лош избор. — Къде… къде е Нимандър? Откъм входа — шум… Десра нахлу в стаята. Видя Скинтик, видя го как бавно се надига от пода. Видя съществото, което трябваше да е Джагът, с дръпнатата назад качулка, оголила зеленикавото нечовешко лице и плешивото теме, с толкова петна по него, че можеше да мине за морска карта на острови с накъсана брегова линия и рифове. Стоеше сред стаята, висок, с вълнен халат. Но Нимандър го нямаше никъде. Очите на джагъта се приковаха в нея за миг, след това той се обърна към една от ледените стени. Тя проследи погледа му. Залиташе в непрогледния мрак, удрян и блъскан безкрайно. Биеха го юмруци, пръсти деряха дълбоки бразди в кожата му. Ръце се стягаха около крайниците му и дърпаха. — Този е мой! — Не, мой! Изведнъж гласове изреваха от всички посоки и една длан се стегна около кръста на Нимандър, вдигна го високо във въздуха. Гигантската фигура, която го понесе, бягаше, ходилата кънтяха като гръм нагоре по стръмен склон, камъни се затъркаляха, отначало тънък поток, след това — грохот от търкалящи се канари; писъци някъде долу. Прах го задави и заслепи. Острото било изхрущя, а след това — още по-стръмно спускане надолу. Сиви облаци се издигаха на валма, лъхна го внезапно искряща топлина, отровни газове защипаха очите, раздраха гърлото му. Запокитиха го върху гореща пепел. Гигантското същество надвисна над него. Нимандър се взря нагоре през сълзите. Видя взряно в него странно детинско лице. Стръмно широко чело зад нагънат челен ръб, от който веждите се сипеха надолу на гъсти валма от светли, почти бели косми. Кръгли гладки бузи, дебели устни, чип нос, бледа издута гуша под закръглената брадичка. Кожата му беше светложълта, очите — смарагдовозелени. Заговори на езика на Тайст Андий. — Аз съм като тебе. И моето място не е тук. Гласът беше тих, детски. Великанът бавно примига, след това се усмихна, лъснаха остри като ками зъби. Нимандър проговори с усилие: — Къде… кои… всички онези хора… — Духове. Пленени като мравки в кехлибар. Но не е кехлибар. Това е кръвта на дракони. — Дух ли си? Огромната глава се поклати за „не“. — Аз съм Древен. И съм изгубен. — Древен. — Нимандър се намръщи. — Така се наричаш. Защо? Раменете се свиха, като разтърсени хълмове. — Духовете ме нарекоха така. — Как се озова тук? — Не знам. Бях се изгубил, разбираш ли? — А преди това? — Бях другаде. Строях неща. От камък. Но всяка къща, която построявах, след това изчезваше — не знам къде. Беше ужасно… отчайващо. — Имаш ли име? — Древен. — Нищо друго? — Понякога издялвах камъка. Да го накарам да заприлича на дърво. Или кост. Помня… залези. Различни слънца, всяка нощ, различни слънца. Понякога две. Понякога три, едното жарко и свирепо, другите — като деца. Бих построил друга къща, ако можех. Мисля, че ако можех това, щях да престана да съм изгубен. Нимандър се надигна. Беше покрит с вулканична прах, толкова ситна, че се изсипваше от него като течна. — Построй къщата си тогава. — Всеки път щом започна, духовете ме нападат. Стотици, после хиляди. Твърде много. — Аз минах през ледена стена. — Споменът изведнъж се върна, силен. — Омтоуз Феллак… — О, ледът е като кръв и кръвта е като лед. Много пътища има за влизане тук. Нито един — за изход. Твоето място не е тук, защото все още не си мъртъв. Ти си изгубен, като мен. Трябва да сме приятели, мисля. — Не мога да остана… — Съжалявам. Паниката кипна, оживяла в душата на Нимандър. Стоеше, затънал до прасците в горещата пепел. — Не мога… Готос. Намери ме. Готос! — Помня Готос. — Веждите на Древния се смръщиха ужасно. — Появяваше се точно преди да положа последния камък. Поглеждаше къщата ми и обявяваше, че е „задоволителна“. Задоволителна! О, как мразех тази дума! Моята пот, моята кръв, а той ги наричаше „задоволителна“! А после влизаше вътре и затваряше вратата, а аз полагах последния камък — и къщата изчезваше! Не обичам Готос. — Не те обвинявам — каза Нимандър, като премълча подозрението, че идването на Готос и изчезването на къщите всъщност са били свързани; че всъщност джагътът ги е… „Събирал ги е. Този Древен строи Къщите на Азат.“ „И е изгубен.“ — Кажи ми — рече Нимандър, — мислиш ли, че има други като теб? Други, там навън, да строят къщи? — Не знам. Нимандър се огледа. Назъбените стени на конуса затваряха пространството. Огромни буци пемза и обсидиан лежаха полузаровени в сивата прах. — Древен, духовете нападат ли те тук? — В моята яма? Не, не могат да се спуснат по страните. — Построй си къщата тук. — Но… — Използвай ръба за основа. — Но къщите имат ъгли! — Направи я кула. — Къща… в кръвта на дракони? Но тук няма залези. „Къща в кръвта на дракони. Какво би могло да се случи? Какво би се променило? Защо духовете му отказват това?“ — Ако ти е омръзнало да си изгубен, построй си къща. Но преди да си я довършил, преди да наместиш последния камък, влез в нея. — Нимандър замълча, огледа се и се изсмя. — Няма да имаш избор. Ще я строиш отвътре навън. — Но тогава кой ще я довърши? Нимандър извърна очи. Беше влязъл в капан тук, може би завинаги. Ако направеше като Готос, ако останеше вътре в къщата и да изчака довършването й, навярно щеше да намери изход. Можеше да тръгне по онези скрити пътеки. И така щеше да обрече това същество да остане тук вечно. Това дете, този зидар. „А това не мога да направя. Не съм като Готос. Не съм чак толкова жесток.“ Чу смях в главата си. Фаед, която врещеше от смях. „Не бъди идиот. Излез. Остави този глупак и неговите тъпи строежи! Той е жалък!“ — Аз ще поставя последния камък — каза Нимандър. — Само гледай да е достатъчно малък, за да мога да го вдигна и да го избутам на мястото му. — Вдигна очи и видя, че великанът се усмихва. И не, вече не приличаше на дете, а в очите му нещо грееше, светлината се изля отгоре и го окъпа. — Друг ставам — каза с дълбок, топъл глас Древният, — _когато строя_. — Измъкни го — каза Десра. — Не мога. — Защо? Джагътът примига като гущер. — Не знам как. Порталът е Омтоуз Феллак, но селението отвъд него е нещо друго. Нищо общо не искам да имам с него. — Но ти си направил този портал. А порталите се отварят от двете страни. — Съмнявам се, че изобщо ще го намери — отвърна джагътът. — Дори да допуснем, че някой ще го пусне толкова близо. — Някой? Кой е там с него? — Няколко милиона окаяници. Десра погледна с гняв Скинтик. — Как можа да допуснеш това? Той плачеше. Успя само да поклати глава. — Не обвинявай тогова — каза джагътът. — Не обвинявай никого. Стават злополуки. — Ти ни упои — обвини го рязко Скинтик, гласът му бе изпълнен с мъка. — Да, уви. И имах своите основания да го направя… но май се провалиха. Ето защо трябва да съм по-прям, а, ох, колко не обичам да съм прям. Когато видите следващия път Аномандър, кажете му от мен ето това: той избра мъдро. Всеки път изборът му беше мъдър. И му кажете, че от всички, които съм срещал, има само един, който е спечелил уважението ми, и това е той. Скинтик изхлипа. Десра се почувства странно потресена от думите на джагъта. — И нещо за вас — добави той. — Не се доверявайте на Каллор. Безпомощна и безсилна, тя пристъпи към ледената стена и се взря примижала в тъмните й дълбини. — Пази се. Тази кръв привлича силно вас, Тайст. И да, тя го усети. Но не беше нещо, на което да се довериш, нещо, на което да обърнеш внимание дори. Беше лъжата, която винаги бе познавала, лъжата за нещо по-добре ето там, пред теб, за отговора на всички въпроси, просто пред теб. _Още една стъпка, и още една. И още една._ Диалогът на времето с живите, а времето беше измамно същество, лъжец. Времето обещаваше всичко и не носеше нищо. Тя се взря в мрака. И й се стори, че улови движение — дълбоко, дълбоко вътре. — На Джагът не може да се вярва — заяви Каллор, загледан мрачно към снишаващото се слънце. — Особено на Готос. Аранта се вгледа в древния воин с нетрепващ поглед и макар той да отбягваше очите на сестра й, за Кедевис беше ясно, че Каллор се чувства като под обсада. Женското внимание, този неумолим бараж от хладна преценка, пред който и воин може да потръпне от страх. Но това беше мимолетно разсейване, знаеше тя. Нещо се беше случило. Десра се беше втурнала в развалините и не се беше върнала. Ненанда пристъпваше нервно на място, без да откъсва очи от рухналата сграда. — Някои богове са родени, за да страдат — каза Каллор. — Най-добре ще е да тръгнете право за Корал. Накарайте Аномандър Рейк да отприщи своята мощ срещу Умиращия бог, щом връщането на този ваш Клип ви е толкова важно. Най-малкото ще получите възмездие. — А защо възмездието е толкова важно? — попита Кедевис. — Защото често е единственото, което ти остава — отвърна Каллор, присвил очи на запад. — Затова ли те гонят? Той се обърна и я изгледа. — Че кой ще ме гони? — Някой. Това поне е очевидно. Или греша? — Не грешиш, сестро — заговори Аранта от фургона. — Но пък него винаги са го гонили. Можеш да го видиш в очите му. — Радвай се, че все още сте ми полезни донякъде — изръмжа Каллор. Кедевис забеляза гневния поглед на Ненанда в гърба на воина. Колко време беше изтекло? Дни, навярно и седмици. Нимандър стоеше и гледаше как зидарят гради своята кула. Оформяше камъка с юмруци, с помощта на кръгли каменни чукове, намерени някъде, с увити в кожа дървени млатила, с които оглаждаше ръбовете на пемзата за цокъл, с който бе решил да „олекоти стените“. За да побере великана, кулата трябваше да е огромна, с четири или повече етажа до тавана. „Направена с кръвта на дракони, стъклото, което тече, пемзата, която се пени със смъртния дъх. Кула, да, но също и паметник, надгробен знак. Какво ще се получи от това? Не зная. Умен беше с тази идея, Нимандър. Твърде умен, за да останеш тук. Трябва да напуснеш, когато кулата изчезне, трябва да си вътре в нея. Аз ще остана.“ Повтаряха този спор отново и отново и всеки път Нимандър надделяваше, не с гениални аргументи, не позовавайки се на егоистичните желания на Древния (защото се оказа, че той няма такива), а само с отказа си да се предаде. Нищо важно не го очакваше в края на краищата. Ненанда можеше да преведе останалите — той вече се добираше до някаква своя мъдрост, придобиваше сдържаност и със Скинтик и Кедевис, които да го напътстват, щеше да се справи добре. Поне до Корал. Нимандър беше изгубил твърде много битки — това сам го виждаше. Усещаше всяка рана все още отворена, все още кървяща. Това място щеше да му даде време да се изцери, стига това изобщо да беше възможно. Колко дълго? „Защо не вечност?“ Обкръжаваше ги хор от ридания, армия от духове се валяше в пепелта и прахта в подножието на вулканичния конус. Оплакваха края на света, сякаш този свят ги устройваше чудесно, след като явно не ги устройваше, щом всеки от тях бленуваше да върне плът и кости, кръв и дъх. Мъчеха се да щурмуват склона, но кой знае защо, се проваляха непрекъснато. Нимандър помагаше с каквото можеше, носеше сечива, но най-често седеше в меката прах, без нищо да вижда, чуваше само жалните ридания извън издигащата се стена на кулата. Не изпитваше нито жажда, нито глад и бавно го напускаше желание, амбиция — всичко, което можеше да е било важно преди. Мракът около него се усилваше, докато не остана само светлината от неестественото сияние на пемзата. Светът се стесняваше… Докато… — Един камък остава. Този камък. Основата на този нисък прозорец, Нимандър, близо до теб е. Ще ти помогна да се изкатериш и да излезеш навън — после намести камъка, ето така… но ми кажи, моля те, защо не можем да напуснем и двамата? Аз съм вътре в кулата. Ти също. Ако наместя камъка… — Древен — прекъсна го Нимандър. — Ти почти привърши тук. Къде е Готос? Изненадан поглед и: — Не знам. — Не смее да влезе в този свят според мен. — Може би е така. — Дори не знам дали това ще подейства — дали ще ти осигури изход. — Разбирам, Нимандър. Остани вътре с мен. Все ще наместя камъка някак. — Не знам къде ще те отнесе кулата — отвърна Нимандър. — Обратно в твоя свят, където и да е той, може би — но не и в моя роден. Нищо не знам. Освен това ти издяла това, за да бъде наместено отвън — ъглите… — Мога да го преоформя, Нимандър. „Не мога да замина с теб.“ — С това, че открих къде си ти, Древен, аз се изгубих. Ти си зидарят, създателят на къщите. Това е твоята задача. Мястото ти не е тук. — И твоето също. — Нима? Отвън има духове на Тайст Андий. И на Тайст Едур. Дори на Лиосан. На падналите в първите войни, когато са изригнали от всяка порта, за да убиват и да гинат. Чуй ги там, отвън! Сключили са мир помежду си — чудо, и аз с радост бих го споделил. — Ти не си призрак. Те ще те вземат. Ще се сбият за теб, начало на нова война, Нимандър. Ще те разкъсат на парчета. — Не, ще се разбера с тях, ще ги вразумя… — Не можеш. Отчаяние обзе Нимандър, щом осъзна истината в думите на Древния. Дори тук не беше желан. Дори тук щеше да донесе унищожение. „И все пак, когато ме разкъсат, ще умра. Ще стана точно като тях. Кратка война.“ — Помогни ми да изляза през прозореца. — И той се покатери на грубия перваз. — Както желаеш. Разбирам, Нимандър. „Да, може би разбираш.“ — Нимандър? — Да? — Благодаря ти. За този дар, че можах да създам. — Следващия път, когато срещнеш Готос — каза Нимандър, докато приятелят му го избутваше през портала, — го фрасни в муцуната заради мен. Ще го направиш ли? — Да, още една добра идея. Ще ми липсваш. Ти и твоите добри идеи. Краката му се хлъзнаха в гъстата вулканична прах. Пресегна се в паника, за да се задържи на ръба на прозореца. Отзад и долу зареваха гласове, обзети от внезапен глад. Усещаше страстта им, кипнала, за да го погълне. Горе от прозореца се чу тежко скърцане и последният камък се показа, с края напред, и застърга, щом го избутаха навън. Изненада Нимандър. Тежестта затисна пръстите му, където се бе задържал, и той изруга от болка, върховете им бяха премазани, и когато издърпа едната си ръка, ноктите останаха под камъка и закапа кръв. Заопипва в паника да се хване пак, изкрещя и издърпа другата си ръка. Богове, как щеше да се справи с това? С две осакатени ръце, без здрава опора за краката и с обезумялата тълпа, пъплеща към него? Камъкът неумолимо се провираше навън. Той го подпря с рамо и усети как огромната тежест се намести. Ръцете му започнаха да треперят. Камъкът вече се беше показал достатъчно и той се пресегна с една ръка и започна да избутва настрани по-близкия край на хлъзгавия от кръвта блок обсидиан. Виждаше умело издяланите ръбове, плоскостите и как всичко щеше по някакъв начин, колкото и невъзможно да изглеждаше, да се намести съвършено. Избутване… още малко… съвсем малко… почти на място… Хиляди, стотици хиляди — буря от гласове, писъци на отчаяние, на безсилие, неописуем ужас… „Стига! Спрете, моля ви! Спрете!“ Силите му свършваха. Нямаше да може да се справи. Не можеше да издържи повече… с хлип се пусна от ръба и в последния миг, докато залиташе, натисна с две ръце, намести камъка… и вече пропадаше, погълнат от лавината пепел, камъни и жулещи кожата ръбати блокове пемза. Търкаляше се надолу по склона, заровен под все повече отломки. Пламнал. Полузадушен. Заслепен… и нещо се вкопчи в едната махаща безпомощно ръка, здраво, една, после две ръце — малки, женски ръце. Рамото му пламна от болка, щом ръцете стиснаха още по-силно и го задърпаха. Рухващият склон го теглеше със себе си, жаден да го отнесе — вече разбираше нуждата му, съчувстваше дори, да, и искаше да се предаде, да се остави, да изчезне под срутващия се мрак. Ръцете го повлякоха навън. Задърпаха го за едната окървавена ръка. Бурята от гласове се развихри отново, вече по-близо, прииждаше. Хладни пръсти задраскаха в ботушите му, нокти се впиха в глезените му и о, колко му беше все едно, нека го вземат, нека… А след това се изтърколи върху влажна земя. Сумрак и тишина — и хриплив, изненадан дъх над него. Превъртя се на гръб, закашля, устата му бе пълна с лепкава пепел. Очите му пареха… Десра бе коленичила над него, навела глава, с изкривено от болка лице. Държеше ръцете му в скута си, като две прекършени крила. Скинтик притича и се наведе до него. — Помислих, че… тя… — Колко дълго? — попита Нимандър. — Как сте могли да чакате толкова дълго? Клип… — Какво? Беше едва няколко мига, Нимандър. Десра… тя влезе… видя… видя те в леда… Огън изгаряше пръстите му, мяташе пламъци нагоре по дланите и в китките, съскаше яростно нагоре по костите. Прясна кръв капеше от полепналите с прах рани на мястото на ноктите. — Десра? — простена той. — Защо? Тя го погледна твърдо. — Още не сме свършили с теб, Нимандър. О, не. Още не. — Проклет глупак — измърмори Готос. — Онзи го пазех за по-късно. А сега е свободен. Нимандър се извъртя. — Не можеш просто да си _събираш_ хора! Като лъскави камъчета! — Че защо не? Искам да кажа, че онзи ми трябваше. Сега има Азат в кръвта на дракони… — Пролятата кръв… кръвта на мъртви дракони… — И ти смяташ, че разликата е важна? О, горкият аз, и моето вечно безумие! — С рязък жест той нахлузи качулката си, обърна се и седна на трикракото столче пред огнището в поза досущ като онази, в която Нимандър, Скинтик и Каллор го бяха заварили при влизането си. — Ти си идиот, Нимандър. Драконите не играят игри. Разбираш ли ме? Драконите не играят никакви игри! Ах, отчаян съм. Или щях да съм, ако ме интересуваше чак толкова. Но не, просто ще омеся царевични питки. Но с никого няма да ги деля. — Време е да си ходим — каза Скинтик. Да, това поне бе очевидно. — Идват — каза Каллор. Кедевис погледна, но не можа да зърне никакво движение в сумрака при входа на развалината. — Вече е много късно за път — ще трябва да лагеруваме тук. Направи ни хубаво ядене, Аранта. Ненанда, ти наклади огън. Цяла къща от пръчки да пламне — това ще накара Готос да трепне, надявам се. Да, привлечете го тук през нощта, за да мога да го убия. — Не можеш да го убиеш — заяви Аранта и се изпра ви във фургона. — О? И защо не? — Трябва да поговоря с него. Кедевис видя как сродницата й слезе от фургона, оправи гънките на халата си и закрачи към развалините. А Скинтик вече се бе появил там, крепеше Нимандър, чиито ръце бяха почернели от кръв. Зад тях излезе и Десра. — Тая кучка, сестра ти, е идиотка — изръмжа Каллор. Кедевис не сметна за нужно да отвръща. — Ще говори с Готос — защо? Какво изобщо биха могли да си кажат? Кедевис сви рамене и се обърна. — Мисля аз да се заема с готвенето. Капитана умираше, взрян в гигантския воин. Седяха на вълнени одеяла — това на Капитана вече бе подгизнало от кръв. Кръв, която сякаш изтичаше цяла вечност, все едно че тялото му бе само една черупка, строшена и разтворена, и кръвта бликаше навън, изцеждаше се от раните, които нямаше никога вече да се затворят. Осъзна, че отново е там, откъдето бе започнал. Обкръжен от богатство този път, не от пясък, кал и прах край засъхнало речно корито, но имаше ли всъщност някаква разлика? Явно — не. Само умиращ може да се изсмее на тази истина. Вече разбираше, че има много неща, на които само умиращият може да реагира с искрена насмешка. Като този воин възмездител, седнал кръстато, изгърбен и навъсен срещу него. Между двамата тлееше малък трикрак мангал. Върху жаравата бе поставено котле и подправеното вино в него димеше, изпълваше въздуха в стаята със сладостен аромат. — Ще трябва да избиеш някои от вътрешните стени — каза Капитана. — Накарай робите да ти направят ново легло, достатъчно дълго, а и други мебели също. — Не слушаш — каза великанът. — Ядосвам се, когато хората не слушат. — Ти си моят наследник… — Не. Не съм. Робството е мерзост. Робството е това, което тези, които мразят, причиняват на другите. Те мразят себе си. Мразят, за да се изкарат различни, по-добри. Ти. Казал си си, че имаш правото да притежаваш други хора. Казал си си, че те са по-низши от теб, и си помислил, че оковите могат да го докажат. — Аз обичах робите си. Грижех се за тях. — Много място за гузна съвест има в ядрото на омразата — отвърна воинът. — Това е моят дар… — Всеки се опитва да ми поднася дарове. Отхвърлям ги всичките. Вярваш, че твоят е великолепен. Щедър. Ти си нищо. Империята ти е жалка. Познавал съм селски псета, които бяха по-големи тирани от теб. — Защо ме изтезаваш с такива думи? Аз умирам. Ти ме уби. И все пак не те мразя заради това. Не, правя те свой наследник. Давам ти своето кралство. Моята армия ще изпълнява заповедите ти. Всичко вече е твое. — Не го искам. — Ако не го вземеш ти, ще го вземе някой от офицерите ми. — Това кралство не може да съществува без робите. Твоята армия няма да е нищо повече от поредната банда разбойници, тъй че все някой ще ги подгони и ще ги унищожи. И всичко, което си се опитал да съградиш, ще бъде забравено. — Изтезаваш ме. — Казвам ти истината. Нека офицерите ти да дойдат да ме убият. Ще ги унищожа всички. И ще разпръсна армията ти. Кръв по тревата. Капитана се взря в това чудовище и разбра, че не може да направи нищо. Потъваше в меките възглавници и дъхът му ставаше все по-плитък. Бе загърнат в халати и кожи, но по-топло не му ставаше. — Можеше да излъжеш — прошепна той. Последните му думи. Карса погледа още за миг мъртвото лице. След това потропа с юмрук по дървената врата вляво. Тя се открехна. — Всички да напуснат този впряг — заповяда Карса. — Вземете каквото искате — но нямате много време. После огледа останките от богатия пир, който бе погълнал — докато Капитана само гледаше, самодоволен като богат баща дори докато умираше. Но Карса не беше неговият син. Нито негов наследник, каквото и да искаше този глупак. Беше тоблакай. Теблор. И далече на север го чакаше неговият народ. Беше ли готов за тях? Беше. Щяха ли те да са готови за него? Навярно не. Чакаше го дълъг път — в това жалко кралство нямаше и един кон, който да е пригоден за него. Замисли се за младостта си, за онези ярки сурови дни, пълни със знамения, когато всеки стрък трева бе наситен със смисъл… но всички тези неща бе сътворил само младият ум. Все още неповехнал от слънцето, все още необрулен от вятъра. Пространства трябваше да се прекосят. Врагове да бъдат надвити с дрезгавите викове на свиреп триумф и кръвта да се плиска във въздуха. Някога, вече толкова отдавна сякаш, той беше тръгнал на път, за да намери слава. Ала беше открил, че славата изобщо не е това, което си беше представял. Беше жестока истина, която спътниците му тогава бяха разбрали много по-добре, нищо, че той беше Бойният главатар. И все пак те се бяха оставили да ги притегли след себе си и заради това бяха загинали. Силата на волята на Карса ги беше надвила. Какво можеше да се научи от това? Следовниците ще следват дори до смъртта си. Някаква слабост имаше в такива хора — готовността да надмогнат собствения си инстинкт за самосъхранение. А тази слабост подканяше експлоатацията, може би дори я _изискваше_. Объркването и несигурността отстъпваха пред простотата, така удобна и толкова гибелна. Без последователи този Капитан нямаше да е постигнал нищо. Същото беше в сила по целия свят. Войните трябваше да се разпаднат в хаос от набези, схватки, кланета на невинни, в мъстта на кръвните вражди и нищо повече. Никакви паметници нямаше да се вдигат. Никакви храмове, никакви улици и пътища, никакви градове. Никакви кораби, нито мостове. Всяко парче орна земя трябваше да се свие до малкото, с което могат да се оправят неколцина. Без последователи цивилизацията никога нямаше да се роди. Щеше да каже на своя народ всичко това. Щеше да ги превърне не в свои следовници, а в свои спътници. И заедно щяха да сринат цивилизацията в руини, когато и където я намереха. Защото въпреки всичкото добро, което тя създаваше, единствената й цел бе да ражда следовници — достатъчно, за да тласне в движение силите на разрухата, да отприщи потоп от кръв по прищявката на малцината цинични тирани, родени, за да водят. Да водят, да, с лъжи, с железни думи — _дълг, чест, патриотизъм, свобода_, — които утоляват глада на преднамерените глупци за величава цел, с обяснение за живота им в мизерия и за мизерията, която носят на други. Беше видял лицето на врага, двойствената му маска на жалка самопожертвувателност и студеноока властност. Видял беше как водачите поглъщат плътта на падналите. „А това не е пътят на Теблор. Няма да е моят път.“ Шумът от грабенето из стаите вече бе заглъхнал. Бе се възцарила тишина. Карса се пресегна, вдигна с една кука котлето от въглените и го постави на масичката сред останките от храна, сребърните плата и лъскавите бокали. После изрита мангала и пръсна въглените по красиво тъканите килими, коприните, вълнените одеяла и кожите. Изчака, докато пламъците се разгорят. После се надигна, промуши се през вратата и излезе. Светът отвъд лагерните огньове тънеше в мрак. В небето грееше безумно обилие от звезди. В огромен полукръг пред огромния впряг се бе подредило кралството на Капитана. Карса Орлонг застана пред трона на терасата. — Робите са свободни — заяви той със силен глас, който се разнесе до ушите на всички. — Офицерите ще поделят плячката, конете и всичко останало — равен дял за всички, роби и свободни, войници и занаятчии. Измамите ли някого, ще ви убия. От прозорците зад него изригваха пламъци. Черен дим се вдигаше на гъст стълб. Той усещаше зноя, лъхащ в гърба му. — На разсъмване всички ще си тръгнете — продължи Карса. — За дома. Онези, които си нямат дом — да си намерят. И знайте, че времето, което ви давам сега, е единственото, което изобщо ще имате. Защото следващия път, когато ме видите, когато се изпокриете там, в своите градове, ще дойда като унищожител. Пет години или двайсет — това е, което имате, което ви давам. Използвайте го добре. Всички вие — _живейте добре_. А че такова сбогуване трябваше да се приеме не като благослов, а като заплаха, разкриваше добре как тези хора разбраха Карса Орлонг — който бе дошъл от север, неуязвим за всички оръжия. Който бе убил Капитана, без дори да го докосне. Който бе освободил робите и разпръснал рицарите на кралството без нито един сблъсък на мечове. Богът на Разбитото лице бе дошъл сред тях, както всеки от тях щеше да разправя на другите през годините, които им бяха оставени. И докато го разправяха, с опулени очи и ближейки пресъхнали устни, щяха да посягат припряно към халбата с нейния нектар на забравата. „Някои не можеш да убиеш. Някои са носители на смърт и на съд. Някои, като ти пожелават пълноценен живот, ти обещават смърт. Няма лъжа в това обещание, защото не идва ли смъртта за всички нас? И все пак, колко рядко ще срещнеш онзи, който ще каже това! Без сладък евфемизъм, без увъртане. Без метафора, без аналогия. Има само един истински поет на света, и той говори истината.“ „Бягайте, приятели мои, но няма къде да се скриете. Няма къде.“ „Вижте съдбата си, там, в неговото Разбито лице.“ „Вижте я добре.“ Конете спряха на билото на нисък хълм. Наоколо невидими шепнеха треви. — Някога предвождах армии — каза Пътника. — Някога бях волята на императора на Малаз. Сеймар Дев усети горчивина в устата си. Наведе се настрани и изплю. Мъжът до нея изсумтя, сякаш приел жеста й като коментар. — Служех на смъртта, разбира се, във всичко, което вършехме. Въпреки всичките ни твърдения, че е обратното. Налагане на мир, прекратяване на глупави кръвни вражди и племенни съперничества. Отваряне на пътища за търговците, без страх от разбойници. Парите течаха като кръв във вените, това бе дарът на всички онези пътища и на мира, който налагахме. И все пак, зад всичко това, _той_ чакаше. — Слава на цивилизацията — рече Сеймар Дев. — Тя е маяк в тъмното дивачество. — Със студена усмивка — продължи Пътника, все едно не я чуваше, — той чака. Там, където всички пътища се сливат, където свършва всяка пътека. Чака. Десетина мига изтекоха в пълно мълчание. На север нещо гореше, мяташе ярки оранжеви пламъци в небето, огряваше коремите на кипналите облаци черен дим. „Като маяк…“ — Какво гори там? — учуди се Пътника. Сеймар Дев се изплю отново. Просто не можеше да се отърве от този гаден вкус в устата си. — Карса Орлонг — отвърна тя. — Карса Орлонг гори, Пътниче. Защото това прави той. — Не те разбирам. — Това е погребална клада. И той не скърби. Скатандите вече не съществуват. — Когато говориш за Карса Орлонг, се плаша — каза Пътника. Тя кимна на това признание — отклик, който той навярно дори не можа да види. Мъжът до нея беше честен човек. В много отношения честен колкото Карса Орлонг. А утре тези двамата щяха да се срещнат. Сеймар Дев добре разбираше страха на Пътника. 9. И биковете крачат все сами обсебени от самотата си наперени в палтата си от потна плъст с издути жили самодоволни и надменни в зверската потреба и тътнат стъпките им сторете път, сторете път, и опнатите мечове посичат девствени сърца и зейват раните! И трябва да изпадаме в несвяст пред зачервените очи вина не ще намериш в самотата горда. И огненото бреме на плодоносно семе запява като дъжд на богове; сторете път, сторете път на нова дръзка дума и ще обърка стъпките танцьорът сред грохота на барабаните в тълпата. Булевардните контета Сеглора Очакването е древното проклятие на човечеството. Можеш да слушаш думите и да виждаш как се разгръщат като венчелистче или пък — точно обратното: всяка дума се огъва и свива, все по-малка и сбита, докато самата същина на смисъла не изчезне с ловко щракване на пръстите. Поети и разказвачи на истории може да бъдат повлечени от едното или другото течение в буйния пожар на прелестното красноречие или в кратката сбитост на стегнатата и безцветна реч. Както е с изкуството, тъй е и с живота. Вижте онзи мъж без пръсти, застанал зад къщата си. Гурелив е от сън, който не носи никакъв отдих, нито облекчение от обременяващия свят (и всичко останало), а очите му са странно пусти и все едно, че и те са със спуснати кепенци, докато се е вторачил в изгърбената фигура на жена си, която прави някакви странни неща в засаденото си със зеленчуци парче земя. Ето този е сбит. Съществуването всъщност е една съвсем тясна пролука. Недостатъкът му не е в това, че е неразговорчив поради някаква липса на интелект. Не, умът му е изключително фино наточен. Но той гледа на своята оскъдност на думи — в мисъл, както и в диалог — като на качество, като на знак за сурова мъжественост. Той е превърнал краткостта в обсебеност, в пристрастеност, и в непрестанното им смаляване премахва всякаква надежда за чувство, а с него — и за съчувствие. Когато езикът е безжизнен, за какво служи? Когато смисълът се стопи до нищо, каква истинност поддържа илюзията за дълбочина? _Ба!_ Поврага такива заблуди! Такива егоистични пози! Отприщи екстравагантността и нека се завихри светът, гъст и пикантен около теб! Разказвай историята на своя живот така, както би го изживял! Доволното махване с пръсти в този момент би могло да обозначи насмешлива жестокост, докато наблюдаваш този останал без пръсти мъж, който стои смълчан и безизразен, загледан в жена си. Реши както искаш. _Неговата жена._ Да, представата е негова, изкусно изваяна от неговия собствен възглед за света (възглед на очакване и гняв, и на вечния му провал). Притежанието си има правила и тя трябва да се държи в границите, които тези правила предписват. Това за Газ бе самоочевидно, подробност в собствената му маниакална редакция. Но Торди какво правеше с всичките тези плоски камъни? С тази странна шарка, която подреждаше там, в тъмната буцеста пръст? Човек нищо не може да посади под камък, нали? Не, тя жертваше плодородната земя, и за какво? Той не знаеше. И знаеше, че може би никога няма да го узнае. Като дейност обаче старателното усърдие на Торди бе явно нарушение на правилата и той трябваше да направи нещо по въпроса. Скоро. Тази нощ щеше да пребие някого до смърт. Възбуда, да, но хладна. В главата му бръмчаха мухи, звукът се издигаше като вълна и изпълваше черепа му със сто хиляди ледени крачета. Щеше да го направи, да, а това означаваше, че няма да му се наложи да пребие жена си — все още не поне; още няколко дни навярно, може би около седмица — трябваше първо да види как ще продължат нещата. Да поддържа нещата прости, да не оставя на мухите много място за кацане, това беше тайната. Тайната да опази разсъдъка си. Безпръстите му ръце горяха с трескав пламък. Но той всъщност за нищо не мислеше чак толкова, нали? Нищо, което да избие на лицето му, в очите му, в плоската резка на устата му. Знак за мъжественост бе тази безизразна фасада, а когато един мъж няма нищо друго, би могъл да има поне това. И той щеше да го доказва, отново и отново. Нощ след нощ. Защото това правят хората на изкуството. Торди си мислеше за много неща, но нито едно от тях не бе особено съществено — или така щеше да прецени тя самата, ако бъдеше принудена да го премисля. Но, разбира се, нямаше никой, който да изрази подобно предизвикателство, и толкова по-добре. Тук в своята градина тя можеше да се _рее_, безцелно като листо, издухано на повърхността на бавна, ленива река. Мислеше си за свобода. Мислеше си за това как един ум може да стане на камък, шарките да станат здрави и непоклатими пред лицето на привидно непоносими тежести, и как прахът се процежда смътно като шепот, недоловен от никого. И си мислеше за гладката лъскава повърхност на тези каменни плочки, за восъчния им допир, и как слънцето се отразява от тях меко, млечнобяло и ни най-малко болезнено, щом очите ти се спрат на него. И си спомняше как съпругът й говореше в съня си, как думите се изливаха като от някой бент, запушен, докато беше буден, а насън бентът се отприщваше и той лееше приказки за богове и обещания, подкани и кръвожадна страст, за болката на осакатените ръце и болката на осакатяването, което тези ръце щяха да нанесат. И забелязваше пеперудите, затанцували над зелената леха вляво, почти на ръка разстояние, стига да изпънеше зацапаната си с пръст длан, но тогава тези оранжевокрили феи щяха да се разлетят, все едно е заплаха за тях. Защото животът беше несигурен и опасността дебнеше под маската на мирен покой. А коленете я боляха и никъде в мислите й не можеше да се намери очакване — никъде не можеше да се намери такова рязко очертано доказателство за реалност, като рамка на онова, което предстои. Никакъв намек изобщо, докато тя редеше камък след камък. Всичко беше отвън, виждате ли, всичко — отвън. Чиновникът в кантората на Гилдията на ковачите никога в живота си не беше боравил с чук и клещи. Това, с което боравеше, не изискваше никакви мускули, нито сила над яките като дъбове нозе, нито пот, която да се стича и да люти на очите, нито изблици парещ зной, който пърли космите по ръцете. И тъй, пред лицето на истински ковач, чиновникът сияеше в своята власт. Задоволството можеше да се види в малките му нацупени устнички, добре извити в двете ъгълчета, можеше да се долови във воднистите му очи, които шареха, без да се спират на нищо; в бледите му длани, стиснали дървен стилос като кама на убиец, с върха, зацапан с мастило и восък. Седеше на столчето си зад широкия тезгях, който разделяше предната стая все едно, че пазеше световното богатство и всякакво обещание за рай, каквото предлагаше членството в тази преблагородна гилдия на своите свещени почтени членове (тук дебелакът намигва). И така, той си седеше, а на Баратол Мекхар му се искаше да се пресегне над тезгяха, да сграбчи чиновника, да го вдигне във въздуха и да го прекърши на две. И още, и още, докато не останат само трошляци върху надраскания тезгях и стилосът, забит като воински меч в гробна могила. Мрачно беше веселието в мислите на Баратол, когато чиновникът за пореден път поклати глава. — Просто е — дори за вас, сигурен съм. Гилдията изисква препоръчителства, особено за спомоществователството на акредитиран член на Гилдията. Без това парите ви не са нищо повече от шлака. — И се усмихна на умния каламбур, изречен пред ковач. — Нов съм в Даруджистан — каза отново Баратол. — Тъй че това спомоществователство е невъзможно. — Така е. — А за чирачеството… — Също невъзможно. Твърдите, че сте били ковач от много години, и аз не се съмнявам в твърдението ви — доказателството е видно за мен. Това, разбира се, ви прави свръхквалифициран за чирак, но и твърде стар при това. — Щом не мога да бъда взет за чирак, как мога да намеря спомоществовател? Усмивка на устните и поклащане на главата. Дланите се вдигат безпомощно. — Не аз създавам правилата, както разбирате. — Мога ли да говоря с някой, който би могъл да е намесен в създаването на тези правила? — Ковач? Не, уви. Всички те си вършат своите ковашки работи, както подобава на професията им. — Мога да посетя някой от тях, на работното му място. Можете ли да ме насочите към най-близкия? — Абсолютно не. Те са ми поверили отговорностите по администрирането на Гилдията. Започна ли да правя нещо такова, ще ме накажат дисциплинарно за отклонение от задълженията ми, а съм сигурен, че не искате това да тежи на съвестта ви, нали? — Всъщност точно тази вина мога да я преживея — измърмори Баратол. Лицето на чиновника се стегна. — Доблестният характер е съществено условие, за да станете член на Гилдията. — Повече от спомоществователството? — Качествата са равностойни, господине. Вижте, днес съм много зает… — Спяхте, когато влязох. — Може просто да е изглеждало така. — Изглеждаше така, защото беше така. — Нямам време да споря с вас какво може да сте възприели или не, когато сте влезли в кантората ми… — Спеше. — Може просто да сте стигнали до такъв извод. — Стигнах, защото беше така. Предполагам, че това също може да доведе до дисциплинарни мерки, стане ли известно на членовете. — Моята дума срещу вашата, а вие явно си имате свой дневен ред, който лошо отразява чувството ви за чест… — Откога честността отразява лошо нечие чувство за чест? Чиновникът примига. — Ами, когато е отмъстителна, разбира се. Този път бе ред на Баратол да замълчи. Реши да опита нова тактика. — Мога да платя таксата си за членство в аванс — за година или за повече, ако се налага. — Без спомоществовател такова плащане би се сметнало за дарение. Имаме законов прецедент, който да потвърди такова тълкуване. — В смисъл, ще ми вземете парите, без да ми дадете нищо в замяна? — Това е същността на благотворителното дарение, нали? — Не мисля, че е, но все едно. Всъщност вие ми казвате, че не мога да стана член на Гилдията на ковачите. — Членството е отворено за всички ковачи, които желаят да работят в града, уверявам ви. Стига да имат спомоществовател. — Което го прави затворен дюкян. — Какво? — Малазанската империя се натъкна на затворени дюкяни в Седемте града. Разбиха ги и ги отвориха. Мисля, че се проля и малко кръв. Императорът не беше от тези, които ще се свият пред разни професионални монополи. — Е — отвърна чиновникът и облиза тънките си устни, — слава на всички богове, че малазанците така и не завладяха Даруджистан! Баратол излезе. Малът го чакаше оттатък улицата. Ядеше някакъв подсладен лед в конус от широко листо. Утринната жега бързо го топеше и по пухкавата длан на лечителя се стичаше червена вода. Устните му бяха зацапани със същото. Тънките вежди на Малът се вдигнаха, щом ковачът се приближи. — Да не би да си вече горд, макар и малко пообеднял член на Гилдията? — Не. Отказаха ми. — Но защо? Не може ли да вземеш там някой изпит… — Не. — О… И сега какво, Баратол? — Какво ли? А. Все едно, ще си отворя ковачница. Независима. — Луд ли си? Ще те подпалят. Ще ти натрошат оборудването. Ще хвърлят тълпата срещу теб и ще те пребият до смърт. И това още в деня на отварянето. Баратол се усмихна. Обичаше малазанците. Въпреки всичко, въпреки безбройните грешки, които бе направила империята, въпреки всичката пролята кръв, обичаше кучите му синове. Гуглата знаеше, изобщо не бяха толкова своеволни и капризни като съотечествениците му. Или като гражданите на Даруджистан, добави той кисело. На пророчествата на Малът отвърна: — Справял съм се и с по-лошо. Не се тревожи за мен. Смятам да работя тук като ковач, все едно дали Гилдията го иска, или не. И рано или късно ще трябва да ме приемат за член. — Няма да е много триумфално, ако си мъртъв. — Няма да съм. Мъртъв де. — Ще се опитат да спрат всеки, който работи с теб. — Аз съм много добре запознат с малазанските оръжия и броня, Малът. Работата ми отговаря на военните стандарти в старата ви империя, а както знаеш, те са високи. — Погледна лечителя. — Гилдията ще уплаши ли теб? Приятелите ти? — Не, разбира се. Но не забравяй, ние сме пенсионирани. — И преследвани от убийци. — А, бях го забравил това. Прав си. И все пак, Баратол, съмнявам се, че ние, неколцината малазанци тук, ще можем да поддържаме дълго търговията ти. — Новото посолство има рота стражи. — Вярно. — А тук живеят и други малазанци. Дезертьори от кампаниите на север… — Това също е вярно, макар че те обикновено се крият от нас — не че ни интересува. Всъщност ще ни се да ги привлечем на тезгяха. Каква полза от всички тия сръдни? — На тия, които идват при мен, ще им казвам точно това, тъй че може да си помагаме. Малът хвърли мокрия конус и отри ръце в гамашите си. — По-вкусни бяха, когато бях хлапе — макар че бяха по-скъпи, защото трябваше вещица, за да направи леда. Тук, разбира се, е свързано с някои от газовете долу в каверните. Баратол си помисли за миг за това, докато гледаше лечителя с начервените му устни, и видя, съвсем мигновено, как трябва да е изглеждал като дете. — Трябва да намеря подходящо място за ковачницата си. Ще повървиш ли с мен, Малът? — С радост — отвърна лечителят. — Виж, познавам града — какво точно търсиш? И Баратол му каза. И ах, как се изсмя Малът, а после навлязоха в мрачните камери на градското сърце, където кръв кипеше с грохот и беше възможно всякакво коварство. Стига умът да е настроен така. Ум като на Баратол Мекхар, когато е хвърлена — да, _хвърлена_ — гадната ръкавица. Волът, същият онзи вол, полюшваше глава и теглеше колата със зидария през сводестия вход, в блажената сянка за няколко тежки крачки, след което — отново под яркия зной, нежно примигващ. И се озова в двор, а наблизо имаше вода, сладка и прохладна, ромонът беше като подкана, мирисът — мек като целувка по широкия лъскав нос с още по-нежните русоляви косми, и волът извърна натам глава, и нямаше ли мъжът с камшика да прояви жалост към умореното прежадняло добиче? Нямаше. Колата трябваше първо да се разтовари, тъй че волът трябваше да стои, смълчан и тъжен, челюстите да преживят бавно закуската с тежко мляскане и влажно пощракване на кътници, а мухите бяха влудяващи, но какво можеше да се направи с мухите? Нищичко, не и преди нощният мраз да ги прогони и да остави вола да заспи, прав в могъществото си под звездите (с малко късмет), където, навярно, спяха мухите. Разбира се, да разбереш ума на един вол означава да похабиш неопределено количество време, преди да си осъзнал любезната кротост в чувствеността на тревопасното. Вдигни поглед тогава към двата смътно шавливи образа, които се промъкват през портата — не работници, които се тътрят насам-натам из оживеното строителство в старото имение; нито чиновници, нито слуги; нито зидари, инженери или инспектори, нито оценители или пък надзиратели. По всичко личи, че са дребни хитреци, но всъщност са по-лоши и от това… Дванайсет имена в списъка. Едно задраскано, за щастие. Други единайсет намерени и след това избягали като хлъзгавите змиорки, каквито си бяха несъмнено, подгонени заради дълг, лош късмет и капризите на една явно злонамерена вселена, решила на всяка цена да им носи нещастие и какви ли не още злочестия. Но важен ли е този провал за главорезите, пратени да наложат събирането или да нанесат наказанието — проблемът не е на тези двама мъже, нали? Облекчени от всякакво бреме, благословени с изключителния дар на свободата, Скорч и Леф бяха тук, в това имение, което скоро щеше да е най-богатото и пищно и което вече се извисяваше над забравата и развалата, за да загърне като обсипано с драгоценни камъни наметало загадъчното пристигане на благородна особа — жена според мълвата, цялата забулена, но очите й! „О, какви очи! И как ще се разширяват, щом я хвана долу…“ Скорч и Леф. Пристъпват нервно. Озъртат се объркани, готови всеки миг сякаш да хукнат навън с по някоя открадната тухла, ако не с торба железни клинове… — Ей — вие двамата! Какво търсите тука? Сепнаха се, гузни. Скорч зяпна ококорено сивокосия началник, закрачил към тях — джадроуби, толкова кривокрак, че сякаш бе нагазил до бедрата в кал. Леф сведе глава, сякаш инстинктивно отбягваше замаха на брадва — което говореше много за живота му досега, нали — а след това направи малка стъпка напред и се опита да се усмихне, което се получи толкова зле, че не можеше да се нарече дори гримаса. — Има ли тук кастелан, с който можем да поговорим? — попита Леф. — За какво? — За пазачи на портата — каза Леф. — Имаме много квалификации. — О. Някои да са приложими? — Какво? Леф погледна Скорч и забеляза паниката, плъзнала като горски пожар по лицето му. Не отстъпваше на отчаянието, усилващо се в самия него. Лудост беше да си въобразяват, че могат просто ей така да изкачат по-горното стъпало на стълбата. Лудост! — Ние… ъъъ, ами можем да й разхождаме кучетата. — Тъй ли? Предполагам, че бихте могли. Стига господарката да имаше кучета. — Тя няма ли? — попита Леф. — Какво да няма? — Кучета. Които да можем да разхождаме. — Няма даже и такива, които да не можете да разхождате. — Можем да пазим портата! — викна Скорч. — Затова сме дошли! Да ни наемат за охрана на имението. Ако си мислиш, че не можем да въртим меч или да стреляме с арбалет, значи не ни познаваш изобщо, нали? — Прав си — отвърна старшията. — Не ви. Леф се намръщи. — Какво „не ни“? — Стойте тук — каза старецът и се обърна. — Ще доведа кастелан Стъдлок. След като старшията се отдалечи през пушилката — проследен с кротък копнеж от вола до купчината зидария, — Леф се обърна към Скорч. — Стъдлок ли? Скорч сви безпомощно рамене. — Никога не съм чувал за него. Защо, а ти? — Не. Не съм, разбира се. Щях да го запомня. — Защо? — Защо? Ти проклет от Гуглата идиот ли си? — Какво изобщо правим тук, Леф? — Торвалд отказа, забрави ли? Всичко ни отказа. Прекалено е добър вече за такива като нас. Тъй че ще му покажем. Ще се наемем в това хубаво имение. Като стражи. С униформите, с лъскавите токи и кожените ремъци за мечовете. А той ще се проклина, че не ни иска повече, за партньори или каквото и да е. От жена му е, да знаеш от мен — тя изобщо не ни харесва, особено теб, Скорч, това ни докара ти и да знаеш, скоро няма да го забравя това, да не си и помислил друго. И си затвори устата и застана мирно, защото старшията се връщаше, а до него щапукаше някаква фигура, така увита с нещо като памучни пелени, че правеше по три стъпки при всяко подбутване напред от страна на старшията. Ходилата под дрипавите пешове бяха толкова малки, че можеше да минат за копита. Главата на кастелана беше покрита с качулка, а в сянката на широкия отвор на качулката имаше нещо, което можеше да мине за маска. Облечените в ръкавици ръце бяха изпънати нагоре в жест, който напомни на Леф — а след малко и на Скорч — за богомолка, и ако това беше кастеланът на имението, то някой беше изкривил света по начин, невъобразим както за Леф, така и за Скорч. — Ето ги, сър — каза старшията. Имаше ли очи зад дупките на тази лъскава маска? Кой можеше да каже? Но главата се кривна и нещо подсказа на двамата — като крака на паяци, полазили по гръбнаците им, — че ги оглеждат. — Колко вярно — каза кастелан Стъдлок с глас, който напомни на Леф за пясък под ноктите на пръстите, а пък Скорч си помисли как винаги има някоя чайка, която гълчи всички останали, а ако другите се съюзят срещу нея и й заграчат, ами, всеки има право на свобода и равенство, нали? — Колко вярно — повтори повитият маскиран мъж (или жена, но пък старшията беше казал „сър“, нали). — Дворцови стражи трябват. Господарката ще пристигне днес всъщност, от провинцията. Желателно е подобаващо представяне. — Кастеланът замълча, огъна се напред от кръста и Леф зърна червеникавия блясък на нечовешки очи в дупките на маската. — Ти, как ти е името? — Л-леф Бахан, сър, така се казвам. — Ял си сурова речна мида, нали? — Какво? Ъъъ, скоро не съм. Един повит пръст се изпъна и бавно се поклати. — Рисковано. Моля, отвори си устата и си покажи езика. — Какво? Ъъъ, така ли? — Така е добре. Много добре, м-да. Тъй. — Кастеланът се изправи отново. — Червеи _грева_. Заразен си. Гнойни пъпки на езика ти. Носът ти капе, нали? Клепачите сърбят — яйцата го правят това, а почнат ли да се люпят, хм, червеите ще изпълзят от ъглите на очите ти. Сурова речна мида, тц, тц. Леф се хвана за главата. — Богове, трябва да намеря лечител! Трябва да… — Няма нужда. С удоволствие ще се погрижа болестта ти да се изцери — трябва да сте представителни за господарката, м-да, застанали мирно от двете страни на портата. Добре облечени, здрави и без паразити. Малката караулка я довършват. Ще се наложи да наемем поне още трима, да попълним състава — имате ли благонадеждни приятели, годни за такава работа? — Ъъъ… — намеси се Скорч, след като беше явно, че Леф временно е изгубил дар слово, — бихме могли. Мога да изляза и да видя… — Чудесно. Твоето име? — Скорч. Ъъъ… имаме препоръки… — Няма нужда. Убеден съм в способността си да преценявам характера и заключих, че вие двамата, макар и да не може да се смятате за особено интелигентни, все пак сте склонни към вярност. Това ще ви гарантира напредък в кариерата тук, сигурен съм, тъй че ще сте усърдни, както подобава на тайното ви подозрение, че сте надскочили компетентността си. Всичко това — добре. Също тъй, доволен съм да отбележа, че нямате паразити от най-противния, затъпяващ вид. Тъй че иди, Скорч, и ни намери още един, двама или трима стражи. Междувременно аз ще се погрижа за Леф Бахан. — Ясно. Слушам, сър, точно това ще направя! Старшията стоеше малко по-назад и се подсмихваше. Нито Скорч, нито стъписаният Леф забелязаха тази подробност. А трябваше, да. — Жената трябва да си има своите тайни — каза Тисера, вдигна една тънка като яйчена черупка порцеланова чашка и я задържа срещу ярката слънчева светлина. — Тази е хубава, скъпи. Съвършена изработка. — Старицата зад сергията се усмихна широко и закима. Торвалд Ном кимна щастливо и облиза устни. — Не е ли хубаво? Фините съдове за новата ни кухня, разкошната печка на четири крака и всичко останало. Истински пердета. Плюшена мебел, цветните пътеки. Можем и склада да преустроим. По-голям, по-стабилен… Тисера остави чашката и се обърна към него. — Съпруже. — Да, мила? — Много се стараеш. — Нима? Ами, като сън е, знаеш ли, това, че можах да се върна у дома. Да правя всички тези неща за теб, за нас. Все още ми се струва нереално. — О, не това е проблемът — отвърна тя. — Вече започваш да се отегчаваш, Торвалд Ном. Трябва ти нещо повече от това да се мъкнеш до мен. А парите няма да траят вечно — Беру знае, че не изкарвам достатъчно за двама ни. — Казваш, че трябва да си намеря работа. — Ще ти издам една тайна — само една, а не забравяй какво ти казах преди малко: ние, жените, имаме много тайни. Днес се чувствам щедра, тъй че слушай добре. Една жена обича да си има другар. Той е съпругът й, ако щеш, стабилен, сигурен. Но понякога тя обича да поплува по-надалече от брега, да се понесе срещу слънцето, ако щеш. Може дори да се гмурне и да се скрие от погледа му, долу, за да събере хубави раковини и разни такива. А щом свърши с това, какво пък, ще доплува обратно до острова. Работата, съпруже, е в това, че тя не иска компанията на спътника си, докато плува. Трябва й само да знае, че островът е там и я чака. Торвалд примига и се намръщи. — Казваш ми да изчезна. — Остави ме да се пошляя сама по пазара, скъпи. Не се съмнявам, че имаш да свършиш много задачи, в някоя близка пивница може би. Ще се видим довечера у дома. — Щом искаш това, разбира се, че ще те оставя, мила — да, мога да пообиколя тук-там. Един мъж също си има своите тайни! — Несъмнено. — Тя се усмихна. — Стига да не са от тези, които, ако ги разбера, ще трябва да те хвана и да те убия. Той пребледня. — Не, разбира се, че не! Нищо такова! — Добре. Е, ще се видим по-късно. И тъй като беше храбър мъж, мъж сдържан (повече или по-малко), Торвалд Ном с радост остави жена си, както правят обикновено храбрите сдържани мъже по целия свят. „Трябва да разора онова поле зад вълнолома, обич моя. Сега ще ида да хвърля мрежите. Да почистя онази маса. Време е да отида да обера някого, скъпа.“ Да, мъжете правят каквото правят, също както жените правят _каквото те_ правят — колкото и загадъчни и необясними да са тези дела. И с тази мисъл Торвалд Ном скоро се озова в хана „Феникс“. Мъж, търсещ работа все на неподходящи места. Малко след това се появи Скорч. На лицето му се бореха гордост и паника — и, о, богове! — как грейна тази гордост в очите му, когато закрачи наперено към масата, на която седеше Торвалд Ном. Кастелан Стъдлок отведе Леф в една пристройка до главната сграда и след доста ровене из разни натъпкани със слама сандъци извади една стъклена бутилка и му я подаде. — Две капки във всяко око. Още две на езика. Повтаряш днес още два пъти, и три пъти дневно, докато бутилката не се опразни. — И това ще убие ония червеи в главата ми? — Червеите _грева_, да. За други не мога да гарантирам. — И други червеи ли имам в главата? — Кой знае? Мислите ти гърчат ли се? — Понякога! Богове на бездната! — Две възможности — рече Стъдлок. — Червеи на подозрението или червеи на гузната съвест. Леф се намръщи. — Казваш, че червеи ги причиняват тия неща? Гузна съвест и подозрение? Изобщо не бях чувал за такова нещо. — А гложди ли те съмнение понякога? Пускат ли корен в ума ти разни представи? Хлъзгат ли се разни странни идеи в главата ти? Плаши ли те неописуемо гледката на рибарска канджа? — Да не си нещо като лечител? — Аз съм това, което трябва да съм. Ела сега да ти намерим униформа. Торвалд Ном си преповтаряше това, което щеше да каже на жена си. Грижливо претегляше всяка дума, изпробваше в ума си нужното равнодушие, за да избегне ловко определени подробности около новата работа, която си беше намерил. — Страхотно е, че пак работим заедно — каза Скорч, закрачил щастлив до него. — Като пазачи на имение при това! Никаква черна работа повече за разни миризливи престъпници. Никакво гонене на нещастници заради разни зли пирани. Никакви… — Този кастелан спомена ли за заплатата? — Ъ? Не, но трябва да е добра. Трябва. Работата е квалифицирана… — Скорч, може да е какво ли не, но чак „квалифицирана“ не е. Ние сме там, за да пазим от крадци. И тъй като и тримата сме били крадци в един или друг момент, трябва да сме адски добри в нея. Иначе ще ни уволнят. — Трябват ни още двама. Той искаше трима, а намерих само теб. Тъй че още двама. Можеш ли да се сетиш за някой? — Не. Коя фамилия? — Какво? — Тази господарка — как се казва? — Представа нямам. — От провинцията ли е? — Така мисля. — Е, някой благородник да е умрял наскоро и това да я е привлякло тук? Наследство имам предвид? — Откъде да знам? Да не мислиш, че си правя труда да следя кой е умрял в тая тълпа? Те не ме интересуват, искам да кажа. — Трябваше да питаме Круппе, той щеше да знае. — Е, не попитахме, но това изобщо не е важно. Намерихме си законна работа, и тримата. Скоро ще станем, м-м, законни. Тъй че престани да разпитваш за всичко, Тор! Ще го развалиш! — Как може няколко разумни въпроса да развалят нещо? — Просто ме изнервя — отвърна Скорч. — А, между другото, не можеш да видиш кастелана. — Защо? С кого тогава ще говорим за наемането ни? — Не, нямам предвид това. Искам да кажа, че не можеш да го видиш. Целият е увит в парцали. С качулка, с ръкавици и маска. Това имам предвид. Виж, неговото име го научих, Стъдлок. — Не говориш сериозно. — Сериозно бе. Така се казва. — Кастеланът е увит като труп и ти не го намираш за малко необичайно? — Може да го е страх от слънцето или нещо такова. Няма защо да си подозрителен. Никога ли не си срещал странни хора в живота си, Тор? А Торвалд Ном погледна Скорч и разбра, че изобщо няма отговор на това. — Виждам, че си намерил друг кандидат — каза Стъдлок. — Чудесно. И да, той ще е съвсем на място. Може би като капитан на домашната гвардия? Торвалд се сепна. — Още не съм казал и дума, а вече ме повишихте? — Сравнителният анализ придава убедителност на тази оценка. Името ви? — Торвалд Ном. — От дома Ном. Това няма ли да доведе до конфликт на интереси? — Защо? — Господарката скоро ще поеме вакантен пост в Съвета. — О! Е, нямам нищо общо с делата на дома Ном. В града сме десетки с това име, разбира се, с връзки навсякъде, включително извън континента. Аз обаче не влизам във всичко това. — Отхвърлен ли си? — Не, нищо такова, ъъъ, крайно. По-скоро е въпрос на… интереси. — Липсва ти амбиция. — Точно. — Много хубав маникюр, Торвалд Ном. — Ъъъ, благодаря. Бих могъл да препоръчам… — Но идеята угасна в болезнено мълчание и Торвалд се постара да не погледне повече към увитите пръсти на кастелана. В този момент Леф се появи от другата страна на главната сграда. Устните и очите му бяха яркооранжеви. — Ей, Леф. Помниш ли онзи котарак, на който седна в оная кръчма? — обади се Скорч. — И какво? — Нищо. Просто ми напомни как дивашки му се опулиха очите. — Какво искаш да кажеш? — Нищо. Просто се сетих. Виж, доведох Тор. — Виждам — изръмжа Леф. — Хванал съм червеи грева. Торвалд Ном се намръщи. — Хората не могат да хванат червеи грева. Рибата хваща червеи грева, от ядене на заразена мида. Опулените оранжеви очи на Леф се опулиха още повече и той се обърна рязко към кастелана. А той сви рамене и рече: — Червеи джурбен? — Онези, дето живеят долу в пещерите ли? — изсумтя Торвалд Ном. — В кухините със зелен газ? Те са дълги колкото мъжки крак и почти толкова дебели. Кастеланът въздъхна. — Призракът на грешното диагностициране мъчи всички ни. Искрено се извинявам, Леф. Може би неразположението ти се дължи на някое друго заболяване. Все едно, капките ще свършат до месец-два. — Ще имам очи на премазана котка месец-два? — За предпочитане е пред червеите грева според мен. Е, господа, сега да намерим домашния шивач. Нещо черно и обшито със златен брокат, струва ми се. Цветовете на фамилията и прочие. А след това кратко резюме на задълженията ви, дни за отпуск и всичко останало. — Това резюме ще включи ли и заплатата? — попита Торвалд Ном. — Естествено. Като на капитан, ще ви се плаща по двайсет и пет сребърни консула седмично, Торвалд Ном. На Скорч и Леф, като на стражи, по петнайсет. Приемливо ли е? Тримата бързо кимнаха. Чувстваше се леко несигурен на крака, но пък знаеше, че това няма нищо общо с утаечната слабост от раната. Тази слабост бе на духа. Сякаш старостта беше скочила на гърба му, бе забила ноктите си във всяка става и сега висеше там, с всеки миг ставаше по-тежка. Вървеше изгърбил рамене и това като че ли се бе появило като нов навик или може би винаги го беше имало, а едва сега го забелязваше в крайната му проява. Мечът на онова пияно пале беше пронизал нещо наистина жизненоважно и никой малазански лечител, нито какъвто и да било лечител, можеше да го изцери. Постара се да вложи увереност в походката си, докато си пробиваше път през уличната тълпа, но задачата не беше лесна. „Полупиян. Бричовете смъкнати до глезените ми. Сериозни оправдания за случилото се онази нощ. Вдовицата Сефлара храчи отрова, след като е изтрезняла достатъчно, за да разбере какво е станало, сигурно все още храчи. С дъщеря й. О, никакво изнасилване — твърде много триумф имаше в очите на момичето, за да е това, макар че лицето й засия от радост, когато ухажорът й връхлетя да защити честта й. След като шокът заглъхна. Изобщо не трябваше да се връщам и да обяснявам…“ Но това бе вчерашен кошмар, всички онези искри, обсипали неприятната сцена, всяка плаха дума, предназначена да замаже положението. Какво беше очаквал? Какво беше искал да намери там? Успокоение? Преди години вече щеше да е загладил всичко, почти без усилие. Тук промълвена дума, там — срещнати погледи. Леко докосване, съвсем лек натиск. Но пък преди години… „Преди години това изобщо нямаше да се случи. Пиян глупак!“ Но за младежа с меча ли се отнасяха тези думи, или за него самия? Стигна до голямото училище за дуелиране, мина през отворената порта и излезе на ярката слънчева светлина в двора за упражнения. Двайсетина млади потни въздебели ученици пъплеха из прахоляка и тракаха с дървените оръжия. На повечето, забеляза моментално, им липсваше нужната агресия, инстинктът на убиеца. Подскачаха по площадката колкото да отбягнат ударите, мушкаха напред с върховете на пръчките без никаква настървеност. Стъпките им, както забеляза, бяха безобразни. Инструкторката им стоеше в сянката на една колона в покритата алея отзад. Изобщо не следеше бъркотията в двора, забила поглед, както изглежда, в някакъв разпран шев на едната си кожена ръкавица. Мурильо заобиколи трениращата тълпа през белите облаци прах и се приближи до нея. Тя го изгледа за миг и вниманието й отново се върна на ръкавицата. — Извинете. Вие ли сте учителката по дуелиране? — Аз съм — отвърна тя, без да поглежда към учениците, където две от битките вече бяха станали сериозни. — Е, какво има? Мурильо огледа за миг свадата на тепиха. — Зависи. — Добър отговор — изсумтя учителката. — Какво мога да направя за вас? Имате някой внук или дъщеря и искате да я хвърлите тук? Дрехите ви, изглежда, са били скъпи… някога. По всичко личи, че не можете да си позволите това училище, освен, разбира се, ако не сте някой от ония миризливи богаташи, които нарочно се обличат дрипаво. Стари пари и прочие. — Явно цената ви е висока — отбеляза Мурильо. — Действа ли всъщност? — Класовете са пълни. Има списъци на чакащи. — Чудех се дали няма да ви трябва помощ. С основен инструктаж. — В коя школа сте тренирали? — Карпала. Тя изсумтя. — Дето взимаше по един ученик на три години. — Да. Този път тя го погледна вече сериозно. — Последното, което чух, е, че в града са останали седем негови ученици. — Петима всъщност. Федел падна по едно стълбище и си счупи врата. Беше пиян. Сантбала… — Бил намушкан в сърцето от Горлас Видикас — първата сериозна победа на тоя досадник. Мурильо отвърна с гримаса. — Не беше кой знае какъв дуел. Сантбала беше почти ослепял, но твърде горд, за да си го признае. Едно порязване на китката щеше да даде на Горлас триумфа му. — Младите предпочитат убийството пред раняването. — Дуелът се свежда до това, да. За щастие повечето ученици по-скоро ще се намушкат сами, отколкото да прободат някой противник, а такива рани рядко са фатални. — Вашето име? — Мурильо. Тя кимна все едно се беше сетила и сама. — И сте тук, защото искате да преподавате. Ако се бяхте заели с преподаване, докато Карпала все още беше жив… — Щеше да ме спипа и да ме убие, да. Той мразеше школите. Всъщност мразеше дуелите. Веднъж каза, че ученето на рапирата е все едно да сложиш отровна змия в детска ръка. Не изпитваше никакво удоволствие от преподаването и изобщо не се изненадваше, когато почти всички от неговите скъпи ученици или се убиваха, или се пропиваха, а и по-лошо. — Но вие — не. — Аз не. Аз гонех жени. — Само че те вече са твърде бързи за вас. — Нещо такова. — Аз съм Стони Менакис. Тази школа съществува, за да ме направи богата, и, да, действа много добре. Кажете ми, ще споделяте ли омразата на стария си учител към преподаването? — Не толкова страстно, предполагам. Не очаквам да изпитвам удоволствие от него, но ще правя каквото е нужно. — Стъпките. Той кимна. — Работата с краката. Изкуството да избягваш. Защитата най-вече, защото това ще ги опази живи. Стопиращи удари към китка, коляно, стъпало. — Не смъртоносни. — Да. Не смъртоносни. Тя въздъхна и се изправи. — Добре. Стига да мога да си позволя помощта ви. — Сигурен съм, че можете. Тя го изгледа насмешливо и добави: — Не си помисляйте да гоните и мен, между другото. — Приключил съм с всичко това, или по-скоро то приключи с мен. — Добре… В този момент една жена дойде при тях. Тонът на Стони изведнъж стана… друг. — Мирла? Какво има? — Търся Грънтъл… — Тоя глупак замина с Тригали! Предупредих го да не отива! — Харло… — Какво Харло? Жената трепваше при всяка дума на Стони и Мурильо си помисли, че и той би трепвал пред подобен тон. — Няма го. — Какво? Откога? — Снел каза, че го бил видял преди два дни. Долу при кейовете. И сега го няма… Та той е само на пет… — Два дни!? Лицето на Стони пребледня като смъртта, очите й изведнъж се изпълниха с ужас. — Два дни!? — Снел казва… — Глупачка! Снел е лъжец! Проклет крадец! При това оскърбление Мирла отстъпи назад. — Ама той ни даде парите… — След като едва не го удуших, да! Какво е направил на Харло? Какво е направил! Мирла вече плачеше и кършеше ръце. — Каза, че нищо не му е направил, Стони… — Един момент — намеси се Мурильо и пристъпи между двете жени, щом видя, че Стони се кани да тръгне напред, вдигнала ръка. — Изчезнало е дете? Мога да го разглася — познавам някои хора. Моля ви, можем да действаме логично — долу при кейовете, казахте? Ще трябва да разберем кои кораби са напуснали пристанището през последните два дни — търговският сезон едва започва, тъй че не би трябвало да са много. Името му е Харло и е на пет години… — „Богове на бездната, пратила си го по улиците само на пет!“ — Може ли да ми дадете описание? Коса, очи, някакви подробности. Мирла кимаше, по набръчканите й страни вече се стичаха сълзи. Кимаше и кимаше. Стони се обърна рязко и хукна. Мурильо зяпна след нея. — Тя къде… какво…? — Това е синът й, разбирате ли — изхлипа Мирла. — Единственият й син, само че не го иска и затова той е с нас, но Снел, той има лоши мисли и прави лоши неща понякога, но не и това, съвсем не е толкова лош, той не би направил нещо толкова лошо на Харло, нали? — Ще го намерим — каза Мурильо. „По един или друг начин, дръпването на Богинята да ни благослови и да благослови детето.“ — Сега, моля ви, опишете ми го и го опишете добре — какво прави обикновено всеки ден — трябва да знам и това. Всичко, което можете да ми кажете, Мирла. Всичко. Снел разбираше, по някакъв смътен, но верен начин как другите, които желаят да виждат само най-доброто в него, могат съзнателно да злоупотребят със своята вяра. И дори някоя истина да излезеше на светло, е, тогава въпросът бе просто да изиграе съкрушено самосъжаление и великата закрилница щеше да го вземе в прегръдката си — както правят майките. Можем ли да се надяваме, че в редки случаи, може би късно през нощта, когато изпълзяват ужасите, той ще си помисли как нещата, които е направил, могат да уязвят вярата на майка му, и не просто вярата в него, но и в самата нея също така? Синът, в края на краищата, е само едно продължение на майката — поне така е вярвала майката, там, в някое незнайно кътче в душата си, невидимо, но здраво като желязна верига. Уязвиш ли детето, уязвена е и майката, защото уязвеното е нейният живот като майка, уроците, които е предала или не е предала, нещата, които е предпочела да не види, да не си обясни, да се престори, че не са такива, каквито са. Плачете за майката. Снел не плаче и никога няма да плаче, ще спести цялото си бъдеще, за да плаче единствено за себе си. Пълзящите ужаси събуждаха стряскащи проблясъци на мисъл, почти на съпричастие, но никога не стигаха толкова далече, че да доведат до някакво саморазпознаване или съчувствие към майката, която го обичаше безусловно. Характерът му беше такъв, че приемаше всичко, което му се дава, все едно му е рождено право, цялото, завинаги и вечно. Гняв към несправедливостта се появяваше, когато нещо — каквото и да е — му бъдеше отказано. Неща, които по право заслужаваше, а той, разбира се, заслужаваше всичко, което поиска. Посягаше към всичко, което поиска — и, о, колко силен бе гневът, когато тези неща му убягваха или пък му бъдеха отнети! При липсата на онова, което е могло да бъде наложено, едно дете ще създаде структурата на свят, който му приляга. Сътворен от един едва събудил се ум — а явно и още несъбуден, стане ли дума за самоанализ, — този свят се превръща наистина в странно място. Но нека не се възмущаваме на провалите на околните възрастни, свързани кръвно или както и да е. Някои деца са родени в клетка — тя вече е там, в черепчетата им — и тази клетка е тъмна. Скиташе из улиците и бягаше от жестоките въпроси, с които го замерваше светът. Никакво право нямаха да го обвиняват така. О, само да порастеше, нямаше да позволи на никого да го гони така. Щеше да им смаже физиономиите. Главите щеше да им стъпче. Щеше да ги накара да се страхуват, всички, за да може той да продължи да прави каквото му харесва. Търпение нямаше да порасте, и това беше истината. И все пак се усети, че е тръгнал към портата Двата вола. Трябваше да разбере в края на краищата. Харло още ли лежеше там? Не го беше ударил толкова силно, нали? Достатъчно, за да го убие? Само ако Харло се беше родил слаб, ако му имаше нещо от самото начало. А това нямаше да е изненада, нали? Собствената му майка го беше захвърлила в края на краищата. Тъй че ако Харло лежеше мъртъв в тревите, какво пък, вината не беше на Снел, нали? Все нещо щеше да го убие, рано или късно. Тъй че това бе облекчение, но все пак беше добре да провери, за по-сигурно. Ами ако Харло изобщо не беше умрял? Ами ако беше някъде там и замисляше убийство? Можеше да дебне Снел и в този момент! С нож, който си е намерил, или с дебела тояга. Бърз, хитър, способен бързо да се скрие от погледа ти, колкото и да се въртеше Снел на улицата — там е някъде! Изчаква, дебне. Снел трябваше да докаже някои неща и затова сега тичаше през Майтън. От вонята на залив Кафяв поток и на прокажените му се повръщаше. Обаче — ха! Чуй ги само как пищят, ударени от по-големите камъни, с които ги замеряше! Изкуши се да се позадържи малко, да намери някой от по-гадните, когото можеше да бие и бие с камъни, докато виковете просто не заглъхнат — и нямаше ли това да е милост? По-добре, отколкото да изгние до смърт. Но не, все още не, може би на връщане, след като постоеше малко горе на хълма, загледан в покрития с мухи труп на Харло — това щеше да е чудесен завършек на деня в края на краищата. Проблемите му — разрешени. Никой не го дебне в сенките. И тогава щеше да хвърля камъните бързо и силно, човешки катапулт — _фрас_! Разбий го крехкия череп! Може и да не беше пораснал все още, но можеше да прави някои неща. _Можеше да отнема живот._ Отби от пътя и тръгна нагоре по хълма. Точно това беше мястото — как можеше да го забрави? Всяка подробност се беше жигосала в мозъка му. Първият гигантски гоблен в историята на Снел. _Убийството на злия му съперник — и виж как драконите кръжат в небето над езерото! Гледай!_ Склонът го умори неописуемо, краката му се разтрепериха. Само от нервност, разбира се. Пищялките го заболяха, докато тичаше през тревите. Накрая стигна мястото. Никой. Обзе го внезапен ужас. Заозърта се — тука някъде беше! Не беше пострадал изобщо! Сигурно просто бе нагласил всичко, преглъщал беше болката си от всеки ритник. И сега се криеше, да, само за да вкара Снел в беля, и когато Грънтъл се върнеше, да го прати при Качулатия! Грънтъл, който беше превърнал Харло в свой любимец, защото Харло правеше разни неща да помогне, но не донесе ли Снел онази последна торба със сух тор за огнището? Да, той я донесе! Но Грънтъл, разбира се, го нямаше, за да види, нали? Тъй че не знаеше нищо, защото ако знаеше… „Ако узнае, ще ме убие.“ Изстинал, разтреперан от вятъра, задухал от езерото, Снел затича обратно надолу. Трябваше да се върне у дома, може би не направо вкъщи, някъде наблизо — за да може да скочи на Харло, когато той се появи, за да каже лъжите си за случилото се. Лъжи — Снел нямаше никаква торбичка с монети, нали? Монетите на майката на Харло — ха, не беше ли смешно това? Тя бездруго беше достатъчно богата, тъй че Снел ги заслужаваше тези пари като всеки друг… опипа леко отока на лявата си буза. Кучката го беше ударила само за да си свие парите обратно. Е, щеше да си плати тя някой ден, да, щеше. Някой ден, да, той щеше да е пораснал. И тогава… _„Пазете се!“_ Трябваше да умре един прочут някога дуелист, за да започнат хората да се отнасят с Горлас Видикас като с възрастен. Но сега той наистина беше мъж. Мъж, от когото се страхуваха, и член на Съвета. Беше заможен, макар и не изключително богат, но това бе само въпрос на време. Глупци по целия свят се прекланяха на богове и богини. Но парите бяха единственото нещо, заслужаващо преклонение, защото да ги почиташ означаваше да виждаш как растат — все повече и повече, — а единственото, което той взимаше за себе си, го взимаше от някой друг и тъкмо в това беше същинското завоевание. Ден след ден, сделка след сделка, и печеленето на тези игри бе доказателство за искрена вяра и преклонение и — о, колко удовлетворение носеше. Глупаците пускаха монети в общата купа. Богатите опразваха купите и в това се изразяваше истинското разделение между хората. Но и нещо повече: богатите решаваха колко монети да си спестят глупците, а как се отнасяше това спрямо властта? Коя страна беше за предпочитане? Сякаш изобщо бе нужно да се задава този въпрос. Парите купуваха власт, като бог, благославящ поглъщането, но властта, както и богатството, никога не беше достатъчна. Колкото до жертвите — какво пък, те също не можеха никога да са достатъчно. Някой трябваше да чисти улиците, нали? Някой трябваше да пере дрехи и бельо. Някой трябваше да върши мръсната работа! И някой трябваше да се сражава във войните, когато богатите решат, че искат още. Горлас Видикас, роден за богатство и отгледан за сан, намираше живота за хубав. Но можеше да стане и още по-хубав, а стъпките към подобрението бяха прости. — Скъпа ми съпруго — заговори той, докато тя ставаше, за да излезе, — налага се да предприема едно пътуване и няма да се върна до утре, а може би и до вдругиден. Тя спря, загледана някак разсеяно, докато слугите идваха да съберат блюдата след късната закуска — с мазолестите ръце, пърхащи като оскубани птици, — и рече: — О? — Да. Получих титлата надзорник на една операция извън града и трябва да инспектирам дейностите. След това се налага да отпътувам до Гредфалан Анекс за финализирането на един договор. — Добре, съпруже. — Уведомиха ме в последния момент — добави Горлас. — А уви, вече бях изпратил покани до Шардан и Ханут да вечерят с нас днес. — Замълча и я погледна с усмивка. — Оставям ги на вашите умели ръце — моля, предайте извиненията ми. Тя го гледаше, леко смутена. — Желаете да домакинствам на двамата ви приятели довечера? — Разбира се. — Разбирам. И може би наистина разбираше — и все пак дали не го упрекваше? Не. А това леко изчервяване на бузите й дали не беше признак на възбуда? Но тя вече му обръщаше гръб, тъй че не можеше да е сигурен. И излизаше от стаята, с това нейно възхитително поклащане на бедрата. И ето, свърши се… приключи. Той стана и махна на личния си слуга. — Приготви каретата ми, тръгвам незабавно. Мъжът кимна мълчаливо и бързо излезе. Някой трябваше да тимари конете, да проверява такъмите, да поддържа каретата чиста и спирачките в ред. Някой трябваше да се погрижи в пътните сандъци да има всичко, което трябва. И между другото, някой трябваше да свърши и други неща. Например да си разтвори краката като отплата за предишни услуги и като бъдещ дълг, когато дойдеше моментът нещата да се обърнат. Можеха да имат жена му. А той щеше да има тях един ден — всичко, което притежаваха, всичко, което мечтаеха да притежават. След тази нощ щеше да притежава един от тях или и двамата — и двамата със сигурност до няколко седмици. Кой от тях щеше да му направи наследник? Беше му все едно — бременността на Чалис щеше най-малкото да смъкне родителите му от гърба му, а можеше да добави и отплатата, че най-после ще е доволна — с което да изтрие от лицето й онова смътно отчаяние и да сложи край на всички тези дразнещи въздишки и унесени погледи през прозорците. Освен това тя също се прекланяше пред парите. Гуглата знаеше, харчеше предостатъчно за скъпи дрънкулки и безполезни капризи. Дай й едно дете, а после още три-четири, и тя нямаше да е вече неприятност, а щеше и да е доволна отгоре на това. Жертви трябваше да се правят. „Тъй че я направи, скъпа ми съпруго, и кой знае — може би дори ще се усмихваш, когато свърши.“ Камбана и половина по-късно каретата на Видикас вече напускаше портата Двата вола и конете усилиха бяга си през мизерията на Майтън (а къде другаде да се дянат отчаяните и безнадеждните освен извън градските стени?), която Горлас изтърпя със затворени прозорци и ароматна топчица пред носа. Когато вземеше управлението, щеше да заповяда да изкопаят огромна яма в равнината извън града, да извлекат там всички тези окаяни същества и да ги изгорят. Беше съвсем просто: не можеш да си платиш за лечител, много лошо, но виж, поне няма да ти взимаме пари за погребение. Блажено унесен в тези мисли и в други идеи за градски подобрения, Горлас задряма. Чалис стоеше сама в покоите си, загледана в полусферата с пленената вътре луна. Какво щеше да загуби? Репутацията си. Или по-скоро тази репутация щеше да се промени. Ханут ухилен, Шардан върви наперено с онази негова разбираща полуусмивка, старае се тайната му да се процежда от всяка пора, тъй че да е всичко друго, но не и тайна. Други мъже щяха да идват при нея и да очакват същото. А може би дотогава вече нищо нямаше да я спира. А може би, много скоро, щеше да намери някой мъж, който да реши, че изпитва любов, и тогава тя щеше да започне да разкрива своя план — единствения план, който имаше, а той определено беше смислен. Крайно логичен, дори благоразумен. Напълно оправдан. Понякога окованият звяр се обръща срещу своя господар. Понякога скача към гърлото му. Понякога дори стига дотам. Но щеше да е нужно време. Нито Шардан Лим, нито Ханут Орр щяха да свършат работа — и двамата се нуждаеха от Горлас, въпреки че техният триумвират беше партньорство, основано на взаимната изгода. Всеки от тях бе готов да се обърне срещу другите при подходяща ситуация — но все още не, не и за още дълго време, подозираше тя. Можеше ли да направи това? „Какво е животът ми? Ето, огледай се — какво е?“ Нямаше отговор на този въпрос. Беше като бижутер, сляп за представата за стойност. Блестящо или мътно, все едно. Рядко или изобилно, единствената разлика бе в желанието, а как можеше да се претегли това, когато нуждата зад него е една и съща? Една и съща, в цялата си користна алчност. Можеше да сведе всички свои потребности само до една. Можеше да го направи. Трябваше да го направи и да преглътне това, което предстоеше. Изпитваше студ. Виждаше лилавите жилки по бледата кожа на ръцете си, издути от напиращата кръв. Трябваше да върви на слънчева светлина, да усеща топлината и да знае, че хората ще я гледат, докато минава — ще се вглеждат в изящната й хермелинова пелерина, обшита с черна коприна и сребърни нишки; ще се вглеждат в гривните на китките и глезените й — прекалено много накити привличаха хищната ръка на крадеца, в края на краищата, а беше и глупаво при това. А дългата й коса щеше да блести с ароматните си мазила и в очите й щеше да има един определен поглед, ленив, преситен, съблазнително затаен, тъй щото да изглежда, че не забелязва нищо и никого, а това, добре знаеше тя, бе възможно най-примамливият поглед в тези все още красиви очи… Усети се, че се взира в тях, там, в огледалото. Все още бистри след половин гарафа вино на закуска и лулата с ръждивец след това. И изведнъж я обзе чувството, че следващия път, когато застане така, лицето, което ще я гледа отсреща, ще е на някоя друга, друга жена с нейната кожа, с нейното лице. Непозната, много по-веща, много по-мъдра за тъжните страни на света от тази, която сега стоеше пред нея. Чакаше ли с нетърпение да се запознае с нея? Вероятно. Денят я зовеше и тя обърна гръб — преди да е видяла твърде много от жената, която оставяше зад себе си — и тръгна да се облече за града. — Значи ти си историкът, преживял Кучешката верига. Старецът на масата вдигна очи и се намръщи. — Всъщност не я преживях. — О — каза Сцилара и седна срещу него. Тялото й днес се чувстваше странно, все едно че дори дебелината можеше да е безтегловна. Вярно, не натежаваше повече, но костите й се уморяваха много и го имаше това усещане за пълнота, за закръгленост, а незнайно защо всичко това я караше да се чувства сексуално заредена, едва ли не преливаща от вяла, ленива страст. Дръпна от лулата и изгледа малазанеца. — Е, съжалявам, че чувам това. — Дълга история — отвърна той. — Която разказваш на онзи бард с конската опашка. — Няма тайни на тоя свят — изсумтя той. — Да, няма. Когато разбра, че съм била в лагера на Ша’ик в Рараку, реши да се опита да измъкне подробности от мен. Но по онова време все още едва се бях съвзела, тъй че не можех да му помогна много. Казах му за Хеборик обаче. Дюйкър бавно изправи гръб, внезапният блясък в очите му заличи цялата тъга и умора. — Хеборик? Сцилара се усмихна. — Фишер каза, че това може да те заинтересува. — Заинтересува ме. — Той се поколеба. — Поне така мисля. — Боя се, че той умря. Но ще ти разкажа за това, ако искаш. От нощта, когато избягахме от Ша’ик. Светлината в очите на Дюйкър помръкна и той извърна поглед. — Гуглата явно е решил да ме остави последният жив. Всичките ми приятели… — Стари приятели може би — прекъсна го тя и дръпна от лулата. — Има много място за нови. — Горчива утеха. — Мисля, че трябва да се поразходим. — Не съм в настроение… — Но аз съм, а Баратол замина, а партньорите ви са горе и умуват над разните заговори. Чаур е в кухнята и яде всичко, което му попадне, а Бленд се е влюбила в мен и, разбира се, това е забавно и дори приятно за известно време, но за мен не е истинското. Само че тя не слуша. Все едно, трябва ми придружител и ти си избраникът. — Наистина, Сцилара… — Това, че си стар, не означава, че можеш да си груб. Искам да ме заведеш до хана „Феникс“. Той я изгледа. Тя дръпна силно от лулата, изду дробове, за да изпъкнат гърдите й, и видя как погледът му бавно се сниши. — Имам желание да попритесня един приятел. — И издиша дима към почернелите тавански греди. — Е — тихо каза той, — в такъв случай… — Ралик е бесен — заяви Кътър, щом седна. Посегна към буцата сирене и си отчупи парче с лявата ръка — в дясната държеше ябълка. Отхапа от ябълката и после моментално от сиренето. — Круппе съчувства. Трагедия на съдбата, когато съдбата е онова, което човек избира за даденост, тоест онова, което му е… дадено. Скъпият Кътър можеше да възвърне първоначалното си име, стига да беше избрал живот в, да речем, сянката на Мурильо. Уви! Кътър преглътна и каза: — Чакай малко. Не съм искал да вървя в сянката на Ралик, нито в ничия сянка — всъщност от цялата идея за „сянка“ ми призлява. Ако някой бог наистина ме е проклел, това е Сенкотрон. — Хитрият Сенкотрон, онзи с магическия нюанс, крайно коварен и подъл бог, несъмнено! Смразяваща е сянката му, жесток и неудобен тронът му, страховити Хрътките му, заплетено е Въжето му, мили и изкусителни — невинните му слуги! Но! — Круппе вдигна високо дебел показалец. — Кътър не иска да говори за вървене в сенки, ами да, в ничии сенки! Дори на някоя, която се полюшва най-полюшващо се, която се извива най-извиващо се, която пърха в пърхащите мигли, обрамчили бездънни тъмни очи, които не са очи изобщо, а езера с невъобразима дълбина — а съжалява ли тя? В името на Апсалар, не! — Мразя те понякога — изръмжа Кътър, навел очи към масата и забравил временно за сиренето и ябълката в ръцете си. — Горкият Кътър. Вижте сърцето му, изтръгнато от тази гръд и плеснало като къс кърваво месо на тази маса. Круппе въздиша и въздиша в своето дълбоко съчувствие и протяга, да, това топло наметало на дружеско съпричастие срещу хладната и сурова светлина на истината в този и всеки друг ден! И тъй, вежливо ни налей още от тази билкова отвара, която, макар донякъде да има вкус, напомнящ за сламата и калта, използвани в правенето на тухли, според твърдението на Мийзи помага при всякакви проблеми с храносмилането, включително на лоши новини. Кътър наля и отхапа още два пъти от ябълката и сиренето. Подъвка малко, след което се намръщи. — Какви лоши новини? — Онези, които тепърва ще дойдат, разбира се. Медецът би ли облекчил това храносмилателно облекчение? Навярно не. По-скоро ще се пресече и скашка, подозираме. Защо ли, чуди се Круппе, онези, които държат на всички здравословни диети със зловонни питиета, корави, груби и сурови ястия и непоносими за небцето отвари, и всичко туй в режим на дейности, измислени единствено за да разяждат кост и похабяват мускул — всички тези блюстители на чистия и благонравен живот се оказват до един бледи, съсухрени и едва ли не безкръвни, с огромни буци, подскачащи в гърлата, и с воднисти очи, свирепи в своето праведно самодоволство, крачещи като настръхнали щъркели и уриниращи вода, толкова чиста, че цялата да я изпиеш отново? И моля те, подай на скъпия прелестен Круппе, прочие, онзи сетен сладкиш, клекнал там, самотен и тъжен, на калаеното блюдце твое. Кътър примигна. — Извинявай, какво да ти подам? — Сладкишчето, момко скъпи! Сладки удоволствия, напук на благочестивите поклонници на страданието! Колко живота всъщност има всеки от нас, чуди се Круппе риторично, та да ограничаваме толкова този с безцелна дисциплина, тъй ефикасна, че самият Качулат би трябвало да се гъне в конвулсии от смях? Тази вечер, приятелю скъпи на Круппе, ние с теб ще обиколим гробищата и ще се обзаложим чии заровени кости принадлежат на „здравите“ и чии — на дивашки лудувалите безразсъдни безумци, танцували с лъчезарни усмивки в своя живот ден след ден! — Здравите кокали ще са оставените от старците, бих се обзаложил. — Несъмнено, несъмнено, приятелю Кътър, банална истина. Тъй де, Круппе ежедневно се натъква на старци и се възхищава на сияйните им усмивки и лъчезарните им поздрави. — Не всички от тях са нещастни, Круппе. — Вярно, тук-там крета по някой с опулени очи, опулени, защото има зад себе си живот, изпълнен с отчаяно примирение, а глупакът взел, че оцелял след всичко това! И сега какво, чуди се глупакът? Защо не съм умрял? А ти, с твоите три жалки десетилетия на чиста скука, защо просто не идеш някъде и да умреш? — Старците ли те тормозят, Круппе? — По-лошо. Скъпият Мурильо стене, вкиснат и беззъб, и обмисля живот в бездействие. Обещай на Круппе ето това, драги ми Кътър — когато видиш този лъчезарен екземпляр пред теб да почне да пелтечи, да се лигави, да ломоти на облаците, да киха и пърди, да се изпуска и всичко останало, наистина вържи Круппе здраво в някой здрав чувал, намери някоя скала и го хвърли оттам! Във въздуха! Долу в бурното море, сред грохот на скали и лъскава пяна — Круппе те умолява! И чуй! Докато го правиш, приятелю Кътър, пей и се смей, и плюй след мен! Обещаваш ли? — Стига да съм наблизо, Круппе, ще направя точно каквото ме молиш. — Круппе е облекчен, тъй облекчен. Вай, последният сладкиш се разбунтува в корема — още от този чай, прочие, да предизвика битумно оригване на безвкусната земна мизерия. А после, много скоро, ще дойде време за обяд! И виж кой влиза, ами да, не кой да е, а самият Мурильо, току-що назначен, и зачервен, и тъй нетърпелив в благородната си щедрост! Любовта на Искарал Пъст бе чиста и съвършена. Само дето жена му непрекъснато му се изпречваше на пътя. Наведеше ли се наляво, тя се навеждаше надясно; наведеше ли се надясно, тя — наляво. Изпънеше ли врат, тя изпъваше своя; и единственото, което можеше да види, бе мръсното чиле на рошавата й коса, а под нея — стоманеночерните й очи, твърде разбиращи, за да е за нейно добро, а и за негово, впрочем. — Глупава дъртофелница — мърмореше той. — Не може ли да разбере, че климам и клюмам насам-натам само защото така ми се ще, а не защото Върховната жрица е ей там и пищно показва прелестния си пищен задник — знаейки добре, о, да, как се гърча и пускам лиги, задъхвам се и сърцето ми тупти, изкусителката, хитрата лисица! Но не! Всеки ъгъл, и тази ужасна, отмъстителна проклетница надвисва пред погледа ми, дразни очите ми! Сигурно бих могъл хитро да я отпратя по някоя работа, виж, това е идея. — Усмихна се и се наведе напред. Цялата броня на чара му затрептя и запращя пред атаката на убийствения й поглед. — Сладка питке със стафидки, муленцето трябва да се натимари и нахрани в храмовите конюшни. — Тъй ли? — Да. И тъй като ти с явно с нищо не си заета в момента, би могла да свършиш нещо полезно. — Но аз върша нещо полезно, прескъпи ми съпруже. — О, и какво ли ще да е то, нежна мърло? — Ами, жертвам времето си, за да ти попреча да се направиш на по-голям глупак, отколкото си обикновено, което си е доста сериозно предизвикателство, уверявам те. — Що за глупости говори тя? Мила стридо, за какво изобщо говориш? — Тя отстъпи, че си това, което твърдиш, че си. И това е единственото, което я сдържа да не ни изхвърли навън на мършавите ни задници. Теб, мен, мулето и ломотещите бок’арала — стига изобщо да успее да ги измъкне от мазето. Аз съм вещица на богинята паяк и Върховната жрица ей там никак не е щастлива от това. Тъй че казвам ти, о, гнила моя очна ябълко, ако ти позволя да дръзнеш да й скочиш, с всички нас е свършено. — Тя говори толкова много, че е цяло чудо, че зъбите й не падат. Но чакай! Повечето вече са изпадали! Шът, не се смей, не се усмихвай дори. Усмихвам ли се? Може би, но това е отстъпчивата усмивка, онази, която показва добронамереност, или ако не добронамереност, то поне не показва нищо, макар че жените по цял свят, щом я видят, изпадат в апоплектичен гняв, умничките, миличките те. — Той въздъхна, отдръпна се назад и се опита да надникне изпод дясната й мишница, но периферното зрение превърна опита в космат кошмар. Потръпна, въздъхна отново и потърка очи. — Хайде иди, жено, мулето ни вехне и копнее по прелестното ти лице — да го ритне! Хи-хи! Шът, не се смей! Не се усмихвай дори! — Вдигна глава. — Сладка бръчкава фурмичке, защо не се поразходиш на слънчице по улиците, в канавките по-скоро, ха! В миризливите канали — вземи си баня! Препикай някой от ония осветителни пилони и нито едно псе в Даруджистан няма да посмее да ти се опълчи! Ха! Но тази усмивка е обична, да, нали? Върховната жрица Сордико Куалм се фръцна палаво към тях — тази жена не вървеше, придвижваше се колкото напред, толкова и странично, змия на изкушението, чародейка на безгрижието… богове, един мъж можеше да умре само като я гледа! Хленч ли беше това, което се изтръгна от него? Разбира се, че не, по-скоро вдигналата се подмишница на Могора издаде този стенещ и мляскащ звук. — Бих била изключително доволна — заговори Върховната жрица със страстния си дълбок глас, който пърхаше като всички въобразими съблазни и се вливаше в димящата гозба на подканата, — ако вие двамата се отдадете на взаимно самоубийство. — Моето мога да го симулирам — прошепна Искарал Пъст. — Тогава тя ще се разкара — знам, Върховна жрице на всички мои фантазми, виждам как воюваш срещу естествените си желания, пламенната жажда да ме поемеш… хм, в обятията си! О, знам, не съм чаровен като някои, но имам сила! Сордико Куалм въздъхна и се фръцна назад — но не, откъм задника беше по-скоро люшване. Приближаването фръцкане, отдръпването — люшване. — Сордико Куалм Фръц, тя идва и си отива, но нивга не си отива съвсем, моя любов на любовите, моя по-добра любов от онази пародия на любов, която някога мислех, че е истинска любов, но нека погледнем нещата в лицето, любов не беше онова, не като тази любов. Е, тази любов е голямата любов, издутата, извисяващата се, шибаща пъшкаща помпеща изригваща любов! Ох! — Ти не би познал истинската любов дори да те захапе по лицето — изсумтя Могора. — Махни я тази подмишница от мен, жено! — Ти превърна този храм в лудница, Искарал Пъст. Превръщаш всеки храм, в който живееш, в лудница! И ето ни сега, замисляме взаимно убийство, а какво всъщност иска твоят бог от нас? Ами нищо! Нищо освен чакане, все чакане! Ба, излизам на пазар! — Най-после! — гракна ликуващо Искарал. — А ти идваш с мен да ми носиш покупките. — А, не. Вземи мулето. — Ставай или ще се оправя с теб както аз си знам, точно тук. — В светия вестиарий? Луда ли си? — Ебливо богохулство. Няма ли да е доволен Сенкотрон? — Добре! Пазаруване тогаз. Но без никаква каишка този път. — Тогава гледай да не се губиш. — Не се изгубих, краво такава, бягах. — По-добре да взема пак каишката. — А аз ще взема ножа си! О, как пречи бракът на любовта! Връзките на взаимно презрение стегнати, докато жертвите не започнат да се гърчат, но болка ли е това, или наслаждение? Има ли някаква разлика? Но този въпрос не бива да се задава на женени хора, о, не. А в конюшнята мулето намигва на кобилата и кобилата усеща как закуската потръпва в червата й, а мухите, ами, те прелитат от една буца тор на друга, убедени, че всяка е различна от предишната, каквито капризни твари са мухите, а при капризните няма никакво благоразумие, само копнеж и разочарование, и бръмченето подканя към следващото съмнително завоевание, миришещо така уханно в мократа слама. Бъзз, бъзз. Минното предприятие на Хъмбъл Межър представляваше огромна яма сред прошарените с лъскави жили грамади гранит и хаотични гънки скала. Бе на еднакво разстояние между Даруджистан и Гредфалан Анекс и бе свързано със здраво укрепени пътища. Беше си всъщност малко градче с население осемстотин души. Наемни работници, роби, затворници, бригадни началници, охрана, готвачи, дърводелци, грънчари, въжари, шивачи и кърпачи, въглищари, резачи и гледачки, касапи и пекари — цялото предприятие кипеше от дейност. Пушеци изпълваха въздуха. Старици с кървясали длани пъплеха на четири крака и събираха парчета шлака и буци нискокачествени въглища. Чайки и гарги щъкаха сред тези дрипави изгърбени фигури. Нито едно дърво не беше останало на половин левга околовръст. На един склон при езерния бряг имаше малко изгърбено гробище с няколкостотин плитки гроба. Водата край брега беше застояла и зацапана с червено, с разкаляно дъно, светлооранжево на цвят. Притиснал ароматната кърпичка до устата и носа си, Горлас Видикас оглеждаше дейността, която сега ръководеше, макар че навярно глаголът „ръководя“ не бе най-подходящият. Ежедневните потребности тук бяха отговорност на лагерния началник, пъпчив покрит с белези петдесет и няколко годишен мъж с набити от десетилетия метални стружки в дланите. Кашляше хрипливо на всеки няколко думи и плюеше гъста жълтеникава слуз между облечените си в бронз зъби. — Младоците са най-бързите, разбира се. — Кашляне, храчка. — Нашите _къртици_, тъй им викаме, щото могат да пропълзят в пукнатини, дето никой възрастен не може да се провре — кашляне, храчка, — тъй че ако въздухът е лош, работниците ни няма да се убият. — Кашляне… — Имахме проблем с намирането на младоци по едно време, но почнахме да ги купуваме от по-бедни семейства в града и околностите — много са им изтърсаците за хранене, нали така. И имаме специални правила за младоците — никой не им пуска ръка, ако ме разбирате какво искам да кажа. — От тях вече вървят нагоре — продължи лагерният началник. — Един миньор трае към пет години някъде, освен при срутвания и разни такива. Като се поболеят много, ги вадим от тунелите и ги правим началници смяна. Малцина може да остареят достатъчно за старши — аз съм един от тях, видите ли. Този старши началник, предрече наум Горлас Видикас, щеше да е мъртъв до три години. — Някакви неприятности със затворниците? — Не, никакви. Повечето не живеят достатъчно дълго, за да създават неприятности. Караме ги да работят в най-опасните жили. Убива ги арсеникът най-вече — извличаме и злато, знаете ли. Миналата година печалбата надскочи три хиляди процента. С моя дял мисля да си купя едно малко имение. Горлас погледна замислено. — Женен ли си? Кашлица, храчка. — Още не. — И се ухили. — Но знаете какво може да си купи един богат мъж, нали? — Като част от това, което, убеден съм, ще се окаже изключителна връзка — каза Горлас — „след като бездруго печеля от работата ти“ — съм готов да инвестирам в такова имение. Скромно изплащане от твоя страна, при ниска лихва… — Наистина ли? Е, благородни господине, това би било чудесно. Да, да, чудесно. Можем да го направим, и още как! „А когато ритнеш петалата, без никакви наследници, ще придобия още един имот в Квартала на именията.“ — За мен е удоволствие — заяви той с усмивка. — Тези от нас, които сме се справили добре в живота, трябва да си помагаме винаги, когато можем. — И аз тъй мисля. Точно тъй. Пушеци, воня, гласове, които кънтят из прахта, волове мучат и се напъват с тежко натоварените коли. Горлас Видикас и умиращият старши на мините гледат всичко това, доволни от себе си. Харло изпълзя от цепнатината, изпънал напред ръката си със свещта, и усети как мазолестата длан се вкопчи в китката му. Взеха му свещта, а след това Байниск го издърпа навън, изненадващо нежно, но пък това беше Байниск, мъдър ветеран, вече на цели шестнайсет години, половината му лице — бяла лъскава плът, от която надничаше бляскаво синьото на очите му — и двете като по чудо избегнали нараняването. Той се ухили и вдигна Харло да се изправи. — Е, къртицо? — Желязо, грапаво и студено, плоско и широко три педи. — Въздухът? — Тук съм, нали? Байниск се засмя и го плесна по гърба. — Заслужи си следобеда. Отивай в Чъфс. Харло се намръщи. — Моля те, не може ли да остана тук? — Веназ още ли те тормози? — Побойниците не ме обичат — отвърна Харло. — Щот’ си умен. Слушай сега, вече го предупредих веднъж, а предупреждавам само веднъж и той го знае, тъй че няма да те притеснява. Нашите къртици ни трябват щастливи, здрави и непокътнати. Това е закон в лагера. Аз командвам в Чъфс, нали? Харло кимна, но каза: — Само че няма да си там, нали? Не и днес. — Веназ ще е в кухнята. Всичко ще е наред. Харло кимна отново, взе малката си торба с инструменти, днес малко по-тежка от обичайното, и тръгна нагоре. Обичаше тунелите, поне когато въздухът не беше мръсен и не изгаряше гърлото. Чувстваше се в безопасност, обкръжен от толкова много здрав камък, защитен, а най-много обичаше най-тесните пукнатини, където можеше да се провре само той — или малцината други като него, все още здрави, без счупени кости и още достатъчно дребни. Досега си беше пукнал само един пръст, а и то беше на дясната ръка, с която държеше свещта, тъй че не беше кой знае какво. Можеше да се издърпва с лявата, с полуголото тяло хлъзгаво от пот въпреки влажния камък и вадичките леденостудена вода. Проучваше места, които никой никога не беше виждал. Или издърпваше виещите се като змии маркучи долу в ледените езерца, а после викаше на мъжете на помпите да започнат и на треперливата светлина на свещта гледаше как нивото на водата спада, и виждаше, понякога, странните израстъци по камъка, а в цепнатините дребната сляпа риба, която — стига да можеше да я стигне с ръка — се хлъзгаше в устата му и той дъвчеше и гълташе, поемаше по този начин нещо от този долен свят в себе си и също като на рибата понякога очите не му трябваха, само опипващите му пръсти, вкусът и мирисът на въздуха и камъка, ехото от водните капки и стърженето на щъкащите бели хлебарки. Тази сутрин го бяха пратили в една пукнатина, с въжета, вързани за глезените, бяха го спуснали като мъртва тежест надолу и надолу, три-четири възела въже, преди протегнатите му ръце да напипат топла суха скала и тук, толкова дълбоко под земята, въздухът беше горещ и миришеше на сяра, а свещта, щом я запали, лумна ярко в гъстия сладникав въздух. Той се огледа на жълтата светлина и видя до стената на пукнатината, няма и на три крачки от него, седнал труп. Съсухрен, лицето се беше смъкнало и очните кухини бяха станали на малки свити черни дупки. Двата крака бяха счупени, явно от падане, костите стърчаха през набръчканата кожа. Увит с кожите като с одеяло; а близо до едната неподвижна ръка на скелета лежеше отворена торба, от която се подаваха две кирки от еленов рог, костен клин и каменен чук. Миньор, разбра Харло, също като него. Миньор отпреди много, много време. Още крачка към него, без да откъсва очи от чудатите сечива, които му се искаше да вземе… и трупът проговори: — Както искаш, паленце. Харло залитна назад. Сърцето му забуха. — Демон! — Покровител на миньорите може би. Не демон, паленце, не демон. При паническото му отдръпване свещта бе изгаснала. Гласът на трупа, звучен, с ритъм като на вълни по песъчлив бряг, отекна в катраненочерния мрак: — Аз съм Дев’ад Анан Тол, от клана Иринтал на Имасс, който някога живееше на брега на Джагра Тил, докато не дойде тиранинът Раест и не ни пороби. Прати ни долу в скалата и всички измряхме. Но виждаш ли, аз не умрях. Сам от целия си род, не умрях. Харло треперливо опипа свещта, натика смазания фитил в тръбичката на огнивото. Три бързи изпомпвания с огнивото и пламъкът лумна. — Хубав номер. — В тръбичката има синя газ, но е малко и бързо свършва, затова трябва да се пълни. Горе има мехове. Защо не си умрял? — Имах доста време да поразсъждавам над този въпрос, пале. Стигнах само до едно заключение, което обяснява състоянието ми. Ритуалът на Телланн. — Онова, дето са го направили злите Т’лан Имасс! Чух за него от чичо Грънтъл! Немрящите воини в Черен Корал — Грънтъл ги видял със собствените си очи! И те коленичили, и цялата им болка им била взета от един мъж, който след това умрял, защото болката, която поел от тях, била твърде много, тъй че те вдигнали могила и тя още си е там, а Грънтъл каза, че плакал, но това не го вярвам, защото Грънтъл е голям и е най-добрият воин в целия свят и нищо не може да го разплаче, нищичко! — И Харло трябваше да спре, за да си поеме дъх. А сърцето му още тътнеше като градушка по тънък покрив. Имассът Дев’ад Анан Тол отвърна с мълчание. — Още ли си жив? — попита Харло. — Пале. Вземи инструментите ми. Първите, правени някога, и то от собствената ми ръка. Аз бях изобретател. В ума ми се раждаха идеи, толкова бурно, че живеех като в треска. Понякога, нощем, едва не полудявах. Толкова много мисли, толкова планове — в клана ми се бояха от мен. Гадателят на кости се боеше от мен. Самият Раест се боеше от мен и затова заповяда да ме хвърлят тук. За да умра. И моите идеи с мен. — Да кажа ли на всички за тебе? Може да решат да те вдигнат горе, за да видиш отново света. — Света ли? Това пламъче, което държиш, ми показа повече от света, отколкото мога да възприема. Слънцето… о, слънцето… това би ме унищожило, мисля. Да го видя отново. — Сега имаме метални кирки — каза Харло. — Железни. — Небесен камък. Да, видях много от него в тунелите. Джагътите използваха магия, за да го извличат и оформят — на нас не ни се разрешаваше да гледаме такива неща. Но съм си мислил, още тогава, как камъкът би могъл да се извлече без магия. С топлина. Извлича се, дава му се форма, превръща се в полезни неща. Раест още ли управлява? — Не съм чувал за никакъв Раест — отвърна Харло. — Байниск управлява Чъфс, а Старшията управлява мината, а в града има съвет на благородници, а в далечните земи има крале и кралици и императори и императрици. — И Т’лан Имасс, които коленичат. Харло погледна в шахтата — беше чул смътни гласове, които отекнаха надолу. — Искат да ме издърпат обратно. Какво да им кажа за това място? — Погрешна скала. Бял пясък, който поболява хората. Мръсен въздух. — За да не слиза никой друг тук долу? — Да. — Но тогава пак ще си сам. — Да. Кажи им също, че това място е обитавано от призрак. Покажи им магическите инструменти на призрака. — Добре. Слушай, може пак да се промъкна тук някой ден, ако искаш. — Пале, ще ми е много приятно. — Искаш ли да ти донеса нещо? — Да. — Какво? — Шини. И сега Харло се промъкваше нагоре към дневната светлина и в натежалата му торба подрънкваха инструментите на трупа. Еленов рог и кост, втвърдили се на камък, зъбците се забиваха в бедрото му. Ако Веназ ги намереше, щеше да му ги вземе, тъй че Харло знаеше, че трябва да е предпазлив. Трябваше да ги скрие някъде. Където никой нямаше да отиде да погледне. Много неща си имаше вече, като си помислиш. И трябваше да намери нещо, наречено „шини“. Каквото и да беше това. Докато вървяха към хана „Феникс“, от Квартала на именията, през Трета околовръстна стена и в квартал Дару, тя настоя да го хване за ръката. — Толкова много хора — говореше му. — Това наистина е най-големият град, който съм виждала. Мисля, че това, което най-много ме изумява, е колко познати лица виждам — не хора, които наистина познавам, просто хора, приличащи на други, които съм познавала. Дюйкър помисли над това и кимна. — Светът е такъв, да. — Тъй ли? И защо? — Представа нямам, Сцилара. — Това ли е цялата мъдрост, която можеш да предложиш? — Дори и тя ми създава трудности — отвърна той. — Добре. Да пробваме нещо друго. Разбирам, че не виждаш никакъв смисъл в историята. Той изсумтя. — Ако под това имаш предвид, че не съществува никакъв прогрес, че дори идеята за прогрес е заблуда и че историята не е нищо повече от гъмжило от уроци, на които никой не иска да обръща внимание, то да, няма смисъл. Нито в писането й, нито в преподаването й. — Добре, все едно. Ти избираш. — Какво избирам? — Нещо, за което да си говорим. — Не мисля, че мога — нищо не ми идва наум, Сцилара. Е, добре. Бих искал да знам повече за Хеборик. — Той губеше ума си. Опитвахме се да стигнем до остров Отатарал, където той искаше да върне нещо, нещо, което някога е откраднал. Но така и не успяхме. Нападнаха ни Т’лан Имасс. Гонеха него — ние останалите просто им се изпречихме на пътя. Аз, Кътър, Сивожаб. Е, откраднаха и Фелисин Младша — това като че ли също беше в плана им. — Фелисин Младша? — Името, което й даде Ша’ик. — Знаеш ли защо? Тя поклати глава. — Не. Но я харесвах. — Ша’ик ли? — Фелисин Младша. Обучавах я да е също като мен, тъй че нищо чудно, че я харесвах. — И се усмихна широко. Дюйкър отвърна с най-смътната си усмивка — трудно беше да е тъжен с тази жена, наистина. По-добре щеше да е, ако се постараеше да отбягва компанията й в бъдеще. — Защо точно ханът „Феникс“, Сцилара? — Както казах преди малко, искам да попритесня един човек. Кътър всъщност. Трябваше да го слушам месеци наред, колко чудесен бил Даруджистан и как той щял да ми покаже какво ли не. А после, веднага щом пристигнахме, се ската, не иска да има нищо общо с нас. Върнал се е при старите си приятели, предполагам. Говореше небрежно, но Дюйкър долови прикритата обида. Може би двамата с Кътър бяха нещо повече от спътници. — И вместо това намерихте нас, малазанците. — О, можеше и да е много по-зле. — Баратол имаше близък — каза Дюйкър. — Сред Подпалвачите на мостове. Професионален убиец. Да видят приятеля ти беше все едно да видят призрак. Имам предвид Пикър, Анци… Бленд. Блупърл. Старите морски пехотинци. — Едно от онези познати лица, което е на някой, когото не познаваш. Той се усмихна отново. — Да. „О, да, Сцилара, наистина си умна.“ — И един стар лечител от морската пехота решава да направи каквото може за Баратол Мекхар. Само че ето ти я онази история — онази, дето е без значение — с нашия приятел ковача. Свързана с Ейрън и… — Червените мечове, да. Тя го изгледа. — Знаеш, така ли? — Всички знаем. Горкият кучи син. Да си изпати така в собственото си отечество. Е, за такива неща можем да съчувстваме, защото всички си имаме личните си истории. От този вид, дето не можеш да ги пренебрегнеш, защото те са ни поставили точно където сме, точно тук, на континент и половина от дома. — Прогрес? — Това тепърва ще се разбере. Ето, стигнахме. Тя спря и огледа олющената табела на хана. — Че това е мръсен коптор! — Ако приказките са верни, самият Калам Мекхар е влизал тук веднъж-дваж. Също и Сори, която по-късно прие името Апсалар, и точно тук младият Крокъс я е срещнал — същият, който сега го знаем като Кътър, нали? Сглобяването на всичко това не е лесно. Малът е бил тук, през повечето време. Вътре — добави той — можеш да намериш дори един мъж на име Круппе. — Кътър ми е говорил за него — изсумтя тя. — Някакъв мазен прекупвач на крадена стока и бивш крадец. — Пълномощен посланик по време на Панионската война. Мъжът, който устоя на Каладън Бруд. С едно махване на ръката се справя с повечето велики водачи на континента. Очите й се разшириха. — Наистина ли? Кътър изобщо не ми е споменавал за това. — Не го е знаел, Сцилара. Той замина с Фидлър, Калам и Апсалар. — Тази история започвам сама полека да си я сглобявам — каза тя. — Апсалар. Жената, която Кътър обича. „Ах.“ — Е, да влизаме. — Хлапето е отвлечено според мен — заключи Мурильо. — Знам, Круппе, това е едно от тези неща, които просто се случват. Всички крадат деца: търговските кораби, рибарите, сводниците, храмовете, всички, щом им падне възможност. Тъй че знам, че няма голяма надежда… — Глупости, Мурильо, верен приятелю на Круппе. Домогвайки се до тази моя закръглена особа, ти прояви изключително благоразумие. Нещо повече, Круппе аплодира тази твоя нова професия. Инструктор, да, във всякакъв чудесен смисъл на чудесната… смисленост — изкуството на дуелирането е крепко вписано с кръв, да? Крепка също е и тази Стони Менакис, стар партньор не на кого да е, а на самия Грънтъл, а нямаше ли и трети? Един дългорък мъж, който не се завърна от Капустан? И дали името му не беше Харло? Круппе трябва да порови по-дълбоко в дълбините на паметта, за да е сигурен в тези детайли, и все пак инстинктът му крещи: _вярно_! А как може да заглушиш такъв глас? Кътър потърка четината по брадичката си. — Мога да сляза до кораба, с който дойдох, Мурильо. Да поговоря с пристанищните бездомници и стариците под кейовете. — Ще съм ти благодарен за това, Кътър. — Круппе подозира тиха топлинка в сърцето на скъпия Мурильо към новия работодател — ах, трепва ли Круппе пред този пламенен протест? Свива ли се боязливо пред това яростно възражение? Ами, отговорът е „не“ и на двете! — Зарежи това, Круппе — каза Мурильо. — Момчето просто е нейният син. — Оставен на грижите на други — нима е толкова коравосърдечна тя? Домогваш се до изключително предизвикателство навярно? От най-добрия вид, естествено, да, от най-добрия вид. — Тук има история — заяви Мурильо. — Не от всички жени се получават добри майки, съвсем вярно. Но тя не изглежда да е от тях. В смисъл, добре, на мен ми се стори изключително честен човек. Може би. О, не знам. Би било хубаво да намерим изтърсака, това е всичко. — Разбираме те, Мурильо — каза Кътър. — Разчитай на Круппе, прескъпи друже мой. Всички истини ще се разкрият в пълнотата на съкровеното откровение, тутакси. Ала почакайте, зове ни най-нечакано събиране от друг сорт… — И той се наведе над масата, очичките му се приковаха в Кътър. Веждите му замърдаха. — Плашиш ме… — Ужасът тепърва ще избуи за горкия ни Кътър. — Какво искаш да… Една ръка се отпусна на рамото му. Мека, пълна. Кътър затвори очи и изпъшка: — Трябва да престана да сядам с гръб към вратата. Мурильо се надигна, изведнъж станал много официален, и се поклони на някой, застанал зад Кътър. — Историко. Срещали сме се… — Помня — отвърна мъжът, заобиколи покрай Кътър и взе два стола от близката маса. „Благодаря на боговете, не беше неговата ръка.“ — Наистина отново благодаря на Малът за… — Ще му предам — отвърна историкът. — Междувременно, не съм единственият, който ще се представя. — Уморените старчески очи се спряха на Кътър. — Ти си Кътър, нали? Кътър се извъртя и погледна жената зад стола си. Очите му се оказаха на нивото на две гърди, покрити с плътно стегната ленена блуза. Позна ги веднага. Струваше му голямо усилие да вдигне поглед. — Сцилара. — Наричаш това „представяне“? — попита тя и придърпа другия стол, който беше взел историкът. Намести го вдясно от Кътър и седна. — Не бях виждала досега толкова чисто оглозгани кокали — отбеляза, щом погледна останките от обяда на масата. Круппе се надигна с тежко пъшкане и замаха с ръце. — Круппе бърза да изкаже своето най-благосърдечно „добре дошли“ на тази великолепна компания на вече скъпата на сърцето ни Сцилара с Вещите очи и други забележителни чарове, на които Круппе най-благосърдечно би спрял вещите си очи, ако не бяха презрените изисквания за благоприличие. Добре дошли, извиква ликуващо Круппе, докато се смъква… уфф! — изтощен от своя ентусиазъм и със страстни трапчинки на бузите. Мурильо се поклони изискано на Сцилара. — Няма да съм толкова невъзпитан като Круппе със страстните му трапчинки. Мурильо, стар приятел на Кро… на Кътър. Тя започна да пълни лулата си с ръждивец. — Кътър често ми е говорил за твоя чар, Мурильо, по отношение на жените. — И го дари с усмивка. Мурильо си седна, малко непохватно, и Кътър забеляза с кисела насмешка, че сега изглежда по-буден, отколкото беше през последните дни. Може би беше от намушкването. Круппе вееше с ръка пред зачервеното си лице. После я вдигна високо. — Сълти! Мило същество! Най-хубавото вино в заведението! Не, почакай! Слез, моля те, по улицата до „Пауна“ и ни купи бутилка от _тяхното_ най-хубаво вино! Най-хубавото вино в тяхното заведение, да! Нещо не е наред ли, Мийзи? Круппе нямаше намерение да ви обиди, честно! Сълти, хайде, дете! Мийзи, защо… — Стига — сряза го Мурильо. — Освен ако не държиш да трупаш още обиди към вярната ни домакиня, докато тя не дойде да те убие на място. — Жестоко недоразумение! Ентусиазмът и… — И трапчинките, разбрахме. — Сцилара беше от лагерните жени във въстаническия град на Ша’ик в Рараку — почна Кътър. — Ъъъ, лагерните не в онзи смисъл. Искам да кажа… — Да, това бях — прекъсна го тя. — Точно това. — Изби искра с огнивото. — Играчка за войниците. В частност, малазанските. Ренегатите от армията на Корболо Дом. Неговите Убийци на псета. След това бях изтръгната от обещаващото да се окаже кратко и затъпяло съществуване от един малазански жрец без ръце, който ме мъкна със себе си през половината Седем града заедно с Кътър. — Издуха нагоре облак дим и продължи: — Малко навътре в сушата на брега на Отатаралско море ни нападнаха. Жрецът беше посечен, Кътър го изкормиха, а аз родих бебе — без реална връзка между двама ни, впрочем, освен лошия избор на момента. Някакви селяни ни намериха и ни спасиха — чедо на Оссерк се появи за тази цел — и така се снабдихме с Баратол Мекхар и Чаур, които заместиха двамата, изгубени от нас при засадата. — Значи, обикновено не разправям дълги истории като тази, но това, което ви казвам, е необходимо за няколко важни неща — продължи тя. — Първо: оставих бебето в селото, без никакви съжаления. Второ: Кътър, който беше с нас, защото Въжето беше решил, че Фелисин Младша се нуждае от неговата закрила, едва не загина и сега живее с чувството, че се е провалил в задачата си, тъй като Фелисин ни я отнеха. Трето: Кътър също така е с разбито сърце и колкото и да ни е било може би забавно заедно, ясно е, че не мога да му помогна за това. И най-сетне, четвърто: аз го притеснявам, защото може би си мисли, че съм прекалено дебела, и си мисли, че и вие мислите същото. И тримата срещу нея заклатиха отрицателно глави при последните думи. Кътър седеше, стиснал главата си с ръце. Сълти дойде и тупна на масата прашна глинена бутилка и още две чаши. — Три консула, Круппе! Круппе пусна трите монети в шепата й без никакъв хленч. След дълго мълчание историкът въздъхна, пресегна се и отпуши бутилката. Подуши гърлото. Повдигна вежди. — Опразнете боклука от чашите си, моля. Послушаха го и той наля на всички. — Кътър — рече Мурильо. — Какво? — Бил си изкормен? Богове на бездната! — Круппе се опитва да вкуси чудото на тази чудесна реколта, тъй прехласнат и потресен е той от ижеразказаната ужасна история. Светът е крайно жесток, но накрая се разгръща спасението, благословени да са всички богове и богини, духове, марсупиали, амфибиали и всички останали. Пиян от пуншове е бедният Круппе, залитне насам, блъсне се натам, свят му се вие и още малко и ще се пръсне. Възлюбена Сцилара, разказвате ни крайно неприятна история и я разказвате лошо. Въпреки това, вижте ни нас, тука, всички до един сме замаяни от въпросните лошо разказани откровения! — Може би прекалих в усилията си да резюмирам, признавам — съгласи се Сцилара. — Но си помислих, че ще е по-добре да приключим бързо с неприятния етап. И ето ни вече, облекчени и жадни да изгълтаме това великолепно вино. Реших, че ханът „Феникс“ ми харесва. Дюйкър стана. — Е, моята задача е изпълнена и ще… — Сядай си на мястото, старче — прекъсна го тя. — Ако трябва с един як шамар да върна живота в теб, ще го направя. Надявам се, че ще е по-безболезнено днес да си в компанията ни, как мислиш? Историкът бавно седна. Круппе въздъхна тежко. — Жалко за нас, мъжете на тази маса. Превъзхождат ни. — Разбирам, че Кътър не е разказал нищо — отбеляза Сцилара. — Не ви е казал дори как едва не се удавихме, когато луната се разби и падна от небето. Спасени от дракон. — Всъщност ще остана — заяви Дюйкър, — стига да ни разкажеш за всичко това, както се полага, Сцилара. — Както желаете. — От момента, в който срещна Хеборик. — Това ще отнеме цяла нощ. А съм гладна. — Мурильо с най-голяма радост ще плати вечерята — заяви Круппе. — Веднъж и ти да си прав — отвърна Мурильо. — Не мисля, че си прекалено дебела — рече Кътър. — Изобщо не мисля такова нещо, Сцилара. — „Прекалено добра, да. А защо не виждаш как те гледа Баратол? Колкото до мен, е, Апсалар беше достатъчно умна да се махне и няма да я упреквам за това. Всъщност едва ли има в целия свят достатъчно нищожна жена за мен.“ Самосъжаление ли беше това? Не, просто реализъм, реши той. „О, и между другото, въпросният дракон е облечен в коприни и си губи времето на борда на проклетия си кораб, тук, в пристанището на Даруджистан… О, а споменах ли, че градът е изправен пред неминуема опасност?“ Бутилката беше свършила и пратиха Сълти за нова. Мийзи набързо се успокои с поръчките за вечерята: знаеше, че рано или късно ще се стигне до калпавото вино, което държеше в мазето, и ще се пие до изнемога. Докато Сцилара не разкаже историята си. А умът на Кътър, подгизнал от алкохол, се луташе из тези мисли, които бяха всичко друго, но не и самосъжаление. „Нито една жена на света…“ Лейди Чалис Видикас седеше на масата. Шардан Лим бе от лявата й страна, Ханут Орр — от дясната. За тази вечер бе облякла смарагдовозелени коприни, късия плътен жакет без яка, за да се вижда голата й напудрена шия; дълбокото деколте откриваше напръсканите й с благоухание гърди. Косата й беше стегната високо със сребърни игли. Руж зачервяваше бузите й. Чернило сгъстяваше миглите й. От ушите й висяха обеци, два бляскави наниза в зеленото на смарагда и синьото на сапфира. Късите ръкави на жакета откриваха голите й ръце, меката гладка кожа, неопетнена от слънцето. Гамаши от щавена ярешка кожа покриваха краката й, а на стъпалата си носеше последната мода сандали с високи и тънки токчета. В кристалните бокали искреше кехлибарено вино. Светлината на свещите обагряше в меко златисто всеки детайл, в кръг, който се стапяше в сумрак извън тримата на масата, тъй че слугите се движеха в сенки, появяваха се само за да приберат блюдата, да преподредят приборите и да поднесат още храна. Тя само отхапваше от яденето си, искаше да е донякъде пияна за онова, което щеше да се случи тази нощ. Единственият въпрос, на който не бе способна да отговори, беше… _кой ще е първият_? О, имаше сексуална възбуда — не можеше да отрече това. И двамата бяха здрави и привлекателни, макар и по съвсем различен начин. И двамата бяха еднакво противни, но тя смяташе, че ще може да преживее това. Със сигурност сърцето й нямаше да играе никаква роля в предстоящото, никакво отдаване, никакво объркване, което би могло да доведе до противоречиви чувства — всъщност до каквито и да било чувства. Можеше да го изиграе просто. Всеки използва това, което има, нали? Особено когато то се окаже желано за други. Точно така се печелеше власт в края на краищата. Един мъж тук, отляво или отдясно, тази нощ щеше да я има — дали вече бяха решили помежду си кой от двамата да е? Хвърляне на ашици. Залог в плът. Не беше сигурна — все още беше рано и не беше забелязала никакви явни признаци за конкуренция. Ханут заговори: — С Шардан ви обсъждахме цял следобед, лейди Чалис. — О? Колко ласкателно. — Беше в нощта на убийството на чичо ми, нали? В имението на лейди Симтал — и вие бяхте там. — Бях, да, Ханут. — Същата нощ младият Горлас Видикас ви спаси живота. — Да. — И така спечели сърцето ви — каза Шардан Лим, усмихнат зад бокала си, докато отпиваше. — Казвате го все едно, че е много лесно да се спечели сърцето ми — отвърна тя. — В такъв случай благодарността е положила добро начало — отбеляза Шардан, а Ханут се отпусна в стола си, все едно е решил само да слуша, без да се намесва — поне засега. — Той беше много млад, както и вие. Възраст, в която обаянието блясва ослепително ярко. — И аз бях зашеметена — отвърна тя. — Горлас доста добре се възползва от това, бих казал. Надявам се, че ежедневно изразява благодарността си… когато е тук, имам предвид. Всички подобаващи, съвсем недвусмислени жестове, и прочие. Ханут Орр се размърда в стола си. — От твърде дълго време, лейди Видикас, домът Орр и домът Д’Арл не се разбираха в Съвета. От поколения, и доколкото съм в течение, без никаква основателна причина. Често пъти се улавям, че изпитвам желание да се срещна с вашия баща, да поправим нещата, да съградим нещо ново и трайно. Съюз всъщност. — Амбициозна цел, Ханут Орр — отвърна Чалис. „За жалост баща ми те смята за надут тъп задник. Истински Орр, с други думи.“ — И съм убедена, че сте добре дошъл да направите встъпителния жест. Желая ви дръпването на Богинята. — Ах, значи имам благословията ви за такава инициатива? — Разбира се. Дали това ще впечатли баща ми? Това не знам. — Той, разбира се, ви цени много — измърмори Шардан Лим. — И как иначе? „Това съм го предвидила…“ — Домът Видикас винаги е имал скромно присъствие в Съвета. Дълго и непрекъснато присъствие на слаби мъже и жени, без никаква особена амбиция. Ханут Орр изсумтя и посегна към бокала си. — Освен последния, разбира се. — Разбира се. Искам да кажа, че баща ми не придава особена тежест на желанията на дома Видикас, а аз сега съм част от този дом. — Ядосва ли ви това? Тя спря погледа си на Шардан Лим. — Дързък въпрос, сър. — Моите извинения, лейди Видикас. Но ви ценя високо и просто ви желая щастие и удовлетвореност. — Защо допускате, че бих могла да изпитвам друго? — Защото — провлече Ханут Орр — тази нощ лочите вино като кръчмарска блудница. — И стана. — Благодаря ви, лейди Видикас, за изключително приятната вечеря. Уви, трябва да си тръгвам. Тя се постара да потисне гнева си и кимна. — Разбира се, съветник Орр. Простете, че няма да мога да ви изпратя. Щом Орр излезе, Шардан каза: — Ядосахте го. — О? Бокалът в ръката й потрепна. — Ханут иска баща ви да отиде при него, а не обратното. Не иска да е скимтящото пале пред никого. — Едно пале никога не е достатъчно силно, за да направи първия ход, Шардан Лим. Той погрешно разбра предизвикателството ми. — Защото намеква за слабост от негова страна. — Може би. И заради това трябваше да ми се ядоса? Как точно става това? Шардан Лим се разсмя, разкърши рамене и стана ясно, че вече освободен от сянката на Ханут Орр, е като смъртоносен цвят, разтварящ се в нощта. — Вие му показахте какво самодоволно, но безволево конте е. — Какви невежливи думи за приятеля ви. Шардан Лим се загледа в бокала си и отпи. После бавно каза: — Ханут Орр не ми е никакъв приятел. Мозъкът й бе станал някак странно необуздан от виното. Вече не вкусваше всяка глътка, твърде много бяха станали глътките, слугата като безмълвен призрак се плъзгаше от сенките, за да допълва бокала й. — Мисля, че той е убеден в обратното. — Съмнявам се. Убийството на баща ми беше плод на някакъв проклет заговор от страна на дома Орр. И сега семейството ми изглежда впримчено, в капан, а играта продължава и продължава. Тази негова страна се оказа съвсем неочаквана и тя не знаеше как да реагира. — Вашата откровеност ме смущава, Шардан Лим. При всички случаи ще затая за себе си това, което чух току-що. — Не е нужно, но все едно, благодаря ви. Всъщност бих предпочел съпругът ви да разбере как стоят нещата. Ханут Орр е опасен човек. Домът Лим и домът Видикас имат много общи неща, основното сред които е петното на неуважението в Съвета. Презрение дори. Любопитен съм… — Този път погледът, който насочи към нея, беше рязък, преценяващ. — Това начинание на съпруга ви, домогванията му с този негов търговец на желязо, за да му спечели членство в Съвета — що за игра играе Горлас? Тя примига объркано. — Съжалявам, нямам представа. — Бихте ли могли да разберете? За мен? — Не съм сигурна. Горлас не споделя с мен такива неща. — А споделя ли изобщо нещо с вас? — И продължи, без да дочака отговора й (не че имаше отговор). — Лейди Видикас… Чалис… той ви похабява, не разбирате ли? Виждам го — богове, това ме ядосва ужасно! Вие сте интелигентна жена, красива жена, а той се отнася с вас все едно сте едно от… от ето тези сребърни блюда. Просто поредното притежание, поредният къс от богатството му. Тя остави бокала. — Какво искате от мен, Шардан Лим? Това да не би да е някаква покана? Любовен заговор? Тайни срещи зад гърба на съпруга ми? Докато той пътува, двамата с вас се срещаме в някой запуснат хан? Опознаваме телата си, а след това лежим отпуснати и кроим безсмислени планове за съвместно бъдеще? Той се взря в нея. Всички слуги с необичайна дискретност бяха изчезнали в съседните стаи, в кухните, навсякъде, но не и в трапезарията. Дори виночерпецът се беше махнал. На Чалис й хрумна, че личният слуга на Шардан навярно вече е раздал пари на домашния персонал и сега всички са навън на двора, жадни за клюката лакеи, и всички се кикотят многозначително. Твърде късно беше да промени това. Да остърже скандалните мисли от жалките им умове. — Описвате най-противно развитие — каза най-сетне Шардан Лим — с целия цинизъм на опитна в тези неща жена. А това не го вярвам. Вие сте вярна съпруга, Чалис. В противен случай нямаше толкова да държа на вас. — О? Да не би да сте ме шпионирали? — Насмешлив въпрос, който изгуби безгрижната си аура, след като той не отрече, и тя изведнъж се смрази до костите. — Следенето на съпруга на друг мъж не изглежда особено достойно деяние, Шардан Лим. — Любовта няма достойнство. — Любов? Или обсебеност? Да не би алчността за притежание да ви кара да ухажвате жена, притежавана от друг мъж? — Той не ви притежава. Това искам да кажа, Чалис. Подобни възгледи за притежаване не са нищо освен извратени лъжи, маскирани като любов. Не държа да ви притежавам. Нито да ви открадна — ако го исках, щях отдавна да намеря повод за дуел със съпруга ви и щях да го убия без угризения. Заради вас. За да ви върна живота. — И да се съберете със скърбящата вдовица? О, това наистина би изглеждало странно, нали? Аз, облегната на ръката на мъжа, който е убил съпруга ми. И вие ми говорите за свобода? — Усети, че е изтрезняла напълно. От това, което й разкриваше този мъж; от стъписващата дълбочина на извратената му страст. — Да ви върна живота, казах. — Ще попитам отново: какво искате? — Да ви покажа какво значи да си свободен. Да скъсаш веригите. Вземете ме в леглото си, ако толкова желаете. Или недейте. Изгонете ме оттук с ритник. Изборът е ваш. Искам да усетите своята свобода, Чалис. В душата си — нека да гори, ярка или тъмна, както пожелаете, но нека да _гори_! Да ви изпълни изцяло. Дъхът й заизлиза накъсано. О, тази негова тактика бе съвсем непредвидена. „Не ми давай нищо, жено. Не, вместо това го дай на самата себе си. Използвай ме. За доказателство. На своята свобода. Тази нощ може отново да станеш свободна. Както се чувстваше, докато беше по-млада, когато нямаше съпруг, натежал на ръката ти. Преди да щракнат тържествено прангите.“ Крайно необичайна покана, наистина. — Къде са слугите ми? — Навън за остатъка от нощта, лейди Видикас. — Както и Ханут Орр. Дали не седи сега в някоя пивница и не разправя на всички… — Не съм уговарял нищо с онзи кучи син. И трябва да разберете, той ще приказва все едно дали тук става нещо, или не. За да ви уязви. Репутацията ви. — А моят съпруг след това ще чуе, дори нищо да не се е случило. — А ако застанете пред Горлас и отречете слуховете, той ще ви повярва ли, Чалис? „Не. Няма да иска.“ — Няма да приеме да бъде рогоносец. — Ще се усмихне, защото му е все едно. И ако го устройва, ще предизвика един от нас, мен или Ханут, на дуел. Под предлог, че защитава честта си. Той е чудесен дуелист. И жесток при това. Презира всякакви правила, всякакво приличие. За него е важна единствено победата и ако това означава да хвърли пясък в очите на противника си, ще го направи. Много опасен човек е, Чалис. Не бих искал да се изправя срещу него с голи рапири. Но ще го направя, ако се наложи. — Поклати глава. — Но няма да съм аз. — Защо? — Ще е Ханут Орр. Това е мъжът, когото той иска за вас. Дал ви е на Ханут Орр — друга причина, заради която той кипна и излетя навън, след като най-сетне разбра, че аз няма да го допусна. — Значи вместо Горлас тази нощ вие сте защитили честта ми. — И не успях, защото Ханут разбива репутацията ви още в този момент. Когато казах, че можете да се възползвате от мен, Чалис, го казах сериозно. Дори сега, тук, можете да ми кажете да потърся Ханут — да, мога да се досетя къде е той точно сега — и да го извикам навън. Мога да го убия заради вас. — Моята репутация… — Е вече опетнена, лейди Видикас, и аз искрено съжалявам за това. Кажете ми, какво бихте искали да направя? Моля ви. Тя замълча. Беше й все по-трудно да мисли ясно. Последствията се срутваха като лавина и тя бе заровена под тях, всичкия въздух — изкаран от дробовете й. Заровена и затрупана, да, от нещо, което дори не беше се случило. И все пак… — Ще опитам тази ваша свобода, Шардан Лим. Той стана рязко, с едната ръка на дръжката на рапирата. — Милейди. „О, колко благородно!“ Тя изсумтя и се надигна от стола си. — Хванали сте неподходящото оръжие. Очите му се разшириха. Искрена ли бе тази изненада, или подправена? Имаше ли блясък на триумф в тези сини, сини очи? Изобщо не можеше да го разбере. И това я плашеше. — Шардан… — Милейди? — Никакви желания за бъдещето. Разбирате ли ме? — Да. — Няма да освободя сърцето си само за да бъде оковано отново. — Разбира се, че не. Би било безумие. Тя го огледа още за миг и не извлече нищо от това усилие. — Радвам се, че не съм пияна. А той се поклони. И само с този единствен жест направи нощта на прелюбодеянието толкова… благородна. Нощни стъпки в Даруджистан, гъста заслепяваща мъгла, в която хора залитат или се крият, докато вървят по улици и улички. Някои са привлечени като пеперуди към осветените места и вечния примамлив съсък на газ от кованите железни стълбове. Други предпочитат да се движат слети с нощния мрак, поне докато някой проклет чиреп не изпращи под краката им или не изтрополи изритано камъче. И навсякъде може да се види смътният блясък на очичките на гризачи и да се чуе шумоленето на плъши опашки. Светлина струи през кепенци и прозорци с мехуресто стъкло, но оставете тази светлина с кротката дрямка и тихите шепоти, които сиянието й би могло да разкрие! Досадни и глупави са очакванията, тъй бързо и предвидимо предадени! Една жена, в чиято душа пламти свобода, черна и жарка, извива гръб, докато едва вторият в живота й мъж се хлъзга дълбоко в нея, и нещо изгаря ума й — Горлас винаги използваше пръстите си там, в края на краищата, а пръстите не могат да се сравнят с… „Богове на бездната!“ Но и това да оставим сега — наистина, въображението стига, за да придаде красноречивост на всички смътни движения и странни звуци, и опипвания по това, по онова, и по другото — стига! Навън, сред истинския мрак, да, към мъжа без пръсти, дебнещ следващата си жертва. Към едно ново имение и капитан Торвалд Ном от Домашната гвардия, няколко мига преди да напусне за нощта, поверил цялата охрана в толкова вещите ръце на Скорч и Леф (да, здраво беше поработил над това), който се спира, за да погледне двуместната карета, която изтрополява в двора, и чиито очи са присвити на цепки от подозрение и любопитство, и някакво глождещо усещане за… нещо, докато една загърната в наметало закачулена фигура слиза и се плъзга като лоша мисъл нагоре по стъпалата на къщата. „Кой…“ Не разсъждавай повече, Торвалд Ном! Продължи по пътя си, да, към дома, при своята любяща и подобаващо впечатлена жена. За нищо друго не мисли, а само за това — и си върви по пътя! Градски страж, страдащ от болежки в гърдите, разпитва посетителите на една кръчма, търси свидетели, които може да са видели някой, който да е излязъл след онзи местен човек в задната уличка, за да го пребие до смърт, и никой ли няма да каже нещо в полза на нещастната жертва. Може, да, стига някой да го е харесвал, видите ли… В една крипта (неестествено добре осветена, разбира се) седи един мъж и крои краха на този град, като се почне с шепа малазанци, и седи предоволен в отсъствието на сенки или каквато и да е друга двойственост, натрапена над реалността. А там, в Чъфс, докато къртиците спят на тесните си нарове, Байниск седи до леглото на Харло, за да послуша още истории за Даруджистан, защото Байниск се е родил в Чъфс и никога не го е напускал, виждате ли, и очите му блестят, докато Харло шепне за какви ли не богатства и чудесни храни, и величави паметници и статуи, и син огън навсякъде, и скоро след това те вече спят, Харло в коравото си легло, а Байниск на пода до него, а отсреща Веназ вижда това и се подсмихва с омраза както към Байниск, така и към новия любимец на Байниск, понеже преди Веназ беше най-добрият му приятел, но Байниск беше предател, лъжец и още по-лошо и някой ден Харло щеше да плати за това… Защото Харло беше прав. Беше момче, което привличаше побойниците като магнит, и това бе един жесток факт, а такива като него бяха легион и беше истинска божия благословия това, че толкова от тях оцеляваха и израстваха, за да отмъстят на всички онези, не толкова умни като тях, но дори и това беше горчива отплата и не чак толкова удовлетворителна, колкото можеше да е. Обратно в Даруджистан, с облекчение, докато една Велика гарванка полита към небето от кулата на имението на Барук, гледана със злобно задоволство от трътлест дебел демон, зяпнал навън от гърлото на храчещия искри комин. А това е нощ като всяка друга, объркано чиле от очаквания и предчувствия, откровения и вълнения. Огледай се. Огледай се! На всички страни, денем и нощем, на светло и в мрак! Всяка стъпка, взета с твърдата решимост да вярваш, че земната твърд отдолу я чака. Всяка стъпка, една след друга, отново и отново — и никаква гибелна пропаст не е зейнала напред, о, не. Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка… 10. Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши, когато огънят погълне музикантите и всеки инструмент разсипе се на пепел когато танцувачките започнат да залитат и от краката им изгнила плът се свлича. Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши, когато в своя рев изгубят се звездите, тласнати от нас в небето, и облаците струпани от нас избухнат в ярост когато принцове блестящи минат в марш с усмивки мъртви и от лицата им измамни маските се свличат. Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши, когато разумът затъне в блатото на суеверия и бран повеждат хиляди войски ужилени от бича когато не поглеждаме нагоре, а бягаме в безумие и чака ни безсмислената пустош с хор от писъци. Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши, когато музикантите са само хилещи се въглени и вие всеки инструмент в предсмъртния си вик по пътя когато са разпрани устата на останалите живи и дупки само са останали, отгдето вее вятърът на костница. Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши, когато огънят изяжда моя дъх, а болката изпълва тази песен и пръстите се кършат в струните и падат от ръцете ми когато този танц извива всеки мускул като въже изгарящо и гони присмехът ви моя рухващ труп. Нали ще дойдете, за да ми кажете, когато музиката свърши, кога от вас ще мога да избягам, за да се озова пред бог един или хиляда, или пред нищо, в блажената омая на забравата когато мога аз сандъка да разбия и да отприщя този гняв горчив към всичките глупци безумни, задръстили вратата в своя бяг. О, вижте ме тогава, вижте ме, с очи облещени и слисани с неверие и с ужас, с възмутено оскърбление, и крясъците не ще възвестяват истината с грохота на тъпани. Че музиката свършва, зли приятели, приятели нещастни, и, вижте, вижте ме — затръшвам аз вратата на всички ви в лицата! Музиката свършва Фишер кел Тат Ботушите му скърцаха по огладените от водата хлъзгави от мъглата камъни. Стръмните склонове бяха като зелена джунгла, с високо израсли дървета с тъмночервена кора и гъст мъх, провиснал от нападалите дънери. Ендест Силан се подпря на здравия си кривак. Краката му трепереха. Огледа се, докато бавно си поемаше дъх. Беше мразовито, крайчецът на слънцето тъкмо се спускаше зад върховете на запад и сенките поглъщаха речната долина. Черната вода течеше забързана и той усещаше студа й — нямаше нужда да се навежда, нямаше нужда да топне ръка в бързея. Тази тъмна река, вече разбираше той, изобщо не беше като Дорсан Рил. Как бе могъл да очаква друго? Новото винаги се оказваше само изкривено ехо на старото и каквито и смътни намеци за прилика да си е въобразявал човек, те можеха само да ужилят и да подсилят болката от загубата. Беше се оказал глупак да измине целия този път дотук. За да търси какво? Дори на това не можеше да отговори. Но не. Навярно можеше. „Бягство. Кратко, да, но бягство все пак.“ Страхливецът бяга, макар да знае, че трябва да се върне, че пътят назад може да го убие, точно както става със старите навсякъде. „Но чуй! Можеш да преобразиш душата си — да я превърнеш във ведро, което тече, докато го носиш насам-натам. Или душата ти може да е въже, дебело усукано въже, което отказва да се скъса и се стяга от един възел на друг. Избери своя образ, Ендест Силан. Ти си тук, справи се дотук, нали? И както ти казах… не ти остава вече много път. Малко ти остава.“ Замириса му на пушек. Сепнат, притеснен, той обърна гръб на речния бързей. Загледа се нагоре по течението, откъдето подухваше привечерен ветрец. Там, далече в сумрака, смътно проблясваше лагерен огън. „Ах, никакво спасение значи.“ Беше потърсил самотата, лице в лице с необузданата и равнодушна природа. Поискал беше да се почувства… несъществен. Поискал беше дивата джунгла да го смаже, да го унизи, да го превърне в жалка развалина. О, твърде много беше искал, нали? Изпъшка горчиво и закрачи нагоре. Ако не друго, огънят поне можеше да стопли дланите му. Наближи на трийсет крачки и видя самотния мъж зад пушливите пламъци. Огромен, с яки рамене, седнал на паднал дънер. И Ендест Силан се усмихна, щом го позна. Две нанизани на пръчки пъстърви се печаха над огъня. Котле с димящ чай клечеше отстрани, обкръжено с жарава. Две калаени чаши се топлеха на плоския камък от едната страна на огнището. Друг дънер чакаше незает срещу този, на който седеше бойният главатар Каладън Бруд, който бавно се извърна и загледа приближаващия се Ендест Силан. Широкото му и някак странно животинско лице се разцепи в крива усмивка. — От всички гости, които си представях за тази нощ, стари приятелю, за теб изобщо не ми мина през ума. Прости ми. Не бързаше, откак започна да се спускаш в тази долина, но затова с охота ще те извиня. Само не се оплаквай, ако пъстървата е препечена. — Оставил съм всякакви оплаквания далече зад гърба си и там ще си останат, Каладън. Ти събуди апетита ми — за храна, за пиене и най-вече за компания. — Сядай тогава, настани се удобно. — Значи наистина си разпуснал армията си след обсадата — рече Ендест Силан, след като се настани. — Имаше слухове. Разбира се, моят господар не каза нищо. — Виж ме сега — отвърна бойният главатар. — Командвам армия от мокри камъни и да, тя се оказва далеч не толкова обременителна, колкото последната. Най-сетне мога да спя дълбоко нощем. Макар че да се надхитрям с тези пъстърви си е огромно предизвикателство. Ето, вземи едно от онези блюда и да ти е сладко… внимавай с костите обаче — добави и сложи едната риба в чинията. — Сам тук, Каладън Бруд? Кара ме да се чудя дали не се криеш. — Може и така да е, Ендест Силан. За жалост криенето никога не се получава. — Така е. Известно време никой от двамата не проговори — докато не си изядоха вечерята. Пъстървата наистина беше попрегоряла, но Ендест Силан не каза нищо, защото все пак бе вкусна. Ако Аномандър Рейк представляваше загадка, загърната в мрак, то Каладън Бруд беше загърнат в сърдечност. Пестелив с думите, той все пак съумяваше да накара буквално всеки да се почувства добре дошъл и желан всъщност. Или по-скоро съумяваше, когато тежестите на командването не бяха струпани на раменете му като проклета планина. Тази нощ, прочие, както добре разбираше Ендест Силан, беше дар, толкова по-ценен с това, че се оказа съвсем неочакван. Настъпващата нощ заличи света извън светлината на огъня. Речният ромон бе като глас, като присъствие. Водата течеше безразлична към издигането и гмуркането на слънцето, забулената луна и бавния въртеж на звездите. Звукът стигаше до тях като песен без думи и всякакво усилие да се долови смисълът й беше безнадеждно, защото като самата вода, човек не може да задържи звука. Ромонът бе несекващ и неизмерим и също както покоят не съществуваше, така не съществуваше и истинската, абсолютна тишина. — Защо си тук? — попита след малко Ендест Силан. — Де да можех да ти отговоря, стари приятелю. А Бърн знае, желанието ми да облекча бремето е смазващо. — Допускаш, че не съм в неведение за онова, които ни чака. — Не, не мисля това. В края на краищата, потърсил си поклонничество до тази река — а сред Тайст Андий това място притежава загадъчно обаяние. И все пак ме питаш защо съм тук, тъй че знанието ти трябва да е… непълно. Ендест Силан, не мога да кажа повече. Не мога да ти помогна. Старият Тайст Андий извърна очи. Загледа се в тъмното, където реката пееше на нощта. Тъй, значи и други бяха идвали тук. Някаква инстинктивна потребност ги беше привличала, да, към призрака на Дорсан Рил. Зачуди се дали и те бяха изпитали същото разочарование като него при гледката на тези черни (но недостатъчно черни) води. „Не е същото. Нищо никога не е същото, като се започне със самите нас.“ — Не вярвам много в опрощението — промълви той. — А във възмездието? Въпросът го стъписа, отне му дъха. Реката ромолеше със звука на десет хиляди гласове и тези викове изпълваха главата му, разсипваха се в гърдите му и стягаха сърцето му. Студ изпълни вътрешностите му. „В името на Бездната… такава… амбиция.“ Усети ледените вадички на сълзите по затоплените си от огъня страни. — Ще направя всичко, което мога. — Знам — каза Каладън Бруд с такова състрадание, че Ендест Силан едва не проплака. — Може би не го вярваш сега — продължи грамадният воин, — но ще разбереш, че това поклонничество си е струвало. Възпоминание, което да ти даде сила, когато най-много ще ти трябва. Не, не го повярва сега и не можеше да си представи, че някога ще го повярва. И все пак… _амбицията_. Толкова плашеща, толкова секваща дъха. Каладън Бруд наля чай и пъхна едната чаша в ръцете на Ендест. Калаят опари вледенените му пръсти. Бойният главатар вече стоеше до него. — Послушай реката, Ендест Силан. Колко мирен звук… Но в ума на древния Тайст Андий този звук беше хор от ридания, смазващ потоп от загуба и отчаяние. Призракът на Дорсан Рил? Не, тук онази отдавна мъртва река се беше изляла, беше захранила с пороя си черното безумие на своята история и се бе завихрила сред хиляди други течения. Безкрайни вариации на един и същ — горчив — вкус. И докато се взираше в пламъците, отново видя града, загиващ в пожара. Карканас под разгневеното небе. Заслепяваща пепел като пясък в очите, пушек като отрова в дробовете. Майката Тъма в нейния гняв, отрекла своите чеда, обърнала им гръб, докато те умираха и умираха. И умираха. „Послушай реката. Запомни гласовете.“ „Изчакай, като бойния главатар тук. Изчакай, за да видиш какво предстои.“ Миризмата на пушек се задържа дълго след като огънят си е отишъл. Яздеха по овъглена земя, сред черни отломки. Порутен, рухнал навътре, огромният впряг все още се издигаше като злокобна клада в центъра на почернената земя. Но нямаше никакви трупове. Във всички посоки се точеха дири, някои — по-широки от другите. Пътника слезе от коня си, отиде до края на лагера и започна да проучва някои от водещите навън дири. Беше странен човек, реши Сеймар Дев. Тих, сдържан, мъж, свикнал на самота, но отдолу кипеше… хаос. Сякаш единствено самотата му задържаше света в безопасност. Някога, преди много време, тя се беше озовала в компанията на друг воин, за когото този възглед също бе присъщ. Карса Орлонг, въпреки онова първо пътуване в обсадената крепост извън Угарат, се изявяваше най-добре пред публика. „Гледайте“, обичаше да казва, с пълното очакване точно за това. Искаше всяко негово дело да бъде видяно, все едно всеки чифт очи съществуваше единствено за да отбележи Карса Орлонг, а умовете зад очите служеха не за друго, а за да изредят всичко, което той е направил, което е казал, което е започнал и което е свършил. „Той ни превръща в своята история. Всеки свидетел допринася за разказа — за живота и делата на Тоблакай — разказ, с който всички ние, до един, сме обвързани.“ От изгорелия впряг се бяха изсипали пранги и вериги. И все пак, въпреки това, Сеймар Дев разбираше, че оцелелите тук са си останали роби. Оковани към Карса Орлонг, техния освободител, оковани за поредния мрачен епизод в неговата история. „Той ни дава свобода и ни заробва всички. О, това ако не е ирония. Толкова по-сладка с това, че самият той не го съзнава, не, тъкмо напротив, всеки път. Проклет глупак!“ — Мнозина са взели коне, натоварени с плячка — каза Пътника, след като се върна при коня си. — Една диря води на север, най-слабо белязаната. Вярвам, че е на твоя приятел. „Моят приятел.“ — Вече не е далече от нас и все още върви пеш. Днес би трябвало да го догоним. Тя кимна. Пътника я изгледа замислено за миг. След това се метна на коня си. — Сеймар Дев, не мога да разбера какво се е случило тук. — Той — отвърна тя. — Той се е случил тук. — Не е убил никого. Според онова, което ми каза, очаквах да намеря още нещо. Все едно, че просто е дошъл при тях и им е казал: „Свърши.“ — Погледна я намръщено. — Как е възможно това? Тя поклати глава. Той изсумтя и обърна коня си. — Бичът на Скатанди приключи. — Да. — Страхът ми от твоя приятел… се усили. Вече изпитвам още по-голяма неохота да го срещна. — Но това няма да те спре, нали? Ако носи меча на Императора… Той не отвърна. Не беше нужно. Подкараха в лек галоп. На север. Вятърът косеше от запад, затоплен от слънцето и сух. Малкото облаци, забързани в небето, бяха рехави. Гарвани или ястреби кръжаха високо, въртящи се в кръг точици, и Сеймар Дев си помисли за мухи, бръмнали над трупа на земята. Изплю, за да махне вкуса на пушек от устата си. Малко по-късно се натъкнаха на малък бивак. Трима мъже, две бременни жени. Страхът в очите им се бореше с вялото примирение, когато Сеймар Дев и Пътника се приближиха до тях и спряха. Мъжете не се опитаха да побегнат, доказателство за най-редкия вид кураж — жените бяха твърде натежали, за да бягат, тъй че мъжете бяха останали с тях и ако това означаваше смърт — така да бъде. Такива подробности винаги вдъхваха смирение у Сеймар Дев. — Тръгнали сте след Тоблакая — каза Пътника, след като слезе. Зяпнаха го, без да отвърнат нищо. Пътника се извърна, даде знак на Сеймар и тя се смъкна от седлото. — Прегледай жените — каза той тихо. — Добре — отвърна тя, а далхонийският воин отведе тримата мъже настрани. Озадачена, Сеймар Дев се приближи към жените. И двете бяха в много напреднала бременност. После забеляза, че и двете изглеждат… не съвсем човешки същества. Лукави очи с цвета на есенни треви, някаква животинска напрегнатост наред с примирението, което вече бе забелязала… вече го разбираше като фатализма на жертвата, на преследвания, на дивеча. Да, можеше да си представи, че вижда такива очи в антилопата, с челюстите на леопарда, стегнати около гърлото й. Образът я разтърси. — Аз съм вещица — каза им. — Гадателка. Двете само я зяпаха. Тя се приближи и клекна срещу тях. Лицата и на двете бяха едновременно човешки и животински, сякаш представляваха някаква особена разновидност на човешки същества. Тъмнокожи, с високи чела, с широки уста и пълни устни, които навярно — когато не бяха стиснати от страх — щяха да са необикновено изразителни. И двете излъчваха онази странна цялостност, която притежават само бременните жени. Когато всичко външно е извърнато навътре. В някой не особено щедър миг тя може би щеше да го нарече _самодоволство_, но този миг не беше такъв. Освен това в тази тяхна аура имаше нещо животинско, с което всичко изглеждаше съвсем на място, все едно че жените бяха само и изключително за това. Виж, _тази_ идея я подразни. Тя се изправи и отиде при Пътника и мъжете. — Всичко им е наред. Той вдигна вежди, изненадан от тона й, но си замълча. — Е, а ти какви тайни откри? — попита тя. — Мечът, който носи, е бил направен от кремък или обсидиан. Каменен. — Значи отхвърля Сакатия бог. Не съм изненадана. Той няма да направи каквото се очаква. Никога. Част от проклетата му религия, подозирам. Сега какво, Пътнико? Той въздъхна. — Все едно, ще го настигнем. — Бегла усмивка. — Вече с по-малко трепет. — Все пак остава си рискът от… спор. Върнаха се при конете. — Кралят на Скатанди е умирал — обясни Пътника, след като се отдалечиха от бивака. — Предал е кралството си на твоя приятел. Който след това го разпуснал, освободил всички роби и разкарал войниците. Без да вземе нищо за себе си. Нищичко. Тя изсумтя. Пътника помълча малко, след това рече: — Такъв мъж… Е, любопитен съм. Бих искал да се срещна с него. — Не очаквай прегръдки и целувки. — Няма ли да се зарадва, като те види? — Представа нямам, въпреки че му водя коня, което все би трябвало да се брои за нещо. — Той знае ли какво изпитваш към него? Тя го погледна накриво и изсумтя. — Може би си мисли, че знае, но истината е, че _аз_ не знам какво изпитвам към него, тъй че каквото и да си мисли, ще е погрешно. Ето, че сега, докато се приближаваме, се изнервям все повече. Глупаво е, знам. — Прегледът на онези две жени май ти развали настроението. Защо? — Не знам какво искаше да направя за тях. Бременни са, но не и пред раждане. Изглеждат съвсем здрави, по-добре, отколкото очаквах, всъщност. Бебетата ще се родят и или ще живеят, или ще умрат. Същото — и с майките. Нещата просто са така. — Моите извинения, Сеймар Дев. Не биваше да се разпореждам така. На твое място сигурно и аз щях да се обидя от такова нахалство. Това ли я беше подразнило? Вероятно. Също толкова вероятно — нейното мълчаливо съгласие, боязливата лекота, с която бе паднала до тази подчинена роля. „Както докато бях с Карса Орлонг. О, сега ми се струва, че стъпвам по най-тънка пясъчна кора над някаква бездънна яма. Сеймар Дев със собствената си тайна слабост. Вечно киселата Сеймар Дев. Сега още по-вкисната.“ Талант ли, усет ли — нещо — подсказа на Пътника да си замълчи. Продължаваха да яздят, конските копита биеха по изпънатия барабан на земята. Топлият вятър галеше, сух като пясък. В една ниска широка падина вляво от пътя им стояха шест антилопи с вилообразни рога и ги изгледаха, докато подминат. Ръждивочервени ивици плоска скала се показваха над тънката пръст по гръбнаците на хълмовете. Дългоклюнести птици от някакъв непознат вид бяха накацали по тях, оперението им — в същите цветове като околността. — Всичко едно и също — промърмори тя. — Каза ли нещо? Тя сви рамене. — Как толкова много животни са направени да се сливат с околната си среда. Чудя се, ако цялата тази трева изведнъж стане кървавочервена, колко време ще трябва, преди петната на онези антилопи да станат червени? Човек би си помислил, че изобщо не би могло да е другояче, но ще сбърка. Виж онези цветя — ярките цветове, за да привлекат подходящите насекоми. Ако подходящите насекоми не дойдат да съберат прашеца, цветето ще умре. Тъй че колкото по-ярко, толкова по-добре. Растения и животни, всичко се движи напред-назад, всичко е неотделимо и взаимосвързано. Въпреки това нищо не остава едно и също. — Вярно, нищо никога не остава едно и също. — Онези жени там… — Гандару. Родственици на киндару и синбарл — така обясниха мъжете. — Не са съвсем човешки същества. — Не са. — Но все пак са верни на себе си. — Така предполагам, Сеймар Дев. — Те разбиха сърцето ми, Пътнико. Нямат никакъв шанс срещу нас. Той я погледна накриво. — Доста арогантно допускане. — Нима? — Ние яздим към един Тартено Тоблакай, от изостанало племе, изолирано някъде в Северен Дженабакъз. Казваш ми, че Карса Орлонг възнамерява да унищожи всички „деца“ на света — нас, с други думи. Когато говориш за това, виждам в очите ти страх. Убеждение, че ще успее. Тъй че кажи ми сега, срещу такъв като Карса Орлонг и неговата раса имаме ли шанс? — Разбира се, че имаме. Защото можем да се бием. А какво могат онези крехки гандару? Нищо. Могат да се крият, а когато това се провали, ги убиват или ги поробват. Онези две жени вероятно са били изнасилени. Използвани. Съсъди за човешко семе. — Като оставим изнасилването, всяко животно, което ловим за храна, има същия нищожен избор — да се крие или да бяга. — Докато не остане място, където да се крие. — А когато животните си отидат, ние също ще си отидем. Тя се изсмя. — Може и да го вярваш, Пътнико. Но не, ние няма да си отидем така. Ние просто ще напълним опразнените земи с добитък, с овце и кози. Или ще разорем земята и ще насадим зърно. Нищо не може да ни спре. — Освен може би Карса Орлонг. И виж, в това беше цялата истина. Карса Орлонг обявяваше бъдещо унищожение, заличаване. _И тя му желаеше всичко най-добро._ — Ето го — каза Пътника със съвсем различен тон и се повдигна на стремената. — Не се е отдалечил много в края на краищата. От седлото на Хавок Сеймар Дев вече можеше да го види. Беше спрял и се беше обърнал с лице към тях. Деляха ги някъде хиляда крачки. Два коня стояха близо до него и в тревата на хълмчето се виждаха гърбици, мравуняци или балвани може би, но тя знаеше, че не са. — Нападнали са го. Идиоти! Трябвало е да го оставят на мира. — Сигурен съм, че призраците им са съгласни с теб — каза Пътника. Поеха в галоп към него. Тоблакаят не изглеждаше по-различен от последния път, когато го беше видяла — там, на пясъчната арена в Ледерас. Също толкова уверен, стабилен, също толкова непоклатим като всякога. „Ще го убия… веднъж.“ И го беше направил. Напук на всичко. О, а сега гледаше към нея и Хавок с осанката на господар, призовал любимото си ловно псе. Изведнъж я обзе гняв. — Това не беше задължение! — сопна се тя и дръпна юздите точно пред него. — Ти ни изостави — там, в онзи проклет чужд град! „Направи го, когато дойде моментът“, и аз го направих! Къде беше, в името на Качулатия!? И… И след това изскимтя, щом грамадният воин я помете от седлото с ръка и я притисна в задушаваща прегръдка; кучият му син се смееше и дори Пътника — проклетият глупак — се хилеше, макар Сеймар да знаеше, че усмивката му е сурова, след като явно си даваше сметка за шестте трупа, лежащи сред кръв и изсипани вътрешности в тревите. — Вещице! — Пусни ме! — Удивен съм! — изрева той. — Хавок те е изтърпял по целия път! — Пусни ме, казах! И той я пусна. Пусна я да тупне по задник. Всичките й кокали се разтърсиха. Тя го изгледа ядосано. Но Карса Орлонг вече се беше обърнал и оглеждаше Пътника, който бе останал на коня си. — Ти… ти си съпругът й значи? Трябва да е имала мъж някъде — иначе защо ми отказваше непрекъснато. Много добре, значи ще се бием за нея, ти и аз… — Млъкни, Карса! Той не ми е съпруг и никой не се бие за мен. _Защото не принадлежа на никого, освен на себе си!_ Разбираш ли! Ще разбереш ли изобщо _някога_? — Сеймар Дев го каза — рече Пътника. — Срещнахме се наскоро, двамата на път в тази равнина. Решихме да продължим като спътници. Аз съм от Дал Хон, на континента Кюон Тали… Карса изсумтя. — Малазанец. — Да. Наричам се Пътника. — Криеш си името. — Това, което крия, само започва с името ми, Карса Орлонг. При тези думи очите на тоблакая се присвиха. — Носиш татуировка — продължи Пътника. — На избягал роб от Седемте града. Или по-скоро на повторно заловен. Явно веригите не се задържат дълго на теб. Сеймар Дев беше станала и изтупваше прахта от дрехите си. — А тези скатанди? — попита тя и посочи телата. — Карса? Великанът се обърна, забравил за малазанеца. — Идиоти. Поискаха да отмъстят за умрелия си крал. Сякаш аз го убих. — Не си ли ти? — Не. — Е, сега поне ще си имам свой кон. Карса отиде при Хавок и отпусна ръка на шията му. Ноздрите на животното настръхнаха, устните му се изопнаха и оголиха два реда дълги зъби. Карса се засмя. — Да, приятелю, мириша на смърт. То пък кога ли не е било така? — И се засмя отново. — Гуглата да те вземе, Карса Орлонг — какво стана? Той я изгледа намръщено. — За кое питаш, вещице? — Уби ли императора? — Казах, че ще го направя, и го направих. — Помълча малко. — А сега малазанецът говори, че иска отново да ме направи роб. — Ни най-малко — отвърна Пътника. — Просто ми се струва, че си имал интересен живот, тоблакай. Само съжалявам, че вероятно така и няма да чуя историята, защото разбирам, че не си от приказливите. Карса Орлонг се озъби, метна се на Хавок и заяви: — Аз продължавам на север. — Аз също — отвърна Пътника. Сеймар Дев отиде при двата коня и върза дълъг повод на единия, за който бе решила, че няма да го язди, след което се качи в седлото на другия — червеникавокафяв скопец с широк гръб и равнодушни очи. После каза: — Аз мисля да се връщам у дома. Което значи, че трябва да намеря пристанище, може би на западния бряг на този континент. — Аз съм за Даруджистан — рече Пътника. — Корабите порят езерото и реката, която тече до брега, който ти трябва. Ще се радвам на компанията ти, Сеймар Дев. — Даруджистан — провлече Карса Орлонг. — Чух за този град. Опълчил се на Малазанската империя, тъй че още е свободен. Ще го видя лично. — Чудесно тогава — сопна се Сеймар Дев. — Ами хайде да тръгваме към следващата купчина трупове — с тебе за компания, Карса Орлонг, това едва ли ще е далече, — а после ще продължим до другата и така нататък, през целия континент. Към Даруджистан! Където и да е това, в името на Гуглата. — Ще го видя — повтори Карса. — Но няма да остана дълго. — И изведнъж я изгледа свирепо. — Връщам се у дома, вещице. — За да събереш армията си — каза тя, усетила възела от нерви, стегнал вътрешностите й. — И тогава светът ще види. — Да. Тръгнаха, Карса Орлонг вляво от нея, Пътника — отдясно. Никой от двамата не проговаряше, но и двамата бяха истории, томове от минало, настояще и бъдеще. Между тях се чувстваше като смачкана страница хартия, животът й — като дребна драскулка. Високо, високо над тях Великият гарван прикова свръхестествения си поглед върху трите фигури далече долу и нададе пронизителен грак, а после изви широките си като черни платна криле и се понесе в течението на ледения вятър, втурнал се на изток. Мислеше си, че може би е мъртва. Всяка стъпка, която правеше, беше усилие, плод на воля и нищо повече — никакво преместване на тежестта, никакво люшване на краката или огъване на коленете. Волята я носеше натам, където искаше да иде, към онова място с безформена светлина, където белият пясък блестеше ослепително ярко под нея, на подходящото разстояние, стига да стоеше на място. Но погледнеше ли надолу, не можеше да види нищо от тялото си. Нито крайници, нито торс, и накъдето и да се обърнеше, не можеше да види сянката си. Някъде напред монотонно бръмчаха гласове, но тя все не бе готова за тях, затова си оставаше където беше, обкръжена от топлина и светлина. Бавно се приближаваше пулсиращ ритъм, като от факли, лумнали в гъстата мъгла и несвързани с монотонните гласове, и сега тя видя нижеща се към нея колона. Жени с наведени глави, дългите коси се спускаха над лицата им, голи и всяка — натежала от бременност. Пламъците на факлите се рееха над тях като слънца с големината на юмрук, проблясваха с цветовете на дъгата и се въртяха. Салинд искаше да се свие от ужас. Беше Дете на Мъртвото семе в края на краищата. Родена от безумна утроба. Нищо нямаше за тези жени. Не беше повече жрица, не можеше да им предложи ничия благословия, на никой бог, а най-малкото своята, на никое дете, което чака да се изтърколи в света. И все пак тези съскащи огнени кълба… знаеше, че са душите на неродените, на все още неродените, а тези майки вървяха към нея, изпълнени с цел, нуждаеха се от нея. „Нищо не мога да ви дам! Махайте се!“ Но те идваха, вдигаха лица, тя виждаше тъмните им празни очи — а те като че ли не я виждаха и… една по една минаваха _през_ нея. Богове, някои от тези жени дори не бяха човешки същества. И докато всяка минаваше през нея, тя усещаше живота на детето вътре. Виждаше раждането, виждаше малките същества със странно мъдрите очи, присъщи сякаш на всяко новородено (освен собственото й, разбира се). А след това годините, които напираха, израстването на детето, лицата, придобиващи формата, която щяха да носят до старини… Но не всички. Докато майка след майка пристъпваха през нея, бъдещите животи лумваха ярко и някои умираха бързо. Отчаяно проблеснали искри — гаснат, стапят се и мракът нахлува. И тя извикваше, изпълнена с болка, макар да разбираше, че душите пътуват по неизброими пътища, от които само един може да бъде познат от смъртен — толкова много, в безкрайни въртопи — и че загубата е само за другите, никога за самото дете, защото в неговата неизречена, неизречима мъдрост разбирането е абсолютно; преходът на живота, който изглеждаше трагично кратък, можеше да е съвършеният срок, пълният и цялостен опит… Някои обаче умираха в насилие и това беше престъпление, оскърбление срещу самия живот. Тук, сред тези души, имаше гняв, шок, отрицание. Имаше негодувание, борба, жестока съпротива. Да, някои смърти бяха такива, каквито трябваше да са, но други не бяха. Отнякъде заговори женски глас: _„Благослови ги, за да не бъдат отнети.“_ _„Благослови ги, за да започнат в своето време и за да свършат в пълнота.“_ _„Благослови ги, в името на Избавителя, срещу жестоките жътвари на души, що отнемат живот.“_ _„Благослови ги, Дъще на Смърт, тъй щото всякой живот да е тъй, както е писан, че целостта ражда мир, а целостта е отречена — целостта на всяка възможност, на всичко, обещано в живота — престъпление е, грях е, предаване е на вечно проклятие. Пази се от взимащите, от използващите, от напастта на убийците!“_ _„Те идат! Идат и идат, жътварите на душите…“_ Странният глас вече пищеше и Салинд искаше да побегне, но цялата воля я беше оставила. Беше пленена в това единствено място, а майка след майка скачаха в нея с черни, широко отворени очи, с уста, зейнали в хор от писъци, виещи в ужас, с късащ сърцето страх за неродените им деца… Изведнъж отново чу монотонно напяващите гласове, които я зовяха, приканваха я към… към какво? Светилище. С вик, изтръгнал се от гърлото й, Салинд се отдръпна, втурна се към гласовете… И отвори очи. Обкръжаваше я приглушена светлина на свещи. Лежеше на някакво легло. Гласовете я обгръщаха от всички страни и тя примига, понечи да се надигне. Толкова немощна… Една ръка се плъзна зад раменете й, помогна и да се надигне и нагласи възглавници под гърба й. Тя се взря в едно познато, чуждо лице. — Спинок Дурав. Той кимна. Вече и други изникваха в полезрението й. Жени Тайст Андий, всички в тъмни развлечени халати, с извърнати очи, докато започваха да излизат бавно от залата, отнасяха със себе си монотонната си песен. Онези гласове — толкова тежки, плътни — наистина ли бяха на тези жени? Беше смаяна, почти не вярваше… и все пак… — Беше почти издъхнала — каза Спинок Дурав. — Лечителките те върнаха. — Жриците. — Но… защо? Усмивката му беше горчива. — Имат да ми връщат някоя и друга услуга. Но мисля, че след като се заеха с теб, имаше и нещо повече. Задължение може би. Ти, в края на краищата, си сестра жрица — о, вярно, вречена на друг асцендент, но това е маловажно. Или… — усмивката му се върна — така поне се оказа. „Да, но защо? Защо ме върна? Аз не исках…“ О, не можеше да довърши тази мисъл. Разбрала вече, най-сетне, колко голям е грехът на самоубийството — разбира се, нямаше да е точно това, нали? Просто да се измъкне, отнесена от болестта, която я е поразила. Не беше ли благоразумие да се предадеш? — Не — промълви тя с усилие. — Не е. — Салинд? — Благославянето — промълви тя — е даряване на надежда. Достатъчно ли е това? Да направиш свято желанието за добра съдба, за осъществен живот? Какво може да постигне то? Той се взираше в лицето й. — Върховна жрице — заговори колебливо, сякаш искрено се стремеше да се домогне до верен отговор, — с благославянето се печели миг на покой у онзи, когото благославяш, у онзи, за когото е поискана благословията. Може би не трае дълго, но дарът, който поднасяш, неговата стойност, не намалява никога. Тя извърна поглед. Отвъд свещите видя стена, покрита с андийски йероглифи и процесия нарисувани фигури, всяка с извърнато в една и съща посока лице — натам, където стоеше жена, обърнала им гръб, отхвърлила всички, които я умоляваха. Майка, отхвърляща децата си — виждаше как се беше мъчил художникът с всички тези извърнати лица, с отчаянието и болката, която ги бе разкривила… нарисувани през сълзи, да. — Трябва да се върна — каза тя. — Да се върнеш? Къде? — В стана. При поклонниците. — Все още не си достатъчно силна, Върховна жрице. Думите й към него го бяха накарали да забрави избраното й име. Вече я приемаше само като Върховна жрица. Това я смути. Но не беше сега моментът да разсъждава над важността на тези неща. Спинок Дурав беше прав — беше твърде изтощена. Дори тези мисли я изтощаваха. — Веднага щом мога. — Разбира се. — Те са в опасност. — Какво би искала да направя? Най-сетне тя го погледна отново. — Нищо. Това е за мен. И за сиърдомина. При споменаването на сиърдомина Тайст Андий трепна. — Върховна жрице… — Той няма да ме отхвърли отново. — Няма го. — Какво? — Не мога да го намеря. Съжалявам, но съм сигурен, че вече го няма в Черен Корал. — Все едно — каза тя, мъчеше се да повярва на собствените си думи. — Все едно. Ще дойде, когато е нужен. — Виждаше, че Спинок Дурав се съмнява, но не можеше да го упрекне за това. — Избавителя ме доведе до ръба на смъртта — каза тя, — за да ми покаже какво е нужно. Да ми покаже защо съм нужна. — Замълча. — Дръзко ли звучи това? Дръзко е, нали? Той въздъхна и стана. — Ще се върна да те нагледам, Върховна жрице. Сега поспи. О, беше го обидила. Но как? — Почакай, Спинок Дурав… — Всичко е наред — каза той. — Погрешно ме разбра. Е, може би не съвсем. Говореше, че твоят бог ти показва какво е нужно — нещо, за което ние, Тайст Андий, вечно копнеем, но никога няма да получим. А после се съмняваш в себе си. Дързост ли? В името на Бездната, Върховна жрице. Това ли изпитваш, когато Избавителя те _благославя_? Пламъчетата на свещите потрепериха след излезлия Спинок Дурав и разбърканата им светлина накара фигурите по стените да се загърчат. Но майката все така стоеше, обърнала гръб. Гняв стегна душата на Салинд. „Благослови децата си, Майко Тъма. Те са страдали достатъчно дълго. Казвам ти това от благодарност към собствените ти жрици, които ми върнаха живота. Казвам ти това в името на избавлението. Благослови децата си, жено.“ Свещите се успокоиха отново, пламъците се изправиха, неуязвими пред стаеното вълнение на Салинд. Никъде в тази зала нямаше тъмнина. А това, осъзна тя, беше достатъчен отговор. Старата кръв, оплискала стените, бе почерняла, жадна да погълне светлината на фенера. Прах все още се ронеше от цепнатините в наклонения таван и напомняше на сиърдомина, че над него се издига половин планина. Горните етажи на цитаделата бяха рухнали, срутени, но все още улягаха, дори и след толкова време. Може би не след дълго тези по-долни тунели най-сетне щяха да поддадат и огромната развалина над всечената в скалата кухина щеше просто да се килне и да се свлече в морето. Но тези неосветени, криволичещи коридори с огъващите се под неимоверната тежест тавани все още съществуваха, хаотичен лабиринт, който трябваше да е пуст и недостъпен за никого. И все пак в гъстата зърниста прах личаха стъпки от ботуши. Плячкаджии? Може би, макар сиърдоминът да знаеше много добре, че почти нищо не може да се намери из тези долни етажи. Много пъти беше минавал през тях, за да направи каквото може за пленниците на Пророка на Панион — макар че никога не бе достатъчно. Да, никога не бе достатъчно. Ако съществуваше проклятие, най-жестокото възможно проклятие, един почтен човек да се окаже неизбежно подвластен на същество на чистото, неподправено зло, то сиърдоминът го беше преживял. Почтеността не оневиняваше. Честта не отменяше престъпленията срещу човечността. А колкото до дълга, той все повече започваше да изглежда единственото оправдание за моралната низост. Нямаше да предложи ни едно от тези неща в защита на нещата, което бе направил по повеля на господаря си. Нито щеше да говори за принудата, за разбираемото желание да останеш жив пред натиска на смъртоносната заплаха. Нито едно от тези неща не беше достатъчно оправдание. Когато са извършени неоспорими престъпления, оправданието е акт на страхливост. „И тъкмо нашата страхливост допусна тези престъпления, преди всичко.“ Никой тиранин не би могъл да вирее, когато всеки негов поданик каже „не“. „Тиранинът вирее, когато първият шибан глупак отдаде чест.“ Добре разбираше, че такива общества устройват много хора — други сиърдомини, повечето от тях всъщност, бяха блаженствали в страха и подчинението, което налага този страх. И точно това го беше довело тук, по следите на стария дворцов съветник на Пророка, който се беше прокраднал в развалините на старата цитадела. Не, не за да плячкосва. Сиърдоминът беше сигурен, че се подготвя подъл заговор. Оцелели от един кошмар се канеха да подхранят нов. Мъжът нямаше да е сам, щом стигнеше до целта си. Той продължи напред. Тук бяха загинали малазански войници, редом с воините на Панион. Сегюле се бяха врязали в редиците на дворцовата гвардия. Сиърдоминът почти чуваше ехото на онова клане, виковете на умиращите, отчаяния вопъл срещу жестокия късмет, кънтящия грохот на оръжията. Стигна до стъпала. Отломките тук бяха разчистени. Някъде отдолу смътно се чуваха гласове. Не бяха поставили охрана — доказателство за самоувереността им. Той слезе безшумно по стъпалата и видя смътния блясък на фенери от килията долу. Тази килия някога бе приютила един, когото наричаха Ток-младши. Прикован към една от стените и в близост до чудовищната майка на Пророка. Жалките милостиви дарове на сиърдомина сигурно го бяха парили като капки киселина. По-добре да го беше оставил да полудее напълно, да избяга в онзи свят на забрава, където всичко е толкова окончателно разбито, че никакво поправяне не е възможно. Все още можеше да усети вонята на матроната К’Чаин. Гласовете вече се долавяха по-отчетливо — трима или четирима заговорници. Чуваше възбудата им, блаженото ликуване заедно с обичайното надуто самодоволство, песента на онези, които си играят с живота на другите — беше все същото по целия свят, във всяка история. Винаги едно и също. Беше съкрушил своя гняв преди много време и сега бе нужно голямо усилие, за да го съживи отново, но щеше да му е нужен. Тлеещ, но силен, сдържан, решителен. Три стъпала до пода. Той бавно извади тълвара си. Все едно беше какво обсъждаха. Все едно беше дори ако плановете им бяха жалки, обречени на провал. Самият заговор бе пробудил у сиърдомина желанието за убийство и сега то го пронизваше с тътена си. Изпълнен с презрение и погнуса, той бе готов за това, което е нужно. Направи първата стъпка в килията. Никой от четиримата, седнали около масата, дори не го забеляза, което му позволи да направи още една крачка, достатъчно близо, за да посече с широкото острие първото лице, което се вдигна към него. Задният замах преряза врата на мъжа отдясно, главата се изтърколи, а тялото залитна назад в стола. Сиърдоминът сграбчи единия ръб на масата, надигна я, стовари я върху мъжа отляво и той се срути под тежестта й. И остана само един, точно срещу сиърдомина. Изпълнени с молба очи, едната ръка посяга към богато украсената кама на колана… Не достатъчно бързо обаче. Сиърдоминът пристъпи напред и замахна. Тежкият тълвар посече вдигнатите ръце от китките и се вряза през ключицата и покрай гръдната кост. Острието спря в четвъртото ребро и принуди сиърдомина да изрита настрани обезглавения труп. След това се обърна към последния заговорник. Старият дворцов съветник. Олигавен от страх, опикан дори… — Не, умолявам те… — Позна ли ме, Хегест? Бързо кимване. — Ти си мъж на честта… Това, което направи… — Отрича онова, което би очаквал от един мъж на честта, и точно това очакване те освобождава да кроиш заговор. Уви, Хегест, очакването ти е погрешно. Фатално погрешно. Черен Корал е в мир, за първи път от десетилетия — освободен от терора. Но ти негодуваш, мечтаеш, несъмнено, за стария си сан, за всички извратени привилегии, които притежаваше. — Предавам се на милостта на Сина на Тъмата… — Предателите не могат да се предават, Хегест. Ще те убия тук, сега. Мога да го направя бързо или бавно. Ако отговориш на въпросите ми, ще ти дам милостта, която така и не намери великодушие да дадеш на други. Ако откажеш, ще направя с теб това, което ти направи на толкова много, много жертви — да, добре помня. Коя съдба избираш, Хегест? — Всичко ще ти кажа. В замяна на живота си. — Твоят живот не е разменна монета в тази сделка. Мъжът заплака. — Достатъчно — изръмжа сиърдоминът. — Днес аз съм това, което ти бе някога, Хегест. Кажи ми, сълзите на твоите жертви смекчиха ли сърцето ти? Не, нито веднъж. Тъй че изтрий лицето си. И ми отговори. Мъжът кимна. Сиърдоминът започна да задава въпросите си. По-късно — верен на думата си — сиърдоминът прояви милост, дотолкова, доколкото тази дума означава нещо, когато отнемаш нечий живот, а той добре знаеше, че не означава кой знае какво. Изтри оръжието си в наметалото на Хегест. Беше ли той, в такъв случай, с нещо по-различен от тези глупци? Имаше безброй пътища, по които можеше да тръгне и които можеха да го доведат до обратното твърдение, всеки от тях — криволичещ и изпълнен със заблуди. Несъмнено, каза си той, докато се измъкваше навън, стореното от него слагаше край на нещо, докато онова, което бяха кроили тези глупаци, бе началото на нещо друго, нещо мръсно, което със сигурност щеше да доведе до проливане на невинна кръв. По тази мяра неговото престъпление бе много по-малко. Защо тогава душата му се чувстваше толкова омърсена, уязвена? Логичните разсъждения може да доведат човек до ужас, стъпка по стъпка. Сега той носеше със себе си списък от имена, гнусните подробности от план да бъдат прогонени Тайст Андий, и макар да знаеше, че този план е обречен на провал, да го остави без последствия означаваше да допусне хаос и страдания. Тъй че щеше да убива отново. Тихо, без да разкрива нищо пред никого, защото това бе акт на позор. За неговата раса, за хората и техните глупави, зли наклонности. И все пак не искаше да е ръката на справедливостта, защото тази ръка винаги е кървава и често сляпа и безразсъдна, склонна към всякакви крайности. Най-жестоката подробност от всички, които беше научил тази нощ, бе това, че заговорническата мрежа стига до лагера на поклонниците. Хегест не знаеше кои са играчите там, но беше ясно, че са важни, може би дори съществени. Сиърдоминът трябваше да се върне в лагера и от тази мисъл му призляваше. Салинд, Върховната жрица, дали и тя беше сред заговорниците? Дали този акт на узурпация не беше религиозен в сърцевината си? Не за първи път една религия или култ щеше да се разгори с пламъка на праведната самоувереност и пуританската ревност и да доведе до отвратителен конфликт. А не беше ли слушал той, неведнъж, дръзкото твърдение, че Синът на Тъмата няма никакви права над района извън Нощ? Нелеп възглед, да, незащитим, от този вид, който привлича фанатиците, вдигнали свитите си юмруци във въздуха. Известно време беше подхранвал в себе си вярата, че не е единствен в приемането си на управлението на Тайст Андий и в уважението си към мъдростта, проявявана непрекъснато от Сина на Тъмата. Дарът на мир и стабилност, сигурните недвусмислени правила на закона, наложен от същества, чиято цивилизация се простираше десетки хиляди години назад — дори и по-дълго, ако слуховете изобщо бяха точни. Как можеше човек да негодува срещу този дар? Мнозина негодуваха, това вече бе ясно. Идеята за свобода може да накара дори мирът и редът да изглеждат потиснически, да породи подозрението за някаква скрита цел, за някаква огромна измама, за някакво неопределено престъпление, което се извършва извън знанието на хората. Това бе по-великодушният начин да видиш нещата. Алтернативата бе да признаеш, че хората са по природа склонни към конфликт, прокълнати с алчните пристрастия на духа. Стигна до стръмната рампа, отвеждаща към добре прикрития вход към тунелите — плъховете се разбягаха от пътя му, — и излезе в по-топлия, по-сух въздух на Нощ. Да, щеше да се наложи да отиде в лагера на поклонниците, но не сега. Това изискваше известно планиране. Освен това, ако успееше да прочисти раковото образувание в града, заговорниците там, навън, щяха да се окажат изолирани, безпомощни и неспособни да постигнат каквото и да било. След това спокойно можеше да се заеме с тях. Да, това беше по-добрият ход. Разумен и методичен, каквото трябваше да е правосъдието. Не избягваше умишлено това пътуване. Доволен от аргументите си, сиърдоминът тръгна, за да започне тази нощ на клане. А тук, в този град, нощта беше безкрайна. Плъховете го проследиха с погледи. Бяха подушили миризмата на кръв по него, а неведнъж бяха виждали клане долу. И някои от тях сега изпълзяха от руините и се отправиха към светлия свят, отвъд вечния покров на нощта. Призовани, да, от своя господар, онзи, когото знаеха с името Монкрат — доста забавно име всъщност, презрително и насмешливо. Това, което никой от познатите му всъщност не разбираше, бе истината, лежаща под името. „Монкрат, да. Монахът на плъховете, жрец и магьосник, призовник и властник на духове. Смейте се и се надсмивайте, щом искате… на ваш риск.“ Освободителите бяха намерили враг и нещо трябваше да се направи по въпроса. Град Бастион се беше присвил над огромното пресъхнало езеро, яките му груби стени бяха почернели и зацапани с масло. Бараките и колибите около стената бяха изгорели и след това съборени, овъглените отломки бяха пръснати по склона над чакълестия път. Над бойниците се издигаше пушек, гъст и кисел. Присвил наранените си ръце, с увити около китките юзди, Нимандър се загледа примижал към града и зейналите му порти. Не се виждаха никакви стражи, нито една фигура по стените. Като се изключеше димът, градът изглеждаше безжизнен, запуснат. Скинтик до него заговори: — Име като „Бастион“ събужда образи за яростни защитници с всевъзможни оръжия, подозрителни към всеки чужденец, закатерил се към портите. Тъй че… — добави с въздишка — тук трябва да сме свидетели на блажената леност от саеманкелик, сладката кръв на Умиращия бог. Спомените от времето, преживяно в компанията на гигантския зидар, все още терзаеха Нимандър. Като че ли бе прокълнат със случки без изход, всеки живот, пресякъл пътя му, оставяше след себе си въртоп от загадки, в които той се мяташе безпомощно, почти удавен. Джагътът Готос, същество с неописуема древност, което се бе опитало да ги използва някак, по причини, които бе твърде незаинтересовано да обясни, само беше влошил нещата. „След като го провалихме.“ Миризмата на гниеща сол изпълваше въздуха. Виждаха избелелите равни ивици, изпънали се от стария езерен бряг, наколните кейове, високи и сухи над водораслите, рибарски лодки, полегнали от двете им страни по-навътре от брега. Вляво от тях, навътре в сушата, се виждаха ниви с редици плашила, но тук като че ли вече не живееше нищо — растенията бяха почернели и съсухрени, стотиците увити фигури — неподвижни. Приближиха се до сводестата порта, а все още не се виждаше никой. — Наблюдават ни — каза Скинтик. Нимандър кимна. Беше почувствал същото. Скрити, алчни очи. — Сякаш сме направили точно това, което искат — продължи Скинтик тихо. — Като носим Клип право в проклетия им Окаян храм. Това бе напълно възможно. — Нямам никакво намерение да им го давам — знаеш го. — Значи се готвим да поведем война срещу цял град? Срещу фанатично жречество и един бог? — Да. Скинтик се ухили и разхлаби меча си. Нимандър го погледна намръщено. — Братовчеде, не помня да си притежавал такава кръвожадност. — О, и аз не изгарям от желание, Нимандър, също като теб. Но мисля, че ни притесняваха достатъчно дълго. Време е и ние да притесним, нищо повече. А и раните по ръцете ти ме притесняват. — Аранта направи каквото можа. Ще се оправя. — Не обясни как чувстваше нараняването по-скоро душевно, отколкото физически. Аранта наистина бе изцерила счупените кости и разкъсаната плът. Но той все още ги държеше свити, все едно бяха осакатени, а в сънищата си нощем се оказваше пленник на спомените за онзи тежък блок обсидиан, който се хлъзгаше върху пръстите му… болката, бликащата кръв — и се будеше плувнал в пот, разтреперан. Същите ръце, които бяха душили Фаед и почти бяха отнели живота й. Усещаше болката като наказание и вярваше, че в този град отново ще познаят насилието, ще носят смърт с ужасно изящество. Спряха пред портата. Дървените крила бяха отрупани със знаци, изрисувани със същата гъста черна боя, която бе зацапала стените от двете страни. Ненанда проговори от капрата на фургона: — Какво чакаме? Нимандър? Дайте да свършваме с това. Скинтик се извърна в седлото. — Търпение, братко. Чакаме официалната група посрещачи. Убийството е за после. Каллор слезе от задницата на фургона, приближи се до портата и каза: — Чувам пеене. Нимандър кимна. Гласовете бяха далечни, долитаха на приглушени вълни, извиращи някъде от недрата на града. Нямаше никакви други звуци, каквито можеше да се очакват от многолюдно селище. А отвъд прохода не можеше да види нищо освен пусти улици и мрачните фасади на четвъртити сгради, всичките със спуснати кепенци. Каллор мина през сянката на прохода, излезе на широката улица и спря, приковал погледа си в нещо вляво. — Няма посрещачи значи — въздъхна Скинтик. — Ще влизаме ли, Нимандър? Отзад се чу звънливият глас на Аранта: — Предупреждавам, братовчеди. Целият този град е Окаяният храм. — Майката да ни благослови — прошепна Скинтик. — Какъв ефект ще има това над нас? — попита Нимандър. — Същото ли ще е като в селото онази нощ? — Не. Нищо такова не се е пробудило още. — Тя поклати глава. — Но ще дойде. — А ти можеш ли да ни защитиш? — попита Ненанда. — Ще видим. — Наистина доста успокоително — изсумтя Скинтик. — Все едно — отвърна Нимандър. Присви очи и с лек натиск на краката подкара коня си в града. Другите тръгнаха след него. Щом спря до Каллор, Нимандър видя какво е привлякло вниманието му. На сто крачки вляво улицата беше запълнена от развалините на огромен механизъм. Като че ли бе дошъл от небето или се беше срутил от покрива на сградата най-близо до външната стена — като бе съборил повечето от отсрещната. Зейналият му търбух беше пълен с извити железа и разпрани метални листове. По-малки късове от машината бяха осеяли каменните плочи като парчета от броня, броня от странно синкаво желязо, което почти блестеше. — Какво е това, в името на Бездната? — попита Скинтик. — Прилича на К’Чаин Че’Малле — каза Каллор. — Но те не биха поднесли дар на никакви богове, умиращи или не. Е, сега вече съм любопитен. — И щом го каза, оголи зъби в усмивка, ненасочена към никой от групата им — което всъщност беше добре, реши Нимандър. — Според Аранта целият град е посветен на култа. Каллор го погледна и отвърна: — Някога опитах това за цяла империя. Скинтик изсумтя: — С теб като фокус на преклонението, нали? — Разбира се. — И начинанието се провали? Каллор сви рамене. — Всичко се проваля рано или късно. — И тръгна да огледа рухналата машина. — Дори разговорите — измърмори Скинтик. — Да го последваме ли? Нимандър поклати глава. — Остави го. Ако градът е храм, трябва да има олтар — вероятно някъде в центъра. — Нимандър, като нищо може да правим точно това, което искат те, особено с докарването на Клип при този олтар. Мисля, че трябва да намерим хан, място, където да отдъхнем. После можем да разузнаем и да разберем какво ни очаква. — Добре. Води тогава, Скин, да видим какво можеш да намериш. Продължиха направо, по главната улица. Жилищните сгради изглеждаха безжизнени, дюкяните на приземните етажи бяха празни, запуснати. Релефни глифове покриваха всяка стена и врата, издадени навън от всеки затворен прозорец, доколкото ръка можеше да стигне, ако някой се надвесеше от тях. Писмото наподобяваше ревностно изписано откровение или лудост — или и двете. Скоро Скинтик спря пред един хан, затворен като всичко останало, слезе от коня и отиде до дворните порти. Леко бутване, те се отвориха широко и той погледна през рамо с усмивка. Ненанда подкара фургона вътре. Дворът едва стигаше да побере един впряг. Каменната пътека минаваше покрай конюшните и стигаше до трите стъпала на входа. Полуподземният проход вляво от главния вход сигурно отвеждаше към гостилницата. В центъра на двора имаше облицован с камък кладенец… натъпкан с подути трупове. Усмивката на Скинтик повехна. Мъртви личинки обкръжаваха кладенеца. — Да се надяваме, че имат друга помпа вътре… от друг извор — рече на Нимандър. Ненанда спусна дървената спирачка, скочи на земята и погледна накриво телата. — Предишните гости? — Така става, когато не си плащаш сметката. Нимандър слезе от коня и погледна Скитник предупредително, но братовчед му не забеляза — или предпочете да не забележи, защото продължи: — Или пък всички легла са били заети. Или има някаква забрана срещу пиенето на всичко друго освен келик — явно не е добре да се оплакваш. — Стига — рече Нимандър. — Ненанда, провери конюшните — виж дали има храна и чиста вода. Скинтик, ела с теб да влезем вътре. Влязоха в широко, добре обзаведено преддверие, с ниша непосредствено вдясно, заградена с излъскан тезгях. Тясната дъсчена врата, вградена в задната стена, беше затворена. Вляво имаше помещение за връхни дрехи, а до него беше схлупеният вход към гостилницата. Право напред продължаваше коридор към стаи, стръмно стълбище отвеждаше към горния етаж, където навярно имаше още стаи за спане. На пода пред стълбището бяха струпани постелки, повечето зацапани с тъмни петна. — Опразнили са стаите — отбеляза Скинтик. — Колко мило. — Подозираш, че са почистили за нас ли? — С труповете в кладенеца и оцапаните със сукървица чаршафи ли? Вероятно. Логично би било да тръгнем по главната улица, а това е първият хан на пътя ни. — Замълча и се огледа. — Явно има много начини да се подготвиш за гости. Кой би могъл да проумее човешките култури, впрочем? Отвън Ненанда и останалите вече разтоварваха фургона. Нимандър отиде до входа за гостилницата и се наведе, за да погледне вътре. Беше тъмно, въздухът бе наситен с лютивия, горчиво-сладък мирис на келик. Чу стъпките на Скинтик нагоре по стълбището и реши да остави горния етаж на него. Една стъпка надолу, на покрития със стърготини под. Масите и столовете бяха избутани до едната стена. Подът беше покрит с петна и съсирени буци, които му напомниха за тор в ясли. Само дето не беше тор. Зад тезгяха намери няколко реда прашни глинени бутилки и делви с вино и ейл. Стъклениците с келик бяха разпилени по пода, някои счупени, от други все още капеше тъмна течност. Външната врата се отвори широко и Ненанда пристъпи вътре, с ръка на дръжката на меча. Бързо огледа, после срещна погледа на Нимандър и сви рамене. — Викаше ли ме? — Конюшните? — Достатъчно добре снабдени, поне за няколко дни. Има ръчна помпа и чучур над коритото. Водата мирише кисело, но иначе е добра — конете не се поколебаха. — Закрачи навътре. — Мисля си обаче за тези трупове в кладенеца, Нимандър. Мъртви от твърде много келик. Подозирам, че кладенецът всъщност е бил сух. Просто са го използвали да пускат в него умрелите веднага щом умрат. Нимандър се върна при вратата към преддверието. Десра и Кедевис бяха внесли Клип и тъкмо го слагаха на пода. Скинтик беше на стълбите, на няколко стъпала над купчината прогизнали постелки, и гледаше двете заети с Клип жени. Погледна Нимандър и каза: — Нищо освен хлебарки и бълхи. Все пак не мисля, че е добре да използваме стаите — има някаква странна миризма горе, доста неприятна. — И тази стая ще ни свърши работа — каза Нимандър и отиде да погледне Клип. — Някаква промяна? Десра вдигна глава. — Не. Същата лека треска, същото плитко дишане. Аранта влезе, огледа се, отиде до нишата, вдигна подвижния тезгях и пристъпи вътре. Опита бравата на дъсчената врата и щом тя се отвори, изчезна в задната стаичка. — Май ни се пишка — изсумтя Скинтик. Нимандър потърка лицето си, раздвижи пръстите си, за да облекчи болката, след това, щом влезе и Ненанда, каза на всички: — Със Скинтик ще тръгнем веднага. Останалите… може да се натъкнем на неприятност във всеки момент. Ако стане това, един от нас ще се опита да се върне тук… — Ако се натъкнете на неприятност — обади се Аранта иззад вратата, — ще го разберем. „О? Как?“ — Добре. Не би трябвало да се забавим. Бяха донесли цялото си снаряжение и сега пред очите му първо Десра, а после всички останали започнаха да подготвят оръжията си, да навличат тънко изплетените ризници и металните ръкавици. Той гледаше как се приготвят за битка и мълчеше. Изпълни го някакво терзание. Всичко това не беше както трябва. Изобщо не беше както трябва. А нищо не можеше да направи. Скинтик се провря покрай купчината постелки, дръпна го за ръката и го изведе навън. — Всичко ще е наред с тях — каза му. — Притеснен съм за нас двамата. — За нас? Защо? Скинтик само се усмихна. Минаха през портата и отново излязоха на главната улица. Въздухът беше застоял и душен от следобедната топлина, изнервящ. Смътното пеене сякаш ги приканваше към центъра на града. Спогледаха се. Скинтик сви рамене. Тръгнаха натам. — Онази машина… — Какво, Скинтик? — Откъде мислиш, че е дошла? Изглежда все едно просто… се е появила, точно над една от сградите, след което е паднала, премазала е всичко и накрая — самата себе си. Помниш ли онези странни помпи под улица Дрет в град Малаз? Уидал ги откри в тунелите, които проучвахме. Взе ни на обикол… — Помня, Скинтик. — Напомня ми за онези машини — всички тези зъбци и лостове, как са свързани всички елементи, толкова хитроумно, гениално — не мога да си представя ума, който би могъл да измисли такива конструкции. — За какво ми казваш всичко това, Скинтик? — Просто се чудя дали това чудо не е свързано по някакъв начин с пристигането на Умиращия бог. — Как да е свързано? — Ами ако е било нещо като небесна цитадела? По-малка версия, явно. Ако Умиращия бог е бил _вътре_ в нея? Някаква злополука го е свалила, местните са го измъкнали. Ами ако тази машина е била нещо като трон? Нимандър се замисли. Интересна идея. Андарист веднъж бе обяснил, че небесните цитадели — като тази, която си бе присвоил Аномандър Рейк — не са творения на магия, че всъщност летящите крепости се поддържали високо в небесата с помощта на тайнствени технологични манипулации. К’Чаин Че’Малле, беше казал Каллор. Явно и той беше направил същата връзка като Скинтик. — Защо на един бог ще му трябва машина? — попита Нимандър. — Откъде да знам? Все едно, тя вече е счупена. Стигнаха до широко кръстовище. Обществени сгради, издигащи се на всеки ъгъл, със странно утилитарна архитектура, сякаш културата, която ги бе създала, беше изключително лишена от творчески усет. Безумни низове глифове опасваха иначе с нищо неукрасените стени. Някои от символите поразително напомняха на Нимандър за разрушения механизъм. Главната улица продължаваше още двеста крачки и се отваряше към просторен кръгъл площад. В отсрещния му край се издигаше най-внушителната постройка, която бяха видели досега. — Ето го — каза Скинтик. — Окаяният… олтар. Оттам идва пеенето според мен. Нимандър кимна. Съгласен беше. — Дали да не огледаме по-отблизо? Нимандър кимна пак и каза: — Да видим какво ще се случи. — Нападението от разгневена тълпа брои ли се? — попита Скинтик. На площада се стичаха фигури, дрипави, но с оръжия в ръце — размахваха ги над главите си. Песента им изведнъж стана свирепа и те закрачиха срещу двамата Тайст Андий. — Хм — каза Нимандър. — Ако побегнем, ще ги отведем право до хана. — Вярно. Но би трябвало да се справим с отбраната на портата. Ще се редуваме по двойки. Нимандър пръв чу стъпките зад тях, обърна се рязко и мечът му изсъска от ножницата. Беше Каллор. Старият воин закрачи към тях. — Разбудихте ги. — Само разглеждахме — каза Скинтик. — И макар това място да изглежда ужасно, пазим мнението за себе си. Все едно, тъкмо обсъждахме какво да правим. — Можете да се биете. — Бихме могли — съгласи се Нимандър и хвърли поглед към тълпата. Бяха на по-малко от петдесет крачки и се приближаваха бързо. — Или можем да свирим отбой. — В момента са храбри — отбеляза Каллор, пристъпи покрай тях и извади двуръчния си меч. Размаха го небрежно над главата си, все едно разкършваше рамене. Изведнъж изобщо престана да изглежда толкова стар. Скинтик попита: — Дали да не му помогнем? — Той помоли ли за помощ, Скинтик? — Да, прав си. Не помоли. Загледаха Каллор, който вече вървеше право срещу гъстата тълпа. И изведнъж тълпата се разпадна, хората се пръснаха, разделиха се и пеенето премина в отчаяни ридания и хленч. Каллор не се поколеба — вървеше все така напред, през отворения за него коридор. — Иска само да види олтара — рече Скинтик. — И те няма да го спрат. Лошо. Щеше да е интересно да погледаме как се бие тоя дърт борсук. — Давай да тръгваме обратно, докато са разсеяни — каза Нимандър. — Стига да ни позволят. Обърнаха се и тръгнаха спокойно, без да бързат. След десетина крачки Скинтик се извърна, погледна назад и изсумтя: — Оставиха го да влезе. Нимандър, посланието е ясно. За да стигнем до този олтар, трябва да минем през тях. — Така изглежда. — Нещата тепърва ще стават гадни. Да. — Е, мислиш ли, че Каллор и Умиращия бог ще си побъбрят приятелски? Първо за времето. После за старите тиранични дни, когато всичко е било само забавления и игри. Когато кръвта е била по-червена и вкусът й — по-сладък. Как мислиш? Нимандър не отвърна нищо. Мислеше за лицата в тълпата, за черните петна по устните им, за дупките на очите им. Облечени в дрипи, покрити с мръсотия, няколко деца сред тях, сякаш келикът ги беше направил всички еднакви, без оглед на възраст, без оглед на каквато и да било готовност да се справяш със света и житейските нужди. Пиеха и гладуваха — и настоящето беше бъдещето, докато смъртта не открадне това бъдеще. Проста траектория. Никакви грижи, никакви амбиции, никакви мечти. Щеше ли да направи всичко това избиването по-лесно? Не. — Не искам да правя това — каза Нимандър. — И аз — съгласи се Скинтик. — Но с Клип какво ще правим? — Не знам. — Този келик е по-лош от чума, защото жертвите му сами го вкарват в живота си, а след това са безразлични към собственото си страдание. Налага въпроса: имаме ли някакво право да се опитаме да сложим край на това, да го унищожим? — Може би не — отстъпи Нимандър. — Но има и друг проблем. И той е милостта. Нимандър изгледа рязко братовчед си. — Избиваме ги всички за тяхно добро? Бездната да ни вземе, Скин… — Не тях, разбира се, че не. Мислех си за Умиращия бог. А… Е. Да, досещаше се как би могло да подейства това. Как можеше всъщност да стане дори приятно. Ако успееха да се доберат до Умиращия бог, без да се наложи да избият стотици поклонници. — Благодаря ти, Скин. — За какво? — Ще се промъкнем покрай тях. — С Клип? — Да. — Няма да е лесно. Може да се окаже невъзможно всъщност. Ако този град е храмът, а силата на Умиращия бог изпълва жреците, те ще усетят приближаването ни, каквото и да направим. — Ние сме деца на Тъмата, Скинтик. Хайде да видим дали това все още означава нещо. Десра отдръпна ръката си от челото на Клип. — Сгреших. Става по-зле. — Изправи се и погледна Аранта. — Те как са? Вяло примигване. — Връщат се, невредими. Нещо не беше наред с Аранта. Беше прекалено спокойна, прекалено… празна. Десра винаги беше смятала сестра си за скучна — о, боравеше с меча със съвършено изящество, толкова хладнокръвен убиец, колкото и всичките те, щом нуждата го наложи — но у Аранта имаше някакво дълбоко безразличие. Често я обземаше в разгара на бедствие и хаос, сякаш светът я поразяваше и отнемаше сетивата й в дръзкото си безумие. А това я правеше неблагонадеждна, поне според Десра. Тя я изгледа още миг и когато погледите им се срещнаха, Аранта се усмихна. Десра се намръщи и се обърна към Ненанда. — Намери ли нещо за ядене в гостилницата? Или пиене? Той стоеше до предната врата, държеше я открехната с една ръка. При въпросите на Десра погледна през рамо. — Много. Все едно току-що са напуснали. А може да е донесено за нас. Като онова покрай пътя. — Значи все някой трябва да произвежда нормална храна — обади се Кедевис. — Или пък урежда купуването й от други градове. — Много неприятности са си създали заради нас — отбеляза Ненанда. — А това ме притеснява. — Клип умира — каза Десра. — Да. — Връщат се — съобщи Ненанда. — Нимандър ще знае какво да прави — заяви Десра. — Да — каза Аранта. Тя направи един кръг високо над града, но дори свръхестественото й зрение едва успя да прониже вечния мрак долу. Куралд Галайн беше крайно противен лабиринт, макар и в това си разредено, отслабено състояние. Когато прелетя точно над дремещото туловище на Силана, Старата изграчи в насмешлив поздрав. Разбира се, пурпурният дракон не реагира видимо, но Великият гарван знаеше много добре, че Силана е усетила прелитането й. И несъмнено си бе позволила, в мигновен проблясък на въображението си, образа с изщракващите челюсти, пукащите кости и пера, щом възхитително вкусните течности се плиснат в устата й… Старицата изграчи отново, по-силно този път, и бе възнаградена с вяло потръпване на дългата змийска опашка. Плъзна се по въздушното течение от ръба на стръмнината и възви под ъгъл надолу, в стремглаво гмуркане към ниската стена на терасата на цитаделата. Стоеше сам, нещо, което бе свикнала да очаква напоследък. Синът на Тъмата се приближаваше като цвете от оникс, докато полунощните камбани кънтяха, звън след звън чак до последната, дванадесетата, а след тях щеше да има само ехо, докато и то не заглъхнеше и не останеше нищо освен тишина. Тя присви криле, за да забави спускането си, а цитаделата връхлиташе отдолу да я срещне. Няколко бързи маха на крилете и тя кацна на каменната стена, ноктите й се вкопчиха в гранита. — Променя ли се изобщо гледката? — попита Старата. Аномандър Рейк я изгледа мълчаливо. Тя отвори клюна си и се изсмя беззвучно. — Тайст Андий не са народ, склонен към внезапни пристъпи на радост, нали? Танците в тъмна доба? Лудешкото, възторжено подскачане към бъдещето? Мислиш ли, че нашето излитане от неговата гниеща плът не бе изпълнено с неустоимо ликуване? Насладата от това, че се раждаш, радостта от това, че си жив? О, изчерпаха ми се въпросите към теб — тъжно е това време, наистина. — Барук разбира ли го, Старице? — Повече или по-малко. Може би. Ще видим. — Нещо става на юг. Тя закима в съгласие. — Нещо, о, да, нещо. Дивашката оргия на жриците продължава ли все още? Потапянето, което дава отговор на _всичко_! Или, по-скоро, отлага нуждата от отговори за известно време, време на подобаваща наслада, несъмнено. Но пък… реалността се връща. Проклета реалност, проклета да е в Бездната! Време е за ново потапяне! — Пътуването е вкиснало настроението ти, Старице. — Не е в нрава ми да скърбя. Презирам скръбта всъщност. Негодувам против нея! Трътката ми се пръска от нея! И все пак какво се каниш да ми наложиш, на мен, старата ти спътница, възлюбената ти слугиня? — Нямам намерение да ти възлагам нищо — отвърна той. — Явно се боиш от най-лошото. Кажи ми, какво видяха ближните ти? — О, те се разпръснаха, високо и високо над жалките машинации на пълзящите по повърхността. Наблюдаваме ги, докато те пълзят насам-натам. Наблюдаваме, смеем се, пеем историите им на своите сестри и братя. — И? Тя кривна глава, едното й око се прикова в бурните черни талази долу. — Този твой мрак, господарю, плоди свирепи бури. — Така е. — Ще полетя високо над виещите се облаци, сред чист и хладен въздух. — Ще полетиш, Старице, да. — Не ми харесва, когато си великодушен, господарю. Когато този благ поглед се промъкне в очите ти. Не ти е присъщо да показваш състрадание. Стой тук, да, невидим, непознаваем, та да мога да съхраня това в ума си. Позволи ми да мисля за леда на истинското правосъдие, онова, което е непоклатимо… слушай, чувам камбаните долу! Колко уверена е тази музика, колко верен е зовът на желязото. — Крайно поетична си днес, Старице. — Така Великите гарвани негодуват против скръбта, господарю. Е, какво имаш за мен? — Ендест Силан е при дълбоката река. — Едва ли е сам. — Трябва да се върне. Тя помълча за миг, кривнала глава. После каза: — Десет камбани прозвучаха. — Десет. — Трябва да отлитам значи. — Лек полет, Старице. — Моля се да кажеш същото на своята възлюбена, господарю, когато удари часът. Той се усмихна. — Няма да е нужно. 11. А кой си ти да съдиш стара ли е тя, или е млада, и вдига ли ведрото пълно, или го спуска в този кладенец? И хубава ли е, или невзрачна като необагрен лен, платно ли е, понесено от летен вятър, като девичи поглед ярко над вълните сини? Полюшва ли снага във обещание за сладост, земята сякаш е запяла плодна, с ликуващите пеперуди в цветното поле, или това седло е натежало от узрели плодове и няма повече да мине през разцъфтелите градини? Кой си ти, да оковеш самонадеяно в желязна клетка самото тайнство, което ни зове в живота, където рее се препълнено ведрото, вечно на ръба между бездънната тъма и радостния хор на светлината? Красива е, но и това е увещание престъпно и недостойно е да го изричаш в поглед, изпънал на страстта протритото въже — позор е! Жестоки рани носи снизхождението и тя отива си или се връща с вътрешна боязън. Не смей за хубост да говориш и не смей в пощада жестоката присъда да отлагаш, когато тук седя и гледам, и само присмех будят тъй милостивите преценки, виж, смалява се платното, все по-далеч от тебе, там, над морето от цветя, и ароматна сладостта кръжи след нея — но няма никога до теб да стигне — това балансът е, това е мярката, това е почитта на чуждите, които сълзите си крият, когато се извърнат настрани. Млади мъже до стената Некат от Еднооката котка Не съществува, нито е съществувал някога по-чист творец от детето. Тези разпилени в пръстта пръчки, които всеки възрастен би изритал небрежно по пътя си, без и за миг да се замисли, са всъщност костите на един необятен свят, облечен, добил плът, крепост, гора, висока стена, срещу която връхлитат страховити орди и ги отблъсва шепа навъсени герои. Гнездо за дракони; а тези лъскави гладки камъчета са техните яйца и всяко едно от тях е приют за едно пламенно, блестящо бъдеще. Никое творение не е било толкова изпълнено, така преливащо, така триумфално ликуващо и всички машинации и манипулации на възрастните са призрачните спомени от детството и неговите чудеса, тромавият преход към състоятелна функция, към благоразумно предназначение; и всяка фасада има история, която да разкаже, легенда, която да съзерцаваш в стилизирано благоприличие. Статуи в ниши със строги сковани изражения, безразлични към всеки минувач. Строгост властва над тези скрибуцащи вкочанени умове, така затънали в навик и страх. Да тласнеш деца към непосилен труд означава да убиеш творци, да заличиш смъртоносно цялото чудо, трепетното прелитане на въображението, прехвърчане като на нетърпеливи сипки от клон на клон — всичко това съкрушено, за да служи на нуждите и безсърдечните очаквания на възрастните. Възрастният, който налага такова нещо, е мъртъв отвътре, лишен от ярките танцуващи цветове на носталгията, тъй мека, тъй възхитителна, тъй изпълнена с копнеж и сладък, и горчив — мъртви отвътре, да, и мъртви отвън също. Движещи се трупове, студени и пропити от яда, който немрящите изпитват към всичко, което все още е живо, към всички все още топли и дишащи твари. Да ги съжалим ли? Не, никога, никога, докато тласкат орди деца към ужасния изнурителен труд, та след това бездушно да гълтат несметните си изгоди. Смее ли тази закръглена особа да се впусне в такива тежки присъди? Тази закръглена особа смее! Свят, сътворен от шепа клечици, може да докара сълзи в очите, докато творецът на ръце и колене пее химн от безсловесни песни, мълви със сто гласове и движи невидими фигури по огромната панорама на умственото платно (и се спира от време на време, за да изтрие носле с ръкав). Смее да го направи, да! И е готов да ускори края на тази жестока неправда. Дори едно влечуго има грандиозни планове, но все пак трябва да пъпли педя по педя, да се бори за разстояния, на които великан или бог ще погледнат с присмех. Езикът плющи като камшик, за да улови миризмата. Спасението е вкусният плод в края на лова, стопленото от слънцето птиче яйце, мекото пухкаво плъхче, заклещено между челюстите. Тъй търси влечугото, приятелят на праведните. Тъй се хлъзга — змиорката в разбърканата тиня на света; шават мустачките и търсят. Скоро, много скоро! Младият Харло не мислеше за справедливост, нито за праведна свобода, нито твореше безгрижно искрящи светове от лъскавите жили на суровото желязо или от шуплите злато сред студения режещ кварцит. Нямаше време да коленичи в някоя обрасла с бурен градска градина и да строи мънички укрепления и мостове от тръстика над засъхващите вадички от вчерашния порой. Не, за Харло детството беше свършило. На шест години. В този момент той лежеше на една издатина от корав черен камък, погълнат от мрака. Смътно чуваше работниците високо горе, макар камъните от време на време да изтрополяваха в процепа и да отекваха с глух грохот далече долу. Последния път тука беше висял от едно въже и тогава не го беше имало този дъжд от камъни, всеки от които можеше да му строши черепа. А при спускането тогава изпънатите му ръце не се бяха натъкнали на никакви стени, което го беше накарало да повярва, че процепът е огромен и навярно се отваря в пещера. Този път, разбира се, нямаше въже — Харло не трябваше дори да е тук и може би щяха да го набият с камшик, ако го откриеха. Байниск го беше отпратил в Чъфс в края на смяната. И точно там трябваше да е той сега, да гълта забързано воднистата супа и да гризе коравия черен хляб, преди да се дотътри до нара си. Вместо това се спускаше по тази стена без светлина, за да е сигурен, че работещите горе няма да го открият. Не се оказа пещера в края на краищата. Само една стръмна надупчена скална фасада. А всички зейнали дупки бяха със странно правилна форма, правоъгълни, макар че едва когато стигна до тази издатина балкон, Харло разбра, че всъщност се спуска по фасадата на някаква погребана сграда. Искаше му се да се промуши през някой от тези прозорци и да проучи, но беше обещал да занесе _шини_ на миньора скелет и точно това щеше да направи. Предпазливото разпитване го беше довело до определение за „шини“, но не можа да намери пръчки, подходящи, за да се стегнат счупените крака на Миньора. Бяха или много чупливи, или малки, или пък недостатъчно прави; а освен това всичкото дърво, което се носеше в лагера, го пазеха много грижливо. Така че той отиде до купищата скрап, където изхвърляха и всякаква друга смет. Сподирен от подозрителните погледи на стариците, продавали деца и внуци на мината, но разбрали, че не могат да прекъснат връзките си и обрекли се на този граничен свят в края на лагера, Харло нагази в сметището. Често — особено в страничните тунели, изровени в пластовете пясъчник — миньорите се натъкваха на купища кости от отдавна измрели същества. Кости тежки и здрави, много трудно се чупеха. Черепите и по-големите ги продаваха на разни учени, които ги оглеждаха с присвити очи и които разполагаха с достатъчно много пари и свободно време за тях. Откъртените вече парчета, натрошени като ситен чакъл, отиваха при билкарите за техните градини и в ръцете на лъжезнахарите за отвари и мазила — така поне ги наричаше Байниск, _лъжезнахари_, с насмешка — „Стритата кост за нищо не става, освен да ти докара запек!“ Оставаха бедрените кости, за които по някаква причина се вярваше, че са прокълнати. Харло успя да намери два кокала, които, изглежда, бяха от същия вид същества. След дълго оглеждане и сравняване се увери, че разполага с дясна и лява. Бяха тежки, дебели и ръбести. Надяваше се, че ще свършат работа. Между смените в главния тунел имаше половин камбана време, когато под скалата не оставаше никой, и Харло, запотен под тежестта на кокалите, бързо ги внесе вътре. След това намери един изоставен страничен проход и ги струпа там, заедно с няколко намотки въже и каишки. Това беше преди неговата смяна, а ето, че сега беше тук и се опитваше да изпълни обещанието си. Дългите кости бяха вързани на гърба му. Вратът и раменете му се бяха ожулили от вървите. Ако някой тръгнеше да го търси и не го намереше, щяха да вдигнат тревога. Когато някой изчезнеше, винаги имаше две възможности. Бягство или изгубване в тунелите. Щеше да започне търсене в двете посоки и някоя старица щеше да каже как го е видяла при сметището да събира кокали и още кой знае какво. После някой друг щеше да се сети, че е видял Харло да носи нещо към главния тунел между смените — а Веназ щеше да каже, че Харло явно е замислил нещо, тъй като изобщо не е дошъл за храна. Нещо против правилата! Което щеше да постави Байниск в лошо положение, понеже нали го беше защитавал неведнъж. О, всичко това беше голяма грешка! Той изпъшка, прехвърли се през ръба, заопипва предпазливо и продължи пътя си надолу. И на по-малко от два човешки боя надолу стъпалата му намериха друга издатина, последвана веднага от трета — стълбище, което завиваше под ъгъл по стената. Опрял ръка в гладката скала, Харло продължи надолу, стъпало по стъпало. Не помнеше да е забелязал всичко това, когато слезе тук първия път. Разбира се, светлината на свещта беше слаба — така по-лесно можеше да се улови блясъкът на злато и други такива, — а и се беше върнал направо при въжето. А и не беше ли му се замаял умът? Говорещ Имасс! Тук долу, може би от стотици години — без никой, с когото да може да си поговори, и нищо, което да гледа, о, колко отчаян трябваше да е! Тъй. Не биваше да се ядосва, че прави всичко това заради Миньора с костите. Няколко камшика по гърба не беше кой знае колко висока цена за тази милост. Най-сетне стъпи на пода и спря. Толкова тъмно беше! — Здравей? Аз съм! Дев’ад Анан Тол, чуваш ли ме? — Чувам. — Последвай звука на гласа ми. Ако можеш… — Да… мисля. Драскай по камъка, на който седиш — ще го усетя под краката си… — Впечатляващ талант — каза Имасс. — Бива ме, когато не мога да виждам. Нарича се вибрации. — Да. Е, усещаш ли сега? — Приближавам се, да. Мисля, че вече мога да запаля фенера. Ще го отворя само към теб. — Наведе се, краищата на дългите кокали изтракаха зад него, и отвърза малкия калаен фенер от колана си. — Нарича се бутач. Можеш да го закрепиш на прът и да го буташ напред. Ако фитилът почне да тлее бързо, значи въздухът е лош. Чакай. — След миг меката златиста светлинка се плъзна напред като пътека, право до седящия Миньор с костите. Харло се усмихна. — Видя ли? Почти бях стигнал, нали? — Какво е това, което носиш, пале? — Твоите _шини_. И въже. И каишки. — Дай да ги видя тези… кокали. Дай ми ги, да… — И протегна тънките си като на скелет ръце. И ахна, тихичко, след което промълви: — Кълна се в Брега на Джагра Тил, не бях си и помислял, че ще видя… Пале, моите сечива… за това! Дарът е неравностоен. — Мога да се опитам да намеря по-добри… — Не, дете. Неравенството е в обратната посока. Тези са от емлава, мъжкар, задните му дълги кости. Вярно, криви са. Но все пак… да… възможно е. — Е, ще вършат ли работа като шини? — Не. Харло се умърлуши. Имассът се изсмя дрезгаво. — Ах, пале! Никакви шини. Не. _Крака!_ — Значи ще можеш отново да ходиш? О, радвам се! — Ако наистина съм се въвлякъл някак в ритуала на Телланн, да, мисля, че мога да направя… от тези… защо си толкова притеснен, пале? — Трябваше да се промъкна тайно тук долу. Ако открият, че ме няма… — Какво ще стане? — Ами ще ме набият. Но не толкова, че да стана негоден за работа. Няма да е чак толкова зле. — Трябва да вървиш тогава, бързо. Харло кимна, но все пак се поколеба. — Намерих сграда, погребана сграда. Там ли си живял? — Не. Беше загадка дори за Джагътския тиран. Безброй празни стаи, прозорци, които не гледат към нищо — гола скала, надупчен пясъчник. Коридори, които не водят никъде… Проучихме повечето, но не намерихме нищо. Не опитвай същото, пале. Много е лесно да се изгубиш там. — Май трябва да тръгвам — каза Харло. — Ако мога отново да сляза тук… — Не рискувай кожата си. Скоро, може би, аз ще дойда при теб. Харло си помисли за суматохата, която щеше да предизвика едно такова събитие, и се усмихна. Затвори фенера и тръгна към стълбището. От клечки — крепост, гора, висока стена. От клечки — великан, извисява се в тъмното и да надникнеш в ямите на очите му означава да видиш два тунела в скалата, които се спускат все надолу и надолу, назад и назад, до самите кости на земята. Извисява се и те гледа… Харло си представя това, но съвсем не по този начин. Такива видения с тяхната гибелна закана са за възрастните. В отговор на онова, което са сторили. Което е сторено. А в града всяка сграда е зяпнала, широко ухилена, или така поне може да ти се стори, когато камък, тухла, гипс и дърво задишат в привечерния сумрак, а газените фенери все още не са запалени и целият свят изтлява, а сенките се сгъстяват, за да отнемат всякаква сигурност. Градът, това изкуствено творение от стръмнини и пещери, нашепва безумство. Фигури притичват за укритие, плъхове и още по-ужасни твари надничат, любопитни и гладни, гласове закънтяват дрезгаво в пивници и прочие бърлоги, където страстите се нажежават. Това ли е градът на току-що отминалия ден? Не, той се е преобразил, обагрен от кошмар в един долен свят, тъй подобаващ на двете фигури, които крачат — с увереност и лекота — към портите на едно имение. Където стоят двама стражи, изнервени и готови всеки миг да извикат на непознатите да се махат — защото господарката на дома е тук, а тя цени своята интимност, да, и още как. Или поне така трябва да се предположи, а Скорч и Леф, след като са обсъждали въпроса надълго и нашироко, наистина са убедени, че тя, бидейки господарка, цени всички онези неща, които малцина други могат да си позволят, включително… ъъъ, интимност. Държаха арбалети, защото знае ли човек какво може да изскочи изведнъж пред очите му, а пък и е толкова успокоително да гушнеш до гърдите си тежкото оръжие, когато облаците са погълнали звездите, а луната е забравила да изгрее и проклетите фенери все още не са запалени. Вярно, факлите в скобите по зида очертаваха сводестата порта, но това само заслепяваше стражите за всички ужасии, които дебнеха отвъд кръговете светлина. Две такива ужасии се приближаваха сега към тях. Единият беше огромен, с широки рамене и странно къси крака, с рунтава коса, като козината на як. Усмихваше се… или по-скоро зъбите му лъщяха и може би това наистина беше усмивка, а може би не. Спътникът му беше почти толкова висок, но много по-тънък, почти като скелет. Плешив, високото му куполесто чело бе татуирано с някаква сцена, обрамчена изкусно в овална рамка от златна нишка, вшита в кожата. Зъбите му, които също се виждаха, бяха облечени в увенчано със сребро злато, остри като на звяр. Носеше наметало от протрит лен, толкова дълго, че се влачеше след него, докато грамадният му приятел беше облечен по-скоро като дворцов шут — зелено, оранжево, червено, жълто — и това бяха само цветовете на тясната му жилетка. Под жилетката носеше блуза с бухнали ръкави от небесносиня коприна, маншетите — корави и стигащи до средата между китките и лактите. Бичият му врат беше увит с лъскав черен шал. Носеше яркочервени панталони и високи до средата на прасците плътни мокасини. — Леле, ще ми призлее — измърмори Скорч. — Спрете! — изрева Леф. — Кажете по каква работа, ако имате работа тук, но знайте, господарката се е усамотила. — Чудесно! — възкликна едрият с тътнещ като гръмотевица глас. — Значи няма проблем да ни даде аудиенция. Ако обичате, о, оранжевооки, моля, уведомете Господарката, че Лазан Дор и Мадрун най-сетне са пристигнали, на нейните услуги. Леф се подсмихна презрително, но ужасно съжали, че Торвалд Ном си бе заминал за вечеря или да се въргаля с жена си, или каквото беше там, та не можеше да стовари всичко това на него и да не се притеснява повече. Да стои тук при портата, да, това беше във възможностите му. — Насочи оръжието към тях, Скорч — каза той. — Ще ида да намеря кастелана. Скорч го погледна с ужас. — Двама са, Леф, а стрелата е само една! Остави ми твоята. — Добре. Но ми се ще да видя как ще оправиш и двамата, след като са само на десет крачки. Скочат ли ти, късмет ще имаш, ако удариш и единия. — Все пак ще се чувствам по-добре. — Е, господа — заговори едрият някак прекалено любезно. — Няма защо да се притеснявате. Уверявам ви, очакват ни. Това не е ли имението на лейди Варада? Вярвам, че е то. — Варада ли? — изсъска Скорч на Леф. — Тя така ли се казва? — Млъкни — сряза го тихо Леф. — Ще ни вземат за идиоти! — Внимателно остави оръжието си на земята и извади ключа на портата. — Никой да не мърда, освен ако не си тръгнете — ти също, Скорч! Стой тука. Ей сега се връщам. След като Леф се шмугна вътре, като затвори вратата и я заключи, Скорч отново се обърна към двамата непознати. — Много ти е хубава премяната — подвикна на шута. — Да не си дворцов клоун нещо? Изпей някоя песен. Или гатанка кажи, а? Мен с гатанките ме няма много, но обичам да ги слушам и как като почна да мисля, та да ги отгатна, мозъкът ми се прочиства един вид. Да жонглираш можеш ли? Обичам го жонглирането, веднъж се опитах, стигнах до две топки наведнъж — седмици ми отне това, да ти кажа. Седмици. Жонглирането иска дисциплина и може да изглежда лесно на други хора, но ние с тебе знаем колко талант трябва за тая работа. А танцуваш ли? На главата си можеш ли да стоиш… — Господине — прекъсна го едрият, — не съм шут. Нито жонгльор. Нито разказвач на гатанки, нито певец, нито танцьор. — О? Сляп за цветовете значи? — Моля? — Пазачът — заговори другият, тънкият, с още по-тънък глас, — грешно изтълкува облеклото ти, Мадрун. Местната мода е преобладаващо семпла, без въображение. Не си ли го забелязал досега? — А, да. Разбира се. Сблъсък на култури… — Точно! — подвикна Скорч. — Дрехите ти, да, сблъсък на култури, вярно, много добре го описа. Кукловод може би? Обичам куклени представления, как ги правят като живи, даже тия със сбръчканите ябълки за глави… — И кукловод не съм, уви — прекъсна го с тежка въздишка Мадрун. Портата зад гърба на Скорч се открехна със скърцане и излязоха Леф и Стъдлок. Кастеланът тръгна напред и спря пред двамата непознати. — Доста се забавихте! — Опитай се да си изровиш пътя през срутена планина, Стъдиус — изсумтя Мадрун. — Проклетото земетресение дойде направо отникъде… — Не съвсем — каза Стъдлок. — Беше намесен един определен чук. Признавам, веднага след събитието реших, че никога повече няма да видя прок… паметните ви лица. Представете си изненадата ми, когато чух от един търговец керванджия, че… — Тези слухове — намеси се този, за когото Скорч съвсем правилно предположи, че се казва Лазан Дор, — макар и несъмнено силно преувеличени, за да станат по-забавни, може да изчакат, нали? Скъпи Стъдиус, който си мечтаеше никога повече да не види хубавите ни лица, имаш нова господарка, а на нея й трябват дворни стражи. А тъй като ние в момента сме без работа, е, съдбите може да се окажат неразделими понякога, нали? — Може, Лазан. Дворни стражи, да. Виждате ли, вече имаме стражи на портата. И капитан също така, който в момента отсъства. Е, ако двамата ме последвате, можете да се срещнете с господарката. — Чудесно — рече Мадрун. Скорч и Леф се отдръпнаха почтително настрани, докато тримата влязат. След това Леф заключи и се обърна към Скорч. — А ние още не сме имали аудиенция с господарката! — Подиграха ни се! Леф си взе арбалета. — Защото сме на най-ниската стъпенка, затова. Най-ниската… пак? А си мислехме, че се катерим, нали? Вярно, Тор се покатери доста, капитан и така нататък. Но виж ни нас — не сме дворни стражи дори, а първи дойдохме тук! — Виж сега, ако знаехме, че има разлика, на портата и дворни — щяхме да натиснем за това, нали? — отвърна Скорч. — Лошо ни информираха… виж се, в края на краищата. — Това пък какво трябва да значи? — Имаш оранжеви очи, Леф! — Нищо общо с лошото информиране. — Така си мислиш ти. — Като си толкова умен, Скорч, можеше да попиташ за дворни стражи! — Ако бях само аз, щях да го направя! — Ако беше само ти, Стъдлок изобщо нямаше да те наеме, освен може би да чистиш клозетите! — Ама поне щях да съм оттатък портата! Е, тук беше прав. Леф въздъхна и се загледа към улицата. — Виж, работниците по фенерите идват. — Дай да ги застреляме. — Да бе, ако искаш да ни уволнят. Това ли искаш, Скорч? — Само се пошегувах де. Има погледи, които убиват, и има погледи, които изтезават. Дерат кожата на малки тънки късчета и кръвта избликва на повърхността. Изтръгват очните ябълки и дърпат, докато възлестите мокри сухожилия не се изпънат и двете очи не увиснат на ръба на носа. Мъчение, да, нанасяно с хладнокръвна, клинична наслада. Едва ли беше изненадващо тогава, че Торвалд Ном излапа вечерята си припряно, буквално забравил да дъвче, и поради това сега бе поразен от ужасни колики и се мъчеше да не изохка, докато помагаше на Тисера в почистването на съдовете и какво ли още не. А злокобното мълчание се проточваше и тя продължаваше да му хвърля накриво тези режещи, смразяващи кръвта погледи, неубедително прикрити под маската на добронамереност и обич. Време беше да се върне в имението за вечерта. Тези скъпи, гибелни мигове на домашен уют — както бяха наситени с всичко онова, което оставаше неизречено, с отбягваните и все пак вечно дебнещи теми, със скритите капани и взривяващите нюанси, или още по-взривяващата им липса — е, те, уви, все пак трябваше да свършат, след като съображенията за кариера и професионална отговорност отново бяха изплували на повърхността. — Мила моя, налага се вече да те оставя. — О, наистина ли? — Да. До полунощ. Но не се чувствай длъжна да ме чакаш. — Имах натоварен ден. Две нови поръчки. Съмнявам се, че ще съм будна, когато се върнеш, скъпи. — Ще се постарая да не вдигам шум. — Разбира се. Формална целувка. Просто така, милите реплики, с които да приключи току-що приключилата вечеря, но всички тези думи, разбира се, бяха жестове на преструвка и ловки хитрини. Под невинността, много добре разбираше Торвалд, се криеше следното: — Мила, няма да вървя, направо ще тичам до имението. — О, стомахът ли ти е разстроен? Дано да го повърнеш всичкото върху двамата стражи на портата. — Да. А после изведнъж ще стане полунощ и аз като осъден ще броя стъпките си до бесилото, което ме чака у дома. Моля се на Беру и на всички други асценденти по целия свят да си заспала, когато се върна, или поне да се престориш на заспала. — Имах натоварен ден, съпруже, само докато си мислех за всички неща, които бих искала да ти направя затова, че наруши онова обещание. А когато се върнеш у дома, е, ще сънувам ужасни сцени и всяка ще буди доволна усмивка на спящото ми лице. — Ще се постарая да спя поне на една педя от теб, вдървен като талпа и без да издавам звук. — Да. Скъпи. И формалната целувка. Мляс, мляс. Синя светлина обагряше улиците. Торвалд Ном крачеше забързан. Синя светлина и черни мисли, пълен ужас, сградите от двете страни напираха, притискаха го, докато накрая имаше чувството, че се изсипва като миризлив екскремент през каналната тръба. Ужасно нещо беше наистина разочарованието, а може би — и отвращението — на една съпруга. Щедрото възнаграждение беше без значение. Гъвкавите смени едва можеха да спечелят неодобрително кимване. Впечатляващата легитимност на работата носеше не повече от кисело сумтене. И дори фактът, че Торвалд Ном вече се кичеше с титлата Капитан на домашната гвардия, докато Скорч и Леф бяха само някакви си там подчинени сред менажерията от подчинени (да, тук той беше попреувеличил малко), му гарантираше само отлагане на необуздания гняв, който явно си беше заслужил — а този гняв чакаше, о, да, чакаше. Той го знаеше. Тя го знаеше. И Торвалд знаеше също така, че тя го държи здраво в ръцете си, като гигантска брадва, вдигната над малката му като жълъд главичка. Да, беше се отказал от робство заради това. Такава е властта на любовта, съблазънта на домашното спокойствие и бягството от самотата. Склонен ли бе да предпочете обратното? Попитайте го по-късно. Напред… а там пред него се открои скромната, но добре поддържана стена на имението и официалният вход, с двете примигващи факли, достатъчни, за да очертаят двете фигури на почитаемите му подчинени, които изглеждаха почти… угрижени. Не че някой от двамата наблюдаваше улицата. По-скоро като че ли спореха за нещо. — Я внимавай там, двамата! — подвикна им Торвалд Ном с възможно най-гръмливия си глас, подронен, за жалост, от звучно оригване. — Богове, Тор е пиян! — Де да бях. Нещо не се разбрахме с вечерята. Е, какъв ви е проблемът? Чух ви да се дърлите и ръмжите от другия край на улицата. — Имаме двама нови дворни стражи — каза Леф. — Дворни стражи ли? О, в смисъл — пазят двора… — Точно това казах. Какво друго да пазят дворни стражи, ако не дворове? Капитаните би трябвало да ги знаят тия неща, Тор. — Знам ги де. Просто званието ме обърка. Дворът трябва да се пази, да, след като вероятността някой да се промъкне покрай вас двамата е толкова… вероятна. — Приятели са на Стъдлок — и му викат Стъдиус — поясни Скорч и очите му леко се облещиха, преди да ги извърне и да примижи. — Стари другари, изпод някаква планина. — О! — Сринала се — добави Скорч. — Сринала се? Дружбата им? О, планината, да. Сринала се. Леф се доближи до него и подуши. — Сигурен ли си, че не си пиян, Тор? — Разбира се, че не съм пиян! Скорч говори глупости, затова. — Говори за срутване. — Да бе, да! Оф, виж, Леф, просто отвори тая проклета порта, а? Да мога да се срещна с новите дворни стражи. — Потърси ги в двора — посъветва го Скорч. О, жена му в края на краищата може би беше права. Може би? Разбира се, че беше права. Тия двамата бяха идиоти и освен това му бяха приятели, а какво говореше това за Торвалд Ном? Не, не му се мислеше за това. „Пък и тя вече помисли колкото трябва по въпроса, нали?“ Влезе припряно през портата. Две крачки навътре в двора — и спря. „Стъдиус? Стъдиус Лок? Безродника? Стъдиус Лок Безродника от Еднооката котка?“ — А, капитане, тъкмо навреме. Позволете да ви представя нашите двама нови пазачи. Торвалд се сепна. Стъдлок се носеше към него. Качулка, маска, злокобни очи, всичко овързано в парцали, които да прикрият причиненото му в приемния му град — да, но пък позорът никога не остава скрит задълго, нали? — Ъъ, добър вечер, кастелан. — Този скромен, учтив поздрав едва се получи, излезе на грак от съвсем пресъхналата му уста. И тогава видя, с нарастващ трепет, двете фигури, които се задвижиха след Стъдлок. — Капитан Торвалд Ном, този пищно облечен господин е Мадрун, а спътникът му в скромното одеяние е Лазан Дор. И двамата са родом от Севера, тъй че нямат никакви местни интереси, които биха влезли в конфликт с лоялността им — изключително важно изискване, както вече сте се уверили, за лейди Варада от дома Варада. Е, аз вече се погрижих за тяхното снаряжение и настаняване. Капитане, да не би нещо да не е наред? Торвалд Ном поклати глава. След това, преди да е успял да помисли — преди да го е спрял фино изостреният му усет за приличие, — изломоти: — Но къде са маските им? Косматият великан се намръщи. — О, това е крайно неприятно. Успокой ме отново, Стъдиус, моля те. Кастеланът помълча дълго, после едната му увита в дрипи длан изпърха във въздуха. — Репутацията, уви, е това, което е, Мадрун. Нашият капитан очевидно е пътувал доста. Еднооката котка? Да се надяваме, че изобщо не е стигал до онази мръсна коварна бърлога на крадци, убийци и още по-лошо… — Никога не съм бил там — припряно го прекъсна Торвалд Ном и облиза устни. — Но приказките за, ъъъ, наетите да прогонят малазанския Юмрук… и, ъъъ, за случилото се след това… — Нагли лъжи — заговори с хъхрещия си глас Лазан Дор. — Каквито ги говорят само вложилите голям интерес в илюзията за праведност. Пълни лъжи, капитане. Мръсни, жалки, съсипателни лъжи. Уверявам ви, че си изпълнихме задачата, чак до гонитбата на Юмрука и кадъра му до самата вътрешност на една планина… — Двамата с Мадрун Бадрун, искаш да кажеш. Стъдиус Лок, от друга страна, беше… — И едва сега Торвалд Ном си помисли, че може би не бива да говори, не бива може би да разкрива докрай колко много знае. — Историята, която чух, беше стъкмена, от втора и може би от трета ръка, бъркотия от разни подробности, а кой може да отдели истината от измислицата в такива неща? — Кой, наистина — рече кастеланът и махна отново с ръка. — Капитане, да разчитаме, че темата за предишните ни несполуки няма да се повдигне отново в каквато и да било компания и особено пред нашите двама неустрашими пазачи на портата. — Темата е приключила сега и завинаги — потвърди Торвалд Ном. — Е, аз най-добре да си ида в кабинета. Да поработя, ммм, над графика на смените — изглежда, нощната ни смяна вече е запълнена добре. Колкото до дневните… — Както вече изтъкнах — прекъсна го кастеланът, — необходимост от въоръжена охрана денем просто не съществува. Оценка на риска и прочие. Не, капитане, повече стражи не ни трябват. Четирима са напълно достатъчни. — Добре, това ще направи графика много по-лесен. Е, за мен беше удоволствие, че се запознахме, Лазан Дор, Мадрун Бадрун. — И със стегната маршова стъпка Торвалд Ном мина през каменния двор и се запъти към своя малък кабинет в казармената пристройка. Затвори кекавата врата и седна на стола зад бюрото си — наложи се да се покатери през самото бюро, за да стигне до него. Отпусна се и се хвана за главата. Плувнал в пот. В течение ли беше лейди Варада за всичко това… това минало, което още димеше от кръв? Какво пък, тя беше наела Стъдлок, нали? Но това не означаваше нищо, нали? Той беше остъргал името си, а и онова име не беше истинското му, просто нещо, което му бяха дали тъпаците в Еднооката котка, също като Мадрун Бадрун. Колкото до Лазан Дор, виж, то можеше да е истинското, оригиналното дори. И само един от тях носеше маска, а и тази маска беше нещо местно, обикновено, не изрисувана със съответните полагащи се знаци или каквото е там. Тъй че тя изобщо можеше да не знае! Можеше да е напълно сляпа, неподозираща, несъзнаваща, неподготвена, не-… всичко! Прехвърли се отново през бюрото, изправи се и приглади дрехите си, колкото можеше. Не трябваше да е особено трудно капитанът на охраната да потърси аудиенция с господарката. Съвсем логично. Само дето официалният път беше през кастелана, а това нямаше да стане. Не, трябваше да действа по-умно. Всъщност трябваше да… да проникне с взлом! Отново се изпоти, потта го смрази, както бе застанал между бюрото и вратата на кабинета, място едва колкото да може да се обърне. Тъй. Лазан Дор и Мадрун Бадрун щяха да патрулират из двора. А Стъдиус Лок Безродника, хм, той щеше да си е в своя кабинет. Или дори в личните си покои, да си седи там и да се развива или разсъблича, или както искаш там го наречи. Имаше един прозорец на задната стена на пристройката. Обикновени кепенци и просто резе отвътре. Оттам можеше да се покатери на покрива, който беше достатъчно близо до страничната стена на главната сграда, за да може да прескочи и след това да пропълзи до следващия и последен етаж, където живееше господарката. Все още беше рано, тъй че тя едва ли беше заспала или разсъблечена. Все пак как ли щеше да реагира, ако капитанът нарушеше усамотението й? Какво пък, можеше да обясни, че изпробва вътрешната обезопасеност на имението (и разбрал, че такава няма, можеше да настои за още стражи. Нормални, разумни, не побъркани стражи този път. Никакви масови убийци. Никакви садисти. Никой, чиято човечност е под въпрос и предмет на тълкуване. Можеше, прочие, да осигури дискретен противобаланс на стражите, с които вече разполагаше.) Всичко това звучеше съвсем разумно, точно както се полага на един капитан по сигурността. Отвори вратата. Надникна навън да се увери, че казармите са празни — разбира се, че бяха, нали пазеха навън! Отиде на пръсти до задния прозорец. Дръпна резето и открехна кепенците. Още едно бързо надникване, този път навън. Стената на имението беше на по-малко от десет крачки, точно срещу него. Главната сграда отляво, конюшните — отдясно. Този район влизаше ли в обиколките им? Със сигурност. Е, ако действаше достатъчно бързо и веднага… Стъпи на перваза на прозореца, провря се навън и се пресегна за гредата на стрехите. Пробва тежестта си на нея и доволен от съвсем лекото изскърцване бързо се покатери на покрива, като преди това грижливо затвори кепенците. Онова там скърцане на ботуши ли беше? А онова не беше ли шумолене на дреха? А онова… Не, не беше, нищо не се чуваше. Къде се бяха дянали тия проклети дворни пазачи? Надигна се и се запромъква към билото на покрива. Надникна надолу… и ето ги, седяха до стената при портата и играеха на зарове. Можеше да ги уволни за това! Дори Стъдлок нямаше да може да ги… И ето го и _него_, самия Стъдиус, понесъл се безшумно към двамата си съзаклятници. И гласът му стигна до ушите на Торвалд Ном. — Някаква промяна в ашиците, Лазан? — О, да — отвърна мъжът. — Става по-лошо. Вариантите намаляват бързо. — Колко неприятно. Мадрун Бадрун изпръхтя: — Имахме своя шанс. Тръгваш на север или на юг. Трябваше да тръгнем на север. — Нямаше да се получи, знаеш го добре — каза Стъдиус Лок. — Къде са ви маските? Лазан Дор метна отново заровете към стената и се наведе да види резултата. — Захвърлихме ги — отвърна Мадрун. — Направете си нови. — Не искаме, Стъдиус, наистина. — Не ще и дума, но това нищо не променя. О, Торвалд Ном можеше да си клечи тук и да слуша тия идиоти цяла нощ. Само че трябваше да се възползва от невниманието им. Спусна се обратно по покрива, надигна се леко присвит и огледа главната сграда… и ето — балкон. Какво пък, това беше разумно, нали? А можеше ли да скочи, без да вдигне шум? Разбира се, че можеше. Беше работил като крадец от години, успешен крадец при това, ако не броим трите ареста, глобите, времето в затвор и робство и разни такива. Прецени разстоянието и към коя част на перилото да се протегне и скочи… Успех! И буквално без никакъв шум. Увисна за миг, след това се покатери на балкона. Беше тесен и пълен с глинени саксии, пълни със сухи растения. Сега трябваше да се оправи с ключалките, да влезе и да се качи на горния етаж. Така щеше да е най-просто, нали? По-рисковано беше да изпълзи по външната стена, където някой от тримата глупаци, които още дърдореха до портата, можеше случайно да го зърне. А последното, което му се щеше, бе да види как някой от тях вади меча си (не че помнеше да е видял, че носят мечове). Опита вратата на балкона. Отключена! О, тук нещата наистина трябваше да се променят. Какво пък, можеше най-спокойно да влезе и да се озове… — Моля, капитане, настанете се. Седеше отпусната в плюшен стол, едва видима в тъмната стая. Забулена? Да, забулена. Облечена в нещо дълго и хлабаво, коприна навярно. Едната дългопръста ръка, облечена в плътна кожена ръкавица, държеше бокал. Срещу нея имаше също такъв стол. — Налейте си вино — да, на масата е. Недостатъкът на този маршрут — от покрива на пристройката — е, че този покрив е напълно видим от прозореца на всяка стая от тази страна на къщата. Допускам, капитане, че или проверявахте безопасността на имението, или желаете да поговорите с мен насаме. Всяка друга алтернатива би била, уви, неприятна. — Точно така, госпожо. И да, проверявах… нещата. И да — добави той, след като с цялата самоувереност, която успя да събере, отиде да си налее бокал от кехлибареното вино, — исках да поговоря с вас насаме. Във връзка с вашия кастелан и двамата нови дворни стражи. — Да не би да изглеждат… малко крайни? — Би могло да се каже и така. — Не бих искала да прозвуча обезкуражително. Той седна. — Обезкуражително ли, господарке? — Кажете ми, моите двама пазачи на портата толкова ли са некадърни, колкото изглеждат? — Това би било сериозно постижение, господарке. — Би било, да. — Може би ще ви изненадам — каза Торвалд Ном, — но те всъщност притежават доста гадни черти. И имат значителен опит. Били са охрана на кервани, събирачи на дългове и биячи на Гилдията. Тъкмо официалността на сегашната им работа ги прави толкова… непохватни. С времето ще се приспособят. — Не прекалено добре, надявам се. Добре, реши Торвалд Ном, тя му говореше за нещо, а той нямаше представа какво е това нещо. — Госпожо, колкото до Стъдлок, Лазан и Мадрун… — Капитане, разбирам, че сте отчужден от дома Ном. Това е неприятно. Винаги препоръчвам такива предишни грешки да бъдат поправяни, когато е възможно. Помирението е съществено за благополучието. — Ще помисля над това, господарке. — Помислете. Сега, моля ви, напуснете по стълбите. Уведомете кастелана, че желая да поговоря с него — не, няма да има никакви последствия от опита ви да поговорите с мен насаме. Всъщност вашата загриженост ме радва. Лоялността винаги е била основната черта за семейство Ном. О, моля ви, доизпийте си виното, капитане. Той го изпи на две глътки. После отиде и заключи вратата на балкона. Вежлив поклон на лейди Варада, след което излезе в коридора и затвори вратата. Кратка пауза, докато се ориентира къде са стълбите. Почувства се леко изтръпнал — от виното ли беше? Не, не беше виното… слезе на приземния етаж и излезе през официалния вход. Тръгна през двора към кастелана и двамата му приятели. — Кастелан Стъдлок — извика Торвалд Ном, доволен, щом забеляза гузните погледи на тримата заради играта. — Господарката желае да говори с вас веднага. — О? Разбира се. Благодаря ви, капитане. Торвалд го изгледа, докато изпърха през двора, след това се обърна към Лазан Дор и Мадрун. — Интересна техника имате тука. Чувствам за нужно да ви опиша задълженията ви, тъй като кастеланът, изглежда, е забравил да го направи. Вие трябва да патрулирате из двора, за предпочитане на произволни интервали, като използвате разнообразни маршрути, за да избегнете всякаква предсказуемост. Но особено в неосветени райони, макар че не препоръчвам да носите факли или фенери. Някакви въпроси? Мадрун се усмихваше. След това се поклони. — Стабилни указания, капитане, благодаря ви. Ще се заемем със задълженията си незабавно. Лазан, прибери си заровете за гадаене. Трябва незабавно да се заловим с формалностите на усърдния патрул. „Зарове за гадаене? Богове на бездната!“ — Разумно ли е да разчиташ на древни богове, за да определиш мириса на нощта? — попита Торвалд Ном. Лазан Дор се покашля и оголи металните си зъби. — Както кажете, капитане. Гадателството е крайно неточна наука. Ще се постараем да отбягваме да разчитаме прекалено на такива неща. — М-м. Добре. Много добре. Е, аз ще съм в кабинета си. — Пак — подхвърли Мадрун и усмивката му се разшири. Нищо приятно нямаше в тази усмивка, реши Торвалд, докато се отдалечаваше. И в двете усмивки всъщност. Или в каквото и да е у тези двамата. Или у Стъдиус Лок, впрочем… Кръволока, Храчещия злъч, Отровителя, о, толкова много имена имаше тоя. Колко време щеше да изтече, преди да си спечели още няколко? А Мадрун Бадрун? А Лазан Дор? Какви ги беше намислила лейди Варада? Все едно, все едно. Имаше си кабинет в края на краищата. А след като се прекатери през бюрото и се настани в стола си, се почувства почти важен. Чувството се задържа само няколко мига, което всъщност си беше донякъде постижение. Няколко ценни мига, да, в които да не мисли за тези тримата. „Направете си нови маски — това пък защо? Ренегатите Сегюле са си ренегати — никога не могат да се върнат. Уж. Но пък какво знае който и да е от нас за Сегюле? Направете си нови маски, така каза. Защо?“ „Какво му е лошото на някой нормален съвет? Изпери го този халат, Лазан Дор, преди паяците да почнат да снасят яйца в него. Избери не повече от два цвята, Мадрун, и не толкова шарени. Моля. Ами тези мокасини?“ „Маски? Остави ги маските.“ Стомахът му закъркори и той усети как горчивите газове се надигнаха отново. „Дъвчи хубаво, Тор, защо бързаш? Цял ден имаш за игра. Дъвчи, Тор, дъвчи! Хубаво и бавно, като крава, да. Така нищо няма да те разстрои. Нищо не разстройва кравите в края на краищата.“ Колко вярно. Поне докато брадвата не замахне надолу. Седеше в кабинета си, крайно разстроен. — Тя го трови според мен. Скорч го зяпна, изумен от това предположение. — Че защо ще го трови? — Заради тебе — каза Леф. — Тя те мрази, Скорч, заради това как винаги вкарваш Тор в беля, и сега си мисли, че пак ще го направиш, и точно затова го трови. — Това е безсмислено. Ако е загрижена за него, няма да го убива! — Не го убива, само го поболява, да му е лошо. Забравяш, тя е вещица, може ги тия неща. Разбира се, по-добре щеше да е, ако тровеше теб. — Аз не пипам нищо от яденетата й, със сигурност. — Няма да помогне много, ако реши, че е по-добре да умреш, Скорч. Богове, не бих искал да съм на мястото ти. — И аз. — Какво? — Щях да имам оранжеви очи и нямаше ли това да е ужасно, щото щяхме и двамата да сме с оранжеви очи и като се погледнем един друг, все едно че гледаш себе си, нещо, което бездруго трябва да правя непрекъснато, но представи си това удвоено? Не, благодаря, това казвам. — Това ли казваш? — Току-що го казах, нали? — Не знам. Не знам какво каза току-що, Скорч, и това е истината. — Добре, щото това, което имах да кажа, бездруго не се отнасяше за теб. Леф се огледа, но не, не видя никой друг. Разбира се, че нямаше да види, нямаше никакъв смисъл да се озърта. — Освен това ти си този, когото тровеха — каза Скорч. — Не беше отрова, Скорч. Беше грешка, грешна диагноза. И спада… — Не спада. — Да. Спада. — Не. Не спада. — Спрях да казвам, че ако бях на мястото ти… — Не го почвай отново онова! Блажени съдби! Оставете ги така, моли закръглената особа! Нощта се е проточила безкрай, градът е нахлузил гранитната си усмивка и сенките танцуват по ръба на мрака. Късни улични продавачи хвалят на висок глас стоката си, а услугите им са и благопристойни, и съмнителни. Певци пеят и пияници пиянстват, крадци си вършат кражбите и загадки избуяват там, където не е мястото ти, а това, приятели, е суровата истина. Като плъхове притичваме, встрани от кръговете светлина, и дебнем за други неща, за други сцени, мирни, както и противни. След мен, о, след мен! Благодетел на всички космополитни неща, благодетел на благословии над неща човешки и човечни (благослови сърцата им, мизерни и щедри, благослови сънищата им и благослови кошмарите им, благослови техните страхове и техните любови, и техните страхове от любови, и техните любови към страхове и благослови, ммм, благослови им обущата, сандалите, ботушите и пантофите и да вървят на свой ред във всички тях в, ах, какви чудеса! Какви чудати безразсъдства!), Круппе от Даруджистан крачеше по Великия булевард на презряната корист и хвърляше преогромна, гигантическа всъщност сянка, която се търкаляше уверено като приливна вълна покрай всички тези дюкяни и техните стоки, покрай бдителните очи на дюкянджии, покрай сергии с плодове и сочни сладкиши, покрай кошници с дъхави ягодки и сушена риба, и разни листати неща, които някои хора ядат, повярвали си, че са дъвкачи на духовна цялост, покрай самуни хляб и пити сирене, покрай съдове с вино и по-силни питиета с всевъзможни размери, покрай тъкачи и шивачи, покрай старицата арфистка с чворове вместо пръсти и само три струни останали на арфата, и песента й за чепа и дупката, и меда на нощната масичка — пробягва той покрай дъжда от хвърлени петаци, и колко бързо подминава! — и покрай топове плат, които не отиват за никъде, и опнати бричове, преградили входа, и ризите за стражници, и обуща за боси, и гробари, и пикаещи в урни, и стария трижди разведен мъж, който връзва възли за препитание с тайфа дечица зад него, несъмнено свързани кръвно и с нещо още по-гъсто. Покрай свещари и усуквачи на фитил, гълтачи на огън и продавачи на питки, покрай проститутки — всяка премаляла стъпка просмукана с отзивчиви усмивки и пърхащи пръсти, и нечакани, мистериозни усещания за ласки в скрити или поне закътани места и виж, очи се разширяват и отзивчивост блика като бързей на изгубена младост и щедри блянове и въздишат те и зоват „Круппе, о, скъпи! Круппе, няма ли да платиш за това? Круппе, ожени се за всяка от нас и ни направи почтени жени! Круппе…“ притичва бързо покрай тях, вай, ужасна перспектива! Суровици от жени (това ще да е множественото число, несъмнено)! Брътвеж на проститутки! През тази порта, слава на вси богове, и в тунела и отново навън, и нова цивилизация изниква пред погледа, строга и благопристойна, а тази обемиста сянка вече крачи сама, одухотворена в самотата си, и при все това този миг се оказва подобаващото време да си припомним вкуса на вече отминали преходи през самия живот. Хоп, от единия ръкав тлъст боровинков сладкиш, зрял плод и стъкленица ментолово вино. Хоп, от другия нов сребърен трапезен нож с монограм на дома Варада (леле, това пък откъде се взе?), а на гладкото острие — изумително! — вече лъщи здравословна бучка масълце, напръскано с медец — и толкова много още неща отрупани на тези пълни, но пъргави длани, но вижте как едно след друго те просто _изчезват_ в гостоприемната уста и под благодарното небце, както се полага на всички кулинарни шедьоври, щом дискретното сливане на вкусове достигне изключително майсторство — масло, мед и — ох! — малиново сладко, и тестен сладкиш и сиренце и плод и пушена змиорка — ах! Широкият ръкав се надига! Винце, да отмие поовехтелия (и крайно неприятен) вкус. Ръцете временно отново са свободни, за да позволят огледа на нова риза, няколко ароматни свещи, стегнати на възли копринени нишки, хубави бричове и обшити със злато пантофки, гладки като четирите бузи на Круппе, ха, и кондом от ярешка кожа — богове, това пък откъде дойде? Е, стига възхищение пред това крайно успешно нощно пазаруване, а ако старицата открие, че на арфата й са останали само две струни, какво пък толкова! И ето, най-сетне е застанал пред най-строгото от строгите имения. Портата се открехва със скърцане, подканящо подканва, а тъй подканеният Круппе се самопоканва. Стъпала и пищно украсен официален вход, коридор и още стъпала, този път с пътека и виещи се нагоре, и друг коридор, и ето я вече и зацапаната с тъмни петна врата и — о, божичко, встрани от тези чародейни прегради — вътре. — Как успя да… все едно. Сядай, Круппе, настани се удобно. — Майстор Барук е толкова мил, Круппе ще се възползва от поканата с възможното умерено облекчение, нали — уф! — в този стол и ще изпружи крака, да, те вече са изпружени, дискретна подробност. Ах, крайно изтощително пътуване, Барук, любимий приятелю на Круппе! Един въздебел, приличащ на жабок демон допълзя, настани се в краката му и подсмръкна. Круппе извади отнякъде парче сушена змиорка и му го предложи. Демонът го подуши, след което плахо го прие. — Нещата наистина ли са толкова зловещи, колкото си мисля, Круппе? Круппе размърда рунтавите си вежди. — Такива пътувания те оставят вкиснат, с пресъхнала уста и задъхан от жажда. Висшият алхимик въздъхна. — Моля, заповядай. Круппе се усмихна ведро и извади от единия си ръкав голяма прашна бутилка, вече отпушена. Огледа печата на тъмнозеленото стъкло. — Леле, избата ти наистина е снабдена добре! — От другия ръкав се появи кристален бокал. Той си наля, отпи и млясна. — Възхитително! — Някои споразумения бяха финализирани — каза Барук. — Крайно впечатляващо, Барук, приятелю на Круппе. Как може такива злокобни моменти да се измерят, чуди се човек. Ако е от чудещия се вид. Все пак слушай: заровената порта се открехва, прах се изсипва, стържат камъни! Можем ли ние, в смиреното си нищожество, да се надяваме да спрем такива неизбежни неизбежности? Уви, пясъкът на времето изтича. Всички съдби кръжат и дори боговете не могат да отгатнат как ще се катурне всяка от тях. Самата луна изгрява несигурна в тези нощи. Звездите тръпнат, камъни падат нагоре, грешни съпруги прощават и забравят — о, дошло е време за чудеса! — А това ли ни трябва, Круппе? Чудеса? — Всеки момент всъщност може да изглежда изменчив, хаотичен и тревожен, но — Круппе знае това с най-голяма увереност — когато всичко се намести, миг след миг, то всяко отклонение е само една скромна чупчица, нищожна гънчица, дипличка спомен. Великите сили на мирозданието са като тежести, изпъващи тъканта на съдбите ни. Богат и беден, скромен и амбициозен, щедър и алчен, почтен и измамен, е, всичко е изгладено! Изпънато! Гънка, петно, ръб! Какво я е грижа Природата за драгоценните корони, опасно високо струпаните монети, великите имения и високите кули? Крале и кралици, тирани и ненаситници — мушици са всичко това на челото на света! — Препоръчваш далечната перспектива. Всичко това е много добре, от гледна точка на историк и в ретроспектива. За жалост, Круппе, за нас, които трябва да живеем вътре, в самите събития, възгледът ти не предлага голямо облекчение. — Барук, уви, говори истината. Живот вътре, живот отвън. Смъртните хрипове са нехармоничната песен на света. Колко вярно, колко тъжно. Круппе пита ето това: виждаш две сцени. В едната гневен съсипан мъж пребива друг до смърт в задна уличка в квартал Джадроуби. В другата мъж с огромно богатство крои със също толкова богати съзаклятници да вдигнат отново цената на зърното, като направят простия хляб тъй недостъпен, че цели семейства да гладуват, да стигнат до престъпен живот и да умрат млади. И двете ли са акт на насилие? Висшият алхимик изгледа Круппе мълчаливо после каза: — Само в единия от тези примери ще се намери кръв на ръцете на мъжа. — Вярно, тъй осъдителните петна кръв. — И си наля още вино. — Съществуват безброй схеми, на чието основание богатият би могъл да претендира за невинност. Смекчаващи обстоятелства, неочаквани разходи в производството, законът за търсене и предлагане, и прочие. — Наистина, множество оправдания, с които водата се размътва и избистря — и кой тогава вижда кръвта? — И все пак стига се до нищета, с цялото й присъщо отчаяние, стрес и тревога, с всичките й мръсни наслоения в душата. Може да се каже, че богатият търговец на зърно води коварна война. Круппе загледа с премрежен поглед виното в кристалния бокал. — И тъй, бедният си остава беден, може би дори още по-беден. Работещият едва се справя, вкопчил се още по-здраво в работата си, готов дори да приеме най-жалките условия — което на свой ред позволява на работодателя да тъпче безогледно кесията си и да задоволява скритите жалки пороци, на които е подвластен. Може да се каже, че съществува негласен баланс, по силата на който вечната война се сдържа под контрол, за да се избегне анархия. Вдигне ли търговецът на зърно цената непомерно високо, то като нищо може да избухне революция. — В която губят всички. — До време. Докато не се появи ново поколение богати, за да започне наново хищническите си попълзновения над бедните. Балансът е рамкиран от неравновесия, тъй щото тези неща да могат да устояват цяла вечност. Уви, при всеки поглед в перспектива човек вижда, че това не е така. Структурата на обществото е много по-крехка, отколкото вярват повечето хора. Да влагаш твърде много вяра в устойчивостта на обществото означава да познаеш чистото изумление в мига на пълното му срутване — преди да скочат вълците. — Круппе вдигна пръст. — Да, вижте всички онези, които ще посегнат да сграбчат короната, за да станат най-свободните и най-богатите от всички. О, те са най-опасните в момента, както би могъл да очаква човек. Най-опасните, наистина. Човек е склонен да се моли. Да се моли всичко да стане на прах. — За края на всичко това. — И за ново начало. — Някак си очаквах повече от теб, приятелю. Круппе се усмихна, пресегна се и потупа буцестата глава на демона. Съществото примигна лениво. — Круппе поддържа перспектива, широка колкото обиколката на кръста му, която, както знаеш, е непрекъсната. В края на краищата къде започва и къде свършва тя? — Някои други текущи новини? — Градове живеят забързано. Главоломно дори. Всичко е неизменно и всичко се мени. Убиец дебне в квартал Джадроуби, но Круппе подозира, че ти знаеш за това. Наемни убийци кроят заговор. Това също го знаеш, приятелю Барук. Любовници се срещат тайно или бленуват за тайни срещи. Деца ги чака неведомо бъдеще. Хора напускат работа, други остават без работа, нови кариери избуяват и стари възмездия дебнат. Приятелства се късат и други се заплитат. Всичко с времето си, най-върховни алхимико, всичко с времето си. — Никак не ме успокояваш, Круппе. — Пийни с мен от тази великолепна реколта! — Имаше поне дузина прегради, запечатали мазето — два пъти повече, отколкото при последното ти гостуване. — Нима? — Ти не се спъна в нито една. — Удивително! — Да, така е. Демонът се оригна и силната миризма на пушена змиорка лъхна из стаята. Дори демонът сбърчи цепките на ноздрите си. Круппе с елегантен жест извади няколко ароматни свещи. Бъркотия от усукани като черва тръби, клапи, медни сфери, свръзки и вентили заемаха целия край на главното помещение на сградата. От този странен механизъм се носеха ритмични пъшкания (будещи крайно неприлични асоциации), хъркания (внасящи, впрочем, по-реалистичен оттенък) и мрънкащи и съскащи подтонове. От цялата тази гмеж стърчаха шест мундщука, всеки готов за удължителен маркуч, но в момента от всички тях изригваше непрекъснат син пламък и нагряваше сухия въздух в помещението дотолкова, че Чаур и Баратол — които вече цял ден работеха вътре голи до кръста — бяха плувнали в пот. Повечето оборудване в тази порутена пекарница вече беше махнато, или по-точно изнесено в тесния заден двор с високия зид и Чаур, на четири крака, бършеше с мокри парцали прахта и старото брашно от гладкия каменен под. Баратол оглеждаше тухлените основи на трите сводести пещи, изненадан и доволен, след като откри между пластовете тухла големи плочи от пемза. Вътрешните почернели стени на пещите имаха вградени сифони за газта, използвана за гориво, с издължени перфорирани тръби, подаващи се изпод лавиците. Можеше ли да се приспособят тези хлебарски пещи в ковашки? Може би. Старите медни корита за месене до задната стена на помещението щяха да служат за закаляване. Беше купил наковалня от един завърнал се от Пейл керван — първоначалният купувач беше умрял, преди да докарат поръчката. Преносим модел — Риви, както му обясниха; не беше точно размерът, който искаше, но щеше да върши работа засега. Разните клещи и други инструменти дойдоха от боклукчийските пазари в западната част на града, сред тях и един много добър чук от ейрънска стомана (откраднат, несъмнено, от ковач оръжейник на малазанската армия). На заранта щеше да внесе първите поръчки дърва, кокс, въглища, мед, калай и желязо. Вече ставаше късно. Баратол, доволен от огледа на пещите, се изправи и каза на Чаур: — Хайде стига вече, приятелю. Вярно, че сме мръсни, но може би някой ресторант ще ни приеме, щом си покажем парите. Не знам за теб, но една изстудена бира точно сега ще ми легне добре. Чаур вдигна глава и на мръсното му лице се изписа широка усмивка. Предната врата се отвори с трясък и двамата се обърнаха. Нахълтаха неколцина опърпани мъже с тояги и млатила в ръце. Миг по-късно влезе изискано облечена жена. Очите й се спряха на Баратол и тя се усмихна. — Драги господине, въвлекли сте се в незаконна дейност… — Незаконна? Доста пресилено казано, сигурен съм. Значи, преди да сте накарала биячите си да трошат, позволете да ви изтъкна, че клапаните не само са отворени, но винтовете са срязани. С други думи, засега газта от камерите под тази постройка не може да се спре. Всяка повреда ще доведе до, хм, огнено кълбо, достатъчно голямо, за да изпепели значителен участък от квартала. — Помълча и добави: — Такова преднамерено разрушение от ваша страна би се приело като, хм, именно незаконно. Е, вие няма да се изправите пред обвинения, тъй като ще сте мъртви, но Гилдията, която ви е наела, я чака ужасно наказание. Дори само глобите ще я разорят. Усмивката на жената отдавна се беше стопила. — О, колко сте ни умен, нали? След като не можем да ви откажем, разрушавайки работилницата ви, нямаме друг избор, освен да съсредоточим вниманието си върху самите вас. Баратол отстъпи към тезгяха за месене, бръкна в една кожена торба и извади голяма кръгла топка от печена глина. Обърна се към жената и биячите зад нея, видя няколко пребледнели физиономии и остана доволен. — Морантска граната, да. Проклетия — поне малазанците наричат така точно този вид. Заплашите ли ме с приятеля ми тука, с удоволствие ще извърша самоубийство — в края на краищата имаме ли да губим нещо, което вие не бихте ни взели с радост, ако можете? — Вие сте луд! — Не оспорвам мнението ви. Въпросът е вие дали сте нормална. Тя се поколеба. След това изръмжа, махна на хората си да я последват и изфуча навън. Баратол въздъхна и прибра проклетията в торбата. „Във всеки тринайсети сандък с по дванайсет проклетии — беше му казал Малът — има тринайсета проклетия. Празна. Защо? Кой знае? Морантите са странен народ.“ — Тоя път се получи — каза той на Чаур, — но се съмнявам, че ще е задълго. Тъй че първата ни работа е да те екипираме. Броня, оръжия. Чаур го зяпна неразбиращо. — Забрави ли мириса на кръв, Чаур? Труповете, мъртвите, насечените? Лицето на Чаур грейна и той закима енергично. Баратол отново въздъхна. — Давай през задната стена и да си я намерим тая бира. Взе торбата, разбира се. На друго място в града, когато прокънтя десетата нощна камбана, един мъж без пръсти пое към нова пивница с мисъл за убийство. Жена му излезе в градината си, за да коленичи на камъка, който лъскаше с напоен с масло пясък и дебело парче кожа. Знойна, добре закръглена жена — която привличаше възхитени или отровни погледи в зависимост от пола и половите предпочитания — вървеше, вкопчила едната си пълна ръка в доста по-тънката сбръчкана ръка на малазански историк, чието изражение се люшкаше между неверие и смут. Крачеха като любовници и тъй като не бяха любовници, объркването на историка само се усилваше. Във Високи пазари, южно от бесилките, обикаляше безцелно лейди Чалис. Отегчена, изтерзана от копнеж и може би ограбена (според нея) невъзвратимо, тя унило оглеждаше безбройните предмети и стоки, нито една от които всъщност не й трябваше, и наблюдаваше как други жени, също като нея (макар че след повечето от тях пристъпваха слугини, които носеха покупките им) ровят скъпите и нерядко фино изработени боклуци, алчни като гарги (и също толкова безмозъчни? А, полека с жестоките предположения!), и виждаше себе си толкова различна от тях. Толкова… променена. На по-малко от триста крачки от лейди Чалис, разсеян и без да съзнава накъде го водят стъпките му, беше Кътър, някогашният крадец, наричан тогава Крокъс Младата ръка, който веднъж бе откраднал нещо, дето не биваше да краде, и след като разбра, че не може да го върне, бе объркал гузната съвест и съчувствието с блаженството на обожанието (такива грешки са обичайни) само за да бъде освободен накрая от откритото пренебрежение на една млада жена към сърдечните му и най-искрени признания. Какво пък, времената и хората се менят, и то много. На един покрив, на половин град разстояние, Ралик Ном стоеше, зареял поглед над развълнуваното море от сини светлини. Крут от Талиент бе до него. Много неща имаха да обсъдят, а предвид неразговорчивостта на Ралик Ном беседата наистина щеше да е дълга. Крут имаше да каже много неща. Ралик преценяваше всеки свой отговор — не от недоверие, просто по навик. В едно училище по фехтовка, дълго след като последните млади ученици се бяха изнизали, Мурильо седеше под лунната светлина със Стони Менакис, докато тя, разплакана, разтоварваше душата си пред този абсолютен непознат — което навярно го правеше доста по-лесно за нея, но пък Стони нямаше никакъв опит с мъж като Мурильо, който разбираше какво е да слушаш, да посветиш съсредоточеното си, дълбоко и най-искрено внимание единствено на една жена, да извлечеш цялата й същност — която си се излива сама — в собственото си същество, както едно колибри би могло да пие нектар или прилепче кръв от кравешки глезен (макар че тази аналогия не служи добре на нежния момент). И тъй, между тях вече полъхват невидими флуиди, животински и неоспорими, и тъй много се просмукват в плът и кост, и в същина, че смайващото осъзнаване идва — когато дойде — като отключването на врата, за която допреди се е мислело, че завинаги е заключена. Тя плаче и плаче често, и всеки път става някак си по-леко, някак по-естествено, по-удобно и приемливо, не по-различно всъщност от нежното погалване на пръстите му през късата й коса, от начина, по който връхчетата им забърсват бузата й, за да изтрият сълзите — и, о, кой тогава би могъл да остане изненадан от всичко това? И тъй, към настоящето, докато замъглената луна, изгряла вече, гледа примижала отгоре сбиращите се на един покрив тридесетина фигури. Разменят си сигнали с ръце и си шепнат последни указания. Проверяват оръжия. Три дузини, защото набелязаните жертви са корави зли ветерани с чужди порядки. А предстоящото нападение ще е брутално, открито и несъмнено фатално. Обичайните клиенти в кръчмата на К’рул, дванадесетина души, предпочитаха да не мислят за храма, който тя беше някога. Тези стени от дялан камък, зацапани с пушек, тези неми хранилища на човешки гласове от поколения и поколения, от монотонни песнопения и хорове до воя на пиянски смях и писъците на ощипани жени, тези стени, прочие, дебели и здрави, оставаха вечно равнодушни пред лицето на драмата. Разиграват се житейски съдби, живот винаги е запълвал местата, обрамчени от камък и дърво, от плочи и греди — и всички тези безжизнени форми са опитвали по едно или друго време вкуса на кръвта. Огромната гостилница с ниския таван и хлътналия под бе някога храмовият наос. Тесният коридор между вътрешните колони покрай задната стена някога представляваше колонада с ниши, в които, преди много време, стояха погребални урни с овъглените, станали на пепел тленни останки на Върховни жреци и жрици. Кухнята и трите складови помещения зад нея някога осигуряваха храната на монаси и посветени храмови воини, на писари и послушници. Сега хранеха гости, персонала и собствениците. Нагоре по стръмните изтъркани каменни стъпала се стигаше до площадката на втория етаж, от която продължаваха проходи с остро скосени тавани, три страни от квадрат, с четвъртата прекъсната от фасадата на сградата. Осем стаи килии допълваха тези проходи, като тези откъм задната страна се издаваха навътре (поддържани от стълбовете на колонадата на приземния етаж), а стаите от двете им страни бяха срещу външните стени (с прозорци на тях). Вътрешните стени на килиите с изглед към гостилницата бяха избити, тъй че осемте стаи сега бяха слети в три — кабинетите. Вътрешните прозорци бяха затворени с кепенци — без стъкло или кожа — и Пикър имаше навика да ги отваря широко, когато седнеше зад бюрото си: това й предлагаше гледка към предната третина от гостилницата, включително входа. В тази нощ гостите в стаите на хана бяха малко. Баратол и Чаур все още не се бяха върнали. Сцилара беше отвела Дюйкър в квартал Дару. Бардът беше на ниския подиум в гостилницата, дрънкаше небрежно на струните някаква унила мелодия, която никой от посетителите не слушаше с особено внимание. Един чужденец от Пейл беше заел стая в североизточния ъгъл и се беше оттеглил рано след скромна вечеря и халба гредфалански ейл. Пикър виждаше добре Бленд на обичайното й място до входната врата, потънала в сенките, с изпружени крака и с халба греяно ябълково вино в ръцете — странни вкусове имаше тази жена, тази нощ сайдерът беше горещ и вдигаше пара. Влизащите хора рядко я забелязваха, подминаваха я, без да я погледнат. Талантът на Бленд, м-да. Никой не можеше да каже дали е вроден или нещо друго. Анци ревеше в кухнята. Беше влязъл там уж за да успокои двамата готвачи — които се ненавиждаха, — но както обикновено бе влязъл във война с всички, включително миячите и свитите под тезгяха плъхове. Скоро щяха да се разхвърчат прибори и щеше да се наложи Пикър да се смъкне долу. Блупърл на свой ред беше… някъде. Имаше навика да обикаля, да проучва скритите кътчетата на древния храм. Нощ, не по-различна от всяка друга. Блупърл неочаквано се намери в мазето. Странно колко често се случваше това. Беше издърпал четвъртото буре от теснината зад дървените лавици. Първите три беше опитал по-рано тази седмица. Две се оказаха направо оцет — изобщо не се пиеше това. В третото имаше нещо гъсто и стипчиво, с миризма на кедър или може би на борова смола — тъй или иначе, беше топнал пръст в него и се бе уверил, че на вкус е още по-гадно, отколкото на мирис. Този път обаче се чувстваше късметлия. Отпуши бурето, наведе се и подуши предпазливо. Ейл? Бира? Но те, разбира се, не траеха дълго, нали? И все пак това буре носеше храмовия герб на червения восък, запечатал капака. Подуши отново. Определено ферментирало, но прясно, което означаваше… магия. Подуши за трети път. Беше си играл с какви ли не магии като отдельонен маг в Подпалвачите на мостове. М-да, толкова истории имаше за разказване, че даже онзи бард с киселото лице горе щеше да зяпне от удивление, ако чуеше и половината. Тъй де, беше залягал и се бе търкалял под най-гадните неща, магии, които късаха плътта от костите, които кипваха кръвта, които караха топките ти да се издуят като дини… о, онова беше преди да влезе в армията, нали? Аха, вещицата и дъщерята на вещицата, все едно. Старо куче беше той, да. А това тук… Блупърл топна пръст и го близна… о, магия си беше, и още как. Нещо древно, намекващо за кръв. Да, вкусвал беше такова. — Ти ли си, брате Кувен? Той се извъртя рязко и изгледа намръщено призрака, надигнал глава и рамене от пода. — Приличам ли ти на брат Кувен? Ти си умрял, отдавна. Всичко е свършило, чу ли? Тъй че що не идеш и да свършиш и ти? — Подуших ножа — измърмори призракът и запотъва обратно надолу. — Подуших го… Не, реши най-сетне Блупърл, май не беше добре да се пие от това. Не и преди да му се направи някакъв анализ. Може би Малът щеше да помогне. Ами ако беше сбъркал, че отвори бурето? Можеше да се развали, нали? Най-добре да го занесе горе. Въздъхна, набута запушалката и вдигна бурето на рамо. В ъгловата стая на втория етаж непознатият, който я беше наел за нощувка, издърпа последната решетка на прозореца. После загаси фенера и се премести до вратата към коридора, присви се зад нея и се вслуша. Първият от убийците се вмъкна през прозореца зад него. С полузатворени очи, Бленд наблюдаваше петимата влезли мъже, които се движеха на пияна тумба и спореха шумно за последния скок в цената на хляба с размазано пелтечене, накъсано от блъскане и бутане, и не беше ли чудно, помисли си, как някои хора са готови да роптаят за какво ли не все едно, че животът им зависи от това. Тия не й бяха познати, което означаваше, че вероятно са зърнали осветената от факлите табела на връщане от някое друго място и са решили, че не са се напили достатъчно; и забеляза, че са доста добре облечени — благородници най-вероятно, с обичайното им надменно самодоволство и чувство за неуязвимост. Какво пък, щяха да харчат парите си тук и това беше важното. Отпи от ябълковото вино. Анци беше извадил късия си меч и пристъпваше дебнешком към дъното на най-малкия от трите склада. Проклетият двуглав плъх се беше върнал. Вярно, никой друг не му вярваше, освен може би готвачите, които бяха видели ужасната твар, но единственият начин да го докаже беше да убие тая гад и да им я покаже на всички. После можеха да го сложат в оцет в някоя голяма стъкленица и да го превърнат в куриоз за заведението. Определено щеше да привлича публика. Двуглав плъх, спипан в кухнята на кръчмата на К’рул! Елате да видите! О, всъщност… дали това щеше да е най-добрата реклама? Трябваше да попита Пикър. Първо обаче, разбира се, трябваше да я убие тая проклета гадинка. Пристъпи още напред, без да откъсва очи от тъмната дупка зад последното буре отляво. Да я убие, да. Само трябваше да внимава да не отсече някоя от главите. Единайсет души се струпаха в стаята в ъгъла на горния етаж. Трима стискаха ками, включително мъжът, който се беше присвил до вратата. Четирима притискаха до гърдите си арбалети със заредени стрели. Последните четирима — всичките едри мъже — държаха мечове и малки щитове. Всички бяха с тънки ризници под широките ризи. Онзи до вратата вече чуваше шумотевицата в гостилницата долу, негодувания заради цената на хляба. Глупава тема, помисли си за пореден път, след като точно тия недоволници бяха облечени като благородници второ и трето поколение — но явно никой не бе забелязал тази странност. Шумните гласове, особено когато звучаха пиянски, имаха свойството да задръстват главите на околните. Да ги задръстват с погрешни неща. Тъй че вниманието на всички беше привлечено от шумните досадни новодошли и поне част от набелязаните цели щяха да се съберат около тях с намерението да ги изхвърлят или поне да ги помолят да понижат малко тона и прочие. Моментът почти беше дошъл… Седнал на трикракото столче на подиума, бардът отдръпна пръстите си, след като изсвири последните ноти, и бавно се отпусна назад, докато влезлите току-що благородници вече заспориха на коя маса да седнат. Маси за избор имаше колкото щеш, тъй че проблемът едва ли заслужаваше цялата тази енергия. Погледа ги още малко, после остави инструмента си и отиде при каната ейл отстрани на малката сцена. Наля си, облегна се на стената и отпи. Пикър се надигна от стола си, щом вратата зад нея се отвори. Обърна се. — Малът, тая тайфа кретени, които влязоха току-що. Лечителят кимна. — Ще си имаме неприятности с тях. Да си виждала Баратол и Чаур? Трябваше вече да са се върнали. Гилдията сигурно е чула какво се канят да правят. Мисля да отида, в случай че… Пикър вдигна ръка. Два къси знака, които накараха Малът да млъкне. — Чуй ги — каза тя намръщено. — Това не е нормално. Малът се заслуша, кимна и каза: — Я дай да слезем долу. Пикър се обърна и се наведе над перваза. Примижа към сенките, където седеше Бленд… и видя как изпружените крака бавно се прибраха. — Мамка му! Беше номер. Заключението се появи изведнъж, смразяващо като зимен вятър. Обезпокоена, Бленд се надигна от стола си, ръцете й се плъзнаха под пелерината. В този момент външната врата се отвори отново. Проклетият плъх се беше проврял под вратата към мазето — Анци видя как хлъзгавата му опашка се измуши пред очите му и изруга тихо. Можеше да го спипа на стълбите… Вратата на мазето рязко се отвори и Блупърл изникна пред него, понесъл прашно буре пред гърдите си, като новородено бебе. — Видя ли го? — попита ядосано Анци. — Какво да видя? — Двуглавия плъх, какво! Току-що се мушна под вратата! — Богове на бездната, Анци. Стига, моля ти се. Няма никакъв двуглав плъх. Дръпни се, ако обичаш. Това буре тежи. Провря се покрай Анци и продължи към кухнята. Три загърнати в наметала фигури пристъпиха през входната врата на кръчмата на К’рул със заредени и насочени арбалети. Изсвистяха три метални стрели. Скевос, който беше на тезгяха тази вечер, отхвърча назад, щом една от стрелите се заби в гърдите му и прониза гръдната кост. Втора стрела профуча нагоре към прозореца на кабинета, от който се беше навела Пикър, и тя залитна назад или ударена, или за да избегне удара, не можа да се разбере. Третата улучи Хендри, петнайсетгодишното слугинче, превъртя я и подносът с халбите в ръцете й падна на пода. До подиума петимата пияни извадиха ножове и мечове изпод наметалата си и засякоха наред. Въздухът се изпълни с крясъци. Бленд се плъзна като дим между трите фигури на прага. Ножовете й засвяткаха, засякоха, разпраха гърлото на мъжа точно пред нея, срязаха сухожилията на ръката на тоя отляво. Тя се присви под първия, докато той залиташе напред, и заби една от камите си в гърдите на третия убиец. Върхът се заклещи в металната ризница и острието се счупи. Тя замахна с другата кама отдолу и я заби между краката му. Докато той падаше, Бленд изтръгна камата и се завъртя рязко, за да посече втория убиец в лицето. Той отметна глава назад да отбегне острието, натресе я в една лавица и се свлече с омекнали колене. Бленд го прободе в окото. Чу изплющяването на тетивата на четвърти арбалет и нещо я шибна в лявото рамо и я извъртя. Ръката й под рамото все едно изчезна — не можеше да усети нищо — и тя чу как ножът издрънча на пода, а в същия момент убиецът, задържал се на прага, се втурна към нея, захвърлил арбалета и с извадени ками. Малът тъкмо беше отворил вратата, когато Пикър — надвесена от прозореца — извика стъписано. Една стрела удари стената няма и на педя от главата на лечителя. Той се присви и се хвърли в коридора. Докато се изправяше, видя как няколко души се изсипаха от една врата вляво. Избръмчаха тетиви. Една стрела го удари в корема. Друга прониза гърлото му. Той залитна назад, залят от кръв и болка. Падна по гръб. Чу приближаващи се стъпки. Посегна към шията си. Не можеше да диша — кръв се стичаше в дробовете му, гореща и задушаваща. В паника призова Висш Денъл… Сянка надвисна над него и той се взря в бездушно младо лице, празен поглед и вдигната пред очите му кама. „Изритай портата, Уискиджак…“ Видя как острието блесна надолу. Рязка болка в дясното око, а след това — мрак. Убиецът на Малът се изправи, изтръгна камата и за миг се учуди на странната усмивка на лицето на мъртвия. Наведен да се провре през ниската врата към гостилницата, Блупърл чу писъци и след тях — съсъка на мечове, изтръгнати от ножниците. Измъкна се от кухнята и вдигна глава. Една кама профуча във въздуха и закова дясната му ръка за бурето. Той изрева от свирепата болка и залитна назад. Двама убийци се понесоха към него. Единият с нож, другият — с дълъг тънък меч. Нападателят с ножа беше отпред, вдигнал оръжието си. Блупърл го заплю. Прозрачната като перла храчка се преобрази чудодейно, изду се в гърчещо се кълбо змии. Десетина зъбати челюсти шибнаха убиеца в лицето. Той изпищя от ужас и засече лицето си с ножа. Блупърл понечи да пусне бурето, но тежестта дръпна ръката му надолу — дланта му все още беше прикована — и той изрева от жестоката болка. За миг успя да види меча, връхлитащ към лицето му. Острието се вряза в носа му и прониза нагоре, към мозъка. На прага към мазето Анци чу свадата горе в гостилницата. Завъртя се светкавично, избълва двайсетина проклятия на четиринайсет различни езика и намести по-здраво ръката си на дръжката на късия меч. Богове, горе май почваше ужасна касапница. Трябваше му скапан щит! Готвачите и миячите тичаха към задната врата… и изведнъж от уличката зад нея се разнесоха писъци. Анци се хвърли към склада отляво. Към бурето в дъното, под гънките зебло. Дръпна рязко капака, награби три-четири острилки и ги напъха под ризата си. Пета за лявата ръка. После хукна към кухнята. Единият готвач и две слугинчета се връщаха бежешком и Анци видя няколко фигури с наметала струпани при задната врата. — Долу! — изрева той и запокити гранатата над главата си, силно, право покрай двамата убийци на прага. Острилката се натресе в стената на прохода и гръмна. Видя червена мъгла, изригнала около двамата видими нападатели като ореола на Качулатия. И двамата рухнаха. От уличката зад тях изригнаха ужасени писъци. Анци извади друга граната и се втурна към прага. Стъпи на гърбовете на двамата мъртви убийци, наведе се навън и хвърли гранатата в уличката. Нов оглушителен трясък и огнен взрив. Повече викове не последваха. — Да го духате, задници шибани! Пикър се претърколи на пода. Видя как Малът се хвърли в коридора и стрелите, които го поразиха. Изправи се и залитна. Лечителят беше мъртъв, знаеше го. Хвърли се към вратата на кабинета и я затръшна, чула тропота на приближаващи стъпки. Пусна резето и скочи към сандъка до писалището. Ръката й се засуети за миг с ключа — тропот зад вратата, блъскане, врява и суматоха долу в гостилницата — най-сетне ключалката се превъртя и тя вдигна капака. Бързо измъкна тежкия си арбалет и връзката метални стрели. Чу откъм кухнята трясъка на острилки и се усмихна, но усмивката й беше студена. От вратата захвърчаха парчетии. Пикър се втурна към прозореца и видя как точно в този момент една стрела прониза Бленд в рамото и как убиецът скача към нея. Изстрелът беше адски добър. Стрелата го шибна точно в челото, главата му се пръсна в облак от кръв, кости и мозък. Тя се завъртя светкавично, скочи към сандъка, намери единствената острилка, която си беше скътала, върна се на прозореца, скочи на перваза и приклекна. Точно под нея имаше маса. И два трупа до нея — двама невинни гости, редовни посетители, които никога на никого не бяха правили лошо, добър бакшиш, винаги усмихнати… Вратата зад нея изтрещя и се отвори. Тя се извъртя, запокити острилката и скочи от перваза. Трясък в кабинета, блъвнали пламъци и дим — а Пикър вече летеше към масата. Масата се пръсна. Едното й коляно се заби в брадичката й и тя усети как изпукаха зъбите, докато падаше на една страна, и се претърколи върху единия труп. Успя да задържи арбалета, но стрелите се пръснаха по пода. Изплю кръв и се изправи. Бленд видя как нападателят й залитна, видя как главата му се пръсна. Приклекна и посегна към металната стрела в рамото си. Върхът се беше забил в хрущяла под раменната става. Ако я оставаше там, май щеше да е по-лошо, отколкото да я издърпа. Стисна зъби и дръпна силно. Причерня й от болка и припадна. След като избута оцелелия кухненски персонал в задната уличка — вече задръстена от десетина разкъсани трупа, — Анци се вмъкна вътре и грабна железния капак на един казан. На вратата към гостилницата видя Блупърл, умрял вече, сиромашкият, сред локва ейл, а точно зад него беше паднал на колене един от убийците, който май бе поел камата му в лицето си, цялото накълцано и без очи. Гъгнеше нещо безсловесно. Анци замахна и му пръсна черепа на кучия син. После го прекрачи. Имало беше още една острилка — на горния етаж, с трясък на мебели, но нищо повече. Присвит и с насочен напред меч, вдигнал капака като щит, той се промъкна покрай тезгяха. Видя Пикър: беше коленичила и посягаше към стрелите на пода; бързо зареди тежкото оръжие. Бленд лежеше до входа на пивницата и май не мърдаше. Анци изсъска. Пикър вдигна глава и го погледна. Няколко бързи жеста с ръка — шест. Той й отвърна с два. Локви ейл и кръв, тихи стонове и пъшкане. После — тихи стъпки горе, на площадката на стълбището. Анци остави меча на пода, извади острилка и я показа на Пикър, а тя кимна безмълвно и се отдръпна, прикри се зад съборената маса и насочи арбалета към стълбището. Щом видя, че е готова, Анци вдигна импровизирания си щит, за да прикрие рамото и главата си, след което бързо скочи към стълбището. И запокити острилката нагоре. Две метални стрели изтрещяха в капака на казана толкова силно, че го избиха от ръката му. В същия миг някой — жена — скочи от площадката право към него. Стрелата на Пикър я порази някъде в корема и тя се сгърчи още във въздуха. Тялото й рухна до Анци точно в мига, в който гранатата се взриви. И Анци вече пъхтеше нагоре по стъпалата, стиснал меча. Пикър се хвърли след него, вадеше меча си в движение. — Разкарай ми се с това нищожно ножченце! — изръмжа му и го избута с рамо. — Прикривай ме отзад! Куп тела на площадката, мятащи се ръце и крака, кръв, оплискала стените… и движение някъде зад тях, в коридора. Тя прекрачи труповете и издъхващите на площадката, надникна в коридора и щом видя съвземащите се и надигащи се от пода убийци, се втурна напред. Нямаше проблеми да ги довърши — нали Анци й пазеше гърба. Бленд отвори очи и се зачуди защо лежи на пода. Опита се да вдигне лявата си ръка и изохка, щом болката разцъфтя, червена и гореща, и я заслепи. О, сега си спомни. Простена тихо, надигна се с усилие, седна… Вратата на пивницата беше зейнала, едната панта бе счупена. Видя на улицата петима-шестима загърнати в наметала — събраха се накуп и запристъпваха. Мамка му! Огледа се отчаяно за оръжие. Знаеше, че няма да й стигне време, разбираше, че ей сега ще я посекат — и край. Все пак… зърна някаква кама и посегна към нея. Шестимата убийци се втурнаха напред. Някой замахна към тях от едната й страна, нададе рев като ранен бик и Бленд зяпна втрещена, когато грамадният мъж — _Чаур_ — размаха огромните си юмруци. Две глави изпращяха на прекършените вратове, лицата се огънаха навътре сред пръски кръв… И се появи Баратол, само с един нож, и Бленд видя страха в очите на ковача — страх за Чаур, ужас пред онова, което можеше да последва, ако убийците се съвземеха… А те точно това правеха. Бленд се надигна, сграбчи камата от пода и залитна напред… И Анци я избута встрани и нападна най-близкия от убийците с късия си меч, вдигнал като щит някакъв очукан капак. Чаур — ръцете му бяха накълцани от сечащите отчаяно ками — сграбчи един и го тресна в калдъръма. Изпукаха кости. Гигантът изрева, вдигна за глезена тялото, залюля го, завъртя го, запокити го право в другия надигащ се и двамата рухнаха. Баратол мигновено се озова над първия и петата на ботуша му натисна в слепоочието. Ръце и крака се сгърчиха и се отпуснаха вяло. Анци изтръгна острието на меча си от гърдите на противника си и се присви, готов за следващия. После бавно се изправи. Подпряна на касата на вратата, Бленд изплю кръв и каза: — Всичките са готови, сержант. Баратол прегърна Чаур, за да го успокои. По широкото лице на гиганта се стичаха сълзи, юмруците му бяха като два грамадни кървави чука. Беше се напикал. Ковачът го притисна до гърдите си отчаяно и с толкова страстно, неприкрито облекчение, че двамата малазанци извърнаха очи. — Ще мреш ли? — попита Пикър зад гърба на Бленд. — Изобщо не се надявай. Малът обаче трябва да… — Не. Без Малът вече, мила. Бленд стисна очи. — Сгащиха ни, Пик. Сгащиха ни яката. — Да. Тя погледна през вратата. — Избила си ги всички вътре? Адски впечатляващо… — Не бях само аз, но все едно. Мъртви са, всичките. Четирима, точно преди да скочат на сцената. Сякаш връхлетяха на нея. „Връхлетяха? Но кой беше горе?…“ — Изгубихме барда значи? — Не знам — отвърна Пикър. — Не го видях. „Връхлетяха на сцената…“ — И Блупърл изгубихме. Бленд бавно затвори очи, за втори път. Болеше ужасно и много от тази болка никога нямаше да се изцери. „Сгащиха ни.“ — Пикър… — Избиха всички, Бленд. Хора, които тази нощ просто имаха лош късмет. Скевос. Хендри, Лармас, малкият Бутал. Само заради нас. По улицата идваше отделение градска стража, фенерите се полюшваха в ръцете им. За сцена, каквато Бленд гледаше точно в този момент, трябваше да се е събрала тълпа зяпачи, жадните да видят ранени и издъхващи хора, от онези, които се хранеха с това. Нямаше никого. Защото беше работа на Гилдията. — Някои още дишаме — каза Бленд. — Не е добре това. Да оставиш морски пехотинци живи. — Да, никак не е добре. Бленд познаваше този тон. Все пак се зачуди. „Достатъчно ли сме? Имаме ли го в себе си достатъчно, за да го направим? Още ли имаме каквото трябва?“ Бяха изгубили лечител и маг тази нощ. Бяха загубили най-добрите си. „Защото бяхме непредпазливи.“ Стражите се струпаха около Баратол и Чаур. — Пикър, Бленд — каза Анци. — Не знам за вас двете, но точно сега, богове на бездната, се чувствам стар. Сержантът на стражата се приближи. — Много ли е зле вътре? Никой не му отговори. На шест преки оттам, на цял свят разстояние, Кътър стоеше в двора на дюкян, продаващ надгробни камъни и украса за гробници. Редица стилизирани божества, ни едно от тях неосветено все още в храм, за да сипе благослов над бъдещите мъртъвци. Беру и Бърн, Солиел и Неруз, Трийч и Падналия, Качулатия и Фандърей, Хрътка и Тигър, Глиган и Червей. Дюкянът беше затворен и той се взираше в недоизваяните още камъни, чакащи да всекат в тях имена на любими хора. Пред едната ниска стена на двора стояха ред мраморни саркофази, а пред отсрещната стена се редяха високи урни с разлати устия, тънки шии и издути кореми — напомняха му за бременни жени… раждане в смърт, утроби, които да поберат всичко, което е останало от тленната плът, дом за онези, които можеха да дадат отговора на окончателния въпрос, последния въпрос: _Какво има отвъд? Какво ни очаква всички? Как изглежда портата пред мен?_ Много начини съществуваха да се зададе този въпрос, но всички означаваха едно и също — и всички търсеха един отговор. Човек често говори за смърт. Смъртта на едно приятелство. Смъртта на една любов. Във всеки от тях отеква с окончателността си онзи, сетният въпрос, но този ек е смътен, призрачен, отиграва сцени като в куклено представление, размити в тръпнещите сенки. _Убий една любов. Какво има отвъд? Пустота, хладна купчина пепел, но няма ли да се окаже плодородна все пак? Място, където да поникне ново семе, да открие живот и да избуи в себе си? Така ли е и с истинската смърт?_ _От пръстта — ново семе…_ Приятна мисъл. Утешителна мисъл. По улицата още имаше хора; последните окъснели купувачи не бързаха да приключат този ден. Може би си нямаха дом, където да се приберат. Може би жадуваха за още някоя покупка, с унилата надежда тя да запълни празнотата, която ги гложди дълбоко вътре. Никой не влизаше в този двор, никой не искаше да му се напомня какво очаква всички. Защо тогава той се бе озовал тук? Утеха ли търсеше някаква, някакво напомняне, че за всеки човек, който и да е той и където и да е, идва един и същи край? Може да вървиш, може да пълзиш, може да тичаш презглава, но никога не можеш да се обърнеш и да тръгнеш обратно, никога не можеш да избягаш. Дори в баналната истина, че скръбта е само за живите, за онези, които остават — взрени в празните места, където някой е стоял някога — можеш да намериш упование. _Всички вървим по една и съща пътека, някои по-далече, други — по-назад, но все пак и винаги — една и съща пътека._ Тъй че съществуваше смъртта на любовта. И нейното убийство, уви. — Крокъс Младата ръка. Той се обърна. Бавно. Пред него стоеше жена, великолепно облечена, загърната в наметало от хермелин. Сърцевидно лице, посърнали очи, боядисани устни. И да, той познаваше това лице. Познавал го беше в по-младата му версия, детинската може би, но вече нищо нямаше от онова дете — не и в очите, нито в тъжната усмивка на тези пълни устни. — Чалис Д’Арл. По-късно щеше да се върне към този миг, към мрачното предупреждение, изразено в това, че когато изрече старото й име, тя не го поправи. Щеше ли едно такова прозрение да промени нещата? Всичко, което последва? Смърт и убийство, семена и пепелища, човек прави каквото прави. Зееха саркофази. Урни отекваха кухо в тъмното. Каменни лица очакваха имена, скръб се беше присвила на прага. Такава бе нощта в град Даруджистан. Такава е нощта _навсякъде_. 12. Къде ще съм застанал щом рухнат всичките стени на изток ли към изгрев-слънце или на север към лика на зимата на юг ли гдето раждат се звездите на запад ли към пътя на смъртта. Къде ще съм застанал щом ветровете поведат война подгонили зората завили с ледения дъх настръхнали с пустинната усмивка на гробници прахта понесли. Къде ще съм застанал щом срути се светът и се окажа беззащитен отвсякъде за остриетата неизброими на яростното войнство. Къде ще съм застанал срещу стихиите неистови залитайки под всеки удар от бурите на болка заслепен докато всичко ми отнемат така жестоко ми отнемат. Да не говорим за куража ни за стоманената твърдост до бяло нажежени са на мъдростта облагите и жаждата за мир сърце разбива. Къде ще съм застанал в прахта на свършилия път житейски за жалости лице оголил размазано от злите им пестници докато само непознати виждат падането ми. Само непознати Фишер кел Тат Величествените дървета с черните си стволове и мастиленочерните си листа очертаваха груб пръстен, обкръжил свещения Сурут Комон. От центъра на просторната поляна човек можеше да види, ако се обърне на север, кулите на Цитаделата, чиито стройни линии напомняха за тези свещени дървеса. Есента бе дошла и въздухът се бе изпълнил с реещите се влакънца на черната акация. Големите ковачници на запад огряваха в пурпур мръсните надвиснали облаци, тъй че едната страна на Карканас изглеждаше лумнала в пожар. Несекващ дъжд от пепел засипваше огромните фактории, далеч не толкова сладък като кълбестите власинки, белязали идването на студения сезон. От убежището на Сурут Комон огненото царство на работилниците изглеждаше на светове разстояние. Дебели пластове мъх загръщаха каменните плочи на свещената поляна и стъпките на Ендест Силан глъхнеха, докато крачеше към хлътналия каменен олтар в самия център. Никого нямаше наоколо — не беше сезонът на празненствата. Не беше време за каквито и да било празненства. Чудеше се дали дърветата го усещат, дали са в състояние да съсредоточат нещо като внимание върху него, да го доловят с полъха във въздуха, с издиханието на топлия дъх. Веднъж бе прочел трактат на някой си учен, който описваше химическата връзка между растения и животни. Езикът бе сух и безпристрастен, нещо обичайно за подобни академични трудове, но Ендест все пак помнеше как бе затворил книгата и се беше отпуснал в стола си. Идеята, че би могъл да пристъпи до някое растение, дърво, дори акация, и да го благослови със собствения си дъх — дар на излетелия от дробовете въздух, който може да съживи дървото, да му донесе всъщност здраве и сила, да му поднесе самия живот… ах, това бе истинско чудо, което за малко бе утешило кипящата буря, каквато бе душата на един млад мъж. Толкова отдавна беше. Понякога вече чувстваше, че е приключил с поднасянето на всякакви дарове. Стоеше сам пред древния олтар. Лекият привечерен дъжд бе оставил плитка локва в базалтовата купа. Казваха, че Андиите дошли от горите и поляните, родени, за да дарят с дъха си свещеното дърво, и че първото падение на неговия народ било, когато излезли, за да положат първите дялани камъни на този град. Колко провали бяха последвали оттогава? Сурут Комон бе последният къс от старата гора, останал в цял Карканас. Самото черно дърво на акацията бе захранвало големите ковачници. Не изпитваше никакво желание да гледа на запад. Притесняваше го не само огненото сияние. Трескавият кипеж в онези ковачници… там правеха оръжие. Броня. Подготвяха се за война. Тук го беше изпратила Върховната жрица. „Гледай“, беше му казала. И той щеше да гледа. Очите на Храма, на жречеството, трябваше да останат отворени, будни, да не пропуснат нищо в тези напрегнати времена. Това, че го бе избрала над другите — над самата себе си дори, — не беше израз на уважение. Присъствието му тук бе политическо, скромният му ранг — съзнателен израз на храмовото презрение. „Гледай, Ендест Силан. Но остани безмълвен. Ти си присъствие, разбираш ли?“ Разбираше. Появиха се почти едновременно, един от север, един от изток и един от юг. Трима братя. Трима синове. Това щеше да е събиране на кръв и да, щяха да възнегодуват, че го заварват тук, защото не му беше мястото тук. Всъщност самият Храм нямаше място тук. Щяха ли да го прогонят? Дърветата плачеха обещанието си за нов сезон на живот — сезон, който никога нямаше да дойде, защото нямаше къде да пуснат корен влакънцата — нямаше място за тях на десетки и десетки левги околовръст. Реката щеше да поеме милиони от тях, но дори и тези леки черни нишки не можеха да плуват над водите й, тъй че каквото реката вземеше, го задържаше погребано в мъртвата тиня на Дорсан Рил. „Дъхът ни е трябвало да дари живот, а не да го отнема. Дъхът ни е бил дар, а в този дар акацията е намерила измяна.“ „Това е било и това е нашето престъпление. Било е и е непростимо.“ — Добра вечер, жрецо — промълви Андарист и добави: — Аномандър, ти май беше прав. — Не беше трудно предсказание — отвърна Аномандър. — Храмът ме наблюдава като рояк гладни роути издъхващ жинаф. Ендест примига. Последният див жинаф бе изчезнал преди век и стадата със сребристи гърбове вече не тътнеха през южните равнини; а в днешно време рояците роути кръжаха над бойни полета и никъде другаде — и не, не гладуваха. „Последният ли си, господарю? Това ли казваш? Майката да ме благослови, никога не знам какво казваш. Никой не знае. Разменяме слова, но не и смисъл.“ Третият брат мълчеше. Червените му очи се бяха приковали в ковачниците под небето на запад. — Сблъсъкът между Дретденан и Ванут Дегала е към края си — промълви Андарист. — Може би е време… — Редно ли е да говорим за това? — прекъсна го Силхас Руин и най-сетне се обърна към Ендест Силан. — Това изобщо не е за Храма. Особено за този жалък третостепенен послушник. Аномандър извърна погледа си към Ендест Силан с привидно безразличие. Сви рамене пред войнствеността на брат си. — Така, Силхас, навярно ще можем да гарантираме, че Храмът ще остане… неутрален. — Като разкрием всичко, което замисляме? Защо трябва Храмът да вярва точно в нас? Какво ни прави нас тримата по-благонадеждни, отколкото, да речем, Манале, или Хиш Тула? — Има очевиден отговор за това — рече Андарист. — Жрецо? Можеше да откаже отговор. Можеше да изиграе невежество. Нали не беше нищо повече от третостепенен послушник в края на краищата. Но вместо това отвърна: — Вие тримата не сте дошли тук в опит да се избиете. Андарист се усмихна на Силхас Руин. А той се намръщи и отново извърна очи. — Имаме да обсъдим някои неща — каза Аномандър. — Андарист? — Вече изпратих представители в двата лагера. И предложение за посредничество. Смътни намеци за възможни съюзи срещу останалите от вас. Ключът ще е в това да съберем Дретденан и Ванут на едно място, с оръжията в ножниците. — Силхас? — Хиш и Манале се съгласиха с условията ни за договор. Манале все още ме притеснява, братя. Не е глупава… — А Хиш да не би да е? — изсмя се Андарист. Влудяващо небрежен смях, като се имаше предвид коварството, което обсъждаха. — Хиш Тула не е потайна. Стремежите й са ясни. Всички знаят, че тя не лъже. Манале обаче е подозрителна. В края на краищата говоря за най-голямото престъпление от всички, проливането на родна кръв. — Замълча, после се обърна към Аномандър и изведнъж изражението му се промени. Безпокойство, обърканост някаква, обагрена с ужас. — Аномандър — прошепна той. — Какво правим? Лицето на Аномандър се вцепени. — Достатъчно силни сме, за да преживеем това. Ще видим. — Погледна към Андарист. — Този, който ще разбие сърцата ни, стои пред нас. Андарист, който избира да се отвърне. — Какъв избор, а? — В настъпилото тягостно мълчание той отново се изсмя. — Избор беше, да. Един от нас… Трябва да е поне един от нас, а нямам никакво желание да тръгна по твоя път. Нямам куража за такова нещо. Куража и… жестокото безумие. Не, братя, моята задача е най-леката — аз няма да направя _нищо_. — Докато аз не те предам — рече Силхас и Ендест се стъписа, като видя сълзите в очите на белокожия Господар. — Никакъв друг изход няма — рече Андарист. Столетия и хилядолетия след това Ендест Силан щеше да се чуди — без така и да разбере — дали всичко, което последва, бе така, както го бяха замислили тримата. Кураж, беше го нарекъл Андарист. И… жестоко безумие — в името на Майката, да — това унищожение, чистата дързост на измяната — възможно ли беше _наистина_ да са замислили всичко това? Следващия път Ендест Силан срещна Аномандър на моста в подножието на Цитаделата и от думите му ясно разбра, че не го е разпознал като мъжа, който бе станал свидетел на онази среща с братята му. Странна разсеяност. Макар че, безспорно, в този момент Аномандър имаше други неща наум. Ендест Силан бе донесъл на Върховната жрица описанието си за онази тъмна среща. И докато описваше подробностите на предателския заговор, които можеше да се изтръгнат от чутото — и всички възможни последици, — очакваше да види на лицето й гняв. Вместо това, и със символична далновидност, щеше да си помисли той по-късно, тя просто му бе обърнала гръб. Никакви бури не беше имало в небето тогава. Нищо, което да намекне за предстоящото. Черните дървета на Сурут Комон бяха живели две хиляди години, може би по-дълго, и всеки сезон отдаваха на вятъра тънките си семена. Но когато отново обърнеше очи към тези величествени дървета, те щяха да са отишли в огъня. — Много се смълча, приятелю. Ендест Силан вдигна очи от гаснещите пламъци. Утрото настъпваше бързо. — Спомнях си… как дървото рухва и се разпада. — Освобождаване на енергия. Може би това е по-добрият начин да го погледнеш. — Такова освобождаване винаги е фатално. — При растенията, да — отрони Каладън Бруд. „При растенията…“ — Мисля за дъха, който им даваме — нашия дар. — И дъха, който те ни връщат — каза бойният главатар. — Който изгаря, щом го докоснеш. Мисля, че имам късмет — продължи той. — С това, че не обичам иронията. — Лъжлив е този дар, защото с него налагаме претенцията си за собственост. Като хитри търговци, всеки от нас. Даваме, за да можем след това оправдано да вземем. Стигнал съм до убеждението, че тази размяна е основният принцип в отношенията ни… с всичко на света. На всеки свят. Човешки, на Андий, на Едур, на Лиосан. Имасс, Баргаст, Джагът… — Джагът не — прекъсна го Каладън Бруд. — Малко знам за тях, всъщност. Каква е била тяхната сделка тогава? — Между тях и света ли? Не знам дори дали е възможно обяснение, или най-малкото в границите на жалкия ми ум. Дори в сътворяването на леда — за да се защитят срещу Имасс — Джагът дадоха много повече, отколкото взеха. Освен тираните, разбира се, което прави такава тирания още по-осъдима в очите на другите джагъти. — Значи са били домакини? — Не. Идеята за домакинска грижа предполага превъзходство. Известна арогантност. — Заслужена, явно, след като силата да унищожаваш съществува. — Е, по-скоро илюзията за сила, бих казал, Ендест. В края на краищата, ако унищожаваш всичко около себе си, рано или късно унищожаваш и себе си. Арогантността е това, което утвърждава някакъв вид отделяне и от него — представата, че можем да оформяме и преоформяме света така, че да съответства на целите ни, и че можем да го _използваме_, все едно че не е нищо повече от един жив инструмент, съставен от милион части. — Замълча и поклати глава. — Видя ли? Чак черепът ме заболя. — От истината, мисля — каза Ендест Силан. — И тъй, Джагът не са мислели за себе си като за домакини. Нито като за паразити. Не са били арогантни? Струва ми се необичайно, главатарю. Невъобразимо всъщност. — Делели са този свят с Форкрул Ассаил, които са били тяхната противоположност. Били са свидетели на най-чистата проява на арогантност и отделяне. — Имало ли е война? Каладън Бруд мълча толкова дълго, че Ендест започна да вярва, че няма да последва отговор, а после погледна нагоре със зверските си очи, блеснали на гаснещата жарава в огнището. — „Имало“? Ендест Силан зяпна стария си приятел и дъхът излезе на съсък от устата му. — Богове на Бездната, Каладън! Никоя война не може да продължи толкова дълго. — Може. Това откровение беше… чудовищно. Безумно. — Къде? Усмивката на бойния главатар беше мрачна. — Далеч оттук, приятелю, което е добре. Представи си какво щеше да реши да направи твоят господар, ако не беше така. „Щеше да се намеси. Нямаше да може да се спре.“ — Имаме си компания — каза Каладън Бруд. След миг тежко тупане на криле отекна над тях в заглъхващия мрак. Ендест Силан погледна нагоре и видя Старицата, присвила вече криле и понесена от подвижните течения на въздуха. Спусна се и кацна сред пръсналите се камъчета точно на ръба на светлия кръг. — Мирише ми на риба! — Не знаех, че твоят вид изобщо има нюх — каза Каладън Бруд. — Смешен тъпак. Макар че трябва да се признае, очите ни са истински дар на съвършенство — наред с много други неща, разбира се. Да, ние, Великите гарвани, сме наказани със съвършенство… а дали виждам оглозгани кости? Да, с неоспорима сигурност… Невъзпитани същества, не сте ми оставили нищо! Подскочи, кацна по-близо и изгледа двамата мъже първо с едното си око, а после — с другото. — Мрачен разговор, нали? Радвам се, че го прекъснах. Ендест Силан, господарят ти те призовава. Каладън Бруд, ти не. Ето, донесох съобщенията! Сега искам ядене! Харак бягаше през Нощ. Стари изтърбушени улици, отломките разчистени, освен разбитите блокове дялан камък; тесни криви улички, където сметта се беше натрупала до коленете; през рухнали сгради; пъплеше напред като паяк. Знаеше, че Тоув е мъртъв. Знаеше, че Бъкч е мъртъв, и още половин дузина други заговорници. Всички мъртви. Бяха ги връхлетели убийци. Тайст Андий, подозираше той, някаква тайна полиция, проникнали бяха в клетките и вече избиваха всеки освободител, до когото можеха да се доберат. Винаги беше знаел, че тези нечовешки, демонски изчадия съвсем не са невинните потайни благодушни окупатори, за каквито се представяха, че са, о, да, гибелни и потайни. Планове за робство и потисничество, за тирания, не само над Черен Корал, но и отвъд него, до близките градове, където можеше да се намерят човеци — Тайст Андий хвърляха алчния си поглед и натам. И вече имаше доказателство. Някой вървеше по дирите му, следеше го с цялата преднамерена злост на тръгнала на лов дива котка… все още не беше зърнал шпионина, но в свят като света на Нощ това не бе изненадващо. Опитни бяха Тайст Андий в своето царство на Мрака, смъртоносни като змии. Трябваше да се добере до могилата. Трябваше да стигне до Градитан. Стигнеше ли там, щеше да е в безопасност. Трябваше да предупреди другите, трябваше да се съставят нови планове. Знаеше, че като нищо може да е последният, останал в Черен Корал. Вървеше през най-порутените зони на града, искаше да заобиколи, а не успееше ли в това, щеше да пробяга към портата, водеща към гористите хълмове… където проклетите Подпалвачи на мостове бяха избили хиляди с мръсната си магия и морантските си муниции — целият склон все още бе осеян с овъглени дървета, късове разпрана броня, тук-там — по някой кожен ботуш и щръкнали от мъртвата пръст кости. Успееше ли да стигне там, можеше да намери пътека към Дневния зрак и тогава, най-сетне, щеше да е спасен. Втората възможност ставаше все по-примамлива — не беше много далече от портата, а тези адски сенки и безкрайният сумрак тук не му помагаха с нищо — Тайст Андий можеха да виждат в този мрак в края на краищата, докато той се луташе слепешком. Чу как изстърга камък в руините зад него, на по-малко от трийсет крачки. Спря и прикова очи в портата. Беше разбита при обсадата, но през нея беше прочистено нещо като пътека, водеща към издигнатия главен път, обкръжаващ частта на града откъм сушата. Примижа и се вгледа. Не зърна никакви фигури да обикалят край портата. Само двайсет крачки още. Закрачи още по-бързо, а щом излезе на главната улица, затича бясно към отвора в стената. Стъпки ли бяха това зад него? Не посмя да се обърне. „Бягай! Бягай!“ На пътеката, провираща се през купищата разбита зидария — и извън града! Напред, нагоре по насипа до пътя, бързо, отчаяно притичване през него и след това надолу, сред изтъркалялите се камъни. Разровена пръст, набързо изкопани гробове, преплетени корени и сухи клони. Заскимтя и залази напред, изподран и ожулен, закашля се. И ето, там горе, право напред, не беше ли това слънчева светлина? Да! Близо беше до утрото в края на краищата. Слънцето… благословена светлина! Бързо озъртане през рамо, без да успее да различи нищо — дали не прошумоли нещо там, сред отломките? Щеше да се справи. Изпълзя последните няколко крачки, гмурна се в хладния утринен въздух, сред златните лъчи… На пътя му изникна някой. Изсвистя тълвар. На лицето на Харак се бе изписало стъписване, беше замръзнало, когато главата се търкулна от раменете му, подскочи, затъркаля се надолу по склона и спря до купчина избелели натрошени кости. Тялото рухна на колене в самия край на изкопа, изровен от Подпалвачите на мостове. Неподвижно. Сиърдоминът изтри острието и прибра оръжието в ножницата. Последният ли бе това? Вярваше, че е. Градът… прочистен. Оставаха онези при гробницата. Онези, които щяха да упорстват още малко, без да знаят, че всичко в Черен Корал се е променило. Беше уморен — гонитбата бе продължила по-дълго, отколкото очакваше. Да, вече можеше да отдъхне. Огледа изкопа, който сапьорите бяха успели да изровят с малките си сгъваеми лопати. Беше впечатлен. Друга порода войници бяха тези малазанци. Но и това лесът бавно си възвръщаше. Седна на няколко крачки от коленичилия труп и отпусна глава на облечените си в ръкавици ръце. Миришеше на кожа, пот и засъхнала кръв. Миризмите на миналото му — бяха се върнали. Чуваше сякаш ехото им в ума си, шумоленето на броня, търкането на ножници в бедрата. Урдомани, маршируващи в плътни редици, забралата на големите шлемове спуснати, за да скрият горящите в треска очи. Карета бетаклити, строяващи се извън града, подготвящи се за атака на север. Леката пехота на скаландите и тенесковрите — мрящите от глад орди, отчаяни като оголени зъби. Помнеше безчетното им множество, прииждащо на огромни вълни, връхлитащите порои през равнината, как всяка вълна оставяше след себе си най-слабите, умиращите — и как около тях се оформяха въртопи, най-близките залитаха назад и след това са нахвърляха върху злочестите си другари. Когато нямаше никой друг, армията се самоизяждаше. А той просто беше гледал, безизразно, защитен от бронята си и вмирисан на желязо, на кожа, пот и кръв. Войници, сражавали се в справедлива война — война, на която те поне могат да гледат като на справедлива — могат да се вкопчат в някакво чувство на гордост, в това, че всяка саможертва е ценна. И опрени на това, могат да я оставят зад гърба си, да намерят нов живот, различен живот. И колкото и гротескни да са неправдите на света около тях, света на настоящето, ветеранът може да се вкопчи в светостта на онова, което е преживял. Но да се сражаваш в несправедлива война… това беше съвсем друго. Ако човек изобщо имаше съвест, нямаше бягство от извършените престъпления, от кръвта по ръцете, от пълното безумие на онова време — когато доблестта беше лъжа, дългът — оръжие, което усмирява завинаги, когато самият кураж бе опетнен и омърсен. Внезапно се оказваше, че не съществува никаква защита срещу неправдата, никакво убежище не можеше да се намери в спомените за праведно време. И затова ядът бликваше навън, изпълваше всяка пукнатина, надигаше се в ярост. Нямаше как да му се даде глас, нямаше как да бъде облекчен и натискът се усилваше. Когато най-сетне те смаже съвсем, самоубийството изглеждаше най-лекият избор, единственото истинско спасение. Сиърдоминът можеше да разбере логиката на това, но логиката не бе достатъчна. Всеки може да намери оправдание, да се свие в ъгъла и да се предаде. Още по-лесно е, когато самият кураж е станал уязвим на обругаване и злостна насмешка. Защото в края на краищата да устоиш, да продължиш да живееш изисква кураж, а това е възможно единствено ако честта остане достойна за уважение. Сиърдоминът вдигна глава и намръщено погледна обезглавения труп. — Можеш ли да разбереш нещо от това, Харак? Можеш ли да схванеш вече, най-сетне, как самото съществуване на хора като теб ми дава основание да остана жив? Защото вие давате лице на моя гняв, а моят меч, да, той е жаден за лица. — Или това, или яростта в него щеше да погълне душата му. Не, по-добре лицето, което посича, да си остане чуждото, да не е неговото собствено. Да продължи да ги намира, един след друг. Колко слаба е справедливостта. Поквареният печели, чистосърдечният се проваля и пада край пътя. Подлост и алчност грачат триумфално над отговорността и състраданието. Можеше да се бори с това и тази борба нямаше нужда дори да е в негово име. Можеше да се бори за Черен Корал, за Тайст Андий, за самата човечност. Дори за Избавителя… „Не, това не може. Това, което правя тук, не може да бъде изцерено — не може да има избавление за мен. Никога. Трябва да разберете това. Всички вие трябва да разберете това.“ Изведнъж осъзна, че умолява… но кого? Не знаеше. „Поставени сме в невъзможна ситуация, а поне за нас виновният тиранин е мъртъв — наказан е. Можеше да е по-лошо — можеше да избегне възмездието, да избегне правосъдието.“ Войната носеше травма. Някои хора я преживяваха. Други завинаги оставаха впримчени в нея. За мнозина това обстоятелство не беше тяхна вина. Нито някаква форма на болест или лудост. Беше всъщност следствието от една дълбоко морална лична неспособност да примирят противоречията в душата си. Никой лечител не можеше да изцери това, защото нямаше нищо за изцеряване. Никакъв еликсир не можеше да изчисти заболяването. Никакъв мехлем не можеше да заличи белезите. Единственото възможно примирение бе в това да накараш виновните да си платят, да видиш, че се изправят пред справедливостта. А историята показваше, че такава отплата идва много рядко. Така че раните на ветерана не зарастват никога, белезите не заглъхват никога, гневът никога не затихва. Ето защо сиърдоминът бе започнал да вярва и знаеше много добре, че това, което върши тук, с оръжието в ръка, изобщо не решава конфликта в него. Беше несъвършен като всеки друг и колкото и нажежен да беше гневът му, колкото и праведна да беше яростта му, не можеше да наложи чисто, неопетнено правосъдие — защото това бе нещо всеобщо, неотделимо от идентичността на цял един народ. Това трябваше да бъде акт на едно общество, на цивилизация. „Не обществото на Тайст Андий — те явно няма да приемат това бреме, няма да се съгласят да раздадат нашето правосъдие заради нас, хората, нито е редно да очакваме, че ще го сторят. И затова… аз съм тук и чувам плача на Избавителя.“ „Не можеш да убиваш в името на справедливостта.“ Непримиримо. Онова, което беше някога, и това, което бе сега. Нещата, които беше вършил тогава, и всичко, което правеше тук, в този момент. Неуспелият узурпатор стоеше на колене до него. Обезглавен, като в някакъв горчив символизъм. Но символът беше сложен, объркан. И той можеше да намери само една истина за себе си във всичко това. „Главите се търкалят надолу.“ „Може би във вярата си във възможността за избавление хората съзнателно съгрешават. Избавлението чака като странична врата там, в съда на правдата, в който рано или късно се озоваваме. Дори заплащане на глоба не се иска, само празното договаряне, което оправдава отговорността. Стискане на ръцете и си тръгваш, през онази странична врата, а съдията гледа след теб благодушно. Виновността и последствията — изрядно избегнати.“ О, Салинд беше в криза, и то страшна. Аргументите — сведени дотам, че самата идея за избавление да се окаже оспорима. Избавителя поемаше всичко в и върху себе си. Безрезервно. Даваше освобождение все едно, че то е без стойност, не струва нищо, докато облагата за прегърнатите беше дар по-скъп от богатството на тиранин. Къде беше справедливостта във всичко това? Къде беше наказанието за извършените престъпления, възмездието за нанесените злини? „Никакъв морален компас няма в това. Не е и нужен, защото всяка пътека води към едно и също място, където благословията се дава, без да се задават въпроси.“ „Култът към Избавителя беше… е мерзост.“ Беше започнала да разбира как се раждат жречествата. От нуждата от осветени ритуали, правила и възбрани, от моралния филтър, определен от възприети представи за справедливост. И все пак можеше също така да разбере колко дълбоко опасна може да се окаже една такава институция, като морални арбитри, като разпределители на тази справедливост. Лица на качулати лешояди, които пазят вратата на съда, избират кой да влезе вътре и кой — не. Колко време оставаше, преди първата кесия сребърници да смени притежателя си? Колко време оставаше, преди първият престъпник да си плати входа към прегръдката на слепия безрезервен Избавител? Можеше да създаде такава църква, можеше да официализира култа в религия и можеше да наложи сурово, непоклатимо чувство за справедливост. Но следващото поколение жреци и жрици? А по-следващото? А след него? Колко време щеше да мине, преди суровите правила да превърнат тази църква в самоуверена, търгуваща с власт тирания? Колко време щеше да изтече, преди да се появи покварата, след като скритата сърцевина на религията е простият факт, че Избавителя прегръща _всеки, който дойде пред него_? Факт, който буквално щеше да породи цинизъм сред жречеството, а с този цинизъм светското користолюбие щеше да е неизбежно. Тази загуба не беше просто загуба на вяра в Избавителя. Беше загуба на вяра в самата религия. Молитвите й докосваха присъствие, стопляха се от близкия дъх на безсмъртен. И тя пледираше пред тази сила. Негодуваше. Изискваше. Настояваше за обяснения, за отговори. А той поемаше в прегръдката си целия й гняв, както поемаше всичко друго. И това беше _грешно_. Имаше две значения, които се приписваха на думата „Помръкващия“. Първото беше отрицателно, форма на грубо невежество. Второто беше чест, оказана в служба на крал или кралица. Тъкмо второто значение бе придадено на сиърдомина — почетна титла. Имаше и трето определение, характерно за Черен Корал и за самия сиърдомин. Той, в края на краищата, обитаваше в Нощ, където Мракът не беше невежество, а дълбока мъдрост, древно знание, символичен за самото начало на съществуванието, първата утроба, от която бе родено всичко останало. Живееше в Нощ и известно време беше правил ежедневни поклонничества до могилата със забранените й богатства, еднолична процесия на прераждане, която Салинд едва сега можеше да разбере. Сиърдоминът беше всъщност най-малко невежа от всички тях. Познавал ли беше Итковиан приживе? Мислеше, че не. Всъщност трябваше да е невъзможно. Тъй че онова, което бе привлякло сиърдомина към култа, бе дошло по-късно, след смъртта на Итковиан, след неговото възнесение. Значи лична криза, нужда, която той се стремеше да утоли с ежедневните си молитви. Но… защо да си прави труда? Избавителя не връщаше никого. Благословията и прошката бяха сигурни. Пазаренето беше преструвка. Сиърдоминът трябваше да направи тази своя процесия само веднъж — и да се свърши. Ако никой не се беше изправил срещу него, той все още щеше да прави ежедневното си поклонничество, като животно, което блъска главата си в решетките на клетка — а вратата всъщност зее отворена. Важно ли беше това? Сиърдоминът не искаше прегръдката на Избавителя. Не, избавлението, към което се домогваше, беше от друго естество. Нуждата я измъкна от ложето в храма, навън в Нощ. Чувстваше се слаба, със замаяна глава, всяка стъпка изцеждаше ужасно много енергия. Загърната в одеяло, безразлична към тези, които подминаваше, тя крачеше през града. Имаше смисъл в самата могила. В съкровището, което никой не можеше да докосне. Имаше смисъл в отказа на сиърдомина от лесния път. В молитвите му, които искаха или нещо, което Избавителя не можеше да даде, или нищо. Имаше навярно някаква тайна в самата прегръдка на Избавителя, нещо скрито, може би измамно дори. Той поемаше престъпления и грехове и ги задържаше всичките в изчакване… докога? До смъртта на избавения? И тогава какво? Дали някакъв таен отчет не очакваше всяка душа? Колко ли отчаяние се криеше във всяка изречена молитва? Надеждата за благослов, за мир, за чувството, че нещо по-голямо от самия теб би могло да признае окаяната ти същност и че може всъщност да измени цялата реалност така, че да е в угода на желанията на тази същност. Дали молитвите не бяха нищо повече от опит за сделки? Жалко утвърждаване на някакъв вид взаимност? Е, тя нямаше да се пазари. Не, тя имаше въпроси и искаше отговори. _Настояваше_ за отговори. Ако вярата, отдадена на един бог, не идваше от нищо повече освен от егоистични желания, то тя с нищо не беше по-малко безчестна от голата алчност. Ако това да отдадеш душата си на един бог означаваше всъщност да предадеш волята си, то тази душа се оказваше без никаква стойност, доброволен роб, за когото свободата — и цялата отговорност, която предполагаше това — бе анатема. Усети се, замаяна, че минава през портата и излиза на пътя, по който бе вървял някога сиърдоминът ден след ден. Беше започнало да вали, капките — леки, прохладни на пламналото й от треска лице, сладки като сълзи в очите й. Почти нищо не растеше от двете страни на пътя, нямаше ги дори странните андийски растения, които можеше да се видят по градините зад зидовете и на покривите. Умиращата луна бе засипала това място със солена вода, порой, останките от който се бяха спекли на бяла кора, като напукана кожа по голата земя. Залиташе напред и надушваше морето. А след това изведнъж се олюля под дневната светлина, слънчевите лъчи падаха косо от изток, а високо над нея, точно над главата й, бе надвиснал самотен облак, и дъждът бе като искряща плетеница от коси резки. Салинд продължи напред, босите й стъпала се хлъзгаха по мокрите каменни плочи на пътя. Виждаше вече могилата отпред, блеснала и току-що измита, виждаше гъстата разровена кал около основата й. Никакви поклонници нямаше обаче — навярно беше много рано. „Навярно всички са си отишли.“ Но не, виждаше се димът, издигащ се от огньовете в стана. „Пътя ли са си изгубили тогава? Изненадващо ли е това? Самата аз не преживях ли своята криза на вярата?“ Приближи се още, вече без да откъсва очи от могилата. „Избавителю! Ще ме чуеш. Трябва да ме чуеш!“ Падна на колене в калта и студът й я прониза. Дъждът бе престанал и парата вече се вдигаше от всички страни. Вода течеше на вадички навсякъде по могилата, сто хиляди сълзи, стичащи се по всички дарове. „Избавителю…“ Нечий юмрук стисна късата й коса на тила. Някой дивашки я дръпна нагоре, завъртя рязко главата й. Тя зяпна широко ухиленото лице на Градитан. — Изобщо не трябваше да се връщаш — каза й. Дъхът му вонеше на келик и тя видя кафявите петна по устните му. Очите му изглеждаха странно хлъзгави, като камъчета, изхвърлени от вълните. — Изкушавам се да те дам на моите урдомани, жрицо — не че ще искат да те имат. „Урдомани. Той беше Урдо, командир на фанатичния елит. Вече започвам да разбирам…“ — Но Монкрат би могъл. Тя се намръщи. За какво й говореше? — Пусни ме. — И се удиви колко тънък и слаб е гласът й. — Искам да се моля. Той изви ръката си, принуди я да се обърне с лице към него, бяха близо като любовници. — Монкрат! Някой се появи до него. — Донеси саеманкелик. Искам да я видя колко добре танцува. Усещаше твърдите кокалчета на пръстите му, натиснали тила й, извиваха и късаха коса от корените, забиваха се в раните, които вече бяха отворили. — Нищо не мога да ти дам — каза тя. — О, ще ми дадеш — отвърна той. — Ще ни дадеш пътя. — И я обърна отново с лице към могилата. — Право до него. Не разбираше. И все пак страхът я стисна за гърлото, а щом чу забързаните стъпки и видя полюшващата се бутилка, страхът й избуя в ужас. Градитан дръпна главата й още назад. — Ще пиеш, жено. Една капка да похабиш, ще платиш скъпо. Монкрат се приближи, вдигна зацапаното гърло над устните й. Тя се опита да извърне лице, но хватката на Урдо я спря. Той се пресегна с другата си ръка и запуши ноздрите й. — Пий и после ще дишаш отново. Салинд загълта. Нямаше я в стаята й. Спинок Дурав стоя дълго, зяпнал разбърканите завивки на леглото. Забеляза липсващото одеяло, видя, че е оставила повечето си дрехи, дори мокасините. Каза си, че не би трябвало да е изненадан. Не бе посрещнала особено радушно вниманието му. И все пак се чувстваше все едно някакъв студен ухилен кучи син е изровил дупка в гърдите му. Беше нелепо — да прояви такова безгрижие, такова самодоволство, че да се окаже толкова уязвим. Човешка жена на толкова малко години — беше по-лош и от старец, седнал на стъпалата на храма, чиито лиги текат похотливо след всяко подминало го младо същество. Колко гадна може да е любовта: лумва ненадейно и те изгаря с блестящата си глупост. Ядосан на самия себе си, излезе от стаята. В град на безкрайната Нощ никоя камбана не е рано за пиене. Той обърна гръб на храма и цитаделата и се запъти по призрачните улици към Ожулената. Ресто беше зад тезгяха, със зачервени очи. Почеса се по брадата и не продума нищо, когато Спинок влезе и закрачи към масата в дъното. Кръчмарите познават добре всичките хиляди лица на мизерията и наливат, без да ги подканят. Спинок огледа сърдито другите маси — всичките празни; беше единственият клиент. Надигна халбата. Няколко мига след като Ресто донесе третата халба, вратата се отвори широко и влезе сиърдоминът. Спинок изпита внезапно предчувствие. Дори отдалече мъжът миришеше на кръв, а лицето му изглеждаше състарено и бледо, очите — толкова измъчени, че Тайст Андий трябваше да извърне поглед. Сякаш не забелязал реакцията му, сиърдоминът дойде до масата му и седна срещу него. Ресто дойде бързо с кана и втора халба. — Тя не иска помощта ми — въздъхна Спинок. Сиърдоминът не отвърна нищо. Наля си и тупна каната на масата. — За какво говориш? Спинок извърна очи. — Не можах да те намеря. Търсих те навсякъде. — Толкова си зажаднял за игра? „Игра? О. Кеф Танар.“ — Приличаш на окаян старец, сиърдомин. Чувствам, че трябва да пожертвам и последните си остатъци достойнство, тук и сега, и да ти разкажа всичко. — Не знам дали съм готов за това — отвърна мъжът. — Твоето достойнство е важно за мен. Спинок се сепна. Все още не можеше да погледне сиърдомина в очите. — Отдал съм сърцето си. — Аха. Но не можеш да се ожениш за нея, нали? — За коя? — За Върховната жрица. Макар че е крайно време да разбереш, че тя също те обича, може би те е обичала винаги. Проклети Андий — живеете толкова дълго, че като че ли не можете да се вкопчите в нещата, които са тук и сега. Ако имах безкрайните ви години… не, не ги искам. Бездруго живях много дълго. Умът на Спинок се замая. Върховната жрица? — Не, тя не. Не ме обича, искам да кажа. Все едно, нямах предвид нея. — Богове на бездната, Спинок Дурав. Ти си проклет глупак. — Знам. Сам съм ти го признавал, в името на Качулатия. — Значи не държиш да направиш Върховната жрица по-щастлива, отколкото е била от хиляда години. Чудесно. Твоя работа. Някоя друга тогава. Внимавай, някой може да скочи и да я убие. Ревността е гибелна. Твърде небрежно беше това за сиърдомина, твърде напосоки, безгрижно. Звучеше като от човек, предал се на отчаянието, който вече не се интересува… от нищо. Пуска всяка стрела от колчана, бърза да види как той изведнъж се оказва фатално празен. Сиърдоминът направо плашеше Спинок. — Какво си намислил? — Избивам хора. — Сиърдоминът си наля отново и се отпусна в стола си. — Единайсет досега. Виждаха се като освободители. Крояха събарянето на своите потисници Тайст Андий. Отзовах се на молитвите им и ги освободих до един. Това е моето наказание, Спинок Дурав. Моето лично извинение за безумието на човечеството. Прости им, моля те. Защото аз не мога. Спинок усети как нещо стегна гърлото му и изкара сълзи в очите му. Не можеше дори да погледне този човек, не смееше, за да не види онова, което изобщо не биваше да се открива, изобщо не биваше да се покаже. Не и у най-близкия му приятел. У никого. Успя да промълви, мразеше собствените си думи: — Това… не е нужно. — Честно казано ти си прав, приятелю. Те щяха да се провалят — не ми липсва вяра във вашата ефикасност, особено на вашия господар. Разбери, направих го от желание да докажа, че понякога сме способни да се справим сами помежду си. Мерки и баланси. По този начин кръвта цапа моите ръце, не вашите. Не дава на никого повод да ви мрази. — На онези, които мразят, не им трябва особен повод. Последва мълчание. Историята беше разказвана неведнъж, спомни си Спинок. Как Подпалвачът на мостове Уискиджак — мъж, когото Аномандър Рейк наричаше приятел — се бе намесил в избиването на панионските вещици, безумните майки на Чедата на мъртвото семе. Уискиджак, човек, се бе опитал да поднесе дар на Сина на Тъмата, като му отнеме бремето на този акт. Жест, който бе потресъл господаря му до дъно. „Не е в нрава ни да позволяваме на други да споделят бремето ни.“ „Но сме готови без колебание да поемаме тяхното.“ — Чудя се дали ние проправихме пътя му. — Какво? Спинок потърка челото си. Изведнъж се бе почувствал леко опиянен. — На Итковиан. — Разбира се, че не бяхме ние. Сивите мечове… — Имаха Щит-наковалня, да, но не са единствените в това. Титлата е древна. Дали не сме тъмното огледало за такива хора? — Поклати глава. — Вероятно не. Би било голяма самонадеяност. — Съгласен съм — отвърна сиърдоминът. — Аз я обичам. — Вече го каза. А тя, изглежда, не те иска. — Съвсем вярно. — Тъй че ти седиш тук и се напиваш. — Да. — След като аз се напия достатъчно, Спинок Дурав, ще направя каквото е нужно. — Какво е нужно? — Ами, ще отида и ще й кажа, че е проклета глупачка. — Не можеш. — Нима? Спинок поклати глава. — Тя вече се е изправяла срещу теб. Без да мигне. Ново тягостно мълчание. Проточи се дълго. Вече беше достатъчно пиян, за да измести погледа си и да го върне на лицето на сиърдомина. Беше маската на смъртта, бяла като прах. — Къде е тя? — попита мъжът с дрезгав, напрегнат глас. — На път обратно към могилата, мисля. Сиърдомин, съжалявам. Не излъгах, когато ти казах, че съм глупак… — Глупак си, да. — И се изправи, залитна и се подпря на облегалката на стола. — Но не по начина, по който си мислиш. — Тя не искаше помощта ми — каза Спинок Дурав. — А аз не исках да й дам моята. — Твоят избор… — Не е трябвало да слушаш, приятелю. Нея. — „Не е трябвало да я слушаш!“ Сиърдоминът се завъртя и закрачи към вратата. Изведнъж Спинок Дурав бе останал без думи, изтръпнал, стъписан и объркан. „Какво съм направил?“ „И какво не съм?“ Но приятелят му си бе отишъл. Раздразнената Сеймар Дев откриваше в себе си черти, които не я радваха. Нямаше никаква причина да негодува от начина, по който двамата й спътници намираха толкова много удоволствие в компанията си. Как си говореха волно, несдържани от никакво фалшиво благоприличие, неповлияни дори от това, че все още едва се познаваха, и как темите се понасяха във всички възможни посоки, подхвърлени по приумиците на настроението, кръжаха главозамайващо около трудни въпроси като въртопи около разядени скали. Най-дразнещото беше, че избухваха понякога в пристъпи на смях, а тя знаеше много добре — _проклети богове, беше сигурна_ — че и двамата не притежаваха толкова леко чувство за хумор, че бяха толкова далече от такава характеристика, че можеше само да ги гледа стъписана и невярваща. Разправяха си всеки за своето племе, разменяха си истории за сексуални подвизи. Говореха си за оръжия и никой от двамата не се колебаеше да връчи меча си на другия, за да го огледа и дори да пробва няколко замаха и стъпки с него. Пътника разказа за свой стар приятел, Ереко, Тартено с толкова чиста и древна кръв, че щял да се извиси много над Карса Орлонг, ако застанели един до друг. И в този разказ Сеймар Дев долови дълбока тъга, рани толкова люти, че скоро стана ясно, че самият Пътник не смее да се доближи прекалено, тъй че историята му за Ереко не стигна до свършек. А Карса Орлонг не настоя, с което ясно показа разбирането си, че една душа може да закърви от невидими места и че често единственото, което опазва смъртния да продължи напред, зависи от избягването на такива места. Той на свой ред отвърна с разказа си за двамата си приятели, които го придружили в един злощастен набег в земите, заселени с човеци, Байрот Гилд и Делъм Торд. Чиито души, небрежно обясни Карса, сега обитавали камъка на неговия меч. При тази подробност Пътника само въздъхна и рече: — Това е достойно място. На втория ден от всичко това Сеймар Дев вече бе готова да запищи. Да скубе коси, да храчи кръв, проклятия и зъби, и може би целия си стомах, преди да е свършила. Тъй че мълчеше и сдържаше гнева си, като побеснял звяр, окован към земята. Беше нелепо. Жалко и глупаво — тази дълбока завист, която изпитваше. Освен това не беше ли научила повече за двамата след съдбовната им среща, отколкото изобщо беше знаела преди? Беше като скорец, прелитащ между два бика бедерини — вниманието й биваше привличано ту към единия, ту към другия. Докато мирът между двамата траеше, нямаше да каже нищо, за да предизвика вълнение, колкото и ядосана да беше. Продължаваха през необятната равнина по отъпкан кервански път, криволичещ през Канелените пустини. Малкото кервани, които настигаха, бяха изключително неразговорчиви, пазачите им настръхнали, търговците — навъсени и негостоприемни. Малко преди свечеряване предната нощ четирима конници бяха подминали бивака им — само ги изгледаха продължително и продължиха, без дума да разменят. Карса изръмжа и каза: — Видя ли това, Сеймар Дев? Дядо ми казваше: „Вълкът не завира нос в мечия гъз.“ — Дядо ти е бил наблюдателен мъж — отвърна Пътника. — Общо взето беше глупак, но дори глупаците могат да родят племенна мъдрост. — И отново се обърна към Сеймар Дев. — В безопасност си, вещице. — От други хора — да — изръмжа тя в отговор. А кучият син се изсмя… Канелените пустини бяха наречени така с основание. Бързо се наложи един-единствен вид трева с дълбоки корени, ръждивочервена и висока до бедрата, с назъбени ръбове и трънливи семенници на тънки поклащащи се стръкове. Малки гущерчета на червени ивици пъплеха из тези треви, плющяха с опашки и се разбягваха на пътя им. Земята се изравни и вече не се виждаше нито едно възвишение или хълм. Сред тази монотонност Пътника и Карса Орлонг като че ли бяха решили да похабят съвсем гласните си струни. — Малцина си спомнят — говореше Пътника — хаоса на Малазанската империя в онези ранни дни. Лудостта само _започна_ с Келанвед, императора. Първият му кадър помощници бяха до един напанци, всеки тайно заклет на една млада жена, която наричаха Въслата. Тя бе наследница на короната на островите Нап — тайно, още от унтското завоевание. — Замълча. — Така поне разказват. Вярно ли е било? Настина ли Въслата е била последната от напанското кралско родословие? Кой може да каже, но се оказа изгодно, когато тя смени името си на Ласийн и спечели трона на империята. Все едно, онези помощници бяха извадени от строя, всички до един. Урко, Кръст, Нок, всички. Бързи до фанатизъм, готови на всичко, за да издигнат империята. — Империята или Въслата? — попита Карса Орлонг. — Не изглежда ли точно толкова вероятно просто да са използвали Келанвед? — Основателно подозрение, само дето след като Ласийн стана императрица, остана само Нок. Всички други… се удавиха. — Удавиха? — Официално. Причината за смъртта бързо стана евфемистична. Да го кажем така. Те _изчезнаха_. — Имаше още един — каза Сеймар Дев. — Танцьора… — Не той, Пътник. Първия меч. Дасем Ълтър, командирът на всички армии на императора. Той не беше напанец. Беше далхониец. Пътника я изгледа. — Той падна в Седемте града, малко преди Ласийн да вземе властта. — Въслата поръча убийството му — отвърна Сеймар Дев. Карса Орлонг изсумтя. — Елиминиране на потенциални съперници — трябвало е да си разчисти пътя. Това, вещице, не е нито дивашко, нито цивилизовано. Ще видиш такива неща както при сополивите варвари, така и в империи. Това е истината на властта. — Не бих оспорвала думите ти, тоблакай. Искаш ли да знаеш какво стана, след като ти уби император Рулад? — Тайст Едур напуснаха империята. — Как… как разбра? Той се озъби. — Предположих го, вещице. — Просто така? — Да. Те не искаха да стоят там. — Допускам, че Тайст Едур доста бързо са разбрали проклятието на окупацията — каза Пътника. — Действа като прясно отворена рана, поразява с отровата си потисниците, както и потиснатите. Двете култури се израждат от най-жестоките крайности. Омраза, страх, алчност, измяна, параноя и ужасно безразличие към страдащите. — Все пак малазанците окупираха Седемте града… — Не, Сеймар Дев. Малазанците завладяха Седемте града. Това е друго. Келанвед разбираше поне това. Ако трябва да стиснеш здраво във вражеска територия, то хватката трябва да остане скрита — на самия връх на местната власт. Тъй че не повече от шепа е под изричен контрол — на всичко останало, търговци, пастири, селяни и занаятчии — на всички — трябва да се покажат по-добри условия, и то колкото се може по-бързо. „Завладявай с грохота на вълна, управлявай с тих ромон.“ Думите на самия император. — Това направи Нокътят, нали? Проникване и парализиране на властниците… — Колкото по-малко пролята кръв, толкова по-добре. Карса Орлонг се изсмя горчиво. — Зависи. Има и други завоевания. — Например? — Пътнико. Приятелю. Ти говориш за завоеванието като средство за усилване на нечия мощ — повечето поданици и повечето градове под твоя власт е измерението на тази мощ. Но какво да кажем за силата на разрушението? Сеймар Дев усети, че е затаила дъх. Видя как Пътника премисли думите на Карса, преди да отвърне: — Тогава нищо няма да се спечели. — Грешиш — отвърна Карса, замълча и разкърши гръб. Хавок тръсна глава — отривисто движение, като посичащо острие на брадва. — Видях лицето на цивилизацията и не съм впечатлен. — Нищо лошо да бъдеш критичен. — Той не просто е критичен — намеси се Сеймар Дев. — Той се кани да я унищожи. Цивилизацията, искам да кажа. Всичко, от море до море. Когато Карса Орлонг свърши, на света няма да остане нито един град. Така ли е, Карса? — Не виждам нищо ценно в скромните амбиции, вещице. Пътника замълча, а тишината се разпростря като пустош, докато дори стонът на несекващия вятър започна да изглежда далечен и глъхнещ. „Богове, колко често съм му пожелавала успех! Въпреки че тази мисъл ме ужасява — готов е да избие милиони. Готов е да съкруши всеки символ на прогрес. От плуга — обратно към пръчката. От тухлите — обратно в пещерите. От желязото — към камъка. Да ни смачка на земята, в калта и локвите. И зверовете да ни гонят, а онези от нас, които оцелеят — те ще се избиват помежду си.“ Най-сетне Пътника проговори: — Не обичам градове. — Варвари, и двамата — обади се тя. Никой от двамата не реагира. Може би не я бяха чули. Хвърли им по един бърз поглед, наляво и надясно, и видя, че и двамата се усмихват. Яздеха все напред, а денят шумолеше сред вълни от червена трева. Пътника заговори отново: — Първият закон на множеството е конформизмът. Цивилизацията е механизмът за контролиране и поддържане на това множество. Колкото по-цивилизована е една държава, толкова по-конформистко е населението й, докато не дойде последният век на тази цивилизация, когато множеството поведе война с конформизма. Първото става все по-диво, все по-неефикасно в своите крайности; докато второто се стреми да усили мащабите на своя контрол, докато тези усилия не придобият облика на жестока тирания. — Пак ли Келанвед? — попита Сеймар Дев. — Не всъщност — изсумтя Пътника. — Това е Дюйкър, имперският историк. През цялата току-що изминала нощ Нимандър Голит беше водил жалката си група из град Бастион. Децата на Тъмата, с кротката сила на Аранта, която ги беше загърнала, се бяха движили в пълна тишина, незасечени, доколкото можеха да преценят, тъй като не бе вдигнат никакъв сигнал за тревога. Градът сякаш бе мъртъв, като затворен цвят. На свечеряване, малко преди да тръгнат, бяха чули тропот по главната улица и отидоха при портите. Десетки огромни фургони пристигнаха в града, натоварени със стока. Лицата на коларите бяха изпити и уморени, с посърнали очи над зацапаните с кафяво уста. Бали с храни, бурета с фурми и масло, осолена змиорка, пушен бедерин, консервирано овнешко и безброй още продукти, които трескаво предлагаха в замяна на бъчвите с келик. Жестока ирония можеше да се долови в жалката незаинтересованост на местните, показвана пред тези жизненоважни храни — повечето не изпитваха никаква охота за храна. Повечето умираха от глад, затънали в екстаза на саеманкелик, черното мастило на божията болка. Тайст Андий носеха бронята си. Носеха снаряжението си, за да се бият, да убиват. Нимандър нямаше нужда да поглежда назад, за да види преобразяването, изписано на лицата на тези, които вървяха зад него. На всички освен на едно. Усмивката на Скинтик бе изчезнала, но очите му все още блестяха трескаво. Кедевис, винаги рационална… сега лицето й беше маска на лудостта, красотата — изкривена в нещо ужасяващо. Ненанда, въпреки всичките му пози на свирепост, беше пребледнял като пепел, сякаш истината за царящата наоколо им страст го вгорчаваше с отровата си. Десра бе зачервена като в някакъв пристъп на възбуда. Само Аранта оставаше непроменена. Спокойна, с блеснали съсредоточени очи, чертите на лицето й — някак смекчени. Скинтик и Кедевис носеха Клип. Ненанда беше вдигнал на едното си рамо оръжията му, лъка с колчана, меча и оръжейния колан — всичко окачено на каишка, която можеше да пусне за миг, ако възникнеше нужда. Бяха се плъзгали покрай сгради, в които танцуваха поклонници, мятаха се измършавели ръце и крака, полюшваха се отпуснати кореми — вратите зееха, кепенците бяха отворени в нощта. Гласове стенеха в несвързан хор. Дори случайно извърналите се към Тайст Андий лица, докато те подминаваха призрачно, не се съживяваха, очите оставаха помръкнали, празни, невиждащи. Въздухът беше топъл, миришеше на гранясала сол от пресъхващото езеро, смесено с по-тежката воня на разлагащи се трупове. Стигнаха до централния площад. Беше празен. Самият олтар беше тъмен, сякаш безжизнен. Нимандър се разколеба. Трябваше да има наблюдатели. Пазачи. Щеше да е лудост да си помисли друго. Можеше ли да стигнат до олтара, преди някоя скрита тълпа да се втурне и да ги обкръжи? Едва ли. Не бяха видели повече Каллор, откакто бе закрачил сам към олтара предния ден. Ненанда вярваше, че старецът е мъртъв. Вярваше, че ще намерят тялото му, изстинало и побеляло, да лежи на плочестия под някъде вътре в сградата. Кой знае защо, Нимандър не мислеше, че това е вероятно. Скинтик зад него прошепна: — Е? Вече е почти утро, Нимандър. Какво ги очакваше? Имаше само един начин да се разбере. — Да тръгваме. Изведнъж, още с първите им стъпки на площада, въздухът сякаш се завихри, сгъстен и натежал. Нимандър усети, че трябва да се напрегне, за да преодолее напора му, нещо стегна гърлото, а след това и гърдите му. — Запалиха лайното — изсъска зад него Скинтик. — Замириса ли ти? Келикът… — Тихо. Петнайсет, вече — двайсет крачки. Тишина. Очите на Нимандър се спряха на входа към олтара. Стъпалата бяха лъснали от роса или нещо много по-лошо. Черните глифове сякаш запулсираха в очите му, сякаш цялата сграда дишаше. Усещаше нещо тъмно и гадно в жилите си, като мехури в кръвта или семена, жадни да избуят за живот. Усещаше, че всеки миг ще изгуби контрол. Чу задъхано дишане зад себе си — всички изпитваха същото, всички… — Зад нас — изръмжа Ненанда. От всички страни настъпваха тълпи, от всяка улица и вход, бавно, тъмни фигури запълваха площада. „Приличат на плашила, изтръгнали се от прътите си — Майката да ни благослови…“ Трийсет крачки, вече в центъра на площада. Всяка улица около тях вече е запушена… освен водещата към самото здание. — Вкарват ни в кошарата — изхриптя Кедевис. — Искат да влезем вътре. Нимандър погледна през рамо отпуснатото тяло на Клип. Главата му беше увиснала и косата му се влачеше по земята. Очите му бяха полуотворени. — Жив ли е още? — Едва диша — отвърна Кедевис. Прииждаха към тях с лъснали тъмни очи, със зейнали усти. Стотици. Ножове, брадви, вили и чукове в ръцете им. Единственият звук, който идваше откъм тях, беше тътренето на босите им крака. Само двайсет крачки още до стъпалата. Отдясно, отляво и зад тях поклонниците в предните редици започнаха да вдигат оръжията си, последваха ги другите след тях. — Скинтик — заговори Нимандър. — Взимаш Клип, сам. Аранта взима оръжията му. Десра, пази сестра си. Кедевис, Ненанда, пригответе се за ариергард — щом влезем вътре, задръжте ги на входа. Двама срещу хиляда или повече. Фанатици, безстрашни и безчувствени… — „Богове, полудели сме.“ Чу как два меча изсъскаха от ножниците. Звукът проряза въздуха и хладното желязо все едно докосна челото му, сепна го и го пробуди. Тълпата вече беше близо, надигна зверски рев. Нимандър стигна до първото стъпало. — Хайде! Втурнаха се нагоре. Скинтик мигновено се озова зад него, с Клип на гърба, стиснал го за едната китка и единия крак. След него Аранта — полетя като привидение нагоре по стъпалата. Десра бе по петите й. Ненанда и Кедевис, с гръб към тях и изпънали мечовете в готовност, бавно отстъпваха. Първите редици поклонници нададоха протяжен стон и се понесоха напред. Закънтя желязо, засъска и затрещя в плът и кости. Нимандър се хвърли напред през входа. Нямаше никаква светлина — всички факли в скобите по стените бяха изгасени, — но очите му успяха да пронижат сумрака тъкмо навреме, за да видят десетките втурнали се към него жреци. Нимандър извика предупредително, извади меча си… Глупците бяха човешки същества. Бяха полузаслепени в тъмното. Той замахна и видя как нечия глава се изтъркаля от раменете, тялото рухна. Обратният замах спря ръката, която забиваше кама в гърдите му. Мечът отсече китката и отрязаната ръка, все още стиснала оръжието, тупна в гърдите му, преди да падне. Нимандър изви върха на меча над тялото и промуши едноръкия вече жрец в гърлото. С периферното си зрение видя как тялото на Клип пада на пода, когато Скинтик освободи ръцете си, за да се защитава. В залата отекна болезненият съсък на острие, прорязващо плът, последвано от плисъка на кръв по каменните плочи. Нимандър посече друг нападащ жрец, върхът на меча се вряза между ребрата и прониза сърцето му. Докато падаше, жрецът се опита да задържи меча, но Нимандър изви и с дивашко дръпване го изтръгна. Нож изстърга в брънките на ризницата му под лявата ръка и той се дръпна встрани, приклекна, замахна и усети как мечът пробожда мека плът. Кисели стомашни сокове се изляха по острието и защипаха кокалчетата на пръстите му. Жрецът се преви над раната. Нимандър го изрита в пищяла, изпращяха кости. И щом мъжът пред него се свлече, връхлетя върху друг. Меч срещу кама не беше честен двубой. Щом нещастното същество падна по очи и изхлипа смъртно ранено, Нимандър с един замах изтръгна оръжието и се завъртя, за да посрещне следващия нападател. Нито един не беше останал на крака. Скинтик стоеше до него. Натика кървавия си още меч в ножницата на колана си, след това се наведе, за да вдигне Клип. Десра, с голо оръжие, от което капеше кръв, се засуети край Аранта, докато тя, непокътната, мина безшумно покрай тях, без да откъсва поглед от пищно украсените крила на вратата към някакъв величествен вход. След миг сестра й я последва. Откъм външните врати звуците на безумната битка продължаваха да ехтят. Човешки писъци се сливаха в дивашка какофония. Нимандър погледна назад и видя Кедевис и Ненанда: все още държаха портала, кръв и жлъчка се плискаше под ботушите им, лееше се надолу през пукнатините на плочите. Нимандър ги зяпна като хипнотизиран, докато сръгването на Скинтик не го сепна и не го измъкна от унеса. — Хайде — изхриптя дрезгаво Нимандър и продължи след Аранта. Десра чувстваше цялото си тяло изпълнено с живот. Дори сексът не можеше да се сравни с това усещане. Двайсет обезумели жреци се бяха нахвърлили върху тях, а тримата просто ги бяха посекли. Без да се задъхат дори — беше видяла как Нимандър изкла последните неколцина с такова безгрижно изящество, че можеше само да го гледа в почуда. О, той беше убеден, че е слаб в боравенето с меча, и може би наистина не можеше да се сравни с Ненанда или Кедевис. И все пак… „Бастион, децата ти не биваше да ни предизвикват. Изобщо не трябваше да ни тласкаш към това.“ „Видя ли какво направи сега.“ Забърза се след безмозъчната си сестра. На Скинтик му се искаше да заплаче, но беше достатъчно благоразумен, за да го затаи за по-късно, за онова последно залитане навън, в някое бъдещо място, когато с всичко това щеше да е свършено, когато всеки от тях щеше да може да се върне към нормалния, почти мирен живот. Никога не си беше падал по молитвите. Най-малкото към Майката Тъма, чието сърце беше жестоко, чието отричане бе като вечно кървяща рана за Тайст Андий. И все пак се помоли. Не на бог или богиня, нито на някоя незнайна сила, небрежно отдаваща дара на милостта. Не, Скинтик се помоли за _мир_. Свят на покой. Не знаеше дали съществува такъв свят, където и да било. Не знаеше дали такъв като него заслужава подобен свят. Раят беше за невинните. Заради което беше и щеше да си остане завинаги… празен. „И точно това го прави рай.“ При външните врати касапницата продължаваше. Кедевис видя, че Ненанда се усмихва, и ако имаше време, сигурно щеше да го зашлеви. Силно. Достатъчно силно, за да избие безумната радост от очите му. Нищо славно нямаше в това. Глупците продължаваха да прииждат, тъпчеха се едни други в отчаяната си жажда, а тя и Ненанда ги избиваха. О, битките при нелепо неравенство бяха нещо, с което бяха свикнали; нещо, с което се справяха адски добре. Това не можеше да е извор на гордост. Отчаяната защита изисква целесъобразност и почти нищо повече. А Тайст Андий, над всичко друго, бяха целесъобразен народ. Тъй че кръвта продължаваше да се лее, телата рухваха в нозете им, но прииждаха други, за да умрат. Уби двадесетия, а той не беше с нищо по-различен от деветнайсетия, с нищо по-различен от най-първия, там долу на стъпалата. Кръв като дъжд. Кръв като сълзи. Всичко това бе толкова безсмислено… Ненанда започна да се смее. Поклонниците промениха тактиката си. С дивашки викове се понесоха напред вкупом, с тези, които Ненанда и Кедевис бяха ранили смъртоносно, просто ги тласкаха напред, издъхващи, мятащи се щитове от плът и кости. Тълпата натисна и двамата Тайст Андий бяха принудени да отстъпят от прага… И нападащите се изляха вътре с победоносни крясъци. Смехът на Ненанда секна. Когато чу дивашките викове зад себе си, Нимандър беше до вътрешния вход. Обърна се и видя, че Ненанда и Кедевис отстъпват пред напора на обезумелите хора. — Скинтик! Братовчед му прехвърли тялото на Клип на раменете му, обърна си, извади отново меча си и се хвърли в човешката гмеж. Нимандър се олюля на прага. „Защо? Защо правим това? Носим Клип на Умиращия бог като проклето жертвоприношение. — Видя отпред Аранта и Десра да се доближават към другия край, където като че ли имаше друга зала. — Залата с олтара — където ни очаква той…“ — Спрете! Само Десра го погледна през рамо. Аранта продължи навътре. Вонята на горящия келик удари Нимандър в носа и той залитна, докато крачеше напред под опуснатото, теглещо надолу бреме на изпадналия в несвяст Клип. Грубите глифове се звереха по стените от двете страни. Изпъкналите бюстове на някое старо, отдавна забравено божество откриваха разбити лица, олющени или натрошени от скорошния погром. Самотни очи се взираха надолу. Полуразтворени уста зееха в криви шутовски усмивки. Една след друга. Разтреперан, Нимандър с усилие продължи напред. Десра закрачи след Аранта. Глифовете заплакаха и изведнъж той усети, че сякаш самото време се разпадна. Внезапно го порази слепота, ужасните звуци от боя отзад заглъхнаха, все едно се отдръпнаха далече-далече, и остана само бързеят на кръвта, бурята в главата му. През която, смътно в началото, а след това все по-осезаемо, го достигна детски глас. Пееше тихо. Сиърдоминът излезе от Нощ и примижа, заслепен от утринния блясък. Над гробната могила се виждаха струпани облаци, като небесна смет. Дъждът се сипеше косо над изкуствения хълм. Забърза напред с тълвара в ръка, ботушите му се хлъзгаха по кората засъхнала сол над разкаляната пътека. Беше излязла навън, сама. Спинок Дурав — единственият приятел, който му беше останал — бе изповядал любовта си към нея. Но не беше разбрал… да, тя щеше да откаже помощта му. Само че този отказ трябваше да бъде отхвърлен. Трябваше да е схванал това. Богове на бездната, това не беше битка на сиърдомина. _Тя_ не беше неговата битка. И все пак се чувстваше въвлечен. Нещо го теглеше напред, смразен от страх и пламнал от ужас, и всичко, което виждаше наоколо, сякаш му крещеше с подробностите си, сякаш най-баналните истини можеха да парят, да щипят като киселина в очите му. Разровени коловози и счупени оси, парчета грънци и локви мътна вода, оголени клони като букаи в пръстта — всеки детайл с жестока неумолимост притегляше вниманието му. „Ние сме това, което е — крещяха сякаш всички неща, — ние сме всичко, което е! Ние сме…“ Не беше негова битка, но Спинок не беше разбрал. Той беше Тайст Андий. Беше вековно същество и можеше да се заеме по-късно с онова, което се избегнеше днес — десетилетия, векове, _хилядолетия_ по-късно. В техните очи нищо не се променяше. Нищо _не можеше_ да се промени. Бяха пропаднал народ. Мечтата да се възвисят отново беше изтляла на прах. Беше излязла навън. Сама. Навън, където заговорниците крачеха наперено под дневната светлина и крояха да върнат страданието. Където оскърбяваха светилището на един безразличен бог. Навярно вече се беше върнала при своите — ако това се окажеше истината, то Спинок Дурав заслужаваше да я чуе. В крайпътния изкоп на няколко крачки напред пробяга плъх. Беше стигнал до мръсотията на лагера, вонята бе толкова силна, че и дъждът не можеше да я отмие. Щяха ли да го предизвикат? Надяваше се. Ако заговорниците се криеха, щеше да се затрудни с изкореняването им. А ако _тя_ решеше да се крие, е, щеше да се наложи да прерови всяка съборетина и колиба, всяка намокрена шатра и ръждясал фургон. От дърветата по склона срещу стана се понесе птича песен. Звукът бе смайващо чист. Струи дим се виеха от овлажнелите от дъжда огнища, всяка струя — плътна като змия в очите на сиърдомина. Осъзна, че влиза в гнездото им. „Но, Спинок, ти не си длъжен да правиш това, не си длъжен дори да знаеш за това. Това е работа на хората и ако тя го иска, да, ще я измъкна от това. Ще ти я върна. Човек може да бъде спасен и това би трябвало да е достатъчно.“ Зачуди се дали Избавителя изобщо вижда нещата по този начин. Поема една душа в прегръдката си, докато хиляда други продължават да гледат с копнеж… но не, той не избираше, не предпочиташе един пред друг. Той приемаше всички. Осъзна, че му е все едно. Този бог не беше за него. За него избавлението никога не бе причината да коленичи пред тази могила. „Бях самотен. Мислех, че и с него може да е така. Проклета да си, Върховна жрице, защо просто не ме остави на мира?“ „Не е моя тази гадост.“ „Спинок, дължиш ми, но никога няма да го разбереш. Нищо няма да кажа — нека този дъжд измие кръвта от ръцете ми…“ Беше започнал този поход полупиян, но от онова замайване не бе останало нищо. Сега всичко гореше. Стигна до склона на главната улица на стана и започна изкачването. Дъждът беше ситен като мъгла. Рядката кал поддаваше под ботушите му при всяка стъпка. Стигна до билото приведен напред и задъхан. Изправи се и нещо блесна пред очите му. Пукот взриви главата му, а след това… нищо. Градитан стоеше над проснатото тяло на сиърдомина, зяпнал премазаното окървавено лице. Монкрат се приближи и приклекна до тялото. — Жив е. Ще се удави в собствената си кръв, ако не го обърна, Урдо. Каква е волята ти? — Обърни го, да. Искам го жив, поне засега. Вземи му оръжията, вържи му ръцете и краката и го извлечи до Свещената шатра. Градитан облиза устни и усети спарения вкус на изсъхнал келик. Жаден беше за още — пресен, горчиво-сладък, но умът му трябваше свеж. Остър, буден, съзнаващ всичко. Щом Монкрат се разпореди на двама от своите урдомани да се погрижат за сиърдомина, Градитан се отправи към Свещената шатра. Свято място, да. Но само временно. Скоро щеше да има самата могила. Могилата и невежото богче в нея. Доскорошните поклонници на Избавителя коленичеха на пътя му. Някои стенеха в утайката на снощния танц. Други се взираха облещени в калта пред коленете си, с клюмнали глави, кафява лига капеше от зяпналите им уста. Можеше да прилича на поквара, но подобни грешни представи не занимаваха Градитан. Умиращия бог беше по-важен от Черен Корал и мрачните му господари. По-важен от Избавителя и жалкия му култ. Песента на Умиращия бог беше песен на болката, а не беше ли болката проклятието на смъртните? Беше чувал за друг култ, чужд, посветен на някой си, наречен Сакатия бог. „Може би има тенденция“, подхвърлил беше Монкрат тази заран. Нещо светотатствено имаше в това наблюдение и Градитан си напомни, че ще се наложи да заповяда да пребият мага. Но все още не. Монкрат му трябваше, поне засега. Влезе в Святата шатра. Да, тя още танцуваше. Вече се гърчеше на пръстения под, твърде изтощена да стои права, но чувствените движения все още бяха достатъчно силни, за да накарат Градитан да затаи дъх. Вече беше без значение, че е била Дете на Мъртвото семе. Никой не можеше да избира родителите си в края на краищата. Освен това тя вече бе осиновена. От Умиращия бог, от благословената болка и екстаза, който тя носеше. Нека продължи да танцува, да, докато портата не зейне отворена. Градитан вдигна глава и подуши — о, кръвта бе пролята, жертвоприношението идваше на прага. „Близо е вече.“ Умиращия бог кървеше. Смъртните поклонници пиеха тази кръв. Изливаха я преобразена, за да може Умиращия бог отново да я попие в себе си. Това бе тайната истина зад всяко кръвно приношение. Богът даваше, а смъртният връщаше. Всичко останало… Само пищни одежди и нищо повече от теологична мътилка. „Мрете, далечни мои приятели. Мрете на тълпи. Вече сме близо.“ — Ти умираш. Сиърдоминът отвори очи. Отгоре в него се взираше непознато лице. — Мозъкът ти кърви, Сегда Травос. Решили са да те насилят. Да те изтезават с ужасни гледки — онзи Урдо, наречен Градитан, вярва, че си предател. Иска да страдаш, но ти ще му откажеш това удоволствие, защото умираш. — Кой… какво… — Аз съм Итковиан. Аз съм Избавителя. — А… Извинявай. Мъжът над него се усмихна и сиърдоминът видя, че усмивката подобава на тези нежни черти, на тези добри очи. Такова състрадание беше… „Грешно.“ — Може би така изглежда, но ти си силен — духът ти е много силен, Сегда Травос. Вярваш, че съм лишен от искрено състрадание. Вярваш, че прегръщам страданието от егоизъм, за да утоля глад, от пристрастеност. — Мекият поглед на Итковиан се отмести. — Може би си прав. Сиърдоминът бавно се надигна. Видя над себе си небесен купол, обсипан сякаш с милиони и милиони звезди, плътен рой от звезди, който воюваше за всяко пространство, тъй щото всяко късче и петънце мрак изглеждаше присвито и отстъпващо. Главата му се замая от гледката и го принуди да наведе очи. И разбра, че е коленичил върху монети. Мед, калай, месинг, малко пръски сребро, още по-малко — злато. Тук-там проблясваха скъпоценни камъчета. — Ние сме в твоята могила — промълви той с благоговеен шепот. — Да? Сиърдоминът стрелна бога с бърз поглед. — Не си знаел… — Нужно ли е знанието, Сегда Травос? — Не се наричам вече така. Сегда Травос е мъртъв. Аз съм просто сиърдомин. — Воин-жрец на Панионския пророк. Виждам в теб воина, но не жреца. — Май не съм и воин много вече — отбеляза сиърдоминът. — Идвах, за да я спася. — А сега, приятелю, трябва да се биеш с нея. — Какво?! Итковиан посочи. Сиърдоминът се извъртя, както беше на колене. Надигаше се буря, просмукваше се в купола от жертвени дарове и той видя как чернилката започна да поглъща блесналите звезди, да ги удавя една след друга. Под свирепите кипнали облаци се виждаше фигура. Танцуваща. И с всеки неистов замах на едната ръка нагоре се завихряше катраненочерна сила и се вливаше в нарастващия буреносен облак. Изглеждаше на над хиляда крачки, но с всеки миг ставаше все по-голяма. Вече можеше да види устата й, зейнала като яма, от която бликаше черна жлъч, изливаше се и се плискаше, докато тя се въртеше във вихъра на безумния танц. „Салинд. Богове, какво е станало с тебе?“ — Тя ме иска — каза Итковиан. — Това е копнежът й, разбираш ли. — Копнежът й? — Да. За отговори. От какво повече може да се бои един бог, освен от смъртен, настояващ за отговори? — Отпрати я! — Не мога. Е, воине, ще ме защитиш ли? — Не мога да се бия с това! — Тогава с мен е свършено, приятелю. Салинд се приближи и сякаш изгуби фокус в очите на сиърдомина — крайниците й се сляха с въздуха, тялото й се замъгляваше от една поза в друга. Ръцете й сякаш се умножиха и във всяка, видя той, държеше оръжие. Зацапано с кръв желязо, тежки тояги с полепнали по тях развяващи се кичури коса, ками от обсидиан, коси от пурпурен бронз. Очите й над зацапаната плачеща уста блестяха с безумен пламък. — Избавителю — прошепна сиърдоминът. — Да? — Отговори ми на един въпрос. Моля те. — Питай. Той се обърна към бога. — _Достоен ли си за това?_ — Дали съм достоен за жертвата, която трябва да направиш? Не, не мисля. — Няма да се молиш да те спася? Итковиан се усмихна. — Ти ще го направиш ли? „Не. Никога не съм го правил.“ Изправи се и видя, че тълварът е останал в ръката му. Надигна оръжието и изгледа накриво Салинд. „Мога ли да се опълча на копнежа й? Мога ли да устоя срещу това?“ — Ако не беше твоята смиреност, Избавителю, щях да си отида. Ако не беше твоята… несигурност, съмненията ти, _човечността_ ти. И без да дочака отговор от бога, излезе на пътя й. Внезапното затишие, възцарило се в Ожулената кръчма, най-сетне проникна в пиянската мъгла, обзела Спинок Дурав. Той примигна, кривна глава и разбра, че е вдигнал поглед към своя господар. — Време е, приятелю. — Отпращаш ли ме вече? — попита Спинок. — Да. Отпращам те. Време е. Спинок Дурав се изправи и залитна. Лицето му беше изтръпнало. Гадно място беше светът и не искаше да те пусне. Пое си дълбоко дъх. — Молбата ми те наранява. Защо? Можеше да му го каже тогава. Можеше да заговори за необикновения дар на любовта. Към човешка жена. Можеше да каже на Аномандър Рейк за своя провал и с това да събуди Сина на Тъмата за злочестата му участ. Ако бе сторил всичко това, Аномандър Рейк щеше да отпусне ръката си на рамото му и щеше да каже: „Тогава трябва да останеш, приятелю. Заради любовта, трябва да останеш — иди при нея, веднага. Веднага, Спинок Дурав. Това е последният достижим за нас дар. Последният. Нима наистина вярваше, че ще се противопоставя на това? Че ще реша, че моята нужда е по-голяма?“ „Мислеше ли, че бих могъл да направя такова нещо, когато идвам при теб тук и сега, заради собствената си любов? Към теб? Към нашия народ?“ „Иди при нея, Спинок Дурав. Иди.“ Но Спинок Дурав не каза нищо. Само се поклони пред господаря си. — Ще направя каквото ме молиш. А Аномандър Рейк рече: — Нищо лошо няма, ако се провалиш, приятелю. Не искам невъзможното от теб. Не плачи в този миг. Заради мен, Спинок Дурав, намери усмивка, която да възвести края. Сбогом. Избиването като че ли нямаше край. Дясната ръка на Скинтик го болеше, мускулите бяха станали безжизнени и натежали, а те продължаваха да прииждат — лица, изкривени, нетърпеливи и отчаяни, с изражения, огънати около смъртоносните рани, сякаш острото желязо беше блажено докосване, прещедър дар. Той стоеше между Кедевис и Ненанда и тримата вече бяха изтласкани до втората двукрила врата. Телата лежаха струпани на грамади, изпълнили всяко пространство на пода на залата, а кръвта и телесните течности се изливаха на гъсти лепкави локви. Стените от всички страни бяха оплискани високо. Виждаше дневната светлина зад външните врати — утрото се беше проточило. Но откъм прохода зад тях… нямаше нищо. Всички ли бяха измрели там? Излели кръвта си на каменния олтар? Или се бяха озовали в клопка, или се бяха изгубили без отговори — беше ли Клип мъртъв вече, или го бяха предали в ръцете на Умиращия бог? Нападателите бяха притеснени — твърде много трупове — и много от тях вече пълзяха или просто се хлъзгаха в обхвата на оръжията им. — Нещо не е наред — изпъшка Кедевис. — Скинтик — върви — вече можем да ги задържим двамата. Върви… разбери дали… „Дали си губим времето. Разбирам.“ Той отстъпи назад, едното му рамо се блъсна в рамката на входа. Завъртя се, тръгна по коридора. Когато ужасът се развилнееше на света, сякаш всяка гадна истина се разголваше. Житейската борба винаги завършваше с провал. Никоя победа не беше чиста. Триумфът беше утешаваща лъжа и винаги се оказваше ефимерен, кух и краткотраен. Това обсебваше духа, когато се изправиш лице в лице срещу ужаса. А толкова малко го разбираха. Толкова малко… Крачеше през мръсния дим, усети как сърцето му забави пулса си, биеше все по-мудно, като гаснещия му дъх. „Какво… какво става?“ Слепота. Тишина и край на всякакво движение. Скинтик се помъчи да продължи напред и осъзна, че стремежът е празен, щом е лишен от воля, а щом нямаше сила, самата воля се оказваше самонадеяност. Глифове се стичаха като черен дъжд по лицето му, по врата и дланите му, изливаха се горещи като кръв. Продължаваше да се бори някак, напред и напред, стъпка след стъпка, тялото му се влачеше зад него като полумъртво, като бреме, като нещо, заслужаващо да бъде забравено. Искаше му се да се изтръгне от него, макар да разбираше, че плътта му е единственото, което все още го пази жив — но въпреки всичко копнееше за разпад, и този копнеж ставаше все по-отчаян. „Почакай. Не така виждам аз света. Това не е играта, която избирам да играя — няма да повярвам в това жалко… поражение.“ „Това предлага келикът. Кръвта на Умиращия бог дава спасение — от всичко, което е важно. Поканата е тъй изкусителна, обещанието — така омайващо.“ „Танцувайте! Целият свят около вас гние! Танцувайте! Отрова в устите ви и отрова извън устите ви. Танцувайте, проклети да сте, в прахта на своите сънища. Взирал съм се в очите ви и съм видял, че сте нищо. Празни.“ „Богове, каква изкусителна подкана!“ Осъзнаването го отрезви, рязко като пестник в лицето. Видя, че лежи на плочките в коридора, вътрешната врата беше само на ръка разстояние от него. В залата зад нея като гъст дим се виеше мрак, като буря, пленена под сводестия таван. Чу пеене — тихо, с глас на дете. Не можа да види Нимандър, нито Десра или Аранта. Тялото на Клип лежеше проснато няма и на пет крачки по-навътре, с обърнато нагоре лице, с отворени очи, оцъклени и невиждащи. Разтреперан и останал без сили, Скинтик залази напред. В мига, в който нахлу в олтарната зала, Нимандър усети, че нещо се разкъса, все едно че скача в изпъната завеса от прозрачен тюл. От кипящата буря, от която се беше гмурнал, изведнъж се озова сред внезапен покой, мека светлина и нежен топъл полъх във въздуха. Първата му стъпка изхрущя върху нещо издуто, което се изви под тежестта му. Погледна надолу и видя малка кукла от сплетени треви и клонки. А наоколо по целия под имаше разпръснати още и още такива фигурки. Някои от ивица плат, други усукани с върви, от дърво и изпечена глина. Повечето бяха счупени — без ръце, крака или без глави. Други висяха от голия нисък таван, разкривени на кожените клупове, с извити назад глави, от които капеше тъмна течност. Безсловесното пеене тук беше по-силно, изливаше се сякаш от всички посоки. Нимандър не можеше да види никакви стени — само под и таван, простиращи се до безкрай в безформена белота. И кукли, хиляди кукли. На пода, провиснали от тавана. — Покажи се — изръмжа Нимандър. Пеенето секна. — Покажи ми се. — Ако ги стиснеш — проговори гласът — на жена или на момченце, — текат. Изстисках ги всичките. Докато не се счупиха. — Последва мълчание, след това тиха въздишка. — Нищо не става от тях. Нимандър не знаеше накъде да гледа — изтерзаните привидения, увиснали пред него, вече го изпълваха с ужас, след като видя приликата им с плашилата по полята извън Бастион. „Те са същите. Не бяха насадените редове, нищо, което да дава жътва. Били са… версии.“ — Да. Провалят се една след друга. Не е честно. Как го направи? — Какво си ти? — попита Нимандър. Гласът продължи лукаво: — На дъното на Бездната — да, _има_ дъно — богове и богини, духове и ясновидци, следовници и пророци, герои и княгини, и князе — _сметта_ на битието. Можеш да си играеш тук. Аз си играх. Искаш ли и ти? Искаш ли и ти да си играеш тук? — Не. — Всички са сломени. Счупени. По-прекършени от мен. — Наричат те Умиращия бог. — Всички богове умират. — Но ти не си бог, нали? — На дъното, долу, никога не си гладен. Дали съм бог ли? Трябва да съм. Не виждаш ли? Толкова много от тях изядох. Толкова много части, късчета. Силата им — нея имам предвид. Тялото ми няма нужда от храна. Не му трябва. В смисъл, да, честно е да се каже така. Толкова е честно да се каже така. Първо го срещнах него на дъното — той избухваше, така ми каза, а бях пътувал толкова далече… толкова далече. — Твоите поклонници… — Повечето са мъртви. Други пият. Цялата тази кръв, достатъчно, за да стане река, а течението може да ме отнесе оттук, може да ме върне. По целия път обратно. Да я накара _да плати за онова, което направи_! Беше дошъл от хаоса. Не беше чудно, че беше обезумял. — Покажи се. — Машината беше счупена, но аз не го знаех. Яхнал я бях, нагоре и все нагоре. Но после нещо се случи. Злополука. Падахме дълго. Бяхме ужасно разбити, и двамата. Когато ме извлякоха навън. Сега трябва да направя нова версия, точно както каза ти. А ти ми донесе такава. Ще свърши работа. Не съм глух за мислите й. Разбирам хаоса й, болките й, предателствата. Разбирам дори арогантността й. Ще свърши работа, ще свърши. — Няма да го имаш — каза Нимандър. — Пусни го. — От тези никой не свърши работа. Всичката сила просто изтича. Той как го направи? „Една от тези кукли. Той е една от тези кукли. Крие се в множеството.“ Гласът отново запя. Безсловесно. Нимандър извади меча си. — Какво правиш? Желязното острие посече най-близките фигури. Срязани нишки, отсечени крайници, слама и трева се разпиляха из въздуха. Уплашен крясък, а след него: — Искаш да ме _намериш_ ли? Колко векове ще трябва да похабиш? — Колкото потрябва — отвърна Нимандър, пристъпи напред и размаха меча отново. Разпиля се дърво и глинени чирепи. Петата му стъпка нова фигура на пода. — Ще съм се махнал много преди това. Реката от кръв, която ми осигурихте, е моят изход. Отивам далече! Не можеш да я видиш, нали? Портата, която ми отвори тук. Не можеш дори да я видиш. Нимандър унищожи още няколко кукли. — Няма да ме намериш! Няма! Салинд връхлетя върху сиърдомина сред вихър от бляскащи оръжия. Той отбиваше всеки удар с тълвара си и всеки удар изтътваше в ръката му, пронизваше с ужасна болка костите му. Залиташе назад под напора. Три стъпки, пет, десет. Сякаш можеше само да се защитава. А знаеше, че и това не може да продължи дълго. Избавителя искаше да устои на това?! Продължи да се бори отчаяно. Тя стенеше — тих звук, изпълнен с копнеж. Звук, изпълнен с настойчива _потребност_. Глави на боздугани биеха в оръжието му и остриета на мечове, дръжки на копия, млатила, ками и коси — шест чифта ръце замахваха срещу него. Ударите разтърсваха тялото му. Не можеше да удържи. Не можеше да… Острие на брадва се вряза в лявото му рамо, закриви нагоре и го порази в скулата. Усети как костта и очната кухина се огънаха навътре. Заслепен, сиърдоминът се олюля в отчаян опит за контраатака, тълварът замахна широко. Острието се впи в дърво и го разцепи. Нещо го удари високо в гърдите, ключицата му изпращя. Десницата му се отпусна безжизнено и той хвана меча с другата ръка. Кръв потече по рамото му, губеше цялата си сила. Ново острие го посече и той залитна, след това падна по гръб. Салинд пристъпи напред и се изправи над него. И той се взря в тъмните й блеснали очи. След миг Нимандър сниши меча си. Умиращия бог беше прав — всичко това беше безсмислено. — Покажи се, проклет страхливец! Аранта изведнъж се озова до него и промълви: — Трябва да бъде призован. — Очакваш да ни каже името си? Умиращия бог заговори: — Кой е тук? _Кой е тук?_ — Аз. Тази, която ще те призове — отвърна Аранта. — Ти не ме познаваш. Не може да ме познаваш! — Знам пътя ти — отвърна тя. — Зная, че си говорил с Хеърлок, на дъното на Бездната. И си си въобразил, че можеш да направиш същото, че можеш да си направиш тяло. От дърво, от трева и глина… — Ти не ме познаваш!!! — Тя те захвърли — каза Аранта. — Нали? Къса от теб, който бе останал. Омърсено подобие на дете, захвърлено и изоставено. — Не може да знаеш това… ти не беше там! Аранта се намръщи. — Да, не бях. Но все пак… земята потръпна. Деца се пробудиха. Потребността беше огромна. Ти беше част от нея… която тя не поиска. — _Тя ще плати! А за тебе — вече те знам — е много късно!_ Аранта въздъхна. — Съпруже, Кръвно заклет на Найтчил — зареди тя монотонно, — дете на Теломен Тартено Тоблакай, Белурдан Трошача на черепи, призовавам те. — Изпъна ръката си и в този миг нещо плесна в дланта й. От свитата й длан провисна очукана смачкана кукла, едната й ръка бе откъсната, двата крака — счупени в коленете; лицето едва различимо, опърлено сякаш от огън. Аранта се обърна към Нимандър. — Ето го твоя Умиращ бог. Сцената наоколо започна да се размива, да се разсипва. — Той не говори — каза Нимандър, гледаше осакатената кукла. — Не говори. Любопитно. — Сигурна ли си, че си го хванала, Аранта? Тя го погледна в очите и сви рамене. — Какво искаше да каже той с това, че те е _познал_? И как… как разбра името му? Тя примига, после погледна намръщено куклата, която още висеше в протегнатата й ръка. И прошепна: — Нимандър… толкова много кръв… Скинтик се добра до Клип, придърпа го към себе си. Вгледа се в лицето му, в зяпналите очи и видя, че в тях припламва живец. — Клип? Воинът измести погледа си, помъчи се да го фокусира и се намръщи. Думите излязоха от гърлото му като грозен грак. — Проклятие. Какво искаш? Шум, стъпки и Нимандър се озова до тях, коленичи от другата страна на Клип. — Изглежда, успяхме. — Как? — Не знам, Скин. Точно сега не знам нищо. Скинтик зърна Аранта, застанала до един масивен каменен блок — олтара. Държеше нещо като кукла. — Къде е Десра? — попита той изведнъж и се огледа. — Ето ме. Мръсният дим се разнасяше. Скинтик се надигна и примижа по посока на гласа. В стената зад олтара, вляво, почти скрита между колоните, имаше тясна врата, от която току-що се бе появила Десра. Цялата беше плувнала в кръв, но по стойката й личеше, че не е нейната. — Някакъв Висш жрец, предполагам — заговори тя. — Опита се да защити един труп, или поне го помислих за труп. — Замълча, след това плю на пода. — Овързан като онези плашила, но частите на тялото… всичко беше не както трябва, пришито… — Умиращия бог пращаше видения — каза Аранта. — На каквото поиска. Сбъркани. Но вкусът на изтичащото беше сладък. От коридора дойдоха Кедевис и Ненанда. Лицата им бяха изнурени, погледите — мъртви. — Мисля, че избихме всички — заговори Кедевис. — Или останалите избягаха. Това не беше битка — беше клане. Никакъв смисъл… — Кръв. — Нимандър погледна със смътно подозрение все още лежащия в краката му Клип. — Върна ли се при нас? Клип вдигна към него свъсения си поглед. — Къде сме? — В град Бастион. Последва странна, тягостна тишина, но Скинтик можеше да я разбере. „Пробуждането на ужаса ни. Той се утаява, втвърдява се, образува кожа — нещо безжизнено, гладко. Чакаме го да свърши всичко това, за да може отново да поеме бремето ни.“ „И тогава си отиваме.“ — Още ни чака дълъг път — каза Нимандър и се изправи. В очите на Скинтик неговият родственик — и приятел — изглеждаше състарен, опустошен. Другите не бяха по-добре. Никой от тях не беше искал това. А стореното тук… всичко беше заради Клип. — Кръв — промълви Клип, бавно се изправи и ги огледа навъсено. — Вижте се. В името на Майката Тъма, готов съм да се закълна, че сте се търкаляли в ямите за смет на някоя кланица. Вървете да се почистите или няма да се радвате на компанията ми задълго. — Замълча, сърдитият му поглед се втвърди в нещо още по-жестоко. — Надушвам убийство. Човешките култове са жалки неща. Отсега нататък ми спестете страстта си да убивате невинни. Не бих желал да ми се напомнят престъпленията, които сте извършили в името на Сина на Тъмата. Да — добави Клип и се озъби, — той ще трябва да отговаря за толкова много неща. Стоеше над него, оръжията се въртяха и вихреха. Сиърдоминът я гледаше с едното си останало око и очакваше края на всичко това, край, за който само смътно съжаляваше. Провалът, неговият провал, да, който заслужаваше малко съжаление. Но пък наистина ли беше вярвал, че може да спре това привидение? „Той каза, че умирам.“ „Умирам отново.“ Изведнъж тя спря. С помръкнали очи, с отпуснати ръце, сякаш танцът се беше изтанцувал от нея и кръжеше сега някъде невидим. Взря се в него, без да го разпознае, а след това се обърна. Чу я как се затътри бавно натам, откъдето бе дошла. — Достатъчно дълго продължи това. Сиърдоминът извърна глава. Избавителя бе застанал наблизо. Не беше едър мъж. С нищо не впечатляваше особено. Корав, разбира се, което издаваше професията му на войник, но иначе невзрачен. — Какво те направи това, което си? — попита той, или се опита поне — устата му се напълни с кръв, която излизаше на пяна с всяка дума. Избавителя все пак го разбра. — Не знам. Може би всички притежаваме амбиция, а с нея — и образ за самите себе си, величествен и претенциозен, но накрая тези неща се оказват празни. — След това се усмихна. — Не помня да съм бил такъв човек. — Тя защо си тръгна, Избавителю? Отговорът се забави. — Ти получи помощ, мисля. И не, не знам какво ще последва от това. Можеш ли да почакаш? Може би ще ми потрябваш отново. Сиърдоминът се усмихна с усилие. — Така? — Не мога да те изцеря. Но не мисля, че ще… свършиш. Душата ти е силна. Може ли да седна до теб? Отдавна не съм имал някой, на когото да говоря. „Защо не? Тук съм. Ранен съм, но няма никаква болка.“ — Докато мога да слушам, ще имаш някой, на когото да говориш. А Избавителя извърна очи, за да не види сиърдоминът сълзите му. — Той не успя — каза Монкрат и се изправи. Градитан погледна с яд безжизненото тяло на сиърдомина. — А бяхме толкова близо. Не разбирам какво стана. Изобщо не разбирам. Извърна се и погледна Върховната жрица, която бе коленичила на калния под на шатрата. Лицето й беше отпуснато, от устата й течеше черна слюнка. — Тя го изчерпа. Твърде бързо, твърде припряно според мен. Цялата тази похабена кръв… Монкрат се покашля. — Виденията… — Нищо няма вече — сряза го Градитан. — Намери още келик. При тези думи главата на Салинд се вдигна, внезапна жажда припламна в очите й. Видял това, Градитан се изсмя. — А, виж я как го почита вече. Край на всички съмнения. Един ден _всички_ ще са като нея, Монкрат. Спасени. Монкрат сякаш се поколеба. Градитан се обърна и се изплю върху бледото вцепенено лице на сиърдомина. — Дори и ти, Монкрат. Дори и ти. — Нима ще поискаш да предам дарбите си на маг, Урдо? — Все още не. Но да, един ден ще го направиш. Без съжаления. Монкрат тръгна да подири ново буре келик. Градитан отиде при Салинд, наведе се и изтри слюнката от устните й. — Ще танцуваме, двамата с теб. Жадуваш ли го? Видя отговора в очите й. Високо на върха на кулата, в мига, в който Силана се размърда и студените очи се приковаха в поклонническия лагер, отвъд булото на Нощ, Аномандър Рейк се пресегна, за да я усмири с най-нежната милувка. — Не сега, обич моя. Скоро. Ще разбереш. Огромният дракон се отпусна отново, очите се притвориха до тънки цепки. Дланта на Сина на Тъмата остана отпусната на люспестия врат. — Не се бой. Следващия път няма да те задържа. Долови със сетивата си отпътуването на Спинок Дурав с малък бърз кораб към Ортнал, отвъд Нощна вода. Може би пътуването щеше да му се отрази добре, разстоянието щеше да отдели воина от онова, което го терзаеше. И долови също така приближаването на Ендест Силан по речния бряг. Идваше неговият прастар приятел, пред когото стоеше още една задача. Най-трудната. Но и времената бяха трудни, напомни си той. И Аномандър Рейк остави Силана сама под вечната Тъма. Каллор крачеше по един пуст път на северозапад от Бастион. Нищо ценно не бе намерил в Бастион. Жалката останка от един от любовниците на Найтчил, спомен за проклятия, изречени толкова отдавна, напомняне как времето изкривява всичко, като въже, усукано и стегнато на все по-здрави възли. Докато всичко, което е трябвало да е право, вече е заплетена, безполезна бъркотия. Напред го очакваше трон. Нов трон, който той заслужаваше. Вярваше, че той се оформя, че се превръща в нещо истински плътно, веществено. Груба сила, кипнала с неизпълнено обещание. Но появата на трона не беше единственото, което го очакваше, и това поне той знаеше много добре. Сбиране, да, поредната объркана точка на пресичане, когато силите се сливат, когато изведнъж се пресекат непредвидени пътеки. Когато цялото съществувание може да се промени в един миг, в самотното посичане на меч, в изречена дума или в дума, останала неизречена. Трябваше да е там. В самия разгар. Такива неща го държаха в движение в края на краищата. Такива неща правеха живота да си струва да го живееш. „Аз съм Върховният крал на провалите, нали? Кой друг заслужава Прекършения трон? Кой друг олицетворява нещастието на Сакатия бог? Не, той ще е мой, а колкото до всичко останало — ще видим, нали?“ Продължаваше да върви напред, отново сам. Доволен, че му бе напомнено — както докато пътуваше в компанията на онези жалки Тайст Андий, — че светът гъмжи от идиоти. Безмозъчни, спъващи се, тромави с глупавите си уверености и убеждения. Може би този път щеше да мине без империи. Този път, да, щеше да съкруши всичко, докато всички окаяни смъртни не запълзят в пръстта и не се счепкат за личинки и корени. Нямаше ли това да е най-съвършеното царство? „Да, и какво по-добро доказателство за правото ми да претендирам за този трон? Каллор единствен обръща гръб на цивилизацията. Гледай, Паднали боже, и ме виж, застанал пред теб. Аз и никой друг.“ „Заклевам се да срина всичко. Всяка тухла. А светът може да гледа, с благоговение и почуда. Самите богове ще зяпнат изумени, смаяни, съкрушени и объркани. Ще ме проклинате да падам всеки път, нали? Но аз ще създам място, където не е възможно никакво падане. Ще надвия това проклятие, най-сетне ще го победя.“ „Чуваш ли ме, К’рул?“ „Все едно, ще видиш каквото има да се види, много скоро.“ Времената наистина бяха славни, реши той. Трета книга Да умреш в сега Изтласкай го до следващия миг, сега недей да мислиш, спести си го за по-натам, когато ще покаже мисълта негодния си лик когато вече ще е много късно и грижата ще е прахосана във бяга жалък за укритие. Изтласкай го в онази кухина, за да смири терзаещото си присъствие и всеки акт почтен да губи смисъл, и всички доводи логични да заглушат вика ти. Изтласкай го във ямата дълбока не искаш и да знаеш когато се прекърши и изпиташ жестокото напомняне че всичко що могъл си ти да сториш е вече минало. Проклятие! Изтласкай го далеч във ъгъла, безсмислено е, тъй че скръбта спести ми не ти хареса тъй високата цена — най-кървавата рана — когато търсеше единствено наслада до сетните си дни. Изтласкай го, докато то на тласъка отвърне, извикай в потрес, викай, не ти е хрумвало, не си помислял никога какво ще причини отдръпването. Сега страха си изплачи в неверие и свършено е, мъртво е. Изтласкай се напред, очите издери на ближните не чака никакво наследство децата ти блестящи убито е, убито е и мъртво бъдещето, храна за свята слава. Светът е свършил. Свършил. Предсмъртна изповед на Силбан Силбан от Ейрън 13. Видяхме го да идва — левга или повече. Залиташе под тежестта на бремето в ръцете си. Помислихме, че е с корона, но щом се доближи, венецът се оказа змийска кожа, опашката захапала. Разсмяхме се и пихме, като падна, извикахме с възторг, когато стана с прелестно изящество. Замлъкнахме, когато доближи, с очите си видяхме и че бремето е непокътнато. Застинахме пред облекчената усмивка, а той ни каза: този нов и лъчезарен свят, открит от него е вече наш. Смълчани гледахме — всевишни богове — омаяни от незаслужените дарове, докато вадехме ножовете. И режехме във дръзката си гордост димящи кървави парчета, деляхме капещата плячка и до насита ядохме. Видяхме, че заплака, щом нищо не остана, назад отстъпи, скръбен и отчаян, ръце отпуснал. Но вълците превръщат в мърша всеки свят, отвърнахме, разкрили своя нрав със цялата невинност и прогласихме с жар смирената си чистота. Но той не чу, обърнал вече гръб, докато ставаше горчив вкусът и плъзваше коварната отрова. Видяхме го да си отива — левга или повече. Самотните му крачки. Раздялата му скръбна с добротата ни. Щастливото избиване на нас, безумците. Ухапаните от змия, до смърт. Сетните дни на нашето наследство Фишер кел Тат Грамадните пружини изтрещяха, за да убият главоломния сблъсък. После, докато огромното возило залиташе, Грънтъл за миг зърна как един от братята Боул, изтървал ръкохватките, се превъртя в песъчливия въздух, ръцете се размахаха, краката заритаха, лицето се облещи от изненада. Задържащото въже се изопна и Грънтъл видя, че идиотът го беше вързал за глезените си. Боул изхвърча надолу и се изгуби от поглед. Конете цвилеха побеснели, гривите плющяха в отчаяния им напън през каменистия пресечен терен. Призрачни фигури надаваха глухи викове, докато грамадните животни ги тъпчеха с копита, впрягът болезнено подскачаше над премазаните тела. Някой изкрещя в ухото му, Грънтъл се извърна на мястото си на покрива на впряга и видя как другият брат Боул — Юла — дърпа въжето. Появи се стъпало — без мокасин, дългите мръсни пръсти мърдаха, сякаш търсеха да се докопат до нещо — а след това прасец и кокалесто коляно. След миг Емби се пресегна нагоре, напипа дръжка и се покатери на покрива. С най-странната дивашка усмивка, каквато Грънтъл бе виждал. Впрягът на Тригали препускаше бясно в сумрака, през кипящи тълпи. Докато се врязваха като кораб, порещ безумните морски вълни, към страните на фургона се пресягаха полуизгнили ръце. Някои успяваха да се задържат, докато ръцете им се откъснат от ставите. Други се издърпваха от земята и започваха да се катерят нагоре, търсеха по-здрава опора. И тук се проявяваше основната функция на акционерите. Суитист Сафърънс, ниската пълничка жена с лъчезарната усмивка, изръмжа и посече с малката брадвичка към една протягаща се ръка. Костите изпращяха като пръчки, Суитист изкрещя и изрита похотливо озъбеното съсухрено лице толкова силно, че отпра главата от раменете. Проклети трупове — препускаха през море от оживели трупове и като че ли буквално всички искаха да си купят превоз. До Грънтъл се изправи огромна скотска фигура. Баргаст, космат като горила, с остри черни зъби, оголени в победоносна усмивка. Грънтъл освободи едната си ръка от месинговата халка, издърпа единия си къс меч и посече с тежкото острие лицето на трупа. Съществото залитна назад, долната половина на усмивката изведнъж се стопи. Грънтъл се изви още и изрита баргаста в гърдите. Привидението полетя назад. Миг след това се появи още някой, хилав в раменете, издълженото теме — покрито с плъшо сиви косми и с набръчкано лице отдолу. Грънтъл изрита отново. Впрягът подскочи дивашки, щом огромните колелета се превъртяха над нещо голямо. Грънтъл усети как се люшна през ръба на покрива и изрева от болка, когато ръката му се изпъна и изпука, вкопчена в халката. Ноктести пръсти задращиха бедрата му и той изрита в паника. Петата му удари нещо, което не поддаде, и той се възползва от това, за да се оттласне отново на покрива. На отсрещната страна трима мъртъвци се нахвърлиха върху Суитист Сафърънс, и тримата като че ли решили да я изнасилят. Тя се загърчи под тях, сечеше с брадвите, хапеше съсухрените ръце и блъскаше с глава, щом някой понечеше да я целуне. После се намеси Реканто Илк, връхлетя със странния си, назъбен като коса дълъг нож, засече по ставите — рамене, колене, лакти — и замята долу отсечените крайници. Грънтъл се надигна на колене и се огледа навъсено. Разбра, че пълчищата трупове се движат в една и съща посока, докато впрягът цепеше косо на пътя им — и докато съпротивата пред впряга се усилваше и фигурите се стичаха към тях, инерцията започна неумолимо да отслабва, конете вдигаха високо крака, за да изгазят през все повечето немрящи. Някой крещеше откъм задницата на фургона, Грънтъл се обърна и видя, че Фейнт се е навела и реве нещо през плътно затворения прозорец. Последва нов съкрушителен удар. Впрягът се разтърси дивашки и във въздуха отекна демоничен рев. Огромни нокти отпраха парчета дърво. — Махайте ни оттук! Грънтъл беше повече от съгласен, когато демонът изведнъж се извиси пред очите му и люспестите ръце посегнаха към него. Той изръмжа и скочи, вече с двата меча в ръце. Издължена зъбата муцуна се изпъна напред със съсък. В отговор Грънтъл нададе оглушителен рев, кривите мечове засякоха, врязаха се в дебелата кожа, хлъзнаха се дълбоко навътре в безжизнената плът, до костите на дългия демонски врат. Видя за миг как нещо като изненада пробяга в хлътналите очи на съществото, а след това главата и половината врат паднаха долу. Още два дивашки удара и ръцете отхвърчаха във въздуха. Тялото се смъкна назад, но още докато падаше, по-малки трупове вече се катереха по него като по стълба. И той чу странен звук някъде напред — ритмичен, като дрънченето на оръжия по ръбовете на щитове. Но звукът беше твърде силен за това, твърде оглушителен, освен ако… Грънтъл се изправи и погледна напред. Армия. Мъртви войници. Движеха се в бойни редици, в карета и клинове, маршируваха редом с всички останали — невъобразима чет. Той зяпна, мъчеше се да възприеме необятните мащаби на тази сила. Доколкото можеше да види, пред тях… „Богове на бездната, всички мъртви, всички в поход… но накъде? Към каква война?“ Гледката изведнъж се замъгли, разпадна се на късове. Каляската сякаш хлътна под него. Плъзна се мрак, изпълнен с мириса на море, грохот на вълни, пясък се просна под колелетата. Близката страна на каляската изстърга в ствола на една палма и се посипа дъжд от големи колкото гранати плодове, затупаха по покрива, затъркаляха се долу. Конете залитнаха, забавиха бесния си бяг и след миг впрягът бавно затъна в пясъка и замря. Грънтъл погледна нагоре и видя звезди в кротко нощно небе. Под него вратата на каляската изскърца, отвори се и някой се изтърколи долу и заповръща на пясъка, кашляше, плюеше и сипеше проклятия. Майстор Квел. Грънтъл слезе по спиците на най-близкото колело и тръгна с разтреперани крака към чародея. Той още стоеше на четири крака и бълваше последните остатъци от онова, което бе задържал в стомаха си. — Ох — изпъшка той. — Такова главоболие… Фейнт застана до Грънтъл. Беше носила железен шлем, но го беше изгубила и сега косата й висеше на сплъстени кичури около кръглото й лице. — Помислих си, че някой проклет тигър е скочил между нас — рече тя. — Но се оказа, че си ти. Вся ужас у един демон. Значи е вярно. Тези татуировки изобщо не са татуировки. Глано Тарп беше скочил долу и се присви, за да избегне зъбите на близкия кон. — Видяхте ли как изхвърча Емби Боул? Богове, беше идиозно! Грънтъл се намръщи. — Идио… какво? — Идиотски грандиозно — обясни Фейнт. — Или грандиозно идиотско. Ти соултейкън ли си? Той я погледна накриво и тръгна да разузнае. Задачата приключи бързо. Намираха се на остров. Много малък остров, по-малко от петдесет крачки на ширина. Пясъкът представляваше натрошен корал, блестеше сребрист на звездната светлина. В центъра се издигаха две палми. В околните плитчини, на около хиляда разтега, минаваха ивици риф около целия атол, изгърбени над водата като морско влечуго. Виждаха се още острови, някои — по-големи от този, на който бяха, разпръснати като мъниста на скъсан наниз, най-близкият — може би на три хиляди разтега. Когато се върна, видя как един труп се изтърколи от покрива на каляската и тупна на пясъка. След малко се надигна, седна и каза: — О. Треллът излезе от каляската, последван от блатната вещица, Прешъс Тимбъл. Бледа като призрак, тя залитна, направи няколко крачки и седна изтощена на пясъка. Маппо се приближи до Грънтъл. — Доколкото разбирам, натъкнахме се на нещо неочаквано в селението на Гуглата. — Не бих могъл да знам — отвърна Грънтъл. — Това бе първото ми посещение. — Неочаквано ли? — Фейнт изсумтя. — Това беше безумно — всички мъртъвци въплътени, в поход. — Накъде? — попита Грънтъл. — Може би не „накъде“. Може би „откъде“. Откъде? В отстъпление? Виж, тази мисъл наистина беше обезпокоителна. „Ако и мъртвите бягат…“ — Някога — заговори замислено Фейнт — царството на мъртвите беше лесно трасе. Мирно. Но през последните няколко години… нещо става. — Тя се приближи до майстор Квел. — Е, Квел. Щом това няма да свърши работа, тогава какво? Мъжът, все още на четири крака, вдигна глава. — Ти просто не схвана, нали? — Какво да схвана? — Ние дори не стигнахме до проклетия портал. — Но… тогава какво… — Нямаше никакъв портал! — изкрещя чародеят. Последва дълго мълчание. Наблизо немрящият събираше раковини. Воднистите очи на Юла Боул се впиха в Прешъс Тимбъл, изпълнени с нега и обожание. Като видя това, Емби се постара да направи същото. Помъчи се да си придаде още по-страстно изражение, тъй че щом тя най-сетне се обърнеше, да види, че той е подходящият за нея, единственият за нея. Докато миговете се точеха, надпреварата между двамата ставаше все по-ожесточена. Левият крак още го болеше, от бедрото надолу чак до пръстите, и му беше останал само един мокасин, но поне пясъкът беше топъл, тъй че не беше чак толкова зле. Прешъс Тимбъл се беше събрала с майстор Квел и онзи страховит брадясал мъж, и косматото страшилище Маппо. Важни хора бяха това, реши той, и като оставим настрана Прешъс Тимбъл, не искаше да има с тях нищо общо. Да стоиш близо до такива хора изобщо не беше здравословно. Взривяват се глави, пръскат се сърца — беше го виждал със собствените си очи още докато беше дребосък (но не чак толкова дребосък като Юла) и семейството най-сетне бе решило да се бие с малазанците, които изникваха като отровни гъби из блатото им. Буна Боул беше движил нещата тогава, преди да го изяде един жабок, но беше факт, че не толкова близките братя на Буна — онези, които искаха да станат по-близки — всички се набутаха там и ги избиха. Взривени глави. Пръснали се сърца. Кипнали дробове. Законът на снишаването, разбира се. Маршалите и техните подмаршали бяха умни, а да си умен значеше да си бърз, тъй че щом засвистят стрели на лъкове и арбалети и се понесат вълните магия, е, снишаваха се на пътя им. Всички около тях се опитваха да са също толкова умни, ала не бяха достатъчно умни, тъй че бяха много по-бавни и… ами, просто не се снишаваха достатъчно бързо. Юла най-сетне въздъхна, признал поражението си, и погледна Емби накриво. — Не мога да повярвам, че те спасих. — И аз. Аз нямаше. — Точно затова не мога да повярвам на това, което направих. Но пък тя е видяла колко съм смел, щедър и безкористен. Видяла е, че съм по-добър, защото знае, че ти нямаше да го направиш. — Може би щях, и може би тя знае това, Юла. Освен това един от ония миризливковци се опита да отвори вратите и ако не бях аз, щеше да нахълта вътре — и всъщност тя видя точно това. — Ти оня не го изстърга нарочно. — Откъде знаеш? — Защото го бутна с лицето си, Емби. Емби отново опипа носа си и потръпна, а след това се подсмихна злорадо. — Тя видя каквото видя и това, което видя, не беше ти. — Тя видя ръцете ми, когато се пресегнаха, за да те издърпат горе. Това видя. — Не. Постарах се да ги прикрия с, ъъъ, с ризата си. — Лъжеш. — _Ти_ лъжеш. — Не, ти. — Ти! — Можеш да казваш каквото си искаш, Емби. Каквото си искаш. Все пак аз спасих теб. — Измъкна ми мокасина, искаш да кажеш. — Без да искам. — Къде е тогава? — Изпадна. — Не е. Проверих в торбата ти, Юла. Изобщо не си се опитвал да ме спасяваш, крадеше ми мокасина, защото е любимия ти мокасин. Искам си я. — Не е законно да надничаш в чужда торба. — Това е според Блатния закон. Тука да ти прилича на блато? — Това не е важно. Ти наруши закона. Все едно, намерил си резервния ми мокасин. — Единствения ти резервен мокасин? — Точно така. — Тогава защо беше пълна с любовните ми бележки? — Какви любовни бележки? — Тия, дето си ги пишем с нея. Дето си ги крия в мокасина. Тях, Юла. — Вече е ясно колко пъти си нарушавал закона. Защото си криел любовните си бележки — бележки, които си писал на себе си и на никой друг — и си ги криел в резервния ми мокасин! — Не че щеше да погледнеш изобщо. — Но можеше и да погледна, ако знаех. — Ама не си, нали? Освен това нямаш резервен мокасин, защото я откраднах. — И затова аз си я откраднах обратно! — Не можеш да откраднеш обратно нещо, за което първо не си знаел, че е откраднато. Това си е просто кражба. А кражбата е против закона. — Блатният закон. — Торбата ти _е_ блато. — Ха-ха-ха-ха-ха… Емби се ухили на собствената си шега и също се засмя: — Ха-ха-ха-ха-ха… Фейнт дръпна запушалката, удари глътка и подаде меха на Суитист Сафърънс. — Чуй ги само ония идиоти. — Не искам — отвърна Суитист Сафърънс. И потръпна. — Знаеш ли, това ми се случва за първи път. Да се опитват така да се докопат до гащите ми. — Прокълнати с трупно вкочаняване може би. — Подиграваш ли ми се? Онова, което правеха там, дори не беше реално, бяха като вързани пръчки или нещо такова. — Удари още глътка вино и се огледа. — Хубаво място. — Малкото ни късче рай. — Можем да погледаме изгрева поне. Това ще е хубаво. — Помълча, после продължи: — Когато се появи Реканто, помислих, че идва на помощ. Но сега си мисля, че просто се е възползвал от положението, за да пусне и той няколко ръце. — Изненадана ли си, Суити? Та той е мъж. — С лоши очи. — Лоши очи и лоши ръце. — Може би трябваше да го убия. — Чакай малко — сряза я Фейнт и дръпна меха от ръцете й. — Той _все пак_ те спаси, с това рязане на ръце и длани… — За да премахне конкуренцията. — За да спаси честта ти, Суити. — Щом казваш. Фейнт запуши меха. — Богове на Бездната, Суити, в какво според теб се набутахме там? Суитист Сафърънс нацупи пълничките си устни, клепачите с дългите мигли се отпуснаха над очите й. — В Еднооката котка, още когато бях дете, веднъж ме взеха на едно Утро на мухите — знаеш, онези церемонии от храма на Качулатия, когато всички жреци се мажат с мед… — Някъде използват кръв — прекъсна я Фейнт. — Така съм чувала. В Еднооката котка беше мед, тъй че мухите залепваха. Мухи и оси всъщност. Все едно, бях с дядо ми, който е бил войник с Ревенантите*… [* Завърнали се от онзи свят. — Бел.прев.] — Богове, отдавна не бях чувала да ги споменават! — Фейнт зяпна Суитист Сафърънс. — Наистина ли? Дядо ти е бил с Ревенантите? — Така казваше. Когато бях много малка, вярвах на всяка дума, която ми казваше. Когато пораснах, изобщо не го вярвах. А сега, като пораснах още, започнах пак да го вярвам. Нещата в къщата му, онези каменни плочи с глифовете, счупените маски, които държеше на стената… да, Фейнт, вярвам, че е бил с тях. — Командван от Сегюле… — Сегюле изгнаник, да. Все едно, дядо ме заведе да видя храма на покровителя на стария му полк и всичките му там жреци и жрици, които правеха онова с мухите. — Почакай. Ревенантите уж трябваше да са изчезнали всички — прибрани от Гуглата, да му служат в царството на мъртвите. Тъй че какво е правил дядо ти жив в Еднооката котка? — Изгубил си дясната ръка в битка. Оставили го за умрял, а когато някой го намерил, вече било много късно за сериозно лечение. Тъй че го пенсионирали. Сега ще ме оставиш ли да си разкажа историята, или не? — Да, да. Извинявай. — Та той каза, че жреците обърквали всичко с онзи мед. Мухите и осите не били важното в церемонията. Важното било кръвта — медът де, но той символизирал кръвта. Ревенантите — които били като воини-жреци на самия Качулат бог, в смъртния свят поне — е, те значи се самобичували. Кръв по кожата, живот, който кърви, за да умре на кожата — това било важното. Затова Гуглата цени мъртвите войници повече от всеки друг от безбройните мъртъвци, които се тътрят през портата му. Търговците на кръв, армията, която ще се сражава на тайната равнина, наречена Последен отпор. — Тя замълча и облиза устни. — Затова било Утрото на мухите. Последна битка, на мъртвите, събрани на една тайна равнина, наречена Последен отпор. — Ясно — промълви Фейнт и потръпна, смразена от разказа на Суитист Сафърънс. — Може би затова Качулатия е взел Ревенантите. Защото тази битка наближава. — Дай още глътка — рече Суитист Сафърънс и се пресегна за меха. Глано Тарп сръга Реканто Илк в ребрата. — Виждаш ли ги? За нас си говорят. Е, за мен най-вече. Ще стане, Илк, рано или късно ще стане. Реканто Илк присви очи. — Какво, ще те убият, докато спиш ли? — Не бъди идиот. Някоя от двете ще ме помоли да й стана мъж навеки. — И _после_ ще те убие, докато спиш. А след това ще можем да си разделим дяла ти. — Мислиш, че не видях как опипваше Суити ли? — Как си могъл? Нали караше! — Няма нещо, което да не виждам аз, Илк. Точно това ме прави добролепен колар. — Нейните дръжки са най-хубавите. — Внимавай какво правиш с бъдещата ми жена навеки. — Може пък Фейнт да вземеш накрая, пък аз да правя каквото ми хареса със Суити. Глано Тарп се оригна шумно. — Трябва да сготвим нещо. Закуска, та като си свършат ония плямпотенето, да ставаме и да хващаме пътя. — Накъдето и да е. — Не е важно накъде. Никога не е било, няма и да бъде. Реканто Илк се ухили. — Прав си. Не е важна целта. Двамата добавиха в хор: — … а пътуването! Фейнт и Суитист Сафърънс се обърнаха към тях намръщени. — Стига вече! — подвикна им Фейнт. — Престанете, двамата! Престанете или ще ви убием, докато спите! Реканто Илк сръга Глано Тарп в ребрата. Маппо клечеше и чакаше майстор Квел да привърши тихото заклинание против болка. Съчувстваше му, защото беше ясно, че чародеят страда, лицето му беше пребледняло и изопнато, челото — плувнало в пот, ръцете му трепереха. Това, че някой може да избере такава професия, на тази ужасна цена, беше идея, която трудно можеше да приеме. Какви пари можеха да изплатят това? Този начин на мислене Маппо изобщо не можеше да проумее. Кое на този свят беше наистина ценно? На който и да е свят? Приятелството, даровете на любовта и състраданието. Уважението, което отдаваш към живота на друг. Всичко това не можеше да се купи с богатство. За самия него тази истина изглеждаше съвсем проста. И все пак знаеше, че самата й баналност подхранва насмешлив цинизъм и подигравка. Докато тези неща не ти бъдат отнети, докато цената на загубата им не се окаже лична в някоя своя ужасна, опустошителна поява в нечий живот. Едва в такъв момент на невъзвратима крайност презрението отпада от тази истина и я оголва неопровержимо. Всички важни истини бяха банални. И все пак тук имаше друга истина. Той беше платил за това пътуване. Парите му бяха донесли болка на този човек. Размяната бе неравностойна и затова Маппо скърбеше за майстор Квел и нямаше да се отдръпне страхливо пред чувството си за вина. Честта в края на краищата означаваше подготвеност, готовност да претегляш и мериш, да преценяваш верния баланс, без да накланяш везните с ръка. И тъй, всички те плащаха, за да обслужат потребността на Маппо — това пътуване през лабиринти. Поредното бреме, което трябваше да приеме. Стига да можеше. Внушителният воин, който седеше до него, се размърда и каза: — Мисля, че вече разбирам защо Тригали губи толкова свои акционери, майстор Квел. В името на бездната, би трябвало да има лабиринти, през които да можеш да пътуваш в мир, нали? Майстор Квел потърка чело. — Селенията се съпротивляват, Грънтъл. Ние сме като плисната вода в горещо масло. Единственото, което мога да направя, е да не… ни изхвърли. Маговете могат да се провират в избраните си лабиринти — не е лесно, повечето пъти е игра на дискретна настойчивост. Или на скромно налагане на воля. Не искаш да избиеш дупка от един свят към друг, защото това най-вероятно ще излезе извън контрол. Може да погълне магьосника за миг. — Вдигна глава и ги погледна с кървясалите си очи. — Ние обаче можем да го правим така. — Махна вяло с ръка към впряга. — Идваме като оскърбление. Ние _сме_ оскърбление. Като нажежен до бяло връх на копие, пронизваме, препускаме диво по пътя си и трябва да се погрижа всичко, което оставяме след себе си, да бъде… притъпено. Обгорено и затворено. Иначе зад нас ще изригне неудържима сила, а на такава вълна никой смъртен не може да се носи дълго. Прешъс Тимбъл проговори зад Маппо: — Значи всичките сте Върховни магове тогава. Майстор Квел кимна. — Признавам, започва да ме притеснява начинът, по който пътуваме. Мисля, че плашим цялата проклета вселена. Караме битието да… кърви. О, само по някоя капка тук-там, сред всичките пристъпи на болка, каквито би могла да изпитва реалността. Все едно, затова няма мирен път, Грънтъл. Обитателите на всяко селение са принудени да се опитват да ни унищожат. — Каза, че дори не сме стигнали до Портата на Гуглата — каза след кратко мълчание Грънтъл. — И все пак… — Да. — Магът се изплю на пясъка. — Мъртвите вече не спят. Проклета бъркотия. — Намерете ни най-близката суша в нашия свят — рече Маппо. — Оттам ще си продължа пеш. Ще се оправя сам. — Ние държим на договора, Трелл. Ще те доставим там, където искаш да стигнеш… — Не и срещу възможната цена ти и приятелите ти да умрете. Не мога да приема това, майстор Квел. — Надплатено не връщаме. — Аз и не искам. Майстор Квел се изправи. Трепереше. — Ще видим след другата отсечка. Време е за закуска. Няма нищо по-лошо от това да повръщаш, когато в корема ти няма нищо за повръщане. Грънтъл също се надигна. — Решил си по нов път? Квел направи гримаса. — Огледай се, Грънтъл. Решено е вместо нас. Квел закрета бавно към екипажа си, събрани около мангала, който бяха измъкнали от туловището на впряга. Треллът огледа примижал тясната ивица суша. — Какво искаше да каже? Грънтъл сви рамене, после се усмихна на Маппо и дългите му зъби лъснаха. — Щом трябва да гадая, Трелл, май ще плуваме. А Прешъс Тимбъл изсумтя: — Царството на Маел. А вие двамата мислехте, че Гуглата бил лош. Когато бе на четири години, на Прешъс Тимбъл й бяха дали тръбичка за дишане и я заровиха в торф, където остана два дни и една нощ. Навярно беше умряла. Повечето умираха, но душата оставаше в мъртвото тяло, пленена от торфа и тъмните му чародейни качества. Така старите вещици обясняваха нещата. Едно дете трябваше да се даде в торфа, в онзи нечестив съюз на земя и вода, и душата трябваше да се откъсне от плътта, която обитаваше. Едва тогава тази душа можеше да пътува, едва тогава можеше да странства на воля в царството на сънищата. Малко спомени имаше за времето, прекарано в торфа. Навярно беше пищяла, беше се опитвала да се мята в паника. Въжетата, които я бяха стегнали, с които щяха да я извадят привечер на втория ден, бяха оставили дълбоки парещи белези на китките и шията й и тези рани не бяха дошли от лекия отмерен натиск, когато вещиците я извлякоха обратно в света. Шепнеха също така, че понякога духовете, бродещи из торфа, се опитвали да откраднат тялото на детето, да го направят свое обиталище. И вещиците, които седяха и пазеха временния гроб, разказваха за времена, когато въжето — с краищата му, вързани около китките — изведнъж се изопвало и тогава започвала битка между вещиците на повърхността и духовете на дълбокото. Понякога вещиците губели, въжетата се разяждали и откъсвали и детето го издърпвали в мръсното дълбоко, и се появявало само веднъж всяка година, в Нощта на Пробудените. Деца със синкавокафява кожа и празни очни кухини, с коса с цвета на съсирена кръв, с дълги лъскави нокти — вървят през блатото и пеят песни за земята, която може да доведе до лудост един смъртен. Бяха ли дошли духовете за нея? Вещиците не казваха. Тези изгаряния по кожата й от паника ли бяха, или от нещо друго? Не знаеше. Спомените й от онова време бяха малко и откъслечни. Тежестта върху гърдите й. Пронизващият студ. Вкусът на мръсна вода в устата й, паренето в стиснатите й очи. И звуците, които чуваше, ужасните капещи звуци, като поток от течности през жилите на земята. Тупанията и пращенето, шумоленето от приближаващи се… неща. Казваха, че никакъв въздух нямало в торфа. Че дори кожата й не можела да диша — а това дишане бе нужно за всичко живо. Тъй че наистина трябваше да е умряла. Оттогава, нощем, докато спеше, тя можеше да се издига от плътта си, можеше да надвисне невидима над неподвижното си тяло. И да го гледа отгоре с възхита. Беше наистина красива, сякаш нещо от детето, което бе някога, не можеше никога да се състари, оставаше неуязвимо за възрастта. Качество, което караше мъжете отчаяно да я желаят, не като равна, уви, а като притежание. И колкото по-стар беше мъжът, толкова по-голямо бе желанието. Когато направи това откритие, за себе си и за мъжете, които я желаеха най-много, тя се отврати. Защо да дава това прелестно тяло на такива сбръчкани жалки същества? Нямаше да го даде. Никога. И все пак се оказваше трудно да се брани срещу такива страстни ловци на младост — о, можеше да ги прокълне в нещастие, можеше да ги отрови и да гледа как издъхват в ужасни болки, но такива неща само я водеха до съжаление, от мекия вид, не от гадния, което правеше жестокостта само още по-трудна. Беше намерила решението си в двамата млади братя Боул. Едва прескочили двадесетте, и двамата недостатъчно пригодни, за да останат в Нередовните на Мот по някакви си причини, за които нямаше нужда да се интересува. И двамата — възхитително влюбени в нея. Беше все едно, че от мозъците на двамата едва ли може да се събере дори колкото за един. Бяха Боул, свирепи срещу всякакви магове и магии и родени с дара на бога саламандър: да оцеляват. Бранеха я във всички битки, които човек можеше да си въобрази, от истинския бой до коварните попълзновения на старците. Щом престанеше да се възхищава на тялото си, тя се понасяше натам, където двамата спяха, и се взираше отгоре в отпуснатите им лица, в зяпналите уста, от които хъркането излизаше на тих ритмичен стон, в струйките лига и трепкащите клепачи. Нейните палета. Нейните кучета пазачи. Убийствените й хрътки. И все пак сега, в тази нощ с тропическите звезди, които намигваха отгоре, Прешъс Тимбъл изпитваше усилващо се безпокойство. Тази авантюра с Тригали, на която се беше решила — тази прищявка, — се оказа далеч по-опасна, отколкото бе очаквала. Всъщност тя едва не загуби един от тях в селението на Гуглата. А да загуби един от тях щеше да е… лошо. Щеше да освободи другия да настъпи, а това тя не го искаше, за нищо на света. А и едно куче пазач едва ли беше толкова ефикасно, колкото две. Може би, просто може би, този път беше прекалила. Грънтъл отвори очи и се загледа в смътното сияние, което се понесе и надвисна над спящите тела на братята Боул, позадържа се там, а после се върна и потъна обратно в тялото на Прешъс Тимбъл. Чу наблизо как треллът изсумтя тихо и отрони: — Що за игра играе тя… Грънтъл помисли дали да отвърне. Но сънят изведнъж го завладя, удари го, събори ума му и го изплю като сдъвкан плъх сред влажна поляна с висока трева. Слънцето горе пламтеше като око на разгневен бог. Пребит и изтерзан, той се надигна на четири крака — поза, която не му се стори ни най-малко тромава, нито необичайна. Гъста джунгла обкръжаваше поляната и от нея прииждаха звуците на птици, маймуни и насекоми — какофония толкова шумна и натрапчива, че дълбоко от гърлото му се изтръгна раздразнено ръмжене. Изведнъж всички звуци замряха, пашкул от тишина, накъсана само от жуженето на пчели и двойка дългоопашати колибри, затанцували покрай цвят на орхидея — пъстри духчета, които изпърхаха с криле и се понесоха във въздуха. Грънтъл усети как космите му настръхнаха, твърди и вкочанени по тила му — твърде рязко и буйно за човек, — погледна надолу и видя тигрови лапи там, където трябваше да са ръцете му. „Поредният от тези проклети сънища. Слушай, Трейк, ако искаш да съм точно като теб, престани да ми разиграваш тези сцени. Ще бъда тигър, ако това искаш — само престани да ме затваряш в сънищата ми. Събуждам се тромав и бавен и това не ми харесва. Събуждам се, без да помня нищо освен свобода.“ Нещо се приближаваше. „Неща… три, не, пет. Не големи, нито опасни.“ Той бавно извърна глава и присви очи. Съществата, спрели се в края на поляната, бяха нещо средно между едри маймуни и хора. Ниски, със стегнати гладки тела, с тънка козина, която се сгъстяваше под мишниците и чатала. Двамата мъжкари носеха нещо като жезли с втвърдени на огън върхове и набити по тях нокти от някой едър хищник. Женските носеха копия, една от тях държеше копието си в едната ръка, а в другата — широка кремъчна брадва, която хвърли на поляната. Камъкът тупна на земята и смачка тревата някъде между Грънтъл и групата им. Грънтъл осъзна, с леко стъписване, че познава вкуса на тези същества — горещата им плът, кръвта им, соленото на потта им. В това тяло, в това място и това време той ги беше нападал, беше ги събарял, слушал беше жалните им писъци, докато челюстите му се стягаха фатално около вратовете им. Този път обаче не беше гладен и те, изглежда, го знаеха. В очите им припламна благоговение, лицата им се изкривиха в странни изражения, а една от жените изведнъж заговори. Вибрираща реч, накъсана от цъкания и гърлени звуци. А Грънтъл я разбираше. — _Звяр на мрака и огъня, ловец в тъмно и в светлина, черна козина и лъх сред тревите, бог който взима, виж този наш дар и ни пощади, защото сме слаби и малко, и тази земя не е наша, тази земя е пътят, защото бленуваме за брега, където храната е обилна и птиците грачат в слънчевия зной._ Грънтъл усети, че се хлъзга напред, безмълвен като мисъл. Беше живот и сила, обвързани в единен дъх. Напред, докато брадвата не се озова в ноктестите му лапи. Навел глава, с разширени ноздри вдиша мириса на камък и пот, ръбовете, по които бе останала стара кръв, където треви бяха излъскали кремъка, урината, плисната върху него. Съществата искаха тази поляна за себе си. Молеха го за разрешение, а може би и за нещо повече. Нещо като… _закрила_. — _Пантерата ни следи и те предизвиква_ — припя монотонно жената. — _Но няма да пресече пътя ти. Ще избяга от миризмата ти, защото ти си господарят тук, богът, неоспоримият ловец на леса. Предната нощ тя взе детето ми — изгубихме всички свои деца. Може би ще сме последните. Може би никога няма да видим отново брега. Но ако нашата плът трябва да нахрани гладните, то нека ти си този, който ще стане по-силен с нашата кръв… Тази нощ, ако дойдеш да вземеш някой от нас, вземи мен. Аз съм най-старата. Не нося повече деца. Безполезна съм._ И тя отпусна рамене, захвърли копието и се смъкна в тревите, превъртя се на гръб и оголи гърлото си. Бяха луди, реши Грънтъл. Обезумели от ужаса на джунглата, където бяха чужди, изгубени, търсещи някой далечен бряг. А по пътя им всяка нощ вилнееше ужас. Но това беше сън. От някое древно време. И дори да се опиташе да ги отведе до брега, щеше да се събуди много преди това пътуване да е свършило. Да се събуди и с това да ги остави сами на съдбата им. А ако огладнееше в следващия миг? Ако инстинктът в него изригнеше и го отпратеше върху тази нещастна женска — и челюстите му да се стегнат на гърлото й? Дали от това бе произлязла идеята за човешко жертвоприношение? Когато природата ги е гледала жадно, с неутолимия си глад? Когато не са имали нищо друго освен заострени пръти и тлеещ огън, с които да се защитят? Тази нощ нямаше да ги убива. Щеше да намери нещо друго за убиване. Грънтъл се отправи навътре в джунглата. Изпълниха го хиляди миризми, хиляди приглушени звуци зашепнаха в дълбоките сенки. Носеше огромната си тежест без усилие, пристъпваше безшумно. Под зеления покров светът бе сумрачен и така щеше да си остане вечно, и все пак той виждаше всичко — пърхането на зеленокрила богомолка, пробягващите из хумуса дървесни буболечки, лъскавия бяг на стоножка. Плъзна се през пътеката на сърни, видя къде се бяха хранили с клонки с потъмнели листа. Подмина изгнил дънер, накъсан и избутан встрани, земята под него — разровена от търсещата зурла на глиган. Някъде по-късно, когато се спусна вечерта, намери дирята, която бе тръгнал да търси. Остра, лютива, едновременно позната и чужда. Беше накъсана, доказателство, че съществото, което я е оставило, е предпазливо; отдръпваше се сред дърветата в мигове на отдих. Женска. Забави крачките си по дирята на звяра. Цялата светлина си отиде, всеки цвят преля в оттенъци на сивото. Ако го откриеше, щеше да избяга. Но пък единственият звяр, който нямаше да го направи, бе слонът, а той никак не държеше да напада този мъдър левиатан с мръсното му чувство за хумор. Продължи дебнешком напред, стъпка подир тиха стъпка, докато не стигна до мястото, където тя беше убила. Елен, горчивият му от паника дъх се бе затаил във въздуха. Хумусът разровен от тънките му копита, петно кръв върху сухите тъмни листа. Грънтъл спря, отпусна се, вдигна очи. И я видя. Беше издърпала плячката си на един дебел клон, от който се спускаха лиани на водопад от нощни цветове. Еленът — или каквото бе останало от него — беше метнат през клона, а тя лежеше по дължината му, огнените й очи бяха приковани в Грънтъл. Беше добре пригодена за нощен лов — козината й беше черно връз черно, петната едва се различаваха. Гледаше го без страх и това го стъписа. След това в черепа му замърмори глас, благ и мрачен. — _Върви си по своя път. Няма достатъчно за делба… дори да желаех, а аз, разбира се, не желая._ — _Дошъл съм за теб_ — отвърна Грънтъл. Очите й се разшириха и той видя как мускулите по раменете й се стегнаха. — _Да не би всички зверове да познават ездачи?_ В първия миг Грънтъл не схвана въпроса й. А после разбирането го осени, с внезапна вълна от топлина, с внезапен интерес. — _Далече ли е пътувала душата ти?_ — _През времето. През незнайни разстояния. Тук сънищата ми ме водят всяка нощ. Вечно на лов, с вечния вкус на кръвта, вечно присвита боязливо встрани от пътя на такива като теб._ — _Бях призован с молитва_ — каза Грънтъл и осъзна, че това е самата истина, още докато го изричаше. Получовешките същества, които бе оставил зад себе си, наистина го бяха призовали, сякаш за да подканят убиеца да отвърне на някаква вътрешна съпротива пред слепия шанс. Беше призован, за да убие, осъзна той, и с това да даде доказателство на идеята за съдба. — _Любопитна идея._ — _Пощади ги._ — _Кои?_ — _Знаеш за кои говоря. В това време има само едно същество, което може да изрича молитви._ Долови насмешката й. — _Грешиш. Макар че другите не си представят зверовете като богове и богини._ — _Другите?_ — _На много нощи разстояние оттук има планини, а в тях може да се намерят твърдини, обитавани от К’Чаин Че’Малле. Има огромна река, която се излива в топъл океан, а на бреговете й може да се намерят селища землянки на Форкрул Ассаил. Има самотни кули, където живеят самотни Джагът и чакат да умрат. Има села на Тартено Тоблакай и техните братовчеди, обитателите на тундрата Нефр Трелл._ — _Познаваш този свят много по-добре от мен._ — _Все още ли се каниш да ме убиеш?_ — _Ще спреш ли да избиваш получовеците?_ — _Щом желаеш. Но трябва да знаеш, има времена, когато този звяр е без ездач. Подозирам, че има също времена, когато звярът, който яздиш, също ловува сам._ Надигна се изящно от клона и бавно заслиза по дънера, с главата надолу, скочи и стъпи леко върху меката горска пръст. — _Защо са толкова важни за теб?_ — _Не знам. Може би ги съжалявам._ — _За нашия вид няма място за съжаление._ — _Не съм съгласен. Това е, което можем да дадем, когато яздим душите на тези зверове. Гуглата знае, това е всичко, което можем да дадем._ — _Гуглата?_ — _Богът на смъртта._ — _Идваш от странен свят, струва ми се._ Виж, това беше стъписващо. Грънтъл помълча дълго, след това попита: — _Ти откъде си?_ — _От един град, наречен Нови Морн._ — _Знам развалина, наречена Морн._ — _Моят град не е развалина._ — _Може би съществуваш във време преди идването на Гуглата._ — _Може би._ — Тя се протегна, блясъкът на очите й изтъня до резки. — _Скоро си тръгвам. Ако си тук, когато си отида, звярът, който остава, няма да се отнесе добронамерено към присъствието ти._ — _О? И дали ще е толкова глупава да ме нападне?_ — _И да умре? Не. Но не бих искала да я обрека на ужас._ — _Ах, а това да не би да е жалост все пак?_ — _Не. Любов е._ Да. Можеше да разбере как човек обиква такива великолепни животни и открива, че ездата на душите им е най-драгоценен дар. — _Ще си отида веднага. Мислиш ли, че ще се срещнем отново?_ — _Тази нощ май наистина е наша._ Тя се понесе плавно в тъмното и дори необикновеното зрение на Грънтъл не му помогна да я проследи след първите няколко стъпки. Обърна се рязко и безшумно застъпва натам, откъдето бе дошъл. Да, усещаше вече как хватката му тук отслабва. Скоро щеше да се върне в своя свят. Към онова бледо, застояло съществуване, където живееше като полусляп, полуглух, безчувствен и тромав. Позволи си да изръмжи сърдито и всички горски обитатели наоколо затихнаха. А после някаква дръзка маймуна високо горе хвърли пръчка по него. Тупването на земята близо до левия му заден крак го сепна и той се дръпна боязливо. От мрака горе го догони звучен кикот. Бурята от хаос се разбушува пред погледа му, погълна половин небе с вихрено безумие от олово, зърнесто черно и искрящи пипала от сребро. Виждаше как яростният й фронт надига земята в кипяща стена от прах, камъни и пръст, как идва все по-близо. Предстоящият край не беше чак толкова лош, ако питаха Дич. Влачеха го за веригата, затегната за десния му глезен. Кожата му беше обелена — бялата кост и хрущялът от останалия му лакът, зацапан с кал, се виждаха през червените петна пред очите му. Коленете му бяха отекли, а прангата бавно се врязваше през глезена и костите на стъпалото. Чудеше се какво ли ще стане, когато стъпалото най-сетне се откъсне — какво щеше да изпита? Да лежи, обездвижен най-сетне, може би да гледа как прангата се завърта, извива се и се изхлузва. Щеше да е… свободен. Мъчението на това съществуване не трябваше да включва болка. Това беше нечестно. Разбира се, повечето от тази болка вече заглъхваше — твърде много се беше присвивал и треперил, охкал и хлипал — но спомените си оставаха като огън в черепа му. Дърпаха го напред по разкъртени камъни, острите им ръбове се врязваха в гърба му, изравяха нови бразди в премазаната му плът, набиваха се в основата на черепа и къртеха последните валма коса и кожа. А щом веригата се запънеше, само за да го превърти, той зяпваше за пореден път стихията зад тях. От стенещия някъде напред фургон ехтяха песни на страдание, несекващ, отчаян хор. Колко лошо, помисли си той, че онзи огромен демон не го беше намерил още в първите мигове, след като рухна, не го беше вдигнал на рамото си — не че можеше да носи повече, отколкото вече носеше. Но дори да не беше направил нищо повече, освен да го издърпа встрани, тогава масивното колело на фургона нямаше да прекърши дясната му ръка и рамо, да ги стрие на каша, докато не останат само нишки хрущял, които да ги задържат към тялото. След това всички надежди — колкото и смътни да бяха, — че ще се вдигне отново, за да влее силата си в процесията, си бяха отишли. Беше се превърнал в поредната мъртва тежест, влачен отзад, подсилил страданието на онези, които продължаваха да се тътрят. Наблизо, почти успоредно на него, една огромна верига, вече обрасла с мъх, свършваше при останките на дракон. Криле като опърпани платна, счупени и подскачащи по земята напречни ребра, почти одрана глава, която се влачеше зад натрошения врат. Когато го видя за първи път, се потресе, ужаси се. И сега все още, всеки път, щом се появеше в полезрението му, го заливаше вълна от ужас. Фактът, че дори такова същество се е провалило, бе доказателство за отчаяната крайност, която ги изтезаваше. Аномандър Рейк беше спрял да убива. Легионът пропадаше. Унищожението се приближаваше неумолимо. „Животът се бои от хаоса. Страхуваме се от него повече от всичко друго, защото е анатема. Редът воюва срещу разпада. Редът договаря взаимодействие като механизъм за оцеляване, на всяко ниво, от парче кожа до цяла менажерия от взаимно зависими същества. Това взаимодействие, разбира се, може по същество и да не е непременно мирно — нищожна размяна на провали, за да гарантират по-големи успехи.“ „Да, докато ме влачат тук, на самия край на съществуването ми, започвам да разбирам…“ „Вижте ме, вижте този дар на размисъла.“ „Рейк, какво си направил?“ Една мазолеста ръка се стегна около здравата му все още ръка, вдигна го и го понесе напред, по-близо до пълзящия фургон. — Няма никакъв смисъл. — Това — отвърна му дълбок сдържан глас — е без значение. — Аз не заслужавам… — Може би не, но съм решил да ти намеря място във фургона. Дич се изсмя хрипливо. — Просто откъснете стъпалото ми, милостиви господине, и ме оставете. — Не. Може да се окажеш нужен, маг. Нужен? Виж, това беше нелепо. — Кой си ти? — Драконъс. Дич отново се изсмя. — Търсех те… сякаш преди векове, вече. — Вече ме намери. — Мислех си, че може да знаеш начин да се избяга. Виж, това ако не е смешно! В края на краищата, ако знаеше, нямаше още да си тук, нали? — Това изглежда логично. Странен отговор. — Драконъс. — Какво? — Ти логичен ли си? — Ни най-малко. А, ето, стигнахме. Гледката, която посрещна Дич, щом го надигнаха и обърнаха напред, беше още по-ужасяваща от всичко, което бе видял, откакто бе пристигнал в прокълнатото селение на Драгнипур. Стена от тела, изпънати ходила, подаващи се между зяпнали лица, тук-там по някоя провиснала навън ръка, гърчеща се и плувнала в пот. Тук коляно, там рамо. Валма мокра коса, пръсти с дълги колкото ками нокти. Хора, демони, Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле, други, от естество, каквото Дич не можеше дори да определи. Видя една длан и ръката до лакътя, направени сякаш изцяло от метал, очни кухини, панти и пръчки, и коруба от желязна кожа. Най-лошото от всичко бяха облещените очи, зяпнали от лица, лишени сякаш от всякакво възможно изражение и останали отпуснати и безжизнени. — Направете място! — изрева Драконъс. Отвърнаха му крясъци: — Никакво място няма! Никъде не остана! Пренебрегнал отчаяните протести, Драконъс започна да се катери по стената от плът. Лица, изкривени от гняв и болка, очи, облещени в оскърбено неверие, ръце, които дращеха към него или удряха с юмруци, но гигантският воин остана безразличен към всичко това. Дич усещаше неизмеримата му сила, неумолимата му увереност във всяко движение, което издаваше нещо непокоримо. И се смълча, обзет от благоговение. Изкачваха се все по-високо, а сенките беснееха на безумни шарки под яростния блясък на бурята, сякаш естественият сумрак на този свят се беше вкопчил в повърхността му и тук, високо над нея, въздухът бе по-чист, по-остър. Поклащането на бавно тътрещия се фургон се долавяше в люлеенето на стената близо до върха, движение, съпроводено от хлъзгавото помръдване на плът и колебливата песен от глухи ритмични стонове и пъшкания. Стената най-сетне се закриви навътре и Драконъс задърпа Дич през гърбици от кожа, телата бяха толкова плътно натъпкани, че повърхността под него изглеждаше твърда, вълнисто пространство, покрито с пот, пепел и разкаляна пръст. Повечето лежаха по корем, сякаш да се взират в небето — гледка, която щеше да изчезне завинаги, щом дойдеше следващото тяло — бе твърде непоносимо. Драконъс го изтъркаля в една падина между два гърба, единият с лице на една страна, другият — на другата. Мъж, жена… внезапният допир с меката женска плът, до която го заклиниха, го сепна, събуди нещо в него и Дич изруга. — Взимаш каквото можеш, маг — рече Драконъс. Дич чу как си тръгна. Вече можеше да различи далечни гласове и странни звуци наблизо. Някой припълзя по-близо до него и Дич усети леко дръпване на веригата си. — Почти измъкнал се значи. Почти измъкнал се. Дич се извърна да види кой говори. Тайст Андий. Явно беше сляп, и двете му очни кухини бяха ужасни белези от изгаряне — само преднамерено изтезание можеше да е толкова точно. Краката му ги нямаше, бяха останали само двата чукана на бедрата. Издърпа се пълзешком до Дич и магът видя, че държи в едната си ръка заострен кокал с почернял връх. — Да ме убиеш ли се каниш? Тайст Андий спря, вдигна глава. Сплъстена черна коса обкръжаваше тясното изпито лице. — Що за очи имаш, приятелю? — Виждащи. Мигновена усмивка, след това Тайст Андий допълзя още по-близо. Дич успя да се превърти, тъй че откъснатото му рамо и ръка да се озоват под него, и освободи здравата си ръка. — Безумно е, но все пак смятам да се защитя. Макар че смъртта — ако изобщо съществува тук — би била милост. — Не съществува — отвърна Тайст Андий. — Мога да те мушкам с това през следващите хиляда години и нищо няма да направя, освен да те оставя пълен с дупки. Пълен с дупки. — Замълча и усмивката отново пробяга по лицето му. — Но все едно, трябва да те мушкам, след като направи от всичко такава каша. Каша, каша, каша. — Тъй ли? Обясни. — Няма смисъл, освен ако имаш очи. — Имам ги, проклет глупак! — Но могат ли да _виждат_? Той долови натъртването на последната дума. Можеше ли да събуди магията тук? Можеше ли да изстърже нещо от своя лабиринт — достатъчно, за да смекчи зрението му? Нищо не му оставаше, освен да опита. — Почакай малко. О, да, лабиринтът си беше на мястото, неподатлив като стена… и все пак долови нещо, което не беше очаквал. Пукнатини, цепнатини, неща, които се вливаха, изтичаха. Влиянията на хаоса, осъзна той. „Богове, всичко се руши!“ Щеше ли да има време — мигновение, точно когато бурята най-сетне ги удареше, — когато щеше да намери своя лабиринт на ръка разстояние? Можеше ли да се спаси, преди да бъде заличен заедно с всички и всичко останало? — Колко още, колко, колко, колко? — попита Тайст Андий. Дич откри, че всъщност може да изстърже трошица от силата. Измърмори тихо няколко думи и изведнъж видя онова, което досега беше скрито — видя плътта, да, плътта, върху която лежеше. Гмеж от татуировки покриваше всяко оголено късче кожа, линии и образи се прехвърляха от едно тяло към друго, и в същото време никъде не можа да види плътни зони — всичко беше направено толкова изкусно, толкова ажурни плетеници, шарки, вплетени в шарки. Виждаше ръбове, които са потапяха надолу и се извиваха. Виждаше издължени фигури с усукани торсове. Нито едно-едничко тяло не беше свободно на върха на този огромен фургон — освен неговото. Тайст Андий трябваше да е чул ахването му, защото се засмя. — Представи си, че се рееш… о, да речем, на десет-петнайсет човешки боя високо, точно над тавана на нищото, тавана на нищото. Гледаш отгоре всичко това, всичко, всичко, всичко. Да, изглежда нелепо, откъдето си се свил, но там отгоре, отгоре, отгоре — не ще видиш могили от плът, грамади от кокали с изопната кожа — никакви сенки не ще видиш — само сцената. Сцената, да, изпъната и плоска, ще си готов да се закълнеш. Ще си готов да се закълнеш във всеки бог или богиня, за които можеш да се сетиш. Изпъната и плоска! Плоска, плоска! Дич се помъчи да осмисли това, което виждаше — не посмя и да опита предложеното от Тайст Андий от страх, че усилието може да го подлуди; не, нямаше да се опива да си представи, че се е изтръгнал на свобода от плътта си, че душата му се носи някъде високо. Достатъчно трудно му бе да проумее лудостта на това творение — творение на един слепец. — Доста дълго трябва да си бил тук — каза най-сетне. — И си се опазил да не те заровят. — Да, и да. Бях сред първите на фургона. Сред първите. Убит от Драконъс, защото се опитах да изтръгна Драгнипур от него — о, Аномандарис Пурейк не беше първият, който се опита. Аз бях. Аз. Аз. И ако бях спечелил меча, хе, първата ми жертва щеше да е самият Аномандарис. Не е ли горчива шега това, приятелю? Горчива, горчива. — Но това… — Дич посочи с ръка. — Това трябва да е… отскорошен труд… — Не, само последният пласт, последният пласт, последният пласт. — Какво… какво използваш за мастило? — Умен въпрос! От кръвното дърво на фургона, черно дърво, смолата, а смолата все тече, капе… — Ако можех да се зарея високо, както казваш — попита Дич, — каква сцена щях да видя? — Странствания. Твърдини. Всеки бог, всяка богиня, всеки дух, който си струва да се спомене. Демони крале и демони кралици. Дракони и Древни — о, всички са там, всички. Всички са там. Тук ли си решил да останеш, приятелю? Тук ли си решил да останеш? Дич си представи това същество, приклекнало над него с костената игла — и как я забива в кожата му. — Не. Смятам да попълзя, колкото мога, без да спирам. Остави ме извън картината си. — Не можеш да направиш това! Ще развалиш всичко! — Представи си ме невидим тогава. Представи си, че изобщо не съществувам — ще остана извън пътя ти. Незрящите очи лъщяха и Тайст Андий клатеше и клатеше, и клатеше глава. — Няма да ти се дам — заяви Дич. — А и бездруго всичко скоро ще свърши. — Скоро ли? Колко скоро? Колко, колко, колко? — Бурята изглежда на не повече от левга зад нас. — Щом няма да влезеш в картината, ще те избутам долу — каза Тайст Андий. — На Драконъс това може да не му хареса. — Той ще разбере. Той разбира повече от теб, повече, повече, повече и повече от теб! — Остави ме да си отдъхна — каза Дич. — За малко. После ще скоча сам долу. Не искам да съм горе, когато дойде краят. Искам да стоя. Срещу бурята. — Нима наистина си въобразяваш, че ритуалът изведнъж ще се пробуди? Нима, нима, нима? Цветът се разтваря скоро, ала нощта е дълга и ще продължи толкова дълго, толкова дълго, дълго. Защото цветът се разтваря. Разтваря, в мига преди утрото. Разтваря се в мига. Драконъс избра тебе — маг — за възел. Трябва ми възел. Ти си възелът. Легни, смири се, не мърдай. — Не. — Не мога да чакам дълго, приятелю. Пълзи, щом искаш, но не мога да чакам дълго. На левга зад нас! — Как се казваш? — попита Дич. — Защо е важно това? — За следващия път, когато говоря с Драконъс. — Той ме знае. — Аз — не. — Аз съм Кадаспала, брат на Енесдия, която бе жена на Андарист. „Андарист. Това име ми е познато.“ — Искал си да убиеш брата на съпруга на сестра си? — Да. Заради това, което той им причини, което им причини. Което им причини! Дич зяпна изтерзаното от болка лице на слепия. — Кой те ослепи, Кадаспала? — Беше дар. Милост. Не проумявах тази истина, не и същинската истина, същинската истина. Не. Освен това си мислех, че вътрешният ми взор ще е достатъчен — да се опълча на Драконъс. Да открадна Драгнипур. Сгреших, сгреших. Сгреших. Истината е дар, милост. — Кой те ослепи, Кадаспала? Тайст Андий потръпна и сякаш се сви в себе си. В дупките на мястото на очите лъснаха сълзи. — Сам се ослепих — прошепна Кадаспала. — Когато видях какво е направил. Какво е направил. На своя брат. На сестра ми. На сестра ми. Изведнъж на Дич му се отщя да пита повече. Оттласна се от двете тела. — Аз ще… разгледам. — Върни се, маг. Възелът. Ти си възелът. Върни се. Върни се. „Ще видим.“ С цялото това време за размисъл Апсал’ара стигна до извода, че най-голямата й грешка не беше проникването й в Лунния къс. Нито откриването на гробниците и купищата омагьосани камъни, просмуканите с чародейство оръжия, пропитите с кръв идоли и мощехранителници от десетки хиляди изчезнали култове. Не, най-голямата грешка в преценката й бе опитът да намушка Аномандър Рейк в гръб. Беше го досмешало, когато я откри. Дума не беше споменал за екзекутирането й, нито дори да я оковат в някоя крипта за вечни времена. Просто я беше попитал как е успяла да проникне. Любопитство, немалко удивление, може би дори възхищение. А след това тя се беше опитала да го убие. Проклетият меч беше излязъл от ножницата по-бързо от едно мигване на окото, смъртоносното острие я посече през корема още в мига, в който се хвърли към него с обсидиановата кама. Такава глупост. Но уроците се превръщат в уроци едва когато стигнеш до нужното смирение, за да се вслушаш в тях. Когато надмогнеш егоистичните извинения и обяснения, хвърлени за да те предпазят от гузната съвест. Беше съвсем естествено да нападне първа, изоставила всякакви понятия за вина и срам. Замахваш, нажежена до бяло от гняв, след което си тръгваш с гордо вдигната глава, убедена в праведността си. Отдавна беше зарязала всички тези малоумни позьорства. Беше поела по пътя към просветлението и той бе започнал с последния й смъртен дъх, когато се озова легнала върху твърдия каменен под, взряна в очите на Аномандър Рейк и видяла неговата покруса, съжалението и тъгата му. Усещаше усилващия се зной на бурята, вековечния й, неутолим глад. Още малко и всичките й усилия щяха да се окажат за нищо. Брънките на веригата вече се протъркваха, но недостатъчно, съвсем недостатъчно. Щеше да бъде унищожена с всички останали. Не беше по-различна от тях. Всъщност не беше по-различна от всеки друг идиот, който се беше опитал да убие Рейк или Драконъс. Дъждът, който капеше от дъното на фургона, беше по-топъл от обичайното, зацапан и вмирисан от пот и кръв. Заливаше тялото й. Кожата й беше мокра от толкова дълго, че се късаше на парцали, мъртвешки бяла, и оголваше червеното подуто месо. Загниваше. Наближаваше времето, когато щеше отново да падне долу, да излезе изпод фургона и да види сама идването на края. Забвението. Нямаше да има жал в очите му — не че имаше, — само безразличието, което бе другото лице на вселената, онова, от което всички трябваше завинаги да са се отвърнали. Погледът на хаоса бе истинският извор на ужас — всичко друго бяха само оттенъци, подобия. „Някога бях дете. Сигурна съм. Дете. Имам спомен, един спомен от онова време. На голия бряг на някаква широка река. Небето бе синьо съвършенство. Стадата елени преброждаха реката — хиляди и хиляди.“ „Помня вирнатите им над водата глави. Помня, че виждах как по-слабите се скупчваха, прегазваха ги и те изчезваха в мътната вода. Тези трупове щяха да изплуват някъде надолу по течението, където късоносите мечки, вълците, орлите и гарваните ги чакаха. Но аз стоях с другите. Татко, мама, навярно сестри и братя — просто другите, — без да откъсвам очи от огромното стадо.“ „Беше тяхната сезонна миграция, а това бе само едно от многото места за преброждане. Елените често избираха различни пътеки. Все пак реката трябваше да се прехвърли и животните се тълпяха половината утро на брега, докато изведнъж не нахлуят в реката като бушуващ прилив от козина, плът и дихания.“ „Дори дивите зверове не проявяват нетърпение, изправени пред неизбежното, когато сякаш единствено големият брой би могъл да обърка съдбата, тъй че всеки единичен живот се устремява с надежда през ледения поток. «Пощади ме.» Това е изписано обикновено в очите им. «Пощади ме над всички други. Пощади ме, за да мога да живея. Дай ми този миг, този ден, този сезон. Ще бъда верен на законите на своя вид.»“ Помнеше този единствен миг от своето детство и помнеше чувството си на благоговение към сцената с преброждането, към тази природна сила, това налагане на воля, тази дълбока неумолимост. Помнеше също така и ужаса, който бе изпитала. „Елените не са просто елени. Преброждането не е просто преброждане. Елените са целият живот. Реката е отминаващият свят. Животът плува през него, яхва течението, плува, дави се, триумфира. Животът може да задава въпроси. Животът — някои негови видове — може дори да запита: защо изобщо мога да задавам въпроси? И: защо вярвам, че отговорите отговарят нещо наистина ценно? Каква е стойността на тази размяна, на този драгоценен диалог, когато истината е непроменена, когато някои продължават да живеят още малко, докато други се удавят, когато следващия сезон ще има нови елени, а други ще са си отишли завинаги?“ „Истината е непроменена.“ „Всяка пролет, по време на преброждането, реката е придошла. Хаос кипва под повърхността. Това е най-лошото време.“ „Гледайте ни.“ Детето не искаше да вижда. Детето беше заплакало и побягна далече от брега. Братя и сестри го подгониха, смееха се навярно, без да разбират страха й, отчаянието й. Някои поне я гонеха. Смееха се, освен ако реката не се беше смяла, а стадото елени не бе излязло на брега и не се беше понесло напред, принудило зрителите да се разпръснат и да се развикат изненадани. Може би това я беше накарало да побегне. Не беше сигурна. Споменът свършваше с паниката й, с виковете й, с объркването й. Легнала на хлъзгавата от пот напречна греда Апсал’ара отново се чувстваше като онова дете. Сезонът идваше. Реката я очакваше придошла и тя беше само една от многото, и се молеше съдбата да се обърка. Сто камъка, хвърлени в малко езеро, ще разбият гладката му повърхност, ще предизвикат вълнички и вълни, докато окото не изгуби всякакво чувство за ред в това, което вижда. И този безреден миг обърква човек, пробужда душевна тревога и го оставя обезпокоен. Така беше и в онова утро в Даруджистан. Повърхностите се бяха разбили. Хората се движеха и всяко движение издаваше вълнение. Хората говореха и думите им бяха груби, и бяха резки с другите, непознати, както и близки. Буря от слухове се беше понесла по теченията и в някои имаше повече истина, отколкото в други, но всички намекваха за нещо неприятно, нежелано и смущаващо. Такива усещания можеха да се разпространят като напаст и да заразят цяла държава, цял народ, да направят хората гневни, непрекъснато войнствени и свидливи в състрадателността си. Кръв се беше проляла предната нощ. На заранта бяха намерени повече трупове от обичайното, двадесетина или повече — в Квартала на именията, което потресе като гръм от ясно небе разглезените знатни граждани в оградените им с високи зидове домове. Пришпорена от панически настоявания за разследване, Градската стража се домогна до магове, които да проведат огледи на жертвите с чародейство. Скоро след това из града започна да се шепне за нова подробност, която караше гражданите да зяпват онемели. _Наемни убийци! Всички до един! Гилдията беше опустошена!_ И веднага след това по някои лица: лукава, доволна усмивка — бързо прикрита или затаена за насаме, след като човек не можеше да е прекалено внимателен. Все пак злите убийци явно се бяха изправили срещу нещо по-гадно от тях и бяха платили с живота си. Някои от тях ставаха някак си по-замислени — о, те бяха достатъчно редки, за да, хм… потиснат човек. И все пак за тях неизбежно следваше един доста злокобен въпрос: _кой точно в този град може така безнаказано да избие двадесетина смъртно опасни убийци_? При цялата суматоха в онази сутрин, със служебните карети и фургони с трупове, трополящи насам-натам; с отделенията стражи и стъписани зяпачи, с уличните продавачи сред тях с подсладените напитки и лепкави сладкиши, и какво ли още не; при всичко това никой не обърна внимание на затворената залостена кръчма „При К’рул“ с прясно варосаните й стени и промити канавки. И толкова по-добре. Крут от Талиент пристъпи в малката си занемарена стая и завари Ралик Ном, задрямал на един стол. Крут изсумтя, отиде до нишата, която минаваше за кухня, и остави торбата, пълна със зеленчуци, плодове и осолена риба. — Не съм те виждал често напоследък. — Това е глупава война — рече Ралик Ном, без да вдига глава. — Сигурен съм, че Себа Крафар е съгласен с теб тази сутрин. Въобразявали са си, че удрят със съкрушителна сила, а са ги смазали. Ако продължава така, Себа скоро ще е Майстор на гилдия от един човек. — Май си в кисело настроение, Крут. Защо е толкова важно за теб дали Себа прави грешки, или не? — Защото съм дал живота си на Гилдията, Ралик. — Крут се изправи с ряпа в едната ръка. Хвърли я в коша до бурето с прясна вода. — А той най-небрежно я унищожава. Вярно, скоро ще свърши, но какво ще е останало дотогава? Ралик се почеса по брадичката. — Напоследък май на всички настроението им е кисело. — Какво чакаме? Крут не можа да издържи дълго погледа на Ралик, когато убиецът най-сетне го погледна. Имаше нещо толкова… безжалостно в тези студени очи, в това кораво лице, което сякаш бе изваяно, за да опровергае всяко понятие за усмивка. Лице, което не можеше да бъде смекчено, не можеше да се отпусне в нищо човешко. Нищо чудно, че беше любимецът на Воркан. Крут се засуети с храната, която беше напазарувал. — Гладен ли си, Ралик? — Какво ще готвиш? — Рибена яхния. — До няколко камбани вън ще е такава жега, че олово ще се топи. — Точно затова ще готвя сега, Ралик. Убиецът въздъхна, стана и разкърши рамене. — Мисля да се поразходя. — Както искаш. При вратата Ралик спря, погледна го през рамо. Физиономията му изведнъж беше станала лукава. — Изтърква се, нали? Крут се намръщи. — Кое? Ралик не отвърна и след миг вече го нямаше, вратата се затвори след него. „“Кое?" Трябваше ли да съм толкова несхватлив? Сигурно има причина, макар че не мога да се сетя точно сега. Може да е било просто… инстинктивно. Да, Ралик Ном. Изтърква се. Бързо." „Нещата бяха по-лесни по-рано — трябваше да го осъзная още тогава. Трябваше нещата да ми харесват напълно. Трябваше да престана да се глождя.“ На ръце и колене, Торди търкаше пепелта в празнините между наредените камъни, всяка пукнатина и пролука, всяка вдлъбнатина, прорязала почти гладките им повърхности. Под пръстите й се завъртаха малки късчета кост. Никоя пепел не е съвършена, освен ако не е дошла от чисто дърво, а тази пепел бе направена от много неща, не само от дърво. Сухият сезон, надяваше се тя, най-после бе дошъл. Иначе можеше да й се наложи да прави това непрекъснато, да пази глифовете скрити, милите красиви глифове, с всичките обещания, които й нашепваха. Чу как задната врата изскърца и разбра, че Газ е застанал на прага и я гледа изпод вежди. Безпръстите му длани потръпват, ръбовете на кокалчетата са зацапани и яркочервени, нарязани от зъби и раздрани от кокали. Знаеше, че убива всяка нощ, за да не убие нея. Знаеше, че тя е причината за толкова много смърт. Всеки от убитите бе заместител на онова, което всъщност искаше да направи Газ. Изправи се, изтри пепелта от ръцете си в престилката и се обърна. — Боклуци от закуската — измърмори той. — Какво? — Къщата е пълна с мухи. — Стоеше като поразен от слънчевата светлина. Кървясалите му очи пъплеха из двора, сякаш искаха да изпълзят от главата му и да намерят убежище. Под онзи камък или избелялата дъска от сиво дърво, или под купчината кухненска смет. — Брадясал си — каза тя. — Да стопля ли вода? Измъчените очи пробягаха към нея — но нямаше къде да се скрият в нея, затова се отклониха отново. — Не, не ме пипай. Тя си помисли как държи бръснача, опира го в гърлото му. Вижда вадичките кръв, потекли надолу по бялата сапунена пяна, пулсирането на гръкляна му. — Е, брадата поне скрива колко си отслабнал. В лицето поне. Усмивката му беше заплаха. — Така ли ме предпочиташ, жено? — Просто е различно, Газ. — Не можеш нищо да предпочиташ, когато ти е все едно, нали? — Не казах това. — Не беше и нужно. Защо го правиш онова с камъните — точно там, на най-добрата пръст? — Просто ми харесва така — отвърна тя. — Да имам къде да седна и да отдъхна. Да си погледам растенията. — Да не би да избягат? — Не. Просто обичам да ги гледам. „Те не задават въпроси. Почти нищо не искат. Няколко капки вода може би. Чист път към слънцето, без плевели.“ „Те не са подозрителни. Те не мислят да ме убият.“ — Сготви за довечера — каза Газ и се обърна. Тя го гледаше как се отдалечава. Зърниста пепел се беше събрала на дъги под ноктите й, все едно беше ровила в останките от погребална клада. И това бе съвсем на място, защото наистина го беше направила, но Газ нямаше нужда да знае такива неща. Нямаше нужда да знае каквото и да било. „Бъди растение, Газ. Не се тревожи за нищо. Докато не дойде беритбата.“ Волът беше твърде тъп, за да се тревожи. Ако не беше доживотният тежък труд и жестокостите понякога, животното щеше да е доволно: съществуване в плавен кръг с редуването на деня в нощ и нощта в ден, и така до безкрай. Ядене и преживяне колкото щеш, вода за пиене и сол за близане, кал по кожата да разкара хапещите мухи, птици и бълхи. Ако волът можеше да мечтае за рай, щеше да е проста мечта и прост рай. Да живееш просто означаваше да избегнеш тревогите, идващи със сложността. Тази цел се постига с цената на интелигентност, уви. Пияниците, които излизаха със залитане от кръчмите, докато слънцето се вдигаше, търсеха своя рай и имаха подгизналите замаяни мозъци, които да го докажат. В бърлогите с дъранг и д’баянг можеше да се намерят други, налягали в несвяст, които се тътреха по подобна пътека. Простотата, която те щяха да намерят, беше, разбира се, смърт, чийто праг се прехвърля почти без усилие. Нехаен (естествено) за каквато и да било ирония, волът теглеше кола в уличката зад вертепите, където трима мършави слуги изнасяха тазнощната реколта трупове. Коларят, застанал с остена отстрани, изплю храчка сок от ръждивец и мълчаливо посочи още един, лежащ в канавката при една от задните врати. Взимаше и за петак, взимаше и за консул. Тримата слуги изръмжаха недоволно, отидоха до трупа и посегнаха да го вдигнат за ръцете и краката от каменните плочи. След това един от тях ахна и се дръпна, а след миг го последваха и другите двама. Волът не помръдна, макар че хората се засуетиха и заприиждаха и още. Можеше да надушва смърт, но беше навикнал на това. Суматохата беше голяма, но животното в хомота си остана като остров на спокойствието, блажено отпуснато в сянката на уличката. Градският страж със сутрешната болежка в гърдите потърка с ръка широкия волски хълбок, когато се провря покрай него. Наведе се и огледа внимателно трупа. Още един. Този беше пребит толкова зле, че едва личеше, че е човек. Една кост по лицето му не беше останала здрава. Очите бяха на каша. Малко зъби бяха останали. Ударите бяха продължили надолу до натрошения гръклян — което вероятно беше причината за смъртта — и след това по гърдите. Използваното оръжие бе оставило къси издължени морави подутини. Също като при всички други. Стражът се изправи и се обърна към тримата слуги от копторите. — Клиент ли беше? Изгледаха го три равнодушни лица, след това единият проговори: — Как, в името на Качулатия, да разберем? Проклетото му лице го няма! — Облекло? Тегло, ръст, цвят на косата — някой такъв да е бил вътре нощес… — Господине — прекъсна го мъжът. — Ако е бил клиент, бил е нов — има още месо по кокалите, нали? А и дрехите му са чисти. Е, преди да се изпусне де. Стражът беше направил същите изводи. — Може и да е бил значи? Нов клиент? — Нов не е имало от ден-два. Случайни, нали знаете, дето ще опитат само, но не, тоя не сме го виждали, по дрехите, косата и тия неща. — Тогава какво прави тук? Нямаха отговор на това. Можеше ли да си позволи стражът да наеме некромант? „Само ако този човек беше от знатен род. Но дрехите не са толкова скъпи. По-скоро от търговската класа или среден чиновник. Щом е така, какво е търсил наистина в утайката на квартал Джадроуби?“ — Дару е — разсъди той. — Имаме ги от тях — рече разговорливият слуга и се подсмихна. — И риви минават, и от Калоуз, и баргасти даже. „М-да. Нещастието изравнява.“ — В колата тогава, с другите. Слугите се хванаха на работа. Стражът ги загледа. След малко погледът му попадна на коларя. Огледа набръчканото лице с ивиците сок от ръждивец, потекъл по четинестата му брадичка. — Имаш ли си обичлива стопанка у дома? — А? — Предполагам, че волът е щастлив. — О, да, така си е, господине. Всичките тия мухи, видите ли, те предпочитат големите торби. — Големите какво? Коларят примижа към него, после отвърна: — Телата, господине. Големи торби им викам аз. Проучвал съм, видите ли, и много съм мислил, за важни работи. За живота, такива неща. Кое го кара да работи, какво става, като спре, всичко това. — Виж ти. Е… — Всяко тяло, докато живее, господине, е направено от едно и също. Толкоз мънинко, че не можеш да го видиш, освен ако не вземеш специална леща, ама аз взех, че си направих една. Мънинко едно такова. Викам им _торби_. И вътре във всяка торба има една _кесийка_, плува ей тъй, в средата. И си мисля, че вътре в нея има бележки. — Прощавай, видял ли си ги тия бележки? Мъжът кимна, после изплю храчка кафяв сок. — С всички подробности за тялото, написани на тях. Дали е куче, котка или зелен червей. Или човек. Всички тия работи, цвят на косата, на очите и всичко друго — всичко е написано на ония бележки в кесийката в оная торба. Написано е, видите ли, каква торба трябва да бъде. Някои торби са торби на черен дроб, други на кожа, някои са мозък, други бял дроб. А майката и бащата ги зашиват тия торби, като си правят бебе. Зашият ги, видите ли, половината от единия, половината от другия, затуй джереметата приличат и на мама, и на тати. Ей го на тоя вол, и той си има торби, досущ като другите, та съм си мислил да взема да зашия половин от него и половин от човек — няма ли да е голяма работа, а? — Ще е нещо, драги господине, които сигурно ще ви накара да побегнете от града — ако не ви пребият с камъни преди това. Коларят се намръщи. — Ей това му е проблемът на света, нали? Никакъв мерак за нещо ново! — Имам много важна среща. Искарал Пъст, все още с най-подкупващата си усмивка, само кимна. Сордико Куалм въздъхна. — Официална храмова работа. Пъст кимна отново. — Не желая никакъв ескорт. — Не ти и трябва, Върховна жрице — заговори Искарал Пъст. — Ще имаш мен! — После кривна глава и облиза устни. — И още как! Хи-хи! И ще види, че с мен ще има повече, отколкото е вярвала някога, че е възможно! Тъй де! Ще съм един гигантски крачещ… хм, пенис! — Вече си — изсумтя Сордико Куалм. — Съм ли? Какво съм, прескъпа моя? Я да тръгваме, че да не закъснеем. — Искарал Пъст. Не те искам с мен. — Само го казваш това, но очите ти ми говорят друго. — Това, което ми е в очите, може да ме прати на Високите бесилки. Стига, разбира се, целият град да не се отдаде на спонтанни тържества, като чуе за мъчителната ти смърт, и да ме постави на трон от масивно злато от възторжена благодарност. — За какво говори тя? Никой дори не знае, че съм тук! И защо ми е притрябвал златен трон? Или на нея, след като може да има _мен_? — Облиза устни и върна усмивката на лицето си. — Води ни, любов моя. Обещавам, че ще бъда най-официален на тази официална среща. В края на краищата аз съм Магът на Дома Сянка. Не просто Върховен жрец, а Височайши жрец! Сюблимен жрец! Няма да изказвам никакво мнение, освен ако не ме поканят, разбира се. Не, ще бъда сдържан, благоразумен и ще оставя цялото бърборене на моята сладка подопечна. — Поклони се и добави: — С която ще се подопечнем много скоро! Дланите й потръпнаха странно, доста прелестно всъщност, а след това примирението се изля във възхитителните й очи, което осигури на Искарал Пъст съвършен образ, който щеше да възкреси късно през нощта под завивките, докато Могора хърка през всичките паешки топки, пълни с яйца, струпани по носа й. — Наистина ще трябва да мълчиш, Искарал Пъст. Онази, с която се налага да говоря, не търпи глупаци, а аз няма и да се опитам да се намеся, ако се окажеш фатално противен. — Замълча и поклати глава. — Макар че не си представям как можеш да си нещо друго освен противен. Може би трябва да си взема предупреждението назад с надеждата, че ще я подразниш толкова, че да те премахне мигновено. При което ще мога да изгоня онези гнусни бок’арала и също толкова гнусната ти жена. — Изведнъж се стъписа. — Слушай! Тези мисли трябваше да са лични! Влиянието ти е крайно противно, Искарал Пъст. — Скоро ще сме като зрънца в шушулка! Ония, бодливите шушулки, дето се залепват по всичко, особено по космите на чатала, когато си принуден да чишкаш в храстите. — Той посегна към нея. — Ръка за ръка, да се зареем влюбени по улиците! Тя като че ли се дръпна, но това, разбира се, бе деликатното й самочувствие и дребничките му притеснения бързо бяха погребани под пласта на новата, неустоимо подкупваща усмивка на лицето му. Измъкнаха се от храма през рядко използвана слугинска вратичка и я затръшнаха бързо, за да избегнат тайфуна възбудени бок’арала, подгонили ги по коридора. Улиците бяха окъпани в противна слънчева светлина, но Сордико Куалм сякаш беше безразлична към подобно атмосферно пренебрежение — един облак не се виждаше по небето! По-зле и от Седемте града, без една цепнатина в скалите, където да се свреш. Окаяни тълпи, през които да се провираш, море от злобни лица, които се зъбеха при всяко леко сръгване с лакти и рамене, докато той ситнеше бързо, за да не изостава от дългокраката Върховна жрица. — Дълги крака, да! Оох. Ох, ох, ох. Виж ги как полюшват, как подрусват този прелестен… — Млъкни! — изсъска му тя над изящно закръгленото си рамо. — Сенкотрон разбра. О, да. Прозря необходимостта от нашата среща! Тя и аз. Съчетанието на двамата най-съвършени смъртни на Сянката. Съдбовната книга на любовта — прелестната невинна жена — но не прекалено невинна, надяваме се — и снажният мъж, с неговата дръзка усмивка и топли мишци. Ъъъ, дръзки мишци и топла усмивка. Изобщо, думата „мишци“ подходяща ли е тук? Добре де, мускулести ръце и прочие. Че какво, грамада от мускули съм, нали? Мога и ушите си да мърдам, когато се наложи обаче — няма нужда да се изтъкваш. Тя презира фукльовците, с тази нейна деликатност и прочие. И скоро ще… — Внимавай с тоя проклет лакът, дребосък! — И скоро славата ще снизходи над нас… — … проклето извинение! — Какво? На пътя на Искарал Пъст се беше изпречил някакъв едър смотаняк, широкото му плоско лице приличаше на нещо, намерено на дъното на нощно гърне. — Казах, че очаквам проклетото ти извинение, проклет пор такъв! Искарал Пъст изсумтя. — О, я вижте. Някакъв як смотаняк с широко плоско лице, дето прилича на нещо, намерено на дъното на нощно гърне, иска _аз_ да се извиня! И ще го направя, добри ми господине, след като вие се извините за своята смотаност и за това лице като от нощно гърне — като се извините, че съществувате всъщност! Грамадната маймунска длан, която посегна към гърлото му, беше толкова маймунска, че едва имаше палец — или поне така щеше да докладва Искарал Пъст по-късно на ококорената си мърмореща публика бок’арала. Той, естествено, не удостои с внимание въпросната ръка, а на свой ред посегна право в чатала на тъпака, стисна там, дръпна и усука, докато простакът не се сгъна на две с хленч, срина се като чувал с пъпеши на каменните плочи и заскимтя жално. Искарал Пъст го прекрачи и отново заситни да догони Сордико Куалм, която сякаш се беше разбързала — пешовете на халата направо се вееха зад нея. — Какви невъзпитани хора! — изпъшка Искарал Пъст. Стигнаха до портите на скромно имение недалече от Кулата на Хинтър. Портите бяха заключени, тъй че Сордико Куалм дръпна едно въженце и някъде вътре се разнесе звън. Зачакаха. От другата страна на портите дръннаха вериги и след миг дебелите крила изскърцаха и се разтвориха, а от пантите се посипа ръждива прах. — Няма много посетители май? — От този момент нататък ще мълчиш, Искарал Пъст — каза Сордико Куалм. — Нима? — Да. Отворилият вратите май се криеше зад едната от тях и Върховната жрица закрачи вътре без повече церемонии. Искарал Пъст притича зад нея, за да не остане навън, понеже двете крила започнаха веднага да се затварят. Щом се озова вътре, се обърна да сгълчи невъзпитания слуга. И видя Сегюле — натискаше лоста от едната страна. — Благодаря, Турули — рече Сордико. — Господарката в градината ли е? Отговор не последва. Върховната жрица кимна и продължи напред по лъкатушещата алея през обраслия с бурени двор със зидове, покрити с пищно разцъфнала глициния. Поспря, като видя една голяма змия, свита на кълбо под слънцето на пътеката, после я заобиколи предпазливо. Искарал се запромъква след нея, без да откъсва очи от гадното същество, още повече че то вдигна триъгълната си глава и тънкият език пробяга навън с любопитство, а може би — и с глад? Изсъска й пътьом и остана доволен, като видя как змията се дръпна уплашено. Главната къща на имението беше скромна, изящна по някакъв смътно женствен начин. Върховната жрица тръгна към задния двор. Щом приближиха, чуха тихо бръмчащи гласове. Центърът на градината беше застлан с каменни плочи, с дванайсет бронзови статуи в цял ръст, в кръг, с лица навътре. От всяка статуя като сълзи се стичаше вода от странно заслоненото лице надолу в обикалящото на пръстен каменно корито, в което стояха, водата бе дълбока до глезените. Статуите, забеляза със смътно безпокойство Искарал Пъст, щом се приближиха, бяха на Сегюле, а водата се стичаше изпод маски, покрити с мъх и патина. В средата на кръга имаше старинна тънкокрака бронзова маса и два стола. В стола срещу тях седеше мъж с дълга сива коса. По широката му бяла риза имаше пръски кръв. С гръб към тях седеше жена. Дългата й лъскава черна коса искреше, в съвършен контраст с белия лен на блузата й. Като видя Сордико Куалм и Искарал Пъст, мъжът се надигна и се поклони на домакинята си. — До следващия път, милейди. Втори, по-бегъл поклон към Върховната жрица и Искарал Пъст, след което мъжът си тръгна. Сордико Куалм влезе в кръга и застана отдясно на вече освободения стол. И за изумление на Искарал Пъст (и за радост, миг по-късно) удостои домакинята с изящен реверанс. — Лейди Енви. — Моля те, скъпа, заповядай — отвърна лейди Енви. След това, щом Искарал Пъст пристъпи колебливо и се появи пред нея, и най-сетне видя възхитителното й лице, така чудесно подхождащо на красивата й коса и на гъвкавата уравновесеност на нейната, ъъъ, поза там в изтънчения стол, кръстосала крака и показала закръглено бедро, което просто молеше да го погалиш, се намръщи и рече: — Може би трябва да наредя да донесат сандък с пясък за намереничето ти, Върховна жрице? Да има къде да си играе и да му текат лигите. — По-скоро ще трябва да го заровим в него, уви. — Интересно предложение. В този момент се появи Турули с още един стол. Приликата между него и статуите беше някак смущаваща и Искарал Пъст потръпна, бързо се поклони на лейди Енви и се настани на стола. — Красотата й бие дори тази на Върховната жрица! Хм, а я си представи и двете… — Искарал Пъст! — сопна се Сордико Куалм. — Наредих ти да мълчиш, нали? — Но аз нищо не казах, любов моя! Нищичко! — Не съм твоя любов и никога няма да бъда. Той се подсмихна и пак замърмори: — Ще си играя с тези две хубавици, ту с едната, ту с другата, ще ги докарам и двете до спазми на ревност с чара си, докато се плъзгам с лекота от една на друга. Щипнеш тук, забършеш там! О, такова наслаждение ще е! — Мисля си да го убия — каза лейди Енви на Сордико Куалм. — Уви, той е Магът на Сянка. — Не може да си сериозна! — О, да! — викна Искарал Пъст. — Сериозна е! Нещо повече, крайно благоприятно е, че съм тук, защото знам нещо, което ти не знаеш! — Ужас — въздъхна лейди Енви. — Такава хубава сутрин, и да ми я съсипят така. — Кой беше той? — настоя Искарал. — Този мъж, дето беше тук? Кой беше? — Защо трябва да ти казвам? — В замяна — ти задоволяваш моето любопитство, а аз твоето — тъй че ще се задоволим взаимно, и да видим как ще ти хареса _това_, Сордико Куалм? Ха! Лейди Енви се потърка по слепоочията и каза съкрушено: — Бардът, Фишер кел Тат. Изключителен човек. Подканва към… изповед. В града имаше ужасни събития… — Не толкова ужасни, колкото това, което аз имам да ти кажа! — заяви Искарал Пъст. Сордико се почеса по челото. — Ето на, действа! Лейди Енви го изгледа накриво. — Ако ти отстъпя за тази размяна, маг, след това ще се въздържаш ли малко, за да ни позволиш с Върховната жрица да си проведем разговора? — Въздържаността ми е гарантирана, лейди Енви. Разбира се, правя това обещание само ако и вие направите същото. — Какво по-точно имаш предвид? — Лейди Енви, аз пристигнах на кораб. — Какво от това? — Кораб, притежаван от една изключително апетитна жена… — Ох, не и още една! — простена Сордико Куалм. — Горкото същество — измърмори лейди Енви. — Едва ли. — Искарал Пъст се отпусна в стола си и го килна на задните крака, за да може погледът му да обхване и двете жени. — Как мечтая за мигове като този! Виж как се хващат за всяка моя дума! Хванах ги, в ръчичките ми са! — Какво му е на този, Върховна жрице? — Думи нямам да ви го опиша. Искарал Пъст заоглежда дланите си, ноктите си — но от това леко му се догади, понеже бок’арала имаха навика да му смучат пръстите, докато спеше, и те бяха постоянно сбръчкани, смачкани и определено неприятни, тъй че той извърна небрежно очи и се усети, че е зяпнал Турули, което също не беше особено добра идея, тъй че ей там, онова цвете — съвсем безопасно, предполагаше — докато не дойде време отново да срещне изключителните очи на лейди Енви. — М-да — провлече той, — виждам приликата най-после, въпреки че ти победи във войната на съвършенство. Не с много, но все пак триумфираш и затова мога само да аплодирам и да се възхищавам и прочие. Тъй или иначе, в същия този момент, пребивава, тук, на кораб, в залива, не кой да е, а вашата възлюбена сестра Спайт! — Така си и мислех! — Лейди Енви изведнъж скочи, разтреперана от… възбуда? Искарал Пъст се изкиска тихичко. — Да, играя, докато те не престанат да играят и всички истини не се разкрият, чувствата не се разтърсят и трусът не отекне из всемира, и самите сенки не изригнат в битието! Защото не съм ли аз Магът на Сянката? О, съм, съм! — След това се наведе напред и възкликна с пълно изумление: — Нима не сте зарадвана, лейди Енви? Да побързам ли да й предам вашата покана да посети тази възхитителна градина? Заповядайте ми като на ваш слуга, моля ви! Каквото пожелаете, ще го сторя! Разбира се, че няма! Ще направя каквото аз искам. Нека да си мисли обратното — може би това ще върне малко цвят на лицето й, може би ще успокои тази буря в очите й, може би ще спре водата в това фонтанче да не кипне — впечатляващ детайл, между другото, хм, а сега какво още да кажа? Сордико Куалм и лейди Енви така и не стигнаха до своя разговор този ден. С натежали клепачи и изтощен, Кътър тръгна да търси някое място, където да закуси. Напълнеше ли стомаха си, щеше да се върне в хана „Феникс“ и да рухне на леглото си на горния етаж. Дотук стигаше тактическата му дързост, а дори и това постижение щеше да е борба. Щеше да е последният човек, който би подценил необикновеното разнообразие от пътища, по които може да тръгне един живот, а малко бяха благата, които можеше да извлече от описването на пълния кръг — от пътуването и промените, оформени в него самия между стария Даруджистан и това ново място — и все пак контрастът със съдбата, която бе сполетяла Чалис Видикас, го бе оставил стъписан, замаян и объркан. Намери една празна маса в ресторанта срещу парк Бортън, скъпо заведение, което му напомни, че парите му са на привършване, седна и зачака някоя от сервитьорките да го забележи. Всички от персонала бяха риви, три млади жени, облечени по някаква чудновата мода, с дълги шушнещи поли от лен, на тъмносини ивици, и тесни черни кожени елечета без нищо отдолу. Косата им беше вързана на плитки и откриваше мидите върху ушите им. Последната приумица си беше странна, но най-явният нежелан ефект от нея бе в това, че на два пъти една от сервитьорките завъртя ханш покрай него и изобщо не чу опитите му да я спре. Той реши следващия път да протегне крак да я спъне и тутакси се стъписа от този свой нелюбезен импулс. Най-сетне привлече вниманието на една и тя се приближи. — Каничка чай, моля, и каквото там сервирате за закуска. Като видя скромното му облекло, тя извърна презрително поглед и запита с отегчен тон: — Плодова закуска или месна закуска? Яйца? Хляб? Мед? Какъв вид чай — имаме двайсет и три разновидности. Той я погледна намръщено. — Ъъъ, ти реши. — Извинете? — Ти какво яде тази сутрин? — Питки, разбира се. Както винаги. — От тях сервирате ли тук? — Не, разбира се. — Какъв чай пи? — Не съм пила чай. Пих бира. — Обичай на ривите ли? — Не — отвърна тя и извърна поглед. — Така се оправям с възбудата през деня. — Богове на бездната, просто донеси нещо. Месо, хляб, мед. И никакви префърцунени глупости с чая. — Хубаво — изсумтя тя и се врътна сред облак от поли. Кътър стисна с два пръста носа си под веждите в опит да спре усилващото се главоболие. Не искаше да мисли за току-що отминалата нощ, камбана след камбана прекарани в онова гробище, седнал на онази каменна пейка с Чалис твърде близо до него. Видя в утринната светлина какво й бяха направили тези няколко години: бръчиците на умора около очите й, бръчиците около устата, зрелостта, разкриваща се в понатежалото тяло, извивките й, по-изразени, отколкото преди. Детето, което бе познавал, все още беше в нея, каза си, под всичко това. В случайния жест, в тихия смях в един момент. И тя несъмнено виждаше същото в него — пластовете твърдост, белезите от загуба и болка, утайките на живота. Той не беше същият младеж. И тя не беше същата девойка. И все пак седяха един до друг като стари приятели. Детинските надежди и суетните амбиции, просветнали в пространството между тях преди години, си бяха отишли, но времето бе донесло нещо романтично, някаква странна носталгия. Живата и непрекъснато усилваща се светлина в очите й най-много беше обезпокоила Кътър, особено след като бе усетил как и той откликва с удоволствие — в смътните спомени, с които си бяха поиграли, в сиянието, което беше озарило двамата на онази пейка и което нямаше нищо общо с изгряващото слънце. Нищо редно нямаше във всичко това. Тя беше женена в края на краищата. Беше благородничка — но не, тази подробност беше несъществена, защото онова, което тя бе предложила, нямаше нищо общо с въпросите на благоприличието, по никакъв начин не беше замислено да привлече вниманието на хората. „Тя е отегчена. Иска любовник. Иска онова, което е могла да има, но не го е взела. Втори шанс, това е, което иска.“ „Има ли изобщо втори шансове?“ Щеше да е… грозно. Жалко. Как можеше изобщо да мисли за такова нещо? „Може би Апсалар го видя прекалено добре. Видя го вътре в мен, до душата, която беше по-дребна, отколкото трябваше да е, до волята, която беше слаба. Аз не стоя изправен пред една жена, нали? Не, аз падам в прегръдката й. Преобразявам се, за да подхождам на всяка от тях, за да направя нещата удобни, все едно да съвпадна с мечтите им е единственият път, който знам към сърцата им.“ „Май беше права да си отиде.“ Това ли беше всичко, което искаше Чалис? Забавно отвличане, което да облекчи скуката на уютния й живот? Той признаваше с известна доза подозрителност, че нещата не са толкова прости. Имало беше едно по-тъмно течение, сякаш да го вземе за любовник означаваше за Чалис нещо повече. Доказателство за снижаването й, навярно. За пропадането й. Или нещо друго, нещо дори по-гибелно. Сервитьорката риви му беше донесла каничка чай, блюдо с пресен хляб, гърненце мед и купа с нарязани плодове. Той зяпна подредената пред него маса, мъчеше се безуспешно да си спомни мига, в който се бе дошло всичко. — Имам нужда от теб — беше казала и думите се врязаха в умората му, докато небето започваше да показва цвета си. — Крокъс. Кътър. Което име искаш. Разбрах го в мига, в който те видях. Просто си вървях, ей така, разхождах се в нощта просто. Не го съзнавах, но търсех някого. Животът ми се превърна в един въпрос, на който, мислех си, никой не би могъл да отговори. Нито съпругът ми, нито който и да било. А после се появи ти, застанал в това гробище като призрак. О, той знаеше за призраците, как могат да обсебят човек и ден, и нощ. Как намират в душата ти кътчета, където да се притаят. Да, знаеше за призраците. — Чалис… — Ти ме обичаше някога. Но аз бях млада. Глупава. Вече не съм нито млада, нито глупава. Този път няма да обърна гръб. — Твоят мъж… — Не го интересува какво правя, нито с кого го правя. — Защо се омъжи за него тогава? Беше извърнала очи и мина много време, преди да отговори. — Когато той спаси живота ми, онази нощ в градината в имението на Симтал, беше все едно, че го притежава. Моят живот. Притежаваше го, защото го спаси. И не само той го вярваше при това. Вярвах го и аз. Изведнъж се оказа, че все едно вече нямам никакъв избор. Той притежаваше бъдещето ми, за да направи с него каквото си поиска. — Но баща ти… — Дали е трябвало да ми даде съвет? — Тя се засмя, но смехът й бе горчив. — Ти не го виждаше, но аз бях разглезена. Бях противна, Крокъс. Може би се е опитал, но всъщност не помня. Но мисля, че беше доволен да ме види, че си отивам. Не, това не беше онази Чалис, която бе познавал. — Домът Видикас притежава една пристройка, малка сграда долу до пристанището. Почти никога не се използва. На два етажа е. На приземния етаж е само склад, пълен с отпадъци от корабостроителния док. На горния спеше пазачът. Аз… виждала съм я, имам ключ. Виждала? Учуди го колебанието в това признание. Но не задълго. „Използвала я е. И още я използва. За тайни срещи с любовници, също като това, за което ми говори сега. Чалис, защо се занимаваш с мен?“ Тя забеляза двоумението му и се притисна към него. — Можем просто да се срещаме там, Крокъс. Да си говорим. Място, където можем да си говорим за какво ли не, където няма шанс да ни видят. Просто да си говорим. Знаеше, разбира се, че такова място не е за говорене. А тази вечер му предстоеше да се срещне там с нея. В какво се… — Оу! Сервитьорката го беше пернала с ръка по главата. Той я зяпна стъписан. — Щом трябваше да свърша цялата тази работа, за да ти направя проклетата закуска, по-добре я изяж! — Извинявай! Просто си мислех… — По-лесно е, когато дъвчеш. Хайде, да не те перна пак. Той я изгледа ядосано. „Ако бях благородник, изобщо нямаше да го направи това.“ — Имаш подход към жените, като гледам — обади се един от седящите на близката маса. — Ха-ха. Някои събития и мигове могат да предложат неочаквана милост и макар да не го знаеше, такава милост бе предоставена в този миг на Сцилара, защото не мислеше за Кътър. Вместо това седеше до малазанския историк, Дюйкър, и се бореше с инстинкта си да го прегърне, та поне мъничко да облекчи мълчаливата му тъга. Единственото, което я сдържаше, бе страхът, че той няма да приеме на драго сърце съчувствието й. Също така — и реалната възможност да го е разбрала погрешно. Да преживееш труден живот означава да укрепиш и направиш непревзимаем всеки подстъп, докато не остане никаква пролука и душата не се скрие в мрак, и никой друг вече не чува писъците й, воплите й срещу неправдата, дългите й мъчителни периоди на тъга. Външната твърдост създава твърдост отвътре. Тъгата, много добре знаеше тя, не е нещо, което можеше да се изцери. Не е всъщност слабост или недостатък, нито болест на духа. Тъгата никога не е без причина и да се твърди, че тя издава някакво душевно смущение, е проява на невежество или още по-лошо — на страхливо увъртане от страна на този, който го твърди. Сякаш щастието е единственият правомерен начин на съществуване. Сякаш неуспелите да го постигнат трябва да бъдат изолирани и приспивани с упойващи церове; сякаш причините за тъга са просто клопки и капани по надлежното катерене към блажено доволство, неща, които трябва да се заобикалят или прескачат, или прелитат на крилете на фалшивото въодушевление. Сцилара имаше достатъчно опит. Достатъчно често се бе изправяла пред собствената си тъга. Дори когато бе открила своето първо средство да се освободи от нея, в дъранга, знаеше, че такова избавление е просто бягство от чувства, които съществуват правомерно. Просто тогава не бе в състояние да прояви симпатия към тях, защото да го направи означаваше да се примири пред истинността им. Тъгата бе съвсем уместно чувство. Също толкова на място, колкото и радостта, обичта, скръбта и страха. Всички състояния на битието. Твърде често хората бъркаха тъгата у другите със самосъжаление и с това издаваха собственото си коравосърдечие и не малко злоба. Гостилницата вонеше на кръв, изпражнения, пикня и бълвоч. Бленд се връщаше към живота горе в спалнята си, толкова близо до смъртта, колкото никога досега, но най-лошото вече бе отминало. Баратол и Чаур бяха слезли в подземията, за да помогнат на Пикър и Анци да заровят телата на другарите си. Скръбта на ковача заради смъртта на новия му приятел, Малът, беше твърде горчива, за да може Сцилара да я понесе — изобщо не беше корав мъж, а това объркваше бездруго крехкия й набор от убеждения, защото трябваше да е корав. Но не беше ли видяла същата отчаяна, задъхана уязвимост, докато се бореше да върне към живота Чаур, след като грамадният глупчо се беше удавил? — Той е… — почна Дюйкър и се намръщи — забележителен човек, мисля. Сцилара примигна. — Кой? Историкът само поклати глава, избягваше да срещне погледа й. — Май трябва да се напия. — Изобщо не върши работа. — Знам. Замълчаха отново. Миговете се проточиха. „Тъкмо се натъкнахме на тези хора. Безумен спор в една кръчма. Тъкмо започвахме да ги опознаваме, да ни става скъп всеки от тях.“ „Малът беше лечител. Подпалвач на мостове.“ В очите му беше горяло някакво самообвинение, бушувало беше чувство за вина. Лечител, изтерзан от нещо, което не може да изцери. Списък от провали, превърнали се в падения. И все пак беше добър човек. Този мек, странно тънък глас — който никога вече нямаше да чуят. За него Баратол беше плакал. Блупърл беше маг. Забавно непохватен някак, вечно ококорен, което трудно се връзваше с всичко, което бе преживял, защото и той бе някогашен мостовак. Анци беше побеснял над трупа му — сержант, подготвящ за погребение войник, оказал се толкова некадърен, че да умре. Анци беше оскърбен, възмутен, но в същото време болката грееше така ярко в сините му очи. „Проклет идиот! — беше изръмжал. — Проклет от Гуглата, негоден за нищо идиотски глупак!“ Понечи да изрита трупа, но Пикър го дръпна, почти го вдигна от пода и Анци залитна и натресе носа на ботуша си в дъските на тезгяха. Сега изглеждаха по-стари. Пикър, Анци. Посърнали, с тъмни кръгове около очите, смъкнали рамене, без да си направят труда да измият кръвта от лицата и ръцете си. Единствен Дюйкър изглеждаше непроменен, все едно смъртта на тези хора не беше нищо повече от това някой да се изпикае в широка и дълбока река. Неговата тъга бе нещо абсолютно и той така и не вдигаше глава да си поеме въздух. Искаше й се да го хване и да го _разтърси_, за да върне живота в него. Но нямаше да го направи, защото знаеше, че такъв жест ще е егоистичен, ще обслужи единствено нейната потребност. Може би точно толкова, колкото и първоначалният й подтик да го прегърне съчувствено. Защото и на нея й се плачеше. Заради това, че беше извлякла историка из града — далече от случилото се тук предната нощ. Заради това, че бе спасила живота му. Когато се бяха върнали, когато бяха видели труповете на улицата, когато влязоха вътре и видяха касапницата, Дюйкър й хвърли само един поглед и в него тя съвсем ясно прочете мисълта му. „Виждаш ли от какво ме измъкна?“ Мисъл толкова далече от чувството за благодарност, че все едно идваше от друг свят. Истината бе очевидна. Съжаляваше, че не е бил тук. Съжаляваше, че не е умрял предната нощ. Но тази натрапчива кучка, Сцилара, му бе отказала това освобождение. Беше го оставила в този тъжен живот, който така и не искаше да свърши. Погледът му беше по-тежък, по-жилещ от жесток плесник през лицето. Сега тя трябваше да е долу. Трябваше да стои там, в онова тясно препълнено мазе, хванала Чаур за ръката, и да слуша как скърбят, всеки посвоему. Ругатните на Анци. Пикър до рамото му, толкова плътно, че почти облегната на него, но иначе безизразна, освен сълзите в очите й. Баратол с лъсналата му брада, подпухнали очи и смръщено чело. Вратата се отвори рязко, лъч дневна светлина прониза затаената във въздуха прах и вътре пристъпи сивокосият бард. Двамата с Дюйкър видяха как се обърна, затвори я и намести в скобите железния лост — как се бе озовал лостът в ръцете му си беше загадка, но и Сцилара, и историкът го премълчаха. Мъжът се приближи към тях и тя видя, че той също не си е направил труда да се преоблече. Отнасяше се към съсирената кръв по себе си със същото безразличие, каквото бе видяла у другите. Когато дойдоха, видяха на сцената шест трупа. Подхвърленото мимоходом от Бленд намекваше за намесата на барда в касапницата, но на Сцилара й беше трудно да го повярва. Този човек беше мършав, стар. Все пак огледа с присвити очи петната кръв по ризата му. Той седна срещу тях, погледна Дюйкър и рече: — Каквото и да са решили, историко, могат да разчитат на мен. — Значи и на тебе са посегнали — каза Сцилара. Той я погледна. — Сцилара, те нападнаха всички. Убиха невинни. — Не мисля, че ще направят каквото и да било — каза Дюйкър. — Освен да разпродадат и да напуснат. — Хм. — Бардът въздъхна. — Все едно. Бездруго няма да съм съвсем сам. — В смисъл? — Поисках да ми се отплатят за една стара услуга, историко. Обикновено не съм от тези, които се въвличат в… такива неща. — Но си ядосан — отбеляза Сцилара, най-сетне доловила странната твърдост в очите му. Твърдост, която се появяваше преди… „преди хладнокръвно убийство. Този поет има нокти, и още как. Всъщност изобщо не е толкова стар, колкото си мислех.“ — Ядосан съм, да. Отдолу отекна силен трясък, последван от изненадани викове. Тримата затичаха към кухнята, после по тясното стълбище към мазето. В дългия склад примигваше факла, мяташе безумни сенки над странната сцена. По пръстения под се изливаше лютива течност, сякаш попиваше с неохота, а двамата малазанци, Баратол и Чаур бяха зяпнали едно голямо счупено буре. Анци току-що го беше изритал, предположи Сцилара. Водопадът гъст консервиращ сок изтичаше и разкриваше онова, което течността така съвършено бе съхранила. Сгънат, с колене под брадичката, с ръце около прасците. Все още с маска с три издължени вертикални шипа през челото. Бардът изпръхтя и промърмори: — Често се чудех къде са се дянали старите. Течността бавно попиваше в прясно изкопаните гробове. Сто камъка, лудешки танц на вълни, градът в своя живот, който е един живот, който е безброй животи. Да пренебрегнеш това означава да отречеш братство, сестринство, сходството, което ако можеше да бъде освободено, щеше да превърне света в място не чак толкова жестоко, не чак толкова порочно. Но кой ли има време за това? Тичай насам, втурни се натам, избягвай всеки чифт очи, не допускай проблясъка на разпознаването по лицата, които пробягват край теб. Ах, колко досаден е този танц на страха. Задръж погледа си, ако смееш, в дирите на тези трепетни вълни, животите, _животите_! Виж Стони Менакис, разтърсена от самообвинения, изтерзана от гузна съвест. Тя спи лошо или изобщо не спи (кой би рискувал да надникне нощем в тъмната й спалня, от страх да не зърне втренчените й очи?). Тя трепери, нервите й са като струни от огън, а бедният Мурильо стои отстрани, изпълнен с отчаяно желание да я утеши, насила да разтвори всичко, което е затворено сега помежду им. А долу в двора тълпа оставени без надзор млади диваци реват и се бъхтят с дървени мечове и е цяло чудо, че никой все още не е изгубил око или паднал на плочите с прекършен гръклян. Докато в една работилница, не много далече оттук, Тисера седи зад грънчарското колело и е зяпнала в нищото, докато буцата глина се върти и върти под ритъма на помпащия й крак — седи вцепенена, стъписана от смайващото осъзнаване на чистата дълбочина на обичта си към мъжа си. Любов толкова пламенна, че тя е ужасена, най-сетне осъзнала величината на уязвимостта си. Чувството е чудо. Възхитително е, и ужасяващо. _Екстатично_ е. Усмихни й се. О, усмихни й се на всяка цена! А в същия този момент обектът на преданата любов на Тисера крачи из двора на имението Варада, новата му месторабота. Умът му, спокоен, докато е идвал насам, сега е обзет от смътна тревога. Изпратил е Скорч и Леф да се прибират, стоял е на портата и е гледал как залитат навън като възкръснали мъртъвци, а това го е подсетило за мигове на най-голяма опасност — точно преди разсъмване е моментът за удар, ако някой е замислил такова насилие — но кой ли ще си прави труда? Какво ли представлява всъщност тази загадъчна лейди Варада? Място в Съвета, вярно, но това достатъчен повод ли е за убийство? И защо ли изобщо си мисли за такива неща? Имало е слухове — уловени при щанда на пияния пекар, — че предната нощ из града трябвало да властва Гилдията на убийците, но всичко се обърнало много гадно за наказващите със смърт наемници и, ох, не е ли това достойно за съжаление? Миг мълчание… я ми дайте кнедлите, ако обичате… Той спря сред двора, видял последните си наети служители, странните му подопечни с тяхното съмнително минало и потенциално притеснителни мотиви. Събрали се отново, да, с кастелана, с отвратителния Стъдиус Лок. Мадрун и Лазан Дор мятаха ашици в стената на двора вдясно от него. Формално смяната им трябваше да е изтекла, макар Торвалд Ном да подозираше, че тази тяхна игра продължава от доста време. Дали да ги предупреди още веднъж? Не, духът му вече се мяташе неспокойно, както ставаше винаги, когато се събуждаше с чувството, че му въртят някакъв номер, че го будалкат — както имаше навик да казва майка му, когато затиснеше с крак малкия Торвалд на пода и го гледаше отгоре как скимти и се мята (повече на игра, разбира се; тя тежеше не повече от дворно куче, без да хапе при това). Будалкаш ме, момченцето ми, и когато се докопам до дъното на нещата и цялата беля лъсне, е, кого ще намеря да се крие в килера? Милата му майчица така и не схвана голямата метафора, благословена да е. Торвалд Ном изведнъж се почувства твърде потиснат, за да извести дори за пристигането си, и тръгна към кабинета си. Изгаряше от нетърпение да се покатери през бюрото и да се смъкне в стола, където можеше да подремне, докато не прозвучи звънецът за обед. Поне готвачите, които беше наела, си знаеха работата. Нека да го оставим там засега и да яхнем една последна вълна, извън града, на запад покрай езерния бряг, към тъмните тунели, където не толкова привилегировани похабяват в тежък труд съкратения си живот, за да поддържат битието на създания като Горлас Видикас и Хъмбъл Межър на нивото на удобства и лукс, каквито те смятат, че им се полагат по рождено право. И за да сме честни, трудят се също така, за да допринесат за общото чувство за цивилизованост, което обикновено се измерва с технически възможности, усещане за напредък и понятие за структурна стабилност, малко от които могат да изпитат самите трудещи се — освен като изкупителни жертви… На детето Харло бяха ударили десет камшика заради това, че е бил на места, където не е трябвало да бъде, а това наказание се оказа достатъчно жестоко, за да го остави проснат по корем върху дървения нар, докато гъстите мазила бавно се стапяха в раните по гърба му. Байниск беше получил камшик по лявото рамо, което щеше да му остави трети такъв белег заради неизпълнение на задълженията му като надзирател в Чъфс. Сега той дойде, седна до Харло и загледа мълчаливо малкия си подопечен. Най-сетне Харло промълви: — Съжалявам, Байниск… — Няма нищо. Искам просто да разбера какво си намислил. Не мислех, че ще криеш тайни от мен, наистина не мислех. Веназ вика: „Казах ти аз.“ Казва, че изобщо не си добър, Къртицо, и че трябва да те хвърля при копачите. Младите не живееха дълго в отрядите на копачите. — Веназ иска пак да ти е най-добрата къртица. — Знам. Само че много наедря. — Хора като него не обичат хора като мен — каза Харло. Това не беше оплакване, беше си просто наблюдение. — Защото си по-умен от него, а това, че е по-голям, не значи нищо, всъщност значи още по-лошо, защото ти, в главата си, вече си го подминал, подминал си ни всички може би. Слушай, Харло, познавал съм такива като теб и преди, идват и си отиват. Пребиват ги, пребиват ги до затъпяване. Или ги убиват. Или се опитват да избягат, или пък се опънат на шефовете за нещо. Точно умът ти ще те съсипе, разбираш ли? — Да, Байниск. Съжалявам. — Защо се вмъкна пак в тунелите? Можеше да му обясни всичко. Точно сега това му се струваше най-правилното. Но Харло вече не се доверяваше на подобни чувства. Обясняването беше опасно. Можеше да въвлече всички в още по-голяма беля. — Носеше кокали — каза Байниск. — Онези кокали… те са прокълнати, да знаеш. — Защо? — Просто е така. — Но защо, Байниск? — Защото са намерени там, където няма място за кокали, затова. Няма начин някой да ги е заровил толкова дълбоко — и освен това кой ще заравя мъртви животни? Не, тези кокали са на демони, дето живеят в скалата и в тъмното. Най-долу, при корените на земята. Просто не ги пипаш, Харло. — Аз… уплаших се — каза Харло. — Че сме разкопали гробове… И че затова има толкова много злополуки напоследък… — Злополуките са защото новият шеф ни тормози прекалено, бута ни в тунелите с напуканите тавани и лошия въздух — онзи въздух, дето те кара да виждаш неща, които не са истински. — Май точно това се е случило с мен. — Може би. Но не мисля така. — И стана. После излезе. На другия ден Харло трябваше да се върне на работа. А гърбът много го болеше. Но нищо — щеше да издържи, защото това щеше да направи нещата по-лесни за Байниск, когото бяха наказали незаслужено. Харло щеше да се труди още по-усилено, въпреки болката и всичко; щеше да се труди по-усилено, та Байниск да го заобича отново. Защото в това място, ако никой не те обича, няма много смисъл да продължаваш. Легнал по корем, едва-що навлязъл в новата си година живот, Харло не усещаше никакви вълни, които да стигат до него от външния свят. Беше самотен. Може би беше изгубил завинаги приятел, а това чувство също беше лошо. Може би единственият му приятел беше един гигантски скелет в дълбините на мините — който с нови крака можеше да си е отишъл, да е изчезнал в тъмното и единственото, с което Харло щеше да го помни, бяха няколкото инструмента, скрити под нара му. На смътното фосфорно сияние, прошарило скалата, един Т’лан Имасс бавно се изправи и се олюля, все едно е забравил да ходи. Дебелите извити бедрени кости на емлава го принудиха да остане приведен все едно се канеше да се хвърли напред; нащърбените топки на дългите кости, вмъкнати в гнездото на всяко бедро, поскърцваха. Непозната му бе тази магия. Беше наблюдавал как свързващата тъкан се беше заплела отново, едва-едва в началото, към тези чужди кости. В наложеното от ритуала съживяване нямаше особена изтънченост и физическите приспособявания, които бяха в ход, напредваха с бързината на охлюв, макар че сегашната им непълнота не се отразяваше с нищо на способността му да отпусне тежестта си върху тези нови крака, дори да ги задвижи в първата си залитаща напред стъпка, после — във втората. Стържещите звуци щяха да заглъхнат с времето, помисли си, макар да подозираше, че никога няма да може да стои толкова изправен, колкото бе стоял някога. Все едно. Дев’ад Анан Тол отново можеше да се движи. И докато стоеше така прав, в ума му като тъмен прилив се надигна порой от спомени. Отведоха го до онзи последен миг с Джагътския тиран, Раест, застанал пред него, със зацапания с кръв боздуган в едната ръка, докато Дев’ад се гърчеше на каменния под с премазани крака. Не, не бяха го хвърлили от скала. Понякога беше нужно да се излъже. Зачуди се дали оръжията, които бе изковал преди толкова време, все още си стоят на тайното си място. Близо беше. Т’лан Имасс се заклатушка натам. Зверското лице на Раест, разкривено от гняв. От възмущение. Робите са роби. Никой не може да се опълчи на господаря си. Никой не може да дръзне да крои падането на господаря, никой не може да се приближава толкова, колкото се бе приближил Дев’ад. Кощунство, да, престъпление против законите на самата природа. — Т’лан, оставям те тук, в тази яма на вечния мрак. За да мреш. Да гниеш. Никой не ще научи и дума за безумната ти амбиция. Всичко, което се знае за теб, ще се стопи, ще изчезне. Нищо от теб не ще остане. Ако можех да те запазя жив тук завинаги, бих го сторил — и дори това изтезание не би било достатъчно. В принудителното ми безразличие има милост, Т’лан. „Виж ме сега. Аз те надживях, Раест. И в това е моята милост.“ Стигна до скривалището, дълбока цепнатина в стената, и бръкна в нея с костеливата си ръка. Дланта му се стегна около тежко назъбено острие и Дев’ад измъкна оръжието. Т’лан познаваха камък. Камък, който беше вода, и вода, която беше камък. Желязото беше за Джагът. Вдигна високо меча, който бе сътворил преди безчет хиляди години. Да, имаше формата на кремък, с издатините на всяка люспа, стърчащи от ръба, с вълнистите извивки при заточването и двата жлеба по дължината. Еленовият рог на дръжката вече беше покрит с твърд варовиков слой, но все още си оставаше удобен. С форма на кремък, наистина. И все пак този меч бе направен от желязо, закален в свещените пламъци на Телланн. Неподатливо на ръжда и развала, огромното оръжие бе с цвета на ранната нощ, тъмносиньото небе, щом се стопи последният блясък на давещото се слънце. В мига на раждането на звездите. Да, такъв бе цветът му. Опря го на стената с върха надолу, бръкна отново в цепнатината и извади полагащия се към меча боен нож — тежък като къс меч. Кожените ножници отдавна бяха изгнили, но скоро щеше да си направи нови. Древният тиранин си бе отишъл. И някъде наблизо чакаше празен трон. Чакаше Дев’ад Анан Тол. Когото някога бяха осакатили, но вече не беше сакат. Вдигна високо двете оръжия, ножа в дясната ръка, меча — в лявата. Остриета на ранната нощ, на мига, в който се раждат звездите. Желязо под маската на камък, желязо под маската на камък, който е вода, и на вода, която е камък, и камък, който е желязо. Джагътска тирания в ръцете на Т’лан Имасс. Боговете са глупаци, уви. Във вярата си, че всяка фигура в играта е позната. Че правилата са твърди и приети от всички; че всеки залог се брои и бележи, открит и блеснал на масата. Боговете изпъват съвършените си пътеки към съвършените тронове, всеки от които представлява съвършена власт. Боговете са глупаци. Защото така и не им хрумва, че не всеки използва пътеки. 14. Под щита разбит на небето мъжът е яхнал черен кон и черно е седлото и сивата коса развята е на грива под шлема му железен. Не знае как е стигнал тук, той знае единствено, че тук е никъде, а там, където трябва да отиде, е може би наблизо. Брадата му е с цвят на мръсен сняг, очите му очи са, които никога не ще се разтопят. Не диша конят под него, не диша и мъжът и стене глухо вятърът в пробитата ръждива ризница. Не се обръща да погледне конниците двама, които спират мъртвите коне от двете му страни с такава лекота смирени, затихнали във фланг под неговата власт. Безжизнена земята е под тези трима, а в тях разнася траурната песен пепелища от мрачни спомени, и те се сипят в жал. Но всичко туй е минало, конете им стоят застинали и той обръща се надясно, стиснал зъби, и едноокото лице, познато някога, макар и не добре, отвръща му с усмивка тъй зла и чакаща и пита го: — Те чакат ли, капрале? — Да. Предани и волни в равнината мъртва, нали така поиска ти, сержанте? Той кимва само, после се извръща към другия и тихо пита: — Доспехите ви виждам и сякаш ви познавам, но името, все пак? И черна е брадата, лицето също черно, чело като базалт напукан, тежка броня, кована като за гигант огромен. Посреща думите с гримаса и отвръща: — Брукалаян съм аз, от Мечовете сиви. Под тези тримата земята тътне колеблива, не бърза грохотът, но се усилва като разбунено сърце и ехото отеква от щита горе като желязо в щурм. — И значи тръгват на война отново онези, що изгаряха мостовете. Добавя тук Брукалаян: — И Мечовете сиви, които паднаха, а този ваш капрал се прероди, за да умре отново. Нов мост бе съграден от вас към мен, добри ми сър! При тези думи тримата обръщат недишащите си коне, за да прегледат строените редици в равнината, строени са за бран отново, както някога, когато всичко знайно бе това, което всеки знаеше отново, а тука не разцъфва нивга пиренът, кръвта не се пролива нивга, нивга не тече. Искар Джарак, да, той е Птицата граблива, е яхнал черен кон, готов да поведе отново. Меч и щит Фишер кел Тат Блаженството на сгрян от слънцето песъчлив бряг на далечен остров се оказва досадно за души, привикнали на стимули и възбуда. Колкото по-малък е островът, толкова по-бързо втръсва гледката. Така заключи Грънтъл, след като довърши тринайсетия си кръг по бялата ивица на брега. Усети се, че е хипнотизиран от собствените си стъпки по пясъка, особено след като се появи нов чифт, проследил дирята му. Както беше затъпял и замаян, му трябваше цял миг, преди да се сети да спре и да се обърне, за да види кой върви след него. Майстор Квел се потеше, пъшкаше и пъхтеше по мекия пясък, както навярно беше пъхтял през целия си живот, стъпка подир задъхана стъпка. Беше изгорял от едната страна, лицето и вратът, оголената ръка, глезенът и ходилото, резултат от това, че неразумно беше легнал да спи на слънце. Това, че гонеше Грънтъл от доста време, личеше от стъпките му, очертали вече пълен кръг, което накара Грънтъл да се зачуди защо просто не беше извикал, за да му привлече вниманието. Всъщност, ако Грънтъл не бе забелязал новата диря върху собствените си стъпки, като нищо можеше да обикалят така цял ден, единият гони, другият просто си върви, със скорост непостижима за гонещия. — Можеше просто да ми викнеш — каза Грънтъл, щом старецът се приближи. — Не исках… уф… да привличам нежелано… уф… внимание. — Не изглеждаш добре. — Пикае ми се. — Ами… — Не мога. Е, мога де, но с прекъсване. Общо взето, когато, ъъъ, не мисля за това. — Аха. Някой лечител би могъл… — Да, да, знам. Остави това. Слушай… — Майстор Квел — рече Грънтъл, — това не е начинът да избегнеш нежелано внимание — всички седят ей там, в сянката на каляската, и ни наблюдават вече от доста време. Мен поне. Че то братята Боул ми махат при всяко минаване. Двамата погледнаха натам и, естествено, Юла и Емби им махнаха. Майстор Квел потърка двуцветното си червено-бяло лице. — Трябва ми придружител. — За какво? И къде? — В селението на мъртвите. Не, не с каляската. Само ти и аз, Грънтъл. Трябва да добия представа какво става там. Налага се само да, ъъъ, се шмугнем. Бърз оглед и се връщаме. — А после? Квел вдигна вежди. — После ли? Ами, продължаваме пътуването си, разбира се. — Искаш да те придружа до царството на Качулатия като какво? Като твой телохранител? — Акционерният договор включва задачи, възложени по усмотрение на майстора. Грънтъл сви рамене. — Просто се учудих, майстор Квел, каква полза би могло да има от мен, след като селението гъмжи от побеснели трупове. — Казах, че ще влезем тихо! — Можеш да помолиш пътника, когото взехме оттам. — Какво? О, той още ли е тук? — Под палмите. — Под палмите? Само мъртвец може да е толкова глупав. Чудесно, дай да видим какво можем да разберем — но все пак трябва да видя някои неща лично. Останалите ги загледаха, когато се приближиха до двете палми, пристъпиха под сянката им и спряха — леко изнервени — пред мършавия съсухрен немрящ, който трупаше кокосови орехи на пирамиди като муниции за катапулт. Докато се трудеше, без да обръща внимание на новите си гости, поредният орех тупна тежко на пясъка и стресна Грънтъл и Квел. — Ей, ти — рече Квел. Грозното лице ги погледна с хлътналите си очи. — Тези харесват ли ви? Фигури. Обичам фигури. — И аз — отвърна Квел. — От колко време си умрял? — Колко дълъг е един прав корен? — Какво? Хм, покажи ми го и ще предположа. — Три пъти дължината на ствола отгоре. При храста барака поне. Важи ли тази пропорция за други растения? Дали не трябва да го открием? — Не. По-късно, искам да кажа. Виж, ти маршируваше с… с останалите в царството на Гуглата. Защо? Къде отивахте? Или откъде идвахте? Лично Качулатия ли ви призова? Той ли командва сега всички мъртви? — Гуглата никога не командва. — Така си мислех и аз, но… — Но сега командва. Очите на Квел се разшириха. — Наистина ли? — Колко широко е небето? Колко дълбок е океанът? Мисля за тези неща, непрекъснато. Майсторът беше зяпнал като риба на сухо, тъй че Грънтъл попита вместо него: — Какво ви беше името, докато бяхте жив, господине? — Името ми? Не помня. Да съм бил жив, искам да кажа. Но трябва да съм бил, някога. Името ми е Картограф. — Това звучи по-скоро като професия. Трупът се почеса по челото, посипаха се люспи кожа. — Вярно. Необичайно съвпадение. Какво ли са си мислели родителите ми? — Може би сте малко объркан. Може би сте били картограф, обучен да прави карти и разни такива. — Тогава е било разумно да ме нарекат така, нали? Умни родители. — Какво ви заповяда Гуглата, картографе? — Ами, каза: „Елате“ и нищо повече. Не беше команда, която да предизвика объркване или спорове по тълкуването. Проста команда. Даже кучетата я разбират, вярвам. Кучетата и акулите. Открих седемнайсет миди на този плаж. Доказателство, че светът е кръгъл. Още един орех тупна в пясъка. — Смущаваме този остров с присъствието си — каза картографът. — Дърветата са толкова ядосани, че се опитват да ни убият. Разбира се, аз вече съм умрял. — Изправи се бавно и забърса пясък и кожа от дланите си. — Можем ли вече да вървим? — Да — отвърна майстор Квел, макар че очите му все още бяха леко облещени. — Ние се връщаме в царството на Гуглата и ще се радваме да те вземем с нас. — О, не, аз там не се връщам. Не е време. — Да, време е, и да, връщаш се — заяви майстор Квел. — Не, не е, и не, не се връщам. Гуглата издаде втора заповед, само към мен. Каза: „Върви“ и аз тръгнах. Не е време. Докато дойде времето, оставам с вас. — Всеки, който се вози на впряга, трябва да работи за тази привилегия — изръмжа Квел. — Да де, нали вече започнах. — И посочи пирамидите кокосови орехи. — Имате мрежи, вързани на страниците на каляската, сигурно за да задържат хората на нея. Щом ще минаваме през вода, трябва да сложим тези кокоси във въпросните мрежи. Флотажни устройства, ако някой падне от борда. — Показа теглене с костеливите си ръце. — С вързано въже за дърпане. — Това може и да свърши работа — рече Грънтъл. — Богове на бездната — измърмори майстор Квел. — Добре, няма да споря с мъртвец. Грънтъл, вади оръжията. Тръгваме веднага. — Оръжията ми? — За всеки случай. И никакви уговорки повече! Квел отвори портал към лабиринта на Гуглата — съвсем тънка резка, като разтварящи се завеси — и от него навя хладен безжизнен лъх и помете пясък във въздуха. Грънтъл се обърна назад, преди да последва мага през процепа. Емби и Юла му махаха. Стъпиха на върха на хълм, един от дълга редица хълмове, всеки толкова подобен на следващия, че можеше да минат за огромни гробни могили — макар че Грънтъл така и не можеше да си обясни защо в света на мъртвите трябва да има гробни могили. В долината под тях течеше плътна река от сиви фигури, десетки и десетки хиляди, в поход. Раздрани пряпорци висяха на дълги пръти, неподатливи сякаш на стенещия вятър. Оръжия проблясваха на смътната светлина. — Богове на бездната — изсумтя Квел. — Събрал е огромна орда. — Така изглежда — съгласи се Грънтъл. Чувстваше се като идиот с двата къси меча в ръцете си. Пъхна ги в ножниците. — Слизаме ли? — Аз не. — Добре. Достатъчно видяхме според мен. Да си ходим вече, а? — Виж, идва ездач. Конят явно беше мъртъв като мъжа, който го яздеше — мършав, сбръчкан и на петна, косата му беше почти окапала. И ездачът, и конят бяха с броня, щавената кожа бе опърпана и напукана, развяваше се на протритите каишки, докато се изкачваха по склона. Раздраната пелерина пляскаше зад воина като прекършено крило. Когато се приближи, Грънтъл изруга тихо: — С маска е. Проклет Сегюле! И посегна към оръжията си… — Дъх на боговете, Грънтъл, не! Беше голямо усилие да отпусне ръцете си. Кръвта му се сгорещи като огън в жилите му — звярът в него искаше да се пробуди, да покаже настръхнала си козина и оголените си зъби. Звярът искаше да се опълчи на това… _нещо_. Разтреперан, Грънтъл не помръдна от мястото си, когато ездачът изкачи склона и на десетина крачки вдясно от тях дръпна юздите. — Ето това е да си жив! — изрева Сегюле, отметна глава и нададе дивашки смях. След това се наведе напред, дългата му мръсна коса се люшна като въжета. — Е, не съвсем — избоботи той насмешливо. — Не съвсем. Но почти. Почти. Кажете ми, смъртни, харесва ли ми моята войска? Знаете ли кое е единственото, срещу което трябва да воюва един командир — повече от всеки враг в равнината, повече от всяка лична криза на воля или увереност, повече от лошото време, разбитата снабдителна линия, болести и всичко друго? Знаете ли с какво вечно воюва един командир, приятели мои? Аз ще ви кажа. Истинският враг е _страхът_. Страхът, който обсебва всеки войник, който обзема дори животните, които яздят. — Вдигна загърната в метална ръкавица ръка и посочи към долината. — Но не и с _тази_ армия! О, не. Страхът е за живите в края на краищата. — Както е с Т’лан Имасс — отвърна Грънтъл. Тъмното в дупките за очите на маската сякаш просветна, щом Сегюле впи погледа си в Грънтъл. — Пале на Трейк. Е, ще ти се да кръстосаш мечове с мен, а? — Тих смях. — Да, като с Т’лан Имасс. Чудно ли е тогава, че Джагът се уплашиха? Майстор Квел се покашля. — Хм… За какво му е армия на Качулатия? Да не би да е повел война срещу живите? — Де да беше така — изръмжа в отговор Сегюле. — Вие нямате място тук. И ако пак довлечете тук онзи ваш пъклен впряг, лично ще ви подгоня. И тогава разпененото котенце на Трейк тука ще може да изпълни отчаяното си желание, ха! — Той се изви в седлото. Идваха други ездачи. — Вижте ги. Моите кучета пазачи. „Бъди разумен“, как не. Насякох ли ви на парчета, натрапници? Не. Сдържаност, да проявих сдържаност. Ще потвърдите това, нали? — Като изключим заяждането ти с Грънтъл, предполагам, че можем — отвърна Квел. — Беше шега! — извика Сегюле. — Беше заплаха — поправи го Квел и Грънтъл остана впечатлен от внезапно обзелия го кураж. Сегюле кривна глава, сякаш и той промени преценката си за мага. — О, карай си проклетия фургон където щеш, много ме интересува. Тримата ездачи изкачиха билото, дръпнаха юзди и спряха при Сегюле, който вече се беше смъкнал в седлото като треснат в челото кръчмарски кавгаджия. Щом ги видя, Грънтъл се сепна и неволно пристъпи напред. — Ток Анастер? Едноокият воин отвърна с хладна усмивка: — Здравей, приятелю. Съжалявам. Може да дойде време за това, но не е сега. Грънтъл отстъпи назад, стъписан от студения — груб дори — тон на Ток Анастер. — Аз… не знаех. — Беше кървава смърт. Спомените си остават твърде ярки. Грънтъл, предай това послание на своя бог: _скоро ще е_. Грънтъл се навъси. — Прекалено загадъчно е. Ако искаш да му предам думите ти, постарай се да са по-ясни. — Не може — каза средният конник. Имаше нещо познато в лицето зад набузниците на шлема. — Помня те от Капустан. Грънтъл, избраният слуга на Трийч. Твоят бог е объркан, но трябва да избере, и то скоро. Грънтъл сви рамене. — Няма смисъл да ми казвате всичко това. С Трейк всъщност не си говорим. Изобщо не съм питал за това. Дори не го искам… — Ха! — изсмя се Сегюле и се обърна към средния ездач. — Чу ли това, Искар Джарак? Разреши ми да го убия! „Искар Джарак? Май си спомням, че имаше друго име. Едно от онези, странните, обичайни за малазанските войници — но какво ли беше?“ — Спести си гнева за Скинър — отвърна невъзмутимо Искар Джарак. — Скинър! — изрева Сегюле и завъртя бясно коня си. — Къде е той? Бях забравил! Качулати, кучи сине, направил си ме да забравям! Къде е той? — Изгледа тримата ездачи. — Ток знае ли? Брукалаян, ти? Някой да ми каже къде се крие той! — Кой знае? — рече Искар Джарак. — Но едно е сигурно. — Кое? — настоя Сегюле. — Че не е на този хълм. — Ба! — Сегюле дръпна юздите и срита безчувствените хълбоци на коня си. Животното се понесе напред и полетя по склона като лавина. Брукалаян се изсмя тихо и Грънтъл видя, че дори Ток се е ухилил — макар че все още отбягваше да срещне погледа му. Смъртта му трябваше да е била ужасна, наистина, сякаш светът имаше само един отговор, един начин да приключи нещата и каквито и уроци да може да се вземат от това, не облекчават духа. Наистина потискащо. Да се чувстваш нечист беше обичайно проклятие, но това проклятие трябваше да е непоносимо, ако не те очаква никакво пречистване, ако не в мига на смъртта, то след това. В тези оживели трупове Грънтъл не виждаше никакво избавление, никакво пречистване — вина, срам, съжаления и скръб, всичко това кръжеше като вредоносен облак около тях. — Ако ме убият, не бих си пожелал да се озова сред вас — рече той. Искар Джарак се наведе уморено над високия рог на седлото от Седемте града. — Съчувствам ти искрено. Кажи ми, смяташ ли, че всички ние сме заслужили своя покой? — Не сте ли? — Ти изгуби всичките си съратници. — Да. — Ток Анастер го гледаше. Напрегнато, с поглед, остър като кама. — Те не са тук. Погледна намръщено Искар Джарак. — А би трябвало да са, предполагам? Брукалаян най-сетне проговори: — Просто е така. Вече не сме толкова сигурни. — Стойте извън владението на Гуглата — каза Ток Анастер. — Портата е… затворена. Майстор Квел се стъписа. — Затворена ли? Но това е нелепо! Да не би Качулатия вече да връща мъртвите? Здравото око на Ток се задържа на Грънтъл. — Границите са затворени за живите. Ще има стражи. Патрули. Нахлувания няма да се търпят. Там, накъдето сме тръгнали, вие не можете да идете. Не сега, може би никога. Стойте далече, докато изборът не ви бъде отнет. _Стойте далече._ И Грънтъл най-сетне разбра терзанието, което беше обзело Ток Анастер, дълбокия до костите страх и ужас. Разбра, че предупреждението е всъщност вик към приятел от приятел вече изгубен, вече обречен. „Спаси себе си. Просто го направи и всичко ще си струва — всичко, което трябва да сторим, войната, който трябва да потърсим. Проклет да си, Грънтъл, дай на всичко това смисъл.“ Квел вероятно долови нещо от тези бурни подмолни течения, защото се поклони на тримата ездачи. — Аз ще предам посланието ви. До всички водачи на Търговска гилдия Тригали. Земята сякаш помръдна неспокойно под ботушите на Грънтъл. — А сега по-добре си тръгвайте — каза Брукалаян. Хълмът простена… и онова, което Грънтъл си бе въобразил преди малко, че е световъртеж, се оказа истински земен трус. Очите на майстор Квел се бяха облещили и той разпери ръце, за да се задържи в равновесие. В другия край на веригата хълмове прокънтя мощно изригване, изхвърли пръст и камъни към небето. От раздраната могила нещо се надигна, изпълзя: извиващ се като огромна змия врат, щракащи челюсти, разтвориха се широко криле… Хълмът под тях потрепери. Тримата ездачи завъртяха конете и препуснаха презглава надолу по склона. — Квел! — Чакай малко, проклет да си! Още един хълм се взриви. „Проклети гробни могили, да! С мъртви дракони!“ — Побързай… — Млъкни! Порталът, който се разтвори, беше раздран, ръбовете му се огъваха на вълни, подхванати сякаш от щорм. Двата склона на хълма вдясно от тях изригнаха и към тях се стрелна гигантска глава — лъскава кост и ивици изсъхнала кожа… — Квел! — Върви! Трябва да… Драконът се надигна от сипещата се пръст, предните крайници задраха напред. Чудовището идваше да ги убие. „Не… идва за портала…“ Грънтъл сграбчи майстор Квел и го повлече към процепа. Магът се мяташе, крещеше… но всичко, което се опитваше да каже, се губеше в оглушителния съсък на връхлитащия дракон. Главата връхлетя, с широко зейнали челюсти… и Грънтъл дръпна Квел и се хвърли в разлома… Изскочиха на два човешки боя над пясъка и тупнаха тежко. Викове… И възкръсващият дракон се провря през процепа с пронизителен писък на триумф, глава, врат, предните крака и раменете, после едното крило се разтвори с пукот, опъна се като огромно прокъсано корабно платно и от него се посипа пръст. Второто крило изплющя навън… Майстор Квел крещеше, заплиташе отчаяно магическите слова, гласът му бе изтънял от паника. Чудовищното същество се измъкна, потръпна като в нечестиво рождение и литна над острова. Посипа се дъжд от камъни. Щом раздраният връх на дългата му опашка се хлъзна навън, разломът се затръшна. Легнал наполовина във водата, наполовина в набития мокър пясък, Грънтъл зяпна нагоре. Драконът отлиташе, сипеше камъни и прах по дирята си. Акционер Фейнт падна на колене до тях. Гледаше с гняв майстор Квел. — Проклет глупак! Защо не му хвърли сбруя на това чудо? Току-що изтървахме изхода си от този проклет остров! Грънтъл я зяпна. „Луда. Всички са луди!“ В стойката му имаше напрежение, каквото не беше виждала. Гледаше на изток, над необятния простор на равнината Дуелинг. Сеймар Дев разбърка още веднъж чая, откачи котлето от куката и го постави отстрани. Хвърли поглед на Карса Орлонг, но тоблакаят се беше залисал с връзването на каишките на единия си мокасин, като по някакъв мистериозен начин си помагаше с езика, завъртян в единия ъгъл на устата му — толкова детински жест, че тя се зачуди дали не й се подиграва, забелязал както винаги, че го наблюдава. Хавок се изкачи в лек галоп по склона, приключил с утринния си лов. Другите коне се размърдаха нервно, щом грамадният звяр се приближи, вирнал глава, сякаш за да се изперчи с лъсналата по муцуната му прясна кръв. — Трябва да намерим вода днес — каза Сеймар Дев, докато наливаше чая. — Значи ще намерим — отвърна Карса и се изправи да пробва здраво ли са стегнати мокасините. После бръкна в гащите си да понамести нещо. — Напомняш си, че е там ли? — попита тя. — Ето ти чая. Внимавай да не се опариш. Той взе чашата от ръцете й. — Знам, че си е там. Просто напомнях на _теб_. — Дъх на Гуглата — измърмори тя, но млъкна, като видя как потрепери Пътника. Той се обърна към тях, очите му бяха помръкнали, зареяни някъде далече. — Да. Изплюва нещо. Сеймар го погледна намръщено. — Какво „да“? Какво „изплюва“? — Нещо става — промълви той, приближи се и взе калаената си чаша. Загледа се за миг в горещата течност и отпи. — Винаги става нещо — подхвърли небрежно Карса. — Точно затова белята почивка няма. Вещицата казва, че ни трябва вода — можем да продължим ей по оная долина, поне до време, щом отива на север. — Реката, която я е направила, е мъртва от десет хиляди години, тоблакай. Но да, посоката ни устройва. — Долината помни. Сеймар Дев погледна навъсено Карса. Воинът от ден на ден ставаше все по-загадъчен, сякаш беше прихванал нещо от двойствеността на тази земя. Защото равнината Дуелинг беше зле назована*. Огромни пространства от… нищо. Единствените птици в небето бяха лешоядите, които ги проследяваха всеки ден, кръжащи високо петънца търпение. И все пак Хавок беше намерил плячка. [* Обиталище. — Бел.прев.] Равнината Дуелинг беше жива тайна, с неясен и тъмен език, който се носеше из въздуха като знойни вълни. Дори Пътника изглеждаше притеснен тук. Тя допи чая си и стана. — Според мен тази земя някога е била прокълната. — Проклятията са безсмъртни — изсумтя Карса. — Ще престанеш ли с това? — Какво? Казвам каквото усещам. Проклятието не умира. Устоява. — Не мисля, че е било проклятие — намеси се Пътника. — Това, което усещаме, са спомените на земята. — Мрачни спомени значи. — Да, Сеймар Дев — съгласи се Пътника. — Тук животът стига до провал. Твърде малко животни. Прокудени от села и градове. Дори дирите на керваните сякаш се изгубват в тази пустош — нито една не е използвана продължително, защото водоизточниците са непостоянни, изплъзват се. — Или искат да затруднят разбойниците. — Не видях никакви стари биваци — изтъкна Пътника. — Според мен и разбойници няма тук. — Трябва да намерим вода — повтори Сеймар Дев. — Вече го каза — подхвърли с дразнеща усмивка Карса. — Защо не почистиш остатъците от закуската, Тоблакай? Веднъж да ме изненадаш, че с нещо си полезен. Тръгна към коня си и взе пътьом седлото. Можеше да извади кама, можеше да пусне от жизнената си кръв, да проникне надолу в тази суха земя и да види каквото има за гледане там. Или можеше да обърне гръб, да се затвори в себе си. Двете намерения се бореха едно с друго. Любопитството и страхът. Метна седлото на широкия конски гръб и изчака животното да изпусне задържания си дъх, за да затегне ремъците. Нищо на този свят не обича да стои вързано. Поне не и живото — а може би и мъртвото. Някога можеше да попита Карса за това, само за да потвърди онова, което вече знаеше — но той се бе освободил от бремето на влачещите се след него души. Незнайно как, но явно беше в деня, в който уби императора. О, две бяха останали, в ужасния му меч. И може би точно това бе различното у него, осъзна тя. „Освобождаването. Но пък не е ли започнал вече да събира нови?“ Затегна подпръга на коня, извърна се и изгледа грамадния воин — търкаше с пясък почернелия тиган, на който Сеймар беше опекла корен от мангроув, бореше се войнствено намръщен с вредния нагар. Не, нищо не можеше да долови в него. Не и сега, както се беше затворила в себе си. Но това, че не долавяше нищо, все още не означаваше нищо, нали? Може би просто беше постигнал мир с онези жертви, дето се влачеха зад него, където и да отидеше. „Мъж като него не би трябвало да се усмихва. Не би трябвало никога да се усмихва или да се смее.“ Но той беше твърде арогантен, за да го мъчат терзания — подробност, която неизменно я дразнеше дори когато се окажеше привлечена от нея (а не беше ли това дразнещо само по себе си?). — Дърлиш го както чакал дърли елен — заговори й тихо Пътника, беше дошъл незабелязано до нея. — Не толкова от глад, колкото по навик. Той не е толкова сложен, колкото си мислиш, Сеймар Дев. — О, сложен е. Дори много сложен. Той й отвърна с гримаса и започна да оседлава коня си. — Дете, въвлечено в света на възрастните, но без да е изгубило силата си. Без да е отслабило волята си. Остава си достатъчно млад, за да е уверен — каза Пътника след малко. — Във възгледите си, в убежденията си, в начина, по който си представя, че е устроен светът. — Тъй ли? И кога точно светът ще го срита хубаво в топките според теб? — С някои това не става никога. Тя го изгледа. — Искаш да кажеш, че няма смисъл човек да негодува против несправедливостта. — Казвам да не очакваш справедливост, Сеймар Дев. Не и в този свят. Нито в бъдещия. — Тогава какво толкова те подтиква, Пътнико? Какво те тласка така упорито с всяка стъпка към съдбата, която те очаква? Отговорът му се забави, макар тя да не се заблуждаваше, че с думите си е засегнала някаква вътрешна рана. Тези двама мъже с нея бяха бронирани във всяко отношение. — Имаме си ескорт, Сеймар Дев. — Нима? Лешоядите ли? — Е, да, те също. Велики гарвани. При този отговор тя примижа нагоре. — Сигурен ли си? — Да, но говорех за друг ескорт. — Кой? И защо не се показва? Пътника се метна на коня си. Карса вече оседлаваше Хавок. — Нямам отговори на тези въпроси, Сеймар Дев. Не съм толкова самонадеян да си въобразя, че познавам умовете на Хрътките на Сянката. Тя забеляза как Карса погледна към тях при тези думи, но лицето му не издаде нищо повече от любопитство. „Богове, той ме подлудява!“ — Преследват ли ни? — попита Карса. — Не — отвърна Пътника. — Във всеки случай не и мен, нито вещицата ни, предполагам. Карса се качи на джагския си кон и каза: — Днес няма да яздя с вас. Ще намеря тези Хрътки на Сянката, защото държа да ги видя с очите си. А ако те на свой ред ме видят сам, може да решат да разкрият желанията си. — Това пък защо? — попита Сеймар Дев. — Срещал съм Хрътки и преди — отвърна той. — Ще ги поканя с радост да се доближат, за да могат да го надушат. — Не е нужно — намеси се Пътника. — Карса Орлонг, Хрътките започнаха като мой ескорт — една всъщност, дадена ми от Сенкотрон. Ти не ги интересуваш, сигурен съм. — Тогава защо заяви друго? — упрекна го Сеймар Дев. Погледна я и тя видя, че е стиснал зъби, челюстите му се бяха стегнали. — Ти беше права, вещице. Познаваш този воин по-добре от мен. Карса се изсмя презрително и подметна: — До скоро. Подкара Хавок и скоро се скри от погледите им. На Сеймар й се дощя да се изплюе — устата й бе пресъхнала и вгорчена от чая. — Най-вероятно ще го направи — промърмори тя. — Все едно дали на Хрътките ще им хареса, или не. Пътника само кимна. Скинтик знаеше точно деня, в който беше умрял. Последната ужасна битка на Дрифт Авалий, с гибелта на четирима от най-близките му приятели, всеки само на ръка разстояние отвъд собствения му живот, който бе готов да пожертва, за да заеме тяхното място. И в разгара на тази рухваща отбрана Андарист беше пристъпил напред, беше се превърнал в магнит за връхлитащите Тайст Едур. Смъртта на онзи, за когото Скинтик мислеше като за свой баща, оставаше в ума му като сцена, нарисувана от някой хроникьор на окаяни, жалки моменти. В онова тъжно, изпълнено със съжаление лице беше видял всички свои ближни, убити без никаква сериозна причина — или така поне му се струваше тогава. Сивокосите варвари искаха трона — може би колекционираха такива неща, сякаш притежанието им гарантираше някакви права, но имаше ли значение? Тези игри бяха глупост, всеки трофей — нелеп образ, символизиращ единствено ревностния егоизъм на играчите. Доблестни души бяха загинали заради това, а след като скръбта беше изтляла, какво остана освен трупащото се презрение към всичко? Да защитаваш това, да се биеш за онова, да печелиш в един момент само за да загубиш в следващия. Жестока магия, изгаряща плътта, копия, полетели във въздуха, за да пронизват тела, всичко ценно се излива върху прашните каменни плочи и ивиците трева, израснала буйно между тях. Нещата, които бяха умрели в него в онзи ден, щяха да бъдат приемани за добродетели от повечето. Дългът беше издал своята лъжовност, разбил беше светостта на понятия като вярност и чест. Бяха се сражавали за нищо. Можеше да отстъпят, да се отдръпнат до входа на порутения храм и да изчакат идването на човешките същества — първо наемните убийци, а след това и онзи, Пътника, с неговите съратници. Пътника, който убиваше всеки, оказал се достатъчно глупав да се изпречи на пътя му. Чието идване направи смъртта на Андарист — и смъртта на приятелите му — безсмислена. Как мразеше Скинтик този човек. Ефикасността не е никакъв дар, щом дойде твърде късно. Не вярваше повече и в честността. Да ти се каже истината означава да усетиш как прангата щраква около глезена ти. Истината се поднася с очакването, че ще те принуди да приемеш една-единствена посока на действие — в края на краищата как би могъл човек доблестно да й обърне гръб? Истината се използва като оръжие и единственото, което можеш да направиш в защита срещу нейната атака, е да вдигнеш стена от лъжи. Лъжи за приемане, за поражение. Лъжи към самия себе си също така. Че нещата имат значение. Че идеите имат стойност и символите заслужават робията на храбрите глупци. И че всичко това има смисъл. Не вярваше вече и в храбростта. Хората разчитат на храбростта на други, за да пожънат облагите, които си въобразяват, че са си спечелили или заслужили, но пролятата кръв не е тяхна, нали? Да, това вече бе ясно за Скинтик. Добродетелите се възхваляват, за да осигурят подчинение, да прикрият грубото, осъдително робство. Да утвърдят саможертвата на други — всеки от които стои на мястото на тези, които жънат наградите, и затова му се заплаща със страдание и болка. Толкова с величието на патриотизма. Той нямаше нищо общо с това. Вече не, никога повече. И точно това сега го правеше мъртъв. И като всеки, за когото не съществува нищо ценно, сега той намираше за дълбоко смешни много от нещата, които виждаше. Нима помисляше за окаяните си чеда, толкова много от които вече бяха мъртви? Или се облягаше лениво, затлъстял и отпуснат на подигравката, която наричаше свой трон, и жънеше всички облаги от сетната саможертва на своя брат? „И тази на братовчедите ми? На най-близките ми приятели, всеки от които умря, за да защити едно притежание, толкова ценно за вас, че сега гние в един запуснат храм? Напомнете ми да ви задам този въпрос, когато се срещнем накрая.“ Макар да обичаше Нимандър — всъщност той обичаше всички в тази жалка група (без Клип, разбира се) — Скинтик не можеше да не забележи с мълчалива насмешка отчаяните им очаквания от края на това обречено пътуване. Всички те търсеха безопасност и, несъмнено, потупване по главата за извършени услуги. Всички искаха да им се каже, че жертвите им са имали смисъл, стойност, че са достойни за гордост. И Скинтик знаеше, че единствен той щеше да може да види презрението, прикрито в очите на Сина на Тъмата, докато ръси полагащите се баналности, преди да ги отпрати към малките им стаички в някое забравено крило на какъвто там дворец обитаваше сега Рейк. „А след това какво, мои прескъпи близки? Отбягвани и сами по улиците, заскитали се във вечерния сумрак, докато присъствието на други бавно ни разделя, докато всичко, което някога сме били, се превръща в прашасали спомени, едва заслужаващи рядкото припомняне, някое ежегодно събиране в някоя пивница с течащ покрив, където всички ще видим как всеки от нас е повехнал с годините и ще се напиваме, разменяйки си истории, които всички отдавна знаем наизуст, докато ръбовете им затъпяват и всичките цветове избледняват.“ „Десра, лежаща на гръб и широко разкрачена, но вътрешната изтръпналост не може да бъде пронизана така и тя навярно го знае, но навиците не умират никога, те само сменят маската си. Ненанда ще лъска оръжията си всяка сутрин — ще го виждаме как подрънква бронята му, докато обикаля да пази всичко и нищо, с очите му, изпъстрени от патина и ръжда. Аранта седи в някоя обрасла с бурени градина, замаяна вече от десет години от някакъв самотен цвят под едно дърво; не й ли завиждаме за блаженството в празния й поглед? Кедевис? Е, тя ще хроникира нашето отчаяние, бавната ни мизерна смърт. Ще ни упреква, защото нощта в пивницата ще е единствената задача, която има смисъл — поне за нея, — и ще негодува срещу подпухналото ни вяло безразличие.“ „Нимандър, ах, Нимандър, а тебе какво те очаква? Някоя нощ погледът ти ще се проясни. Някоя гибелна, опустошителна нощ. Ще видиш кръвта по ръцете си, кръвта на скъпата, грешна и зла Фаед. А също и на мнозина други, защото ти беше този, когото изиграхме, като те обявихме за наш водач. И в тази нощ, приятелю, ще прозреш, че всичко е било за нищо, и ще посегнеш на живота си. Кула, перваз на някой прозорец и скок надолу в мрака, за да дадеш израз на дължимото поетично безсилие.“ Скинтик не можеше да намери себе си в това бъдеще. Не очакваше да довърши това пътуване. Не беше сигурен дори дали го иска. Същият хроникьор, нарисувал отминалите сцени, щеше да нарисува и бъдещите. Същата проклета тема, сътворена с цялата обсебеност на зрящ, който души слепеца. Едно бе сигурно. Нямаше да позволи повече на никого да злоупотреби с добродетелите му — дори и малкото, които му оставаха. Те не бяха ценност, не бяха неща, които може да се измерят, да се претеглят в злато, скъпоценни камъни, имот или власт. Ако кучите синове го поискаха това, щяха да се къпят в собствената си пот и да кървят със собствената си кръв. „Вземете ли ме като нож, ще се обърна в ръката ви. Заклевам се.“ — Усмихваш се — забеляза Нимандър. — Радвам се, че те виждам така жизнен и бодър. Скинтик го погледна. Завещаното от Бастион бе останало в петната изсъхнала кръв под солта, спекла се вече по мокасините и гамашите. Никой от тях не си беше направил труд да почисти доспехите си, така отчаяна бе необходимостта да напуснат онзи град. Нещо обаче се беше променило в Нимандър след ужасите на саеманкелика и олтара на Умиращия бог. Сякаш волята му беше поела свеж дъх, като млад стрък, стъпкан под ботуша. Колко пъти, чудеше се Скинтик, можеше Нимандър да изстрада това, преди някоя изначална отрова да промени самата му същност? Представата, която имаше за окончателния край на Нимандър, зависеше от известна съхранена святост на духа, нещо скъпо и рядко, което щеше да го тласне към последния акт на отчаяние. Ако то вече бе мъртво или пагубно увредено, то съдбата на Нимандър щеше да се окаже истински неразгадаема. Беше ли открил амбицията? Събудила ли се беше отровата на цинизма в изтерзаната му душа? Това можеше да промени нещата, осъзна Скинтик. „Може да се е превърнал в такъв, когото бих избрал да следвам — да, по онзи гаден път, и защо не? Нека този път някой друг да страда за нашите придобивки. Събаряме ги в прахта и да видим колко ще им хареса този мил обрат.“ „Достатъчно твърд ли е, за да играе тази игра?“ „Достатъчно твърд ли съм аз, за да се възползвам от него?“ Бяха намерили кон за Клип, но задържаха фургона поне за това пътуване на север покрай брега на засъхващото солено езеро. Ненанда отново седеше на капрата, с юздите в едната ръка и бича в другата. Аранта седеше отзад и краката й се полюшваха, вперила очи към редицата натрошени зъби, смаляващия се силует на Бастион — мъглив и потръпващ над вълните от зной. Десра се беше изтегнала и дремеше между буретата с вода и вързопите провизии. Кедевис яздеше вдясно, почти на трийсет разтега назад. Клип яздеше далече напред — подчертаваше с това нетърпението си. Не беше проявил особен интерес да чуе разказа за преживелиците им, след като бе изгубил съзнание в селото. Слабост от негова страна (след като явно виждаше желанието им), макар това да оставяше загадъчна и несъмнено тревожеща празнота в паметта му. Станал беше по-уклончив и Скинтик неведнъж бе доловил подозрителност в очите му. Сякаш се бяха наговорили да му отнемат нещо и бяха успели. Недоверието на Скинтик към този кучи син се усилваше. Не беше трудно да мразиш Клип — всъщност беше нелепо лесно, — а такива чувства като нищо можеха да замъглят усета му за воина с неговите вечно въртящи се пръстени. Вече беше убеден, че Клип е тъкмо един от тези, които са готови да злоупотребят с добродетелите на другите, за да се домогне до съвсем личната победа, която търси. А ако това усилие оставеше след него неколцина презрени младежи, какво толкова? Не може да не беше видял петната кръв по тях; не може да не беше забелязал нащърбените им оръжия, които се залавяха да изчукат и загладят по време на спиранията за почивка. Пострадалата им броня. И колкото и да беше замаян и изтощен, когато се съживи в залата с олтара, не можеше да е бил сляп за десетките мъртви — същинската касапница, която бяха оставили зад себе си. И въпреки всичко това Клип продължаваше да гледа на тях като на едва заслужаващи вниманието му, извън злобната подозрителност, която бавно избуяваше в параноя, а до какво ли можеше да го доведе това? „А нас?“ „Да, поредният срах, който се промъква в мен, макар че съм мъртъв.“ — Ще трябва да намерим път през тези планини — каза Нимандър, присвил очи към хоризонта напред. — Пътеката на Бога, както ги нарече Клип. Удивителен извор на неочаквано знание е нашият благодарен приятел. — Благодарен ли? А, разбирам. Е, той не беше в съзнание все пак, нали? — Да, не беше. Твърде залисан беше да избяга от захапката на паяка. — Няма полза да се опитваме да опишем случилото се — каза Нимандър. — За този, който остава затворен в себе си, думите са тънки като паяжина, лесно се забърсват. — Трябваше да излъжем. Нимандър го изгледа, повдигнал вежди. Скинтик се ухили. — Някоя безумна история за божествено обсебване и безумни фанатици, обзети от страстно желание да оплискат света със собствената си кръв. Ние излизаме на пътека към рая и се оказва, че не сме добре дошли. Пререкание с някой видиотен бог, който грешно е схванал идеята за куклите — че те стават от поклонниците, а не от самия него. История за отровено вино, което е кръв, която е вино, което е кръв. О, и да не забравим нашето славно клане, онези невероятни удари и мушкания, и адски лошия късмет на нашите нападатели. А после… — Стига, Скин, моля те. — Защо си правихме целия труд, Нимандър? Да го спасяваме? Нимандър все така гледаше далечните планини. — Аранта твърди, че той е нужен. Необходим. — За какво? А и бездруго какво би могла да знае тя? — Съжалявам, че не мога да отговоря на тези въпроси, Скин. — Имам чувството, че се давя в кръв. Нимандър кимна. — Да. И аз изпитвам същото. Мисля, че всички го изпитваме. — Не смятам, че ще е склонен да ни хвърля спасително въже. — Вероятно не. Това признание стъписа Скинтик. Страхът му беше основателен — водачът им се бе променил. „Дали вижда ясно вече? Но ако е така, къде е отчаянието му? Не разбирам…“ — Все едно, че умираш отвътре — каза Нимандър. — Това е чувството. — Не казвай това, братко. Недей. — Защо не? „Само един от нас може да го чувства така. Само един. Аз стигнах първи до там, проклет да си!“ Изсмя се горчиво. — Никаква причина всъщност. Съвсем никаква. — Държиш се странно, Скин, знаеш ли? Той сви рамене. — Трябва да измием тази кръв от себе си, Нимандър. Продължиха през побелялата от сол низина. Денят ставаше все по-горещ. Точно под пода на _терондай_, където бушуваше черното слънце, в скалната основа бе издълбана просторна камера. Когато се умореше от гледката от кулата на цитаделата или други високи наблюдателни постове, Аномандър Рейк, Господарят на Черен Корал и Син на Тъмата, слизаше в тази утроба в скалата, където мракът оставаше абсолютен. Такива моменти бяха редки, а още по-рядко Господарят приканваше Ендест Силан да се срещнат в подземната кухина. С все още сковани крака от дългия път назад до града, кастеланът заслиза по стръмното вито стълбище и най-сетне стигна до основата. Огромна двукрила врата затваряше пещерата, обкована с люспи сребро, на шарки, напомнящи кожа на дракони. Потъмняла до черно, освен лъскавите ръбове на люспите, преградата бе едва видима за помръкващите очи на Ендест Силан и когато посегна за тежкото мандало, се наложи да опипа, преди ръката му да се спре на сребърния лост. Дръпна едното крило и го лъхна студен въздух. Мирис на груб камък, остър и влажен, и звук на капеща вода. Видя Господаря, застанал близо до центъра, където като сталагмит от пода се издигаше обелиск — базалтова фигура, четвъртита в основата, стесняваше се до остър връх на два ръста на Тайст Андий. На страната срещу Рейк имаше жлеб с големината на меча, който носеше на гърба си. — Рядкост е — заговори Аномандър, щом Ендест се приближи, — да изпитвам нужда да се облекча от бремето на Драгнипур. — Господарю. Видя как Аномандър извади от ножницата ужасния меч и го постави в жлеба. Изведнъж обелискът започна да се поти, гъсти лъскави капки избиха по огладената повърхност и потекоха по страните. Нещо като гръм отекна глухо в основата на камъка. Ендест Силан въздъхна, подпря се на тояжката си. — Камъкът, господарю, не може да понесе това бреме. — „Но ти можеш, а това толкова малко го разбират, толкова малко го проумяват изобщо.“ — Още само няколко мига — промълви Аномандър Рейк. — Господарю, това не беше упрек. Бегла усмивка. — Беше, стари приятелю, и то благоразумен. Камъкът знае тежестта си и границите, които тя може да понесе. Бъди сигурен, няма дълго да злоупотребявам с щедростта му. Ендест Силан се огледа, попиваше милия мрак, толкова чист, така съвършен. „Почти като онзи, който познавахме някога. Карканас, преди тя да прегърне Светлината, преди родените от пепелта да вдигнат мечове. Скабандари. Илгаст Ренд, Халид Бахан. Естала, която мечтаеше за мир. Кагамандра Тулас Шорн, който не мечтаеше.“ — Отпратих Спинок Дурав. — Да, чух. Господарю, не мога да… — Боя се, че нямаш никакъв избор, Ендест. — Върховната жрица… — Тя разбира. И ще направи всичко, което може. „Толкова отдавна вече. Господарю, твоето търпение надвишава и това на боговете.“ — Нямаше достатъчно достойна цел, която да вдъхне живот в нашия народ, нали? Нас ни терзае не историята, макар че мнозина го виждат така. Поуки за безсилие може да бъдат събрани от всеки, който е склонен към това. Всеки празен триумф, всяко величие, оказало се ефимерно накрая. Но всичко това не ни дава повод да губим дух. Увреждат го може би, да, но пътят, който сме изминали, стои високо над тези неща. Разбираш ли това, Ендест? — Мисля, че да, господарю. — Убиват ни компромисите. Не, не онези след идването на Светлината. Нито родените от Сянката. Тези неща бяха неизбежни. Бяха по самата си природа _необходими_. — Да. — Денят, в който приехме отвръщането й, Ендест, бе денят, в който прокарахме ножовете през собствените си гърла. — Аномандър Рейк помълча. — Бяхме древен, упорит народ. — Обърна се към Ендест Силан. — Виждаш колко време беше нужно, докато изтече кръвта ни. „А след това, за да се допълни този непокорен триумвират, бяха децата на Оссерк. Менандори и последвалата бъркотия със смесената кръв: Шелтата Лор, Сукул Анкаду, Бревит Дреда. Другите, онези извън всичко това, как гледаха объркано, с помръкнали от гняв очи. Драконъс, ти мислеше, че би могъл да дадеш отговор на всички нас. Сгреши.“ А дали бе сгрешил? Усети, че се е взрял в Драгнипур и долавя съвсем смътното ехо от грохота на колела, приглушените викове на страдалците и ето, да, къкрещата буря от хаос, все по-близо. — Без кръвта на драконите — продължи Аномандър Рейк — всички ние щяхме да сме прах, разпиляна от ветровете, зареяна между самите звезди. Да, други може би го виждат различно, но онзи студен пламък, така внезапно лумнал в жилите ни, така яростен в умовете — хаосът, Ендест — ни даде силата да устоим, да престанем да се боим от промяна, да приемем всичко, което беше неизвестно и непознаваемо. И затова избрахте да ни следвате, всеки в своето време, всеки на своето място. „Хаосът във вас, да. Пламък на носа, маяк, пронизващ дълбоката ентропия, която виждахме навсякъде около нас. И все пак толкова малко от вас се оказаха достойни за нашата преданост. Толкова малко, господарю, и все по-малко с всяко ново поколение, и ето те, оставаш тук буквално сам.“ От очите му вече се стичаха сълзи. Плачеше, както плачеше обелискът, както плачеше камъкът наоколо. „Единственият, който беше достоен. Единственият.“ — Ще намериш силата в себе си, Ендест Силан. В това не се съмнявам. — Да, господарю. Синът на Тъмата протегна ръка, взе меча Драгнипур и с лекота го хлъзна в ножницата на гърба си. Обърна се към Ендест и се усмихна, сякаш бремето, което току-що бе приел отново, не можеше да смъкне други на колене — богове, асценденти, гордите и арогантните, всички — на колене. Краката на Рейк не се огънаха, не потръпнаха дори. Стоеше, висок и изправен, а в усмивката му към Ендест Силан имаше увереност в успеха, толкова непоклатима, толкова ужасяваща, че Ендест усети как сърцето му се сви, готово всеки миг да се пръсне. И тогава неговият Господар пристъпи напред и изтри сълзата от бузата му с ръка. Виждаше танца й сред вихрушките прах и парчета заскрежени камъни, през лъчите огнена слънчева светлина и мъгливите въртопи от сняг. Кръв все още струеше от раните му и сякаш никога нямаше да спре — струваше му се, че този пурпурен поток извира от някоя вечна река и че кръвта вече не е неговата, а на бога, застанал до него. Представата беше странна, но все пак изглеждаше вярна, макар че не смееше да попита Избавителя, не смееше да чуе потвърждението от устата на бога. Полудялото време се вихреше над тази равнина, а тя се движеше без усилие през него, въртеше се и въртеше, ала все още не се доближаваше, все още не идваше отново за него. — Какво чака? — попита той. — Не може да не разбира, че не мога да устоя на нова атака, че със сигурност ще падна. — Щеше да дойде, ако можеше — отвърна Избавителя. — Какво я задържа? — Рани трябва да се изцерят, спомени за болка да заглъхнат. Сиърдоминът изтри пясъка от лицето си. Имало беше мръсен дъжд, беше връхлетял над тях, но след това се беше оттеглил надолу в речното корито, небрежно дръпната дрипава кафява завеса. — Понякога се процеждат неща — каза Избавителя. Сиърдоминът изпъшка. И попита: — Откъде? — Животи на Т’лан. Толкова много беше отприщено, толкова много забравено, само за да се преживее отново. Имаше болка. Имаше… триумф. Не беше станал свидетел на този миг. Т’лан Имасс, паднали на колене. Трудно беше да си представи човек такова нещо, но въпреки това потръпна от тази мисъл. Миг, който да разтърси всякаква вяра, миг, когато светът си поема дъх и… го затаява. — Знаеше ли какво да очакваш? — Те ме смириха — каза Избавителя. „Подозирам, че ти си смирил тях, Итковиан — да, смъртен тогава, просто един смъртен. Не, те са били онемелите, изпълнени с благоговение и почуда. Не зная как знам това, но го знам.“ „… процеждат се неща.“ — Времето е полудяло от спомените на Т’лан Имасс, нали? Не можеш ли да ги призовеш? Да се строят в редици пред теб? Не мислиш ли, че с гордост биха приели това? Начин да ти се отплатят за стореното от теб? Избавителю, призови духовете на Т’лан Имасс — и онази жена долу никога няма да стигне до теб. — Не мога. Не искам. Да, те биха приели тази идея. Взаимност. Но не ще го направя. Онова, което дадох, беше драговолно, дар, а не размяна. О, те ми наложиха една накрая, но отплатата бе съвсем скромна — или аз бях достатъчно слаб, за да не се противопоставя. — Щом не приемаш служене — попита сиърдоминът, — защо тогава го търсиш от мен? — Ти си свободен да избираш — отвърна Избавителя. — Да ме защитиш или да се отдръпнеш и да видиш поражението ми. — Това едва ли е избор! — Вярно. Но пък изборът е рядкост. Бих те върнал, но тялото ти вече не функционира. Лежи върху сметището зад лагера на поклонниците. Лешояди се храниха с него, защото плътта ти не е отровна като на другите захвърлени така. Сиърдоминът направи гримаса и очите му отново се спряха на танцуващата сред равнината Върховна жрица. — Благодаря за тази ужасна подробност. Ако стоя настрана — ако гледам как умираш, — какво ще стане с мен? С духа ми? — Не знам. Ако мога, тогава ще скърбя за тебе толкова, колкото скърбя за душите на всички, които съм побрал в себе си. Сиърдоминът бавно се извърна и погледна бога. — Ако тя те вземе… всички онези Т’лан Имасс… — Ще са безпомощни. Ще умрат. И всички, които са в мен, ще умрат. — Е как тогава да стоя настрана? — Сиърдомине… Сегда Травос… ти не си отговорен за тяхната съдба. Грешката е моя. Няма да те съдя сурово, ако решиш да отстъпиш. — Грешка? Каква грешка? — Аз съм… беззащитен. Ти го усети още в самото начало — когато дойде при могилата и коленичи, когато ме почете със своето приятелство. Не разполагам със средства за преценка. Не мога да съдя. Не мога да откажа прегръдката си на никого. — Тогава го промени, проклет да си! — Опитвам се. Сиърдоминът изгледа с гняв бога, на чието лице се бе появила смътна усмивка. Изсъска и отстъпи назад. — Искаш това от _мен_? Полудял ли си? Аз не съм от твоите поклонници! Не съм от твоята тълпа бъдещи жреци и жрици! _Не ти се прекланям!_ — Точно така, Сегда Травос. Проклятието на вярващите е в това, че се опитват да предвидят онзи, пред когото твърдят, че се прекланят. — При твоето мълчание какъв избор имат? Усмивката на Избавителя се разшири. — Всеки избор на света, приятелю. Безброй пътеки и всичките — устремени към едно и също място. Ако можеше да си направи труда, щеше да си помисли за неизброимите поколения — всички онези, които се вдигаха, за да се отправят с мислите си високо в нощното небе или да се гмурнат в пламъците на лагерния огън — гладът оставаше непроменим. Душата се втурваше, душата пълзеше, душата дращеше и се влачеше, и се хвърляше главоломно, а мястото, за което така страстно копнееше — _жадуваше_, — бе ето това: блаженството на увереността. Увереност като броня, очи, блеснали като мечове; о, този ярък триумф, който е краят на всеки въпрос, на всяко съмнение. Сенките изчезваха, светът грейваше изведнъж, бял и черен. Злото тънеше в слузеста тиня, а добродетелните се извисяваха като гиганти. Състраданието можеше да се задели, да се поднесе само на истински заслужилите го — невинните и благословените. Колкото до всички други — те щяха да горят, защото само това заслужаваха. Тя танцуваше като отприщена на воля истина. Чарът на простотата разцъфваше чист в крайниците й, яхнал вълните на лекия й като въздишка дъх. Всички мъчителни колебания си бяха отишли, всяко съмнение бе заличено от дара на саеманкелик. Беше открила формата на света, всеки ръб беше ясен, рязко очертан и неопровержим. Мислите й можеха да танцуват през него почти без усилие, да избягват всякакви спънки и клопки, да не докосват грапавите повърхности, които можеха да я ожулят, да я накарат да трепне. Блаженството на увереността поднасяше друг дар. Виждаше пред себе си едно преобразено мироздание, в което противоречията можеше с основание да се пренебрегнат, където двуличието не съществуваше, където да служиш на истината в себе си позволяваше с лекота да отхвърлиш всичко, което не съвпада. Трошицата съзнание, която се таеше в нея като потръпващ в черупката си охлюв, бе в състояние да придаде форма на това преобразяване, да го разпознае като истинско откровение, онова, което бе търсила през цялото време — но все на неподходящи места. Салинд вече разбираше, че Избавителя е бог дете. Невинно, да, но не по добрия начин. Избавителя не притежаваше никаква увереност в себе си. Той не беше всевиждащ, а сляп. От разстояние двете можеше да изглеждат идентични, там, в необятната прегръдка, в очакващите ръце, в незащитената откритост. Той прощаваше всичко, защото не можеше да види _разлика_, не можеше да усети дори кой заслужава и кой — не. Саеманкелик носеше края на двусмислието. Разделяше света чисто, абсолютно. Длъжна беше да му даде това. Щеше да е нейният дар — най-големият въобразим дар — за нейния възлюбен бог. Край на неговата двойственост, на неговото невежество, на неговата безпомощност. Скоро щеше да дойде времето, когато тя отново щеше да го потърси. Жалката тленна душа, застанала на пътя й, нямаше да я обезсърчи следващия път, когато намереше оръжията си — нейните праведни мечове щяха да го насекат на късове. Тази мисъл я накара да размаха ръце из въздуха във вихъра на танца си. „Такава радост!“ Имаше дар. Неин дълг беше да го поднесе. „Все едно дали ти харесва, или не.“ А той не можеше да откаже. Откажеше ли — какво пък, щеше да й се наложи да го убие. Огромните бели като кост зверове стояха на хребета извърнали глави и наблюдаваха Карса Орлонг, който яздеше в лек галоп към тях. Хавок се бе напрегнал под него и ушите му потрепнаха, щом забеляза, че е обграден от още Хрътки — тъмни, с къса козина, освен едната, която му напомняше за вълците в родната му земя: проследи го с кехлибарените си очи. — Това са Хрътките на Сянката значи — измърмори Карса. — Игрички ви се играят с мен, нали? Опитайте, но накрая малко от вас ще могат да си идат оттук и никоя няма да е без рани, това ви обещавам. Хавок, видя ли онази във високата трева? Мисли си, че се е скрила от нас. — Изсмя се грубо. — Другите ще се престорят, че нападат, за да ни отвлекат вниманието, но точно тя ще поведе същинската атака. Мечът ми ще посече първо _нейния_ нос. Двата бели звяра се разделиха: единият изтича десетина крачки по хребета, другият се обърна и направи същото в обратната посока. В отвора, зейнал между двата, като вихрушки от прах залудуваха сенки. Карса усети надигащата се в него бойна страст, целият настръхна под напрегнатите погледи на седемте свирепи звяра, но все пак очите му се задържаха на сумрачното петно, където вече се открояваха две фигури. Мъже, единият гологлав, другият с качулка, подпрян на чвореста тояга. Хрътките от двете страни се задържаха на разстояние — достатъчно близо за бърза атака, но не чак толкова, че да попаднат в обхвата на Хавок. Карса спря на шест крачки от двамата непознати и ги изгледа преценяващо. Гологлавият беше с невзрачно лице, бледо, все едно невиждало слънчева светлина, с разчорлена черна коса. Очите му меняха цвета си под светлината на слънцето, от синьо към сиво, зелено и може би дори кафяво, водопад от колебания, видими и в изражението му, докато и той на свой ред оглеждаше мълчаливо тоблакая. Първият жест дойде от качулатия със скритото лице — вдигане и вяло махване с тоягата. — Хубав кон. — По-лесен е за езда от куче — отвърна Карса. Тъмнокосият изсумтя. — Този е неподатлив на магия, Котильон — каза качулатият. — Макар че кръвта му е древна, чудя се дали всички смъртни един ден ще са като него? Край на чудесата. Нищо освен тъпо, банално съществуване, нищо освен досадно ежедневие, лишено от чудеса. — Тоягата мушна във въздуха. — Свят на бюрократи. Скучни, вкиснати и нещастни като заседание на чиновници. В такъв свят, Котильон, дори боговете няма да гостуват. Освен на поклонение на досадата. — Твърде философско от твоя страна, Сенкотрон — отвърна този, когото нарекоха Котильон. — Но дали този е наистина подходящата публика? Почти надушвам мечата пикня по него. — Това е Лок — каза Сенкотрон. — Въргаля се преди малко в едни листа. Карса се подпря на рога на странното седло, което Сеймар Дев бе пригодила за Хавок още в Ледерас. — Ако аз съм чиновник, значи едно пророчество ще се окаже вярно. — О, и кое ли ще да е то? — попита Котильон, развеселен сякаш от това, че Карса изобщо притежава дар слово. — Тиранията на числобройците ще е кървава. Сенкотрон се изсмя хрипливо, покашля се след мълчанието на двамата и рече: — Хъм. Котильон присви очи. — В Даруджистан те очаква един храм, тоблакай. Корона и трон за взимане. Карса се намръщи. — Стига с този боклук. Казах на Сакатия бог, че не ме интересува. Съдбата си е моя и на никой друг. — О? — Тоягата в ръката на Сенкотрон се люшна отново във въздуха като безглава змия. — Не те насърчаваме ти да го вземеш. Ни най-малко. Ти на онзи трон би било… печално. Но той ще те привлече, тоблакай, както ловците привличат стръвен лъв. Право в ямата, пълна с колове. — Умният лъв знае кога да се обърне — каза Карса. — Ще видиш как ще се пръснат ловците. — Точно защото те разбираме, тоблакай, не насъскваме Хрътките срещу теб. Ти носиш своята съдба като знаме. Зловещо знаме, да, но пък единствената му отлика е в това, че е открито. Знаеш ли, че и ние напуснахме цивилизацията? Писарите настъпваха отвсякъде, чиновниците с посинелите им от мастило езици и шавливите очички, влачещите им се крака и гърбиците, сухите им списъци. О, мерят и пресмятат всичко! Допустими нива на мизерия и страдание! — Тоягата удари по земята. — _Допустими?_ Мамицата му, кой казва, че _което и да е_ ниво е допустимо? Кой ум може да разсъждава така? Карса се ухили. — Цивилизованият, кой. — Точно така! — Сенкотрон се обърна към Котильон. — А ти се съмняваше в тогова! — Поправям се, Сенкотрон — отвърна с гримаса Котильон. — Ако Сакатия бог още не е научил уроците си с този воин, явно предстоят още уроци. Можем да го оставим на тях. И да оставим и този тоблакай също. — Освен една подробност — изхъхри Сенкотрон. — Тоблакай, вслушай се в това предупреждение, ако цениш съдбата, към която се стремиш. Не се изпречвай на Пътника. _Никога._ Карса се ухили широко. — Разбрали сме се двамата. — Нима? — Аз няма да му се изпреча, и той на мене. Сенкотрон и Котильон се смълчаха, замислени сякаш. Карса изправи гръб и подръпна юздите. Хавок вдигна глава, ноздрите му се разшириха. — Убих два дерагота — заяви Карса. — Знаем — отвърна Котильон. — Тяхната наглост беше слабото им място под корема. Лесно за досег. Лесно да си напъхам ръцете. Убих ги, защото мислеха, че съм слаб. Котильон го изгледа насмешливо. — Като говорим за наглост… — Говорех за уроци — отсече Карса. — Смеете се на тия, дето идват при Сакатия бог. Може някой ден аз да се смея на тия, дето идват при вас. Котильон и Сенкотрон, със струпалите се около тях Хрътки, гледаха как тоблакаят се отдалечава на джагския си кон. Тоягата тропна. — Усети ли онези в меча му? Котильон кимна. — Те са… — Следващата дума сякаш затрудни Сенкотрон. — Горди. А Котильон отново нямаше какво да отвърне, освен да кимне. Изведнъж Сенкотрон се изкиска — звук, който сепна Хрътките, но той сякаш не забеляза тази подробност и каза: — Ох, горките чиновници! — Облак ли е това на хоризонта? На въпроса на Реканто Илк Маппо вдигна глава и проследи примижалия му поглед. Изведнъж се надигна. — Повече от облак. Суитист Сафърънс се изправи с пъшкане и отупа пясъка от пищния си задник. — Майстор Кв… еллл! Пред очите на Маппо екипажът се раздвижи, застягаха ремъци, заоправяха ръкохватките и халките по каляската. Конете се размърдаха, изведнъж станали неспокойни, завъртяха очи и заизпъваха уши. Грънтъл застана до трелла. — Гадна буря ще е и май идва право към нас. — Тези хора ме изумяват — призна Маппо. — Ще ни помете всеки момент, а те изглеждат… само леко възбудени. — Луди са, Маппо. — Изгледа го и добави: — Трябва съвсем да си се отчаял, за да наемеш тази сган. — Защо майстор Квел изглеждаше безразличен от това, че пусна възкръснал дракон в този свят? — попита Маппо. — Е, едва ли безразличен. Каза: „Олеле!“ Поне си мисля, че го чух, но може да е било въображението ми. Тази Гилдия Тригали… тези впрягове сигурно непрекъснато влачат разни неща от едно селение в друго. Виж го онзи ходещ труп там. Двамата се обърнаха и загледаха мълчаливо съсухрената фигура — трупът беше насъбрал няколко захвърлени ремъка и едно въже и оглеждаше преценяващо едно от колелата на каляската. Вятърът изведнъж стана отривист, по-хладен и някак… странно зареден. Един от конете изцвили и заудря с копита по пясъка. Другите се заразиха от нервността му и залудуваха и те. Каляската се раздруса и се люшна напред. Майстор Квел вече помагаше на Прешъс Тимбъл да се провре през вратата — накрая ускори нещата със силно бутване отзад. После се огледа с леко подивял поглед и викна на Маппо: — Качвайте се! Тръгваме! — Тъкмо навреме — подхвърли Грънтъл. Маппо тръгна към впряга, но спря и се обърна към Грънтъл. — Моля те, внимавай. — Само да разбера какво ще става. Квел! Кой лабиринт използваме сега? И нямаше ли да е добре да си го отворил вече? — Качвай се на проклетата каляска! — кресна Квел. — Добре, обаче… — Идиот! — изрева Фейнт от покрива. — Още ли не си разбрал? — И заби пръст към кипналия черен облак, който вече почти беше затулил небето. — _Това_ ще използваме! — Но… чакай… как… — Качвай се, тъпако, или се дави! — Качвай се! — изврещя отгоре и Суитист Сафърънс. — И пак може да се удавиш! Грънтъл видя, че трупът се е вързал за спиците на колелото. „Богове на бездната, какво правя тук!?“ Откъм рифовете отекна грохот. Той се обърна и видя стена побесняла разпенена вода, връхлитаща да погълне целия остров. Хвърли се към впряга. Докато се катереше в паника и опипваше за въжетата, Реканто Илк примижа и попита: — Качи ли се вече? Конете зацвилиха, все едно се смееха. 15. Готов ли си да ни упрекнеш в слабост? Страх шепне в изкривената уста. И всеки ред във списъка ти е атака, която жилото обръща против теб самия, издава ужас, който покварява възможността за чудото. Изреждаш доводи с привидността, че казваш само очевидното, но то не е, което мислиш, и жалка е оскъдната ти мъдрост, прикривана зад проста реч от кулата на твоето благоразумие. И сякаш мускулът издава само сила. И сякаш ръстът мярка е за волята. Детето не сече ли с пръчка бурени? Един-единствен въглен не изгаря ли леса? И не изтича ли куражът вечно в потоци мъртва кръв? Кой, прочее, все още се съмнява? Аз, жрец на култ лъжлив във разцепление, бях там в деня на бунта и тълпи заляха храма на треперещи полумъже. А ти стоеше зяпнал там зад тях, забравил проповедите си лъжливи. Свий се сега пред тази ярост гневна. Избягай, ако можеш, от мъстта. Гневът срещу натрапени от тебе оправдания е моята войнишка дисциплина, уверена и неотстъпна и целта — целта й е главата ти набучена на копие. Последният ден на Мъжката секта Севелената от Дженабарис (цитат в „Трактат върху несъстоятелни възгледи сред култовете“, Генорту Стулк) Много деца в най-ранните си години обикват места, където не са били никога. Често тази възхита рухва окончателно в пълзежа през кишата на мрачно и объркано юношество към плоската напукана котловина на зрелостта с нейните безветрени гледки, спотаени отвъд хоризонта. Е, добре, понякога подобни дарования на любопитство, възхита и жажда за приключение наистина оцеляват след тягостното пътуване, въпросните жертви свършват като творци, учени, изобретатели и други престъпници, склонни да се противопоставят на изтърканата баналност на мирния живот. Но тях нека засега оставим настрана, след като въпреки цялото тяхно безразсъдно подривно поведение нищо всъщност не се променя, освен в служба на удобството. В закътаната сърцевина на своето същество Байниск все още беше дете. Тромав в израстването си, да, непохватен в тяло, до чиито възможности все още не се беше домогнал, но все още не беше предал любовта си към непознатото. И поради това трябваше да е съвсем разбираемо, че двамата с Харло ще споделят общата искра на възторг и удивление, която здраво ще се заплете между тях, така че дори неприязненото ръмжене понякога да не може да прекъсне връзката. През седмицата след онова съдбовно разстройване на доверието помежду им Харло беше започнал да вярва, че отново се е оказал истински сам на света. Раните се покриваха с корички, коричките се белеха и оголваха леко подути белези, които скоро спадаха, за да изчезнат почти напълно, а момчето продължаваше да се труди, пълзеше в цепнатините, промъкваше се в задушните грапави пукнатини дълбоко в скалата. Задушаваше се понякога от лошия въздух, щипеха го слепи стоножки и го хапеха прозрачни паяци. Натъртен от къртещи се камъни, ококорен в тъмното търсеше блясъка на рудната жила по тесните наклонени стени. Към края на седмицата обаче Байниск отново беше с него, подаваше му делвата с мътна езерна вода, щом излезеше от някоя цепнатина и седнеше на топлия сух камък на пода на тунела, и в този кратък споделен миг разкъсаното бавно започваше да зараства, да се зашива отново в колебливостта на погледите им, които все още отбягваха да се задържат на реалността, че седят един до друг — далече под повърхността на света, две туптящи сърца, отекващи единствено едно в друго — и по този начин двете момчета поправяха стореното. Без думи, с пестеливи жестове, които със своята рядкост придобиваха цялата необходима значимост. — Веназ вече не ме оставя на мира — каза Байниск. — Опитах с него. Отново, искам да кажа. Но не е същото. И двамата вече сме твърде големи за онова, което беше преди помежду ни. Всичко, за което говори, вече ми е досадно. — Той просто обича да наранява хората. Байниск кимна. — Мисля, че иска да ми отнеме работата. Оспорва всичко, което му възложа. — Такива като него винаги искат да отнемат — каза Харло. — И повечето пъти другите, когато го разберат, отстъпват и им го позволяват. Ето това не мога да разбера, Байниск. Това е най-плашещото. Последното признание беше необичайно между двете момчета. Идеята да си уплашен. Но и техният свят не беше нормален и да се преструват, че нищо не ги плаши, не попадаше в списъка на малкото привилегии, на които можеха да се радват. Тук на някои хора не им трябваха основания, за да наранят някого. Не им трябваха основания, за да направят каквото и да било. — Разкажи ми отново за града, Къртица. — Има една призрачна кула. Чичо ми веднъж ме заведе да я видя. Той има големи ръце, толкова големи, че когато държи твоите, все едно дланите ти изчезват и нищо на света не може да ви откъсне един от друг. Но както и да е, в онази кула има призрак. Казва се Хинтър. Байниск го погледна ококорен. — Видя ли го? Видя ли го призрака? — Не, беше през деня. Трудно се виждат през деня. — Тук е достатъчно тъмно — каза Байниск и се озърна. — Но аз никога не съм виждал призрак. Тогава Харло си помисли дали да не му каже. Нали това бе причината да подхване разказа си преди всичко. Но се улови, че отново предпочита да го премълчи засега. Не беше сигурен защо. Може би защото скелетът не беше истински призрак. — Понякога мъртвите не си отиват — каза той. — Имам предвид, понякога умират, но душата им, ммм, не напуска тялото. Остава си там, където е, където е била винаги. — Този Хинтър такъв ли беше? — Не, той беше истински призрак. Дух без тяло. — Добре де, какво прави от някои хора призраци, а от други — не? Харло сви рамене. — Не знам, Байниск. Може би духовете, които имат причина да останат, са тези, които се превръщат в призраци. Може би богът на Смъртта не ги иска или пък ги оставя на мира, за да могат да довършат онова, което трябва да довършат. Или може би не разбират, че са умрели. — Сви отново рамене. — Така каза чичо ми. Той също не знаеше, а това, че не знаеше, го ядосваше — разбрах го по това как стисна ръката ми. — Ядосвал го е един призрак? — Сигурно. Така поне предполагам. Не казах, че нищо не може да го ядоса, тъй че може да е бил призракът. Това, че не знаеше какво иска или нещо такова. Харло добре си спомняше този момент. Също като Байниск беше задавал много въпроси, удивен, че такова нещо като призрак може да съществува, може да се крие там, да ги наблюдава и да мисли всичките си там призрачни мисли. А Грънтъл се беше опитвал да му отговори, макар това очевидно да му бе трудно. А когато Харло го попита дали баща му — който беше умрял — не би могъл да е призрак, там далече някъде, чичо му не отвърна нищо. А когато го попита дали не е възможно баща му призрак все още да обикаля наоколо и да търси своя син, огромната длан на Грънтъл беше стиснала силно и още по-силно, не чак толкова, че Харло да го заболи, но почти. А след това ръката му отново омекна и Грънтъл го заведе да му купи сладки. Навярно беше виждал Хинтър, надничащ иззад някой от сумрачните прозорци на кулата. Навярно беше искал да каже на Хинтър да се махне и никога да не се връща. Както правеха лошите бащи. Защото може би бащата на Харло изобщо не беше умрял, щом истинската му майка веднъж бе казала нещо за „изгонване на копелето“, а макар Харло да не знаеше какво точно означава „копеле“, беше чувал думата достатъчно често, за да предположи, че се използва за хора, които никой не иска да вижда край себе си. Но мисълта за Грънтъл го натъжи, затова той отново посегна за делвата с вода и отпи дълбоко. Байниск го погледа мълчаливо, после стана. — Разчистили са една нова шахта. Дали можеш да се спуснеш в нея, ако си отпочинал достатъчно? — Да, Байниск. Готов съм. Тръгнаха мълчаливо. Но този път мълчанието не беше неловко и Харло го заля такава вълна на облекчение, когато го осъзна, че за момент очите му се напълниха със сълзи. Глупаво всъщност, и опасно освен това. Издебна един миг, докато Байниск гледаше настрани, бързо изтри зацапаните си бузи и избърса ръцете си в ризата. Дори да беше обърнат към Харло, Байниск вероятно нямаше да забележи. Умът му крадешком пристъпваше по изтърканите камъни на пътеката, водеща към кулата на Хинтър, тъй че да може сам да види призрака. Какво ли щеше да е! Да види със собствените си очи нещо, което не е виждал никога! Там, в онзи удивителен град, толкова далече. Където всевъзможни чудеса се бутаха с лакти из тълпите по всичките онези бляскави улици. Където призраци спореха с хазяите за наема. Където някои хора имаха толкова много храна, че дебелееха и трябваше да ги носят на носилки. И хората не нараняваха други хора без причина, а хора като Веназ получаваха точно каквото са заслужили. О, да, той наистина обичаше този град, това място, където никога не беше ходил. Не бъдете глупави. Възпълничкият мъж с червената жилетка не е толкова тъп, че да се домогва до плача на тълпата, като описва този момент, нито ще посинее в непохватен напън. Повярвайте на Круппе, вие, които толкова припряно хвърляте клевети като въдици в пълното езерце (хванахте нещо, нали? Не, скъпи приятелю, не се перчи с голямата си сръчност, просто този шаран бързаше да излезе навън). Водното отражение не е тъй гладко; о, не, не е тъй гладко. Прелестен ли е този град на Байниск, може би мил и топлосърдечен дори, и някак нежно трагичен? Не това е въпросът! Някои от нас, виждате ли (или не), все пак мечтаят за този град. Където никой от нас никога не е бил. Това, скъпи мои, е въпросът! Упреците, след като нещо вече е станало, са убийство. Или, в зависимост от гледната точка, самоубийство. Бленд бе имала достатъчно възможност да обмисли тези неща, докато лежеше плувнала в кръв на пода на кръчмата „При К’рул“. Беше се озовала на ръба, а без Малът нищожният шанс за пълно изцеряване на раните й бе нещо, с което просто трябваше да се примири. Съветникът Кол бе изпратил един местен резач със скромни умения в простия Денъл и той бе успял донякъде да закърпи разкъсаната плът и да спре изтичането на кръв, а след това беше хванал иглата и сушеното черво, за да зашие раните. Всичко това я остави просната на леглото, едва способна да се движи. Кръчмата „При К’рул“ си оставаше затворена. Някогашният храм се беше превърнал в крипта. Според това, което й беше разказала Пикър, в мазетата не бе останало парче пръст, която да не е мека и рохкава под краката. Древният бог никога не се беше справял толкова добре. Блупърл и Малът, и двамата мъртви. Самата мисъл за това оставяше дълбоки рани, които се отваряха при всеки спомен, при всяко чувство, което се процеждаше под мрачната броня на вътрешния й контрол. Кучите синове бяха преживели десетилетия във война, битка след битка, само за да ги накълца тълпа наемни убийци. Ужасът витаеше в глухия ек на опразнени стаи, в безмълвието, процеждащо се от грешни места, в горчивите спорове, които избухваха между Анци и Пикър в кабинета или по коридорите. Дюйкър пък — когато наминаваше — мълчеше, наблюдаваше безпристрастно, като всеки историк, обуздал всякаква своя преценка. И като че ли дълбоко незаинтересуван дали тя — или който и да било от тях — е жива, или умряла. Слънчевата светлина, процеждаща се през затворените кепенци, й подсказваше, че е ден, вероятно късно следобед, и тя беше гладна, а може би, просто може би, всички я бяха забравили. Беше чула думкане долу от главния етаж и няколко тихи разговора, и тъкмо си мислеше да намери нещо, с което да потропа по пода, когато чу приближаващи се по коридора стъпки. Миг по-късно вратата се отвори и влезе Сцилара с поднос в ръце. Нещо апетитно и сладко се сви дълбоко във вътрешностите на Бленд и се загърчи в низ от апетитни мисли. — Богове! Толкова малко оставаше да ида право в косматата прегръдка на Гуглата, че… — Имаш основание да живееш и прочие, да. Това е тапу — надявам се, че нямаш нищо против, но единствената кухня, която познавам, с на Седемте града, и то съвсем малко от нея. — Да не те карат да готвиш? — С това си плащам стаята и леглото. Поне никой не настоява да си изчистя сметката — отвърна Сцилара и нагласи подноса до Бленд. Бленд погледна шишчетата с парчета месо, зеленчуци и плодове. Пикантната миризма на хойхера навлажни очите й. — Парите да ходят да се шибат — измърмори тя. Сцилара се ококори. Бленд сви рамене и взе първото шишче. — Изобщо не влязохме в това, за да забогатеем, скъпа. Беше просто… нещо за правене, място, където да сме. А и стане ли дума за теб, Баратол и Чаур, не бихме и помислили да ви пъдим. Богове на бездната, ако не беше ти да измъкнеш Дюйкър на любовна среща, старият глупак нямаше да е жив. А Баратол и Чаур се появиха като железен юмрук — според това, което чух, тъкмо навреме при това. Може да сме идиоти, Сцилара, но сме лоялни идиоти. — Предполагам — каза Сцилара и седна на един стол, — че Гилдията на убийците не ви смята за идиоти. По-скоро за гнездо на стършели, което съжаляват, че са сритали. Съжаляват ли? — Тя изсумтя. — Думата е твърде мека. Ако си мислиш, че ти е кофти, представи си как се чувства Майсторът на гилдията. — Той ще се оправи — отвърна Бленд. — Виж, за нас не съм толкова сигурна. Не и този път. Очите на Сцилара с тежките мигли се задържаха дълго на Бленд. После тя каза: — Пикър го преживя много тежко. Още е потресена всъщност. Непрекъснато току пребледнява, коленете й се подкосяват и посяга да се вкопчи в нещо. Посред нощ става и ходи по коридорите — държи се все едно носи Гуглата на раменете си… — Но е точно така, нали? Преди няколко години щеше да стяга бронята си и да си брои стрелите на арбалета — щеше да се наложи да я връзваме долу, та да не се втурне да напада… — Не го разбираш, Бленд, нали? — Кое? — Преди години, както казваш, тя е била войник — и ти също. Един войник живее с определени възможности. Трябва да не забравя какво може да се случи във всеки момент. Но вие вече сте пенсионирани. Време е да изоставите всичко това. Време е най-после да мирнете. — Добре. Ще отнеме време, докато върнем всичко… — Бленд, Пикър е такава, каквато е сега, защото едва не те _загуби_. В последвалото мълчание умът на Бленд се замая. — Но тогава… — Тя не може да понесе да дойде тук и да те види, както си сега. Толкова пребледняла. Толкова слаба. — И това ли я задържа да тръгне да лови убийците? Това е нелепо. Кажи й, от мен, Сцилара, че цялото това говно с „кротко и полека“ е, хм, непривлекателно. Кажи й, ако не е готова да почне да говори за възмездие, че може да забрави за мен. Никога не сме бягали от нищо в живота си и веднага щом се изправя на крака, смятам да почна такъв лов на плъхове, какъвто Гилдията изобщо не е виждала. — Добре. — За това ли спорят? С Анци? Сцилара кимна. — Ще ми намериш Висш Денъл, нали? Ще платя каквото и да струва. — Добре. Сега яж. Трупът още миришеше на ферментирали праскови. Положен на дълга маса в една от задните стаи, Сегюле все едно беше заспал и Пикър очакваше кротко затворените очи на страховития воин всеки момент да трепнат и да се отворят. От тази мисъл я полазиха тръпки и тя за пореден път се обърна към Дюйкър. — Е, историко, доста мислене хвърли над това, доста си чесахте езика с барда и онзи твой приятел, алхимика. Кажи ни, какво, в името на Гуглата, търсят тези мариновани Сегюле в мазето? Дюйкър се намръщи, почеса се по врата и не пожела да срещне твърдия й поглед. — Барук не прие новината добре. Изглеждаше… притеснен. Колко бурета огледахте? — Дванайсет са кучите му синове, с този. Три са жени. Дюйкър кимна. — Те могат да избират. Воини или не. Ако не, не могат да бъдат укорени. Изглежда, е свързано с бебешката смъртност. Пикър се намръщи. — С кое? — Денъл и акушерството. Ако повечето деца оцеляват, майките не са длъжни да раждат осем или десет с надеждата, че едно-две от тях ще се задържат… — Е, но така е навсякъде. — Разбира се — продължи Дюйкър все едно не беше чул думите й, — някои култури изпитват непреодолима нужда да увеличават базата на населението си. А това може да наложи ограничения над жените. Сред Сегюле има висока степен на похабяване. Едно общество, в което дуелите са обичайна практика, по самото си естество снижава нормата на оцеляване, след като се достигне пълнолетие. Млади воини в разцвета на силите си — може би е по-гибелно от война, само че това е война, която не свършва никога. Все пак трябва да има периоди — цикли навярно, — когато младите жени са свободни да изберат сами пътя си. Очите на Пикър се спряха на трупа на масата. Опита се да си представи такова общество, в което като кравите бедерини всички жени стоят и стенат, докато ги ръчкат с остена на една страна веднага щом поредното теле се изтърси и измучи на земята. Беше безумие. Беше _нечестно_. — Добре, че дори жените Сегюле носят маски — промърмори тя. — Извинявай, какво? Тя го изгледа навъсено. — Скрива целия гняв. — О, не знам какво правят жените, които не са воини — никога не ми е хрумвало да питам. Но те разбирам. — Но достатъчно ли е това? Толкова ли много воини се избиват, че е необходимо да се иска това от жените? Дюйкър я погледна и отново извърна лице. „Кучият син крие някои подозрения.“ — Не знам, Пикър. Би могло. Тяхното дивачество е отвратително. — От колко време са долу според теб? В мазето имам предвид, в онези бурета? — Печатите са храмови. Барук допуска, че култът е устоял, в някаква утаечна форма, дълго след предполагаемото му изчезване. — Десетилетия? Столетия? Той сви рамене. — Но какво търсят в Даруджистан все пак? Онези острови са някъде чак на южния край на проклетия континент. Почти хиляда левги ги делят от този град. — Не знам. Тя въздъхна и се обърна към вратата. — Да си виждал Анци? — При тезгяха. — Типично. Опразва ни запасите. — Нерешителността ти го е обезсърчила. — Запуши го това, Дюйкър — сопна се тя на излизане и го остави сам с проклетия труп. Все едно, беше си надпревара кой от тях ще е най-малко откровен, а й беше омръзнало да увърта и отбива ударите. И все пак нещо в цялата работа бе отключило в нея подозрението, че договорът на Гилдията срещу тях е свързан по някакъв начин с този стар храм и всичките му зловещи тайни. „Намирам връзката и може би ще открия говното, поръчало удара по нас. Откривам го и му мятам една проклетия.“ Анци — беше се подпрял на тезгяха и гледаше сърдито — намери в лицето на току-що влязлата Пикър идеалната жертва. — Много внимавай — изръмжа й. — Не съм в настроение. — Не си в настроение за какво? — За нищо. — Освен за едно. — За всичко, което може да се опиташ да ми извъртиш. Виж, за другото вече съм решил сам да го почна, ако трябва. Тя се облегна на тезгяха до него. — Ами какво чакаш тогава? — Чакам Бленд. Щом се вдигне на крака, ще е жадна да тръгне да се бие с тях. Виж, теб не мога да те разбера. — Анци — въздъхна Пикър, — колкото и да ми се иска да изколя всеки проклет убиец в града воглаве с Майстора на гилдията, не това е източникът на проблема. Някой ги е наел, само че не знаем кой е и не знаем защо. Това вече сме го преживявали. Върнахме се откъдето започнахме, само че този път сме с двама по-малко. — Усети се, че трепери и не може да го погледне в очите. — Знаеш ли, хващам се понякога, че ми се иска Гъноуз Паран да беше тук — ако някой би могъл да разгадае какво става, това е капитанът. — Господарят на Колодата, да — изсумтя Анци, допи си чашата и се изправи. — Добре, дай да идем в къщата Финнест тогава — може да е там, може и да не е. Все едно, поне ще правим нещо. — И да оставим Бленд тук сама? — Не е сама. Тук са Дюйкър и Сцилара. Да не говорим за барда. Никой няма да дойде да ни довърши, не и през деня поне. Можем да се върнем преди свечеряване, Пик. Тя все пак се поколеба. Анци пристъпи към нея. — Виж какво, не съм толкова глупав. Знам какво става в главата ти. Но това наше седене тук е все едно, че чакаме следващия им ход. Знаеш доктрината на морската пехота, ефрейтор. Нашата работа не е да реагираме — работата ни е да удряме първи и да ги караме _те_ да реагират. Вече ни удариха два пъти. Още веднъж — и е свършено с нас. Въпреки алкохолните пари, които лъхаха от него, сините му очи бяха чисти и гледаха твърдо и Пикър знаеше, че е прав, но все пак… беше я страх. И знаеше, че той го вижда, че се бори с това — отчаяно, — защото страхът беше последното, което очакваше от нея. „Богове. Ставаш стара, Пик. Слаба и страхлива. Те убиха проклетите ти приятели. Едва не убиха най-скъпата ти любов.“ — Съмнявам се, че е там. Иначе щеше да се появи. Заминал е някъде, Анци. Може би няма да се върне никога, а и защо? Където и да е отишъл, сигурно е зает — той е от този тип хора. Винаги се замесва в нещо гадно. — Добре — отстъпи Анци. — Но все пак може би има някакъв начин да му, ммм, пратим съобщение. Тя повдигна вежди. — Виж, това е идея, Анци. Добре, че поне един от нас разсъждава. — Аха. Ами да идем тогава? Излязоха през една от страничните слугински врати. Бяха с наметала, скрили под тях бронята и мечовете. Анци освен това носеше и две „острилки“, всяка в платнената й торбичка, едната вързана за оръжейния ремък, другата на колана. Можеше да измъкне граната и да я метне с торбата като камък с прашка. Това беше новото му изобретение и го бе упражнявал с камък в торбичката, докато го усвои прилично. Не беше чак сапьор, но се учеше. Нищо не можеше да го разгневи повече от загубването на битка. Вярно, бяха прескочили трапа, докато доста от убийците бяха загинали, тъй че не беше поражение всъщност, но той така го чувстваше. Откакто се оттеглиха от армията, шепата малазански приятели бяха започнали да се чувстват като семейство. Не както в отделение, защото отделенията съществуваха, за да се бият, да убиват, да водят война, а това правеше войнишката сплотеност някак странна. Зацапана от грубостта, с крайностите в поведението, които те карат да чувстваш всеки миг живот като едно проклето чудо. Не, това семейство не беше същото. Всички се бяха успокоили донякъде. Отпуснали се бяха, оставили бяха гадното далече назад. Или поне така си мислеха. Докато вървяха към имението на Кол и порутената къща зад него, Анци се опита да се върне назад към онова време, когато нямаше нищо общо с този живот, когато беше само един мършав кривокрак дребосък във Фалар. Странно, вътрешният му образ за онова десетгодишно хлапе запазваше проклетия мустак, а беше адски сигурен, че все още не му беше пораснал, но спомените бяха объркана работа. Гмеж от образи, пришити един към друг с измислен боклук, тъй че онова, което всъщност си беше точно толкова хаотично време, колкото сегашното, изведнъж започваше да прилича на разказ, на история. Умът в настоящето жадуваше да разказва собственото си минало, всеки ум — историк на самия себе си, а откога можеше да се разчита на историците за каквото и да било? „Да, виж Дюйкър. Завърта разказа чудесно, онзи за Колтейн и Кучешката верига. Сърцераздирателно, но тия истории винаги са най-хубавите, защото карат човек да го чувства — след като толкова много в живеенето означава да избягваш да чувстваш каквото и да било. Но истинско ли беше всичко това? Да, Колтейн беше убит наистина. Армията беше разбита точно както го казва той. Но всичко останало? Всичките подробности?“ „Няма начин да се разбере. Но пък това всъщност е без значение в края на краищата, нали?“ „Точно като личните ни истории. Кои бяхме, какво правехме. Разказът продължава, докато не спре. Внезапно, като поет дъх, който повече не издишваш.“ „Край на историята.“ Детето с мустака го гледаше — там, вътре в главата му. Навъсено, подозрително, недоверчиво може би. „Мислиш си, че ме познаваш ли, старче? Нищо не знаеш ти, а това, което си мислиш, че помниш, няма нищо общо с мен. С това как аз мисля. С това, което аз чувствам. По-далече си от мен дори от тате, онзи нещастен, сърдит на живота тиран, когото никой от нас не можеше да разбере, нито ти, нито аз, нито дори той самият. Може би той не е нас двамата, но и ти не си той.“ „Старче, объркан си също като мен и не се преструвай, че не е така. Изгубил си се в живота… докато смъртта не те намери.“ Е, точно затова обикновено избягваше да мисли за миналото си. По-добре да си остане непипано, скрито, заключено в някой сандък и избутано през борда, за да потъне в дълбините. Проблемът беше, че се налагаше непрекъснато да изгребе някои неща обратно. Войнишкото мислене например. Да намери отново гадния остър ръб, трудния поглед към нещата. Липсата на колебание. Галоните ейл не помагаха. Само подхранваха унинието му, усещането му, че е твърде стар вече, твърде стар за всичко онова. — Богове на бездната, Анци, чувам те как скърцаш със зъби от три крачки. Каквото и да е, вкусът му май е ужасен. Той примижа и я изгледа кръвнишки. — Да подскачам от радост по тая проклета улица ли очакваш? Белята, в която сме се набутали, е адски гадна, Пик. — Имало е и по-лошо… — Не. Щото когато се изправяхме пред по-лошо, бяхме готови за него. Бяхме тренирани да се справяме с него. Спипаш го за гърлото и му изтръгнеш животеца. — Замълча, изплю се на паважа и продължи: — Почвам да разбирам какво значи „пенсия“ всъщност. Зарязахме всичко и сега драпаме да си го върнем, само че е шибано далече. Шибано далече! Тя не отвърна, а това му подсказа, че знае, че е прав; че изпитва същото. Жалка утеха. Стигнаха до имението на Кол и завиха към задната стена. Пътят от кръчмата „При К’рул“ вече беше като мъгла в ума му, толкова без значение, че не си струваше да мисли за него. Не беше различил нито една фигура сред тълпите по улиците. Бяха ли ги проследили? Наблюдавали? Може би. — Дъх на Гуглата, Пик, не гледах дали събрахме псета да душат по нас. Разбираш ли ме? — Има — отвърна тя. — Двама. Дребни бяха, не истински убийци, само псетата им, както каза. Държат се на разстояние — вероятно са ги предупредили да се пазят от нас. Съмнявам се, че ще ни последват в гората. — Няма — съгласи се Анци. — Ще надушат засада. — Точно. Тъй че забрави за тях. Поведе го през гъсто обраслата горичка зад имението. Неравният терен под дърветата беше затрупан с боклук, но боклукът бързо изчезна, щом влязоха в сенчестия шубрак. Явно малко хора държаха да се заглеждат в къщата Финнест и да усетят ледения й поглед върху себе си. Вниманието от страна на нещо толкова ужасно като тази тъмна сграда не беше никак желано. Трийсетина колебливи крачки — и зърнаха черните стени от камък и дърво, набръчканата олющена фасада, кепенците, потъмнели като изгнила тръстика. Никаква светлина. Увивни растения навсякъде, изпълзели по неравния, обграден с нисък зид двор. Малкото дървета вътре бяха криви и усукани, без листа и с оголени като кости корени. — Повече буци, отколкото предния път, когато бях тук — подхвърли Пикър, докато вървяха към портата. — Явно не липсват тъпаци, които се опитват да влязат — изсумтя Анци. — Мислят, че ще намерят имане… — Тайни пътечки към силата — добави тя. — Магически вещи и прочие боклук. — И вместо това — гроб. — Анци се поколеба при портата, погледна Пикър. — Може и ние да свършим така. — Стой на пътеката, това е номерът. Върви след мен. Той тръгна след нея по тясната лъкатушеща пътечка с разкривени каменни плочи. Толкова близо, че неволно я настъпи по петата и тя за малко да залитне. Пикър го изгледа злобно през рамо и продължи напред. Това, че не забеляза нищо опасно, само натегна още повече нервите на Анци. Пикър вдигна облечената си в ръкавица ръка, сви я в юмрук и след кратко колебание удари силно по черното дърво. Звукът отекна, сякаш от другата страна ги очакваше бездна. Зачакаха. Всички градски шумове бяха заглъхнали, все едно че нормалният свят е престанал да съществува. А може би неспирният устрем на живота там, извън тази гора, нямаше никаква връзка с гротескното натрапване от друго селение, надвиснало над тях. Изтекоха десетина мига. Пикър вдигна ръка да почука отново. Щракването на резе глухо отекна през дебелото дърво и след миг вратата изскърца и се открехна. Паран беше говорил за обитателя на къщата Финнест, ужасното немъртво същество, някогашния Джагът, но Анци го виждаше за първи път. Висок (богове, колко мразеше високи неща!), мършав, но все пак с едър кокал, облечен в дълга раздрана черна ризница. Главата беше гола, с безцветна коса, провиснала на парцали от късовете оцеляла кожа — видимото от скалпа беше покрито с белези, а на едно място нещо беше пробило черепа и в дупката се виждаше тъмно петно, сякаш мозъкът на привидението просто се беше стопил и бе изсъхнал. От ужасното лице стърчаха бивни, очите тънеха в дълбоки сенки. Анци не беше никак убеден, че тази злокобна среща ще протече по някакъв що-годе благоразумен начин. — Господарю Раест — каза Пикър и се поклони. — Аз съм приятелка на Гъноуз Паран. Ако си спомняте, срещнахме се… — Знам коя си, ефрейтор Пикър — отвърна съществото с дълбок отекващ глас. — Това е сержант Анци… — Какво искате? — Трябва да намерим Гъноуз Паран… — Няма го тук. — Трябва да му изпратим съобщение. — Защо? Пикър погледна Анци. — Ами, малко е сложно за разказване… Може ли да влезем? Мъртвите очи на Раест се задържаха върху нея. После той попита: — Очаквате ли да ви сервирам и нещо освежително? — Ъъъ, не, не е необходимо. Джагътът отстъпи назад. Пикър се промъкна покрай него и след няколко стъпки спря. Анци се закова зад нея. Стояха в сводесто преддверие с под от груб черен камък. Срещу входа имаше двукрила врата и тесен коридор надясно и наляво. Въздухът беше сух и топъл, миришеше на прясно обърната пръст — това напомни на Анци за мазето под кръчмата „При К’рул.“ — Гробове ли копаете? — попита той и веднага се изруга наум; помъчи се да не обръща внимание на бесния поглед на Пикър. Раест тръшна вратата и се обърна към тях. — Какви видове освежителни очаквахте, сержант Анци? Боя се, че нямам нищо заровено в къщата. Стига да желаете обаче… — Не, не, всичко е наред — прекъсна го припряно Пикър. Анци можа само да кимне в съгласие. Устата му беше пресъхнала, езикът му беше залепнал за небцето като парче щавена кожа. И имаше нужда да си опразни мехура, но идеята да пита за тоалетна изведнъж му се стори толкова уместна, колкото да заплаши Раест да му даде всичките си пари. Раест ги огледа мълчаливо, после рече: — Заповядайте след мен, щом се налага. Мокасините му застъргаха по грапавия под, когато закрачи към двукрилата врата, ризницата му подрънкваше. Той бутна вратата и я отвори. Влязоха в помещение с каменно огнище точно срещу входа, в което уютно трепкаха пламъчета, с два стола с високи гърбове от двете страни, върху дебела тъкана черга със загадъчни геометрични шарки, едва видими в царящия сумрак. Стените от двете страни бяха покрити с големи гоблени, единия явно с малазански произход — унтски може би, предвид сюжета (някакво древно дворцово събитие с отдавна забравен смисъл, но несъмнено свързано с дома Паран); другият беше местен и изобразяваше сцена от Лунната нощ — когато Лунният къс се бе спуснал и бе забърсал най-високите сгради в града; когато дракони се бяха сражавали в нощното небе, а самият Раест се бе опитал да щурмува Даруджистан. Фокусът на изображението бяха драконите: единият черен със сребриста грива, а другият — тъмен бронз или кафяво. Биеха се във въздуха, впили нокти и челюсти един в друг, на фона на основата на Лунния къс и силуетите на покриви и кули, всичко в изящна рамка с Велики гарвани в полет. — Не е зле — промърмори Пикър, щом хвърли око на творбата. Анци изсумтя. Нямаше навик да се захласва по произведения на изкуството, освен колкото да разпознае какво изобразяват. Лично той не можеше да си представи по-безполезен талант и беше благодарен на боговете, че не е прокълнат с нещастието на творчеството. Повечето му спомени за велики събития, на които се бе оказвал свидетел, включваха вцепенени хора и студени трупове и за него това бе напълно достатъчно. Изобщо не му беше хрумвало, че може да е толкова необикновено. Раест махна към двата стола. — Седнете. — В тона му почти не се долавяше покана. Двамата седнаха, като извъртяха столовете си срещу него, а той продължи: — Обяснете ми, ако обичате, как точно смятате да изпратите съобщение на Гъноуз Паран. — Представа нямаме — отвърна му с мазна усмивка Пикър. — Надявахме се, че вие може да имате някои предложения. — Имам много предложения — каза Раест. — Но нито едно не е свързано с молбата ви. Анци бавно присви очи, но си замълча. Пикър отвори уста няколко пъти, прекъсвайки низ от възможни отговори. Това няколкократно зяпване напомни на Анци за риба в мрежа на дъното на лодката на татко му. „Освен ако не съм си го измислил току-що. Може да съм виждал риба в друга лодка. Как може да съм сигурен? Как може да…“ — Хрумва ми една възможност — каза Раест. — Подозирам обаче, че ще е необходимо някой от вас да борави с Драконовата колода. Или поне да притежава потенциал за това. — Разбирам — отвърна Пикър. — Е, забърсвала съм няколко пъти Колодата. — Вие сте илюстратор на колоди? — Какво? О, не, не това забърсване, с четката. Искам да кажа, попадали са ми няколко пъти в ръцете. — А този контакт да ви е нанасял увреждания, ефрейтор Пикър? — В какъв смисъл увреждания? — В смисъл, да не би да сте луда в момента? Тя скочи от стола. — Чакай малко. Как, в името на Гуглата, мога да знам дали съм луда, или не съм? — Точно — каза Раест и зачака. Анци изръмжа: — Пик! Тя се извърна към него и викна ядосано: — Сега пък какво, Анци? — Този кучи син се будалка с нас. Тя се облещи, после отново се обърна към джагъта. Той само сви рамене. — Всеки иска да се позабавлява от време на време, при подходящ повод. Компанията е рядкост напоследък. — И затова се отнасяш с нея като с парцал ли? — сопна се Анци. — Мислиш ли, че може да има връзка между двете, дъртак такъв? — Като с парцал? Не мисля. По-скоро с… дружелюбно презрение. — Ще трябва да понаучиш някои неща за хората, джагът. — Несъмнено, сержант Анци. Уви, не съм склонен да полагам някакво усилие в тази посока. — О? А в коя посока полагаш усилия? — Като открия такава, ще ви уведомя, стига да се окаже от интерес — било за мен, било за вас, разбира се. Междувременно, нямам представа дали е възможна комуникация с Гъноуз Паран. Може би, ако ме осведомите за настоящата ви криза, бих могъл да се окажа способен да ви съдействам по някакъв начин, който не включва прибързани отчаяни действия, които в крайна сметка биха ми причинили неудобства. — Гуглата да не дава да го правим — изръмжа Анци. — Гуглата не е този, който ще ми забрани каквото и да било — изтъкна Раест. — Не мога да си представя, че той харесва много тези къщи Азат — каза Пикър, вече съвзела се от шока, раздразнението и може би възмущението си. — Всички тези затваряния на души и същества като теб, Раест. — Едва ли стоя на челно място в списъка с желанията на Качулатия — отвърна немрящият. Анци се изсмя горчиво. — Добре, схванах най-после как действа чувството ти за хумор. А си мислех, че малазанските войници са сухи, Бездната да ме вземе дано! Чудесно, Раест. Дай да я изиграем тази игра сериозно. Ако ти можеш да ни помогнеш с проблема ни, ние в замяна ще направим нещо за теб. Стига да е във възможностите ни, в смисъл без разните „измъкнете ме оттук“ или нещо такова. Нещо друго, нали. — Молбата ми всъщност е проста. Добре. Приемам взаимния ангажимент. Анци се ухили на Пикър, след което отново се обърна към Раест. — Работата е следната. Някой е подписал договор срещу нас. Не знаем защо. Мислим, че може би Паран ще разбере кои са и какво толкова ги е вбесило. Джагътът го зяпна. Пикър се покашля. — Възможни причини. Първо, ние сме малазанци. Ветерани. Създали сме си немалко врагове на този континент. Второ, собственици сме на кръчмата „При К’рул“. Която е била Кулата на К’рул, която пък е била храмът на К’рул. В мазето намерихме дванайсет мариновани Сегюле, стари, може би от столетия, но все още изглеждат пресни. Тъй като са, ъъъ, мариновани. — Замълча, пое си дъх и продължи: — Трето, хм, до трето още не съм стигнала. Както си го обяснявам, всичко май е свързано с К’рул — може би някои от култа искат да си върнат храма. Може би някой си е поръчал мариновани Сегюле и иска да си ги получи. Анци я зяпна. — Някой… какво? Пик, това е най-тъпата идея, която съм чувал. — Няма да споря за това — отвърна тя. — Просто съм отчаяна и освен това имам някакво предчувствие, че Сегюле са част от проблема. Анци погледна Раест. — Ами, това е. Имаш ли някакви предложения, или просто ще стоиш така вечно? — Ще стоя, да — отвърна Раест. — Но тази подробност е без значение. Колкото до предложения, предлагам да избиете всички убийци в града. — Тогава онзи, който ни иска мъртви, просто започва да наема други — каза Пикър. — Избивате и другите. Анци си подръпна мустака. — Не е практично. Останахме само трима. Ще ни отнеме години. — Отвличате Майстора на гилдията и го изтезавате — или я изтезавате, — докато не разкрие клиента. После убивате клиента. — Убиването на клиента звучи разумно — съгласи се Пикър. — Това с отвличането обаче не звучи много реалистично — ще трябва да се промъкнем между няколкостотин убийци, за да го направим. Освен това не знаем къде е скривалището на Майстора на гилдията. Бихме могли да пленим и изтезаваме някой убиец, за да разберем това, но те вероятно действат на клетки, което означава, че пленникът ни може да не знае нищо. Цялата работа е, че не знаем кой е клиентът. Трябва да го открием. — Подозрението ви, че храмът на К’рул е централен в този проблем, може би е точно — каза Раест. — Уточняването на спецификата обаче би се постигнало най-добре, ако се включи съдействието на Господаря на Колодата. — Нали точно затова дойдохме! — изрева Анци. — Удивително, нали? Анци го изгледа с яд и преглътна няколко язвителни отговора, които може би щяха да се окажат неразумни. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и се опита да каже вежливо и кротко: — Да видим тогава дали можем да му пратим съобщение, а? — Моля, последвайте ме — каза Раест. Обратно в коридора, завой надясно, пет крачки до тясна врата отляво, която извеждаше към тромава кръгла кула, после по вито стълбище и се озоваха на горния етаж — кръгло помещение с огромни изрисувани копия на картите от Драконовата колода по стените. Нещо в тази зала изкривяваше погледа и Пикър се олюля. — Богове на Бездната — промърмори Анци. — Това място е омагьосано — стомахът ми се обръща. Образите кръжаха, замъгляваха се, преливаха един в друг на вълни, които кръстосваха във всички възможни посоки, сблъсък от сливания, който предизвикваше световъртеж, накъдето и да се обърнеше окото. Пикър се задъха, стисна очи и чу как Анци изруга, докато отстъпваше навън. Сухият глас на Раест се понесе смътно в главата й: — Потокът се е усилил. Изглежда, има някакво… покваряване. И все пак, ефрейтор Пикър, ако фокусирате ума си и го съсредоточите върху Гъноуз Паран, силата на волята ви може да се окаже достатъчна, за да задържи на място картата на самия Господар, което вероятно ще събуди вниманието му. Освен ако не е зает с друго, разбира се. В случай, че волята ви се окаже безсилна пред задачата, боя се, че онова, което е останало от разсъдъка ви, ще бъде откъснато. Самият ви ум ще бъде попилян от въртопа и от вас ще остане една нещастна олигавена развалина. — След миг мълчание добави: — Такова съществуване може би е нежелано. Разбира се, в случай, че го постигнете, за вас бездруго ще е все едно, тъй че може да го приемете за благодат. — Хм. Направо страхотно. Минутка само, може ли? Извлече от паметта си миловидното лице на капитана и се помъчи да го закрепи пред вътрешния си взор. „Гъноуз Паран, обърни ми внимание. Капитане, където и да си. Аз съм ефрейтор Пикър, в Даруджистан. Гъноуз, трябва да говоря с теб.“ И ето, че го видя — ограден в рамка, като в карта от Драконовата колода. Видя, че е в униформата на малазански войник, какъвто беше някога — споменът й ли беше това, слят с образа от последната им среща? Но не, изглеждаше по-стар. Изглеждаше пребит и мръсен. По кожения му елек имаше петна засъхнала кръв. Пушеци и разруха се виждаха зад него, изпепелени останки от хълмиста орна земя, пространства, очертани от ниски каменни зидове, но без никаква зеленина. Стори й се, че вижда и трупове по тази мъртва земя. Погледът на Паран сякаш се изостри и се втренчи в нея. Устата му замърда, но до ушите й не стигаше никакъв звук. _Гъноуз! Капитане… слушай, просто се съсредоточи върху мен._ — _… не е времето, ефрейтор. Дебаркирахме в ужасна бъркотия. Но чуй, ако можеш да ги известиш, опитай се. Предупреди ги, Пикър. Предупреди ги да внимават. Двама убийци…_ _Капитане… Някой се домогва към храма — храма на К’рул. Някой се опитва да ни убие…_ — _… джистан може да се погрижи за себе си, Пик. Барук знае какво да направи — доверете му се. Трябва да откриете кой го иска. Говори с Круппе, говори със Змиорката. Но чуй — предай предупреждението ми, моля те._ _Да го предам на кого? За кого говориш, капитане? И защо Круппе?_ Образът се разпадна и тя усети, че нещо като нокти се впива в ума й. Изпищя и понечи да се дръпне, да се изтръгне. Ноктите потънаха още по-надълбоко и Пикър изведнъж осъзна, че в тях има воля, има злост. Нещо беше дошло и я _искаше_. Тя изпищя и се понесе напред, завличаха я навътре в някакъв въртоп от лудост, в зейналата паст на нещо огромно и гладно, нещо, което искаше да се храни с нея. Да се храни дълго и дълго, докато душата й не свърши погълната, докато нищо не остане от нея. Натиск и тъмнина отвсякъде, разкъсваха я. Сред целия този безумен хаос усети и долови със слуха си появата на трето същество, сила, която заплува като звяр към нея… усети студения поглед над себе си и някакъв глас зашепна наблизо: „Не тук. Не сега. Имаше торкви някога, които носеше. Имаше дълг, все още неизплатен. Не сега. Не тук.“ Звярът връхлетя. Онова, което държеше Пикър, онова, което вече бе започнало да се храни с нея, изведнъж изрева от болка и ноктите се изтръгнаха, и замахнаха срещу новия нападател. Въздухът затрепери и се разнесе грохот, щом двата левиатана се счепкаха в безмилостната си битка. Нищожна, забравена, мъничка като мравка, Пикър запълзя надалече, изцеждащият се от съществото й живот заоставя след нея пурпурна диря. Плачеше и трепереше, обезумяла от ужас. Съществото, в чиято храна се беше превърнала, бе толкова… упорито, така ужасно… безразлично. Към онова, което беше тя, към правото й над собствения й живот. „Душата ми… душата ми беше… храна. Нищо повече. Бездната да ме вземе…“ Трябваше да намери изход. Хаосът около нея кипеше и тръпнеше в сблъсъка на двете необятни сили там зад нея. Трябваше да каже на Анци неща, важни неща. Круппе. Барук. И може би най-важната подробност от всички. Когато бяха влезли в Къщата, беше видяла, че двете тела, които лежаха на пода при последното й посещение, ги нямаше. „Изчезнали. Двама убийци, каза Паран.“ „А едната беше Воркан.“ „Тя е в града. В града е, Анци…“ „Съсредоточи се! Стаята. В кулата… намери стаята…“ Пълзеше и плачеше. Изгубена. Раест издърпа на стълбището изпадналата в несвяст Пикър и Анци кресна: — Какво й направи?! — Уви — въздъхна джагътът и се отдръпна, докато Анци коленичеше до нея. — Предупрежденията ми за рисковете се оказаха недостатъчни. Анци пипна челото на Пикър и изръмжа: — Тя е леденостудена! — Но сърцето й още се бори — отвърна Раест. — Ще се върне ли? Раест, проклет да си, _ще се върне ли_? — Не знам. Говореше. Преди ситуацията да се… промени. Предполагам, че говореше с Гъноуз Паран. — Какво каза? — Въпроси най-вече. Успях обаче да доловя едно име. Круппе. Анци изръмжа. Пак пипна челото й. Малко по-топло? Може би: или пък този път просто го очакваше и не беше толкова стъписващо. — Помогни ми да я свалим по стълбите. — Разбира се. А сега, в замяна на помощта ми, ще ти кажа какво искам от теб. Анци го погледна вбесен. — Не може да го казваш сериозно. — Съвсем съм сериозен, сержант Анци. Искам котка. „Котка?“ — За ядене? — Не, за домашен любимец. Ще трябва да е умряла котка, разбира се. Е, позволи ми да хвана краката й, а ти я хвани за ръцете. Може би ако полежи малко пред огнището, ще се съживи. — Мислиш ли? — Не. Всичко това беше негова идея, а виж сега какво стана. — Пикър — зашепна Анци. — Съжалявам. Толкова съжалявам… — Бяла — каза Раест. — Какво? — Бяла котка. Умряла бяла котка, сержант. „О, да, Раест. Натъпкана с проклетии, проклет кучи сине. Мамка му, вече сме двама. Вече сме само двама…“ — Никога не се пазари с мъртвите. Те искат това, което имаш, и ще ти дадат каквото имат, за да го получат. Твоят живот срещу тяхната смърт. Но понеже са мъртви, разбира се, животът, който сграбчат, накрая просто се изплъзва между костеливите им пръсти. Тъй че и двамата губите. — Твърде щедро от твоя страна, Хинтър — отвърна Барук. — Всъщност не помня да беше толкова разговорлив, когато говорихме последния път. Привидението стоеше в рамката на вратата на кулата. — Борбата, пред която съм изправен, е между желанието ми да стегна призрачните си пръсти около гърлото ти, Висши алхимико, и да предложа услугите си на този хубав град. Трябва също така да се отбележи, че завръщането на Тирана също би сложило край на ограничената свобода, която притежавам, защото бързо ще бъда поробен. И тъй, личният интерес и алтруизмът може и да не са добри съюзници, но все пак са достатъчно, за да надмогнат естествените ми убийствени подтици. — Дебатът е теоретичен — отвърна Барук, сплел пръсти и отпуснал длани на корема си, — тъй като нямам никакво намерение да се доближавам в смъртоносния ти обсег. Не, ще си остана тук, в двора. — Толкова по-добре — отвърна Хинтър. — Не съм си отупвал прахта от столетия. — В града има сили — каза след кратко мълчание Барук. — Страховити, непредсказуеми сили. Тази заплаха… — Стига с това — прекъсна го Хинтър. — Много добре знаеш, че всички тези същности са в града, защото ти ги покани, Висши алхимико. А колкото до другите, които са на път, малко от тях ще те изненадат. Те са… _необходими_. Тъй че край на твоето лицемерие. — Не всичко, което иде насам, е мое дело — възрази Барук. — Знаеше ли, че лейди Енви и сестра Спайт са тук в момента? Дъщерите на Драконъс _не бяха_ канени, не и от мен поне. Не стига едната, но двете… — Той поклати глава. — Боя се, че ще превърнат целия град в димяща купчина пепел, ако им се даде шанс. — Тогава направи нещо, за да не се случи това — подхвърли Хинтър небрежно. — Някакви предложения? — Никакви. — Някоя от тях да те е посетила? — Злоупотребяваш с алтруизма ми, Висши алхимико. Е, добре, лейди Енви ме посети, естествено, и то неведнъж. — Тя знае ли, че сестра й е тук? — Вероятно. — Какво иска Енви, Хинтър? — Това, което е искала винаги, Висши алхимико. Барук изсумтя ядосано: — Не може да го има. — Тогава те съветвам да посетиш сестра й. Тя пребивава на борда… — Знам къде е, благодаря. А да си чул за онзи самозван Върховен жрец на Сакатия бог, който сега клечи в един изоставен храм на Финир? И ръководи паство, което се разраства с всеки ден? — Не съм. Но изненадан ли си? — Падналия бог е крайно нежелано усложнение. — Наследство от замесване с неща, които все още не са напълно разбрани — разбира се, всички онези самонадеяни чародеи заплатиха с живота си, което попречи на всички други да наложат наказанието, което наистина заслужаваха. Подобни неща са крайно обезсърчителни, не мислиш ли? Барук присви очи към призрака на прага. След миг Хинтър махна с безплътната си ръка. — Толкова много… наследства. — Разбрах, некроманте. Както виждаш обаче, не се измъквам от отговорност. — Вярно, иначе отдавна щеше да си в обсега ми. Или щеше да си избрал по-ловко измъкване, като твоите колеги… магове в Кабала, в нощта, когато Воркан закрачи в сенките. Барук го зяпна изненадано, след това въздъхна. — Винаги съм се чудил на неочакваната некадърност, проявена от приятелите ми в онази нощ. Вярно, уменията на Воркан бяха… _са_… впечатляващи. — Замълча за миг. — Хинтър, а Воркан посещавала ли те е? — Не. Защо да го прави? Барук изведнъж се смрази. — Тя не направи никакъв опит да… обсъди с мен каквото и да било в онази нощ. — Може би е знаела как ще реагираш. — Както трябва да е знаела и за Дерудан. — Несъмнено. — Но другите… Хинтър не отвърна. Барук усети, че му призлява. Нещата в този град ставаха твърде сложни. О, давал си беше сметка, че вървят по много тесен мост, със зейнала бездна долу, шепнеща тихи подкани за поражение. Но отсрещният край сякаш все се смаляваше, отдалечаваше се и почти се губеше в мъглите. И всяка стъпка, която той правеше, изглеждаше все по-слаба от предишната, сякаш педята здрава опора под него всеки момент щеше просто да рухне в прахта. Можеше да разбере другите в Кабала и тяхното внезапно, съвършено измъкване, което представляваше Воркан. И помнеше хладната закана в очите й в онази нощ преди толкова време — все още го терзаеше лекотата, с която бе извършила предателството си, все едно договорът, предложен от Малазанската империя, просто й предлагаше оправдание да извърши нещо, което винаги е искала: да избие всички други магове в Кабала. Можеше да я попита защо, но Воркан не обсъждаше действията си с никого. Нищо не му дължеше и това не беше се променило. — По-добре да си ходиш вече — каза Хинтър. Барук примига. — Защо? — Защото мълчанието ти ме отегчава. — Моите извинения, Хинтър — отвърна Барук. — Само още едно последно нещо и после наистина ще си ида. Рискът да бъдеш поробен е много реален и не зависи от действителното завръщане на Тирана — в края на краищата в града има агенти, които вече работят за това тъмно възкресение. Могат като нищо да решат… — А ти допускаш ли, че може да успеят, Висши алхимико? — Това е възможност, Хинтър. Призракът помълча малко, после попита: — Твоето решение? — Бих изпратил един от своите наблюдатели, Хинтър. Да вдигне тревога, ако се посегне на теб. — Предлагаш да се намесиш в моя полза ли? — Да. — Приемам, но при условие, че това не ме задължава към теб. — Разбира се. — Предпочиташ по-скоро да останеш… неутрален и това го разбирам. По-добре това, отколкото мен като враг. — Ти някога беше изключително могъщ чародей… — Глупости. Бях посредствен и фатално непредпазлив. Все пак никой от двама ни не би предпочел да служа на крайно жалка кауза. Изпрати наблюдателя си, тогава, но ми дай името му, за да не приема неподходящия слуга. — Чилбаис. — О. _Него ли?_ На връщане към имението си Барук си припомни самотната си среща с Воркан няколко нощи след пробуждането й. Беше влязла в стаята с обичайната си котешка пъргавина. Раните, които бе понесла, отдавна се бяха изцерили и тя си беше намерила нови дрехи, широки и изящни, които изглеждаха в пълно противоречие с избраната й професия. Беше застанал до камината й я удостои с лек поклон, за да прикрие внезапно обзелия го трепет. — Воркан. — Не се извинявам — заяви тя. — Не съм ти искал извинения. — Имаме проблем, Барук. — Тя се приближи, наля си вино и се обърна отново към него. — Не е въпросът да се опитваме да го предотвратим — не можем да спрем това, което предстои. Проблемът е в каква позиция ще сме в този момент. — Искаш да кажеш, да си осигурим дълго оцеляване. Изгледа го с бегла усмивка. — Оцеляването ни не е под въпрос. Тримата, останали в Кабала, ще сме необходими. Както бяхме някога и както ще бъдем отново. Говоря по-скоро за нашето, да го наречем, _ниво на удобство_. В Барук припламна гняв. — Удобство? Колко струва то, ако не сме свободни? — Свободата е най-шумно изразяваната претенция сред безделниците — изсумтя тя. — И нека да си го признаем, Барук, ние _сме_ безделници. А сега изведнъж — край на безделието. Трагедия! — Погледът й стана по-твърд. — Смятам да остана в привилегированото си положение… — Като Майстор на Гилдията на убийците? Воркан, няма да има нужда от такава гилдия, няма място за нея. — Остави Гилдията. Не ме интересува Гилдията. Тя изпълняваше функция на града, бюрократичен механизъм. Дните й на живот бързо се смаляват. — Затова ли отпрати дъщеря си? В очите й припламна раздразнение и тя извърна поглед. — Личните ми причини не са твоя грижа, Висши алхимико. — Тонът й добави: „И това изобщо не е твоя работа, старче.“ — Каква роля тогава предвиждаш за себе си в този нов Даруджистан? — попита Барук. — Тиха — отвърна тя. „Да, тиха като усойница в тревата.“ — До момента, в който видиш възможност, предполагам. Тя изпи виното и остави бокала. — Значи се разбрахме. — Да, предполагам. — На всяка цена предупреди Дерудан. — Ще го предупредя. И тя напусна. Споменът остави горчив вкус в устата на Барук. Знаеше ли тя за _другите_ сливания, които бързо се приближаваха към Даруджистан? Интересуваше ли я изобщо? Е, не само тя можеше да е пестелива с думите. Едно обаче бе успял да долови в онази нощ на убийство преди години: Воркан по някакъв начин беше предвидила какво предстои. Още тогава бе започнала да се подготвя… за да осигури собственото си _ниво на удобство_. Изпрати дъщеря си извън града, извади я от Гилдията. „И наложи своята версия на милост над другите в Кабала. Ако бе успяла да се наложи, сега щеше да е единствената останала жива.“ „Помисли здраво над това, Барук, в светлината на професионалните й намерения. Желанието й да си осигури позиция.“ „Би ли могла да се опита отново?“ Осъзна, че вече никак не е убеден в обратното. Това е време за огледала и трябва, разбира се, вече да се е разбрало. Гладки, със съвсем леки неравности, които да изкривят отражението, да направят онова, което е срещу теб, едновременно познато и смътно променено. Очите се вкопчват, разпознаването идва, тихият ужас избуява. Онова, което те гледа тук, сега, не се шегува, отхвърля увереното намигване, готово е да те поведе със суха и хладна ръка по студената глина на душата. Хора ще скърбят. За мъртвите, за живите. За загуба на невинност и за отказ от невинност, които са две напълно различни неща. Ще скърбим за избор, направен и ненаправен, за грешките на сърцето, които никога не може да бъдат поправени, за умъртвената болка от стари рани и рани, които предстоят. Един сивокос мъж върви през Квартала на именията. Никакви подробни описания не са необходими. Кръвта по дланите му е само спомен, но някои спомени оставят петна, които е трудно да отмиеш. Нравът му е такъв, да наблюдава. Света, неговото множество от лица, неговото набраздено от вълни, кипящо море от чувства. Той хвърля мрежи, той дърпа кордите на въдици. Той говори в ритъма на поезията, в звучния звън на песента. Той разбира, че в душата има рани, които не бива да се докосват; но има и други, които се стоплят от нежния допир. Разбира, с други думи, необходимостта от трагичната тема. Душата, знае той, понякога не ще окаже съпротива на разказа, който пуска кръв. Разтворете старите засъхнали рани. Те напомнят на човек какво е да скърбиш. Напомнят на човек какво е да си жив. Време за огледала и време за маски. Двете винаги се сговарят да изиграят нашия разказ. Отново и отново, приятели. Ето, вземете ръката ми. Той върви към едно имение. Следобедът гасне, привечерта пропълзява през улягащата се прах на деня. Всеки ден има един момент, в който светът току-що е отминал, оставил е след себе си зной, който виси натежал, нераздвижен все още от пробуждането на нощта. Тайст Едур почитат това мигновение. Тайст Андий са смълчани, вцепенени в очакването на мрака. Тайст Лиосан са свели глави и са извърнали очи в скръб по умиращото слънце. В домовете на хората живват огнищата. Хората се прибират в убежищата си и мислят за идващата нощ. Пред очите на човек стабилността изглежда висяща на косъм, всеки момент ще рухне и ще се разсипе. Несигурността става закон, издига се и властва над всичко друго. За един бард това време е ключ минор, деликатен интервал, изпълнена с мечтание интерлюдия. Тъга се носи из въздуха, а мислите му са изпълнени с кончини. Стига до имението, придружават го бързо и безмълвно до главната къща, след това по централния й коридор и навън, в градина с високи зидове, където по стените се сипят цветя, влажни цветове се разтварят, за да пият в сгъстяващия се сумрак. Маскираният телохранител го оставя, сам засега в градината, и бардът стои неподвижен, въздухът е сладък и дъхав, ромонът на капещата вода изпълва затвореното пространство. Спомня си нежните песни, които е пял тук, без съпровода на никакъв инструмент. Песни, извлечени от стотици култури от различни светове. Гласът му втъкава фрагментите за идването на Сянката, събрала току-що отминалия ден и нощта, жадна да дойде. В музиката и поезията има тайни. Тайни, които малцина знаят и още по-малко разбират. Тяхната сила често се прокрадва в слушателя, неуловимо като мирис при поет дъх, по-малко и от шепот, и все пак способна да преобрази дарения с това, инстинктивен екстаз, който кара грижите да изчезнат, който прави всякаква възвишеност възможна — на ръка разстояние всъщност. Един опитен бард, един мъдър бард знае, че в определени моменти в хода на цикъла от ден и нощ пътят в душата на слушателя е гладък, безпрепятствен, низ от тежки врати, които се разтварят при допира на перце. Това е най-скъпата тайна от всички. Привечер, нощ и онзи странен период на будност, известен като „бдението“ — да, нощта и тайнственото й приближаване принадлежат на сърцето. Чува стъпки зад себе си и се обръща. Тя стои там, дългата й коса искри, лицето й е недокоснато от слънце и вятър, очите й са съвършено отражение на виолетовите цветове, украсили стените. Той вижда през белия лен на роклята й, погледът му достига до тялото й, закръглеността, извивките и гънките на естетично съвършенство — онези форми и линии, които шепнат своя таен език, за да пробудят страст у един мъж. Всяко сетиво, знае той, е път към сърцето. Лейди Енви го наблюдава и той с наслада се оставя да го прави, докато и той самият на свой ред я обгръща с поглед. Могат да обсъдят Сегюле — мъртвите в буретата, живите, служещи в това имение. Могат да разсъдят за всичко, което долавят, че бързо се приближава. Може да й заговори за своя гняв, за притаеното му гибелно желязо, толкова студено, че може да те изгори при допир — и тя може да види истината за това в очите му. Тя може да се зарее из тази скромна градина, връхчетата на пръстите й да погалват тръпнещи цветчета и да говори за страсти, така дълго сдържани, че е станала почти безчувствена за хилядите корени и пипала, заплели се из тялото и душата й, а той навярно ще я предупреди за опасностите, които представляват те, за риска от провал, пред който е длъжна да се изправи и всъщност да приеме — а тя ще въздъхне, ще кимне и ще разбере много добре, че й е заговорил с благоразумие. Закачливият флирт, зяпналата самообсебеност, всички начини, по които тя се забавлява, щом се увлече със смъртните на този свят, не придружават лейди Енви в тази градина. Не и с този мъж, който я очаква. Фишер кел Тат не е млад — а имало е времена, когато тя се е чудила дали изобщо е смъртен, макар че никога не би ровила в търсене на истината — а той съвсем не е богоподобен с физическо съвършенство. Дарбите му, ако тя може да ги изреди така бездушно, включват гласа му, гения му с лирата и с още десетина други странни инструменти, и ума зад очите му, ум, който вижда всичко, който разбира твърде много от онова, което вижда, който също така съзнава значимостта на всичко, което остава и завинаги ще остане скрито — да, ума зад очите и всеки смътен намек, който той издава, за да разкрие нещо от този ум, неговата наблюдателност, неговата смайваща способност за състрадание, която само озлобени глупци биха нарекли слабост. Не, с този мъж тя няма да се подиграе — не може всъщност. Могат да обсъдят много неща. Но вместо това стоят, очите им се срещат, а сумракът наоколо се сгъстява, с всички свои мириси и тайни. Щурмувай бездната и захвърли в нея с един замах гмежта от слисани богове! Небето с пукот се разтваря от ден в нощ, а сетне се пропуква отново, оголва плътта на пространството и кръвта на времето — виж как се раздира и виж как плиска лъскави червени капчици умиращи звезди! Моретата врят, а земята дими и се стапя. Лейди Енви е намерила любовник. Поезия и страст, гръм и мълнии, и — о, това ако не е тайна, която да накара главорези и безмозъчни тъпаци да вият в нощта. Намерила е любовник. Любовник. — Сънувах, че съм бременна. Торвалд спря на вратата и се поколеба съвсем малко по-дълго от допустимото, преди да каже: — Ами, страхотно! Тисера го погледна озадачено иззад масата, отрупана с последната керамика за деня. — Нима? — Абсолютно, скъпа. Можеш да преживееш цялата му мизерия, без да е истинско. Мога да си представя въздишката ти на облекчение, когато си се събудила и си разбрала, че е само сън. — Е, със сигурност си представих твоята, скъпи. Той влезе, седна и изпружи крака. — Става нещо странно. — Беше просто мимолетна лудост — каза тя. — Няма нужда да се притесняваш, Тор. — Имах предвид имението. — Той се потърка по челото. — Кастеланът прекарва цялото си време в смесване на отвари за болести, каквито никой няма, а и да ги имаха, лековете му най-вероятно щяха да ги убият първи. Двамата пазачи на двора не правят друго, освен да хвърлят кокалчета, а това едва ли е нещо, което човек би си помислил, че ще правят ренегати Сегюле, нали? И сякаш това не е достатъчно шантаво, ами Скорч и Леф всъщност поемат отговорностите си сериозно. Тук вече тя изсумтя. — Не, наистина — настоя Торвалд. — И мисля, че знам защо. Те я надушват, Тис. Странността. Господарката отива в Съвета и си иска мястото и никой не гъква дори — поне така го чух от Кол, — и човек би си помислил, че вече ще има посетители от различните фракции в Съвета, всеки ще се опитва да откупи съюза й. Но… нищо. Никой. Това нормално ли е? Тисера го гледаше съсредоточено. — Не обръщай внимание, Тор. На всичко това. Задачата ти е проста — остави го така. Той вдигна очи към нея. — Бих го направил, повярвай ми. Само че всичките ми инстинкти са пламнали — сякаш някоя проклета нажежена до бяло кама е надвиснала зад гърба ми. И не съм само аз. Скорч и Леф също. — Стана и закрачи нервно из стаята. — Не съм почнала вечерята още — каза Тисера. — Ще се забавя. Защо не прескочиш до хана „Феникс“ за халба-две? Да поздравиш Круппе, ако го видиш. — Какво? О. Добра идея. Той излезе. Тя изчака минута да се увери, че не е намерил повод да се откаже, после отиде до един от малките капаци на пода, дръпна резето, бръкна вътре и извади Драконовата колода. Седна до масата и грижливо издърпа покривката от еленова кожа. Беше нещо, което правеше рядко напоследък. Имаше достатъчно усет, за да разбере, че в Даруджистан се събират могъщи сили, които могат да подложат на риск всяко поле, което опита. И все пак Тисера, въпреки съвета си към Торвалд просто да не обръща внимание на тези неща, знаеше много добре, че инстинктите на съпруга й са твърде остри, за да ги пренебрегне с лека ръка. — Ренегати Сегюле — промърмори, поклати глава и взе Колодата. Версията й беше на Барук, с няколко карти, добавени от нея самата, сред които и една за Града — в този случай Даруджистан — и друга… но не, за нея не искаше да мисли. Освен ако не се наложеше. Обзе я трепет. Дървените карти бяха студени. Изобщо не се изненада, когато постави първата карта на спиралното поле и видя, че е Градът — познатите очертания привечер, с блясъка на сини огньове, издигащи се отдолу, всеки — като потънала звезда. Загледа се в картата, докато пламъците сякаш не заплуваха пред очите й, докато полумракът, който изобразяваше картата, не започна да се влива в света около нея, докато мигът не застина; времето се закова като забит в масата нож. Не търсеше бъдещето — прорицаването бе твърде опасно с всичките тези сливащи се сили — а настоящето. Същия този миг, всяка свързана нишка от паяжината, която обгръщаше сега Даруджистан. Постави следващата карта. Върховен дом Сянка, Въжето, Покровителя на Убийците. Е, това не беше особено изненадващо предвид последните слухове. Все пак усети, че връзката е по-сложна, отколкото изглеждаше — да, Гилдията беше активна, беше се заплела в нещо по-кърваво, отколкото бе предвиждала. Лошо за Гилдията. Но пък Въжето никога не играеше една-единствена игра. Имаше други, под повърхността. Явното беше само було. Третата карта изтрака на масата и ръката й не пожела да спре, метна следващата и още една след нея. Три тясно свързани значи. Три карти, които образуваха свое здраво изплетено гнездо. Обелиск, Войник на Смърт и Корона. Трябваше им рамка. Постави долу шестата карта и изпъшка. Рицарят на Мрак — смътен тропот на дървени колелета, хор от стонове, разнасящ се като дим от меча в ръцете на Рицаря. И тъй: Въжето от една страна, Рицарят — от другата. Ръцете й трепереха. Бързо последваха нови три карти — друго гнездо. Крал на Върховен дом Смърт, Крал във Вериги и Десемврий, Господарят на Трагедията. Рицарят на Смърт като вътрешна рамка. Тя положи другия край и ахна. Картата, която й се искаше изобщо да не беше правила. _Тиранът._ Затваряше полето. Спиралата беше довършена. Градът и Тиранът — в началото и в края. Изобщо не бе очаквала такова нещо. Не беше търсила пророчество — мислите й се бяха съсредоточили върху съпруга й и върху паяжината, в която се бе оказал заплетен… не, не и пророчество, не и нещо толкова мащабно… „Виждам края на Даруджистан. Духовете да ни спасят дано, виждам края на своя град. Това, Торвалд, е твоето гнездо.“ — О, скъпи мой — промълви тя. — В голяма беда си… Очите й отново пробягаха към Въжето. „Ти ли си това, Котильон? Или Воркан се е върнала? Това не е просто Гилдията — Гилдията нищо не означава за нея. Не, зад това було има лица. Предстоят ужасни смърти. Ужасни.“ С рязък замах разпръсна картите, сякаш можеше с това да предотврати всичко, което предстоеше, да разкъса нишките и да освободи света за ново бъдеще. Сякаш бе възможно нещата да са толкова лесни. Сякаш изобщо съществуваше свобода на избор. Покрай къщата изтрополи волска кола, разнебитените колела заклопаха по неравната настилка. Копитата на вола удряха бавно като траурна песен и до ушите й стигна дрънченето на верига, плясък и скърцане на кожа и дърво. Зави колодата и я прибра в скривалището й. А после отиде при друго, направено от мъжа й — той навярно си беше мислил да го запази в тайна от нея, но това бе невъзможно. Тя познаваше всяка пукнатина по всяка дъска на пода в края на краищата и беше разкрила личното му скривалище само няколко дни след като го беше направил. Вътре лежаха предмети, увити в синя коприна — коприната на Сините моранти. Плячка на Тор — зачуди се отново как и къде се е натъкнал на тях. Дори сега, щом коленичи над скривалището, можеше да усети бликащата магия, наситена и гъста като воня на гнило и мокро — магията на Рюз, ни повече, ни по-малко. Но пък можеше и да не е това. „Мисля, че това е Древен. Тази магия идва от Маел.“ „Но пък каква връзка биха могли да имат Сините Моранти с Древния бог?“ Разгъна коприната. Ръкавици от тюленова кожа, лъскави сякаш току-що извадени от дълбините на заледено море. Под тях: закалена във вода метателна брадва, изработена в стил, какъвто никога не беше виждала — не беше морантски, със сигурност. Оръжие на морски разбойник, всечените в синьото желязо шарки кръжаха като въртопи. Дръжката бе от някакъв бивник, невероятно голям за всякакъв звяр, който можеше да си представи. От двете страни на оръжието грижливо бяха скътани увити в парцали гранати, всичко тринайсет, една от тях — вече го беше открила — празна, без избухливото вещество, с което бяха натъпкани другите. Странен морантски навик, но й беше позволил да огледа по-отблизо необикновеното майсторство, вложено в изработката на тези съвършени порцеланови глобуси, без риска да се взриви заедно с цялата къща. Вярно, беше чувала, че повечето морантски муниции са направени от глина, но не и тези, незнайно защо. Боядисани с дебела, почти прозрачна глеч, която при все това изглеждаше смътно синкава, тези гранати представляваха — поне за нея — изделия на изкуството. С което разрушението, вложено в същинското им приложение, изглеждаше почти престъпно. „А тях защо ги имаш, скъпи ми съпруже? Даде ли ти ги някой, или (по-вероятно) си ги откраднал?“ Знаеше, че ако го притисне, ще й каже истината. Но нямаше да направи такова нещо. Успешният брак приема за свято и неприкосновено притежаването на лични тайни. След като се споделяха толкова много неща, други неща трябваше да се затаяват. Малки тайни, разбира се, но все пак скъпи. Тисера се замисли дали съпругът й е предвидил бъдеще, в което такива вещи ще потрябват. Или беше просто поредната проява на вродената му склонност да събира, чудатост едновременно симпатична и дразнеща, мила и потенциално гибелна (каквито винаги се оказват най-добрите чудатости). В безкрайните полувидими шарки по порцелановите кълба течеше магия — друга подробност, за която подозираше, че е необичайна. „Омагьосани муниции — какво си мислят Сините моранти?“ Какво си мислеха, наистина? Срещу Круппе стояха два празни стола, обстоятелство крайно странно и пренеприятно. Допреди малко бяха заети. От Скорч и Леф, изгълтали набързо по халба, преди да се запътят към местоработата си, нощното бдение при портите на загадъчното имение и неговата загадъчна господарка. Ужасно притеснена двойка, и още как. Свирепото им мръщене издаваше неприсъща за двамата свръхсъсредоточеност. Бяха изгълтали горчивия ейл като вода, като размениха мрачно обичайните вежливи глупотевини. Докато ги гледаше как излизат припряно, напомниха на Круппе за осъдени, тръгнали към бесилките (или на женитба) — доказателство за дълбоката нечестност на света. Но честността, макар и удобно понятие, беше уклончиво с навика си да се завихря неудържимо около въртопа на личния егоизъм и ако теченията на един се сблъскаха с тези на друг, то честността неизменно се оказваше едностранна монета. В този безмилостен сблъсък можеше да се намери изворът на всеки конфликт, от грандиозните, обхващащи цял континент войни до съседските вражди за кривината на плета. Но важни ли са тези философски странствания? Без никакъв ефект са те над изнурителните друмища житейски, несъмнено. Прескок, и продължава танцът към тази, следващата сцена на мрачна прокоба, ето, влязъл е през тесния портал на хана „Феникс“, изгърбен и навъсен като лешояд не кой да е, а Торвалд Ном. Поспира се на прага, отвръща на подхвърления мимоходом от Сълти поздрав с разсеяна усмивка, а после тръгва към тезгяха, където Мийзи вече му е наляла халба. И докато посяга да я вземе, Мийзи сграбчва китката му, придърпва го, за да му прошепне няколко навярно важни слова, а Торвалд отвръща с гримаса и неохотно кимва — достатъчно красноречива реакция, та Мийзи да пусне китката му. Така освободен, Торвалд Ном тръгна към масата на усмихнатия Круппе, смъкна се на един от столовете и изпъшка: — Много лошо. — Круппе е смаян, драги братовчеде на Ралик, от това отчайващо отчаяние, от този песимистичен песимизъм. Ей на, навъсеният Торвалд така е зацапал своя свят, че дори подопечните му са заразени. Виж, дори тук мрачният твой облак мрачно пълзи към Круппе. Жестове са нужни, за да избегнем този лъх горчив! — И махна с ръка, пурпурната кърпа изпърха във въздуха като знаменце. — Ах, тъй е много по-добре. Бъди уверен, Торвалд, друже на Круппе, че „лошото“ никога не е тъй лошо, колкото лошо би могло да е, дори да е лошо наистина. — Ралик е оставил съобщение за мен. Иска да ме види. Круппе повдигна вежди и положи усилие да се наведе над масата, но коремът му се изпречи на пътя и той се отпусна отново назад, притеснен за миг от може би поувеличилите му се габарити — но пък всъщност беше въпрос на ъгли, тъй че едно скромно изместване на перспективата и самообладанието му се възвърна, слава на боговете. — Безусловно Ралик не желае нищо друго, освен да поздрави сърдечно своя отдавна изгубен братовчед. Тук, заявява Круппе, няма никакво място за притеснения. — Показва колко малко знаеш — отвърна Торвалд. — Веднъж направих нещо ужасно. Ужасно, отвратително и зло. Уплаших го за цял живот. Всъщност, ако ме докопа, очаквам да ме убие. Защо според теб избягах преди всичко? — Един многогодишен интервал — рече Круппе — отслабва всеки мост, докато рухнат от едно докосване, или ако не докосване, то от бесния удар на чук. — Ще поговориш ли с него за мен, Круппе? — Разбира се, ала уви, Ралик е направил нещо ужасно, ужасяващо и отвратително, и зло на бедния Круппе, поради което прошката е невъзможна. — Какво? Какво ти е направил? — Круппе ще измисли нещо. Достатъчно, за да вклини здраво лоста на убеждението, докато не му остане нищо, освен да се килне безпомощно и отчаян да потърси утеха в твоя посока. Трябва само да разтвориш широко обятия, скъпи приятелю, когато дойде реченият момент. — Благодаря, Круппе, ти си истински приятел. — И Торвалд отпи яка глътка. — По-истински не може и да бъде, няма лъжа, вярно е. Круппе, уви, не те благославя с формално въоръжение, връчено ти от Сините моранти — о, да беше Круппе там, да види тези необикновени, изключителни сиреч, почести! Сълти, мило девойче, не е ли време за вечеря? Круппе се гърчи от глад! О, и може би нова гарафа от реколта… — Чакай малко — прекъсна го Торвалд Ном, присвил очи. — Какво в името на Гуглата знаеш _за това_, Круппе? И как? Кой ти го каза — никой не би могъл да ти е казал, защото първо на първо е тайна! — Спокойно, моля, спокойно, прескъпи друже на Круппе. — Ново люшване на кърпата, приключило с бързо попиване, щом по челото му необяснимо защо изби пот. — Ами, слухове… — Изключено. — Тогава, ъъъ, предсмъртна изповед… — Тепърва предстои да чуем една такава, да. Круппе припряно пак избърса челото си. — Източникът ми убягва в момента, Круппе се кълне! Ами че морантите не са ли в промяна… — Те _винаги_ са в проклета промяна, Круппе! — Наистина. Тогава, да, вълнение сред Черните, доловили намеци за въпросния катехизъм, или беше инвеститура? Нещо религиозно във всеки случай… — Беше дар, Круппе. — Точно, а кой между всички хора повече е заслужил такова нещо от морантите? Ами че, никой, разбира се, и точно това го прави изключително, първо на първо, което повдига екзоскелетните вежди на Черни и несъмнено на Червени, Златни, Сребърни и Зелени, както и Розови — има ли впрочем Розови моранти? Круппе не е сигурен. Толкова много цветове, толкова малко празни кътчета в мозъка на Круппе! О, завърти колелото и да видим как изригва и блясва моравото в ярка увереност, и защо не? М-да, тъкмо Моравите моранти бяха тъй многословни и непредпазливи при това, макар и не чак толкова непредпазливи, че да разкрият каквото и да било на когото и да било, освен на Круппе и единствено на Круппе, Круппе те уверява. Всъщност толкова прецизно предпазливи в моравата си склонност към многословие, че самият спомен на Круппе за специфичния момент се е загубил — за тях и за самия Круппе. И да насиниш от бой някой Синкав — не казват. Круппе също! — И изстиска струя пот от кърпата си, на една страна, разбира се, което за нещастие съвпадна с пристигането на Сълти с платото с вечерята. Така Круппе откри свойствата на цикличния перспираторен обмен, въпреки че последвалото този феномен наблюдение, че вечерята е леко попресолена, не бе прието никак добре, изобщо не беше прието добре. Поразително, Торвалд бързо изгуби всякакъв апетит за бирата си и реши да напусне (невежливо при това) насред вечерята на Круппе. Доказателство, че маниерите не бяха това, което бяха някога. Но пък те никога не са били, нали? Напускаме припряно след бягството на Торвалд Ном обратно към обятията на жена му, навън в привечерта, когато всички пътеки са безпрепятствени, когато нищо от реалността не се натрапва с непреодолими прегради и възможно гибелни последици. В пристройката на една търговска къща долу на пристанището, в ателието на втория етаж над прашен склад с дървени стърготини на пода, където една благородна млада жена е възседнала някогашен крадец върху самотното тясно легло с тънък опърпан дюшек, а в очите й се разгръща мрак, разкрива се див и гол на мъжа — толкова суров, че го стъписва в миг на страх. Да. _Страх._ В първия момент Кътър не можа да проникне през този безплътен мраз, не можа да открие нищо определено — онова, което разкриха очите на Чалис, бе поглъщащо, отчаяно плашещо, може би бездънно и неутолимо в жаждата си. Беше забравила за него — това успя да види. В този миг той беше станал оръжие, на което тя се нанизваше, обзета от екстаза на забраненото, оживяла от измяната. Нанизваше се и се нанизваше, превърнала се в нещо самотно, безкрайно далече от обсега му и да, без съмнение тези рани бяха самонанесени, намекваха за насочено навътре презрение, навярно — дори отвращение. Кътър не знаеше какво да мисли, но имаше нещо изкусително в това да си безлик, да си това оръжие — тази истина го прониза, тъмна като онова, което видя в очите й. „Апсалар, от това ли се уплаши? Ако е то, разбирам те. Разбирам защо избяга. Направи го заради двама ни.“ С тази мисъл той се изви в дъга, простена и се изля в Чалис Видикас. Тя изохка, отпусна се над него. Пот върху пот, обгърнаха ги вълни топлина. Никой не проговори. Отвън чайките пищяха на гаснещото слънце. Викове и смях, приглушен от стени, смътният плясък на вълни по мръсния бряг, скърцане на скрипци — корабите товареха и разтоварваха. Светът отвън, какъвто си беше винаги. Кътър вече мислеше за Сцилара, за това как сегашното тук бе някакъв вид измяна — не по-различна от измяната на самата Чалис. Вярно, Сцилара твърде често беше казвала, че тяхното е любов на взаимната изгода, необвързана от очаквания. Настоявала беше на тази дистанция и ако бяха имали мигове на неудържима страст в правенето на любов, то те бяха от егоистичния вид, бързо свършваха, след като и двамата се изразходят. Подозираше също така, че я е наранил — със спирането им в този град някаква част от него се бе постарала да заличи онова, което бяха имали на борда на кораба, сякаш със затварянето на една глава всяка нишка се прекъсваше и разказът започваше наново. Но това бе невъзможно. Всички прекъсвания в житейския разказ имат по-скоро нещо общо с границите на онова, което може да се понесе във всеки един момент, с достигането на временно изтощение. Паметта не прекъсва; остава си като мрежа, повлякла се след теб с какви ли не странни неща, оплетени в навързаните й нишки. Беше се държал нечестно, това я бе наранило и всъщност бе уязвило приятелството им. А сега като че ли бе отишъл твърде далече, твърде далече, за да може да се върне изобщо към онова, което вече разбираше, че е било скъпо, било е _по-истинско_ от всичко, което имаше сега, тук под тази жена. Казват, че бързо свършилото удоволствие тежи. Тялото на Чалис, проснато върху него, изведнъж му се стори по-тежко. В своето мълчание Чалис от дома Видикас си мислеше за онази сутрин, за една от онези редки закуски в компанията на съпруга си. В изражението му беше имало лукаво веселие или най-малкото се долавяше лека насмешка, която правеше всеки негов съзнателен жест леко подигравателен, все едно че докато седяха така един до друг на масата, двамата просто играеха клиширани роли на благоприличие. И намираха сякаш някакво удобство в лекотата на взаимната си неискреност. Подозираше, че задоволството на Горлас е свързано с намеса в интимните й занимания, сякаш го радваше да има някаква заслуга в бързото й пропадане в греха; че невъзмутимото му спокойствие всъщност е подкрепящо, нещо, на което може да се разчита, стабилен остров, на който може да се върне, когато бурята стане твърде яростна, когато гмуркането й в дълбините придобие облика на давене. А това превръщаше тъй наречените й „интимни занимания“ само в продължения на собственичеството му. С притежаването й той бе свободен да гледа как я употребяват и злоупотребяват с нея другаде. Всъщност тя бе доловила между двамата сексуално напрежение, което го нямаше преди… което _никога досега не го беше имало_. Осъзна, че става по-желана за него. Изглежда, беше избрал да върви по много тесен мост. Някаква част от нея в края на краищата си беше нейна — не принадлежеше на никой друг, каквото и да можеше да вярват — тъй че щеше в края на краищата да се води от собствените си решения, изборите, които правеше, щяха да служат на нея и на никой друг. Да, съпругът й играеше крайно опасна игра и като нищо можеше скоро да го разбере. Беше й споменал, небрежно и мимоходом, за спречкване между Шардан Лим и Ханут Орр, нещо дребно, което скоро щяло да се оправи, разбира се. Но отношенията им напоследък били напрегнати и никой от двамата не искал да говори с него за това. Ханут Орр обаче споменал неволно за някои странни неща в няколкото им разговора насаме — любопитни, неприлични намеци, но все едно. Ясно било, че нещо е уязвило болезнената самоувереност на Орр, а тъкмо в това се криела вечната опасност да притежаваш подобна самоувереност — постоянната необходимост да се подхранва, за да не се спука под жилото на суровата реалност. Настроението на Шардан Лим също правело резки обрати. Един ден било рязко повишено, а на другия ставал кисел и сприхав. По-зле от юноши били тези двамата. Човек можело да си помисли, че е замесена жена… Чалис не издаде особен интерес, а за своя изненада откри, че е доста добра в преструвките, в поддържането на нужното лицемерие. Господарката на дома, най-бляскавият трофей на господаря, винаги гладка на допир, деликатна като порцеланова статуетка. Безразлична към външния свят — сбръчкан, зацапан и грохнал. Това беше привилегията на относителното богатство в края на краищата, поддържаща естествената наклонност да се затвориш в удобен пашкул. Да се изолираш от всички неделикатни неща, от мизерията на баналното ежедневие, от всички груби необходимости, нужди, желания и страсти, от всички напрежения, които така гнетят живота на обикновените хора. Само за да откриеш в пристъпи на нарастващ ужас, че вътрешният свят не е много по-различен; че всички онези гротескни човешки слабости не може да бъдат избегнати — те само изникват още по-бляскави пред погледа, като лъскави дрънкулки, но също толкова евтини и жалки. Чалис мислеше за даровете на привилегироваността, а нима не беше тя истински привилегирована? Богат съпруг, който ставаше все по-богат, един любовник между най-близките му съюзници (а това беше примка, която тя можеше да използва отново, ако възникнеше необходимост), а сега и друг — за когото Горлас буквално не знаеше нищо. Поне тя си мислеше, че не знае. Сърцето й изведнъж изпърха в гърдите. „А ако е пратил някой да ме проследи?“ Възможността бе съвсем реална, но какво можеше да направи против това? И какво можеше да направи съпругът й, когато откриеше, че най-последният й любовник не е играч в неговата игра? Че всъщност е чужденец, някой определено извън обхвата му, извън чувството му за контрол. Щеше ли тогава да осъзнае, че тя също вече е извън контрола му? Горлас можеше да изпадне в паника. Можеше всъщност да стане смъртно опасен. — Внимавай, Кро… Кътър. Това, което започнахме, е много опасно. Той не отвърна нищо. След миг тя стана от него и се изправи до тясното легло. — Може да те убие — продължи Чалис, гледаше го. Забеляза отново как годините са стегнали тялото му, изваяли са мускули, по които се виждаха белези от стари битки. Очите му, впити в нейните, я гледаха с прикрити, неразгадаеми мисли и чувства. — Той е дуелист, нали? Тя кимна. — Един от най-добрите в града. — Дуелите не ме плашат. — Това би било грешка, Кътър. Тъй или иначе, предвид твоето… положение, съмнително е, че той би направил нещо толкова официално. По-скоро би наел улични главорези да се отърве от теб. Или дори убиец. — И какво трябва аз да направя по въпроса? Тя се поколеба, след това се обърна да събере дрехите си. — Не знам. Просто те предупредих, скъпи. — Допускам, че ти си в по-голям риск. Тя сви рамене. — Не мисля. Макар че един ревнив мъж е непредсказуем. — Обърна се и го изгледа отново. — Ти ревнив ли си, Кътър? — Да те ревнувам от Горлас Видикас? — Въпросът като че ли го изненада и тя видя, че се замисля над него. — Титлата и богатството, да, би било хубаво. Да си роден с нещо не значи, че е заслужено, разбира се, тъй че може би той не си е спечелил всичките си привилегии, но пък може и да е — ти би трябвало да знаеш повече от мен. — Не това имах предвид. Когато ме има, когато прави любов с мен. — О. Прави ли? — Понякога. — Прави любов? Или просто те използва? — Доста груб въпрос. Преди години той щеше да скочи, щеше да започне да сипе припряно оправдания. Сега остана на леглото и само я гледаше с тези спокойни очи. Чалис потръпна вътрешно и си помисли, че може би е страх. Уж беше придобила определен… контрол. Над всичко това. Над него. А вече не беше сигурна. — Какво искаш от мен, Чалис? — попита той. — Години и години с това? Срещи в прашни изоставени стаи. Нещо, което можеш да притежаваш, а Горлас — не? Не че ще го напуснеш изобщо, нали? — Ти някога ме покани да избягам с теб. — Поканих те, да. Но ти ясно ми отказа. Какво се е променило? — Аз се промених. Погледът му се впи в нея. — Значи сега… би го направила? Да оставиш всичко? Имението, богатството? — Махна лениво към стаята. — За живот като това? Чалис, разбери: светът на повечето хора е малък свят. Има повече ограничения, отколкото можеш да си представиш… — А ти мислиш ли, че при знатните е по-различно? Той се изсмя. Обзе я гняв и за да не замахне да го удари, тя започна да се облича. — Типично — заговори Чалис и остана доволна от спокойния си тон. — Не би трябвало изобщо да се изненадвам. Простолюдието винаги си мисли, че на нас ни е лесно, че можем да правим всичко, да ходим където си поискаме. Че можем да угаждаме на всяка своя прищявка. Не мислят… — Обърна се рязко към него и видя как се разшириха очите му, щом долови гнева й. — _Ти_ не мислиш, че хората като мен може да страдат. — Изобщо не съм казал това… — Ти се _изсмя_. — Къде отиваш сега, Чалис? Връщаш се в дома си. В своето имение, където слугините ти ще се разтичат да те обгрижат. Където те очакват нови дрехи и накити. След дългата топла баня, разбира се. — Надигна се рязко. — Корабният дърводелец е стоял тук, в тази стая, защото не е имал къде да отиде. Това е било _неговото_ имение. Временно, според _прищявката_ на дома Видикас. И когато необходимостта да е тук се е изчерпала, си е отишъл, за да си намери друго място, където да живее — стига да има късмет. — Пресегна се за ризата си. — А аз къде ще отида сега? О, навън по улиците. В същите дрехи, с които дойдох тук, и това скоро няма да се промени. А довечера? Сигурно ще успея да изкрънкам още една нощ в хана „Феникс“. И ако помогна в кухнята, може да си спечеля храна, а ако Мийзи е в добро настроение — дори баня. Утре — същите предизвикателства на живота, същите въпроси „а по-нататък?“ — Обърна се към нея и видя как насмешливата ирония на лицето й бавно се стопява. — Чалис, не казвам, че си неуязвима на страдание. Ако беше, нямаше да си тук, нали? Говорех за ограничените светове. Те съществуват навсякъде, но това не означава, че са еднакви. Някои са адски по-ограничени от други. — Ти имаше избор, Кътър. Повече избор, отколкото аз съм имала някога. — Могла си да откажеш на Горлас, когато е поискал ръката ти. — Нима? Е, това издава в теб нещо, което не се е променило — наивността ти. Той сви рамене. — Щом казваш. А по-нататък какво, Чалис? Лекотата и безразличието, с които отхвърли аргумента й, я изумиха. „За него е все едно. Нищо не го засяга. Нито какво чувствам, нито как гледам на него.“ — Трябва да помисля — отвърна тя, вътрешно разколебана. Той кимна, сякаш отговорът й изобщо не го изненада. — Утре вечер трябва да се срещнем пак. Той се подсмихна. — Да си говорим? — И за други неща. — Добре, Чалис. Някои мисли притежават плашещ инстинкт за самосъхранение. Знаят как да се крият дълбоко под други, да се носят невидими по същите течения, където могат да растат безпрепятствено, неоголени от никакво ужасено осъзнаване. Човек винаги може да ги усети, разбира се, но не е същото като да разровиш цялата мътилка, да ги измъкнеш и оголиш на суровата светлина, и да видиш как се разпадат на прах. Умът играе своята игра на „тука има — тука няма“, вечно развеселен от собственото си ловко подвеждане — всъщност точно така човек преживява обикновено, от един миг на друг, с безкрайната размяна на отрицания, самоуважение и бързи намигвания пред огледалото, докато вътрешните декларации и уверения кънтят с фалшивата си самоувереност и позьорска убеденост. Може ли това да смути човек? Чалис Видикас бързаше за дома си, макар и по обиколен маршрут, и от време на време параноята се надигаше и зашепваше на повърхността на мислите й. Мислеше си за Кътър, за този мъж, който някога беше Крокъс. Мислеше си за значението на новото му име, за този нов мъж, когото бе намерила. Мислеше си също така (там, под повърхността) какво да прави с него. Горлас щеше да разбере, рано или късно. Можеше да се конфронтира с нея, можеше и да премълчи. Чалис можеше да открие, че той го знае, едва след като влезеше някой следобед в ателието в пристройката и намереше посечения безжизнен труп на Кътър да я чака на леглото. Знаеше, че е в капан — по начин, какъвто свободен човек като Кътър изобщо не можеше да разбере. Знаеше също така, че възможните изходи от този капан са ограничени, че всеки от тях е обвързан с жертви, загуби, изоставяния и нещо… _окаяно_. Да, това бе единствената дума за тях. _Окаяност._ Вкуси отново думата, дълбоко там, в ума й. Замисли се дали всъщност е способна да живее с такова самонаказание. „Но защо? Какво бих могла да направя, че да ме накара да се видя така?“ „Живота на колко хора съм готова да унищожа, за да бъда свободна?“ Самият въпрос беше окаян — стъблото към блажения цвят на свободата. Да го сграбчи означаваше да изпита жилата на безброй бодли. И все пак тя го държеше сега, попиваше болката, усещаше как хлъзгавата кръв напира и изтича. Държеше го здраво — за да усети, да вкуси, да разбере какво предстои… ако… „ако реша да приема това“. Можеше да изчака Горлас да се задейства. Или можеше да удари първа. Труп на леглото. Смачкана роза на пода. Кътър не беше Крокъс — това можеше да го види много ясно, да. Кътър беше… _опасен_. Спомни си белезите, старите рани от нож, рани от меч дори навярно. Други, които можеше да са останали от стрели на лъкове и арбалети. Беше се сражавал, беше отнемал живот — Чалис бе сигурна в това. Не беше някогашното момче. „Но този мъж, който е сега той… може ли да бъде използван? Дали би мигнал изобщо, ако го помоля?“ „Дали да го помоля? Скоро? Утре?“ От така оголени мисли човек наистина може да потръпне в ужас. Но тези мисли бяха подмолни, много под повърхността. Свободни бяха да си текат, свободни да се завихрят там долу, невидими, откъснати сякаш от цялата реалност. Но не бяха, нали? Откъснати от цялата реалност. О, да, не бяха. Може ли това да смути човек? В пристъп на неизмеримо задоволство Баратол Мекхар натресе юмрук в лицето на мъжа и той изхвърча през вратата на ковачницата. Баратол пристъпи след него и тръсна пламналата си от болка ръка. — Ще си платя годишните такси с удоволствие, когато Гилдията ме приеме за член — рече спокойно. — Колкото до искането на пари, докато ми отказват правото да си върша занаята, е, току-що получи първото ми вложение. С разбит нос, с опулени очи и бързо подуващо се лице, агентът на Гилдията успя да кимне вяло в отговор. — Можеш да дойдеш и другата седмица за следващото — продължи Баратол. — Но непременно доведи и още десетина — предполагам, че тогава ще съм още по-щедър. Беше се насъбрала тълпа зяпачи, но ковачът не беше склонен да им обръща внимание. По-скоро искаше мълвата да се разнесе, макар че доколкото беше подочул, личната му вражда вече се носеше от уста на уста и току-що изречените му думи несъмнено щяха да се цитират, вярно или погрешно, като напаст, понесена от горещите ветрове. Обърна се и се прибра в работилницата. Чаур стоеше до задната врата, облечен в тежката си престилка с дупките изгоряло по нея, под кожата се виждаше дебело оплетената изолация от тревата езгир — единственото известно растение, което не гореше дори ако го хвърлиш в буен огън. Дълги ръкавици със същата изработка покриваха ръцете му до лактите. Държеше маша, стиснала бързо изстиващо извито парче бронз. Очите му бяха блеснали и се усмихваше. — Я да си продължаваме работата — каза Баратол. Както се очакваше, търговията вървеше вяло. Беше започнала кампания, подклаждана от Гилдията, която явно включваше заплахата от черен списък, който можеше — и щеше — да се разпространи и по другите гилдии в града. Клиентите на Баратол можеше да се окажат неспособни да си купуват и други неща, които им трябват, а това, разбира се, щеше да се окаже опустошително. Колкото до материалните нужди на самия Баратол, повечето врати вече започваха да се затръшват пред лицето му. Беше принуден да търси алтернативи на черния пазар, което никога не беше добър избор. Както беше предсказал приятелят му Малът, малазанците, пребиваващи в града, се бяха оказали безразлични към всякакви подобни придумвания и заплахи да не взимат стоката на Баратол. Очевидно в нрава им имаше нещо, което се съпротивляваше на идеята за заплахи, и това, че някой ще им каже какво не може да правят, просто ги караше да настръхват и подклаждаше упорит пламък в очите им. Че такава реакция може да се окаже проклятие се доказа с касапницата в кръчмата „При К’рул“, а последвалата скръб се вгнезди дълбоко у Баратол, превърна се в мрачна студена ярост. За съжаление на последния агент от Гилдията на ковачите, част от тази ярост се беше изляла в реакцията на Баратол, когато нещастният човек дойде да му иска пари. От друга страна, той не беше дошъл в Даруджистан, за да си създава врагове. Но ето, че вече се беше въвлякъл във война. Дори може би не само една. Нищо чудно, че настроението му беше кисело. Зноят от двете разпалени огнища го лъхна на жестока вълна. Бойната му брадва се нуждаеше от наточване, а можеше и меч да си изкове — нещо, което да може да носи публично. Новият живот на Баратол в Даруджистан се оказваше всичко друго, но не и мирен. Според Мурильо Белам Ном беше единственият ученик, достоен за тази роля. Петнайсетгодишен и все още непревъзмогнал непохватността на бързото юношеско израстване, той подхождаше към обучението си с изумителна решимост и постоянство. Още по-изумителното беше, че младежът всъщност _искаше_ да идва тук. В проточилото се отсъствие на Стони Менакис на тренировките на Мурильо се беше паднало да поеме повечето отговорности в училището и той откриваше, че този далечен роднина на Ралик (и на Торвалд) е във всяко отношение истински Ном, което пък само по себе си го подтикваше да предложи на младежа ниво на обучение, надскачащо онова на другите. Младокът стоеше сега пред него плувнал в пот, докато последните от класа припряно излизаха през портата и ехото на гласовете им бързо заглъхваше. Мурильо усети, че Белам изобщо не е доволен от мудно проточилия се днешен урок. — Майсторе — заговори той, — чувал съм за едно упражнение с висящи пръстени. За постигане на съвършен напад, с пронизване на дупката, без да докоснеш самия пръстен… Мурильо изсумтя. — Да. Полезно е, ако случайно си в някоя пътуваща трупа или цирк. О, разбира се, Белам, точковият контрол е съществен при фехтовката с рапира — не бих те убеждавал в противното. Но като упражнение, боя се, че ползата му е нищожна. — Защо? Мурильо го изгледа и въздъхна. — Е, добре. Упражнението изисква твърде много ограничения, малко от които изобщо възникват при истински бой. Човек постига точков контрол — полезен точков контрол, имам предвид — когато той е съставна част на другите упражнения. Когато е съчетан с движението на краката, дистанцията, преценката на точния момент, на защитата и атаката, когато се озовеш срещу реален, жив противник. Пронизването на пръстени е страшно впечатляващо, но формата на нужното при него съсредоточаване е фундаментално _различна_ от съсредоточаването, нужно в един дуел. Все едно, можеш да прекараш следващите два месеца в усвояване изкуството да се пронизва пръстен или два месеца в усвояване на изкуството да останеш жив срещу опитен противник, и не просто да останеш жив, но на свой ред да се окажеш сериозна заплаха за този противник. — Мурильо сви рамене. — Изборът си е твой, разбира се. Белам Ном изведнъж се ухили и Мурильо за пореден път забеляза колко много прилича на своя уж толкова далечен роднина. — Все пак може да го опитам — в свободното си време, разбира се. — Знаеш ли какво — каза Мурильо. — Постарай се да усвоиш пронизването на висящ пръстен в края на ненавременен напад, на изправяне след залитане откъм незащитената ти страна, на забиване с върха на ботуша във водещия крак на противника, за да задържиш влизането му, и бърз възпиращ удар при оттегляне. Направи това и ще ти подаря втората си рапира. — Колко време имам? — Колкото пожелаеш, Белам. — Допълнителното време с учител не е безплатно — чу се глас откъм сенчестата колонада встрани. Мурильо се обърна и удостои с поклон Стони Менакис. — Госпожо, ние само обсъждахме… — Даваше му съвет — прекъсна го тя. — И поднесе предизвикателство на този ученик. Първото се квалифицира като урок. Второто е подразбиращо се съгласие за извънучебни усилия от твоя страна в някой бъдещ момент. Усмивката на Белам се разшири. — Баща ми, госпожо, няма да се поколебае да покрие всякакви допълнителни разходи, уверявам ви. Тя изсумтя и излезе от сянката. — Всякакви? — В рамките на разумното, да. Изглеждаше ужасно. Отслабнала, състарена, с провиснали омачкани дрехи. Ако Мурильо не беше в течение, щеше да си помисли, че е с главоболие след препиване, едно от онези редки състояния на трезвеност, предхождащи алкохолното затъване във фатална забрава. Но знаеше, че е измъчена от нещо много по-трагично. Гузна съвест и срам, самоомраза и скръб. Синът, когото тя не искаше, й беше отнет. Да си представи човек, че това може да я остави равнодушна, означаваше да не разбира нищо. — Време е вече да си ходиш — каза Мурильо на младежа. — Виж го само — промърмори Стони, когато момчето стигна до портата и излезе. — Целият лакти и колене. — Това ще отмине. — Временно е, нали? — Да. Позната му беше точно тази игра — да говорят за Харло, без да споменават Харло, за живота, който може би го очакваше, или за бъдещето, което му беше отнето, ограбено от жестокия й отказ. Тя се нараняваше с това непрекъснато, при всеки повод. Привидно невинни наблюдения, но всяко от тях — мазохистично самобичуване. За да действа това, й трябваше някой като Мурильо, който да стои, да слуша и да говори, и да се преструва, че всичко това е нормално — подаването и отвръщането, кръвта, изливаща се на локва около ботушите й. Беше го вкарала в тази роля, възползвайки се от обожанието му, от любовта му към нея — и той вече не беше сигурен дали любовта му може да понесе такова насилие. „Светът е малък. И става все по-малък.“ Беше обикалял бедняшките трапове южно от града, извън стената между двете главни търговски порти. Беше гледал десетки непотърсени мъртъвци. Това всъщност се бе превърнало в нещо като ритуал за него и макар да разполагаше само с описания от втора ръка за Харло, правеше всичко, което му беше по силите, след като никой друг не искаше да го придружи. Нито Стони, нито Мирла или Бедек. Насилваше се да слиза в дупките, за да огледа отблизо някое малко телце, с напрашено от варта лице, със стиснати клепачи, все едно е заспало, или пък лица, сгърчени от предсмъртната болка — и тези неми неподвижни лица се нижеха нощем в сънищата му, толкова тъжна процесия, че се събуждаше с бликнали от очите сълзи. Нищо не беше казал на Стони. Не й беше казал как неговите и на Круппе разпитвания сред моряци и рибари не бяха успели да намерят каквото и да било доказателство, че някой е отвлякъл насила петгодишно момче. И че всякаква друга възможна следа не е довела до нищо, дори до намек за някаква нищожна възможност, с което накрая оставаше само мрачният вариант за някоя неприятна злополука, останала несъобщена и неразследвана — просто поредното мъртво дете, изоставено много преди да дойде смъртта, известно само в донесенията за намерени трупове. — Мисля да прехвърля дяловете си в това училище — каза Стони. — На теб. Той я зяпна изненадано. — Няма да приема. — Значи си глупак — не че не го знаем. Ти си по-подходящ. По-добър учител си. Едва успях да спечеля някакви дивиденти от това, от самото начало — винаги важни бяха парите, — а вече откривам, че ми е все едно. За училището, за учениците — дори за обещаващи като този Ном. Нищо не им дължа вече всъщност. „Дори на теб, Мурильо.“ Да, чул беше неизречената добавка, без да е нужно тя наистина да го казва на глас. Е, тя, разбира се, щеше да иска да го изхвърли от себе си. Колкото и да й трябваше, за да играе с нея тези игри на самонараняване, още повече й трябваше самотата, необходима за пълно самоунищожение. Изолацията е нещо много повече от прост защитен механизъм; тя също тъй служи, за да подготви човек за по-сурови наказания, които може да стигнат до самоубийство. На друго ниво тя щеше да гледа на желанието си да го отблъсне като на акт на милост от нейна страна. Но това бе крайно дразнеща форма на самосъжаление. Беше отдал сърцето си на неподходяща жена. „Изборът на подходящия момент, Белам Ном, е всичко. С оръжието в ръката.“ „С любов в ръката.“ „О, добре. С рапирата поне съм го разбрал.“ — Не взимай все още това решение — каза той. — Има още нещо, което мога да опитам. „Няма да е приятно, но не е нужно да знаеш това.“ Стони просто му обърна гръб. — Е, до утре тогава. В закоравялата неподвижност на годините много възрастни намразват места, където не са били никога, макар да копнеят за нещо различно от живота им, за нещо ново. Но това ново нещо е свят на фантастичното, безформен е, в отговор на смътни копнежи — и е определен толкова с присъствие, колкото и с отсъствие. Представлява сливане на чувства и пожелателни представи, които може да имат или да нямат конкретна география. Постигането на такова място изисква низ от последователни скъсвания с настоящото положение на човек — занимание, което винаги е мъчително и след чието приключване изведнъж идва страхът. Някои не избират промените в живота си. Някои промени човек със здрав разсъдък изобщо не би избрал. В пивницата „При К’рул“ една жена, бивш войник на Малазанската империя, стои замаяна над застиналото тяло на своята любима, а зад нея крачи Анци и мърмори под нос самообвинения, прекъсвани от време на време от проклятия на пет-шест езика. Бленд разбираше всичко, което бе мотивирало Пикър да опита онова, което бе сторила. Това изобщо не смекчаваше гнева й. Същият лечител, който се бе погрижил за нея, беше прегледал основно Пикър веднага щом Анци се върна с подопечната си, лежаща в една наета волска кола, но заяви само, че нищо не може да се направи. Пикър или щяла да се събуди, или — не. Духът й бил откъснат и сега странствал някъде, изгубен. Лечителят си бе отишъл. В главното помещение долу Дюйкър и Сцилара седяха в компанията на призраци и почти нищо друго. Макар и още слаба, Бленд тръгна да вземе оръжията и бронята си. Анци я последва в коридора. — Какво си намислила? — Още не съм сигурна — отвърна тя, докато разстилаше плетената ризница на леглото, след което смъкна ризата и остана по долнище. Очите на сержанта леко се облещиха, щом зяпна гърдите й, леко издутото коремче, сладката… Бленд си навлече подплатената риза, кимна към ризницата и каза: — Ще трябва да ме увиеш. — Ъ? А, да. Вярно. Ами аз? Тя го изгледа за миг. — Искаш да помогнеш ли? Той само изръмжа в отговор. — Ами, добре. Иди намери два арбалета и много стрели. Ще ме прикриваш, докато е възможно. Няма да вървим заедно. — Ясно, Бленд. Тя нахлузи ризницата и натика ръцете си в тежките ръкави. Анци измъкна сандъка изпод леглото и извади няколко ивици черен плат, с които да стегне бронята плътно и безшумно около тялото на Бленд. — Богове на бездната, жено, за какво са ти всички тия дрехи? — За банкети и балове, естествено. — Никога не си била на бал през живота си. — Възможността винаги съществува, Анци. Тези, да, но виж дали шнуровете са на тях. — Как очакваш да намериш гнездото? — Много просто — отвърна тя. — Не знам защо не се сетихме веднага. Името, което Пикър е казала, онова, което е чул джагътът. — Избра два дълги уикски ножа от оръжейната си, стегна колана ниско на бедрата и се усмихна на Анци. — Ще питам Змиорката. 16. Най-съкровените неща това са, виж птицата във клетката, как тя мълви с гласа на смъртник; и издъхне ли, гласът остава жив, да дава празни обещания, изричани с безцелна острота. Не знам дали ще мога да се примиря, дали ще мога в броня да се защитя, докато клюнът се отваря в спомени за мъртвия и връща сякаш призрака, представил си, че го очаква безчувствие и пустота. Затворена е клетката и пада черният саван да заглуши гласа непоносим на вестоносци, на духове и божества, и необятна бездна, непроницаем облак между живото и мъртво, между сега и прежно, където няма гладък мост за горестта. Най-съкровените неща това са, да слушаш ти как птицата мълви, мълви, мълви и онзи, който е угаснал, бащата, който си отиде да познае неведомото, и мълви, мълви, мълви с гласа на моя татко. Птица в клетка Фишер кел Тат Нямаше почти никакъв въздух. По-скоро онова, което го събуди, бе миризмата на смърт, сух дъх на разложено, което можеше да е от трупа на някой звяр, останал сред високите треви, отдавна изсъхнал, но все още съхранил вонята около себе си, плътна и задушаваща като наметало. Каллор отвори очи и зяпна надвисналата над него огромна изгнила глава на дракон, могъщите зъби и раздраните венци — почти на ръка разстояние. Утринната светлина беше затулена и хвърляната от дракона сянка сякаш бе размътена от забравения му от столетия дъх. Щом бесният тътен в гърдите на Каллор затихна, той бавно се извърна настрани — змийската глава на дракона се кривна и проследи движението му — и се надигна предпазливо, без да посяга към прибрания в ножницата меч до постелята си. — Не съм молил за компания — рече навъсено. С пращене на изсъхнали люспи по дългия змийски врат, драконът отдръпна главата си и я отпусна върху двете си сгънати прекършени криле. Виждаха се бразди, протекли от гънките и ставите по тялото на чудовището. По единия съсухрен преден крак личеше плетеница от тънки корени в жалко подобие на кръвоносни съдове. От тъмните дупки под възлестия челен ръб прозираха съсухрени очи, пъстро сиво и черно, в което не се издаваше никакво желание или воля; при все това Каллор усети погледа, грапав и груб като кожа на акула срещу неговия. — Дошъл си отдалече, подозирам — каза Каллор. — Но аз не съм за теб. Не мога нищо да ти дам, дори да исках, а нямам такава охота. И не си въобразявай, че ще се пазаря с теб. Огледа набързо стъкмения си бивак, видя скромното огнище с шепата все още димящи въглени. — Гладен съм и съм жаден. Можеш да си тръгнеш, когато благоволиш. Шипящият глас на дракона заговори в черепа му: „Не можеш да знаеш болката ми.“ Каллор изсумтя презрително: — Ти не можеш да _изпитваш_ болка. Ти си мъртъв, а както изглежда, не си и погребан. От много време. „Душата се гърчи. Има болка.“ Каллор хвърли няколко буци сух тор от бедерин върху въглените и каза: — Нищо не мога да направя за това. „Сънувах трон.“ Вниманието на Каллор се изостри. — Господар ли искаш да си избереш? — Поклати глава. — Неприсъщо е за расата ти. Трудно мога да го повярвам. „Защото не разбираш. Никой от вас не разбира. Толкова неща ви убягват. Мислиш да станеш Кралят във Вериги. Не се присмивай на това, че си търся господар, Върховен крал Каллор.“ — Дните на Сакатия бог са преброени, Елейнт — отвърна Каллор. — Но тронът все пак ще остане дълго след като веригите ръждясат и се разсипят на прах. След тези думи между двамата се възцари мълчание. Утринното небе беше ясно, смътно обагрено в червено от полена и прахта, които сякаш извираха от тази земя. Каллор се загледа в огъня: пламъците вече се надигаха като змийчета. Той взе малкото очукано и почерняло от сажди котле, наля в него последната останала му вода и го сложи на триногата над огъня. Рояци самоубийствени насекоми запърхаха в пламъците, лумваха на искри и Каллор се зачуди над тази склонност да се търси смъртта, сякаш съблазънта за край бе неустоима. Склонност, която той обаче изобщо не споделяше. „Помня смъртта си“ — каза драконът. — А струва ли си да се помни? „Джагът бяха упорит народ. Толкова много от тях виждаха само студенината в сърцата си…“ — Неразбрани останаха, а? „Те се надсмиваха над твоята империя, Върховни кралю. Отвърнаха ти с презрение. Изглежда, раните не са изцерени.“ — Отскорошен спомен, нищо повече — отвърна Каллор, загледан в бавно съживяващата се в котлето вода. Хвърли в нея шепа билки. — Добре, разкажи ми историята си. Тъкмо ще ме поразвесели. Драконът вдигна глава и се загледа сякаш към хоризонта на изток. — Неразумно е да се взираш в слънцето — отбеляза Каллор. — Може да си изгориш очите. „Беше по-ярко тогава. Помниш ли?“ — Орбитални смущения. Или поне така вярваха К’Чаин Че’Малле. „Също и Джагът, които бяха най-усърдни в наблюденията си на света. Кажи ми, Върховни кралю, знаеше ли, че те нарушиха мира само веднъж? В цялото си съществуване… не, не с Т’лан Имасс — онази война беше на диваците и Джагът им се опълчиха с крайна неохота.“ — Трябваше да тръгнат срещу Имасс — каза Каллор. — Трябваше да унищожат онази напаст. „Може би. Но аз говорех за една по-ранна война — войната, която унищожи Джагът много преди да дойдат Т’лан Имасс. Войната, която разби единството им, която превърна живота им в изтощително бягство от един неумолим враг — да, много преди и много след Т’лан Имасс.“ Каллор се замисли за миг над това, после изсумтя и призна: — Не съм добре запознат с историята на Джагът. Що за война е било това? С К’Чаин Че’Малле? С Форкрул Ассаил? — Примижа към дракона. — Или може би с вас, Елейнт? В гласа на дракона имаше тъга: „Не. Сред нас имаше някои, които избрахме да се включим в тази война, да се сражаваме редом с армиите на Джагът…“ — Армии? _Армии_ на Джагът? „Да. Цял народ събран, войнство с несъкрушима воля. Безчет легиони. Знамето им беше ярост, бойният им вик — неправда. Когато тръгнаха в марш и мечове удряха в щитове, самото време получи своята мяра, сто милиона сърца наточено желязо. Дори ти, Върховни кралю, не би могъл да си представиш такава гледка — твоята империя не беше нищо повече от мимолетен вихър пред тази страховита буря.“ Този път Каллор нямаше какво да отвърне. Никакъв язвителен коментар, никаква презрителна насмешка. Видя в ума си сцената, описана от дракона, и онемя. Да можеше да е свидетел на такова нещо! Драконът сякаш усети възхитата му. „Да, Върховни кралю. Когато ти сътвори своята империя, беше върху прахта на онова време, на онзи величав двубой, онзи най-дързък щурм. Сражавахме се. Отказахме да отстъпим. Провалихме се. Паднахме. Толкова много паднаха от нас — трябваше ли да повярваме, че ще е друго? Трябваше ли да държим на вярата си в праведността на нашата кауза, макар и да бяхме убедени, че сме обречени?“ Каллор се взря безмълвно в дракона. Чаят в котлето бавно изстиваше. Можеше почти да чуе ехото от десетки, от стотици милиони, умиращи на една равнина, толкова необятна, че дори хоризонтите не можеха да я обхванат. Виждаше пламъци, реки от кръв, небе, изпълнено с пепел. В сътворението на този образ трябваше само да извлече от собствената си пламенна страст към разрушение и да го умножи хилядократно. Представата отне дъха му, изтръгна го от дробовете му и изпълни гърдите му с болка. — Какво… — промълви той. — Кой? Кой враг е могъл да помете такава сила? „Плачи за Джагът, Върховни кралю, когато най-сетне седнеш на онзи трон. Скърби за веригите, които оковават целия живот, които никога не ще можеш да разкъсаш. Плачи за мен и за моите паднали събратя — които не се поколебахме да се съюзим с тях във война, която не можеше да бъде спечелена. Знай вечно в душата си, Каллор Ейдеран, че Джагът се биха във война, която никой друг не би се осмелил да поведе.“ — Елейнт… „Мисли за тях. Мисли за тях, Върховни кралю. За жертвата, която те направиха заради всички нас. Мисли за Джагът и за една невъзможна победа, спечелена в сърцевината на поражението. Мисли, и тогава ще разбереш всичко, което предстои. Може би тогава единствено ти ще знаеш достатъчно, за да почиташ паметта им, жертвата, която направиха за всички нас.“ „Върховни кралю, единствената война на Джагът, тяхната най-велика война, беше срещу самата Смърт.“ И драконът се обърна и изпъна прекършените си криле. Магия избуя около огромното създание и то се издигна във въздуха. А Каллор стоеше загледан в Елейнт, докато той се извисяваше в жълто-кафявото небе. Един безименен мъртъв дракон, който бе паднал в царството на Смъртта, паднал беше и в своята смърт просто беше… _сменил страните_. Не, не можеше да има победа в такава война. — Проклет глупак — прошепна той към бързо смаляващия се дракон. — Всички вие, проклети глупци. — „Благословени да сте. Благословени да сте всички.“ „Готос, когато се срещнем следващия път, Върховният крал ти дължи извинение.“ По сбръчканите бузи, които сякаш бяха прокълнати да останат навеки сухи, се стичаха сълзи. Щеше да мисли дълго и да мисли упорито, и щеше да стигне до чувства, които не бе изпитвал от дълго време, толкова дълго, че вече изглеждаха чужди, опасни да ги таи в душата си. И щеше да се чуди, с усилваща се тревога, на този мъртъв Елейнт, избягал от селението на Смъртта и избрал Сакатия бог за свой нов господар. „Един трон — казал бе веднъж император Келанвед — е направен от много части. — А след това бе добавил: — И всяка от тях може да се счупи, за вечно неудобство на краля.“ Не, никаква полза нямаше да седиш на трон и да се залъгваш с вечната му здравина. Беше го научил много преди Келанвед да хвърли алчно око към една империя. Но не си падаше по гръмките фрази. Какво пък, всеки си има по някой недостатък. В тъмно езеро, над непроницаемата и привидно безжизнена повърхност се издигат двадесетина балвани. Приличат на острови, без никаква явна връзка между тях, нищо, което да подсказва за потънала верига от планински ридове, никаква извивка, която да намекне за наводнен кратер. Всеки от тях се издига самотен в дръзкия си проглас. Така ли е било самото начало? Безчет учени се бореха да го проумеят, да придадат смисъл на отделните разграничими съществувания, да наложат ред в десетките хиляди разбирания. Чертаеха се граници, флагове се обагряха с цветове, лица се сливаха в чудати философии, възгледи и аспекти. _Онова там е Мрак, това тук е Живот. Светлина, Земя, Огън, Сянка, Въздух, Вода. И Смърт._ Сякаш тези аспекти бяха възникнали като чисти същности, незацапани от съприкосновение с някои от другите. И сякаш _времето_ беше врагът, наложил неизбежните влияния от една към друга. Всеки път, когато се замислеше за тези неща, Ендест Силан се улавяше, че е обладан от дразнещо, тревожно подозрение. В личния му опит чистотата беше неприятно понятие и представата за светове, определени от това понятие, го изпълваше със страх. Едно съществуване, поддържано, за да е чисто, бе само физическото следствие от гледна точка, подчинена на увереността. Жестокостта можеше да процъфтява, освободена от оковите на състраданието. Чистото не можеше да види нищо ценно в нечистото в края на краищата. Дори не беше необходимо да се оправдава унищожението му, след като нищожността беше самоочевидна. Както и да беше започнало сътворението, вярваше вече той, онези чисти форми съществуваха единствено като суров материал за по-ценни усложнявания. Както знае всеки алхимик, превръщането е възможно само в резултат на примесване. За да процъфтява творението, е необходим безкраен низ от катализатори. Господарят му разбираше това. Всъщност той бе подтикван да прави всичко, което бе правил, от същото това разбиране. А за толкова много промяната бе плашеща. През толкова дългото си съществуване Аномандър Рейк се беше борил буквално сам. Дори братята му просто бяха паднали, обвързани от кръвни връзки в последвалия хаос. Беше ли Карканас наистина първият град? Първата, най-горда почест, отдадена на реда в мирозданието? Беше ли всъщност вярно дори, че Тъмата е предхождала всичко останало? А другите светове, съперничещите селения? И ако човек помислеше внимателно за онзи първоначален век на сътворението, не беше ли примесването вече започнало? Не беше ли вече Смърт в селенията на Мрак, Светлина, Огън и всички останали? Всъщност как Живот и Смърт можеше да съществуват в каквато и да било форма на разграничимост едно без друго? Не, той вече вярваше, че Векът на чистотата е само едно митично изобретение, удобно отделяне на всички сили, необходими за цялостното съществуване. И все пак не беше ли видял със собствените си очи Идването на Светлината? Не беше ли свидетел на съзнателното отхвърляне на вечния покой от Майката Тъма? Не беше ли видял с очите си раждането на слънце над благословения му, драгоценен град? Как можеше да не е разбрал в онзи момент как ще последва всичко останало, неизбежно и неумолимо? Че ще се разпали огън, че бесни ветрове ще завият, че водите ще се надигнат и земята ще се разтвори? Че смъртта ще нахлуе в техния свят в жесток потоп от насилие? Че Сянката ще се хлъзне между всичко и ще зашепне лукаво за поквара на всички онези девствено чисти абсолюти? Седеше сам в стаята си като всички стари хора, когато и последният свидетел си е отишъл, когато си останал обкръжен единствено от каменни стени и бездушни мебели, които да се надсмиват над сетните ти стремежи, над последните гаснещи основания да си жив. В ума си отново съзираше, във все още ясно, все така мъчително видение залитащия пред погледа му Андарист. Кръв по дланите му. Кръв, в образа на поразено от мълния дърво на изкривеното му от скръб лице… о, ужасът в очите му все още можеше да накара Ендест Силан да се свие от страх, да не иска да има нищо общо с това, това проклятие да видиш… Не. По-добре каменни стени и бездушни мебели. Всички грешки в живота на Андарист, ломотещи с несвързано безумство в онези широко отворени, зяпнали очи. Да, присвил се беше от страх, когато онзи поглед се впи в неговия. Някои неща не бива никога да се споделят, не бива да се хвърлят, за да разсекат тежките завеси, които спускаш, за да задържиш онова, което е отвън, от това, което е вътре, да ги разсекат и да се врежат дълбоко в душата на един беззащитен свидетел. „Задръж болката за себе си, Андарист! Той те остави в това — остави те да мислиш, че си по-мъдър, отколкото беше. Не гледай все едно, че си предаден, проклет да си! Той не е виновен!“ „Аз не съм виновен.“ Да пречупиш Сянката означава да я пропуснеш във всеки друг свят. Дори в раждането си тя по необходимост е ефимерна, илюзия, спирала от безкрайни себепозоваващи се тавтологии. Сянката представлява аргумент и аргументът сам по себе си е достатъчен, за да утвърди съществуването й. Да се стои в нея беше мечта за един солипсист, който гледа на всичко друго като на призрачна, измамна заблуда, в най-добрия случай сурова материя, придаваща форма на Сянката, в най-лошия — нищо повече от вътрешна необходимост на Сянката да се самоопредели… „Богове, какъв е смисълът да се опитваш да осмислиш такова нещо? Сянката е, Сянката не е, и да обитаваш в нея означава нито да си едно, нито да си каквото и да е друго.“ „А твоите деца, скъпа Сянка, поеха върху себе си силата на куража на Андий и благочестието на Лиосан и направиха от тази сплав нещо дивашко, невероятно брутално. Толкова с обещанията за слава.“ Седеше, отпуснал глава в ръцете си. Историята щурмуваше, разбиваше отслабналата му защита. От образа на Андарист след това видя вещата полуусмивка на Силхас Руин, в утрото, когато отиде и застана до Скабандари, сякаш знаеше какво предстои, сякаш се бе примирил да приеме онова, което щеше да последва, и с това да опази съратниците си от по-скорошна смърт — докато легионите на Лиосан обкръжаваха хоризонта, войници, запели онази ужасяваща, обсебваща песен, сътворяващи музика с разбиваща сърцето красота, за да възвестят своя гибелен марш — да спести на народа си по-скорошна смърт, да му дари още няколко дни, може би седмици съществуване, преди Едур да се обърнат срещу уязвените си съюзници на някой друг свят. Сянката разкъсана, раздрана на парчета, разпиляла се в хиляди посоки. „Като издухан семенник на цвят, полетял във въздуха!“ Андарист — сломен. Силхас Руин — загинал. Аномандър Рейк, останал сам. „Толкова дълго. Толкова дълго…“ Алхимикът знае: погрешен катализатор, погрешно примесване, зле обмислени съотношения — и цялата претенция за контрол изчезва, превръщането убягва, освободено, изригва в катаклизъм. „Объркване и страх, подозрение и след това война, а войната ражда хаос. Прави го и ще го прави, и ще го прави винаги.“ „Виж ни как бягаме, как бленуваме за изгубен мир, за века на чистота и неподвижност, когато прегръщахме развалата като любима и любовта ни държеше слепи и бяхме доволни. Докато ни приемаха с обич, бяхме доволни.“ „Виж ме.“ „Това е да си доволен.“ Ендест Силан си пое дълбоко дъх, вдигна глава и примига, за да проясни погледа си. Господарят му вярваше, че може да направи това, тъй че той вярваше на господаря си. Толкова. Някъде в цитаделата жриците пееха. Една ръка се протегна и стисна здраво. Рязко, силно дръпване откъсна захвата на Апсал’ара. Тя изръмжа, завъртя се и тупна тежко върху подгизналата земя. Лицето, което я зяпна отгоре, й беше познато, искаше й се да не го е познавала никога. — Полудял ли си, Драконъс? Вместо отговор той сграбчи веригата й и я извлече изпод фургона. Вбесена, възмутена, тя запълзя из калта и затърси опора — каквото и да е, само да може да се изправи, да окаже съпротива дори, ако може. Камъни задраха ноктите на пръстите й, кал застърга мазна и лепкава под лактите, коленете и стъпалата. А той продължаваше да дърпа грубо и безцеремонно, все едно тя не беше нищо повече от малка разциврена улична джебчийка… каква _наглост_! Измъкна се изпод блажения сумрак под фургона и залитна по осеяната с остри камъни пръст… от всички страни плющяха вериги, вдигаха се нагоре и падаха, оставяха криви бразди, вдигаха се отново, щом някой или нещо там, отпред, се напрегнеше за нова единствена, отчаяна крачка. Звукът беше влудяващ, безсмислен, вбесяващ. Най-сетне Апсал’ара се изправи, издърпа в ръцете си няколко брънки от веригата и го изгледа с гняв. — Ела по-близо — изсъска му, — за да мога да размажа хубавото ти лице. Отвърна й с мрачна усмивка. — Защо да го правиш, Крадло? — За да ми стане по-приятно, разбира се. Поне това заслужавам от теб — след като ме измъкна тук. — О. Аз заслужавам много неща, Апсал’ара. Но засега ще се задоволя с вниманието ти. — Какво искаш? Нищо не можем да направим, за да спрем това. Ако съм избрала да посрещна края си, излежавайки се на оста, защо не? Бяха принудени да започнат да вървят, по една тежка стъпка на всеки няколко мига. Толкова бавно, че този окаян вървеж я пронизваше в сърцето. — На веригата ли се предаде? — попита Драконъс все едно, че начинът, по който я беше извлякъл навън, беше маловажен, вече пренебрежим. След миг тя реши, че е прав. Най-малкото беше имало някаква… драма. — Няколко века още — отвърна тя и сви рамене. — Които аз нямам. Проклет да си, Драконъс, тук няма нищо за гледане… пусни ме да се върна… — Трябва да знам — прекъсна я той. — Когато дойде времето за бой, Апсал’ара — ще дойдеш ли на моята страна? Тя го изгледа мълчаливо. Мъж с хубаво лице под гъстата черна брада. Очи, които бяха познавали злобата дълго преди да се свият на цепки, зад които бе останала една странна озадаченост, нещо почти съжаляващо, почти… _мъдро_. О, този меч носеше смирение, и още как. — Защо? Гъстите му вежди се вдигнаха, все едно въпросът й го изненада. — Виждал съм много — заговори задъхано. — Толкова много, появяват се изведнъж, пищят от ужас, болка и отчаяние. Други… вече изтръпнали, безнадеждни. Лудостта спохожда толкова много, Апсал’ара… Тя изръмжа. Да, беше ги чувала. Над местата, където се криеше. Отвън, от двете страни зад непрестанния дъжд, където веригите се въртяха и усукваха, падаха отпуснати и отново се вдигаха, където се кръстосваха, някоя кривваше все по-далече на едната страна, пресичаше верига след верига, докато съществото в края й продължаваше да залита заслепено и без да знае накъде върви, и скоро след това падаше, без да се вдигне отново. Останалите просто газеха през тази неподвижна верига, докато тя не се изпънеше след фургона и не започнеше да ги дърпа назад. — Апсал’ара, ти пристигна тук разярена като котка. Но много скоро след това се залови да търсиш изход. И не се предаваше. — Замълча и избърса лицето си с длан. — Толкова малко има тук, на които се… възхищавам. — Усмивката, с която я дари, бе смайващо беззащитна. — Ако трябва да паднем, аз ще избера ония до себе си — самолюбие съм до края, да. И съжалявам, че те извлякох оттам така безцеремонно. Тя закрачи мълчаливо до него. Мислеше. Накрая въздъхна. — Казват, че можеш да се бориш с хаоса само с волята си, че никакви оръжия не са възможни. — Така казват. Тя го погледна. — Ти ме познаваш, Драконъс. Знаеш… Имам сила. На волята. — Ти ще се бориш дълго — съгласи се той. — Много дълго. — Хаосът ще поиска душата ми. Ще поиска да я откъсне, да погълне съзнанието ми. Ще бушува около мен. — Да. — Някои от нас са по-силни от други. — Да, Апсал’ара. Някои от нас са по-силни от други. — И тях ти искаш да събереш около себе си, за да се стегнем в ядро. На съпротива, на упорита воля. — Така мислех. — За да стигнем с победа до другата страна? Има ли _друга страна_, Драконъс? — Не зная. — Не знаеш — повтори тя с ръмжене. — През целия си живот избирах да бъда сама. В своите битки, в своите победи и сражения. Драконъс, ще се изправя срещу забвението по същия начин. Длъжна съм. _Всички_ сме длъжни. Няма полза да стоим заедно, защото всеки от нас ще падне сам. — Разбирам. Съжалявам за всички нас тогава. — Няма _никаква друга страна_, Драконъс. — Няма, вероятно. Тя събра още от веригата, намести на раменете си смазващата тежест, отдръпна се от него и закрачи обратно към фургона. Не, нищо не можеше да му даде, не и когато самата надежда бе невъзможна. Грешеше с възхищението си към нея. Да се бори бе нейното лично безумие, съпротива срещу нещо, на което не можеш да се съпротивляваш, борба срещу нещо, което не може да бъде надвито. Врагът щеше да отнеме ума й, самата нея, да ги откъсне парче по парче — и тя може би щеше да усети нещо от тези загуби, поне в началото, като огромни празнини в паметта си, навярно, или като низ от прости въпроси, на които вече не може да отговори. Но скоро и това разбиране щеше да изчезне и всеки понесъл се къс ще се завихря сам, необвързан, без да съзнава, че доскоро е бил част от нещо по-голямо, от нещо цяло. Животът й, цялото й самосъзнание разпръснато на ято наплашени сирачета, скимтящи при всеки странен звук, при всеки невидим допир от обкръжаващия мрак. От жена до дете и до безпомощно бебе. Знаеше какво предстои. Знаеше също, че в края му всъщност има някакъв вид милост в това сляпо неведение, в невинността на късчетата. Без да знаят и да съзнават нищо, сирачетата щяха да се разсипят и след тях да не остане нищо. Кой ум можеше да не се страхува от такава съдба? — Драконъс — зашепна тя, макар вече да беше далече от него, все по-близо до фургона, — няма друга страна на хаоса. Виж ни. Всеки от нас окован. Заедно, и все пак сами. Виж как вървим през времето и ще вървим така до края. Ти направи този меч, ала мечът е само една форма, придадена на нещо, което е далече извън теб, далече извън всяко отделно същество, всеки отделен _ум_. Ти само го направи временно податливо. Промуши се в сумрака зад близкото колело. В гъстия мръсен дъжд. — Аномандър Рейк разбира — изсъска тя. — Той разбира, Драконъс. Повече, отколкото ти си разбирал изобщо. Отколкото изобщо ще разбереш. Светът в Драгнипур трябва да умре. Това е най-големият въобразим акт на милост. Кажи ми, Драконъс, би ли отстъпил своята сила? Би ли съкрушил своето самолюбие, за да избереш тази… тази кастрация? Този меч, твоята хладна, желязна усмивка на мъст — би ли избрал да го видиш безжизнен в ръцете си? Мъртъв като всяка друга изкована пръчка желязо? Наведе се под предната ос, надигна веригата от раменете си и я постави върху дървената греда. После се качи след нея. — Не, Драконъс, не би могъл да направиш това, нали? Имало беше жал в очите на Рейк, когато я уби. Имало беше тъга. Но тя беше видяла, дори тогава, в онзи сетен миг на сключени погледи, как закалени бяха тези чувства. От едно бъдеще, което настъпваше бързо. Едва сега, едва тук го осъзна истински. „Ти ни даваш хаоса. Даваш ни край на това.“ И разбра, че ако беше на мястото на Аномандър Рейк, ако тя владееше Драгнипур, щеше да се провали в тази саможертва. Мощта на оръжието щеше да я съблазни изцяло, невъзвратимо. „Никой друг. Никой друг освен ти, Аномандър Рейк.“ „Благодаря на боговете.“ Събуди се, ужилен от игла в крайчеца на едното око. Потръпна, изохка и изпълзя назад върху топлите тела. Слепият художник, лудият Тайст Андий Кадаспала, с изкривено от отчаяние лице, отдръпна костения стилос. — Почакай! Върни се! Чакай, и чакай, стой и стой, почти го довърших! Почти довърших и трябва да довърша, преди да е станало късно, преди да е станало твърде късно, късно! Дич видя, че половината му изтерзано тяло е татуирано, надолу чак по единия хълбок — там, където кожата беше оголена, докато бе лежал в безсъзнание върху купчината паднали. Колко дълго беше лежал безчувствен, докато безумното същество го беше дупчило? — Казах ти — изръмжа той. — Не мен. _Не мен!_ — Необходимо. Върхът и центърът, опорната точка и ядрото. Той избра теб. Аз избрах теб. Необходимо! Иначе всички сме изгубени, изгубени сме, изгубени. Върни се. Там, където беше и където беше, легнал ето така, с ръката отгоре, китката — самото потръпване на окото… — Казах, _не_! Дойдеш ли пак при мен, Кадаспала, ще те удуша! Ще ти счупя врата. Или ще ти откъсна проклетите пръсти, един по един! Празните очни кухини на Кадаспала сякаш блеснаха от гняв. Той дръпна рязко ръце и ги скри под гърдите си. — Не трябва да правиш това и не трябва да правиш това. Почти привърших с тебе. Видях как умът ти си отиде и ми остави плътта ти — да направя каквото трябва, каквото трябва още, не можеш ли да разбереш? Дич изпълзя още назад, далече от ръцете на Тайст Андий, превъртя се и се смъкна надолу между две демонски тела, които помръднаха гадно под тежестта му. — Не се приближавай — изсъска той! — Трябва да те убедя. Призовах Драконъс. Той е призован. Ще има заплахи, те идат с Драконъс, те винаги идат с Драконъс. Призовах го. Дич бавно пое дъх. Това нямаше да свърши, знаеше го. Всеки път щом умът му пропаднеше, щом избягаше в забравата, този луд художник щеше да допълзи до него и — сляп или не — щеше да започне отново. „Какво от това? Трябва ли изобщо да ме е грижа повече? Това тяло бездруго вече е почти унищожено. Щом Кадаспала го иска… не, проклет да е, това е всичко, което все още ми е останало.“ — Толкова много са доволни — зашепна Тайст Андий — да си мислят, че са станали нещо по-голямо, отколкото са били. Въпрос на жертви, за които знам всичко, което има да се знае, да, знам всичко, което има да се знае. А — добави той почти без дъх — има, разбира се, и нещо повече тук, повече тук. Спасение… — Не говориш сериозно. — Не е съвсем лъжа, не съвсем лъжа, приятелю. Не съвсем лъжа. А истината… е, истината никога не е толкова истинна, колкото си мислиш, че е, а и да е, то не задълго, не задълго, не задълго. Дич зяпна противното мръсно небе, отблясъците сребро, всмукващи се в мътните облаци прах. Всичко изглеждаше някак застрашително надвиснало на ръба на полезрението му. Нещо странно ставаше в ума му, сякаш всеки момент предстоеше да чуе някоя съсипваща новина, фатална болест, която никой лечител не може да изцери; знаеше, че тя идва, знаеше, че е неизбежна, но не знаеше подробностите и единственото, което му оставаше, бе да чака. Да продължава да живее в безкрайното очакване на жестоката равнодушна присъда. Щом съществуването имаше толкова много страни, защо скръбта и болката надделяваха над всичко друго? Защо бяха тези мрачни сили толкова много по-могъщи от радостта или любовта, дори от съпричастието? И пред лицето на това предлагаше ли наистина доблестта достоен отговор? Беше само един вдигнат щит, показност пред другите, докато душата страхливо се свиваше зад нея, съвсем неготова да стои непоклатима пред катастрофата, особено личната катастрофа. Изведнъж изпита омраза към безполезността на всичко. Задъханото дишане на Кадаспала издаваше крадливото му пълзене към Дич; усилията му да се приближи незабелязано бяха жалки, комични почти. „Кръв и мастило, мастило и кръв, нали, Кадаспала? Физическото и духовното, всяко от двете рисува истината за другото.“ „Ще ти извия врата, заклевам се.“ Долови движение, чу тихи стонове и изведнъж нечия фигура се наведе до него. Дич отвори очи и изръмжа: — Повикаха те, да. — Колко точно битки си готов да изгубиш, магьоснико? Въпросът го подразни, но това бе и целта му. — Все едно, малко са ми останали, нали? Драконъс се пресегна, издърпа Дич между двата демона и грубо го просна по корем. Не беше лесно, тъй като Дич съвсем не беше дребен, но мускулите, стегнали се зад това усилие, накараха магьосника да се почувства като дете. — Какво правиш? — изхриптя Дич сърдито, докато Драконъс хващаше главата му в дланите си; пръстите се сплетоха под брадичката му. Дич понечи да издърпа главата си от стягащата се хватка, но напразно. Внезапно извиване. Нещо във врата му се прекърши и хрущенето отекна дълбоко в черепа му, мигновен блясък на болка и после… нищо. „Какво направи?“ — Не това решение предпочитах — отвърна Драконъс над него. — Но беше явно, че само аргументът няма да те убеди да сътрудничиш. Дич не можеше да усети тялото си. Нищо, нищичко под врата му, „Прекършил го е… врата ми, прекъснал е гръбначния мозък. Той е… богове! Богове!“ — Злочестината да те вземе, Древен бог. Мъката да вземе душата ти. Вечна агония. Смърт на всичките ти сънища, скръб безкрайна сред ближните ти — дано и те познаят страданието ти, отчаянието… цялото ти… — О, млъкни, Дич. Нямам време за това. Гледката пред очите на Дич се завъртя, закръжи и се завихри бясно, щом Драконъс го повлече натам, където лежеше преди, където Кадаспала го искаше. „Върхът, опорната точка, ядрото, каквото е там. Вече ме имаш, Тайст Андий.“ „И да, не се вслушах в заплахата ти, и ето ме сега. Истина е и е истина, би казал ти, Дич не се учи никога. Не и за заплахите. Не и за рисковете. И нищо — нищо — за същества като Драконъс. Или Аномандър Рейк. Или за който и да е от тях, които правят каквото трябва да се направи, когато трябва.“ — Дръж лицето си неподвижно — зашепна до ухото му Кадаспала. Не искам да те ослепя, не искам да те ослепя. Не трябва да си сляп, повярвай ми, не трябва да си сляп. Никакво трепване, това е много, много, много важно, и е важно и важно, много. Бодването на стилоса, смътното жегване и ето, сякаш бе единственото останало му усещане: болката затрептя като благослов, милостивата ласка на бог, за да му напомни за собствената му плът — че все още съществува, че кръвта все още тече под кожата му. „Лечителят, Дич, има убийствена вест.“ „Но ти все още имаш своята доблест. Все още я имаш.“ „О, да, все още я имаш. Вижте кроткото примирение в тези неподвижни очи, стоманеното изражение, куража на това да нямаш избор.“ „Впечатляващо е, нали?“ Южните склонове на планината Пътеката на бога бяха осеяни с руини. Рухнали куполи, повечето с елипсовидна форма, се нижеха по стъпаловидни тераси като счупени зъби. Свързваха ги ниски стени, макар че и те бяха порутени на места, където пороите от заснежените върхове бяха прорязали ровове и дерета като жлебове по планинското лице, сякаш самата планина бързаше да заличи последните остатъци от отдавна загинала цивилизация. Вода и пръст ще изцерят онова, което трябва да се изцери. Вода и пръст, слънце и вятър — те ще отнемат всякакъв знак за волево утвърждаване, за неопровержимо налагане. Тухлата се разсипва, вятърът отнася хоросана като песъчинки. Тези планини, знаеше Кедевис, ще отмият всичко. Тази мисъл й доставяше удоволствие и в това чувство тя не се отличаваше много от повечето Тайст Андий — поне от тези, които познаваше и беше познавала. Непостоянството будеше някаква тайнствена наслада — в това да виждаш как рухва арогантността, било у едно лице, било у цяла дръзка и горда цивилизация. Мракът винаги беше последното, което остава, в сетното склапяне на очите, в неосветените недра на запустели сгради, в останали без богове храмове. Изчезне ли един народ, всеки дом, от схлупената бедняшка колиба до дворците на крале и кралици, се превръщаше просто в гробница, обитавана от спомени, а дори и те бързо изтляваха. Подозираше, че обитателите на селото там, в подножието на най-близкия планински рид, в края на главоломно отдръпващо се езеро, не знаят нищо за някогашния огромен град, чиито развалини бяха надвиснали над тях. Удобен източник на дялан камък и странно гледжосана тухла, и нищо повече. И, разбира се, малкото знание, което бяха имали, го бяха предали напълно на саеманкелик, защото щом групата се приближи до селото, стана ясно, че то е безжизнено и запуснато. На фона на планините фигурата на Клип — който крачеше далече пред другите — изглеждаше като мравка, пъплеща по склона. Въпреки това Кедевис се улавяше, че той непрекъснато притегля погледа й. „Не съм сигурна. Не съм сигурна за него.“ Недоверието я обземаше бързо и дори Клип да беше целият усмивки и щедра добронамереност, тя все пак щеше да има своите подозрения. Не бяха се справяли добре с чуждите в края на краищата. — Не бях виждал град като този — каза Нимандър, който вървеше до нея. — Падали са си по куполите, явно — подхвърли Скинтик зад тях. — Дано поне в тези дерета все още да тече вода. Чувствам се осолен като бекон. Преминаването през мъртвото езеро се бе оказало истински урок за човешкия провал. Отдавна изгубени мрежи, заплетени върху празни съдове, харпуни, котви, гафели и повече корабни отломки, отколкото изглеждаше приемливо. Смъртта на езерото бе оголила неговото коварство с грубите рифове и плитчини, в десетките вкаменени дървесни стволове, които все още стояха прави от деня, в който някой яз високо в планините се бе скъсал, за да запрати потоп в гористата долина. Рибарски лодки и търговски гемии, баржи и няколко стройни галери, свидетелство за отминали военни спорове, ръждясали коруби на брони и други, по-трудно определими неща — дъното на езерото приличаше на сбит урок за водите и за глупците, които дръзват да плават по тях. Кедевис допускаше, че ако някое море или океан изведнъж се пресуши напълно, ще види същия изписан с едър шрифт текст, същия безпорядък след такава огромна загуба, че да ти отнеме дъха. Каква поука можеше да извлече човек от провалената амбиция? „Избягвай морето. Избягвай рисковете. Не рискувай. Не мечтай за нищо, искай по-малко.“ Андийска реакция, несъмнено. Човешките същества безспорно щяха да потънат в дълбокомислено мълчание, да мислят как да подобрят шансовете, да обърнат битката и с това да спечелят войната. За тях в края на краищата поражението беше временно, както се полагаше за един мимолетно живеещ вид, който не би могъл да се поучи. — Предполагам, че няма да лагеруваме в селото — каза Скинтик. Видяха как Клип продължи през разпръснатите в подножието схлупени колиби и започна да щурмува склона. — Може да върви цяла нощ, ако иска — каза Нимандър. — Ние спираме. Трябва да отдъхнем. Вода, проклета баня. Трябва да преразпределим запасите си, след като няма как да минем с колата през планините. Дано местните просто да са изоставили всичко, като другите. „Баня. Да. Но няма да помогне. Не можем да изчистим ръцете си, не и този път.“ Подминаха пропадналите кейове по стария бряг, дългата рампа за връзване на лодки с вторично използвани камъни, по много от които бяха вдълбани странни символи. Колибите стъпваха върху здрави каменни основи и контрастът между древното майсторство и съвременната западналост бе толкова жалък, че граничеше с комичното. Кедевис чу презрителното сумтене на Скинтик, докато се провираха между първите постройки. В централния кръг на селото се издигаше четвъртит кладенец с по-съвършено издялани камъни, набити непохватно в земята, за да оформят нещо като груб площад. Наоколо се въргаляха захвърлени дрехи и постелки, избелели от солта и слънцето като съсухрени останки от човешки тела. — Май си спомням — заговори Скинтик — една детска приказка за крадци на плът. Намериш ли дрехи, лежащи край пътя или по горски поляни, то е защото крадците са дошли и са откраднали човека, който ги е носил. Никога не съм вярвал на тази история обаче, защото кой би тръгнал облечен само по риза? Или с една обувка? Не, моето обяснение е много по-правдоподобно. Нимандър, винаги благодушен по сърце, захапа въдицата. — И какво е то? — Ами, злият вятър, разбира се. Винаги копнее отчаяно да се облече в нещо топло, но нищо никога не му става, затова захвърля дрехите в пристъп на гняв. — Беше дете — каза Кедевис, — готово да обясни всичко, нали? Всъщност не помня, защото престанах да те слушам много отдавна. — Дълбоко жили тази жена, Нимандър. Ненанда беше спрял колата; слезе и разкърши схванатия си гръб. — Радвам се, че най-после приключих с това. Малко по-късно дойдоха и Аранта и Десра. „Да, ето ни пак всички. С малко късмет, Клип ще пропадне в някоя цепнатина и няма да се върне.“ Нимандър изглеждаше състарен, сякаш някой беше избил цялата младост от тялото му. — Е — въздъхна той. — Трябва да претърсим тези колиби и да видим какво може да се намери из тях. Другите се пръснаха, за да огледат, но Кедевис се задържа. Нимандър я погледна питащо. — Той крие нещо. Нямаше нужда да я пита какво има предвид, затова само кимна. — Не съм сигурна защо изпитва нужда от нас, Мандър. За поклонници ли му трябваме? За слуги? Трябва ли да сме неговият кадър в някаква предстояща политическа борба? Нимандър отвърна с бегла усмивка: — Значи не мислиш, че ни събра заради приятелство. Чувство на отговорност — да ни върне… при нашия Чернокрил господар? — Знаеш ли — рече тя, — той единствен от всички ни никога не е срещал Аномандър Рейк. В известен смисъл не той ни води при Аномандър Рейк. _Ние_ го водим. — Внимавай, Кедевис. Ако те чуе, ще оскърбиш чувството му за самозначимост. — Може и с нещо повече да го обидя. Нимандър я изгледа с присвити очи. — Смятам да му се противопоставя — каза тя. — Смятам да настоя за няколко отговора. — Може би всички трябва да… — Не. Само ако аз се проваля. — Надяваше се да не я пита за причините и като видя киселата му усмивка, реши, че я е разбрал. Едно предизвикателство от страна на всички тях, с Нимандър начело, щеше да изкара на светло борбата за власт между него и Клип, която засега се разиграваше в жестове на безразличие и дори презрение — от страна на Клип поне, тъй като Нимандър повече или по-малко поддържаше учтиво, макар и малко мрачно равнодушие, отбиваше не толкова деликатните атаки на Клип като човек, свикнал да бъде под обсада. Изблиците може да дойдат от всяка посока, в края на краищата. „Затова вдигни големия щит и продължавай да се усмихваш.“ Чудеше се дали Нимандър изобщо съзнава силата в себе си. От него можеше да стане мъж, какъвто бе Андарист някога — в края на краищата Андарист бе повече баща за него, отколкото Аномандър Рейк някога — и все пак Нимандър беше израснал като истински наследник на Рейк. Единствената му слабост беше, че не го съзнаваше. И може би толкова по-добре, поне засега. — Кога? — попита той. Тя сви рамене. — Скоро. На хиляда крачки над селото Клип спря до една от ниските стени и погледна надолу към странното окаяно село. Видя около площада жалката си армия, влизаха и излизаха от изоставените колиби. Реши, че са негодни почти за нищо. Ако не беше грижата му за тях, изобщо нямаше да предизвика Умиращия бог. Те, естествено, бяха толкова невежи, че не можеха да проумеят тази подробност. Дори си бяха втълпили, че са спасили живота му. Какво пък, от такива заблуди можеше да се извлече полза, макар че непрекъснатите погледи към него — изпълнени с толкова обнадеждено очакване — започваха да дразнят. Завъртя пръстените. Щрак-щрак… щрак-щрак. „Усещам силата ти, о, Чернокрили господарю. Задържаш ме далеч от себе си. Кажи ми, от какво се боиш? Защо ме тласкаш в това нескончаемо вървене?“ Старите Лиосан имаха право. Справедливостта бе нещо недвусмислено. Обясненията издаваха страха в душата на всеки престъпник, изхленчените уверения, поредицата маски, която всеки от тях опитваше и захвърляше в отчаяна последователност. Маската „вината не е моя“. Маската „това беше грешка“. „Ти не разбираш“, „виж колко съм безпомощен“ и „съжали ме, слаб съм“ — можеше да види в ума си всяко едно изражение, наместено съвършено около очи, еднакво съвършени в своята дълбока яма на самосъжалението (влез, тук има място за всеки). Милостта беше слабост, внезапен миг на съмнение, подронващ могъщото и неумолимо здание на истинската справедливост. Маските целяха да разбудят това съмнение, последния шанс на виновния да се измъкне от справедливото възмездие. Съжалението не интересуваше Клип. Не можеше да отстъпи пред никакви слабости в своя усет за справедливост. Престъпникът зависи от състраданието на праведния и иска да използва това състрадание, за да избегне всичко, което е заслужил. Защо трябва да попада в този капан един здравомислещ праведник? Той позволяваше на престъпниците да виреят (след като те самите играеха по други правила и нямаше да проявят никаква жал или състрадание към онези, които можеше да онеправдаят _тях_). Не, правосъдието трябваше да е чисто. Наказанието трябваше да остане свято, неуязвимо за компромис. Щеше да го направи точно такова. За своята скромна армия, за много по-голямата армия, която щеше да се събере. Неговият народ. Тайст Андий на Черен Корал. „Повече няма да гнием. Никакви изтляващи огньове повече, никаква разсипваща се пепел, похабен живот, век след век — чуваш ли ме, о, Господарю? Ще взема твоя народ и ще наложа правосъдие.“ „Над този свят.“ „Над всеки бог и асцендент, който ни е онеправдал, който ни е предал, който ни е презрял.“ „Виж как се свиват от страх, с окървавени лица, с разкривени маски, с разпадащото се в очите им самосъжаление — и с ужаса на осъзнаването на негово място. Осъзнаването, че този път спасение няма. Че краят е дошъл за всеки от тях.“ Клип беше чел достатъчно история. Знаеше за Лиосан, за Едур, знаеше всички грешки, които бяха правили, грешките в преценките, слабостта на състраданието. Знаеше също така истинската величина на измяната на Чернокрилия господар. Към Майката Тъма, към всички Тайст Андий. „Към онези, които остави в Андара. Към Нимандър и неговите братя и сестри.“ „Твоята измяна, Аномандър Рейк, към мен.“ Слънцето залязваше. Пръстените щракаха и щракаха, и щракаха. Солената котловина бе окъпана в златиста светлина, схлупените покрай близкия бряг селски къщурки изглеждаха прелестно живописни от разстоянието, заличило детайлите. От средата им се издигаше дим от лагерен огън. Признак на живот. Пламъци, които да отблъснат идващия мрак. Но не задълго. Никога не траеше дълго. Върховната жрица избута блюдото настрани. — Стига толкова. Още малко и ще се пръсна. Послушница от първо ниво притича да вземе блюдото и заситни навън толкова припряно, че едва не разсипа купчината натрошени рачешки черупки. Върховната жрица се отпусна в стола и избърса стопеното масло от пръстите си. — Типично — въздъхна тя към няколкото сестри, седящи около масата. — Мрежите вадят обилна и неочаквана плячка — и какво правим ние? Бързаме да изгълтаме всичко наведнъж. — Куралд Галайн продължава да поднася изненади — каза Третата сестра. — Защо да не очакваме още? — Защото, скъпа, нищо не трае вечно. Около Карканас някога се издигаха гори. Докато не ги изсякохме. — Бяхме млади… — И това щеше да е добра защита — прекъсна я Върховната жрица, — ако не повтаряхме същата глупост тук, в старостта си. Виж ни само. До утре всичките дрехи няма да ни стават. Ще открием, за свой ужас, тлъстини, които не ги е имало досега. Гледаме на удоволствието като на извинение за всевъзможни крайности, но тази черта е крайно осъдителна. Е, лекцията свърши. Някоя да налее чай. Притичаха още низши послушници. Тих звън откъм вратата за коридора предизвести влизането на една от храмовата стража. Облечена в люспеста броня над коженото облекло, тя прекоси залата и спря до Върховната жрица: Вдигна решетестото забрало на шлема, наведе се и прошепна кратко съобщение — нечуто и неразгадаемо за останалите. Върховната жрица кимна и я освободи с махване на ръка. — Втора и Трета сестра, останете на местата си. Другите, вземете си чая в Неосветената градина. Шеста сестра, би ли могла поне веднъж да престанеш да криеш тази бутилка и да изведеш останалите? Малко по-късно в залата вече бяха останали само три жени. Вратата отново се отвори и стражата се върна, този път с една старица, от човешката раса. Жената едва креташе с помощта на две тояги, които се огъваха под огромното й тегло. Пот беше избила по широкото й облекло под мишниците, под гърдите и огромните бедра. На лицето й бе изписана загриженост и тревога. Без някой да е наредил, Третата сестра бързо стана, издърпа една пейка от стената и я постави на пътя на жената. — Седнете, моля — каза Върховната жрица и си помисли, уви, за двете дузини слепи речни раци, които току-що беше изяла, всеки голям колкото омар и поднесени с топено масло. „Удоволствие до болка, а после негодуваме от нещастието си.“ Жената измърмори благодарно и се настани на пейката. — Моля да ви се представя — заговори задъхано. — Аз съм Вещицата… — Зная — прекъсна я Върховната жрица, — и тази титла тук ще е достатъчна, също като моята. Тежко ви е било да стигнете дотук, тъй че мога само да предположа, че идвате с кризисна новина. Жената кимна бързо. — Култът на Избавителя, Върховна жрице, е станал… покварен. — А какво е естеството на тази поквара? — Е, това ще е сложно, видите ли. Имаше една Върховна жрица… о, тя приемаше с неохота тази титла и всички задължения, които идваха с нея. Но никой не можеше да отрече вродения й авторитет… — „Вродения авторитет“ — повтори Върховната жрица. — Харесва ми тази фраза. Извинявам се. Моля, продължете. — Престъпници са узурпирали лагера на поклонниците. Има някаква концентрирана форма на питието, наречено келик — не знам дали сте запознати с него? — Запознати сме, да. Жената отново кимна. — Саеманкелик. Думата идва от един диалект южно от планината Пътеката на бога. „Саеман“ означава „Умиращия бог“, а „келик“ означава… — Кръв. — М-да — въздъхна жената. Втората сестра се покашля. — Разбира се, не намеквате, че значението е буквално? Вещицата облиза устни — жест по-скоро инстинктивен, отколкото ироничен — и отвърна: — Приложих някои… ъъъ, изкуства, за да проуча този саеманкелик. Има неестествени свойства, това поне е сигурно. Във всеки случай под натиска на престъпниците поклонниците са се пристрастили. Включително Салинд, Върховната жрица на Избавителя. Третата сестра се намеси: — Ако това мръсно питие по някакъв начин е благословено от божество, то лесно би могло отровното му влияние да се приеме като покваряване на поклонниците на Избавителя. Щом някой коленичи пред саеманкелик… ами, не може да коленичи пред _двама_ господари, нали? „Не и без физически да се раздвои, не.“ — Вещице, с какво искане идвате при нас? — Тази поквара, Върховна жрице. Би могла да се… разпространи. Възцари се тишина. За Върховната жрица вече бе ясно, че вещицата дълго е обмисляла тази среща и е стигнала до единствения намек, за който е сметнала, че най-вероятно ще предизвика тревога. „Все едно, че ние, Тайст Андий, сме просто една по-висока чернокожа разновидност на човешките същества. Все едно, че лесно можем да бъдем… подмамени.“ Окуражена, вещицата продължи: — Върховна жрице, Салинд… има нужда от помощ. Ние се нуждаем от помощ. Имаше един воин, от вашите, но той е изчезнал. След като сиърдоминът вече е мъртъв, се опитах да го намеря. Спинок Дурав. Върховната жрица стана. — Елате с мен, вещице. Само ние двете. Елате, близо е. Старата жена се надигна с усилие. В очите й се четеше объркване. Поеха по един от страничните проходи, след това по тесен коридор от двадесетина крачки и надолу по късо стълбище, където въздухът все още миришеше на прясно издялан базалт. Влязоха в голяма, но с нисък свод осмоъгълна камера без никаква мебелировка. Подът бе облицован с тесери от оникс с неправилна форма и големина. Път, който щеше да трае едва няколко мига за повечето хора; но за вещицата си беше усилие и Върховната жрица бе поразена от горчивото отчаяние, подтикнало тази жена да се подложи на тези усилия. Пътят от дома й през града до цитаделата трябваше да е бил епично начинание. Тези мисли се бореха с нетърпението й и тя понесе забавянето, без да проговори нищо и с невъзмутимо изражение на гладкото си кръгло лице. Най-сетне вещицата докрета в камерата и ахна. — Да, явно сте сведуща — отбеляза Върховната жрица. — В този храм има възли на сила. Куралд Галайн, пречистващият мрак. — Виждаше, че вещицата диша тежко, на плувналото й в пот лице се бе изписало удивление. — Не се безпокойте за това, което усещате отвътре — продължи тя. — С влизането си тук вие поехте в тялото си Куралд Галайн, с дъха си, през всяка пора на кожата си. Магията вече е във вас. — Н-но… защо? Защо ми причинихте това? — Усещам как се мъчи сърцето ви, вещице. Пътят ви до моя храм можеше да е последният… — О, знаех това! — сопна се старицата. Внезапното й раздразнение стъписа за миг Върховната жрица и тя промени оценката си за тази жена. — Разбирам. Тогава… — Тогава, _да_, молех се жертвата ми да се окаже заслужена. Салинд е толкова… скъпоценна — онова, което направиха с нея, е отвратително. Зло. — Значи не сте дошли в името на Избавителя, така ли? — Не. Дойдох за приятел. „Приятел.“ — Вещице, Спинок Дурав вече не е в Черен Корал. С прискърбие чувам за смъртта на сиърдомина. Още повече ме наскърбява съдбата на Салинд. Кажете, какво още чувствате? Вещицата се беше изгърбила, пронизана сякаш от вътрешна болка. — Добре — изсъска тя с неохота. — Разбирам, че няма никакъв риск отровата да се разпространи. Признавам, не съм си и помисляла, че има. — Знам това — отвърна спокойно Върховната жрица. — Но трябваше да се спазаря за помощта ви. — Вечната арогантност при вас, хората. Знаете ли, когато дойдоха делегатите от Свободните градове, за да преговарят с нас, когато при нас дойдоха ривите и мъжът, който претендираше, че е принц К’азз Д’Авори от Пурпурната гвардия — всички те мислеха да се пазарят. Да купят мечовете ни, силата ни. _Да откупят_ нашия съюз. Лорд Аномандър Рейк само вдигна ръка — преди някой от тях още да е отворил уста, за да настоява за нещо. И каза следното: „Ние сме Тайст Андий. Не се опитвайте да се пазарите с нас. Ако желаете нашата помощ, ще помолите за нея. Ние ще кажем «да» или «не». Преговори няма да има.“ Вещицата я гледаше зяпнала. Върховната жрица въздъхна. — Не е лесно за един горд мъж или жена просто да _помоли_. — Да — прошепна вещицата. — Не е. Двете помълчаха няколко мига, после вещицата бавно се изправи. — Какво ми направихте? — Допускам, че Куралд Галайн е направил преценката си. Болките ви преминаха, нали? Дишането ви се облекчи. Разните заболявания ще изчезнат в следващите няколко дни. Възможно е да откриете, че апетитът ви е… намалял. Куралд Галайн предпочита силите да са в баланс. Очите на вещицата се бяха разширили. Върховната жрица изчака. — Не съм молила за такива неща. — Не сте. Но не исках да науча, че идването ви до моя храм се е оказало фатално. — О! Тогава благодаря. Върховната жрица се намръщи. — Все още ли не съм разбрана? — Разбрах ви — отвърна вещицата, отново с нотка на раздразнение. — Но аз си имам своите правила и ще изкажа благодарността си, все едно дали ви харесва, или не. Думите събудиха лека усмивка и Върховната жрица кимна одобрително. — В такъв случай — каза вещицата след ново кратко мълчание — ще помоля да помогнете на Салинд. — Не. Лицето на старицата помръкна. — Вие дойдохте тук — каза Върховната жрица, — защото сте изгубили собствената си вяра. Да, бихте искали храмът да действа в полза на Салинд. Но нашата преценка е, че Салинд все още не се нуждае от помощ. Нито Избавителя всъщност. — Вашата… преценка? — Много по-запознати сме с положението, отколкото може би допускате — каза Върховната жрица. — Ако се наложи да действаме, ще действаме, макар и само за да задържим Силана — макар да признавам, не е лесно да се опитваш да оцениш степените на сдържаност у един Елейнт. Тя би могла да се раздвижи във всеки момент и тогава ще се окаже твърде късно. — Твърде късно? — Да. За Салинд, за узурпаторите, за лагера на поклонниците и всички негови обитатели. — Върховна жрице, кой е Силана? И какво е Елейнт? — О, извинявам се. Колко небрежно от моя страна. Силана властва горе на кулата на тази цитадела — доста трудно е да не я забележи човек, макар и във вечерния сумрак. На връщане за дома трябва само да се обърнете и да хвърлите поглед назад и нагоре, разбира се, и ще я видите. — Помълча, след което добави: — Елейнт означава дракон. — О! — Хайде да се върнем при другите. Ще пийнем чай и ще си починете. Вещицата като че ли бе останала без думи. Последва покорно Върховната жрица. Пътят обратно не продължи толкова дълго. Сеймар Дев едва ли трябваше да се изненадва толкова, когато Карса Орлонг се върна в бивака им привечер в края на третия ден, откакто ги беше напуснал. Дойде и спря при тях, смълчан и някак странно умислен. Непокътнат. Все едно да предизвикаш Хрътките на Сянката не беше по-голям риск от, да речем, да подкараш овце или да изгледаш отвисоко някоя коза (което, разбира се, бе невъзможно, но подобна подробност трудно можеше да спре тоблакая, нали? И той щеше да спечели облога при това). Не, ясно беше, че срещата е минала мирно — предшествана, може би, от паническото бягство на Хрътките, подвили опашки. Карса се смъкна от гърба на Хавок и се доближи до Сеймар Дев, която седеше до огъня от суха тор. Пътника се беше отдалечил на трийсетина крачки, според навика си да посреща падането на вечерта в относителна самота. Тоблакаят седна до нея. — Къде е чаят? — Няма. Свършихме го. Карса кимна към Пътника. — Този град, дето го търси. Колко е далече? Сеймар Дев сви рамене. — Може би седмица, след като вървим доста бавно. — Да. Принудих се да продължа назад по дирите си, докато ви намеря. — Помълча малко, загледан в пламъците. — Май не е от тия, дето се примиряват. — Да, не е. Прав си. — Гладен съм. — Сготви нещо. — Ще сготвя. Тя се потърка по бузата. Мазолите по дланите й я одраскаха. Сеймар разроши с пръсти сплъстената си коса. — Откакто те срещнах, почти съм забравила какво е да си чиста… о, Ледерас си беше добре, но там бяхме почти като в затвор, тъй че всъщност не се брои. Не, с тебе е само пусти земи, просмукани с кръв пясъци и по някоя касапница от време на време. — Ти ме потърси, вещице — напомни й той. — Доведох ти коня — изсумтя тя. — След като двамата сте така очевидно идеални един за друг, беше въпрос на изправяне на космическия баланс. Нямах избор. — Ти просто ме искаш — рече той. — Но когато сме заедно, не правиш нищо, освен да премисляш всичко отново. Предай се, жено, и ще спреш да спориш със себе си. Отдавна не съм изливал семето си в жена, сигурно толкова от дълго, колкото и ти не си усещала мъжка топлина. Можеше да му го върне, да изстреля в отговор залп от словесни стрели, които неизбежно щяха само да рикошират от непроницаемото му варварство. — Ще си нежен като пустинна мечка, не се съмнявам. Сигурно изобщо не бих се съвзела повече. — У мен има страни, които още не си виждала, вещице. Тя изсумтя. — Подозрителна си, когато те изненадат, нали? Любопитен въпрос. Всъщност — адски оплетен въпрос. Не й хареса. Не искаше да се доближи до него. — Бях цивилизована някога. Доволна, в един приличен град, град с подземна канализация, с малазански акведукти и гореща вода от тръби. Просторни зали, градини и прозорци, които да пропускат хладен въздух из къщата. Хубав сапун, та дрехите да са чисти. Пойни птици в клетки. Охладено вино и сочни сладкиши. — Птиците пеят за плен, Сеймар Дев. Сапуна го варят ратаи с ожулени изприщени длани и накъсана кашлица. Извън прохладната ти къща с хубавата й градина има деца, оставени да се скитат по улиците. Прокажените ги влачат в края на града и всяка тяхна стъпка е изпратена с викове и дъжд от камъни. Хора крадат, за да ядат, а когато ги хванат, им секат ръцете. Твоят град взима вода от стопанствата, съхнат растения и умират животни. Тя го изгледа с яд. — Добър начин да обърнеш настроението, Карса Орлонг. — Имаше ли настроение? — Много деликатно беше, нали? Той махна пренебрежително с ръка. — Кажи си желанията ясно. — Точно това правех, безмозъчен бедерин такъв. Просто малко… удобство. Нищо повече. Дори илюзията щеше да свърши работа. Пътника дойде при огъня и каза: — Скоро ще имаме гост. Сеймар Дев стана и се огледа, но вечерният мрак бързо поглъщаше равнината. Обърна се, готова да попита, и видя, че Карса се е изправил и гледа към небето на североизток. А там, в помръкващата синева, към тях се спускаше дракон. — По-лош от нощни пеперуди — промърмори Пътника. — Ще ни напада ли? Той само сви рамене. — Не трябва ли поне да се разпръснем? Никой от двамата воини не й отвърна. Сеймар Дев разпери безпомощно ръце и седна до огъня. Не, нямаше да изпада в паника. Не и за тези изчадия с нея, нито заради проклетия дракон. Какво пък — добре, нека да е един удар вместо три — тя какво, да не би да беше мравка? „Пеперуди. А, разбирам. Ние сме маяк, нали, упорито отричане на тази дива и пуста земя. Все едно. Пляскай, зверче, пляскай там горе, само не очаквай искряща беседа.“ Огромните криле на съществото изтътнаха, щом драконът забави стремглавото си спускане на стотина разтега от тях. Кацна почти безшумно. Загледана в него, Сеймар Див присви очи. — Това нещо дори не е живо. — Не е — отвърнаха Карса и Пътника едновременно. — Което означава, че не би трябвало да е тук. — Вярно е — отвърна Пътника. Драконът като че ли ги огледа за миг, след което се разми, после тъмното петно се _сля_ отново и видяха пред себе си висока мършава фигура с неопределен пол. Сива като паяжина и прах рехава коса, дълга и сплъстена, облечена в останки от дълга ризница, без колан. Празна натрошена ножница висеше от ремъка под дясната ръка. Гамаши от някаква дебела козина, люспеста и с цвета на горска пръст, се спускаха върху сивите кожени ботуши. Никаква светлина не се отразяваше от дупките на мястото на очите му. Съществото се приближи със странна боязливост, като див звяр, и спря в самия край на светлината от огъня. Вдигна ръце, събра ги пред лицето си и се поклони. След което проговори на местната угарийска реч: — Поздравявам те, вещице. Сеймар Дев се изправи, стъписана и онемяла. Някаква особена форма на учтивост ли беше това, да се обърне най-напред към нея? Да не би това същество да имаше навик да не обръща внимание на асценденти — все едно, че не бяха нищо повече от нейни телохранители? А от страна на двамата й страховити спътници — нито звук. — И аз на свой ред те поздравявам — успя да промълви след миг. — Аз съм Тулас Шорн — каза съществото. — Почти не помня кога за последен път съм вървял по този свят, ако изобщо съм бил тук. Самото естество на кончината ми ми се губи, което, можете да предположите, е доста притеснително. — Предполагам, Тулас Шорн. Аз съм Сеймар Дев… — Да, онази, която преговаря с духове, със спящите същности на потоци и скали, кръстопътища и святи пътеки. Жрица на Бърн… — Титлата е погрешна, Тулас Шорн… — Нима? Вещица си, нали? — Да, но… — Не бъркаш в лабиринти, тъй че не въвличаш чужда сила в този свят. Общуваш със земята, с небето, с вода и камък. Жрица си на Бърн, избрана между онези, които тя сънува, както са избрани и други, но теб, Сеймар Дев, тя сънува често. — Откъде би могъл да знаеш това? Тулас Шорн се поколеба, после отвърна: — В сънищата има смърт. — Ти си Тайст Едур — изръмжа Карса Орлонг и посегна за меча си. — Не само това — рече Пътника. — Поданик на Гуглата. Сеймар Дев се обърна рязко към спътниците си. — О, нима! Вижте се двамата! Нищо не сте убивали от седмици — как може да го понесете? Каните се да го насечете на късчета, нали? Е, защо не се сбиете първо двамата за привилегията? При изблика й очите на Пътника леко се разшириха. Мрачната усмивка на Карса се разшири. — Питай го какво иска тогава, вещице. — В деня, в който започна да приемам заповеди от тебе, Карса Орлонг, ще направя точно това. Тулас Шорн беше отстъпил назад. — Май не съм добре дошъл тука, тъй че ще си ида. Но Сеймар Дев отново се беше обърнала към него и рече: — За мен си добре дошъл, Тулас Шорн, макар и да не си за тези двамата. Ако решат да те нападнат, ще застана на пътя им. Предлагам ти правата на гост — това си е моят проклет огън в края на краищата, а ако на тези двама идиоти не им харесва, могат да си направят свой — за предпочитане на левга-две оттук. — Права си — каза Пътника. — Извинявам се. Е, добре си дошъл, Тулас Шорн. Карса сви рамене. — Е, аз съм избил достатъчно едури. Освен това този вече е умрял. Все пак искам да знам какво иска. Тулас Шорн пристъпи предпазливо — боязън, която изглеждаше някак не на място за труп, особено след като можеше всеки момент да се превъплъти в дракон. — Никакви спешни мотиви нямам, Тартено Тоблакай. Твърде дълго познавах самотата и ми се искаше да облекча бремето да съм компания сам на себе си. — Остани с нас тогава — рече Карса и седна до огъня. — В края на краищата сигурно и на мен един ден ще ми омръзне да съм единствената си компания. — Едва ли ще е скоро, обзалагам се — отвърна Тайст Едур. Пътника се изсмя късо и май се изненада сам от себе си. Сеймар Дев също седна, замислена над думите на Шорн. „В сънищата има смърт.“ Какво пък, би могло. Тогава защо се чувстваше така… смутена? „Какво ми казваш, Тулас Шорн?“ — Гуглата те е пуснал на свобода ли? — попита Пътника. — Или беше невнимателен? — Невнимателен ли? — Тайст Едур сякаш се замисли над думата. — Не, не мисля, че беше това. По-скоро ми се предостави възможност. Реших да не я изпускам. Пътника впи очи в сбръчканото лице, съживено единствено от светлината на огъня. — И сега се скиташ и търсиш… какво? — Инстинктът може да отпрати някого на път, без да мисли за цел — отвърна Тулас Шорн. Вдигна дланите си и ги заоглежда. — Помислих си да потърся отново живота, пробуден в мен. Не знам дали такова нещо изобщо е възможно. Сеймар Дев, възможно ли е такова нещо? Може ли тя отново да ме засънува жив? — Може ли тя… какво? Не знам. Наричай ме жрица, ако искаш, но аз не почитам Бърн, което не ме прави много добра жрица, нали? Но ако тя сънува смърт, значи сънува и живот. — От едното до другото обикновено има само една посока — отбеляза Пътника. — Гуглата ще дойде за теб, Тулас Шорн; рано или късно ще дойде, за да те прибере отново. За първи път тя долови увъртане в думите на Тайст Едур, щом каза: — Все още имам време, мисля. Сеймар Дев, Спящата богиня е поразена от болест… Тя трепна. — Знам. — Трябва да бъде премахната, за да не умре. — Предполагам. — Ще се бориш ли за нея? — Не съм проклета жрица! — Видя изненадата на лицата на Карса и Пътника и с усилие овладя гнева си. — И изобщо не знам откъде трябва да се започне, Тулас Шорн. — Според мен отровата идва от болката на чужденец. — Сакатия бог. — Да, Сеймар Дев. — Наистина ли мислиш, че може да се изцери? — Не знам. Има физическо увреждане, има и духовно увреждане. Първото може да се оправи по-лесно от второто. Подозирам, че той се подхранва от гняв. Гневът е последният му извор на сила, може би единственият извор на сила, докато е окован в това селение. — Едва ли е в настроение за преговори — каза Сеймар Дев. — А дори и да беше, той е анатема за такива като мен. — Да опознаеш болката на един чужд е акт на необикновен кураж — каза Тулас Шорн. — Дори да си помислиш за такова нещо изисква дълбока отдаденост, готовност да понесеш веригите на друг, да вкусиш от страданието му, да видиш със собствените си очи окраската, което хвърля то върху всички неща — ужасното петно, каквото е отчаянието. — Тайст Едур поклати замислено глава. — Аз нямам такъв кураж. Без съмнение това е една от най-редките дарби. Дълго никой не проговори. Огънят се самоизяждаше, безразличен към свидетелите си, и в глада си поглъщаше всичко, което му се поднесе — отново и отново, докато нощта и равнодушието на гостите му не го оставиха да умре от глад; вятърът разнесе сухата пепел. Ако Тулас Шорн бе търсил приветлива компания, трябваше да заговори за времето. На сутринта соултейкънът си бе отишъл. Отишли си бяха и конете на Пътника и Сеймар Дев. — Много небрежно от наша страна — измърмори Пътника. — Той беше гост — отвърна Сеймар Дев, малко смутена от горчивината на измяната. Хавок стоеше изнервен малко по-надалече, сякаш изпитваше неохота да се върне при тях след нощния си лов, сякаш бе станал свидетел на нещо неприятно. — Искал е да ни забави — рече Пътника. — Слуга на Гуглата е в края на краищата. — Е, добре. — Сеймар Дев погледна ядосано мълчаливия Карса Орлонг. — Вината е изцяло моя. Трябваше да ви оставя да го накълцате на парчета. Съжалявам. Но Карса поклати глава. — Вещице, добронамереността не е нещо, за което трябва да се извиняваш. Ти беше измамена. Злоупотребиха с доверието ти. Ако има чужди, които виреят от такива неща, то те завинаги ще си останат чужди — защото нямат друг избор. Жалко за Тулас Шорн и такива като него. Дори смъртта не го е научила на нищо. Пътника гледаше тоблакая с любопитство. Хавок вече тичаше към тях. — Аз ще пояздя — каза Карса. — Да потърся нови коне — или може би едурът просто е отвел някъде животните ви. — Съмнявам се — отвърна Пътника. А Карса кимна, давайки възможност на Сеймар Дев да осъзнае, че е предложил тази възможност заради нея, сякаш се бе опитал по някакъв непохватен начин да й помогне да престане да се укорява. Малко по-късно тя разбра, че изобщо не е непохватно. Беше говорил не за самообвиненията й; по-скоро отдаваше на Тулас Шорн правото на съмнение, макар самият Карса да не хранеше никакво съмнение. Както и Пътника, явно. „Е добре, аз съм вечната глупачка тук. Тъй да бъде.“ — Да тръгваме пеш тогава. Тръгнаха. Зад себе си оставиха изстинало огнище, оградено с камъни и две седла. На около две левги от тях, високо в яркото синьо небе, Тулас Шорн се носеше в свежия ветрец и разкъсаните му криле плющяха с палавия танц на въздуха. Както беше подозирал, тримата не се опитаха да издирят и заловят конете. Бяха предположили, както се очакваше, че драконът просто ги е унищожил. И че дори ги е изял. Тулас Шорн беше познал твърде много смърт обаче, за да убие така небрежно две невинни същества. Не, той ги беше отнесъл, по едно във всеки ноктест крак, на десет левги на юг, недалече от малко диво стадо от същия вид — едно от последните такива стада в равнината. Твърде много животни бяха принудени да робуват на поредица от по-умни и по-жестоки господари (и да, тези две черти вървяха заедно). Поетите вечно ридаеха за бойни поля, с армии войници и воини, замръзнали в смъртта, но Тулас Шорн — който беше вървял през безчет такива сцени на клане — пазеше своята скръб, чувството си за трагизъм, за хилядите мъртви и издъхващи коне, за бойните псета, за воловете, заклещени в хамутите на обсадните фургони, за животните, които страдаха без право на никакъв избор, които умираха в мъглата на невежеството, изгубили всякаква вяра в господарите си. Конят познава вярата в постоянната грижа от страна на господаря си — че храната и водата ще са сигурни, че раните ще бъдат изцерени, че коравата четка ще заглади козината му в края на всеки ден. И в замяна дава всичко от себе си във вярна служба, или толкова, колкото избере. Кучето разбира, че двукраките членове на глутницата му не бива да се нападат, и вярва, че всеки лов ще завърши с успех. Това са си истини. Един господар на животни трябва да е като родител на орда буйни, но доверчиви деца. Стабилен, сдържан, никога подвластен на жестокостта, никога да не забравя за доверието, с което е дарен. О, Тулас Шорн знаеше колко странно звучат често тези убеждения и неведнъж бе ставал обект на подигравки дори сред своите ближни Тайст Едур. Макар че тези подигравки неизменно бяха заглъхвали, след като видеха постигнатото от този странен кротък воин с очи с цвета на Елейнт. Зареян високо над равнината Ламатат, вече на десетки левги на юг от вещицата и спътниците й, Тулас Шорн успя да долови нещо във въздуха — толкова древно, толкова познато, че ако драконът все още имаше действащи сърца, те щяха да се разтуптят. От удоволствие, навярно дори в очакване. Колко време беше изтекло? Много. По какви пътеки вече вървяха те? Чужди, със сигурност. Дали щяха да помнят Тулас Шорн? Своя първи господар, онзи, който ги беше взел груби и полудиви, и ги беше научил на безбрежната сила на една вяра, която никога нямаше да познае измяната? „Те са близо, да.“ „Моите Хрътки на Сянката.“ Ако Грънтъл разполагаше с един-единствен самотен миг на необуздан ужас, навярно щеше да сътвори в ума си сцена, която можеше да се види от някой минаващ отстрани кораб — някой екипаж извън бушуващата буря, в самия край на това нелепо безумие. Длани, вкопчени в предпазните въжета, палубата бясно подскача сред кипналото море, а там, да… _нещо невероятно_! Огромен впряг, който се тресе по коловози от надигаща се пяна, обезумелите коне порят през връхлитащите вълни. И човешки фигури, вкопчени тук-там като кърлежи, и друга, кацнала високо на капрата на водача зад полуделите животни, от които напред изригва несекващо цвилене, разкъсва грохота и тътена на бурята. А щормът продължава да бушува, обзет сякаш от възмутен гняв, дъждът сече въздуха под набъбващите раздрани облаци; а морето се надига с оглушителен шум и мята раздрани парцали вода на бесен порой. Да, зрителят щеше да зяпне изумен. Слисан и втрещен. Но Грънтъл нямаше възможност да се отдаде на подобен размисъл, никакъв шанс да си позволи сладкия лукс да отдели вътрешния си взор от това подгизнало, изтощено и пребито тяло, вързано здраво за покрива на каляската, този клатушкащ си шестколесен остров, който сякаш вечно залиташе към ръба на пълното унищожение. Да си поеме още веднъж дъх беше единствената цел, единственият смисъл на съществуването му. Нищо друго нямаше значение. Не знаеше дали е последният останал — не си беше отварял очите като че ли от цяла вечност, — а дори и да беше, какво пък, знаеше, че няма да се задържи много дълго. Присви се отново, но в стомаха му не беше останало нищо — богове, никога през целия живот не му се беше гадило толкова. Вятърът дереше косата му — отдавна беше изгубил шлема си — див като ноктести пръсти и той се наведе още по-ниско. Невидимите пръсти се свиха в шепа и дръпнаха главата му нагоре. Грънтъл отвори очи и видя пред себе си обезумяло лице. Чертите бяха толкова изкривени, че не можеше и за миг да разпознае кой го заговаря — някой изгубен моряк от потънал кораб? Хвърлен на борда на каляската, докато боговете се превиват безпомощно от смях? — но не, беше Фейнт и това не беше изражение на отчаян, унизителен ужас. Беше дивашко веселие, от което вътрешностите му се свиха на кълбо. Тя дръпна халките, занитени в железните перила, и се издърпа още по-близо, достатъчно, за да наведе глава до неговата, и в заслонената кухина, оформена между шепите му, гласът й сякаш дойде от собствения му череп. — Мислех, че си умрял! Толкова си пребледнял, като проклет труп! И това я беше накарало да се гърчи от смях?! — Адски ми се ще да бях! — изрева той в отговор. — Виждали сме и по-лошо! Виж, това го беше чувал поне десетина пъти, откакто започна това приключение, и вече бе започнал да подозира, че е една от онези съвършени лъжи, които хората изричат, за да запазят разсъдъка си в каквото и безумие да се озоват. — Квел правил ли е нещо като това преди? — Като кое? Това е Търговска гилдия Тригали, акционер! Ние правим точно това, човече! И се разсмя отново, а той я хвана за главата и я избута от себе си. Фейнт се върна покрай перилото и Грънтъл отново остана сам. Колко време продължаваше това? Дни? Седмици? Месец? Умираше от жажда — дъждът по лицето му беше солен като морето. Усещаше, че отслабва — дори да можеше да намери нещо за ядене, изобщо нямаше да може да го задържи. Възмутителна бе мисълта, че може да умре тук, тялото му да се тръска вързано за каишите и бурята бавно да го разкъсва. Не с оръжие в ръка, не с непокорния рев, изтръгващ се от гърлото му. Не плувнал в гореща кръв, не взрян в очите на противника си. Това беше по-лоша смърт от всичко, което можеше да си представи. Лошо като някоя невидима болест — чистата безпомощност да откриеш как тялото ти се предава само. Не можеше дори да изреве към небесата с последния си дъх — само щеше да си напълни устата с вода, да се задави, да му отвърнат със същата ярост и да му я натикат в собственото му гърло. Още писъци… или смях? Не, това беше _писък_. „Сега какво?“ Успя да си поеме дъх и погледна нагоре. Водни стени от всички страни — Грънтъл потръпна, — а след това към небето се надигна огромна водна издутина, впрягът изви на една страна и залитна. Халките остро изскърцаха, щом тласъкът го изхвърли нагоре, но рязкото, дивашко дръпване на каишите го върна на покрива. Но беше успял да види — да — всички свои спътници — ококорените им очи, зяпналите уста — и беше видял също така от какво са ужасени. Носеха се по-бързо от всяка вълна, право към извисила се скална фасада. — Суша! — изкрещя Глано Тарп. Взривове пяна в основата на стръмната скала изригваха с всяко надигане на вълните. Назъбени черни канари, плитчини — убийци на хора и кораби. Всичко извисено право пред тях, на една трета левга, и се приближаваше с бясна бързина. „Могат ли тези коне да се изкатерят отвесно по скалата? Това е нелепо… но не бих го изключил. Вече не.“ „И все пак защо всички пищят?“ Миг след това Грънтъл получи отговора. Ново подскачане нагоре и този път той се извъртя и погледна назад, макар гледката, разбира се, да не можеше да е по-ужасяваща от онова, което лежеше напред. И видя нова водна стена, висока колкото цяла проклета планина. Противно зеленият й хълбок помете нагоре първо каляската, а след нея и конете, и ги понесе в небето. Нагоре и нагоре, чак в недрата на облаците. Грънтъл си помисли, че ако посмее да отвори очи, ще види звезди, кипнала пяна отгоре, а и отдолу… но нервите му измениха. Остана вкопчен в дъските, затворил плътно очи, трепереше от жестокия студ на вятъра. Шумът беше по-силен, отколкото можеше да понесе смъртен мозък — грохот отдолу, цвилене и човешки писъци, напорът на кръвта във всяка вена и всяка артерия, глухият вой на вятър в зяпналата му уста. По-високо и все по-високо… А право напред нямаше ли надвиснала скала? Не можеше да погледне. Всички си мислеха, че Реканто Илк е тоя с болните очи, а това беше крайно радващо заблуждение, ако питаха Глано Тарп. Освен това той чудесно се оправяше с неща на, ммм, да речем, до около трийсетина крачки околовръст. Извън това предметите придобиваха загладена разплутост, превръщаха се в блокове със смътна форма и предизвикателството беше човек да прецени скоростта, с която се приближават, и съответно разстоянието до тях и относителната им големина. Водачът на впряга беше превърнал това в изкуство и всъщност никой не можеше да се мери с него. Което, поне в този случай, изобщо не помагаше. Чуваше крясъците на онези отзад, а и той самият добавяше към тях предостатъчно от себе си, въпреки че в ума му просветна мисълта, че Реканто Илк най-вероятно врещеше от невежество — просто защото го правеха всички останали, — но издигащата се скална грамада отпред си беше безнеоспоримо внушителна и, ох, мале, колко голяма ставаше с всеки миг! Конете не можеха да направят нищо друго, освен да бягат, което сигурно трябваше да изглежда по нанадолнище за нещастните животни, докато напорът на вълната се издигаше все по-нагоре — всички видове напънерция действаха тука, знаеше Глано, и никакво шикалкавене при това. Въпреки цялото подскачане, накланяне и сгромолясване Глано успя да зърне вече върха на скалата — осеяна с птичи тор уста, изкривена в зла гримаса. Нелепо отвесни ивици, провиснали надолу от ръба… какво беше това? Възможно ли беше? Стълби? Хм, странно. Още по-нависоко гледката се разшири: равно плато и клъбца мигаща светлина като разтопени капки мътен восък. Нещо кулесто, шпилесто, кула… да, кулеста кула с прозорци като разядени зъби високо горе, мигат… вече точно отпред, почти право срещу… Нещо удари, удари го право в костите, разтресе до корен равнодушната му — или дали не беше радушната му — усмивка… нещо, което разсече вълната и изригна пяна нагоре, свят, окъпан в бяла мъгла, която погълна конете, впряга и самия Глано. Устата му изведнъж се напълни с морска вода. Очите му се бяха облещили в щипещата сол. Ушите му изпльокаха като боровинки между палец и показалец — _пльок, пльок_. И ужасна болка! Водата се втурна напред и встрани, изми света… и там, пред него… сгради ли бяха това? Конете бяха умни. Конете не бяха съвсем кьорави. Можеха да намерят нещо, улица, път между тях, разбира се! Умни кончета! — Дий! — изрева Глано и шибна с камшика. Цвилене. Колелетата се натресоха в нещо твърдо за първи път от четири дни. И с последните жалки остатъци катран по осите въпросните колелета зацепиха, задържаха за миг, след което каляската подскочи във въздуха, а главата на Глано се люшна първо надясно, после наляво. Приземяването съвсем не беше гладко. Затрещяха разни неща. Глано и капрата, за която беше вързан, продължиха след конете по широка, застлана с камъни улица. Макар да не го разбра в този момент, каляската предпочете да вземе рязък завой в една от страничните улици точно зад внушителната кула, след което заора по корем, продължи още шейсетина крачки и спря с гръм и трясък във фронтона на четвъртита сграда с дървена табела, която се люлееше бясно точно над входната врата. Юздите се врязаха в пръстите и китките му. Конете стигнаха края на доста късата уличка и прескочиха дръзко, в плавна последователност нисък каменен зид, с който, уви, Глано не можа да се справи много добре и капрата застърга по камъните, разхвърчаха се разни парчета. Конете го дръпнаха рязко на една страна, наляво, вместо да прескочат следващия зид — а и защо да го правят? Бяха си намерили конюшня. Глано цопна в дълбоката кал, повечето конски тор и пикня, което може би спаси двата му вече счупени крака да не се откъснат съвсем. Конете най-сетне спряха под мръсния дъжд в сумрака на привечерта, ужасната болка в изкълчените му рамене понамаля и той успя общо взето да се превърти на гръб и да остане да лежи неподвижно в рядката кал, стиснал очи. От ушите му капеше кръв. Подплашените гости на кръчмата бяха изхвърчали навън и сега стояха под стрехите и зяпаха мълчаливо останалата без колелета каляска, от чийто покрив като че ли от всички страни падаха хора, след което се надигаха с мъка, блещеха размътени очи към вратата и тръгваха замаяни към нея, за да влязат. А след няколко мига едната врата на каляската се отвори със скърцане, избълва разпенена морска вода и навън със залитане излязоха пътниците, воглаве с гигантско покрито с татуировки страшилище. Гостите на кръчмата, от първия до последния, наистина нямаха какво да кажат и зяпнаха още повече. В най-високата стая на кулата един изключително висок мъж със синкава кожа, с изпъкнали бивни, извити като овнешки рогове от двете страни на костеливото му лице, бавно се извърна от прозореца и сякаш без да забелязва десетината слуги, впили погледи в него — в нито един от тях нямаше нищо човешко — въздъхна и рече: — Не пак. Слугите — змийските им очи се разшириха в разбиране — заридаха в хор и скръбната им песен се понесе из кулата, от стая в стая и надолу по виещото се стълбище, чак до криптата, кухия корен на кулата. Където три жени, лежащи неподвижно върху каменните плочи, отвориха очи. И щом ги отвориха, една потънала в мрак крипта престана да е тъмна. От широките боядисани уста на жените заизлиза пърхащ звук като от арахниди, блъскащи се зад пълните устни. Шепот навярно — за глад. За нужда. За ужасяващо нетърпение. А след това жените запищяха. Високо горе, в най-горната стая на кулата, мъжът потръпна, щом чу тези писъци, които ставаха все по-силни. Дори заглъхващата ярост на бурята беше изтласкана под морските вълни, за да се удави там в срам. В кръчмата в градчето на брега, наречен Злочестата ивица, Грънтъл седеше с другите, смълчани на масата и окаяни като самата смърт, но все пак обзети от плахо облекчение. Твърда земя под краката, сух покрив над главите. Делва с греяно вино по средата. На масата до тях Юла и Емби Боул седяха с Прешъс Тимбъл — макар че тя беше там само телесно, тъй като всичко друго беше в пълен шемет — и двамата братя Боул си говореха. — Бурята доби нов глас. Чуваш ли го, Юла? — Чувам го и чувам теб, Емби. Чувам го в това ухо и чувам тебе в това ухо, а в средата се събират и от това главата ме боли, тъй че ако млъкнеш, едното ухо ще се отвори и звукът от другото може да излезе през него и да затъне ей в оная стена там и стената ако иска да си го държи, защото аз не ща. — Ти не… Ей, къде отидоха всички? — Долу в онова мазе — да си виждал някога такава здрава врата за мазе, Емби? Бе тя е дебела колкото ония, дето ги слагахме на дупките, в които натиквахме магьосници, знаеш ли, ония, дето никой не може да ги отвори. — Ти си ги уплашил, Юла, но виж, сега можем да си пием и без да плащаме. — Докато се върнат. Тогава ще видиш, че ще плащаш много. — Няма. Това си е служебен разход. — Дали? — Бас слагам. Трябва да питаме майстор Квел, като се събуди. — Той е буден, мисля. — Не ми прилича на буден. — Никой не прилича, освен нас. — А бе какво правят всички в онова мазе? Да няма веселба или нещо такова? — Май крещят ядосани жени, да ти кажа. — Като мама, само че повече от една. — Това ще е лошо. — Лошо, че и оттатък. Да не си счупил нещо? — Не съм бе. А ти? — И аз не съм. Някой е счупил нещо и тия майки идват насам. Така звучи. — Така звучи, да. — И идват бързо. — Каквото си счупил, гледай да го оправиш бързо. — Ще кажа, че ти си го счупил… да, счупил си го. Ще кажа, че си ти. — Нищо не съм… Но писъкът на бурята вече бе твърде силен и в почти заглъхналите уши на Грънтъл наистина звучеше като гласове. Ужасни, нечовешки гласове, изпълнени с гняв и жажда. Беше си помислил, че бурята заглъхва; всъщност беше сигурен в това. Но после всички побягнаха към мазето и… Грънтъл вдигна глава. В същия момент и Маппо вдигна глава. Погледите им се сплетоха. И да, двамата разбраха. „Това не е буря.“ 17. Моят най-добър ученик ли? Младеж, физически съвършен. Като го погледнеш, ще видиш пред себе си дуелист във всяко отношение. Дисциплината му беше източник на възхита; формата му беше въплътено изящество. Можеше да угаси дузина свещи с последователни удари, всеки замах — неразличим от предхождащия го. Можеше да разцепи бръмчаща муха. След две години не можех вече нищо повече да направя за него, защото беше надминал собственото ми умение. Уви, не бях там, за да видя първия му дуел, но ми беше описан в подробности. Въпреки всичкия си талант, съвършената си форма, въпреки цялата си прецизност и мускулната си памет той разкри само една-единствена слабост. Беше неспособен да се бие с реална личност. Един враг с посредствени умения може да се окаже изключително опасен с това, че непохватността може да поднесе изненада, лошата подготовка може да надвие брилянтните умения в отбраната. Самата непредсказуемост на един реален противник в борба на живот и смърт бе последният урок за моя най-добър ученик. Казват, че дуелът продължил едва десетина удара на сърцето. От този ден моята философия на обучение се промени. Формата е нещо чудесно, повторението винаги е съществено, но същинската практика с пускането на кръв трябва да започне още в първата седмица на обучението. За да бъде дуелист, човек трябва да води двубои. Най-трудното за преподаване е умението да оцелееш. Треван Олт Втори век, Даруджистан Моля, съберете се, и нека да си поговорим за някои дребни и гадни неща. О, хайде, за никой от нас не са чужди коварните демони, скрити зад тъй кротките маски, тъй невинно ококорените очи, тъй скритите тъмни умове. Съществува ли злото? Сила ли е то, някакво гибелно обсебване, което потайно се вмъква в непредпазливата душа? Дали е нещо отделено и с това — обект на укори и обвинения, различно от онзи, когото е използвало? Дали прехвърча от душа на душа, като заплита сатанинските си коварства във всякакви невидими места, затяга на възли тръпнещи страхове и изумителни възможности, смразяващи ужаси и жестока лична изгода? Или тази противна дума не е нищо повече от старомодно и — ах, колко удобно капсулиране на всички онези черти, очебийно лишени от морален контекст, дума, която в щедро обобщение побира всичко покварено и стъписващо жестоко, дума, придаваща смисъл на онзи блясък в очите — на блясъка в очите на зрителя, съзерцаващ как самият той предизвиква ужас, болка и страдание, и неописуема скръб? Дайте на демона яркочервени люспи и остри нокти. Пипала и капеща отрова. Три очи и шест гърчещи се езика. Присвит е там, в душата, последното му обиталище от вечния низ обиталища — и всички богове ще паднат на колене. Но не. Наистина. Злото не е нищо повече от дума, обективизиране там, където не е нужно никакво обективизиране. Нека оставим идеята за някаква външна сила като източник на невъобразима нечовечност — тъжната истина е в нашата вътрешна склонност към безразличие, към съзнателния отказ на милост, към изключването на всичко, което е морално в нас. Но ако всичко това е толкова страшно, то нека да го наречем зло. И да го боядисаме в огън и злъч. В поведението съществуват крайности, които в даден момент изглеждат съвсем естествени, дори разумни и обосновани. До тях се стига внезапно, или поне така би могло да изглежда, но ако човек се вгледа, то последователността се разкрива стъпка по стъпка, и това е най-тъжната истина… Мурильо вървеше по улиците. Рапирата се люшкаше до бедрото му, ръкавиците му бяха затъкнати в колана. Ако беше минал покрай хора, които го познаваха, навярно щяха да бъдат извинени затова, че не са го разпознали, предвид изражението му. Чертите му бяха изопнати, челото намръщено, все едно умът зад него е подложен на изтезание, че му е гадно от самия него. Изглеждаше по-стар, по-суров. Приличаше на човек, уплашен от собствените си мисли, човек обсебен от неочаквано отражение в мътен прозорец, в посребрено огледало, човек, който потръпва от собствения си лик, от очите, които са срещнали себе си с упорито непокорство. Само глупак може да излезе на пътя на този човек. Един млад ученик се поколеба. Беше се канил да извика за поздрав на своя наставник; но беше видял изражението на Мурильо, а макар и млад, ученикът не беше глупак. Затова, вместо да извика, тръгна след него. Белам Ном нямаше да седне в скута на никой бог. Забележете това. Запомнете го добре. Имало беше пламенно, страстно обсъждане. Сакатото тате беше като прероден човек, намираше в себе си неочаквани резерви на сила, за да се надигне в разнебитената количка, докато Мирла с блеснали очи се суетеше над него, а накрая дори плесна ръцете й да го остави на мира. Дребосъците Мю и Хинти зяпаха ококорени, лицата им като гъби попиваха всичко, без нищичко да разбират. Колкото до Снел — о, за него цялата тази възбуда беше нелепа. Знаеше много добре, че мама и тате са пълни идиоти. Твърде тъпи бяха, за да успеят в живота, твърде задръстени, за да го схванат. Бяха се изтезавали, себе си и един друг, заради загубилия се Харло. С взаимния си провал, с общата си некадърност, която ги караше да се мразят, докато затъваха в безкрайното си самосъжаление. Нелепо. Жалко. Колкото по-скоро Снел се отървеше от тях, толкова по-добре, и при тази мисъл той изгледа наново сестрите си. Ако мама и тате просто изчезнеха — какво пък, можеше да ги продаде тия двете и да вземе добри пари за тях. За друго почти не ставаха. Нека някой друг да им бърше миризливите дупета и да тика храна в устите им — проклетите същества или се задавяха, или я повръщаха, и се скъсваха да реват и при най-лекото сръгване. Но отвращението му към всички тях се оказваше тънка кора, разпукваше се от къкрещия отдолу страх, от ужаса, породен от някои, макар и нищожни, възможности. Тате и мама отиваха в един храм, нов храм, посветен на бог точно толкова безполезен като самия Бедек. Върховният жрец, който наричаше себе си и пророк, беше дори още по-сакат. От раменете надолу нищо не действаше като хората, а половината му лице беше хлътнало навътре и окото просто беше засъхнало, клепките не можеха да се затворят и той приличаше на изгнила киселица — Снел лично го беше видял, докато стоеше на улицата и гледаше как Пророка го носят хромите му поклонници до другия площад, където той започваше да грачи поредната си проповед, предсказваща края на света и как щели да оцелеят само болните и глупавите. Нищо чудно, че тате беше толкова нетърпелив. Най-после беше намерил своя бог, онзи от собственото му въображение, както става обикновено, нали? Хората не се променят, за да угодят на своя бог — те променят своя бог, за да угоди на тях. Тате и мама отиваха към храма на Сакатия бог. Надяваха се да поговорят със самия Пророк. Надяваха се да измолят благословията на бога. Надяваха се да открият какво се е случило с Харло. Снел не вярваше, че от това ще излезе нещо. Но пък и не можеше да е сигурен, нали? И точно това го плашеше. Ами ако Сакатия бог знаеше какво бе направил той? Ако Пророка му се помолеше и му се кажеше истината, а после той я кажеше на мама и тате? Снел можеше да избяга. Но трябваше да вземе Хинти и Мю, за да ги продаде за малко пари, които му трябваха, при това ужасно му трябваха. Нека някой друг да им бърше миризливите… „Да, мамо. Ще се грижа за тях. Вие двамата идете, вижте какво може да се разбере.“ Виж ги само, толкова изпълнени с надежда, с тази тъпа идея, че някой друг ще реши всичките им проблеми, ще заличи всичките им нещастия. Сакатия бог. Каква полза от бог, който е сакат? Щом не може себе си да изцери? Тоя Пророк събираше големи тълпи. Нищо чудно, при толкова негодни за нищо хора на света. И всички те искаха съчувствие. Е, семейството на Снел заслужаваше съчувствие — и може би малко пари също. И нова къща, толкова храна, колкото могат да изядат, и толкова бира, колкото могат да изпият. Всъщност те заслужаваха слугини и слуги, и хора, които да мислят за тях и да вършат всичко, което трябва да се върши. Снел излезе навън да погледа, докато мама подкарваше тате по задната уличка — такър-такър. Зад него Хинти вече подсмърчаше, сигурно се канеше да се разреве, след като мама я нямаше — това не се случваше често. Е, трябваше просто да накара тая досадна сополанка да млъкне. Щеше да й затисне хубаво гръдния кош, та да припадне, и всичко отново щеше да стане тихо. Още по-добре да го направи и с двете. По-лесно щеше да може да ги стегне в нещо по-лесно за носене в случай, че реши да избяга. Хинти започна да плаче. Снел се обърна рязко, тя го видя и плачът й премина в писъци. — Да, Хинти — каза ухилено Снел. — Идвам, миличка. Идвам ей сега. Белам Ном беше разбрал, че нещо не е наред, при това ужасно. Атмосферата в училището беше станала неприятна, отровна почти. Съвсем неподходяща за обучение във всичко, което трябва да знае човек, за да остане жив в двубой. На лично, съвсем егоистично ниво, всичко това беше обезсърчаващо, но човек трябва да е пълен кучи син, за да се поддаде на подобно мислене. Проблемът беше, че нещо бе прекършило Стони Менакис. Прекършило я беше изцяло. А това на свой ред беше съсипало Мурильо, защото той я обичаше — в това нямаше никакво съмнение, иначе нямаше изобщо да се задържа тук, не и след като тя се държеше с него толкова гадно. Както и с всички останали де, но особено с него. Не беше никак лесно да се разбере какво точно не е наред, след като никой не говореше много, но той нарочно се беше задържал, застанал в сенките уж за да се поразхлади след цяла камбана време упражнения. А Белам Ном имаше остър слух. Освен това притежаваше естествена дарба, имаше я като че ли по рождение: можеше да чете по устните. Това си беше полезно, разбира се — на хората им беше доста трудно да пазят тайни от Белам. Учителят Мурильо беше стигнал до някакво решение: вече крачеше като човек, тласкан от ясна цел и мотиви, и Белам бързо разбра, че няма нужда да се прикрива, докато го следва — цял легион от Пурпурната гвардия можеше да марширува зад него и той нямаше да го усети. Белам не беше сигурен за каква роля може да се окаже подходящ в това, което предстоеше. Единственото, което бе важно за него, беше да е там, когато дойде моментът. Добре го забележете. Това са мислите за храброст, неоспорими и безкомпромисни, и така някои стават герои. Малки. Големи. Всякакви. Когато дойде драмата, те са там. Вгледайте се. Вижте сами. Изглеждаше съвсем безвреден и в скромния му кабинет нямаше нищо, което да издава амбициите му, нито кръвожадното му желание да се домогва до услугите на Себа Крафар и неговата Гилдия на убийците. Безвреден, но все пак Себа усети, че се поти под невзрачните си дрехи. Вярно, не обичаше да се показва на открито, особено посред бял ден, но тази тревога едва се долавяше в присъствието на майстор железаря. „Просто е. Този човек не ми харесва. А изненадващо ли е това? Въпреки че предложи най-големия договор, който съм виждал някога, поне като старши на Гилдията. Може би малазанската оферта, която пое Воркан, беше по-голяма, но само защото изпълнението бе невъзможно дори за онази кучка.“ Неприязънта на Себа може би беше плод на подозрителност, дори за самия него, след като се бе появила при ужасния провал на договора с Хъмбъл Межър. Трудно бе да отдели този човек от десетките професионални убийци, унищожени при опита (неуспешен) да ликвидират онези проклети малазанци. А точно сега го бе обзела още по-силно въпреки небрежното махване на домакина му. — Провалът, разбира се, е временен — каза Себа Крафар. — Нямаше ли да е най-добре да го приключим, за наше взаимно удовлетворение, преди да поемем този ваш нов договор? — Преоцених случая с храма на К’рул, поне засега, — отвърна Хъмбъл Межър. — Не се бойте, ще добавя с удоволствие известна сума към първоначалния си депозит, пропорционално на премахването на двама от субектите, а в случай, че и другите паднат междувременно, разбира се, ще бъдете възнаградени незабавно. Засега обаче бих се радвал, ако се съсредоточите върху новия договор. Себа Крафар така и не беше в състояние да издържи много дълго на погледа му. Знаеше, че повечето щяха да приемат това за слабост или за доказателство, че на Себа не може да се разчита, но той винаги се беше старал да убеждава, че това, което има да каже, съвсем не е уклончиво. Тази груба откровеност, съчетана с боязливия му поглед, определено изкарваше хората от равновесие, а това напълно го устройваше. Стига само да можеше да подейства и с този тип. — Това новото е… политическо — подхвърли той колебливо. — Вашата специалност, доколкото разбирам — отвърна Хъмбъл Межър. — Да, но става все по-проблематично. Благородната класа се научи да се пази. Политическите убийства не са толкова лесни, колкото бяха. Веждите на търговеца на желязо се вдигнаха. — Повече пари ли искате? — Всъщност не. Работата е следната: Гилдията пострада. Наложи ми се да повиша десетина негодници месеци преди да им е дошло времето. Не са готови… о, могат да убиват ефикасно като всеки друг, но повечето от тях не са нищо повече от амбициозни улични главорези. При нормални условия щях да ги шкартирам безскрупулно, но в момента не мога да си го позволя. — Това ще наложи някои промени в обичайната ви тактика, предполагам. — Вече ги наложи. Петнайсет от мъртвите ми в кръчмата „При К’рул“ бяха последните ми повишения. Останалите са стъписани. А един неуверен убиец е негоден почти за нищо. Хъмбъл Межър кимна. — Планирайте добре и действайте прецизно, майстор Крафар, и увереността ще се върне. — Дори това няма да е достатъчно, ако не постигнем успех. — Съгласен. Себа помълча, все още плувнал в пот и притеснен. — Преди да приема този най-нов договор, редно е да се опитам да ви разубедя. Има други, не толкова кървави начини да бъдете избран в Съвета. Явно парите не са проблем, а при това положение… — Замълча, щом мъжът срещу него вдигна меката си ръка. Изведнъж в очите на Хъмбъл Межър се бе появило нещо ново, нещо, което Себа не беше виждал досега, и то го смрази. — Ако желанието ми беше да си купя пътя в Съвета, майстор Крафар, нямаше да ви поканя тук. Това би трябвало да е очевидно. — Да, предполагам… — Но ви извиках, нали? Следователно, логично е да се предположи, че желанията ми са доста по-сложни от това просто да си спечеля място в Съвета. — Искате точно тази особа мъртва. Хъмбъл Межър го потвърди с кратко примижаване, което някак си изразяваше кимване, без да раздвижи главата си. — Не обсъждаме моите причини, тъй като те не са ваша работа и нямат никакво отношение към самата задача. Значи вие ще нападнете точно това имение и ще убиете въпросната особа и всички останали, до последната слугиня и териера, обучен да избива плъхове. Себа Крафар извърна поглед (но пък той го правеше непрекъснато, още откакто бе седнал). — Както кажете. Би трябвало да е просто, но пък тези неща никога не са прости. — Казвате ми, че не сте годен за това? — Не. Казвам, че съм се научил да приемам, че нищо не е просто, и че колкото по-просто изглежда, толкова по-сложно ще се окаже навярно. Ето защо ще трябва грижливо планиране. Надявам се, че не сте под някакъв натиск да влезете много бързо в Съвета? Във всеки случай има всевъзможни стъпки, които са нужни, попечителства или родословни претенции, оценка на финанси и прочие… — Замълча, погледна бързо мъжа срещу себе си и видя безизразната му физиономия. Покашля се и добави: — Десет дни минимум. Приемливо ли е? — Приемливо е. — Значи се разбрахме. — Да. — Декларацията, представена ни от малазанското посолство, е неприемлива. Съветник Кол прикова погледа си в гладко обръснатото лице на Ханут Орр и не видя в него нищо освен онова, което бе виждал винаги. Страх, презрение, коварство и откровена лъжа, сбраните ведно сили на омраза и злост. — Така заявихте вие. Но както разбирате, заседанието приключи. Старая се да оставям проблемите на Съвета в залата. Политиканството е навик, на който се поддавате прекалено бързо, съветник. — Не помня да съм искал съвета ви. — Не, само моята преданост. От двете избрахте погрешното, съветник. — Едва ли, след като е единственото важно. — Да — усмихна се Кол, — напълно ви разбирам. Е, сега ще ме извините, но… — Обяснението им защо имат нужда от разширяване на посолството е неубедително — толкова ли сте лековерен, съветник Кол? Или е въпрос само да ви се напълни кесията, за да ви купят гласа? — Или ми предлагате да ме подкупите, съветник Орр, или намеквате, че съм подкупен. Първото изглежда крайно невероятно. Следователно трябва да е второто, а тъй като случайно стоим тук в коридора, с други наоколо — достатъчно близо, за да ви чуят — не ми оставяте никакъв избор, освен да потърся порицание. Ханут Орр се изсмя презрително. — Порицание? Това ли е начинът на страхливеца да избегне истински дуел? — Приемам, че казусът е толкова рядък, че вероятно знаете малко за него. Много добре, заради защитата ви, позволете ми да обясня. Около тях вече се бяха събрали десетина съветници и слушаха, с подобаващо мрачни изражения. Кол продължи: — С настоящото приемам вашето обвинение за официално. Процедурата оттук насетне е да се назначи независима комисия, която да започне разследване. Разбира се, въпросното разследване е изключително задълбочено и ще включи подробна ревизия на финансовите дела и на двама ни — да, на обвинител и на обвиняем. Тези проучвания неизбежно ще се… разпространят, така че на светло ще излезе всевъзможна информация от личен характер. След като се събере цялата изискуема информация, моите адвокати ще прегледат вашето досие, за да решат дали е уместно да се предяви контраобвинение. В този момент процедурата се поема от съдебните органи. Ханут Орр беше пребледнял. Кол го изгледа учудено. — Е, да търся ли порицание, съветник? — Не намеквах, че взимате подкупи, съветник Кол. И се извинявам, ако невниманието ми е довело до такава интерпретация. — Разбирам. А да ми предлагате друга? — Ами… — В такъв случай, приключихме ли с политиканстването? Ханут Орр кимна сковано, след което рязко се обърна и се отдалечи, последван след миг от Шардан Лим, а след това, с добре усвоена небрежност — и от младия Горлас Видикас. Кол се загледа след тях. Истрайсиън Д’Арл се доближи до него, хвана го под ръка и го поведе към една усамотена ниша — от предназначените точно за политиканстване извън залата. Двама слуги им поднесоха охладено бяло вино и бързо се отдалечиха. — За малко беше — измърмори Истрайсиън. — Той е млад. И глупав. Фамилна черта? Възможно е. — Никакъв подкуп няма, нали? Кол се намръщи. — Не като такъв. Официалната изтъкната причина беше точно както каза Орр. Неубедителна. — Да. А той не е запознат с неофициалните. — Не е. Погрешната комисия. — Едва ли е случайно. На тази амбициозна тройка им дават места във всяка безсмислена комисия, за която можем да се сетим — но това не ги ангажира достатъчно, както изглежда. Още намират време да ни се изпречат на пътя. — Някой ден — каза Кол — те наистина ще станат точно толкова опасни, колкото си мислят, че са. Извън сградата, застанали на яркото слънце, тримата амбициозни млади съветници оформяха нещо като остров сред море от накацали гълъби. Никой не забелязваше гукането от всички страни. — Ще имам главата на тоя кучи син някой ден — изръмжа Ханут Орр. — Набучена на пика пред портата ми. — Беше доста непредпазлив — рече Шардан Лим, без да се старае особено да прикрие презрението си. Ръката на Орр посегна към дръжката на рапирата. — Вече започва да ми идва до гуша от теб, приятелю. Явно си наследил цялата слабохарактерност и хленчене на предшественика си. Признавам, че се надявах на нещо по-добро. — Чуйте се само — каза Горлас Видикас. — Захапа ви едно голямо псе и сега се зъбите един на друг, и защо? Защото голямото псе е _прекалено_ голямо. Да можеше да ви види сега. — Казва го мъж, който не може да държи жена си на каишка — изсумтя Ханут Орр. Беше ли съзнателно съвършеното продължение на метафората? Кой може да каже? Във всеки случай, за изумление и на Орр, както и на Лим, Горлас Видикас само се усмихна, все едно оценява контраудара. Забърса показно прахта от маншетите си. — Е, добре, оставям ви двамата на… както и да е, имам работа, която ще ме задържи извън града до края на деня. — Онзи железар никога няма да се добере до Съвета, Видикас — рече Шардан Лим. — Няма свободно място и това положение едва ли ще се промени скоро. Това твое партньорство няма да те доведе доникъде и няма да ти спечели нищо. — Напротив, Шардан. Аз _забогатявам_. Имаш ли представа колко важно е желязото за този град? А, виждам, че тези неща са твърде дребни за такива като вас. Така да бъде. Като бонус, скоро ще получа имот и в самия град. Беше и ще продължи да бъде крайно изгодно партньорство. Лек ден и на двама ви, господа. Не можеше да се отрече вродената бруталност, която излъчваше Себа Крафар. Беше едър като мечка и макар буквално никой от хората, които избутваше от пътя си, докато прекосяваше пазарния площад, да не знаеше, че е Майстор на Гилдията на убийците, всички все пак се отдръпваха припряно и отбягваха всякакъв сблъсък с него. А и да помислеше някой от по-войнствените да предизвика този грубиян, то само един по-внимателен поглед набързо го отказваше от подобни идеи. Себа Крафар минаваше през гъстата човешка гмеж като нажежен нож през свинска мас, прилика крайно подходяща за собственото му мнение за човечеството и за мястото му в него. Едно от последствията от това му поведение обаче беше презрителният му поглед, който го водеше до арогантна небрежност. Поради това той изобщо не забеляза невзрачната фигура, която вървеше след него. Най-близкото мазе, отвеждащо надолу в тунелите, се намираше в края на права тясна задънена уличка. Стъпалата до мазето минаваха покрай задната стена на последната сграда отляво. Мазето някога беше служило като склад за въглища, във времената преди улавянето на газта, още когато тровенето на въздуха заради някакво безмозъчно удобство бе изглеждало разумно (или поне хората бяха изразявали мързеливата си глупост със самодоволна гордост). Сега помещението с ниския таван клечеше празно и бавно пропадаше под трите етажа порутени жилищни стаи в символично тържество на модерността. От прозорците без кепенци врещяха бебета под съпровода на дрънчене на готварски съдове и размазани от алкохол сърдити гласове, звуци толкова познати на Себа Крафар, колкото и мръсният въздух на самата уличка. Умът му беше достатъчно претрупан с мисли, за да оправдае разсеяността му. Страхът се бореше с алчността във взаимна нескончаема размяна на маски, които бяха всъщност буквално еднакви, но все едно: играта в края на краищата беше достатъчно повсеместна. Тъй или иначе, скоро двамата воюващи щяха да свършат, проснати възнак от изтощение. Алчността обикновено печелеше, но изнасяше страха на гърба си. Толкова с грижите на Себа Крафар. Но дори и без тях той едва ли щеше да е чул онзи, който вървеше по дирята му, защото въпросният онзи притежаваше необикновени дарби, от такова естество, че можеше да се движи точно зад майстора убиец и да посегне с лошо намерение. Една ръка сграбчи Себа за врата, пръстите се свиха като железни нокти, натиснаха нервите и спряха целия двигателен контрол, но преди убиецът да е успял да рухне (както искаше да направи тялото му), го лашнаха във въздуха и след това го притиснаха с лице в мръсната каменна стена. И го задържаха там, с полюшващи се над земята крака. Усети дъх на едната си буза и чу как му зашепнаха: — Разкарай си наблюдателите от кръчмата „При К’рул“. Когато те оставя тук, ще намериш в краката си малка кесия. Пет консула. Договорът е приключен — аз го изкупувам. — Върхът на нож опря под дясното око на Себа. — Вярвам, че пет консула стигат. Освен ако не възразяваш. — А, не, ни най-малко — изпъшка Себа. — Малазанците са в безопасност — поне от Гилдията. Разбира се, това само означава, че клиентът ще потърси, ъъъ, други средства. — Колкото до твоя клиент… — Не мога да… — Няма нужда, Себа Крафар. Напълно съм в течение за особената мания на майстор железаря. — Късмет имаш — изръмжа Себа… богове, непознатият още го държеше над земята и хватката му не трепваше. — Защото — добави той, тъй като все пак беше смел мъж, — аз не съм. — Ако беше, нямаше да бързаш толкова да му взимаш парите, колкото и да ти е предложил — каза непознатият. — Ако е така, може би въпросните пет консула ще му купят някоя злополука. — Щедро предложение. Но самоубийствено от твоя страна. Не, не наемам хора да ми вършат мръсната работа. През стиснати зъби — усещанията бавно се връщаха в крайниците му, пареха като огън — Себа изсъска: — Това го схванах. — Значи приключихме. — Освен ако нямаш други въпроси — измърмори Себа и усети, че хватката се поотпусна, а смътно под стъпалата си — хлъзгавите камъни на паважа. — Добре — рече гласът. — Ти всъщност успя да ме впечатлиш, Себа Крафар. Сега се хвани горе за онази стара кука за фенер, ей там, отляво — дръж се за нея, докато силата се върне в краката ти. Няма да помогне на вече уроненото ти достойнство да те оставя да паднеш сега. Стой с лице към стената десет здрави дъха, със затворени очи. Не искам да се принуждавам да променям намеренията си за теб. — Никога не е лесно да се примириш с първите впечатления — отвърна Себа, — но ще се постарая. Ръката го пусна, след което се върна и го потупа по рамото. Той стоеше, опрял чело в стената, със затворени очи. Започна да отброява десет бавни дъха. Някъде на третия усети воня — о, не само мускулите под врата му се бяха разхлабили и чак сега схвана подхвърленото от непознатия за достойнство. „Да, да се пльосна по задник би било крайно неприятно.“ По лицето му потече пот. Погледна право надолу и видя кесийката с жалките пет монети. — Мамка му. Забравих да му напиша разписка. Фишер изчака, докато не видя как майсторът убиец внимателно се навежда да вземе кесията. Споразумението бе постигнато. Старшията на убийците, сигурен беше вече, нямаше да ги притеснява повече. Колкото до Хъмбъл Межър — виж, справянето с него щеше да изисква нещо доста по-сложно. Но имаше време. А това е поуката тук, скъпи приятели. Дори човек като Фишер кел Тат, с всичките му страхотни тайнствени качества, бе способен на груби грешки в преценката. И тъй, време беше да се връща в кръчмата „При К’рул“. Пикър може би беше намерила вече пътя си обратно в студената плът, която едва дишаше. Ако не, какво пък, на Фишер може би щеше да му се наложи да направи нещо и по този въпрос. Изгубените души имаха навика да се въвличат в неприятности. Беше ли това достатъчна причина за невниманието му? Може би. След като остави зад гърба си площада с неговите тълпи, той навлезе в тясната сенчеста улица „Бичетата“ и тръгна между малцината минувачи. Нощем тази улица беше прословута с грабежи и убийства — всъщност не беше ли Градската стража намерила само преди два дни поредния премазан от бой труп точно тук? Ей там всъщност, пред онези стъпала, водещи към дюкяна, в който се продаваха клинци, нитове и дървени рамки, на които може да се окачат разни одрани неща и други работи, които си струва да се излагат на показ. Дори през деня този път беше рискован. Главно заради сенките, видите ли… А от една от тях пристъпи дребно, подобно на жаба привидение, широко ухилено, с тъмно и някак пъпчиво лице. На главата на съществото се поклащаше, готов всеки момент да падне, наръч жили за тетива — или не, чакайте, май е коса? — и в тази коса гнездяха най-малкото три паяка. — Ти — изсъска съществото и очите му блеснаха, зашариха по улицата и отново блеснаха. — И никой друг — отвърна с лека въздишка Фишер. — Разбира се, че не. — Главата се кривна, но косата, кой знае защо, не се смъкна надолу. — Още един идиот — този град е пълен с идиоти! „Никой друг.“ Що за изказване е това? Ако беше някой друг, ами, нямаше да изскоча на пътя ти, нали? Да го караме по-просто. — Главата се изправи и паяците отново се закрепиха по местата си. — Нося ти вест от моя гениално безумен господар. — Продължи шепнешком: — Гениален, да, дума, използвана съвсем на място; но ей на, използваш я веднъж — и край с нея. — Отново повиши глас: — Щом всичко това свърши… — Извинявай — прекъсна го Фишер. — Кое всичко това? — Това, разбира се! Тъпият Искарал! Карай го просто! По-просто даже! Слушай, драги ми посредствений барде, щом свърши всичко това, издири змиорката… не, чакай малко… ъъъ, _издири_ змиорката. Махорката? Проклятие, бях го запомнил цялото наизуст! Измери… ъъъ… изяж змиорка — издири, издери, избели и… изпуши махорката… избуши осморката… избий чепа… о, Качулатия да ме вземе дано! Трябваше да прати Сордико Куалм, да, аз можех да си ходя след онази възхитителна поклащаща се ладия със сладките й бедра… — Заклати глава, оцъклил очи. — _Шльоп-шльоп, шльоп, ох!_ — Благодаря — рече Фишер, щом дребният мъж пред него започна да си мърмори под нос и да облизва устни, — за, ъъъ, съобщението. Разбирам, уверявам те. — Разбира се, че разбираш — мъж си, нали? Богове, как една такава простичка, дори небрежна походка може да ни накара да се видиотим от възхищение — ами че на кой изобщо са му дотрябвали разните богове и богини, щом имаме задници като оня? — На кой, наистина? Е, след като успешно донесе съобщението от господаря си, сега може ли да си продължа по пътя? — Какво? Естествено. Върви си. Проклета досада, това си ти. Тълпата пред новоосветения храм на Падналия — или Сакатия — бог, или всъщност името, под което го знаеха повечето — Храма на Веригите — беше гъста и ужасно смрадлива. Свръхестествената пот, която можеше да изстиска предобедният слънчев пек, тази наистина странна воня беше човешкото отделяне на отчаяние, станало още по-непоносимо от раболепното очакване. Но вратата на храма с тесния фронтон оставаше плътно затворена, явно залостена. Пред нея бяха струпани посветителни дарове — медни и калаени монети, както и брънки от вериги, токи и евтини накити. Бедек в количката си и стоящата пред него Мирла, стиснала дръжките, се озоваха в гъстата гмеж от разтреперани алкохолици и безчет пъпчиви, хроми и гърбави нещастници. Вторачени млечни очи, сякаш пердето е наказание за това, че са видели твърде много — всички други очи бяха изпълнени с настоятелна нужда, с жаждата за благослов, дори само за мимолетно докосване на крива съсухрена длан, стига тя да е на Пророка. Изтерзани лица се вдигаха и се взираха във вратата. Вонята ставаше непоносима. Дъх на гниещи зъби и всепоглъщаща развала. Отдолу, от количката, Бедек не можеше да види нищо освен рамене и тилове. Изскимтя и задърпа жена си за ризата. — Мирла. Мирла! Погледът и към него беше едновременно гневен и… жалък, и изведнъж стъписан, Бедек я видя — и себе си също: малки, незначителни, нищожни. Осъзна, че с нищо не са по-различни от другите наоколо. Всеки от тях жадуваше да го отличат, да го изведат напред, да го извисят над всички други. Всеки копнееше да се превърне в бляскав фокус в очите на бога — очи насълзени от жал и дълбоко познание, очи, които разбират цялата несправедливост и нечестност на съществуванието. Бог, който щеше да ги изправи, да. „Да изцери всички ни, до един. Да ни вдъхне цялост.“ Но Бедек не мислеше за такива неща. Двамата не бяха тук заради това. Той и Мирла бяха различни от всички тези хора. Те, виждате ли, бяха изгубили едно дете. Вече бяха чули, че вратата оставала затворена поне до обед. Понякога и до по-късно. А дори и тогава Пророкът можело и да не се покаже. Влезел ли в общение със собствената си болка, така им казаха, можело да не го видят дни наред. Да, но _благославяше_ ли той хора? _Помагаше_ ли на хора? О, да. Ами че, аз видях един с ужасно страдание, а той му го отне напълно. Изцерил го е? Не, удуши го. Поднесе духа му — вече в мир — в ръцете на Падналия. Ако те мъчи болка, там можеш да свършиш живота си — само там, разбираш ли, можеш да си сигурен, че душата ти ще си намери дом. Там, в любящото сърце на Падналия. Не искаш ли отново да намериш краката си? Отвъд живота — там ще ги намериш. Тъй че Бедек бе разбрал, че навярно този Сакат бог не би могъл да им помогне. Не и с намирането на Харло. И изведнъж му се дощя да се върнат у дома. Но Мирла не искаше и да чуе. Копнежът в очите й си оставаше неутешим, но се беше преобразил и това, което търсеше тя сега, нямаше нищо общо с Харло. Бедек не знаеше какво би могло да е това ново нещо, но беше изплашен до дъното на душата си. Снел се мъчеше да овърже няколко каиша, за да вземе дребосъците — и двете лежаха безчувствени на пода. Беше проверил да се увери, че дишат, тъй като беше чувал, че като ги „приспиш“, това може да ги убие — ако си ги стискал прекалено дълго, — но пък той беше внимавал. Винаги внимаваше, когато го правеше това, макар че ако умреше едно от тях, какво толкова, щеше да каже, че е заспало и не се е събудило, това се случваше с малките деца, нали? След това щеше да заплаче, защото това се очакваше. Горкичкото, но пък то все си беше слабичко, нали? Толкова много деца бяха слаби. Само силните, умните оцеляваха. Такъв беше светът в края на краищата, а светът не може да се промени, да, не може. Във Високия пазар в Даур имаше един човек, който винаги се обличаше добре и имаше много пари, и се знаеше, че взима малки дечица. Десет, двайсет сребърни консула, момченце или момиченце, нямаше значение какво. Познаваше хора, богати хора — той беше само посредник, но се спазаряваш с него, ако искаш никой нищо да не разбере, а и да си оставил някои малки телца, е, те повече не се появяваха, така че никой не задаваше въпроси. Доста път беше дотам, особено с Мю и Хинти, и точно затова трябваше да си направи някаква сбруя от тези каишки, като онези, дето ги използваха майките риви. Само че как го правеха те? Вратата зад него се отвори и Снел рязко се обърна, обзет от ужас. Мъжът на прага беше познат — беше със Стони Менакис, когато ги посети последния път — и Снел усети веднага, че скъпият Снел е в беда. Изстина от страх, устата му пресъхна, сърцето му се разтуптя. — Те… спинкат! — Какво си им направил, Снел? — Нищо! Върви си. Тате и мама ги няма. Отидоха до Храма на Веригите. Ела после. Но вместо да си тръгне, мъжът влезе. Едната му облечена в ръкавица ръка небрежно блъсна Снел встрани от застиналите на пода момиченца. Ударът разтърси Снел и страхът се изля в него като от отпушена делва. Мъжът коленичи, смъкна ръкавицата си и допря длан до челцето на Мю, а Снел се дръпна до задната стена. — Ще извикам стражата… ще пищя… — Затвори си проклетата уста, да не ти я затворя аз. — Мъжът го изгледа лошо. — Още не съм започнал с теб, Снел. Всичко се връща до теб. В деня, в който изчезна Харло, в същия ден, Снел… — Изправи се. — Дрогирани ли са? Кажи ми как го направи това. Беше се канил да лъже, но изведнъж си помисли, че ако каже истината, мъжът може да повярва на лъжите, които ще използва след това, за другото. — Само ги стискам, когато плачат много, нищо повече. Не им правя нищо лошо, честна дума. Мъжът беше видял парчето зебло и каишките до Мю. Може би се досещаше, но нищо не можеше да се докаже, нали? Всичко щеше да е наред. Щеше да… Две бързи крачки и ръцете — едната в ръкавица, другата без — и покрита с белези — докопаха предницата на ризата на Снел. Вдигнаха го във въздуха, докато очите му не се изравниха с тези на мъжа. И Снел видя в тези убийствени очи нещо тъмно, безжизнен шепот, който можеше да изригне всеки миг, и всякакви мисли за лъжене се разбягаха с хленч. — В онзи ден ти си се върнал с торба изсъхнала на слънце тор — каза мъжът. — Нещо, което не си правил никога преди и никога не си правил оттогава. Майка ти каза, че Харло е носил тор. Харло, който само на пет шибани годинки правеше повече в помощ на това семейство, отколкото ти изобщо си правил. Кой събра торта, Снел? Очите на Снел се бяха облещили. Брадичката му затрепери. — Харло — прошепна той. — Но аз… нищо не му направих — заклевам се! О, не искаше да лъже. Лъжата сама си излезе от устата му. — Извън Белята или при портата Двата вола? — При портата. Двата вола. — С него ли отиде, или го проследи? Казвай, Снел! И тогава очите на Снел го издадоха. Пробягаха — твърде инстинктивно, за да може да ги спре навреме — към Мю и Хинти. Очите на мъжа се присвиха точно както Снел се беше боял. — Не го убих! Дишаше си, когато го оставих! Ако ме убиеш и разберат — ще те арестуват — ще отидеш на бесилките — не може да ме убиеш — недей! — Ударил си го, припаднал е, оставил си го там и си откраднал торта, която е събрал. В хълмовете извън портата Двата вола. — И после се върнах, след два дни — на другия ден де — и него го нямаше! Избягал е… — Едно петгодишно момче прави всичко, което може, за да помага на това семейство, и просто бяга, така ли? Къде го хвърли, Снел? — Не съм… просто изчезна — не съм виновен аз, нали? Някой може да го е намерил, може да го е осиновил дори. — Ще кажеш всичко на родителите си, Снел — отсече мъжът. — Ще дойда пак довечера. Може да е късно, но ще дойда. Не си и помисляй да бягаш… — Няма да си помисли — чу се глас откъм вратата. Мъжът се обърна. — Белам… какво… — Учителю Мурильо, аз ще остана тук и ще го държа тоя шибаняк под око. А когато родителите му се върнат, ще си каже всичко. Вървете, учителю, няма нужда да се притеснявате за нищо тук. Мъжът — Мурильо — помълча, загледан замислено в дългурестото момче, което стоеше скръстило ръце и подпряно на рамката на вратата. После пусна Снел да стъпи на земята. — Няма да забравя това, Белам. — Всичко ще е наред, учителю. Няма да му строша кокалите, колкото и да ми се иска и колкото и да го заслужава, явно. Не, той ще си седи и ще си играе със сестричките си — веднага щом се съвземат… — Едно плисване с вода би трябвало да ги оправи. — Значи вода. А Снел не само ще си играе с тях, но ще се старае да губи всяка игра, всеки спор. Ако поискат да стои на главата си, докато те го щипят по задника, ами, това ще прави Снел. Нали, Снел? Снел беше срещал други момчета като този. Момчета със спокойни очи, но това бе само за да те предразположат, та да не очакваш нищо лошо. От този Белам го беше страх повече, отколкото от Мурильо. — Посегнеш ли ми, ще кажа на приятелите си — изсъска Снел. — Приятелите ми от улицата… — А щом те чуят името Белам Ном, ще те скъсат от бой преди да си мигнал. Мурильо беше намерил една глинена чаша и я пълнеше с вода. — Учителю, оставете това на мен — каза Белам. — Получихте от него каквото ви трябваше — поне е някаква следа, начало. — Добре. Тогава до довечера, Белам. И ти благодаря. След като Мурильо излезе, Белам затръшна вратата и пристъпи към Снел, който пак се беше присвил до стената. — Нали каза, че няма… — Излъгах. Ти също лъжеш, нали? — Не ме пипай! — Сега сме самички, Снел — какво обичаш _ти_ да правиш, когато си самичък и големите ги няма? О, да, правилно. Обичаш да измъчваш всички, които са по-малки от тебе. Доста забавна игра. Мисля да поиграя на нея — нали си по-малък от мен. Е, с кое мъчение да започнем? Нека ги оставим временно и спокойно да се освободим от всякакви притеснения за нещо прекомерно жестоко. Белам Ном, тъй като е твърде умен младеж, знае, че истинският ужас не е в това, което става, а в това, което _може_ да стане. Ще се задоволи само да разпали въображението на самия Снел за безброй възможности, което си е всъщност деликатна и префинена форма на изтезание. Особено полезна с това, че не оставя никакви външни белези. Побойниците не научават нищо, когато на свой ред ги скъсат от бой, никаква коренна промяна няма в жалкия им нрав. Принципът за заслужено правосъдие е една особена област, където правилността и мъстта се смесват, стават почти неразличими. На бития побойник се показва само другата страна на същия този страх, с който той е живял през целия си живот. Промяната става там, отвън, не отвътре. Отвътре побойникът и всичко, което обсебва душата му, си остават непроменени. Жалка истина е, но съвестта не може да бъде натикана в гърлото с юмруци. Де да можеше. Нощни пеперуди бяха накацали по стените на тесния проход в очакване на нещо, може би — на нощта. Тъй като това беше малко използван маршрут към и от имението Видикас, два пъти дневно в определено време за кухненските доставки, Чалис беше свикнала да прибягва до него с цялото лукаво изящество на палава прелюбодейка, в каквато се бе превърнала. Последното, което очакваше, бе почти да се блъсне в съпруга си ей там, в сенките по средата на уличката. Още по-смущаващото беше, че той явно я чакаше. С едната ръка стиснала дуелистките му ръкавици, готова сякаш да я зашлеви по бузата, но въпреки това на лицето му се бе изписала странна усмивка. — Скъпа. Тя спря пред него и в първия миг изтръпна. Едно беше да си изиграе играта на закуска, с масата между тях, отрупана с всички фалшиви символи на един съвършен и съвършено нормален брак. Изискани реплики, с толкова изкусно лавиране около всички гибелно опасни плитчини, че настоящето сякаш бе само модел на бъдещето, години и години с това; нито една разчоплена рана, нито едно трагично влизане в плитчините, никакви давещи се в пяната моряци. А сега той стоеше пред нея, висок, вдъхващ страх, изсечена от хиляда ръба фигура, изцяло преградил пътя й, очите му грееха като факли на мародери. — Толкова се радвам, че те намерих — каза й мило. — Налага се да отида в минния лагер — не се съмнявам, че чуваш как подготвят каляската зад теб. Небрежни думи, но тя все пак се стресна, като птица запърхала в паника с крилца в сумрака. Чу пръхтенето на конете в двора зад нея. — Ох — успя да промълви и отново се обърна към него. Разтуптяното й сърце започна да се успокоява. — Дори тук бузите ти са толкова сладко зачервени, скъпа. Много ти отива. Почти усети лекото докосване на пръстите му по бузата си, допълнение към изречения комплимент. Една пеперуда, стресната от сблъсъка на течения във въздуха, изпърха пред лицето й със сухите си като талк крилца. Тя трепна и отстъпи назад. — Благодаря. Беше просто поредната игра, разбира се. Той не искаше нещата да се объркат, не и тук, не и скоро. Чалис си каза това убедено и се надяваше, че е истина. Но пък защо да не разбият всичко с трясък? Да го освободи, а той да освободи нея — нямаше ли да е по-здравословно в края на краищата? „Освен ако неговата идея да се освободи е да ме убие. Такива неща се случват, нали?“ — Не очаквам да се върна поне в следващите три дни. Две нощи. — Разбирам. Приятно пътуване, Горлас. — Благодаря, скъпа. — А след това, най-ненадейно, пристъпи към нея и стисна силно дясната й гърда. — Не ми харесва мисълта някой непознат да прави това — каза тихо, странната усмивка още беше на лицето му. — Имам нужда да си представя лицето, някой, когото познавам добре. Трябва да усетя кучия син зад това. Тя се взря в очите му и видя някакъв непознат: пресметлив, спокоен и хладнокръвен като погребален агент — като онзи, който бе дошъл, за да направи каквото трябваше да се направи с трупа на майка й, след като тънкото було на съчувствие бе захвърлено като мокър парцал и човекът се залови за работа. — Когато се върна — продължи той, — ще си поговорим. Подробно. Искам да зная всичко за него, Чалис. И тя разбра, че това, което ще каже точно в този момент, ще отеква в ума на съпруга й буквално във всеки свободен миг през следващите три дни и две нощи и че докато той се върне, думите й ще са си свършили работата и ще са го преобразили — или в унил нещастник, или в чудовище. Можеше да каже: „Добре“, все едно са я принудили, притиснали, и мигновеното удовлетворение, което той щеше да изпита, скоро щеше да се изкриви в нещо мрачно, неприятно, и след три дни тя щеше да се озове срещу изпълнено с жажда за мъст същество. Можеше да каже: „Щом искаш“ и той щеше да го чуе като предизвикателство и жестоко безразличие — все едно, че за нея потребностите му са маловажни и че е готова да се подчини от съжаление и нищо друго. Не, всъщност тя нямаше много голям избор какво да изрече в този момент. И докато той очакваше отговора й, тя бързо направи избора и отговорът излезе от устата й спокойно и уверено (но не прекалено): — До вдругиден, съпруже. Той кимна и Чалис видя как се разшириха зениците му. Долови учестения му дъх и разбра, че изборът й е бил верният. Сега, през следващите три дни и две нощи, Горлас щеше да е като в треска. В очакване. Въображението му щеше да се развихря и да отиграва сценарии, всеки един — вариация на една и съща тема. „Да, Горлас, все още не сме свършили един с друг.“ Ръката му пусна гърдата й и с вежлив поклон, той отстъпи встрани, за да й позволи да мине. И тя мина покрай него. Мурильо си нае кон за целия ден; със сбруята наемът възлезе на три сребърни консула, с двайсет консула залог. Конят едва ли струваше повече от пет. Крантав, поне на десет години; мъката в очите му до такава степен събуди жалост у Мурильо, че той беше почти готов да зареже залога и да остави животното в ръцете на някой добър селяк с много свободна земя за паша. Караше в бавен тръс по пълните с хора улици към портата Двата вола. Щом мина през сянката на свода, продължи в лек галоп по чакълестия път; подминаваше натоварени фургони и коли, селяци, превити под тежки кошове, пълни с осолена риба, делви със зехтин, свещи и каквото още правеха, за да си докарат поносим поминък. След като подмина колонията на прокажените, започна да оглежда земите от двете страни на пътя, търсеше най-близкото пасище. Зърна стадо овце и двайсетина кози, пръснати по склона вдясно. Самотният овчар куцукаше на билото и махаше с камшик да пропъди мухите. Мурильо отби от пътя и подкара нагоре към него. Старецът го забеляза и спря. Беше облечен в дрипи, но гегата, която носеше, изглеждаше нова. Очите му гледаха замъглено от пердетата след толкова много години на яркото слънце и той примижа боязливо, щом Мурильо дръпна юздите. — Добра стига, овчарю. Онзи отвърна със сдържано кимване. — Търся тука… — Никой няма тук освен мен — отвърна старецът и плесна с камшика пред лицето си. — Преди няколко седмици беше. Малко момче. Дошло е тук да събира тор. — Мяркат се тъдява, от града идат. Не ги знам. Зле прикрито лукавство имаше тук. Старецът облизваше устни, пъдеше мухи, а мухи изобщо нямаше. Този човек криеше нещо, реши Мурильо. Слезе от коня. — Точно за това дете знаеш. Петгодишно. Пребито, вероятно до безсъзнание. Овчарят отстъпи назад, надигна гегата. Мурильо направи крачка към него. — А какво трябваше да направя? — сопна се старецът. — Тия, дето идат тук, си нямат нищо. Живеят на улиците. Продават торта за някой петак. Никаква помощ нямам тука, само се бъхтим за някой грош. Гладуваме. Какво трябваше да направя? — Просто ми разкажи какво стана — рече Мурильо. — Разказваш ми и може би просто си отивам, оставям те на мира. Но си лош лъжец, старче, и ако отново се опиташ да пъшкаш, може да се ядосам. — Не бях сигурен дали ще оживее — беше пребито почти до смърт. Щеше да умре, ако не бяхме го намерили. Погрижихме се за него и… — И? — Продадох го. И тъй ни е тежко да се изхраним… — На кого? Къде е? — В железните мини. Рудниците на Елдра, на запад оттук. Сърцето на Мурильо се смрази. — Петгодишно момче… — Къртици, тъй им викат. Или… така съм чувал де. Мурильо препусна обратно към пътя. След хиляда крачки конят загуби една подкова. Волът се тътреше тежко, със скоростта на животно, за което времето е нещо безсмислено, и може би в това беше мъдър. Мъжът, който крачеше до него, го плясваше от време на време по хълбока с камшика, но това беше по-скоро по навик, отколкото от бързане. Товарът с плетена кожа не беше особено тежко бреме и ако коларят преценеше времето си добре, е, можеше да си изкрънка едно ядене в лагера преди дългия път обратно до града. Дотогава денят щеше да преваля и въздухът щеше да се поохлади. В тази жега нито мъжът, нито животното бързаха много. Едва ли беше изненадващо тогава, че самотният пътник скоро го настигна и след кратък разговор — по няколко думи от всяка страна за звъна на монетите — товарът на колата стана по-тежък, макар и все още недостатъчно, за да изкара стон от вола. Това в края на краищата беше задачата на живота му, самото определение на съществуването му. Всъщност той нямаше много спомени да е бил свободен някога, да се е тътрил някога без нещо да се влачи зад него, а колелетата да трополят по камъните и да подскачат по изровените коловози. Мързеливи примигвания, рояк полудели мухи, затанцували в горещината, мърдаща опашка и петна кръв по бутовете — и дърпа нещо от едно място на друго. А до него, с червени кръгове около очите, с рояк полудели мухи, затанцували в горещината, с петна кръв тук-там от комари и какво ли още не, коларят и той кара нещо от едно място на друго. Вол и колар, два успоредни живота през безсмислените години. Изключително разнообразие обаче този път: мъж, седнал с провиснали от колата крака, с протрити ботуши и кървящи мазоли, и тъмна буря в очите му, която не е за никой от тях двамата, а и не им е работа освен това. Богато украсената лека каляска, която изтрополи покрай тях на една левга от лагера, беше със затворени прозорци против жегата и прахта. Мъжът отзад на колата я беше гледал как приближава. Коларят видя подминаването й. Волът я видя, когато мина пред него и продължи на бърз ход, с какъвто той никога нямаше да се справи, дори и да искаше, а не искаше. Снел изобщо не беше глупак и когато топката шарени конци се изтъркаля до вратата и Хинти я зяпна, очаквайки чудодейното й връщане в малките й пухкави мръсни ръчички, какво пък, Снел се подчини… и щом се озова при вратата, драсна навън и изчезна. Чу вика на Белам зад себе си, но вече имаше добра преднина, а и тоя тъп идиот нямаше да зареже дребосъците сами, нали? О, Снел беше направил бягството си много добре, толкова лесно, защото беше умен и бунаците можеше да го заплашват колкото си искат, но накрая той винаги печелеше, винаги печелеше — което си беше доказателство колко е умен. Бегом нагоре по улицата, после се шмугна в задния проход, през тесния двор — по пътя му се разбягаха пилци — и в зайчарника, през следващата ограда и Кривата улица, двайсет крачки нагоре и после наляво, в калния изкоп, където се оттичаше каналната тръба. Никой нямаше да слезе в този проход, при цялата воня, но той слезе, пикня се просмука в изтърканите му мокасини, а след това — Улицата на кесиите и най-сетне на свобода. По-добре щеше да е, ако беше откраднал дребосъците, та да ги продаде. Още по-добре, ако си имаше все още закопаните пари. Имаше едни по-големи момчета с връзки в бандата, която действаше в Беля, свиваха каквото могат от търговските фургони, които трополяха през градчето. Ако успееше да стигне дотам, щеше да е извън града, нали? Можеха да душат за него цял живот и пак да не го намерят. И можеше да забогатее. Можеше да се издигне и да стане водач на банда. Хората щеше да ги е страх от него, да ги ужасява дори. Търговци щяха да му плащат само и само да не ги граби. И щеше да си купи имение, и да наеме убийци да убият Белам Ном, и Стони Менакис, и Мурильо. Щеше да изкупи дълговете на родителите си и да ги накара да плащат на _него_ всеки месец — нямаше ли да е страхотно? Идеално щеше да е. Е, сестрите си можеше да даде по улиците за парса, и след време щеше да събере толкова пари, че да си купи някоя титла, да влезе в Съвета и да се обяви за крал на Даруджистан, и щеше да заповяда да вдигнат нови бесилки и да избесят всички, които му бяха правили лошо. Тичаше, мислите му се бяха отнесли на цял свят оттук, в бъдеще далечно и в същото време — почти на ръка разстояние. Нещо го дръпна рязко за краката и той падна тежко — болката го прониза в едното рамо и бедрото. Белам Ном стоеше над него, задъхан, но ухилен. — На мене ще ми бягаш, а? — Мю и Хинти! Ти си ги оставил… — Заключени, да. Това ме забави. — Сграбчи Снел под мишницата и рязко го дръпна на крака, изви толкова силно, че той изскимтя. Повлече го назад. — Ще те убия някой ден — каза Снел и изохка, щом Белам му изви ръката още повече. — На това разчитат тия като теб, нали? — Какво? — Че никой от нас не е толкова гаден като теб. Че ще имаме задръжки да те одерем жив например. Или да ти счупим капачките на коленете. Да ти извадим очите. Искаш да ме убиеш? Чудесно. Обаче не се изненадвай, ако аз го направя първи, Снел. — Ти не можеш да убиеш… — Не мога ли? Защо не? Ти май смяташ, че можеш, когато поискаш. Е, аз не съм Стони Менакис. Не съм и Мурильо. Те са… цивилизовани хора. Не, Снел, аз съм по-скоро като теб, само че съм по-голям и по-силен. — Ако ми направиш нещо, Мурильо ще те подгони. Сам каза, че той не е като нас. Или Стони. Тя ще те насече на парчета. Да, Стони ще е, щом тате я помоли. Той ще й каже. — Много си въобразяваш, Снел. — Какво? — Че изобщо ще разберат, че съм аз. — Аз ще им кажа. Щом се върнат, веднага ще им кажа… — Преди или след като си признаеш? Онова, което си направил на Харло? — То е друго! Нищо не съм направил нарочно… — Ударил си го, може би си го убил, и си го зарязал. Знаеш ли, татко ти може просто да те даде на мен, та да се отърве от тебе. Снел замълча. Вече се беше уплашил не на шега. Толкова ужас го беше изпълнил, че се изливаше през порите му, дори между краката. Този Белам беше чудовище. Нямаше никаква милост. Чудовище. Зъл демон, да, демон! — Вече ще съм добър — захленчи Снел. — Обещавам… Но това бяха лъжи, и двамата го знаеха. Снел беше това, което си беше, и никакви гушкания и глезотии нямаше да го променят. Снел беше това, което беше, да. И Белам Ном — също. Белам го вмъкна през тясната врата на един невзрачен дюкян в отсамния край на Тясната улица и Снел се втрещи от страх — познаваше това място. Знаеше… — Какво си ми довел, Белам? — Нов е, Горус, и ще ти го дам евтино. — Чакай! — изпищя Снел, обаче една тежка длан се лепна върху устата му и го дръпнаха навътре в сумрака. Замириса му на вкиснала пот и усети на бузата си тежък дъх, когато гигантът Горус се надвеси над него. — От ревльовците е, а? — Гадно малко лайно всъщност. — Това ще му го избием. — Не и от този. Майка си би намушкал само за да види как й изтича кръвта. Сигурно е оставил десет левги пътека удушени животинчета зад себе си, заровени в дупки във всеки заден двор из квартала. Този е от тях, Горус. — Осемнайсет сребърника? — Става. Снел риташе и се дърпаше отчаяно, докато го носеха към задната стая, после надолу по стълбището и в тъмното мазе, вмирисано на кал и пикня. Запушиха му устата, вързаха го и го бутнаха в една желязна клетка. След това Горус го остави сам. В горната стая великанът седна срещу Белам. — Бира, племеннико? — Малко ми е рано, чичо. — Колко дълго да го задържа? — Колкото трябва. Докато не изтръскаш цялата гадост от него. — Една нощ тогава. Колкото да превърти всичките си страхове в главата си, но без да се побърка. Мамка му, племенник, не се занимавам с хлапета, ммм, под петнайсет, правим разпита много внимателно и само най-безнадеждните ги пращаме на галерите. А дори тогава им плащат, хранят ги и ги изписват след пет години — и повечето стават свестни след това. — Снел едва ли знае всичко това, чичо. Знае само, че тук се мъкнат деца и повече не се връщат. — Така трябва да изглежда. Белам се усмихна. — Точно така изглежда, чичо. Точно така. — Не съм го виждала от дни. Баратол само кимна и отиде до кацата с вода да си измие ръцете. Чаур седеше наблизо на един сандък, захапал някакъв местен плод с жълта кора и розова месеста вътрешност. Сокът капеше по обраслата му с четина брадичка. Сцилара му се усмихна ведро. Миризмата беше кисела и пареща, като във всяка ковачница, и тя си помисли, че тази миризма вече ще придружава всяка нейна мисъл за Баратол, този грамаден мъж с кротките очи. — Имаше ли си нови неприятности с гилдията? Баратол си избърса ръцете и хвърли парцала. — Затрудняват ни, но го очаквах. Оправям се. — Личи си. — Тя бутна с крак купчина железни пръти. — Нова поръчка? — Мечове. Идването на гарнизона на малазанското посолство докара нова мода сред благородниците. Имперски дълги мечове. Това затруднява повечето местни ковачи. — Баратол сви рамене. — Не и мен, разбира се. Сцилара се настани на единствения стол и започна да чисти лулата си. — Какво им е толкова специалното на малазанските дълги мечове? — Точно обратното всъщност. Местните майстори още не са се сетили, че трябва да обърнат техниката, за да ги направят както трябва. — Да обърнат техниката ли? — Основното в модела и изработката на малазанския дълъг меч идва от Унта, от имперския континент. От три столетия е, ако не и повече. Империята все още използва унтските леярни, а те са консервативна работа. — Е, щом тия проклети неща правят каквото трябва, защо да се променят? — Такава май е идеята, да. Местните се побъркват да огъват и преогъват, мъчат се да постигнат якост. Само че ковачите в Унта обработват желязото недостатъчно горещо. Освен това използват червено желязо — хълмовете на Унта са червиви от него, макар че е рядко по други места. — Замълча и я загледа как разпалва лулата. — Но всичко това едва ли толкова те интересува, Сцилара. — Не, но ми харесва да ти слушам гласа. — И вдигна премрежените си очи към него, през дима. — Все едно, мога да правя прилични оръжия и мълвата се разнесе. Рано или късно някой ковач ще се сети как точно става, но дотогава вече ще имам доволни клиенти и дори подбиването на цената няма да ме ощети много. — Това е добре. Той я погледа за миг и попита: — Значи Кътър е зачезнал, а? — Не знам. Знам само, че не съм го виждала от няколко дни. — Притеснена ли си? Тя помисли малко. После отново помисли. — Баратол, не това е причината да те посетя. Не за да търся някой да се намеси, все едно че Кътър са го отвлекли или нещо такова. Тук съм, защото исках да видя теб. Самотна съм… о, не искам да кажа, че е все едно с кого. Просто исках да те видя. След кратко мълчание той сви рамене и вдигна ръце. — Ами… ето ме. Тя въздъхна. — Няма да го направиш по-лесно, нали? — Сцилара, погледни ме. Моля те, погледни. Внимателно. Прекалено бърза си за мен. Кътър, историкът, дори онази Подпалвачка на мостове, оставяш ги замаяни след себе си. Ако имам избор, бих предпочел да си изкарам живота, без никой да ме забелязва. Не ме интересува драмата, нито тръпката на възбуда дори. Тя изпъна крака. — А мислиш ли, че мен ме интересува? — Ти си пълна, ммм, с живот. — Баратол се намръщи, после поклати глава. — Не ме бива много да казвам каквото искам да кажа, нали? — Пробвай пак. — Можеш да… съкрушиш човек. — Типично. Сложи и малко тлъстини, и изведнъж се оказва, че съм твърде тежка за всички. — Не си дебела и го знаеш. Ти имаш… — Баратол се поколеба — форми. Сцилара помисли да се изсмее, но реши, че ще изглежда обидена и той ще се почувства още по-зле. Освен това думите й не бяха нищо повече от отчаяно подвеждане — беше отслабнала доста, след раждането. — Баратол. Не ти ли е хрумвало, че съм това, което съм, защото зад него няма почти нищо? Той се намръщи. Чаур се смъкна от сандъка, приближи се до нея, потупа я по главата с лепкава длан и излезе на двора. — Но си преживяла много. — А ти не си ли? Богове на бездната, ти беше офицер в Червените мечове. Онова, което направихте в Ейрън… — Просто избягвах бъркотията, Сцилара. Както обикновено. — За какво ми говориш? Той извърна очи. — Ами… след като Кътър те остави… — А Дюйкър е твърде стар, а Пикър е жена и е забавно, но не е сериозно — за мен поне — и се оказа, че имам нужда от друг мъж. Чаур е дете, в главата имам предвид. Оставаш… ти. Грубият сарказъм в гласа й го уязви и той я изгледа, стъписано. После каза: — Аз съм си тук. — Ох — въздъхна тя. — Май точно това заслужавам. Малко му бях… отпуснала края. Търсех, опитвах, не намирах, пак търсех. И пак. Тук си, да. Това мога да го разбера. — Не че е толкова важно — каза Баратол. — Само че не искам да съм поредният мъж, останал по пътя ти. — Нищо чудно, че си посветил живота си на правенето на оръжие и броня. Проблемът е, че ги правиш за други. Той не отвърна. Просто я гледаше и тя осъзна, че вече я гледа от доста време. Изведнъж се почувства неловко и дръпна от лулата. — Баратол, май трябва да направиш броня и за себе си. Той кимна. — Разбирам. — Няма да давам обещания, които не мога да спазя. Все пак непостоянството ми като че ли е на свършване. Хора като нас, които прекарват целия си живот в търсене, хм, дори когато го _намерим_, обикновено не го разбираме… докато не се окаже твърде късно. — Кътър. Тя примижа. — Не е останало място в сърцето му, Баратол. Нито за мен, нито за никого. — Значи сега просто се крие? — Така мисля. — Но той е разбил сърцето ти, Сцилара. — Нима? — Тя се замисли. — Може би. Може би аз съм тази, на която й трябва броня. Хм, върна ми го, нали? — И стана. Баратол се сепна. — Къде отиваш? — Какво? Не знам. Някъде. Има ли значение? — Чакай. — Той пристъпи към нея. — Чуй ме, Сцилара. — И замълча, чувствата се бореха на лицето му, търсеха думи. Баратол се намръщи. — Вчера, ако Кътър просто беше наминал тук, за да си кажем „здрасти“, щях да го хвана за гърлото. Да ме вземе Гуглата, сигурно щях да го скъсам от бой и да го вържа за тоя стол. Та да седи… докато дойдеш. — Вчера. — Вчера си мислех, че нямам шанс. Този път тя май се затрудни с думите. — А днес? — Мисля, че… Току-що си навлякох броня. — Войникът… се връща в строя. — Е, аз съм мъж. Мъжете са войници. Тя се усмихна. — Съвсем вярно. А след това се наведе и той бавно вдигна ръце, за да я вземе в прегръдката си, и тя почти притвори очи — цялото това облекчение, цялото това очакване за наслада, за радост дори… а вместо това той я хвана под раменете и рязко я избута настрани. Стъписана, тя се обърна и видя цяло отделение на Градската стража на водата. Офицерът им поне намери благоприличието да се изчерви от смущение. — Баратол Мекхар? По заповед на градската управа тази ковачница временно е затворена. Ще се наложи да ви отведа в ареста. — Обвинението? — Представено от Гилдията на ковачите. Нарушение на реда за изхвърляне на отпадъци. Обвинението е сериозно. Може да загубите работата си. — Не разбирам — отвърна Баратол. — Използвам градския канал… — Но трябва да използвате промишления, които минава успоредно на градския. — За пръв път чувам за такова нещо. — Е — намеси се глас зад стражите, — ако бяхте член на Гилдията, щяхте да знаете тези неща, нали? Гласът беше женски, но Сцилара не успя да види жената зад мъжете на входа. Баратол вдигна ръце. — Ами добре, ще се подчиня с удоволствие. Ще прокарам тръби и… — Можете да го направите — прекъсна го офицерът, — след като обвиненията ви бъдат предявени в съда, платите си глобите и прочие. Междувременно тази работилница трябва да се затвори. Газовите клапи трябва да се запечатат. Материалите и инструментите ще бъдат конфискувани. — Ясно. В такъв случай, позволете ми да уредя някои неща за помощника си — къде да отседне и… — Съжалявам, но обвинението е срещу двама ви — вас и чирака ви. — Не съвсем — намеси се жената отзад. — Ковачът не може да има чирак, ако не е член на Гилдията. Двамата заговорничат против интересите на Гилдията. Офицерът се намръщи и отвърна: — Щом казвате. Не ги разбирам тия работи. Аз си ги арестувам тия двамата и оставям един от хората си да надзирава конфискацията на работилницата. — Момент! Арестувате Чаур? — обади се Баратол. — Така ли се казва чиракът ви? — Той не ми е чирак. Умствено недоразвит е… — Почти като роб значи — отряза скритата зад стражите служителка на Гилдията. — Това според мен ще се окаже много по-сериозно нарушение на закона. Двама мъже доведоха скимтящия ококорен Чаур. Баратол понечи да го утеши, но стражите застанаха между двамата, а офицерът предупреди, че макар да не иска да използва белезници, ще го направи, ако се наложи. И че ако никой не създавал проблеми, всичко щяло да мине кротко. Баратол попита има ли право да си наеме защитник, а офицерът отвърна, че макар да няма, все пак нямало да му откажат, стига да можел да си го позволи. В този момент се намеси Сцилара: — Аз ще ти намеря, Баратол. В очите му проблесна облекчение и благодарност, сменени бързо от отчаянието му за съдбата на Чаур, който вече ревеше и се дърпаше от ръцете на стражите. — Оставете го на мира — каза Баратол. — Ще тръгне съвсем кротко след нас — само не го дърпайте. А после цялото отделение, освен един, излязоха с арестантите. Сцилара тръгна след тях и най-сетне видя служителката на Гилдията — доста внушителна жена. Самодоволно презрителната й усмивка обаче подронваше достолепието й. Щом се озова зад нея, Сцилара я хвана за плитката и я дръпна силно. — Ох! — Жената се обърна, побесняла. — Съжалявам — каза Сцилара. — Май ви закачих с гривната си. И продължи по улицата. Мъжът зад нея каза: — Тая няма гривна. Жената от Гилдията изсъска: — Ще я… Сцилара зави зад ъгъла. Не мислеше, че ще я гонят. Стражата си вършеше работата и нямаше интерес да се усложняват нещата. — А тъкмо се канех да заплета един толкова добър човек в паяжината си — измърмори Сцилара. — За да разплете живота ми. Проклетият ми късмет! От вмирисани суеверия до учени трактати, безброй поколения са се опитвали да разберат онези, чиито умове остават недоразвити, детински или просто затворени сякаш в някакъв друг свят. Обсебени от бог или от демон, откраднати души, безброй химични нарушения и неприятни течности, наранявания, понесени при раждането или дори преди него; удари по главата като дете; треска и какво ли още не. Онова, което изобщо не може да се постигне, разбира се (освен някои сложни и опасни ритуали на сънебродничество), е да се влезе в ума на поразения. Би било лесно да се допусне съществуването на един вътрешен свят на прости чувства, плашещи неизвестни и безкрайна объркваща мъгла. Или някакъв безтелесен демон, присвит зад всяка мисъл, който я унищожава, отнема живота от нея, задушава всякакъв възможен преход към съзнателност. Подобни допускания, естествено, са само хипотези, основани на външно наблюдение: предпазливото вглеждане в привидно безизразни очи и глупави усмивки, шаблонно поведение и неоснователни страхове. И тъй, дръжте здраво тази ръка в това мигновено пътешествие в ума на Чаур. Светът, който виждаше той, бе място на предмети — някои подвижни, други съвсем неподвижни, а някои си стояха спокойно, но можеше да се задвижат, ако човек го поиска. Тези три вида не бяха непременно фиксирани и той добре знаеше, че неща, които изглеждат обречени на неподвижност, могат изведнъж да се разбудят, да оживеят в буйно движение. Чаур притежаваше усет за всичките три, във вечно променливата им форма. Имаше обич, предмет, вкоренен дълбоко, от който идваше топлина и радост, и усещане за съвършено добруване. Тя понякога можеше да се пресегне и да поеме друго — някого или нещо, което е отвън, — но в крайна сметка това не беше необходимо. Обичта беше вътре в него, в собствения му свят, и той можеше да отиде там по всяко време, щом пожелаеше. Това се изразяваше в една доста сънена усмивка, изражение, откъснато от всичко, което беше отвън. Колкото и да беше силна, обичта беше уязвима. Можеше да бъде наранена, пронизана и да се свие от болка. Когато това се случеше, се разбуждаше друг предмет. Той можеше да се нарече _омраза_, ала повърхността му беше зацапана от страх и гняв. Този предмет бе закрепен толкова дълбоко в душата му, колкото и обичта, и двата се нуждаеха един от друг, ако връзката им бъдеше опетнена, накърнена. Разбудена за живот от болката на обичта, омразата отваряше очи, които можеха да гледат само навън — никога към себе си, нито дори към същността, която можеше да е Чаур. Омразата лумваше в една и само в една посока — към външния свят с неговите предмети, някои подвижни, други неподвижни, трети, които можеха да правят и едното, и другото, да се отместват от едното към другото и обратно. Омразата можеше, ако потрябва, да използва тялото на Чаур. В замаха навън, в трескавото преподреждане на света. За да го върне в правилната му форма, да наложи край на онова, което причиняваше болка на обичта. Всичко това зависеше от наблюдение, но това наблюдение не разчиташе особено на онова, което той виждаше или чуваше, помирисваше, докосваше или вкусваше. Тайният поглед на омразата беше много по-остър — тя виждаше цветове, които не съществуваха за другите, а тези цветове, на инстинктивно ниво, бяха енциклопедични. Видеше ли тях, омразата знаеше _всичко_. Знаеше всъщност много над онова, което може да постигне един нормален ум. Дали това е нещо повече от особена чувствителност към безсловесното общуване? Не питайте Чаур. Той, в края на краищата, е в собствения си свят. Омразата му имаше някакво отношение към кръвта. Към цвета й, към това как тя изтича, как мирише и какъв е вкусът й, и това бе странна истина: неговата омраза _обичаше_ кръв. Да я вижда, да се потопи в нея, означаваше да изпитва радост, топлина и доволство. Стражите от двете страни на Чаур крачеха спокойни и заети със собствените си скромни мисли и нямаха никаква представа какво се вихри в привидно простия ум на пленника им. Чаур вървеше кротко, отпуснат, ръцете му леко се полюшваха, след като естественото напрежение в якия му врат и огромните му рамене беше преминало — тъпакът явно беше забравил за голямата неприятност, в която се намираше, забравил беше, че отиват в тъмницата, където скоро щеше да се озове в клетка от здрави железни пръти. Всичките дебели стени, които зазиждаха глупавия му мозък, явно се бяха върнали на местата си. Не си заслужаваше изобщо да го поглеждат. Тъй че нямаше кой да види изпълнените с омраза очи, които надничаха през всяка пукнатина, през всяка амбразура — хиляди, десетки хиляди блеснали очи, които виждаха всичко, преценяваха и отхвърляха; докато други неща се оценяваха като такива, които могат да се окажат полезни, и че макар и да са неподвижни, можеш да ги накараш да се задвижат. Виждаха всичко, да, поглъщаха и обработваха на скорост, която щеше да изуми всеки нормален ум — защото това бе нещо различно, нещо чуждо, нещо почти съвършено по свой начин, със собствените си правила, с всичките онези сили, които можеше да събере, да затаи и след това, щом дойдеше подходящият момент, да изригне върху един нищо неподозиращ свят. Простите същества не са прости. Те са различни. Те са преустроени. За по-добро, за по-лошо? Подобни преценки са без стойност. В края на краищата, представете си един свят, в който буквално всеки ум е по-прост, отколкото си въобразява, че е, или е толкова осакатен, че сам не съзнава своята огромна и ужасна увреденост. В един такъв свят животът продължава, а лудостта процъфтява. Глупостта се повтаря. Постъпки и действия унищожават и унищожават, и унищожават, и при все това остават непроницаеми за просветлението. Грехове против човечността виреят и нито един престъпник изобщо не проумява, че един ден може той самият да се окаже жертвата; нито една престъпна душа не осъзнава, че нанесената жестокост предизвиква десетократно по-голяма жестокост. Богатството вечно обещава защита срещу ограниченията на един жесток, алчен свят, а все не успява да изпълни обещанието си, все едно дали убиецът е болест, предателство или яростните бунтовни тълпи. Богатството не може да схване, че алчността, от която се бои, е негово собствено творение, че е отровният отпадък на собственото му бляскаво възвеличаване. Представете си такъв един свят и… о, не си правете този труд. По-добре съжалете горкия тъп Чаур. Изригна без предупреждение. Кротките мисли в черепите на двамата му пазачи от двете му страни изчезнаха в забрава, щом двата му огромни юмрука се натресоха в тях и ги попиляха. Смътното усещане, че нещо не е наред, прониза притъпените сетива на най-близкия от останалите стражи в мига, в който Чаур го сграбчи за колана и врата и го запокити в щастливо неподвижната стена вдясно. Офицерът и последният страж вече започваха да се обръщат, за да се справят с все още неосъзнатата заплаха, но Чаур, усмихнат, бе готов да ги посрещне. Държеше в лявата си ръка тежка амфора, беше я награбил от една сергия; завъртя я и я натресе в офицера. Дъжд от чирепи, зърно и сред тях — рухващо тяло на калдъръма. Последният страж, докато едната му ръка се мъчеше да издърпа меча, отвори уста да извика подкрепление, но в последния си съзнателен миг видя Чаур, по-точно широката му усмивка. Глупакът стовари юмрук в скулата му, отпра шлема от главата му и той отхвърча във въздуха. Стражът рухна на земята с швирнала от ухото и слепоочието кръв, още жив, но не и готов да го признае. А Чаур вече стоеше срещу Баратол с толкова доволни и изпълнени с възбуда очи, че ковачът можа само да го зяпне, онемял и сащисан. Горлас Видикас излезе от каляската и спря, за да оправи гънките на гамашите си, забелязал с неприязън колко са омачкани от седенето в тесния задушен впряг, след което погледна идващия прегърбен от болестта и задъхан надзирател. — Благородни сър — изпъшка мъжът, — за плащането на лихвата… бях болен, както знаете… — Ти умираш, глупако — прекъсна го Горлас. — Не съм дошъл, за да обсъждам проблемите ти. И двамата знаем какво ще стане, ако просрочиш заема. И двамата знаем — надявам се, — че няма да се задържиш дълго на тоя свят, с което проблемът става несъществен. Единственият въпрос е дали ще издъхнеш в леглото си, или захвърлен в някоя канавка. — Потупа го небрежно по гърба. — Държиш си бараката тук в лагера, нали? Хайде, имаме да обсъдим други неща. Надзирателят примига с цялата окаяна жалостивост, усъвършенствана от всички неудачници по целия свят. Беше по-добре от мрачния блясък на злобата, разбира се — глупавите бързо се поддават на омразата, щом осъзнаят как са изиграни, така че хленчещите физиономии „помогнете ми, моля“ са много по за предпочитане. Горлас се усмихна. — Можеш да останеш в хубавия си дом, приятел. Ще забравя плащанията по лихвата, за да можеш да си идеш от този свят в мир и удобство. — И това ако не беше изключителна щедрост! Тази отстъпка, тази огромна жертва — съвсем уместно щеше да е, ако идиотът паднеше на колене в унизителна благодарност, но все едно. Ново потупване по гърба, което предизвика пристъп на кашлица у стареца. Горлас пристъпи до ръба на огромната яма и огледа оживената дейност долу. — Всичко наред ли е? Надзирателят изкашля шепа жълтеникава слуз, изтри длан в мръсния си крачол и каза: — Съвсем наред, благородни сър, да, съвсем наред си е. Ха, как се подобри настроението му! Грижите сто на сто бяха глождили цяла сутрин тоя кучи син, несъмнено. Какво пък, светът се нуждаеше от такива същества, нали? Да вършат цялата мръсна тежка работа, а след това да благодарят на хора като Горлас за привилегията. „Представа нямаш колко си ценен, тъпако. А виждаш ли опрощаващата ми усмивка? Потопи се в нея и ликувай — тя е единственото, което давам наистина безплатно.“ — Колко са загубите днес? — Три. Средното, сър, най-средното възможно. Една къртица, заклещена в каверна от срутване, други две умряха от „сивото лице“. Извличаме вече от новата жила. Няма да повярвате! Червено желязо! Горлас вдигна вежди. — Червено желязо? Старецът кимна енергично. — Двойна цена на половин тегло. Търсенето му май расте… — Да, малазанските дълги мечове, за които всички ламтят напоследък. Е, така поне ще ми е по-лесно да си поръчам. Засега само един ковач може да ги прави тия проклети оръжия. — Горлас поклати глава. — Грозни са, мен ако питаш. Любопитното е, че тук нямахме червено желязо — досега, имам предвид — тъй че е много интересно как ги прави тоя глупак? — Ами, благородни сър, има една стара легенда, как всъщност обикновено желязо можело да се превърне в червено, и много евтино при това. Но де да знам, може пък да е само легенда… Горлас изсумтя. Наистина интересно. Представи си само: да можеш да вземеш най-обикновено желязо, да хвърлиш в него нещо буквално без никаква стойност и хоп — ето ти червено желязо, четири пъти по-скъпо. — Току-що ми даде идея — промърмори той. — Макар да се съмнявам, че ковачът ще издаде тайната си. Ще трябва да му платя. Много. — Партньорство може би? — подхвърли надзирателят. Горлас се намръщи. Не беше искал съвет. Но все пак — да, едно партньорство можеше и да свърши работа. Беше чувал нещо за този ковач… някакви неприятности с Гилдията. Какво пък, би могъл да изглади нещата. Струваше си да помисли. — Все едно — заговори той, малко по-високо, отколкото бе нужно. — Беше само идея. Отхвърлих я — много е сложно. Да забравим, че изобщо сме го обсъждали. — Да, сър. Но не му ли се стори надзирателят някак странно замислен? Може би щеше да се наложи да ускори кончината на този глупак. По пътя горе зад тях идваше волска кола. Глупаво всъщност. Беше решил да си обуе ботушите за езда, а те бяха стари, протрити и ходилата му като че ли бяха станали по-плоски, откакто ги беше обувал последния път. Бяха му направили огромни мехури, адски болезнени при това. Тъй че въпреки всичките му планове за гръмовно и впечатляващо пристигане в лагера, изпълнен с най-мрачни намерения и на ръба да развихри гнева си, а след това да заглади нещата с помощта на шепа сребърни консули и облекченият надзирател да прати бегач, който да доведе палавото хлапе, Мурильо накрая се оказа седнал на задницата на една разнебитена волска кола, потънал в прах, потен и обкръжен от гъмжащ рояк мухи. Е, просто трябваше да се постарае да го направи по възможно най-добрия начин, нали? Щом волът спря и старецът тръгна бавно като охлюв към стоящия недалече надзирател и пищно облечения благородник до него — и двамата вече гледаха към тях, — Мурильо се смъкна на земята и присви очи, жегнат от болката в краката. Помисли си със страх за обратния път до дома, стиснал в ръка малката ръчичка на Харло, с тъмнината, запълзяла от крайпътните канавки — дълъг, много дълъг път наистина. Представа си нямаше как ще се оправи. Войниците обаче знаят всичко за пришките и мазолите, нали? И мъжете и жените, които се трудят тежко, за да преживеят някак. За другите това изглежда дреболия, дребна неприятност — а когато са изтекли години от последния път, когато са те мъчили, е лесно да забравиш, небрежно да пренебрегнеш жестоката слабост, която причиняват всъщност. Грубата кожа се отри в тях като натрошено стъкло, щом отпусна тежестта си. Все пак нямаше да куца, тъй че впрегна цялата си воля, стисна зъби и закрачи предпазливо, стъпка по стъпка към надзирателя и благородника, които бяха заговорили за нещо коларя. Щом се приближи, присви очи към знатния мъж и в ума му пробяга, че сякаш го познава… но откъде? Откога? Надзирателят обясни на коларя къде да закара товара и той тръгна, като кимна пътьом на Мурильо. Старият надзирател в опърпаните дрехи го изгледа с любопитство, а когато Мурильо спря при тях, се изплю и рече: — Май сте се объркали, господине. Ако имате пари, може да ви пуснем на масата на работниците — яденето е доста постно, но засища, само че нямаме нищо за пиене освен слаб ейл. — Изсмя се хрипливо. — Не сме крайпътен хан все пак. По пътя Мурильо дълго беше премислял как да подходи. Но не беше очаквал точно в тази сцена някакъв проклет благородник и нещо му нашепна, че уж простото договаряне, което бе очаквал, с плащане на двойната цена за едно петгодишно момче, може да се окаже сложна и доста рискована работа. — Вие ли сте главният надзирател на лагера, господине? — попита той, след като удостои с хладно вежлив полупоклон знатния мъж. Отвърнаха му с кимване и Мурильо продължи: — Добре. Дошъл съм да потърся едно малко момче, Харло. Продали са го в лагера ви преди няколко седмици. — Бързо вдигна облечената си в ръкавица ръка. — Не, нямам намерение да оспорвам законността на продажбата. Искам по-скоро да откупя свободата на момчето и да го върна в дома му, при неговите, ммм, ужасно отчаяни родители. — Тъй ли? — Надзирателят погледна към благородника. Да, май наистина познаваше отнякъде този младеж, помисли си Мурильо. — Небезизвестният Мурильо — проговори благородникът, със странен блясък в очите. — Вие сте доста над мен… — Не ще и дума. Аз съм главният вложител в това предприятие. Освен това съм съветник. Горлас Видикас от дома Видикас. Мурильо отново се поклони, колкото от вежливост, толкова и за да скрие притеснението си. — Съветник Видикас, за мен е удоволствие да се запозная с вас. — Така ли? Много се съмнявам в това. Трябваха ми само няколко мига, докато се сетя кой бяхте. Посочиха ви преди няколко години на празненство в едно имение. — Е, имаше време, когато бях… — Бяхте в един списък — прекъсна го Горлас. — Моля? — Хоби на един мой приятел, макар да се съмнявам, че той би го приел като хоби. Всъщност, ако бях толкова непредпазлив, че да използвам тази дума, сигурно щеше да ме призове на дуел. — Съжалявам, но се боя, че не знам за какво говорите. Някакъв си списък, казахте? — Вероятните заговорници — каза с нещо като усмивка Горлас. — За убийството на Търбан Орр. Да не споменавам за Равид Лим — или беше някой друг Лим? Вече не помня, но пък това едва ли е важно. Не, Търбан Орр, и, разбира се, подозрителното самоубийство на лейди Симтал — всичко в една нощ, в нейното имение. Бях там, знаете ли. Видях убития Търбан Орр с очите си. — И вече наистина се усмихваше, сякаш споменът предизвика вълни от носталгия. Но погледът му беше твърд, очите — като върхове на мечове. — Моят приятел, разбира се, е Ханут Орр, а списъкът е негов. — Наистина си спомням празненството у Симтал — отвърна Мурильо; умът му съживяваше онези мигове, след като бе напуснал спалнята на дамата — и я бе оставил с това, с което щеше да сложи край на живота си — и тогавашните му мисли за всичко, което беше предал и какво ще означава то за бъдещето му. Съвсем редно бе то да се върне сега и да застане пред него, като озъбено бясно псе. — Уви, пропуснах дуела… — Не беше дуел, Мурильо. Търбан Орр беше провокиран. Беше подведен. Беше убит, открито. Убийство, не дуел — изобщо схващате ли разликата? Надзирателят местеше поглед от единия към другия, неразбиращ и ням като вол. — Да, господине. Но както казах, не бях там, за да видя събитието… — Лъжец ли ме наричате? — Моля? Богове на бездната, само преди десет години щеше да се справи с това със съвършено изящество и насмешливо добродушие, цялото вълнение щеше да се уталожи, някои задължения да се приемат, без дори да е нужно изричното уверение, че ще ги уважи. Само преди десет години и… — Наричате ме лъжец. — Не, не помня да съм ви нарекъл така, съветник. Щом казвате, че Търбан Орр е убит, така да бъде. Колкото до твърдението, че аз по някакъв начин съм заговорничил в това, е, това само по себе си е много опасно обвинение. — О, знаеше много добре накъде води това. Всъщност беше го разбрал вече от доста време. От очите на Горлас Видикас — и Мурильо вече си спомни къде беше виждал този мъж за последен път, и беше чувал за него. Горлас обичаше дуелите. Забавляваха го. Обичаше да убива противниците си. Да, беше присъствал на един от дуелите на кучия син и беше видял… — Тук май имаме предизвикателство, което сме длъжни да уважим — заяви Горлас и се изсмя късо. — Когато оттеглихте обвинението си, е, признавам: помислих си, че се каните да си подвиете опашката и да се изнижете. И може би щях да ви оставя при това — манията около всичко това е на Ханут все пак. Не моя. Мурильо замълча, осъзнал капана, в който бе попаднал. Надзирателят бе свидетел, че споменаването за дуел бе дошло от него, не от Горлас Видикас. Разбираше също така, че няма никакъв шанс, никакъв, Горлас да премълчи и да го остави на мира. — Естествено — продължи съветникът, — нямам никакво намерение да оттеглям обвинението си — тъй че или го приемете, или ме предизвикайте, Мурильо. Имам смътни спомени, че някога ви смятаха за приличен дуелист. — Огледа пътя от двете страни. — Мястото изглежда удобно. Е, вярно, с жалка публика, но… — Извинете — намеси се надзирателят. — Камбаната за края на дневната смяна скоро ще удари. Работниците долу ще имат идеална гледка, с вас двамата тука на билото — ако благоволите. Горлас смигна на Мурильо и отвърна: — Разбира се, ще ги изчакаме. Надзирателят се затътри по пътеката надолу да извести на старшите на групите какво става. Щяха да се позабавляват добре след дългия ден труд из тунелите. Горлас се усмихна широко. — Е, има ли още нещо, за което можем да поговорим, докато няма свидетели? — Благодаря ви за поканата — рече Мурильо, докато затягаше връзките на ръкавицата си. — Търбан Орр не заслужаваше почетна смърт. Ханут ви е приятел, казвате? Кажете ми, харесват ли ви пепелянките в пазвата, или просто сте глупав? — Ако това беше опит да ме накарате да кипна, беше жалък. Наистина ли мислите, че не знам всички трикове, които водят до дуел? Богове на бездната, старче. Все пак, доволен съм от признанието ви — Ханут ще се зарадва да чуе, че подозренията му са били точни. По-важното е, че ще се окаже мой длъжник. — Кривна глава. — Разбира се, дългът ще е много по-голям, ако ви оставя жив. Дуел до раняване и ви оставям в ръцете на Ханут. Да, това би било идеално. Е, Мурильо, раняване ли да бъде? — Както желаете. — Стягат ли ви ботушите? — Не. — Като че ли стоите неудобно, Мурильо, или това са просто нерви? Долу в ямата закънтя камбана. Разнесоха се далечни викове и от тунелите започнаха да излизат мръсни прашни фигури, почти нечовешки от толкова разстояние. Между групите затичаха бегачи. Вестта се разпространяваше. — Какво ви се пада това момче Харло между другото? Мурильо го погледна. — Оженихте се за дъщерята на Истрайсиън Д’Арл, нали? Тя е станала доста… популярна напоследък, доколкото чувам. Уви, започвам да разбирам защо… Вие не сте съвсем мъж, нали, Горлас? Въпреки цялата доскорошна надменност на съветника, лицето му пребледня на късната следобедна светлина. — Ужасно е, нали — продължи Мурильо, — как всяка мръсна подробност, колкото и да е лична и интимна, толкова лесно напуска добре защитения свят на благородника и се разнася като семена, подети от вятъра сред простолюдието, сред нас, низшите. Е, къде отиде благоприличието? Рапирата изсъска от ножницата и върхът й се вдигна към Мурильо. — Извади оръжието си, старче. Крут от Талиент влезе. Ралик Ном стоеше до затворения прозорец, все едно стоеше пред стена. Странно изглеждаше, и още как, по-странен от всякога. Цялото това мълчание, цялото това усещане за нещо много… погрешно. В главата му? Може би. Ралик Ном може би вече не беше в ред. Тази мисъл го обезпокои. — Потвърдено е — каза Крут, докато оставяше торбата с продуктите за вечеря. — Един договор отменен, нов — приет. Намирисва на отчаяние, нали? Богове, Себа дори ме е повикал, а никой с ум главата не би отказал такава покана. — Замълча и изгледа накриво приятеля си. — Тъй че може и да не ме видиш доста време. Доколкото разбрах, това новото е доста просто, но пък ще стресне ония с ценната кръв. — Така ли? — попита безизразно Ралик. — Виж какво — заговори Крут, макар да разбираше, че издава нервността си, — не можех да откажа, нали? Преживявам от твоите пари, добре, но това накърнява мъжката ми гордост. Получих отново шанс да се върна в играта. Получих шанс да тръгна отново с Гилдията. Ралик, трябва да приема, не разбираш ли? — Толкова важно ли е за теб, Крут? Крут кимна. — Тогава ще е най-добре да те оставя — каза Ралик. — Съжалявам. Работата е, че съм… как беше думата? — Компрометиран. — Точно. Значи, ако беше направил хода си срещу Себа, нямаше да сме в това положение, нали? Просто чакането беше наистина трудно. — Няма никакви планове за заместване на Себа Крафар — каза Ралик. — Съжалявам, ако неволно съм те подвел. Което не означава, че не се интересуваме от Гилдията. — Замълча. — Крут, слушай ме внимателно. Мога да ти оставя малко пари — достатъчно за известно време, за половин година, да речем. Просто отклони поканата на Себа — не знаеш в какво се въвличаш… — А ти знаеш ли? Не, Ралик. Работата е, че ако не знам, то е, защото съм излязъл от нещата. — Би трябвало да си благодарен за това. — Нямам нужда от скапаното ти покровителстване, Ралик Ном. Ти вече си целият тайни, нищо друго освен тайни. Но ще живееш тук, с мен, ще ядеш каквото аз сготвя, а аз? О, добре, отново навън, този път с тебе. Е, не мога да живея така, тъй че наистина по-добре си върви. Не мисли лошо за мен — няма да кажа на Себа за теб. — Не мога ли да откупя оттеглянето ти, Крут? — Не. Ралик кимна и пристъпи към вратата. — Добре се пази, Крут. — Ти също, Ралик. Ралик Ном открехна тясната задна врата на жилищната сграда и излезе на вмирисаната, затрупана със смет уличка. Последната му поява на белия свят едва не доведе до убийството му от Крокъс Младата ръка, а от времето, прекарано, докато се възстанови в хана „Феникс“, беше ясно, че никой от хората, които знаеха, че е тук, не е казал нищо — нито Круппе, нито Кол, нито Мурильо, или Мийзи, или Ирилта: Гилдията още не беше надушила за позорното му завръщане. Дори онзи негов вятърничав братовчед, Торвалд, не беше казал нищо — макар да го смущаваше и донякъде нараняваше това, че толкова усърдно го отбягва. Тъй или иначе, в известен смисъл Ралик оставаше невидим. Спря сред уличката. Все още беше светло, ивица ярко небе точно над главата му. Странно беше това усещане — да е навън посред бял ден — и той знаеше, че няма да мине много време, преди някой да го зърне и да го познае. Очите щяха да се ококорят смаяни и новината бързо щеше да дотича до ушите на Себа Крафар. А после? Е, Майсторът на гилдията вероятно щеше да прати някой от помощниците си да го поразпита: какво искаш, Ралик? Какво очакваш от Гилдията? Можеше и покана да има, от тези, които и така, и така са опасни. Приемеш и попаднеш на засада. Отхвърлиш и гонитбата започне. Малко бяха тези, които можеха да го свалят в единичен двубой, но все едно, това нямаше да е предпочетената тактика. Не, щеше да е стрела на арбалет в гърба. Имаше и други места, където можеше да се скрие. Сигурно можеше да се върне направо в къщата Финнест. Но пък не само Крут бе изгубил търпение. Освен това Ралик никога не си беше падал по хитрувания и увъртания. Явно беше дошло време да се поразбъркат нещата. А щом увереността на Себа Крафар бе разклатена от шепа озверели малазанци, значи щеше сериозно да се уплаши. При тази мисъл по устните на Ралик пробяга бегла усмивка. „Върнах се, да.“ Тръгна към хана „Феникс“. „Върнах се, тъй че да започваме, нали?“ Виковете за тревога отекваха между Дару и Крайезерния, вече на няколко улици зад тях. Баратол, хванал Чаур за ръката като дете, го дърпаше през гъстата следобедна тълпа. Бяха подминали няколко патрула, но вестта още не беше изпреварила двамата бегълци, макар че най-вероятно това бягство щеше да се окаже всичко друго, но не и скрито — стражите и зяпачите не можеше да не забележат и после да си спомнят двамата грамадни чужденци, единият с черна като оникс кожа, другият — с все едно недощавена, втурнали се покрай тях. Баратол нямаше друг избор, освен да зареже всякакви опити за потайност. Чаур ревеше с цялото искрено възмущение на несправедливо наказано дете, което с изумление е разбрало, че не всички неща са хубави и приемливи за грижовните близки — че например да бутнеш сестричето си от ръба на пропастта не е съвсем приемливо поведение. Беше се опитал да го успокои, но колкото и простичък да си беше, Чаур бързо усети неодобрението, а Баратол не мислеше и прояви невнимание, като издаде неодобрението си — е, по-скоро беше твърде слисан, за да внимава — и сега великанът-дете щеше да вие, докато най-сетне не се изтощи. А до изтощението все още беше доста далече. На две улици от пристанището трима стражи на трийсетина крачки зад тях изведнъж се развикаха и гонитбата вече продължи не на шега. За изненада на Баратол, Чаур се умълча и ковачът го дръпна към себе си, докато бързаха надолу. — Чаур, чуй ме. Върни се при кораба — разбираш ли ме? Върни се при кораба, при господарката, ясно? При Спайт — тя ще те скрие. На кораба, Чаур, разбра ли ме? С набраздено от сълзи лице, с оцапани бузи, с почервенели очи, Чаур кимна. Баратол го бутна напред. — Хайде, върви. Върви сам — аз ще те настигна. Върви! И Чаур тръгна, загази напред, събаряше хора около себе си — и пред него като по чудо започна да се отваря пътека. Баратол се обърна, за да позатрудни малко стражите. Достатъчно, за да спечели поне времето, нужно на Чаур. Справи се доста добре, с юмруци и крака, с лакти и колене, и ако не бяха подкрепленията, сигурно щеше да си е чиста победа. Шестима нови стражи обаче се оказаха твърде много, събориха го и го пребиха почти до несвяст. Една мисъл се просмука немощно през мъглата от болка и объркване, докато го влачеха към най-близката тъмница. Беше лежал зад решетките и преди. Не беше чак толкова лошо, стига тъмничарите да не ги теглеше към изтезания. Да, можеше да си направи тур, от тъмница до тъмница, от страна до страна, от континент до континент. Единственото, което трябваше да прави, бе да отваря ковашка работилница без одобрението на местната гилдия. Съвсем просто. После и тези откъслечни мисли се разсеяха и остана само блаженството на забравата. — Величайшата глупост на нашата раса, драги ми Кътър, е в това да виждаме грешките в деянията си, но да не намираме в себе си годност да направим нещо по тях. Седим, втрещени и отчаяни, и при цялата ни разумност, при цялата ни схватливост, при цялата ни необикновена способност да виждаме истината за нещата, клечим свити като охлюви в порой, лепнали сме се за скъпоценното си камъче и се боим от мига, в който то ще се откърти под нас. До това ужасно бедствие нищо не правим, само сме се лепнали… Би ли могъл изобщо да си представиш свят, в който всички престъпления се наказват, където правосъдието наистина е с вързани очи и не протяга ръце, готово да се поддаде на тежестта на пари и власт? Където човек поема отговорност за своите грешки, за небрежните си действия, за гибелните последствия от безразличието или леността? Не, въртим се и усукваме, плетем крака и се снишаваме, танцуваме и се снишаваме, и се измъкваме като мъгла! Превръщаме се в сенки, които пърхат в безреден хаос. Истински майстори сме на измъкването — безспорно важна за оцеляването черта в началото, поне във физическия смисъл, но да се приложат тази инстинкти към душата е навярно най-тежкото престъпление против моралността. Какво ли не сме готови да направим, за да можем да продължим да живеем със себе си. В това бихме могли да заявим, че една съществена за оцеляването черта в крайна сметка се е оказала антитеза на самата себе си и прекратим ли я, оставаме със същото това гладко, тъпо, празно изражение, което сега Круппе вижда пред себе си. — Моля? Какво? — Скъпи Кътър, това е тежък ден, казвам. Ден на неприети и неразбрани, ден на нерадост и несрета. Ден, в който негодуваме срещу непредвиденото, тази зейнала пропаст на твърде късното, която следва грешни решения, а звездите ще падат и ако наистина притежавахме кураж, щяхме да се отпуснем с дръзко безразсъдство в нозете на боговете и видели онова, което виждат те, и познали онова, което са познали те, щяхме най-сетне да схванем безумството на борбата, абсурда на надеждата, и щяхме да рухнем по очи и да заридаем горко в своя път към мрачното бъдеще. Щяхме да плачем, приятелю, щяхме да плачем. — Може би съм научил всичко за убиването — изломоти Кътър и лъсналите му очи се приковаха в халбата в ръката му. — А може би убийците изобщо не помислят кой какво е заслужил, или дори за мотивите. Пари в ръката или любов в сърцето — отплатата има толкова много… вкусове. Но това ли иска тя наистина? Или беше някаква непредпазливост… избухване, като бутилка, която не е трябвало да бъде отваряна — пръска се, всичко се излива — цапа ръцете ти, цапа… всичко. — Кътър — каза Круппе с тих, но много решителен тон. — _Кътър._ Трябва да слушаш Круппе, хайде. Трябва да слушаш — свърши той с пристъпа си на ужасна тъжна безпомощност. Слушай! Кътър, има пътища, по които не трябва да се тръгва. Пътища, откъдето връщането е невъзможно — колкото и дълбоко да го желаеш, колкото и силен да е викът в душата ти. Прескъпи приятелю, ти трябва да… Кътър тръсна глава и изведнъж се надигна. — Трябва да се поразходя. Не може да го е мислила. Онова бъдеще, което обрисува… то е измислица, приказка. Разбира се. Това е. Не, и не, и не. Но… И младежът се шмугна през вратата на хана и изчезна. — Тъжна истина е — промълви Круппе и безлюдната му публика въздъхна в съгласие, — че склонността към вербален излишък може тъй да надвие прецизността на смисъла. Че намерението може тъй добре да се прикрие под грандиозното излишество в нюанса, в ритъма, сериозен или насмешлив, в това увлечение към грандиозна, самопозоваваща се многозначителност, че неразумните просто да подминат — въобразили си, че им е времето да бъдат тъй драгоценни, въобразили си, че стоят високо над всяко убеждение, освен собственото си духовито съвършенство. Да въздъхнем, и да въздъхнем. — Вижте как залита Круппе в тези високи обувки — не, дори и неговото равновесие невинаги е съвършено, колкото и основателен да може да е за много неща. Залита, казвам, а падат звездите и горко ридаят боговете, и безпомощността е океан прииждащ, но няма да се давим сами, нали? Не, много голяма компания ще си имаме в тъй ледената му утеха. Виновен и невинен, бърз и муден, мъдрец и глупак, праведник и грешник — потопът всички изравнява, с лица надолу във вълните, леле. — Той наистина въздъхна. — Леле… Чудо, по-добро от просто преразказано от втора или трета ръка — видяно. Видяно: четиримата носачи щяха да отнесат товара си право напред, но после… виж… една кокалеста трепереща длан се протегна навън, влажните върхове на пръстите докоснаха челото на Мирла. И носачите — които бяха свикнали с подобни произволни жестове на благоволение — спряха. Тя се взря в очите на Пророка и видя ужасна болка, злочестина толкова дълбока, че чак пречистваща, и знание над всичко, което нейният безпомощен, изпълнен с мъгла ум можеше да проумее. — Моят син — изохка Мирла. — Моят син… самата аз… о, сърцето ми… — Самата ти, да — отрони той, а пръстите притиснаха челото й като железни гвоздеи, приковаха вината й, срама й, слабостта й, за нищо негодната й глупост. — Мога да благословя това. И ще го сторя. Усещаш ли докосването ми, скъпа жено? А Мирла не можеше да направи нищо, освен да кимне, защото го усещаше, да, и още как го усещаше. Зад нея се разнесе треперливият глас на Бедек. — Пресвети… нашият син беше взет. Отвлечен. Не знаем къде. И помислихме… помислихме… — Вашият син не подлежи на спасение — рече Пророкът. — Той носи злостта на познанието в душата си. Усещам как сте се слели двамата в сътворението му — да, вашата кръв е била отровата на раждането му. Той разбира състраданието, но не го избира. Разбира любовта, но я използва като оръжие. Разбира бъдещето и знае, че то не чака за никого, дори за него. Той е жива паст, вашият син, жива паст, която целият свят трябва да храни. Дланта се отдръпна и остави ледени точки на челото на Мирла — всеки нерв там вече бе мъртъв, завинаги. — Дори Сакатия бог трябва да отхвърли такова същество. Но теб, Мирла, и теб, Бедек, вас благославям. Благославям вас двамата във вечната ви слепота, в безчувствения ви допир, в блуждаенията на недохранените ви умове. Благославям ви в смачкването на двата нежни цвята в ръцете ви — вашите две дъщери, — защото сте направили от тях версии не по-различни от вас, не по-добри, навярно много по-лоши. Мирла. Бедек. Благославям ви в името на напразната жалост. Сега си вървете. И тя се олюля назад, блъсна се в количката, събори и нея, и Бедек. Извика, докато падаше тежко на каменните плочи, а след миг се озова върху него. Лявата й ръка изпука силно след продължилата вече процесия с носачите и Пророка, с понеслата се след тях кипнала гмеж от просещи милост поклонници, които тъпчеха напред, без да съжалят, без да погледнат. Тежък ботуш стъпи върху бедрото й и тя изпищя, щом нещо вътре се счупи, непоносима болка прониза крака й. Друг нечий крак изрита лицето й, нокти одраха бузата й. Пети загазиха по длани, пръсти и глезени. Бедек за миг успя да погледне нагоре. Видя лице на мъж, напираше отчаяно да прегази през тях, защото бяха на пътя му, а той искаше да стигне до Пророка, и мъжът погледна надолу, и умолителното изражение помръкна в омраза, ботушът му стъпи на гърлото на Бедек и премаза трахеята. Бедек зяпна с оцъклени очи. Лицето му стана сиво-зелено, мораво. Разумът в погледа му изтля, стопи се и угасна. Мирла запищя, пропълзя върху тялото на мъжа си, усетила безжизнената му застиналост, но все още неразбираща… провря се през гората от корави, местещи се напред крака… лакти и колене, ритащи в гъстата гмеж ходила — и изведнъж на открито, изведнъж на отворило се малко пространство хлъзгава настилка. Макар да не беше ги усетила все още, по челото й се разширяваха четири петна гангрена — долови миризмата на нещо мръсно, ужасно мръсно, и си помисли, че някой е хвърлил нещо зад себе си, някъде наблизо; не можеше да го види все още. Болката в счупеното й бедро вече пулсираше, докато теглеше мъртвата тежест зад себе си, заглъхваше все по-далечна в ума й. Бягаме от мястото на своята злочестина. Не по-различни от всеки друг звяр, бягаме оттам, където са ни ранили. Бягаме, пълзим, пълзим и се влачим, влачим се и протягаме ръце. Мирла осъзна, че и това вече е непосилно за нея. Издъхваше. „Виждате ли ме? Аз бях благословена. Той ме благослови.“ „Благословени да сте всички.“ Едва можеше да стои на крака, а трябваше да се дуелира. Мурильо отвърза кесията си с монетите и я хвърли към надзирателя, който тъкмо се беше върнал, задъхан и с почервеняло лице. Кесията тупна тежко сред облак прах. — Дойдох за момчето. Това е повече, отколкото струва — приемаш ли плащането, надзирателю? — Не — отвърна вместо него Горлас. — Наумил съм си нещо по-специално за малкия Харло. — Той няма нищо общо с всичко това… — Ти току-що го въвлече, Мурильо. От твоя клан е, сигурно изтърсак на някой от негодните ти приятели в хана „Феникс“ — любимия ти вертеп, нали? Ханут знае всичко, което има да се знае за теб. Не, момчето е вътре и точно затова няма да го получиш. Аз ще го взема, за да направя с него каквото намеря за добре. Мурильо извади рапирата си. — Какво на този свят прави същества като теб, Горлас? — Бих могъл да попитам същото за теб. „Е, добре. Цял живот грешки. Тъй че може би си приличаме повече, отколкото всеки от двама ни би признал.“ Видя как надзирателят се наведе, взе кесията, претегли я в ръка и се ухили. — За плащанията на лихвата, съветник… Горлас се усмихна. — Какво пък, май ще можеш да си изчистиш дълга все пак. Мурильо зае стойка; с върха изпънат напред, дясната ръка леко извита в лакътя, лявото рамо изнесено назад, за да намали повърхността на открития торс. Намести тежестта си предпазливо, в центъра на бедрата. Все още усмихнат, Горлас Видикас влезе в сходна позиция, макар че се беше привел леко напред. Не и дуелист, готов да отстъпва значи. Мурильо помнеше това от битката, която бе видял в самия й край, как Горлас отказваше да отстъпи, да остави терен, не искаше да приеме, че понякога отдръпването носи предимство. Не, щеше да натиска и натиска, без да отстъпи нищо. Опря оръжието си в това на Мурильо и леко изви настрани — презрителен жест, колкото да прецени реакцията. Реакция не последва. Мурильо просто остана на позиция. Горлас заопитва с върха на рапирата, замушка около камбаната на дръжката, закачаше предпазителя и рискуваше оръжието му да се заклещи, но за да го постигне, Мурильо трябваше да извие и сгъне китката си — не много, но достатъчно, за да даде възможност на Горлас да замахне напред в отворения му гард, тъй че го остави да си поиграе с това. Не бързаше; колкото и да бяха подбити и отекли стъпалата му, колкото и да беше изтощен, подозираше, че ще получи само един добър шанс, рано или късно, за да приключи с това. Върхът във водещото коляно или по-надолу, в ботуша, или перване в сухожилията на китката, за да осакати ръката с оръжието — вероятно завинаги. Или по-високо в рамото, със стопиращо забиване. Горлас натисна, съкрати дистанцията и Мурильо отстъпи. А това _болеше_. Усети мокро в ботушите си — онази гадна прозрачна течност се изцеждаше от спуканите мехури. — Май нещо не е наред с краката ти, Мурильо — подхвърли Горлас. — Движиш се като човек, който стои на нокти. Мурильо сви рамене. Не му беше до разговор; достатъчно трудно му бе да се съсредоточи покрай болезнените жегвания в ходилата. — Каква старомодна стойка имаш, старче. Толкова… изправена. — Горлас започна отново с бързите трепкащи движения на рапирата, с дребните заплахи отсам и оттам. Беше започнал да се поклаща ритмично на пръсти и пети, опитваше се да въвлече Мурильо в същото движение. Когато най-сетне почна атаката, движението бе експлозивно, мълниеносно бързо. Мурильо засече финтовете, улови и отби забиването, и отвърна с рипост… но отстъпваше назад, докато го правеше, и върхът му закачи ръкава на Горлас. По-младият дуелист продължи атаката си със силно париращо отбиване и след него втори напад: стрелна се толкова напред, че отдръпването на Мурильо се оказа недостатъчно, както и парирането. Болката го прониза в лявото рамо като огън. Той залитна назад и върхът излезе. Мурильо залитна, но се изправи отново. — Пусната кръв. — Гласът му бе стегнат от болка. — О, онова ли? — отвърна Горлас и се люшна отново на пръсти и пети. — Промених намерението си. „Една обида повече е като последната капка. Така и не се научих.“ Усети, че сърцето му се е разтуптяло. Последната, почти фатална рана като че ли пулсираше, готова да се отвори отново. Усещаше кръвта, напираща от пронизания раменен мускул, топлите вадички, които се стичаха по ръката му и мокреха плата и лакътя му. — Пусната е кръв — повтори Мурильо. — Както предположи, не съм във форма да се дуелирам повече от това, Горлас. Споразумяхме се, пред свидетел. Горлас хвърли поглед към надзирателя си. — Спомняш ли си какво точно чу? Старецът сви рамене. — Стори ми се, че имаше нещо за раняване… Горлас се намръщи. Надзирателят се покашля. — … но нищо повече. Обсъждане, мисля. Не чух нищо, ммм, потвърдено между вас. Горлас кимна. — Каза го свидетелят ни. Няколкостотин зрители долу в ямата викаха настървено. Мурильо се зачуди дали и Харло е сред тях. — Приготви се — подкани го Горлас. Значи трябваше да е така. Преди десет години Мурильо щеше да стои над трупа на този мъж, изпълнен със съжаление, разбира се, затова, че всичко е могло да се уреди мирно. И това бе луксът на предишните дни, онзи по-ясен свят, докато всичко тук, сега, винаги се оказваше толкова… объркано. „Не дойдох тук, за да умра в този ден. Трябва да се опитам да направя нещо. Да оцелея. Заради Харло.“ Зае стойка. Беше обездвижен, да, достатъчно, за да е ясно, че няма да опита нищо повече от защита, да търси рипости и може би контраатака — да поеме рана, за да нанесе смърт. И всичко това щеше да е в ума на Горлас, щеше да оформи тактиката му. Значи — време беше да изненада тоя кучи син. Атаката му бе изящна: плавно движение напред, твърде бързо за мъж на неговата възраст. Горлас, засечен в люшването си напред, се принуди да отскочи половин стъпка назад, парира силно и без прецизност. Рипостът му беше дивашки и неточен и Мурильо го засече с високо париране, последвано мигновено от втора атака — същата, на която бе искал да разчита още в самото начало — съвсем изпънато мушкане право в гърдите на противника — сърце или дробове, без значение кое… Но по някакъв невъзможен начин Горлас отбягна атаката — движението му не беше придружено от никакво изместване на тежестта, просто отместване на горната част на тялото. И този път забиването му съвсем не беше дивашко. Мурильо успя само да засече с поглед блясъка на стоманата, а след това не можеше да вдиша. Нещо се изливаше по гърдите му и клокочеше в устата му. Усети как гърлото му се разкъса, когато Горлас изтръгна оръжието си и отстъпи надясно. Мурильо се изви, за да го проследи, но краката му се огънаха — и след миг той вече лежеше на каменистата земя. Светът помръкваше. Чу, че Горлас каза нещо. Може би думи на съжаление, но едва ли. „О, Харло, толкова съжалявам. Толкова съжалявам…“ И тъмнината се сгъсти. Събуди се за миг от ритник в лицето, но и тази болка бързо заглъхна, заедно с всичко останало. Горлас Видикас се изправи над трупа на Мурильо. — Доведи онзи колар да върне тялото — нареди на надзирателя и се наведе да почисти оръжието си с парче коприна от десния ръкав на жертвата си. — Кажи му да го откара в хана „Феникс“, с рапирата и всичко. Долу в ямата хората крещяха възбудено и дрънчаха със сечивата си като обезумяла варварска тълпа. Горлас се обърна към тях и вдигна оръжието си за поздрав. Възгласите се удвоиха. Обърна се отново към надзирателя. — Допълнителна халба ейл за работниците довечера. — Ще вдигат тостове за вас, съветник! — А, и нареди някой да ми доведе момчето. — То е на смяна в тунелите, мисля, но мога да пратя някой да го изведе. — Добре. И няма нужда да са много нежни с него. Но внимавай — да не прекалят толкова, че да не може да се съвземе. Ако го убият, лично ще ги изкормя до един — постарай се да разберат. — Слушам, съветник. — Надзирателят се поколеба. — Не бях виждал такова умение… помислих си, че ви хвана… — Сигурен съм, че и той си го помисли. Хайде, върви намери коларя. — Веднага, съветник. — А, и ще взема кесията, тъй че вече сме на чисто. Надзирателят бързо му я подаде. Горлас премери тежестта й на ръка и вдигна вежди — цяла проклета годишна заплата за този надзирател имаше тук, сигурно всичко, което Мурильо беше имал, събрано до последната монета. Три пъти повече от лихвата, която му дължеше този глупак. Но пък ако надзирателят се беше спрял да отброи точната сума, за да задържи останалото, сега щеше да има два трупа вместо един, тъй че старецът може би изобщо не беше глупав. Горлас реши, че денят му е завършил добре. И тъй, волът започна дългото си пътуване обратно към града, копитата заклопаха тежко по каменистия път, а в колата лежеше тялото на един мъж, който сигурно беше припрян, който може би наистина бе твърде стар за подобни рисковани начинания, ала никой не можеше да каже, че сърцето му не е храбро. Никой не можеше да говори за липса на кураж. Което повдига един много тежък въпрос: щом кураж и сърце не са достатъчни, тогава какво? Волът надушваше кръв и това никак не му харесваше. Беше миризма, с която идваха хищници, ловци, образи, които разбуждаха най-дълбоките кътчета в мозъка на животното. Надушваше и смърт също така, там зад себе си, и колкото и тежки стъпки да направеше, миризмата не намаляваше, а това той не можеше да разбере, но все едно, беше се примирил. Нямаше място за скръб в животното. Единствената скръб, която познаваше, бе за самото него. Толкова различно от двукраките му господари. Бръмчаха мухи, които никога не задаваха въпроси, а светлината на деня гаснеше. 18. Той е незрим, един от тълпата безименна. Не се домогвай до невзрачното лице, не пропълзявай вътре да намериш бликналия ручей, потекъл в тъмен ужас от сърце в сърце. Той общ за всички е, неотличим е с нищо, не пуска никого по стъпалата стръмни, до очите, в които дави се самотната звезда на дръзко споделяна човещина във дълбините. Не е твой брат, не е на никого спасител. Над теб щом се надвеси, за да търси с упование, избутай хилавата длан встрани и откажи му намокрения мъртъв цвят на състрадание. Градината си той оскубал е до кокал, обрал е всеки сетен къс от топла плът. От самота уплашен, нокти и зъби, върви по пустия от въглени и пепел път. И виждам в ужас как възнася се на трона ни, за да положи наметалото от срам като саван и да ни призове в заблудата за топъл дом, презряното от него свято място. Намира силата си в нашто безразличие, разкъсва общото у нас, раздира го на дрипи, и няма обща воля, за да се опълчим, и той убива ни, поред — един в тълпата. „Един крал взима трона“ (изсечено на Стената на поета, Кралските тъмници, Унта) Шан изръмжа и се хвърли към Лок. Огромният звяр с бялата козина нито трепна, нито побягна уплашено, а само отскочи, изплезил език като на смях. Недалече от тях Палид наблюдаваше. Все още озъбена, Шан отново се шмугна във високата трева. Барън, Блайнд, Руд и Джиър не се спряха по време на краткия спор — беше се случвало много пъти в края на краищата, — а просто продължиха напред в леко сърповиден строй, с Руд и Джиър на фланговете. Антилопи ги следяха от едно възвишение на югозапад — съвсем леко кривване на главата на някоя от Хрътките и щяха да побегнат толкова бързо, колкото можеха да издържат тънките им крака, с разтуптени в чист ужас сърца. Но този ден Хрътките на Сянка не бяха излезли на лов. Нито за антилопи, нито за бедерин, нито за муле или ленивец. Безчет диви зверове, които живееха в състояние или на блажена забрава, или на страх, нямаше нужда да преминават от едното в другото — не и заради чудовищните Хрътки. Колкото до равнините вълци, тромавите чипоноси мечки и рижите степни котки, от тях нямаше на десет левги околовръст — дори съвсем смътният повей на миризмата на Хрътките ги бе накарал да се разбягат. Високо над Хрътките се рееха Велики гарвани, черни точици в синия свод. Шан изпитваше неприязън към двамата нови спътници, тези валма от мръсно бяло с безжизнени очи. Лок особено я дразнеше, защото като че ли държеше да върви точно като нея, близо от едната й страна, да се плъзга невидим, призрачно и безшумно. А най-дразнещото бе, че успяваше да уподоби Шан в това умение. Ала тя нямаше никакво намерение да отстъпи самотата си. Засадата и убийството ставаха най-добре, когато си сам, ако питаха нея. Лок усложняваше нещата, а Шан мразеше усложненията. Някъде далече зад тях по дирите им вървяха зверове. В безкрайно дългата си история Хрътките на Сянка бяха преследвани много пъти. Най-често преследвачите накрая съжаляваха за решението си, все едно дали е било мигновен импулс, или инстинктивна потребност; все едно дали по повеля на някой господар, или заради омраза в душите им, желанието им обикновено се оказваше фатално. Понякога обаче да те гонят се оказваше такова изключително удоволствие, че Хрътките изобщо не обръщаха играта. Нека гонитбата продължи, още и още. Играй по пътя на този гняв, с цялата тази сляпа потребност за убийство. Всички неща хвърлят сянка. Ако светлината е пъклено жестока, една сянка може да се вплътни, да се очертае рязко, вътре в нея да заиграе движение. Сянката е отражение, но не всички отражения са истински. Някои сенки лъжат. Заблуда, породена от въображение, и въображение, породено от страх, или навярно е обратното и страхът разпалва въображението — все едно, сенките избуяват. В мрачните видения на един чувствителен ум всичко, което умът си е въобразил, може да се превърне в реалност. Звярът и сянката, която той хвърля. Сянката на звяра и светлината, от която е породена тя. Всяко едно — откъснато от другото, отделено и превърнато в нещо кошмарно. Философи и глупци биха могли да твърдят, че светлината е без форма, че тя намира съществуването си в очертаването на формата на други неща, изменчиво като отварянето на око. Че в отсъствието на такива неща тя се плъзва, неуловена от погледа и всъщност невидима. Без другите неща, които да порази, тя не лудува, не подскача, не рисува и не се отразява. По-скоро тече и изтича вечно. Ако това е така, то светлината е уникална във всемира. Но всемирът се придържа към един-единствен закон, над всички останали: _нищо не е уникално_. Философите и глупците, уви, не са видели светлината. Сътворете формите на зверове, на Хрътки и чудовища, на демони и кошмари. От светлина, от мрак и от сянка. Шепа глина, подарен животворен дъх — и ще закипят сили в конфликтите, всечени в душите им. Дерагот са тъмното и в своята свирепа плътност ще предявят претенция за собственост над сенките, които хвърлят. Лок и Палид обаче са светлината, която е придала форма на Дерагот, без която не биха съществували нито Дерагот, нито Хрътките на Сянката. Ако го пожелаят, и гонители, и гонени, един ден зверовете ще се съберат заедно, ще се гледат убийствено, изгаряйки може би от желание да се унищожат взаимно, а след това, в един-единствен миг на стъписано изумление, ще изчезнат до един. Ха-ха. Не всички инстинкти водят до поведения за оцеляване. Животът е размътен от глупост в края на краищата и колкото по-хитър е животът, толкова по-глупав може да е. Хрътките на Сянката не бяха нито хитри, нито безмозъчни. Те всъщност бяха по-скоро умни. Поздравления за този трипартиен всемир, тъй настоятелен взаимно. А и защо не? Та той дори не съществува, освен в затворения ум, който толкова се нуждае от опростяване. „Ум като моя“, разсъди Котильон. След което погледна спътника си. „Но не неговия. Застанеш ли в центъра на неговата игра, не възникват никакви въпроси. Какво е да си окото на бурята? Какво става, скъпи ми Сенкотрон, когато мигнеш?“ — Това беше неочаквано — промърмори Сенкотрон. — Проклето усложнение — съгласи се Котильон. — Тук Хрътките ни трябват само за да сме сигурни, че нищо няма да се обърка. — Винаги се обърква — изсумтя Сенкотрон. — Богове на бездната, отново ми се наложи да прибягна до онзи луд Върховен жрец. — Искарал Пъст. — Котильон се усмихна, но бързо скри усмивката, защото ако Сенкотрон го видеше, като нищо щеше да започне да се оправдава. — Колкото и симпатична да е, Сордико Куалм не е достатъчна осигуровка. Не и за това във всеки случай. — Нито Пъст! — отсече Сенкотрон. Хрътките се приближиха и двамата усетиха общото любопитство на зверовете към тази непредвидена подкрепа. Задачата им вече бе проста в края на краищата. Праволинейна дори. Котильон хвърли поглед през рамо и присви очи към крачещата след тях мършава фигура. Е, не съвсем праволинейна — странникът бе тръгнал към една проклета среща, а какво щеше да произтече от това? — Твърде много истории, полуистини и откровени лъжи — изръмжа Сенкотрон. — Палета на Тайст Андий — всяко от тях ще свърши работа, изглежда, стига да знаят старите команди. Но сега… — Според моето, ммм, проучване името му е Тулас Шорн. И не, не знам пола му, а това, което е останало от него, като че ли не предлага достатъчно детайли, за да решим едното или другото. — Поне е въплътен… о, колко мразя дракони! — изсумтя Сенкотрон. — Ако мършоядите имаха трон, те щяха да са на него. — Където има бъркотия, те са вътре, ясно. Елейнт, соултейкън — няма разлика, стане ли дума за неприятност. — Хаосът е в кръвта им, Котильон. Представи си колко скучно щеше да е без тях… а толкова обичам скуката. „Щом казваш.“ — Е — продължи Сенкотрон, — как се вмества това в твоите нелепо заплетени теории? — Заплетени са само защото са без съдържание, ако благоволиш да ме извиниш за неволния каламбур. Светлина, Мрак, Сянка. Хрътки на това, на онова, на трето. Тези зверове може да съществуват само заради семантиката. — Не се налага да чистиш след тях — единственото извинение за тази идиотска хипотеза — изсумтя Сенкотрон. — Те душат, лигавят се, дращят и лижат, Котильон. А, и разкъсват разни неща. Когато ги устройва. — Защото ние очакваме да го правят. — Виж ти! — Слушай — каква беше онази бъркотия зад възникването на Дерагот? Диви зверове от прашасалите еони на отминали векове, седем, останали в целия свят, и Първият император — не кой да е — ги избира за хранилища на раздробената си душа. Всичко това — добре, но след това имаме Хрътките на Сянката и, вероятно, Хрътките на Светлината… — Те са просто едни проклети албиноси, Котильон, детайл, който най-вероятно е без значение, а освен това са само две… — Доколкото знаем ние, а ние знаем за тях само защото влязоха в нашето владение — но защо? Кой или какво ги е призовало? — Аз, разбира се. — Как? Сенкотрон сви рамене. — Разсъдих на глас за нуждата от… заместници. — И това е призоваване? Мисля, че чух също така да разсъждаваш за „нуждата“ от изумително красива Кралица на Сянката, робиня на всяко твое желание… — Криеше се зад завесата! Знаех си! — Въпросът е къде е тя? Въпросът си остана без отговор — Тулас Шорн вече бе спрял на десет крачки от тях. — Моите Хрътки май са си намерили нови… домашни любимци. — Отсечи му главата, Котильон — изсумтя Сенкотрон. — Вече го мразя. Шан се плъзна безшумно до Котильон, приковала очи в Тулас Шорн. След миг се появиха Барън, Руд, Блайнд и Джиър, застъпваха дебнешком покрай двамата владетели на селението на Сянка и обкръжиха Тайст Едур. А той само протегна ръце напред, сякаш подканяше зверовете да се приближат. Те не помръднаха. — Предпочитат те жив, струва ми се — каза Котильон. — Мъртвите губят толкова много. — Де да бяха мъртви и чувствата ми — въздъхна Тулас Шорн и отпусна ръце. — Все пак, радвам се, че ги виждам отново. Но две липсват. При тези думи Котильон се огледа. — Е, да, прав си. — Убити? — Убити, да — каза Сенкотрон. — Кой? — Аномандър Рейк. Тулас Шорн се сепна. — Още се навърта насам, да — каза Сенкотрон. — Убиецът на Хрътки. Хе-хе. — И никой от двама ви не е достатъчно силен, за да отмъсти за убийството им, явно. Изумен съм, че моите Хрътки са приели толкова хилави господари. — Не бяхме ли домашни любимци? Все едно. Ганрод и Доън загинаха, защото бяха много припрени. Лоша дресировка. Вината е твоя. — Решил съм да ви изпитам — каза след малко Тулас Шорн. — Искаш Трона на Сянката, нали? — Първото ми царуване бе прекъснато. Оттогава научих някои неща. — Едва ли. Ти умря. — Сенкотрон махна небрежно с призрачната си длан. — Каквото и да си научил, не си го научил достатъчно добре. Очевидно. — Изглеждаш убеден в това. — Убеден е — каза Котильон. — Значи мегаломанията го е засегнала чак толкова? — Е, да, но не това е важното. — А кое е важното? — Че ти явно не си научил нищо ценно. — И защо казваш това? — Защото ти току-що каза, че си решил да ни изпиташ. Тулас Шорн кривна глава. — Въобразявате си, че Хрътките ще ви защитят? — Тези ли? Вероятно не. — Тогава… — Но изречението остана недовършено, щом се появиха Лок и Палид, навели ниско глави, с настръхнали като бодли косми, и застанаха от двете страни на Сенкотрон и Котильон. Тулас Шорн отстъпи боязливо назад. — В името на Бездната — прошепна, — полудели ли сте двамата? Те не може да са тук — не трябва да бъдат сред вас… — Защо? — попита Котильон и се наведе напред, обзет от любопитство. Но Тайст Едур само поклати глава. Двете костено бели Хрътки сякаш едва се удържаха, готови всеки миг да се втурнат в смъртоносна атака. Омразата грееше нажежена в очите им. — Защо? — попита отново Котильон. — Неумолимите сили… Мислим, че опитомяваме, но дивото остава. Властта над тях е заблуда в умовете на самопровъзгласилите се _господари_. — Последната дума бе изпълнена с презрение. — Каишката, глупци, е _протрита_ — нима изобщо не го разбирате? — Може би… Тулас Шорн отново вдигна ръце, но този път — в предпазен жест. — Ние си мислехме същото някога. Самозаблуждавахме се, че сме господарите, че всяка сила се прекланя пред нашата власт. И какво стана? _Те унищожиха всичко!_ — Не те… — Не разбираш? _Виждам!_ Те са привидения — проявления. Съществуват, за да ви предупредят. Те са доказателството, че всичко, което си мислите да заробите, _ще се обърне против вас_. — И отново отстъпи назад. — Краят започва отново, започва отново. Котильон пристъпи към него. — Светлина, Мрак и Сянка — тези трите — казваш, че… — Три ли? — Тулас Шорн се изсмя горчиво. — Ами Живот? А Огън, Камък и Вятър? А Хрътките на Смърт, глупци такива? Проявления, казах. _Те ще се обърнат — казват ви го! Затова съществуват! Зъбите, яростта — всичко, което е неумолимо по природа — всеки аспект е само разновидност, оттенък във вихъра на унищожението!_ Тулас Шорн вече беше отстъпил достатъчно назад и започна да се преобразява в дракон. Като една, седемте Хрътки полетяха напред… но бяха закъснели много, огромното крилато същество се понесе нагоре, извиси се над вълна от страховита сила, която принуди Котильон да залитне назад, която издуха Сенкотрон и сякаш го разсипа на сиви дрипи. Драконът соултейкън се извиси още нагоре, яхнал издигащ се устремно в небесата стълб от паника или ужас. Или отчаяние. Високо горе в синия купол Великите гарвани се разпръснаха. Котильон се обърна към Сенкотрон. — В беда ли сме? Владетелят на Върховен дом Сянка бавно се събра в смътно човешка фигура. — Не мога да съм сигурен. — Защо? — Ами, защото мигнах. Далече напред Хрътките отново бяха поели по пътя си. С един скок Лок се доближи до Шан и тя му изръмжа да го прогони. Езикът се изплези, челюстта увисна в безмълвен смях. Толкова с високомерието. Имаше моменти, в които Каллор презираше собствената си компания. Денят ликуваше в своето безразличие, слънцето грееше ослепително над подпухналия от леност пейзаж. Тревите се бяха вкопчили в коравата земя както винаги, семена се носеха на вятъра като на въздишки надежда. Жълто-кафяви гризачи бдяха на пост над дупките на подземните си лабиринти и джафкаха заканително подире му. Сенките на кръжащите високо ястреби пресичаха тук-там пътя му. Колкото и да беше странно, самопрезрението бе утешаващо чувство, защото той знаеше, че съвсем не е сам в омразата си. Можеше да си спомни времена, в които седи на трон, неподвижен и ненакърним като някоя от статуите — негови подобия — извън двореца (всеки от неизброимите му дворци), и усеща океанския прилив на омразата. Поданиците му, десетки, стотици хиляди, всички до един копнееха да го видят мъртъв, свален, разкъсан на парчета. И все пак не беше ли той нищо друго освен съвършения, изключителен представител на всичко, което те презираха в самите себе си? Кой сред тях не жадуваше да заеме мястото му? Да гнети с жестоките си присъди всичко, което оскърбява със самото си съществуване? Беше, в края на краищата, самото олицетворение на користта. Успяваше да сграбчи онова, към което други можеха само да посягат, да събере във властта си оръжейния арсенал на цял един свят и да пресътвори този свят със сурови удари, да го направи такъв, какъвто той го желае — никой не би отказал да заеме мястото му. Да, можеха да го мразят; всъщност _трябваше_ да го мразят, защото той въплъщаваше съвършенството на успеха, самото му съществуване бе подигравка над техните собствени провали. А насилието, което налагаше? Добре, вижте как то се разиграва навсякъде, в по-малките сцени — съпругът, който не може да задоволи жена си, затова я пребива до смърт с юмруци. Уличният гамен, приковал жертвата си в каменната настилка и извива ръката на нещастника. Благородникът, подминаващ умиращия от глад просяк. Крадецът с алчния му поглед — не, нито един от тях не е по-различен, не и в дълбоката си същност. Тъй че мразете Каллор точно така, както той мрази себе си. Дори в това той ще ви надвие. Вътрешно превъзходство, изразено по всички възможни начини. Вижте как скърца със зъби светът — а той му отвръща с най-разбираща усмивка. Вървеше, а мястото, откъдето бе тръгнал, бе вече далече зад него, а мястото, към което отиваше, ставаше все по-близо, стъпка по стъпка, неумолимо като този лениво пълзящ пейзаж. Нека ръмжат стражите, нека ястребите размишляват, бдително взрени надолу. Семена са яхнали нозете му, търсят нови светове. Вървеше, а в ума му се разгръщаха спомени като протрити страници пергамент, залепнали и оръфани; измъкнати като мишки от дъното на някоя стара торба пукат и пращят, докато ги разгъваш, сред дъжд от сплескани молци и изсъхнали насекоми. Вървеше пребледнял и оплискан с кръв по осеян със скъпоценни камъни коридор, теглеше за глезена тялото на жена си — само една от безкрайната поредица жени, — а ръцете й се влачеха зад нея отпуснати и мъртви като змии с прерязани гърла. Нямаше никакво предупреждение, никаква патина от прах, покрила очите й, когато се впиха в него онази сутрин, с редицата свещи на масата между тях. А той я канеше в един живот на безкрайна леност, с обещание да поглъщат вечно — очакваше ги безкраен пир, без никаква нужда от сдържане. Щяха да живеят в безметежното излишество. Щяха да разчертават картите на безконечно разширение, да извайват амбиции, които вече можеха да утолят. Нищо не можеше да ги спре, нито дори самата смърт. Някаква лудост я бе поразила, като избликнала кръв от прерязана вена. Не можеше да е било друго. Лудост беше. Безумие — да отхвърлиш толкова много. От онова, което й бе предложил. Толкова много, да, от _него_. Или поне така си беше казвал тогава, а и през десетилетията след това. Така беше по-лесно. Ала сега знаеше защо бе отнела живота си. Да й предложат _всичко_ означаваше да й се покаже на какво е способна самата тя — бездънното пространство на възможната й лична поквара, ужасите, които щеше да изпита, отскубването на всяка сетна нишка чувствителност, а съвестта й щеше да остане гладка, хладна на допир, нещо може би живо, а може би не, нещо, което и най-острото ужилване нямаше да може повече да пробуди. Беше разбрала, да, точно колко далече може да я отведе това… и беше казала „не“. Друг един мил вързоп от спомени, разгръща се с мириса на цветя. Той, коленичил до Вадерон, бойния си кон, докато кръвта на животното се изцежда на червена пяна, едното му око е приковано в него, сякаш иска да разбере: струваше ли си всичко това? Какво ти откупи моят живот, моята кръв, краят на моите дни? Наоколо се простираше бойно поле. Купищата мъртви и умиращи, хора и зверове, Джхек и Тартено Тоблакай, разпръснати по равнината Форкрул Ассаил, всеки обкръжен от стотици паднали, онези, които са бранили своите бойни главатари, онези, които не са успели да поразят демоните. И нямаше сухо петно земя, кръвта бе плитко море, сгъстяващо се в горещината, и повече очи се взираха в нищото от тези, които обхождаха кошмара и търсеха приятели и близки. Крещяха гласове, но изглеждаха далечни — на левги разстояние от Каллор, коленичил до своя Вадерон, неспособен да откъсне погледа си от прикованото в него око. Обещания за братство, запокитени в пурпурната кал. Мълчаливи клетви за чест, за храброст, за служба и отплата, всичко това — изтекло по прекършената дръжка на копието, стърчаща от широките гърди на коня. И да, Вадерон се беше изправил на задните си крака, за да поеме това забиване, прицелено в самия Каллор, защото този кон бе твърде глупав, за да разбере каквото и да било. Да разбере, че тъкмо Каллор бе започнал тази война, беше приел на драго сърце касапницата и погрома. Да разбере, че Каллор, този господар, коленичил сега до него, е всъщност един жесток, жалък човек, торба кожа, пълна с отрова и жлъч, със завист и детинска злост от това, че като губи, отнема същото и от всеки друг. Вадерон, който умираше. Каллор — със сухи очи, който се проклинаше заради неспособността си да плаче. Да изпита съжаление, да се самонакаже, да даде обещания следващия път да е по-добър. Аз съм като човечеството, често пъти си казваше той. Неподатлив на никакви уроци. Жалък в загуба и поражение, отмъстителен в победа. С всяка възможна добродетел — уязвима на експлоатиране и злоупотреба от други, стига да могат да наложат господството си, докато тези добродетели не се превърнат в кухи съдове с избили по тях капки отрова. Поднасям добрина и виждам как я превръщат в безчестие, и нищо не правя, не роптая, не възразявам. Света, който правя, го правя за една и само една цел — да ме сдъвче, мен и всеки друг. Не вярвайте на това смутено изражение. Объркан съм единствено от глупост, но умните в мен знаят, о, да, знаят, докато лъжат през моите зъби, лъжат вас и лъжат себе си. Каллор вървеше с торба на рамо, десет хиляди левги дълга и издута от навити вързопи. Толкова различен от всеки друг. Призрачни коне бягаха покрай него. Посечени през кръста жени му показваха безкръвни усмивки, заиграли на безжизнени устни. А там, където ридаеха умиращи — вижте как се плъзга сянката му и отминава. — Искам нещата да са прости — заяви Ненанда. — Не желая да ми се отваря работа. — А след това вдигна очи и ги изгледа войнствено, готов да срещне всяко оскърбление. Скинтик огъваше клонки, за да направи фигурка от пръчки. — Но нещата не са прости, Ненанда. Никога не са били прости. — Знам. Просто го казвай направо, нищо повече. — Не искаш отново да си объркан, имаш предвид. Нимандър се надигна. — Виж, Скин… Но Ненанда беше захапал стръвта — а наистина си беше стръв, защото колкото и да си даваше вид Скинтик, че се е залисал над пръчките си, крадешком беше забелязал колебанието на Ненанда. — Лъжците _обичат_ объркването. Лъжците и крадците, защото могат да се шмугнат вътре и да се измъкнат, когато има объркване. Искат ти да си несигурен, но няма нищо несигурно в това, което _те_ искат, нали? Точно така те използват — ти самият си такъв понякога, Скинтик, с твоите умни думи. — Чакай, как могат да ме използват, щом аз съм като тях? Десра изсумтя. Лицето на Ненанда почервеня от гняв и той щеше да скочи, ако не беше нежната длан на Аранта, която се отпусна на рамото му и разсея като по чудо яростта му. Скинтик изви ръцете на фигурката, докато не се оказаха над чворестата главичка със зелено листо, и я протегна над огъня с лице към Ненанда. — Виж, той се предава. — Не ми се подигравай, Скинтик. — Напротив, аплодирам желанието ти да направиш нещата прости. В края на краищата или можеш да я посечеш с меча си, или не можеш. — Ето, че започваш пак. Препирнята можеше да продължи така половината нощ, знаеше Нимандър. И докато продължаваше, щеше да се разнищва, и Скинтик все повече щеше да изкарва Ненанда задръстен глупак, макар той изобщо да не беше глупак. Но думите наистина бяха ефимерни, можеха да се промъкват през всякаква защита, готови да посекат и жадни да пускат кръв. Те бяха съвършеното оръжие на заблудата, но можеха също така да бъдат, знаеше го много добре, здраво наместените камъни по пътя, водещ към разбирането — или към онова, което минаваше за разбиране в този мътен, невъзможен свят. Съществуваха толкова много начини да се живее, по един за всяко едно разумно същество — а може би и за неразумните също, — че беше истинско чудо всеки път, когато успяваха да се срещнат във взаимно разбиране или дори в пасивно приемане. Доказателство на изключителната гъвкавост на живота, казал беше веднъж Скинтик. „Но пък проклятието ни е да сме социални същества — добавил бе след това, — тъй че нямаме голям избор, освен да се опитваме да се разберем.“ Бяха вдигнали бивака си на една широка тераса над последните руини. Изкачването беше дълго, прашно и изнурително. Буквално всяко камъче в грубия чакъл, запълнил древните дренажни канали, се оказваше някаква вкаменена антика — парчета кост, дърво, зъб — всичко на фрагменти. Целият планински склон като че ли беше някакво древно сметище, отпреди безброй столетия, и представата за толкова много отишъл си живот, нужен за да се създаде тази огромна могила, объркваше и будеше изумление. Дали и височините нататък бяха като тази? Възможно ли беше изобщо такова нещо? „Не можеш ли да разбереш, Ненанда, как нищо не е просто? Дори земята, по която вървим? Как се е създало това? С какво е по-различно това, от което идваме, от онова, към което отиваме? Не, това беше лошо казано. Нека да го опростим. Какво е това съществуване?“ Както може би щеше да отговори Ненанда, никаква работа не върши на един воин да задава такива въпроси. Оставете ни този главоломен скок, оставете ни на мига, в който правим следващата стъпка, та дори тя да ни води в бездната. Няма смисъл от всички тези въпроси. А как можеше Скинтик да отговори на това? „Уплаши един бедерин и гледай как се хвърля от стръмнината. Кое го уби? Разядените скали долу или ужасът, който го направи и сляп, и глупав?“ А Ненанда щеше да свие рамене. „Кой го интересува? Дай просто да го изядем.“ Това не беше големият конфликт между видовете чувствителност всъщност. „Просто две глави на една и съща монета, едната обърната надясно от едната страна, другата — наляво от другата страна. И двете намигат.“ А Десра щеше да изсумти и да каже: „Дръжте си тъпите думи в устата. Винаги ще предпочета да държа кур вместо думи.“ „Дръж го и стискай здраво“, щеше да измърмори Скинтик, а усмивката на Десра в отговор нямаше да заблуди никого. Нимандър добре помнеше всеки разговор между своите следовници, своите братя и сестри, своето семейство, и помнеше също как можеха да се повтарят, с нищожни различия, щом всички реплики се включеха в подходящата последователност. Зачуди се къде е отишъл Клип — някъде извън кръга от светлината на огъня, може би слушаше, а може би не. Щеше ли да чуе нещо, което не беше чувал преди? Щеше ли нещо казано тази нощ да промени мнението му за тях? Едва ли. Дърлеха се, жилеха се едни други, избухваха в смях или от гняв. Мушкане, изплъзване встрани, вечно търсене къде кожата над всичките стари рани е най-тънка. Вечна битка без мечове, но пък никой не умираше от нея, нали? Кедевис — бе необичайно кротка тази вечер — стана, придърпа наметалото около раменете си и се отдалечи в тъмното. Някъде далече завиха вълци. Нещо огромно надвисна точно извън кръга треперлива оранжева светлина и Сеймар Дев видя как Карса и Пътника се извърнаха рязко срещу нея, изправиха се и посегнаха към оръжията си. Фигурата се раздвижи, като че ли се полюшна на място, след което — на височината на очите на вещицата, ако беше станала — лъсна изкривена муцуна, обкръжена от сплъстена козина, и пламъците заиграха в малките тъмни очи. Сеймар Дев едва си пое дъх. Никога не беше виждала такава огромна мечка. Изправеше ли се на задните си крака, щеше да се извиси дори над Карса Орлонг. Гледаше онемяла плоския нос, който душеше във въздуха. Съществото, осъзна тя, явно разчиташе повече на нюха си, отколкото на зрението. „Мислех, че огънят плаши такива същества — не ги привлича.“ Нападнеше ли, нещата щяха да се случат… бързо. Два меча блясват, оглушителен рев, ноктите посичат, за да пометат двамата дребни нападатели — а след това тръгва право към нея. Усещаше го, сигурна беше в това. Мечката беше дошла за нея. „Де нек окрал.“ Думите избликнаха като нещо избълвано от мътните дълбини на инстинкта й. — Де нек окрал — прошепна тя. Ноздрите потръпнаха, влажни. А след това, с гъгниво сумтене, звярът се отдръпна от светлия кръг. Изхрущяха камъни и земята потрепери, докато животното се отдалечаваше с тежки стъпки в нощта. Карса и Пътника пуснаха оръжията си, след това седнаха на местата си, с лица към огъня. Воинът тоблакай намери суха клонка и я хвърли в пламъците. Искрите се завихриха нагоре, ликуващи в свободата си — и угаснаха. Изглеждаше умислен. Сеймар Дев погледна разтрепераните си ръце и ги пъхна под вълненото одеяло, в което се беше загърнала. — Честно казано — заговори Пътника, — не е точно „окрал“. Де нек… — Вдигна вежди към нея. — „Чипонос“? — Откъде да знам? — сопна се Сеймар Дев. Веждите му подскочиха още по-високо. — Не знам откъде дойдоха тези думи. Просто… дойдоха. — Те са на Имасс, Сеймар Дев. — О? — _Окрал_ е думата за степна мечка, но това не беше степна — много голяма беше, краката прекалено дълги… — Не бих си пожелал да ме подгони такъв звяр — каза Карса. — Дори на гърба на коня ми. Това животно е устроено да догонва плячката си. — Но не беше на лов — отвърна Пътника. — Не знам какво правеше. — Карса сви рамене. — Но се радвам, че се отказа. — От вас двамата едва ли е усетило страх — каза Сеймар. — Това само по себе си трябва да го е разколебало. — Гласът й беше груб, рязък. Не знаеше защо е толкова ядосана. Може би беше просто заради ужаса — ужас, който никой от двамата й спътници не бе намерил приличие да сподели с нея. Караха я да се чувства… дребна. Пътника продължаваше да я гледа и й се дощя да му изръмжи. Но когато заговори, тонът му бе спокоен. — Старите богове на войната се връщат. — Но войната? Боговете на войната? Имаше Финир, нали? Глигана. — Финир, Тогг, Фандърей, Трийч и… — Той сви рамене. — Де нек Окрал. Кой може да каже колко са съществували някога? Възниквали са, предполагам, според средата на поклонниците си — който звяр е бил най-големият хищник, най-дивият… — Но никой не е бил — прекъсна го Карса Орлонг. — Най-големият. Тази титла е била винаги за нас, двукраките ловци, яснооките убийци. Пътника продължаваше да се взира в Сеймар Дев. — Дивачеството на зверовете е отразявало дивачеството в душите на поклонниците. Във война това е било общото между тях. Глигани, тигри, вълци, големите мечки, които не познават страх. — До това ли доведе падането на Финир? — попита Сеймар Дев. — Всички онези страховити, забравени, пъплят обратно, за да се сбият над плячката? И какво общо има това с мечката, впрочем? — Тази мечка беше бог — каза Пътника. Карса се изплю в огъня. — Нищо чудно, че не бях виждал досега такъв звяр. — Някога са съществували — каза Пътника. — Някога са властвали в тези равнини, докато всичко, което са улавяли за храна, не им е било отнето, тъй че са изчезнали, също като много други горди същества. — Богът е трябвало да си иде с тях — подхвърли Карса. — Войната бездруго има твърде много лица. — Много забавно звучи, особено от твоята уста — изсумтя Сеймар Дев. Карса я изгледа над пламъците, после се ухили, безумните татуировки по лицето му заподскачаха. — Трябва да има само едно. „Твоето. Да. Много добре те разбирам, Тоблакай.“ — Аз имам един сериозен страх — заговори тя. — И той е, че когато най-сетне приключиш с цивилизацията, ще се окаже, че ти, като господар на всичко, няма да си с нищо по-добър от онези, които си съборил. Ще намериш последния оцелял трон и ще се пльоснеш на него, и ще ти се стори точно по мярка. — Този страх е напразен, вещице — отвърна Карса Орлонг. — Няма да оставя нито един трон, на който да сядам — ще ги разбия всичките. И ако, когато приключа, се окажа последният, който стои прав — в целия свят, — тогава ще съм доволен. — А твоят народ? — Твърде дълго слушах шепненето на Байрот Гилд и Делъм Торд. Нашите нрави са само по-тромава версия на всички неща, с които живеят хората — прахосничеството им, алчността им да избиват всяко живо същество все едно, че го притежават, все едно, че за да докажат собствеността си над него, трябва да го унищожат. — Тоблакаят се озъби. — Не мислим по-различно, само по-бавно. По-малко… продуктивно. Ти ми приказваш за прогрес, Сеймар Дев, но прогресът не е това, което си мислиш, че е. Не е сечиво, насочвано от нашите ръце — нито твоите, нито моите, нито на Пътника. Не е нещо, за което с право можем да претендираме, че е нашата съдба. Защо ли? Защото всъщност ние нямаме власт над него. Нито вашите машини, вещице, нито стоте хиляди роби, оковани към тях — докато ние стоим с бичовете в ръка. Пътника вече се беше извърнал и гледаше тоблакая със същото учудено любопитство, каквото Сеймар бе забелязала у него и преди. — Какво тогава е прогресът, Карса Орлонг? Тоблакаят посочи към нощното небе. — Пълзенето на звездите, потапянето и изплуването на луната. Ден, нощ, раждане, смърт — прогресът е преходът на реалността. Ние сме яхнали този кон, но той е звяр, който никога няма да опитомим, и той ще препуска вечно — ще се състарим, ще се съсухрим и ще паднем от гърба му, но за него е все едно. Някой друг ще скочи на седлото, а за него е все едно. Може да препуска сам и му е все едно. Надбягал е Джагътите и К’Чаин Че’Малле. И продължава да тича, а за него ние сме нищо. — Защо ни позволява тогава да го пояздим? — попита навъсено Сеймар Дев. — Защо ни оставя тази проклета илюзия? — Защото го яхаме за лов, за да убиваме, да унищожаваме. Яздим го все едно, че е и наше право, и наше оправдание. — И все пак това не е ли точно каквото възнамеряваш ти, Карса Орлонг? — попита Пътника. — Аз ще унищожа всичко, което мога, но никога няма да претендирам, че притежавам това, което унищожавам. Ще бъде въплъщението на прогреса, но лишен от алчността. Ще бъда като юмрук на природата: сляп. И ще докажа, че притежаването е лъжа. Земята, моретата, животът в тях. Планините, равнините, градовете, селските поля. Водата, въздухът. Нищо от това не е наше. Това ще докажа и като го докажа, ще направя да е така. Наведе се, загреба пръст с шепи и я хвърли в огъня да го загаси. Тъмнината погълна и тримата, чакала сякаш точно този миг. „Или винаги е била тук — помисли Сеймар Дев смразена. — Светлината ме заслепи, иначе щях да съм я видяла.“ „Боже на войната, какво искаше от мен?“ С пронизващ ушите писък, енкар’алът връхлетя върху Перла, нокти посякоха в плътта, дълги като ками зъби се забиха във врата на демона. Той изпъшка, пресегна се нагоре и едната му ръка стисна гърлото на крилатото същество, другата се завря под горната челюст на енкар’ала — пръстите раздраха ивици месо, докато изпъваше ръката си още и още напред, чак в гърлото. Чудовищните зъби на долната челюст затънаха още по-дълбоко в мускулите на врата на Перла и той натисна още по-силно. Ноктите не спираха свирепото си дращене, мъчеха се да докопат гръбнака му и да го изтръгнат… но веригите и прангите им пречеха. Най-сетне челюстите се отпуснаха. Нещо изпращя и Перла успя да смъкне звяра от врата си. Впи ръце в люспестото му гърло… и още кости изпращяха в съкрушителното стискане. Енкар’алът се замята и заблъска, краката заритаха диво, ноктите раздраха бразди по бедрата на Перла. Той успя да го смъкне на земята. Ритането се забави, след това с последен спазъм съществото се отпусна безжизнено. Перла бавно се надигна и захвърли трупа настрани, сред дрънченето на вериги. След това погледна крачещия до него и попита: — Дали не го ядосах някак? Драконъс примижа и намести веригата на рамото си, преди да отвърне: — Не, Перла. Лудостта го хвана, нищо повече. Ти просто се случи наблизо. — О. — Демонът въздъхна. — Добре тогава, че поне бях аз, а не нещо… по-дребно. — Можеш ли да продължиш, Перла? — Мога, да. Благодаря, че попита. — Не остава много, мисля. — Да, не остава много — съгласи се Перла. — А след това? — Ще видим, нали? — Да, ще видим… Драконъс? — Да? — Мисля, че ще посрещна с радост края — ужасно ли е, че го казвам? Мъжът поклати глава, но лицето му издаваше болка. — Не, приятелю. Не е. Вече половината небе беше обхванато от кипящото сребристобяло на бурята. Гърмът прииждаше от хоризонта зад тях и самата земя се раздираше и пропадаше — светът им пълзеше към своя ръб, и този ръб се приближаваше, огромни късове се откъртваха и пропадаха, и разбушувалата се бездна ги поглъщаше. И тогава на Драконъс му хрумна, че всички те, привидно сами, всеки със своите пранги, всеки със своята верига, най-сетне са се превърнали в едно цяло. „Ние сме армия. Но армия в отстъпление. Виж сметта, която оставяме по дирята си, нашите изоставени другари. Виж глечта в очите ни, това було на изтръпнало безсилие — когато най-сетне го дръпнем настрани, ще открием отчаянието, което сме таили толкова дълго, като черен отровен плод под листа — всичко ще се оголи, щом се погледнем един друг в очите.“ Щеше ли да струва нещо утешението, намерено във взаимното признание? Тук, най-сетне? Когато общата опора е падението? „Като поле от трупове след битка. Като море от черепи, подети от прилива. Не е ли братството твърде горчиво, за да се понесе?“ И той вече искаше да… какво? „Да кипна от гняв, но първо нека да затворя очи. Само за миг. Нека отново намеря сили и воля…“ — Драконъс? — Да, Перла? — Чуваш ли барабани? Аз чувам барабани. — Гръмотевиците са… — А след това замълча и се обърна назад към изпълнения с грохот полудял хоризонт. — Богове на бездната! Хаосът бе намерил нов начин да им се надсмее. С легиони в боен ред, с блеснали оръжия и броня, с пряпорци, бълващи мълнии към небесата. Появиха се в безкрайна редица, армия от нещо смътно човешко, оформено само от воля, неизброима чет — не толкова маршируваха напред, колкото се изливаха, като кипнал прилив, който поглъщаше земята — и вече само на левга от тях. Блеснали копия. Барабани като тропот на кости, втурнали се напред като разгневени оси. „Толкова близо… гладът ли е уловил миризмата ни — гладът ли вече се е втурнал към нас, по-бърз от всякога?“ „Има ли нещо в тази буря… нещо, което знае какво иска?“ — Не разбирам — каза Перла. — Как може хаосът да придобие форма? — Може би, приятелю, това, което виждаме, е проявата на злото, което го има във всички нас. Тайната ни любов към разрушението, удоволствието от разрухата, най-мрачното ни ликуване. Може би, когато най-сетне стигнат до нас, ще разберем, че те са ние и ние сме те. — „Ще разберем, че Драгнипур само ни е разсякъл на две, а хаосът иска да ни събере отново в цялост.“ „Стига вече, Драконъс, ума ли си изгуби?“ — Ако те са злото в нашите души, Перла, тогава не може да има съмнение какво желаят. — Може би не само нашите души — разсъди Перла и изтри кръвта от очите си. — Може би всяка душа, от самото начало на сътворението. Може би, Драконъс, когато всеки от нас умре, злото в нас се откъсва на воля и се втурва в селението на Хаоса. Или пък злото е онова, което оцелява най-дълго… Драконъс не отвърна. Предположенията на демона го ужасиха и той си помисли — о, да, той мислеше отново — че Перла е открил ужасна истина. Някъде между тези възможности… „Някъде между тях… мисля… се крие тайна. Важна тайна.“ „Някъде…“ — Не искам да срещна своето зло „аз“ — промълви Перла. Драконъс го погледна през рамо и отвърна: — Че кой го иска? Дич сънуваше, защото сънуването бе неговият сетен път към свободата. Можеше да крачи, да протяга ръце настрани, да пресътворява всичко. Можеше да прави света такъв, какъвто го искаше, какъвто трябваше да бъде, място на справедливост, място, където той можеше да е бог и да гледа човечеството отгоре, и да го вижда такова, каквото то наистина беше: тълпа от непослушни и малко глупави деца. Да гледа как грабят неща, докато си мислят, че никой не ги вижда. Да гледа как чупят неща, нараняват неща, крадат. Да слуша уверенията им в невинност, отнемащия дъха списък от извинения, да ги слуша как се разкайват и се разкайват, и се разкайват, а след това тръгват и правят същите проклети неща отново и отново. Деца. С всичките си божествени сили той щеше да ги учи за последствията, този най-ужасен урок, урокът, който устоява най-дълго. Щеше да ги научи, защото самият той го бе научил по единствения възможен начин — с белезите от рани и потрошените кости, с болестта във вкусилата страха душа, с цялата непоправима щета, причинена от осъзнатите твърде късно неразумни решения. Сред децата също тъй щеше да има възхита и радост. Твърде лесно бе да виждат само мрак, нали? Възхита и радост. Наивни творения на красотата. Не беше сляп за такива неща и като всеки бог разбираше, че такива дарове са оправдания за милост. Подкана да опрости цялото осъдително множество недостатъци. Изкуство и гений, състрадание и страст, това бяха острови, обсадени от всички страни. Но никой остров не преживява вечно. Черните гърчави пълни с червеи морета се надигаха все по-високо. И рано или късно гладните бури се наяждаха до насита. Природата се бореше за равновесие. И може би колосалното неравновесие, което Дич мислеше, че долавя в своята раса, бе само илюзия и поправянето чакаше, готово да отвърне на крайността. Пропадане, толкова внезапно и устремно, колкото издигането. В това състояние на сън не му хрумна, че сънищата му не са негови, че тази тирада за строг съд принадлежи на тиран или дори на бог, или на някой като него, обзет от лудостта. Но той не беше луд, нито беше тиран, и въпреки цялата си естествена наклонност (естествена почти за всекиго) да копнее за истинска справедливост, той в края на краищата бе достатъчно мъдър, за да знае колко уязвими са моралните възгледи, с каква лекота се покваряват. Сънищата на бог ли сънуваше тогава? Колкото и сляп да беше Кадаспала, можеше да долови твърде много от виденията на Дич — можеше да усети нажежената ярост в трепването на клепачите му, зноя на дъха му, стягането на мускулите по лицето му. О, този изпаднал в несвяст чародей беше навлязъл в един невидим свят, изпълнен с негодувание и гняв, с жаждата за възмездие. Толкова много пътища имаше към божествеността. Кадаспала бе сигурен в това. Толкова много пътища, толкова много. Отказваш да умреш, отказваш да се предадеш, отказваш да умреш и отказваш да се предадеш, и това беше път, по който залиташ без истинска цел, без да я искаш дори, а боговете бяха объркани богове, богове, станали такива без охота. Най-добре беше да ги оставиш на мира, защото да бъдат сръгани и разбудени означаваше риск от апокалипсис. Неохотната сила е най-гибелната от всички, защото гневът зад нея е трупан дълго. Трупан дълго и трупан дълго и дълго, тъй че остави ги на мира и ги остави на мира, остави ги на мира. Други богове биваха призовавани да се появят, а естеството на този призив можеше да приеме неизброими форми. Сътресение на естествени сили, докато не се пробуди за живот самата изначална киша. Всеки път, щом се сблъскат противоречиви елементи, се поражда възможност. Живот. Намерение. Страст и потребност. Но тези неща също са случайни, доколкото нещо може да е случайно, след като всички частици, нужни за сътворението, изобилстват, а те изобилстват със сигурност. Има и други начини да се призове към съществуване един бог. Събери гмеж от думи, гмеж от думи. Събери гмеж от думи. Направи ги, направи ги, направи ги какво? Телесни, да, направи ги телесни, от празния етер до врязването в глината, петното на камъка, мастилото в кожата. Телесни, защото телесното създава — по самата си природа пред окото (или вътрешното око) — създава и създава _шаблони_. А с тях може да се играе и да се играе, и да се играе. В числа и знаци, в астрални пропорции. Може да се кодират в кодове и в кодове, докато нещо се предаде, нещо едновременно красиво и абсолютно. Красиво в своята абсолютност. В своята абсолютност, в своята освободена същност, нещо красиво. Разбираш, нали, истината на шаблоните, как шаблонът намира истина в напрежението на съпоставките, в играта на значение, значещо играта, която е съвършеният шаблон на езика под маската на несъвършенство — но каква стойност има всичко това и всичко това, и всичко това? Цената е тялото на текста (ха, тялото — _телата_), което в своята абсолютност става свято, а в своята святост става всичко, което изобразява във веселата си подредба на безсмисленото по същество. Шаблоните не са съществували преди. Сътворение от нищо. Пробуждане от липсата на „аз“. А коя е думата, красивата дума, скъпоценната дума и съвършената дума, която започва играта, започва всичко, всичко, всичко? Ами, думата е _раждане_. Тела на текст, всичките тези тела, всичката тази плът и мастилото и думите, и думите, и думите, ох думите. Тела и тела, шаблони в шаблони, животи и животи, и животи, и всички в сън… всички сънуват един сън. Един сън. Един сън и един сън, и един, един, един сън. Един. Сън за справедливост. — Нека всемирът се тресе — шепнеше Кадаспала, докато изписваше с иглата знак в знак, и в знак, докато изтъкаваше език и значение, докато мастилото се стичаше в пробода и се вливаше под кожата, гънка след гънка. — Да се тресе и трепери, да скимти и трепери. Бог, о, бог, да, бог, вече бог, скоро бог, бог се пробужда. Животи и животи посечени до един, посечени, да, от острия резец на присъда — заслужихме ли я? Заслужихме ли си наказанието? Има ли някой невинен сред нас, изобщо някой невинен? Едва ли, едва ли, едва ли. Тъй че животи, животи, животи и никой, никой, никой от нас не получи точно каквото сме заслужили. Боц. — Разбираш ли? Боженце, на теб говоря. Чуй, чуй, чуй добре. Ние сме това, от което ти идваш. Наказаните, наказаните, жертвите на справедливост, жертвите на собствената си глупост, да, и кой би могъл да каже, че никой от нас не е научил урока си? Кой може да каже това? Виж, о, виж, о, виж къде сме! Боженце, тук в твоята душа, изписани в плът, в плът, изписани тук от Кадаспала, който някога беше сляп, макар да можеше да вижда, а сега може да вижда, макар да е сляп. И не съм ли аз самото определение на разумността? Сляп в живота, а мога да виждам в смъртта — определението за моралност, скъпо мое дете, вслушай се и се вслушай, идва мигът, в който трябва да действаш и да решаваш и да стоиш, и да седиш, и да съдиш. Вслушай се и се вслушай, боженце, в тази вечна слабост. Боц. — А какво, ще се зачудиш ти, е изписано върху душата ти? Какво е изписано тук? Тук, върху плътта на душата ти? А, но това е странстването на твоя живот, боженце, да учиш езика на душата си, да го учиш, да го учиш докато го живееш. Боц. — Скоро, раждане иде. Скоро, живот се пробужда. Боц. — Скоро, _аз правя бог_. А богът вече сънува справедливост. Защото, за разлика от Дич, Кадаспала наистина е луд. Неговият код, впечатан в плът, е код на закони. Закони, от които богът ще бъде роден. Помислете за това, помислете и за това. В контекста, да речем, на милостта… Тя беше там, в падината. На колене, с клюмнала глава, тялото й се извива под някакъв вътрешен ритъм. След като отново се вгледа в нея, сиърдоминът изохка едва чуто и откъсна погледа си — нещо, с което се справяше все по-трудно, защото беше хипнотизираща, тази жена дете, този извор на поквара, а мисълта, че падението на една жена може да е толкова изкусително, толкова съвършено сексуално, го ужасяваше. Ужасяваше го този език на подканата. Ужасяваше го мракът в собствената му душа. Зад него Избавителя промълви: — Силата й нараства. Силата й над теб, Сегда Травос. — Не искам да съм там, където е тя. — Не искаш ли? Сиърдоминът се обърна и погледна бога. — Самосъзнанието може да е проклятие. — Необходимо. — Предполагам — отстъпи той. — Все пак ще се бориш ли с нея, Сегда Травос? — Така мисля, да. — Защо? Сиърдоминът изръмжа. — Не започвай пак, Избавителю. Врагът никога не оспорва мотивите. — Изпъна палец назад към коленичилата в падината жена. — Тя няма въпроси. Няма съмнения. Това, което има, е сила. Власт. — Вярно е — рече Избавителя. — Всичко това е вярно. Точно затова обсебените от колебание трябва винаги да отстъпват. Не могат да се изправят пред уверените в своята праведност. Затова трябва да се отдръпват, трябва да се крият, трябва да се промъкват зад редиците на врага… — Където всеки от тях ще бъде заловен и принуден да замълчи завинаги — не, Избавителю, забравяш, аз _живях_ в тирания. Ритах врати и ги избивах. Извличах хора навън. Наистина ли вярваш, че неверниците ще бъдат търпени? Скептицизмът е престъпен акт. Развей знамето на нечия чужда воля и те ще се надигнат срещу теб. Избавителю, гледал съм в очите на своя враг и те са сурови, студени, опразнени от всичко освен от омраза. Виждал съм собственото си отражение, да — и то все още ме обсебва. Не си казаха нищо повече. Сиърдоминът отново загледа онази жена, Върховната жрица, някогашната Салинд. Не беше нищо повече от инструмент вече, оръжие на волята на някаква по-голяма сила, на нейния глад. Същата сила, подозираше той, която тласкаше народите към война, която подтикваше мъже да убиват съпругите си и съпруги да убиват мъжете си. Която можеше да вземе дори душата на един бог и да я прекърши, за да я направи подвластна. „Кога ще се изправиш, Салинд? Кога ще дойдеш за мен?“ Това не беше животът след смъртта, който си бе представял. „Моята борба трябваше да свърши. Всяка моя потребност да е безсмислена, болката на мислите ми — завинаги усмирена.“ „Най-големият дар на смъртта не е ли безразличието? Блаженото, съвършено безразличие?“ Тя се поклащаше напред-назад, събираше сила така, както могат да го правят само предалите се. Монкрат вървеше през лагера на поклонниците. И преди беше разхвърлян, но сега изглеждаше все едно, че торнадо е преминало през него. Съборени шатри, опасно наклонени и готови да рухнат колиби. Боклук навсякъде. Малкото все още живи деца го следяха, докато минаваше, с измъчени очи, вторачени от покритите с мръсотия личица. Коремчетата им бяха подути под дрипите. Изпитите им устни бяха напукани. Нищо вече не можеше да се направи за тях, а и да можеше, Монкрат не беше човекът, който щеше да го направи. В ума си той отдавна бе изоставил всичко човешко. Никакво чувство за близост не можеше да жегне сърцето му. Всеки глупак по света бе сам за себе си — или беше роб. Това бяха единствените две състояние на битието — всяко друго беше лъжа. А Монкрат нямаше никакво желание да се превръща в роб, колкото и да искаха Градитан или саеманкеликът това. Не, щеше да остане сам за себе си. В свой собствен свят. Така беше по-лесно. Лесното е важно. Лесното е единственото важно. Скоро, знаеше той, щеше да се наложи да избяга от тази лудост. Амбициите на Градитан бяха загубили всякаква перспектива — проклятието на келика. Той вече говореше безконечно за идването на Умиращия бог, за неизбежния край на всички неща и последващото славно прераждане. Хората, които говореха така, отвращаваха Монкрат. Повтаряха се толкова често, че скоро ставаше прозрачно ясно, че думите им са пожелания, а пожеланието е думите им да се окажат истина. Непрекъснато въртене в порочен кръг беше цялото това прахосване на дъх. Умът толкова обича да се върти в кръг, толкова обича този познат път, обича самата му познатост. Непрекъснато въртене и след всеки кръг умът става само много по-глупав. Стъпка по стъпка, обхватът на мислите става все по-тесен, пътеката под нозете — по-дълбоко изровена, беше забелязал дори как речникът се смалява, тревожните понятия се отхвърлят, а и всички думи, свързани с тях. Кръговото движение се превръщаше в мантра, мантрата — в проглашение на глупави желания, че нещата може да са такива, каквито ги искаш да са, че всъщност _са_ такива, каквито ги искаш да са. Фанатизмът бе толкова популярен. Трябваше да има някаква причина за това, нали? Някаква височайша отплата в края на мисленето, някакво огромно блаженство в благословения идиотизъм. Е, Монкрат изобщо не можеше да се довери на това. Знаеше как да мисли за себе си и това бе единственото, което знаеше, тъй че защо да се предава? Все още не беше чул нито един аргумент, който да го убеди — но, разбира се, фанатиците не прилагат аргументи, нали? Не, само те гледат и те заплашват с очи. Писнало му беше, да. Богове на бездната, та той всъщност копнееше за града, в който се беше родил. Там, в сянката на Твърдината на Мок и онзи черен залив на пристанището, в който спеше един демон, полузаровен в кал и пропаднал каменен баласт. А кой знае, може би там не беше останал никой, който да го познае — а и защо да го правят, впрочем? Старото му име беше в списъка на падналите в края на краищата и до него пишеше: „Лесът на Черното псе, 1159 г. от Съня на Бърн.“ Подпалвачите на мостове ги нямаше, мъртви бяха, унищожени в Пейл, жалки останки от тях бяха изхвърлени тук, при Черен Корал. Но той бе в списъка на жертвите много преди тях, а годините след това се бяха оказали адски трудни — не, едва ли някой щеше да го познае. Да, град Малаз сега звучеше сладко, докато крачеше по главната улица на този окаян лагер и крясъкът на чайки дереше ушите му. „Градитан, ти загуби.“ „Няма да има никакво възмездие над Тайст Андий. Нито за мен, нито за теб. Беше глупава идея, а вече стигна твърде далече.“ Историята не заслужаваше да се преживява отново. Той вече разбираше това. Но хората така и не го научаваха, шибано не го научаваха, нали? В кръг и в кръг. Някакъв пропаднал поклонник излезе залитайки на пътя му — зацапана с кафяво брадичка и мътни очи, плувнали в съмнителен екстаз, прикриващ лъжата зад тях. Дощя му се да изрита тоя безмозъчен идиот в чатала. Дощя му се да смачка тъпия му череп и да види как се излива говняната слуз вътре. Дощя му се всяко дете да го види, докато го прави, за да разберат, за да побегнат оттук колкото им сили държат. Не че го интересуваше. — Върховна жрице. Тя вдигна глава, после стана, заобиколи писалището, като замиташе пода с полите на робите си, и се поклони. — Сине на Тъмата, добре си дошъл. Имаме ли нещо уговорено? Усмихна й се горчиво. — Кога сме имали? — Влез, моля. Ще пратя за вино и… — За мен не е нужно, Върховна жрице. Аномандър Рейк пристъпи в малкия кабинет, погледна двата стола и избра този с по-малко украса. Седна, протегна крака, сплете пръсти в скута си и я загледа замислено. Тя вдигна ръце. — Да танцувам ли? — Аз да пея ли? — Бездната да ме вземе, не. Моля. — Хайде, седни — подкани я Рейк и кимна към другия стол. Тя седна и вдигна вежди в мълчалив въпрос. Той продължи да я гледа. Тя въздъхна и отпусна рамене. — Е, добре. Вече се отпуснах. Нали? — Винаги си била любимата ми — каза той и извърна очи. — Любимата какво? — Върховна жрица, разбира се. Какво друго бих могъл да си помисля? — Е, това е вечният въпрос, нали? — Този, за който твърде много хора губят твърде много време. — Не говориш сериозно, Аномандър. Като че ли оглеждаше писалището й — не нещата, разпилени по него, а самото писалище. — Твърде малко е за теб — заяви. Тя погледна натам, накъдето гледаше той. — Подведен си, уви. Просто безредието ми е твърде голямо. Дай ми писалище колкото площад и пак ще го напълня с боклуци. — Тогава умът ти трябва да е твърде голям, Върховна жрице. — Е. Толкова малко има за мислене, а толкова много време. — Махна небрежно с ръка. — Ако мислите ми са нараснали прекомерно, то е само от леност. — Погледът й се изостри. — А сме станали толкова лениви, нали? — Тя е отвърната от нас от дълго време — каза Аномандър Рейк. — Това, че позволих на всички ви в замяна да се обърнете към мен, бе крайно съмнително начинание. — Ти не направи никакъв опит да наложиш култ, Сине на Тъмата, и точно това го направи съмнително. Едната му вежда се вдигна. — Не явните ми недостатъци? — А Майката Тъма да не би да е без недостатъци? Не, Тайст Андий никога не са били толкова глупави, че да натрапват на нашите кумири невъзможността на съвършенството. — Кумири — повтори Аномандър Рейк и се намръщи, продължаваше да оглежда писалището. — Да не би думата да е погрешна? Не мисля. — И точно затова отхвърлих идеята за култ. — Защо? — Защото рано или късно вярващите разбиват кумирите си. Тя въздъхна и кимна. — Стотици паднали и забравени цивилизации, да. А в руините — всички онези статуи… с откъртени лица. Загубата на вяра винаги е жестока, изглежда. — Нашата беше. Думите я ужилиха. — А, значи не сме толкова различни в края на краищата. Доста потискащо откровение. — Ендест Силан — отрони той. — Погледът ви кара краката на писалището ми да треперят, господарю Рейк — толкова ли съм неприятна, че не смеете да спрете очите си на мен? Той бавно извърна глава и погледът му се впи в нея. И щом видя всичко, което имаше в очите му, тя едва не потръпна и изведнъж разбра милостта, която й беше предложил — с извърнатото си лице, със замъглените си, разсеяни очи. Но след като бе поискала погледа му, колкото от суета, толкова и заради тайното удоволствие от това, че го привлича, вече не можеше да прекъсне тази връзка. Събра цялата си решимост и проговори: — Ендест Силан, да. Причината за това посещение. Разбирам. — Той е убеден, че отдавна се е прекършил, Върховна жрице. А двамата с теб знаем, че това не е вярно. Тя кимна. — Той го доказа, когато понесе Лунния къс под морето — доказа го на всички други, но не и на себе си. — Аз му разкривам увереността си — каза Рейк. — А всеки път той се… свива. Не мога да бръкна вътре, изглежда, да укрепя онова, което знам, че е в него. — Значи вярата му е сломена. Той замълча, лицето му се изкриви в гримаса. — Когато дойде времето — каза тя, — ще съм там. За да направя каквото мога. — И добави: — Макар че едва ли ще е много. — Не е нужно да се задълбочаваш в ползата от присъствието си, жрице. Говорим за вяра, както каза. — А тя не се измерва в материални стойности. Благодаря ти. Той отново извърна очи и горчивата усмивка, която бе видяла в началото, отново пробяга по лицето му. — Винаги си била моята любима. — Аз или писалището, в което май си влюбен? Той стана, тя — също. — Върховна жрице. — Сине на Тъмата — отвърна тя с поклон. Той излезе и отсъствието му изведнъж стана осезаемо — почти доловим плясък във въздуха, изместване някакво… но не, това беше само в ума й, смътно усещане за нещо зареяно там, зад спомена й за лицето му, очите му и всичко, което беше видяла в тях. „Майко Тъма, чуй ме. Вслушай се в мен. Ти не разбра своя син тогава. Не го разбираш сега.“ „Нима не виждаш? Всичко това беше дело на Драконъс.“ — Не е редно! — изпъшка Реканто Илк. — Когато пищят жени, трябва да излизат от кръчмата, не да се опитват да влязат! Нащърбената дупка, която вряскащите, ръмжащи и щракащи със зъби жени бяха избили във вратата, беше задръстена с протягащи се ръце, сгърчени пръсти, които дращеха навътре в отчаяно усилие да проникнат през преградата. В татуираните рамене на трелла се забиха нокти, докато той пъхтеше навел глава, а демоните блъскаха вратата, дъските се пръскаха — но треллът беше як кучи син и ги задържаше, както ги бе задържал още при първия им щурм, който едва не отпра безценната глава на Реканто. Слава на всички неведоми богове, въргалящи се в сметта на това проклето село, че демоните бяха толкова глупави. Нито един не се беше опитал да скочи през който и да е от двата прозореца с плътно затворени кепенци от двете страни на входа, макар че с онзи настръхнал мечок, Грънтъл, който ги чакаше с двата си извадени криви меча при единия и с Фейнт и братята Боул при другия, ако някой от демоните все пак опиташе, щяха да го посекат на място. Или поне така се надяваше Реканто, тъй като се беше сврял под една маса, а една маса не е кой знае какво прикритие, или нямаше да е, ако гадните демони се окажеха достатъчно гадни, че да разкъсат Грънтъл, Фейнт и двамата Боул, и трелла, и Суитист Сафърънс покрай тях. Майстор Квел и оная блатна вещица, Прешъс Тимбъл, се бяха сврели някъде отзад, при залостената врата към мазето, и Гуглата знаеше какво правеха там. Глано Тарп липсваше — заминал беше с конете, когато те продължиха направо, а каляската сви наляво, и Реканто беше повече от сигурен, че идиотът се е пребил лошо. Ако не и още по-лошо. Колкото до оня труп, картографа, последния път, когато го мярна, все още беше привързан за едно колело и се въртеше бясно, когато то се отскубна от оста и се затъркаля нанякъде в дъждовната нощ. Не можеха ли демоните да хукнат след него? Щеше да е скапано по-лесна битка за тях… Ударите правеха вратата на трески: една от ръцете се изви надолу и ноктите се забиха дълбоко в гърба на Маппо, което го накара да изохка, а охкането не беше добре, защото означаваше, че Маппо може просто да се предаде, да се откаже да ги задържа, а влезеха ли вътре, щяха да скочат право към този, дето се криеше под масата. Не беше честно. Нищо не беше честно! Какво по дяволите му беше честното на това? Той измъкна рапирата си и я стисна в разтрепераната си ръка. Замах напред, както беше на колене — възможно ли беше изобщо това? Скоро щеше да го разбере. О, да, поне едно от тия гадни същества щеше да намушка лошо, да! Ако другите две (адски сигурен беше, че са общо три) вземеха, че го разкъсат след това, ами добре, просто страхотно. Повече от това човек не може да направи, нали? Грънтъл изкрещя нещо на Маппо, а треллът му изрева в отговор, събра краката си и се надигна, сякаш се канеше да скочи на една страна — безкрайно благодаря, огре! — а след това Маппо най-неочаквано направи точно това, надясно, метна се в краката на двамата Боул и Фейнт и ги помете със себе си на пода. Взрив от дървени парчетии и блъскащи из въздуха ръце, щракащи зъби, мръсна коса и ужасно безумни лица — и трите вряскащи жени нахлуха. Двете спряха много бързо, когато главите им отхвърчаха сред дъжд от зеленикава пяна, а телата рухнаха на пода и започнаха да се тресат дивашки. Докато ставаше това, третата връхлетя право към Реканто. Той изкрещя и изпълни удара си от колене, което естествено не беше никакъв удар. „Стрела“ по-скоро, изхвърляне напред на горната част на тялото, с изпъната ръка и връх, и докато залиташе по очи, а главата му се натресе в пода с кършещ костите пукот, върхът на рапирата се блъсна в нещо и оръжието се огъна опасно, тъй че той го пусна и то отскочи нагоре, а после надолу, предпазителят дрънна в тила му не веднъж, а два пъти, като всеки път забиваше лицето му в дъските, носът му изпращя, очите му се напълниха с парещи сълзи, а в мозъка му изригна вонята на миши барабонки и мръсотия… и той се просна в локвата бликнала кръв. Всичко беше странно затихнало. Реканто изстена и се повдигна на лакът. И зяпна оцъклените ужасни очи на жената, която го бе нападнала. Върхът на рапирата се беше забил между очите й толкова много, че би трябвало да е излязъл някъде отзад от черепа й — но го нямаше там. Което означаваше, че… — Тя я счупи! — изрева той побеснял. — Счупи ми проклетата рапира! Жената демон беше на колене, изпънала напред глава и с все още зейнала уста, горната част на тялото се беше подпряла на съборения стол, послужил като жалка барикада. Другите две, останали без глави, продължаваха да се тресат по пода сред локви зеленикава слуз. Грънтъл се беше вторачил в лепкавата течност, зацапала широките остриета на мечовете му. Маппо, братята Боул и Фейнт бавно се изправиха. Суитист Сафърънс, стиснала глинена бутилка, се олюля към Реканто. — Ж-жалко за рапирата. Но проклета да съм, Илк, ако това не беше най-чистото забиване, което съм виждала. Реканто примижа, избърса с ръкав кръвта от счупения си нос и раздраните си устни и се ухили. — Е, да, майсторски синхрон и… — Имах предвид, как съобрази, че тя ще се спъне в една от главите, дето се изтъркаляха, ще падне на колене и ще се изпързаля така точно в забивката ти? Спънала? Изпързаляла? — Ами, майстор дуелист съм, както казах. — Можех да те целуна — продължи тя и го лъхна с вонята на вкиснало вино, — само че ти взе, че се напика, а все пак си има някакви граници на приличие, ако ме разбираш. — Не съм се напикавал — виж, че всички сме мокри! — Но не миришем като теб, Илк. Реканто изръмжа ядосано. Проклета свръхчувствителна жена! — Рапирата ми. — Строшила се е в черепа й, бас слагам — каза Грънтъл. — Не вярвам да се е отразило добре на мозъка й. Браво, Реканто. Илк реши, че е време да се поперчи малко. Докато Реканто Илк се въртеше из стаята надут като петел, Прешъс Тимбъл погледна притеснено двамата Боул и въздъхна облекчено, като видя, че явно не са пострадали. Не й обръщаха много внимание напоследък. Не й обърнаха и сега и това леко я притесни. Майстор Квел блъскаше по вратата за мазето. — Знам, че ме чувате — подвикна той. — Вие, дето се криете там. Три бяха — има ли още? Три убихме. Има ли още? Фейнт оглеждаше оръжията си. — Трябва да излезем да намерим Глано. Има ли доброволци? Грънтъл надникна през входа и каза: — Дъждът спира — бурята позаглъхна май. Ще дойда с теб, Фейнт. — Питах за доброволци — не казах, че аз съм доброволка. — Аз ще ида! — заяви Емби. — Аз ще ида! — отсече Юла на мига. А след това се спогледаха сърдито, а после се ухилиха като на някаква тяхна си шега, а след още миг избухнаха в смях. — Какво му е смешното? — попита ядосано Прешъс Тимбъл, вече сериозно объркана. „Ума ли си изгубиха тия двамата? Ако изобщо са имали ум, имам предвид.“ Строгият й въпрос набързо ги отрезви и двамата наведоха глави. Вратата към мазето изскърца, отвори се и оттам се показа мустакато лице с опулени очи. — Тйи ли, ка’иш? Тйи ли, викаш? Говореше на дженабакъзки, но нещо не беше наред с „р“-то. — Убили сте тйи? Сеизно? Квел кимна и попита: — Защо, има ли още? Кръчмарят поклати глава, измъкна се боязливо и потрепери, като видя трите заклани тела. — О, миличките. О, колко съжалявам, гойкичките ми! — Познаваш ли ги? — попита Квел. — Знаеш ли кои бяха? Още няколко души се струпаха зад кръчмаря, с пребледнели лица и уплашени погледи. Мустакатият потрепери и изхриптя: — Пиокълнати. Нашите дъщеи… пиокълнати. — Прокълнати? Когато пораснаха? Мъжът кимна и зяпна ококорен магьосника. — Ти го знаеш? Знаеш пиокятието? — Откога го имате, кръчмарю? Тука, в това село — откога го имате проклятието? — Четии години вече. Четии години. — Мъжът боязливо пристъпи навътре. — Ай, гаите им! Отязали сте им гаите! Прешъс Тимбъл се спогледа с Квел и двамата си кимнаха. — Още е тук според мен. — Съгласен. Да идем да потърсим? Тя се огледа. Маппо влачеше през входа единия гол обезглавен труп. Зеленикавата кръв беше зачернила пода и оставяше лепкава катранена диря. — Мисля да вземем трелла. — Добра идея. — Квел се обърна към кръчмаря. — Има ли пристав в това село? Старши някакъв, кмет? Някой, който да управлява тук… и къде в името на Гуглата са се дянали всички всъщност? Мъжът примига глупаво. — А-а. На Бияг Невоия сте. Куата видяхте ли я? Е, там живее пиовостът*. Той ще ви тиябва. [* Провост — старши на малко село, кмет. — Бел.прев.] Квел потърка очи и отиде при Прешъс. — Значи проклятието е вещерско? — Да — каза тя. — Вещица или вещер. — На бряг Неволя сме. Бряг на морски мародери. Обзалагам се, че появата на чужденци събужда дъщерите — няма да ядат своите все пак. — Хване ли ги бесът, ядат всичко, което мърда — отвърна Прешъс Тимбъл. — Затова местните драснаха, ясно. Добре. Вещице, иди да вземеш Маппо — и му кажи, че трябва да е въоръжен. Това може да се окаже гадно. Треллът тъкмо извличаше последното тяло навън. — Добре — каза Прешъс. С братята Боул от двете страни, Юла отдясно и Емби отляво, Грънтъл закрачи по главната улица. Ботушите му зашляпаха в лепкавата кал. Последните плюнки дъжд охладиха челото му. Искало му се беше битката да е по-гадна. Проблемът с безмозъчните нападатели бе тъкмо тяхната безмозъчност, което ги правеше жалки и предсказуеми. И само три от проклетите същества… — Аз бях първи — заяви Емби. — Не, аз бях — отвърна Юла. Грънтъл се намръщи. — За какво говорите двамата? — За прозореца — обясни Юла. — В кръчмата. Щом ония момиченца влезеха през вратата, щях да изляза през прозореца — само че не можахме да дръпнем кепенците… — Ти си виновен — сопна се Емби. — Аз вдигах резето нагоре, а ти все го дърпаше надолу. — Резето се смъква надолу, за да се отвори, Емби, идиот такъв. — Не, вдига се — вдига се, видях го… — И после надолу. — Нагоре. — После надолу. Ръмженето на Грънтъл ги накара да замълчат. Вече вървяха по дирята от копита и бразди от разни неща, които се бяха влачили след животните. В схлупените къщи от двете страни грейваха приглушени светлини. Оттичащата се вода шуртеше от двете им страни, съпроводена от далечен гръм. Въздухът мамеше със свежестта, идваща след бурята. — Ей ги там — посочи Емби. — Зад онази ниската стена. Видя ли ги, Грънтъл? Видя ли ги? Двор на конюшня. Отломки от високата капра на каляската се бяха пръснали под каменния зид. Стигнаха и спряха, огледаха разровената кал и конете, струпани в другия край — поглеждаха ги подозрително, — а там, в средата, бе проснато нещо. Тяло. Малко встрани се виждаше едно от колелата на каляската, здраво затънало в калта. Прехвърлиха ниската стена и тръгнаха към Глано Тарп. Когато се приближиха, чуха, че говори нещо. — … пък и не беше толкова лоша в сравнение с Ниви, ама чак след години подразбрах аз, че не всички жени говорят така, а ако знаех, ами, сигурно изобщо нямаше да се съглася, нали. В смисъл, има някакво приличие в мене все пак, сигурен съм. Ама тя нали все се правеше на деветгодишна, ококорила очи такава, и всичките ония превземки, милички едни такива, като си помислиш, може и да са били милички някога, ама сега… искам да кажа, косата й посивяваше вече, в името на Гуглата… а, намерихте ме. Добре. Не, не ме мърдайте още, краката ми са счупени и май рамото също, и една ръка, китката, а, тоя пръст се е измъкнал. Доведете Квел — няма да ме мърдате без Квел, нали? Благодаря. Та докъде бях стигнал? А, Ниви! Не, онова беше дюкянджийката, Лъфт, виж, тя не живя дълго, по причини, които вече разобясних. Няколко месеца преди да си намеря нова жена — да де, преди Кутра да ме намери, което ще е по-поточно май. Тъкмо й беше окапала косата… Колелото на каляската се размърда — Грънтъл го засече с крайчеца на окото си. Остави Глано да дърдори на братята Боул, които го гледаха зяпнали, и тръгна натам. Прибра двата криви меча в ножниците, наведе се и се напъна да измъкне колелото. То се възпротиви, но най-сетне с едно силно _шльоп_ се измъкна от калта и Грънтъл изпъшка и го изправи. Картографът приличаше на глинена статуя, все още вързан за китките и глезените към дървените спици. Лицето се размърда, езикът избута от устата няколко бучки кал и трупът каза: — Хъ, това май беше хляб с мармалад, а? — Леле — рече Квел. Прешъс Тимбъл направи жеста „зло да пази“, след което се изплю три пъти — нагоре, надолу, право напред — и изсумтя: — Блатото на Черното псе. Лесът на Мот. Точно затова се махнах оттам, проклятие! Това е проблемът с Джагът — появяват се навсякъде. Маппо зад тях само изпъшка. Кулата беше наполовина четвъртита, наполовина кръгла, ръбовете или изронени от много и много столетия вятър, или нарочно огладени, за да смекчат бруленето и воя на същия този вятър. Входът представляваше тясна вдлъбнатина под мъхнат каменен трегер, мъхът висеше на гъсти валма, от които като завеса се стичаше дъждовна вода, безбройните капки бяха изровили дупки в меката варовикова плоча. — Тъй — отрони с колеблива увереност Квел. — Значи селският провост се е пренесъл в кула на Джагът. Доста смело… — Тъпо. — Тъпо смело, да. — Освен ако… — Тя подуши във въздуха. — Това е другият проблем с Джагът. Когато строят кули, живеят в тях. Вечно. Квел изпъшка. — Преструвах се, че не мисля за това, вещице. — Все едно ще помогне. — На мен ми помогна! — Можем да направим две неща — заяви Прешъс Тимбъл. — Можем да се върнем, да зарежем цялата тая работа с проклятието и да се разкараме от това село колкото може по-бързо. — Или? — Можем да идем до вратата и да почукаме. Квел се почеса по брадичката, погледна през рамо към Маппо и отново се обърна към кулата. — Това вещерство… това проклятие, Прешъс, дето поразява, когато жената е узряла. — Е, и какво? Адски старо е, и гадно. — Ти можеш ли да го прекратиш? — Едва ли. Можем само да се надяваме да накараме вещицата или вещерът, който го е хвърлил, да премисли. Хвърлилият го може да го отмени много по-лесно, отколкото друг да го разбие. — А ако го убием? Тя сви рамене. — Едното или другото, магьоснико. Пуф! Няма го. Или пък… остава. Все едно, отклоняваш се, Квел. Говорехме за този… този провост. — Не е отклоняване, вещице. Мислех си, хм, за теб, за Суитист Сафърънс и за Фейнт, това е. Изведнъж тя се почувства все едно, че е глътнала цяла шепа ашици. Гърлото я заболя, стомахът й се сви на топка. — О, мамка му! — И тъй като ще ни отнеме поне ден-два — продължи безмилостно Квел, — докато се оправим с ремонта, май… — Май е по-добре да почукаме — рече тя. — Добре. Само изчакай първо да си облекча мехура. И отиде до канавката край плочата на входа. Маппо се премести няколко крачки вдясно и зарови в торбата си. Прешъс Тимбъл примижа към кулата. — Е — промърмори тя, — ако си Джагът — а мисля, че си, — знаеш, че сме тук. И можеш да надушиш магията в дъха ни. Значи, не сме дошли тук да си търсим белята, но няма начин да не знаеш нищо за онова проклятие — трябва да намерим вещицата или вещера, виждаш ли, защото сме заклещени тук за няколко дни. Разбираш ли? Три жени сме заклещени тук. Аз съм една от тях. — Каза ли нещо? — попита Квел, щом се върна при нея. — Да тръгваме — рече тя, след като дойде и Маппо, с грамаден боздуган в ръце. Тръгнаха към вратата. А тя се люшна и се отвори сама. — Женската ми — каза провостът — е погребана в двора долу. — Стоеше до прозореца с изглед към кипналото из плитчините море. Квел изпъшка. — Какъв двор? — Наведе се и надникна долу. — Какъв двор? Провостът въздъхна. — Там беше, допреди два дни. — Обърна се и погледна накриво чародея, а той едва не потръпна от погледа му. Бедуск Пал Ковус Агейп, който наричаше себе си Джагът Анап, беше гигантски, много по-тежък от Маппо и поне с една глава по-висок. Кожата му беше синкава, с по-наситен оттенък, отколкото на всички малазански напанци, които Квел бе виждал. Синьото като че ли беше зацапало и бивните със сребристи върхове, които стърчаха от долната му челюст. Квел се покашля. Пак му се пикаеше, но това трябваше да почака. — Отдавна ли сте я загубили? — Коя? — Ъъъ, женската ви? Бедуск Агейп избра една от трите кристални гарафи на мраморната маса, подуши съдържанието й и отново напълни бокалите им. — Имали ли сте някога жена, магьоснико? — Н-не. Не, доколкото знам. — Да, може да е така понякога. — Нима? Джагътът посочи към прозореца. — В един момент е там, в следващия… няма я. — О, скалата. — Не, не, говорех за жена си. Квел погледна безпомощно към Прешъс Тимбъл. При витото стълбище Маппо оглеждаше с жив интерес някаква сложна леща, поставена на остър метален връх със странен шарнир, който позволяваше дългият черен метален инструмент да се върти насам-натам и нагоре и надолу. Проклетият трелл винаги се зазяпваше по най-неподходящите неща. Прешъс Тимбъл отвърна на погледа му с ококорени очи. — Загубата е… тъжно нещо — изломоти чародеят. — Е, да, разбира се — отвърна намръщен Бедуск Агейп. — М-м, но невинаги. Ако например човек загуби, ъъъ, девственост, или любимо лъскаво камъче, да речем… Очите в червените кръгове гледаха навън, без да мигат. На Квел му се искаше да стисне крака — не, по-добре да преметне единия върху другия, та да не му закапе змията или още по-лошо — да започне да плюе. Прешъс Тимбъл заговори със странно писклив глас: — Джагът Анап, проклятието, което е поразило дъщерите в това село… — Дванайсет всичко — рече Бедуск Агейп. — Досега. — О! Какво е станало с другите девет? Погледът на джагъта пробяга към нея. — Не сте първата неприятност, дошла тук през последните няколко години. Разбира се — добави той, след като отпи от виното си, — всички млади момичета вече са пратени в следващото село по този бряг — за постоянно, уви, което не вещае добро за бъдещето на това село. — Мисля, че видях жени долу в мазето на пивницата — каза Прешъс Тимбъл. — Носенето на дете спира действието на проклятието. Не засяга майките. Ето защо, ако вие или спътничките ви по някое време сте заченали дете, няма защо да се притеснявате. — Хм — отвърна Прешъс Тимбъл, — не мисля, че някоя от нас отговаря на условието. — Жалко — каза Бедуск. — А откога сте избран за провост? — попита Квел. — Просто съм любопитен, нали — от по-нахалните съм, нищо повече. Не искам да кажа нещо… — Вярвам, че е общо усилие да облекчат скръбта ми, самотата ми. Но вече допускам, че никой няма да отрече — тази покана беше зле разбрана. — О? Защо? — Ами, ако си бях останал в изолация, боя се, че това проклятие нямаше да съществува. — Проклятието е ваше значи? — Да. Последва дълго мълчание. Маппо бавно се обърна към тях. — Тогава можете да го прекратите — каза Квел. — Бих могъл, да. Само че няма. — Защо? — Защото не сте толкова важни. Квел кръстоса крака и стисна. — Мога ли да попитам какво стана с женската ви? — Спорихме. Аз загубих. Зарових я. В този отговор сякаш липсваше нещо, поне според чародея. Само че мехурът му го разсейваше. Не можеше да мисли добре. — Значи — заговори с тънък глас Прешъс Тимбъл, — изгубили сте спор с някого и след това сте го убили? — О, не казах, че е мъртва. Маппо се намеси в разговора: — Но вече е, Джагът. Бедуск Агейп въздъхна. — Май така излиза, нали? — От колко време я държиш така заровена? — попита треллът. — Жена ти. — Около девет години вече. — А спорът? — Някаква войнственост долавям в теб, Трелл. — Войнственост ли, Джагът? — Маппо оголи зъби в хладна усмивка. — Усетът ти май е позатъпял от дълга неупотреба. — Разбирам. И си въобразяваш, че можеш да ме надвиеш, така ли? — Питах за спора. — Нещо дребно. Забравил съм подробностите. — Но си се оказал сам, поне докато селяните не са те съжалили и не са те избрали за техен провост. А след това… си се влюбил? Бедуск Агейп трепна. Прешъс Тимбъл ахна. — О! Вече разбирам. О, точно така е. Тя те е отхвърлила. Полудял си отново, само че този път не си могъл да заровиш цялото село… — Всъщност обмислях го. — Хм. Добре, значи си се отказал. И вместо това си направил заклинание, на нея и на всички нейни хубави млади приятелки, защото са ти се смели или нещо такова. И си ги превърнал всички в „тралка вонан“. Хранещите се с кръв. — Не можеш да се надяваш да разбиеш заклинанието ми, вещице — каза Бедуск. — Дори с помощта на чародея няма да успееш. — Джагътът се обърна към Маппо. — А ти, Трелл, дори да успееш да ме убиеш, заклинанието няма да умре. — Напълни за трети път бокала си. — Жените ви ще имат около един ден, преди проклятието да подейства. През това време, предполагам, всички могат да се постараят да забременеят. При тези думи Квел изведнъж изправи гръб. Но като видя изражението на Прешъс Тимбъл, зарадваната му усмивка стана някак глупава. По тясната ивица на доскорошния плаж, в подножието на грубата скална стръмнина, вълните въртяха пенестите си пипала през буците глина, камъните и черните заплетени корени, разравяха дълбоки бразди и се отдръпваха в мътната, тинеста морска вода. Цялата купчина беше в движение, затъваше, разпадаше се, късове рухваха под напора на вълните. По-надолу по плажа ивицата отново се появи на повърхността, с белия пясък, осеян сякаш с ръждиви кокалчета от хилядите корабни пирони и нитове, разпръснати в изобилие по бреговата ивица. По-нависоко парчета дърво оформяха накъсана преграда, а отвъд нея, врязани в стръмната скала, изтъркани стъпала водеха нагоре към изсечено устие на пещера. Тази пещера всъщност представляваше тунел, който се издигаше под стръмен ъгъл през недрата на носа и свършваше под пода на най-голямата постройка в селото, склад от камък и дърво, където събирачите на корабни отломки трупаха плячката си след дългото бутане на ръчни колички от подножието на скалите. Доста чист поминък общо взето, който даваше работа на всички хорица в селото — от поддържането на лъжливите огньове на носа до гребането на лодките до рифа, където ставаше обирането на корабните отломки, както и боят с греблата на оцелелите корабокрушенци, докато не се издавят. Местната легенда, съчинена за да предложи някакво жалко оправдание за тези жестоки занимания, се въртеше около някакви отдавнашни пиратски нападения и как някой си (вероятно провостът, който винаги беше живял тук, или пък прочутият местен Гачарч Халдрон — Който чака — но той беше напуснал, тъй че нямаше как да го попиташ), подхвърлил, че след като морето толкова обича да носи убийци до този бряг, защо да не може да носи и смърт на евентуалните убийци? И тъй, след като идеята се набила в главите на местните, земята била опустошена с кирки, кремък и огън и времената на рибарство за поминък покрай опасните плитчини скоро отстъпили на далеч по-доходния занаят. О, мрежите се хвърляха понякога, особено в тихия сезон, когато плячката от разбитите кораби намаляваше, и никой не можеше да отрече блаженото обилие от риба напоследък, едра и тлъста при това! А доскоро май бяха изловили всичката риба в района. Плажът беше удобен, отрупан с полуизядени трупове, и гъмжеше от раци и чайки. Плажът помагаше да се съберат костите и след това да се оставят на вълните да ги заровят или отнесат навътре. Но в тази бързо сгъстяваща се нощ на брега изпълзя нещо необичайно. Необичайно с това, че все още беше живо. Раците се разбягаха от пътя му толкова бързо, колкото можеха. Вода се застича от фигурата, щом тя бавно се надигна и се изправи. Плувналите в червени кръгове очи огледаха сцената и накрая се приковаха в стъпалата и зеещото устие на пещерата. След миг тя се отправи точно натам; оставяше дълбоки отпечатъци, но водата бързо ги заглади. — Наистина ли си мислиш, че не мога да се сетя какво се върти в черепа ти, Квел? Ей те там, първи на опашката, с нас трите, легнали в редица и разтворили крака. И налиташ като проклето псе на крив колец на ограда. Реканто си чака реда, и Глано, и Юла и Емби, и Маппо тука, Грънтъл, а сигурно и онзи проклет немрящ… — Чакай малко — изръмжа треллът. — Да не си посмял — сопна се Прешъс Тимбъл. Крачеха към пивницата, Прешъс Тимбъл отпред, а двамата подтичваха да не изостанат. Това, че беше дребна и й трябваха две стъпки на всяка тяхна една, изглеждаше без значение. — Но пък — продължи тя, може и онзи Джагът да скочи да пререди опашката, и до заранта всички ще сме заченали по някое гадно чудовище, половин Трелл, половин Джагът, половин пиклив маг, половин… — Близнаци? — попита Квел. Тя го изгледа злобно през рамо. — О, много смешно! — Все едно — добави Квел. — Сигурен съм, че нещата не стават точно така… — Откъде знаеш? Не, ние със Суитист и Фейнт се разкарваме оттук веднага щом си съберем багажа — можете да ни вземете някъде по пътя. Това проклето село може да върви при Гуглата, с Бедуск Пал Ковус Агейп воглаве. Те бездруго са проклети морски мародери и ако някой заслужава да бъде прокълнат, това са те. — Тук не бих спорил — каза Маппо. — Престани да се опитваш да се пъхаш под полата ми, Трелл. — Какво? Но аз не… Квел го прекъсна: — Ти не носиш поли, вещице. Макар че ако носеше, щеше да е много по-лесно… Тя се обърна. — _Кое_ щеше да е по-лесно, Квел? Той се спря и отстъпи назад. — Извинявай, на глас ли мислех? — Ако си мислиш, че проклятието на това село е лошо, само почакай да видиш аз какво мога да измисля! — Добре, добре. Разбрах те, Прешъс. Успокой се. Вие трите просто тръгвате, нали? Ние оправяме впряга и ви намираме, точно както каза. Тя го изгледа сърдито и отново закрачи напред. Грънтъл ги видя как бързат към входа на пивницата и извика: — Майстор Квел, коларят ви е купчина кокали ей там отзад, но още диша. — Ами трябваше да ги пусне тия проклети юзди — изръмжа Квел. — Сега и с лечителство трябва да се занимавам, а то отнема време. Просто страхотно! Как точно се очаква да оправя каляската? Защо някой друг не може да свърши нещо полезно? Ти, вещице — иди изцери Глано… — Не го мога това! Е, мога да слагам шини и да плюя на раните да прогоня инфекцията, но както чувам, тук ще трябва много повече от това. Така ли е, Грънтъл? Татуираният воин сви рамене. — Сигурно. — Да не си се опитал — изръмжа му тя ядосано и влезе в кръчмата. Грънтъл зяпна след нея. — Какво иска да каже? Какво да опитвам? — Да й бъркаш под полата — каза Квел. — Но тя не носи… — Не е в това работата — прекъсна го магьосникът. — Разсъждаваш като мъж. Това ти е грешката. Това е грешката на всички ни всъщност. Ей затова си стоим тука, трима мъже без жени. Ако вземем да й кажем, виж сега, Прешъс, изобщо не сме си го и помисляли, знаеш ли какво ще каже тогава? Че какво ми е на мен? Толкова ли съм грозна или какво? — и пак щяхме да сме в беда. Грънтъл погледна объркано Маппо, който, доста загадъчно, само кимна. — Хайде, води ме при него, Грънтъл — каза Квел. В единия край на двора имаше конюшня, а до нея товарна платформа, построена от стари дъски в края на огромен, здраво построен склад. Юла и Емби бяха помогнали на Глано да седне, а картографът, отвързан от колелото, залиташе в кръг и бършеше и стържеше тор от лицето, врата и гнилите си дрипи. Глано беше стигнал до единайсетата любов в живота си, някаква си Хербу Наст. — … и тя значи носеше лисица на врата си — не просто кожата, забележете, самото истинско животно, лапите му вързани с копринени преплитки, замуцунено с кожа, но най-добре помня очите на животинчето — леле какъв поглед! Паника, все едно тъкмо е разбрало, че е хванато в най-ужасния си кокошмар. Не че тя не изглеждаше добре де, с онова нейно козе лице — нали знаете, ония дълги къдрави косъмчета, дето се показват под брадичките им след определена възраст — споменах ли, че обичах жените ми да са с живитейски опит? М-да. Най-определено. Искам да видя десетки и десетки години мизерен живот в очите им, тъй че като се появя аз, ами, все едно свеж пролетен дъжд над повехнала маргаритка. Та за коя разправях? Лисица, коза, паника, вързана… а, да, Хербу Наст… И млъкна. Толкова изведнъж, че нито Юла, нито Емби забелязаха внезапната злокобна тишина, а просто продължиха с усмивките и киманията, с които бяха съпровождали монолога на Глано, и все още продължаваха да се усмихват и да кимат, когато фигурата, появила се на товарната платформа на склада — същата, чиято поява така дълбоко бе стъписала Глано Тарп, че ломотещият му език замръзна увиснал — пристъпи и спря точно пред тримата, а конете драснаха в паника към най-далечния ъгъл на двора с бясно тропане на копитата. — Никакви загуби дотук и това е добре — рече Квел. — Не знаех, че практикуваш Денъл — каза Грънтъл. — Всъщност не го прилагам. Е, имам разни еликсири, мазила и мехлеми от Висшия Денъл, за спешни случаи. — Като сега? — Може би. Ще видим. — Счупени крака… — Не му трябват крака, за да кара каляската, нали? Освен това може да откаже услугите ми. — Че защо? — Лечебните разходи се приспадат от дяла му. Може да излезе от това с дълг към Гилдията, вместо обратното. — Сви рамене. — Някои отказват. Стигнаха до ниския каменен зид и спряха. — Кой в името на Гуглата е онова? — възкликна Грънтъл, взрян във високата дрипава фигура до братята Боул. Квел изпъшка и отвърна: — Хм, само предположение, забележи, но бих казал, че е жената на провоста. — Женен е за джагътка? — Бил е, допреди да я зарови, но после дворът се е срутил в морето и отнесъл и нея. А сега се е върнала и съм готов да заложа печалбата от цяло пътуване, че не е в най-доброто си настроение. — Ухили се. — Май ще можем да се оправим с всичко това. О, да, вече можем да се оправим с всичко това. Тази увереност беше разклатена, когато на Юла и Емби изведнъж им хрумна да нападнат джагътката. С дивашки рев, те се хвърлиха към нея и тримата започнаха да се бутат, дърпат, блъскат, докато най-сетне не изпопадаха на кълбо от ръце и крака, което зашляпа тежко в разкаляния тор. Квел и Грънтъл се прекатериха припряно през зида и затичаха към тях. Глано Тарп крещеше нещо неразбираемо и се мъчеше да изпълзи по-надалече от свадата. От джагътката изригна магия — оглушителен взрив, от който целият двор и сградите наоколо подскочиха. Грънтъл примига, внезапно заслепен, и залитна в калта. Чу как Квел пльосна до него. Искрящите мълнии разцепиха въздуха и окъпаха всичко в накъсани зловещи сенки. Глано Тарп закрещя още по-силно и отчаяно. Щом зрението му се върна, Грънтъл с изумление видя, че двамата Боул още са живи. Всъщност бяха докопали по една ръка и държаха здраво. Джагътката се мяташе и ръмжеше. Грънтъл извади двата си криви меча и закрачи към тях. — Юла! Емби! Какво правите!? Двете оплескани с кал лица се извърнаха към него, разкривени от гняв. — Блатна вещица! — изрева Юла. — Тая е от тях, от блатните вещици! — Не обичаме блатни вещици! — добави Емби. — _Убиваме_ блатните вещици! — Майстор Квел каза, че тази може да ни помогне. Или щеше поне, ако не й бяхте скочили така! — Отсечи й главата! — викна Юла. — Това обикновено върши работа! — Няма да й сека главата. Пуснете я! Веднага! — Ще ни нападне! Грънтъл се наведе. — Джагът… престани да ръмжиш… чуй ме! Ако те пуснат, ще спреш ли да се биеш? Очите й изгаряха като огън. Тя продължи да се бори още малко, след това се отпусна. Огненият поглед помръкна и след няколко дълбоки хрипливи дъха тя кимна. — Добре. Кажи на тези двама глупаци да ме пуснат! — Юла, Емби — пуснете я… — Първо й отсечи главата! — Пуснете я веднага, Боул, или ще отсека _вашите_ глави! — Първо на Емби! — Не, първо на Юла! — Имам два меча, момчета, тъй че ще го направя едновременно. Съгласни? Двамата Боул се спогледаха сърдито. — Не — каза Емби. — Тогава я пуснете. Двамата пуснаха джагътката и отскочиха, а тя разтърси ръце и се изправи. Пое си дъх и се обърна към двамата братя, които бяха приклекнали в калта и я гледаха като вълци. Майстор Квел се беше хванал за главата. — Идиоти такива — изпъшка той. — Джагът, твоят мъж е прокълнал това село. Тралка вонан. Можеш ли да направиш нещо? Тя се опитваше да избърше калта от изгнилите си дрипи. — Не сте тукашни. Що за хора сте? — Само минаваме оттук — отвърна Квел. — Но на каляската й трябва ремонт — а имаме и ранен… — Каня се да унищожа това село и всички в него — това притеснява ли ви? Квел облиза окаляните си устни, намръщи се и отвърна: — Зависи дали включваш и нас в плановете си. — Пирати ли сте? — Не. — Мародери? — Не. — Некроманти? — Не. — Тогава може и да останете живи — рече тя и изгледа ядосано двамата Боул. — Мъжът ти казва, че и да умре, проклятието ще остане. Тя оголи зацапаните си бивни. — Лъже. Квел погледна Грънтъл, но той само сви рамене. — Не ми харесва идеята за безсмислено избиване, но пък мародерите са боклукът на човечеството. Джагътката закрачи към каменната стена. — Майстор Квел — подвикна Глано Тарп. — Имаш ли шини? Квел отново изгледа ядосано Грънтъл. — Казах ти, свидлив е кучият му син. Най-сетне слънцето изгря и очерта огнена резка на хоризонта в този последен ден за мародерското село на брега Неволя. От един прозорец на кулата Бедуск Пал Ковус Агейп гледаше как жена му върви по улицата. — Ох — промърмори, — сега вече я загазих. Малко преди разсъмване Кедевис се вдигна от постелята си и тръгна в тъмното. Виждаше го ясно — седеше на един голям балван и гледаше на север. Пръстените се въртяха на верижките, искряха като пленени звезди. Стъпките й по чакълестия сипей я издадоха и той се извърна и я загледа. — Вече не спиш — рече тя. Клип не отвърна. — Нещо е станало с теб — продължи тя. — Когато се събуди в Бастион, беше… променен. Помислих, че е някаква утайка от обсебването. Сега не съм толкова сигурна. Той прибра верижката и пръстените и се смъкна от скалата, стъпи леко и грижливо оправи наметалото си. — От всички тях — тихо заговори Клип — ти, Кедевис, си най-проницателната. Виждаш това, което другите не виждат. — Старая се да обръщам внимание. Скрил си се добре, Клип — или този, който си вече. — Не достатъчно добре, изглежда. — Какво си замислил? — попита тя. — Аномандър Рейк ще го види веднага, още щом очите му се спрат на теб. А несъмнено ще има и други. — Аз бях Глашатай на Тъмата. — Съмнявам се. — Бях Смъртен меч на Чернокрилия господар, на самия Рейк. — Но не той те избра, нали? Ти почиташе бог, който така и не ти отвърна, на нито една молитва. Бог, който най-вероятно изобщо не е и разбрал, че съществуваш. — А за това ще отговаря — прошепна Клип. Тя повдигна вежди. — Търсене на отмъщение ли е това? Ако знаехме… — Какво сте знаели и какво не, е несъществено. — Един Смъртен меч служи. — Казах, Кедевис, _бях_ Смъртен меч. — Вече не си значи. Добре, Клип. А какво си сега? Видя усмивката му на смътната предутринна светлина, видя и нещо тъмно, забулило очите му. — Един ден в небето над Бастион се разтвори лабиринт. Една машина се изтърколи надолу… Тя кимна. — Да, видяхме машината. — Този, който беше вътре, донесе със себе си едно дете-бог — о, не нарочно. Не, механизмът на небесната му каляска, докато създава портали, докато пътува от свят на свят, по самото си естество хвърля мрежа, мрежа, което плени онова дете-бог. И го довлече тук. — А този пътник — какво стана с него? Клип сви рамене. Тя го загледа, после кривна глава. — Провалихме се, нали? Той я погледна като че ли с лека насмешка. — Мислехме, че ще измъкнем Умиращия бог от теб — но вместо това сме го вкарали още по-дълбоко. Като унищожихме пещерния свят, който обитаваше. — Вие спряхте болката, Кедевис — каза Клип. — Остана само неговият… глад. — Рейк ще те унищожи. А ние няма да те придружим до Черен Корал. Върви си сам, богче. Ние сами ще си намерим пътя дотам… Той се усмихна. — Преди мен ли? Ще се надбягваме ли, Кедевис — аз със своя глад и вие, с вашето предупреждение? Рейк не ме плаши — Тайст Андий не ме плашат. Когато ме видят, ще ме вземат просто за свой ближен — докато не стане много късно. — Богче, ако с вливането си в ума на Клип вече ти се струва, че разбираш Тайст Андий, трябва да ти кажа, че грешиш. Клип беше варварин. Невежа. Глупак. Нищо не знаеше. — Не ме интересуват Тайст Андий — о, Рейк ще го убия, защото това заслужава. Ще се захраня от него и ще взема силата му. Не, онзи, когото търся, не е в Черен Корал, а в една гробна могила извън града. Друг млад бог — толкова млад, толкова безпомощен, толкова наивен. — Усмивката му се върна. — И той знае, че идвам за него. — Трябва ли ние самите да те спрем тогава? — Вие? Нимандър, Ненанда, всички вие, _паленца_? Не говориш сериозно, Кедевис. — Ако ти… Атаката му бе като мълния — едната ръка се стегна на гърлото й, другата запуши устата й. Тя усети, че гръклянът й се прекършва, ръката й зашари за ножа на колана. Той я завъртя рязко и я хвърли на земята толкова силно, че тилът й изпращя в камъните. Нещо се изливаше от ръката му, покрила устата й, нещо, от което изтръпнаха устните й, челюстите, после то залази надолу през устата й и през гърлото. Гъсто като дървесен сок. Тя зяпна нагоре към него и видя мътния блясък на очите на Умиращия бог — вече не умиращ, вече освободен — и помисли: „Какво направихме!?“ Той шепнеше: — Бих могъл да спра сега — и щеше да си моя. Изкусително е. Но онова, което капеше от ръката му, сякаш се издуваше, плъзгаше се като тлъсто хлъзгаво влечуго през гърлото й, увиваше се на кълбо в стомаха й. — Но би могла да се изтръгнеш — само за миг, но достатъчно да предупредиш другите, а това не мога да допусна. Там, където докоснеше отровата, следваше миг на екстаз, който я пронизваше, но почти мигновено след това идваше изтръпналост, а след нея нещо още по-… тъмно. Сякаш усещаше собственото си гниене, проникващо в мозъка й като зловонна пара. „Той ме убива.“ Дори осъзнаването на това не можеше да разбуди силата в нея. — Останалите ми трябват, разбираш ли — говореше той. — За да можем да влезем, направо, без никой да заподозре нищо. Трябват ми за влизането, нищо повече. Виж Нимандър. — Той изсумтя. — Няма хитрост в него. Никакво притворство. Той ще е моят щит. Моят щит! Вече не стискаше гърлото й. Вече не беше нужно. Докато умираше, последната й заглъхваща мисъл беше: „Нимандър… простодушен? О, но ти не…“ А след това дойде нищото. Нищото, за което никой жрец не смее да говори, което не описва никое свято писание, което никой ясновидец или пророк не изтъква в кънтящата си проповед. Нищото, това нищо, то е душата в очакване. Дойде ли смъртта, душата чака. Аранта отвори очи, надигна се, посегна и докосна Нимандър по рамото. Той се събуди и я погледна. — Той е убил Кедевис. — Думите й бяха тихи, като дъх. Нимандър пребледня. — Тя беше права — продължи Аранта. — Трябва да внимаваме. Не казвай нищо на никой друг, или ще умрем всички. — Кедевис… — Отнесъл е тялото й до една цепнатина и я е хвърлил вътре, а сега прави дири по земята, да покажат невнимателните й стъпки и как ръбът е поддал и се е сринал. Ще дойде при нас потресен и наскърбен. Нимандър, не трябва да издаваш никакво подозрение, разбираш ли? И видя, че скръбта му ще помете всичко друго — поне засега, — което беше добре. Беше необходимо. И разбра, че гневът в него, гневът, който трябваше да последва, ще се трупа бавно, а докато се трупаше, тя пак щеше да му говори и щеше да му даде силата, която щеше да му потрябва. Кедевис първа беше видяла истината — или поне така навярно беше изглеждало. Но Аранта знаеше, че невинността на Нимандър не е вроден недостатък, не е фатална слабост. Не, невинността му беше избор, който бе направил сам. Самият път на живота му. И беше имал причини за това. Лесно е да видиш такова нещо и да го разбереш погрешно. Лесно е да го видиш като слабост и да повярваш, че той е колеблив. Клип беше направил тази грешка от самото начало. А с него и този Умиращ бог, който знаеше само онова, в което вярваше Клип, и мислеше, че е истина. Погледна го и видя затаените сълзи, чакащи Клип внезапно да се появи с трагичната си вест. И Аранта кимна, обърна се и се престори, че спи. Някъде извън бивака чакаше душа, замръзнала като стреснато зайче. Това беше тъжно. Аранта беше обичала Кедевис много, възхищавала се беше на ума и проницателността й. Ценила беше верността й към Нимандър — въпреки че Кедевис може би бе подозирала странните обстоятелства около смъртта на Фаед и беше видяла как Фаед и тайните й все още измъчват Нимандър. Когато някой притежава вярност, дори под тежестта на пълното, жестоко разбиране, то този някой разбира всичко, което има за разбиране за състраданието. „Кедевис, ти беше дар. А сега душата ти чака, както трябва да бъде. Защото това е съдбата на Тайст Андий. Нашата съдба. Ще чакаме.“ „Докато чакането не свърши.“ Ендест Силан стоеше с гръб към изгряващото слънце. И към Черен Корал. Въздухът бе студен, влажен от нощния дъх, пътят, криволичещ от портите по бреговата линия, беше гола безцветна лента, запълзяла като змия между горичките вечнозелени дървета на половин левга на запад. Празен, без пътници. Наметалото от вечен мрак, загърнало града, спираше косите слънчеви лъчи, макар че западната страна на склона вдясно изглеждаше позлатена по ръбовете; а далече наляво Прореза димеше бял над гладката черна повърхност. — Ще има… неприятности — каза Аномандър Рейк. — Знам, господарю. — Беше непредвидено усложнение. — Да. — Ще повървя — каза Рейк. — До дърветата. Извън поглед, поне дотогава. — Дълго ли чака, господарю? — Не. — Е, това е добре. Аномандър Рейк отпусна ръка на рамото му. — Винаги си ми бил приятел. Повече, отколкото заслужавам. Ендест Силан само поклати глава, отхвърляше това. — Щом живеем — продължи Рейк, — трябва да поемаме рискове. Иначе животът ни се превръща в смърт, освен на думи. Никоя борба не е прекалено голяма, никой риск не е прекалено отчайващ, защото дори да се провалим — дори да паднем, — ще знаем, че сме живели. Ендест кимна, неспособен да проговори. Сълзи трябваше да се стичат по лицето му, но той бе сух отвътре — черепът му, зад очите, всичко… сухо. Отчаянието е пещ, където всичко е изгоряло, където всичко е станало на пепел, но зноят остава, горещ и тръпнещ. — Денят започна. — Рейк отдръпна ръката си и нахлузи металните ръкавици. — Това вървене, по тази пътека… Ще извлека удоволствие от това, приятелю. Ще зная, че стоиш тук и виждаш как си отивам. И Синът на Тъмата тръгна. Ендест Силан гледаше. Гледаше воина с дългата разпиляна сребриста коса, с коженото наметало. Драгнипур, рана в ножница. Синева струеше в небето, сенки отстъпваха по склона. Злато къпеше върховете на дърветата, където пътят се скриваше. Там Аномандър Рейк спря, обърна се и вдигна високо ръка. Ендест Силан направи същото, но толкова немощно, че изпъшка и ръката му се отпусна. А далечната фигура се обърна отново. И изчезна сред дърветата. Четвърта книга Дан на Хрътките Събираме омразата си — натрошена шиста — и трупаме зида високо по хълмовете — линия раздрана, и тя чертае нашите възходи и падения. А в баграта на утрото видях редиците на враните, накацали по кривата стена за пир. Лежат разпръснатите кости по каменния зид, руините от прежни щурмове. Поглеждат враните от двете му страни, преди да закълват леша — макар и да е крехко иззиданото от омразата ни, светът не може никога да го разбие. И гледах аз строителите, отрудени под тежестта на камък сив, как слепи стъпваха тъй безпогрешно по тесните пътеки и къс по къс изграждаха разгрома на невинните и шепнеха навярно за топли ветрове и за добри дела. Ние, строителите Ханасп Тулар 19. Моли се да не чуеш никога неясен дъх във грубата му мрежа уловен че всеки бог обръща гръб накрая и шепот не звучи не похабявай цял живот смъртта да чакаш във грубата му мрежа уловена надвисва тя във следващия миг когато трябва да се вслушаш когато сетният ти шепот прозвучава моли се да не чуеш никога неясен дъх. Груба мрежа Фишер Душата не познава по-голяма горест от тази да поеме дъх, който започва с любов и завършва със скръб. Времето вече се разнищва. Събития връхлитат с грохот, едно след друго. Толкова много за изреждане, молете се този закръглен мъж с тъжни очи да не се разколебае, да не се запъне, да не остане без дъх. Историята има своите мигове. Да пребиваваш само в един от тях означава да не разбереш нищо. Вълнението ни стъписва, а съзнанието за собственото ни невежество е задушаващо наметало, което се оказва слаба броня. Ще затреперите от рани. Ще затреперим всички. Както може би някоя врана или бухал, а защо не и крилата змиорка, ще се зарее сега за миг високо сред пушливата мъгла над този прелестен град, а долу щъкат забързани фигури по улиците и тъмните непроницаеми пукнатини на задни улички. Пътят на крадците е проснал заплетената си паяжина между сградите. Животни мучат и жени гълчат мъже, а мъжете им отвръщат със сърдит рев, нощни гърнета се плискат от прозорци в мръсните задни улички и — в някои по-бедни райони на квартала Джадроуби — по улици, където пешеходците се свиват и притичват в утринния си ритуал по своя криещ опасности път към работата или към дома. Рояци мухи се разбуждат с първите лъчи на зората. Гълъби подхващат безнадеждното си усилие да вървят в права линия. Плъхове се прибират в скътаните си прибежища след поредната нощ, в която са видели твърде много. Утрото е заличило влажните миризми на нощта и нова воня се вдига на гъсти смрадливи облаци. А по пътя, където той прекосява колонията на прокажените западно от града, един уморен вол и един уморен старец до него карат кола, в която лежи увит в платнище труп и изпод платнището се подават два изтъркани ботуша. Отпред чака зейнала портата Двата вола. Тъй че да не кръжим повече нависоко. Да свием криле и бързо да се понесем надолу към бръмчащите мухи, лютиво сладникавата животинска топлина, душната плесен на мръсното зебло. Старецът тъкмо е спрял да отрие потта от сбръчканото си, покрито с много брадавици и бенки чело, а коленете го болят и тъпа болка гнезди в гърдите му. Напоследък превозва трупове ден и нощ, или така изглежда поне. Всеки от тях го състарява, а погледите, които хвърля на вола, са изпълнени с нищо неоправдана неприязън, все едно животното му е виновно за… нещо. Макар че и той не знае за какво. Двамата стражи при портата се бяха облегнали на каменния зид, в хладната сянка, която щеше да се стопи с пришествието на деня. Като видяха стърчащите ботуши, единият пристъпи към колата. — Я чакай. Извън стените гробища и ями колкото щеш, не ни трябват тук повече… — Градски е — отвърна старецът. — Убит в дуел. От съветник Видикас. Каза да го върна на приятелите му — приятелите на мъртвия, искам да кажа. — Е, добре. Карай си по пътя тогава. Колкото и многолюдни да са тълпите в един град, вол, който тегли натоварена с труп кола, винаги ще намери пътя пред себе си открит, по причини, свързани с не особено логична, но инстинктивна неприязън, отвращение и омраза. Гледката на едно мъртво тяло кара човек да се отдръпне, умът кръжи сред вихрушка от мисли — „това не съм аз — виждаш ли разликата между нас? Това не съм аз, не съм аз. Не е някой, когото познавам, никога не съм го познавал. Това не съм аз… но… би могло да съм“. „Толкова лесно би могло.“ Напомнянето, че си смъртен, е шамар в лицето, стъписващ удар. Борба да надмогнеш този момент, да стегнеш бронята около душата си, да видиш мъртвото тяло само като предмет, неприятен предмет, който трябва бързо да се махне. Войници и гробари съчиняват черен хумор, за да отклонят простия, неподправен ужас от онова, което трябва да виждат, от онова, на което са непрекъснато свидетели. Рядко действа. Вместо това душата запълзява назад прободена, ранена, непомирена с нищо. Войникът тръгва на война. Войникът я връща в дома си. Ако водачите наистина можеха да осъзнаят щетата, която причиняват на гражданите си, никога нямаше да ги пращат на война. А ако го знаят и въпреки това го правят, само за да утолят глада си за власт — дано тогава се задавят с плячката. Ах, но ето, закръгленият мъж се отклонява. Простете този несдържан спазъм на гняв. Един приятел лежи увит в зебло на дъното на волска кола. Смъртта се е запътила към дома. Простете. Лъкатуши през квартала Джадроуби, раздвоява житейския поток, гласове заглъхват и много време изтича след преминаването на смъртта, преди тези гласове отново да се надигнат след нея. Завеси от мухи се издуват, разтварят се и се свиват, и волът сякаш вече тегли сцена от хиляда акта, всеки един и същ, а хорът е вълна безмълвие. Върви по пътя си, достига я молитвата на всички. Върви по пътя си. Най-сетне старецът намира крайната си цел и спира вола пред портата. Изтупва прахта от дрехите си и влиза в хана „Феникс“. Пътят е бил дълъг. Той изкуцуква до една от масите и махва на слугинята. Поръчва халба ейл и нещо за хапване. Стомахът преди работата. Все едно, трупът няма да се дене никъде, нали? Не знаеше какво е любов; подозираше, че не разбира тази дума. Но вътре в него имаше нещо, което можеше да се нарече… засищане. Само физическо ли беше това, сплетените им тела, тласъците и пронизването, лепкавата пот, горещият дъх в лицето му с миризмата на вино и ръждивец? Беше ли само вкусът на забраненото, с който той се хранеше като прилеп с нектар? Ако беше така, то трябваше да е изпитвал същото със Сцилара, навярно повече дори, тъй като уменията на Сцилара в тази област несъмнено надминаваха тези на Чалис, чиято страст нашепваше за неутолима нужда, превръщаща любовната й игра в отчаяно търсене, което не намираше насита, колкото и пъти да се гърчеше в оргазъм. Не, тук всъщност имаше нещо по-различно. Все пак беше обезпокоен, чудеше се дали този странен вкус идва от измяната, която вършеха непрекъснато. Омъжена жена, завоевание на един подлец. В такъв ли мъж се бе превърнал? Е, да, навярно, но не като онези мъже, които правеха кариера, като съблазняваха и крадяха жените на други мъже. И все пак признаваше, че изпитва нещо, нещо необикновено: мрачно задоволство, дива наслада. И си даваше ясна сметка колко пристрастяващ може да се окаже един такъв живот. Все пак нямаше намерение да се хвърля стремглаво в бездната на безразборната любов. Оставаше една част от него, която жадуваше за край… или по-скоро за продължение: обич и живот здрави и стабилни, извор на увереност и утеха. Нямаше да захвърли Чалис и да потърси нова любовница. Не беше Мурильо, казваше си той, Мурильо, който можеше с такава лекота да се прехвърля от спалня в спалня — и виж докъде го доведе това — за малко да бъде убит от един проклет пиян ухажор. О, тук имаше урок, да. Поне изглеждаше, че Мурильо се е вслушал в него, стига слуховете за неговото „пенсиониране“ да бяха точни. „А аз? Взех ли си бележка? Изглежда, не. Все още ходя при нея, все още се хвърлям в тази измяна. Ходя при нея толкова жаден, толкова отчаян, все едно двамата сме се преобразили в съвършени отражения. Аз и Чалис. Ръка за ръка в нашето пропадане.“ „Защото така пропадането е по-леко, нали?“ Нищо не можеше да спре Горлас Видикас да си отмъсти. Щеше да е напълно в правото му да ги залови и да ги убие и Кътър не можеше да го вини, ако направи точно това. За такива неща си мислеше, докато вървеше към пристройката до склада, но тези мисли с нищо не можеха да потиснат сладостната тръпка на очакването. Отново в прегръдките си, страстта нажежена като треска в устните им, в ръцете им, в слабините им. Доказателство, според Кътър, за твърденията на някои учени, че хората не са нищо повече от животни — умни, но животни все пак. Тук нямаше място за никакво мислене, за никакво благоразумие. Последствия, които изтъняваха като въздушни призраци, откъснати с първия стон и захвърлени със следващия. Единствено настоящият миг беше важен. Не правеше никакви опити да се прикрие, никакво усилие да маскира крайната цел на пътя си, а много добре знаеше как го следяха местните около склада, с блеснали погледи, в които се таеше в еднаква степен и завист, и насмешка; също както бяха наблюдавали и Чалис, може би допреди няколко мига, макар че в нейния случай похотта навярно надвиваше всички други чувства. Не, тази връзка бе нещо открито и нагло, а това само по себе си я правеше още по-еротична. Умът му беше пламнал, докато завърташе ключа, за да отвори вратата, а когато пристъпи вътре, веднага подуши парфюма й в прашния въздух. През кабинета, в сумрачния сводест склад, а след това към дървените стъпала. Трябваше да е чула влизането му, защото стоеше с лице към вратата. Нещо в очите й го спря. — Дошъл си, за да ме спасиш — каза тя. — Какво е станало? — Обещай ми, че ще ме спасиш, обич моя. Обещай! — Разбира се. Какво… — Той знае. Жарта на страстта му изгасна. Изведнъж беше изстинал отвътре. Чалис пристъпи към него и на лицето й той видя изражение, което беше трудно да се определи. А когато го разгада, студът отвътре стана на лед. „Тя е… възбудена.“ — Той ще те убие. И мен. Ще ни убие и двамата, Крокъс! — И ще е в правото си… В очите й изведнъж се появи страх и тя ги впи в него. После му обърна гръб. — Може би за _теб_ е все едно дали ще умреш — изсъска и отново се извърна към него. — Но за мен не е! — Какво искаш да направя? — Знаеш какво да направиш. — Това, което _двамата_ трябва да направим, е да избягаме. Вземи си каквото можеш и просто да избягаме. Ще си намерим друг град… — Не! Не искам да заминавам! _Харесва ми_ тук! Харесва ми начинът, по който живея тук, Крокъс! — Само преди ден-два, Чалис, ти лежеше в прегръдката ми и говореше за бягство… — Само мечти — не беше реално. Искам да кажа, мечтата не беше реална. Не беше реалистична — просто една глупава мечта. Не може да обръщаш внимание на това, което казвам, след като сме… били заедно. Просто ми хрумна нещо старо. Крокъс, ние сме в беда. Трябва да направим нещо — трябва да го направим _веднага_. „Просто ти хрумнало нещо старо, така ли, Чалис? Но едва след като сме «били заедно» казваш, че ме обичаш.“ — Той ще ме убие — прошепна тя. — Не бих казал, че това описва точно Горлас. Тя седна на леглото. — Той ме заплаши. Вчера. — Не си ми казала. — Приличаше на… приличаше просто на обичайната игра. Каза, че иска да знае за теб, а аз отвърнах, че ще му разкажа, когато се върне… сега е в мините. А после, после… докато вървях сега насам — о, богове! Изведнъж разбрах! Нима не разбираш? Той питаше за мъжа, когото се кани да убие! — Добре, значи се кани да ме убие. Какво от това, Чалис? Тя оголи зъби и изражението бе толкова зло, толкова грозно, че Кътър бе потресен. — Казах, че _разбрах_. Първо теб. После ще се върне при мен, за да ми разкаже какво е направил с теб. Всяка подробност. Ще използва всяка дума като нож — докато не извади истинския. И ще ми пререже гърлото. — Погледна го в очите. — Това ли искаш? Не те ли интересува това, че ще ме убие, Крокъс? — Няма да те убие… — Не го познаваш! — Струва ми се, че и ти не го познаваш. — Тя го погледна с гняв и той добави: — Виж, допускам, че ще му достави удоволствие да ме убие. А след това — още по-голямо удоволствие, когато ти го разкаже, нали? Съгласни ли сме за това? Тя кимна. Веднъж, сдържано. — Но ако след това те убие, какво печели? Нищо. Не, ще иска да го направиш отново, с някой друг. Отново и отново, и всеки пък ще се оказва същото — той убива любовника ти, разказва ти за това. Той не иска това да свърши. Мъжът ти е дуелист, нали, от тези, които обичат да убиват противниците си. По този начин той може да го прави законно с толкова мъже, колкото му събереш ти, Чалис. Той печели, ти печелиш… — Как можеш да кажеш, че _печеля_! — … защото на никой от двама ви не му омръзва — довърши той. Тя го зяпна, все едно беше изритал някаква невидима врата в душата й. Но бързо се овладя. — Не искам да умреш, Крокъс. Кътър — все забравям. Сега си _Кътър_. Опасно име. Име на _убиец_. Внимавай, някой може да си помисли, че има нещо реално зад него. — Кое от двете, Чалис? Не искаш да умра? Или не съм човекът, за когото се представям? Към какво точно се опитваш да се домогнеш? — Но аз те обичам! Отново тази дума. Каквото и да означаваше тя за нея, едва ли беше същото, което значеше за него. Не че знаеше какво значи за него, разбира се. — От самото начало ли ме водеше към това? — Какво? Той поклати глава. — Просто помислих на глас. Няма значение. — Искам живота си такъв, какъвто е, Кътър, само че без него. Искам теб вместо него. Така го искам. „Какво щеше да каже Мурильо в тази ситуация? Но не, аз не съм Мурильо.“ „Все пак…“ „Щеше да скочи през този прозорец, без окото да му мигне. Дуели с онеправдани съпрузи? Дъх на Гуглата…“ Обърна се отново към нея. — Това ли искаш? — Току-що ти го казах! — Не, нямах предвид онова. Искам да кажа… о, все едно. — Трябва да го направиш. Заради мен. За нас. — Той е в мините западно от града? За колко още? — Поне два дни. Можеш да отидеш там. И изведнъж тя вече стоеше пред него, прегръщаше го, притискаше се към него и той се взря в широко отворените й очи. — Любов моя — прошепна Чалис. — Трябва да се направи. Разбираш го, нали? И сега бързо назад. Мурильо все още лежи в прахта, възгласите на дрипавата тълпа в ямата заглъхват. Денят е на свършване, а един младок, Веназ, събира бандата си хлапета и тръгва към тунела, наречен Стръмното. Няма много за разправяне за този Веназ. Но нека му признаем следното. Продаден в мината от втория си баща — скъпото мамче бе толкова пияно, че дори не вдигна глава, когато дойдоха събирачите, а и да беше чула звъна на монетите, мислите й щяха да са допълзели до мига, в който ще може да си купи друга бутилка, не по-далече. Това беше преди четири години. Урокът, че едно дете не е обичано дори от тази, която го е родила, нанася най-жестока рана. Рана, която не зараства никога, а коричката покрива вътрешното око така, че за сирачето през целия живот външният свят е омърсен и то вижда онова, което другите не виждат, и е заслепено от вечно недоверие към всичко, което изпитва сърцето. Такъв беше Веназ. Но да знаеш не означава да извиниш, тъй че нека оставим тези неща. Глутницата на Веназ включваше момчета с около година по-малки от него. Съперничеха помежду си за място в йерархията и бяха толкова зли поотделно, колкото и в група. Бяха просто варианти на самия него, макар и само на повърхността. Подчиняваха му се и бяха готови да направят всичко, което им каже, поне докато не се препъне, докато не допусне грешка. А тогава щяха да му се нахвърлят като вълци. Веназ крачеше въодушевен, възбуден, зарадван от този удивителен обрат на събитията. Големия мъж искаше Харло, и го искаше не за да го потупа по главата. О, днес щеше да се лее още кръв и ако Веназ успееше да го направи добре, може би щеше да я пролее той — след кимването на Големия мъж не трябваше нищо повече и може би Големия мъж щеше да разбере колко добър е Веназ. Достатъчно добър може би, за да го вземе в домакинството си. Всеки благородник има нужда от хора като Веназ, за да вършат мръсната работа, лошата работа, нали? Стигнаха до склона над тунела. Трима големи се мъчеха да наместят оста на една кола и вдигнаха глави, когато Веназ спря при тях. — Къде е Байниск? — попита той. — На нова жила — отвърна единият. — Пак ли се е издънил? — Взел ли си е къртиците? — Колко приятно беше да си толкова важен, че да не си длъжен да отговаряш на въпросите на големите. Свивания на рамене. Веназ се намръщи. — Попитах: взел ли си е къртиците? Онзи, който бе проговорил, бавно се изправи. И го удари с опакото на ръката си, толкова силно, че го събори по гръб. Застана над него. — Дръж си езика, момченце. Веназ го изгледа с гняв. — Не видяхте ли какво стана току-що? Горе на билото? Друг от мъжете изсумтя: — Чухме нещо. — Биха се… Големия мъж уби един. — И какво? — А после извика за Харло! Иска Харло! И аз дойдох да го взема, а вие ме спирате и когато той чуе… По-далече не стигна, защото мъжът, който го беше ударил, го сграбчи за гърлото и го дръпна на крака. — Нищо няма да чуе, Веназ. Мислиш, че ни пука за шибания дуел на Видикас ли? Убил някой скапан кучи син — и за какво? За наше забавление? — Посинява, Хайд. Отпусни малко. Веназ едва си пое дъх. — Разбери го добре, момченце — продължи Хайд. — Видикас ни е _длъжник_. Ние сме мръвки за него, нали? Вика някой от нас — и за какво? Ами за да я сдъвче нещастната мръвка. За нищо друго. Разкарай се, Веназ. И да не съм те видял повече. Глутницата му вече се беше скупчила, всички с пребледнели лица, но по някои от лицата се четеше нещо по-скоро пресметливо. Беше ли това моментът да свалят Веназ? Веназ се поотупа от прахта и закрачи сковано към тунела. Глутницата му го догони. Щом влязоха в хладния сумрак, Веназ рязко се обърна. — Тия бяха Хайд, Фаво и Дюл, нали? Запомнете им имената. Вече са ми в списъка, и тримата. В списъка ми са. Няколко от децата кимнаха. А тези, които бяха пресмятали шанса си, разбраха, че удобният миг е отминал. Бяха се забавили. Веназ успяваше да се съвземе, и то бързо, плашещо бързо. Винаги успяваше, напомниха си те за пореден път. Харло се хлъзна по жилата. Усещаше с голия си корем чистотата на черното сребро. Да, _беше_ сребро — и откъде ли се бе появило, след като от толкова дълго време работеха само мед на повърхността и желязо надълбоко? Но беше толкова красиво това сребро. По-хубаво от златото, по-хубаво от всичко. Чакай само да каже на Байниск, а Байниск да каже на надзирателя! Щяха да са герои. Може би дори щяха да им дадат допълнително на вечеря! Шахтата беше тясна, толкова тясна, че щяха да са нужни къртици поне няколко седмици, докато я разширят достатъчно, за да могат да влязат копачите, тъй че имаше добър шанс Харло да вижда — и да усеща — още много от това сребро, всеки ден може би. И цялата онази неприятност отпреди щеше да се махне просто ей така — знаеше го… — Харло! Гласът изшепна отгоре, някъде зад ходилата му, и му напомни, че все още е с главата надолу, а това си беше опасно. Можеше да припадне, без дори да усети. — Добре съм, Байниск! Намерих… — Харло! Връщай се веднага! Харло потрепери. Гласът на Байниск беше… беше уплашен. Но пък щеше да се зарадва, нали? Заради среброто… — Бързо! Придвижването назад не беше лесно. Харло се избута с ръце, изви се, запъна пръстите на краката си в коравия камък и след това изпъна петите. За тази цел имаше кожени подплънки, стегнати на ходилата, но болеше все пак. Като гъсеница — свиваш се, избутваш се малко по малко, назад и нагоре. Изведнъж нечии ръце го сграбчиха за глезените и грубо го издърпаха навън. — Байниск! Какво… — Шшт! Обадиха се отгоре — дошъл е някой да те търси. От града. — Какво? — Видикас го убил. В дуел. И сега иска да те заведат при него. Това е лошо, Харло. Мисля, че ще те убие! Да чуе толкова неща наведнъж… Някой дошъл да го търси… Кой? Грънтъл! А Видикас го… Видикас го е убил? „Не. Никой не може да… не е той…“ — Кой е бил оня? — Не знам. Слушай, ще избягаме. Двамата с теб. Разбираш ли? — Но как… — Ще влезем по-надълбоко. До Пропада… — Но там е опасно… — Има големи пукнатини от другата страна. Някои водят право нагоре и навън, при езерото. Стигаме там, а после покрай брега и чак до града! Чуха викове, отекващи откъм главния проход. — Веназ… Хайде, Харло, тръгваме. Веднага! Тръгнаха надолу през новия изкоп, с фенери в ръце, Байниск взе и намотка въже. Там все още нямаше никой, защото, първо, въздухът беше лош, а беше имало и наводнение, и едва предишната смяна беше извадила последния маркуч, за да видят колко още вода се е просмукала. След петдесетина крачки вече газеха до глезените в ледена вода, вадите се стичаха по стените и таванът капеше. Виждаха все повече пукнатини — навсякъде, по стените, горе и долу — доказателство, че наближават Пропада, където половин скална стена затъваше в езерото. Според слуховете оставаха само няколко дни, докато се срути. Тунелът се спускаше на неравни отсечки и водата вече бе до коленете на Харло, изтръпващо студена. — Байниск… ще можем ли да излезем? — Да, стига водата да не е прекалено дълбока. Обещавам ти. — Защо… защо правиш това? Трябваше просто да ме предадеш. Байниск не отвърна веднага. — Искам да го видя, Харло. — Какво искаш да видиш? — Града. Аз… просто искам да го видя. Когато чух, е, като че ли всичко си дойде на мястото. Това беше моментът — най-добрият ни шанс, толкова близо до Пропада. — Мислил си много за това. — Да, Харло, _не преставам_ да мисля за това. — За града. — Да, за града. Нещо зад тях издрънча — все още далече, но по-близо, отколкото можеше да се очаква. — Веназ! Те са след нас — мамка му — хайде, Харло, трябва да побързаме. Водата стигаше до бедрата на Харло. Трудно му беше да върви. Залиташе. На два пъти за малко да изтърве фенера. Отчаяното им пъшкане отекваше над плясъка на водата. — Байниск… не мога… — Пусни фенера — само се дръж за ризата ми — ще те издърпам. Не се предавай. Харло простена и пусна фенера във водата. Пламъкът изсъска. Момчето се вкопчи в опърпаната риза на Байниск. Продължиха. Харло усещаше краката си само от бедрата нагоре — долу нямаше нищо. Странна отпадналост го изпълни и отнесе ледения студ. Байниск вече бе до гърдите във водата, скимтеше и се мъчеше да задържи фенера високо. Спряха. — Тунелът продължава надолу — каза Байниск. — Д-дай д-да с-спрем, Байниск. — Не, дръж се за тази издатина. Аз ще се гмурна. Няма да се бавя. Обещавам. Сложи фенера на тясната издатина. А след това се гмурна и изчезна. Харло остана сам. Много по-лесно щеше да е да се предаде, да отпусне вкочанените си ръце. Веназ идваше, скоро щеше да е тук. И тогава всичко щеше да свърши. Водата вече му се струваше топла — това може би беше изход, една възможност да избяга от тях. Да направи същото като Байниск. Просто да потъне, да изчезне. Не го обичаха, знаеше го. Нито майка му, нито никой. А единственият, който бе дошъл, за да го намери… е, този човек беше умрял заради това. А това не беше правилно. Никой не трябваше да умира заради него. Нито Грънтъл, нито Байниск, никой. Тъй че стига… можеше просто да се пусне… Водата кипна. Пъшкане, кашляне. Ледена ръка се вкопчи в него. — Можем да минем, Харло. От другата страна тунелът тръгва нагоре! — Не мога… — Трябва! Градът, Харло! Трябва да ми го покажеш. Ще се загубя сам. Трябваш ми, Харло. Трябваш ми! — Добре, но… — Канеше се да каже истината на Байниск. За града. Че не е раят, както го бе описвал. Че и там гладуват хора. Че и там хората си правят лоши неща. Но не, това можеше да почака. Щеше да е лошо да говори за тези неща точно сега. — Добре, Байниск. Оставиха фенера. Байниск разви част от въжето и го завърза около кръста на Харло; изтръпналите му от студ ръце се засуетиха с възела. — Първо вдишай няколко пъти. А после още веднъж, колкото можеш по-дълбоко. Гмуркането в тъмното обърка Харло. Въжето около кръста му го задърпа надолу, а после срещу течението. Отвори очи и потръпна от ледения поток. Странни искри пробягваха от двете му страни, може би от самата скала или пък бяха само призраци, дебнещи зад очите му. Отначало се опита да помогне на Байниск, замаха с ръце и зарита, но след миг просто се отпусна. Или Байниск щеше да измъкне и двамата, или нямаше да успее. И в двата случая щеше да е добре. Умът му започна да се унася, а толкова му се искаше да си поеме дъх — нямаше да издържи дълго така. Дробовете му горяха. Водата щеше да е хладна, достатъчно хладна, за да изгаси този огън завинаги. Да, можеше да направи точно това. Студ прониза дясната му ръка… а след това главата му се вдигна над повърхността и той засмука ледени глътки въздух. Тъмнина, водата шуртеше и клокочеше, опитваше се да го издърпа обратно, назад и надолу. Но Байниск го теглеше напред и ставаше все по-плитко, а тунелът се уширяваше. Черният капещ таван като че ли хлътваше от двете страни, като изкривен гръбнак горе. Харло го зяпна удивен, че изобщо може да вижда. А после го повлякоха нагоре по натрошения камък. Спряха, легнали по очи един до друг. Много скоро започна треперенето. Прониза Харло от глава до пети все едно, че го беше обсебил демон, дух, който го разтърсваше с бясна злост. Зъбите му затракаха неудържимо. Байниск го дърпаше. — В-веназ няма да спре. Ще види фенера. Ще разбере. Трябва да продължим да вървим, Харло. Това е единственият начин да се стоплим отново, единственият изход. Но колко трудно беше да се вдигне отново на крака. Все още бяха схванати, поддаваха. Байниск трябваше да му помогне и той се облегна тежко на по-голямото момче, и се затътриха нагоре по хлъзгавия сипей. Струваше му се, че вървят вечно, навън и извън петната смътна светлина. Понякога склонът се спускаше рязко надолу, а после бавно започваше отново да се изкачва. Болката вече пулсираше в краката на Харло, но беше добре дошла — животът се връщаше, изпълваше го с упорития си огън и той вече искаше да живее, това вече бе по-важно от всичко друго на света. — Виж! — ахна Байниск. — Виж по какво стъпваме… Харло, погледни! Фосфоресцентна пръст беше зацапала стените и на смътния блясък Харло успя да различи парчетата под краката си. Глинени чирепи. Късчета изгоряла кост. — Трябва да води нагоре — каза Байниск. — Към някоя пещера. Джадроуби са погребвали предците си в тях. Пещера над езерото. Почти сме стигнали. Но стигнаха до скален ръб. И застанаха пред него, смълчани. Една част от скалата просто се беше откъснала и бе оставила след себе си широк зев. Дъното на цепнатината бе потънало в черно, от което лъхаше сух топъл въздух. Срещу тях, на десетина или повече крачки, ивица размътена светлина издаваше продължението на тунела. — Ще се спуснем долу — каза Байниск и почна да развива въжето. — А после пак нагоре. Можем да го направим, ще видиш. — А ако въжето не е достатъчно дълго? Не виждам дъното, Байниск. — Ще го стигнем, не бой се. Ще вържа въжето така, че после да го измъкна. Хайде, ти си пръв. — Пусна въжето през ръба. Харло се смъкна през ръба, стиснал здраво мокрото въже — искаше му се да се хлъзне надолу, но знаеше, че може да се изпусне, затова се вкопчи здраво. Стъпалата му зашариха, намериха плитки издатини, пресичащи под ъгъл стръмната скала. Не много, но все пак облекчиха напрежението. Започна бавно да се спуска. Беше може би на три боя надолу, когато Байниск започна да се спуска след него. Въжето започна да се люлее непредсказуемо и Харло усети, че краката му непрекъснато се изплъзват от малките стъпенки, и всеки път въжето дръпваше дивашки ръцете му. — Байниск! — изсъска той. — Изчакай! Остави ме първо да се спусна още малко — люлееш ме. — Добре. Давай. Харло отново намери опора и продължи да се спуска. Вече не усещаше люшкане и дърпане. Въжето ставаше все по-мокро, което подсказваше, че стига до края му — водата се просмукваше. А след това стигна до мокрия възел. Внезапно го обзе паника; мъчеше се да намери издатини в стената за краката си. Бяха много малко — стената беше почти отвесна. — Байниск! На възела съм! — Изви врат и погледна надолу. Чернилка — непроницаема, бездънна. — Байниск! Къде си? След първия вик на Харло Байниск не беше помръднал. Последното, което искаше, бе момчето да се изпусне, не и след като бяха стигнали толкова далече. А и честно казано, обземаше го все по-силен страх. Тази стена беше твърде гладка — никакви пукнатини, пластовете, които успяваше да напипа, не бяха нещо повече от леки изпъкналости под остър ъгъл. Изобщо нямаше да могат да се задържат след въжето. Разбра, че са в голяма беда. Когато чу последния вик на Харло — че бил стигнал до възела, — се приготви да започне отново спускането си. А след това нещо рязко дръпна въжето нагоре. Байниск вдигна глава. От ръба надничаха размътени в тъмното лица, ръце и още ръце се пресягаха да хванат въжето. Веназ — да, ето го там, ухилен. — Спипах ви — промърмори Веназ тихо и злобно. — Спипах ви и двамата, Байниск. Ново дръпване нагоре. Байниск измъкна ножа си с едната ръка. Посегна да среже въжето под себе си, после се поколеба и отново погледна нагоре към лицето на Веназ. Може би беше собственото му лице, само допреди няколко години. Лице толкова жадно да се наложи, да властва над къртиците. Е, Веназ можеше да ги има. Можеше да има всичко. Байниск вдигна ръката си с ножа малко над юмрука, с който стискаше въжето. И го преряза. Няма смисъл да се упорства. Длъжни сме да прелетим обратно в настоящето. За да се разбере всичко, всеки ъгъл трябва да се освети поне веднъж. Преди малко закръгленият мъж помоли за прошка. Сега той моли за доверие. Ръката му е сигурна, въпреки че трепери. Доверете се. Един бард седи срещу един историк. На една маса наблизо, в кръчмата „При К’рул“, Бленд гледа как Сцилара пуска кръгчета дим от устата си. Нещо алчно има в този поглед, но от време на време в очите й лумва битка, щом си помисли за жената, лежаща в кома на горния етаж. Щом си помисли за нея, да. Бленд напоследък е започнала да спи в леглото с Пикър, заела се е да опита всичко, което може да измисли, за да пробуди отново чувството в любимата си. Но нищо не е подействало. Душата на Пикър се е изгубила, странства някъде далече от студената отпусната плът. Бленд вече се мрази. Усеща, че душата й е готова да продължи напред, да потърси блаженството на един нов живот, ново тяло, което ръцете й да проучват и галят, устни, в които да притисне своите. Но това е глупаво. Сцилара винаги се отзоваваше вяло. Беше жена, която предпочита мъжките ласки — такива, каквито са. И честно казано, самата Бленд неведнъж се беше впускала в тази игра. Защо тогава се е събудила отново тази страст? Какво я прави толкова дива, толкова жадна? Загубата, скъпа. Загубата е като остен, сръгва те и залиташ напред, търсиш да се хванеш за нещо, търсиш екстаза, сладкото отдаване, вечната съблазън на самоунищожението. Пъпката разцъфва и стръкът изхвърля последната си сила в един последен изблик, в едно прекрасно възклицание. „Цветът отрича“, ако цитираме една древна поема на Тайст Андий. Животът бяга от смъртта. Длъжен е, не може да го избегне. „Животът бяга“, за да цитираме вкратце поетичната сдържаност на един закръглен мъж. Пропълзете в ума на Бленд, притаете се зад очите й и погледайте както гледа тя, почувствайте както тя чувства, ако посмеете. Или опитайте с Анци, ей там при тезгяха, на който са наредени седем арбалета, дванайсет колчана с метални стрели, сто и двадесет на брой, шест къси меча, три метателни брадви фаларска изработка, джадроубски широк меч и кръгъл щит, две местни рапири с изящни предпазители със сложна оплетка, толкова сложна, че оръжията са се оплели едно в друго и Анци беше похабил целия предобед в безуспешни опити да ги разплете — и малка торбичка с три „острилки“. В момента се мъчи да реши какво да носи. Но мисията, на която се канеха да тръгнат, трябваше да е мирна, тъй че трябваше да носи само късия си меч, както обикновено, мирно и кротко увиснал на кръста му, както обикновено, всичко както обикновено всъщност. Но пък, от друга страна, отвън бяха убийците, които искаха главата на Анци, тъй че да го раздава мирно и кротко може би беше всъщност самоубийствено. Тъй че трябваше да окачи поне два къси меча, да метне два арбалета на раменете и да държи широкия меч в дясната ръка и двете рапири в лявата, с по един колчан вързан на всяко бедро, торбата с гранатите на колана и метателна брадва между зъбите — не, това беше тъпо, щеше да си счупи ченето, ако опиташе това. Може би още един къс меч, но пък можеше да си пореже езика още щом се опита да каже нещо, а със сигурност щеше да се опита да каже нещо, нали? Но пък можеше да накачи на колана си ножниците на всичките шест къси меча, направо да си облече пола от къси мечове, защо пък не? Само че къде щеше да носи гранатите тогава? Едно чукване в ефес или дръжка и щеше да стане на облак мустаци и парчета оръжие. А арбалетите? Трябваше да ги натовари на гръб, но всичко да е настрана от спусъците, да не вземе да избие всичките си приятели още при първото спъване. Ами ако… Какво ако? Дали да не се върнем при Бленд? Плът до плът, тежките пълни гърди в ръцете й, едното коляно натиска между разтворени бедра, пот се смесва със сладки ухания, меки устни се сливат, езици играят, жадни и хлъзгави като… — Не мога да го нося всичко това! Сцилара хвърли поглед към тезгяха. — Сериозно ли, Анци? Бленд не го ли каза това още преди една камбана? — Какво? Кой? Тя? Какво знае тя? При тази неволна самоирония Бленд не можа да се сдържи и повдигна вежди, щом срещна погледа на Сцилара. Сцилара се усмихна в отговор и отново дръпна от лулата. Бленд хвърли поглед към барда и каза на Анци: — Все едно, вече сме в безопасност навън. Анци я зяпна невярващо. — Готова си да повярваш на един проклет менестрел? Какво знае той? — Непрекъснато питаш какво знае някой, след като е явно, че каквото и да знаят, бездруго не слушаш. — Какво? — Извинявай, това толкова ме обърка, че едва ли ще мога да го повторя. Договорът е прекратен — Фишер го каза. Анци поклати глава. — Фишер го казал! — Посочи барда с пръст. — Той е Фишър, не е Фишер — не е онзи прочутият. Просто е откраднал името! Е, попроменил го е, та да не си личи. Ако беше онзи прочутият, нямаше просто да седи така, нали? Прочутите хора не правят това. — Сериозно? — попита бардът Фишър, дето май се оказваше Фишер. — А какво се очаква да правим, Анци? — Прочутите хора правят прочути неща непрекъснато. Всички го знаят това! — Договорът беше изкупен — каза бардът. — Но ако искаш да се облечеш все едно, че се каниш да правиш солов щурм на Лунния къс, давай. — Въже! Трябва ли ми въже? Чакай да помисля! — И за да подсили процеса, Анци започна да крачи из помещението и да подръпва мустак. Бленд искаше да смъкне ботуш и да пъхне стъпало между бедрата на Сцилара. Не, искаше направо да се пъхне вътре. Всичко или нищо. Изсъска обезсърчена, докато ставаше, поколеба се, след което отиде и седна на масата на барда. Загледа го много напрегнато, а в отговор той повдигна вежда. — Има повече песни, съчинени уж от Фишер, от всеки друг поет, за когото съм чувала. Бардът сви рамене. — Някои от тях са стогодишни. — Бях феномен. — Я виж ти! — Поетът е безсмъртен — проговори Дюйкър. Тя се извърна рязко към него. — Това да не би да е някакво общо метафорично твърдение, историко? Или говориш за мъжа, който седи на една маса с тебе? Анци изведнъж изруга. — Не ми трябва никакво въже! Кой ми го наби това в главата? Я да тръгваме — взимам този къс меч и една граната, и ако някой ни доближи или изглежда подозрителен, ще хапне острилката за закуска! — Ние ще останем тук — каза Дюйкър, след като Бленд се поколеба. — Бардът и аз. Ще наглеждам Пикър. — Добре. Благодаря ти. Анци, Бленд и Сцилара излязоха. Пътят им ги поведе от Квартала на именията и през квартала Дару, покрай Втора околовръстна стена. Градът вече се беше разбудил съвсем и на места улиците гъмжаха с вечното бръмчило на живота. Гласове и миризми, нужди и домогвания, глад и жажда, смях и яд, нещастие и радост, а слънчевата светлина падаше над всичко, до което можеше да стигне, и сенките се отдръпваха навсякъде, където можеха да се скрият. Временни прегради спираха тук-там тримата чужденци — заклещена в тясна уличка кола, конят издъхнал и краката му стърчат нагоре, половин семейство затиснато под обърналата се кола. Суетяща се тълпа около малка рухнала сграда, грабят всяка тухла и здрава талпа, а ако някой е затрупан отдолу — уви, никой не го търси. Сцилара вървеше като жена, родена за да й се възхищават. И, о, да, хората я забелязваха. При други обстоятелства Бленд — след като беше друга жена — може би щеше да негодува, но пък тя цял живот беше изкарала незабелязвана. А освен това влизаше в числото на обожателите. — Дружелюбни хора са тези даруджистанци — каза Сцилара, когато най-сетне завиха на юг от стената и продължиха към най-южното кътче на квартала. — Усмихват се — отвърна Бленд, — защото искат да се въргалят с теб. И явно не си забелязала жените им, всички изглеждат все едно са глътнали нещо кисело. — Може и да са. — О, да, спор няма. Истината, че мъжете са мъже, това са глътнали. — Какво друго да са мъжете освен мъже? — изсумтя Анци. — Твоят проблем, Бленд, е, че виждаш твърде много, даже когато го няма. — О? А ти какво забелязваш, Анци? — Подозрителни хора, какво. — Какви подозрителни хора? — Тия, дето непрекъснато ни зяпат, разбира се. — Това е заради Сцилара — за какво според теб си говорехме току-що? — Може да са, може и да не са. Може да са убийци, да дебнат да ни скочат. — Онзи старец отзад, дето жена му го перна по ухото, да е убиец? Що за гилдия имат тука? — Не знаеш дали е била жена му — сопна се Анци. — И не знаеш дали това не е сигнал за някой на покривите. Може би точно сега се набутваме в засада! — Разбира се — съгласи се Бленд, — онази жена беше майка му, защото Гилдията се е разпоредила мама да се погрижи да даде сигналите и той да си изяде целия обяд, и ножовете му да са наточени, и да си е вързал връзките добре, за да не се спъне точно когато се хвърли да убие сержант Анци. — Едва ли ще имам късмета да се спъне — изръмжа Анци. — В случай, че не си забелязала, Бленд, Близнака много лошо ни бута напоследък. Опонн нещо ни го е набрал, особено на мен. — Защо? — попита Сцилара. — Защото не вярвам в Близнаците, затова. Късметът е лоша работа. Опонн само дърпа сега, за да бутне по-късно. Дръпнал ли те е, не си мисли, че свършва дотук. Изобщо. Не, можеш да очакваш, че ще те бутне по всяко време, и знаеш само, че това бутване ще дойде със сигурност. Всъщност всички ние все едно сме си умрели. — Е, за това не мога да споря — отвърна Сцилара. — Рано или късно Гуглата ни взима всички, това е единственото сигурно нещо. — Нещо много сте бодри двамата тази сутрин — подхвърли Бленд. — Я, ето че стигнахме. Бяха стигнали до казармата на Градската стража, мрачно и злокобно на вид здание, както се полагаше. Бленд тръгна към караулката. Анци и Сцилара я последваха. Стражът пред вратата ги спря с думите: — Оръжията за проверка на първа маса. Дошли сте да посетите някого ли? — Не — изсумтя Анци. — Дошли сме да го измъкнем! — И се засмя. Шегата обаче не се стори смешна на никого, особено след като намериха „острилката“ и веднага се сетиха какво е. На всичко отгоре Анци направи грешката да се прави на войнствен сред петима-шестима много строги стражи, което, уви, доведе до закопчаването му. След като всичко това приключи, Анци се озова в килия с трима пияни, само един от които беше в съзнание — пееше някаква стара класика от Фишер, с много печален глас. Имаше и още един, който май беше съвсем луд — беше убеден, че всички, които вижда, носят маска, зад която се крие нещо демонично, ужасно и кръвожадно. Бяха го задържали за опит да издере лицето на един търговец. Та той изгледа преценяващо Анци, преди да реши, че чужденецът с рижия мустак е прекалено як, за да се захваща с него, поне докато още е буден. Присъдата беше задържане за три дни, стига Анци да се окаже образцов затворник. Малка неприятност и можеше да я удължат. В резултат на всичко това мина доста време, докато Сцилара и Бленд успеят да получат разрешение да се видят с Баратол Мекхар. Срещнаха се с него в малка стая с двама стражи от двете страни на вратата, с извадени къси мечове. Сцилара подхвърли: — Приятелства си завързал тук, а? Ковачът изглеждаше малко засрамен. — Нямах намерение да се съпротивлявам на ареста, Сцилара. Чиракът ми, уви, реши друго. — И попита притеснено: — Какво научихте за него? Хванат ли е? Пострадал ли е? Сцилара сви рамене. — Нито сме го виждали, нито сме чули нещо такова, Баратол. — Непрекъснато им повтарям, че той е като дете. Че аз съм отговорен за всичко. Но той взе, че счупи няколко кокала и носа и те са доста ядосани. Бленд се покашля. Нещо ставаше между Баратол и Сцилара, и това я изнервяше. — Баратол, можем да платим глобата на Гилдията, но тази дивотия, дето е станала, е нещо по-сериозно. Той кимна тъжно. — Тежък труд, да. Поне половин година. — По лицето му пробяга усмивка. — Познайте за кого ще работя! — За кого? — За Елдра. В леярната. И след месец и половина ще си спечеля свидетелство за ковач, това е разрешено. Нещо като програма за преквалифициране. Гърленият смях на Сцилара стресна двамата пазачи. — Е, това е възможност да си оправиш положението. Той кимна. — Май обърках всичко от самото начало. — Не съм сигурна — отвърна Сцилара. — Гилдията доволна ли е от това? В смисъл, това е един вид заобикаляне на тях, нали? — Те нямат избор. Всяка гилдия в града е длъжна да се подчинява, освен Гилдията на убийците, предполагам. Явно за повечето затворници половин година в някой занаят може да им спечели нещо като степен чирак — но няма ограничения колко можеш да напреднеш. Просто взимаш изпитите, и толкова. Сцилара изглеждаше готова да избухне в смях. Дори Баратол едва се сдържаше. Бленд въздъхна. — Ще ида да покрия глобата. Смятай го за заем. — Много съм ви благодарен, Бленд. — В памет на Калам — отвърна тя на излизане. Никой от пазачите не й обърна внимание, но Бленд беше свикнала с това. Отвори му бок’арал. Висшият алхимик Барук го огледа, за да се увери, че не е нищо повече от бок’арал. Нито демон, нито соултейкън. Просто бок’арал, вдигнал войнствено малкото си сбръчкано личице, острите, изпънати назад уши мърдаха. Когато понечи да затвори вратата, Барук пристъпи напред и я задържа. Посрещна го възмущение и гняв. Бок’аралът засъска, разпени се, закриви лице, размаха юмруче на Барук и побягна по коридора. Висшият алхимик влезе, затвори грижливо вратата и тръгна по коридора. Вече се чуваха и други бок’арала — какофония от дивашки врясъци, които се сляха с първия. На едно разклонение се натъкна на стара далхонийка — разнищваше сламена метла. Тя го погледна ядосано, вресна нещо на някакъв племенен език и завъртя бързо пръстите на лявата си ръка. Висшият алхимик се намръщи. — Отмени си проклятието, вещице. Веднага. — Няма да си толкова смел, като ти скочат паяците. — Веднага — повтори той. — Преди да съм се ядосал. — Ба! Бездруго не си заслужаваш усилието! — И изведнъж се разсипа на купчина паяци, които се пръснаха във всички посоки. Барук примига и бързо отстъпи назад. Но нито едно от съществата не залази към него. След няколко мига изчезнаха необяснимо, макар да се виждаше само една малка пукнатина. — Висши алхимико. Той вдигна глава. — А. Върховна жрице. Аз почуках… — И един бок’арал те пусна, да. Имат навика да го правят, след като прогониха повечето ми послушници. — Не знаех, че бок’арала имат навик да завземат храмове. — М-да… С мен ли сте дошли да поговорите, или с избрания… говорител на Сенкотрон? — Не вярвам властта ви да е узурпирана съвсем, Върховна жрице. — Отчитам великодушието ви. — А защо в храма ви има вещица на Ардата? — Ех… Защо, нали? Елате с мен. Магът на Сянката — _богове!_ — седеше на пода на олтарната зала и точеше ножове. Около него лежаха пръснати десетина, всеки с различен модел. — … тази нощ всички ще умрат! — мърмореше той. — Срязани гърла, посечени сърца, изтръгнати нокти, избодени очи. Погром и клане. Сеч… — След това вдигна глава, сепна се гузно, облиза устни и изведнъж се усмихна. — Добре дошли, Висше баручество. Хубав ден, нали? — Висш алхимик Барук, маг. И не, денят не е хубав. Какво правите? Очите на мага зашариха. — Какво правя? Нищо, нима не виждате? — Замълча. — Не ги ли надушвате? Близо са вече, о, да! Ще стане грозно — и кой ще е виновен? Грозно… но нищо общо няма с Искарал Пъст! Аз съм съвършен. — На лицето му се изписа невинност. — Аз съм съвършен… съвършено… добре. Барук не можа да се сдържи и се обърна към Сордико Куалм. — Какво си мисли Сенкотрон? Въпросът явно я потисна. — Признавам известна криза на вярата, Висши алхимико. Искарал Пъст скочи на крака. — Тогава трябва да се молиш, любима. На мен, след като Сенкотрон вижда през моите очи, чува през моите уши, мирише през моя нос. — Кръстоса поглед и добави с по-различен тон: — Пърди през моя гъз също, но това би било твърде обидно да го споменавам. — С усилие оправи отново погледа си и се усмихна. — Сордико, сладка моя, има едни много специални, много тайни молитви. И, ъъъ, ритуали. Потърси ме веднага щом си отиде този човек, нямаме време за губене! В залата се бяха промъкнали бок’арала. Двайсетина, движеха се подчертано крадливо и всички бавно прииждаха към Искарал Пъст — който сякаш изобщо не ги забелязваше, докато намигаше на Сордико Куалм. — Върховна жрице, имате съчувствието ми — въздъхна Барук. — Имам вест от Сенкотрон — заяви изведнъж Искарал Пъст. — Точно затова ви призовах, Барукемист. — Не си ме призовал. — Нима? Но трябва да съм. Или поне така се очакваше. — Пъст кривна глава. — Той е поредният идиот. Нищо освен идиоти наоколо. Само аз и ти сме, Сордико, срещу целия свят. Какво пък, ще победим! — Сенкотрон? — подсети го Барук. — Какво? Кой? А, той. — През твоята уста. — Ще изтече светлина, да, да, да. Чакай да помисля, да помисля. Какво беше онова съобщение, наистина? Забравям. Чакай! Чакай, задръж. Беше… какво беше то? Сложи пазач на Мечата порта. Ето това е, да. Мечата порта. Или беше Окопната порта? Гарвановата порта? Портата Беля? Портата Резача? Двата вола? — Да — каза Барук. — Всичките са. — Мечата, да, това трябва да беше. Мечата. Сордико Куалм изглеждаше готова да се разплаче. Барук потърка очи и кимна. — Е, аз ще си ходя. — И се поклони на Върховната жрица. Бок’арала се втурнаха. Всеки награби по един нож и с врясъци изхвърчаха от залата, стиснали плячката си. Искарал Пъст ги зяпна с увиснало чене, след което заскуба двете туфи коса на темето си и писна: — Зли твари! Знаеха! Знаеха всичките ми планове! Как? _Как?_ — Е, какво да правя с тебе сега? Чаур я гледаше с тъжни очи. Пак беше плакал, очите му бяха подпухнали от плач, две вадички слюнка се стичаха от зачервените му напукани устни. — Длъжни сме да предположим — продължи Спайт, — че Баратол е неизбежно възпрепятстван — разбира се, единственото, което можем да правим в момента, е да предполагаме, след като всъщност нямаме никаква представа какво се е случило с него. Едно е очевидно и то е, че той не може да дойде тук. Ако можеше, щеше да е дошъл, нали? За да те вземе, Чаур. Той беше готов всеки момент да се разреве. Само споменаването на Баратол заплашваше да отключи отново мъката му. Тя потупа пълничките си устни с дългия си пръст с изящен маникюр. — За съжаление скоро ще се наложи да те оставя. Мога ли да разчитам, че ще останеш тук, Чаур? Мога ли? Той кимна. — Сигурен ли си? Той кимна отново, след това избърса мокрия си нос. Спайт се намръщи. — Леле, каква гледка си. Осъзнаваш ли, че просто някои пътечки в мозъка ти са объркани? Някой практикуващ Висшия Денъл би могъл да направи чудеса с теб, Чаур. Хубава мисъл, нали? О, знам, ти изобщо нямаш „мисли“. Имаш… импулси и объркване, и от тези двете се получава човекът, наречен Чаур. И освен в моменти като този ти си предимно щастлив, а това е нещо, с което не бива да се шегуваме. Боговете знаят, щастието е скъпа и рядка стока, и всъщност като че ли колкото по-интелигентни и схватливи са индивидите, толкова по-нещастни са. Цената на това да виждаш нещата каквито са, предполагам. — Но пък от друга страна имаме сестра ми, разбира се. Моята вечно усмихната убийствена сестричка. Моята подла, хладнокръвна, коварна родственица. Тя между другото е почти толкова интелигентна, колкото съм и аз, но е неуязвима за нещастието. Качество, дължащо се на особената й лудост, подозирам. — Тя го погледна в очите. — Все едно, Чаур, ти ще трябва да останеш тук, да не се показваш пред хората. Защото трябва да навестя сестра си. Да си кажем няколко думи. За малко. Нали? Той кимна. — А сега дай да те почистим. Не бих искала да разстройваме Баратол, а и ти също, сигурна съм. Значи, Чаур умееше да разбира хората в повечето случаи. Умееше и да кима също така. Но понякога разбирането и кимането не си съвпадаха. Така беше и този път. Но за това — по-късно. Коларят не успя да довърши закуската си, тъй като някой забеляза увития в платнище труп и донесе на Мийзи, че някой глупак е оставил труп във волската кола пред хана — едва ли най-подходящата реклама за един хан, пък било той и „Феникс“. Мийзи изруга, излезе да види сама и нещо в ботушите й се стори познато. С изстинало изведнъж сърце, тя дръпна платното от лицето на Мурильо. След това нещата се развиха бързо: ужасното осъзнаване, припрения вик и най-сетне онова прашно, безжизнено място в душата, което е скръбта. Отчаяно чувство за безполезност, смазващо стъписване. Коларят бе притиснат в ъгъла от Ирилта и щом усети, че е натясно и няма измъкване, старецът набързо им разказа всичко, което знаеше. Ниският закръглен мъж в дъното на гостилницата се надигна от стола си и спокойно пое нещата в ръце. Разпореди се на Ирилта и Мийзи да отнесат тялото в една от празните стаи на втория етаж и те го направиха със сърцераздирателна нежност. Пратиха да съобщят на Кол. Колкото до останалите — е, рано или късно всички се връщаха в хана, тъй че тегобата около съобщаването на лошата вест нямаше скоро да свърши и всеки път чувствата щяха да избликват с нова сила. Живите усещаха това ново бреме и си даваха сметка, че следващите няколко дни ще са безрадостни и угрижени, и вече всеки се чувстваше уморен и дори Круппе не беше предпазен от това. Един скъп приятел е мъртъв, а нищо справедливо няма в смъртта. Когато дойде мигът, винаги се оказва преждевременно. Проклятието на недовършените неща, загубата, която никога не може да бъде запълнена. Много скоро, като разядени скали, изникнали след отлива, дойде гневът. Коларят беше принуден отново да обясни за посещението в един миньорски лагер, за дуела заради някакво момче и как победителят е наредил тялото да бъде върнато хана „Феникс“. Това бе всичко, което знаел, закле се той и в момента единствен Круппе — мъдрият, умният Круппе — разбра кое трябва да е това момче. Трябваше ли в такъв случай да се посети едно определено училище по фехтовка? Може би. Тегобата на бремето, непосилната тежест на ужасната вест — да видиш още един съкрушен дух, о, този ден беше тягостен, наистина. Много тъжен и тягостен ден. А в тази нощ щяха да плачат вдовици, и ние — с тях. Двама мъже се приближаваха към хана „Феникс“. Всичко можеше да се промени според това кой от двамата ще стигне пръв. Ако възстановяването на баланса съществува над естеството — в човешкия свят имаме предвид, — то Ралик Ном трябваше да е първият, който да чуе за смъртта на своя приятел. И щеше с мрачен поглед да тръгне, да поеме ново бреме на плещите си, защото макар отмъщението да уталожва някои духовни потребности, хладното убийство нанася ужасна щета на душата. Разбира се, той вече беше правил това веднъж, в името на друг свой приятел, и поради това нямаше да е ощетен повече, отколкото вече беше. Уви, не беше писано това да се сбъдне. Изтерзан от множество мрачни мисли, Кътър се приближи до входа на хана „Феникс“. Забеляза стария колар, повел волския впряг, но нямаше повод да му обърне повече внимание. Още щом влезе, усети, че нещо не е наред. Ирилта беше зад тезгяха с бутилка в ръка — не за да пълни чашите на гостите, забеляза веднага той, а за да я вдига към устата си. Килваше назад глава и удряше убийствени глътки. Очите й бяха смайващо зачервени на пребледнялото лице. Почти никой в гостилницата не говореше. Мийзи я нямаше никъде, но Кътър забеляза Круппе, седнал на масата си с гръб към помещението — нещо, което не беше виждал да прави досега. Пред него имаше прашна бутилка скъпо вино и четири бокала. Круппе тъкмо бавно пълнеше единия пред стола вдясно от себе си. С нарастващо безпокойство, Кътър пристъпи към масата. Издърпа същия стол и седна. Нямаше и помен от обичайната приветливост у Круппе. Мрачно лице, бледо, покрусено. Очите — пълни с неподправена болка. — Пий, млади приятелю — промълви той. Кътър видя, че другите два бокала са празни. Взе своя. — От скъпото е, нали? Какво се е случило, Круппе? — Почитаемият Мурильо е мъртъв. Думите му бяха като удар, изкараха дъха от гърдите на Кътър. Не можеше да мръдне. Болката прониза изтръпналия ум, утаи се и кипна отново. И отново. — Дуел — отрони Круппе. — Отиде да прибере едно изгубено дете. В мините Елдра, западно от града. Нещо жегна Кътър отвътре, но в първия момент не можа да го определи. Досещане ли? За какво? — Мислех си… мислех си, че е зарязал всичко това. — Какво да е зарязал, приятелю? Желанието да направи добро? Кътър поклати глава. — Дуелирането… Имах предвид… дуелирането. — За да постигне освобождаването на малкия Харло. Собственикът на мината е бил там, или един от тях поне. Историята се върти в кръг, както е известно. — Круппе въздъхна. — Твърде стар беше за такива неща. И в този момент дойде въпросът, и той бе зададен с глух, напълно безизразен тон: — Кой го е убил, Круппе? А закръгленият мъж трепна, поколеба се да отговори. — Круппе. — Това няма да е добре… — Круппе! — Ах, може ли да се устои на такива сили? Горлас Видикас. И толкова. Знаел го беше, да, Кътър го беше знаел. Мината… Елдра… историята. „Той знае за мен. Искал е да накаже мен. Убил е Мурильо, за да нарани мен. Убил е един чудесен… чудесен и благороден човек. Това… това трябва да спре.“ — Седни, Кътър. „Трябва на всяка цена да спра това. Веднага. Тя бездруго иска точно това.“ — Кол идва — каза Круппе. — И Ралик Ном. Крокъс, остави това за Ралик… Но той вече вървеше, с очи към вратата. Ирилта го гледаше и нещо в лицето й привлече вниманието му. Жажда се четеше в очите й — сякаш знаеше къде отива, сякаш се досещаше… — Кътър — каза тя дрезгаво. — Спипай го тоя кучи син. _Спипай го._ Яркият ден го удари в лицето като плесник. Изпъшка, но все още не му беше лесно да си поеме дъх. Тежестта беше непосилна, гневът бушуваше в главата му като кошмарен левиатан, разтворил паст, и воят изпълваше черепа му. Кътър бе оглушал за света. Денят е оголен. Самото време е откъснато, настоящето се е проточило и поглъща всичко наоколо. Съществува само един-единствен миг, и този миг сякаш е вечен. Спомнете си началото на този ден. Дъх, започнал с любов… Белам Ном върза клупове в двата края на плетената каишка. Наведе се пред Мю. — Виждаш ли този клуп, Мю? Хвани го с две ръчички, аз ще държа другия край, нали? Сега ще излезем навън. Само ще се държиш за каишката, нали? Ококорила очи, Мю кимна. — Не се безпокой — каза Белам. — Ще ходя бавно. — А после отиде при Хинти и я вдигна с лявата си ръка. Ръчичките й се увиха около врата му, мокрото й носле се отри в брадичката му. Белам се усмихна на Мю. — Готови? Ново кимване. Тръгнаха. Снел все още беше при стария търговец на плът, а Белам още не бързаше да го освобождава. Представа нямаше какво се е случило с Мирла и Бедек, но остави съобщение, надраскано с въглен на масата, за да знаят, че е взел Мю и Хинти. Мурильо трябваше вече да се е върнал. Белам започваше да се притеснява. Не можеше да чака повече. Вървяха бавно. На два пъти Мю се отскубна от каишката, но Белам успя да спре навреме и да я прибере. Оставиха зад себе си Канала, бедняшкия район, и най-сетне стигнаха до училището за фехтовка. Белам остави Хинти на земята в топлото помещение, каза на Мю да стои със сестричката си и тръгна да потърси Стони Менакис. Тя седеше на една каменна пейка в сенчестата колонада покрай задния край на тренировъчния двор, изпънала дългите си крака и загледана в нищото. Когато чу стъпките му, вдигна глава и го погледна. — Уроците са прекратени. Върви си. — Не съм дошъл за уроци — отвърна Белам и се изненада от грубия си, осъдителен тон. — Върви си, преди да съм те пребила от бой. — Твърде много хора се месят вместо теб, Стони, вършат това, което ти би трябвало да свършиш. Не е честно. Тя се намръщи. — За какво говориш? — Мурильо върна ли се? — Всеки напуска. — Той намери Харло. — Какво? Видя как се оживиха помръкналите й очи. — Той го намери, Стони. Работи в един минен лагер. Отиде да го прибере. Но още не се е върнал. Нещо се е случило, нещо лошо — усещам го. Тя стана. — Къде е този лагер? Как се е озовал там? — Снел. Стони го зяпна. — Ще го убия това копеленце! — Не, няма. Погрижих се за него. Имаме нов проблем. В този момент една малка фигурка пристъпи в коридора и ги зяпна. Стони се намръщи. — Мю? Къде са мама и тати? Къде е Хинти? Мю се разплака, после се втурна към Стони. Нищо не й оставаше, освен да вземе детето в прегръдката си. — Няма ги — каза Белам. — Грижих се за децата, чаках, но така и не се появиха. Стони, не знам какво да правя с тях. Трябва да се върна у дома — родителите ми сигурно са полудели от притеснение. Тя се обърна рязко, притиснала Мю до гърдите си. Беше подивяла. — Трябва да прибера Харло! Заведи ги у вас! — Не. Стига. Поеми отговорност за тях, Стони. Само да успокоя моите, че всичко е наред, и ще отида да намеря Мурильо. Поеми отговорност. Дължиш това на Мирла и Бедек — те го правеха за теб. Години наред. Помисли си, че ще го удари, като видя гнева в очите й, и отстъпи. — Хинти сигурно е заспала. А, и са гладни освен това. След това си тръгна. Нужни бяха думите на един младеж — не, момче, — за да направят онова, което Грънтъл не бе могъл. Нужни бяха тези груби, искрени думи, за да пробият стената й. Стоеше с Мю в прегръдката си и имаше чувството, че са отворили душата й с грохот, че е останала само една куха коруба и тя бавно се изпълва отново. Изпълваше се с… нещо. — О — прошепна Стони. — Харло! Чакаше я Шардан Лим. Надигна се от пейката, щом я видя, но не се приближи. Стоеше и я гледаше странно. — Това е неочаквано — каза Чалис. — Безспорно. Прости ми, че се натрапвам в твоя… претоварен график. Но зад извинението нямаше никакво искрено съжаление и тя усети, че нервите й се изпъват. — Какво желаете, съветник? — Не бяхме ли надмогнали титлите, Чалис? — Зависи. — Може би си права. Все пак, след като приключим, няма да са нужни никакви формалности. Дали да извика стражата? Какво щеше да направи той? Щеше да се изсмее, какво. Шардан Лим се приближи. — Налей си вино. И го изпий. Трябва да ти кажа, никак не съм доволен, че бях отхвърлен така безцеремонно. Изглежда, прелюбодействието се оказва по вкуса ти и апетитът ти е нараснал. Извън контрол? Струва ми се, че да, извън контрол. — Идваш неканен и после се оплакваш от гостоприемството ми? Тънките му бледи устни се кривнаха в усмивка. — Нещо такова. — Никаква дума ли нямам аз по въпроса? Той повдигна вежди. — Скъпа Чалис. Ти се отказа отдавна от тези привилегии. Позволи на съпруга си да те използва — не по който и да е от нормалните начини, но все пак му позволи да те използва. Позволи същото и на мен, а сега и на някакъв долен крадец, а и кой знае още на колко други. Не възразявай тепърва — ще прозвучи кухо дори и за теб, убеден съм. — Все пак животът ми си е мой. — Но думите й прозвучаха жалко, твърде уязвими, за да покрият уродливата, грозна истина. Той не си направи труда да отвръща. Само погледна към един от диваните. — Ще се наложи да ме влачиш — каза тя. — Така истината ще лъсне, ще лъсне толкова явно, че няма да можеш да претендираш, че това е нещо друго освен изнасилване, каквото всъщност е. Той я погледна разочаровано. — Отново грешиш, Чалис. Сега ще отидеш ето там и ще се съблечеш. Ще легнеш на гръб и ще си разтвориш краката. Би трябвало вече да е лесно — правила си го достатъчно често. Твоят простосмъртен любовник ще трябва да те дели, опасявам се. Допускам, че много скоро няма да можеш да правиш разлика. Как можеше да я принуждава да прави това? Не разбираше, макар че — без съмнение — _той_ разбираше. Да, Шардан Лим разбираше нещата прекалено добре. Отиде мълчаливо до дивана. Все още я болеше от сутрешното правене на любов. Скоро болката щеше да се усили, по-груба, отколкото бе сега. Болка и удоволствие, да — сплетени като любовници. Можеше да подхранва и двете, отново и отново, вечно. Точно така. Докато не дойде… събуждането. „Крокъс, забрави за съпруга ми. Няма смисъл. Ще ти го кажа следващия път. Обещавам.“ „Обещавам.“ Шардан Лим я използва, но накрая той се оказа неразбиращият. А когато тя накрая му благодари, като че ли се стъписа. Докато бързаше да се облече и да си тръгне, тя остана да лежи на дивана, развеселена от объркването му и вече в пълен мир с нещата. Помисли си за едно стъклено кълбо с пленената в него луна, онзи дар от една отдавна изгубена младост, и се усмихна. В един почти тропически град мъртъвците ги приготвят бързо. Покрусеният Кол, почти обезумял от скръб, пристигна с карета. Мийзи слезе от стаята, където беше седяла с тялото, а Кол изпрати един от слугите си да отвори фамилната гробница. Не можеше да се допусне никакво забавяне. Скръбта премина в гняв, когато Кол откри кой е виновникът за смъртта на Мурильо. — Пускането на първа кръв никога не е достатъчно за Видикас. Обича да убива — при всякакви други обстоятелства отдавна щеше да е тръгнал към Високите бесилки. Проклет да е този допотопен закон за дуелите. Време е да се обявят за незаконни — ще се обърна към Съвета… — Такова нещо няма да мине — каза Круппе и поклати глава. — Кол го знае не по-зле от Круппе. Кол застина на място като човек, хванат в капан. Огледа се и изръмжа: — Къде е Ралик? Круппе въздъхна, напълни третия бокал и го подаде на Кол. — Скоро ще е тук, убеден е Круппе. Такъв е този ден, не бърза да свърши, а ще спи ли някой от нас тази нощ? Круппе вече се плаши от предстоящата самота. А, ето го и Ралик. Ирилта залитна към влезлия убиец и едва не рухна в ръцете му. Лицето му бързо помръкна, щом тя заговори. Гласът й бе приглушен, след като бе притиснала глава на рамото му, но не толкова, че да не я разбере. Очите му се вдигнаха и срещнаха погледа на Круппе, а след това и на Кол. В кръчмата не беше останал никой друг — отровената атмосфера беше прогонила и най-заклетите пияници. Сълти и Чъд, новият готвач, стояха на вратата на кухнята. Сълти плачеше тихо. Круппе напълни последния бокал и го остави на масата, с гръб към сцената. Кол се смъкна на стола до него и пресуши виното с привичната лекота на алкохолик, върнал се отново към позабравената убийствена страст, но Круппе беше подбрал това вино с мисълта за подобни рискове — омайването му беше илюзорно, вкусът на алкохол — хитроумно съчетание на билки и нищо повече. Но беше временно решение, знаеше Круппе. Познаваше добре Кол, разбираше самообслужващия се цикъл на самосъжалението, който пристъпваше сега към него със съблазняващата усмивка на стара, гибелно опасна любовница. Щеше да разтвори широко ръце, за да прегърне отново Кол… идващите дни и нощи щяха да са тежки, наистина. Ралик се присъедини към тях и макар да остана прав, взе бокала. — Крокъс трябва да е тук — рече той. — Беше, но тръгна. Кол се сепна. — Тръгна ли? Толкова малко ли означава за него Мурильо, че да си тръгне просто така? — Тръгна, за да намери Горлас Видикас — каза Круппе. Кол изруга и скочи. — Глупакът му с глупак… Видикас ще го накълца! Ралик… Убиецът вече оставяше бокала си и се обръщаше към изхода. — Чакай! — отсече Круппе с тон, който никой от двамата не беше чувал никога — не и от Круппе поне. — Стойте и двамата! Вземи си виното, Ралик. — Сега и той стана. — Загинал е наш приятел и ще пием в негова памет. Тук, сега. Ралик, няма да догониш Крокъс, няма да успееш навреме. Слушайте добре Круппе, и двамата. С отмъщението не бива да се бърза… — Значи Ралик просто да остави Видикас да убие друг наш приятел, така ли? Круппе се обърна към убиеца. — И на теб ли ти липсва вяра, Ралик Ном? — Не е там въпросът — отвърна му той. — Не можеш да спреш това, което вече се е случило. Той вече е вървял по тази пътека. Ти го откри, нали? Пред същия този хан. Кол се потърка по лицето, сякаш очакваше да намери изтръпващата сетивата забрава на пълния с вино корем. — Крокъс наистина ли… — Той е с ново име — прекъсна го Ралик и най-сетне кимна. — Име, което наистина си е спечелил по трудния начин. — Кътър, да — рече Круппе. Кол запремества поглед от единия към другия, накрая се смъкна на стола. Изведнъж изглеждаше състарен със сто години, раменете му се изгърбиха, когато посегна за бутилката и напълни отново бокала си. — Ще има последствия. Видикас… не е сам. Ханут Орр, Шардан Лим. Каквото и да се случи, ще размъти водата… Богове на бездната, това може да стане гадно. — Ханут Орр и Шардан Лим — изсумтя Ралик. — Мога да им се изпреча на пътя, когато дойде моментът. Очите на Кол припламнаха. — Пазиш гърба на Кътър. Добре. Можем да се погрижим за това — ти можеш, искам да кажа. Аз съм безполезен — както винаги. — Извърна поглед. — Какво му е на това вино? Изобщо не ме хваща. — Мурильо едва ли щеше да е доволен, ако си пиян, докато отнасят тялото му в криптата — каза Круппе. — Почети го, Кол. Сега и отсега насетне. — Майната му — отвърна той. Опакото на ръка на Ралик Ном в металната ръкавица перна Кол през лицето и той залитна назад. Скочи побеснял и посегна за инкрустирания нож на колана си. Двамата се изгледаха с гняв. — Спрете! Една бутилка изтрещя на пода, съдържанието й плисна в краката на Кол и Ралик, те се обърнаха, а Мийзи изръмжа: — На ти го, Кол! Лочи и да се задавиш дано! Междувременно, какво ще кажете останалите да му отдадем почитта си, като го изпратим до криптата — погребалната кола пристигна. Време е — не за някой от вас, а за него. За Мурильо. Скапете ли се днес, цял живот ще ви гложди. И дъх на Гуглата, мен също. Кол наведе глава, изплю кръв и отвърна: — Добре, да го свършим това. За Мурильо. Ралик кимна. На Ирилта изведнъж й призля. Хриповете и кашлицата й смълчаха всички. Кол гледаше засрамено. Круппе отпусна ръка на рамото му. И изведнъж съветникът заплака, толкова съкрушено, че да го гледа човек означаваше да се прекърши нещо в душата му. Ралик им обърна гръб и вдигна ръце към лицето си. Живите не скърбят заедно. Всеки жив скърби сам дори когато е с други. Скръбта е най-самотното от всички чувства. Скръбта изолира и всеки ритуал, всеки жест, всяка прегръдка е безнадеждно усилие да се пробие тази самота. Нищо не действа. Всичко рухва и се разпада. Да се изправиш пред смъртта означава да си сам. Колко далече може да пътува една изгубена душа? Пикър вярваше, че е започнала в някакъв далечен замръзнал свят. Газеше почти до кръста в преспи сняг, а жестокият вятър виеше. Падаше и падаше, ледената кора дращеше плътта й — защото беше гола, пръстите й почерняваха и замръзваха, вцепенени и мъртви. С пръстите на краката й, а след това и с ходилата й ставаше същото, кожата се цепеше, глезените се подуваха. Вълците бяха по дирята й. Не можеше да определи откъде знае това, но го знаеше. Два вълка. Бог и богиня на войната, Вълците на зимата. Надушваха я, както щяха да надушат съперник — но тя не беше никакъв асцендент и със сигурност не беше богиня. Беше носила торкви някога, беше се заклела на Трийч и това сега я отличаваше. Войната можеше да съществува без съперници, без врагове, и това бе толкова вярно в света на безсмъртните, колкото и в света на смъртните. Пантеонът винаги отразява характера на многобройните си аспекти. Погледът под различни ъгли разкрива неопровержими истини. Зиме войната беше безжизненият студ на мъртва плът. Лете войната гниеше на вонящи, изпълнени с мухи облаци. Есен бойното поле беше осеяно с мъртъвци. Напролет войната се вдигаше отново, по същите нивя, с добре нахранените в тучната пръст семена. Бореше се през тъмна гора от черен смърч и ела. Пръстите й изпадаха един по един. Залиташе през снега без пръсти на краката. Вятърът я блъскаше, зимата беше нейният враг, а вълците се приближаваха. Продължи през планински проход. Кратките проблясъци на съзнание се редуваха с пълна забрава и всеки път тя откриваше, че пейзажът наоколо е преобразен. Струпани балвани, сипеи, останали по пътя на ледници, назъбени хребети. Извиваща се през скалите пътека, която изведнъж започна рязко да се спуска надолу, с криви, спрели растежа си борове и дъбове от двете страни. Яростен вой на зверове прокънтя високо някъде горе, вече далече зад нея. Долу я посрещна долина, зелена и тучна — джунгла, скътана невъзможно близо до високите планини и буйните снежни ветрове — а може би беше прекосила континенти. Дланите й отново бяха цели, босите й ходила затъваха в топла влажна глина. Рояци насекоми бръмчаха и кръжаха около нея. Откъм гъстия лес я застигна ръмжене. Нов ловец я беше открил. Забърза отново, все едно я чакаше ново място, убежище, пещера, в която можеше да влезе и да се появи след това на света от някоя друга страна, преродена. И този път видя надигналите се безредно от мъха и пръстта купища изгнили дънери, обрасли с кора остриета, мъхнати дръжки, ефеси, покрити с дебела зеленикава патина. Мечове с всякаква изработка и всички — толкова прогнили и ръждясали, че щяха да са напълно негодни за оръжия. Отново чу котешкото ръмжене, по-близо този път. Обзе я паника. Намери широка поляна с висока полюшваща се трева, смарагдовозелено море, в което се гмурна и заплува през него с усилие. Нещо скочи след нея в гъстите треви и се втурна убийствено бързо по дирята й. Тя изпищя и падна в тревите. Обкръжиха я резки джавкащи гласове, на които някъде близо зад нея се отзова ново ръмжене. Пикър се превъртя на гръб. Обкръжиха я човекоподобни фигури, зъбеха се и мушкаха във въздуха с върховете на втвърдени на огън копия към една пантера, присвита няма и на три крачки от мястото, където лежеше тя. Ушите на звяра бяха изпънати назад, очите му пламтяха. Успя само да го зърне за миг, преди да изчезне. Пикър се надигна колебливо и откри, че е много по-висока от тях, въпреки че всички до един бяха възрастни — виждаше се дори през гъстата им козина. Пет женски, четири мъжки и женските бяха по-здравите, с широки бедра и издута гръд. Лъскаво кафявите им очи се приковаха в нея с нещо като преклонение, а след това те насочиха копията и я подкараха по някаква пътека, пресичаща косо дирята, през която беше тичала. „Толкова с преклонението.“ Копията мушкаха към нея застрашително и тя забеляза нещо черно, намазано на върховете им. „Пленничка съм. Страхотно.“ Забързаха по пътеката, която изобщо не беше предназначена за същество, високо колкото Пикър, и скоро ниските клони започнаха да я удрят през лицето. Стигнаха до друга поляна, този път — в подножието на скална стръмнина. Широка ниска скала се издаваше над пещера, от която се виеше дим. Две старици клечаха на входа на пещерата, няколко деца се кокореха зад тях. Очакваше да последва възбудена детска врява, но врява нямаше — всъщност не ги посрещнаха никакви звуци и Пикър изпита внезапното подозрение, че тези същества изобщо не са господари на владението си. Не, държаха се като преследвана плячка. Забеляза струпани от двете страни на входа камъни, с които щяха да вдигнат преграда, щом се стъмнеше. Вкараха я в пещерата. Принуди се да се наведе ниско, за да не одраска темето си в грапавия, почернял от пушека таван. Децата се разбягаха. Отвъд мигащата светлина на единственото огнище пещерата продължаваше в тъмното. Задавена от пушека, тя залитна напред, покрай огъня и навътре. Мушкането на копията я подкани да продължи. Подът от отъпкана пръст под стъпалата й беше без камъчета, но склонът се спускаше все по-стръмно и тя усети, че се хлъзга, губеше опора. Изведнъж прътите замушкаха по-силно. Пикър извика уплашено, залитна напред и се хлъзна по влажния под. Замаха ръце, за да се задържи за нещо, но пръстите й не намериха в какво да се вкопчат… а след това подът под нея изчезна… и тя пропадаше. Внезапното, неочаквано пропадане на Харло свърши бързо върху острите камъни долу. Гърбът му беше раздран, едното бедро и глезенът на същия крак също. Ударът го беше зашеметил. Съвсем смътно чу как нещо наблизо се удари в скалите с ужасен пукот. По някое време се размърда. Болката от раните беше ужасна и усещаше как кръвта му изтича, но като че ли не беше счупил кости. Бавно допълзя до мястото, където бе паднал Байниск, и чу накъсаното му дишане. Дланите му напипаха топла плът, мокра и накъсана. — Байниск! Последва тих стон. — Байниск, аз съм. Стигнахме долу. Измъкнахме се. — Харло? — Гласът беше ужасен с безсилието си, с болката. — Кажи ми… Едва го виждаше в мрака: Байниск беше извърнал лице към него. Харло опипа главата на приятеля си. Пръстите му напипаха някакви странни твърди парчета под сплъстената от кръв коса. Колкото можеше по-нежно той положи главата му в скута си. — Байниск. Лицето му беше смазано от едната страна. Беше истинско чудо, че изобщо може да говори. — Сънувах — зашепна той. — Сънувах града. Плува по езерото… отива натам, където го понесат вълните. Кажи ми за града. — Ще го видиш, съвсем скоро… — Кажи ми. Харло погали приятеля си по челото. — В града… Байниск, о, в града… има дюкяни и всички си имат толкова пари, които им трябват, и можеш да си купиш всичко, което искаш. Има злато и сребро, красиво сребро, и хората с радост го дават на всеки, когото си харесат. Никой не се кара на никого — защо да го правят? Там няма никакъв глад, никакви болки няма там, Байниск. В града всяко дете има майка и татко, и майката обича сина си винаги, а таткото не я изнасилва. И можеш просто да си ги избереш сам. Красива майка, силен, добър баща — и те ще са щастливи да се грижат за тебе — ще видиш, ще видиш. — Ще видят колко си добър. Ще видят чак до сърцето ти и ще го видят, че е чисто и златно, защото единственото, което си искал винаги, е било да им се отплатиш, като помагаш, защото си бил бреме за тях, а не си искал да е така, и може би ако помагаш достатъчно, те ще те обичат и ще искат да си с тях, да живееш с тях. А ако това не става, е, значи трябва да се трудиш още по-упорито. Да правиш повече, да правиш всичко. — Изхлипа. — О, Байниск, градът… Там има майки… И спря, защото Байниск беше спрял да диша. Беше съвсем неподвижен, натрошеното му тяло — прегънато върху острите камъни, а главата му — толкова тежка в скута на Харло. Нека ги оставим там засега. Градът, ах, градът. Щом вечерният сумрак се сгъсти, се събуждат сините огньове. Няколко души стоят в едно гробище, обкръжени от ниски каменни гробници на дару, и мълчаливо гледат как работниците отново запечатват вратата на криптата. Над тях прелитат скорци. Долу на пристанището една жена пристъпва гъвкаво на кея, вдишва дълбоко мръсния въздух и тръгва да потърси сестра си. Скорч и Леф стоят изнервени пред портата на едно имение. Не си говорят много последните нощи. Вътре в двора Торвалд Ном крачи напред-назад. Не е сигурен дали трябва да се връща у дома си. Нощта е започнала странно, тежко, и нервите му са объркано кълбо. Мадрун и Лазан Дор мятат ашици в стената, а Стъдиус Лок стои на един балкон и гледа. Чалис Видикас седи в спалнята си, държи стъклено кълбо и се взира в луната, пленена в своята прозрачна кристална сфера. В една стая над една пивница Бленд седи до неподвижното тяло на своята любима и плаче. Долу Дюйкър бавно вдига глава, когато Фишер, с лютня в ръце, започва песен. В хана „Феникс“ една стара похабена жена с натежала глава се вмъква в стаичката си и се смъква на леглото. В света има любов, която си остава завинаги несподелена. Има тайни, които си остават неразбулени, а и какъв смисъл би имало да се разбулват? Не е ленива бездушна красавица. Не е бляскав ум. Куражът я е предавал непрекъснато, но не и този път, докато острието прорязва китките й под точен ъгъл и тя гледа как изтича животът й. За Ирилта този последен жест е просто формалност. Преминал портата Двата вола, Белам Ном продължава по пътя. От една съборетина чува някой прокажен тихо да хлипа. Вятърът е замрял, миризмата на гниеща плът е надвиснала гъста и неподвижна. Той бърза напред, както имат навик да правят младите. По-далече на същия път Кътър язди кон, откраднат от конюшнята на Кол. Гърдите му са пълни с пепел, сърцето му е студен камък, дълбоко заровен. Някъде по-рано този ден е поел дъх, изпълнен с любов. А след това го е издишал, почернял от скръб. И двете неща като че ли вече са си отишли, изчезнали са вътре някъде в него и навярно никога няма да се върнат. И все пак, зареяна някъде там, във вътрешния му взор, вижда жена. „Не тази пътека, обич моя.“ Поклаща глава на думите й. Поклаща глава. „Не моята пътека, любими.“ Но той продължава. „Ще ти дам своя дъх, любими. За да го затаиш.“ „Да го затаиш за мен, както аз тая твоя. За да го върна.“ Кътър отново поклаща глава. — Ти ме остави. „Не, дадох ти избор и изборът си остава. Любими, дадох ти място, където да дойдеш, когато си готов. Намери ме. Ела, намери ме.“ — Първо това. „Вземи моя дъх. Но не този, не този.“ — Твърде късно, Апсалар. Винаги беше твърде късно. Душата не познава по-голяма злочестина от това да поемеш дъх, който започва с любов и свършва със скръб. Но съществуват други злочестини, много други. Разгръщат се нечакани, по своя воля, и да пребиваваш в тях означава да не разбереш нищо. Освен може би това. В любовта скръбта е обещание. Сигурно като кимване на Гуглата. Много градини ще има, но тази, последната, е толкова затаена. Не е за любими. Не е за бленуващи. Тя е само за една-единствена фигура. Застанала сама там, в тъмното. Поема си дъх. 20. В кух овраг и в островърха кула отдръпва се лозата, свива се мъхът във пустото, отгдето е дошъл; във плитък гроб и в гробница порутена потракват кости, бягат сенки във междините между два поети дъха; в наклонената кула, в оплетения с паяжина вход застива ехото и шепотът замира; мъже със маски с ашици трополят в стените; в долапи тъмни и под дъските на кревати потропват кукли и се блещят с боядисани очи на песента от хълмовете идваща и сепват се души от глухия й барабанен ритъм и пъкления ужас; туй е на звяра музиката, отчаяният зов на този свят започва дивия си щурм. О, да, ловът започва веч, приятели, и Хрътките са тук сред нас. Прелюдия Дан на Хрътките Фишер Лица от камък, и нито едно не ще се извърне след Нимандър. Скръбта му бе твърде студена за тях, твърде странна. Не бе показал достатъчно покруса, ужас, отчаяние. Беше приел вестта за смъртта й като командир, чул за загубата на войник, и само Аранта — в един-единствен кратък миг, докато не мислеше и не забелязваше никого и нищо — бе кимнала след него сякаш с мрачно одобрение. Чертите на Скинтик се бяха изопнали пред лицето на измяната, след като стъписващото неверие отшумя и близостта, която винаги бе изпитвал към Нимандър, сега сякаш изведнъж се разшири до пропаст, която никой мост не може да прехвърли. Ненанда бе стигнал дотам, че почти извади меча си, но беше раздвоен кой от двамата най е заслужил захапката на острието му: Клип или Нимандър. Клип, заради бездушното му свиване на рамене, след като им показа откъртения ръб на скалата, където тя бе пропаднала. Или Нимандър, който стоеше със сухи очи и мълчеше. Десра, пресметливата, егоистична Десра заплака първа. Скинтик предложи да се спусне в цепнатината, но това бе сантиментален жест, усвоен от времето, което бе преживял сред човешките същества — необходимостта да бъде огледан мъртвият, може би дори да се погребе тялото на Кедевис под канарите — и предложението му бе посрещнато с мълчание. Тайст Андий не почитаха труповете. В края на краищата връщане при Майката Тъма нямаше да има. Душата беше захвърлена, осъдена да се скита вечно изгубена. Скоро след това потеглиха, с Клип начело, пак през суровия проход. Облаците се смъкваха по хълбоците на върховете все едно планините събличаха белите си мантии и скоро въздухът стана студен и влажен, тънък в дробовете им, и изведнъж облаците погълнаха света. Нимандър залиташе по хлъзгавия заледен камък и се тътреше след Клип — въпреки че воинът вече дори не се виждаше, имаше само една възможна пътека. Усещаше суровата преценка зад себе си в погледите, впити в гърба му, пластове, които се трупаха един върху друг — от Десра, от Ненанда и най-болезненият — от Скинтик, и това бреме сякаш никога нямаше да олекне. Копнееше Аранта най-сетне да проговори, да прошепне истината на всички, но тя оставаше безмълвна като призрак. Сега всички бяха в огромна опасност. Трябваше да бъдат предупредени, но Нимандър не можеше да предвиди последствията от едно такова разкритие. Щеше да се пролее кръв, а не можеше да е сигурен, че тя ще е на Клип. Не и сега, не и след като Клип бе в състояние да развихри яростта на бог — или на онова, което го беше обсебило. Кедевис му бе споделила подозренията си в селото край езерното корито. Дала беше ясни очертания на онова, което той самият вече бе започнал да вярва. Клип се беше съживил, но някак отдалечен, като зад някакво було. О, той винаги бе показвал презрението си към Нимандър и останалите, но това беше друго. Нещо основно се бе променило. Новото презрение вече намекваше за глад, за алчност, сякаш Клип не виждаше в тях нищо повече от сурова плът, чакаща да бъде хвърлена в пламъците, за да утоли неговата потребност. Все пак Нимандър разбираше, че Клип ще се нахвърли срещу тях само ако бъде притиснат, ако му се опълчи някой. Така, както бе постъпила Кедевис — въпреки че Нимандър я беше предупредил какво може да стане. Не, Клип все още имаше нужда от тях. Те бяха _неговият достъп_. Колкото до онова, което щеше да последва, дори боговете не можеха да го предвидят. Аномандър Рейк не страдаше от задръжки. Никога не беше го задържала нерешителност, а във въздаването на милост дори и най-жестокият скъперник не можеше да се сравни с него по сдържаност. Колкото до претенцията на Клип, че бил едва ли не посланик от Майката Тъма — е, това беше станало почти без значение, освен ако богът, обсебил воина, не се стремеше да узурпира властта на самата Майка Тъма. Тази мисъл безпокоеше Нимандър. Богинята се беше отвърнала, нали? Оттеглянето й беше оставило празнина. Можеше ли нещо толкова чуждо като Умиращия бог да присвои Невидимата корона? Кой щеше да коленичи пред такова божество? Трудно му беше да си представи, че Аномандър Рейк би го направил, или пък който и да е от останалите Тайст Андий, които Нимандър и близките му бяха познавали. Покорството никога не беше смятано за чиста добродетел сред Тайст Андий. Преклонението трябваше да е съзнателен акт, породен от хладнокръвно, неопровержимо признаване, че онзи, когото следваш, е заслужил тази привилегия. В края на краищата толкова често формалните йерархични структури заместваха личните качества и преценката за тях. Титлата или рангът не придаваха автоматично стойност на този, който ги носеше, нито тежест на претенциите му. Нимандър сам беше видял недостатъците, присъщи на тази йерархичност. При малазанците, в изменническата войскова част, известна като Подпалвачите на мостове, беше имало офицери, които Нимандър нямаше да следва при никакви обстоятелства. Некадърни командири, мъже и жени — о, да, беше виждал как изскубваха като плевели такива глупаци чрез неформалната правосъдна система, упражнявана от простия войник, процедура, често прилагана с ножа в гърба, което според него бе крайно опасен навик. Но това бяха човешки практики, неприсъщи за Тайст Андий. Ако Клип и Умиращия бог, който го беше обсебил, наистина вярваха, че могат да узурпират властта на Майката Тъма и всъщност — властта на нейния син, Аномандър Рейк, като господар на Тайст Андий, тази самонадеяност беше обречена. Но все пак не можеше да забрави опасната съблазън на саеманкелик. Можеше да се намерят други пътища към доброволното подчинение. „Точно затова не мога да кажа нищо. Точно затова Аранта е права. Трябва да приспим Клип дотолкова, че напълно да ни пренебрегне, да продължи да вярва, че сме глупаци. Защото така остава шансът, когато дойде мигът, само аз да остана достатъчно близо до него. Да нанеса удара. Да го хвана — да ги хвана — изненадващо.“ „Възможно е Аномандър Рейк и другите в Черен Корал да нямат никаква причина да се боят от Клип, от Умиращия бог. Възможно е да ги смажат с лекота.“ „Но не можем да сме сигурни в това.“ „Всъщност страх ме е.“ — Виждам вода. Сепнат, Нимандър се обърна към Скинтик, но братовчед му не пожела да го погледне в очите. — Там, където долината се спуска надолу, на изток — мисля, че това е Прореза, който описа Клип. А по северния му бряг ще намерим Черен Корал. Клип беше спрял на една скална издатина и се взираше надолу в загърнатата в мъгла долина. Повечето тежки облаци бяха останали зад тях, зад билото. Почти целият хребет вече беше вляво от тях, на запад, най-близкият рид беше сиво-черен с бели петънца от малко стадо планински овце. — Дълго изглежда за плуване, Клип — извика Скинтик. Клип се обърна към тях, пръстените се въртяха на верижката. — Ще намерим път. Трябва да продължим, докато не е станало съвсем тъмно. — Защо е това бързане? — попита Скинтик. — Слизането е опасно, особено в този полумрак. Какъв е смисълът да се спънеш и да… „И да си счупиш врата.“ В последвалото неловко мълчание се чуваше само потракването на пръстените — все едно някой дъвчеше камъни. След миг Клип отново пое надолу по пътеката. Нимандър понечи да го последва, но Скинтик го сграбчи за ръката и го спря. — Стига — изръмжа му, а Ненанда пристъпи до него, Десра също. — Искаме да знаем какво става, Нимандър. Ненанда се намеси: — Тя не е паднала просто така — за глупаци ли ни смяташ, Нимандър? — Не — отвърна той и се поколеба за миг. — Но трябва да се _правите_ на глупаци… още малко. — Той я е убил, нали? — каза Скинтик. Нимандър погледна братовчед си в очите, но не каза нищо. Ненанда изсъска, обърна се рязко и изгледа с яд Аранта. — Ти не може да не си усетила нещо! Тя повдигна вежди. — Така ли мислиш? Той сякаш щеше да се нахвърли върху нея, даже вдигна ръка, но тя не трепна. Лицето на Ненанда се изкриви в пълна безпомощност и той им обърна гръб. — Той не е това, което беше — промълви Десра. — Усетих го. Станал е… безразличен. Говореше за Клип, разбира се. Наистина не бяха глупаци, нито един от тях. Нимандър мълчеше. Продължаваше да чака. Скинтик не можа да издържи повече на погледа му. — Глупаци, казваш. Трябва да се правим на глупаци. Ненанда отново се обърна към тях. — Какво иска той от нас? Какво изобщо искаше досега? Да ни мъкне със себе все едно сме му паленца. — Погледът му прониза Десра. — Да те тръшка по гръб от време на време, колкото да разсее скуката си — а какво ни казваш сега? Че е само още по-отегчен. Добре. Тя не показа с нищо, че думите му са я уязвили. — Откакто се събуди. Не мисля, че скуката вече е проблем за него. А това е необяснимо. — Защото продължава да ни презира — добави Скинтик. — Да, разбирам те, Десра. — Тогава какво иска от нас? — запита отново Ненанда. — Защо изобщо му трябваме още? — Може би не му трябваме — отвърна Скинтик. Мълчание. Най-сетне Нимандър проговори: — Тя допусна грешка. — Противопостави му се. — Да. — Нимандър погледна пътеката надолу. — Авторитетът ми не тежи. Казах й да стои настрана — да не се намесва. — Да остави всичко на Аномандър Рейк, искаш да кажеш — изсумтя Скинтик. — Не. Твърде много неизвестни има тук. Ние… не знаем какво е положението в Черен Корал. Дали са… уязвими. Нищо не знаем. Би било опасно да допускаме, че някой друг ще оправи всичко това. Вече го гледаха. И четиримата. — Нищо не се е променило — продължи той. — При най-малкия намек, че се досеща… ние трябва да действаме първи. Ние избираме мястото, подходящия момент. Нищо не се е променило — разбирате ли ме всички? Скинтик примига изненадано. — Съвършено ясен си, Нимандър. Май трябва да тръгнем, не мислиш ли? „Какво… какво се случи тук току-що?“ Но отговори нямаше. Притеснен, той закрачи надолу. Останалите го последваха. Ненанда дръпна Скинтик да изостанат и изсъска: — Как стана това, Скин? Как го направи той? Канехме се да… не знам… а после изведнъж той… той просто… — Взе ни в ръцете си отново, да. — Как? Скинтик само поклати глава. Не мислеше, че е в състояние да намери подходящите думи — нито за Ненанда, нито за другите. „Той е водачът. В начините на водене, начините, които никой от нас, останалите, не може — и никога няма да може — да разбере.“ „Гледах го в очите и видях такава решителност, че онемях.“ „Липса на съмнение? Не, нищо толкова егоистично. Нимандър има множество съмнения, толкова много, че е изгубил страха си от тях. Приема ги толкова леко, колкото всичко друго. Това ли е тайната? Това ли е самото определение за величието?“ „Той води. Ние го следваме — взе ни в ръцете си, отново, и всеки от нас стоеше смълчан, и намирахме в себе си онова, което току-що ни беше дал — решимостта, волята да продължим — и това ни направи смирени.“ „О, дали не преувеличавам? Дали всички ние не сме нищо повече от деца и дали това не са глупавите, безсмислени детски игри?“ — Той уби Кедевис — промълви Ненанда. — Да. — А Нимандър ще даде отговор на това. „Да.“ Монкрат клечеше в калта и гледаше колоната нови поклонници, която бавно се точеше към лагера. Вниманието на повечето, поне в началото, бе приковано в самата могила — в онзи императорски откуп похабено богатство, — но сега, с навлизането им сред жалките руини, виждаше как се поколебаваха, сякаш усетили смътно, че тук нещо не е както трябва. Всички бяха подгизнали от дъжда, с притъпени от дългото окаяно пътуване сетива. Щеше да е нужно много повече, за да ги обземе истинска тревога. Виждаше как се изостря вниманието им от откроили се подробности в сумрака, мъглата и пушека. Изоставеното трупче на дете в крайпътната канавка, гниещите купища дрипи, счупената бебешка люлка с накацалите по нея четири врани, надвиснали над неподвижното, замръзнало вътре вързопче пелени. Тревите, вече израснали на пътеката към могилата. Нещата не бяха такива, каквито трябваше да са. Някой можеше да ги призове за бързо отстъпление. Онези със здравословния страх от покварата. Но толкова много поклонници идваха с отчаяната жажда на духовната потребност — нали точно това ги правеше поклонници преди всичко. Бяха изгубени и искаха да бъдат намерени. Колко от тях щяха да се възпротивят на първата чаша келик, питието, което ги посрещаше радушно, нектара, който отнемаше… всичко? Може би повече, отколкото бяха между дошлите преди — след като видеха трупащите се все повече белези на човешко падение, на изоставяне на всички онези качества, които почиташе самият Избавител. Монкрат гледаше как се поколебават, докато най-малко пострадалите от келика шетаха между тях и им поднасяха делви с мръсната отрова. — Избавителя пи дълбоко! — мълвяха непрестанно. Е, все още не. Но този момент идваше, Монкрат не хранеше съмнение в това. А тогава… той се извърна и погледът му се вдигна към високата тясна кула в тъмните мъгли над града. Не, не можеше да я открои оттук, не и в това мрачно навъсено време, но можеше да усети очите й — вечно отворени. О, той добре познаваше проклетия стар дракон, добре помнеше ужаса, когато съществото се понесе над короните на дърветата в Черния пес и Леса на Мот, опустошителните му атаки. Ако Избавителя паднеше, _тя_ щеше да връхлети над лагера и могилата, над всичко и над всеки. Щеше да има огън, огън, на който нямаше да му трябва гориво, но който щеше да погълне всичко. И тогава щеше да дойде самият Аномандър Рейк, да закрачи през отломките с черен меч в ръцете и да отнеме живота на един бог — колкото живот щеше да е останал. Той потрепери, надигна се и се загърна плътно в дрипавата пелерина. Градитан сигурно го търсеше, щеше да иска да разбере какво са видели в града безбройните очи на Монкрат — не че имаше много за съобщаване. Тайст Андий не предприемаха нищо особено, но пък те никога не бяха особено дейни, докато не ги раздвижи крайната необходимост. Освен това се беше събудил с главоболие, тъпо пулсиране точно зад очите — от мокрото време беше, носът му беше запушен. Дори плъховете в лагера се бяха оказали неподатливи, странно изнервени, измъкваха се от опитите му да ги впримчи и подчини на волята си. Никак не държеше да се вижда с Градитан. Този човек се беше превърнал обезпокоително бързо от безскрупулен опортюнист във фанатик и макар Монкрат да разбираше първото без проблем, второто го стъписваше. И плашеше. Най-добрият начин да избегне Градитан бе да повърви до Черен Корал. Блаженството на тъмнината бе твърде тежко за вярващите в саеманкелик. Нагази в дълбоката до глезените река от кал, в която се бе превърнала пътеката към Нощ. Някъде наблизо измяука котка и Монкрат се сепна, усетил вълната от паника, обзела всеки плъх наоколо. Тръсна глава и продължи по пътя си. Миг по-късно осъзна, че някой върви след него — поклонник навярно, достатъчно умен, за да предпочете да избегне лагера, някой, тръгнал да си потърси хан с всякакви там мисли за спасение — отмити от вълната на отвращението. „Никой вярващ не бива да идва драговолно.“ Тъй беше казала онази Върховна жрица, Салинд, преди Градитан да я унищожи. Монкрат си спомни колко беше объркан тогава от твърдението й. Но вече не беше. Вече разбираше съвсем точно какво бе имала предвид. Вярата, породена от нуждата, е подозрителна, след като е възникнала от егоистични мотиви. „Който иска мехурът му да е пълен, ще приеме всичко, което излеят в него.“ Не, прозрението не можеше да бъде търсено, не и чрез доброволно лишение или съзерцание. То трябваше да се появи неочаквано, дори нежелано. „Не се доверявай на лесно повярвалия.“ Да, странна Върховна жрица беше тя, нямаше спор. Помнеше една нощ, когато… Хладно острие на нож се опря в гърлото му. — Да не си мръднал — изсъска глас зад него и едва след миг Монкрат осъзна, че думите са изречени на малазански. — Мислеше, че няма да те позная ли, войник? Студена пот проряза топлината под вълнените му дрехи. Дъхът му излезе накъсан. — Дъх на Гуглата, ако ще ме убиваш, просто го направи и да се свършва! — Адски съм изкушен, да. — Направи го тогава. Имам готово проклятие за тебе… Малазанецът изсумтя. Някъде наблизо излаяха псета. — Виж, това би било грешка. Главоболието на Монкрат се беше удвоило. Усети, че нещо капе от ноздрите му. Въздухът вонеше на нещо, което трудно можа да определи. Нещо зверско, като прогизнала животинска козина. — Богове на бездната! — простена той. — Спиндъл. — Да, славата ме изпреварва. Съжалявам, не мога да си спомня името ти, нито отделението ти. Но беше Подпалвач на мостове — това поне помня. Изчезна някъде на север, писаха те умрял — но не, дезертирал си, избягал си от своите в отделението. — Какви свои? Всички бяха убити. Приятелите ми, всички убити. Беше ми дошло до гуша, Спиндъл. Бяха ни накълцали в онова блато. Махнах се, да. По-добре ли щеше да е, ако бях останал, само за да умра тук, в Черен Корал? — Не всички умряха тук, войник… — Аз чух друго. С Подпалвачите на мостове е свършено. Ножът се отдръпна. Монкрат се обърна рязко и зяпна ниския плешив мъж, все така облечен в онази отвратителна риза от плетена коса — и дъх на Гуглата, тя _вонеше_. — Което ме кара да се чудя: а ти какво правиш тук? Жив? Без униформа? — Дужек ни погледна — шепа оцелели — и просто отиде и добави имената ни в списъка. И ни отпрати. — И ти… — Реших да стана поклонник. Избавителя… лично видях Итковиан, разбираш ли. И видях Капустан. Бях тук, когато се вдигна и могилата — в тоя куп има една моя граната всъщност. Острилка. — Острилка?! Спиндъл се намръщи. — Трябва да си бил там, войник. — Монкрат. Това ми е името сега. — Изтрий кръвта от носа си, Монкрат. — Слушай, Спиндъл — чуй ме добре, — не ти трябва да имаш нищо общо с Избавителя. Вече не. Не ме уби, тъй че ще ти благодаря с това — с предупреждението ми. Бягай. Бягай бързо. Колкото можеш по-бързо. — Замълча. — Откъде дойде, между другото? — От Даруджистан. Там отседнахме. Аз и Анци, Блупърл, Пикър, Бленд, капитан Паран. О, и Дюйкър. — Дюйкър? — Имперският историк… — Знам кой е… беше… Все едно. Просто не съвпада някак си. Той да е тук, имам предвид. — Изобщо не съвпада, да. Той беше в Кучешката верига. Монкрат направи жест с ръка: благословията на Финир. Спиндъл се ококори. После прибра ножа в канията. — Ожаднях, Монкрат. — Не за келик, надявам се. — Онзи боклук, дето ми го тикаха там ли? Мирише на бълвоч. Не, искам бира. И вино. — Това можем да го намерим в Черен Корал. — И ти ще ми разкажеш какво се случи с… с Избавителя. Монкрат потърка четината по брадичката си. — Ще ти разкажа, да. Ей, помниш ли червения дракон? От Черния пес? — М-хм. — Тя е тук — и когато с Избавителя наистина стане много лошо, хм, отново ще разпери криле. — Нищо чудно защо се изнервих толкова, когато дойдох. Къде се крие? Монкрат изкриви лице. — Пред очите на всички. Ела, сам ще я видиш. Двамата бивши войници тръгнаха към Черен Корал. Облаците се сгъстиха — тежки, като завеси от мокър пясък. В лагера нови танцьори се въртяха в безумен танц сред отломките, а шепа изпаднали в ужас поклонници бягаха обратно по калния път. Дъждът дойде на порой, водата потече буйна по хълбоците на могилата и тя засия, готова сякаш всеки миг да се раздвижи. Затрепери, готова да се разцепи на две и да се разтвори. Гърмът изтрещя от облаците като залп от железни копия, странен, стряскащ звук, който изкара на улиците жителите на Черен Корал и ги накара да зяпнат към небесата в почуда. Водата в черните купели около Върховната жрица потрепери. Трепетът я заля като вълна и тя се намръщи. Моментът идваше. Не беше готова, но пък за някои неща никога не можеш да си готов. Умът й превърташе възможности, безброй варианти, процесия, която не носеше нищо, освен да отмери времето, похабено в чакане. И да я изтощи, да я остави още по-неподготвена, отколкото ако бе преживяла този отрязък от време в оргия на сластна забрава. Е, твърде късно беше за съжаления. Тя поклати глава. „О, никога не е твърде късно за съжаления. Точно затова са всички съжаления, глупава жено.“ Надигна се от възглавничките и заоправя гънките на халата си. Дали не трябваше да проследи Ендест Силан? Нов разтърсващ грохот. Разбира се, че и той го усещаше, старият жрец: гибелния, все по-усилващ се напор. Нямаше нужда от нея, за да му го напомни, щом кипнеше на истерична пяна около глезените на горкия старец. Нелепият образ я накара да се усмихне, но усмивката беше кисела, почти горчива. Беше се трудила много, докато постигне хладната самоувереност, така съществена за ролята й на Върховна жрица, самоувереност, която толкова лесно можеше да се сбърка с мъдрост. Но как можеше жена в нейното положение наистина да притежава мъдрост, след като самата богиня, на която служеше, бе отхвърлила и нея, и всичко, на което държеше? Не мъдрост, а безсилие. Настойчиво, упорито безсилие. Ако изобщо олицетворяваше нещо, то беше провалът на интелекта, и то много по-тежък от този на духа. Богослужението й се основаваше на отрицание и при отсъствието на истинска връзка с богинята тя — като всички преди нея — бе свободна да съчинява всяка подробност от тази пародия на връзка. Лъжата за мъдрост най-добре се прикрива в монолог. Диалогът я издава. Повечето хора, претендиращи за мъдрост, не се замесват в диалог, за да не проличи нищожността на твърденията им и уязвимостта на убежденията им. По-добре да не казваш нищо, да кимаш и да изглеждаш разсъдлив. Дали тази мисъл заслужаваше анализ? Поредната самооправдателна разходка до залата с ръкописите? Колко мисли може да изследва една личност? Да ги обсъжда, претегля, отхвърля и признава? „Глезотии. Жената, загрижена за следващото ядене на детето си, няма време за такива мисли. Воините, рамо до рамо в строя срещу врага, могат само да проклинат така наречената мъдрост, която ги е довела на това място. Суетнята на кралете и техните свидливи страхове. Бруталността на обидите и оскърбленията, жалбите и споровете. Не се ли свежда всичко до това кой ще яде и кой — няма? Или се свежда до това кой ще контролира тази възможност? Кралската привилегия да решаваш кой да яде и кой да мре от глад, привилегията, която е вкусът на властта, самата й същност?“ „С какво по-различни са боговете и богините?“ Знаеше, че на този въпрос Аномандър Рейк щеше само да се усмихне. Щеше да говори за Майката Тъма и за необходимостта на всяко решение, което е взела — чак до последното, отвръщането й от своите деца. И нямаше дори да мигне, когато заяви, че собствената му измяна й е наложила тази последна необходимост. Тогава тя щеше да се отдалечи, притеснена, до някой по-сетнешен отрязък време, когато в самотата на мислите си щеше да осъзнае, че като описва необходимостите, обвързали Майката Тъма, той също така описва собствените си необходимости — всичко, което го беше обвързвало към собствения му избор. Измяната му спрямо Майката Тъма, щеше да осъзнае тя — с убийствен студ в сърцето — е била _необходимост_. Поне за Рейк. А всичко по-късно беше последвало от това — неизбежно, неумолимо. Чуваше грохота на дъжда по куполния покрив на храма, жесток като стрели по вдигнати щитове. Небето се гърчеше в конвулсии, сливане на враждебни стихии. Една тясна врата вляво се отвори и една от жриците й пристъпи вътре забързана, спря и се поклони. — Върховна жрице. — Такава припряност е необичайна за храмовия историк — отвърна тя. Жената вдигна глава. Очите й бяха впечатляващо спокойни. — Един въпрос, ако позволите. — Разбира се. — Върховна жрице, във война ли сме сега? — Миличка — стара приятелко, — представа нямам. Очите леко се разшириха, след това жената отново се поклони. — Ще призовете ли Ферал? — Онова мрачно същество? Не, убийцата нека остане в кулата си. Да дебне или каквото там прави, за да си убива времето. — Спинок Дурав… — Не е тук, знам. Знам. — Върховната жрица се поколеба. — Във война сме, както предположи. На безброй фронтове, само един от които — този тук — ни засяга, поне засега. Но не мисля, че е нужно да се вадят оръжия. — А ще надвием ли, Върховна жрице? — Как бих могла да знам? — Думите прозвучаха рязко и тя изведнъж съжали, щом видя как погледът на старата й приятелка се втвърди. Заговори по-сдържано: — Рискът е най-големият от всичко, срещу което сме се изправяли след… да, след Карканас. — Тогава трябва да вляза в ролята си, Върховна жрице. Кажете ми каквото трябва да се каже. Всичко. — За бъдещите поколения? — Не е ли това моята отговорност? — А ако няма бъдещи поколения? Нищо, за което да се мисли, нищо освен пепел в настоящето и забвение вместо бъдеще? Ще седнеш ли да драскаш с перото до последния миг на съществуването си? Този път събеседничката й наистина беше потресена. — Какво друго бихте поискали от мен? — Не знам. Иди намери някой мъж. Люби го с цялата си страст. — Трябва да знам какво ни е сполетяло. Трябва да знам защо нашият Господар е отпратил най-великия ни воин, а след това и самият той ни остави. — Безброй фронтове има тази война. Както казах. Мога да ти кажа намерението — както го разбирам аз, но нека да сме наясно, възможно е изобщо да не го разбирам, — обаче не и резултата, защото всеки един отделен изход е неизвестен. А всеки трябва да е успешен. — Няма място за провал? — Никакво. — А ако някой се провали? — Тогава всичко ще се провали. — А ако това стане… пепел, забрава — това ще е нашата съдба. Върховната жрица й обърна гръб и отвърна през рамо: — Не само нашата, уви. Жрицата историк зяпна зад нея. От всички страни водата в купелите потръпваше и времето за ленив размисъл над възможности бързо изтичаше. Може би така бе по-добре. — Кажи ми за избавлението. — Много малко имам за казване, Сегда Травос. Сиърдоминът изсумтя. — Богът, когото знаят като Избавителя, не може да каже нищо за избавлението. — Посочи към далечната притихнала фигура, коленичила в падината. — Тя събира сила. Надушвам го. Като гнилото от десет хиляди души. Що за бог е този, на който служи сега? Падналия ли е това? Сакатия бог? — Не, макар че някои теми са преплетени. За поклонниците на Падналия бог недостатъкът е добродетел. Не съществува никакво усъвършенстване на духа, към което да се стремиш, никаква истинска благословия, която да спечелиш като награда за вярата. — А този? — Мрачен като самия келик. Благословията е поражение, отхвърлянето на всякаква мисъл. Самосъзнанието изчезва в танца. Сънят е споделен от всички, които са се причестили към нектара на болката, но това е сън на забравата. В известен смисъл вярата е антиживот. Не в смисъл на смърт обаче. Ако човек гледа на живота като на борба, обречена на провал, то тъкмо този провал е същината на култа. Той е Умиращия бог в края на краищата. — Почитат акта на умиране? — В известен смисъл да, стига да можеш да го наречеш почитане. По-скоро поробване. Култът е самоунищожение може би, в което всякакъв избор е изгубен. — А как може такова нещо да изцери смъртната душа, Избавителю? — На това не мога да отговоря. Но може би скоро ще го открием. — Не вярваш, че мога да те защитя — в това поне двамата сме съгласни. Значи, когато падна — когато се проваля, — Умиращия бог ще ме прегърне, както ще прегърне и теб. — Сиърдоминът поклати глава. — Не съм чак толкова притеснен за себе си. Повече ме плаши мисълта какво може вечното умиране да причини на избавлението — този съюз изглежда ужасно нечестив. Избавителя само кимна и на сиърдомина му хрумна, че богът навярно не мисли за нищо друго. Бъдеще, което изглежда предопределено. Край на това, което е, и нищо славно в онова, което ще последва. Той потърка лицето си, изумен от умората, която изпитваше. Тук, откъснат от тялото си, от всякаква истинска плът и кости, изтощен беше духът му, пребит и смазан. И все пак… „И все пак, ще устоя. И ще направя всичко, което мога. Да защитя един бог, когото съм избрал не за да му се преклоня, срещу жена, която някога бленуваше за прегръдката му, а сега бленува за същото — с далеч по-гибелно намерение.“ Примижа към нея: почти неразличима фигура в усилващия се сумрак под тежките оловни облаци. След миг дъждовните капки заплющяха по шлема му, зацапаха мишците и дланите му. Вдигна ръка и видя, че дъждът е черен, гъст и се стича като тиня. От небето валеше келик. Тя вдигна глава и разстоянието между тях сякаш се стопи. Очите й грееха пламнали, ужасяващи. „Богове на бездната…“ Хълмовете Джадроуби се издигаха пред погледа като огладен ръб на беззъба челюст, захапала хоризонта на север. Каллор спря и ги загледа. Край на тази проклета равнина, на тази безсмислена тревна шир. А там, на северозапад, където хълмовете отново се смаляваха, имаше град. Все още не можеше да го види. Но скоро. Храмът щеше да е невзрачен, тронът вътре — нищожно бездарно изделие, образец на безвкусица и пошлост. Едно прекършено сечиво, наричано някога Мунуг, щеше да се гърчи пред него в покорство; Висшият жрец на Нищетата, Пророкът на Провала — предостатъчно тематично единство всъщност, за да стъписа всеки крал. Каллор си позволи насмешлива усмивка. Да, беше достоен за такава почит и ако я изтръгнеше накрая телом и духом от Сакатия бог, така да бъде. Храмът — неговото владение, десетките изгърбени осакатени жреци и жрици — неговият двор, струпаната отвън тълпа, обединена единствено от хроничния лош късмет — неговите поданици. Всичко това носеше белезите на една безсмъртна империя, реши той. Търпение — нямаше да е добре, съзнаваше той, да се опита да заграби поклонниците на Падналия. Нямаше истинска нужда от това. Боговете вече се събираха, за да съкрушат Сакатия глупак веднъж и завинаги. Каллор не смяташе, че този път ще се провалят. Макар Падналия несъмнено да криеше още няколко хитрини в прогнилия си ръкав, в немалка степен присъщата сила на самия култ, който се подхранваше от злочестината и страданието — две състояния на човечеството, които щяха да устоят, докато съществуваха самите хора. — Мамка му на търпението — изсумтя Каллор. — Върховният крал ще вземе този трон. Тогава можем да започнем… преговорите. Не беше дипломат и изобщо не държеше да придобива дипломатически умения, дори когато се наложеше да се изправи срещу един бог. Щеше да има условия, някои от които неприятни на вкус, достатъчно неприятни, за да накарат ужасния кучи син да се задави в собствения си дим. Какво пък — толкова по-зле. Още един трон. Последният, който му беше дотрябвал. Закрачи отново. Старите износени ботуши заскърцаха. С прахта, набита от вятъра във всяка гънка по лицето му, в порите на носа и челото му, с присвити като цепки очи. Светът дращеше към него, но той го избутваше настрани. Както го беше правил винаги. Както щеше да го прави вовеки веков. Още един трон. Даруджистан. Преди много време, в една отдавна забравена епоха, се бяха събрали хора на този обрулен от ветровете хребет над равното дъно на долината и бяха издигнали огромни каменни стълбове, които сега стояха наклонени в неравна редица на протежение от над хиляда разтега. Няколко от тях бяха нападали, но у другите Сеймар Дев долавяше войнствена жизненост. Сякаш камъните бяха решени да стоят вечно на стража, въпреки че костите на онези, които ги бяха издигнали, вече се бяха разсипали на зрънца в прахта, която стържеше страните им. Тя спря да забърше потта от челото си, загледана в Пътника, който тъкмо достигаше билото, а след това се премести в сянката на най-близкия камък, масивен висок фалически менхир, облегна се на него и скръсти ръце. За да я изчака, разбира се — тя явно ги бавеше и тази подробност я дразнеше. Разбираше, че й липсва маниакалната обсебеност, онова, което тласкаше напред двамата й спътници и им придаваше енергията, свойствена за безумците. А те бяха точно това, отдавна бе решила тя. Липсваше й конят, единственото същество в това пътуване, към което бе започнала да изпитва привързаност. Най-обикновено невзрачно животно, нормално, смъртно, с трогателно помръкнали очи и доволно от всеки жест на грижа и обич. Продължи катеренето си по изгърбения склон, тътреше крака между бодливите храсти. Твърде уморена беше, за да се притесни от задрямалите змии и скорпиони, или от косматите паяци между извитите им клони. Тътенът на копитата на Хавок отекна в земята и спря точно над нея на билото. Тя се намръщи и вдигна глава. Погледът на Карса беше неразгадаем както винаги, татуировката бе като паяжина, изпъната над ръбатото лице. Той се наведе над шията на коня и каза: — Защо не искаш да споделиш с мен гърба на Хавок, вещице? След като той не показа с нищо, че ще се отдръпне, тя се принуди да го заобиколи. Спря задъхана на билото. Хрумнаха й множество отговори, един от друг по-злобни. Но вместо да изрече някой от тях, въздъхна, обърна се и намери своя изправен камък, на който да се облегне — забелязала мимоходом, че Пътника е навел глава и като че ли мърмори нещо на себе си. Толкова отблизо видя, че в повърхността на сивата шиста са врязани шарки, кръжаха около млечнобели пъпки кварц. С всяко разсъмване, осъзна Сеймар, тази страна на камъка щеше да изглежда все едно, че се гърчи, докато слънцето се катери нагоре, пъпките щяха да лъсват. Каква бе целта на цялото това усилие? Дори боговете не знаеха, подозираше тя. Повечето история се губеше в небитието. Колкото и усърдни да бяха хроникьорите, свидетелите, изследователите, повечето минало просто вече не съществуваше. Нямаше никога да бъде научено. Мисълта за това остави сякаш някаква дълбока празнота в нея, сякаш самото осъзнаване за загубата освободи унищожителен порой в собствените й спомени — отнесени от въртопа мигове, които никога нямаше да се върнат. Вкара пръст в един от жлебовете в камъка, проследи зигзаговидната диря надолу, след това — отново нагоре. Първият човек, който го правеше от толкова дълго? „Повтаряш старите шарки — незнанието е без значение — просто ги повтаряш и доказваш приемствеността.“ „Която на свой ред доказва какво?“ „Че живеейки, преповтаряш живота на всички онези, които отдавна са си отишли, отдавна са мъртви, дори забравени. Преповтаряш всички потребности — да ядеш, да спиш, да любиш, да боледуваш, да гаснеш в смъртта — и подтиците на благословеното чудо — пръст, проследил змийската диря, дъх срещу камъка. Тежест и присъствие, и съблазънта на смисъла и на шарките.“ „С това ние доказваме съществуването на своите предци. Че са били някога и че един ден ние ще сме като тях. Аз, Сеймар Дев, бях някога. И вече не съм.“ „Бъди търпелив, камъко, друго връхче на пръст ще дойде, за да проследи дирята. Ние те бележим и ти бележиш нас. Камък и плът, камък и плът…“ Карса се смъкна от Хавок и разкърши гръб. Много беше мислил напоследък, най-вече за своя народ, гордите наивни Теблор. Вечно затягащата се обсада на останалия свят, място на цинизъм, място, където буквално всяка сянка беше зацапана в жестокост — една и съща сивота. Наистина ли бе искал да поведе народа си в такъв свят? Дори да нанесе най-поетична присъда над делата на цивилизацията? Беше видял в края на краищата отровата на едно такова поглъщане, докато наблюдаваше Тайст Едур в град Ледерас. Беше видял завоевателите, замаяни и объркани, станали негодни за нищо от собствения си успех. Беше видял императора, негоден да властва дори над самия себе си. А Сакатия бог бе поискал Карса да вземе онзи меч. С такова оръжие в ръцете можеше да поведе воините си надолу от планините, да сложи край на всички неща. Да се превърне в живото въплъщение на страданието, което Падналия толкова ценеше. Дори не се беше изкусил. В онази тяхна безсмислена среща Сакатия бог многократно беше издал липсата си на разбиране за Карса Орлонг. Всеки негов дар към Карса беше покана да се предаде по някакъв начин. „Но аз не мога да се предам.“ Истината, толкова проста, толкова пряма, като че ли представляваше някаква невидима сила за Сакатия бог и всеки път щом се сблъскаше с нея, той беше изненадан, объркан. Всеки път залиташе безпомощно назад. Естествено, Карса разбираше много добре какво е да си упорит. Знаеше също, че тази черта може да бъде превърната в ценна броня, докато в други моменти не постига нищо, освен да издаде пълна глупост. Сега той искаше да пресътвори този свят и знаеше, че светът ще му се съпротивлява, но все пак щеше да държи на желанието си. Сеймар Дев щеше да нарече това „упоритост“ и тази дума в нейната уста щеше да означава „глупост“. Също като Сакатия бог, вещицата не разбираше истински Карса. От друга страна, той я разбираше много добре. — Не искаш да яздиш с мен — каза й, след като тя се отпусна на един камък, — защото гледаш на това като на поражение. Ако трябва да скочиш в този бързей, сама ще решиш как, по най-добрия начин. — Така ли е? — попита тя. — А не е ли така? — Не знам — отвърна тя. — Нищо не знам. Някакъв отдавна забравен бог на войната ме беше подгонил. Защо? Какъв смисъл би трябвало да извлека от това? — Ти си вещица. Разбуждаш духове. Те те надушват толкова лесно, колкото ти тях. — Какво от това? — Защо? — Какво защо? — Защо избра да станеш вещица, Сеймар Дев? — Това… О, има ли изобщо значение? Той изчака. — Бях… любопитна. Освен това, щом веднъж видиш, че светът е изпълнен със сили — повечето от които малко хора изобщо виждат и дори не си помислят за тях, — как би могъл да не поискаш да ги изучиш? Да проследиш всички шарки, да откриеш мрежите на съществуването… удоволствието да разгадаваш нещата не е по-различно от това да изобретиш механизъм. — Значи, била си любопитна — изсумтя той. — Кажи ми, когато говориш с духове, когато ги призоваваш и те идват при теб без принуждение — защо го правят според теб? Защото също като теб и те са любопитни. Тя скръсти ръце. — Твърдиш, че се опитвам да намеря значимост в нещо, което всъщност е съвсем незначително. Мечката просто ме подуши и дойде, за да ме огледа отблизо. Той сви рамене. — Случват се такива неща. — Не съм убедена. — Да. — Той се ухили. — Ти наистина си от този свят, Сеймар Дев. — Какво означава пък това? Той се обърна към Хавок и го потупа по прашната шия. — Тайст Едур се провалиха. Не бяха достатъчно прозорливи. Оставиха цинизма и си въобразиха, че могат да го надвият със силата на доблестта си. Но цинизмът превърна доблестта им в нещо кухо. — Погледна я през рамо. — Онова, което беше сила, се превърна в преструвка. Тя поклати глава объркано. Пътника се приближи до тях. Нещо измъчено имаше в лицето му. Забелязал това странно, необяснимо преображение, Карса го изгледа за миг с присвити очи. След това извърна небрежно поглед и каза на Сеймар Дев: — Може би мечката дойде, за да те предупреди. — За какво? — За какво друго? Война. — Каква война?! Викът й накара Хавок да трепне под ръката на Карса и той вкопчи пръсти в гъстата му грива, укроти го, след това се метна на гърба му. — Ами тази, която идва. Тя погледна накриво към Пътника и като че ли едва сега забеляза промяната. Пристъпи към него. — Какво има? Какво се е случило? За каква война говори Карса? — Трябва да тръгваме — отвърна той, обърна се и закрачи. Сеймар можеше да заплаче. Можеше да запищи. Не направи нито едното, нито другото. Карса кимна мълчаливо и й протегна ръка. — Този бързей е негов, не наш. Ела да яздиш с мен, вещице — нищо ценно не предаваш. — Така ли? — Да. Тя се поколеба. После пристъпи и се вкопчи в ръката му. Щом се настани зад него, Карса изви глава и се усмихна широко. — Не ме лъжи. Вече е по-добре, нали? — Карса… какво стана с Пътника? Той смуши Хавок и отново се обърна напред. — Сенките са жестоки — каза само. Дич отвори с усилие онова, което сякаш трябваше да е око. Негово око. Драконъс стоеше над слепия Тайст Андий и дърпаше нагоре скимтящото същество, стиснал го с две ръце за мършавия врат. — Проклет глупак! Няма да стане така, не разбираш ли? Кадаспала успя само да изскимти задавено в отговор. Драконъс го изгледа с гняв, след което го захвърли долу върху купа тела. Дич се изсмя хрипливо. Драконъс се извърна към него, прониза го с поглед и изръмжа: — Искаше да сътвори един проклет бог тука! — И той ще говори — изхриптя Дич. — С моя глас. — Не, _няма_. Не падай в този капан, магьоснико. Нищо не трябва да се сътворява тук… — Има ли значение? Всички скоро ще умрем. Нека богът отвори очи. Да примига веднъж-дваж, а след това да огласи… — Засмя се отново. — Първия си вик и последния. Раждане и смърт, и нищо помежду им. Има ли нещо по-трагично, Драконъс? Изобщо? — Драгнипур не е _ничия утроба_ — изръмжа Драконъс. — Кадаспала, това трябваше да е клетка. Да пази Мрака вътре и Хаоса вън. Една последна, отчаяна преграда — единственият дар, който можем да предложим. Един портал, лишен от свободата да странства, трябва да намери дом, убежище — крепост, макар и съградена от плът и кости. Шарката, Кадаспала, трябваше да се опълчи на Хаоса — две противоположни сили, както обсъдихме… — Това ще се провали! — Слепият Тайст Андий се гърчеше в краката на Драконъс като прободен червей. — Ще се провали, Драконъс — бяхме глупци, идиоти. Луди бяхме да мислим луди да мислим луди да _мислим_… дай ми това дете, това великолепно творение… дай ми… — Кадаспала! Шарката — нищо повече! Само шарката, проклет да си! — Пропада! Разбива се. Разбива се и пропада, разбита в пропада! Пропада, пропада, пропада. Умираме и умираме и умираме, и умираме! Дич вече чуваше армията, настъпваща в марш към тях, стъпки като накъсан гръм, грохот на копия и плющене на пряпорци, континент от тръстики, а вятърът пищи през тях. Бойни песни изригват от безчет уста, всяка — различна от всяка друга, сливат се разногласни в грохот от страховито безумие. Звукът беше по-ужасен от всичко, което бе чувал — никоя армия от смъртни не можеше да всели толкова ужас в една душа. А над всичко това небето бушуваше, отровнозелено и сребристо, кипнало, разсечено от ослепителни мълнии от някакво бясно спускащо се опустошение, спускащо се все по-близо… а когато най-сетне удареше… „Армията ще връхлети. Ще ни помете.“ Дич завъртя единственото си око… и осъзна, че все още е затворено, здраво залепнало, че може би не му е останало никакво око и че онова, през което вижда, е шарката, врязана с черно мастило в клепача му. „Божието око? Окото на шарката? Как е възможно изобщо да виждам?“ Драконъс стоеше изправен, обърнат назад, забравил за миг гърчещата се в нозете му фигура. Такава изискана войнственост, такава героична поза, от онези, които би трябвало да се извайват в безсмъртен бронз. Героизъм, на който са нужни зелените петна на патината, доказателството за отминали векове, откакто такива благородни сили са съществували на света — на всеки свят, на който и да е свят; все едно, маловажни подробности. Статуята прославя великия, вече отминал век, вече забравените добродетели. Цивилизациите държат героите им да са мъртви, преди да ги почетат. Добродетелта е на мъртвите, не на живите. Всички го знаят. Живеят с вечното отстъпление от добродетелта, което е настоящето. Завещаното се пропилява, защото това правят хората с нещата, които не са спечелили самите те. Загледа се в Драконъс, а той сякаш потъмня, размъти се, стана някак странно замъглен. Дич ахна и в следващия миг Драконъс отново беше онова, което е бил винаги. Толкова малко бе останало от ума му, толкова малко от онова, което можеше да се нарече „Аз“, а тези мигове на яснота бързо се смаляваха. Дали нямаше да се намери ирония тук, ако хаосът го достигнеше само за да се окаже, че него вече го няма? Изведнъж осъзна, че Драконъс се е надвесил над него. — Дич, чуй ме. Той направи от тебе възела — трябваше да станеш очите на бога — не, мозъка му — твоята шарка, тази по кожата ти… Дич отвърна с насмешка: — Всяка душа започва с една-единствена дума. Той е написал тази дума — върху мен. Самоличността е само шарка. Началната форма. Светът — животът и опитът — е Кадаспала, той гравира фините детайли. Кълна се в свършека на живота, кой изобщо може да отгадае тази първа дума? — Имаш го в себе си, Дич — каза Драконъс. — Можеш да разбиеш шарката. Дръж се за тази част от себе си, дръж се здраво… може да ти потрябва… — Не. На _теб_ може да потрябва, Драконъс. — Не може да има никакво дете-бог. Не и сътворено от този _кошмар_ — не можеш ли да разбереш това? Би било нещо ужасно, отвратително. Кадаспала е луд… — Да — съгласи се Дич. — Крайно неприятно. Луд. Не е добро начало, не е. — Дръж се, Дич. — Само една дума. Драконъс се взря в нарисуваното око. След това се изправи, сбра краищата на веригата си и излезе от тесния кръгозор на Дич. Кадаспала припълзя към него. — Той иска само да избяга, да избяга, да избяга. Но ти, но ти, но ти си възелът, възелът. Стегни здраво! Никой не се измъква. Никой не се измъква. Стой здраво, здраво, здраво, докато той се събуди, а ще се събуди, ще се събуди. Събуди. Моето дете. Думата, разбираш ли, думата е думата е думата. Думата е _убий_. Дич се усмихна. Да, беше го знаел. — Почакай, миличък възел, почакай, почакай. Всичко ще добие смисъл. Всичко. Обещавам, обещавам и обещавам, аз. Обещавам. Защото съм прогледнал в бъдещето. Знам какво иде. Знам всички планове. Брат й умря, а не трябваше да го направи, не. Не, не трябваше да го направи. Правя това за нея, за нея, за нея. Само за нея. Възел, правя това за нея. „Убий — помисли Дич и закима. — Убий, да. Разбирам. Да. Убий, за нея. Убий.“ И откри, че самата дума, да, самата дума знае как да се усмихне. Заваля пепел. Прешъс Тимбъл стоеше край пътя под осеяното със звезди нощно небе и гледаше приближаващия се впряг. Дори в тъмното личеше, че ремонтът е направен набързо, цялото возило се тресеше и клатеше. Глано Тарп бе кацнал на високата капра, разкрачен широко, а конете мятаха глави, изпънали назад уши, и въртяха бялото на очите си. Маппо и Грънтъл вървяха отляво, Реканто Илк, двамата Боул и злочестият картограф — отдясно. Майстор Квел, изглежда, беше вътре. Фейнт измърмори нещо и стана. — Събуди се, Суитист, дойдоха най-после. В село Бряг Неволя, на половин левга назад, не се виждаше нито една светлинка. Прешъс се приближи до Грънтъл и го попита: — Какво стана? Той поклати глава. — По-добре да не знаеш, вещице. Честно. — Джагътът защо изобщо е направил тая глупост да се жени? — попита Реканто, лицето му беше бледо като луната. — Богове на бездната, както би казал Глано, това беше най-жалкужасната омразнообвилна свада, която съм виждал! Още громолеше, когато изтърчахме оттам. — Изтърчахте? — учуди се Фейнт. — Каляската едва може да пълзи, Илк. — Нищо по-натопорчено няма от това да бягаш колкото ти сили държат със скоростта на охлюв, да ти кажа. Ако не беше майсторът да ни „защитне“, щяхме да сме само парчета кожа и месо, като всички там. Прешъс Тимбъл потрепери и направи с ръка жеста „зло да пази“. Майстор Квел отвори с мъка лошо увисналата на пантата врата, слезе от каляската и изпъшка: — Що за проклет свят е този! — Мислех, че сме на някакъв остров — каза Юла. — Към морето ли се връщаме? — попита Прешъс. — Няма начин — каляската няма да издържи. Трябва да намерим някое по-цивилизовано място, където да се сврем — отвърна Квел. Отдалечи се от тях, за да отрони насаме тежка въздишка, докато опразни мехура си — или да се опита поне. — Трябва ни практикуващ Висш Денъл — подвикна Прешъс след него. — Щом казваш, вещице… Картографът си беше намерил една пръчка и драскаше шарки в пръстта на пътя, на десетина крачки напред. Прешъс Тимбъл примижа към него. — Какво прави онова нещо там? Май никой нямаше отговор. След дълго мълчание Суитист Сафърънс се обади: — Момичета, някоя от вас да изпитва лека кръвожадност? Виж, това разбуди много бързо останалите, забеляза Прешъс Тимбъл, макар самата тя да се мъчеше да овладее паниката си. Проклетата топка лой още се гърчеше от смях и на Прешъс й се дощя да забие нож в едно от плувналите в сълзи очи. Съмняваше се, че някой ще се опита да я спре. Майстор Квел се върна. — Какво толкова му е смешното, Суитист? О, все едно. — Изгледа ги един по един с кисела физиономия. — Нощта вони — някой да го е забелязал? Мислех си за Рашан, но вече не съм толкова сигурен. — Трябва само да ме заведете до някое пристанище — каза Маппо. — Оттам мога да се оправя сам. Квел примижа към него. — Ще те доставим, както се разбрахме, трелл… — Рисковете… — Точно заради тях взимаме толкова скъпо. Хайде да не говорим повече за това. И да не си помислил, че просто ще прекратиш договора — ще го приемем за най-тежка обида, уронване на доброто ни име. Ще те отведем там, трелл, дори да е на едно колело зад трикрак кон. Картографът се върна при тях, залиташе. — Ако благоволите — рече с усмивка, която се стори на Прешъс толкова вампирска, че човек можеше да полудее, като я види. — Начертах решение. — Извинявай, пропуснал съм го — отвърна Квел. — Той го казва буквално. — Прешъс посочи напред по пътя. Квел ги поведе. Спряха и загледаха смътните драсканици в светлата пръст. — Какво е това, в името на Качулатия? — Карта, разбира се. — Що за карта? — На предстоящото ни пътуване. Реканто Илк клекна да огледа драсканиците и поклати глава. — Не мога дори да различа острова, на който сме. Много тъпа карта, картографе. — Изправи се и каза на другите. — Това получаваш, опиташ ли се да работиш с покойник. Заклевам се, здравият разум е първото, което си отива, щом се превърнеш в ходещ мъртвец — защо ли е така? Братята Боул изглеждаха замислени — сякаш търсеха възможния отговор. После видяха намръщените си физиономии и се ухилиха един на друг. Емби изсумтя и се наложи да обърше лигата на горната си устна с опакото на ръката. — Сигурно съм полудяла — измърмори Прешъс. — Някакъв портал ли си нарисувал тук, картографе? — попита Квел. — Без инвеститура, но — да. Нямам власт да я дам. Но пък вие имате. — Може би — разсъди Квел. — Но не мога да разпозная нищо на рисунката ти, а това ме изнервя. Картографът мина от другата страна и посочи с гърчавия си съсухрен пръст другия край на картата. — Виждате ли тази права широка бразда? Всичко друго се влива в този път, пътя, който трябва да хванем ние. Най-добрите карти ти показват вярната посока. Най-добрите карти са тези, които те водят до определена крайна цел. Реканто Илк се почеса по главата и каза объркано: — Ами нали точно за това са картите? За какво ни бърмоти тоя? — Не всички карти — поправи го картографът и поклати глава — а нищо не може да е толкова строго като поклащане на глава на мъртвец, реши Прешъс. — Обективното изобразяване е само една форма в изкуството на картографията, и при това изобщо не е най-полезното. — Щом казваш — съгласи се майстор Квел. — Все пак съм притеснен. — Нямаш кой знае какъв избор, чародеецо. Каляската е повредена. Брачната свада вече се шири извън границите на селото и скоро ще погълне целия остров в пожар от спорни варианти „кой какво е казал“. — По-умен е, отколкото беше преди — отбеляза Фейнт. — Вярно — призна Реканто. — Съвземам се все повече, да — каза картографът и ги удостои с поредната си ужасна усмивка. Всички потрепериха. — Как така не показа таланта си досега? — попита Квел. Трупът изправи гордо рамене. — Показах много таланти в това пътуване, всеки подходящ за ситуацията в момента. Забравихте ли кокосовите орехи? Фейнт завъртя очи. — Как бихме могли да забравим кокосовите орехи? — Освен това — продължи картографът, — като неканен гост, изпитвах настойчива потребност да допринеса за начинанието. — Костеливата му ръка се изпъна към драскулките на пътя. — Вложете сила в това, майстор Квел, и можем да тръгнем. — До някъде, където можем да поспрем ли? Картографът сви рамене. — Не бих могъл да предскажа ситуацията, която ни очаква, само това, че като цяло няма нищо особено застрашително. Квел изглеждаше все едно, че отново има нужда да се изпикае. Но вместо това се обърна към впряга. — Всички горе. Прешъс, ти си с мен, както обикновено. Ти също, Маппо. Останалите се пригответе. — За какво? — попита Грънтъл. — За всичко, разбира се. Реканто, който все още се перчеше с невероятната си забивка на колене, плесна грамадния воин по гърба. — Не бой се, приятел, рано или късно ще свикнеш с тая работа. — И добави: — Освен ако преди това не умреш де. Нощ се разстила над равнината Дуелл. По огромния небесен свод звездите са смътни, помръкнали, не искат сякаш да блеснат като остриета на ножове сред странно натежалия мрак. Тази нощ койотите приглушават воя си. Вълците побягват в безреден ужас и някои ще бягат, докато сърцата им не се пръснат. На юг от западната верига на хълмовете Джадроуби една самотна, облечена в метална ризница фигура се спира в своя път, най-сетне видяла смътното синкаво сияние — вечно туптящото сърце на великия легендарен град. Даруджистан. На три левги западно от него други трима пътници зяпват същото това сияние и в очите на единия — невидимо за другите — има такъв страх, такова терзание, че би могло да съкруши душата на някой по-нищожен човек. Ръката му в тежката ръкавица посяга към увитата с кожа дръжка на меча му. Казва си, че въздадената мъст е спечелен мир, но дори и той не вярва много на това. Отвъд чакащия го град бъдещето е необятна празнота, пустош, която е убеден, че никога няма да види, още по-малко да навлезе в нея. И все пак въпреки целия този буен, кипящ порив на волята у тези трима застанали в редица странници, нито един сред тях не е причината за плътното, осезаемо нощно безмълвие. На по-малко от левга на север от тях седем Хрътки стоят на билото на един хълм и пълните им с гибел очи са се впили в сиянието на града. Зверовете притежават способността да улавят ударите на разтуптяно от страх заешко сърчице на половин левга, тъй че чуват зова на дванадесетата камбана, възвестяващ полунощ в град Даруджистан. И като една, седемте Хрътки вдигат грамадните си глави и надават вой. Звездите горе са се пръснали на огнени искри. Върховният крал спира и древната, упорита кръв във вените и артериите му изведнъж потича студена като лед. За първи път в това пътуване Каллор познава миг на страх. Дългата глава на Хавок се отмята рязко и звярът отскача встрани. Сеймар Дев се вкопчва отчаяно в Карса, за да не бъде хвърлена на земята, и усеща как изведнъж са се стегнали мускулите на гигантския воин. Пред тях Пътника е изгърбил рамене, сякаш воят го е шибнал в гърба. После тръсва глава и тръгва напред. На един корниз над порта, гледаща към полята на юг, един тромав, подобен на огромна жаба демон вдига глава и острите му уши изведнъж се изопват назад. После, когато воят бавно заглъхва, демонът отново се отпуска. Макар че сега, най-сетне, усеща надигащия се от самата земя, надигащия се и тръпнещ в костите му далечен грохот на тежки лапи. Той иде, все по-близо. В града зад Чилбаис дванадесетата камбана кънти звучно. Поредното велико празненство е на свършване. Още един ден в името на Джедероун. Още една нощ, която да сложи край на шумното празнично безумие. _Танцувай и танцувай._ _Защото, както всеки знае, всичко, което виждаш наоколо, ще трае… вечно!_ 21. Не е тук мястото, приятелю. Отрязани, лежат разпръснати цветята на пътеката и светлината лунна проблясва в сълзите на стръка. В деня завинаги изгубен видях осата черна как в паяжината се стрелна и падащият паяк насмалко да й се изплъзне. Но диря не оставят стъпките след яростта на звяра гладен и можеш само да лежиш и да бленуваш за лекия й допир по земята преди да си отиде като дъх и да се скрие под листата. Кръжи ловецът и се вслушва моли се да не открие нищо. Не е това лицето, мой приятелю, тъй бледо и застинало, то няма да се усмихне вече щом светлината лунна падне и се спре като сребро студена сред поляната. В деня завинаги изгубен вгледай се, в нощта, когато в смут е всичко и паяжината е празна, празна, и свири вятърът във нишките на неизпети песни. (Песен за) Стария приятел Фишер Неизразима почуда и сдържана горест. Представете си секача, застанал пред гората, с брадвата в ръка. След миг ще закрачи напред. Сега си представете първата линия дървета — вкоренени дълбоко в пръстта, безпомощни пред това, което иде. Водата, процеждаща се през корените, не забързва. Ласкавата топлина на слънчевата светлина по листата не лумва в настойчив пламък. Светът и неговият ход не може да се променят. Какво може да се направи? Е, нищо не може да се направи. Секачът размахва брадвата с ослепителна бързина и изумително безразличие и не чува хора от писъци. Жалка ли е тази представа? За някои може би, за мнозина — да, би трябвало. Но знайте това: съпричастието не е игра. Нека върнем времето назад. Сумракът се сгъстява, но все още е рано. Самотен ездач дръпва юздите на билото над минен лагер. Там, горе, слънчевата светлина все още не си е отишла. Прахта струи златна и всичко е в смут. Потъналата в сенки падина гъмжи от човешки фигури. Най-после са го видели. Един старец крета нагоре по пътеката. Един бегач тича към главната постройка, кацнала на подравнената купчина шлака. Започва се. — Още един? За същото момче? Какво толкова му е специалното на това проклето момче? Но Горлас Видикас не държеше особено да чуе каквито и да било отговори на тези въпроси, особено след като бегачът не беше в състояние да обясни нищо. Стана, загърна се в наметалото си, взе ръкавиците си от еленова кожа и излезе. Щеше ли да има удоволствието да убие още един глупак? Горещо се надяваше. Дали не беше онзи надут стар кучи син, Кол? Виж, това щеше да е идеално. Пък и кой знае, може би призракът на лейди Симтал щеше да се разбуди с последния му дъх и да нададе радостен вой при това най-съвършено отмъщение, този дълго чакан отговор на злото коварство в последното й празненство. Разбира се, това беше работа най-вече на Ханут Орр и може би на Шардан Лим също, но Горлас бе готов да приеме с охота неочакваната щедра отплата, че е убил поне двама от старите заговорници. Смъртта на Кол също така щеше да остави едно свободно място в Съвета. Горлас се усмихна при тази мисъл, докато се изкачваше по дъсчените стъпала, извиващи се нагоре зад главната сграда. Хъмбъл Межър също щеше да предложи награда за такова нещо, а спрямо нея благодарността на Ханут и Шардан щеше да изглежда жалка, подаяние, подхвърлено на жалък бедняк. И го споходи неочакван, странен образ с половин дузина такива жалки бедняци — просяци, събрани в порутена сграда, клечат на влажната земя и си подават жалък комат клисав хляб и плесенясала буца сирене. И докато гледаше отстрани, като невидим призрак тази картина, му се стори, че кръгът е някак… непълен. „Някой липсва. Кой липсва?“ Тръсна глава, за да прогони сцената от ума си, и осъзна, че се е спрял точно под площадката, с ръка на перилото. В този последен миг, докато образът се разпадаше, му се стори, че зърна нещо… труп, сгърчен под един дебел клон; лицето се люшна, извърна се срещу него — и изчезна. Устата му пресъхна. Някой бог или дух ли му бе изпратил това видение? Все едно. И да го беше направил някой или нещо — беше глупаво послание. Нищо не му говореше, нищичко. Сложи си ръкавиците и продължи нагоре. Излезе на блажената слънчева светлина, където всичко беше обагрено в злато. Богатството на света бе на ръка разстояние, да. Никога не беше разбирал бедните, тяхната глупост, липсата на амбиция, мързела им. Толкова много неща бяха просто на ръка разстояние — нима не го разбираха? Как смееха да злобеят, да се оплакват и да му хвърлят мрачни погледи, след като той просто взимаше всичко, което може? Нека падат край пътя, нека се гърчат в нозете му. Горлас отиваше там, където искаше да стигне, и ако това означаваше да ги избутва от пътя си или да ги убива — така да бъде. Какво пък, можеше да се е родил в някоя проклета канавка и пак щеше да е стигнал там, където беше днес. В природата му беше да успява, да побеждава. Глупаците можеха да злобеят и да завиждат колкото искат. Упорит труд, дисциплина и куражът да сграбчиш всяка възможност, когато ти се предложи — това бяха всичките неща, които липсваха на повечето хора. Това, което не им липсваше в ни най-малка степен, беше безграничната енергия да се оплакват. А горчивината беше загуба на енергия и като киселина разяждаше съда, който я държи. Щом излезе горе, веднага видя, че мъжът, който го очаква, не е Кол. Нито беше непознат, осъзна Горлас. „Богове на бездната, възможно ли е това? Опонн, толкова ли си благосклонен към мен? Дръпни ме напред, Господарке. Бутни ме още, Господарю.“ Младият мъж (всъщност бяха на една възраст, но не и в очите на Горлас) бавно се смъкна от коня, заобиколи го и застана в средата на пътеката срещу Горлас. — Не те изпрати тя тук, нали? Не е чак толкова глупава. — Познаваш ме значи. Горлас се усмихна. — Наблюдавах те веднъж. Само преди няколко дни, от другата страна на улицата. Изглеждаше гузен, знаеш ли? Приличаше на страхливец. Как се казваш? Искам да знам името ти, за да съм точен, когато й разкажа какво съм направил с теб… и с трупа ти. Мъжът стоеше съвсем неподвижен, отпуснал ръце. — Не съм тук заради Чалис. — Щом искаш да вярваш, че всичко това е твоя идея, добре. Но трябва да ти кажа, познавам я добре — много по-добре от тебе. Работила е над тебе. Убедила те е — все едно, че те е довела тук за ръка, макар да си толкова тъп, че не го съзнаваш. Тя, разбира се, не е искала да хване някой твърде умен, защото един умен мъж щеше бързо да схване убийствения й план. Един умен мъж щеше да се отдръпне. Или да избяга. Мъжът килна леко глава. — Каква е ползата от всичко това, Горлас Видикас? Горлас въздъхна. Погледна през рамо към надзирателя, който стоеше отзад. Гледаше и слушаше. Да, трябваше да се направи нещо по въпроса. После отново се обърна към мъжа. — След като явно си твърде страхлив, за да си кажеш името, ще трябва просто да отрежа лицето ти, за да й го занеса за доказателство. Виж се. Дори не носиш оръжие. Надзирател! Рапирата на Мурильо още ли е тук? Забравих, върнахме ли я с него? — Не съм сигурен, сър… искате ли да ида да потърся? — Ами… намери някакво оръжие на този просяк. Каквото и да е — той и без това не знае как се използва. И побързай, да не изгубим светлината и на тълпата долу да й омръзне да чака. — Усмихна се на мъжа. — Кръвожадни са станали напоследък. По моя вина… — Да, за Мурильо… — А, затова ли си дошъл? Дуелът беше съвсем честен. Той просто ми отстъпваше. — Къде е момчето? — Значи то е поводът да дойдеш тук? Става ми трудно да го повярвам. Това не е някой осиротял принц, нали? По-скоро _не беше_. — Не беше? — Да. Мъртво е, опасявам се. — Разбирам. — Е, още ли те интересува? — попита Горлас. — Всъщност това вече е без значение, защото искам да останеш. Предполагам, че би могъл да опиташ да избягаш, но те уверявам, ще бъдеш посечен, преди да си успял да яхнеш този хубав кон — кон, който с радост бих прибрал в конюшнята си. Кажи ми, по-добър дуелист ли си, отколкото беше Мурильо? Трябва да си. Много по-добър. Надзирателят беше слязъл до средата на стръмната пътека, откъдето изрева няколко заповеди и някакво хлапе забърза нагоре със сабя — не на Мурильо, а намерена някъде из мините, ако се съдеше по вида й. Тънка, с остър извит връх, нащърбена. Дръжката дори не беше увита с кожа, забеляза Горлас, когато задъханият надзирател му я донесе. — Съжалявам, че не струва. Но наистина трябваше да дойдеш подготвен. — Какво беше усещането? — попита мъжът. — Да убиеш един старец? — Дуелът беше честен. — Договорен до смърт? Съмнявам се, Видикас. — Не ми харесва липсата на уважение с това използване на фамилното ми име — особено след като ти дори не искаш да ми кажеш своето. — Е, жена ти те нарича „некадърник“, тъй че ако предпочиташ това… Горлас хвърли оръжието в краката му и то тупна на земята сред облак златен прах. — В гард! — изхриптя той. — До смърт. Мъжът не помръдна, за да вземе оръжието. Стоеше както преди, леко килнал глава на една страна. — Наистина си страхливец — изръмжа Горлас, докато вадеше рапирата си. — Страхливците не заслужават уважение, така че да забравим условностите… — Чаках да кажеш точно това. Надзирателят, който стоеше встрани, превит от болката в гърдите от изтощеното си сърце, тъкмо облизваше изпръхналите си устни. И още преди да ги оближе, сцената пред очите му невъзвратимо се промени. Горлас Видикас залитна напред и падна тежко в прахта. Рапирата излетя от ръката му и кацна в тревата край пътеката. Прахта се вдигна на облак и бавно започна да уляга. Непознатият — беше ли се задвижил изобщо? Надзирателят не беше сигурен — се извърна към него и рече: — Чу го, че отхвърли правилата на дуела, нали? Надзирателят кимна. — И като си помислиш добре, чу ли ме поне веднъж да изрека официално предизвикателство? — Ами, бях долу за малко… — Но не толкова далече, че да не можеш да ни чуеш, убеден съм. — А, не, освен ако не сте шепнали и… — Припомни си. Горлас дърдореше и дърдореше — бих ли могъл да кажа нещо дори да съм искал? — Прав сте, като си помисли човек. — Значи нямаме проблем, нали? — Не съм аз този, който може да каже — отвърна надзирателят. — Работех за този човек. — Който, след като вече го няма, ще трябва да разчита единствено на твоето свидетелство. — Ммм, да, всъщност. Мъжът сви рамене. — Направи както намериш за добре, тогава. — Погледна надолу към ямата. — Като че ли всеки момент ще се развикат от радост. — Не са решили още. — Тъй ли? — Не са решили дали този, който ще замести Видикас, ще е по-добър, искам да кажа? — Защото опитът им показва, че всички са еднакви. Надзирателят кимна и каза: — Видях аз, че не сте благородник. — Прав си, не съм. — Да, не сте. Вие сте също като тях, долу. Като мен дори. — Предполагам. Надзирателят отиде до тялото на Горлас Видикас, наведе се да го обърне по гръб и видя дръжките на два ножа, стърчащи от гърдите му. Отново облиза устните си и този път вкусът на прахта изведнъж му се стори по-сладък. — Да знаете случайно нещо за закона за собствеността? — Моля? За какво? — Например, ако изплащам заем на този човек, да речем… — Не, представа нямам. Предполагам обаче, че ако просто си седиш и чакаш, може да се появи някой да прибере сумата. Едва ли се смята за незаконно, нали? — Не, съвсем редно ми се струва — съгласи се надзирателят. Мъжът извади ножовете и ги избърса в зацапаното омачкано наметало. — Истината ли каза той за Харло? — Какво? О. Да. Момчето се опита да избяга и са го убили. Мъжът се изправи и въздъхна: — Мамка му, Мурильо! Съжалявам. — Почакайте… този Харло… толкова важен ли беше? В смисъл… — И надзирателят махна с ръка, като обхвана с жеста не само тялото, лежащо в прахта на пътя, но и онова, което бе тук предния ден. — Всички тези убийства. Кой _все пак_ беше Харло? Мъжът отиде при коня си и се метна на седлото. Хвана юздите. Помълча дълго, преди да отвърне: — Не знам. Както започна, като че ли… — Поколеба се и отрони: — Като че ли е бил момче, което никой не е обичал. Колкото и вгорчен и измъчен да беше животът на надзирателя, дори той потръпна от думите му. — Повечето са така. И свършват тук. Повечето са така. Мъжът го изгледа мълчаливо от седлото. Надзирателят се зачуди — не виждаше никакъв триумф или задоволство на лицето на непознатия. Не беше сигурен какво вижда всъщност. Каквото и да беше, някак си не съвпадаше. Странникът обърна коня и подкара по пътя към града. Надзирателят изкашля цяла шепа храчка, тръсна я на земята, после пристъпи и се изплю, много точно, в лицето на Горлас Видикас. След това се обърна. — Искам трима пазачи и най-бързите коне, които имаме! Бегачът се затича. От ямата долу се разнесе груб смях. Надзирателят го разбра много добре и кимна. — Проклети да са. Все едно — ще им дам едно буре ейл. Сумракът отстъпи на нощната тъмнина. Конят първи долови загубата на воля, щом ездачът на гърба му се отказа от всякакви опити да му наложи скорост, мина от галоп в тръс, след това ходом, а накрая спря край пътя, наведе глава и почна да пасе. Кътър гледаше ръцете си. После заплака. За Мурильо, за едно момче, което изобщо не беше срещал. Но най-вече плачеше за себе си. „Ела при мен, моя обич. Ела при мен, сега.“ Скоро след това трима вестоносци изтрополиха покрай него — без да го погледнат дори. Тропотът на копитата бавно заглъхна и облаците прах зад тях увиснаха във въздуха, огрени само от звездната светлина. Веназ героят. Веназ, който изпълняваше заповеди и ако те означаваха да направи нещо зло, нещо убийствено дори, значи просто така трябваше да бъде. Никакви въпроси, никакви угризения. Върнал се беше горе, изпълнен с мрачен триумф. Поредното бягство — осуетено. Посланието — поднесено мило. Все пак обичаше да е точен. Искаше да се увери всъщност. И така, в пълно съгласие с привилегиите си на старши на къртиците, когато взе навързаното на възли въже и отново навлезе в тунелите, никой не се опита да го спре. Вече можеше да прави каквото си поиска, нали? А щом се върнеше с доказателството за смъртта на Байниск и Харло, Горлас Видикас щеше да разбере колко е ценен и Веназ щеше да заживее нов живот. Добрата работа води до добра отплата. Съвсем проста истина. Наводнението, запълнило частично тунела, почти се беше оттекло и това улесни спускането му до цепнатината. Щом се добра до нея, се наведе и наостри слух — да се увери, че никой не е останал жив долу да шумоли в катранения мрак. Удовлетворен, смъкна въжето на Байниск от каменната издатина и го смени със своето, после хвърли през ръба останалото от намотката. Нагласи фенера на най-ниско и върза за дръжката дълга половин човешки бой връв, а другия й край — за глезена си. Спусна фенера надолу, а след това и краката си. Стисна стъпала около въжето и изпъна крака, докато не стъпи на възел. Вече всичко щеше да е наред, стига връвта да не се усучеше около въжето. Започна да се спуска много предпазливо. Някъде долу имаше плувнали в кръв тела. Убити от камъните — не от Веназ, след като той дори не беше срязал въжето. Байниск го беше направил, глупакът му с глупак. Все пак Веназ можеше да си го припише — нищо лошо нямаше в това. От бавното спускане ръцете и раменете го заболяха. Всъщност изобщо не беше длъжен да прави това. Но може би пък точно това щеше да го издигне в очите на Горлас Видикас. Благородниците търсеха определени неща, загадъчни неща. Родени бяха с умения и дарби. Трябваше да покаже своите дарби на Видикас. Фенерът под него изтропа, той погледна надолу и видя смътната светлина, играеща по сухите нащърбени камъни. След още няколко мига вече стоеше, малко притеснено, тъй като камъните се поклащаха под краката му. Отвърза фенера и прибра връвта, след това увеличи фитила. Кръгът светлина се разшири. Видя стъпалата на Байниск, изтърканите подметки, зацапаните в черно пищялки, и двете счупени и щръкнали през кожата. Не течеше кръв. Байниск беше толкова умрял, колкото можеше да е. Промъкна се по-близо, взря се в премазаното лице и изведнъж се стъписа, понеже видя, че е замръзнало сякаш в усмивка. Наведе се. Щеше да прибере кесийката на Байниск, където той държеше всичките си ценности — малкото ножче с костена дръжка, за което Веназ толкова му беше завиждал; няколкото медни петака, спечелени като награда за специални задачи; една сребърна монета, която Байниск най-много обичаше, на лицевата страна с очертанията на град под някаква дъга от огромна, запълнила небето луна — монета от Даруджистан, беше казал някой, но отпреди много време, от времето на Тираните. Съкровища, които вече бяха на Веназ. Но не намери кесийката. Превъртя тялото, огледа зацапаните с кръв камъни около него. Никаква кесийка. Парчета от връвта нямаше дори. Сигурно я беше дал на Харло. Или навярно я беше изгубил някъде назад в прохода — ако Веназ не я намереше тук, щеше да потърси грижливо обратно нагоре. Вече беше време да намери и другото тяло — на онзи, когото беше намразил почти от самото начало. Винаги се държеше все едно, че е по-умен от всички. И онзи поглед в очите му — все едно знаеше, че е по-добър. Толкова по-добър, че му е лесно да е мил с всички по-глупави. Лесно да се усмихва и да казва мили неща. Лесно да помага и да е щедър. Обиколи трупа на Байниск. Нещо липсваше тук — и не само тялото на Харло. А после, след миг, осъзна какво. Останалото от проклетото въже, което трябваше да е паднало близо до подножието на стръмнината, близо до Байниск. Проклетото въже го нямаше… _а също и Харло_! Запромъква се през цепнатината и след двайсетина крачки стигна до ръб. Пукнатината пропадаше на неизвестна дълбочина и въздухът, който се издигаше отдолу, беше горещ и сух. Уплашен от мисълта, че стои на нещо, което може всеки момент да се откърти и да пропадне, Веназ забърза назад. Харло най-вероятно беше тежко ранен. Така трябваше да е. Освен ако… Може би вече беше там долу, стоеше с проклетото въже и просто чакаше Байниск да слезе при него. Изведнъж усети, че устата му е пресъхнала. Беше проявил разсеяност. Това нямаше да се приеме добре, нали? Нещата щяха да свършат както трябва само ако догонеше дребосъка и го довършеше. Студени тръпки го полазиха при тази мисъл — всъщност той никога не беше убивал. Можеше ли изобщо да го направи? Трябваше да го направи обаче, та всичко да е наред. Намери дупката от другата страна на тялото на Байниск, след двайсетина крачки и ново срутване. Вдигна високо фенера. Пролуката бе тясна, едва колкото една ръка до лакътя — и възвиваше рязко нагоре в нещо като шахта. Байниск изобщо нямаше да може да се промуши през тази цепнатина. Но Харло можеше и го беше направил — това бе единственият изход от запушването. Веназ върза отново фенера, след това се провря в дупката. Тясно. Едва можеше да вдиша, преди гръдният му кош да се опре в твърдия камък. Изскимтя и се навря още по-навътре, но не толкова дълбоко, че да се заклещи — за да се изкатери, поне едната му ръка трябваше да е свободна. Заопипва встрани с единия крак, изви тялото си и успя да се намести така, че да може да се избутва нагоре на тласъци. Сухият горещ допир на камъка в началото беше избавление. Ако се беше оказал мокър, щеше непрекъснато да се хлъзга надолу. Но преди да се изкатери и два боя, беше плувнал в пот и напипа същото над себе си — свидетелство за усилията на Харло. И откри, че единственият начин да се задържа на място между два поредни тласъка е да вдишва възможно най-дълбоко, да превръща гърдите си в клин, в тапа. Грубият изтъркан плат на туниката жулеше кожата му. Колко време изтече? Колко продължаваше вече този вертикален проход? Веназ изгуби всякакъв усет за такива подробности. Беше на тъмно, в свят от каменни стени, сух полъх на въздух по едната страна, дясната ръка пищи от умора. От лицето му капеше пот. Целият беше ожулен и издран. Но след това пролуката се разшири на стъпаловидни ломове, където най-сетне можеше да отпусне разтрепераните си мускули. Разшири се и се превърна в лесна за изкачване шахта. Вече можеше да вдишва дълбоко и болката в ребрата му бавно заглъхна. Продължи напред и скоро стигна до нова дупка, този път цепеща право през скалата, перпендикулярно на шахтата. Поколеба се, след това се провря в нея, за да види докъде стига — и надуши едва доловима спарена миризма, а малко по-нататък стигна до дупка, в която се беше струпала гнила шума. Зад замайващата миризма имаше още нещо — нещо лютиво, прясно. Вдигна фенера. Покрай прохода се издигаше стръмен сипей и още докато оглеждаше, чу трополенето на камъни, затъркаляли се надолу, за да тупнат в сухата шума и мъха. Притича до подножието на сипея и погледна нагоре. И видя Харло — на не повече от два човешки боя над него, пълзеше по сипея едва-едва. Беше го надушил, да. Усмихна се и бързо затвори фенера. Ако Харло разбереше, че все още го преследват, можеше да се опита да откърти с крака камъни и те да полетят убийствено надолу. Разбира се, щеше да полети и той с тях, ако го опиташе. Харло не беше глупав — един погрешен ход по този сипей и щяха да умрат и двамата. Истинският риск беше като стигне горе и се издърпа на равното. Тогава Веназ щеше да е в беда. Но тази миризма на лъхащия надолу въздух — свеж въздух, чист. Миризма на тръстика и кал. Там беше брегът на езерото. Веназ помисли за това-онова. Помисли отново. И се спря на един план. Отчаян, рискован план. Но всъщност нямаше друг избор. Каквото и да направеше, Харло щеше да го чуе. Ами да го чуе тогава! Изсмя се — нисък гърлен смях, за който знаеше, че ще се запълзи нагоре между камъните като съсък на сто змии и ще се увие с ледената си отрова около сърцето на Харло. Засмя се и провлече тихо: — _Харррлло! Намерих тееее!_ И чу вика на момчето. Писък като от премазано пале, изпълнено с ужас скимтене. И всичко това беше добре. Паника искаше. Не тази, която щеше да накара момчето да задраска отчаяно нагоре — защото можеше да се отскубне и да полети надолу, — а тази, която щеше да го накара, щом се добере до равното, да побегне с ужас в нощта и да бяга, да бяга, да бяга. Остави фенера и започна да се катери. Гонитбата беше мъчителна. Гърчеха се и пълзяха по шистите като два червея. Отчаян беглец и преследвач, и двамата затворени в бясното туптене на сърцата, в свиването и издуването на зажаднелите за въздух дробове. Всичко — затворено вътре в тях, след като ръцете и краката им можеха да се движат само много бавно, убийствено предпазливо. Замръзваха на място при всяко хлъзгане, разперваха широко ръце при всяко изместване на камък и задържаха дъх, стиснали очи. Веназ трябваше да го убие. Заради всичко това Харло трябваше да умре. Вече нямаше друг избор и Веназ изведнъж усети, че никак не е трудно да си помисли как изтръгва живота от гърлото на момчето. Дланите му на врата на Харло, лицето над тях посинява, след това посивява. Изплезеният език, облещените очи — да, изобщо нямаше да е трудно. Бързо шумолене горе, тропот на откъртени камъни и Веназ разбра, че вече е сам на сипея. Харло беше стигнал на равното и слава на боговете — _бягаше_. „Единствената ти грешка, Харло. Вече си в ръцете ми. Гърлото ти е в ръцете ми.“ „Спипах те!“ Тихият шепот на идващи се пробужда отново, раздвижват се фигури. От скривалища, от убежища, от схлупени гнезда. Сенки се хлъзгат невидими в потоците мрак. Торди видя как убиецът, нейният съпруг, излезе в нощта от кафеза с лъжи, който с нелепа ирония наричаха свой дом. Щом отсечените му стъпки заглъхнаха, тя отиде в градината и застана до каменния кръг. Погледна нагоре към небето, но все още нямаше луна. Никакво ярко петно, което да размъти синкавия блясък на светлините на града. Един глас заговори в главата й. Тежък, отмерен глас. И това, което й каза, накара сърцето й да забави туптенето си, донесе покой в мислите й. Смири я, докато й шепнеше с отмерен тон за един ужасен завет на смъртта. Тя извади единствения свестен кухненски нож, който имаха, и притисна до китката си студеното острие. И зачака в тази странна и злокобна поза. В същия момент Газ влезе в една задна уличка. Искаше да намери някого. Който и да е. Да го убие, да го превърне в развалина, да троши кости, да пръска очи и да къса отпуснати устни над зъбатите пънчета от счупени зъби. Очакването е толкова сладка игра, нали? В друг дом, отчасти жилище, а отчасти — ателие, Тисера избърса току-що измитите си ръце. Всичките й сетива изведнъж се бяха изострили, надраскани сякаш с натрошено стъкло. Тя се поколеба, заслуша се. Не чу нищо освен собствения си дъх, този крехък хрип на живота, който сега й се стори тъй плашещо уязвим. Нещо беше започнало. Усети, че я обзема ужас. Притича бързо до едно място в къщата. Затърси в паника. Намери тайното скривалище, където мъжът й беше крил скъпоценните си дарове от Сините моранти. Празно. Да, каза си тя: мъжът й не беше глупав. Беше оцеляващ — това бе най-голямата му дарба. Трудно спечелена при това — винаги далече от онази измамна арена, където Опонн си играеха на бутане и дърпане. Взел беше каквото му трябваше. Направил беше каквото можеше. Стоеше замръзнала, безпомощна. Точно това чувство не беше приятно, изобщо не беше приятно. Обещаваше, че предстоящата нощ ще се проточи във вечност. Бленд слезе на долния етаж и спря. Бардът седеше на края на сцената и настройваше лирата си. Дюйкър беше седнал на обичайната си маса и се мръщеше над халбата с ейл, стиснал я между дланите си, все едно че души някаква упорита, неподатлива съдба. Анци… Анци беше в тъмницата. Сцилара беше излязла преди няколко камбани и не се беше върнала. Баратол си излежаваше присъдата. Пикър лежеше в леглото си горе и едва дишаше. Всъщност беше си отишла. И може би никога нямаше да се върне. Бленд се загърна в наметалото си. Никой от двамата не й обърна внимание. Тя излезе. Откакто онази хубава страшна жена си бе отишла — преди колко? Дни, седмици, години? Нямаше никаква представа — Чаур седеше сам, стиснал лепкавото от пот копие, получено от един мъртвец с маска, и се поклащаше напред-назад. След това изведнъж му се дощя да си тръгне. Защо? Защото чайките навън така и не спираха да говорят, а корабът цвърчеше като плъх в юмрук, а от този плясък на водата му се пишкаше. Освен това трябваше да намери Барал. Единственото лице, което винаги беше добро и заради това се запомняше лесно. Лицето, което бе и на тате, и на мама, просто едно лице, за да е по-лесно да го помниш. Без Барал светът ставаше студен. И зъл, и нищо не стоеше закрепено на място, а да се опитваш да останеш цял, да не се разпилееш, докато всичко друго се разсипва, бе ужасно трудно. Така че той пусна копието, стана и излезе. Да намери Барал. И да, знаеше къде да го намери. Как знаеше това — никой не можеше да каже. Как мислеше — никой не можеше да си представи. Колко дълбока и необятна бе обичта му — никой не можеше да проумее. Спайт стоеше на улицата срещу проклетото имение, временното жилище на проклетата й сестра, и обмисляше следващия си ход. Всяка мисъл бе придружена от разсъдливо потупване с пръст по пълните й сладки начервени устни. Изведнъж потупващият пръст замръзна във въздуха и тя бавно кривна глава. — О — промълви. И още веднъж: — О. Вятърът виеше в далечината. Но, разбира се, нямаше никакъв вятър, нали? — О. А как щеше да промени това нещата? Един градски страж, пренебрегнал тъпата болка в гърдите и жегванията в лявата си ръка, излезе от стражевата пристройка, за да започне обиколките си. Пое към Крайезерния квартал и стената, която го отделяше от квартал Дару — нощните убийства бяха започнали да се трупат от двете страни на тази стена. Може би този път щеше да извади късмет и да види нещо — някой — и всичко щеше да си дойде на мястото. Може би. Беше поръчал наемане на маг, на некромант всъщност, но уви, тежките колела на бюрокрацията едва зацепваха за такива неща. Сигурно щеше да трябва да убият някоя важна особа, преди нещата да се задвижат. Наистина не можеше да чака за това. Да намери убиеца се бе превърнало в негова лична кауза. Нощта беше странно тиха, при положение че трябваше да е кулминацията на празненствата Джедероун. Повечето хора все още са по пивниците и кръчмите, каза си той, докато се бореше да потисне свръхестественото безпокойство, което го беше обзело, и гледаше напрегнатите физиономии на малкото хора, покрай които минаваше, и как сякаш притичват забързани покрай него. Къде беше празничното настроение? Къде бяха буйните танци? „Още е рано“, каза си. Но тези две думи и всичко зад тях изглеждаха някак плоски. Слухът му долавяше далечната буря в равнините на юг от града. Гръмове, екнещ вятър. Усещаше приближаването на бурята. Нищо повече освен обичайния съсък във въздуха, предшестващ подобни събития. Забърза се и се намръщи от болката в гърдите. Още усещаше прощалната целувка на жена си на устните си, прегръдките на децата на кръста си. Беше мъж, който никога нямаше да моли за съчувствие. Беше човек, който се стремеше само да прави онова, което е редно. Такива хора се появяват на света, на всеки свят, от време на време, като самотен рефрен от някоя благословена песен. Представете си свят без такива души. Трудно би било, да. След дълго проточилия се миг пред една запечатана вече гробница четирима скърбящи закрачиха бавно назад към хана „Феникс“, където Мийзи щеше да направи едно мрачно откритие — макар че то нямаше да я стъписа толкова, колкото можеше да се очаква. Преди да са изминали и петстотин крачки обаче Ралик Ном изведнъж спря и каза: — Сега трябва да ви оставя. — Круппе разбира. А убиецът присви очи към ниския мъж със строгото лице. — Докъде ще стигне това, Круппе? — Бъдещето, приятелю, е вечно извърнало гръб, дори когато е с лице към нас. При тази странна, нелепа баналност Кол изсумтя: — Богове на бездната, Круппе… Но Ралик вече беше приключил със своето обръщане на гръб и се отдалечаваше. — Нещо ми призлява — каза Мийзи. — Ами да вървим — изсумтя отново Кол. — Трябва ми друга бутилка — този път с нещо истинско вътре. Круппе го дари с херувимска усмивка. Лукавост? Да бе! Себа Крафар, Майстор на Гилдията на убийците, огледа малката си армия. Трийсет и един. Абсурдно надмощие, вярно, но въпреки това не се чувстваше толкова уютно — или уверено, — колкото трябваше да е при такъв брой. — Това е нелепо — въздъхна той. И махна с ръка. Тълпата се раздели на три групи и всяка забърза в различна посока, за да обградят жертвата в указания момент. На заранта в Съвета щеше да има едно освободено място. Опръскано с кръв, да. Но едва ли щеше да е за първи път, нали? Шардан Лим виждаше пред себе си съвършено бъдеще. Ако всичко свършеше добре, най-сетне щеше да излезе от сянката на Ханут Орр. А в собствената си сянка щеше да завлече Горлас Видикас. Щяха да си споделят жена в края на краищата, а в тази ситуация нямаше да има никакъв такт и баланс, след като Горлас бе почти негоден да задоволява Чалис. Тъй че Горлас щеше да разбере, че щастието на жена му зависи не от него, а от другия мъж, споделящ удоволствието й — Шардан Лим, — и щом се появеше първото дете, щеше ли да има съмнение кой е бащата? Наследник на доказуема родословна линия, съвършеното узурпиране на дома Видикас. Тази нощ беше тръгнал сам и небрежно към имението на Видикас, а сега стоеше срещу входната врата и оглеждаше скромната, но добре построена сграда. Имаше намеци за джадроубския стил. Четвъртитата ъглова кула, която всъщност бе по-висока, отколкото изглеждаше, със стаите й, запуснати и оставени на прахта и паяците — буквално същите постройки все още можеше да се намерят тук-там в квартал Джадроуби и по хълмовете на изток от града. Увивни растения покриваха три от четирите стени. Ако кулата беше дърво, щеше да е изсъхнало, мъртво отпреди столетия. Прогнило и кухо — и първият силен вятър щеше да го събори с трясък. Това съзнателно отхвърляне не беше случайно. Джадроубската кръв сред благородниците смущаваше. Открай време беше така и винаги щеше да е така. Когато Шардан станеше собственик на имението, щеше да се погрижи да я съборят. Кръвта му беше на чист дару. Също като на Чалис. Чу приближаващи се в опасно бърз галоп коне и след няколко мига видя трима конници. Дръпнаха рязко юздите пред портата на имението. Намръщен, Шардан Лим излезе от сянката и бързо се приближи. Приличаха на частна охрана. Сториха му се малко смутени. Конете бяха плувнали в пяна, тръскаха глави и пръхтяха. — Вие, тримата — извика Шардан и те се обърнаха. — Аз съм съветник Шардан Лим и съм дошъл на визита в имението на Видикас. Ако носите съобщение за лейди Чалис, позволете ми аз да го доставя. — Приближи се още и удостои тримата със сърдечна усмивка. — Тя е деликатна жена — да й се струпат трима запотени мъже няма да е добре. Сигурен съм, че разбирате… — Извинете, съветник — каза единият. — Но новината, която носим, е лоша. — О? И каква е? — Горлас Видикас е мъртъв, съветник. Убит в дуел днес. Наредиха ни първо да препуснем до вдовицата, а след това да идем до леярни „Елдра“. Това означава да се върнем по целия път, но надзирателят така нареди. Като уважение, както се полага. Шардан Лим го зяпна онемял. Умът му заработи трескаво. — Не беше дуел — изръмжа друг от мъжете. — Какво, какво? — попита намръщено Шардан. — Какво каза? Мъжът изведнъж се уплаши, но пристъпи напред, поклони се и отвърна: — Беше си убийство, сър. Надзирателят все повтаряше, че било законно, но ние го видяхме, сър, с очите си. Два ножа… — Два ножа ли? Два ножа? Сигурен ли си? — Заради другия дуел, разбирате ли, сър. Беше отмъщение. Убийство. Съветник Видикас уби друг мъж, после дойде този. После блеснаха двата ножа — толкова бързо, че не можеш да ги видиш, сър, и съветник Видикас падна, мъртъв като труп, сър. Мъртъв… а бе като труп. — Всичко това ми изглежда познато — каза Шардан Лим. — Слушайте ме, тримата. Един от вас препуска до имението Орр и уведомява съветник Ханут Орр. Другите двама, идете до Елдра, ако искате. Аз ще уведомя лейди Чалис. После, тримата, намерете си приличен хан за нощта и кажете на ханджията да ви настани добре, сметката да пише на дома Лим. Хайде, вървете. Последва кратък спор кой накъде да тръгне и къде да се срещнат, след като изпълнят задачите, и тримата препуснаха. Някъде откъм юг се разнесе гръм. Бурята приближаваше. Вятърът шумеше, но все още не беше дошъл. Шардан Лим отиде до портата и дръпна въжето на камбанката в нишата. Докато чакаше вратарят да дойде, помисли как да поднесе скръбната вест. По-печално изражение трябваше, по-подходящо от мрачната усмивка, която вече се бореше да надвие. Сега тя беше вдовица. Уязвима. Нямаше наследник. Братовчеди и далечни роднини като нищо щяха да изпълзят от дървенията, посредствени, но алчно домогващи се, внезапно изпълнени с амбиция. Щяха да изтъкват родословната си връзка с Видикас и да настояват за новопридобитите си права да се разпореждат с богатството на целия род. Без силни съюзници на нейна страна щяха да я изхвърлят още преди да е изтекла и седмица. Щом Ханут Орр чуеше съобщението и се докопаше до каквото може от подробностите, умът му щеше да се изпълни с желание за мъст — и със страх също, сигурен беше Шардан. И нямаше дори да помисли за Чалис, не и в началото, и за новите открили се възможности. Следващите един-два дни щяха да са съдбоносни и Шардан трябваше да действа уверено и бързо, за да застане на нейна страна и да не остави място за Ханут Орр, след като и неговите амбиции се разбудеха. Вратата се отвори. — Домът Видикас поздравява съветник Лим с добре дошъл — заяви вратарят, както се беше навел в нисък поклон, все едно че говореше на ботушите на Шардан. — Господарката е уведомена за пристигането ви. Последвайте ме, ако благоволите. Колебаеше се, застанала пред гардероба си. Оглеждаше многобройните тоалети, за да избере какво може да облече върху почти голото си тяло. Повечето бяха за намятане върху други дрехи, както се полагаше на една скромна благородница, заела се да позабавлява гостите си, но истината беше, че тъкмо се канеше да си легне и да потъне в сън — или най-малкото в онова, което минаваше за сън напоследък, излегната неподвижно в леглото и взряна в тавана. Сама, все едно дали съпругът й си беше у дома, или не. Зяпнала в прашния мрак. Единствените неща, които можеха да я размърдат и да я накарат да стане, бяха още някой бокал вино, още една лула или призрачна разходка в тихата градина. Тези разходки като че ли винаги включваха търсене на нещо, нещо неизвестно всъщност. И тя щеше да следва дирята на желанието си, макар да знаеше, че онова, което търси, не може да се намери в никоя градина. Каквото и да беше то, мястото му не беше в нощта. Нито можеше да се намери в кръгчетата дим или в паренето на силното питие по изтръпналия й език. Избра си свободно падаща прозирна рокля с лавандулов цвят, на дипли като струи благоуханен дим, спускащи се по тялото от голото рамо. Широка ивица от същия плат се стягаше плътно под гърдите, а надолу роклята подчертаваше корема и бедрата й. Тънкият пласт, покрил гърдите, не криеше почти нищо. Шардан Лим издаваше нетърпението си. Глупостта си. Седеше в дневната потен, с блеснали от дребнава алчност очи. Изобщо не беше това, което се преструваше, че е, щом се смъкнеше фасадата на обигран развратник. Чарът, лукавите намигвания, привидната вежливост. Целият свят беше фалшив, знаеше тя, покрит с тънко лустро. Илюзията за красота не можеше да оцелее дори след един небрежен втори поглед. Евтино и пошло, това бе истината за нещата. Можеш да се разкрасяваш колкото си искаш — петната по чаршафите си остават. Тръгна боса да се срещне с него. Представи си шепненето на слугите, мъже и жени — никога толкова близо, че да ги чуе, разбира се. Това не вървеше. Благоприличието трябваше да се поддържа на всяка цена. Щяха да изчакват, докато не ги подмине и не се скрие от погледите им. Беше тяхно право в края на краищата, наградата им за цял живот слугуване, за всички тези раболепни поклони и реверанси, за всичките жестове, чиято цел бе да убеждават нея и хора като нея, че господарите всъщност стоят над тях. Благородната кръв, богатите търговци, прочутите фамилии и така нататък. А истината беше, че късметът и лошият шанс са единствените играчи в играта на успех. Рождена привилегия, внезапно съчетаване на сили, внезапен и необясним баланс, видян по-късно като стечение на благоприятна съдба. О, можеха да се перчат — _всички можем_ — и да твърдят, че талантът, умението и умът са истинските играчи. Но Чалис се придържаше към убеждението, че дори и бедните, бедстващите, злочестите и измъчените могат да притежават дарби и ум, само че така и не намират благоприятното стечение, а полагащата им се отплата така и си остава недостижима. Слугите се кланяха и потребността им да правят това бе поредното доказателство колко крехка е заблудата за превъзходство. Отвори вратата и влезе със сдържано достойнство в дневната. — Съветник Лим, сам ли ви оставиха тук? Никой ли не ви предложи нещо освежително? Това е неприемливо… — Аз ги освободих — прекъсна я той и тя забеляза колко странно е изражението му, отразило някакъв съвсем необясним вътрешен конфликт. — Дори не сте си налели вино. Позволете ми… — Не, благодаря ви, лейди Чалис. Макар че може би аз би трябвало да ви налея. Да. Отиде до бюфета и взе гарафа и бокал. Кехлибарената течност плисна в кристала и преля, преди да изправи гарафата. Той се взря за миг в бокала, после се обърна към нея. — Лейди Чалис. Нося ви ужасна вест. „Защо тогава се мъчиш да пребориш усмивката си?“ — Ах! Каква, съветник? Той пристъпи към нея. — Чалис… Изведнъж тя усети, чу тук има нещо дълбоко сбъркано. Прекалено възбуден беше от вестта. Жадуваше да види въздействието й върху нея. Тялото й тази нощ не го интересуваше. А тя бе дошла тук като разглезена курва. — Извинете — промълви тя, отдръпна се и опита да придърпа по-скромно роклята около себе си. Той едва забеляза жеста. — Чалис. Горлас е убит. Съпругът ти е мъртъв. — Убит? Но той е в минния лагер. Той… — И замълча, стъписана от това как неверието може толкова бързо да се превърне в убеденост. — Убит, до лагера — каза Шардан Лим. — Дали е било договор? Не мога да си представя кой би… — И също млъкна, а погледът, който впи в нея, беше остър, пронизващ. Не можеше да понесе въпроса, който той изглеждаше готов да зададе. Отиде до масата, взе бокала, без да обръща внимание на плисналото се по ръката й вино, и отпи дълбоко. Той се беше изместил встрани и все още не казваше нищо, само я гледаше. Чалис се почувства замаяна. Олюля се. Чувства и убеждения, кое трябваше да е първо? Истини и страхове… усети, че й е трудно да вдиша. — Чалис — прошепна Шардан Лим, озовал се изведнъж близо до нея. — Имаше други начини. Можеше да дойдеш при мен. Ако това се разкрие, ще увиснеш — разбираш ли ме? Това ще унищожи баща ти — целия дом Д’Арл. Целият Съвет ще бъде разтърсен до основи. Дъх на Гуглата, Чалис — ако някой разкрие истината… Тя се обърна към него. Тонът й беше хладен, дори леден. — Каква истина? За какво говорите, съветник? Съпругът ми е убит. Очаквам вие и Съветът да проведете разследване. Убиецът трябва да бъде открит и наказан. Благодаря ви, че сте поели тежката задача да ме уведомите. Сега моля да ме оставите сама. Гледаше я, все едно никога не я беше виждал. А след това отстъпи назад и поклати глава. — Представа нямах, Чалис. Че си била такава… — Че съм била каква, съветник? — Ами… А, да, имаш правото да претендираш за мястото в Съвета. Или да уредиш някого по свой избор… — Съветник Лим, тези неща трябва да изчакат. Държите се безчувствено. Моля, няма ли да ме оставите сама с мъката ми? — Разбира се, лейди Чалис. Той излезе, а тя остана на мястото си, все още с бокала в ръка, разлятото вино лепнеше под пръстите й. Официално разследване. И да, щеше да е задълбочено. Щяха да разпитат домашния персонал. Щяха да се разкрият някои непристойни неща. Самият Шардан Лим… да, точно това щеше да си мисли сега, докато вървеше по улицата, и като нищо можеше да смени посоката — не обратно към дома си, а към имението на Орр. За да се опита да уговори, с нарастващо отчаяние, прикриването на собствените си следи. Но всичко това не я засягаше. Съдбата на Шардан Лим не я интересуваше. Беше успяла. Беше постигнала точно това, което искаше, същото, което го бе умолявала да направи. За нея. За тях. Но не. За нея. Беше убил съпруга й. Защото тя го бе помолила. И вече бе почти сигурно, че щяха да го обесят за това. Шардан щеше да говори, щеше да обвинява, да сочи с пръст така, че всички очи да се отместят от него, и обвинението му щеше да е огън, изпепеляващ с убийствените си подробности. А колкото до нея, е, щяха да я опишат като една глупава млада жена. Поиграла си с някой от низшите, но в пълно неведение колко зли може да са такива същества, когато някой застане на пътя им. Особено след като е замесена внезапно пламнала любов. О, беше си поиграла, но онзи ужасен млад главорез от низшето съсловие го беше видял другояче. И сега трябваше да живее с факта, че небрежната игра я е довела до убийството на съпруга й. Горкото дете. Баща й щеше да дойде, защото беше от бащите, които правеха точно това. Щеше да вдигне непроницаеми стени около нея и лично да брани всеки портик и всеки бастион. Щеше да излезе на пътя на всички злостни нападки. Щеше да отмъщава безпощадно и много скоро лукавите скептици щяха да се научат да държат устата си затворени, ако ценят главите си. Чалис щеше да е окото на бурята, без да усети нито една капка дъжд, нито една въздишка на вятъра. Остави бокала на масата. Излезе в коридора и тръгна, без да бърза, към спалнята си, а там взе стъкленото кълбо с пленената в него луна. После отново излезе и този път тръгна към четвъртитата кула, със стаите й, затрупани с древни джадроубски мебели, които бавно гниеха и се разпадаха, с вмирисаните на мухъл течения, хлъзгащи се по стълбището. „Убих го. Убих го.“ „Убих го.“ Ханут Орр затегна оръжейния си колан и още веднъж провери рапирата си. За малко щеше да пребие нещастния минен пазач, за да измъкне и последната подробност за събитията около убийството на Горлас Видикас. Вече вярваше, че има добра представа за ужасната история зад случая. Имаше нещо лично, с горчив вкус. Веднага щом научи къде е откарано тялото на първия мъж, разбра къде ще го отведе тази нощ. Взе четиримата най-опитни от личната си охрана и потеглиха през града. Два ножа в гърдите. Да, миналото никога не си отива окончателно, нали? Е, най-после щеше да нанесе отдавна отлаганото възмездие. А след като приключеше там, щеше да намери човека, който бе в центъра на всичко това. Съветник Кол нямаше да дочака утрото. Изпрати двама от хората си до имението на Кол. „Наблюдавайте. Появят ли се непознати, да не стигнат до проклетата порта. Тази нощ сме във война. Бъдете готови да убивате, ясен ли съм?“ Ясен беше, разбира се. Тези корави мъже не бяха глупави. Познаваше проклетата сган в хана „Феникс“. Познаваше всичките скапани приятели на Кол и беше решил да ги избие до един. Надолу, от Квартала на именията и в квартал Дару. Не беше далече. На две улици от хана „Феникс“ спря и каза на хората си: — Ти ще пазиш предния вход, Хавет. Куст, искам да влезеш и да вдигнеш скандал. Аз поемам задната улица, ако някой изхвърчи навън. Двамата, отваряйте си очите за един нисък дебелак с червена жилетка. При първа възможност, Хавет, го насичаш на парчета — не би трябвало да е трудно. Има две яки на вид жени, които въртят хана — те също са добра цел, ако се появят навън. Не съм сигурен кой още ще е в това мръсно гнездо — скоро ще го разберем. Хайде, действайте. Двамата тръгнаха в едната посока. Той — в другата. Торвалд Ном се издърпа с пъшкане на покрива на имението. Седенето зад писалището го влудяваше. Трябваше да е навън, да обикаля, да държи под око всичко. _Всичко._ Тази нощ беше ужасна, а все още нищо не се беше случило. Искаше му се да е при жена си. Искаше му се да е у дома, а с идващата буря щеше да е прогизнал целият, докато стигне в онова блажено топло убежище. Стига изобщо да успееше. Промъкна се до ръба, за да може да погледне надолу в предния двор. Бяха там, Мадрун и Лазан Дор, хвърляха ашиците в стената вляво от главната порта. Чу как вратата на къщата точно под него се отвори и видя пътеката от светлина, плъзнала по стъпалата и каменните плочи, и изведнъж разпозна силуета на мъжа, застанал на прага. Стъдлок. Стъдиус Лок. Замръзнал. Само наблюдаваше. Но какво наблюдаваше? Изтрополяха ашици, заподскачаха по камъка, после замряха и двамата дворни пазачи се изгърбиха над тях, за да видят хвърленото. „Това наблюдава. Наблюдава хвърлянията.“ И Торвалд Ном видя как двамата бавно се изправиха и едновременно се обърнаха към мъжа на прага. Който май вече тихо затваряше вратата. Мамка му! Някъде зад него се чу шумолене и Торвалд Ном се обърна. Беше адски тъмно — къде се беше дянала луната? Скрила се беше някъде зад бурните облаци, разбира се, и той погледна нагоре. И видя ярка звездна шир. „Какви облаци? Няма никакви облаци. А ако онова беше гръм, къде е мълнията тогава? И ако онова беше вой на вятъра, защо всичко е така съвършено затихнало?“ Не беше сигурен дали изобщо е чул нещо — нищо не се виждаше на покрива, а и нямаше никакви места за криене по него. Беше съвсем сам тук. „Като гръмоотвод.“ Опита се да вдиша няколко пъти дълбоко, за да забави бясното тупане на сърцето си. Поне се беше подготвил. Всичките му инстинкти звънтяха като изпънати струни, беше направил всичко, което можеше. „И не е достатъчно. Богове на бездната, не е достатъчно!“ Скорч изглеждаше стъписан. Но пък той винаги изглеждаше стъписан. — Спокойно — изсъска му Леф. — Разсейваш ме така. — Ей, чуваш ли нещо? — Не. — И аз. — Какво трябва да значи това? Не чуваме нищо. Добре. Значи няма нищо за чуване. — Те спряха. — Кой е спрял? — Те. Ония зад портата. Спряха. — Е, слава на Гуглата — рече Леф. — Тия ашици ме побъркваха. Всяка проклета нощ, непрекъснато. Трак-трак, троп-троп. Богове на бездната! Не знаех, че Сегюле са такива комарджии — това е болест, знаеш ли, пристрастеност. Нищо чудно, че са загубили маските си — в облог най-вероятно. Представи си го. „Хм, нищо нямаш освен тая маска и ако късметът ми се обърне… Тъй, печеля. Хубава маска! Хм.“ — Това би било грешка — каза Скорч. — Ако не искаш да разберат, че блъфираш, какъв по-добър начин от това да носиш маска? Загубили са ги и оттогава им върви все на карък. М-да, има логика тук, но ме кара да се замисля, Леф. — За какво? — Ами за Сегюле. Ей, може би те _всички_ блъфират! Леф кимна. Така беше по-добре. Беше разсеял плашливия тъпак. Е, нещата може би наистина не бяха съвсем наред. Може би наистина имаше някаква воня във въздуха, воня, която нямаше нищо общо с миризма, и може би той наистина беше плувнал в пот под бронята и държеше ръката си близо до меча на колана, и поглеждаше накриво към арбалета, подпрян на портата. Беше ли зареден? Да, беше. „Трак-трак, троп-троп. Хайде, момчета, почнете го пак, преди да сте започнали да ме изнервяте.“ Кътър спря коня и остана на седлото, наведен напред и загледан към кораба. Не се виждаха светлини. Беше ли си легнала Спайт толкова рано? Едва ли. Поколеба се. Не беше много сигурен защо е дошъл тук. Да не би за да потърси Сцилара? Вероятно. Но ако беше така, желанието беше нелепо, издаваше грозна черта от характера му, за която изобщо не държеше да разсъждава. Съвсем я беше изоставил. Тя беше чужденка в Даруджистан и той можеше да постъпи по-добре. Трябваше да постъпи като приятел. Живота на колко още хора можеше да съсипе? Ако съществуваше справедливост, редно беше да съсипе и себе си. Колкото по-скоро, толкова по-добре всъщност. Скръбта и самосъжалението бяха само смътни варианти на замайващото питие, наречено самооправдание — наистина ли бе пожелал да удави Сцилара в жалките си сълзи? Не, със Спайт щеше да е по-добре — само три думи щеше да каже, и тя щеше да го скъса от бой. „Преодолей го, Кътър. Хората умират. Не беше честно и ти го поправи. А сега се чувстваш като езика на Гуглата след цяла нощ клане. Преживей го. Тъй че вземи си избърши носа и се разкарай оттук. Прави нещо, бъди някой.“ Да, точно от това имаше нужда сега. От студен властен поглед, от мъдрата й нетърпимост. Всъщност дори не беше нужно тя да му каже нещо. Само да я видеше щеше да е достатъчно. Смъкна се от седлото, върза юздите за една халка и се качи по мостчето на палубата. На мачтата бяха набодени всевъзможни пристанищни предупреждения. Такси за пристан и закани за неизбежни глоби. Кътър се усмихна кисело, щом си представи сцената на предстоящия сблъсък. Забавно за гледане, макар и малко стряскащо — стига да останеш настрана. Тръгна надолу. — Спайт? Тук ли си? Никакъв отговор. Той посегна към бравата на главната каюта. Беше отключено. Виж, това беше странно. Извади нож, пристъпи вътре предпазливо и изчака очите му да привикнат със сумрака. Нищо не изглеждаше нередно, никакви следи от разхвърляне. Никакъв крадец не обикаляше из кораба. Той облекчено пое дъх. Пристъпи към окачения на куката фенер, кракът му се удари в нещо и то леко се хлъзна по пода. Кътър погледна надолу. Копието му. Онова, което мъртвият конник Сегюле му беше дал в онова поразено от напаст укрепление в Седемте града. Спомни си, че го беше видял по-късно, вързано отгоре на един плаващ денк сред корабните отломки във вълните. Спомни си как Спайт го спаси. Оттогава го беше държал под нара си в каютата. Какво търсеше тук? А след това забеляза капките, лъснали по желязното острие като пот. Наведе се и вдигна копието. Медният обков на дръжката беше топъл, почти горещ. И оръжието _трепереше_! — Беру да пази — прошепна Кътър. — Какво става тук? След миг беше отново на палубата. Зяпна коня си. Животното дърпаше юздите, копитата биеха дебелите напоени с катран дъски на кея. Присвило беше уши и изглеждаше готово всеки момент да изтръгне халката от стълба — макар да беше невъзможно, разбира се. Кътър неволно погледна надолу и видя, че все още държи копието. Зачуди се на това, но не задълго, щом чу внезапния оглушителен вой, понесъл се над града. По целия бряг птиците изригнаха от гнездата си с писъци и се разлетяха в нощта. Кътър замръзна. „Хрътките.“ „Те са тук.“ Грисп Фалаунт беше човек с огромни амбиции. Господар на най-голямото поземлено владение на континента, собственик на овощни градини, пасища, гори и житни поля, простиращи се до самия хоризонт. Какво пък, никой друг не бе изявил претенции за равнината Дуелинг, нали? Тъй че можеше да я владее — без никакви пречки и забрани. След четиридесет и една години владеене една сутрин той се събуди, озарен от прозрение. Никой нямаше претенции за равнината Дуелинг, защото тя беше… негодна. Безжизнена. Безсмислена. Беше прахосал по-голямата част от живота си в завладяването на нещо, което бе не само неподатливо на завладяване, но и способно да унищожи всеки завоевател със самото си безразличие. Беше изгубил първата си жена. Децата му бяха слушали обещанията за славно наследство, след което просто си бяха отишли, всички — напълно равнодушни. Беше изгубил втората си жена. Беше изгубил трима партньори и седем вложители. Беше изгубил капитала си, гарантите си и ризата на гърба си — последното унижение благодарение на една гарга, която се мотаеше около простора за пране по най-подозрителен начин. Идва време, когато човек трябва да свие амбициите си, да ги съкрати не до това, което е възможно, а до това, което е управляемо. А като остарее и повехне още, управляемото се превръща в представа, сливаща се с минималното, например как човек би могъл да съществува с минимално усилие? Колко малко е достатъчно добре? Сега живееше в една съборетина на самия край на равнината Дуелинг, с удобен изглед към южните пустини, където всички негови мечти се вихреха на лениви прашни вихрушки през хълмове, дерета и какво ли още не. И в компанията на един двукрак пес, толкова негоден, че трябваше да го храни с ръка с плъховете, които уж трябваше да лови самият пес; грижеше се за три лехи с кореноплодни, всяка дълга само двайсет крачки. Едната страдаше от червена плесен; другата беше нападната от червей земеров; а тази между двете имаше по малко и от едното, и от другото. В тази ужасна вечер, с непрестанните гръмове, невидимите мълнии и призрачния вятър, Грисп Фалаунт седеше и се поклащаше на скърцащия си стол на задната веранда, с делва кактусова плюнка в скута си, с топка ръждивец, издула едната му буза, и топка дъранг, издула другата. Едната си ръка беше пъхнал под ризата си, като всеки самотен мъж само с едно двукрако куче, което да го гледа — но мастията бездруго не му обръщаше никакво внимание, което, общо взето, бе рядко облекчение, след като напоследък животното предимно го зяпаше със странно жадните си очи. Не, този път Скемпър беше извърнал очи към нещо на юг, там сред тъмната равнина. Грисп надигна делвата и удари глътка от гъстата лютива течност. Джадроубските старици все още сдъвкваха бодливите стръкове, след като втвърдят устата си с ядене на огън, и изплюваха кашата в купи с вода, подсладена с девича пикня. Сместа след това ферментираше в овчи шкембета, заровени в торищата. И там, в деликатния порой от миризми, ако стиснеше насълзените си очи, човек можеше да вкуси букета, съхранил всеки проклет етап от процеса на приготовление. Който водеше до пристъп на опасна раздираща кашлица, последвана от отчаяно усилие да си поемеш дъх, а след това… Скемпър обаче беше настръхнал, толкова, колкото може да е настръхнало едно двукрако псе. Изпънал назад уши, които сякаш се раздвояваха… но не, тук говореше плюнката — космите на врата му настръхнаха свирепо и ей на, сивата му проскубана опашка отчаяно увисна надолу, прибра се между бутовете и… проклети богове, Скемпър заскимтя и запълзя, набута се право под верандата — гледай я ти къде се навря проклетата твар! Само с два крака при това! Буря някаква трябваше да идва… А после Грисп вдигна глава и видя някакви странни, ужасни пламъци, които бързо се приближаваха. На чифтове, вдигаха се нагоре и се снишаваха на вълни, после отново нагоре. Колко чифта бяха? Не можеше да брои. Някога, преди много време, можеше да стигне до двайсет, но лошото с кактусовата плюнка бе в това, че все едно си си стъпкал всичките части на мозъка. Броенето и смятането май бяха между тях. Огнени кълба! Летяха право към него! Грисп изкрещя. Или се опита, по-скоро, защото двете топки — ръждивецът и дърангът — се смъкнаха в гърлото му и изведнъж той вече не можеше да диша, можеше само да гледа облещен връхлитащата в гръмовен щурм орда гигантски псета, право през трите му увехнали лехи — оставяха след себе си изкоренени грудки и разровена пръст. Два от зверовете се понесоха към него със зейнали челюсти. Грисп беше залитнал на двата задни крака на стола при внезапното си краткотрайно ахване и сега, изведнъж загубил равновесие, изхвърча право назад с краката нагоре точно когато огромни челюсти изтрещяха там, където само допреди миг се намираше главата му. Колибата му се взриви, сиви парчета дърво и очукани съдове се разлетяха във всички посоки. Тежкият удар, когато тупна на верандата, изхвърли двете топки от устата му. Тежестта на делвата, която все още държеше с два пръста за единственото ухо, го дръпна от преобърнатия стол и той падна по корем, вдигна глава и видя, че съборетината му просто вече я няма… а зверовете бързо се смаляваха, втурнали се бясно към града. Изпъшка, отпусна глава и опря чело в дъските. През цепнатината мънистените очи на песа го зяпнаха отдолу злобно и обвинително. — Прав си — прошепна му Грисп. — Дойде ни времето, Скемпър, да стягаме багажа и да се махаме. Нови пасища, ей! Цял свят пред нас, само ни чака с разтворени обятия, само… В този момент избухна най-близката порта на града, ударната вълна се изтъркаля назад и отново притисна Грисп към дъските на пода. Верандата изскърца и хлътна и през ума на Грисп мина една съчувствена мисъл за горкия Скемпър — който лазеше навън толкова бързо, колкото можеше с двата си крака, — преди верандата да рухне. Като бронзови камбани, ударени с такава сила, че се откъсват и докато падат, повличат и камбанариите, мощта на седемте Хрътки заличи портата, недовършените укрепления от двете й страни, стражевата кабина, крайпътната конюшня и две близки сгради. Срутващи се каменни блокове, греди, тухли и плочи, разбити мебели и премазани тела. Облаци прах, пламъкът съска от изкъртените газови тръби, злокобен подземен рев на още по-убийствени взривове… Такъв звук! Такова колосално възвестяване! Хрътките са дошли, скъпи приятели. Дошли, да, дошли са да нанесат погром, да пожънат най-безумната дан. Насилието може да дойде сляпо, без цел, като юмрука на природата. Жестоко в своята безогледност, брутално в безумната си разрушителност. Като потоп, като торнадо, като гигантска вихрушка, земетръс — толкова сляпо, така безсмислено, тъй безцелно! Тези Хрътки… те съвсем не бяха това. Мигове преди този взрив Спайт, все още извърната с лице към имението на оная продажна кучка — сестра си, взе решение. Тъй че вдигна ръцете си с изящния маникюр и ги сви в юмруци. Над имението, в нощния мрак, се оформи по-тъмно петно и започна да се издува, все по-голямо и по-голямо, а после в огромната кипяща безформена маса се появиха кървавочервени пукнатини. В ума й изплува сцена отпреди хилядолетия, опустошен от взрив пейзаж с огромни кратери — падането на Сакатия бог, заличило някогашна процъфтяваща цивилизация, оставило след себе си само пепелища и онези кратери, в които кипеше магма и храчеше зловонни газове. Древната сцена бе толкова жива в ума й, че можеше да загребе от един от онези кратери тежка колкото половин планина магма, да я сплеска на гигантско кълбо и да го вдигне над заспалото имение, в което, излегната доволно, дремеше сънената й, нищо не подозираща сестра. А после можеше просто да го… _пусне_. Огнената грамада се спусна надолу като мълния. Имението изчезна — както и всички около него — и когато вълната изпепеляващ зной изригна над Спайт, последвана от стена от лава, която потече през улицата право към нея, тя осъзна, с лек писък, че е застанала твърде близо. Древните магии бяха опасни, трудни за преценка и още по-трудни за удържане. Беше допуснала склонността, заложена в името й*, да повлияе на преценката й. Отново. [* Spite (англ.) — яд, злоба. — Бел.прев.] Недостойното бягство бе единственият й шанс да оцелее. Тя се втурна нагоре по уличката… и видя на трийсет крачки напред… Лейди Енви* наблюдаваше сътворената магия отначало с любопитство, след това — с възхищение, после — с благоговение, а накрая — с кипнала завист. Онази лигава крава _винаги_ правеше нещата по-добре! При все това, докато гледаше как близначката й врещи и дращи само на няколко стъпки пред връхлитащия с грохот поток лава, си позволи най-безжалостна усмивка. [* Envy (англ.) — завист. — Бел.прев.] След което хвърли кипяща вълна от магия право в малко по-красивото личице на сестра си. Спайт изобщо не си даваше сметка — вечният й проблем, вечният й недостатък, — че това, че не се беше убила още преди много време, се дължеше единствено на показното, макар и привидно небрежно безразличие на Енви. Но сега, щом тая крава наистина искаше да я премахне, нещата трябваше да се променят. Докато гадната магия на сестра й я поглъщаше, Спайт направи единственото, което можеше предвид обстоятелствата. Хвърли всичко, което имаше, в контраатака. Силата изригна от нея, блъсна се и се вкопчи в безмилостна битка със силата на Енви. Стояха на по-малко от двайсет крачки една от друга. Пространството между тях закипя като изригващ вулкан. Каменните плочи се нажежиха до червено и започнаха да се стапят. Камък и тухли се разлюляха и западаха. Отекнаха писъци. Плочи западаха в огнения вихър, щом покривите от двете страни почнаха да се срутват. Не е нужно да казваме, че никоя от тях не чу взрива от далечната порта, нито видя последвалото го огнено кълбо — как се изду и полетя високо в нощта. Дори не усетиха вълните от трусове под улиците, дошли от избухващите една след друга пълни с газ кухини. Просто няма начин човек да не забележи внезапния щурм на имение от дванадесет облечени в черно убийци. Петима души изскочиха в уличката точно срещу Скорч и Леф, други трима, кацнали на покрива на обществената сграда вдясно от уличката, пуснаха металните стрели и те със съсък се понесоха към двамата пазачи. Фронталната атака изпревари с миг стрелите и Скорч и Леф успяха да отскочат. Тази липса на координация може да се приеме за неизбежна предвид слабата тренировка на убийците, тъй като групата им всъщност не беше нищо повече от отвличаща и затова бе съставена от най-неподготвените. Една стрела се отплесна от шлема на Леф. Друга само забърса ризницата на Скорч, въпреки че ударът в лявото рамо го накара да залитне. Третата стрела се натресе в камък. Небето на запад за миг просветна и каменните плочи се разтърсиха в мига, когато Леф докопа арбалета си, успя да се превърти и пусна стрелата срещу връхлитащите убийци. Последва болезнен рев и един от тях се преви и рухна. Скорч също вече посягаше към арбалета си, но на Леф му се стори, че няма да успее навреме, затова изкрещя, издърпа от ножницата късия си меч и скочи на пътя на нападателите. Скорч го изненада обаче — стрелата му профуча покрай него и се заби в нечия гръд, отхвърли улучения назад и той препъна убиеца зад себе си. Леф смени посоката и се вряза от същата страна, посече препъналия се — яка мускулеста жена — и усети как острието се вряза в плът и кост. Вляво от него налетяха още… но Скорч изведнъж се озова до рамото му. И тогава вече играта загрубя. Торвалд Ном тъкмо търсеше откъде да слезе, когато плочите под краката му затрепериха от тропота на тичащи крака. Обърна се рязко и видя втурналите се право към него четирима души. Явно не бяха очаквали да заварят някого тук, понеже никой не носеше арбалет. Видя в ръцете им ножове, тояги и боздугани. Най-близкият изведнъж се олюля — метална стрела се беше забила дълбоко в дясното му слепоочие — и рухна по очи. Торвалд се хвърли настрани и се претърколи — право през ръба на покрива. Не беше точно каквото беше намислил и той отчаяно се заизвива, докато падаше, макар да знаеше, че това изобщо няма да помогне. Беше затъкнал в колана си две от гранатите на Сините моранти. Успя само да стисне очи, когато тупна тежко върху камъните на двора. Ударът го отхвърли нагоре върху надигналата се вълна от зашеметяваща болка, но движението му се стори странно забавено и той ги отвори отново — удивен, че все още е жив — и откри, че светът се е превърнал в завихрени зелени и сини облаци, гъсти и мокри. Не, не бяха облаци. Намираше се в издуващо се, плискащо водно кълбо. Висеше в него с разперени ръце и крака, а то се затъркаля, понесе го някъде нагоре и надалече. Видя един от убийците замръзнал на ръба на покрива сред пръски черна кръв… а след това вече гледаше Мадрун и Лазан Дор как вадеха кривите си мечове и как засякоха нападателите, които вече се пръскаха в паника. В този момент блесна мълния и освети двора, затъркаля се на кипяща вълна, която помете предните стъпала на сградата, блъсна се във входната врата, пръсна я и отнесе и трегера. Отвътре блъвнаха облаци прах и три смътни фигури влетяха и изчезнаха в къщата. Четвърта се закова на място на стълбището и вдигна високо ръце. От тях изригна магия и с пронизителен писък се понесе към двамата Сегюле без маски и неколцината все още държащи се на крака убийци около тях. Разхвърчаха се тела. Торвалд Ном, видял всичко това през размътената вода и изпитал внезапна нужда да вдиша, изведнъж се намери легнал по очи на двора, мокър и задъхан. Превъртя се на гръб и зърна осветения от искри страховит черен облак, който се срутваше от небето точно над него… о, това вече беше любопитно, нали? В имението изригнаха взривове. Последва рязък писък, прекъснат адски бързо. Той погледна натам, където допреди малко бяха Лазан Дори и Мадрун. До вътрешната стена лежаха струпани тела, като шепа черни ашици, чийто път с подскачане и хлъзгане беше свършил, всеки ашик — неподвижен. Някой се приближаваше. Бавни, отмерени стъпки. Спряха до него. Торвалд Ном примига и погледна нагоре. — Братовчед! Слушай! Съжалявам, нали? Изобщо не го мислех, честно! — Какви ги дрънкаш, Тор? — Ралик Ном бършеше кръвта от двата си ножа джалук. — Готов съм да се закълна, че се уплаши от мен, или нещо такова. — Не исках да я открадна, Ралик. Честно! — Тисера ли? Торвалд зяпна ококорен братовчед си. Сърцето му туптеше като на антилопа със сто прегладнели вълка по дирята й. Ралик се намръщи. — Тор, идиот такъв! Бяхме на… колко, седем години? Вярно, мислех я за хубавичка, но богове на бездната, човече, момче и момиче, които са се държали за ръце на седем и все още са побъркани от обич един към друг след двайсет и пет години — това е идиотщина… — Но аз виждах как ни гледаше, година след година — не можех да го понеса, не можех да спя, знаех, че ще дойдеш да ми отмъстиш рано или късно, знаех… Ралик го изгледа отгоре, намръщен. — Торвалд, онова, което си виждал на лицето ми, беше завист. Да, такова нещо може да стане гадно, но не и с мен. Гледах ви с възхищение. Проклятие, обичах ви и двамата. И все още ви обичам. — Прибра ножовете и му подаде оцапаната си с кръв ръка. — Радвам се, че те виждам, братовчед. Най-после. Торвалд хвана ръката му и изведнъж — след като бе изхвърлил от сърцето си толкова години на угризения и страх — целият свят стана добър и хубав. — Почакай — каза, щом стана. — Какво правиш _ти_ тук? — Помагам, естествено. — Погрижил си се за мен? — А, това беше случайно всъщност. Видях те преди малко на покрива. Няколко от тях щяха да опитат оттам. Все едно, ти свърши добра работа, като им задържа вниманието. — Стрелата в главата на оня твоя ли беше? — От такова разстояние не пропускам никога. Двамата се обърнаха, понеже Стъдиус Лок излезе от развалините на главния вход. Зад него крачеше господарката. Носеше кожени ръкавици до лактите, на които бяха пришити кании за ками. Обичайните й бухнали поли и фусти бяха заменени с плътно прилепнали панталони. Торвалд я погледна и примижа замислено. Стъдиус Лок тръгна с накуцване към купчината тела. Лейди Варада видя Ралик и Торвалд и се приближи. Ралик я удостои с поклон. — Магът затрудни ли ви, господарке? — Не. Покривът чист ли е? — Разбира се. — А Себа? — Вероятно тича към лабиринта си колкото му държат краката. — Ралик помълча. — Господарке, бихте могла да се върнете в… — А кой е останал в Гилдията ми, Ралик? Някой годен за работа, искам да кажа. — Крут може би. Аз. Дори Себа става, стига да отговаря за не повече от една клетка. Торвалд не беше глупак и докато следеше този разговор, някои неща си дойдоха на мястото. — Лейди Варада — заговори той. — Ъъъ, майстор Воркан, искам да кажа. Знаехте, че това предстои, нали? И вероятно наехте мен, Скорч и Леф, защото сте била убедена, че сме безполезни и, ъъъ, заменими. Искали сте те да проникнат — искали сте ги всички тук, за да можете да ги довършите веднъж и завинаги. Тя го изгледа за миг, вдигнала едната си вежда, след това се обърна и тръгна към къщата. Торвалд понечи да я последва, но Ралик го спря и заговори тихо: — Братовчед. Тя беше Господарката на Гилдията на убийците. Мислиш ли, че е като нас? Наистина ли си мислиш, че й пука дали ще живеем, или ще умрем? Торвалд го погледна. — Е, кой е глупакът сега, братовчед? Да, прав си. За мен, за Скорч и Леф… и за ония, падналите Сегюле там — не й пука. Но ти, Ралик, с теб е друго. Сляп ли си? Веднага щом излезе, очите й се спряха на теб, изведнъж се отпусна, а след това дойде да се увери, че не си ранен. — Не говориш сериозно. — А ти може да си толкова глупав, така ли? В този момент крилата на портата се разтвориха с трясък и две плувнали в кръв фигури залитнаха вътре. — Нападнаха ни! — извика гневно Скорч. — Избихме ги всичките — добави Леф и се заозърта свирепо. — Но може да има още! Торвалд забеляза смайването на братовчед си и се засмя. — Имам вино в кабинета. Дай да седнем и да отпуснем и мога да ти кажа някои неща за Скорч и Леф… — Тази нощ не е за това, Тор — глух ли си? Торвалд се намръщи, след това се потупа с ръка по едното ухо. После по другото. — Съжалявам, ушите ми са пълни с вода. Заглъхнали са. Тупането свърши работа поне за едното ухо и той вече можа да чуе онова, което чуваха всички. Писъци из целия град. Рухваха сгради. Вой. Спомни си за огненото кълбо, което беше видял, и погледна към небето. Никакви звезди не се виждаха — небето беше изпълнено с дим, огромни валма, осветени от пожарите из града. — Богове на бездната! Харло тичаше по пътя. Коленете му бяха ожулени от катеренето по сипея, по пищялите му се стичаше кръв. Под ребрата отляво го пробождаше болка. А Веназ бе толкова близо зад него, че чуваше хрипливия му дъх — но Веназ беше по-голям, краката му бяха по-дълги и скоро щеше да го догони. Да успее да се измъкне от тунелите и да се провали накрая… но не, нямаше да заплаче. Нямаше да захленчи и да се моли за пощада. Веназ щеше да го пребие, да. Нямаше го Байниск, който да го спре, нямаше ги правилата на лагера. Харло вече не беше къртица; не беше нужен на никого. Хора като него, малки и големи, умираха непрекъснато. Убити с това, че са изоставени, убити, защото никой не се интересува какво е станало с тях. Достатъчно често бе обикалял по улиците на Даруджистан, за да го види сам, да види, че единственото, което го различава от онези свити покрай стените телца, е едно семейство, което дори не го искаше, колкото и упорито да се трудеше. Бяха родителите на Снел, двамата си бяха направили Снел — и нищо не можеше да скъса тези вериги. Точно затова позволяваха на Снел да си играе с Харло, а ако си играеше с юмруци и ритници и станеше нещо лошо — какво пък, такива неща се случват непрекъснато, нали? Точно затова никога не идваха да го вземат. Правеше го само Грънтъл, който винаги го гледаше с тъжни очи и който сега също беше мъртъв и точно този факт освобождаваше ума на Харло. Радваше се, че ще отиде там, където бе отишъл Грънтъл. Щеше да се вкопчи в грамадната му мазолеста ръка и да знае, най-сетне, че е в безопасност. — Хванах те! Хванах те! Една ръка го сграбчи за ризата, изтърва го. Харло се хвърли напред — последният напън може би — напред, колкото може по-бързо… Ръката обаче го настигна и Харло залитна. Потни пръсти го стиснаха за врата и го вдигнаха от земята. Не можеше да вдиша. И изведнъж осъзна, че не иска да умре. Замята се, за да се отскубне, но Веназ беше много голям, много силен. Събори го на каменната настилка и го възседна, пръстите му се стегнаха около гърлото му. Лицето на Веназ беше пламнало от триумф. Пот се стичаше по него на кални вадички; нещо беше порязало едната буза и около раната се бяха струпали тънките бели камшичета на пещерните червеи — щяха да снесат яйца и срезът щеше да се превърне в огромен оток, после щеше да се пръсне и ларвите щяха да изпълзят, и белегът никога нямаше да се махне, и Веназ щеше да е грозен до края на живота си. — Хванах те хванах те хванах те — зашепна с грейнали очи Веназ. — И сега ще умреш. Ще умреш. Хванах те и сега ще умреш. Ръцете му стиснаха с дивашка сила. Харло се бореше, дращеше, риташе, но беше безнадеждно. Мракът почервеня. Нещо изпука силно и Веназ залитна назад, хватката му се отпусна. Нечии ръце награбиха Харло под мишниците и го издърпаха встрани. Задъхан, той зяпна нечие непознато лице — друго момче, — което вече го пускаше и тръгна към Веназ. Веназ беше успял да се изправи, от носа му шуртеше кръв. — Кой си ти, мамицата му… Другото момче се хвърли върху него и двамата паднаха. Закашлян, плувнал в сълзи, Харло се надигна на четири крака. Двете момчета бяха почти еднакви на ръст и на възраст, възраст, в която един истински бой може да стигне до смърт. Биеха се като побеснели псета. Деряха лицата си, мъчеха се да се докопат до очите или да бръкнат в устата и да откъснат цяла буза. Хапеха се, мушкаха, блъскаха се с лакти и колене. Нещо изпращя като младо дръвче и някой изрева от ужасна болка. Харло се изправи. Видя, че държи голям кръгъл камък. Веназ беше счупил лявата ръка на непознатия и сега го възсядаше, блъскаше го с юмруци в лицето — а другото момче се мъчеше да се защити със здравата си ръка. Харло пристъпи зад Веназ, погледна надолу и го видя така, както непознатото момче трябваше да е видяло самия него, легнал в пръстта, докато го убиваха. Вдигна камъка и го стовари върху темето на Веназ. Веназ изкрещя, почти нечовешки хрип изригна от гърлото му. Пусна другото момче и се надигна. Обърна се и зяпна Харло. Усмихваше се. Зъбите му лъщяха като нащърбени късове бяла глина между вадичките кръв, стичащи се от носа му. Очите му се бяха издули и бяха станали мътни. А после краката му се огънаха, той залитна и се строполи в обраслия с трева изкоп край пътя. Харло пристъпи и се взря в него. Веназ все още се усмихваше. Беше се изтървал и вонята принуди Харло да се дръпне назад, надалеч. Спря и коленичи до другото момче. То седеше в прахта, притиснало до гърдите си счупената си ръка, косата му беше провиснала над лицето му. — Здравей — каза Харло. — Ти кой си? Ханут Орр стоеше в сенките зад хана „Феникс“ и чакаше първия от страхливата сган, който ще изхвърчи навън през кухненската врата. Човекът му трябваше вече да е вътре, да вдига врявата. Скоро значи. Присви се на място при дивашкия рев, който отекна из града, последван от оглушителен гръм някъде откъм юг — но близо, — и пристъпи от средата на уличката. Някаква тътреща се фигура, която мина покрай него, трябваше бързо да се отдръпне встрани, за да не се блъснат. — Внимавай, тъпако — сопна се Ханут, а след това погледна нагоре към ивицата мрак между сградите, която изведнъж лумна в червено и оранжево. Беше последното, което видя. Веднага щом се озова зад глупака, Газ се извъртя рязко, дясната ръка без пръсти замахна и се натресе с пукот в тила на жертвата му. Кост в кост, и не кокалчетата се натрошиха — твърде разбити бяха вече, много втвърдени, за да могат да се строшат. Не, това, което изпращя, беше вратът на Ханут Орр. Газ вече замахваше с другата си ръка, докато тялото се смъкваше, лявата биеше в челото на мъжа, отхвърли главата назад като изсъхнала шушулка от прекършен стрък. Тялото шльопна долу, главата се люшна и клюмна на една страна. Газ зяпна жертвата си и простена. Това не беше пиян, подпрял се на стената зад хана. Трябваше да се усети по тона на мъжа, когато му извика сърдито. Беше благородник. Сърцето му затупа бясно, заля го гореща вълна. Кокалчетата на ръцете му запулсираха. — Торди — прошепна той. — Загазих, Торди… Огледа уличката, не видя никого и тръгна, със сковани крака, свил безпръстите си ръце под брадичката си. У дома. Да, трябваше да се върне у дома и да е там цялата нощ, да, бил си е там цялата нощ… „Загазих, загазих, ооо! Магове и некроманти, стражи навсякъде — чуй алармите — вече са го намерили! Ох, ох, ох, загазих, Торди, много загазих…“ Съветник Кол го беше затиснал на грапавия надраскан плот на тезгяха. Още малко и щеше да му счупи кръста. Главорезът на Ханут Орр изпъшка от болка. — Чака значи? — изръмжа Кол. — Говняният ти шеф чака отвън, нали? Главорезът разбираше от лоялност. Разбираше и жестоката необходимост да се оцелее. И, разбира се, нямаше никакъв спор между двете. Успя да кимне и изохка. — Отзад. Той е отзад. Има още един отпред. — И кого търсите? — Всеки… ъъъ… всички вас. Не, чакай. Убиеца, онзи с двата ножа — онзи, дето е убил Горлас Видикас. Видя как широкото и някак странно подпухнало лице на Кол се намръщи, а след това тежестта, притиснала гърдите му на тезгяха, се вдигна. — Мийзи, този ако мръдне, го убий. Жената с нелепия боздуган в ръцете пристъпи и студените й безжизнени очи се приковаха в него. — Мръдни де — изсъска му. Главорезът не посмя дори да мигне. Видя как Кол се дотътри до ниския закръглен мъж с червената жилетка. Казаха си нещо, но толкова тихо, че не можа да чуе какво. А след това Кол мина зад тезгяха и след миг отново се появи с древен широк меч, който обаче изглеждаше съвсем на място в грамадните му ръце. Тръгна към вратата на кухнята, а дебелият тръгна след него — сигурно към задния вход. Какво пък толкова. Ханут Орр беше нагъл тиранин. Щеше да си получи заслуженото, че и отгоре. Случват се такива неща. Мъжът изведнъж се сети, че не беше издал нищо за двамата мъже, които чакаха пред имението на Кол. Какво пък, всичко това можеше да свърши съвсем добре, стига да успееше да се измъкне от този проклет хан, преди Кол да се набута в засадата пред имението си. Адски шумно беше в града тази нощ — ах, да, беше последната нощ на празника Джедероун все пак. Разбира се, че щеше да е шумно, и по дяволите, искаше му се и той да е навън, да се весели, да танцува, да стисне мека плът, да се сбие с един-двама може би — но с някои, които да може да надвие, разбира се. Не като тези боклуци тука… Кол и дебелият изведнъж отново се озоваха вътре. Изглеждаха объркани. — Сълти, скъпа — сладко изгука дебелият и една от слугините се обърна към него — всички те се бяха превърнали в притихнала наплашена публика като неколцината клиенти, тъй че много очи я проследиха, когато тръгна към двамата. Дебелият продължи: — Изглежда, Ханут Орр го е сполетяла преждевременна кончина — още преди да излезем с Кол, уви. Я вземи да повикаш стражата… Тя направи физиономия. — Какво? Да изляза навън? На проклетите улици? Че там все едно са се разбеснели десет хиляди вълци, Круппе! — Мила Сълти, Круппе уверява, нищо лошо няма да те сполети! Круппе уверява, да, и най-топло ще те утеши при триумфалното ти завръщане! — О, колко поощрително. — Тя се обърна и тръгна към вратата. И измърмори: — Толкова, че да се хвърля в устата на първия вълк, който видя… Но все пак излезе навън. Стражът с обичното семейство и болните гърди беше на пресечката точно отсам градската стена, на една улица от хана „Феникс“ — и бързаше искрено разтревожен към шума от разрушения на юг (другият забушувал пожар в Квартала на именията не беше в пълномощията му) — когато чу, че някой го извика, и затова се обърна и вдигна високо фенера. Някаква млада жена му махаше отчаяно. Той се поколеба, а след това потрепери от някакъв вой, толкова силен и толкова близо, че очакваше да види демон. Затича към жената. — В името на Гуглата! — извика й отдалече. — Прибирайте се вътре! Видя я как се обърна и хукна към хана „Феникс“. Мярна някакво движение в уличката отсреща, но като се взря натам, не видя нищо. Задъхан изкачи стъпалата и нахълта вътре. Няколко набързо избълвани думи и той последва съветник Кол и Круппе в задната уличка, където се струпаха около трупа на друг съветник. Ханут Орр, явно. Стражът потрепери от болката, стягаща се като менгеме около гърдите му, и бавно клекна, за да огледа раните. Само два удара — което не приличаше на неговия човек, — но пък видът на раните… — Мисля, че е убил и друг — промърмори той. — Неотдавна при това. — Вдигна глава. — И вие двамата не сте видели нищо? Кол поклати глава. Круппе — човек, когото стражът винаги беше гледал накриво, с голяма доза подозрителност всъщност — се поколеба. — Какво? Говори, проклет крадец. — Крадец? Вай, каква обида! Круппе просто оглеждаше с най-остро око естеството на ижеспоменатите рани по чело и тил. — По това разбрах, че е същият, който уби десетки хора през последните няколко месеца. Някакво чуждоземно оръжие сигурно… — Чуждоземно? Ни най-малко, предполага Круппе. Ни най-малко. — Сериозно? Хайде, казвай. — Круппе предполага, о, най-бдителний и доблестний стражю, че самите ръце са нанесли тези удари. Кокалчетата, ни повече, ни по-малко. — Е, не, тук грешиш. Знам ги аз раните, които оставят юмруците. — Но Круппе не казва „юмруци“. Круппе се изразява по-точно. Кокалчета каза, нали? Само кокалчета, без пръстите да им пречат… Стражът се намръщи, след това отново погледна странната вдлъбнатина в челото на Ханут Орр. И изведнъж се изправи. — Кокалчета… но без пръсти. Но… аз го познавам този човек! — Нима? — Лицето на Круппе засия. — О, тогава е по-добре да побързаш, приятелю. И се пази, точно в тази нощ от всички нощи, наистина се пази. — Какво? От какво да се пазя? За какво говориш? — Ами, от Данъка се пази. От Данъка. Данта, сиреч. Хайде, побързай — ние ще приберем вътре горкия труп до заранта, когато се приготвят подходящите, ъъъ, приготовления. Колко много скърби в тази нощ! Върви, приятелю, и носи своето възмездие! Тази нощ е най-подходящата за това! Всичко запулсира пред очите на стража, болката бе пропълзяла от гърдите до мозъка му. Усети, че му е трудно да мисли дори. Но… да, познаваше този човек. Богове, как се казваше? Щеше да се сети, но засега само забърза по уличката и след това по друга, през странно запустелия град. Името щеше да се върне в ума му, но знаеше къде живее този кучи син, това го знаеше, а не беше ли достатъчно засега? Беше. Мозъкът му запулсира. Засвяткаха оранжеви светлини, сух изпепеляващ зной го лъхна в лицето — богове, не беше добре, изобщо не беше добре. Имаше един стар знахар на улицата, на която живееше — утре щеше да го навести. Ужасната болка пронизваше крайниците му, но нямаше да се спре дори за да отдъхне. Хванал беше убиеца. Най-сетне. Нищо нямаше да го спре. Така че той продължи. Залиташе. Фенерът се люлееше в ръката му. Газ бутна вратата, спря и се огледа. Тая тъпа жена дори не беше разпалила огнището — къде беше бе, мамицата й? Мина през единствената им стаичка, само три крачки на дължина до задната врата — и я отвори с ритник. Там беше, разбира се, застанала с гръб към него, точно пред онзи тъп кръг от плоски камъни, който дни и нощи редеше и преподреждаше. Сякаш си беше загубила ума, а и този неин поглед напоследък… все едно, сега бяха в голяма беда. — Торди! Тя дори не се обърна. Каза само: — Ела тук, мъжо. — Торди, в беда сме. Загазих. Загазихме я, двамата — трябва да помислим — трябва да се махаме оттук… трябва да бягаме… — Не. Той пристъпи до нея. — Слушай, глупава жено… Тя вдигна небрежно ръка и нещо студено се хлъзна и се вряза през гърлото му. Газ зяпна, вдигна осакатените си ръце и напипа горещата кръв, потекла по шията му. — Торди? — Думата изклокочи от гърлото му. И се смъкна на колене, а тя пристъпи зад него и с леко бутване го събори по очи върху кръга от плоски камъни. — Ти беше добър войник — промълви. — Пожъна толкова много животи. Той изстиваше, вледеняваше се. Понечи да се надигне, но никаква сила не му беше останала, никаква. — И аз — продължи тя. — Аз също бях добра. Сънищата… той направи всичко толкова просто, толкова ясно. Бях добър зидар, съпруже, подготвих всичко… за теб. За него. Ледът, който изпълваше Газ, изведнъж бръкна навътре, толкова дълбоко навътре в него, колкото беше възможно да стигне, и той усети как нещо — нещо, което беше негово и само негово, нещо, което се наричаше „аз“ — се сгърчи, а след това запищя в ужас и болка, докато студът го поглъщаше, късаше и гълташе и къс след къс от живота му просто изчезваха, къс след къс, след… Торди пусна ножа и отстъпи назад, когато Качулатият бог, Гуглата, Господарят на смъртта, Върховният крал на Дома на убитите, Прегръщащият падналите, започна да се въплъщава физически на каменния подиум пред нея. Висок, загърнат в мръсен изгнил халат в зелено, кафяво и черно. Лицето бе скрито, ала очите бяха като две едва видими цепки, смътно светещи в непрогледния мрак, както и жълтите зацапани бивни. Гуглата стоеше на оплисканите с кръв камъни в една жалка градина в заден двор в квартала Джадроуби в град Даруджистан. Не призрачно видение, не скрит зад було на засланяща сила, не дори като духовно послание. Не. Това беше _Гуглата_. _Богът._ Тук. Сега. А из града, във всички посоки, воят на Хрътките се надигаше в пронизващо ушите, разкъсващо душите кресчендо. Господарят на смъртта бе дошъл. За да закрачи по улиците на града на Синия пламък. Стражът излезе на бедняшката улица срещу съборетината на серийния убиец, но едва успя да я види през пулсиращите вълни от тъмнина, които прииждаха от всички страни, все по-бързо и по-бързо, все едно ставаше свидетел на някакво дивашко, кошмарно свиване на времето, когато денят се превръща в нощ и нощта в ден, и така до безкрай. И сякаш по някакъв начин връхлиташе в собствената си старост, право към сетния си смъртен миг. Грохот изпълваше главата му, разкъсваща болка гореше гърдите му, и ръцете му също, и врата. Челюстите му бяха стиснати толкова силно, че трошеше зъбите си, и всяко вдишване беше агония. Стигна до вратата и падна на колене, преви се на две и се свлече на една страна, а фенерът изтрака в каменните плочи. И изведнъж в главата му се отвори място за хиляди мисли, за цялото време, което можеше да поиска, сега, след като беше поел своя последен дъх. Толкова много неща станаха ясни, прости, придобиха чистота, която го вдигна извън тялото… И видя, докато се рееше над своя труп, че една фигура се е появила от къщата на убиеца. Преобразеният му взор разкриваше всяка подробност от това древно нечовешко видение, скрито под гуглата, дълбоко врязаните бръчки, опустошената карта на неизброими векове. Бивни, щръкнали от долната челюст, нащърбени и нацепени. И очите — _толкова студени, толкова… измъчени_ — и изведнъж стражът позна това привидение. Гуглата. Богът на смъртта бе дошъл за него. И богът впи в него ужасните си очи. И един глас заговори в главата му, тежък глас, като стържене на гигантски камъни, като сриващи се планини. — Никога не съм зачитал справедливостта. Никога. Все едно е за мен. Скръбта е безвкусна, тъгата е празна въздишка. Живей цяла вечност сред прах и пепел — и тогава ми говори за справедливост. На това стражът нямаше какво да отвърне. Спорил беше със смъртта нощ след нощ. Борил се беше дотук чак от хана „Феникс“. Всяка проклета стъпка. Вече бе надмогнал това. — Тъй че ето ме тук — продължи Качулатия. — А въздухът, който ме обкръжава, въздухът, който бушува в дробовете ми, живее. Не мога да предотвратя онова, което идва с всяка моя стъпка тук, в смъртния свят. Не мога да съм различен от това, което съм. Стражът беше объркан. _Извиняваше_ ли се Господарят на смъртта? — Но този път ще бъде по моему. _Ще го направя по моему._ — И той пристъпи напред, и вдигна едната си съсухрена ръка — ръка, видя стражът, на която липсваха два пръста. — Твоята душа блести. Тя е ярка. Заслепяваща. Толкова доблест, толкова обич. Състрадание. В пещерата на скръбта, която оставяш зад себе си, децата ти ще бъдат по-долу от онова, което са могли да бъдат. Ще се присвиват под белезите и раните, които никога няма напълно да изцерят, и ще се научат да ровят в тези рани, да ближат, да пият дълбоко. Това няма да бъде. Стражът се сгърчи и някак си влезе в тялото, което лежеше на камъните. Усети как сърцето му подскочи, а след това заби с внезапна лекота, с внезапна, изумителна живост. Пое си дълбоко дъх. Въздухът бе възхитителен, прохладен, пропъди и последната капка болка — отми всичко. Всичко онова, до което се беше домогнал — искрящо ясният взор, секващото дъха разбиране на _всичко_ — сега потъна под един облак, който улягаше сив и гъст и в който всяко очертание бе само намек; в който беше объркан. Объркан и смутен както винаги, объркан и смутен като всяка смъртна душа, колкото и дръзко да претендира за убеденост, за вяра. И все пак… все пак беше _топъл облак_, прорязан със скъпи неща; любовта към жена му, към децата му, възхитата му от техния живот, от промените, които ставаха в тях ден след ден. Стана. Плачеше. Обърна се, за да погледне Господаря на смъртта, без да очаква всъщност, че ще види отново привидението, което със сигурност трябва да идваше само при мъртвите и умиращите. И извика смаяно. Качулатия бог беше ужасяващо реален. Крачеше по улицата на изток и сякаш паяжините, които ги свързваха, се изпънаха, нишките се разкъсаха, развяха се в нощта и с всяка крачка, с която се отдалечаваше богът, стражът усещаше как се връща животът му, разумът и осезанието му, изумително плътни — точно в този миг и във всички мигове, които щяха да последват. Обърна се — а дори и това бе лесно — и погледът му се спря на вратата, която зееше отворена, и всичко, което го чакаше вътре, бе тъмно и прогнило от ужас и лудост. Стражът не се поколеба. С този скромен и смирен мъж, с този храбър, доблестен мъж, Гуглата прозря вярно. Макар и само веднъж, за един миг, Господарят на смъртта си бе позволил да не остане равнодушен. Запомнете го, този изключителен миг, този крайно затрогващ жест. Торди чу ботушите по прогнилите дъски на задната веранда, обърна се и видя градски страж с фенер в ръка. — Мъртъв е — каза тя. — Този, за когото сте дошли. Газ, моят мъж. — Посочи със зацапания с кръв нож в ръката си. — Ето там. Стражът се приближи и вдигна фенера над неподвижното тяло на камъните. — Той призна — каза тя. — Тъй че го убих, със собствената си ръка. Убих това… чудовище. Стражът се наведе да огледа трупа. Пресегна се, леко пъхна показалец под маншета на единия ръкав на Газ и вдигна очуканата безпръста ръка. После въздъхна и бавно кимна. Когато пусна ръката и започна да се изправя, Торди каза: — Чух, че има награда. Той я изгледа. Не беше сигурна какво видя в изражението му. Можеше да е ужасен или развеселен, или пък цинично изцеден от всичко, което да прилича на изненада. Но това не беше важно. Тя просто искаше парите. Трябваха й тези пари. Да станеш за известно време зидарят на Бога на убитите изискваше ужасна отговорност. Но не беше видяла и пукнат петак за усилията си. Стражът кимна и каза: — Да, има. Тя вдигна кухненския нож. Той може и да трепна малко, съвсем мъничко, но важното за Торди беше да види, че кимва пак. Един бог крачеше по улиците на Даруджистан. Само по себе си това изобщо не беше хубаво. Само глупците щяха с радост, с възторг да посрещнат такъв гост, а подобен ентусиазъм обикновено се оказва краткотраен. Това, че точно този бог беше Жътварят на души, означаваше, хм, не само че пришествието му е нежелано, но че дарът му се свежда до най-безмилостна касапница, до избиване на хиляди и хиляди обитатели в богатите квартали и бордеите на квартал Джадроуби, в Крайезерния квартал — но не, в тези неща не може да се взреш само с едно потръпване. Гмурни се, тогава, събрал кураж, в гъмжилото човешки съдби. Отвори ума си за размисъл, хладен или горещ, за всевъзможни преценки. Изоставяме всяка условност, захвърляме настрана всяко приличие. Това е окото, което не мигва, но дали един такъв стоманен поглед е подкана към жестоко безразличие? Към сурова, несъстрадателна присъда? Или трошица искрено съчувствие ще си пробие пътя изпод бронята на прекомерната безчувственост? Когато всичко свърши, намери куража да претеглиш собствената си жътва на чувства и помисли над ето това предизвикателство: ако на всичко е отвърнато само с едно безчувствено свиване на рамене, то тогава, подканя те този закръглен мъж, отмести се встрани от този жесток хладен поглед и хвърли една последна присъда. Над самия себе си. Но засега… _гледай_. _Скилес Навер се канеше да избие семейството си. Вървеше към дома си от кръчмата на Гажет, подут от бира, когато някакъв пес, голям колкото кон, скочи пред него. Оплискана с кръв муцуна, очи, които изгаряха със зверски плам, огромна глава пред — не, над! — неговата._ _Той замръзна. Напика се, а след това се насра._ _Миг след това високата дървена ограда около някакво опразнено жилище по-нататък по улицата — цялото семейство беше измряло от някаква гадна треска — изведнъж се срути и се появи втори гигантски пес — бял като кост._ _Появата му отвлече вниманието на първия звяр и той се хвърли към него._ _Сблъскаха се с тътен и Скилес се олюля и залитна. Изскимтя, обърна се и побягна._ _Побягна презглава._ _И вече си беше у дома, вмирисан като ведро с лайна, а жена му вече беше стегнала наполовина багажа — спипа я насред подлото бягство, искаше и децата да отмъкне. Момчетата му. Малките му работници, дето вършеха всичко, което Скилес им кажеше да свършат (и Беру да пази, ако не го направят или му отвърнат малките говненца), и мисълта за живот без тях — без неговите идеални, лични, съвсем негови си роби — подпали у Скилес ярост, нажежена до бяло._ _Жена му разбра какво предстои. Избута момчетата в коридора, а след това се обърна, за да пожертва собствения си живот. Беск, съседът от другата врата, прибираше момчетата, за да избягат при не знам си кого. Е, Скил трябваше само да го спипа, нали? Не че хилавата Суна с мишето лице щеше да го задържи много, нали?_ _Само ще я награби, ще извие мършавия й врат и ще я захвърли настрани да не му се пречка в краката…_ _Дори не видя ножа. Единственото, което усети, беше боцването под брадичката, когато тънкото острие мина през устата му, после през небцето и потъна три пръста в мозъка му._ _На Суна и момчетата й не им се наложи да бягат._ _Канц беше на девет и обичаше да дразни сестра си, ама тя наистина си беше проклета, както винаги казваше мама, докато събираше чирепите от счупените грънци и парчетата от омразните зеленчуци, пръснати по целия под; най-хубавото беше да ръга сестра си в ребрата, когато тя не гледаше, и тя се обърна рязко, очите й пламнаха от гняв и омраза — и той хукна, а тя по петите му, той излетя навън в коридора и презглава надолу по стълбите колкото може по-бързо, а тя крещеше зад него._ _Надолу и надолу и…_ _… и летеше във въздуха. Беше се спънал, изтървал беше перилото, а площадката далече на долния етаж се втурна нагоре, за да го посрещне._ _— Вие двамата ще се утрепете някой ден! — казваше винаги мама. — Бесяващо! — И това го казваше често._ _Падна. Край на играта._ _Проклетият нрав на сестра му си отиде и никога вече не се върна. А мама никога повече не изрече думата „бесяващо“. На нея, разбира се, не й хрумна, че внезапното й изчезване от ума й е защото малкото и момче я е взело със себе си, последната дума, за която беше помислило. Беше я взело, както се взема играчка или одеялце. За утеха в своя нов тъмен свят._ _Бенук Фил седеше и гледаше майка си — как изтлява. Някаква болест я разяждаше отвътре. Беше спряла да говори, спряла беше да иска каквото и да било; беше като чувал с пръчки, когато я вдигна, за да я отнесе до коритото за къпане, за да измие всичката лигава жълта слуз, която течеше от нея напоследък. Усмивката й, която му беше казвала толкова много за обичта й към него и за срама й от това, в което се бе превърнала, от тази ужасна загуба на достойнство — се бе променила в нещо друго: зяпнала уста, сбръчкани устни, всеки дъх — хрипливо изпъшкване. Ако това бе усмивка, то тя се усмихваше на самата смърт, а това му бе трудно да понесе. Да вижда това. Да разбира какво означава то._ _Скоро щеше да е. А Бенук не знаеше какво да прави. Тя му беше дала живота. Беше го хранила, беше го топлила. Беше му дала думи, с които да живее, правила, които да му помогнат да оформи живота си, себе си му беше дала. Не беше умна много, нито беше мъдра. Беше си обикновена жена, трудеше се, за да могат да преживеят, а още повече се трудеше, когато тате отиде да се бие в Пейл, където сигурно беше умрял, макар те така и да не научиха какво е, що е. Просто тате не се върна._ _Бенук седеше и кършеше ръце, слушаше дишането й, съжаляваше, че не може да й помогне, че не може да я изпълни със своя дъх, да я изпълни толкова, че да може да си отдъхне, да има един-единствен поне, последен миг, в който да не страда, един последен миг на безболезнен живот, а след това вече да може да си иде…_ _Но тук, невидима за никого, беше същинската истина. Майка му беше умряла преди осем дни. Той седеше срещу един празен стол, а онова, което се бе прекършило в ума му, го държеше в плена си през тези осем дни и нощи. Гледаше, къпеше, обличаше. Нещата, които правеше за нея, миговете на отчаяна грижа и любов, а след това отново към бдението — и нямаше никаква светлина в очите й, и с нищо не показваше, че чува каквото й говори, думите му за обич, думите му за благодарност._ _Пленен. Изгубен. Без да яде, без да прави нищо._ _И тогава дланта на Гуглата погали челото му и той клюмна в стола си, а душата на майка му, която се рееше през всичките тези дни изтерзана в онази ужасна стая, се плъзна към него за вечна прегръдка._ _Понякога представата за истинско избавление е стъписваща._ _Аваб Тенит си представяше как взима деца в леглото си. Не се беше случило още, но скоро щеше да го направи съвсем реално. Междувременно обичаше да връзва въже около шията си, проклета примка всъщност, докато мастурбираше под одеялата, а нищо неподозиращата му жена търкаше мръсните чинии в кухнята._ _Тази нощ възелът се затегна и не се разхлабваше. Всъщност дори се затягаше още по-здраво и по-здраво, колкото повече се бореше с него, и докато се изливаше, животът му също се изля._ _Жена му влезе в стаята — изморена, със зачервени и напукани от къщна работа ръце, а на езика й бе готова поредната зла клетва за пройдохата й съпруг — и спря и зяпна. Зяпна подутото синкавосиво лице, едва разпознаваемо — и все едно хиляда пръта олово се смъкнаха от раменете й._ _Нека псетата вият цяла нощ вън в нощта. Нека бушуват пожарите. Тя беше свободна и животът й занапред си беше само неин и на никой друг. Завинаги и завинаги._ _След седмица една съседка щеше да я види да минава по улицата и щеше да каже на приятелки същата вечер как Нисала изведнъж била станала красива, изумителна всъщност, изпълнена с живот, изглеждала години и години по-млада. Като мъртво цвете, изведнъж преродило се, огнен цвят под ярката и топла слънчева светлина._ _А после двете стари клюкарки щяха да замълчат, и двете изпълнени с тъмни помисли, с онези „ами ако“ и „може би“, които правят живота тъй забавен и освен това дават повод за много приказки, нали._ _Междувременно десетки деца щяха да останат невинни още за малко, вместо да ги сполети друго._ _Вдовицата Лебил беше общо взето благоразумна жена. Но понякога тази нежна кротост се изкривяваше в нещо зло, нещо толкова изпълнено с ярост, че надмогваше повода за появата си. Едно и също нещо предизвикваше изпепеляващия и гняв. Едно и също, винаги._ _Саборган Дебелака живееше над нея и напоследък всяка нощ — когато свестните хора трябваше да спят, макар че честно казано, кой можеше да спи в тези безумни нощи, когато лудото празненство по улиците звучеше неудържимо — беше започнал да тича там горе, назад-напред, тича и тропа, моля ви се!_ _Кой може да заспи под такъв тътен?_ _Затова тя се измъкна от леглото, простена от болката в бедрата, взе един от бастуните си, качи се на кекавия стол и затропа по тавана. Гласът й беше твърде тънък и слаб — изобщо нямаше да я чуе, ако му завикаше. Само бастунът можеше да свърши работа. А тя знаеше, че я чува, знаеше го, но нещо да се променяше?_ _Не! Никога!_ _Не можеше да продължава така! Не можеше!_ _Туп-туп, драс, туп, драс, туп-туп — и тя тропаше и тропаше, и тропаше, ръцете й пламнаха, раменете й се схванаха. Тропаше и тропаше._ _Саборган наистина бе чул възмутеното тропане на вдовицата, ала уви, беше се изгубил в своя собствен свят и танцуваше с Белокосата императрица, която бе дошла от някой друг свят сигурно, точно в неговата стая, и музиката изпълваше главата му, и беше толкова сладка, така вълшебна, а ръцете й бяха меки като гълъбици и той ги държеше колкото може по-нежно в тромавите си дебели пръсти. А колкото и крехки и меки да бяха дланите й, императрицата водеше, дърпаше го назад-напред така, че той никога не оставаше съвсем в равновесие._ _Белокосата императрица си беше съвсем истинска. Беше всъщност мъничък демон, прилъган и пленен в робство в това древно жилище в самия край на квартал Джадроуби. Задачата й, от самото начало, беше една-единствена: проклятие, наложено й от една невротична донякъде вещица, мъртва вече от три столетия._ _Белокосата императрица беше обвързана със задачата да избива хлебарките в същата тази стая. Ограниченията на начина, по който го правеше, след десетилетия и столетия бяха отслабнали и бяха оставили на вече съвсем побъркания демон свободата да импровизира._ _Този смъртен имаше огромни стъпала — най-привлекателната му черта — и когато танцуваха, той затваряше очи и тихо плачеше, а тя можеше да насочва тези стъпала към всяка проклета хлебарка, пропълзяла по мръсния под. Стъп, хрус, стъп, хрус — там! Голяма — стъпчи я! Хрус и размажи, хрус и размажи!_ _В тази самотна стая освен насекомите, които живееха в ужас, имаше чиста, неподправена радост, прелестно задоволство и най-сладка любов._ _Всичко това рухна заедно с пода. Изгнили греди, дъски и дебел гипс се срутиха върху вдовицата Лебил и я уби колкото тежестта на отломките, толкова и слисването._ _Бедният Саборган, изтървал от ръцете си надалата жален вопъл Белокоса императрица, пострада от имплозията на един нанизан в ануса му бастун — о, самото описание на това кара човек да потръпне! — и това нанизване се оказа най-фатално. Колкото до самата Белокоса императрица, е, след миг на неописуем ужас проклятието се разкъса и най-сетне я освободи, за да се върне у дома си, в царството на Кралете хлебарки (о, добре, това последното закръгленият мъж си го поизмисли. Ще простите, нали?). Кой знае къде отиде тя? Единственото сигурно е, че изтанцува всяка стъпка по пътя си._ _Смътният бумтеж от срутил се под в една порутена жилищна сграда горе остана незабелязан за Себа Крафар, Майстора на Гилдията на убийците, докато се олюляваше в подземния коридор, устремен към убежището си._ _Никога ли нямаше да свършат всички тези бедствия? Всичко беше започнало с онзи проклет култ към Ралик Ном, а след това, точно преди прахта да улегне над него, първият им голям договор се обърна против най-войнствената и зла сбирщина ханджии, която можеше да си представи човек. А онова, което последва?_ _Подозираше, че е единственият оцелял. Беше оставил стрелците с арбалети да прикриват отстъплението му и никой от тях не го беше догонил; а сега, с пълните с газ кухини, които гърмяха една след друга, се беше озовал в изоставен лабиринт от тунели, тичаше през сипещата се прах и кашляше._ _Всичко беше рухнало. Развалини. Беше унищожил цялата проклета Гилдия._ _Щеше да се наложи да започне отново._ _Тази мисъл го възбуди. Да, можеше да го пресътвори. Лично. Самият той. Без нищо минало, което да го обременява. Нова структура. Нова философия дори._ _Такива… възможности._ _Залитна в кабинета си, право към писалището, и се подпря с две ръце на олющения плот. А после огледа намръщено купчината свитъци и видя документи, разпръснати по пода… Какво ставаше, в името на Гуглата?_ _— Майстор Крафар, нали?_ _Гласът го накара да се обърне рязко._ _И видя жена, опряла гръб на стената до входа. Зареденият арбалет беше отпуснат, върхът на стрелата опираше в отъпкания пръстен под._ _Себа Крафар се намръщи._ _— Коя си пък ти в името на Гуглата?_ _— Не ме ли познаваш? Каква небрежност. Аз съм Бленд. Една от собственичките на „При К’рул“._ _— Онзи договор е прекратен. Приключихме с вас. Вече не…_ _— Не ме интересува. Искам името. На онзи, който ви е предложил договора. Значи, можеш да ми го кажеш веднага и ще си изляза оттук и повече не се виждаме, и всичките ти неприятности ще приключат. Гилдията е премахната от уравнението. Сметнете го за подарък, но само сега е моментът да го получите._ _Той я огледа, за да прецени шансовете си. Не изглеждаше кои знае колко опасна. Нямаше как да вдигне арбалета навреме — две бързи крачки и щеше да забие два ножа в корема й. А след това щеше да прати бележка на Хъмбъл Межър, че е свален още един — с което оставаха… колко? Двама или трима? Щяха да му платят добре за това, а Гуглата знаеше, парите му трябваха, щом щеше да започва отново._ _Затова атакува._ _Не беше сигурен какво точно се случи. Нали вече беше извадил ножовете, а тя си стоеше кротко пред него… а после лакътят й се натресе в лицето му, разби му носа и го заслепи от болка. И неясно как двата ножа — единият насочен под гръдния кош, а другият по-надолу, — не улучиха. Единият беше блокиран, а другият мина съвсем встрани и се заби в стената._ _Коленете му омекнаха, но само за миг, понеже Себа Крафар беше як като бик. Поражението бе нещо, от което бързо трябва да се отърсиш и след това просто да го понесеш, тъй че той приклекна и опита с косо посичане, с което да изкорми тая кучка._ _Нещо кораво се натресе в китката му, ножът изхвърча настрани и костите му изпращяха. Той залитна назад, издърпа другия нож от стената и отчаяно замахна. Тя обаче докопа китката му и палецът й се заби в основата й като железен пирон. Ножът изпадна от изтръпналите му пръсти. А тя изви ръката му силно, избута рамото му надолу, а с него и главата…_ _Където я посрещна вдигащо се нагоре коляно._ _Един счупен нос, ударен отново, ударен здраво при това, не е нещо, от което можеш да се отърсиш. Зашеметен, останал без капка воля, той падна по гръб. Някакъв инстинкт го накара да се надигне отново._ _Стрелата го удари ниско отдясно, точно над бедрото, и се вряза в черния дроб._ _Себа Крафар се свлече._ _Изгледа жената с насълзени очи._ _Малазанка, да. Бивш войник. Не, не просто войник. От Подпалвачите на мостове. Беше се присмивал доскоро, щом чуеше това. Подпалвачи на мостове? Е, и какво? Поредната тъпа фукня. Той беше професионален убиец. Кръвен роднина на Тало Крафар, а той, виж, беше мъж страшилище…_ _Свален от стрела на арбалет. Убит като глиган в гората._ _Тя се приближи и застана над него._ _— Много глупаво, Себа. Честно казано, учудена съм, че още не си умрял, но пък имаш късмет, че не си. — Наведе се и вдигна пред очите му малка стъкленица. — Ако излея това в раната — след като извадя стрелата тоест и стига да преживееш това — е, има шанс да живееш. Тъй че да го направя ли, Себа? Дали да спася жалкия ти задник?_ _Той я зяпна. Богове, болеше го. Ужасно._ _— Името — каза тя. — Дай ми името и имаш шанс да оцелееш. Обаче побързай все пак. Времето ти изтича._ _Гуглата ли витаеше тук? В това място, заровено дълбоко под улиците? Ами да, разбира се._ _Себа й даде името. Дори я предупреди — не се забърквай с тоя, проклета пепелянка е. Има нещо там, в очите му, заклевам се…_ _Бленд остана вярна на думата си._ _Тъй че Гуглата си тръгна._ Лавина от внезапна смърт, необясними злополуки, нещастни свършеци и ужасни убийства изпълваха всяко жилище, всеки ъгъл и всеки бордей като разширяващ се прилив, гибелен потоп, който пълзеше от всички страни през окаяния град. Никоя възраст не бе пощадена, никоя тежест на справедливост не накланяше тези везни. Смъртта взимаше всички: знатно родени и бедняци, болни и здрави, престъпници и жертви, необичани и обожавани. Толкова много сетни дихания: въздъхнати, изплакани, изревани с гняв, в неверие, в изтръпнала почуда. И ако тези дихания можеше да се слеят в гъста, пареща гмеж на ужас и потрес, то из целия град нямаше да може да се види нито едно кълбо от син пламък. Имаше оцелели. Много, много оцелели — всъщност повече оцелели, отколкото мъртви — но уви, беше почти наравно — тази мярка, тази безмилостна жътва. Богът вървеше на изток, извън квартал Джадроуби и в Крайезерния, а оттам — в именията. Тази нощ не беше свършила. Ох, леле, изобщо не беше свършила. Невидима в катраненото черно на тази безлунна, задавена от пушеци нощ, една огромна фигура се понесе ниско над хълмовете Джадроуби, на запад и над търговския път. Щом доближи мъгливите светлини на градчето Беля, се сниши още, ноктестите крака почти забърсаха чакъла на пътя. Над нея малки същества биеха с криле, кръжаха, гмуркаха се и отново излитаха нагоре. Те също не издаваха никакъв звук в тъмното. Един койот, който тъкмо се канеше да пресече пътя, замръзна на място. Тежък упоителен аромат го обля като топла знойна вълна и там, където допреди миг имаше само черни безформени облаци, хлъзгащи се във въздуха, вече имаше нещо — нещо-човек, от онези, с които койотът воюваше в черепа си със страх, любопитство и гибелно коварство — и вървеше по пътя. Но това нещо-човек беше… различно. Спря пред койота, извърна глава и го погледна. Койотът притича. Всеки мускул, всеки инстинкт му крещеше за плахо отстъпление и все пак, сякаш притеглен от огромна сила, койотът вдигна глава, присви уши и пристъпи към нещото. А то се пресегна и облечените в ръкавица пръсти погалиха валчестото му теме. И звярът се втурна, затича колкото краката му го държат в нощта, през огромната, необятна равнина на юг. Освободен, благословен, облагодетелстван от толкова изтерзана любов, че щеше да преживее остатъка от годините си сред тревисто море от радост и възторг. Преобразен. Без никаква особена причина, без никаква мрачна цел. Не, това докосване бе съвсем случайно и непреднамерено, взаимно празненство на живота. Разберете го или го прекрачете в сляпото си лутане. Ролята на койота е приключила и той тича в нощта със сърце, грейнало като огнена звезда. Дарове, които да смаят очите. Аномандър Рейк, Син на Тъмата, крачеше сред съборетините на градчето Беля. На портата не се виждаха стражи. Огромните крила бяха залостени. Отвъд, откъм самия град, тук-там бушуваха пламъци, мятаха издути наметала от огрян от искри дим в черната нощ. Стигна на пет крачки от портата и нещо изтрака и крилата се разтвориха широко. И неспрян, незабелязан, Аномандър Рейк влезе в Даруджистан. Посрещна го вой, като развихрена лудост. Синът на Тъмата се пресегна над рамото си и извади от ножницата Драгнипур. Пара се завихри от черното острие, усука се в безплътни вериги, които се изпъваха, докато той крачеше по широката пуста улица. Изпъваха се и се повличаха зад него, а от всяка намотка изникваха други, а от тях — още и още, цяла гора от железни корени, които запълзяха и зашепнаха по камъните. Никога не беше призовавал тази поява. Сдържането на тази кървяща мощ бе акт на милост — към всички онези, които можеха да я видят, които можеха да проумеят значимостта й. Но в тази нощ Аномандър Рейк имаше други неща наум. Вериги от дим, вериги и вериги, и вериги, толкова много, гърчещи се по дирята му, че запълваха цялата улица, пропълзяваха и се изливаха навън в страничните улици и улички, под портите на имения, под врати и през прозорци. Катереха се по стени. Дървени прегради се разсипваха — врати и первази, порти и рамки на прозорци. Камъни се пукаха, тухли бълваха хоросан. Стени се огъваха. Сгради простенваха. Вървеше напред, а веригите се изпъваха. Не беше нужно все още да се навежда напред на всяка стъпка. Не беше нужно все още да издава и най-малкото, което да издаде силата на волята, която се искаше от него. Вървеше напред. Из целия обсаден град магове, вещици, чародеи и заклинатели стискаха главите си, затворили очи под непоносимия натиск. Падаха на колене. Олюляваха се. Свиваха се на кълбо на пода като бебета в утроба, докато светът наоколо стенеше. Бушуващи огньове потръпваха, рухваха в себе си и умираха в безмълвно дихание. Воят на Хрътките секна, сякаш някой ги бе стиснал за гърлата. В една покрита със застинала лава яма две сестри близначки замръзнаха насред усилието да си извадят очите. Сред издути облаци зловонна пара, до коленете в магма, която кипеше на въртоп като езеро от разтопена смет, сестрите спряха и бавно вдигнаха глави. Сякаш за да подушат въздуха. Драгнипур. _Драгнипур._ Надолу от Именията, преди издължения клин на Дару, а оттам през друга порта и на главния булевард в Крайезерния, минаващ успоредно на бреговата линия. Щом стигна правата отсечка на този булевард, Синът на Тъмата спря. На четири улици от същия този широк път Качулатия бог, Господарят на смъртта, спря погледа си на среброкосата фигура, която сякаш се бе поколебала, но само за миг, преди да продължи приближаването си. На свой ред Гуглата усети безпокойство, но все пак продължи да крачи напред. Мощта на меча бе изумителна дори за бог. _Изумителна._ _Ужасяваща._ Приближаваха се, с отмерени стъпки. Още и още. Хрътките бяха млъкнали. Димът от гаснещите огньове бе надвиснал ниско, едва огрян от треперливата синкава светлина на газта. Велики гарвани закръжиха, разкъсваха черните облаци, настъпваха и се отдръпваха; няколко мига преди двамата да застанат един срещу друг, гигантските птици започнаха да кацат по покривите над улицата, в редици и на купчини, десетки и стотици. Бяха тук. За да видят. За да узнаят. За да повярват. И току-виж — да пируват. Вече само три крачки между тях. Гуглата забави стъпките си. — Сине на Тъмата. Аз премислих… И мечът изсвистя и посече Господаря на смъртта в шията и се хлъзна през нея. И главата на Качулатия бог се завъртя в прерязаната си платнена торба, а тялото под нея залитна назад и отхвърли от себе си онова, което бе загубило. Последва тежък, силен пукот, щом главата на бога се удари в каменната настилка, завъртя се, спря и очите зяпнаха безжизнени. Срещу мъртвия бог Аномандър Рейк, с изопнато от болка лице, се мъчеше да остане изправен. Тежестта, която се бе стоварила на плещите му в този момент, бе невидима за смъртно око, невидима остана дори за Великите гарвани, надвесени напред от всички страни, но страховитата й сила бе неоспорима. Синът на Тъмата, с Драгнипур в едната ръка, се наведе и се преви като грохнал старец. Върхът на меча изстърга и се заби в пролуката между четири каменни плочи. И Аномандър Рейк започна да се отпуска на него с всеки мускул изопнат докрай, а краката му бавно поддаваха — не, не можеше да устои под това бреме. И той се смъкна долу, с меча пред себе си, с двете ръце на кръстатия предпазител на дръжката, свел глава пред Драгнипур. И само тези подробности бяха единственото, което го отличаваше от бога насреща му. Бяха един срещу друг на колене — като огледални отражения. Единият подпрян на меч, с чело, притиснато в лъскавото, обвито в дим острие. Другият обезглавен, с ръце отпуснати с дланите нагоре на бедрата. Единият бе мъртъв. Другият, в този момент, дълбоко… уязвим. Нещата забелязаха. Нещата идеха. И идеха бързо. А тази нощ… ами че тя е свършила едва наполовина. 22. На пътя в края спусна се и ме попита: — Видя ли онова, което чакаше? Въпросът му изтръгна се на воля изпод строшени камъни и разпиля се в мисли какво жестоките съдби ще повелят сега. Отпусна се в прахта и в болка сгърчи се лицето. — Видя ли само онова, в което вярваше? А аз се взрях в петното, от кръвта останало, в цената и за дадено, и взето, сетен скръбен зов на този дълъг поход. И казах: — Не, не си това, което чаках. Като надежда млад и като обич верен бе моят враг, блестяха щитовете ярко като окъпано от слънцето море, а давещият се кураж доведе ме до тази гибел. А той отвърна ми: — Не можеш да воюваш срещу оногова, когото беше. Не мога аз да покося човека, който някога ще съм. Очакването е врагът ни, подхвърляно напред-назад, избраните от тебе спомени, пътеките, които ще пробягам аз. Убиец на мечти, жътвар на разкаяния. Единствено това сме ние. Войник в края на дните си (фрагмент) Дес Бан от Немил Не спряха за нощта. Пътника крачеше напред към треперливия, пулсиращ в пурпур блясък на града на север. Понякога, щом двамата с Карса препуснеха напред към следващото възвишение, за да приковат отново погледи към далечните пожари, Сеймар Дев се плашеше, че може, щом ги настигне, да размаха меча си. Да ги посече и двамата. За да може да яхне Хавок и да препусне в галоп право към Даруджистан. Нещо ужасно се беше случило в този град. Нервите й бяха пламнали. Черепът й сякаш пращеше от някакъв проникващ вътре натиск, който се усилваше с всяка следваща стъпка напред. Чувстваше се като в треска, призляваше й, устата й беше суха като прах и тя се държеше за мускулестия гръб на Карса Орлонг все едно, че беше мачта на подмятан от бурята кораб. Не беше промълвила нищо вече от доста време и й липсваше куражът да наруши това гробовно мълчание. На по-малко от една левга от тях градът гореше и тътнеше. Когато Пътника ги застигна обаче, беше все едно, че не съществуваха. Мърмореше си нещо под нос. Смътни аргументи, изсъскани отрицания, задъхано изречени странни несвързани фрази, всяка от които звучеше като оправдание за нещо, което е направил, или за нещо, което предстои да направи. Понякога тези болезнени фрази звучаха като оправдание и за двете. Бъдещето, слято с миналото, кипящ въртоп с една изтерзана душа в самия му център. Не можеше да понесе да го слуша. Обсебеността му беше лудост, треска. И беше ужасна. Невъзможно беше да не видиш пораженията, които нанася, тясната коварна пътека, по която човек трябваше да върви като между стени от тръни, забиващи острите си като ножове бодли. Погрешна стъпка — и се пролива кръв, и скоро се превръщаш в купчина рани, насечени и кървящи, сляп за всичко друго освен за онова, което те чака някъде напред. А ако намереше това, което търси? Ако спечелеше в последната си битка — каквато и да се окажеше тя? Какво щеше да стане тогава с Пътника? „Това ще го убие.“ „Основанието му да живее… приключило.“ „Богове на бездната, няма да мога да понеса да видя тази сцена. Не смея.“ „Защото и аз имам своите обсебености…“ Пътника крачеше и мърмореше. Тя и Карса яздеха Хавок, но дори и този страховит звяр се плашеше, дърпаше се назад, все едно нещо физически напираше срещу него, отмяташе глава и биеше пръстта с копита. Най-сетне, след като конят почти се вдигна на задните си крака, Карса изръмжа глухо и дръпна юздите. — Слизай, вещице — каза й, докато Пътника ги подминаваше отново. — Нататък ще вървим пеш. — Но Хавок… — Хавок може да се погрижи за себе си. Когато ми потрябва, ще се намерим. Слязоха и Сеймар изпъшка: — Уморена съм. Главата ми е като мокро гърне в пещ — ще се пръсне. Карса… — Остани тук, ако искаш — каза той, без да откъсва очи от гърба на Пътника. — Аз ще продължа. — Защо? Където и да отива, това е негова битка, не твоя. Не можеш да му помогнеш. Не трябва да му помагаш, Карса — разбираш го, нали? — Мога да му пазя гърба… — Защо? Пътувахме заедно по взаимна изгода. И това вече свърши. Не го ли чувстваш? Свърши. Направиш ли една грешна стъпка — изпречиш ли му се на пътя — и той ще извади онзи меч. — Вдигна ръце и стисна очите си. Огнени искри подпалиха вътрешния й свят. Не беше по-различно от онова, което се виждаше в града пред тях. Свали ръце и примига насълзена към тоблакая. — Карса, в името на милостта, нека… нека го оставим на… каквото е там в Даруджистан. — Вещице, ние вървяхме по диря. — Какво? — Диря. — Изгледа я отгоре. — Хрътките. Тя погледна отново към града. Огнено кълбо изригна нагоре и след няколко мига земята под нозете им изтътна. „Хрътките. Те разкъсват града!“ — Не можем да отидем там! Не можем да влезем в _онова_! Карса оголи зъби. — Не вярвам на тия зверове. За да защитят Пътника ли са тук? Или да го сразят в някоя убийствена игра по улиците? — Поклати глава. — Няма да се закача за петите му, вещице. Ще стоим на почтително разстояние, но _ще му пазя_ гърба. Искаше й се да запищи. „Глупав, упорит, твърдоглав, задръстен кучи син такъв!“ — А кой ще пази _нашите_ гърбове? Внезапна чернота изригна в ума й и сигурно беше залитнала, защото когато отвори очи, Карса я беше вдигнал и я гледаше с искрена загриженост. — Какво те мъчи, Сеймар? — Идиот такъв, _не го ли усещаш_? — Не — отвърна той. Помисли си, че я лъже, но нямаше сили да го предизвика. Чернотата й се беше сторила огромна и бездънна, паст, зейнала жадно, за да я погълне. А най-ужасяващото бе, че нещо в нея беше изкусително. Плувнала в пот, с разтреперани крака, тя се задържа за ръката на Карса. — Остани тук — каза й тихо той. — Не. Все едно е. Той се изправи рязко и тя видя, че се е обърнал натам, откъдето бяха дошли. — Какво… какво има? — Онази проклета мечка — върнала се е. Тя погледна. Да, ето там, на стотина крачки от тях — огромна черна фигура. Не се приближаваше. — А ако иска мен? — прошепна Сеймар. — Ако останеш, може да го разбереш, вещице. — Не. Ще последваме Пътника. Решено е. Карса помълча за миг, после изпъшка. — Мисля, че… — Какво? — Нали искаше да знаеш, преди малко, кой ще пази нашите гърбове. Тя се намръщи, а след това ахна тихо и отново примижа към чудовищния звяр. Беше просто… надвиснал, огромната глава се поклащаше, спираше се и вдигаше муцуна към тях. — Не бих се доверила на това чудовище, Карса, не бих се доверила изобщо. Той сви рамене. Но Сеймар все още се съпротивляваше, загледана този път в нощния свод над тях. — Къде е проклетата луна, Карса? Къде в името на Бездната е проклетата луна!? Каллор вече беше сигурен. Сили се бяха стекли в Даруджистан. Сблъскваха се с убийствена последователност и беше пролята кръв. Живееше заради такива неща. Внезапни възможности, неочаквана мощ и власт, падащи в ръцете му. Предчувствието отново се пробуди в него. Животът подхвърля на пътя ни всевъзможни избори и мерилото за цената на един човек е в това дали притежава нужния кураж, безочливата решителност, за да сграбчи и да не пусне. Каллор никога не се проваляше в такива мигове. Нека го бие проклятието, нека го сразява; нека поражението го събаря и разбива отново и отново. Щеше отново да стане, да отърси прахта и да започне отново. Знаеше, че светът е прокълнат. Знаеше, че проклятието, което го терзае, не е по-различно от движението на самата история, безкрайния низ от провали, детинските триумфи, които все пропадаха, щом човек престанеше да гледа. Или да внимава. Знаеше, че самият живот поправя ужасните неравновесия просто като сгъне всичко и започне отново. Твърде често учени и историци виждаха принципа на сливането с тесен, свит фокус. В термините на асценденти, богове и велики сили. Но Каллор разбираше, че събитията, които описваха те и над които разсъждаваха постфактум, са само концентрирани изражения на нещо много по-мащабно. Цели векове, слети в хаос и смут, в анархията на самата Природа. И едва малцина проумяваха бедствието, изригнало около тях. Не, те просто продължаваха от ден в ден със своите жалки задачи, свели очи към земята, преструващи се, че всичко е просто чудесно. Природата не държеше да ги спипа за яките, да ги разтърси здраво и да ги принуди да отворят очи. Не, Природата просто ги измиташе извън борда. И честно казано, заслужаваха точно това. Нито трошица повече. Намираха се, разбира се, и такива, които гледаха с ужас на подобно отношение, а след това обвиняваха Каллор, че бил чудовище, лишено от състрадание, че погледът му бил затъмнен непоправимо и разни подобни глупости. Но те грешаха. Състраданието не е заместител за глупостта. Сълзливата загриженост не може да замести хладното осъзнаване. Съчувствието не премахва суровите факти на бруталното, непоколебимо наблюдение. Твърде лесно е, твърде евтино, да се гризеш и да кършиш ръце, да хленчиш с искрено съпричастие — адски самооправдателно, защото всъщност предлага идеалното извинение да не правиш абсолютно нищо, приел позата на благочестивостта. Каллор нямаше време за такива игри. Вирнатият нос просто те улеснява да срежеш гърлото под него. А стигнеше ли се до този избор, е, той _никога_ не се колебаеше. Толкова сигурен, колкото сила на Природата беше Каллор. Вървеше напред, краката му изскубваха от корен заплетените треви. Над него се беше ширнала странна безлунна нощ и хоризонтът на запад — слънцето се беше смъкнало отдавна — се гърчеше с карминени отблясъци. Щом стигна високия път отъпкан чакъл, тръгна по него, забърза към очакващия го град. Пътят слизаше надолу, след това започна дълго, изпънато право напред изкачване. Щом стигна билото, Каллор спря. На сто крачки напред някой беше запалил четири факли на високи пилони, където се събираха четири пътя, квадрат с ярка огнена светлина на кръстопътя. Сгради не се виждаха, нищо, което да даде основания за такова съоръжение. Той се намръщи и продължи напред. Когато се приближи, видя, че някой седи на крайпътния камък под една от факлите. Скрит под качулка, неподвижен, отпуснал ръце на коленете си. За миг Каллор изпита тревога. Изстърга с ботуш в чакъла и видя как качулката бавно се вдигна. Непознатият се изправи. „Проклятие.“ Непознатият вдигна ръка, смъкна качулката, направи няколко крачки и застана в центъра на кръстопътя. Каллор го позна и смут нахлу в душата му. — Не, Спинок Дурав, не. Тайст Андий извади меча от ножницата. — Върховни кралю, не мога да те пусна да минеш. — Остави го сам да води своите битки! — Не е нужно да е битка — отвърна Спинок. — Бивакът ми е ей там, край пътя. Можем да седнем край огъня и да пием греяно вино. А на заранта можеш да се обърнеш и да си тръгнеш обратно. Даруджистан, Върховни кралю, не е за теб. — Проклет глупак. Знаеш, че не можеш да ме надвиеш. — Изгледа с яд воина, разколебан. Част от него искаше… _богове_… част от него искаше да заплаче. — Колко още от верните му и храбри следовници иска да умрат? И за какво? Чуй ме, Спинок. Никаква вражда не изпитвам към теб. Нито към Рейк. — Махна с ръка назад. — Не съм враг дори на онези, които ме преследват. Послушай ме, моля те. Винаги съм те уважавал, Спинок — кълна се в Бездната, негодувам само от това как Рейк те използваше… — Ти не разбираш — отвърна Тайст Андий. — Никога не си разбирал, Каллор. — Грешиш. Нямам нищо против никого от вас! — Корлат… — Нима си помисли, че намерението ми е било да убия Уискиджак? Че просто избивам достойни мъже и верни войници по своя приумица? Та ти дори не беше там! Силвърфокс трябваше да умре и това е провал, за който един ден всички ще се разкайваме. Запомни ми думите. Ах, богове, Спинок. Те заставаха на пътя ми, проклет да си! Точно като теб сега! Спинок въздъхна. — Май няма да има никакво греяно вино тази нощ. — Недей. — Тук съм, за да застана на пътя ти, Върховни кралю. — Ще умреш. Не мога да спра ръката си — всичко ще е извън контрола ми тогава. Спинок Дурав, моля те! Не е нужно да става това. Усмивката на Тайст Андий едва не разби сърцето на Каллор. „О, той разбира. Прекалено добре. Това ще е последната му битка. В името на Рейк, в името на когото и да било.“ Каллор извади меча си. — Не ви ли хрумва, на който и да е от вас, какво причиняват _на мен_ тези неща? Не, разбира се. Върховният крал е прокълнат да се проваля, но никога да не пропада. Върховният крал е само… какво? О, физическото въплъщение на амбицията. Ходещото доказателство за неизбежната му цена. Чудесно. — Приготви за бой двуръчния меч. — Майната ти и на теб. С рев, който изригна като огън от гърлото му, Каллор връхлетя напред и замахна. Желязо прокънтя в желязо. Четири факли огряваха кръстопътя. Четири факли зарисуваха двама воини, вкопчени в битка. Щяха ли да са единствените свидетели? Слепи и окаяно безразлични със своя дар на светлина? Засега отговорът трябва да е _да_. Черната вода изглеждаше студена. Бездънна, кръвта на мрака. Издишваше сила на ледени мъгли, които пълзяха по брега и поглъщаха натрошени разядени скали и нападали дървета. Самата нощ сякаш се изливаше в това море. Лъскавите пръстени се завъртяха и изтракаха. Клип бавно се обърна към Нимандър и останалите. — Мога да използвам това — рече им. — Силата, вдигаща се от тази вода. Изпълнена е с потоци от чист Куралд Галайн. Мога да използвам това. — Портал? — Е, добре че поне един от вас мисли. Портал, да, Нимандър. Портал. Който да ни отведе до Черен Корал. — Колко близо? — попита Скинтик. Клип сви рамене. — Достатъчно близо. Ще видим. Поне толкова, че да видим градските стени. — Давай тогава. — Думите на Ненанда излязоха почти с ръмжене. Усмихнат, Клип отново се обърна към Прореза. — Никой да не говори. Трябва здраво да се потрудя. Нимандър потърка лицето си. Чувстваше се изтръпнал, капнал от умора. Отдръпна се и седна на един балван. Точно над стръмния бряг дебелият мъх заглеждаше всичко, дънери на изгнили дървета, изтръгнати от земята корени, преобърнати черни камъни. Нощният въздух се впи в него, студен и влажен, прониза го до костите и стегна сърцето му. Заслуша се в тихия плясък на водата, всмукването и гъргоренето между камъните. Миризмата бе сладникава, наситена с гнило и сол. Усещаше просмукващия се в тялото му студ на камъка. Клип завъртя отново верижката и двата пръстена се завихриха, един златен, един сребърен, въртяха се и се въртяха. Иначе стоеше съвсем неподвижен, с гръб към всички. Скинтик се отпусна до Нимандър. Погледите им се срещнаха и Скинтик сви рамене в безмълвен въпрос, а Нимандър му отвърна с леко поклащане на главата. Беше мислил, че му остават още няколко дни. Да реши някои неща. Да реши кога. Да реши как. Алтернативите в случай, че се провалят. Тактиките. Планове за отстъпление. Толкова много неща имаше за обмисляне, а не можеше да говори с никого, не можеше дори да им намекне какво според него трябва да се направи. Клип беше вървял твърде близо до тях при това спускане, сякаш подозираше, сякаш съзнателно принуждаваше Нимандър да не казва нищо. Толкова много неща имаше да им каже и толкова много неща, които трябваше да чуе. Спорове, възражения, претегляне на рискове, непредвидени обстоятелства, координиране. Всички неща, необходими за този, който трябва да води; но невъзможността да изкаже намеренията си, да изрече заповедите си в края на дълго обсъждане го правеха почти безполезен. Само с присъствието си Клип го беше спрял. В тази игра на ходове и контраходове Клип го беше надхитрил и това дразнеше. Шарадата беше разбита и щеше да има хаос, а в тази сцена Клип държеше предимството. Той имаше да се грижи единствено за себе си в края на краищата. Не, Нимандър нямаше никакъв друг избор, освен да действа сам, да се довери на другите, че ще се подчинят. Знаеше, че го наблюдават — всяко негово движение. Следят лицето му за всяко предупредително изражение, за всеки безмълвен сигнал, а това означаваше, че трябва да внимава. Трябваше да се пази да не издаде нищо, за да не би някой от тях да го разбере погрешно и да направи фатална грешка, а всичко това го изтощаваше до смърт. Нещо се надигна с шум от черната вода. Ивица мрак, вертикална, горните й ръбове капеха и се размиваха бързо. — След мен — каза Клип. — Бързо! Нимандър се изправи и дръпна Скинтик назад… — Всички останете зад мен… Видя как Клип се хвърли напред и изчезна в Портала. Забърза след него. Но Ненанда го изпревари и скочи вътре, вадеше меча си. Нимандър изруга и се втурна след него. Порталът се срутваше. Някой зад него изкрещя. Нимандър се олюля върху хлъзгавата неравна скала, заслепен от сиянието, разпръсващо се като накъсани нишки паяжина. Чу пъшкане в краката си и миг по-късно се препъна в нещо, което простена. Нимандър клекна и опипа проснатото по гръб тяло. Усети нещо горещо и мокро — рана, от която бликаше кръв. — Ненанда? Ново изпъшкване и: — Съжалявам, Нимандър… Видях… Видях го как посегна за камата си, докато прекрачваше… Видях… той знаеше, знаеше, че го следиш, той… Някъде отпред отекна глух смях. — За идиот ли ме смяташ, Нимандър? Толкова по-зле, че не беше ти. Трябваше да си ти. Но пък така ще носиш още една смърт на плещите си. Нимандър се взря натам, но не можа да види нищо. — Все още ти трябваме! — Може би. Но е твърде рисковано да те държа близо до себе си. Щом видя пепелянка, не я каня в кесията си. Тъй че скитай се тук изгубен… вечно, Нимандър. Няма да е по-различно от живота ти досега, предполагам. — Богът в теб е глупак — извика Нимандър. — Господарят ми ще го посече, и теб с него, Клип. Ти не го познаваш. Нищо не знаеш, проклет да си! Последва нов смях, този път — много по-далечен. Нимандър изтри сълзите от лицето си. „Твърде много провали. Твърде много поражения.“ „Душата носи своя съсъд с кураж. Той не може да се допълва. Всяко нещо, което взима от него, оставя след себе си по-малко.“ „Какво ми е останало?“ Каквото и да беше, дошъл бе моментът да пие дълбоко, да го използва докрай. Още един, последен път. Нимандър се изправи. — Десра? Скинтик? Който и да е? Думите му отекнаха и това бе единственият отговор, който получи. Нимандър извади меча си. И пое натам, откъдето бе отекнал насмешливият смях. Ивици светлина заплуваха във въздуха от всички страни. Не се натъкна на никакви стени, не усети никакви капризни течения във въздуха. Скалата под нозете му се огъваше произволно, не се накланяше задълго нито нагоре, нито надолу и бе толкова неравна, че го караше непрекъснато да залита, а веднъж — и да падне на колене с болезнено жегване. Изгубен. Никакъв звук, който да издаде къде може да е Клип. Да, това беше хитро замислен край за Нимандър, край, който сигурно бе дал на Клип повод да изпита сладостно предчувствие. Изгубен в мрака. Изгубен за своите ближни. За своя Господар и за едно бъдеще, което вече никога нямаше да дойде. Толкова съвършено, толкова точно бе това наказание… — _Стига с това, жалко същество такова._ _Фаед._ — _Те са тук, глупако. Изгубени също като теб._ _Какво? Кой? Остави ме на мира. Казах ти, съжалявам. За онова, което те сполетя, за онова, което се опитах да направя. Съжалявам…_ — _Твърде късно е за това. А освен това не разбираш. Аз живях в страх. Живях в непрекъснат ужас. От всичко. От всички вас. Че ще бъда разкрита. Можеш ли да си представиш, Нимандър, какво е? Животът беше изтезание, страхът от края — още по-лошо. О, знаех, че предстои. Трябваше да дойде. Такива като мен печелят само докато някой не ни забележи — докато лицето му не се изпълни с отвращение и не ни стъпче под краката си._ — _Или не ни хвърли през прозорец._ _Моля те, стига…_ — _Те са тук. Десра, Скинтик. Милата Аранта. Намери ги._ _Как?_ — _Не мога да направя това вместо теб. Виковете ще останат нечути. Пластове има тук. Пластове и пластове, и пластове. Би могъл да преминеш право през някой от тях и нищо да не разбереш. Нимандър Голит, кръвта на нашия Господар е в теб. Кръвта на Елейнт също — това ли е тайната? Това ли е единственото оръжие, което Клип не знаеше, че притежаваш? Как би могъл да знае? Как би могъл който и да било? Потискахме го в себе си толкова дълго…_ _Защото Андарист ни каза така?_ — _Защото Андарист ни каза така. Защото той беше озлобен. И наранен. Мислеше, че може да вземе децата на брат си и да ги направи свои, по-негови, отколкото на Рейк._ _Ненанда…_ — _Той имаше най-разредената кръв от всички. Знаехме това. Ти също го знаеше. Това го правеше твърде предсказуем. Това навярно го уби. Брат, баща, син — тези пластове са толкова скъпоценни, нали? Погледни ги отново, любовнико мой, убиецо мой, но този път… с очите на дракон._ _Но, Фаед, не знам как! Как да направя това?_ Тя нямаше отговор. Това изобщо нямаше да е лесно, нали? Фаед не беше лесен спомен, не беше мил, добронамерен призрак. Нито собствената му мъдра съвест. Не беше нищо такова. Беше просто една от близките, чиято кръв бе зацапала ръцете на Нимандър. Беше спрял да върви. Стоеше, обкръжен от забрава. — Ръцете ми — прошепна той. И бавно ги вдигна. — Опетнени. Опетнени, да. Кръвта на близки. Кръвта на Тайст Андий. _Кръвта на дракони._ _Която грее, като два маяка. Която зове, призовава, отпраща светлина, докато…_ Една женска ръка се протегна сякаш отникъде и се стегна студена на рамото му. И изведнъж тя се появи пред него, очите й се разтвориха, сякаш някой дръпна тънки воали, и той видя бездънна, секваща дъха обич. Ахна замаян и едва не залитна назад. — Аранта. — Времето е малко, братко — каза тя. — Трябва да бързаме. И тръгна, без да отдръпне ръката си, задърпа го след себе си като дете. Но Нимандър не помисли да се възпротиви. Беше погледнал в очите й. Беше я видял. Онази любов. Беше я видял. И нещо повече. Беше разбрал. Умиращия бог идеше. Чист като музика, светъл като истина, силен като увереност. Юмрук от сила, който забива напред, премазва всичко по пътя си, докато юмрукът не се разтвори, та ръката да се стегне около душата на Избавителя. По-слаб бог, бог, изгубил се в своето объркване. Салинд щеше да е този юмрук, щеше да е тази ръка. Щеше да поднесе дар, от който щеше да се появи истинска и съвършена вяра. „Това е кръвта на избавлението. Ти ще го разбереш, Избавителю. Пий дълбоко от кръвта на избавлението и танцувай.“ „Песента е слава, а славата е свят, който не е нужно да оставяме. И тъй, възлюбени мой Итковиан, танцувай с мен. Ето, виж как посягам към теб…“ Салинд лежеше на калния под в колибата на Градитан. Гъста черна слуз изтичаше от устата и от носа, от очите й. Ноктите й бяха почернели и от тях също капеше мастиленочерна течност. Беше гола и щом коленичи до нея, Градитан се спря задъхан, впил очи в черното мляко, капещо от зърната на гърдите й. Загърнат в пелерината си, Монкрат стоеше до вратата и гледаше сцената с безизразно лице. Виждаше усилието на Градитан да надвие внезапно обзелата го жажда, страстта, полудетинска, полусексуална, с която се беше взрял в капещите гърди. Кучият син вече я беше похитил в някакъв извратен акт на насилие, принесъл беше в жертва девствеността й, тъй че единственото, което трябваше да го задържа, бе някакъв непреодолим императив. Тази мисъл никак не се харесваше на Монкрат. Градитан повдигна главата на Салинд с една ръка и разтвори устата й с другата. Пресегна се за делвата със саеманкелик. — Време е — промълви той. — Време е, време, време, време е. Сега. — Наклони делвата и черният сок се заизлива в зейналата зацапана уста на Салинд. Тя загълта, още и още, и сякаш нямаше никога да спре, тялото й сякаш беше бездънно, съсъд без дъно. Изпиваше страстта си, а тази страст така и нямаше да бъде утолена. Монкрат изпъшка. Беше опознал много хора като нея. Беше тайна, която трудно може да се скрие, ако знаеш какво да търсиш — там, в очите им. Надежда и очакване, и глад, и намека за злостна ярост, в случай че исканото бъде отказано. Имаха навика да се появяват и да не си отиват. Да, познавал беше хора като нея. И несъмнено техният бог беше тук, засиял от очите на Салинд. Всеки имаше нужда от бог. Омачкано и оформено от трескави ръце същество от глина и пръчки. Сътворено от нужди и от всички онези неполучили отговор въпроси, които терзаеха всяка смъртна душа. Неврози, изваяни в камък. Мрачни обсебености, на които е придадено суровото лице на съдник. Виждал ги беше във всичките им разновидности, в град след град по време на дългите военни кампании на Малазанската империя. Нижеха се по фризовете на храмове; хилеха се от балюстради. Десетки хиляди богове, един за всяко проклето настроение като че ли. Пантеон от преувеличени слабости. Салинд вече се гърчеше, черната отрова извираше от устата й, гъста като мед по брадичката, и увисваше на натежали нишки като грозна брада. После тя се усмихна и Монкрат потрепери. Гърчовете влязоха в ритъм и Градитан бе избутан настрани, докато тя се изправяше, събудена змия, създание, изпълнено със сладка отрова. Монкрат заотстъпва и преди Градитан да е успял да се обърне, се измъкна навън. Дъждът закапа по лицето му. Спря, затънал до глезените в потеклата кал, и вдигна качулката си. Водата му се стори чиста. Стига да можеше само да отмие всичко това. О, не лагера — това тя вече го правеше, — а всичко останало. Направените избори, грешните решения, в които се беше препъвал, годините безполезен живот. Щеше ли изобщо някога да направи нещо както трябва? Списъкът на грешките му бе станал толкова дълъг, че се чувстваше пленен в някаква вътрешна главоломна инерция. А го чакаха още десетки… Една опърпана фигура се появи от дъжда. Обрасло със сива брада лице, провиснала риза, изплетена от човешка коса. Като някой проклет призрак от миналото, дух, ухилен с убийствените възпоминания за всичко, което бе захвърлил зад себе си. Спиндъл спря пред Монкрат. — Време е. — За какво? Да, напихме се, смяхме се и ревахме, и всички тези говна. И може би ти казах твърде много, но не достатъчно, както си мисля вече, щом още вярваш, че можем да направим и едно проклето нещо за всичко това. Тук говорим за бог, Спин. За _бог_. — Ти го остави това. Обиколих тази кочина. Тук има _деца_, Монкрат. Просто… изоставени. — Не задълго. Ще ги вземат. Да нахранят с тях Умиращия бог. — Не и ако ние ги приберем първо. — Да ги приберем? Къде? Спиндъл се озъби и той едва сега долови едва сдържания му гняв. — Къде? Какво ще кажеш за _далече_? Твърде сложно ли ти звучи това? Може би ония хълмове на запад оттук, в горите. Ти каза, че всичко рухва. Ако ги оставим, всички ще умрат, а аз няма да допусна това. Монкрат се почеса по брадата. — Достойно за възхищение от твоя страна, но… Острието на късия меч опря в меката плът под брадичката на Монкрат. Той се намръщи. Кучият син беше бърз, добре. Старият Монкрат беше започнал да забравя. — Е — изсъска Спиндъл, — или вървиш по задника на оня Гредитик… — Градитан. — Все едно. Или го следваш като пале, или почваш да ми помагаш да съберем хлапетата, които все още са живи. — Даваш ми избор? — Един вид. Кажеш ли ми, че искаш да си пале, отсичам ти главата колкото мога по-смотано. Монкрат се поколеба. Очите на Спиндъл се разшириха. — Много си я закъсал, войник… — Не съм вече войник. — Може би това ти е проблемът. Забравяш неща. Важни неща. — Например? Спиндъл направи гримаса, сякаш се мъчеше да намери подходящите думи, а в ума на Монкрат пробяга образ с едно трикрако псе, подгонило зайци в полето. — Добре — най-сетне изхриптя Спиндъл. — Трябва да ти се е случвало, поне веднъж. Ти и отделението ти, влизате в някое скапано мръсно село или въшлива махала. Идвате да купите храна или да речем — да стегнете такъмите, дрехите да ви закърпят или каквото е там. Но не сте там, за да убивате. И се заговаряте. В кръчмата. В ковачницата. С пачаврите. И почват да ви говорят. За неправди. За кучи земевладелци, за местни катили, говняни дребни тиранчета. Обичайният боклук. Покварата и всичко останало. Сещаш ли се за какво ти говоря, Монкрат? — Естествено. — И какво правехте? — Изловим боклука и им скъсаме задниците от бой. Понякога ги бесехме даже. Спиндъл кимна. — Давал си правосъдие, това си правил. Това може да направи един войник, когато няма кой друг. Имаме мечове, имаме броня, всичко, което ни трябва, за да тероризираме всеки проклет скапаняк, който ни скимне. Но Дасем ни научи — научи всеки един войник в малазанските армии тогава. Вярно, имахме мечове, но ние решавахме срещу кого да ги използваме. — Върхът на меча се отдръпна. — Бяхме _войници_, Монкрат. Имахме шанса — привилегията — да правим добро. — Аз дезертирах… — А аз бях принуден да се оттегля. Двете неща не променят онова, което бяхме. — Точно тук грешиш. — Тогава ме чуй. — Късият меч отново се опря в гърлото му. — Все още мога да въздавам правосъдие и ако се наложи, ще го направя точно тук и сега. Като отрежа главата на един страхливец. — Не ми говори за страхливост! — сряза го Монкрат. — Войниците никога не казват това! Току-що наруши първото правило! — Някой обръща гръб на това да си войник — на това, което означава то в душата — това е страхливост. Не ти харесва думата — не я търпиш. Монкрат го зяпна в очите. Никак не му хареса онова, което видя в тях. Отпусна рамене. — Дай да го изясним тогава докрай, Спин. Нищо не ми е останало. Изчерпан съм. Какво правиш, когато войникът в теб умре преди теб самия? Кажи ми. — Повтаряш движенията, Монкрат. Просто ме следваш. Правиш каквото правя аз. Почваме оттук, за другото мислим след това. Монкрат осъзна, че Спиндъл продължава да чака. „“Прави каквото трябва", казваше ни Дасем." Богове, дори след толкова време все още помнеше думите на Първия меч. „Това е по-висш закон от заповедта на който и да е офицер. По-висш дори от думите на самия император. Облечен си в проклета униформа, но това не ти позволява да всяваш ужас у всеки — само у вражеския войник, срещу когото се случи да се изправиш. Прави каквото е редно, защото бронята, която носиш, защитава не просто твоята плът и кости. Тя защитава честта. Защитава целостта. Защитава справедливостта. И когато погледна моите войници, когато видя тези униформи, аз виждам състрадание и правда. В мига, в който тези добродетели се провалят, боговете да са ви на помощ, защото никоя броня не е достатъчно силна, за да ви спаси.“ — Добре, Спин. Ще те следвам. Рязко кимване. — Дасем щеше да се гордее. Не съм изненадан, да, не съм изненадан изобщо. — Трябва да внимаваме с Градитан — иска онези девици. Иска кръвта им, за когато дойде Умиращия бог. — Тъй ли? Ами, Гредиговньо може да захапе Гуглата за гъза. Няма да ги получи. — Преди малко си мислех, Спин… — За какво? — Че си едно трикрако псе. Но грешах. Ти си проклета Хрътка на Сянката, това си ти. Хайде. Знам точно къде са се скрили всички те от дъжда. Сиърдоминът хвана меча по-удобно и погледна през рамо към Избавителя. Богът стоеше все така на колене, превит, с лице, скрито в шепите му. Поза на окаяно смирение. На поражение и пълно отчаяние. Едва ли бе вдъхновяващият пример, който да последваш. Едва ли бе каузата, за която да се биеш. И сиърдоминът усещаше как се изцежда волята от него, когато отново се обърна към жената, която танцуваше долу по сухото дъно. Облаците се гърчеха в безкрайния дъжд от келик, който превръщаше всичко в чернилка. Капките щипеха и размътваха погледа му. Беше престанал да тръпне от блясъка на мълниите, от оглушителния грохот на гръмовете. Веднъж се беше сражавал заради нещо нищожно и се беше заклел: „Никога повече.“ Но ето, че беше тук, застанал между един бог с невъобразима мощ и един бог, недостоен да вярваш в него. Единият искаше да утоли глада си, а другият изглеждаше готов да бъде погълнат — защо да застава на пътя на двамата? Жалкият стон на Избавителя го накара да се обърне рязко. Дъждът обагряше Итковиан в черно, стичаше се като зацапана с тиня вода по лицето му, което вече бе вдигнато към небето. — Умира — промълви той толкова тихо, че сиърдоминът трябваше да отстъпи назад, за да го чуе. — Но не иска края. Умира цяла вечност. Кой би пожелал тази съдба? За себе си? Кой би копнял за нещо такова? Мога ли аз… мога ли да му помогна? Сиърдоминът залитна назад като ударен в гърдите. „Това… Беру да пази… това не е подходящ въпрос! Не и срещу това… това нещо. Погледни се, Избавителю! Не можеш да изцелиш онова, което не иска изцеление! Не можеш да заздравиш онова, което се наслаждава да е прекършено!“ — Не можеш — изръмжа той. — Не можеш да му помогнеш, Избавителю. Можеш само да пропаднеш в него. Да пропаднеш, да изчезнеш, да бъдеш погълнат. — Той ме иска. Тя ме иска. Тя му даде този глад, разбираш ли? Вече го споделят. Сиърдоминът се обърна и се взря във Върховната жрица. Израстваха й още ръце, всяка държеше оръжие, всяко оръжие се въртеше и вихреше в съскаща паяжина от желязо. Келик плискаше от острието, вихрен облак от капки. Танцът я носеше все по-близо. Атаката започваше. — Кой ще сподели това с _мен_? — прошепна сиърдоминът. — Намери я — каза в отговор Избавителя. — Тя остава, дълбоко вътре. Дави се, но е жива. Намери я. — Салинд? Тя нищо не значи за мен! — Тя е пламъкът в сърцето на Спинок Дурав. Тя е неговият живот. Не се сражавай за мен. Не се сражавай за себе си. Сражавай се, сиърдомин, за своя приятел. От воина се изтръгна хрип. Душата му намери глас и този глас проплака болката й. Задъхан, той вдигна меча си и очите му се спряха на жената, кръжаща в своя танц на безмилостна сеч. „Мога ли да направя това? Спинок Дурав, глупако, как можа да паднеш толкова?“ „Мога ли да я намеря?“ „Не знам. Не мисля.“ Но приятелят му беше намерил любов. Абсурдна, нелепа любов. Приятелят му, където и да беше сега, заслужаваше шанс. За единствения проклет дар, който означаваше нещо. Единствения. Сиърдоминът примига да махне черните сълзи от очите си и закрачи напред, за да я срещне. Воят на радост, изригнал от нея, бе ужасяващ. Един войник би могъл да открие в някой страховит, съкрушителен миг, че всичко, което лежи в сърцевината на дълга, е лъжа, гнила, зловонна маса, захранваща се като рак от всичко, което е войникът; и че всяка добродетел е вкоренена в отровата на някой друг. Виж нещастния глупак до себе си. Знай добре, че друг нещастен глупак е зад гърба ти. До това се свива целият свят, когато всичко се стапя пред очите ти — твърде компрометирано, за да устои на ясния поглед, на бруталното, безкомпромисно разпознаване на лъжата. Откъснати от Малазанската империя, от Воинството на Едноръкия, опърпаните оцелели, единственото останало от Подпалвачите на мостове, бяха довлекли жалките си задници до Даруджистан. Бяха си намерили дупка, където да могат да се скрият, обкръжени от шепа познати лица, които да им напомнят какво ги е тласкало всяка стъпка по пътя от миналото до настоящето. И с надеждата, че това ще стигне, за да ги отведе до бъдещето, стъпка след колеблива стъпка. Посечи с ножовете сред тази изтощена, уязвима паплач и тя просто се разпада. Малът. Блупърл. Като жертвени козли, довлечени с вързани очи до каменния олтар. Не че на козлите им трябва да им връзват очите. Просто не е забавно да гледаш в очите на умиращо животно. Пикър пропадаше в мрака. Може би беше от плът и кости. Може би не беше нищо повече от душа, откъснала се е и сега пропада без нищо друго освен бремето на собствените й съжаления. Но ръцете й сечаха през жестокия мразовит въздух, краката й ритаха, търсеха опора там, където тя не съществуваше. И всеки дъх бе все по-труден да го откопчиш от устремения насреща вихър. В света на сънищата всеки закон може да бъде изопачен, пречупен, огънат. И тъй, щом усети бързото приближаване на невидимата твърд, тя се превъртя нагоре и забави, внезапно и същевременно плавно, а няколко мига по-късно кацна леко върху неравна скала. Черупки от охлюви изхрускаха под краката й; чу тихото пращене от кости на дребни гризачи. Примига и задиша припряно, дъх след дъх дълбоко в дробовете, леко приклекнала и с разперени ръце. Усещаше животинска миризма, гъста, все едно се бе озовала в кошара на някой хълм. Тъмнината бавно се разсея. Видя около себе си скални стени, на които бяха надраскани сцени, някои боядисани със землисти цветове. Видя кратунки, нахвърляни по грубия под — беше кацнала на нещо като пътека, изпъната напред и назад, може би около три разтега на ширина. Пред нея, на шест-седем крачки, пътеката свършваше в каменна стена. Зад нея се вливаше в тъмното. Отново погледна кратунките от двете страни. Във всяка имаше гъста тъмна течност. Инстинктивно разбра, че е кръв. Образът, всечен в скалата отпред, където свършваше пътеката, грабна вниманието й. Каляска или фургон, гмеж от смътни фигури, и всички посягаха към него от двете страни, и други, смътно намекнати зад возилото. Сцена на трескава паника. Фигурата, седяща на капрата, държеше юзди и сякаш шибаше с тях във въздуха — но не, умът й просто й въртеше номера в тази смътна светлина, а онзи звук, като от колела, които се тресат, подскачат и се въртят, бе само подскачащото й сърце, пороят от кръв в ушите й. Но Пикър зяпна вкаменена. Един войник, комуто не е останало нищо, в което да вярва, е ужасна гледка. Когато кръвта по ръцете е несправедлива кръв, душата се гърчи. Смъртта се превръща в любовник, а тази любов води само до едно място. Всеки път само до едно място. Приятели и семейство гледат отстрани безпомощни. И в тази трагична сцена лъжците, циничните носители на отрова, ги няма никъде. Ендест Силан някога беше жрец, вярващ в сили отвъд света на смъртните; вярващ в благосклонния поглед на предци, духове, всеки един — морален магнит, пронизващ разпадането, избягването на отговорността, отричането на виновността — мъж на вярата, да, в традиционния смисъл на думата. Но тези неща вече не намираха пристан в душата му. Предците се разпадаха в земята, оставяйки след себе си само ронливи късчета кост в черната пръст. Духовете не предлагаха никакви дарове, а онези, които все още се бяха вкопчили в живота, бяха вгорчени и зли, твърде често предавани, твърде често презирани, за да таят любов към когото и да било. Вече вярваше, че смъртните са прокълнати. Някаква вродена склонност ги водеше все по един и същ път. Смъртните предаваха всеки дар, който им се поднесеше. Предаваха дарителя. Предаваха собствените си обещания. Своите богове, своите предци, децата си — предателство навсякъде. Великите лесове на Карканас бяха изсечени; жалките останали острови зеленина бяха паднали до един под огън и суша. Богатите почви бяха отмити от реките. Плътта на земята бе оголена до костите на скалата. И глад дебнеше децата. Майки ридаеха, бащи опитваха да вкочанят лицата си в маски на хладна решимост, но преди едното и другото бяха гледали на този разорен свят с възмутено неверие — някой е виновен, някой винаги е виновен, но в името на Бездната, не гледай _мен_! Но нямаше къде другаде да се гледа. Майката Тъма се беше отвърнала. Беше ги оставила на съдбата на собствените им решения и с това им беше отнела привилегията да винят някой друг. Този свят беше безбожен. Човек би могъл да помисли следователно, че един народ ще се издигне до пълния си ръст, да застане гордо и да приеме идеята за възможна виновност за всяко решение, взето или не. Да, това би било хубаво. Това би било една прекрасна гледка, която да подхрани бунтовен оптимизъм. Но такъв миг, такава поза не идваха никога. Вековете на просветление принадлежаха на миналото или чакаха в бъдещето. Такива векове придобиваха лъскавината на иконичен мит, сведен до абстракции. Настоящият свят беше реален, изпълнен с пясъка на реалността и компромиса. Хората не стояха високо. Те се снишаваха. Наоколо нямаше никой, с когото Ендест Силан да може да обсъди всичко това. Никой, който би могъл — просто би могъл — да проумее значението на онова, което си мислеше. Стремглав устрем. Стават неща. Изправени камъни се катурват един срещу друг и така — непрекъснато. Приливни вълни се надигат все по-високо. Пушек и писъци, насилие и страдание. Жертви се трупат на грамади като плячка на канибали. Това е плътта на възторга, задъханото настояще, нетърпението, изгарящо като киселина. Кой има време да разбира? Ендест Силан стоеше на върха на по-малката кула на цитаделата. Държеше изпъната едната си ръка, с кокалчетата на пръстите към земята, и черен дъжд се лееше в шепата му. Нима истината бе толкова жалка, колкото изглеждаше? Нима налагаше тя само една-единствена, самотна фигура да се вдигне и да застане високо? Да се изправи срещу литанията на разрушението, срещу бруталността на историята, лъжата, наречена прогрес, оскверняването на един свят някога дом, невъобразимо скъп? Една фигура? Сама? „Не е ли достатъчно собственото му бреме? Защо трябва да носи нашето? Защо му причинихме това? Ами защото така е по-лесно, а ние толкова обичаме лесните пътища, нали? Най-малкото усилие предопределя нашите ценности. Не ни безпокой, защото не обичаме да ни безпокоят.“ „Децата са гладни. Горите са мъртви, реките отровени. Бедствието се спуска над нас отново и отново. Болестите никнат като гъби над трупове. И скоро ще се бием над онова, което е останало. Като в Карканас.“ „Той ще поеме това бреме, но какво означава това? Че сме освободени да останем непроменими? Освободени да продължаваме да не правим нищо?“ Черната вода препълни шепата му и се заизлива надолу, отново превърнала се в дъжд. Дори Върховната жрица не разбираше. Не изцяло, не докрай. Виждаше го като единичен, отчаян гамбит, хвърляне на ашиците, от което зависи всичко. Но ако пропаднеше — е, ще има друга игра. Нови играчи, същите стари изтъркани правила. Залаганото богатство никога не губи цената си, нали? Купчината златни монети няма да се разсипе. Само ще расте все повече. „Тъй че щом играчите идват и си отиват, а правилата никога не се променят, не властва ли в края на краищата тази купчина над играта? Ще се поклониш ли на този бог на златото? На тази бездушна илюзия за стойност?“ „Поклони се тогава. Опри чело на твърдия под. Но когато всичко се обърка, не ми показвай никакво възмутено неверие.“ Да, Аномандър Рейк щеше да поеме това бреме и да го пренесе в един нов свят. Но нямаше да предложи освобождение. Щеше да поднесе само един дар — незаслужен дар — и той беше _времето_. Най-скъпата привилегия от всички. „И какво, моля, ще правим с него?“ Вляво от него, възседнал една много по-висока кула, един дракон бе приковал присвитите си очи над порутения лагер отвъд булото на Нощ. Никакъв дъжд не можеше да го заслепи, никакво извинение не можеше да надмогне нетрепващия му поглед. Силана наблюдаваше. И чакаше. Но чакането беше почти на свършване. Връхлетете на този пир. Връхлетете, о, гладни, върху плътта на възторга. Стената поначало не беше кой знае какво. Съборена на места, недовършена на други. Изобщо нямаше да устои на продължителна обсада. Въпреки ужасното й състояние пробивът, направен от Хрътките на Сянката, беше явен. Цяла порта беше изчезнала, запълнена с облизаните от пламъците отломки от укрепления и десетина сгради наоколо. Сред тях вече се катереха човешки фигури, търсеха оцелели, бореха се да потушат пожара. Отвъд нея огромни сектори на града — над които към небето се вдигаха тежки облаци дим, ярко огрян от бушуващите газови огньове — започнаха внезапно да гаснат, сякаш самият Даруджистан се задъхваше. Сеймар Дев се олюля и падна на колене. Напрежението, стягащо се около главата й, сякаш всеки миг щеше да разбие черепа й. Изкрещя от болка, докато Карса се навеждаше към нея. Пред тях Пътника беше свърнал встрани от разрушената порта, вървеше на изток, към друг проход, през който изпаднали в ужас бежанци вече се разпръсваха в бедняшките предградия. Как смяташе да пробие през тази безредна тълпа?… — Вещице, трябва да се съсредоточиш. — Какво? — В ума си. Вдигни стена. От всички страни. Направи я здрава, дай й сила да устои на онзи, който е дошъл. Тя се дръпна от ръката му. — Кой? Кой е дошъл? Кълна се в духовете, не мога да издържа… Карса я зашлеви — толкова силно, че я събори на земята. Тя го зяпна стъписано. — Сеймар Дев, не знам кой или какво — не са Хрътките. Не е дори Сенкотрон. Някой е там и този някой изгаря. Аз… не мога да си представя такова същество… — Бог. Той сви рамене. — Вдигни стените си. Натискът намаля и това я учуди, след това осъзна, че Карса се е изместил, застанал между нея и града. Видя потта, стичаща се по лицето на тоблакая като дъжд. Видя напрежението в очите му. — Карса… — Щом ще го следваме, трябва да го направиш. Вдигни стените си, вещице, и побързай. Погледът му се вдигна към нещо зад нея и изведнъж тя усети дъх на сила в гърба си, лъхна към нея, вля се през дрехи, през кожа и плът, дълбоко в костите й. Сеймар изпъшка. Натискът бе оттласнат, оставен да бушува срещу огромните прегради, които вече бяха заслонили ума й. Изправи се. Рамо до рамо двамата поеха след Пътника. А той цепеше косо през угарта към портата и прах се вдигаше на облаци след всяка негова стъпка. Напиращата навън тълпа, която беше задръстила портата, сякаш се отля назад и Сеймар Дев се зачуди какво ли са видели бягащите в лицето на Пътника, докато той крачеше право към тях. Каквото и да беше, явно никой не смееше да му се противопостави. Странна разсеяна светлина вече бе обагрила града: неравната стена и видимите зад нея куполи и кули. От хиляди гърла изригна жално ридание. На шок, на ужас. Лицата едно след друго започнаха да се вдигат нагоре. Карса изсумтя, обърна се и спря. — Богове на бездната! Тя се обърна рязко. Гигантската мечка се извисяваше на двайсетина крачки зад тях, очертана с ореол от сребриста светлина… а тази светлина… Луната най-сетне се бе изкатерила на хоризонта — но беше… „Кралице на сънищата!…“ — Разбита — промълви Карса. — Луната е разбита. Ликове в скалата, какво се е случило? Онова, което се издигаше в небето, представляваше грамада от късове сред облак от тънки пръстени прах. Луната се беше разширила в избухването си и сега бе два пъти по-голяма. Огромни парчета излитаха на спирали от центъра. Светлината, която хвърляше, беше болезнено ярка. Чудовищната мечка беше вдигнала муцуна към този опустошен свят, все едно можеше да помирише смъртта от безброй левги. Карса задърпа Сеймар Дев. — Той вече е в града, вещице. Не можем да го загубим! Тя се остави да я тегли след себе си. Присвит в една от нишите до портата, Чилбаис проследи онзи, когото наричаха Пътника. Трепереше неудържимо. Воят на Хрътките, избухванията на цели сгради, идването на Сина на Тъмата и убийството на бог — о, всяко едно от тези неща щеше да е достатъчно, за да причини такъв тръпнещ ужас. Дори разбитата луна, излитаща в небето на юг. Уви, нито едно от тях не бе предизвикало жалкия трепет в крилатия жабок. Не, източникът на този страх крачеше през тълпата при портата и в този момент минаваше под арката на входа. Онзи, когото наричаха Пътника. О, той бе побрал толкова много в себе си, воля с такава секваща дъха мощ, че Чилбаис допускаше, че би могла, стига мъжът да го пожелае, да стигне до небесата, да обкръжи всички онези кръжащи в небето късове и да събере луната отново. Но тази сила не беше целебна. Тази воля не беше добронамерена. Хрътките завиха отново от онова, което бяха усетили, и тласнати от ужаса, се разбесняха и започнаха да избиват с безумна ярост. И лудостта отново се развихри над злочестите жители на Даруджистан. О, господарят щеше да е разгневен от тази загуба на контрол. Крайно разгневен. Чилбаис отвори уста и на нея се закъдри невероятно широка усмивка. Усмивка към полудялото нощно небе. Демонът изпълзя от нишата, плесна няколко пъти с криле, за да ги разгъне. А след това скочи във въздуха. Гмурването в гъмжащата тълпа не беше част от плана, а паниката, която то предизвика, изглеждаше непропорционална на тази неочаквана поява на скромния демон. След няколко трескави мига Чилбаис успя отново да изпърха нагоре натъртен, ожулен, пребит и смачкан, разпери криле и полетя към господаря си. Нетърпелив да отнесе съобщението си. „Той е тук! Той е тук! Дасем Ълтър е тук!“ „Може ли вече да си отида?“ Карса и Сеймар Дев бяха видели хала на демона, но не казаха нищо, докато той излиташе отново нагоре и изчезна над крепостната стена. Бързаха право към портата, а Карса Орлонг бе достатъчно внушителен, за да им правят път. Излязоха на широка улица. От всички посоки се стичаха хора и търчаха към портата. Видяха Пътника на шейсетина крачки напред, до една странно празна пресечка. Хората около него се пръскаха, обзети от сляпа паника. Беше спрял. Самотна фигура, окъпана от светлината на разбитата луна. Една Хрътка излезе вляво от воина. От обезглавеното тяло в челюстите й капеше гъста кръв. Огнените очи се бяха спрели на Пътника, който не помръдваше, макар да беше ясно, че е видял звяра. Карса издърпа меча си от ножницата на гърба и ускори крачка. Сеймар Дев забърза след него с разтуптяно сърце. Видя как тоблакаят изведнъж забави, а след това спря, все още на трийсет крачки от пресечката, и след миг разбра защо. Котильон крачеше срещу Пътника. Друга Хрътка — черната — се бе появила да пази другия фланг на бога. Зад тях една далечна сграда изведнъж рухна и сред този грохот се разнесе ръмженето на два звяра, сплетени в смъртоносна битка, без никой да отстъпва. Отекнаха писъци. Пътника чакаше. Котильон спря точно срещу него и заговори. Сеймар Дев искаше да затича напред, поне донякъде, за да може да чуе думите на бога, да долови отговора на Пътника. Но ръката на Карса я задържа. Той поклати глава и промълви: — Това не е за нас, вещице. Пътника сякаш отказваше нещо, отстъпваше назад, извърнал очи настрани. Котильон настъпи. — Той не го иска — каза Карса. — За каквото и да моли, Пътника не го иска. Виждаше го тя това. — Моля те, трябва да… — Не. — Карса… — Тласка те желание, а не нужда. — Е, добре! Аз съм една любопитна кучка. Просто ме остави да… — Не. Това е между тях и така трябва да си остане. Сеймар Дев, отговори ми на едно. Ако можеше да чуеш какво казват, ако можеше да разбереш какво означава то, би ли могла да си замълчиш? Тя настръхна и изсъска безсилно. — Не ме бива много в това, нали? Добре, Карса — но и да кажа нещо, какво? Какво би могло да навреди? — Остави го — каза Карса. — Остави го свободен да избира сам. Каквото и да казваше Котильон, все едно че нанасяше удари, които Пътника поемаше един след друг, все така извърнал поглед — все така явно без да може да срещне очите на бога. Хрътката със сдъвканото между челюстите тяло вече го ядеше с цялата настървеност на хищник, пълнещ стомаха си. Другият звяр беше извърнал глава, сякаш се вслушваше в далечната битка. Котильон беше неумолим. За бога, за Пътника, както и за Сеймар Дев и Карса Орлонг, светът извън тази сцена сякаш буквално беше изчезнал. Миг, който добиваше злокобни очертания, щрих след щрих, все едно изсичан в камък. Миг, който се разгръщаше към решение, което Пътника трябваше да вземе тук и сега, защото бе явно, че Котильон е застанал на пътя на воина и няма да отстъпи. — Карса… ако това тръгне зле… — Пазя гърба му — изръмжа тоблакаят. — Но ако… Нечовешкият вик, изтръгнал се от Пътника, прекъсна думите й, вряза се във всяка нейна мисъл, посече като нож. Такъв безнадежден, отчаян вик — не беше негов, не можеше да е негов… Той изпъна ръка, сякаш за да избута Котильон. Бяха твърде далече един от друг за това. И все пак Котильон мълчаливо се отдръпна от пътя му. И воинът мина покрай него и продължи, но този път всеки ботуш сякаш трябваше да бъде теглен напред, сякаш Пътника вече се бореше с някакъв ужасен невидим прилив. Крачеше напред като обречен. Котильон го проследи с поглед и тя видя как вдигна ръка към очите си, все едно не искаше да съхрани спомен за това, сякаш можеше да го изтрие с един-единствен жест. Макар да не разбираше нищо, прониза я скръб. Скръб за кого? Нямаше смислен отговор. За Пътника. За Котильон. За Карса. „За този проклет град и тази проклета нощ.“ Хрътките бяха избягали. Тя примига. Котильон също беше изчезнал. Карса се отърси от замаята и отново я поведе напред. Натискът се усилваше, огъваше защитата й. Усети пукнатини, процеждаща се прах. А щом започнаха да залитат след Пътника, осъзна, че воинът крачи право към ядрото на тази сила. Вкусът на страха загорча на езика й. „Не, Пътнико, не. Вразуми се. Вразуми се, моля те.“ Но нямаше да го направи, нали? Нямаше. Не можеше. „Съдбата на осъдения, о, звучи тромаво и все пак… как иначе би могло да се нарече? Тази сила на неизбежността, едновременно желана и неволна, едновременно ненужна и неизбежна. Съдбата на осъдения.“ Вървяха през град, пленен от кошмар, под призрачната светлина на една луна в предсмъртния й гърч. Пътника все едно теглеше след себе си вериги, а в края на тези вериги — Карса Орлонг и Сеймар Дев. И все едно носеше на врата си своя железен оглавник, невидим, но притеглящ го неумолимо напред. Никога не се беше чувствала толкова безпомощна. Във вечността, водеща към мига на появата на Господаря на Смъртта, светът на Драгнипур бе започнал бавно и убийствено да се тресе, като че ли нескончаемо. Отвсякъде бе надвиснала заплахата за унищожение. Отвсякъде ехтеше хор от отчаяни викове, рев, изпълнен с безнадеждна ярост. Грубата същност на всяко оковано създание се беше пробудила и всяко от тях огласяше тази същност, и всеки глас бе побрал в себе си вкуса на суровата истина. Дракони пищяха, демони ревяха, глупци крещяха в безумна истерия. Храбри герои и зли убийци поемаха дълбоко дъх, докато ребрата им не изпращят, и след това надаваха боен вик. Сребристи пламъци се търкаляха от небесата и разкъсваха облаци пепел. Армия с невъобразима мощ, пред която не беше възможно никакво отстъпление, бе започнала стремглавия си щурм и оръжия трещяха по щитовете и тази бяла кипнала вълна на унищожение напираше все по висока, сякаш се бе устремила да се слее с бурните облаци. Окаяниците, които се влачеха в краищата на веригите, биеха във въздуха с изтерзани крайници, сякаш за да прогонят това бързо прииждащо забвение. Очи се въртяха в разбитите черепи, останки от живот и съзнание проблясваха за сетен път. Да, нищо не иска да умре. Когато смъртта е забвение, животът я заплюва в лицето. Ако може. Разумните и безмозъчните вече — най-сетне — бяха на един и същи ум. _Разтърси всички доводи. Тези пробудени инстинкти не са целта, а средството. Разтърси веригите, ако трябва, но знай, че онова, което обвързва, не се къса и пътят никога не е тъй своеволен, колкото може би си вярвал._ Дич се взря с едно око в снишаващите се небеса и позна ужаса, но този ужас не беше негов. Богът, който виждаше със същото това око, изпълни черепа му с писъците си. „Роден за да умра! Роден съм за да умра! Роден съм за да умра! Нечестно, нечестно, нечестно!“ А Дич само се изсмя хрипливо — или поне си представи това — и отвърна: „Всички сме родени, за да умрем, идиот. Нека интервалът да трае един удар на сърцето, нека да трае хиляда години. Разтегли удара на сърцето, съкруши столетията, все едно е. Едно и също е, когато дойде краят.“ „Богове, едно и също е!“ Не беше много впечатлен от това богче, разтреперано вътре в душата му. Кадаспала беше луд, луд да си въобрази, че такова създание може да постигне нещо. С тази свирепа жажда да _убива_, всечена в сърцето му, а след това да съзре ужаса на своята безпомощност — о, не беше ли това неописуема жестокост? Не беше ли само по себе си достатъчно, за да те тласне към безумието? „Кадаспала, направил си само варианти на самия себе си. Било е неизбежно — да, разбирам това.“ „Но проклет да си, тази плът принадлежеше на мен. Не на теб.“ „Проклет да си…“ Но проклятията вече не означаваха нищо. Всички съдби вече се сливаха. „Ха-ха, ето ви го, благочестиви позьори, арогантни боклуци, всички вие, хленчещи жертви — вижте какво иде! Винаги е един и същ този край, един и същ!“ И ето го тук, заклещен в по-голямата схема. Кожата му — къс от пано. А цялата грандиозна сцена? Шарка, която никога нямаше да може да види. Демонът Перла бе понесъл тела, от които на възли и намотки се спускаше гора от железни корени. Не можеше да носи повече, затова стоеше и плачеше тихо, краката му — като два огъващи се дънера — се тресяха и трепереха. Отдавна беше претеглил цената на омразата. Към Върховния маг Тайсхрен, който първи го бе призовал и обвързал към своята воля. Към Бен Адефон Делат, който го беше хвърлил срещу Сина на Тъмата; и към самия Аномандър Рейк, чийто меч бе захапал дълбоко. Но цената беше илюзия. Омразата беше лъжа, а подхранването й изпълваше мразещия с блаженството на заситата, докато духът гладува. Не, Перла не мразеше. Животът е договор между очакваното и неочакваното. Сключваш го. Драконъс залитна и спря пред него. — Перла, приятелю. Дойдох, за да се сбогуваме. И да ти кажа, че съжалявам. — Какво те натъжава? — попита демонът. — Съжалявам, Перла, за всичко това. За Драгнипур. За ужаса, изкован от собствените ми ръце. Съвсем редно си беше оръжието да вземе своя създател, нали? Мисля, че да. Беше. — Замълча и вдигна ръце пред лицето си. За миг изглеждаше, че ще започне да скубе брадата си. Но стегнатите в букаи длани паднаха надолу, повлечени от тежестта на веригите. — Аз също съжалявам — отвърна Перла. — Че виждам края на това. — Какво?! — Толкова много врагове, всички тук — и нито един по избор. Врагове и все пак действат заедно вече толкова дълго. Великолепно е, нали, Драконъс? Когато необходимостта наложи всички ръце да се стиснат, да заработят като една. Великолепно. Воинът зяпна демона. Сякаш бе изгубил дар слово. Апсал’ара се провря горе на гредата. Беше трудно да се задържи, понеже фургонът подскачаше и се друсаше напред в един последен безполезен напор, а самата греда бе лепкава и хлъзгава от пот, кръв и слуз. Но нещо ставаше там, при портала, онова черно ледено петно под самия център на фургона. В Портата се вливаше някакъв странен поток, заплетена шарка, която се процеждаше през зловонния въздух под долницата на фургона. Всяка нишка беше мастиленочерна, пространството около нея огряно от болезнено за очите сияние, което пулсираше по-бавно от всяко смъртно сърце. Дали това бе жалкият бог на Кадаспала? Дали се опитваше с помощта на този безумен шедьовър като по решетка да изпълзи и да се гмурне през Портата? Дали се опитваше да _избяга_? Решила бе да го използва първа, окажеше ли се това. Нека изгори студът плътта й. Нека просто се разпадне на късове. Щеше да е по-добър край, отколкото някакво озъбено въплъщение на хаоса да раздере гърлото й. Придърпа се още по-близо, дъхът й заизлиза на мразовита пара, която се разпадаше на искрящи ледени кристали. Напомняше й за младостта, за нощите в тундрата, когато идваха първите снегове, когато облаците трепереха и разстилаха диамантените си кожи и светът ставаше толкова тих, тъй бездиханен и съвършен, че й се струваше, че времето всеки миг ще спре замръзнало и плътно — за да я задържи вечно там, да задържи младостта й, да задържи здраво мечти и пориви, спомените й за лица, които обичаше — майка й, баща й, братя и сестри, любимите й. Никой нямаше да остарее, никой нямаше да умре и отпадне от пътя, а самият път, е, той никога нямаше да свърши. „Задръж ме насред стъпка. Кракът ми да не стъпи никога повече, никога повече да не ме тласне напред към края на нещата. Да, остави ме тук. В самото ядро на възможностите, никоя от които няма да рухне. Никакви бъдещи провали, никакви загуби, никакви съжаления, които да целуна по устните — няма да почувствам студа.“ „Няма да почувствам студа…“ И изкрещя в мразовития, убийствен въздух. Такава болка — как бе успяла изобщо да се доближи толкова? Надигна се на колене. И погледна към шарката, просто ей там, на един човешки бой разстояние и все още се спускаше надолу. Ако скочеше оттук, ако просто се хвърлеше напред, дали щеше да я улови тази изливаща се мрежа? Дали щеше просто да се разкъса? Или да потече настрани, да се разтвори, за да остави да пропадне надолу тялото, замръзнало, безжизнено, с отворени, но нищо невиждащи очи? Внезапна мисъл затрептя през съмненията и страховете й. И тя започна да дърпа веригите си, да трупа брънките на гредата пред себе си. Беше ли студът на Портата толкова силен, че да може да прекърши тези брънки? Ако изтласкаше купчината в Портата, колкото може по-навътре, _щяха ли веригите да се счупят_? А след това? Тя изръмжа. „Да, а след това какво? Бягаш като заек, оставяш фургона далече назад, бягаш от легионите на хаоса?“ „А когато и самата Порта бъде унищожена, къде ще избягаш тогава? Ще съществува ли изобщо този свят?“ И в този момент осъзна, че тези въпроси са безсмислени. Да е свободна, макар и само за един миг, щеше да е достатъчно. _Апсал’ара, Господарката на Крадците. Колко добра беше? Ами, измъкна се от веригите на Драгнипур!_ Продължи да трупа брънките на веригите, а дробовете й изтръпваха от ледения дъх. Драконъс се отдалечи залитайки. Не можеше да понесе чувствата на демона, съживили се в него самия. Не можеше да разбере тази сила да простиш, да не говорим за пълната лудост да намериш нещо ценно в този проклет свят. А да вижда Перла, застанал там, рухнал почти под тръпнещите, капещи тела на паднали другари — не, това беше прекалено. Кадаспала се бе провалил. Шарката беше дефектна; нямаше силата да устои на това, което скоро щеше да ги връхлети. Беше отчаян ход, единственият останал на Драконъс, и той дори не можеше да се разгневи на слепия безкрак Тайст Андий. „Това не беше по силите на никого от нас.“ „В мига, в който Рейк престана да убива, бяхме обречени.“ И все пак откри, че не изпитва никакъв гняв, когато си помисли за Аномандър Рейк. Всъщност беше започнал да разбира, дори да съчувства на това уморено желание за край на нещата. За край на _всичко_. Заблудата го наричаше преди всичко игра. Същият този основен принцип бе гарантирал крайния провал. Отегчени богове и деца с ужасяваща сила, те бяха най-лошите арбитри в тази схема на съществуване. Бореха се срещу промяната, докато я налагаха над други; стремяха се да съхранят всичко, което притежават, докато се мъчеха да заграбят каквото могат от съперници. Възхваляваха любовта само за да я убиват в измяна и злост. Да, Драконъс разбираше Рейк. Всяка игра, която се играе със скръб, е нещо мръсно, скверно. „Унищожи я. Разруши всичко, Рейк. Рейк, мой наследнико, мой духовни сине, мой незнайни и непознаваеми потомъко. Направи каквото трябва.“ „Аз се отдръпвам.“ „О, колко дръзки слова.“ „След като истината е, че нямам избор.“ Силата, която изведнъж се спусна над света на Драгнипур, бе толкова огромна, че за миг Драконъс повярва, че хаосът най-сетне ги е достигнал, и падна на колене, замаян и почти заслепен. Неимоверният натиск прекършваше, смазваше и той сведе глава, покри я с ръце и усети как се огъна гръбнакът му под това съкрушително присъствие. И да имаше звук, не го чуваше. И да имаше светлина, виждаше само мрак. И да имаше въздух, не можеше да го вкара в дробовете си. Костите му застенаха… Изтезанието се облекчи, когато една костелива дългопръста ръка се отпусна на дясното му рамо. Отново се извисиха звуци, странно приглушени. Съживена буря от ридания и злочестина. Пред очите му светът възвърна познатите си очертания, макар да изглеждаха призрачни, безплътни. Можеше най-сетне да вдиша дълбоко — и да вкуси смърт. Някой заговори над него: — Той наистина е мъж на думата си. И Драконъс вдигна очи — ръката на рамото му се отдръпна с дрънченето на железни брънки — и се взря в онзи, който бе заговорил. В Качулатия бог. В Господаря и Върховния крал на Смъртта. — Не! — изрева Драконъс, опита да се изправи и залитна, препънат във веригите си. — Не! Какво е направил? В името на Бездната, какво е направил Рейк? Гуглата вдигна ръцете си и сякаш се взря в прангите на мършавите си китки. Неверието премина в потрес, а след това — в неподправен ужас. Драконъс не разбираше. Не можеше… богове… не можеше да повярва… След това се обърна рязко. И се взря към легионите на хаоса. О, те бяха изтласкани назад, на повече от левга, от идването на това единствено същество, от силата на Качулатия бог. Облаците на бурята се бяха изтърколили назад, трупаха се наново и сякаш се тресяха от безсилие — да, откупена беше една пауза. Но… — Прахосано. Всичко е прахосано напразно! Защо? Това не е постигнало _нищо_! Гугла… ти си предаден. Не можеш ли да го разбереш? Не… — Драконъс се хвана за главата. — Рейк, о, Рейк, какво си искал да направиш с това? Как си могъл да помислиш, че ще постигнеш нещо? — Липсваше ми, Драконъс — каза Качулатия бог. И той се извърна отново, и изгледа бога с яд. Джагът. Да, лудият непонятен Джагът. — Проклет глупак! _Ти си_ помолил за това, нали? Ума ли си си изгубил? — Сделка, стари приятелю — отвърна Гуглата, без да откъсва очи от веригите на китките си. — Хазарт. — Какво ще стане сега? Когато хаосът те вземе? Когато хаосът погълне света на самата смърт? Предал си боговете, всички. Предал си целия живот. Когато паднеш ти… — Драконъс — прекъсна думите му Гуглата с въздишка, вдигна ръка да смъкне гуглата на оръфаното си наметало и откри съсухреното си джагътско лице, дълбоко врязаните бръчки на вечна скръб. — Драконъс, приятелю — каза тихо, — нали не мислиш, че съм дошъл тук сам? Той зяпна неразбиращо бога. А след това… долови далечен рев, отекнал отвсякъде… и онези неясни очертания вече… _кипяха_. Армиите на мъртвите идваха, призовани от своя господар. От едната страна бързо се приближаваха двадесетина конници. — Гугла — промълви Драконъс и изтръпна, — те не са оковани. — Да. — Това не е тяхната битка. — Може би. Това все още не е решено. Драконъс поклати глава. — Не може да са тук. Те не могат да надвият врага — тези мъртви, Гугла, единственото, което им е останало, е тяхната идентичност, всяка душа, която едва се държи. Не можеш да им причиниш това! Не можеш да искаш това от тях! Богът вече гледаше към фургона. — Единственото, което ще поискам от падналите — рече той, — е да изберат, Драконъс. По тяхна собствена воля. След това няма да моля нищо от тях. Никога повече. — Кой тогава ще взима мъртвите? — Боговете да се погрижат за своето. Студенината на този отговор го зашемети. — А онези, които не почитат никакви богове? — Да? — Какво ще стане с тях? — След това тук — каза Гуглата, все още загледан към фургона, — мъртвите няма да са моя грижа. Никога вече. Приближаващите се конници яздеха изгнили, станали на скелети коне. Дрипави пелерини се вееха зад воините. Хиляди пряпорци се полюшваха и подскачаха сред вдигнатите високо копия. Броят им наистина бе невъобразим. Накъсани фрагменти от бойни песни долитаха като понесени от вятър дрипи. Светът стенеше — Драконъс не можеше да проумее тежестта, която трябваше в този момент да се е стоварила на раменете на господаря му. Щеше ли да може самият той да я понесе? Но пък може би точно в този момент самият Аномандър Рейк умираше, костите му се кършеха, кръвта шуртеше… Но имаше още нещо. Тук, пред очите му. Всички същества, оковани към фургона, бяха спрели да дърпат огромното возило — за първи път от хилядолетия фургонът беше _спрял_. И тези същества стояха или падаха на колене, взираха се смълчани, невярващи, в приближаващите се от всички страни легиони мъртъвци. Потоп, океан от желязо и кост… Конниците пристигнаха. Всички — непознати за Драконъс. Шестима подкараха конете си по-близо. Един беше с маска, а той беше виждал тези маски преди — цяла орда, избити от Аномандър Рейк. _Сегюле._ Знаците по тази подсказаха на Драконъс, че гледа Втория. Беше ли предизвикал Първия? Или някой бе предизвикал него? Втория заговори пръв. — Това ли е жалкият лайнарник, за който искаш да се бием, Гугла? Да скочим в пастта на хаоса. — Маскираното лице сякаш обходи присвитите окаяни същества във веригите им. — Какво са тези, че трябва да умрем сега за тях? Че трябва да свършим за тях? Нещастни отрепки, до един! Негодни за нищо глупци, ба! Гугла, твърде много искаш. Господарят на Смъртта дори не извърна лицето си към Сегюле, когато отвърна: — Отказваш ли се сега, Рицар? — Не — заяви той. — Само недоволствах. — Извади два нащърбени, покрити с ръжда меча. — Познаваш ме добре. Все пак, ох, как исках Скинър. Да го изтърва така — в името на Тирана, _гризе ме_. — Точно затова няма да водиш Мъртвите в тази война — каза Гуглата. — Какво? Аз съм Рицарят на Смъртта! Самият неин проклет скапан Юмрук! Настоявам… — О, я млъкни, Втори — въздъхна Господарят на Смъртта. — Други задачи те чакат — и няма да съжалиш за тях, сигурен съм. Искар Джарак, ще командваш ли вместо Рицаря? Като главата на копието, да се врежеш в самото сърце на врага? Онзи, към когото се обърнаха така, приличаше на ветеран сред ветераните. Сива брада, нашарено с белези лице, дрипава избеляла униформа над плетената ризница. Сиво и зелено, обшито с черен кант. Извърна се към джагъта и каза: — Ще втвърдя върха. С малазанците. На самото острие — моите Подпалвачи на мостове. Дужек на левия ми фланг, Бълт на десния със Седма и уикците. — После се изви на седлото да погледне другия войник. — Брукалаян и неговите Сиви мечове отдясно на Бълт. Брукалаян кимна. — Намирам чест в това, Искар Джарак. — Скамар Ара, твоите легиони Джакуруку отляво на Дужек. Гугла, чуй ме добре. Извън копието повечето са шлака. Волята им е отслабнала през безбройните хилядолетия — ще тръгнат срещу врага, но няма да удържат. — Да — каза Гуглата. — Просто да знаеш — каза Искар Джарак. — Просто да знаеш. — Върнете се при силите си — заповяда Качулатия бог. — Искар Джарак, прати при мен едноокия конен съгледвач. И, Бълт, намери моя Войник, онзи, когото наричаха някога Баудин. Има да се свършат още неща. Драконъс изчака, докато командирите се отдалечат. Остана само Сегюле, прибрал отново мечовете. И попита: — Гугла, какво става тук? Ще помолиш мъртвите да се бият за нас? Те ще се провалят. Ще спечелят забрава и нищо повече. Те не могат да успеят, Гугла. Хаосът, който преследва Драгнипур, не може да бъде отхвърлен — разбираш ли какво ти казвам? Рицарят изсумтя: — Ти си този, който не разбира, Древен. Много преди да стане Господар на Падналите, той беше _Джагът_. Господари на Последните твърдини, ха! Стражи на Срутените крепости. Гълтачи на Пропадналите надежди. Ти, Древен, който все заставаше срещу Тайст Андий, срещу Тайст Едур — ти, който газеше в пепелта на самия Карканас — разбери ме. Вгорчените Тайст Андий и самоубийствените Тайст Едур са _нищо_ пред отчаяната лудост на _Джагът_! По време на тази тирада Гуглата продължаваше да се взира към фургона, в извисилата се над него грамада тела. А след това Господарят на Смъртта проговори: — Често съм се чудил как изглежда тази крепост, скърцаща на дървените си колела… жалко нещо всъщност. Грубо, тромаво. — Обърна се към Драконъс, гнилата кожа се нагъна над бивните. — Хайде, _обръщай_. 23. Попитай мъртвите какво съзират, щом дръпне се завесата встрани. Пътеки каменни към слепи светове, където търсенето пипнешком е спомен за драгоценностите приживе. Попитай мъртвите в какво се взират в последното обръщане назад. Развързаните нишки на кумирите, където всяка жила е изпъната да ги достигне и докосне пак. Попитай мъртвите какво узнават, когато знанието вече няма смисъл. С дрънкулки шепите са пълни, сякаш нов дом ще се строи в места, където никога не сме били. Попитай, ала мъртвите не отговарят зад булото от дъжд солен. Ридай сега сред гнилите останки, докато червеите тлеят в това обилие от тишина. Изгубените съкровища на Индарос Фишер кел Тат Волът тича колкото му държат краката. Талигата занася и подскача, накланя се дивашки на едно колело, докато стенещото животно завива на ъгъла и се втурва надолу по калдъръма. Дори боговете не биха могли да бръкнат през дебелия череп до крехкия възел на ужаса в размътения му мозък. Сръгана веднъж с остена, вечната нужда размъти целия външен свят и го смали до един тесен тунел със спасението в далечния, много далечен край. Че кой може да разбере подобна крайност? Не смъртен събрат, още по-малко бог с вдигнатите му от изумление вежди — докато гледа тези накъсани паузи с недоумяващи очи и трескавият ум се диви каква ли ще е ползата от всичко това? Животното е това, което е. Четирикрако, двукрако. Паниката ще впрегне толкова крайници, до колкото може да стигне, и още няколко отгоре. Паниката ще яхне колелетата на някоя талига и ще прогърми под зацапаните с тор копита. Паниката ще задращи в самите стени, докато по улиците една след друга притичват страховити Хрътки. Нощният въздух вони и тази воня плющи в ноздрите като развети флагове на кораб, понесъл се над плитчини. Пушек и кръв, жлъч и пикня. Но най-вече кръв. А след това дойдоха писъците. Закънтяха отвсякъде и толкова много секваха отведнъж или още по-смразяващо — затихваха в задушени хрипове. Майки никога досега не бяха чували толкова много умолителен рев! И кой би могъл да каже дали самият вол не ревеше за онова сладко виме, за надвисналия отгоре огромен мях с всичките му утешителни миризми и възсолена топлина? Майката, уви, отдавна беше пратена да тегли голямата талига оттатък и дори да можеше да дотича обратно при отчаяния зов на телето си, какво можеше да направи срещу Хрътка? Не, това бягство трябваше да си остане самотно. За всеки и за всички. Вол, кон, куче, котка, мишка и плъх, гущер и мушица. И всякакви хора. Куцащи старци, старци, които никога в живота си не бяха куцали, но го правеха сега. Жени на всякаква възраст, с всякакъв ръст и нрав, които щяха да закуцат, стига това да можеше да им спечели нужното съчувствие. Но щом и самите покриви не предлагаха убежище, кой ще си прави труда да скача в тази талига, търкаляща се стремглаво в безумна паника по улицата? По-добре да грохнеш в безсилно поражение и само да попридърпаш с лъжовен свян роклята или каквото е там. Мъжете нека се насират от ужас — те бездруго никога не се къпят достатъчно. Благородници бягаха позорно, плебеи тичаха все едно, че са им пораснали криле, крадци драсваха накъдето им видят очите и улични катили цивреха и се молеха за пощада, градски стражи бяха престанали да пазят каквото и да било в слепия си страх, войници бягаха презглава от всякакъв трясък на желязо, колкото им сили държат. Глупци, които нямаха нищо за губене, стояха най-невъзмутимо по местата си. Пройдохи и комарджии танцуваха, курви мамеха… а в един храм на Сянката апетитни млади послушнички пищяха и бягаха от пътя на врещящия маг, яхнал своето връхлитащо муле право през голямата олтарна зала, и кадилници хвърчаха след него из въздуха със змийския гърч на струите дим и глави с жарки въглени-очи в прещедро изобилие. По криволичещата диря на мулето крилати бок’арала врещяха пронизително и замерваха с храчки, сополи и космати курешки всяка побягнала женска по пътя си, а паяци извираха от отдавна занемарения дренаж за жертвената кръв в подножието на каменния олтар, същински врящ килим от тръпнещи крачета, лъскави коремчета, нашарени гърди и черни далхонийски очички — хиляди, не, десетки хиляди! И беше ли изобщо чудно, че Магът и мулето профучаха право през залата и през вратите в отсрещния край, които изригнаха и се разтвориха сякаш по собствена воля? Докато в същия миг Върховната жрица залитна навън иззад една завеса като жена, изхвърлена от безумните гърчове в любовното ложе с ожулена от четина брадичка, зяпнали подпухнали устни, люшкащи се огромни гърди и вълни от пищна плът, излетя, да, и потъна в онзи килим, в кипналата гмеж от слуз и отрова, тъй че не беше никак чудно, че подхвана бесния си лудешки танц, но нека признаем, дори Могора бе твърде стъписана, твърде изумена, за да впие гора от нокти в тази тъй сладка плът… а бок’арала се нахвърлиха като бесни, почнаха да гребат с шепи вкусните тлъсти паяци и _хрус-хрус_ в зейналите лакомо уста и сякаш паяците можеха да запищят, ами че да, те направиха точно това, когато кипнаха и се завихриха назад в дренажа. Муле и маг с грохот изтрополиха през колонадата и навън през разбитите крила на друга врата, навън в унилата уличка с присвитото в ужас множество скрили се бегълци, които мигом се разпръснаха при появата на това страховито привидение и вихрещия се след него шквал от бок’арала. Но нека бързо полетим, като опърлена от огъня мушица през града, назад към вола, докато той тича с разтуптяно сърце и задъхан — подгонен от една разгневена талига и кой знае още кой — и се приближава стремглаво към рухналите останки на някаква сграда… Безумен хаос е най-тромавото възможно описание за онова, което последва нападението на Хрътките на Сянката. Малко след разбиването на портата Барън хукна на запад след Палид, щом костено белият звяр се откъсна от глутницата с нечестиви намерения към друга част на поразения град. Палид — не знаеше, че я гонят — се натъкна на десетина градски стражи, затичали по средата на улицата към разрушената порта. Чудовищният звяр скочи сред тях и защрака с олигавените си челюсти. Натроши се броня, ръце, крака и оръжия се разхвърчаха из въздуха. Изригнаха писъци и кръв. Докато Палид трошеше в челюстите си главата на последния страж, Барън се появи като лавина. Сблъсъкът изтрещя като гръмотевица и двата звяра се натресоха в стената на една голяма сграда. Здравият укрепен вход хлътна навътре. Каменни парчета се врязаха в тримата нещастници, оказали се в предната стая. Огромните каменни блокове на рамката на входа се прекатуриха и заподскачаха като кокали на ашици и премазаха един от ранените, преди да е успял да изкрещи. Останалите двама, целите в кръв, бяха избутани от огромното писалище и затиснати към задната стена. И двамата издъхнаха с премазани кости и органи. В търкалянето и блъскането си двете Хрътки разбиха писалището, а прикрепената към него решетка изхвърча нагоре и се натресе в тавана, който вече бе започнал да хлътва. С ужасно скърцане и стонове цялата предна част на зданието се свлече надолу. Нова стена рухна под удара на двата звяра, а зад нея имаше коридор и решетки на килии, и други двама пазачи, които решиха да побегнат по прохода — но цялото това помещение се срутваше, железните решетки се трошаха от рамките си, ключалките се къртеха. Затворниците затъваха под натрошени греди, вар и тухли. Изправена на задните си крака, блъсната от поредното връхлитане на Барън, Палид се натресе в една килия. Затворникът вътре падна и се претърколи настрани, а Хрътките, вкопчени отново една в друга, събориха задната стена и с ритане и ръмжене излетяха на открито — в уличката, която вече беше запълнена наполовина с падаща зидария: целият затвор се разпадаше. Самотният затворник се изправи и се втурна след Хрътките… Стената пред него се срути. В уличката Палид успя да докопа с челюсти рамото на Барън и с дивашки замах я запокити във въздуха, тя се блъсна в останките на отсрещната стена… и стената рухна под съкрушителната й тежест. В развалините на затвора нещо помръдна и затворникът — покрит с прах, натъртен и окървавен — започна да се измъква на свобода. Чула звуците — пъшкане, кашляне и стържене, — Палид се обърна бясно, с пламнали очи. А Баратол спря, все още със заклещени крака, зяпна тези огнени кълба и разбра, че са последното, което изобщо ще види. Палид присви крака, оголи грамадните си зъби — и скочи… И в този момент някакъв гигант се хвърли към нея с цялата си тежест и я удари ниско, под дясното рамо, толкова силно, че животното се извъртя, както летеше във въздуха. Баратол се дръпна назад и колкото можа настрани. Оплесканата в червено глава на Хрътката се удари в развалините, последвана от ритащото във въздуха тяло. А Чаур се надигна, погледна Баратол с яркочервена усмивка и му подаде огромната бойна брадва, която беше взел от ковачницата — оръжието на самия Баратол. Палид вече се изправяше. Чаур пусна брадвата в ръцете на Баратол и вдигна един грамаден камък. Баратол изкрещя, мъчеше се отчаяно да се измъкне, а бялата Хрътка с ръмжене се обърна срещу Чаур; в очите й пламтеше гняв. Барън вече се измъкваше от развалините отсреща. Баратол продължи да се дърпа, риташе и дращеше с ръце. Чаур хвърли камъка в мига, в който бялата Хрътка нападна. Удари я право в зейналата муцуна. Звярът изскимтя от болка, но инерцията го блъсна в Чаур, отпрати гиганта във въздуха през улицата и той се натресе в отсрещната стена. Падна върху мръсния калдъръм и повече не помръдна. Баратол измъкна краката си, оставяйки след себе си кръв и парчета кожа. Стисна дръжката на брадвата и се изправи. Огромната глава на Палид се обърна. В този момент Барън нападна. Бялата Хрътка изръмжа и побягна. Барън хукна след нея. Краката на Баратол омекнаха и той се свлече на земята. Вдиша няколко пъти студения въздух, после извърна очи към неподвижния Чаур. Изхлипа, надигна се и се затътри към него. В странните и загадъчни места в мозъка, места, които се самопознаваха като Чаур, черният порой се изливаше и едно по едно тези места започнаха да потъват. Блясваха колебливи искри, гаснеха и повече не пламваха. Състоянието му на безсъзнателност преля в нещо по-дълбоко, в някаква милостива забрава, която скри от Чаур обстоятелството, че умира. Изражението му беше ведро, но едната страна на лицето му бавно се отпускаше. Баратол дръпна нагоре клепачите му. Зеницата на дясното око беше много разширена. Разплакан, ковачът придърпа главата и раменете му в скута си. Останалото от света — взривовете, писъците, тътенът на битката — всичко заглъхна и мина доста време преди Баратол да усети, че още някой се е измъкнал от отломките на доскорошния затвор. Последва водопад от ругатни на фаларийски, малазански, добрийски и дару. Ковачът примига и вдигна очи. — Анци… ела, моля те, имам нужда от помощта ти! Моля те. Той е ранен. Бившият Подпалвач на мостове беше целият в прах, но иначе изглеждаше непокътнат. — Загубих си проклетия меч. Загубих си проклетия арбалет. Загубих си проклетите гранати. Загубих си про… — Анци! Дъх на Гуглата, помогни ми, моля те — трябва да намерим лечител. Висш Денъл — трябва да има някой в града. Трябва да има! — Ами, Малът, ама той… мамка му, той умря. Забравих. Не мога да повярвам, че забравих. — Анци се наведе, огледа Чаур и поклати глава. — Свършил е, Баратол. Счупен череп, кръвоизлив в мозъка — ясна е работата, едната страна на лицето му щом стане така… — Знам го това, проклет да си! Трябва ни лечител! Мисли, Анци — все трябва да има _някой_. — Сигурно, но не и наблизо — трябва да прекосим половината град, Баратол, а тия Хрътки… — Майната им на Хрътките. — Ковачът взе Чаур на ръце се изправи. Анци го зяпна. — Не можеш да го носиш… — Тогава ми помогни! — Опитвам се! Остави ме да помисля. В този момент чуха тропот на копита и дървени колелета по калдъръма. И се обърнаха. И ето го вола. Твърде уморен, за да бяга. Дори талигата зад него едва трополи от умора. Здравите крака треперят. Пяна се смъква на лъскави дрипи между предните копита на изтощеното животно… Болезнената острота на паниката заглъхваше и очите се замъгляваха отново, а когато двете неща-човеци дойдоха и качиха трето нещо на талигата, е, това си беше старата работа, ако питаха вола. Най-после светът си беше възвърнал здравомислието. Имаше работа да се върши, пътища да се извървят. Спасение, по-сладко и от млякото в майчиното виме. Уморено, но доволно, животното закрачи до двете неща-човеци. Двамата братовчеди стряха на покрива над града. Пожари огряваха нощното небе. Част от квартал Джадроуби беше в пламъци, с гейзери от горящ газ, изригващи в нощното небе. Малко преди това се беше спуснало странно атмосферно налягане и бе ограничило пожарите — нищо не се разпространяваше, доколкото можеше да се определи, а взривовете се бяха разредили. Въпреки това нямаше никой, който да се бори с пламъците, което общо взето не беше изненадващо. Долу в двора Стъдиус Лок се суетеше около двамата дворни стражи, и двамата проснати на сламеници. Като по чудо и двамата все още бяха живи, оцелели след атаката на убийците, макар да бе много вероятно да не преживеят грижите на Стъдлок. Скорч и Леф се бяха нагърбили със задачата да патрулират извън имението и го обикаляха със заредени арбалети. — Тези Хрътки са крайно неприятни — каза Ралик. — Май стените не ги спират. Някаква идея защо са тук? След като Ралик не отвърна, Торвалд го погледна и видя, че е зяпнал нагоре към разбитата луна. Не проследи погледа му. Тази бъркотия го изнервяше. Щяха ли въртящите се парчета да започнат да падат на главите им? Преди малко Ралик бе отбелязал, че повечето парчета като че ли тръгват в обратна посока, понеже се смаляват. Може би отиваха към другата луна, доста по-малка, което като че ли намекваше, че е по-далече, и макар да изглеждаше малка, големината й си оставаше неизвестна. Доколкото знаеха, можеше да е свят, голям колкото този и може би обречен да се пръсне на късове и да загине. Все едно, Торвалд не искаше да мисли много за това. — Ралик… — Искам да останеш тук, Тор. Съмнявам се, че ще има повече неприятности — господарката отново е вдигнала преградите си. — Тисера… — Тисера е умна жена и вещица при това. Ще се оправи. Е, сигурно се безпокои за теб. Остани тук до съмване, братовчед. — А ти? В този момент Ралик се обърна и малко след това Торвалд усети, че при тях е дошъл още някой. Беше Воркан, загърната в дебело сиво наметало. — Върховният алхимик посъветва да сме наблизо — каза тя на Ралик. — В случай, че потрябваме. Мисля, че времето дойде. Ралик кимна. — Покриви и въжета ли, господарке? Тя се усмихна. — Караш ме да изпитвам носталгия. Хайде, води. И да, Торвалд долови всички подмолни пластове под тези нежни думи и остана доволен. „Нека братовчед ми сам да открие, че най-опасната жена е жива. Какво пък, аз може би ще открия втората най-опасна. Особено ако забравя да купя хляб на връщане към дома.“ Скорч и Леф пристъпиха безшумно до ъгъла на стената и спряха. Нямаше смисъл тепърва да проявяват небрежност, въпреки че нямаше да има скоро нова атака на убийци, освен, разбира се, ако настина не се размножаваха като мухи, а Скорч не беше сигурен дали Леф се шегува за това, изобщо не беше сигурен. Улицата беше празна. Никакви бежанци, никакви стражи, никакви ужасни убийци, целите загърнати в черно. И най-важното — никакви Хрътки. — Проклятие — изсъска Леф, — къде са тия скапани зверове? Какво, да не би да миришеш по-лошо от всички, Скорч? Това ли е проблемът тук? Мамка му, толкова ми се ще да си направя една огърлица от зъби. И някоя лапа може би, да виси на колана ми. — Лапа ли? По-скоро топуз, ще те кара да се кривиш на една страна, като ходиш. Виж, това ще е забавна гледка, м-да. Струва си да ударим една, само за да го видя това. Лапа на Хрътка, ха-ха. — Ти каза, че искаш череп! — Не се канех да го нося обаче. Да си направя лодка, само го обръщам надолу, нали? Мога да си цапам през езерото. — Черепите не плават. Е, твоят може да плава, като е от корк. Тръгнаха по улицата. — Бих я нарекъл „Морехрът“, как мислиш? — По-скоро „Потънихрът“. — Нищо не знаеш за това, дето мислиш, че знаеш, Леф. Ей това ти е проблемът. Винаги е бил и винаги ще бъде. — Жалко, че нямаше повече убийци. — Имаше, само че не нападаха нас. Ние бяхме отвличащата маневра, Тор така каза. — Ама ги отвлякохме, нали. След миг една от Хрътките на Сянката се промъкна на улицата пред погледите им, няма и на двайсет крачки от тях. Хълбоците й трепереха, късове кървава плът бяха провиснали от туловището й. Муцуната й беше плувнала в червена пяна. Завъртя глава и ги изгледа. Като по команда, Скорч и Леф вдигнаха арбалетите и плюха върху назъбените върхове на стрелите. След това бавно снишиха оръжията към Хрътката. С настръхнали ноздри, звярът заотстъпва. След миг беше изчезнал. — Мамка му! — Знаех си, че миришеш лошо, проклет да си! За малко да я спипаме! — Не бях аз! — Не е забавно да се мотае човек с теб, Скорч. Изобщо. При всеки шанс проваляш всичко. — Не е нарочно. И аз си падам по забавните неща също като теб, честна дума. — Следващия път — измърмори Леф — първо стреляме, после спорим. — Добра идея. Следващия път. Следващия път го правим добре. Под луна, която го терзаеше с ужасни спомени, Кътър яздеше коня на Кол в бавен тръс по средата на улицата. В една ръка беше стиснал копието, но му беше неудобно, тежко. Никога не беше използвал такова оръжие и все пак нещо го спираше да го захвърли. Чуваше Хрътките на Сянката, развихрили се като демони в окаяния му град, и това също разбуждаше спомени от миналото, но те бяха по-скоро горчиво-сладки. Защото _тя_ беше в тях, тъмно, невероятно меко присъствие. Виждаше отново всяка нейна усмивка, колкото и редки да бяха, и те пареха душата му като капки киселина. Беше толкова объркан, още от сутринта, когато се събуди в манастира и разбра, че я няма. О, сложил си беше маската на храбрец, докато стоеше там до бога и отбягваше съчувствието в тъмните очи на Котильон. Беше си казал, че е акт на храброст да я остави да си отиде, да й даде право на окончателно решение. Храброст и саможертва. Не вярваше вече в това. Никаква саможертва нямаше в това да бъдеш изоставен. Никаква храброст нямаше в това да не вършиш нищо. Независимо от истинската възраст беше толкова по-млад от нея. Млад по онзи безгрижен, безразсъден начин. Когато да мислиш, е нещо тежко, неприятно, докато се научиш просто да се отдръпваш от усилието и в същото време бушуват слепите чувства, едно убеждение след друго се извисяват на блестящия щит на истината. Или това, което минава за истина; а вече знаеше, че каквото и да е било, не беше истина. Самоувереност, войнствена стойка, всички онези пози на благочестивост — толкова детински изглеждаха сега, толкова жалки. „Можех да приема най-чистата истина. Все пак никой нямаше да ме послуша. Колкото по-стар ставаш, толкова по-дебели са стените ти. Нищо чудно, че младите са станали толкова цинични. Нищо чудно.“ О, тя още си стоеше там, тъмна фигура в спомените му, с блясъка на очите, с началото на усмивка, докато обръщаше гръб. И той не можеше да забрави нищо. В този момент Чалис, изкачила се на върха на кулата на имението — онова призрачно джадроубско недоразумение, — пристъпи на покрива и пушливият вятър я блъсна в лицето. Държеше стъкленото кълбо, в което грееше пленената луна. Спря, вдигна поглед нагоре и се взря с почуда в разрушението, изпълнило една трета от небето. Но го беше оставила с лоши навици. Ужасни. И те бяха продължили да оформят целия му живот. Кътър помнеше изражението на Ралик — стъписването и ужаса, — когато погледна към ножа, потънал в рамото му. _Осъзнаването_ — да, Кътър беше творение на Апсалар, изцяло и докрай. Да, още един мъж беше изгубен. По един горчив начин това, че луната се разпадаше, изглеждаше съвсем на място, но беше много трудно човек да намери забавление в този болезнен символ. Липсваше му твърдостта на Ралик, пластовете зараснала тъкан над раните, вкоравена като броня. И въпреки всичко, което му беше дала тя, Кътър не беше съвършеното й отражение. Не можеше да усмири болката, която усещаше вътре, последиците от нанасянето на убийство, от това, че представата за справедливост е станала противна като овесената каша на затворника. А тя не беше изпитвала тези неща. Продължи напред. Хрътките го познаваха, беше сигурен в това, и ако то означаваше нещо в тази нощ, нямаше причина да се бои от тях. Тук-там по някой беглец пресичаше пътя му. Като разбягали се плъхове. Отчаяното търсене на укритие изпълваше умовете им и лицата, които пробягваха покрай него, изглеждаха лишени от всичко човешко. Оцеляването беше треска и правеше очите празни и бездушни като на изхвърлена на брега риба. Сърцето на Кътър се късаше, докато гледаше това. „Това е моят град. Даруджистан. На Сините пламъци. Той не заслужава това.“ Не, не го плашеха Хрътките на Сянката. Той вече ги презираше. Опустошението, което нанасяха, беше безумно, неоправдана с нищо и безсмислена разруха. Не мислеше, че Котильон има каквото и да било общо с всичко това. Миришеше по-скоро на Сенкотрон, тази хаотичност, това жестоко безразличие. Беше пуснал зверовете да си играят. Сред кръв и натрошени кости. Сред пламъци и разрушени жилища. Целият този страх, цялата тази злочестина. _За нищо._ Удобно или не, копието в ръката му все пак вдъхваше увереност. Само да се покажеше Сенкотрон пред очите му, щеше да намери къде да го забие това проклето нещо. Там, в своя малък и съвършен свят, луната грееше чиста, непокътната. Имало беше време, съзнаваше Чалис, когато и тя самата бе като нея. Без петна, все още непревила гръб пред горчивия компромис, без да изпитва нужда да смени тази одрипавяла кожа, тези станали стъклени очи. Жените и мъжете не се различават във важните неща. Идват на този свят с дарбите си, с предразположенията си, с лица и тела, привлекателни за другите или не. И всички трябва да се оправят с онова, което им е дадено, във всички аспекти на живота. И всеки от тях има възможности да избира. За някои, някои избори са по-лесни от други, когато изкушението да си желана не е самонадеяност, когато ти се подава ръка и изведнъж ти се струва, че ти се предлага най-лекият път. Тъй че нужно е само малко усилие, само една усмивка и бедра, които лесно се разтварят. Но връщане нямаше. Тези петна не се измиваха. Луната грееше чиста и красива, но си оставаше пленена завинаги. Тя се загледа нагоре в небето, видя късовете, въртящи се около бързо потъмняващото ядро. Инерцията като че ли се беше забавила и всъщност й се стори, че вижда парчета, които падат обратно, навътре, докато прахта се слягаше, превръщаше се сякаш в глава на копие, пронизало всичко, което бе останало от луната. Прахта сънува за света, който е била. Ала прахта, уви, не властва над вятъра. Кътър вече съзнаваше, че — след нея — беше държал в прегръдките си две жени, все едно че те можеха да го накажат, всяка поред. Само едната беше успяла и сега той яздеше към нея, за да й каже, че е убил съпруга й. Не защото тя го беше помолила, защото всъщност не го държеше толкова здраво в ръцете си и никога нямаше да го държи. Не, Горлас Видикас беше мъртъв по други причини, подробностите за които бяха несъществени. Щеше да й каже, че вече е свободна. Да прави каквото си поиска. Но каквото и да бе то, щеше да й каже, бъдещето й нямаше — не можеше — да включи него. — _Виж го, ето го там, до нея. Каква безочливост! Убива съпруга й, а сега тя виси на рамото му. О, създадени са един за друг тия двамата. И Гуглата дано да ги прати в най-дълбоката яма, и то скоро._ Можеше да понесе това, ако се наложеше. Но нея нямаше да обрече на такава съдба. Дори от любов не можеше да направи това. Беше се върнал в града само за да я загуби завинаги. Това отиване при Чалис щеше да е последното му. На разсъмване щеше да си е отишъл. Нямаше да липсва на Даруджистан. Вгледа се отново в пленената луна в ръцете си. И тук, осъзна тя, бе детството й, в цялата му невинност. Замръзнало, безвременно и завинаги недостижимо. Трябваше само да се остави погледът й да потъне вътре, за да намери всичко, което бе някога. Прокълната с красота, благословена със здраве жизненост, с блясъка на обещание за… Прах на сънищата, ще властваш ли сега над вятъра? Прах на сънищата, не е ли време да те пусна на свобода? Тъй че беше лесно да се изкачи на ниската стена, да се взре в каменните плочи на градината далече долу. Лесно да го пусне на свобода, да. Заедно полетяха през пушливия въздух, а когато се удариха, кълбото се пръсна, мъничката луна излетя навън и заискри за миг във въздуха. Преди да угасне. Сънищата няма да се забавят, ала прахта им ще се понесе вечно на вятъра. Круппе познава скръбта. Закръгленият мъж трябва само да се поогледа около кръста, за да схване тутакси трагедиите на отминалите крайности и да разбере, че всичко, което трябва да мине, всъщност ще мине. С толкова натежало сърце, че би трябвало да го натовари на количка (или почти), и без никакво лукаво намигване, което да предложи, той напуска мрачното пространство на хана „Феникс“ и поема задъхан по знойния път към конюшните, където да се погрижи за своето добродушно муле, като ловко избягва озъбеното му хапане и бесните ритници. Лунното лице се е разбило на хиляди искрящи очи. Нищо не може да се скрие и всичко се вижда. Всички могат да видят, че нищо не е останало скрито. Страховитият сблъсък е неминуем. Огромното налягане потушава бушуващите пламъци като палец и показалец фитила на свещ. Тук и там, и другаде също тъй. Но тази благодат идва със сурово, жестоко бреме. Един бог е умрял, един договор е подпечатан, а на една улица, където по ъглите вече се сбират зяпачи, един изключително доблестен мъж е коленичил и е навел глава. Вятърът поема безплътните вериги, изригнали от меча в ръцете му, дърпа ги и ги разкъсва, разпилява ги на призрачни валма и те се стапят и чезнат в пушека, загърнал целия град. Ще се вдигне ли отново? Може ли да се отзове на това последно предизвикателство? Що за мъж е той? Този белогрив Тайст Андий, чиито длани са зацапани с братова кръв, огромна загуба за един народ? А, но погледнете внимателно. Сърцевината все още гори, гореща и чиста, и се сбира в себе си, подчинена на несломима воля. Той ще поеме раните на сърцето, защото Аномандър Рейк е мъж, който не вижда друг избор, който не приема друг избор. Все пак засега дайте му още няколко мига покой. Закръгленият мъж подкарва мулето през Даруджистан. Съществуват изкушения и за някои те може да се окажат, ммм, непреодолими. Ако се наложи, закръгленият мъж може да се окаже най-здрава преграда. Просто попитайте мъжа с чука. Докато един воин крачеше сам — с тоблакай и вещица подире му, а отстрани — три, вече четири Хрътки на Сянката, — един вол и една талига спряха пред едно имение. Двамата мъже, които ги водеха, се разделиха, единият отиде отзад при талигата и разтрепераната му ръка опипа гръдния кош — със страх, че може да се окаже застинал — и след миг от устата му се откъсна тих хлип, но беше от облекчение. Другият забърза към малката вратичка и дръпна връвта на звънеца. Сниши се бързо, щом чу тежък плясък на криле над главата си, и погледна нагоре ядосано, но не видя нищо освен плътно, непроницаемо петно дим. Потръпна и зачака, мърмореше си под носа. Вратата се открехна. — Майстор Барук! Радвам се, че сте вие, а не някой от проклетите ви слуги — невъзможно е да влезеш от тях. Чуйте, имаме един ранен — лошо ранен, — трябва му лечение. Ще платим… — Сержант… — Просто Анци напоследък, сър. — Анци, съжалявам, но трябва да ви откажа… При тези думи Баратол заобиколи талигата и закрачи към тях, ръцете му се свиха за миг в юмруци, преди да се отпуснат, за да посегне към огромната брадва на гърба си. Но тези жестове бяха инстинктивни — той не ги усети дори, а когато заговори, гласът му бе изпълнен с отчаяние и гняв. — Черепът му е натрошен! Ще умре без цяра — _а аз няма да приема това_! Барук вдигна ръце. — Тъкмо тръгвам — не мога да се бавя повече. Някои неща изискват незабавната ми намеса… — Той има нужда… — Съжалявам, Баратол. И дъсчената врата се затръшна. Анци задърпа притеснено мустак, после изпречи ръка да спре Баратол, който се канеше да изрита вратата. — Чакай, чакай — хрумна ми друга идея. Отчаяна, но не мога да се сетя за нищо друго. Хайде, не е далече. Баратол бе твърде съкрушен, за да отвърне нещо — готов беше да се вкопчи във всяка надежда, колкото и да е отчаяна. В ума на пострадалия бяха останали няколко искри. Черният прилив почти беше свършил. Онези проблясъци, които познаваха себе си като Чаур, бяха изгубили допира си с другите и блуждаеха изгубени. Но пък някои от тях бяха познавали през целия си живот единствено това самотно съществуване — жизненоважни искри всъщност — останали завинаги слепи за пътища, които биха могли да съживят безброй възможности. И сега една, понесла се необуздана, тъй странно освободена, се прокрадна по една сумрачна пътека, която не беше проучвала никога, и следата, която прогори след себе си, остана ярка. А след това, с внезапно лумване, тази искра намери друга своя родственица. Нещо се раздвижи тогава, там, в бързо умиращия най-вътрешен свят. Съзнание. Разпознаване. Изливаща се на порой мешавица от сложни заплетени мисли, връзки, отношения, значения. Блеснали, стъписани от собственото си съществуване, докато чернотата се сгъстяваше от всички страни. Анци, на десет крачки пред Баратол и талигата, изведнъж се спъна в нещо. Изруга, погледна каменните плочи, след това се наведе, вдигна нещото и го пъхна под наметалото си. Изруга отново и тихо измърмори нещо от рода на „мирише, но какво ще разбере или пък го интересува един умрял нос?“ И закрачи отново. Стигнаха до едно имение, което Баратол познаваше. На Кол. И Анци се върна да помогне да поведат внезапно притеснилия се вол по страничната пътека към древната горичка зад стената на градината. Сумракът под клоните бе плътен и пълен с рояци мухи, крилцата им зашепнаха в тих хор. Жаби пълзяха между стволовете на криви дървета. Въздухът бе наситен с тежка влажна миризма. По страните на Баратол потекоха сълзи и намокриха брадата му. — Казах му да стои на кораба — заговори той хрипливо. — Обикновено ме слуша. Не е да не слуша Чаур. Спайт ли го е накарала да излезе? — Какво търсеше в затвора? — попита Анци, просто за да накара приятеля си да продължи да говори по причина, която и той самият не можеше да обясни. — Как изобщо го е намерил, освен ако някой не го е завел там? Проклета загадка. — Той ми спаси живота — каза Баратол. — Идваше, за да ме измъкне — беше взел брадвата ми. Чаур, глупак такъв, защо просто не си стоя настрана? — Не можеше да направи това — рече Анци. — Знам. Стигнаха до края на поляната и спряха до една ниска неравна каменна стена, почти скрита под дивите лози. Входът представляваше дъга от груб камък, нашарена с черни корени. Зад него се виждаше черната фасада на къщата. — Да го направим тогава — изръмжа Анци и мина зад талигата. — Преди волът да е побягнал… — Какво да направим? — Носим го нагоре по пътеката. Чуй ме, Баратол, трябва да останем на тази пътека, разбираш ли? Нито една стъпка встрани. Ясно? — Но… — Това е къща Финнест, Баратол. Това е Азат. Бившият сержант сякаш бе застанал сред облак от гниеща плът. Мушиците кръжаха трескаво. Смутен и уплашен, Баратол помогна на Анци да вдигнат Чаур и с фалариеца отпред — пристъпваше заднешком и внимателно — тръгнаха по застланата с камъни пътека. — Знаеш ли — заговори задъхано Анци, защото Чаур беше едър, а както беше отпуснат, не беше никак лесно да се носи, — мислех си. Щом проклетата луна може просто така да се строши и разпадне, кой може да каже, че и с нашия свят не може да стане същото? Може просто да… — Млъкни — сопна му се Баратол. — Пет пари не давам за проклетата луна — тя от доста време се опитва да ме убие. Внимавай, почти стигнахме. — Добре. Оставяме го тук, леко, на камъните… да, така е добре. Анци се приближи до вратата, посегна за ножа на колана си и изруга. — Ей на, и ножа съм си загубил. Не мога да го повярвам! — Сви юмрук и удари дървото. Звукът напомняше за удряне в стена от месо. Никакво отекване. — Ох, заболя ме. Изчакаха. Анци въздъхна, приготви се да почука пак, но после нещо изщрака от другата страна и след миг вратата се люшна навътре със силно скърцане. Високото немрящо чудовище изпълни прага. Изгледаха ги празни, потънали в сянка очни кухини… или не; не можеше да се разбере гледат ли ги, или не. Анци запристъпва нервно на място. — Зает ли си, Раест? Трябва да използваме пода на коридора зад теб… — О, да, много съм зает. Много. Фалариецът примига. — Сериозно? — Прах се трупа. Паяжини. Восъкът на свещите цапа ценна повърхност. Какво искате? — М-м, труп с чувство за хумор. И _таласъм_ при това. — Усмихна се. — В случай, че не си забелязал, целият град полудя — затова си помислих, че може да си претърпял някоя… — Извинявай — прекъсна го Раест. — Става ли нещо? Очите на Анци се разшириха. — Хрътките на Сянката са се развихрили, това става! Раест се подаде навън сякаш да огледа околността, след това се дръпна отново вътре. — Не и в двора ми. Анци се почеса по темето. — Повярвай ми тогава. Лоша нощ… сега малко да отстъпиш… — Макар че като си помисля, наистина имах един посетител тази вечер. — Какво? О, добре, радвам се за теб, но… Раест вдигна съсухрената си ръка и посочи. Анци и Баратол се обърнаха. И там, в двора, имаше прясна купчина димяща пръст. По нея вече бяха пропълзели лози. — Богове на бездната — прошепна фалариецът и направи знака „зло да пази“ с ръка. — Един Т’лан Имасс със странни крака — каза Раест. — Изглежда, храни някаква неприязън към мен. — Джагътът помълча. — Не мога да си обясня защо. — Трябвало е да остане на пътеката — изсумтя Анци. — Какво знае един Т’лан Имасс за пътеки? — попита Раест. — Все едно, беше прекалено сърдит за разговори. — Нова пауза. — Но има време. Войник, не си изпълнителен. Затова и аз не съм склонен да си отстъпя пода. — Ще си склонен и още как, да те вземе Гуглата! — И Анци бръкна под туниката си и измъкна проскубаното полуизгнило телце. — Намерих ти проклетата бяла котка! — О, намерил си ми значи. Колко мило. В такъв случай влезте, моля. — И Раест се отдръпна назад. Баратол се поколеба. — Какво ще постигнем тук, Анци? — Няма да умре — отвърна бившият сержант. — Тук май времето не съществува. Повярвай ми. Можем да намерим утре добър лечител, или след месец — все едно. Стига да диша още, докато го вкарваме през прага. Е хайде, помогни ми. — После се усети, че все още стиска в ръка умрялата котка, тъй че отиде при Джагъта и тикна гадното нещо в радушната му прегръдка. — Ще си я нарека Туфичка — каза Раест. Черният прилив спря неумолимия си пълзеж. Бавният плитък дъх секна на средата. Изнуреното сърце застина насред удара. А онази искрица съзнание, изведнъж обзета от кураж, се отправи по своя път на проучване и открития. Толкова много останали задълго тъмни пътеки… _Драгнипур беше пил дълбоко, толкова дълбоко._ _Драгнипур, мечът на бащата и неговият убиец. Мечът на Веригите, Порталът на Мрака, товарът с живот на колела вечно бяга от разпада и така трябва! Оръжие с остри ръбове, все едно му е кой го владее. Сече безразлично, сече сляпо, сече, след като това е самото му предназначение, съвършената му функция._ _Драгнипур._ Страховитите сестрински вражди изтляха — нещо бе заявено, нещо беше почти на ръка разстояние. Последните спорове около собственост можеше да се уточнят и по-късно, на спокойствие в някоя кована желязна вана, пълна до ръба с гореща кръв. Временен мир. Самото олицетворение на целесъобразността, Спайт обузда яростта си, Енви се спря. След тях един кратер бавно застиваше, ръбовете се сриваха навътре, зноят бързо се разсипа. Разтопените фасади на сградите станаха стъклено гладки, с цветовете на дъгата. Засега яркостта на тези цветове бе само намекната под това лунно сияние. Но тази отразена светлина бе подхванала хиляда нови игри, намекващи за нещо много по-гибелно. Все още предстоящо. Все още. Навсякъде из града пламъците затихваха. _Натискът на Извадения Драгнипур задушава пламъците на унищожението. Мракът е анатема за такива сили в края на краищата._ _Спасение, намерено в едно освободено оръжие, да._ Сестрите бяха луди, но не чак толкова луди, за да не схванат сладката ирония в такива неща. Смири насилието. Предизвикай убийство. Не беше в състояние да им се противопостави — не и на двете — и удивително беше, че такъв съюз не бе възникнал много преди тази нощ. Но сестринските рани гноят и воюващите души обикновено остават слепи за всеки помирителен жест. Необходим е подходящият стимул. Уви, на никоя от двете близначки не й хрумна, че баща им е разбрал твърде добре потенциалната опасност, ако дъщерите му сключат съюз помежду си. И в създаването им — толкова грижливо, толкова съвършено, колкото бе изковал и меча Драгнипур — бе направил каквото можеше, за да смекчи този риск. И тъй, докато крачеха една до друга по улицата, Спайт вече кроеше съдбоносно забиване в гърба на сестра й. Докато Енви се забавляваше буквално със същите мисли, с разменени роли, естествено. Но всичко — едно по едно. Щяха да убият Аномандър Рейк. _Защото Драгнипур бе пил дълбоко, много дълбоко…_ — Карса, _моля те_. Пепел се носеше из въздуха, сред мръсния дим. Далечни писъци огласяха трагични сцени. Последната нощ на празненството Джедероун се стапяше в злочестина и страдание. — Нищо не може да се направи, Сеймар Дев. Но ще направим едно — ще _гледаме_. Ще понесем цената на това, ако можем. Не беше очаквала такава несигурност у тоблакая. Чужд беше винаги на всякакво смирение, или поне така й се струваше. Дори не беше извадил кремъчния си меч. Бяха на двайсет и пет крачки зад Пътника. Виждаха скосената порта, извисяваща се над широката улица на сто крачки напред. Но воинът, след когото вървяха, беше забавил стъпките си. Имаше нещо — някой — в центъра на улицата пред Пътника. И смълчани тълпи от двете страни — тълпи, които се отдръпнаха, щом се появиха Хрътките; потрепериха и се отдръпнаха, но не побягнаха. Нещо ги задържаше на място, нещо по-силно от страх. Сеймар Дев усети хлъзналия се покрай тях натиск, като вятър, който помете покрай нея, завъртя се и се върна — право към коленичилия на улицата, който най-сетне се размърда. Пътникът спря на шест крачки от непознатия и го загледа мълчаливо, докато той бавно се изправяше. Тайст Андий. Среброкос. В ръцете му — меч, от който са се проточили призрачни вериги… „Богове на бездната, о, не…“ Пътника заговори: — Той каза, че ще застанеш на пътя ми. — Гласът му прокънтя като вълни, връхлитащи срещу тъмен бряг. Сърцето на Сеймар Дев подскочи. А Аномандър Рейк попита — и думите му бяха хладни, плътни и непоклатими. — Какво още ти каза? Пътника поклати глава. — Къде е той? Усещам… близо е. Къде е? „Не Котильон. Друг «той» този път. Онзи, когото Пътника търси. Когото търсеше през цялото време.“ — Да — каза Рейк. — Близо е. В пушливото нощно небе се разнесе плясък. Тя погледна с тревога нагоре и видя Великите гарвани. Кацаха по ръбовете на покривите. Десетки, стотици, смълчани, освен тупането на въздуха под извитите криле. Сбираха се и се сбираха по сводестата порта и частите от стената от двете страни. Кацаха навсякъде… „Стига да е място, откъдето могат да виждат.“ — Тогава се отдръпни — заповяда Пътника. — Не мога. — Проклятие, Рейк, ти не си моят враг. Синът на Тъмата кривна глава, получил сякаш похвала, неочакван дар. — Рейк. Ти _никога_ не си бил мой враг. Знаеш това. Дори когато империята… — Зная, Дасем. Зная. — Той каза, че това ще се случи. — Имаше отчаяние и примирение в тези думи. Рейк не отвърна. — Каза, че няма да отстъпиш — продължи Дасем. — Да. Няма да отстъпя. — Моля те, помогни ми, Рейк, помогни ми да разбера… _защо_? — Не съм тук, за да ти помагам, Дасем Ълтър. — И Сеймар Дев долови искреното съжаление в това признание. Синът на Тъмата стисна длани около дългата дръжка на Драгнипур, наклони ефеса нагоре и надясно и бавно разтвори крака. — Ако толкова искаш Гуглата, _ела и го вземи_. Дасем Ълтър — Първият меч на Малазанската империя — „който трябваше уж да е мъртъв. Сякаш Гуглата изобщо ще го поиска този“ — Дасем Ълтър, онзи, когото бяха познавали като Пътника, извади меча си от ножницата, вълнистото острие блесна като обгърнато от стопено сребро. Усещането на Сеймар Дев за надигаща се вълна лумна в ума й. „Две сили. Море и камък, море и камък.“ Зрителите от двете страни на улицата запяха тихо и монотонно. Сеймар Дев зяпна изумена в този низ от лица, блесналите очи, устните, които се движеха в унисон. „Богове на Бездната, култът на Десемврий. Тези са поклонници на култа — и сега гледат своя бог.“ И това песнопение, да. Монотонно и тихо, каденца на бавно издигаща се дълбока вода. Студена и гладна. Сеймар Дев видя как погледът на Аномандър Рейк за миг се спря на меча на Дасем и тъжната усмивка сякаш се показа сама — в мига преди Дасем да нападне. За всички, които гледаха — поклонниците на култа, Сеймар Дев, Карса Орлонг, чак до петте Хрътки на Сянката и Великите гарвани, присвити горе на всеки ръб — този първи сблъсък на оръжията се оказа твърде бърз, за да могат да го проследят. Засвяткаха искри, нощният въздух закънтя от дивашките парирания, контраудари, скърцането на остриета в предпазителите на дръжките. Дори телата им се движеха като в мъгла. А след това двамата воини отстъпиха един от друг. — Ликове в Скалата! — изсъска Карса Орлонг. — Карса… — Не. Само глупак би застанал между тези двамата. Тоблакаят беше… _потресен_. Дасем отново се хвърли напред. Нямаше бойни викове, нямаше рев и проклятия, дори пъшкания не изригваха, когато кованото желязо закънтя. Но мечовете бяха започнали да пеят, два ужасни скръбни гласа, извисили се в зловещо съзвучие. Забивания, сечове, ниски рипости, свисък на острие там, където допреди миг е била главата, извиващи се тела, за да избегнат контраудар, а искрите святкаха и се сипеха, скачаха като натрошени звезди по каменната настилка. Този път не се разделиха. Свирепата вихрушка от удари не намаля, а продължи невъзможно дълго. Две сили и нито една не отстъпваше, нито една не се готвеше да направи и една стъпка назад. И все пак, при цялата ослепителна бързина, дъжда от огнени искри, сипещ се като кръв на желязо, Сеймар Дев видя смъртоносния удар. Видя го ясно. Видя неопровержимата му истина — и някак си, _някак си_ това беше съвсем _грешно_. Рейк, разтворил широко крака, вдигна Драгнипур високо пред лицето си, с върха надолу, а Дасем стисна дръжката на меча си с две ръце и вложи цялата си тежест в косо посичане — приклекна, сякаш се канеше да скочи, за да поеме Рейк в прегръдката си. И замахът му срещна ръба на Драгнипур под прав ъгъл — единствен миг, очертал съвършен кръст със сблъсъка на двете оръжия, — след това ударът на Дасем изтласка Драгнипур назад… И заби резеца му в челото на Аномандър Рейк, а след това надолу през лицето му. Ръцете в метални ръкавици изпуснаха дръжката, но Драгнипур остана забит, изригна сякаш от главата му, докато той падаше назад, кръвта бликна и потече по острието, когато Синът на Тъмата рухна на гръб сред улицата. Кръвта кипна и почерня. Тялото, изпънато върху камъните, не помръдваше. Аномандър Рейк беше мъртъв. Дасем Ълтър бавно сниши оръжието си, задъхан. А след това извика, с глас, толкова пълен с болка, че сякаш раздра нощния въздух. Нечовешкият му вик бе последван от хор от крясъци, щом Великите гарвани изригнаха в полет, вдигнаха се като огромно пернато було, което закръжи над улицата, а след това започна да се спуска на вихър. Вярващите се заотдръпваха и се присвиха до стените на сградите, безсловесната им песен заглъхна под какофонията на черния лъскав саван, който се спускаше като плътна завеса. Дасем се олюля, залитна като пиян на една страна, мечът му се повлече след него и върхът остави змийска диря по каменните плочи. Спря до една олющена стена и се опря на нея, и зарови лице в убежището на едната си присвита ръка. „Прекършен. Прекършен. Всички са прекършени.“ „О, богове, простете им, всички са прекършени.“ А Карса Орлонг я стъписа, понеже се изплю на улицата и каза: — Измамен. Той беше измамен! Тя го зяпна изумена. Не разбираше за какво говори… но не, разбираше. Разбираше. — Карса, какво стана току-що? — „Грешно. Беше грешно.“ — Аз видях… видях… — Вярно го видя — изръмжа той, приковал поглед в падналото тяло. — Видя го и Пътника _и виж какво му причини това_. Около тялото на Аномандър Рейк кипеше от Велики гарвани — макар никой да не се доближаваше достатъчно, за да докосне изстиващата плът, — а петте Хрътки на Сянката, целите в рани, вече се приближаваха, за да прогонят птиците и сякаш за да оформят защитен кръг около Аномандър Рейк. „Не около него, не. Около меча…“ У Сеймар Дев се надигна безпокойство. — Това не е свършило. Един звяр може да усети слабост. Един звяр познава мига на уязвимост и на възможност. Един звяр знае кога да удари. Луната умря и докато умираше, започна мъчителното си прераждане. Космосът е безразличен към дребните дърления на онова, което пълзи, което скимти, което кърви и което диша. Запратил е съдбите по нишките на непроменимите закони и в разгъващия се въртоп на милиони години, на десетки милиони, всяка съдба ще се разкрие. Ще се разкрие в своето време. Нещо огромно беше дошло от дълбините на далечния мрак и беше поразило луната малко преди това. Първоначалният взрив от сблъсъка за кратко беше засипал с късове света спътник на луната, но ударната вълна бе това, което донесе погребалния камбанен звън на луната, а това отне време. Дълбоко в сърцевината й огромни приливи от енергия разтвориха пукнатини. Силите на сътресението разбиха кората. Енергията бе погълната, докато нищо повече не можеше да се понесе. Луната се пръсна. Да оставим на пърхащите нетърпеливи умове да открият пророческия смисъл. Космосът не се интересува. Съдбите няма да се открехнат в усмивка. Вече от хиляди източници, слънчевата светлина заигра долу по синия, зелен и охрен свят. Сенки бяха погълнати, тъмнината бе изтласкана. Самата нощ се разсипа на късове. В град Даруджистан светлината беше навсякъде, като божии пръсти. Галеха, бъркаха, ровеха, навлизаха в долини, които никога не бяха виждали слънце. И всеки щурм разбиваше мрака и сянката. Всяко нахлуване _възпламеняваше и прогласяваше_ сила. Прескъпа благодатна находка, но не и възможност, която да остане пренебрегната, не. Не и тази нощ. Не и в град Даруджистан. Палид и Лок, с опръсканите им в алено костено бели козини, с кожите им, провиснали на места на ивици, с черните дупки от ужасните рани по вратовете и другаде, пристъпваха една до друга по главния булевард, минаващ успоредно на езерния бряг. Ранени, но непоколебими. Светлина лумваше, потичаше като река по пътя им. Светлина мяташе коси лъчи между сградите и някои от тях блясваха, а от тези блясъци се появяваха още Хрътки. Вижте, Хрътките на Светлината са дошли. Какво, този свят се променя неочаквано? Без намек, без предупреждение? Колко ужасно, колко внезапно! Колко съвсем… естествено. Обилие от правила, закони, всечени в камък, но те не са нищо повече от заблуди. Вижте онези, за които е все едно. Вижте подигравката в грейналите им очи. Негодувайте срещу неведомото, докато челюстите се разтварят широко за пеещото гърло. Но не очаквай скръб от закръгления мъж. Той разперва широко пухкавичките си ръце. Той свива рамене. Запазва лукавата си усмивка за… ами, за теб! Венасара и Каст бяха първите, присъединили се към Палид и Лок. Каст беше почти два пъти по-тежък от Лок, докато Венасара все още носеше белези от мъките по гледането на дърлещи се младоци. Ултама скоро се появи, дългокрака, лъскава, с широка глава, ниско наведена в края на мускулест врат. Огромните й кучешки зъби стърчаха надолу, бели и дълги като ками. На една пресечка напред чакаха Джалан, Грасп и Ханас, най-младите три от глутницата, настръхнали и с блеснали в зла възбуда очи. Гайт и след нея Генан дойдоха последни, господарят и господарката на глутницата, по-скоро сребристи, отколкото бели, с покрити с белези муцуни, деформирани от столетия страховити битки. Носеха дебели нашийници от черна кожа, обсипани с перли и опали — макар и вече далеч по-малко, много бяха опадали през годините. Десет на брой. Всяка една не отстъпваше на Хрътките на Сянката. Които бяха, ах, само пет. Никой не застана на пътя на тези зверове. Идеха, за да вземат наградата за своя господар. Драгнипур. Мечът на съвършената справедливост. О, съвършената справедливост! Високо в небето над града, с хлъзгане и снишаване, за да избегне всеки лъч на пъклената светлина, един немрящ дракон следеше Хрътките на Светлината. Тулас Шорн не беше доволен, макар и нещо да течеше сладко като поток през ума му. Благослов, лумнал със смътни, весели нотки на почуда. Тулас Шорн никога не беше съзнавал, че Гуглата, Господарят на Убитите, може да се окаже толкова… щедър. Или навярно не беше нищо повече от таланта на един Джагът да предвижда най-лошото. Както би могъл да отбележи някой Древен, няма нищо по-лошо от подозрителен дракон. Не скърби. Отложи тази склонност за още малко. Ще й дойде времето. Някои дарове са зли. Други не са, но _какво_ са остава тепърва да се открие. Тъй че отпусни се в следващите няколко мига, защото има още за разказване. Искарал Пъст препускаше като обезумял. За жалост мулето под него бе решило, че мудната походка е съвсем достатъчна, което превръщаше двамата в крайно несъвместима двойка. Върховният жрец се мяташе напред-назад, накланяше се наляво и надясно. Краката му подритваха нависоко, с пръсти към небето, след това се люшваха надолу. Петите биеха по безчувствените хълбоци като по барабан, без никакъв ритъм. Юздите плющяха, но мулето беше изгризало юздечката, тъй че юздите бяха затегнати само за две изкривени пънчета, които като че ли бяха решили да пребият до несвяст горкия Пъст. Мяташе се насам-натам все едно яздеше разгневен бик. Ръсеше пот, озъбен в дивашка гримаса, бялото на опулените му очи лъщеше. Колкото до мулето — е, то просто си ходеше. Троп-троп (пауза) троп (пауза) троп-троп. И тъй нататък. Точно над главата на Искарал Пъст кръжеше и пляскаше с криле шквал от бок’арала, които отбягваха акробатично краищата на юздите. Като огромни комари. А как плющеше само опашката на мулето! Мъчеше се да ги прогони, но като същински комари бок’арала не се предаваха, толкова нетърпеливи бяха да налетят на поредното мулешко говно, което вече напира изпод опашката и всеки момент ще пльосне на улицата. И над него щяха да се сбият със зъби и нокти. След мулето и ездача кипеше река от паяци, лъскава и черна по калдъръма. В един момент три бели Хрътки прекосиха улицата няма и на двайсет крачки пред тях. Три ужасно грозни глави се завъртяха и изгледаха мулето и ездача. И за да им покаже, че не бива да се шегуват с него, мулето изпъна уши. Троп-троп (пауза) троп-троп-троп. Хрътките продължиха по пътя си. Никога не е добре да ядосаш муле. Уви, Искарал Пъст и кроткото животно под него скоро щяха да открият, че на света има сили, които биха могли да се изпречат и на двамата. И тук, най-сетне, идва блестящата, ослепително ярка, изумителна връзка, предпоследният връх на тази изключителна нощ, когато храбрият Круппе сръгва своето свирепо бойно муле на пътя на някой си Искарал Пъст, муле, разни там паяци и бок’арала. Муле вижда муле. Двете спират само на петнайсет крачки едно от друго, изпъват уши напрегнато. Ездач вижда ездач. Маг замръзва съвършено неподвижен и свъсил вежди. Круппе махва с пухкава ръчица за поздрав. Бок’арала подхващат във въздуха оживен спор, който свършва с това, че едно от зверчетата кацва тромаво на каменните плочи вляво от Върховния жрец, докато другите намират первази, издатини и главите на красиви водоливници, на които да кацнат, издули гърди и изплезили езици. Паяците се разбягват. Картината вече е подредена. — Марш от пътя ми! — вресна Искарал Пъст. — Кой е този глупак и как смее да се подиграва с мен? Ще го сдъвча! Ще го смачкам. Ще го подлъжа надясно и ще свия наляво, и ще профучим покрай него! Виж го онова жалко муле — изобщо няма да ни догони! Меч имам да вземам. Мой, да, мой! И няма ли тогава да се мазни и да раболепничи Сенкотрон? Искарал Пъст, Върховен жрец на Драгнипур! Най-страховитият владелец на меч на десет хиляди свята! И ако мислиш, че си виждал правосъдието в най-капризното му проявление, почакай само! — А след това се наведе напред и се усмихна. — Любезни господине, ще бъдете ли тъй любезен любезно да отместите себе си и животното си настрани? Трябва да се явя на среща, разбирате. Бързо всъщност. — После изсъска: — Разкарай си задника, облечена в червена жилетка топка лой такава, която някой е търкалял по горската шума! Марш! Чиба! — Крайно смутително, наистина — отвърна Круппе с най-херувимската си усмивка. — Изглежда, сме в разногласие в това, че вие желаете да продължите в посока, която неизбежно ще ви съприкоснови не с кого да е, а с Круппе, Змиорката на Даруджистан. Горкият жрец, късно е. Твоят бог не знае ли къде си? — Змиорката? Круппе? Сблъсък? Дебел и идиот при това, какво жалко съчетание и точно тази нощ! Слушай, мини по друга улица. Ако се натъкна на тази гадна Змиорка, ще се постарая да я уведомя, че я търсиш. Просто като услуга. — Едва ли, но все едно. Аз съм Круппе Гадната змиорка, уви. — Е, хубаво. Значи се натъкнахме един на друг. Радвам се, че се приключи. Сега ме пусни да мина! — Круппе съжалява, че този и всеки друг път, по който опиташ, ще бъде възпрепятстван не от кой да е, а от самия Круппе. Освен, разбира се, ако не заключиш, че онова, което търсиш, не си струва усилието, нито скръбта, която със сигурност ще последва, тъй че е най-добре да се върнеш в сенчестия свой храм. — Не знаеш какво искам, тъй че не е твоя проклета работа какво искам! — Недоразумения в изобилие, но чакай, разбира ли изобщо този олигавен глупак? — Какво? Не трябваше сякаш да чуя това? Но го чух! Чух, дебел идиот такъв! — Той само си мисли, че е чул. Любезни жрецо, Круппе те уверява, ти не чу, а недочу. Любезен жрец? Ха, Круппе е прекалено щедър, и твърде незлобив при това! И чуй, чуй ме тук! А дали не е чук-чук, кой е тук? Ха, чук! Все едно, не че този ухилен жабок ще разбере. Че то погледът на мулето му е по-разумен от неговия. Хайде, любезни жрецо, късно е и трябва вече да нанкаш, нали? Отчаяно сам, несъмнено. М-м? Искарал Пъст се облещи. Зяпна. Очите му зашариха и се спряха на един клекнал наблизо бок’арал — съществото му се пулеше и правеше физиономии. — Моите поклонници! Разбира се! Ти! Ти, да! Събери ги и нападнете тоя дебел глупак! Вашият бог ви заповядва! Нападай! — Дъра-дъра-дъра-дъра! — Какво? — Дър? — Дър? — Бър? — Ти си тъп и безполезен, и грозен! — Дъра-бъра, бъра-дъра, и ти! Искарал Пъст се навъси. Бок’аралът също му се навъси. — Плъша отрова! — изсъска Пъст. И се усмихна. Бок’аралът му поднесе наденичка от мулешки тор. И се усмихна. О, дотук с благоразумните преговори. Звучният боен вик на Искарал Пъст излезе някак задавено. Той се вдигна високо на стремената и изпъна напред ръце като нокти на хищник, а мулето запристъпва с неохота напред. Круппе изгледа спокойно този убийствено бавен щурм и въздъхна. — Виж ти. До това ли стигнахме? Тъй да бъде. — И срита мулето си. Животните започнаха да се приближават. Стъпка. По стъпка. Искарал Пъст дращеше във въздуха, люшкаше се, подскачаше и кривеше глава. Бок’арала отгоре заврещяха и захвърчаха на бесни кръгове. Мулето на Върховния жрец заплющя с опашка. Бойното муле на Круппе се дръпна надясно. В същото време животното на Пъст се дръпна на _негово_ дясно. Главите им се забърсаха една в друга, после и раменете. И мулетата спряха. Озъбен и разпенен, Искарал Пъст се хвърли върху Круппе, който изпъшка изненадано. Захвърчаха юмруци, замушкаха палци, защракаха челюсти — лудешката атака на Върховния жрец, — а Змиорката вдигна ръце, за да се предпази, само че неволно перна Пъст в носа с пухкавата си длан. Главата на Пъст отлетя назад, последва слисано ахкане. Атаката се поднови. Вкопчиха се един в друг. Свлякоха се долу и се затъркаляха по камъните, кълбо от ръце и крака. Бок’аралата налетяха отгоре с врясъци и ръмжене и се струпаха върху двамата още преди да е почнал истинският бой. Да захвърчат юмруци, да замушкат палци, да затракат зъби. Паяци се спуснаха от всички страни и захапаха всичко, което им се мерне пред очите. Цялата купчина закипя и се загърчи. Двете мулета се отдръпнаха малко настрани, извърнаха едновременно глави и загледаха с кротко любопитство ставащото. Нека оставим засега тази чутовна сцена. Честно. Щом видяха двете жени в ефирни рокли — вървяха една до друга с елегантно изящество, като две благородни сестри, излезли да се поразходят, — Великите гарвани се разпръснаха с писъци, а Хрътките на Сянката настръхнаха и оголиха лъскавите си зъби. Макар и отдалече, Сеймар Дев долови силата, която се излъчваше от двете, и възкликна със свито сърце: — Кои, в името на Гуглата, са тези? Понеже Карса не отвърна нищо, тя го погледна и видя, че се е взрял в един самотен конник, който се изкачваше към тях откъм езерния бряг. Ездачът държеше копие и в мига, в който очите й се спряха на оръжието, тя вдиша рязко. „Богове, това пък какво е?“ Копитата на коня ехтяха като пропукана храмова камбана. Без да обръщат внимание на ездача, Хрътките на Сянката тръгнаха към двете жени. Нащрек, ниско навели глави. В същия този момент Висшият алхимик Барук стоеше до каляската си в двора на имението. На слугите и стражите може би им се беше сторило, че оглежда полудялото нощно небе, но никоя от тези особи нямаше възможност да види лицето му. А той плачеше. Не виждаше разбитата луна. Нито стелещите се ниско пушеци. Всъщност не виждаше нищо от онова, което някой човек можеше изобщо да види, защото взорът му бе извърнат навътре, към спомени за едно приятелство, към тежести, поети оттогава, а през всичко това се надигаше порой от… _нещо_… нямаше как да е сигурен, но вярваше, че е смирение. В хода на един живот се правят жертви, приемат се последствия. Тежестите се трупат върху смирения гръб или яхват раменете на злочести мъченици. Това са изборите, достъпни за духа. Нямаше съмнение, никакво съмнение какво бе избрал Синът на Тъмата. Един велик мъж бе загинал. Толкова много и толкова жестоко отнето в тази горчива нощ. А той бе изгубил приятел. С нищо не му помагаше това, че разбира. Това, че беше приел, че толкова много избори са направени и че той самият тепърва ще изиграе своята роля в този трагичен край. Не, просто се чувстваше сломен. Всичко изглеждаше толкова тънко, крехко. Всичко, което изпитваше в сърцето си, всичко, което виждаше с очите си. Толкова крехко. Да, луната умираше, но идваше прераждане. Можеше ли да се вкопчи в това? Щеше да се опита. Засега обаче единственото, до което можеше да стигне, бяха тези сълзи. Обърна се към каляската и се качи. Настани се на меката седалка. Погледна госта си, но не можа да каже нищо. Не и на този, който бе изгубил много повече от него самия. _Много повече._ Крилата на портата се отвориха и каляската потегли, фенерите на ъглите й се люшнаха. Кътър се смъкна от седлото и остави коня да тръгне накъдето поиска. Закрачи напред, безразличен към присъствието на Хрътките — все едно, те сякаш се бяха устремили към нещо друго — и безразличен също така към Великите гарвани, отвличащи вниманието на зяпачите с клюновете си, жадни да мушкат и кълват. Очите му се бяха спрели на тялото, лежащо насред улицата. Подмина някаква жена, която стоеше до един гигантски воин, извадил двуръчен кремъчен меч и зяпнал към нещо в посоката, от която самият Кътър току-що бе дошъл. Нито една от тези подробности не можеше да отвлече вниманието на Кътър от тялото, от блесналия черен меч, така жестоко забит в главата и лицето. Най-сетне стигна до него и спря. Жената пристъпи отзад и спря до него. — Това оръжие в ръцете ви… то не е… — В беда сме — промълви Кътър. — Какво? Не можеше да повярва в онова, което виждаше. Не можеше да приеме, че Господарят на Лунния къс лежи тук, с едното око затворено, другото зяпнало невиждащо. Убит от собствения си меч. Убит… _взет_. От Драгнипур. — Как се случи това? Кой е могъл да… — Дасем Ълтър. Най-сетне я погледна. Беше жена от Седемте града, това поне се виждаше веднага. По-голяма от Кътър с десетилетие, навярно и повече. — Името ми е познато, но… — Сви рамене. Тя посочи настрани и Кътър се обърна. Един мъж се беше присвил, подпрян на една стена, мечът му бе подпрян до него. Беше заровил лице в шепите си. Очите на Кътър се втренчиха в меча. „Виждал съм това оръжие… но къде? Кога?“ — Познавахме го като Пътника — каза жената. Спомени нахлуха в ума му и повлякоха след себе си нещо студено, безжизнено. — Не е същото — прошепна той. — Мъст. Или скръб. Твой избор. — Вдиша хрипливо. — Мечът му… е изкован от Аномандър Рейк. Неговото оръжие. Преди Драгнипур. Той го остави на брат си, Андарист. А когато аз… аз… — „Беру да пази…“ И тогава гигантският воин се извърна и изръмжа: — Ако ще браниш това тяло, хвани здраво копието. Двете жени бяха спрели на една пресечка, пътят им — преграден от полукръг Хрътки. По-малко от двадесет крачки разделяха двете групи. Щом видя жените, Кътър се намръщи. — Спайт. Досети ли се? Или беше просто един проклет порив? — Сеймар Дев — изръмжа великанът. — Вещице! Докарай Пътника тука! Ще ми потрябва! — Проклет да си! — изкрещя жената до Кътър. — Какво има? Но нямаше нужда от отговор. Защото вече го видя, както и Кътър. Още Хрътки, този път бели като призраци, глутница два пъти по-голяма от Хрътките на Сянката. Изскочиха от улицата от Крайезерния, готови да се втурнат в атака. — Мечът е — каза жената, която нарекоха Сеймар Дев. — Дошли са за меча. Кътър усети как се смразиха краката му, а в същия миг копието се нажежи и опари ръцете му. — Отвори ми място — каза великанът и закрачи тежко напред. „Срещу десет Хрътки? Луд ли си?“ Кътър пристъпи вляво от воина. Вещицата се втурна към Пътника. Дългото копие затрепери в ръцете му. Ставаше непоносимо горещо, но какво друго имаше? Няколко проклети ками — срещу тези същества? „Богове, какво изобщо правя тук?“ Но щеше да остане. Щеше да умре тук, до един великан — който бе също толкова обречен. И за какво? „Няма нищо… няма нищо в живота ми. Да обясни нещо от всичко това.“ Погледна с яд белите Хрътки. „Това е само един меч. Какво изобщо ще правите с него? Ще му сдъвчете дръжката? Ще пикаете на острието?“ Погледна гигантския воин до себе си. — Кажи как се казваш поне. Великанът го погледна през рамо. — Да — отвърна и кимна рязко. — Аз съм Карса Орлонг от Теблор. Тоблакай. А ти? — Крокъс. Крокъс Младата ръка. — Поколеба се, после добави: — Бях крадец някога. — Бъди отново — рече озъбен Карса. — И ми открадни тази нощ живота на една Хрътка. „Проклятие.“ — Ще се опитам. — Така бива — отвърна тоблакаят. Вече трийсет крачки. И белите Хрътки се развърнаха, изпълниха улицата със стена от бяла козина, издути мускули и редици остри зъби. Вятър с дъха на гробница лъхна покрай Кътър; нещо изтрополи, задрънча рязко по камъните, а след това една ръка помете надолу… Хрътките на Сянката връхлетяха. И в същия миг, от пресечката вляво, дъщерите на Драконъс развихриха лабиринтите си с унищожителен грохот и вой и погълнаха петте звяра. Рязка сеч на нащърбеното желязо изтласква Спинок Дурав назад. Кръв се плиска с всеки удар, брънки от плетената ризница се пръскат по земята. Толкова много счупени брънки, цяла диря са оставили, белязали са всяка стъпка от отстъплението му. Когато мечът му посреща яростните удари на Каллор, откатът се врязва нагоре към рамото му и сякаш смазва мускулите му в безжизнена каша… Кръвта му изтичаше от безбройните рани. Шлемът му беше избит и единственият удар беше оставил натрошена кост на скулата и оглушало ухо. Все още продължаваше да се бие; все още задържаше Каллор пред себе си. _Каллор._ Нямаше никой зад очите на Върховния крал. Свирепата ярост бе погълнала древния воин. Изглеждаше неуморим, бездушна бойна машина. Спинок Дурав не можеше да намери нито едно открито място, никакъв шанс за контраатака. Единственото, което можеше да прави, бе само да отбягва всеки смъртоносен удар, да сведе до минимум сблъсъка с нащърбеното острие, да превърне останалите късове от ризницата си в неумолима преграда срещу оръжието. Целият в отоци, натрошени кокали и зейнали рани, от които бликаше кръв и мокреше вълнената подплата, залиташе под непрестанната атака. Не можеше да продължи още дълго. Вече бе продължило невъзможно дълго. Спинок блокира поредното посичане, но този път звукът, който издаде мечът му, прозвуча странно глухо и ръцете му изведнъж се отпуснаха: дръжката се беше откъртила от острието. Той изпъшка, сниши се под свистящата стомана и залитна назад… Но Каллор продължи, не му остави никакво пространство и двуръчният меч замахна отново. Парирането на Спинок с дръжката го жегна в ръката до рамото — но успя да спре удара. Парчетата от дръжката се изсипаха между изтръпналите му пръсти. Замахът отдолу го покоси в гърдите. Той падна тежко на склона на изкопа и затвори очи. Рукналата от гърдите му кръв го обля. Чу над себе си хрипливия дъх на Каллор. Пот закапа по лицето на Спинок, но той не отвори очи. Беше я усетил. Далечната смърт. Да, беше я усетил точно както се боеше, че ще я усети. Толкова се боеше, че ще я усети. И от всичко, което бе постигнал тук, на този кръстопът, от всичко, което бе сторил до този момент, нищо не можеше да се сравни с цената на усмивката, която се появи сега на разцепените му окървавени устни. И само това задържа меча на Каллор от последното забиване. Задържа го… за малко. — Какъв беше смисълът, Спинок Дурав? — промълви тихо. Но падналият воин не отвърна. — Изобщо не можеше да спечелиш. Нищо не можеше да направиш, освен да умреш тук. Кажи ми, проклет да си, _какъв беше шибаният смисъл_? Въпросът излезе на хлип, страданието в него бе толкова неподправено, че Спинок се сепна, отвори очи и погледна Каллор. Зад силуета, с неговия ореол от разрошена, сплъстена от пот коса, зад вдигащите се и спускащи се рамене видя Велики гарвани, двадесетина или повече, полетели от юг. Все по-близо и по-близо. С усилие Спинок отново съсредоточи погледа си върху Каллор. — Не разбираш. Все още не разбираш, Каллор, но ще разбереш. Някой ден ще разбереш. — Той не те заслужава! Спинок се намръщи. Примига, за да проясни погледа си. — Ох, Каллор… Лицето на Върховния крал беше опустошено от скръб и всичко, което бушуваше в очите на древния воин, беше… не на място. Нищо общо нямаше с легендата, наречена Каллор. Нищо общо с кошмарите, които кръжаха и кръжаха около самото име. Не и с безжизненото море от пепелища по пътя му. Не, онова, което Спинок видя в очите на Каллор, бяха неща, които, подозираше той, никой друг нямаше повече да види. Беше дар. — Каллор — промълви той. — Чуй ме. Приеми го, ако искаш, или изобщо недей. Аз… съжалявам. Че бе въвлечен в това. И… и дано един ден покажеш истинската си същност. Дано един ден бъдеш избавен от проклятието в очите на света. Каллор извика стъписано и залитна назад. Съвзе се и изръмжа озъбен: — Моята истинска същност? О, проклети глупако! Виждаш само онова, което искаш да видиш! В този последен миг от твоя жалък, безполезен живот! Душата ти дано да ври вечно в сърцето на звезда, Тайст Андий! Дано копнееш вечно за онова, което никога не можеш да имаш! Цяла пъклена вечност! Спинок потръпна при тази тирада. — Проклинаш ли ме, Върховни кралю? — прошепна той. Лицето на Каллор изглеждаше готово да се разкъса от страдание. Той вдигна ръка пред очите си. — Не. Разбира се, че не. Ще те убия чисто. Заради онова, което ми показа тази нощ — никога не съм се изправял пред такава отбрана. — Замълча, очите му горяха в кухините си. — Имаше шансове, Спинок. Да отвърнеш с удар. Можеше да ме раниш — да, можеше да ме… — Не за това бях тук, Каллор. Върховният крал се взря в него и на лицето му бавно се изписа разбиране. — Да. Беше, за да ме задържиш. Спинок отново затвори очи и отпусна глава. — За малко. Може би никога няма да го приемеш, но беше за твое добро. Там е пълна бъркотия. В онзи град. Господарят ми поиска да те задържа. Каллор изръмжа: — Колко щедър в милостта си е твоят господар! — Да — въздъхна Спинок. — Винаги беше щедър. И се възцари тишина. Нито звук. Десетина уморени удара на сърцето. Още толкова. Най-сетне някаква стара тревога накара Спинок отново да отвори очи и да се взре в Каллор. Който стоеше над него, навел глава. — Да — промълви с искрена скръб Спинок. — Отиде си. Каллор не вдигна очи. Не помръдна. — И тъй — продължи Спинок, — аз застанах тук. Вместо него. За последен път. — Замълча. — И да, с това смъртта ми изглежда някак… по-лека… — О, ще млъкнеш ли? Мисля. — За какво? Каллор срещна погледа му озъбен. — Онзи кучи син. _Онзи дързък, нагъл кучи син!_ Спинок се вгледа във Върховния крал и изпъшка: — Е, това е. — Не искам да те виждам повече, Спинок Дурав. Кръвта ти изтича. Ще те оставя така. Чувам, че така е по-леко… но пък какво ли знам аз? Тайст Андий се загледа след него, докато той се отдалечаваше по пътя, към онзи прелестен град, който все още кървеше от собствените си ужасни рани. Твърде късно бе да направи каквото и да е, дори и да го искаше. Но Спинок Дурав подозираше вече, че Каллор можеше просто да не направи нищо. Можеше да остане встрани. — Върховни кралю — прошепна той. — Всичко, което си искал винаги, е трон. Но повярвай ми, не искаш трона на Рейк. Не, горди воине, точно него не би поискал. Мисля, че може би току-що го разбра. Разбира се, с Каллор никога не можеше да си сигурен. Великите гарвани вече се спускаха, тупваха тежко върху разкаляния, оплискан с кръв път. А Спинок Дурав се взря в небето, понеже прелетяха две тъмни сенки с очертания на дракони, едва на хвърлей камък от земята. Спуснаха се след Каллор. Видя как единият дракон изведнъж извърна глава, очите му блеснаха към него и съществото свърна встрани и се понесе обратно. След миг другият дракон достигна Каллор. Хвана го съвсем изненадващо — ноктестите крака замахаха, сграбчиха Върховния крал и го вдигнаха във въздуха. С грохот на огромните криле драконът понесе жертвата си все по-високо. Гневни крясъци отекнаха смътно от мъжа, загърчил се в жестоката хватка. Дракон и Върховен крал се понесоха зад хълма на север. Един от Великите гарвани кацна почти в краката на Спинок. — Старице! — Спинок се закашля и изплю кръв. — Мислех си… Даруджистан… — Даруджистан, да. И аз бих искала. Да почета, да видя. Да помня и да плача. Но нашият Господар… мислеше за тебе. — Главата се кривна. — Когато те видяхме да лежиш тук, с Каллор, надвесен над теб, както толкова обича да прави, помислихме, че сме закъснели — помислихме, че сме предали нашия Господар — теб. Помислихме… о, все едно. Великият гарван едва дишаше. Спинок разбра, че онова, което вижда в древната птица, не е умора. „Не можеш да лееш сълзи, но сълзите все пак идват. Злочестината, ужасното страдание.“ Драконът, който се беше върнал, вече кацаше в тревите южно от пътя. Преобрази се и бавно закрачи към Спинок, Старата и грачещите й деца. Корлат. Спинок щеше да й се усмихне, но бе загубил сили за такива неща, тъй че можеше само да я погледа, докато идваше към него. Тя избута с ботуша си настрани грачещата Старица. Коленичи, протегна ръка и погали натрошената страна на Спинок. Очите й бяха пусти. — Братко… Старицата изграчи: — Просто го изцери и да се свърши — преди да е поел сетния си дъх пред нас! Корлат извади малка чудновата стъкленица. — Ендест Силан смеси това. Би трябвало да стигне. — Дръпна запушалката и леко допря гърлото на стъкленицата до устните на Спинок, след това я повдигна, за да излее съдържанието, и той усети как течността се хлъзна в гърлото му. Изведнъж го обля топлина. — Достатъчно поне за да те отнеса у дома. — И тя се усмихна. — Последният ми полет в негово име — каза Спинок Дурав. — Направих каквото ме помоли той, нали? Лицето й се изопна в скръб и тъга. — Имаш много да ни разкажеш, братко. Толкова много трябва да се… обясни. Спинок погледна към Старицата. Великият гарван се сниши и подскочи няколко стъпки встрани. — Обичаме тайните си — изграчи тя. — Когато те са единственото, което имаме! Корлат отново го погали по бузата. — Колко дълго? — попита тя. — Колко дълго го задържа? — Ами… запалих факлите… привечерта тъкмо гаснеше… Очите й бавно се разшириха. И тя погледна през рамо на изток, където небето най-сетне започваше да изсветлява. — О, Спинок… Малко след това, когато тя отиде да потърси меча му, паднал сред тревите, Спинок Дурав каза: — Не, Корлат. Остави го. Тя го погледна изненадано. Но той не мислеше да обяснява. Над хълмовете Джадроуби Каллор най-сетне успя да измъкне меча си в мига, в който огромната глава на дракона се люшна надолу, с разтворени челюсти. Забиващият удар се вряза дълбоко в мекото гърло, точно над изпъкналите гръдни кости. Пронизителен писък се изтръгна от гърлото на соултейкън и изведнъж се понесоха надолу на изток. Сблъсъкът беше гръмовен, кършещ костите. Върховният крал изхвърча настрани, претъркаля се и рухна сред мокрите от росата треви. Вдигна се на крака и се обърна срещу дракона. Беше се преобразил. Беше Орфантал. На лицето му се бе изписало объркване и изумление. Задържа се с огромно усилие на крака. Едната му ръка беше счупена. Кръв бликаше от шията му. Изглежда, бе забравил за Каллор, защото се обърна към пътя и бавно закрачи натам. Каллор се загледа след него. Орфантал успя да направи десетина крачки, после се свлече на земята. Тази нощ, изглежда, бе за убиване на Тайст Андий. Раменете му бяха пламнали от раните от драконовите нокти, което като нищо можеше да се окаже фатално за повечето други. Но Каллор не беше като повечето други. Нямаше друг като Върховния крал. В яростта му. В упоритата му воля за живот. В сухия зной на омразата, която вечно кръжеше около него. И той отново се отправи към града. Зората най-сетне отпъди нощта. _Каллор._ 24. Никоя борба не е твърде непосилна, ничие превъзходство не е твърде непреодолимо, защото дори да се провалим, дори да паднем, ще знаем, че сме живели. Аномандър Рейк Син на Тъмата Големи колкото континент късове от разбитата луна хвърляха отразена слънчева светлина към света долу. Тъканта на Нощ, стегната толкова здраво над град Черен Корал, започна най-сетне да се протрива. Мрежата на това стегнато на възел проявление на Куралд Галайн затрептя под атаката. Лъчи пробиха и лунната светлина обагри сгради, купол, кули, стени и отдавна мъртвите градини зад тях. Сребрист блясък се изсипа в тъмните води на залива и морските същества се гмурнаха в мастиления мрак на дълбините. Нов свят, млад свят. Тъй неочакван, тъй преждевременен бе този дъжд от смърт. Коленичилият на студения мозаичен под на Великата ризница на храма Ендест Силан усещаше всеки пробив. Някога беше задържал водите от Лунния къс. Някога, много, много отдавна, беше повел своя Господар към съдбовната, последна среща със самата Майка Тъма. Беше стискал ръката на една умираща Върховна жрица, споделил с нея смътното разбиране, че нищо не я очаква, нищо. Беше стоял, богове, толкова отдавна, взрян в оцапаните си с кръв ръце над тялото на една мила, нежна жена, съпругата на Андарист. Докато през високия прозорец пламъците на умиращия Карканас проблясваха в пурпур и злато. Саелен Гара от изгубените лесове на Карканас бяха вярвали, че луната е най-сладкото изкушение на Бащата Светлина, невинен девствен дар за Майката Тъма. Да й напомня за неговата любов, там в небето на нощта. Но пък те бяха вярвали също така и че луната е само опаката страна на гибелното око на Бащата Светлина и ако някой би могъл да се вдигне и да прелети огромното разстояние до онази луна, то биха открили, че тя е само една леща и да погледнеш през нея означава да видиш други светове, за които луната изобщо не е луна, а слънцето. Разказвачът на приказки на Саелен Гара щеше да се усмихне тогава, да направи странни движения с ръце. — Перспектива — щеше да каже. — Разбирате ли? Светът се променя според това къде стоиш. Тъй че избирайте, деца мои, избирайте и пак избирайте, къде ще застанете… „Къде ще застанете. Светът се променя.“ „Светът се променя.“ Да, беше задържал морето. Беше създал Лунния къс в един-единствен затаен дъх, продължил месеци. Но сега, ах, _сега_, Господарят му го беше помолил да задържи самата Светлина. За да спаси не крепост, а град. Не един-единствен дъх да задържи, а дъха на Куралд Галайн, Древен Лабиринт. Но беше стар и не знаеше… не знаеше… Застанала на двадесет крачки от него, в ниша в стената, Върховната жрица наблюдаваше. Виждаше борбата му, виждаше как призовава всички резерви, които му бяха останали. Виждаше как бавно, неизбежно се проваля. И не можеше да направи нищо. Светлината обсаждаше Тъмата горе в небето. Един бог, влюбен в умираща, обсаждаше едно дете на изкупление и щеше да използва невинността на това дете, за да завладее този отслабен остров Куралд Галайн — да поиска за себе си самия Трон на Тъмата. „Защото тя се е отвърнала.“ Срещу всичко това — самотен стар сломен маг. Не беше честно. Времето беше врагът. Но пък, каза си тя с горчивина, времето винаги е било врагът. Ендест Силан не можеше да изтласка назад всеки пробив. Беше започнала да усеща щетите, нанесени над Нощ, над Тайст Андий в този град. Идваше като болест, като провал на вътрешните равновесия. Нощ отслабваше. „Всички отслабваме.“ Стар сломен мъж. Не стигаше, а всички го бяха знаели — всички освен един, от когото зависеше най-много. „Лорд Рейк, твоята вяра те заслепи. Виж го, коленичил там — там, Господарю мой, е твоята фатална грешка в преценката.“ „А без него — без силата тук и сега да задържи всичко надалече — без това твоят величав план ще рухне в руини.“ „И ще вземе със себе си всички ни.“ „В името на Бездната, ще вземе всички ни.“ Вече изглеждаше толкова очевидно. Да стоиш в присъствието на Рейк означаваше да изпитваш огромна, ненакърнима увереност. Че той може да тласка нещата с такава точност, че да те изпълни с възхита, с неверие и почуда. Плановете на Сина на Тъмата никога не се проваляха. Вярвай в него и всичко ще си дойде на мястото. „Но колко много планове завършваха сполучливо тъкмо заради вярата ни в него? Колко пъти ние — хора като Ендест Силан и Спинок Дурав — вършим неща извън възможностите ни просто за да гарантираме, че визията на Рейк ще се окаже вярна? И колко пъти може той да иска това от тях, от нас?“ Аномандър Рейк не беше тук. Не, той си беше _отишъл_. Беше си отишъл завинаги. Къде беше тогава онова здраво ядро на увереност, в което биха могли да се вкопчат? В отчаяние, в жалка потребност? „Не трябваше изобщо да оставяш това на нас. На него.“ Болестта пълзеше и обземаше цялата й душа. А когато отстъпеше, последната опора, бранеща всеки Тайст Андий в Черен Корал, щеше да поддаде. И всички щяха да умрат. Защото те бяха плътта на Куралд Галайн. „Враговете ни се хранят с плът.“ „Лорд Аномандър Рейк, ти ни изостави.“ Стоеше в нишата като в саркофаг. Гледаше като в треска как Ендест Силан бавно се смъква там, в центъра на онази горда непокорна мозайка, проснала се по пода. „Ти ни провали.“ „А сега те проваляме ние.“ Апсал’ара изохка от непоносимата болка и се хвърли назад по гредата. Кожата по дланите и ръцете й до лактите беше почерняла. Зарита отчаяно и се избута още назад от вихрения въртоп от тъмнина. Хлъзна се на гръб по мазното от пот, слуз и кръв дърво. От ръцете й се вдигаше пара. Пръстите й се бяха сгърчили като корени… Болката бе толкова силна, че почти съвършена. Тя се загърчи, заизвива се в неумолимата й прегръдка и накрая се изтърколи от гредата. Веригите застъргаха в прогизналото дърво. Тежестта й ги дръпна надолу с дрънчене и тя чу как нещо се… _счупи_. Тупна върху зацапаната с пепел глина. Вдигна ръцете си и ги зяпна. Видя покритите със скреж пранги, а под тях — прекършените брънки. Беше усетила как фургонът се беше обърнал. Ужас и неверие бяха изпълнили душата й и необходимостта да направи нещо я беше надвила, бе потиснала всякаква предпазливост, бе потиснала самия здрав разум. А сега, докато лежеше в студената кал, си помисли да се разсмее. Беше свободна. Свободна, без да има къде да избяга. Със сигурно мъртви ръце — а какво може да направи един добър крадец с мъртви, гниещи ръце? Помъчи се да разтвори пръстите си. Видя как кокалчетата изпукаха като овъглено месо. Червени пукнатини зейнаха в плътта. И зяпнала, видя първите капчици кръв, бликнали от тях. Добър знак ли беше това? — Огънят е живот — замълви Апсал’ара. — Камъкът е плът. Водата е дъх. Огънят е живот. Камъкът е вода, е плът, е дъх, е живот. Отскубни цвете от полето и то няма да разцъфти. Вземеш го и красотата умира, и онова, което притежаваш, става нищожно. Аз съм крадец. Взимам, но не пазя. Всичко, което печеля, го захвърлям. Взимам богатството ти само защото ти го цениш. Аз съм Апсал’ара, Господарката на крадците. Само ти трябва да се боиш от мен, ти, който жадуваш да притежаваш. Видя как пръстите й бавно се заизправяха, видя как ивиците кожа се вдигнаха и след това се отпуснаха. Щеше да преживее това. Ръцете й бяха докоснали Мрака и все още бяха живи. Сякаш имаше значение. Дори тук, под фургона, я обкръжаваха страховитите звуци на битката. Хаосът настъпваше от всички страни. Души умираха в неизброима чет и виковете им издаваха толкова неописуема загуба, че Апсал’ара отказваше да мисли за това. Смъртта на доблестни души. Огромна и безсмислена саможертва. Не, не си струваше да мисли за това. Превъртя се настрани, след това се надигна на ръце и колене. Запълзя. И после изохка отново, когато един познат глас изпълни главата й. „Господарке на крадците. Вземи окото. Окото на бога. Апсал’ара, открадни окото…“ Разтреперана… удивена… как? Как можеше да проникне така в ума й? Можеше да го направи само ако… само ако… Изохка за трети път. И тъй… веднъж от болка, веднъж в почуда, веднъж… _с надежда_. Запълзя отново. „Откъсни своето цвете. Идвам за теб.“ „О, да, идвам за теб.“ С всяка погълната душа мощта на хаоса нарастваше. Гладът кипваше с подновена сила, а обсадените защитници правеха още една стъпка назад. Но стъпките свършваха. Неумолимите легиони обкръжаваха спрелия вече фургон и смаляващия се около него кръг от души. Безбройните мъртъвци, които се бяха отзовали на последния призив на Гуглата, се стапяха, повечето бяха твърде древни, за да пробудят в себе си спомени за сила, да си спомнят дори, че самата воля съдържа сила. И като заставаха срещу врага, не правеха много повече от това да забавят настъплението на хаоса, докато всичко останало от тях се разкъсваше погълнато. Някои обаче бяха направени от по-здрави неща. Сивите мечове, поднесени на Гуглата от загубата на Финир, се бореха с мрачна ярост. Командващият ги Брукалаян беше като забит дълбоко в земята изправен камък, способен сякаш единствено с воля да стои непоклатим, непокорим. Беше правил това и преди в края на краищата. Отрядът се сражаваше и се задържа дълго — впечатляващо дълго, — но фланговете вече бяха под атака и нищо не можеше да се направи, освен да се оттеглят още по-плътно до огромния фургон с неговата грамада от трупове. Десетки Сегюле, всичко, което бе останало от силите на Втория, се свързваха в невъзможно тънка линия със Сивите мечове. Всеки от тях бе загинал от Аномандър Рейк и само това знание беше достатъчно, защото пареше като отровна киселина, жилеше като срам. Носеха маските си и докато се сражаваха, боядисаните резки, знаците за воински ранг, започнаха да избледняват, изтъркани от пламъците на хаоса, докато маската на лицето на всеки воин не лъсваше чиста. Сякаш тук, в света на този меч, някоя сила можеше да наложи по-големи истини. _Тук_, сякаш казваше Драгнипур, _всички вие сте равни_. Другият фланг на Сивите мечове се съединяваше с друг стегнат възел от войници, Подпалвачите на мостове, в който отстъпваха останки от други малазански сили, привлечени от доминиращата мощ на елитния отряд и от командира им, когото всички вече знаеха с името Искар Джарак. Подпалвачите на мостове се бяха подредили в полукръг, който бавно се свиваше под тежестта на атаката. Сивите мечове на единия фланг и останките от Окованите на другия, където огромен демон стоеше на върха на непокорен боен клин, който отказваше да се огъне. Сълзи се стичаха по лицето на демона — скърбеше за падналите, докато се сражаваше. Сърцето на Перла бе готово да се пръсне от тази скръб. Перла не се биеше за себе си, нито за фургона, нито дори за Портата на Мрака, Странстващата крепост. Демонът се сражаваше за своите братя по съдба, както някой войник щеше да се сражава въпреки неминуемото поражение. В гъмжащото от пепел небе оковани дракони, Локуи Вайвал и Енкар’ала, пронизваха спускащите се с грохот буреносни облаци. Мълнии изригваха и ги загръщаха в ореол, и ги разкъсваха бавно на парчета. Но те продължаваха да се бият. Енкар’ала нямаше да отстъпят, защото бяха обезумели от ярост. Локуи Вайвал намираха в сърцата си сила много по-голяма от скромния им ръст. Не, те не бяха дракони; бяха по-малките им родственици, но им беше позната силата на насмешката и на презрението. За Енкар’ала самият хаос бе нещо достойно за презрение. Драконите, много от които бяха оковани още от времето на Драконъс, бяха безразлични към Портата, към всички други злочести жертви на този страховит меч. Не се биеха заради никаква благородна кауза. Не, всяко от съществата се биеше само, за себе си, и всички те знаеха, че оцеляването няма нищо общо с благородството. Никакъв съюз не беше поставен на везните, никаква мисъл за борба в единство не докосваше разбушувалите се умове на тези същества. Нищо в природата им не бе създадено да се приспособи за нещо друго освен за единична битка. Сила и проклятие, но в тези свирепи, гибелни облаци тази сила пропадаше и самото естество на драконите вече ги унищожаваше. Битката кипеше. Унищожението с оглушителен писък изтласкваше всичко друго от умовете на защитниците. Превръщаха волята си в оръжия и с тези оръжия сечаха през белия безформен враг, но той се вдигаше срещу тях все по-многоброен, виеше, смееше се и мечовете тътнеха с грохот по щитовете. Ток нямаше представа откъде бе дошъл проклетият кон, но явно някаква изумителна воля подклаждаше огъня в душата му. Приживе не беше гледан за война, но въпреки това се биеше като звяр, два пъти по-голям от тежестта си. Риташе, тъпчеше, хапеше с ярост. Уикска порода — беше съвсем сигурен в това, — същество със смайваща издръжливост, носеше го в разгара на битката и той започваше да подозира, че ще се провали, ще падне преди коня. Унизително… не, _вбесяващо_. Мъчеше се да го удържи, докато търсеше къде да се хвърли отново срещу напиращата стена от хаотичен гняв. Поддаваше се вече на този жалък навик, на всичкото това безкрайно умиране и умиране. Разбира се, това щеше да е последният път и някой по-добър човек от него щеше да намери утеха в това. По-добър човек, да. Вместо това негодуваше. Плюеше в окото на несправедливостта и продължаваше да се бори, докато безоката му кухина го сърбеше адски, докато сякаш не започна да цвърчи навътре в мозъка му. Изтърва юздите и едва не се катурна от седлото, когато конят препусна в галоп, далече от първата редица на Мостоваците. От устата му изригна поток ругатни — искаше да умре редом с тях, нужно му беше това… Не, не беше от тях, не можеше да се сравни с тяхната сила, с извисилата им се дива ярост — беше видял Тротс сред тях, и Деторан. И толкова много други, и самия Искар Джарак сред тях, макар че за Ток беше съвсем неясно защо Уискиджак бе предпочел някакво име от Седемте града вместо истинското си. Не че рангът му беше достатъчно висок, за да го попита — богове, дори и да беше, нямаше да може да се доближи, толкова плътно се бяха подредили Подпалвачите на мостове около него. А сега тъпият кон го отвеждаше все по-далече и по-далече. Видя далече напред Господаря на Смъртта. Стоеше неподвижно, сякаш съзерцаваше гости на някое проклето градинско увеселение. Конят понесе Ток право към стария кучи син, който бавно се обърна в последния момент, докато конят спираше сред пръски пепел и кал. Качулатия бог погледна надолу към пръските по разръфания си халат. — Не ме гледай! — изръмжа Ток. — Опитвах се да подкарам коня настрана! — Ти си моят Вестител, Ток-младши, и се нуждая от тебе. — За да направя какво? Да известя предстоящата ти женитба ли? Коя е костеливата старица, впрочем? — Трябва да отнесеш съобщение… — Къде да го отнеса? Как? В случай, че не си забелязал, имаме малка неприятност тук, Гугла. Богове, окото ми… уф, липсващото, искам да кажа — побърква ме! — Да, липсващото ти око. Значи… В този миг конят на Ток се вдигна на задните си крака, обзет от внезапен ужас, когато един разпенен облак се понесе надолу като гигантски юмрук и погълна умиращ дракон точно над тях. Ток изруга с изтънял от ужас глас и се помъчи да удържи коня, докато облакът и драконът рухваха… драконът се понесе към връхлитащите легиони, падна и те се изсипаха върху него и го прегазиха. След няколко мига бе изчезнал. Конят се втурна, рязко спря… И отново се втурна в бесен бяг, понеже със смразяващ полъх във въздуха се появи още нещо. Можеше ли да произтече нещо добро от това да отстъпиш пред съветите на един труп? За такива въпроси Глано Тарп го биваше много, само че беше забравил този път и беше смешно как слепият, ломотещ несвързано ужас може да постигне това. Лабиринти и лабиринти и портали, и Порти, и места, които никой с капка здрав разум не би поискал изобщо да посети, колкото и забележителна да е гледката — и не, проклятие, той изобщо не знаеше къде точно се бяха озовали току-що, но можеше да се досети — о, можеше да се досети, и още как — че това място не е никак хубаво. Цвилеха коне (но пък те винаги цвилеха, когато пристигнеха), каляската плесна в гадната кал сред хор от гневно скърцане, разхвърчаха се парчетии, трясък и суматоха, впрягът се залюшка насам-натам — а небето се сриваше на гигантски кълба от живак и дракони имаше там, и вайвали, и Гуглата знаеше още какво… Вериги пометоха напред и назад, от двете страни и нагоре, всички изсипали се от най-гадния фургон, който Глано бе виждал — натоварен с повече тела, отколкото бе разумно, още по-малко възможно. Тъй че той, разбира се, закова всички спирачки — какво друго трябваше да направи? И тогава се разхвърчаха тела. Суитист Сафърънс, присвита на мека пухкава скоклива топка, тупна и подскочи, и се затъркаля и затъркаля. Онзи озъбен грамадан Грънтъл, заизвива се във въздуха тъй, че да може да падне на четири крака — _мяуу_ — и Фейнт, съвсем не толкова елегантна въпреки изобилнопищния си чар, пльосна се по очи разперила ръце и крака, глупавото момиче. Емби и Юла прелетяха покрай него прегърнати като любовници, поне докато земята не се надигна отдолу да ги цунка. Реканто Илк кацна до Глано и гърбът на капрата изпращя. — Идиот такъв! Не сме се завързали! Беше само тъмно и тъмно, и нищо друго, а ти просто караш и да вземеш да ни пуснеш тука в… — Не бях аз, тромава свиня такава! Този спор не преживя пълното осъзнаване на онова, което ги заобикаляше. Реканто Илк бавно се изправи и зяпна. — Мамка му! Глано скочи. — Картографе! Но беше забравил за шините. Изскимтя, залитна напред и падна върху гърбовете на последните два коня. Те ловко отстъпиха настрани, за да може да падне още малко, преди да се оплете в целия боклук долу, при което припряно тръгнаха назад в опит да го стъпчат на каша, та да не може никога повече да плющи с камшика. Реканто се наведе да го издърпа на капрата. Връзките на шините помогнаха, макар че Глано попищя доста от болка, но поне конете не го сгазиха. Настани се отново на счупената пейка. Някакъв окаян, мъртъв на вид Джагът крачеше към картографа, който, вързан за едно колело, се беше отпуснал с главата надолу и гледаше накриво към калните му ботуши. — Чудех се дали не си се загубил — каза джагътът. Глано избута Реканто настрани и се промъкна, за да може да види добре тази съдбовна среща — о, да, това трябваше да е самият Качулат. Виж ти, проклето семейно събиране! Обърнатата наопаки усмивка на картографа като че ли хвърли коня на ездача наблизо отново в паника, защото войникът изруга, докато се мъчеше да усмири животното. — Господарю — каза картографът, — и двамата знаем със сигурност, че което се върти насам-натам, си идва пак… — изпъшка, отпуснат във връзките си, и добави унило: — насам. Грънтъл, който се беше дотътрил до тях, изръмжа глухо, отиде до вратата на каляската и тупна с юмрук. — Майстор Квел! Гуглата се обърна към воина. — Няма да е нужно, чедо на Трийч. Единственото ми искане беше да стигнете тук. Сега трябва само да напуснете отново. Картографът ще ви води. Суитист Сафърънс теглеше замаяната Фейнт към впряга с изненадваща сила, макар че очите й се бяха опулили ужасно от усилието. Глано сръга Реканто и кимна към Суитист. — Това лице да ти напомня нещо? Реканто примижа, след това се изкикоти. — И двамата сте мъртви — изсъска им тя. Емби и Юла се появиха от двете й страни и се заклатушкаха ухилени, целите в кал. Маппо посегна да отвори вратата, но Квел протегна разтрепераната си ръка, за да го спре. — Богове, не прави това! Прешъс Тъмбъл се беше свила в краката му, поклащаше се и стенеше. — Какво ни чака отвън? — попита треллът. Квел поклати глава. Беше пребледнял като кост, лицето му беше лъснало от пот. — Трябваше да се сетя. Както се стесняваше картата на пътя в далечния край. О, използваха ни! Измамиха ни! Богове, май ще ми прилошее… — Проклетата Тригали! — измърмори Ток. Беше по-объркан от всякога от това внезапно неочаквано пристигане. Как бяха успели да стигнат _тук_? А после видя Грънтъл. — Богове на бездната, това си ти! Някой вътре в каляската шумно повръщаше. Грънтъл зяпна Ток и се намръщи. „А, май не приличам вече на Анастер.“ — Бяхме заедно… — Вестител — прекъсна го Качулатия бог. — Време е. Ток се намръщи и се почеса по празната дупка на окото. — Какво? Изпращаш ме с тях? — В известен смисъл. — Значи се връщам при живите? — Уви, не, Ток-младши. Мъртъв си и мъртъв ще си останеш. Но това ще е последната ти задача като мой Вестител. Друг бог те иска. Ток понечи да слезе от коня, но Господарят на Смъртта вдигна ръка. — Ще яздиш след впряга. _Близо_ до впряга. За известно време. А сега, Вестителю, чуй последното ми послание. Кръвта е нужна. Кръвта е нужна… Грънтъл беше престанал да слуша. Дори смътното безпокойство, което бе изпитал, когато едноокият воин го бе заговорил, изчезна бързо под пороя от бойна страст. Взря се към врага и видя огъващите се редици на защитниците. Война, която не можеше да бъде спечелена от толкова окаяни души — война, която копнееше за герой, някой, който да устои до самия край. От гърдите му се изтръгна ново ръмжене и той се отдръпна от впряга и посегна за двата си криви меча. — Ей, ей, котарако проклет! Лаят го стресна и той се озърна ядосано към Глано Тарп, който му отвърна с корава усмивка. — Акционерите не могат да си тръгнат ей така — ще те надупчим целия. Качвай се горе, пъстрак, потегляме! Можеше да има само един изход и Драконъс го знаеше от самото начало. Изобщо не бе усетил идването на Тригали, нито заминаването им дори с Ток, препуснал след тях. Каквото и да беше станало зад него, не можеше да пробие и да стигне до сетивата му. Един изход. В края на краищата Драгнипур никога не беше предлагал спасение. Желязо, изковано за да държи в плен, сто хиляди вериги, набити в острието, пластове и пластове усукани, огънати, заплетени като въже. Драконъс, обкръжен от разтопените пламъци на сърцето на Бърн, теглеше напред вериги от всеки съществуващ метал, теглеше ги брънка след лъскава брънка. Усукани въжета метал върху наковалнята — и пада чукът. _Единственият_ чук, единственото сечиво, което можеше да изкове такова оръжие — и той помнеше неописуемата му тежест, парещата дръжка, която разкъсваше нечовешката му длан. Дори в съня си Бърн беше крайно недоволна. Вериги и вериги. Вериги, които да оковат. Да оковат самата Тъма, да преобразят древния лес, през който беше вървяла тя, да изкривят черното дърво във фургон, в огромни трополящи колелета, в ложе, което да оформи хоризонтална врата — като вход към гробница — над портала. Черно дърво, което да побере и задържи душата на Куралд Галайн. Помнеше. Искри в неизброими цветове, разхвърчали се като натрошени дъги. Оглушителният кънтеж на чука и как потръпваше наковалнята при всеки удар. Вълните от зной, плискащи се в лицето му. Горчивият вкус на суровата руда, вонята на сяра. _Вериги! Вериги и вериги, набивани в бляскави дири върху острието, охладено и закалено в бялото сърце на Бърн и след това — отново. И отново._ _Вериги! Вериги, които да оковат!_ _Да оковат Падналия!_ А сега — невероятно, невъзможно — Драконъс бе почувствал първото разкъсване. Вериги се бяха прекършили. „Така че свършва. Не мислех, не си представях…“ Беше гледал как окованите му спътници отпадат, провалят се. Видял беше как се спуска хаосът над всеки от тях, как с жар прояжда през плътта, докато по земята падаха оковите — докато железните брънки не държаха повече нищо. „Изобщо не мислех — изобщо не исках такъв край — за който и да е от вас, от нас.“ „Не, бях твърде жесток, за да си представя дори край. Изход.“ „Но вижте сега тези мои мисли. Сега бих искал да видя как всички вие продължавате да живеете, в тези вериги, но не от жестокост, ах, не, не това. Бездната да ме вземе, бих искал да ви видя живи от милост.“ Може би плачеше? Или тези парещи сълзи известяваха съкрушителния край на истеричен смях. Все едно. Всички тях ги изяждаше живи. „Всички ние ще бъдем изядени живи.“ А Драгнипур беше започнал да се разпада. Когато хаосът разпаднеше фургона и завладееше Портата, мечът щеше да се разбие и хаосът щеше да се освободи от този, ах, тъй хитър капан, и гениалната примамка на Драконъс — неговата вечна клопка, вечно водеща хаоса напред и _далече от всичко друго_ — щеше да се е провалила. Не можеше и да си помисли какво ще стане тогава с неизброимия низ от селения и светове, а разбира се, бездруго нямаше да е там, за да види. Но знаеше, в сетните си мисли, че няма да изпита нищо друго освен непоносима вина. „Тъй че, хаос, поне за една твоя жертва онова, което носиш, всъщност е милост.“ Тръгна напред да се присъедини към друг от Окованите, да застане може би до Перла, докато не дойде краят. Ехото от онази скъсана брънка го терзаеше. „Някой се е освободил. Как?“ Дори Хрътките на Сянката можаха да се измъкнат на свобода само като се гмурнат в черното ядро на Куралд Галайн. Веригите им не се скъсаха. Целостта на Драгнипур не беше пострадала. „Но сега… някой се е освободил.“ „Как?“ Вериги и вериги и вериги, които оковават… Една костелива ръка се стегна на рамото му и го притегли назад. Драконъс се извърна и изръмжа: — Пусни ме, проклет да си! Ще стоя с тях, Качулати — трябва, не можеш ли да разбереш това? Ръката на Бога на Смъртта се стегна, ноктите се впиха и Гуглата бавно го придърпа към себе си. — Битката — изхриптя богът — не е за тебе. — Ти не си мой господар… — Стой с мен, Драконъс. Все още не е време. — За какво? — Помъчи се да се изтръгне, но силата на Джагът беше неимоверна и освен да се лиши от цялото си проклето рамо, Драконъс не можеше да направи нищо. Двамата с Господаря на Смъртта стояха сами, на по-малко от двадесет крачки от неподвижния фургон. — Приеми го като молба за прошка — каза Гуглата. Драконъс зяпна. — Какво? Кой иска моята прошка? Гуглата, Богът на мъртвите, трябваше да е последният паднал под Драгнипур. Каквото и да беше възнамерявал Синът на Тъмата, последната му игра залагаше на убийството на този древен бог. Такова бе убеждението на Драконъс. Безумен, безсмислен залог, напразно печелене на време, което вече бе изядено, пожертване на безброй души, на цяло селение на мъртвите. Както се оказа, Драконъс грешеше. Имаше още един. Още един. Появи се с мощта на планина, рухнала в дълъг, оглушителен, унищожителен взрив. Сребристите облаци се разкъсаха, пометени от тъмни ветрове. Легионите, притискащи от всички страни, заотстъпваха в ужас и хиляди брънки на стягащия се кръг, спечелени с такава ярост, бяха изгубени в един миг. Драконите запищяха. Изригнаха гласове, изтръгнати сякаш от гърлата — от натиска, болката, смазващата сила… Хаосът потръпна и бавно започна да се стяга отново. Никоя сила не може да надвие този враг. Унищожението бе собственият му закон и докато се самопоглъщаше, щеше да погълне всичко останало. Хаосът, препускащ по пътя на Тъмата и идващ винаги невидим, от неочаквани източници, от места, където никой не би и помислил да погледне, още по-малко да се пази от тях. Мечът и всичко в него умираше вече, най-сетне; умираше. Ръката на Гуглата беше пуснала рамото му и Драконъс се смъкна на колене. Още един. И да, той знаеше кой вече е сред тях. Трябваше ли да се разсмее? Трябваше ли да го потърси, да се изсмее в лицето му? Трябваше ли да стисне гърлото му така, че да се вкопчат един в друг, докато над тях не се спусне забравата? Не, нямаше да направи това. „Кой иска моята прошка?“ Ако имаше силата, щеше да извика. „Аномандър Рейк, не трябва да молиш. Тази молба, уви, трябва да дойде от мен.“ „Майката Тъма плених тук. Твоята майка… И тъй, какво ще направиш сега?“ Един удар на сърцето по-късно от Драконъс се изтръгна глух стон и той вдигна глава, отвори отново очи и прошепна: — Рейк? И бавно се изправи. И се обърна към фургона. _За да види._ Втория видя как падна още един Сегюле. После обърна коня си и с гняв се взря с мъртвите си очи в една висока богато украсена каляска, когато впрягът й от цвилещи коне се понесе напред. Хора се бяха вкопчили от едната страна и се държаха на живот и смърт, докато се разтваряше цепнатината… и конете изчезнаха в нея. Вестителят на Качулатия — онзи едноок войник — заби пети в хълбоците на коня си и ги последва. А гласът на Бога на Смъртта прониза Втория: _„Изглежда, че все пак си нужен, както подозираше. Сега върви. И знай това, стари приятелю: ти ми служи добре.“_ _„Не съм вече богът на смъртта.“_ _„Когато изпълниш и тази последна задача, твоята служба приключва. А след това — е, Скинър чака…“_ Втория отметна покритата си с маска и шлем глава и нададе ликуващ вой. Прибра двата меча и препусна след впряга. Вестителят изчезна пред очите му. И цепнатината започна да се затваря. Втория пришпори отдавна мъртвия си кон в гаснещия портал… И напусна селението на Драгнипур. Другите Сегюле тъй или иначе бяха обречени и макар в тази последна битка всеки от тях да беше изкупил донякъде срама си от това, че е загинал срещу един чужденец, това не беше основание да падне редом с тях. Втория не се задържа дълго след другите, докато те препускаха с грохот през непознати лабиринти, о, не. Защото беше призован. Беше призован от едно оръжие в нужда… Яхнал кипналите яростни ветрове на бурята, с дрънчене на броня и кънтеж на конски копита по каменните плочи, Втория видя каквото търсеше и помете надолу с ръка… — Ще взема това — изсмя се кух металичен глас. И копието бе изтръгнато от ръката на Кътър. Сред плясък на кожени дрипи, протрити каиши и ръждясали токи немъртвият Сегюле, който веднъж, преди много време, му беше дал това оръжие, го приготви за бой и препусна право срещу белите Хрътки. — Скинър! — изрева. — Идвам! Но първо тези красавци… Карса Орлонг отстъпи встрани при внезапната поява на някакъв воин с броня, яхнал чудовищен мъртъв кон, но щом видя, че новодошлият препусна срещу Хрътките, изръмжа и закрачи след него. Копието се насочи надолу от лявата страна, тъй че тоблакаят мина отдясно, без да откъсва очи от Хрътката, която явно се готвеше да атакува конника откъм незащитената страна. Два звяра и двама воини се срещнаха. Копието на конника прониза гърлото на едната Хрътка точно под челюстта и се вряза в основата на черепа. Назъбеното острие изригна от другата страна сред взрив от сива каша, кръв и натрошена кост. Карса замахна надолу с две ръце, щом другата Хрътка се надигна на задните си крака, за да стегне челюсти върху дясното бедро на непознатия. Кремъчното острие се хлъзна през гръбнака и отсече дебелия като на кон врат, но се заклещи и инерцията на звяра, който вече падаше, повлече със себе си и оръжието, и Карса върху камъните. В този момент джагътският кон на ездача се сблъска гърди в гърди с трета Хрътка. Пръснаха се кости. Ударът изхвърли ездача над главата на коня и той изтърва оръжието. Падна и се претърколи от гърба на чудовищното псе, което изглеждаше замаяно, докато немъртвият кон залиташе назад. Паднал на колене, Карса отби атаката на друга озъбена Хрътка… а след това звярът ги подмина, както и всички други. Тоблакаят се надигна, направи две бързи крачки и заби меча си в гърдите на зашеметената трета Хрътка. Звярът зави от болка, дръпна се и кръвта блъвна от раната. Странникът се беше съвзел и копието му потъна в корема на гърчещото се животно, разкъса меката плът и по камъните блъвна зловонна течност. Нещо блесна за миг в очните кухини зад маската с двете резки. — Браво, Тоблакай! Сега да подгоним и другите! Кътър зяпна, когато седемте Хрътки се втурнаха покрай Карса и Сегюле. Вече не държеше и копие — _проклятие_! — и той бързо измъкна два от ножовете си, когато един от зверовете се понесе право срещу него. Една ръка го сграбчи за ризата и го дръпна назад. Кътър изрева изненадано, залитна и се озова в нечии къси мускулести ръце. Успя да зърне за миг грубо обрулено лице, опулени очи, рижи мустаци, които помръднаха под месестия нос… „Познавам ли този човек?“ А този, който го беше издърпал, вече крачеше напред, вдигнал огромна брадва. Баратол… — Тук не е за нас! — изръмжа мъжът, който държеше Кътър, и двамата заотстъпваха. Баратол позна звяра — беше същият, с който се беше счепкал Чаур, същият беше. Почти запя от радост, когато се хвърли на пътя му, брадвата изсвистя в свирепа дъга отдолу нагоре точно когато Хрътката скочи озъбена, чудовищна… Острието се заби дълбоко в долната челюст на звяра — само още един миг забавяне и щеше да го порази във врата. Гърдите на звяра блъснаха Баратол. Ударен все едно от обкованата с мед глава на таран, той отхвърча назад, превъртя се във въздуха и изпадна в несвяст още преди да падне на петнайсет крачки зад тялото на Аномандър Рейк. Хрътката беше спряла; залитна, завъртя глава — дясната част на долната челюст беше счупена, ред разядени зъби щръкнаха навън почти хоризонтално, плисна кръв. За звяра битката беше приключила. В момента, в който Карса и непознатият се обърнаха, над тях прелетя сянка и двамата потръпнаха и се присвиха под напора на внезапния вятър, понесъл воня на гнило… А след това крилете на дракона изтътнаха и той се вдигна отново в небето, понесъл три Хрътки. Атаката на съществото продължи едва няколко удара на сърцето, в мига, в който Кътър бе блъснат в прегръдката на Анци — фалариецът го повлече към входа на дюкяна отдясно, — а Баратол, приковал поглед единствено в омразната му Хрътка и нищо друго, замахна с брадвата си. Тези тримата дори не видяха дракона. Сеймар Дев зяпна, когато драконът полетя нависоко в небето с трите виещи и ръмжащи жертви в ноктите му. Беше се присвила до Пътника, Дасем Ълтър, владелеца на Мъст, убиеца на Сина на Тъмата. Той впери в нея изтерзаните си, изпълнени със скръб очи, пресегна се и я придърпа към себе си. — Не беше по мой избор! Не ме обвинявай, жено! Чуваш ли? Недей! Очите му изведнъж се разшириха, той я смъкна рязко на камъните и я покри с тялото си. Две чудовищни създания се сблъскаха с грохот на по-малко от три крачки от тях. Бяла Хрътка. И мечка — бог, звяр, забравен някъде по пътя от отминаващия свят. Беше се появил миг след Хрътката и огромните му лапи се стегнаха в съкрушителна прегръдка, вдигнаха Хрътката във въздуха — далече от Сеймар Дев и Дасем — и двете същества се натресоха в стената на сградата. Зидът се срути, тухла и камък западаха по широкия гръб на Дасем, докато той издърпваше Сеймар Дев от рухващата фасада. Някъде, вече вътре в сградата, мечката и огромното псе продължаваха да се бият свирепо. Бяха останали само две Хрътки на Светлината. И без да срещат съпротива, те стигнаха до тялото на Аномандър Рейк. Челюсти се впиха в бедрото му и вдигнаха тялото му. Вторият звяр заобиколи, сякаш размисляше къде да захапе — но мечът, заклещен все още в черепа на Тайст Андий, се въртеше бясно, докато първото животно се мъчеше да отнесе плячката си, и благоразумната предпазливост го задържа. Сегюле хвърли копието си от петнадесет крачки. Оръжието се заби в хълбока на кръжащата Хрътка и я събори — но само след миг тя се вдигна отново, заръмжа и извъртя глава да захапе щръкналия прът. Карса, чиито по-дълги крачки го бяха отпратили пред Втория, нададе бойния вик на Теблор — древен вик, чуван само когато стареите заплетат сказанията си за древни герои — и Хрътката, захапала трупа на Рейк, потръпна. Пусна разкъсания, натрошен от зъбите й крак и скочи срещу нападащия Тоблакай. Две къси копия поразиха животното отляво. Не се забиха дълбоко и паднаха, но това бе достатъчно, за да отвлече вниманието на Хрътката и тя рязко изви глава към новите нападатели. Две млади жени Теблор стояха от другата страна на широката улица и невъзмутимо зареждаха нови копия в метателните ремъци. Между двете стоеше голямо проскубано псе, настръхнало, с оголени зъби, и ръмжеше толкова ниско, че звукът все едно идваше от земните недра. Хрътката се поколеба. Карса се хвърли към нея, оръжието му изсвистя във въздуха… Звярът скочи и побягна… а мечът на тоблакая отсече опашката му и нищо повече. Хрътката нададе вой. Карса се обърна и настъпи към другото животно — беше измъкнало копието и вече също бягаше, оставяйки след себе си диря от кръв. Сегюле прибра оръжието си. Карса се поколеба за миг, след това пристъпи и застана над тялото на Аномандър Рейк. — Победени са. Лицето с маската се извърна рязко. Мъртвите очи зад цепките го изгледаха. — Отдавна беше, когато чух за последен път този боен вик, Тоблакай. — И добави: — Дано никога да не го чуя повече. Но вниманието на Карса бе привлечено от жените Теблор и кучето, което тръгна напред, размахало отрязаната си опашка. Карса Орлонг го зяпна как закуца към него и едва потисна хлипа си. Беше пратил кучето си да се върне у дома. Полумъртво, преди толкова време. Вдигна очи към двете смълчани момичета Теблор. Трудно му бе да ги види през сълзите… познаваше ли ги? Не, твърде млади изглеждаха. Изглеждаха… Хрътките на Сянката бяха изтласкани назад, не можаха да устоят срещу съчетаното чародейство на Спайт и Енви. Магията разкъсваше козината им. Кръв плискаше от муцуните им. И от всички страни връхлитаха сили, които се стремяха да ги съкрушат, да ги унищожат. Пребити, гърчещи се, те се оттегляха назад, стъпка по стъпка. И Дъщерите на Драконъс се приближаваха към лелеяната си плячка. Мечът на техния баща. Рождено право, което от толкова време им бе отказвано. Разбира се, Енви, както и Спайт, разбираха цената на търпението. Търпение, да, за да се домогнат до своя блян, да утолят своята нужда. Хрътките не можеха да им се противопоставят. Нито по сила, нито на свирепата им воля. Дългото чакане беше почти приключило. Сестрите едва забелязаха безшумно дошлия впряг далече зад Хрътките. Същото, уви, не можеше да се каже за онзи, който излезе от него и извърна зверските си очи към тях. Този твърд, убийствен поглед постигна целта си. Те спряха. Магията замря. Хрътките, ръсещи кръв, която се изпаряваше под утринната светлина, закуцукаха назад към падналия Рейк и Драгнипур. Енви и Спайт се поколебаха. Страсти и копнежи бяха натикани с жалки писъци обратно в ковчежетата им. Планове се пренастроиха припряно и с неохота. Търпението… ах, да, търпението се съживи отново. „О, добре. Може би следващия път.“ Жестоката битка в почти разрушената сграда беше приключила. С разтуптяно от страх сърце, Сеймар Дев предпазливо се приближи. Провря се през развалините и натрошените греди, промъкна се покрай една от вътрешните стени, останала почти непокътната, и се взря в двата застинали на пода огромни звяра. От гърлото й се изтръгна тих стон. Сеймар се приближи колебливо и след малко се усети, че се е смъкнала и седи върху парче от откъртена стена, зяпнала окървавената изпохапана глава на мечката. Хрътката също едва дишаше, притисната под гигантското й тяло. От ноздрите й бликаше червена пяна и всеки дъх бе по-плитък от предишния. Най-сетне с една последна, едва доловима въздишка тя издъхна. Очите на Сеймар Дев се върнаха на бога, който толкова я беше терзал, вечно надвиснал зад нея, вечно душещ във въздуха, вечно търсещ… какво? — Какво? — попита тя сега тихо, с хриплив шепот. — Какво искаше? Едното останало око на звяра сякаш се извърна леко към нея в червения кръг. И тя видя болката в него. И скръбта. Извади ножа си от канията. Точно това ли трябваше да направи? Не трябваше ли просто да го остави? Да го остави да напусне това несправедливо, безсърдечно съществуване? Последният от своя род. Забравен от всички… „Добре. Няма да те забравя, приятелю.“ Натопи острието в локвата кръв под главата на мечката. И зашепна думите за обвързване, заповтаря ги отново и отново, докато и сетната светлинка на живот не напусна божието око. Стиснал в ноктите си две Хрътки, с третата гърчеща се в устата му, Тулас Шорн не можеше да направи нещо повече, освен да разтърсва полуизпадналите в несвяст зверове, докато се издигаше все по-високо над планините северно от Лазурното езеро. Разбира се, можеше да направи още едно нещо. Можеше да ги пусне високо отгоре. И той направи точно това. С огромно задоволство. — Чакай! Стой! Спри! Стига! Искарал Пъст се измъкна от купчината мятащи се, ръмжащи, плюещи и пръхтящи бок’арала и кълбото сплъстена оскубана коса, мръсни дрипи и кокалести пръсти, което беше жена му, и се заозърта ядосано. — Идиоти такива! Той дори не е тук вече! Закъсняхме! Онази омразна мазна размазана буца тор с червена жилетка! Не, махни го това от мене, маймуно! — Скочи на крака. Мулето му стоеше самотно встрани. — А от тебе каква полза! — обвини той животното и размаха юмрук. Могора се надигна и заоправя дрехите си. След това изплези език, който сякаш целият беше от паяци. Като го видя, Искарал Пъст се задави. — Б-богове! Нищо чудно, че можеш да правиш каквото правиш! Тя се изкиска. — А, ти и за още ще молиш! — Уф! Ако знаех, щях да се моля за нещо друго! — Оу, и за какво щеше да се молиш, миличък? — За нож, да мога да си срежа гърлото. Виж ме само. Целият съм нахапан! — Да, остри зъбки имат тия бок’арала… — Не те, вкиснало от месец каймаче. От паяци съм нахапан! — Заслужил си и по-лошо! Упои ли я? Няма как иначе да се е съгласила да… — Мощ! Мощ имам аз! Неустоима, всеки го знае това! Един мъж може да прилича на плужек! Косата му може да е щръкнала като свраче гнездо! До коленете може да е висок и със съвършени пропорции — може да вони, може да си яде ушната кал, все едно! Стига да има _мощ_! — Е, това му е сбърканото на света тогава. Точно затова грозните не мрат! Хайде да си направим бебчета, стотици бебченца! Искарал Пъст хукна към мулето си, покатери се на гърба му и препусна. Мулето естествено тръгна кротко, явно без да обръща никакво внимание на ритащия и мятащия се насам-натам ездач, а Могора закрачи лениво до него. Бок’арала, които до този момент си гукаха и се гушкаха, изпаднали в любовно умиление, се разлетяха във въздуха и закръжиха над главата на бога си като мухи над най-сладката купчина тор на света. Приближаващият се гръм измъкна Пикър от унеса в странната пещера и тя зяпна ококорена изваяната скална стена и впряга, раздвижил се като в мъгла. Ако чудовищното возило наистина се търкаляше срещу нея готово всеки момент да изригне в пещерата, щеше да я стъпче, защото нямаше къде да се отдръпне, за да избегне препускащите коне. Най-нелеп начин душата й да умре… Привидението се появи сред буря от адски вятър, но излезе от стената призрачно, почти прозрачно, и тя усети как конете и каляската преминаха през нея… зърна за миг някакъв полудял колар, опулил очи и зяпнал, изпънал напред двата си крака — явно счупени. И други след него, на покрива на каляската и люшкащи се вързани здраво с каиши от двете страни, замаяни. Всичко това се изля през нея и продължи… А след това точно пред нея изскочи ездач, стиснал юздите — и този мъж, както и конят му, бяха съвсем истински, плътни. Искри се разхвърчаха от каменния под, безоката глава на коня се вдигна. Пикър залитна назад, стъписана. Проклети трупове! Зяпна ездача и изруга. — Познавам те! Едноокият мъж, обвит с вонята на смърт, се отпусна на коня и я изгледа отгоре. И рече: — Сега съм Вестителят на Гуглата, ефрейтор Пикър! — О. Това повишение ли е? — Не, проклето наказание, и не теб трябва да посетя, тъй че стига с тоя сардоничен боклук и ме чуй… Тя настръхна. — Защо? Какво правя тук? Какво иска Гуглата от мен, дето не е получил още? Ей, я му отнеси моето съобщение! Искам да… — Не мога, Пикър. Гуглата е мъртъв. — Какво?! — Господарят на Смъртта вече не съществува. Отиде си. Завинаги. Слушай, трябва да стигна до боговете на войната. Разбираш ли, носителко на торквата? Препускам към боговете на войната! Носителка на торквата? Пикър отпусна рамене. — О, проклятие. Ток-младши заговори и й каза всичко, което трябваше да знае. Когато свърши, тя остана зяпнала, с пребледняло лице, а той сбра юздите и се приготви да тръгне. — Почакай! Трябва да се измъкна оттук! Как да го направя, Ток? Мъртвото око отново се прикова в нея. И той посочи кратунките, оставени на каменния под от двете страни на Пикър. — Пий. — Ти луд ли си? Току-що ми каза откъде е дошла тази кръв! — Пий и помни каквото ти казах. И изчезна. Помни. Да, щеше да го запомни. „Намери Тоблакая. Намери убиеца и му напомни… напомни му, разбираш ли ме? А след това, носителко на торквата, го поведи на война.“ „Поведи го на война.“ Имаше и още, много повече. И не можеше да се надява, че ще забрави каквото и да е от него. — А исках просто да се пенсионирам. Изруга и се наведе над най-близката кратуна. „Да пия? Това е кръв, проклятие!“ „Пий.“ Да застанеш в сърцето на Драгнипур, да застанеш над самата Порта на Мрака, това за Аномандър Рейк беше съвсем краен акт. Навярно беше отчаяние. Или саможертва извън всякаква мяра за смъртните. Оръжие, наречено Мъст, или оръжие, наречено Скръб — все едно, там, където го бе довел този меч, беше свят, сътворен за него. Всички други възможни избори бяха прах по смътната диря на живота му. Той беше Синът на Тъмата. Народът му беше изгубен. За него имаше място за скръб, тук и в края на всички неща, и той най-сетне можеше да обърне гръб, както бе направила майка му преди толкова време. Да се отвърне от децата си. Както всеки баща е длъжен да направи един ден, в сетния миг на смъртта. Дори не му хрумна мисълта да моли за прошка, докато стоеше над грамадата от стенещи татуирани тела. Не беше от онези, които се молят, в края на краищата. Единственото изключение беше Драконъс. Но онези обстоятелства бяха изключителни, престъплението бе толкова многолико, толкова сложно, че нямаше полза да се опитва да изтръгне дори една-единствена подробност от заплетеното му кълбо. Все едно, прошката, за която бе помолил, не изискваше отговор. Важното бе само Драконъс да чуе тези думи. Можеше да прави с тях каквото намери за добре. Аномандър Рейк стоеше, впил очи в небесата, срещу кипящия пожар, срещу спускащото се отгоре унищожение, без да мигне и без да трепне. Защото чувстваше отговора дълбоко в себе си, в кръвта на Тиам. Кръвта на хаоса. И щеше да стои заради всички, които бе оковал тук. Щеше да стои и заради всички други. И заради тези злочести, прекършени души под нозете си. Щеше да стои срещу свирепия хаос. До сетния миг. До самия край. Татуировките се гърчеха като змии под него. Кадаспала беше чакал твърде дълго. Чакал беше за този единствен шанс. Мъст над убиеца на възлюбена сестра, предателя на Андарист, благородния Андарист, съпруг и брат. О, той бе започнал да подозира какво възнамеряваше да стори Аномандър Рейк. Достатъчно изкупление ли щеше да е това? Само един Тайст Андий можеше да отговори с „да“ на този въпрос. Само един. „Не и Кадаспала! Не, не и аз! Не аз, не! Не аз, не аз, не аз.“ „Ще те принудя да се провалиш. В този твой последен жест, в жалкия ти опит за помирение — ще те принудя да се провалиш!“ „Виждаш ли този бог, който сътворих? Виждаш ли го? Виж го виж го!“ „Не, ти не очакваше това, не го очакваше, не го очакваше! Нали? Нали?“ Нито ножа в божията ръка. Нито ножа в ръката му! Озъбен, слепият Кадаспала се изви на гръб, за да види по-добре Сина на Тъмата, да, по-добре да го види. Очи не бяха нужни и очи не трябваха. Да види тоя кучи син. Застанал там, толкова висок, толкова пламенен, почти на ръка разстояние. Над планина от тела, над стенещия мост от плът и кост, над жалката преграда пред вратата на Тъмата, тази жива преграда — толкова глупава, глупава! Застанал там, вдигнал нагоре очи и с взряна надолу душа, надолу и надолу, и надолу… ще го усети ли тя? Ще се обърне ли? Ще го види ли? Ще разбере ли? _Не_ на всички тези неща. Защото Кадаспала беше създал бог, бог, бог, беше създал бог и ножа в ръката, ножа, ножа, ножа… Аномандър Рейк стои, а картата оживява, силата й и неговата сила, пробужда се. Странстваща Крепост, не странствай повече. Бягащ Портал, не бягай повече. Това ще направи той. Това е жертвата, която ще направи, о, колко достойно, колко благородно, да, и умно, толкова умно и кой друг освен Аномандър Рейк е толкова благороден, толкова умен? „За да се провали всичко!“ „Дете бог! Време е! Усети ножа в ръката си — усети го! Сега го вдигни високо — глупакът не вижда нищо, не подозира нищо, нищо, не знае какво изпитвам, как не забравям, не ще забравя, не ще забравя никога и не, не ще забравя! Никога!“ „Вдигни високо!“ „Забий!“ „Забий!“ „Забий!“ Буря от светлина, разбита луна, издигащо се слънце зад раздрани облаци, от които се лееше мръсен кафяв дъжд. Черен Корал беше град под обсада и Тайст Андий в него вече, най-сетне, можеха да усетят смъртта на своя Господар, а с него — смъртта на своя свят. Беше ли честно да оставят бремето на една отдавна мъртва надежда на плещите на едно лице, да поискат толкова много от него? Не беше ли страхливост всъщност? Той беше тяхната сила. Беше техният кураж. И беше плащал дан на Хрътките заради всички тях, векове и векове, и никога не бе отстъпвал. Все едно да стои на мястото на своята майка. Да върши онова, което бе отказала тя. „Нашият Господар е мъртъв. Той ни остави.“ Един народ скърбеше. Дъждът се сипеше. Келикът течеше на мръсни вади по улиците, по стените на сградите. Пълнеше канавките на мътен поток. Беше дъждът на заграбването и срещу него те бяха безпомощни. „Пий дълбоко, Черен Корал.“ „И танцувай, да, танцувай, докато не умреш.“ Монкрат се тътреше по разкаляния, оплетен в корени склон с последните две деца под мишници. Погледна нагоре към Спиндъл, присвит на билото и зацапан с глина, приличаше на проклет водоливник. Но никаква радост нямаше в зяпналите очи, само умора и страх. Неестественият дъжд бе стигнал до тази осакатена гора. Старите дерета и оврази бяха почернели от тинята, раздраните им брегове му напомняха за гниещи кости и зъби, все едно плътта на хълма беше накъсана и под нея се беше оголило гигантско опустошено лице, което сега се хилеше тъпо на сиво-кафявото небе. Двамата бивши мостоваци бяха успели да намерят двадесет деца, четири от които бяха толкова близо до смъртта, че не тежаха буквално нищо, увиснали в ръцете им. Бяха се трудили цялата нощ, за да ги пренесат до изкопите и навътре в тунелите, където можеха да се подслонят от поройния дъжд. Бяха събрали оттук-оттам одеяла, малко храна и чиста вода в глинени делви. Когато Монкрат се приближи, Спиндъл се пресегна, за да му помогне да се прехвърли през ръба. Мършавите момиченца висяха под мишниците му като сламени кукли, главите им се люшкаха. Монкрат ги подаде на Спиндъл едно по едно, а той зацапа с тях през калната вада в окопа. Монкрат се смъкна уморено, навел глава към земята, за да опази очите и устата си от дъжда, и вдиша няколко пъти дълбоко. Цял живот войнишка служба, да. Достатъчно, за да превърне това отчаяно бъхтене в нещо старо, познато като износени пропускащи вода ботуши. Какво тогава го караше да чувства сегашното някак по-различно? Чу как някой проплака в тунела, а след това гласа на Спиндъл, утешителен, кротък. И богове, колко му се искаше да заплаче. Различно, да. Толкова различно. — Войниците стават какво ли не — промърмори той. Дълго време беше правил едно, беше му дошло до гуша и се беше оттеглил. А сега се появи Спиндъл, измъкна го, обърна го наопаки и го направи друг вид войник. И този вид му харесваше. Чувстваше се добре. Не беше имал представа, че… Спиндъл се появи отново, изгърбен и залитащ, и той изпъшка: — Да оставим нещата така, Спин. Моля те. — Искам да забия нож в лицето на Градитан — изръмжа Спиндъл. — Искам да му отрежа черния език. Искам да го довлека тук горе, за да видят всички кутрета какво правя с него… — Това ако направиш, ще те убия лично — зарече се Монкрат. — Те вече бездруго са видели твърде много, Спин. — Трябва да видят възмездие… — Няма да го почувстват като възмездие — отвърна Монкрат. — За тях ще е просто още от същия шибан ужас, същото жестоко безумие. Щом искаш мъст, направи го насаме, Спиндъл. Направи го там долу. Но не очаквай да ти помагам — нищо общо не искам да имам с това. Спиндъл го изгледа намръщено. — Друга оплетка ми показваш сега тука, Монкрат. Снощи ми разправяше как ще го спипаме и ще го оправим както заслужава… — Промених си мнението, Спин. Тези нещастни хлапета го промениха. — Помълча. — Ти го направи, като ме накара да направим това тук. — И се изсмя дрезгаво. — Представи си, чувствам се… изкупен. И това ако не е ирония, Спин. Спиндъл бавно се отпусна на стената на изкопа, след това се смъкна и седна в калта. — Мамка му. Какво ще кажеш за това. Изминах целия този път, търсех същото, което беше направил и намерил ти тук. Имах нужда от нещо, мислех, че има отговори… но дори не знаех подходящите въпроси. — Намръщи се и се изплю в калта. — Все още не ги знам. Монкрат сви рамене. — И аз. — Но си намерил избавлението. — Думите прозвучаха почти с горчивина. Монкрат се мъчеше да подреди мислите си. — Когато това те порази… мен когато ме порази, ами, чувството сега, Спин, е… все едно, че „избавлението“ е намерило нов смисъл. Когато нямаш повече нужда от отговори, защото знаеш, че всеки, който обещава отговори, е пълен боклук. Жрец, жрица, бог, богиня. Пълен боклук, разбираш ли ме? — Не ми звучи добре — възрази Спиндъл. — За да бъдеш избавен, изкупен, някой трябва да направи изкуплението. — Но може би не е нужно да е някой друг. Може би е в това да правиш нещо, да бъдеш нещо, да бъдеш _някой_ и да усещаш тази промяна вътре — все едно си взел, че си се избавил сам. И ничие друго мнение не е важно. И знаеш, че все още си ги имаш всички онези въпроси, правилните и погрешните, че може би ще успееш да намериш един-два отговора, а може би не. Но не е важно. Единственото важно е, че вече знаеш, че никой друг няма нищо общо с цялото това проклето нещо, нищичко. _Това_ е избавлението, за което ти говоря. Спиндъл отпусна глава назад и затвори очи. — Късмет имаш, Монкрат. Не, сериозно го казвам. Наистина. — Идиот. Аз гниех тук, виждах всичко и не правех нищо. Ако сега съм се намерил другаде, то е само заради теб. Мамка му, ти просто направи онова, което би трябвало да прави всеки истински жрец — никакви шибани съвети, никаква скапана мъдрост, никакво съчувствие, нищо от онзи боклук. Просто един проклет ритник в топките и ставай, и се хващай да правиш онова, което знаеш, че е правилно. Все едно, няма да забравя какво направи за мен, Спин. Няма да го забравя никога. Спиндъл отвори очи и Монкрат видя, че лицето му е странно намръщено и че се взира в небето. И също погледна нагоре. Към храма на Тъмата крачеше самотна фигура, мокасините шумоляха тихо по хлъзгавата каменна настилка. Едната ръка беше вдигната нагоре и на нея се въртяха две тънки верижки, пръстените в краищата им проблясваха. Тлъстите капки дъжд се пръскаха в тази въртяща се дъга, плискаха се в лицето и в полуусмивката, закривила устните. Някой вътре в тази сграда се съпротивляваше. Дали беше самият Рейк? Клип от цялата си душа се надяваше да е така и ако беше вярно, то тъй нареченият Син на Тъмата беше слаб, жалък, едва на няколко мига от унищожението. Клип сигурно беше таил някога в себе си искания и обвинения, всички обмислени добре и наредени като стрели, готови за пускане. Тетивата избръмчава, язвителните истини политат безпогрешно във въздуха и една след друга поразяват право в целта. Да, беше си представял такава сцена. Копнял беше за нея. Каква полза от суровата присъда, когато няма кого да нараниш с нея? Къде е удовлетворението? Удоволствието да видиш раните? Не, суровата присъда е като гнева. Вирее върху жертви. И в сладостното избликване на превъзходството, докато я въздаваш. Може би Умиращия бог щеше да го възнагради, след като толкова искаше жертви. Толкова много гняв имаше да им даде в края на краищата. „Чуй ме, лорд Рейк. Те избиха всички в Андара. Всички! А къде беше ти, докато твоите поклонници умираха? Къде беше ти? Те те зовяха. Умоляваха те.“ Да, Клип щеше да го прекърши. Дължеше го на своя народ. Огледа храма, докато се приближаваше, и долови познатите му очертания, отраженията от Андара и от Блуроуз. Но тази сграда изглеждаше по-сурова, по-груба, сякаш камъкът неволно беше уподобил грубо издялано дърво. Отдадена почит на спомени? Или забравено изящество? Все едно. Мигновена мисъл разби портите на храма и той усети как чакащият вътре се присви от болка. Въртяха се два пръстена. Валеше келик. Куполът беше нашарен с пукнатини и дъждът се лееше вътре на гъсти черни нишки. Видя жена в дъното, лицето й — изопнато в маска на ужас. И видя старец, паднал на колене в центъра на мозаечния под, навел глава. Спря и се намръщи. _Това_ ли беше противникът му? Това негодно за нищо безсилно същество? Къде беше Аномандър Рейк? „Той… не е тук. Той дори не е тук! Аз съм неговият Смъртен меч! А той дори не е тук!“ Изкрещя от гняв. И силата изригна, понесе се като стена, която откърти тесерите от широкия под, разби колоните, обкръжаващи залата, и те започнаха да падат като посечени дървета около немощния старец… Ендест Силан простена под мощта на атаката. Силата на Умиращия бог се впи като нокти дълбоко в него, разкъса вътрешностите му. Непосилно беше да устои. Изгуби опора и направи няколко крачки, готов да отстъпи, да се впусне в изпълнен с ужас фатален бяг… Но нямаше къде да отиде. Паднеше ли сега, всеки Тайст Андий в Черен Корал щеше да загине. Саеманкелик щеше да ги плени всички и самият град щеше да отстъпи пред гибелната му поквара. Куралд Галайн щеше да бъде омърсен, да бъде принуден да утоли безумния глад на бога за сила. И Ендест Силан се задържа сред накъсания хор от кършещи се кости и късаща се плът. Отчаяно затърси източник на сила — каквото и да е, който и да е… но Аномандър Рейк си бе отишъл. Кипял беше от сила като огнен стълб. Стоял беше непоколебим и протегнеше ли ръка, за да я положи твърдо на рамото ти, можеше да превърне увереността си в дар. Можеше да накара онези, които го обичаха, да направят невъзможното. Но вече си бе отишъл. И Ендест Силан беше сам. Душата му се гърчеше, умираше под този изгарящ щурм. И от някакви недостижими дълбини старецът си спомни за… една река. Но болката… беше толкова жестока. Искаше всичко от него. Не можеше да изпълзи от нея, докато го поглъщаше. Реката… само да можеше да стигне до нея… Богът, обсебил Клип, се разсмя. Държеше всичко в ръцете си. Усещаше своята прескъпа Върховна жрица, изтръгната с такава любов от прегръдката на Избавителя, тъй дълбоко изкусена в безумния танц на забравата, в култа към прахосания живот — тя надвиваше самотния бранител на Избавителя, той отстъпваше стъпка след стъпка, грамада от рани, десет поне от които смъртоносни, и макар по някакъв начин все още да се държеше на крака, не можеше да удържи още дълго. Богът искаше Избавителя. Много по-ценен съсъд от тъй наречения Клип, който бе толкова користен в мислите си, толкова жалък с раните си. С нищо по-добър от изоставено, опарено от пламъците дете, което жадува единствено да се развихри. Да, Клип скоро щеше да престане да е нужен на бога. Този съсъд щеше да бъде даден на саеманкелик, като всички други. Да танцува, да ляга върху Върховната жрица и да излива черно семе в утробата й — деяние без никаква наслада, защото цялата наслада бе попита от кръвта на самия Умиращ бог, от сладкия келик. И тя щеше да се издува от безсмъртните дарове хиляда, десет хиляди пъти. Най-сладката отрова, в края на краищата, е страстно споделената. Богът пристъпи към коленичилия старец. Време беше да го убие тоя глупак. Ръката на Аранта бе хладна и суха в ръката на Нимандър. Тя го водеше през непознатия свят и той бе заслепен, залиташе като пребито псе, а каишката на тази ръка все го дърпаше и го дърпаше напред. — Моля те — прошепна й. — Къде отиваме? — На битка — отвърна тя. Гласът й бе почти неузнаваем. Нимандър потръпна от страх. Това Аранта ли беше изобщо? Може би някой демон бе заел мястото й… но все пак ръката, да, познаваше я. Непроменена и така позната в безплътния си допир. Като ръкавица без нищо в нея… но не, усещаше я, твърда, здрава. Ръката й, като всичко останало у нея, беше загадка, в която бе започнал да се влюбва. Целувката, която му беше дала — като че ли преди цяла вечност… все още я усещаше, все едно е вкусил нещо чуждо, нещо толкова над него, че не хранеше надежда, че дори ще го разбере или поне че ще осъзнае какво би могло да е. Целувка, сладка като благослов — но Аранта ли го беше благословила? — Аранта… — Почти стигнахме… о, ще ме защитиш ли, Нимандър? Мога само да стигна… С малко повече сила. Само това съм могла да направя винаги. Но сега… тя настоява. Тя _повелява_! — Коя? — попита той и изведнъж се вцепени, потръпна. — Коя ти повелява? — Аранта. „Но тогава…“ — Коя… коя си ти? — Ще ме защитиш ли, Нимандър? Не го заслужавам. Грешките ми са легион. Превърнах болката си във ваше проклятие, проклятие върху всеки от вас. Но вече е късно за извинения. Стоим в прахта на стореното. — Моля те… — Не мисля, че достатъчно от мен ще може да стигне… не и срещу _него_. Съжалявам. Ако не му се опълчиш, ще загина. Ще се проваля. Усещам нечий… шепот в кръвта ти. Шепота на някой, който ми е скъп. Някой, който би могъл да му устои. Но той не ни очаква. Не е тук, за да ме защити. Какво е станало? Нимандър, имам само теб. Малката длан, тъй суха и хладна доскоро, и тъй успокояваща със своята отчужденост, изведнъж стана крехка, нежна като тънък порцелан. „Тя не ме води.“ „Държи се за мен.“ И се помъчи да извлече смисъл от всичко, което му бе казала. „Кръвта на някой скъп. Не може да достигне… Не достатъчно, за да намери сила срещу Клип, срещу Умиращия бог. Тя… тя не е Аранта.“ „Нимандър, имам само теб.“ „Стоим в прахта на стореното.“ — Нимандър, стигнахме. Сълзите се стичаха по раздраното лице на сиърдомина. Съкрушен от безпомощност, от безсилието си срещу такъв враг, той залиташе при всеки удар, олюляваше се и отстъпваше, и ако се смееше — а се смееше, богове! — то в този ужасен звук нямаше и капка веселие. Поначало никога не бе притежавал особена гордост — или поне такава поза бе възприел пред Избавителя, поза на смирение, — но няма на света войник поне с малко гордост, която да му е останала, който да не таи поне малко увереност в силата си. И макар да не беше излъгал, когато каза, че се сражава заради един бог, в който не вярва, е, част от него си оставаше незасегната от точно тази подробност. Сякаш изобщо имаше значение. И точно в това се издаваше скритата гордост, която таеше. Щеше да я изненада. Щеше да я изуми, като й окажеше съпротива много по-дълго, отколкото беше предвиждала. Щеше да се бие с тая кучка докрай. Колко мрачно. Колко благородно. Колко поетично. Да, щяха да пеят за битката, всички онези сияещи лица в някой бъдещ храм от бял девствен камък, всички онези блеснали очи, така възрадвани да споделят триумфалната слава на героичния сиърдомин. Не можеше да не се засмее. Тя го разбиваше, къс по къс. Беше истинско чудо, че част от душата му все още оставаше, все още можеше да разпознава себе си. „Виж ме, Спинок Дурав, стари приятелю. Доблестни приятелю. И нека се посмеем заедно.“ „Над глупавото ми позьорство.“ „Бях подигран от собствената си гордост, приятелю. Смей се, да, както толкова искаше да го правиш всеки път, когато ме побеждаваше на онова малко бойно поле, там на зацапаната маса в онази влажна жалка кръчма.“ „Не си представяше как се борех да се задържа за тази своя гордост, поражение след поражение, съкрушителна загуба след съкрушителна загуба.“ „Тъй че нека вече захвърлим невъзмутимите си маски. Смей се, Спинок Дурав, докато гледаш как губя отново.“ Дори не беше я забавил. Мечовете се врязваха в него от всички страни, по три, по четири наведнъж. Тялото вече дори не знаеше накъде да падне — атаките й бяха единственото, което все още го държеше право. Беше изгубил меча си. Можеше дори да е изгубил ръката си, която го беше държала. Нямаше как да го разбере. Никакъв усет нямаше извън това осъзнаване на подигравката. Това самотно вътрешно око, приковано немигащо в жалката му същност. А сега, най-сетне, тя трябваше да е захвърлила всичките си оръжия, защото ръцете й се бяха вкопчили в гърлото му. Той отвори с усилие очи, взря се в смеещото се лице… „О.“ „Вече разбирам. Ти си се смеела.“ „Ти, не аз. Теб съм чувал. Да, вече разбирам…“ А това означаваше, че той… ами, беше плакал. Дотук с подигравката. Истината беше, че у него не бе останало нищо освен самосъжаление. „Спинок Дурав, сега извърни очи. Моля те, извърни очи.“ Ръцете й се стягаха около гърлото му. Тя го надигна от земята и го задържа високо. Така, че да може да гледа лицето му, докато изтръгваше живота от него. Да гледа и да се смее в обляното му със сълзи лице. Върховната жрица стоеше с ръце на устата. Беше замръзнала от страх и гледаше как Умиращия бог унищожава Ендест Силан. Трябваше вече да е рухнал, трябваше да се е стопил под тази яростна атака. И всъщност бе започнало. Но някак, по някакъв невероятен начин той продължаваше да се държи. Беше се превърнал в една последна, крехка преграда между Тайст Андий и този ужасяващ, безумен бог. Беше се присвила от страх в сянката му. Беше безумна самонадеяност да повярват, че ще могат да устоят на тази мерзост. Без Аномандър Рейк, без Спинок Дурав дори. И вече усещаше, че всички нейни ближни са притиснати, не могат да вдигнат ръка да се защитят, лежаха с оголени гърла, докато отровният дъжд се изливаше на порой по улиците, бликаше изпод вратите, през прозорците, прояждаше покривните плочи като киселина, изливаше се по греди и боядисваше в кафяво всяка стена. Братята и сестрите й бяха започнали да чувстват жаждата, започнали бяха да желаят първата убийствена глътка — като нея. А Ендест Силан задържаше врага. Още един миг. И още един… В селението на Драгнипур всяка сила беше спряла да се сражава. Всяка сила, всяко лице — Драконъс, Гуглата, Искар Джарак, Окованите, войниците на хаоса — всички се бяха обърнали и бяха зяпнали небето над фургона. И самотната висока фигура, изправена над могилата от тела. Където бе започнало нещо необикновено. Татуираната шарка се беше надигнала — сякаш пластът, който бе съществувал пред очите на всички, вече издаваше само една страна, едно измерение на далеч по-голяма същност. Която се вече се надигаше, разгъваше се като сложна и съвършена мрежа, паяжина, която лъсваше като мокри мастилени нишки във въздуха около Аномандър Рейк. Той бавно вдигна ръце. Легнал почти в краката на Рейк, Кадаспала се заизвива, обзет от трескава радост. Мъст и мъст и да, мъст. „Мушкай! Скъпо дете! Мушкай сега, да, мушкай и мушкай…“ Дич — всичко, което бе останало от него, — зяпна с едното око. Видя как една неимоверно дълга обвита в татуировки ръка се вдигна високо, видя ножа в нея, стрелна се като нападаща змия към гърба на Рейк. И нищо в тази гледка не го изненада. Единствената цел на детето-бог. Единственото основание да съществува. А той бе неговото око. За да гледа в душата му отвътре и отвън. За да усеща сърцето му, а това сърце преливаше от живот, от ликуване. Да си роден и да живееш е такъв дар! Да разбереш единствената цел, да стиснеш и да забиеш ножа дълбоко… А след това? А след това… _След това всичко свършва._ _Всичко тук. Всички те. Тези тела, толкова топли до мен. Всички, предадени от самия живот, който са подхранвали. Скъпи спомени, безброй най-искрени съжаления — но какво, над всичко останало, трябва винаги да бъде оковано към всяка душа? Съжаленията, разбира се. Завинаги оковани към всяка лична история, към разказа на собствения ти живот, теглещи вечно това скърцащо, тътрещо се бреме…_ _Да се откъснеш от тези вериги на съжаление означава да се отърсиш от самата човечност. И с това да се превърнеш в чудовище._ _Мило дете-бог, ще съжалиш ли за това?_ — _Не._ _Защо не?_ — _Няма… няма да има време._ _Да. Няма да има време. За никого. За нищо. Това е твоят миг на живот — твоето раждане, твоето дело, твоята смърт. С това ти трябва да измериш себе си, в тези няколко дъха._ _Твоят създател иска да убиеш._ _Сега ти си роден. Твоята смърт чака. Смъртта ти витае точно зад този замах._ И той усети как богът се поколеба. Усети го как се пробуди за самия себе си и за свободата, която предлагаше това пробуждане. Да, създателят му се бе постарал да го оформи добре. Баща на дете, несекващ поток от омраза и мъст. Да придаде на неизбежната му смърт целия смисъл, от който се нуждаеше. _Провалиш ли се в това, смъртта няма да има никакъв смисъл._ — _Да. Но ако умра, без да постигна онова, за което съм създаден…_ Богът усети как силата, която бе извисил, вече изригва от този необикновен Тайст Андий със сребристата коса, излива се по плетеницата от безбройни тела и потича по нишките на огромната паяжина. Надолу и все надолу, в портала, в Портата. Какво правеше той? И Дич се усмихна, когато отговори. „Приятелю, знай едно със сигурност. Каквото и да се опитва да постигне Аномандър Рейк, не го прави за себе си.“ И тези думи стъписаха детето-бог. — _Не за себе си? Възможно ли е това? Нима не избира всеки, винаги и преди всичко за себе си?_ _За повечето — да, това е вярно. И когато си отидат, ги забравят бързо. Всяко тяхно постижение загубва блясъка си. Бързо идва осъзнаването, че не са били по-велики от който и да било друг. Нито по-умни, нито по-храбри. Мотивите им, ах, те са толкова жалки в края на краищата. За повечето, казах, но не и за този. Не и за Аномандър Рейк._ — _Разбирам. Тогава, смъртни мой приятелю, аз… ще направя не по-малко._ И дългата ръка се изви назад като змия, стрелна се и ножът заби… надолу, в гърдите на Кадаспала. Слепият Тайст Андий изкрещя и кръвта му потече върху струпаните тела. Убит от собственото си дете. И паяжината пи дълбоко от кръвта на създателя си. Някой пропълзя покрай Дич. Той се помъчи да го види добре с единственото си умиращо, _умиращо_ око. Жена. Широко лице, кожата раздрана, дълга гъста черна коса, прошарена с червено. Държеше кремъчен нож. — Вземи го — прошепна й той. — Вземи го бързо… И тя го направи. Убийствена болка, огънят прониза дълбоко в черепа, а след това… всичко започна да заглъхва. „И детето-бог, след като уби, сега умира.“ Само един мъж плачеше за него, червени сълзи. Само един мъж изобщо разбра какво бе направило то. Стигаше ли? Аномандър Рейк погледна надолу. Усмихна се. — Върви, с благословията ми. — Накъде? — Ще разбереш съвсем скоро. Тя се взря в блестящите му очи, а те помръкваха и помръкваха, и помръкваха. И тя разбра какво търси и я обля дъх, леденостуден дъх. Извика, спомнила си къде бе почувствала този дъх преди… И Апсал’ара, Господарката на крадците, му хвърли кървавото око на бога. Той го улови с ръка. — За спомен — прошепна тя и се претърколи надолу. Защото този фургон не беше място за нея. Не и при онова, което предстоеше да стане. Шарката се смъкваше през струпаните тела, а Портата на Тъмата се надигаше, за да я срещне. „Не странствай повече.“ Аномандър Рейк, все така изправен, загледан нагоре и вдигнал високо ръце, започна да се разпада, да се разкъсва, докато Портата го поемаше, сякаш се хранеше с него, със Сина на Тъмата. С онова, което бе възжелал, с онова, което бе _поискал да бъде_. Драконъс падна на колене. Най-сетне разбра какво става. Най-сетне разбра какво е замислял Аномандър Рейк през цялото време. Това чудо. И зяпнал нагоре, зашепна: — Защо искаш моята прошка? След като разкри какво съм направил, какво направих толкова отдавна? След като изцеряваш онова, което нараних, след като поправяш онова, което развалих? — Извиси гласа си до вик: — Рейк! Никаква прошка не трябва да търсиш — не и от мен, не и от _никого от нас_! Но нямаше как да бъде чут. Мъжът, който доскоро бе Аномандър Рейк, се разпръсваше в света на Куралд Галайн, по онзи задълго останал затворен път, който можеше — просто можеше — да го отведе до нозете на самата Майка Тъма. Която се беше отвърнала. — Майко Тъма — прошепна Драконъс. — Вярвам, че трябва отново да обърнеш лицето си към него. Трябва отново да обърнеш лицето си към своите деца. _Твоят син настоява. Той го иска. Отвори очите си, Майко Тъма. Виж какво направи той! За теб, за Тайст Андий — но не за себе си. Виж! Виж и знай какво направи той!_ Мракът се събуди. Шарката бе завладяла самата Порта и потъваше, потъваше надолу, оставяше зад себе си Драгнипур, оставяше завинаги ужасния меч… В храма на Сянката в Черен Корал, града, който се давеше в отровен дъжд, Клип и богът в него стояха над свитото на пода тяло на Ендест Силан. Играта беше свършила. Цялото наслаждение от победата беше помръкнало поради нелепата, упорита съпротива на стареца. Пръстените се въртяха и въртяха на едната ръка, докато той изваждаше камата с другата. Кърваво, да, но кратко, окончателно. И изведнъж видя как подът оживя: черни кипящи жилки заоформяха шарка и отдолу в дълга въздишка се надигна леденостуден лъх. Мръсните пелени на дъжда замръзваха в мига, в който всяка капка стигаше до студения въздух, падаха и се пръскаха по надигналите се плочи. И този студ се издигаше все по-високо и по-високо. Умиращия бог се намръщи. Шарката се разширяваше и покриваше целия под на олтарната зала, пълзеше навън. Изглеждаше странно безформена, сякаш имаше повече измерения, отколкото погледът можеше да улови. Целият храм затрепери. Присвити на един насип на билото на гористия склон, Спиндъл и Монкрат зяпнаха небето над Черен Корал. Във въздуха се бе появила странна, наподобяваща лабиринт шарка, издуваше се, разширяваше се — и започна да се спуска над града. И едно от пипалата на тази шарка докосна дракона на кулата и те видяха как съществото разпери крилете си на огромни пурпурни ветрила, видяха как се вдигна главата му на дългия врат и как разтвори челюсти. И Силана изрева. Оглушителен звук. Вик на скръб, на гняв, на развихрена _воля_. Драконът се хвърли в снишаващата се шарка, в пропадащото небе и се понесе над града. Спиндъл се изсмя злобно. — Бягай, Градитан. Бягай! Тази огнена кучка търси теб! Нимандър изохка и издърпа ръката си от ръката на Аранта — тя беше станала непоносимо студена, изгарящо студена, убийствено студена. Той залитна. Бяха в огромна олтарна зала. От сводестия таван се спускаше странна безплътна шарка, безброй свързани черни нишки, които бавно се смъкваха надолу, докато други пипала се надигаха от самия под. И Нимандър чу шепота й: — Портата. Как… о, мой прескъпи сине… _о, Аномандър_… Клип стоеше в центъра на залата. Обърна се към тях. Пръстените се въртяха на тънката верижка… а после спряха, задържани в шарката, верижката потръпна и се изпъна. Внезапна болка вцепени лицето на Клип. Чу се някакъв мек пукот, верижката се вряза в показалеца му… пръстените изхвърчаха, пронизаха през шарката. Полетяха през нишките все по-бързо, стопиха се в мъгла и изчезнаха. Нимандър пристъпи покрай Аранта и скочи към Клип. А Клип се олюля и погледна надолу — сякаш за да потърси отсечения си пръст някъде в краката си. На лицето му се бе изписало стъписване и болка, объркване… Винаги беше подценявал Нимандър. Лесно допустима грешка. Грешките често се оказват такива. Толкова приличаше на баща си, толкова бавно се поддаваше на гнева, но когато гневът дойдеше… Нимандър сграбчи Клип за предницата на кожения жакет, вдигна го и с един свиреп замах го просна на пода. И съживи в него Умиращия бог. Кипнал от ярост, той се надигна бясно срещу Нимандър. А той дори и не трепна, извади меча си съвсем спокойно. Леко докосване по рамото го спря. Аранта — _която вече не беше Аранта_ — го избута встрани и тръгна напред. Но не… стъпалата й дори не докосваха пода. Извиси се нагоре сред потоци от мрак, които се сипеха като коприна, и се взря в Умиращия бог. А той, озовал се лице в лице с Майката Тъма — с въплътената Древна богиня — _потръпна_. Присви се на пода, смали се. „Тя не се пресяга от отвъдното. Вече не. Тя е тук. Майката Тъма е тук.“ И Нимандър я чу как каза: — Ах, сине мой… _приемам_. Портата на Тъмата вече не скиташе. Не бягаше повече. Беше намерила своя нов дом. Тук, в сърцето на Черен Корал. Премазан, издъхващ, Ендест Силан изплува от реката — река от спомени и истини, която го бе опазила жив толкова дълго — и отвори очи. Върховната жрица коленичи до него, докосна го по бузата и зашепна: — Как можа да поиска от теб това? Как можеше да знае… Той се усмихна през сълзи. — Всичко, което е искал някога от нас, от мен и Спинок Дурав, и от толкова много други, той го е връщал. Всеки път. Това… това е неговата тайна. Не разбираш ли, Върховна жрице? Ние служихме на този, който служеше на нас. И затвори очи, усетил ново присъствие — присъствие, което изобщо не си беше представял, че ще усети отново някога. И заговори в ума си: „За теб, Майко, той направи това. За нас направи това. Той върна всички ни у дома. _Той върна всички ни у дома._“ А тя отвърна в ума му, гласът й се извиси от далечните дълбини, от реката, където бе намерил силата си. Силата да устои още един, последен път. Както го беше помолил господарят му. Както беше знаел Господарят му, че ще направи. И му каза: _„Разбирам. Елате при мен, тогава.“_ _„Водата между нас, Ендест Силан, е чиста.“_ _„Водата е чиста.“_ Щом някогашният сиърдомин — по-точно онова, което бе останало от него — падна, Салинд се приготви да поднови атаката си, най-после срещу самия Избавител… Богът, който беше някога Итковиан — смълчан, удивен свидетел на отбрана с невъобразим кураж — вдигна глава. Усещаше съвсем доловимо присъствие. И не едно. Майка. Син. Разделени толкова дълго, а сега се бяха сплели един в друг по някакъв твърде загадъчен, твърде неописуем начин, за да бъде проумян. И внезапно разбра истината за даровете, истината за избавлението. Ахна. — Показано ми беше. Показа ми го… И тръгна, за да я срещне. — Благодаря ти, Аномандър Рейк, за този неочакван дар. Мой невидим приятелю. И… сбогом. Избавителя нямаше нужда вече да чака в своята гробна могила от нищожни богатства. Нямаше нужда да гледа Тъмата в лицето. Можеше вече да тръгне. Към нея под спиращия дъжд, разколебана, разтреперана, сама. Взе я в прегръдката си. И като я притисна до себе си, рече й тези думи: — _Благославям те да не бъдеш отнета. Благославям те да започнеш в своето време и да завършиш в неговия край. Благославям те, в името на Избавителя, в своето име, срещу жестоките жътвари на душата, срещу крадците на живот. Благославям те твоят живот и животът на всеки да бъде както е написан, защото мирът е в свършека._ Срещу това Умиращия бог нямаше никаква защита. В тази прегръдка Умиращия бог разбра, че не той бе дошъл при Избавителя, а че Избавителя го беше призовал. Покана, която не можеше да е видял, не можеше да е осъзнал. Да изцели онова, което никой друг не би могъл да изцели. Тук, в този чист, неопетнен от нищо мрак. При самата Порта на Майката Тъма. Всъщност нямаше никакво друго възможно място за прераждане. Умиращия бог просто… _изчезна_. А Салинд… тя просто беше мека в прегръдката му. Избавителя оставя присъдите за други. Това го освобождава да пречисти всички. И водата между тях е чиста. Пепелта се носеше над смълчания застинал пейзаж. Легионите на хаоса се бяха махнали от Драгнипур, жертвата им беше изчезнала. Фургонът стоеше на мястото си неподвижен, целият в пукнатини. Драконъс се огледа и видя колко малко от Окованите са останали. Толкова много унищожени, погълнати. Погледът му се спря за миг на парчето земя, където беше стоял демонът Перла, където беше паднал непокорен до самия край. Видя Искар Джарак, възседнал коня си и зяпнал натам, където бе доскоро Аномандър Рейк, там на върха на вече неподвижната безмълвна грамада от тела — по нито едно от които не беше останала и следа от огромната татуировка. Драконъс пристъпи и застана до него. — Ти го познаваше, нали? Искар Джарак кимна и каза: — Той ме наричаше приятел. Драконъс въздъхна. — Жалко, че не бих могъл да кажа същото. Ще ми се… ще ми се да го бях познавал по-добре. — Чу приближаващи се стъпки и се обърна. Беше Качулатия. — Господарю на Смъртта, а сега какво? Оставаме оковани; не можем да си идем като Подпалвачите на мостове и Сивите мечове. Твърде малко останахме, за да теглим фургона, дори и да имахме накъде да вървим. Виждаш ли, разбирам какво направи Рейк и не храня злоба към него. Но сега усещам, че ми се иска да бях отишъл с другите. Да намеря край на това… Искар Джарак изсумтя: — Ти беше съвсем прав, Драконъс, като каза, че не си го познавал добре. Драконъс се намръщи. — Какво имаш предвид? — Има предвид — намеси се Гуглата, — че сме стигнали до последния акт на тази сделка. Той остана верен на думата си, но това, което остава, е извън неговите ръце. Той изкова едно обещание, да, но ще бъде ли то достатъчно? — Засрами се, Гугла — изръмжа Искар Джарак. — И един глупак няма да се намери там, който да предаде Сина на Тъмата. Не и в това, дори сега — макар да ни остави, макар да се върна в света на своята Майка. — Съдиш ли ме, Искар Джарак? — Да. Джагътът изсумтя: — Приемам. Баратол седеше на камъните и имаше чувството, че всичките му кокали са натрошени, всеки мускул — премазан. Гадеше му се, но се мъчеше да не повърне от страх, че спазмите ще го убият. Погледна отново проснатото тяло с меча, забит в лицето и черепа. Виждаше дълбоките рани по едното бедро, за което го беше вдигнала Хрътката. От тях не течеше кръв. Анци се приближи и се смъкна до него. — В какво се навряхме, ей! Тия зверове… а ти, ти, проклет идиот, налетя на едно от ония чудовища с това брадвенце! — Ще ми помогнеш ли да стана? Анци го зяпна. После въздъхна. — Ще ни трябва вол за това — як си като бедерин. Добре де, ще клекна тука и се опитай да ме използваш като вол. Но не обвинявай мен, ако коленете ми се огънат. Малко преди това до тях беше спрял друг впряг и пред него стоеше Висшият алхимик Барук — същият, който ги беше върнал, — а до него един воин с баргастка кръв, с огромен чук на гърба. И този воин гледаше втренчено мъртвия Тайст Андий. Баратол се надигна — Анци изпъшка под тежестта му — и успя да се изправи. Бавно огледа другите — тоблакая и жената, която, изглежда, му беше спътничка. Двете млади жени Теблор — може би все още деца, — които можеше да са сестри, и едно голямо куче с повече белези от рани, отколкото изглеждаше възможно. Велики гарвани, накацали по стрехите или присвити като черни демонични джуджета на самата улица, безмълвни като духове. Златистата слънчева светлина на утрото пронизваше надвисналия над града пушек. Обичайната шумотевица, която би трябвало вече да е започнала да изпълва улиците на Даруджистан, не се чуваше. Засъбираха се още хора. Граждани, стражи, с изопнати лица, мълчаливи, изтръпнали и сковани като бежанци; никой не смееше да се доближи много, но като че ли и никой не изпитваше желание да си тръгне. Висшият алхимик стоеше на почтително разстояние от баргаста и мъртвия Тайст Андий и наблюдаваше сцената с пълни със скръб очи. После заговори: — Каладън Бруд, това, което търсеше, трябва… — Да почака — избоботи баргастът. — Трябва да почака. — И се наведе, хвана меча с черното острие, изтръгна го от главата на Рейк и се изправи. Всички затаиха дъх. Каладън Бруд загледа оръжието в ръцете си. После изръмжа тихо и острите му зъби лъснаха. Обърна се, отиде до каляската, отвори страничната врата и хвърли оръжието вътре. То издрънча на пода. Вратата изщрака и се затвори. Баргастът огледа навъсен тълпата и посочи. — Онзи вол и талигата. — Каладън… — Тук ще бъде както аз кажа, Барук. — Свирепите очи на воина се спряха на Баратол. — Ти, ела ми помогни. Баратол потисна всеки стон, хвана мъртвия Тайст Андий за краката и изчака Бруд да пъхне ръцете си под подмишниците му. Вдигнаха тялото. Анци беше докарал колата близо и сега стоеше до вола, гледаше тъжно. Положиха Аномандър Рейк върху вече окървавените дъски. Бруд се наведе над него, гледа го дълго, а след това се изправи и се обърна към Висшия алхимик. — Ще му вдигна могила. На запад от града. — Каладън, моля те, това може да почака. Трябва да… — Не. — Отиде до Анци и с една ръка избута фалариеца от вола и хвана повода. — Аз ще го направя. Никой друг да не се натоварва с това пътуване. Ще сме само Каладън Бруд и Аномандър Рейк, заедно за последен път. И тъй, волът тръгна по своя съдбовен път. С един воин до него и с трупа на друг в талигата. Процесията бе принудена да спре почти веднага, няма и на десет крачки оттам, където бе започнала, когато един нисък закръглен мъж с червена жилетка се появи и застана на пътя й. Каладън Бруд вдигна очи и се намръщи. И тогава ниският закръглен мъж с изненадващо изящество се поклони и отстъпи настрани. Бруд не каза нищо. Само дръпна вола и го поведе отново. Казваха, че той е спасил Даруджистан. Някога, преди години, а сега отново. Господарят на Лунния къс, който в тази нощ беше довел долу мрака, мрака и студа над бушуващите пламъци. Който незнайно как бе изтръгнал живота от усилващия се разрушителен пожар. И бе спасил живота на всички. Казваха, че с едно махване на ръката прогонил демонските Хрътки. Казваха, че в мига на неговата смърт сърцето на луната се разбило. И доказателството за това все още се виждаше в небето. Кой го бе убил? Никой не беше сигурен. Слухове за връщането на Воркан подхранваха спекулации за някаква жестока измяна. Малазански договор. Сляпа божия ярост. Но явно тази смърт беше предречена, защото не се ли бяха появили поклонниците на Десемврий от храма си? Не беше ли тъкмо време за Бога на трагедията? О, беше, разбира се, беше със сигурност. И тъй, непризовани от никого, хората заизлизаха на улиците. Редяха се от двете страни по пътя, по който бе тръгнал Каладън Бруд, за да изчакат преминаването му; а щом процесията ги подминеше, тръгваха след нея, река от човешки същества. В това утро Даруджистан не беше като никой друг град. Нямаше улични продавачи, които да хвалят на висок глас стоката си. Пазарните сергии останаха затворени. Рибарски лодки не се отлепваха от кейовете, за да се плъзнат по огледалните води на езерото. Становете останаха неподвижни, вретената не се завъртяха. И от всеки храм камбаните подеха своя траурен звън. Разноглас, звучен, извисяваше се като накъсано ехо, сякаш самият град беше намерил своя глас и този глас, толкова изпълнен с хаоса на скръбта, говореше за всеки гражданин, за всички жреци и жрици, за самите богове в техните храмове. Сред кънтящите камбани Велики гарвани се извисиха в пушливото небе, полетяха над покривите и се събраха в кръжащ зловещ ескорт. Отпърво бяха само стотици, след това станаха хиляди. Кръжаха в небето, дошли сякаш за да донесат мрак на Даруджистан, сякаш за да загърнат в траурен саван тялото долу. А малко отвъд градчето Беля, изкачил се на първия от хълмовете Джадроуби, един самотен воин с меч се обърна към скръбния звън на камбаните и към птиците. И каквото и да имаше в очите му, нямаше кой да го види. Тъй че той обърна гръб на Даруджистан и продължи по пътя си. Това, че нямаше къде да отиде поне в този момент, бе несъществено. Самотата намира собствения си път. За оногова, който не желае да сподели бреме. И самотата изобщо не е подобаващият спътник за вечно изгубените, но е единственият, който познават. В този момент друг самотен мъж, облечен в ризница, седеше в една кръчма в градчето Беля. Идеята да погледа траурната процесия в града изглеждаше твърде… противна. Каллор презираше погребенията. Тези празненства на провала. Това жалко пълзене. Всяка жива душа застанала там и принудена да зяпне ухиленото лице на тленността — не, това не беше за Каллор. Той предпочиташе да изрита това пикливо, вмирисано, скапано лице точно между шибаните му очи. Кръчмата беше празна, понеже никой друг явно не споделяше чувствата му. И толкова по-добре за него. Или така поне си казваше, загледан в халбата вкиснат ейл и заслушан в онези проклети камбани и в ужасния грак на огромните гарги. И този хор му звучеше потискащо познат. Смърт, разруха, скръб. — Чуваш ли? — промълви той на халбата. — Пеят нашата песен. Бленд влезе в кръчмата и я завари празна — само историкът се бе присвил на любимата си маса, забил поглед в зацапаното протрито дърво. Тя го изгледа намръщено. — Кой е умрял? Дюйкър не вдигна глава. — Не _кой_, Бленд. По-скоро _какво_. Какво умря? Повече, отколкото изобщо ще разберем някога, мисля. Тя се поколеба. — Наглеждал ли си Пикър? — Тя излезе. Преди четвърт камбана. — Какво?! — Каза, че ще се върне. — Тъй ли? Само това ли каза? — И още нещо. Нещо за „проклетите торкви“. — Най-сетне я погледна с безрадостните си както винаги очи. — Седни, Бленд. Моля те. Не искам да съм сам точно сега. Ще се върне. В този момент една камбана закънтя точно над тях и двамата се снишиха от оглушителния й ек. — Богове на бездната! — изруга Бленд. — Кой е горе на камбанарията? Дюйкър се беше намръщил. — Единственото друго лице тук е Сцилара. Предполагам… — И млъкна, а тъжните му очи станаха още по-тъжни. Бленд се тръшна на стола. — Тя дано скоро се умори, че ще се наложи да се кача горе. Седяха умълчани и търпяха грохота на камбаната. Бленд се загледа в Дюйкър, зачудена от това негово усилващо се униние. А после изведнъж се сети нещо. — Ние нали я смъкнахме тази камбана! — Да, Бленд. В избата е. — О! Нищо чудно, че изглеждаше окаян. — Каниш се да й отрежеш главата ли? — попита Сеймар Дев. Карса Орлонг — стоеше над Хрътката, която беше убил, — изсумтя: — Това мога да го направя и с кухненски нож. Виждаш ли как се е врязал мечът ми през гръбнака? Все едно съм сякъл дърво. Тя усети, че трепери. Реши, че е от умората. — Твои дъщери са, нали? Карса хвърли поглед през рамо към двете момичета Тоблакай, които наблюдаваха отстрани мълчаливо, в очакване. — Изнасилих майка и дъщеря. — Е, страхотно. — Беше мое право. — Смешно. — Кое? — Тази идея за „право“. Как толкова често претенцията за право води до това друг да загуби своите права. В който момент всичко се свежда до това кой държи най-дългия меч. — Спечелих това право, като убих мъжете им. Това беше племенна война, вещице. — Замълча. — А и бях млад. — Богове на бездната, всъщност ми казваш, че имаш скрупули? Тоблакаят извърна очи от мъртвата Хрътка и пак погледна към дъщерите си. — Имам много — отвърна. — Но не и за тези двете. — А ако те изпитват друго, Карса? — А защо? Дадох им живот. — Струва ми се, че никога няма да те разбера — каза Сеймар Дев. Погледна момичетата. — Те разбират ли какво казваме? Едва ли. Предполагам, че не са научили езика на Седемте града. Не съм те видяла още да им говориш, Карса. Какво чакаш? — Чакам да измисля какво да им кажа — отвърна той. В този момент още една жена се появи в уличката. Погледът й се спря на Карса Орлонг и тя се приближи. — Тоблакай. Трябва да ти предам едно съобщение. — Говореше на малазански. — Не те познавам — отвърна й Карса на същия език. — И не ща да те познавам. — Чувствата са взаимни — сопна се тя. — Но нека това не ни отвлича. — Замълча. — Искаш ли да го чуеш насаме, или може би трябва да го извикам така, че да чуят всички? Карса погледна Сеймар Дев развеселен. — Казвал ли съм ти, че малазанците ми харесват, вещице? — Да — отвърна тя с въздишка. — Няма нужда да викаш, малазанко. Нито ще се крием в някой ъгъл. Е, кажи ми това загадъчно съобщение. Но първо ми кажи от кого е. — Добре. От Гуглата е според мен. Сеймар Дев изсумтя: — Чакай да се сетя. „Продължавай да си вършиш работата добре. Искрено твой.“ Малазанката я изгледа. — Хм, като свърши всичко това, позволи ми да те черпя едно пиене. Сеймар Дев повдигна вежди. — Съобщението — изръмжа Карса. — Така. То е следното. Не трябва да напускаш Даруджистан. — А ако го направя? — Тогава ще загубиш възможността да изпълниш клетва, която някога си дал. — Давал съм много клетви. — Изненадана съм, че го чувам. Карса се усмихваше, но нещо убийствено се беше пробудило в тази усмивка. — Нещо повече ще ми кажеш ли? Жената отново се поколеба. — Премислям. Това наистина трябва да е насаме — моите уважения, вещице — той така те нарече, нали? Просто… — Казвай де — настоя Карса. Сеймар Дев се впечатли, като видя как малазанката не трепна пред застрашителната му усмивка. — Тоблакай, ще бъдеш необходим. — За какво? — Да убиеш един бог. — Кой бог? Малазанката зяпна, за първи път смутена, откакто бе дошла. — Би трябвало да побегнеш, когато ти казах това. Всеки с малко ум в главата щеше да го направи. — Тогава си намерила не воина, когото търсиш — каза Сеймар Дев, устата й беше пресъхнала. — И беше права, иска ми се да не бях чула това. Сега ще се отдалеча, за да можеш да си предадеш съобщението докрай. — Иди в кръчмата „При К’рул“ — каза й малазанката. — Кажи им, че Пикър те е пратила. Закуска, прилично вино, и ако Бленд предложи да ти приготви баня и може би да те насапуниса, бъди мила с нея. — Много щедро от твоя страна, предполагам. — Е, аз съм си щедра — отвърна Пикър. Сеймар Дев тръгна да потърси кръчмата „При К’рул“. Това със закуската звучеше чудесно, наистина, както и за приличното вино. Колкото до банята — какво пък, ако настина й я предложеха… хм, чувстваше се твърде уморена, за да се съпротивлява. Десетки хиляди вече вървяха след волската талига и товара й, докато тя се тътреше по пътя си от Крайезерния и в квартал Джадроуби. Кънтяха камбани; Великите гарвани кръжаха, добавяйки към звуците жалния си грак. А откъм хълмовете отвъд Портата на Двата вола в утринното небе вече се вдигаха облаци прах. Не се наложи на Каладън Бруд да вади всеки камък, нито да чопли с лопатата в каменистата земя. Лабиринтът на Теннес беше оживял и плътта на Бърн бе придобила нова форма и ново предназначение. В това избрано място един хълм се беше преобразил. И когато Бруд отведе вола до входа на прохода и вдигна тялото на Аномандър Рейк, камерата вътре бе готова. А когато след това излезе и спря, сякаш стъписан да види десетките хиляди скърбящи, оформили кръг около хълма, видя и вдигнатия огромен покривен камък, разцепил на две обраслата с трева пръст. И Каладън Бруд го избута с една ръка на мястото му, и хвана чука си. За да запечата гробната могила завинаги. Аномандър Рейк бе погребан в мрак. Без оръжия, без никакви гробни дарове, без богатство, без драгоценни притежания. Плътта му не бе обработена, за да устои на опустошенията на развалата. Дори кръвта и мозъкът, зацапали лицето му, не бяха отмити. Никой от тези погребални ритуали не бе присъщ за Тайст Андий — за тях отиващата си душа оставяше плътта сляпа, безчувствена и безразлична. Смъртта те отнася в една река от мрак, която преминава и напуска разрушения град Карканас, отдавна мъртвата, отдавна изоставена утроба. В реката. А реката трябва да пътува вечно, вечно. Каладън Бруд запечата гробницата, а върху покривния камък от избелял доломит постави символ, всечен дълбоко. Древен баргастки глиф, чието значение бе точно и при все това съдържаше безброй пластове — макар това да е известно само за онези, които в живота си са се изправяли пред него. Един-единствен баргастки глиф. Който гласеше _Скръб_. Когато Барук се качи в каляската си и тя пое към достолепното имение на Висшия алхимик; когато воинът Тоблакай и Пикър приключиха разговора си и всеки от тях си тръгна по пътя, първият последван от двете си дъщери и куцукащото псе; когато на мястото, където двама воини се бяха срещнали в смъртоносен двубой, не остана нищо освен парчета зидария, потъмнели от слънцето петна разлята кръв и неподвижните тела на мъртви Хрътки на Светлината — когато всичко това отмина, от сенките излязоха две фигури. Едната беше едва видима, въпреки ярката слънчева светлина: призрачна, подпряна на тояжка. И след известно мълчание заговори хрипливо. Отначало — една-единствена дума: — Е? А спътникът му отвърна подобаващо: — Е… Тояжката тропна няколко пъти по камъните. А спътникът рече: — Не е в ръцете ни повече. До самия край. — До самия край — съгласи се Сенкотрон. — Знаеш ли, Котильон, Каладън Бруд никога не ми е харесвал особено. — Нима? Изобщо не знаех. — Мислиш ли… — Мисля, че не се налага да се тревожим в това отношение — каза Котильон. Сенкотрон въздъхна. — Доволни ли сме? Беше… деликатно… синхронизирането на нещата. Доволни ли сме? Би трябвало. — Проклетите Хрътки на Светлината — каза Котильон. — Това беше неочаквано. Две, да. Но десет? Богове на бездната. — Хм! Мен повече ме безпокоеше временното здравомислие на моя маг. — Така ли го наричаш? — Той имаше шанс — нищожен, но все пак шанс. Представи си той ако владее Драгнипур… Котильон изгледа накриво спътника си. — Да не би да намекваш, че нямаше да го отстъпи? Амманас, моля ти се. Всичко това беше _твоя_ игра. Не можеш да ме заблудиш с това, че той уж се канеше да те измами. Ти се закле, че няма да се опиташ да откраднеш меча. Но, разбира се, изобщо не спомена, че някой от Върховните ти жреци няма да го направи за теб. — И щеше да е мой! — изсъска изведнъж Сенкотрон, обзет от гняв. — Ако не беше онзи безобразен дебелак с мазната уста! _Мой!_ — На Искарал Пъст искаш да кажеш. Сенкотрон се отпусна отново и почука с тояжката. — Щяхме да се видим очи в очи с него, рано или късно. — Съмнявам се. — Добре де, кой изобщо го интересува какво си мислиш _ти_? — Та къде е той сега? — Пъст? В храма, къде. Рови из архивите на Книгата на Сенките. — И какво търси? — Някаква клауза, каквато и да е, позволяваща на един Върховен жрец да има две жени. — А има ли такава? — Откъде да знам? — Е, не я ли написа ти? — каза Котильон. Сенкотрон нервно сви рамене. — Зает бях. — Тогава кой? Сенкотрон си замълча. Котильон повдигна вежди. — Само не Пъст! Книгата на Сенките, където той е провъзгласен за Мага на Висшия дом на Сянка? — Нарича се делегиране — сопна се Сенкотрон. — Нарича се идиотщина. — Е, _много смешно_. Смея да кажа, че ще намери каквото търси, нали? — М-да, и мастилото още ще е мокро. Помълчаха. Котильон въздъхна и рече: — Трябваше да му дадем няколко дни според мен. И този път не говореше за Искарал Пъст. — Освен ако не искаш да бъде нарязан на късове — да, няколко дни. — Не бях сигурен, че, хм, ще приеме. До този момент той… — Котильон потръпна и се загледа нагоре по улицата, сякаш се напрягаше да види самотна, крачеща смутено към тях фигура, с меч в едната ръка. Но не, той нямаше да се върне. — Знаеш ли, всъщност предложих да му обясня. Можеше да облекчи съвестта му. Но той не се заинтересува. — Чуй ги тези проклети камбани — измърмори Сенкотрон. — Главата ме боли достатъчно и без тях. Да вървим, приключихме тук. Да, бяха приключили тук. И си тръгнаха. Някой сграбчи Белам Ном изотзад и го бутна към стената. Счупената ръка го заболя адски, той изохка и му причерня. Зяпна спрелия го мъж и ахна: — Чичо… — А зад Ралик видя друго познато лице. — И… чичо. Ралик го пусна и го изгледа намръщено. — Изглеждаш ужасно, Белам. А Торвалд добави: — Целият проклет клан Ном е навън да те търси. — О! — Няма да позволя наследникът на рода да липсва дни наред — каза Торвалд. — Имаш отговорности, Белам. Виж ни двамата, дори _ние_ не бяхме толкова празноглави на младини, а не сме наследници на нищо. Тъй че сега трябва да те придружим до вкъщи. Видя ли колко работа ни отвори? Тръгнаха. Не беше далече. — Вярвам, че поне онзи, с когото си се счепкал, е пострадал по-лошо, Белам — подхвърли Ралик. — А, мисля, че да. — Е, това поне е нещо. След като избутаха младежа през портата и надникнаха след него да се уверят, че наистина се е прибрал, Ралик и Торвалд си тръгнаха. — Биваше си го това — изсумтя Ралик. — Цялата онази глупост за нас на младини. — Трудното беше да не се изхиля. — Е какво пък, не бяхме чак толкова лоши. Поне докато не ми открадна приятелката. — Знаех си, че не си го забравил! — Предлагам сега да отидем при милата Тисера и мисля да се постарая да си я открадна обратно. — Не очакваш да ни направи закуска, нали? — Защо не? — Тисера не е слугиня на никого, братовчеде. — О, добре. Можеш да си я задържиш тогава. Торвалд се усмихна. Толкова лесно беше да изработи Ралик. Открай време си беше така — лесно можеше да го накара да си мисли точно каквото Торвалд искаше да си мисли. Ралик вървеше до него, също тъй доволен, след като с крайчеца на окото си забеляза зле прикритата леко самодоволна усмивка на Торвалд. Да накара братовчеда си да се отпусне никога не го беше затруднявало. Утешително е понякога как някои неща изобщо не се променят. Кътър стоеше близо до кърмата, облегнат на перилото и зазяпан над кроткото езеро. Сестра Спайт прикри изненадата си и отиде при него. — Връщам се в Седемте града — каза му. Той кимна. — Не е далече. — А, и се радвам, че отново си тук, Кътър. Той я погледна през рамо. — Взе ли си каквото искаше? — Не, разбира се… Всъщност… — Значи не си разстроена? — Само понеже не можах да забия зъбите си в меката гушка на сестра ми. Но това може да изчака. Дори думите й да го стреснаха, той не го показа с нищо. — Мислех, че ще искаш да приключиш, след като измина целия този път. — О, има цели и цели във всичко, което правим, приятелю. Както и да е, най-добре е да тръгна веднага, по причини, които не искам да обяснявам. Ти сбогува ли се? Кътър сви рамене. — Мисля, че го направих преди години, Спайт. — Добре, значи можем да потеглим? Малко след това — корабът с лекота се бе отделил от брега и вече плуваше на запад — двамата стояха на левия борд и наблюдаваха края на погребалната процесия — там, при една нова дълга надгробна могила, издигаща се леко над околните хълмове. Тълпи граждани бяха обкръжили могилата. Безмълвието на сцената, подчертавано от далечните камбани, й придаваше някаква безплътност, като нарисуван образ, тържествен и строг зад мъглата от пушеци. Видяха и вола с талигата. Спайт въздъхна. — Сестра ми някога го обичаше, знаеш ли. — Аномандър Рейк? Не, не знаех. — Неговата смърт бележи началото. — На какво? — На края, Кътър. Нямаше отговор на това. Изтекоха няколко мига в мълчание. — Каза, че го е обичала. Какво се случи? — Той спечели Драгнипур. Поне така предполагам — че това е било причината. Името й приляга добре, на сестра ми. _Енви._ Кътър й хвърли поглед, замислен за нейното име, името на тази красива жена до него, но благоразумно си замълча. Камбаната, която не беше горе, най-после спря безумното си кънтене и Сцилара можа най-сетне да се загледа над града. В езерото един самотен кораб беше разгънал платна, понесен от утринния вятър. Позна тези платна и ги проследи с очи. Кой беше на борда? Е, Спайт със сигурност. И ако имаше малко ум в главата, Баратол също. С усмихнатия Чаур до него, великанското дете с неговата детинска любов, която никога нямаше да познае измяна, поне до деня, дано да е след десетки години, когато ковачът се преклони пред старостта и си легне в леглото за последен път. Можеше почти да го види там, лицето му, дълбоките бръчки, помръкналото в черните му очи — всички загуби в живота му, смъкващи се една по една, було след було. Чаур нямаше да разбере. Онова, което щеше да изпита, щеше да удари слепешком, като глиган в горския гъсталак, да го прегази. Щеше да е ужасна гледка да видиш горкото дете стиснато в прегръдката на болка, която не може да разбере, на загуба, която не може да проумее. Кой щеше да се грижи за него тогава? А нашата скъпа Сцилара? Защо тя не беше с тях? Искаше й се да има отговор на това. Но беше стигнала до някои истини за себе си. Вече вярваше, че е обречена да предлага нежна утеха на душите мимоходом. Успокояващ мост, да, който да облекчи самотата на пътя им. Като че ли беше обречена да разтваря обятията си все за неподходящия любим, да обича изцяло и никога да не бъде обичана в замяна. Това я превръщаше в жалка участничка в този кортеж от пропилени възможности, надраскал историята на един нескопосано преживян живот. Можеше ли да продължи да живее с това? Без да затъне в самосъжаление? Времето щеше да каже, навярно. Напълни лулата, запали я и дръпна дълбоко. Стъпки зад нея я накараха да се обърне… А Баратол пристъпи, едната му ръка се плъзна зад главата й, той се наведе и я целуна. Дълга, дълбока целувка. Когато накрая я пусна, тя ахна. Невярващите й очи се взряха в неговите. Той каза: — Аз съм ковач. Ако трябва да изкова вериги, за да те задържа, ще го направя. Тя примигна, след това се изсмя гърлено. — Внимавай, Баратол. Веригите обвързват двупосочно. Той се намръщи. — Ще можеш ли да го понесеш? — Не ми предлагай избор. Яхнете ветровете на любовта, приятели! Там, до една камбанария, където мъж и жена се намират един друг, и навън сред едно езеро, под издутите платна, където друг мъж се взира на запад и бленува за сладка лунна светлина, градина и жена, която е другата половина на душата му. Нежен полъх през една открехната врата, сладка въздишка и един страж се връща у дома и потъва в прегръдката на жена си, която е преживяла безкрайна нощ на страхове, но вече го държи в обятията си и всичко е добре, всичко е наред, а децата пищят от възбуда и подскачат из кухнята. Реката от скръб се е изляла през Даруджистан и утрото се разраства след нея. Животи предстои да се пресъградят, рани да се изцерят. Торба с монети тупва на масата пред жена, нова в своето блажено вдовство, и тя се чувства все едно, че току-що се е събудила от кошмар, траял десетилетия, а това за нея е някакъв личен вид любов, миг само за нея и за никой друг. Пикър влиза в кръчмата, а там я чака Бленд със сълзи в очите, а Сеймар Дев ги гледа от една маса и се усмихва, но усмивката й е тъжна и тя се чуди що за врати чакат нея самата и коя ще се окаже незаключена, и какво би могло да има зад нея. А в един храм Искарал Пъст подсушава мастилото и гука възхитено над литературния си гений. Могора гледа с измъчени очи, но вече мечтае за съюзи със Сордико Куалм. Бок’арала са се скупчили и си разменят брачни дарове. Двама дворни стражи след една натоварена нощ нахлуват в един бардак, само че не намират там никого. Любовта ще трябва да почака, но дали някой изобщо е изненадан от лошия им късмет? А на прага на един скромен дом и работилница Тисера стои и гледа пред себе си двете любови на живота си. И за един много кратък миг въображението й се развихря. След това се съвзема и със съвсем безгрижен тон пита: — Закуска? За миг Торвалд е слисан. Ралик просто се усмихва. Един закръглен мъж предпазливо пристъпва през отломките по пътя си обратно към хана „Феникс“. Няма да е добре да остане чужд за тъгата, макар и само за да отхвърли рязко лъчезарната възхита към по-сладки неща. И тъй, докато скърби по свой си начин (над блюдото, отрупано със сладкиши), той също въздиша тъжно. Любовта е град, да, скъп на сърцето град, където хиляди и хиляди пътеки лъкатушат през сянка и светлина, през въздух застоял и наситен с цветни ухания, с парфюм, от който ноздрите се раздуват, и с тор, от която ноздрите се свиват, и златен прах има в каналите, и прерождение в пролетите сълзи. А най-сетне стигаме до едно малко дете, което влиза в училище за дуелиране, минава през позлатените струи слънчева светлина и след това спира на десет крачки от жена, която седи на пейка, и казва нещо, нещо без звук. Малко след това две дребосъчета притичват и спират, зяпнали Харло, а след това писват и се втурват към него. Жената вдига очи. Дълго остава смълчана, само гледа вкопчилите се в момчето Мю и Хинти. А след това от устата й се изтръгва хлип и тя понечва да извърне глава. Но Харло няма да го допусне. — Не! Аз се върнах! Тук. У дома! Тя не може да срещне погледа му, но плаче все пак. Махва с ръка. — Ти не разбираш, Харло. Онзи път, тогава… нямам добри спомени от онова време. Нищо добро не излезе от онова, нищо. — Не е вярно! — извиква той, готов да заплаче. — Това не е вярно. Има ме _мен_. Както Сцилара вече знаеше, някои врати не може да бъдат задържани затворени. Дръзката истина ги изритва и ги отваря широко. Стони не знае как ще се справи с това. Но ще се справи. Тъй че среща очите на сина си по начин, по който не си е позволявала никога. И това оправя всичко. А какво казва Харло, мълчаливо, докато стои там, в миговете преди да го открият? Ами, следното: „Виж, Байниск, това е майка ми.“ Епилог От гняв обзет, кажи ми: Не всяка приказка е дар, когато болката извива ножа и разредяват сълзите кръвта. От гняв обзет, неправдата проклинай: Не всяка приказка е дар във свят враждуващ и жесток, където делото ни с времето бледнее. От погледа ти няма да избягам, не ще потръпна в страх, загръщайки смъртта в живот, и взирам се в устата ти, от ужаса смразена. Тогава ще го кажа аз: Да, всяка приказка е дар, а раните по теб и мен, които сме отворили сами, зарастват лесно. Проклятието на Барда Фишер кел Тат Нимандър стоеше на покрива на цитаделата, опрял ръце на студения камък на парапета, и гледаше как Спинок Дурав върви през мъртвото поле пред стената. Съдбовна, трепетна среща очакваше този воин и Нимандър се безпокоеше, защото тъкмо по негова заповед беше тръгнал сега Спинок, за да намери жената, която обичаше. Скинтик се приближи и застана до него. — Това е лудост — каза Нимандър. — Дурав трябваше да е на трона. Или Корлат. — Тъкмо тази липса на увереност в теб толкова ни очарова — отвърна Скинтик. — Това забавно ли трябваше да е? — Ами, за мен е забавно, Нимандър. С това се задоволявам повечето пъти. Слушай, просто е и е сложно. Кръвта му тече силна в теб, по-силна, отколкото съзнаваш. И все едно харесва ли ти, или не, всички ще те следват. Ще те слушат. Спинок Дурав е добър пример, бих казал. Прие заповедта ти като удар и тръгна да я изпълни. Не възрази нито дума — твоето раздразнение и нетърпението ти го поразиха. — Точно това имах предвид. Изобщо не беше моя работа преди всичко. Нямах право да бъда нито подразнен, нито нетърпелив. — Беше и едното, и другото, защото те интересуваше, а едва го познаваш. Може би не го знаеш, но си спечели приятели в тронната зала, веднага. Очите на Корлат блестяха. А Върховната жрица дори се _усмихна_. Като майка, горда и опрощаваща. Те са твои, Нимандър. — Поколеба се, след това добави: — Всички сме твои. Нимандър не беше готов да мисли за тези неща. — Как е Ненанда? — Съвзема се. Сприхав е, както винаги. — А Клип? Скинтик сви рамене. — Съжалявам, че не мога да кажа _смирен_. — Аз също. — Гневен е. Чувства се измамен, лично унизен. Ще създава неприятности, опасявам се, вечен трън в задника ти. Нимандър въздъхна. — Вероятно са чувствали същото в Андара и затова го пратиха да ни намери. — На вълна от ликуващи фанфари, несъмнено. Нимандър се обърна. — Скин, наистина не знам дали ще мога да направя това. — За разлика от Аномандър Рейк, ти не си сам, Нимандър. Бремето вече не лежи на плещите на едно лице. Тя вече е с нас. — Можеше да ни остави Аранта. — Аранта не беше Аранта от доста време — може би не я помниш, когато беше по-млада. Нимандър, нашата сестра беше глупаче. Почти дете по ум, колкото и да беше пораснала като жена. — Винаги го виждах като… невинност. — Ето я пак твоята духовна щедрост. — Моята неспособност да преценявам искаш да кажеш. Помълчаха дълго. Нимандър погледна нагоре към кулата. — Имаше един дракон там горе. — Силана. Ммм, много близка на Аномандър Рейк, както ми казаха. — Чудно, къде ли отиде? — Винаги би могъл да съживиш кръвта на Тиам в себе си и да разбереш, Нимандър. — А, не, благодаря. Спинок Дурав вече беше излязъл от Нощ и беше стигнал до разчистената ивица земя от доскорошния окаян поклоннически лагер, където вече строяха манастир, макар че засега храмът представляваше военна шатра, в която обитаваше Салинд, Върховната жрица на Избавителя. Щеше ли да го приеме? „Майко Тъма, чуй ме, моля те. За Спинок Дурав, който заставаше толкова пъти на мястото на твоя син. Дай му мир. Дай му щастие.“ При Великата могила имаше и други работници, поклонници най-вече. Вдигаха по-малка надгробна могила, за да съхрани костите на някакъв сиърдомин, избран да стои във вечно бдение в нозете на Избавителя. Беше странно и мистериозно как възникваха такива идеи. Нимандър си напомни, че ще трябва да изпрати екип там, да видят дали могат да помогнат нещо. — За какво мислиш, лорд Нимандър? Нимандър потръпна, като чу титлата. — Мислех си за молитвите. Как ги чувстваш… по-чисти, когато не са за самия теб, а за някой друг. — Сви рамене, изведнъж почувствал се неловко. — Молех се за Спинок. Все едно, за това си мислех. Е, Върховната жрица казва, че има неща, за които трябва да поговорим. Трябва да тръгвам. Обърна се, а Скинтик каза: — Казано е, че Аномандър Рейк щял да стои с лице към морето. — О, и? — Нищо. Просто забелязах, че си се загледал към сушата, към онази Велика могила. Има ли нещо около Избавителя, което те интересува? А Нимандър само се усмихна и влезе вътре, оставяйки Скинтик зяпнал след него. В една зала, посветена на най-тайнствените ритуали, четиридесет и седем стъпки под наземния етаж на имението на Висшия алхимик, в очертания кръг бяха поставени две железни наковални и факлите по стените мятаха треперливи пламъци по тях. На една маса отстрани седеше вещицата, Дерудан, с наргиле. Димът се виеше от нея все едно, че издишваше пара в мразовития въздух. До ръба на кръга стоеше Воркан, която вече се наричаше лейди Варада, плътно загърната в тъмносиво вълнено наметало. Великият гарван, Старата, крачеше, все едно мери залата, кривеше глава и поглеждаше към наковалните. Барук стоеше до вратата и държеше под око Воркан и Дерудан. Последните от Т’орруд Кабал. Вкусът в устата му беше като от пепел. Из града имаше скрити слуги и те вече действаха. Действаха да осигурят едно злокобно завръщане, да разбудят един от древните Тирани. И двете жени в тази зала бяха в течение на това и страхът им бе осезаем в натрапчивото им униние. Но причината да са тук не беше съдбата на Даруджистан, нито тази на Т’орруд Кабал. Вратата се отвори със скърцане и вътре пристъпи Каладън Бруд, понесъл в едната си ръка меча Драгнипур. Спря и изгледа намръщено Воркан, а след това и Дерудан. — Това няма нищо общо с вас. Воркан се поклони. — Простете, пълководецо. Но ще останем. Барук се покашля. — Вината е моя, пълководецо. Те, изглежда, не могат да ми се доверят — не и при такава близост до това оръжие. Бруд се озъби. — Аз не съм ли достатъчен гарант? Забелязал смътната усмивка на Воркан, Барук отвърна: — Липсата на доверие е взаимна, боя се. По-спокоен съм с тях двете пред нас, вместо да, ммм, се вторачвам във всяка сянка. Пълководецът не откъсваше поглед от Воркан. — Би ли ми посегнала, убийцо? Старата се изкикоти. — Допускам, че няма да се наложи — отвърна Воркан. Бруд се обърна към Барук. — Какво жалко гнездо сте, Висши алхимико. Все едно, време е. И пристъпи в кръга. Положи Драгнипур върху двете наковални. После направи една крачка назад и застина на място, взрян в меча. — Красив е — промълви. — Майсторска изработка. — Дано да можеш един ден да похвалиш майстора лично — каза Воркан. — Само не очаквай от мен да ви запознавам. Не знам къде точно ще се разиграе това, стига да не е в моя град. Бруд сви рамене. — Не съм подходящият човек, от когото да търсиш успокоение. — Смъкна огромния чук от гърба си. — Тук съм само за да строша това проклето нещо. Никой не отвърна и нито един мускул не трепна по лицата на гледащите, когато пълководецът направи стъпка назад и вдигна чука над главата си. Задържа го за миг. — Готов съм да се закълна — изръмжа тихо, — че точно сега Бърн се усмихва в съня си. И чукът се стовари. Фишер чакаше в градината — странно освежен, ободрен — когато лейди Енви се върна в дома си. Беше вървяла сред хиляди други до една гробна могила. Беше гледала като всички други, като напълно непозната и чужда на падналия. Но съвсем не беше така. Намери една изящна гарафа от най-тънкото натийско зелено стъкло, пълна с кехлибарено вино, взе два бокала и излезе навън да се срещне с барда. Той стана от пейката, на която седеше, и понечи да пристъпи към нея, но видя изражението й. Беше достатъчно благоразумен, за да прикрие облекчената си въздишка. Изчака тя да напълни двата бокала до ръба и попита: — Какво е станало? Тя нямаше да каже, че е била при могилата. Всъщност никога нямаше да спомене за това. Не пред този мъж. Пред никого. — Каладън Бруд. Това стана. А има и още. — Какво? Тя се обърна към него, изпи виното на един дъх и каза: — Баща ми. _Върна се._ _О, нежен град…_ Пуста равнина под пусто небе. Немощен примигващ огън, присвит в кръг от опушени камъни, вече само тлееща жарава. Нощ, огнище и една приказка, вече разнищена, разнищена докрай. — _Виждал ли си някога Круппе да танцува?_ — _Не. Не мисля. Нито с крака, нито със слово._ — _Тогава, приятели мои, отпуснете за тази нощ. И гледайте…_ Така и сториха. Бард и Древен бог, и, о, как затанцува Круппе. Сляп за заканителното мръщене, сляп за изумлението, за въртенето на очи, сляп за презрението дори — макар нито едно от тези неща да не дойде от страна на двамата зрители. Но отвъд този крехък пръстен от топла светлина, там, в огромния и необятен свят, толкова разноглас, толкова пълен със смутове, със сурови присъди и ликуващ в жестокостта си, нямаше как да се знае какво е изписано на хилядите струпани лица. Все едно. Човек трябва да танцува, а Круппе танцуваше, и още как, о, да, танцуваше. Нощта е към своя край, сънят изтлява в бледото сребро на пробуждането. Круппе спира, неописуемо уморен. Пот капе по плъшата брада, неговото последно увлечение. Един бард седи, навел глава, и много скоро той ще каже _благодаря ти_. Но засега трябва да остане смълчан, а колкото до другите неща, които би искал да каже, то те са между него и Круппе, и никой друг. Фишер седи, навел глава. А един Древен бог плаче. Приказката е разнищена. Докрай. _Танцувай с крака, танцувай със слово. Гледай!_ Steven Erikson Toll the Hounds, 2008 Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/22700) Последна редакция: 2011-11-08 11:34:50