[Kodirane UTF-8] | Стивън Ериксън | Спомени от лед A> В опустошения континент Дженабакъз се е родила нова империя: Панион Домин. Кипнала над земята като неумолим прилив от покварена кръв, тя поглъща всичко, което отказва да се покори на словото на Пророка на Панион. На пътя й застава един крехък съюз: Воинството на Дужек Едноръкия и ветерана на Подпалвачите на мостове Уискиджак с техните стари врагове — силите на Бойния главатар Каладън Бруд, Аномандър Рейк и неговите Тайст Андий, и народът на ривите от равнините. Далеч по-малобройни от своя враг и недоверчиви помежду си, те трябва да известят потенциалните си съюзници, сред които е наемническото религиозно братство на Сивите мечове, чиято заповед е да бранят обсадения град Капустан с цената на всичко. Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст… Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ. A$ D> На Р. С. Лъндин D$ > Благодарности Изразявам благодарностите си на следните хора за тяхната подкрепа и приятелство: Клер, Боуен, Марк, Дейвид, Крис, Рик, Кам, Къртни; Сюзън и Питър, Дейвид Томас-старши и младши, Хариет и Крис, Лили и Мина и Смъдж; Патрик Уолш и Саймън и Джейн. Благодаря също на Дейв Холдън и неговия приятелски екип (Трайша, Синди, Лиз, Танис, Барбара, Джоан, Надя, Аманда, Тони, Анди и Джоуди) от „Пица плейс“, за масата и питиетата. И благодаря на Джон Мийни за отвратителните подробности около мъртвото семе. {img:spomeni_ot_led-map.png|Карта} > Действащи лица # Хора от кервана Грънтъл, пазач на керван Стони Менакис, пазач на керван Харло, пазач на керван Бюк, пазач на керван Бочълайн, изследовател Корбал Броуч, негов мълчалив партньор Емансипор Рийзи, слуга Керули, търговец Марбъл, магьосник # В Капустан Брукалаян, Смъртният меч на Откровението на Финир (Сивите мечове) Итковиан, Щит-наковалня на Откровението на Финир (Сивите мечове) Карнадас, дестраянт на Откровението на Финир (Сивите мечове) Новобранец Велбара (Сивите мечове) Старши сержант Норъл (Сивите мечове) Фаракалаян (Сивите мечове) Накалиан (Сивите мечове) Торун (Сивите мечове) Сидлис (Сивите мечове) Нилбанас (Сивите мечове) Джеларкан, принц и управител на Капустан Арард, принц и управител на Капустан Рат-Финир (жрец от Съвета на маската) Рат-Сенкотрон (жрец от Съвета на маската) Рат-Кралица на сънищата (жрица от Съвета на маската) Рат-Гугла (жрец от Съвета на маската) Рат-Д’рек (жрица от Съвета на маската) Рат-Трейк (жрец от Съвета на маската) Рат-Бърн (жрица от Съвета на маската) Рат-Тогг (жрец от Съвета на маската) Рат-Фандърей (жрица от Съвета на маската) Рат-Десемврий (жрица от Съвета на маската) Рат-Опонн (жрец от Съвета на маската) Рат-Беру (жрец от Съвета на маската) # Воинството на Едноръкия Дужек Едноръкия, командир на ренегатската малазанска армия Уискиджак, помощник-командир на ренегатската малазанска армия Туист, командир на Черните моранти Артантос, знаменосец на ренегатската малазанска армия Барак, офицер за свръзка Хареб, капитан с благородническо потекло Гъноуз Паран, капитан, Подпалвачи на мостове Анци, сержант 7 взвод, Подпалвачи на мостове Пикър, ефрейтор, 7 взвод, Подпалвачи на мостове Деторан, войник, 7 взвод Спиндъл, маг и сапьор, 7 взвод Бленд, войник, 7 взвод Малът, лечител, 9 взвод Хедж, сапьор, 9 взвод Тротс, войник, 9 взвод Бързия Бен, маг, 9 взвод Еймлес (мостовак ефрейтор) Бъклънд (мостовак сержант) Рънтър (мостовак сапьор) Мълч (мостовак маг) Блупърл (мостовак маг) Шанк (мостовак маг) Тууз (мостовак маг) # Войската на Бруд Каладън Бруд, боен главатар, главнокомандващ освободителната армия на Дженабакъз Аномандър Рейк, Господар на Лунния къс Каллор, Върховен крал, помощник-командир на Бруд Мхаби, жена от племената на ривите Силвърфокс, преродена риви Корлат, Тайст Андий, соултейкън Орфантал, брат на Корлат Хърлочъл, конен съгледвач и вестоносец от освободителната армия Старата, Велик гарван и спътник на Аномандър Рейк # Баргасти Хъмбръл Тор, главатар на клана на Белоликите Хетан, негова дъщеря Кафал, негов син Неток, негов втори син # Представители на Даруджистан Кол, градски съветник Истрайсиън Д’Арл, съветник Барук, алхимик Круппе, гражданин Мурильо, гражданин # Т’лан Имасс Крон, водач на Крон Т’лан Имасс Каниг Тол, водач на клан Бек Окан, Хвърляч на кости (гадател) Пран Чоул, Хвърляч на кости Окрал Лом, Хвърляч на кости Бендал Хоум, Хвърляч на кости Ай Естос, Хвърляч на кости Олар Етил, Първи Хвърляч на кости и Първи соултейкън Туул, Лишеният от клан, бивш Първи меч Килава, Хвърлячка на кости, ренегат Ланас Тог, от Керлум Т’лан Имасс # Панион Домин Пророкът, жрец-крал на Домина Ълтента, септарх на Корал Кулпат, септарх на обсаждащата армия Айнал, септарх на Лест Анастер, Тенесковри, Чедо на мъртвото семе Калт, сиърдомин # Други К’рул, древен бог Драконъс, древен бог Сестра на Студените нощи, древна богиня Лейди Енви, жителка на Морн Гетол, херолд Трийч, Първи герой (Тигъра на лятото) Ток-младши, Ейрал Файъл, малазански съгледвач Гарат, голямо куче Баалджаг, още по-голяма вълчица Мок, сегюле Турули, сегюле Сену, сегюле Окования, асцендент (известен също под името Сакатия бог) Вещицата на Теннес Мунуг, даруджистански художник Таламандас, баргастки стикснер Ормулогун, художник към Воинството на Едноръкия Гъмбъл, негов критик Харадас, водачка на керван на Търговска гилдия Тригали Азра Джаел, морски пехотинец от Воинството на Едноръкия Строу, от Нередовните на Мот Стай, от Нередовните на Мот Стъмп, от Нередовните на Мот Джоуб Боул, от Нередовните на Мот > Речник # Терминологията на Панион Домин Пророкът на Панион: политическият и духовен водач на Домина Септарх: управител на една от седемте области на Домина (също така командир на армии) Урдо: командир на елитна тежка пехота (Урдомани) Урдомани: елитна тежка пехота, фанатични последователи на Пророка Сиърдомини: фанатична охрана и секта убийци на Домина Бетаклити: средно тежка пехота Беклити: редовна пехота (известни също под името Стоте хиляди) Бертулиди: лека конница Бетаклиди: средно тежка конница Скаланди: леки щурмови части Десандии: сапьори Тенесковри: селяшка армия # В Капустан Сивите мечове: наемнически религиозен орден, нает да брани града срещу Панион Домин Съветът на маската: Върховни жреци, представители на Четиринадесетте асценденти в Капустан Джидрати: войници, служещи на четиринадесетте храма Капънтали: градски гарнизон на Капустан, под командата на принц Джеларкан Отрядът на коралците: последователи на принца в изгнание Арард Коралски Лестарска гвардия: бежанска дворцова гвардия от града Лест Капънци: наименование на самостоятелни квартали и населения в Капустан Квартал Дару: стар град и център на Капустан Хомота: стара цитадела на дару, обитавана от Съвета на маската # Четиринадесетте асценденти, представени в Съвета на маската на Капустан Финир/Теннерок Трейк/Трийч Д’рек Гуглата Бърн Тогг Беру Моври Опонн Солиел и Полиел Кралицата на сънищата Фандърей Десемврий Сенкотрон # Народи и места Риви: номадско население в централните равнини на Дженабакъз Баргасти: войнствени племена, обитаващи различни континенти: Клан Илгрес; Кланът на Белоликите (включващ: Сенан, Джилк, Акрата, Баран, Нит’ритал) Т’лан Имасс (Армиите на Диаспората): Логрос, Стражите на Първия трон; Крон, Първите на Сбора; Бетрули (изчезнали); Ифейл (изчезнали); Бентракти (изчезнали); Оршайн (изчезнали); Керлум (изчезнали) Тайст Андий: Древна раса Джагът: Древна раса К’Чаин Че’Малле: една от първите раси основателки, смятани за изчезнали Моранти: високо организирана култура, съсредоточена в Облачния лес Дару: културна и езикова група на Дженабакъз Капънци: граждани на Капустан Панион Домин: име на нова империя на Дженабакъз Лестари: граждани на Лест Коралесии: граждани на Корал Морн: потънало в развалини и обитавано от духове място на югозападното крайбрежие на Дженабакъз Корал: град в Панион Домин Лест: град в Панион Домин Капустан: град на северния бряг на река Катлин Даруджистан: последният Свободен град на Дженабакъз Равнината Ламатат: низини на юг от Даруджистан Джагра Тил: името на езика на Т’лан Имасс за вече несъществуващо вътрешно море # Светът на магията Лабиринтите (Пътищата — онези Лабиринти, които са достъпни за човешките същества): Денъл: Пътят на знахарството Д’рисс: Пътят на Камъка Пътят на Гуглата: Пътят на Смъртта Мийнас: Пътят на Сянката и Илюзията Рюз: Пътят на Морето Рашан: Пътят на Мрака Серк: Пътят на Небето Теннес: Пътят на Земята Тир: Пътят на Светлината Древните лабиринти: Куралд Галайн: Лабиринтът на Мрака на Тайст Андий Телланн: Лабиринтът на Т’лан Имасс Омтоуз Феллак: Лабиринтът на Джагът Старвалд Демелайн: Лабиринтът на Тиам, Първия лабиринт Драконовата колода — Фатид (и свързаните с нея асценденти): _Върховен дом Живот_ Крал Кралица (Кралица на Сънищата) Защитник Жрец Херолд Войник Тъкач Зидар Девица _Върховен дом Смърт_ Крал (Гугла) Кралица Рицар (някога Дасем Ълтър) Магове Херолд Войник Вретенар Зидар Девица _Върховен дом Светлина_ Крал Кралица Защитник Жрец Капитан Войник Шивачка Строител Дева _Върховен дом Мрак_ Крал Кралица Рицар (Син на Тъмата) Магове Капитан Войник Тъкач Зидар Невяста _Върховен дом Сянка_ Крал (Сенкотрон/Амманас) Кралица Убиец (Въжето/Котильон) Магове Хрътка _Необвързани_ Опонн (Шегаджиите на случайността) Обелиск (Бърн) Корона Скиптър Глобус Трон Асценденти: Апсалар, Богиня на крадците Беру, Бог на бурите Бърн, Богиня на земята, Спящата богиня Каладън Бруд, Боен главатар Котильон/Въжето (Убиецът на Върховен дом Сянка) Десемврий, Бог на трагедията Д’рек, Червея на есента (наричана понякога Кралицата на болестта, виж Полиел) Фандърей, Вълчицата на зимата Финир, Глигана (виж също Теннерок) Джедъроун, Богиня на пролетта и прераждането Велики гарвани, гарвани, хранещи се с магия Гуглата (Кралят на Върховен дом Смърт) Джес, Кралица на заплитането Каллор, Върховен крал К’рул, Древен бог Маел, Древен бог Моври, богиня на просяците, робите и крепостниците Нерруз, Богиня на спокойното море и попътния вятър Опонн, Двамата шегаджии на случайността Оссерк, Бог на небето Полиел, Господарката на покварата Кралица на сънищата (Кралица на Върховен дом Живот) Сенкотрон/Амманас (Крал на Върховен дом Сянка) Шеденул/Солиел, Богиня на знахарството/лечителството Солиел, Господарка на лечението Теннерок/Финир, Глигана с Петте бивни Сакатият бог, Крал на веригите Хрътките (от Върховен дом Сянка) Тогг (виж Фандърей), Вълкът на зимата Трейк/Трийч, Тигъра на лятото и битката Синът на Тъмата/Лунния господар/Аномандър Рейк (Рицар на Върховен дом Мрак) Трийч, Първи герой > Пролог E> Древните войни на Т’лан Имасс и Джагът раздирали света. Огромни пълчища се сражавали сред опустошените земи и мъртъвци се трупали на грамади, костите им станали кости на хълмове, кръвта им — кръв на морета. Магии бушували, докато самото небе не се превърнало в огън… @ Древни истории, т. I @ Кинисък Карбар’н E$ >> I. _Мет’ки Айм (Погромът на Гнилия цвят), Тридесет и трета Джагътска война_ _298 665 години преди Съня на Бърн_ Лястовици прелитаха през облаците комари, танцуващи над блатясалите низини. Небето над тресавището си оставаше сиво, но бе изгубило зимната си лъскавина на живак и топлият вятър, въздишащ из въздуха над опустошената земя, лъхаше на изцеление. Нявгашното вътрешно пресноводно море, наричано от Имасс Джагра Тил — породило се от разбитите джагътски ледове, — вече също преживяваше предсмъртните си гърчове. Небесната сивота се отразяваше в стапящите се езерца и калните, дълбоки до коляното водни огледала, докъдето стигаше погледът, но все едно, отскоро появилата се суша доминираше над околния пейзаж. Съкрушаването на магията, предизвикала ледения век, бе върнало на областта старите естествени сезони, ала спомените за високия като планина лед си оставаха. Оголената скална твърд на север беше издълбана на широки жлебове и раздрана, скалните корита бяха пълни с каменни отломки. Дебелите наноси на някогашното вътрешно море още кипяха от изригващите от земните недра газове, а земята, вече от осем години облекчена от огромната тежест на движещите се ледници, продължаваше бавно да се надига. Кратък бе животът на Джагра Тил, но наносите, улегнали на дъното му, бяха дебели. И коварни. Пран Чоул, Гадателят на кости от клана на Каниг Тол на Крон Имасс, седеше неподвижен върху един почти заровен балван край ивицата на древния бряг. Склонът под него представляваше мешавица от жилава ниска трева и плавеи. На двайсетина крачки по-нататък земята леко пропадаше и се изопваше чак до хоризонта в огромно кално корито. Три ранаги се бяха заклещили в мочурливата яма на двайсет крачки навътре в коритото. Едрият мъжкар, самката му и теленцето, в жалък защитен кръг, затънали в тинята и уязвими, лесна плячка за докопалата се до тях глутница ай. Коритото на пресъхналото море беше измамно. Едрите вълци на тундрата се бяха примирили със същата съдба като ранагите. Пран Чоул преброи шест ай, сред тях и едно вълче годиначе. Следите показваха, че друго младо зверче е обиколило ямата десетина пъти, преди да се отправи на запад, обречено несъмнено да умре в самота. Преди колко време бе започнала тази драма? Нямаше как да се разбере. Калта се беше втвърдила по ранагите и по ай, покрити бяха със спечена, напукана глина. Тук-там се мяркаха зелени петна — където донесените от вятъра семена бяха покълнали и напомняха на Гадателя на кости видения от миговете му като Бродник на духа — гъмжило дребни подробности, заплетени в нещо нереално. За зверовете борбата бе станала безкрайна: ловци и плячка, приковани за вечни времена. Някой тихо пристъпи и седна до него. Светлокафявите очи на Пран Чоул останаха приковани в замръзналата гледка. Ритъмът на стъпките бездруго подсказа на Гадателя името на спътника му, а топлокръвните миризми бяха толкова ясен знак, колкото ако очите му се бяха извърнали, за да се спрат на лицето на мъжа. Каниг Тол проговори: — Какво лежи под глината, Хвърлячо на кости? — Онова, от което се е оформила самата глина, Водачо на клан. — Никаква поличба ли не виждаш в тези зверове? Пран Чоул се усмихна. — А ти? Каниг Тол помисли малко и отвърна: — Ранагите са се махнали от тези земи. Също и ай. Виждаме пред себе си древна битка. В тези думи има дълбочина, защото безпокоят душата ми. — И моята — съгласи се Гадателят на кости. — Избивахме ранагите, докато не изчезнаха, а това донесе глад на ай, защото избивахме и тенагите, докато и те свършиха. Анкърите, които вървят с бедерините, не делят плячка с ай и тундрата вече е празна. От това заключавам, че сме били разхитители и неразумни в лова си. — Но нуждата да отхраним младите си… — Нуждата от още млади беше голяма. — И още си е така, Водачо на клан. — Джагътите бяха силни по тези земи, Гадателю на кости — изсумтя Каниг Тол. — Не побягнаха — поне в началото. Знаеш каква бе цената в кръв на Имасс. — А земята щедро поднесе даровете си в отплата за тази цена. — В служба на нашата бран. — И дълбините се размърдаха. Водачът на клана кимна. Пран Чоул изчака. Споделените дотук слова все още пълзяха по кожата на нещата. Тепърва предстоеше да се оголи плът и кокал. Ала Каниг Тол не беше глупак и чакането не продължи дълго. — Ние сме тези зверове. Очите на Хвърляча на кости се отместиха към хоризонта на юг и присвиха. Каниг Тол продължи: — Ние сме глината, а безкрайната ни война срещу Джагът е борещият се под нея обречен звяр. Повърхността е оформена от онова, което лежи под нея. — Махна с ръка. — А ето че още преди нас в тези същества, които бавно стават на камък, се съдържа проклятието на вечността. Не беше свършил и Пран Чоул не каза нищо. — Ранаги и ай — подхвана отново Каниг Тол. — Вече почти са напуснали владението на смъртните. Ловците, както и плячката. — До костите — прошепна Гадателят на кости. — Де да беше видял някаква поличба — промърмори Водачът на клана и се надигна. Пран Чоул също се изправи. — Де да бях — съгласи се с тон, съвсем бегло повторил язвителните нотки в думите на Каниг Тол. — Близо ли сме вече, Хвърлячо на кости? Пран Чоул бавно сведе очи към сянката му, изгледа замислено увенчания с еленови рога силует, смътно очертаното късо опърпано кожено наметало. Заради косия ъгъл на слънчевите лъчи изглеждаше висок — почти колкото Джагът. — Утре. Отслабват. Нощният преход ще ги изтощи още повече. — Добре. Тогава кланът може да пренощува тук. Гадателят на кости се вслуша в стъпките на Каниг Тол, който закрачи обратно към стана. Щом дойдеше мракът, Пран Чоул щеше отново да странства духом. Навътре в шепнещата земя, за да дири събратята си по раса. Макар врагът им да отслабваше, кланът на Каниг Тол все още беше по-слаб. Само дузина възрастни бяха останали. Когато гониш Джагът, различието между ловец и жертва е почти без значение. Вдигна глава и подуши мъгливия въздух. Друг Хвърляч на кости беше бродил по тази земя. Следата не можеше да се сбърка. Зачуди се кой ли е, защо се е заскитал сам, лишен от клан и род. И като знаеше, че другият усеща присъствието му също както той — неговото, се зачуди защо все още не ги е подирил. Тя се надигна от тинята, измъкна се бавно на песъчливия бряг и дъхът й заизлиза на тежки, мъчителни хрипове. Синът й и дъщеря й се изтръгнаха от натежалата й като олово прегръдка и изпълзяха на ниския склон на острова. Майката сведе глава и опря чело в хладния влажен пясък. Песъчинките задраскаха изопнатата над костите кожа. Изгарянията бяха съвсем отскорошни и все още не бяха зараснали, едва ли щяха да се изцерят — беше победена, но смъртта трябваше да изчака, докато дойдат преследвачите й. Поне бяха опитни и краят й щеше да е милостив. Тези Имасс не се интересуваха от изтезания. Само един бърз, убийствен удар. За нея. А после — и за децата й. А с тях — с това окаяно, разбито семейство — и последният джаг щеше да изчезне от този континент. Различни можеха да са лицата на милостта. Ако не се бяха съюзили, за да оковат Раест, сега всички те — Имасс, както и Джагът — щяха да са коленичили пред Тирана. Временен съюз, породен от целесъобразността. Проявила бе достатъчно благоразумие, за да побегне веднага след оковаването; още тогава бе разбрала, че Имасс ще подновят гонитбата. Не изпитваше горчивина, ала това не намаляваше отчаянието й. Долови нечие чуждо присъствие на малкия остров и вдигна рязко глава. Двете й деца бяха замръзнали и гледаха с ужас застаналата пред тях жена Имасс. Сивите очи на майката се присвиха. — Умно, Хвърлячко на кости. Сетивата ми бяха насочени само към онези зад нас. Е, добре. Нека се свърши. Младата чернокоса жена се усмихна. — Няма ли да предложиш сделка този път, Джагът? Вие винаги търсите сделка, за да спасите живота на децата си. Да не би вече да си прекъснала родствените връзки с тези двамата? Твърде млади ми се струват за това. — Сделките са безсмислени. Вашият вид никога не ги приема. — Да, но вашият все пак ги опитва. — Няма да го направя. Хайде, убий ни. Бързо. Имасс беше загърната с кожа от пантера. Имаше черни очи, които сякаш блещукаха на гаснещата светлина като черната козина по тялото й. Изглеждаше охранена; големите й издути гърди издаваха, че е родила наскоро. Майката Джагът не можеше да разгадае изражението й — ала й липсваше онази усмихната самоувереност, която тя често свързваше със странните закръглени лица на Имасс. Гадателката на кости заговори: — Достатъчно джагътска кръв имам по ръцете си. Оставям ви на клана Крон, които ще ви намерят утре. — За мен — изръмжа майката — е все едно кой от вас ще ни убие. Важното е, че ни убивате. Пълните устни на жената се свиха. — Разбирам те. Майката Джагът беше грохнала от умора, ала успя да се надигне, седна и попита: — Какво искаш? — Да ти предложа сделка. Майката затаи дъх, взря се в тъмните очи на Гадателката на кости, но не съзря там и намек от подигравка. После погледът й за много кратък миг пробяга към сина и дъщеря й, върна се и се задържа върху очите на жената. Имасс кимна бавно. Преди много време земята се беше пропукала — толкова дълбока рана, че изригналото от нея топило бе образувало широка река, простираща се от хоризонт до хоризонт. Огромна и черна, реката от камък и пепел се бе проточила на югозапад, към далечното море. Само най-дребните растения бяха успели да устоят и покълнат, и стъпките на Гадателката на кости — с по едно джагътско дете под всяка мишница — вдигаха облачета прах, които увисваха във въздуха. Момченцето, според нея, беше може би петгодишно; сестричката му вероятно бе на около четири. И двете сякаш не разбираха много какво става и явно не бяха разбрали майка си, когато ги прегърна за сбогом. Дългото бягство по Л’амат и през Джагра Тил съвсем ги беше изтощило, а ужасната смърт на баща им явно само бе влошила нещата. Бяха се впили в ней с малките си мръсни ръчички — мрачен спомен за чедото, която тя самата наскоро бе изгубила. Скоро двечките започнаха отчаяно да сучат от гърдите й, примрели от глад. Малко след това заспаха. Щом приближи морския бряг, потокът от лава изтъня. Вдясно от нея се извиси веригата на далечни хълмове. Право напред се простираше плоска като тепсия низина, а зад нея на около половин левга се издигаше планински масив. Макар да не можеше да види, тя знаеше, че отвъд възвишенията земята се смъква надолу в морето. Низината беше осеяна с гладки изпъкналости и Гадателката на кости спря, за да ги огледа. Могилите бяха подредени в концентрични кръгове, а в центъра се издигаше голям купол — целият покрит с мантия от лава и пепел. В самия край на равнината, в подножието на първата верига хълмове, като прояден зъб се издигаха руините на кула. Самите хълмове, беше забелязала тя при първото си идване по тези места, изглеждаха твърде равномерно подредени, за да са естествени. Гадателката на кости вдигна глава. Смесицата от миризми не можеше да се сбърка: едната — древна и мъртва, другата… не толкова. Момченцето се размърда под мишницата й, но не се събуди. — Аха — промърмори тя. — И ти го усети. Тръгна през равнината към черната кула. Портата на Лабиринта се намираше точно зад порутената сграда, увиснала във въздуха на височина около шест пъти нейния ръст. Видя я като червен оток, като някаква рана, престанала да кърви. Не можа да разпознае лабиринта — древната щета бе заличила характеристиките на портала. Обзе я безпокойство. Гадателката на кости сложи децата до кулата и седна на една купчина съборена зидария. Погледна двете джагътски дечица, сгушени в съня си върху топлата пепел. — Имам ли избор? — прошепна тя. — Трябва да е Омтоуз Феллак. Със сигурност не е Телланн. Старвалд Демелайн? Едва ли. — Присви очи и огледа кръговете могили в низината. — Кой ли е обитавал тук? Кой друг ще да е имал навика да строи с камък? — Дълго мълча, загледана в руините. — Тази кула е доказателство, че е бил джаг, а такава постройка нямаше да бъде издигната толкова близо до враждебен Лабиринт. Този портал е Омтоуз Феллак. Така трябва да е. — Все пак имаше други рискове. Някой възрастен джаг навътре в лабиринта можеше да се натъкне на двете деца не от неговата кръв и можеше също толкова лесно да ги убие, както и да ги осинови. — Смъртта им тогава би опетнила други ръце. — Слаба утеха. „Важното е не кой от вас ни убива, важното е, че ни убивате“. Дъхът излезе на съсък между зъбите й. — Имам ли избор? — отново се запита на глас тя. Щеше да ги остави да поспят още малко. След това щеше да ги отпрати през портала. Една-две думи на момчето: „Грижи се за сестричката си. Пътуването няма да е дълго“. И на двете: „Там ви чака майка ви“. Лъжа, но щеше да им вдъхне кураж. „Ако тя не успее да ви намери, все някой от вашия вид ще го стори. Е, хайде. Тръгвайте. Към спасението“. В края на краищата можеше ли да има нещо по-лошо от смъртта? Щом се приближиха, тя се надигна. Пран Чоул подуши въздуха и се намръщи. Жената Джагът не беше разтворила лабиринта си. Но още по-смущаващото — къде бяха децата й? — Посреща ни със спокойствие — промълви Каниг Тол. — Да — съгласи се Гадателят на кости. — Нямам вяра на това. Трябва да я убием незабавно. — Готова е да говори с нас — каза Пран Чоул. — Опасен риск. Да утоляваме желанието й. — Напълно съм съгласен, Водачо. И все пак… какво е направила с децата си? — Не можеш ли да ги усетиш? Пран Чоул поклати глава и каза на хората с копията зад гърба си, без да се обръща: — Изчакайте малко. В очите й се четеше покой и толкова ясно примирение с неизбежната смърт, че Гадателят на кости беше потресен. Нагази в дълбоката до прасците вода, излезе на песъчливия бряг на островчето, застана срещу жената Джагът и попита строго: — Какво си направила с тях? Майката се усмихна, устните й се изопнаха назад и оголиха дългите бивни. — Заминаха. — Къде? — Недостижими са за теб, Хвърлячо на кости. Пран Чоул се намръщи. — Тези земи са наши. Няма място, което да е недостижимо за нас. Значи си ги убила със собствените си ръце? Тя килна глава и го изгледа. — Винаги съм вярвала, че сте обединени в омразата си към нашия вид. Винаги съм вярвала, че понятия като състрадание и милост са чужди за нравите ви. Гадателят на кости я изгледа продължително, после погледът му се отклони и проследи меката глина зад нея. — Тук е идвал Имасс. Жена. Гадателката на кости… — „Онази, която не можах да намеря в броденето си духом. Онази, която не искаше да бъде намерена“. — Какво е направила? — Изучила е тази земя — отвърна майката. — Намерила е портал, далече на юг. Омтоуз Феллак. — Радвам се, че не съм майка — каза Пран Чоул. „А ти трябва да се радваш, че не съм жесток“. Махна с ръка. Шест копия профучаха покрай него и шест дълги кремъчни остриета с жлебове пронизаха гърдите на майката. Тя се олюля и рухна. И това сложи край на тридесет и третата Джагътска война. Пран Чоул се обърна и каза рязко: — За клада нямаме време. Трябва да тръгнем на юг. Бързо. Каниг Тол пристъпи напред, а воините му отидоха да приберат копията си. Водачът на клан изгледа Гадателя на кости с присвити очи. — Какво те безпокои? — Една Гадателка на кости, предателка, е отвела децата. — На юг? — Към Морн. Водачът на клана свъси вежди. — Изменничката иска да спаси децата на тази жена. Вярва, че процепът е Омтоуз Феллак. Каниг Тол пребледня и прошепна: — Тръгни за Морн, Хвърлячо на кости. Не сме жестоки. Тръгни веднага. Пран Чоул се поклони. И лабиринтът Телланн го погълна. Нищожният поток на сила отпрати двете джагътски деца нагоре, в зейналата паст на портала. Момиченцето изпищя, плач, изпълнен с копнеж към майката, за която си представяше, че ги чака отвъд. В следващия миг двете дребни фигурки изчезнаха. Гадателката на кости въздъхна и продължи да се взира нагоре за някакъв признак, че прехвърлянето може да се е провалило. Но нови рани в пространството като че ли не се бяха отворили, не усети от портала да кърви приток на дива сила. По-различно ли беше тук? Не беше сигурна. За нея тази земя беше нова, липсваше й онзи вроден в костите усет, който бе познавала през целия си живот сред земите на клана Тарад, в сърцето на Първата империя. Лабиринтът на Телланн се разтвори зад нея и жената рязко се извърна. Пред очите й изникна соултейкън — арктическа лисица, спря, щом я видя, и възвърна облика си на Имасс. И тя видя пред себе си млад мъж, заметнат с кожата на своя тотемен звяр и с изпочупени еленови рога на главата. Лицето му бе изкривено от страх, очите му се бяха втренчили не в нея, а в портала горе. Жената се усмихна. — Добре си дошъл, друже, Хвърлячо на кости. Да, отпратих ги. Твоята мъст вече не може да ги настигне и съм доволна от това. Светлокафявите му очи се приковаха в нея. — Коя си ти? От кой клан? — Изоставих своя клан. Но някога принадлежах на Логрос. Името ми е Килава. — Снощи трябваше да се оставиш да те намеря — каза Пран Чоул. — Така щях да мога да те убедя, че една бърза смърт е по-голяма милост за тези дечица от това, което стори, Килава. — Твърде малки бяха, за да бъдат осиновени… — Дошла си в мястото, наречено Морн — прекъсна я с леден глас Пран Чоул. — При руините на един древен град… — Джагътски… — Не е джагътски! Тази кула — да, но е била построена много след това, по времето между разрушението на града и Т’ол Ара’д… този поток от лава, почти е заровил нещо, което отдавна е било мъртво. — Вдигна ръка и посочи надвисналия над тях портал. — Тъкмо тази — тази рана — е унищожила града, Килава. Лабиринтът отвъд… нима не разбираш? Не е Омтоуз Феллак! Я ми кажи… колко такива рани са запечатани? Знаеш отговора, Гадателко на кости! Жената бавно се извърна и изгледа дрипата в небето. — Ако нечия душа е затворила раната, то тогава трябваше да се освободи… с идването на децата… — Да се освободи — изсъска Пран Чоул. — Но в замяна! Килава потръпна и отново се обърна към него. — Тогава къде е тя? Защо не се появи? Пран Чоул се обърна, загледа се към централната могила в низината и прошепна: — О, появила се е, и още как. — Погледът му се върна на Гадателката на кости. — Кажи ми, ти на свой ред би ли пожертвала живота си заради онези деца? Сега те са заклещени в капан, в един вечен кошмар от болка. Стига ли състраданието ти дотам, че да се пожертваш за нова замяна? — Изгледа я и въздъхна. — Не. Така си и мислех, тъй че изтрий сълзите си, Килава. Лицемерието не отива на един Гадател. — Какво… — промълви след малко жената, — какво се е освободило? Пран Чоул поклати глава. И отново огледа централната могила. — Не съм сигурен, но ще трябва да направим нещо по въпроса, рано или късно. Мисля, че имаме време. Съществото тепърва ще трябва да се освободи от гробницата си, а тя се пази добре. Нещо повече, каменният покров на Т’ол Ара’д все още е здрав. — Помълча малко и добави: — Но време все пак имаме. — Какво значи това? — Подаден е зовът за Сбирането. Ритуалът на Телланн ни очаква, Хвърлячко на кости. — Всички сте полудели! Да изберете безсмъртието, заради една война. Това е лудост. Ще отхвърля този зов, Хвърлячо на кости. — Но Ритуалът все пак ще се извърши. Бродил съм духом в бъдещето, Килава. Виждал съм собственото си покрито с дълбоки бръчки лице на повече от двеста хиляди години от този ден. Войната ни ще е вечна. Гласът на Килава се изпълни с горчивина: — Брат ми ще е доволен. — Кой е брат ти? — Онос Т’уулан, Първият меч. Пран Чоул я изгледа стреснато. — Ти си бунтовницата. Ти изби своя клан… родствениците си… — Да. За да прекъсна връзката и за да спечеля свободата си. Уви, умението на брат ми далеч превъзхождаше моето. Ала сега и двамата сме свободни, въпреки че онова, което аз ценя, Онос Т’уулан проклина. — Пран Чоул виждаше слегналите се в нея пластове и пластове болка. Не беше за завиждане тази нейна свобода. Заговори отново. — Та значи градът. Кой го е построил? — К’Чаин Че’Малле. — Името го знам, но нищо повече не знам за тях. Пран Чоул кимна: — Подозирам, че за жалост ще научим. >> II. _Континентите Корелри и Якуруку, в Сетното време_ _119 736 г. преди Съня на Бърн, три години след падането на Сакатия бог_ Падането беше разбило цял континент. Бяха се подпалили лесове, бушуващите пожари огряваха хоризонта отвсякъде, къпеха в пурпур надвисналите, изпълнени с пепел облаци, затулили небето. Пожарът бе сякаш несекващ, поглъщаше целия свят, вихреше се седмици и месеци — и през цялото това време се чуваха писъците на един бог. Болката породи гняв. Гневът — отрова, чиято поквара не пощади никого. Останаха пръснати нарядко оцелели, чийто живот се сведе до диващина, окаяни скиталци по земя, осеяна с огромни кратери, запълнени вече с кална, безжизнена вода, а небесата над тях кипяха безспирно. Родствените връзки се бяха разкъсали, обичта се беше оказала бреме, твърде тежко за носене. Ядяха каквото намереха, често се изяждаха взаимно и оглеждаха с ненаситна алчност света около тях. Един мъж крачеше самотен по този свят. Загърнат в изгнили дрипи, среден на ръст, с грубовати и отблъскващи черти. Лицето му беше мрачно, очите — неумолимо навъсени. Крачеше така, сякаш трупаше в себе си цялото страдание на опустошения свят, без да мисли за неимоверната му тежест, крачеше неподатлив сякаш на каквото и да било отстъпление, отрекъл даровете на собствения си дух. Разпокъсани групи окаяници гледаха отдалече крачещия мъж — стъпка по стъпка, през останките на континента, който един ден щеше да се назове Корелри. Гладът ги измъчваше, ала сред оцелелите от Падането нямаше глупци, затова всички предпазливо се държаха на разстояние, а любопитството им се притъпяваше от страха. Защото този мъж бе Древен бог — и сега крачеше между тях. Свръх всичкото страдание, което поглъщаше, К’рул щеше с охота да поеме съсипаните им души, ала той се беше хранил — хранеше се — с пролятата по тази земя кръв и истината бе следната: родената от това мощ щеше да му е нужна. След К’рул, мъже и жени убиваха мъже, убиваха жени, убиваха деца. Жестоката касапница бе реката, по която се носеше Древният бог. Древните богове въплъщаваха куп неприятности. Чуждият бог беше разкъсан при спускането си на земята. Беше паднал на късове и сред пламъци. Болката му бе огън, писъците — гръмовен тътен, глас, чут от половината свят. Болка и ярост. И, както помнеше — скръб. Много време щеше да мине, докато чуждото божество започне да си възвръща останките от своя живот и да започне да разбулва своя нрав. Боеше се К’рул от идването на този ден. Само безумие можеше да причини такава разруха. Призовалите го бяха мъртви. Унищожени от онова, което бяха повикали. Нямаше смисъл да ги мрази, нямаше смисъл да си представя образи на наказанието, което си бяха заслужили. В края на краищата те го бяха направили от отчаяние. Отчаяние толкова безмерно, че да раздерат тъканта на хаоса, да отворят път към чуждо и далечно селение; а сетне да подмамят един любопитен бог от това селение и да го привлекат — все по-близо — до капана, който бяха приготвили. Мощ бяха търсили призовалите го. За да унищожат едного. Древният бог беше обходил разрушения континент, видял бе живата все още плът на Падналия бог, видял беше неземните личинки, изпълзели от това гниещо и неспирно пулсиращо месо и прекършени кости. Видял беше и в какво разцъфтяват тези личинки. И сега, докато приближаваше опустошеното крайбрежие на Якуруку, древния съседен на Корелри континент, те кръжаха над него с широките си черни криле. Долавяха силата в него и бяха жадни да я вкусят. Но един силен бог може да пренебрегне нижещите се по стъпките му ядачи на мърша, а К’рул беше силен бог. Храмове бяха вдигани в негова чест. От поколения кръв мокреше безбройните олтари на неговия култ. Избуялите отскоро градове бяха загърнати от дима на ковачници и клади — червеното сияние на човешкото зарево. Първата империя беше възникнала на един континент, на половин свят разстояние от мястото, където крачеше сега К’рул. Империя на човешки същества, породена от наследството на Т’лан Имасс, от които бе получила името си. Ала не беше останала дълго единствена. Тук, на Якуруку, в сянката на древните руини на К’Чаин Че’Малле, се бе появила друга империя. Жесток и брутален, гълтач на души, владетелят й беше воин, нямащ равен на себе си. К’рул беше дошъл, за да го унищожи, да разкъса веригите на дванадесет милиона роби — дори Джагътските тирани не бяха налагали такова безсърдечно господство над поданиците си. Не, само човешко същество можеше да натрапи такава тирания над своите родственици. Още двама Древни богове се приближаваха към империята на Каллор. Решението беше взето. Тримата — последните Древни — щяха да сложат край на деспотичната власт на Върховния крал. К’рул усещаше събратята си. И двамата бяха близо, приятели бяха някога, но всички — самият К’рул също — се бяха променили, отчуждили се бяха един от друг. Сега предстоеше първото им събиране от хилядолетия. Долавяше и още едно присъствие — на див, древен звяр, следващ дирята му. Земен звяр, от мразовития полъх на зимата, звяр с окървавена бяла козина, ранен почти до смърт от Падането. Звяр, останал с едно око, с което да гледа опустошената земя, доскорошния си роден дом — много преди да възникне Империята. Следваше дирята му, но отдалече. И — К’рул знаеше — щеше да си остане далечен наблюдател на всичко, което предстоеше да се случи. Древният бог не можеше да го съжали, ала не беше и безразличен към болката му. „Всеки от нас оцелява докато трябва, а дойде ли часът на смъртта, намираме усамотените си места…“ Империята на Каллор се простираше по цялото крайбрежие на Якуруку, но когато К’рул стъпи на сушата, не видя никого. Безжизнена пустош във всички посоки. Въздухът бе посивял от пепел и прах, небесата бяха натежали като олово в ковашки казан. Древният бог усети първия лъх на тревога, която вледени душата му. Ядачите на мърша кръжаха над него. В ума му зашепна познат глас: „Братко, на северния бряг съм“. — А аз — на запад. „Угрижен ли си?“ — Да. Всичко е… мъртво. Изпепелено. Зноят все още се таеше дълбоко под пластовете пепел. Пепел… и кости. Заговори трети глас: „Дойдох от юг, при нявгашните градове. Всичко е рухнало. Ехото на предсмъртния вик на континента още кънти. Измамени ли сме? Да не би това да е илюзия?“ К’рул отвърна на първия Древен, заговорил в ума му: „Драконъс, и аз усещам този смъртен вик. Такава болка… По-ужасна е и от Падналия. Ако не е заблуда, както допуска сестра ни, какво ли е сторил?“ „Стъпихме на тази земя и също ще изпитаме онова, което преживяваш ти, К’рул — отвърна Драконъс. — И аз не знам дали е истина. Сестро, близо ли си вече до обиталището на Краля?“ „Да, братко Драконъс — отвърна третият глас. — А сега двамата с К’рул ще дойдете ли с мен, та да се възправим като един пред този смъртен?“ — Да. И се разтвориха лабиринтите. Единият — далече на север, другият — точно пред К’рул. Двамата Древни богове се озоваха до сестра си на неравния хълм. Вятърът се вихреше из пепелищата и ги въртеше в траурни нишки към небесата. Точно пред тях, върху грамада от изгорели кости, имаше трон. Седящият на него мъж се усмихваше. — Както виждате — изхриптя той, след като ги изгледа с презрение, — подготвил съм се за идването ви. О, да, знаех, че идвате. Драконъс, издънка на Тиам. К’рул, Отриващия пътищата. — Сивите му очи се плъзнаха към третата от Древните. — А ти, мила моя? Останал бях с впечатлението, че си изоставила… старата си същност. Да се движиш сред смъртните, да играеш ролята на жалка вещица — такъв гибелен риск, макар че навярно тъкмо това те привлича толкова в смъртната игра. В бойни полета си навлязла, жено. Една случайна стрела и… — Той бавно поклати глава. — Дошли сме — заяви К’рул, — за да сложим край на тираничната ти власт. Каллор повдигна вежди. — Да ми отнемете всичко, за което толкова се трудих, докато го постигна? Петдесет години, мили мои съперници, за да завладея цял континент. О, Ардата навярно все пак се държеше — все се бавеше с пращането на полагащия ми се данък, — но на такива дребни подробности не обръщах внимание. Тя избяга, знаете ли? Кучка! Нима си въобразявате, че сте първите, които ме предизвикват? Кръгът свали тук един чужд бог. Е, усилието им… тръгна накриво и така ми спестиха труда да избивам глупаците със собствената си ръка. А Падналият? Той дълго няма да се съвземе, а и тогава, да не би да си въобразявате, че ще се покори на повелята на когото и да било… — Стига — изръмжа Драконъс. — Дърдоренето ти става досадно, Каллор. — Е, добре — въздъхна Върховният крал. И се наведе. — Дошли сте, за да освободите народа ми от тираничната ми власт. Уви, не мога да го позволя. Нито на вас, нито на никого. — Отпусна се в трона и махна вяло с ръка. — И тъй, онова, което вие ми отнемате, отнемам ви го аз. Истината беше пред очите на К’рул, ала той все пак не можеше да го повярва. — Какво си… — Сляп ли си? — изкрещя Каллор; стискаше облегалките на трона. — Свърши се! Няма ги! Ще скъсате веригите, нали? Хайде… не, сам ви ги давам! Ето, всичко наоколо, давам ви го! Прах! Кости! Всичко ви давам! — Ти наистина си изпепелил цял континент? — прошепна Древната сестра. — Якуруку… — Няма го. И никога вече няма да го има. След онова, което отприщих, никога вече няма да се изцери. Разбрахте ли ме? Никога. И всичко е заради вас. Ваша е вината. Застлан е с кости и пепел този благороден път, по който решихте да тръгнете. Вашият път. — Не можем да позволим това… — То вече стана, глупачко! К’рул заговори с умовете на другите богове: „Трябва да се направи. Ще сътворя… място за това. В себе си“. „Лабиринт, който да побере всичко това? — с ужас попита Драконъс. — Братко, но…“ „Трябва, казах. Само ми помогнете. Сътворяването няма да е лесно…“ „Ще те съкруши, К’рул — отвърна сестра му. — Трябва да има друг начин.“ „Няма. Да оставим този континент така… не, този свят е млад. С такава рана…“ „А Каллор? — запита Драконъс. — Какво ще правим с това… същество?“ „Ще го бележим — отвърна К’рул. — Знаем кое е най-дълбокото му желание, нали?“ „А колко ще живее?“ „Дълго.“ „Съгласен.“ К’рул примигна и тъмните му свъсени очи приковаха Върховния крал. — За това престъпление, Каллор, ти въздаваме заслужено наказание. Знай: ти, Каллор Ейдеран Тес’тесула, ще живееш тленен живот безкраен. Тленен, в опустошението на старостта, в болката от раните неизцерими и в страдание безутешно. В сънища съсипващи. В любов повехнала. В сянката пред лика на Смъртта, пред вечната заплаха да секне онова, от което не ще се лишиш. Драконъс заговори: — Каллор Ейдеран Тес’тесула, ти не ще се възвисиш. Сестра им рече: — Каллор Ейдеран Тес’тесула, всеки път, щом се въздигнеш, ще падаш. Всичко, което постигнеш, на прах ще става. Тъй както драговолно направи това тук, на свой ред ще ти се въздаде. — Три гласа те проклеха — каза К’рул. — Свърши се. Мъжът на трона потръпна. После устните му се изопнаха в зла усмивка. — Ще ви прекърша. Всички ви. К’рул, ти от света ще погаснеш. Ще те забравят. Драконъс, това, което сътвори, ще ти се върне. А колкото до теб, жено, нечовешки ръце ще те разкъсат на късове на бойно поле, ала утеха не ще познаеш — тъй те проклинам, Сестро на Студените нощи. Каллор Ейдеран Тес’тесула, един глас, изрече три проклятия. Да бъде. Оставиха Каллор на трона му, над грамадата от кости. Сляха силата си, за да овържат с вериги континента, подложен на заколение, и го вкараха в лабиринт, сътворен само за това, а земята оставиха гола. Да се цери. Усилието прекърши К’рул, нанесе му рани, за които знаеше, че няма да зараснат през цялото му съществувание. А и долавяше вече здрача на своя култ, покварата на проклятието на Каллор. Ала странно — не го заболя чак толкова. Тримата стояха пред портала на току-що роденото безжизнено селение и съзерцаваха новото си творение. Драконъс проговори: — От Времената на Вси тъми изковавам меч. При тези думи К’рул и Сестрата на Студените нощи се обърнаха — не бяха знаели нищо за това. — Изковаването продължи… дълго, но вече съм близо до края. Силата, вложена в този меч, е… безвъзвратна. — Ами тогава — прошепна К’рул след миг на размисъл — ще трябва да внесеш някои поправки в крайното оформяне. — Така изглежда. Ще трябва много да помисля над това. След дълго мълчание К’рул и брат му се обърнаха към сестра си. Тя сви рамене. — Ще гледам да се пазя. Дойде ли краят ми, то ще е с измяна, нищо друго. Предпазливост срещу такова нещо не може да има, животът ми ще се превърне в кошмар от подозрения и недоверие. Виж, пред това не ще отстъпя. Дотогава ще продължа играта си на смъртна. — Внимавай тогава — промълви К’рул. — За кого избираш да воюваш. — Спътник си намери — посъветва я Драконъс. — Добър. — Мъдри слова. И от двама ви. Благодаря. Нямаха какво повече да си кажат. Бяха се събрали с цел, която вече бе постигната. Навярно не точно така, както им се искаше, но беше свършило. И цената беше платена. Драговолно. Три живота и още един. Унищожени. За единия — начало на вечна омраза. За тримата — честна отплата. Древните богове, както се каза вече, въплъщаваха куп неприятности. Звярът гледаше отдалече как тримата се разделят. Беше изтерзан от болка, бялата му козина беше окървавена, на главата му зееше лъскава мокра дупка от избитото му око, грамадата на пребитата му плът едва се държеше на треперещите нозе. За смърт жадуваше, ала смъртта нямаше да го споходи. За мъст жадуваше, ала тези, които го бяха наранили, бяха мъртви. Останал бе само онзи на трона — онзи, който бе превърнал дома му в пустош. Щеше да има достатъчно време и за тази разплата. Още един копнеж изпълваше изтерзаната му душа. Някъде между пожара на Падането и последвалия го хаос беше изгубил самката си и сега беше самотен. Тя навярно все още беше жива. Скиташе се някъде навярно, също ранена, и диреше сред руините някаква следа от него. А може би бе избягала, обзета от болка и ужасена от лабиринта, дал огън на духа й. Където и да бе — стига да беше жива, — той щеше да я намери. Трите далечни фигури разтвориха лабиринти и изчезнаха в древните си селения. Звярът не последва никого от тях. Млади същества бяха в сравнение с него и самката му, а лабиринтът, към който тя навярно бе побягнала, беше древен дори в сравнение с Древните богове. Пътят, който го чакаше, беше гибелен, а измъченото му сърце познаваше страха. Порталът, отворил се пред него, разкри сива вихрушка от мощ. Звярът се поколеба и закрачи натам. И влезе. > Първа книга > Искра в пепелища E> Петима магове, една адюнкта, безброй имперски демони и разгромът на някогашния Даруджистан, всичко това целеше публично да потвърди обявяването извън закона на Дужек Едноръкия и разбитите му легиони. Може да е чиста случайност, че това развърза ръцете на Едноръкия да предприеме нова кампания, този път като независима военна сила, и да сключи свои нечестиви съюзи, довели до продължение на Магьосническата анфилада на Дженабакъз. Вярно, безбройните жертви на това опустошително време биха могли да изрекат и друго мнение, стига Гуглата да им дадеше тази привилегия. Навярно най-поетичният детайл от онова, което щеше да се назове „Войните за Панион“, бе всъщност прелюдия към цялата кампания: небрежното и безразлично разрушаване на един самотен каменен мост от Джагътския тиран в злокобния му настъп към Даруджистан… @ „Имперски кампании (Войната за Панион)“ @ 1194–1195, IV, Дженабакъз @ Имриджин Таллобант (р. 1151) E$ >> 1. E> Спомените са гоблени, криещи твърди стени. Кажете ми, приятели, кой е цветът на вам любимия вътък, а аз на свой ред ще разгадая душите ви… @ „Живот от сънища“ @ Илбарес Вещицата E$ _1164 г. от Съня на Бърн (два месеца след Празненството на Даруджистан)_ _Четвърта година на Панион Домин_ _Годината Телланн на Второто сбиране_ Варовиковите блокове на моста Джадроуби се търкаляха пръснати, обгорени и потрошени в кипналата тиня на брега, сякаш ръката на някой бог бе замахнала, за да срине каменната арка в един-едничък капризно презрителен жест. И това, подозираше Грънтъл, бе само на половин крачка от истината. Вестта бе стигнала в Даруджистан по-малко от седмица след срутването, щом първият от поелите на изток кервани отсам реката спря при брода, заварил доскорошния здрав и читав мост превърнат в руини. Мълвата шепнеше за древен демон, пуснат на воля от сили на Малазанската империя, изскочил от хълмовете Джадроуби, за да подложи на унищожение самия Даруджистан. Грънтъл се изплю в овъгления троскот до впряга. Съмняваше се в тази история. Вярно, странни неща се бяха случили в нощта на градското Празненство преди два месеца — не че самият той бе чак толкова трезвен, та да забележи нещо особено — и предостатъчно свидетели имаше за появата на дракони и демони, и за страховитото снишаване на Лунния къс, но твар с такава мощ, че да затрие цялата околност, щеше вече да е стигнала Даруджистан. А след като градът все още не беше се превърнал в тлееща развалина — не повече от обичайното след едно всеградско празненство, — то значи такава твар просто не съществуваше. Не, много по-вероятно бе да е ръката на бог или да речем земетръс — макар хълмовете Джадроуби да не бяха земетръсен район. Може пък Бърн да се беше размърдала във вечния си сън. Все едно, голата истина сега стоеше пред него. Не че стоеше, лежеше по-скоро, просната чак до Портата на Гуглата, че и отвъд. И си оставаше фактът: каквито и игри да си играеха боговете, тъкмо отрудените и окаяните кучи синове като него страдаха от това. Старият брод отново бе влязъл в употреба, на двайсетина крачки нагоре по реката от мястото на моста. Беше стоял забравен от столетия и след цяла седмица необичайни по това време валежи двата бряга бяха станали мочурливи. Керванджийски впрягове се трупаха по брода, къде по някогашните рампи, къде затънали безнадеждно в тинята на придошлата река, докато десетки други чакаха ред на пътя — гъмжило от изнервени търговци, охранници и животни. Вече два дни чакане да минат. Грънтъл беше доволен от жалката си компания. Острови на спокойствие бяха спътниците му. Ей го на, Харло — изгазил беше до една от останките от подпорите на моста и сега седеше там с рибарски прът в ръка. Стони Менакис беше завела някакви охранници при фургона на Сторби и той доволно наливаше халба след халба гредфаланско пиво на убийствена цена. Толкова по-зле за чакащия буретата пиво ханджия в хана край Салтоан. Ако нещата продължаха като сега, тук скоро цяло тържище щеше да изникне, а след него — и някое проклето от Гуглата градче. Рано или късно някой важен магистрат в Даруджистан щеше да заключи, че май не е зле мостът да се вдигне пак, и след десетина години току-виж и това станало. Освен ако, разбира се, градчето не им създадеше грижи, в който случай щяха да пратят бирник. Не по-малко доволен беше Грънтъл и от спокойствието, с което работодателят му приемаше забавянето. Разправяха, че на търговеца Манкуи от другата страна на реката му се спукал кръвоносен съд в главата и ей така си умрял. Търговецът Керули обаче не беше от същата мая — дотолкова, че още малко и да застраши грижливо подхранваното от Грънтъл отвращение към търговците въобще. Но пък странните привички на Керули караха капитана на охраната да подозира, че този човек може изобщо да не е търговец. Голяма работа. Парите си бяха пари, а Керули плащаше добре. По-добре от средното всъщност. Ако ще и самият предрешен принц Арард да беше, все тая му беше на Грънтъл. — Ей, господине! Грънтъл отмести погледа си от безплодния риболов на Харло. До впряга беше застанал побелял старец и го гледаше примижал отдолу. — Ама че надменен тон — изръмжа капитанът на кервана. — Като те гледам в тези дрипи, или си най-закъсалият търговец на света, или си слугата на някой бедняк. — Лична прислуга, по-точно. Казвам се Емансипор Рийзи. Колкото че господарят ми бил беден — напротив. Само че от дълго време сме на път. — Това го приемам. Говорът ти ми е странен, а това ми казва много. И какво искаш, Рийзи? Слугата почеса сребристата четина по сбръчканата си челюст. — Поразпитахме внимателно из тази тълпа и всички са съгласни, че между керванджийските охранници сте човек, който си е спечелил уважение. — Между керванджийските охранници може и така да е — сухо отвърна Грънтъл. — Е, и какво? — Господарят ми иска да поговори с вас. Ако нямате много работа. Бивакът ни е наблизо. Грънтъл се отпусна на капрата, изгледа го продължително и изсумтя: — Всякакви срещи с други търговци трябва да изясня с работодателя си. — Разбира се, господине. И можете да го уверите, че господарите ми нямат желание да ви привличат или по друг начин да развалят договора ви. — Така ли? Добре, почакай тук. Грънтъл се смъкна от капрата от другата страна на Рийзи, отиде до малката, красиво резбована врата и почука веднъж. Тя се отвори тихо и от сумрака на каретата се показа кръглото безизразно лице на Керули. — Да, капитане, отидете, разбира се. Склонен съм да призная, че ме гложди известно любопитство около двамата господари на този човек. И бъдете преусърден в забелязването на подробностите в тази предстояща среща. А, и ако можете, разберете какво точно са правили от вчера насам. Грънтъл изсумтя, за да скрие изненадата си от явно неестествената дълбочина на знания на Керули — та той още не беше слизал от каретата, — и отвърна: — Както желаете, сър. — А, и на връщане приберете Стони. Вече доста е прекалила с пиенето и е станала свадлива. — Ами тогава по-добре първо да я прибера. Склонна е да дупчи когото й падне с тази нейна рапира. Познавам си я. — Хъм. Е, пратете Харло тогава. — Той пък ще е склонен да се включи, сър. — Но вие ги похвалихте много. — О, да — отвърна Грънтъл. — Скромността настрана, сър, но тримата на един договор сме колкото два пъти повече, стигне ли се до защитата на господаря и стоката му. Затова сме толкова скъпи. — Плащали са ви високо? Разбирам. Уведомете тогава приятелите си, че отбягването на неприятности ще доведе до значителна добавка към заплатата им. Грънтъл едва не зяпна. — Ъъъ… това май ще реши проблема, сър. — Чудесно. Значи кажете му това на Харло и го пратете да я прибере. — Разбрано, сър. Вратата се тръшна. Както се оказа, Харло вече се връщаше към каретата, с рибарския прът в едната ръка и стиснал в другата някаква риба, която по-скоро приличаше на подметка от сандал. Светлосините му очи блестяха възбудено. — Виж бе, отрепко жалка. Вечеря съм хванал! — Вечеря за манастирски плъх, по-скоро. Това проклето нещо човек може да го вдиша през едната си ноздра. Харло се навъси. — Що бе? Рибена чорба. Миризмица малко… — Направо страхотно. Обожавам чорба с миризма на тиня. Виж, тая гадина даже не диша — сигурно е била умряла, когато си я хванал. — Утрепах я с камък между очите, Грънтъл… — Камъче, искаш да кажеш. — Заради това няма да получиш нито хапка! — За което благодаря. Слушай, Стони се напива и… — Странно. Не съм чул още за препирня. — Керули ни дава отгоре, ако се мине без това. Ясно? Харло хвърли поглед към вратата на каретата и кимна. — Ще й предам. — Ама побързай. — Ясно. И се забърза, с пръта и улова си в ръце. Бяха огромни, прекалено дълги и мускулести за иначе мършавата му фигура. Оръжието, което си беше избрал, беше двуръчен меч, купен от „Приказката за мъртвеца“. В маймунските му ръце все едно че беше направен от бамбук. Светлорусата му коса стърчеше на темето му като оплетено рибарско влакно. Тия, дето не го познаваха, се смееха, като го видеха, но Харло набързо слагаше край на тази реакция с плоското на меча си. Грънтъл въздъхна и се върна при чакащия го Емансипор Рийзи. — Е, води. Рийзи закима. — Чудесно. Впрягът беше огромен — цяла къща, кацнала на високи колела. Изкусни резби красяха странно извитите стени на каретата, с изрисувани фигурки със злобно ухилени лица. Капрата на коларя беше засенчена с избеляло от слънцето зебло. Четири огромни вола газеха тромаво зад набързо вдигнатата ограда на десетина крачки от бивака. Господарите на довелия го слуга явно държаха на усамотението, тъй като се бяха отбили на прилично разстояние както от пътя, тъй и от останалите търговци, с добра гледка към ниските хълмове, издигащи се от южната страна на пътя и към ширналата се отвъд тях равнина. Легналата на капрата крастава котка изгледа лениво Рийзи и Грънтъл. — Твоя ли е? — попита капитанът. Рийзи примижа към окаяното животно и въздъхна. — Да, сър. Катерица се казва. — Всеки алхимик или восъчна вещица ще я изцери тая краста. На слугата сякаш му стана неловко. — Ще гледам да потърся някоя, като стигнем в Салтоан. А — той кимна към склона оттатък пътя, — ето го й господин Бочълайн. Грънтъл се обърна и изгледа високия скулест мъж, който вече беше излязъл на пътя и крачеше небрежно към тях. Със скъпо, дълго до глезените кожено наметало, високи ботуши от същата кожа и сиви гамаши, а под широката черна копринена риза проблясваше лъскава също черна броня. — Черното — рече капитанът на Рийзи — беше модният цвят миналата година в Даруджистан. — Черното е вечният цвят на Бочълайн, сър. Лицето на господаря му беше бледо, триъгълно някак, и това впечатление се усилваше от грижливо оформената брада. Косата му, намазана с масло, беше сресана назад от високото чело. Очите му бяха безизразно сиви — безцветни като всичко останало по него — и Грънтъл изпита някаква вътрешна тревога. — Капитан Грънтъл — заговори с мек и изискан тон Бочълайн, — любопитството на вашия работодател е твърде натрапчиво. Но макар по принцип да не възнаграждаваме подобно недискретно надничане в дейността ни, този път ще направим изключение. Вие ще ме придружите. — Обърна се към Рийзи. — Котката ти, изглежда, страда от учестен пулс. Бих те посъветвал да успокоиш горкото същество. — Веднага, господарю. Грънтъл отпусна ръце на дръжките на двете си къси саби и изгледа с присвити очи Бочълайн. Пружините на каретата изскърцаха, щом слугата се качи на капрата. — Е, капитане? Грънтъл не помръдна. Бочълайн повдигна вежда. — Уверявам ви, работодателят ви гори от нетърпение да приемете поканата ми. Ако обаче се боите да го направите, би трябвало да можете да го убедите да сдържа ръката ви, докато трае това начинание. Макар да ви предупреждавам, откритият натиск срещу него може да се окаже сериозно предизвикателство дори за мъж с телосложение като вашето. — Да сте се занимавали някога с риболов? — попита Грънтъл. — Риболов? — Тези, дето кълват на стара стръв, са млади и не остаряват. Работя с кервани повече от двайсет години. Не съм млад. Ако искате да ви клъвне, хвърлете другаде. Бочълайн го погледна със суха усмивка. — Успокоихте ме, капитане. Да продължим ли? — Водете. Прекосиха пътя. Стара козя пътека ги поведе между хълмовете. Всички склонове и била бяха потъмнели от изгорялата трева от пожарищата, поразили тази земя, макар че тук-там вече започваха да изникват зелени петна. — Огънят — вметна Бочълайн, докато вървяха, — е от съществено значение за здравето на степните треви. Както и минаването на бедерин: безчетните им копита разравят почвата. Уви, наличието на кози ще предрече тъжен край за зеленината по тези древни хълмове. Но аз започнах с темата за огъня, нали? Жестокост и унищожение, и двете са съществени за живота. Това не ви ли се струва странно, капитане? — Странното, сър, е чувството ми, че съм забравил да си взема писалищната дъсчица. — Е, значи сте образован. Колко интересно. Препитавате се с меча, нали? За какво ви е тогава четмото и писмото? — А вие сте човек на четмото и писмото — за какво тогава ви трябва този широк меч на кръста и тази добре изкована ризница? — Неприятният страничен ефект от образованието сред масите е липсата на респект. — Здравословен скептицизъм, по-скоро. — Пренебрежение към авторитета, по-скоро. Навярно сте отбелязали, за да отговоря на въпроса ви, че си имаме само един доста остарял слуга. Никаква наета охрана. Необходимостта да се пазим е жизненоважна за професията ни… — И що за професия е вашата? Заслизаха по една добре отъпкана пътека, лъкатушеща между хълмовете. Бочълайн спря и погледна Грънтъл усмихнато. — Забавлявате ме, капитане. Вече разбирам защо отзивите за вас са толкова добри. Явно изпъквате между всички с това, че мозъкът ви функционира добре. Хайде, почти стигнахме. Заобиколиха един хълм и се озоваха на ръба на пресен кратер — петно от кипнала кал, осеяно с ръбести каменни блокове. По преценката на Грънтъл кратерът беше четиридесетина крачки в диаметър и четири-пет разтега дълбок. До ръба му седеше някакъв мъж, също облечен в черна кожа; плешивото му теме бе с цвета на избелял пергамент. Надигна се тихо, колкото и внушителен да беше ръстът му, и се извърна към тях с плавна елегантност. — Корбал Броуч, капитане. Моят… партньор. Корбал, това е капитан Грънтъл. Доста е скептичен и май вечно мърмори. Ако Бочълайн бе събудил смътна тревога у капитана, то този човек — с широкото си кръгло лице, с очите, дълбоко заровени в пухкавата плът, и широките пълни устни, леко извити надолу, лице едновременно детинско и неописуемо чудовищно — предизвика у Грънтъл тръпки на страх. Усещането и този път бе някак инстинктивно, сякаш Бочълайн и партньорът му излъчваха аура на нещо мръсно и покварено. — Нищо чудно, че котката има сърцебиене — промърмори под нос капитанът. Погледът му се отмести от Корбал и се спря на кратера. Бочълайн застана до него. — Ясно ли ви е какво виждате тук, капитане? — Да, не съм глупак. Дупка в земята. — Забавно. Доскоро тук е имало гробна могила. С окован в нея Джагътски тиран. — Беше Джагътски тиран. — Точно така. Една далечна империя се е намесила, както разбирам, в съюз с един Т’лан Имасс, и са успели да освободят това същество. — Вярвате на хорски приказки значи — отвърна Грънтъл. — Ако се е случило такова нещо, какво тогава е станало с него, в името на Гуглата? — И ние се чудехме, капитане. Чужденци сме на този континент. Доскоро изобщо не бяхме чували за Малазанската империя, нито за удивителния град Даруджистан. По време на твърде краткия си престой тук обаче чухме какви ли не истории за отскорошни събития. За демони, за дракони, за наемни убийци. И за къща Азат, наречена Финнест, в която все още не може да се проникне, но която въпреки това, изглежда, е обитавана — навестихме я, разбира се. И за летяща крепост чухме, с име „Лунния къс“, която наскоро надвиснала над града… — Тъй. Това го видях със собствените си очи. Напусна града ден преди мене. Бочълайн въздъхна. — Уви, изглежда, сме твърде закъснели, за да видим тези чудеса лично. Доколкото разбрах, над този Лунен къс властва Тайст Андий. Грънтъл сви рамене. — Както кажете. Аз лично не обичам клюките. Погледът на събеседника му най-сетне се втвърди. Капитанът се усмихна вътрешно. — Клюки. Как не. — Е, това ли искахте да ми покажете? Тази… дупка? Бочълайн повдигна вежда. — Не точно. Тази „дупка“ е само входът. Смятаме да посетим Джагътската гробница, която е отдолу. — Опонн да ви благослови тогава — рече Грънтъл и се обърна да си тръгне. — Предполагам, че господарят ви ще настои да ни придружите — каза мъжът зад него. — Не може да настоява за всичко, което му хрумне — отвърна капитанът. — Не съм се наел, за да потъна в някаква локва с тиня. — Нямаме намерение да се папаме с тиня. Грънтъл го погледна през рамо, с крива усмивка. — Образно казано, Бочълайн. Моля за извинение за неразбирането. — Обърна се отново и закрачи към пътеката. След малко спря. — Искахте да видите Лунния къс, господа? — И посочи. Базалтовата крепост бе надвиснала над хоризонта на юг като буреносен черен облак. По пръснатия чакъл изскърцаха ботуши и Грънтъл се озова между двамата, загледани към далечната, рееща се над хоризонта каменна грамада. — Трудно е да се определят размерите — промърмори Бочълайн. — На какво разстояние е оттук? — На около левга, предполагам, може би повече. Повярвайте ми, господа, тази близост никак не ми е по вкуса. Вървял съм в сянката му в Даруджистан — трудно беше да се избегне, докато беше там — и можете да ми вярвате, чувството никак не е приятно. — Предполагам. Но какво търси там? Грънтъл сви рамене. — На югоизток се е отправил, като че ли… — Затова е килнат така. — Не. Повредиха го над Пейл. Магове от Малазанската империя. — Впечатляваща работа. — За което загинаха. Впрочем, макар да повредиха Лунния къс, господарят му си остана невредим. Ако наричате пробиването на дупка в плета, преди да те заличи човекът, на когото е къщата, „впечатляващо“, ваша работа. Най-сетне Корбал Броуч проговори — с тънък писклив глас. — Бочълайн, той усеща ли ни? Спътникът му се намръщи, без да откъсва очи от Лунния къс, след което поклати глава. — Не долавям никакво внимание към нас, приятелю. Но тази тема може би е по-добре да я обсъдим насаме. — Добре. Значи не искаш да убия този пазач на керван? Грънтъл отстъпи рязко, стисна дръжките на сабите си и изръмжа: — Само се опитай, и ще съжалиш. — Успокойте се, капитане. — Бочълайн се усмихна. — Партньорът ми е с малко наивни възгледи… — Наивни като на пепелянка. — Може би. Все едно, уверявам ви, че сте в пълна безопасност. Навъсен, Грънтъл обърна гръб на двамата и закрачи по пътеката. — Господарю Керули — зашепна си, — ако гледаш всичко това, а съм сигурен, че го гледаш, вярвам, че доплащането ще е щедро. И ако изобщо цениш съвета ми, предлагам да стоим надалече от тези двамата. Хвърли поглед назад малко преди кратерът да остане извън гледката му и видя, че двамата са обърнали гръб и на него, и на Лунния къс. Гледаха в ямата. После заслизаха и се скриха от погледа му. Грънтъл въздъхна и закрачи към бивака — разкърши рамене, за да се освободи от напрежението, което го бе обзело. Щом излезе на пътя, погледът му отново се вдигна нагоре, към Лунния къс, вече мъгливо петно в далечината. — Владетелю, ти там горе, дано все пак си надушил миризмата на Бочълайн и Корбал Броуч, та да направиш с тях онова, което стори на Джагътския тиран — стига да си замесен в това. Предпазна мярка, нали така го наричат резачите. Моля се само дано един ден всички да не съжалим за безразличието ти. Емансипор Рийзи седеше на капрата и галеше дръгливата котка, която се бе настанила в скута му. Краста ли? Грънтъл се замисли. „Може и да не е“. Грамадният вълк кръжеше около тялото, привел глава и извърнат така, че единственото му око да не изпуска лежащия в несвяст смъртен. Малцина навестяваха лабиринта на Хаос. Сред тези малцина смъртните бяха най-редките. Вълкът се беше скитал тук неизмеримо дълго — сам и изгубен от безброй векове. Умът му бе намерил нови очертания, родени в самота; пътеките на мислите му се виеха в привидно случайни посоки. Малцина щяха да видят съзнание или разум в дивия блясък на окото му, ала те все пак съществуваха. Вълкът обикаляше, масивните мускули потръпваха под мръсно бялата козина. Привел глава и извърнат все на една страна. С око, приковано в проснатия мъж. Свирепата съсредоточеност даваше резултат, задържаше обекта на неговото внимание в състояние на безвремие — случайно следствие от силите, с които вълкът се бе просмукал в този лабиринт. Малко спомени имаше вълкът за световете, съществуващи извън Хаоса. Нищо не знаеше за смъртните, които го почитаха като бог. Ала някакво знание го беше споходило, някакъв инстинктивен усет, говорещ за… възможности. За скрити възможности. За възможни посоки, които сега стояха пред него, с откриването на този крехък смъртен. Все пак звярът се поколеба. Имаше рискове. И решението, което бавно започна да се оформя, го накара да потръпне. Кръженето му се стесни в спирала навътре, все по-близо и по-близко до лежащата в несвяст фигура. Единственото око бе приковано неумолимо в лицето на мъжа. Дарът, най-сетне осъзна съществото, беше истински. Нищо друго не можеше да обясни онова, което съзираше в лицето на смъртния. Отразен дух, до най-малката подробност. Възможност, която не можеше да се изпусне. Все пак вълкът се поколеба. Докато един древен спомен не изникна пред вътрешния му взор. Един образ, замръзнал и избледнял от ерозията на времето. Достатъчен, за да затвори спиралата. И се свърши. Единственото му здраво око примига и се отвори срещу светлосиньо безоблачно небе. Зарасналата плът, покрила кухината, останала от другото му око, сърбеше влудяващо, сякаш насекоми лазеха под кожата му. Беше с шлем, с вдигнато забрало. Острите камъни под него убиваха. Лежеше неподвижно и се мъчеше да си спомни какво се бе случило. Черната пролука, разтворила се пред него — беше се гмурнал в нея, беше изхвърлен в нея. Спомни си коня, изчезнал под него, издрънчалата тетива. Тревогата, която бе изпитал със спътника си. Приятел, който яздеше до него. Капитан Паран. Ток-младши изстена. „Хеърлок. Онази побъркана кукла. Попаднахме на засада.“ Откъслеците се съчетаха, споменът се върна придружен от изблик на страх. Той се надигна на хълбок и всичките му мускули изскимтяха от болка. „Дъх на Гуглата, това не е равнината Риви!“ Във всички посоки — поле от натрошено черно стъкло. Сива прах, надвиснала на облаци едва на един разтег над него. Вляво, може би на двеста крачки, се издигаше ниска могила, нарушаваща плоската монотонност на пейзажа. Гърлото му беше пресъхнало. Окото му пареше. Слънцето печеше жестоко. Ток се закашля, седна и обсидианът под него изпращя. Видя извития си рогов лък и посегна да го вземе. Колчана го беше привързал за седлото на коня. Верният му уикски жребец не го беше последвал. Значи освен ножа на бедрото си и безполезния засега лък нямаше нищо. Нито вода, нито храна. Огледа лъка и се намръщи още повече. Тетивата от волско черво се беше отпуснала. „Лошо. Което означава, че съм бил… някъде… доста време. Някъде. Къде?“ Хеърлок го беше хвърлил в лабиринт. Времето вътре някак се губеше. Не беше прекалено жаден, нито особено гладен. Но дори да имаше стрели, лъкът нямаше да може да се изпъне. Тетивата беше изсъхнала, восъкът бе поел обсидиановата прах. Нямаше да издържи на опън. А това означаваше, че са изтекли дни, ако не и седмици, макар тялото му да подсказваше друго. Изправи се — бавно. Ризницата под туниката му изскърца болезнено и блъвна облак лъскава черна прах. „В лабиринт ли съм? Или ме е изплюл обратно?“ Все едно, трябваше да намери изход от тази безжизнена равнина от вулканично стъкло. Стига да имаше изход… Тръгна към могилата. Макар и да не беше особено висока, щеше да му предложи по-добра позиция за наблюдение. Щом я приближи, видя по-нататък и други като нея, еднакви, пръснати на еднакви разстояния. „Гробни могили. Страхотно! Обожавам гробните могили.“ И една централна, по-голяма от останалите. Заобиколи първата могила, като мимоходом отбеляза, че беше разровена, сигурно от плячкаджии. Клекна до изровената шахта и надникна в стръмния тунел. Доколкото можеше да види — малко над един човешки ръст дълбочина — обсидиановата мантия продължаваше надолу. За да могат изобщо да изпъкват над повърхността, могилите трябваше да са огромни — цели куполи. — Все едно — промърмори той. — Не ми харесва. Превъртя в ума си всички събития, които го бяха довели до това… окаяно положение. Смъртоносният дъжд, изсипал се от Лунния къс, като че ли бележеше някакво начало. Огън и болка, загубата на окото, целувката, оставила жестокия грозен белег върху някога чаровното младежко лице. Езда на север през равнината, за да срещне адюнкта Лорн, схватка с баргастите от клана Илгрес. Отново в Пейл, още неприятности. Лорн му беше дръпнала юздите, върнала му беше старата роля на куриер на Нокътя. „Куриер? Хайде да си го кажем честно, Ток, особено на себе си. Ти беше шпионин. Но беше минал на другата страна. Беше съгледвач в армията на Едноръкия. Това и нищо повече, докато не се появи адюнктата.“ Голямата беда в Пейл. Татърсейл, после — капитан Паран. Бягство и гонитба. — Абсолютен ужас. Хеърлок го бе отпратил в някакъв злокобен лабиринт. „Където… съм си полежал. Изглежда. Гуглата да ме вземе дано, време е да започнеш отново да разсъждаваш като войник. Стегни се. Не предприемай нищо прибързано. Мисли за оцеляването в това негостоприемно място…“ Тръгна отново към централната могила. Беше висока три човешки боя, с полегат склон. Закашля се още по-силно, докато се тътреше нагоре. Усилието му бе възнаградено. На билото имаше кръг от по-малки гробни могили. Точно пред него, на около триста крачки отвъд кръга, почти невидими в мъглата, се издигаха костеливите рамене на загърнати в сиво хълмове. По-наблизо и вляво се виждаха руините на каменна кула. Небето зад нея блестеше в болезнено червен цвят. Ток вдигна очи към слънцето. Когато се беше събудил, беше късна сутрин; сега грееше точно над него. Можеше да се ориентира. Хълмът беше на северозапад, кулата — само на няколко градуса северно от запада. Погледът му се върна към червеникавата издутина в небето отвъд кулата. Да, пулсираше — равномерно като сърце. Той почеса кожата, покриваща кухината на лявото му око, и шеметът от цветове, нахлули в ума му, го накара да потръпне. „Това там е магьосничество. Богове, започвам да мразя магьосничеството!“ Вниманието му бе привлечено от някои по-близки неща. Северният склон на централната могила беше разяден от дълбока яма с раздрани лъскави ръбове. В долния й край се бяха струпали камъни и по тях все още личаха червени петна. Кратерът, бавно осъзна той, не можеше да е работа на крадци. Онова, което го беше причинило, се беше измъкнало с ярост от самата гробница. „Тук, изглежда, дори мъртвите не спят вечно.“ За миг го жегна страх, но той го отпъди от ума си с тиха ругатня. „Виждал си и по-лоши неща, момче. Спомни си само онзи Т’лан Имасс, спътника на адюнктата. Онова мълчаливо съсухрено двукрако, Беру да ни пази дано. Спомни си очите му, без капчица милост в тях. Как наниза един баргаст както риви степен глиган.“ Докато оглеждаше разровения хълбок на могилата, мислите му се зареяха към Лорн и немрящия й спътник. Искаха да освободят едно такова страховито същество, за да се развихри дивашката му, зла сила. Бяха ли успели? Затворникът на гробницата, на която стоеше сега, безспорно се бе озовал пред ужасна задача — магически прегради, здрави стени, разтег след разтег натрошено стъкло. „Какво пък. Като се има предвид алтернативата, и аз на негово място щях да съм също толкова отчаяно решителен. Колко ли време му е отнело? Колко ли извратен от злоба ще да е този ум, след като се е освободил?“ Потръпна и това доведе до нов пристъп на кашлица. Загадки имаше на този свят. И малко от тях бяха приятни. Заслиза, заобиколи ямата и тръгна към порутената кула. Не мислеше, че обитателят й се е задържал дълго в района. „Аз на негово място щях да искам да избягам толкова далече оттук, колкото е възможно.“ Не можеше да се прецени колко време е изтекло от бягството на съществото, но вътрешното му усещане бе, че са били години, ако не и десетилетия. Все едно, чувстваше се странно спокоен въпреки негостоприемната околност и всички тайни, които се криеха под тази опустошена земя. Каквато и заплаха да бе витаела тук, това беше ставало много отдавна. На четиридесет крачки от кулата едва не се спъна в един труп. Ситната прах го беше скрила добре, но сега, вдигнала се от усилията му да се задържи на крака, се закълби на облак. Малазанецът изруга и изплю песъчинките от устата си. През вихрещите се блещукащи прашинки успя да види, че трупът е като човешки. Вярно, фигурата бе твърде ниска и трътлеста, костите — твърде тежки. Сухожилия и плът, изсъхнали и добили цвета на орех, а кожите, покриващи отчасти тялото, бяха изгнили. На главата на трупа беше кацнал костен шлем, направен от черепа на някакъв рогат звяр. Единият рог се бе прекършил някога, в далечното минало. Наблизо в прахта лежеше двуръчен меч. „Та като стана дума за череп, Гуглата да го…“ Ток-младши изгледа навъсено фигурата в краката си и изръмжа: — Какво търсиш тук? — Чакам — изскърца като суха кожа гласът на Т’лан Имасс. Ток зарови в паметта си за името на немрящия воин. И каза, доволен от себе си: — Онос Т’уулан. От клана Тарад… — Вече ме наричат Туул. Без клан. Свободен. „Свободен? Свободен за какво по-точно, торба кокали такава? Да се търкаляш из тази пустош?“ — Какво стана с адюнктата? Къде съм? — Изгуби се. — Отговор на кой въпрос е това, Туул? — На двата. Ток стисна зъби и преодоля изкушението да изрита Т’лан Имасс. — Можеш ли да си малко по-точен? — Сигурно. — Е? — Адюнкта Лорн загина в Даруджистан преди два месеца. Намираш се в едно древно място, наречено Морн, на двеста левги на юг. Часът е малко след обед. — Малко след обед, викаш. Благодаря, че ме осветли. — Не изпитваше голямо удоволствие да разговаря със същество, живяло стотици хиляди години, и това неудобство бе развихрило сарказма му — голямо благоразумие, няма що. „Бъди по-сериозен, идиот с идиот. Тоя кремъчен меч не е само за показ.“ — Освободихте ли Джагътския тиран? — За кратко. Имперските усилия да се завладее Даруджистан се провалиха. Ток се намръщи и скръсти ръце. — Каза, че чакаш. Какво чакаш? — Нямаше я много време. Сега се връща. — Коя? — Онази, която е обитавала кулата, войнико. — Не можеш ли да станеш поне, като говориш с мен? „Докато не съм се поддал на изкушението.“ Т’лан Имасс се надигна с ужасно скърцане и прахта се разсипа от страховитото му туловище. За миг нещо проблесна в дълбините на очните му кухини, щом се взря в Ток, после Туул се обърна да си вземе кремъчния меч. „Богове! По-добре да бях настоял да остане да си лежи. Тези спечени кръпки кожа, тези яки мускули и здрав кокал… И всичко се движи съвсем като живо. О, колко си ги обичаше императорът. Армия, която никога не му се налагаше да храни, никога не му се налагаше да превозва, армия, която можеше да иде навсякъде и да постигне едва ли не всичко, Гуглата да ме вземе дано. И никакви дезертьорства — с изключение на този, който стои сега пред мен.“ „Все едно — как можеш да накажеш един дезертьор Т’лан Имасс?“ — Трябва ми вода — каза Ток след дълга пауза, в която само се гледаха. — И храна. И стрели трябва да си намеря. И тетива за лъка. — Отвърза шлема си и го свали. Кожената шапка под него беше подгизнала от пот. — Не можем ли да се подслоним в тази кула? Мозъкът ми ще се свари от жегата. — „И защо ли ти говоря все едно, че очаквам да ми помогнеш, Туул?“ — Морският бряг е на хиляда крачки на югозапад — рече Туул. — Там ще се намери храна, а някои видове водорасли могат да свършат работа за тетива, докато се намери някакво черво. Прясна вода не мога да надуша, уви. Обитателката на кулата навярно ще е щедра, но не толкова, ако пристигне и те завари вътре. Стрели може да се направят. Наблизо има солено блато, в него можем да намерим костена тръстика. Няколко примки за морски птици и имаме пера за стрелите. Колкото до върховете… — Туул се обърна и огледа обсидиановата равнина. — Не забелязвам недостиг на материал. „Добре. Значи ще ми помогнеш, все пак. Слава на Гуглата за това.“ — Хубаво. Надявам се, че все още можеш да дялаш камък и да плетеш водорасли, Т’лан Имасс, да не говорим за изработката на истински стрели от костената тръстика — каквото и да е това, — защото аз със сигурност не знам как става. Потрябват ли ми стрели, реквизирам си ги и ми ги носят с железен връх и прави като отвес. — Не съм си изгубил уменията, войнико… — Тъй като адюнктата така и не ни представи един на друг, аз съм Ток-младши и не съм войник, а съгледвач… — Служил си в Нокътя. — Но без обучението в убийства, нито в магиите. И освен това повече или по-малко вече съм се отказал от тази роля. Сега искам само да се върна при Воинството на Едноръкия. — Далечко е. — Това и сам го разбрах. Значи, колкото по-рано тръгна, толкова по-добре. Докъде се простира тази стъклена пустош? — Седем левги. След нея ще излезеш на равнината Ламатат. Стигнеш ли я, поемаш на север — североизток… — И къде ще ме отведе това? В Даруджистан? Да не би Дужек да е обсадил града? — Не. — Т’лан Имасс извърна глава. — Тя идва. Ток проследи погледа му. От юг се бяха появили три фигури, приближаваха се към кръга могили. От трите само средната ходеше на два крака. Беше висока, тънка, облечена в широка бяла телаба, като на знатните жени на Седемте града. Черната й коса беше дълга и права. Придружаваха я две псета, лявото — голямо като теле, рунтаво, с вълча муцуна, другото — с къса козина, ръждивокафяво и мускулесто. Тъй като Туул и Ток стояха на открито, нямаше начин да не са ги видели, но не забързаха. След малко приличащото на вълк псе затича напред и замаха опашка, щом приближи Т’лан Имасс. Ток изгледа замислено сценката и се почеса по брадичката. — Стари приятели, а, Туул? Или тоя звяр иска само да си поиграе с някой от кокалите ти? Немрящият воин го изгледа мълчаливо. — Шегичка. — Ток сви рамене. — Или поне опит. Не мислех, че Т’лан Имасс могат да се засягат. — „По-точно, надявам се да не е така. Богове, тая моя уста…“ — Знаеш ли — бавно отвърна Туул, — този звяр е ай, тъй че няма голям интерес към кокали. Ай предпочитат плът, още топла, ако е възможно. — Аха — изсумтя Ток. — Шегичка — каза след малко Туул. — Ясно. — „Ох. Това май няма да излезе чак толкова лошо. Изненадите нямат край.“ Т’лан Имасс погали с костеливи пръсти широката глава на животното и то се укроти. — Стар приятел ли? Да, прибирахме такива животни в племената. Иначе трябваше да ги оставим да измрат от глад. Ние, виждаш ли, бяхме виновни за този глад. — Виновни? Безразборен лов? Мислех, че вашият вид е бил на „ти“ с дивата природа. Всички тези духове, всички тези ритуали и жертвоприношения… — Ток-младши — прекъсна го Туул, — на мен ли се подиграваш, или на собственото си невежество? В тундрата дори една личинка не живее в мир. Всичко е борба, всичко е война за надмощие. Онези, които загубят, изчезват. — А ние не сме по-различни, казваш… — Различни сме, войнико. Притежаваме привилегията на избора. Дара на предвидливостта. Ала често разбираме тази отговорност твърде късно… — Т’лан Имасс беше килнал глава, загледан в ай пред себе си и сякаш в собствената си костелива ръка, отпусната върху широката глава на звяра. — Баалджаг очаква командата ти, скъпи немрящ воине — заговори жената със звучен и мелодичен глас. — Колко мило! Гарат, хайде и ти да поздравиш нашия съсухрен гост. — Погледна Ток и се усмихна. — Е, Гарат може и да реши, че си струва да зарови спътника ви — няма ли да е забавно? — И още как — съгласи се Ток. — Говорите дару, но сте облечена в телаба на Седемте града… Тя вдигна вежди. — Нима? О, извинете! Между другото, вие също говорите дару, но сте от империята на онази мила жена… как се казваше? — Императрица Ласийн. Малазанската империя. — „А тя как го разбра? Не съм в униформа…“ Жената се усмихна. — Точно така. — Аз съм Ток-младши, а този Т’лан Имасс се казва Туул. — Приятно ми е. Леле, ама много е горещо тук, нали? Хайде да се подслоним в джагътската кула. Гарат, стига си душил този Т’лан Имасс, припкай да събудиш слугите. Псето врътна опашка и затича към кулата, и Ток го проследи с очи. Входът, чак сега забеляза съгледвачът, всъщност беше през една тераса, вероятно на първия етаж — още едно доказателство колко е дебел пластът натрошено стъкло. — Тази кула не изглежда много обитаема — отбеляза той. — Външността лъже — промълви жената и отново го стрелна с разбиваща сърцето усмивка. — А вашето име? — попита Ток, щом закрачиха към кулата. — Лейди Енви е тя — намеси се Туул. — Дъщеря на Драконъс — онзи, който изковал меча Драгнипур и бил посечен от сегашния му притежател Аномандър Рейк, господаря на Лунния къс, със същия меч. Драконъс имал две дъщери, според поверието, които нарекъл Енви* и Спайт**… [* Завист. — Бел.прев.] [** Злоба. — Бел.прев.] — Дъх на Гуглата, не говориш сериозно — промърмори Ток. — Имената несъмнено са разсмивали и него — отвърна Т’лан Имасс. — Ох, развалихте ми цялото удоволствие — въздъхна лейди Енви. — Срещали ли сме се преди? — Не. Но въпреки това сте ми позната. — Така изглежда. Признавам, беше твърде скромно от моя страна да допусна, че няма да ме познаят. В края на краищата пътищата ни с Т’лан Имасс са се кръстосвали неведнъж. Е, поне два пъти. Туул я измери с бездънния си поглед. — Това, че знам коя сте, все пак не обяснява загадката със сегашното ви пребиваване тук, в Морн, ако наистина се стремите към дискретност, лейди. Бих искал да знам какво търсите тук. — Какво, според вас? — отвърна му с насмешка. Щом приближиха кулата, на вратата се появи маскирана фигура в кожена броня и Ток се закова на място. — Та това е сегюле! — Обърна се рязко към лейди Енви. — Вашият слуга е сегюле!? — Така ли ги наричат? — Челото й се набръчка. — Познато име, макар че контекстът ми се губи. Е, добре. Личните им имена успях да науча, но нищо повече. Минаха случайно оттук и ме видяха — този, той се казва Сену, и още двама. Решиха, че могат да поразнообразят пътуването си, като ме убият. — Въздъхна. — Уви, вече служат на мен. — Обърна се към сегюле. — Сену, братята ти събудиха ли се? Ниският жилав мъж килна глава и тъмните му очи я изгледаха равнодушно през цепките на шарената му маска. — Разбрах — обърна се лейди Енви към Ток, — че този жест означава покорство. Не са много приказлив народ, както схванах. Ток поклати глава, без да откъсва очи от двата къси меча под мишниците на Сену. — Той ли е единственият от тримата, който ви се подчинява пряко? — Всъщност да… Важно ли е? — Означава, че той е най-низшият в йерархията им. За другите двама е под достойнството им да разговарят със същество, което не е сегюле. — Колко арогантно от тяхна страна! Съгледвачът се ухили. — Досега не съм виждал индивид сегюле — но съм слушал много за тях. Отечеството им е един остров, на юг оттук, и разправят, че били усамотен народ, не обичали пътешествията. Но са прочути далече на север, чак до Натилог. — „Гуглата да ме вземе, има си хас да не са прочути!“ — Хъм, наистина усетих известна наглост, която се оказа забавна. Хайде, заведи ни вътре, скъпи Сену. Сегюле не помръдна от прага. Очите му се бяха втренчили в Туул. Баалджаг се отдръпна. Беше настръхнала. — Сену? — подкани го лейди Енви с медена учтивост. — Струва ми се, че предизвиква Туул — прошепна Ток. — Нелепо! Че защо да го прави? — За сегюле рангът е всичко. Имаш ли съмнение в йерархията, предизвикваш я. Не се колебаят. Лейди изгледа намръщено Сену и каза: — Дръж се прилично, младежо! — И махна с ръка към помещението зад вратата. При този жест Сену като че ли трепна боязливо. Белегът на Ток изведнъж го засърбя, той го почеса енергично и тихо изруга. Сегюле отстъпи заднешком в малкото преддверие, поколеба се за миг, след което се обърна и ги поведе към отсрещната врата. Виещ се коридор ги отведе до централната зала, от центъра на която се издигаше тясна вита каменна стълба. Стените бяха голи, от груба шуплеста пемза. В другия край на помещението се виждаха три каменни саркофага, с грижливо подредени и подпрени на стената капаци до тях. Псето, което лейди Енви бе пратила вътре, клечеше наблизо. Близо до самия вход имаше кръгла дървена маса, отрупана с пресни плодове, меса, сирене и хляб, а също и една гледжосана глинена кана и няколко чаши. Двамата приятели на Сену стояха неподвижно край масата, все едно я пазеха и са готови живота си да дадат, за да я защитят. И двамата бяха досущ като него на ръст и телосложение, и въоръжени по същия начин; разликата бе единствено в маските им. Докато емайлът, покриващ лицето на Сену, беше отрупан с тъмни шарки, тази украса намаляваше последователно у другите двама. Едната маска беше само малко по-ненашарена от тази на Сену, но третата имаше само две черти, по една на всяка лъскава буза. Очите, вторачени в тях от процепите й, бяха като късчета обсидиан. Сегюле с маската с двете резки настръхна, щом видя влезлия Т’лан Имасс, и пристъпи крачка напред. — А, не! — изсъска му лейди Енви. — Свадите са забранени! Видя ли още веднъж подобна глупост, ще се ядосам… И тримата сегюле се отдръпнаха уплашено. — Така — каза дамата. — Сега е по-добре. — Махна с ръка на Ток. — Моля, обслужете се, младежо. В каната има прекрасно салтоанско вино, подходящо охладено за случая. Ток обаче не можеше да откъсне поглед от сегюле с очите-обсидиан. — Ако този вторачен поглед означава предизвикателство — промълви лейди Енви, — бих ви посъветвала, в името на мира — да не говорим за собствения ви живот — да се въздържате от крайности, Ток-младши. Той се сепна и откъсна погледа си от воина. — Права сте, лейди. Само дето не бях чувал досега за… е, все едно. Няма значение. — Пристъпи към масата и посегна за каната. Нещо изсвистя зад него и нещо се натресе в стената с болезнен тътен. Ток се обърна и видя Туул, с вдигнат меч срещу двамата останали на крака сегюле. Сену лежеше свит на десет крачки от него — или в несвяст, или издъхнал. Двата му къси меча бяха извадени едва наполовина от ножниците. Застанал до Туул, аят се беше вторачил в тялото и махаше с опашка. Лейди Енви изгледа с ледени очи другите сегюле. — След като моите заповеди се оказаха недостатъчни, оставям бъдещите недоразумения в очевидно опитните ръце на Т’лан Имасс. — Обърна се рязко към Туул. — Сену мъртъв ли е? — Не. Използвах плоското на меча, лейди. Не изпитвам охота да коля слугите ви. — Наистина деликатно от ваша страна, предвид обстоятелствата. Ток стисна с разтреперана ръка дръжката на каната. — Да налея ли и на вас, лейди? Тя го погледна с вдигната вежда и се усмихна. — Великолепна идея, Ток-младши. Явно на нас двамата се пада да наложим вежливи обноски. — Какво разбрахте за цепнатината? — попита я Туул. Тя се обърна към него, с чаша в ръка. — Аха, виждам, че предпочитаме бързата процедура във всяко нещо. Била е запушена. От смъртна душа. Сигурна съм, че сте в течение. Фокусът на моите проучвания обаче е същината на самия лабиринт. Съвсем различен е от другите. Порталът изглежда почти… механичен. „Цепнатина? Това ще да е онази червена рана във въздуха. Уф.“ — Изследвали ли сте гробниците на К’Чаин Че’Малле, лейди? Тя сбърчи нос. — Набързо. Всички са празни, при това, изглежда, от доста време. Десетилетия. Главата на Туул се завъртя с леко изпукване. — Само десетилетия? — Неприятна подробност, наистина. Убедена съм, че Матроната е изпитала значителна трудност с освобождението си, след това е прекарала доста време, докато се съвземе от изнурителния труд, преди да освободи и децата си. След това тя и потомството й са положили още усилия в погребания град, макар и непълни — резултатите сякаш са се оказали незадоволителни. След това, изглежда, окончателно са напуснали района. — Замълча и след малко добави: — Уместно е да допуснем, че Матроната е първата душа, която е затворила Цепнатината. Длъжни сме да приемем обаче, че в момента я обитава друга окаяна душа. Т’лан Имасс кимна. Докато траеше тази беседа, Ток похапваше усърдно и беше вече на втората чашка резливо изстудено винце. Главата щеше да го заболи, ако се опиташе да схване нещо от разговора — щеше да мисли за това по-късно. — Трябва да тръгна на север — каза той, след като преглътна залък от хрупкавия хляб. — Има ли някаква възможност, лейди, да ми осигурите подходящи продукти? Ще ви бъда много задъл… — Думите му заглъхнаха, щом видя жадния блясък в очите й. — Внимавайте какво предлагате, младежо… — Без да се засягате, но защо непрекъснато ме наричате „младежо“? Та вие изглеждате на не повече от двадесет и пет. — Колко ласкателно. Явно въпреки успеха на Туул в идентифицирането ми — признавам, че дълбочината на знанията му е много обезпокоителна за мен — имената, разкрити от Т’лан Имасс не означават нищо за вас. Ток сви рамене. — За Аномандър Рейк съм чувал, естествено. Не знаех, че е отнел нечий меч, нито кога се е случило това събитие. Струва ми се обаче, че е възможно да изпитвате известна враждебност към него, след като е убил баща ви… как му беше името? Драконъс. Малазанската империя споделя тази ваша неприязън. Тъй че, щом враговете ни са общи… — То по презумпция сме съюзници. Разумно предположение. За съжаление — невярно. При все това с удоволствие бих ви предложила храна и пиене, колкото можете да носите, но не и оръжия, опасявам се. В замяна бих могла някой ден да ви помоля за услуга — нищо значително, разбира се. Нещо дребно и сравнително безболезнено. Приемливо ли е това за вас? Апетитът на Ток изведнъж се изпари. Той погледна към Туул, но безизразното лице на немрящия воин не му помогна особено. Малазанецът се навъси. — Поставяте ме в неловко положение, мадам Енви. Тя му отвърна само с усмивка. „А аз се надявах, че ще прекрачим границите на учтивата любезност до нещо по-интимно. Ех, Ток, ето че пак не мислиш с мозъка си…“ Усмивката й стана още по-широка. Той се изчерви и посегна към чашата си. — Добре. Приемам предложението ви. — Самообладанието ви е възхитително, Ток-младши. Той едва не се задави с виното. „Ако не бях този целунат от меч кучи син, щях да се изкуша да нарека това флирт.“ — Мадам Енви — заговори Туул, — ако държите да научите повече за тази Цепнатина, няма да получите това знание тук. Ток почти се зарадва, като видя стъписването й. Тя се обърна към Т’лан Имасс. — Нима? Изглежда, не само аз си падам по лицемерната скромност. Бихте ли обяснили? Досетил се за възможния отговор, Ток-младши изсумтя и се присви, щом дамата го стрелна с твърдия си поглед. — Може би — съвсем предвидимо отвърна Туул. „Ха! Знаех си.“ В тона й се прокрадна нервност. — Направете го, моля. — Тръгнал съм по древна следа, лейди Енви. Морн беше само една спирка по тази дълга диря. Сега тя води на север. Своите отговори бихте могли да намерите сред тези, които търся аз. — Желаете да ви придружа, така ли? — Все едно ми е — заяви Туул с невъзмутимия си стържещ глас. — Но ако предпочетете да останете тук, длъжен съм да ви предупредя: неразумната намеса в обстоятелствата около тази Цепнатина крие рискове… дори за такива като вас. Тя скръсти ръце. — Смяташ, че ми липсва достатъчно предпазливост? — Вие вече сте в безизходица, и отчаянието ви набъбва. Ще добавя още един стимул, мадам Енви. Старите ви спътници се стичат в същата тази посока — към Панион Домин. И Аномандър Рейк, и Каладън Бруд се подготвят за война срещу Домина. Решение с възможни тежки последици — това не ви ли прави любопитна? — Ти не си случаен Т’лан Имасс — заяви тя. Туул не отвърна нищо. — Май ви постави в неловко положение — рече Ток. Едва сдържаше насмешката си. — Неуместната безочливост ми е крайно противна — сряза го тя. — Какво стана с милото ви самообладание, Ток-младши? Учуди го внезапният импулс да се хвърли в краката й и да я помоли за прошка. Отърси се бързо от тази абсурдна мисъл и отвърна: — Лошо е ужилено, мисля. Лицето й омекна и тя го погледна като кошута. Безразсъдното желание се върна. Ток се почеса по белега и извърна очи. — Не исках да ви ужиля… „Да бе. Колкото Кралицата на сънищата има кокоши крака.“ — … и се извинявам искрено. — Отново се обърна към Туул. — Великолепно, значи и тримата тръгваме заедно. Колко възбуждащо! — Махна с ръка на слугите сегюле. — Веднага се заемете с подготовката! — Ще събера каквото трябва за лъка и стрелите ти — каза Туул на Ток. — Ще ги направим по пътя. — Нали нямаш нищо против да гледам как ги правиш, Туул? Може да се окаже полезно. Т’лан Имасс помисли малко и отвърна: — За нас е така. Падналият до стената Сену изпъшка и тримата се обърнаха. Беше се свестил. Аят стоеше над него и с явно удоволствие ближеше шарките по маската му. — Боята — обясни Туул с безизразния си тон, — изглежда, е смес от въглен, слюнка и човешка кръв. — Това му се вика грубо събуждане — промърмори Ток. Лейди Енви закрачи към изхода, докосна го лекичко преди да го подмине и го погледна през рамо. — О, наистина очаквам с нетърпение тази разходка! Змии зашаваха в стомаха му при това повече от небрежно докосване. Но въпреки разтуптяното си сърце малазанецът не знаеше дали трябва да се зарадва, или да се вцепени от страх. >> 2. E> Воинството на Едноръкия кървеше от безчетните рани. Безкрайна кампания, последователни поражения, следвани от още по-скъпо струващи победи. Ала от всички рани, понесени от армията на Дужек Едноръкия, най-тежките бяха раните на духа… @ „Сребърната лисица“ @ Хурлохел E$ Свит между порутените по склона на хълма камъни, ефрейтор Пикър наблюдаваше катерещия се с усилие по пътеката старец. Сянката му се плъзна над Бленд, но старецът не го забеляза. Бленд се надигна безшумно зад него и направи знак на Пикър. Старецът продължи нагоре, без да забелязва нищо. Щом се озова на пет-шест крачки от нея, Пикър се изправи, вдигна арбалета и изръмжа: — Дотук, старче. Изненадан, старецът залитна назад. Един камък под крака му се изтърколи и той падна на земята, но успя да се извърти, за да не затисне кожената торба, вързана на гърба му. Плъзна се още крачка надолу по пътеката и се озова почти в краката на Бленд. Пикър се усмихна и пристъпи към него. — Не изглеждаш опасен, старче, но просто за всеки случай, тук има още петима стрелци, прицелени точно в теб. Тъй че имаш ли нещо против да ми кажеш какво в името на Гуглата търсиш тук? Овехтялата дреха на стареца беше покрита с прах и пот. Широкото му, изгоряло от слънцето лице беше изпито, кривите му изпочупени зъби стърчаха и превръщаха усмивката му в свадлива пародия. Той бавно се изправи на тънките си, увити в кожи крака. — Хиляди извинения — заговори задъхано, като се озърташе през рамо към Бленд. Потръпна от онова, което видя в погледа й, и припряно се обърна отново към Пикър. — Мислех, че това пътче е свободно — дори от крадци. Виждате ли, вложил съм всичко, което съм кътал цял живот, в това, което нося — пазач не мога да си позволя, дори и муле… — По търговийка значи — изръмжа Пикър. — Накъде си тръгнал? — Към Пейл. От Даруджистан съм… — Това е ясно — отряза го Пикър. — Работата е, че Пейл вече е в имперски ръце… както и тези хълмове. — Не знаех… за тези хълмове де. Разбира се, знам, че Пейл вече е в прегръдката на Малазан… Пикър се ухили на Бленд. — Чу ли го? Прегръдка. Това беше добро, старче. Майчина прегръдка, а? Е, какво има в торбата? — Занаятчия съм — отвърна старецът и сведе глава. — Гравьор… ъъъ… дребни накити правя. Кост, нефрит, такива неща… — Нещо вложено да има в тях… заклинания, такива работи? Благословии? — Дарбата ми само, да отговоря на първия въпрос. Не съм маг, пък и работя сам. Извадих късмет обаче — получих благословията на един жрец над три гривни от бивни и… — На кой бог? — Трийч, Тигъра на лятото. Пикър се озъби. — Та той не е бог, глупак такъв! Трийчър е Първи герой, полубог, соултейкън асцендент… — Ама му посветиха нов храм — прекъсна я старецът. — На улица „Плешивата маймуна“ в квартал Джадроуби — мене самия ме наеха да обкова кожената подвързия на Книгата за молитви и ритуали. Пикър извъртя с досада очи към небето и сниши арбалета. — Добре, дай да ги видим тия гривни. Старецът кимна, смъкна торбата от раменете си и заотвързва каишката. — Обаче внимавай — изръмжа Пикър. — Ако извадиш нещо гадно, десет стрели ще ти проветрят черепа. — Това е торба, не са гащите ми — измърмори занаятчията. — Пък и нали бяха само петима. Ефрейторката се намръщи. — Е, увеличиха се — каза кротко Бленд. — Точно така — кимна припряно Пикър. — Цели две отделения, скрити са и следят всяко твое движение. С леко преиграна боязливост, старецът извади от торбата малък вързоп от сърнешка кожа. — За тая кост разправят, че била много древна — заговори той с благоговеен тон. — От един космат звяр с дълги бивни, който някога бил любимата плячка на Трийч. Трупът на звяра бил намерен в замръзнала кал в далечния Елингарт… — Това го остави — сряза го Пикър. — Дай да видим тия проклети накити. Старецът вдигна възмутено рунтавите си бели вежди. — Проклети!? Не! Това — никога! Мислите, че ще тръгна да продавам прокълната стока? — По-кротко. Това си е само един проклет израз. Айде по-бързо, няма цял проклет ден да се разправяме тука с теб. Бленд изсумтя, но сърдитият поглед на ефрейторката набързо я накара да замълчи. Старецът разгъна вързопа и им показа три гривни, достатъчно широки, за да се носят над лакътя, всяка от цяло парче кост, без никаква украса по тях и излъскани до блясък. — Къде са белезите от благословията? — Няма, обаче всяка гривна беше увита в плат, изтъкан от космите на самия Трийч, при смяната на козината — за девет дни и десет нощи… Бленд изсумтя. — Смяната на козината — изкриви лице ефрейторката. — Отврат. — Спиндъл едва ли смята така — промърмори Бленд. — Три гривни — каза Пикър. — Една за дясната ръка, една за лявата, а третата за… — Внимавай с приказките, старче. Деликатни цветенца сме ние с Бленд. — Всички са за една ръка. Цели са, но се съединяват — така беше указано в благословията. — Съединяват се, пък цели — това трябва да го видя. — Това чародейство, уви, не мога да го покажа. Ще се случи само веднъж, когато купувачът ги наниже на дясната си ръка. — Това вече си е пълна шашма. — Тука го хванахме — рече Бленд. — Измамата хваща само ако има къде да се измъкнеш. — Като в претъпканите пазари на Пейл. Е — ухили се Пикър на стареца, — само че ние не сме тълпата на пазара, нали? Колко искаш? Търговецът се присви. — Избрахте си най-ценното ми изделие… — Колко, старче? — Т-триста з-златни консула. — Консули? Това новите даруджистански монети ли бяха? — Пейл е приел малазанските джакати за стандартно тегло — рече Бленд. — Как се разменят? — Проклета да съм, ако знам — изсумтя Пикър. — С ваше позволение — намеси се търговецът. — В Даруджистан менят две и третина джаката за консул. Таксата на сарафите е поне джакат. Тъй че, по-точно, джакат и третина някъде. Бленд се наведе и огледа костените гривни. — Триста консула. Едно семейство ще живее охолно поне две години с толкова пари. — Ами нали и аз за това — отвърна старецът. — Макар че, като живея сам и скромно, мислех да ми стигнат за четири-пет години, че и за материал за занаята ми да има. По-малко от триста консула и ще съм разорен. — Сърцето ми плаче — рече Пикър и се обърна към Бленд. — Ще липсват ли на някого? Бленд сви рамене. — Я донеси три стотачки тогава. — Слушам, ефрейтор. — Бленд заобиколи стареца и затича нагоре по пътеката. — Моля ви — захленчи търговецът, — само не ми плащайте в джакати. — Успокой се. Какво пък, днес Опонн май ти се усмихва — рече Пикър. — Сега се отдръпни от торбата. Длъжна съм да я претърся. Старецът се поклони и отстъпи. — Другото не е толкова ценно, признавам. Прибързана работа, неизпипано… — Не търся да купувам друго — отвърна Пикър, докато ровеше в торбата. — Това ми е задължение. — Аха, разбирам. Да не би някои стоки да са забранени в Пейл? — Фалшиви джакати например. Местното стопанство е закъсало, а и даруджистанските консули не са много желани. Доста прибрахме последната седмица. Старецът се опули. — Ще ми платите с фалшиви пари? — За жалост не. Вече ти казах, Опонн ти намига днес. — След като приключи с обиска, Пикър извади от кесията на колана си восъчна дъсчица. — Трябва да ти запиша името, търговецо. По тия пътеки минават главно контрабандисти, опитват се да избегнат постовете през Предела — ти си един от честните, изглежда. Умните контрабандисти накрая плащат десетократно по тукашните пътеки, всъщност имат по-голям шанс да се промъкнат през суматохата при поста. — Мунуг. Пикър записа. Бленд се върна с три увити в парцали стълбчета монети. Търговецът се взря в парите. — Значи са консули? — Ами да — измърмори Пикър. — Три по сто — ще се изгърбиш сигурно, докато ги мъкнеш до Пейл и обратно. Всъщност то май вече не ти трябва да биеш пътя дотам, нали? — Изгледа го изпод вежди, докато прибираше писалищната дъсчица в кесията си. — Права сте — съгласи се Мунуг, уви трите гривни и ги подаде Бленд. — Но все пак ще ида до Пейл — да си продам другата стока. — Зашари нервно с очи и оголи щърбавите си зъби във вяла усмивка. — Ако късметът на Опонн се задържи, може да й взема двойна цена. Пикър го изгледа. — Алчността никога не води до добро, Мунуг. Готова съм да се обзаложа, че до месец ще те видя да се връщаш по същата пътека само с прах в джобовете. Какво ще кажеш? Десет консула. — Ако загубя, ще ви бъда в дълг. — Е, мога да приема и някоя от дрънкулките ти — имаш опитни ръце, старче, не ще и дума. — Благодаря, но с цялото ми уважение, отклонявам облога. Пикър сви рамене. — Жалко. Остава ти още една камбана светло. Към билото има бивак край пътя — ако си по-упорит, можеш да го стигнеш преди залез. — Ще опитам. — Той нарами торбата, надигна се с пъшкане, кимна колебливо и тръгна да подмине ефрейтора. — Задръж малко — заповяда Пикър. Коленете на Мунуг сякаш се подкосиха и той изхленчи смутено: — Какво има? Пикър взе гривните от Бленд. — Първо трябва да ги сложа тия. Съединявали се, викаш. Без халкички? — О! Да, разбира се. Заповядайте, моля ви. Ефрейторката нави ръкава на прашасалата си риза и се видя вишневочервената подплата. Мунуг ахна стъписано. Пикър се усмихна. — Точно така. От Подпалвачите на мостове сме. Удивително какви неща може да скрие прахът, нали? — Надяна костените гривни на нашарената си с белези мускулеста ръка. Щом стигнаха между бицепса и рамото, се чу тихо изщракване. Пикър ги изгледа намръщено и изсумтя. За миг Мунуг се усмихна широко, после се поклони и попита: — Е, вече мога ли да си вървя? — Върви, върви — разсеяно му отвърна тя, без да откъсва очи от лъскавите гривни на ръката си. Намръщената Бленд зяпа цяла минута след отдалечаващия се прегърбен старец. Скоро Мунуг стигна до отклонението. Погледна през рамо може би за десети път, за да се увери, че не го следят, после бързо се шмугна между двата килнати камъка. След десетина крачки излезе на лъкатушеща пътека. Забърза по нея и сенките го погълнаха. Само една-две минути оставаха до заник-слънце и забавянето с Мостоваците можеше да се окаже фатално, ако не стигнеше навреме за срещата. — В края на краищата боговете не са известни с особено милостив нрав — прошепна си той. Монетите тежаха. Сърцето му тупаше силно в гърдите. Не беше навикнал на такова усилие. Беше човек на изкуството все пак. Без голям късмет напоследък, вярно, изтощен от двата тумора между краката, несъмнено, но талантът и въображението му, ако не друго, се бяха изострили въпреки цялата скръб и болката, които го мъчеха. „Избрал съм те точно заради тези слабости, Мунуг. Е, и заради дарбите ти, разбира се. О, да, ужасно ми трябват твоите дарби…“ Една божия благословия можеше да махне тези тумори. А ако не, то триста консула все щяха да му стигнат да плати лечението при денълски лечител в Даруджистан. Какво пък, не беше много разумно човек да разчита на един бог, че ще си плати за услугите. Разказът му пред Мостоваците за пазара в Пейл си беше съвсем верен — струваше си човек да предвижда нещата, да си има и други планове, ако едни се провалят — и макар ваянето и резбата да бяха по-слабите му дарби, не беше толкова скромен, та да отрича качеството на работата си. Разбира се, нищо не можеше да се сравни с рисуването. „Нищо, нищичко.“ Крачеше по пътеката, без да обръща внимание на свръхестествената мъгла, която го загърна. След малко мина през портата на лабиринта, стръмнините и урвите на Източен Тахлин изчезнаха, а мъглата се разнесе и разкри пред очите му гола камениста равнина под болезнено сиво небе. По-навътре в равнината се издигаше самотна кожена шатра, а над нея се виеше дим, като морскосиня омара. Мунуг забърза натам. Задъхан спря пред входа и драсна боязливо с пръсти по коженото покривало. Отвътре се чу хрипливо кашляне и дрезгав глас каза: — Влез, смъртни. Мунуг се провря през ниския прорез. В първия миг гъстият лютив дим защипа очите, ноздрите и гърлото му, ала след първия дъх хладна изтръпналост обхвана дробовете му. Свел ниско глава и извърнал очи настрани, Мунуг спря до входа и зачака. — Закъсня. — Гласът хриптеше на всяка сричка. — На пътя имаше войници, господарю… — Откриха ли я? Художникът се усмихна, свел очи към чергата на пода на шатрата. — Не. Претърсиха ми торбата, както си знаех, но не и мен. Богът се закашля отново и Мунуг чу стърженето на мангала, издърпан по пода. Върху жаравата заподскачаха семена и димът се сгъсти. — Покажи ми я. Художникът бръкна в гънките на грубата си вълнена риза и извади нещо, увито в плат — беше колкото книга. Разгъна го и се видя колода дървени карти. Все така без да смее да вдигне глава, Мунуг избута картите към бога и те се пръснаха по пода. Чу как той затаи дъх, а след това — тихо шумолене. Когато богът заговори отново, гласът вече бе по-близък. — Дефекти? — Да, господарю. По един на всяка карта, както заповядахте. — Великолепно! Смъртни, дарбата ти е ненадмината. Тези образи наистина са пълни с болка и несъвършенство. Окаяни, измъчени и скръбни. Терзаят окото и карат сърцето да кърви. И не само това — виждам хронична самота в тези лица, дето си изрисувал в сцените. — В тона му се долови суха насмешка. — Изрисувал си в тях собствената си душа, смъртни. — Не съм познал в живота си много щастие, госпо… Богът изсъска. — И не бива да го очакваш. Не и в този живот, не и в още хиляда, които си обречен да изтърпиш, докато получиш спасение — стига да си страдал достатъчно, за да го заслужиш! — Моля страданията ми никога да не свършват, господарю — изломоти Мунуг. — Лъжа. Мечтаеш за сладък живот в охолство. Понесъл си това злато, с което вярваш, че ще го постигнеш, и искаш да продадеш таланта си, за да се сдобиеш с още — не го отричай, смъртни. Душицата ти знам — виждам алчността и копнежите й в тези образи. Не бой се, тези чувства ме разсмиват, защото тъкмо те са верният път към отчаянието. — Да, господарю. — А сега, Мунуг от Даруджистан, да се разплатим… Старецът изкрещя, щом двата тумора между бедрата му пламнаха нажежени. Сгърчи се от непоносимата болка, рухна на мръсните черги и се сви на кълбо. Богът се изсмя и ужасният му глас се накъса от дългия пристъп на късащата дробовете кашлица. Болката, след малко осъзна Мунуг, започна да угасва. — Ти си изцерен, смъртни. Дадоха ти се още годинки окаян живот. Уви, съвършенството за мен е нетърпимо, така трябва да бъде и за обичните ми чеда. — Г-господарю, не усещам краката си! — Боя се, че са мъртви. Това е цената на цяра. Художнико, изглежда, те чака дълго, изнурително пълзене, докъдето решиш да идеш. Не забравяй, чедо, ценно е самото пътуване, а не целта. — Богът се изсмя отново, с нов пристъп на хрипове. Разбрал, че го пъдят, Мунуг се надигна, повлече натежалите си мъртви крайници през изхода и рухна, задъхан. Болката, която изпитваше сега, бе в самата му душа. Придърпа торбата си и отпусна глава на нея. Плувналото му в пот чело се опря в твърдите жълтици. — Наградата ми — прошепна измъчено той. — Благословено е докосването на Падналия. Води ме, скъпи господарю, по пътищата на отчаянието, защото съм заслужил в безмерна награда болката на целия свят… Хрипливият смях на Сакатия бог проряза въздуха от шатрата зад гърба му. — Оцени този миг, Мунуг! От твоята ръка започна нова игра. От твоята ръка. Светът ще затрепери. Мунуг затвори очи. — Наградата ми… Бленд продължи да се взира нагоре по пътеката дълго след като търговецът се скри от погледа й. Накрая каза: — Този не беше, какъвто изглеждаше. — С всички е така — съгласи се Пикър и опипа гривните на ръката си. — Тези проклети неща адски стягат. — Ръката ти сигурно ще изгние и ще окапе, ефрейтор. Пикър я погледна учудено. — Смяташ, че са прокълнати? Бленд сви рамене. — На твое място щях да помоля Бързия Бен добре да ги огледа, и то час по-скоро. — Кълна се в топките на Тогг, ако си имала подозрения… — Не казвам, че съм имала, ефрейтор — нали ти се оплакваш, че те стягат. Не можеш ли да ги свалиш? Пикър се намръщи. — Не, проклета да си. — О! Пикър помисли дали да не я цапардоса, но тази мисъл я бе занимавала поне десет пъти, откакто ги сложиха двете на поста, и тя отново се сдържа. — Триста консула, за да си платя да ми се скапе ръката. Страхотно. — Мисли положително, ефрейтор. Това ще ти даде повод да поговориш с Дужек. — Ама наистина те мразя, Бленд. Бленд й отвърна с мила усмивка. — Е, пусна ли камъче в торбата на онова старче? — Да. Толкова стъписан беше горкият, че не беше трудно. Едва не припадна, като му казах да спре, нали? — Тъй че Бързия Бен ще го издири и… — Освен ако не изтупа торбата… Ефрейторката изсумтя. — Съдържанието на торбата го интересува по-малко и от мен. Не, ако носеше нещо ценно, криеше го под ризата си, съмнение няма. Все едно, ще пусне приказката, като стигне в Пейл — движението на контрабандисти през тези хълмове ще секне много скоро, помни ми думата, пари залагам — а му подхвърлих и че долу при Предела има по-добър шанс, докато ти беше за консулите. Бленд се ухили. — Хаос на кръстопътя, а? Единственият хаос там е какво да правят хората на Паран с иззетото. — Я да приготвим малко храна — морантите ще са точни, както винаги. Двете Мостовачки тръгнаха нагоре по пътеката. Час след стъмване ескадрилата на Черните моранти пристигна. Снишиха кворлите към кръга запалени фенери, нареден от Пикър и Бленд. Един от тях возеше пътник, който скочи от седлото веднага щом шестте крака на кворла стъпиха на каменистата земя. — Здрасти, Бен — подвикна Пикър. — Какви, в името на Гуглата, ги вършите тук, ефрейтор? — изръмжа той. Усмивката й увехна. — Нищо особено, магьосник. Защо? Мършавият тъмнокож мъж хвърли поглед през рамо към Черните моранти и сниши глас. — Проклятие, бъркотията бездруго е пълна. Над хълмовете едва не паднах от това тъпо седло… тук долу се вихрят лабиринти, сила кърви отвсякъде… — Млъкна и очите му блеснаха. — От теб също, Пикър… — Прокълнати са значи — измърмори Бленд. Пикър изгледа ядосано приятелката си и се постара да вложи в гласа си колкото може повече сарказъм: — Точно както си подозирал през цялото време, нали, Бен? Лъжеш като… — Получила си благословията на асцендент — изсъска й Бен. — Идиотка! Кой е, Пикър? Гърлото й изведнъж пресъхна и тя едва преглътна. — Ъъ… Трийч? — О, страхотно! Ефрейторката се намръщи. — Че какво му е на Трийч? Идеален е за войник — Тигърът на лятото, Господарят на битката… — Преди пет века! Трийч е приел облика си на соултейкън преди стотици години и оттогава не е мислил нито веднъж като човек! Не глупост, това е пълно безумие, Пикър! Бленд се изкиска. Магьосникът рязко се обърна към нея. — А ти защо се смееш? — Нищо. Извинявай. Пикър нави ръкава си да покаже гривните. — Тези са, Бързак. Можеш ли да ми ги махнеш? Като видя гривните, магът се дръпна ужасен, после поклати глава. — Да беше някой разумен асцендент, може би… някаква сделка щеше да е възможна. Все едно, да не ти пука. — Да не ми пука? — Пикър го стисна за яката и го раздруса. — Лигав червей такъв… — И изведнъж млъкна и се ококори. Бързия Бен я изгледа с вдигната вежда и попита кротко: — Какво правите, ефрейтор? — Ъъ… извинете, магьосник. — И го пусна. Бързия Бен въздъхна и оправи пелерината си. — Бленд, отведете морантите до склада. — Слушам. — Тя тръгна към чакащите воини. — От кого е доставката, ефрейтор? — Гривните ли? — Стига с тия гривни. Консулите от Даруджистан. Кой ги донесе? — А, това беше много странно. — Пикър сви рамене. — Появи се огромен впряг — ей така изведнъж, отникъде. Допреди миг пътеката беше празна, в следващия — впряг от шест коня и каляска… Магьосник, по тази пътека една двуколка не може да мине, да не говорим за каляска. Стражите бяха въоръжени до зъби и нервни — то си е логично, след като караха десет хиляди златни консула. — Тригали — изсумтя Бързия Бен. — Тези хора вече ме изнервят… — Помълча и поклати глава. — А сега — последният ми въпрос. Последният следач, когото си отпратила… къде е? Пикър се намръщи. — Не знаеш ли? Камъчетата са твои, магьосник! — На кого си го дала? — На един резбар на накити… — Като тия на ръката ти ли, ефрейтор? — Е, да, но само тези струваха нещо. Огледах и другите — добри бяха, но нищо особено. Бързия Бен хвърли поглед към облечените в черни брони моранти, които товареха кворлите си с увити в кожа монети. — Е, едва ли е отишъл далеч. Просто ще трябва да го проследя и да го намеря. Няма да трае дълго… Отдалечи се на няколко крачки и седна на земята. Въздухът вече се захлаждаше, западният вятър откъм планините на Тахлин се усилваше. Звездите бяха станали по-ярки. — Бленд, виж да останат две свободни седла до това на магьосника — подвикна Пикър. — Ясно. Град Пейл не беше кой знае какво, ала нощите поне бяха топли. Пикър вече застаряваше, не можеше да спи нощ след нощ на студената твърда земя. Седмицата чакане на доставката бе утаила в костите й тъпа болка. Но поне щедрият принос на Даруджистан щеше да помогне на Дужек да осигури продоволствие на армията си. С късмета на Опонн, до седмица щяха да тръгнат на поход. „Към поредната целуната от Гуглата война, сякаш не ни е втръснало. Кълна се в копитото на Финир, кой или какво между другото е Панион Домин?“ Откакто бе напуснал Даруджистан преди два месеца, Бързия Бен беше зачислен като помощник-командир в състава на Уискиджак, със задачата да помага в консолидирането на въстаническата армия на Дужек. Бюрокрацията и дребните чародейства като че ли по някакъв странен начин се бяха съчетали. Магьосникът бе затънал до гуша в работа със заплитането на мрежа от връзки из Пейл и прилежащите му околности. Десятъци и данъци, за да осигурят финансовите нужди на войската, както и налагането на контрол, който да облекчи прехода от окупация към владеене. „Поне засега.“ Воинството на Едноръкия и Малазанската империя се бяха разделили, но чародеят неведнъж се беше удивявал на странно имперските по дух отговорности, които му бяха възложили. „Бунтовници сме, нали? Как не. Колкото Гуглата сънува бели овчици, подскачащи по зелени пасища.“ Дужек просто… изчакваше. Армията на Каладън Бруд бавно се придвижваше от юг и само преди ден беше стигнала до равнината северно от Пейл — с Тайст Андий в ядрото, наемници и Илгрест Баргаст на единия фланг, и ривите с техните огромни стада бедерини на другия. Но война нямаше да има. Не и този път. „Не, кълна се в Бездната, този път всички сме решили да се сражаваме с нов враг, стига преговорите да минат гладко — а щом и управителите на Даруджистан вече преговарят с нас, изглежда вероятно. Нов враг. Някаква теократична империя, която поглъща град след град, в някаква неумолима вълна на фанатична ярост. Панион Домин — защо ме гризе лошо чувство? Все едно, време е да намерим моя изтърван следач…“ Притворил очи, Бързия Бен разхлаби веригите на душата си и се изхлузи от тялото си. В първия миг изобщо не можа да усети дребното камъче, което бе натопил в личното си гъмжило от магии, тъй че нямаше друг избор, освен да започне издирването си по външна спирала, с надеждата, че близостта рано или късно ще опари сетивата му. Което означаваше, че ще трябва да продължи слепешком, а ако имаше нещо, което магьосникът да мразеше повече… „Аха… спипах те!“ Удивително близо, все едно че бе преминал през скрита преграда. Пред погледа му се откри пълен мрак — ни една звезда не светеше, — а земята под него бе равна като тепсия. „В лабиринт съм, добре. Тревожното е, че не мога да го разпозная точно. Познат ми е, но някак… сбъркан.“ Различи някакво смътно червеникаво сияние, вдигащо се от земята. Съвпадаше с мястото на следача. Душният въздух миришеше на сладникав дим. Безпокойството на Бен се усили, но той все пак се приближи към сиянието. Червената светлина струеше от някаква дрипава шатра. Магьосникът не можа да долови какво се крие вътре. Стигна до шатрата, присви се да влезе, но се поколеба. „Любопитството е най-голямото ми проклятие, но признаването на един недостатък не го поправя, уви.“ Дръпна настрана покривалото на входа и надникна вътре. До отсрещната страна на шатрата, на по-малко от три крачки, седеше изгърбена загърната в одеяло фигура, приведена над мангал, от който се къдреха ивици лютив дим. Дишаше шумно, с изнемога. Едната й ръка — всичките кости като че ли бяха счупени — се вдигна и направи жест. Глас изхриптя изпод мръсното одеяло: — Влез, магьоснико. Мисля, че имам едно от твоите… Бързия Бен посегна към лабиринтите си — можеше да удържи само седем, макар да имаше достъп до повече. Силата го заля на вълни. Направи го с неохота — разбулването едновременно почти на всичко, с което разполагаше, го изпълни с шепота на всемогъществото. Но знаеше колко опасна и дори фатална е тази илюзия. — Вече разбираш — продължи с тежко хриптене загърнатата в мрак фигура, — че трябва да си го прибереш. За такъв като мен да поддържам връзка с удивителните ти сили, смъртни… — Кой си ти? — попита магьосникът. — Какъв си? — Прекършен. Разбит. Окован към тресящия се труп под нас. Не съм се молил за тази орис. Не съм бил винаги наказан с болка… Бързия Бен опря ръка на земята извън шатрата, впримчи силите си и затърси. Очите му се разшириха, после бавно се затвориха. — Заразил си я. — В това селение съм като рак. И с всеки ден ставам все по-опасен. Тя не може да се пробуди, докато аз се разраствам в плътта й. — Фигурата леко помръдна и изпод гънките на мръсното одеяло се чу ръждивото дрънчене на верига. — Вашите богове ме оковаха, смъртни, и мислят, че са изпълнили задачата. — Искаш услуга в замяна на моя следач — рече Бързия Бен. — Да. Щом аз трябва да страдам, то боговете и техният свят — също. Магьосникът отприщи гъмжилото от лабиринти. Силата се изля на вълни през шатрата. Фигурата в дъното изкрещя и се сгърчи. Одеялото лумна в пламъци, а с него — и дългата чорлава сива коса на създанието. Бързия Бен се втурна в шатрата след последната вълна на магическата стихия, едната му ръка се стрелна напред, пръстите му се забиха в очите на фигурата и главата й се отметна назад. Другата му ръка ловко улови камъчето, затъркаляло се по чергите. Силата, изригнала от лабиринтите, угасна. Бен отскочи и изхвърча навън, а окованото същество изрева от гняв. Бързия Бен побягна. Вълната го блъсна в гърба и го просна на горещата димяща земя. Магьосникът изкрещя и се сгърчи. Помъчи се да запълзи напред, но силата беше неимоверна и го теглеше назад. Пръстите му се впиха в земята, задращиха и Бен отчаяно загледа браздите, които оставяха, и тъмната кръв, с която се пълнеха те. „О, Бърн, прости ми.“ Невидимата хватка неумолимо го теглеше назад към шатрата. Глад и ярост излъчваше фигурата вътре, и увереност, че свирепата й страст скоро ще бъде утолена. Бързия Бен беше безпомощен. — Ужасна болка ще изпиташ! — изрева богът зад него. И тогава нещо се пресегна отдолу. Някаква огромна ръка го стисна в шепата си, като ръка на дете гигант, стиснало парцалена кукла. Бързия Бен отново изкрещя, щом невидимата ръка го притегли надолу, в кипналата димяща земя. Устата му се напълни с горчива пръст. Яростният рев отгоре смътно отекна в ушите му. Остри камъни заразкъсваха тялото на магьосника, докато ръката го теглеше надолу и все по-надолу в плътта на Спящата богиня. Мракът бавно обгърна ума му. А след това… кашляше и храчеше мазната кал, напълнила устата му. Дробовете му се напълниха с топъл сладък въздух. Избърса пръстта от очите си и се надигна. Ехо на скръбни стонове го връхлетя, коравата земя под него бавно се издуваше и свиваше, сякаш дишаше. Бързия Бен внимателно си пое дъх. Кръв капеше от разкъсаната плът на душата му, а дрехите му бяха раздрани — ала беше жив. Вдигна очи. И едва не извика. Над него се извисяваше смътно наподобяваща човек фигура, поне петнайсет пъти по-висока от собствения му ръст — туловището й стигаше почти до куполестия таван на огромната пещера. Плътта — тъмна глина — беше отрупана с груби късчета диамант и те проблясваха и святкаха при всяко движение на създанието. То като че ли не забелязваше Бен, макар магьосникът да знаеше, че тъкмо това чудовище го бе спасило от гнева на Сакатия бог. Ръцете му бяха вдигнати към тавана, дланите чезнеха под тъмния, оцапан с червени петна свод. Огромни смътно бели дъги сияеха по тавана, разположени равномерно, също като ребра на гръден кош. Дланите като че ли стискаха две такива ребра, а може би бяха слети с тях. Едва видимо зад това същество, навярно на хиляда крачки по дължината на пещерата, клечеше друго привидение, също тъй с вдигнати нагоре ръце. Погледът на Бързия Бен се плъзна към другия край на пещерата. Още слуги — видя четирима, или пет — все така вдигнали нагоре ръце към тавана. Пещерата всъщност представляваше огромен тунел, извиващ се в далечината. „Та аз наистина съм попаднал в Бърн, Спящата богиня. Жив лабиринт. Плът и кости. И тези… слуги…“ — Имате благодарността ми! — извика той на съществото, извисяващо се над него. Плоската уродлива глава се изви надолу. Две очи от диамант се взряха в него, блеснали като звезди по залез. — Помогни ни. Гласът бе като на дете, изпълнен с отчаяние. Бързия Бен зяпна. „Да помогна?“ — Тя вехне — простена съществото. — Майката вехне. Умираме. Помогни ни. — Как? — Помогни. Молим те. — Не знам как. — Помогни. Бързия Бен се изправи с усилие. Глинената плът пред очите му се топеше, стичаше се на кални вадички по дебелите мишци на гиганта. Късчета диамант се откъртваха и падаха. „Сакатият бог ги убива, отравя плътта на Бърн.“ Умът му заработи трескаво. — Слуга, дете на Бърн! Колко време остава? Преди да е станало късно? — Не много — отвърна съществото. — Наближава. Мигът наближава. Паника стисна гърлото на магьосника. — Колко? Можеш ли да си по-точен? Трябва да знам с колко време разполагам, приятелю. Опитай се, моля те! — Много скоро. Няколко… Няколко десетки години, не повече. Мигът наближава. Помогни. Чародеят въздъхна. За такива сили вековете, изглежда, бяха като дни. Въпреки това отчаяният вопъл на съществото го съкрушаваше. Както и самата заплаха. „Какво ли ще стане, ако Бърн умре? Беру да не дава дано, не мисля, но искам да го разбера. Е, добре, значи това е моята лична война.“ Огледа калната земя и намери следача. — Слуга! Ще ти оставя нещо тук, за да мога да те намеря отново. Ще намеря помощ — обещавам ти — и ще се върна при теб… — Не при мен — отвърна великанът. — Аз умирам. Друг ще дойде. Може би. — Ръцете му бяха изтънели, диамантената броня вече почти се беше смъкнала. — Аз умирам. — Започна да се свива. Червените петна по тавана бяха стигнали до ребрата, за които се държеше, и по тях вече се появяваха пукнатини. — Ще намеря отговор — прошепна Бързия Бен. — Заклевам се. Махна с ръка, отвори лабиринт и без да поглежда назад — за да не скъса гледката сърцето му, — пристъпи вътре и изчезна. Нечия ръка разтърсваше рамото му. Бързия Бен отвори очи. — Проклет да си, магьоснико — изсъска Пикър. — Вече почти се съмна. Трябва да отлитаме. Магьосникът простена, размърда изтръпналите си крака и се остави на ефрейторката да го вдигне. — Прибра ли го? — попита тя, докато го мъкнеше към чакащия кворл. — Кое? — Онова камъче, кое. — Не. В беда сме, Пикър… — Винаги сме били в беда… — Не. Искам да кажа — всички. — Спря и я изгледа. — Всички. Онова, което видя на лицето му, я стресна, но тя все пак каза: — Добре. Сега обаче трябва да тръгваме. — Да. И няма да е зле да ме вържете — няма да мога да стоя буден. Стигнаха до кворла. Морантът, седнал в предното хитиново седло, извърна глава и ги изгледа мълчаливо. — Кралице на сънищата — промърмори Пикър, докато овързваше ръцете и краката на Бен с кожената сбруя. — Никога не съм те виждала толкова уплашен, магьоснико. Само като те гледам, готова съм лед да пикая. Това бяха последните думи, които Бързия Бен запомни тази нощ. Но ги запомни добре. Гъноуз Паран беше обсебен от видения как се дави. Давеше се, но не във вода. Давеше се в мрак. Мяташе панически ръце и крака в някакво непознато и невъобразимо място. Затвореше ли очи, въртопът го сграбчваше, вътрешностите му се стягаха на възел и той сякаш отново се превръщаше в малко безпомощно дете. Изпълнена с ужас и неразбираща, душата му се гърчеше от болка. Капитанът си тръгна от барикадата при Предела — последните търговци за деня още чакаха пред малазанските войници и писари. Облагането с мито и обиските на фургоните бяха осигурили значителни приходи, макар че според донесенията вземанията намаляваха. Беше въпрос на тънък баланс таксите да се държат на такова ниво, че търговците да могат да ги понесат, и да се пропуска достатъчно контрабанда, за да не пресъхне съвсем потокът от стоки между Даруджистан и Пейл. Паран се справяше, но с доста усилия. Ала това бе най-малката от трудностите, които му тежаха. След погрома в Даруджистан капитанът се чувстваше като понесен от течението, лашкан накъде ли не от хаотичното преображение на Дужек и неговата ренегатска армия. Котвата на малазанците беше отрязана. Крепежните греди бяха рухнали. Бремето, паднало на плещите на офицерския корпус, беше смазващо. Близо десетте хиляди войници изведнъж бяха изпаднали в почти детинската нужда някой да ги утеши. А тъкмо утехата беше нещо, което Паран не можеше да им даде. Бъркотията в самия него се беше усилила. Струи зверска кръв течаха сега в жилите му. Откъслечни спомени — много малко от тях лични — и странни видения терзаеха нощите му. Дните минаваха като в объркана мъгла. Несвършващите проблеми със снабдяването и транспорта, с които трябваше да се справя, безкрайните трудности около ръководенето на операцията, всичко това напираше през усилващия се поток на физическото терзание. Вече от седмици се чувстваше зле и имаше някои подозрения на какво се дължи това. „Кръвта на Хрътката на Сянка. Съществото, скочило в селението на Мрак… но мога ли да съм сигурен в това? Чувствата, бликащи от тази точка… по-скоро като на дете. На дете…“ За пореден път изтласка тази мисъл, макар да знаеше много добре, че тя скоро ще се върне — също както и болката в стомаха му отново щеше да кипне, — и след като погледна още веднъж към застаналия на поста си Тротс, продължи нагоре по склона. Тази болка и това страдание го бяха променили — вече можеше да наднича в самия себе си, да оформя видяното в образ, в сцена, едновременно странна и мъчителна. Имаше чувството, че душата му се е смалила до нещо окаяно — проскубан, плувнал в пот плъх, затиснат от каменна лавина, плъх, който се гърчи и цвърчи из цепнатините в отчаяно търсене на място, където натискът — огромната, хлъзгаща се надолу и надолу тежест — ще намалее. „Пространство за дишане. И болката около мен — тези остри камъни, слягат се и се слягат, кухините между тях изчезват… тъмнина, надигаща се като вода…“ Всички победи, които бе постигнал в Даруджистан, сега му се струваха нищожни. Спасяването на цял един град, спасяването на Уискиджак и неговия взвод, разбиването на плановете на Ласийн — всичко това бе рухнало, бе станало на прах в ума му. Вече не беше онова, което бе доскоро, и новото му превъплъщение изобщо не му допадаше. Болка затуляше света. Болката объркваше. Превръщаше плътта и костите в затвор, от който нямаше спасение. „Зверска болка… а тя шепне за свобода. Шепне за изход — но не от тъмнината. Не. Навътре в тази тъмнина, където отиде Хрътката, дълбоко в недрата на прокълнатия меч на Аномандър Рейк… тайното сърце на Драгнипур.“ Едва не изруга на глас при тази мисъл, докато се катереше нагоре по пътеката на хълма над Предела. Денят вече гаснеше. Вятърът, разчорлил тревите, вече затихваше и хрипливият му глас потъваше в тих шепот. Шепотът на кръвта бе само един от многото — и всички те настойчиво привличаха вниманието му, всеки от тях предлагаше противоречиво обещание — различен път за избавление. „Но винаги избавление. Бягство. Свитото от страх същество не може да мисли за нищо друго… въпреки че тежестта се сляга… и сляга.“ Беше объркан. „Всичко, което виждам около себе си… сякаш е чужд спомен. Трева, разрошена по ниски хълмове, скали по билата, а щом слънцето залезе и вятърът захладнее, потта по лицето ми засъхва и идва тъмнината — и аз я пия, все едно че е най-сладката вода. Богове, какво ли означава това?“ Объркването в душата му не заглъхваше. „Спасих се от света на този меч, но чувствам как веригите му ме притеглят все по-силно.“ А в това напрежение се съдържаше очакване. За отстъпление, за поражение… очакване да се превърнеш в… какво? „Да се превърна в какво?“ Баргастът седеше във високата жилава трева на билото над Предела. Дневният поток търговци беше изтънял от двете страни на барикадата, облаците прах се слягаха над разровения от коловози път. Някои вече устройваха биваците си — проходът се беше превърнал в неофициална крайпътна спирка. Ако положението се запазеше такова, тази спирка щеше да пусне корени, да се превърне в селце, после в голямо село. „Но няма да стане. Твърде неспокойни сме за това. Дужек вече е очертал като на карта близкото ни бъдеще, загърнато в прахта на тръгнало на поход воинство. Още по-лошо, гънки има по тази карта, дупки, и ми се струва, че Подпалвачите на мостове много скоро ще паднат в някоя от тях. Дълбока, при това.“ Останал без дъх, капитан Паран спря до полуголия татуиран воин. — Наежил си се като бедерин още от сутринта, Тротс. Какви сте ги намислили пак с Уискиджак? Широката уста на баргаста се изкриви в някакво подобие на усмивка, но тъмните му очи останаха приковани в гледката в долината. — Свършва студеният мрак — изръмжа той. — Ха, свършвал, Гуглата да го вземе дано — слънцето след малко ще залезе, омазан с гранясала мас глупак такъв. — Замръзнал и вкочанен — продължи Тротс. — Сляп си за света. Аз съм Сказанието, неизричано дълго. Но повече не. Меч съм аз, който скоро ще излезе от ножницата. Желязо съм и дойде ли светлият ден, всички ви ще заслепя. Ха. Паран се изплю в тревата. — Малът ми спомена за внезапната ти… словоохотливост. Спомена ми също, че никаква файда нямало от нея, тъй като с появата й си изгубил и малкото ум, дето го имаше. Баргастът се удари в гърдите и те изкънтяха като барабан. — Аз съм Сказанието, и то скоро ще се изрече. Ще видиш, малазанецо. Всички ще видите. — Слънцето ти е изсушило мозъка, Тротс. Нищо, тази нощ ще се приберем в Пейл — макар че Уискиджак би трябвало вече да ти го е казал. Ето, Хедж идва, да те смени от поста. — Паран се надигна, прикривайки болката, жегнала го от движението. — Е, аз да си довърша обиколката. И се затътри отново. „Проклет да си, Уискиджак, какви сте ги забъркали с Дужек? Панион Домин… струва ли си и задника на един катър да се занимаваме с тези нафукани фанатици? Тези неща изтляват. Винаги. Пръскат се. Писачите се заемат с тях — винаги, — започват нескончаеми спорове за заплетените подробности на вярата. Възникват секти. Избухва гражданска война и ето ти го поредното мъртво цвете, стъпкано по безкрайния път на историята.“ „Е, да, сега е толкова ярко и разцъфнало. Но цветовете избледняват. Винаги.“ „Един ден Малазанската империя ще се озове лице в лице със собствената си тленност. Един ден мрак ще падне и над Империята“. Присви се от поредния пристъп на болка, която опари стомаха му. „Не мисли за Империята! Не мисли за чистката на Ласийн! Разчитай на Тавори, Гъноуз Паран — сестра ти ще спаси дома. По-добре, отколкото щеше да се справиш ти. На сестра си разчитай…“ Болката леко се облекчи, капитанът вдиша дълбоко и продължи да слиза към барикадата. „Давя се. Кълна се в Бездната, давя се.“ Хедж се изкатери на билото като скална маймуна с кривите си крака, застана зад Тротс, дръпна го рязко за перчема, после залегна до него в тревата. — Ха! Много ми харесва как се пулиш, като те оскубя. — Сапьоре — изръмжа баргастът, — ти си говното под камъка в потока, в който е нагазило стадо болни свине. — Малко е дългичко, но става. Е, завъртя ли главата на капитанчето? Тротс не отвърна нищо, вперил поглед към далечните планини Тахлин. Хедж свали кожената си шапка, зачеса няколкото косъма, останали на темето му, и изгледа приятеля си. — Иначе номерът не е лош. Благородно и загадъчно. Впечатлен съм. — Как иначе. Знаеш, такива пози не се поддържат лесно. — При теб е естествено. Е, защо объркваш Паран? Тротс се ухили и оголи два реда синкави зъби. — За по-смешно. Освен това Уискиджак е тоя, дето ще обясни нещата. — Само че засега не обяснява нищо. Дужек иска да се връщаме в Пейл, събира каквото е останало от Мостоваците. Паран сигурно ще се радва, че получава отново цяла рота, вместо две разбити отделения. Уискиджак каза ли нещо за предстоящите преговори с Бруд? Тротс кимна. — Е, и какво? — Предстоят. — О, много благодаря. Между другото, официално си освободен от поста, боец. Долу ти пекат един бедерински труп. Казах на готвача да го напълни с говна, щото така го обичаш. Тротс се надигна. — Един ден може да изпека теб, сапьоре. — И да се задавиш с блажените ми ребра. Баргастът се намръщи. — Предложението ми беше искрено, Хедж. За да ти окажа чест, приятелю. Сапьорът го изгледа примижал, после се ухили. — Кучи син! За малко да се хвана! — За малко. Ха-ха. Уискиджак го чакаше при барикадата. Доскоро сержант и вече помощник-командир на Дужек Едноръкия, побелелият ветеран беше пристигнал с последния полет на морантите. Стоеше със стария взводен лечител Малът и двамата гледаха как десетина войници от Втора армия товарят секвестираното от последната седмица на гърбовете на кворлите. Паран се приближи предпазливо, за да скрие болката, която го мъчеше. — Как е кракът, командире? Уискиджак сви рамене. — Тъкмо това обсъждахме — намеси се Малът, лицето му бе зачервено. — Изцерил се е, но лошо. Иска сериозно внимание… — Друг път — изръмжа брадясалият командир. — Капитан Паран, съберете отделенията до втора камбана. Решихте ли какво да правите с остатъците от Девета? — Да. Всички влизат в останалото от взвода на сержант Анци. Уискиджак се намръщи. — Да чуя имена. — При Анци отива ефрейтор Пикър и… момент… Спиндъл, Бленд, Деторан. Тъй че с Малът и Хедж, Тротс и Бързия Бен… — Бързия Бен и Спиндъл вече са кадрови магове, капитане. Но все едно, ще ги зачислим в ротата ви. Мисля, че Анци ще е доволен… — Доволен? Анци? — изсумтя Малът. — Той не знае какво значи тази дума. Паран присви очи. — Доколкото схващам, Мостоваците няма да са в похода на Воинството. — Няма да сте… но това ще го обсъдим в Пейл. — Сивите очи на Уискиджак изгледаха за миг капитана, след което се плъзнаха встрани. — От Подпалвачите на мостове останаха само трийсет и осем бойци — няма да е кой знае каква рота. Ако решите, капитане, можете да откажете поста. На няколко роти елитна морска пехота не им достигат офицери, а и са свикнали да ги командват благородници… Паран замълча. Мракът се спускаше, сенките на долината се надигаха по склоновете на околните хълмове, няколко смътни звезди вече блещукаха на небесния купол. „Казва ми, че могат да ми забият нож в гърба. Мостоваците мразят знатните офицери.“ Допреди година щеше да каже всичко това на глас, с убеждението, че е добре неприятните истини да се оголват. „Подвеждащото убеждение, че точно така постъпва добрият войник… докато всъщност добрият войник прави точно обратното. В свят, пълен с ями и клопки, стъпваш на пръсти. Само глупците тръгват с рогата напред — и не живеят дълго.“ Бяха забивали ножове в тялото му. Беше имал рани, които трябваше да са фатални. Пот изби по челото му при тези спомени. Заплахата не можеше да се отхвърли, като се правиш на млад и зелен, и на смелчага. Знаеше го, а и двамата мъже срещу него също го знаеха. — Все пак — заговори Паран, загледан как мракът поглъща пътя на юг, — приемам за висока чест да командвам Подпалвачите на мостове, сър. Може би, след време, ще намеря възможност да се окажа достоен за такива войници. — Ваша работа, капитане — изсумтя Уискиджак. — Все пак предложението си остава открито, в случай че премислите. Паран го изгледа и командирът се усмихна. — Е, с време ще разполагате. От сумрака изплува тъмна сянка, оръжията и бронята й подрънкваха. Като видя Паран с Уискиджак, жената се поколеба, след това се обърна към командира: — Наблюдението е прекратено, сър. Всички се събираме, според заповедта. — Защо го казваш на мен, войник? — избоботи Уискиджак. — Докладвай на непосредствения си началник. Жената се навъси и се обърна към Паран. — Наблюдението е… — Чух, Деторан. Мостоваците да си събират багажа и да се строяват. — Има още камбана и половина, преди да тръгнем… — Знам, войник. — Слушам, сър. Жената си тръгна. — Та за предложението… — въздъхна Уискиджак. — Възпитателят ми беше напанец — каза Паран. — Още не съм срещал напанец, на който да му е ясно какво значи думата „уважение“, и Деторан не прави изключение. Също така ми е известно — продължи той, — че тя не е изключение и сред Подпалвачите на мостове. — Възпитателят ви, изглежда, ви е учил добре — измърмори Уискиджак. — Какво искате да кажете? — намръщи се Паран. — Набил ви е собственото си неуважение към ранга, капитане. Вие току-що прекъснахте командира си. — О, моля за извинение. Все забравям, че вече не сте сержант. — Аз също. Точно затова ми трябват хора като вас, които да сложат ред. — Ветеранът се обърна към Малът. — Запомни какво ти казах, лечителю. — Да, сър. Уискиджак отново погледна Паран и добави: — Войниците обичат да ги пекат на бавен огън. Паран го изчака да се отдалечи към караулката, след което обърна към Малът. — Трябва ли да знам нещо за разговора ви с командира? Малът примига сънено. — Не, сър. — Добре. Можете да се върнете в отделението си. — Слушам, сър. След като остана сам, Паран въздъхна. „Трийсет и осем негодуващи, сърдити ветерани, вече на два пъти предадени. Нищо общо нямах с измяната в Пейл, а прокламацията на Ласийн, че ни поставя извън закона, включваше колкото тях, толкова и мен. Нищо от това не може да ми се вмени във вина, но го правят.“ Потърка очи. Сънят бе станал нещо… твърде нежелано. Нощ след нощ, още от бягството им от Даруджистан… болка… и сънища — не, кошмари. Богове подземни… В тъмното броеше часовете, свит под одеялата, а щом най-сетне се унесеше, сънят идваше накъсан, пълен с бягане. И пълзене. После — давене. „Това е от кръвта на Хрътката, която тече в тялото ми. Това трябва да е.“ Много пъти се беше опитвал да си каже, че именно кръвта Хрътката на Сянка е източникът на параноята му. Тази мисъл предизвикваше кисела усмивка. „Не е вярно. Това, от което се боя, е твърде реално. Още по-лошо… Това огромно чувство за загуба… без да можеш да се довериш… на никого. А без доверието що за живот ме чака? Нищо освен самота и значи — нищо, което да си струва. А и всички тези гласове… които шепнат за бягство. Бягство.“ Тръсна глава и изплю жлъчта, насъбрала се в гърлото му. „Мисли за другото. За онази сцена. Самотна. Стъписваща. Паран, не забравяй гласа, който чу. Беше гласът на Татърсейл… тогава не се усъмни, защо се съмняваш сега? Тя е жива. Все някак магьосницата е жива…“ „О, тази болка! На дете, пищящо в тъмното, на Хрътка, виеща скръбно. Душа, прикована в сърцето на рана… а аз мисля само за себе си! Богове, де да можех!“ Уискиджак влезе в караулката, тръшна вратата след себе си и закрачи към масата на писаря. Подпря се на нея и изпъна болния си крак. Въздишката му бе като развързване на безброй възли и секна треперливо. След малко вратата се отвори. Уискиджак се обърна и изгледа навъсено Малът. — Нали капитанът ви заповяда да се строявате… — Паран е по-зле и от вас, сър. — Това го прикрихме. Пази гърба на момчето… Или си наумил нещо друго, Малът? — Не ме разбрахте. Току-що огледах около него… лабиринтът ми настръхна, командире. Чак сега Уискиджак забеляза колко е пребледнял лечителят. — Настръхна ли? — Да. Никога не се е случвало. Капитанът е сериозно болен. — Тумори? Рак? Бъди по-точен, Гуглата да те вземе! — Нищо такова, сър. Поне засега. Но ще се появят. Все едно че е глътнал дупка — зейнала е в стомаха му. Всичко, което таи, предполагам. Но и нещо друго има… трябва ни Бързия Бен. У Паран са избуяли магии, като плевели след дъжд. — Опонн… — Не. Шегаджиите-близнаци отдавна ги няма. Пътуването на Паран към Даруджистан… нещо го е сполетяло по пътя. Не, не нещо. Много неща. Но може и да греша, сър. Трябва ни Бързия Бен… — Чух те. Кажи му, като се приберем в Пейл. Но бъди дискретен. Няма смисъл да усилваме притесненията на капитана. Малът се навъси още повече. — Сър, просто… Дали е в добра форма да поеме командването на Мостоваците? — Мен ли питаш? Ако искаш да говориш с Дужек за притесненията си, имаш всички права. Ако смяташ, че Паран е неподходящ за длъжността… направи го, Малът. Мъжът помълча дълго и накрая въздъхна. — Все още не. Той е упорит също колкото вас… сър. Гуглата да ме вземе, сигурен ли сте, че не сте роднини? — Адски сигурен — изръмжа Уискиджак. — Дори лагерните ви са с по-чиста кръв от семейното ми родословие. Добре, да оставим това. Поговори с Бързака и Спиндъл. Виж какво можете да разберете за тези скрити магии — ако някой от боговете отново дърпа струните на Паран, искам да знам кой е, след което ще размислим защо. Малът изгледа командира с присвити очи. — Сър, в какво се въвличаме? — И аз не съм сигурен — призна Уискиджак, намръщи се и размърда болния си крак. — С късмета на Опонн, няма да ми се наложи да вадя меча си — командирите обикновено не го правят, нали? — Ако ми отделите време, сър… — По-късно, Малът. Сега трябва да помисля за преговорите. Бруд и армията му са вече пред Пейл. — Ясно. — А капитанът ви сигурно се чуди къде в името на Гуглата си изчезнал. Тръгвай, Малът. Ще се видим отново след преговорите. — Слушам, сър. >> 3. E> Дужек Едноръкия и армията му очакваха пристигането на Каладън Бруд и неговите съюзници: свирепите Тайст Андий, клановете на Баргаст от далечния север, десетина наемнически части и обитаващите степите риви. Там, на разораното от жестоки битки поле край Пейл, щяха да се срещнат двете сили. Но не за бран, а за да изваят мир от горчивата история. Нито Дужек, нито Бруд, нито някой друг от тези легендарни бойци можеше да предвиди предстоящия сблъсък — не на мечове, а на светове… @ „Изповедите на Артантос“ E$ Плитки бразди разяждаха склоновете на една левга северно от Пейл, незараснали още белези от времето, когато градската наглост бе посягала да погълне степите, граничещи с равнината Риви. От незапомнени времена хълмовете бяха святи за ривите и фермерите на Пейл бяха плащали с кръв за своята самонадеяност. Ала земята се изцеряваше бавно — малко от древните менхири, скални кръгове и крипти от плосък камък бяха останали непокътнати. Камъните лежаха струпани на купчини покрай някогашните тераси с царевични ниви. Всичко свято по тези хълмове се пазеше само в умовете на ривите. „Каквито сме във вярата, такива сме в живота.“ Мхаби придърпа кожата от антилопа на слабите си костеливи рамене. Болежките и умората тази заран отново бяха налегнали грохналото й тяло — доказателство, че детето е извлякло още от нея предната нощ. Старицата не изпитваше яд — потребностите му не можеха да се избегнат, пък и в това дете бездруго нямаше почти нищо естествено. Могъщи коравосърдечни духове и слепи магически заклинания бяха успели да сътворят нещо ново и неповторимо. А времето вече изтичаше. Срокът беше близо. С блеснали, заобиколени от гъста мрежа бръчки тъмни очи, мхаби гледаше лудуващото по ветровитите тераси дете. Майчините инстинкти не можеха да я напуснат. Не беше редно да ги прокълне и да скъса връзките на обичта, идващи с плътската раздяла. Въпреки всичките злочестини, които я мъчеха, и въпреки всичките извратени нужди, втъкани в дъщеря й, тя не можеше — и нямаше — да запреде нишките на омразата. Все пак телесното изтощение отслабваше даровете на сърцето, в които така отчаяно се беше вкопчила. Само допреди по-малко от един сезон мхаби беше млада жена, още невенчана. Беше горда, не желаеше да приеме сплитовете трева, които многобройните току-що възмъжали момци слагаха пред входа на шатрата й. Все още не бе готова да сплете косата си на плитка и така да се обвърже за венчило. Увреден народ бяха ривите — как можеш да мислиш за мъж и семейство в такова време на безкрайна, опустошителна война? Тя не беше толкова сляпа като посестримите си — не жадуваше да поеме благословения уж от духовете дълг да ражда синове, за да хранят земята пред Плуга на Жътваря. Майка й беше гледачка на кости, надарена бе със способността да съхранява цялата памет на народа — всяка родословна линия, чак до Сълзата на Умиращия дух. А баща й бе държал Копието на войната, първо срещу Белоликите баргасти, а после — срещу империята на Малаз. Скърбеше и за двамата, и то дълбоко, ала разбираше как тяхната смърт, наред с упорития й отказ да приеме мъжка ласка, взети заедно, я бяха превърнали в идеалния избор в очите на воинството духове. Чист и непокътнат съсъд, съсъд в който да се поставят две разбити души — едната прекрачила прага на смъртта, другата — опазена от смъртта с помощта на древни чародейства, две личности, сплетени в едно — съсъд, който щеше да изхрани така сътвореното свръхестествено дете. Сред ривите, които пътуваха непрестанно със стадата си и не вдигаха зидове от камък или тухла, такъв съсъд, предназначен за една-едничка употреба, който след това щеше да бъде изхвърлен, се наричаше мхаби, тъй че тя си бе намерила ново име и сега цялата истина за живота й се съдържаше в него. „Стара, а не достигнала мъдростта, сбръчкана, ала без дара на годините, но ето, че се каня да уча това дете — това същество, — печелещо един сезон с всеки, който аз губя, чието отбиване ще означава моята смърт. Виж я само как си играе игрите на невинното дете; усмихва се, без да разбира цената, която взима от мен нейното съществуване и израстване.“ Чу стъпки зад себе си и след малко до нея застана висока чернокожа жена. Дръпнатите очи на новодошлата се спряха на играещото на склона дете. Степният вятър разроши дългата тъмна коса пред лицето й. Под боядисаната в черно кожена туника проблясваше сребриста люспеста броня. — Измамна е, нали? — промълви Тайст Андий. Мхаби кимна и въздъхна. — Трудно може да предизвика страх — продължи чернокожата жена — или да стане център на жестоки свади… — Има и друго, нали? — Да. Каллор поднови атаката си. Мхаби потръпна, после вдигна очи към Тайст Андий. — Е, и? Има ли някаква промяна, Корлат? — Бруд си държи упорито на своето — отвърна Корлат и сви рамене. — И да има съмнения, скрива ги добре. — Има — рече мхаби. — Но ривите и стадата ни му трябват, а това надделява. Въпрос на сметки, не на вяра. Тази нужда ще остане ли, след като се сключи съюзът с едноръкия малазанец? — Надеждата е — отвърна Корлат, — че малазанците ще знаят повече за произхода на детето… — Достатъчно, за да се избегне възможната заплаха? Корлат, трябва да накараш Бруд да разбере, че онези две души нямат нищо общо с това, в което са се превърнали. — Очите на мхаби се върнаха на детето и тя продължи: — Тя бе създадена с влиянието на Т’лан Имасс — лабиринтът извън времето осигури сплитащите нишки и те бяха изтъкани така от Гадател на Имасс — Хвърляч на кости от плът и кръв, Корлат. Тъй че детето принадлежи на Т’лан Имасс. Може да си е облечено в плът на риви, може в нея да са побрани душите на двама малазански магове, но сега тя е соултейкън, и нещо повече — Хвърляч на кости. А и тези истини едва се допират до краищата на онова, в което предстои да се превърне. Кажи ми, за какво им е на безсмъртните Т’лан Имасс един Хвърляч на кости от плът и кръв? — Не мен трябва да питаш — с кисела усмивка отвърна Корлат. — И малазанците също. — Сигурна ли си в това? Не маршируваха ли Т’лан Имасс под малазанските знамена? — Но вече не, Корлат. Каква ли скрита вражда се е породила между тях? Що за тайни мотиви могат да лежат под предложенията на малазанците? Няма как да го отгатнем, нали? — Предполагам, че Каладън Бруд е наясно с тези възможности — сухо отвърна Тайст Андий. — Все едно, можеш да бъдеш свидетелка и дори да участваш в тези неща, мхаби. Малазанският контингент идва и Пълководеца желае да присъстваш на преговорите. Мхаби се обърна. Лагерът на Каладън Бруд лежеше пред очите й, изрядно подреден както винаги. Наемническите части на запад, воините на Тайст Андий в средата, становете на нейните риви със стадата бедерини — на изток. Походът беше дълъг, от Платото на Стария крал, през градовете Кет и Пач, най-сетне — по лъкатушещия на юг стар път на ривите, прекосяващ традиционното им отечество. „Дом, порутен от многото години война, от тъпчещите по земята войски и огнените взривове, хвърляни от небето от морантите… от кворлите, кръжащи като безмълвни черни петънца, и от ужаса, падащ върху становете ни… върху светите ни стада.“ „Ала ето, че сега стискаме ръце с доскорошните си врагове. С малазанските нашественици и студенокръвните моранти. Каним се да сплетем плитките на венчилото — двете ни армии. Толкова време си гризем гърлата — а сега венчило, и не в името на мира. Не, сега воините си търсят друг, нов враг…“ Отвъд войските на Бруд се издигаха наскоро възстановените стени на Пейл, с петната от насилие, като смразяващ спомен за малазанските магии. От северната порта на града току-що бе излязла група конници, със сиво знаме без знаци по него — възвестяваше на всички, че конниците са извън закона. Яздеха бавно през мъртвата зона към лагера на Бруд. Очите на мхаби се присвиха подозрително към знамето. „Старице, страховете ти са проклятие. Не мисли за измяна, не мисли за ужасите, претърпени от тези доскорошни нашественици. Дужек Едноръкия и Воинството му бяха обявени извън закона от омразната императрица. Духове подземни, ще видим ли някога края на тази война?“ Детето дойде при двете жени. Мхаби я погледна, видя в спокойните, нетрепкащи очи, знание и мъдрост, трупани сякаш от хилядолетия — а може би наистина беше така. „Ето ни, че стоим тук трите, пред погледите на всички — дете на десет-единадесет години, жена с млада външност и нечовешки очи и прегърбена старица — и всичко това, до най-малката подробност, е илюзия, защото таящото се в нас е съвсем обратно. Детето съм аз. Тайст Андий е познала хиляди години живот, а момичето… стотици хиляди.“ Корлат също погледна детето и се усмихна. — Хубаво ли си поигра, Силвърфокс*? [* Сребърна лисица (англ.). — Бел.прев.] — Горе-долу — с изненадващо плътен глас отвърна момичето. — Но се натъжих. Корлат вдигна вежди. — И защо? — Някога тук е съществувало свято доверие — между тези хълмове и духовете на риви. Вече е нарушено. Духовете бяха само съсъди на болка и самота. Хълмовете няма да се изцерят. Кръвта в жилите на мхаби се смрази. Детето във все по-голяма степен проявяваше чувствителност, съперничеща на тази на най-мъдрите врачки в племената. Но в тази чувствителност се долавяше някаква хладина, някакво скрито намерение лежеше под всяка страстно изречена дума. — Нищо ли не може да се направи, дъще? Силвърфокс сви рамене. — Вече не е нужно. „Като сега.“ — Какво значи това? Момичето вдигна кръглото си личице и се усмихна. — Ако ще присъстваме на преговорите, майко, да побързаме. Мястото за срещата бе на едно ниско възвишение на трийсетина крачки от предните постове. На запад се виждаха наскоро вдигнатите могили, приютили останките на мъртвите след падането на Пейл. Мхаби се замисли дали безчетните жертви гледат разгръщащата се сцена. „От кръвопролитията се раждат духове в края на краищата. А без умилостивителни дарове те често се превръщат във враждебни сили, терзани от кошмарни видения и изпълнени със злъч. Дали само ривите знаят тези истини?“ „От война към съюз — как ли ще погледнат духовете на това?“ — Предадени са — каза Силвърфокс. — Аз ще им отговоря, майко. — Посегна и хвана мхаби за ръка. — Време е за спомени. Спомени древни и спомени отскорошни. — А ти, дъще? — попита тихо, с треперещ глас мхаби. — Да не си мостът между едните и другите? — Наистина си мъдра, майко, колкото и да не си вярваш. Скритото се разкрива бавно. Погледни тези отскорошни врагове. В ума си се бориш, изтъкваш си различията между нас, мъчиш се да задържиш неприязънта си, омразата си към тях, защото това ти е познато. Спомените са основата на тази омраза. Но, майко, спомените съдържат и друга истина, тайна, и тя е всичко, което сме изпитали, нали? Мхаби кимна и отвърна, едва прикривайки раздразнението си: — Така ни казват старейшините, дъще. — Преживяното. Опитът. Това е общото между нас. Може би погледнато от друга страна, но е едно и също. Едно и също. — Знам това, Силвърфокс. Да обвиняваш е безсмислено. Всички сме тласкани, като приливите, от нечия невидима, неумолима воля… Момичето стисна ръката й. — Тогава попитай Корлат, майко. Какво й казват нейните спомени. Жената риви се обърна към Тайст Андий. — Слушаш ни, а не казваш нищо. Какъв отговор очаква щерка ми от теб? Корлат се усмихна тъжно. — Опитът е един и същ. За вашите две армии. Но също и… през цялото време. Сред всички, които притежават памет, все едно дали индивид, или цял народ, уроците на живота са винаги едни и същи. — Очите на Тайст Андий, сменили този път цвета си в теменуженосиньо, се спряха на Силвърфокс. — Дори сред Т’лан Имасс — това ли искаш да ни кажеш, дете? Тя сви рамене. — Във всичко, което предстои, мислете за прошката. Дръжте на нея, но не забравяйте, че не трябва да се раздава щедро. — Съненият й поглед се плъзна към Корлат и тъмните й очи изведнъж се втвърдиха. — Понякога прошката трябва да се откаже. Последва мълчание. „Скъпи духове, напътствайте ни. Това дете ме плаши. Всъщност мога да разбера Каллор… и това е по-обезпокоително от всичко.“ Спряха се на мястото за преговорите, малко извън постовите на Бруд. След няколко минути малазанците излязоха на билото. Мхаби веднага позна Дужек, някогашния Върховен юмрук, а сега — ренегат. Едноръкият мъж обаче се оказа по-стар, отколкото очакваше, и седеше на дорестия си кон като човек, измъчван от непрестанни старчески болежки и с вкочанени кокали. Беше мършав, среден на ръст, с проста броня и къс меч без украса на колана. Тясното му скулесто лице беше бръснато, нашарено с многобройни белези. Шлем не носеше. Единственият признак за ранг бе дългата сива пелерина със сребърна закопчалка. От лявата страна на Дужек яздеше друг офицер, сивобрад и с едро телосложение. Шлемът със забрало и плетена мрежа на врата почти скриваше лицето му, но мхаби долови у него неизмерима сила на волята. Седеше изправен в седлото, макар че левият му крак беше леко изкривен и ботушът бе извън стремето. Плетената му, дълга до прасците ризница беше очукана и закърпена с кожени каишки. Не й убягна от вниманието това, че язди от незащитената страна на Дужек. Вдясно от Върховния юмрук яздеше някакъв младеж, явно адютант или нещо подобно. Беше невзрачен, но мхаби забеляза как очите му шарят неспокойно и поглъщат всяка подробност. Тъкмо той носеше бунтовническото знаме, стиснал пръта в облечената си в кожена ръкавица ръка. Четвъртият ездач се оказа Черен морант, с хитинова броня, много пострадала. Бе изгубил четирите пръста на дясната си ръка, но продължаваше да носи останалото от металната ръкавица. Безброй удари от меч бяха нашарили лъскавия черен нагръдник. Корлат до нея изсумтя тихо: — Доста пребита сган, какво ще кажеш? Мхаби кимна и попита: — Кой е мъжът вляво от Дужек Едноръкия? — Уискиджак според мен — с кисела усмивка й отвърна Тайст Андий. — Ама фигурата му си я бива, а? За миг мхаби се почувства като младата жена, каквато бе в действителност, и сбърчи нос. — Ривите не сме толкова космати, слава на духовете. — Все пак… — Е, да, все пак. — Бих го харесала за чичо — обади се Силвърфокс. Двете жени я погледнаха изненадано и мхаби попита: — Чичо ли? Момичето кимна. — Можеш да му вярваш. Докато едноръкият крие нещо — е, не, и двамата имат една тайна, но все едно, вярвам на брадатия. Морантът… той се смее вътрешно. Винаги се смее и никой не знае това. Смехът не е жесток, а изпълнен със скръб. А онзи със знамето… — Силвърфокс се намръщи. — За него не съм сигурна. Мисля, че винаги е било така… Мхаби и Корлат се спогледаха над главата на момичето. — Хайде да се приближим — каза Тайст Андий. Щом наближиха билото, от постовата линия излязоха две фигури, следвани от знаменосец с щандарт без герб, и тримата — пешаци. Мхаби се зачуди как ли ще приемат малазанците вида на двамата воини отпред. В жилите на Каладън Бруд течеше баргастка кръв, отразена във високата му, леко изгърбена фигура и широкото плоско лице; а и още нещо имаше у него, нещо не съвсем човешко. Беше грамаден, а чукът на гърба му подхождаше добре. Двамата с Дужек се сражаваха на този континент вече над дванайсет години — сблъсък на воли, видели немалко люти сражения и също толкова обсади. И двамата неведнъж се бяха изправяли пред жестоката съдба, но ето, че бяха оцелели, целите в рани и белези. Отдавна си бяха взели мярката един на друг по бойните полета, но едва сега предстоеше да се изправят лице в лице. До Бруд крачеше Каллор — висок, мършав и побелял. Дългата му плетена ризница лъщеше на бледата светлина на утрото. Груб меч висеше от железните халки на колана му и се полюшваше с тежките му стъпки. Ако някой играч в тази смъртоносна игра бе останал загадка за мхаби, то това беше самопровъзгласилият се Върховен крал. Всъщност единственото, в което можеше да е сигурна, беше омразата на Каллор към Силвърфокс, омраза, подхранвана от страх, и може би от знанието, което притежаваше този мъж — знание, което той не желаеше да сподели с никой друг. Каллор твърдеше, че е живял хилядолетия, твърдеше, че някога е властвал над империя, която накрая той самият унищожил по причини, които не искаше да разкрие. И въпреки това не беше асцендент — дълголетието му произтичаше вероятно от алхимии, и съвсем не беше съвършен, тъй като и лицето, и тялото му изглеждаха опустошени като на смъртен, наближил столетие живот. Бруд се възползваше от познанията на Каллор по тактика, нещо като инстинктивно майсторство в ходовете и комбинациите в мащабните кампании, но Върховният крал даваше ясно да се разбере, че всички тези бойни надпревари за него са само някакви мимолетни игри, служещи единствено за отвличане на вниманието, и едва прикриваше равнодушието си. Каллор не внушаваше лоялност сред войниците. Единственото, което постигаше, беше признавано с неохота уважение и, както подозираше мхаби, едва ли някога щеше да постигне нещо повече. Сега, докато двамата с Бруд се приближаваха към билото, на лицето му се изписа отвращение и презрение, щом изгледа Дужек и Уискиджак, както и морантския командир. Това си беше явна обида, но и тримата малазанци като че ли не обърнаха внимание на Върховния крал, докато слизаха от седлата, насочили цялото си внимание към Каладън Бруд. Дужек Едноръкия пристъпи напред. — Поздрави, пълководецо. Позволете ми да ви представя скромната си свита. Първият ми помощник-командир, Уискиджак. Артантос, настоящият ми знаменосец. И предводителят на Черните моранти, чиято титла се превежда в нещо като „Достижителя“ и чието име е напълно непроизносимо. — Ренегатът Върховен юмрук се ухили към фигурата с плътната броня. — След като се здрависа с един дух на ривите в Леса на Черното псе, започнахме да го наричаме Туист*… [* Усукания, Кривия (англ.). — Бел.прев.] — Артантос… — тихо каза Силвърфокс. — Не е използвал това име от дълго време. И не е това, което изглежда. — Ако е илюзия — прошепна Корлат, — значи е майсторска. Нищо особено не забелязвам. Детето кимна. — Степният въздух го е… подмладил. — Кой е той, дъще? — попита мхаби. — Химера всъщност. След като изслуша думите на Дужек, Бруд рече: — До мен е Каллор, първият ми помощник-командир. От страна на Тайст Андий присъства Корлат. От страна на ривите — мхаби и нейната млада повереница. Останките от знамето ми се носят от конник Хърлочъл. Дужек се навъси. — Къде е Пурпурната гвардия? — Принц К’азз Д’авори и силите му в момента са ангажирани с вътрешни дела, Върховен юмрук. Няма да се включат в усилията ни срещу Панион Домин. — Много лошо — промълви Дужек. Бруд сви рамене. — Събрахме помощни сили, които да ги заместят. Един конен полк от Салтоан, четири клана на Баргаст, наемническа рота от Едноокия котарак, друга от Мот… Уискиджак като че ли се задави. Покашля се и поклати глава. — Това да не са Извънредните на Мот, пълководецо? Бруд оголи в усмивка острите си зъби. — Мда, вие имате известен опит с тях, нали? Докато воювахте с Подпалвачите на мостове. — Неведнъж — съгласи се Уискиджак. — Макар че не само в бой… повечето пъти ни крадяха от запасите и бягаха, доколкото помня. — Логистична дарба, както го наричаме — отбеляза Каллор. — Вярвам — обърна се Бруд към Дужек, — че преговорите ви със Съвета на Даруджистан са се оказали задоволителни. — Така е, пълководецо. Техните… дарения… ни позволиха да си осигурим продоволствие. — Убеден съм, че от Даруджистан е тръгнало пратеничество и че скоро ще пристигне — добави Бруд. — В случай, че ви е необходима още помощ… — Много щедро от тяхна страна — отвърна Върховният юмрук и кимна. — Командната шатра ни очаква — прикани ги пълководецът. — Трябва да обсъдим някои подробности. — Ваша воля — съгласи се Дужек. — Пълководецо, двамата с вас воюваме от дълго време — с нетърпение очаквам вече да започнем да се сражаваме рамо до рамо. Дано само Панион Домин да се окаже достоен противник. — Но не прекалено — отвърна с гримаса Бруд. — Прав сте — ухили се Дужек. Застанала леко встрани с Тайст Андий и своята мхаби, Силвърфокс се усмихна и заговори тихо: — Ето, че стана. Видяха се. Прецениха се един друг… и двамата са доволни. — Забележителен съюз — промълви Корлат и леко поклати глава. — Толкова лесно да забравят толкова много… — Прагматичните войници — рече мхаби — са най-страшните хора, които съм познавала в краткия си живот. Силвърфокс се изсмя гърлено. — И ти се съмняваш в мъдростта си, майко… Командната шатра на Каладън Бруд бе разположена в центъра на лагера на Тайст Андий. Макар да я беше навестявала много пъти и да се беше запознала донякъде с порядките на Тайст Андий, мхаби отново бе поразена от усещането за странност, докато крачеше през стана. Древност и патос, тези две неразривно свързани дихания изпълваха въздуха между тесните островърхи шатри. Малкото високи облечени в черно фигури, покрай които минаваха, почти не разговаряха, нито обръщаха особено внимание на Бруд и неговия антураж — дори Корлат, помощник-командирът на Аномандър Рейк, биваше удостоявана само с леки кимвания. Трудно й беше на мхаби да го разбере — народ, обладан от пълно безразличие, апатия, от която дори усилията да поведе безгрижна беседа бяха нещо трудно постижимо. Някакви тайни трагедии се криеха в дългото, изтерзано минало на Тайст Андий. Рани, които никога нямаше да зараснат. Дори страданието, беше разбрала тя тук, можеше да се превърне в начин на живот. А след това едно такова съществувание да се удължи от десетилетия в столетия, сетне — в хилядолетия. И това все още й вдъхваше ужас. Тези тесни чудновати шатри все едно, че приютяваха призраци — тревожен, странстващ некропол, обладан от скръбните си духове. Странно оцветените дрипави ленти, вързани за железните колове на шатрите и развявани от вятъра, придаваха на сцената нещо свято, също като мършавите, призрачни фигури на самите Тайст Андий. Те като че ли бяха застинали в някакво вечно очакване, което винаги будеше тръпки в душата на мхаби. Но още по-лошото бе, че тя добре познаваше способностите им — виждала ги беше как вадят с гняв мечовете си, след това — как боравят с тях, с ужасяваща ефикасност. И беше виждала също така чародейството им. Сред хората хладното безразличие често се проявяваше в актове на груба жестокост, често пъти се оказваше истинският образ на чистото зло — доколкото съществуваше такова нещо, — ала за Тайст Андий подобна необузданост бе нещо непривично. Те се сражаваха под командата на Бруд, за кауза, която не беше тяхна, и малцината от тях, които загиваха в подобни случаи, биваха просто оставяни на място. На ривите се падаше бремето да приберат телата, да се погрижат за тях според своите обичаи и да поскърбят за кончината им. Самите Тайст Андий гледаха на тези занимания с безизразни лица, сякаш се смееха вътрешно на вниманието, отделяно на някакъв си труп. Командната шатра беше осмоъгълна, с дървена рамка, с твърде избледняло вече оранжево платно, някога червено. Беше принадлежала на Пурпурната гвардия и беше истинска дрипа, преди конник Хърлочъл да я прибере и изкърпи за пълководеца. Както и със знамето, Бруд не държеше особено на пищната показност. Платнището на входа беше вдигнато. На предния опорен стълб беше кацнал Велик гарван, килнал глава към групата, с разтворен клюн — като в безмълвна усмивка. Щом видя Старата, мхаби се усмихна — любимата слугиня на Аномандър Рейк преследваше безмилостно Каладън Бруд и непрекъснато го обсипваше със съвети, като въплътена гузна съвест. Великият гарван неведнъж бе подлагал на изпитание търпението на пълководеца… „Но Бруд я търпи, по същия начин, както търпи самия Аномандър Рейк. Тежки съюзи — всички говорят, че Бруд и Рейк действат рамо до рамо от дълго, дълго време, но има ли доверие между тях? Точно тази връзка е трудно разбираема, с многобройните пластове от сложност и двусмислие, с още по-объркващата и съмнителна роля на Старата, служеща за мост между двамата воини.“ — Дужек Едноръкия! — изграчи Старата и избухна в лудешки кикот. — Уискиджак! Нося ви поздрави от някой си Барук, алхимик в Даруджистан. А от своя господар, Аномандър Рейк, владетеля на Лунния къс, Рицаря на Върховен дом Мрак, сина на самата Майка Тъмнина, предавам ви неговите… о, не, не поздрави просто… не поздрави… а насмешки. Да, насмешки! Дужек се намръщи. — И какво толкова му е смешно на твоя господар, птицо? — Птицо? — изграчи тя. — Аз съм Старата, неоспоримата матриарха на шумното и огромно гибелно поселение на Лунния къс! Уискиджак изсумтя. — Матриарха на Великите гарвани? Значи говориш от името на всичките, тъй ли? Е, това го приемам — Гуглата ми е свидетел, че си достатъчно гласовита. — Наглост! Дужек Едноръки, насмешката на моя господар е необяснима… — В смисъл, че не знаеш — прекъсна я ренегатът Върховен юмрук. — Нагла дързост. Прояви уважение, смъртни, иначе с твоята леш ще се нахраня, като дойде денят! — Най-много да си счупиш клюна в кожата ми, дърто, но си добре дошла. Като дойде денят. Бруд изръмжа. — Хърлочъл, намордникът за клюнове подръка ли ти е? — Да, сър. Великият гарван изсъска, наведе глава и надигна крилата си. — Да не си посмял, вол такъв! Само да го повториш, мисли му! — Тогава не си отваряй човката. Бруд се обърна към останалите и с жест ги покани да влязат. Старата, кацнала над всички, кимваше на всеки минал под нея войник. Когато дойде ред на мхаби, се изкиска. — Детето, което водиш, скоро ще ни изненада всички, бабче. Мхаби се спря и попита: — Какво усещаш, Стара? Старата разтвори клюн в безмълвна усмивка, после отговори: — Същина, скъпо мое глинено гърне. Нищо друго. Здравей, малко сребърно лисиче. Момичето изгледа за миг Великия гарван, след което отвърна: — Здравей, Стара. Досега не си бях давала сметка, че вашият вид сте родени от гниещата плът на един… — Млък! — изкрещя Старата. — Такова знание не бива да се изрича! Трябва да се научиш да мълчиш, дете — заради собствената си безопасност… — Заради твоята, искаш да кажеш — отвърна с усмивка Силвърфокс. — В случая — да, няма да го отрека. Но послушай едно старо същество, преди да влезеш в тази шатра, дете. Онези, които чакат вътре, ще приемат неимоверния ти разум и познания — ако се окажеш толкова глупава, че да ги разкриеш — за най-смъртоносна заплаха. Разкритията може да ти донесат гибел. И знай следното: ти все още не си способна да се пазиш сама. Мхаби, която ценя и обичам, също не може да се надява, че ще те защити — тя не може да се похвали с буйна сила. И на двете ще ви трябват закрилници, разбра ли ме? Силвърфокс кимна. Ръката на мхаби се беше стегнала инстинктивно около китката на детето. Заля я вълна от чувства. Не беше сляпа за заплахите, надвиснали над Силвърфокс и самата нея, даваше си сметка и за силите, кипящи в детето. „Но в себе си не чувствам никаква сила, нито буйна, нито никаква. Макар да го каза с добро чувство, Старата ме нарече «глинено гърне» с пълно право, а всичко, което то пазеше доскоро, вече не е в мен, а стои ето тук, до мен, изложено на опасности и уязвимо.“ Взря се в лъскавите черни очи на враната. „Обичаш ме и ме цениш, така ли? Благословена да си за това.“ Централният отсек на командната шатра беше зает от огромна маса за разпъване на карти, от грубо издялано дърво, разкривена и очукана, сякаш беше скована от пиян дърводелец. Когато мхаби и Силвърфокс влязоха, ветеранът Уискиджак — вече бе свалил шлема — я гледаше и се смееше. — Ама голям кучи син сте, пълководецо. — И поклати глава. Бруд изгледа намръщено масата, привлякла вниманието на Уискиджак, и каза: — Да, признавам, че не е много красива… — Защото я направиха Фидлър и Хедж — каза малазанецът. — В леса на Мот… — Кои са Фидлър и Хедж? — Двамата ми сапьори, докато командвах Девети взвод. Играеха на игри на карти, с Драконовата колода, и им трябваше маса. Още сто Мостоваци се бяха събрали да гледат играта, въпреки че бяха под постоянни атаки, да не говорим, че до гуша бяхме затънали в едно тресавище. Играта бе прекъсната от битка — бяхме надвити, изтласкани, после си върнахме позицията, всичко това отне може би камбана време — и хоп! Някой междувременно беше задигнал тая огромна маса! Да бяхте чули само как ругаеха сапьорите… Каладън Бруд скръсти ръце, изгледа намръщено масата и изсумтя: — Подариха ми я. Извънредните на Мот. Служи ми добре… моите, ъ, поздравления на сапьорите ви. Мога да наредя да я върнат… — Няма нужда, сър… — Малазанецът като че ли се канеше добави още нещо, нещо важно, но само поклати глава. Тихото ахване на Силвърфокс стресна мхаби. Тя погледна надолу към детето и вдигна въпросително вежди, но погледът на момичето се местеше от масата към Уискиджак и обратно — и то се усмихваше. После каза: — Чичо Уискиджак. Очите на всички се обърнаха към детето. То продължи безгрижно: — Тези сапьори с техните игри… те мамят, нали? Брадатият малазанец се намръщи. — Не бих ти препоръчал да повтаряш това обвинение, особено пред тях, момиче. В тези игри много монети се прехвърлят само в една посока. Дали Фид и Хедж мамят? Те са си измислили толкова сложни правила, че никой не може да ги разбере. Тъй че, честно да ти кажа, и аз не знам. — Навъси се още повече и изгледа Силвърфокс, сякаш го беше обзела някаква силна тревога. „Нещо като… усещане за близост… — изведнъж осъзна мхаби. — Разбира се, той не знае нищо за нея — нито какво представлява, нито какво е била. Това е първата им среща, поне според него, но ето, че го нарече чичо, и нещо повече… този глас, гърлен, изпълнен със знание… Той познава не детето, а жената, която то е било преди.“ Всички чакаха Силвърфокс да каже още нещо, да предложи някакво обяснение. Но тя просто отиде до масата и бавно прокара длан по грапавата повърхност. По лицето й пробяга усмивка. После дръпна един от кривите столове и седна. Бруд въздъхна и махна с ръка на Хърлочъл. — Дай картата с териториите на Панион Домин. След като разпънаха картата, всички се струпаха около масата. — Нито една от нашите карти не е толкова подробна — изсумтя Дужек. — Отбелязали сте разположенията на армиите на Панион. Откога е? — Отпреди три дни — отвърна Бруд. — Роднините на Старата са там, следят движенията. Бележките по организационните средства и предишни тактики на Панион са извлечени от различни източници. Както виждате, насочили са се да превземат град Капустан. Маврик, Сетта и Лест вече паднаха през последните месеци. Силите на Панион все още са на южния бряг на река Катлин, но са започнали приготовления за прехвърлянето… — Армията на Капустан няма ли да се противопостави на това прехвърляне? — попита Дужек. — Ако не, значи явно си търсят обсадата. Доколкото схващам, никой не очаква Капустан да окаже голяма съпротива. — Положението в Капустан е малко объркано — обясни пълководецът. — Градът се управлява от принц и коалиция от Върховни жреци, а тези две фракции никога не са били в съгласие. Проблемите се усложняват от това, че принцът събира наемническа част в подкрепа на малобройните си сили… — Каква част? — попита Уискиджак. — Сивите мечове. Казват, че били от Елингарт. Прилично попълнение — над седем хиляди души. Дали ще докажат, че си заслужават щедрите заплати, които са изтръгнали от принца — тепърва ще се разбере. Гуглата ми е свидетел, тъй нареченият им „стандартен договор“ е два пъти повече от парите, които иска Пурпурната гвардия. — Командирът им оцени добре положението — отбеляза Каллор с огромна умора, ако не и с досада. — Принц Джеларкан разполага с повече пари, отколкото войници, а панионците няма да бъдат купени — от гледна точка на Пророка им, това е свещена война все пак. За да се усложнят още повече нещата, съветът на Върховните жреци се опира на частната бойна гвардия на всеки от храмовете, добре обучени и екипирани войници. Това са три хиляди от най-способните бойци на града, докато самият принц е останал с трохите от неговите капанталци — чиято численост той по закон няма право да увеличава над две хиляди. От години Съветът на маската — коалицията от храмове — използва гвардията Капантал като терен за набор на своите части, подкупвайки най-добрите… Явно не само мхаби подозираше, че ако му се даде възможност, Каллор ще продължи така до следобеда, защото Уискиджак го прекъсна: — Значи този принц Джеларкан е заобиколил закона, купувайки наемници. — Точно така — бързо взе думата Бруд. — Във всеки случай Съветът на маската успя да наложи нов закон, забраняващ на Сивите мечове да се включват в активни действия извън градските стени, тъй че прехвърлянето на реката няма да бъде оспорено… — Идиоти — изръмжа Дужек. — При положение, че е свещена война, храмовете би трябвало да направят всичко, което им е по силите, за да изградят единен фронт срещу панионците. — Мисля, че според тях правят точно това — намеси се Каллор с усмивка, която можеше да е предназначена както за Дужек, така и за жреците на Капустан. — Като в същото време гледат да държат под контрол силата на принца. — По-сложно е — прекъсна го Бруд. — Владетелката на Маврик капитулира с малко кръвопролитие, като арестува всички жреци в града си и ги предаде на панионските тенесковри. С един ход спаси града си и гражданите му, напълни хазната си с плячка от храмовете и се отърва от един вечен трън в задника. Панионският Пророк й отстъпи губернаторския пост, което е по-добро, отколкото да те разкъсат и изядат тенесковрите — което сполетя жреците. — Разкъсани и изядени? — ахна мхаби. — Ами да — каза Бруд. — Тенесковрите са селяшката армия на Пророка — такива фанатици са, че Пророкът дори не си прави труда да ги снабдява с продоволствие. Дал им е вместо това свещената си благословия да правят каквото е нужно, за да се изхранват и въоръжават. Ако някои други слухове се окажат верни, канибализмът им е най-малкото зло… — Чухме подобни слухове — промърмори Дужек. — Значи, пълководецо, въпросът, който стои пред нас, е дали ще се опитаме да спасим Капустан, или ще го оставим да падне? Пророкът трябва да знае, че идваме — неговите следовници са разпространили култа далече извън границите му, в Даруджистан, в Пейл, в Салтоан което означава, че знае, че ще прехвърлим река Катлин — все някъде, все някога. Ако завземе Капустан, тогава най-широкият брод на реката ще е в негови ръце. Което ни оставя единствено стария брод на запад от Салтоан, където доскоро имаше мост. Вярно, нашите инженери могат да ни сглобят там понтон, стига да занесем дървен материал. Всъщност това е изборът ни по суша. Има и още две възможности, разбира се… Старата, която бе кацнала на ръба на масата, изграчи: — Чуйте го! Мхаби кимна — разбираше Великия гарван и също изпитваше весело неверие. Дужек се намръщи и попита: — Някакъв проблем ли имаш, птицо? — Ти си досущ като пълководеца! Дума по дума, мислиш на глас също като него! О, никой ли не може да види поетичния резец на взаимната ви война през тези дванайсет години? — Млъквай — заповяда Бруд. — Капустан ще бъде обсаден. Силите на панионците са внушителни — разбрахме, че експедицията се командва от септарх Кулпат, а той е най-способният от всички септарси на Пророка. С него са половината беклити — това са петдесет хиляди души редовна пехота — и една дивизия урдомани, без да броим поддържащите и помощни части. Капустан е малък град, но принцът се е погрижил добре за стените му, а самото разположение на града е удобно за защита квартал по квартал. Ако Сивите мечове не се отдръпнат при първата схватка, Капустан може да удържи известно време. И все пак… — Моите Черни моранти могат да пуснат няколко роти в града — каза Дужек и погледна към мълчаливия Туист, — но без изрична покана да го направим напрежението може да се окаже проблематично. — И това ако не е омаловажаване — изсумтя Каллор. — Кой град в Дженабакъз ще приеме на драго сърце малазански легиони? Нещо повече, ще трябва да си носите храна — в това можете да сте сигурни, Върховен юмрук — да не говорим, че може да се изправите пред открита враждебност, ако не и предателство от страна на народа на Капън. — Ясно е — намеси се Уискиджак, — че трябва да установим предварителен контакт с принца на Капустан. Силвърфокс изненада всички с кикота си. — Каква оркестровка, чичо! Вие вече сте задействали план, за да го постигнете. Двамата с Едноръкия сте нагласили всичко до последната подробност. Планът ви е да освободите Капустан, макар и не пряко — вие двамата никога нищо не правите пряко, нали? Искате да останете скрити зад събитията — класическа малазанска тактика, ако въобще има такава. Бяха като майстори комарджии — лицата и на двамата останаха съвсем безизразни при думите й. Кикотът на Каллор прозвуча като тихо потракване на кости. Мхаби изгледа Уискиджак. „Детето те тревожи много, нали? Кълна се в духовете, тя тревожи дори мен, а аз знам много повече от вас.“ — Е — избоботи след малко Бруд, — радвам се, че стигаме до съгласие — Капустан не трябва да падне, ако можем да предотвратим това, а косвените средства за спасяването му може би са най-добрият избор при дадените обстоятелства. Трябва да ни видят — по-голямата част от твоите сили, както и моите, Едноръки — как напредваме по сушата, с предвидима скорост. Това ще наложи срок за обсадата на септарх Кулпат, както за него, така и за нас. Доколкото схващам, съгласни сме също, че Капустан не трябва да е единствената ни цел. Дужек кимна замислено. — Все пак може и да падне, въпреки усилията ни. Ако държим да надвием Панион Домин, трябва да ударим в сърцето му. — Съгласен съм. Кажи ми, Едноръки, кой град сте предвидили за първия етап на кампанията? — Корал — отвърна моментално Уискиджак. Очите на всички се върнаха на картата. Бруд се ухили. — Изглежда, наистина мислим еднакво. Стигнем ли северната граница на Домина, се забиваме като копие на юг; няколко набързо освободени града… Сетта, Лест, Маврик — няма ли губернаторката да е доволна? — след това към самия Корал. Само за един сезон отнемаме придобивките на Пророка за последните четири години. Искам този култ да се разклати, искам цялото това нещо да се пръсне. — Ясно, пълководецо. Значи тръгваме в поход по суша, нали? Никакви кораби — това в края на краищата ще подпомогне Кулпат. Но трябва да изясним още един въпрос — продължи Уискиджак и сивите му очи пробягаха към единствения представител освен командира на Черните моранти, който все още не бе проговорил — и той е какво можем да очакваме от Аномандър Рейк? Корлат? Тайст Андий ще бъдат ли с нас? Тя само се усмихна. Бруд се изкашля и каза: — И ние като вас сме предприели няколко свои хода. В момента Лунният къс пътува към Домина. Преди да стигне до територията на Пророка, ще… изчезне. Дужек вдигна вежди. — Впечатляващо начинание. Старата изграчи. — Не знаем почти нищо за магията зад силите на Пророка — каза пълководецът. — Само че тя съществува. Също като вашите Черни моранти, Лунният къс предлага тактически възможности и трябва да сме глупци, за да не ги използваме. — Бруд се ухили. — Също като вас, Върховен юмрук, ние се стремим да избегнем предвидимостта. — Кимна на Корлат. — Тайст Андий разполагат с внушителни магии… — Недостатъчно — прекъсна го Силвърфокс. Жената Тайст Андий изгледа момичето намръщено. — Що за твърдение беше това, дете? — Не вярвайте на нито една нейна дума — изсъска Каллор. — Всъщност Бруд много добре знае, че смятам присъствието й на тази среща за глупаво — тя не ни е съюзник. Тя ще предаде всички ни — помнете ми думите. Измяната е най-старият й приятел. Чуйте ме, всички. Това същество е самата въплътена погнуса. — О, Каллор — въздъхна Силвърфокс, — винаги ли трябва да се държиш така? Дужек се обърна към Каладън Бруд. — Пълководецо, признавам, че съм донякъде смутен от присъствието на това момиче — коя, в името на Гуглата, е тя? Изглежда, притежава свръхестествени знания. За привидно десетгодишно дете… — Тя е много повече от това — сопна се Каллор, без да откъсва изпълнените си с омраза очи от Силвърфокс. — Погледнете старицата зад нея — изръмжа Върховният крал. — Едва-що навърши двайсет лета. Върховен юмрук, а това дете бе изтръгнато от утробата й преди по-малко от шест месеца. Тази гадост се храни от жизнената сила на майка си — не, не майка, окаяния съсъд, който я бе приютил. Всички потръпнахте от канибализма на тенесковрите, нали? Какво мислите тогава за едно създание, които поглъща душата и живота на онази, която го е родила? А и още има… — Замълча, преглътна онова, което се канеше да добави, и изръмжа: — Тя трябва бъде убита. Веднага. Преди силата й да надмине всички ни. В шатрата настъпи тишина. „Проклет да си, Каллор. Това ли искаше да покажеш на новите ни съюзници? Разделен лагер. И — духове подземни — още веднъж бъди проклет, защото тя не знаеше. Не знаеше…“ Разтреперана, мхаби сведе очи към Силвърфокс. Очите на момичето се бяха разширили и щом погледна нагоре към майка си, вече бяха пълни със сълзи. — Така ли е? — прошепна то. — Наистина ли те изяждам? Мхаби затвори очи — съжаляваше, че повече не може да скрие истината от нея. И отвърна: — Не е по твой избор, дъще. Просто е част от това, което си, и аз го приемам… — „Макар да кипя от гняв заради цялата му жестокост.“ — Ти също трябва да го приемеш. В теб е заложен огромен натиск, Силвърфокс, древна и неотразима сила — знаеш го много добре, чувстваш го… — Древна и неотразима ли? — изхриптя Каллор. — Та ти не знаеш и половината от цялата истина, жено! — Замахна рязко през масата, стисна Силвърфокс за ризката и я придърпа към себе си. Лицата им се озоваха на няколко пръста едно от друго и Върховният крал оголи зъби. — Вътре се криеш, нали? Знам те. Чувствам те. Излез, кучко… — Пусни я — заповяда тихо Бруд. Върховният крал се озъби още повече. Бавно пусна ризата на момичето. Мхаби вдигна разтрепераната си ръка към лицето си. Ужас я беше залял, когато Каллор бе сграбчил дъщеря й, леден поток, от който краката й бяха останали без сила — помел с лекота майчиния й инстинкт да защити детето — и разкрил пред самата нея, както и пред всички присъстващи собствената й страхливост. Сълзи на срам бликнаха от очите й и потекоха по сбръчканите й бузи. — Пипнеш ли я още веднъж — продължи пълководецът, — ще те пребия от бой, Каллор. — Както кажеш — отвърна древният воин. Уискиджак се обърна към Каладън Бруд. Лицето му беше студено и навъсено. — Ако не го бяхте направили, пълководецо, сам щях да го предупредя. — Очите му — като от желязо — се приковаха в Каллор. — Да посегнете на дете? Аз няма да ви пребия от бой, Каллор — сърцето ви ще изтръгна. Върховният крал се ухили. — Виж ти. Направо треперя от страх. — Прекали — промърмори Уискиджак. И изведнъж облечената му в метална ръкавица лява ръка се стрелна напред и зашлеви Каллор през лицето. Главата на Върховния крал се люшна, по масата плисна кръв. Дръжката на грубия му меч светкавично се озова в ръката му, мечът изсъска… и спря, изваден наполовина. Каладън Бруд беше стиснал Каллор за китките. Върховният крал се напъна, жилите по врата и слепоочията му се издуха, но не успя да се освободи. Бруд, изглежда, стисна още по-силно, защото Каллор изохка, изпусна дръжката на меча и той се хлъзна обратно в ножницата. Бруд се наведе над ухото му, но мхаби все пак успя да чуе прошепнатите думи. — Приеми това, което си заслужи, Каллор. Достатъчно търпях презрението ти на тази среща. Ако още веднъж предизвикаш гнева ми, ще те ударя с чука в лицето. Ясно? Каллор само изсумтя. Бруд го пусна. В шатрата настъпи пълна тишина. Никой не помръдваше. Всички гледаха окървавеното лице на Каллор. Дужек извади от колана си кърпа — спечена от засъхналия сапун за бръснене — и я хвърли на Върховния крал. — Задръжте я. Мхаби пристъпи зад пребледнялата ококорена Силвърфокс и сложи ръце на раменете й. — Стига вече — прошепна й. — Моля те. Уискиджак отново се обърна към Бруд, без да обръща внимание на Каллор, все едно че той бе престанал да съществува. — Моля, обяснете, пълководецо — заговори той спокойно. — Как, в името на Гуглата, се казва това дете? Силвърфокс се дръпна от майка си, сякаш се канеше да побегне. После поклати глава, изтри сълзите от очите си и вдиша треперливо. — Не — заяви тя. — Нека никой да не отговаря вместо мен. — Вдигна очи към майка си — погледите им се срещнаха за много кратък миг, — след което отново изгледа останалите. — За всички неща. Нека отговарям аз. Мхаби протегна ръка, ала не можа да я докосне. — Трябва да го приемеш, дъще — промълви, но чу горчивината в гласа си и разбра — с нов пристъп на срам, — че другите също я чуха. „Трябва да простиш… да простиш на себе си. О, духове подземни, не смея да изрека такива думи — загубила съм това право, вече напълно го загубих…“ Силвърфокс се обърна към Уискиджак. — Ето я истината, чичо. Родена съм от две души, едната от които ти познаваше много добре. Жената Татърсейл. Другата душа принадлежеше на разкъсаните, потрошени останки на Върховния маг Найтчил — всъщност само овъглена плът и кости, макар че други части от нея бяха съхранени с помощта на опазващо заклинание. Смъртта на… Татърсейл… дойде в сферата на Телланския лабиринт — оформена от един Т’лан Имасс… Единствено мхаби забеляза как трепна знаменосецът Артантос. „А вие, сър, вие какво знаете за това?“ Въпросът пробяга за миг в ума й — обмислянето му и изводите щяха да са нещо непостижимо. — И под неговото влияние, чичо — продължи Силвърфокс, — нещо се случи. Нещо неочаквано. Появи се Хвърляч на кости от далечното минало, а също и един Древен бог, и една смъртна душа… Каллор изсумтя приглушено изпод кърпата, която притискаше в лицето си, и измърмори: — Нощния мраз. Каква липса на въображение… К’рул знаел ли е изобщо? Ах, каква ирония… Силвърфокс продължи: — Тъкмо тези тримата се събраха, за да помогнат на майка ми, тази жена риви, заченала едно невъзможно дете. Родена бях на две места едновременно — сред ривите на този свят и в ръцете на Хвърляча на кости в лабиринта Телланн. — Помълча и потръпна, сякаш изведнъж останала без сили. — Бъдещето ми — зашепна след миг, обгърнала се с ръце, — принадлежи на Т’лан Имасс. — Извърна се към Корлат. — Те се събират и тяхната сила ще ви е нужна в предстоящата война. — Нечестив съюз — изхриптя Каллор, смъкна кърпата от лицето си и присви очи. Лицето му бе пребледняло като пергамент под петната от кръв. — Точно както се боях — о, глупци. Всички до един. Глупци… — Събиране — повтори бавно Тайст Андий, също без да обръща внимание на Върховния крал. — Но защо? С каква цел, Силвърфокс? — Това ще го реша аз. Защото съществувам, за да властвам над тях. Да ги командвам всички. Раждането ми провъзгласи Сбора им — зов, който всеки Т’лан Имасс на този свят трябва да е чул. И сега онези, които могат, идат насам. Идат. Уискиджак беше объркан. Пукнатините в лагера на Бруд бяха достатъчно обезпокоителни, но разкритията на това дете… мислите му се въртяха на спирала, потъваха и се надигаха наново, другаде. Тясното пространство на шатрата се стопи и той се озова в свят на извратени кроежи, на мрачни предателства и на техните жестоки, нечакани последици — свят, който мразеше с цялата си страст. Спомените се събуждаха като привидения. Битката при Пейл, избиването на Подпалвачите на мостове, ударът по Лунния къс. Напаст от подозрения, вихър от отчаяни кроежи… „А’Каронис, Белурдан, Найтчил, Татърсейл…“ Списъкът на маговете, за чиято смърт можеше да се обвини Върховният маг Тайсхрен, бе написан с кръвта на безумна параноя. Уискиджак не бе съжалил, когато Върховният маг си тръгна, макар да подозираше, че не е отишъл много далече. „Прокламацията на Ласийн, с която ни обяви извън закона, развърза ръцете ни… но това е лъжа.“ Само той и Дужек знаеха истината — останалите от Воинството вярваха, че наистина са осъдени от императрицата. Верността им беше към Дужек, „и навярно към мен, също така. И Гуглата ми е свидетел, много скоро ще подложим тази вярност на изпитание…“ „Но тя знае. Момичето знае.“ Не се съмняваше, че е преродената Татърсейл — магьосницата беше пред очите му: в чертите на детското лице, в начина, по който стоеше, в жестовете, в сънения и вещ поглед. Кънтящият ек на последиците от тази истина смазваше Уискиджак — трябваше му време, време да помисли… „Татърсейл преродена… проклет да си в името на Гуглата, Тайсхрен, но неволно или не — какво си направил?“ Уискиджак не беше познавал Найтчил — никога не бяха разговаряли и малкото, което знаеше за нея, се основаваше само на чужди описания. Любима на теломенеца Белурдан и практикуваща магията на Върховния Рашан, тя беше една от избраниците на императора. Накрая предадена, също като Подпалвачите на мостове… Казваха, че имала хъс, режела като бръснач. И сега той виждаше как онова, което бе останало от нея, хвърля сянка върху детето — мекият блясък в сънените му очи някак се беше втвърдил и това късаше вече изпънатите нерви на командира. „О, Гуглата да ме вземе дано. — Едно от последствията току-що бе отекнало като гонг в ума му. — О, боговете дано ни простят глупавите ни игри…“ Защото в Пейл чакаше Гъноуз Паран. „Любовникът на Татърсейл. Как ще приеме той Силвърфокс?“ От жена — в новородено само за един миг, после от новородено — в десетгодишно момиче, само за половин година. „А след още половин година? Двайсетгодишна жена? Паран… момко… скръбта ли изгаря тези рани във вътрешностите ти? И какво ще ти причини нейният отговор?“ Докато се мъчеше да осмисли думите на детето, а и всичко, което виждаше в лицето му, мислите му се насочиха към мхаби, която стоеше до Силвърфокс. Изпълни го жал. Боговете наистина бяха жестоки. Състарената жена вероятно щеше да умре до една година, жестоко жертвоприношение пред нуждите на детето. „Злокобно, кошмарно извратено майчинство.“ Последната дума на момичето отново жегна командира: „Идат!“ „Т’лан Имасс… Дъх на Гуглата, сякаш нещата не са достатъчно сложни. Кому да се доверя във всичко това? Каллор — студенокръвен отвратителен кучи син — я нарича гадост: ще я убие, стига да може. Това поне е ясно. Няма да позволя да се посегне на дете… но дете ли е тя?“ „И все пак… Дъх на Гуглата! Та тя е преродената Татърсейл, жена с кураж и воля. И Найтчил, Върховен маг, служила на императора. И, най-странното, най-тревожният факт от всичко — тя е новият властелин на Т’лан Имасс…“ Уискиджак примига, шатрата и обитателите й отново дойдоха по местата си. Тишина, гърчеща се в прилива на тревожни мисли. Погледът му се плъзна към Силвърфокс — той видя бледото младо пълничко лице, забеляза треперещите ръце на детето и го жегна съчувствие — после се измести към Корлат. Гледаше го. Очите им се срещнаха. „Каква необикновена красота… докато Дужек е грозен като псе, още едно доказателство, че от толкова години стоя на грешната страна. Тя едва ли се интересува от мен по този начин, не, опитва се да ми каже нещо съвсем друго…“ След дълга пауза той кимна. „Силвърфокс… все още е дете, да.“ Глинена табличка, почти не надраскана. „Да, Тайст Андий, разбирам те.“ Онези, които застанеха край нея, можеше да се окажат способни да повлияят на онова, в което й предстоеше да се превърне. Корлат искаше да поговори с него насаме и той бе приел поканата. Ужасно съжаляваше, че в този момент Бързия Бен не е до него — магът от Седемте града знаеше как да се оправя със ситуации като тази. Командирът вече се чувстваше изчерпан. „Паран, бедни кучи сине. Какво да ти кажа? Трябва ли да ти уредя среща със Силвърфокс? Ще мога ли да я предотвратя, след като го научиш? И дали изобщо е моя работа?“ Клюнът на Старата беше отворен, но този път не в беззвучен смях. Този път я беше обладал непознат ужас. „Т’лан Имасс! И К’рул, Древният бог! Пазителите на истината за Великите гарвани, истина, която не знае никой друг — освен Силвърфокс, кълна се в Бездната… Силвърфокс, която се взря в душата ми и я разчете изцяло.“ „Небрежно, небрежно дете! Нима ще ни принудиш да се браним от теб? От онези, които искаш да предвождаш? Ние, Великите гарвани, никога не сме водили свои войни — нима ще ни накараш да се развихрим с неразумните си разкрития?“ „Ако Рейк научи… възраженията, че сме невинни, с нищо не ще помогнат. Бяхме на Оковаването, нали? И… да, бяхме на самото Падане! Великите гарвани се родиха като личинки от плътта на Падналия и, о, това ще ни прокълне! Но чакай! Не бяхме ли ние почетната стража на магията на Сакатия бог? И не бяхме ли тъкмо ние, които разкрихме на всички вестта за Панион Домин, заплахата, която представлява той?“ „Можем да развихрим магия, ако бъдем принудени. Ах, дете, ще ни принудиш да го направим с небрежните си думи…“ Лъскавите й черни очи зашариха и се спряха на Каладън Бруд. Каквито и мисли да се въртяха в главата на пълководеца, бяха скрити зад зверската маска на лицето му. „Овладей паниката си, стара мършо. Върни се към най-неотложните грижи. Мисли!“ Малазанската империя се бе възползвала от Т’лан Имасс по времето на императора. Резултатът беше завладяването на Седемте града. После, със смъртта на Келанвед, съюзът се беше разпаднал и така Дженабакъз бе пощаден от гибелната неумолимост на десетки хиляди немрящи воини, които можеха да се придвижват като прашинки на вятъра. Само това бе позволило на Каладън Бруд да устои на малазанската заплаха… „Ех, може би само изглеждаше така. Позволявал ли е изобщо някога на Тайст Андий да се развихрят истински? Давал ли е някога пълна воля на Аномандър Рейк? Той самият проявявал ли е изобщо истинската си мощ? Бруд е асцендент — забравяш го в мигове на невнимание. Лабиринтът му е Теннес — силата на самата земя, земята, която е дом на вечно спящата богиня Бърн. Каладън Бруд притежава мощта — в мишците си, в чука на гърба си — да събаря планини. Преувеличение? Един полет над поломените върхове на изток от платото Ледерон е достатъчно доказателство за младежките му дръзки дни… Вразуми се, бабенце! Силата привлича сила. Винаги е било така. А сега са дошли Т’лан Имасс и равновесието отново се накланя.“ „Децата ми кръжат и шпионират над Панион Домин — могат да надушат силата, издигаща се от онези земи, така грижливо осветена с кръв, ала тя остава безлика, скрита сякаш под пластове на заблуда. Какво ли се крие в ядрото на онази империя на фанатици?“ „Ужасното дете знае — готова съм да се закълна в божието ложе от прекършена плът в това, о, да. И тя ще поведе Т’лан Имасс… към същото това сърце.“ „Схващаш ли това, Каладън Бруд? Мисля, че да. И докато този посивял стар тиран Каллор реди предупрежденията си с безкръвна воля… докато те разтърсва предстоящото идване на немрящите съюзници, още повече си разтърсен от факта, че те ще са нужни. Срещу какво сме обявили война? Какво ще остане от нас, когато се свърши?“ „И, кълна се в Бездната, що за тайна истина за Силвърфокс знае Каллор?“ Надмогнала смазващото я самоотвращение, мхаби насила вложи в мислите си сурова яснота — вслушваше се във всичко, което казваше Силвърфокс, във всяка дума, в онова, което лежеше под всяка дума. Беше се присвила пред пороя слова на дъщеря си. Разголването на тези тайни бе поразило всичките й инстинкти — такова разбулване гъмжеше от рискове. Ала накрая разбра положението, в което се бе поставила Силвърфокс — изповедите й бяха зов за помощ. „Трябват й съюзници. Разбира, че аз не съм достатъчна — духове подземни, тя го разбра тук, сега. Нещо повече, съзнава, че тези два лагера — врагове от толкова време — трябва да се свържат. Родена в единия, сега се пресяга към другия. Всичко от някогашните Татърсейл и Найтчил крещи към старите им другари. Ще й отвърна ли?“ Не можеше да разгадае чувствата на Уискиджак. Напълно бе възможно да споделя позицията на Каллор. „Гадост.“ Забеляза, че той се спогледа с Каллор, и се зачуди какво ли са си споделили. „Мисли! В нрава на всеки тук е да се отнася към всяка ситуация тактически, да потиска личните чувства, да преценява, да претегля и да балансира. Силвърфокс заяви властова позиция, съперничеща на Бруд, на Аномандър Рейк и на Каллор. Дали Дужек Едноръкия сега се чуди с кого от тях да се споразумее? Дали разбира, че всички се обединихме заради него — че цели дванайсет години клановете на баргастите и ривите, пъстрите воински части на десетки градове, Тайст Андий, присъствието на Рейк, на Бруд и на Каллор, да не говорим за Пурпурната гвардия — всички ние застанахме рамо до рамо заради Малазанската империя? Заради самия Върховен юмрук.“ „Но сега имаме нов враг и повечето от неговата същност си остава неизвестно, и това поражда у нас уязвимост — е, това Дужек Едноръкия вече го знае.“ „Силвърфокс твърди, че ще ни трябва помощта на Т’лан Имасс. Само поквареният стар император можеше да се чувства удобно с такива същества за съюзници — дори Каллор се ужасява от онова, което ни се налага. Крехкият съюз вече се пропуква и се клати. Твърде мъдър човек си, Върховен юмрук, за да не си налегнат от тежки съмнения.“ Едноръкият старец най-после заговори с бавно и грижливо премерени думи. — Т’лан Имасс, с които Империята е запозната, е армията, командвана от Логрос. Според твоите думи трябва да приемем, че има и други армии, но знанието за тях така и не е стигало до нас. Защо е така, дете? — Последният Сбор — отвърна Силвърфокс — беше преди стотици хиляди години. Тогава бе извършен Ритуалът на Телланн — обвързването на лабиринта Телланн към всеки Имасс поотделно. Ритуалът ги направи безсмъртни, Върховен юмрук. Жизнената сила на цял народ беше обвързвана в името на свещена война, предопределена да продължи хилядолетия… — Срещу Джагът — изхриптя гласът на Каллор. Ъгловатото му сбръчкано лице се изкриви в усмивка зад вече засъхналата кръв. — Освен жалката шепа Тирани, те бяха миролюбиви. Единственото им престъпление беше, че съществуват… Силвърфокс рязко се обърна рязко към него. — Не намеквай за несправедливости, Върховни кралю! Пазя в себе си предостатъчно спомени на Найтчил, за да си спомня Имперския лабиринт — там, където ти някога властваше, Каллор, преди малазанците да го завладеят. Опустоши цял свят — лиши го от живот и не остави нищо освен пепелища и овъглени кости. Цял свят! Усмивката на високия, оцапан с кръв воин беше ужасна. — Аха, значи все пак си тук! Но се криеш и кривиш истината в лъжливи спомени. Криеш се, жалка проклетнице! — Усмивката му се вледени. — Тогава би трябвало да знаеш, че не можеш да подлагаш на изпитание яростта ми, Хвърлячко на кости… Татърсейл… Найтчил… мило дете… Мхаби видя как дъщеря й пребледня. „Между тези двамата… това чувство на отдавнашна омраза… защо не съм го забелязала досега? Древни спомени се таят тук, връзка има между тях. Между моята дъщеря и Каллор… не, между Каллор и една от душите в нея…“ Силвърфокс отново се обърна към Дужек. — Да ви отговоря. На Логрос и клановете под неговата команда бе поверена задачата да бранят Първия трон. Другите армии тръгнаха да унищожат последните укрепления на Джагът — джагътите бяха вдигнали прегради от лед. Омтоуз Феллак е лабиринт на леда, Върховен юмрук, място гибелно студено и почти безжизнено. Магиите на Джагът заплашваха света… морското равнище спадаше, цели видове измираха — всяка планинска верига беше преграда. Ледът течеше на бели реки по склоновете. По някои места запълваше падини, дълбоки цяла левга. Като смъртни, Имасс бяха пръснати, лишени от единство. Не можеха да съкрушат тези прегради. Имаше глад… — Войната срещу Джагът започна много преди това — сопна Каллор. — Те искаха да опазят себе си, и защо не? Силвърфокс само сви рамене. — Като немрящи Телланн, нашите армии можеха да преминат тези прегради. Усилията с изкореняването се оказаха… скъпо струващи. Дума не сме чули за онези армии, защото много от тях бяха избити, а други може би продължават войната по далечни, негостоприемни места. На лицето на Върховния юмрук се беше изписала мъка. — Самите Логрос напуснаха империята и изчезнаха за известно време в Джаг Одан, а когато се върнаха, броят им се беше смалил. Тя кимна. — Логрос отзоваха ли се на твоя призив? Момичето отвърна намръщено: — Не мога да съм сигурна за това — за никой от тях. Но са го чули. Всички ще дойдат, стига да могат, и усещам близостта на една армия — поне така ми се струва. „Толкова много неща не ни казваш, дъще. В очите ти го виждам. Боиш се, че зовът ти за помощ ще остане без отговор, ако разкриеш твърде много.“ Дужек въздъхна и се обърна към пълководеца. — Каладън Бруд, дали да не подновим обсъждането на стратегията? Военачалниците отново се наведоха над картата; Старата тихо се кикотеше. Мхаби хвана дъщеря си за ръка и я поведе към изхода. Корлат тръгна с тях. За изненада на мхаби, Уискиджак я последва. Прохладният следобеден ветрец беше добре дошъл след задухът в командната шатра. Без да промълвят нито дума, изминаха късото разстояние до разчистеното пространство между становете на Тайст Андий и баргастите. Щом спряха, сивите очи на малазанския командир се спряха на Силвърфокс. — Виждам у теб много от Татърсейл, момиче… Колко от живота й, от спомените й таиш в себе си? — Лица — отвърна му тя с колеблива усмивка. — И чувствата, свързани с тях, командире. Двамата с теб известно време бяхме съюзници. Бяхме приятели, струва ми се… Той кимна. — Да, бяхме. А помниш ли Бързия Бен? Другите от взвода ми? А Хеърлок? Тайсхрен? Капитан Паран помниш ли? — Бързия Бен — прошепна тя колебливо. — Маг? Седемте града… криеше тайни… да — тя пак се усмихна, — Бързия Бен. Хеърлок… не беше приятел. Беше опасен… нарани ме… — Вече е мъртъв. — Това е добре. Тайсхрен е име, което чух наскоро — Върховен маг, любимец на Ласийн — карахме се, докато бях Татърсейл, да, и докато бях Найтчил. Никакво чувство за вярност, никакво доверие… мислите за него ме объркват. — А капитанът? Нещо в тона на командира накара мхаби да настръхне. — Очаквам с нетърпение да го видя отново — отвърна детето. — Сега той е в Пейл — каза командирът. — Въпреки че не е моя работа, момиче, може би ще е добре да обмислиш последствията от срещата си с него, от… ъъъ, след като той разбере, че… — И млъкна смутено. „Духове подземни! Този капитан Паран е бил любовникът на Татърсейл — трябваше да го предвидя. Душите на две зрели жени…“ — Силвърфокс… дъще… — Срещали сме го, мамо — отвърна тя. — Докато карахме бедерините на север — помниш ли? Войникът, който се опълчи на нашите пики! Още тогава разбрах — познах го кой е. — Обърна се към командира. — Паран знае. Кажете му, че съм тук. Моля ви. — Добре, момиче. — Уискиджак вдигна глава и огледа баргасткия лагер. — Мостоваците… е, ще дойдат. Капитанът сега ги командва. Сигурен съм, че Бързия Бен и Малът ще се зарадват отново да се запознаят с теб… — Искаш да кажеш, че държиш да ме прегледат — отвърна Силвърфокс. — Да ти помогнат да решиш дали заслужавам подкрепата ти. Не бой се, командире — това не ме притеснява. — В много отношения аз съм загадка за самата себе си, поради което съм любопитна да видя какво ще открият те. Уискиджак се усмихна кисело. — Притежаваш откровеността на магьосницата, момиче… макар да ти липсва такта, който проявяваше понякога. — Командир Уискиджак — намеси се Корлат. — Мисля, че двамата имаме да обсъдим някои неща. — Добре. Тайст Андий се обърна към мхаби и Силвърфокс. — Съжалявам, но трябва да останем насаме. — Разбира се — отвърна състарената жена; мъчеше се да затаи чувствата си. „Войникът, който се опълчи на нашите пики — о, да, спомням си, дете. Стари въпроси… най-сетне намират отговора си… и още хиляда, които терзаят една стара жена…“ — Хайде, Силвърфокс, време е да подновим уроците ти по обичаите на риви. — Да, мамо. Уискиджак изчака, докато двете риви се отдалечат, и въздъхна: — Твърде много неща разкри тя. Преговорите бяха в пълен ход, връзката ни вече се затягаше… и тогава изведнъж детето проговори… — Да — каза Корлат. — Обладана е от древно знание. Знанието на Т’лан Имасс. Спомени, обхващащи хилядолетия на този свят. Дотолкова, че нейният народ е бил свидетел на… Падането на Сакатия бог, идването на Тайст Андий, последния полет на Драконите в Старвалд Демелайн… — Замълча и очите й се замъглиха. Уискиджак я изгледа съсредоточено и рече: — Никога не бях виждал Велик гарван толкова… шашнат. Корлат се усмихна. — Старата вярва, че раждането на нейния вид е тайна за нас. Срамуват се от произхода си… или поне така гледат те самите на това. Рейк е безразличен към… моралния контекст, като всички нас. — Какво му е толкова срамното? — Великите гарвани не са естествени същества. Свалянето на създанието от един чужд свят, създанието, което бе наречено Сакатия бог, беше… бурно събитие. Части от него бяха откъснати, падаха като огнени кълба, за да разрушат цели земи. Късове от неговата плът и кости останаха да гният, но все още вкопчени в живота в огромните си кратери. От тази плът се родиха Великите гарвани, понесли със себе си трохи от мощта на Сакатия бог. Виждали сте Старата и родствениците й — те поглъщат магията, тя е същинската им храна. Да нападнеш един Велик гарван с магия означава само да го направиш по-силен, да укрепиш неуязвимостта му. Старата е Първородната. Рейк е убеден, че потенциалът в нея е… ужасяващ, затова държи под око и нея, и потомството й… Замълча, после го погледна. — Командир Уискиджак, в Даруджистан се сразихме с един ваш маг… — Да. Бързия Бен. Той скоро ще дойде тук и ще видя какво мисли за всичко това. — Тъкмо за него споменахте преди малко на детето. — Тя кимна. — Признавам, че донякъде съм възхитена от този чародей и с нетърпение очаквам да се запозная с него. — Погледите им се срещнаха. — И съм много доволна, че се запознах и с вас. Силвърфокс изрече самата истина, когато каза, че ви вярва. Убедена съм, че аз също. Той пристъпи неловко на място. — Контактите между нас бяха твърде редки, за да заслужа такова доверие, Корлат. Все пак ще се постарая да го оправдая. — Детето е приютило в себе си Татърсейл, жена, която ви е познавала добре. Макар никога да не съм срещала тази магьосница, откривам, че е притежавала възхитителни качества — това се откроява с всеки изминал ден у Силвърфокс. Уискиджак кимна замислено. — Тя беше… приятел. — А какво знаете за събитията, довели до това… прераждане? — Боя се, че недостатъчно — отвърна той. — За смъртта на Татърсейл научихме от Паран, който се беше натъкнал на нейните… останки. Умряла е в прегръдката на теломенския Върховен маг Белурдан, който бе тръгнал през равнината с трупа на своята любима, Найтчил, уж с намерението да я погребе. Татърсейл вече е била бегълка и изглежда на Белурдан е било указано да я спаси. Така поне излиза според думите на Силвърфокс, доколкото мога да съдя. Корлат извърна поглед настрани и дълго време не каза нищо. Когато най-сетне проговори, от въпроса й, съвсем прост и логичен, сърцето на Уискиджак се разтуптя. — Командире, усещаме присъствието на Татърсейл и Найтчил у детето — а и тя самата признава за тях двете… но вече се чудя, къде тогава се е дянал този теломенец, Белурдан? Той само поклати глава. „Богове, де да знаех…“ >> 4. E> P> Тях тримата помнете, те дават формата, те дават всичко, що се крие под мантията на света, тях тримата, че те са скелетът на цялата история. Сестро на Хладните нощи! Измяна среща изгрева ти! Ти ножа реши да забиеш, а той намери твоето сърце. Драконъс, Кръв на Тиам! Тъмата бе създадена, душата твоя да загърне. Веригите, които те държат, тях ти самият сътвори. К’рул, твой беше пътят, назован от Спящата богиня преди хилядата години, и тя все още спи, а ти се будиш — дошло е вече времето ви, Древни, отново да закрачите сред смъртните и да превърнете скръбта си в дар най-сладък. @ „Аномандарис“ @ Фишър Кел Тат P$ E$ Потънали в кал до ушите, Харло и Стони Менакис настигнаха впряга, щом той се затътри нагоре по склона. Грънтъл се ухили и се облегна на капрата. — Пада ни се, като се хващаме на бас с теб — измърмори Харло. — Винаги печелиш, кучи син такъв. Стони отчаяно оглеждаше изкаляните си дрехи. — Кожи от млади ярета. Изобщо няма да се оправят. — Сините й очи се заковаха върху Грънтъл. — Проклет да си — ти си най-якият от всички ни. Ти трябваше да я буташ тази кола, не да седиш горе. Какво като си спечелил някакъв си бас? — Да ви е за урок — ухили се още повече той. Облеклото на Стони от фина зелена и черна кожа беше покрито със слузеста тиня. Гъстата й черна коса беше провиснала пред лицето й и от нея капеше мътна вода. — Както и да е, за днес стига, дайте да го избутаме тоя проклет впряг — вие двамата май добре се справяте с плуването. — Гуглата да те вземе дано — сряза го Харло, — какво си мислеше, че правиш? — Според звуците, май ви давех. Чистата вода е нагоре по течението, между другото. Грънтъл хвана отново поводите. Преминаването бе изтощило конете: не искаха да помръднат и капитанът трябваше много да ги придумва и да ги хока, за да ги накара да се раздвижат. Спря впряга близо до брода. Наоколо други търговци бяха вдигнали биваците си, някои току-що успели да минат, други тепърва се канеха да го направят на път за Даруджистан. През последните два дни положението, ако не друго, беше станало още по-объркано. Онова, което бе останало от положените по дъното на брода камъни, беше избутано настрана или затънало в тинята. Четири камбани бяха изтекли, докато се уреди преминаването, и по едно време Грънтъл се беше зачудил дали изобщо ще успеят. Слезе да се погрижи за конете. Харло и Стони вече се бяха сдърлили и отиваха нагоре да се умият. Погледна с боязън масивния впряг, минал през брода преди тях и спрял сега на петдесетина крачки от техния. Басът беше нечестен. „Най-добрият бас.“ Двамата му приятели бяха убедени, че впрягът на господин Керули днес нямаше да види другия бряг. Сигурни бяха, че чудовищното возило пред тях ще затъне в тинята и че ще изтекат дни, преди на другите търговци да им писне и да помогнат, за да го разкарат от брода. Грънтъл бе подозирал друго. Бочълайн и Корбал Броуч не бяха от хората, които ще търпят подобни неудобства. „Магьосници са, проклетниците.“ Слугата им, Емансипор Рийзи, дори не си беше направил труда да слезе от капрата — само с няколко подръпвания на юздите подкара напред волския впряг. Грамадната чудесия сякаш се плъзна през брода без едно подрусване дори, щом колелата нагазиха по уж тинестото и неравно дъно. „Нечестен бас, да. Добре поне, че аз останах сух и чист.“ Свидетелите на това свръхестествено събитие бяха предостатъчно, за да осигурят уединеност на сегашния бивак на двамата магове, така че Грънтъл с любопитство загледа закрачилия право към него керванджийски охранник. Бюк беше даруджистанец, работеше с по-малки кервани и едва успяваше да се спогоди с търговците. Предпочиташе да работи сам и Грънтъл знаеше защо. Господарят на Бюк се беше опитал да премине по-рано същия ден. Разнебитеният му фургон се беше разпаднал насред течението и скъпите бали със стоката бяха отнесени, докато собственикът им мяташе безпомощно ръце в мръсната вода. Бюк бе успял да спаси търговеца, но със загубата на стоката договорът беше приключил и след като уреди един от керваните да го върне в Даруджистан, работодателят му го беше разкарал без капка благодарност за усилията. Грънтъл беше очаквал, че самият той ще тръгне обратно за града. Бюк имаше хубав, здрав кон, добре екипиран за път. Три дни, най-много. Но ето го — висок, мършав, с наемническото си снаряжение, с излъсканата броня, с големия арбалет, стегнат на гърба, и ножницата с дългия меч на бедрото — увлечен в кротък разговор с Рийзи. Макар да беше далече, Грънтъл можа да проследи хода на разговора по жестовете на двамата. След няколкото разменени реплики видя как раменете на Бюк малко се смъкнаха. Сивобрадият пазач се огледа. Емансипор Рийзи сви рамене пренебрежително. После двамата рязко се обърнаха към каляската и след миг от нея слезе Бочълайн и придърпа черната кожена пелерина на раменете си. Щом магьосникът го погледна, Бюк отново изправи гръб и отговори на няколкото кратки въпроса също толкова сбито, след което кимна почтително. Бочълайн сложи ръка на рамото на слугата и горкият само дето не се огъна от допира. Грънтъл цъкна съчувствено с език. „Мда, от допира на тоя маг повечето сигурно ще напълнят гащите, Кралицата ми е свидетел… Беру да не дава дано, Бюк току-що го наеха. Дано да не съжалява после.“ Паленето на огън в жилищата беше много опасно в Даруджистан, най-вече заради газта. Пожарът, убил жената, майката и четирите деца на Бюк, беше особено гаден. Това, че самият Бюк беше лежал мъртвешки пиян в една уличка на стотина крачки от дома си, съвсем не му бе помогнало да се съвземе. Като мнозина от приятелите му охранници, Грънтъл беше решил, че след преживяното Бюк ще наблегне сериозно на бутилката. Но той направи точно обратното. Договарянето му с дребни и уязвими търговци явно го привличаше повече от бавното затъване в постоянно пиянство. Бедните търговци ги обираха по пътищата много по-често от заможните. „Човекът иска да умре, ясно. Но бързо, даже с чест. Иска да падне в битка, несъмнено, да отиде при семейството си. Уви, когато е трезвен — а от онази нощ той е трезвен винаги, — Бюк се бие изключително добре и огорчените духове на поне десетина пътни разбойници биха могли да свидетелстват за това.“ Леденият ужас, който сякаш изпълваше въздуха около Бочълайн и особено около Корбал Броуч, щеше да възпре всеки здравомислещ охранник. Но за човек, жаден да прегърне смъртта, нещата сигурно изглеждаха по-различни, нали? „Ех, приятелю Бюк, дано наистина да не съжалиш за избора си. Жестокост и ужас несъмнено се вихрят около двамата ти нови господари, но ти по-вероятно ще се окажеш свидетел на това, отколкото жертвата. Не ти ли стига вече тази дълга прегръдка на страданието?“ Бюк тръгна да си прибере коня и вещите. Когато се върна, Грънтъл вече бе започнал да пали огъня. Бюк набута вещите под капрата, каза нещо на Емансипор Рийзи, после се обърна и тръгна към Грънтъл. — Ден на промяна, а, приятелю Бюк — рече Грънтъл, клекнал до разпаления огън. — Рекох да сваря чай за Харло и Стони. Ще се върнат всеки момент. Ще пийнеш ли една чаша с нас? — Много мило от твоя страна, Грънтъл. Ще приема — отвърна Бюк и се приближи до капитана. — Каква беда. Онова, дето стана с фургона на Мърк. — Предупредих го да не се опитва. Уви, не ми оцени съвета. — Дори и след като го измъкна от реката и му изкара водата от дробовете? Бюк сви рамене. — Сигурно целувката на Гуглата по устните му го беше вкиснала. — Погледна през рамо към впряга на новите си господари и тъжните му очи се присвиха. — Ти вече говори с тях, нали? Грънтъл се изплю в огъня. — Да. Да беше ме потърсил за съвет, преди да вземеш тоя договор. — Уважавам съветите ти и винаги съм ги уважавал, Грънтъл, но нямаше да ме разубедиш. — Това го знам, тъй че повече няма да говоря за тях. — Другият — рече Бюк, след като взе калаената чаша в шепи и задуха горещия чай. — Зърнах го преди малко. — Корбал Броуч. — Тъй да е. Той е убиецът, разбрал си го. — При тия двамата не виждам голяма разлика, да ти кажа честно. Бюк заклати глава. — Не, не ме разбра. В Даруджистан, помниш ли? Цели две седмици намираха ужасно обезобразени трупове в квартала Джадроуби, всяка нощ. После разследването потърси помощта на един маг и все едно, че някой разрита гнездо на стършели — оня маг открил нещо и това откритие го ужасило. Вярно, замълча се, но аз случайно чух за следващите подробности. Наели гилдията на Воркан. Самият Съвет предложил договор на наемните убийци. Намерете убиеца, им казали, с всички средства, които са ви подръка, законни или не. После убийствата спряха… — Спомням си смътно за тая шумотевица — каза намръщено Грънтъл. — Ти беше отседнал в хана на Квип, нали? Грънтъл примижа. — Хвърлил бях око на Летро, такова… тръгнах по договор, върнах се и разбрах, че… — Тя се омъжила за някой друг — довърши Бюк и кимна. — И то не кой да е — навъси се Грънтъл. — Оня надут фукльо, Парсемо… — Един от старите ти господари, доколкото помня. Все едно. Кой беше убиецът и защо спряха убийствата? Гилдията на Воркан така и не поискала парите на Съвета. Убийствата спрели, защото убиецът напуснал града. — Бюк кимна към огромния впряг. — Той е. Корбал Броуч. Мъжът с кръглото лице и дебелите устни. — Че откъде си толкова сигурен, Бюк? — Беше захладяло. Грънтъл си сипа втора чаша. Бюк сви рамене; взираше се в огъня. — Просто го знам. Кой може да се занимава с убийства на невинни? „Дъх на Гуглата, Бюк, виждам ги и двата ръба на тоя въпрос, нали? Решил си да го убиеш — или поне да умреш, докато се опитваш.“ — Чуй ме, приятел. Може да сме извън правосъдието на града, но маговете в Даруджистан са разтревожени сериозно — а и след като гилдията на Воркан може все още да храни интерес, безсмислено е ние да го раздаваме. Можем да им съобщим — стига да си прав и да имаш доказателство, Бюк — а междувременно само го дръж под око. Нищо повече. Магьосник е — помни ми думата. Никакъв шанс нямаш. Остави екзекуцията на убийците и маговете. Бюк вдигна очи към върналите се Харло и Стони. Бяха дошли тихо, загърнати в одеяла, с изпраните дрехи в ръце. Разтревожените им лица подсказаха на Грънтъл, че са чули поне края на разговора. — Мислех, че си минал вече половината път към Даруджистан — каза Харло. Бюк го изгледа над ръба на чашата. — Толкова си чист, че едва те познах, приятел. — Ха-ха. — Уредих си нов договор, Харло. — Идиот такъв — сопна се Стони. — Няма ли най-сетне да ти дойде малко ум в главата, Бюк? Колко години изтекоха, откакто не си се усмихвал! В колко още мечи капана ще си пъхаш главата? — Докато някой не щракне — отвърна Бюк и я погледна в потъмнелите, присвити от яд очи. Надигна се и плисна утайката от чашата. — Благодаря за чая… и за съвета, приятелю Грънтъл. — Кимна на Харло, после на Стони и тръгна към впряга на Бочълайн. — Тактът ти ме впечатли, скъпа — каза Грънтъл на Стони. — Този човек е глупак — изсъска тя. — Женска ръка трябва на дръжката на меча му, мен ако питаш. Ужасно. — Ти ли си доброволката? — изсумтя Харло. Стони Менакис сви рамене. — Не външността му е пречката, а държането му. Не е като тебе, дървеняко. — Умилкваш ми се, а? — Харло се ухили на Грънтъл. — Ей, я пак ми счупи носа — после ще го оправим и ще си е като нов. Какво ще кажеш, Стони? Железните цветчета на сърцето ти ще се разтворят ли за мен? Тя се озъби. — Всички знаят, че тоя твой двуръчен меч е само една жалка компенсация, Харло. — В поезията го бива обаче — изтъкна Грънтъл. — Какъв обрат само. Железни цветчета — по-точно не може и да се каже. — Железни цветчета няма — изсумтя Стони. — Къде си виждал железни цветя? И сърцата не са цветя, а едни такива големи, червени и кървави неща в гърдите. Какво му е поетичното на тази безсмислица? Ти си същият идиот като Бюк и Харло, Грънтъл. Обкръжена съм от дебелоглави, безмозъчни глупци. — Такава ти е съдбата, уви — рече Грънтъл. — Я си пийнете чай. Ще ви стопли малко. Замълчаха; отбягваха погледите си. След малко Стони се окашля и попита: — Какво беше онова с оставянето на екзекуцията на убийците, Грънтъл? В какво се е забъркал пак Бюк? „Ама тя наистина се е загрижила за него!“ Той изгледа намръщено огъня и хвърли още няколко парчета суха тор, преди да отвърне: — Има някои… подозрения. Говорихме… ъ… хипотетично. — Кога ме цуне езикът на Тогг, волска муцуно. Казвай. — Бюк избра да говори с мен, не с тебе, Стони — изръмжа подразнен Грънтъл. — Ако имаш въпроси, задай ги на него и ме остави на мира. — И ще го направя, проклет да си. — Съмнявам се, че ще постигнеш някакъв успех — подхвърли малко неразумно Харло, — дори да му запърхаш с оченца и да нацупиш тия твои розови устнички… — Това ще е последното, което ще видиш, когато забия ножа в оная калаена буца в гърдите ти. А, и целувка ще ти дам. Рунтавите вежди на Харло се вдигнаха. — Калаена буца! Стони, скъпа… добре ли чух? — Млъкни, не съм в настроение. — Ти никога не си в настроение, Стони! Тя му отвърна с презрителна усмивка. — Браво, че не му отговори, скъпа — въздъхна Грънтъл. Колибата се беше килнала като пияна до вътрешната стена на Пейл — сбирщина от криви дъски, опънати кожи и ракита, с двор, покрит с бяла прах, разхвърляни кратунени парчета, трошляк от грънци и дървени стърготини. Над ниската врата висяха на върви боядисани дървени карти и бавно се полюшваха в спарения горещ въздух. Бързия Бен спря, огледа тясната задънена уличка и пристъпи в двора. Някой отвътре се изкикоти. Чародеят завъртя очи, измърмори под нос и посегна за кожения клуп, закован на вратата. — Не бутай! — изврещяха му отвътре. — Дръпни, пустинна змийо такава! Бързия Бен сви рамене и дръпна вратата. — Само глупците бутат! — изсъска старицата, седнала кръстато вътре върху тръстикова рогозка. — Жулят ми коляното. Отоци и какво ли не получавам, когато ми дойдат глупци. А, Рараку надушвам, а? Чародеят надникна в колибата. — Дъх на Гуглата! Че то само за тебе има място тук! Някакви неясни предмети висяха по стените и от ниския таван. Сенки поглъщаха всички ъгли, а въздухът вътре все още беше мразовит, като през изтеклата нощ. — За мен, я! — изкикоти се старицата. Лицето й беше само кожа и кости, темето й — плешиво и отрупано с бенки. — Покажи каквото носиш, змийо многоглава, развалянето на проклятия ми е дарбата! — Измъкна една дървена карта от дрипавите гънки на халата си и я вдигна с треперещи ръце. — Прати думите си в моя лабиринт и формата им ей тук ще се всече, ще се жигоса… — Не са проклятия, жено — отвърна Бързия Бен и се наведе, за да я погледне в очите. — Само въпроси. Картата се хлъзна под халата й. Вещицата се навъси и рече: — Скъпо струват отговорите. По-скъпо от развалянето на проклятия. Отговори не се намират лесно… — Добре, добре. Колко? — Кажи цвета на монетата на въпросите си, дванайсетдушни. — Злато. — По един златен консул за всеки тогава… — Стига отговорите да са ценни. — Съгласна. — Сънят на Бърн. — Какво за сънят на Бърн? — Защо? Старата зяпна с беззъба уста. — Защо богинята спи, вещице? Знае ли някой? Ти знаеш ли? — Ти си учен негодник… — Всичко, което съм чел, са само спекулации. Никой не знае. Учените не знаят отговора, но най-старата вещица на Теннес на света би могла да знае. Кажи ми — защо спи Бърн? — Някои отговори трябва да се стигнат заобиколно. Друг въпрос ми задай, чедо на Рараку. Бързия Бен въздъхна, наведе глава, огледа за миг парчетиите наоколо и каза: — Речено е, че земята се тресе и стопен камък тече като кръв, щом Бърн се размърда, преди да се пробуди. — Тъй е речено. — И това ще унищожи целия живот, ако тя се събуди. — Тъй е речено. — Е? — Е, нищо. Земята се тресе, планини трещят, горещи реки текат. Това са си естествени неща за свят, чиято душа е нажежена до бяло. Според техните си закони за причина и следствие. Светът е оформен като топка пчелни говна и пътува през ледена пустош около слънцето. Кората му плува на късове, над море от разтопен камък. Парчетата понякога се остъргват едно в друго. Понякога се отдръпват. Дърпани и бутани от приливи, като моретата. — А къде е богинята в цялата тази схема? — Тя е яйцето в буцата говна. Положено много отдавна. Умът й яха скритите реки под нозете ни. Тя е болката на съществуването. Царицата на кошера, а ние сме нейните войници и работници. И от време на време… се роим. — Из лабиринтите? Старицата сви рамене. — Каквито пътища си намерим. — Бърн е болна. — Да. Бързия Бен изведнъж забеляза светлината, блеснала в очите на вещицата. Помисли дълго и каза: — Защо спи Бърн? — Още не му е дошло времето за това. Задай друг въпрос. Чародеят се намръщи. — Работници и войници… казваш го все едно, че сме й роби. — Тя нищо не иска. Каквото правиш, правиш го за себе си. Работиш за поминък. Бориш се, за да го опазиш или да спечелиш повече. Трудиш се, за да осуетиш козните на съперниците си. Биеш се от страх и омраза, и жлъч, и чест, и вярност, и каквато там друга кауза можеш да измислиш. И въпреки това всичко, което вършиш, служи на нея… каквото и да е то. Не само добро, Адефон Делат, но и неморално. Можем да процъфтяваме, а можем и да се самоунищожим, за нея е все едно — тя просто ще роди ново потомство и всичко започва отначало. — Говориш за света като за нещо физическо, подчинено на природни закони. Това ли е всичко? — Не. Накрая умовете и сетивата на всичко, което е живо, определят какво е реално — за нас, разбира се. — Това е тавтология. — Така е. — Бърн е причината, а ние — следствието? — Ах, как се извърташ и виеш, като пустинна змия, каквато наистина си! Задай си въпроса. — Защо Бърн спи? — Спи… за да сънува. Бързия Бен помълча дълго. Когато най-сетне погледна в очите на старицата, видя потвърждение на най-големите си страхове. — Тя е болна. Вещицата кимна. — В треска е. — А сънищата й… — Да, момче. Сънищата й стават кошмари. — Трябва да измисля как да премахна тази зараза, защото треската на Бърн няма да е достатъчна. Този зной, който уж трябва да пречисти, ще постигне обратното. — Помисли тогава, мой скъпи труженико. — Може би ще ми потрябва помощ. Вещицата протегна сгърчената си ръка, с дланта нагоре. Бързия Бен бръкна под ризата си и извади огладено от водата камъче. Пусна го в шепата й. — Когато дойде часът, Адефон Делат, повикай ме. — Ще го сторя. Благодаря ти, госпожо. — Той сложи на пода между тях малка кожена кесия със златни консули. Вещицата се изкикоти. Бързия Бен отстъпи назад. — И я тръшни тази врата — предпочитам студа! Чародеят закрачи по уличката и мислите му се зареяха, понесоха се, повяха ги поривите на вятъра — лъжливи и безсмислени. Една обаче заседна в ума му и там си остана, съвсем незначителна като че ли отначало, любопитство и нищо повече: „Предпочита студа. Странно. Повечето старци обичат топлото. И колкото може повече…“ Капитан Паран видя Бързия Бен. Беше облегнал гръб на олющената стена до входа на щаба и беше много навъсен. Четиримата войници, поставени на стража, се бяха струпали на десет крачки от мага, явно притеснени. Паран поведе коня си за юздите, подаде ги на коняря, излязъл на входа на казармата, и закрачи към Бързия. — Изглеждаш ми много нещастен. А това ме плаши. Чародеят от Седемте града се навъси. — По-добре да не знаеш, капитане. Повярвай ми. — Ако засяга Мостоваците, по-добре да го чуя, Бързи Бен. — Мостоваците? — Магът се засмя горчиво. — Засяга много повече от шепа войници с празни стомаси. За момента обаче още не съм измислил никакво възможно решение. Като го измисля, ще ти го обясня от начало до край. Междувременно вземи си реквизирай някой отпочинал кон — трябва да идем при Дужек и Уискиджак в лагера на Бруд. — Цялата рота? Току-що ги разпуснах да отпочинат! — Не. Ние с теб и Малът и Спиндъл. Нещата се развиват малко… необичайно, както схващам, но за повече не ме питай, защото не знам. Паран се намръщи, но Бързия Бен каза: — Вече наредих да повикат другите двама. — Добре. Отивам да си потърся друг кон тогава. Капитанът се обърна и тръгна към казармата, като се мъчеше да не обръща внимание на жестокото парене в стомаха си. Всичко ставаше много бавно — седяха тук в Пейл вече от месеци, а градът негодуваше. След като бяха извън закона, нямаха имперската поддръжка, а без мрежата на чиновниците не можеха да се освободят от изпълнената с напрежение неприятна роля на окупатори. Малазанската система на завладяване се основаваше на група правила, систематични и ефективни. Победоносната армия никога не се задържаше на едно място за повече от срока, необходим за мирния преход и предаването на управлението в ръцете на здраво окопало се и напълно функциониращо гражданско правителство в малазански стил. Гражданският контрол беше бреме, за каквото армията не бе обучена — постигаше се най-добре с ловка бюрократична манипулация на икономиката на завладяния град. „Хванеш ли конците, хората ще затанцуват, както ги поведеш“ — това правило лежеше в сърцевината на убежденията на императора и той бе доказвал правотата му многократно — а императрицата не посмя да наложи някакви нововъведения в метода. Придобиването на контрол включваше както налагането на законна власт, така и дълбоко проникване в черния пазар, действащ в момента. „След като не можеш да прекършиш черния пазар, следващото най-добро решение е да го управляваш.“ А тази задача се възлагаше на Нокътя. „Но тук няма агенти на Нокътя, нали? Нито писари. Не контролираме черния пазар. Дори не можем да държим явната икономика, а за гражданска администрация да не говорим. И въпреки това се държим все едно, че имперската поддръжка предстои да се появи скоро, след като определено не е така. Това изобщо не го разбирам.“ Без златото на Даруджистан армията на Дужек щеше вече да е изтощена от глад. Щяха да са започнали дезертьорствата, войниците един след друг щяха да напускат с надеждата да се върнат в имперската прегръдка или да влязат в някой от наемническите отряди по кервансараите. Армията на Едноръкия щеше да се разпадне пред очите му. „Верността не може да победи празния стомах.“ След лека суматоха конярите му намериха годен за пътуване кон, той уморено го яхна и го изкара на двора. Следобедното слънце вече мяташе прохладни сенки по избелелите пусти градски улици. Жителите на Пейл бяха започнали да излизат, но гледаха да заобикалят малазанския щаб: стражите бяха развили остро чувство за подозрителност към всеки, който се задържеше за по-дълго, и тежките им щурмови арбалети бяха винаги заредени. Кръв се беше проляла при входа на щаба, както и в самата сграда. Съвсем наскоро го беше нападнала Хрътка на Сянка и бе оставила десетки убити. Спомените на Паран за това събитие бяха все така откъслечни. Звярът бе прогонен от Татърсейл… и от самия капитан. За войниците на пост при входа обаче мирната служба се бе превърнала в кошмар. Бяха хванати ужасно неподготвени и тази небрежност нямаше да се повтори. Такава Хрътка щеше да профучи през тях почти без усилие, но поне щяха да продължат да се бият, а не да я гледат зяпнали. Бързия Бен, Малът и Спиндъл го чакаха, яхнали конете си. От тримата капитанът познаваше най-малко Спиндъл. Уменията на ниския плешив мъж варираха от магьосничество до сапьорство, или поне така му бяха казали. Вечно киселата му физиономия не приканваше за разговор, нито гадно миришещата, дълга до бедрата власеница, която носеше — изплетена според приказките от косата на умрялата му майка. Щом спря до него, Паран погледна накриво власеницата. „Дъх на Гуглата, та това наистина може да е коса на старица!“ От тази мисъл му се догади още повече. — Поеми авангарда, Спиндъл. — Слушам, капитане… Голямо газене ще падне, за да пробием, щом стигнем площада на Северния пазар. — Тогава виж как да го заобиколим. — Уличките наоколо не са безопасни, сър… — Отвори си тогава лабиринта и пусни да се цеди, колкото да им настръхнат косите. Можеш да го направиш, нали? Спиндъл се озърна към Бързия Бен. — Ъ, сър… той, моят лабиринт… възбужда някои неща… — Опасни? — Не чак, но… — Действайте, войник. — Слушам, капитане. Бързия Бен мълчаливо пое ариергарда, а Малът, също така смълчан, подкара до Паран. — Някаква идея какво става в лагера на Бруд, лечител? — попита капитанът. — Нищо определено, сър — отвърна Малът. — Само… усещания. — Паран го изгледа въпросително и той продължи: — Голямо смесване на сили се мъти там, сър. Не само на Бруд и онази Тайст Андий — те са ми познати. И на Каллор също така. Не, има и още нещо. Друго присъствие. Старо и в същото време — ново. Нотки на Т’лан Имасс може би… — Т’лан Имасс? — Може би… просто не съм сигурен, капитане. Но надделява над всичко друго, сър. Котка някаква измяука наблизо, профуча като светкавица покрай тях, хукна покрай градинската стена и се скри зад нея. Последва нов вой, този път в другия край на тясната улица. Тръпки пробягаха по гръбнака на Паран. — Само това ни трябва — нов играч. Положението и без това е достатъчно напрегнато… Две псета, счепкали се в жестока свада, се изсипаха от уличката пред тях. Изпадналият в паника котарак свърна покрай тях и им изсъска. Конете се дръпнаха, изпънали уши. Ококорен, капитанът видя в канавката вдясно цяло котило плъхове, затичали се като полудели покрай тях. — Какво става, в името на Гуглата… — Спиндъл! — изрева зад тях Бързия Бен. Магьосникът в челото се извърна в седлото си с окаяна физиономия. — Отпусни малко — подкани го Бързия Бен, вече по-кротко. Спиндъл кимна и се обърна отново напред, а Паран замаха с ръка пред лицето си да отпъди рояка мухи. — Малът, що за лабиринт отваря Спиндъл? — Проблемът не е в лабиринта му, сър, а как прелива. Дотук се търпеше поне. — Сигурно е кошмар за конницата ни… — Ние сме пешаци, сър — със суха усмивка отвърна Малът. — Все едно, виждал съм го сам да разбива вражески щурм. Спор няма, никак не е зле да е край тебе… Паран не беше виждал досега котка да се натресе с главата напред в стена. Тъпото изтупване бе последвано от безумно дращене на нокти и животното отскочи назад, опулено от изненада. Щуротията привлече вниманието на двете псета и те я подгониха в съседната уличка. Нервите на капитана се опънаха и му призля още повече. „Мога да накарам Бързия Бен да поведе и да поеме нещата, но неговата сила ще се забележи, отдалече при това — а такъв риск не бих поел. Нито пък той.“ Във всеки квартал, през който минеха, се вдигаше какофония — скимтящи котки, кучешки лай и вой, магарешки рев. Обезумели плъхове бягаха навсякъде. Когато прецени, че са заобиколили площада с пазара, Паран извика на Спиндъл да си пусне лабиринта. Войникът кимна смутено и се подчини. Скоро след това стигнаха Северната порта и поеха през неотдавнашното бойно поле. Все още имаше следи от обсадата, ако се вгледаше човек внимателно в поникналата жилава трева. Гнили дрипи, късове броня, избелели кости. Полски цветя бяха израсли по склоновете на гробните могили на двеста крачки вляво, на яркосини петна — цветът ставаше все по-тъмен с гаснещото слънце. Сравнителното спокойствие на равнината го зарадва въпреки сладникавия дъх на жестоката смърт, който проникваше сякаш в костите му, докато пресичаха осеяното с гибел бойно поле. „Сякаш цяла вечност пътувам през такива места. От онзи съдбовен ден в Итко Кан, с разгневените оси, които ме жилеха, защото съм развалил кървавия им пир, все така газя, залитам по петите на Гуглата. Сякаш нищо друго не съм познавал през целия си живот, освен война и смърт, макар да е само от няколко години. Кралице на сънищата, колко ме състарява това…“ Паран се намръщи. Самосъжалението лесно можеше да се превърне в отдавна зараснала рана в мислите му, освен ако не забравеше блудкавата му съблазън. „Навиците, наследени от баща ми, уви. А и онова, което Тавори е получила — по някакъв начин ми го е предала. Хладна и лукава като дете, още повече — като голяма. Ако някой ще може да защити рода ни при поредната чистка на Ласийн, ще е тя. Не се съмнявам, че тактиката, която ще избере, ще ме ужаси, но тя не е от тези, които търпят поражението. Тъй че по-добре да е тя, отколкото аз.“ При все това тревогата продължи да го гложди. Откакто останаха извън закона, не бяха чували абсолютно нищо за особени събития по други места в Империята. Слуховете за предстоящо въстание в Седемте града не заглъхваха, но беше по-скоро като нашепната закана за нещо, едва ли щеше да изригне. Паран се съмняваше. „Каквото и да стане, Тавори ще се погрижи за Фелисин. Това поне ме утешава…“ Малът прекъсна мислите му. — Смятам, че командната шатра на Бруд е в лагера на Тайст Андий, капитане. Право напред. — Спиндъл явно е съгласен с теб — отбеляза Паран. Магът ги водеше без колебание към странния — дори отдалече — и зловещ стан. Постове пред него не се мяркаха. Всъщност капитанът не видя никого. — Преговорите, изглежда, са минали гладко — подхвърли лечителят. — Все още не са ни нанизали със стрели. — И на мен ми изглежда обещаващо — отвърна Паран. Спиндъл ги поведе по нещо като главна улица между високите мрачни шатри на Тайст Андий. Вече падаше здрач и дрипавите ивици плат, вързани за коловете на шатрите, губеха избелелите си цветове. Някакви тъмни, призрачни фигури се мяркаха по страничните пътеки, без да обръщат внимание на групата им. — Тук ще му оклюма на човек духът — промърмори под нос Малът и капитанът кимна. „Все едно, че влизаш в мрачен сън…“ — Онова отпред трябва да е шатрата на Бруд — продължи лечителят. Пред командната шатра чакаха двама, загледани към Паран и войниците му. Макар и в тъмното, капитанът ги разпозна без усилие. Новодошлите спряха конете си, слязоха и се приближиха. — Капитане, трябва да поговоря с войниците ви — заговори без предисловия Уискиджак. — Командир Дужек желае да разговаря с вас. След това можем да се съберем всички, ако сте склонен. Свръхучтивият тон на Уискиджак още повече изпъна нервите му. Той кимна мълчаливо в отговор и след като брадатият помощник-командир се отдалечи с Малът, Бен и Спиндъл, се обърна към Дужек. Ветеранът го изгледа за миг, след което въздъхна. — Получихме новини от Империята, капитане. — Как, сър? — Нищо пряко, разбира се, но източниците са благонадеждни. Чистката на знатното съсловие на Ласийн се е оказала… ефикасна. — Поколеба се, след което добави: — Императрицата има нова адюнкта… Паран кимна мълчаливо. Нищо изненадващо нямаше в това. Лорн беше мъртва. Постът трябваше да се запълни. — Имате ли вести за семейството ми, сър? — Сестра ви Тавори е успяла да спаси каквото е могла, момко. Собствеността на дома Паран в Унта, по-големите имения… повечето търговски договори. Но… баща ви е починал, а скоро след това майка ви… решила да иде при него отвъд Портата на Гуглата. Съжалявам, Гъноуз. „Да, можеше да се очаква, че ще го направи, нали? Съжаляваш? Да. И аз.“ — Благодаря ви, сър. Честно казано, не съм толкова стъписан от лошите новини, колкото сигурно си мислите. — Боя се, че има още. Вашето… ъъъ… положение на изменник е направило дома ви обект на репресии. Не смятам, че сестра ви е имала много голям избор. Чистката е щяла да бъде жестока. Тавори явно е планирала ходовете си от доста време. Знаела е много добре какво предстои. Знатни деца са били… изнасилвани. След това убивани. Заповедта всяко знатно дете под брачна възраст да бъде убито никога не е била официална, може би всъщност Ласийн така и не е разбирала какво става… — Моля ви, сър, ако Фелисин е мъртва, просто ми го кажете и пропуснете подробностите. Дужек поклати глава. — Не, това й е било спестено, капитане. Точно това се опитвам да ви кажа. — И какво е разменила Тавори, за да спечели това… сър? — Макар и като новата адюнкта, властта на Тавори е била ограничена. Не е могла да покаже, че проявява определено покровителство… така поне аз разбирам намеренията й. Паран затвори очи. „Адюнкта Тавори. Е, сестрице, и ти си имаш амбиции, нали?“ — Фелисин? — Мините на Отатарал, капитане. Не е доживотна присъда, можете да сте сигурен. Щом пожарите в Унта позаглъхнат, не се съмнявам, че ще я върнат тихомълком… — Стига Тавори да прецени, че няма да застраши репутацията й… Дужек се ококори. — Нейната репу… — Нямам предвид благородниците — те могат да я наричат чудовище, колкото си искат, сигурен съм, че вече го правят — на нея й е все едно. Никога не я е интересувало. Имам предвид професионалната й репутация, командире. В очите на императрицата и двора. За Тавори нищо друго не е от значение. Поради което е много подходяща за адюнкта. — Тонът на Паран беше безизразен, думите — хладно подбрани и спокойни. — Във всеки случай, както сам казахте, тя е била принудена да се справи със ситуацията, а колкото до ситуацията… аз съм виновен за всичко това, сър. Чистката — насилията, убийствата, смъртта на родителите ми, и всичко, което трябва да преживее Фелисин. — Капитане… — Няма нищо. — Паран се усмихна. — Децата на родителите ми са, до едно, способни да се справят буквално с всичко. Можем да преживеем последствията. Навярно ни липсва обичайната съвест, може пък наистина да сме чудовища. Благодаря ви за вестите, командире. Как минаха преговорите? — Паран се постара да направи всичко, за да пренебрегне тихата скръб в очите на Дужек. — Добре минаха, капитане — промълви старецът. — Вие ще тръгнете след два дни, след това Бързия Бен ще ви настигне. Не се съмнявам, че войниците ви са готови за… — Да, сър. Готови са. — Много добре. Това е всичко, капитане. Мракът се спусна като тих саван. Паран стоеше на върха на най-голямата гробна могила и най-кроткият от всички ветрове галеше лицето му. Беше успял да излезе от лагера, без да се натъкне на Уискиджак и Мостоваците. Нощта някак го приканваше към самота и се чувстваше добре на билото на този масов гроб, с всички отекващи спомени за болка, мъка и отчаяние. „Сред тези мъртви под нозете ми, колко ли зрели мъже и жени са призовавали майките си?“ „Смъртта и умирането ни превръщат отново в деца, всъщност за последен път, с този наш последен плач. Не един философ е твърдял, че си оставаме завинаги деца, далече под натрупалите се пластове на бронята на зрелостта.“ „Бронята те стяга, ограничава тялото и душата в него. Но също така те брани. Затъпява ударите. Сетивата губят остротата си, остават ни само болезнените отоци, но след време и отоците изчезват.“ Килна глава назад и мускулите на врата и раменете му писнаха от болка. Взря се в небето и примига от болката на стегналата се плът, стиснала костите му като каторжнически пранги. „Но няма спасение, нали? Спомени и разкрития се утаяват като отрова, никога не ще я изхвърлиш от себе си.“ Вдиша дълбоко прохладния въздух, сякаш искаше да улови в дъха на звездите студения им поглед и равнодушната им жестокост. „Никакъв дар няма в страданието. Свидетели са Тайст Андий.“ „Е, стомахът поне се успокои… трупа, подозирам, нов пристъп, който ще насълзи очите ми…“ Прилепи прелитаха в мрака, кръжаха и ловяха мушици в своя летящ пир. Светлините на Пейл примигваха на юг като гаснещо огнище. Далече на запад се издигаха гърбиците на планините Морант. Паран бавно осъзна, че е притиснал ръце до корема си, сякаш се мъчи да задържи всичко това в себе си. Не беше ревлив, нито имаше повод да се надсмива над себе си. Беше роден за грижливо изваяно, хладно безпристрастие, възпитание, което обучението му на войник само беше укрепило. „Ако тези неща са качества, значи ме е надминала. Тавори, ти наистина го владееш до съвършенство. О, скъпа ми Фелисин, що за живот те е сполетял? Няма я пазещата прегръдка на знатността, това поне е сигурно.“ Зад него изскърцаха ботуши. Паран затвори очи. „Никакви вести повече, моля ви. Никакви разкрития повече.“ — Капитане. — Уискиджак сложи ръка на рамото му. — Каква тиха нощ. — Всички те търсехме, Паран. След като говорихте с Дужек. Силвърфокс подири наоколо. Тя те намери. — Ръката се отдръпна. Уискиджак застана до него и също се взря в звездите. — Коя е Силвърфокс? — Мисля, че ти трябва да го решиш — изръмжа белобрадият ветеран. Паран се намръщи и се извърна към командира. — В момента нямам нерви за подобни гатанки. Уискиджак кимна, без да откъсва очи от пръсналите се по нощното небе мигащи светли прашинки. — Ще трябва да изтърпиш прищевките ми, капитане. Мога да те поведа стъпка по стъпка, или да те подкарам. Някога можеш да си спомниш за този момент и да одобриш избора ми. Паран не отвърна нищо. — Чакат ни в подножието на могилата — продължи Уискиджак. — Срещата е толкова интимна, колкото можах да го уредя. Само Малът, Бързия Бен, мхаби и Силвърфокс. Хората от ротата ви са тук, в случай, че имате… съмнения. И двамата изтощиха лабиринтите си тази нощ — за да се уверят, че това, което се е случило, е самата истина… — Какво — сряза го Паран — се опитвате да ми кажете, сър? Уискиджак го погледна в очите. — Детето риви — Силвърфокс. Тя е преродената Татърсейл. Паран бавно се обърна и погледът му се плъзна по склона към подножието, където в тъмното чакаха четири фигури. А между тях стоеше детето риви, с аура като слънчев изгрев около него, сияние, което раздвижи още по-силно кръвта, кипнала в жилите му. „Да. Тя е. Вече по-голяма, показва онова, в което ще се превърне. Проклятие, жено, с теб нещата никога не могат да бъдат прости.“ Всичко затаило се в него сякаш бликна, накара го изведнъж да се почувства уморен и да се разтрепери. Взря се надолу към Силвърфокс. — Та тя е дете. „Но го знаех, нали? Знаех го през цялото време, просто не исках да мисля за него… А сега нямам избор.“ Уискиджак изсумтя. — Бързо расте — жадни, нетърпеливи сили кипят в нея, детското тяло не може да ги удържи. Няма да чакаш дълго… — Докато стане прилично — сухо довърши Паран, без да забелязва сепването на Уискиджак. — Тогава — добре, но сега? Кой няма да види в мен чудовище, дори само да си стиснем ръцете? Какво мога да й кажа? Какво изобщо бих могъл да кажа? — Обърна се рязко към Уискиджак. — Това е невъзможно — тя е дете! — А вътре в нея е Татърсейл. И Найтчил… — Найтчил! Дъх на Гуглата! Какво е станало… как? — Въпроси с труден отговор, момче. По-добре ги задай на Малът и Бързия Бен — и на самата Силвърфокс. Паран неволно отстъпи. — Да говоря с нея? Не. Не мога… — Тя го иска, Паран. Чака те. — Не. — Очите му отново се плъзнаха по склона. — Да, виждам Татърсейл. Но има и повече… не само тази жена, Найтчил… тя вече е соултейкън, Уискиджак. Съществото, което й е дало името на риви… силата да променя… Командирът присви очи. — Как го разбра, капитане? — Просто го знам… — Не е достатъчно. За Бързия Бен не беше лесно да го отгатне. Но ти го разбра. Как, Паран? Капитанът изкриви лице. — Почувствах колко напрегнато гледа Бен към мен — когато си мисли, че вниманието ми е другаде. Забелязах колко напрегнати са очите му. Какво е разбрал той, командире? — Опонн те е изоставил, но нещо друго е заело мястото му. Нещо диво. Перата му настръхват, когато си наблизо… — Перата. — Паран се усмихна. — Колко подходяща дума. Аномандър Рейк уби две Хрътки на Сянка… бях там. Видях го. Усетих петното от кръвта на умираща Хрътка… върху плътта си, Уискиджак. Нещо от тази кръв вече тече в жилите ми. Гласът на командира бе много сериозен. — Друго? — Трябва ли да има и друго, сър? — Да. Бързия Бен улови намеци… онова, в което си се превърнал, е много повече от кръвта на асцендент. — Поколеба се, след което допълни: — Силвърфокс ти е измислила име на езика на риви. Джен’айсънд Ръл. — Джен’айсънд Ръл. — Превежда се като „Скиталецът в Меча“. Според нея означава, че си се превърнал в нещо, което никое същество досега не е постигало — било то смъртен или асцендент — и това нещо те е раздвоило. Ти си белязан, Гъноуз Паран — но никой, дори Силвърфокс, не знае какво предвещава това. Кажи ми какво е станало. Паран сви рамене. — Рейк използва онзи черен меч. Когато уби Хрътките. Последвах ги… в онзи меч. Духовете на Хрътките бяха в капан, оковани с всички… всички други. Мисля, че ги освободих. Не мога да съм сигурен в това… знам само, че накрая се озовах някъде другаде. Не окован. — А те върнаха ли се на този свят? — Не знам. Джен’айсънд Ръл… защо трябва да е толкова важно, че съм се скитал в този меч? — Не питаш подходящия човек, капитане — изсумтя Уискиджак. — Просто повторих думите на Силвърфокс. Но ми хрумна още нещо. — Той пристъпи към него. — Нито дума за това на Тайст Андий — нито на Корлат, нито на Аномандър Рейк. Синът на Мрака е непредвидим кучи син, помни ми думата. И ако легендата за Драгнипур е вярна, проклятието му е в това, че никой не може да се измъкне от кошмарния му затвор — душите им са оковани… завинаги. Ти си преодолял това с хитрина и може би и Хрътките — също. Създал си… тревожен прецедент. Паран се усмихна горчиво в тъмното. — Хитрина. Да, много неща надхитрих, дори смъртта. — „Но не и болката. Не, спасението от нея все още ми убягва.“ — Мислите ли, че Рейк се утешава с вярата, че неговият меч е… окончателен? — Изглежда вероятно, Гъноуз Паран. Нали? Капитанът въздъхна. — Да. — Е. Да ходим да се срещнем със Силвърфокс. — Не. — Проклет да си, Паран — изръмжа Уискиджак. — Много по-важно е от това дали ще се гледате със светнали оченца. Това дете е обладано от мощ и тя е… огромна и непозната. Каллор я гледа с убийствен поглед. Силвърфокс е в опасност. Въпросът е дали ще я защитим, или ще стоим настрана? Върховният крал я нарича „гнусно създание“, капитане. Ако Каладън Бруд обърне гръб в неподходящия момент… — Той ще я убие? Защо? — Бои се от силата в нея, доколкото разбирам. — Дъх на Гуглата, та тя е само… — Замълча, осъзнал фалша на твърдението си. „Само дете? Едва ли.“ — Да я опазим от Каллор, казахте. Но такава позиция е рискована, командире. Кой е на наша страна? — Корлат. А следователно — всички Тайст Андий. — Аномандър Рейк? — Това все още е неизвестно. Недоверието на Корлат към Каллор, съчетано с приятелството й с мхаби, я е довело до това решение. Казва, че ще поговори с господаря си, щом пристигне… — Ще пристигне? — Да. Рано утре, вероятно, и ако наистина стане така, постарай се да го избягваш. Паран кимна. „Една среща с него вече ми стига.“ — А пълководецът? — Колебае се, според нас. Но Бруд има нужда от ривите и стадата им бедерини. Поне засега той остава главният защитник на момичето. — А какво мисли Дужек за всичко това? — попита капитанът. — Чака твоето решение. — Моето? Беру да ни пази, командире… не съм нито маг, нито жрец. Нито мога да предскажа бъдещето на това дете. — Татърсейл обитава тялото на Силвърфокс, Паран. Тя трябва да бъде извлечена… на преден план. — Защото Татърсейл никога няма да ни предаде. Да. Сега разбирам. — Не е нужно да говориш толкова окаяно, Паран. „Нима? А ако ти беше на мое място, Уискиджак?“ — Добре. Водете тогава. — Изглежда — подхвърли Уискиджак, — ще трябва да те издигнем в ранг равен на моя, капитане, поне за да преодолеем объркването ти кой точно командва тук. Пристигането им стана тихо и крадешком — поведоха конете си през лагера без никаква шумотевица. Малцината Тайст Андий, останали извън шатрите си, не им обърнаха внимание. Сержант Анци поведе главната група Мостоваци да приберат конете, а ефрейтор Пикър, Деторан, Бленд, Тротс и Хедж се шмугнаха из притъмнелия стан, за да намерят командната шатра на Бруд. Спиндъл ги чакаше пред входа. Пикър му кимна и магът, загърнат във вонящата си власеница и с придърпана на главата също толкова мръсна качулка, се обърна към входа, направи няколко жеста и се изплю на платното. После се извърна, ухили се на Пикър и им кимна да влизат. Хедж сръга ефрейторката и завъртя очи. Знаеше, че вътре има две помещения и че пълководецът спи в задното. „Дано.“ Огледа се за Бленд… „Проклятие, къде се дяна тя? Само допреди миг беше тук и…“ Два пръста стиснаха Пикър за рамото и тя трепна. Бленд до нея се усмихна и устата й изсипа тих порой от ругатни. Усмивката на Бленд се разшири, после тя пристъпи към входа, клекна и заразвързва кожените каишки. Пикър се огледа. Деторан и Тротс стояха един до друг няколко крачки по-назад, и двамата приведени и нащрек. Хедж отново я сръга, пак се обърна към шатрата и видя, че Бленд е отворила. „Е, добре. Да започваме.“ Поведе Бленд, след нея — Спиндъл, после — Хедж. Пикър махна на Напан и баргаста да тръгнат напред и пристъпи след тях в тъмното на шатрата. Макар и с Тротс в единия край и Деторан — в другия, със Спиндъл и Хедж отстрани, тежката маса ги накара да залитат още на първите три крачки. Бленд притича да дръпне платнището на входа колкото може и в магическата тишина четиримата все пак успяха да измъкнат масата навън. Пикър пазеше, взряна в разделящото платнище, но бойният вожд не се появи. „Дотук добре.“ Ефрейторката и Бленд се включиха да помогнат в носенето и шестимата успяха да преместят масата на петдесетина крачки от шатрата, преди умората да ги принуди да спрат. — Повече — не — изсъска Спиндъл. — Ще разберат — изсумтя Деторан. — Хващам се на бас с тебе — отвърна Пикър. — Но първо да я занесем там. — Не можеш ли да го направиш по-леко това, Спиндъл? — изхленчи Хедж. — Що за магьосник си, впрочем? Спиндъл се навъси. — Слаб. И какво? Виж се — дори не си се изпотил! — Млъкнете и двамата — изсъска им Пикър. — Хайде, вдигай. — Като стана въпрос за вдигане — замърмори Хедж, когато сред хор от пъшкане масата отново се надигна от земята, — кога най-после ще я свалиш да я изпереш тая отвратителна власеница, Спиндъл? — Да я пера? Мама никога не си миеше косата, докато беше жива — защо пък аз да я пера? Ще си загуби блясъка… — Блясъка! Искаш да кажеш петдесет години пот и гранясала лой… — Ама не беше гранясала, докато мама беше жива, нали? — Слава на Гуглата, че не съм я познавал… — Вие двамата ще млъкнете ли? Сега накъде, Спиндъл? — Надясно. По оная уличка. После наляво — кожената шатра в края. — Бас държа, че някой живее в нея — измърмори Деторан. — И тук губиш — рече Пикър. — Използват я ривите — за поклонение пред труповете на Тайст Андий, преди да ги кремират. От Даруджистан не е убиван Тайст. — Как го разбра, между другото? — попита Хедж. — Спиндъл го надуши… — Изненадан съм, че изобщо може да надуши нещо… — Добре, пускай. Бленд — отваряй. Масата зае цялото пространство, само с по една ръка свободно място отстрани. Сгънаха ниските нарове за полагане на трупове и ги напъхаха отдолу. Запалиха един потрошен фенер и го окачиха на куката на централния кол. Хедж се наведе, очите му се озоваха само на няколко пръста над олющената, надраскана повърхност и едрите му мазолести пръсти погалиха с обич шарките на грубото дърво. — Красиво е. — Вдигна глава и срещна погледа на Пикър. — Повикайте екипа, ефрейтор. Играта започва. Пикър се ухили и кимна. — Доведи ги, Бленд. — Равен дял за всеки — изръмжа Хедж. — Сега сме отбор… — Значи ще ни кажеш най-после тайната — каза навъсено Спиндъл. — Ако знаехме, че си мамил през цялото време… — Добре де, късметът ви вече ще се обърне, нали? Тъй че стига си се оплаквал. — Ама си пасвате двамата — отбеляза Пикър. — Е, казвай, Хедж, как става цялата работа? — Опозиции, ефрейтор. Всичко е в двете Колоди. Фидлър имаше по-добра чувствителност, но и Спин ще се справи, мисля. — Обърна се към мага. — Чел си на Колода, нали? Каза, че… — Да бе, келеш. Нямаш проблем, ще му хвана цаката… — Гледай да я хванеш — предупреди го сапьорът и отново погали плота на масата. — Значи два купа, с нагласената Колода по средата. Слагаш картата и се получава напрежение, и то ти казва коя е обърнатата карта. Винаги се получава. Дилърът знае всяка карта, която играе. Фидлър… — Фидлър го няма — изръмжа Тротс. И се озъби на Спиндъл. Магът се разпени. — Мога да го направя, дивак такъв! Само гледай! — Млъкнете! — сряза ги Пикър. — Идват. Някъде призори другите отделения започнаха да се изнизват от кожената шатра, смееха се, тупаха се по гърбовете и издутите кесии подрънкваха в ръцете им. Когато излезе и последният и гласовете им заглъхнаха, Пикър се отпусна уморено на масата. Спиндъл — пот капеше от лъсналата му власеница — отпусна глава и тя изтътна в дебелото дърво. Хедж пристъпи зад него и вдигна ръка. — Кротко, войник — сряза го Пикър. — Явно цялото това проклето нещо е развалено — може и изобщо да не е действало… — Действаше! Двамата с Фид бяхме адски сигурни… — Но е било откраднато, преди да сте го пробвали истински, нали? — Все едно… казвам ви… — Всички да млъкнат! — каза Спиндъл, надигна бавно глава и огледа намръщено плота. — Развалено. Май имаме нещо тук, Пикър. — Подуши въздуха, сякаш искаше да улови някаква миризма, после клекна. — Някой да ми помогне с тия нарове. Никой не помръдна. — Помогни му, Хедж — нареди Пикър. — Да му помогна да се завре под масата? Много е късно да ми се крие… — Това е заповед, войник. Сапьорът изръмжа недоволно, но се наведе и двамата заизмъкваха дървените нарове. После Спиндъл надникна под масата. Смътната магическа светлина бавно засия и магът изсъска: — Точно така, отдолу е! — Гениално наблюдение, Спиндъл. Бас държа, че и крака има. — Не бе, глупак. Отдолу е нарисуван някакъв образ… прилича на голяма карта… само че не я познавам. Хедж клекна до него. — Какви ги говориш? Никакви образи не сме рисували отдолу… Кълна се в гнилите цървули на Гуглата, какво е това? — Червена охра според мен. Все едно че го е нашарил някой баргаст. — Или риви — измърмори Хедж. — Кой е този в средата… този, с кучешката глава на гърдите? — Откъде да знам? Все едно, мен ако питаш, съвсем прясно е. Скорошна работа. — Ами изтрий го, по дяволите. Спиндъл изпълзя обратно. — Не става… Покрито е с прегради и какво ли не още. — Изправи се, погледна Пикър и сви рамене. — Картата е нова. Не е свързана, няма боя. Ще ми се да й направя копие, с големина на колода, после ще се опитам да я прочета… — Твоя работа. Хедж също се измъкна, изведнъж въодушевен. — Чудесна идея, Спин — ще можеш да взимаш и за четенията. А ако тази нова „несвързана“ играе точно, можеш да хванеш новите напрежения, новите връзки, и след като ги разбереш… — Можем да завъртим нова игра — ухили се Спиндъл. — Да… — Само че аз си загубих всичките пари — изстена Деторан. — Не си само ти — сопна се Пикър и изгледа ядосано двамата сапьори. — Другия път ще стане — каза Хедж. — Ще видите. Спиндъл закима енергично. — Жалко, че ни липсва ентусиазъм — провлече Бленд. Пикър се извърна рязко към баргаста. — Тротс, я погледни тая рисунка. Воинът изсумтя, клекна, изпъшка и се навря под масата. — Тъмно е. — Направи го пак оня номер със светлината, идиот с идиот — обърна се Хедж към Спиндъл. Магът му се озъби и махна с ръка. Сиянието под масата се върна. Тротс помълча около минута, след което се измъкна и се изправи. — Е? Баргастът поклати глава. — Риви. — Ривите не играят с колоди — каза Спиндъл, а Тротс изръмжа: — Баргастите също. — Трябва ми дъска — каза Спиндъл и се почеса по наболата четина. — И стило — добави, без да ги поглежда. — И бои, и четка… Изхвърча от шатрата, а Пикър въздъхна и за последен път сърдито изгледа Хедж. — Влизането ви в Седми взвод не беше много успешно, сапьор. Сърцето на Анци едва не се пръсна, като загуби цялата си колода. Сержантът ви сигурно дъвче жлъчката на някой див гълъб в тоя момент и ви шепне името — кой знае, късметът ви може да се обърне и няма да го чуе някой демон. Хедж се навъси. — Ха-ха. — Не мисля, че беше майтап — подхвърли Деторан. — Страхотно. Държа си една проклетия за него и проклет да съм, ако не ви взема всичките с мен. — Духът на отбора — ухили се Тротс, а Пикър изсумтя: — Добре, войници, да се разкарваме оттук. Паран и Силвърфокс стояха на няколко крачки един от друг и гледаха как изсветлява небето на изток, с медни и бронзови жилки. Последните звезди вече гаснеха — студен и безразличен прахоляк, отстъпващ пред топлината на синия безоблачен ден. Покрай цялата неловкост на изминалите часове, проточили се в неумолима процесия от болка и тревога в ума на Паран, чувствата му се бяха изтощили и с това изтощение го беше обзело трепетно спокойствие. Беше замълчал от страх да не наруши този вътрешен покой, макар да съзнаваше, че той не е нищо повече от илюзия, тъжно поет дъх сред воя на бурята. „Татърсейл трябва да бъде извлечена на повърхността.“ Всъщност го беше постигнал. Първата среща на погледите им отключи всички общи спомени и това отключване избухна като проклятие за Паран. „Дете. Лице на дете, свито от ужас пред мисълта за интимност — нищо, че тогава беше зряла жена. Жената вече я няма. Това е дете.“ Но освен скръбта, кипнала у него, имаше и още нещо. Друго присъствие, вплело се като железни нишки във всичко, което бе някога Татърсейл. Найтчил, чародейката, някогашната любовница на Белурдан — следваше я там, където тя го поведе. Съвсем неравностойна връзка; а сега, с Найтчил, се бе появило едно горчиво, настойчиво присъствие. „Горчиво, и още как. С Тайсхрен… с императрицата и Малазанската империя, и Гуглата знае още какво и кого. Тя знае, че е била предадена при Пейл. Както и Белурдан, в равнината. Любимият й.“ — Не бива да се боиш от Т’лан Имасс — каза Силвърфокс. Той примигна и се обърна към нея. — Това вече ми го обясни. След като властваш над тях. Но всички се чудим какво точно смяташ да направиш с това немрящо воинство? Какво е значението на този техен Сбор? Тя въздъхна. — Много е просто всъщност. Събират се за благословия. Моята. — Защо? — Аз съм въплътеният Гадател на кости — първият от стотици хиляди години. — Лицето й се вкочани. — Но преди това ще са ни нужни. В пълната им сила. Всички ни чакат ужаси… в Панион Домин. — Другите трябва да научат за това, за тази благословия — какво означава тя, Силвърфокс — и да научат повече за заплахата, която ни чака в Панион Домин. Бруд, Каллор… Тя поклати глава. — Моята благословия не е тяхна грижа. Тя си е моя. И на самите Т’лан Имасс. Колкото до Панион… самата аз трябва да науча повече, преди да дръзна да заговоря. Паран, казах ти тези неща заради онова, което бяхме, и това, в което ти — ние — сме се превърнали. „А в какво сме се превърнали? Не, този въпрос не е за сега.“ — Джен’айсънд Ръл. Тя се намръщи. — Тази твоя страна не я разбирам. Но има и още нещо, Паран. — Поколеба се, преди да продължи. — Кажи ми, какво знаеш за Драконовата колода? — Почти нищо. — Но се усмихна, чул отново Татърсейл, по-ясно от всякога след първата им среща. Силвърфокс вдиша дълбоко, задържа дъха си за миг, след което бавно издиша, отново вперила забулените си очи към изгряващото слънце. — Драконовата колода. Вид структура, наложена на самата сила. Кой я е създал? Никой не знае. Моето убеждение — убеждението на Татърсейл — е, че всяка карта е портал към лабиринт и че някога са съществували много повече карти, отколкото са сега. Възможно е да е имало други Колоди — напълно е възможно да има други Колоди и сега… Изгледа я замислено. — Поредното подозрение, нали? — Да. Казах, че никой не знае кой е създал Драконовата колода. Но има и още нещо, също толкова загадъчно, също така вид структура, съсредоточена върху самата сила. Помисли за терминологията, използвана за Драконовата колода. Домове… Домове на Мрак, на Светлина, на Живот и на Смърт… — Бавно извърна очи към него. — Помисли за думата „Финнест“. Означава, както знаят Т’лан Имасс, „Ледена крепост“. Преди много време, сред Древните раси, „крепост“ е била синоним на „дом“, по смисъл и ежедневна употреба, и всъщност синоним на „лабиринт“. Къде се таи джагътският извор на сила? Във Финнест. — Замълча отново. — „Треморлор“ е треллскаха дума за „Дом на живота“. „Финнест… като къщата Финнест в Даруджистан… къща на Азат.“ — Не съм чувал нищо за Треморлор. — Дом на Азат, в Седемте града. В град Малаз, във вашата империя, е Скръбният дом — Домът на Смърт… — Вярваш, че Домовете на Азат и Домовете на Колодата са едно и също? — Да. Или са свързани някак. Помисли за това. Паран правеше точно това. Не знаеше много нито за едното, нито за другото, а и не можеше да му хрумне никакъв начин, по който да е свързан с тях. Безпокойството му се усили и стомахът го сви болезнено. Капитанът се намръщи. Толкова беше уморен, че не можеше да мисли, но трябваше. — Казват, че старият император, Келанвед и Танцьора са намерили достъп в Скръбния дом… — След това Келанвед и Танцьора са се възвисили и сега владеят Дома на Сянка. Келанвед е Сенкотрон, а Танцьора е Котильон, Въжето, Покровителя на убийците. Капитанът я зяпна. — Какво?! Силвърфокс се усмихна. — Очевидно е, като го помислиш, нали? Кой сред асцендентите ще тръгне срещу Ласийн… с цел да я унищожи? Сенкотрон и Котильон. Защо някой асцендент би се занимавал изобщо с някаква си смъртна жена? Освен ако не са жадни за мъст. Умът на Паран бясно запрепуска назад, към един път край брега на Итко Кан, към едно ужасно клане, рани, оставени от огромни, чудовищни челюсти… „Хрътки. Хрътки на Сянка — палетата на Сенкотрон…“ От онзи ден капитанът бе поел по нов път. По дирята на една млада жена, обсебена от Котильон. От онзи ден животът му бе започнал съдбовно да се разплита. — Почакай! Келанвед и Танцьора са влезли в Скръбния дом — защо не са приели този цвят — цвета на Дома на Смърт? — Самата аз си го мислех и стигнах до една възможност. Селението на Смърт вече е било заето, Паран. Кралят на Върховен дом Смърт е Гуглата. Убедена съм, че всеки Азат е място на всеки портал, път към всеки лабиринт. Намериш ли входа към Дома, можеш да… избираш. Келанвед и Танцьора са намерили празен Дом, празен трон и след като са заели местата си като владетели на Сянка, се е появил Домът на Сянка и е станал част от Драконовата колода. Разбираш ли? Паран кимна замислено, мъчеше се да проумее нещата. Стомахът му се сгърчи от болка, но той я преодоля. „Добре. Но какво общо може да има всичко това с мен?“ — Домът на Сянка някога е бил крепост — продължи Силвърфокс. — Би могло да се каже, йерархичната структура на другите Домове не му е присъща. Място за зверове, диво, и освен Хрътките не е имало друг владетел от дълго, много дълго време. — А Несвързаните в Колодата? Момичето сви рамене. — Отпаднали цветове? Налагането на шанса, на случайни сили? Азатите, както и Колодата, представляват налагане на ред, но дори редът се нуждае от свобода, иначе ще се втвърди и ще стане чуплив. — И къде във всичко това според теб се вмествам аз? Та аз съм нищо, Силвърфокс. Един спънат смъртен. „Богове, не ме вкарвайте в това — всичко това, към което ме тласкате. Моля ви.“ — Мислила съм дълго и упорито над това, Паран. Аномандър Рейк е Рицарят на Дома на Мрак, но къде е самият Дом? Преди всичко останало е съществувала Тъмнина, Майката, която е родила всичко. Тъй че трябва да е древно място, Крепост, или навярно се е появило преди самите Крепости. Средоточие към портала на Куралд Галайн… неоткрито, потайно, първата рана, с душа, заклещена в зева му, за да го запечата. — Душа — промълви Паран и мраз полази по гръбнака му. — Или легион от души… Дъхът излезе със съсък от устата на Силвърфокс. — Преди Домовете е имало Крепости — с безмилостна логика продължи Паран. — И едните, и другите — приковани на място, неподвижни. Установени. Преди установяването… имало е скиталчество. Дом от Крепост, Крепост от… движещ се портал, непрестанно движение… — Стисна очи. — Фургон, огъващ се под тежестта на безброй души, за да запечата портала към Тъмнината… — „А аз отпратих две Хрътки през тази рана, видях я как се разпука… кълна се в Бездната…“ — Паран, нещо се е случило… с Драконовата колода. Появила се е нова карта. Необвързана засега, властна. Колодата никога не е имала… господар. — Тя го погледна в очите. — Вече съм убедена, че си има. Ти. Той се взря в нея — първо с неверие, после — с укор. — Глупости, Татър… Силвърфокс. Не може да съм аз. Грешиш. Трябва да си… — Не съм. Ръката ми бе поведена да изрисува картата, която си ти… — Каква карта? Тя не му отговори. Продължи, все едно че не беше го чула. — Дали Азатът ме поведе? Или някоя друга сила? Не знам, Джен’айсънд Ръл, Скиталецо в Меча… Ти си нов Необвързан, Гъноуз Паран. Случайно роден, или с някаква цел, която е известна само на Азата. Трябва да намериш отговора за своето сътворяване, трябва да откриеш целта, стояща зад това, в което си се превърнал. Веждите му се вдигнаха в насмешка. — Налагаш ми изпитание? Стига, Силвърфокс. Жалките, лишени от цел хора като мен не тръгват на подвизи. Това е за героите с огнените погледи в епическите поеми. Не вярвам в никакви цели — вече не. Те не са нищо друго освен самозаблуда. Наложиш ли ми тази задача, ще бъдеш горчиво разочарована. Също и Азатът. — Започнала е невидима война, Паран. Самите лабиринти са под атака — усещам натиска в Драконовата колода, макар че още не съм докосвала такава. Цяла армия се… сбира, а ти — войникът — ти си от тази армия. „О, да. Сега говори Татърсейл.“ — Достатъчно войни имам за водене, Силвърфокс. Тя се взря в него с блеснали очи. — Може би, Гъноуз Паран, всички те са една и съща война. — Не съм Дужек, нито Бруд. Не мога да се справя с всички тези… кампании. Това… това ме разкъсва. — Знам. Не можеш да скриеш от мен болката си — виждам я в лицето ти и тя разбива сърцето ми. Той извърна очи. — А ме терзаят и сънища… за дете, в една рана. Пищи. — Бягаш ли от това дете? — Да — призна той с треперещ глас. — Писъците са… ужасни. — Трябва да тичаш към детето, любов моя. Бягството ще спре сърцето ти. Извърна се към нея. „Любов моя. Думи, за да изкусят сърцето ми.“ — Кое е това дете? Тя поклати глава. — Не знам. Жертва в невидимата война навярно. — Усмихна се тъжно. — Куражът ти е бил изпитван вече, Паран. И не ти е изменил. — Винаги има първи път — намръщи се той. — Ти си Скиталецът в Меча. Картата съществува. — Не ме интересува. — Нея — също — отвърна тя. — Нямаш избор… Той кипна. — Нищо ново в това! Е, питай Опонн колко добре се справих! — Изсмя се горчиво. — Съмнявам се, че ще се оправят някога. Грешният избор, Татърсейл, винаги съм бил грешният избор! Тя го погледна с вбесяващо спокойствие. И сви рамене. Сломен, Паран извърна лице. Погледът му се спря на мхаби, Уискиджак, Малът и Бързия Бен. През цялото време четиримата не бяха помръднали. От търпението им — „проклятие, вярата им“ — му се дощя да закрещи. „Грешен избор, проклети да сте. Всички.“ Но знаеше, че няма да го чуят. — Нищо не знам за Драконовата колода — промълви унило. — Ако имаме време, ще те уча. Ако не — ще се оправиш сам. Паран затвори очи. Болката в стомаха му се връщаше — надигаща се, бавно издуваща се вълна, която вече не можеше да удържа. „Да, разбира се. С по-малко от това Татърсейл не би се примирила. Ето, че го получи, Уискиджак. Сега тя води, другите я следват. Добър войник е капитан Гъноуз Паран…“ В ума му се върна онова ужасно, кошмарно селение в меча Драгнипур, с легионите оковани души, теглещи невъзможното си бреме… а в самия фургон — студената, тъмна пустош, откъдето излизаха веригите. „Фургонът кара портала, входа за Куралд Галайн, лабиринта на Мрака. Мечът събира души, за да го запечата… Каква рана трябва да е, за да трябват толкова души…“ Изпъшка да потисне болката, а малката ръка на Силвърфокс го докосна по рамото. Едва не потръпна. „Ще ви проваля всички.“ >> 5. E> P> Надига се безкръвен от прахта с очи мъртвешки като ями — два разлива на вечна болка. Той стожер е на клана призован, пробуден и от сънища разкъсан. Плющи изгнила кожа — пряпорец, от бели кости тронът изкован е и призрак — кралят, от тъмните поля на битки. А рогът стене под сивия саван на утрото, зове разпръснатото воинство. На бран, на бран, в свирепа ярост с неканените Спомени от лед. @ „Балада за Първия меч“ @ Айриг Танн Делуза (р. 1091) P$ E$ Два дни и седем левги черни, ниско надвиснали облаци пепел, а по телабата на лейди Енви нямаше и едно петънце. Ток-младши изръмжа, смъкна подгизналата кърпа от лицето си и бавно сложи на земята тежката кожена торба. Не беше и помислял, че душата му ще благослови гледката с просналата се пред тях безлика тревиста равнина, но след вулканичната пепел вълнистият пейзаж на север мамеше като рай. — Това хълмче подходящо ли е за бивак? — попита лейди Енви. — Струва ми се ужасно открито. А ако в тази равнина има мародери? — Вярно, мародерите обикновено не са много умни — отвърна Ток — но и най-глупавият разбойник ще се поколебае, преди да се изправи срещу трима сегюле. Вятърът, който усещате тук горе, ще ни пази от насекомите през нощта, лейди. Не бих ви препоръчал ниското. — Прекланям се пред мъдростта ви, съгледвачо. Той се прокашля и огледа околността. — Не мога да видя четириногите ви приятели. — Нито кокалестия ви спътник. — Тя вдигна лице. — Смятате ли, че са се заблудили по пътя? Той я погледна с насмешка и не отвърна нищо. Тя вдигна вежда и се усмихна. Ток побърза да обърне внимание на багажа. — Ще взема да разпъна шатрите. — Както ви уверих снощи, Ток, слугите ми са напълно способни да се справят с тези досадни дейности. Много повече бих предпочела да приемете за себе си по-висок ранг от простия труженик, докато трае това наше велико приключение. — Искате от мен да правя геройски пози на фона на слънчевия залез ли, лейди Енви? — Точно така! — Не си бях давал сметка, че съществувам за ваше забавление. — О, ето, че пак се сърдим. — Тя пристъпи към него и отпусна леката си като лястовичка длан на рамото му. — Моля ви, не се карайте с мен. Едва ли бих могла да водя интересни разговори със слугите си, нали? Вашият приятел Туул също не е самото цвете на светското общение, блеснало с живителната си свежест. И макар двете ми паленца да са почти съвършените спътници с това, че винаги слушат и никога не прекъсват, човек все пак жадува за тръпката на остроумната беседа. Двамата с вас, Ток, разполагаме единствено със себе си за това пътешествие, тъй че нека укрепим връзките на приятелството. Ток-младши заби очи в стегнатите на вързопи шатри и въздъхна. — Хич не ме бива за остроумни беседи, лейди, уви. Аз съм прост войник. — „Нещо повече, войник с белези — кой няма да потръпне, като ме види?“ — Това не е скромност, а чиста заблуда, Ток. Той трепна от резкия й тон. — Ти си образован много повече от обичайното за един професионален войник. А и предостатъчно от резките ти реплики с Т’лан Имасс чух, за да оценя остроумието ти. Какъв е този внезапен свян? Откъде това усилващо се неудобство? Ръката й не беше помръднала от рамото му. — Вие сте магьосница, лейди Енви. А магиите ме изнервят. Ръката се отдръпна. — Разбирам. Или по-точно — не. Вашият Т’лан Имасс е изкован от ритуал с такава мощ, каквато този свят не е виждал от дълго време, Ток-младши. Само в каменния му меч е вложена страховита сила — не може да бъде счупен, нито късче не може да се откърши от него, и ще пререже всякакви прегради без усилие. Никой лабиринт не може да предложи защита срещу него. Не бих заложила на никое оръжие срещу него, когато е в ръцете на Туул. А и самият той… Той е нещо като герой, нали? Сред Т’лан Имасс Туул е нещо неповторимо. Представа си нямаш за силата — силата, която притежава. Е, Туул изнервя ли те, войнико? Не съм забелязала никакъв знак за това. — Добре де — сопна се Ток, — той е една сбръчкана торба кокали, нали? И не се забърсва в мен при всяка възможност. Не ми хвърля усмивки като копия в сърцето, нали? Не ми се подиграва за това, че някога си имах лице, което не караше хората да се извръщат, нали? Тя се ококори и промълви: — Не съм се подигравала на белезите ти. Ток ядосано погледна към тримата неподвижни сегюле. „О, Гуглата да ме вземе дано, пак оплесках всичко. Какво, смеете ли ми се зад маските си, а?“ — Моля за извинение, лейди. Съжалявам за думите си… — Няма нищо, ще се съобразя с тях. Е, в такъв случай, изглежда, ще трябва да приема предизвикателството. Той я изгледа неразбиращо. — Предизвикателство? Тя се усмихна. — Точно така. Явно си мислиш, че обичта ми към теб е неискрена. Трябва да се постарая да докажа обратното. — Лейди… — А в усилията си да ме отблъснеш скоро ще разбереш, че не мога да бъда отблъсната лесно. — Но защо, лейди Енви? — „Цялата ми защита се разби за… да се позабавляваш?“ Очите й блеснаха и Ток разбра колко основателни са опасенията му. Болката го прониза като хладно желязо. Отиде да разпъне първата шатра. Гарат и Баалджаг дойдоха и закръжиха около лейди Енви. След малко от червената като охра трева на няколко крачки от Ток се надигна вихрушка прах. Появи се Туул, понесъл на раменете си рогата антилопа — хвърли я на земята. Ток не забеляза нито една рана по антилопата. „Сигурно я е уплашил до смърт.“ — О, чудесно! — извика лейди Енви. — Тази нощ ще вечеряме като благородници! — Обърна се рязко към слугите си. — Хайде, Сену, почвай да дереш. „Няма да му е за първи път.“ — А вие, двамата, м-м, за вас какво да измисля? Не мога да ви оставя без работа. Мок, ти да сглобиш коженото ми корито. Сложи го ей там, горе на склона. За вода и благовония не се безпокой — аз ще се погрижа за тях. Турули, извади ми гребена и робата, момчето ми. Ток погледна Туул и се усмихна кисело. Т’лан Имасс се приближи. — Можем да почнем с правенето на стрелите, войнико. — Да опъна шатрите първо. — Добре. Ще прегледам нещата, дето ги събрахме по пътя. Трябва да си направим и сечива. Ток беше вдигал достатъчно шатри през дългата си войнишка служба, тъй че можеше да следи подготовката на Туул, докато си вършеше работата. Т’лан Имасс клекна до трупа на антилопата и без видимо усилие прекърши двата рога близо до корена. После седна, развърза кожената си торба и я изсипа на земята — шепата обсидианови парчета, взети, докато минаваха през стария поток от лава, и най-различни други, събрани покрай морския бряг оттатък кулата на Джагът, също и няколко втвърдени като камък стръка тръстика; и двете чайки. Истинско чудо беше — чак смайващо — да се гледа колко ловко действат съсухрените, почти безплътни ръце на немрящия воин. „Ръце на майстор.“ Т’лан Имасс избра едно от парчетата обсидиан, взе един по-голям камък и с три бързи удара откърти от вулканичното стъкло три дълги тънки остриета. Още няколко отсечени удара и се сдоби с шепа остри късчета с различна големина и дебелина. Застанала до Ток, лейди Енви въздъхна. — Каква необикновена ловкост. Мислиш ли, че преди да започнем да обработваме метал, всички сме притежавали такива способности? Съгледвачът сви рамене. — Вероятно. Според някои малазански учени откриването на желязото е станало само преди петстотин години — поне за народите на континента Кюон Тали. Преди това всички са използвали бронз. А преди бронза сме използвали чиста мед и калай. Преди тях — защо не камък. — Ах, знаех, че си образован, Ток-младши. Човешките учени, уви, са склонни да мислят само в границите на човешките постижения. Сред древните раси коването на метали е доста сложна процедура. Известни са им били средства за подобряване на метала. Мечът на баща ми например. Той изсумтя. — Магьосничество. Влагане на сила. Замества технологичния напредък — и често потиска прогреса на обикновеното познание. — Ама вие, войнико, имате доста странни представи за магьосничеството. Впрочем, дали не долових нещо наизустено в думите ви? Кой ли злобен схолар — провалил се чародей, несъмнено — ви е внушил подобни възгледи? Ток се ухили неволно. — Е, добре. Всъщност не беше схолар, а Върховен жрец. — Мда. Е, култовете гледат на всеки напредък — все едно дали в магия, или в светско познание — като на потенциална заплаха. Трябва да се отърсите от източниците си, Ток-младши, иначе само ще повтаряте предразсъдъците на други. — Говорите точно като баща ми. — Жалко, че не си се вслушал в неговата мъдрост. „А трябваше. Но така и не го направих. Напусни Империята, ми казваше той. Намери си някое място далече от прегръдката на двора, далече от командирите и от Нокътя. Дръж главата си наведена, синко…“ След като приключи и с третата шатра, Ток отиде при Туул. На стотина крачки от тях, на склона на хълма, Мок беше сглобил корито от дървена рамка и кожа. Лейди Енви, с крачещия до нея Турули, със сгънатата роба и бански принадлежности, се запъти натам. Вълкът и кучето клечаха до Сену, който се оправяше с антилопата. От време на време сегюле им хвърляше по някой къс месо. Туул беше приготвил четири малки каменни сечива — нож с дебел край за хващане, стъргало с големината на нокът, резец с форма на полумесец, чийто вътрешен ръб беше тънко наострен, и нещо като свредел или шило. Тъкмо се залавяше с три големи късчета обсидиан. Ток се наведе и мълчаливо огледа работата дотук, след което промърмори: — Май почвам да разбирам. Тия са за правенето на дръжката и за перата, нали? Туул кимна. — Антилопата ще ни осигури суровини. Трябват ни черва за връзване. И кожа за колчана и връзките му. — А това, дето е с форма на полумесец? — Трябва да огладим тръстиката. — Аха. Разбрах. Няма ли да ни трябва лепило, или катран? — По принцип — да. Но след като сме в равнина без дървета, ще трябва да се примирим с каквото ни е подръка. Перата ще се вържат с черво. — Като те гледа човек, правенето на остриетата е лесна работа, Туул. Но нещо ми подсказва, че не е. — Някои камъни са пясък, други — вода. Острите сечива може да се направят от камък, който е вода. Чупещите се — от камък, който е пясък, но само най-твърдият. — А аз цял живот съм си мислил, че камъкът си е камък. — В нашия език имаме много имена за камък. Имена, които ти казват каква му е природата, имена, които описват за какво може да служи, имена за онова, което става с него или което ще стане, имена за духа, който го обитава, имена за… — Добре, добре! Разбрах. Защо не поговорим за нещо друго? — Например? Ток погледна към склона. Над рамката на коритото се виждаха само главата и коленете на лейди Енви. Зад нея западът беше лумнал в червено-жълтите пламъци на залеза. Двамата сегюле, Мок и Турули, стояха на стража от двете страни, с гръб към господарката си. — За нея. — За лейди Енви не знам много повече от това, което вече ти казах. — Била е… спътничка на Аномандър Рейк? Туул продължи да дялка тънки люспи от бляскавото острие. — Отначало е имало други трима, дълго са скитали заедно по света. Аномандър Рейк, Каладън Бруд и една магьосница, която след време се възвисила и станала Кралицата на сънищата. След това събитие последвали драми — така разправят поне. Синът на Тъмнината тръгнал с лейди Енви и соултейкъна Озрик. Поредните трима, събрали се да скитат заедно. След време Каладън Бруд решил да продължи сам и дълги столетия не го виждали по белия свят. Когато най-сетне се върнал — някъде преди хиляда години, — носел чука, който още носи на гърба си: оръжие на Спящата богиня. — А Рейк, Енви и този Озрик… те какви са ги намислили? Т’лан Имасс сви рамене. — За това могат да ти кажат само те. Имало е раздяла. Озрик заминал — къде, никой не знае. Аномандър Рейк и лейди Енви останали спътници. Разправят, че се разделили — след свада — по времето преди асцендентите да се съберат, за да оковат Падналия. Рейк им помогнал. Дамата — не. Само това знам за нея, войнико. — Тя е магьосница. — Отговорът на това е пред очите ти. — Горещата вода за къпане, дето се появи отникъде, нали? Туул остави на земята довършения връх за стрела и взе следващото парче. — Имам предвид сегюле, Ток-младши. Съгледвачът изсумтя. — Омагьосани… принудени да й служат! В името на Гуглата, та тя ги е превърнала в роби! Т’лан Имасс го изгледа. — Притеснява ли те това? В Малазанската империя няма ли роби? — Мда. Длъжници, дребни престъпници, военна плячка. Но, Туул, това все пак са сегюле! Най-страховитите воини на този континент. Особено как нападат без най-малкото предупреждение, по поводи, които само те си знаят… — Общуването им е безсловесно. Налагат надмощието си с поза, с най-дребните жестове, със стойката и кимването с глава. Ток примигна. — Нима? О! В такъв случай, с тъпото ми невежество, защо не са ме съсекли още отдавна? — Безпокойството ти от присъствието им излъчва покорство — отвърна му Т’лан Имасс. — Страхливец по рождение съм, сиреч. Доколкото схващам, ти не излъчваш… безпокойство. — Не се огъвам пред никого, Ток-младши. Малазанецът помълча, замислен над думите на Туул. После рече: — Най-старият от братята — Мок — на маската му има само два белега. Мисля, че знам какво означава това, и ако съм прав… — Поклати умислено глава. Немрящият воин вдигна глава и тъмният му поглед се спря, нетрепващ, върху лицето на съгледвача. — Младият, който ме предизвика — Сену — беше… добър. Ако не го бях усетил, ако не му бях попречил да извади до края мечовете си, дуелът ни щеше да продължи доста дълго. Ток се навъси. — Как можеш да разбереш колко е добър, след като той не можа дори да си извади мечовете? — Все пак парира атаките ми с тях. Здравото око на Ток се опули. — Парирал е с полуизвадени мечове? — Първите две атаки — да, но не и третата. Стига ми само да видя движенията на най-стария, леките му стъпки по земята — изяществото му, — за да усетя умението му в пълна мяра. Сену и Турули го признават за свой господар. Явно си убеден, заради маската му, че е с много висок ранг сред расата си. — Трети, според мен. Трети по ранг. Съществува уж някакъв легендарен сегюле с маска без белези. Бял порцелан. Не че го е виждал някой, освен самите сегюле, предполагам. Воинска каста са те. Герой властва над тях. — Ток бавно се извърна към двамата воини, после погледна през рамо към Сену, все още коленичил над антилопата на десетина крачки от тях. — Какво ли ги е довело на континента? — Можеш да попиташ най-младия, Ток. Съгледвачът се ухили. — Значи и ти си любопитен като мен. Е, боя се, че не мога да ти свърша черната работа, щото рангът ми е под него. Той може да реши да говори с мен, но аз не мога да започна. Ако търсиш отговор, можеш сам да си зададеш въпроса. Туул остави на земята рогата и стъргалото и се надигна — чу се тихо пращене на кости. Закрачи към Сену. Ток тръгна след него. — Воин — рече Т’лан Имасс. Сегюле спря да реже месото и леко наведе глава. — Какво ви накара да напуснете родината си? Какво доведе теб и братята ти тук? Сену отговори на диалект на дару, леко архаичен за ухото на Ток. — Господарю Каменен меч, ние сме наказателната армия на сегюле. Ако го беше го казал някой друг, а не сегюле, Ток щеше да се изсмее с цяло гърло. Но сега само стисна челюсти. Туул изглеждаше също толкова сащисан, защото дълго не можа да проговори. Накрая рече: — Наказателна. И кого искат да накажат сегюле? — Нашественици на острова ни. Избиваме всички, които дойдат, ама те не спират. Възложиха задачата на нашите Черни маски — Първото ниво посветени в боравенето с оръжие, — защото врагът идва без оръжие и не е достоен за дуел. Такова клане само разваля дисциплината, омърсява ума и вреди на здравия ред. Реши се да идем в отечеството на тези нашественици и да убием тоя, дето праща хората си на острова ни. Дадох ви отговора си, господарю Каменен меч. — Знаеш ли името на тези хора? Как се наричат? — Жреци на Панион. Идват, за да ни наложат вярата си. Нас не ни интересува. Ама те не чуват. А сега заплашват, че ще пратят на острова ни армия. За да покажем с какво нетърпение ги чакаме, им пратихме много дарове. Те решиха да приемат поканата ни за война като обида. Признаваме, че не ги разбираме, и ни омръзна да си говорим с тия панионци. Оттук насетне мечовете ще говорят от името на сегюле. — Но лейди Енви ви впримчи с чаровете си. Ток затаи дъх. Сегюле отново сведе глава и не отвърна нищо. — За щастие — продължи Туул със сухия си безстрастен глас, — сега сме тръгнали тъкмо към Панион Домин. — Решението ви ни радва — изхриптя сегюле. — Преди колко години си роден, Сену? — попита Т’лан Имасс. — Преди четиринайсет, господарю Каменен меч. Аз съм единадесета степен Посветен. На шишовете цвърчаха тлъсти парчета месо. Лейди Енви се появи от сумрака с антуража си. Беше облечена в дебела синя роба, провиснала до покритите с роса треви. Косата й бе прибрана на дълга плитка. — Възхитителен аромат. Умирам от глад! Ток засече небрежното обръщане на Турули и вдигащите се нагоре длани в метални ръкавици. Измъкването на двата меча от ножниците бе по-бързо от острото око на съгледвача, а също и вихрената атака, която последва. Бляскавата стомана удари в кремъка и замята искри. Туул беше изтласкан на пет-шест крачки назад от неспирните удари, заваляли върху заигралото му като мълния оръжие. Двамата воини се скриха в тъмното зад злокобния блясък на пламъците. Вълчицата и кучето хукнаха натам. — Това ще ме вбеси! — отсече лейди Енви. На десетина крачки от тях лумнаха искри, но светлината не беше достатъчна, та Ток да различи нещо повече от смътното въртене на ръце и рамене. Погледна към Мок и Сену. Сену си клечеше до огъня и кротко въртеше шишовете. Най-старият с двете шарки стоеше неподвижно и гледаше дуела — макар че едва ли виждаше повече от Ток. „Сигурно не му и трябва…“ Още искри заваляха в нощта. Лейди Енви потисна кикота си с шепа. — Доколкото схващам, можете да виждате в тъмното, мадам — измърмори Ток. — О, да. Дуелът е необикновен — никога не бях… не, по-сложно е. Стар спомен, утаил се, когато за първи път разбереш, че тези са сегюле. Аномандър Рейк веднъж кръстоса меч с двайсетина сегюле, един след друг. Посетил неканен острова им и не знаел нищо за тях. Приел човешка форма, направил си маска и тръгнал по главната улица на града. Нали си е нагъл по нрав, не проявил уважение към никой, който му се изпречвал на пътя… Нов трясък и искри осветиха нощта, последвани от пъшкане. Мечовете отново се сблъскаха. — Две камбани. Толкова продължило гостуването на Рейк на острова. Описа ми колко свирепо е минал този къс срок и отчаянието и умората, принудили го да се оттегли в лабиринта си, макар и само за да укроти разтуптяното си сърце. — Черния меч — изхриптя студен глас. Обърнаха се и видяха, че Мок ги гледа. — Това беше преди столетия — каза лейди Енви. — Споменът за достойните противници не заглъхва при сегюле, господарке. — Рейк каза, че последният мечоносец, с когото се сразил, носел маска със седем символа. Мок кимна и каза: — Маската още го чака. Черния меч държи Седма позиция. Господарке, можете да му предадете да си я поиска. Тя се усмихна. — Може би скоро ще имаш възможност да му предадеш поканата лично. — Това не е покана, господарке. Настояване е. Смехът й бе сърдечен и мил. — Скъпи мой, на този свят не съществува никой, когото Господарят на Мрака да не срещне, без да му трепне окото. Приеми го като предупреждение. — Тогава мечовете ни ще се кръстосат, господарке. Той е Седма. Аз съм Трета. Тя го изгледа, скръстила ръце. — О, нима? Знаеш ли къде свършиха накрая душите на двайсетимата сегюле, след като той ги уби… включително и на Седмия? Оковани в меча Драгнипур, там свършиха. За вечни времена. Наистина ли държиш да отидеш при тях, Мок? В тъмното оттатък огъня се чу силно изтупване, след което настъпи тишина. — Сегюле, които умират, се провалят — отвърна Мок. — Ние не мислим за пораженците между нас. — Това включва ли и брат ти? — кротко попита Ток. Туул се беше появил, с кремъчния меч в лявата си ръка — а с дясната влачеше за яката тялото на Турули, с увиснала глава. Вълчицата и псето се тътреха зад него, подвили опашки. — Да не си убил слугата ми, Т’лан Имасс? — попита лейди Енви. — Не — отвърна Туул. — Счупена китка, счупени ребра, няколко удара по главата. Мисля, че ще се оправи. Рано или късно. — Е, да, но това не ме устройва, боя се. Донеси го тук, моля те. При мен. — Няма да бъде церен с магии — отсече Мок. И тогава нервите на дамата не издържаха. От нея изригна яростна вълна, която помете Мок — отхвърли го във въздуха. Той тупна тежко на земята и блесналият гняв в очите й угасна. — Слугите не могат да ми казват какво да правя! Напомням ти къде ти е мястото, Мок. Вярвам, че веднъж стига. — Насочи отново вниманието си към Турули. — Ще го изцеря, разбира се. В края на краищата — продължи с по-кротък тон, — както знае всяка изискана дама, трима слуги са абсолютният минимум. — И опря длан на гърдите на сегюле. Турули изстена. Ток се обърна към Туул и възкликна: — Дъх на Гуглата, ти си го накълцал! — Отдавна не бях срещал толкова достоен противник — отвърна Туул. — Още по-предизвикателното беше, че използвах тъпото на меча си. Мок, който тъкмо се изправяше, се вцепени и изгледа немрящия воин. „Проклет да съм, Туул, успя да сащисаш и Третия.“ — Никакви дуели повече тази нощ — заяви строго лейди Енви. — Следващия път няма да сдържам гнева си. Мок изобщо не реагира. Лейди Енви се надигна с въздишка. — Турули е изцерен. Колко се уморих! Сену, миличък, извади чиниите и приборите. И червения илайн. Заслужили сме си една хубава, кротка вечеря, според мен. — И се усмихна мило на Ток. — Придружена от остроумна беседа, нали? Този път беше негов ред да изстене. Тримата конници спряха на върха на ниския хълм. Уискиджак обърна коня си към Пейл и се загледа в далечината, стиснал зъби. Бързия Бен мълчеше; гледаше сивобрадия командир, стария си приятел, с най-пълно разбиране. „На този хълм дойдохме, за да приберем Хеърлок. Сред камарите празни доспехи — богове, още са там, гният в тревата — и магьосницата Татърсейл, последната останала жива от кадъра. Тъкмо бяхме изпълзели от срутилите се тунели, като бяхме оставили след себе си заровени стотици братя и сестри. Изгаряхме от гняв… изгаряхме от ясното съзнание, че сме предадени.“ „Тук… на този опустошен от магии хълм, бяхме готови да извършим убийство. Със студени, много студени ръце…“ Магьосникът погледна Малът. Очичките на лечителя се бяха присвили към Уискиджак и Бързия Бен разбра, че и той е съживил горчивите спомени. „Не можем да заровим историята на живота си. Жълти нокти и костеливи пръсти изпълзяват от земята към нозете ни и ни държат здраво.“ — Накратко — изръмжа Уискиджак, вперил сивите си очи в пустото небе над града. Малът се изкашля и попита: — Кой да започне? Командирът му кимна. — Добре. Паран и неговото… страдание. Смъртната му плът е опетнена от кръв на асцендент… и места на асцендент… но както ще те увери Бързака, нито едно от двете не може да се прояви като болест. Не, тази кръв и тези места по-скоро са като тласъци по коридор. — А той пълзи назад — добави Бързия Бен. — Опитва се да се измъкне. И колкото повече се опитва… — Толкова по-зле му става — довърши Малът. Уискиджак сгърчи лице в кисела гримаса. — Последния път, когато стоях на този хълм, трябваше да слушам как Бързака и Калам си довършват изреченията. Изглежда, нещата не са се променили толкова, колкото мислех. Самият капитан асцендент ли е? — Почти — отрони магът. „Излишно е да казвам колко е тревожно това. Но още по-обезпокоително щеше да е, ако Паран… го искаше. Но пък кой знае що за амбиции се крият под тази упорстваща външност?“ — Какво мислите двамата за историята му с Хрътките и меча на Рейк? — Обезпокоително — отвърна Малът. — Меко казано — добави Бързия Бен. — Адски плашещо. Уискиджак го изгледа навъсено. — Защо? — Драгнипур не е меч на Рейк — не той го е изковал. Колко знае за него кучият му син? Колко би трябвало да знае? И къде, в името на Гуглата, са се дянали ония Хрътки? Където и да са, Паран е свързан кръвно с едната от тях… — И това го прави… непредсказуем — намеси се Малът. — Какво има в края на коридора, за който спомена? — Не знам. — Аз също — добави със съжаление Бен. — Но мисля, че и ние трябва да подбутнем малко. Поне за да спасим Паран от самия него. — И как предлагаш да го направим? Магьосникът се ухили. — То вече започна, командире. Като го свързахме със Силвърфокс. Тя го чете, както Татърсейл четеше Драконова колода, и щом очите й се спрат на лицето му, вижда все повече. — Може да са само спомените на Татърсейл… как го разсъблича — подхвърли Малът. — Много смешно — изсумтя Уискиджак. — Значи Силвърфокс бърка в душата му… няма гаранция, че ще споделя разкритията си с нас, нали? — Ако се наложат личностите на Татърсейл и Найтчил… — Магьосницата — добре, но Найтчил… — Уискиджак поклати глава. — Гадна си беше — съгласи се Бързия Бен. — Мистерия някаква имаше там. Все пак беше малазанка… — За която не знаем почти нищо — изръмжа командирът. — Далечна. Студена. — Какъв й беше лабиринтът? — попита Малът. — Рашан, доколкото мога да съдя — отвърна кисело Бързия Бен. — Мрак. — Значи Силвърфокс може да извлече знание за това — каза лечителят. — Може би инстинктивно, на късчета — от Найтчил не е останало много, доколкото схващам. — Сигурен ли си в това? — попита Уискиджак. — Не. — „За Найтчил в нищо не мога да съм сигурен. Мога само да предполагам. Имало е и други ледени като нея… много преди Малазанската империя. Първият век на Войните за Натилог. Освобождението на Каракаранг на Седемте града, преди девет столетия. Сетите и тяхното прогонване от Фенн, на Кюон Тали, преди близо две хиляди години. Една жена, магьосница, с името Найтчил, отново и отново. Ако е същата…“ Командирът се наведе от седлото и се изплю в тревата. — Това не ми харесва. Магьосникът и лечителят си замълчаха. „Ще ми се да му кажа за Бърн… Но щом това не му харесва, как ли ще реагира на вестта за предстоящата гибел на света? Не, с това ще трябва да се оправиш сам, Бързак, и да си готов да скочиш, щом му дойде времето… Сакатият бог е обявил война на боговете, на лабиринтите, на всичко и всички. Страхотно, о, Паднали боже, но това значи, че ще трябва да ме надхитриш. Занимавай се с боговете и тъпите им игри, но скоро ще те накарам да ми пълзиш…“ Минутите течаха. Конете стояха неподвижно, само полюшваха опашки и помръдваха уши да отпъдят хапещите мухи. — Паран ще го насочваме — заяви най-сетне Уискиджак. — Бързак, разбери каквото можеш за Найтчил — с всички възможни средства. Малът, обясни на Спиндъл за Паран — искам тримата да стоите толкова близо до капитана, че да му броите космите в носа. — Дръпна юздите и обърна коня си. — Частите на Даруджистан ще пристигнат в лагера на Бруд всеки момент. Да се връщаме. Поеха в тръс надолу по склона. Мухите зад тях безцелно закръжиха над билото. Уискиджак дръпна юздите пред шатрата на Дужек Едноръкия. Конят му се беше задъхал от дългата езда през лагера на Мостоваците, където бе оставил Бързия Бен и Малът, а после — и през огромния стан на Бруд. Смъкна се от седлото и примижа от болката, жегнала крака му. Появи се знаменосецът Артантос. — Дайте юздите, командире — каза младежът. — Животното трябва да се изтърка и… — Не само то — измърмори Уискиджак. — Едноръкия вътре ли е? — Да. Чака ви. Уискиджак влезе вътре без повече приказки. — Крайно време беше — изръмжа от нара си Дужек и се надигна с пъшкане. — Я налей пиво, там е, на масата. Намери си стол. Гладен ли си? — Не. — И аз. Да пием. Уискиджак мълчаливо размести мебелите и напълни халбите. Тишината се проточи, докато изпият първите и командирът налее още по едно. — Лунният къс — рече Дужек, след като отри уста с ръка и посегна отново за халбата. — Ако имаме късмет, ще го видим пак, но чак при Корал, ако не и по-късно. Аномандър Рейк се е съгласил да тръгне срещу този Панион Домин. Причини? Неизвестни. Може би просто му харесва боят. Уискиджак се намръщи. — При Пейл останах с впечатлението, че не си пада много по боя, Дужек. — Само защото неговите Тайст Андий бяха заети на друго място. И толкова по-добре, иначе щеше да ни изпари. — Може и да си прав. Като че ли трупаме ужасно много, само за да се справим с някаква жалка империйка на фанатици, Дужек. Знам, Домин замириса лошо още от самото начало и нещо се надига там. Но все пак… — Мда. — Дужек помълча, после сви рамене. — Ще разберем, каквото ще разберем. Говори ли с Туист? Уискиджак кимна. — Съгласен е, че полетите му трябва да останат невидими — никакво снабдяване на силите ни по време на похода, доколкото е възможно. Пратил е съгледвачи да потърсят стратегическо място за укрепване близо до границата на Панион — скрито, но достатъчно близо за удар, като му дойде времето. — Добре. А армията ни готова ли е да напусне Пейл? — По-готова от всякога. Въпросът със снабдяването в движение остава открит. — Това ще го решим, като дойдат пратениците от Даруджистан. Сега другото. Силвърфокс… — Труден въпрос, Дужек. Това събиране на Т’лан Имасс е обезпокоително, особено след като твърди, че ще ни трябват тези немрящи воини, когато ударим Панион Домин. Върховен юмрук, почти нищо не знаем за противника си… — Това ще се промени. Каза ли на Бързия Бен да установи контакт с онзи наемнически отряд в Капустан? — Уредил е нещо. Ще видим дали ще захапят стръвта. — Да се върнем на Силвърфокс, Уискиджак. Татърсейл беше стабилен съюзник — приятел… — Тя е там, в онова дете. Двамата с Паран си… поговориха. — Помълча за миг, после въздъхна и заби поглед в халбата в ръцете си. — Нещата все още не са се развили, тъй че ще трябва да почакаме и да видим. — Същество, което поглъща така родителката си… — Да. Но пък кога Т’лан Имасс са проявявали и капка състрадание? Те са немрящи, бездушни и нека си го кажем открито, макар доскоро да ни бяха съюзници, са адски ужасни. Бяха се вързали на каишката на императора, но на никой друг. Воюването ни редом с тях в Седемте града изобщо не беше приятно преживяване — и двамата го знаем, Дужек. — Ползата винаги върви ръка за ръка с неудобствата — промърмори Върховният юмрук. — Сега се връщат, само че този път на каишката на едно дете… — Любопитно наблюдение, но разбирам какво имаш предвид — изсумтя Уискиджак. — Келанвед проявяваше… сдържаност с Т’лан Имасс, ако не броим оная бъркотия при Ейрън. Докато едно дете, родено от две опустошени души в лабиринта на Телланн и придобило такава власт… — Колко деца познаваш, способни да проявят сдържаност? Благоразумието на Татърсейл трябва да излезе на преден план, и колкото се може по-скоро. — Ще направим всичко, което можем, Дужек. Старецът въздъхна и попита: — Е, какво мислиш за новите ни съюзници? — Изтеглянето на Пурпурната гвардия е загуба — каза Уискиджак. — Сбирщината съмнителни наемници и безделници означава падане на качеството. Извънредните на Мот са най-добрите от цялата тая сган, но това не означава много. Ривите и баргастите са достатъчно стабилни, а Тайст Андий нямат равни на себе си. Все пак Бруд има нужда от нас. Отчаяна. — Може би повече, отколкото ние имаме нужда от него и силите му. В смисъл, при нормална война. — Рейк и Лунният къс са същинските козове на Бруд. Върховен юмрук, след като и Т’лан Имасс се присъединят към нас, не виждам коя сила на този континент или на който и да било друг ще може да ни се противопостави. Боговете са ми свидетели, можем да анексираме половината континент… — Така ли? — изсумтя кисело Дужек. — Тази мисъл я скатай много дълбоко, приятелю, скатай я толкова дълбоко, че никога повече да не види бял свят. Нас ни чака поход и целувка с меча с един Тиран — какво ще стане след това е тема, която трябва да поизчака. Засега и двамата стоим на ръба на пропаст… — Да, така е. Каллор. — Каллор. — Ще се опита да убие детето. — Няма. Ако се опита, Бруд ще се разправя с него. — Едноръкият се наведе с халбата и Уискиджак му я напълни. Юмрукът изгледа мълчаливо командира. — Каладън Бруд е истинският ашик в дупката тука, приятелю. Чел съм за времето, когато се е подвизавал при Ледерон, в Историите за Натилог. Дъх на Гуглата, лошо е да го дразни човек — дали си съюзник, или враг няма никакво значение за Бруд, когато се развихри гневът му. При Аномандър Рейк силата поне е хладна, сдържана. Не и при пълководеца обаче. Тоя негов чук… казват, че това било единственото нещо, което можело да събуди Бърн. Забуха ли го по земята достатъчно силно, и богинята ще отвори очи. И истината е, че ако Бруд нямаше сила да го направи, нямаше да го носи на гърба си. Уискиджак помисли малко и рече: — Трябва да се надяваме, че Бруд ще продължи да закриля детето. — Каллор ще се помъчи да склони пълководеца на своя страна — заяви Дужек. — Но с аргументи, не с меч. Може да потърси и подкрепата на Рейк… Командирът изгледа накриво Върховния юмрук. — Каллор ти гостува. — Да, и е убедителен, кучият му син. Дотолкова, че разсея враждебността си към теб — не е бил удрян физически от столетия, поне така казва. Каза също, че си го е заслужил. — Какво великодушие — изръмжа Уискиджак. „Щом има политическа изгода.“ — Няма да стоя настрана при убийството на едно дете — хладно добави командирът. — Все едно каква сила или потенциал се крие в детето. Дужек го погледна. — В нарушение на заповедта ми, ако дам такава? — Познаваме се от доста време, Дужек. — Е, да. Упорит си. — Когато е важно. Мълчаха дълго. Накрая Върховният юмрук въздъхна. — Май пак трябва да те понижа в сержант. Уискиджак се засмя. — Налей ми още една — изръмжа Дужек. — Чакаме пратеника от Даруджистан — трябва да си оправя настроението, като пристигне. — А ако Каллор се окаже прав? Очите на мхаби се присвиха. — Тогава, пълководецо, ще трябва да му позволите да посече и мен, когато убие дъщеря ми. Каладън Бруд я изгледа намръщено. — Помня те, знаеш ли. Сред племената, когато воювахме на север. Млада, пламенна, красива. Като те гледам сега — като виждам какво ти е причинило това дете — ме заболява, жено. — Моята болка е още по-голяма, уверявам ви, пълководецо, но въпреки това го приемам… — Но дъщеря ти те убива — защо? Мхаби хвърли поглед към Корлат. Тайст Андий ги гледаше смутена. В шатрата беше задушно, въздухът бе влажен и спарен. След миг очите на състарената жена се върнаха на Каладън Бруд. — Силвърфокс е от Телланн, от Т’лан Имасс, пълководецо. Няма жизнена сила, която да й дадат. Родственици са й, но не могат да й предложат храна, защото са немрящи, докато новото им дете е от плът и кръв. Татърсейл също е мъртва. И Найтчил. Родството е по-важно, отколкото може би допускате. Животът на кръвните родственици е мрежата, която държи всички нас, от бебето до детето, после от детето — до възрастния. Без тези жизнени сили човек вехне и умира. Да си сам значи да линееш, пълководецо, и не само душевно, а и физически. Аз съм мрежата на детето си и съм само аз… Бруд поклати глава. — Думите ти не обясняват нейното… нетърпение, мхаби. Тя твърди, че ще властва над Т’лан Имасс. Твърди, че те са чули призивите й. Това на свой ред не означава ли, че немрящите армии вече са я приели? — Пълководецо, вие сте убеден, че Силвърфокс се стреми да ускори израстването си, за да затвърди своята власт, когато се срещне с Т’лан Имасс? — намеси се Корлат. — Иначе немрящите армии ще отхвърлят зова на едно дете? Това ли е убеждението ви? — Искам да разбера защо прави всичко това на майка си, Корлат — отвърна с досада Бруд. — Може и да сте прав, пълководецо — рече мхаби. — Силата, която може да побере плътта и кръвта, винаги е ограничена. За същества като вас и Аномандър Рейк — ти също, Корлат… вие разполагате със столетия живот, опитът от който ви помага да удържите онова, което притежавате. Силвърфокс не разполага с толкова, или по-скоро спомените й казват, че има този опит, но детското й тяло ги отхвърля. Очаква я огромна мощ и за да може да я овладее, тя трябва да стане зряла жена, а и тогава… — Възвисяването се ражда от опита — каза Корлат. — Интересен възглед, мхаби. — А опитът… калява. — От това значи идва страхът на Каллор — избоботи Бруд и се надигна от стола с тежка въздишка. — Незакалената сила. — Може би — рече тихо Корлат — самият Каллор е причината за нетърпението на детето. И то бърза да стане жена, за да облекчи страховете му. — Съмнявам се, че той ще оцени иронията — промърмори пълководецът. — Да ги облекчи, казваш? Като помисли човек, по-вероятно е тя да знае, че рано или късно ще й се наложи да се защити от него… — Между тях е надвиснала тайна — промълви Корлат. Последва тишина. И тримата знаеха, че е истина. И тази истина тревожеше всички. Една от душите, вселили се в Силвърфокс, някога се бе изпречвала на пътя на Каллор. Татърсейл, Белурдан или Найтчил. — Жизнен опит… но детето го притежава, нали, мхаби? — каза накрая Бруд. — Тримата малазански магове… Мхаби се усмихна уморено. — Един теломенец, две жени и самата аз — един баща и три неволни майки на едно и също дете. Присъствието на бащата изглежда толкова смътно, че започвам да подозирам, че съществува само в паметта на Найтчил. Колкото до двете жени, мъча се да разбера кои са били и това, което съм разбрала дотук — за Татърсейл — ме успокоява. — А Найтчил? — попита Корлат. Бруд се намеси: — Рейк не я ли уби при Пейл? — Не. Найтчил попадна в засада — с предателство. Уби я Върховният маг Тайсхрен — отвърна Тайст Андий. — Уведомиха ни — сухо добави тя, — че веднага след това Тайсхрен избягал при императрицата. — Корлат отново се обърна към мхаби. — Ти какво научи за нея? — Забелязвала съм искри на ярост у Силвърфокс — с неохота отвърна тя. — Склонна съм да го припиша на Найтчил. Къкрещ гняв, жажда за мъст, вероятно срещу Тайсхрен. Все някога, може би скоро, ще последва сблъсък между Татърсейл и Найтчил. Тази, която победи в него, ще се наложи в характера на дъщеря ми. Бруд помълча няколко мига, после попита: — Какво можем да направим, за да помогнем на тази Татърсейл? — Малазанците се стремят да направят същото, пълководецо. До голяма степен зависи от техните усилия. Трябва да им имаме вяра. На Уискиджак и на капитан Паран — той е бил любовник на Татърсейл. — Говорих с Уискиджак — каза Корлат. — Той е несломимо почтен, пълководецо. Мъж на честта. — Усещам, че го казваш от сърце — отбеляза Бруд. Корлат сви рамене. — Значи нямаш причина да се съмняваш в думите ми, Каладън. В случаи като този съм изключително внимателна. — Не бих и посмял — изсумтя пълководецът. — Мхаби, не се откъсвай от дъщеря си. Започнеш ли да забелязваш, че духът на Найтчил взима надмощие над този на Татърсейл, ще ме уведомиш веднага. „А ако стане така и ти го кажа, ще заповядаш да убият детето ми.“ — Не е това, от което се опасяваш — продължи Бруд, без да откъсва очи от нея. — По-скоро такова развитие ще ме накара да подкрепя по-пряко усилията на малазанците в полза на Татърсейл. Мхаби учудено вдигна вежди. — И как точно, пълководецо? — Имай ми вяра — отвърна Бруд. Тя въздъхна и кимна. — Добре. Ще ви уведомя. Влезе Хърлочъл, знаменосецът на Бруд. — Пълководецо, пратениците на Даруджистан приближават лагера ни. — Да идем да ги посрещнем тогава. Коларят като че ли беше заспал дълбоко на капрата. Двойните врати на огромното, пищно украсено возило се разтвориха отвътре и се показа крак, обут в царствено син чехъл. Представителите на двете съюзени армии се бяха подредили в полукръг пред каляската и впряга й от шест коня със сбруи, отрупани със скъпоценни камъни: Дужек, Уискиджак, Туист и капитан Паран вляво, а Каладън Бруд, Каллор, Корлат, Силвърфокс и мхаби — вдясно. Майката риви се беше изтощила от събитията предната нощ, а срещата й с Бруд беше добавила още пластове умора — скриването на отговора на толкова тежките въпроси от пълководеца се бе оказало трудно, но необходимо. Срещата на дъщеря й с Паран бе преминала по-напрегнато и колебливо, отколкото мхаби бе признала пред Бруд. А и няколкото часа след това не бяха направили положението по-малко неловко. По-лошото бе, че срещата като че ли бе отключила нещо у Силвърфокс — оттогава детето се беше впило още по-стръвно в мхаби, изсмукваше година след година гаснещия живот на майка си. „Дали Татърсейл стои зад тази трескава жажда за жизнения ми дух? Или Найтчил?“ „Това скоро ще свърши. Копнея за облекчаващата прегръдка на Гуглата. Силвърфокс вече си има съюзници. Те ще направят каквото трябва, сигурна съм в това — о, духове на Риви, помогнете ми да съм сигурна. Времето ми вече е изтекло, но всички продължават да искат от мен. Не, не мога да продължа…“ Кракът с чехъла се спусна изящно надолу и заопипва във въздуха, преди да докосне земята. Последва го доста пълничък прасец, коляно и бедро. Ниският закръглен мъж, който се появи след крака, бе облечен в коприни с всевъзможни цветове, от които направо можеше да ти призлее. Пухкавата ръчица, стиснала пурпурна кърпа, се вдигна да изтрие лъсналото от пот чело. След като и двата крака най-после стъпиха на земята, даруджистанецът шумно въздъхна. — Кълна се в огненото сърце на Бърн, голяма жега е! Каладън Бруд пристъпи напред и каза високо: — Добре дошъл, представителю на Даруджистан, при армиите освободителки. Аз съм Каладън Бруд, това е Дужек Едноръкия… Ниският въздебеличък мъж примижа късогледо, изтри пак челото си и кръглото му лице грейна в лъчезарна усмивка. — Представителю на Даруджистан? Как не! Не може и да бъде по-добре, казва Круппе, макар и да е най-скромен, смирено любопитен гражданин, дошъл да хвърли благия си поглед на това тържествено събитие! Круппе съответно се чувства удостоен с висока чест от вашето формално, не, свръхпочетно посрещане — каква ли пищна гледка, чуди се Круппе, ще ни разкрият тези страховити воини, когато поздравят официалните представители на Съвета на Даруджистан? Самата неизбежна ескалация на чувства кара сърцето на Круппе да тръпне в сладостно очакване! Та погледнете само на юг — каляската на съветниците вече приближава! Кикот на Велик гарван разсипа тишината, възцарила се след последното изявление. Въпреки загрижеността и отчаянието си мхаби се усмихна. „О, да, разбира се. Познавам този човек.“ Пристъпи напред, неспособна да устои, и каза: — Била съм във вашите сънища, сър. Очите на Круппе се спряха на нея и се ококориха тревожно. Той попи отново избилата пот. — Божичко, макар че всичко е възможно… Старата изграчи отново. — По-млада бях тогава — добави мхаби. — И с дете в утробата си. Бяхме в компанията на Хвърляч на кости… и един Древен бог. Кръглото му зачервено лице светна от спомена и миг след това той зяпна стъписано. Като че ли беше загубил дар слово. Очите му се задържаха на нейните още миг, после се плъзнаха надолу към детето до нея. Тя забеляза как присви очи. „Усеща какво става между нас. Веднага го усети. Как? И защо съм толкова убедена в това? Колко дълбока е тази връзка?“ Каладън Бруд се покашля. — Добре дошъл, о, гражданино Круппе. Вече знаем за събитията около раждането на детето, Силвърфокс. Вие значи сте замесеният смъртен. Идентичността на този Древен бог обаче, уви, остава неизвестна за нас. Кой е той? Напълно е възможно отговорът на този въпрос да предопредели нашето… отношение към момичето. Круппе примига и попи с копринената си кърпа меката плът под брадичката си. — Круппе разбира. Наистина, разбира. Внезапно напрежение се просмуква в тази престижна среща, нали? Въпросният бог. Мда. Хъм. Двойственост, несигурност, всичко това е анатема за Круппе от Даруджистан… вероятно, а може би не. — Хвърли поглед през рамо към приближаващия се впряг с официалното пратеничество и попи челото си. — Бързите отговори могат да подведат, не, могат да създадат изцяло погрешно впечатление. Олеле, какво да правя? — Проклет да си! — Викът дойде от водача на другата каляска, щом спря до тях. — Круппе! Какво търсиш тук, в името на Гуглата? Мъжът в копринените одежди се завъртя и понечи да направи поклон, който въпреки скромния успех изглеждаше почти елегантен. — Скъпи мой друже Мурильо! Света ли изкатери с тази нова професия, или може би се промъкна странично? Круппе не си беше давал сметка за явния ти талант в карането на мулета… Коларят се намръщи. — Избраният от съвета конски впряг май изчезна необяснимо само няколко мига преди да тръгнем. Коне, определено подобни на тези, с които ти и Мийзи сте се сдобили, бих могъл да добавя. — Необикновено съвпадение, друже Мурильо. Вратите на каретата се отвориха и оттам излезе плешив мъж с широки рамене. Грубото му лице бе потъмняло от гняв. Мъжът закрачи към Круппе и въздебеличкият гражданин разпери широко ръце и отстъпи назад. — Прескъпи приятелю и мой вечен спътнико. Добре дошъл, съветнико Кол. А кой е онзи зад тебе? О, та това не е кой да е, а самият съветник Истрайсиън Д’Арл! По този начин всички наистина най-важни представители на дивния Даруджистан са се събрали следователно при нас! — С изключение на теб — изръмжа Кол и продължи да настъпва към Круппе, който вече ситнеше назад към каретата си. — Невярно, друже Кол! Аз съм представител на майстор Барук… Кол спря и скръсти косматите си ръце на гърдите си. — О, нима? Алхимикът те е изпратил от свое име, така ли? — Е, не с толкова много думи, разбира се. Двамата с Барук сме си толкова близки, че често думите не са необходими… — Стига, Круппе. — Кол се обърна към Каладън Бруд. — Приемете най-дълбоките ми извинения, пълководецо. Аз съм Кол, а този благороден господин до мен е Истрайсиън Д’Арл. Тук сме от името на Управляващия съвет на Даруджистан. Присъствието на този… този Круппе… е случайно и всъщност — нежелано. Ако ми отделите минутка, ще го отпратя. — Уви, изглежда, ще имаме нужда от него — отговори Бруд. — Бъдете сигурен, ще обясня. Засега обаче може би първо да се съберем в командната ми шатра. Кол изгледа ядосано Круппе. — Що за нагли лъжи си изтърсил този път? Закръгленият мъж го погледна обидено. — Круппе и истината са партньори за цял живот, друже Кол! Всъщност имаме брачен благослов — точно вчера отпразнувахме четиридесетата си годишнина, господарката на правдата и аз. Круппе съвсем определено е необходим — във всички неща, всякога и навсякъде! Този дълг Круппе трябва да приеме, с цялото си покорство и… Кол изръмжа и понечи да го зашлеви. Истрайсиън Д’Арл пристъпи напред и сложи ръка на рамото му. — Успокой се — промърмори съветникът. — Изглежда, за всички тук е очевидно, че Круппе говори от името на Круппе и на никой друг. Не отговаряме за него. Ако наистина се окаже полезен, задачата да ни впечатли се пада на него и само на него. — О, ще ви впечатля, и още как! — извика Круппе и лицето му отново засия. Старата кацна на земята и заподскача към Круппе. — Вие, сър, трябва да сте били Велик гарван! — А ти — куче! — викна й той. Старата спря, заклати се на място с полуразперени криле, килна глава и прошепна: — Куче?! — Само за да съм можел да те почеша между ушенцата, миличко! — Да ме почешеш? Да ме почешеш!? — Добре де, не куче. Папагал. — Папагал?! — Папагал. — Престанете! — изрева Бруд. — Хайде, последвайте ме — всички! — Обърна се рязко и закрачи към стана на Тайст Андий. Мхаби видя как се разсмя Уискиджак. След миг — й Дужек, и останалите. Силвърфокс стисна ръката й и каза тихо: — Круппе вече показа цената си. Не мислиш ли? — Да, детето ми. Хайде да побързаме да догоним пълководеца. След като всички се събраха в командната шатра и се започна със свалянето на наметала и оръжия, Паран се приближи до съветник Кол и го заговори. — Радвам се, че се виждаме отново. Макар че, както ми се струва, носехте войнишките доспехи с повече лекота, отколкото този халат. Кол отвърна с гримаса: — За това сте напълно прав. Знаете ли, понякога си спомням за онази нощ на лагер в хълмовете на Джадроуби с известна носталгия. Тогава поне бяхме само себе си. — Погледна Паран в очите и леко трепна от онова, което видя. Стиснаха си ръцете. — За по-простите времена… — Невероятен тост. — Обърнаха се. Уискиджак се приближаваше към тях с глинена кана в ръка. — Зад вас има халби, съветник, на онова, което минава за маса. Бруд не разполага със слуги, тъй че поех тази достойна задача лично. Паран взе три халби и изгледа намръщено масата. — Та това е долницата на фургон — сламата още си стои. — Което обяснява също защо тук мирише на конюшня — добави командирът и напълни халбите с пенлив гредфалански ейл. — От снощи масата за карти на Бруд я е хванала липсата. Кол повдигна вежди. — Някой е откраднал маса? — Не някой — отвърна Уискиджак и погледна накриво Паран. — Вашите Подпалвачи на мостове, капитане. — Но защо, в името на Гуглата? — Това ще трябва да разберете вие. За щастие, пълководецът се оплаква единствено от създаденото неудобство. — Ако всички са си намерили места за сядане, можем да се заемем с въпроса за снабдяването с провизии и материал — избоботи Каладън Бруд. Круппе пръв се тръшна на един от столовете — в челото на импровизираната маса. Държеше пълна халба и шепа ривски сладкиши. — Каква непринудена среда! — въздъхна той. Лицето му бе зачервено от удоволствие. — И традиционните сладкишчета от равнината, да изкусят небцето. А и това пиво е превъзходно, съвършено охладено… — Млъкни, проклет да си — изръмжа Кол. — И какво правиш на тоя стол? — Ами, седя си, друже Кол. Общият ни приятел, алхимикът… — Ще те одере жив, ако разбере, че си тук и твърдиш, че го представляваш. Круппе едва не се задави с шепата курабийки, закашля се и запръска трохи. Изпи набързо халбата и се оригна. — Кълна се в Бездната, каква противна мисъл. И изцяло погрешна, Круппе ви уверява всички. Барук има най-силен интерес това престижно събиране на легендарни личности да мине гладко. Успехът на предстоящото начинание е най-голямата му грижа и той се врича да направи всичко, което е в неговите — и на слугата му Круппе — забележителни способности. — Вашият господар има ли конкретни предложения? — попита Бруд. — Безброй предложения от специфичен характер, сър пълководец. Толкова много, че в съчетанието си могат да бъдат видени и разбрани само в най-общи термини! — След което сниши глас. — Смътните и привидно празни обобщения са доказателство за всеобхватните стремежи на майстор Барук, изтъква мъдро Круппе. — Усмихна се на всички с широка, оклепана с трохи усмивка. — Но моля, нека започнем, защото инак тази среща ще се проточи и ще се наложи да ни поднесат обилна вечеря, придружена с най-сухи вина да изострят апетита и с такава селекция сладкишчета, че Круппе ще застане в най-пълно удоволствие! — Боговете да не дават — измърмори Кол. Истрайсиън Д’Арл се изкашля и каза: — Изправени сме пред някои незначителни трудности в поддържането на обоза до обединените ви армии. Най-неотложната от които е свързана с разрушения мост западно от Даруджистан. Удобните бродове през река Катлин са твърде малко, а разрушаването на този каменен мост от Джагътския тиран създаде чрезмерно много затруднения… — Ах — прекъсна го Круппе и вдигна дебелия си пръст, — но мостовете не са ли нищо друго освен средство за преминаването от единия бряг на една река до другия? Не предполага ли това известни предварителни мерки досежно проектираните планове за придвижване, указани от командващите съответните армии? Круппе се чуди… — И посегна за още сладкиши. — Като всички нас — довърши Д’Арл. Дужек изгледа Круппе с присвити очи и изсумтя: — Е, колкото и да ми е неприятно да го призная, той е прав. — Погледът му се насочи към Истрайсиън. — Река Катлин представлява проблем само ако решим да използваме южните маршрути. А тях бихме избрали само ако армиите поискат да се прехвърлят в началото на похода. Двамата съветници се намръщиха. — Намерението ни — обясни Бруд — е да останем на север от реката и да продължим право към Капустан. Маршрутът ще ни отведе на север от Салтоан… много на север. После продължаваме в югоизточна посока. Кол взе думата. — Описвате пряк маршрут до Капустан, сър, за вашите сили. Такъв маршрут обаче ще затрудни усилията ни със снабдяването. Няма да можем да правим доставки през реката. Керван с такава големина ще постави възможностите ни пред сериозно изпитание. — Трябва да се разбере — добави Истрайсиън Д’Арл, — че Съветът по необходимост трябва да се пазари с частни предприятия, за да изпълни нуждите ви по снабдяването. — Каква деликатност! — извика Круппе. — Проблемите, мои бойни другари, тук са следните. Съветът на Даруджистан се състои от различни благороднически домове, от които буквално всички до един имат интереси в търговските начинания. Като оставим настрана потенциално смущаващата реалност на огромните заеми, които Съветът осигурява на армиите ви и с които на свой ред вие ще купувате от Съвета, то особеното естество на преразпределението на вишеупоменатото богатство е от жизнено значение за определени членове на Съвета. Съперничеството, сделките и заговорите в тъмни стаички… е! Човек трудно би могъл да си представи този кошмарен възел от мерки, теглилки, нишки и мрежи, смее да твърди Круппе! Указанията, дадени на тези двама достойни представители, несъмнено се показаха наяве, да не говорим за наистина заплетеното кълбо от противоречиви заповеди. По този начин съветниците тук, пред вас, са ограничени от възел, който дори боговете не биха могли да развържат! Тъй че се пада на Круппе, низшия, но достоен гражданин на прелестния Даруджистан, да ви предложи решението на своя господар Барук. Кол се наведе напред. — Добре, да го чуем, Круппе. — Нужен е, разбира се, безпристрастен и изключително компетентен уредник на вишеупоменатото снабдяване. Не от Съвета, и по този начин лишен от вътрешните напрежения, влияещи тъй дълбоко на почитаемите му членове. Опитен, също тъй, в търговските дела. С огромен организационен капацитет. С две думи, превъзходен… Кол тупна с юмрук по масата и стресна всички. После викна: — Ако си представяш себе си в подобна роля, ти, дребно укривателче на жалки джебчии и обирачи на складове… Но дребният дебел човечец вдигна ръце и се отдръпна. — Скъпи ми друже Кол! Ласкаеш ме с такова предложение! Горкичкият Круппе обаче е твърде зает с дребничките си делца, за да се заема с подобно начинание. Не, след задушевна беседа с верния си и мъдър слуга Круппе майстор Барук предлага съвсем друг агент… — Какви ги дрънкаш! — изсъска застрашително Кол. — Барук дори не знае, че си тук! — Дребно прекъсване на комуникацията, нищо повече. Желанието на алхимика стана ясно за Круппе и той ви уверява всички до един! И макар Круппе да е в правото си с известно удовлетворение да заяви авторството си на предстоящото предложение, уви, длъжен е да се преклони пред истинността и следователно да признае дребния — но все пак съществен — принос на господин Барук. Та той едва вчера говореше за особените таланти на въпросния агент и дори това да не е било намек досежно желанията му, скъпи ми Кол, може и да е било, нали? — Хайде, казвай го най-после, Круппе — изръмжа Истрайсиън Д’Арл. — Круппе ще го стори с преголямо удоволствие, друже съветнико… А между другото, как е вашата дъщеря, Чалис? Наистина ли е влязла в свят брачен съюз с онзи герой от празненството? Круппе толкова съжалява, че е пропуснал това несъмнено великолепно събитие… — Което тепърва предстои — сопна се Д’Арл. — Тя е добре. Търпението ми към теб обаче вече започва да отслабва, Круппе… — Ех, отслабване. Мога само да мечтая за него. Добре, добре. Въпросният агент не е кой да е, а наскоро появилото се меркантилно предприятие, известно с името Търговска гилдия Тригали. — И се отпусна назад ухилен, сплел пръсти на дебелия си корем. Бруд се обърна към Кол. — За пръв път чувам за такова предприятие… Съветникът се мръщеше. — Както каза Круппе, наскоро появило се в Даруджистан. От юг — Елингарт, струва ми се. Използвали сме ги само веднъж, за една изключително трудна доставка на средства за Дужек Едноръкия. — Погледна Истрайсиън, който сви рамене и заговори: — Не са правили никакви оферти за договори по снабдяването на обединените армии. Всъщност те не изпратиха дори свои представители на срещите ни — онази единствена услуга, за която спомена Кол, според мен е била под изпълнителски договор. — Изгледа намръщено Круппе. — При очевидната им липса на интерес, откъде си убеден ти, или по-точно майстор Барук, че Търговска гилдия Тригали е склонна да участва, още повече като уредник? Круппе си напълни отново халбата, отпи и млясна одобрително. — Търговска гилдия Тригали не прави оферти, тъй като всяка друга фирма ще оферира много по-ниско от тях дори без да си прави усилие. С други думи, не са евтини. По-точно, услугите им обикновено струват много пари. В едно нещо обаче можете да сте сигурни и то е, че ще изпълнят точно това, за което са наети, независимо от… ъъъ… кошмарната им логистика. — Инвестирал си в тях, нали, Круппе? — Лицето на Кол потъмня от яд. — Нищо не струва независимият ти съвет — а Барук няма нищо общо с присъствието ти тук. Действаш от името на тази Търговска гилдия Тригали, нали? — Круппе уверява, че конфликтът на интереси е само въпрос на привидност, Кол, друже! Истината по-точно е съчетание. Нуждите са очевидни за всички тук, както и средствата, с които да бъдат удовлетворени! Щастливо съвпадение! Е, Круппе сега е склонен да се подкрепи с още малко от тези превъзходни сладкишчета, докато вие обсъдите достойнствата на вишеизложеното предложение и несъмнено стигнете до благосклонното неизбежно заключение. Старата надушваше магия във въздуха. „И е ничия. Не, не е Тайст Андий, нито духовете на Риви са се пробудили…“ Кръжеше над лагера и търсеше, напрегнала всичките си сетива. Следобедът премина в здрач, после — в нощ, а заседанието в командната шатра на Каладън Бруд се точеше и точеше. Великият гарван скоро се отегчи от безкрайните дискусии за керванджийски маршрути и колко тона от това и от онова са нужни седмично, за да бъдат двете армии нахранени и доволни по време на похода. Вярно, онова противно същество Круппе беше доста забавно, доколкото някой смахнат плъх, опитващ се да мине по въже над вода, си заслужаваше да се изкискаш веднъж-дваж. Тя знаеше много добре, че зад мазните гротескни преструвки се крие добре наточен ум, а способността му да си намери място точно в челото на масата и да обърка с това смотаните съветници на Даруджистан беше наистина забавна проява на ловкост… но после Старата усети раздвижването на магия някъде в лагера. „Ето там, онази голяма шатра… знам я. В нея ривите подготвят мъртвите Тайст Андий.“ Сви криле и се спусна надолу. Кацна на няколко крачки от входа. Входът беше здраво завързан, но кожените каишки и възлите им бяха жалки препятствия за острия й клюн. Само след няколко мига тя се озова вътре, заподскача безшумно и невидимо под огромната маса — маса, която позна и се изкиска безмълвно — и между няколкото разхвърляни безразборно нара. Четири фигури бяха насядали на масата над нея, шепнеха и мърмореха. Приглушеното тракане на дървени карти отекна до слуха й и тя килна глава. — Ето пак — гробовно изхриптя женски глас. — Сигурен ли си, че ги разбърка добре, Спин? — Ти ще… Разбира се, ефрейтор. Престани да ме питаш. Виж вече четири пъти, всеки път различно подреждане, и е просто. Обелиск доминира — в центъра е долменът на времето. Активен е, ясно е като бял ден — за първи път от десетилетия… — Не е ли възможно да е някакво неприятно объркване? — намеси се друг глас. — Спин, на теб все пак не ти иде отръки като на Фид… — Престани, Хедж — отсече ефрейторката. — Спиндъл е гледал достатъчно, за да свърши работата както трябва, вярвай ми. — Нали току-що каза… — Млъкни. — Освен това — измърмори Спиндъл, — вече ви казах, новата карта е с постоянно влияние — тя е лепилото, което държи всичко заедно, и след като го разбереш, всичко се намества. — Лепилото, викаш — проговори замислено четвъртият, последен глас — също на жена. — Свързана ли е с нов асцендент според теб? — Затруднен съм, Бленд — въздъхна Спиндъл. — Казах постоянно влияние, но не съм казал, че знам вида на това влияние. Не го знам, и не защото не съм достатъчно добър. Все едно че… още не се е събудило. Пасивно присъствие, засега. Нищо повече. Но събуди ли се… предполагам, че ще стане доста напечено. — Та какво виждаме сега тука, маг? — попита ефрейторката. — Същото като преди. Войник от Върховен дом Смърт, вдясно на Обелиск. Маг на Сянка тук — при това за пръв път, — голяма измама според мен. У Капитана на Върховен дом Светлина има някаква надежда, но е засенчен от Херолд на Гугла — макар и не пряко, дистанцирано е, според мен. Убиецът на Върховен дом Сянка сякаш е придобил ново лице, намеква ми нещо за… адски ми е познато това лице. Тъй нареченият Хедж изсумтя. — Май трябва да въведем Бързия Бен в това… — Точно така! — изсъска Спиндъл. — Лицето на убиеца — това е Калам! — Кучият му син! — изръмжа Хедж. — Подозирах го — него и Фид, как се измъкнаха — знаете какво означава това, нали… — Можем да предположим — промърмори недоволно ефрейторката. — Но другото е ясно, Спин, нали? — Мда. Седемте града скоро ще се вдигнат — може и да е станало вече. Вихърът… Гуглата в този момент сигурно се хили. Доста свирепо. — Имам няколко въпроса за Бързия Бен — каза Хедж. — Не само аз. — Трябва да го помолите да види и новата карта — рече Спиндъл. — Ако няма нещо против, да се пъхне долу и да погледне. — Да… „Нова карта от Драконовата колода?“ Старата врана килна отново глава и се замисли. Новите карти значеха неприятност, особено силните. Домът на Сянка беше достатъчно доказателство за това… Очите й — първо едното, после, след като килна още повече глава — и другото, бавно се фокусираха, умът й се измъкна от абстрактното си селение и накрая се спря на долницата на масата. И тя видя две човешки очи, с боята, блеснала като жива, вторачени в нея. Мхаби излезе от шатрата със замъглен от умора ум. Силвърфокс беше заспала в стола си при едно от многословните описания на Круппе за поредната особеност в Договорните правила на Търговска гилдия Тригали и мхаби реши да не я буди. Всъщност тя от доста време копнееше да се отдели от дъщеря си. Натискът около Силвърфокс се усилваше, онази несекваща нужда, която изпиваше все повече жизнения й дух. Този жалък опит за спасение беше, разбира се, безсмислен. Нуждата беше безгранична и никакво мислимо разстояние не можеше да доведе до промяна. Бягството й от шатрата и от дъщеря й беше само символично. Тъпа и непрестанна болка пронизваше костите й, спадаше и връхлиташе наново, и можеше временно да я избегне само в най-дълбокия сън — сън, какъвто вече започваше да й убягва. Паран се приближи до нея и каза: — Искам да ви попитам нещо, мхаби, и ще ви оставя на мира. „Ех, бедни ми освирепели войнико. Какво ли ще поискаш да ти отговоря?“ — Какво искате да научите, капитане? Паран зарея поглед към заспалия лагер. — Ако някой поиска да скрие една маса… Тя примигна и се усмихна. — Ще ги намерите в шатрата на Плащаниците — в момента е празна. Елате, ще ви заведа. — Само ми покажете посоката… — Ходенето облекчава болките, капитане. Насам. — Тя тръгна между първата редица шатри. — Вие разбудихте Татърсейл — заяви след малко. — Като доминираща личност в дъщеря ми. Мисля, че съм доволна от този развой. — Радвам се, мхаби. — Що за човек беше магьосницата, капитане? — Щедра… може би прекалено. Високо уважаван кадрови маг. Всъщност всички я харесваха. „О, сър, толкова много таите в себе си, оковано и в мрак. Сдържаността е слабост, а не добродетел — не го ли разбирате?“ Той продължи: — От гледна точка на ривите, сигурно възприемате малазанските сили на този континент като някакво жестоко, неумолимо чудовище, което поглъща град след град. Но изобщо не е така. Зле снабдена, често пъти срещу по-многоброен противник, на непознати територии — общо взето армията на Едноръкия беше сдъвкана на късове. Идването на Бруд, на Тайст Андий и Пурпурната гвардия спря кампанията. Кадровите магове често се оказваха единственото, стоящо между Воинството и унищожението. — Все пак разполагаха с морантите… — Е, да, макар че те не са толкова благонадеждни, колкото си мислите. Все пак техните алхимични муниции промениха характера на войната, да не говорим за подвижността на техните кворли. Воинството започна да разчита много и на двете. — Аха, виждам смътен блясък на фенер от Плащаницата — ето там, право напред. Имаше слухове, че с морантите не всичко е наред… Паран я погледна и сви рамене. — Стана разкол, предизвикаха го няколкото тежки поражения, понесени от елитните им части, Златните. В момента на наша страна са Черните, макар че и Сините се приближават по море към Седемте града. Залитащият Велик гарван, показал се от входа на траурната шатра, ги сепна. Старата се олюля като пияна и тупна по гърди на три крачки от мхаби и малазанеца. Главата й се изви нагоре и едното й око се закова в Паран. — Ти! — изсъска тя, разпери огромните си криле и подскочи във въздуха. Тежките, свирепи плясъци на крилете й я издигнаха в тъмното. След миг изчезна. Мхаби изгледа капитана. Беше се намръщил. — Предния път Старата не показа признаци, че се страхува от вас. Паран сви рамене. Откъм Плащаницата отекнаха гласове и миг след това оттам се изсипаха хора, първият — жена — носеше фенер. — Спри — изръмжа капитанът. Жената трепна и щом го позна, се тупна по гърдите във войнишки поздрав. — Сър. Току-що направихме откритие — в тази шатра, сър. Крадената маса беше намерена. — Нима? — ехидно попита Паран. — Браво, ефрейтор. Вие и отделението ви сте проявили удивително усърдие. — Благодаря, сър. Капитанът закрачи към шатрата. — Вътре е, казваш? — Да, сър. — Е, военното приличие налага веднага да я върнем на пълководеца, не сте ли съгласна, Пикър? — Абсолютно, сър. Паран спря и огледа войниците. — Хедж, Спиндъл, Бленд. Всичко четирима. Вярвам, че ще се справите. Ефрейтор Пикър примига. — Сър? — Да пренесете масата, разбира се. — Ъъъ, разрешете да доложа. Може ли да намерим още няколко души? — Не мисля. Тръгваме утре рано и искам цялата рота да отпочине добре, тъй че да не смущаваме съня им. На вас четиримата едва ли ще ви отнеме повече от час, с което ще ви остане и време да си стегнете снаряжението. Е, нямате много време, ефрейтор. — Слушам, сър. — Пикър изгледа мрачно войниците. — Плюйте си на ръцете, че работа ни чака. Спиндъл, проблем ли имаш? Спиндъл гледаше Паран, зяпнал. — Спиндъл? — Идиот — прошепна магът. — Войник! — викна Пикър. — Как можах да го пропусна? Та това е той! Ясно е като… Пикър пристъпи към него и го зашлеви през лицето. — Казвай, проклет да си! Спиндъл я изгледа навъсено. — Да не си ме ударила повече, че ще съжалиш за цял живот. Ефрейторката не трепна. — Следващия път така ще те ударя, че няма да можеш да станеш. И следващата ти закана ще е последната, ясна ли съм? Магът се съвзе и отново се втренчи в Паран. — Всичко ще се промени. Все още може да не се случи. Трябва да помисля. Бързия Бен… — Спиндъл! Той трепна, после рязко кимна на ефрейторката. — Да вдигаме масата. Да. Веднага. Хайде — Хедж, Бленд. Мхаби изчака, докато четиримата отново влязат в Плащаницата, и се обърна към Паран. — Какво означаваше всичко това, капитане? — Представа нямам. — За оная маса трябват повече от четирима души. — И аз така мисля. — Но няма да ги осигурите? Той я изгледа. — Не. Гуглата да ги вземе дано, та те я откраднаха в края на краищата. До съмване оставаше една камбана. След като остави Пикър и отделението й да си изпълнят задачата и се раздели с мхаби, Паран тръгна към бивака на Мостоваците, разположен в най-южния край на лагера на Бруд. Неколцината уморени войници на пост му отдадоха вяло чест. Изненада се, като завари Уискиджак при централното огнище. Командирът оседлаваше висок кафяв кон. — Съвещанието приключи ли, сър? — попита Паран. Уискиджак го погледна кисело. — Започвам да подозирам, че никога няма да приключи, ако оставят тоя Круппе. — Значи тази негова търговска гилдия не се приема добре? — Напротив, всичко е уговорено, макар че наистина ще струва на Съвета ужасно много. Но вече имаме гаранции за редовно снабдяване. Точно както искахме. — Тогава защо продължава съвещанието? — Ами, изглежда, някои посланици ще трябва да съпровождат армията ни. — Само не и Круппе… — Точно той, безценният Круппе. И Кол — подозирам, че няма търпение да махне прелестния си халат и отново да облече бронята. — Да, сигурно. Уискиджак стегна каиша на подпруга и се обърна към Паран. Като че ли се канеше да каже нещо друго, но се поколеба и рече: — Черните моранти ще ви пренесат до подножието на Баргасткия масив. Капитанът се ококори. — Доста дълго пътуване. И като стигнем там? — Като стигнете там, Тротс се отделя от командата ви. Трябва да установи контакт с Белоликите баргасти, с каквито средства намери за добре. Ротата ти трябва да му осигури ескорт, но няма да се намесвате в преговорите. Белоликите са ни необходими — целият клан. — И Тротс ще преговаря? Беру да не дава дано! — Способен е да те изненада, капитане. — Разбирам. И в случай, че успее, продължаваме на юг? Уискиджак кимна. — За облекчение на Капустан, да. — Пъхна ботуш в стремето, примижа от болка и се покатери на седлото. Хвана юздите и погледна капитана. — Някакви въпроси? Паран замислено огледа заспалия стан и поклати глава. — Бих могъл да ти пожелая късмета на Опонн… — Не, сър. Благодаря. Уискиджак кимна. Изведнъж конят на командира се дръпна рязко настрани и изцвили уплашено. Внезапен полъх помете лагера и шатрите се разлюляха. Развикаха се тревожни гласове. Паран погледна нагоре и видя черното петно, понесло се право към лагера на Тайст Андий. Смътна аура очертаваше драконската фигура — сребристобяла и трепкаща. Стомахът на Паран се стегна от пареща болка, силна, но кратка, за щастие. — Дъх на Гуглата! — изруга Уискиджак, докато се мъчеше да успокои коня и се оглеждаше. — Какво беше това? „Не е могъл да го види като мен. Няма я кръвта за това.“ — Току-що пристигна Аномандър Рейк, сър. Спуска се при своите Тайст Андий. — Огледа разбунения бивак и въздъхна. — Е, малко подрани, но защо пък не. — И се развика: — Ставай! Разваляй лагера! Сержант Анци, вдигай готвачите! — Слушам, сър! Какво беше това? — Вихрушка, сержант. Действай. — Слушам, сър! — Капитане. Паран се обърна към Уискиджак. — Сър? — Май ще си имате доста работа. Аз се връщам в шатрата на Бруд — искате ли да ви изпратя Силвърфокс да се сбогувате? Капитанът се поколеба, после поклати глава. — Не, благодаря, сър. „Разстоянието вече не е преграда за нас. Лична връзка, твърде отчаяна, за да я разкрия пред други. Присъствието й в главата ми е достатъчно мъчение.“ — Сбогом, командире. Уискиджак го изгледа за миг, кимна, обърна коня и го пришпори. Тайст Андий се бяха струпали в безмълвен кръг на поляната в средата на лагера в очакване на своя повелител. Черният дракон със сивата грива се появи от небесния мрак като къс от нощта, понесе се надолу и кацна с тихото стържене на нокти в каменистата земя. Огромният ужасен звяр се замъгли още с кацането, с топлия полъх на наситения с дъх на билки въздух, завихрил се във всички посоки, докато драконовите черти се свиваха навътре. След миг пред очите им се изправи Синът на тъмнината, загърнат в черно наметало; леко дръпнатите му очи проблеснаха с цвета на бронз и огледаха всички. Мхаби гледаше. Корлат пристъпи напред да поздрави своя господар. Мхаби беше виждала и преди Аномандър Рейк, веднъж на юг от Леса на Черното псе и втори път — отдалече, докато Синът на тъмнината говореше с Каладън Бруд. Помнеше Лунния къс, изпълнил небето над равнината Риви. Рейк тъкмо се канеше да се издигне към тази летяща крепост. Беше сключил договор с магьосниците на Пейл, градът очакваше обсадата на Воинството на Едноръкия. Стоеше точно като сега: висок, неумолим, с меча, излъчващ чист ужас, провиснал на гърба му, дългата му сребриста коса бе развята от лекия полъх. Той посрещна пристъпващата към него Корлат с леко извръщане на главата. Вдясно от тях се появиха Каладън Бруд, Каллор, Дужек и останалите. Въздухът бе настръхнал от напрежение, каквото мхаби бе усетила на онази последна среща преди години. Аномандър Рейк беше асцендент, толкова различен от Каладън Бруд, че двамата сякаш бяха противоположните страни на огромното многообразие на силата. Рейк беше атмосфера, разтуптяващо сърцето и вдъхващо ужас присъствие, което никой не можеше да пренебрегне, камо ли да избегне. Неудържима и древна жестокост, мрачен патос и още по-мрачен ужас — Синът на тъмнината бе като леден вихър в потока на безсмъртието и мхаби усещаше как всички духове на Риви се пробуждат в отчаяние. „Мечът. Но и нещо повече от меча. Драгнипур в ръцете на хладно правосъдие, нечовешки хладно. Аномандър Рейк, единственият, от чиято поява лумват искри на страх в очите на Каллор… единственият… освен, изглежда, Силвърфокс — моята дъщеря. От какво би могъл най-много да се страхува Каллор освен от съюза между Сина на тъмнината и Силвърфокс?“ При тази мисъл всички следи от умора се изцедиха от душата й и мхаби пристъпи напред. Гласът на Каллор прогърмя. — Аномандър Рейк! Призовавам ясния ти взор — призовавам правосъдието на твоя меч — не позволявай никому да те изкуси с чувство, включително Корлат, която тъкмо се кани да зашепне настоятелно в ухото ти! Синът на тъмнината, вдигнал едната си вежда, бавно се извърна и изгледа Върховния крал. — Какво друго, Каллор — заговори той с тих и спокоен глас, — сдържа моя меч от черното ти сърце… освен чувството? В този миг светлината на утрото най-сетне се прокрадна в небето и сбръчканото мършаво лице на древния воин стана от бяло по-бяло. — За едно дете говоря — изсумтя той. — Не се съмнявам, че усещаш силата й, този най-мръсен от всички цветове… — Силата? Тя тук изобилства, Каллор. Този лагер се е превърнал в магнит. Страхът ти е основателен. — Погледът му се плъзна към мхаби, спряла на няколко крачки от него. Тя се скова. Погледът му беше свиреп натиск, сила и заплаха, която я накара да изохка. Коленете й омекнаха. — Силите на природата, майко — рече той, — са безразлични към правосъдието, не сте ли съгласна? Тя му отговори с усилие. — Да, Господарю на Лунния къс. — И нам се пада, на разумните същества, колкото и недостойни да сме, да наложим моралния дебат. Очите й блеснаха. — Нима? — Тя роди проклятие, Рейк — заговори Каллор: закрачи към тях с изкривено от гняв лице и изгледа с омраза мхаби. — Взорът й е опетнен. Да, разбираемо е, но и това не е оправдание. — Каллор — промълви Синът на тъмнината, без да откъсва очи от мхаби. — Пристъпиш ли още една крачка, ще е на твой риск. Върховният крал спря. — Изглежда — невъзмутимо продължи Рейк, — пристигането ми е било очаквано, при това всеобщо желание да отсъдя една очевидно сложна ситуация… — Привидностите лъжат — заяви Каладън Бруд. Стоеше пред командната си шатра и чак сега мхаби видя, че Силвърфокс е до него. — Каквото и да решиш, Рейк, не ще позволя мечът Драгнипур да излезе от ножницата си в моя стан. И настъпи най-взривната тишина, която жената риви бе изпитвала. „Кълна се в Бездната, това може да свърши много, много зле…“ Погледна към малазанците. Дужек си беше надянал безизразната войнишка маска, но стегнатата му стойка издаваше тревога. Знаменосецът Артантос беше на стъпка и леко вдясно от Едноръкия, наметнат с червената пелерина на морската пехота, скрил ръцете си. Очите на младия мъж блестяха. „Сила ли е това, което се вихри около него? Не, греша… вече не виждам нищо…“ Аномандър Рейк бавно се извърна към пълководеца. — Разбирам. Границите са очертани — каза той тихо. — Корлат? — По този въпрос съм на страната на Каладън Бруд, повелителю. Рейк изгледа Каллор. — Изглежда, че си сам. — Винаги е било така. „Рязък отговор, о, да.“ Лицето на Аномандър Рейк за миг се изопна. — Това положение ми е известно, Върховни кралю. Каллор кимна равнодушно. Изтътнаха конски копита и Тайст Андий в югоизточната страна на кръга се разделиха. Уискиджак излезе на поляната, забави коня си и спря. Не беше ясно какво е чул командирът, но слезе, закрачи към Силвърфокс и спря точно пред нея. Мечът му плавно се хлъзна от ножницата. Уискиджак се обърна с лице срещу Рейк, Каллор и останалите в центъра на празното пространство и опря острието в земята пред себе си. Каладън Бруд пристъпи и застана до малазанеца. — Заради това, което може да ви сполети, Уискиджак, може би ще е по-добре, ако… — Не мърдам оттук — заяви командирът. От Аномандър Рейк се изсипа магия, зърнисто сива, затъркаля се на тежка вълна през поляната, подмина без усилие Уискиджак и погълна Силвърфокс в мътната си вихрена прегръдка. Мхаби извика и се хвърли напред, но ръката на Корлат я стисна за рамото. — Не бой се. Той иска само да я разбере… да разбере какво е… Магията изведнъж се разкъса, разсипа се във всички посоки на дрипи. Мхаби изсъска. Достатъчно добре познаваше дъщеря си, за да види, след като тя се появи отново, че е разгневена. Около детето се надигнаха сили, загърчиха се като въжета, стегнаха се на възли и гроздове. „О, духове подземни, виждам и Найтчил и Татърсейл… общия им гняв. И, кълна се в Бездната, още една несломима воля, на гняв неподвластна… толкова прилича на Бруд… кой? Да не би това да е… о! Това ли е Белурдан? Богове! Още малко и ще се пръснем. Моля ви…“ — Е — бавно каза Рейк, — не помня някога да съм получавал такава плесница. Впечатляваща, макар и гибелна наглост. Какво всъщност не иска да ми разкрие това дете? — И посегна към увитата в кожа дръжка на Драгнипур над лявото си рамо. Бруд изръмжа дивашка ругатня и смъкна чука. Уискиджак надигна меча си. „Богове, не… несправедливо е…“ — Рейк — изхриптя Каллор, — от лявата си страна ли ме искаш, или от дясната? Коловете на шатрата зад тях изпращяха и стреснаха всички. Чу се отчаян вой, а после нещо масивно и тромаво изригна от входа на шатрата и полетя нагоре. Заподскача, завъртя се безумно във въздуха — и огромната дървена маса, която мхаби бе видяла да изнасят от Плащаницата, се издигна над поляната. На единия й крак висеше Круппе и от джобовете му се сипеха сладкиши. Обутите му в сини чехли крака ритаха във въздуха. — Помощ! — изскимтя той. — Круппе мрази да лети! Мостоваците тъкмо привършваха със стягането на снаряжението си, когато постовете в южния край извикаха, че са видели приближаването на Черните моранти на техните крилати кворли. Капитан Паран, измъчван от нарастващо безпокойство, закрачи към събралите се бойци. Изтощената Пикър — седеше малко встрани и го гледаше със странна смесица от уплаха и възхищение — бе единствената, която видя как Паран направи поредната крачка и просто изчезна. Ефрейторката скочи и викна: — О, в името на топките на Гуглата! Спиндъл! Доведи Бързия Бен! На няколко крачки от нея, магът с мръсната власеница вдигна глава. — Защо? — Някой току-що отмъкна Паран… Намери Бързия Бен, проклет да си! Улисаните в работа войници изчезнаха от очите на капитана и след като мина през някакъв мъглив воал, Паран се озова срещу Аномандър Рейк и Каллор — и двамата с извадени оръжия, — а зад тях бяха мхаби и Корлат, и кръг от настръхнали Тайст Андий. Безброй очи се приковаха в него, после пробягаха над рамото му и отново се вторачиха в него. Никой не помръдваше и Паран разбра, че не само той е стъписаният. — Помощ! При този жален вик капитанът се обърна рязко и погледна нагоре. Във въздуха безшумно се въртеше огромна дървена маса, а под нея висеше дебелият, облечен в коприни Круппе. На долната страна на масата, изрисувано с ярки, сияещи цветове се виждаше изображение на мъж. То бавно замига, скри се и отново изпълни полезрението му… и му трябваха няколко мига, докато познае лицето. „Това съм аз…“ Обля го вълна на болка и черният прилив го погълна. Мхаби видя как младият капитан се преви и се смъкна на колене, притиснат сякаш от смазваща агония. Погледът й мигом пробяга към дъщеря й и тя пак видя пълзящите като змии от Силвърфокс, сплетени и стегнати на възли въжета на силата. Плъзнаха се покрай неподвижните фигури на Бруд и Уискиджак и запълзяха нагоре към масата. Четирите крака изпращяха и се откъснаха. Круппе изпищя, полетя към земята и падна, размахал ръце и крака сред Тайст Андий. Чуха се изненадани викове и болезнени пъшкания. Масата вече летеше с долницата към Рейк и Каллор, а образът на Паран искреше от магия. Пипалата се изпънаха надолу и стегнаха коленичилия капитан в блестящи сребърни вериги. — Е — каза нечий леко задъхан глас, — това е най-голямата дървена карта от Колодата, която съм виждал. Магът-мостовак пристъпи напред и вдигна ръце. — Моля, извинете ме за прекъсването. Всички! Макар да изглежда, че конфронтацията е желана от мнозина тук, позволете да изтъкна липсата на… ъъъ… благоразумие в предизвикването на насилие тук и сега, когато е съвсем ясно, че значението на всичко, което, изглежда, се случва, все още е неясно. Рисковете от прибързани действия точно сега… Е, мисля, че разбирате какво имам предвид. Аномандър Рейк зяпна мага за миг, после с бегла усмивка прибра меча си в ножницата. — Предпазливи слова, но разумни. А вие кой ще да сте, сър? — Просто войник, Сине на тъмнината, дошъл да прибере своя капитан. В този момент Круппе се измъкна от мърморещата, несъмнено натъртена тълпа, послужила за омекотяване на падането му, изтупа прахта от коприните си, закрачи сякаш без да знае накъде и спря точно пред коленичилия Паран и Аномандър Рейк. Вдигна глава и примига като бухал. — Какъв невероятен край на дрямката на Круппе след сладката му закуска! Срещата да не би да приключи? Капитан Паран остана безчувствен към силата, струяща в него. Пропадаше и пропадаше в ума си. След това се стовари върху каменни плочи и трясъкът на бронята отекна в главата му. Болката беше изчезнала. Задъхан и неудържимо треперещ, той вдигна глава. На смътната светлина на отразените фенери видя, че лежи проснат в някакъв нисък тесен коридор. Тежка двойна врата разполовяваше странно неравната стена вдясно. Вляво, срещу вратата, имаше широк вход, с ниши по стените от двете му страни. Камъкът навсякъде като че ли беше груб, недялан, наподобяваше дървесна кора. В отсрещния край, на около осем крачки от него, се виждаше по-тежка врата, обкована с бронз — почерняла и очукана. Пред прага й лежаха две неподвижни тела. „Къде съм? Какво става?“ Бавно се надигна и се подпря на стената. Погледът му се върна на двете фигури пред бронзовата врата и той се затътри натам. Отсамният беше мъж, в плътно прилепналите дрехи на наемен убиец; тясното му, гладко обръснато лице бе отпуснато в блажено изражение, дългите му черни плитки бяха все още лъскави от масло. До краката му — старовремски арбалет. До него лежеше жена — с проснато и омачкано наметало, все едно че мъжът я беше влачил към прага. На челото й блестеше влажна грозна рана, а ако можеше да се съди по петната кръв по каменните плочи, понесла беше и други рани. „И двамата са дару… чакай, мъжа съм го виждал. На празненството у Симтал… И жената! Тя е Майсторът на Гилдията…“ Ралик Ном и Воркан — бяха изчезнали в онази нощ на злощастното празненство. „Значи съм в Даруджистан. Така трябва да е.“ Думите на Силвърфокс се върнаха в ума му и отекнаха със своята истинност. Паран се намръщи. „Масата… картата, с моя образ, нарисуван на нея. Джен’айсънд Ръл, Необвързаният, новодошлият в Драконовата колода… неведоми сили. Влизал съм в меч. Изглежда, вече мога да влизам… навсякъде.“ „А и това място. Това място… Намирам се в Дома Финнест. Богове, аз съм в Дом на Азата!“ Чу някакво шумолене откъм двойната врата отсреща, бавно се обърна и посегна към меча си. Вратата се разтвори широко. Паран изсъска, отстъпи назад и измъкна меча. Джагът, застанал пред него, беше почти безплътен, с криви щръкнали ребра, окапала на места кожа и провиснали мускули. Мършавото му раздрано лице се сгърчи, щом оголи бивните си. — Добре дошъл — изръмжа той. — Аз съм Раест. Страж, затворник, прокълнат. Азатът те поздравява, доколкото може да те поздрави потящият се камък. Виждам, че за разлика от двамата спящи на прага, нямаш нужда от врати. Тъй да бъде. — Залитна още крачка напред и килна глава. — А, ти не си тук истински. Само духом. — Щом казваш. — Мислите му бързо се върнаха към онази последна нощ на празненството. Погромът в градината на имението. Спомени за магия, за взривове и неочакваното му пътуване в селението на Меча, Хрътките и Котильон. „Пътуване също като това…“ Изгледа стоящия пред него джаг. „Гуглата да ме вземе дано, това същество е Джагътският тиран — онзи, дето го освободи Лорн и Т’лан Имасс… или по-точно онова, което е останало от него.“ — Защо съм тук? Усмивката се разшири. — Последвай ме. Раест тръгна по коридора и зави надясно — влачеше босите си стъпала със стържене, все едно че всичките кокали под кожата му бяха натрошени. След седем крачки коридорът свършваше с врата вляво и друга — отпред. Джагът отвори лявата врата и зад нея се разкри кръгла камера, обкръжаваща спирално стълбище от сплетени корени. Нямаше никаква светлина, но Паран установи, че може да вижда съвсем добре. Заслизаха надолу; стъпалата приличаха на плоски клони около централния ствол. Въздухът стана по-топъл, влажен и сладникав от миризмата на хумус. — Раест — заговори Паран, — убиецът и Майсторът на Гилдията… каза, че спят… от колко време лежат там? — Не измервам дните в Дома, смъртни. Азатът ме взе. След това събитие няколко външни се опитаха да проникнат, сондираха с магии, успяха да влязат чак в двора, но Домът ги отхвърли всички. Двамата на прага бяха тук, когато се събудих, и оттогава си лежат така. От което следва, че Домът вече е избрал. „Както Скръбният дом е избрал Келанвед и Танцьора.“ — Всичко това — добре, но не можеш ли да ги събудиш? — Не съм опитвал. — Защо не? Джагът спря и погледна капитана през рамо. — Не е имало нужда. — И те ли са стражи като теб? — попита Паран, след като подновиха спускането си. — Не пряко. Аз стигам, смъртни. Неволни слуги навярно. Твои слуги. — Мои ли? Нямам нужда от слуги — не искам слуги. И не ме интересува какво очаква Азатът от мен. Домът е сбъркал в избора си, Раест, и можеш да му го кажеш от мое име. Кажи му да си намери друг… за каквото там се очаква да бъда. — Ти си Господарят на Колодата. Такива неща не могат да се отменят. — На какво?! Дъх на Гуглата, Азатът по-добре да намери някакъв начин да отмени този избор, джаг — изръмжа Паран. — Не може да се отмени, вече ти казах. Нужен е Господар, и ето те теб. — Не искам! — Цяла река сълзи ще пролея за горката ти участ, смъртни. А, ето, че пристигнахме. Стояха на някаква площадка. Паран прецени, че са слезли шест, може би седем нива в земните недра. Каменните стени бяха изчезнали, цареше сумрак, под краката им имаше килим от тръпнещи корени. — По-нататък не мога да ида, Господарю на Колодата — каза Раест. — Продължи в мрака. — А ако откажа? — Тогава ще те убия. — Неумолимо копеле е тоя Азат — измърмори Паран. — Ще те убия не заради Азата, а заради напразното усилие. Смъртни, нямаш чувство за хумор. — А ти си мислиш, че имаш ли? — отвърна му Паран. — Ако откажеш да продължиш, тогава… нищо. Само дето ще ме подразниш. Азатът е търпелив. Все някога ще направиш това пътуване, макар че привилегията на моя ескорт е налице веднъж, и то сега. — В смисъл, другия път няма да разчитам на веселата ти компания, така ли? И как ще се справя? — Зле, ако има справедливост на този свят. Паран се вгледа в тъмното. — А има ли? — Питаш за това един джаг? Е, цяла вечност ли ще стоим тук? — Добре, добре — въздъхна капитанът. — Някаква посока? Раест сви рамене. — За мен всички са едно. Паран неволно се ухили и закрачи напред. После спря и се обърна. — Раест, каза ми, че Азатът имал нужда от Господар на Колодата. Защо? Какво е станало? Джагът оголи бивни. — Война е почнала. Паран едва се сдържа да не потръпне. — Война ли? Включваща Домовете на Азата? — Никоя същност не ще бъде пощадена, смъртни. Нито Домовете, нито боговете. Нито ти, човеко, нито някой от мимолетните ти жалки другари. Паран се намръщи. — Имам си достатъчно войни за водене, Раест. — Всички са едно. — Не искам да мисля за такова нещо. — Тогава недей. След миг Паран разбра, че няма смисъл да гледа джага така ядосано. Обърна се и тръгна отново. На третата крачка ботушът му се удари в каменна плоча вместо в корен, а тъмнината наоколо се стопи и пред очите му в смътната жълта светлина се появи огромна зала. Краищата й, видими на сто или повече крачки във всички посоки, тънеха в сумрак. От Раест и дървеното стълбище нямаше и следа. Вниманието на Паран бе привлечено от каменните плочи под него. По бялата им повърхност бяха изваяни карти от Драконовата колода. „Не, много повече от Драконовата колода… тук има непознати за мен карти. Изгубени Домове и безброй забравени Необвързани. Домове и…“ Капитанът се наведе да разгледа едно от изображенията. Щом съсредоточи погледа си върху него, светът наоколо се стопи и той усети как влиза в изваяната сцена. Леден вятър лъхна лицето му, въздухът замириса на кал и на мокра кожа. Усети земята под нозете си, вледенена и тръпнеща. Някъде в далечината грачеха врани. Странната колиба, която бе видял в изображението, сега се издигаше пред него, дълга и гърбава, огромните кокали и дългите бивни образуваха рамката й, виждаха се през зевовете между парчетата дебела кожа с цвета на кехлибар, която я покриваше. „Домове… и Крепости, първите строителни опити. Някога в такива постройки са обитавали хора, все едно да живееш в гръдния кош на умрял дракон. Богове, колко огромни са тези бивни — звярът, на който са принадлежали тези кости, трябва да е бил исполински…“ „Изглежда, че мога да пътувам със силата на волята си. Във всяка карта, във всяка Колода, съществувала някога.“ С прилива на удивлението и възбудата усети подводното течение на ужаса. В Колодата гъмжеше от пренеприятни места. „А това тук?“ Пред входа на колибата димеше малко, оградено с камъни огнище. Димът обгръщаше решетката от клони над него, по която висяха късове месо. Поляната, чак сега забеляза Паран, беше обкръжена от изронени от вятър и дъжд черепи, явно от зверовете, чиито кокали оформяха рамката на самата колиба. Черепите бяха с лице навътре и по дългите пожълтели кътници, стърчащи от челюстите им той разбра, че животните са били ядачи на растения, а не на плът. Паран пристъпи към входа на колибата. От костената рамка на вратата висяха черепи на месоядни същества и трябваше да се наведе, за да влезе. „Бързо напусната, както изглежда. Сякаш обитателите й са избягали само преди няколко мига…“ В другия край имаше два еднакви трона, груби и тромави, направени само от кости, върху издигнат подиум от зацапани с охра човешки черепи… „Е, поне приличат много на човешки. По-скоро на Т’лан Имасс…“ Изведнъж осъзна. Знаеше името на това място, знаеше го някъде дълбоко в душата си. „Твърдината на зверовете… много преди Първия трон… била е центърът на властта на Т’лан Имасс — духовният им свят, докато все още са били от плът и кръв, докато все още са имали духове, пред които да се прекланят и които да почитат. Много преди да бъде въведен Ритуалът на Телланн… и така да надживеят собствения си пантеон…“ Селение, след това изоставено. Изгубено за създателите му. „Какво тогава е лабиринтът Телланн, който сега използват Т’лан Имасс? А, този лабиринт може да е възникнал от самия Ритуал, физическа изява на тяхната Клетва в безсмъртие, навярно. Несвързан нито с живота, нито дори със смъртта. Свързан с… прах.“ Дълго остана неподвижен; мъчеше се да осмисли привидно бездънните пластове трагедия, превърнали се в бремето на Т’лан Имасс. „О… те са надживели собствените си богове. Съществуват в свят на прах и истина — волни спомени, вечно съществувание… без край.“ Скръб го обля като дълбока, пронизваща сърцето вълна. „Беру да не дава… о, колко самота. Толкова сами, толкова дълго… но ето, че сега се сбират, идат, за да получат благослова на едно дете… и нещо повече…“ Паран излезе навън… и отново се озова върху каменните плочи. С усилие извърна очи от изваяната Твърдина на зверовете — „Но защо троновете бяха два, а не само един?“ — и вече знаеше името на картата. Друг изваян камък, на десетина крачки вляво, привлече вниманието му. Въздухът точно пред него се беше изпълнил с трепетно пурпурно сияние. Той пристъпи към него и погледна надолу. Образът на спяща жена, видяна отгоре, заемаше по-голямата част от плочата. Плътта й сякаш се въртеше вихрено. Паран бавно се смъкна надолу и присви очи. Кожата й беше бездънна, разкриваше все повече подробности, колкото повече се взираха очите му. „Кожа, и не е кожа. Гори, скални грамади, кипящите дъна на морета, пукнатини в плътта на света… Това е Бърн! Това е Спящата богиня.“ И видя пролуката, мръсния, тъмен и гноясал шев. Искаше да повърне, но не можеше да отвърне очи. Там, в самия център на гнойната рана — изгърбена, коленичила, прекършена фигура. Окована. Окована към плътта на самата Бърн. От фигурата, по дължината на веригите, отровата се стичаше в Спящата богиня. „Усетила е как се приближава болестта, как впива ноктите си в нея. Усетила я е… и е решила да заспи. Потърсила е изход от затвора на собствената си плът, за да се срази с онзи, който убива тази плът. Тя… о, богове небесни и подземни! Тя се е превърнала в оръжие! Целият й дух, цялата и сила, в изковаването само на един… чук, чук, който може да прекърши… да прекърши всичко. И тогава Бърн е намерила мъж, който да го владее…“ „Каладън Бруд.“ Ала прекършването на веригите означаваше да се освободи Сакатият бог. А това означаваше развихрена мъст — толкова, че да помете целия живот от повърхността на този свят. И все пак Бърн, Спящата богиня, беше безразлична към това. Щеше просто да започне отначало. И той го разбра. Разбра истината. „Той отказва! Кучият син отказва! Да, отказва да се опълчи на Сакатия бог, развихрил гибелната си воля, която ще унищожи всички ни. Каладън Бруд й отказва!“ Задъхан, Паран се отдръпна, изправи се и залитна… и отново се озова до Раест. Бивните на джага лъщяха в тъмното. — Дар ли беше за теб познанието, или проклятие? „Колко далновиден въпрос…“ — И двете, Раест. — И кое от двете приемаш? — Не те разбирам. — Плачеш, смъртни. От радост или от скръб? Паран сгърчи лице и изтри очите си. — Искам да си ида, Раест. Искам да се върна… Примигна и отвори очи. Беше паднал на колене само на няколко крачки от слисания Син на тъмнината. Осъзна, че са изтекли едва няколко мига след внезапната му поява, но през този интервал напрежението, което бе обзело всички, донякъде се беше облекчило. Нечия ръка се отпусна на рамото му, Паран вдигна глава и видя Силвърфокс и мхаби, колебливо застанала зад нея. Наблизо стоеше даруджистанецът Круппе — грижливо оправяше копринените си одежди и тихичко си тананикаше. Бързия Бен пристъпи към капитана — но очите му не се откъсваха от Рицаря на Мрак. Капитанът затвори очи. Умът му кръжеше. Чувстваше се изтръгнат из корен от всичко, което бе открил. „Като се започне със самия мен. Господар на Колодата. Последният набор за война, която нищо не знам. А сега и… това.“ — Какво става тук, в името на Гуглата? — изръмжа Паран. — Привлякох сила — отвърна Силвърфокс. Очите й блестяха. Паран вдиша дълбоко. „Сила. О, да, започвам да опознавам това чувство. Джен’айсънд Ръл. Всеки от двама ни е започнал пътуването си и ние с теб, Силвърфокс, сме предопределени да стигнем до едно и също място. Второто събиране. Кой, чудя се, ще седне на онези древни, отдавна забравени тронове? Накъде, мило дете, ще поведеш пълчищата на Т’лан Имасс?“ Аномандър Рейк проговори: — Не бях очаквал такава… напрегната среща, Каладън… Паран рязко извърна глава и видя пълководеца. Толкова лек изглеждаше чукът в масивните му ръце. „Вече те познавам, пълководецо. Не че ще разкрия тъмната ти тайна — какъв смисъл би имало? Изборът е твой и само твой. Да убиеш всички ни или богинята, на която служиш. Бруд, не ти завиждам за проклятието на правото да избереш. О, не, окаян кучи сине. Все пак каква е цената на една нарушена клетва?“ Синът на тъмнината продължи: — Моите извинения на всички. Както този човек — Рейк посочи Бързия Бен, — разумно изтъкна, да действаме сега, знаейки толкова малко за естеството на разкрилите се тук сили, наистина би било прибързано. — Може вече да е твърде късно — каза Каллор и студените му, престарели очи се спряха на Силвърфокс. — Магията на детето беше Телланн, отдавна не беше се пробуждала така изцяло. Вече всички сме изправени пред риск. С едно общо усилие, предприето незабавно, може да успеем да убием това същество — навярно никога повече не ще получим тази възможност. — А ако не успеем, Каллор? — попита Аномандър Рейк. — Що за враг ще си създадем тогава? В момента това дете действа само за да се защити, нищо повече. Не беше враждебен акт, нали? Твърде много залагаш в едно хвърляне, Върховни кралю. — Най-сетне — изсумтя Каладън Бруд, докато премяташе на гърба си страховития чук, прекършващ всичко, — се появи идеята за стратегия. — Гневът още личеше в гласа му, сякаш го беше яд, че се налага да заяви нещо, което е било очевидно за него през цялото време. — Неутралитетът остава най-разумният ход, открит за нас, докато естеството на силата на Силвърфокс не се разкрие само. Бездруго си имаме предостатъчно врагове. Хайде да сложим край на тази драма, моля. Добре си дошъл, Рейк. Не се съмнявам, че имаш да споделиш информация за статута на Лунния къс, наред с други важни подробности. — Обърна се към Паран с внезапно раздразнение. — Капитане, не можете ли да направите нещо с тази проклета летяща маса? Паран потръпна от погледа му. — Ами… В момента не ми хрумва нищо определено, пълководецо. А и… не съм маг… Бруд изпръхтя и му обърна гръб. — Карай да върви тогава. Ще я считаме за тъп орнамент. — Аз може би ще успея да уредя нещо, пълководецо — обади се Бързия Бен — След време… Каладън се озърна към Дужек, който се ухили и кимна на Бързия Бен, че му разрешава. — Не си обикновен войник, както разбирам — рече Аномандър Рейк. Магът от Седемте града сви рамене. — Обичам предизвикателствата, милорд. Няма гаранция, че ще успея все пак… но, моля, не разпитвайте за мен, Сине на Мрака. Държа на личните си тайни. — Ваша работа — каза Рейк. — Някой друг гладен ли е? Очите на всички се вторачиха в Круппе. Щом вниманието на всички бе отвлечено, мхаби запристъпва заднешком от поляната, между двата реда островърхи шатри на Тайст Андий, после се обърна и се опита да побегне. Костите и мускулите й запищяха от болка, жилите й пламнаха в паника и ужас. Закрета, заслепена от сълзи, дъхът й заизлиза хрипливо, накъсан от тихи ридания. „О… мили духове… погледнете ме. Проявете милост, моля ви. Вижте как се олюлявам и едва вървя… вижте ме! Съжалете ме, духове подземни! Искам го! Вземете душата ми, жестоки мои предци, моля ви!“ Медните гривни на китките и глезените й — племенни амулети срещу болки в костите — бяха студени като лед върху набръчканата й кожа, студени като пръсти на насилник, безразлични към слабостта й, презрителни към изтерзаното й, едва туптящо сърце. Духовете на Риви й отказваха. Подиграваха се. Надсмиваха се. Старата жена изплака, олюля се и падна на колене. Сгърчи се и се смъкна на земята, окаляна, дрипава, сама. — „Плът — промърмори над нея глас, — в която има живот.“ Тия, скъпа приятелко, са словата на раждането, изричани под безчет форми на безброй езици. Те са радост и болка, загуба и приношение, те огласят връзките на майчинството… те са връзките на самия живот. Мхаби вдигна глава. Сивата й коса беше разчорлена. Старата бе кацнала на един от коловете на шатрите, очите й лъщяха. — Самата аз не съм пощадена от скръбта, мила моя — не казвай никому, че си ме видяла така съкрушена от любовта. Как бих могла да те утеша? Мхаби поклати глава. — Не можеш. — Ти си в нея повече от другите — повече от Татърсейл и Найтчил, повече от онзи Т’лан Имасс… — Виждаш ли ме, Стара? Виждаш ли ме добре? — Мхаби се надигна, седна и загледа с яд Древния гарван. — Аз съм само кости и сбръчкана кожа, само пепел съм и нищо друго. Съсухрена и вкочанена — духове подземни, всеки миг от този живот, от това ужасно съществувание пристъпям все по-близо до ръба на… до… — Главата й клюмна. — До омразата. — Хлипът я разтърси. — И затова искаш да умреш сега — заговори Старата. — Да, разбирам. Една майка не може да се остави да бъде доведена до омраза към детето, което е родила… ала ти искаш твърде много от себе си. — Тя открадна живота ми! — изпищя мхаби, стиснала юмруци. Взря се в тях, очите й сякаш виждаха ръцете на непознат, сухи като на скелет и мъртви. — О, древна — простена мхаби. — Тя открадна живота ми… Великият гарван разпери криле, килна глава, после се спусна плавно и тупна на земята до мхаби. — Трябва да поговориш с нея. — Не мога! — Трябва да я накараш да разбере… — Тя знае, Стара, знае. Какво искаш да ме накараш — да моля дъщеря си да престане да расте? Тази река тече неспирно, неспирно… — Реките могат да бъдат прокълнати. Реките могат да бъдат… отклонени. — Не и тази, Стара. — Не приемам думите ти, обич моя. И ще намеря начин. Заклевам ти се. — Решение няма — не си губи времето, приятелко. Младостта ми си отиде и не може да се върне, нито с алхимия, нито с магия — Телланн е ненакърним лабиринт. Това, което иска, не може да се отмени. А и да успееш някак да спреш този поток, какво? Ще имаш в мое лице една стара жена още десетилетия? Година след година, затворена в тази клетка? Няма милост в това — не, ще е безкрайно проклятие. Не, остави ме, моля те… Зад нея се чуха стъпки. След миг Корлат се наведе до мхаби, прегърна я и я притисна нежно до себе си. — Ела — промълви Тайст Андий. — Ела с мен. Мхаби се засрами от слабостта си, но всичките й защити бяха рухнали, гордостта й се беше разбила и в душата си не усещаше нищо освен безпомощност. „Бях млада. Каква полза да се гневя, че съм изгубила младостта си? Животът ми се преобърна, свърши се. Животът вътре гасне, а отвън разцъфтява. Тази битка никой смъртен не може да спечели, но къде, скъпи духове, е дарът на смъртта? Защо ми отказвате края?“ Поизправи се в прегръдката на Корлат. „Е, добре. Щом вече сте прокълнали душата ми, ако сама си отнема живота, не би ми причинило по-голяма болка. Добре, скъпи духове, ще ви дам отговора си. Ще се опълча на плановете ви.“ — Заведи ме в шатрата ми. — Не — отвърна Корлат. Мхаби се извърна и я изгледа с гняв. — Казах… — Чух те, мхаби, по-добре, отколкото искаше да те чуя. Отговорът е не. Ще остана до теб и не съм сама във вярата си, че… — Вяра? Та ти си Тайст Андий! За глупава ли ме взимаш с твърденията си за вяра? Лицето на Корлат се изопна и тя отвърна очи. — Може би си права. „О, Корлат, съжалявам… бих върнала думите си, заклевам се…“ — Въпреки всичко — продължи Тайст Андий — няма да те оставя сама в отчаянието. — Знам какво е да си пленничка — каза мхаби, отново изпълнена с гняв. — Но те предупреждавам, Корлат — предупреждавам ви всички: семето на омразата намира богата почва в мен. А със своето състрадание, с всичките си добри намерения ти само го подхранваш. Моля те, остави ме да сложа край на това. — И ти подценяваш издръжливостта ни, мхаби. Няма да успееш да ни разубедиш. — Значи наистина ще ме довлечеш до омразата, а цената ще е всичко, което ми е било скъпо в мен, всичко, което досега си ценила. — Искаш да направиш усилията ни безсмислени? — Не по свой избор, Корлат, и ще ти кажа едно: изгубила съм всякакво право на избор. Заради дъщеря ми. А сега — и заради теб. Ще ме превърнете в освирепяло от злоба същество и те моля пак — ако изобщо държиш на мен, остави ме да сложа край на този ужасен път. — Няма да ти позволя да се самоубиеш, мхаби. Ако трябва да те подхранва омразата — така да бъде. Вече си под грижата — под опеката — на Тайст Андий. Старата риви отпусна рамене, сломена. Потърси думи, за да изрази чувството, което я обзе, и това, което намери, я вледени. „Самосъжаление. Дотам паднах… Добре, Корлат. Засега спечели.“ — Бърн умира. Каладън Бруд и Аномандър Рейк стояха сами в шатрата, остатъците от напрежение все още се вихреха около тях. Ако можеше да се съди по звуците, идващи отвън, Бързия Бен, изглежда, бе успял да смъкне тежката дървена карта на земята и сега спореха оживено какво точно да се прави с нея. Синът на тъмнината свали металните си ръкавици, пусна ги на масата и се обърна към пълководеца. — Като оставим настрана единственото, което не трябва да правиш, нищо друго ли не можеш да направиш? Бруд поклати глава. — Старият избор, приятелю — остава единствената възможност, както винаги. Аз съм Теннес — лабиринтът на самата богиня — и това, което гнети нея, гнети и мен. Да, бих могъл да потроша оня, който я е заразил така… — Сакатия бог — промълви Рейк. — Цяла вечност е подклаждал злобата си — ще е безмилостен, Бруд. Тази история е стара. Разбрахме се — ти, аз, Кралицата на сънищата, Гуглата — всички се разбрахме… Широкото лице на пълководеца се сгърчи. После той отърси рамене като мечка и извърна очи. — Близо хиляда и двеста години това бреме… — А ако тя умре? — Не знам. Лабиринтът й умира, разбира се, това най-малкото, и се превръща за Сакатия бог в достъп до всеки друг лабиринт… и после всички те умират. — А с тях — цялата магия. Пълководецът кимна, вдиша дълбоко и изправи рамене. — Впрочем, мислиш ли, че ще е чак толкова лошо? Рейк изсумтя. — Допускаш, че разрушението би спряло с това? Изглежда, че какъвто и избор да се направи, Сакатият бог печели. — Да, така изглежда. — И след като направиш избора си, подаряваш този свят и всичко на него, с още няколко поколения живеещи… — Живеещи и умиращи, водещи войни и леещи кръв. Заради мечти, надежди и трагичен край… — Точно тази насока на мислите ти едва ли е подходяща, Каладън. — Рейк пристъпи към него. — Правил си и продължаваш да правиш всичко, което може да се поиска от теб. Трябваше да споделим бремето ти още тогава, но изглежда, че всеки от нас се е отдръпнал, потънал е в собствените си интереси… изоставил те е… — Стига, Аномандър. Това доникъде няма да ни доведе. Имаме по-неотложни грижи, с които да запълним тази рядка възможност да поговорим насаме. По широките устни на Рейк пробяга усмивка. — Вярно. — Погледна към изхода. — Навън… — Отново се обърна към Бруд. — При тази зараза на Теннес предизвикателството ти блъф ли беше? Пълководецът оголи острите си зъби. — Донякъде, но не съвсем. Въпросът е не в способността ми да развихря силата, въпросът е в естеството на тази сила. Пропита с отрова, изпълнена с хаос… — В смисъл, че може да е по-необуздана от обичайния ти въртоп? Наистина е обезпокоително, Бруд. Каллор знае ли за това? — Не. — По-добре да си остане така. — Да — изръмжа пълководецът. — Тъй че следващия път гледай да си малко по-сдържан, Рейк. Тайст Андий пристъпи до рафта да си налее вино. — Странно, бих могъл да се закълна, че току-що направих това. — Трябва да поговорим за Панион Домин. — Истинска загадка, Каладън. Много по-коварно, отколкото допускахме. Пластове на сила, единият скрит под другия, отгоре друг. Подозирам, че в дъното лежи Лабиринтът на Хаос. И Великите гарвани са на същото мнение. — Твърде много се доближава до пътя на Сакатия бог, за да е съвпадение, Рейк. Този хаос е отровата на Окования, в края на краищата. — Да. — Рейк се усмихна. — Любопитно, нали? Мисля, че не можем да се съмняваме кой кого използва… — Може би. — Панион Домин ще ни изправи пред големи предизвикателства. — Както каза детето, наистина ще ни трябва помощ — намръщи се Бруд. Синът на тъмнината също се намръщи. — Обясни, моля те. — Т’лан Имасс, приятелю. Немрящите им пълчища идат. Лицето на Тайст Андий помръкна. — Това принос на Дужек Едноръкия ли е? — Не, на детето. На Силвърфокс. Тя е Хвърляч на кости от плът и кръв, първият от дълго, дълго време. — Разкажи ми за нея. И пълководецът го направи, надълго и широко, и когато свърши, в шатрата се възцари тишина. Уискиджак изгледа Паран изпод вежди и закрачи към него. Младият капитан трепереше, обзет сякаш от треска, лицето му беше пребледняло като кост и плувнало в пот. Бързия Бен беше успял някак да смъкне на земята плота на масата; магията продължаваше да се вие на струйки, танцуваща упорита мълния, не искаща да угасне. Чародеят беше приклекнал до нея и по унилото му изражение Уискиджак разбра, че е изпаднал в магически транс. Опипваше, търсеше… — Глупак! — чу се глас зад него и командирът се обърна. — И какво от това, Каллор? Високият сивокос мъж се усмихна студено. — Ще съжалиш един ден, че се закле да пазиш детето. Уискиджак сви рамене и отново тръгна. — Не съм приключил с теб! — изсъска зад него Каллор. — Аз обаче приключих — отвърна спокойно малазанецът и продължи. Паран го гледаше. Очите му се бяха ококорили неразбиращо. Зад него Тайст Андий започнаха да се отдръпват, призрачни и сякаш безразлични, след като повелителят им се беше оттеглил в шатрата с Каладън Бруд. Уискиджак потърси с очи Корлат, но не можа да я види; а и мхаби не се виждаше никъде, осъзна той след миг. Детето стоеше на десетина крачки от Паран и то гледаше с очите на Татърсейл. — Никакви въпроси — изръмжа Паран, когато Уискиджак спря пред него. — Нямам отговори за теб — нито за това, което стана тук, нито за това, в което съм се превърнал. Може би ще е най-добре да поставите някой друг да командва Подпалвачите на мостове… — Не виждам причина — каза Уискиджак. — Освен това мразя да променям мнението си за каквото и да е, капитане. Бързия Бен дойде при тях и се ухили. — За малко ни се размина, а? — Какво е онова там? — попита Уискиджак и кимна към масата. — Точно каквото изглежда. Нова Необвързана карта от Драконовата колода. Е, по-точно Най-необвързаната от всички Необвързани. Масата държи цялата Колода, не забравяй. — Чародеят погледна към Паран. — Нашият капитан е на прага на асцендентството, както подозирахме. А това означава, че каквото прави — или не прави, — може да има големи последствия. За всички ни. Драконовата колода, изглежда, се е сдобила с Господар. Джен’айсънд Ръл. Паран се намръщи: явно не искаше да участва в този разговор. Уискиджак изгледа свъсено чародея. — Джен’айсънд Ръл. Мислех, че това име е заради неговите… приключения в едно определено оръжие. — Така е, но след като името е на картата, изглежда, че двете са свързани… някак. Ако на капитана му е толкова мътно, колкото и на нас, ще трябва здраво да помисля какво точно означава тази връзка. Разбира се — добави той, — възможно е капитанът да знае достатъчно неща, за да ми помогне в това, стига да пожелае. Паран отвори уста да отговори, но Уискиджак го изпревари. — Няма той отговори за нас… засега. Доколкото схващам, ще трябва да я мъкнем тъпата маса по време на похода, а? Бързия Бен кимна замислено. — Така ще е най-добре, поне за известно време, за да мога да я проуча повечко. Все пак бих предложил да я разтоварим, преди да навлезем в територията на Панион. Търговска гилдия Тригали може да я отнесе на алхимика в Даруджистан на отговорно пазене. — Картата няма да се отделя от нас — отряза го нов глас. Тримата се обърнаха и видяха Силвърфокс. Зад нея десетина яки воини риви вдигаха плота на масата. Бързия Бен изгледа намръщено тъмнокожите жилави мъже и каза: — Рисковано е да вкарваме предмет с такава мощ в битката, дете. — Трябва да поемем риска, магьоснико. Уискиджак изпъшка и попита: — Защо? — Защото картата е на Паран и ще му потрябва. — Можеш ли да обясниш? — Воюваме срещу повече от един враг, както ще се разбере. — Не я искам тая карта — сопна се Паран. — Нарисувайте там някое друго лице, защото… В мене тече кръвта на Хрътка на Сянка. Аз съм пречка, кога най-после ще го разберете? Гуглата да ме вземе, ако не съм! Каллор дойде при тях. Уискиджак го изгледа намръщено и каза: — Ти не участваш в този разговор. — Все не участвам, но все съм предмет на… — Не и този път. Мътните сиви очи на Върховния крал се спряха на Бързия Бен. — А ти, магьоснико, ти си склад на души… Аз съм този, който освобождава души — дали да не счупя веригите в теб? Много е лесно да те направя безпомощен. — Още по-лесно е — отвърна му Бързия Бен — да изровиш дупка в земята. Каллор пропадна пред очите им — земята се разтвори под него. Издрънча броня, последвана от яростен рев. Силвърфокс зяпна Бързия Бен. Магьосникът сви рамене. — Права си — хич не ме интересува кой и какво е Каллор. Уискиджак пристъпи до ръба на ямата и надникна долу. — Изкатерва се… а бе не е зле за старец. — Но тъй като не съм глупав — рече припряно Бързия Бен, — изчезвам веднага. — Махна с ръце, замъгли се и после се изпари. Обърнал гръб на пъшкащия и сипещ проклятия Каллор, чиито метални ръкавици вече дращеха по ронливия ръб на ямата, Уискиджак каза на Паран: — Връщай се при Мостоваците, капитане. Ако всичко свърши добре, ще се срещнем при Капустан. — Слушам, сър. — Паран тръгна някак колебливо. — Мисля — каза Силвърфокс, без да откъсва очи от мъчещия се да се измъкне от дупката Каллор — че няма да е зле и ние да напуснем точно това място. — Съгласен съм. Отпуснат на седлото, Уискиджак гледаше как колоните на Воинството на Едноръкия се изнизват в походен строй от портата на Пейл. Денят беше горещ и влажен, с предчувствието за предстояща буря. Яхнали кворлите си, Черните моранти кръжаха над двете вдигнали становете си войски, по-малобройни от обичайното — техният Достижител, Туист, беше заминал с капитан Паран и Подпалвачите на мостове преди четири дни, а осем от единадесетте ескадрили предната нощ бяха потеглили към планините Привидение, северозападната граница на Домина. Командирът беше изтощен. От болката в крака не можеше да спи, а всеки ден бе изпълнен с грижи по снабдяването, с подробности около планираното разгръщане в марш и с несекващия поток от вестоносци, носещи доклади и заповеди и потеглящи обратно с такива. С нетърпение очакваше да започне това пътуване през половин континент, ако не за друго, то поне за да намери отговора на хилядите въпроси за онова, което им предстоеше. Бързия Бен се беше умълчал. Конят на мага нервно пръхтеше и пристъпваше на място. — Конят е прихванал настроението ти, Бързак — подхвърли командирът. — Май да. — Чудиш се кога ще те пусна да догониш Паран и Мостоваците, а и да се поотдалечиш от Каллор. Също така гориш от желание да си колкото може по-далече от Силвърфокс. Бързия Бен въздъхна. — Да, май не съм успял да скрия опасенията си, поне от теб. Това дете порасна с над пет години, откакто пристигнахме, Уискиджак… Тая заран погледнах мхаби. Корлат прави за нея, каквото може, както и баячките на Риви, но Силвърфокс е извлякла от нея почти цялата й жизнена сила — Гуглата знае само какво я крепи жива. Мисълта за събирането на Т’лан Имасс също никак не ме радва. А и Аномандър Рейк… иска да научи всичко за мен… — Опитвал ли е пак да те сондира? — Засега не, но защо да го изкушавам? — Ще ми трябваш още малко — рече Уискиджак. — Карай с антуража ми — ще гледаме да се държим колкото може по-настрана от Сина на тъмнината. Онези търговци от Капустан хванаха ли се на стръвта ти? — Играят си с нея. — Е, ще изчакаме още седмица. И да те няма. — Ясно. — А сега — Уискиджак изхъмка, — защо не вземеш да ми обясниш с какво друго се занимаваш напоследък, Бързак? Магът примига невинно. — Сър? — Посетил си всеки храм и всяка ясновидка в Пейл, магьоснико. Потрошил си луди пари по гледачи на Колодата. Гуглата да ме вземе, донесоха ми, че призори си принесъл в жертва коза на едва могила — какви, в името на Бездната, си ги намислил? — Е, добре — промърмори магът. — Признавам, че оная работа с козата намирисва на отчаяние. Увлякох се. — И какво ти казаха клетите духове на могилата? — Нищо. Те… няма ги. Уискиджак присви очи. — Как така ги няма? Могилата е на риви, нали? — Да, една от малкото все още останали в околността. Беше… разчистена. Наскоро. — Разчистена? — Някой или нещо ги е прибрало, сър. Не бях чувал за такова нещо. Това е най-странното. Ни една душа не е останала в тези могили. Сериозно — къде може да са се дянали? — Сменяш темата, Бързи Бен. Магът се намръщи. — Правя едно разследване. Ще се оправя, а и не засяга никой друг. Освен това вече сме официално в поход, нали? Докато съм вързан така, не мога да предприема нещо кой знае какво. Освен това бях подведен. Онези духове някой ги е свил, и това ми събуди любопитството. — Като разбереш, ще ми кажеш, нали? — Разбира се, сър. Уискиджак изскърца със зъби. „Отдавна те познавам, Бързи Бен. Спънал си се в нещо и то те кара да тичаш с подвита опашка.“ „Жертвоприношение на коза, дъх на Гуглата!“ Воинството на Едноръкия — близо десет хиляди ветерани от Дженабакъзката кампания — се сливаше с колоните на огромната армия на Каладън Бруд. Походът бе започнал. На война. Срещу враг, който изобщо не бяха виждали и за който не знаеха почти нищо. >> 6. E> Където стъпят те, се лее кръв… @ „Видението на Колбърат“ @ Хорал Тъим E$ До западната порта на Салтоан се стигаше по широк извит мост над канала. Както мостът, така и самият канал бяха в тежко състояние, хоросанът в широките, обрасли с туфи трева пукнатини, стигащи до самите основи, се ронеше и къртеше. Салтоан, един от най-старите градове в равнината на Привидението, някога се беше издигал на брега на река Катлин и богатееше от междуконтиненталната търговия, докато само за един дъждовен пролетен сезон реката не смени руслото си. Каналът на Корселан бе построен в опит да се възстанови доходната връзка с речния търговски поток, както и четирите дълбоки езера — две от които в старото корито на реката — за кейове и ремонтни докове. Усилието бе довело до нищожен успех и четиристотинте години след това бяха станали свидетели на бавен, но неумолим упадък. Щом видя ниските дебели стени на Салтоан, Грънтъл се намръщи още повече. По наклонените им страни се спускаха грозни кафяви петна и капитанът вече подушваше миризмата на каналните нечистотии. По бойниците се виждаха много хора, но малко от тях приличаха на градска стража или на войници. Градът бе изпратил прехвалената си Конна гвардия на север, за да се присъедини към силите на Каладън Бруд във войната срещу Малазанската империя. Онова, което бе останало от градската войска, не струваше и колкото ваксата по ботушите им. Погледна назад към впряга, който трополеше по моста. Харло махаше на капрата. Стони до него се мъчеше да държи колата по коловоза и сипеше ругатни. След малко Харло спря да маха и се оклюма. Грънтъл отново насочи вниманието си към Портата на залеза. Стражи не се мяркаха, а и движение нямаше кой знае какво. Грамадните дървени врати зееха и като че ли не бяха затваряни от дълго време. Капитанът се вкисна още повече. Забави коня, докато впрягът се изравни с него. — Точно оттук ли трябваше да минем? — попита Стони. — Точно през Портата на залеза? — Така ми наредиха — отвърна Грънтъл. — И каква полза от дългия ни опит, като господарят не ще и да чуе съвета ни? Отговори ми, Грънтъл? Капитанът само сви рамене. Керули несъмнено можеше да чуе всяка дума и Стони несъмнено го знаеше. Приближиха се до сводестия вход. Булевардът зад него бързо се стесняваше в крива уличка, сбутана в сумрака под горните етажи на сградите, които се издаваха навън и почти се допираха. Грънтъл отново подкара пред впряга. По пътя им се разхвърчаха проскубани пилци, но тлъстите черни плъхове в канавките се спираха само за миг, за да изгледат търкалящите се покрай тях колелета, преди да продължат пира си из гниещата смет. — След малко ще застържем — измърмори Харло. — Ако успеем да минем Кривия проход, всичко ще е наред. — Да, ама това е едно голямо „ако“, Грънтъл. Не забравяй колко са мръсни тия стени. Улицата се стесни в гърлото на тъй наречения „Крив проход“. Безчет търговски фургони бяха изровили дълбоки жлебове в двете стени. По калдъръма се въргаляха счупени оси и скъсани хамути. Населението в тоя квартал гледаше на плячкосването на заклещени фургони като на поминък и Грънтъл го знаеше много добре. Всеки хванат натясно впряг ставаше според тях обект на законна придобивка и местните охотно вадеха мечовете, ако човек се опиташе да оспори правата им. Грънтъл беше проливал кръв тук само веднъж, преди шест-седем години някъде. Гадна нощ, помнеше я. С наемниците си беше обезлюдил половин жилищно каре, гъмжащо от главорези и улични разбойници, в онези тъмни кошмарни часове, преди да успеят да издърпат фургона назад от прохода, да смъкнат колелата, да сложат плазове и да го избутат. Никак не му се щеше да го повтаря. Главините застъргаха няколко пъти, докато минаваха през гърлото, но след това, със сипещата ругатни Стони и ухиления Харло, наведен под някакво увиснало от простор мокро пране, успяха да се измъкнат и излязоха на площадчето. Площадът, наричан „Килера на Ву“, не беше създаден преднамерено. Бе възникнал от случайното стичане на тринайсет улици и улички с различна ширина. Ханът, към който някога бяха водили всички те, вече не съществуваше, беше изгорял някъде преди век и на негово място бе останало широко неравно пространство, покрито с калдъръм и получило неясно защо името „Килера на Ву“. — Хвани по Мюкъзин, Стони. — Грънтъл посочи към широката улица в източната стана на площада. — Това го помня добре — изръмжа тя. — Богове, колко вони! Двайсетина улични дрипльовци бяха забелязали пристигането им и вече пристъпваха към впряга като безкрили лешояди — с мръсни пъпчиви лица и много сериозни. Всички мълчаха. Грънтъл подкара коня си по Мюкъзин. Зърна няколко лица, надничащи зад оцапаните прозорци, но по улицата нямаше никакво движение. „Нито тук… нито напред. Това не е добре.“ — Капитане — извика отзад Харло. Грънтъл не се обърна. — Да? — Ония хлапета… изчезнаха. — Добре. — Той разхлаби двете джадроубски саби в ножниците. — Зареди си арбалета, Харло. — Вече го заредих. „Знам, но защо да не го обявим.“ На двайсет крачки пред тях излязоха трима души. Грънтъл примижа — познаваше високата жена в средата. — Здрасти, Нектара. Виждам, че си разширила дяловете си. Жената — лицето й бе цялото в белези — се усмихна. — Я, ама това е Грънтъл. И Харло. И кой още? Да не би да е самата Стони Менакис? Не се съмнявам, че си противна както винаги, скъпа, макар че все пак полагам сърцето си в краката ти. — Неразумно — изръмжа Стони. — Имам тежка стъпка. Нектара се ухили широко. — Ама наистина караш сърцето ми да се разтупти, драга. Всеки път. — Каква е таксата? — попита Грънтъл и спря коня си на десет крачки от жената и двамата й охранители. Нектара изви оскубаните си вежди. — Такса? Този път не, Грънтъл. Все още сме в дяловете на Гарно — само ни разрешиха да минем. Тук сме за ескорт. — Ескорт? Вратата на каретата изскърца и той се обърна. Ръката на господаря му се показа и махна вяло. Грънтъл слезе от коня, приближи до открехнатата врата, надникна вътре и видя кръглото бяло лице на Керули. — Капитане, предстои ни да се срещнем с… управителите на този град. — С краля и неговия съвет? Защо… Тих смях го прекъсна. — Не, не. С истинските владетели на Салтоан. С големи усилия и след много трудни преговори е свикано събрание на всички акционери и акционерки, към които ще се обърна тази нощ. Трябва да приемете току-що предложения ескорт. Уверявам ви, всичко е наред. — Но защо не ми казахте всичко това преди? — Не бях сигурен дали преговорите ще завършат с успех. Проблемът е сложен, защото тъкмо тези притежатели на дялове ме помолиха за… съдействие. Аз, на свой ред, трябва да се постарая да ги убедя, че съм най-ефикасният агент, който да осигури въпросното съдействие. „Ти? Кой, в името на Гуглата, си ти?“ — Разбирам. Е, добре, доверявайте се колкото си щете на тези престъпници, но се боя, че ние няма да споделим доверчивостта ви. — Разбирам, капитане. Грънтъл се върна при коня си, хвана юздите и се обърна към Нектара. — Води. Салтоан беше град с две сърца — камерите им побираха кръв с различни цветове, но еднакво зла и покварена. Седнал с гръб към стената на препълнената кръчма, Грънтъл оглеждаше с присвити очи пъстрата гмеж от убийци, изнудвачи и бандити, мярката за чиято власт беше страхът. Стони се беше облегнала на стената вляво от капитана, а Харло се беше присвил на пейката вдясно. Нектара беше издърпала стол и ниска масичка плътно до Стони. От наргилето пред притежателката на дялове се издигаха гъсти валма дим и загръщаха с душната си катранена миризма многократно целуваното й от ножове лице. В лявата си ръка държеше мундщука на наргилето, а дясната беше отпуснала на обутото в кожа бедро на Стони. Керули стоеше в центъра на залата, с лице към главатарите и главатарките на престъпни кланове. Ръцете на ниския мъж бяха отпуснати върху сивия му копринен пояс, наметалото му от черна коприна лъщеше като разтопен обсидиан. Странна прилепнала шапчица скриваше плешивото му теме, в стил, напомнящ за най-древните скулптури в Даруджистан и за фигурите по също толкова древни фрески. Той започна тихо и дружелюбно. — Имам удоволствието да присъствам на това височайше и предвещаващо добър край събрание. Всеки град си има своите потайности и за мен е висока чест, че съм уважен от толкова отбрана публика. Разбира се, давам си сметка, че мнозина от вас биха могли да си помислят, че съм скроен от същия плат като вашия заклет враг, но ви уверявам, че случаят не е такъв. Вие изразихте своята загриженост относно притока на жреци на Панион Домин в Салтоан. Те говорят за градове, наскоро приели божествената закрила на култа на Пророка на Панион, и предлагат на градското простолюдие приказки за закони, прилагани безпристрастно към всички граждани, за права и предписани привилегии, за така желаното налагане на ред пряко всякакви местни традиции и нрави. Те сеят семето на раздора между вашите поданици — наистина опасен прецедент. Главатарите и главатарките на банди посрещнаха думите му с одобрително мърморене. Грънтъл едва се сдържа да не се усмихне при това превзето благоприличие сред отрасналите на улицата убийци. Обърна се и веждите му се вдигнаха до темето, като видя как ръката на Нектара се пъхна под кожените гамаши на Стони, точно на чатала. Стони се беше изчервила, усмихваше се прималяла, очите й бяха премрежени. „Кралице на сънищата, нищо чудно, че девет десети от мъжете в тая стая пъхтят, да не говорим, че отпиват яко от чашите си.“ Той също посегна към своята. — Клане до крак — изръмжа една от главатарките. — На всичките тия проклети жреци трябва да им порнем коремите, няма друг начин да се справим с това. — Мъченици на вярата — отвърна Керули. — Такава пряка атака е обречена на провал, както стана в други градове. Това е конфликт на информация, дами и господа, или по-точно — на лъжеинформация. Жреците провеждат кампания на заблуда. Панион Домин, въпреки цялото налагане на законност и ред, представлява тирания, характеризираща се с изключително необичайни равнища на жестокост спрямо населението. Вие несъмнено сте чули за тенесковрите, армията на Пророка, съставена от същества, лишени от имот и изоставени — всичко, което може би сте чули, е без никакво преувеличение. Канибали, изнасилвачи на мърт… — Децата на мъртвото семе — заговори един от мъжете и се наведе напред. — Истина ли е? Възможно ли е изобщо? Че жени трябвало да слизат на бойните полета и войници, чиито тела все още не са изстинали… Керули кимна мрачно. — Сред най-младото поколение на следовниците на тенесковри… да, сред тях са и Децата на мъртвото семе. Силно доказателство за онова, което е възможно. — Помълча за миг, след което продължи: — Доминът си има своите правоверни, гражданите на първоначалните градове на Панион, и всички права и привилегии, за които говорят жреците, се отнасят само за тях. Никой друг не може да получи това гражданство. Не-гражданите са по-низши и от роби, защото те са субектите — обектите — на всякаква въобразима жестокост, без надежда за милост или справедливост. Като единствен изход, тенесковрите им предлагат да уподобят безчовечието, което им е наложено. Гражданите на Салтоан, ако Доминът подчини този град, ще бъдат до един изхвърлени от домовете си, лишени от всичкото им имущество, лишени от храна, лишени от вода. Диващината ще се окаже за тях единственият възможен път, като следовници, заклели се в редиците на тенесковрите. — Дами и господа, тази война трябва да я водим с оръжието на истината, да разголим лъжите на панионските жреци — продължи той по-високо. — Това изисква много специфична организация на разпространение, на добре съчетани слухове и на контраразузнаване. Задачи, в които всички вие сте отлични, приятели. Гражданството трябва само да прогони жреците от Салтоан. Хората трябва да бъдат доведени до това решение, до тази кауза, не с юмруци и с камшици, а с думи. — Какво ви кара да сте сигурен, че всичко това ще свърши работа? — попита един от господата. — Нямаме друг избор, освен да свърши — отвърна Керули. — Провалът означава Салтоан да падне пред панионците. Керули продължи, но Грънтъл вече не слушаше. Очите му, полупритворени, го оглеждаха. Договорът беше сключен в Даруджистан от един посредник. За първи път Грънтъл беше видял работодателя си на заранта, на излизане през портата за Уори — той беше дошъл пеш на срещата, облечен по халат като сега. Каретата бе докарана няколко мига след него, наета на място. Керули се беше шмугнал бързо в нея и оттогава Грънтъл беше виждал и говорил с новия си господар само два пъти през това дълго и уморително пътуване. „Маг, така бях решил. Но май е по-скоро жрец. Интересно на кой ли бог се кланя? Нищо явно, което да подскаже. Това само по себе си говори много. У тоя Керули няма нищо явно, освен може би бездънното ковчеже, стоящо зад неговата щедрост. Някакви нови храмове в Даруджистан напоследък? Не се сещам… о, да, онзи в квартал Джадроуби. Посветеният на Трийч, макар че не мога да разбера защо някой ще се интересува да се кланя точно на Тигъра на лятото…“ — … убийства. — Ама през последните нощи вече е спокойно. Дамите и господата вече говореха помежду си. Керули слушаше внимателно, без да казва нищо. Грънтъл примигна и се наведе към Харло. — Какво беше онова за убийства? — Някакви убийства преди четири нощи. Местен проблем, вече свършил. Капитанът изсумтя и отново се отпусна. Мъчеше се да не обръща внимание на студената пот, избила под ризата му. „Бързо се движеха, изпревариха ни много — впрягът им се движеше с неестествена скорост. Но изобщо няма да се справи по улиците на Салтоан. Прекалено е широк и висок. Сигурно е спрял в крайпътното село, Уейтаун. На две крачки от Портата на изгрева… Дали това не е доказателство за подозренията ти, Бюк?“ — Ужасно беше скучно, какво ще кажете? — Стони си наля втора чаша вино. — Нектара успя да пооблекчи малко нещата — а ако мога да съдя по всички онези потни и космати лица, не само мен. Всички сте свини. — Не ние направихме това публично представление — рече Грънтъл. — Е, и какво? Не бяхте длъжни всички да гледате, нали? Ами ако държах бебе и го кърмех? — Е, тогава — ухили се Харло, — определено щях да зяпам. — Отвратителен си. — Не ме разбра, скъпа. Не циците ти — макар че и те щяха да са чудесна гледка — а бебето ти. Ха, бебе! Стони му изръмжа. Седяха в задната стая на кръчмата, на масата имаше остатъци от храна. — Тъй или иначе — въздъхна Грънтъл, — това събрание оттатък ще продължи цяла нощ, а на заранта господарят ни ще е единственият привилегирован да поспи в уютната си карета. Имаме стаи горе, с почти чисти легла, и предлагам да ги използваме. — В смисъл наистина да спим, скъпа Стони — обясни Харло. — Можеш да си сигурен, че ще си залостя вратата, изтърсак. — За Нектара си има тайно почукване, сто на сто. — Изтрий я тая гадна усмивка от лицето си, да не го направя вместо теб, Харло. — Добре де, а най-хубавото как го докарваш? Тя се ухили. — С раждане, мелез такъв. Което го мога, а ти — не. — Много сме умни нещо. — Точно така. След малко вратата се отвори широко и влезе Керули. Грънтъл се отпусна на стола, изгледа жреца накриво и попита: — Е, успяхте ли да привлечете за каузата си градските бандити, убийци и изнудвачи? — Повече или по-малко — отвърна Керули и пристъпи до масата да си налее вино. — Войната, уви — въздъхна той, — трябва да се води на повече от едно бойно поле. Боя се, че кампанията ще е дълга. — За това ли сме тръгнали към Капустан? — Там ме чакат други задачи, капитане. Краткото ни отбиване в Салтоан беше между другото просто част от голямата схема. „И коя ли ще е тази голяма схема, жрецо?“ — понечи да попита Грънтъл, но си премълча. Господарят му започваше да го изнервя и той подозираше, че отговорът на този въпрос само ще влоши положението. „Не, Керули, по-добре си дръж тайните за себе си.“ Проходът под Портата на изгрева беше тъмен като в гробница, въздухът — студен и влажен. Бордеите на бедняшкия Уейтаун бяха загърнати в мъглива пушилка, осветена в златно от утринното слънце. С гурелясали очи, целият изпохапан от бълхите, Грънтъл смуши коня в лек тръс. Беше се задържал в Салтоан да обиколи край Портата, след като Харло и Стони бяха тръгнали с каретата една камбана преди съмване. Вече сигурно бяха на две левги по крайречния път. Повечето разбойнически банди по първата половина на пътя до Капустан пребиваваха в Салтоан — втората половина, вече в територията на Капън, беше много по-безопасна. Около Портата на изгрева се мотаеха съгледвачи — да набележат кои кервани и с колко охрана се отправят на изток, също както приятелчетата им при Портата на залеза държаха под око тръгващите за Даруджистан. Грънтъл изчака да види дали някоя от местните банди не крои планове за техния впряг, но никой не тръгна да ги гони и това като че ли потвърждаваше уверенията на господаря им, че им е гарантирано безопасно преминаване. Само че не беше в нрава на Грънтъл да приема на вяра думите на крадци. Подкара коня си в галоп, за да избяга от облаците мухи, и съпроводен от лая на подивелите псета от двете му страни, бързо излезе от бедняшкото селце и пое по каменистия крайречен път. Вляво от него хълмистата Равнина на привидението се простираше чак до планинската верига Баргаст. Вдясно имаше каменист бряг, грамади камъни, обрасли с трева, а отвъд него бяха обраслите с тръстика плитчини на речната низина. Кучетата го оставиха на мира на няколкостотин крачки извън Уейтаун и капитанът се озова сам на пътя. Дирята, оставена от търговските кервани, щеше скоро да се стопи, спомни си той, дигата вдясно щеше да се изравни със земята, а самият път щеше да се превърне в песъчлива ивица, нагърбена от мравуняци, избелял като кост сух плавей и жълти туфи трева — приливите всяка пролет заличаваха оставените от фургони коловози. Нямаше начин да се загуби, разбира се, докато река Катлин му се падаше от юг. Натъкна се на труповете след по-малко от една левга. Планинците бяха избрали идеално място за засадата си, бяха се появили от дълбокото, изровено от пролетните порои дере и несъмнено бяха обкръжили впряга за няколко мига. Но изглежда, идеалният замисъл не им беше помогнал. Най-много отпреди два-три дни, подути и почти черни под слънцето, телата им лежаха от двете страни на пътя. Мечове, остриета на пики, катарами и всичко метално се беше разтопило от някаква жестока горещина, но дрехите и кожените колани бяха непокътнати. Много от разбойниците бяха с шпори — наистина нямаше как да дойдат толкова отдалече без коне, — но от животните нямаше и следа. След като слезе и обиколи да огледа мъртвите, Грънтъл забеляза, че следите от каретата на Керули — спътниците му също бяха спирали тук — минават върху други: на по-голям, по-тежък впряг, теглен от волове. По труповете не се виждаха никакви рани. „Съмнявам се, че Бюк изобщо е извадил меча си…“ Капитанът се метна на седлото и продължи. Настигна хората си след половин левга. Харло му кимна. — Чудесен ден, нали, Грънтъл? — Ни един облак по небето. Стони къде е? — Отиде напред. — Защо? — Иска да се увери, че крайпътният бивак е… ъъъ… незает. Е, ето я. Стони дръпна юздите пред тях и Грънтъл й изръмжа: — Що за тъпотии правиш? — Цялото това пътуване е тъпо, мен ако питаш. В крайпътния бивак има трима баргасти — и не, не са пекли разбойници напоследък. Все едно, Капустан е само на няколко дни от обсада — може и да успеем да се напъхаме зад стените му навреме, в който случай ще се заклещим там с цялата армия на Панион между нас и пътя, или няма да успеем и проклетите тенесковри ще се позабавляват с нас. Грънтъл се намръщи още повече. — Закъде са тръгнали тия баргасти тогава? — Идват от север, но сега са тръгнали в същата посока като нас — искат да погледнат по-отблизо какво става при Капустан — и не ме питай защо, те са баргасти, нали? Мозъци колкото орех. Трябва да поговорим с господаря, Грънтъл. Вратата на каретата се отвори и Керули слезе. — Няма нужда, Стони Менакис, слухът ми е великолепен. Трима баргасти, казваш. От кой клан? — Белоликите, ако може да се съди по боята. — Значи ще трябва да ги поканим да пътуват с нас. — Господарю… — почна Грънтъл, но Керули го прекъсна: — Ще стигнем в Капустан много преди обсадата, убеден съм. Септархът, който води силите на Панион, е известен с методичния си подход. След като ме закарате, задълженията ви приключват и сте свободни да тръгнете незабавно за Даруджистан. — Тъмните му, тайнствени очи се присвиха срещу Грънтъл. — Нямате репутация на хора, които си нарушават договорите, иначе нямаше да ви наема. — Не, сър, нямаме и намерение да си нарушим договора. Но все пак може би си струва да обсъдим възможностите — ами ако Капустан бъде обсаден преди да пристигнем? — Тогава няма да държа да си загубите живота в отчаян подвиг, капитане. Тогава ще трябва само да ме оставите извън вражеския кръг и аз сам ще се промъкна до града, защото подобна хитринка е постижима само ако си сам. — Ще се опитате да минете през панионския кордон? Керули се усмихна. — Притежавам нужните умения за такова начинание. „Тъй ли? Виж ти.“ — А тия баргасти? Какво ви кара да мислите, че са толкова благонадеждни, че да пътуват с нас? — Ако не са, по-добре да са ни пред очите, отколкото да не са, не сте ли съгласен, капитане? — Тук май сте прав, господарю. — Грънтъл се обърна към Харло и Стони и им кимна. Стони, както можеше да се очаква, съвсем не беше толкова лаконична. — Това е лудост! — След което вдигна ръце. — Е добре, добре! Влизаме право в драконовата паст, що не? — Обърна коня си. — Да ходим да се позамерваме с камъни с баргастите, а? Препусна напред и Грънтъл я изгледа с гримаса. — Истинско съкровище е, нали? — измърмори Харло и въздъхна. — Не бях те виждал така видиотен от любов досега — изсумтя Грънтъл. — Непостижимото, приятел, то ми го прави това. Копнея безнадеждно, блуждая мрачно над несподеленото обожание. Бленувам за нея и Нектара… и аз, сгушен между двечките, ех… — Моля те, Харло, прилошава ми. — Хъм — каза Керули, — аз май по-добре да си се прибера в каретата. Тримата баргасти явно бяха сродници, жената бе най-възрастната. Бялата боя по лицата им се беше позацапала и от това главите им приличаха по-скоро на черепи. Плитките, наклепани с червена охра, висяха до раменете им, с навързани по тях костени фетиши. И тримата носеха ризници от пробити монети — медници и сребърници, без съмнение от плячкосани иманета, тъй като повечето изглеждаха древни и непознати за окото на Грънтъл. Ръцете им също бяха покрити с ръкавици от монети. Оръжията им бяха колкото за цяла чета охранници — пики, къси копия, брадви за мятане и бойни секири с дълги, ковани с бронз дръжки, мечове с криви остриета и всевъзможни ножове и ками. Стояха от другата страна на малкото, оградено с камъни огнище — изгаснало до едва тлееща жарава. Стони беше на коня си вляво от тях. Купчинката кокали от прериен заек показваше, че яденето току-що е приключило. — Господарят ни ви кани да продължите с нас — каза Грънтъл на баргастката. — Приемате ли? Тъмните й очи пробягаха към каретата. — Малко търговци все още пътуват за Капустан — каза тя. — Пътят е станал… опасен. Грънтъл се намръщи. — Че защо? Да не би панионците да са пратили отряди за набези през реката? — За такова нещо не сме чули. Не, демони дебнат из тия пущинаци. Дойдохме да разберем истината за тях. „Демони? Дъх на Гуглата!“ — Кога научихте за тия демони? Жената сви рамене. — Преди два-три месеца. Капитанът въздъхна и бавно слезе от коня. — Е, да се надяваме, че тия приказки не са верни. Жената се ухили. — Ние пък се надяваме на обратното. Аз съм Хетан, а това са нещастните ми братя Кафал и Неток. Това е първият лов на Нетал след неговата Смъртна нощ. Грънтъл изгледа накриво едрия навъсен младеж. — Виждам, че е възбуден. Хетан се обърна и присви очи към брат си. — Явно имаш остро око. „Кълна се в Бездната, поредната лишена от хумор жена за компания…“ Стони Менакис скочи от седлото и каза: — Шегите на капитана ни са твърде явни, Хетан. Тупват накрая като волска тор и миришат също толкова гадно. Не му обръщай внимание, мила, освен ако не обичаш да те вкисват. — Обичам да трепя и да яхам мъже, и нищо друго — изръмжа Хетан и скръсти мускулестите си ръце. Харло бързо се смъкна от капрата и заситни към нея широко ухилен. — Казвам се Харло и се радвам да се запозная с теб, Хетан! — Него можеш да го утрепеш, когато поискаш — изсумтя Стони. Двамата братя — нещастни същества — не обелваха дума и доколкото Грънтъл можеше да определи, бяха изключително задръстени. Безплодните усилия на Харло с Хетан се оказаха достатъчно забавни, докато седяха около напаленото отново огнище под осеяното със звезди небе. Керули се появи за малко, преди всички да започнат да си приготвят постелите, но само за да пийне чаша билков чай, след което се прибра отново в каретата си. На Грънтъл се падна — двамата с Хетан се задържаха последни край тлеещия огън — да измъкне повече информация от баргастите. — Тези демони — подхвана той, — като как ви ги описаха? Тя се наведе и се изплю ритуално в огъня. — Бързи и на два крака. Нокти като на орел, само че много по-големи на краката. Ръцете им са мечове… — Мечове ли? Какво искаш да кажеш? Тя сви рамене. — Остриета. Кръвно желязо. Очите им са кухи ями. Вонят на урни в черния кръг. Звук не издават. „Урни в черния кръг? Погребални урни след изгаряне. В гробните камери. Аха, на смърт миришат значи. Ръцете им са мечове… как? Какво ли значи това, в името на Гуглата? Кръвно желязо — сиреч, желязо, закалено в изстудена със сняг кръв… баргастка практика, когато шаманите им влагат сила в оръжията. Така оръжието и собственикът му се свързват. Сливат се…“ — Някой във вашия клан виждал ли ги е? — Не, демоните не са стигали на север до планинските ни твърдини. Бродят из тукашните степи. — Тогава кой ви е донесъл тези новини? — Нашите шамани са ги виждали в сънищата си. Духовете им шептят и ги предупреждават за заплахата. Белият клан си избра боен главатар — нашия баща — и очаква това, което предстои. Но баща ни държи да научи за противника си, затова изпрати децата си в равнините. Грънтъл се замисли над думите й, загледан в гаснещите пламъци. — Баща ви, бойният главатар на Белоликите, ще поведе ли клановете на юг? Ако Капустан бъде обсаден, териториите на Капън ще се окажат уязвими на набезите ви, поне докато не приключи завоеванието на панионците. — Нашият баща няма планове да ни повежда на юг, капитане. — Тя пак се изплю в огъня. — Панионската война ще стигне и до нас, след време. Така са прочели шаманите в плешките на бедерините. Войната ни ще е тогава. — Ако тези демони са предните части на панионските сили… — Тогава, щом се появят при нашите твърдини, ще разберем, че времето е дошло. — С бой — промърмори Грънтъл. — Което най-много обичате. — Да, но засега ще те яхам. „Ще ме яха? По-скоро ще ме спука от бой, като я гледам. Ох, добре…“ — Кой мъж би отказал на такова елегантно предложение? Хетан взе одеялото си и се изправи. — Идвай с мен, и бързо. — Уви — отвърна Грънтъл и се надигна, — никога не бързам, както ще се увериш. — Утре вечер ще яхам приятеля ти. — Ти вече го правиш, мила. В мечтите си. Тя му кимна сериозно. — Има големи ръце. — Е, да. — Ти също. — Мислех, че си се забързала, Хетан. — Да. Да вървим. Баргастката верига се спускаше откъм север — от далечните планински ридове до обрулени изгърбени хълмове. Много от тях бяха свети места — по билата им се виждаха обърнати с коренищата нагоре дървета: баргастки обичай да се държат духовете оковани — или така поне го обясни Хетан, докато крачеше до Грънтъл, който водеше коня си за юздите. А капитанът, макар да не хранеше особен интерес към религиозните неща, все пак прояви известно любопитство защо баргастите трябва да обръщат дърветата по хълмовете наопаки. — Смъртните души са свирепи — заобяснява тя, като плюеше от време на време на земята да подсили думите си. — Много от тях трябва да се държат на място, за да не бродят и да вършат злини. Та затуй смъкваме дърветата от север. Шаманите всичат магия в дънерите им. Така погребаният остава прикован под дървото. Привличат се и духове, като пазители, а покрай черния кръг се поставят и други капани. Все пак понякога душите се измъкват и могат да скитат по земята. Онези, които се връщат при клановете си, бързо биват унищожавани, тъй че са се научили да стоят настрана — тук, из низините. Понякога такъв стикснер остава верен на смъртните си сродници и праща, сънища на шаманите ни, да ни каже за опасността. — Стикснер, викаш. Какво е това? — Може да се случи и сам да го видиш — сви рамене тя. — И едно от тези плашила е пратило сънищата за демоните? — Да, но и други духове също. Това, че толкова много искат да се доберат до нас… „Потвърждава достоверността на заплахата. Да, разбирам.“ Той огледа пустата равнина пред тях, зачуден какво ли ги чака там. Стони яздеше на петдесетина крачки напред. В момента Грънтъл не можеше да я види, защото пътят завиваше покрай осеян със скали хълм и се скриваше от погледа му на трийсетина крачки напред. Имаше отчайващия навик да пренебрегва заповедите му — беше настоял да стои непрекъснато в полезрението им. Двамата братя баргасти бяха поели фланговете, от двете страни на впряга и на разстояние, което се променяше според характера на местността. Кафал беше поел вътрешната страна на завоя и в момента подтичваше по склона на каменистия хълм. Неток крачеше покрай песъчливия речен бряг, обкръжен от облак хапливи мушици, който сякаш ставаше все по-голям и гъст с всяка негова крачка. Грънтъл подозираше, че насекомите са доста разстроени от отчайващо дебелия и миризлив пласт от мазила, с които баргастите покриваха телата си — привлечени от топлото тяло, но без да могат да му налетят. Същите тези мазила се бяха оказали доста сериозно предизвикателство и за самия него през изминалата нощ, но все пак се беше справил донякъде, доказателство за което бяха внушителното количество отоци, драскотини и ухапвания. Хетан се беше оказала… енергична… Кафал извика и в същия миг се появи Стони. Лекият галоп, с който се приближи, поотпусна донякъде нервите на капитана, макар де беше ясно, че и тя, както и баргастът на хълма, са забелязали нещо напред. Погледна към склона и видя, че Кафал се е присвил и е вперил поглед към нещо напред по пътя — но не беше извадил оръжията си. Стони дръпна юздите, лицето й беше изопнато. — Впрягът на Бочълайн. Пострадал е. Имало е някакъв бой. Гадно. — Хората? — Никой. Само воловете, съвсем кротки. И трупове няма. Хетан се обърна към брат си горе на хълма и погледите им се срещнаха. Тя му направи няколко жеста и Кафал вдигна копието, закрачи напред и се скри от очите им. — Добре — въздъхна Грънтъл. — Вади оръжията. Да идем да видим. — Искаш ли да те прикривам? — попита Харло от капрата. — Не. Заобиколиха хълма и пътят напред отново се откри, земята от двете страни се изравни. Четиридесет крачки по-нататък огромното возило на Бочълайн и Корбал Броуч се беше катурнало на една страна, задната ос се беше откъснала. Четирите вола кротко пасяха на няколко крачки встрани. От обърнатото возило се изпъваха ивици обгоряла земя, въздухът вонеше на магия. Малко по-нататък се виждаше изригнала ниска могила, обърнатото дърво, което бе побирала, беше паднало и разцепено, като поразено от мълния. От зейналата яма на мястото на доскорошната гробна камера все още струеше дим. Кафал вече пристъпваше предпазливо натам, лявата му ръка правеше отблъскващи жестове, дясната държеше готово за хвърляне копие. Неток притича откъм речния бряг, стиснал брадвата си, и спря до сестра си. — Нещо се е изтръгнало тука — изръмжа той и малките му очи зашариха неспокойно. — И още е наблизо — кимна Хетан. — Прикрий брат си. Неток затича напред, а Грънтъл се приближи до нея. — Тази могила… искаш да кажеш, че някой дух или призрак се е измъкнал на свобода. — Да. Баргастката извади от ножницата един от кривите си мечове и бавно закрачи към впряга; капитанът тръгна след нея. Стони подкара назад и застана до каляската на Керули. Огромна дупка беше пробила горната страна на преобърнатата каляска, разядените й ръбове напомняха за удари от меч, само че много по-голям от всички мечове, които Грънтъл бе виждал. Той се изкатери, за да надникне вътре, със свито от страх сърце от мисълта какво ли ще открие. Беше празно — никакви трупове. Обшитите с кожа стени бяха натрошени, изящната походна мебелировка — разхвърляна. Двата грамадни пътни сандъка, прикрепени доскоро за подовите дъски, бяха изтръгнати. Капаците им бяха отворени, а съдържанието — изсипано. — Гуглата да ни вземе — прошепна капитанът с внезапно пресъхнала уста. Един от сандъците съдържаше тънки и гладки плочки — вече потрошени, — по които имаше грижливо всечени странни символи, но това, от което Грънтъл едва не се задави, беше съдържанието на другия сандък. Купчина лъснали от кръв… органи. Черни и бели дробове, сърца, всичко съединено така, че да оформя нещо, чиято познатост го правеше да изглежда още по-ужасяващо. Приживе — а той усещаше, че трябва да е било живо доскоро — формата му щеше да наподобява човек, макар и висок само две педи, ако се изправи на месестите си, приличащи на бобови шушулки издатъци. Мъртвото вече същество беше безоко и доколкото можеше да види Грънтъл в сумрака вътре — беше лишено от всичко, което можеше да се уподоби на мозък. От него продължаваше да струи рядка водниста кръв. „Некромантика, но не от демонския вид. Изкуствата на онези, които дълбаят в тленността, във възкресението и надмогването на смъртта. Тези органи… взети са от живи хора. Хора, убити от безумец. Проклет да си, Бюк, защо трябваше да се забъркваш с тези кучи синове?“ — Вътре ли са? — попита отдолу Хетан. Той се обърна и поклати глава. — Само останки. — Погледни по пътя, Грънтъл! Идват хора. Бяха четирима. Двама в черно и с кожени наметала, един нисък и кривокрак, последният — висок и слаб. „Без загуби значи. Въпреки че ги е ударило нещо много гадно.“ — Това са те — промълви той. Хетан ги изгледа примижала. — Познаваш ли ги? — Да, макар че само единият ми е по-добре познат. Охранникът — онзи високият, побелелият. — Не ми харесват — изръмжа тя и мечът в ръката й потрепна. — Ти стой настрана. И братята ти също. Хич не ви трябва да се забърквате с двамата с наметалата. Онзи с острата брада е Бочълайн, другият е Корбал Броуч. Кафал и Неток дойдоха при сестра си. По-големият брат се беше намръщил. — Измъкнато е вчера — каза той. — Преградите не са пипнати. Бавно. Преди хълмът да изригне. Грънтъл, все още на обърнатата каляска, присви очи към приближаващите се мъже. Бюк и слугата, Емансипор Рийзи, изглеждаха изтощени и потресени, но заклинателите все едно бяха слезли да се поразтъпчат. Все пак бяха въоръжени — с черни метални арбалети. В късите черни колчани на бедрата им бяха останали само по две-три стрели. Грънтъл скочи от каляската и тръгна да ги посрещне. — Добра среща, капитане — поздрави го с усмивка Бочълайн. — Късмет извадихте, че ви изпреварихме след реката. От Салтоан насам поклонническото ни пътуване никак не е мирно. — Това го разбрах, сър. — Погледът на Грънтъл се спря на Бюк. Приятелят му изглеждаше състарен с десет години. Избягваше да погледне капитана в очите. — Виждам, че антуражът ви се е увеличил от последното ни виждане — отбеляза Бочълайн. — Баргасти, нали? Не ви ли изглежда необичайно, че такива хора могат да се намерят и по други континенти, наричат се със същото име и, както изглежда, практикуват абсолютно идентични обичаи. Чудно, що за необозрима история лежи заровена тук, вече изгубена в днешното им невежество? — По принцип — отвърна кротко Грънтъл, — точно тази употреба на думата „заровен“ е преносна. Но вие явно я използвате буквално. Мъжът в черно сви рамене. — Изтерзан сте от любопитство, да. Не можехме да подминем такава възможност. Всъщност изобщо не можем. Както се оказа, духът, който взехме в прегръдката си — макар някога да е бил шаман с голяма мощ, — не можа да ни каже нищо друго освен онова, което вече предполагахме. Баргастите са наистина древен народ и някога са били далеч по-многобройни. Изключителни мореплаватели също така. — Бездушните му сиви очи се спряха на Хетан и тънката му вежда леко се вдигна. — Не е въпрос на падение от някое високо ниво на цивилизация до дивачество обаче. Просто вечна… стагнация. Системата на вярване, с целия този култ към предците, е проклятие за прогреса, поне моето заключение е такова, предвид фактите. Хетан се озъби на заклинателя. Кафал заговори, кипнал от гняв. — Какво сте направили с душата на нашия близък? — Почти нищо. Той вече се беше изтръгнал от вътрешните окови, но беше станал жертва на шаманските ви капани — вързан наръч клечки, връв и парцал, и духът — заклещен вътре. От състрадание ли им се предлагат такива подобия на тела, с тези клопки? Подвеждащо, ако е така… — Плът — намеси се с тънкия си стържещ глас Корбал Броуч — би им прилягала повече. Бочълайн се усмихна. — Спътникът ми е по-опитен в такива… монтажи. Моят интерес към дисциплината е по-слаб. — Какво стана тук? — попита Грънтъл. — То е ясно — сопна се Хетан. — Влезли са в черния кръг. Тогава ги е нападнал демон — демон като онези, които търсим с братята ми. А тези… мъже… са избягали и са успели някак да се измъкнат. — Не е точно така, скъпа — рече Бочълайн. — Първо, съществото, което ни нападна, не беше демон — може да разчитате на думата ми по тези въпроси, тъй като демоните са създания, с които наистина съм запознат много добре. Но както предположи, наистина бяхме хванати много коварно. Докато се бяхме залисали с тази гробница. Ако Бюк не ни беше предупредил, одеждите ни като нищо щяха да пострадат много повече, да не говорим за двамата ни не толкова способни спътници. — Е — прекъсна го Грънтъл, — ако не е било демон, какво беше тогава? — А, труден въпрос, капитане. Немрящо, със сигурност. Командвано от далечен господар. Двамата с Корбал бяхме принудени да развихрим цялата мощ на слугите си, за да го отпъдим, ала последвалата гонитба не ни донесе особена изгода. Всъщност въпросните слуги претърпяха доста сериозни щети при появата на още двама от тези немрящи ловци. И макар да успяхме да ги прогоним, облекчението е само временно. Ще нападнат отново, а ако са се събрали повече, е напълно възможно да бъдем — всички ние — подложени на сериозно изпитание. — Ако позволите — каза Грънтъл, — бих желал да поговоря насаме със своя господар и с Хетан. — Разбира се, капитане, разбира се. Хайде, Корбал, хайде, приятели, нека огледаме щетите, причинени на нашата нещастна каляска. Грънтъл хвана Хетан за ръка и я поведе към чакащите до каретата на Керули Харло и Стони. Кафал и Неток тръгнаха след тях. — Те са заробили душа на наш родственик — изсъска Хетан и очите й блеснаха като въглени. — Ще ги избия — ще ги избия всички! — И ще умреш, преди да си направила и една стъпка — сряза я Грънтъл. — Това са заклинатели, Хетан. Вещери. Още по-лошо, некроманти са. Корбал упражнява превъплъщенство. Изкуството на Бочълайн е призоваването на демони. Двете страни на монетата с черепа. Прокълнати от Гуглата, мръсни… и смъртно опасни. Разбираш ли ме? Да не си и помислила да ги предизвикаш. Гласът на Керули се извиси от каретата: — Още по-горчивото, скъпи приятели, е, че, боя се, ще имаме нужда от тези ужасни хора и техните страховити сили. Грънтъл се обърна намръщен. Прозорчето на вратичката на каретата беше открехнато. — Какви са тези немрящи ловци, сър? Знаете ли? Последва дълга пауза, после Керули каза: — Имам… подозрения. Във всеки случай разплитат нишки на сила по тази земя, като паяжина, с която могат да усетят всяко потръпване. Не можем да минем, без да ни засекат… — Ами да обръщаме тогава — сопна се Стони. — Веднага, преди да е станало късно. — Но вече е късно — отвърна Керули. — Тези немрящи слуги продължават да се прехвърлят през реката от южните краища, всички в служба на Пророка на Панион. Обкръжават Салтоан. Всъщност убеден съм, че зад нас има повече от тях, отколкото тук и при Капустан. „Доводът ви е адски убедителен, господин Керули.“ — Трябва — продължи мъжът в каретата, — да сключим временен съюз с тези некроманти — докато стигнем до Капустан. — Е — каза Грънтъл, — те поне гледат на това като на нещо очевидно. — Ние няма да пътуваме с тях — изръмжа Хетан. — Не мисля, че имаме избор — въздъхна Грънтъл. — И това включва и теб, и братята ти, Хетан. Има ли смисъл да намерите тези немрящи ловци, само за да ви разкъсат на парчета? — Смяташ ли, че сме дошли неподготвени за такава битка, капитане? Дълго стояхме в костения кръг, докато всички шамани, събрани от клановете, танцуваха по вътъците на силата. Дълго бяхме в костения кръг. — Три дни и три нощи — изръмжа Кафал. „Нищо чудно, че за малко щеше да ми разпориш гърдите снощи.“ — Това може да се окаже недостатъчно, ако усилията ви привлекат изцяло вниманието на Панионския пророк — каза Керули. — Капитане, колко дни път ни остават до Капустан? „Знаеш го не по-зле от мен.“ — Четири, господине. — Хетан, вие с братята ви, разбира се, бихте могли да проявите известен стоицизъм за толкова кратък срок, нали? Разбираме гнева ви много добре. Оскверняването на светите ви предци е обида, с която не можете да се примирите лесно. Но вашата раса нима не проявява известен прагматизъм и в това отношение? А всечените прегради, а стикснерите? Приемете го за продължение на тази необходимост… Хетан се изплю и изсумтя ядосано. — Добре. Както кажете. Необходимост. Добре. Грънтъл се върна при Бочълайн и другите трима. Двамата магьосници се бяха навели над счупената ос — от нея лъхаше на стопено желязо. — Ремонтът няма да отнеме много време, капитане — промърмори Бочълайн. — Добре. Казахте, че три от онези същества са някъде тук… колко далече? — Малкият ни приятел шаман ги държи под око. По-малко от левга, и ви уверявам, че могат — ако поискат — да покрият разстоянието за не повече от няколкостотин мига. Няма да имаме много време, но вярвам, че ще стигне да спретнем защита. — А вие защо пътувате за Капустан? Магьосникът го изгледа, вдигнал вежда. — Без особена причина. По характер сме си пътешественици. Щом пристигнахме на брега на този континент, отправихме взор на изток. Капустан е най-далечната точка на изток, нали? — Почти, предполагам. Сушата се вклинява още на югоизток, отвъд Елингарт, но тамошните кралства и градове-държави не са нищо повече от пиратски и разбойнически бази. Освен това за да стигнете там, ще трябва да прекосите Панион Домин. — А доколкото разбирам, би било трудно. — Изобщо няма да стигнете. Бочълайн се усмихна и отново се наведе над оста. Грънтъл вдигна глава и най-сетне срещна погледа на Бюк. Кимна му леко и той го последва, макар и с неохота, на няколко крачки встрани. — Много си загазил, приятел — тихо каза капитанът. Бюк се намръщи. Не каза нищо, но очите му говореха достатъчно ясно. — Стигнем ли до Капустан, взимай си парите и изчезвай. Знам, Бюк, прав беше с подозренията си — видях какво имаше в каляската. Видях. Ако опиташ нещо, това, че ще те убият, ще е най-малкото. Разбираш ли? Най-малкото. Бюк се усмихна кисело и примижа. — Мислиш, че ще стигнем чак там, а, Грънтъл? Е, имам изненада за теб — няма да доживеем и до следващата заран. — Очите му се спряха на капитана. — Не би повярвал какво развихриха господарите ми — такава кошмарна менажерия от „слуги“, пазачи, демоноубийци — а и собствената им мощ! Гуглата да ни вземе! И въпреки всичко едва успяхме да отблъснем едно от онези чудовища, а когато дойдоха и другите две, ние станахме отстъпващите. От менажерията им останаха само димящи късове, пръснати на левги из равнината. Грънтъл, видях демони насечени на късчета. Да, тия двамата изглеждат невъзмутими, но повярвай ми, това няма никакво значение. Никакво. — Понижи глас още повече. — Те са безумци, Грънтъл. Пълни безумци, хладнокръвни и с очи като на гущери. А горкият Манси е с тях вече повече от три години — историите, които ми разказа… — Мъжът потръпна. — Манси? А, Емансипор Рийзи. Между другото, котката му къде е? Бюк се изсмя горчиво. — Избяга — също като всичките ни коне, — а имахме цяла дузина коне, след като ни нападнаха ония глупави разбойници. Избяга, след като успях да изтръгна ноктите й от гърба на Манси, където скочи, когато се отприщиха всички лабиринти. След като ремонтът приключи и впрягът беше изправен, пътуването продължи. Оставаха им около две левги на дневна светлина. Стони отново пое напред, Кафал и Неток заеха местата си на фланговете. Емансипор подкара големия впряг с двамата заклинатели вътре. Бюк и Грънтъл тръгнаха на няколко крачки пред каретата на Керули. Мълчаха. Накрая капитанът въздъхна тежко и погледна накриво приятеля си. — В името на всички свети неща в този свят, има хора, които не искат да умреш, Бюк. Виждат как се гризеш отвътре и са толкова загрижени, че ги боли… — Гузната съвест е остро оръжие, Грънтъл, или поне беше — дълго време. Но не ме реже вече. Ако наистина толкова те е грижа, по-добре си преглътни болката. Аз вече пет пари не давам. — Стони… — Заслужава повече от това да се забърква с мен. Все едно, не искам да бъда спасяван. Кажи й го. — Ти й го кажи сам, и когато те цапардоса с юмрук в лицето, си спомни, че съм те предупредил, тук и сега. Кажи й го — аз няма да ставам куриер на самосъжалението ти. — Остави ме, Грънтъл. Лошо ще те ударя, преди да си използвал тия саби по мен. — О, колко мило — да накараш един от малкото останали ти приятели да те убие. Май съм сбъркал — не е самосъжаление, нали? Ти не си обсебен от трагичната гибел на семейството ти, обсебен си от себе си, Бюк. Чувството ти за вина е един безкрайно надигащ се прилив, а това твое его е вълнолом и ти само трупаш отгоре тухла след тухла. Стената става все по-висока и по-висока и ти гледаш на света от стръмната си вис — с проклета от Гуглата усмивка. Бюк беше пребледнял и трепереше. — Ако го виждаш така — изхриптя той, — защо ме наричаш приятел тогава? „Беру ми е свидетел, и аз започвам да се чудя.“ Грънтъл вдиша дълбоко и успя да потисне гнева си. Донякъде. — Познаваме се от много време. Никога не сме кръстосвали оръжия. — „А ти имаше навик да пиеш дни наред, навик, от който се отърва… но аз не съм. За да го направиш, беше нужна смъртта на всички, които обичаше, и ме ужасява мисълта, че и за мен ще е нужно същото… Слава на Гуглата, че тя се омъжи за оня дебел търговец.“ — Това не е довод, Грънтъл. „Щото сме от един сой, копеле такова — зарежи го това твое его и ще го разбереш.“ Но си замълча. — Слънцето почти залезе — отбеляза след малко Бюк. — Ще ни нападнат по тъмно. — Как се защитаваш срещу тях? — Никак. Не може. Все едно да дялаш по дърво от това, което видях. И са бързи. Богове, колко са бързи! Смятай, че всички сме мъртви, Грънтъл. На Бочълайн и Корбал Броуч не им остана много — видя ли ги колко се изпотиха, докато оправят каляската? Пресъхнали са тия двамата. — Керули също е маг — отвърна Грънтъл. — Може би жрец, по-скоро. — Е, дано неговият бог ни помага. „А какъв е шансът за това?“ Щом хоризонтът зад тях се окъпа в пурпур, спряха на бивак. Някакво униние се възцари край огъня, докато самоназначилия се за готвач Харло приготвяше храната. Керули и двамата магьосници не слязоха от возилата си, за да поседят с малката група. Около пламъците кръжаха пеперуди. Грънтъл отпи глътка греяно вино и загледа с горчива насмешка слепия им самоубийствен танц. Тъмнината се сгъсти и светлината на звездния рояк се изостри. Щом вечерята свърши, Хетан се надигна и каза: — Харло, хайде с мен. Бързо. — Мадам? Стреснат, Грънтъл се задави с виното. Закашля и Стони го затупа по гърба. Доста време мина, докато се оправи. Обърна се и насълзен се ухили на Харло. — Чу какво ти каза дамата. Приятелят му се опули. Хетан пристъпи нетърпеливо, хвана Харло под мишницата, дръпна го да стане и го помъкна в тъмното. Стони се намръщи. — Това пък какво беше? Никой от мъжете не обели дума. Тя се извърна ядосана към Грънтъл и, най-после разбрала, изсъска: — Какво безсрамие! — Мила — засмя се капитанът, — след Салтоан да го чуя това от теб ми идва малко множко. — Недей да ме „милкаш“, Грънтъл! И какво трябва да правим останалите — да слушаме пъшканията и охканията от ония треволяци там? Отвратително! — Защо така, Стони? При дадените обстоятелства си е съвсем логично… — Не това бе, идиот! Защо тая избра Харло? Богове, ще ми призлее! Харло! Виж какви мъже има тук — ти например, нека си го кажем в очите: коя мърлява дивачка би могла да ти устои? А Бюк — виж го само, висок, с тая негова изтерзана душа — определено си струва да се потъркаляш с него из тревата. Ама Харло? Тая чорлава маймуна? — Има големи ръце — измърмори Грънтъл. — Така отбеляза Хетан… ъъъ… снощи. Стони го зяпна. — Снощи е лягала с теб! Нали? Тази безсрамна намазана с лой дивачка е лягала с теб! Виждам го на самодоволната ти физиономия, Грънтъл, тъй че недей да отричаш! — Добре де, не я ли чу преди малко — как да устои един мъж с гореща кръв? — Добре тогава! — сопна се Стони и се надигна. — Бюк, ставай, демоните да те вземат дано. Бюк се дръпна уплашено. — Не… не мога да… ъ, извинявай, Стони… Тя изръмжа и се обърна към двамата смълчани баргасти. Кафал се усмихна. — Избери Неток. Той още е… — Добре! — Тя махна с ръка и младежът колебливо се надигна. — Големи ръце — подхвърли Грънтъл. — Млъкни, Грънтъл. — Идете от другата страна — продължи той. — Да не се спънете в нещо, дето не е за гледане. — Адски си прав за това. Хайде, Неток. Тя тръгна. Баргастът повлече крака след нея като пале на каишка, а капитанът се обърна ядосан към Бюк. — Глупак такъв! Приятелят му само поклати глава, забил поглед в огъня. Емансипор бръкна с канчето в котлето с греяното вино и въздъхна. — Още две нощи. Типично. Грънтъл изгледа стареца за миг и се ухили. — Още не сме мъртви. Кой знае, може пък Опонн да ни се усмихне. — Е, това би било голям късмет — измърмори Рийзи. — Добре де, а ти пък как се забърка, в името на Гуглата, с тия твои двама господари? — Дълга история — измърмори Манси и отпи от виното. — Много е дълго за разправяне, наистина. Жена ми, такова… Работата ми предлагаше пътуване и… — Да не намекваш, че си избрал по-малката от двете злини? — Небесата да не дават. — А, значи съжаляваш вече. — Не съм казвал и това. Изведнъж нещо изврещя в тъмното и тримата се стреснаха. — Чудно, кой ли от двамата беше? — изхъмка Грънтъл. — Никой — отвърна Рийзи. — Котката ми се е върнала. Вратата на голямата каляска се отвори и се появи облечената в черно фигура на Бочълайн. — Нашият стикснер се връща… припряно. Предлагам да извикате останалите и да приготвите оръжията си. Тактиката: сечете в сухожилията и се привеждайте — те предпочитат водоравните удари. Емансипор, бъди така любезен да дойдеш с нас. Капитан Грънтъл, вярвам, че бихте могли да уведомите господаря си, въпреки че той несъмнено вече е в течение. Изведнъж смразен, Грънтъл се изправи. — Ще имаме късмет, ако изобщо видим нещо, проклет да съм. — Това няма да е проблем — отвърна Бочълайн и извика през рамо: — Корбал, приятелю, широк кръг светлина, ако обичаш. На трийсетина крачки околовръст земята изведнъж се окъпа в меко златисто сияние. Котката измяука отново и Грънтъл я зърна как излетя като светкавица от тъмното. От едната страна се приближиха Хетан и Харло — навличаха дрехите си припряно. Стони и Неток също се появиха. Грънтъл се усмихна криво. — Не ви стигна времето май. — Бъди по-милостив — отвърна му Стони с гримаса. — За пръв път му беше на момчето. — О, добре. — Жалко — добави тя. — Имаше потенциал, въпреки маста. Тримата баргасти вече действаха: Кафал набиваше ред копия в каменистата земя, а Хетан бързо ги овързваше с дебело въже. От възлите на въжето висяха фетиши от пера и кости. След като приключиха, Неток им подаде по една брадва. Тримата положиха оръжията в краката си и хванаха по едно копие. Хетан започна да припява тихо и монотонно, двамата братя й запригласяха. — Капитане. Беше Керули. Копринената му пелерина блестеше като вода под лунна светлина. — Защитата, която мога да предложа, е ограничена. Стойте до мен, с Харло и Стони. Не позволявайте да ви подведат напред. Съсредоточете се за отбрана. Грънтъл извади двете си къси саби и кимна. Харло застана вляво от него, стиснал пред себе си двуръчния меч. Стони застана вдясно от Грънтъл, с извадена рапира и нож. Най-много се боеше за нея. Оръжията й бяха много леки за това, което щеше да им налети — нали бе видял следите от ударите по каляската на Бочълайн. Тук щеше да се играе с брутална сила, никакъв финес. — Стой крачка назад, Стони. — Стига глупости. — Не си играя на кавалерство, Стони. Боцкането с твойта телчица няма да убие един немрящ. — Скоро ще разберем, нали? — Стой плътно до господаря — него пази. Това е заповед, Стони. — Чух те — изръмжа тя. Грънтъл отново се обърна към Керули. — Сър, кой е вашият бог? Ако го призовете, какво можем да очакваме? Кръглото лице на Керули леко се намръщи. — Да очакваме? Представа нямам, капитане. — Силите на… ъъъ… моя бог се събудиха едва наскоро след хиляди години сън. Богът ми е Древен. Грънтъл го зяпна. Древните богове не бяха ли изоставени заради жестокостта си? Какво ли можеше да се разрази тук? „Богинята на сънищата да ни пази дано.“ Керули извади кама с тънко острие и дълбоко сряза лявата си длан. В тревата под краката му закапа кръв и въздухът замириса като в кланица. През светлия кръг пробяга наръч от пръчки и клони — ръсеше след себе си магия като дим. „Това е шаманът.“ Земята изведнъж затрепери от бързо приближаващи се стъпки, неуморни и тежки като тропота на бойни коне. „Не, като на великани по-скоро. Там, вдясно, петима или повече.“ Идваха от изток. Отвъд светлия кръг изникнаха призрачни фигури и бързо се скриха от погледа му. Стъпките забавиха, пръснаха се — съществата ги обкръжаваха. Напевът на баргастите секна и Грънтъл хвърли поглед към тях. Тримата стояха с лице на изток, стиснали копията. Между краката им на облаци се надигаше бледа мъгла и се сгъстяваше. Скоро щеше да загърне напълно Хетан и братята й. Тишина. Увитите с кожа дръжки на тежките саби се запотиха в дланите му. Усещаше тежките удари на сърцето в гърдите си. Пот се застича покрай устните му и закапа от брадичката му. Той се напрегна да види в тъмното отвъд светлия купол. Нищо. „Ето го мига на всеки войник. Сега, преди да е почнала битката — кой би си избрал такъв живот? Стоиш с другите, всички сте изправени пред една и съща заплаха и всеки е съвсем сам. В студената прегръдка на страха. Усещаш, че всичко, което си, може да свърши след няколко мига. Богове, не завиждам на живота на войниците…“ В мрака изникнаха широки, плоски, зъбати лица — бели като змийски корем. Главите, с празни дупки вместо очи, увиснаха на място за миг, сякаш разколебани, на височина два човешки ръста. В светлия кръг се плъзнаха огромни, нашарени с черни петна железни мечове. Бяха сякаш запоени към китките на чудовищата — не се виждаха никакви пръсти — и Грънтъл разбра, че само с един замах тези мечове могат да посекат човешко бедро, без усилие. Влечуги. Стъпваха на задните си крака като гигантски безкрили птици и се подпираха на дългите си островърхи опашки. Люспестата броня на немрящите привидения беше странно изпъстрена: по раменете, гърдите и от двете страни на изпъкналата гръдна кост, и високо по бедрата. Шлемове от черепи на зверове, ниски и издължени, предпазваха главите и вратовете им. — К’Чаин Че’Малле. Ловците на К’елл — изсъска до него Керули. — Най-първородната от всички раси. Децата на самата Майка. Глъхнещ спомен дори за Древните богове е това знание. — Какво чакат, в името на Гуглата? — изръмжа капитанът. — Неспокойни са… от вихрещия се облак, магията на Баргаст. Непозната на господаря им. — Пророкът на Панион командва тези… И тогава петимата нападнаха. Главите се понесоха напред, железните мечове се надигнаха — бързи като мълния. Три от чудовищата се хвърлиха към баргастите, понесоха се срещу гъстата, виеща се мъгла. Другите двама връхлетяха срещу Бочълайн и Корбал Броуч. Миг преди да стигнат до облака, три копия изсвистяха и поразиха първия нападател. Магия прониза сгърчената безжизнена плът, копията изпращяха като клинове, забити в дебел ствол. Тъмносиви мускули, кости с цвета на бронз и люспи се разлетяха във всички посоки. К’Чаин Че’Малле се олюля, после залитна и рухна, но двамата му другари се гмурнаха в тъмния облак и отвътре отекна грохотът на желязо в желязо. Нападналите Бочълайн и Корбал Броуч бяха погълнати от кипнали черни вълни от магия, преди да са направили и две крачки. Силата разтресе телата им, плисна жълти, вонящи на сяра петна и се впи в тях. Зверовете продължиха напред, но двамата магове ги посрещнаха — и двамата в дълги до глезените черни ризници, размахали дълги мечове, от които струеше дим. — Зад нас! — извика Харло. Грънтъл се обърна вихрено. И видя шестия нападател, понесъл се през цвилещите полудели коне право към него и Керули. Съществото беше покрито със сложни преплетени знаци и от гръбнака му стърчаха стоманени шипове. Грънтъл тласна с рамо Керули и го просна на земята. Присви се ниско и вдигна навреме двете къси саби, за да посрещне огромните мечове на нападателя. Джадроубската стомана изкънтя оглушително и ръцете му се разтресоха чак до раменете. Той по-скоро чу, отколкото усети как изпука лявата му китка, счупените краища на костите изстъргаха и се огънаха невъзможно, преди двете му ръце, станали изведнъж безчувствени, да пуснат дръжките и сабите да полетят настрани. Вторият меч на нападателя щеше да го съсече на две, но вместо това издрънча в двуръчния меч на Харло. Остриетата се прекършиха. Харло залитна и от гърдите и лицето му плисна кръв. Един ноктест трипръст крак изрита Грънтъл нагоре, капитанът изпъшка, полетя във въздуха и болката избухна в черепа му, щом се блъсна в челюстта на чудовището. Зашеметен и останал без дъх, Грънтъл рухна на земята. Огромна тежест го прикова, ноктите пронизаха бронята и се забиха в плътта му. Трите пръста се свиха около гърдите му, прекършиха костите и го повлякоха напред. Плочките на бронята му пращяха и се къртеха, а кракът го влачеше напред по пръстта и камъните. Ръцете и краката му се блъскаха безсилно в земята, ноктите се забиваха все по-дълбоко в гърдите му. Той се закашля и устата му се изпълни с разпенена кръв. Светът потъмня. Усети как ноктите потръпнаха, отеквайки сякаш след някакъв зашеметяващ удар. Още веднъж и още веднъж. Свиха се в спазъм. И той отново бе вдигнат във въздуха, и отхвърча. Стовари се върху земята, превъргаля се и се блъсна в потрошените дървени спици на колелото на един от впряговете. Усещаше, че умира. Знаеше, че умира. Отвори насила очи с отчаяното желание за сетен път да види света — нещо, каквото и да е, което да отблъсне това смазващо чувство на смут и тъга. „Не можеше ли да е изведнъж? Моментално? Защо е това мъчително, изпълнено с насмешка бавене? Богове, дори болката вече я няма — защо не секне и мисълта? Защо е това изтезание — да съзнаваш какво ще предадеш?“ Някой крещеше, някой надаваше смъртен вик и Грънтъл веднага разбра. „О, да, изкрещи непокорството си, изкрещи своя ужас и гняв — изкрещи на тази паяжина, докато се затваря около теб. Вълни от звуци, изтръгнати от смъртния свят — за сетен път…“ Крясъците заглъхнаха и настъпи тишина, само сърцето в гърдите на Грънтъл хъхреше колебливо. Знаеше, че е отворил очи, ала не можеше да види нищо. Или светлината на Корбал Броуч беше угаснала, или той сам бе намерил своята тъмнина. Залита, това сърце. Забавя, чезне, като бял кон, препуснал надалече. Далече, далече, далече… > Втора книга > Огнище E> Среднощната тъма ме спохожда често в заника на живота ми, щом погледна назад към онова, което съм преживял. Смъртта на толкова много обични на сърцето ми души е заличила всякое чувство за слава в мислите ми. Това, че съм избегнал нелепата им съдба, е погребало всякой триумф. Зная, че си ме виждал, приятелю, сбръчканото ми лице и смълчания ми взор, студения налеп, забавящ крачките ми, докато вървя към сетните си години, загърнат в мрак като всички старци, изтерзан от спомени… @ „Пътят пред вас“ @ Джорум от Капустан E$ >> 7. E> P> И всички, които ще излезете в полята, щом заотекват с барабанен тътен копитата на Летния глиган и щом надигне се Гората от желязо за неизбежния си и обречен сблъсък — всички, да, всички сте като деца, като деца отново. @ „Откровението на Финир“ @ Дестраянт Деллем (р. ?) P$ E$ Надигнал се над морето, тъмно като подправено вино, вятърът застена в устрема си през мъртвата крайбрежна зона, над и покрай Източния страж на ниския, осеян с тухли хълм — от амбразурите на укреплението смътно струеше светлината на факлите, — извиси пискливия си глас, връхлетя срещу грубите градски крепостни стени и замята солени пръски по обруления от бури камък. И щом се надигна, дъхът на нощта стигна до бойниците и зафуча през зъбците, а сетне — и долу, по кривите, лъкатушещи улици на Капустан, по които не се мяркаше жива душа. Карнадас стоеше сам на ъгловата кула, издигаща се над древните казарми — наметалото му от глиганска кожа плющеше под яростните пориви, — и се взираше свирепо на петстотин крачки на север. Мрачният, наподобяващ стръмна скала дворец на принц Джеларкан не приличаше на никоя друга сграда в Капустан. Без прозорци, сивокаменният градеж се извисяваше в хаотична грамада от плоскости, ъгли, издатини и на пръв поглед — съвсем безсмислени площадки. Издигаше се много над обграждащата го от двете страни крепостна стена и в ума си наемникът виждаше как огромни канари се надигат от мъртвата зона долу, удрят по хълбоците му и цялата сграда рухва в развалини. „Недостойно е за теб. Къде е онова вдъхващо утеха знание за помитащия всичко цикъл на необятната история, отливите и приливите на войни и на мир? Мирът е време на очакване на война. Време на подготовка или време за упорито невежество, сляпо, мигащо и бъбрещо зад дебелите стени.“ В двореца Смъртния меч Брукалаян беше нагазил в тресавището на поредното съвещание с принца и няколко представители на Съвета на маската. Командирът на Сивите мечове понасяше тези заплетени маратони с някакво едва ли не свръхчовешко търпение. „Аз не бих понесъл този танц на паяци, не и нощ след нощ, не седмици наред. Все пак учудващо е колко много може да се постигне, въпреки че тези гневни спорове се точат ли точат. Колко много предложения на Смъртния меч — и на самия принц Джеларкан — вече се приложиха, докато пренията се нижат безкрайно и тези маскирани кучи синове бълват с цялото си невежество предългите си списъци с възражения. Твърде късно е, глупци — вече сме направили каквото е по силите ни… за да спасим проклетия ви град.“ В ума му се появи ярко изрисуваната кожена маска на единствения жрец в Съвета, когото той и отрядът му трябваше да могат да смятат за свой съюзник. Рат-Финир говореше от името на Глигана на лятото — богът покровител на Сивите мечове. „Но политическата амбиция те е погълнала, както и всички твои съперници в Съвета. Вярно, коленичиш пред проклетите Бивни на лятото… и все пак дали това не е само лъжа?“ Единствен воят на вятъра дойде като отговор на мълчаливия въпрос на Карнадас. Мълнии озариха облаците, кипнали над далечния залив. Рат-Финир, ветеран в храмовата политика, беше жрец от Ранга на скиптъра, а това бе най-високият връх, който един смъртен можеше да покори зад свещените стени на Финир. „Но Глиганът на лятото не е цивилизован бог. Всички тези рангове, ордени и отрупани с костени дрънкулки жречески одежди… светска помпозност, дребнави игри на арогантност в преследване на светска власт. Не, не бива да поставям под съмнение вярата на Рат-Финир — той служи на нашия бог по своя си начин.“ Глиганът на лятото беше гласът на войната. Мрачен и зловещ, древен като самата човешка раса. Песента на битката — писъците на издъхващите и сеещото мъст разногласие, хъхреща музика на железни оръжия, на щитове, отекващи под удари, на съскащи стрели от лъкове и арбалети… „И да ни прости на всички дано, този глас се надига до рев. Не е време за криене зад храмовите стени. Не му е времето за глупава политика. Ние служим на Финир, газим напоената с кръв, димяща от кръв земя с оголени в безмилостна закана оръжия. Ние сме грохот и ек, гърлата, ревящи от гняв, от болка и ужас…“ Рат-Финир не беше единственият жрец в този град, домогнал се до Ранга на скиптъра. Разликата беше в следното: макар Рат-Финир да имаше тази амбиция — да коленичи пред наметалото от глиганска кожа и покорно да приеме древната титла дестраянт, свободна от толкова време — Карнадас вече я беше придобил. Карнадас можеше да постави Рат-Финир на мястото му само като разкрие своето положение в смъртната йерархия. „На мястото му? Бих го лишил от власт кучия му син само с едно махване на ръката.“ Но Брукалаян му бе забранил да направи това тъй сладко разкритие. Не можеше да бъде склонен Смъртният меч. Не е подходящ моментът, беше му казал. Жътвата ще е нищожна от това. „Търпение, Карнадас, ще му дойде времето…“ Не беше лесно да го приеме… — Добра ли е тази нощ, дестраянт? — Ах, Итковиан, не можах да те видя в тъмното. Глиганската буря е това. Е, откога стоиш тук, Щит-наковалня? „От колко време си държал под око своя Върховен жрец, студен и затворен? Мрачни Итковиан, дали ще разкриеш някога истинския си нрав?“ Не можеше да разгадае изражението му в тъмното. — Само от няколко мига, дестраянт. — Сънят ли те отбягва? — Не и когато го търся. Карнадас кимна бавно, загледан в плетената ризница на Щит-наковалня, в сивата промазана пелерина, в тежките ръкавици, черни и лъскави от дъжда. — Не забелязах, че утрото вече е близо. Да не би да очакваш, че ще те няма дълго? Итковиан сви рамене. — Не, ако наистина са прехвърлили голяма сила. Все едно, разрешиха ми да изведа само две крила. Ако се натъкнем обаче само на разузнавателни отряди, първият удар срещу Домина ще бъде нанесен. — Най-сетне — отвърна дестраянтът и изкриви лице при поредния вой на вятъра през бойниците. Замълчаха. Накрая Карнадас се окашля и попита: — Е, и какво, ако мога да попитам, те доведе тук, Щит-наковалня? — Смъртният меч се върна от съвещание. Желае да говори с теб. — И си седи търпеливо, докато ние си бъбрим тук? — Предполагам, дестраянт. Двамата Сиви мечове заслизаха по хлъзгавите стъпала между вадите, стичащи се покрай каменните стени от двете страни. Стълбището стана по-широко чак на третата извивка. До пристигането на отряда им тази казарма беше стояла съвсем необитаема почти цяло столетие. Мразът, просмукващ се през дебелите стени на старото укрепление, надмогваше всякакви опити да бъде прогонен. Това беше една от най-внушителните постройки в Капустан и по време на строеж предшестваше цитаделата на Дару — носеща сега името „Хомота“ и приютила Съвета на маската — както и всички останали сгради, с изключение на двореца на принц Джеларкан. „А този дворец не е вдигнат от човешки ръце, със сигурност. За това съм готов да се закълна в четинестата гърбица на Финир.“ Щом слязоха на приземния етаж, Итковиан бутна скърцащата врата, водеща към централната Кръгла зала. Сам в огромното, оскъдно обзаведено помещение стоеше Смъртният меч Брукалаян, вкочанен пред масивната камина и почти призрачен въпреки внушителния си ръст и телосложение. Беше с гръб към двамата новодошли. Дългата му вълниста коса падаше свободно по гърба му чак до стегнатия с широк колан кръст. — Рат-Трейк е убеден — забоботи командирът, без да се обръща, — че в равнините западно от града са се появили нежелани натрапници. Демонски създания. Карнадас разкопча наметалото си и го отърси от дъжда. — Рат-Трейк, казвате. Признавам, че не разбирам тази внезапна претенция на Тигъра за пълна божественост. Това, че култът на един Пръв герой е успял с рамене и лакти да се добере до съвета на храмовете… Брукалаян се обърна бавно и меките му кафяви му очи се приковаха в дестраянта. — Недостойно съперничество. Сезонът на лятото е място за повече от един воински глас. Или ще предизвикаш сега и свирепите духове на баргастите, а също и на ривите? — Първите герои не са богове — изръмжа Карнадас и затърка премръзналото си, изтръпнало от вятъра лице. — Те дори не са племенни духове, сър. Някой друг от жреците потвърди ли твърдението на Рат-Трейк? — Не. — Точно така си мис… — Разбира се — продължи Брукалаян, — те не са убедени и че Панион Домин възнамерява да подложи Капустан на обсада. Карнадас затвори уста. „Разбрах те, Смъртни мечо.“ Погледът на Брукалаян пробяга към Итковиан. — Крилата ви разгърнати ли са, Щит-наковалня? — Да, сър. — Не смятате ли, че би било много глупаво — продължи Смъртният меч — да не се съобразите с такива предупреждения по време на патрула ви? — С всичко се съобразявам, сър. Ще сме бдителни. — Както винаги, Щит-наковалня. Можете да поемете крилата си веднага. Двете бивни да ви пазят дано. Итковиан се поклони и излезе. — А сега, драги ми жрецо — заговори Брукалаян, — сигурен ли си за тази твоя… покана? Карнадас поклати глава. — Не. Нищо не мога да разбера за личността на подателя, дори дали е искрен към нас, или враждебен. — И все пак поканата очаква отговор. — Да, Смъртни мечо. — Да го дадем тогава. Веднага. Очите на Карнадас леко се разшириха. — Сър, тогава може би ще е добре да повикаме грива, в случай че сме поканили враг? — Дестраянт, забравяш. Аз съм оръжието на самия Финир. „Да, но дали то ще е достатъчно?“ — Както кажете. — Карнадас пристъпи към един празен участък на залата, нави подгизналите ръкави на ризата си и направи лек жест с лявата си ръка. Пред него се оформи малко пулсиращо кълбо от светлина. — То е на нашия език — заяви той, след като огледа внимателно кълбото. — Езикът на Бляна на Финир, съчетал знание за отряда ни и неговия безсмъртен благодетел. Послание се крие в това знание. — Което тепърва трябва да потвърдиш. Обруленото лице на дестраянта за миг се намръщи. — Стеснил съм списъка от възможности, Смъртни мечо. Такова знание предполага наглост от страна на подателя, освен ако не намеква за братство. — Пусни поканата. — Както заповядате. — Той отново махна с ръка. Кълбото стана по-ярко, засия, после светлината му избледня и то стана прозрачно. Карнадас отстъпи назад, за да отвори място, едва надвивайки безпокойството си от силата на връзката. — Сър, вътре в това нещо има души. Не две или три — цяла дузина са, може би и повече — но са свързани в една. Такова нещо не бях виждал. В кълбото бавно се оформи фигура на човек, седнал кръстато — тъмнокож мършав мъж, облечен в лека кожена броня. На лицето му бе изписана лека изненада. Зад него двамата Сиви мечове успяха да зърнат вътрешните стени на малка шатра. Пред мъжа гореше мангал и придаваше злокобен блясък на тъмните му очи. — Говори му — заповяда Брукалаян. — На кой език, сър? На родния ни илайн? Мъжът пред тях килна глава, чул тихия им разговор. — Този диалект е странен — заговори той на дару. — Но източникът явно е дару. Разбирате ли ме? Карнадас кимна. — Да. Почти като на капънски. Мъжът се изправи. — Капънски? Значи съм стигнал тогава! Вие сте в Капустан? Великолепно. Е, вие ли сте градските управители? Дестраянтът се намръщи. — Не ни познавате? Връзката ви предполагаше известно познание на нашия Сън на… — А, да. Е, точно този сплит на лабиринтите ми има свойството да отразява онези, които се спънат в него — макар че само между жреците, разбира се, това беше основното му предназначение. Разбирам, че сте храмовият съвет на Капустан, нали? Как се казваше — Съветът на маската? — Не — избоботи Брукалаян. — Не сме. — Продължете, моля. Вече наистина съм заинтригуван. — Радвам се да го чуя, сър — отвърна Смъртният меч и пристъпи напред. — На поканата ви се отзова дестраянт Карнадас — който стои до мен — по моя молба. Аз командвам Сивите мечове… — Наемници!? Дъх на Гуглата! Ако исках да се свързвам с някаква сган скъпоплатени касапи… — Сър. — Гласът на Брукалаян беше тих, но твърд. — Ние сме армия на Глигана на лятото. Заклети воини на Финир. Всеки от нас сам е избрал пътя си. Обучавал се е в свещените писания, благословен е от ръката на дестраянта в името на Оня с бивните. Да, ние сме отряд… касапи. Но също така сме храм. Нашите послушници наброяват над седем хиляди — и броят им расте с всеки ден. — Добре, добре. Разбрах. Чакайте… казвате, че броят ви расте? Нима градът ви е дал позволение да приемате нови последователи? Брукалаян се усмихна. — Капустан е едва наполовина въоръжен, сър. Още се пазят следи от племенния му произход, доста особени при това. Военното изкуство е забранено за жени. Глиганът на лятото обаче не признава подобни двусмислени изключения… — И разчитате на това? — изсмя се мъжът. — Новите ни послушници засега са едва хиляда и двеста. Тъй като много втори и трети дъщери са изхвърлени на улиците, никой от управителите тук все още не е забелязал намаляването на броя им. Е, мисля, че ви се представихме достатъчно подробно. А вие кой сте, сър? — Колко невъзпитано от моя страна. Аз съм Адефон Бен Делат. За да опростим нещата, наричайте ме просто Бързия Бен… — От Даруджистан ли сте? — попита Карнадас. — Гуглата да ме вземе, не съм, не съм, разбира се. Аз съм с… ъъ… Каладън Бруд. — Чухме това име, когато дойдохме на север — каза Брукалаян. — Пълководец, водещ армия срещу една нашественическа империя. — Е, нашественическата империя… се отказа от интересите си. Все едно, искаме да предадем съобщение на управителите на Капустан… — Де да беше толкова просто — промърмори Карнадас. Смъртният меч кимна и каза: — В такъв случай ще трябва да изберете. Силите на Съвета на маската и на градския принц Джеларкан са изравнени. Има многобройни фракции в самия съвет и разногласията са сериозни. Сивите мечове се подчиняват на принца. Задачата ни е проста — да направим твърде скъпо за Панион Домин превземането на Капустан. Експанзията на Пророка ще спре пред портите на този град и няма да продължи повече. Така че можете да предадете съобщението си на мен и следователно — на принца. Или да подновите опитите си да се свържете със Съвета на маската. — Подозирахме, че ще се окаже сложно — въздъхна Бързия Бен. — За вашия отряд не знаем почти нищо. Или по-точно — не знаехме. След този контакт вече не съм чак такъв невежа — очите му се плъзнаха към Карнадас, — дестраянт. На словото на Финир това ще рече архижрец, нали? Но само на военната сцена — храма на святата земя на бойното поле. Представителят на Финир в Съвета на маската признава ли вашето превъзходство, превъзходство като на тигъра над котката? Карнадас се навъси. — Той не знае истинската ми титла. Има си причини за това. Впечатлен съм от познанията ви за жречеството на Финир. Не, повече от впечатлен. Направо съм слисан. Мъжът пред тях като че ли трепна. — Е, добре. Благодаря. — Обърна се и огледа Брукалаян. — Вие сте Смъртният меч на бога. — После замълча, сякаш едва сега осъзнал пълното значение на титлата, и очите му бавно се разшириха. — Е, добре. Мисля, че пълководецът ще одобри решението ми да предам съобщението му на вас. Всъщност изобщо не се съмнявам. Добре. — Вдиша дълбоко и започна: — Каладън Бруд води армия за спасение на Капустан. Обсадата — сигурен съм, че го разбирате добре — е не само неизбежна, тя предстои много скоро. Предизвикателството за нас е да стигнем навреме… — Сър — прекъсна го намръщен Брукалаян, — каква е числеността на армията на Каладън Бруд? Разберете, ние ще сме изправени срещу може би шейсет хиляди панионци — ветерани до един. Разбира ли той въртопа, в който толкова щедро желае да влезе заради нас? — Е, броят ни не е чак толкова. Но — Бързия Бен се ухили — носим няколко изненади. Е, дестраянт, засега ще трябва да прекъснем. Трябва да включа в това пълководеца и офицерите му. Може ли да предложа да подновим този разговор след една камбана време? — Може би ще е най-добре да го отложим за среднощ — каза Брукалаян. — Времето ми през деня е запълнено — и публично. Както и на принц Джеларкан. Бързия Бен кимна. — Тогава две камбани преди съмване. — Той се огледа. — А, ще ми трябва и по-голяма шатра… Миг по-късно образът се стопи. Сферата отново се сви, после бавно изчезна — след като Карнадас махна с ръка. Дестраянтът се обърна към Брукалаян. — Това беше неочаквано. Смъртният меч изсумтя: — Не бива да вдъхваме големи очаквания на принца. Армията на този пълководец навярно ще може да поизтормози обсаждащите сили, но едва ли би могла да постигне нещо повече. Джеларкан трябва да гледа на нещата реалистично. В случай, че му го съобщим. „Тази война няма да бъде спечелена. Да. Никакви фалшиви надежди.“ — Какво ти е мнението за този, Бързия Бен? — попита Брукалаян. — Много загадъчна личност. Бивш жрец на Финир вероятно. Познанията му бяха твърде точни. — Много души, събрани в една, така ли чух? Карнадас потръпна. — Вероятно съм сгрешил. Може би ритуалът е изисквал помощта на други магове и съм доловил това. Брукалаян изгледа жреца навъсено и дълго, но не каза нищо. Обърна се към тлеещата камина. — Изглеждаш уморен. Поспи. Карнадас бавно се поклони. След като заклинанието заглъхна, Бързия Бен въздъхна и извърна очи надясно. — Е? Седнал до стената на шатрата, Уискиджак се наведе, напълни чашите им с гредфалански ейл и каза: — Ще се бият. Поне за известно време. Командирът ми се стори корав, но е възможно да е само за показ — би трябвало да е достатъчно отракан и да знае цената на външния вид. Как го нарече ти? — Смъртен меч. Едва ли — някога, преди много време, тази титла наистина е означавала нещо. Много преди Драконовата колода да признае мястото на Рицарите във Великите домове, култът на Финир е имал свой. Титлите са се придобивали и всички са се отнасяли към тях съвсем сериозно. Дестраянт… Дъх на Гуглата, в култа не е имало дестраянт от хиляда години. Тези титли са само за показност, Уискиджак… — Нима? — прекъсна го командирът. — Тогава защо я пази в тайна от жреца на Финир в Съвета на маската? — А? Ами… О, много просто. Жрецът би го уличил в лъжа, разбира се. Ето ти лесен отговор на въпроса. — Лесен отговор, казваш. А лесните отговори винаги ли са верните отговори, Бързак? Магьосникът се направи, че не е чул въпроса, и пресуши чашата си. — Все едно, аз бих заложил на Сивите мечове като на най-добрите от цялата сган там, но това все още не говори много. — Успя ли да ги заблудиш със „случайния“ контакт? — Мисля, че да. Бях оформил заклинанието така, че да отрази характера на този техен отряд — дали са алчни и хищни, или доблестни, или каквото е там. Признавам обаче, че не очаквах да намеря благочестива вяра. Все пак заклинанието трябваше да е гъвкаво — и такова си беше. Уискиджак се надигна от мястото си и примижа от болката в болния крак. — Е, май ще трябва да потърся Бруд и Дужек. — В челото на колоната, предполагам — рече Бързия Бен. — Много си досетлив тая нощ — отбеляза на излизане командирът. След миг, когато сарказмът на Уискиджак най-сетне се просмука в мислите на Бързия Бен, той се намръщи. От другата страна на улицата, срещу казармената порта и зад една стара бронзова ограда, имаше древно гробище, принадлежало някога на едно от племената, основали Капустан. Изпечените на слънце и гравирани на спирали колони от глина — във всяка имаше изправен труп — се издигаха като стволове на гъста гора в средата на гробището, заобиколени от по-често срещаните урни, според обичая на дару. Историята на града представляваше чудата смесица от приказки и легенди и една от задачите на Итковиан в наемническия отряд бе да надникне в нейните дълбини. Щит-наковалня на Сивите мечове беше пост, изискващ както стремеж към научно познание, така и воински умения. Макар мнозина да твърдяха, че двете дисциплини са твърде отдалечени една от друга, истината беше тъкмо обратната. От историите, философиите и религиите произтичаше разбирането за човешката мотивация, а мотивацията бе в основата на тактиката и стратегията. Точно както хората се движат по шаблон, същото е с мислите им. Един Щит-наковалня трябваше да може да предвижда, да предусеща — и това се отнасяше до възможните действия както на противници, така и на съюзници. Преди идването на пришълците от запад племената, основали Капустан, бяха имали само едно поколение след периода си на номадство. „И са оставяли мъртъвците си изправени. Свободни да скитат из своя невидим свят на духа.“ Тази неспокойна подвижност все още се съхраняваше в умовете на старото население на Капън и тъй като общностите на дару се държаха настрана, не се беше разводнила въпреки вече десетките поколения, живеещи тук уседнало. Все пак голяма част от ранната история на Капустан си оставаше загадка и Итковиан неволно се замисли над малкото, което можеше да се сглоби за онези далечни времена, докато водеше двете крила по широката, настлана с каменни плочи улица към площада на Джеларкан, а по-нататък — към Главната порта в южния край на града. Дъждът затихваше, стоманеносивото зарево си пробиваше път между тежките облаци на изток, вятърът заглъхваше на колебливи пориви. Кварталите, образуващи града, се наричаха „станове“ и всеки „стан“ представляваше отделно, самостоятелно поселище, обикновено с кръгли очертания, със свое открито пространство в центъра. Широките неравни пространства между всеки стан оформяха улиците на Капустан. Този шаблон се променяше само в района около старата Цитадела на дару — наричана сега „Хомота“ и обитавана от Съвета на маската. Районът се наричаше „Храмовият квартал“ и единствено тук се беше наложил стилът на градоустройство на заселниците дару, с мрежестата планировка на улиците. Становете, подозираше Итковиан, трябваше да са били някога точно това. Племенни лагери, силно обвързани с родствени връзки. Разположено на бреговете на река Катлин, между племена, боящи се от морето, мястото се бе превърнало в център на търговия, насърчаващ уседналия бит. Резултатът бе един от най-странните градове, които Итковиан бе виждал. Широки открити площади и улици, ограничени от криви стени; тук-там издигащи се гробни глинени стълбове; водни ями, обкръжени с пясъчни трапове; и самите граждани на Капустан, дару и капънци, първите — верни на наследените разнообразни стилове на облекло и украса, а вторите, обвързани родствено, облечени в ярките цветове на своите древни фамилии, несекващ човешки поток по улиците, който рязко контрастираше с простата и безцветна архитектура. „Прелестта на Капустан е в неговите хора, не в сградите му…“ Дори храмовете на дару се бяха покорили на местния скромен архитектурен стил. Резултатът беше едно непрестанно движение, господстващо над неизменната и простовата околна среда. Племената на капънците възхваляваха себе си — пищни цветове в един безцветен свят. Единствените неизвестни в схемата на Итковиан си оставаха старото укрепление, обитавано сега от Сивите мечове, както и дворецът на Джеларкан. Старата цитадела беше издигната преди появата както на капънците, така и на дару, от ръцете на неизвестни строители и беше построена в сянката на двореца. Крепостта на Джеларкан беше здание, различно от всичко, което Итковиан бе виждал. Доминираше над всичко останало и суровата й архитектура изглеждаше някак чужда и странно негостоприемна. Царският род на Капустан несъмнено я беше избрал за резиденция по-скоро заради величието, което внушаваше, отколкото поради някакви съображения, свързани с отбранителните й възможности. Каменните й стени бяха опасно тънки, а липсата на прозорци и плоски покриви правеше обитателите й слепи за всичко, което става навън. Още по-лошото бе, че разполагаше само с един вход — главния, с широка рампа, водеща към вътрешния двор. Предишните принцове бяха вдигнали стражеви постройки от двете страни на входа и пасаж покрай стените на двора. Опитите за по-сериозни пристройки обикновено се бяха проваляли — каменните фасади на двореца по някаква причина не поемаха хоросан, а се смяташе, че стените не са достатъчно здрави, за да понесат допълнителна тежест. С две думи — интересна сграда. След като мина през многолюдната Главна порта — грубо черно желязо, обшито с тъмна кожа и ивици метал с наситени цветове — отрядът зави надясно, продължи още малко по Южния кервански път, след което остави и него, и трополящите по коловозите търговски фургони, и пое право на запад, покрай редките ферми с техните ниски каменни стени, нарушаващи равната околност, и излезе в пустата степ. Гъстите облаци взеха да се разчистват и някъде по пладне — на четиринайсет левги от Капустан — небето над главите им стана ясно и синьо. Обядът на трийсетимата войници бе кратък и мълчалив. Все още не бяха прекосили нечия диря, което в разгара на керванджийския сезон изглеждаше необичайно. След като Сивите мечове се нахраниха и се строиха, Щит-наковалня се обърна към тях за пръв път, откакто бяха напуснала казармата. — Формация „Хищна птица“, в лек галоп. Преден ездач Сидлис, дванайсет дължини в челото. Търсим следи. Един от войниците, млада жена — послушничка и единствената новобранка в отряда, попита: — Какви точно следи търсим, сър? Въпросът беше неуместен, но Итковиан отвърна: — Всякакви, войник. Криле, по конете. Войниците се метнаха на седлата в съвършен синхрон, с изключение на новобранката, на която й струваше малко усилие, докато се намести и стисне юздите. На този ранен етап на обучението не се обясняваше много — новобранецът щеше или бързо да последва примера на опитните бойци, или нямаше да се задържи дълго в отряда. Беше се научила да язди достатъчно, за да не падне от коня при лек галоп, и носеше оръжието и снаряжението си, за да свикне с тежестта. Обучението в боравенето с тях щеше да дойде по-късно. Ако крилата се натъкнеха на засада, двама ветерани щяха през цялото време да я пазят. Засега по-скоро конят на момичето командваше положението, отколкото обратното, и препускаше уверено в стегнатата формация „Хищна птица“. Изпаднеха ли в беда, щеше да знае също така как да я измъкне от опасността. Достатъчно беше това, че бе избрана да придружи патрула. Едно от правилата на наемническия отряд гласеше: „Тренирай боеца в реални условия“. С Итковиан в челото на „хищната птица“ ескадронът продължаваше напред в бавен галоп. Левга, после още една. Зноят започна да става потискащ. Внезапното забавяне на северното крило притегли останалите в кръг, все едно че невидими въжета бяха овързали в едно всички животни. Беше намерена следа. Итковиан погледна напред и видя, че преден ездач Сидлис забавя коня си, а след това го обръща, доказателство, че тя, както и животното, са усетили смяната на посоката отзад. Той забави коня и спря при дясното крило. — Докладвай. — Новобранецът откри пръв следата, сър — отвърна командирът на крилото. — Връх на спирала. Фигурата по-нататък предполага северозападна посока. Нещо изправено, на два крака, сър. Голямо. Трипръсто и с дълги нокти. — Само една диря? — Да, сър. — Откога е? — Минало е оттук тази сутрин, сър. Още един поглед към Сидлис и тя подкара обратно към групата. — Сменете предния ездач, Накалиан. Хващаме тази следа. — Сър. — Мъжът се поколеба за миг. — Щит-наковалня, разстоянието между стъпките е… голямо. Съществото се е движило бързо. Итковиан го погледна в очите. — Колко бързо? В тръс? В галоп? — Трудно е да се каже със сигурност. Според мен бърз тръс, сър. „Е, май си го намерихме демонското създание.“ — Стрелците — на върховете. Всички останали, без Торун, Фаракалаян и новобранеца — насочи пиките. Споменатите — приготви въжетата. С Накалиан в челото, двете крила поеха отново напред, ездачите в краищата бяха сложили стрели на тетивите на късите извити лъкове. Торун и Фаракалаян яздеха от двете страни на Щит-наковалня с ласото и въжетата. Слънцето бавно пълзеше по небето. Накалиан следваше дирята без особено усилие — следите се бяха изпънали в права линия на северозапад. Итковиан успя сам да види отпечатъците по спечената земя. Животното наистина трябваше да е огромно, за да остави толкова дълбоки стъпки. И при явната скорост, с която се движеше, Щит-наковалня подозираше, че изобщо няма да могат да го догонят. „Освен, разбира се — добави наум той, щом видя как Накалиан изведнъж дръпна юздите на билото на малкото възвишение отпред, — ако звярът не реши да спре и да ни изчака.“ Отрядът забави ход и очите на всички се приковаха във войника в челото. Накалиан беше съсредоточил вниманието си върху нещо, което само той можеше да види. Беше стиснал пиката си, но не се готвеше за атака. Конят под него пристъпваше нервно на място и щом Итковиан и останалите се приближиха, Щит-наковалня се увери, че е изплашен. Излязоха на билото. Пред тях се простираше низина, тревата беше отъпкана на широк откос — наскоро оттук беше преминало стадо диви бедерини — следата прекосяваше равнината диагонално. В самия център на падината, на около двеста крачки, стоеше огромно същество със сива кожа, двукрако, с дълга опашка; от зейналата му муцуна се показваха два реда остри зъби. В краищата на дългите му ръце бляскаха два меча с широки остриета. Съществото стоеше неподвижно, с наведени почти успоредно на земята глава, торс и опашка, и ги гледаше. Итковиан дръпна юздите и присви очи. — Според мен, докато преброим до пет, и ще стигне до нас, Щит-наковалня — каза Накалиан до него. — Но не помръдва. — При тази скорост му е все едно, сър. „Освен ако не реши обратното. И тогава ще ни налети. Да видим на какво е способна тази твар.“ — Ние ще наложим темпа. Пиконосци: удряте го ниско и оставяте пиките в него. Объркайте крачките му, ако може. Стрелци, мерете се в очите и шията. И в гърлото, ако ви се отвори възможност. След като пуснете стрелите — подминавате го кой както може и вадите мечовете. Торун и Фаракалаян — Итковиан извади дългия си меч, — вие с мен. Така. На петдесет — в галоп. Ако звярът реагира — веднага. Крилата поеха напред по ниския склон, със снишени пики. Съществото продължаваше да ги гледа, без да помръдва. Когато разстоянието помежду им намаля до сто крачки, бавно надигна мечовете си и сниши глава така, че конниците видяха ръбестите му рамене зад нещото, което приличаше на шлем. На седемдесет крачки чудовището се извърна към тях, разперило двата меча като ветрило, и замаха с опашка. Стрелците на върховете на крилата се изправиха на стремената, изпънаха късите си здрави лъкове, задържаха ги за миг и пуснаха. Стрелите изсвистяха към главата на звяра. Назъбените остриета се забиха в очните кухини. Безразлично към забилите се дълбоко в черепа му стрели, чудовището пристъпи напред. Петдесет крачки. Лъковете звъннаха отново. Стрелите щръкнаха от двете страни на шията. Стрелците свърнаха встрани. Конете на пиконосците изпънаха вратове и атаката започна. „Уж заслепено, но не е сляпо. Не виждам кръв. Финир, що за демон е това? Да дам команда за оттегляне…“ Съществото се понесе напред с невероятна скорост. Изведнъж се озова между Сивите мечове. Пиките го пронизаха от всички страни, после засвяткаха огромните мечове. Писъци. Потоци кръв. Итковиан видя как задницата на един от конете се срина пред него, видя как десният крак на конника, още в стремето, отхвърча. Гледаше неразбиращо как конската задница се изви настрани и заподритва — предната половина на коня вече я нямаше. Отсечен гръбнак, извити щръкнали ребра, изсипаха се черва, швирна кръв. Конят му скочи високо, за да не се блъсне в половината труп. Огромните челюсти на съществото с набучените в тях стрели зейнаха срещу Щит-наковалня и червен порой плисна в лицето му. Той се наведе наляво, като едва избегна дългите кървави нокти, и в движение замахна отдолу с дългия меч. Острието изтрещя в металната броня. Нещо закачи коня отзад и животното изцвили от болка. Стъпи на предните си крака, изцвили отново и залитна напред, после задницата му рухна зад Итковиан. Разбрал, че нещо с това отчаяно залитане ужасно не е наред, той извади късия нож, наведе се напред и с един замах преряза вратната жила на коня. Изхлузи крака си от стремената и рязко се наклони наляво, като в същото време изви главата на животното надясно. Рухнаха на земята и той се претърколи настрани. Надигна се, приведен за скок, хвърли поглед към коня и видя как подритва безпомощно. Двата задни крака свършваха малко над глезените. И двете копита бяха отсечени. След миг животното издъхна и се смири. Чудовището — около него се търкаляха тела на коне и войници — бавно се обръщаше към него. Кръв и жълта каша бе зацапала дългите му сбръчкани ръце. По ноктите бяха полепнали кичури кафява женска коса, сплъстена от кръв. И тогава Итковиан видя ласата. Висяха хлабави, едното около врата на създанието, другото — високо около десния крак. Демонът пристъпи бавно към Щит-наковалня и земята изтътна. Итковиан надигна дългия меч. Щом чудовището надигна грамадното си трипръсто стъпало за нова крачка, двете въжета изведнъж се изпънаха, това около врата — наляво, другото — надясно. Съществото бе изхвърлено нагоре от резките, съвършено разчетени дръпвания. Кракът се отпра от бедрото със сух, късащ тъпанчетата звук, в същия миг главата се откъсна от врата със същото болезнено пращене. Торсът и главата се затъркаляха по земята с разтърсващ костите грохот. И всичко замря. Звярът бе мъртъв. Разтреперан, Итковиан бавно се надигна. Торун беше взел със себе си трима от войниците. Фаракалаян — също. Въжетата, вързани за роговете на седлата, със силата на четиримата войници от всяка страна бяха постигнали онова, което оръжията не можеха. Двамата стрелци спряха пред Щит-наковалня. Единият му подаде ръка. — Бързо, сър. Итковиан стисна китката му и се метна зад него. И видя какво идва към тях. Още четири демона, на четиристотин крачки — и се приближаваха със скоростта на канари, затъркаляли се по планински склон. — Не можем да им избягаме. — Да, сър. — Тогава се пръскайте — извика Итковиан. Ездачът срита коня в галоп. — Да, сър. Ние с вас сме най-бавните — Торун и Фаракалаян ще ги пресрещнат… за да спечелим време… Конят под тях внезапно свърна встрани. Итковиан се оказа неподготвен и се прекатури от седлото. Стовари се на коравата камениста земя и въздухът изригна от дробовете му, претърколи се зашеметен и се спря в два крака, твърди като желязо. Примига задъхан и зяпна срещу някакво тромаво, облечено в гнили кожи тяло на мъртвец. Тъмнокафявото сбръчкано лице под рогатия шлем се наведе и двете тъмни очни кухини го изгледаха. „Богове, какъв ден!“ — Войниците ви идат — изхриптя привидението на речта на Илайн. — Тази битка… приключи за вас. Стрелецът сипеше ругатни и продължаваше да се мъчи да укроти подплашения си кон. Когато се обърна, изсъска от изненада. Щит-наковалня изгледа намръщен немрящото създание. — Тъй ли? — Срещу немрящи — изхриптя трупът — се вдига подобаващо воинство. До ушите му стигнаха шумове на далечна битка — без крясъци, само грохот на оръжия, неспирен и усилващ се. Итковиан простена и се превъртя на хълбок. Главата го болеше, гадеше му се. Стисна зъби и се надигна да седне. — Десет оцелели — каза съществото над него. — Добре се справихте… като за смъртни. Итковиан се загледа към низината. Цяла армия от трупове, също като този до него, бе обкръжила демоните — само два от тях все още се държаха на крака. Битката, която се вихреше около тези две същества, представляваше ужасна гледка. Късове на немрящи воини хвърчаха във всички посоки, но те не спираха да настъпват, грамадните кремъчни мечове свистяха и кълцаха демоните. След десетина мига боят секна. Щит-наковалня прецени, че са унищожени поне шейсетима облечени в кожа воини. Другите продължаваха да кълцат падналите чудовища, замахваха с мечовете все по-ниско и късовете ставаха все по-малки. По планинските склонове се завихри прах — още и още немрящи воини, вдигнали каменните си оръжия. Армия, замряла под слънцето. — Не знаехме, че К’Чаин Че’Малле са се върнали на тази земя — Рече облеченият в кожа труп. Оцелелите бойци на Итковиан се приближиха, вцепенени и смълчани от гледката на обкръжилите ги отвсякъде привидения. — Кои сте вие? — глухо попита Итковиан. — Аз съм Хвърлячът на кости Пран Чоул, от Крон Т’лан Имасс. Призовани бяхме за сбор. И както изглежда — за бран. Смъртни, мисля, че имате нужда от нас. Щит-наковалня огледа десетимата си оцелели бойци. Новобранката беше сред тях, но не и двамата й телохранители. „Двайсет. Войници и коне. Двайсет… ги няма.“ Погледът му обходи лицата им едно по едно и той кимна. — Да, Пран Чоул. Имаме. Лицето на младата жена беше пребледняло като пергамент. Тя седеше на земята и гледаше със замъглени очи, оплискана с кръвта на единия или на двамата войници, дали живота си, за да я защитят. Итковиан стоеше до нея смълчан. Подозираше, че жестокостта на битката е съкрушила младата капънска новобранка. Службата в реални условия трябваше да закали, не да съкруши. Недооценяването на врага бе превърнало бъдещето на младата жена в свят от пепелища. Внезапната гибел на двамата щеше да я терзае цял живот. А той нямаше какво да направи или да каже, за да облекчи болката й. — Щит-наковалня. Той я погледна отгоре, удивен, че сама проговаря, и изненадан от твърдия й тон. — Новобранец? Тя се оглеждаше, присвила очи, взираше се в легионите немрящи воини, изправени в нестройни редици навсякъде около тях. — Те са хиляди. „Призрачни фигури, вдигнали се и застанали над жилавата трева, ред след ред. Сякаш самата земя ги е изхвърлила от плътта си.“ — Да. Поне десет хиляди, според мен. Т’лан Имасс. До нас са стигали приказки за тези воини — „Приказки, на които ми беше трудно да повярвам“, — но това е първата ни среща. И доста навременна при това. — Сега връщаме ли се в Капустан? Итковиан поклати глава. — Не всички. И не веднага. Из тази равнина има още от тези К’Чаин Че’Малле. Пран Чоул — невъоръженият, изглежда, е нещо като висш жрец или шаман — предложи обща акция и аз я одобрих. Ще поведа осем души на запад. — Стръв. Той я изгледа. — Точно така. Т’лан Имасс се придвижват невидими и ще ни обкръжават непрекъснато. Ако останат видими в това преследване, К’Чаин Че’Малле вероятно ще ги избягват, поне докато не се съберат достатъчно много, за да могат да се опълчат на цялата армия. По-добре да се избиват по двама — по трима. Новобранец, назначавам ви един придружител със задачата незабавно да се върнете в Капустан. На всяка цена трябва да се докладва на Смъртния меч. Невидимо ще ви придружи избрано отделение на Т’лан Имасс. Емисари. Увериха ме, че оттук до града няма други К’Чаин Че’Малле. Тя се надигна бавно. — Сър, един вестоносец ще свърши същата работа. Връщате ме в Капустан, за да ме пощадите… от какво? От гледката как тези Т’лан Имасс посичат на късове К’Чаин Че’Малле? Щит-наковалня, във вашето решение няма нито милост, нито състрадание. — Изглежда — отвърна Итковиан, загледан в безчетната армия около тях, — че не сме ви загубили, в края на краищата. Глиганът на лятото мрази сляпото подчинение. Ще останете с нас. — Благодаря ви, Щит-наковалня. — Новобранец, вярвам, че не се заблуждавате, че гледката с избиването на К’Чаин Че’Малле ще усмири плача в сърцето ви. Войниците имат броня за плътта и костите, но трябва сами да изковат броня за душите си. Брънка по брънка. Тя огледа петната кръв по униформата си. — Вече започнах. Итковиан дълго помълча. — Капънците са глупави хора — да не дават свобода на жените си. Истината за това е пред мен. Момичето сви рамене. — Не съм единствена. — Погрижете се за коня си, войник. И предайте на Сидлис да дойде при мен. — Слушам, сър. Младата жена отиде при оцелелите войници от двете крила, които оправяха сбруите на конете, каза няколко думи на Сидлис и тя кимна и се приближи. В същото време Пран Чоул пристъпи напред. — Итковиан, избрахме своите. Пратениците на Крон са събрани и очакват вестоносеца ви. — Разбрано. — Към Капустан ли, сър? — попита Сидлис. — С невидим ескорт. Докладвайте пряко на Смъртния меч и на дестраянта. Насаме. Пратениците на Т’лан Имасс ще говорят със Сивите мечове и с никой друг, поне засега. — Слушам, сър. — Смъртни — обърна се с глух глас към тях Пран Чоул, — Крон ми заповяда да ви съобщя някои подробности. Тези К’Чаин Че’Малле са някогашните Ловци на К’елл. Избрани чеда на една матриарха, родени за битки. Но те са немрящи и онова, което ги държи под своята власт, крие добре самоличността си — някъде на юг е според нас. Ловците на К’елл са излезли от гробници, разположени в Мястото на разлома, наречено Морн. Не знаем дали картите на този район знаят мястото с тези древни имена… — Морн. — Итковиан кимна. — Южно от равнината Ламатат, на западното крайбрежие и точно на север от острова, обитаван от сегюле. Нашият отряд е от Елингарт, който граничи с равнината Ламатат на изток. Макар да се знае, че никой не е навестявал Морн, името е било преписвано от най-старите карти и така се е съхранило. По общи схващания там не съществува нищо. Съвсем нищо. Гадателят на кости сви рамене. — Предполагам, че гробните могили са се изравнили от времето. Много време е изтекло, откакто за последен път посетихме Разлома. Напълно е възможно Ловците на К’елл да са под командата на своята матриарха, защото според нас тя най-сетне е успяла да се измъкне на свобода от своя затвор. В такъв случай това е вашият враг. Намръщен, Щит-наковалня поклати глава. — Заплахата от юг идва от една империя, наречена Панион Домин, управлявана от Пророка — смъртен човек. Донесенията за тези К’Чаин Че’Малле са отскорошни, докато експанзията на Панион Домин продължава вече от няколко години. — Вдиша, за да продължи, но се смълча, разбрал, че над десет хиляди сбръчкани немрящи лица са се извърнали към него. Устата му изведнъж стана суха като пергамент, сърцето му заблъска в гърдите. — Итковиан — изхриптя Пран Чоул. — Панион. Тази дума има ли някакво специално значение за местните? Щит-наковалня не намери сили да отвори уста и само поклати глава. — Панион — промълви Гадателят на кости. — Джагътска дума. Джагътско име. Следобедът отмина, а Ток-младши седеше край огъня, вторачил здравото си око в грамадната заспала до него вълчица. Муцуната на Баалджаг — „Как я беше нарекъл Туул? Ай“ — беше по-дълга и по-тясна от муцуните на горските вълци, които бе виждал в Леса на Черното псе, на стотици левги на север. А в раменете звярът беше с две, че и с три педи по-широк от онези страховити северни вълчища. Полегато чело, малки уши и кучешки зъби, големи като на лъв или прерийна мечка. Въпреки масивните мускули стегнатото тяло на звяра предполагаше висока скорост и издръжливост. Баалджаг изглеждаше способна както за бърза атака, така и за дълга гонитба. Вълчицата отвори едното си око и го погледна. — Уж трябваше да те няма — промърмори Ток. — Видът ви е изчезнал от земята преди сто хиляди години. Какво търсиш тук? Аят беше единственият спътник на съгледвача в момента. Лейди Енви беше решила да се отбие през лабиринта си до Калоуз, на сто и петдесет левги оттук, за да си допълнела провизиите. „Какви провизии? Благовония за банята й?“ Обяснението не го беше убедило, но дори подозрителният му нрав не можеше да му подскаже какви са истинските причини. Беше взела със себе си псето, Гарат, както и Мок. „Рискът едва ли ще е голям, предполагам. След като остави Сену и Турули. Туул в края на краищата ги надви и двамата. Все пак какво се е оказало толкова важно, че да наруши правилото си слугите да са най-малко трима?“ Някъде преди половин камбана време Туул бе изчезнал сред прашен вихър на поредния си лов. Двамата останали сегюле не бяха никак сговорчиви — явно нямаха охота да завържат разговор с някакъв си малазанец без ранг. Стояха настрана. „Залеза ли гледат? Отдъхват ли си така? Вдървили са се, сякаш са глътнали бастун.“ Замисли се какво ли става далече на север. Дужек бе решил да тръгне в поход срещу Панион Домин. Нова война, срещу непознат противник. Воинството на Едноръкия беше семейството на Ток. Онова, което можеше да мине за „семейство“ за дете, родено в армията. Единственият му познат свят, в края на краищата. Що за война им предстоеше? Бързи, помитащи огромни пространства щурмове, или бавно пълзене през отбранявани лесове и каменисти планински склонове, и дълги обсади? Едва потискаше нетърпението си, онзи прилив, който се надигаше в него ден след ден в тази безбродна равнина, надигаше се и заплашваше да разбие преградите, които той бе вдигнал в ума си. „Проклет да си, Хеърлок, че ме отпрати толкова далече. Добре, значи онзи лабиринт е бил пълен хаос — както и онази дървена кукла, която ме вкара в него. Но защо ме изхвърли при Морн? И къде се дянаха всички онези месеци?“ Беше престанал да вярва в случайността и рухването на тази вяра го бе оставило на песъчлива почва. „При Морн и разкъсания му лабиринт… при Морн, където в черната пръст лежи ренегат Т’лан Имасс и чака — не мен, както каза, а точно лейди Енви. И не кой да е ренегат Т’лан Имасс. А точно този, който вече бях срещнал. Единственият, когото бях срещал. А и самата лейди Енви, с проклетите й слуги сегюле и нейните четирикраки спътници… ох, не отивай там, Ток…“ „Все едно. Вече пътуваме заедно. На север, където всички искаме да идем. Какъв късмет. Какво щастливо съвпадение.“ Не му харесваше никак мисълта, че го използват, че е манипулиран. Беше видял какво бе струвало това на приятеля му капитан Паран. „Паран е по-корав от мен — разбрах го от самото начало. Пое ударите, примигна и продължи напред. Има някаква скрита броня, нещо вътре, което го пази от лудостта.“ „Но не и аз, уви. Не, щом загрубеят нещата, свивам се на кълбо и хленча.“ Погледна към двамата сегюле. Като че ли изпитваха неохота да си говорят и помежду си, също както с всеки друг. „Силни, мълчаливи типове. Мразя ги. Преди не ги мразех. Сега — да.“ „И какво сега? Сам и заникъде, само с един изчезнал вълк за компания.“ Погледът му отново се върна на Баалджаг. — А твоето семейство къде е, зверченце? — промълви той тихо и се взря в меките кафяви очи на ая. Отговорът избухна изведнъж сред вихър от цветове, точно зад очната дупка на изваденото му око. Ближните, нападащи три миришещи на мускус бивола, ловци и жертви, затънали дълбоко в кал, завинаги заклещени в тинестата яма, обречени да умрат там. Виждаше се от ниско, малко извън ямата, и образът кръжеше, кръжеше, кръжеше. Скръбно скимтене изпълни ума на Ток. Отчаяна, безответна обич. Паника, изпълнила хладния въздух. Смутът на едно кутре. Бяга. Гази през тинести локви и пясъчни брегове, през загиващо море. Глад. А сетне… пред малката вълчица се е изправила самотна фигура, загърната в грубо тъкана черна вълна. Ръката й — увита в кожени ремъци чак до пръстите — се пресяга. Топлина. Доброта. Състрадание. Само едно леко докосване по челото на малкото същество. Докосване, осъзна Ток, на Древен бог. И глас: „Вече си последната. Съвсем последната, а ще потрябваш. След време“. „Затова, обещавам ти: ще ти доведа… изгубен дух. Изтръгнат от плътта му. Като за теб, разбира се. Затова ще го търся дълго. Търпение, мъничето ми… а междувременно, давам ти този дар…“ Вълчето склопи очи, потъна в сън… и вече не беше само. Тичаше през необятни тундри и ближните му бяха спътници. Цяла вечност обични сънища, наситени с радост, дар, вгорчен само от часовете на будността, будност с години, векове и хилядолетия… сама. „Баалджаг, непобедимата в сънния свят на ай, майката — властница на безчет чеда в земя, където времето не съществува. Обилие от плячка и никога глад. Изправени фигури далече зад хоризонта, никога близо. Родственици, прекосяващи пътя им понякога. Обичният пристан на необятния лес, белите бендал, ай’тог с тяхната жълта козина далече на юг… имена, чийто смисъл се е затаил в безсмъртния ум на Баалджаг… вечният шепот на тръгналите с Т’лан Имасс, там, тогава, във времето на Призива. Цяла още една раса безсмъртни…“ Будни, самотните очи на Баалджаг бяха видели от света повече, отколкото човек можеше да си въобрази. Най-сетне отнякъде бе дошла и другата душа, сляла се беше с нейната и с времето се бяха превърнали в едно. С още един пласт самота и болка. Звярът вече търсеше… нещо. Нещо което да… утоли. „Какво искаш от мен, вълчице? Не, не от мен — не го искаш от мен, нали? Искаш го от спътника ми, немрящия воин, Онос Т’уулан. Него си чакала ти, докато си била с лейди Енви. А Гарат? Да, още една загадка… за друг път.“ Връзката се прекъсна, Ток примигна и главата му се люшна назад. Баалджаг спеше до него. Зашеметен и разтреперан, той се загледа в сумрака. Туул стоеше на десетина крачки от него, с два заека, преметнати през рамо. „О, Беру да не дава дано. Видя ли? Колко е мек отвътре. Твърде мек за този свят, затрупан с истории, с техните безкрайни трагедии.“ — Какво? — изхриптя с пресъхнало гърло Ток. — Какво иска от теб тази вълчица, Т’лан Имасс? Воинът килна глава. — Край на самотата си, смъртни. — А ти… отвърна ли й? Туул пусна убитите зайци на земята. Когато проговори, скръбта в гласа му стъписа младия съгледвач. — Нищо не мога да направя за нея. Нямаше го студения и безжизнен тон и за първи път Ток долови онова, което се таеше зад мъртвешката външност. — Никога досега не си говорил с такава болка, Туул. Не допусках, че… — Не си чул добре — отвърна Т’лан Имасс отново студено и безчувствено. — Сложи ли перата на стрелите си, Ток-младши? — Да. Точно както ми каза. Готови са, дванайсетте най-грозни стрели, които съм имал удоволствието да притежавам. Благодаря ти, Туул. Може да прозвучи нагло, но съм горд, че ги имам. Туул сви рамене. — Ще ти послужат добре. — Дано да си прав. — Надигна се с пъшкане. — Е, аз ще се заема с храната. — Това е работа за Сену. Ток го изгледа намръщено. — И ти ли сега? Те са сегюле, Туул, не са слуги. Докато я няма лейди Енви, ще се отнасям с тях като с добри спътници и компанията им ще ми прави чест. — Хвърли поглед към двамата зяпнали го воини. — Нищо, че не искат да говорят с мен. Взе двата заека от Т’лан Имасс, наведе се до огъня и започна да дере първия. — Кажи ми, Туул, като ходиш там, на лов… някакви следи от други пътници? Съвсем сами ли сме в тази равнина? — Следи от търговци или от други човеци не съм виждал, Ток-младши. Стада бедерини, антилопи, вълци, койоти, лисици, зайци и понякога — прерийна мечка. Хищни птици и лешояди. Разни змии, гущери… — Цяла менажерия — измърмори Ток. — Защо тогава като оглеждам хоризонтите не виждам нищо, Туул? Нищо. Нито зверове, нито птици. — Равнината е огромна — отвърна Туул. — Освен това все още съм обкръжен от утайката на лабиринта Телланн — макар че това засега гасне. Някой е извлякъл от жизнената ми сила, почти до изнемога. Но за това не питай. Все пак силите ми на Телланн отчайват смъртните зверове. Гледат да ме избягват, когато може. Следи ни обаче една глутница ай’тог — вълците с жълтата козина. Но засега се боят. Любопитството може обаче да надделее с времето. Погледът на Ток се върна на Баалджаг. — Древни спомени. — Спомени от лед. — Кухите очи на Т’лан Имасс се бяха приковали в малазанеца. — От тези и от предишните ти думи разбирам, че е станало нещо — свързване на души — между тебе и ая. Как? — За свързване на души нищо не знам — отвърна Ток, загледан в спящата вълчица. — Получих… видения. Споделихме си спомени, мисля. Как ли? Не знам. В тях имаше чувства, Туул, толкова чувства, че могат да те отчаят. — И продължи да дере заека. — Всеки дар наранява. — Сигурно. Започвам да подозирам колко вярна е онази легенда — изгуби си едно око, за да получиш дарбата на истинското зрение. — Как изгуби окото си, Ток-младши? — Изсвистя едно парче от Лунния къс — беше гибелен дъжд, ужасна битка. — Камък. Ток кимна. — Камък. Спря и вдигна очи. — Обелиск — каза Туул. — В древната Колода на крепостите се наричаше Менхир. Докоснат си от камък, смъртни — Чен’ре ейрал лич’файъл — тук, на челото. Давам ти ново име. Ейрал Файъл. — Не помня да съм те молил за ново име, Туул. — Имената не се искат, смъртни. Имената се печелят. — Хм. Също като Подпалвачите на мостове. — Древна традиция, Ейрал Файъл. „Дъх на Гуглата!“ — Добре! Само че не разбирам с какво толкова съм го спечелил… — Хвърлиха те в Лабиринт на Хаоса, смъртни. Ти оцеля — само по себе си това е невероятно събитие — и преодоля бавни въртопи към Разлома. След това порталът на Морн трябваше да те погълне, но вместо това те изхвърли. Камък е отнел едно от очите ти. А аят тук избра точно теб, за да ти сподели душата си. Баалджаг е видяла в теб рядка ценност, Ейрал Файъл… — Не искам никакви нови имена! Дъх на Гуглата! — Беше се изпотил под очуканата прашна ризница. Търсеше отчаяно начин да се измъкне от темата, да отклони разговора от себе си. — Добре де, а твоето име какво е? От какво идва? — „Онос“ означава мъж без клан. Тоест „счупен“. „Уул“ е „пукнатини“, а „лан“ е „кремък“, и в съчетание се получава „Т’уулан“ — „трошлив кремък“. Ток го зяпна. — Трошлив? Кремък?! — Преносно е. — Да де, ясно. — От една жила се изчукват различни остриета, всяко — за различна работа. Ако в ядрото на жилата има пукнатини или бучки кристал, оформянето на остриетата е непредвидимо. Всеки удар до ядрото откъртва безполезни късове: тук се откърти крайче, там — по-голямо парче. Безполезни. Така беше със семейството, в което бях роден. Лошо откъртени, лошо разцепени — до един. — Туул, не виждам никакъв недостатък у тебе. — В чистия кремък кристалите са свързани. Всички са с лице в една и съща посока. Има единство и цел. Ръката, която оформя такъв кремък, може да удря уверено. Бях от клана Тарад. Надеждата на Тарад в мен беше излъгана. Кланът Тарад вече не съществува. Когато дойде Сборът, Логрос бе избран да властва над клановете от Първата империя. Очакваше, че сестра ми, Гадателка на кости, ще стане една от слугите му. Тя се опълчи на ритуала и така мощта на Логрос Т’лан Имасс отслабна. Първата империя падна. Двамата ми братя, Т’бер Тендара и Хан’ит Иат, поведоха ловци на север и не се върнаха. Те също се провалиха. Аз бях избран за Първи меч, но и аз изоставих Логрос Т’лан Имасс. Скитам се сам, Ейрал Файъл, с което извършвам най-голямото престъпление за моя народ. — Чакай малко — възропта Ток. — Нали каза, че си тръгнал за Втория сбор… ти се връщаш при народа си… Немрящият воин замълча. Погледът му бавно се извърна на север. Баалджаг се надигна, пристъпи кротко и застана до Туул. Смълчана и неподвижна, загледана в същата посока. Внезапен студ прониза душата на Ток-младши. „Дъх на Гуглата, накъде сме тръгнали?“ Обърна се за миг към Сену и Турули. Двамата сегюле като че ли го гледаха. — Огладняхте май. Виждам, едва се сдържате. Ако искате, мога да… Ярост. Студена и гибелна. Нечовешка. Изведнъж Ток се озова другаде, виждаше през очите на някакъв звяр — но не на ая, този път — не. И образите не бяха отколешни, а сегашни; зад тях се сипеше водопад от спомени. Само след миг всичките му сетива бяха погълнати, самоличността му бе пометена от пороя на мислите на другото същество. „Толкова отдавна беше. Когато животът намери форма… с думи, с разум.“ „И вече е късно.“ Мускулите потръпваха, кръв капеше през сплъстената му козина. Много кръв. Просмукваше се в земята под плътта му, цапаше тревите, докато съществото пълзеше нагоре по склона на хълма. „Пълзя. Назад към дома. За да се озова вече при самия край. И спомените са се събудили…“ Последните дни — вече толкова отдавна — бяха минали в хаос. Ритуалът се беше разнищил — неочакван, непредсказуем. Лудост беше обзела соултейкън. Лудост бе разкъсала най-могъщия от неговия род, раздробила го беше и кипналата яростна сила, жадна за кръв, беше родила д’айвърс. Империята се разпадаше на късове. Но това бе отдавна, толкова отдавна. „Аз съм Трийч — едно от многото имена. Трейк, Тигъра на лятото, Ноктите на войната. Безмълвния ловец. Бях там в самия край, един от малкото оцелели, след като Т’лан Имасс бяха свършили с нас. Жестоко, милостиво клане. Нямаха избор — вече го разбирам, — макар че тогава никой от нас не бе готов да прости. Не и тогава. Твърде пресни бяха раните.“ „Богове, раздрахме на късове цял лабиринт на онзи далечен континент. Превърнахме земите на изток в разтопен камък, който изстина и се получи нещо, което спира магията. Т’лан Имасс пожертваха хиляди, за да изрежат рака, в който се бяхме превърнали. Беше краят, краят на онзи обет, краят на бляскавата слава. Краят на Първата империя. Кощунство, да посегнем на име, което по право принадлежеше на Т’лан Имасс…“ „Бягахме. Шепата оцелели. Риландарас, стари приятелю… отпадахме, след всеки сблъсък, отново и отново, на друг континент. Той бе стигнал най-далече — намерил бе начин да овладее даровете — соултейкън и д’айвърс. Белия чакал. Ай’тог. Анкор. И другият ми спътник, Мессремб — той къде отиде? Душа, извратена от лудостта, а толкова вярна, винаги вярна…“ „Възвисяването. Главоломното пристигане. Първите герои. Тъмни, свирепи.“ „Помня безбрежния простор на тревите под онова смрачено небе. Вълк, единственото му око — като петно кръв на лунната светлина, на някакъв далечен хребет. Този толкова странен спомен, остър като нокти, как се върна при мен сега. Защо?“ „Газех по тази земя хиляди години, затъвах дълбоко в тялото на звяра, глъхнеха спомените човешки, гаснеха, топяха се. И все пак… този образ на вълка, който пробуди всичко в мен…“ „Аз съм Трийч. Спомените се връщат като неудържим порой, и изстива тялото. Изстива.“ Беше следил дни наред загадъчните зверове, теглен от неудържимо любопитство. Непозната миризма, вихър от смърт и стара кръв. Неподатлив на страха, беше мислил само как ще ги унищожи, нали от толкова време никой не му беше устоял. Белия чакал бе потънал в мъглите преди векове, мъртъв беше, или ако не — все едно че бе мъртъв. Трийч го беше смъкнал от една скална издатина и го бе запокитил в бездънната, невъобразима пропаст. Оттогава нямаше врагове, достойни за него. Дързостта на Тигъра бе станала легендарна — не беше трудно да добие толкова самоувереност. Четиримата ловци К’Чаин Че’Малле го бяха обкръжили изотзад и го чакаха. „Скочих. Късах плът, кършех кости. Свалих единия, забих нокти в безжизнения му врат. Още миг, още само един миг, и щяха да са трима. За малко…“ Трийч лежеше и издъхваше от десетте смъртни рани. Всъщност трябваше вече да е мъртъв, но се беше вкопчил в живота със сляпа зверска решимост, подклаждана от гнева. Четиримата К’Чаин Че’Малле го бяха оставили без никаква милост — знаеха, че няма повече да стане. Проснат в тревата, Тигърът на лятото гледаше с помръкващи очи как бавно се отдалечават четирите същества. Обзе го задоволство, като видя как ръката на едното се отпра от тънката ивица кожа от рамото и как падна на земята. То я остави там с пълно безразличие. А после, когато безсмъртните ловци се изкачиха на билото, очите му светнаха. Някакво силно и дълго черно туловище скочи от тревите и се хвърли към убийците му. Силата се изля от него като черна вода. Първият К’Чаин Че’Малле рухна на земята във внезапния сблъсък. Скриха се отвъд билото, извън полезрението на Трийч, ала през оглушителния тътен на гаснещия си живот той все пак чу, че битката продължава. И се повлече нагоре, педя по педя. След няколко мига всички звуци от другата страна на хълма вече бяха заглъхнали, но Трийч продължаваше нагоре, кръвта се стичаше на хлъзгава диря след него, кехлибарените му очи се бяха приковали в билото, волята за живот се бе смалила до нещо зверско и отчаяно, до нещо, което отказваше да признае края. „Това съм го виждал. Антилопи. Бедерини. Упоритото опълчване на смъртта, безсмислената съпротива, усилието да се спасиш, нищо, че от разпраното ти гърло в устата ми вече блика кръв. Крайниците ритат с илюзията, че бягат, а аз вече се храня. Виждал съм го това. И сега го разбирам.“ „Тигърът е унизен от спомени за плячка.“ Беше забравил повода, поради който се мъчеше да стигне до билото, знаеше само, че трябва да го стигне, в това последно изкачване, да види какво има отвъд. „Какво има отвъд. Да. Слънце, ниско на хоризонта. Безкраен простор. Последна гледка към дивата пустош, преди да се промуша през проклетите порти на Гуглата.“ Тя се появи пред него — здрава, мускулеста и с гладка кожа. Жена. Дребна, но силна, с кожа от пантера през раменете. Дългата й коса не беше сресана, ала блестеше на светлината на гаснещия ден. Очи като бадеми, с цвета на кехлибар — като неговите. Лице с очертанията на сърце, изваяно от слънце и вятър. „Дива кралице, защо разби сърцето ми тази твоя поява?“ Тя се приближи, клекна, вдигна огромната му муцуна и я постави в скута си. С малките си длани изтри засъхналата кръв и гурелите около очите му. — Унищожени са — заговори му на древната реч, речта на Първата империя. — Не беше толкова трудно. Ти им беше оставил малко, Безмълвни ловецо. Всъщност просто се разпаднаха от най-лекото ми докосване. „Лъжкиня.“ Тя се усмихна. — И преди съм пресичала дирите ти, Трийч, но се приближавах — помня гнева ви, когато унищожихме вашата империя. Толкова отдавна. „Отдавна е охладнял, Имасс. Направихте само онова, което трябваше. Закърпихте раните…“ — Имасс не могат да си припишат това. Други се заеха със задачата да поправят разбития лабиринт. Ние само избивахме расата ви — онези от вас, които можехме да издирим. Само това умеем. „Да убивате.“ — Да. Да убиваме. „Не мога да се върна в човешкия си облик. Не мога да го намеря в себе си.“ — Беше толкова отдавна, Трийч. „Вече умирам.“ — Да. Да изцерявам не умея. Той се усмихна в ума си. „Не можеш. Можеш само да убиваш.“ — Само да убивам. „Сложи тогава край на страданието ми. Моля те.“ — Ето, че сега говори човекът в теб. Звярът никога не би поискал това. Къде се дяна непокорството ти, Трийч? Къде е коварството ти? „Присмиваш ли ми се?“ — Не. Аз съм тук. Като теб. Кажи ми кой тогава е този, другият в теб? „Друг?“ — Кой освободи спомените ти от плен, Трийч? Кой те върна в самия теб? Ти беше звяр толкова векове, с ум на звяр. Стигне ли се дотам, връщане няма. И въпреки това… „Да. Аз съм тук.“ — Когато животът ти изтлее в този свят, Трийч, подозирам, че ще се озовеш не пред портите на Гуглата, а… другаде. Нищо сигурно не мога да ти предложа. Но долавям раздвижването. Древен бог се е намесил отново, може би най-древният от всички. Правят се потайни ходове. Избират се смъртни, и ги преобразяват. Защо? Какво цели този Древен бог? Не знам. Но съм сигурна, че е в отговор на някаква тежка — и огромна — заплаха. Сигурна съм, че ще мине много време, докато започналата игра се изиграе докрай. „Нова война ли?“ — Нима не си Тигърът на лятото? Война, в която, както е преценил този Древен бог, ти ще си нужен. Умът на Трийч се изпълни с горчива насмешка. „Никога и никому не съм бил нужен, Имасс.“ — Нещата са се променили. За всички ни, както изглежда. „Е, значи ще се срещнем отново? Бих искал. Бих искал да те видя отново, като среднощна пантера.“ Жената се засмя, тихо и гърлено. — Значи звярът се пробуди отново. Сбогом, Трийч. Беше видяла в този последен миг онова, което той усети едва сега. Мракът го обгърна, светът се стесни. Гледката… от две очи… в едно. Едно. Надничаше от високата трева; нощта падаше. Видя как се огледа предпазливо огромният тигър соултейкън над трупа на убития ранаг. Видя как блеснаха очите му със студения си, непокорен пламък. Отдавна… така отдавна… А после — нищо. Нечия облечена в ръкавица ръка го зашлеви през лицето. Замаян, Ток-младши вдигна глава и зяпна нашарената маска на Сену. — Ъ… — Странно време за сън — каза съвсем тихо Сену и се отдръпна. Въздухът се беше изпълнил със сладкия аромат на печено месо. Ток простена, надигна се бавно и седна. Прониза го ехото на неизразима тъга, на смътни съжаления и на дълго издишване на последния дъх. „Богове, стига видения. Моля ви.“ Тръсна глава да проясни ума си и се огледа. Туул и Баалджаг продължаваха да стоят неподвижно като преди, загледани на север, безмълвни и — както усети той — сковани и напрегнати. И Ток си помисли, че знае защо. — Не е далече — промълви той. — Идва бързо. „С нощта. Зареяна след бягащото слънце. Гибелна и величествена; древни, толкова древни очи.“ Туул се извърна. — Какво видя, Ейрал Файъл? Докъде стигна? Малазанецът се изправи уморено. — Беру да не дава дано, колко съм огладнял. Толкова съм гладен, че цяла антилопа мога да изям сурова. — Замълча и си пое дъх. — Какво видях ли? Видях смъртта на Трийч, Т’лан Имасс. Трейк, както го наричате тук, Тигъра на лятото. Къде ли? На север оттук. Недалече. И не ме питай защо. Туул дълго помълча, после кимна леко. — Чен’ре ейрал лич’файъл. Менхирът, ядрото на паметта. — И отново рязко се обърна. Баалджаг се беше изправила, козината й беше настръхнала. Пантерата, за която Ток бе разбрал, че идва, най-сетне се появи. Беше огромна, очите й бяха почти на равнището на неговите, синкавочерната й кожа беше гладка и лъскава. От нея като дъх се сипеше люта миризма. Съществото започна да се преобразява, колебливо като в мъгла, сви се в себе си и потъна в тъмното. И после пред тях вече стоеше дребна жена, приковала поглед в Туул. — Здравей, братко. Т’лан Имасс бавно кимна. — Здравей, сестро. — Не си се състарил много. Баалджаг се дръпна боязливо назад. — Ти си. Усмивката придаде прелест на строгото й лице. — Колко си мил, Онос. Виждам, че си имаш смъртна ай за спътник. — Смъртна колкото теб, Килава Онасс. — Нима? И боязлива към расата ни, разбира се. Все пак възхитително зверче. — Тя протегна ръка и Баалджаг пристъпи колебливо. — Имасс — промълви тя. — Да, но от плът и кръв. Като теб. Помниш ли? Огромната вълчица наведе муцуна, заситни към Килава и се отърка в нея. Жената притисна лицето си в шията й, вдиша дълбоко и въздъхна. — Не очаквах такъв дар. — Много повече от дар — каза Ток-младши. Душата му се сви, когато го погледна. Суровата чувственост на очите й бе така чиста и естествена, че той мигом разбра, че е колкото за него, толкова и за всички и всичко, към което ги извърне. „Имасс, каквито са били някога, преди Ритуала. Каквито са щели да си останат, ако са отказали дара на силата, като нея.“ След миг, очите й се присвиха. Ток кимна. — Видях те — каза тя. — Гледаше през очите на Трийч. — И двете ли? Тя се усмихна. — Не. Само едното. Онова, което вече го нямаш, смъртни. Бих искала да знам какво е замислил Древният бог… за нас. Ток поклати глава. — Не знам. Уви, не помня дори дали съм се срещал в него. И шепот не е останал в ухото ми. — Братко Онос, кой е този смъртен? — Нарекох го Ейрал Файъл, сестро. — И си му дал каменни оръжия. — Да. Неволно. — Като те знам, сигурно… — Не служа на никой бог — изръмжа Туул. Очите й светнаха. — А да не би аз да служа? Тези стъпки не са нашите, Онос! Кой би посмял да си играе с нас? Имасс Гадателката на кости и Първия меч на Т’лан Имасс — да ни подбутват насам-натам. Рискува да си спечели гнева ни… — Стига — въздъхна Туул. — Ние сме различни, сестро. Никога не сме вървели в крак. Тръгнал съм за Втория сбор. Тя му се озъби грозно. — Мислиш ли, че не чух призивите? — От кого? Знаеш ли, Килава? — Не, и не ме интересува. Няма да се явя. Туул килна глава. — Тогава защо си тук? — Моя работа. „Иска… да компенсира.“ Мисълта изпълни ума му и Ток мигом разбра, че го съзнава не той, а Древен бог. Който вече му заговори направо, гласът се заизсипва като пясък в мислите на малазанеца. „Иска да поправи едно старо зло, да изцери една стара рана. Пътищата ви отново ще се кръстосат. Ала последствията няма да са важни. Тревожи ме последната среща, а тя най-вероятно ще е след много години. Ах, какво жалко нетърпение съзирам. Смъртни, деца на Пророка на Панион страдат. Трябва да намериш начин да ги освободиш. Трудно е — рискът е невъобразим, — но трябва да те пратя в прегръдката на Пророка. Не мисля, че ще ми простиш.“ Ток с усилие накара въпроса да изплува в ума му. „Да ги освободя. Защо?“ „Странен въпрос, смъртни. Говоря за състрадание. Висока е отплатата за такива усилия. Един сънуващ човек ми показа това, и ти скоро ще го разбереш сам. Висока отплата…“ — Състрадание — промълви Ток, жегнат от внезапното замлъкване на Древния бог. Примигна и видя, че Туул и Килава са го зяпнали. Лицето на жената беше пребледняло. — Сестра ми не знае нищо за състраданието — каза Първият меч. Ток изгледа немрящия воин, мъчеше се да си спомни какво беше казал преди… посещението. Не можа. — Братко Онос, би трябвало вече да си го разбрал — промълви Килава. — Всичко се променя. — Отново погледна Ток и се усмихна, но този път усмивката беше тъжна. — Тръгвам си… — Килава. — Туул пристъпи напред и костите тихо изхрущяха в сухата кожа. — Ритуалът, който те откъсна от твоя род, прекъсването на кръвните връзки… Това Второ събиране може би… Чертите на лицето й се смекчиха. — Мили братко, Призовникът не се интересува от мен. Древният ми грях няма да бъде опростен. Освен това подозирам, че онова, което те очаква на Втория сбор, не е както си го представяш. Но… благодаря ти, Онос Т’уулан, за добротата. — Казах… с теб… не вървим в крак — прошепна безсмъртният воин, изтръгваше с мъка всяка дума. — Бях разгневен, сестро… Но този гняв е стар. Килава… — Стар гняв, да. Но все едно, ти беше прав. С теб никога не сме вървели в крак. Миналото винаги върви по дирите ни. Навярно някой ден ще закърпим раните, които сме си нанесли един на друг, братко. Тази среща ми даде… надежда. — Погали Баалджаг по главата и се обърна. И пред очите на Ток покровът на мрака я загърна. Отново изхрущяха кости по суха кожа и той се извърна. И видя, че Туул е паднал на колене, отпуснал глава. Не можеше да има сълзи в един труп, но… Ток се поколеба и пристъпи към него. — В думите ти имаше неистина, Туул. Изсъскаха мечове, малазанецът се обърна рязко и видя, че Сену и Турули пристъпват към него. Туул вдигна ръка. — Спрете! Приберете оръжията си, сегюле. Неуязвим съм за обиди. Дори да са изречени от някой, когото съм приел за свой приятел. — Не е обида — отвърна Ток спокойно и се обърна отново към Т’лан Имасс. — Беше наблюдение. Как го нарече? Прекъсване на кръвните връзки. — Отпусна ръка на рамото на Туул. — За мен е ясно, че прекъсване няма, каквото и да значи това. Това може би трябва да те окуражи, Онос Т’уулан. Главата се вдигна, сухите очни кухини се показаха под костения шлем. „Богове, гледам и нищо не виждам. Той гледа и вижда… какво?“ Мъчеше се да измисли какво да направи, какво да каже. Мигът се проточи. Ток-младши сви рамене и протегна ръка. За негово изумление Туул я пое. И малазанецът го вдигна, въпреки че изпъшка от усилието. „Гуглата да ме вземе дано, това е най-тежката торба с кокали, която съм… все едно.“ Сену наруши мълчанието. — Каменен меч и Каменна стрела, хайде. Храната ни чака. „Е, как, в името на Гуглата, си го заслужих всичко това? Онос Т’уулан. И уважението на един сегюле, ни повече, ни по-малко… В тази нощ на чудеса последното вече е върхът.“ — Истински съм познавал само двама смъртни — каза Туул. — И двамата се подценяваха, първата — фатално. Тази нощ, приятелю Ейрал Файъл, ще се постарая да ти разкажа за края на адюнкта Лорн. — Разказът ще е поучителен, несъмнено — подхвърли кисело Ток. — И още как. — А аз се канех да поиграя на ашици със Сену и Турули. — Идвай да ядеш, Каменна стрела — сряза го Сену. „Ох, ох. Май попрекалих с фамилиарностите.“ Кръв беше запълнила канавките. Отскорошна. Слънцето и липсата на дъжд бяха съхранили гъстия поток от зацапана с прах чернилка, толкова дълбока, че скриваше камъните по дъното и реката от смърт се точеше бавно към солените води на залива. Никой в Калоуз не беше пощаден. Беше се натъкнала на струпаните клади на слизане по пътя и прецени, че са избити поне трийсет хиляди души. Гарат затича напред и се шмугна под свода на портата. Тя продължи след него по-бавно. Градът доскоро беше красив. Медни куполи, минарета, романтично лъкатушещи улици с изящни балкони, надвиснали над тях, отрупани с цветя. Нямаше ги вече ръцете, които да поливат тази зеленина, и многоцветните градини бяха посивели и посърнали. Сухи листа пращяха под нозете на лейди Енви по главния булевард. Град-тържище, рай за търговците. Мачтите на безброй кораби се виждаха в залива, всички неподвижни; съдовете бяха пробити и лежаха затънали в пристанищната кал. Не повече от десет дни бяха изтекли след клането. Ноздрите й долавяха дъха на Гуглата, въздишка пред нечаканата плячка, смътна вълна на безпокойство от това, което значеше тя. „Тревожен си, скъпи Гугла. Да, това вещае зло.“ Гарат я водеше безпогрешно, както винаги. Древна, почти забравена задънена уличка, с разкъртена и напукана каменна настилка, покрита с гнила и неразчиствана от десетки години смет. В малка схлупена къща, чиито темели бяха с много по-остри ръбове от камъните, вдигнати над тях. Вътре — само една стая със застлан с червени черги под от дебели дъски. Разхвърляна бедняшка покъщнина, бронзов тиган върху тухленото огнище. Фургонче-играчка, килнато на една страна. Псето закръжи из стаята. Лейди Енви влезе и срита рогозките встрани. Капак нямаше. Обитателите изобщо не бяха имали представа какво се крие под дома им. Разтвори лабиринта си, прокара длан над подовите дъски, видя как се разсипаха на прах и се оформи кръгла дупка. От мрака лъхна влажен и солен дъх. Гарат пристъпи до ръба, скочи и изчезна в тъмното. След малко някъде далече долу се чу дращене на нокти. Лейди Енви въздъхна и го последва. Стълби нямаше, но пропадането й беше забавено от лабиринта. Огледа се и подуши. Храмът се състоеше само от тази стая, мизерен и запустял; някога беше имал дървен таван, ала гредите бяха изчезнали отдавна. Нямаше издигнат олтар, но тя знаеше, че точно за този асцендент подът от дялан камък изпълнява тази свята функция. „Още тогава, в дните на кръв…“ — Не мога да си представя какво е събудило за теб това място — заговори тя, загледана в Гарат, който се беше изтегнал на пода и вече дремеше. — Всичката тази кръв, която се просмуква и капе, капе върху олтара ти. Признавам, предпочитам обиталището ти в Даруджистан. Много по-величествено, достойно допълнение за височайшата ми особа. Но това… — Носът й се сбърчи. Гарат, затворил очи, трепна. „Добре си дошла, лейди Енви.“ — Призивът ти бе някак странно объркан, К’рул. Това работа на Майката и нейните немрящи ловци ли беше? Ако е така, не е било нужно да ме викаш. Известно ми е колко са безупречни. „Може да е сакат и окован, лейди Енви, но ходовете точно на този бог никога не са очевидни. Играта му показва майсторска ловкост. Нищо не е такова, каквото иска да повярваме, че е, и използва неволните си слуги с такава жестокост, с каквато се отнася към враговете си. В края на краищата, помисли за Пророка на Панион. Не, колкото до Калоуз, смъртта дойде от морето. Изпратена от лабиринт флота. Студенооки, нечовешки убийци. Все търсят и търсят, порят океаните на света.“ — Търсят какво, ако смея да попитам? „Достоен противник, ни повече, ни по-малко.“ — А имат ли си име тези ужасни презморски убийци? „По един враг наведнъж, лейди Енви. Трябва да се научиш на търпение.“ Тя скръсти ръце. — Ти ме потърси, К’рул, а можеш да си сигурен — никога не съм си въобразявала, че няма повече да се срещнем. Древните богове се махнаха и прав им път, мен ако питат — а това включва и баща ми, Драконъс. Да не би да сме били приятели двамата с теб преди двеста хиляди години? Не мисля, макар да признавам — спомените са смътни. Врагове не сме били, със сигурност. Но приятели? Съюзници? Със сигурност — не. И все пак си дошъл тук. Доведох твоите неволни слуги, както ме помоли. Имаш ли си представа колко енергия трябваше да похабя, за да ги държа под контрол? „Ах, да. А Третият къде е?“ — Лежи в несвяст на половин левга от града. За него беше съдбоносно да бъде измъкнат по-далече от онзи Т’лан Имасс — боговете са ми свидетели, не съм го мъкнала със себе си за компания. Но ти не ме разбра, К’рул. Сегюле няма да търпят властта ти. Чудя се, кой кого се опитва да надхитри с тези ужасни воини. Мок ще предизвика Туул. Помни ми думите. Тази мисъл ме възбужда донякъде — да видя такъв сблъсък! Все пак унищожението на единия или другия едва ли ще подлежи на замислите ти. Знаеш ли, Първият меч за малко щеше да бъде надвит от Турули. Мок ще го накълца на трески… Тихият смях на К’рул изпълни главата й. „Дано поне да не е преди Мок и братята му да си пробият път до тронната зала на Пророка на Панион. Освен това Онос Т’уулан е много по-потаен, отколкото можеш да си представиш, лейди Енви. Нека да се бият, ако Мок реши така. Подозирам обаче, че Третият като нищо би могъл да те изненада със своята… сдържаност.“ — Сдържаност ли? Кажи ми, К’рул, допускаше ли, че Първият на Сегюле ще изпрати някой с толкова висок ранг като Третия да предвожда наказателната му армия? „Признавам, че не. За тази задача, да се разцепят силите на Пророка на две, очаквах може би двеста-триста посветени в Единадесети ранг. Достатъчно, за да създадат на Пророка известни неудобства и той да изтегли една-две армии от пътя на настъпващите малазанци. Но след като Вторият липсва и при растящата сила на Мок, Първият несъмнено си е имал основания.“ — Един последен въпрос, тогава. Защо все пак ти правя тези услуги? „Сприхава, както винаги. Е, добре. Ти предпочете да обърнеш гръб, когато най-сетне нуждата се появи. Разочароващо беше, въпреки че достатъчно други се включиха, за да се справим с Оковаването — макар и на цена, която твоето участие щеше да смали. Но макар и окован, Сакатият бог няма да се укроти. Той съществува в своята безкрайна, терзаеща болка, разбит, прекършен външно и вътрешно, но е превърнал всичко това в сила. То подклажда гнева му, жаждата му за мъст…“ — Глупците, които го смъкнаха долу, отдавна са мъртви, К’рул. Мъстта е само повод. Сакатият бог е тласкан от амбиция. Страстта за власт е в ядрото на изгнилото му, съсухрено сърце. „Може би да, а може би — не. Времето ще покаже, както казват смъртните. Все едно, ти отхвърли призива при Оковаването, лейди Енви. Втори път няма да търпя безразличието ти.“ — Ти? Да не би да си ми господар, К’рул? Откога… Умът й се изпълни с порой от образи и тя се олюля. Безпределна тъмнина. После — хаос, дива, несъсредоточена сила, вселена, лишена от разум, от контрол, от смисъл. Същности и създания, разхвърчали се в слепия въртоп. Изгубени и ужасени от раждането на светлина. Внезапно изостряне — болка като през разтварящи се шепи, зноят, изригнал зад тях — свирепото налагане на ред, сърцето, от което кръвта потича на равномерни потоци. Две камери на това сърце — Куралд Галайн, лабиринтът на Майката Тъмнина — Старвалд Демелайн, лабиринтът на… Драконите. И кръвта — силата — която се процежда вече, излива се в плавно течение през вени и артерии, разклонява се през цялото битие, и мисълта, която тогава я споходи, смрази тялото й. „Тези вени и артерии… Те са лабиринтите.“ — Кой сътвори това? Кой? „Скъпа лейди — отвърна К’рул, — ти получи отговора си и проклет да съм, ако насърча наглостта ти. Ти си магьосница. Кълна се в Дивата грива на Светлината, силата ти се храни от самата кръв на вечната ми душа и тъкмо затова ще ми бъдеш покорна!“ Лейди Енви се олюля още една крачка, мигом освободена от виденията, объркана и с разтуптяно сърце. Вдиша дълбоко. — Кой знае… истината, К’рул? — „Че когато крачим през лабиринтите, вървим през самата ти плът. Че когато извличаме сила от лабиринтите, пием от самата ти кръв?“ — Кой я знае? Долови небрежно свиване на рамене в отговора му. „Аномандър Рейк, Драконъс, Озрик, шепа други. А сега — и ти. Прости ми, лейди Енви, не искам да бъда тиран. Присъствието ми в лабиринтите винаги е било пасивно — свободна си сама да избираш, като всяко друго същество, заплувало в безсмъртната ми кръв. Имам само едно оправдание. Този Сакат бог, този странник от неведомо селение… Лейди Енви, уплашен съм.“ Думите му се утаиха в ума й и я смразиха. След малко К’рул продължи: „В своята глупост загубихме съюзници. Дасем Ълтър, прекършен от това, че Гуглата отне дъщеря му в Часа на Оковаването — беше опустошителен удар. Дасем Ълтър, прероденият Пръв меч…“ — Смяташ ли — промълви тя, — че Гуглата щеше да я вземе заради Оковаването, ако се бях отзовала на призива? — „Аз ли съм виновната за загубата на Дасем Ълтър?“ „Единствен Гуглата би могъл да отговори на този въпрос, лейди Енви. А и той бездруго най-вероятно ще излъже. Дасем, неговият поборник — Десемврий — бе започнал да съперничи на силата му. Безсмислено е да ни тревожат такива въпроси, освен очевидния урок, че бездействието е гибелен избор. Прецени: след падането на Дасем една смъртна империя вече се тътри на ръба на хаоса. След падането на Дасем тронът на Сянка беше зает от друг. След падането на Дасем… добре, падането не спира. Станалото — станало.“ — Какво искаш от мен, К’рул? „Нужно беше. Да ти покажа колко огромна е заплахата. Този Панион Домин е само едно малко късче от цялото, но ти трябва да отведеш избраните от мен до самото му сърце.“ — И щом стигнем там? Мога ли да надвия силата, струпана там? „Може би, но този път може да се окаже неразумен, лейди Енви. Ще се доверя на преценката ти и на преценката на другите, все едно дали несъзнателна, или не. Всъщност можеш да решиш да пресечеш този възел в сърцето на Домина. Или да намериш начин да го развържеш, да освободиш всичко, което е било стегнато в него от триста хиляди години.“ — Добре. Ще го изиграем, както дойде. Прелест! Мога ли да си тръгвам вече? Така жадувам да се върна при другите, най-вече при Ток-младши. Миличък е, нали? „Грижи се много за него, лейди. Раните и страданието са това, което Сакатият бог търси в своите слуги. Ще се постарая да опазя душата на Ток от хватката на Окования, но моля те, пази го и ти. Освен това… у този човек има нещо… необуздано. Ала ще трябва да изчакаме то да се пробуди, преди да го разберем. А, още нещо…“ — Да? „Твоята група наближава територията на Домина. Като се върнеш при тях, не се опитвай да посягаш на лабиринта си, за да ускориш пътуването.“ — Защо? „В Панион Домин моята кръв е отровена, лейди. Отрова, която ти можеш да надвиеш, но Ток-младши — не.“ Гарат се събуди, надигна се и се протегна лениво. К’рул си бе отишъл. — Ами сега? — прошепна лейди Енви, цялата плувнала в пот. — Отровена. Кълна се в Бездната… имам нужда от баня. Хайде, Гарат, давай да приберем Третия. Какво ще кажеш, дали да не го събудя с целувчица? Кучето я изгледа. — Два белега на маската му и отпечатък от дамско червило! Четвъртият ли ще бъде тогава, или Петият? Как ги броят устните според теб? Една горна, една долна, или и двете наедно? Хайде да проверим. Прах и вихър черна магия се вдигаше отвъд хълмовете право напред. — Щит-наковалня — рече Фаракалаян, — нашите съюзници да не би да са щракнали вече капан? Итковиан се намръщи. — Не знам. Но несъмнено ще разберем истината, когато решат да се появят и да ни уведомят. — Е, това пред нас си е битка все пак. Грозна при това, ако се съди по магията. — Няма да оспорвам наблюдението ви — отвърна Щит-наковалня. — Ездачи, престрой се в обърнат полумесец, оръжия в ръцете. Бавен тръс, до първа видимост. Пострадалото крило се престрои и подкара напред. Итковиан прецени, че вече са близо до търговския път. Ако някой от тези К’Чаин Че’Малле беше нападнал керван, краят беше предвидим. Само един-двама магове да го придружаваха, щяха да дадат хубав бой, а ако се съдеше по вонята на сяра, лъхаща към тях, последното изглеждаше най-вероятно. Когато наближиха първото възвишение, от земята на билото изникна боен ред на Т’лан Имасс, с гръб към Итковиан и конниците му. Щит-наковалня преброи дузина. Останалите сигурно се бяха намесили в битката — все още извън полезрението му. Разпозна Хвърляча на кости Пран Чоул и свърна коня си към немрящия шаман. Излязоха на билото. Магическата канонада беше секнала, всички звуци на битката вече заглъхваха. Долу се точеше търговският път. Керванът включваше два впряга, единият — много по-голям от другия. И двете возила бяха унищожени, преобърнати и разнебитени. Разцепено дърво, плюшена тапицерия и дрехи лежаха пръснати по земята. На един нисък хълм вдясно от пътя лежаха три тела, земята около тях беше опърлена. Не помръдваха. Около фургоните имаше други осем души. Само двама се бяха съвзели — мъже в черни ризници, които бавно се изправяха. За тези подробности сетивата на Щит-наковалня отделиха не повече от миг. Между разчленените трупове на пет К’Чаин Че’Малле обикаляха стотици огромни мършави вълци — с кухи очи като на Т’лан Имасс. Итковиан огледа мълчаливите страховити същества и попита Пран Чоул: — Тези… ваши ли са? Гадателят на кости сви рамене. — Бяха се отделили от нас. За известно време. Т’лан Ай често пъти ни придружават, но не са обвързани с нас… освен чрез самия Ритуал. — Помълча, после продължи: — Мислехме, че сме ги изгубили. Но и те, изглежда, са чули призива. Три хиляди години, откакто очите ни за последен път са виждали Т’лан Ай. Итковиан го погледна. — Дали не долових нотка на задоволство в гласа ви, Пран Чоул? — Да. И тъга. — Че защо тъга? Както изглежда, тези Т’лан Ай не са дали нито една жертва срещу К’Чаин Че’Малле. Петстотин… срещу петима. Бързо са ги оправили. Гадателят на кости кимна. — Расата им е опитна в битки с едри зверове. Тъгата ми е породена от една грешна проява на милост, смъртни. На Първото сбиране криворазбраната обич към ай — малкото останали от тях — ни поведе по жесток път. Решихме да ги включим в Ритуала. Егоистичната ни нужда се оказа проклятие за тях. Всичко, което правеше ай от плът и кръв горди, доблестни същества им бе отнето. Сега и те, като нас, са празни коруби, изтерзани от мъртви спомени. — Макар и немрящи, в тях има величие — призна Итковиан. — Също като у вас. — Величие у Т’лан Ай, да. Но у Т’лан Имасс? Не, смъртни. Не. — Оставаме на различно мнение, Пран Чоул. — Итковиан се обърна към войниците. — Проверете телата. Щит-наковалня подкара надолу към двамата мъже в ризниците, застанали вече до по-голямото от двете возила. Бяха целите в рани и от тях се стичаше кръв и се сбираше на гъсти локви в краката им. Нещо във вида им събуди тревогата му, но той я надмогна. Щом дръпна юздите пред тях, единият — брадат — се извърна към него. — Добре сте дошъл, воине — проговори той с акцент, странен за слуха на Итковиан. — Необичайни събития ни сполетяха току-що. Въпреки вътрешната дисциплина тревогата му се усили. Все пак успя да отговори със спокоен тон: — Безспорно, сър. Смаян съм, предвид вниманието, което Ловците на К’елл очевидно са ви обърнали, че все още стоите на крака. — Издръжливи индивиди сме ние двамата, наистина. — Невъзмутимият му поглед обходи терена зад Щит-наковалня. — Уви, ресурсите на спътниците ни се оказаха недостатъчни. Фаракалаян, след като поговори с войниците, струпани около телата, подкара към Итковиан. — Щит-наковалня. От тримата баргасти на хълма единият е мъртъв. Другите двама са ранени, но ще оцелеят след подходящо лечение. От останалите само един вече не диша. Твърде много са раните, за да го спасим. Още двама други може да умрат, сър. Никой от оцелелите не се е върнал още в съзнание. Всъщност като че ли са потънали в необичайно дълбок сън. Итковиан изгледа брадатия. — Знаете ли нещо за този неестествен сън, сър? — Боя се, че не. — Обърна се към Фаракалаян. — Сред оцелелите включвате ли един висок, слаб, леко посъстарен мъж и един по-нисък, доста по-стар? — Да. Първият обаче кръжи при портите. — Не бихме искали да го загубим, стига да е възможно. — Войниците на Сивите мечове са опитни в лечителското изкуство, сър — каза Итковиан. — Ще се постараят и ще вложат всичко, което им е по силите. Повече не би могло да се иска от тях. — Разбира се. Просто съм… притеснен. — Ясно. — Щит-наковалня се обърна към Фаракалаян. — Извлечете от силата на дестраянта, ако се наложи. — Слушам, сър. И тръгна обратно. — Войнико — каза брадатият, — името ми е Бочълайн, а спътникът ми е Корбал Броуч. Длъжен съм да попитам, тези ваши немрящи слуги — четирикраките и другите… — Не са слуги, Бочълайн. Съюзници са. „Другите“ са Т’лан Имасс. А вълците са Т’лан Ай. — Т’лан Имасс — прошепна с тънък, писклив гласец Корбал Броуч и очите му изведнъж блеснаха, вперени във фигурите на билото. — Немрящите, възникнали от най-великия некромантски ритуал! Искам да си поговоря с тях! — Обърна се рязко към Бочълайн. — Може ли? Моля те! — Твоя работа — отвърна с безразличие Бочълайн. — Един момент — каза Итковиан. — Двамата сте понесли тежки рани, трябва да се погрижим за тях. — Не се налага, Щит-наковалня, но все пак благодаря за загрижеността. Ние се изцеряваме… бързо. Моля, съсредоточете се върху спътниците ни. Я, колко странно — товарните ни животни и конете са непипнати — виждате ли? Какъв късмет наистина, след като приключа с ремонта на каляската ни. Итковиан погледна разпилените отломки, привлекли вниманието на Бочълайн. „Ремонт?“ — Сър, връщаме се в Капустан веднага. Не можем да отделяме никакво време за… ремонти на вашата каляска. — Няма да се бавя, уверявам ви. Крясък откъм билото накара Щит-наковалня рязко да се обърне. Видя как Корбал Броуч залитна, изпердашен с опакото на ръката от Хвърляча на кости Пран Чоул. Броуч падна и се изтъркаля по склона чак до подножието. Бочълайн въздъхна. — Липса на възпитание, уви — рече той, загледан в спътника си, който бавно се изправяше. — Цената на самотното, не — изолираното детство. Дано само Т’лан Имасс да не са се обидили много. Кажете ми, Щит-наковалня, тези немрящи воини злопаметни ли са? Итковиан се подсмихна наум. „Можеш да питаш следващия джагът, който срещнем.“ — Не мога да знам, сър. От отломките на по-малкия впряг направиха три широки шейни. Т’лан Имасс сплетоха кожени хамути за немрящите ай, избрани да ги теглят. Конете от кервана бяха предадени на грижите на Фаракалаян и новобранката. Итковиан се загледа в Корбал Броуч, повел воловете към поправената „каляска“. Към самото возило избягваше да погледне; кожата му настръхваше от подробностите около поправянето му. Бочълайн беше решил да използва за преустройството му най-различни кокали от разчленените К’Чаин Че’Малле. Споени магически в рамките на колата, костите оформиха шантаво подобие на скелет, който Бочълайн след това покри с парчета одрана сива пъпчива кожа. Ефектът беше ужасяващ. „Не повече от самите собственици на впряга, подозирам…“ Пран Чоул се появи до него. — Привършихме с подготовката. Итковиан кимна и каза: — Гадателю на кости, какво мислиш за тези двама чародеи? — Клъцнатият е луд, но по-голямата заплаха е другият. Не са добра компания, Щит-наковалня. — Клъцнатият? Аха. Евнух. Да, разбира се. Некроманти ли са? — Да. Клъцнатият борави с хаоса от окрайнините на царството на Гуглата. Интересите на другия са още по-тайнствени — призовник е, с внушителна мощ. — Въпреки това не можем да ги изоставим. — Ваша работа. — Хвърлячът на кости се поколеба, после продължи: — Щит-наковалня, ранените смъртни сънуват, до един. — Сънуват ли? — Мирисът ми е познат — каза Т’лан Имасс. — Те са… защитени. Очаквам с нетърпение събуждането им, особено на жреца. Войниците ви показаха изключително умение в лекуването. — Нашият дестраянт е Висш Денъл — можем да извличаме от силата му, когато се наложи, макар да предполагам, че в момента е в мрачно настроение. Изтощен е и знае, че е имало лечение, но нищо друго. Карнадас не обича неизвестността. Както и Смъртният меч Брукалаян. — Стисна юздите и се изправи в седлото. — Евнухът си е свършил работата. Можем да тръгнем. Ще яздим през нощта и ще стигнем портите на Капустан призори. — А присъствието на Т’лан Имасс и Т’лан Ай? — попита Пран Чоул. — Скрито, ако обичате. Освен аите, които теглят шейните. Те ще превозят товара си до града и ще се приберат в двора на казармата. — Имате ли причини за това, Щит-наковалня? Итковиан кимна. Потеглиха. Слънцето вече се беше смъкнало ниско зад тях. Свил ръце в скута си, дестраянтът гледаше принц Джеларкан с дълбока симпатия. Не, каква ти симпатия, предвид явното му изтощение беше много повече. Главата на Карнадас пулсираше. Лабиринтът му Денъл беше кух, обвит в сива пепел. Ако трябваше да сложи ръцете си на масата, всички щяха да видят колко треперят. Смъртният меч крачеше напред-назад зад него. Итковиан беше излязъл на обход в равнината на запад с две крила и нещо се беше случило. Тревогата отекваше във всяка нервна стъпка зад гърба на дестраянта. Принцът на Капустан беше стиснал очи, пръстите му разтриваха слепоочията под студено кованото медно кръгче на короната му. Беше двайсет и две годишен, но бръчките му бяха като на четиридесетгодишен. Бръснатото му теме беше покрито с бенките на царственото му потомство, като капки кръв, засъхнали и потъмнели. След дълга въздишка принцът проговори: — Съветът на маската няма да бъде склонен, Смъртни мечо. Настояват техните джидрати да заемат външните укрепления. — Укрепленията ще бъдат изолирани, след като обсадата започне, принце — изръмжа Брукалаян. — Знам. И двамата го знаем. Изолирани, съборени, всеки войник вътре ще бъде заклан… след което изнасилен. Жреците си въобразяват, че са свръхстратези във военното дело. Религиозна война, в края на краищата. Елитните воини на храмовете трябва да нанесат първите удари. — Не се съмнявам, че ще ги нанесат. И толкова. — И толкова. Може би, ако осигурим коридори, атаки, за да осигурим изтеглянето… — Което ще ни струва още повече жертви, принце. А и най-вероятно ще е провал. В такова самоубийство войниците ми няма да участват. И ви моля, не се опитвайте да наложите волята си над мен за това. Договорът ни е да държим града. По наша оценка най-добрият начин да го постигнем е с отбрана на стените. Външните редути винаги са спънка — ще послужат по-добре на враговете, отколкото на нас — като опорни пунктове за щурмовете. Джидратите ще трябва да ги държат в мъртвата зона. Поставят ли се там обсадни машини, ще бъдем подложени на непрекъснат обстрел. — Съветът на маската не очаква, че укрепленията ще паднат, Смъртни мечо. Според тях вие сте се вкопчили в убеждението си и изразените ви опасения са неуместни. Последва тишина, ако не се смяташе нехарактерното крачене на Брукалаян. Принцът най-сетне отвори очи и загледа умислено котешките стъпки на Смъртния меч. После се намръщи, въздъхна и стана. — Лост ми трябва, Смъртни мечо. Намерете ми го, и то колкото може по-бързо. — Обърна се рязко и закрачи към вратите на залата, където го чакаха двамата му телохранители. След като масивните крила се затвориха зад принца, Брукалаян се обърна към Карнадас. — Продължават ли да извличат от силата ви? Дестраянтът поклати глава. — От известно време — не. Скоро след неочакваната визита на принца престанаха. Все едно, взеха всичко, което имах. Ще ми трябват няколко дни, докато се възстановя. Брукалаян издиша бавно. — Е, рискът от стълкновение беше известен. От това трябва да заключим, че Панионецът е изпратил сили през реката. Въпросът е колко? — Достатъчно, за да премажат две крила, изглежда. — В такъв случай Итковиан трябваше да избегне боя. Карнадас изгледа Смъртния меч. — Не сте справедлив, сър. Щит-наковалня разбира от предпазливост. Ако е било възможно, щял е да го направи. — Да — изръмжа Брукалаян. — Знам. Откъм казармените порти се чуха гласове и по каменните плочи изчаткаха конски копита. Напрежение изпълни стаята, но никой от двамата не проговори. Вратите се разтвориха широко, те се обърнаха и видяха на прага Сидлис, пратеничката на Итковиан. — Смъртни мечо, дестраянте. Нося ви съобщение от Щит-наковалня. — Влезли сте в битка — промълви Брукалаян. — Да, сър. Един момент, сър. — Сидлис притвори вратата и се обърна отново към командира и жреца. — В равнината са се появили демонски слуги на Пророка на Панион. Натъкнахме се на един и влязохме в схватка. Приложената тактика трябваше да е достатъчна, щетите, които нанесохме, бяха жестоки и действията ни бяха безпогрешни. Чудовището обаче се оказа немрящо — оживял труп, и това го разбрахме твърде късно, нямаше време за оттегляне. Беше буквално неуязвимо за раните, които му нанасяхме. Все пак успяхме да унищожим демона, макар и на висока цена. — Конник Сидлис — заговори Карнадас, — битката, която описвате, трябва да е станала преди доста време, иначе нямаше да сте тук… Но нуждата да се извлича от лечебната ми сила престана едва преди малко. Сидлис се намръщи. — Оцелелите в тази схватка можаха да се справят и без силата ви, сър. С ваше позволение ще продължа разказа си, което може би ще внесе повече… яснота. Брукалаян вдигна вежда на мъглявия отговор и изръмжа: — Продължете. — След унищожението на този демон пристигнаха още четири. Дестраянтът потръпна. „Как изобщо сте останали живи тогава?“ — В този момент, за наш късмет — продължи Сидлис, — се появиха неочаквани съюзници и немрящите демони бързо бяха унищожени до крак. Естеството на този съюз, разбира се, се нуждае от формализиране. За момента общите усилия са продиктувани от наличието на общ враг — те, както съм убедена, продължават и в настоящия момент, като Щит-наковалня и отрядът яздят с благосклонните ни приятели с намерението да изловят колкото може повече от тези свирепи демони. — Изглежда, са ги намерили, ако се съди по изтощението на дестраянта — каза Смъртният меч. Сидлис кимна. — Това ли е всичко? — попита Карнадас. — Сър. Придружават ме емисарите на въпросните потенциални съюзници. Щит-наковалня прецени, че би било най-целесъобразно, ако преговорите, които може да последват, се проведат единствено между Сивите мечове и нашите гости; и че всяко решение досежно уведомлението на принца или Съвета на маската трябва да се съобрази с вашето мнение — и на двама ви. Брукалаян изпръхтя в съгласие. — Емисарите в двора ли чакат? Отговорът на въпроса му изригна на прашни вихри вляво от вестоносеца. Изскочили от каменния под, в слягащия се прах се очертаха три съсухрени, облечени в кожи фигури. Гнила дрипава козина, а под нея — лъскава тъмнокафява кожа, масивни рамене и мускулести ръце. Дестраянтът залитна назад и падна в стола си, облещил очи. Без да трепне, Брукалаян изгледа трите привидения с присвити очи. — Наричат се Крон Т’лан Имасс — поясни невъзмутимо Сидлис. — Според Щит-наковалня воините им наброяват около четиринадесет хиляди. — Т’лан Имасс — прошепна смаяно Карнадас. — Какво пресмущаващо… съвпадение. — С ваше позволение — продължи Сидлис, — да представя гостите ни. Това са Хвърлячи на кости — шамани. Този най-вляво, чиито рамене са покрити с кожа на бяла мечка, е Бек Окан. Непосредствено до него, с кожата на бял вълк, е Бендал Хоум. Хвърлячът на кости до мен, в кожата на прерийна мечка, е Окрал Лом. Уточнявам, че естеството на въпросните кожи е пряко свързано с техните… соултейкън форми. Поне така ме информираха. Бендал Хоум пристъпи напред. — Нося ви поздрави от Крон, от Крон Т’лан Имасс, смъртни — заговори той с тих, плавен шепот. — Прочие, имам пресни новини от нашите кланове, съпровождащи вашия Щит-наковалня и неговите войници. Натъкнали са се на още К’Чаин Че’Малле, нападнали някакъв керван. Въпросните ловци са ликвидирани. Вашите войници са се погрижили за оцелелите от кервана. Сега всички се връщат към Капустан. Нови сблъсъци не се очакват и пристигането им ще съвпадне с утрото. Разтреперан, Карнадас се намести в стола си. Гърлото му беше пресъхнало и той заговори с усилие. — К’Чаин Че’Малле? Оживели? — Благодаря, Сидлис — каза Брукалаян. — Свободна сте. — Обърна се към Бендал Хоум. — Ако правилно ви разбирам, този Крон търси съюз срещу Панион Домин и тези… К’Чаин Че’Малле? Гадателят на кости килна глава и дългата му бяла коса провисна под шлема от вълчи череп. — Тази война не е основната ни задача. Дойдохме на тази земя, откликвайки на призив. Присъствието на К’Чаин Че’Малле беше неочаквано и… неприемливо. Освен това сме любопитни за самоличността на въпросния Панион… подозрението ни е, че не е смъртен човек, както сте убедени вие. Крон прецени, че намесата ни във вашия конфликт засега е наложителна. Едно предупреждение обаче: онази, която ни призова, идва насам. С нейното пристигане ще се извърши Вторият сбор на Т’лан Имасс. От този момент благоразположението ни ще зависи изцяло от нея. Нещо повече, напълно е възможно да се окажем… по-безполезни за вас… след като се извърши наборът. Брукалаян бавно се извърна към Карнадас. — Сър? Имате ли някакви въпроси към почитаемия Бендал Хоум? — Толкова много, че не знам откъде да започна, Смъртни мечо. Гадателю на кости, какво точно представлява този ваш „сбор“ или „набор“, за който споменахте? — Това си е проблем на Т’лан Имасс, смъртни. — Разбирам. Е, това затваря вратата за всякакви по-нататъшни питания и множеството съпровождащи ги въпроси. Относно Пророка на Панион — той наистина е смъртен човек. Виждал съм го лично, плътта му не излъчва никакъв мирис на илюзия. Най-обикновен старец, нищо повече. — А кой стои в сянката му? — изхриптя шаманът, наречен Бек Окан. Дестраянтът примигна. — Никой, доколкото мога да преценя. Тримата Т’лан Имасс не отвърнаха нищо, но Карнадас подозираше, че си говорят безмълвно и може би с далечните си родственици също така. — Смъртни мечо — прошепна жрецът, — ще уведомим ли принца за това? А Съвета на маската? — Наистина трябва да го обсъдим добре, преди да вземем решение — отвърна Брукалаян. — Най-малкото, редно е първо да изчакаме да се върне Щит-наковалня. Нещо повече, открит стои въпросът с още някои връзки тази нощ, не мислите ли? „Финир да те благослови, бях забравил.“ — Прав сте. — „Бързия Бен… кълна се в счупеното копито на Финир, от всеки килер започнаха да ни изскачат съюзници…“ Бендал Хоум заговори: — Смъртни мечо Брукалаян, вашият воин Итковиан е решил публичното им пристигане в града — с ранените от кервана — да включва шест Т’лан Ай, които сега придружават родствениците ни. — Т’лан Ай ли? — попита удивен Карнадас. — За първи път чувам това име. — Вълци от ледения век, много отдавна. Немрящи, като нас. Брукалаян се усмихна. След малко Карнадас също се усмихна. — Принцът ви поиска… лост, нали, Смъртни мечо? — И ще го получи, сър. — И още как. — Ако имате още нужда от нас тази вечер — обърна се Бендал Хоум към Брукалаян, — просто ни призовете. — Благодаря, господа. Тримата Т’лан Имасс се разпаднаха сред облаци прах. — Доколкото схващам — промълви дестраянтът, — не се налага да се грижим за настаняването на гостите ни. — Очевидно не. Моля да се поразходим, сър. Толкова много неща имаме да обсъдим, а времето ни е толкова малко. Карнадас стана. — Няма да се спи тази нощ. — Да, уви. Две камбани преди съмване Брукалаян стоеше сам в скромната си стая. Умората бе натежала на раменете му като подгизнало от дъжд наметало, но нямаше да се огъне под нея. Щит-наковалня и неговият отряд щяха да се върнат скоро и Смъртният меч бе решен да ги дочака — един командир не можеше да постъпи другояче. Мъждукащият фенер се бореше със сумрака в стаята и мяташе злокобни сенки. В каменното огнище в средата бяха останали мъртви въглени и пепел. Въздухът бе станал хапливо студен и само това държеше Брукалаян все още буден. Чародейната среща с Бързия Бен и Каладън Бруд се бе оказала, под външните учтивости, напрегната — както за Смъртния меч, така и за Карнадас стана ясно, че далечните им съюзници са въздържани. Колебливост замъгляваше крайните им намерения и предпазливостта им, макар и разбираема при дадените обстоятелства, остави двамата Сиви мечове в неловко положение. Спасяването на Капустан, изглежда, не беше основната им цел. Щеше да се направи опит, но Смъртният меч започваше да подозира, че той ще се изрази най-вече в обходни маневри и дребни сражения — при това със закъснение в най-добрия случай, вместо в пряк сблъсък. Това предизвика подозрението на Брукалаян, че прехвалената армия на Каладън Бруд, изтощена от няколкото години война с Малазанската империя, или е загубила воля за борба, или е толкова разбита, че бойната й ефективност буквално е изгубена. Все пак можеше да измисли няколко начина да направи полезни тези приближаващи се съюзници. Често разбирането на заплахата се оказваше достатъчно… „Ако успеем да нанесем достатъчно сериозен удар на септарха, за да изгуби самообладание при неизбежната поява на войската на Бруд.“ А в случай, че отбраната рухнеше, все пак беше възможно да се осигури път за изтеглянето на Сивите мечове. Въпросът в такъв случай щеше да е от кой момент Смъртният меч щеше да може с чест да заключи, че условията на договора вече не са в сила? Смъртта на принц Джеларкан? Рухването на защитната стена? Загубата на част от града? Изведнъж усети как въздухът зад него се раздра, с много тих шепот като от разкъсана тъкан. Лъхна го дъхът на безжизнен вятър и Смъртният меч бавно се обърна. В рамките на зацапания в сиво портал на лабиринт се бе очертала висока, мършава, облечена в тъмна броня фигура. Лице с бяла сбръчкана кожа над острите скули, дълбоко хлътнали в кухините очи под изпъкналото чело, а над долната устна лъщяха бивни. Устата на фигурата се изкриви в насмешлива усмивка. — Смъртни мечо на Финир — заговори посетителят на езика на Илайн с нисък и тих глас, — нося ти поздрави от Гуглата, Господаря на Смърт. Брукалаян изсумтя и си замълча. — Воине — продължи след малко привидението, — реакцията ти на моята поява изглежда почти… лаконична. Наистина ли си толкова спокоен, колкото искаш да ме накараш да повярвам? — Аз съм Смъртният меч на Финир — отвърна Брукалаян. — Мда — провлече джагът. — Знам. Аз, от друга страна, съм Вестител на Гуглата, известен нявга като Гетол. Историята, стояща зад сегашното ми… слугуване, е повече от достойна за епическа поема. Или три. Не си ли любопитен? — Не. Лицето помръкна в леко преувеличено униние, после очите блеснаха. — Каква липса на въображение, Смъртни мечо. Е, добре, чуй тогава без разтушаващия преамбюл словата на моя господар. Макар никой да не може да отрече вечния глад на Гуглата, както и нетърпението, с което очаква предстоящата обсада, известни усложнения в по-голямата схема карат моя господар да се осмели да се обърне с покана към смъртните войници на Финир… — В такъв случай редно е да се обърнеш лично към Оня с бивните — избоботи Брукалаян. — Ах, уви, оказа се, че това вече е невъзможно, Смъртни мечо. Вниманието на Финир е насочено другаде. Всъщност, за негово голямо неудоволствие, вашият бог е притеглен до самия край на владението си. — Нечовешките очи на Вестителя се присвиха. — Финир е в огромна беда. Загубата на силата на вашия патрон е неизбежна. Гуглата реши, че е дошъл моментът за състрадателни жестове, за израз на искреното братство, съществуващо между вашия господар и моя. — Какво предлага Гуглата? — Градът е обречен, Смъртни мечо. Но не е нужно вашата страховита армия да се включва в неизбежния сблъсък при портите на Гуглата. Такава саможертва би била безсмислена и загубата би била огромна. Панион Домин не е нищо повече от един-единствен, твърде незначителен елемент от много по-мащабна война — война, в която ще се включат всички богове — съюзени до един — срещу враг, който цели ни повече, ни по-малко да анихилира всички свои съперници. Тъй. Гуглата ви предлага своя лабиринт, средство за изтегляне на вас и вашите войници. Трябва да изберете бързо, защото пътят на лабиринта дотук не може да се съхрани с идването на силите на Панион. — Предложението ви означава да нарушим договора си. Вестителят се изсмя с презрение. — Както страстно уверявах Гуглата, вие смъртните сте жалка пасмина. Договор? Драсканици по пергамент? Офертата на моя господар не подлежи на договаряне. — И щом приемем лабиринта на Гуглата — кротко отвърна Брукалаян, — обликът на нашия патрон се променя, нали? Недостъпността на Финир… го е превърнала в пасив. И Гуглата реагира тутакси, бърза да отмъкне смъртните слуги на Финир, за предпочитане непокътнати, та да могат сетне да служат нему и на никой друг. — Глупав човек — озъби се Гетол. — Финир ще е първата жертва във войната със Сакатия бог. Глиганът ще падне — и никой не може да го спаси. Патронажът на Гуглата не се предлага току-така на никого. Да те удостоят с такава чест… — Чест? — прекъсна го Брукалаян с глас като желязо, стържещо по камък, и с очи, блеснали със странна светлина. — Позволи ми, от името на Финир — с шепот продължи той, — да коментирам въпроса за честта. — Широкият му меч изсвистя като мълния от ножницата и литна към лицето на Вестителя. Изпука кост и плисна тъмна кръв. Гетол залитна назад и вдигна костеливите си ръце към посеченото си лице. Брукалаян сниши оръжието си, очите му бяха пламнали от дълбок гняв. — Пристъпиш ли отново, Вестоносецо, ще продължа коментара си. — Не одобрявам — изхриптя с разкъсани устни Гетол — твоя… тон. На мен се пада да отвърна както подобава, ала не от името на Гуглата. Този път — не. Не, този отговор ще бъде мой и само мой. — В облечените му в стомана ръце изникнаха дълги мечове, остриетата лъснаха с цвета на разтопено злато. Очите на Вестителя святкаха с цвета на оръжията. Той пристъпи напред. След което се спря, а мечовете се вдигнаха за отбрана. Тих глас промълви зад Брукалаян: — Поздравяваме те, джаг. Смъртният меч се обърна. И видя тримата Т’лан Имасс, и тримата — странно нереални, сякаш на няколко мига преди да придобият нов облик и очертания. На мигове, осъзна Брукалаян, преди да се въплътят в своите зверове — соултейкън. Въздухът се изпълни с дъх на спаружено и лютива воня. — Тази битка не е ваша работа — изсъска Гетол. — Битката с този смъртен ли? — попита иронично Бек Окан. — Така е. Но ти все пак си джаг. — Аз съм Вестител на Гуглата — смеете ли да предизвикате слуга на Господаря на смъртта? Съсухрените устни на Т’лан Имасс се дръпнаха и оголиха два реда гнили зъби. — Кое ще ни разколебае, джаг? Я питай господаря си той смее ли да ни предизвика? Гетол изсумтя възмутено. В същия миг нещо го дръпна назад, лабиринтът го погълна и се затръшна. Въздухът се позавихри след внезапното изчезване на портала, но скоро се успокои. — Очевидно не — отсече Бек Окан. Брукалаян въздъхна, прибра меча си в ножницата и се обърна към тримата Хвърлячи на кости. — Появата ви ме разочарова, господа. — Това го разбираме, Смъртни мечо. Бяхте достоен противник, несъмнено. Но нашето издирване точно на този джагът наложи… прекъсването. Талантът му да се измъква е неоспорим, дотам, че да почне да служи на бог. Твоето презрение към Гуглата те прави наш ценен съратник. — Макар и само за да усили шанса ви да се сбиете с този джагът — с гримаса отвърна Брукалаян. — Безспорно. — Значи се разбрахме. — Да. Така изглежда поне. Той изгледа недоволно трите същества, след което им обърна гръб. — Според мен можем да приемем, че тази нощ Вестителят няма да се върне при нас. Простете ми за грубостта, господа, но желая отново да се усамотя. Тримата Т’лан Имасс се поклониха учтиво и изчезнаха. Брукалаян пристъпи до огнището, отново извади меча и бавно разбърка изстиналите въглени. Пламъчета заподскачаха отново и жарта се съживи. Капките и струите джагътска кръв по острието засъскаха и изгоряха. Смъртният меч дълго се взира в огнището, ала въпреки разбулената сила на святото оръжие не видя нищо, освен пепелища. Задъхано, пълзящо усилие, навън от непрогледния мрак. Разцъфващи взривове болка, като огнена стена зад очите му, тръпнещ екот на рани, раздиращи плътта — собствената му плът. От устата му се изтръгна глух стон, стресна го и го върна в съзнание — лежеше свит върху някакви разпънати кожи. Преди това бе имало някакво движение, люшкане и друсане, и жулене, но това бе свършило. Отвори очи и видя, че лежи на сянка. Вляво от него се издигаше каменна стена, на една ръка разстояние. Миришеше на коне и на прах, а още по-близо — на кръв и пот. Лъчите на утринното слънце къпеха каменния двор вдясно, очертаваха движещите се из него смътни фигури. Войници, коне, невъзможно огромни мършави вълци. По камъните изстъргаха ботуши и сянката над него стана по-дълбока. Грънтъл примига и погледна нагоре. Лицето на Стони беше изпито, оцапано със засъхнала кръв, косата й висеше на кичури и чорлава. Тя опря ръка на гърдите му. — Стигнахме в Капустан — изхриптя гласът й. Той успя да кимне. — Грънтъл… Болка изпълни очите му и студът го вкочани. — Грънтъл… Харло е мъртъв. Те… оставиха го, затрупаха го с камъни. Оставиха го. А Неток… Неток, онова мило момче… с тези ококорени очи, толкова невинно. Дадох му мъжеството му, Грънтъл, поне това успях да направя. Мъртъв… изгубихме ги и двамата. — И си тръгна. Появи се друго лице, непознато — на млада жена с шлем. Гледаше го мило. — Вече сте в безопасност, сър — проговори тя с капънски акцент. — Бяхте изцерен със сила. Скърбя за загубите ви. Всички скърбим… Сивите мечове. Бъдете уверен, отмъстихме на демоните… Грънтъл престана да слуша, очите му се извърнаха настрани и се взряха в синьото небе точно над него. „Видях те, Харло. Кучи сине. Хвърли се на пътя на онова същество, между двама ни. Видях, проклет да си.“ Тяло под камъни. Лице, покрито с мрак. Лице, което никога повече няма да се усмихне. Нов глас. — Капитане. Грънтъл извърна глава. Думите с мъка се изтръгнаха от гърлото му. — Свърши се, Керули. Доведохме те. Проклет да си до портата на Гуглата, махни се от очите ми. Жрецът сведе глава, отдръпна се в мъглата на яростта му. Отдръпна се и вече го нямаше. >> 8. E> Колкото по-жесток е светът, толкова по-пламенна е доблестта. @ Танцьора E$ Костите образуваха хълмове. Простираха се във всички посоки. Хрущяха и се чупеха под тежките стъпки на Гетол, докато той се тътреше нагоре по склона. Кръвта вече се стичаше по-бавно по посеченото му лице. Не виждаше с едното око — гледецът беше затулен зад щръкналата розова плът, — но болката бе затъпяла и пулсираше глухо. — Суетата — изломотиха разкъсаните му устни — не е моето проклятие. — Залитна, после бавно се изправи и с олюляване продължи нагоре по склона. — Непредвидими са смъртните човеци — дори Гуглата не би могъл да си представи такова… нахалство. Но — ах! Ликът на Вестителя ни е развален, а което е развалено, трябва да се захвърли. Да се захвърли… Гетол се огледа. Безкрайните хълмове, безформеното небе, студеният, мъртъв въздух. Костите. Здравата вежда на джагъта се вдигна. — Все пак оценявам шегата ти, Гугла. Ха-ха. Точно тук ме захвърли. Ха-ха. И сега мога да пълзя на свобода. Не съм длъжен да ти служа повече. Тъй да бъде. Гетол разтвори лабиринта си, вторачи се в очерталия се пред него портал, в пътя навътре в студеното, почти безвъздушно селение на Омтоуз Феллак. — Познавам те, Гугла. Знам кой си и какво си. Прелестна ирония, отражението на лицето ти. Вече се чудя дали и ти на свой ред ме познаваш? Закрачи навътре. Познатата ледена прегръдка облекчи болката му, загаси пламъка в жилите. Стръмните назъбени стени от лед от двете му страни го окъпаха в синьо-зелена светлина. Спря се, вкуси въздуха. Нямаше я вонята на Имасс, нямаше следи от натрапници, но силата, която долови около себе си, бе отслабнала, увредена от хилядолетия пробойни, от наглостта на Т’лан. Като самите Джагът, Омтоуз Феллак загиваше. Бавна, изтощителна смърт. — Ех, приятелю. Отиваме си — прошепна той. — Двамата с теб, кретаме надолу към забравата. Проста истина. Дали да не развихря гнева си? Не. В края на краищата гневът ми никога не е бил достатъчен. Никога. Продължи напред, през замръзналите спомени, започнали вече да гният — тук, едва на ръка разстояние, стесняваха се, затваряха се, притискаха го. Разломът бе неочакван — дълбока цепнатина, прорязала диагонално пътя му. От нея струеше лек топъл дъх, наситен с развала и болест. Ледът по двата й ръба беше разранен и пъпчив, нашарен с тъмни жили. Гетол спря и наостри сетивата си. После изсъска: — Не си го направил неволно, нали? Що за покана си ми оставил? Аз съм от този свят, а ти не си, страннико. Тръгна да подмине цепнатината, разкривил разкъсаните си устни. Но после спря и бавно извърна глава. — Вече не съм Вестител на Гуглата. Изгонен. За лоша служба. Неприемливо. А ти, Оковани, какво ще ми кажеш? Отговор нямаше да има, докато не се вземеше решение, докато пътят не свършеше. Гетол навлезе в цепнатината. Сакатият бог бе сътворил подобие на малка шатра около мястото, където беше окован, забеляза с насмешка джагът. Разбит, прекършен, покрит с гноясали рани, които никога нямаше да зарастат — това сега си беше самото лице на суетата. Гетол спря пред входа и каза високо: — Разкарай го тоя покров. Няма да пълзя пред теб. Шатрата засия, разпадна се и разкри загърната в дрипав халат безформена фигура, седяща върху мократа глина. От мангала пред нея се вдигаха валма сив дим. Една изкривена ръка вееше сладникавите нишки към скритото под гуглата лице. — Съкрушителна… — захъхри Сакатият бог. — Съкрушителна… целувка. Внезапната ти страст за мъст бе… усетена, джагът. Гневът ти застраши скрупульозните замисли на Гуглата, разбираш го, нали? Тъкмо това толкова… разочарова Господаря на Смърт. Неговият Вестител трябва да е покорен. Неговият Вестител не може да има лични страсти и амбиции. Няма достоен… господар… за слуга като теб. Гетол се огледа. — Под краката ми пари. Оковахме те към плътта на Бърн, закотвихме те за костите й… а ти си я отровил. — Да. Гноясал трън в хълбока й… един ден това ще я убие. А със смъртта на Бърн този свят ще погине. Сърцето й, студено и безжизнено, ще престане да бълва животворното си обилие. Тези вериги трябва да се скършат, джагът. Гетол се засмя. — Всички светове погиват. Няма точно аз да се окажа слабата брънка, Сакати. В края на краищата и аз бях тук за Оковаването. — Ах — изсъска съществото пред него, — но ти все пак си слабата брънка. Винаги си бил. Смяташе, че можеш да спечелиш доверието на Гуглата, но се провали. И това не е първият ти провал, знаем го и двамата. Когато брат ти Готос те повика… — Стига! Кой е уязвимият тук? — И двамата, джагът. И двамата. — Богът отново вдигна сакатата си ръка и бавно помаха. Появиха се лъскави дървени карти, увиснаха във въздуха с образите си срещу Гетол. — Виж — захъхри Сакатият бог. — Домът на Вериги… Здравото око на джагъта се присви. — Какво… какво си направил? — Вече не съм външен, Гетол. Смятам да се… включа в играта. И погледни по-внимателно. Ролята на Вестител е… свободна. Гетол изсумтя. — Не само на Вестител… — Точно така. Още е рано. Кой, чудя се, ще спечели правото да стане Рицаря на моя Дом? За разлика от Гуглата, разбираш ли, аз приветствам личната амбиция. Приветствам независимата мисъл. Дори актове на мъст, ако щеш. — Драконовата колода ще ти се опълчи, Оковани. Твоят Дом ще бъде… нападнат. — Винаги е ставало така. Говориш за Колодата като за същество, ала създателят й е прах, знаем го и двамата. Няма никой, който да я контролира. Доказателство? Виж въздигането на Дома на Сянка. Добър прецедент. Гетол, ти си ми нужен. Прегръщам… слабостите ти. Никой в моя Дом на Вериги няма да е съвършен, нито телом, нито духом. Виж ме, погледни това разнебитено, окаяно създание пред теб — моят Дом отразява това, което виждаш. А сега хвърли поглед на света отвъд, кошмара от болка и падение, каквото е селението на смъртните. Много скоро, Гетол, следовниците ми ще бъдат легион. Съмняваш ли се в това? А? Джагът дълго помълча и накрая изръмжа: — Домът на Вериги намери своя Вестител. Какво ще ми възложиш? — Побърках се — измърмори Мурильо, но все пак хвърли кокалчетата. Те подскочиха, завъртяха се и се спряха. — Божия ръчица, скъпи ми друже, уви за тебе, но не и за предостойния мене! — извика Круппе и се пресегна да събере ашиците. — А сега Круппе вдига двойно паричките и ги шашка всичките — изящна рима, и тъкмо на място дошла — хоп! — Костите подскочиха и се подредиха с небелязаната си страна отгоре. — Ха! Как звъннаха купчинките мили в тлъстото скутче на Круппе! Събери ги и хвърляй, чародею страховит! Бързия Бен поклати глава и събра кокалчетата. — Виждал съм всякакви възможни шмекерии — от най-некадърната до най-ловката, — но, Круппе, ти продължаваш да се измъкваш от острото ми око. — Шмекерии? Боговете да не дават дано! Това, на което са свидетели нещастните жертви в тази прелестна нощ, е само космическа симпатия към предостойния Круппе! — Космическа симпатия? — Мурильо изсумтя. — Какво пък е това, в името на Гуглата? — Евфемизъм за шмекерия — избоботи Кол. — Хайде залагай, Бързак, че нямам търпение да си загубя спечелените с труд пари. — От масата е — заяви Мурильо. — Тя изкривява всичко, а Круппе е хванал шаблона по някакъв начин — не го отричай, буца свинска мас такава. — Круппе опровергава всичко очевидно опровержимо, прескъпи приятели. Никакъв шаблон не се е оформил още, най-искрено ви уверявам, тъй като главният въпросен герой избяга от възложената му роля. Въпросното бягство е само илюзия, естествено, въпреки че принудителното забавяне в саморазпознаването като нищо може да доведе до ужасни последици. За щастие на всички, Круппе е тук и най-зорко следи… — Да става каквото ще — прекъсна го Бързия Бен. — Важно е черното сърце и черепът в ъгъла. — Дързък залог, магьоснико тайнствен. Но Круппе утроява с вярна и нетрепваща ръка. Магьосникът изсумтя. — Е, такова нещо не съм виждал никога. Нито веднъж. — И хвърли кокалчетата през масата. Лъскавите фаланги от пръсти се спряха по средата, подредени в изпъната ръка, с всички символи и шарки отгоре. — Е, удивени чародеецо? Ковчежетата на Круппе се препълниха! Бързия Бен се вторачи в скелетната ръка върху олющената маса. — Какъв смисъл има? — въздъхна Кол. — Круппе печели всяко хвърляне. Не е хитро, дребосъко — добрият мошеник гледа да губи от време на време. — Което доказва чистата невинност на Круппе! Измама с непрекъснати победи наистина би било лудост — не, тази симпатия си е съвсем истинска и е напълно извън властта на Круппе. — Как го направи това? — прошепна Бързия Бен. Круппе извади от ръкава си смачкана копринена кърпа и обърса чело. — Лабиринти, внезапно завихрени, ближат въздуха с пламъци невидими, о, да! Круппе се гърчи под този зорък взор — милост, моли ви Круппе, магьоснико зъл! Бързия Бен се отпусна в стола си и погледна Уискиджак, който седеше отделно до стената на шатрата, полупритворил очи. — Тук има нещо — заклевам се — само че не мога да го спипам. Хлъзгав е… богове, колко е хлъзгав! Уискиджак изсумтя и се ухили. — Откажи се. Подозирам, че няма да го хванеш. Магът се обърна ядосано към Круппе. — Не си това, което изглеждаш… — А, напротив — намеси се Кол. — Само го виж. Мазен, лъснал, хлъзгав като пържена в масло змиорка. Круппе е точно това, което изглежда, повярвай ми. Гледай как изведнъж му изби пот на челото, това лице като на варен рак, облещените очи — виж го само как се гърчи гузно! Това си е Круппе, от главата до петите! — Засрамен е Круппе! Как го оглеждат жестоко! Свива се Круппе смутен пред това непредвидено внимание! Видяха как изстиска носната кърпа и очите им се опулиха от локвата пот, изсипала се на масата. Уискиджак се изсмя. — Всички ви е прибрал в кесията си, даже и сега! Гърчел се, а? Потял се? Всичко е илюзия. — Круппе се огъва пред тези прозорливи наблюдения! Превива се, топи се, разпада се, става ломотещ глупак! — Замълча, наведе се и си събра печалбата. — Круппе е жаден. Дали е останало винце в онази мръсна кана, чуди се той? Но още повече се чуди Круппе какво ли е довело Корлат до входа на тази шатра в тази късна доба, когато всички тъй са изтощени от похода дневен неспирен? Зеблото се дръпна настрана и жената Тайст Андий пристъпи вътре. Виолетовите й очи се спряха на Уискиджак. — Командире, господарят ми моли за удоволствието от вашата компания. Уискиджак вдигна вежди. — Сега? Е, добре. Приемам поканата. — Надигна се бавно, щадейки болния си крак. — Ще те разбера аз тебе — изръмжа Бързия Бен на Круппе. — Круппе отрича съществуването на каквато и да било коварна сложност досежно своята персона, чародеецо угрижен. Простотата е сладката любовница на Круппе — в прелестен заговор с драгата му жена Истината, разбира се. Стар и верен е съюзът на тези тримцата… Още говореше, когато Уискиджак излезе от шатрата и закрачи с Корлат към лагера на Тайст Андий. След малко командирът погледна жената до себе си. — Мислех, че господарят ви вече си е заминал — не съм го виждал от няколко дни. — Ще остане с нас известно време — каза Корлат. — Аномандър Рейк не понася много разните съвещания и други такива. Старата го информира за хода на нещата. — В такъв случай съм любопитен — какво ли ще иска от мен? Тя се усмихна. — Това ще ви го каже господарят ни, командире. Уискиджак замълча. Шатрата на Рицаря на Мрак по нищо не се отличаваше от всички други в стана на Тайст Андий, без стража отпред и почти в средата на една от редиците, смътно осветена от единствения запален вътре фенер. Корлат спря пред платнището на входа. — Ескортът ми беше дотук. Можете да влезете, командире. Аномандър Рейк седеше на сгъваем походен стол с кожен гръб, изпънал напред дългите си крака. Срещу него беше поставен също такъв празен стол, с масичка помежду им, на която имаше гарафа вино и два бокала. — Благодаря ви, че дойдохте — каза Рицарят на Мрак. — Моля, настанете се удобно. Уискиджак се намести в стола. Рейк се наведе, напълни бокалите и подаде единия на командира. — При подходяща перспектива — заговори Тайст Андий, — дори животът на един смъртен може да изглежда дълъг. Пълноценен. Това, над което разсъждавам в момента, е естеството на случайността. Мъже и жени, които, за известно време, се оказва, че вървят в кръг, по успоредни пътеки. Чиито животи се сближават, макар и за кратко, и този случаен контакт ги променя. Уискиджак го гледаше с притворени очи. После каза: — Не гледам на промяната като на някаква особена заплаха, милорд. — Не милорд — просто Рейк. За вашия възглед, съгласен съм… в общи линии. Все пак тук властва напрежение, за което, сигурен съм, си давате сметка. Малазанецът кимна. Забулените очи на Рейк за миг блеснаха срещу Уискиджак, после небрежно се плъзнаха настрани. — Тревоги. Събуждат се дълго обуздавани амбиции. Съперничества, стари и нови. Цялата тази ситуация сякаш по-скоро… разделя. Всеки от нас поотделно, от всички други. И все пак, ако го изтърпим, кроткото връщане на инстинкта отново взима думата и ни нашепва за… надежда. — Необикновените му очи отново потърсиха командира за миг, кратък като предишния. Уискиджак вдиша бавно и тихо. — Характерът на тази надежда? — Инстинктите ми — в мига, в който животите се сближат — колкото и да е за кратко, — ми подсказват кой е достоен за доверие. Гъноуз Паран например. Първия път се срещнахме в равнината, недалече от тук. Оръжие на Опонн, на няколко мига от смъртта, в челюстите на Хрътките на Сенкотрон. Смъртен, всичко, което е преживял и изгубил, е изписано ясно в очите му. Жив или мъртъв, съдбата му нищо не значеше за мен. И все пак… — Го харесахте. Рейк се усмихна и отпи от виното. — Да, точен извод. Настъпи тишина, проточи се и двамата се гледаха дълго. Накрая Уискиджак бавно се изправи в стола си, най-сетне разбрал. — Предполагам — отрони той, загледан в бокала си, — че Бързия Бен ви е изострил любопитството. Аномандър Рейк килна глава. — Естествено — отвърна той, с нотка на лека изненада и въпрос в гласа. — Първия път го срещнах в Седемте града… в пустинята Рараку, по-точно — каза Уискиджак и се наведе да долее двата бокала, след което отново се отпусна в стола, преди да продължи. — Разказът ще е доста дълъг, тъй че се надявам да сте търпелив. Отговорът на Рейк беше бегла усмивка. — Добре. Убеден съм, че ще си струва. — Погледът на Уискиджак се зарея, спря се на фенера, окачен на централния стълб, на пърхащото златисто пламъче. — Бързия Бен. Адефон Делат, дребен магьосник на служба при един от Седемте святи Закрилници по време на безплоден опит за въстание, започнало в Ейрън. Делат и единайсет други магове съставяха магьосническия кадър на Закрилника. Заклинателите на нашата армия, обсадила града, бяха много по-могъщи — Белурдан, Найтчил, Тайсхрен, А’Каронис, Тезормаландис, Дебелака — страховита сган, известна с бруталното налагане на волята на императора. Е, градът, в който този Закрилник се бе окопал, беше сринат, стените бяха съборени, развихри се безмилостно клане, безумието на битката беше обзело всички ни. Дасем съкруши Святия закрилник, Дасем с отряда си следовници, които наричаше Първия меч. С жестока сеч си пробиха път през вражеските редици. Кадърът на Закрилника, след като разбра, че повелителят им е мъртъв и армията е разбита, побягна. Дасем заповяда отрядът ми да ги преследва в пустинята. Водачът ни беше местен, наскоро нает в нашия Нокът… Широкото, черно като нощ лице на Калам Мекхарт лъщеше от пот. Уискиджак го видя как се извъртя в седлото, видя как помръднаха широките му рамене под прашната, дори кална от потта телаба. — Държат се заедно — избоботи водачът. — Мислех, че ще се разделят… и ще принудят и вас да направите същото. Или да изберете някой от тях, командире. Дирята води към самото сърце на Рараку. — Колко? — попита Уискиджак. — Половин ден, не повече. Вървят пеша. Командирът изгледа примижал охрената мъгла на пустинята. Зад гърба му яздеха седемдесет войници, пъстра сбирщина морски пехотинци, сапьори, пехота и конница; всеки от отделения, окончателно ликвидирани. Три години обсади, полеви сражения и преследвания за всеки от тях. Дасем Ълтър бе преценил, че могат да бъдат заделени и ако се наложи — пожертвани. — Сър — каза Калам, прекъсвайки мислите му. — Рараку е свята пустиня, място на сила… — Води — изръмжа Уискиджак. Прашни вихрушки чертаеха пътеки по голата пуста равнина. Отрядът яздеше в тръс, с кратки интервали ходом. Слънцето се бе изкатерило високо в небето. Някъде зад тях един град все още гореше, ала пред себе си виждаха цялата околност, огряна сякаш от пожар. Откриха първия труп рано следобед. Свит на кълбо, с разкъсана, опърлена телаба, пърхаща в топлия вятър, а под дрехата — сгърчена фигура, с вдигната към небето глава и кухи очни ями. Калам слезе и дълго го оглежда. Накрая се изправи и погледна Уискиджак. — Кебарла, според мен. Беше по-скоро учен, отколкото магьосничка, ровеше се в древни загадки. Тук става нещо странно… — Нима? — навъси се командирът. Наведе се от седлото и огледа трупа. — Освен че изглежда като умряла отпреди сто години, какво толкова му е странното, Калам? Мъжът се намръщи. Някакъв войник зад Уискиджак се изкикоти. — Веселякът да дойде при мен, ако обича — извика командирът, без да се обръща. Конникът спря до него. Слаб, млад, с натруфен и много голям за главата му шлем от Седемте града. — Сър! — каза войникът. Уискиджак го изгледа. — Богове, смъкни го тоя шлем — ще ти се свари мозъкът. И цигулката — това проклето нещо бездруго е счупено. — Шлемът е покрит със „студен пясък“, сър. — С какво? — „Студен пясък“. Прилича на метални стружки, само че като хвърлиш шепа от него в огъня, не се загрява. Много странно нещо, сър. Командирът изгледа шлема с присвити очи. — Кълна се в Бездната, това го носеше Върховният закрилник! Мъжът кимна важно. — И когато мечът на Дасем го порази, сър, той изхвърча. И падна право в ръцете ми. — А след него — и цигулката? Очите на войника се свиха подозрително. — Не, сър. Цигулката си е моя. Купих си я в град Малаз, канех се да се науча да свиря на нея. — И чий юмрук я потроши така, войник? — Е, Хедж я счупи, сър — оня там, до Пикър. — Ми той не може да свири на това проклето нещо! — извика от мястото си въпросният войник. — Е да де, не мога вече, щото я счупи! Ама като свърши войната, ще си я оправя! Уискиджак въздъхна. — Върни се в строя, боец. И повече звук да не съм чул от теб, ясно? — Само едно, сър. Имам лошо чувство за… за… всичко това. — Не си единственият, боец. — Ами, ъъъ, само дето… — Командире! — извика Хедж и подкара коня си леко напред. — Момчето има предчувствия, сър. Никога не са го лъгали. Каза на сержант Нъбър да не пие от оная кана, обаче Нъбър взе, че пи, и сега е мъртъв, сър. — Отровен? — Не, сър. Умрял гущер. Залепи му се в гърлото. Нъбър се задави от един умрял гущер, сър! — Богове! — въздъхна Уискиджак. — И се обърна отново към Калам. — Води. Мъжът кимна и отново се метна на седлото. Единадесет магове. Пеша, без храна и вода в безжизнената пустиня — гонитбата трябваше да приключи скоро. Късно следобед се натъкнаха на още едно тяло, също толкова съсухрено като първото; после, когато слънцето зашари с пурпур хоризонта на запад, стигнаха до трети труп. Право напред, на половин левга, се издигаха избелели проядени зъбери на варовикови скали, леко оцветени в червено от залеза. Следата на оцелелите магьосници, уведоми Калам командира, водеше точно към тях. Конете бяха изтощени, също както войниците. Водата вече се превръщаше в проблем. Уискиджак нареди да спрат. След храната и след като бяха разведени постовете, командирът остана край огъня с Калам Мекхар. Убиецът хвърли още една буца суха тор в пламъците, после разбърка водата в очуканото котле на триножника над огъня. — Билките в този чай ще намалят загубата на вода утре — избоботи туземецът. — Късмет е, че го имам — рядък е и все по-трудно се намира. От него пикнята ти излиза гъста като чорба, но къса. Пак се потиш, но то си трябва… — Знам — прекъсна го Уискиджак. — Достатъчно дълго сме на този континент, за да понаучим някои неща, Нокът. Чернокожият хвърли поглед към отдъхващите около тях войници. — Все го забравям, командире. Всички сте толкова… млади. — Млади колкото теб, Калам Мекхар. — А какво съм видял аз от света, сър? Почти нищо. Охрана на Свещен Фалах в Ейрън… — Охрана ли? Защо е тая деликатност? Ти беше личният му наемен убиец. — Пътят ми тепърва започва. Това исках да кажа, сър. Вие… войниците ви… това, което сте видели, което сте преживели… — Поклати глава. — Всичко се чете в очите ви. Уискиджак го загледа мълчаливо. Калам свали котлето и напълни две чаши с миришещата на лекарство напитка. Подаде едната на командира. — Утре ще ги догоним. — Да. Цял ден яздихме здраво, два пъти по-бързо от войнишко тичане. Колко ли сме ги доближили проклетите магове? Една камбана? Две? Най-много две. Използват лабиринти май… Убиецът се намръщи и поклати глава. — Щях да им изгубя дирята, сър. Влязат ли в лабиринт, всички следи изчезват. — Да. Но стъпките си продължават, не прекъсват. Защо? Калам примижа към огъня. — Не знам, сър. Уискиджак допи горчивия чай, остави чашата на земята до себе си, стана и си тръгна. Дните се нижеха един след друг, гонитбата продължаваше през сухи дерета, обрулени от вятъра низини и хълмове. Откриха още тела, съсухрени, Калам разпознаваше маговете един след друг: Рениша, заклинателя на Висшия Мийнас; Келъджър, племенен жрец на Д’рисс, Червея на есента; Наткал, магьосникът-воин, заклет във Финир и домогващ се до титлата на Смъртния меч; Ълън, жрицата-соултейкън на Солиел. Оскъдицата на вода и провизии вече си казваше своето. Умираха коне, преследвачите ги колеха и ги изяждаха. Живите все още животни ставаха все по-мършави. Ако дирята на маговете не водеше Калам безпогрешно от един скрит извор към друг, всички щяха да загинат в безмилостната пустош на Рараку. Сет’алад Круъл, отчасти джаг, който бе принудил Дасем Ълтър да отстъпи със свирепата си контраатака — мечът му беше лумнал с благослова на някой неведом асцендент; Итра, владетелка на лабиринта Рашан; Бърът’ера, маг на лабиринта Серк, който можеше да привлича бури от небето; Джълид, вещица на лабиринта Теннес… И беше останал вече само един, все напред и напред, неуловим, само леките му стъпки в прахта издаваха присъствието му. Преследвачите вече бяха приели тишината. Безмълвието на Рараку. Настръхнали, вечно нащрек, спечени от слънцето. Конете под тях не им отстъпваха — измършавели, неумолими, неуморни и с подивели очи. Уискиджак бавно осъзна какво вижда в лицето на Калам, щом убиецът погледнеше него и войниците му, бавно осъзна, че в присвитите му очи се таи неверие, благоговение, а и страх. Но и самият Калам се бе променил. Не се беше отдалечил много от земята, която наричаше свой роден дом, ала все пак цял свят беше изтекъл под нозете му. Рараку ги беше обсебила всички. Нагоре през стръмно скалисто дефиле, през тясна клисура с напукани ронливи варовикови стени, после навън — в широк, изваян от пустинните ветрове амфитеатър, а там — седнал с кръстосани крака на една валчеста канара в отсрещния край на празното пространство, ги чакаше последният маг. Беше облечен в жалки дрипи, мършав и съсухрен, тъмната му кожа бе обгоряла и напукана, очите му блестяха като обсидиан. Спирането на Калам сякаш му струваше огромно усилие. Успя да обърне коня си и да срещне очите на Уискиджак. — Адефон Делат, маг на Мийнас — сухо изхриптя гласът му и напуканите му устни се изкривиха в усмивка. — Никога не е бил кой знае какво, сър. Едва ли ще може да се защити. Уискиджак не отвърна нищо. Зави покрай водача-убиец и спря пред магьосника. — Един въпрос — прошепна магьосникът, но гласът му се разнесе над целия скалист амфитеатър. — Какво? — Кои, в името на Гуглата, сте вие? Уискиджак вдигна учудено вежди. — Има ли значение? — Прекосихме цялата Рараку — каза магьосникът. — Отвъд тези скали е пътят, водещ за Г’данисбан. Гонихте ме през Святата пустиня… богове, никой човек не заслужава това. Дори аз! — С теб имаше още единадесет, магьоснико. Адефон Делат сви рамене. — Аз бях най-младият. Най-здравият от всички. Но ето, че накрая дори и моето тяло се предаде. Повече не мога да продължа. — Тъмните му очи се загледаха над рамото на Уискиджак. — Командире, войниците ви… — Какво? — Станали са нещо повече… и по-малко. Вече не са онова, което бяха. Рараку, командире, е изгорила мостовете на миналото им, до един — нищо не е останало. — Взря се с почуда в очите на Уискиджак. — И те са ваши. В сърце и дух. Ваши са. — Повече, отколкото си давате сметка — отвърна Уискиджак и повиши глас. — Хедж, Фидлър, готови ли сте? — Да! — отвърнаха двамата едновременно. Уискиджак забеляза напрежението, внезапно обзело магьосника, и се извърна в седлото. Калам седеше вкочанен на коня си на десетина крачки назад, от челото му се стичаше пот. Фидлър и Хедж бяха от двете му страни и малко по-назад, насочили арбалетите си в убиеца. Усмихнат, Уискиджак отново се обърна към Адефон Делат. — Необичайна игра ми изиграхте двамата. Фидлър надуши тайната ви връзка — вкаменените лица, позите на телата, свитите пръсти — едно, три, две, колкото беше нужно, за да се довърши шифърът — това можехме да го прекратим още преди седмица, но вече бях станал… любопитен. Единадесет мага. След като първата ти е разкрила тайнственото си знание — знание, което не е могла да използва сама — е било само въпрос на сделка. Какъв избор са имали останалите? Смърт от ръката на Рараку… или от моята. Или… някакво избавление. Но избавление ли се оказа в края на краищата? Не вият ли душите им в теб, Адефон Делат? Не пищят ли, не искат ли да избягат от своя нов затвор? Но все пак съм удивен. Тази игра — играта на двама ви с Калам — за какво беше? Илюзията за изтощение бавно се стопи и чародеят пред него се преобрази в млад мъж в цветущо здраве. Усмихна се с лека тъга. — Воят… заглъхна донякъде. Дори един призрачен живот е по-добър от прегръдката на Гуглата, командире. Мисля, че постигнахме… равновесие, така да се каже. — И сега сте едно гъмжило от невъобразими сили. — Огромни. Признавам. Но сега нямам желание да ги използвам. Играта, която играхме ли, Уискиджак? Чисто оцеляване. В началото. Не мислехме, че ще успеем, честно казано. Смятахме, че Рараку рано или късно ще ви вземе — и предполагам, че в известен смисъл го е направила, макар и не по начина, който очаквах. В какво сте се превърнали, вие и войниците ви… — Той поклати глава. — Това, в което сме се превърнали, е и ваше. Твое и на Калам. Магьосникът бавно кимна. — И затова е тази съдбоносна среща. Сър, двамата с Калам искаме да ви следваме оттук нататък. Стига да ни приемете. Уискиджак изсумтя. — Императорът ще ви вземе от мен. — Само ако му кажете, командире. — А Калам? — Уискиджак хвърли поглед през рамо към убиеца. — Нокътят ще бъде… разочарован — избоботи чернокожият. — Толкова по-зле за Въслата. Намръщен, Уискиджак огледа войниците си. Лицата им все едно че бяха изсечени от камък. Рота, събрана от армейските отрепки. Вече кораво, неустрашимо ядро. — Богове, какво направихме? Първото кърваво сражение на Подпалвачите на мостове се оказа възвръщането на Г’данисбан. Един маг, един убиец и седемдесет бойци пометоха бунтовническото укрепление с четиристотин пустинни воини и ги съкрушиха за една нощ. Светлината на фенера беше изтляла, но през стените на шатрата прозираше раждащото се утро. Звуците на събуждащия се и подготвящ се за нов поход стан се надигаха бавно и изпълниха тишината, възцарила се след разказа на Уискиджак. Аномандър Рейк въздъхна. — Преместване на души. — Да. — Чувал съм за преместване на една душа — изпращането й в подготвен за това нов съсъд. Но да се преместят единадесет души — на единадесет мага — във вече заетото тяло на дванадесети… — Поклати невярващо глава. — Безочие, няма що. Сега разбирам защо Бързия Бен ме помоли да не бъркам повече в него. — Вдигна очи. — Но ето, че тази нощ вие го разкрихте. Не съм молил… — Щеше да е нахално. — Значи сте ме разбрали. — Инстинкт. — Малазанецът се усмихна. — И аз се доверявам на своя, Аномандър Рейк. Тайст Андий стана от стола си. Уискиджак — също. — Бях впечатлен — каза Рейк, — когато решихте да защитите детето Силвърфокс. — Аз също, когато решихте да спрете. — Да — промърмори Рицарят на Мрак, извърна очи и леко се намръщи. — Загадката с херувим… — Извинете? Тайст Андий се усмихна. — Спомних си за първата си среща с един човек… Круппе. — Боя се, че този Круппе е загадка, за която не мога да дам никакъв отговор. Всъщност мисля, че тук всички ще се провалим. — Може би сте прав, Уискиджак. — Бързия Бен тръгва тази заран. Ще се присъедини към Паран и Мостоваците. Рейк кимна. — Ще се постарая да се държа на разстояние и да не го изнервям повече. — Тайст Андий протегна ръката си. Двамата се стиснаха за китките. — Току-що отмина една хубава вечер — каза Рейк. Уискиджак се намръщи. — Не ме бива много в сладкодумните и занимателни разкази, Рейк. Благодаря за търпението. — Може би някоя друга вечер ще опитам да възстановим баланса. И аз имам няколко интересни истории. — Сигурен съм, че имате — изсумтя Уискиджак. Пуснаха ръцете си и командирът се обърна към изхода. Рейк проговори зад него: — Още нещо. Силвърфокс няма защо да се страхува от мен. Освен това ще дам на Каллор подходящите указания. Уискиджак сведе за миг очи към земята, после промълви: — Благодаря ви. И излезе. „Богове подземни, тази нощ си спечелих приятел. Кога за последен път съм се спъвал в такъв дар? Не помня. Дъх на Гуглата, не помня.“ Застанал на входа на шатрата, Аномандър Рейк гледаше куцукащия по пътеката възрастен мъж. Зад гърба му издраскаха два ноктести крака. — Господарю — измърмори Старата, — разумно ли беше? — Какво имаш предвид? — попита той разсеяно. — Висока е цената на приятелството с такива мимолетни същества — както сам можеш да потвърдиш от собствените си, трагични обикновено, спомени. — Внимавай, дърто. — Нима отричате истинността в словата ми, милорд? — Краткостта е добродетел. Великият гарван килна глава. — Искрено наблюдение ли бе това? Мрачно предупреждение? Заплетена и най-злочеста мъдрост? Съмнявам се, че ще ми изясниш. Няма, нали? Нали? Ще ме оставиш да се чудя, да кълва безкрайно, покрусена от мъка! Свиня такава! — Не надушваш ли мирис на леш във вятъра, скъпа? Аз да, кълна ти се. Защо не идеш да го подириш? Сега. Тутакси. А след като си напълниш корема, намери Каллор и ми го доведи. Старата изграчи ядосано, подскочи, крилете й запляскаха бясно и я понесоха към небето. — Корлат — промърмори Рейк. — Ела, моля те. — Обърна се рязко и влезе в шатрата. След няколко мига Корлат се появи. Рейк остана с лице към задното платнище. — Господарю? — Скоро ще си замина. Нужна ми е утехата на Силанна. — Връщането ви ще я зарадва, господарю. — Няколко дни отсъствие, не повече. — Разбрано. Рейк се обърна. — Закриляй Силвърфокс. — Радвам се да го чуя, господарю. — И наблюдавайте тайно Каллор. В случай, че сгреши, повикай ме незабавно, но не се колебай цялата сила на Тайст Андий да се стовари върху него. В най-лошия случай ще видя как събират парчетата му. — Цялата сила ли, господарю? Не сме го правили от дълго, много дълго време. Вярвате ли, че ще е необходимо, за да се унищожи Каллор? — Не мога да съм сигурен, Корлат. Защо да рискуваме? — Добре. Ще започна приготовления за сливането на лабиринтите ни. — Виждам, че те безпокои все пак. — Разполагаме с хиляда и сто Тайст Андий, милорд. — Знам, Корлат. — На Оковаването бяхме само четиридесет, но все пак унищожихме цялото селение на Сакатия бог — новороден, вярно. И все пак, господарю… Хиляда и сто… рискуваме да опустошим целия континент. Очите на Рейк помръкнаха. — Бих ви посъветвал за сдържаност, Корлат, ако се наложи заедно да освободите Куралд Галайн. Бруд няма да е доволен. Все пак, подозирам, че Каллор няма да направи нищо необмислено. Това са само предпазни мерки. — Разбрано. Той се обърна отново към стената на шатрата. — Това е всичко засега, Корлат. Мхаби сънуваше. Отново — след толкова време — се скиташе из тундрата, лишеи и мъх пращяха под нозете й, сух вятър я галеше в лицето, понесъл мириса на мъртъв лед. Крачеше без болка, не чуваше хрип в гърдите си, докато вдишваше хладния въздух. Съзнаваше, че се е върнала там, където се бе родила дъщеря й. „Лабиринтът Телланн. Място, където няма «къде», а «кога». Времето на младостта. За света. За мен.“ Вдигна ръце, видя кехлибарената им гладкост, жилките и вените, почти неразличими под свежата плът. „Млада съм. Каквато трябва да съм.“ Не беше дар. Беше изтезание. Знаеше, че сънува; знаеше какво ще намери, щом се събуди. Малко стадо отдавна изчезнали животни тичаше — стъпките им глухо отекваха по твърдата земя, успоредно на пътеката в подножието на хребета, която си бе избрала. Гърбиците им се мяркаха от време на време над билото — мъгляви тъмножълти петна. Нещо оживя в душата й — тиха възбуда, откликнала на величието на тези същества. „Родственици на бедерините, само че по-големи, с широко разклонени рога, огромни и царствени.“ Погледна надолу и изведнъж спря. Стъпки пресичаха пътя й. В сухия лишей се бяха отпечатали стъпала, облечени в кожа. Осем, девет души. „Имасс от плът и кръв? Гадателят на кости Пран Чоул и спътниците му? Кой броди по този път в рая на сънищата ми?“ Очите й примигаха и се отвориха в миришещия на мухъл мрак. Тъпа болка стегна изтънелите й кости. Сгърчените й ръце придърпаха кожите към брадичката й заради ледения студ. Усети как очите й се напълниха с влага, примига да ги проясни, загледа се в ниския таван на кожената шатра и въздъхна бавно и хрипливо. — Духове на риви. Вземете ме вече, моля ви. Донесете края на този живот. Джаган, Айрут, Мендалан, С’рен Тал, Зарид, Непрул, Манек, Айдиндър — зова ви всички, вземете ме, духове на риви… Хриповете й, упоритият пулс на сърцето… духовете бяха глухи за молитвите й. Мхаби проплака тихо, надигна се и се пресегна за дрехите си. Закрета и излезе в мъгливата предутринна светлина. Станът на риви се събуждаше. Чу тихото мучене на бедерините в единия край, усети неуморния тътен на копитата им по земята, сетне — виковете на младите от племето: връщаха се от нощното пазене на стадото. От близките шатри излизаха хора, гласове напяваха тихо ритуалния поздрав на утрото. „Айрут мет инал баркъ сен нетрал… а’ритан! Айрут мет инал…“ Мхаби не запя. Нямаше радост в душата й заради новия ден живот. — Мило момиче, имам нещо точно като за теб. Обърна се към гласа. Даруджистанецът Круппе се клатушкаше по пътеката право към нея, стиснал в пухкавите си ръце малка дървена кутия. Тя се усмихна горчиво. — Прощавай, ако се поколебая да взема даровете ти. От опит знам, че… — Круппе вижда под булото на бръчките, мила. Във всичко. Че Вяра е изгората му нощна — помощницата вярна, обичната милувка нейна Круппе най цени. Меркантилните интереси — продължи той, вече застанал пред нея и свел поглед към кутията, — носят щастливи, макар и нечакани дарове. В това скромно ковчеже лежи съкровище, което поднасям на теб, скъпа. — Не са ми нужни съкровища, Круппе, макар че ти благодаря. — История, която си струва да се чуе, уверява те Круппе. При уширението на мрежата тунели, водещи от и в прочутите камери с изобилие от газ под прелестния Даруджистан, бяха открити нови каверни, по чиито стени се откроили удари безброй от рога еленови, а по стените тъй вълнисти гореречени намерили са сцени славни от минало далечно. Рисувани със слюнка и въглен, с хематит, кръв и слуз, и Гуглата знае какво друго още, ала не било само това. О, не. Пиедестали, изваяни като груби олтари, а на тия олтари — ето това! И той вдигна капака на кутията. Отначало мхаби помисли, че вижда кремъчни ножове, подредени върху странно изковани гривни и ленти, сякаш от същия материал. А после присви очи. — Мдаа — прошепна Круппе. — Направени уж че наистина са кремък. Но не, от мед са. Студено кована, рудата извлечена сурова от жилите, сплескана под здравите удари на камъка. Пласт след пласт. Оформено, изваяно — истинско древно съкровище. — Очичките му срещнаха погледа на мхаби. — Круппе вижда болката на изкривените ти кости, мила, и скърби. Тези медни предмети не са сечива, а украшения, да се носят по тялото — ще видиш по тях закопчалки и дупки за каишки. Ще намериш гривни за китките, за глезените и… ъъъ… огърлици. Ефикасност има в тези вещи… да облекчат болежките ти. Медта, първият дар на боговете. Смутена от своята сантименталност, мхаби изтри сълзите от сбръчканите си страни. — Благодаря ти, приятелю Круппе. Племето ни съхранява знанието за лечебните свойства на медта. Уви, тя обаче не е лек срещу старостта… Очите на пълничкия даруджистанец светнаха. — Разказът на Круппе все още не е свършил, момиче. В тази камери слязоха учени, остри умове, посветили се на загадките на древността. Олтарите, по един във всяка камера… всичко осем… всеки със свой облик, рисунките показват груби, но ясни и неоспорими изображения. Традиционни. Осем камери, всяка разпозната неопровержимо. Знаем ръцете, които са изсекли всяка от тях — майсторите са си оставили имената и най-добрите прорицатели на Даруджистан го потвърдиха. Знаем, скъпа, и имената на онези, които са носили украшенията. — Бръкна в кутията и извади тънка метална лента. — Джаган. — Сложи я на земята и извади гривна за глезен. — С’рен Тал. А тук, този мъничък връх на стрела, като за детски лък… Манек, палавникът на ривите — шегаджия е, нали? Близост изпитва Круппе към този мошеник изтърсак, Манек, о, да. Манек, въпреки всичките му игрички и шарлатании има огромно сърце, нали? А ето, тази торква. Айрут, виж как е излъскана! Блясъкът на утрото е уловен тук, в този кован метал… — Невъзможно — прошепна мхаби. — Духовете… — Са били някога от плът, мила. Някога са били смъртни. Първородните риви може би? Вяра — добави той с нежна усмивка — винаги е обична любовница. И тъй, щом свършат сутрешните очищения, Круппе очаква да види, че въпросните вещи те красят. В дните идни и в нощите бъдни, Съсъд свещен, придържай се строго към тази вяра. Мхаби не можа да отвърне нищо. Круппе й подаде кутията и тя я прие. „Как го разбра? Точно тази сутрин, това пробуждане сред пепелищата на самотата. Лишена от вярата, която съм таила цял живот. Как, мило мое, измамно човече, го разбра?“ Даруджистанецът отстъпи назад с въздишка. — Тежестите на доставката изнуриха Круппе и той премаля от глад! Въпросното ковчеже разтрепери тези тъй изтънчени придатъци. Тя се усмихна. — Тежестите на доставката ли, Круппе? И аз мога да кажа едно-две неща… — Несъмнено, ала не се отчайвай, че не ще получиш справедлива награда, момиче. — Намигна, обърна се и се заклатушка нанякъде. След няколко крачки обаче спря. — А, Круппе трябва още да те уведоми, че Вяра си има близнак, също толкова мил и сладък, и той е Блян. Да пренебрегнеш тази сладост е да откажеш истинския й дар, дете. — Махна широко с ръка и си тръгна. След няколко мига се скри от очите й. „Също като Манек, наистина. Заровил си нещо тук, нали, Круппе? Вяра и блянове. Блянове за надежда и копнежи? Или блянове за сън?… Чия пътека пресякох тази нощ?“ На осемдесет и пет левги на североизток Пикър се отпусна на тревистия склон и загледа примижала как последните кворли — малки петънца на фона на морскосиньото небе — се стопиха на запад. — Ако трябва да сядам още веднъж на едно от тия — изръмжа Анци, — по-добре някой да ме убие още сега и ще го благословя за милостта. Ефрейторката затвори очи. — Ако ми даваш разрешение да ти извия врата, Анци, ще се обзаложа, че още днес някой ще те качи горе. — Що за ужасни приказки, Пикър? Какво ме е направило толкова непопулярен? Че аз нищо на никой по никой начин не съм направил, нали? — Чакай малко да схвана какво каза току-що, и ще ти отговоря честно. — Пълни глупости. И ти го знаеш. — Той сниши глас. — Все едно, капитанът е виновен. — Не, не е той, сержант, и това твое мърморене е адски нечестно, и престани, защото най-накрая ще си докараш да те заплюе някой с отрова в окото. Това ни го спретнаха Уискиджак и Дужек. Ако искаш да ругаеш някого, пробвай с тях. — Да ругая Уискиджак и Едноръкия? А, не. — Тогава престани да ръмжиш. — Това, че се обръщаш с такъв тон към по-старши, ти спечели ролята на тъпака за днес, ефрейтор. Може и за утре, ако реша. — Богове — промърмори тя. — Мразя ниски мъже с големи мустаци. — Лично го взимаме, а? Добре, можеш и котлетата и чиниите да лъснеш довечера. А и съм си наумил едно доста сложно ядене. Козинявец с пълнеж от смокини… Пикър се ококори. — Няма да ни караш да ядем власеницата на Спиндъл, нали? Със смокини? — Зайци, идиотке! Ония, четирикраките, дето живеят в дупки, видях два в торбата с провизиите. Със смокини, да. Варени. И сос от червенуги, с раци… Пикър изпъшка. — Аз оставам на власеница, мерси. Пътуването се бе оказало мъчително, с редки и много кратки кацания за почивка. А и Черните моранти не бяха кой знае каква компания. Мълчаливи, надменни и мрачни — Пикър така и не беше видяла някой да си свали бронята. Носеха си я като втора хитинова кожа. От отряда им, който ги беше превозил до подножието на Баргаст, беше останал само командирът им, Туист, с кворла си. Задачата по общуването с Черния морант се беше паднала на капитан Паран — „Опонн да му даде късмета си дано…“ Кворлите ги бяха издигали високо — летяха през нощта и въздухът беше леден. Всички мускули я боляха. Затвори отново очи и се заслуша в шума на малкия лагер, стягащ се отново за път. Анци не спираше да ниже безкрайните си оплаквания. Тежките ботуши за жалост спряха точно пред нея и затулиха утринното слънце. След малко Пикър насила отвори очи. Капитан Паран обаче се обърна към Анци. — Сержант. Анци веднага престана да мърмори. — Сър? — Изглежда, нещо е задържало Бързия Бен. Ще трябва да ни настигне и вашето отделение ще остане да го придружи. Останалите с Тротс ще тръгваме. Деторан ви задели нужното продоволствие. — Както кажете, сър. Ще я чакаме змията значи — колко да му дадем, преди да хукнем подир вас? — Спиндъл ме уверява, че няма да се забави много. Очаквайте го по някое време днес. — А ако не се появи? — Ще се появи? — Ама ако не се? Паран изръмжа ядосано и си тръгна. Анци погледна Пикър объркано. — Добре де, ами ако Бързия Бен все пак не се появи? — Ти си идиот, Анци. — Въпросът си беше съвсем на място, по дяволите! Какво ми се навъси тоя? — Все пак трябва да имаш малко мозък в главата, сержант. Защо не го използваш? Ако магът не се появи, значи нещо сериозно се е объркало и ако стане така, по-добре да подвиваме опашки и да духваме нанякъде — където и да е, стига да е по-далече. От всичко. Зачервеното лице на Анци пребледня. — Що да не дойде? Какво се е объркало? Пикър… — Нищо не се е объркало, Анци! Дъх на Гуглата! Бързия Бен ще дойде тука днес — толкова сигурно, колкото че слънцето изгря и вече ти вари мозъка! Виж си новото отделение, сержант — Малът ей там, и Хедж — притесняваш ни всички! Анци изръмжа и се надигна. — Какво сте ме зяпнали като жаби? Хващай се на работа! Малът, помогни на Деторан — тия камъни в огнището да се подравнят! Ако котлето вземе че се обърне, ще съжаляваш, хич не преувеличавам. Хедж, бегом да намериш Спиндъл… Сапьорът посочи към хълма. — Ей го там горе, сержант. Проверява онова преобърнато дърво. Анци се обърна рязко, загледа се втрещен нагоре, после бавно кимна. — Е, да. Нищо чудно. Впрочем, що за дърво може да расте така с корените нагоре? Умният човек не може да не прояви любопитство. — Като си толкова любопитен, защо не идиш да видиш сам? — измърмори Пикър. — Ха, че за какво? Иди да доведеш Спиндъл, Хедж. На бегом. — Бегом по хълма? Беру да не дава, Анци, път ни чака! — Бегом казах, войник. Сапьорът се навъси, затича нагоре по склона, но след няколко крачки спря и взе да залита. Пикър се ухили. — Е, а Бленд къде е? — изръмжа Анци. — Точно до вас съм, сър. — Дъх на Гуглата! Стига с тия номера! Къде беше кръшнала пак? — Никъде. — Лъжеш. Мернах те как се измъкваше, Бленд. Смъртна си все пак. Бленд сви рамене. — Чух интересен разговор. Между Паран и Тротс. Излиза, че баргасткото копеле има някакъв висок ранг в племето си. Нещо свързано с татуировките. Все едно, излиза, че сме тук, за да намерим най-голямото местно племе — Белоликите, — за да помогнат. Съюзници срещу Панион Домин. Пикър изсумтя. — Хвърчим и кацаме в подножието на Баргаст. За какво друго ще сме тук, според теб? — Само че има един малък проблем — продължи тя; чоплеше ноктите си. — Тротс ще уреди да се срещнем, без да ни изколят, но може да му се наложи да се побие един-два пъти. Личен двубой. Спечели ли, всички оставаме живи. Ако го убият… Анци зяпна и мустаците му заиграха, сякаш оживели. Пикър изстена и сержантът се обърна към нея. — Ефрейтор, намери Тротс! Да сяда с бруса и да си наточи оръжията хубаво, че… — О, не, Анци! — Трябва да направим нещо! — За кое? — попита нов глас. Анци отново се извъртя. — Спиндъл, слава на Кралицата! Тротс ще ни погуби всичките! Магът сви рамене под власеницата си. — Е, това обяснява възбудените духове в хълма. Надушили са го, предполагам… — Надушили? Възбудени? Гуглата да ме вземе дано, свършено е с нас! Паран се загледа с присвити очи към подножието на могилата. — Какво толкова се е разпалил Анци? — Бленд беше тук — избоботи Тротс. — О, страхотно! Защо не ми каза? Баргастът сви широките си рамене и не отговори. Намръщен, капитанът закрачи към Черния морант. — Кворлът ви отпочина ли, Туист? Искам да сте високо над нас. И да ми съобщите, когато ни забележат… Хитиновият шлем се извърна към него. — Те вече знаят, благородни. — Наричай ме „капитане“, Туист. Няма нужда да ми напомняте за драгоценната ми кръв. Знаят значи? Между другото, как пък вие разбрахте, че знаят? — Стоим на тяхната земя, капитане. Душата под нас е кръвта на предците им. Кръвта шепне. Морантите чуват. — Изненадан съм, че изобщо можеш да чуеш нещо под този шлем — уморено и раздразнено промърмори Паран. — Все едно. Искам да се вдигнете. Командирът кимна, а капитанът се обърна и огледа отряда си. Войници-ветерани — до един. Мълчаливи. Професионалисти. Зачуди се какво ли щеше да е, ако можеше да види през очите на някой от тях, през пластовете душевна умора, която едва-що бе започнал да усеща в себе си. „Войници сега и войници до сетния си ден — никой няма да избяга, за да намери покой. Точността и спокойствието ще отключат безопасния затвор на хладната сдържаност — единственото, което ги пази от лудостта.“ Уискиджак му беше казал, че свърши ли тази война, Подпалвачите на мостове ще бъдат разпуснати. Насила, ако се наложи. Армиите си имаха традиции и те бяха свързани не толкова с дисциплината, колкото с тревожните истини за човешкия дух. Ритуали в началото, задължителни за всеки новобранец. И ритуали за края, формалния край при осъзнаването — осъзнаване по всякакъв въобразим начин. Бяха нужни. Бяха средство да се съхрани здравият разум, средство да се справиш. Не може да бъде пратен някъде никой войник, без да бъде упътен, не може да бъде изоставен и да се изгуби в нещо непонятно и безразлично към досегашния му живот. „Възпоминание и почит към незаличимото. Но щом се извърши, какво става от доскорошния войник? В какво се превръща той? Цяло едно бъдещо гледане през рамо, с очи към миналото — с неговите ужаси, загубите, скръбта, самото късащо сърцето съществуване? А ритуалът е обръщане напред, добра, наставляваща ръка, положена на рамото на войника.“ Тъга изпълваше Паран, прилив, който нито спадаше, нито се отдръпваше, и въпреки това заплашваше да го изцеди. „А когато ни намерят Белоликите… всеки мъж или жена тук може да свърши с прерязано гърло и, Кралицата да ми помогне дано, започвам да се чудя дали това няма да е милост. Кралицата да ми помогне дано…“ Изпърхаха криле и кворлът се издигна, с командира на Черните моранти в седлото. Паран ги изгледа за миг, със свит стомах, после се обърна към ротата си и изкомандва: — Строй се! Тръгваме. Смраченият задушлив въздух се бе изпълнил с гъста миризлива мъгла. Бързия Бен газеше през нея, бореше се като плувец срещу свирепо течение. След няколко мига престана да търси, плъзна се встрани и навлезе в друг лабиринт. Тук не беше много по-добре. Зараза някаква се бе процедила от физическия свят отвън, петнеше всяка пътека, по която се опиташе да тръгне. Магьосникът потисна гаденето и продължи с усилие напред. „Това е вонята на Сакатия бог… но врагът, към чиито земи приближаваме, е Пророкът на Панион. Да, очевидно средство за самозащита, достатъчно, за да обясни съвпадението. Но пък и аз откога ли вярвам в съвпадения?“ Не, това прииждане на миризми бе намек за по-дълбока истина. „Не, кучият син може да е окован, тялото му може да е прекършено, но усещам как ръката му — дори й тук — подръпва невидими нишки.“ Най-тънката възможна усмивка заигра на устните на чародея. „Достойно предизвикателство.“ Отново смени лабиринтите и се озова по следите на… нещо. На нечие присъствие, там някъде, напред, оставило след себе си хладна, странно безжизнена диря. „Какво пък, това не би трябвало да ме изненадва — вече съм нагазил във владението на Гуглата, в края на краищата. И все пак…“ Тревогата заваля като лапавица в душата му, но той я потисна. Лабиринтът на Гуглата се съпротивляваше по-добре на отровата от много други, през които беше опитал. Земята под него беше глинеста, мокра и хлъзгава, студът се просмукваше в краката му. От безформеното небе, схлупено като таван над главата му, се цедеше безцветна светлина. Мъглата, изпълнила въздуха, беше мазна и толкова гъста, че пътеката приличаше по-скоро на тунел. Крачките му се забавиха. Глината вече не беше гладка. Пресичаха я дълбоки резки — глифове, редящи се в колони и плоскости. Примитивно писмо, заподозря магьосникът, но все пак… Наведе се и заопипва. — Скоро изсечени. Или от цяла вечност. — Дланта му леко изтръпна от допира и той я дръпна. — Прегради може би. Стеги. Застъпва предпазливо, за да отбегне глифовете, и продължи напред. Подмина някаква широка яма, пълна с боядисани камъчета — дарове за Гуглата от някой посветен му храм несъмнено — благословии и молитви на хиляди езици от безбройни поклонници. „И ето ги тук. Незабелязани от никого, пренебрегнати или забравени. Дори свещениците умират, Гугла — защо не ги накараш да разчистят всичко това? От всичките ни черти, надживяващи прехода ни към смъртта, маниакалността би трябвало да се цени високо.“ Резките станаха по-гъсти, знаците — по-многобройни и го принудиха да забави хода си още. Ставаше все по-трудно да намира по глината чисти места, на които да стъпва. Обвързващи магии — изчертани тук, на пода на владението на Гуглата, изшепнати рояци заклинания на силата. На десетина крачки по-напред се виждаше някакъв малък окалян предмет, обкръжен с глифове. Бързия Бен се приближи и се намръщи още повече. Като останки от огън… пръчки и увити стръкове трева върху загаснало каменно огнище. И тогава видя, че трепери. „А, тези заклинания са за теб, мънико. Душицата ти е в капан. Някой е направил с теб същото, каквото аз на онзи маг, Хеърлок. Любопитно, няма що.“ Приближи се и бавно се наведе. — Доста занемарен изглеждаш, приятел. Малката като жълъд главичка се завъртя и рязко се дръпна. — Смъртен! — изсъска странното същество на речта на баргастите. — Трябва да се каже на клановете! Не мога повече да продължа виж, преградите ме догониха, преградите затвориха паяжината — в капан съм! — Това го виждам. От Белоликите ли си бил, шамане? — И още съм! — Избягал си от гробницата си — измъкнал си се от обвързващите заклинания на родствениците си, поне за известно време. Наистина ли вярваш, че ще се зарадват на връщането ти, Древни? — Аз бях измъкнат от гробницата си, глупако! Ти отиваш при клановете — виждам го ясно в очите ти. Ще ти разкажа историята си, смъртни, та да разберат истината за всичко, което ще им кажеш, истинското си име ще ти дам… — Дръзко предложение, Древни. Какво ще ми попречи да те подчиня на волята си? Съществото трепна и изръмжа: — Не би могъл да си по-лош от последните ми господари. Аз съм Таламандас, родом от Първия дом в Свързания клан. Първото дете, родено на тази земя — знаеш ли какво означава това, смъртни? — Боя се, че не, Таламандас. — Предишните ми господари — проклети некроманти — бяха пробили, смъртни, още малко оставаше да открият истинското ми име — пробили бяха, казвам ти, с бруталните си нокти, безразлични към болката. С името ми щяха да научат тайни, много отдавна забравени дори от моя народ. Знаеш ли значението на дърветата на могилите ни? Не, не знаеш. Да, те задържат душата, пречат й да тръгне да се скита, но защо? — Дойдохме на тази земя от моретата, порехме просторната водна шир в еднодръвки — светът бе млад тогава, кръвта ни кипеше с тайните истини на миналото ни — продължи Таламандас. — Погледни лицата на баргастите, смъртни — не, погледни някой баргастки череп, оголен от кожа и мускул… — Виждал съм… баргастки черепи — бавно отвърна Бързия Бен. — Аха! А виждал ли си ги… съживени! Магьосникът се намръщи. — Не, но нещо подобно, по-дундесто — лицето леко по-очертано и… — Леко, а? Леко? По-дундесто? Нищо чудно, ние не гладувахме никога, морето даваше. И освен това Тартено Тоблакай беше сред нас… — Били сте Т’лан Имасс? Дъх на Гуглата! Но тогава… ти и родствениците ви трябва да сте отхвърлили Ритуала… — Отхвърлили? Не. Просто не можахме да дойдем навреме — гонитбата на джагъта ни принуди да тръгнем през моретата, да живеем сред ледници и гола ледена пустош. Изолирани от расата си сред по-древните народи — Тартено — се променихме… а далечните ни родственици — не. Смъртни, всеки път, щом земята се окажеше достатъчно щедра да ни даде потомство, ние заравяхме еднодръвките си — завинаги. От това се роди обичаят с дърветата на могилите ни — макар че никой от расата ми не го помни. Толкова отдавна беше. — Ще ми разкажеш историята си, Таламандас. Но първо ми отговори следното. Какво би направил… ако те освободя от този капан? — Не можеш. — Това не е отговор. — Е, добре, макар че е безсмислено. Бих се опитал да освободя Първите фамилии — да, ние сме духове сега, почитани от живите кланове. Но древната магия, която ни е обвързала, ни е запазила деца в много отношения. С добри намерения, ала си е проклятие, въпреки това. Трябва да бъдем освободени. Да израстем до пълната си сила… — Да се възвисите до истински богове — прошепна Бързия Бен, зяпнал окаяната фигурка от треви и клонки. — Баргастите отказват да се променят, днешните живи са като всички живели някога. Поколение след поколение. Расата ни умира, смъртни. Загниваме отвътре. Защото на предците не им е дадено да наставляват истински, не им е дадено да съзреят до пълната си мощ — нашата мощ. Та да отговоря на въпроса ти, смъртни — бих спасил живите баргасти, ако можех. — Кажи ми, Таламандас — попита Бързия Бен. — Оцеляването право ли е, или привилегия? — Второто, смъртни. Второто. И трябва да се заслужи. Дано да имат този шанс. Желая го за целия си народ — дано да имат шанс. Магьосникът кимна замислено. — Достойно желание, Древни. — Той протегна ръка с дланта нагоре и се взря в нея. — В тази глина има сол, нали? Надушвам я. Глината обикновено е без въздух, безжизнена. Неподвластна на неуморните слуги на почвата. Но солта… — Върху дланта на Бързия Бен се оформи малко гърчещо се кълбо. — Понякога — продължи той — най-простите същества могат да надвият най-могъщите заклинания, и то по най-простия въобразим начин. — Червеите — като червена кръв, тънки, дълги и с подобни на крачка пипалца — се заизвиваха и наедряха, западаха на бучки по нашарената с глифове повърхност. — Тези са от един далечен континент. Хранят се със сол, или поне така изглежда — в мините по пресъхналите морски дъна на Сетта гъмжи от тях, особено през сухия сезон. Могат да превърнат и най-твърдата глина в пясък. С други думи, те внасят въздух там, където въздух няма. — Той пусна последната бучка на земята и загледа как червеите се пръснаха и се заровиха. — И се размножават по-бързо от личинките в тялото на мъртвец. А, виждаш ли глифовете — Силата им отслабва — усещаш ли отхлабването? — Кой си ти, смъртни? — В очите на боговете ли, Таламандас? Само един жалък солен червей. Сега ще чуя разказа ти, Древни… >> 9. E> На субконтинента Стратем, отвъд южния дял на планинската верига Корелри, се намира огромен полуостров, на който дори боговете не стъпват. До всяко крайбрежие, обхванал пространство от хиляди квадратни левги, се изпъва огромен площад. Да, скъпи читатели, няма друга дума за това. Представете си го: гладки каменни плочи, почти без фуги между тях, неодраскани от времето и от тъмносив, почти черен камък. Тънки вълни от тъмна прах, малки дюни, натрупани от стенещите ветрове, само това нарушава секващата дъха монотонност. Кой е положил тези камъни? Дали да вярваме на древния том на Готос, на неговото прославено „Безумство“? Трябва ли да дадем вдъхващо ужас име на създателите на този площад? Ако трябва, то тогава името е К’Чаин Че’Малле. Кои са били тогава К’Чаин Че’Малле? Древна раса, така поне твърди Готос. Изчезнала още преди появата на Джагът, на Т’лан Имасс и на Форкрул Ассаил. Истина ли е? Ако е така, то тези камъни са били положени преди половин милион или повече години. Каква пълна нелепост, по мнението на настоящия хроникьор. @ „Моите безкрайни пътешествия“ @ Еслий Монот (Съмняващия се) E$ — Как се измерва един живот, Ток-младши? Моля те, скъпи, бих искала да чуя какво мислиш. Делата са най-грубата мярка от всичко, не си ли съгласен? Той я изгледа намръщено. — Намеквате, че добрите намерения са достатъчни ли, лейди? Енви сви рамене. — Нима добрите намерения нямат никаква стойност? — Какво точно искате да докажете? И при това на мен, или на себе си? Тя го погледна сърдито и ускори крачка. — Изобщо не си забавен. — Изсумтя и забърза напред. — И освен това си нахален. Ще си поговоря с Туул — неговото настроение не се люшка така! „Да. Виси си на едно място, подухвано от вятъра.“ Не беше съвсем вярно, даде си сметка след миг. Преди седмица Т’лан Имасс бе разкрил чувствата си в пълна мярка. След заминаването на сестра му. „Никой от нас не е предпазен от терзанията на сърцето, нали?“ Отпусна ръка на рамото на Баалджаг и примижа към далечните хълмове на североизток и високите голи ридове отвъд тях. Планинската верига очертаваше границите на Панион Домин. В подножието на тези планини трябваше да има град, поне според твърденията на дамата. Бастион. Злокобно име. „И чужденците там са нежелани… Тогава защо, в името на Гуглата, сме тръгнали натам?“ Воинството на Едноръкия бе обявило вече открита война на теократичната империя. Подробностите, които знаеше Туул, го караха да се чуди, но не и да се съмнява повече. Всички описания на Панион Домин само подклаждаха вероятността Дужек да се е… ядосал. Старият Върховен юмрук презираше тиранията. „Което си е пълна ирония, тъй като императорът също беше тиран… според мен. А може би не. Деспотичен със сигурност, самовлюбен, дори малко луд…“ Навъси се и погледна през рамо към тримата точещи се отзад сегюле. Бляскащи очи под коравите маски. Огледа отново хребета напред и потръпна. „Нещо не е наред. Може би точно тук. Откакто се върна от Калоуз с Мок по петите и с маската му, с тази дебела яркочервена целувка… Дъх на Гуглата, той дали изобщо го е разбрал? На мястото на Сену или Турули щях ли да посмея да му го кажа? Точно така, след връщането й стана някаква промяна. Това лукавство в очите й — блесва само за миг, но не греша. Залогът се е вдигнал, въвлечен съм в някаква игра, чиито правила дори не знам. Не знам и кои са противниците ми.“ Изведнъж примига, забелязал, че лейди Енви отново крачи до рамото му. — Туул да не би да каза нещо погрешно? — попита я той. Тя сбърчи нос с отвращение. — Никога ли не си се чудил за какво мислят немрящите, Ток-младши? — Не. Всъщност дори не помня да съм се замислял по въпроса, лейди. — Те някога са имали богове, знаеш ли. Той я изгледа. — О? — Е. Духове, да речем. Земя и скали, дърво и звяр, слънце и звезди, рога, кости и кръв… — Да, лейди, да. Схванах насоката. — Прекъсването ви беше изключително невъзпитано, младежо — да не би да сте типичен за поколението си? Ако е така, значи светът наистина се срива на спирала към Бездната. Духове, казах. Всичко вече е изчезнало. Останало е само прах. Имасс са надживели собствените си божества. Трудно е да си го представиш, но те са безбожници в пълния смисъл на тази дума, Ток-младши. Вярата… вече е пепелища. Отговори ми на следното, скъпи: представяш ли си по някакъв начин съществуването си след смъртта? Той изсумтя. — Портата на Гуглата ли? Всъщност избягвам да мисля за това. Какъв е смисълът? Умираме и душата ни преминава. Предполагам, че Гуглата или някой от слугите му решава какво да прави после с нея, ако изобщо правят нещо. Очите й блеснаха. — Ако изобщо правят нещо. Да. Полазиха го студени тръпки. — Какво би направил — попита лейди Енви, — ако знаеше, че Гуглата не прави с душата ти нищо? Че я оставя да се скита, изгубена във вечността, без никакво предопределение? Че съществува без никаква надежда, без мечти? — Истината ли говорите? Със сигурност ли знаете това? Или просто ме провокирате? — Разбира се, че те провокирам, скъпи. Как бих могла да знам нещо за древното владение на Гуглата? Но пък от друга страна, помисли за физическите прояви на това селение — гробищата в градовете ви, запустелите и забравени могили — не са места, приканващи към весели празненства, нали? Помисли за множеството святи празници на Гуглата. Рояците мухи, покритите с кръв негови послушници, граченето на врани и лицата, зацапани от пепелта на кладите — за теб не знам, но нищо забавно не виждам в това, нали? — Не можем ли да изберем друга тема за разговор, лейди Енви? Точно тази едва ли ще ми повдигне духа. — Просто разсъждавах за Т’лан Имасс. „Нима? О… да.“ Ток въздъхна. — Те воюват с Джагът, лейди. Това е тяхната цел и явно е достатъчна, за да ги крепи. Склонен съм да допусна, че нямат кой знае каква нужда от духове или богове, или от вяра дори. Те съществуват, за да водят своята война, и докато на този свят все още има поне един жив джаг… — А има ли? Все още жив, в смисъл? — Откъде да знам? Питайте Туул. — Питах го. — Е, и? — Е, и. И той не знае. Ток залитна, спря се и я зяпна. После зяпна крачещия напред Т’лан Имасс. — Той не знае?! — Точно така, Ток-младши. Е, как си обясняваш това? Той не можа да намери отговор. — А ако войната е свършила? Какво следва за Т’лан Имасс? Той помисли, после колебливо каза: — Втори ритуал на Събирането? — Хм… — Край? Край за Т’лан Имасс? Дъх на Гуглата! — И нито един дух, който да прегърне и утеши всички тези уморени, толкова уморени души… „Край. Край. Богове, може и да е права.“ Зяпна стъписан широкия, покрит с козина гръб на Туул, смазан от тъга. Огромна, неизлечима тъга. — Възможно е да грешите. — Възможно е — съгласи се вежливо тя. — А ти смяташ ли, че греша, Ток-младши? Той кимна. — Защо? „Защо? Нечовешки същества, обречени на геноцид. Брутален, гибелен, неумолим. Безмилостен до безумие.“ Посочи с брадичка Т’лан Имасс пред тях и каза: — Защото е мой приятел, лейди Енви. Не говореха тихо и Туул се обърна. Очните ями под изпъкналото чело за миг сякаш се приковаха в малазанеца. После главата отново се обърна напред. — Призовникът на този Сбор — бавно заговори лейди Енви — е с вашата малазанска наказателна армия, Ток-младши. Ще се слеем с тях в самия Панион Домин. Ние, те и оцелелите кланове на Т’лан Имасс. Ще има многобройни и кървави сражения, несъмнено. Съкрушаването на една империя никога не е лесно. Аз поне би трябвало да го знам, съкрушила съм няколко. Той я зяпна, но си замълча. Тя се усмихна. — Уви, те ще настъпят от север, докато ние подхождаме от юг. Пътят ни наистина ще е пълен с преживявания. — Признавам, че съм се замислял по въпроса — каза Ток. — Как по-точно ще успеем да преминем през такава враждебна, пълна с фанатици територия? — Много просто — ще си проправим път, скъпи. „Богове, ако остана тук, съм мъртъв.“ Лейди Енви продължаваше да се усмихва, загледана в гърба на Туул. — Като нажежен до бяло нож през лед. Забиваме го в сърцето на… една замръзнала вечна душа. — Леко повиши глас и добави: — Или поне така предполагаме, нали, Онос Т’уулан? Т’лан Имасс спря. Баалджаг се дръпна от ръката на Ток и скочи напред. Гарат я последва. Три меча изсвистяха рязко от ножниците и малазанецът се обърна вихрено. — О — каза лейди Енви. — Става нещо. Ток смъкна лъка си и го опря на земята, за да изпъне тетивата. — Не виждам нищо… но ще приема всяка ваша дума. Само след миг на билото на стотина крачки пред тях се показа К’Чаин Че’Малле — огромен, приведен напред, сякаш се носеше над земята на двата си крака. В краищата на ръцете му блеснаха остриетата на мечовете. Аят и псето се дръпнаха боязливо. Споменът на Ток за такова същество — натежал от болката по смъртта на Трейк — го жегна и дъхът му се учести. — Ловец на К’елл — каза Туул. — Безжизнен. — Все още не бе посегнал към каменния си меч. Обърна се рязко към тримата сегюле. Мигът се проточи замръзнал, после Туул кимна. Със Сену отдясно на Мок, а Турули — отляво, и двамата братя на стъпка пред Третия, сегюле закрачиха срещу К’Чаин Че’Малле. — Фукня — промърмори лейди Енви. — Дойде моментът — каза Туул — да преценим какво струват, лейди. Тук, на границата на Домина. Трябва да знаем колко ефикасен е… ножът ни. Ток сложи стрела на тетивата. — Нещо ми подсказва, че можем да хвърлим няколко пръчици по него — измърмори той; мислеше за смъртта на Трейк. — Грешка — каза Туул. — Все още не е нужно да изпробваме силата на камъка на стрелите ти. — Сила? Не това е проблемът. Остана ми само едно око, Туул. Не мога изобщо да преценя разстоянията. А това там е бързо. — Остави го на тримата сегюле — рече Т’лан Имасс. — Както кажеш — отвърна Ток и сви рамене, но сърцето му не спря да блъска в гърдите. К’Чаин Че’Малле се заби като мълния между тримата братя. Сегюле бяха по-бързи. Сену и Турули вече бяха подминали чудовището, нанесоха свирепи, безпогрешни удари зад себе си, без да се обръщат, плъзнаха се с лекотата на змии, за да избегнат плющящата като камшик огромна опашка на ловеца. Мок, застанал право срещу създанието, не отстъпи и крачка. Огромните ръце на звяра изхвърчаха от двете страни на Третия — и двете отсечени при раменните стави от двамата братя с движението им напред. Двата меча на Мок се извъртяха нагоре, забиха се, посякоха, извиха се и се отдръпнаха — огромната глава кацна на върховете им за кратък миг, преди Третият да я запокити настрана и да скочи надясно, едва избягвайки залитналото напред туловище. Тялото на К’Чаин Че’Малле се стовари с грохот на земята, краката заритаха, опашката се замята, но скоро замря. — Е — каза Ток, след като успя да си поеме дъх, — че то не било толкова трудно. Тия зверове очевидно изглеждат по-яки, отколкото са. Толкова по-добре. Значи просто ще си се поразходим из Домина, нали? Ще позяпаме чудесата на Бастион, после — нататък… — Стига глупости — прекъсна го лейди Енви. — Моля те, престани веднага. Ток преглътна и кимна. — Хайде да идем да разгледаме този К’Чаин Че’Малле. Аз поне съм любопитна. И тръгна отривисто напред. Ток се повлече след нея и се ухили кисело на Туул. — Май вече можеш да се поотпуснеш, а? Безсмъртният се извърна към него. — Третият е съсипващ, Ток-младши… — Е? — Аз нямаше да мога да го направя това. Никога не съм имал такова… умение. Ток спря и присви очи. — Туул, тая дисекция беше страхотна. Не му отстъпваш на бързина, нали? — Може би. — А той щеше ли да го направи, без братята му да отсекат ръцете? А ако звярът го беше нападнал с краката, вместо с челюстите? Туул, К’Чаин Че’Малле се пробва срещу тримата наведнъж. Беше тъпо. Нагло. Т’лан Имасс килна глава. — Наглост. Порокът на това да си немрящ, Ток-младши. Малазанецът се ухили широко. — А твоята вяра току-що бе разклатена, нали, Туул? — Непознато усещане. Ток сви рамене и понечи да настигне лейди Енви. Кремъчният меч се озова в ръцете на Туул. — Трябва да го предизвикам. Усмивката на Ток увехна. — Задръж, приятел. Няма да… — Трябва да го предизвикам. Веднага. — Защо? — Първият меч на Т’лан Имасс не може да има равен на себе си, Ейрал Файъл. — Богове, не и ти! Т’лан Имасс закрачи към тримата сегюле. — Чакай! Туул… Първият меч подхвърли през рамо: — Ти споделяш разклатената ми вяра, смъртни. Въпреки предишните ти думи. — Проклятие, Туул, не е сега моментът за това. Имаме нужда от всички ви — цели и непокътнати… — Стига думи, Ейрал Файъл. Братята стояха около падналия К’Чаин Че’Малле. Лейди Енви беше вече при тях, беше се навела и оглеждаше трупа на чудовището. Туул закрачи решително и твърдо нагоре; Ток го последва, изпълнен със страх. Сену ги забеляза първи. Бавно прибра мечовете си и отстъпи. Миг по-късно Турули направи същото. Мок бавно се обърна срещу Т’лан Имасс. — Кълна се в бездната! — възкликна лейди Енви и се намръщи. — Не сега. — И махна с ръка. Мок рухна на земята, а Туул залитна и спря. После изхриптя: — Събудете го, лейди. — Няма. Сену, Турули, пригответе носилка за брат си. Можете да го влачите. — Лейди… — Не говоря на теб, Туул. — И за да подчертае думите си, му обърна гръб и скръсти ръце. След дълго мълчание Първият меч най-сетне прибра оръжието си. — Не може да спи вечно, лейди Енви. Само отлагате неизбежното. Тя не му отвърна. Ток вдиша дълбоко и въздъхна: — Каква чудесна жена. Тя го чу и се обърна със съсипваща сърцето усмивка. — О, благодаря! — Ама това не беше… — почна той и млъкна. Веждите й се сбраха. — Моля? — Нищо. „Богове, нищо!“ Носилката беше от ремъци, кожа и две копия, които лейди Енви намери кой знае откъде. Сложиха Третия в нея и Сену и Турули я повлякоха. Явно бяха възбудени от неочаквания обрат, но, както се увери Ток — а несъмнено и неговият приятел Т’лан Имасс, — нямаше да се опълчат на волята на дамата. Привечер се изкачиха на рида. Откъм север идеха дъждовни облаци и затулиха планините. Захладня. Граница беше маркирана с дълга редица каменни грамади, минаваща по билото. Тук-там се мяркаха отдавна изоставени постройки, ниските каменни стени без хоросан намекваха за някогашни по-цветущи времена. Пътеки, покрити с плочи и обрасли с трева, кръстосваха земята пред тях. Хълмовете отстъпваха пред широка плитка долина, обрасла с дървета в ниското, през която на север лъкатушеше поток. В коритото на долината се виждаха няколко ниски фермерски къщи, около брода бяха струпани още няколко. Овци и добитък не се мяркаха, от комините също не струеше дим и това придаваше на идиличната гледка донякъде злокобен вид. При все това преминаването от голата равнина в зелени пасища и признаци за човешка дейност доста стъписа Ток-младши. Той си даде сметка, с тъпо и смътно безпокойство, че е привикнал с пустотата на равнината, наричана от илайните Ламатат. Липсата на хора — извън неговата група… чуждите — беше смалила донякъде онова напрежение, което, чак сега го разбра, го беше съпътствало цял живот. „Навярно живота на всеки от нас. Непознатите лица, преценяващият поглед, всички сетива — впрегнати в усилието да се разгадае непознатото. Естественото усилие на всяко общество. На всички ли ни е присъщо това желание да останем невидими, незабелязани? Това ли оправдава сдържаността ни — да не би другите да забележат действията ни?“ — Изглеждаш ми замислен, скъпи — каза лейди Енви. Той сви рамене. — Не сме много… дискретни, нали? Групата ни. Маскирани воини, гигантски вълк, куче… и Т’лан Имасс… Туул спря и се обърна към тях. — Аз ще се направя невидим. Веднага. — Като се разпаднеш на прах, какъвто навик имаш — попита го Ток, — в лабиринта си Телланн ли влизаш? — Не. Просто се връщам към онова, което трябваше да съм, ако не беше станал Ритуалът. Неразумно би било да си служа с Телланн в този Домин, Ток-младши. Но ще съм наблизо. И нащрек. Ток изсумтя. — Вече бях свикнал да ми се мяркаш пред окото. В плът, искам да кажа. — И се намръщи. — Така да се каже. Т’лан Имасс сви рамене и изтече в прашна струя. — Има други решения — заяви лейди Енви — по отношение на кучешките ни спътници. Гледай. — Пристъпи към Баалджаг. — Е, паленцето ми, в този вид си доста… притесняваща. Дали да не те направим по-мъничка? Аят не помръдна, само я изгледа как протегна ръка и допря пръст до челото й. Докато Ток примигне, Баалджаг от висока и изгърбена се стопи до най-обикновено куче с размерите на Гарат. Усмихната, лейди Енви погледна на юг. — Жълтите вълци продължават да вървят след нас — много са любопитни, — но едва ли ще ни приближат, след като вече сме между хора. Уви, колкото до сегюле с ръста на малки дечица, това едва ли ще доведе до кой знае каква анонимност, не би ли се съгласил с мен, Ток-младши? Малазанецът се опита да си представи за миг две малки сеещи смърт „дечица“ и въображението му даде заден ход. — Ъъъ… не. В смисъл, да. Съгласен съм. — Онова бродче долу — продължи тя — ще ни предложи малка проверка как реагират местните на сегюле. Ако се наложат още илюзорни настройки за милата ни група, ще ги приложим по-късно. С което покрих всички съображения, нали, мили? — Да — изръмжа той неохотно. — Предполагам. — Бродът може да ни предложи и нещо като хан. — Не бих разчитал на това. Тези търговски пътища не са използвани от години. — Колко нецивилизовано! Е, дали да не слезем долу все пак? Когато стигнаха до първата от запуснатите порутени постройки на селцето, първите капки дъжд запляскаха по каменната пътека. Личеше, че някога това е било хан, с конюшня и широк двор за разпрягане на търговските коли, но сега беше празен и отчасти срутен, вътрешността му бе изложена на стихиите. Тухлените пещи бяха обрасли с трева и тръни. Зад изоставения хан имаше още три малки сгради. Ковачница и сарачница, и служебната сграда за събиране на десятъка. Всичко — безжизнено. Единствената постройка с някакви признаци, че е поддържана, се намираше от другата страна на плиткия брод. Беше оградена с висок зид, с масивни дървени врати под каменна арка; от самата постройка се виждаше само пирамидалният връх, покрит с листове лъскава мед. — Мисля, че е храм — измърмори Ток, спрял по средата на единствената улица на селцето и присвил очи към сградата оттатък потока. — Несъмнено — отвърна лейди Енви. — И обитателите й знаят за нас. Той я погледна накриво. — Как така знаят? Тя сви рамене. — Ние сме чужденци от Ламатат — един жрец вътре притежава силата да души наоколо, но беше подведен лесно. Забравяш… — усмихна му се, — че цели поколения съм усъвършенствала безвредната си персона. „Безвредна? Дъх на Гуглата, толкова ли си гадна?“ — Жрецът ми е в ръцете, скъпи, и нищо не подозира, разбира се. Всъщност съм убедена, че ако помолим, ще намерят място да ни настанят. Ела с мен. Ток се повлече след нея. — Да ни настанят? Да не сте си изгубили ума, лейди? — Шшт, миличък. В момента съм миролюбиво настроена. Не искаш да се ядосам, нали? — Не. В никакъв случай. Все пак, лейди Енви, този риск, който… — Глупости! Трябва да се научиш да ми имаш вяра, Ток-младши. — Тя го прегърна през кръста и го придърпа към себе си. — Върви плътно до мен, скъпичък. Виж, не е ли хубаво така? Лекият допир на бедрата ни, тази внезапна близост, която кара сърцето да затупти… Влагата на дъжда, също като влагата на… — Да, да, лейди! Без повече подробности, моля, че вървенето ми ще се позатрудни. Тя се изсмя. — Вярвам, че най-после успях да те омая, обич моя. И вече се чудя по кой ли път да те поведа. Такъв богат избор! Колко възбуждащо. Кажи ми — смяташ ли, че съм жестока, Ток-младши? Ток се мъчеше да гледа само храма. Нагазиха в потока, студената вода кръжеше на малки въртопи до глезените им, но не по-високо. — Да — отвърна той най-сетне. — Мога да бъда. Всъщност обикновено съм. Подозирам, че вече го знаеш. Но знаеш ли, желанието ти да се съпротивляваш ми е симпатично. Какво ни очаква според теб? — Не знам. Е, стигнахме. Да почукаме ли? Лейди Енви въздъхна. — Чух стъпки. Вратата се открехна със скърцане и на прага излезе гол съсухрен мъж на неопределена възраст, светлокож, с обръсната глава и вежди. Воднистите му очи се спряха на дамата. — Добре дошла, госпожо — каза мъжът. — Моля, влезте. Панион Домин поднася гостоприемството си — очите му пробягаха покрай нея, за да обхванат вълчицата, кучето, а после и сегюле, — на вас и вашите спътници. Лейди Енви хвърли неразгадаем поглед на Ток и последва жреца. Горещият влажен въздух в двора беше изпълнен с воня на гнило и щом видя източника на миризмата, малазанецът излезе от сянката на портата. По вътрешните стени на големи железни куки, стърчащи под гръдната кост, бяха окачени десетки тела. Стъпалата им се полюшваха на една ръка над земята. Каменният зид зад тях беше оплескан с жълто и тъмночервено. Безоките глави бяха провиснали надолу и дъждовната вода се стичаше по сплъстените кичури. Щом забеляза накъде е насочено вниманието на гостите, жрецът огледа труповете с лека усмивка. — Селяните ни ги докараха. След като строежът на храма приключи, им се плати. Тук са като напомняне за милостта на нашия Господар. — Доста странен вариант на милост — измърмори Ток и преглътна, за да не повърне. — С времето сам ще я разберете — отвърна жрецът. — Заповядайте. Храната е готова. Сиърдомин Калт — главният жрец на този храм — ви очаква в залата за гости. — Колко мило. Доста необичайна архитектура има този ваш храм. Ток измести погледа си от убитите селяни и загледа извисяващата се пред тях сграда. Пирамидалната форма продължаваше до земята, медната обшивка се нарушаваше само от десетина прозореца горе, покрити с тънък розов кварцит. Входът представляваше тесен, но висок портал, ограден с четири огромни камъка — широк праг отдолу, два тънки менхира отстрани и каменен трегер отгоре. Коридорът зад него беше три разкрача широк. Въздухът вътре бе по-горещ, отколкото в двора, светлината, леко оцветена в розово, струеше капризно от прозорците. Очакваше ги ниска маса, отрупана с ястия и обкръжена с възглавнички, на които да се изтегнат. Пред друга триъгълна врата — точно срещу входа — стоеше грамаден мъж в странна черна броня. На рамката вляво от него беше подпряна голяма двуостра брадва с дълга дръжка. Воинът беше гологлав, с обръснато теме, и по ъгловатото му безбрадо лице се виждаха стари белези — по челюстта и покрай носа. „Дъх на Гуглата, тези белези са ми познати — оставя ги набузникът на шлема… когато някой те смлати с боздуган в лицето.“ Лейди Енви се намръщи, поколеба се и се обърна към жреца. — Не казахте ли, че ни очаква главният ви жрец? Мършавият мъж се усмихна. — Точно той ви очаква, госпожо. — Поклони се към воина. — Това е сиърдомин Калт, господарят на този храм. Сиърдомините са Надарените сред чедата на Пророка на Панион. Несравними воини, но също така образовани. Е, след като приключихме с представянията, сега ще ме удостоите ли с вашите имена? — Аз съм лейди Айсла’Дракон — каза лейди Енви, вече с лице към сиърдомина. — Приятелят ми се казва Ток-младши, телохранителите ми са Сену, Турули и Мок, който в момента спи. Желаете ли да научите имената и на домашните ми любимци? „Ти току-що му ги каза, нали?“ Жрецът поклати глава. — Това няма да е необходимо. В Домина не се проявява уважение към безмозъчни животни. При условие, че ги държите под контрол, в името на гостоприемството ще бъдат търпени. Благодаря ви за представянето, лейди. Сега ще ви напусна. — Поклони се отново, обърна се и закуцука към малката странична врата. Сиърдоминът пристъпи напред и бронята му издрънча. — Настанете се — прикани ги с кротък и спокоен глас. — Рядко биваме почетени с гости. Лейди Енви повдигна вежди. — Рядко? Калт се усмихна. — Всъщност вие сте първите. Панион Домин е изолирана страна. Малко посещения и много рядко повече от веднъж. Разбира се, намират се хора, които помъдряват и приемат вярата, и те са добре дошли като братя и сестри. Голяма е отплатата, когато бъде приета вярата. — Очите му блестяха. — Моята страстна надежда е, че тази отплата ще споходи и вас. Ток и лейди Енви се настаниха на възглавничките. Баалджаг и Гарат спряха при сегюле, които останаха прави до входа. Сиърдомин Калт седна срещу гостите и попита: — Болен ли е слугата ви? Да извикам ли лечител, лейди? — Не е нужно. Ще се оправи. Но съм любопитна, сиърдомин. Защо строите храм в такова незначително селище? Особено след като след това екзекутирате жителите му? — Жителите бяха възнаградени, а не екзекутирани — отвърна навъсено Калт. — Екзекутираме само престъпници. — А жертвите ви останаха ли доволни от тази разлика? — Може би скоро ще имате възможност да ги попитате сами, лейди. — Може би. — Да отговоря на въпроса ви. Този храм е един от седемдесетте построени наскоро, на ключови позиции по традиционните подстъпи през границата на Панион Домин. Границите на Пророка на Панион са колкото географски, толкова и духовни. На неговите най-правоверни се пада да поемат отговорността за тяхната защита и поддържане. — Следователно ние сме ваши гости и вие можете да прецените дали сме достойни да влезем във вашата империя, или не. Калт сви рамене, пресегна се и си взе някакъв местен плод, непознат на Ток. — Заповядайте. Виното е от Гредфалан, съвсем приемливо. Месните хапки са от бедерин… Лейди Енви се наведе, взе изящно с два пръста късче месо и го подхвърли към входа. Гарат пристъпи напред, подуши го и го изяде. Тя се усмихна на висшия жрец. — Благодаря ви, ще хапнем. — За нашия народ — изхриптя разтреперан Калт, — това, което направихте току-що, е дълбоко оскърбление. — А за нашия е въпрос на прагматизъм. Сиърдоминът се озъби в хладна усмивка. — Доверието и честта са ценени качества в Панион Домин, лейди. Контрастът с културата, от която идвате, едва ли може да е по-очевиден. — Безспорно. Смеете ли да рискувате с упадъчното ни влияние? — Вие нямате никакво влияние, лейди. Ние обаче може би имаме. Ток си наля вино, зачуден накъде бие Енви. Бяха влезли в гнездо на стършели, а тя с усмивчицата си май скубеше нечии перца. Междувременно Калт се беше овладял. — Разумно ли е да маскирате слугите си, лейди? Тази практика като че ли противоречи на потребностите на жалката ви параноя. — А, но те са нещо повече от прости слуги, сиърдомин. Всъщност те са емисари. Кажете ми, моля, запознат ли сте какво представляват сегюле? Калт изгледа замислено мълчаливите воини при входа. — Островният народ… който избива всички наши монаси. И ни подкани да им обявим война и да изградим нашественически флот. Наглостта жъне своята награда, както ще се уверите. В края на краищата, едно е да избиваш невъоръжени жреци… Десет хиляди сиърдомини ще се оправят лесно със сегюле. Е, добре — въздъхна той, — тези емисари да не би да са дошли тук, за да помолят за прошка? — О, не — заяви лейди Енви. — Дошли са, за да… Ръката на Ток се стрелна и я стисна под мишницата. Изненадана, тя се обърна към него. — Лейди — промълви той, след което се обърна към Калт. — Дошли са, за да занесат съобщение на Пророка на Панион. Лично. — Определено може да се каже и така — отбеляза сухо Енви. Ток отдръпна ръката си, отпусна се и зачака сърцето му да престане да бие като чук в гърдите. — Такава аудиенция налага няколко предварителни условия — каза Калт, без да откъсва очи от сегюле. — Невъоръжени. Без маски. Сигурно и други — но не аз ще реша това. — Погледът му отново се върна на дамата. — Но как е възможно тези емисари да са ваши слуги? — Малки женски хитрини — отвърна тя с бегла усмивка. Сиърдоминът видимо трепна. „Е, да, знам какво е. Сърцето ти току-що стана на вода. Мъчиш се да не се проснеш в краката й. Да, стиснат си за гърлото, приклещен си и риташ безпомощно…“ Калт се окашля. — Сега ще ви оставя да си отдъхнете. Спалните ви са приготвени. Монахът, който ви посрещна, ще ви отведе. Благодаря ви за тази изключително поучителна беседа. — Стана, взе си брадвата от стената и излезе през вътрешния вход. След като вратата се затвори, Ток изпръхтя: — Поучителна? Шега ли беше това? — Хайде, хапни, любов моя. Пълно и доволно коремче… преди да си получим наградата. Ток се задави с глътката вино, закашля се безпомощно, после я погледна с насълзени очи. — Награда ли? — За теб и мен, да. Подозирам, че на сегюле ще им предложат подходящ ескорт или нещо такова. Баалджаг и Гарат ще бъдат изкормени, естествено. Я опитай от това, вкусничко е. До съмване, предполагам, огънят в жилите ни ще е охладнял, за да посрещнем изгрева или нещо също толкова патетично. Но пък от друга страна, можем да прегърнем вярата — мислиш ли, че бихме могли да го убедим? Интересно, що за плод е това? Вкусът му е като на войнишка партенка. Не мисля — той е взел решението си, разбираш ли. — А вие му помогнахте, лейди. — Нима? — Замълча замислена за миг, после посегна за резенче хляб. — Представа нямам как. Вярно, бях раздразнена. Забелязвал ли си изобщо как езикът понякога може да се изкриви така, че да маскира бруталността? Ах, хрумна ми една мисъл! Погледни тези сегюле — маскирани са, да, но говорят искрено и откровено, нали? Дали няма нещо в това според теб? Нашите плътски, ковки лица са опитни в измамата — много по-лукава маска от тази, която носят братята там. Още винце? Чудесно е. Гредфаланско? Не бях чувала за него. Сегюле показват само очите си, лишени от изражението, което ги обкръжава, но все пак — портали към душата. Забележително. Чудно, кой ли е основал този обичай и защо. — Лейди, моля ви — прекъсна я Ток. — Ако те се канят да ни убият… — Намеренията са без значение, скъпи. Този мед има вкус на детелина. Чудесно. Между другото, стените около нас общо взето са кухи, но не и празни. Ще бъдеш ли така добър да занесеш тези плата с месо на паленцата ми? Благодаря ти, много си мил. — Добре — изръмжа Ток. — Значи те вече знаят, че ние знаем. Сега какво? — Ами, за теб не знам, но аз лично съм адски изморена. Искрено се надявам леглата да са меки. Как мислиш, панионците интересуват ли се от водопроводи? — Никой не се интересува от водопроводи, лейди Енви, но съм сигурен, че са уредили нещо. — Е, похапнахме! Къде ли е бедничкото ни монахче? Страничната врата се отвори и мършавият се появи. — Какво необикновено съвпадение. Благодарим на господаря ти за вкусната вечеря, боязливко, и моля да ни заведеш в отредените ни покои. Монахът се поклони и махна с ръка. — Моля след мен, почетни гости. Уви, животинчетата ще трябва да останат навън на двора. — Естествено. Мъжът се поклони отново. Лейди Енви махна с пръстите на тънката си ръка и Баалджаг и Гарат изскочиха навън. — Добре са дресирани — промърмори монахът. — Представа си нямате колко добре. Спалните бяха по дължината на едната стена — малки квадратни стаи с нисък таван, без никакви мебели освен един тесен нар с кожена постеля и запален фенер на лавицата на едната стена. В другия край на коридора имаше обща баня — подът бе покрит с плочки, хлътнали тук-там, и водата, хладна и чиста се събираше по него на локвички. Ток остави умивалнята на дамата, влезе в спалнята си и смъкна с въздишка пътната си торба. Нервите му вече бяха скъсани, а да слуша мелодичното пеене на Енви не помагаше никак. Метна се на нара. „Да спя? Невъзможно. Тези кучи синове вече точат ножовете си, готвят се да ни дадат наградата. Скоро ще им прегърнем вярата, а лицето й е смърт…“ Очите му се отвориха рязко от внезапен, смразяващ кръвта писък. Беше тъмно — фенерите или бяха изгаснали, или ги бяха прибрали. Ток разбра, че в края на краищата е заспал — най-вероятно от заклинание. Писъкът се чу отново и завърши с глухо гъргорене. По коридора пред стаята му изчаткаха нокти. Плувнал в пот и разтреперан, Ток-младши се измъкна от леглото. Извади обсидиановата кама с широкото острие, която му беше направил Туул, стисна увитата й с кожа дръжка в дясната си ръка, а с лявата измъкна от канията железния си нож. „Нокти. Или е някой соултейкън… или Баалджаг и Гарат са ни дошли на гости.“ Помоли се наум дано да е второто. Някъде наблизо рухна стена, чу се трясък на съборена зидария. Хленч, после — пукот на кости, някой изскимтя. Шум от влачене на тяло, точно пред вратата му, и Ток се присви, ножовете трепереха в ръцете му. „Тъмно. Какво да правя, в името на Гуглата? Нищо не виждам.“ Вратата се пръсна от сблъсъка с някакво грамадно тяло и се срина навътре… под тежестта на един гол труп, смътно осветен от горящия в коридора фенер. След него вътре надникна масивна глава с лъскави черни очи. Ток въздъхна треперливо. — Баалджаг. Пораснала си, откакто те видях последния път. Аят постоя за миг, докато го познае, после закрачи по коридора. Ток изчака цялото туловище на вълчицата да мине пред очите му и я последва. Коридорът се беше превърнал в кланица. Срината зидария, съборени нарове и късове плът навсякъде. Стените бяха оплескани с кръв и жлъчка. „Богове, съборила е каменни стени, една ръка дебели? Как?“ Навела глава и с чаткащи по каменния под нокти, Баалджаг пристъпваше наежена към банята. Ток предпазливо тръгна след нея. Но преди да стигнат дотам, от един страничен проход се появи друг звяр, с тъмна сиво-черна козина и по-дребен от Баалджаг. Светналите като въглени очи на широката, оцапана с кръв муцуна се спряха на Ток. „Гарат?“ Раменете на кучето бяха покрити с бял прах. То се дръпна да направи път на Баалджаг. — Гарат — промърмори Ток само на педя от големите окървавени челюсти. — Какво ли е имало в онези мръвки от бедерин? Милото кученце го нямаше вече. Гарат се беше превърнал в хладен убиец. Смърт бушуваше в облещените му очи. Звярът остави Ток да мине, после се обърна и се изниза, откъдето беше дошъл. Няколкото горящи свещи на отсрещната стена осветяваха банята. Баалджаг наведе муцуна към плочите на пода и тръгна през локвите. Капещата вода беше яркочервена и димеше. През гъстата пара Ток видя четири трупа, всички с броня — лежаха в локвите. Нямаше как да е сигурен, но реши, че са се сварили живи. Опря се на стената и след няколко разтърсващи спазъма избълва вечерята, която сиърдоминът им беше предложил така любезно. Трясък разтърси пода под краката му. „Гарат продължава неумолимия си лов. О, жалки кучи синове, не поканихте подходящи гости в храма си…“ — А, тук ли си бил? Гаденето не му беше минало още. Обърна се и видя на прага лейди Енви, облечена в бялата си нощница без нито едно петънце, с прибрана и стегната на тила черна коса. — Тази броня се оказа фатално тежка, уви — каза тя със съжаление, като погледна труповете в локвите, а после — по-ведро: — О, добре! Хайде, идвайте! Сену и Турули трябва да са приключили със сиърдомините. — Повече от един ли са? — попита слисано Ток. — Двайсетина някъде бяха. Калт им беше началникът, освен че беше висшият жрец на този храм. Воини-жреци — нещастна комбинация. Хайде, скъпи, връщай се в стаята си. Трябва да си събереш багажа. Чакаме се на двора. И се обърна. Ток вдиша треперливо и попита: — Туул появи ли се за това? — Не съм го виждала. Все едно, нямаше нужда от него. Справихме се сами. — И аз съм хъркал през цялото време като глупак? — Баалджаг те пазеше, мили. Беше уморен, нали? А, ето ти я стаята. Прибирай си нещата. Гарат се кани да разруши този храм… — Хм — изсумтя Ток. — Гарат… — Още не сте се събудили, нали, младежо? Можем да обсъдим тези неща и по-късно. — Разбира се — изръмжа той и влезе в стаята си. — Разбира се, че можем. Вътрешните камери на храма се сриваха с грохот сред облаци прах. Ток стоеше в двора и гледаше как двамата сегюле свалят селяните от стените и ги сменят с току-що закланите сиърдомини. Калт, само с една прободна рана в сърцето, беше сред тях. — Би се със свирепа решимост — измърмори до рамото му лейди Енви. — Брадвата му беше навсякъде, съскаше и святкаше, но въпреки това Турули сякаш изобщо не се движеше. Невидими парирания. Накрая се пресегна мързеливо и го намушка право в сърцето. Великолепно представление, Ток-младши. — Не се съмнявам — измърмори той. — Е, и сега Пророкът знае ли вече за нас? — О, да, а и разрушаването на този храм много ще го ядоса. — Ще прати срещу нас цяла проклета от Гуглата армия. — Стига да може да задели такава от ангажиментите си на север, което изглежда вероятно. Определено ще се почувства задължен да реагира по някакъв начин, поне колкото за да забави придвижването ни. — Ама аз като нищо мога ей сега да си тръгна — каза Ток. Тя го погледна учудено. — Липсва ти увереност? — Лейди, аз не съм сегюле. Нито съм ай на ръба на възнесението. Нито съм Т’лан Имасс. Не съм и псе, което те гледа покорно като Хрътка на Сянка! И не съм вещица, която може да вари хората живи с едно щракване на пръстите си! — Вещица!? Сега вече ме обиди! — Тя пристъпи към него скръстила ръце, с блеснали очи. — Вещица!? И кога изобщо си ме виждал да щракам с пръсти? Кълна се в Бездната, и това ако не беше неелегантен израз! Той неволно отстъпи крачка назад. — Изразих се образно… — О, я млъкни! — Тя хвана главата му и го придърпа към себе си. Пълните й устни се разтвориха. Ток се опита да се дръпне, но мускулите му сякаш се бяха разтопили. Изведнъж тя спря и се намръщи. — Не, може би не. Предпочитам те… свободен. — Навъси се още повече. — Повечето пъти, във всеки случай. Макар че тази сутрин прекали с търпението ми. Пусна го, изгледа го в лицето, усмихна се и се обърна. — Трябва да се преоблека. Сену! Като привършите, намери ми, моля ти се, багажа! Ток бавно се съвзе. Беше се разтреперил, смразен от сигурното, инстинктивно разбиране какво щеше да му причини тази целувка. „А поетите пишат за оковите на любовта. Ха! Това, което описват с метафори, тя въплъщава буквално. Ако страстта можеше да си има богиня…“ Вихрушка прах — и Туул изникна от земята до него. Погледна лежащия на земята до външната порта Мок и каза: — Ловците на К’елл ни обкръжават. — Като че ли се канеше да каже още нещо, но просто изчезна отново. — Видя ли? — извика лейди Енви на малазанеца. — Сега не се ли радваш, че настоях да поспиш? Излязоха на кръстопът, белязан с два менхира, килнати и полузаровени на ниското възвишение. По лицевите им страни бяха врязани странни йероглифи, пиктограмите бяха смътни, разядени от слънцето и дъждовете. Лейди Енви застана пред тях с ръка на брадичката и заоглежда знаците. — Колко любопитно. Коренът на този език е имарийски. Дженостелийски ще да е, подозирам. Ток изтри прашното си потно чело. — И какво казват? Чакай да се сетя. „Всички, които дойдат тук, ще бъдат разкъсани на две, одрани живи, обезглавени и преди това пребити.“ Тя го погледна с вдигната вежда. — Този вдясно сочи пътя за Кел Тор. Левият — за Бастион. Все пак, колкото и скучни неща да съобщават, е забележително. Явно Панион Домин е бил някога колония на Дженостел — дженостелийците бяха мореплаватели, скъпи. Уви, славата им заглъхна преди векове. Белег за величието им е това, което виждаме пред себе си, тъй като архипелагът Дженостел е чак на другия край на света. Ток изсумтя и се загледа по пътя, водещ за Бастион. — Е, градовете им може да са останали, но по всички данни панионците някога са били планински народ. Пастири. Варвари. Съперници на племената дару и джадроуби. Вашата колония е била завладяна, лейди Енви. — Винаги става така, нали? Процъфтява някоя цивилизация, после вземат, та се появят някакви ръмжащи навъсени диваци и й стъпват на шията. Малазанската империя да си вземе бележка. — „Не пренебрегвай варварите“ — промърмори Ток. — Думи на император Келанвед. — Изненадващо мъдро. Какво е станало с него? — Уби го една навъсена жена… но тя уж беше от цивилизован народ. Напанка… доколкото напанците може да се нарекат цивилизовани. Е, поне са от вътрешността на Империята. — Баалджаг изглежда неспокойна, скъпи. Май трябва да продължим пътя си, пък и тези немрящи двукраки гущери, дето ни преследват… — Според Туул най-близките са все още на няколко дни след нас. Колко още има до Бастион? — Би трябвало да пристигнем до утре вечер, стига разстоянието на тези менхири да е точно. Тръгнаха отново. Сегюле мъкнеха носилката след тях. Чакълестата настилка беше обрасла с трева. През целия ден не видяха никого. Стари мърши на добитък от двете страни на пътя свидетелстваха за набези на вълци. Не се мяркаха пастири със стада, а и от всички домашни животни само кози и коне можеха да оцелеят във върналата се пустош. Когато по пладне спряха в окрайнините на поредното изоставено селце — този път без храм, — Ток отново провери оръжията си, после въздъхна отчаяно и погледна сърдито седналата срещу него лейди Енви. — Пълна безсмислица. Доминът се разширява. Ненаситно. Армиите имат нужда от храна. Както и градовете. Ако в околностите им витаят само призраци, тогава кой, в името на Гуглата, ги снабдява с храна? Лейди Енви сви рамене. — Не питай мен, мили. Въпросите със снабдяването и икономиката ме отегчават. Може би ще намерим отговор на неуместните ти грижи в Бастион. — Неуместни? — Ами да. Доминът се разширява. Има си и армии, и градове. Това са факти. Подробностите са за историците, Ток-младши. Не би ли трябвало да се безпокоиш за по-очебийни неща, например за оцеляването си? Той я зяпна и бавно примига. — Лейди Енви, аз все едно съм си мъртъв. Защо да мисля за това? — Абсурд! Твърде високо те ценя, за да гледам как просто те заколват. Трябва да се научиш да ми вярваш, мили. Той извъртя очи към небето. — Подробностите, лейди Енви, могат да разкриват скрити истини. Познай врага си — това е основният принцип. Каквото знаеш, можеш да го използваш. — Поколеба се и продължи: — Подробностите, също така, могат да накарат човек да повярва, ако засягат мотивите и интересите на онези, които претендират да му бъдат съдружници. — А, разбирам. И какво искаш да знаеш? Той я изгледа в очите. — Какво търсим тук. — Е, Ток-младши, да не би да забрави? Твоят приятел Т’лан Имасс каза, че тайните на цепнатината на Морн може да се открият само в Домина. — Злоупотребявате — изръмжа той. — Непрекъснато ни манипулирате. Всички. Мен, тримата сегюле, дори самия Туул. — Махна с ръка. — Гарат, вашето пале. Той би могъл да е Хрътка на Сянка… — Би могъл, наистина — усмихна се тя. — Убедена съм обаче, че не иска. — Какво значи това? — Много лесно се поддаваш на раздразнението, скъпи. Ако си листо, треперещо на повърхността на широка и дълбока река, отпусни се и заплувай по течението. При мен винаги се е получавало, уверявам те. Колкото до манипулирането, наистина ли вярваш, че имам силата да бутам и да ръчкам един Т’лан Имасс? Виж, сегюле са, хмм… особен случай — в края на краищата с тях сме тръгнали по един път и въпросът с принудата не възниква. — Все още, може би. Но дали няма да възникне? Тя сви рамене. — И последно, нямам никакъв контрол нито над Гарат, нито над Баалджаг. В това мога да те уверя. — С което оставам само аз — изръмжа Ток. Тя нежно положи меката си длан на ръката му. — В това нещо, мили, съм само една жена. Ток дръпна ръката си. — В чаровете ви има магия, лейди Енви. Не се опитвайте да ме убеждавате в противното. — Магия? Е, да, може и така да се нарече, предполагам. Загадка също така, нали? Почуда, възбуда. Надежда и възможности. Страстта, скъпи, е най-изкусителната магия. И, обич моя, аз също не съм предпазена от нея… Наведе се към него с полупритворени очи. — Няма да те целуна насила, Ток-младши. Не разбираш ли? Изборът трябва да е твой, иначе наистина ще си заробен. Какво ще кажеш? — Време е да тръгваме — отвърна той и се надигна. — Явно няма да чуя никакви честни отговори от вас. — Току-що ти ги дадох! — отвърна тя и също стана. — Престанете — каза Ток и вдигна торбата си. — Вече не играя, лейди Енви. Насочете игрите си другаде. — О, колко не те харесвам, когато си такъв! — Цупи се колкото щеш — промърмори Ток и закрачи по пътя. — Ще ме ядосаш, младежо! Чу ли ме? Той спря и подхвърли през рамо: — Имаме няколко левги, докато още е светло. — О! — Тя тропна с крак. — Същият си като Рейк! Ток се ухили. — Вдишай дълбоко няколко пъти, момиче. — И той винаги го казваше това! О, вбесяващо е! Какво ви става на всичките? Той се засмя. Не грубо, а с искрена топлота. — Успокой се, Енви. Ще те поотегча малко с подробен разказ за младостта си — да мине по-лесно времето. Роден съм на един кораб доста преди Ток-старши да признае, че ми е баща. Майка ми беше сестра на капитан Картерон Кръст, а Кръст беше доста сприхав… Земите на Бастион бяха опустошени. От чифлиците бяха останали почернели димящи купчини; самата земя от двете страни на пътя изглеждаше раздрана, като рани в жива плът. Около ниските стени на малкия град се виждаха останките от пожарища, осеяли пейзажа като кръгли могили, затрупани с бяла пепел. Жива душа не се мяркаше из тази пустош. Димът се стелеше над тромавите терасовидно подредени постройки на Бастион. Над сивите му пелени се рееха белите флагове на рояци чайки и смътните им крясъци бяха единственият шум, стигащ до ушите на Ток и лейди Енви, докато групата им приближаваше портите на града. Вонята на скорошния пожар надмогваше миризмата на езерото от другата страна на града, въздухът бе жежък и песъчлив. Портите зееха. Щом приближиха, Ток зърна някакво движение зад арката, като на бързо преминала фигура, тъмна и безмълвна. Нервите му се изпънаха. — Какво се е случило тук? — учуди се той на глас. — Да, много неприятно — съгласи се лейди Енви. Минаха под сянката на арката и въздухът изведнъж стана гадно сладникав от миризмата на изгоряла плът. Баалджаг и Гарат — и двамата възвърнали скромните си размери — затичаха напред с приведени глави. — Струва ми се, че въпросът с изхранването наистина получава неприятен отговор — въздъхна лейди Енви. Ток кимна. — Изяждат мъртвите си. Не е хубаво да влизаме в този град. Тя се обърна към него. — Не си ли любопитен? — Любопитен? Да. Но не и склонен към самоубийство. — Не се бой. Да погледнем отблизо. — Енви… Тя го изгледа твърдо. — Ако жителите му се окажат толкова глупави, че да ни застрашат, ще познаят гнева ми. Както и на Гарат. Ако си мислиш, че това е разруха, преценката ти тепърва ще се промени, скъпи. Хайде. — Добре, мадам. — Фамилиарността поражда насмешка, разбирам. Жалко. Двамата сегюле с носилката ги следваха на три крачки. Ток и лейди Енви излязоха на площада. Покрай стените лежаха купища натрошени човешки кости, някои — побелели от зноя, други — още кървави. Фасадите на сградите около площада бяха почернели, със зейнали врати и прозорци. По плочите се въргаляха животински кости — на псета, мулета, коне и волове — сдъвкани и натрошени. Трима мъже, явно жреци, ги чакаха насред площада. Бяха с бръснати глави, мършави и бледи, с белезникави роби. Единият пристъпи напред и каза: — Добре сте дошли, странници. Един послушник ви видя на пътя и побързахме да ви поздравим. Избрали сте щастлив ден да посетите славния Бастион. Уви, този ден също така изправя живота ви пред огромна гибел. Ще се погрижим да ви напътим и по този начин — да увеличим вероятността да преживеете яростните… последствия на Разтварянето. Ако благоволите да ме последвате. — Посочи към една от страничните улици. — На улица Айлтара ще можем да видим чудото. — Идеално — каза лейди Енви. — Много ви благодарим, свети отци. Пътят до улицата бе само петдесетина крачки, но през това време безмълвието на града се смени с усилващо се бръмчене, сух ромон, идещ от центъра на Бастион. Баалджаг и Гарат застанаха от двете страни на лейди Енви. Сену и Турули сложиха носилката на един ъгъл и хванаха оръжията си. — Волята на Вярата обгърна гражданите на Бастион — заговори жрецът. — Тя иде като треска… треска, която само смъртта може да потуши. Ала трябва да се помни, че Разтварянето за пръв път бе усетено тук, в самия Бастион, преди четиринадесет години. Пророкът слезе от Планината, за да изрече Истинните слова, и силата на тези слова изригна… — Гласът на жреца секна, той сведе глава и се разтрепери. Вместо него продължи друг от жреците. — Вярата най-напред процъфтя тук. Извън стените на града беше спрял на стан керван от Елингарт. Чужденците бяха възнаградени в една нощ. А девет месеца по-късно светът бе възнаграден с Първото чедо на мъртвото семе. Това дете вече е пораснало, събитие, което ускори избуяването на Вярата — стана второ Разтваряне, по повелята на Първото чедо, Анастер. Сега ще го видите — със святата му майка до него, — повел новите си тенесковри. Чака ги война на север — неверният град Капустан трябва да бъде възнаграден. — Свети отци — извика лейди Енви и гласът й се извиси над усилващото се бръмчене от пеещи гласове, — моля да ни простите за невежеството. Чедо на мъртвото семе… какво по-точно значи това? — Мигът на възнаграждение на мъжете неверници, почитаема госпожо, често пъти се оказва белязан с неволно проливане на животворно семе… и продължава, след като животът ги е напуснал. В този момент някоя жена може да обязди труп под себе си и така да поеме семето на мъртвия. Родените по този начин чеда са най-светите в рода на Пророка. Анастер е първият от тях, стигнал до пълнолетие. — Доста необичайно… Ток за първи път я видя пребледняла. — Дарът на Пророка, почитаема госпожо. Едно Чедо на мъртвото семе носи в себе си видимата истина за целувката на смъртта над живота — доказателство за самата Награда. Знаем, че чужденците се боят от смъртта. Ние — не. Ток се окашля и попита: — След като тези тенесковри напуснат Бастион… ще остане ли някой жив в града? — Разтварянето е абсолютно, сър. — С други думи, тези, които не се поддадат на треската, биват… възнаградени? — Точно така. — И след това изядени. — Тенесковрите имат своите нужди. Беседата им бе прекъсната от гъста човешка гмеж, която се изсипа на площада. Водеше я млад мъж, единственият на кон — мършав петнист скопец с разядена от личинки шия. Младежът погледна Ток и спътниците му, посочи ги с дългата си тънка ръка и изкрещя. Викът му беше безсловесен, но бе разбран от всичките му следовници. Стотици лица се обърнаха към чужденците и стотици хора се втурнаха към тях. — О! — каза лейди Енви. Вторият жрец се дръпна боязливо. — Уви, закрилата ни се оказа недостатъчна. Пригответе се за наградата, странници! Тримата жреци побягнаха. Лейди Енви вдигна ръце и от двете й страни изникнаха два огромни звяра. И двата се понесоха срещу тълпата като мълнии. Изведнъж по площада плисна кръв и западаха трупове. Двамата сегюле изскочиха пред Ток и Сену изрева на Енви: — Веднага събуди брат ни! — Правилно — рече тя. — Не се съмнявам, че и Туул ще се появи скоро, но подозирам, че двамата ще са прекалено заети, за да могат да подновят спора си. Изпращяха кожени каишки и Мок изрита и скочи на крака, с двата меча в ръце. „А аз си стоя тук и никой не ме забелязва.“ Ток взе решението си. — Приятно забавление на всички — промърмори той и заотстъпва към страничната улица. Аят и хрътката ръфаха пищящата тълпа. Лейди Енви се извърна към него и го погледна изумена. — Какво? Къде отиваш? — Приех Вярата — извика той. — Тая тълпа е тръгнала направо за малазанската армия… нищо, че не го знае още! И аз тръгвам с нея! — Ток, чуй ме! Ще унищожим тая жалка сган и тоя изтърсак, който я предвожда! Няма нужда да… — Не ги погубвай. Моля те, Енви! Пробий си път, но те ми трябват. — Но… — Няма време! Вече реших. С късмета на Опонн може да се срещнем отново. Намери си отговорите, Енви. Аз трябва да си потърся приятели! — Чакай… Ток махна за сбогом, обърна се и затича по улицата. Оглушителният взрив на магия го отхвърли напред, но той не се обърна. Енви се беше развихрила. „Гуглата знае, като нищо може да се е ядосала вече. Богове, остави поне няколко живи, момиче…“ Сви вдясно на първата пресечка и се вряза в тълпата пищящи селяци, напиращи като него към главната артерия на града, където се стичаше безчетната тълпа на Правоверните. Собственият му глас се вля в хора от писъци — глас на човек, обзет от ужас… и той се понесе през потока от човешки тела с ревността на безумец. „Като листо по широка и дълбока река…“ >> 10. E> P> Три чеда роди майката Тъма. Първите, Тайст Андий, й бяха най-скъпите, заселили земята преди Светлината, а сетне в болка се родиха Вторите, Тайст Лайани, славата жарка на самата Светлина. И Първите отрекоха Майка си в своя гняв, и бяха низвергнати, чеда обречени на майката Тъма. А сетне тя роди, във милостта си, Третите, чедата на жестока бран между Тъма и Светлина, Тайст Едур, и сянката възлегна над душите им. @ „Преданията на Килманар“ @ Себън Айманан P$ E$ Ръката с все сила го зашлеви през лицето. Ударът заглъхна още докато се мъчеше да осмисли значението му, остави след себе си само парещата изтръпналост, от която той с радост се отдръпна, за да потъне отново в несвяст. Зашлевиха го още веднъж. Грънтъл с мъка отвори очи. — Разкарай се — изръмжа и ги затвори отново. — Натряскал си се — изръмжа Стони Менакис. — И вониш. Богове, одеялата ти са подгизнали от бълвоч. В смисъл, можеш и да си изгниеш тук, все ми е едно. Твой е, Бюк. Аз се връщам в казармата. Грънтъл чу тропота на ботушите по скърцащите нерендосани дъски на пода на мизерната стая, чу как изскърца вратата, отвори се и се затръшна. Въздъхна, обърна се на другата страна и заспа пак. Студен мокър парцал го плесна през лицето. — Я се умий — изръмжа Бюк. — Трябваш ми трезвен, приятел. — На никой не му трябвам трезвен — изломоти Грънтъл и дръпна парцала от лицето си. — Остави ме на мира, Бюк. Точно ти… — Да, точно аз. Я ставай, по дяволите. Две ръце го хванаха под мишниците и го надигнаха. Грънтъл успя да сграбчи китките на Бюк, но ръцете му бяха изнемощели и успя само да ги дръпне вяло. Болка прониза главата му и се струпа зад стиснатите му очи. Той се преви на две и пенестата жлъч се изля от устата и ноздрите му между охлузените му ботуши. Пристъпите затихнаха. Главата му изведнъж се проясни. Той изплю последните капки бълвоч и се намръщи. — Не съм те молил, копеле. Нямаш право да… — Млъкни. Той изръмжа и стисна главата си с ръце. — Колко дни? — Шест. Пропусна шанса си, Грънтъл. — Шанс? За какво ми говориш? — Вече е късно. Септархът с армията на Панион премина реката. Церемонията започна. Според слуха укрепленията извън стените ще бъдат щурмувани още днес. Няма да издържат. Армията отвън е голяма. Все ветерани, водили не една обсада — и всички успешни… — Стига. Не мога да мисля. — Не искаш. Харло е мъртъв, Грънтъл. Време е да изтрезнееш и да поскърбиш. — Ти си скърби, Бюк. — Моята скръб свърши, приятел. Отдавна. — Гуглата да ме вземе, така е. — Не ме разбра. Никога не си ме разбирал. Скърбих, но то заглъхна. Свърши се. Сега… ами, нищо няма. Огромна празна пещера. Пепел. Но ти не си като мен — сигурно си мислиш, че си, но не си. Грънтъл заопипва за мокрия парцал, който беше хвърлил на пода. Бюк го тикна в ръката му. Грънтъл го притисна до пулсиращото си чело и простена. — Тъпа, безсмислена смърт. — Всяка смърт е тъпа и безсмислена, приятел. Докато живите не изваят някакъв смисъл от нея. Ти какво ще изваеш от смъртта на Харло, Грънтъл? Послушай ме. Празната пещера не предлага утеха. — Не търся утеха. — А трябва. Никоя друга цел не си заслужава, аз поне би трябвало да го знам. Харло беше и мой приятел. Според както ни го описаха Сивите мечове, които ни намериха, ти си бил паднал, а той е направил това, което се очаква да направи приятел — защитил те е. Застанал е над теб и е поел ударите. И е бил убит. Но е направил това, което е поискал — спасил ти е кожата. И това ли получава за награда, Грънтъл? Нима искаш да погледнеш в очите призрака му и да му кажеш, че не си е струвало? — Не трябваше да го прави. — Не в това е смисълът, нали? Настъпи мълчание. Грънтъл изтри брадясалите си бузи и вдигна към Бюк мътните си очи. Сълзите на стареца се стичаха по набръчканите му страни. Той извърна лице, изненадан от погледа му. — Стони е склонна към самоубийство — измърмори Бюк и отиде до прозореца да отвори кепенците. Светлината нахлу в стаята. — Загубила е приятел, а може би ще загуби и втори. — Тя загуби двама там, Бюк. Онзи баргастки хлапак… — Да, прав си. Откакто дойдохме, не сме ги виждали много Хетан и Кафал. Въртят се около Сивите мечове… нещо се мъти тук според мен. Стони може да знае повече — и тя е в казармата. — А ти? — Още съм на служба при Бочълайн и Корбал Броуч. — Проклет от Гуглата тъпак. Бюк отри лицето си с длан и се усмихна кисело. — Значи ставаме двама. — Върви в Бездната, кучи сине. Слязоха по няколкото разкривени стъпала на улицата — Грънтъл се бе облегнал тежко на рамото на приятеля си. Кръвта продължаваше да бушува в главата му и пристъпите на гадене още стискаха празния му стомах. Предишните му спомени за града бяха доста накъсани и замъглени първо от шока, а после от многобройните халби ейл. Той спря и се заоглежда объркано. — Кой квартал е това? — Задната част на Стария Дару, Храмовият квартал — отвърна Бюк. — Още една улица на север и си при богатите храмове с градини. Намерил си единствената мръсна уличка и единствения мръсен бардак, Грънтъл. — Май съм бил тука — измърмори той и примижа към близките сгради. — Само че и тогава имах някакво оправдание, не помня вече какво беше. — Човек лесно си намира оправдания. Знам го добре. — Да. Не се съмнявам, че го знаеш. — Погледна омърляните си дрехи. — Трябва ми баня… оръжията ми къде са? — При Стони. Както и повечето ти пари. Разплатила се е за теб — дългове нямаш, — тъй че можеш да го загърбиш всичко това. — И да повървя. — И да повървиш. Ще поостана с теб, до казармата поне… — Да не се загубя, а? — рече кисело Грънтъл. — Е, има още няколко камбани до трусовете. — Да. Дестраянтът може да помогне за това, ако го помолиш учтиво. Свиха на юг, заобиколиха каре занемарени жилищни постройки и излязоха на широките булеварди между оградените с високи стени кръгли „станове.“ По улиците се мяркаха малко хора и всичките вървяха плахо и се озъртаха, сякаш на ръба на паниката. Обкръжен град, очакващ скорошното кръвопролитие. Грънтъл се изплю в канавката. — Твоите господари какви ги кроят, Бюк? — Купиха едно наскоро изоставено имение. Настаниха се там. Гласът на Бюк изведнъж се бе напрегнал и Грънтъл настръхна. — Давай нататък де. — Точно затова… те потърсих. Отчасти. Нощес стражата е намерила първия труп, няма и на стотина крачки от имението ни. Изкормен. Липсват… органи. — Съобщи на принца, Бюк. Не се колебай — такъв рак в сърцето на един обсаден град… — Не мога. — Той млъкна и стисна Грънтъл под мишницата. — Не трябва да се обаждаме. Не си виждал на какво са способни, когато ги приклещят… — Трябва да бъдат изгонени, Бюк. Нека панионците да се радват на компанията им. Само първо се измъкни. И оня, стария слуга, Рийзи, ако може. — Не можем. — Можете… Бюк го стисна до болка и изсъска през зъби: — Не можем! Намръщен, Грънтъл се загледа по улицата. — Те ще започнат да събарят стени, Грънтъл. Външни стени. Ще пометат стотици войници, ще хвърлят демони, ще вдигнат мъртъвци и ще ни ги хвърлят в лицата. Ще сравнят Капустан със земята за панионците. Но има и нещо друго. Помисли за другата възможност. Ако ги раздразнят панионците… — Ще се развихрят срещу тях — въздъхна Грънтъл и кимна. — Да. Междувременно обаче жертвите се трупат. Огледай се, Бюк. Тези хора са на ръба на паниката. Колко остава според теб, докато полудеят? Колко още жертви? Становете са свързани родово — всеки квартал е здраво сплетен с кръвни и брачни връзки. Ако тръгнем по тази линия… — Не мога да го направя сам — каза Бюк. — Какво да направиш? — Да засенча Корбал Броуч. Когато излиза нощем. Ако мога да му попреча в лова, но… да остана невидим, да не ме открие… — Да не си си изгубил ума? — изсъска Грънтъл. — Той е проклет от Гуглата магьосник, старче! Ще те надуши веднага! — Ако действам сам — прав си… Грънтъл се вгледа в обруленото му мършаво лице, в присвитите очи над прошарената рошава брада. Белези от изгоряло бяха нашарили ръцете на Бюк — следи от заранта, когато беше ровил из пепелта и въглените след пожара, в отчаяната си, безумна вяра, че ще ги намери… ще намери близките си живи някъде сред развалините… Бюк сведе поглед. — Не съм достатъчно хитър, приятелю — промълви той и пусна ръката му. — Трябва ми някой, който да измисли как да го направим. Трябва ми някой с мозък, който да може да надхитри Корбал Броуч… — Не Броуч. Бочълайн. — Да, само че не той излиза нощем. Бочълайн само търпи странните… интереси на Корбал. Умът на Броуч е като на дете — разпуснато, пакостливо дете. Вече ги познавам, Грънтъл. Познавам ги. — Чудя се, колко ли други глупаци са се опитвали да надхитрят Бочълайн? — Пълни гробища, предполагам. Грънтъл кимна замислено. — И за да постигнат какво? Да спасят няколко живота… за да бъдат после изклани и изядени от тенесковрите? — Все пак по-милостива кончина, приятел. — Гуглата да ме вземе дано, Бюк. Остави ме да помисля. — Ще намина тази вечер тогава. В казармата. Стони… — Не вярвам Стони да знае за това. Само ако го чуе, сама ще тръгне подир Броуч и хич няма да се крие… — И ще я убият. Да. — Богове, главата ми ще се пръсне. Бюк се ухили. — Трябва ти жрец. — Жрец ли? — Жрец със силата да цери. Хайде. Познавам един подходящ. Щит-наковалня Итковиан стоеше до казармената порта в пълно снаряжение и с метални ръкавици, с вдигнато забрало на шлема. Първата следобедна камбана беше ударила преди стотина мига. Другите бяха закъснели, но това не беше новост; пък и Итковиан не държеше особено на точността. Отдавна беше свикнал да изчаква Брукалаян и Карнадас, а и двамата баргасти, които трябваше да дойдат на срещата, изглежда, се отнасяха към точността със същото пренебрежение. Съветът на маската щеше да ги посрещне кипнал от гняв заради явното оскърбление — и не за първи път. „Презрението ни е взаимно, уви. Диалогът деградира. В такава ситуация не печели никой. А горкият принц Джеларкан… оказал се между двете страни, споделящи взаимната си омраза.“ Предобедът му беше преминал на стените на Капустан — беше наблюдавал методичното разполагане на обсадната армия на Домина. Прецени, че на септарх Кулпат са поверили командването на цели десет легиона беклити — облечената в червено-златисти униформи, с островърхи шлемове редовна пехота, ядрото на силите на Домина — следователно половината от прочутите Сто хиляди. Урдоманите на Кулпат — елитната тежка пехота — наброяваха поне осем хиляди. Когато станеше пробивът, тъкмо урдоманите щяха първи да нахлуят в града. В добавка към тези редовни сили имаше още няколко помощни дивизии: бетаклитите, средно тежка пехота; поне три крила бертулиди, лека конница; както и десандии — подривно-инженерна част — и леката десантна част скаланди. Всичко — около осемдесет хиляди войници. Отвъд впечатляващо подредените лагери на армията на септарха пейзажът представляваше кипнала човешка маса, стигаща чак до речния бряг на изток, а каменистото крайбрежие на юг беше залято от тенесковрите, селяшката армия с техните чорлави Жени на мъртвото семе и врещящите им диви изчадия; прочистващите части, ловците на слабите и престарелите сред себеподобните им, които скоро щяха да се нахвърлят върху гражданите на Капустан. Вечно гладна орда — и като ги видя, професионалното безпристрастие, с което бе наблюдавал легионите на Кулпат, рухна. Беше слязъл от стените, потресен за първи път в живота си. Имаше сто хиляди тенесковри и с всяка камбана пристигаха още на препълнените баржи. Итковиан се почувства замаян от вълните на осезаемия им, чудовищен глад. Войниците капантали на принца, струпани по бойниците, бяха пребледнели като мъртъвци, безмълвни и съвсем неподвижни. Когато се бе качил на стените, Щит-наковалня се беше отчаял от техния страх; когато слезе, вече го споделяше, като студен нож, забит в гърдите му. Отрядите на джидратите бяха щастливци — тяхната смърт бе неизбежна и щеше да дойде от мечовете на професионални войници. Съдбата на Капустан и съдбата на преките му бранители, изглежда, щеше да се окаже много по-ужасна. Тихото подрънкване на люспеста броня предизвести появата на двамата баргастки воини. Итковиан се вгледа в жената. Лицето на Хетан беше зацапано с пепел, както и това на брат й Кафал. Траурът им щеше да продължи колкото сами решаха и Щит-наковалня подозираше, че няма да доживее прекратяването му. „Макар да е покрита с пепел, у тази жена има някаква брутална красота.“ — Къде са онзи планински мечок и мършавото му кутре? — попита намръщено Хетан. — Смъртният меч на Финир и дестраянтът току-що излязоха от сградата зад вас, Хетан. Тя се озъби. — Добре, да вървим да се срещнем с тези дърлещи се жреци. — Така и не разбирам защо поискахте тази среща, Хетан — каза Итковиан. — Ако се каните да обявите, че скоро на помощ ще ни дойдат всички кланове на Баргаст, Съветът на маската не е най-подходящото място. Веднага ще се почне с опити да ви манипулират, вас и народа ви, ще затънем в непроходимо тресавище от дребни съперничества и борба за надмощие. Ако не искате да предадете посланието си на Сивите мечове, тогава ви препоръчвам да разговаряте с принц Джеларкан… — Много говориш, вълко. Итковиан замълча, присвил очи. — Устата ти ще е прекалено заета, когато легна с теб — продължи тя. — Ще съм настоятелна. Щит-наковалня се обърна рязко към спрелите се вече при тях Брукалаян и Карнадас и отдаде чест. — Виждам, че лицето ви си е възвърнало цвета, сър — отбеляза дестраянтът. — Не беше такова, когато слязохте от стените. Хетан се изсмя грубо. — Предстои му да легне с жена за първи път. Карнадас го изгледа с вдигнати вежди. — А вашата клетва, Щит-наковалня? — Клетвата ми си остава — изръмжа през зъби Итковиан. — Баргастката се е объркала. — Освен това не сте ли в траур, Хетан? — изсумтя Брукалаян. — Траурът е да усещаш бавната смърт на едно цвете, планински мечоко. Да легнеш с мъж е да си спомниш ярката красота на цветето. — Ще трябва да си откъснеш друго — каза с тънка усмивка Карнадас. — Щит-наковалня е положил монашеска клетва, уви… — Значи се подиграва с бога си! Баргастите познават Финир, Оня с бивните. Пламък има в кръвта му! — Пламъка на битката… — На похотта, мършаво кутре! — Стига — изръмжа Брукалаян. — Е, ще отидем до Хомота пеш. Имам да ви съобщя новини на всички и ще ни трябва време. Хайде. Излязоха през портата на казармата, завиха наляво и пресякоха широкия проход покрай южната крепостна стена. Откритите пространства на Капустан — непреднамерен резултат от обособилите се самостоятелни „станове“ — без много усилия се бяха преобразували в мъртви зони. По различните подстъпи бяха вдигнати опорни пунктове — барикади и редути от камък, дърво и натопени във вода бали сено. Когато враговете успееха да пробият крепостната стена, щяха да навлязат в тези голи пространства и да бъдат подложени на убийствен обстрел. Принц Джеларкан беше опразнил половината си съкровищница за стрели, лъкове, балисти, мангонели и други сеещи смърт оръжия. Отбранителната система представляваше гъста паяжина, обхванала целия град, според плана на Брукалаян за бавно, организирано стягане на защитата. „Не давай и едно камъче, докато не затънеш до глезените в панионска кръв.“ Малкото минаващи пъстро облечени граждани се отдръпваха бързо от пътя на Сивите мечове и двамата варвари баргасти с поръсените им с пепел лица. — Двамата с дестраянта имахме среща с Крон Т’лан Имасс — почна Брукалаян. — Бек Окан ни уведоми, че тяхното предложение за съюз е в отговор на К’Чаин Че’Малле. Те няма да се бият със смъртни. Освен това ни уведоми, че Ловците на К’елл са се събрали на половин левга северно, всичко около осемдесет. От това стигам до извода, че те ще са началният гамбит на септарх Кулпат — щурм на северната порта. Появата на такива страховити същества би трябвало да внуши ужас у нашите бранители. Портата ще бъде разбита, Ловците ще нахлуят в града и касапницата ще започне. След това Кулпат ще пусне напред своите урдомани, срещу другите порти. До привечер Капустан ще трябва да е паднал. — Помълча, сякаш искаше да предъвче думите си, после продължи: — Несъмнено септархът е уверен в плана си. За наше щастие, Ловците на К’елл изобщо няма да стигнат до северната порта, тъй като четиринайсет хиляди Т’лан Имасс и колкото там Т’лан Ай има с тях, ще се вдигнат да блокират щурма им. Бек Окан ни уверява, че защитният вал ще е абсолютен и окончателен. — Ако приемем, че това твърдение е вярно — вметна Итковиан, докато навлизаха в квартал Стар Дару, — на септарх Кулпат ще му се наложи да коригира плана си. — И то в условия на голямо объркване — допълни Карнадас. Брукалаян кимна. — На нас се пада да предвидим тези корекции. — Той няма да знае, че Т’лан Имасс се интересуват единствено от К’Чаин Че’Малле — каза Щит-наковалня. — Най-малкото, не и веднага. — А това ограничение може да се окаже временно — каза дестраянтът. — Стане ли този Сбор, Т’лан Имасс може да получат друга задача. — Знаем ли нещо ново за Призовничката им? — Тя е с армията на Бруд. — Разстоянието? — Месец и половина път. — Бавни са — изсумтя Хетан. — Армията им е малка — изръмжа Брукалаян. — И са предпазливи. Не мога да ги виня за избраната скорост. Септархът възнамерява да превземе Капустан само за един ден, но знае много добре, че може без риск да удължи обсадата не повече от месец и половина. Не успее ли в първия си опит, най-вероятно ще се отдръпне и ще премисли. Може би продължително. — Не можем да удържим месец и половина — промърмори Итковиан. Погледът му обходи редицата храмове покрай главната улица на Стар Дару и спря на високите стени на древната цитадела, наречена сега Хомота. — Длъжни сме — отвърна Брукалаян. — Щит-наковалня, моля за оценката ви. Кампанията на Кулпат при Сетта — там нямаше К’Чаин Че’Малле, които да ускорят обсадата. Колко продължи? — Три седмици — отвърна незабавно Итковиан. — Сетта е по-голям град и бранителите му бяха обединени и добре организирани. Удължиха цели три седмици една обсада, която трябваше да трае не повече от седмица. Капустан е по-малък град, с по-малко защитници — и при това защитници, между които има неприязън. Освен това броят на тенесковрите след Сетта се е удвоил. Най-накрая, беклитите и урдоманите са закалени от онова тежко изпитание. Месец и половина? Невъзможно. — Длъжни сме да направим невъзможното възможно, Щит-наковалня. Итковиан стисна зъби и не отговори. Щом наближиха високите порти на цитаделата, седалището на жреческия Съвет, Брукалаян спря и се обърна към баргастите. — Е, вие ни чухте, Хетан. В случай, че клановете на Белоликите стиснат копието на войната, колко воини ще тръгнат в поход? За колко време могат да пристигнат? Жената се озъби. — Клановете никога не са се съюзявали за война, но ако го направят, воините на Белоликите ще наброяват седемдесет хиляди. — Усмивката й беше студена и предизвикателна. — Няма да го направят. Никакъв поход. Никаква помощ. Никаква надежда за вас. — Доминът след това ще обърне алчния си поглед и към вашия народ, Хетан — каза Итковиан. Тя сви рамене. — Каква тогава е целта на тази аудиенция при Съвета на маската? — избоботи Брукалаян. — Ще дам отговора пред жреците. Итковиан се намеси. — Доколкото разбрах, слезли сте на юг, за да разберете какво представляват К’Чаин Че’Малле. — Не е нужно да обсъждаме задачата ни, вълко. Тя ни беше поставена от шаманите. Сега трябва да изпълним втората си задача. Е, ще ни представите ли на тези глупави жреци, или ще трябва да продължим сами? Залата на Съвета беше огромна, с полукръгли дървени балкони срещу величествения вход. Куполовидният таван беше блестял някога със златен варак, но сега от него бяха останали само няколко петна. Барелефите, огрявани някога със златистата светлина от купола, бяха похабени и почти безформени, смътно напомняха за шествия на поклонници в церемониални облекла. Подът беше покрит с разноцветни геометрични плочки, оформящи едва различима шарка около централния кръг от лъскав гранит и много изтъркани. Факлите, окачени високо по каменните стени, мятаха треперлива жълта светлина и развяваха струи черен дим, който се носеше от теченията в залата. Стражите, със спуснати забрала на шлемовете и с люспести брони, стояха неподвижно от двете страни на входа и пред всяка от четиринадесетте врати, подредени зад балконите. Четиринадесетте жреци на Съвета на маската седяха в редица на най-високия от трите балкона, строги и тържествени в халатите си и смълчани зад пищно изваяните еластични маски на своите богове. Въпреки цялото си разнообразие, маските бяха еднакво грозни и карикатурни в своята омекотеност, макар че в момента всички жреци си бяха придали неутрално изражение. Брукалаян закрачи — стъпките му отекнаха в залата — и спря в самия център на широкия, стърчащ в средата кварцит, носещ подходящото название Пъпа. — Съвет на маската — напевно заговори той, — позволете да ви представя Хетан и Кафал, баргастки пратеници на Белоликите. Сивите мечове бяха удостоени с честта да помолят за това представяне. След като то е извършено, ще напуснем заседанието ви. — И отстъпи назад. Рат-Десемврий вдигна тънката си ръка и каза: — Един момент, моля, Смъртни мечо — рече тя. — Макар да не знаем нищо за естеството на намеренията на Баргаст, молим ви да останете, тъй като след тази аудиенция ще трябва да обсъдим някои неща. Брукалаян сведе глава. — В такъв случай сме длъжни да заявим, че не знаем нищо за исканията на баргастите. — Разбира се — промълви маскираната жена и на скръбния лик на нейния бог се изписа лека усмивка. С отривиста крачка Брукалаян се върна до входа при Итковиан и Карнадас. Хетан и брат й тръгнаха и заеха местата си на кварцита. Хетан огледа бавно жреците, след което вдигна глава и извика: — Белоликите са в траур! Нечия ръка плесна по перилото. Рат-Д’рек беше станала на крака; лицето на богинята на Есенния червей се беше намръщило. — Пак ли? Кълна се в Бездната, поднасяте ни исканията на вашето племе в такъв момент! Същите начални думи! Същото идиотско твърдение! Отговорът не е за първи път, нито за втори, не, и не, и не! Аудиенцията е закрита! — Не е! — Как смееш да се обръщаш към нас с такъв тон… — Смея, пръдня миризлива такава! Опулил очи, Итковиан зяпна първо Хетан, после — Съвета. Баргастката разпери ръце. — Чуйте думите ми! Ще съжалите горчиво, ако ги пренебрегнете! Брат й беше подхванал тихо заклинание. Въздухът около двамата диваци се завихри. Стражите посегнаха към мечовете си. Итковиан залитна напред, но Карнадас го изпревари — халатът на жреца запърха зад гърба му. — Един момент! — извика той. — Свети братя и сестри! Нима искате да видите как ще избият верните ви стражи? Нима искате да видите как ще рухне самият Хомот, като всички вие ще загинете междувременно? Погледнете внимателно тази магия пред себе си, моля ви! Не е просто шаманска магия — вижте! Духовете на Баргаст са се събрали. Братя и сестри, духовете на Баргаст са тук, в тази зала!!! Тишина. Освен тихото напяване на Кафал. Брукалаян пристъпи до Итковиан и промърмори в ухото му: — Щит-наковалня, имате ли някаква представа какво става? — Тази възможност изобщо не ми беше хрумвала — отвърна Итковиан. — Стара петиция. Не мислех, че… — Какво точно искат? Той поклати глава. — Признание на правата им. Земята под този град е баргастка земя, така поне твърдят те. Ако прочетете протоколите от предишни аудиенции, гонили са ги с ритници в задника, общо взето. Смъртни мечо, не си представях, че… — Един момент. Нека чуем жената. Братята и сестрите се бяха вслушали в думите на дестраянта и отново си бяха седнали по местата, с гневни изражения на маските. Ако моментът не беше толкова напрегнат, Итковиан сигурно щеше да се ухили на явно… втрещените богове. — Прието — изръмжа Хетан и изгледа с присвити очи жреците и жриците. — Онова, което беше доскоро молба, вече е настойчиво искане. Сега ще изредя предишните ви аргументи да отхвърлите молбите ни и ще повторя за последен път нашите отговори. Може би този път ще проявите малко разум при гласуването. Ако не, ще наложа искането ни със сила. Рат-Гугла се изсмя и се наведе над парапета. — Със сила? Мило девойче, този град и всичко отсам стените му е може би само на няколко камбани от пълното унищожение. А ти ни заплашваш със сила? Наистина ли си толкова глупаво момиченце, колкото изглеждаш? Хетан се ухили дивашки. — Предишните ви аргументи. Най-старите хроники на Дару твърдят, че земята е била незаета. Освен древните сгради, отдавна изоставени, които явно не са били с баргастки произход. Оскъдните записки за пастирски станове подсилиха тази позиция. Баргастите са живели на север, по склоновете на хълмовете и по самата планинска верига. Да, наши шамани са слизали на поклонничество в тази земя, но тези пътувания са били редки и кратки. Дотук съгласни ли сте? Добре. На тези аргументи в миналото ние отговаряхме просто. Баргастите не живеят върху свещена земя — обиталището на костите на предците им. Вие живеете ли върху гробищата си? Не. Ние също. Първите капънски племена са заварили тук само гробни могили на баргастките мъртъвци. Изравнили са ги, и заедно с племената на Дару са вдигнали град върху тази свята земя. Това оскърбление е непоправимо. Миналото е непроменимо и ние не сме толкова глупави, че да твърдим обратното. Искането ни е просто. Формално признаване на собствеността ни и право да идваме тук на поклонничество. Вие отхвърляхте молбата ни, отново и отново. Жреци, търпението ни е изчерпано. Рат-Сенкотрон се изсмя хрипливо и вдигна ръце. — Нима? Великолепно! Много добре! Братя и сестри, да дадем на баргастите всичко, което искат! Каква сладка ирония — да отстъпим драговолно всичко, което и без това скоро ще загубим! Дали панионците ще го зачетат? — Маската му се изкриви в усмивка. — Не мисля. Хетан поклати глава. — Казах, че търпението ни се изчерпа, бръмбар плашлив. Предишните ни молби вече не важат. Този град ще падне. Панионците няма да ни предложат гостоприемство. Но въпреки всичко на желанието на баргастките поклонници трябва да се отговори. Казах. — И скръсти ръце. Тишината се проточи. Накрая Рат-Кралица на сънищата въздъхна. Хетан се обърна към нея. — А, значи знаете истината! Със замислено изражение на маската, в пълен контраст с явната тревога в стойка и жестове, жрицата се окашля и каза: — Не всички. Малко от нас. Много малко. — Извърна глава и огледа братята и сестрите си. Рат-Бърн реагира първа — дъхът й изсъска през цепнатината на маската. След малко Рат-Гугла изсумтя: — Разбирам. Необичайно разрешение, наистина… — Очевидно! — сопна се Рат-Сенкотрон и се извъртя ядосано в стола си. — Не е нужно да се знаят тайни! И все пак трябва да обсъдим въпроса! Какво губим с разрешението? Какво печелим с отказа? — Не — прекъсна го Хетан. — Отказът няма да предизвика ръката ни да защити тази земя. Моят баща, Хъмбръл Тор, правилно предположи, че умовете ви са извратени. Но ние с брат ми ще избием всички в тази зала, преди да си тръгнем днес, ако решите да ни откажете. Можете ли да приемете собствената си загуба? Дълго не проговори никой. Накрая Рат-Кралица на сънищата се окашля отново. — Хетан, може ли да ти задам един въпрос? Жената със сивото лице кимна. — Как смятате да уредите изнасянето на… онова, което търсите? — Що за тайна криете тука? — изкрещя Рат-Опонн. — Ти и Рат-Гугла, и Рат-Бърн! Какво се каните да направите? Трябва да знаем! — Използвай си червясалия мозък — изръмжа му Рат-Сенкотрон. — Какво ходят да тачат и почитат поклонниците? — Ъъъ… реликви? Икони? Рат-Сенкотрон закима, като търпелив наставник на глупаво дете. — Браво, братко. Значи как слагаме край на едно поклонничество? Рат-Опонн го зяпна, с безизразна маска. — Преместваш реликвите, идиот с идиот! — изкрещя Рат-Сенкотрон. — Чакай, чакай! — намеси се Рат-Беру. — Това не означава ли, че местоположението им е известно? Всички тези могили не са ли били изравнени? Кълна се в Бездната, колко имения и домове-огнища на становете държат по някоя очукана баргастка урна на лавицата? Нима ще претърсваме всяка къща в града? — Не се интересуваме от съдове — изръмжа Хетан. — Точно това е тайната! — обади се с меден гласец Рат-Сенкотрон и заклати глава. — Нашите две сестри и брат знаят къде са костите! — Обърна се към Рат-Кралица на сънищата. — Нали, скъпа? Някой глупак или мъдрец ги е събирал през всички тези столетия и ги е трупал на едно място — и това място все още съществува, нали? Хайде, остави тази престорена свенливост да нанка и казвай къде е стоката! — Много си тъп! — изсъска жрицата. Итковиан не ги слушаше. Погледът му се беше приковал в Хетан. Искаше му се да може да види очите й, макар и само за да потвърди онова, което подозираше. Тя трепереше. Толкова леко, че Щит-наковалня подозираше, че никой друг освен него не го е забелязал. Трепереше… „И мисля, че знам защо.“ Някакво движение привлече погледа му. Карнадас бавно отстъпваше, за да застане до Брукалаян. Погледът на дестраянта като че ли се беше приковал в братята и сестрите от Съвета, по-точно — в мълчаливия слаб Рат-Финир, който седеше най-отдясно. Превитият гръб и присвитите рамене на Карнадас — както и усилието му да не поглежда към Хетан — подсказаха на Итковиан, че дестраянтът е стигнал до същото откритие — откритие, от което сърцето на Щит-наковалня затуптя като лудо. Сивите мечове не участваха във всичко това. Бяха всъщност неутрални наблюдатели, но в сърцето си Итковиан не можеше да не застане зад каузата на Хетан. Дестраянтът стигна до Брукалаян, погледна небрежно над рамото му и срещна погледа на Итковиан. Щит-наковалня му отвърна със съвсем леко кимване. Очите на Карнадас се разшириха и той въздъхна. „Да. Баргасткият гамбит. Поколение поклонници… дълго преди идването на капън и дару, дълго преди да възникне поселението. Баргастите обикновено не почитат мъртвите си по този начин. Не, костите, скрити тук — някъде тук, — не са просто костите на някой боен главатар или шаман. Тези кости са… изключително важни. Толкова високо се ценят, че синовете и дъщерите на безброй поколения са идвали да се поклонят на легендарното място, където почиват. Ето ти една важна истина… която води до следващата.“ „Хетан трепери. Баргастките духове… тръпнат. Били са се изгубили — ослепени от оскверняването. От толкова време… изгубени. Най-свещените останки… а самите баргасти така и не са били сигурни — не са били сигурни, че са тук, в тази земя, на това място, не са били сигурни дали изобщо съществуват.“ „Тленните останки на техните духове-богове.“ „И Хетан скоро ще ги намери. Дълго таеното подозрение на Хъмбръл Тор… Дръзкият — не, жестокият гамбит на Хъмбръл Тор. «Намери ми костите на родовете-основатели, дъще Хетан.»“ Клановете на Белоликите знаеха, че Доминът ще тръгне срещу тях, след като Капустан падне. Всъщност предстоеше война. Но клановете никога досега не се бяха обединявали — древни кръвни вражди и съперничества ги глождеха отвътре. Хъмбръл Тор имаше нужда от древните свещени реликви. За да ги вдигне като пряпорец. За да се съюзят клановете, да се забравят всички вражди. „Но Хетан е закъсняла. Дори да спечели тук, сега, е много закъсняла. Ще си получиш реликвите, скъпа, разбира се — но как ще ги изнесеш от Капустан? Как ще ги пренесеш през безбройните редици панионска войска?“ Резкият глас на Рат-Кралица на сънищата прекъсна мислите му. — Добре. Хетан, дъще на Хъмбръл Тор, отстъпваме пред искането ти. Ще ти върнем тленните останки на вашите предци. — Стана бавно и махна с ръка на командира на стражата. Войникът пристъпи към нея и тя му зашепна нещо. Той кимна и излезе. Жената с маската отново се обърна към баргастите. — Ще е нужно известно усилие, за да се стигне до… мястото на вечния им покой. С твое разрешение, бих искала междувременно да поговорим със Смъртен меч Брукалаян по въпроси, засягащи отбраната на града. Хетан се намръщи, после сви рамене. — Ваша работа. Но предупреждавам. Търпението ни е кратко. На маската на Кралицата на сънищата се изписа усмивка. — Ще имаш възможността лично да бъдеш свидетелка на изваждането им, Хетан. Баргастите слязоха от Пъпа. — Излезте напред, Смъртни мечо — прогърмя гласът на Рат-Гугла. — С меча в ножницата този път. Итковиан изгледа закрачилия към центъра командир, учуден от странното предупреждение на висшия жрец, както и от хладната усмивка, с която му отвърна Брукалаян. Рат-Сенкотрон се надвеси над перилото. — Знайте, Смъртен меч, че Съветът на маската най-сетне признава онова, което бе очевидно и за вас, и за мен от самото начало — неизбежното унищожение на Капустан. — Грешите — отвърна Брукалаян и дълбокият му глас отекна в залата. — Нищо неизбежно няма в тази предстояща обсада, стига всички да се придържаме към обща отбрана… — Външните редути ще се държат — отсече Рат-Беру — толкова колкото е възможно. — Ще бъдат изклани, късоглед глупак такъв! — кресна Рат-Сенкотрон. — Стотици хора, хвърлени на вятъра! Хора, които не можем да си позволим да изгубим! — Стига! — извика Рат-Кралица на сънищата. — Не това е въпросът, който искаме да обсъдим. Смъртни мечо, връщането на отряда на Щит-наковалня беше забелязано от мнозина. В частност появата на някакви… вълци. Според слуховете май са нещо по-лошо от обикновени вълци. Оттогава обаче… Една от вътрешните врати се отвори и влезе колона джидрати — носеха кирки. Закрачиха по пода, разгърнаха се във ветрило в единия край и почнаха да оглеждат плочките. Брукалаян се окашля. — Този въпрос, Рат-Кралица на сънищата, засяга принц Джеларкан… Отвлечена само за миг от появата на работниците, висшата жрица отново се обърна към Брукалаян. — Вече говорихме с принца. Той не пожела да сподели какво знае и като че ли имаше намерението да спечели отстъпки от Съвета в замяна на информация. Ние в такива глупави пазарлъци няма да участваме, Смъртни мечо. Държим да знаем какво представляват тези същества и значението на тяхната поява, и вие ще ни предложите отговорите. — Уви, не мога да задоволя любопитството ви в отсъствието на нашия работодател — отвърна Брукалаян. — Но ако принцът заповяда друго… Работниците започнаха да удрят с кирките по пода. Парчетата керамика зачаткаха като градушка около краката им. Итковиан видя как Хетан пристъпи към тях. Песнопението на Кафал се беше свело до тих шепот, почти заглушен от шумотевицата в залата, очите му, светнали, се бяха приковали в блъскащите по пода джидрати. „Костите лежат под нас. Събрани са тук, в кухото ядро на Хомота — от колко ли време?“ Рат-Сенкотрон изсумтя на Брукалаян. — Виж сега. Това няма да ни доведе до нищо. Някой да повика принца. Щит-наковалня, със спасените от вас търговци имаше двама магове — тези немрящи вълци да не би да са техни домашни любимци случайно? Разбрахме, че маговете са си закупили имение тук, в квартал Дару. Друг от тази група търговци е направил същото; всъщност купил си е малка къща и се е обърнал към Съвета с молба за гражданство. Колко странни хора! Сто хиляди канибали гъмжат под стените ни, а тези чужденци купуват недвижимо имущество! С немрящи вълци за любимци при това! Какво бихте могли да ни кажете по въпроса, Итковиан? Щит-наковалня сви рамене. — В разсъжденията ви има известна логика, Рат-Сенкотрон. Колкото до действията на маговете и търговците — уви, не мога да си обясня техния оптимизъм. Може би ще е по-разумно да ги попитате сами. — И ще го направя, Щит-наковалня. Ще го направя. Оказа се, че плочките са циментирани върху по-големи правоъгълни каменни плочи. Работниците разкъртиха една от тях и отдолу се показаха подпори от намазани с катран греди. Конструкцията оформяше решетка, увиснала над подземна камера, от която лъхна мухлясал въздух. — Смятам — каза Рат-Гугла, — че трябва да отложим тази дискусия със Смъртния меч, тъй като, изглежда, тази зала скоро ща загуби пода си в отговор на исканията на Хетан. Когато дискусията се поднови, принц Джеларкан ще присъства, за да държи ръката на Смъртния меч, докато го разпитваме. Междувременно сме свидетели на историческо разкритие, което бързо привлича вниманието на всички! Нека да ги видим тези мухлясали кокали! Итковиан пристъпи и застана до Хетан. — Добре го изигра. Тя дишаше пресекливо и явно нямаше сили да му отговори. Изкъртиха още плочи. Донесоха фенери и ги приготвиха за спускане на дълги пръти, но засега тъмнината все още поглъщаше всичко под пода. Кафал застана от другата страна на Итковиан. Беше спрял песнопението си. — Те са тук — избоботи той. — Обкръжили са ни. Щит-наковалня кимна разбиращо. „Духовете, привлечени от песента му в нашия свят. Дошли са. Жадни и изпълнени с копнеж. И аз ги усещам…“ Ямата бе с геометрична форма, дълга седем крачки и почти толкова широка; стигаше до кварцита в центъра, който, изглежда, стоеше върху каменна колона. Рат-жреците и жриците на Съвета бяха станали от местата си и вече пристъпваха, за да погледнат отблизо. Един жрец — Рат-Финир — се приближи до тримата Сиви мечове. Брукалаян и Итковиан го посрещнаха с поклон. Четинестата маска с бивните беше безизразна, човешките очи зад нея изгледаха мрачно Карнадас. — Търсих — заговори жрецът кротко и тихо — чак до копитата на нашия Бог. Гладувах четири дни, газих през тръстиките и се озовах на прогизналия от кръв бряг на владенията на Бивнестия. Кога за последен път сте предприемали такова пътуване? Дестраянтът се усмихна. — И какво разбрахте, като се озовахте там, Рат-Финир? — Тигърът на лятото е мъртъв. Плътта му гние на една равнина далече на юг оттук. Убит е от слугите на Пророка на Панион. Но погледнете го само Рат-Трейк — обзет е от някаква подновена жар, не, от тиха радост едва ли не. — В такъв случай, изглежда, песента на Трейк все още не е изпята — отвърна след пауза Карнадас. — Да не би това да ви е някакъв божествен гамбит? — изсъска Рат-Финир. — Има само един бог на войната! — Може би ще е разумно да си гледаме своето, сър — измърмори дестраянтът. Маскираният жрец изсумтя, обърна се ядосано и се отдалечи. Итковиан го погледа още миг-два, след което се наведе към Карнадас. — Толкова ли сте неподатлив на отчаяние? Знаехте ли тази новина? — За смъртта на Трейк? — Дестраянтът бавно вдигна вежди, без да откъсва очи от Рат-Финир. — О, да. Колегата ми е пътувал далече, за да стигне до разцепените копита на Финир. Докато аз никога не съм напускал онова място. — Карнадас се обърна към Брукалаян. — Смъртни мечо, наистина е дошло времето да смъкнем маската на този помпозен свадливец и неговите претенции за превъзходство… — Не — избоботи Брукалаян. — От него вони на безразсъдство, сър. Не можем да разчитаме на такова същество сред своите… Брукалаян се обърна към него. — И какви ще са последствията от това, сър? Готов ли сте да заемете мястото си в Съвета на маската? — От това би имало само полза… — Този град не е нашият дом, Карнадас. Твърде голям е рискът да се оплетем в паяжината му. Отговорът ми си остава „не“. — Добре. Фенерите на прътите бяха запалени и джидратите започнаха внимателно да ги спускат. Вниманието на всички изведнъж се прикова в онова, което се открои долу. Подът на камерата се оказа на по-малко от човешки ръст дълбочина под кръстосаните греди на тавана. Виждаше се дървен нос на открит морски съд, изкривен от старост и може би от някогашната тежест на земя и камъни, катраненочерен и дялан с голямо умение. По-назад Итковиан видя бордовете и гнездата за греблата. Трима от работниците се смъкнаха в камерата с фенери в ръце. Щит-наковалня пристъпи към ръба и надникна. Съдът беше изсечен само от едно дърво, дълго над десет разкрача — сплескано и усукано в последния си пристан. До него имаше още един съд, също като първия, после — друг. Целият скрит под на Залата на Съвета в Хомота беше покрит с лодки. Итковиан не беше знаел какво може да очаква, но със сигурност не беше това. „Баргастите не са мореплаватели… вече не. Богове, тези лодки сигурно са на хиляди години.“ — Десетки хиляди — прошепна дестраянтът до него. — Дори магията, която ги е съхранила, е започнала вече да гасне. Хетан скочи до първата лодка. Личеше, че също е изумена. Посегна плахо и колебливо. Един от стражите вдигна фенера си точно над лодката. Всички ахнаха. Лодката беше пълна с тела, струпани безразборно, всяко увито в нещо като оцапано с червена боя корабно платно. Изглеждаха цели и непокътнати. Рат-Кралица на сънищата заговори: — Ранните записки на Съвета описват откритията на такива еднодръвки… в повечето могили, изравнени при строителството на Капустан. Във всяка е имало по няколко тела като тези, които виждате тук, и повечето лодки са се разпадали при опита да бъдат преместени. Проявена е обаче известна мярка на уважение, защото телата са били почетени — онези трупове, които не са се оказали невъзвратимо унищожени при разкопките, са били събрани и отново положени в оцелелите съдове. Долу — продължи тя и гласът й преряза гробното мълчание — има седем канута и над шестдесет тела. Учените от онова време са били убедени, че погребалните гробници не са баргастки. Но сме длъжни да признаем, че у Хетан и нейния народ определено могат да се забележат черти на тоблакай. Лично аз съм убедена, че тоблакай, баргастите и трелл са от един и същи род — като у баргастите има повече човешка кръв, отколкото у другите. Не разполагам с много доказателства, с които да подкрепя убеждението си, освен простото наблюдение на физически характеристики и начин на живот. — Това са духовете на нашите Основатели — каза Хетан. — Истината крещи в мен. Истината стяга сърцето ми с железни пръсти. — Те намират силата си — избоботи Кафал от ръба на ямата. Карнадас кимна замислено и промълви: — Намират я. Наистина. Радост и болка… възбуда, смекчена от скръбта по все пак изгубените. Щит-наковалня, свидетели сме на раждането на богове. Итковиан пристъпи към Кафал и сложи ръка на рамото му. — Как ще пренесете тези реликви от града? Панионците гледат на всеки бог освен на своя като на заклет враг. Ще се постараят да унищожат и вас, и всичко, което намерихте. Баргастът се извърна и малките му твърди очи го пронизаха. — Нямаме отговор, вълко. Все още не. Но не се боим. Вече не. Никога вече. Итковиан кимна разбиращо и каза: — Хубаво е, когато се озовеш в прегръдката на своя бог. — Богове, вълко. Вече имаме много. Първите баргасти, дошли на тази земя. Съвсем първите. — Предците ви са се възвисили. — Да. Кой би посмял да предизвика гордостта ни? „Това тепърва ще се разбере, уви.“ — Дължиш извинение — каза Стони Менакис, след като излезе от тренировъчния кръг и посегна за кърпата, за да изтрие потта от лицето си. Грънтъл въздъхна. — Да. Съжалявам, момиче… — Не на мен, идиот с идиот. Няма смисъл да се извиняваш за това, което си и винаги ще си останеш! — Замълча да огледа тясното острие на рапирата си и се намръщи на щръбката до вътрешния ръб, на педя от върха, после хвърли поглед към новобранката на Сивите мечове, която стоеше в кръга и очакваше новия си съперник. — Зелена е още тая проклетница, но се учи бързо. Извинението, тъпако, го дължиш на господин Керули. — Не ми е вече господар. — Той ни спаси кожите, Грънтъл. Включително и твоята безценна кожа. Грънтъл скръсти ръце и повдигна вежда. — О, и как точно го е постигнал това? Като духна още при първата суматоха? Странно, не забелязах никакви мълнии и пламъци от Древния му бог, гадния му Господ… — Всички бяхме изпопадали, глупако. Бяхме свършили. Но този жрец ни измъкна душите — доколкото онези К’Чаин Че’Малле можеха да подушат, бяхме мъртви. Не помниш ли да си сънувал? Сънувал! Издърпа ни в лабиринта на Древния си бог. Помня всяка подробност… — Мисля, че бях твърде зает с умирането си — сопна се Грънтъл. — Да, умираше, но Керули и от това те измъкна. Неблагодарна свиня. В един миг едно К’Чаин Че’Малле ме подмяташе насам-натам, а в следващия се събудих някъде… на друго място… и над мен стоеше огромен призрачен вълк. И знаех — разбрах го моментално, Грънтъл, че нищо няма да може да мине покрай този вълк. Стоеше на стража… над мен. — Някакъв слуга на Древния бог ли? — Не. Той няма слуги. Той си създава приятели. За тебе не знам, но след като знам, че — разбрах го, докато лежах под онзи гигантски вълк — е бог, който си намира приятели, вместо безмозъчни поклонници… по дяволите, аз съм негова, Грънтъл, телом и духом. И ще се бия за него, защото знам, че и той ще се бие за мен. Ужасни били Древните богове, ха! Ще си избера него вместо онези дърлещи се глупци с техните храмове, ковчежета с реликви и ежедневни ритуали. Грънтъл я зяпна невярващо. — Сигурно все още халюцинирам. — Все едно — каза Стони и пъхна рапирата си в ножницата. — Керули и неговият Древен бог спасиха живота ти, Грънтъл, тъй че сега отиваме при него и ти ще му се извиниш, и ако си поне малко умен, ще го помолиш да останеш с него, във всичко, което ни предстои… — Гуглата да ме вземе, как пък не. О, добре, ще кажа „извинявай“ и всичко останало, но не ща да имам нищо общо с никакви богове, Древни или не, включително и с техните жреци… — Знаех си, че не си умен, но трябваше да ти го предложа все пак. Хайде да вървим. Къде се е дянал Бюк? — Не знам. Той, ъъъ, ме доведе. — Древният бог спаси и него. И Манси. Гуглата ми е свидетел, ако онези двамата некроманти даваха и пет пари дали ще останат живи, или ще умрат. Ако е умен, ще прекрати този договор. — Е, никой от нас не е умен колкото теб, Стони. — Не че не го знам. Излязоха от казармения двор. Грънтъл все още усещаше ефекта от последните няколко дни, но с пълен корем с храна вместо с пиене, а и след краткото, но ефикасно внимание, което му бе отделил жрецът на Сивите мечове Карнадас, установи, че стъпва доста по-стабилно, а и болката зад очите му бе позаглъхнала. Трябваше да удължи крачка, за да не изостане от обичайната отривиста крачка на Стони. Колкото и да привличаше внимание красотата й, твърдата походка и мрачният й поглед осигуряваха чиста просека и през най-гъстата тълпа, а сега малкото наплашени граждани на Капустан, които се мяркаха пред тях, притичваха колкото може по-бързо, за да им разчистят пътя. Заобиколиха гробището с изправените глинени ковчези-колони вляво от тях. Отпред имаше друг некропол, в стила на дару, с крипти и урни, който му беше много познат от Даруджистан. Стони зави наляво по тесния проход между ниските стени на некропола и външния край на квартала Тура’л. След петдесетина крачки излязоха на малък площад, точно пред източния край на Храмовия квартал. На Грънтъл му писна да залита след Стони като куче след стопанката си и изръмжа: — Слушай, аз току-що дойдох от тоя квартал. Ако Керули се е настанил някъде наблизо, защо просто не дойде да ме вземеш и да ми спестиш разходката? — Дойдох, но ти вонеше като кръчмарски нужник. Така ли искаш да се представиш пред господин Керули? Трябваше първо да се почистиш, да се нахраниш, а нямах намерение да се занимавам с теб като с малко бебе. Грънтъл се усмири и си замърмори под нос. „Богове, защо този свят не е пълен с кротки, мъркащи женички?“ Помисли над това още малко, след което се намръщи. „От друга страна, какъв кошмар щеше да е. Работата на един мъж е да раздухва искрата до пламъци, не да я гаси…“ — Махни я тази сънлива физиономия от лицето си — сопна се Стони. — Стигнахме. Грънтъл примига, въздъхна и зяпна малката порутена постройка пред тях — голи напукани каменни блокове, покрити тук-там със стара спечена вар; плосък дървен покрив — старото дърво беше хлътнало на места; и врата, толкова ниска, че двамата със Стони трябваше да се наведат, за да минат. — Това ли е? Дъх на Гуглата, що за бордей! — Човекът е скромен — изхъмка Стони. — Древният му бог не си пада по пищните церемонии. Все едно, предвид скорошната история му излезе евтино. — Каква история? Стони се намръщи. — За да се освети свещеното място на Древния бог, трябва да се пролее кръв. Цяло семейство извършило самоубийство в тази къща, преди по-малко от седмица. Керули беше… — Зарадван? — Е, умерена радост. Поскърби малко за преждевременната им кончина, разбира се… — Да бе. — След което спечели търга. — Естествено. — Все едно, сега е храм… Грънтъл рязко се обърна към нея. — Чакай малко. Не се връзвам с никаква вяра, щом вляза тук, нали? Тя се подсмихна. — Както кажеш. — Сериозно говоря. Разбра ли ме? И Керули по-добре също да го разбере. И неговият гаден стар бог! Никакво коленичене, нито дори кимване към олтара, и ако това е неприемливо, оставам си вън. — Успокой се, никой нищо не очаква от теб, Грънтъл. Той пренебрегна насмешливото предизвикателство в погледа й. — Е, добре. Хайде, води. — Винаги водя. — Отиде до вратата и леко я дръпна. — Местни мерки за сигурност — не можеш да им отвориш вратите с ритник навътре, всички се отварят навън, и ги правят по-големи от вътрешната рамка. Хитро, нали? Сивите мечове очакват битка за всяка къща, когато паднат стените — на панионците ще им стане доста горещо. — Защитата на Капустан предвижда падането на стените? Не звучи никак оптимистично. Всички сме в смъртен капан, а фокусът на Керули с бягането в сънищата няма много да ни помогне, когато тенесковрите ни изпекат труповете за вечеря, нали? — Ти си нещастен вол, знаеш ли? — Цената на това да виждаш нещата ясно, Стони. Тя се наведе, влезе и махна на Грънтъл да я последва. Той се поколеба, след което пристъпи навъсен. Влязоха в малко преддверие с голи стени, глинен под, с няколко ниши за фенери по стените и редица железни закачалки, без никакви дрехи по тях. На отсрещната стена имаше друга врата, с изпъната кожа на рамката. Въздухът миришеше на лют сапун. Стони разкопча наметалото си, окачи го на една от куките и каза: — Жената изпълзяла от главната стая, за да издъхне тук. Червата й се влачили по целия път. Това събудило подозрението, че самоубийството й не ще да е било доброволно. Освен ако не си е променила решението накрая. — Може някой продавач на козе мляко да е почукал на вратата и тя да се е опитала да отмени поръчката. Стони го изгледа за миг, сякаш размисляше, след което сви рамене. — Изглежда малко сложно като обяснение, но кой знае? Би могло. — Обърна се и се шмугна през кожената врата. Грънтъл въздъхна и я последва. Главната стая минаваше по цялата ширина на къщата: на задната стена имаше няколко алкова — килери и спални килии — и сводест изход по средата, водещ към градинския двор. Няколко пътни сандъка бяха струпани в единия край. В средата имаше кръгло огнище с глинена пещ, която излъчваше зной. Въздухът беше наситен с миризмата на печащ се хляб. Керули седеше кръстосал крака на покрития с плочки под вляво от огнището, свел глава. Голото му теме лъщеше, покрито с капчици пот. Стони пристъпи тихо и коленичи. — Господарю? Жрецът вдигна глава и кръглото му лице се сбръчка в усмивка. — Почистих плочите — промълви той. — Сега те почиват в мир. Душите им се преселиха в хубавия свят на сънищата. Чувам смеха на дечицата. — Вашият бог е милостив — промълви Стони. Грънтъл завъртя очи с досада и отиде при пъновете. — Благодаря, че ми спасихте живота, Керули. Съжалявам, че се държах толкова глупаво. Запасите ви с храна, изглежда, са се опазили. Това е добре. Е, аз ще си тръгвам вече… — Един момент, моля, капитане. Грънтъл се обърна. — Имам нещо за вашия приятел Бюк — каза жрецът. — Малка… помощ… за начинанията му. — О? — Грънтъл се постара да избегне питащия поглед на Стони. — Там, в онзи втори сандък, да, малкия, с железния обков. Да, отворете го. Виждате ли? Върху топа сива плъст. — Глинената птичка? — Да. Моля, предайте му да я стрие на прах, после да я размеси в охладена вода, но след като водата е вряла поне сто мига. След като я смеси, трябва да я изпие — цялата. — Да пие кална вода? — Глината ще облекчи болките му в стомаха. Има и други ползи, които сам ще открие, като му дойде времето. Грънтъл се поколеба. — Но той не е доверчив, Керули. — Предайте му, че иначе онова, което преследва, ще му избяга. Лесно. Предайте му, че за да постигне каквото желае, трябва да приеме съюзници. И за двама ви се отнася. Споделям тревогите ви по този въпрос. Нови съюзници ще го потърсят, с времето. — Добре — отвърна Грънтъл, сви рамене, взе малката глинена птичка и я пъхна в кесията на колана си. — За какво си говорите? — попита кротко Стони. При този нежен тон Грънтъл се напрегна, защото той обикновено предвещаваше взрив, но Керули само се усмихна още по-широко. — Личен въпрос, скъпа Стони. Значи, имам указания за теб — моля, бъди търпелива. Капитан Грънтъл, между нас вече няма пропасти. Вървете си с мир. — Добре. Благодаря — добави той дрезгаво. — Е, аз тръгвам. — Ще поговорим по-късно, Грънтъл — каза Стони. — Нали? „Първо ще трябва да ме намериш.“ — Разбира се. След няколко мига вече стоеше навън и се чувстваше странно потиснат, не от друго, а от доброто, великодушно държане на стареца. Постоя малко, без да помръдне, загледан в забързалите се минувачи. „Като мравки в разровен мравуняк. А следващото му разравяне ще е смъртоносно…“ Стони изчака, докато Грънтъл излезе, и се обърна към Керули. — Казахте, че имате указания за мен? — Нашия приятел капитана го чака труден път. Стони се намръщи. — Грънтъл не тръгва по трудни пътища. Надуши ли ги, веднага свива обратно. — Понякога човек няма избор. — И какво се очаква да направя по въпроса? — Неговият час наближава. Скоро. Моля те само да стоиш край него. Тя се навъси още повече. — Зависи от него. Има таланта да се измъква. Керули й обърна гръб и зарови в пещта. — Според мен — измърмори той — този талант може скоро да го провали. Светлината на факлите и смътните слънчеви лъчи обливаха редицата лодки-еднодръвки и увитите в тях трупове. Цялата яма вече беше открита: заемаше по-голямата част от пода на залата — гранитният стълб с огромния кварцит на върха се издигаше самотен в самия център — струпаните една до друга лодки приличаха на жътва на древен ураган. Хетан стоеше коленичила и свела глава пред първата. От доста време не беше помръднала. Итковиан беше слязъл да разгледа реликвите отблизо и сега обикаляше предпазливо между отломките, а Кафал пристъпваше мълчаливо след него. Вниманието на Щит-наковалня бе привлечено от резбите и изваянията на носовете: макар двете групи да изглеждаха идентични, имаше някаква последователност в изобразените сцени — сцени на морски битки. Баргастите ясно се открояваха в дългите си ниски еднодръвки; сражаваха се с ясно различими противници — високи, с ъгловати лица и големи дръпнати очи, в кораби с високи бордове. Когато се наведе да огледа едно от изображенията, Кафал промърмори зад него: — Т’истен’ър. Итковиан го погледна през рамо. — Моля? — Враговете на нашите духове основатели. Т’истен’ър, Сивокожите. Демони от най-старите приказки, които събирали глави, но запазвали жертвите си живи… главите оставали будни и нащрек, труповете работели неуморно. Демони, които обитавали сенките. Духовете основатели се сражавали с тях в Сините пустини… — Замълча, свъсил вежди, после продължи: — Сините пустини. Представа нямахме какво означава това място. Шаманите ни вярваха, че е селението, където сме родени. Но сега… били са моретата, океаните. — Наистина рожденото място на баргастите значи. — Да. Духовете основатели са изтласкали Т’истен’ър от Сините пустини, изтласкали са демоните в долния им свят, в Леса на сенките — земя, за която разправят, че се намира на югоизток. — Друг континент може би. — Може би. — Сега ти откриваш истината, скрита зад най-древните ви легенди, Кафал. В родината ми Елингарт, далече на юг оттук, има сказания за някакъв далечен континент, в същата посока, за която спомена. Земя с гигантски борове, секвои и смърч — непрекъснат лес. Той тъне в сенки и го обитават смъртно опасни привидения. — Като Щит-наковалня — продължи след малко Итковиан, след като отново огледа дърворезбите, — съм толкова воин, колкото и учен. Т’истен’ър… събужда у мен странно ехо. Тайст Андий, Обитателите на Мрака. И по-рядко споменаваните, при това само с шепот, от който настръхваш — техните родственици Тайст Едур. Сивокожи. Вярва се, че видът им е изчезнал — и толкова по-добре, защото това име внушава ужас. Т’истен’ър, първата глотална пауза означава минало време, нали? Тлан, а сега Т’лан — езикът ви е сроден с този на Имасс. Близки сте. Я ми кажи, разбираш ли морантски? Кафал изпръхтя. — Морантите говорят езика на нашите шамани — свещената реч, езика, избуял от ямата на мрака, откъдето за първи път се е появила всяка мисъл и дума. Морантите твърдят, че са роднини с баргастите — наричат ни „Пропадналия род“. Но пропадналите са те, не ние. Те, които са намерили сумрачен лес, в който да живеят. Те, които приеха магиите на Т’истен’ър. Те, които много отдавна сключиха мир с демоните, размениха си тайни с тях, преди да се оттеглят в планинските си крепости и да се скрият завинаги зад маските си на насекоми. Не ме питай никога вече за морантите, вълко. Те са пропаднали и непокаяни. Никога. — Добре, Кафал. — Итковиан бавно се изправи. — Но миналото отказва да бъде погребано — както се вижда тук. Миналото крие тревожни истини също така, неприятни истини, както и истини, носещи радост. Започне ли веднъж усилието по разбулването им… връщане няма. — Стигнал съм до този извод — изръмжа баргасткият воин. — Както ни предупреди баща ни: в успеха ще намерим семената на отчаянието. — Бих искал да се запозная с Хъмбръл Тор някой ден — промърмори Итковиан. — Баща ми може да скърши гърдите на човек в прегръдката си. Може да върти два криви меча в двете си ръце и да посече десетима воини за няколко мига. Но това, към което клановете изпитват най-голямо страхопочитание у своя боен главатар, е неговият разум. От десетте му деца Хетан най-много прилича на него по ум. — Създава впечатление за безцеремонна откровеност. Кафал изсумтя. — Също като баща ни. Но те предупреждавам, Щит-наковалня, тя е снишила копието си към теб и се е прицелила. Няма да се измъкнеш. Ще легне с теб въпреки всичките ти клетви и след това ще й принадлежиш. — Грешиш, Кафал. Баргастът само се озъби и не отговори нищо. „И ти притежаваш ума на баща си, Кафал — как ловко ме отклони от древните тайни на баргастите с поредната дръзка атака срещу честта ми.“ На десетина крачки зад тях Хетан се изправи и се обърна към жреците и жриците, подредени около дупката в пода. — Можете да върнете каменните плочи. Преместването на останките на духовете основатели ще трябва да почака… — Докога? — изсумтя Рат-Сенкотрон. — Докато панионците опустошат града? Защо не повикате баща си и не го накарате да доведе клановете на Баргаст? Накарайте го да премахне обсадата и тогава вие и вашият народ ще можете да си откарате тези кости в мир и с нашата благословия! — Не. Водете войната си сами. — Панионците ще ви погълнат, след като приключат с нас! — изрева Рат-Сенкотрон. — Вие сте глупци! И вие, и баща ви! И клановете ви! Всички сте глупци! — Паника ли е това, което виждам на лицето на твоя бог? — ухили се Хетан. Жрецът се изгърби и изръмжа: — Сенкотрон никога не изпада в паника. — Значи трябва да е смъртният зад фасадата — заключи Хетан с триумфална усмивка. Рат-Сенкотрон изсъска, обърна се разгневен и сандалите му заплющяха през залата. Хетан се изкатери от ямата. — Приключих тук, Кафал! Връщаме се в казармата. Брукалаян се пресегна да помогне на Итковиан да се качи и щом Щит-наковалня се изправи, го придърпа към себе си. — Придружете ги тия двамата. Намислили са нещо с преместването на… — Сигурно — прекъсна го Итковиан. — Но честно казано, не виждам как. — Тогава го обмислете — заповяда Брукалаян. — Добре. — С всякакви възможни средства, Щит-наковалня. Итковиан се вгледа в тъмните му очи. — Сър, но клетвите ми… — Аз съм Смъртният меч на Финир. Това искане да се разбере какво кроят идва не от мен, а от Бивнестия. Щит-наковалня, това настояване е породено от страх. Нашият бог е изпълнен със страх. Разбирате ли? — Не — отсече Итковиан. — Не разбирам. Но чух заповедта ви. Така да бъде. Брукалаян пусна ръката на Щит-наковалня и се извърна към Карнадас, който стоеше до тях пребледнял и смълчан. — Свържи се с Бързия Бен, на всяка цена… — Не съм сигурен дали ще мога — отвърна дестраянтът, — но ще се опитам, сър. — Тази обсада — изръмжа Брукалаян, със замъглени от някакво видение очи — е кърваво цвете и до края на този ден то ще се разгърне пред нас. И щом стиснем стръка му, ще открием тръните му… Един жрец приближи към тях и тримата се обърнаха. Под пъстрата тигрова маска се виждаха спокойни, малко сънени очи. — Господа — каза мъжът. — Очаква ни битка. — Виж ти — отвърна кисело Брукалаян. — Не знаехме. — Нашите богове на войната ще се озоват в жестоката й гмеж. Глиганът. Тигърът. Един асцендент е в опасност и един дух е на път да се пробуди и възвиси до божественост. Не се ли чудите, господа, чия е тази война всъщност? Кой е този, който би дръзнал да кръстоса оръжие с нашите богове? Но има и нещо още по-любопитно във всичко това — чие лице се крие зад това неизбежно възнесение на Трейк? Каква всъщност би могла да се окаже цената на това да имаме двама богове на войната? Двама Господари на лятото? — Титлата не е изключителна, сър — каза дестраянтът. — Никога не сме оспорвали правото на Трейк над нея. — Не успяхте да скриете тревогата си от думите ми, Карнадас, но ще подмина това. Един последен въпрос обаче. Чудя се, кога най-сетне ще свалите Рат-Финир, което е в правото ви като дестраянт на Финир — титла, която никой не е притежавал по право от хиляда години… освен вас, разбира се, и между другото, защо Финир сметна за нужно да съживи най-висшия пост точно сега? — Помълча и сви рамене. — Е, добре. Все едно. Рат-Финир не е ваш съюзник, нито на вашия бог — трябва да знаете това. Той усеща заплахата, която представлявате за него, и ще направи всичко, което е по силите му, за да съкруши вас и целия ви отряд. Ако ви потрябва помощ, потърсете ме. — Но ето, че твърдиш, че богът ти и ти самият сте наши съперници, Рат-Трейк — изръмжа Брукалаян. Маската се разтвори в дивашка усмивка. — В момента само изглежда така, Смъртни мечо. Засега се сбогувам с вас. Сбогом, приятели. Тримата Сиви мечове гледаха мълчаливо Рат-жреца, докато той напускаше залата. След това Брукалаян тръсна глава. — Хайде, тръгвай, Щит-наковалня. Дестраянт, трябва да поговорим още малко с теб… Потресен, Итковиан се обърна и тръгна след двамата баргастки воини. „Земята се размести под краката ни. Разтърсена. В неравновесие. Скоро ще пусне кръв. И гибелта ни дебне от всички страни. Ти, с Бивните, спаси ни от тази несигурност. Моля те. Сега не е моментът.“ >> 11. E> Прословутата способност на малазанската военщина да се приспособява към всеки стил на водене на военни действия, какъвто предложи противникът, беше всъщност повърхностна. Зад илюзията за гъвкавост стоеше твърдата увереност в превъзходството на имперския стил. За тази илюзия за гъвкавост допринасяше самата подвижност на малазанската военна структура, както и разработването на всевъзможни и многобройни стилове на воюване, основани на дълбоко знание и проникновен анализ. @ Откъс (Част XXVII, Книга VII, Том IX) от трактата на Темъл „Бойното изкуство на Малазан“ @ Инит Обар (Безжизнения) E$ Власеницата на Спиндъл се беше подпалила. С насълзени очи и задавена от непоносимата воня, Пикър гледаше как мършавият маг се търкаля по прашната земя край огъня. Димът пълзеше от тлеещите косми и люти ругатни съпровождаха искрите, разхвърчали се в нощния въздух. Тъй като всички останали се превиваха от смях, ефрейторката взе меха с вода, тикна го между коленете си, отпуши го и като стисна бедра, запръска Спиндъл, докато не чу съскане. — Добре, добре! — вресна й магът и замаха с осаждените си ръце. — Стига, ще ме удавиш! Превит на две от смях, Хедж се беше изтъркалял опасно близо до пламъците. Пикър изпъна обутия си в ботуш крак и го срита. — Хайде, по-кротко всички! — сопна се тя. — Преди цялото отделение да се е опекло. Дъх на Гуглата! — Умираме от скука, ефрейтор — обади се Бленд. — Това е проблемът. — Ако скуката беше фатална, нямаше да има един жив войник в целия свят, Бленд. Жалко извинение. Проблемът е прост: като почнем със сержанта, дето ми се гърчоти там, цялото ни прокълнато от Опонн отделение се е побъркало. — Освен теб, разбира се… — Оплесканите ми с говна ботуши ли целуваш? Лош ход. Аз съм по-смахната от всички ви. Ако не бях, отдавна щях да се махна. Богове, вижте ги само тия идиоти. Имаме си маг, който носи косата на умрялата си майка и всеки път, щом си отвори лабиринта, ни нападат ръмжащи порове. Имаме сапьор, който перманентно е в трета степен на изгаряне и чийто пикочен мехур, изглежда, е лабиринт сам по себе си, защото от три дни не съм го виждала да се отдели от тоя лагер. Имаме напанка, преследвана от зъл бедерин, който или е сляп, или вижда нещо повече от нас, когато я погледне. И най-после си имаме лечител, който се дяна някъде и се върна толкова изгорен от слънцето, че го хвана треска. — Що не споменеш и Анци? — измърмори Бленд. — Сержантът е най-отгоре в списъка на сбърканяците… — Не съм свършила. Имаме си една, която много обича да си клевети приятелите. И най-накрая — изръмжа тя, — скъпият ни Анци. Като студено желязо са му нервите на тоя. Убеден е, че самите богове са свили Бързия Бен и че всичко е по негова вина — на самия Анци де. Неизвестно как. — Пикър пъхна пръст под гривните на ръката си и се намръщи още повече. — Сякаш на боговете им пука за Бързия Бен, да не говорим за самия сержант. Сякаш си водят бележки за всеки от нас, все едно какво правим. — Гривните на Трийч ли те притесняват, ефрейтор? — Внимавай, Бленд — изръмжа Пикър. — Не съм в настроение. Спиндъл се надигна и изсъска: — Зла искра! Перна ме като оса, проклетницата. Зли духове витаят тука, помнете ми думите! — Запомних ги — изсумтя Пикър. — Ще ти ги изсека на надгробния камък, Спиндъл, и ти го обещавам, Гуглата да ме вземе дано! — Богове, каква воня! — изруга Хедж. — Съмнявам се, че и някой намазан с гранясала мас баргаст ще посмее да се доближи до теб! Викам да гласуваме — цялото отделение де. Да гласуваме да смъкнем тая отвратителна власеница от пъпчасалия гръб на Спиндъл и да я заровим някъде — най-добре под тонове боклук. Сержант, какво ще кажеш? Ей, Анци? — Шшт! — изсъска сержантът, седнал в самия край на осветения от огъня кръг и зяпнал в тъмното. — Там има нещо! — Ако е поредният ядосан пор… — почна Пикър. — Нищо не съм направил! — изръмжа Спиндъл. — И никой няма да ми зарови власеницата, не и докато съм жив поне. Тъй че забрави, сапьоре. Освен това в това отделение не гласуваме за нищо. Гуглата знае какво ви е позволявал Уискиджак в Девета, идиоти такива, но вече не си в Девета, нали? — Млъкнете! — изръмжа Анци. — Там има някой! Души! Точно пред сержанта изникна огромно туловище, той изскимтя, отскочи слисано назад и за малко да стъпи в огъня. — Това е оня бедерин! — изрева Хедж. — Ей, Деторан! Гаджето ти дойде… уф! Богове, с какво ме удари ма? С боздуган ли? Проклета от Гуглата… с юмрук? Лъжеш! Анци, тая ми счупи главата! Не може една шега да понесе… оу! Олеле! — Стига — заповяда Пикър. — Някой да го разкара това животно… — Чакай да го поогледам — изкиска се Бленд. — Я! Две хиляди фунта рога, копита и паламарка… — Престани — сряза я Пикър. — Някои хора тук са с деликатни уши, момиче. Виж как се изчерви Деторан, докато пердашеше Хедж. — Според мен боята е от усилието, ефрейтор. Сапьорът е много добър в измъкването… ох, добре, от тоя не можа да се измъкне. Ухх! — По-кротко, Деторан! — изрева Пикър. — Той и бездруго вече не вижда като хората, и по-добре да почнеш да се надяваш, че не си му нанесла трайна повреда! — Да бе — добави Спиндъл. — Пък и си държи едни проклетии в торбата… ако вземе, че хвърли една право в… Това вече се оказа достатъчно, за да накара Деторан да отпусне юмруци и да отстъпи. Хедж залитна като пиян, после тупна тежко на земята и от счупения му нос закапа кръв. — Една шега не може да понесе — изломоти той с подпухнали устни и се килна на една страна. — Страхотно — измърмори Пикър. — Ако оня се появи утре и тръгнем в поход, сещаш ли се кой ще тегли носилката, Деторан? Едрата жена се навъси и тръгна да си търси постелките. — Кой е ранен? — извика креслив глас. Войниците се обърнаха и видяха Малът, увит в одеяло, да подтичва към огъня. — Чух удари с юмруци. — Свареният рак се бил събудил — отбеляза Спиндъл. — Няма ли пак да му дремнеш утре на припек, а, лечителче? — Хедж е — каза Пикър. — Погали Деторан срещу косъма. Лежи ей там до огъня, виждаш ли го? Малът кимна и изкуцука до сапьора. — Страшно сравнение извъртя, ефрейтор. — Наведе се и започна да оглежда Хедж. — Дъх на Гуглата! Смачкан нос, счупена челюст… и сътресение. Повърнал е кротко. — Погледна ядосано Пикър. — Никой ли не се сети да спре този дребен спор? Бикът бедерин изсумтя, обърна се и се затътри обратно в тъмното. Малът извъртя глава. — Кълна се в копитото на Финир, какво беше това? — Съперникът на Хедж — измърмори Бленд. — Сигурно видя достатъчно и реши да се пробва другаде. Пикър въздъхна и загледа Малът, който се занимаваше с припадналия сапьор. „Отделението не зацепва добре. Анци не е Уискиджак, Спиндъл не е Бързия Бен, а и аз не съм ефрейтор Калам. Ако някъде Мостоваците са се оправяли добре, то беше в Девета. Щом Деторан можеше да стои кротко до Тротс…“ — Оня магьосник да вземе да се появи най-после, че… — измърмори Бленд. Пикър кимна в тъмното. — Капитанът и другите може вече да са при Белоликите. Може да се окаже, че ние с Бързия Бен сме закъснели и вече е все едно… — То и с нас, и без нас, е все едно — отвърна Бленд. — Искаш да кажеш, че може да изтървем спектакъла. — Виж, това не би било зле. — И ти почна като Анци. — Ами, не вървят на добре нещата — въздъхна Пикър. — Най-добрият маг на ротата изчезна. Сложи ни отгоре един благороден капитан с жълто на устата, Уискиджак го няма, и какво остава? Не сме вече ротата, която бяхме. — Не и след Пейл. Със сигурност. Сцените на хаос и ужас в тунелите се върнаха в ума й и Пикър се намръщи. — Предадени от своите. Ей това му е най-лошото, Бленд. Мога да приема да падна под вражеските мечове или от огъня на маг, или даже демони да ме разкъсат. Но свой да ти забие ножа в гърба… — Изплю се в огъня. — Това ни съсипа — промълви Бленд и Пикър кимна отново. — Може пък — продължи жената до нея, — ако Тротс загуби двубоя с Белоликите и ни избият всички до крак, да е по-добре. Със съюзници баргасти или не, не чакам с нетърпение тази война, да ти кажа честно. Пикър се загледа в пламъците. — Мислиш за това, което може да стане, когато влезем отново в битка. — Много трошливи сме станали, ефрейтор. Пропукали сме се отвсякъде. — Няма на кого да разчиташ, това е проблемът. Няма за какво да се биеш. — Имаме си Дужек, той може да ти отговори и на двете — подхвърли Бленд. — Да бе, нашият ренегат Юмрук… Бленд тихо изсумтя. Пикър погледна приятелката си и се намръщи. — Какво? — Никакъв ренегат не е той — заговори тихо Бленд. — Отрязаха ни заради Бруд и Тайст Андий, щото иначе нямаше как да се уредят преговорите. Не си ли се замисляла, ефрейтор, кой е онзи нов знаменосец на Едноръкия? — Как се казваше? Арантал? Арантос. Ха. Появи се… — Точно един ден след прокламацията за измяна. — Е, и? Кой е той според теб, Бленд? — Висш Нокът, бас държа. И е тук по заповед на императрицата. — Имаш ли доказателство за това? Пикър се обърна навъсена към огъня. — Е, кой от нас се плаши от сенките? — Никакви ренегати не сме — настоя Бленд. — Играем играта на Империята, ефрейтор, както и да изглежда външно. Уискиджак също го знае. Може би и оня лечител там, както и Бързия Бен… — Искаш да кажеш Девета. — Да. Намръщена, Пикър се надигна, отиде при Малът и приклекна. — Как е сапьорът, лечител? — Не толкова зле, колкото ми се стори отначало — изръмжа Малът. — Леко сътресение. И това е добре… Имам проблеми с извличането от Денъл. — Проблеми ли? Какви проблеми? — Не знам. Нещо се е… замърсил. Не знам как. Заразен е… от нещо. Спиндъл среща същия проблем с неговия лабиринт. Може би това забавя Бързака. — Можеше да го споменеш в самото начало, Малът — изсумтя Пикър. — Бях зает с оправянето си от слънчевото изгаряне, ефрейтор. Тя присви очи. — Ако не те е опърлило слънцето, какво тогава? — Онова, дето е отровило лабиринта ми, може да избива. Така поне изглежда. — Малът — каза Пикър, — върти се един слух, че уж може би не сме чак толкова извън закона, както го изкарват Дужек и Уискиджак. Че може би императрицата е кимнала благосклонно към нас всъщност. Кръглото лице на лечителя остана безизразно на светлината на пламъците. — Това е ново за мен, ефрейтор. Звучи все едно, че Анци го е измислил. — Не, но ще му хареса, като го чуе. Очичките на Малът се спряха на лицето й. — И защо ще го правиш това? Пикър вдигна вежди. — Защо да го кажа на Анци? Отговорът би трябвало да е очевиден. Обожавам да го гледам, когато изпадне в паника. Освен това — тя сви рамене — нали е само един празен слух? — И се изправи. — Погрижи се сапьорът да е готов за похода утре. — Ще ходим ли някъде, ефрейтор? — В случай, че магът се появи. — Ясно. Ще направя каквото мога. Като дращеше с ръце в мръсната, воняща на гной енергия, Бързия Бен се измъкна от лабиринта си. Спря, изхрачи горчивия, гаден вкус от устата си, залитна няколко крачки, докато чистият въздух нахлуе в дробовете му, и отново се спря да изчака, докато мислите му се прояснят. Последния половин ден бе преживял в отчаяна, като че ли безкрайна борба да се изтръгне от селението на Гуглата, макар да знаеше, че е най-малко отровеният от всички лабиринти, към които прибягваше обикновено. Другите щяха да са го убили. Осъзнаването на това го беше съкрушило — маг, лишен от силата си! Цялата му мощ и талант ставаха ненужни и безсилни. Резкият хладен въздух на степите го обля и изсмука потта от разтрепераните му крайници. В небесата проблясваха звезди. На хиляда крачки на север, отвъд храсталаците и обраслите с трева гърбици земя, се издигаше редица хълмове. Смътно жълта светлина от огън къпеше най-близкия. Бързия Бен въздъхна. От началото на пътя си не бе успял да установи магически контакт с никого. „Паран ми е оставил цяло отделение… повече, отколкото бих могъл да се надявам. Чудно, колко ли дни сме изгубили. Уж трябваше да прикрива Тротс, в случай, че нещата се объркат…“ Отърси се от мрачните мисли и закрачи напред; мъчеше се да надмогне останките от изнервящото влияние на заразения лабиринт на Гуглата. „Това е атака на Сакатия бог, война срещу самите лабиринти. Магия беше мечът, който го порази. Сега той се стреми да унищожи това оръжие и да обезоръжи враговете си. Да ги направи безпомощни.“ Без да спира, магьосникът придърпа оцапаното си с пепел наметало. „Не, не съвсем безпомощни. Нещо повече, можем да надушим маневрите му — аз поне мога. А това е лъжлив ход — целият Панион Домин и заразното му влияние. Сакатия е успял някак да отвори шлюзовете на Лабиринта на Хаос. Проводник. Навярно самият Пророк на Панион изобщо не си дава сметка, че го използват, че не е нищо повече от жалка фигурка, хвърлена напред в един открит гамбит. Гамбит, предназначен да изпита волята, ефикасността на неговия противник… Трябва да свалим фигурата. Бързо. Решително.“ Приближи се към огъня на отделението, чу тихия ромон на гласовете им и усети, че се е върнал у дома си. Хиляда черепа, набучени на колове, танцуваха около билото, горящите им плитки от натопена в масло трева изписваха огнени гриви над белите гримаси на смъртта. Във вълнистия монотонен ритъм на песента се извисяваха и заглъхваха гласове. Близо до мястото, където беше застанал Паран, млади воини връхлитаха едни срещу други с късите си криви ножове и кръв се плискаше в кръга на клановото огнище — съперничествата като че ли взимаха връх над всичко останало. Баргастки жени се движеха из отделенията на Подпалвачите на мостове и повличаха войници от двата пола към кожените си шатри в стана. Капитанът бе помислил дали да не възпрепятства тази доста страстна форма на контакт, но набързо беше отхвърлил идеята като неосъществима, а освен това — и безсмислена. „Все едно. До утре или най-много до вдругиден всички сигурно ще сме мъртви.“ Клановете на Белоликите се бяха събрали. Шатри и юрти на племената сенан, джилк, акрата и баран — а и на още много други — покриваха дъното на долината. Според преценката на Паран сто хиляди баргасти се бяха подчинили на призива на Хъмбръл Тор за съвет. Но не само за съвет. „Дошли са, за да отговорят на предизвикателството на Тротс. Той е последният от своя клан и върху нашареното му с белези тяло е татуирана историята на племето му, сказание на петстотин поколения. Идва, за да заяви своето право на родство, кръвните връзки, стегнати от самото начало. И нещо повече, макар че никой не иска да ми обясни какво точно още е намесено тук. Мълчаливи кучи синове. Твърде много тайни са намесени тук…“ Един войн на нит’ритал изкрещя хрипливо, щом съперникът му разпра гърлото с кривия си нож. Зареваха мъжки гласове и засипаха ругатни. Поразеният воин се загърчи на земята пред огнището и животът му швирна на кървава локва под него. Убиецът му заподскача в кръг, съпроводен от дивашки възгласи. Сред злобните съскания на околните баргасти Туист се промъкна и застана до капитана, без да обръща внимание на ругатните. — Забелязвам, че не си особено популярен — подхвърли Паран. — Не знаех, че морантите ловуват толкова далече на изток. — Не ловуваме — равнодушно отвърна Черният морант иззад хитиновия си шлем. — Тази враждебност е древна, родена е от спомени, не от опит. Спомените лъжат. — Така ли? Бих те посъветвал да не се опитваш да ги информираш за мнението си. — Всъщност няма смисъл, капитане. Любопитен съм. Този ваш воин, Тротс… толкова ли е уникален като боец? Паран се намръщи. — Има доста гадни драскотини по тялото. Предполагам, че може да се държи. Честно казано, никога не съм го виждал как се бие. — А вашите Подпалвачи на мостове, които са го виждали? — Пренебрежителни са, разбира се. Те обаче са пренебрежителни към всичко и не мисля, че на това мнение може да се разчита. Скоро ще видим. — Хъмбръл Тор е избрал шампиона си — каза Туист. — Един от синовете си. Капитанът примижа в тъмното към Черния морант. — Къде го чу това? Да не би да разбираш езика на баргастите? — Сроден е с нашия. Новината за избора е на устата на всички. Най-младият син на Хъмбръл, все още безименен, две луни му остават още до Смъртната нощ — прехода му към пълнолетието. Роден е с мечове в ръцете. Непобеден е досега в дуел, макар че се е изправял срещу закалени воини. С черно сърце, безмилостен… описанията продължават, но ми е досадно да ги повтарям. Много скоро ще го видим този страховит младеж. Всичко друго е празно хабене на думи. — Така и не разбирам необходимостта от този дуел — каза Паран. — На Тротс не се налага да изявява каквито и да е претенции — историята е изписана съвсем ясно върху кожата му. Защо трябва да има съмнение в истинността й? Та той е баргаст от глава до пети — трябва само да го погледнеш. — Претенциите му са за водачество, капитане. Историята на племето му го свързва с Първите основатели. Кръвта му е по-чиста от кръвта на всички тези кланове и заради това трябва да приеме предизвикателството и да утвърди положението си. Паран се намръщи. Коремът му се беше стегнал на възли. В устата му киселееше и никакъв ейл или вино не можеха да премахнат гадния вкус. Когато заспеше, видения изпълваха сънищата му — леденостудената пещера под Къщата на Финнест, изваяните каменни плочи с техните древни, бездънни образи от Драконовата колода. Дори сега, само да затвореше очи и да оставеше волята си да отстъпи, щеше да усети как пропада в Твърдината на зверовете — дома на Т’лан Имасс с неговия празен, увенчан с еленови рога трон — с физическо присъствие, осезаемо и изпълнено с усещания, все едно че телом е стигал до онова място. „И до онова време… освен ако времето не е сега, а тронът си стои и чака… чака новия си обитател. Дали не са изглеждали така нещата и за императора? Когато се е озовал пред Трона на Сянка? Сила, власт над сеещите гибел Хрътки, всичко — само на крачка разстояние?“ — Не изглеждате добре, капитане. Паран извърна очи към Туист. Отразената светлина на пламъците играеше по черната броня на моранта, играеше като илюзията за очи през цепките на шлема му. Единственото доказателство, че под тази хитинова черупка има човек от плът и кръв, беше осакатената му, безжизнено провиснала дясна ръка. „Сгърчена и прекършена от некромантската хватка на дух на Риви… виси като мъртва. Бавно, но неизбежно, безжизнеността ще продължи да пълзи… до рамото, после до гърдите му. До една година ще е мъртъв — ще му трябва целебното докосване на някой бог, за да го спаси, а дали е възможно това?“ — Стомахът ми не е наред — отвърна капитанът. — Опитвате се да ме заблудите със сдържаност — каза Туист и сви рамене. — Ваша работа. Няма да ровя повече. — Искам да направиш нещо — каза след малко Паран, присвил очи към поредния дуел пред огъня. — Освен ако двамата с вашия кворл не сте много уморени… — Починахме си достатъчно — отвърна Черният морант. — Само помолете и ще стане. Капитанът вдиша дълбоко, въздъхна и кимна. — Добре. Благодаря. Хоризонтът на изток доби цвета на отворена рана и се ушири през седловините по веригата хълмове южно от планините Баргаст. Със зачервени очи и потръпвайки от нощния мраз, Паран придърпа подплатеното си наметало и огледа пробуждащия се огромен, загърнат в пушеци стан, изпълнил долината. Можеше да различи отделните кланове по варварските знамена, веещи се над привидно разхвърляните в безпорядък шатри — описанията на Уискиджак се бяха оказали подробни, — но задържаше вниманието си най-вече върху онези, които според командира можеха да се окажат източници на по-сериозни неприятности. В единия край на Поляната на предизвикателството, на която скоро щяха да започнат двубоя си Тротс и воинът на Хъмбръл Тор, беше разположен станът на хилядата воини на Акрата. Със своите характерни носови предпазители на шлемовете, дълги перчеми и многоцветни брони, събирани от техните жертви моранти — в това число Зелени, Черни, Червени, а тук-там и Златни — те бяха най-малкият контингент, тъй като бяха дошли най-отдалече, но жестокостта им беше прословута. Бяха заклети врагове на клана Илгрес — които сега се сражаваха за Бруд — и можеше да се окажат най-трудни за изковаването на съюза. Най-прекият съперник на Хъмбръл Тор беше бойният главатар Мейрал Иб, чийто клан Баран бе пристигнал във всеоръжие — над десет хиляди бойци, боядисани с червена охра и облечени в бронзови брони, с разрошени и настръхнали като бодли на таралеж коси. Имаше риск Мейрал да оспори позицията на Хъмбръл, ако се отвореше такава възможност, а предната нощ Паран бе свидетел на над петдесет дуела между барани и сенанските воини на Хъмбръл Тор. Едно такова предизвикателство можеше да подпали всеобща война между клановете. Може би най-странната група воини бяха гилките. Косата им беше накълцана на клинове по теметата и носеха броня, направена от корубите на някакъв вид костенурка. Бяха изключително ниски и набити за баргасти и му се струваше, че са достоен противник за всяка тежка пехота. Още десетки племена допълваха объркващата пъстра гмеж, съставяща народа на Белоликите. Като се имаше предвид взаимната им ненавист и отдавнашните им кръвни вражди и съперничества, беше цяло чудо, че Хъмбръл Тор е успял да ги събере на едно място и повече или по-малко да опази мира помежду им вече цели четири дни. „А днес е преломният момент. Дори Тротс да спечели двубоя, никой не може да гарантира пълното съгласие. Могат да последват кървави взривове. А ако загуби…“ Постара се да изтласка тази мрачна възможност от мислите си. Нечий глас проплака в поздрав към утрото и изведнъж становете се оживиха от мълчаливи, надигащи се човешки фигури. Последва приглушеното дрънчене на оръжие и броня сред лая на псета и глухите крясъци на гъски. И сякаш Поляната на предизвикателството невидимо вдиша — воините започнаха да се стичат към нея. Подпалвачите на мостове настръхнаха като дивеч при звука на ловджийски рог. Трийсетина малазанци — капитанът знаеше, че са решени да дадат отпор, ако нещата тръгнат на зле; знаеше също така, че този отпор ще е кратък. Огледа изсветляващото небе, присвил очи на югозапад, с надеждата да види тъмно петънце — бързо приближаващия се морант на неговия кворл, — но нищо не се мержелееше в сребристосиния простор. Внезапно настъпилата тишина сред баргастите го накара да се обърне. Хъмбръл Тор излезе в средата на поляната. Откакто бяха пристигнали, капитанът за пръв път го виждаше толкова отблизо. Воинът беше огромен, чудовищен, загърнат в наметало от съшити скалпове. Ризницата му, изплетена от пробити, застъпващи се монети блестеше на утринната светлина: стотици древни, с неизвестен произход монети, на които сенаните се бяха натъкнали някога — всички воини носеха такива ризници. „Сигурно са пленили десетки кораби, пълни с тия проклети монети. Или цял храм, натъпкан до тавана.“ Бойният главатар не си загуби времето с празни приказки. Откачи увенчания с шипове боздуган, висящ на бедрото му, вдигна го към небето и бавно се завъртя в кръг. Всички очи се приковаха в него — елитните воини от всички кланове, обкръжили поляната, останалите, струпани зад тях, тълпите по склоновете на цялата долина. Хъмбръл Тор спря, понеже някакво глупаво псе притича покрай него. Замери го с камък и то се изниза с подвита опашка и жалко скимтене. Бойният главатар изръмжа нещо под нос и махна с оръжието си. Тротс излезе от тълпата. Татуираният баргаст беше надянал стандартното снаряжение на малазанската морска пехота: кожена ризница с метални пъпки, с железни предпазители на раменете и бедрата. Полушлемът му беше взет от един убит офицер при Ейрън, в Седемте града. Набузниците и предпазителят за носа бяха украсени със сребърен филигран. Плетена метална наметка предпазваше раменете и тила му. На лявата му ръка беше пристегнат кръгъл щит, а в дясната стискаше широк прав меч с тъп връх. Появата му предизвика тихо ръмжене сред струпалите се баргасти. Тротс отвърна с широка усмивка, която оголи насинените му остри зъби. Хъмбръл Тор го изгледа накриво за миг, сякаш не одобряваше избора му на малазанско въоръжение пред баргасткото, после се обърна и повтори жеста с боздугана. Най-младият му син излезе от кръга. Паран се изненада. Мършавият ухилен младок — облечен само в кожени доспехи и с един-единствен къс крив нож в дясната ръка — никак не съвпадаше с представата, която си бе изградил. „Какво е това? Някаква извратена форма на подигравка? Да не би Тор да иска да осигури собственото си поражение? С цената на живота на най-малкия си син?“ Воините от всички страни започнаха да тупат с крака по твърдата земя — ритмичен барабанен тътен, който заотеква над долината. Неименуваният младеж закрачи с лека походка в Кръга и застана срещу Тротс, на пет крачки разстояние. Изгледа Подпалвача на мостове от глава до пети и се ухили още по-широко. — Капитане — изсъска нечий глас до Паран. Той се обърна. — Ефрейтор Еймлес? Какво има? Киселата както винаги физиономия на длъгнестия войник беше по-навъсена от обичайното. — Ами, чудехме се, сър… Ако тази свада тръгне на зле, такова… аз и още няколко от нашите… имаме малко морантски муниции, от проклетиите също, пет сме приготвили. Можем да отворим път, да речем — ей онова хълмче там, мястото е добро, смятаме, да се оттеглим и да го държим. Тия стръмни склонове… — Млъкнете, ефрейтор — изръмжа Паран. — Заповедта ми си остава същата. Всички да стоят кротко. — Ясно, че е изтърсак, сър, ама ако… — Чухте ме, ефрейтор. Еймлес закима. — Да, сър. Само дето, ъъъ, девет-десет души от наште… ами, мърморят дали да не направят каквото те мислят, пък вие да вървите при Гуглата… сър. Паран измести погледа си от двамата неподвижни воини в Кръга и погледна ефрейтора право в сълзливите очи. — И вие сте техният говорител, така ли, Еймлес? — Не! Не, сър! Аз мнение нямам, изобщо! Всъщност никога не съм имал, капитане. Не и аз. Просто дойдох да ви кажа какво става, само това. — И сега всички ни гледат как водим този разговор, точно както са го поискали. Вие сте устата им, ефрейтор, все едно дали ви харесва, или не. Ето един случай, в който може би трябва да убия вестоносеца, макар и само за да се отърва от глупостта му. Киселата физиономия на Еймлес се вкисна още повече. — На ваше място не бих се опитал, сър. Последния път, когато един капитан извади меча си срещу мен, му счупих врата. Паран вдигна вежда. „Беру да ме пази дано, подценявам дори най-големите идиоти в ротата си.“ — Постарайте се да проявите малко сдържаност този път, ефрейтор. Върнете се и кажете на другарите си да стоят кротко и да не предприемат нищо, докато не дам сигнал. Предайте им, че няма начин да паднем без бой, но да се опитваме да пробием, когато баргастите най-много го очакват, означава много бърза смърт. — Искате да им кажа всичко това, сър? — С твои думи, ако искаш. Еймлес въздъхна. — Е, така ще е по-лесно. Ми аз ще вървя, капитане. — Свободен сте, ефрейтор. Вниманието му отново се върна към Кръга. Хъмбръл Тор беше застанал точно между двамата съперници. Сигурно им каза нещо, но беше кратко и много тихо, след което се отдръпна и отново вдигна боздугана над главата си. Ритмичното тропане на струпаните воини замря. Тротс извърна щита си в готовност, отстъпи назад с левия крак и вдигна меча. Небрежната поза на младока не се промени, ножът висеше отпуснат в ръката му. Хъмбръл Тор стигна до края на кръга, размаха за последен път боздугана над главата си и го смъкна. Двубоят беше започнал. Тротс беше леко приведен, ръбът на щита беше малко под очите му. Десницата му беше полуизпъната и тъпият връх на меча стърчеше напред. Младежът се извъртя към него и ножът в ръката му започна леко да се поклаща — като змийска глава. При някакво невидимо движение на Тротс младежът с ловък танц се озова вляво от него и оръжието замахна в небрежно отбранителна поза, но мостовакът не тръгна напред. Разделяха ги десет крачки. „Всяко движение на младока подсказва на Тротс още нещо, попълва тактическата карта. На какво реагира момчето, кое го кара да се колебае, да се стегне, да се отдръпне. Всяко движение… А Тротс все още не е помръднал.“ Момчето скъси разстоянието — пристъпи под ъгъл, който можеше да бъде посрещнат само от щита на Тротс. Нова стъпка. Мечът на мостовака се плъзна на една страна. Момъкът отскочи, после отново се приближи, изостряйки ъгъла. Като тежък пехотинец, Тротс се извъртя, за да намести здраво краката си… и баргастът атакува. Паран изсумтя, щом видя как мостовакът изгуби стабилната си поза. Забравил за предимството си в ръста, Тротс посрещна замахването отдолу и иззад щита, като се хвърли неочаквано напред в атаката на момчето отгоре. Кривият нож забърса шлема на Тротс, след което кръглият щит се стовари в гърдите на момчето и го отхвърли назад. Младежът тупна тежко на земята и се превъртя в облак прах. Някой глупак щеше да скочи да го довърши и ножът щеше да блесне срещу него през огрения от слънцето прашен облак — но Тротс само намести крака зад вдигнатия щит. Младежът излезе от прашната вихрушка, ножът се поклащаше в ръката му. Усмивката бе все така на лицето му. „Никакъв стил няма у това момче. Тротс все едно стои в първия ред на фалангата на неустрашимата пехота на Малазан. Не една варварска орда е била прегазена и посечена на късове от тази смъртоносна човешка стена. Тези Белолики никога не са влизали в сражение с имперската войска.“ Жилавият баргаст започна бърз танц — закръжи около Тротс, пристъпваше напред и отскачаше ловко назад, вдигаше облаци прах. В отговор мостовакът само се обръщаше към него — беше се превърнал сам по себе си в бойно каре — и изчакваше, сякаш дори твърде дълго се задържаше преди поредното обръщане, тъпчеше методично на място в уморителното и досадно упражнение на малазанската пехота, като дебелоглав новобранец. Посрещаше с пренебрежение всеки подвеждащ ход и не позволяваше резките движения на момъка — илюзорни сами по себе си — да отклонят вниманието му. Воините вече викаха разочаровано. Двубоят не беше това, което очакваха. Тротс нямаше да играе тяхната игра. „Сега той е войник на Империята и това е добавката към историята му.“ Младежът предприе нова атака, оръжието му засвятка като мълния в оплетено кълбо от лъжливи движения, после замахна ниско отдолу, към дясното коляно на мостовака — връзката на бронята. Щитът се хлъзна надолу и избута ножа, широкият меч изсвистя водоравно към главата на младежа. Той се сниши и ножът му замахна към носа на ботуша на Тротс. Мостовакът натресе щита в лицето му. Младокът залитна назад и от разбития му нос швирна кръв. Но ножът му се надигна безпогрешно, плъзна се покрай ръба на щита, заби се дълбоко в свивката на бронята на лявата ръка на Тротс и кривото острие разкъса сухожилия и вени. Малазанецът замахна отгоре и мечът отсече китката на младежа. От двамата воини бликна кръв, но близката схватка все още не беше приключила. Паран с удивление видя как лявата ръка на младежа се стрелна нагоре — под предпазителя на брадичката на шлема на Тротс. От гърлото на Тротс се изтръгна странен, пукащ звук. Ръката с щита се отпусна изтръпнала и потънала в кръв, коленете му се подкосиха и мостовакът се срина на земята… Но вече беше замахнал с широкия меч към корема на момчето. Гладката плът се разцепи, младежът погледна надолу и видя как червата му се изсипват. Преви се над тях и рухна. Тротс лежеше до момчето, краката му подритваха, здравата му ръка отчаяно пълзеше към гърлото. Капитанът се втурна напред, но един от мостоваците се оказа по-бърз — Мълч, дребният лечител от Единадесето отделение: притича в кръга и се озова до Тротс. Малко ножче блесна в ръката му, когато застана разкрачен над гърчещия се войник и дръпна главата му назад, за да оголи гърлото. „Какво, в името на Гуглата…“ Наоколо беше настъпил пълен хаос. Кръгът се разпадаше, баргастките воини настъпваха напред с извадени оръжия, без все още да знаят какво да правят с тях. Паран рязко извърна глава и видя как неговите мостоваци се свиват сред пръстена крещящи диваци. „Богове, всичко рухва.“ Воят на боен рог се вряза в шумотевицата. Хиляди лица се обърнаха. Воините на Сенан възстановяваха свещената граница на Кръга — избутваха с ревове назад мъжете и жените от другите племена. Хъмбръл Тор отново беше вдигнал боздугана си — безмълвна, но властна заповед всички да замълчат. Откъм баргастите, обкръжили ротата на Подпалвачите на мостове, отекнаха викове и капитанът видя морантските муниции в ръцете на войниците. Баргастите се отдръпваха, вдигнали готовите си за хвърляне копия. — Мостоваци! — изрева Паран и закрачи към тях. — Прибери оръжието! Рогът прозвуча за втори път. Към Паран се извърнаха стотици лица. Смъртоносните гранати се скриха под пелерините и наметалата. — Спокойно! — изръмжа Паран, след като стигна до хората си. И продължи тихо: — Стегнете се, проклети глупци! Не можем да заложим на този проклет от Гуглата зар! Съберете си ума. Ефрейтор Еймлес, бегом при Мълч да разбереш какво в името на Финир направи с онова ножче… и виж какво става с Тротс — знам, знам, изглежда свършил. Но момчето — също. Кой знае, може би въпросът е кой ще издъхне пръв… — Капитане — прекъсна го един от сержантите. — Те се канеха да се нахвърлят върху нас, сър, затова извадихме оръжията. Нищо нямаше да направим, сър — чакахме вашата заповед. — Радвам се да го чуя. Сега си отваряйте очите, но стойте спокойно, докато поговоря с Хъмбръл Тор. — Обърна се и тръгна към Кръга. Лицето на баргасткия боен главатар беше посивяло, очите му бяха взрени в слабия момък на десетина крачки от него, вече злокобно замрял на окървавената земя. Няколко по-дребни вождове бяха обкръжили Хъмбръл и всеки крещеше, за да надвика другите. Тор не им обръщаше внимание. Паран си запробива път през тълпата. Погледна надясно и видя, че Еймлес се е навел до Мълч. Лечителят беше притиснал длан върху раната на лявата ръка на Тротс и като че ли шепнеше нещо, затворил очи. Лекото помръдване на Тротс го увери, че мостовакът все още е жив. И беше престанал да рита. Мълч беше успял някак да му помогне да диша. Паран невярващо поклати глава. Счупиш ли гръкляна на човек, и е мъртъв. „Освен ако няма някой денълски врач наблизо… а Мълч не е, той е най-обикновен резач с шепа дребни магийки на разположение — този човек направи чудо.“ — Малазанецо! — Малките безизразни очи на Хъмбръл Тор се бяха вперили в Паран. — Трябва да поговорим. — После изрева нещо на воините около него и те се заотдръпваха навъсени и замятаха отровни погледи към капитана. След миг Паран и баргасткият боен главатар стояха един срещу друг. Хъмбръл Тор го изгледа за миг и рече: — Твоите воини нямат високо мнение за теб. Кръвчицата ти е рядка, казват. Паран сви рамене. — Те са войници. Аз съм им офицерът. — Непокорни са. Трябва да убиеш един-двама, за да те уважават останалите. — Задачата ми е да ги опазя живи, не да ги убивам, главатарю. Хъмбръл Тор присви очи. — Вашият човек се би в чуждоземния ви стил. Не се би като наш родственик. Двайсет и три дуела има неименуваният ми син. Без нито една загуба. Без нито една рана. Загубих един от моята кръв. Велик воин. — Тротс още е жив — отвърна Паран. — Трябваше да е умрял. Счупиш ли гръкляна на човек, сгърчва се и издъхва. Не трябваше да може да замахне с меча си. Синът ми пожертва ръката си, за да го убие. — Доблестно усилие, главатарю. — Но напразно, изглежда. Твърдиш ли, че Тротс ще преживее раните си? — Не знам. Трябва да поговоря с лечителя. — Духовете са се смълчали, малазанецо — каза Хъмбръл Тор. — Изчакват. И ние трябва да направим така. — Съветът ви на вождовете може да не се съгласи с вас — отбеляза Паран. Тор се намръщи. — Това е проблем на баргастите. Върни се при войниците си, малазанецо. Опази ги живи… ако можеш. — Съдбата ни от оцеляването на Тротс ли зависи, главатарю? Грамадният воин се озъби. — Не изцяло. Приключих с теб, засега. — Обърна гръб на капитана и другите вождове отново се струпаха около него. Паран — мъчейки се да потисне отново изригналата пареща болка в стомаха — закрачи към Тротс и се наведе до лечителя. Между ключиците на Тротс зееше дупка, от която стърчеше костена тръба и тихо подсвирваше при всяко вдишване и издишване. Останалата част от гърлото беше премазана, цялата зеленикавосин оток. Очите на баргаста бяха ококорени, будни и пълни с болка. — Изцерих му сухожилията и вените на ръката — каза Мълч. — Мисля, че няма да я загуби. Ще е по-слаба обаче, освен ако Малът не се появи скоро. Паран посочи костената тръба. — Какво в името на Гуглата е това, лечител? — В момента не е много лесно да си играе човек с лабиринти, сър. Освен това за такава дреболия съм достатъчно добър. Резашки трик. Научих го от Бълът, когато бях в Шеста армия — той все измисляше начини да прави нещата без магия, защото така и не можеше да си намери лабиринта, когато станеше напечено. — Изглежда… временно. — Да. Трябва ни Малът. — Бързо се справи, Мълч. Браво. — Благодаря, сър. — Ефрейтор Еймлес. — Да, капитане? — Доведете няколко бойци тук. Не искам никой баргаст да се приближава до Тротс. Когато Мълч ви каже, отнесете го в лагера. — Слушам, сър. Ефрейторът тръгна към малазанците, а Паран се обърна на юг, взря се в небето и въздъхна с облекчение. Мълч също погледна натам и каза: — Изпратили сте Туист да ги намери, нали, сър? Вижте, кара пътник. Сигурно е Бързия Бен, обаче… Паран се усмихна, примижал към черната точка над хълмовете. — Не и ако Туист е изпълнил заповедта ми. — Значи Малът? Кълна се в копитото на Финир, добър ход, капитане. Паран го изгледа. — Никой няма да умре в тази мисия, Мълч. Старият ветеран бавно кимна и отново коленичи да се погрижи за Тротс. — Искаш ли някой от нас да те носи, маг? — попита Пикър, докато се тътреха по склона на поредния хълм. Бързия Бен изтри потта от челото си и поклати глава. — Не, вече съм малко по-добре. Тук гъмжи от баргастки духове и стават все повече. Съпротивляват се на заразата. Ще се оправя, ефрейтор. — Както кажеш. Но ми изглеждаш доста зле. — „Меко казано.“ — Лабиринтът на Гугла не е забавно място. — Лоша новина. Какво да очакваме всички ние, тогава? Бързия Бен не отговори. Пикър се намръщи. — Е, толкова ли е зле? Страхотно. Чакай само Анци да го чуе. Магьосникът се усмихна насила. — Казваш му лошите новини само за да го погледаш как хленчи, нали? — Естествено. Отделението има нужда и от малко забавления. На билото се появиха поредните каменни грамади. Малки тънкокраки птици се пръскаха пред войниците. Зноят беше потискащ, а до залез-слънце оставаше още половин ден. Наоколо бръмчаха рояци мухи. Не бяха виждали никого след идването на Туист заранта. Знаеха, че дуелът трябва вече да се е състоял, но нямаха представа как е завършил. „Гуглата да ни вземе дано, сигурно сме тръгнали към собствената си екзекуция.“ От Спиндъл и Бързия Бен нямаше особена полза — не можеха или не искаха да опитат отново да влязат в лабиринтите си, бяха пребледнели и затворени в себе си. Челюстта на Хедж толкова се беше подула, че от устата му нищо не можеше да излезе освен пъшкане, но ако се съдеше по погледите, които мяташе към гърба на Деторан, в главата му се въртяха планове за люто отмъщение. Бленд разузнаваше някъде напред — или отзад? — Пикър се обърна да провери, но я нямаше. Анци, поел ариергарда, водеше интимна беседа със себе си и несекващото му мърморене се сливаше с бръмченето на мухите. Никакви признаци на живот не се виждаха наоколо, освен тревите, загърнали хълмовете, и кривите дървета, мяркащи се тук-там из долчинките, където сезонните потоци бяха натрупали влага в почвата. Небето беше безоблачно. Далече на североизток се издигаха белите върхове на планината Баргаст, настръхнали и застрашителни. Според описанието на Туист баргастите се бяха събрали в някаква долина на четири левги на север. Щяха да стигнат преди залез, ако всичко вървеше добре. Крачещият до нея Бързак изведнъж спря и изпъшка. Ефрейторката се обърна и видя показалите се от земята десетки кални ръце, стиснали го за краката — земята сякаш бе кипнала под ботушите на Бързия Бен. Започнаха да го теглят надолу, костеливите пръсти се впиваха в краката му, дърпаха, чворести ръце се показваха до лактите и се увиваха около съпротивляващото се тяло на мага. — Бързак! — изрева Пикър и се хвърли към него. Той протегна ръце към нея — на лицето му беше изписано удивление, а земята се надигна до кръста му. Разнесоха се смаяни викове, другите затичаха към тях. Пикър го хвана през кръста. Земята изригна до гърдите му. Появиха се още ръце, сграбчиха Бързия Бен за дясното рамо и го повлякоха надолу. Той поклати глава. — Пусни ме, ефрейтор… — Ти си луд… — Не и ако не ми откъснеш ръката… — Дясното му рамо се скри под разронената почва. Спиндъл се хвърли към тях и ръката му се уви около врата на Бързия Бен. — Пусни го! — изрева Пикър и пусна ръката на магьосника. Спиндъл я зяпна. — Какво? — Пусни го, проклет да си! Отдельонният маг пусна Бързия Бен, дръпна се и изруга. Анци скочи между тях с късата походна лопата в ръце. Главата на Бързия Бен вече изчезваше под земята. Разхвърча се пръст. — Спри, сержант — сопна се Пикър. — Ще му счупиш проклетата глава. Сержантът я зяпна и отскочи, все едно че беше стъпил върху гореща жар. — Гуглата да ме вземе дано! — Вдигна лопатата и я огледа. — Не виждам кръв! Някой да вижда кръв? Или… богове!… Коса! Коса ли е това? О, Кралице на сънищата… — Не е коса — изръмжа Спиндъл, дръпна лопатата от ръцете му и я огледа. — Това са корени, тъпако! Те го взеха. Те взеха Бързия Бен. — Кой? — Баргастките духове. Цяла орда са. Хванаха ни в засада! — Защо не взеха и теб тогава? — попита ефрейторката. — Сигурно защото не съм толкова опасен. Поне… — Огледа се. — Поне така се надявам. Обаче ще се разкарам от тоя проклет хълм! Хвърли лопатата и хукна надолу. — Хедж, дръж го под око, чу ли? Сапьорът с подутото лице кимна и се затътри след Спиндъл. — Какво ще правим сега? — изсъска Анци и мустаците му заподскачаха. — Изчакваме една-две камбани и ако магьосникът не изпълзи от земята, продължаваме. Сините очи на сержанта се ококориха. — Ще го оставим тук? — Освен ако не я разкопаем тая проклета могила. Все едно, няма да го намерим — издърпали са го в лабиринта си. Хем е тук, хем не е, ако ме разбираш. Спиндъл може да поразрови, като се стегне малко. — Знаех си, че Бързия Бен си е голяма беля — измърмори Анци. — На магове за нищо не можеш да разчиташ. Права си — какъв смисъл има да киснем тука? Бездруго никаква полза няма от тях. Давай да прибираме багажа и да тръгваме. — Няма да навреди, ако поизчакаме — отвърна Пикър. — Е, може и да си права. Тя го изгледа накриво и въздъхна. — Няма да е зле и да хапнем нещо. Можеш да ни спретнеш нещо по-специално, сержант. — Имам сушени фурми и хлебен плод, и малко пушени пиявици, купих ги от пазара южно от Пейл. Пикър потръпна. — Добре звучи. Анци се ухили. „Богове. Изтървал си му края, сержант. А аз? Спомена за фурми и пиявици и устата ми се напълни със слюнка.“ Лодките с високи носове гниеха в блатото — десетки и десетки. Вързопи с продоволствие лежаха наоколо на малки купчини, покрити с плесен, жабуняк и гъби. Светлината беше бледа, смътно жълта. Бързия Бен, покрит с лепкава тиня, се надигна бавно, изплю мръсната вода от устата си, изправи се и се огледа. Нападателите му не се виждаха. Въз въздуха лениво летяха насекоми. Квакаха жаби и отвсякъде капеше вода. Във въздуха се долавяше смътната миризма на сол. „Попаднал съм в отдавна мъртъв лабиринт, изгнил от загубата на човешка памет. Живите баргасти не знаят нищо за това място, но тъкмо тук идват мъртвите им… стига да могат да стигнат толкова далече.“ — Е, добре — каза той високо. Гласът му прозвуча странно приглушено в гъстия, вмирисан на плесен въздух. — Тук съм. Какво искате? Мъглите се раздвижиха и Бен застана нащрек. Появиха се силуети — прииждаха към него предпазливо, нагазили до колене в кипналите черни води. Магьосникът присви очи. Тези същества не приличаха на баргастите, познати му от селението на смъртните. Бяха по-набити, с по-широки рамене, с едри и здрави кости, по-скоро приличаха на смесица от Имасс и Тоблакай. „Богове, колко ли древно трябва да е това място?“ Под изпъкналите буцести чела блестяха малки очи. Черни кожени ивици покриваха изпъкналите скули, вързани за малки кости под брадичките. Черната коса висеше на груби плитки, разделена по средата. Мъжете и жените, които бавно се приближаваха към Бързия Бен, бяха облечени в дрехи от тюленова кожа, украсени с кости, рога и раковини. На бедрата им висяха дълги тънки ножове. Някои от мъжете носеха остри копия, направени като че ли изцяло от кост. Една по-дребна фигура притича до изгнилия кедров пън точно пред Бързия Бен — вързоп с формата на човек, от пръчки и трева, и с глава като жълъд. Магьосникът кимна. — Таламандас. Мислех, че се връщаш при Белоликите. — И се върнах, магьоснико. Благодарение единствено на благоразумието ти. — Странен начин да изразиш благодарността си, древни. — Бързия Бен се огледа. — Къде сме? — На мястото на първия десант. Тук са воините, които не доживяха края на това пътешествие. Флотата ни беше огромна, ала когато пътят свърши, половината лодки бяха пълни с трупове. Бяхме прекосили океана в непрестанни битки. — А къде отиват сега мъртвите баргасти? — Навсякъде и никъде. Изгубени са. Магьоснико, вашият воин уби шампиона на Хъмбръл Тор. Духовете вдишаха и затаиха дъх, защото човекът ви все още може да умре. Бързия Бен потръпна, помълча и промълви: — И ако умре? — Вашите войници ще загинат. Хъмбръл Тор няма избор. Иначе го очаква гражданска война. Самите духове ще се разединят. Вие ще се превърнете в повод разногласията да се разсеят, но ще предизвикате още по-големи. Но не заради това те доведох тук. — Стикснерът махна с ръчичка към струпалите се около него привидения. — Това са воините. Армията. Нашите… главатари не са между нас. Духовете основатели отдавна са се изгубили. Едно дете на Хъмбръл Тор ги намери. Намери ги и ти! — Има проблем. Таламандас се приведе унило. — Да. Има. Те са заклещени… в град Капустан. Последствията бавно се наместиха в ума на магьосника. — Хъмбръл Тор знае ли? — Не. Шаманите му го заблудиха. Най-древните духове не са желани. Допускат се само младите, защото те не притежават голяма сила. Техният дар е утехата, а утехата значи много за баргастите. Не винаги е било така. Виждаш пред себе си един разделен пантеон и голямата пропаст между нас е времето… и изгубената памет. За чедата ни ние сме като чужденци — няма да се вслушат в мъдростта ни и се боят от потенциалната ни сила. — Хъмбръл Тор надяваше ли се, че детето му ще намери тези духове основатели? — Той поема огромен риск, но знае, че Белоликите са уязвими. Младите духове са твърде слаби, за да устоят срещу Панион Домин. Ще бъдат поробени или унищожени. Щом утехата бъде изтръгната, под нея ще остане слаба вяра и липса на устои. Клановете ще бъдат съкрушени от армиите на Домина. Хъмбръл Тор търси силата, но опипва слепешком. — И като му кажа, че тези древни духове са намерени, той… ще ми повярва ли? — Ти си единствената ни надежда. Длъжен си да го убедиш. — Аз те освободих от онези окови — каза Бързия Бен. — Какво искаш в замяна? — Тротс трябва да оживее. Трябва да бъде признат за победител, за да може да получи законно полагащото му се място в съвета на вождовете. Необходима ни е властова позиция, Таламандас. — Не мога да се върна при племената, магьоснико. Ще бъда прогонен отново. — Можеш ли да прелееш силата си през някой смъртен? Стикснерът бавно килна глава и го изгледа. — Имаме един денълски врач, но също като на мен му е трудно да използва лабиринта си заради отровата на Панион… — За да бъде дарен със силата ни — каза Таламандас, — трябва да бъде доведен в този лабиринт, тук. — Добре — въздъхна Бързия Бен. — Защо не измислим начин как да го направим? Таламандас бавно се обърна и огледа духовете. След малко отново се обърна към магьосника. — Добре. Едно копие полетя във въздуха към Туист, докато Черният морант се спускаше със спътника си към земята. Кворлът свърна настрани и бързо кацна в Кръга. Струпалите се воини се разсмяха и заругаха, но повече враждебни жестове не последваха. Паран хвърли поглед към отделението, застанало да пази Тротс и Мълч, после затича към моранта и опърления Малът, които вече слизаха от гърба на летящия звяр сред тълпата ругаещи и размахващи оръжия варвари. — Направете ми път, проклети да сте! — изрева капитанът и блъсна на земята настрана някакъв сенански воин. Мъжът се надигна с ръмжене и се озъби предизвикателно. Паран не му обърна внимание. Още пет-шест крачки и спря пред Туист и Малът. Лечителят го гледаше тревожно. — Капитане… — Да, става напечено, Малът. Ела с мен. Туист, ти сигурно ще предпочетеш да се разкараш оттук, та ако ще да е в проклетата Бездна… — Разбрано. Ще се върна при отделението на сержант Анци. Какво стана? — Тротс спечели битката, но май загубихме войната. Разкарай се, преди да са те набучили на шиш. — Слушам, капитане. Паран хвана лечителя под мишницата, обърна се и си запробива път през тълпата. — Тротс е зле — заговори в движение. — Счупен гръклян… — Как все още е жив тогава, в името на Гуглата? — Мълч му проби гърлото и сега кучият му син диша през една тръба. Малът се намръщи, после кимна замислено. — Умно. Но, капитане, не знам дали ще съм ви от голяма полза, както и за Тротс… Паран го погледна вбесено. — Гледай да си. Ако Тротс умре, загиваме всички. — Лабиринтът ми… — Не ме интересуват никакви извинения! Просто го изцери, проклет да си! — Ясно, сър. Но просто за да знаете — това може да ме убие. — Кълна се в топките на Финир… — Замяната е добра, сър. Разбирам. Не се притеснявайте, ще изцеря Тротс — и всички ще се измъкнете, а в момента това е най-важното. Паран се спря. Стисна очи да надмогне острата болка, която го жегна в стомаха. И промълви, стиснал зъби: — Както кажеш, Малът. — Еймлес ни маха… — Да. Хайде върви, Малът. — Слушам, сър. И тръгна към отделението. Паран отвори насила очи. „Гледай го ти кучия му син. Не трепна. Не мигна дори. Що за хора са тези войници?“ Малът избута Мълч настрана, клекна до Тротс, погледна го в очите и протегна ръка. — Малът! — изсъска Мълч. — Лабиринтът ти… — Млъкни — отвърна Малът, затвори очи и пръстите му докоснаха премазаното гърло. Разтвори лабиринта си и умът му изкрещя, когато отровната сила го заля като порой. Усети как се издува и как се разцепва плътта му, чу плисъка на кръвта и стъписания вик на Мълч. После светът изчезна сред кипнало море от болка. „Пътя намери, проклет да си! Пътя на изцелението, жилката на порядъка… богове! Съхрани ума си, лечител. Дръж се…“ Ала усети как разумът му вече е откъснат, погълнат. Самата му същност се разпадаше на дрипи и той не можеше да направи нищо. Извлече от здравото ядро на душата си, извлече от силата й, усети как се изля през пръстите му към разкъсания хрущял на гърлото на Тротс. Но ядрото се разпадаше… Някакви ръце се вкопчваха в него, разкъсваха го… нова атака. Духът му се бореше, мъчеше се да се отскубне. Писъци ехтяха отвсякъде, като на безчет прокълнати души. Ръце го пускаха и други се впиваха в него. Теглеха го нанякъде… и умът му се покори на тези вкопчени, дърпащи го ръце. Изведнъж — тишина. Малът се озова коленичил в някаква тинеста локва, загърнат от тишина. После около него се надигна глухо мърморене. Той вдигна глава. „Вземи от нас — шепнеха хиляди невидими гласове. — Вземи нашата сила. Върни се там, където си, и използвай всичко, което ти даваме. Ала побързай — пътеката, която отворихме, струва скъпо — много скъпо…“ Малът се разтвори за силата, завихрила се около него. Нямаше избор — беше безпомощен пред властната й настойчивост. Крайниците, тялото му бяха все едно от глина, сякаш бе изваян отново, от костите навън. Разкъсаната му душа беше събрана наново. Надигна се, обърна се рязко и тръгна. Земята под нозете му беше буцеста и податлива. Не поглеждаше надолу, вървеше и вървеше напред. Лабиринтът Денъл беше около него, безумен и смъртно опасен, но не го приближаваше. Покварата виеше отчаяно, неспособна да посегне на душата му. Малът отново усети пръстите си, все така притиснати до премазаното гърло на приятеля му, но в ума си продължаваше да върви. Стъпка по стъпка, неумолимо напред. „Това е пътят към собствената ми плът. Кой го направи заради мен? Защо?“ Лабиринтът се замъгли. Почти се беше върнал. Погледна надолу да види онова, което знаеше, че ще види. Газеше по килим от трупове — пътеката през отровния ужас на лабиринта му. „Скъпо… толкова скъпо…“ Очите му се отвориха. Разранена кожа под пръстите, но нищо повече. Примига да махне потта от очите си и срещна погледа на Тротс. „Две пътеки. Една за мен и една за теб, приятелю.“ Баргастът вдигна немощно дясната си ръка. Малът я стисна здраво. — Върна се — прошепна лечителят. — Върна се, острозъб кучи син такъв. — Кой? — изхриптя Тротс. — Кой плати? Малът поклати глава. — Не знам. Не съм аз. Очите на баргаста се взряха в разцепената, плувнала в кръв кожа по ръцете на лечителя. Малът пак поклати глава. — Не съм аз, Тротс. Паран не можеше да помръдне, не смееше да се приближи. Виждаше само струпалите се около лежащия на земята Тротс войници и коленичилия до него Малът. „Боговете да ми простят дано, заповядах на лечителя да се самоубие. Ако това е истинското лице на командирството, усмивката му е мъртвешка. Нищо общо не искам да имам с това. Никога вече, Паран. Никой не може да те задължи да правиш такъв избор. Кой си ти, че да претегляш един живот с друг? Не, това е кошмар. Нищо общо не искам да имам.“ Мълч се появи пред очите му. Залиташе. Лицето му беше пребледняло, очите — отворени широко. „Не, не ми казвай нищо. Върви си, проклет да си.“ — Да чуем, лечител. — Всичко… всичко е наред, капитане. Тротс ще живее… — А Малът? — Повърхностни рани… ще се погрижа за тях, сър. Ще живее и той… само не ме питайте как… — Махай се, Мълч. — Сър? — Върви при Малът. Махни ми се от очите. Паран му обърна гръб и го чу как се отдалечи. Затвори очи — очакваше адската болка в стомаха му да започне отново, да се надигне пак като огнен юмрук. Но всичко в него се беше успокоило. Избърса сълзите си и вдиша дълбоко. „Никой няма да умре. Всички ще се измъкнем оттук. Да взема да кажа на Хъмбръл Тор. Тротс спечели правото си… всички други да вървят при Гуглата!“ Мълч и Еймлес се бяха присвили и гледаха как капитанът им изправи гръб, намести меча на колана си и закрачи към шатрата на Хъмбръл Тор. — Кораво е копелето — измърмори лечителят. — Леден е като джагътска зима — отвърна с гримаса Еймлес. — Малът по едно време беше като умрял. — За малко му се размина. Мълч се наведе настрана и се изплю на земята. — Капитанът може и да се справи. — Да. Би могъл. — Ей! — извика един от войниците. — Вижте оня хълм! Това не е ли Деторан? И Спиндъл — носят някого! — Сигурно е Бързия Бен — каза Мълч и се надигна. — Поиграл си е с лабиринтите. Идиот. — Магове — изръмжа Еймлес. — На кой му трябват изобщо тия мързеливи кучи синове. — Магове, а? А за лечителите какво ще кажеш, ефрейтор? Челюстта на Еймлес увисна и дългото му лице изведнъж се удължи още повече. — Е, лечителите са добри, Мълч. Адски добри. Имах предвид разните там чародеи, заклинатели… — Зарежи, преди да си казал нещо наистина глупаво, Еймлес. Е, ето че се събрахме всички. Чудно какво ли ще направят с нас Белоликите? — Тротс спечели, нали? — И какво от това? Челюстта на ефрейтора увисна отново. Кожената шатра на Хъмбръл Тор беше пълна с дим. Грамадният боен главатар стоеше с гръб към кръглото огнище и светлината на пламъците очертаваше силуета му. — Какво имаш да ми кажеш? — изръмжа той, щом Паран спусна кожата на входа. — Тротс е жив. Потвърждава правото си на вожд. — Но той няма племе… — Има племе, главатарю. Трийсет и осем Подпалвачи на мостове. Той го показа, със стила, който избра за дуела. — Знам какво ни показа… — Но кой го разбра? — Аз. И това е важното. Настъпи мълчание. Паран бавно огледа шатрата и оскъдните пръснати из нея вещи — мъчеше се да прецени нрава на стоящия пред него воин. Подът беше покрит с кожи на бедерини. В единия край лежаха струпани няколко копия, едното счупено. До отсрещната стена имаше дървен сандък, издялан от цял ствол и достатъчно голям, за да побере три изпънати трупа. Капакът беше отворен. До сандъка се въргаляха разбъркани одеяла — явно там спеше Тор. Монети, пришити по кожените стени, смътно проблясваха от всички страни, а от коничния таван висяха на гроздове още монети — почернели от пушеци. — Вие загубихте командването, капитане. Паран примигна и срещна тъмните очи на главатаря. — За мен е облекчение. — Никога не признавай нежеланието си да управляваш, малазанецо. Страхът, който изпитваш в себе си, ще замъгли преценката ти за онова, което прави приемникът ти. Страхът ще те заслепи както за разумните му действия, така и за глупостта му. Тротс никога не е бил командир — видях го в очите му, когато излезе от редиците ви. Сега ще трябва да го наблюдаваш. С ясен поглед. Обърна се и пристъпи до сандъка. — Имам медовина. Пий с мен. „Богове, стомахът ми…“ — Благодаря, главатарю. Хъмбръл Тор извади от сандъка глинена стомна и две дървени халби. Отпуши стомната, подуши гърлото, после кимна одобрително и наля. — Ще изчакаме още един ден — заговори той. — След това ще се обърна към клановете. Тротс ще получи правото да говори — спечели си мястото сред вождовете. Но сега ти казвам следното, капитане. — Подаде халбата на Паран. — Няма да тръгнем на поход към Капустан. Нищо не дължим на тези хора. Всяка година губим все повече младежи в този град, заради начина им на живот. Търговците им не ни носят нищо ценно, само дръзки хвалби, и ако можеха, щяха и кожите да свалят от хората ни. Паран отпи от силната медовина и усети как опари гърлото му. — Капустан не е истинският ви враг, главатарю… — Панион Домин ще поведе война срещу нас. Знам това, малазанецо. Ще използват Капустан, за да струпат войските си до самите ни граници. След това ще нахлуят. — Щом разбирате всичко това, защо… — Двайсет и седем племена, капитан Паран. — Хъмбръл Тор пресуши халбата си и изтри уста с опакото на ръката си. — От тях само осем вожда ще ме подкрепят. Не стигат. Трябват ми всички. Кажи ми за новия ви вожд. Той би ли могъл да ги склони с думи? Паран се намръщи. — Не знам. Рядко говори. Но пък и не му се е налагало много досега. Ще разберем утре, предполагам. — Подпалвачите на мостове все още са в опасност. Капитанът трепна и сведе очи към медовината в чашата. — Защо? — Баран, Джилк, Акрата — тези три клана са се съюзили срещу вас. В момента разпространяват слухове за вашата двойственост. Лечителите ви били некроманти — извършили са ритуал на възкресение, за да върнат Тротс към живот. Белоликите не хранят обич към морантите. Вие завладяхте севера — кога ли ще обърнете алчния си поглед и към нас? Вие сте прерийната мечка до нас — подтиквате ни да се счепкаме с южния тигър. Един ловец винаги познава ума на тигъра, но никога на прерийната мечка. — Изглежда, съдбата ни още виси на косъм — каза Паран. — До утре. Капитанът пресуши халбата си и я остави на ръба на сандъка. В стомаха му бушуваха пламъци. Езикът му беше изтръпнал, а под лепкавата медовина усещаше вкуса на кръв. — Трябва да се погрижа за войниците си. — Дай им тази нощ, капитане. Паран кимна и излезе от шатрата. На десетина крачки от изхода го чакаха Пикър и Бленд. Забързаха към него и Паран ги изгледа намръщено. — Още добри новини, а? — Капитане… — Какво има, ефрейтор? Пикър примига. — Ами, такова, дойдохме. Нали трябва да докладвам… — Анци къде е? — Не се чувства много добре, сър. — От храната ли? Бленд се ухили. — Жестоко. „От храната ли?“ — Капитане — намеси се припряно Пикър и я изгледа предупредително. — Загубихме Бързия Бен, но после си го върнахме, само че оттогава не се е събудил. Спиндъл смята, че е някакъв шок. Издърпаха го в баргастки лабиринт… Паран я зяпна. — Какво?! Заведи ме при него. Бленд, намери Малът. Да дойде при нас, бегом! Е, Пикър, какво стоиш? Води. — Слушам, сър. Седмо отделение беше смъкнало снаряжението си в лагера на мостоваците. Деторан и Хедж разпъваха шатрите, навъсеният пребледнял и разтреперан Анци ги наблюдаваше. Спиндъл седеше до Бързия Бен, почесваше разсеяно дрипавата си власеница и намръщено гледаше спящия магьосник. Наблизо стоеше Черният морант Туист. Войниците от другите отделения седяха наоколо на групички, поглеждаха към новодошлите, но никой не искаше да се приближи. Паран и ефрейторката отидоха при двамата. Капитанът учудено погледна към другите отделения и попита: — Какво им става? — Виждате ли как му се е подуло лицето на Хедж? — изсумтя Пикър. — Деторан е ядосана, сър. Всички мислехме, че ще го пребие, горкия. — Показва си обичта, като го бие? — Грубичка си е тя, сър. Капитанът въздъхна, махна на Спиндъл да се дръпне и се наведе да огледа Бързия Бен. — Разправяй какво се случи, Спин. Пикър ми спомена за баргастки лабиринт… — Да, сър. Само предполагам, между другото. Минавахме през една гробна могила и… — Адски умно — сопна се Паран и магът се присви. — Е, добре де, не беше първата, през която минахме, а другите си бяха съвсем кротки. Все едно, духовете посегнаха, спипаха Бързака и го дръпнаха долу. Поизчакахме. После го изплюха обратно, ей така. Капитане, лабиринтите нещо са се вкиснали. Много гадни са станали. Бързака вика, че било от Панионеца, само че не е точно от Панионеца, а някаква скрита сила зад него. Вика, че всички сме в голяма беда. Чуха се приближаващи се стъпки, Паран се обърна и видя, че идват Малът и Бленд. Зад тях крачеше Тротс. От другите отделения му подвикнаха няколко язвителни ругатни за поздрав, последвани от силно дюдюкане. Тротс им се озъби и тръгна заплашително към една групичка. Един от войниците хукна като подплашен заек и баргастът се ухили. — Ела тука, Тротс — заповяда Паран. — Трябва да поговорим. Едрият воин сви рамене и отново тръгна към тях. Малът се подпря тежко на рамото на Паран и коленичи. — Съжалявам, капитане. Не се чувствам добре. — Няма да те карам да си използваш пак лабиринта. Но Бързия Бен ми трябва буден. Някакви идеи? Малът погледна замислено магьосника и се почеса по тила. — Не казах, че съм отслабнал, сър. Просто не се чувствам добре. В изцеряването на Тротс получих помощ. Духове, мисля. Барагстки може би. Те ме закърпиха някак, и аз не знам как, и Гуглата ми е свидетел, трябва ми малко време да се посъвзема. А бе, все едно че краката ми са на някой друг, ръцете — и те… — Постави ръка на челото на Бързия Бен и изсумтя. — Той се връща вече. Това, дето го успива, е защитна магия. — Можеш ли да поускориш нещата? — Разбира се. — И замахна и зашлеви магьосника. Бен рязко отвори очи. — Малът, кучи сине… — Стига си се оплаквал, Бързак. Капитанът иска да говори с тебе. Тъмните очи на мага се извърнаха към Паран и надвисналия над рамото му Тротс. Бен се ухили. — Всички сте ми длъжници. — Това го зарежете — каза Малът на Паран. — Той все такива ги разправя. Богове, що за его. Ако Уискиджак беше тука, щеше да те фрасне по главата, магьоснико, и щях да съм на негова страна. — А, без тия. — Бен бавно седна. — Какво е положението тука? — Главите ни още са на дръвника — отвърна тихо Паран. — Нямаме много приятели тук, а враговете ни стават все по-дръзки. Властта на Хъмбръл Тор се клатушка и той го знае. Това, че Тротс уби любимия му син, не помогна никак. Все пак бойният главатар е на наша страна. Повече или по-малко. Може пет пари да не дава за Капустан, но разбира каква заплаха представлява Панион Домин. — Не му пука за Капустан, а? — Бързия Бен се усмихна. — Ще му променя аз отношението. Малът, имаш ли си компания в това твое тяло? Лечителят примига. — Какво? — Чувстваш се странно, нали? — Ами… — Така казва — намеси се Паран. — Ти какво знаеш по въпроса? — Всичко. Капитане, трябва да идем при Хъмбръл Тор. Тримата… не, четиримата — ти също, Тротс. Гуглата да ме вземе, я да вземем и Туист — тоя знае повече, отколкото казва, и може да не виждам морантската му усмивчица, но знам, че се хили. Спиндъл, власеницата ти вони. Разкарай се, че ще повърна. — И това ми било благодарност, че ти опазих кожата — измърмори Спиндъл и се дръпна. Паран се изправи и погледна накриво към шатрата на Хъмбръл Тор. — Чудесно. Хайде пак натам. Залезът настъпи и долината се загърна в сумрак. Баргастите бяха подновили дивашките си танци и кървавите дуели с трескава жар. На трийсет крачки от шатрата на Хъмбръл Тор, седнала върху смъкнатата си броня, Пикър се навъси и измърмори: — Още са вътре, кучите му синове. Нищо не ни оставиха за правене, освен да ги гледаме тия диваци как се трепят един друг. Май е рано да мислим, че всичко е свършило, Бленд. Тъмнооката жена до нея се намръщи. — Да намеря ли Анци? — Що ще си правиш труда? Не чуваш ли онова пъшкане? Нашият сержант е яхнал някоя баргастка мома. Ще се върне след миг-два доволен… — А момето ще ситни зад него… — И ще гледа объркано… — Що? — Докато мигнала, и то свършило. Двете се изсмяха късо и гадно. Пикър отново стана сериозна. — Утре може да сме мъртви, каквото и да разправя Бързия Бен на Тор. Така поне мисли капитанът, затова ни остави тая нощ да се позабавляваме… — „С гугла на главата иде утрото…“ — Мдаа. — Тротс направи каквото можа в двубоя — подхвърли Бленд. — С това трябваше да се свърши. — По щях да съм доволна Деторан да беше на негово място. Нямаше да има почти равенство или каквото е там. Щеше да го нареди добре хлапето. Както чух, нашият татуиран баргаст само стоял на място и е чакал язовеца да му влезе. Деторан щеше да му пръсне главата като тиква… — Тротс няма хъса й. — Никой го няма, а както и забелязвам, още не се е върнала с оня джилкски воин, дето го замъкна в храстите. — Компенсация за Хедж, дето все й бяга и се крие. Горкото момче — джилкатът де. Сигурно е умрял вече. — Тя дано да внимава, че… Замълчаха. Двубоите около огъня ставаха все по-бързи и яростта им привличаше все повече баргасти да гледат. Пикър изсумтя, като видя как поредният воин рухна от ножа на съперника си, забит в гърлото му. „Ако продължава така, утре ще трябва да вдигат нова гробна могила. Но пък и бездруго може да го направят — могила за мостоваците.“ Огледа се и видя тук-там по някой самотен мостовак в тълпите на туземците. Дисциплината беше рухнала. Бързият прилив на надежда при новината, че Тротс е оживял, се попари също толкова бързо от слуха, че баргастите все едно може да ги избият — просто ей така. — Въздухът е някак… странен — каза Бленд. „Да… сякаш самата нощ е пламнала… сякаш сме в центъра на някаква невидима огнена буря.“ Гривните на ръката на Пикър се бяха сгорещили и ставаха все по-горещи. „Май ще трябва пак да се топна в онова ведро с вода — кратко облекчение, но поне е нещо.“ — Помниш ли онази нощ в Леса на Черното псе? — продължи тихо Бленд. — Онова отстъпление… „Как излязохме в изгорялата земя на ривите… злите духове, надигнали се от пепелищата…“ — Да, Бленд, помня я много добре. „И ако онова крило на Черните моранти не беше ни забелязало и не бе дошло да ни измъкне…“ — Чувството е същото, Пикър. Духове са се развихрили наоколо. — Не големите обаче. Събират се предци. Ако бяха големите, косите ни щяха да настръхнат. — Вярно. Но къде са все пак? Къде са най-гадните духове на Баргаст? — Ами, някъде другаде, очевидно. С късмета на Опонн може и да не се появят утре. — А, ще дойдат те. Едва ли ще пропуснат такова нещо. — Стига де, кажи поне веднъж нещо по-приятно, Бленд. — Просто се чудех. — Бленд сви рамене и се надигна. — Мисля да пообиколя малко. Ще видя дали да не си хвана нещо. — Баргастки разбираш ли? — Не, но понякога най-изразителният разговор става и без думи. — Същата си като другите, Бленд. Това сигурно е последната ни нощ между живите, а ти се чупиш. — Нали в това е целият смисъл? И се скри в сенките. „Проклета жена… остави ме да седя тука сама и да си блъскам главата. Откъде да знам къде са сериозните баргастки духове? Може би просто чакат зад някой хълм. Готови утре сутринта да изскочат и да се шашнем от страх. И откъде да знам какво ще реши утре бойният главатар на баргастите? Потупване по рамото и нож през гърлото?“ Спиндъл се измъкна от тълпата и се приближи. Вонята на изгоряла коса го беше загърнала като второ наметало, лицето му беше мрачно. Клекна пред нея. — Лошо вървят работите, ефрейтор. — Голямата новина! — сопна му се тя. — Какво има? — Половината ни войници са пияни, а останалите са се пръснали кой където види. Паран и приятелчетата му влязоха в оная шатра и това, че не излизат, не се приема като добър знак. Утре заранта няма да сме във форма да свършим и едно свястно нещо. Пикър хвърли поглед към шатрата на Хъмбръл Тор. Очертаните по стената силуети на хората вътре не бяха помръднали от доста време. Тя помълча, после кимна и каза: — Добре, Спин. Стига си се безпокоил. Иди се позабавлявай. Той я зяпна. — Да се забавлявам?! — Забрави ли какво значи това? Отпускане. Удоволствие. Усещаш, че ти е добре. Хайде, иди, тя е някъде там, пък и бездруго няма да си край нея през следващите девет месеца. Е, ако я смъкнеш тая власеница поне за тази нощ, може да извадиш повече шанс. — Не мога! Мама какво ще си помисли? Пикър изгледа угрижената му физиономия. — Спиндъл — бавно заговори тя, — майка ти е умряла. Тя не е тука, не те гледа. Можеш да си позволиш да се държиш като лошо момче, Спиндъл. Честно. Магът се сви, сякаш невидима ръка изведнъж го беше плеснала по главата, и на Пикър й се стори, че видя за миг отпечатъците от кокалчетата на два пръста върху плешивото му теме, после се надигна и си тръгна, като мърмореше и клатеше глава. „Богове… Сигурно предците на всички ни са тук!“ Пикър се огледа. „Ела ми само, татенце, и ще ти клъцна проклетото от Гуглата гърло като предишния път…“ Със зачервени от умората очи, Паран се измъкна от шатрата. Небето беше посивяло, смътно огряно от предутринната светлина. Долината бе потънала в бяла мъгла и пушеци от догарящите дърва в огньовете. Глутница псета тичаше по близкия склон и това беше единственото движение. „Но са будни. Всички. Истинската битка свърши и сега, тук пред мен — почти ги виждам — стоят тъмните божества на Баргаст, с лице към утрото… за първи път от хиляди години, гледат смъртното утро…“ Някой застана до него. Паран се обърна. — Е? — Древните духове на Баргаст изоставиха Малът — каза Бързия Бен. — Лечителят спи. Усещаш ли ги, капитане? Духовете? Всички прегради са съборени, Древните са се събрали с духовете на по-младите родственици. Забравеният лабиринт вече не е забравен. — Всичко това — хубаво — промърмори Паран, — но все още град имаме да освобождаваме. Какво ще стане, ако Тор вдигне знамето на войната, а съперниците му се противопоставят? — Няма. Не могат. Всеки шаман сред Белоликите ще се пробуди за промяната, за това избуяване. Усещат я тази нова сила и знаят какво означава. Нещо повече, духовете ще им обяснят, че господарите им — истинските богове на баргастите — са затворени в Капустан. Духовете основатели са се събудили. Дошъл е моментът да бъдат освободени. Капитанът изгледа продължително чародея, след което попита: — Ти знаеше ли, че морантите са роднини на баргастите? — Повече или по-малко. На Тор може и да не му хареса — а племената ще нададат вой, — но щом самите духове приеха Туист и народа му… Паран въздъхна. „Трябва да поспя. Но не мога.“ — Я да ида да събера мостоваците. — Новото племе на Тротс — ухили се Бързия Бен. — Защо чувам хъркането му тогава? — Още не знае какво е отговорност, капитане. Ще трябва да го научиш. „На какво да го науча? Да живее под бремето на властта? Това и сам не мога да го постигна. Достатъчно е само да погледна лицето на Уискиджак, за да разбера, че никой не може — поне никой, който има сърце. Научаваме се да постигаме само едно: да крием мислите си, да прикриваме чувствата си, да заровим човечността си дълбоко в душите. А това не може да се предаде. Може само да се покаже.“ — Иди да го събудиш тоя кучи син — изръмжа Паран. — Слушам, сър. >> 12. E> P> В планинското лоно чакаше тя, сънуваше за мир, загърната дълбоко в скръбта си, и той я намери, свършило бе търсенето, и пое върху себе си всяка рана. Прегръдката на силата е обич, която ранява. @ „Въздигането на Домина“ @ Сцинтала от Бастион (1129–1164) P$ E$ Планинското наблюдателно укрепление, с гръб към езерото, беше с цвета на разредена кръв сред залеза. Над него кръжаха кондори, два пъти по-големи от Великите гарвани — гушестите им шии се извиваха и те оглеждаха кипналото човешко море в основата на укреплението, сред пушеците на лагерните огньове. Едноокият тенесковри, доскорошен съгледвач от Воинството на Едноръкия, проследи кръжащия им полет много съсредоточен, сякаш можеше да разчете посланието на някой бог в шарките, които крилете им описваха в смрачаващото се небе. Беше прегърнал вярата искрено, съгласяваха се всички, които вече го познаваха. Беше онемял пред необятността на Домина още от онзи ден в Бастион, преди три седмици. Долавяше се някаква свирепа жар в единственото му око от самото начало, някакъв древен плам, шепнещ все по-силно за вълци, пристъпващи в мрака. Разправяха, че самият Анастер, Първият сред Чедата на мъртвото семе, забелязал този мъж, привлякъл го към себе си през дългия поход, а после на едноокия тенесковри му дадоха кон и сега той яздеше с помощник-командирите на Анастер в авангарда на човешката вълна. Свитата от помощник-командири на Анастер се подменяше, разбира се, с жестока систематичност. Прегладнялата армия сега се беше струпала в нозете на Пророка на Панион. Призори той щеше да се появи на терасата на централната кула на Наблюдателницата и щеше да вдигне ръце за свещен благослов. Зверският вой, който щеше да събуди благословията му, можеше да потресе някой човек с по-дребна душа, ала Пророкът, с неговата дълбока древност, не беше обикновен човек. Той беше самото въплъщение на Панион, богът. Единственият бог. Когато Анастер поведеше армията на тенесковрите на север, към реката и след това — отвъд нея, към Капустан, щеше да понесе в себе си силата на Пророка. И врагът, струпал се да им се противопостави, щеше да бъде насилен, изяден, заличен от земята. Нямаше капка съмнение за това в умовете на стоте хиляди. Само увереност, наточен като бръснач железен меч в здравата хватка на непрестанния и отчаян глад. Едноокият мъж продължаваше да се взира към кондорите в гаснещата светлина на привечерта. Може би, шепнеха някои, общува със самия Пророк и погледът му не следи кръжащите птици, а обхожда самото укрепление на Наблюдателницата. Беше толкова близо до истината, колкото можеха да се приближат селяците. Ток-младши наистина оглеждаше извисилото се укрепление, древния манастир, ограден с безразборни военни пристройки: бойници и стени за обстрел, огромни стражеви кули при портите и стръмни окопи. Усилията продължаваха, строителите и инженерите явно бяха решили да го превърнат в непревземаема крепост само за една нощ, под извисяващите се пламъци на огньовете. „О, бързай, бързай в тази сетна своя паника да се укрепиш и да бъдеш неуязвим. Почувствай онова, което чувстваш. Ново е за теб това чувство, но всички ние го познаваме много добре. Седемте Ловци на К’елл, които изпрати вчера, онези, които ни подминаха по пътя… няма да се върнат. И онзи магически огън, който виждаш да святка като мълния нощем в небето на юг… той се приближава. Неумолимо. Причината е съвсем проста — успя да разгневиш скъпата ни лейди Енви. А тя никак не е добра, когато е ядосана. Видя ли с очите си касапницата в Бастион? Или изпрати там своите урдомани, за да се върнат с подробен доклад? Не омекнаха ли коленете ти от вестта, която получи? Би трябвало. Вълкът и псето — огромният звяр и мълчаливият пес — как разкъсват човешка плът. И Т’лан Имасс, със святкащия като мълния меч, как посича прехвалените ти елитни воини. И сегюле, о, сегюле. Наказателната армия от трима, дошли да отвърнат на твоята наглост…“ Болката в стомаха на Ток беше заглъхнала; възелът на глада се беше затегнал, беше се свил, беше се превърнал в почти безчувствено ядро от нищета, нищета, която сама по себе си изтляваше от глад. Коремът му беше пълен със сокове. Ставите го боляха непрестанно и беше усетил, че зъбите му вече се клатят. Единственият вкус, който беше опитвал дни наред, беше сметта, на която се беше натъквал рядко, както и горчивината на собствената му слюнка, отмивана от време на време от тръпчивата, смесена с малко вино вода от буретата във фургоните или рядката халба бира, пазена само за малцината фаворити на Първото чедо. Помощник-командирите, колегите на Ток — както и самият Анастер — се хранеха до насита. Приемаха с удоволствие безбройните трупове, които предлагаше и продължаваше да предлага походът. Врящите им казани винаги бяха пълни. Възнаграждението за властта им. „Метафора, превърнала се в гола истина — виждам как старите ми цинични учители кимат. Тук, сред тенесковрите, бруталната истина не може да бъде опровергана. Нашите властници ни поглъщат. Винаги са го правили. Как изобщо съм могъл да вярвам някога, че не е така? Някога бях войник. Бях жестокото потвърждение на нечия друга воля.“ Беше се променил и не му беше трудно да признае в себе си тази истина. Душата му се беше разкъсала от ужасите, които бе видял, от чистата липса на всякакви морални устои, породена от глада и фанатизма; беше станал друг, извратен почти до неузнаваемост, за се превърне в нещо съвсем ново. Изкореняването на вярата — вяра в каквото и да било, особено в добротата на расата му — го бе превърнала в хладнокръвно, кораво и подивяло същество. И въпреки всичко не можеше да яде човешка плът. „По-добре себе си да погълна отвътре, да изтръгна мускулите си, пласт след пласт, и да смеля всичко, което съм бил досега. Това е последната ми задача и тя започна.“ Тъй или иначе, започваше да разбира една дълбока истина: решимостта му рухваше. „Не. Бягай от тази мисъл.“ Представа нямаше какво е видял в него Анастер. Ток се правеше на ням, отказваше предлаганото му човешко, нищо не предлагаше на околния свят освен присъствието си, остротата на единственото си око — виждащо всичко, което може да се види — и при все това Първото чедо го беше различило сред всички други от тълпата, незнайно как, беше го издърпало напред и му беше дало този пост. „Но аз никого не командвам. Тактики, стратегии, безкрайните трудности около поддържането на армия, макар и толкова анархична като тази — само присъствам мълчаливо на съвещанията на Анастер. Не ме питат за мнение. Не докладвам. Какво иска той от мен?“ Тъмни и дълбоки подозрения продължаваха да се вихрят дълбоко под изтръпналата повърхност на душата му. Чудеше се дали по някакъв начин Анастер не е разбрал кой е той. Дали щеше да го предаде на Пророка? Възможно беше — след това, в което се бе превърнал светът, всичко беше възможно. Всичко. Самата реалност беше отстъпила от правилата си — живите, зачевани от мъртви, дивашката любов в очите на жените, яхащи издъхващия пленник, пламенната надежда, че ще могат да поемат в себе си последното, капещо семе на мъртвеца сякаш самото умиращо тяло търсеше последен шанс да избяга от неумолимата забрава — докато душата потъва в мрака. „Любов, а не похот. Тези жени са отдали сърцата си на мига на смъртта. Ако семето пусне корен…“ Анастер беше най-старият от първото поколение. Бледен длъгнест младеж с жълтеникави очи и сплъстена черна коса, повел огромната си орда на гърба на тежкия си товарен кон. Лицето му бе някак нечовешки красиво, сякаш никаква душа не обитаваше зад тази съвършена маска. Жени и мъже на всякаква възраст се стичаха към него, молеха да ги докосне за благослов, но той го отказваше на всички. Само майка си допускаше до себе си — тя го галеше по косата, отпускаше потъмнялата си от слънцето сбръчкана ръка на рамото му. Ток се боеше от нея повече от всеки друг, повече от Анастер и неочаквано избухващата му жестокост, повече от самия Пророк. Нещо демонично блестеше в очите й. Тя беше първата, яхнала издъхващ мъж, първа беше изкрещяла Нощните клетви на брачната двойка в първата нощ, после беше вила като селска вдовица, след като мъжът под нея беше умрял. Често го разказваха това. Свидетелите бяха много. Други жени от тенесковрите се стичаха към нея. Може би заради властта й над безпомощни мъже; или заради дръзката кражба на неволно пролятото им семе; или заради лудостта, която просто се предаваше като зараза от една на друга. В похода си от Бастион армията им беше стигнала до едно село, отказало Прегръдката на вярата. Ток беше гледал как Анастер пусна майка си и всичките й поклоннички, гледал беше как хващаха мъже и момчета, как ножовете им нанасяха смъртоносните удари, как връхлитаха върху труповете по начин, неприсъщ и за най-освирепелия звяр. И мислите, които му бяха минали през ума тогава, се бяха врязали дълбоко в душата му. „Тези жени някога са били човешки същества. Живели са в села и градчета, не по-различни от това. Били са съпруги и майки, грижели са се за домовете си, хранили са стоката. Танцували са, плачели са, били са благочестиви и почтителни към старите богове. Живеели са нормален живот.“ Някаква отрова имаше в Пророка на Панион и неведомия бог, говорещ чрез него. Отрова, породена сякаш от семейни спомени. Спомени достатъчно силни, за да разкъсат тези най-древни връзки. „Някое предадено дете навярно. Дете, поведено за ръчица… към ужаса и болката. Така го усещам — всичко, което виждам около себе си. Майката на Анастер — самото превъплътено зло, изтерзано същество, преродено за кошмарната си роля. Майка, която вече не е майка, съпруга, която не е съпруга, жена, която не е жена.“ Викове сред тълпата предизвестиха появата на група ездачи на рампата пред портата на външната стена на Наблюдателницата. Ток извърна рязко глава и огледа новодошлите, приближаващи се в сгъстяващия се мрак. Въоръжени. Урдомански главатар, с по един сиърдомин от двете страни, след тях — конният отряд на урдоманите, по трима в редица, седем редици. Зад тях — Ловец на К’елл. Анастер вдигна ръка и помощниците му препуснаха към ниския хълм, който беше избрал за своя местостоянка. Бялото в очите на Първото чедо беше с цвета на мед, ирисите — тъмносиви. Светлината на факлите огряваше гладката бяла кожа на лицето му и придаваше странно червена оцветка на пълните му устни. Беше яхнал без седло грамадния си уморен кон. Изгледа вяло избраните си офицери и гласът му изхъхри: — Има новини. Ток никога не го беше чувал да говори по-високо. Сигурно младежът просто не можеше, сигурно се беше родил с някакъв недъг в гърлото или на езика. И сигурно никога нямаше да му се налага да говори по-високо. — Двамата с Пророка си поговорихме наум и сега знам повече дори от придворните зад святите стени на Наблюдателницата. Септарх Ълтента Коралски е призован при Пророка. Това буди сериозни размишления. — Какви са новините от северната граница, Пресветли? — Обсадата почти е приключила. Боя се, чеда мои, че ще закъснеем твърде много за щурма. Офицерите изсъскаха ядно. „Боя се, че гладът ни няма да свърши.“ Това беше истинският смисъл на думите на Анастер. — Разправят, че Каймерлор, някакво голямо село на изток, е отказало да прегърне Вярата — обади се друг офицер. — Може би, Пресветли… — Не — изхриптя Анастер. — Отвъд Капустан ни очакват баргастите. Разправят, че били стотици хиляди. Слаби за вярата. Там ще намерим каквото ни трябва, чеда мои. „Няма да успеем.“ Ток го разбра съвсем ясно, като всички останали. Възцари се тишина. Очите на Анастер се бяха спрели на приближаващите се войници. — Пророкът — отново заговори той — ни е подготвил междувременно дар. Той признава нуждата ни от животворна храна. Изглежда — непреклонно продължи той, — че гражданите на Корал са били заварени… неподготвени. Това е истината зад размишленията. Трябва само да се прехвърлим през канала Ортнал, за да си напълним стомасите, а урдоманът, който идва сега, ще ни съобщи вестта, че за нас са приготвени лодки — достатъчно, за да ни прехвърлят всички. — Значи ще има пир — изръмжа един от офицерите. Анастер се усмихна. „Пир. Гуглата да ме вземе дано…“ Ток усети страстта, надигаща се неумолимо отвътре, неутолимото желание, което беше готово да го смаже, да съкруши всичките му защитни прегради. „Пир… богове, колко съм гладен!“ — Не съм приключил с новините — продължи Първото чедо. — Урдоманът има и втора задача. — Замъглените очи на младежа бавно се извърнаха към Ток-младши. — Пророкът иска да се срещне с Предизвикателя, едноокия — с окото, което нощ след нощ бавно се промени в пътя ни от Бастион, макар да си мисля, че той не го съзнава. Предизвикателя ще е гост на Пророка. Предизвикателя с вълчето око, което бляска в тъмното. Не са му нужни тези необичайни каменни оръжия — аз лично ще му ги пазя. Стрелите с обсидианов връх и камата на Ток бяха набързо иззети и връчени на Анастер. Войниците дойдоха. Ток закрачи към тях и коленичи пред коня на урдомана. — Той е удостоен — каза Анастер. — Отведи го. И благодарността на Ток беше искрена — прилив на облекчение, нахлул в изтънелите му жили. Нямаше да види стените на Корал, нямаше да види как ще бъдат разкъсани десетките му хиляди граждани, нямаше да види насилията, нямаше самия себе си да види сред гъстата гмеж, връхлитаща към плътта — заслужената им награда… Строителите се тълпяха около новите бойници, покрити с прах и мръсотия и осветени от демонската светлина на огньовете. Ток залиташе след бойния кон на урдомана и гледаше трескавите им усилия с вяло отегчение. Камъните, земята и пръстта бяха слаби прегради срещу магията на лейди Енви, която бе видял да се развихря в Бастион. Като в древните легенди, мощта й връхлиташе на огромни вълни, оголваше живота от всичко, което помиташе, поглъщаше воинските редици, улица след улица, оставяше след себе си грамади от стотици и стотици трупове. Все пак, припомни си той с ярост, тя беше дъщерята на Драконъс — Древен бог. Пророкът на Панион беше хвърлял по дирята й магьосници, беше чул той след това, ала и те не се оправяха кой знае колко добре. Тя с лекота отхвърляше усилията им, осакатяваше силата им и след това ги оставяше на Гарат и Баалджаг. К’Чаин Че’Малле се мъчеха да се докопат до нея, ала само се гърчеха под развихрената й магия. Доскорошното „псе“ Гарат се забавляваше с онези, които не успяваха да се доберат до лейди Енви, като понякога действаше само, но по-често — с Баалджаг. Разправяха, че и двамата били по-бързи от немрящите ловци, а и много по-умни. Три люти битки се бяха развихрили, битки, в които легионите на бетаклитите на Панион, подкрепяни от конните бетаклиди и леката пехота на скаландите, както и от доминския еквивалент на Магическия кадър, се бяха счепквали с шепа противници като с цяла враждебна армия. От тези битки се беше появила мълвата за Т’лан Имасс — същество, за което панионците не бяха знаели нищо досега и което бяха нарекли с прозвището „Каменния меч“ — и за сегюле, двама в първите две сражения, а в последното се появил още един. Каменния меч обикновено държал единия фланг, сегюле — другия. Лейди Енви стояла в центъра, докато Гарат и Баалджаг връхлитали като дрипави пелерини в тъмното и ръфали наред. Три битки, три съкрушени армии, хиляди жертви; останалите се опитвали да избягат, но винаги ги догонвал неумолимият гняв на лейди Енви. „Също толкова ужасна като Панионеца е приятелката ми с хубавото личице. Също толкова ужасна… и ужасяваща. Туул и сегюле поне зачитат отстъплението на противниците си; доволни са, че са завладели бойното поле, и знаят, че повече не им е нужно. Дори вълкът и кучето спират и не гонят побягналите. Но не и Енви. Неразумна тактика — след като врагът вече знае, че бягството е невъзможно, ще спре и ще се съпротивлява. Сегюле не са неуязвими; Гарат и Баалджаг също. Дори Туул веднъж се оказал заровен под телата на разгневени мечоносци, макар че той просто се разпада на прах и се появява другаде. Една атака на пиконосци стигнала само на десетина крачки от самата лейди Енви. Едно добре премерено копие и…“ Не съжаляваше, че ги е оставил. Нямаше да оцелее в тяхната компания. Щом наближиха укрепленията при външната порта, Ток видя сиърдомините по бойниците, изгърбени и смълчани. Вдъхващи боязън по отделения от шестима души, тук те бяха десетки. „Може и да успеят да забавят сегюле. Може и да ги спрат дори. Това е последната отбранителна линия на Пророка…“ Стръмна рампа отвеждаше към вътрешната порта. Окопите от двете й страни бяха пълни с човешки кости. Започнаха да се изкачват и след стотина крачки минаха под свода на портата. Урдоманът освободи хората си да приберат конете си и скочи от своя. Обграден от двама сиърдомини, Ток видя как Ловецът на К’елл изтътна през портала, железните мечове на ръцете му бяха провиснали. Съществото извърна за миг безжизнените си очи към малазанеца, после запристъпва тежко покрай стената на закрития коридор. Урдоманът вдигна забралото на шлема си. — Предизвикателю, вляво от теб е входът към кулата на Пророка. Той те чака, върви. Върви. „Може би не съм пленник все пак. Може би е само любопитство.“ Ток кимна на офицера и уморено закрачи към зейналата врата. „Сигурно Пророкът просто знае, че няма какво да се бои от мен. Вече съм в сянката на Гуглата. Колко ли ми остава още?“ Приземният етаж на кулата беше зает само от една зала, с объркваща окото мешавица от подпорни греди, арки и лъжливи сводове. От центъра, на педя разстояние от пода, висеше бронзово стълбище, което бавно и с тихо скърцане се полюшваше в кръг. Осветена от единствения мангал близо до стената срещу входа, залата тънеше в сумрак, макар че Ток без усилие различи грубо изсечените голи камъни на стените. Нямаше никакво обзавеждане и стъпките му в плитките локви отекваха глухо. Той хвана перилото на стълбата. Огромното метално съоръжение го придърпа на една страна — продължи бавния си кръг — и той залитна. Намръщи се и се качи на първото стъпало. „Кучият му син е горе, в някаква люлееща се стая. Сърцето ми сигурно ще се пръсне още на средата. А той ще си стои горе и ще чака срещата, която така и няма да се състои. Гуглата сигурно се хили на тая шега.“ Започна да се катери. След четиридесет и две стъпала се озова на следващото ниво. Смъкна се върху студения бронз на площадката с пламнали крайници: светът се поклащаше като пиян наоколо. Отпусна длани върху грапавата метална повърхност и примига, за да се съсредоточи. Стаята около него не беше осветена, ала единственото му око успя да различи всяка подробност — отворените сандъци, пълни с инструменти за изтезания, ниските оцапани със засъхнала кръв дървени нарове, вкочанените от мръсотия дрипи на една от стените и направените сякаш от безумен художник „пана“, покриващи останалите стени — одрани и съсухрени човешки кожи. Чак до върховете на пръстите и ноктите, изпънати в грозно подобие на човешки фигури, с плоски лица, на които само камъкът на стените показваше къде са били очите. Зашити с канап ноздри и уста, косите — издърпани на една страна и оставени да висят, сплъстени на мръсни кичури. Обля го отвращение. Разтърсващи, съсипващи вълни. Искаше му се да закрещи, да се освободи от напора на ужаса, но можа само да изпъшка. Разтреперан, стана, вдигнал очи към кръжащите на спирала стъпала, и отново започна да се изкачва. Виждаше стаи, сцени, които изплуваха пред погледа му смътни и колебливи, докато се изкачваше по тази сякаш безкрайна стълба. Изгуби всякаква представа за времето. Кулата, която вече скърцаше и стенеше от всички страни — полюшвана сякаш от вятъра, — се беше превърнала в изкачването на целия му живот, в единствената задача, за която се беше родил като смъртен. Хладен метал, камък, смътно осветени стаи, издигащи се и после пропадащи като нижещи се едно след друго по небесния свод бледи слънца, еони изкачване през родили се току-що и после загинали цивилизации, и всичко, останало помежду им — само илюзия за блясък и слава. Трескавият му ум прескачаше бездните една след друга, залиташе все по-дълбоко в бездънния кладенец на лудостта, докато тялото му се катереше нагоре и нагоре. „Гугла, скъпи, вземи ме най-сетне, моля те. Вземи ме от стъпките на този покварен бог, сложи край на това срамно унижение — когато най-сетне се озова пред него, ще съм нищо…“ — Стъпалата свършиха — изрече тънък, треперещ старчески глас. — Вдигни глава да видя този твой така тревожещ лик. Сила ли нямаш? Позволи ми. Воля се стече в плътта на Ток, живецът на някой друг, и изпълни всеки негов мускул със здраве и сила. При все това вкусът й беше мръсен, блудкав. Ток простена, помъчи се да й се противопостави, но не устоя. Дъхът му се успокои, сърцето му престана да бие бясно и той вдигна глава. Беше коленичил на последната платформа от кован бронз. Пред него, изгърбена и смачкана, на един дървен стол седеше сбръчканата леш на старец. Очите му проблясваха, сякаш не бяха нищо повече от тънкото було на два хартиени фенера, изпънато и раздрано. Пророкът на Панион беше труп, но същевременно някакво същество обитаваше тази коруба от съсухрена плът, одухотворяваше я и Ток съзираше в него призрачното излъчване на сила, със смътните очертания на човек. — А, вече разбирам — изхриптя отново тънкият глас, въпреки че устата не помръдна. — Това око наистина не е човешко. Вълче е, по-скоро. Удивително. Разправят, че не говориш. Е, ще го направиш ли сега? — Както желаете — отвърна дрезгаво Ток. Гласът му беше прегракнал от дългото мълчание и изненада собствените му уши. — Радвам се. Толкова ми е омръзнало да слушам себе си. Акцентът ти не ми е познат. Със сигурност не си гражданин на Бастион. — От Малазан съм. Трупът се приведе напред със скърцане, очите светнаха още по-ярко. — Виж ти. Дете на онази далечна, страховита империя. Но си дошъл от юг, а шпионите ми съобщават, че армията на твоите сънародници иде от Пейл. Как си се изгубил така? — Нищо не знам за тази армия, Пророче — отвърна Ток. — Сега съм тенесковри и само това е важното. — Смело твърдение. Как се казваш? — Ток-младши. — Е, да оставим засега настрана въпроса с малазанската армия. Югът, поне доскоро, беше район, непредставляващ заплаха за моя народ. Но това се промени. Дразни ме някаква нова, упорита заплаха оттам. Тези… сегюле… и тяхната обезпокоителна, макар и за наша радост малка сбирщина съюзници. Те какво, твои приятели ли са, Ток-младши? — Нямам приятели, Пророче. — Дори след близките ти тенесковри? Какво би казал за Анастер, Първото чедо, който един ден ще поведе цяла армия от Чеда на мъртвото семе? Той те забеляза като… изключителен. А за мен какво ще кажеш? Не съм ли твоят Бог? Не те ли приех аз? — Не съм сигурен кое от вас ме е приело — глухо отвърна Ток. Трупът, както и вселилото се в него същество, трепнаха от думите му и мъгла от образи порази окото му. „Две същества. Живото, скрито зад мъртвото.“ Силата забушува отвътре, докато не му се стори, че старческото тяло всеки миг ще се разпадне. Крайниците затрепериха в спазми. След миг освирепялата сила затихна и тялото отново се вкочани. — Повече от вълче око, щом толкова ясно виждаш онова, което никой досега не е успявал да разкрие. О, гледали са ме магьосници, опипвали са с прехвалените си лабиринти и нищо грешно не са съзирали. Измамата ми бе неподвластна на предизвикателства. Но ти… Ток сви рамене. — Виждам, каквото виждам. — С кое око? Той отново сви рамене. Нямаше отговор на това. — Но ние говорехме за приятелства, Ток-младши. В моята свята прегръдка един смъртен не се чувства самотен. Анастер е бил измамен, както разбирам. — Не съм твърдял, че се чувствам сам, Пророче. Казах, че съм без приятели. Сред тенесковрите аз съм едно цяло със свещената ти воля. Но все пак помисли за жената, която крачи до мен, или за детето, което нося на ръце, за всички хора наоколо… ако те умрат, ще ги погълна. Не може да има приятелство в такава компания, Пророче. Те са само възможна храна. — Ала ти не ядеш. Ток не каза нищо. Пророкът отново се наведе към него. — Но сега ще ядеш, нали? „И ето как ме загръща лудостта, като най-горещо наметало.“ — Щом трябва да живея. — А живеенето важно ли е за теб, Ток-младши? — Не знам, Пророче. — Е, да видим тогава. — Съсухрената му ръка се вдигна и магия раздра въздуха пред Ток. Пред малазанеца се оформи малка маса, отрупана с димящи късове сварено месо. — Прочие — изхриптя тънкият глас на Пророка — ето я нужната ти храна. Сладка плът; вкусна била, казват. Ах, виждам как лумна гладът във вълчето ти око. У теб наистина обитава звяр — какво го интересува произходът на това месо? Все пак предупреждавам те да го правиш бавно, инак свитият ти стомах ще изхвърли всичко, с което си го нахранил. Ток простена тихо, след което се смъкна на колене пред масата и протегна ръце. Зъбите го заболяха, щом започна да дъвче, и собствената му кръв се смеси със соковете на месото. Преглътна, усети как вътрешностите му се впиха в залъка. Насили се да спре и да изчака. Пророкът се надигна от стола и закрачи сковано към един от прозорците. — Разбрах — заговори древното същество, — че армиите на смъртни не са достатъчни, за да бъде победена заплахата, която иде от юг. Ето защо изтеглих силите си и сега ще унищожа врага със собствената си ръка. — Извърна се рязко и го изгледа. — Казват, че вълците избягват човешка плът, стига да имат избор. Не мисли, че съм безмилостен, Ток-младши. Месото пред теб е сърнешко. „Знам, кучи сине. Изглежда, не само окото ми е вълче — имам и вълчи сетива, и вълче обоняние.“ Взе още едно парче. — Вече е без значение, Пророче. — Радвам се. Усещаш ли как се връща силата в тялото ти? Позволих си да те изцеря — бавно, за да се смали травмата на духа. Харесваш ми, Ток-младши. Макар да го знаят малцина, аз мога да съм най-обичният от всички господари. — Старецът отново се извърна към прозореца. Ток продължи да яде. Усещаше как животът отново се влива в него. Едничкото му око беше приковано в Пророка, примижало пред силата, която бе започнала да се трупа около съживения старчески труп. „Студена е тази магия. С мирис на лед във вятъра — спомени има тук, древни спомени — но чии?“ Стаята се замъгли, разпадна се пред погледа му. Баалджаг неуморно пристъпваше напред, едното й око бе извърнато наляво към лейди Енви — крачеше на десетина разтега встрани. Зад нея с леки отскоци вървеше Гарат: грамаден, с хълбоци, нашарени с десетки рани, от които все още капеше гъста, яростна кръв — кръвта на хаоса. Вляво от Гарат крачеше Туул. Нова карта бяха надраскали мечовете по тялото на Т’лан Имасс, карта от кости, разсечена кожа и мускули — Ток не беше виждал Т’лан Имасс толкова пострадал. Струваше му се невъзможно, че Туул може да стои на краката си, камо ли да върви. Главата на Баалджаг не се извръщаше да види крачещите вдясно от нея сегюле, но Ток знаеше, че са там, вече и с Мок. Аят, също като Ток, беше обзет от спомени, съживени от миризмата на този нов, вледеняващ вятър, който идеше от севера — спомени, приковали вниманието и на двамата към Туул. Т’лан Имасс вдигна глава, забави крачка и спря. Останалите също спряха. Лейди Енви се обърна към Туул и попита: — Що за магия е това? — Знаете не по-зле от мен, лейди — дрезгаво изхриптя отговорът на Туул, който не спираше да души във въздуха. — Неочаквано е. Объркването около онова същество, известно като Пророка на Панион, става все по-силно. — Невъобразим съюз, но както изглежда, ще стане… — Така изглежда. Очите на Баалджаг отново се взряха на север, към свръхестественото сияние, усилващо се по назъбения хоризонт, сияние, което бе започнало да се стича между хребетите, да изпълва долини, да загръща все по-големи пространства. Вятърът се усили до вой, леден и хаплив. Възкръснали спомени… това беше магия на Джагът… — Можеш ли да я надвиеш, Туул? — попита лейди Енви. Т’лан Имасс се обърна към нея. — Аз съм без клан. Отслабнал съм. Освен ако не можете да ме опровергаете, ще трябва да й се възпротивим с всички сили, а тя непрекъснато ще се усилва, за да ни отхвърли. Лицето на дамата беше изпълнено с тревога. Тя се загледа намръщено в сиянието на север. — К’Чаин Че’Малле… и Джагът, в съюз. Този съюз има ли прецедент, Туул? — Няма. Леден дъжд засипа малката група и скоро премина в град. Ток усети жилещите му удари под козината на Баалджаг, щом животното се присви към земята. След миг тръгнаха отново напред, срещу напиращия вятър. Пред тях планините се загръщаха в белезникава, прошарена с мръснозелени жилки мантия. Ток примигна. Беше отново в кулата, присвит пред отрупаната с късове месо маса. Пророкът беше с гръб към него, обкръжен от сиянието на джагътска магия — съществото, обсебило старческия труп, вече се виждаше съвсем ясно — тънко, високо, плешиво и обагрено в зелено. „Но не, има още“ — сиви коренища се спущаха от краката на тялото, минаваха през каменния под, усукваха се с някакъв бесен прилив на болка… или екстаз. „Джагът извлича от друга магия, нещо по-старо, много по-гибелно от Омтоуз Феллак.“ Пророкът се обърна. — Аз съм… разочарован, Ток-младши. Нима мислеше, че ще се свържеш с твоя вълк, без да разбера? Значи онзи, който е в теб, е готов за прераждането си. „Онзи, който е в мен?“ — Уви, пуст ще си остане тронът на Звяра — продължи Пророкът. — Нито ти, нито онзи звяр-бог можете да надделеете моята мощ. Все пак, ако не бях разбрал, като нищо щеше да успееш да ме убиеш. Излъга ме! Последното обвинение излезе с пронизителен писък и Ток видя, че пред него стои вече не старец, а малко дете. — Лъжец! Лъжец! И за това ще страдаш! — Пророкът махна бясно с ръка. Болка стисна Ток-младши, стегна като с железни гривни тялото и крайниците му и го надигна във въздуха. Изпукаха кости. Малазанецът изкрещя. — Ще те прекърша! Да, на парчета ще те направя! Но няма да те убия, още не, още дълго, много дълго! О, виж как се гърчиш… ала какво знаеш за болката ти, смъртен? Нищо. Ще ти покажа, Ток-младши. Ще те науча. — И махна отново с ръка. Ток се озова увиснал в абсолютен мрак. Болката, която се беше впила в него, не намаля, дори го стегна още по-силно. Пъшканията му отекнаха в лепкавия тежък въздух. „Той… той ме отпрати. Моят бог… ме прогони. И сега съм наистина сам. Сам…“ Нещо се приближаваше, нещо огромно, корава кожа изстърга в камък. До ушите му стигна скимтене, усили се, все по-близо. Чу се писък и две сбръчкани ръце се впиха в малазанеца, притеглиха го в задушаваща, отчаяна прегръдка. Притиснат в отпуснатата пъпчива гръд, Ток се озова сред десетки трупове в различни степени на развала — всички в жадната прегръдка на огромни змийски ръце. Ребрата му изпращяха и разкъсаха гърдите му. Кожата му стана хлъзгава от кръвта, ала целебната магия, дадена му от Пророка, устоя — кърпеше и съшиваше бавно, само и само костите му отново да бъдат строшени в неумолимата прегръдка. Гласът на Пророка изпълни черепа му. „Омръзнаха ми всички други… ала теб ще запазя жив. Достоен си да заемеш мястото ми в тази сладка майчина ласка. О, тя е луда. Безразсъдна в безумието си, ала не гаснат в нея искрите на страстта. Огромна страст. Внимавай да не те погълне като мен — докато не попих в себе си толкова поквара, че ме изплю. Страстната нужда, когато те обсеби, се превръща в отрова, Ток-младши. Великата поквара на любовта сега ще поквари и теб. Плътта ти. Ума ти. Усещаш ли го вече? Започва. Усещаш ли го, скъпи малазанецо?“ Нямаше дъх, с който да изкрещи, но ръцете, които го държаха, усетиха потръпването му и застискаха още по-силно. Тихо скимтене изпълни залата. Два гласа — на Ток и на онази, която го беше пленила. >> 13. E> По онова време Воинството на Едноръкия беше може би най-добрата армия, създавана някога от Малазанската империя, въпреки многото избити от частта на Подпалвачите на мостове при Обсадата на Пейл. Събрани от различни части, включващи отряди от Седемте града, Фалар и остров Малаз, тези десет хиляди войници бяха според списъка четири хиляди деветстотин и дванайсет жени, останалите — мъже; хиляда двеста шестдесет и седем от всички тях бяха под двайсет и пет годишна възраст, седемстотин двайсет и един — над трийсет и пет години; останалите попадаха между тези две граници. Забележително наистина. Още повече като се вземе предвид следното: сред бойците му можеха да се намерят ветерани от Уикските войни (вж. Въстанието на Колтейн), Бунта на Ейрън (и от двете страни), Леса на Черното псе и гората Мот. Как може да оцени човек такава армия? По подвизите й. А онова, което я очакваше в Панион Домин, щеше да превърне Воинството на Едноръкия в легенда, изсечена върху камък. @ „На изток от Салтоан“ @ История на Панионските войни @ Гурид Палах E$ Над високата трева гъмжаха комари. Тежки черни облаци тътнеха над повехналата зеленина. Волове мучаха в яремите — очите им бяха покрити с гроздове побеснели насекоми. Мхаби гледаше как родствените й риви обикалят между животните, с шепи, пълни с мас, смесена със стрит киселец — размазваха я около очите, ушите, ноздрите и устата. С малко по-тънък слой бяха намазали и себе си. Повечето от войниците на Бруд също бяха приели ефективната засега защита на мехлема — Тайст Андий бяха явно неуязвими за жилещите гадини. Това, което бе привлякло този път рояците комари, бяха безкрайните редици от беззащитни малазански войници. „Още един поход през този прокълнат от Гуглата континент за тази изтощена армия от чужденци, тези странници, които вече от толкова години са нежелани, презирани и мразени. Нашите нови съюзници, в посивелите им униформи, с избелелите знамена, прогласящи нова вярност. Следват само един мъж и не търсят оправдание, нито кауза.“ Придърпа грубата качулка над главата си. Ленивото слънце пробиваше през облаците, струпали се на югоизток. Тя беше с гръб към крачещата напред колона — седеше в един фургон на риви и гледаше точещия се обоз и охраняващите го от двете страни малазански войници. „Бруд ли събужда тази вярност? Той беше бойният главатар, който за първи път победи малазанска армия. Земите ни бяха отнети. Каузата ни беше ясна и се сражавахме за пълководеца, който можеше да се противопостави на нашественическата войска. А ето, че сега сме изправени пред нова заплаха за отечеството ни, и Бруд реши да ни поведе. Все пак, ако ни заповяда да скочим в Бездната — ще го последваме ли? Аз самата дали ще го сторя, след като вече знам каквото знам?“ Мислите й се отнесоха към Аномандър Рейк и неговите Тайст Андий. Чужд им беше Дженабакъз, но се сражаваха в негова защита, в името на свободата на неговия народ. Властта на Рейк над Тайст Андий бе абсолютна. „Да. Те биха скочили в Бездната, без да мигнат. Глупци.“ А и малазанците, крачещи от двете им страни. Дужек Едноръкия. Уискиджак. И десет хиляди нетрепващи души. Какво правеше тези мъже и жени така упорити в чувството им за чест? Куражът им беше започнал да я плаши. В корубата на състареното й тяло се таеше един прекършен дух. Озлочестена от собствения си страх, лишена от достойнство, престанала да бъде майка. Изгубена, дори за ривите. „Не съм нищо повече освен храна за детето си. Виждах я — вече от разстояние — станала е по-висока, наляла се е, бедрата, гърдите, лицето й. Тази Татърсейл е била газелка. Поглъща ме, тази нова жена, с тези нейни сънени очи, пълните устни, широката уста, полюшващата се, страстна походка…“ Един конник подкара към задницата на фургона; бронята му издрънча и прашното наметало изплющя, докато забавяше бойния си кон. Забралото на лъскавия му шлем беше вдигнато и отдолу се виждаше посивялата брада, подрязана късо, и свъсените очи. — И мен ли ще отпратиш, мхаби? — изръмжа той. — Мхаби? Онази жена е мъртва — отвърна тя. — Можеш да я оставиш тук, Уискиджак. Той свали ръкавиците от щавена кожа от широките си, нашарени с белези ръце. „Груби са като на зидар, но будят обич все пак. Всяка жена, у която все още има живот, би пожелала ласката им…“ — Да сложим край на глупостите, мхаби. Нужен ни е съветът ти. Корлат ми разправя, че те терзаят сънища. Крещиш насън срещу някаква заплаха, която се приближавала към нас, нещо огромно и гибелно. Ужасът ти си личи — дори в този момент виждам как думите ми го накараха отново да пламне в очите ти. Опиши ми виденията си, мхаби. Тя се помъчи да надвие болезнените удари на сърцето си и му отвърна с накъсан, горчив смях: — Всички сте глупци. На моя враг ли се каниш да се опълчиш? На моя смъртен, неустоим враг? Ще извадиш ли меча си и ще застанеш ли на мястото ми? Уискиджак се намръщи. — Ако това помогне. — Не е нужно. Това, което иде за мен в сънищата ми, иде за всички вас. О, сигурно смекчаваме ужасния му лик, мрака, който го загръща, дори ухиления череп, усмивката, която само за миг ни стъписва, но все едно си остава дълбоко позната — почти утешителна. И вдигаме храмове, за да притъпим с тях прехода във вечното му селение. Градим порти, вдигаме гробни могили… — Твоят враг е смъртта? — Уискиджак извърна очи, после отново срещна погледа й. — Това е нелепо, мхаби. Двамата с теб вече сме твърде стари, за да се плашим от смъртта. — Изправяш се лице в лице срещу Гуглата! — сопна се тя. — Така си го представяш — глупак! Той е само маската, зад която се крие нещо невъобразимо за теб. Аз го видях! Знам какво ме чака! — Значи не копнееш вече за него… — Сгрешила бях тогава. Вярвах в духовете на своето племе. Усещала бях призраците на предците си. Но те са само спомени, излезли наяве, усещането за самия себе си, вкопчило се отчаяно в силата на собствената си воля, и нищо друго. Не издържи ли тази воля, всичко е изгубено. Завинаги. — Толкова ли е ужасно забвението, мхаби? Тя се наведе, стиснала с две ръце страниците на колата; ноктите на костеливите й пръсти се впиха в старото грубо дърво. — Онова, което е отвъд, не е забвение, невежа такъв! Не, представи си място, пълно с късове спомени — спомени за болка, за отчаяние — всички онези чувства, които най-дълбоко се врязват в душите ни. — Отпусна се назад уморено, бавно въздъхна и затвори очи. — Любовта се разсипва на пепел, Уискиджак. Дори самоличността я няма. От теб остава само онова, което е обречено на вечна болка и ужас — безкраен низ от спомени, от всеки — от всичко, което е живяло някога. В сънищата си… стоя на ръба. В мен няма сила — волята ми вече е показала немощта си. Когато умра… виждам какво ме чака, виждам какво жадува за мен, за спомените ми, за болката ми. — Отвори очи и се взря в него. — Това е същинската Бездна, Уискиджак. Отвъд всички легенди и приказки, това е истинската Бездна. И тя живее сама за себе си, терзана от ненаситен глад. — Сънищата може да са само плодове на въображението, изваяни от собствените му страхове, мхаби. В тях проектираш справедливо наказание за онова, което възприемаш като провал в живота си. — Махни се от очите ми — изръмжа тя, обърна се и придърпа качулката около главата си, да се откъсне от околния свят — от всичко извън изкорубените, мръсни дъски на долницата на фургона. „Махни се, Уискиджак, с твоите пронизващи като меч думи, с хладната, непроницаема броня на невежеството ти. Не можеш с едно просто, жестоко твърдение да отвърнеш на всичко, което съм видяла. Не съм аз камъкът за грубите ти длани. Възлите в мен са неподвластни на твоето длето.“ „Острите ти като меч слова не ще поразят сърцето ми.“ „Не смея да приема мъдростта ти. Не смея…“ „Уискиджак. Кучи син такъв.“ Командирът подкара в лек тръс през прахоляка, към авангарда на малазанската армия. Тук намери Дужек, с Корлат от едната страна и Круппе от другата — дебеланкото се клатушкаше като пиян на гърба на едно муле и махаше бясно с ръце да отпъди рояците комари. — Напаст са тези твари вредни! Круппе е отчаян! — Вятърът скоро ще се усили — изръмжа Дужек. — Наближаваме хълмове. Корлат подкара до Уискиджак. — Как е тя, командире. Той се намръщи. — Все така. Духът й е смачкан и посърнал също като тялото й. Създала си е някакъв образ на смъртта, който я кара да бяга от нея с ужас. — Тат… Силвърфокс се чувства изоставена от майка си. Това събужда горчивина. Вече не приема компанията ни. — Това според мен се превръща в борба на воля. Самотата е последното нещо, от което тя има нужда, Корлат. — В това отношение е като майка си, както отбеляза току-що. Той въздъхна и се намести в седлото. Мислите му се зареяха; беше уморен, кракът му се беше схванал и го болеше. Сънят все му убягваше. Не бяха чули буквално нищо за Паран и Подпалвачите на мостове. Лабиринтите бяха станали непроходими. А и не бяха сигурни нито дали е започнала обсадата на Капустан, нито каква е съдбата на града. Уискиджак беше започнал да съжалява, че бе отпратил Черните моранти. Армиите на Дужек и Бруд крачеха към непознатото. Дори Старата и нейните роднини не се бяха мяркали от цяла седмица. „Всичко е заради проклетите лабиринти и покварата, която ги е запълнила…“ — Закъсняват — измърмори Дужек. — И нищо повече, Круппе ви уверява до един. Спомнете си последната доставка. Три коня, останали в предния фургон, другите — убити и откъснати от поводите. Четирима акционери изчезнали, душите им и вещите пръснати от пъклените ветрове. А самата търговка! Ни жива, ни умряла беше. Предупреждението беше ясно, приятели — лабиринтите са изложени на риск. И докато се приближаваме към тоя Домин, покварата става все по… ъъъ… покварена. — Но ти въпреки всичко настояваш, че ще успеят да пробият. — Круппе го твърди най-убедено, Върховен юмрук! Търговска гилдия Тригали държи на договорите си. Не са за подценяване те, о, не. Днес трябва да доставят продоволствието. Следователно продоволствието ще бъде доставено. И — при условие че молбата на Круппе бъде зачетена — сред това продоволствие ще има и сандъци с най-добрия репелент срещу насекоми, създаван някога от вездесъщите алхимици на Даруджистан! Уискиджак се наведе към Корлат. — Къде върви тя в колоната? — Най-отзад, командире… — А някой наблюдава ли я? Жената Тайст Андий хвърли поглед през рамо и се намръщи. — А трябва ли? — Откъде да знам, в името на Гуглата? — сопна се той. И се навъси. — Прощавай, Корлат. Ще я потърся. — Обърна коня и препусна в галоп. — Мда, кисели ставаме — замърмори Круппе, след като командирът се отдалечи. — Не и благият Круппе, за когото всички грозни слова бръмчат безвредно над невъзмутимата му главица и се губят в пустия етер. А стрелите, прицелени по-ниско, о, те просто отскачат от обилното самообладание на Круппе… — Тлъстото, искаш да кажеш — подхвърли Дужек, отри прахта от челото си, после се наведе и се изхрачи на земята. — Хм, Круппе, хубавичко уплътнен и неуязвим, нехайно се подсмихва на злобната насмешка на Върховния юмрук. Тъкмо в тази пряма войнишка грубост трябва да се къпе човек, когато е тръгнал в поход на левги и левги от цивилизацията. Антидот срещу плъховете в градските канавки, освежителен балсам срещу сардоничната палячовщина на знатните особи — защо да боцкаш с игла, като можеш да удряш с чук, а? Круппе вдишва дълбоко — но не чак толкоз дълбоко, че да го задави прашливата воня на дивото — тези безхитростни словца. Живо трябва да превключи интелектът от сложните и деликатни стъпки на дворцовия танц към дивашкия тътен на ботуши в пръхтяща каденца… — Гуглата да ме вземе дано — измърмори Корлат на Върховния юмрук, — успяхте все пак да му влезете под кожата. Дужек се ухили доволно. Уискиджак изкара коня си встрани от прииждащите походни колони и спря да изчака ариергарда. Риви се виждаха навсякъде — движеха се сами или на малки групи, метнали дългите си копия на раменете си. Със загорели от слънцето лица, крачеха с леки стъпки, неподвластни сякаш на горещината и неизтощени от многото левги. Караха стадото на бедерините успоредно на армиите, на една трета левга на север. В празнината между двата потока се мяркаха хора от племето, връщаха се от стадото или поемаха натам. Понякога с тях имаше и кола, тръгнала празна на север или натоварена с животински труп обратно към човешката река. Ариергардът се приближи, обкръжен от малазански конници, достатъчно на брой, за да притъпят изненадваща атака достатъчно дълго, та да могат главните сили да обърнат и да им се притекат на помощ. Командирът откачи меха от седлото, отпи глътка вода и присви очи да огледа войниците си. После, доволен, подкара в лек тръс, примижал в стелещите се облаци прах. Тя крачеше в един такъв облак, сякаш търсеше уединение, със стъпка, така напомняща за Татърсейл, че тръпки полазиха по гръбнака му. На двайсет крачки зад нея с отмерена стъпка крачеха две малазански пехотинки, с преметнати през раменете арбалети и спуснати забрала на шлемовете. Командирът изчака, докато го подминат, обърна коня и бавно пое след тях. След няколко мига се изравни с двете морски пехотинки. Те го погледнаха. Не отдадоха чест — при бойни условия уставът не го предвиждаше. Жената откъм него само кимна отсечено. — Командире. Дошли сте да изядете полагащия ви се дял прах, а? — А вие как си спечелихте тази привилегия? — Доброволно, сър — отвърна другата жена. — Оная отпред е Татърсейл. Да, знаем, нарича се Силвърфокс, но не може да ни заблуди. Тя си е нашият Кадрови маг. — И решихте да й пазите гърба. — Да. Честна сделка, сър. Винаги. — А двете достатъчни ли сте? Първата се засмя. — Двете сме проклети от Гуглата убийци, аз и сестра ми, сър. По две стрели на минута пускаме — и двете. А като не стига времето за това, превключваме на мечовете, по един във всяка ръка. А като се издънят и те — копията… — А като ни свърши желязото, на зъби минаваме, сър — изръмжа другата. — С колко братя сте отраснали? — Седмина, само че те избягаха, който когато можа. Както и татенцето де. Ама майка се оправяше по-добре без него, и не беше празна закана, когато го каза. Уискиджак се приближи още и нави левия си ръкав. Наведе се от седлото и показа оголената си ръка на двете пехотинки. — Тия белези виждате ли ги — не, тия по-горе. — Хубава захапка — отбеляза по-близката жена. — Само че много малка нещо. — На пет беше, малката банши. Аз бях на шестнайсет. Първата битка, която съм губил. — А стана ли войник момичето, командире? Той се изправи и смъкна ръкава си. — Гуглата да ме вземе, не. Като стана на дванайсет, тръгна да си търси крал за мъж. Така поне твърдеше. Оттогава нито съм я виждал, нито съм я чувал. — Бас слагам, че го е намерила, сър — каза първата жена. — Ако е като вас. — Е, сега вече ме задави не само с прах, войник. Продължавайте. Подкара напред и настигна Силвърфокс. — Готови са вече да умрат за теб — каза тя, след като се изравниха. — Знам, не го правиш нарочно. Всичко е непредвидимо, когато си човешко същество, стари приятелю. Това те прави толкова опасен. — Нищо чудно, че вървиш така сама — отвърна той. Усмивката й беше язвителна. — Знаеш ли, много си приличаме с теб. Трябва само да подложим шепите си и десет хиляди човешки души се втурват да ги напълнят. И от време на време някой от нас го осъзнава и внезапният, смазващ товар ни втвърдява още по-дълбоко отвътре. А онова, което е било меко, става все по-малко и все по-слабо. — Не по-слабо, Силвърфокс. По-скоро — по-съсредоточено, по-избирателно. Това, че изобщо усещаш бремето, е доказателство, че си остава живо и здраво. — Има разлика все пак — рече тя. — За теб десет хиляди души. За мен — сто хиляди. Той сви рамене. Силвърфокс понечи да продължи, но в този миг рязък пукот изпълни въздуха зад тях. Обърнаха се рязко и видяха на хиляда крачки назад дивашки разцепено небе, от което се изля река от пурпур. Двете пехотинки вече бяха смъкнали арбалетите. Високата степна трева от двете страни на пътя почерня и се сгърчи. Доехтяха далечни викове — ривите бяха видели огнения взрив. Фургонът на Тригали, който се появи от разлома, гореше с черни пламъци. Самите коне, погълнати от огъня, изцвилиха в ужас и скочиха върху лумналата в пламъци земя. След миг пожарът ги помете и фургонът се затъркаля сам, понесен от инерцията през пурпурния разлив. Едното предно колело се откачи и грамадното возило спря, завъртя се — от двете му страни западаха изгорели тела, — после се килна на една страна сред взрив от черни пламъци. Вторият фургон, който изникна пред очите им, бе облизан от същия магически огън, макар че все още се държеше. Ореол от защитна магия бе обкръжил осемте коня. Впрягът се тресеше, докато излизаше с тътен; цопна тежко в реката от кръв, която се заизлива от портала. Коларят, изправен като обезумяло привидение, с развято наметало, ръсещо черен пламък, изрева предупредително на двете морски пехотинки, преди да свие рязко настрани и да заоре в коловозите. Конете залитнаха, задърпаха огромния фургон на две колелета, той се килна и едната му страна с трясък се удари в земята. Един от пазачите, вкопчил се в ритлата, бе изхвърлен от удара и пльосна в прииждащата река. Омазаната му в червено ръка се надигна над пороя, после потъна и изчезна. Конете и фургонът изгромолиха на десетина крачки от войниците, забавиха ход извън реката и пламъците бързо загаснаха. Появи се трети фургон, след него — още един, и още един. Возилото, което изскочи след тях, беше голямо колкото къща — търкаляше се върху десетки железни колелета, обрамчени с искряща магия. Над тридесет товарни коня го теглеха, но, прецени Уискиджак, дори толкова много яки животни нямаше да са достатъчни, ако не беше осезаемата магия, понесла огромната тежест на фургона. Зад него порталът рязко се затвори, с последно изригване на кръв. Командирът погледна надолу и видя, че краката на коня са затънали до глезените във вече забавящото се течение. Обърна се към Силвърфокс. Тя стоеше вкочанена и гледаше гъстата пурпурна течност, заляла голите й прасци. — Тази кръв… е негова — промълви бавно, почти невярващо. — Чия? Тя вдигна очи към него, объркана. — На Древен бог. На… приятел. Това запълва лабиринтите. Той е ранен. Ранен… може би фатално. Богове! Лабиринтите! Уискиджак изруга, стисна юздите и срита коня в галоп сред плискащата се кръв към гигантския фургон. Страните му бяха разядени от огромни отвори. Там, където се бяха вкопчили пазачите, се виждаха обгорели петна. Над целия впряг се носеше дим. От задницата скачаха хора, залитаха като слепи, стенеха, сякаш душите им са изтръгнати от телата. Видя стражи да падат на колене в лепкавата кръв, да плачат и да се кланят в оглушителната тишина. Страничната врата откъм Уискиджак се отвори. Появи се уморена жена и се притекоха да й помогнат да слезе. Тя прогони с вял жест спътниците си и ботушите й стъпиха в червената тревиста тиня. Командирът скочи от седлото. Зачервените от умора очи на търговката се спряха върху него и тя изхриптя изтощено: — Моля да ни извините за забавянето, сър. — Доколкото схващам, ще трябва да си потърсите друг начин за връщане в Даруджистан — каза Уискиджак и измери с око фургона зад нея. — Ще го решим, след като преценим щетите. — Жената се обърна към прашния облак на изток. — Войската ви спряла ли е вече за нощен лагер? — Не се съмнявам, че вече е разпоредено. — Добре. Не сме във форма да ви гоним. — Забелязах. Трима пазачи — акционери — излязоха от един от предните фургони; залитаха под тежестта на огромна, чудовищна ръка, откъсната от рамото, от която все още капеше кръв. Три ноктести пръста и два противоположни палеца потръпваха и се гърчеха само на педя от лицето на един от пазачите. Тримата се хилеха. — Този още беше там, Харадас! Другите трима обаче ги изтървахме. Е, не е ли прелест? Харадас затвори очи и въздъхна. — Атаката дойде много рано — заобяснява тя на Уискиджак. — Десетки демони. Сигурно се бяха объркали и подплашили също като нас. — И защо трябва да ви нападат? — Не беше нападение, сър — заговори един от пазачите. — Просто искаха да ги качим и да ги измъкнем от кошмара. Щяхме да се съгласим даже, ама много тежки бяха… — А и гаранция не подписаха — намеси се друг. — Ние им предложихме да заложат нещо, обаче… — Достатъчно — прекъсна го Харадас. — Махнете го това нещо оттука. Но тримата се бяха приближили твърде много до предното колело на грамадния фургон и демонската ръка го стисна рязко. Тримата се дръпнаха сащисани. Ръката увисна от колелото. — О, това вече е върхът! — сопна се Харадас. — Е, и кога ще се отървем от това? — Ами, когато пръстите се изморят, предполагам — каза един от пазачите и погледна намръщено ръката. — Малко ще подрусва известно време, скъпа. Съжалявам. От войсковата колона се приближи конен отряд. — Ескортът ви пристигна — каза Уискиджак. — Ще ви помолим за подробен доклад за пътуването ви, госпожо — съветвам ви да отдъхнете до вечерта, подробностите по разпределянето ги оставете на помощниците си. Тя кимна. — Да, така ще направя. Командирът се огледа за Силвърфокс. Беше тръгнала отново, двете пехотинки вървяха по петите й. Кръвта на бога беше зацапала ботушите им и краката на риви. На двеста и повече крачки земята приличаше на мръсен и раздран червен килим. Мислите на Каллор бяха мрачни, както винаги. „Прах и пепелища. Глупците дърдорят ли дърдорят в командната шатра, суетна загуба на време. Смърт се излива от лабиринтите — много важно. Редът рухва в хаос, съкрушен от самите ограничения, които е наложил. Светът ще се справи много по-добре без магове. Аз поне няма да скърбя за кончината на чародейството.“ Единствената свещ, поръсена със стритите късчета от редкия изсушен морски червей, вдигаше гъст тежък дим, който изпълваше шатрата. Сенки пълзяха под стелещите се сиви валма. Мигащата жълтеникава светлина подскачаше по древната, толкова често кърпена броня. Седнал в богато украсения обкован с желязо трон, Каллор вдишваше дълбоко ободряващите пушеци. „Алхимията не е магия. Тайнствата на естествения свят съдържат много повече чудеса, отколкото и най-великият маг може да сътвори за хиляда живота. Тези «вековни свещи» например, много добре са наречени. Ето, че още един пласт живот се всмуква в плътта и костите ми — усещам го с всяко вдишване. И добре, че е така. Кой би пожелал да живее вечно в тяло, станало твърде крехко, за да може да се движи? Нови сто години, спечелени само за една нощ, извлечени от дълбините на това единствено стълбче восък. А имам още десетки и десетки…“ Въпреки безкрайния низ от десетилетия и столетия, въпреки безкрайната скука на бездействието, тази така неотменна част от живота, все пак имаше мигове… „мигове, в които трябва да действам — бързо, с увереност. Има същества, които ловят жертвите си, без да се движат; когато станат съвършено неподвижни, те са най-опасни. Аз съм такова същество. Винаги съм бил такова, ала всички, които ме познават ги… няма. Дечицата, които сега са около мен, с техните бъбриви грижи, са слепи за ловеца сред тях. Слепи…“ Стискаше с побелелите си ръце облегалките на трона, газеше из спомените си, извличаше ги като трупове, изровени от земята, придърпваше за миг образите им към вътрешния си взор, преди да ги захвърли и да продължи. „Осемдесет могъщи чародея, сплели ръце, извисили гласовете си в хор. Жадни за мощ. Търсещи я от едно далечно, неведомо селение. Неподозиращ, обзет от любопитство, богът, странник в това странно място, пристъпва, а после изщраква капанът. Пропада, разкъсан е на късчета, ала все пак е жив. Смъкнат долу, сгромолясал се върху цял нещастен континент, заличавайки лабиринти. Самият той — разбит, прекършен, осакатен…“ „Осемдесет могъщи чародея, решили да ми се опълчат, и с това — освободили кошмар, който се надига отново, след хилядолетия. Глупци. Сега са прах и пепелища…“ „Трима богове, връхлитащи срещу селението ми. Твърде много обиди им беше нанесла ръката ми. Съществуването ми бе събудило много повече от гняв и затова се съюзиха, за да ме съкрушат веднъж и завинаги. В невежеството си бяха решили, че ще играя по техните правила. Или ще се бия, или ще отстъпя владението си. О, как се изненадаха, когато нагазиха в империята, за да не заварят там… нищо живо. Нищо освен натрошени кости и мъртва пепел.“ „Не можеха да разберат — никога не са могли, — че нищо не бих отстъпил. Вместо да предам всичко, което бях сътворил, аз го унищожих. Това е привилегията на Създателя — да дадеш, а после — да отнемеш. Никога не ще забравя смъртния вик на света — защото той беше моят вик на триумф…“ „А един от вас е останал, и ме преследва отново. О, зная, че си ти, К’рул. Ала вместо мен ти си намери друг враг, и той те убива. Бавно, сладостно. Върна се в този свят, за да умреш, както те предупредих. И знаеш ли? Сестра ти също се огъна под древното ми проклятие. Толкова малко е останало от нея, дали ще се съвземе изобщо? Не, доколкото зависи от мен.“ Смътна усмивка заигра по набръчканото му бледо лице. Пред него бавно започна да се оформя портал и той присви очи. От зейналия отвор блъвна поквара. На прага се очерта фигура — висока, мършава, с обезобразено лице — огромни кървави рани в плътта, счупена кост, лъснала на светлината на свещта. Порталът се затвори след джага и той застана отпуснат, очите му бляскаха като тъмни локви. — Нося поздрави от Сакатия бог — каза джагът. — На теб, Каллор… — помълча да огледа вътрешността на шатрата — и на огромната ти империя. — Изкушаваш ме — изхриптя Каллор — да понашаря още пострадалото ти лице, Гетол. Империята ми може да я няма вече, но този трон няма да го предам. Точно ти от всички би трябвало да си разбрал, че амбициите ми не са свършили и че съм търпелив. Гетол се изсмя мрачно. — Ех, скъпи ми Каллор. За мен ти си изключение от правилото, че търпението е добродетел. — Мога да те унищожа, Джагът, все едно кого наричаш свой господар напоследък. Мога да довърша започнатото от таланта, който те е наказал. Съмняваш ли се? — Определено не — небрежно отвърна Гетол. — Виждал съм те как въртиш двуръчния си меч. — Прибери тогава словесните си ножове и ми кажи за какво си дошъл. — Най-напред — извинения, че прекъснах… съсредоточението ти. Сега ще обясня. Аз съм Вестителят на Сакатия бог — да, в Драконовата колода се появи нов дом. Домът на Оковите. Първите тълкувания вече се появиха и скоро всеки гадател ще започне да търси смисъла им. — И очакваш този гамбит да подейства? — изсумтя Каллор. — Този дом ще бъде нападнат. Заличен. — О, битката вече е започнала, старче. Едва ли си сляп за това, а и за факта, че ние печелим. Очите на Каллор се присвиха на цепки. — Отравянето на лабиринтите? Сакатият бог е глупак. Какъв смисъл има да унищожава силата, която му е нужна, за да утвърди претенциите си? Без лабиринтите Драконовата колода е нищо. — Названието „отрова“ е погрешно, Каллор. По-скоро помисли за заразата като за нещо, налагащо… промяна на лабиринтите. Да, онези, които й се противопоставят, гледат на нея като на гибелна проява, като на „отрова“, наистина. Но само защото основната й цел е да направи лабиринтите непроходими за тях. Слугите на Сакатия бог обаче ще могат да пътуват свободно по пътищата им. — Не съм слуга на никого — изръмжа Каллор. — Постът на Върховен крал е вакантен в Дома на Оковите на Сакатия бог. Каллор сви рамене. — Обаче се изисква да си цапам коленете пред Сакатия. — Подобни жестове не се изискват от Върховния крал. Домът на Оковите съществува извън влиянието на Сакатия бог — не е ли очевидно? Той е окован, в края на краищата. Заклещен в един безжизнен къс на отдавна мъртъв лабиринт. Прикован към плътта на Спящата богиня — да, това се оказа единственият му източник на сила, но е ограничен. Разбери, Каллор, сега Сакатият бог хвърля Дома на Оковите в света, оставя го на собствената му съдба. Оцеляването зависи от онези, които поемат титлите му. На някои от тях Сакатият бог може да влияе — макар и не пряко, — но други, като Краля на Върховен дом Окови, трябва да се смятат за свободни. — Ако е така — изръмжа след дълго мълчание Каллор, — защо ти не си Кралят? Гетол сведе глава. — Висока чест ми оказахте, сър. Но съм доволен да си остана Вестителя… — Заради заблудата, че вестоносецът винаги е щаден, каквито и вести да носи? Никога не си бил умен като брат си, нали? Готос сигурно се смее някъде. — Готос никога не се смее. Но като знам къде гние сега, аз се смея. Често. Виж, ако трябва да се задържа тук още, за да чакам отговора ти, присъствието ми може да се засече. Наблизо има Тайст Андий… — Много близо. Да не говорим за Каладън Бруд. Имаш късмет, че Аномандър Рейк си отиде — върна се на Лунния къс, където и да е той… — Местоположението му трябва да се открие и да се съобщи на Сакатия бог. Сивокосият воин вдигна вежда. — Задача за Краля? — Нима предателството ужилва чувството ти за чест, Каллор? — Ако го наречеш внезапен стратегически обрат, не жили толкова. Това, което искам в замяна, е една възможност, а Сакатият бог да я уреди както благоволи. — И какво е естеството на тази възможност, Върховни кралю? Каллор се усмихна, после лицето му се вкочани. — Жената… Силвърфокс… Миг на уязвимост, само това искам. Гетол бавно се поклони. — Аз съм вашият Вестител, ваше величество, и ще предам желанията ви на Сакатия бог. — Кажи ми, преди да си тръгнеш. Този трон подходящ ли е за Дома на Оковите, Гетол? Джагътът огледа нащърбеното, обковано с ръждиво желязо дърво, забеляза пукнатините по него. — Определено става, ваше величество. — Марш тогава! Вестителят отново се поклони, а порталът зад него се разтвори. След миг той пристъпи заднешком и изчезна. Димът от свещта се завихри след затворения портал, а Каллор вдиша дълбоко и добави още години и години към подновената си сила. Седеше вкочанен… „Ловец, готов да скочи от засадата. Светкавично. Смъртоносно.“ Уискиджак излезе от командната шатра и вдигна очи към звездната шир. Отдавна не се беше чувствал толкова уморен. Чу зад себе си стъпки и след малко една мека дългопръста длан се отпусна на рамото му. От допира го обляха топли вълни. — Хубаво би било поне веднъж да чуем добра вест — промълви Корлат. Той изпъшка. — Виждам тревогата в очите ти, Уискиджак. Списъкът е дълъг, нали? Твоите Подпалвачи на мостове, Силвърфокс, майка й, а сега — и тази атака на лабиринтите. Вървим напред слепешком. Толкова много неизвестни. Дали Капустан се държи все още, или е паднал? И какво става с Тротс? А Паран? А Бързия Бен? — Знам го този списък, Корлат. — Извинявай. Просто споделям тревогите ти. Той я изгледа. — Прощавай, но защо? Тази война не е твоя… духове подземни, дори този свят не е твой! Защо се поддаваш на нуждите му? — Въздъхна дълбоко, погледът му отново се върна на нощното небе. — Този въпрос си задавахме често, в началото на кампаниите. Помня, в Леса на Черното псе, как се натъкнахме веднъж на шепа от твоите родственици. Една морантска „проклетия“ ги беше свалила. Отделение от редовните части оглеждаше телата им за плячка. Ругаеха — не можеха да намерят нищо ценно. Няколко стегнати на възли цветни парцалчета, гладко камъче, прости оръжия — все неща, които можеш да намериш на най-скапания пазар във всеки град. — Помълча и продължи: — И помня как се замислих тогава: как са живели тези същества? Какви са били мечтите, стремежите им? Дали ще липсват на близките си? Мхаби веднъж спомена, че ривите са се нагърбили със задачата да погребват падналите Тайст Андий… е, ние направихме същото, в онзи лес. Изгонихме пехотинците. Погребахме мъртвите ви, Корлат. Почетохме душите им по малазанския обичай… Очите й бяха бездънни. — Защо? — тихо попита тя. Уискиджак се намръщи. — Защо ги погребахме? Дъх на Гуглата! Ние уважаваме враговете си — които и да са те. Но най-вече Тайст Андий. Те пазеха пленниците живи. Грижеха се за ранените. Дори приемаха отстъпленията — нито веднъж не са ни преследвали, след като сме се измъкнали от губеща схватка. — А Подпалвачите на мостове не отвръщаха ли на това доброжелателство многократно, командире? Съвсем наскоро така постъпиха и другите войници на Дужек Едноръкия. — Повечето кампании стават все по-гадни, колкото по-дълго се проточват — каза Уискиджак. — Но не и тази. Тя беше много по-… цивилизована. Неизречени правила… — Много от това се развали, когато превзехте Даруджистан. Той кимна. — Повече, отколкото си даваш сметка. Ръката й все още беше на рамото му. — Ела с мен в шатрата ми, Уискиджак. Той вдигна вежди, усмихна се и отвърна сухо: — Нощта не е добра да си сам… — Не бъди глупав! — сряза го тя. — Не те помолих за компания — искам теб. Не някоя безлика нужда, на която трябва да се отвърне и за която всеки би бил подходящ. Не е това. Ясна ли съм? — Не съвсем. — Искам да станем любовници, Уискиджак. От тази нощ. Искам да се будя в прегръдката ти. Искам да знам дали изпитваш чувства към мен. Той помълча дълго. — Щях да съм глупак ако не го исках, Корлат, но също така смятах, че ще е още по-глупаво да се натрапвам. Допусках, че си имаш друг, Тайст Андий — съюз, който несъмнено трае от векове… — И какъв смисъл би имало от такъв съюз? Той се намръщи изненадано. — Ами, ъъъ… другарство? Деца? — Децата идват. Рядко. Повече плод на скуката, отколкото на нещо друго. Тайст Андий не намират другарството сред своите. Това много отдавна умря, Уискиджак. Но още по-рядко се случва Тайст Андий да излезе от мрака, в света на смъртните, и да потърси отдих от… от… Той опря пръст на устните й. — Стига. За мен е чест да приема, Корлат. Повече, отколкото можеш да разбереш. И ще се постарая да бъда достоен за твоя дар. Тя поклати глава и сведе очи. — Оскъден е този дар. Потърсиш ли в сърцето ми, сигурно ще се разочароваш от това, което ще намериш. Малазанецът се отдръпна и посегна към кесията на колана си. Развърза я, извади малка кожена торбичка и я изсипа в шепата си. От нея изпаднаха няколко монети, след тях — дрипаво вързопче многоцветни ивици плат и едно тъмно гладко камъче. — Помислих си — бавно заговори той, без да откъсва очи от шепата си, — че някой ден бих могъл да получа възможност да върна онова, което явно е било ценно за онези Тайст Андий. Всичко, което бе намерено при онова претърсване… Дадох си сметка — още тогава, — че не мога да не ги почета. Корлат сложи ръката си върху неговата и предметите останаха между дланите им. После го поведе към първата редица шатри. Мхаби сънуваше. Беше се вкопчила в ръба на пропаст, побелелите й пръсти се впиваха в чворести корени, ронещата се пръст прашеше лицето й, докато се мъчеше да се задържи. Долу я чакаше Бездната, гъмжаща от дрипави спомени, от писъци на болка, на страх, на гняв, на ревност и на тъмни желания. Бурята, която бушуваше долу, копнееше за нея и тя беше безпомощна. Ръцете й отслабваха. Виещият вятър се впи в краката й, задърпа, изтръгна я и тя падаше, писъкът й се вля в какофонията. Ветровете я заподмятаха, заобръщаха я, заподхвърляха я… Нещо силно и яростно я перна в бедрото, плъзна се встрани. Въздухът я блъсна в гърдите. Сблъсъкът се повтори — ноктести пръсти се впиха около кръста й, покрити с люспи и студени като смъртта. Рязко дръпване, главата й се отметна назад… и вече не падаше, а се издигаше, понесена все по-високо и по-високо. Ревът на бурята заглъхваше под нея и се отвя някъде встрани. Мхаби изви глава и погледна нагоре. Над нея се бе извисил немрящ дракон, неописуемо огромен. Накъсани съсухрени дрипи кожа бяха провиснали от крайниците му, почти прозрачните му крила тътнеха. Чудовището я отнасяше. Тя погледна надолу. Под нея се простираше безлика жълтеникавокафява равнина. В земята се виждаха дълги цепнатини, пълни с мръсен, надигащ се лед. Видя как едно по-тъмно петно, разкъсано по краищата, се понесе по склона на един хълм. „Стадо. Вървяла съм по тази земя. В сънищата си… имаше дири…“ Драконът зави в кръг, сви криле и започна бърза спирала към земята. Усети се, че плаче — стъписана осъзна, че изпитва не ужас, а възбуда. „Духове горни, това ли било да летиш? Вече знам какво е истинска завист!“ Земята отдолу се втурна да я посрещне. Няколко мига преди фаталния сблъсък крилете на дракона се разпериха широко, прихванаха въздуха, после свободният крак се изпъна право нагоре, после и другият, и съществото тихо се плъзна на разтег над прииждащата, покрита с корави буци земя. Движението се забави. Кракът се сниши и ноктите я пуснаха. Тя тупна съвсем леко на земята, превъртя се на гръб, надигна се и загледа как огромният дракон отново се извисява с тътен на криле. Погледна се и видя младо тяло — собственото й. Изплака — заради жестокостта на съня. Изплака отново и се сви на кълбо на хладната влажна земя. „О, защо ме спаси? Защо? Само за да се пробудя — духове долни — да се пробудя…“ — Тя си отиваше. Тих глас… Глас на непознат, на езика на риви. Говореше в ума й. Главата й рязко се вдигна. — Кой говори? Къде си? — Тук сме. Станеш ли готова да ни видиш, ще ни видиш. Волята на дъщеря ти, изглежда, не отстъпва на твоята. Да заповяда така на най-великата Хвърлячка на кости — вярно, тя се озова на призива на детето. Сбирането. Пред него това отклонение е дребно. Все пак… впечатлени сме. — Дъщеря ми? — Все още е ужилена от груби слова — усещаме го. Всъщност точно така се озовахме тук. Онзи дребен дебел мъж крие обсидианови остриета под обилната си плът. Кой би могъл да си го помисли? „Тя ти даде всичко, което имаше, Силвърфокс. Дойде времето ти да отвърнеш с дара си, момиче. Круппе не е сам в отказа си да я остави на съдбата й.“ Ах, той отвори очите й тогава, измъкна я от обсебеността й, а тогава тя беше само дете, но имаше нужда от думите му — макар че по това време той й говореше само насън. Вслуша се. Да. — Е — продължи гласът, — сега ще ни видиш ли? Тя се взря в гладките си длани, в младите си ръце и изкрещя: — Не ме измъчвайте повече с този сън! Стига! О, стига… Очите й се отвориха в мъгливия сумрак на шатрата. Изтънелите кости я боляха, болката пронизваше съсухрените й мускули. Разплакана, мхаби сви на кълбо състареното си тяло и зашепна: — Богове! Как ви мразя. Как ви мразя! > Трета книга > Капустан E> Последният Смъртен меч на Откровението на Финир беше Фаналд от Коун Вор, който бе убит при Оковаването. Последният загърнат от Глигана дестраянт беше Айпшанк от Корелри, който изчезна при Последния полет на Манаст над Ледените поля на Стратем. Друг чакаше да получи тази титла, но бе отлъчен от храма, преди да се добере до нея, и името на този мъж бе заличено от всички анали. Известно е обаче, че е бил от Унта; че е започнал живота си като дребен крадец по мръсните улици и че отлъчването му от храма било белязано със суровото наказание на Откровението на Финир… @ „Храмови жития“ @ Биррин Тънд E$ >> 14. E> Ако можете, скъпи приятели, не живейте по време на обсада. @ Убиласт (Безкракия) E$ Странноприемницата в югоизточния ъгъл на старата улица Дару бе приютила само шепа посетители, повечето гости в града, оказали се сега в капан, като самия Грънтъл. Армиите на Панион, обкръжили крепостните стени, вече от пет дни не бяха предприели нищо. Появили се бяха някакви прашни облаци отвъд хребетите на север, както беше чул капитанът охранник, сигнализирали… нещо. Но това беше преди дни и нищо повече не стана. Никой не знаеше какво чака септарх Кулпат, макар да гъмжеше от догадки. Нови баржи с тенесковри бяха прехвърлили реката и вече се създаваше впечатлението, че населението на половината империя се е присъединило към селяшката орда. — При толкоз много — беше подхвърлил някой преди камбана време — за всеки от тях няма да остане и по една мръвка капънски гражданин. — Грънтъл беше като че ли единственият, на когото шегата не му допадна. Седеше на маса близо до входа, с гръб към грубо боядисаната каса — самата врата бе вдясно от него, а гостната с ниския таван — отпред. Някаква мишка щъкаше по пръстения под между масите, шмугваше се от една сянка в друга, притичваше между обуща и ботуши, изпречили се на пътя й. Грънтъл следеше движенията й с премрежени очи. В кухнята все още можеше да се намери много храна — така поне подсказваше носът му. Това изобилие, знаеше той много добре, нямаше да се задържи, ако обсадата се проточеше. Погледът му се плъзна по опушената главна греда, изпъната през цялото помещение — там спеше котаракът на странноприемницата, изпружил крака надолу. Само насън ловуваше животинчето, поне за момента. Мишокът стигна до тезгяха и тръгна покрай него към вратата за кухнята. Грънтъл отново отпи от разреденото вино — повече вода, отколкото вино след близо седмичната задушаваща хватка на града от панионците. Другите шестима посетители седяха поотделно по масите или се бяха облегнали на тезгяха. От време на време някой казваше нещо неразбрано, на което заговореният отговаряше с мрачно сумтене. През деня и нощта, както беше забелязал Грънтъл, ханът се пълнеше с два типа хора. Тези, които бяха сега пред очите му, буквално живееха в гостилницата и наблягаха на виното и ейла. Чужденци в Капустан и като че ли без приятели, те все пак бяха успели да създадат някаква общност, за която беше присъща невероятната способност дълго да са заедно, без да правят нищо. Щом се стъмнеше, започваше да се събира другият тип. Шумни, весели, те привличаха уличните курви с парите, които трупаха по масите, без да мислят за утрешния ден. Енергията, бликаща от тях, беше отчаяна — лъжлива градушка върху Гуглата. „Твои сме, кучи сине с кривата коса — сякаш казваха. — Но не и преди съмване!“ Кипяха като разбушувало се море около неподвижните, безразлични скали — смълчалите се, самотни гости. „Морето и скалите. Морето празнува пред лицето на Гуглата, щом той надвисне над него. Скалите са гледали кучия син в очите толкова дълго, че вече не помръдват, камо ли да празнуват. Морето се смее гръмко на собствените си шеги. Скалите скърцат със зъби и стискат устни толкова здраво, че могат да смълчат гостилницата. Шепа капънски… Другия път ще си държа езика зад зъбите.“ Котаракът се изправи на гредата, протегна се и черните ивици по жълтеникавата му козина се нагънаха. Килна глава надолу и изпъна уши. Мишката, стигнала до входа за кухнята, настръхна. Грънтъл изшътка. Котаракът го изгледа. Мишката се шмугна в кухнята и се скри. Вратата на хана се отвори с шумно скърцане, Бюк влезе и се смъкна на стола до Грънтъл. — Съвсем предсказуем си — измърмори старецът и даде знак на гостилничаря за още две от същото. — Мда. Скала съм. — Скала, а? По-скоро тлъста игуана, вкопчила се в скала. А като дойде голямата вълна… — Все едно. Е, намери ме, Бюк. Сега какво? — Исках само да ти благодаря за помощта, Грънтъл. — Това някаква тънка ирония ли е, старче? — Всъщност бях почти сериозен. Оная кална вода, дето ми я даде да я изпия — отварата на Керули, — чудеса направи тя. — На тясното му лице се изписа малко потайна усмивка. — Чудеса… — Радвам се да чуя, че си по-добре. Някоя нова разтърсваща новина? Ако не… Бюк изчака гостилничаря да сложи двете чаши пред тях и да си тръгне и рече: — Срещнах се със старейшините на становете. Отначало искаха да отида направо при принца… — Но после са се вразумили. — С малко ръчкане. — Значи сега разполагаш с цялата помощ, която ти е нужна, за да попречиш на оня побъркан евнух да се прави на вратар пред портата на Гуглата. Добре. Все пак не може да няма паника по улиците с тия четвърт милион панионци около града. Бюк го изгледа с присвити очи. — Мислех, че ще оцениш спокойствието ми. — Е, така е по-добре. — Все още ми трябва помощта ти. — Не виждам как, Бюк. Освен ако не искаш от мен да сритам вратата и да резна главата на Корбал Броуч. В който случай ще трябва някак да отвлечеш вниманието на Бочълайн. Да му подпалиш халата или нещо такова. Само за малко. Всичко е въпрос на разчет, разбира се. Какво ще кажеш например, когато пробият стените и по улиците нахълтат тенесковрите? Така всички ще можем да тръгнем към Гуглата хванати за ръчица и с весела песничка на уста. Бюк се усмихна над ръба на чашата. — Става — отвърна той и отпи. Грънтъл пресуши чашата си и посегна за втората. — Знаеш къде да ме намериш. — Когато дойде вълната. Котаракът скочи от гредата, хвърли се напред, спипа една тлъста хлебарка и почна да играе с нея. — Е — изръмжа след малко капитанът на керванската охрана, — какво още имаш да ми кажеш? Бюк сви рамене. — Чух, че Стони се записала доброволка. Според последните слухове панионците вече са готови за първия щурм — всеки момент. — За първия ли? Че то едва ли ще има втори. Колкото до това, че вече са готови, те са готови вече от няколко дни, Бюк. Щом Стони е решила да си хвърли живота в защита на незащитимото, нейна работа. — Каква е алтернативата? Панионците не взимат пленници, Грънтъл. Всички ще трябва да се бием, рано или късно. „Така си мислиш ти.“ — Освен ако — продължи Бюк, след като вдигна чашата си, — не си решил да минеш на другата страна. Да приемеш Вярата, по целесъобразност… — Друг начин има ли? Старецът присви очи. — С човешка плът ли искаш да си пълниш корема, Грънтъл? Само за да оцелееш? Готов си да го правиш, нали? — Месото си е месо — отвърна Грънтъл; гледаше котарака. Тихо изпукване извести, че играта е свършила. — Е — въздъхна Бюк и се надигна от стола. — Не мислех, че си способен да ме изненадаш. Изглежда, съм си въобразявал, че те познавам… — Въобразявал си си. — Това значи е човекът, за когото Харло даде живота си. Грънтъл бавно вдигна глава. Това, което Бюк видя в очите му, го накара да отстъпи назад. — С кой стан работиш в момента? — попита кротко капитанът. — Улдан — прошепна старецът. — Значи ще те намеря там. Междувременно, Бюк, гледай да не ми се мяркаш пред очите. Сенките се бяха отдръпнали от по-голямата част на казармения двор и Хетан и брат й Кафал вече бяха огрени от слънцето. Клечаха на дрипавата изтъркана черга, свели глави. Пот, почерняла от пепелта, капеше от челата им. Между двамата имаше широк плитък трикрак мангал, пълен с тлееща жарава. Войници и дворцови служители щъкаха около тях във всички посоки. Щит-наковалня Итковиан наблюдаваше брата и сестрата от мястото си близо до входа на щаба. Досега не знаеше, че баргастите са народ, отдаден на медитацията, но до този момент, откакто се бяха върнали от Хомота, Хетан и Кафал като че ли не бяха правили нищо друго. Отдадени на пост, необщителни, неудобно настанили се в самия център на казармения двор, двамата се бяха превърнали в недостъпен остров. „Това тяхно спокойствие не е на смъртни същества. Пътуват сред духовете си. Брукалаян настоява да се добера до истината — на всяка цена. Дали Хетан крие още някоя тайна? Някакъв път за бягство — за нея, за брат й и за костите на техните духове основатели? Неизвестна слабост в отбраната ни? Пролука в обкръжението на панионците?“ Итковиан въздъхна. Опитвал се беше, но безуспешно. Трябваше да опита отново. Тъкмо се канеше да пристъпи напред, но усети нечие присъствие до себе си, обърна се и видя принц Джеларкан. Лицето на младия мъж беше изпито от изтощение. Дългопръстите му елегантни ръце трепереха, въпреки че беше стиснал пояса на халата си. Очите му оглеждаха обичайната казармена суматоха. — Трябва да знам, Щит-наковалня, какво възнамерява да предприеме Брукалаян — почна принцът. — Той държи онова, което войниците ви наричат „ашик в дупката“ — това поне е ясно. Ето защо съм дошъл, отново, да поискам аудиенция с човека, когото съм наел. — Дори не си направи труда да прикрие язвителната горчивина в думите си. — Но без успех. Смъртният меч няма време за мен. Няма време за принца на Капустан. — Сър — отвърна Итковиан, — можете да зададете въпросите си на мен. Ще направя всичко възможно да им отговоря. — Брукалаян ви е дал позволение да говорите? — Да. — Добре тогава. Крон Т’лан Имасс и техните немрящи вълци унищожиха демоните на септарха. — Унищожиха ги. — Но Панион Домин разполага с още. Още стотици. — Да. — Защо тогава Т’лан Имасс не нахлуят в Империята? Една атака в територията на Пророка като нищо може да доведе до оттеглянето на обсаждащите сили на Кулпат. Пророкът няма да има друг избор, освен да ги изтегли през реката. — Ако Т’лан Имасс бяха армия на смъртни, изборът щеше наистина да е очевиден и следователно — благоприятен за нас — отвърна Итковиан. — Уви, Крон и техните немрящи родственици са обвързани с неземна воля, за която не знаем нищо. Казаха ни за някакъв сбор, за безмълвен призив, целящ неизвестно какво. Това за момента е първостепенно за тях. Т’лан Ай унищожиха К’Чаин Че’Малле на септарха, защото присъствието им тук представляваше пряка заплаха за събирането. — Защо? Това обяснение е недостатъчно, Щит-наковалня. — Не бих оспорвал преценката ви, сър. Изглежда, има и друга причина за нежеланието на Крон да тръгне на юг. Загадка, свързана със самия Пророк. Изглежда, думата „Панион“ е джагътска. Джагътите са били смъртните врагове на Т’лан Имасс, както вероятно знаете. Личното ми убеждение е, че Крон изчаква пристигането на… съюзници. Други Т’лан Имасс, тръгнали насам за предстоящия сбор. — Намеквате, че Крон е уплашен от Пророка на Панион? — Да. Поради убеждението си, че Пророкът е Джагът. Принцът помълча, после поклати глава. — Дори Т’лан Имасс да решат да тръгнат срещу Панион Домин, решението ще дойде твърде късно за нас. — Така изглежда. — Добре. Още един въпрос. Защо това тяхно събиране става точно тук? Итковиан се поколеба малко, после кимна сякаш на себе си. — Принц Джеларкан, този, които е призовал Т’лан Имасс, се приближава към Капустан… придружен от цяла армия. — Армия? — Армия, тръгнала на война срещу Панион Домин — и с допълнителната цел да вдигне обсадата на Капустан. — Какво?! — Сър, те са на пет седмици оттук. — Не можем да издържим… — Това се знае, принце. — И този ли призовник командва армията? — Не. Командването е в ръцете на двама мъже — Каладън Бруд и Дужек Едноръкия. — Дужек… Едноръкия?! Върховният юмрук? Малазанецът? Духове долни, Итковиан! Откога го знаете това? Щит-наковалня се окашля. — Първоначалният контакт бе установен преди известно време, принце. По магически пътища. Оттогава обаче те са недостъпни… — Да, да, знам за това. Продължете, проклет да сте. — Присъствието на Призовника сред тях бе новина, която научихме съвсем наскоро — от един Хвърляч на кости на Крон Т’лан Имасс… — Армията, Итковиан! Кажете ми повече за тази армия! — Дужек и легионите му са осъдени като изменници от императрица Ласийн. Сега действат независимо. Неговите сили наброяват около десет хиляди души. Каладън Бруд държи под своя команда много наемнически отряди, три клана на Баргаст, народа на Риви и Тайст Андий — обща численост трийсет хиляди. Принц Джеларкан се беше ококорил. Итковиан видя как всички тези нови сведения пробиха през вътрешната му защита, видя как избуяха у него надежди и как също толкова бързо се попариха. — Външно погледнато — заговори тихо Щит-наковалня, — това, което ви казах, изглежда окуражителен принос. Но както виждам, вече сам разбирате, че в действителност всичко това е безсмислено. Пет седмици, принце. Ще отмъщават след това, защото най-много това да постигнат. А и тогава, предвид ограничения им брой… — Това заключенията на Брукалаян ли са, или вашите? — И на двамата, за съжаление. — Глупаци — изръмжа младият принц. — Проклети от Гуглата глупаци. — Ваше височество, не можем да устоим пет седмици на панионците. — Зная, проклет да си! Въпросът вече е: защо изобщо се опитваме? Итковиан се намръщи. — Как защо, сър? Такъв беше договорът. Защитата на града… — Идиот — какво ме интересува мен проклетият ви договор? Вие все едно вече сте убедени, че няма да удържите! Моята грижа е животът на хората ми. Тази армия идва от запад, нали? Така трябва да е. Върви покрай реката… — Не можем да пробием, принце. Ще ни унищожат. — Съсредоточаваме всичко на запад. Внезапен излаз, който преминава в изтегляне. Щит-наковалня… — Ще ни изколят — прекъсна го Итковиан. — Ваше височество, обсъдихме го това. Няма да стане. Конните крила на септарха ще ни обкръжат, ще ни заковат на място. След това ще дойдат беклитите и тенесковрите. Ще отстъпим една защитима позиция срещу незащитима. Всичко ще свърши за една камбана време. Принц Джеларкан го изгледа с неприкрито презрение — и дори с омраза. — Уведомете Брукалаян за следното — заръмжа той. — Оттук насетне Сивите мечове нямат правото да мислят вместо принца. Не е тяхна работа да решават какво той трябва да знае и какво — не. Принцът трябва да бъде уведомяван за всичко, независимо как вие оценявате практическата му приложимост. Ясно ли е, Щит-наковалня? — Ще предам думите ви съвсем точно, ваше височество. — Допускам — продължи принцът, — че Съветът на маската знае дори по-малко от мен, нали? — Допускането ви е точно. Ваше височество, техните интереси… — Спестете ми поредното си учено мнение, Итковиан. Лек ден. Принцът тръгна към казармения портал — с твърде скована стойка за царствената му особа. „И все пак благородна, по свой начин. Чувствата ми са на ваша страна, скъпи принце, макар че нямам право да ги оглася. Аз съм волята на Смъртния меч. Личните ми чувства са без значение.“ Потисна прилива на горчивия гняв, вмъкнал се в мислите му, и погледът му се върна на двамата баргасти, които продължаваха да седят на дрипавата черга в центъра на двора. Трансът беше свършил. Хетан и Кафал се бяха навели над мангала, от който на тънки бели валма се вдигаше дим. Сепнат, Итковиан остана за миг прикован на място, преди да пристъпи напред. Докато се приближаваше, видя, че върху въглените в мангала има нещо. Червено по краищата, млечнобяло в средата. Прясна кост, твърде лека, за да е от бедерин, но прекалено тънка и дълга, за да е от човек. Крак и плешка от сърна може би, или от антилопа. Баргастите бяха започнали гадаене и бяха включили в него онова, което бе дало името на племенните им шамани. „Значи не са просто воини. Трябваше да се досетя. Песенното заклинание на Кафал в Хомота. Той е шаман, гледач на кости, а Хетан — женската му половина.“ Спря до чергата, вляво от Кафал. По повърхността на раменната кост бяха започнали да се появяват пукнатини. Тлъстината кипеше на мехури по дебелите ръбове на костта, цвърчеше и искреше като огнен кръг. Най-простото гадаене се изразяваше в тълкуването на шарките от пукнатини като карта — начин да се открият диви стада за племенните ловци. В този случай — Итковиан беше убеден в това — вложената магия беше много по-сложна, пукнатините представляваха нещо много повече от карта на физическия свят. Щит-наковалня стоеше мълчаливо и се мъчеше да чуе нещо от тихия разговор между Хетан и брат й. Говореха на баргастки — език, който познаваше съвсем слабо. Още по-странното беше, че разговорът като че ли течеше трипосочно — братът и сестрата кимаха в отговор на неща, които сякаш само те можеха да чуят. Лопатката вече цялата беше нашарена с пукнатини, беше станала на сини, бежови и бели петна. Скоро костта щеше да се натроши — когато духът на съществото се огънеше под натиска на магията, потекла през изтляващата му жизнена сила. Тайнственият разговор секна. Кафал отново изпадна в транс, а Хетан изправи гръб, вдигна глава и погледна Итковиан в очите. — А, вълко. Радвам се, че те виждам. В света са настъпили промени. Изненадващи промени. — И тези промени радват ли те, Хетан? Тя се усмихна. — Би ли ти доставило удоволствие, ако ме радваха? „Да скоча ли в тази пропаст?“ — Тази възможност съществува. Тя се засмя и стана. Разкърши ръце и примижа. — Духовете да ме вземат, цялата съм схваната. Мускулите ми плачат за нежни ръце. — Има си упражнения за раздвижване… — Не че не ги знам, вълко. Би ли се включил в тях? — Какви новини имаш, Хетан? Тя се ухили и сложи ръце на кръста си. — Кълна се Бездната, колко си непохватен. Отдай ми се и научи всичките ми тайни, не ти ли се постави точно тази задача? Трябва да си много нащрек в тази игра. Особено с мен. — Може би си права. — Той се обърна и си тръгна. — Стой бе, човек! — изсмя се зад гърба му Хетан. — Бягаш като заек! А аз те нарекох вълк? Трябва да сменя това име. — Изборът е твой — отвърна Итковиан през рамо. Смехът й отново изкънтя зад него. — Е, тази игра вече си я бива! Бягай, скъпи заеко! Измъкващата ми се плячка, ха! Итковиан влезе в щаба, тръгна по коридора, обикалящ покрай стената, и стигна до входа на кулата. Бронята му подрънкваше тихо, докато изкачваше каменните стъпала. Опита се да разкара от ума си Хетан, смеещото й се лице и светлите, палави очи, вадичките пот, стичащи се по челото й през полепналата пепел, стойката й, леко извита назад, издадените й в предизвикателна покана гърди. Ненавиждаше тази новородена, отдавна заровена дълбоко страст, която го терзаеше. Клетвите му рухваха, всяка негова молитва към Финир се посрещаше с пълно мълчание, сякаш богът му бе станал безразличен към жертвите, които бе направил в негово име. „И може би това е окончателната, най-опустошителната истина. Боговете изобщо не се интересуват от аскетичната саможертва на смъртните. Изобщо не ги интересуват правилата на поведение и извратеният, съчинен от жреци и монаси морал. Навярно те всъщност се смеят на веригите, с които сами се оковаваме — на нашата безкрайна, неудовлетворима нужда да намираме недостатъци в онова, което изисква животът. Или може би не се смеят, а ни се гневят. Може би нашият отказ от празненството на живота е най-голямото ни оскърбление към онези, които почитаме и на които служим.“ Стигна до оръжейната, кимна разсеяно на двамата войници на пост и продължи към стълбата за покривната платформа. Дестраянтът вече го чакаше и го изгледа замислено. — Изглеждате доста угрижен, сър. — Да, няма да го отричам. Имах разговор с принц Джеларкан, който завърши с недоволство от негова страна. След това говорих с Хетан. Вярата ми е разклатена, дестраянт. — Поставяте под въпрос клетвите си. — Да. Признавам, че се съмнявам в тяхната искреност. — Нима сте вярвали, Щит-наковалня, че вашите правила на поведение съществуват, за да удовлетворят Финир? Итковиан се намръщи, облегна се на перилото и се загледа към загърнатите в пушеци вражески станове. — Ами, да… — В такъв случай сте живели в самозаблуда. — Обяснете, моля. — Добре. Изпитали сте необходимост да си наложите окови, нужда да наложите на собствения си дух ограниченията, определени с вашите клетви. С други думи, Итковиан, вашите клетви са породени от диалога със самия себе си — не с Финир. Веригите са си ваши, у вас са и ключовете за тях, когато престанат да бъдат нужни. — Престанат да бъдат нужни? — Да. Когато всичко, включващо живия живот, престане да застрашава вярата ви. — Значи намеквате, че кризата ми е свързана не с вярата, а с клетвите ми? Че съм замъглил разликата? — Точно така, Щит-наковалня. — Дестраянт — промълви Итковиан, без да откъсва очи от позициите на панионците, — вашите думи предизвикват изблик на похот. Върховният жрец се разсмя. — А с него и киселото ви настроение! Итковиан сви устни. — Ето, че вече говорите за чудеса. — Надявам се, че… — Стойте. — Щит-наковалня вдигна облечената си в металната ръкавица ръка. — Беклитите се раздвижват. Станал изведнъж сериозен, Карнадас проследи погледа му. — А там — посочи Итковиан — урдоманите. Със скаланди на фланговете. Сиърдомини се придвижват на командни позиции. — Първо ще щурмуват редутите — каза дестраянтът. — Прехвалените джидрати на Съвета на маската са по укрепленията си. Може да ни спечелят още време… — Пратете ми вестоносците, сър. Предупредете офицерите. И известете принца. — Да, Щит-наковалня. Тук ли ще останете? Итковиан кимна. — Мястото е добро за наблюдение. Вървете. Войската на беклитите се струпваше в кръг около укреплението на Джидрат в мъртвата зона пред крепостта. Върховете на копията бляскаха под лъчите на слънцето. Останал сам, Итковиан присви очи и загледа приготовленията. — Е, вече се започна. Улиците на Капустан бяха стихнали, буквално опразнени под безоблачното небе. Грънтъл вървеше по улица Калманарк. Стигна до извитата стена на затворения в себе си Стан на Улден, изгази през боклука, струпан по стъпалата, водещи под уличното ниво, и заудря с юмрук по дебелата врата. След малко тя изскърца и се открехна. Грънтъл пристъпи в тесен коридор. Подът представляваше скосена рампа, отвеждаща обратно нагоре към наземното ниво, където слънчевата светлина отново блесна и пред очите му се разкри кръглият централен двор. Мършавият побелял Бюк затръшна масивната врата зад него и се напъна да постави тежкия железен лост в жлебовете, след това се обърна към Грънтъл. — Много бързо пристигна. Е? — Какво мислиш? — изръмжа капитанът на керванната охрана. — Има раздвижване. Панионците настъпват. По улиците хвърчат вестоносци. — Ти на коя стена си? — На северната, малко встрани от дома на Лектар. Сякаш има някакво значение. А ти? Забравих да те попитам. Кучият син излиза ли на лов снощи? — Не. Казах ти, че становете помагат. Мисля, че все още се мъчи да разбере защо не е спипал нищо предната нощ — това го обърква, чак и Бочълайн го забеляза. — Лоша новина. Ще почне да рови, Бюк. — Да. Казах ти, че ще има рискове, нали? „Да де, мъчим се да попречим на един обезумял убиец да си намира жертви — без той да забележи, — а всеки момент ще започне щурм… Бездната да те вземе, Бюк, в какво се опитваш да ме въвлечеш?“ Грънтъл погледна към рампата. — Помощ, казваш. Как го приемат това новите ти приятели? Старецът сви рамене. — Корбал Броуч предпочита здрави органи за опитите си. На риск са изложени децата им. — Щеше да е по-голям, ако не знаеха. — Те го знаят. — Децата ли каза? — Да. Разполагаме поне с четирима малки наблюдатели на къщата по всяко време. Бездомни гаменчета — другите са достатъчно много, за да се смесят с тях. Държат под око и небето… — Изведнъж млъкна и в очите му блесна странно лукавство. Имаше някаква тайна, разбра Грънтъл. — Небето ли? Защо? — Ами… да не би Корбал Броуч да пробва от покривите. „В град с толкова много куполи?“ — Имах предвид — продължи Бюк, — че държат къщата под око. За щастие, Бочълайн се е заровил в мазето, превърнал го е в нещо като лаборатория и изобщо не излиза оттам. А денем Корбал спи. Грънтъл, това, дето ти го казах преди малко… Грънтъл вдигна рязко ръка и го прекъсна. — Чуй. Далечен тътен отекна под краката им и отвъд градските стени бавно се надигна рев. Бюк, изведнъж пребледнял, изруга и попита: — Къде е Стони? И не се опитвай да ми казваш, че не знаеш. — На портата на Пристанищния път. Пет отделения Сиви мечове, рота джидрати, десетина стражи лестари… — Там е най-шумно… Грънтъл се навъси и изпъшка. — Тя знаеше, че ще започне от тази порта. Глупачка. Бюк пристъпи към него и го стисна за рамото. — Тогава защо, в името на Гуглата, още стоиш тука? Щурмът започна и Стони се е забъркала точно там, където е най-напечено! Грънтъл се дръпна. — Пееш ми за Бездната, старче. Тя е голяма жена. Казах й! Казах и на теб! Тази война не е моя! — Което няма да спре тенесковрите да ти клъцнат главата за казана! Грънтъл изръмжа и избута Бюк от вратата. Стисна тежкия лост в дясната си ръка и с едно дръпване го изтръгна от жлебовете. Желязото издрънча тежко върху камъните и звукът отекна по коридора. Грънтъл отвори вратата, наведе се и излезе на стълбището. Щом стъпи на уличното ниво, грохотът на щурма закънтя в ушите му. Сред приглушеното дрънчене на оръжия се чуваха писъци, ревове и смътният, глух тътен от хиляди раздвижили се бронирани тела — извън стените, по бойниците, от двете страни на портата — той знаеше, че тътенът скоро ще заглъхне под непрестанните удари на блъскащите се в желязо и дърво обсадни овни. Най-сетне обсадата беше извадила от ножницата острото си желязо. Чакането беше приключило. „И те няма да удържат стените. Нито портите. До здрач всичко ще свърши.“ Помисли дали да не се напие и познатата нишка на тази мисъл донякъде го утеши. Някакво движение привлече вниманието му. Той вдигна очи и видя как от запад изфучаха в дъга петдесет огнени кълбета. Дирите им раздираха небето. Наблизо избухнаха пламъци — снарядите поразяваха улици и сгради с оглушителен трясък. Обърна се и видя втора вълна, идваща този път от север. Едно от кълбата започна да се уширява повече от другите. Ставаше все по-голямо и по-голямо, като побесняло слънце — летеше точно към него. Грънтъл изруга и се хвърли обратно по стълбището. Катраненото кълбо се удари в улицата, отскочи сред огнена вихрушка и се стовари в извитата стена на стана на по-малко от десет крачки от входа. Каменното му ядро проби стената и повлече пламъците след себе си. Камъни и хоросан изригнаха и засипаха горящата улица. Натъртен и почти оглушал, Грънтъл се надигна. Откъм стана Улдан се чуха писъци. От изровената дупка блъвна черен пушек. „Тези проклети неща са огнени капани.“ Вратата се отвори с трясък и той се обърна. Появи се Бюк, повлякъл изпаднала в несвяст жена. — Много ли е зле? — извика Грънтъл. Бюк вдигна глава. — Ти още ли си тук? Ще се оправим. Огънят почти е потушен. Махай се оттук. Бягай се скрий някъде. — Добра идея — изръмжа той в отговор. Пушеците закриха небето — вдигаха се на черни стълбове от източната част на Капустан и вятърът ги носеше на запад. В квартала на Дару се виждаха пожари — между храмовете и жилищните сгради. Грънтъл прецени, че близо до стените ще е най-безопасно от горящите снаряди, и тръгна на изток по улицата. „Това, че Стони е там, при Пристанищната порта, е само съвпадение. Тя сама си го избра.“ „Проклятие, тази битка не е наша. Ако бях поискал да ставам войник, щях да се включа в някоя проклета от Гуглата армия. Бездната да ги вземе всички дано…“ Нова вълна от далечните катапулти проряза дири през пушеците. Той спря и се прикри, но огнените кълба вече го бяха подминали, западаха в центъра на града с глух барабанен ритъм. „Това ако го продължат още малко, ще се побъркам.“ Напред през пушеците пробягваха човешки фигури. Грохотът на оръжия се усили, като вълни по каменист бряг. „Страхотно. Просто отивам при портата и измъквам момичето. Няма да трае дълго. Гуглата ми е свидетел, ще я пребия до несвяст, ако ми възрази. Просто ще се измъкнем оттук, и толкова.“ Приближи се до последния ред сергии на пазара на Вътрешната пристанищна улица. Проходите между паянтовите сергии бяха тесни и задръстени със смет. Улицата зад тях едва се виждаше зад стената пушек. Загази през боклука и излезе на улицата. Портата беше вляво от него, едва се виждаше. Масивните дървени крила бяха разбити, проходът и прагът бяха затрупани с грамади човешки тела. От амбразурите на двете странични кули, с почернели стени, изподраскани от стрели и гюлета, бълваше черен дим. До ушите му долитаха писъци и дрънчене на мечове. По платформите на стените от двете им страни войници в снаряжението на Сивите мечове се катереха към горните етажи на кулите. Вдясно от Грънтъл се чу тропот на ботуши. От пушека се появиха Сиви мечове: първите редици с мечове и щитове, задните две — с насочени арбалети. Прекосиха празното пространство пред капитана и заеха позиции зад барикадата от трупове при портата. Вятърът отнесе пушека вдясно и се видяха още тела — капънтали, лестари, бетаклити на Панион, и още надолу по улицата до барикадираната пресечка на шейсет крачки, където се беше струпала друга грамада избити войници. Грънтъл затича към отряда на Сивите мечове. След като не успя да различи кой е командирът им, викна на най-близката жена-стрелец. — Какво е положението? Тя го погледна с безизразна физиономия — лицето й бе покрито цялото със сажди — и той с изненада разбра, че е капънка. — Прочистваме кулите. Излазът скоро ще се върне. Пропускаме ги и задържаме портата. Той я зяпна. „Излаз? Богове, те са си загубили ума!“ — Задържате? — Погледна към сводестия проход. — Колко дълго? Тя сви рамене. — Сапьорите идват насам с работните екипи. До камбана-две ще има нова порта. — Колко пробива? Какви са загубите? — Не знам, гражданино. — Престани да дрънкаш — извика мъжки глас. — И го разкарай тоя цивилен… — Движение, сър! — извика му друг войник. Над раменете на присвитите редици на бойците с мечове се изпънаха арбалети. Някой от другата страна на прохода извика: — Отрядът на лестарите… задръж огъня! Идваме! Сивите мечове, заели позиция, не се отпуснаха. След миг в прохода навлязоха първите части на отряда, извършил излаза. Окървавени и пребити, понесли ранени, тежко снаряжените пехотинци завикаха на Сивите мечове да им отворят път. Отделенията се раздвоиха и оформиха коридор. Всеки лестар от първите тридесетима, които преминаха, беше натоварен с ранен другар. Шумът на близкия бой отвъд портата привлече вниманието на Грънтъл. Приближаваше се. Отрядът беше оформил ариергард, прикриващ онези, които носеха ранените, и натискът върху него се усилваше. — Контраатака! — изрева някой. — Щурмоваци скаланди… Високо от стената вдясно от южната флангова кула прозвуча рог. Ревът откъм мъртвата зона извън прохода се усили. Камъните под ботушите на Грънтъл затрепериха. „Скаланди. Настъпват в легион не по-малко от пет хиляди…“ Надолу по Вътрешната пристанищна улица се събираха още Сиви мечове — пехотинци, стрелци с арбалети и с лъкове, оформяха втора защитна полоса. Още по-голяма част се строяваше зад тях, с балисти, требушети и леки метателни машини — последните с ведра, пълни с нажежени камъни, от които се вдигаше пара като от врящи котли. Ариергардът нахлу в прохода. Между тях профучаха къси копия — само едно улучи целта си и войникът се завъртя и рухна на каменните плочи с щръкнала от шията му дръжка. Първите панионски скаланди се появиха — лекоподвижни, с кожени ризници и шлемове, стиснали къси копия и криви мечове, някои с плетени от тръстика щитове — напираха след отстъпващата редица тежка лестарска пехота, падаха един след друг, но след тях прииждаха нови и нови и надаваха пронизителни бойни викове. — Разпръсни се! Отстъпвай! Изреваната команда подейства моментално. Лестарският ариергард изведнъж се пръсна и затича напред по коридора, оставяйки след себе си падналите — които бяха извлечени навън от първите скаланди. И тогава щурмоваците нахлуха в прохода. Първата защитна линия на Сивите мечове се прегрупира след отстъпилите лестари. Изтрещяха арбалети. Западаха десетки скаланди и гърчещите им се в предсмъртна агония тела забавиха настъплението на връхлитащите зад тях. Сивите мечове хладнокръвно презаредиха. Няколко души от първата вълна нападатели се озоваха пред наемниците пехотинци и бяха посечени на място. Втора вълна, изпълзяла през труповете, се изля към защитната линия. Рухнаха под поредния рояк метални стрели. Проходът вече се изпълваше с мъртви тела. Следващата тълпа от скаланди беше невъоръжена. Докато Сивите мечове отново зареждаха арбалетите си, нападателите започнаха да измъкват загиналите и издъхващите през прохода. Вратата на лявата странична кула се отвори. Грънтъл рязко се обърна и посегна към късите си джадроубски саби, но видя оттам да излизат, залитайки, плувнали в кръв и задавени от пушек половин дузина капънтали. А сред тях — Стони Менакис. Рапирата в дясната й ръка беше прекършена на педя от върха; останалото, чак до кръглата ръкохватка и предпазителя, беше покрито със съсирена кръв, както и облечената й в тежка ръкавица ръка и металният подлакътник. Нещо слузесто висеше от острието на камата в лявата й ръка и от него капеше кафеникава киша. Скъпата й кожена броня беше разкъсана, един кос прорез беше пробил ватената подплата отдолу. Кожата и подплатата се бяха смъкнали и откриваха дясната й гърда, върху чиято мека бяла кожа личаха синини от нечии пръсти. Отначало не го видя. Погледът й беше прикован към портала, където труповете вече бяха разчистени и прииждаше нова вълна скаланди. Първите редици, както и преди малко, паднаха под дъжда метални стрели, но оцелелите нападатели се втурнаха напред — озверяла, крещяща тълпа. Четворната отбранителна линия на Сивите мечове отново се раздвои, обърна се и побягна към най-близката пресечка на Пристанищна, където стояха капънталските стрелци с лъкове и изчакваха да се разчисти пространството срещу нахлулите скаланди. Стони изрева команда на неколцината бойци с нея и малката част заотстъпва покрай стената. Чак сега видя Грънтъл. Очите им се срещнаха. — Ела насам, вол такъв! — изсъска му тя. Грънтъл затича към тях. — Кълна се в топките на Гуглата, Стони, какво… — Какво мислиш? Изляха се върху нас, през портата, по кулите, през проклетите стени. — Главата й се отплесна назад, сякаш я удари нещо невидимо. Очите й станаха хладно спокойни. — Бихме се за всяко помещение. Едно след друго. Един сиърдомин ме намери… — Тялото й потръпна. — Но кучият син ме остави жива. И го излових. Хайде, да се разкарваме! — Тръсна камата към Грънтъл, щом забързаха, и по гърдите и лицето му плисна жлъчка и водниста гадост. — Изкормих го и проклета да съм, ако не просеше пощада. — Изплю се. — С мен не стана, защо аз да му простя? Глупак. Жалък, хленчещ… Забързан след нея, Грънтъл едва след миг разбра какво му говори. „О, Стони…“ Стъпките й изведнъж се забавиха, лицето й пребледня. Тя се обърна и го погледна с изпълнени с ужас очи. — Това уж трябваше да е бой. Война. Оня кучи син… — Облегна се на стената. — Богове! Другите продължиха напред, твърде зашеметени, за да забележат, а може би бяха твърде претръпнали, за да ги интересува. Грънтъл се приближи до нея. — Изкормила си го. — Не посмя да посегне и да я докосне. Стони кимна, затвори очи и дъхът й излезе на хрипове. — Остави ли поне един и за мен, момиче? Тя поклати глава. — Много лошо. Но пък един сиърдомин или друг — все едно. Тя пристъпи и притисна лице в рамото му. Той я прегърна. — Да се махаме от тази битка, момиче. Имам чиста стая, с мивка и печка, и кана с вода. Стая, съвсем близо до северната стена — там все още е безопасно. В края на един коридор. С един вход. Ще стоя пред вратата, Стони, колкото трябва. Никой няма да влезе. Обещавам ти го. — Посегна да я вдигне. — Мога да вървя. — Но дали искаш? Това е въпросът. Тя поклати глава. Грънтъл я вдигна с лекота. — Дремни, ако искаш. Вече си в безопасност. И тръгна покрай стената. Стони се сви в прегръдката му, притисна плътно лице в ризата му. Грубата тъкан се навлажни. Зад тях скаландите гинеха със стотици — Сивите мечове и капънталите ги избиваха с безмилостна ярост. Искаше му се да е с тях. На първата линия. Да отнема живот след живот. Един сиърдомин не стигаше. Хиляда нямаше да стигнат. „Вече не.“ Усети как тялото му изстива, сякаш кръвта му се бе превърнала в нещо друго, течеше тежка и горчива във вените му, изпълваше мускулите му със странна, на нищо неподатлива сила. Никога не бе изпитвал такова нещо, но не можеше да мисли за това. Нямаше думи за това. Нито, както скоро щеше да разбере, имаше думи да се опише онова, в което щеше да се превърне. Онова, което щеше да направи. Избиването на К’Чаин Че’Малле от Крон Т’лан Имасс и немрящите ай беше отхвърлило силите на септарха в пълно безредие, точно както беше предвидил Брукалаян. Объркването и обездвижването, което бе предизвикало, донесе още няколко дни за подготовката на Щит-наковалня за предстоящия щурм. Но сега времето за подготовка беше изтекло и в ръцете на Итковиан беше останала отбраната на града. Нямаше да има повече Т’лан Имасс, нито Т’лан Ай, които да им се притекат на помощ. „И никаква освободителна армия, до последната песъчинка в стъкленицата на часовника.“ Капустан беше останал сам. „И така ще бъде. Страх, мъка и отчаяние.“ От позицията си на върха на най-високата кула на Казармената стена, след като дестраянт Карнадас беше слязъл и потокът на вестоносците се разхвърча из града, беше наблюдавал първото съсредоточаване на вражеските войски на изток и югоизток, приближаващите с глух тътен обсадни машини. Беклити и още по-тежко снаряжени бетаклити настъпваха срещу Пристанищната порта, с маса скаланди зад тях и от двете им страни. Ядра на ударните сили на сиърдомините, притичващи отряди на десандиите — придвижваха напред нови обсадни машини. И чакащата в огромните, необятни станове покрай реката и по брега кипяща маса на тенесковрите. Беше наблюдавал щурма на външното укрепление на Източния страж на Джидрат, вече изолирано и обкръжено от противника; беше видял как бе разбита тясната врата, беклитите нахлуха през прохода, три стъпки, две, една, после замряха на място, а след няколко мига — стъпка назад, после още една, започнаха да извличат тела. И още тела. Джидратите — елитните стражи на Съвета на маската — бяха проявили своята дисциплина и решимост. Бяха изтласкали натрапниците, бяха вдигнали барикада на мястото на вратата. Беклитите се струпаха отново и подновиха щурма. Битката продължи целия следобед, но всеки път, когато Итковиан отвличаше вниманието си от другите събития, разиграващи се край крепостните стени, виждаше, че джидратите продължават да се държат. Отнемаха живота на десетки и десетки врагове. „Забиват извития трън в корема на септарха.“ Най-сетне, някъде по здрач, тежките обсадни фургони бяха обърнати. Огромни камъни полетяха към стените на укреплението. Отекващите удари продължиха чак докато не се спусна пълен мрак. Щурмът срещу градските стени бе започнал отвсякъде. Атаката откъм север се оказа лъжлива, изпълнена без особена стръв, и бързо се разбра, че е маловажна. Вестоносци донесоха на Щит-наковалня, че сражението по западната стена също е отвличаща маневра. Истинските атаки бяха нанесени по южните и източните стени, съсредоточени по портите. Итковиан, чиято позиция беше точно между тях, можеше пряко да наблюдава защитата от двете страни. Беше видим за врага и не една стрела и копие полетяха към него, но съвсем малко стигнаха до платформата. Това беше едва първият ден. Обхватът и точността щяха да се подобряват през следващите. Много скоро щеше да му се наложи да отстъпи от наблюдателната си позиция. Междувременно смяташе да предизвиква с присъствието си безсилната ярост на щурмуващите. Когато беклитите и бетаклитите се втурнаха напред, с понеслите стълби десандии между тях, Итковиан даде заповед за контраогън от стените и порталните кули. Последвалата касапница бе страховита. Щурмуващите не си направиха труд да се прикрият зад костенурки и започнаха да гинат в ужасяващи количества. Но броят им беше такъв, че все пак достигнаха портите, овните заудряха и пробивите станаха. Панионците обаче, след като нахлуха през проходите, се оказаха на открити пространства, превърнати в мъртви зони от стрелците на Сивите мечове и капънците, които сипеха убийствени залпове иззад барикадите на пресечните улици и входове. Стратегията на Щит-наковалня с отбрана на няколко полоси се оказа убийствено ефикасна. Последвалите контраатаки бяха толкова ефективни, че позволиха излази извън портите, в яростно преследване на бягащите панионци. И поне през този ден никой от отрядите, които бе изпратил напред, не прекали. Дисциплината бе задържала капънталите, лестарите и отрядите от Корал. Първият ден беше приключил и беше спечелен от защитниците на Капустан. Краката му трепереха, усилилият се бриз сушеше потта от лицето му и щипеше с хладните си пипала през решетката на полушлема му, галеше почервенелите му от пушеците очи. Щом тъмнината го загърна, Итковиан се вслуша в грохота на камъните по редута на Източен страж и за първи път от няколко часа се обърна да огледа града. Цели карета бяха пламнали, пламъците на пожарите се извисяваха към нощното небе и осветяваха дебелия покров на облаците черен дим. „Знаех какво ще видя. Защо ме стъписва тогава? Защо изцежда кръвта от жилите ми?“ Изведнъж уморен, той се облегна на перилото и ръката му се отпусна на коравия камък. Нечий глас проговори от сенките на прохода на кулата. — Имате нужда от отдих, сър. Итковиан притвори очи. — Самата истина, дестраянт. — Но отдих няма да има — продължи Карнадас. — Другата половина на щурмовите сили се струпва. Можем да очакваме атаки през нощта. — Знам. — Брукалаян… — Да, налага се. Е, хайде, ела. — Тези усилия стават все по-трудни — изпъшка Карнадас, докато се приближаваше към Щит-наковалня. Опря ръка на гърдите му. — Заразата на лабиринтите ме заплашва — продължи той. — Скоро ще мога само да се пазя от нея. Умората се изцеди от Щит-наковалня, в крайниците му отново се вля бодрост и той въздъхна. — Благодаря. — Смъртният меч току-що бе повикан в Хомота да даде отчет за първия ден на битката. И, не, не мога да ви зарадвам с вестта, че Хомотът е унищожен от сто огнени кълба. Стои си непокътнат. Но предвид тези, които сега приютява, май не бива повече да му желаем такъв край. Итковиан извърна погледа си от улиците и се взря в осветеното от червени пламъци лице на дестраянта. — Какво искате да кажете? — Баргастите, Хетан и Кафал, се настаниха в Главната зала. — Аха. Разбирам. — Преди да тръгне, Брукалаян ме помоли да ви попитам за усилията ви да намерите начин костите на духовете основатели да бъдат пощадени от предстоящите пожари. — Не успях. А и не изглежда вероятно да имам скоро възможност да подновя усилията си в тази посока. — Разбираемо. Ще предам думите ви на Смъртния меч, макар и не с явно облекчение. — Благодаря ви. Дестраянтът пристъпи към бойниците и погледна към мъртвата зона отвън. — Богове подземни, джидратите продължават да държат редута? — Не е сигурно — промърмори Итковиан и също се загледа натам. — Най-малкото, бомбардировката не е престанала. Едва ли е останало вече нещо освен купчини камък. Мисля, че преди половин камбана чух как рухна една стена, но е много тъмно, за да се разбере. — Легионите настъпват отново, Щит-наковалня. — Трябват ми още вестоносци. Последният ми отряд… — Знам, рухнали са от умора. Ще ви оставя и ще направя каквото ме помолихте. Итковиан чу как Карнадас тръгна към стълбата, но погледът му се задържа на вражеските позиции на изток и на юг. Тук-там между бойните карета проблясваха покрити фенери, плътните редици пристъпваха бавно, скрити зад плетените кръгли щитове. Появиха се по-малки отряди на щурмовата част на скаландите, придвижваха се предпазливо напред. Тропотът на ботуши зад гърба му го предупреди, че вестоносците са дошли. Без да се обръща, Итковиан нареди: — Съобщете на капитаните на стрелковите отделения и артилерията, че панионците скоро ще подновят щурма си. Искам войници по стените и бойниците. Ротите при портите да се прегрупират — в пълен състав, включително сапьори. Иззад плътните редици на панионците към небето се издигнаха десетки огнени кълба. Снарядите извиха в дъга и профучаха с рев над главата на Щит-наковалня. Взривове окъпаха града в огнена светлина и разтърсиха обкования с бронз каменен под. Той се обърна към вестоносците: — Действай. Карнадас подкара коня в лек галоп през площада Тура’л. Огромната арка на петдесет крачки вляво от него току-що бе поразена в единия край и пръсна разбита зидария и горящ катран по каменните плочи и покривите на жилищните здания до нея. Лумнаха пламъци и дестраянтът видя как от сградите се изсипаха човешки фигури. Някъде на север, в самия край на Храмовия квартал, пожарът бе погълнал друго жилищно каре. Стигна до другия край на площада и без да забавя, препусна по Улицата на сенките — с храма на Сянка вляво и храма на Кралицата на сънищата — вдясно от него, — после отново зави наляво, щом стигна до Копието на Дару — главния булевард на квартала. Пред него се извисиха черните камъни на Хомота, древната цитадела, издигаща се над по-ниските околни сгради. Портата се пазеше от три отделения джидрати в пълно снаряжение и с извадени оръжия. Познаха го отдалече и му махнаха да влезе. В двора той скочи от седлото, остави коня на грижите на един коняр и тръгна към Великата зала, където знаеше, че ще завари Брукалаян. Щом закрачи по главния коридор към масивната двукрила врата, видя пред себе си друг мъж. В халат и с вдигната качулка, той беше без обичайния ескорт, полагащ се за външни хора, но крачеше към входа с изящна увереност. Карнадас се зачуди как е могъл да мине през кордона на Джидрат, после ококори очи, като видя как странникът само махна с ръка и огромните крила се люшнаха и се отвориха пред него. От Великата зала до ушите му стигнаха увлечени в горещ спор гласове, които бързо заглъхнаха с появата на странника. Карнадас забърза и щом стигна до разтворената врата, успя да хване края на гневния протест на жреца на Рат-Гугла: — … моментално! Дестраянтът се шмугна през прага едва на крачка-две след непознатия. Видя как Смъртният меч, застанал до каменния олтар в центъра, се обърна и изгледа новодошлия. Баргастите Хетан и Кафал седяха на дрипавата си черга на няколко крачки вдясно от Брукалаян. Жреците и жриците от Съвета на маската до един се бяха навели напред — маските им се бяха изкривили в пародия на недоволство, с изключение на Рат-Гугла, който стоеше прав и маската му, наподобяваща череп, се беше изопнала от гняв. От мястото, където стоеше, дестраянтът не можеше да види лицето на мъжа, но видя как мръдна качулката му, когато огледа маскираното събрание. — Ще пренебрегнете ли заповедта ми? — попита Рат-Гугла, като се мъчеше да обуздае гнева си, и огледа съвета. — Къде са нашите джидрати? Защо, в името на боговете, не чуват призива ни? — Уви — промълви на дару странникът, — в момента те са се вслушали в зова на своя сън. По този начин ще избегнем ненужното прекъсване. — Мъжът се извърна към Брукалаян, с което позволи на Карнадас — вече застанал до Смъртния меч — да види лицето му. Кръгло, странно гладко, отпуснато в израз на спокойно благодушие. „А, търговецът, когото Итковиан прие. Как се казваше… Керули.“ Светлите очи на мъжа се спряха на Брукалаян. — Моите извинения към командира на Сивите мечове, но се боя, че се налага да се обърна към Съвета на маската. Ще бъдете ли така любезен да ми отстъпите трибуната? Смъртният меч кимна. — Разбира се, сър. — Не сме съгласни! — изсъска Рат-Сенкотрон. Очите на странника се извърнаха към жреца и погледът му се втвърди. — Вие, за съжаление, нямате избор. Гледам ви всички и намирам представителството ви за ужасно неадекватно. Карнадас едва потисна смеха си и като видя вдигнатата вежда на Брукалаян, отвърна с израз на невинно учудване. — Кълна се в Бездната — възропта Рат-Бърн, — кой сте вие, че да давате такава преценка? — На истинското си име не държа, жрице. Само на титлата, за която настоявам сега. — Титла? — Рат-К’рул. Дойдох, за да заема мястото си в Съвета на маската и да ви кажа това: един от нас ще ни предаде всички. Стони седеше на твърдия нар, с разчорлена коса, провиснала на мръсни кичури пред лицето й. Грънтъл посегна и бавно среса с пръсти кичурите назад. Тя въздъхна хрипливо. — Глупаво е. Стават такива неща. В битката няма правила. Бях идиотка, опитах се да убия сиърдомина само с една рапира — той я избута настрана със смях. — Вдигна глава. — Не оставай с мен, Грънтъл. Виждам какво има в очите ти. Върви си. — Огледа стаята. — Трябва само… само да се почистя. Не те искам нито тук, нито пред вратата. Заемеш ли тази позиция, Грънтъл, никога няма да я оставиш. Ти си най-добрият боец, когото съм виждала. Избий няколко панионци… Гуглата да ме вземе дано, всичките ги избий. — Сигурна ли си, че… Тя се изсмя грубо. — Дори не се опитвай. Той изсумтя и започна да оправя снаряжението си. Затегна ремъците. Намести подплатата отдолу. Пусна забралото на шлема. Разхлаби сабите в ножниците. Стони го гледаше мълчаливо. Най-сетне бе готов. — Е, добре. Ти си отдъхни, момиче. Когато се оправиш, все още ще са останали много. — Да. Грънтъл се обърна към вратата. — Нареди ги добре. — Да. Беклитите и скаландите стигнаха до източната стена. Многохилядна маса. Пред лицето на отслабващия дъжд от стрели се вдигнаха стълби, по тях се закатериха хора, започнаха да се прехвърлят през бойниците. Източната порта отново беше завзета, врагът се изсипа през прохода и на площада на Новия източен пазар. На юг Главната порта на града падна под съсредоточения бараж на катапултите. Легион беклити нахлу в площад Джеларкан. Добре прицелено кълбо горящ катран улучи Западните казарми на капънталите — сградата лумна в пожар, който огря целия град в зловещо червено зарево. Ударни части на урдомани и сиърдомини пробиха през Северната порта и нахлуха в най-близките улици на Дару, след като унищожиха Стана на Нилдар и избиха всички вътре. Врагът бе нахлул в града от всички страни. Битката, заключи Итковиан, не вървеше добре. При всяко донесение на вестоносците Щит-наковалня раздаваше заповеди с мек и спокоен глас. — Четвърто крило на Девета барикада между кулите при Източна и Не’рор. Осигурете провизии и боеприпаси на капънталите в двете кули… Седмо крило — на Западна вътрешна кула и стената. Искам доклад за положението при кула Джебрал. В Западните бараки имаше петстотин капънтали — вероятно са обкръжени… Пета и Трета гриви на улиците около площад Тулар на помощ на капънталите… Първа, Шеста и Осма гриви на бегом към Северен храмов квартал — блокада и щурм, докато върнат Северна порта… Четвърта, Втора и Осма гриви на Нов източен пазар. След като се възстанови Източна порта, искам Първо, Трето и Пето крило да направят излаз. Крайна цел — редут Източен страж — искам обсадните машини да се неутрализират и оцелелите джидрати да бъдат изтеглени. Предайте на тримайстера да се яви на доклад… Между командите и идващите и заминаващи вестоносци Итковиан наблюдаваше сражението при Нов източен пазар — доколкото можеше да вижда сред блясъка на пожарите и гъстите облаци дим. Скаландите напираха здраво, за да преодолеят барикадите, пречещи им да стигнат до двореца на принца. Грамадни камъни биеха по външната стена на двореца непрестанно, но без никакъв резултат — тънките лъскави каменни стени дори не трепваха. Дори свистящите кълба горящ катран не постигаха нищо, освен да оставят черни петна по повърхността на неведомия камък. Дворецът трябваше да се превземе по трудния начин — стъпка по стъпка, стая по стая, етаж след етаж, и панионците горяха от нетърпение да се заемат със задачата. Тримайстерът на Сивите мечове, командващ Първо, Трето и Пето крило, се появи на парапета. Беше един от най-старите офицери на Щит-наковалня, мършав, висок, със сива брада, скриваща многобройните белези. — Предадоха ми назначението, Щит-наковалня. „Защо ви повиках тогава? Виждам въпроса в очите ви? Не са ви нужни насърчения, за да ви наточат за тази самоубийствена мисия.“ — Ще бъде неочаквано — промълви Итковиан. Мъжът присви очи и кимна. — Да, сър. При всички тези пробиви вражеският фронт е загубил сцепление. В тази нощ хаосът се е възцарил навсякъде. Ще унищожим обсадните машини според заповедта. Ще изтеглим оцелелите в редута. „Е, стари приятелю. Аз съм този, който има нужда от насърчителни слова.“ — Отваряйте си очите, сър. Искам също да разбера позициите на задния панионски ешелон. По-точно — тенесковрите. — Разбрано, сър. Пристигна вестоносец — жена; качи се залитайки по стълбата. — Щит-наковалня! — задъхано каза. — Докладът ви! — подкани Итковиан. — От Тримайстер на Първа, Седма и Шеста гриви, сър. „Северната порта.“ Той погледна на север. Повечето жилищни сгради на Дару горяха. — Продължете. — Тримайстерът докладва, че се е натъкнал на ударните части на урдоманите и сиърдомините. Всички са мъртви, сър. — Мъртви? Младата жена кимна и замълча, за да изтрие зацапаната със сажди и пепел пот от лицето си. Шлемът й, забеляза Итковиан, беше твърде голям. — Някакъв гражданин повел на щурм останките от капънталската стража, както и други граждани и пазачи на кервани. Сър, влезли са в бой с урдоманите и сиърдомините три пъти подред — и са ги изтласкали. Тримайстерът вече държи Северната порта и сапьорната му рота я възстановява. — А това импровизирано опълчение и неговият командир? — Само няколко ранени останали да посрещнат тримайстера, сър. Това… ъъъ… опълчение е тръгнало на запад към рота урдомани, опитващи се да щурмуват Лектар. — Вестоносец, изпратете им на помощ Първо крило. След като предадете заповедта ми, си починете. — Слушам, Щит-наковалня. — Това не е зачисленият ви шлем, нали? Смутена, тя поклати глава. — Ъъъ… изгубих го, Щит-наковалня. — Явете се при интенданта да ви даде подходящ. — Слушам, сър. — Вървете. Двамата ветерани загледаха как младата жена се отдалечава. — Каква немарливост — промърмори тримайстерът. — Да си загуби шлема. — Наистина. — Но умно, че си е намерила друг. Щит-наковалня се усмихна. — Тръгвам, сър. — Финир да е с вас, тримайстер. Карнадас вдиша дълго и тихо. Космите по врата му бяха настръхнали от внезапно възцарилата се във Великата зала тягостна тишина. „Измяна?“ Очите му се бяха приковали само в един жрец. Думите на Рат-К’рул подкладоха подозрения, които дестраянтът вече хранеше, но предразсъдъкът го караше да не вярва на собствените си заключения. Сдържаше си езика, но погледът му не се откъсваше от Рат-Финир. Глиганската маска беше безизразна, но мъжът зад нея стоеше така, сякаш току-що му бяха нанесли удар. — Векът на К’рул отдавна е свършил — изсъска Рат-Сенкотрон. — Но се върна — отговори мъжът в халата. — Факт, който би трябвало да събуди у всички ви известно чувство на облекчение. В края на краищата тъкмо кръвта на К’рул беше отровена. Започналата днес битка няма да пощади никого, включително и боговете, на които служите. Ако се съмнявате в думите ми, влезте в душите си — чуйте истината от своите богове. Да, думите може да звучат неприятно, дори възмутително. Но все едно, те ще бъдат изречени. — Предложението ви не може да бъде прието прибързано — заяви Рат-Кралица на сънищата. — Склонен съм да го обсъдим — отвърна с вежлив поклон Рат-К’рул. — Но ви предупреждавам, не разполагаме с много време. — Вие споменахте за измяна… — Да, Рат-Кралица на сънищата, споменах. — Това ни уязвява с разцепление. Мъжът в халата килна глава. — Тези от вас, братя и сестри, които са уверени, че съвестта им е чиста, оттук нататък ще се обединят. Онзи, който не може да заяви това, най-вероятно ще се разправя със своя бог. Брукалаян се окашля в последвалата тишина. — С разрешение на Съвета на маската, налага се да напуснем. Моят Щит-наковалня има нужда от мен. — Разбира се — каза Рат-Гугла. — Наистина, ако се съди по шума, изглежда, стените са пробити и врагът е в града. „И Гуглата дебне по улиците на Капустан. Двойственост, достатъчна, за да охлади тона ти.“ Смъртният меч се усмихна. — Очаквахме от самото начало, Рат-Гугла, че стените и портите ще бъдат завземани. Периодично. — Обърна се рязко към Карнадас. — Придружете ме, моля. Искам последните сведения. Дестраянтът кимна. Хетан бавно се надигна от мястото си и се вгледа с пламнали очи в Рат-К’рул. — Спящи, искрено ли е предложението на твоя бог? Той наистина ли иска да ни помогне? — Ще го направи. Кой от вас е доброволецът? Баргастката ококори очи и извърна глава към брат си. Мъжът в халата се усмихна. Рат-Сенкотрон изрева: — Сега пък какво? Карнадас се обърна да погледне Кафал и стъписан видя, че седи все още скръстил крака и отпуснал глава в кротка дрямка. — Всички вие — заяви тихо Рат-К’рул. — Не го будете, ако ви е скъп животът. От шейсетимата капънтали, които Грънтъл бе повел на запад от Северната порта, бяха останали едва дузина и само един от стражата на Лестари — късокрак дългорък сержант, влязъл без много приказки в ролята на помощник-командир. Домът Лестари беше една от малкото добре укрепени резиденции в Капустан, дом на Калан Д’Арл, търговска фамилия с връзки в Съвета на Даруджистан, както и с вече падналия благороден дом със същото име като в Лестари. Здравата каменна сграда беше прилепена до северната крепостна стена и плоският й покрив се бе превърнал в укрепена позиция за отбрана и контраатаки за защитниците на стената. Огромният вход представляваше дебела бронзова врата в каменна рамка, със зазидани дълбоко в камъка панти. Над входа беше надвиснал широк фронтон с изваяни нагъсто по него глави на демони, от чиито зейнали уста още капеше врялата вода, изляла се върху пищящите скаланди, докато бяха блъскали с овена по вратата. Грънтъл и малкият му отряд, все още замаяни от свирепия сблъсък с петнайсет урдомани, накълцали повечето опълчение преди Грънтъл лично да посече последните двама панионци — бяха ударили скаландийската тълпа откъм гърба. Сблъсъкът беше бърз и брутален. Само сержантът прояви някаква милост, като сряза гърлата на онези от скаландите, оказали се лошо попарени от врялата вода. След секването на писъците им настъпи внезапна тишина. Грънтъл се наведе над един от труповете и почисти остриетата на сабите си с туниката му. Мускулите на ръцете и раменете го боляха и трепереха от умора. Нощният бриз се беше усилил — носеше мирис на сол и помиташе пушеците. Все още бушуваха достатъчно пожари, за да прогонят нощната тъма. — Би ли погледнал натам? Капитанът се обърна към сержанта лестари и проследи погледа му. На югоизток, само на няколко пресечки от тях, се издигаше Хомотът. Цялата цитадела беше огряна от смътно сияние. — Е, какво мислиш? — попита го посивелият войник. „Заклинание някакво.“ — Предполагам, че е ритуална магия — продължи сержантът. — Защитна вероятно. Гуглата знае, и на нас няма да ни дойде зле малко такава. Накълцаха ни, сър — то и на мен сили не ми останаха, за другите да не говорим… — Изгледа накриво десетината пребити и окървавени капънталци, наклякали по земята или облегнати на стената на къщата, и поклати глава. — Живи умрели са. От югозапад се чу дрънчене на оръжия и викове. Боят приближаваше към тях. Дрънченето на броня от покрива на дома Лестари привлече вниманието му. Отгоре ги гледаха няколко капънталски пехотинци. — Добре я свършихте, които и да сте! — извика един. — Какво виждате оттам? — викна му сержантът. — Върнахме си Северната порта! Сиви мечове, близо хиляда са. Панионците отстъпват! — Сиви мечове — измърмори сержантът и погледна ядосано Грънтъл. — Ние я върнахме проклетата порта… — Но не я държим ние, нали? — изръмжа Грънтъл и се надигна. Обърна се към окаяните бойци. — Живи сте, като ви гледам, охлюви капънски. Не сме свършили. Десетина уморени чифта очи го погледнаха невярващо. — Западната порта май е паднала. Защитниците им, както чувам, са си плюли на петите. Което значи, че или са си загубили командирите, или тези командири не струват и пет пари. Сержант, вече сте лейтенант. Останалите сте сержанти. Трябва да помогнем на няколко скапани шашнати войници. Движение. Бегом — да не вземе да ми се схване някой. — Изгледа ги, завъртя рамене и тресна със сабите. — След мен. Затича към Западната порта. След миг останалите го догониха. Две камбани преди съмване. На север и на запад ревът на битката затихваше. Там контраатаките на Итковиан бяха върнали портите и стените; боят беше прогонил щурмуващите от тези две страни, поне за тази нощ. Една камбана по-рано Брукалаян се беше върнал с Карнадас от Хомота. Смъртният меч беше събрал шестстотинте новобранци, които Щит-наковалня държеше в резерва, с две гриви и две крила, и ги поведе към площада Джеларкан, където според донесенията около хиляда беклити бяха направили пробив и заплашваха да завладеят вътрешните отбранителни позиции. Положението около Западната порта беше още по-бедствено. Тримата вестоносци на Итковиан не се бяха върнали, след като ги отпрати натам. Западните бараки се бяха превърнали в огромен ревящ огнен юмрук, чиито зловещи блясъци огряваха порутените отломки на самата порта. Този пробив, ако стигнеше до западната страна на Джеларкан, щеше да доведе до падането на половината град. Щит-наковалня крачеше отчаяно по рампата. Вече нямаше резерви. За известно време изглеждаше, че капънталските части и Сивите мечове, назначени да бранят Западната порта, просто са престанали да съществуват и от зейналата рана е потекъл вражески порой. После, съвсем необяснимо, съпротивата изведнъж се втвърди. Пороят се беше натъкнал на човешка стена и макар да се усилваше, все още не се беше излял. Съдбата на Капустан сега се уповаваше на тези защитници. И Итковиан можеше само да гледа как всичко виси на косъм. Карнадас беше долу, в казармения двор. Бе изтощил денълския си лабиринт, борейки се с покварата, която го бе заразила, но все пак беше успял да изцери ранените Сиви мечове. Нещо се беше случило в Хомота, ставаше и в момента — цялата цитадела сияеше с безцветна аура. Итковиан искаше да попита за това дестраянта, но все още не му се удаваше възможност. По стълбата се чу тропот на ботуши. Щит-наковалня се обърна рязко. Лицето на вестоносеца, който се появи, беше обгоряло — набъбналата на мехури кожа оформяше ивица от челюстта нагоре покрай ръба на шлема. Едното му око беше сбръчкано и тъмно като стафида. Зад него идваше Карнадас. Дестраянтът заговори пръв, без още да е излязъл от отвора. — Настоя първо да ви докладва, сър. За окото нищо не мога да направя, но болката… — След малко — сряза го Итковиан. — Вестоносец, докладвайте. — Виноват — изпъшка младежът, — че се забавих толкова. — Пратих ви до Западната порта преди повече от една камбана. — Панионците бяха стигнали до Стан Тулар, Щит-наковалня. Стан Сенар беше паднал — всички жители бяха изклани. Всички. Деца… сър, моля да ме извините, но ужасът още е в мен… — Продължете. — Кулата Джебар беше обкръжена, защитниците й — щурмувани. Такава беше ситуацията при пристигането ми, сър. Нашите войници се биеха разпръснати на малки групи, много от тях — обкръжени. Накъдето и да погледнех, ни кълцаха, сър. — Замълча, вдиша дълбоко и продължи: — Такава беше ситуацията при пристигането ми. Готвех се да се връщам с тези новини и ме… свиха… — Какво?! — Моля за извинение, сър. Не мога да измисля по-подходяща дума. Появи се някакъв чужденец с шепа капънци с него и един сержант, лестари. Тоя мъж взе под командата си всички… и мен също. Щит-наковалня, опитах се да възразя… — Тоя мъж явно е бил убедителен. Продължете разказа си. — Чужденецът накара войниците с него да съборят вратата на Стан Тулар. Настоя жителите му да излязат да се бият. За децата си… — И ги убеди? — Сър, той носеше в ръцете си останките от едно дете от стана Сенар. Врагът, сър — панионците — някой беше започнал да яде това дете… Карнадас пристъпи зад гърба на младежа и сложи ръка на рамото му. — Убедил ги е — каза Итковиан. Вестоносецът кимна. — Чужденецът… тогава той… той взе ризката на детето и направи от нея знаме. Видях го сам. Сър, тогава престанах да възразявам и… съжалявам. — Разбирам ви. — Оръжия имаше достатъчно. Капънталите на Тулар се въоръжиха — четири, петстотин души излязоха. Мъже и жени. После чужденецът изпрати хората си и след малко започнаха да се връщат. С тях — оцелели групи капънталски войници, няколко джидрати, коралци и Сиви мечове, сър. Тримайстерът им беше убит, нали разбирате… — Чужденецът ги е повел — прекъсна го Итковиан. — След това? — Тръгнахме на помощ на кулата Джебар, сър. Щит-наковалня, зад онова ужасно знаме ги изклахме до крак. — Състоянието на кулата? — Срутена е, сър. Уви. Бранеха я още само двайсетина оцелели капънталци. Сега са с чужденеца. Аз, ъъъ, тогава се върнах към задачата си, сър, разрешиха ми да ви докладвам… — Много щедро от страна на чужденеца. Какво беше в този момент състоянието на това опълчение? — Канеха се да извършат излаз през развалините на Западната порта, сър. — Какво?! — Към нея идваше рота беклити, в подкрепление на щурмуващите в града. Но всички щурмуващи вече бяха мъртви. Чужденецът се канеше да ги изненада с този факт. — Бивни божии, кой е този човек? — Името му не знам, сър. Върти две криви саби. Бие се като… като глиган, сър, с тези две саби… Итковиан го зяпна. Видя как болката на младежа заглъхна, след като дестраянтът го стисна силно за раменете, видя как мехурите се свиха и как около пострадалото око се появи нова кожа. Щит-наковалня рязко се обърна и се загледа на запад. Отвъд блясъците на пожара на Западната казарма цареше мрак. Премести погледа си към площада Джеларкан. Не се виждаха други пробиви, доколкото можеше да прецени. Смъртният меч беше взел нещата в ръцете си. — По-малко от камбана до съмване — промълви Карнадас. — Щит-наковалня, градът се държи. Итковиан кимна. Нов тропот на ботуши по стълбата. Всички се обърнаха към поредния вестоносец. — Щит-наковалня, от третия излаз към редута Източен страж. Оцелелите джидрати бяха прибрани, сър. На югоизток бе забелязано раздвижване. Тримайстерът изпрати съгледвач. Щит-наковалня, тенесковрите са тръгнали. Итковиан кимна. „Ще дойдат с утрото. Триста хиляди, сигурно и повече.“ — Дестраянт, отворете тунелите. Почнете с вътрешните станове. Всички граждани — долу. Поемете казармените гриви и крила, и всеки, който може да указва посоките и да поддържа реда при входовете. Набръчканото лице на Карнадас се изкриви в лукава усмивка. — Щит-наковалня, мой дълг е да ви напомня, че Съветът на маската все още не е одобрил строителството на въпросните тунели. Итковиан кимна отново. — За щастие на хората на Капустан, свършихме си работата, без да чакаме това одобрение. — После се намръщи. — Изглежда, Съветът на маската си е намерил свои средства за самозащита. — Не са те, сър. Хетан и Кафал са. И един нов жрец, всъщност същият „търговец“, когото спасихте в равнината. Щит-наковалня бавно примига. — Той нямаше ли един пазач на керван — едър мъж, с две къси саби, окачени на бедрата? — „Къси саби ли? По-скоро като бивните на Финир.“ — Май сте прав, сър. Всъщност едва вчера отделих малко време да го изцеря. — Ранен ли е бил? — Махмурлук, Щит-наковалня. Голям. — Разбирам. Действайте. — Итковиан погледна двамата вестоносци. — Трябва да съобщим на Смъртния меч… и на този чужденец… При замаха на Грънтъл плетеният щит на беклита се пръсна и изхвърча от ръката му. Очуканата, покрита със съсирена кръв сабя в другата му ръка посече надолу през шлема и черепа. Мозък и кръв плиснаха по ръкавицата му. Беклитът рухна на една страна, изрита и издъхна. Грънтъл се обърна и избърса сабята си. На десетина крачки зад него, вдигнато високо над яростните редици на хората му, се вееше Детското знаме — разкъсана светложълта ризка, оцапана с червено, което вече изсъхваше до черно. Ротата на беклитите беше изклана. Жертвата на Грънтъл бе последната. Капитанът наемник и опълчението му бяха на четиридесет крачки от развалините на Западната порта, на широката главна улица на доскорошното бедняшко градче. Постройките ги нямаше, дървените им стени и плочести покриви бяха смъкнати и отнесени. Останали бяха само мръсни петна от пръстените подове и строшени грънци. На стотина крачки по на запад минаваше предната линия постове на обсадителите. Грънтъл видя как ги заобиколиха петстотин беклити, с отряди урдомани и конница бертулиди на двата фланга. Зад тях се надигаше огромен прашен воал, огрян от косите лъчи на слънцето. Лейтенантът се беше смъкнал на коляно до Грънтъл, задъхан. — Време е… време е за… изтегляне, сър. Навъсен, капитанът огледа опълчението си. „Петдесет, шейсет души още се държат. С колко започнах снощи? Горе-долу със същия брой. Така ли беше? Богове, възможно ли е?“ — Къде са сержантите ни? — Тук са, повечето поне. Да ги повикам ли да излязат напред, сър? „Не. Да, искам да им видя лицата. Не им помня лицата.“ — Наредете им да строят отделенията. — Сър, ако тая конница ни нападне… — Няма. Те прикриват. — Какво прикриват? — Тенесковрите. Защо да хвърлят още ветерани срещу нас, след като ще ги избием? Все едно, кучите синове трябва да отдъхнат. Не, време е за гладната орда. — Беру да ни пази — прошепна лейтенантът. — Не се притеснявай. Те мрат лесно. — Трябва да отдъхнем малко. Накълцани сме, сър. Много стар съм за такова самоубийство. — Тогава какво, в името на Гуглата, търсиш в Капустан? Все едно. Я да видим отделенията. Искам да се свали снаряжението от тези трупове. Искам моите шейсет да заприличат на войници. — Сър… — Чак тогава се изтегляме. Ясно? Тъй че побързайте. Грънтъл и разнебитената му рота тръгнаха назад към Капустан. Сред руините на Западната порта вече кипеше дейност. Сред множеството доминираха сивите наметала на Сивите мечове, но се мяркаха и групи зидари и работници. Трескавата дейност прекъсна и хората заобръщаха глави. Разговорите секнаха. Грънтъл се навъси още повече. Мразеше прекомерното внимание. „Какво сме ние, призраци ли?“ Очите се вдигаха към Детското знаме. Един офицер от наемниците — жена — закрачи към тях да ги посрещне. — Добре сте се върнали — каза жената и кимна мрачно. Лицето й беше прашно, изпод шлема й течаха вадички пот. — Имаме оръжейници пред стана Тулар. Предполагам, че бивните ви имат нужда от точило… — Саби. — Както кажете, сър. Щит-наковалня — не, всички ние — искаме да знаем името ви… Но Грънтъл вече я беше подминал. — Точилари. Добра идея. Лейтенант, смяташ ли, че всички трябва да си наточим бивните? Офицерката на Сивите мечове се обърна рязко. — Не се отнасяйте пренебрежително към израза, сър. Той продължи и подхвърли през рамо: — Добре, да ги наречем тигрови нокти тогава, защо не? Както гледам, порта ви чака да оправите. По-добре побързайте. Тенесковрите идат за закуска. И закуската сме ние. Чу я как изсъска безсилно. Строителите подновиха работата си. Оръжейниците бяха извадили каменните точила на улицата. Зад тях, по посока на площад Джеларкан, още ехтеше грохотът на битката. Грънтъл махна на хората си. — Всички да се подредят. Тези оръжия ги искам толкова остри, че да можете да се бръснете с тях. Лейтенантът изсумтя. — Повечето ви бойци са жени, сър. — Все едно. По улицата към тях препускаше конник. Дръпна юздите, скочи от седлото, оправи металните си ръкавици, след което закрачи към Грънтъл. — Вие ли сте капитанът от охраната на Керули? — Лицето на пратеника бе скрито под забралото на шлема. — Бях. Какво искате, наемник? — Поздрави от Щит-наковалня, сър. — Гласът му беше плътен и твърд. — Тенесковрите настъпват… — Знам. — Щит-наковалня е убеден, че главният им щурм ще е от изток, защото там е Първото чедо на мъртвото семе с елитния си авангард. — Е, и какво? — Сър, гражданите на Капустан се евакуират… — Къде? — Сивите мечове направиха тунели под града, сър. Долу е струпано достатъчно продоволствие за двайсет хиляди цивилни… — За колко време? — Две седмици, може би три. Тунелите са просторни. В много случаи бяха отворени и гробни могили, за складове на продоволствие — оказаха се повече, отколкото се очакваше. Входовете са прикрити добре и пригодени за отбрана. „Две седмици. Безсмислено.“ — Добре, това е за цивилните. А бойците? Очите на вестоносеца помръкнаха зад решетката на шлема. — Ще се бием. Улица по улица, сграда след сграда. Стая след стая, сър. Щит-наковалня ви пита коя част от града желаете да поемете? И имате ли нужда от нещо? Стрели, храна… — Не сме стрелци, но храна и разредено вино няма да е зле. Коя част на града? — Грънтъл огледа бойците си. — Коя сграда, по-скоро. Има една жилищна сграда, в края на улица Стар Дару, онази с основите от черен камък. Ще започнем от Северната порта и след това ще се изтеглим там. — Добре. В тази сграда ще бъде отнесено продоволствие, сър. — А, има една жена там, в една от стаите на горния етаж — ако сте евакуирали сграда по сграда… — Евакуацията беше доброволна, сър. — Тя няма да се съгласи. — Тогава си е там, сър. Грънтъл кимна. Лейтенантът пристъпи до него. — Сабите ви — време е да си наточите тигровите нокти, сър. — Да. Обърна се и не забеляза как вестоносецът трепна, като чу тези думи. През черната решетка на забралото Щит-наковалня Итковиан изгледа мълчаливо капитана охранител на кервани, който вече крачеше към един от точиларите. Късокракият лестари вървеше на стъпка след него. Капитанът извади оцапаните с кръв криви саби, с тежки върхове и с цвета на пушливи пламъци. Беше дошъл да се срещне лично с този човек, да го прецени изцяло и да си изгради образа, свързан с невероятните му дарби. Вече съжаляваше за решението си. Изруга се наум за прибързаността си. „Биел се като глиган? Богове, този мъж е една грамадна дебнеща из степите котка. Да, има туловище, но то остава незабелязано зад тази смъртоносна грация. Финир дано ни спаси всички, в сянката на този мъж пристъпва призракът на Тигъра на лятото.“ Върна се при коня си и се метна на седлото. Хвана юздите, обърна коня и килна глава към утринното слънце. „Тази истина опари сърцето ми като огън. В този наш последен ден се срещнах с този безименен човек, с този слуга на Трийч, Тигъра на лятото… Трийч се възвисява.“ „А Финир? Жестокият глиган, чието свирепо лукавство е яхнало душата ми? Моят бог?“ „Финир… пропада. В този наш последен ден.“ От всички посоки се надигна рев. Тенесковрите се бяха раздвижили. — Бивните божи да ни пазят дано — изхриптя Итковиан и смуши коня. Животното се втурна напред и от камъните засвяткаха искри. С посивяло от умора лице, Бюк закрета към входа на имението. Сградата беше голяма, на върха на нисък дълъг хълм, който изглеждаше някак твърде симетричен, за да е естествен, обградена с висока стена и бутафорни стражеви кули по ъглите. Големият вход беше откъм улица Килсбън, отделен от нея с входна рампа. Портата представляваше миниатюрна версия на портата на Хомота — вдигаше се нагоре и се спускаше с помощта на макара с два воденични камъка за противотежести. Беше я поразило огнено кълбо и я беше разбило на трески. Каменната рамка бе почерняла и напукана от бушувалите пламъци, но самата сграда по някакъв начин бе оцеляла. Щом старият пазач закуцука по рампата, от входа излезе някакъв висок мършав мъж в черен халат. Пристъпяше заднешком, почти подскачаше като грамаден чернокрил лешояд; после рязко се обърна и изгледа гневно Бюк. Лицето му се изкриви. — Само Рат-Сенкотрон е над мене! Познаваш ли ме? А те? Марбъл съм аз! Знаят ме също като Злия! Боят се от мене всички бъзливи граждани на Капустан! Заклинател с невъобразима мощ! А те… — Запени се от гняв. — Ботуш в задника, нали? Ще си отмъстя аз, заклевам се! — Не бих ви посъветвал, жрецо — отвърна учтиво Бюк. — Моите работодатели… — Нагъл боклук! — Може и да сте прав, но не обичат да ги дразнят, сър. — Да ги дразнят? Когато господарят ми чуе за тази… тази… обида, нанесена на най-достойния му слуга, тогава, о, тогава ще видиш ти как литват сенките! — Жрецът изръмжа за последно, заклати се по улицата и черният му халат се развя след него. Бюк постоя дълго, загледан след тъй наречения Марбъл, докато той не се скри зад ъгъла. Шумът на боя кънтеше от всички страни, но не приближаваше. Преди няколко часа, в тъмна доба, докато Бюк помагаше на хората от становете и от квартал Дару да се доберат до сборното място на Сивите мечове, откъдето щяха да ги отведат в тунелите, панионците бяха нахлули по цялата улица. Пъстрата сбирщина защитници на града беше успяла някак да ги изтласка. Сега Килсбън беше осеяна с трупове от двете страни. Бюк тръсна глава и мина през обгорения вход с твърдото убеждение, че никога вече няма да напусне имението на Бочълайн и Корбал Броуч. Но още докато стъпките му се забавяха от внезапния прилив на самосъхранение, разбра, че е късно. Насред двора стоеше Бочълайн. — А, моят доскорошен служител. Чудехме се къде си отишъл. Бюк сведе глава. — Моля за извинение, сър. Предадох писмото ви за освобождаване от данък до градските власти на Дару, както помолихте… — Великолепно. И нашият аргумент беше ли приет добре? Старецът трепна. — Обсадата, уви, не освобождава от имуществени такси, сър. Парите са дължими. За щастие, поради евакуацията в Дару няма никой, който да ги събира. — Да, евакуацията. Тунели. Много умно. Ние отклонихме предложението, разбира се. — Разбира се. — Бюк не можеше повече да задържи погледа си върху каменните плочи — главата му неволно се извърна към десетината проснати по земята урдомански тела, безкръвни и с помръкнали под шлемовете лица. — Какво нагло нахлуване от страна на тези подведени войничета — измърмори Бочълайн. — Корбал обаче се зарадва и сега подготвя вербуването им. — Да ги вербува? О, да, сър. Да ги вербува. Некромантът килна глава. — Странно, скъпият ни Емансипор Рийзи изрече същите думи, със същия тон, няма и преди половин камбана. — Нима? Двамата се изгледаха за миг, после Бочълайн се почеса по брадата и се обърна. — Тенесковрите идват, знаеш ли? Сред тях — и Чедата на мъртвото семе. Интересно нещо са тези дечица. Семето на издъхващ мъж… Хмм. Казват, че най-големият от тях командвал цялата селяшка орда. С нетърпение очаквам да се запознаем. — Господарю? Ъъъ, как, в смисъл… Бочълайн се усмихна. — Корбал гори от нетърпение да извърши задълбочено изследване на това дете, което се казва Анастер. Що за качества има биологията му? Дори и аз се чудя. Нападалите из двора урдомани се надигнаха, дръпнаха се като един нагоре, ръцете им посегнаха за оръжията. Бюк зяпна, слисан от ужас. — А, вече имаш да командваш пазачи, Бюк. Предлагам да ги накараш да заемат позиции на входа. И може би по един на всяка от четирите ъглови кули. Неуморни бранители, най-добрите, нали? Емансипор Рийзи се появи от входа на къщата, притиснал до гърдите си проскубаната котка. Видяха го как притича към вече изправилите се урдомани. Спря пред един от изгърбените воини, посегна и зарови под плетената ризница на немрящия воин и кожения елек под нея. Ръката му се заби навътре, и още навътре. Емансипор заломоти, издърпа ръката си чиста и залитна назад. — Но… но… — Сбръчканото му пъпчиво лице се обърна към Бочълайн. — Той… Корбал… той каза… Видях го! Взел е сърцата им! Зашил ги едно за друго — кървава пулсираща гадост на кухненската маса! Но… — Обърна се и удари урдомана в гърдите. — Рана няма! Бочълайн вдигна тънката си вежда. — Ами, хм, след като двамата с приятеля ти Бюк се намесихте в нормалните нощни дейности на Корбал Броуч, колегата ми беше принуден да промени навиците си. Своя модус операнди, ако щете. Разбирате ли, приятели, вече не му се налага да си напуска стаята, за да си задоволи потребностите от инвентар. Все едно, редно е да ви кажа, престанете с тези погрешни усилия, моля. — Сивите очи на некроманта се впиха в Бюк. — А колкото до странната магия на Керули, която вече обитава у теб, по-добре не я използвай, драги. Не обичаме спътници, когато приемаме формите си на соултейкън. Краката на Бюк за малко да му изневерят. — Емансипор — измърмори Бочълайн, — подкрепи, моля те, нашия пазач. Старецът пристъпи, с толкова опулени очи, че сякаш бяха само бяло. От сбръчканото му лице капеше пот. — Казах ти, че е лудост — изсъска той. — Какво ти направи Керули? Проклет да си, Бюк… — Млъкни, Манси — изръмжа Бюк. — Знаеше, че са соултейкън. Обаче не каза нищо. Но Керули също знаеше. Бочълайн закрачи към къщата и си затананика. Бюк се обърна и стисна стареца за туниката. — Вече мога да ги преследвам! Дарът на Керули. Тия двамата мога да ги проследя навсякъде! — Ще те убият. Ще те шибнат и ще паднеш, Бюк. Проклет от Гуглата идиот… Бюк се усмихна кисело. — Проклет от Гуглата? Е, Манси, всички сме така. Не сме ли? Проклети от Гуглата, няма що. Прекъсна ги далечен ужасен рев, звук, от който целият град се разтърси. Връхлетя от всички посоки. Емансипор пребледня. — Тенесковрите… Но вниманието на Бюк бе привлечено към квадратната кула на главната сграда, към отворените кепенци горе, на стаята на третия етаж. Където бяха кацнали две гарги. — О, да — промърмори озъбено той. — Виждам ви. За него ще тръгнете, нали? Онова първо Дете на мъртвото семе. Анастер. За него ще тръгнете. Гаргите скочиха от перваза, разпериха криле, спуснаха се ниско над двора, а после със силно пляскане на крилете се издигнаха над стената. И отлетяха на югоизток. Бюк избута Рийзи настрана. — Мога да ги проследя. О, да. Сладкият дар на Керули… — „Моята форма на соултейкън, изпънатите криле, въздухът, който се плъзга под мен и над мен. Богове, каква свобода! Каквото пожелая… добива форма…“ Усети как се преобрази тялото му, сладка топлина изпълни крайниците му, усети острия мирис на кожата си, загръщаща се в наметало от пера. Тялото му се сви, тежките кости се смалиха и олекнаха. „Сладкият дар на Керули, повече, отколкото си представях. Полет! Далеч от всичко, което бях! От всичко, което изобщо съм бил някога! Всички товари изчезват! О, мога да проследя тези две ужасни същества, тези крилати кошмари. Мога да ги проследя, и докато те се изпъват и невидимите ветрове ги премятат, аз се извивам, спускам се, политам като мълния!“ Застанал на двора, Емансипор Рийзи гледаше с насълзени очи преображението на Бюк. Замъгли се, сви се навътре, въздухът се изпълни с остра миризма. Видя как ястребът — доскорошният Бюк — полетя нагоре в спирала. — Да — промълви той. — Можеш да кръжиш около тях. Но, скъпи Бюк, когато решат да те пернат, няма да е въздушен двубой. Ще е магия. Тези тромави гарги нямат нужда от скорост, нито от гъвкавост — и твоите дарове с нищо няма да ти помогнат, когато дойде часът. Бюк… бедни ми глупако… Високо над Капустан кръжеше ястреб. Двете гарги, Бочълайн и Корбал Броуч, бяха далече надолу, но очите на хищника ги виждаха безпогрешно как пляскат тромаво с криле през валмата дим — на югоизток, над Източната порта… В града все още пламтяха пожари, стълбове черен дим изригваха в небето. Ястребът виждаше цялата обсада от позиция, за която пълководците на света са готови да умрат. Кръжеше, кръжеше в широки кръгове, и гледаше. Тенесковрите обкръжаваха града в дебел, кипящ пояс. Триста хиляди, навярно и повече. Такава маса хора Бюк никога не бе виждал. И поясът бе започнал да се свива. Странно безцветен, гърчещ се клуп, стягаше се все по-близо към порутените крепостни стени и жалката шепа защитници зад тях. Нищо не можеше да спре този щурм. Армия, подтикната не от храброст, а от нещо далеч по-гибелно: глад. Армия, която не можеше да си позволи отстъпление, армия, сееща смърт. Капустан скоро щеше да бъде погълнат. „Пророкът на Панион е същинско чудовище. Тирания на глада. И това ще се разгръща. Да го надвиеш? Ще трябва да убиеш всеки мъж, жена и дете на този свят, превили коляно пред глада, всеки, който се е озовал пред мрачната усмивка на глада. Започна тук, на Дженабакъз, но това е само ядрото. Този прилив ще се разгръща. Ще зарази всеки град, на всеки континент, ще погълне империи и народи.“ „Виждам те, Пророче. От тази височина. Вече разбирам какво си и в какво ще се превърнеш. Свършено е с нас. Наистина е свършено с нас.“ Злокобно магическо изригване на изток разпръсна мислите му. Ядрото на познатото му чародейство се завихри над малък отсек от армията на тенесковрите. Черни вълни се изстреляха надолу, прошарени с ослепителен пурпур, и поразиха стотици пищящи селяци. Отвърна им мъртвешки сива магия. Очите на ястреба зърнаха двете гарги — там, сред магическия ураган. Демони изригнаха от раздрания портал сред равнината и разляха още кръв сред врещящите, отстъпващи бойни редици. Сивата магия изплющя и ги помете. Двете гарги се понесоха надолу и закръжиха над един силует, яхнал едър дорест кон. Вълните от магия изтрещяха една в друга с блясък на среднощна мълния и тътенът стигна до кръжащия високо Бюк. Клюнът на ястреба се отвори широко и той нададе пронизителен писък. Гаргите бяха пометени. Магията ги биеше и те плющяха отчаяно с криле, отстъпваха в паника. Ездачът на тъпчещия на място кон беше непокътнат. Обкръжен от купища тела, към които се хвърлиха събратята му тенесковри. За да ядат. Бюк нададе още един триумфален вик, сви криле и се понесе към земята. Стигна двора на имението много преди Бочълайн и Корбал Броуч, закръжи в спирала, забави, разперил криле във въздуха. Увисна така няколко кратки мига, преди да върне отново човешкия си облик. Емансипор Рийзи го нямаше. Немрящите урдомани стояха по местата, където се бяха вдигнали. Натежал и тромав в истинското си тяло, Бюк се обърна и ги изгледа. — Шестима при портата… вие — посочи той. — Другите трима зад вас. А ти — на северозападната кула. — Продължи с останалите мълчаливи воини, докато не ги разпредели според съвета на Бочълайн. Докато изричаше последната заповед, две сенки изчертаха виещи се дири по плочите и гаргите кацнаха в двора. Перата им бяха проскубани. От едната се вдигаше дим. Загледан в преображението, Бюк се усмихна, като видя първо Корбал Броуч — с разкъсани доспехи, от които се вдигаше черен пушек — а след него и Бочълайн, с ожулено лице и оцапани със съсирена кръв брада и мустаци. Корбал Броуч посегна към яката на наметалото си, разтрепераните му меки ръце зашариха за закопчалката. Черната кожа се смъкна на земята и той почна да я тъпче, за да угаси тлеещите петна. Бочълайн се изтупа и се обърна към Бюк. — Много си търпелив да изчакаш връщането ни. Бюк сви рамене. — Не сте го намерили. Какво стана? — Изглежда, ще трябва са си усъвършенстваме тактиката — измърмори некромантът. Забравил за всякакъв инстинкт за самосъхранение, Бюк тихо се изсмя. Бочълайн замръзна, вдигна вежда, после въздъхна. — Е, добре. Лек ден и на теб, Бюк. Бюк го изгледа как влезе в къщата. А Корбал Броуч продължи да тъпче коженото си наметало много след като бе изгаснало и последното петно. >> 15. E> P> Изправям се насън лице в лице пред милиарди отражения на себе си, все непознати ми са те и много чужди. Говорят непрестанно на неведоми за мен езици и ходят със приятели, които не познавам, по места, където не съм стъпвал никога. Насън вървя през светове, където газя из гори дълбоки и половината небе е леден вал. Текат през тях стада като кафява глина, на бивни и рога пороите не секват, те порят равнини безкрайни, ето! Спомените мои те са от странстването на душата. @ „Във времето преди нощта“ @ Д’араянс от племето риви P$ E$ Уискиджак се приближи до края на платото и спря на самия ръб. Осеяният с едри скали склон водеше към широко сухо речно корито. Долу седяха на конете си двама съгледвачи от Втора армия, с гръб към него. Пред тях десетина риви се придвижваха пешком през нещо като поле от кости. Огромни кости. Уискиджак цъкна на коня и го подкара бавно по каменния сипей. Очите му се задържаха на пръснатите кости. Сред тях проблясваха масивни железни мечове, потрошени брони и шлемове със странна форма. Успя да зърне дълги зейнали челюсти като на влечуго и проядени зъби. По някои от пръснатите скелети все още се виждаше полепнала сива кожа. След като се спусна долу, подкара към най-близкия съгледвач. Мъжът отдаде чест. — Сър. Ривите са притеснени нещо — не мога да разбера за какво си говорят. Изглежда, са били десетина от демоните. Онова, дето ги е разкъсало така, е било много зло. Ривите може да са разбрали и нещо повече, вижте ги как ситнят между труповете. Уискиджак кимна, слезе от седлото и нареди: — Наблюдавайте. — Знаеше много добре, че правят точно това, но просто изпита нужда да каже нещо. От бойното поле лъхтеше на ужас, стар и в същото време нов, и — още по-обезпокоителното — във въздуха имаше някаква особена напрегнатост, характерна обикновено за първия миг след битката. „Сгъстена тишина, надигнала се, но сякаш все още неулегнала след жестокия грохот и крясъци, сякаш някак все още тръпне…“ Приближи се до ривите и пръснатите кости. Племенните съгледвачи наистина изглеждаха уплашени и объркани. — Мъртви вълци… — Две следи, дирите тежки и леки в същото време, по-широки от педята ми. Големи. — Големи мъртви вълци. — Но без кръв, нали. Вони на гробна могила. — Прах от черен камък. Щипе. — Лъщи под мишниците — кожата… — Парчета черно стъкло. — Обсидиан. Далече от юг… — Югозапад. Или далече от север, отвъд платото Ледерон. — Не, не. Не виждам червено или кафяво. Ледеронският обсидиан има жилки с цвят като дърво. Този е от Морн. — Ако изобщо е от този свят… — Демоните са тука, нали? От тоя свят. В този свят. — Мирише на гробница. — Но и на лед мирише във въздуха, като вятър от тундра. На замръзнал торф мирише. — Тая вълча диря, убийците… — Съгледвачи риви, при мен, ако обичате. Вдигнаха глави и извърнаха лица. Мълчание. — Искам да чуя доклад. Веднага. Кой от вас командва отделението? Спогледаха се, после единият сви рамене. — Аз говоря дару, дето използваш. По-добре от други. Тъй че за това, дето искаш — аз. — Добре. Продължи. Младият риви отметна плитките на мазната си коса и махна широко към костите. — Немрящи демони. В броня, с мечове вместо ръце. Дошли са от югоизток, повече изток, отколкото юг. — Намръщи се малко попресилено. — Пострадали. Подгонени. Бяга. Подкарани като бедерин, насам-натам, тича, тихи преследвачи четирикраки, и търпеливи… — Големи немрящи вълци. — Два пъти по-големи от местни вълци в тази равнина. Да. — Лицето му се проясни, все едно че го осени нещо. — Те като призрачни бегачи в наши легенди. Когато най-стари шамани и шаманки сънуват най-далечните си сънища, виждат вълците. Винаги отдалече, винаги бяга, всички призрачни, освен водач, който изглежда от плът и с живот в очите. Да ги видиш — голямо щастие, добра поличба, щото в бягането им има радост. — Само дето вече бягат само в сънищата на вещиците и вещерите ви — каза Уискиджак. — А това бягане тук е доста по-смъртоносно. — На лов са били. Казах, че тия вълци приличат на ония в сънищата. Не казах, че са ония от сънищата. — Лицето му стана сурово, очите — очи на хладнокръвен убиец. — Лов. Подкарали са плячката дотук, до техния капан. После ги унищожили. Битка на немрящи. Демоните са от могили далече на юг. Вълците са от прахта на северните ветрове на зимата. — Благодаря. Ривският начин на разказване — драматично и изразително — му беше разкрил много добре какво се бе разиграло наскоро в тази долина. От главната колона се приближиха нови ездачи и той се обърна. Трима. Корлат, Силвърфокс и даруджистанецът, Круппе — последният подскачаше и се клатушкаше на мулето си, а то напираше сковано на късите си крака да догони яздещите на коне две жени. Тревожните му викове отекнаха в тясната долина. — Да. Командирът се обърна рязко и изгледа с присвити очи водача на ривските съгледвачи, който беше зяпнал към идващите ездачи. — Моля? Риви сви безизразно рамене и не отвърна нищо. Скалният сипей принуди новодошлите да забавят, освен Круппе, който се заклати напред-назад, щом мулето полетя надолу по склона. Животното успя някак да се задържи на крака, профуча покрай слисаната Корлат и смеещата се Силвърфокс, а като стигна на равното, забави бесния си галоп и затича в тръс към Уискиджак, гордо вдигнало глава и с щръкнали уши. Круппе, от своя страна, беше прегърнал шията на животното, стиснал очи, със зачервено и плувнало в пот лице. — Терор! — изстена той. — Битка на воли. Круппе си намери майстора с тоя безмозъчен звяр! Да, победен е той! О, спестете ми… Мулето спря. — Можеш вече да слезеш — каза Уискиджак. Круппе отвори очи, огледа се и бавно се изправи. Разтреперан, извади от единия си ръкав кърпа. — Естествено, след като се погрижихме за главата на тази твар, Круппе сега ще предложи същата услуга на себе си. — Замълча, докато изтрие челото си, после се изниза от седлото и стъпи долу с тежка въздишка. — А, ето ги двете мързеливки, дето ядат праха на Круппе. Радвам се, че можахте да се справите, мили дами! Чудесен ден за малко тръсче, а? Силвърфокс беше престанала да се смее, навъсените й очи оглеждаха пръснатите кости. „Гуглата да ме вземе дано, тази козина наистина се превръща в част от нея.“ Уискиджак тръсна глава, извърна очи и срещна твърдия, леко ироничен поглед на Корлат. „Но, о, бледнее тя пред тази Тайст Андий. Проклятие, старче, не мисли за предните нощи. Не прегръщай това чудо толкова силно, да не изтръгнеш живота от него.“ — Съгледвачите — обясни той на двете жени — са се натъкнали на бойно поле. — К’Чаин Че’Малле — каза Корлат и заоглежда костите. — Ловците на К’елл, за щастие немрящи, вместо с оживяла плът. Явно не са толкова бързи като някога. Все пак, да ги разкъсат така… — Т’лан Ай — промълви Силвърфокс. — Заради тях съм дошла. Уискиджак я изгледа. — Какво значи това? Тя сви рамене. — Да се погрижа за себе си, командире. Всички се приближаваме. Вие към вашия обсаден град, аз — към съдбата, заради която се родих. Сливането. Тази напаст за света. Все пак — добави тя, след като се смъкна от седлото и закрачи между костите, — има и нещо добро. Най-хубавият от всички дарове… Т’лан Ай. — Замълча и вятърът разроши сребристата лисича козина на раменете й. После отново прошепна: — Т’лан Ай. — Круппе тръпне, когато ги нарече така, ах… боговете дано благословят тази дива красота сред този пуст и мрачен пейзаж, от който звездни сънища тъй смътни са от време натежали, че са като реки дъга в небето! — Замълча и примига към другите. — Сладък сън, в който се таи скрита поезия, потокът на несвързаното, тъй гладък, че изглежда свързано. Нали? — Круппе, не съм точно човекът, който си пада по твоите абстракции, уви — изръмжа Уискиджак. — Разбира се, груб и безцеремонен войнико, както кажеш! Но чакай, дали не съзира Круппе в очите ти известен… устрем? Въздухът буквално пращи от угроза — нима ще ме уверявате, че ви липсва чувствителност за това, малазанецо? Не, не казвайте нищо, истината се таи в твърдия ви поглед и в тази ръка в метална ръкавица, чиито пръсти леко се свиват около дръжката на меча ви. Уискиджак не можеше да отрече, че бе настръхнал. Озърна се, увери се, че ривите също така са застанали нащрек, както и двамата малазански съгледвачи, които оглеждаха билата на околните хълмове. — Какво идва? — прошепна Корлат. — Дарът — отвърна Круппе с блажена усмивка и очите му се спряха на Силвърфокс. Уискиджак проследи погледа му. И я видя — така подобна на Татърсейл, застанала с гръб към тях и вдигнала високо ръце. Т’лан Ай се появиха — в сухото корито, по склоновете и билата на околните хълмове. „Хиляди…“ Пепелявосиво, сплъстена козина, черни рамене, гърла с цвета на дъждовни облаци, дебели опашки, на черни и сребристи шарки; други бяха кафяви, с цвета на изгнило, ронещо се дърво, избеляло по гърлото и корема. Вълци — високи, мършави, с очи като забулени в сенки дълбоки ями. Огромните дълги муцуни до една се бяха извърнали към Силвърфокс. Тя погледна през рамо и премрежените й очи се спряха на Уискиджак. Усмихна се. — Моят ескорт. Командирът я зяпна стъписано. „Толкова много прилича на Татърсейл. Тя е, и не е. Ескорт, казва, но виждам в това нещо много повече — и погледът й ми подсказва, че го знае… вече го съзнава напълно.“ „Ескорт… и лична охрана. Силвърфокс може би вече няма нужда от нас. И след като вече няма нужда да я пазим, свободна е да прави… каквото пожелае…“ Леден вятър сякаш повя в ума на Уискиджак. „Богове, ами ако Каллор е бил прав през цялото време? Ако сме пропуснали шанса си?“ Изсумтя тихо и тръсна глава да прогони лошите мисли. „Не, ние вече й показахме верността си — когато беше най-важно, когато беше най-слаба. Татърсейл не би забравила това…“ „Толкова е тя, и не е. Найтчил, разкъсана с измяна. Тайсхрен ли мрази още отломката от душата й? Или империята на Малазан и всеки син и дъщеря от нейната кръв? Или оногова, с когото бе призована да влезе в бой: Аномандър Рейк и следователно — Каладън Бруд? Ривите, баргастите — дали не иска да им отмъсти?“ Круппе се окашля. — И при това чудесен ескорт, миличка. Стряскащ, за твоите врагове, вдъхващ кураж на верните ти приятели! Очаровани сме, като виждаме колко ти е добре, колко дълбоко си очарована от тези мълчаливи, неподвижни Т’лан Ай. Толкова добре възпитани паленца, Круппе е впечатлен неизразимо, думи няма той, нито жестове, направо не знае как да реагира подобаващо! — Стига само случаят да е такъв — промърмори Корлат, после се обърна към Уискиджак хладно и професионално. — Командире, отивам да докладвам на пълководците ни… — Корлат — прекъсна я Силвърфокс, — прости ми, че не те попитах по-рано, но кога за последен път видя майка ми? — Тази сутрин — отвърна Тайст Андий. — Вече не може да върви и такова е състоянието й вече почти от седмица. Изнемощява от ден на ден, Силвърфокс. Може би ако дойдеш да я видиш… — Не е необходимо — отвърна загърнатата с лисича кожа жена. — Кой се грижи в момента за нея? — Съветник Кол и онзи даруджистанец, Мурильо. — Най-верните приятели на Круппе, Круппе ви уверява всички. Тя е в пълна безопасност с тях. — Положението — заяви мрачно Силвърфокс — скоро ще стане… напрегнато. „А досега какво беше, жено? Каллор дебне сянката ти като лешояд — изненадан съм, че този път те е оставил да се отдалечиш… освен ако не се е скрил от другата страна на най-близкия хълм…“ — Искаш ли нещо от мен, Силвърфокс? — попита Корлат. Тя видимо се стегна. — Да. Някой от твоите, да пазят майка ми. Тайст Андий се намръщи. — Човек би помислил, че при толкова много пазачи ще можеш да заделиш няколко… — Боя се, че няма да позволи да се приближат до нея. Тя има… кошмари. Съжалявам, но трябва да се постарая Т’лан Ай да стоят настрана от нея и сетивата й. Може да изглежда крехка и безсилна, но точно това у нея е в състояние да отблъсне Т’лан Ай. Ще направиш ли каквото те помолих? — Разбира се, Силвърфокс. След като Корлат обърна коня си и пое нагоре по склона, Силвърфокс се обърна към Круппе. — Е, даруджистанецо, доволен ли си дотук? — Да, прескъпа. — Не го каза с обичайния си тон, а глухо и сдържано. „Доволен. От какво?“ — Ще издържи ли според теб? Круппе сви рамене. — Ще видим, нали? Круппе й вярва. — Достатъчно и за двама ни? Дебелакът се усмихна. — Естествено. Силвърфокс въздъхна. — Хубаво. За това нещо се осланям изцяло на теб, знаеш ли. — Краката на Круппе са като каменни стълбове. Допирът ти е тъй лек, че ще мине незабелязано за предостойната ми особа. Скъпа, шумът на нови приближаващи се конници те тласка към спешно решение — какво ще позволиш да бъде видяно от тези, които идат насам? — Нищо засега — отвърна жената. И вдигна отново ръце. Т’лан Ай се върнаха в пръстта, от която се бяха вдигнали. Уискиджак изпъшка тихо. Твърде много бяха загадките, мътещи се в двете армии, тайни, които сякаш таяха закана за някакво разтърсващо откровение. „И сигурно доста ярко при това.“ Чувстваше се притеснен. „Бързия Бен да беше тука поне… Гуглата ми е свидетел, да знаех поне какво става с него, и с Паран, и с Подпалвачите на мостове. Дали са успели? Дали всички не са мъртви вече, с набучени черепи по коловете около баргастките станове?“ Авангардът на походната колона излезе на билото и спря в раздърпан строй. Уискиджак се метна на седлото и подкара към войниците. Каллор, яхнал мършав сив кон, съзнателно се беше дръпнал встрани от другите. Избелялото му сиво наметало беше загърнато плътно около широките му, покрити с броня рамене. Сенките правеха бръчките по древното му лице още по-дълбоки, вятърът развяваше сплъстените кичури на сивата му коса. Погледът на Уискиджак се задържа за миг върху него, преценяващо, после той подкара към другите. Бруд и Дужек бяха един до друг. Вдясно от бойния главатар стоеше командирът на конната охрана Хърлочъл; вляво от малазанеца беше знаменосецът Артантос. Там беше и Харадас от Търговска гилдия Тригали, и естествено Корлат. Никой не говореше. После Дужек кимна и изръмжа: — Корлат ни описа какво са намерили съгледвачите. Имаш ли да добавиш нещо? Уискиджак погледна към жената Тайст Андий, но лицето й беше непроницаемо. Той поклати глава. — Не, Върховен юмрук. Корлат и родствениците й знаят за тези К’Чаин Че’Малле повече от всички нас — долу има цяла камара пръснати кости, разни оръжия и броня. Лично аз не можах да ги идентифицирам. Ривите са убедени, че са немрящи… — За щастие на всички ни — намеси се Каллор. — Не съм чак толкова несведущ за тези същества, колкото останалите от вас, като изключим Корлат. Освен това се чувствам необичайно… словоохотлив. Така. Останки от цивилизацията на К’Чаин Че’Малле може да се намерят буквално на всеки континент на този свят. Всъщност в старата ми империя Джакуруку техните странни механизми запълваха ями и дупки в земята — колчем копнеха поданиците ми под повърхността, все намираха такива конструкти. Намерени бяха и гробни могили. Учени проведоха грижливо изследване на техните съдържания. Желаете ли да чуете описание на техните заключения, или може би ви отегчавам? — Продължавай — провлече Каладън. — Великолепно. Тук може би има повече разум, отколкото съм допускал преди. Зверовете, изглежда, са от рода на влечугите, способни са да предават на своите потомци специфични таланти. Онези, които Тайст Андий нарече Ловци на К’елл, например, са били родени за воини. В долината долу има техни немрящи версии, нали? Нямат длани, а мечове на тяхно място, неизвестно как запоени за самите кости на ръцете под лактите. К’Чаин Че’Малле са били матриархални, матрилинейни. Както една пчелна популация има своята кралица, така е било и при тези зверове. Тя е родилката, майката на всяко дете. А в тази Кралица-майка се съдържа магическият капацитет на цялото семейство. Мощ, пред която днешните богове бледнеят. Мощ, която е спирала Древните богове да стъпват на този свят, и ако не е било самоунищожението на К’Чаин Че’Малле, те щяха да са неоспоримите му владетели до ден-днешен. — Самоунищожение — повтори Корлат и изгледа Каллор с присвити очи. — Интересен детайл. Бихте ли обяснили? — Разбира се. Сред намерените хроники, след като бе дешифриран езикът — този подвиг сам по себе си е достоен за дълъг монолог, но като виждам как помръдвате в седлата си като нетърпеливи деца, ще ви спестя разказа. Та значи от тези хроники се разбра, че тези Матрони, всяка от които властвала над популация с размерите на днешен град, се събрали, за да уредят различните си амбиции. Какво точно са търсели, освен неизмеримата сила, която бездруго притежавали, не е съвсем ясно. Но пък нужни ли са някакви разумни причини, когато властва амбицията? Достатъчно е да се каже, че те са… възкресили древна порода, върната от забвението от Кралиците-майки; по-примитивна версия на самите К’Чаин Че’Малле. По липса на по-добро име моите учени навремето ги нарекоха „Късоопашатковци.“ Уискиджак не откъсваше очи от Корлат и само той забеляза как тя се вкочани. Чу зад себе си Силвърфокс и Круппе — изкачваха се по склона. — По единствената причина — продължи сухо и монотонно Каллор, — че физически те се различавали от К’Чаин Че’Малле по това, че имали къси дебели опашки, вместо нормалните дълги и тънки. Това ги правело не толкова бързи — по-скоро изправени, пригодени за света и цивилизацията, към която принадлежали първоначално. Уви, тези нови деца се оказали не толкова послушни, колкото Майките били свикнали да очакват от своето потомство — по-точно, Късоопашатковците не били склонни да отстъпват и да сливат магическите си таланти с майчетата си. Резултатът бил гражданска война и магиите, които се развихрили, били апокалиптични. За да оценим степента на отчаянието, обзело Матроните, е достатъчно да попътува човек на юг от този континент, до мястото, наречено Морн. — Разривът — промълви Корлат и кимна. Усмивката на Каллор беше смразяваща. — Тя се опитала да обуздае силата на самия портал, но не на портал на най-обикновен лабиринт. О, не, решила да отвори портала, водещ към самото селение на Хаоса. Каква надменност, да си помисли, че може да контролира — ред да наложи — над такова нещо. — Замълча, сякаш премисляше собствените си думи, след което се изсмя. — О, има един-два горчиви урока в този разказ, не мислите ли? — Я по-добре да се върнем на настоящето — изпръхтя Каладън Бруд. — Значи в долината имаме немрящи Ловци на К’елл. Въпросът, който следва да задам, е: какво търсят тук? — Използвани са. Очите на всички се приковаха в Силвърфокс, която стоеше пред коня си, стиснала юздите. — Не ми звучи добре — изръмжа Дужек. — Използвани са — повтори Силвърфокс. — От Пророка на Панион. — Невъзможно — отсече Каллор. — Само Матрона на К’Чаин Че’Малле би могла да командва Ловци на К’елл — дори да са немрящи. — В такъв случай, изглежда, че имаме повече от един враг — каза Корлат. — Пророкът на Панион си има съюзник? — Дужек се наведе от седлото и се изплю. — За такова нещо и намек нямаше… — И все пак — прекъсна го Силвърфокс — доказателството е пред нас, долу в долината. — Една Матрона не може да ражда потомство без семето на живи мъжкари — заяви Каллор. — Следователно, след като са унищожени всички Ловци на К’елл, остава ни един враг по-малко. Бруд се обърна и го изгледа с присвити като цепки очи. — Лесно е за преглъщане това разкритие. Каллор сви рамене. — Но пред нас стои и друга истина — продължи бойният главатар. — За унищожението на Ловците на К’елл. Явно някой го прави вместо нас. Мълчание. После, бавно, очите на всички отново се приковаха в Силвърфокс. Тя се усмихна. — Казах ви преди известно време, че на всички ви ще ви трябва помощ. — Т’лан Имасс! — изръмжа Каллор. — В такъв случай обясни ни, кучко, защо ще се занимават с К’Чаин Че’Малле? Не са ли джагътите заклетите им врагове? Защо ще се възлага нов на немрящите ти следовници? Защо ти и твоите Т’лан Имасс се включихте в тази война, жено? — В нищо не сме се включили — отвърна тя с полупритворени очи под тежките клепачи, застанала, както щеше да застане Татърсейл, с ръце, отпуснати на корема, със здраво и в същото време — закръглено и меко тяло под ризата от еленова кожа. „Ах, как ми е познато това лице. Леката ръка. Внимавай…“ — Отричаш ли тогава — заговори бавно Бруд, — че твоите Т’лан Имасс са унищожили тези Ловци на К’елл? — Никой ли от вас не се е замислял — каза Силвърфокс и ги изгледа един по един — защо Т’лан Имасс воюваха с Джагът? — Може би едно обяснение — каза Дужек — ще помогне да разберем. Силвърфокс кимна отсечено. — Когато се появиха първите Имасс, бяха принудени да живеят в сянката на Джагът. Търпени, пренебрегвани, но само в малки, управляеми групи. Изтласквани в най-бедните земи. След това сред Джагът се появили Тирани, които изпитвали удоволствие да ги заробват, да им налагат кошмарно съществуване — иго, в което следващите поколения се раждали, без да познават друг живот, без нищо да знаят за свободата. — Урокът бил тежък, нелесен за преглъщане, защото истината била следната: в този свят имало разумни същества, които използвали добродетелите на други, тяхното състрадание, любовта им, верността им към ближните — продължи тя. — Тези качества били използвани и с тях се гаврели. Племената на Имасс най-сетне осъзнали, че боговете им всъщност са Джагътски тирани. Скрити зад приятелски маски. Тирани, които ги манипулирали с оръжието на вярата… Въстанието беше неизбежно и се оказа опустошително за Имасс. По-слаби, несигурни дори в онова, към което се стремим, нито в това какво ще ни донесе свободата в случай, че я постигнем… Но нямаше да отстъпим. Не можехме. — Сред Джагът никога не е имало повече от шепа Тирани, жено — изръмжа Каллор. — Дори шепа е твърде много, и да, намерихме си съюзници сред Джагът — онези, за които действията на Тираните бяха осъдителни. Но вече носехме белези по себе си. Белези, нанесени от измяна и неверие. Можехме да се уповаваме само на ближните си. В името на бъдещите ни поколения всички джагъти трябваше да измрат. Никой не можеше да бъде оставен, за да не създаде още деца, да не позволи сред тези деца да се въздигнат нови Тирани. — И как се отнася всичко това към К’Чаин Че’Малле? — попита Корлат. — Преди над този свят да властват Джагът, властвали са К’Чаин Че’Малле. Първите джагъти са били спрямо К’Чаин Че’Малле това, което първите Имасс са били за Джагът. — Замълча и тежкият й поглед ги обходи един по един. — У всеки вид е посято семето на господството. Нашите войни с Джагът ни унищожиха — като жив народ, като гъвкава, развиваща се култура. Това бе цената, която ние платихме, за да осигурим свободата, която вие притежавате сега. Нашето вечно жертвоприношение. — Помълча отново, след което продължи с по-твърд тон: — Тъй че сега ви питам — всички вас, които се нагърбихте със задачата да поведете война срещу една тиранична, всепоглъщаща империя, вероятно да пожертвате живота си в полза на хора, които не знаят нищо за вас, на земи, на които кракът ви никога не стъпвал и няма да стъпи — питам ви, има ли все още нещо за Т’лан Имасс, което да не разбирате? Унищожете Панион Домин. Това трябва да стане. За мен, за моите Т’лан Имасс, остава задачата да унищожим заплахата, която се крие зад Пророка на Панион, заплахата, която е К’Чаин Че’Малле. Бавно изгледа лицата им, едно по едно. — Останала е една жива Майка. От плът и кръв. Ако тя намери мъжко същество от своя вид, от плът и кръв… тиранията на Джагът ще бъде нищо в сравнение с тази на К’Чаин Че’Малле. Това ще бъде нашето жертвоприношение. Само дъхът на вятъра изпълваше тишината, последвала думите й. Каладън Бруд се обърна към Каллор. — И ти намираш тази жена за ненавистно същество? — Тя лъже — изхриптя той в отговор. — Цялата тази война е безсмислена. Нищо повече от лъжлива маневра. — Маневра? — повтори с неверие Дужек. — Чия? Каллор стисна устни и не отговори. — В това може и да има някаква истина. Не че Силвърфокс лъже — убеден съм, че тя говори истината, поне за нещата, които пожела да ни сподели. Не, имам предвид маневрата. Помислете за заразата на лабиринтите. Вярно, ядрото й като че ли е съсредоточено в Панион Домин, и вярно е също така, че покварата на отровата е на Лабиринта на Хаос. При все това човек трябва да си зададе въпроса: защо една Матрона на К’Чаин Че’Малле, която е хранилището на необятен извор на чародейство, ще се стреми да унищожи самите проводници на своята сила? Ако е присъствала на унищожаването на Морн — когато е станал Разривът, — защо ще се опитва отново да обуздае хаоса? Амбициозна — добре, но чак да е глупава? Това е трудно за възприемане. Докато важността на думите й бавно улягаше в ума на Уискиджак, той осъзна нещо друго. „Наистина съществува друг враг, и ако се съди по физиономиите на повечето тук — с изключение на Дужек и моя милост, несъмнено — разкритието не е толкова изненадващо, колкото би трябвало да е. Вярно, уловихме намека, но не успяхме да направим връзката. Бруд, Корлат, Каллор — богове, даже Круппе и Артантос! Да не забравя да не сядам с някой от тях на игра на кокалчета!“ Извърна отново очите си към Силвърфокс и го срещна същият леко сънлив, мъдър поглед. „Не, това втори път няма да мине.“ — Силвърфокс — изръмжа той. — Разказа ни история, която изтръгва съчувствие от сърцата ни, но усилието ти като че ли тръгна в невярна посока и накрая подрони всичко, което искаше да постигнеш. В случай, че съществува някаква по-дълбока заплаха, някаква трета ръка, която ловко манипулира и нас, и Пророка на Панион… тогава ти и твоите Т’лан Имасс ще съсредоточите ли вниманието си върху тази ръка? — Не. — Защо? Изненада се от това как твърдият й поглед се поколеба, след което се сведе към земята. Гласът й излезе на шепот. — Защото, Уискиджак, искаш твърде много от нас. Никой не проговори. Ужас прониза Уискиджак. Той се обърна рязко, срещна очите на Дужек и видя на лицето на стареца същия този смъртен страх. „Богове долни, тръгнали сме към собствената си гибел. Невидим враг, за когото още дълго няма да знаем нищо, враг, за който знаем, че идва, рано или късно, враг, от който — в името на Бездната — дори Т’лан Имасс се свиват от страх…“ — Такова осезаемо обезумление! — извика Круппе. — Обезумление? Има ли такава дума? Ако не, тогава към безчетните таланти на Круппе следва да добавим лингвистична инвенция! Приятели мои! Наострете слух! Чуйте! Слушайте! Възрадвайте се всички и окуражете се със знанието, че Круппе е изправил дебелото си и неустрашимо тяло и здраво е застанал на пътя на казания — но все още неупоменат — страховит враг на цялото съществувание! Спете нощем спокойно с това знание. Нанкайте като бебенца в майчина прегръдка, както всеки от вас е правил някога — дори Каллор, макар че образът шокира и отчайва… — Проклятие — изрева Каладън Бруд, — за какво, в името на Гуглата, говориш, дребосъко? Твърдиш, че си застанал на пътя на Сакатия бог? Кълна се в Бездната, ти си луд! Ако не дадеш — продължи той с глух тон, докато се смъкваше от коня — моментално доказателство за своята ефикасност… — закрачи към Круппе и едната му ръка посегна към увитата дръжка на чука му, — гневът ми ще е непредсказуем. — На твое място не бих го правила, Бруд — промълви Силвърфокс. Бойният главатар се обърна рязко към нея и се озъби. — Сега простираш закрилата си и над тази арогантна тлъста жаба? Тя изгледа даруджистанеца с широко отворени очи. — Круппе, ти искаш ли я? — Абсурд! Не желая да те обидя, скъпа, с този елегантен отказ, най-сърдечно уверява Круппе! Уискиджак зяпна изумен, когато кръглият дребен мъж в оплесканите с храна и пиене дрехи се стегна, изправи гръб и малките му лъскави очички се приковаха в Каладън Бруд. — Ще заплашваш Круппе от Даруджистан, така ли? Обяснение искаш, а? Опипваш си чукчето, тъй ли? Оголваш ми тия зъ… — Млък! — ревна вбесен бойният главатар. „Богове долни, какви ги върши Круппе?“ — Круппе не отстъпва на никакви заплахи! Круппе се смее с презрение на всяка демонстрация, която би опитал някой настръхнал боен главатар… Чукът изведнъж се озова в ръцете на Бруд, изсвистя като черна мъгла във въздуха, изви се в стръмна дъга и се стовари на земята почти в краката на Круппе. Детонацията събори конете, Уискиджак и останалите се разхвърчаха във всички посоки. Гръмовен трясък разцепи въздуха. Земята сякаш подскочи нагоре да срещне малазанския командир, сблъсъкът го удари в гърдите като юмрук, той се преобърна и се затъркаля надолу по осеяния с камъни склон. Каменният сипей под Уискиджак се раздвижи, потече, плъзна се към долината все по-бързо, съпроводен от усилващ се рев. Камъните удряха по бронята му, блъскаха се в шлема му и го зашеметиха. За кратък миг успя да зърне през облака прах редицата хълмове от другата страна на долината. Невероятно: те се надигаха бързо, скалната основа цепеше тревистата си козина, изригваше валма прах, парчета скала и пушек. Прашната вихрушка погълна света. Едри камънаци отскачаха покрай него и се търкаляха надолу. Други го удряха болезнено и той пъшкаше и кашляше задавен, докато се търкаляше надолу. А земята продължаваше да се надига под забързалия сипей. Далечни взривове разтърсваха въздуха и отекваха в костите му. Най-сетне се спря, полузаровен в чакъл и камъни. Примига, с пламнали очи, и видя как съгледвачите риви пред него прибягват ловко, отскачат от пътя на каменната река като в някаква странна смъртоносна игра. Зад тях бавно се надигаше черна, димяща скална твърд, гръбнакът на нова планинска верига — не спираше да расте, да се издига нагоре, да накланя дъното на долината. Небето зад нея бе помръкнало и посивяло като стомана от дим и пара. „Гуглата да ме вземе дано… горкият Круппе…“ Уискиджак изпъшка. Беше целият покрит с драскотини, усещаше първите жегвания на големите отоци под очуканата и разкъсана броня, но удивително, кокалите му бяха непокътнати. Напрегна насълзените си очи към билото на хълма. Сипея вече го нямаше. На негово място имаше надвиснала стръмна скала. По-голямата част от платото вече просто не съществуваше, заличена напълно, останало беше само едно малко плоско островче… на което Уискиджак видя фигури, които вече се раздвижваха, надигаха се. Коне залитаха и се изправяха. Чу се и отчаяният рев на муле. На север, прорязала диря по хълбока на някаква далечна долина и след това през хълмовете, се виждаше тясна димяща цепнатина, димяща и сякаш бездънна. Уискиджак се измъкна с мъка от камъните и се изправи. Видя Каладън Бруд, с провисналия в ръцете му чук, скован и неподвижен… а пред бойния главатар, насред малкото островче земя, стоеше Круппе. И изтупваше прахта от дрехите си. Цепнатината бе тръгнала от там, където чукът се беше ударил в земята, беше се раздвоила около ниския дебел даруджистанец и се съединяваше отново зад него. Уискиджак с усилие сдържа смеха си — съзнаваше колко отчаяно и дразнещо щеше да прозвучи. „Е, видяхме го гнева на Бруд. А Круппе, този нагъл дребосък, му е устоял. Ако изобщо беше нужно доказателство, че този дару не е това, което изглежда…“ И се намръщи. „Демонстрация, как не… но чудно, към кого беше насочена?“ Отчаян вик го откъсна от мислите му. Корлат. Беше се присвила и се взираше на север. Цепнатината, чак сега забеляза Уискиджак — и вътрешният му смях секна — се изпълваше с кръв. „Гноясала, гниеща кръв. Беру да ни пази, Спящата богиня… Бърн спи предсмъртния си сън, отровения.“ И това, осъзна той, беше най-ужасното разкритие. „Отровена… скритата ръка на Сакатия бог…“ Очите на мхаби се отвориха рязко. Фургонът подскачаше по коловоза. Тътен разтърсваше земята. Виковете на ривите ехтяха отвсякъде, жален хор, изпълнен с тревога и ужас. Костите и мускулите й проплакаха, подмятани от труса, но да заплаче не можеше. Искаше само да се скрие. Тътенът заглъхна, остана само далечното мучене на бедерини и — по-наблизо — тихите стъпки на ближните й, притичващи покрай фургона. Стадото беше на ръба на паниката и слепият му устрем в бягство изглеждаше неизбежен. В сънищата си беше отново млада, но тези сънища не носеха радост. Странници вървяха из тундрата, в която неизменно се озоваваше. Приближаваха се. Тя бягаше. Втурваше се като снежен заек. Бягаше, все бягаше. Странници. Не знаеше какво искат от нея, ала я търсеха — това поне беше ясно. Следяха дирята й като ловци своята плячка. Да спи означаваше да се буди изнемощяла, с треперещи крайници, с повдигаща се за болезнено вдишване гръд. Бяха я спасили от Бездната, от онези безчетни разкъсани души, изгубени в своя вечен и отчаян глад. Спасена от дракон. „И за какво? За да ме остави някъде, където ме дебнат и гонят неспирно?“ Времето течеше, накъсано от подвикванията на пастирите към наплашените бедерини. Панически бяг нямаше да има. Земята все още тътнеше, но трусовете отслабваха и ставаха все по-редки. Мхаби простена тихо, когато фургонът подскочи отново, и отвори очи. Бяха дошли двамата дару, Кол и Мурильо. — Събудила си се — отбеляза съветникът. — Не се изненадвам. — Оставете ме на мира — промълви тя и придърпа кожите около разтрепераното си тяло, настрана от двамата мъже. „Толкова е студено…“ — Някаква представа какво е станало там напред? — попита Мурильо. — Бруд май си изтърва нервите. — Богове! С кого? Каллор? Тоя кучи син заслужава… — Не е Каллор, приятел — изръмжа Кол. — Да чуем друго предположение — няма да ти е трудно. Мурильо простена. — Круппе. — Гуглата ми е свидетел, късал ни е нервите на всички сегиз-тогиз, само че никой от нас не е в състояние да разцепи заради това половината свят и да вдигне нови планини. — Да не са го убили наглия изтърсак? Не мога да повярвам… — А, не, останал е непокътнат. Типично. Мрънкал само, че се е напрашил. Никой друг също не е пострадал, само дето самия боен главатар го ритнало в главата едно ядосано муле. — Мулето на Круппе? Онова, дето спи, докато върви? — Да бе, същото. „Спи. И сънува, че е кон, несъмнено. Величествен, висок, буен…“ — Странно е това животно наистина. Не бях виждал досега муле, което да е толкова… наблюдателно. За всичко. Кралице на сънищата, това е най-странната планинска верига, която съм виждал! — Да, Мурильо. Тя наистина изглежда по-голяма, отколкото е всъщност. Изкривява погледа. Прекършен гръбнак, като нещо, което можеш да видиш на ръба на самия хоризонт, само че ето ти я, на половин левга от нас. Мъчително е да мисли човек за нея, ако ме питаш… „Мъчително е да се мисли за каквото и да е. За планини, за мулета, за гнева на Бруд. Души са се стълпили при дъщеря ми — там, в самата нея. Две жени и един теломен, наречен Трошача на черепи. Две жени и един мъж, които никога не съм срещала… но аз износих това дете в себе си. Аз, риви, млада, в разцвета на своя живот, въвлечена в сън, който се превърна в реалност. Но къде съм самата аз в моята дъщеря? Къде е кръвта, сърцето на риви?“ „Тя няма нищо от мен, нищичко. Нищо друго наистина, освен съсъд — само това бях аз, — съсъд, който да побере и да роди една странница.“ „Тя няма причина да ме вижда, да идва при мен, да хваща ръката ми и да ми предлага утеха. Моята задача е изпълнена, свършена. И сега лежа тук, като изхвърлена вещ. Забравена. Мхаби.“ Една ръка се отпусна леко на рамото й. — Мисля, че пак заспа — промълви Мурильо. — Толкова по-добре — отвърна Кол. — Спомням си младостта — продължи тихо и някак на себе си първият. — И аз я помня, Мурильо. — Дива и безразсъдна… — И по някоя нова вдовица всяка нощ, доколкото си спомням. — Наистина, като магнит бях, и знаеш ли, без никакви усилия… — Забелязали сме го. Мъжът въздъхна. — Но свърши това. Остарях, платих си цената за младите си дни… — Нощи, искаш да кажеш. — Все едно. Нови съперници се появиха. Млада кръв. Марак от Паксто, висок и гъвкав, като тръгне само по улиците, главите на всички се обръщат. Самодоволно копеле. После оня Перил от М’некри… — О, Мурильо, я ми го спести всичко това. — Въпросът е, че всичко това беше за няколко години. Пълни години. Сладки. И колкото и да съм в заника си вече, поне мога да погледна назад и да си спомня моите дни — добре де, нощи — на слава. Но тук, с тази окаяна жена… — Да, разбрах. Да си забелязвал случайно тези медни украшения по нея — ето, можеш да видиш две на китката й. Подаръци на Круппе, от Даруджистан. — Е, и какво? — Точно както си мислех. Не си забелязвал, нали? Странна работа. Когато тя спи, стават някак по-светли, блестят. — Нима? — Бих се зарекъл срещу цял куп пари върху кърпичката на Круппе. — Странно. — Сега са помръкнали обаче… Двамата мъже, надвесени над нея, замълчаха. След дълга пауза ръката, отпусната на рамото й, леко я стисна. — Ех, скъпа. Да можех да си върна думите обратно — прошепна Мурильо. „Защо? Те бяха истина. Думи, дошли от сърцето ти, и колко великодушни, въпреки безотговорната ти младост. Ти само огласи проклятието ми. Трябва ли да бъда съжалявана? Само когато спя, изглежда. В лицето ми не казвате нищо и смятате мълчанието си за доброта. Но то е подигравка, защото стига до мен като безразличие.“ „А това мое мълчание? Към тези двама добри мъже, които сега ме гледат? Коя от безбройните ми слабости разкрива то?“ „Съжалението ви е несравнимо с моето.“ И тогава мислите й се отнесоха. Появи се пустата степ с цвета на охра, от света на сънищата й. И тя беше там. Затича. Щом влезе, Дужек запокити металните си ръкавици в стената на шатрата. Лицето му беше потъмняло от гняв. Уискиджак отпуши стомната с ейл и напълни двете халби на масичката. Лицата им бяха прашни и потни. — Що за лудост е това? — изръмжа Върховният юмрук, грабна едната халба и закрачи напред-назад. Уискиджак седна и столът под него изскърца. Отпи дълбоко от ейла, въздъхна и каза: — Коя лудост по-точно имаш предвид, Дужек? — Да де, списъкът взе да става адски дълъг. Сакатият бог! Най-гадните легенди са за това пребито от бой копеле… — Поемата на Фишър Кел Тат за Оковаването… — Не съм от тия, дето четат поезия, но Гуглата ми е свидетел, слушал съм разни парчета от нея, разказвани в таверни от бардове. Кълна се в топките на Финир, не тази война се подписах да водя. Уискиджак присви очи към Върховния юмрук. — Ами не я води тогава. Дужек спря и изгледа помощника си. — Продължавай. — Бруд вече знаеше — отвърна той и сви рамене, което го накара да потръпне. „Както и Корлат.“ — Покрай него спокойно можеш да включиш Аномандър Рейк. И Каллор — въпреки че алчният блясък в окото му никак не ми харесва. Тъй че двама асценденти и един кандидат-асцендент. Сакатият бог е твърде могъщ, за да се занимават с него хора като мен и теб, Върховен юмрук. Остави го на тях и на боговете. Рейк и Бруд са били на Оковаването му, в края на краищата. — В смисъл, те са забъркали тая каша. — Грубо казано — да. — Заради което плащаме всички ние и като нищо може скоро да платим окончателната цена. Няма да позволя моята армия да бъде използвана за фураж точно в тая игра, Уискиджак. Бяхме тръгнали да съкрушим Панион Домин, смъртна империя — доколкото можехме да определим. — Манипулацията, изглежда, върви и в двете посоки, Дужек. — И това трябва да ме успокои? — Върховният юмрук го изгледа свирепо, изгълта ейла и тръшна празната халба на масата. Уискиджак я напълни отново. — Точно ние едва ли трябва да се оплакваме от манипулации — избоботи той. — Нали, приятел? Дужек го изгледа мълчаливо и изсумтя. „Точно така. Успокой се, Върховен юмрук. Постарай се да мислиш ясно.“ — Освен това — продължи Уискиджак — имам вяра. — В кое? — сопна се командирът. — В кого? Хайде, кажи ми де! — В един определен нисък, доста обемист, чудат дребосък… — Круппе!? Да не си си изгубил ума? Уискиджак се усмихна. — Стари приятелю, погледни се само — ще се пръснеш от гняв. Гняв от усещането, че те манипулират. Използват. Заблуждават, може би. А сега помисли как би се почувствал един асцендент като Каладън Бруд, когато разбере, че него го манипулират? Толкова, че да изтърве нервите си? Толкова, че да свали оня чук и да се опита да смаже едно самодоволно, помпозно кукловодче. Дужек дълго остана замръзнал на място, после устните му се изкривиха в усмивка. — С други думи, той е взел Круппе на сериозно… — Даруджистан — каза Уискиджак. — Нашият голям провал. През цялото време там имах чувството, че някой, някъде дърпа конците на цялото проклето нещо. Не Аномандър Рейк. Нито Кабалът. Нито Воркан с нейните платени убийци. Някой друг. Някой толкова хитро прикрит, толкова смайващо… способен, че ние се оказахме безсилни, напълно безсилни. И после, по време на преговорите, всички откриваме кой е виновникът за прераждането на Татърсейл като Силвърфокс — дете на жена риви. Семето е посадено и раждането е уредено в неизвестен лабиринт. Събирането на нишки — Найтчил, Белурдан, самата Татърсейл. И, както изглежда, връщането на един Древен бог в селението на смъртните. И тъй, Татърсейл, Найтчил и Белурдан — всички от Малазанската империя — преродени в жена риви, от армията на Бруд… в навечерието на преговори, с потенциал за мощен съюз… Колко уместно е тъкмо едно дете да свърже лагерите… — Изключваме Каллор — подчерта Дужек. Уискиджак кимна замислено. — А на Каллор току-що му беше напомнено за силата на Бруд — надявам се достатъчно, за да го държи под юзда. — За това ли било всичко? — Може би. Той поиска демонстрация, нали? Това, което Круппе манипулира, са обстоятелствата. Не знам как. Но нямам чувството, че сме обречени да играем по волята му. Зад този даруджистанец стои Древен бог, но при все това смятам, че е по-скоро съюз на… взаимната изгода, почти между равни. Партньорство, ако щеш. Виж, признавам ти, всичко това са спекулации от моя страна, но ще ти кажа следното: бил съм манипулиран и преди, както и ти. Но този път чувството е различно. Не толкова враждебно. Дужек, този път долавям съпричастие. — Съюз между равни — промърмори Върховният юмрук и поклати глава. — Какво тогава представлява все пак този Круппе? Някакъв предрешен бог? Велик чародей? Архимаг? Уискиджак сви рамене. — Най-добрата ми хипотеза е, че Круппе е простосмъртен човек. Но надарен с изключителна, необикновена интелигентност и кураж. И това го твърдя съвсем буквално. Изключителна, Дужек. Ако някой Древен бог изведнъж е кацнал в този свят, няма ли да потърси за свой първи помощник най-великия ум? На лицето на Дужек се изписа удивление. — Но, Уискиджак… Круппе?! — Да, Круппе. Който ни осигури Търговска гилдия Тригали, единствените търговци, способни да ни снабдяват по маршрута, който си избрахме за похода. Круппе, който донесе на мхаби съхранените вещи на първите риви, да ги носи и да намалят болката, която изпитва, и силата на тези накити, подозирам, тепърва ще избуи. Круппе, единственият, с когото желае да говори Силвърфокс, след като Паран замина. И най-сетне — Круппе, който е застанал на пътя на Сакатия бог. — Е щом е простосмъртен, как оцеля пред гнева на Бруд? — Ами, допускам, че неговият съюзник, Древният бог, не е искал да види своя дару мъртъв. Следователно предполагам, че е имало намеса. Какво друго може да е? Дужек пресуши халбата и въздъхна. — Проклятие. Добре. Засега оставяме, доколкото може, Сакатия бог настрана. Съсредоточаваме се върху Панион Домин. Все пак, приятелю, не ми харесва тая работа. Изнервя ме, че не сме включени активно в преценката на този нов враг… — Не мисля, че не сме, Върховен юмрук. Дужек го изгледа рязко, питащо, после лицето му се изкриви. — Бързия Бен. Уискиджак кимна замислено. — Така мисля. Не съм сигурен… Гуглата да ме вземе, дори не знам дали още е жив, но като го познавам Бързака, трябва да е жив. Съвсем жив. И като се сетя колко беше възбуден, когато го видях последния път, той не храни илюзии и е всичко друго, но не и в неведение. — И това ли е всичко, с което разполагаме? За да надхитрим Сакатия бог? — Върховен юмрук, ако Круппе е най-големият гений на света, то Бързия Бен е само на стъпка след него. Много къса стъпка. Чуха викове извън шатрата, след тях — тропот на ботуши. Миг след това знаменосец Артантос дръпна платнището на входа и влезе. — Господа, забелязан е самотен морант. Лети насам от североизток. Туист е. Уискиджак се надигна и изпъшка от болежките в цялото си тяло. — Кралице на сънищата, най-сетне ще получим новини. — Дано да са добри — изръмжа Дужек. — Някоя радостна вест няма да ми дойде зле. Притискаше лице в обраслите с лишеи камъни, сълзите и потта смекчаваха коравата им милувка. С разтуптяно сърце и задъхана лежеше и плачеше, твърде уморена, за да продължи да бяга, твърде уморена, за да може дори да вдигне глава. Тундрата на сънищата й беше разкрила нови врагове. Този път не я преследваха странниците. Този път я бяха намерили вълци. Огромни мършави същества, по-големи от всичко, което бе виждала в будния си живот. Бяха се появили на един хребет, очертал хоризонта на север. Осем дългокраки изгърбени звяра, козината им се сливаше с приглушеното сиво-кафяво на околността. Водачът им се беше обърнал, сякаш уловил миризмата й в сухия студен вятър. И гонитбата започна. Отначало мхаби разчиташе на бързината на младите си жилави крака. Пъргава като антилопа, по-бърза от всичко, което можеше да постигне едно смъртно човешко същество, тя тичаше през голата равнина. Вълците не изоставаха, неуморни, глутницата напираше от едната или от другата й страна, някой се засилваше напред, втурваше се към нея отсам или оттам, принуждаваше я да се обърне. Отново и отново, всеки път, когато решеше да остане между хълмовете в ниското, съществата успяваха някак да я подкарат нагоре по склона. И тя започна да се уморява. Натискът беше неумолим. В мислите й, наред с острата болка в краката й, паренето в гърдите и болезнената сухота в гърлото, нахлу с ужасна яснота осъзнаването, че изходът е невъзможен. Че скоро ще умре. Свалена на земята като всяко друго животно, обречено да стане жертва на вълчия глад. За тях, знаеше тя, морето на нейния ум, кипнало под бурята на паника и отчаяние, не значеше нищо. Те бяха ловци и онова, което се таеше в душата на плячката им, не значеше нищо. Както с антилопата, с малкия бедерин, с ранага — изящество и почуда, надежда, възможности — всичко щеше да се сведе до сочна кървава плът. Последният урок на живота, единственият верен, погребан под обърканите пластове на заблудите. Рано или късно, вече разбираше тя, всички ние не сме нищо повече от храна. За вълци или за червеи, с внезапния или проточил се край, все едно. Хлипаше полузаслепена и се тътреше с мъка нагоре по поредния склон. Бяха вече по-близо. Чуваше как лапите им стържат по изсушения от вятъра лишей и мъх. Вдясно от нея, после — вляво, приближаваха, стъпка по стъпка. Мхаби извика, залитна и падна по лице на каменистото било. Затвори очи и зачака първия взрив на болката, когато зъбите се впият в плътта й. Вълците закръжиха. Вслуша се в стъпките им. Закръжиха в спирала, все по-близо и по-близо. Горещ дъх лъхна в тила й. Мхаби изпищя. И се събуди. Над нея, високо в гаснещото синьо небе прелиташе ястреб. Прашната мъгла от стадото се слягаше. Във въздуха се чуваха далечни гласове, а много по-близо — собственото й хрипливо дишане. Фургонът беше спрял. Армията устройваше нощния си стан. Тя лежеше присвита и неподвижна под дебелите кожи. Наблизо тихо мърмореха два мъжки гласа. До ноздрите й стигна миризмата от пушека на горяща в походното огнище тор, миризма на супа от месо — козешко — с много билки. Появи се и трети глас, първите два го поздравиха — всичко това някак странно размито, извън способността й да го различи. „А и не си струва усилията. Моите пазачи. Моите тъмничари.“ Фургонът изскърца. Някой приседна до нея. — Спането не би трябвало да те изморява. — Не, Корлат. Хайде, моля те, остави ме сама да сложа край на това… — Не. Вземи, Кол е сготвил супа. — Нямам зъби за дъвчене. — Само късчета месо. Лесно се гълтат. Повечето е вода. — Не съм гладна. — Все пак хапни. Да ти помогна ли да седнеш? — Гуглата да те вземе, Корлат. Теб и всички останали. Всички. — Хайде, ще ти помогна. — Добрите ви намерения ме убиват. Не, не убиват. Точно това е, нали… — Изпъшка и безсилно се помъчи да се издърпа от ръцете на Корлат, докато Тайст Андий я повдигаше да седне. — Изтезава ме. Вашата милост. Която ми е най-малко нужна от всичко. Не, не гледай лицето ми, Корлат. — Придърпа качулката над главата си. — Да не стана лакома за жалостта в очите ти. Къде е паницата? Ще ям. Остави ме. — Ще седя с теб, мхаби — отвърна Корлат. — Паниците са две, в края на краищата. Жената риви заби поглед в сбръчканите си пъпчиви и костеливи ръце, после в паницата, която стискаха, във воднистата супа с късчета червеникаво месо. — Виждаш ли това? Колачът на козата. Касапинът. Дали се е спрял пред отчаяния рев на животното? Вгледал ли се е в изпълнените му с молба за милост очи? Трепнал ли е ножът в ръцете му? В сънищата ми аз съм тази коза. В това ме прокълнахте. — Този, който закла козела, беше риви — отвърна след пауза Корлат. — Двете с теб знаем ритуала, мхаби. Изкупителната жертва, поднесена с милост. Призоваването на милостивия дух, чиято прегръдка е нужна. Двете с теб знаем как този дух снизхожда над жертвения козел или над което и да е същество, което трябва да нахрани твоите ближни, чиято кожа ще облече някого от тях. И затова животното не плаче, нито се моли. Виждала съм го… и съм се чудила, защото наистина е забележително. Уникално е за ривите, не с намерението, а с очевидната си ефикасност. Все едно че идващият в ритуала дух показва на животното едно по-добро бъдеще — нещо много по-хубаво от всичко, което животът му е поднасял досега… — Лъжи — промълви мхаби. — Духът лъже горкото същество. За да улесни клането. Корлат не каза нищо. Мхаби надигна купата към устните си. — Но дори и да е така — подхвана отново Тайст Андий, — тази заблуда е проява на… милост. — Няма такова нещо — сряза я мхаби. — Думи, които трябва да утешат убиеца и неговите ближни, нищо повече. Мъртвият си е мъртъв, както често казват Подпалвачите на мостове. Тези войници знаят истината. Децата на Малазанската империя не хранят илюзии. Не можеш да ги заблудиш. — Изглежда, познаваш много от тях. — Две морски пехотинки ме навестяват от време на време. Захванали са се да пазят дъщеря ми. И да ми говорят за нея, след като никой друг не иска, и аз съм им благодарна за това. — Не го знаех… — Безпокои ли те? Да не би да ми бъдат разкрити някакви ужасни тайни? Няма ли да престанеш с това? Ръката на Корлат се отпусна на рамото й. — Да беше поне ме погледнала в лицето, мхаби. Не, няма да престана. Нито знам за някакви страшни тайни, които да се крият от теб. Всъщност мисля да ги потърся тези жени и да им благодаря. — Остави, Корлат. Те не търсят благодарности. Те са просто войници. Две жени на Империята. От тях знам, че Круппе редовно посещава Силвърфокс. Поел е ролята на грижовен чичо, може би. Много странен човек. Мил, въпреки ужасното проклятие, което ми наложи. — Проклятие? О, мхаби, от това, което съм видяла досега у Круппе, мога да ти кажа едно — той не би могъл да прокълне никого. Не вярвам дори да си е представял какво може да означава за теб прераждането на Татърсейл. — Това го разбирам добре. Бил е призован от Древния бог — който или тогава е решил да го замеси, или вече го е бил привлякъл за свой помощник. Направено беше нещо отвратително, гадост, както го нарече Каллор, и наистина беше гадост. Изсъхналият труп на Найтчил, душата на Татърсейл, затворена в него, призракът, изтъкан от магията на Т’лан Имасс. Кошмарно създание. Древният бог е поискал да го спаси по някакъв начин, в някаква форма, и за това, изглежда, му е бил необходим Круппе. Да. Даруджистанецът е направил каквото е могъл, вярвайки, че е проява на милост. Ала не се заблуждавай, Корлат. Круппе и неговият Древен бог са решили да използват детето, което са създали. Преднамерено или не в началото? Има ли значение? И ето, сега Круппе съпровожда Силвърфокс. Заговорничат ли нещо двамата? Сляпа съм… — Да заговорничат? С каква цел, мхаби? — Ти ли не знаеш? Трудно ми е да го повярвам. — Ти явно си решила, че всички заговорничим… срещу теб. — А не е ли така? — Събра цялата си сила и запокити паницата, чу как се плисна, отскочи от нещо, чу изненадания вик на Мурильо, който, изглежда, бе имал нещастието да се озове в траекторията на полета й. — Пазете ме! Хранете ме! Наблюдавайте ме, да не би да сложа край на живота си! И това не е ли заговор? А дъщеря ми — собствената ми дъщеря — тя идва ли да ме навести? Не! Кога за последен път видях лицето й? Кога? Вече не помня! Ръката стисна рамото й. Гласът на Корлат беше тих, но напрегнат. — Разбирам те, приятелко. Това ще го изровя до самото дъно. Ще открия истината и ще ти я кажа. Обещавам ти, мхаби. — Кажи ми тогава, какво се случи? Преди няколко часа. Усетих… нещо. Някакво събитие. Кол и Мурильо говореха за някаква караница между Круппе и Бруд. Кажи ми къде беше Силвърфокс през това време? — Там беше — отвърна Корлат. — С мен и Уискиджак. Ще бъда честна, мхаби. Наистина се случи нещо преди сблъсъка между Бруд и Круппе. Твоята дъщеря си намери… закрилници, но не желае да простре тази закрила и над теб. По някаква причина е убедена, че си в опасност. Не знам, уви, кой е източникът на тази убеденост. „Но аз знам. О, Корлат, колко те е заслепило приятелството ти към мен. Аз наистина съм застрашена. От самата себе си.“ — Закрилници? Кои? Какво? Корлат си пое дълбоко дъх и издиша бавно. — Силвърфокс ме помоли да не ти казвам нищо за тях. Не разбрах защо, но се подчиних. Сега разбирам, че съм сбъркала. Сгрешила съм спрямо теб, мхаби. Заговор е, и отказвам да участвам в това. Закрилниците на твоята дъщеря се оказаха вълци. Древни гигантски зверове… Ужас прониза мхаби. Тя изръмжа, ръката й се впи в лицето на Корлат, усети как ноктите й раздраха кожата. — Ловците! — изкрещя тя. Тайст Андий се дръпна назад, стъписана. — Те искат да ме убият! Моята дъщеря… — „Моята дъщеря! Терзае сънищата ми! Духове подземни, тя иска да ме убие!“ Кол и Мурильо бяха скочили отново във фургона, викаха уплашено, а Корлат им съскаше да ги усмири, но мхаби вече не ги чуваше, беше престанала да вижда света около себе си. Мяташе се и пръстите й дращеха във въздуха, измяната разкъсваше гърдите й, изпепеляваше сърцето й. „Моята дъщеря! Моята дъщеря!“ „И моят глас. Плаче.“ „Очите ми. Те се молят за милост.“ „И този нож в ръцете й. И погледът й, в който няма нищо. Освен хладна решимост.“ Полуусмивката на Уискиджак се стопи, когато видя очите на Корлат, нажежени до бяло като желязо, като видя, докато тя влизаше в шатрата, четирите успоредни резки на дясната й буза, плувнали в кръв, която се стичаше към брадичката и капеше по чергите на пода. Малазанецът едва се сдържа да не заотстъпва, когато Тайст Андий закрачи право към него. — Какво се е случило, Корлат? — Чуй ме, любовнико — ледено изскърца гласът й. — Каквито и тайни да си крил от мен — за преродената Татърсейл, за онези проклети Т’лан Ай, за указанията, които си дал на двете морски пехотинки да пазят детето да не каже на мхаби — ще ми ги кажеш. Веднага. Той усети как изстина, как трепнаха мускулите на лицето му от удара на гнева й. — Указания? Никакви указания не съм им давал. Дори не съм им заповядвал да пазят Силвърфокс. Това, което правят, е по тяхно собствено решение. Ако са казали нещо, което е довело до това… добре, ще поема отговорността, защото съм техният командир. И уверявам те, ако е необходимо наказание… — Спри. За миг, моля те. — Нещо се беше утаило в нея и сега трепереше тя. Уискиджак помисли дали да не я прегърне, но се сдържа. Чувстваше, че има нужда от утеха, но инстинктите му подсказваха, че все още не е готова да я приеме. Огледа се, видя един сравнително чист парцал, топна го в легена с вода и й го подаде. Тя го изгледа мълчаливо, присвила сивите си очи, но не посегна да го вземе. Уискиджак бавно отпусна ръка. — Защо — попита Корлат — Силвърфокс държи майка й да не научи за Т’лан Ай? — Представа нямам, Корлат, освен обяснението, което тя самата даде. Тогава помислих, че ти знаеш. — Помислил си, че знам. Той кимна. — Помислил си, че крия от теб… тайна. Нещо свързано със Силвърфокс и майка й… Уискиджак сви рамене. — Канил си се да ми се противопоставиш? — Не. Тя го изгледа с разширени очи, помълча и после каза: — В името на Гуглата, почисти раните ми. Облекчен, той пристъпи към нея и много нежно започна да попива кръвта от резките. — Кой те подреди така? — Мхаби. Мисля, че току-що направих ужасна грешка, въпреки всичките ми добри намерения. — Често става така — каза той. — С добрите намерения. Погледът й беше пронизващ. — Прагматични малазанци. С ясен поглед за нещата. Защо все си мислим, че сте просто войници? Бруд, Рейк, Каллор… самата аз, всички ние гледаме на теб, на Дужек и на армията ви като на нещо… спомагателно. Като на меч, който се надяваме да стиснем в ръцете си, когато възникне нуждата. Сега ми се струва, че всички сме глупци. Всъщност никой от нас не е разбрал как стоят вече нещата. Той се намръщи. — И как стоят вече? — Вие се превърнахте в нашия гръбнак. Странно как, оказахте се тези, които ни дават сила, които ни обединяват. О, знам, че имаш тайни, Уискиджак… Той се усмихна кисело. — Не толкова, колкото си мислиш. Ще ти кажа най-голямата. Тя е следната. Чувстваме се надхитрени. От вас — от Рейк, от Каладън Бруд, от Каллор. От армията на Тайст Андий, от ривите и баргастите. Гуглата да ме вземе, дори тази тълпа наемници, която е с вас, ни изнервя. Нямаме вашата сила. Ние сме просто една армия. Най-добрият ни магьосник дори е без ранг. Взводен маг, а и в този момент е някъде далече и подозирам, че се чувства като муха в паяжина. Тъй че, дойдат ли битките, знаем, че ще бъдем върхът на копието и това ще ни струва скъпо. Колкото до самия Пророк и каквото там се крие зад него, е, надяваме се, че вие ще се справите с това. Същото се отнася и за Сакатия бог. Права си, Корлат, ние сме просто войници. Уморени при това. Ако ние сме този обединяващ гръбнак, тогава Гуглата да ни е на помощ, този гръбнак е превит и много крехък. Тя посегна, хвана ръката му и я притисна до бузата си. Очите им се срещнаха. — Превит и крехък? Не мисля. Уискиджак поклати глава. — Не е скромност, Корлат. Говоря истината, макар да се боя, че не си готова да я чуеш. — Силвърфокс манипулира майка си — каза след пауза Тайст Андий. — По някакъв начин. Може би дори с това, че е виновна за ужасните й кошмари. — Трудно ми е да го възприема… — Не е нещо, което би направила Татърсейл, нали? Но тази Найтчил? Или теломенецът? Ти ги познаваш, Уискиджак. Във всеки случай — по-добре от всеки от нас. Възможно ли е някой от тях — или и двамата — да са виновни за това? Той не отвърна нищо, свърши да почиства раните по бузата й и каза: — Това ще трябва да го пипне лечител, Корлат, иначе инфекцията… — Уискиджак. Той въздъхна и отстъпи. — Боя се, че е напълно възможно Найтчил да таи чувства заради предателството. Жертвите на отмъщението й може да бъдат избрани безразборно. Същото важи и за Белурдан Трошача на черепи. И двамата бяха предадени, в края на краищата. Ако си права за това, което става с мхаби — че те й правят нещо, — все пак си мисля, че Татърсейл ще им се противопоставя. — А ако вече е загубила тази борба? — Не съм забелязал признаци за… Очите на Корлат блеснаха и тя заби пръст в гърдите му. — Искаш да кажеш, че пехотинките ти не са ти донесли нищо? Той се намръщи кисело. — Все пак те са доброволки, Корлат. При цялото ни обезпокоително невежество по тези въпроси, струва си да сме бдителни. Двете избраха да пазят Силвърфокс, защото виждат у нея Татърсейл. Не просто физически, но в характера й също така. Ако нещо е тръгнало на зле, те щяха да забележат и щяха да дойдат при мен. Веднага. Корлат отпусна ръката си и въздъхна. — А аз връхлетях тук, за да ти откъсна главата. Проклет да си, Уискиджак, с какво те заслужих изобщо? И Бездната да ме вземе дано, защо все още си тук? След всичките ми обвинения… — Преди няколко часа Дужек влезе по същия начин — ухили се той. — Просто денят е такъв, предполагам. Все пак трябва да повикаме лечител… — След малко. — Изгледа го. — Уискиджак. Ти наистина нямаш представа колко рядък човек си, нали? — Рядък? — Той се ухили още по-широко. — Разбира се, че знам. Само един съм, благодаря на Гуглата. — Нямах предвид това. Той пристъпи и я прегърна през кръста. — Време е да намерим лечител, мила. Желанията ми са съвсем прости, а губим време. — Войнишки отговор. Не можеш да ме заблудиш. Не видя как затвори очи. „Заблудена си, Корлат. Ако знаеше само колко ме е страх… че мога да те загубя…“ Круппе, Змиорката на Даруджистан, някогашен крадец и укривател на крадени вещи, Предизвикателя на Бойния главатар Каладън Бруд, махаше оживено с ръце и се поклащаше по широката пътека между шатрите към фургоните на обоза. Току-що беше излязъл от кухненската шатра на Нередовните на Мот и носеше два сладкиша, от които капеше гъст сироп. На няколко крачки зад него крачеше мулето му, изпънало гладно врат към въпросните парчета и с щръкнали уши. Втората камбана след полунощ току-що бе отекнала из становете и бе предизвикала жалното мучене на стадата бедерини, заглъхнало, след като животните отново се унесоха в дрямка. Когато стигна до фургоните, подредени в правоъгълник, Круппе забеляза две малазански пехотинки, загърнати плътно в наметалата си и изгърбени до малък огън от суха волска тор, смени веднага посоката и ги приближи. — Мили приятелки — подвикна им нежно. — Късен е часът и на хубавици като вас се полага нещо сладичко. Двете жени вдигнаха глави и го изгледаха. — Ха — изпръхтя едната. — Оня дебелак дару. — И мулето му, гърби се там, в сянката. — Круппе е вездесъщ! Вижте! — И протегна към тях плувналите си в сироп шепи, стиснали двата сладкиша. — Какво ни предлагаш да ядем, сладкишите или ръцете ти? Другата извади ножа си. — Викам да резна два пъти и да си изберем сами, а? Круппе отстъпи назад. — Кралице на сънищата! Какви корави създания, и никаква женственост! Пазачките на Силвърфокс, нали? Самата истина. Сърцето на Татърсейл, как ярко блести от това дете, вече жена… — Да бе, виждали сме те колкото щеш. Да плямпаш с момичето. Тя е магьосницата, да. Всеки от нас, който я познава, е достатъчно да я види само. — Колко необичаен обрат, в тази наша беседа. Круппе е възхитен… — Ще ги получим ли тия сладкиши, или не? — Естествено, макар че блясъкът на това острие все още слепи взора на щедрия Круппе… — Нямаш чувство за хумор, а? Ела при нас де. Ако смееш. Даруджистанецът се усмихна и закрачи храбро напред. — Натска черна торта, драги мои. — Знаем ги. Нередовните на Мот ни замерваха с тях, когато им свършеха стрелите. — Джайбар една го плесна право в лицето, спомням си. — Вярно, пльосна се и когато стана, беше като горска шума с очи. — Опасна мъзга, смъртоносно оръжие — съгласи се Круппе и отново протегна ръце към пехотинките. Те най-сетне взеха сладкишите. — Храбра задача. Да пазите девойчето риви. — Никаква риви не е тя. Тя е Татърсейл. Тази лисича козина и кожите са само за показ. — А, значи сте говорили с нея. — Не много, а и няма нужда. То сладкиш май върви много по-добре без клони и шума, виж ти. Круппе примига, после кимна замислено. — Несъмнено. Каква огромна отговорност, да сте очите на командира си досежно упоменатото девойче. Двете жени спряха да дъвчат. Спогледаха се, после едната преглътна и каза: — Кой, Дужек ли? Ако ние сме му очите, значи е сляп като къртица. — А, Круппе говореше за Уискиджак естествено. — Уискиджак не е сляп и няма нужда от нас, вижда си сам той. — Все пак той несъмнено е безкрайно доволен от задачката, която сте си възложили сами, от доносчетата и прочие. Да беше Круппе Уискиджак, знае, че щеше да е. — Да е какво? — Да е доволен, разбира се. — Това си го биваше. Ако ти беше Уискиджак. Ха. — Образно казано… — Няма такова нещо, дебелако. В ботушите на Уискиджак ли искаш да влезеш? Да гледаш през неговите очи? Ха. — И аз викам така — съгласи се другата. — Ха. — Ама го направи — отбеляза Круппе. — Какво съм направила? — Съгласи се. — Адски си прав. Уискиджак трябваше да стане император, след като го очукаха предишния. Не Ласийн. Ама тя знаеше кой й е съперникът, и още как. Затова го разжалва и го смъкна до проклет от Гуглата сержант, и го прати на другия край на света. — Амбициозен мъж е значи тоя ваш Уискиджак. — Ни най-малко. И тук е цялата работа. Казах, че от него можеше да излезе добър император. Да знаеш кога да не искаш една работа е най-доброто качество. — Любопитна констатация, мила. — Не съм. — Какво не си? — Любопитна. Слушай, Малазанската империя щеше да е съвсем друго нещо, ако Уискиджак беше взел трона преди всички тия години. Ако беше направил каквото всички искахме да направи, да спипа Ласийн за врата и да я хвърли през прозореца на кулата. — А можеше ли да се справи с това забележително стъпало? Двете се спогледаха сконфузено. — Ти виждала ли си го Уискиджак със смъкнат ботуш? — попита едната. Другата поклати глава. — Ми, не, ама може и да е забележително стъпалото му. Що не? — Тогаз, с ботуша по задника. Ама все пак викам — за врата. — Кхъм — окашля се Круппе. — Забележителното стъпало към подвига, милички. — О. — Аха, схванах. Питаш дали можеше да го направи, ако искаше. И още как. Лоша работа е да ядосаш Уискиджак, а и пипето му сече на всичко отгоре. — Ами защо тогаз, пита удивен Круппе, не го е направил навремето? — Защото е войник, идиот такъв. Взимането на трона от Ласийн бездруго си беше гадна работа. Цялата Империя се разтресе. Почнат ли да се мушкат и да скачат един подир друг в един нацапан с кръв трон, и не спира, като домино става понякога, нали? Един след друг, и всичко се разпада. Всички гледахме в него, нали? Чакахме да видим как ще го поеме, Ласийн и всичко. А когато той само отдаде чест и рече: „Слушам, императрице“, нещата се позакротиха. — Даваше й шанс, разбираш ли. — Ясно де. А вие двечките сега смятате, че е сбъркал, нали? Жените свиха рамене. — Вече е все едно — отвърна едната. — Ние сме тук, и той е тук, и това е. — Е, добре, тъй да бъде — въздъхна Круппе и се надигна. — Какъв удивителен разговор. Круппе ви е много благодарен и ще си тръгва вече. — Хубаво. Благодарим за сладкишите. — Удоволствието е за Круппе. Лека нощ, милички. И дебелакът се заклатушка обратно към фургоните на обоза. След като той се скри в сумрака, двете морски пехотинки дълго мълчаха и облизваха гъстия сироп, оцапал пръстите им. После едната въздъхна, а другата — след нея. — Е? — Ами, адски лесно беше. — Мислиш ли? — Ами да. Очакваше да завари два мозъка тука, а не намери и един. — Ама май много се разбъбрихме. — Присъщо е на малоумниците, скъпа. Иначе щяхме да го направим подозрителен. — Между другото, за какво според теб си говорят двамата с Татърсейл? — За старата според мен. — И аз мисля така. — Кроят нещо. — Така подозирам. — И главната е Татърсейл. — Така е. — Мен ме устройва. — И мен. Знаеш ли, тия черни сладкиши май не са съвсем същите без клонки и листа. — Странно, и аз си помислих същото… Круппе се приближи към друг лагерен огън. Двамата присвили се край него мъже вдигнаха глави, щом спря до тях. — Какво ти е на ръцете? — попита Мурильо. — Каквото Круппе пипне, му се лепи. — Това го знаем от години — избоботи Кол. — А какво му е на това проклето муле? — запита го Мурильо. — Това животно наистина не ми дава мира, но все едно. Круппе току-що проведе твърде интересна беседа с две морски пехотинки. И се радва да ви уведоми, че Силвърфокс наистина е в способни ръце. — Лепкави като твоите ли? — Вече да, драги Мурильо, вече да. — Това дето го разправяш, дотук — добре, но каква полза за нас? Бабичката спи ей там във фургона, разбитото й сърце й е най-малката беля, но така се къса, че и най-силния мъж може да съсипе, да не говорим за една изнемощяла старица. — Круппе има удоволствието да ви увери, че е в ход акт на огромна и милостива благодат. Временните привидности може да се пренебрегнат. — Що не й го кажеш на нея това? — изръмжа Кол и кимна към фургона с мхаби. — А, но тя все още не е подготвена да приеме подобни откровения, уви. За пътуване на духа става дума. Сама трябва да го започне тя. Круппе и Силвърфокс сме само дотук, въпреки неоспоримото ни всемогъщество. — Всемогъщество, викаш? — Кол поклати глава. — Круппе, до вчера щях да се изсмея на такова твърдение. Значи опрял си се на Каладън Бруд? Много ми е интересно как точно си го постигнал, проклета жаба такава. Круппе повдигна вежди. — Скъпи ми весели друже Кол! Липсата на вяра у теб съкрушава Круппе до пръстенцата на крачетата му и те се гърчат от болка! — В името на Гуглата, само не ни ги показвай — спря го Мурильо. — Откакто те познавам, тия чехли не си ги свалял, Круппе. Самата Полиел сигурно ще се шашне от това, дето се въди между тях. — И още как! Та в отговор на сбитата и изрична реплика на Кол Круппе заявява, че ядът, не, гневът, е безсилен пред такъв като него, за когото светът е като перла, вгнездена в лепкавото лоно на острия му пъргав ум. Ъх, тази алюзия навярно залита към втора мисъл… по-лошо, спъва се в трета. Я пак да пробва Круппе! За който, речено е, светът не е нищо повече освен един пухкав сън, изпълнен с цветове и чудеса невъобразими, където даже самото време губи смисъла си, та като стана дума за времето, вече е късно, нали? Сънят зове, потокът на преосъществяването, на превращението на забвението в ново съвземане и обновление, и това само по себе си е достатъчно голямо чудо, за да сложи край на тази безпокойна и трепетна нощ! — Замаха с ръце и си тръгна. След миг мулето закрачи уморено след него. Двамата зяпнаха в гърба му. — Де да можеше тоя чук на Бруд да халоса това мазно теме — изръмжа след малко Кол. — Най-много да се хлъзне по него. — Е, прав си. — Миди, мозък и кълцани копита. Кълна се в Бездната, ще повърна. Високо над войнишкия стан Старата присви уморените си, натежали като олово криле и закръжи надолу към шатрата на бойния главатар. Въпреки изтощението я пронизваха тръпки на възбуда и любопитство. От цепнатината на север от лагера все още кървеше мръсната кръв на Бърн. Старата беше усетила взрива още докато кръжеше над планините далече на югозапад, и веднага беше разбрала какво означава това. Гневът на Каладън Бруд. Целувка на чука, и с нея естественият свят се беше преобразил взривно. Въпреки непрогледната тъмнина тя виждаше ясно очертания гръбнак на базалтова планинска верига там, където доскоро нямаше никакви планини, в самия център на равнината Катлин. Долавяше и магията, излъчваща се от кръвта на Спящата богиня. Докосването на Сакатия бог. В жилите на Бърн ставаше преображение. Падналият превръщаше кръвта й в своя. „А този вкус ми е така познат, защото беше майчиното мляко за мен, така отдавна. За мен и за моя род.“ В света долу бяха настъпили промени, а промените бяха пир за Старата. Душата й — и душите на целия й род — беше възбудена. Никога не се беше чувствала толкова жива. Хлъзна се под топлите течения и започна да се спуска, отскачаше от студените въздушни ями, останали от кипналото в атмосферата вълнение, причинено от гнева на Бруд. Накрая с леко тупване кацна на земята пред шатрата на бойния главатар. Вътре беше тъмно. Старата изграчи тихо, подскочи и се шмугна под полуразтвореното платнище. — Нито дума за изтърваните юзди на гнева ми! — избоботи от тъмното Бруд. Великият гарван килна глава към нара. Бойният главатар седеше на ръба му, хванал се за главата. — Както кажеш. — Да чуя доклада ти. — Ще го чуеш. Първо, от Аномандър Рейк. Успял е. Лунният къс е преминал незабелязано и сега е… скрит. Децата ми са се пръснали над земите на Пророка на Панион. Главатарю, не само техните очи са свидетели на онова, което е долу. Видях лично… — Подробностите ми ги спести за по-късно. Значи Лунният къс е на позиция. Добре. Прелетя ли до Капустан, както те помолих? — Да, мрачни ми главатарю. И видях първия ден и първата нощ на битката. — Преценката ти? — Градът няма да издържи. Макар че вината не е в бранителите. Противникът ги превъзхожда стократно. Бруд изпъшка. — Може би трябваше да обсъдим още веднъж разположението на Черните моранти на Дужек… — А, те също са на местата си, точно където ги искаше Едноръкия. — Старата се поколеба, обърна най-напред едното, а после — и другото си око към Каладън Бруд. — А сега трябва да съобщя една необичайна подробност. Ще я чуеш ли? — Давай. — Пророкът води война и на юг. Бруд рязко вдигна глава. — Да, да — закима Старата. — Чедата ми са видели армиите на Домина, разбити и отстъпващи на север. Към самата Наблюдателница. Пророкът е развихрил страховити магии срещу неизвестния враг. Реки от лед, ледени валове. Мраз, ветрове и бури — отдавна не сме виждали разтварянето на точно този лабиринт. — Омтоуз Феллак. Лабиринтът на Джагът. — Май не си изненадан от вестта толкова, колкото очаквах. — От войната на юг наистина съм изненадан. — Той стана от постелята си, загърна се с кожената завивка и закрачи из шатрата. — От Омтоуз Феллак… не, не съм изненадан. — Тъй. Пророкът не е това, което изглежда. — Очевидно. Двамата с Рейк имахме подозрения… — Да — сопна се Старата, — но ако знаех по-рано, щях да огледам по-внимателно положението около бърлогата му. Вашето своеволие уязвява всички ни. — Нямахме доказателство. Освен това ценим твърде високо пернатата ти кожа, за да рискуваме да те пратим над укреплението на неизвестен враг. Все едно. Кажи ми, Пророкът все още ли е в Наблюдателницата? — Близките ми не можаха да разберат със сигурност. Над района има кондори, присъствието ни не им харесва никак. — Защо ще ви създават проблеми някакви си най-обикновени птици? — Не са съвсем обикновени. Да, простосмъртните птици не са нищо повече от гущери с пера, но точно тези кондори са всичко друго, само не и гущери. — Очите на самия Пророк? — Вероятно. — Това може да се окаже неприятно. Старата сви криле. — Да са ти останали мръвки? Огладнях. — Има там малко парчета козешко от вечерята, в боклучната яма зад шатрата. — Какво? Трябва да ям от ямата с боклука? — Нали все пак си един проклет гарван. Защо не? — Нагла обида! Но щом само това е останало… — Това е. Старата изщрака с клюн да преглътне яда си и защъка към задната стена на шатрата. — В бъдеще взимай пример от мен — измърмори и пъхна глава под платнището. — В смисъл? — попита зад нея Бруд. Тя извади глава изпод платнището, отвори клюна си в тих смях и отвърна: — Аз изтървах ли си юздите? Бруд изръмжа и пристъпи към нея. Тя гракна и бързо се шмугна навън. >> 16. E> P> Първото чедо на мъртвото семе сънува дъха на умиращ баща и чува във вечен рефрен писък, стаен в дробовете… Смееш ли да видиш света през очите му макар и за миг? Първото чедо на мъртвото семе предвожда скръбна армия по застлания с кости път на глада, по който майка пее и танцува… Смееш ли да влезеш в стъпките му и с обич да стиснеш ръката й? Първото чедо на мъртвото семе е навлечено в смъкната бащина броня и тя го брани от часа рожден в години на жестока закалка… Не смей да го съдиш сурово, за да не влезеш в кожата му. @ Силба от „Разбито сърце“ @ К’аласс P$ E$ Тенесковрите се надигаха като неумолим прилив срещу всички стени на града. Надигаха се и помитаха, човешка гмеж, тласната от глада към сляпо безумие. Барикадите зад портите се огъваха пред натиска и рухваха. И Капустан се давеше в кръв. На четиристотин крачки от входа на казармата Итковиан тъкмо обръщаше оцапания си с кръв боен кон. Отдолу се протягаха ръце, впиваха се в бронираните хълбоци на животното. Озверял от хладна ярост, конят тъпчеше и кършеше кости, забиваше копита в гърди и глави. Три гриви на Сивите мечове обкръжаваха Щит-наковалня, откъснати от казармата на билото на ниския хълм — доскорошното гробище-колонада. Повечето изправени глинени саркофази бяха рухнали, бяха се потрошили и от тях се бяха изсипали изгнили, увити в дрипи човешки останки, разбъркани в безпорядък със своите събратя в смъртта. Итковиан виждаше казармената порта, пред която се беше струпала грамада от човешки тела — достатъчно висока за катерене, и това правеха сега десетки и десетки тенесковри: катереха се и се спускаха, за да ги срещнат нащърбените остриета на мечове и върховете на дългите пики. Пики, които убиваха и раняваха озверелите селяци — а те не правеха никакъв опит да се защитят и развяваха като дрипави пряпорци парцали, покрити със засъхнала кръв. През целия си живот Итковиан не беше виждал такава ужасна гледка. Въпреки всичките сражения, в които бе участвал, въпреки всички ужаси на боя, които един войник неизбежно вижда, това, което сега бе пред очите му, заличаваше всичко от ума му. Щом селяците отстъпеха по склона от трупове, сред мъжете скачаха жени, разкъсваха дрехите им, приковаваха ги на място с разкрачени крака и сред всичката кръв, писъци и дращещи във въздуха пръсти ги насилваха. В краищата на могилата от трупове други техни ближни се хранеха с безжизнената вече плът. Двоен кошмар. Щит-наковалня не можеше да реши кой от двата го стъписва повече. Собствената му кръв течеше смразена в жилите му и той съзнаваше, с ужас, достигащ до ръба на паниката, че щурмът тепърва започва. Нова вълна се надигна и се изсипа върху окаяния отряд на Сивите мечове в гробището. Широките булеварди и улици гъмжаха от плътни редици побеснели тенесковри. Очите на всички се бяха приковали в Итковиан и войниците му. Ръце се протягаха към тях, все едно от колко далече, и алчно дращеха във въздуха. Сбрали щитовете си плътно един до друг, Сивите мечове престроиха разбитото си каре около Щит-наковалня. Щеше да бъде пометено, Итковиан го знаеше съвсем ясно, щеше да бъде погълнато, както преди няколко мига, и все пак, ако мълчаливите му бойци успееха да издържат като предишния път, карето щеше отново да се надигне от морето от трупове, да си пробие път, да отхвърли врага и да се качи на върха на новата могила от плът и кости. И ако успееше да се задържи отново на коня си, Итковиан щеше да сече с меча си на всички страни, да убива всеки, който влезе в обхвата му, а онези, които само ранеше, щяха да издъхнат под железните копита на коня му. Никога досега не се беше сражавал толкова безмилостно жестоко и от това му прилошаваше, сърцето му се изпълваше със смазваща омраза — към Пророка. Да причини такова страдание на своите. И към септарх Кулпат, заради хладнокръвната жестокост, с която пращаше жалките селяци в зейналата паст на една отчаяна армия. А най-отвратителното беше, че тактиката най-вероятно щеше да успее. „Макар и на невъобразима цена.“ Тенесковрите нападнаха с дивашки рев. Първите, озовали се пред настръхналото каре, бяха посечени. Заотстъпваха с писъци, избутани и изпотъпкани от своите, във всепоглъщаща гмеж, още по-жестока и от онова, пред което се бяха озовали в първите редици. Други връхлетяха напред, за да ги срещне същата орис. Но прииждаха все нови и нови, катереха се по гърбовете на хората пред тях, а други — по техните рамене. За кратък миг Итковиан видя как се надигна тройна стена от побесняла тълпа, после вълната рухна и погреба под себе си Сивите мечове. Карето се огъна под тежестта й. Изпускаха се мечове. Смъкваха се щитове, шлемове падаха от главите, и накъдето и да погледнеше Итковиан, всичко бе плувнало в кръв. По надигащата се и спускаща се човешка маса залазиха фигури. Удряха с ками и криви ножове и пълзяха напред — крайната цел на беса им беше Итковиан, и той го знаеше. Щит-наковалня стисна здраво широкия си меч и щита. С леко изместване на натиска с коленете завъртя коня на място. Озверялото животно замята глава, след това я сниши, за да предпази гърлото си. Бронята, покриваща челото, врата и гърдите му, вече беше очукана. Копитата тъпчеха, жадни да се забият в жива плът. Първият селяк влезе в обхвата му. Итковиан замахна с меча, видя как главата се завъртя и се откъсна от тялото, видя как тялото потръпна, преди да рухне. Конят изрита със задните копита, чу се пукот, после животното се изправи и се надигна на задните си крака, подкованите с желязо предни копита повалиха някаква побесняла пищяща жена. Един мъж скочи и вкопчи ръце в десния преден крак на коня. Итковиан замахна и мечът му го посече в кръста, чак до гръбнака. Конят се завъртя и кракът отхвърли увисналото на него тяло. Главата му се стрелна напред, зъбите се забиха в сплъстената коса на темето и откъснаха и коса, и кост. Нечии ръце се впиха в лявото бедро на Итковиан. Той се изви и замахна с меча надолу. Острието захапа мускул и хрущял, швирна кръв и посеченият се свлече. Конят изрита отново. Хапеше бясно, тъпчеше и се въртеше на място, но ръцете, натискът и тежестта вече ги затрупваха от всички страни. Мечът на Итковиан святкаше като мълния, свистеше слепешката, но винаги попадаше на плът и кост. Някой се изкатери върху задницата на коня зад него. Щит-наковалня изви гръб напред, облечената му в стомана ръка се стрелна над главата му и удари надолу. Той усети как стоманените й пръсти се хлъзнаха през кожа и плът, забиха се между ребрата и в корема. Порой от жлъчка и кръв швирна върху седлото му. Тялото се смъкна. Той даде рязка команда и конят приведе глава. Итковиан замахна широко с меча — острието описа пълен кръг, докато конят се въртеше. После се завъртя в обратна посока и Щит-наковалня повтори замаха. Мъжът и конят се въртяха в пълен кръг, в едната и в другата посока — и нанасяха ужасни поражения. През заслепяващия зной под забралото на шлема Итковиан зърна за миг сцената наоколо. Сивите мечове нямаше да се вдигнат отново. Не и този път. Не можеше да види нито един. Тенесковрите го бяха обкръжили от всички страни, с грамада от трупове цял човешки ръст под краката им. А някъде под тази кипнала повърхност бяха войниците му. Живи погребани. Погребани умиращи. Погребани мъртви. Селяците си подаваха измъкнатите пики на падналите. След няколко мига остриетата им щяха да замушкат отвсякъде. Срещу това нямаше да стигне бронята — нито неговата, нито на коня. „Твой съм, Боже на двете бивни. До последния миг.“ — Пробивай! Бойният кон беше очаквал тази команда и се понесе напред. Копита, гърди и рамене запробиваха през гъстата гмеж. Итковиан сечеше с меча си от двете страни. Залитаха назад тела, прерязани на две, рухваха под бесните копита. Пики замахваха към него и се хлъзгаха по бронята и щита. Тези отдясно ги отблъсваше с меча си. Нещо се заби в тила му, преряза връзките на бронята, прониза кожата и плъстената подплата. Болката го прониза, когато острието изстърга в ребрата му почти до гръбнака. В същия момент конят изцвили, натъкнал се на острието на пика. Залитна наляво, олюля се, изви глава и челюстите захапаха дръжката. Някой скочи срещу щита на Итковиан и замахна с брадва. Острието се заби между лявото му рамо и шията. Върхът на меча му излетя към лицето на нападателя, посече едната буза и излезе през другата. Итковиан изви оръжието в десницата си, лицето му зад забралото се озова на един пръст пред съвсем младото лице на жертвата. Беше момиче — изхъхри и рухна. Усещаше тежестта на пиката, забита в гърба му, чу я как издрънча по бронята на задницата на коня, когато животното се надигна на задните си крака. Един рибарски нож улучи незащитената част на левия му крак зад коляното и се вряза в ставата. Итковиан замахна безсилно надолу с ръба на щита и едва успя да избие ръката на нападателя. Тънкото острие за кормене на риби се откърти и цяла педя от него остана забита в крака му, разкъсала жили и хрущял. Кръвта швирна надолу по прасеца и предпазващата го плъст. Щит-наковалня не изпита болка. Груба яснота бе завладяла мислите му. Неговият бог беше с него — сега, в този последен миг. С него и с неговия храбър, неукротим боен кон. Залитането наляво престана и животното — изтръгнало пиката — се надигна отново, въпреки кръвта, бликнала от гърдите му. Скочи напред, прегазваше всичко, риташе и хапеше, пробиваше си път към нещо като — невероятно според Итковиан — пуста улица, с пръснати по нея неподвижни тела. Щит-наковалня, най-сетне осъзнал какво виждат очите му, напрегна сетни сили. Врагът отвсякъде заотстъпва. Писъци и грохот на желязо отекнаха диво под шлема му. След миг излезе на чисто, копитата зачаткаха бясно и конят отново се надигна на задните си крака — този път не с гняв, а с триумф. Болката дойде, щом Итковиан се отпусна изнемощял на шията на коня. Болка, каквато никога не беше изпитвал. Пиката беше останала забита в гърба му, прекършеното острие на ножа — зад коляното му, раната от брадвата пламтеше. Стиснал челюсти, той успя да укроти коня, успя да го накара да се завърти… и отново се озова с лице срещу гробищата. Зяпна невярващо, като видя как неговите Сиви мечове се надигат и се измъкват от заровилата ги грамада от тела, все едно че излизат от гробна могила. Безмълвни като призраци си пробиваха с отсечени, неестествени движения пътя през ужасяващия кошмар. Бяха само десетина — но десетина повече, отколкото Щит-наковалня мислеше, че е възможно. Приближиха се с тежки стъпки. Итковиан примига да махне щипещата пот от очите си, помъчи се да фокусира погледа си към идващите към него хора. Сиви мечове. Разкъсани и оцапани с кръв сиви палта, млади, бледи лица — капънските новобранци. А зад тях — на кон, също като този на Итковиан, Смъртният меч. Брукалаян, в черната броня и със свещения меч на Финир в огромната си, облечена в метал десница. — Моля за извинение, сър — изръмжа Брукалаян, щом спря коня си до него. — За мудността ни. Зад Смъртния меч бързаше Карнадас. Лицето му, изопнато и бледо като на мъртвец, беше прелестно за Щит-наковалня. — Дестраянт! — изохка той и се изви на седлото. — Моят кон, сър… войниците ми… — Финир е с мен, сър — отвърна с разтреперан глас Карнадас. — Това е отговорът ми. И тогава светът помръкна. Итковиан усети под себе си нечии ръце, сякаш бе паднал в прегръдката им. Замисли се за това, мислите му се зареяха — „моят кон… войниците ми…“ — и потъна в забвение. Строшиха дървените капаци и затичаха през опустелите стаи над приземния етаж. Промъкнаха се през труповете на стълбището. Железните „нокти“ на Грънтъл бяха затъпели, очукани и нащърбени. Заприличали бяха на криви тояги в ръцете му. Беше овладял главния коридор и бавно, методично трупаше барикади от изстиваща плът и прекършени кости. Умората тежеше на раменете му и затъпяваше сетивата му. Дишането му си оставаше стабилно, само малко по-дълбоко от обикновеното. Ръцете му до лактите бяха странно нашарени с петна кръв, кръвта почерняваше и сякаш попиваше под кожата му. Беше му все едно. Тук-там сред потопа от тенесковри се мяркаха сиърдомини, повлечени вероятно от настървения човешки порой. Грънтъл сечеше селяците, за да се доближи до тях. Те бяха единственото му желание. Да ги доближи. Да ги избива. Останалото беше плява, дразнещо препятствие, изпречило се на пътя му. Ако можеше да види собственото си лице, едва ли щеше да се познае. Черни ивици се стичаха от очите му по брадясалите бузи. Самата брада се бе покрила с лепкав жълтеникав кехлибар. Очите му бяха с цвета на изсъхнала от слънцето степна трева. Опълчението му вече наброяваше стотина души — мълчаливи бойци, превърнали се в продължение на волята му. Не оспорваха решенията му и го гледаха с благоговение. Лицата им светваха, щом спреше погледа си на тях. И това не го учудваше — той не си даваше сметка, че светлината е отразена, че лицата им отразяват бледото и в същото време — странно жарко излъчване на очите му. Беше доволен. Отвръщаше за всичко, което бе преживяла Стони — тя сега се сражаваше редом до първия му помощник, дребния жилав лестарски войник: държаха задната стълба на жилищната сграда. Бяха се срещнали само веднъж, откакто се оттеглиха в тази сграда преди няколко часа. И тази среща го беше потресла, беше го жегнала дълбоко и все едно че го беше пробудила с шок — все едно, че през цялото време досега душата му бе стояла свита някъде дълбоко в него, стаена и мълчалива, а сега някаква неведома, неумолима сила бе завладяла крайниците му, яхнала беше кръвта, запулсирала буйно в жилите му. Тя все още беше съсипана, разкъсала се бе мантията на хлапашката й дързост и под нея се виждаше човешкото — болезнено и уязвимо, дълбоко наранено в сърцето. Тъкмо това бе отворило шлюза на хладната ярост, завладяла Грънтъл. Тя беше дългът, който той тепърва започваше да плаща. И каквото и да я беше смутило при тази втора среща, несъмнено беше усетила страстта му в оголените зъби и извадените от ножниците нокти. И толкова по-добре. Старата паянтова сграда на Дару вече се бе превърнала в свърталище на буря от смърт, плющящи ветрове на ярост, на ужас и болка, кипнала и гърчеща се из всички коридори и стаи, големи и малки. Приливът на смърт течеше, зъл и неспирен. И повтаряше като в огледало, до най-малката подробност света в ума на Грънтъл, света в тясното пространство на черепа му. Никакво противоречие нямаше между реалността на външния свят и онова, което се разкриваше пред вътрешния му взор. Истина, неподвластна на разума. Можеше да се възприеме само инстинктивно — вътрешно разбиране, доловено само от шепа хора с Грънтъл и лейтенантът лестари сред тях. Съзнаваше, че се е озовал в място, лишено от всякакъв разум. Разбираше някак, че останалите от опълчението му вече съществуват по-скоро в ума му, отколкото в реалния свят. Сражаваха се с умения, каквито не бяха имали досега. Не се уморяваха. Не викаха, не крещяха, нямаше дори бойни команди и бойни викове. Нямаше нужда от тях — никой не се огъваше, никой не отстъпваше. Тези, които падаха, загиваха на място, мълчаливи като статуи. Коридорите на приземния етаж бяха затрупани с високи до гърдите камари човешки тела. В някои от стаите дори не можеше да се влезе. Кръв течеше през гъстата гмеж като пурпурна река, избила под земната повърхност, просмуквайки се през чакълестата почва, през пясъчните гнезда и покрай заровените камъни — просмукваше се тук, в тази злокобна сграда, през кости, месо, броня, ботуши и сандали, оръжия и шлемове. И вонеше като клоака. Нападателите най-сетне започнаха да се отдръпват, да отстъпват по почти запушените стълбища, да изскачат навън през прозорците. Отвън чакаха други хиляди, но отстъпващите запушваха пътя им. За миг в сградата се възцари мир. Замаян и залитащ по главния коридор, лестарският лейтенант най-сетне се добра до Грънтъл. Ръцете на командира му лъщяха, покрити с полусъсирена кръв, остриетата на късите саби бяха пожълтели — вече наистина като тигрови зъби — и той извърна озверялото си лице към лестареца. — Този етаж го отстъпваме — каза Грънтъл и изтръска кръвта от оръжията. Беше обкръжен от посечените останки на сиърдомини. Облечените в тежка броня воини бяха буквално нарязани на парчета. Лейтенантът кимна и каза: — Вече няма място за маневриране. Грънтъл сви рамене. — Имаме още два етажа нагоре. След това — покривът. Погледите им се задържаха един в друг и лейтенантът изпита едновременно мраз и топлина от това, което видя във вертикалните резки на зениците на Грънтъл. „Мъж, от когото да се боиш… когото да следваш… и да обичаш.“ — Ти си Смъртният меч на Трейк. Грамадният дару се намръщи. — Стони Менакис? — Само драскотини, капитане, придвижи се нагоре до втората площадка. — Добре. Натоварено с чували храна и мехове с вода, опълчението се събираше по неизречена команда. Лестарецът видя, че в последната битка са паднали двайсетина. „Губим по толкова на всеки етаж. Докато стигнем покрива, ще сме останали само двадесетина. Какво пък, ще стигнем да удържим капака. Да го държим до Бездната на Последната нощ.“ Мълчаливо, хората, последвали капитана, събираха годни оръжия и снаряжение, главно от сиърдомини. Лестарецът видя как една от жените вдигна облечена в метална ръкавица ръка, отсечена от сабята на Грънтъл, измъкна невъзмутимо ръката от люспестата ръкавица и я надяна на десницата си. Грънтъл закрачи през труповете към стълбището. Време беше да се изтеглят на следващия етаж. Време беше да овладеят външните стаи с разбити кепенци, задното и централното стълбище. „Време е да натикаме още души в задавеното гърло на Гуглата.“ А отвън — вълна от грохот и рев. Възседнал грамадния, плувнал в пяна боен кон, Брукалаян гледаше как „резачите“ на дестраянта мъкнат едва дишащия Итковиан в съседната сграда, която през следващите една-две камбани щеше да служи за лазарет. Самият Карнадас, привлякъл отново от заразения Лабиринт на Денъл, беше спрял кръвта от гърдите на коня на Щит-наковалня. Бойците на Смъртния меч бяха помогнали на оцелелите в гробищата Сиви мечове да се изтеглят. Сред тях също имаше ранени, за които трябваше да се погрижат, но фаталните рани вече бяха свършили своето. Издърпваха труповете встрани и трескаво търсеха все още живи бойци. На резачите им предстоеше да извадят железата, забити в тялото на Итковиан, оръжията, които с това, че бяха останали в плътта, най-вероятно бяха спасили живота на Щит-наковалня. И Карнадас трябваше да е там по време на ваденето, за да спре кръвта, която щеше да бликне с изтръгването на желязото. Суровият поглед на Брукалаян проследи дестраянта, когато старецът закрета уморено след хирурзите. Твърде далече бе отишъл Карнадас, твърде много бе извлякъл от лабиринта си — и го правеше твърде често. Тялото му беше започнало да се предава невъзвратимо. По ставите на ръцете му бяха избили отоци — по лактите, по китките и пръстите. Вените и артериите му бяха изтънели и напукани, просмукването на кръв в мускулите щеше да се усилва. Потокът на Денъл подлагаше на развала всичко, през което течеше — тялото на самия жрец. Щеше да е мъртъв до призори, знаеше Брукалаян. Ала преди това Итковиан щеше да бъде изцерен, брутално закърпен без оглед на душевната травма, съпътстваща раните. Щит-наковалня отново щеше да поеме командването, макар и не като човека, който беше досега. Корав човек беше Смъртният меч. Съдбата на приятелите му не будеше чувства у него. Беше такава, каквато е. Изправи се на седлото и се огледа, за да прецени положението. Щурмът на казармата беше отблъснат. Тенесковрите се бяха отдръпнали и не се виждаше нито един жив околовръст. Но той знаеше, че из другите райони на града съвсем не е така. Сивите мечове бяха буквално пометени като организирана армия. Гнезда на съпротива все още съществуваха тук-там, несъмнено, но малки и раздалечени. Като цяло и по същество, Капустан беше паднал. Откъм северозапад се приближи конен вестоносец. Конят прескачаше труповете, пръснати по широкия булевард, и най-сетне се добра до бойците на Смъртния меч и забави. Брукалаян махна с извадения меч и младата капънка дръпна юздите пред него. — Сър. Нося ви вест от Рат-Финир! Предаде ми я един от послушниците му! — Да я чуем. — Хомотът е подложен на щурм! Рат-Финир призовава Осмата чета на Откровението. Вие трябва да тръгнете с всичките си бойци на помощ. Рат-Финир коленичи пред копитата — вие трябва да се превърнете в бивните на неговата и на Финир сянка! Брукалаян присви очи. — Този послушник е успял да излезе от Хомота, за да предаде светия призив на своя жрец. При защитната магия около сградата, как е успял? Младата жена поклати глава. — Не знам, сър. — А вашият път през града? Нямаше ли противници? — Жива душа не ми се мярна, сър. — Това можете ли да го обясните? — Не, сър, не мога. Късметът на Финир, може би… Брукалаян я изгледа продължително. — Новобранец, ще се присъедините ли към нас за тази помощ? Тя примига, после кимна. — За мен ще е чест, Смъртни мечо. В отговор той прошепна дрезгаво: — На ваше място и аз бих го направил. — После спусна забралото и се обърна към хората си. — Единадесета грива да остане с дестраянта и лечителите му! Останалите отряди, тръгваме към Хомота! Рат-Финир е призовал Откровението и трябва да се отзовем! — Слезе от коня и подаде юздите на новобранката. — Промених решението си. Вие оставате тук да пазите коня ми. И също така да уведомите Щит-наковалня какво става, когато се събуди. — Какво става ли, сър? — Ще го разберете скоро, новобранец. — Смъртният меч отново се обърна към бойците си. Стояха в редици, смълчани и чакащи. — Господа — попита ги Брукалаян, — в пълна готовност ли сте? — Готови сме да опитаме, Смъртни мечо — изръмжа един ветеран. — В смисъл? — Трябва да прекосим половината град, сър. Няма да се справим. — Допускате, че ще срещнем съпротива по пътя за Хомота, така ли, Нилбанас? Старият войник се намръщи и не отвърна нищо. Брукалаян посегна да вземе щита си от един от адютантите. — Аз ще ви водя. Тръгвате ли с мен? Войниците кимнаха до един и в полускритите зад забралата лица Смъртният меч видя осъзнаването на истината, до която вече беше достигнал. Връщане от този път нямаше да има. Някои течения не можеха да бъдат надвити. Брукалаян затегна щита на лявата си ръка, стисна здраво меча в десницата си и закрачи напред. Сивите мечове тръгнаха след него. Той избра най-прекия път, без да забавя и да се спира дори през затрупаните с мъртви тела открити площади. Грохот на оръжие и човешка глъч ехтяха отвсякъде. Шумове от заглъхващи битки, рухващи сгради, рев на необуздани пожарища, улици, до коленете задръстени с трупове — сцените на адската яма на Гуглата се разгръщаха от двете им страни, докато напредваха в плътен строй, като пана, изтъкани от ръцете на обзет от безумие майстор. Но никой не се изпречваше на пътя им. Когато наближиха обгърнатия в смътно сияние Хомот, ветеранът ускори ход и се изравни с Брукалаян. — Чух думите на вестоносеца, сър… — Знам, Нилбанас. — Не е възможно да са от Рат-Финир… — Но са от него. — Значи жрецът ни предава! — Да, стари приятелю. Предава ни. — Осквернил е Откровението на Финир! Кълна се в Бивните, сър… — Словата на Откровението стоят по-високо от него, Нилбанас. Те са на самия Финир. — Но ги е изкривил пагубно, сър! Не можем да го позволим! — Престъплението на Рат-Финир ще бъде отмъстено, но не от нас. — С цената на нашия живот? — Без нашата смърт, сър, не би имало престъпление. И полагащото се наказание. — Смъртни мечо… — С нас е свършено, приятелю. Но така ние придаваме смисъл на своята смърт. — Но… Какво печели той? Изменяйки на своя бог… — Няма съмнение — отвърна с мрачна усмивка Брукалаян. — Живота си. Поне за известно време. Ако защитната магия на Хомота рухне, ако Съветът на маската бъде завзет, ще му спестят ужасите, които очакват другите жреци. За него тази замяна си струва. Ветеранът заклати глава. — И Финир позволява собствените му слова да придобият тежестта на предателство. Ще прояви ли благородство Негово зверство, когато най-сетне сгащи Рат-Финир? — Не нашият бог ще нанесе възмездието, Нилбанас. Прав си, той не би могъл да го стори в пълно съзнание, защото тази измяна го уязвява дълбоко, прави го силно уязвим. — Тогава — почти проплака мъжът до него — чия ще бъде ръката на мъстта, Брукалаян? Усмивката на Смъртния меч стана още по-мрачна. — В този миг нашият Щит-наковалня несъмнено идва в съзнание. И само след няколко мига ще чуе донесението на вестоносеца. Само няколко мига и ще го осъзнае изцяло. Нилбанас, ръката, която ще отмъсти за нас, е ръката на Итковиан. Доволен ли си сега, стари приятелю? Войникът помълча още няколко крачки. Пред тях се беше разстлал откритият площад пред портата на Хомота. — Напълно — промълви той. — Напълно, сър. Брукалаян удари с меча си по щита. Със съсък изригна черен пламък. — Обкръжават площада пред нас, сър. Ще влезем ли? — Да, сър. С огромна радост. Смъртният меч и неговите четиристотин бойци закрачиха напред без колебание. Улиците наоколо бързо се изпълваха с щурмовите части на септарх Кулпат — урдомани, сиърдомини и бетаклити. По покривите на сградите изникнаха стрелци, а стотиците сиърдомини пред Хомота, налягали като мъртви, се занадигаха и заизваждаха оръжия. — Какъв позор — изсумтя Нилбанас до Брукалаян. Смъртният меч се изсмя гърлено и силно, за да го чуят всички. — Септархът се смята за умник. — А нас — за глупави със своето чувство за чест. — Да. И ние сме точно такива, нали, стари приятелю? Нилбанас надигна меча си и изрева победоносно. Развъртя оръжието над главата си и заигра своя танц, необуздан и неподвластен на смъртта. Сивите мечове сбраха щитовете в кръг около Смъртния меч за последен отпор в центъра на площада. Пет хиляди панионци и самият септарх загледаха в почуда, с неверие и потрес безумния, озверял мъж, който тъпчеше с ботуши по каменните плочи. После Кулпат тръсна глава, озъби се и вдигна облечената си в стомана десница. И я пусна отсечено надолу. Хиляда и петстотин лъка изсвистяха и въздухът над площада почерня. Очите на Итковиан се отвориха рязко и той чу шепота на лъковете. Видя с взор, изпълнил ума му и изключил всичко друго на този свят, как върховете на стрелите заудряха по костенурката от щитове на Сивите мечове. Как се впиха в живата стена. Бойците заотстъпваха, стената се огъна. Нилбанас, пронизан от сто стрели, се завъртя за последен път сред мъгла от кървави капки и рухна. С бесен рев пехотинците на Панион нахлуха на площада. Човешката вълна се стовари върху все още живите Сиви мечове, докато те се мъчеха да затворят празнините в редиците си. Площадът закипя и се раздра. Битката се превърна в безмилостно клане. Смъртният меч стоеше на място и вихрещият се като мълния меч в десницата му изригваше черен пламък. Набучен с десетки стрели, той се извисяваше като гигант, обкръжен от озверели деца. И се сражаваше. Десетина пики се забиха отвсякъде в тялото му и го надигнаха над каменните плочи. Десницата му посече дългите пръти и той отново стъпи сред грамадата от гърчещи се тела. Итковиан видя как една двуостра брадва отсече лявата ръка на Брукалаян от тялото, при рамото, и как кръвта бликна, докато натежалата от щита ръка падаше, свивайки се в лакътя като откъснат крайник на насекомо. Огромният мъж залитна надясно. Още пики пронизаха тялото му. Десницата не изтърва меча. Лумналото острие продължаваше да бълва поглъщащия си пламък. Писъци изпълниха въздуха. Урдоманите запристъпваха напред с късите си тежки мечове. Червата на Смъртния меч, изтръгнати от върха на меч, запълзяха като змии от разпрания му корем. Друга брадва удари Брукалаян в главата, разцепи тежкия железен шлем и под него — черепа и лицето. Пламтящият меч избухна в черен огън и искрите му пометоха още и още панионци. Трупът на Смъртния меч на Финир се задържа изправен още един миг, разкъсан и почти обезглавен, после бавно се смъкна на колене, присви се — като плашило, набучено от десетки пики и стотици стрели. В сгъстяващата се сянка на Хомота панионците бавно се отдръпваха, смълчани и обзети от страх… зяпнали посечените останки от Брукалаян… и извисилото се смътно привидение, появило се точно пред Смъртния меч. Тъмна фигура, с лице, скрито зад дълбока гугла, с ръце, скрити под раздраните широки ръкави. „Гуглата. Кралят на Върховен дом Смърт… дошъл да поздрави душата на този мъж. Лично.“ „Защо?“ След миг Господаря на Смърт вече го нямаше. Но всички се бяха вкаменили. Заваля. Силно. Разводнената кръв течеше по черната броня и брънките блестяха пурпурни. Други две очи споделяха видението на Итковиан. Очи, които той познаваше много добре. И хладно доволство обзе ума на Щит-наковалня, и в ума си той се обърна към другия свидетел и разбра, без капка съмнение, че думите му са чути. „Хванах те, Рат-Финир.“ „Мой си, изменнико.“ „Мой си.“ Ястребът извиваше между тласканите от вятъра дъждовни облаци, капките биеха яростно по крилете и опашката му. Злокобни пламъци проблясваха долу из града сред полусрутените почернели сгради. Денят свършваше, но ужасът не отстъпваше. Умът на Бюк беше изтръпнал от всичко, което бе видял досега, и разстоянието, осигурено му от облика на соултейкън, не носеше облекчение. Твърде остри бяха очите на ястреба. Спусна се бързо точно над имението, приютило Бочълайн и Корбал Броуч. Пред портата имаше грамада трупове. Богато украсените кули и проходи покрай стените на двора бяха заети от безмълвни стражи, черни и сковани като каменни статуи под поройния дъжд. Армията на Корбал Броуч от съживени трупове беше нараснала. Преди това стотици тенесковри бяха разбили портата и бяха нахлули в двора. Бочълайн ги бе посрещнал с вълни от смъртоносни заклинания — магия, която бе овъглила плътта им, беше я напукала и я беше свлякла на дрипи от костите. Дълго след като бяха измрели, заклинанието бе продължило с неумолима ярост, докато каменните плочи не се покриха до глезените с овъглена прах. Последвали бяха още два опита за щурм, всеки — по-отчаян от предишния. Връхлетени от магия и неумолимата жестокост на възкресените воини, тенесковрите най-сетне бяха отстъпили, бяха побягнали в ужас. По-късно следобеда нахлуха беклитите и съдбата, която ги сполетя, не беше по-милостива. Сега, с усилването на дъжда и сгъстяването на вечерния сумрак, улиците около имението бяха пълни само с мъртъвци. С натежали от умора криле Бюк отново се издигна нагоре и се понесе над главния булевард на Дару, на запад. Изкорубени жилищни сгради, дим, бълващ от руините, блясък на ближещи дърво пламъци. Кипящи тълпи тенесковри, огромни огньове по площадите, на които се печеше нанизана на шишове човешка плът. Блуждаещи отделения скаланди, беклити и бетаклити, урдомани и сиърдомини. „Объркани, разгневени, изумени къде ли са се скрили гражданите на Капустан. О, взехте града, но въпреки това се чувствате измамени.“ Острият му поглед гаснеше с последните лъчи дневна светлина. На югоизток, замъглени от дъжда и пушеците, се издигаха кулите на палата на принца. Тъмни и като че ли — непокътнати. Обитателите му може би все още се държаха. А може би отново се бе превърнал в пусто здание, обитавано само от призраци. Върнал отново спокойното си безмълвие, с което е бил прочут столетия преди идването на капънците и дару. Бюк извърна глава и зърна някаква жилищна сграда малко вляво. Около нея бушуваха пожари, но тромавото здание като че ли бе станало неподатливо на пламъците. И сред сиянието на огнените стълбове видя изрисувани в червено голи човешки трупове. Хиляди и хиляди, изпълнили околните улици и улички. „Не, трябва да е някаква грешка. Очите сигурно ме лъжат. Тези мъртъвци трябва да лежат върху руините. Така трябва да е. Богове, приземният етаж на сградата дори не се вижда. Не е възможно да са трупове, не може да са струпани толкова високо…!“ Беше сградата, приютила Грънтъл и неколцината с него. И макар обсадена от пожари, не се подпалваше. И, осветени от всички страни от пожарите, стените плачеха. Не с вода. С кръв. Бюк закръжи все по-близо и колкото повече се снишаваше, толкова по-голям ужас го обземаше. Вече можеше да види прозорците, разбитите кепенци на първия видим отгоре етаж. Затрупани с мъртви тела. Същото беше и на следващия етаж, и на този над него, точно под покрива. И разбра, че цялото здание буквално е запълнено. С грамади от плът и кости, а от прозорците като сълзи капеше кръв и жлъч. Гигантски мавзолей, паметник на този трагичен ден. Зърна фигури по покрива. Десетина души, сгушени под сглобените набързо навеси и заслони. Един, малко встрани, се беше навел и сякаш оглеждаше ужаса по улицата долу. Висок и изгърбен. С широки, смъкнати рамене. Странно настръхнал в сенките. С две къси саби, увиснали в ръцете му — блеснали като жълта кост. На десетина крачки зад него бяха вдигнали знаме, забучено в струпани вързопи с храна, каквито носеха със себе си Сивите мечове. Прогизнала от дъжда жълта и оцапана с тъмни петна кръв детска ризка. Бюк закръжи още по-близо, после зави и се отдалечи. Не беше готов. Не и за Грънтъл. Не и за този, в когото се бе превърнал. Ужасно преображение… „Поредната жертва на обсадата. Като всички нас.“ Итковиан примигна да махне съня от очите си и се огледа. Нисък влажен таван, миризма на сурово месо. Жълтеникава светлина от фенер, тежко грубо вълнено одеяло над гърдите му. Лежеше на тесен нар и някой държеше ръката му. Извърна бавно глава и болката го опари по врата. „Изцерен, но недоизцерен. Закърпването… е непълно…“ До него беше Карнадас, рухнал на пода, превит на две и неподвижен. Бялото теме на сведената му глава бе на нивото на очите му. Ръката, която го стискаше, беше само кости и мъртва съсухрена кожа, леденостудена. Щит-наковалня леко я стисна. Лицето на дестраянта, щом вдигна глава да го погледне, беше като на скелет, кожата бе покрита с дълбоки рани, тръгващи от челюстта; обкръжените с червени петна очи бяха хлътнали в черните ями. — Провалих ви, сър… — изхриптя старецът. — Не си. — Раните ви… — Плътта е затворена — това поне го усещам. Вратът, гърбът ми, коляното. Само наболява. Ще се оправя. — Надигна се бавно да седне и лицето му остана спокойно въпреки болката, която го обля като вълна. Щом сгъна коляно, плувна в пот, побиха го ледени тръпки и главата му се замая. Но не пусна ръката на дестраянта. — Дарът ви ме прави смирен, сър. Карнадас отпусна глава на бедрото му. — Аз свърших, приятелю. — Знам — отвърна Щит-наковалня. — Но аз — не. Главата на дестраянта кимна, но остана отпусната. Итковиан се огледа. Още четири нара, с по един войник на всеки. Грубите одеяла бяха дръпнати над лицата им. Двама от резачите на жреца бяха седнали върху покрития със съсирена кръв под, опрели гърбове на стената, и спяха, изтощени. До вратата на стаичката стоеше вестоноска на Сивите мечове, капънка, ако се съдеше по чертите й под ръба на шлема. Беше виждал същата като нея, но по-млада сред новобранците… може би сестра й. — Колко съм лежал в безсъзнание? Дъжд ли чувам? Карнадас не отговори. Никой от двамата хирурзи не се събуди. След малко вестоноската се покашля и каза: — Сър, до полунощ остава по-малко от една камбана. Дъждът дойде със здрача. „Със здрача. И със смъртта на един мъж.“ Ръката, която го държеше, се отпускаше вяло. — Колко войници са останали тук? Колко души все още са под моя команда? Тя трепна. — Всичко сме сто тридесет и седем, сър. От тях — деветдесет и шест новобранци. От гривите, които бяха с вас в гробищата, оцеляха единайсет войници. — Казармата ни? — Падна, сър. Сградата гори. — Дворецът на Джеларкан? Тя поклати глава. — Нямаме вест, сър. Итковиан бавно издърпа ръката си от изстиващите пръсти на Карнадас, погали мълчаливо рехавата бяла коса на стареца и въздъхна. — Намерете санитар. Дестраянтът е мъртъв. Очите й се разшириха. — Отиде при нашия Смъртен меч, при Брукалаян. Свърши се. Итковиан придърпа ботушите си и едва не припадна от болката в крака. Вдиша треперливо и бавно се надигна. — Останал ли е някой оръжейник? — Един чирак, сър — каза тя с глас, пълен с горчивина. — Ще ми трябва стега за коляното. Каквото може да нагласи. — Да — прошепна момичето. — Да, Щит-наковалня… Той спря да навлича палтото си и я погледна през рамо. Беше пребледняла като платно. — Аз… изричам Тринадесетия закон на Откровението. Моля… за справедливо наказание. — Трепереше цялата. — Наказание ли? Какво е провинението ви? — Аз донесох съобщението. От послушника на Рат-Финир. — Залитна, сякаш поразена от собствените си думи, и ризницата й издрънча, щом притисна гръб към вратата. — Финир да ми прости дано! Аз изпратих Смъртния меч на смърт! Итковиан я изгледа с присвити очи. — Вие сте новобранката, която придружи мен и крилата ми на последния излаз в равнината. Моля за извинение, че не ви познах. Трябваше да се сетя… преживяното е така ясно изписано на лицето ви. Отхвърлям изречения от вас Сън. Хайде, намерете санитар и чирака. — Но, сър… — Брукалаян не беше измамен. Не разбирате ли? Нещо повече, това, че сте тук, доказва невинността ви по този въпрос. Ако бяхте съучастница в предателството, щяхте да тръгнете с него и отряда му. И щяхте да получите каквото ви се полага. Хайде, вървете. Не можем повече да стоим тук. Без да обръща внимание на сълзите, стичащи се по оцапаното й с кал лице, Щит-наковалня бавно закрачи към купчината броня в ъгъла. След миг вестоноската се обърна, отвори широко вратата и затича по коридора. Итковиан спря, погледна спящите лечители и зашепна: — Аз съм носачът на скръбта на Финир. Аз съм клетвата му въплътена. Това, и всичко, което следва. Все още не сме свършили тук. Все още не съм свършил. Не ще се огъна пред нищо. И се изправи отново. С изопнато лице. Безизразен. Болката му се върна. Скоро щеше да бъде все едно. Сто тридесет и седем обрамчени със стомана лица гледаха Щит-наковалня. През леещия се дъжд той също оглеждаше плътните им редици сред тъмната улица. Бяха останали два бойни коня — неговият, с червена, незараснала рана на гърдите, но с неугаснал пламък в очите — и черният на Брукалаян. Вестоноската държеше юздите и на двата. Ивици разкъсана ризница бяха стегнали пострадалото му коляно — можеше да го сгъва достатъчно, за да върви и язди — и осигуряваха добра опора, когато стоеше на място. Скъсаната ризница я бяха закърпили с медна жица; тежестта на ръкава се усещаше само на лявата ръка, силата в нея все още беше малка, а кожата между врата и рамото му се беше изпънала гореща над зашитата рана. Бяха стъкмили кожени ремъци, които да държат ръката му под ъгъл, щом вдигне щита. — Сиви мечове — обърна се към бойците Щит-наковалня. — Чака ни работа. Нашият капитан и сержантите й ви организираха по отделения. Тръгваме към двореца на принца. Пътят не е дълъг. Изглежда, че врагът се е струпал главно около Хомота. Ако се натъкнем на плячкосващи банди, то те ще са малки и най-вече тенесковри, тоест — зле въоръжени и необучени. Е, да тръгваме — в пълна готовност. — Обърна се към единствения си капитан — жена, само допреди няколко дни главен сержант, отговаряща за обучението на новобранците. — Подредете отделенията. Жената кимна. Итковиан тръгна към коня си. Бяха донесли един каменен блок, за да може по-лесно да се покатери на седлото. Той взе юздите от вестоноската и я погледна. — Капитанът ще върви с войниците си. Конят на Смъртния меч трябва да се язди. Ваш е. Ще усети годността ви в ездата по стойката и ще реагира така, че да ви опази. На ваше място не бих си позволил да не му се подчинявам в това. Младата жена примигна и кимна. — Хайде. Яхвайте го и тръгвайте до мен. Рампата, отвеждаща към тесния сводест портал на палата на Джеларкан, беше пуста. Самите порти бяха разбити. От преддверието зад нея струеше смътна светлина от факли. Нито един войник не стоеше по стените. Освен барабанящия дъжд пълна тишина посрещна Итковиан и неговите Сиви мечове. Предните отделения бяха разузнали и потвърдиха, че няма противници. Нито защитници. Нито трупове. Черен дим и съскаща сива мъгла се надигаха отвсякъде, а дъждът се лееше на порой. Всички шумове от боеве из града бяха заглъхнали. Брукалаян бе поискал три седмици. Итковиан му беше дал по-малко от три дни. Истината го гризеше отвътре, сякаш някое острие на стрела беше все още в тялото му — невидяно от резачите, — впиваше се в корема му, стискаше с болката си сърцето му. „Но още не съм свършил.“ Тези думи го крепяха. С изправен гръб, със стиснати зъби. Отпрати през портала с жест на облечената си в стомана десница първите отделения. Те се скриха, после една жена дотича по рампата. — Сър — докладва задъхано тя, — вътре има тенесковри. В главната зала, според мен. Викове и шум, като от пир. — Подстъпите охраняват ли се? — попита Щит-наковалня. — Трите, които намерихме — не, сър. Към главната зала на Джеларкан имаше четири входа. Двукрилите врати срещу портата в другия край на преддверието, два странични портала на самата зала, водещи към гостните и стаята за стражата, и един тесен, закрит със завеса проход зад трона на принца. — Добре. Капитане, поставете по едно отделение от всяка страна на входовете. Тихо. Шест отделения да останат тук, при портата. Останалите пет — с мен. Слезе внимателно, като измести тежестта повече върху здравия крак. Все пак острата болка го жегна в гръбнака и той залитна. Вестоноската също беше слязла и пристъпи към него. Той си пое дъх и я погледна. — Подайте ми щита. С помощта на още един войник тя стегна бронзовия щит на лявата му ръка и прехвърли през рамото му кожения ремък. Щит-наковалня смъкна забралото на шлема и извади меча от ножницата. Капитанът раздаваше команди на строените пет отделения. — Тези с арбалетите — във втората редица, стойте ниско със заредени оръжия, но снишете и тях. Първият ред, застъпете щитовете, мечовете готови. Смъкнете забралата… Сър, готови сме — обърна се тя към Итковиан. Той кимна и каза на новобранката: — Вие с мен. Напред, в марш. И бавно закрачи по мократа хлъзгава рампа. Последваха го петдесет и трима бойци, в пълно мълчание. Квадратното преддверие бе осветено от една факла, затъкната в желязна скоба на стената. Двете отделения, назначени за тук, се раздвоиха, а Щит-наковалня с отряда си продължи към широкия коридор и двукрилата врата в дъното. Плясъкът на дъжда отвън ги догони. Отпред, приглушени от дебелите дъбови врати, се чуваха гласове. Смях, на ръба на истерията. Пращене на горящо дърво. Итковиан стигна до входа и без да спира, натисна с щита и с металната си ръкавица двете крила и ги отвори широко. Щом пристъпи вътре, бойците зад него се пръснаха във ветрило и овладяха края на дългата сводеста зала. Към тях рязко се извърнаха лица. Мършави дрипави фигури наскачаха от столовете от двете страни на дългата маса. Задрънчаха съдове, по пода западаха кокали. Някаква жена с разчорлена сива коса изкрещя и затича като полудяла към младия мъж, седнал в трона на Джеларкан. — Любезна Майко — изхриптя мъжът и протегна мазната си ръка към нея, но без да откъсва жълтеникавите си воднисти очи от Итковиан. — Успокойте се. Тя стисна ръката му, падна на колене и захлипа. — Това са само мои гости, Майко. Закъсняха, уви… за царствения пир. Някой се изсмя пискливо. В средата на масата имаше огромно сребърно плато, на което беше запален огън от счупени крака на столове и рамки на картини — вече на въглени. Отгоре на дълъг шиш бяха нанизани останките от одран човешки труп — вече никой не го въртеше и беше почернял отдолу. Отсечени при коленете, двете бедра бяха вързани едно за друго с медна тел. Ръцете — и те доскоро вързани — явно бяха изтръгнати от раменете. Главата беше останала, разцепена и овъглена. Ножове бяха рязали от плътта по цялото тяло. Бедра, задник, гърди, гръб и лице. Но това, осъзна Итковиан, не беше пир, предизвикан от глада. Тенесковрите в тази стая бяха много по-охранени от всички, които бе виждал досега. Не. Това, в тази зала, в тази нощ, беше празненство. Вляво от трона, наполовина скрит в сянката, се виждаше Х-образен кръст от две пики. На него беше разпъната кожата на принц Джеларкан. — Прескъпият принц беше мъртъв преди да започнем печенето — каза младият мъж на трона. — Не сме чак толкова жестоки, в края на краищата. Ти не си Брукалаян, защото Брукалаян е мъртъв. Трябва да си Итковиан, тъй нареченият Щит-наковалня на Финир. Зад трона се появиха сиърдомини — със светла броня и оръжия, наметнати с кожи, с лица, скрити зад решетките на шлемовете, с тежки брадви в облечените в метал ръце. Четири, осем, дузина. Двайсет. Прииждаха още. Мъжът на трона се усмихна. — Войниците ви изглеждат… уморени. Негодни точно за тази задача. Познаваш ли ме, Итковиан? Аз съм Анастер, Първото чедо на мъртвото семе. Кажи ми, къде са хората на този град? Какво направихте с тях? О, нека сам да се сетя. Сврели са се в тунели под улиците. Пазени от шепа оцелели джидрати, една-две роти от вашите Сиви мечове и неколцина от капънската гвардия на принца. Допускам, че принц Аралд също се крие долу и трепери. Какъв позор. Дълго го търсихме. Е, търсенето на скритите входове продължава. Ще бъдат намерени. Капустан ще бъде прочистен, Щит-наковалня, въпреки че, уви, вие няма да доживеете този славен ден. Итковиан изгледа съсредоточено младия мъж и видя нещо, което не бе очаквал да види. — Първо чедо, в душата ви има отчаяние. Ще ви го взема, сър, а с него — и бремето ви. Анастер се разтърси на трона, сякаш го бяха ударили. Събра колене, закатери се по гърба на стола, със сгърчено лице. Ръката му посегна към дръжката на странната обсидианова кама на колана му, после се дръпна като попарена. Майка му изпищя и се вкопчи в протегнатата му ръка. Озъбен, той я дръпна и жената рухна на пода и се сви на кълбо. — Не съм твоят баща — продължи Итковиан, — ала ще бъда като него. Дай воля на изблика си, Първо чедо. Младият мъж го зяпна, оголил зъби, и изсъска: — Кой… какво си ти? Капитанът пристъпи напред. — Прощаваме невежеството ви, сър. Той е Щитът-наковалня. Финир познава скръбта. Толкова скръб, че му е непосилно да й устои. И затова избира човешко сърце. Бронирано. Смъртна душа, която да побере скръбта на света. Щитът-наковалня. Тези дни и нощи станаха свидетели на огромна скръб, на дълбок позор — и всичко това, виждаме, е изписано ясно в очите ви. Не можете да заблуждавате себе си, сър. Нали? — Никога не сте могли — каза Итковиан. — Дайте ми отчаянието си, Първо чедо. Готов съм да го приема. Воят на Анастер прокънтя в залата. Той се изкатери още по-нависоко по гърба на трона и покри лицето си с шепи. Очите на всички се бяха впили в него. Никой не помръдваше. Запъхтян, Анастер се взря в Итковиан. После поклати глава и прошепна: — Не. Няма да ти дам… отчаянието си. — Това е дар! — изсъска капитанът. — Първо чедо… — Не!!! Раменете на Итковиан хлътнаха. Върхът на меча в десницата му потрепери и се сниши. Новобранката пристъпи до него, за да го подкрепи. — Не можеш да ми го вземеш! Не можеш! Капитанът погледна Щит-наковалня с широко отворени очи. — Сър! Не мога да понеса това… Щит-наковалня бавно поклати глава. — Не. Разбирам. Първото чедо… у него няма нищо освен отчаяние. Без него… „Без него е нищо.“ — Избийте ги всички! — изкрещя съкрушено Анастер. — Сиърдомини! Всички до крак! Четиридесет сиърдомини се втурнаха напред от двете страни на масата. Капитанът изкомандва и първият ред зад нея се смъкна на колене. Втората редица надигна арбалетите. Двадесет и четири метални стрели изсвистяха през залата. Нито една не пропусна целта си. От страничните входове за гостните изсвистяха още стрели. Само шестима сиърдомини останаха прави. Подът беше застлан с тела, гърчещи се и вкочанени. Тенесковрите около масата тичаха към портала зад трона. Самият Анастер пръв стигна до него, майка му залиташе по петите му. Сиърдомините връхлетяха върху Итковиан. „Още не съм свършил.“ Мечът му блесна. Покрита с шлем глава отхвърча от раменете. Нов замах посече металните брънки и разпра корема на друг сиърдомин. Арбалетите изтрещяха отново. И срещу Сивите мечове не стоеше никой. Щит-наковалня отпусна меча си. — Капитане. Приберете тялото на принца. Кожата да се свали. Ще върнем принц Джеларкан на неговия трон, на мястото, което му се полага. И тази зала ще я държим. В името на принца. — Първото чедо… Итковиан я погледна в очите. — Ще го срещнем отново. Аз съм единственото му спасение — и няма да го оставя. — Вие сте Щитът-наковалня. — Аз съм Щитът-наковалня. „Аз съм скръбта на Финир. Аз съм скръбта на света. И ще държа. Ще я държа цялата. Защото все още не сме свършили.“ >> 17. E> Плътта не може да си представи какво може да побере душата. @ „Откровението на Финир“ @ Имарак, Първият дестраянт E$ Трескава и гореща, пъпчивата кожа потръпваше като мокър чувал, пълен с камъни. Тялото на Майката излъчваше пареща очите мазнина. Беше се просмукала в дрипите, покриващи Ток-младши, и той се беше хлъзнал между гънките на плътта, докато грамадното издуто туловище на К’Чаин Че’Малле пристъпваше бавно по грапавия под; масивните ръце го притискаха в свирепа прегръдка. В пещерата цареше мрак. Проблясъците на светлина, които зърваше понякога, идваха по-скоро отвътре. Илюзии за някогашни спомени. Откъслечни сцени, за ниски хълмове с прежълтяла трева, окъпани от топлите лъчи на слънцето. Силуети, уловени на ръба на полезрението. Някои бяха с маски. Една от тях бе само мъртва кожа, изпъната върху грубите кости. Друга беше… красотата. Съвършенството. Не можеше да повярва на никоя от тях. Лицата бяха лица на собствената му лудост, извисяваха се, все по-близо, надвесваха се над рамото му. Когато го обземеше сънят, сънуваше вълци. На лов. Но не за храна, а за да причинят… нещо друго; не знаеше какво. Плячката се скиташе самотна. Плячката побягваше, щом го видеше. И той я гонеше, с братя и сестри от двете му страни. Неуморен. Левгите летяха под здравите му лапи. Дребното уплашено същество не можеше да му избяга. Той и ближните му го приближаваха, изтощаваха го по склоновете на хълмовете и накрая то се олюля и рухна. Обкръжиха го. И докато приближаваха, за да направят… каквото трябваше да направят… плячката изчезна. Шок — и отчаяние. Много пъти. Той и ближните му започваха да кръжат около мястото, където бе паднала тя. Вдигаха глави към небесата и скръбният им вой изригваше от гърлата им. Непрестанен вой. Докато Ток-младши не се събудеше в прегръдката на Майката, в душния въздух в пещерата, кънтяща сякаш от глъхнещия ек на воя му. Тогава създанието стягаше прегръдката си. Хленчеше и душеше тила му със зъбатата си муцуна с дъх на сладко мляко. Циклите на живота му. Сън, след него — будни часове, накъсани от халюцинации. Замъглени сцени с фигури, огрени от златна слънчева светлина, илюзията, че е бебе в ръцете на майка си, че суче от гръдта й — Матроната нямаше гърди и той знаеше, че това е илюзия, но тя все пак го обладаваше — а когато започваше да опразва мехура и червата си, тя го отделяше от себе си, за да не я оцапа. После го облизваше да го почисти, жест, който го лишаваше и от последните късчета достойнство. Прегръдката й кършеше костите му. Колкото по-силно пищеше от болка, толкова по-здраво го стискаше. Вече се беше научил да страда в мълчание. Костите му заздравяваха с неестествена бързина. Понякога неравно. Знаеше, че се деформира — гърдите, бедрата му, плещите. След това идваха посещенията. В ума му се оформяше призрачно лице, скрито в набръчкания лик на старец, два едва видими лъскави бивена. Две жълти очи, блеснали от смях, се взираха в неговите. Познати бяха тези застъпващи се лица, но Ток не можеше вече да ги разпознае. Посетителят заговаряше. „В капан са, приятелю. Всички освен Т’лан Имасс, който се бои от самотата. Иначе защо да не остави спътниците си? Погълнати от леда. Безпомощни. Замръзнали. Сегюле — няма защо да се боиш от тях. Изобщо. Само си играех. А жената! Тази прелестна ледена статуя! Вълкът и псето изчезнаха. Побягнаха. Да, родственикът, братът на очите ти… избяга. Подви опашка, хи-хи!“ И пак. „Много закъсня малазанската ви армия! Много закъсня за Капустан! Градът е мой. Твоите другари бойци са все още на седмица път, приятелю. Ще ги посрещнем, както посрещаме всички врагове.“ „Ще ти донеса главата на малазанския пълководец. Ще ти донеса изпечената му плът и ще пируваме двамата, ти и аз, отново.“ „Колко кръв може да пролее един свят? Чудил ли си се някога, Ток-младши? Искаш ли да видим? Е, да видим тогава. Двамата с теб, и скъпата Майка тук… о, ужас ли е това, което виждам в очите й? Частица здрав разум, изглежда, е останала все пак в изгнилия й мозък. Колко жалко… за нея.“ После, след дълго отсъствие, се върна отново. Лъжливата кожа на старец се беше изпънала над нечовешкото лице. Бивните се виждаха като през прозрачно стъкло. Очите горяха, но не от радост този път. „Измама! Те не са смъртни зверове! Как смеят да нападат защитата ми! Тук, пред самите порти! И след като Т’лан Имасс изчезна… никъде не мога да го намеря! И той ли иде?“ „Така да бъде. Няма да те намерят. Тръгваме на път, тримата. На север, където не могат да стигнат. Приготвил съм друго… гнездо за двама ви.“ „Неудобството…“ Но Ток вече не го слушаше. Умът му беше другаде. Виждаше бяла слънчева светлина, болезнените й отблясъци по покритите с лед планини и долини, погребани под реки от сняг. В небето кръжаха кондори. А после, много по-наблизо, се появи дим, пръсваха се дървени постройки, рухваха каменни стени. Тичащи с писъци фигури. Пурпур, пръснат по снега, запълнил млечносивите локви по каменистия път. Гледната точка — очи, които виждаха през червена мъгла — се измести, люшна се на една страна. Черно-сивата хрътка тичаше, стегнала рамене, и разкъсваше бронираните фигури с брутална жестокост. Носеше се напред към втората група порти, сводест портал в подножието на висока крепост. Никой не можеше да застане на пътя й, никой не можеше да я забави. Сива прах се вихреше от раменете на хрътката. Вихър. Завъртя се, изкриви се в ръце, в крака, стиснали хълбоците на животното, видя се глава, покрита с костен шлем, разпрана козина, развяла се като криле. Вдигнат високо крив меч с цвят на стара кръв. „Костите му са добре, но не и плътта. Моята плът е добре, но не и костите. Братя ли сме?“ Куче и ездач — видение от кошмар — връхлетяха срещу огромните, обковани с желязо врати. Дървото се взриви. В полумрака на входа ядрото сиърдомини заотстъпва, обзето от ужас. Яхнал вълчето си видение, Ток профуча през опразнения портал и видя в сенките надигащите се огромни туловища на влечуги, от двете страни на кучето и немрящия му ездач. Ловците на К’елл надигнаха широките мечове. Вълчицата изръмжа и затича с все сила. Погледът й се беше приковал в портата, всичко там беше ярко очертано и остро като строшено стъкло, а онова, което бе встрани, оставаше като в мъгла. Озова се пред Ловеца на К’елл, пристъпващ отляво на кучето и ездача му. Съществото се завъртя и мечът изсвистя, за да спре устрема им. Вълчицата се шмугна под него, после скочи нагоре, разтворила широко челюсти. Кучешките й зъби се впиха дълбоко в безжизнената плът. Мускулите на челюстта се издуха. Изпращя кост, и поддаде. Вълчицата неумолимо затваряше жестоката си захапка. Инерцията й събори Ловеца на К’елл и го натресе в стената, която потръпна от сблъсъка. Горните и долните кучешки зъби се срещнаха. Кривите кътници изстъргаха едни в други, прерязвайки коравия като дърво хрущял и сух мускул. Вълчицата откъсваше главата от тялото. К’Чаин Че’Малле се разтърси в спазъм. Един от мечовете се вряза в десния заден крак на вълчицата. Ток и звярът потръпнаха от болката, но не отстъпиха. Главата с пищния шлем се килна назад, откъсна се и се затъркаля по покритите с лепкава киша камъни. С ръмжене, с провиснали между зъбите парцали мъртва плът, вълчицата се завъртя. Кучето се бе присвило в ъгъла на тунела. Цялото в кръв. Само, да надвие раните. Немрящият воин — „моят брат“ — вече бе стъпил на увитите си с кожа крака, кремъчният му меч отвръщаше с удари на двата меча на другия Ловец на К’елл. С невъобразима скорост. Разлетяха се късове от плътта на К’Чаин Че’Малле. Едната увенчана със стоманен меч ръка се завъртя във въздуха и издрънча до треперещата хрътка. Ловецът на К’елл залитна пред неумолимия устрем. Костите изпращяха и огромното същество рухна върху камъните, като пръскаше лепкава слуз. Немрящият воин скочи върху туловището и засече с меча, за да го разчлени на късове. Свърши се бързо. Вълчицата запристъпва към раненото куче и то й изръмжа да стои настрана… Почувства се заслепен, беше откъснат от вълчото видение. Раздираха го ледени ветрове, но Матроната го държеше здраво. И крачеше. Бързо. Вървяха през лабиринт, по пътека, изсечена в лед. Разбра, че бягат от Наблюдателницата; бягаха от крепостта, чиято защита бе пробита току-що. „От Баалджаг. И Гарат и Туул. Гарат — с тези рани…“ — Тишина! — изкрещя нечий глас. Пророкът беше с тях. Водеше ги през Омтоуз Феллак. Умът на Ток се проясни. Смехът излезе раздран от гърлото му. — Млъкни! Целият лабиринт се разтърси от далечен гръм, от грохота на лед… разпукваше се, взривяваше се сред пожар от магии. „Лейди Енви. Отново е с нас.“ Пророкът изпищя. Змийските ръце стиснаха Ток. Изпращяха и се пръснаха кости. Болката го запокити в пропастта. „Ближните ми. Братята ми…“ Потъна в мрака. Нощното небе на юг беше почервеняло. Макар и от повече от левга, от склона на покрития с рехава гора хълм, гибелта на Капустан се виждаше съвсем ясно. Пълна тишина се бе възцарила, освен шумоленето на броня и оръжие, и жвакането на ботуши и мокасини в калта. От мокрите листа капеха тежки дъждовни капки. Прогизналата почва изпълваше топлия въздух с мирис на плодородие. Някой наблизо закашля. Капитан Паран извади кама и застърга калта от ботушите си. Знаел беше какво да очаква в този момент — когато види за първи път града. Съгледвачите на Хъмбръл Тор бяха донесли вестта по-рано същия ден. Щурмът беше приключил. Сивите мечове можеше да са поискали и императорско заплащане за службата си, но овъглените им, наядени от зъби кокали не можеха да я получат. Все пак, макар и да знаеше какво да очаква, това не смаляваше скръбта по загиващия град. Ако Сивите мечове бяха Пурпурната гвардия, сцената пред Паран като нищо можеше да се окаже различна. Според капитана, с изключение на Отряда на заклетите на принц К’азз Аворски, наемниците бяха повече от безполезни. Голи приказки, тупане по гърдите и нищо повече. „Дано поне децата на Хъмбръл Тор да са се справили по-добре.“ Не изглеждаше много вероятно. Може би бяха останали все още малки гнезда на съпротива. Малки групи обкръжени бойци, съзнаващи, че милостта е нещо немислимо. В задънени улички, по къщи и в стаи. Смъртният жребий на Капустан щеше да се поудължи. „Но пък ако проклетите баргасти можеха да ускорят ход — вместо да се дърлят, — щяхме да променим донякъде съдбовния край.“ Новият му командир, Тротс, се приближи и Паран се обърна. Очите на едрия баргаст блестяха, вперени в горящия град. — Дъждът не е изгасил пламъците — изръмжа той навъсено. — Може би не е толкова зле, колкото изглежда — каза Паран. — Различавам четири-пет по-големи пожара. Можеше и по-лошо да е — чувал съм разкази за огнени бури… — Да. Видяхме веднъж една отдалече, в Седемте града. — Какво има да ни каже Хъмбръл Тор, главатарю? Ще си избираме ли място, или просто ще стоим тук? Тротс се озъби. — Ще прати клановете Баран и Акрата на югоизток. Поставена им е задачата да овладеят бродовете и плаващите мостове и баржи. Неговите Сенан и Джилк ще ударят към Капустан. Останалите кланове трябва да завземат главния обозен лагер на септарха, между бродовете и града. — Всичко това — добре, но ако продължаваме да се мотаем така… — Хетан и Кафал, децата на Тор, са живи и не са застрашени. Така твърдят шаманите. Костите са опазени, с някаква странна магия. Странна, но изключително силна. Там има… — Проклет да си, Тротс! Там загиват хора! Там ядат хора! Баргастът се ухили широко. — Та на мен ми разрешиха… да поведа своя клан натам, където реша сам. Капитане, горите ли от желание да бъдете сред първите сред Белоликите в Капустан? Паран изръмжа. Идваше му да извади меча и да въздава мъст, искаше най-сетне — след толкова време — да нанесе смъртния си удар срещу Панион Домин. Бързия Бен, в кратките мигове, когато беше с ясен ум и не гореше в треска, беше дал да се разбере, че Доминът крие ужасни тайни и че злокобна воля е покварила сърцето му. Тенесковрите бяха достатъчно доказателство за това. Но и нещо друго го мъчеше. Живееше с болка. В стомаха му бушуваха пожари. Беше избълвал кисела жлъч и кръв — не го каза на никого. Тази болка го стягаше в оловните си вериги и оковите го приковаваха. „И още една истина, истина, която се мъча да потисна. Тя ме е обсебила. Търси мислите ми. Ала не съм готов за нея. Все още не, с този пламнал стомах…“ Беше пълна лудост — самозаблуда, — но Паран бе повярвал, че болката ще се смири — и всичко отново ще се оправи, — след като развихри пред света неудържимата ярост, която го бе обладала. Безумие или не, беше се вкопчил в тази вяра. „Едва тогава ще отстъпи натискът. Едва тогава.“ Не беше готов да отстъпи. — Призови Мостоваците — изръмжа Паран. — До една камбана можем да сме при северната порта. — Само трийсетина сме — изръмжа Тротс. — Ами, проклети да сме, ако не засрамим баргастите и не ги накараме да побързат… — На това ли се надяваш? Паран го изгледа накриво. — Гуглата да ни вземе всички дано, Тротс, нима не поиска тъкмо ти да ти го разреши Тор? Нима очакваш само ние, трийсет и седмината, да върнем сами Капустан? С един изпаднал в несвяст маг? Баргастът, присвил очи към горящия отпред град, размърда рамене и отвърна: — Бързия Бен го оставяме. Колкото до взимането на града, решил съм да опитам. Капитанът помълча, после се усмихна. — Радвам се да го чуя. Походът на Белоликите баргасти се бе оказал бавен и мъчителен. През деня, докато вървяха на юг през хълмистите равнини, клановете спираха по няколко пъти заради избухнали внезапно дуели. Най-сетне обаче те бяха започнали да намаляват, а и решението на Хъмбръл Тор да повери отделни задачи на цели кланове в предстоящото сражение щеше да премахне изцяло вероятността да се подновят. Но въпреки че всеки главатар на клан се бе посветил на общата кауза — освобождението на боговете, — старите вражди си оставаха. Новата роля на Тротс като главатар на Подпалвачите на мостове бе донесла известно облекчение на Паран. Беше намразил отговорностите, които носеше командването. Бремето на грижите за всеки подчинен беше станало непоносимо. Като първи помощник-командир, това бреме макар и с малко бе понамаляло — достатъчно, поне засега. По-неприятен беше фактът, че Паран бе изгубил ролята си на представител на Подпалвачите на мостове. Тротс се беше нагърбил със задачата да присъства на военните съвети и капитанът оставаше извън играта. В строгия смисъл на думата Паран си беше останал командир на Мостоваците. Но отрядът им вече се беше превърнал в племе, поне от гледна точка на Хъмбръл Тор и баргастите, а племената си избираха бойни главатари и тази роля се падаше на Тротс. Отрядът на Мостоваците вървеше към разкаляните брегове на почти пресъхналия поток, лъкатушещ към града. Пушеците от пожарите на Капустан скриваха звездите над тях, а дъждът от последните няколко дни беше направил почвата мека. Бяха затегнали здраво броня и оръжия; газеха без звук в тъмното. Паран беше на три крачки зад Тротс, който не отстъпваше старата си роля във взвода на Уискиджак — да е острието на колоната. Не най-добрата позиция за командир, но допълваше ролята му на главатар. На капитана това никак не му харесваше. Само изтъкваше упоритостта на Тротс. Липса на приспособимост, смущаваща у един водач. Едно невидимо присъствие се утаи на рамото му, докосването на далечен, познат ум. Лицето на Паран се сгърчи. Връзката му със Силвърфокс ставаше все по-силна. За трети път през тази седмица бе посегнала да го подири. Съвсем леко усещане, като допир на връхчетата на пръстите. Чудеше се дали това й позволява да вижда каквото вижда той, дали й позволява да чете мислите му. Като се имаше предвид всичко, което таеше в себе си, той беше започнал да се свива инстинктивно при всеки неин контакт. Тайните му си бяха негови. Никой друг нямаше право да рови в тях, а тя правеше точно това. Дори тактическата необходимост не можеше да го оправдае, поне според него. Присъствието й се задържа и той се намръщи още повече. „Стига да е тя. Ами ако…?“ Тротс спря, приклекна и вдигна ръка. Махна рязко два пъти. Паран и войникът зад него пристъпиха до баргасткия воин. Бяха стигнали до северните външни постове на панионците. Лагерът беше в пълна бъркотия, лишен от всякакъв ред, спретнат набързо и без никаква поддръжка. Отъпканите пътеки между окопите, рововете и дрипавите, скърпени от каквото попадне подръка шатри бяха покрити с боклук. Въздухът вонеше от лошо подбраните отходни места. Тримата огледаха сцената още за миг, след което се върнаха при другите. Сержантите на отделения се скупчиха около тях. Спиндъл, войникът, който бе придружил Паран, заговори пръв. — Пехота. Две малки роти при двете знамена… — Двеста души — потвърди Тротс. — И още в шатрите. Болни и ранени. — Повечето болни според мен — каза Спиндъл. — Дизентерия, ако се съди по миризмата. Тия панионски офицери наистина са лайнари. Болните няма да могат да излязат на бой, каквото и да направим. Предполагам, че всички останали са в града. — Портите отзад — изръмжа Тротс. Паран кимна и каза: — Пред портата има много трупове. Хиляда, ако не и повече. Пред самата порта барикади няма, не видях и стража. Самонадеяността на победителите. — Ще трябва да ударим през тая полутежка пехота — измърмори сержант Анци. — Спиндъл, как сте с морантските муниции? Дребният мъж се ухили. — Май си върна куража, а, Анци? Сержантът се навъси. — Това е бой, нали? Отговори на въпроса ми. — Имаме предостатъчно. Жалко, че не нямаме от метачите, дето ги прави Фидлър. Паран примига, но си спомни за тежките арбалети, с които Фидлър и Хедж увеличаваха обхвата на „проклетиите“. — Хедж няма ли? — Счупи го, идиотът. Значи, ще почнем с няколко проклетии, но това е само за началото. Като се стъмни — жилата. Подпалвачките ще вдигнат много светлина — врагът ще види колко сме малко. Отивам да събера момчетата и момичетата. — Мислех, че си маг — измърмори Паран, когато Спиндъл се обърна към чакащите назад отделения. Мъжът го изгледа през рамо. — Да, маг съм, капитане. Но освен това съм сапьор. Смъртоносно съчетание, нали? — Смъртоносно, за нас — изсумтя Анци. — А и тая твоя проклета власеница… — Ей, изгорелите петна почерняват — видя ли? — Действай — изръмжа му Тротс. — Значи само пробиваме — каза Паран. — С жилата няма да е проблем, но тия по фланговете може да ни обкръжат отзад… Спиндъл — тъкмо се бе върнал — се включи: — Точно затова ще пръснем проклетиите, капитане. Две капки на восъка. Десет удара на сърцето. Сигналът е „бегом“ и когато го извикаме, гледайте да го направите колкото се може по-бързо. Ако останете на по-малко от трийсет крачки до тях, гръмват и ставате на кайма. — Готови ли сте? — попита Тротс. — Да. Девет души сме, тъй че не очаквайте повече от трийсет крачки ширина на пробива. — Пригответе оръжията — каза баргастът. Хвана Спиндъл за власеницата, придърпа го към себе си и се ухили. — И без грешки. — Слушам, без грешки. — Спиндъл изгледа хладно Тротс, чиито остри зъби изщракаха на по-малко от педя от лицето му. Само след миг Спиндъл и осемте сапьори с него вече безшумно пристъпваха към вражеските линии, загърнати в късите си пелерини. Присъствието й докосна отново ума му. Паран направи всичко, което можа, за да го потисне. Киселината в стомаха му закипя със закана за болка. Той вдиша дълбоко, за да не й се поддаде. „Ако задрънчат мечовете… ще ми е първият път. Първата ми битка, след толкова време…“ Полутежката вражеска пехота се беше струпала на групи от по двайсетина души около огньовете по склона — покрай коларския път, минаващ успоредно на крепостната стена. Паран прецени, че просеката с ширина от трийсет крачки ще помете повечето от трите групи. С което щяха да останат поне стотина панионци, способни да реагират. Ако и офицерите им се окажеха кадърни, щеше да стане гадно. „Но пък ако бяха кадърни, щяха ли да струпат отделенията си така…“ Сапьорите се бяха снишили до земята. Не можеше да ги види. Стисна меча в десницата си и се озърна през рамо към другите Мостоваци. Пикър беше най-отпред, с пребледняло до смърт лице. Тъкмо се канеше да я попита какво има, когато избухнаха взривовете. На светлината на пръсналите се вече огнища се гърчеха тела. Тротс нададе боен вик. Мостоваците се понесоха напред. Изгърмяха нови жила, този път от двете страни на пътя, и около огнищата западаха още войнишки тела. Паран видя тъмните фигури на сапьорите, скупчени точно отпред, присвити сред обърканите издъхващи и мъртви панионци. Десетина Мостоваци вдигнаха арбалетите си. Отекнаха писъци. С Тротс начело, Мостоваците притичаха до пробитата с огън и шрапнели просека и подминаха присвитите сапьори, които вече приготвяха по-големите „проклетии“. Две капки киселина върху восъчната тапа, запушила дупката на глинената граната. Хор от приглушено свистене. — Бегом! Паран изруга наум. Десет удара на сърцето изведнъж му се сториха нищожна частица време. Проклетиите бяха най-големите морантски муниции. Само една от тях можеше да направи цяло кръстовище буквално непроходимо. Капитанът затича. Сърцето почти спря в гърдите му, когато очите му видяха портата, точно отпред. Хилядата трупа пред нея се раздвижваха. „Проклятие. Изобщо не са мъртви. Спят. Кучите синове спят!“ — Залегни! Долу! Долу! Думите бяха на малазански, гласът — на Хедж. Паран се поколеба за миг, после видя Спиндъл, Хедж и останалите сапьори — хвърляха гранатите. Напред! В гъстите редици на тенесковрите, между тях и портата. После залегнаха по очи. — О, Гуглата да ме вземе дано! — Хвърли се по очи, изпълзя напред в калта, пусна дръжката на меча и затисна ушите си с ръце. Земята изтръгна дъха от дробовете му, краката му изхвърчаха във въздуха. Пльосна се в калта, по гръб. Остана му време да се превърти, преди проклетиите отпред да се взривят. Грохотът го събори. Засипаха го парцали и кръв. До главата му тупна нещо тежко. Той примига и отвори очи. И видя две човешки бедра — само бедрата, кухината над тях, побирала вътрешностите, беше зейнала, черна и мокра. Бедрата се бяха откъснали при ставите. Ушите му кънтяха. Усети, че от носа му капе кръв. Гърдите го боляха. Някъде далече в нощта отекваха писъци. Нечия ръка се вкопчи в пелерината му и го вдигна. Беше Малът. Наведе се, пъхна дръжката на меча в ръката му и изрева — Паран едва го чу: — Хайде! Разкараха се, Гуглата да ги вземе! — Тласна го напред и капитанът залитна. Очите му виждаха, но умът му отказваше да приеме опустошението от двете страни на просеката, водеща вече право към северната порта. Усети, как се стаи в себе си, докато газеше и залиташе през човешките останки… затвори се дълбоко вътре, като тогава, преди години, на пътя в Итко Кан. Ръката на мъстта можеше да остане хладна само дотук. Всяка душа, притежаваща поне трошица човечност, не можеше да не съзре истината зад този жесток удар, колкото и оправдан да изглеждаше на пръв поглед. Изопнатите безизразно лица на мъртвите. Тела, сгърчени в невъзможни пози. Унищожен живот. Чувството за мъст се огъваше пред всяка жестокост и представите за добро и лошо се сливаха в мъгла и губеха всякакъв смисъл. Видя, вдясно и вляво от себе си, бягащи фигури. Изтрещяха още шрапнели и просеката се разшири. Подпалвачите на мостове бяха известили появата си. „Не им отстъпваме“, осъзна капитанът, докато бягаше. „Не им отстъпваме в хладно пресметнатата жестокост. Но това е война на нерви, в която не печели никой.“ Тъмнината на пустата порта погълна Паран и неговите Мостоваци. Ботушите изстъргаха в каменните плочи и войниците се заковаха на място. Присвиха се. Презаредиха арбалетите. Без дума дори. Тротс придърпа Хедж към себе си. Разтърси го с все сила и понечи да го блъсне на земята. Спря го само викът на Спиндъл — Хедж, в края на краищата, носеше кожена торба, наполовина пълна с муниции. С лице, още покрито със синини от нежните ласки на Деторан, Хедж изруга: — Нямаше избор, горило такава! Този път Паран чу думите — по-добре. Не беше сигурен на чия страна е в момента, но вече беше все едно. — Тротс! Сега какво? Ако останем да чакаме тук… Баргастът изсумтя: — През града. Ниско и тихо. — Накъде? — попита Анци. — Тръгваме към Хомота… — Добре, ама то кое е? — Светещата цитадела, идиот тъпоглав. Запристъпваха напред, излязоха от мрака на прохода и се озоваха на площада зад него. Стъпките им се забавиха, щом треперливият блясък на пожарите разкри кошмара пред тях. Касапницата беше огромна и я беше последвал пир. Каменните плочи бяха покрити до глезените с кости, някои овъглени, други — червени и сурови, с късове жили и плът, още висящи по тях. И най-малко две трети от мъртъвците, доколкото можеше да прецени капитанът по униформи и облекло, бяха на нашествениците. — Богове. Скъпо са платили панионците. — „Май ще трябва да поправя преценката си са Сивите мечове.“ Спиндъл кимна. — И все пак броят си е казал думата. — Само ден-два по-рано… — промълви Малът. Никой не си направи труд да довърши мисълта му. Нямаше нужда. — Какъв ти е проблемът, Пикър? — изръмжа Анци. — Никакъв — сопна се тя. — Е, онова ли е Хомотът, ей там? — попита Хедж. — Оная светеща сграда, зад пушеците? — Да вървим — каза Тротс. Подредиха се в плътна колона след баргаста и поеха напред предпазливо, през зловещия площад и по един широк булевард, който водеше сякаш право към осветената сграда. Стилът на къщите — тези, които все още не бяха рухнали — беше явно на дару, поне според Паран. Останалите части на града, доколкото можеше да ги зърне през страничните улици, бе съвсем различна. Някак чужда. И навсякъде — трупове. А по-нататък по улицата се издигаха като хълм. Мостоваците приближиха в пълно мълчание. Много трудно беше да възприемат това, което виждаха. Само на тази улица имаше поне десет хиляди човешки тела. Може би и повече. Подгизнали, подути вече, плътта — бяла около зейналите, запълнени със съсирена кръв рани. Грамади около входовете на сградата, в устията на съседните задънени улички, пред портата на някакво имение, по стъпалата на изтърбушените храмове. Лица и невиждащи очи, отразили пламъците — трупове се гърчеха в жестоко подобие на одухотвореност и живот. За да продължат по улицата, трябваше да се изкачат по този склон. Тротс не се поколеба. От малкия ариергард на отряда дойде вест. Тенесковри нахлули през портата и пазели зад тях като безмълвни призраци. Няколкостотин, не повече. Зле въоръжени. Нищо работа. Тротс само сви рамене. Заизкачваха се бавно по меката, вдигната от трупове рампа. „Не поглеждай надолу. Не мисли по какво стъпваш. Мисли само за бранителите, които са се сражавали тук. Мисли за техния кураж, почти нечовешки, опълчил се на границите на тленността. За тези Сиви мечове — за тези вкочанени униформени трупове при вратите, запушили устията на улиците. Сражавали се докрай. Не се огънали пред нищо. Съсечени на късове.“ „Тези бойци смиряват всички ни. Урок… за Подпалвачите на мостове. За този крехък, сломен отряд. Влезли сме във война, която не познава милост.“ Рампата беше вдигната съзнателно. Намерение се долавяше в нея. Тя беше подстъп. Към какво? Свършваше на струпана грамада, на височина по-малко от човешки ръст, под покрива на жилищна сграда. Срещу нея имаше още една, но пожарът я беше срутил в димящи руини. Тротс пристъпи напред. Другите го последваха — присвити; озъртаха се, мъчеха се да придадат някакъв смисъл на това, което виждаха. Ръбът разкри истината: под тази зловеща конструкция нямаше скеле. Наистина беше вдигната само от трупове. — Обсадна рампа — каза Спиндъл спокойно и почти безразлично. — Искали са да се доберат до някого… — До нас — изръмжа гърлен мъжки глас над тях. Заредените арбалети се вдигнаха нагоре. Паран вдигна очи към покрива на сградата. По ръба бяха застанали десетина души. Далечните пламъци ги огряваха. — Донесоха стълби — продължи гласът, вече на дару. — Все едно, надвихме ги. Тези воини не бяха Сиви мечове. Бяха снаряжени, но с оръжие и броня, събрани от кол и въже. Лицата и оголената кожа на телата им бяха нашарени на ивици. Като хора-тигри. — Боята ми харесва — извика нагоре Хедж, също на дару. — Направо се разтреперих от страх. Мъжът, висок и леко изгърбен, с две бели като кости къси саби в двете си облечени в стомана ръце, килна глава. — Не е боя, малазанецо. Мълчание. После мъжът махна с едната сабя. — Качете се, ако искате. От покрива се спуснаха стълби. Тротс се поколеба. Паран пристъпи до него. — Мисля, че трябва. В този мъж и хората с него има нещо… — Нима? — изсумтя баргастът. И махна на Мостоваците към стълбите. Паран ги гледаше, докато се качват, решил да остане последен. Видя, че Пикър се бави. — Някакъв проблем, ефрейтор? Тя трепна и затърка дясната си ръка. — Боли те — каза капитанът, пристъпи до нея и се вгледа в намръщеното й лице. — Ранена ли си? Да идем при Малът. — Той не може да ми помогне, капитане. Все едно, няма значение. „Знам точно какво изпитваш.“ — Качвай се тогава. Ефрейторката закрачи към най-близката стълба, все едно че отиваше на бесило. Паран погледна надолу, към подножието на рампата. Призрачни фигури се движеха около нея. Много далече от обхвата на стрелите. Явно се колебаеха да тръгнат нагоре. Не се изненада. Надмогна пристъпите в стомаха си и се заизкачва. Плоският покрив бе заприличал на бедняшка махала. Навеси и дрипави шатри, огнища, димящи върху обърнати щитове. Торби с храна, мехове с вода и вино. Редица загърнати с одеяла тела. Падналите, седем на брой. Успя да зърне и други в шатрите, най-вероятно — ранени. Близо до капака на покрива беше издигнато знаме: жълта детска ризка, оцапана с тъмни петна. Докато Тротс разпращаше отделения до всеки ъгъл на покрива, за да видят какво има долу и на отсрещното здание, воините стояха мълчаливи и настръхнали. Онзи, който бе заговорил от тяхно име, изведнъж се обърна — плавно, с ужасяваща гъвкавост, и погледна ефрейтор Пикър в очите. — Имаш нещо за мен. Тя го погледна с широко отворени очи. — Какво? Той прибра в ножницата една от кривите саби и пристъпи към нея. И видяха как посегна към дясното й рамо. Стисна мускула, облечен в ръкава на плетената ризница. Отдолу нещо изщрака. Пикър изохка. След миг мечът й издрънча на покрития с катран покрив и тя засъблича ризницата с бързи, резки движения. И заговори, с облекчение: — Беру да те благослови! Не знам кой си, в името на Гуглата, но те ме убиваха. Стягаха се все повече и повече. Богове, каква болка! Той каза, че никога няма да се свалят. Каза, че ще останат така завинаги. Дори Бързия Бен го каза — не може да се разбере с Трийч. Тигърът на лятото е луд, побъркан… — Мъртъв е — прекъсна я мъжът. Почти смъкнала ризницата, Пикър замръзна. — Какво? Мъртъв?! Трийч е мъртъв? — Тигърът на лятото се е възвисил, жено. Трийч — Трейк — вече крачи с боговете. Сега ще ги взема аз, и ти благодаря, че ми ги донесе на крака. Тя оголи металния ръкав на дясната си ръка. Три тежки костени гривни се изсипаха от рамото до китката й. — Ето! Вземи ги, моля те! С радост ще се подчиня… — Гуглата да ти вземе езика дано, Пикър — сопна се Анци. — Побъркваш ни! Просто му ги дай тия проклети гривни! Ефрейторката се огледа. — Бленд! Къде, в името на Бездната, си се скрила? — Тук съм — измърмори един глас до Паран, той се сепна и се дръпна. „Проклета да е!“ — Ха! — извика ликуващо Пикър. — Чу ли ме, Бленд? Охо! Отделенията се връщаха. Мъжът дару нави дрипавия си ръкав. Ивиците покриваха яките мускули по ръката му. Той плъзна трите костени гривни над лакътя си. Костта изщрака и някаква кехлибарена светлина лумна в тъмното под наличника на шлема му. Паран го изгледа. „Звяр някакъв го е обсебил, някакъв пробудил се древен дух.“ Около този мъж се вихреше сила, ала капитанът усещаше, че е колкото от властната му осанка и дух, толкова и от звяра, спотаил се в него — защото този звяр търсеше самотата. Огромната му сила бе някак прикрита зад естествените качества на човека-водач. „Двамата заедно, какъв страховит съюз. Този човек е важен. Нещо ще се случи тук скоро — и присъствието ми не е случайно.“ — Аз съм капитан Паран, от Воинството на Едноръкия. — Не бързахте много, а, малазанецо? Паран примигна. — Направихме всичко, което беше по силите ни. Все едно, освобождението ви тази нощ и утре ще дойде от клановете на Белоликите. — От бащата на Хетан и Кафал, Хъмбръл Тор. Добре. Време е приливът да се обърне. — Приливът да се обърнел? — изломоти Анци. — Като ви гледам, май не ви е трябвала помощ, за да обърнете прилива! — Тротс! — подвикна Хедж. — Това отдолу хич не ми харесва. Има пукнатини. Целият покрив е нацепен. — Стените също — отбеляза друг от сапьорите. — Навсякъде. — Сградата е пълна с трупове — обясни ниският мъж в лестарска броня до едрия дару. — Сигурно се подуват. Без да откъсва очи от едрия мъж, Паран попита: — Как се казвате? — Грънтъл. — Някаква секта ли сте, или какво? Храмови воини? Грънтъл го изгледа, лицето му почти не се виждаше под шлема. — Не. Нищо не сме. Никакви. Заради една жена е. Сега тя умира… — Коя палатка? — прекъсна го Малът с тънкия си писклив глас. — Лабиринтът на Денъл е отровен… — А, и ти ли го усещаш, Грънтъл? Интересно. — Лечителят изчака миг и попита отново: — Коя палатка? Лестарецът до Грънтъл посочи. — Ей там. Много лошо я прободоха. Има кръв в дробовете. Може вече да е… — И млъкна. Паран тръгна с Малът към дрипавия навес. Жената вътре беше пребледняла, младото й лице бе изпито. Кървава пяна беше зацапала устните й. „И тук има нещо повече.“ Лечителят коленичи до нея и протегна ръце. — Задръж — изръмжа Паран. — Последния път едва не те уби… — Не е моят дар, капитане. С тази съм обкръжен от духове на Баргаст. Отново. Не знам защо. Някой проявява личен интерес може би. Все едно, може вече да е късно. Ще видя… нали? Паран кимна. Малът положи ръце върху примрялата жена и притвори очи. Изтекоха десетина мига. — Ех… — най-сетне прошепна той. — Пластове и пластове. Наранена плът. Наранена душа. И двете ще трябва да изцеря… Ще ми помогнете ли? Капитанът осъзна, че не питат него, и не отвърна. Без да отваря очи, Малът въздъхна. — Ще пожертвате толкова много за тази жена? — Замълча, все така стиснал очи, и се намръщи. — Не мога да видя нишките, за които говорите. Нито у нея, нито у Грънтъл, нито у мъжа до мен… „До теб? Аз? Нишки? Богове, защо просто не ме оставите на мира?“ — … но ще приема думите ви на вяра. Е, започваме ли? Изтекоха няколко дълги мига. Лечителят все така бе коленичил. Изведнъж жената се размърда и простена. Някой изтръгна навеса над тях, теловете изплющяха. Паран вдигна изумено очи. И видя Грънтъл. — Какво? — ахна Грънтъл. — Какво… — Залитна назад и яките ръце на Тротс го задържаха за раменете. — Никога не е късно — изръмжа баргастът. Анци пристъпи към тях. Хилеше се. — А бе много сме си печени Мостоваците! Шумът на боевете от север и изток дойде с утрото. Клановете на Белоликите най-сетне се бяха сблъскали с врага. Пикър и другите едва по-късно щяха да научат за внезапното кърваво сражение, разразило се при морския бряг и бродовете на река Катлин. Клановете Баран и Акрата се бяха сразили с новопристигналите части на бетаклитите и конницата на бертулидите. Командирът им бе решил да контраатакува, вместо да държи недовършените отбранителни позиции, и скоро на баргастите се беше наложило да се окопават, обкръжени и притискани от всички страни. Баран се бяха прекършили първи. Сечта над родствениците им бе укрепила решимостта на Акрата и те се бяха държали до обяд, когато Тор отклони клана Джилк от града и им изпрати на помощ воините с броня от раковини. Равнинен клан, закален в непрестанните си войни с конни противници, Джилк се счепкаха с бертулидите и се превърнаха в опора за новия настъп на Акрата, разбил бетаклитите и довел до завладяването на понтонните мостове и баржите. Последните останки от полутежката пехота на Панион бяха изтласкани в речните плитчини и водата там почервеня. Оцелелите части на бертулидите се откъснаха от настъпващите джилки и се изтеглиха на север към тресавищата — фатална грешка, тъй като конете им затънаха в солената тиня. Джилките се втурнаха в преследване и се почна клане, което нямаше да свърши до вечерта. Подкрепленията на септарх Кулпат бяха заличени от земята. Напорът на Хъмбръл Тор в града предизвика панически бяг. Частите на сиърдомините, урдоманите, беклитите, скаландите и бетаклитите бяха разкъсани от десетките хиляди тенесковри, побягнали пред кривите мечове и копия на баргастите. Главните улици натежаха от грамади човешка плът и кипналият порой се изля на запад, през проломите в крепостните стени и навън, в равнината. Тор не спря енергичното преследване — изтласкваше панионците още по на запад. Присвита на покрива, Пикър гледаше озверелите, крещящи по улиците тълпи. Обезумялото множество беше прорязало рампата на тесни проходи, виещи се между стени от вкочанена плът. Всяка пътека беше задръстена с бягащи фигури; някои се катереха нагоре, понякога — на не повече от една пика разстояние от малазанската позиция. Въпреки целия ужас, който виждаше, тя имаше чувството, че някакво огромно бреме се е смъкнало от плещите й. Проклетите гривни вече не стискаха ръката й. Колкото повече се бяха приближавали към града, толкова по-стегнати и горещи бяха ставали — по ръката й над лакътя още се виждаха ивици от изгорялото и болката все още я жегваше в костите. Много въпроси имаше около всичко това, но тя все още не бе готова да размишлява над тях. От няколкото улици на изток долиташе познатият шум на битка, с разногласните бойни песни на баргастите, като подмолно течение. Панионците бяха успели да оформят някакво подобие на ариергард, с разкъсаните части на беклити, урдомани и сиърдомини, събрали се да притъпят настъпа на Белоликите. Ариергардът се разпадаше бързо пред численото превъзходство на настъпващите. Нямаше да слязат от покрива, докато бягащият противник не отминеше — въпреки пъшканията на Хедж за пукнатини в основите и така нататък. Пикър беше доволна. Подпалвачите на мостове бяха в града; извън стената и при северната порта беше страшничко, но като оставиш това, нещата бяха минали леко — по-леко, отколкото беше очаквала. Морантските муниции имаха свойството да изравняват везните, а не да ги люшкат постоянно насам-натам. „Все още нито един сблъсък с оръжие. Добре. Не сме толкова корави, колкото бяхме, въпреки куража на Анци.“ Замисли се докъде ли може да са стигнали Дужек и Бруд. Капитан Паран беше изпратил Туист да се свърже с тях веднага щом стана ясно, че Хъмбръл Тор е обединил племената си и е готов да даде заповед за поход на юг към Капустан. Но след като Бързия Бен беше извън строя, а Спиндъл беше твърде наплашен да посяга към лабиринтите си, нямаше как да се разбере дали Черният морант се е справил. „Кой знае какво се е случило с тях. Всички тези приказки сред баргастите, за възкръснали демонски влечуги из равнините… и тези омърсени лабиринти — кой може да каже, че тази отрова не е пътят на някаква гадост? Спиндъл вика, че лабиринтите са болни. Ами ако просто са завзети? Може нещо вече да ги използва. Може някой да е излязъл и да ги е ударил здраво. В равнината сега може да гният над трийсет хиляди трупа. Може само ние да сме останали от Воинството на Едноръкия.“ Баргастите, изглежда, не се интересуваха от воденето на война след освобождаването на Капустан. Искаха костите на боговете си. Щяха да си ги вземат и станеше ли това, сигурно щяха да си тръгнат към къщи. „И ако тогава останем сами… какво ще реши Паран? Тоя проклет благородник изглежда опасно. Болен е. Мислите му са яхнали болка, а това не е добре. Никак не е добре.“ До нея изскърцаха ботуши и още някой застана на ръба на покрива. Тя вдигна глава и видя червенокосата жена, която Малът почти бе възкресил. В дясната си ръка държеше рапира, откършена на една трета от върха. Кожената й ризница беше разкъсана, засъхнала кръв бе оцапала безбройните прорези. Нещо пламенно имаше в изражението й и нещо като… почуда. Пикър се изправи — писъците долу бяха оглушителни — и каза високо: — Няма да продължи дълго. Ето ги там първите редици на баргастите. Жената кимна и каза: — Аз съм Стони Менакис. — Ефрейтор Пикър. — Говорих с Бленд. — Виж ти. Тя не е от разговорливите. — Разказа ми за торквите. За гривните де. — Тъй ли? Стони сви рамене. Поколеба се, после попита: — Вие… заклели сте се на Трейк, или? Знам, че много войници го правят. Тигърът на лятото, Господарят на битките… — Не — изръмжа Пикър. — Не съм. Просто помислих, че са някакви талисмани. — Значи не сте знаели, че сте избрана да ги донесете на… на Грънтъл… Ефрейторката я изгледа. — Това малко те обърква, а? Твоят приятел Грънтъл. Никога не си могла и да помислиш в какво… в каквото там се е превърнал сега. Стони сгърчи лице. — Всеки друг, но не и той, честно казано. Той е адски гаден кучи син… и пияница. О, умен е, доколкото е дадено за един мъж. Но сега, когато го погледна… — Не можеш да познаеш това, което виждаш. — Не са само тези странни шарки. В очите му е. Очите му вече са котешки, като на тигър. Студени. Нечовешки. — Той каза, че се е сражавал за теб, момиче. — Бях само поводът му, искаш да кажеш. — Няма голяма разлика. — Има, ефрейтор. — Както кажеш. Все едно, истината е тук, пред теб. В тази проклета сграда-гробница. Гуглата да ни вземе дано — тя е в хората, тръгнали след Грънтъл — не само той е нашареният, нали? Застанал е между панионците и теб и това е било нещо достатъчно здраво, за да ги привлече всички. Трийч ли е замислил всичко това? Е, може и да е той и може и аз да съм изиграла някаква роля, с появата ми с гривните. Но вече слагам край на всичко това и така ме устройва. — „И няма повече да мисля за това.“ Стони поклати глава. — Няма да коленича пред Трейк. Кълна се в Бездната, бях си тръгнала и се озовах пред олтара на друг бог — вече съм направила избора си, и той не е Трейк. — Ха. Ами, може пък твоят бог да реши, че Грънтъл и всичко това му е някак от полза. Не само ние, хората, заплитаме мрежи и си играем с тях, нали? Не само ние дебнем, или дори се съюзяваме, за да постигнем нещо от взаимна изгода — без да обясняваме проклетото нещо на останалите. Не ти завиждам, Стони Менакис. Много е опасно, когато ти е обърнал внимание бог. Но се случва… — Пикър замълча. „Дебнем.“ Присви очи. „И държим всички други на тъмно.“ Обърна се рязко и заоглежда групата между навесите, докато не видя Паран. И подвикна: — Ей, капитане! Той вдигна глава. „А я да те видим и теб, капитане? Тайни криеш може би? Я да те сръгаме малко.“ — Някаква вест от Силвърфокс? Погледите на всички Мостоваци наоколо се приковаха в офицера. Паран се сви, сякаш го бяха ударили. Едната му ръка се притисна в корема да спре спазъма. Стиснал челюсти, той успя да вдигне глава и да срещне очите й и изхриптя: — Жива е. „Така си мислех. Много лесен се оказа, капитанче. В смисъл, криел си някои неща от нас. Лошо решение. Последния път, когато държаха Мостоваците на тъмно, този мрак за малко да ни погълне всички.“ — Къде? На какво разстояние, капитане? Видя ясно ефекта на думите си, но си остана донякъде ядосана и този яд я втвърди. Офицерите винаги криеха. Едно от нещата, които Подпалвачите на мостове се бяха научили да презират, особено щом станеше дума за командирите им. Незнанието беше фатално. Паран се изправи бавно и с усилие. Вдиша дълбоко, после още веднъж, видимо съсипан от болката. — Хъмбръл Тор тласка панионците в ръцете им, ефрейтор. Дужек и Бруд са може би на три левги оттук… Анци ядосано попита: — А те знаят ли какво иде към тях? — Да, сержант. — Как? „Хубав въпрос. Да видим колко здрава е връзката между теб и преродената Татърсейл? И защо не си ни го казал? Ние сме твоите войници. Очаква се да се бием за теб. Тъй че е адски хубав въпрос.“ Паран изгледа навъсено Анци, но не отвърна нищо. Сержантът обаче не мислеше да се отказва, не и сега, след като беше измъкнал играта от ръцете на Пикър и вече говореше от името на всички Мостоваци. — Значи на нас едва не ни клъцнаха главите проклетите Белолики, за малко не ни опекоха тенесковрите, и през цялото време мислехме, че може би сме сами. Съвсем сами. Без да знаем дали съюзът е издържал и дали Дужек и Бруд не са се избили един друг и на запад не са останали само гниещи кокали. А виж, ти си знаел. Е, ако бяхте умрели… точно сега, сър… „Нямаше да знаем нищо. Нищичко.“ — Ако бях умрял, този разговор нямаше да го водим — отвърна Паран. — Тъй че защо не се попресторим, сержант? — Може пък изобщо да не се преструваме — изръмжа Анци и ръката му посегна към меча. Близо до нея, приклекнал до ръба на покрива, Грънтъл се обърна и бавно се надигна. „Чакай малко.“ — Сержант! — отсече Пикър. — Мислиш ли, че Татърсейл ще ти се усмихне, когато те види следващия път? Ако продължиш с това, дето мислиш, че правиш? — Млъкнете, ефрейтор — заповяда Паран, без да извръща очи от Анци. — Хайде да сложим край. Ето, ще го направя да е още по-лесно. — Обърна гръб на сержанта и зачака. „Толкова болен, че иска да свърши. Мамка му. И пред публика, на всичко отгоре.“ — Да не си го и помислил, Анци — предупреди Малът. — Тук нещата са съвсем други. Нищо не е каквото изглежда… Пикър се обърна към лечителя. — Аха, стигнахме донякъде! Вие си побъбрихте достатъчно с Уискиджак, преди да тръгнем, Малът. Двамата с Бързия Бен. Хайде, казвай! Имаме един капитан тука, дето толкова го боли, че иска да го убием, и никой не иска да ни каже едно проклето нещо — какво в името на Гуглата става? Лечителят се намръщи. — Да. Силвърфокс търси връзка с капитана — но той я отблъсква — затова не съществува някаква постоянна размяна на сведения. Знае, че тя е жива, както казва, и предполагам, че може донякъде да разбере на какво разстояние е, но нищо повече от това. Проклета да си, Пикър. Мислиш, че сме спипали поредния изменник, само защото Паран не ти говори? Той не говори с никого! И ако имаше толкова много дупки в червата си като него, устата нямаше да си отвориш! Я всички, стига! Само се вижте, и ако това, което видите, е срам, адски сте си го заслужили! Очите на Пикър се приковаха в гърба на капитана. Не беше помръднал. Не искаше да се обърне с лице към ротата си. Не можеше — не и сега. Малът умееше да обръща нещата с хастара навън. Паран беше болен човек, „а болните хора не мислят правилно. Богове, имах само онези гривни, захапали ръката ми, и вече губех разума си. О, не просто нагазих в мръсната тор. А и бях готова да се закълна в чужда вина. Изгарянията от Пейл май въобще не са заздравели. Проклятие. Гуглата да стъпче дано изгнилата ми душа. Да я стъпче и да я смаже.“ Паран едва чу виковете зад себе си. Натискът от присъствието на Силвърфокс в ума му го терзаеше, водеше го до мрачното желание да бъде смазан под него — ако това бе възможно — вместо да му се поддаде. Само един меч между плешките… „И никакъв бог, който да се намеси този път.“ Или един последен, пороен прилив на кипнала кръв в стомаха и стените му най-сетне да се пропукат — болезнена възможност, но все пак не по-малко окончателна от всяка друга. Или скок в тълпата долу, да го разкъсат и да го стъпчат. Безсилие, шепнещо за свобода. Този път тя наистина беше близо, все едно че газеше по мост от кости и се пресягаше към него. Не, не беше тя. Силата й, но много по-голяма, не само на Татърсейл. Правеше неумолимото му желание да надвие инстинкта си за самозащита много по-гибелно от самата любов; много по-силно дори, отколкото ако беше породено от стратегическа необходимост. „Освен ако Дужек, Бруд и армиите им не са под атака… а те не са. Богове, не знам как го знам, но го знам. Със сигурност. Това… това изобщо не е Татърсейл. Найтчил е. Или Белурдан. Един от двамата. Какво искат?“ Изведнъж бе разтърсен от видение, изплющяло като шамар в ума му. Отдалече. Към нещо. Сухи каменни плочи по пода на тъмна пещера, дълбоко врязани очертания на карта от Колодата, изсечена в камък, образът сякаш се гърчи като жив. Обелиск. Една от Несвързаните, килнат на една страна монолит… Този път от зелен камък. Нефрит. Извисяващ се над брулените от вятъра вълни… не, пясъчни дюни. Фигури в сянката на монолита. Трима. Опърпани, прекършени. Издъхващи. А после, зад тази странна сцена, небето се раздра. И четинестото копито на бог стъпи на тленната земя. Ужас. Изля се дивашки в света… „О, не ти си поискал това, нали? Някой те смъкна и сега…“ Финир беше все едно мъртъв. Бог, пленен в селението на смъртните като бебе, положено на олтар. Трябваше само един нож и решителна ръка. „Все едно мъртъв.“ Осъзна, и знанието разцъфтя като гибелна сянка в ума му. Не искаше нищо общо да има с това. Ала държаха той да избере. Държаха го древни, невъобразими сили. Драконовата колода… С нея играеха Древни богове… и вече бяха решили да отиграят него. „И това ще е ролята на Господаря на Колодата, ако в това съм се превърнал? Владетел на фатално знание и вече — проклет от Гуглата облекчител? Разбирам какво ми казвате да сторя. Пада един бог, избутай друг на негово място? Смъртни са се заклели в едного, закълни ги сега в другиго? О, Бездна, нима така ще ни помитат с ръка и ще ни подхвърлят, като камъчета по игрална дъска?“ Гняв и възмущение се разгърнаха, нажежени до бяло, в ума на Паран. Заличиха всякаква болка. В ума си той се обърна и се озова лице в лице срещу неумолимото, неведомо присъствие, което го беше потърсило с такава стръв. И се разтвори като взрив. „Добре. Поиска да те видя. Имаш го. Слушай, и слушай добре, Найтчил, която… каквото и да си ти всъщност. Може и да е имало преди Господари на Колодата, отдавна, които сте могли да теглите и дърпате по своя воля. Гуглата знае, може би тъкмо ти — ти и твоите Древни приятели — да си избрала този път мен. Но ако е така, направила си грешка. Лоша грешка.“ „Веднъж вече бях кукла на един бог. Но прерязах конците и ако искаш подробности, иди да питаш Опонн. Влязох в един прокълнат меч, за да го направя, и ще го направя отново — с много по-малка милост в сърцето си — само ако подуша, че се опитваш да си играеш с мен.“ Усети в отговор хладна насмешка и зверската кръв в жилите му се отзова. Той настръхна. Зъбите му се оголиха. От гърлото му се изтръгна дълбоко, смъртно опасно ръмжене. Внезапна тревога. „Да, това е истината. Няма да позволя да ми се сложи нашийник, Найтчил. Сега ти го казвам и ще направиш добре, ако се вслушаш в думите ми. Правя крачка напред. Между теб и всеки смъртен като мен. Не знам какво е трябвало да загуби онзи човек, Грънтъл, за да стигне там, където вие сте го поискали, но долавям раните в него — Бездната да ви вземе дано, нима болката е единственото средство да ни накарате да правим каквото поискате? Така изглежда. Чуй следното тогава: докато не намерите други средства, докато не ми покажеш друг начин — нещо друго освен болката и скръбта — ще се боря с вас.“ „Имаме своя живот. Всички ние, и не можете да си играете с него. Не и с живота на Пикър, нито на Грънтъл или на Стони.“ „Ти отвори тази пътека, Найтчил. Свърза ни. Чудесно. Добре. Дай ми кауза и ще се сражавам за нея. Яхнал кръвта на Хрътка на Сянката — знаеш ли, мисля си, че ако пожелая, мога да ги повикам. Всички.“ „Защото вече разбирам нещо. Съзнавам го и знам, че е самата истина. В меча Драгнипур… двете Хрътки на Сянка се върнаха в Лабиринта на Мрака. Върнаха се, Найтчил. Схващаш ли смисъла на това? Отидоха си у дома.“ „И аз мога да ги призова обратно, несъмнено. Две души на дивия Мрак. Благодарни души. Скъпите рожби на сляпата разруха…“ И тогава в ума му отекна отговор, с непознат за Паран женски глас. „Представа нямаш какво заплашваш, смъртни. Мечът на брат ми крие много повече тайни, отколкото можеш да си въобразиш.“ Той се усмихна. „Да беше само това, Найтчил. Ръката, която владее сега Драгнипур, принадлежи на Тъмнината. Аномандър Рейк, синът на Майката. Пътят никога не е бил толкова прав, толкова пряк или кратък, нали? Ако му кажа само какво се случи в собственото му оръжие…“ „Ако Рейк научи, че си намерил път в Драгнипур и че си освободил двете Хрътки, които закла, ще те убие, смъртни.“ „Би могъл. Вече имаше две такива възможности, при това с основателен повод. Но задържа ръката си. Не мисля, че разбираш Господаря на Лунния къс толкова добре, колкото си въобразяваш. У Аномандър Рейк няма нищо предсказуемо — може би точно това те плаши толкова.“ „Не тръгвай по този път.“ „Ще направя това, което трябва, Найтчил. За да срежа конците ти. Във вашите очи ние, смъртните, сме слаби. И използвате слабостта ни, за да оправдавате манипулациите си.“ „Борбата, която ни предстои, е много по-голяма — много по-гибелна — отколкото съзнаваш.“ „Обясни. От началото до края. Покажи ми я тази ваша огромна заплаха.“ „За да опазим разума ти, не бива да го правим, Гъноуз Паран.“ „Снизходителна кучка.“ Усети как кипна гневът й. „Казваш, че единственото средство да ви използваме е като ви нанасяме болка. На това ние имаме само един отговор: привидностите лъжат.“ „Да ни държите в невежество ли е вашата представа за милост?“ „Грубо казано. Но по същество си прав, Гъноуз Паран.“ „Един Господар на Колодата не може да се чувства невеж, Найтчил. Щом трябва да приема тази роля и отговорностите, свързани с нея — каквито и да се окажат те, а Гуглата знае, че все още не ги знам — та ако е така, то тогава трябва да знам. Всичко.“ „С времето…“ Той изръмжа. „С времето, казах. Отдай ни тази малка милост, смъртни. Борбата пред нас не е по-различна от една военна кампания — малки настъпления, локализирани сблъсъци. Но бойното поле е самото съществувание. Всяка малка победа сама по себе си е съдбоносен принос в повсеместната война, която решихме да поведем…“ „Кои сте тези «вие»?“ „Оцелелите Древни богове… и други, по-малко съзнаващи ролята си.“ „К’рул? Виновникът за прераждането на Татърсейл?“ „Да. Моят брат.“ „Твоят брат. Но не братът, който изкова Драгнипур.“ „Не той. В момента Драконъс не може да направи нищо, освен да действа косвено, защото е окован в същия този меч, който сътвори. Посечен от собственото си оръжие в ръката на Аномандър Рейк.“ Паран усети как в душата му се плъзна хладната стомана на подозрението. „Косвено, казваш.“ „Миг на възможност, Гъноуз Паран. Неочакван. Появата в Драгнипур на душа, която не е окована. Размяната на няколко слова, означаващи много повече, отколкото си осъзнал. Както и пробивът в Лабиринта на Мрака, съборената преграда от души, за толкова кратко. Но достатъчно…“ „Почакай.“ Трябваше му тишина, за да помисли. Бързо и здраво. Когато се бе озовал в Драгнипур, когато тръгна редом до окованите души, теглещи невъобразимия си товар, наистина бе поговорил с един такъв пленник. „Бездна подземна, това трябва да е бил Драконъс.“ Но нищо не можеше да си спомни от думите, които си размениха. Веригите отвеждаха към Лабиринта на Мрака, онзи стегнат възел под стенещия фургон. Така, Тъмнината държеше тези души, до една. Държеше ги здраво. „Трябва да се върна. В меча. Трябва да попитам…“ „Джен’айсънд Ръл, Драконъс, онзи, с когото говори в Драгнипур, другият ми брат — той те използва, Гъноуз Паран. Жестока ли ти изглежда тази истина? Непонятна ли е? Като всички други, затворени в меча, моят брат го очаква… вечност. Опита се да надхитри едно проклятие, но така и не допусна, че ще е нужно много повече време. Той се е променил, смъртни. Легендарната му жестокост е… притъпена. Мъдрост, придобита хилядократно. Нещо повече — имаме нужда от него.“ „Искаш да освободя Драконъс от меча на Рейк.“ „Да.“ „И тогава той да подгони самия Рейк, за да си върне оръжието, което е изковал. Найтчил, все пак предпочитам Рейк пред Драконъс…“ „Такава битка няма да има, Гъноуз Паран.“ „Защо не?“ „За да се освободи Драконъс, мечът трябва да бъде строшен.“ Хладната стомана между ребрата му се изви. „А това значи да се освободят… всички. Всичко останало. Съжалявам, никога не бих…“ „Ако има някакъв начин да се предотврати страховитото освобождаване на полудели зли духове — а техният брой наистина е повече от легион, ужасяващ е — то има само един, който ще го знае.“ „Самият Драконъс.“ „Да. Помисли над това, Гъноуз Паран. Не бързай. Все още има време.“ „Радвам се да го чуя.“ „Не сме толкова жестоки, колкото си мислиш.“ „Нима мъстта не е почернила сърцето ти, Найтчил? Извини ме за скептицизма.“ „О, аз търся мъст, смъртни. Но не срещу дребните играчи, които извършиха измяната над мен, защото тази измяна беше предречена. Древно проклятие. Оня, който изрече това проклятие, е единственият фокус на желанието ми за мъст.“ „Изненадан съм, че той или тя все още е тъдява.“ В отговора й се таеше хладна усмивка. „Такова бе нашето проклятие над него.“ „Започвам да мисля, че той и вие сте се заслужили взаимно.“ Последва мълчание, след което: „Може би, Гъноуз Паран.“ „Какво си направила с Татърсейл?“ „Нищо. Сега тя е насочила вниманието си другаде.“ „А аз бях толкова поласкан. Проклятие, наистина съм голям глупак.“ „Няма да й навредим, смъртни. Дори да можехме, а не можем. У нея има доблест. И характер. Редки качества за толкова могъща личност. Затова храним вяра…“ Тежка ръка на рамото му го пробуди. Паран примига и се огледа. Беше на покрива. „Върнал съм се.“ — Капитане? Срещна загрижения поглед на Малът. — Какво? — Извинете, сър, но като че ли ви загубихме… за малко. Той се намръщи. Искаше да го отрече в лицето му, но не можа. — За колко време? — Десетина мига, сър. — Само толкова? Добре. Трябва да тръгваме. Към Хомота. — Сър? „Застанал съм между тях и нас, Малът. Но в това «нас» има нещо много повече, отколкото можеш да разбереш. Проклятие, да можех поне да го обясня. Без да прозвуча като надут кучи син.“ Без да отвръща на въпроса на лечителя, той се обърна и очите му се спряха на Тротс. — Главатарю. Цитаделата ни зове. — Да, капитане. Подпалвачите на мостове до един избягваха погледа му. Паран се зачуди защо. Зачуди се какво е пропуснал. Сви рамене и закрачи към Грънтъл. — Вие идвате с нас. — Знам. „Би трябвало. Е, да свършваме и с това.“ Дворцовата кула се извисяваше като копие, загърната в пряпорци призрачен дим. Тъмните безцветни камъни поглъщаха къпещата ги слънчева светлина. Триста тридесет и девет виещи се стъпала водеха през вътрешността й към открита платформа с островръх покрив от медни плочи, по които нямаше и едно петънце патина. Вятърът виеше между колоните, крепящи покрива, и по гладката каменна платформа. Итковиан се взираше на изток, вятърът плющеше в лицето му. Чувстваше тялото си обезкървено и странно горещо под разкъсаната броня. Знаеше, че изтощението най-сетне си взима дан. Плътта и костите си имаха граници. Защитата на мъртвия принц в неговата Велика зала се бе оказала груба и брутална. Коридори и входове се превърнаха в кланици. Вонята на касапница се беше всмукала като още един пласт под кожата му — дори вятърът не можеше да я измете. Сраженията по морския бряг и бродовете се приближаваха към своя мрачен свършек, беше докладвал единственият оцелял съгледвач. Бертулидите се бяха огънали, бяха побягнали покрай брега, където, Щит-наковалня знаеше много добре, конете им щяха да затънат в солените тресавища. Преследващите ги баргасти щяха да ги довършат бързо. Лагерите на обсадителите бяха разсипани, все едно че торнадо се беше завихрило над тях. Няколкостотин баргасти — главно старци и деца — обикаляха из тази касапница и събираха плячка сред писъците на ята чайки. Редутът на Източен страж, вече купчина развалини, едва се виждаше над килима от трупове. От него се виеше пушек, като от гаснеща клада. Итковиан беше видял как баргастите нахлуха в града, видял беше как отстъплението на панионците се превърна в бягство по улиците долу. Битката бе профучала бързо покрай двореца. Някакъв офицер сиърдомин беше успял да оформи ариергард на площада Джеларкан и боят там все още кипеше. Ала за панионците това беше бой при отстъпление. Печелеха време за изхода през останките от Южната и Западната порта. Няколко съгледвачи на Белоликите бяха нахлули в терена на двореца, достатъчно близо, за да разберат, че са останали защитници, но официален контакт не беше установен. Новобранката, Велбара, стоеше до него. Не беше вече новобранка. Бойното й кръщение се беше оказало отчаян акт. Не бе пропуснала главния урок — това, че трябва да оцелееш — водещата сила зад всяко умение в жарта на битката. Както и всички останали новопостъпили капънски жени в отряда — които вече съставяха числото на повечето оцелели под командата на Щит-наковалня, — тя си беше заслужила мястото на войник сред Сивите мечове. Итковиан наруши дългата тишина. — Сега оставяме Великата зала. — Да, сър. — Честта на принца беше защитена. Трябва да напуснем на всяка цена — в Хомота ни чака недовършена работа. — Ще можем ли изобщо да стигнем там, сър? Ще трябва да намерим някой баргастки главатар. — Няма да ни сбъркат с врага. Достатъчно наши братя и сестри лежат мъртви по улиците, за да са цветовете ни вече добре познати. Освен това гонитбата, като изключим площада долу, изтласка панионците на запад в равнината, така че едва ли ще срещнем противник по пътя си. — Да, сър. Итковиан за последен път насочи вниманието си към разрушения редут в мъртвата зона на изток. Двамата джидратски войници във Великата зала долу бяха от тази глупава, макар и благородна отбрана, единият беше получил рани, които най-вероятно щяха да се окажат фатални. Другият, едър като бик, коленичил пред Рат-Гугла, като че ли повече не можеше да заспи. През четирите дни и нощи, откакто бяха върнали Великата зала, само беше крачил по време на кратките си мигове на отдих, без да забелязва нищо наоколо. Крачеше, мърмореше тихо, с трескави, присвити очи. Той и издъхващият му другар бяха, подозираше Итковиан, последните оцелели джидрати. „Джидрат, заклел се на Гуглата, но следва заповедите ми без колебание. Най-обикновена целесъобразност, би могъл основателно да заключи човек. Всякакви мисли за съперничество са се пръснали пред лицето на крайната необходимост. И все пак… защо не мога да се доверя на собственото си обяснение?“ Въпреки цялата умора Щит-наковалня беше изпитал нарастващо вълнение. Нещо се беше случило. Някъде. И сякаш в отклик беше почувствал как се изцежда кръвта от него, как опразва жилите му, опразва сърцето му, излива се през някаква рана, която все още не беше открил. И го оставяше… непълен. „Все едно, че съм предал вярата си. Ала не съм. Празнотата от изгубената вяра се запълва с усилващото се самосъзнание — словата на един отдавна мъртъв дестраянт. Човек не отстъпва, човек замества. Вяра със съмнение, скептицизъм, отрицание. Нищо не съм предал. Няма го пороя от думи, вътрешната ми защита. Всъщност смалил съм се до пълна тишина. Празен… сякаш очаквам някакво обновление…“ Тръсна глава. — Вятърът пищи твърде силно за ушите ми — рече той, без да откъсва очи от редута на Източен страж. — Хайде да слизаме долу. Сто и двадесет войници бяха останали годни за бой. Седемнадесет Сиви меча лежаха мъртви или бавно издъхващи покрай една от стените. Въздухът вонеше на пот, урина и гниеща плът. Рамките на входовете към Залата бяха покрити с почерняла кръв, изстъргана по плочите, за да не се хлъзга. Отдавна починалият архитект, оформил залата, сигурно щеше да се стъписа, ако можеше да види в какво се е превърнала. Благородната й красота сега бе приютила сцена от кошмар. На трона, с грубо съшита кожа върху полуизядения труп, седеше принц Джеларкан, с извадени очи, с оголени зъби в усмивка, която се уширяваше от това, че влагата в устните изсъхваше и те се отдръпваха назад. Уширяващата се усмивка на Смъртта — прецизен, поетичен ужас. Достоен за мрачния дворцов съвет, в който се беше превърнала Великата зала. Младият принц, който беше обичал своя народ и бе споделил неговата участ. Време беше за тръгване. Итковиан стоеше до главния вход и оглеждаше оцелелите си Сиви мечове. Бяха се строили срещу него, вкочанени, с очи като камък. Вляво две капънски новобранки държаха юздите на двата останали бойни коня. Самотният джидрат — другарят му беше издъхнал преди няколко мига — крачеше, навел глава, с отпуснати рамене, покрай стената зад строените наемници. Държеше по един очукан меч във всяка ръка, лявата — изкълчена от дивашкия замах, стоварил се в една мраморна колона преди две нощи. Щит-наковалня мислеше да се обърне към бойците си, поне за да ги почете, ала сега, докато стоеше и оглеждаше вкаменените им лица, разбра, че никакви думи не са му останали: никакви думи, които да изразят онова, което ги беше свързало взаимно; нищо, което можеше да се сравни със странно хладната гордост, която изпитваше в този момент. Накрая той извади меча си, провери ремъците, които придържаха щита на лявата му ръка, и се обърна към главния вход. Коридорът зад него беше разчистен от труповете, с проход между струпаните тела към външните порти. Итковиан закрачи през този злокобен проход, пристъпи между килналите се, разбити крила на вратата и излезе под слънчевата светлина. При многобройните си щурмове панионците бяха издърпвали падналите си другари от широките стъпала на входа, бяха използвали каменния двор, за да трупат безразборно грамади от тела — сред тях и все още живите, които издъхваха след това било от раните си, било от задушаване. Итковиан спря на горната площадка. Шумът на битката все още се носеше откъм площад Джеларкан, ала не чу нищо друго. Тишината се беше спуснала като саван над сцената пред очите му, тишина, така неуместна за оживения доскоро външен двор в един процъфтяващ град, тишина, която дълбоко разтърси Итковиан за първи път, откакто беше започнала обсадата. „Донеси ми победата след всичко това, скъпи Финир.“ Заслиза бавно по стъпалата. Камъните сякаш се огъваха под ботушите му. Отрядът му го последва, без дума. Излязоха през разбитата порта и започнаха да си проправят път сред труповете по рампата, а после — по улицата зад нея. Дори и да не срещнеха съпротива, пътят щеше да се окаже дълъг. И нямаше да мине без битка. Това, което ги връхлиташе сега, беше каквото виждаха очите им, каквото носовете им миришеха и каквото усещаха под нозете си. Битка, в която щитовете и бронята се оказваха безполезни, битка, в която размахването на мечовете беше напразно. Единствената защита беше душа, вкочанена нечовешки, а за Итковиан тази цена беше твърде висока. „Аз съм Щитът-наковалня. Предавам се пред това, което лежи пред мен. По-гъста от дим, скръбта се е развихрила и вече заглъхва, сгъстила безжизнения въздух. Един унищожен град. Дори оцелелите, криещи се долу в тунелите… Финир да ме вземе дано, по-добре изобщо да не излизат оттам… за да не видят това.“ Пътят ги поведе през гробищата. Итковиан огледа мястото, където с войниците си бяха устояли. Не изглеждаше по-различно от всичко останало. Мъртвите лежаха на купове. Както се беше заканил Брукалаян, нито един камък по улиците не беше оставен без съпротива. Този малък град беше направил всичко възможно. Победата на Панион беше неизбежна, но все пак бяха останали прагове, превърнали неумолимата инерция в проклятие. А сега Белоликите кланове на баргастите бяха провъзгласили своята неумолимост. Онова, което панионците бяха нанесли, им беше върнато. „Всички сме тласнати в един свят на лудост, но тепърва на всеки от нас се пада да се изтръгнем сами от тази Бездна, да се измъкнем от виещата се надолу спирала. От ужаса трябва да се роди скръбта, а от скръбта — състраданието.“ Когато отрядът навлезе в задръстения булевард в края на квартал Дару, от една уличка се появиха двайсетина баргасти. С окървавени криви мечове в ръцете; белите маски бяха опръскани с червени петна. Водачът им се ухили широко на Щит-наковалня. — Защитници! — избоботи той на груб капънски акцент. — Харесва ли ви дарът на освобождението? Итковиан пренебрегна въпроса. — В Хомота има ваши съплеменници, сър. Виждам, че защитното сияние около цитаделата гасне. — Да, ще видим костите на своите богове — закима воинът. Малките му черни очи огледаха Сивите мечове. — Водиш племе от жени. — Капънски жени — отвърна Итковиан. — Най-здравата опора на града, макар че на нас се падна да го открием. Те вече са Сиви мечове, сър, и с тях сме много по-силни. — Видяхме вашите братя и сестри навсякъде — изръмжа баргасткият воин. — Ако ни бяха врагове, щяхме да се радваме, че са мъртви. — А като съюзници? — попита Щит-наковалня. Баргастките бойци като един отвърнаха с жест, с опакото на десницата на челото — кожените ръкавици забърсаха потните бели чела. Водачът им каза: — Загубата пълни сенките, които хвърляме. Знай го, войнико. Врагът, който ни оставихте, беше прекършен. Итковиан сви рамене. — Вярата на Панион не познава почит. Само необходимост. Силата им е рехава. Ще ни придружите ли до Хомота? — Само встрани и зад вас, войници. Сянката ви е чест за нас. Повечето сгради на квартала Дару бяха изгорели, сринали се бяха на места и бяха задръстили улиците с отломки. Докато Сивите мечове и баргастите завиваха през най-малко запушените пътища, погледът на Итковиан бе привлечен от една все още държаща се постройка, вдясно. Жилищна сграда, стените й бяха някак странно приведени. До стената срещу него бяха запалени огньове — пърлеха камъните, но напорът на пламъците по някаква причина се удържаше. Всички сводести прозорци, които можеше да види, бяха барикадирани. Баргастът до него изръмжа: — Расата ви трупа гробните си могили. Щит-наковалня го погледна неразбиращо. — Сър? Воинът кимна към обгърнатата с пушеци сграда и продължи коментара си: — Да, по-лесно е, отколкото да копаеш ями и ровове извън града и след това да ги затрупваш с пръст. Изглежда, обичате да имате ясна гледка от стените. Но ние не живеем сред мъртъвците си като вашите хора… Итковиан се обърна отново да огледа сградата, вече леко назад и вдясно. Присви очи. „Барикадите по прозорците. И те са от плът и кости. Бивни свещени, кой би могъл да вдигне такъв некропол? Не е възможно да се е получило при отбрана…“ — Приближихме се — каза воинът до него. — Стените отделяха топлина. От пукнатините им се цедеше желирана течност. — Направи нов жест, този път — с трепет. Дръжката на меча му издрънча в изкованата от монети броня, покриваща тялото му. — Кълна се в костите на предците ни, войниче. Побягнахме. — Само тази сграда ли е… запълнена така? — Друга не сме видели, макар че минахме покрай някакво имение, което все още се държеше — оживели трупове стояха на стража при портата и по стените. Въздухът вонеше на магия, излъчваше се гнусна некромантика. Казвам ти, войниче, ще се радваме по-скоро да напуснем този град. Итковиан мълчеше. Чувстваше се разкъсан. Откровението на Финир прогласяше истината за войната. Говореше истината за жестокостта, която човечеството бе способно да развихри срещу собствената си раса. Войната се играеше като игра от онези, които водеха другите; играеше се върху една илюзорна арена на спокоен разум, но тези лъжи не можеха да надвият реалността, а реалността сякаш беше безгранична. Откровението съдържаше призив за сдържаност и настояваше, че славата, която трябва да се търси, не е сляпа, а по-скоро слава, породена от хладен и ясен взор. Сред безграничната реалност живееше обещанието за изкупление. Този взор вече убягваше на Итковиан. Беше се свил като затворено в клетка животно, жестоко ръчкано отвсякъде. Бягството му беше отказано, ала този отказ беше самоналожен, породил се беше от съзнателната му воля, оформили го бяха словата на собствената му клетва. Длъжен беше да понесе това бреме, на каквато и да било цена. Пламъците на мъстта го бяха преобразили. Най-сетне щеше да се превърне в изкуплението — за душите, паднали в този град. „Изкупление?“ За всеки друг, но не и за него. За това трябваше само да обърне очи към своя бог. „Но какво стана, скъпи Финир? Къде си? Коленича, очаквам докосването ти, ала те няма никъде. Твоето царство… сякаш е празно.“ „Къде бих могъл да отида тепърва?“ „Да, все още не съм приключил. Това го приемам. А когато приключа? Кой ме очаква? Кой ще ме прегърне?“ Прониза го трепет. „Кой ще ме прегърне?“ Щит-наковалня изтласка въпроса от ума си и се помъчи да възвърне решимостта си. Нямаше избор, в края на краищата. Трябваше да бъде скръбта на Финир. И ръката на справедливостта на своя бог. Непоносима отговорност. И съзнаваше, че скоро предстои да плати цената й. Наближиха площада пред Хомота. Виждаха се още баргасти, стичаха се от страничните улици. Далечният шум от боевете на площад Джеларкан, който ги беше придружавал през целия следобед, вече беше заглъхнал. Врагът беше изтласкан от града. Итковиан не мислеше, че баргастите ще се втурнат в гонитба. Бяха постигнали онова, за което бяха дошли. Панионската заплаха за костите на боговете им беше отстранена. Септарх Кулпат вероятно все още беше жив, щеше да престрои разсипалата се войска, да въдвори отново дисциплина и да се подготви за следващия си ход. Или контраатака, или отстъпление на запад. И в двете имаше рискове. Силите му навярно щяха да се окажат недостатъчни, за да си възвърне града. А армията му, след като беше загубила своите лагери и пътища за снабдяване, скоро щеше да започне да страда от липса на продоволствие. Положението им не беше никак завидно. Капустан, малък и незначителен град, се беше превърнал в проклятие. А отнетият тук живот означаваше едва началото на предстоящата война. Излязоха на площада. Мястото, където беше паднал Брукалаян, бе точно пред тях, но всички трупове бяха махнати — взети, без съмнение, от изтеглящите се панионци. Плът за поредния царствен пир. „Все едно. Гуглата дойде за него. Лично. Дали беше знак на почит, или дребнаво злорадство от страна на бога?“ Погледът на Щит-наковалня се задържа още за миг върху опетнените със засъхнала кръв каменни плочи, след което очите му се плъзнаха към главната порта на Хомота. Сиянието беше спряло. В сенките под свода на портата се появиха фигури. Всеки подстъп към площада беше пълен с баргасти, но не пристъпваха напред. Итковиан се обърна към отряда си. Очите му намериха капитана — доскорошния старши сержант, обучаващ новобранците — след това Велбара. Огледа разкъсаните им оцапани брони, смръщените им изнурени лица. — Ние тримата — в центъра на площада. Двете жени кимнаха. Тримата закрачиха напред. Хиляди очи се приковаха в тях, последвани от ръмжене и ропот, след това — от ритмично, приглушено дрънчене на мечове върху щитове. Появи се друга група, отдясно. Войници в непознати за Итковиан униформи и сред тях — мъже и жени с нашарени лица и ръце, като диви котки. Втората група се водеше от мъж, когото Итковиан вече бе срещал. Щит-наковалня забави хода си. „Грънтъл.“ Името го удари като чук в гърдите. Жестока увереност изпълни мисълта му. „Смъртният меч на Трейк, Тигъра на лятото. Първият герой се е възвисил.“ Итковиан се вцепени за миг, после отново закрачи напред и спря в самия център на откритото пространство. Един от войниците в чуждата униформа се бе доближил до Грънтъл. Беше стиснал под рамото мускулестата му, нашарена с тигровата татуировка ръка и изрева нещо на останалите, които се спряха на място, докато той и Грънтъл продължиха напред, право към Итковиан. Вълнение при портата на цитаделата привлече вниманието им. Оттам излизаха жреци и жрици от Съвета на маската, държаха мъчещия се да се отскубне свой съратник и го дърпаха напред. Най-отпред — Рат-Трейк. На стъпка зад него — търговецът дару, Керули. Войникът и Грънтъл първи стигнаха до Итковиан. Тигровите очи на Грънтъл изгледаха Щит-наковалня изпод шлема на дару. — Итковиан от Сивите мечове, свърши се. Не се налагаше да пита повече. Истината бе като нож в сърцето му. — Още не е — отсече чуждестранният войник. — Поздравявам ви, Щит-наковалня. Аз съм капитан Паран, от Подпалвачите на мостове, Воинството на Едноръкия. — Не е само това — промърмори Грънтъл. — Твърди, че вече е… — Не го правя с охота — довърши Паран. — Щит-наковалня, Финир е откъснат от царството си. Свален е и сега крачи из една далечна страна. Вие — отрядът ви — изгубихте своя бог. „И вече е известно на всички.“ — Знаем го, сър. — Грънтъл твърди, че вашето място, вашата роля е свършила. Сивите мечове трябва да се отдръпнат, защото върховенството е взел друг бог на войната. Ала това не е задължително. За вас е приготвен друг път… — Погледът на Паран се плъзна покрай Итковиан и той повиши глас: — Добре си дошъл, Хъмбръл Тор. Не се съмнявам, че децата ти те очакват в Хомота. Щит-наковалня хвърли поглед през рамо и видя на десетина крачки зад себе си застаналия грамаден баргастки главатар в броня, изплетена от пробити монети. — Могат да почакат още малко — изръмжа Хъмбръл Тор. — Искам да видя това. — Досаден кучи син — измърмори Паран. — Мда. Малазанецът се обърна отново към Итковиан и понечи да заговори, но Щит-наковалня го прекъсна: — Един момент, сър. — И се отдели от двамата мъже. Рат-Финир се гърчеше и дърпаше, задържан от съратниците си жреци. Маската му беше изкривена, кичури сива коса се бяха подали изпод кожените ремъци. — Щит-наковалня! — изкрещя той, щом видя приближаващия се Итковиан. — В името на Финир… — Да, в неговото име, сър — прекъсна го Итковиан. — Застанете до мен, капитан Норъл. Законът на Откровението е призован. — Сър! — отзова се жената с прошарената коса и пристъпи напред. — Не можете! — изкрещя Рат-Финир. — За това нещо само Смъртният меч може да призове Откровението! Итковиан не помръдваше. Жрецът успя да изтръгне едната си ръка и изпъна пръст срещу Щит-наковалня. — Рангът ми е дестраянт! Освен ако някой друг не претендира за тази титла. — Дестраянт Карнадас е мъртъв. — Той не беше дестраянт, Щит-наковалня! Кандидат, може би, но моят ранг си остава върховен. Само Смъртен меч може да призове Откровението срещу мен, и ти го знаеш. Грънтъл изсумтя. — Итковиан, Паран тука ми каза, че е имало предателство. Вашият жрец е продал живота на Брукалаян на панионците. Не само отвратително, но и неразумно. Така. — Замълча. — Става ли с който и да е Смъртен меч? Ако да, аз призовавам Откровението. — Оголи зъби към Рат-Финир. — Накажете кучия син. „Сменени сме. Господарят на битката наистина е подменен.“ — Не може! — изкрещя Рат-Финир. — Дръзко твърдение — отвърна Итковиан на маскирания жрец. — За да отречете правото на този мъж над титлата, сър, трябва да се обърнете към нашия бог. В своя защита. Направете го и ще си тръгнете свободен. Очите зад маската се разшириха. — Знаеш, че това е невъзможно, Итковиан! — Тогава защитата ви свърши, сър. Откровението е призовано. Аз съм ръката на правосъдието на Финир. Рат-Трейк, застанал наблизо — гледаше всичко настръхнал — заговори: — Не е нужно всичко това, Щит-наковалня. Отсъствието на вашия бог променя… всичко. Вие, разбира се, си давате сметка за последствията от традиционната форма на наказание. Обикновена екзекуция — не по закона на Откровението… — Отказана е за тогова — отсече Итковиан. — Капитан Норъл. Тя пристъпи пред Рат-Финир, посегна и го изтръгна от ръцете на държащите го жреци и жрици. Приличаше на парцалена кукла в яките й, нашарени с белези ръце, когато го завъртя и го хвърли по корем върху каменните плочи. Просна го, с изпънати напред една до друга ръце. Мъжът запищя, изведнъж осъзнал какво го чака. Итковиан извади меча си. От върха му изригна черен дим. — Откровението — изрече той, застанал над изпънатите ръце на Рат-Финир. — Измяна: да предадете живота на Брукалаян заради собствения си. Измяна, най-мръсното престъпление според закона на Откровението. Присъдата на Глигана на лятото налага наказание. — Помълча за миг и добави: — Молете се, сър, Финир да намери онова, което му изпращаме. — Но той няма да го намери! — извика Рат-Трейк. — Не разбирате ли? Царството му… вашият бог вече не е там! — Той знае — промълви Паран. — Дотук се стига, когато нещата станат лични, и повярвайте ми, на ваше място не бих се месил. Рат-Трейк се извърна рязко към капитана. — А вие кой сте? — Днес, точно сега, аз съм Господарят на Колодата, жрецо. И изглежда, съм тук, за да преговарям… от ваше име и от името на вашия бог. Уви — добави той кисело, — Щит-наковалня се оказва удивително неподатлив… Итковиан едва чу разменените думи. Без да откъсва очи от прикования на земята жрец, каза: — Нашият бог е… свършил. Наистина. И така… молете, Рат-Финир, някое милостиво същество да гледа благосклонно на вас. При тези думи Рат-Трейк се извърна рязко към Щит-наковалня. — Кълна се в Бездната, Итковиан — не съществува толкова мръсно престъпление за онова, което се каните да му сторите! Душата му ще бъде разкъсана! Там, където ще идат късовете, там няма милостиви същества! Итковиан… — Замълчете, сър. Присъдата е моя и на Откровението. Жертвата изпищя. А Итковиан замахна с меча. Ръбът на оръжието изтрещя в камъка. Кръвта швирна от китките на Рат-Финир. Дланите… ги нямаше. Итковиан удари с плоското на меча по отсечените чукани. Плътта зацвърча. Писъците на Рат-Финир изведнъж секнаха — той бе изгубил съзнание. Капитан Норъл се отдръпна и го остави да лежи вкочанен върху камъка. Паран заговори. — Щит-наковалня, изслушайте ме. Моля ви. Финир го няма — сега той върви в царството на смъртните. Така той не може да ви благослови. С това, което поемате върху себе си… няма къде да се иде, няма как да се освободите от бремето. — Знам го не по-зле от вас, сър. — Итковиан не откъсваше очи от Рат-Финир, който се свестяваше. — Но това знание не променя нищо. — Има друг начин, Щит-наковалня. Той се обърна към него, присвил очи. Паран продължи: — Направен е… избор. Тук аз съм само вестоносецът… Рат-Трейк пристъпи към Итковиан. — Ние ще ви приемем радушно, сър. Вас и вашите следовници. Тигърът на лятото се нуждае от вас, Щит-наковалня, и ви предлага прегръдката си… — Не. Очите зад маската се присвиха. — Итковиан — заговори отново Паран. — Това беше предвидено… пътят, подготвен за… от Древни сили, пробудили се отново и действащи на този свят. Тук съм, за да ви съобщя какво искат те да направите… — Не. Заклел съм се на Финир. Ако трябва, ще споделя неговата съдба. — Предлага ви се спасение — не измяна! — извика Рат-Трейк. — Така ли? Не искам да слушам повече, господа. — В краката му Рат-Финир се беше съвзел. Итковиан го погледна и прошепна: — Още не съм приключил. Тялото на Рат-Финир потръпна, от устата му се изтръгна разкъсващ гърлото писък, ръцете се откършиха, изтръгнати сякаш от невидими, нечовешки длани. Тъмни татуировки се появиха по кожата му, но не шарките на Глигана — защото не този бог бе приел отсечените ръце на Рат-Финир. По плътта му залазиха неведоми знаци — ищецът налагаше своето клеймо, посягаше за душата на смъртния. Мехури избиха по кожата, спукаха се и от тях блъвна гъста жълта гной. Писъци на непоносима, невъобразима болка изпълниха площада, тялото на каменните плочи се гърчеше, и мускул, и тлъстина се стапяха под кожата, кипваха и я разкъсваха. Но човекът все още не издъхваше. Итковиан прибра меча в ножницата. Малазанецът го осъзна пръв. Ръката му се изпъна и стисна Щит-наковалня за рамото. — Кълна се в Бездната, недейте… — Капитан Норъл. Тя стисна дръжката на меча си и изхриптя: — Капитан Паран, отдръпнете се. Той се обърна рязко. — Да, и вие сте ужасена от това, което иска да… — Въпреки това. Пуснете го или ще ви убия. При тази заплаха очите на малазанеца блеснаха странно, но Итковиан нямаше време да мисли за младия капитан. Имаше отговорност. Рат-Финир бе наказан достатъчно. Болката му трябваше да свърши. „А мен кой ще спаси?“ Паран отдръпна ръката си. Итковиан се наведе над гърчещото се обезобразено тяло върху камъните. — Рат-Финир, чуй ме. Да, идвам. Ще приемеш ли прегръдката ми? Въпреки цялата завист и злоба, натрупана в изтерзания жрец, въпреки всичко, което бе довело до предателството не просто на Брукалаян — Смъртния меч, — но и на самия Финир, някаква капка милост се бе съхранила в душата му. Милост и разбиране. Тялото му потръпна, нозете се свиха и той се помъчи да изпълзи от сянката на Итковиан. Щит-наковалня кимна, обгърна с ръце покритото с гной тяло и се надигна. „Разбирам, отказваш ми ужаса, и знам, че това е последният ти жест. Изкупителният жест. На това съм длъжен да отвърна със същото, Рат-Финир. Да. Приемам вашата болка, сър. Не, не отхвърляйте този дар. Освобождавам душата ви за Гуглата, за утехата на смъртта…“ Паран и всички останали виждаха само Щит-наковалня, застанал неподвижен, с Рат-Финир в ръцете му. Изтерзаният, плувнал в кръв жрец продължи съпротивата още миг, после сякаш се сви в себе си и писъците му заглъхнаха в безмълвие. Животът му се разгърна в ума на Итковиан. Пред него се разстла пътят на жреца към измяната. Видя един млад послушник, с чисто сърце, обучен жестоко не в благочестие и вяра, а в циничните уроци на светските борби за власт. Страстта към власт и господство бе като змийско гнездо, несекваща надпревара между дребнави умове, с илюзорна награда. Живот сред студените зали на Хомота, опразнил жреческата душа. Егоизмът запълваше кухините от изгубената вяра, тормозен от страхове и ревност, за които единственият отговор бяха злодеянията. Нуждата да оцелееш превръщаше всяка добродетел в стока, с която може да се търгува. Итковиан го разбираше, можеше да разбере всяка предприета стъпка, водеща неизбежно до предателството, всички сделки с човешки съдби, сключени с агентите на Панион Домин. И сред всичко това — съзнатото от Рат-Финир, че с деянията си е увил усойница около себе си и нейната целувка е гибелна. Тъй или иначе беше мъртъв, но твърде много се беше откъснал от вярата си, твърде далече бе отишъл, за да допусне, че някой ден ще може да се върне. „Вече те разбирам, Рат-Финир, но разбирането не е синоним на оправданието. Справедливостта на наказанието ти е непоклатима. Затова трябваше да познаеш болката.“ „Да, Финир трябваше да те чака; нашият бог трябваше да приеме отсечените ти длани, за да може да те погледне след смъртта, да може да изрече словата, предназначени за теб и само за теб — словата, изписани върху кожата ти. Последното изкупление за престъпленията ти. Така трябваше да бъде.“ „Но Финир го няма.“ „А това, което сега те държи, има… други желания.“ „Сега аз му отричам правото да те владее…“ Душата на Рат-Финир изкрещя, опита се отново да се изтръгне. Врязвайки думи сред вихъра: „Итковиан! Недей! Остави ме с това, моля те. Не е за твоята душа — никога не съм го искал — моля те, Итковиан…“ Щит-наковалня стегна духовната си прегръдка и прекърши последните прегради. „Ничия скръб не мога да откажа, сър. Дори и вашата.“ Ала преградите, щом бъдат свалени, не избират какво да мине през тях. Бурята, която порази Итковиан, го премаза. Болката беше толкова силна, че сякаш се превърна в някаква абстрактна сила, оживяла стихия, която сама беше изпълнена с паника и ужас. Той се разтвори за нея, остави се писъците й да го изпълнят. На бойното поле, след като се усмири и последното сърце, остава болка. Затворена в пръстта и камъка, изпъната във въздуха от едно място към всяко друго, паяжина от памет, тръпнеща в безмълвна песен. Ала за него клетвата отхвърляше дара на безмълвието. Чуваше Итковиан тази песен. Изпълваше го изцяло. И той беше нейният контрапункт. Отговорът й. „Вече те имам, Рат-Финир. Намерен си и ето, аз… отвръщам.“ Изведнъж, отвъд болката — взаимно усещане. Чуждо присъствие. Неимоверна сила. Не злокобна, но дълбоко… различна. И от това присъствие: прилив на смут, на терзание. Усилие да сътвори от нечакания дар на две смъртни длани… нещо красиво. Ала човешката плът не можеше да съдържа такъв дар. Ужас сред бурята. Ужас… и скръб. „А, дори и боговете плачели. Предай се тогава на моя дух. Ще поема и твоята болка.“ Чуждото присъствие се отдръпна, отвратено. Но вече беше късно. Прегръдката на Итковиан поднесе неизмеримия си дар… … и бе погълната. Усети как собствената му душа се разпада… разкъсва се… прекалено бързо! Под студените лица на боговете се таеше топлина. Ала това бе сляпа скръб, защото не боговете бяха неразгадаеми. Непонятни бяха смъртните. А колкото до боговете — те просто плащаха. „Ние сме… колелото за изтезания, на което са разпънати те.“ После чувството заглъхна, напусна го с чуждия бог, успял да се изтръгне, остави го със смътното ехо от скръбта на някакъв далечен свят — свят със своите варварства, пластове и пластове дълга, изтерзана история. Заглъхна… и изчезна. Оставяйки го с разкъсващо сърцето знание. Нищожна милост. Огъваше се под болката на Рат-Финир и усилващия се напор на ужасната смърт на Капустан и прегръдката му ставаше все по-широка. Прииждащите от всички посоки души — ничия съдба не заслужаваше да бъде забравена, да остане непризната. Никого нямаше да върне. Десетки хиляди души, живот, преживян в болка, в загуба, в любов и в тъга, всеки водещ до… всеки яхнал спомена за своята агонизираща смърт. Желязо и огън, и дим, и срутващ се камък. Задушаваща прах. Спомени за жалкия, безсмислен край на хиляди и хиляди животи. „Трябва да изкупя. Трябва да отвърна. На всяка смърт. Всяка смърт.“ Изгубил се беше сред бурята, прегръдката му не можеше да се затвори около неописуемия ужас, който го връхлиташе. Но продължаваше да се бори. Раздаваше покой. Изтръгваше травмата на болката, за да освободи душите и те да намерят пътя си… към нозете на безчетните богове, към Царството на самия Гугла или към самата Бездна. Неизбежния път. Да освободи душите, оковани в своята изтерзана смърт. „Аз съм… Щитът-наковалня. За мен е това… да държа… да го удържа. Още… богове! Откупете ги и ги спасете! Това е моята задача. Сърцето ми се кълне — аз съм скиталецът сред мъртвите на бойното поле, аз съм носителят на мира, изкупителят на падналите. Аз съм утешителят на прекъснатия живот. Без мен смъртта е безсмислена, а отрицанието на смисъла й е най-голямото престъпление на света към собствените му чеда. Дръж се, Итковиан… дръж се здраво…“ Ала го нямаше бога, на когото да се опре, нямаше го здравото, непоклатимо присъствие, което да се отзове на собствената му нужда. Беше само една смъртна душа… „И все пак не трябва да се предавам. Чуйте ме, богове! Може да не съм ваш. Но вашите паднали чеда са мои. Вижте какво се крие зад студеното ми лице. Гледайте!“ Сред площада, сред възцарилата се мъртвешка тишина, Паран и другите видяха как Итковиан бавно се смъкна на колене. С гниещия труп в ръцете. Самотната коленичила фигура сякаш обхващаше умората на целия свят, образ, който се жигоса в ума на капитана, образ, за който знаеше, че никога няма да го напусне. От битките — от войните, — които още кипяха в душата на Щит-наковалня, външно не се виждаше нищо. След дълга пауза Итковиан посегна и отвърза шлема си, смъкна го и отдолу се показа плувналата в пот кожена подплата. Дългата му прогизнала от пот коса се беше полепила по челото и врата и скриваше лицето му. Той стоеше на колене, навел глава. Трупът в ръцете му се разсипваше на бяла пепел. Щит-наковалня не помръдваше. Неравното повдигане и смъкване на гърдите му се забави. И спря. Сърцето на капитан Паран заби бясно, той притича, стисна Итковиан за раменете и го разтърси. — Не, проклет да си! Не съм дошъл, за да видя това! Събуди се, кучи сине! „… мир… имам ли те вече? Дарът ми… ах, това бреме…“ Главата на Щит-наковалня се отметна назад и той вдиша хрипливо. „Утаява се… Каква тежест! Защо? Богове, всички вие гледахте. Безсмъртните ви очи бяха свидетели. Ала не се намесихте. Защо отхвърлихте вика ми за помощ? Защо?“ — Малът! — изрева малазанецът. Лечителят затича напред, но очите на Итковиан се спряха върху Паран и той вдигна ръка. — Не зная как — изхриптя гласът му, — но вие ме върнахте… Паран се усмихна с усилие. — Вие сте Щитът-наковалня. — Да — прошепна Итковиан. „И Финир да ми прости дано, това, което направи, не беше милост…“ — Аз съм Щитът-наковалня. — Усещам го във въздуха — каза Паран, взрян в очите му. — Той е… пречистен. „Да. А все още не съм приключил.“ Грънтъл гледаше малазанеца и неговия лечител — говореха в центъра на площада с командира на Сивите мечове. Мъглата на мислите му, загърнала го, както едва сега осъзна, вече от няколко дни, бе започнала да изтънява. Подробностите го връхлетяха и очевидната промяна, която бе претърпял, го обезпокои. Очите му виждаха… другояче. С нечовешка острота. Всяко движение — все едно колко смътно или периферно — привличаше вниманието му, изпълваше сетивата му. И мигом можеше да прецени незначителни ли са тези движения, или таят заплаха, на плячка ли са, или са нещо непознато: инстинктивни решения, които вече не стояха дълбоко заровени, а се промъкваха под повърхността на ума му. Можеше да усети всеки свой мускул, всяка жила и кост, можеше да се съсредоточи върху всяка от тях, изключвайки всичко друго, и с добиването на този частичен усет властта над тялото бе абсолютна. Можеше да премине през леса в абсолютна тишина, стига да го поискаше. Можеше да замръзне, да прикрие дори дъха, който издишва, и да стане съвсем неподвижен. Но промените, които чувстваше, бяха много по-дълбоки от тази външна, физическа проява. Жестокостта, утаила се в него, бе на убиец. Хладна и неумолима, лишена от състрадание или колебливост. И осъзнаването на това го ужаси. „Смъртният меч на Тигъра на лятото. Да, Трейк, усещам те. Зная какво си направил от мен. Проклятие, можеше да попиташ поне.“ Погледна към своите следовници, съзнавайки, че са точно това. Следовници, заклети в самия него. Ужасяваща истина. Сред тях — и Стони Менакис — „Не, тя не е на Трейк. Избрала е Древния бог на Керули. Добре. Ако трябваше да коленичи пред мен, едва ли щяхме да мислим за религиозни неща… а дали е възможно това? Ех, момиче…“ Усетила очите му, тя го погледна. Грънтъл й намигна. Тя вдигна вежди и той разбра тревогата й, от което още повече го досмеша — единственият му възможен отговор на ужаса от онзи жесток убиец, криещ се в него. Стони се поколеба, след което се приближи. — Грънтъл? — Да. Имам чувството, че току-що съм се събудил. — Аха. Махмурлукът ти още си личи, повярвай ми. — Какво стана? — Не знаеш ли? — Мисля, че да, но не съм съвсем сигурен… в себе си, в спомените си. Бранехме онази сграда и беше по-гадно, отколкото между пръстите на Гуглата. Ти беше ранена. Умираше. Онзи малазански войник ей там те изцери. А и този Итковиан — жрецът в ръцете му, който преди малко щеше да се разсипе на пепел — богове, сигурно му трябва една хубава баня… — Беру да ни пази дано, ти наистина си Грънтъл. Мислех, че вече завинаги си изгубен за м… за нас. — Струва ми се, с част от мен е така, момиче. Изгубена за всички ни. — Откога си станал толкова религиозен? — Точно в това е шегата с Трейк. Не съм. Изборът му е ужасен. Покажи ми някой олтар и по-скоро ще се изпикая на него, отколкото да го целуна. — Май ще ти се наложи да го целуваш, тъй че те съветвам да помислиш. — Ха-ха. — Той тръсна глава, завъртя рамене и въздъхна. Стони се присви от страх, като го видя. — Ъъъ… твърде котешко беше за мен — мускулите ти заподскачаха под тая нашарена кожа. — И се почувствах адски добре. Заподскачали? Помисли само за новите… възможности, момиче. — Продължавай да си го мечтаеш, тъпако. Закачката беше горчива, знаеха го и двамата. Стони помълча, после изсъска през зъби. — Бюк… Свърши, нали? — Не, жив е. Всъщност точно сега сигурно кръжи някъде горе. Онзи ястреб врабчар — дарът на Керули, за да му помогне да държи под око Корбал Броуч. Той вече е соултейкън. Стони се загледа ядосано нагоре, с ръце на кръста. — Е, това вече е страхотно! — Хвърли един злобен поглед към Керули, застанал далече встрани от всичко, с ръце, скрити в ръкавите, и наблюдаващ в пълно мълчание. — Всички тука са благословени освен мен! Къде е справедливостта? — Е, ти вече си благословена с несравнима красота, Стони… — Само още една дума и ще ти отрежа опашката, заклевам се. — Нямам опашка. — Точно. — Обърна се към него. — Виж, трябва да обсъдим една работа. Нещо ми подсказва, че и за двама ни връщането в Даруджистан не е много вероятно — във всеки случай, не и за известно време. Е, и сега какво? Ще се разделят ли вече пътищата ни, старче нещастно? — Не бързай, момиче. Да видим как ще се подредят нещата… — Извинете ме. Двамата се обърнаха към гласа и видяха, че при тях се е спрял Рат-Трейк. Грънтъл изгледа навъсен маската на жреца. — Какво? — Вярвам, че трябва да обсъдим някои неща. Двамата с вас, Смъртни мечо. — Вярвай си в каквото си щеш — отвърна даруджистанецът. — Вече дадох на Мустакаткото ясно да разбере, че съм лош избор… Рат-Трейк се задави от възмущение. — Мустакаткото? Стони се изсмя и плесна жреца по рамото. — Почтителен е кучият му син, нали? — Не коленича пред никого — изръмжа Грънтъл. — Включително и пред богове. И ако търкането върши работа, още сега ще ги изтъркам тези тъпи шарки. Жрецът затърка удареното си рамо, очите му зад маската изгледаха сърдито Стони. При думите на Грънтъл отново се обърна към него. — Тези неща не са предмет на обсъждане, Смъртни мечо. Вие сте каквото сте… — Аз съм капитан на керванджийска охрана, и при това — адски добър. Е, когато съм трезвен, поне. — Вие сте Господарят на битката в името на Властелина на лятото… — Ще го наречем хоби. — К… какво? Чу се смях. Капитан Паран, все така надвесен над Итковиан, ги гледаше — явно беше чул разговора. Малазанецът се ухили на Рат-Трейк. — Никога не става така, както си го мислиш, нали, жрецо? Това е славното у нас, човеците, и твоят нов бог е най-добре да се примири с това колкото може по-скоро. Грънтъл, играй по собствените си правила. — Не съм и помислял да правя друго, капитане — отвърна Грънтъл. — Как е Щит-наковалня? Итковиан го погледна през рамо. — Добре съм, сър. — Това му се вика лъжа — подхвърли Стони. — Все пак — отвърна Щит-наковалня, опря се на рамото на Малът и бавно се надигна. Грънтъл изгледа двете бели къси саби в ръцете си. — Гуглата да ме вземе дано, колко гадни са станали — измърмори и ги натика в изподрасканите разнебитени ножници. — Не могат да напускат ръцете ви, докато не свърши тази война — отсече Рат-Трейк. — Още една дума, жрецо — отвърна Грънтъл, — и с теб е свършено. Никой друг не бе посмял да пристъпи на площада. Ефрейтор Пикър стоеше с другите Мостоваци и се мъчеше да разбере какво точно става. Войниците около нея бръмчаха, всеки подхвърляше някакво мнение какво може да означава този или онзи жест, тази или онази доловена дума между важните особи. Пикър се огледа ядосано. — Бленд, къде си? — Тук — отвърна тя до рамото на ефрейтора. — Защо не се промъкнеш да разбереш какво става? Тя сви рамене. — Ще ме забележат. — Нима? — Освен това не виждам необходимост. За мен е съвсем ясно какво стана. — Нима? Бленд се намръщи. — Ума ли си изгуби, като ги даде ония гривни, ефрейтор? Не съм те виждала досега толкова изразително опулена. — Нима? — потрети Пикър, този път със заканително ръмжене. — Ако продължаваш така, ще съжалиш, войник. — Обяснение? Добре. Ето какво според мен гледах досега. Сивите мечове имаха да изчистват някакъв личен проблем, което и направиха, макар че това не разкъса командира им на парчета. Но Малът, привлякъл Гуглата знае само чии сили, му вля малко живот — макар че според мен ръката на капитана ни го върна от мъртвите — и не, изобщо не съм знаела, че Паран го има това в себе си, и ако напоследък ни е хрумвало, че той е нещо повече от знатно офицерче с огъващ се като върба гръбнак, току-що видяхме доказателство за подозренията си. Но не смятам, че това е непременно лошо за нас — той няма да забие меч в гърба ни, ефрейтор. По-скоро може да се изпречи на такъв. Колкото до Грънтъл, ами, струва ми се, че той току-що се събуди — и оня маскиран жрец на Трейк никак не се радва на това, — само че на никой друг не му пука, защото понякога една усмивка е точно това, от което всички имаме нужда. В отговор Пикър изсумтя. — И най-сетне, след като погледаха всичко това — продължи Бленд, — време е за Хъмбръл Тор и неговите баргасти… Хъмбръл Тор беше вдигнал високо брадвата си и вече крачеше към портите на Хомота. Главатари, шамани и шаманки заизлизаха от струпалите се племена и тръгнаха след гигантския воин през площада. Тротс си проби с лакти път през групата Мостоваци и ги догони. Зяпнала в гърба му, Пикър отново изсумтя. — Отива да срещне своите богове — промълви Бленд. — Дайте му това право, ефрейтор. — Дано да си остане с тях — отвърна тя. — Гуглата ми е свидетел, изобщо не знае как се командва… — Но капитан Паран знае. Пикър сви рамене. — Предполагам, че си права. — Май си струва да сгащим Анци — продължи тихо Бленд — и всички, които се поогънаха напоследък… — Да ги сгащим, да. И да ги спукаме от бой. Добър план, Бленд. Намери Деторан. Изглежда, и ние имаме да поразчистим някои лични неща. — Добре. Умът ти май проработи отново. В отговор Пикър отново изсумтя. Бленд се шмугна в тълпата. „Лични неща. Добре ми звучи. Ще ги стегна, капитане. Гуглата ми е свидетел, поне това го мога…“ Острите очи на ястреба, закръжил високо в небето, не пропуснаха нищо. Денят привършваше и сенките се удължаваха. Валма прах в равнината показваха отстъпващите панионци, гонени все по на запад от клана Баран на Хъмбръл Тор. В самия град други хиляди баргасти обикаляха из улиците. Разчистваха мъртъвците и копаеха огромни ями извън северната стена — вече започваха да ги пълнят с натоварените от Капустан коли и фургони. Дългото изтощаващо душата усилие по прочистването на града бе започнало. Точно под него, през широкото пространство на площада сега се движеше процесия от баргасти — изсипваха се от околните улици след Хъмбръл Тор. Бойният главатар се приближаваше към портите на високата цитадела. Ястребът врабчар, някогашният Бюк, не чуваше друг звук освен вятъра, придаващ неземна тържественост на сцената долу. Все пак не се спусна по-ниско. Само разстоянието пазеше разума му все още цял, само то го бе съхранило от лудостта от самото утро. Оттук, високо над Капустан, огромните драми на смъртта и отчаянието се бяха смалили, бяха се превърнали почти в абстракция. Движещи се приливи, замъглени цветове, разкаляната човешка река — всичко това се бе смалило и безсилието се беше свело до нещо поносимо. Изпепелени сгради. Трагичният край на невинните. Жени, майки и деца. Отчаяние, ужас и скръб, бурята на отнетите съдби… Отдалече. Жени, майки, деца. Изпепелени сгради. Отдалече. Никога вече близо. Ястребът улови топлото издигащо се течение, понесе се нагоре, с очи вече към оживяващите звезди, а нощта погълна света отдолу. Болка имаше в даровете на Древните богове. Но и милост, понякога. >> 18. E> Рождението на баргастките богове отекна като чук по наковалнята на пантеона. Първични в облика си, тези възвисили се духове изникнаха от Твърдината на Звяра, онова прастаро владение от отдавна изгубената Древна колода. Те бяха притежатели на тайни и загадки, родени в зверската сянка на човечеството, и силата им беше загърната в древност. Всъщност другите богове трябваше да са усетили трепета на тяхното извисяване, извърнали в тревога и смайване глави. Един от техните, в края на краищата, беше напуснал, за да слезе в селението на смъртните, докато друг Първи герой беше приел на негово място мантията на воина. Нещо повече, Падналият се беше върнал в играта с дива злоба, покваряваше лабиринтите, за да възвести гибелното си желание за мъст и, трябва да се каже ясно, ако погледнем назад — за господство. Сънят на Бърн беше трескав. Човешката цивилизация газеше по безброй земи, давеше се в тресавищата на пролятата кръв. Тъмни времена бяха това и изглежда, тъкмо тъмнината доведе утрото на баргастките богове… @ „По дирята на сънищата“ @ Имриджин Таллобант-младши E$ Магьосникът отвори очи. И видя, точно пред себе си, върху пътната торба, приклекнала малка фигура от пръчки, увити в канап, с глава като жълъд, килната леко на една страна. — Буден. Да. Отново със здрав ум. Бързия Бен направи гримаса. — Таламандас. За миг си помислих, че преживявам изключително неприятен кошмар. — Ако се съди по бълнуванията ти през последните няколко дни и нощи, Бен Адефон Делат, си преживял доста неприятни кошмари, нали? Лекият дъжд трополеше по наклонените стени на шатрата. Магьосникът се измъкна от кожените завивки и бавно се надигна. Забеляза, че е останал само по тънките си вълнени долни дрехи; кожената броня и плъстената риза бяха съблечени. Беше плувнал в студена пот и грубата бодлива вълна по него беше мокра. — Бълнувания? Стикснерът се изсмя тихо. — О, да. И аз слушах. Слушах, и още как. И тъй, знаеш причината за болестта, надвила Спящата богиня. И си готов да се изпречиш на пътя на Сакатия бог, да се противопоставиш на ума му, макар и не на силата му, и да предотвратиш онова, към което той се стреми. Смъртни, твоята самонадеяност е ненадмината… и не мога да не й се възхитя. Бързия Бен въздъхна и огледа бъркотията в малката шатра. — Явно се подиграваш. Къде са ми дрехите? — Не ти се подигравам, магьоснико. Наистина съм смирен пред дълбините на твоята… цялост. Да намериш такова нещо у един прост войник, служещ на една злонамерена, злостна императрица, седнала на един окървавен трон, властваща над империя от убийци… — Хайде позадръж, жалка кукло… Таламандас се изсмя. — О, че то винаги си е било така, нали? В гниещия труп се крият диаманти! Чистосърдечни и непоколебими в достойнството си, ала обсадени в собствения си дом от най-покварените господари. А щом свършат работата си историците, щом засъхне мастилото, дано блесне домът и да засияе, още докато гори! — Не ме разбра, дребосък — измърмори Бързия Бен. — Колко дълго ме е… нямало? — Достатъчно дълго. С връщането на града, с Хомота, отстъпващ костите на нашите Основатели, и с панионците, тласнати в зейналата паст на Бруд и малазанските ти родственици, е, пропусна по-голямата част от забавлението. Поне засега. Историята съвсем не е свършила, в края на краищата. Магьосникът намери плъстената си риза. — Всичко това — промърмори той, докато я навличаше, — щеше да е хубаво да се види, но при сегашната ми… неефикасност… — А, колкото до това… Бързия Бен погледна накриво стикснера. — Продължи. — Ти би могъл да надвиеш Сакатия бог, ала не можеш да измислиш как да използваш силите, които притежаваш. Как ще се справиш тогава? Бен почна да се обува. — Все ще измисля нещо. Ти, разбира се, смяташ, че си намерил отговора вместо мен, нали? — Да. — Ами да го чуем тогава. — Моите богове са се пробудили, магьоснико. Душат из въздуха, претеглят миризмата на нещата, отдадени на безпокойна мисъл и мрачно съзерцание. Ти, Бен Адефон Делат, преследваш достойна кауза. Достатъчно дръзка, за да задържиш вниманието им. Което води до определени заключения. Жертви трябва да се направят. На твоята кауза. В лабиринтите — необходима стъпка. Оттук и необходимостта да бъдеш подсигурен с… подходяща броня. За да бъдеш предпазен от отровите на Сакатия бог. Бързия Бен потърка чело. — Таламандас, ако ти и боговете ти сте ушили някакво непроницаемо наметало, пояс или нещо такова, просто ми го кажи. Моля те. — Нищо толкова… елементарно, магьоснико. Не, самата твоя плът трябва да стане неуязвима за заразата. Умът ти трябва да стане неподатлив на треската и други напасти. Ти самият трябва да бъдеш просмукан със защитни сили, които по природата си отхвърлят всичко, което Сакатият бог ще опита, за да те спре. — Таламандас, това, което описваш, е невъзможно. — Точно така. — Стикснерът се разплете и се надигна. — Тъй. Пред теб стои достойното жертвоприношение. Клонките и връвта не заболяват. Душа, която е познала смъртта, не може да се поддаде на треска. Защитните сили, които ме обвързват, са древни и могъщи, най-висши заклинания, за да ме затворят в самия мен… — Но все пак са те извадили. Веднъж. Откъснали са те от гробната ти могила… — Некроманти, дано изгният покварените им сърца. Това няма да се повтори. Боговете ми се погрижиха за това, със силата на собствената им кръв. Аз ще те придружавам, Бен Адефон Делат. В лабиринтите. Аз съм твоят щит. Използвай ме. Вземи ме, където пожелаеш. Тъмните очи на Бързия Бен се присвиха. — Не вървя по прави пътеки, Таламандас. И колкото и безсмислени да изглеждат действията ми за теб, няма да си губя времето с обяснения. — Моите богове са се доверили на теб, магьоснико. — Защо? — Защото те харесват. — Дъх на Гуглата! Какво толкова съм бълнувал? — Всъщност не мога да ти кажа защо ти вярват, магьоснико. За неща като тези не мога да питам. В трескавото си състояние ти показа, че умът ти работи — ти изплете мрежа, паяжина, но дори и аз не можах да различа нишките, свързващите я възли. Твоят усет за причинността надвишава интелекта ми, Бен Адефон Делат. Навярно моите богове са доловили замисъла ти. Възможно е да е само намек, включил инстинктивното подозрение, че у теб, смъртния, Сакатият бог ще срещне достойния си противник. Бързия Бен се изправи с усилие и закрачи към коженото си снаряжение с цветовете на Подпалвачите на мостове, струпано близо до отвора на шатрата. — Все едно, това е планът. Добре, Таламандас, правим сделка. Признавам, бях се объркал как да продължа без лабиринтите си. — Спря и отново се обърна към стикснера. — Ти сигурно би могъл да ми отговориш на няколко въпроса. Още някой се е включил в тази игра. Като че ли подготвя своята съпротива срещу Падналия? Знаеш ли кой или какво би могъл да бъде? Таламандас сви рамене. — Древни богове, магьоснико. Моите баргастки богове са стигнали до извода, че действията им като цяло са били реагиращи… — Реагиращи? — Да. Нещо като бой при отстъпление. Изглежда, са неспособни да променят бъдещето. Могат само да се подготвят за него. — Адски фаталистично от тяхна страна. — Вечният им недостатък, магьоснико. Бързия Бен сви рамене под навлечената броня. — Не забравяй, че тази битка всъщност не е тяхна. Освен може би за К’рул. Таламандас скочи на пода, заситни и застана пред магьосника. — Какво каза? К’рул? Какво знаеш ти за него? Бързия Бен вдигна вежда. — Е, в края на краищата нали той направи лабиринтите. Плуваме в безсмъртната му кръв — ние, маговете, и всеки друг, който прилага пътищата на магьосничеството, в това число и боговете. Твоите също, предполагам. Стикснерът заподскача, пръстчетата от клонки се впиха в пожълтялата трева около главичката-жълъд. — Никой не може да знае това! Никой! Ти… ти… как си могъл… ах! Паяжината! Паяжината на твоя проклет мозък! — К’рул е по-зле и от Бърн, предвид това, което му е нанесъл Сакатият бог — отвърна Бързия Бен. — Тъй че ако аз съм се почувствал безпомощен, представи си как трябва да се чувства той. С което този фатализъм става малко по-понятен, не мислиш ли? И ако това не стига, последните оцелели Древни богове са живели дълго, много дълго под бремето на ужасни проклятия, нали? При всички тези обстоятелства кой не би се почувствал малко фаталистично? — Кучи син си ти, смъртни! Заплетена и извратена твар! Гибелна клопка си ти! Махни се от очите ми, проклет да си! Бързия Бен сви рамене. — Твоите баргастки богове са неспособни да го продължат сами. Не и хвърляйки цялата си тежест зад мен, във всеки случай. Не става, Таламандас — те все още са бебета, захвърлени сами в леса. Не, Древните богове са минали в отбрана — опитаха се да се продължат сами, предполагам. Легендарната им надменност. Ала това не подейства. И сега си търсят съюзници. — И така — продължи той, — кой се залови да те преобрази в нещо, което би могло да ме защити в лабиринтите? Гуглата например, предполагам. Пластове и пластове смърт, които да опазят душата ти. И твоите баргастки богове, разбира се. Срязали са обвързващите заклинания, ограничаващи силата ти. А и Финир ти е подхвърлил кокал, или Трийч, или който и да се е сврял там сега в онзи курник — можеш да ми подскажеш, ако ти хрумне нещо. Предполагам, че и Кралицата на сънищата се е намесила, като мост между теб и Спящата богиня, за да те превърне в единствения и надежден, може би, борец срещу отровата в кръвта й и в жилите на К’рул. Тъй че си готов да тръгнеш, но накъде? Как? И тук се намесвам аз. Как да стигна до толкова далече, Таламандас? — Ние разчитаме на теб, Бен Адефон Делат — изръмжа стикснерът. — Да направя какво? — Каквото си решил сам! — изкрещя Таламандас. — И дано свърши работа! Бързия Бен помълча дълго, след което се ухили на дребното създание. Но не отвърна нищо и излезе от шатрата. Стикснерът заситни след Бързия Бен, щом излезе от шатрата. Магът спря и се огледа. Това, което бе помислил за дъжд, всъщност се оказа вода, капеща от листата на един млад дъб — клоните му бяха провиснали над шатрата. Беше късен следобед и небето отгоре бе чисто. Баргасткият стан се беше проснал във всички посоки. Навесите от плетена тръстика и кожи се издигаха над горската шума в основата на обрасъл с рехава гора склон точно зад магьосника, а пред него — на юг — се бяха скупчили кафеникави кръгли юрти. Разликата в стиловете показваше наличието на поне две племена. Разкаляните пътеки, кръстосващи из стана, гъмжаха от воини, много от които — ранени или понесли падналите си близки. Бързия Бен се обърна към Таламандас. — Къде са моите Мостоваци? — Главно в Капустан, магьоснико, и все още са там. В Хомота най-вероятно. — Влизали ли са в някаква битка? — Само при Северната порта — за да пробият обсадата. Справили са се бързо. Между тях няма ранени, Бен Адефон Делат. Което прави племето ти уникално, нали? — Така изглежда — промърмори Бързия Бен, загледан в събиращите се на групи воини из лагера. — Няма много дуели напоследък, както разбирам. Стикснерът изсумтя. — Точно така. Боговете ни поговориха с нашите шамани, а те на свой ред наложиха… наказание на клановите воини. Изглежда, Белоликите все още не са приключили с тези панионци… нито с вашата война, магьоснико. Бързия Бен го погледна. — Ще тръгнете ли на юг с нас, Таламандас? — Да. Не е достатъчно да притъпиш меча — трябва да отсечем ръката, която го държи. — Трябва да се свържа със своите… в армията на запад. Дали да опитам с лабиринт? — Аз съм готов. — Добре. Да си намерим някое уединено място. На две левги западно от Капустан, в сенките в подножието на един широк склон, стегнатите редици на малазанската тежка пехота сплетоха щитовете и настъпиха. Пред тях закрачиха морски пехотинци, въоръжени с тежки арбалети, и засипаха с дъжд от метални стрели прииждащите срещу тях бетаклити, на по-малко от трийсет крачки разстояние. Уискиджак наблюдаваше сцената през процепите на забралото на шлема си, спрял на билото на хълма, а конят му мяташе глава, надушил миризмата на кръв. Около него се бяха струпали адютанти и вестоносци. Фланговата атака на Дужек срещу стрелковия полк на септарха буквално бе прекратила свистящия полет на стрелите от другия бряг на долината. Тежката пехота на Уискиджак беше поела огъня им, а това бе осигурило на тежката конница на Едноръкия време за щурм покрай северния склон. Ако стрелците на Панион притежаваха дисциплина — и компетентни командири, — щяха да успеят да обърнат строя си и да пуснат поне три залпа срещу връхлитащата конница, навярно достатъчно, за да отбият атаката. Но вместо това се бяха скупчили объркани, щом видяха приближаващите се от десния им фланг конници, след което се пръснаха и побягнаха. Последвала беше гонитба и пълен разгром. Морските пехотинци се отдръпнаха по проходите през редиците на тежката пехота. Щяха отново да излязат на двете крила и да подновят огъня на арбалетите срещу вражеския фронт. Преди това обаче четири хиляди мълчаливи, облечени в тежки ризници и вдигнали щитовете ветерани се сблъскаха с бетаклитите. Порой летящи копия предшества щурма им, когато се оказаха едва на десетина крачки, назъбените остриета се врязаха в панионския фронт — тактика, присъща за Воинството на Едноръкия — и веднага след това острите мечове изсвистяха от ножниците. И малазанците се понесоха напред. Фронтът на бетаклитите се огъна. Тежката пехота на Уискиджак се престрои в движение в отделни клинове от по четири отделения и всеки от тях независимо от другите започна да се вбива дълбоко в панионските редици. Битката влезе в разгара си. Подробностите, разгръщащи се пред очите на командира, следваха точно малазанската доктрина за полеви сражения, развита преди десетилетия от Дасем Ълтър. Сплелите щитове редици и карета бяха най-пригодни в отбранителни сражения. Когато трябваше да се предизвика хаос сред вражеските редици при настъпление обаче, се беше оказало, че малките, по-стегнати части действат най-добре. Последователното настъпление, което трябва да изтласка противника, често губеше инерцията си заради самата невъзможност да се влезе в бой с отстъпващия враг през осеяния с мъртви тела терен, а и заради необходимостта да се поддържат редиците стегнати. От друга страна, многобройните клинове от по четири отделения, от по трийсет и пет до четиридесет войника във всеки, отлагаха мига на отстъплението. Бягството ставаше по-трудно, комуникацията — проблематична, полезрението между групите войници често се губеше — никой не знаеше какво правят другите и пред лицето на тази несигурност те често се поколебаваха и побягваха. Имаше и друг избор, разбира се, и той беше да се бият, но за това беше необходима много специална войска, способна да поддържа дисциплина и приспособимост към подобни обстоятелства, а в такива случаи малазанските сили се придържаха към формацията „сплетени щитове“. Бетаклитите, оказа се, не притежаваха нито едно от тези качества. За по-малко от минута дивизията им беше разбита. Цели роти, оказали се между стегнатите групи мълчаливи, сеещи смърт малазанци, захвърляха оръжията си. Тази част от битката беше свършила, заключи Уискиджак. До него спря салтоански вестоносец. — Сър! Нося ви вест от бойния главатар! Уискиджак кимна. — Баргастите от клана Илгрес и леките стрелци на ривите са разбили сиърдомините и урдоманите. В сражението, поне в началото, се е включил техен магически кадър, но Тайст Андий са ги ликвидирали. Бруд държи бойното поле на южния фланг. — Добре — изсумтя Уискиджак. — Друго? — Сър, един добре прицелен камък на прашка е дал трето око на септарх Кулпат — убил е кучия син на място. Пленили сме армейското му знаме, сър. — Уведомете бойния главатар, че бетаклитите, беклитите, скаландите и ротите на десандиите са разбити. Ние държим центъра и севера. Попитайте бойния главатар какъв ще е следващият ни ход — съгледвачите ми съобщиха, че на половин левга източно са вдигнали лагер около двеста хиляди тенесковри. Доста са пострадали, разбира се, но все пак — потенциална неприятност. Същевременно — и в това двамата с Дужек сме съгласни — едно неоправдано клане на тези селяци не би ни въодушевило особено. — Ще предам думите ви, командире. — Пратеникът отдаде чест, обърна коня и препусна на юг. Пред Уискиджак изведнъж се разтвори черен процеп и подплаши коня му и хората наоколо. Животното изпръхтя, заби с копита и за малко не се изправи на задните си крака, но тихото ръмжене на ездача му го укроти. Свитата му също се справи. Корлат се измъкна от лабиринта си. Черната й броня блестеше от капките кръв, но Уискиджак не забеляза рани по нея. Все пак… — Ранена ли си? Тя поклати глава. — Някакъв нещастно панионско вещерче. Уискиджак, трябва да дойдеш с мен. Приключихте ли тук? Той се намръщи. Мразеше да напуска битка — дори такава, която бързо стига до задоволителен край. — Приемам, че е важно — достатъчно, за да рискуваш с лабиринта си — тъй че отговорът е „да“. Далече ли ще ходим? — До командната шатра на Дужек. — Да не е пострадал? — Не. Всичко е наред, ветеране — отвърна му тя с лека усмивка. — Колко трябва да те чакам? — Добре, добре — изръмжа той и се обърна към един офицер. — Барак, ти поемаш командването тук. Младежът се ококори. — Сър, но аз съм капитан… — Ето ти шанс за повишение. Освен това аз съм сержант — най-малкото още щях да съм такъв, ако си взимах парите по ведомост от императрицата. Освен това си единственият офицер тук, на когото не се налага да се безпокои за ротата си. — Но, сър, аз съм свързочникът на Дужек при Черните моранти… — А те тук ли са? — Ъъъ, не, сър. — Тъй че престани да дрънкаш и се погрижи нещата тук да свършат добре, Барак. — Слушам, сър. Уискиджак се смъкна от седлото, връчи юздите на бойния кон на един от адютантите и отиде при Корлат. Потисна желанието си да я прегърне и се попритесни, като видя насмешливия блясък в очите й. — Не пред войската, разбира се — промълви тя. — Хайде, води. Уискиджак беше пътувал през лабиринт само няколко пъти, но спомените му за тези пътувания не можеха да го подготвят за Куралд Галайн. Хванала го за ръка, Корлат го поведе в древното царство на Майката Тъма и макар да усещаше уверено стиснатите й около китката му пръсти, той вървеше слепешком. Никаква светлина. Грапави каменни плочи под ботушите му, въздухът — съвсем неподвижен, нито по-студен, нито по-топъл от кожата му. Теглеха го напред и ботушите му сякаш едва стъпваха по пода. Внезапно появила се сива резка нарани очите му и Корлат до него изсъска: — Дори и тук ни нападат — отровата на Сакатия бог се просмуква дълбоко, Уискиджак. Това никак не е добре. — Не се съмнявам, че Аномандър Рейк е осъзнал заплахата, и ако е така, знаеш ли какво смята да направи по въпроса? — Едно по едно, мили мой. Той е Рицарят на Мрак, Синът. Любимецът на Майката Тъма. Няма да се уплаши от такъв сблъсък. — Не съм и допускал — кисело отвърна той. — Тогава какво чака? — Ние, Тайст Андий, сме търпелив народ. Истинската мъдрост е в това да изчакаш подходящия момент. А когато той дойде и Рейк прецени, че е дошъл, ще реагира както подобава. — Предполагам същото се отнася и за атаката на Лунния къс по Панион Домин. — Да. „И Рейк е успял някак да скрие една летяща крепост с размерите на планина…“ — Голяма е вярата, която храните към своя Господар, нали? Усети по ръката й как сви рамене. — Имам достатъчно основания да не мисля за „вяра“, що се отнася до моя Господар. Стига ми сигурността. — Радвам се да го чуя. А аз стигам ли ти, Корлат? — Хитрец. Отговорът на всеки подтекст на този въпрос е „да“. Искаш ли и аз да ти го задам? — Не си длъжна. — Тайст Андий или човеци, мъжете сте си едни и същи. Може би трябва да изтръгна думите ти насила все пак. — Няма да ти е трудно. Отговорът ми е същият като твоя. — И той е? — Ами, всяка дума, която използва ти, разбира се. Тя го сръга в ребрата и той изпъшка. — Хайде стига. Пристигнахме. Порталът се разтвори сред болезнена за очите му светлина — вътрешността на командната шатра на Дужек, загърната в сумрака на късния следобед. Пристъпиха вътре и лабиринтът безшумно се затвори зад тях. — Ако всичко това беше само за да ме хванеш насаме… — Богове, какво его! — Тя махна със свободната си ръка към призрачната фигура, започнала бавно да се очертава пред Уискиджак. Познато лице… което му се усмихна. — Каква очарователна гледка — каза привидението и ги огледа. — Гуглата ми е свидетел, вече не помня кога за последен път съм имал жена. — Дръж си езика, Бързак — изръмжа Уискиджак и издърпа ръката си от ръката на Корлат. — Много време мина, и изглеждаш ужасно. — Е, благодаря, командире. Трябва да ти кажа, че още по-зле се чувствам. Но вече мога да вървя из лабиринтите си, защитен повече или по-малко от отровата на Падналия. Нося ти вести от Капустан искаш ли да ги чуеш, или не? Уискиджак се ухили. — Давай. — Белоликите държат града. — За това се сетихме и сами, след като Туист ни донесе за успеха ви с баргастите и след като панионската армия налетя в скута ни. — Чудесно. Е, щом сте се погрижили за въпросната армия, ще добавя само едно. Баргастите тръгнаха с нас. На юг. Тъй че ако с Дужек ви е трудно да се разбирате с Бруд, Каллор и компания — прощавай, Корлат — сега ще ви се наложи да се спогаждате и с Хъмбръл Тор. Уискиджак изпъшка. — Добре де, що за тип е той? — Прекалено умен. Но поне обедини клановете е и съвсем наясно в каква каша се забърква. — Радвам се, че поне един е наясно. Как са Паран и Мостоваците? — Разправят, че са добре, макар че не съм ги виждал от доста време. Те са в Хомота — с Хъмбръл Тор и оцелелите защитници на града. Уискиджак повдигна вежди. — Има и оцелели? — Да, така изглежда. Цивилни, още се крият в тунелите. И малко Сиви мечове. Не е за вярване, нали? Но не вярвам да са им останали много сили. Според това, което чух за улиците на Капустан… — Бързия Бен поклати глава. — Ще трябва да го видиш, за да повярваш. Както и аз де, и точно това се каня да направя, ако разрешиш. — Надявам се да се пазиш. Магьосникът се усмихна. — Никой няма да ме види, освен ако аз не поискам, сър. Кога очаквате да стигнете до Капустан? Уискиджак сви рамене. — Трябва най-напред да се оправим с тенесковрите. Може да се окаже сложно. Бързия Бен присви очи. — Не се каните да преговаряте с тях, нали? — Защо не? По-добре е от клането, маг. — Уискиджак, баргастите се връщат с едни истории… за случилото се в Капустан, какво са правили тенесковрите със защитниците. Имат си водач, тия тенесковри, някой си Анастер, Първото чедо на мъртвото семе. Според последния слух той лично одрал принц Джеларкан, а после го поднесъл като главно блюдо на пиршество — в тронната зала на самия принц. Корлат изсъска. Уискиджак се намръщи. — Ако такива престъпления наистина могат да бъдат вменени на Анастер — или на който и да било от тенесковрите, — тогава ще се приложи военният закон на Малазан. — Обикновената екзекуция ще е проява на милост, отказана на жертвите им. — В такъв случай ще са щастливи, ако ги плени Воинството на Едноръкия, а не някой друг. Бързия Бен все още изглеждаше обезпокоен. — А оцелелите граждани на Капустан, защитниците и жреците в Хомота — те няма ли да имат думата за съдбата на пленниците? Сър, чакат ни тревожни времена. — Благодаря за предупреждението, маг. Бързия Бен сви рамене и въздъхна. — До скоро виждане в Капустан, Уискиджак. — Хайде. Привидението изчезна. Корлат се обърна към командира. — Военният закон на Малазан? Той я погледна учудено. — Усещането ми за Каладън Бруд е, че не е отмъстителен тип. Сблъсък ли очакваш? — Зная какъв ще е съветът на Каллор. — В тона й се прокрадна напрегната нотка. — Аз също, но не смятам, че бойният главатар е склонен да го слуша. Гуглата ми е свидетел, досега не го е слушал. — Още не сме видели Капустан. Той издиша бавно и смъкна ръкавиците си. — На ужасите да отвърнем подобаващо. — Неписан закон — промълви тя. — Древен закон. — Не се придържам към него — изръмжа Уискиджак. — Така ставаме не по-добри от тях. Дори една обикновена екзекуция… — Погледна я в очите. — Над двеста хиляди гладуващи селяци. Дали ще ни стоят кротко като овце? Едва ли. А като пленници? Няма да можем да ги изхраним, дори ако опитаме, нито имаме достатъчно войници, които да заделим, за да ги пазят. Очите на Корлат бавно се разшириха. — Предлагаш да ги оставим, така ли? „Води ме нанякъде. Долових намеци и преди. Шепот на скрития клин, готов да се забие помежду ни.“ — Не всички. Ще вземем водачите им. Този Анастер и офицерите му — ако има такива. Ако тенесковрите са тръгнали по пътя на зверството, значи ги е повел Първото чедо. — Поклати глава. — Но истинският престъпник ни очаква в сърцето на самия Домин. Пророкът. Той е принудил следовниците си да озвереят от глад и да стигнат до канибализъм, до безумие. Иска да унищожи своя народ. Така бихме екзекутирали жертвите — неговите жертви. Тайст Андий се намръщи. — По тази логика би трябвало да оправдаем и армиите на Панион, Уискиджак. Малазанецът я погледна твърдо. — Нашият враг е Пророкът. Двамата с Дужек сме единодушни в това — не сме дошли тук, за да унищожим цял народ. С армиите, които ни пречат да стигнем до Пророка, ще се справим. Ефикасно. Възмездието и мъстта са отвличане. — А освобождението? А завладените градове… — Това е покрай другото, Корлат. Изненадан съм, че си толкова объркана. Бруд гледа на въпроса по същия начин — още при първите преговори, когато беше обсъдена тактиката. Удряме в сърцето… — Изглежда, не си разбрал, Уискиджак. Вече повече от десетилетие бойният главатар води война за освобождение — от ненаситния глад на вашата Малазанска империя. Сега Каладън Бруд е насочил погледа си към друг — нов — враг, но войната е същата. Бруд е тук, за да освободи панионците… — Дъх на Гуглата! Не можеш да освободиш хора от самите тях! — Той иска да ги освободи от властта на Пророка. — А кой е издигнал Пророка до сегашната му власт? — И все пак ти говориш за оправдаване на простолюдието, дори на войниците в армиите на Панион, Уискиджак. И точно това ме смущава. „Не съвсем.“ — Тук става дума за смесване на цели, Корлат. Нито аз, нито Дужек ще приемем доброволно ролята на съдия и екзекутор — ако победим. Нито сме тук, за да кърпим парчетата за панионците. Това трябва да си го свършат те. Такава отговорност би ни превърнала в администратори, а за да администрираш, трябва да окупираш. Тя се изсмя грубо. — А не е ли точно това малазанският стил, Уискиджак? — Това не е малазанска война! — Нима? Сигурен ли си? Той я изгледа с присвити очи. — Какво искаш да кажеш? Ние сме извън закона, жено. Воинството на Едноръкия е… — Изведнъж замълча, забелязал колко твърд е станал погледът й, и осъзна — много късно, — че току-що се е провалил в едно изпитание. И с този провал беше свършило доверието, покълнало между тях. „Проклятие, сам си го натресох, като последния глупак.“ А тя се усмихна, и тази усмивка бе изпълнена с болка и съжаление. — Дужек идва. Можеш да останеш да го изчакаш. После се обърна и тръгна към изхода. Уискиджак я изгледа тъжно, а когато излезе, хвърли ръкавиците си на масата с карти и седна на нара на Дужек. „Трябваше ли да ти го кажа, Корлат? Истината? Че до гърлата ни е притиснат нож. И че ръката, която го държи — от името на императрица Ласийн — е в същия този лагер и е била тук от самото начало.“ Чу тътен на конски копита — спря пред шатрата. След миг Дужек Едноръкия влезе, целият в прах. — А, тъкмо се чудех дали ще… — Бруд знае — прекъсна го хрипливо Уискиджак. Дужек спря. — Знае, така ли? И какво по-точно е разбрал? — Че не сме толкова извън закона, колкото се представяме. — Нещо повече? — Това не е ли достатъчно, Дужек? Върховният юмрук закрачи към страничната маса със стомната с пиво. Отпуши я и напълни догоре двете халби. — Има… смекчаващи обстоятелства… — От значение само за нас. За нас двамата… — И за армията ни… — Войниците вярват, че са осъдени на смърт в империята, Дужек. Отново превърнати в жертви. Не, този път сме само ти и аз. Дужек пресуши халбата наведнъж и я напълни отново. После каза: — Да не би да предлагаш да кажем всичко на Бруд и Корлат? С надеждата, че ще измислят как да излезем от… затруднението? — Не знам… не и ако се надяваме да ни оправдаят, че сме поддържали тази измама през цялото време. Подобен мотив не би ме устроил никак, дори да е очевидно неверен. А външно… — Ще изглежда точно така, да. „Лъгахме ви през цялото време, за да си спасим главите. Но след като вече го знаете, ще ви го кажем…“ Богове, оскърбително е дори за мен, а го казвам аз. Ясно. Съюзът е в опасност… Тропот пред входа на шатрата и след него се появи Артантос. — Моля за извинение, господа — заяви той и ги изгледа хладно. — Бруд ви призовава на съвет. „Ех, знаменосецо. Пристигаш тъкмо навреме.“ Уискиджак взе халбата си, пресуши я, обърна се към Дужек и кимна. Върховният юмрук въздъхна. — Водете, Артантос. Идваме. Станът изглеждаше необичайно тих. Мхаби не бе осъзнала досега колко утешително е присъствието на войската в поход. Сега бяха останали само старци, деца и няколкостотин души от малазанския ариергард. Нямаше представа как продължава битката; тъй или иначе, смъртта щеше да се усети. Траурни ридания сред риви и баргасти, жални гласове, извисяващи се в мрака. „Всяка победа е илюзия. Във всичко.“ Всяка нощ бягаше в сънищата си. Бягаше и все я хващаха, за да се събуди. Изведнъж, откъсната сякаш. Съсухреното й тяло трепереше, болката изпълваше ставите й. Уж спасение, но всъщност сменяше един кошмар с друг. „Илюзия. Във всичко.“ Този фургон се бе превърнал в целия й свят, в някаква пародия на светилище, появяващо се всеки път и неизменно, щом свършеше сънят. Увитите около нея груби вълнени одеяла и кожи бяха гледката й, смътният терен с кафяви гънки, странно подобен на онова, което бе виждала в хватката на дракона, щом немрящият звяр полетеше високо над тундрата в съня й, стаил ехото на свободата, която бе изпитала, ехо, чиято подигравка я нараняваше още по-болезнено. От двете й страни минаваха дъските на страниците. Чворестите им грубовати шарки й бяха станали интимно познати. Далече на север, спомняше си тя, сред натийците, мъртвите ги погребваха в дървени сандъци. Обичаят се бе породил преди много поколения, възникнал бе от още по-древната практика да се поставят телата в кухи дървени стволове. След това заравяха сандъците, защото дървото се ражда от пръст и в пръстта трябва да се върне. Съсъд на живот, вече превърнал се в съсъд на смърт. Мхаби си представяше, че ако някой мъртъв натиец би могъл да вижда няколко мига преди капакът да се сниши и тъмнината да погълне всичко, то гледката щеше да е като нейната. Лежаща в сандъка, неспособна да помръдне и очакваща да затворят капака. Напълно безполезно тяло, в очакване на мрака. Но краят нямаше да дойде. Не и за нея. Пазеха я от него. Играеха със своите заблуди за милост и състрадание. Двамата дару, които я хранеха, жената риви, която я почистваше и умиваше, и вчесваше рехавите останки от косата й. Жестове на злоба. Непрекъснато отигравани сцени на изтезание. Сега жената риви седеше над нея, дърпаше костения гребен през косата на мхаби и тананикаше някаква детска песничка. Жена, която мхаби познаваше от другия си живот. Стара й се беше струвала тогава, нещастна жена, ритната по главата от един бедерин и живееща оттогава в един свой простичък свят. „Мислех си, че е прост. Но и това е било поредната илюзия. Не, тя живее сред непознати, сред неща, които не може да разбере. В свят на ужас. Пее, за да избяга от страха на своето невежество. Заема се с разни неща, за да не й остава време да помисли за него.“ „Преди я бях търсила, тази жена беше помагала да се приготвят телата за погребение. Та нали духовете вършат своето чрез такива вдетинени възрастни. Чрез нея духовете могат да се приближат до падналите, да ги утешат и да ги отведат в света на предците.“ Не можеше да е друго освен злост, заключи мхаби, да поставят при нея точно тази жена. Тя сигурно дори не съзнаваше, че предметът на грижите й все още е жив. Жената никога не срещаше погледа й. Разбирането отдавна я бе напуснало — след ритника на бедерина. Гребенът чешеше напред и назад, напред и назад. Песента се въртеше отначало, и пак. „Духове долни, бих предпочела твоя ужас пред неизвестното. По-скоро това, отколкото да знам за измяната на дъщеря ми — вълците, които тя изпрати след мен, за да ме гонят в сънищата ми. Вълците, които са нейният глад. Гладът, който вече ме погълна млада и сега търси още. Сякаш е останало нещо. Нима ще бъда само храна за избуяващия живот на дъщеря ми? Последният къс месо, майка, сведена до средство за препитание.“ „Ех, Силвърфокс, дали си като всяка друга дъщеря? Дали аз съм като всяка друга майка? Нямаше ритуали, които да отделят твоя живот от моя — забравили сме смисъла зад обичаите на ривите, истинските причини за тези ритуали. Аз давам. А ти сучеш, жадно и настойчиво. И така не можем да се разделим, притеглени сме една към друга, ти и аз.“ „Да носиш дете означава да се състарят костите ти. Да се изтощи кръвта ти. Да се изпъне кожа и плът. Раждането разцепва жената на две, разкъсва едно същество в смъртна агония. Отделя младо от старо. А детето се нуждае, и майката дава.“ „Така и не те отбих, Силвърфокс. Всъщност ти така и не напусна утробата ми. Ти, дъще, изсмукваш много повече от мляко.“ „Дайте ми жадувания край, духове. Тази пародия на майчинство е твърде непоносима за мен. Откъснете ме от дъщеря ми. Заради нея. Млякото ми се превръща в отрова. Нищо друго не усещам освен жлъч, нищо друго не е останало у мен. А си оставам млада жена в това състарено тяло…“ Гребенът захапа, дръпна главата й назад. Мхаби изсъска от болка и погледна с гняв жената над себе си. Сърцето й изведнъж подскочи. Погледите им се срещнаха. Жената, която не гледаше никого, гледаше нея. „Аз, млада жена в тяло на старица. Тя, дете в тяло на жена…“ Два затвора, отразили се съвършено един в друг. Два срещнати погледа. — Мило момиче, изглеждаш ми уморено. Настани се тук и великодушният Круппе ще ти налее от тази димяща билкова отварка. — Да, благодаря. Круппе се усмихна, загледан как Силвърфокс сяда на свободното седло край огъня. Добре закръглените извивки на младото женско тяло се виждаха под изтърканата туника от еленова кожа. — Та къде са приятелите ти? — попита тя. — Играят комар. С екипажа на Търговска гилдия Тригали. На Круппе, по някаква странна причина, му забраняват да участва в такива игри. Какво оскърбление. — Даруджистанецът й подаде тенекиено канче. — Предимно градински чаец, уви. Ако имаш кашлица… — Нямам, но все едно, благодаря ти. — Круппе, разбира се, не кашля никога. — И защо така? — Ами, защото пие градински чаец. Кафявите й очи се плъзнаха покрай неговите и се спряха на фургона на десетина крачки встрани. — Тя как е? Круппе вдигна вежди. — Би могла да попиташ нея, момиче. — Не мога. За майка ми не съм нищо друго освен проклятие — въплътената кражба на живота й. Тя ме презира, и то с основание, особено след като Корлат й каза за моите Т’лан Ай. — Круппе се чуди дали не се съмняваш вече в пътуването, което предприе? Силвърфокс поклати глава и отпи от чая. — Твърде късно е за това. Проблемът си остава, знаеш го добре. Освен това нашето пътуване свърши. Само нейното остава. — Лицемерничиш — промърмори Круппе. — Твоето пътуване съвсем не е свършило, Силвърфокс. Но нека оставим тази тема засега, а? Да си чула някаква вест за страховитата битка? — Свършила е. Панионските сили вече не съществуват. Освен някакви си двеста хиляди зле въоръжени селяци. Белоликите са освободили Капустан — каквото е останало от него. Подпалвачите на мостове вече са в града. По-важното: Бруд е свикал съвет — може би ще проявиш интерес да присъстваш на него. — О, да, макар и само за да благословя събранието с величавата мъдрост на Круппе. Ами ти — ти също ли ще присъстваш? Силвърфокс се усмихна. — Както каза преди малко, моето пътуване още не е свършило. — Ах, да. Круппе ти желае всичко най-добро в него, момиче. И най-сърдечно се надява да те види пак, скоро. Очите й отново се плъзнаха към фургона. — Ще ми видиш, приятелю — отвърна тя, допи чая си и се надигна с тиха въздишка. Круппе видя, че се поколеба. — Момиче? Нещо не е наред ли? — Не съм сигурна. — Изглеждаше обезпокоена. — Част от мен иска да те придружи на този съвет. Внезапен подтик. Очичките на даруджистанеца се присвиха. — Част от теб ли, Силвърфокс? — Да, и това предизвиква въпроса: коя част? Чия душа в мен тръпне от подозрения в този момент? Кой точно усеща, че скоро в този наш съюз ще се разхвърчат искри? Богове, още по-лошото е, че сякаш знам точно защо… но не знам. — Татърсейл не знае, а? С което остават Найтчил и Белурдан, като потенциални кандидати, притежаващи далновидно знание, преизпълнено с потресаваща мотивация. Е, това май можеше да се каже по-простичко… — Все едно, Круппе. — Ти си разкъсана, Силвърфокс, да го кажем грубо. Прецени едно: дали едно малко твое отлагане в търсенето на предопределеността би повлияло прекомерно на неговия изход? Можеш ли, с други думи, да отделиш време и да дойдеш с мен в командната шатра на бойния главатар? Тя го изгледа. — Ти също имаш предчувствие, нали? — Ако разривът е неминуем, момиче, то твоят персонаж би могъл да се окаже съществен, защото ти наистина си мостът между тези два страховити лагера. — Аз… не вярвам на Найтчил, Круппе. — Повечето смъртни понякога престават да вярват на разни части от себе си. С изключение на Круппе, разбира се, чиято заслужена самоувереност е абсолютна. Във всеки случай конфликтът на инстинкти е втъкан в природата ни, с изключение на Круппе, разби… — Да, да. Добре. Да тръгваме. В стената от зебло се отвори тъмна резка. Кроткият дъх на Куралд Галайн лъхна в командната шатра и смали пламъците на фенерите. Аномандър Рейк пристъпи от портала. Тъмният като нощ зев безшумно се затвори след него. Фенерите лумнаха отново. Широкото плоско лице на Бруд се сгърчи. — Закъсня — изръмжа той. — Малазанците вече идат насам. Господарят на Лунния къс смъкна кожената пелерина от раменете си и рече: — И какво от това? Или пак ще трябва да ви ставам съдник? С гръб към една от стените на шатрата, Корлат се покашля. — Появили са се някои… разкрития, Господарю. Самият съюз е под въпрос. Последната присъстваща особа, Каллор, изсумтя сухо. — Под въпрос? Лъгали са ни от самото начало. Един бърз удар по Воинството на Едноръкия — преди да са се съвзели от днешната битка — е задължителен. Рейк се усмихна. — Скъпи Каладън, ако под лъгане имаш предвид скритата ръка на императрицата — камите, опрени в гърбовете на Дужек Едноръкия и Уискиджак — ами, струва ми се, ако изобщо трябва да се предприемат действия — което, ще добавя, според мен е случаят — нашата позиция би трябвало да бъде намесата. В смисъл, на страната на Дужек и Уискиджак. Освен, разбира се… — очите му се присвиха към Бруд — освен ако вече не си толкова убеден в качествата им на командири. — Бавно свали ръкавиците си. — Все пак донесението на Старата до мен за днешното сражение може да се характеризира единствено с думите „произнесена с неохота похвала“. Малазанците действат професионално, механично и неумолимо. Точно каквито ги искаме. — Проблемът не е в бойните им способности — изхриптя Каллор. — Това трябваше да бъде освободителна война… — Не ставай глупак — измърмори Рейк. — Има ли някакво вино или пиво тука? Кой ще пийне с мен? Бруд изпръхтя. — Хайде, сипи и на мен, Рейк. Но да сме наясно: макар Каллор да е изричал глупости в миналото, сега е прав. Освобождение. Панион Домин… — Е просто поредната империя — провлече Господарят на Лунния къс. — И като такава, силата й представлява заплаха. Която ние сме решили да премахнем. Освобождението на населението може да е резултат, но не може да е нашата цел. Освободи усойницата и тя все пак ще те ухапе при първа възможност. — Значи искаме да съкрушим Пророка на Панион само за да застане на негово място някакъв Върховен юмрук на Малазанската империя? Рейк подаде чаша вино на бойния главатар. Очите му бяха премрежени, почти сънени. — Доминът е империя, която сее ужас и гнет сред собствения си народ. Никой от нас не може да го отрече. Така, по чисто етични причини, имахме справедлива кауза, с която да тръгнем срещу Панион. — Нали точно това казваме… — Чувам го за пръв път, Каллор. Склонността ти към повторения е досадна. Току-що описах само едно… извинение. Едно основание. Но вие, изглежда, сте позволили това основание да надделее над всички други, докато за мен то е най-малко важното. — Отпи от виното, преди да продължи. — Но да се задържим за момент на темата. Ужас и гнет, това е лицето на Панион Домин. Помислете, ако обичате, за онези градове и територии на Дженабакъз, които сега са под малазанска власт. Ужас? Не повече от онова, което смъртните изпитват ежедневно в нормалния си живот. Гнет? Всяко управление се нуждае от закони, а доколкото мога да съдя, малазанските закони са, ако не друго, то поне най-малко потисническите от законите на всички империи, които съм познавал. — Така — продължи той. — Пророкът е свален, мястото му заема Върховен юмрук в малазански стил. Резултатът? Мир, възстановяване, законност, ред. — Огледа ги мълчаливо, след което бавно вдигна едната си вежда. — Преди петнайсет години Дженабарис беше една гноясала рана на северозападното крайбрежие, а Натилог беше още по-зле. А сега, под малазанско управление? Започнаха да съперничат на самия Даруджистан. Ако наистина желаете най-доброто на обикновените граждани на Панион, защо не приемете с охота властта на императрицата? Изчака, но никой не каза нищо. — Вместо това Дужек и Уискиджак са принудени да влязат в сложна шарада, за да ни спечелят за съюзници. Те са войници, ако не сте забравили. Войниците получават заповеди. Ако не им харесат, толкова по-зле. Ако това означава фалшиво обявяване извън закона — без да се позволи всеки редник в армията да узнае тайната и по този начин да се премахне възможността тя изобщо да остане тайна, — тогава един добър войник стиска зъби и продължава… Истината е проста — поне за мен. Бруд, ние с теб сме се борили с малазанците като истински освободители. Без да искаме пари или земя. Мотивите ни не са ясни и на самите нас — представи си как трябва да изглеждат те за императрицата? Необясними. Ние, погледнато отстрани, сме се обвързали с възвишени идеали, с едва ли не дръзки идеи за жертвоготовност. Ние сме нейният враг и аз не мисля, че тя дори знае защо. — Тия ми ги пей на Бездната — изръмжа Каллор. — В нейната империя не би могло да има място за нас — за никой от нас. — Това изненадва ли те? — попита Рейк. — Ние не можем да търпим контрол. Голата истина е, че ние се борим за собствената си свобода. Без граници за Лунния къс. Без световен мир, който ще направи военните главатари и пълководците, и наемническите отряди старомодни. Борим се срещу налагането на ред и срещу железния юмрук, който стои зад него, защото няма да се покорим на онези, които размахват юмрука. — Никога — изръмжа Бруд. — Точно така. Защо тогава недоволствате, че императрицата е проявила това желание и е поела съпътстващите го отговорности? Корлат беше вперила поглед в своя господар. За пореден път смаяна, за пореден път — обзета от благоговеен трепет. „Драконовата кръв в жилите му. Той не мисли като нас. От кръвта ли е това? Или от нещо друго?“ Нямаше отговор, непонятен й беше мъжът, когото следваше. Изведнъж я обля вълна на гордост. „Той е Синът на Тъмата. Господарят, пред когото се струва да се закълнеш във вярност — единственият може би. За мен. За Тайст Андий.“ Каладън Бруд отрони тежка въздишка. — Я сипи още по едно, проклет да си. — Ще оставя отвращението си настрана — рече Каллор и се надигна от стола. Дългата му ризница издрънча. — Поставям въпрос, който съвсем маргинално е свързан с казаното дотук. Капустан е прочистен. Пред нас е реката. На юг от нея — три града, които чакат да се тръгне към тях. За да стане това методично, като една армия ще се затрудним и забавим сериозно. Сетта, в частност, не е на пътя ни към Корал. Следователно армията трябва да се раздели на две, като се събере отново на юг от Лест и Сетта, може би при Маврик, преди да ударим по Корал. Въпросът: по какъв принцип да се разделим? — Сериозна тема — промърмори Рейк. — Подходяща за предстоящото съвещание. — И нищо друго, м-да — избоботи Каладън Бруд. — Няма ли да се изненадат? „И още как.“ В мислите на Корлат се прокрадна съжаление. „На всичко отгоре постъпих несправедливо с Уискиджак. Дано да не е твърде късно да се поправят нещата. Не е хубаво за една Тайст Андий да бърза с преценките. Мисълта ми се бе замъглила. Замъглила? Не, беше по-скоро буря. На чувства, родени от жажда и от любов. Можеш ли да ми простиш, Уискиджак?“ Платнището на входа се отмести и двамата малазански командири влязоха, със знаменосеца Артантос по петите им. Лицето на Дужек беше мрачно. — Извинете ни за забавянето — изръмжа той. — Току-що ме уведомиха, че тенесковрите са тръгнали. Право срещу нас. Корлат потърси погледа на Уискиджак, но той гледаше бойния главатар. И каза: — Очаквайте ново сражение призори. Кърваво. — Това го оставете на мен — провлече Аномандър Рейк. Гласът му изненада Уискиджак. — Простете. Не ви видях. Боя се, че бях леко… разтревожен. — Предлагате да изпратите своите Тайст Андий срещу тенесковрите ли? — попита Дужек. — Едва ли — отвърна Рейк. — Решил съм да ги побъркам от страх. Лично. За миг всички се смълчаха, после Каладън Бруд зарови в един сандък за още чаши. — Имаме да обсъдим друга тема, Върховен юмрук. — Така и предполагах. Старецът определено изглеждаше зле, а Уискиджак беше почервенял. Бойният главатар напълни чашите с вино и махна с ръка. — Моля, подкрепете се. Каллор изтъкна един висящ проблем с разположението на войските ни. „О, забавляват се кучите му синове. Стига.“ Корлат проговори: — Върховен юмрук, на юг ни чакат три града. Лест и Сетта трябва да се завземат едновременно, ако е възможно, след което силите ни да се свържат отново при Маврик, преди да се продължи към Корал. Бихме искали да обсъдим с вас как да разделим армиите. Очите на Уискиджак уловиха нейните. Отвърна му с полуусмивка. В отговор той се намръщи. — Аха — каза след малко Дужек. Взе чашата си и седна на походния стол. — Добре. Уискиджак се покашля и заговори: — Разделянето, поне първоначално, изглежда съвсем очевидно. Воинството на Едноръкия на югозапад, към Сетта — което ще възстанови връзката ни с Черните моранти, в момента на позиция в Планината на привидението. Бойният главатар и неговите сили продължават право на юг към Лест. След като вземем Сетта, цепим към изворите на река Маврик, после тръгваме по течението на юг, до самия Маврик. Вие вероятно ще сте пристигнали там първи, но това не е особено проблематично. — Съгласен — кимна Бруд. — Казах „първоначално“, уви — продължи Уискиджак. Останалите се обърнаха към него. Той сви рамене. — Белоликите баргасти се включват в кампанията. Трябва също така да помислим за оцелелите части на защитниците на Капустан — те също може да проявят желание да ни придружат. Най-сетне изниква въпросът за Силвърфокс и нейните Т’лан Имасс. — Ако допуснем тая кучка и нейните Т’лан Имасс в тази война — изръмжа Каллор, — ще загубим всякаква надежда да я водим ние. Уискиджак изгледа накриво древния воин. — Маниащината ви е изключителна, Каллор. Извратила ви е ума… — А чувствата са изкривили вашия. Може би ще дойде все пак ден да подложим решимостта си на взаимно изпитание… — Стига — намеси се Бруд. — Изглежда, това съвещание ще трябва да се отсрочи. Можем да се съберем отново в присъствието на всички командири. — Бойният главатар се обърна към Рейк. — Как е Лунният къс? Господарят на Тайст Андий сви рамене. — Ще се срещнем при Корал, както уточнихме. Сигурно си заслужава да се отбележи, че Пророкът е подложен на сериозна атака от юг, на която отвръща с магията на Омтоуз Феллак. Моите Велики гарвани са видели противника му, или поне част от него. Един Т’лан Имасс, вълчица и много голямо куче. С което стигаме отново до познатата стара битка: Омтоуз Феллак, отстъпващ непрекъснато пред Телланн. Тук може да са замесени и други играчи — земите на юг от Наблюдателницата са целите обгърнати от мъгли, възникнали от топящ се лед. Това означава само едно: че Пророкът е избягал от Наблюдателницата и е тръгнал по лабиринт към Корал. Настъпи гробна тишина, докато следствията от потресаващите разкрития на Рейк бавно се утаят в умовете им. Уискиджак проговори пръв: — Един-единствен Т’лан Имасс? Трябва да е Хвърляч на кости, за да има достатъчно мощ да разбие джагътската магия. — След като чухме за призива на Силвърфокс, да, изглежда вероятно — добави Дужек. — Този Т’лан Имасс е воин — отвърна лаконично Рейк. — Сражава се с двуръчен кремъчен меч. Хвърлячите на кости не носят оръжия. Ясно е, че умението му е изключително. Вълкът е ай според мен, същество, смятано за отдавна изчезнало. Псето съперничи по сила на Хрътките на Сянката. — И те тласкат Пророка в ръцете ни — избоботи Бруд. — Изглежда, Корал няма да е просто последният град, до който можем да стигнем през този сезон. Ще се изправим срещу самия Пророк. — Адски сигурно е, че битката ще гъмжи от проклетата магия — измърмори Дужек. — Просто страхотно. — Разполагаме с достатъчно време, за да определим тактиката си — заяви Бруд. — Съвещанието се отлага. На трийсетина крачки от командната шатра — тъмнината загръщаше със савана си лагера — Силвърфокс забави крачките си. Круппе се обърна към нея. — А, миличка, усещаш, че бурята отшумява. Също като мен. Е, да удостоим ли все пак с визитата си високопочитаемите особи? Тя се поколеба, после поклати глава. — Не. Защо да предизвикваме конфронтация? Сега трябва да се върна към своето… предопределение. Моля те, Круппе, не казвай на никого за заминаването ми. Поне за известно време. — Сборът настъпва. — Да. Усещам вече предстоящото събиране на Т’лан Имасс и бих предпочела това да стане далече от очите на всички. — Личен въпрос, разбира се. Все пак, Силвърфокс, ще те обиди ли компанията ми? Круппе е мъдър — достатъчно мъдър, за да пази мълчание, когато се иска мълчание, а още по-мъдър, когато се изисква да се кажат мъдри слова. Мъдростта, в края на краищата, е родна сестрица на Круппе. Тя го погледна и се усмихна: — Искаш да станеш свидетел на Втория сбор? — Не съществува по-добър свидетел за всички дивни чудеса по света от Круппе от Даруджистан, миличко. Какви разкази само биха излезли без никакво усилие от тези доста мазни устенца, стига само леко да ме сръгаш с любопитството си… — Прощавай, но ще се въздържа — отвърна тя. — Поне за в близко бъдеще. — За да не отвлекат вниманието ти, разбирам. Ясно е, нали, че дори самото присъствие на Круппе предизвиква изобилие от благоразумие. — Много ясно е. Е, добре. Ще трябва да ти намерим кон, защото смятам да яздя. — Кон?! Ужас! Тези зли зверове. Не, аз си държа на моето вярно муленце. — Здраво. — До границите на физическите ми възможности, да. — Чу бавно потропване на копита отзад и се обърна. — Ах, спомени за демона, и ето ти го! И виж го онзи пощръклял кон, как стъпва подир него като паленце на каишка — но чудно ли е, като погледне човек този мой прелестен и горд звяр? Силвърфокс изгледа с присвити очи ситнещия след мулето оседлан кон. — Кажи ми, Круппе, кой още ще стане свидетел на Сбора чрез теб? — Чрез Круппе? Е, никой друг освен самия Круппе! Той се заклева! — Не и мулето, а? — Миличка, способността на това муле да спи — при всякакви обстоятелства — е безгранична, непоклатима и всъщност — възхитителна. Уверявам те, никой друг няма да гледа през неговите очи! — Сън, нали? Сигурно и сънува. Е, добре, тогава да се залавяме, Круппе. Вярвам, че една нощна езда ще ти се отрази добре. — Ни най-малко, но настойчивостта е най-близката братовчедка на Круппе… — Елате с мен. Уискиджак спря при изхода на шатрата и погледна наляво към Аномандър Рейк, застанал сам в сумрака. „А, значи не е Корлат. Ох, добре…“ — Разбира се, милорд. Синът на Тъмата го поведе през редиците шатри на юг, до самия край на лагера, и още навън. Спуснаха се по един склон и пред очите им се откри река Катлин. Звездната светлина танцуваше по кипналите й води на двеста крачки пред тях. Комари прелитаха като снежинки, подгонени от топлия вятър. Дълго никой не проговори. Накрая Аномандър Рейк въздъхна дълбоко и попита: — Как е кракът? — Боли — отвърна честно Уискиджак. — Особено след цял ден в седлото. — Бруд е завършен лечител. Висш Денъл. Не би се поколебал, ако го помолите. — Когато остане време… — Имало е предостатъчно, знаем го и двамата. Все пак споделям донякъде упоритостта ви, така че няма да повдигам темата пак. Свързвахте ли се Бързия Бен? Уискиджак кимна. — Той е в Капустан. Или би трябвало вече да е там. — Това ме облекчава. Атаката на лабиринтите прави един маг опасен донякъде. Дори Куралд Галайн е усетил докосването на отровата. — Знам. Рейк бавно се обърна и го изгледа. — Не бях очаквал да заваря такова… обновление. Сърце, за което съм бил убеден, че се е затворило завинаги. Да го видя така разцъфтяло… Уискиджак помръдна неловко. — Може би я нараних тази вечер. — За кратко, вероятно. Лъжливият ви остракизъм е известен. — Оттам и съвещанието, така поне мислехме. — Аз извадих тръна, преди да пристигнете с Върховния юмрук. Малазанецът го изгледа в сумрака. — Не бях сигурен. Но подозрението не хвана корен. — Защото, според вас, позицията ми е нелогична. — Да. Рейк въздъхна. — Рядко гледам на необходимостта като на бреме. Уискиджак помисли над това и кимна. — Все още сме ви нужни. — Повече от всякога, навярно. И не просто армията ви. Нужен ни е Бързия Бен. Нужен ни е Хъмбръл Тор с неговите Белолики кланове. Нужна ни е вашата връзка със Силвърфокс и чрез нея — с Т’лан Имасс. Нужен ни е капитан Паран… — Гъноуз Паран? Защо? — Той е Господарят на Драконовата колода. — Значи не е тайна. — Никога не е било. — Знаете ли какво означава тази роля? — попита Уискиджак. — Въпросът е съвсем искрен, защото, честно казано, аз не знам и адски ми се иска да го науча. — Сакатият бог е създал нов дом и сега се стреми да се включи в Драконовата колода. Необходимо е санкциониране. Или обратното — отказ. Уискиджак изсумтя. — Добре, а Домът на Сянка? Имало ли е Господар на Колодата, който да санкционира включването му? — Не беше необходимо. Домът на Сянка е съществувал винаги, повече или по-малко. Сенкотрон и Котильон просто го разбудиха отново. — А сега искате Паран — Господарят на Драконовата колода — да отхвърли Дома на Сакатия бог? — Убеден съм, че трябва. Да се даде на Падналия легитимност означава да му се даде власт. Виждаме на какво е способен и сега, в слабото си положение. Домът на Вериги е основата, която ще използва, за да се възстанови. — Добре, но вие и боговете сте го свалили веднъж. Оковаването. — Скъпо начинание, Уискиджак. В което участието на Финир бе съдбоносно. Кажете ми, при вашите бойци Бивнестия популярен бог ли е — вие също ли имате жреци? — Не. Финир е доста популярен, след като е Господарят на Битката. Малазанците са донякъде… нехайни по отношение на пантеона. Стараем се да не допускаме организирани култове сред войската. — Финир го загубихме — каза Рейк. — Загубихме? В какъв смисъл? — Откъснат е от царството си. Сега върви по смъртната земя. — Как? В тона на Рейк се таеше мрачна усмивка. — От малазанец. Някогашен жрец на Финир, жертва на Откровението. — Което означава? — Ръцете му са били ритуално отсечени. Силата на Откровението след това изпраща тези ръце в копитата на самия Финир. Ритуалът трябва да бъде израз на най-чисто правосъдие, но с този не е било така. По-скоро, счело се е за необходимо да се намали влиянието на Финир и в частност — точно на този Върховен жрец, от агенти на империята — най-вероятно Нокътя. Споменахте за недопускане на култове сред войската — може би и това е било фактор, не знам, не съм запознат напълно, уви. Със сигурност и увлечението на Върховния жрец към историческия анализ, също така — той направил изследване и стигнал до извода, че императрица Ласийн всъщност не е успяла да убие императора и Танцьора. Да, тя получила трона, за който толкова отчаяно жадувала, но нито Келанвед, нито Танцьора всъщност са умрели. Те са се възвисили. — Мога да разбера защо на Въслата ще й полазят мравки по гърба от това разкритие. — Въслата? — Императрица Ласийн. Въсла й беше старият прякор. — Все едно, тези отрязани ръце били като отрова за Финир. Нито можел да ги докосне, нито да ги махне от царството си. Той изгорил татуировките, възвестявайки с това отхвърлянето си върху кожата на висшия жрец, с което запечатал злокобната сила на ръцете, поне временно. И с това трябвало да се свърши. Рано или късно жрецът щял да умре и духът му да отиде при Финир и да си вземе онова, което толкова жестоко и несправедливо му било отнето. След това този дух щял да се превърне в оръжието на гнева на Финир, неговата мъст към жреците на осквернения храм, както и към Нокътя и самата императрица. Тъмна буря очаквала Малазанската империя, Уискиджак. — Но нещо станало. — Мда. Висшият жрец, по замисъла на сляпата съдба, влязъл в контакт с Лабиринта на Хаос — предмет, навярно, изваян в този лабиринт. Защитният печат около отсечените му длани бил заличен от огромен, неудържим приток на сила. И като спипали Финир, тези ръце го… бутнали. — Дъх на Гуглата! — измърмори Уискиджак, загледан в блесналата река. — А сега — продължи Рейк — се възвисява Тигърът на лятото, за да заеме мястото му. Но Трийч е млад, много по-слаб е, лабиринтът му е нищожна работа, следовниците му са много по-малко на брой от тези на Финир. Всичко е объркано. Сакатият бог се смее, несъмнено. — Един момент — възрази Уискиджак. — Трийч се е възвисил? Та това е огромно съвпадение. — Някои съдби са били предвидени, или поне така изглежда. — От кого? — От Древните богове. — А техният интерес какъв е във всичко това? — Те бяха там, когато Сакатият бог падна — когато беше смъкнат — на земята. Падането унищожи много от тях, останаха съвсем малко оцелели. Каквито и тайни да обкръжават Падналия — откъде е дошъл, какво е естеството му, самият ритуал, който го е пленил — К’рул и близките му ги притежават. Решението им да се включат пряко, след като Сакатият бог поднови своята война, съдържа злокобен намек за сериозността на заплахата. — Меко казано, милорд. — Уискиджак помълча дълго, след което въздъхна. — Което ни връща на въпроса за Гъноуз Паран и Дома на Оковите. Добре, разбирам защо искате той да отхвърли гамбита на Сакатия бог. Но съм длъжен да ви предупредя, Паран не гледа с добро око на заповеди. — Трябва да се надяваме, че ще разбере кой ход е най-разумният. Бихте ли го посъветвали от мое име? — Ще се опитам. — Кажете ми, Уискиджак — заговори с променен тон Рейк, — струвал ли ви се е някога гласът на една река изнервящ? Малазанецът се намръщи. — Напротив, намирам го за успокояващ. — Аха. Това всъщност показва съществената разлика между нас. „Между смъртните и безсмъртните? Беру да ме пази дано… Аномандър Рейк, знам точно какво ти трябва в момента.“ — Имам едно буренце с хубаво гредфаланско пиво, милорд. Ще прескоча да го донеса, ако нямате нищо против да изчакате? — Стабилен план, Уискиджак. „И до заранта дано гласът стане успокояващ.“ Малазанецът се обърна и тръгна към лагера. Когато наближи първата редица шатри, спря и погледна през рамо далечната фигура, висока и неподвижна на тревистия склон. Мечът Драгнипур, вързан на гърба на Аномандър Рейк, беше като дълъг кръст, обкръжен в собствения си дъх от свръхестествен мрак. „Уви, буренцето с гредфаланско пиво май няма да стигне…“ — И кой лабиринт ще избереш за това? Бързия Бен огледа проснатите трупове и съборените, оплескани с кръв камъни на крепостната стена. През зейналия отвор се виждаха догасващи пожари, пушекът скриваше нощното небе над тъмните, безжизнени сякаш сгради. — Рашан, мисля. — Сянка. Трябваше да се сетя. — Таламандас се покатери на купчината мъртви тела и погледна отгоре магьосника. — Продължаваме ли? Бързия Бен отвори лабиринта, дръпна го здраво и го стегна около себе си. Магията го погълна в сенките си. Таламандас се изкиска и приближи. — Тоя път да кацна на рамото ти, а? — Ако настояваш — избоботи магьосникът. — Не ми оставяш голям избор. Да контролираш лабиринт, като го търкаляш отпред и го замиташ отзад, може да показва майсторството ти, но така не ми остава никакво място за маневриране. Макар че защо точно сега трябва да се занимаваме с лабиринти, изобщо не разбирам. — Щото ми трябва практика. Освен това мразя да ме забелязват. — Бързия Бен махна с ръка. — Хайде, на борда. Стикснерът се покатери по крака на магьосника, опря крачетата си от вързани клонки на колана му и се издърпа нагоре по ризата му. Тежестта, след като Таламандас се разположи на рамото му, беше несъществена. Пръстчетата от сухи вейки се стегнаха на яката му. — Ще изтърпя още едно-две търкаляния, но да не ти стане навик. Бързия Бен тръгна напред и се шмугна през процепа в стената. Светлината на пламъците разсичаше сенките и очертаваше контура на тялото му. Той се съсредоточи да се слее със заобикалящото го. Пламъци, пушек и пепел. Смътни стонове от рухналите сгради; на няколко улици встрани — траурната песен на баргасти. — Всички панионци са се махнали — прошепна в ухото му Таламандас. — Защо трябва да се крием? — В природата ми е. Предпазливостта ме пази жив. Млъкни вече. Навлезе в улица, обкръжена от имения на дару. Докато другите булеварди разкриваха положените от племената на Белоликите да разчистят телата усилия, тук това не бе направено. Панионски войници лежаха на купове, струпани главно около едно от именията, чиято почерняла порта зееше като паст, обрамчена със засъхнала кръв. Тъмни вкочанени фигури стояха на страж покрай нея, явно кацнали на нещо като парапет зад стената. Присвит в подножието на една сграда на шейсет крачки оттам, Бързия Бен огледа сцената. Във въздуха все още се долавяше горчивият дъх на магия. Таламандас на рамото му изсъска: — Некромантите! Ония, дето ме откъснаха от гробницата ми! — Мислех, че вече няма защо да се боиш от тях — промърмори Бързия Бен. — Не се боя, но това не може да намали омразата и отвращението ми. — Толкова по-зле, защото искам да поговоря с тях. — Защо? — За да им взема мярката, за какво друго? — Идиотизъм. Каквото и да са, не е добро. — А аз? Остави ме да помисля. — Никога няма да минеш покрай тия немрящи стражи. — Когато кажа „остави ме да помисля“, имам предвид да млъкнеш. Таламандас изръмжа недоволно, намести се на рамото му и замълча. — За това ще ни трябва друг лабиринт — най-сетне каза магьосникът. — Изборът е: на Гуглата или Ейрал Гамелон… — Ейрал какво? Не съм го чувал… — Демоничен. Повечето вещери, които призовават демони, отварят пътека към Гамелон — въпреки че вероятно самите те не го знаят, във всеки случай не и името. Вярно, човек може да намери демони и в други лабиринти — апторианите на Сянка например. Но Корвалахрай и Галайн, любимите на империята, са от Гамелон. Все едно, ако инстинктите не ме лъжат, в това имение са представени два вида некромантика — ти каза, че са били двама, нали? — Да. И два вида лудост. — Интересно звучи. — Това е прищявка! Нищо ли не си научил от многото си души, магьоснико? Прищевките са гибелни. Направи нещо не с разум, а от любопитство, и то те стиска за гърлото като вълча челюст. А дори да успееш да се измъкнеш, ще те гони. Вечно. — Много говориш, стикснер. Взел съм си решението. Време е да тръгваме. — Разгъна лабиринта на Рашан около себе си и пристъпи напред. — Пепел в урната! — изсъска Таламандас. — Да, на самата Гугла. Доволен ли си от тази фамилиарност? Тя е по-безопасният избор, тъй като Гуглата те е благословил, нали? — Не съм доволен. Не беше много изненадващо, след като Бързия Бен огледа трансформацията наоколо. Смъртта тичаше като обезумяла в този град. Души изпълваха улиците, затворени в цикъла на последните си мигове живот. Въздухът беше пълен с писъци, с плач, със звънтене на мечове, с грохота на рухващи камъни и задушаващ дим. Застлани под всичко това бяха безброй други смърти — улегналите пластове, като от стари лавини, навсякъде, където се събират човешки същества. Поколения след поколения. Но Бързия Бен бавно осъзна, че този разбушувал се пожар е само ехо, че самите души са призрачни. — Богове подземни — промърмори той, внезапно осенен. — Та това е само спомен — онова, което са побрали в себе си камъните и улиците, спомените на самия въздух. Душите… те всички са минали през Портата на Гуглата… Таламандас седеше неподвижен на рамото му. — Казваш истината, магьоснико — промълви той. — Какво се е случило тук? Кой е прибрал всички тези мъртви? — Прибрани са, да. Под крило. Били са благословени, от първия до последния, болката им е свършила. Дали не е работа на Съвета на маската? Стикснерът изсумтя. — Ония глупци? Едва ли. Бързия Бен въздъхна. — Капустан може и да се съвземе, в края на краищата. Не мислех, че ще е възможно. Е, ще влизаме ли сред тези призраци? — Трябва ли? Без да отговори, Бързия Бен закрачи напред. Немрящите стражи — сиърдомини и урдомани — бяха като тъмни петна, зацапали лабиринта на Гуглата. Ала бяха слепи за присъствието му в селението, където вървеше сега. От двамата некроманти вътре единият вече беше отхвърлен. Единственият оставащ риск беше дали другият — призоваващият — е освободил някакви демони, за да укрепи защитата на имението. Бързия Бен мина през портала. Дворът пред него се оказа чист, макар че тук-там по каменните плочи беше полепнала съсирена кръв. Пръстчетата-вейки се вкопчиха в рамото му. — Надушвам… Демонът сиринт клечеше пред вратите на къщата, загърнат в сянката на каменната фасада. Чудовището изгрухтя и надигна туловището си над стълбището. Покрит с нагъната жабешка кожа, с плоски стъпала, с широка ниска глава, повечето челюсти и зъби, сиринтът надвишаваше на ръст и най-големия бик бедерин. На къси отскоци обаче можеше да е бърз като мълния. А само няколко къси отскока и щеше да се добере до Бързия Бен и Таламандас. Стикснерът писна. Бързия Бен скочи ловко встрани, докато разгръщаше нов лабиринт, напластен върху този на Гуглата. Крачка заднешком го вкара в новия лабиринт, където зноят течеше като втечнен и кехлибарена светлина пронизваше въздуха. Сиринтът зави и се пльосна по корем в Ейрал Гамелон. Бързия Бен заситни навътре в демонския лабиринт. Сиринтът изхленчи и се опита да го последва, но беше спрян от видимия вече нашийник и верига, водеща, знаеше Бързия Бен, чак до обвързващия кръг, сътворен от призоваващия вещер, оковал съществото. — Жалко, приятелю — каза магьосникът на циврещия демон. — Да вземем да се спазарим, а, сиринт? Аз чупя веригата, ти отиваш да намериш любимите си. И мир помежду ни. Съществото остана съвсем неподвижно. Отпуснатите клепачи се вдигнаха и се видяха големи светещи очи. В смъртното селение, което току-що бяха напуснали, те горяха като огън. Тук, в Ейрал Гамелон, изглеждаха почти хрисими. „Почти. Не се заблуждавай, Бързак. Това нещо може да те сдъвче на една хапка.“ — Е? Сиринтът се хлъзна встрани и изпъна врат. От нашийника и веригата сияеше магия, желязото беше отрупано с всечени глифове. — Ще трябва да поразгледам отблизо — каза Бързия Бен на демона. — Знай, че с нас остава лабиринтът на Гуглата… — Никак не е добре! — изсъска Таламандас. — Ония немрящи стражи ни видяха! — Имаме още малко време — отвърна Бързия Бен. — Ако млъкнеш де. Сиринт, ако ме нападнеш, когато се приближа, ще ти покажа още една верига на врата ти — на Гуглата. Умрял, ама не умрял, ей така — ни тук, ни там. Завинаги. Разбра ли ме? Съществото отново изхленчи, но не помръдна. — Е, добре. — Глупак… Бързия Бен махна пренебрежително с ръка на стикснера и пристъпи до огромния демон. Знаеше, че ужасната глава може да се обърне бързо като мълния, челюстите й де се отворят и да глътнат — главата му, раменете с Таламандас включително — и торса, чак до бедрата. Огледа замислено глифовете и изсумтя. — Добра изработка, няма спор. Ключът обаче за счупването на тези брънки е в разплитането само на една нишка. Предизвикателството е в това да намериш вярната… — Ще побързаш ли! Немрящите идват! — Един момент. — Бързия Бен се наведе и примижа над знаците. — Любопитно. Това писмо е корлерли. Висш корлерли, не се е срещал от столетия. Е, значи е лесно. — Пресегна се, измърмори няколко думи и драсна един глиф с нокътя на палеца си. — Значи, като променим смисъла… — Бързия Бен стисна веригата от двете страни на драснатия глиф и дръпна. Брънката изпращя. Сиринтът залитна напред, обърна се рязко и разтвори паст. Таламандас изпищя. Бързия Бен вече беше във въздуха, през портала на лабиринта, обратно в този на Гуглата, където сви рамо да посрещне плочите, превъртя се и се надигна — с Таламандас все така впит в туниката му. И тогава магьосникът замръзна. Бяха обкръжени от тъмни фигури, вече вкочанени, след като плячката им се оказа невидима. Таламандас благоразумно си замълча. Все така приведен, Бързия Бен бавно и тихо запристъпва между двама от немрящите стражи, после бързо заситни и се приближи до двойната врата. — Богове — простена стикснерът, — защо го правим всичко това? — Щото е забавно! Вратата не беше заключена. Бързия Бен се шмугна през нея и я затръшна зад себе си. Тихото изщракване на бравата му се стори прекалено шумно. — Е, а сега кой лабиринт? — изпъшка Таламандас. — А, дали пък не долавям, че влизаш в духа на нещата? — Не избра най-подходящите думи, смъртни. Усмихнат, Бързия Бен затвори лабиринта на Гуглата. „Би трябвало да е ясно защо го правя, стикснер. Твърде дълго бях останал без лабиринти. Трябва ми практика. Освен това трябва да разбера колко си ефикасен. Дотук — добре. Отровата стои настрана, не може да се изсипе върху мен. Доволен съм.“ Отиде до най-близката стена и опря дланите си в студения камък. Таламандас се изкиска. — Д’рисс. Пътят на Камъка. Хитро копеле. Бързия Бен отвори лабиринта и се хлъзна през стената. Никак не беше лесно. През самите камъни се минаваше с лекота — съпротивата им не беше по-голяма от тази на вода, — но хоросанът не беше толкова податлив, дърпаше го като нишки на много здрава паяжина. Още по-лошото беше, че стените се оказаха тънки, принудиха го да кривне на една страна. Тръгна през стената от стая на стая, провираше се все по-навътре. Архитектурата на Дару беше предвидима и симетрична. Главното помещение на приземния етаж щеше да е в центъра. Горните етажи бяха по-проблематични, но в повечето случаи главната зала на долния етаж щеше да е сводеста, избутвайки настрана горните стаи на сградата. Стаите се виждаха, но смътно. Грапаво, сивкаво, мебелировката — замъглена и неразличима. „Камъкът познава кръвта, ала не може да я държи. Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.“ Думите бяха древни, на някакъв зидар и скулптор, живял в Унта преди столетия. Съвсем подходящи, когато си тръгнал по Пътя на Камъка. Когато си в плътта на Спящата богиня. Бързия Бен се хлъзна на поредния ъгъл и едва сега успя да зърне главната зала. На нещо като диван, близо до камината, се беше изтегнал човек. Като че ли четеше книга. Друг мъж подклаждаше смътно розовите пламъци и мърмореше под нос. По полицата крачеше птица, врана може би, или гарван. Мъжът на дивана говореше, докато прелистваше пергаментовите страници на книгата си, думите му стигаха приглушено и накъсано през камъка. — Като приключиш тук, Емансипор, върни стражите на позициите им на стената. Да ги поставиш сред двора с лице навътре към нищото е белег за глупост. Такава сцена едва ли би вдъхнала страх у потенциални натрапници. — Ако нямате нищо против, господарю — отвърна Емансипор, докато се надигаше и изтупваше саждите от ръцете си, — щом имаме нежелани гости, не трябва ли да направим нещо по въпроса? — Колкото и да не обичам да губя демоните си, скъпи прислужнико, не приемам, че всички посетители непременно са злонамерени. Разкарването на моя сиринт несъмнено беше единствената налична възможност, но при все това беше доста рисковано начинание. Веригата е само половината от механизма, разбира се; заповедите по нашийника не могат да се надвият лесно. Тъй че хайде малко търпение, докато гостът ни реши да формализира визитата си. Жълъдовата главица на Таламандас се опря до ухото на Бързия Бен. — Остави ме тук, когато излезеш, магьоснико. Вероломството на този мъж не е просто вероятност, то е адски сигурно. Бързия Бен сви рамене. Тежестта на стикснера напусна рамото му. Усмихнат, магьосникът излезе от лабиринта и заизтупва песъчливата прах от ризата и пелерината си. Излегналият се мъж бавно затвори книгата си, без да вдига глава. — Емансипор, ако обичаш, малко вино за мен и за госта ми. Слугата се обърна рязко и зяпна Бързия Бен. — Дъх на Гуглата! Ти пък откъде дойде? — Стените имат уши, очи и всичко останало. Изпълни си задачата, Емансипор. — Мъжът най-сетне вдигна глава и погледна чародея. „Е, и това ако не е гущерски поглед! Какво пък, никога не съм подскачал като пъдпъдък пред такива, защо да го правя сега?“ — Малко винце ще е чудесно — отвърна Бързия Бен. — Нещо… по-цветисто — добави некромантът, щом слугата тръгна към страничната врата. Враната на полицата беше престанала да крачи и гледаше магьосника, килнала глава на една страна. След малко започна отново да ситни напред-назад. — Моля, разполагайте се. Аз съм Бочълайн. — Бързия Бен. — Магьосникът отиде до плюшения стол срещу некроманта, настани се в него и въздъхна. — Интересно име. И подходящо избрано, ако позволите да отбележа. Да избегнете нападащ сиринт — допускам, че ви е нападнал, когато го освободихте. — Умно — съгласи се Бързия Бен. — Заключване на цялостно заклинание в нашийника, и една последна команда да убие тоя, който го освободи. Допускам, че това се отнася и за вас. — Никога не освобождавам демоните си — отвърна Бочълайн. — Никога ли? — Всяко изключение в магическия механизъм го отслабва. Не го допускам. — Горките демони! Бочълайн сви рамене. — Не храня симпатия към инструментите си. Вие плачете ли за камата си, когато се счупи в нечий гръб? — Зависи дали е убила кучия син, или само го е вбесила. — Е, но тогава плачете за себе си. — Пошегувах се. Бочълайн вдигна едната си тънка вежда. Последвалата тишина бе нарушена от Емансипор — носеше табла, с поставена върху нея прашна бутилка и два кристални бокала. — А за теб чашка? — попита некромантът. — Толкова ли съм деспотичен, Емансипор? — Ъъъ, ударих една глътка долу, господарю. — Нима? — Да видя дали е цветисто. — Е, и? — Ммм… не знам. Какво е „цветисто“? — Хъм, изглежда, ще трябва да подновим образованието ти по такива тънкости. Цветисто е обратното на… тръпчиво. Без онзи горчив спомен за мъзга, а нещо сладко, ароматно като нарцис или… — Това цвете е отровно — отбеляза с лека тревога Бързия Бен. — Но е твърде приятно на външност, нали? Съмнявам се, че някой от вас има навика да яде цветя, тъй че с аналогията потърсих визуален пример за Емансипор. — Аха. Разбирам. — Преди да ни налееш, Емансипор — вкусът, който остава на небцето, горчив ли е, или сладък? — Ъъъ, беше малко стипчив, господарю. Като желязо. Бочълайн се надигна и сграбчи бутилката. Поднесе я до носа си и подуши гърлото. — Идиот такъв! Това е кръв от колекцията на Корбал Броуч. Върни я веднага в мазето. Сбръчканото лице на Емансипор беше бяло като пергамент. — Кръв ли? Чия? — Има ли значение? Емансипор зяпна, а Бързия Бен се окашля. — За вашия слуга, мисля, че отговорът би трябвало да е: „Да, има“. Враната изграчи от полицата и заклати глава. Коленете на слугата се подкосиха и двата бокала издрънчаха. Намръщен, Бочълайн взе отново бутилката и отново я подуши. — Ами… — рече той и я върна на подноса, — не съм аз този, който може да каже със сигурност, разбира се, но мисля, че е девича кръв. Бързия Бен нямаше друг избор, освен да попита: — Как разбрахте? Бочълайн го изгледа с вдигнати вежди. — Много просто. Тръпчива е. „При Гуглата да вървят всички планове.“ Паран седеше свит на една от долните скамейки в заседателната зала на Хомота. Нощта сякаш се беше процедила в огромното прашно помещение, замъглявайки светлината на факлите по стените. Подът пред него беше разкъртен и долу се виждаха редици покрити с прах, изправени с носовете нагоре канута. Увитите трупове, които ги бяха запълвали, бяха прибрани от баргастите с тържествена церемония, но капитанът имаше чувството, че най-важните артефакти са останали. Очите му не можеха да се откъснат от морските канута, все едно че в тях се таяха истини, които можеха да се окажат смазващи, стига да успееше да ги разгадае. Болката в стомаха му пращаше заглъхващо ехо. Смяташе, че вече е разбрал източника на болестта. Не беше от хората, приемащи с охота властта, но въпреки това му беше връчена власт. Не нещо толкова явно или очевидно като меч, като Драгнипур, да речем; нещо, с което да борави, да посича враговете като отмъстителен демон, коленичещ само пред хладното правосъдие. Но власт все пак. Чувствителност към подмолни течения, разбиране за дълбоката взаимовръзка, обхващаща всички неща и привързваща всекиго към всеки друг. Гъноуз Паран, който презираше властта, беше избран за съдник. Особа, която да смекчава силата, която трябва да наложи структура — правила на играта — на играчи, които отхвърлят всяко предизвикателство към свободата си да постъпват така, както им харесва. „По-лошо е от малазански съдия в Унта. Който трябва да се придържа стриктно към закона, като в същото време е притискан от всички възможни влияния, от фракционните племенни борби до самата императрица. Ръчкане и дърпане, бутане и теглене, докато и най-лесният и праволинеен път към решенията не се превърне в кошмар.“ „Нищо чудно, че тялото се гърчи, мъчи се да отхвърли онова, което ми е наложено насила.“ Беше останал сам в залата на Съвета. Подпалвачите на мостове бяха решили, че казармата на Джидрат по им приляга на стила и в този момент без съмнение играеха на зарове и се натряскваха с пиво с петдесетината джидрати от вътрешната гвардия на Хомота, докато жреците на Маската се бяха оттеглили за през нощта. А по всичко личеше, че Смъртният меч на Трейк, Грънтъл, е завързал приятелство с дъщерята на Хъмбръл Тор, Хетан, и то по начин, който според Паран скоро щеше да доведе до родствени връзки с клана на Белоликите — двамата се бяха оттеглили в недрата на цитаделата, несъмнено за да си намерят някое уединено местенце. За огромно отвращение на Стони Менакис. Щит-наковалня Итковиан беше отвел бойците си в казармата близо до двореца Джеларкан, за да се заемат с ремонтите, а на другия ден да започнат изваждането на бежанците от тунелите под града. Възкресението на Капустан най-вероятно щеше да се окаже мъчително и болезнено и капитанът никак не завиждаше на Сивия меч за тази задача. „Ние, от друга страна, ще трябва да си продължим нашата работа. Итковиан ще трябва да намери сред оцелелите някой с царствена кръв — колкото и да е разредена, — за да го постави на опетнения трон. Градската инфраструктура е съсипана. Кой ще храни оцелелите? Колко време ще мине, докато се възстанови търговията с градове като Салтоан и Даруджистан? Гуглата е свидетел, че баргастите не дължат нищо на хората на Капустан…“ В стомаха му най-после беше настъпил мир. Той вдиша колебливо и бавно въздъхна. „Власт.“ Мислите му имаха навика да се отплесват към обикновените неща — средство да се отложи, знаеше го много добре, и му струваше усилие да се върне на главния проблем, с който рано или късно му предстоеше да се справи. „Буря от планове, и всеки от тях се опитва да ме превърне в опорна точка, като по този начин обхване цялата Драконова колода. Истина, която бих предпочел да не знам. Но ги усещам тия проклети карти вътре в себе си, като бегло очертани кости на огромен звяр, толкова огромен, че не може да се разпознае изцяло. Скелет, заплашващ да се разпадне. Освен ако не го държа, и точно такава е задачата, която ми е наложена. Да го държа цял.“ „Играчи в играта, които не желаят други. Играчи извън играта, които искат да влязат. Играчи на първата линия и в тила, движещи се в сенките. Играчи, които играят честно, и играчи, които мамят. Богове, откъде да започна да разплитам всичко това?“ Замисли се за Грънтъл, Смъртния меч на наскоро възвисилия се Трийч. В известен смисъл Тигърът на лятото винаги беше присъствал, пристъпващ безшумно по дирята на Финир. Ако приказките бяха верни, Първият герой отдавна беше изгубил пътя си, поддал се беше на зверските инстинкти на соултейкън. „Все пак това явно, смазващо съвпадение…“ Паран бе започнал да подозира, че Древните богове не са нагласили нещата по начина, за който намекваше Найтчил; че сляпата случайност е толкова виновна за обрата на събитията, колкото и всичко друго. „В противен случай никой от нас не би имал шанс срещу Древните богове, включително и Сакатият бог. Ако всичко е било планирано, то този план би трябвало да включва загубата на пътя от Трийч, за да стане по този начин приспаният в играта, заплахата му спрямо Финир ловко да бъде отстранена до момента, в който Първият герой не стане необходим. И смъртта му също така е трябвало да бъде нагласена, с точен разчет във времето, така че да може да се възвиси в подходящия момент.“ „И всяко друго събитие, довело накрая до внезапната, брутална уязвимост на Финир, трябва да е било известно на Древните богове, чак до последния детайл.“ „Следователно, освен ако всички ние не играем роли, които са предопределени и следователно неизбежни — и по този начин потенциално известни на същества като Древните богове, — та освен ако не е така, то това, което всеки един от нас избере да прави или да не прави, може да има дълбоки последствия. Не просто за собствения ни живот, а за света — за световете, за всички съществуващи селения.“ Спомни си писания на историци, които бяха твърдели точно това. „Старият войник Дюйкър например, макар че той отдавна беше изпаднал в немилост. Всеки учен, приел имперския халат моментално се превръща в заподозрян… заради явния компромис между лоялност и еретизъм. Все пак в ранните си дни е бил яростен проповедник на индивидуалната ефикасност.“ „Проклятието на великите умове. Стигаш млад до някоя идея, преживяваш неизбежната й обсада и щурм, останал на страж на бойниците дълго след като войната е свършила и оръжията са затъпели в натежалите ръце… проклятие, пак се отвлякох.“ И тъй, той трябваше да се превърне в опорната точка. Позиция, изискваща внезапно избуяване на личната самоувереност, ненакърнима вяра в собствената му ефикасност. „Това е последното, на което съм способен, уви. Изтерзан от несигурност, скептицизъм, от всички недостатъци, присъщи на човек, който страда от хронична липса на цел. Който подценява всяка лична цел като дърво, дъвчещо собствените си корени, макар и само за да докаже мрачното мнение за себе си, като се събори само.“ „Богове, кажете…“ Шумолене го предупреди, че в залата има още някой. Паран примига и се огледа в тъмното. Между канутата имаше някаква фигура — изгърбена и облечена в броня от пробити монети. Капитанът се покашля. — Последно посещение на святото място? Баргасткият воин се изправи. Лицето му изглеждаше познато, но Паран разпозна младежа едва след като се вгледа добре. — Кафал, нали? Братът на Хетан. — А ти си малазанският капитан. — Гъноуз Паран. — „Онзи, който благославя.“ Паран се намръщи. — Не, тази титла ще подхожда повече на Итковиан, Щита-наковалня… Кафал поклати глава. — Той носи само бреме. Ти си Онзи, който благославя. — Да не намекваш, че ако някой е способен да смъкне… бремето на Итковиан, то този някой съм аз? Трябва само да го… благословя? — „Съдник, мислех. Явно е по-сложно. Силата да благославяш? Беру да не дава дано.“ — Не аз ще кажа — изръмжа Кафал и очите му блеснаха на светлината на факлите. — Не можеш да благословиш някой, който ти отказва това право. — Добре казано. Нищо чудно, че повечето жреци са окаяници. Лъснаха зъби — в усмивка или в нещо по-гадно. „Ох, май не ми харесва тази идея за благославянето. Но изглежда логично. Иначе как един Господар на Колодата ще завърши присъждането? Също като унтски магистрат, само че тук има и нещо религиозно — и точно то ме притеснява. Поразсъди по-късно над това, Гъноуз…“ — Седя тук — заговори Паран — и си мисля от време на време, че в тези прогнили канута се крие някаква тайна. Кафал изсумтя. — Ако го приема за съгласие, дали ще сгреша? — Не. Паран се усмихна. Знаеше, че баргастите мразят да казват „да“ на каквото и да било, но потвърждението можеше да се намекне, като ги подведеш да кажат „не“ на обратното. — Да напусна ли предпочиташ? — Не. Само страхливците крият тайни. Приближи се, ако искаш, и виж поне една от истините, скрити в тези древни съдове. — Благодаря — отвърна Паран и бавно се надигна. Взе един фенер и отиде до ръба на ямата, после слезе долу и стъпи на влажната земя до Кафал. Дясната ръка на баргаста се беше отпуснала на един от резбованите носове. Паран го огледа. — Бойни сцени. Морски. — Не това е тайната, която искам да ти покажа — избоботи Кафал. — Резбите са направени изключително умело. Скриват свръзките и дори отминалите столетия почти не са оголили хитрината. Как така това кану изглежда, че е направено от едно дърво. То наистина е от едно дърво, но все пак е сглобено от парчета — можеш ли да видиш това, Гъноуз Паран? Капитанът се наведе. — Едва-едва — отвърна след малко, — но само защото някои от парчетата са се откъснали от свръзките. Тези дъски с бойните сцени например… — Да, точно те. А сега виж тайната. — Кафал извади ловджийски нож с широко острие, пъхна острия връх в почти невидимата фуга и изви ножа. Летвата с бойната сцена се изтръгна в края на носа. Отвътре се показа дълга кухина. Нещо в нея проблясваше смътно. Кафал бръкна в кухината и го извади. Меч. Вълнистото острие беше тясно, с един ръб и като разтопено в играта на пламъците на факлите. Беше издължено, върхът се стесняваше в последната педя. Малък ефес от черно желязо с форма на диамант предпазваше дръжката. Макар и несмазан и без ножница, мечът се беше запазил през столетията без дори едно петънце ръжда. — В това нещо има магия. — Не. — Кафал вдигна оръжието и стисна с две ръце тънката дръжка. — В младостта на моя народ търпението и майсторството са били съчетани в съвършен брачен съюз. Оръжията, които са правили тогава, са били ненадминати и си остават такива. — Прости ми, Кафал, но кривите мечове и копия, които съм виждал между воините, едва ли са доказателство за изключително умение. Кафал се озъби. — Няма нужда от прошка. Всъщност думите ти са прекалено вежливи. Оръжията, които коват днес ковачите ни, са лошо направени. Загубили сме древното знание. — Не мога да си представя един най-обикновен меч да оцелее, оставен толкова небрежно, Кафал. Сигурен ли си, че в него не е вложена… — Сигурен съм. Сплавта на металите надмогва натиска на времето. Познавали са метали, които още не са преоткрити — сега, когато магията е толкова разпространена — и сигурно никога няма да бъдат открити. — Подаде меча на Паран. — Изглежда небалансиран, нали? Натежава повече към върха. Дръж. Паран взе оръжието. Беше леко като кама. — Невъзможно. Трябва да се счупи… — Няма да е лесно, капитане. Огъването изглежда твърдо, нали? Затова заключаваш, че е крехко, но не е. Виж ръба. Няма нащърбвания, въпреки че този меч е участвал в много, много битки. Ръбът си остава гладък и остър. Този меч не се нуждае от точене. Паран му го върна и се загледа отново в канутата. — И в тези съдове има още такива оръжия? — Така е. — Кой ще ги използва? Бойните ви вождове? — Не. Деца. — Деца? — Грижливо подбрани, за да започнат да се упражняват с тези мечове. Представи си, че размахваш този меч, капитане. Мускулите ти са настроени за нещо много по-тежко. Или ще прекалиш със замаха, или с баланса. Един силен удар може да го избие от ръката ти. Не, истинският потенциал на тези мечове е само в ръце, които не познават друго оръжие. А повечето от това, което ще учат децата, ще трябва да го правят сами — в края на краищата как можем да ги учим на нещо, което не знаем? — И какво е предназначението на тези мечове? На тези млади воини, които ще боравят с тях? — Някой ден може би ще намериш отговора, Гъноуз Паран. Паран мълча дълго. Накрая промълви: — Мисля, че току-що открих още една тайна. — И каква е тя? „Ще разглобите тези канута. Ще овладеете изкуството да ги правите.“ — Тази земя ще остане ли задълго ваш дом, баргаст? Кафал се усмихна. — Не. — Тъй. — Тъй. Капитане, Хъмбръл Тор има молба към вас. Искате ли да я чуете лично от него, или да я изрека от негово име? — Давай. — Баргастите биха искали техните богове да бъдат… благословени. — Какво? Нямате нужда от мен за такова… — Истина е. И въпреки това ви молим. — Добре, чакай да помисля, Кафал. Един от проблемите ми е, че не знам как точно се прави това. Отивам просто ей така при вашите кости и казвам: „Благославям ви“, или е необходимо нещо по-сложно? Кафал вдигна тежките си вежди. — Не знаеш? — Не. Може би ще трябва да си съберете шаманите да обсъдят въпроса. — Да. Ще трябва да направим точно това. Като разберем какъв ритуал е нужен, ще се съгласиш ли? — Казах, че ще помисля, Кафал. — Защо се колебаеш? „Щото съм една проклета от Гуглата опорна точка и каквото реша да направя, може да — ще — промени всичко.“ — Не искам да ви оскърбя. Но и съм предпазлив. — Човекът с власт трябва да действа решително, Гъноуз Паран. Иначе властта се изплъзва от пръстите му. — Когато реша да действам, Кафал, ще бъде решително. Стига да е смислено. Но прибързано няма да бъде, и ако наистина притежавам огромна власт, радвай се, че е така. Баргасткият воин изсумтя. — Може пък предпазливостта ти да е разумна, в края на краищата. Ще предам думите ти на баща си. — Тъй да бъде. — Ако искаш самота, сега си намери някое друго място. Моите хора идват да приберат останалите оръжия. Тази нощ ще има много работа. — Добре. Ще се поразходя. — Пази се, Гъноуз Паран. Капитанът се обърна. — От какво? — Съветът на маската знае кой… какво си, и никак не им харесва. — Защо? Кафал отново се ухили. — Съветът на маската не обича съперници. Още не са се примирили с признаването на Керули, който иска да се включи в компанията им. Ти… напълно е възможно да се провъзгласиш за техен господар във всички неща. Очите шарят зад тези маски, капитане. — Дъх на Гуглата — въздъхна Паран. — Кой е тоя Керули, между другото? — Върховният жрец на К’рул. — К’рул? Древният бог? — Очаквай Керули да потърси благословията ти. От името на своя бог. Паран потърка чело. Изведнъж се почувства невероятно уморен. — Отказах се. Никаква разходка. — Какво ще правиш? — Ще намеря някоя дупка, в която да се свра, Кафал. Смехът на воина беше груб и съвсем не толкова съчувствен, колкото му се искаше на Паран. Емансипор Рийзи беше успял да намери по-подходяща бутилка от мазетата и беше напълнил двата бокала, преди да напусне припряно стаята, с мъртвешката бледнина, още по-ясно очертана на сбръчканото му лице. Бързия Бен все пак отпи първата глътка предпазливо. След миг я преглътна и въздъхна. Седнал срещу него, Бочълайн се усмихна. — Великолепно. Е, след като положихте усилието да проникнете през защитите на това имение, вярвам, че сте дошли с определена цел. Прочие, радвате се на огромното ми внимание. — Призоваване на демони. Това е най-рядката и най-трудна дисциплина сред некромантските изкуства. В отговор Бочълайн сви скромно рамене. — А силата, която то извлича — продължи Бързия Бен, — макар и от лабиринта на самия Гугла, е дълбоко покварена с Хаос. От двете страни на тази граница между въпросните лабиринти. И като странична тема, защо смятате, че аспектът на призоваването на демоните е смърт? — Налагането на абсолютен контрол над жизнена сила, Бързи Бен. Заплахата от анихилация по природа е с аспект на смърт. Досежно наблюдението ви за влиянието на Лабиринта на Хаос, развийте мисълта си, моля. — Лабиринтите са отровени. — Аха. Хаотичната сила притежава много аромати. Онова, което напада лабиринтите, няма почти нищо общо с елементите от Лабиринта на Хаос, с които се занимавам аз. — Следователно достъпът ви до вашите лабиринти не ви е засегнал. — Не съм казал подобно нещо — отвърна Бочълайн и замълча, за да отпие от виното. — Тази… зараза… е дразнещо, неприятно развитие, което заплашва да се влоши. Навярно в някой бъдещ момент ще намеря за нужно да попритисна виновника. Моят приятел Корбал Броуч ме уведоми за собствената си нарастваща загриженост — той действа по-пряко през лабиринта на Гугла, поради което ударът за него е по-тежък. Бързия Бен се озърна към враната на полицата. — Виж ти. Е… — добави той, обръщайки се отново към Бочълайн, — колкото до това, мога да ви кажа точно кой е виновникът. — И защо ще ни го казвате, маг? Освен за да потърсите помощта ни? Стигам до извода, че се противопоставяте на този… отровител. И сте в процес на търсене на потенциални съюзници. — Съюзници? Да търся помощта ви? Не, грешно ме разбирате. Информацията я предлагам безплатно. Не само че не очаквам нищо в замяна, но и да ми предложите помощ, учтиво ще я отклоня. — Любопитно. Значи притежавате мощ, съперничеща на боговете? — Не помня да съм споменавал за богове в тази беседа, Бочълайн. — Напълно вярно; но все пак съществото, виновно за отравянето на всички лабиринти, несъмнено е могъщ индивид — ако не бог, то поне кандидат. — Във всеки случай — каза с усмивка Бързия Бен — не съпернича на богове. — Разумно решение. — Но понякога ги изритвам от собствената им игра. Бочълайн изгледа с любопитство чародея и бавно се отпусна назад. — Намирам, че компанията ви ми допада, Бързи Бен. Много трудно се развеселявам, но вие се оказахте великолепно забавление, за което ви благодаря. — Моля, няма защо. — Моят приятел Корбал Броуч желае да ви убие, уви. — Не можеш да задоволиш всички. — Съвсем вярно. Виждате ли, той не обича да го объркват, а вие го объркахте. — Той по-добре да си остане на полицата — благоразумно посъветва Бързия Бен. — Не се отнасям много добре с досадниците. Бочълайн вдигна вежда. Изведнъж вляво от Бързия Бен се просна огромна сянка на криле — Корбал Броуч скочи от мястото си и започна да се превръща още докато кацаше. Малазанецът замахна с лявата си ръка, вълни от напластено чародейство се изсипаха в пространството помежду им и удариха некроманта. Получовек, полупроскубана врана, Корбал Броуч все още не беше довършил превръщането си в човешки облик. Вълните от сила тепърва щяха да разцъфтят. Магическият удар го надигна от пода и некромантът се озова на гребена на чародейството. То се стовари в стената зад камината, понесло със себе си странно крилатата получовешка фигура, и изтрещя. Боята избухна в облак прах. Стената се разтресе, огъна се, където я удари Корбал Броуч… и където проби дупка към онова, което беше от другата страна. Последното, което Бързия Бен видя от него, бяха ботушите му, преди мътната прах и пипалата от сила да замъглят стената. Последва тежко изтупване оттатък — сигурно беше някакъв коридор, — а след него само падащите парчета откъртена мазилка нарушиха тишината. Бързия Бен бавно се намести в стола си. — Още вино? — попита Бочълайн. — Благодаря. Извинявам се за бъркотията. — За нищо. Никога досега не бях виждал — какво — шест, може би седем лабиринта, всички изригнали наведнъж, толкова сложно заплетени помежду си, по такъв взаимно допълващ се начин. Вие сте истински артист. Ще се съвземе ли Корбал Броуч? — Аз съм ваш гост, Бочълайн. Би било невъзпитано от моя страна да убия приятеля ви. Освен това, стриктно казано, аз съм и негов гост. Коминът беше доста пострадал и стаята бавно се изпълваше с дим. — Вярно — призна Бочълайн. — Макар че, длъжен съм да изтъкна с неохота, той се опита да ви убие. — Няма причина за притеснения — отвърна малазанецът. — Не ми създаде особени неудобства. — И което намирам за най-смайващо, във вашата магия нямаше и следа от хаотична отрова, Бързи Бен. Можете да си представите изобилието от въпроси, които бих искал да задам. От коридора се чу стон. — И признавам — продължи Бочълайн, — че любопитството е най-досадната ми черта и често пъти води до непростителна жестокост към онзи, когото разпитвам, особено ако той не се окаже толкова разговорлив, колкото бих искал. Значи шест-седем лабиринта… — Шест. — Шест лабиринта — всички наведнъж — твърдението, че усилието ви е създало малко неудобство, леко ми прилича на самохвалство. Следователно, за да заключа, вие сте, нека да се изразим грубо: изразходен. — Давате ми да разбера, че гостоприемното ми посрещане е към края си — отвърна Бързия Бен, въздъхна и остави бокала. — Не непременно. Трябва само да ми кажете всичко и можем да продължим в този изискан стил. — Боя се, че няма да е възможно — отвърна малазанецът. — Все пак искам да ви уведомя, че съществото, отравящо лабиринтите, е Сакатият бог. Ще ви се наложи да помислите как да го… попритиснете. Много по-скоро, отколкото си мислите. — Благодаря ви. Няма да отрека, че съм впечатлен от владеенето на шест лабиринта, Бързи Бен. Длъжен съм обаче да отбележа, че може би трябваше да задържите поне половината от онова, което владеете. — Мъжът понечи да стане. — Но, Бочълайн, аз го направих — отвърна чародеят. Съдбата на дивана и на мъжа на него, когато силата ги удари, не беше по-добра от тази на стената и на Корбал Броуч преди малко. Бързия Бен срещна Емансипор Рийзи в опушения коридор, водещ към входа на имението. Слугата беше увил с парцал долната половина на лицето си и влажните му очи примижаха към магьосника. — Господарите ти имат нужда от грижи, Емансипор. — Живи ли са? — Разбира се. Макар че вдишването на пушек… Слугата го подмина и излая зад него: — Какво ви става на всички? — В смисъл? Емансипор се обърна. — Не е ли ясно? Когато плеснеш една оса, после използваш петата си, нали? Иначе може да те ужили! — Да не би да ме подтикваш да убия господарите ти? — Всички сте прокълнати от Гуглата идиоти, това сте! Я почисти това, Манси! Я изтъркай онова! Я зарови ей това в градината! Пълни сандъците — трябва да тръгваме! Това ми е проклятието — никой не ги убива! Мислите, че ми харесва работата, а? Идиоти! Мислите, че… Старецът още ревеше, когато Бързия Бен излезе навън. Таламандас го чакаше на прага. — Знаеш ли, той е прав… — Млък! — сопна се магьосникът. В двора немрящите стражи се бяха прекатурили от пътеката на стената и се бяха проснали по плочите, но полека-лека започваха да се размърдват. Крака и ръце се гърчеха и размахваха. „Като буболечки, паднали на гръб. Я да се махаме оттук. Защото вече наистина съм изразходен.“ — За малко щях да отида до оная стена дето я събори, знаеш ли. — Щеше да е много лошо — отвърна Бързия Бен. — Качвай се на борда. Напускаме. — Най-после малко благоразумие. Бочълайн отвори очи. Отгоре го гледаше Емансипор. — В градината сме, господарю — рече слугата. — Извлякох ви с Корбал Броуч навън. И огъня загасих. Сега трябва да отворя всички прозорци… — Много добре, Емансипор — простена сивобрадият некромант. — Емансипор! — Слугата беше понечил да тръгне. — Господарю? — Признавам… донякъде съм… объркан. Дали нямаме някакъв хроничен… недостатък, Емансипор? — Сър? — Подценява… о, все едно, Емансипор. Хайде, върши си работата. — Да, господарю. — А, освен това си спечели бонус за усилията… Какво би поискал? Слугата го зяпна, след това поклати глава. — Всичко е наред, господарю. То си ми е в задълженията. Отивам да си ги свърша. Некромантът надигна глава и изгледа стареца, забързан към къщата. — Колко скромен човек — изпъшка той. Огледа разнебитеното си тяло и съсипаните си дрехи и въздъхна. — Чудно, какво ли е останало в гардероба ми? Доколкото можеше да си спомни — а и предвид скорошните обстоятелства — не беше много. Загърнат отново в сянка, Бързия Бен закрачи по осеяната със срутена зидария улица. Повечето пожари или бяха загаснали сами, или ги бяха потушили и по никоя от оцелелите сгради не се виждаше светлина през широко зейналите прозорци. Звездите бяха овладели нощното небе, въпреки че мракът властваше над града. — Адски зловещо — прошепна Таламандас. Магьосникът изсумтя тихо. — Какво красноречие. И то от някой, прекарал поколения в урна насред гробница. — Скитниците като теб нямат никакво чувство за романтика — въздъхна стикснерът. Тъмната грамада на Хомота затулваше небето отпред. Смътната светлина на факлите по площада очертаваше релефа на ъгловатите каменни стени. Щом излязоха на булеварда, водещ към площада, се натъкнаха на първата група баргасти — седяха около огън, накладен от потрошени мебели. Навесите от насмолено зебло, изпънати между сградите, превръщаха улицата в тунел, странно напомнящ за пазарните улици в Седемте града. От двете страни лежаха спящи. Многобройните огньове рисуваха светли шарки под навесите. Много баргастки воини обаче все още бяха будни и бдителни. — Хайде да те видим сега как ще минеш през тази гмеж, магьоснико — замърмори Таламандас. — Ще трябва да заобиколим, освен ако не си се вкопчил в това свое шантаво желание да се промъкваш като мишка в къща, пълна с котки. В случай, че си забравил, това са мои родственици… — Млъкни! — сряза го тихо Бързия Бен. — Приеми, че това е поредното изпитание на партньорството ти — и на лабиринтите. — Какво? Ще тръгнем направо? — Да. — Кой лабиринт? О, само не Д’рисс и този път, моля те — тези камъни… — О, не. Само ще прогизнем от стара кръв. Няма да влизаме отдолу, Таламандас. Минаваме отгоре. Серк, Пътят на Небето. — Мислех, че си се изтощил в онова имение. — И е така. Общо взето. Но можем да се поизпотим още малко. — Аз не се потя. — Ами да пробваме, а? Магьосникът разбули Лабиринта на Серк. Не забеляза някой да им обръща внимание. Очите на Бързия Бен бавно се приспособиха и той улови теченията във въздуха, студени и топли пластове, носещи се успоредно на земята, спиралите, вихрещи се нагоре към небето между насмолените навеси, дирята на минаващите наоколо силуети, утаеният спомен за топлина в камъните и дървото. — Направо ми се гади — измърмори стикснерът. — Наистина ли се каниш да плуваш в тези течения? — Защо не? Ние сме толкова невеществени, колкото въздуха около нас. Мога да ни тласна, но проблемът е как да ни задържа. Прав си — не са ми останали резерви. Тъй че зависи от теб, Таламандас. — От мен? Нищо не знам за Серк. — Не ти и предлагам да учиш. Това, което ми трябва, е силата ти. — Това не влизаше в сделката! — Вече влиза. Стикснерът се намести боязливо на рамото на Бързия Бен. — Като извличаш от силата ми, отслабваш защитата, която предлагам срещу отровата. — И трябва да открием тази граница, Таламандас. Трябва да знам какво мога да извличам от теб при спешност. — Толкова ли гадно е положението, което очакваш, когато най-сетне се опълчим на Сакатия бог? — попита съществото. — Тези твои тайни планове — нищо чудно, че ги държиш в тайна! — Бих могъл да се закълна, че се предложи най-самопожертвователно на каузата. Какво, да не би вече да клинчиш? — Пред такава лудост? Естествено! Бързия Бен се усмихна на себе си. — Успокой се, не ти подготвям клада. Нито кроя планове да предизвиквам Сакатия бог. Не пряко, във всеки случай. Веднъж съм се изправял пред него, и това „веднъж“ ми стига. Все пак за откриването на границата бях сериозен. Хайде, дърпай тапата, шамане, и да видим какво можем да направим. Таламандас изсъска ядосано, но се подчини. Бързия Бен се надигна от земята и се плъзна напред по най-близкото течение, носещо се по дължината на улицата. Потокът беше прохладен, гмурваше се отдолу под навесите. Миг преди да стигне до най-ниската точка, магьосникът се гмурна в спирала от топлина от един от огньовете. Изстреляха се нагоре. — Проклятие! — сопна се Бързия Бен, докато подскачаше и се въртеше по горещия стълб. Стиснал зъби, чародеят се пресегна за силата на стикснера… и намери истината, която бе подозирал през цялото време. „На Гуглата. Отначало и докрай. От баргастките богове едва ли има и една капка солена пикня. Проклетите новодошли са се пръснали и съвсем са изтънели. Чудно, какво ли извлича от енергиите им? Карта има в Колодата, в Дома на Смърт, роля, която от много, много време не е била запълнена. Магът. Мисля, че току-що е намерил лице — изрисувано върху тъп жълъд. Таламандас, май си направил ужасна грешка. А колкото до вас, баргастки богове, ето ви една мъдрост, която да запомните за в бъдеще. Никога не отстъпвайте слугите си на друг бог, защото едва ли ще останат ваши слуги за дълго. Богът най-вероятно ще ги превърне в оръжия… насочени във вашите гърбове.“ „Скъпи баргастки богове, попаднали сте в свят на хищници, много по-гадни от всичко, което ви е заобикаляло в миналото. Късмет имате, че съм тук.“ Придърпа грубо от силата. Стикснерът се сгърчи, пръстите-вейки се впиха в рамото и врата на магьосника. В ума си, Бързия Бен стисна жестоко силата на Господаря на Смърт и задърпа. „Ела ми, кучи сине. Сега ще си поприказваме двамата.“ В стиснатата му ръка имаше грубо парче изпъната тъкан. Дъхът на Смърт се изля върху чародея — натежало от гняв присъствие. И съвсем безпомощно в хватката на смъртен. Бързия Бен се изсмя дрезгаво. — Дотук с границите. Да се съюзиш ли искаш с мен, Гугла? Е, добре, ще си помисля хубаво, въпреки измамата. Но ще трябва да ми кажеш какво си намислил. „Проклет глупак!“ Гласът на Гуглата изтътна в черепа му, надигайки вълни от болка. — Я по-кротко — изръмжа Бързия Бен. — Че да не те измъкна от кожицата ти. Тогава Финир няма да е единственият бог, чиято игричка е свършила. „Домът на Оковите трябва да бъде отречен!“ Чародеят примига, стъписан от думите на Гуглата. — Домът на Оковите? Това е отровата, която се мъчим да спрем, нали? Треската на Бърн — заразените лабиринти… „Господарят на Колодата трябва да бъде убеден, смъртни. Домът на Сакатия бог си намира… привърженици.“ — Чакай малко. Привърженици? Сред пантеона? „Предателство. Да. Полиел, Господарката на мора, кандидатства за ролята на Съпругата на Краля в окови. Нает е… Херолд. Древен воин иска да стане Похитителя; междувременно Домът е намерил в една далечна земя своя Смъртен меч. Моври вече прегръща Трите — Сакатия, Прокажения и Глупака — които са на мястото на Вретенаря, Зидаря и Войника. Най-тревожното от всичко е, че древна сила тръпне около последната злокобна карта… Господарят на Колодата не трябва да остане сляп за заплахата.“ Бързия Бен се навъси. — Капитан Паран не е от конете с капаци, Гугла. Всъщност той вероятно вижда нещата по-ясно и от теб — доста по-безстрастно, най-малкото, и нещо ми подсказва, че точно такъв хладен разум ще ни е необходим, когато дойде време да взимаме решение. Във всеки случай Домът на Оковите може да е твоят проблем, но отровата в лабиринтите е моят. — „Както и онова, което причинява на Бърн.“ „Подвели са те, магьоснико. Оставил си се да те отвлекат. Никакви отговори няма да намериш, и никакви решения в Панион Домин, защото Пророкът е в центъра на съвсем друга история.“ — За това вече съм се сетил, Гугла. Все едно, решил съм да го разнищя този кучи син — и силата му. „Което няма да те доведе до нищо.“ — Така си мислиш ти — отвърна ухилен Бързия Бен. — Ще те повикам отново, Гугла. „И защо да отвръщам на призива ти? Ти не искаш да чуеш и една дума, която…“ — Чух. Но помисли над това, боже. Баргастките богове може да са млади и неопитни, но това няма да продължи дълго. Освен това младите богове са опасни богове. Оставиш ли им белег, няма да забравят този, който им е нанесъл раната. Ти предложи помощта си, така че просто го прави, Гугла. „Смееш да ме заплашваш…“ — Е, сега кой не слуша? Не те заплашвам. Само те предупреждавам. И не само за баргастките богове, при това. Трийч си е намерил достоен Смъртен меч — не можеш ли да го усетиш? Ето ме мен, на повече от хиляда крачки съм от него, с поне двайсет стени помежду ни, а аз го усещам. Загърнат е в болка и смърт — близо е, вече държиш душата му. Той не е твой приятел, Гугла. Той е Смъртен меч. „Мислиш ли, че не приех с радост това, което той ми донесе? Трийч ми обеща души, а човешкият му слуга ми ги осигури.“ — С други думи, Тигърът на лятото и баргастките богове са изпълнили своята част от сделката. Гледай и ти да направиш същото — и това включва освобождаването на Таламандас, когато дойде моментът. Придържай се към духа на споразумението, Гугла… освен ако нищо не си научил от грешките, които допусна с Дасем Ълтър… Чародеят усети лумналия гняв от Господаря на Смърт, но богът все пак си замълча. — Да — изръмжа Бързия Бен, — помисли над това. Междувременно ще ми отпуснеш малко от силата си, колкото да мога да прелетя над тази тълпа баргасти до площада пред Хомота. След това ще се оттеглиш, достатъчно далече, за да дадеш на Таламандас свободата, която уж му се полага. Навъртай се зад изрисуваните му очи, ако желаеш, но не по-близо. Докато не реша, че ми трябваш отново. „Един ден ще си мой, смъртни…“ — Несъмнено, Гугла. Междувременно ще блаженстваме в това очакване, нали? — С тези думи чародеят пусна наметалото на бога. Присъствието потръпна и се отдръпна боязливо. Силата се укрепи, въздушните течения задърпаха Бързия Бен и стикснера, вкопчен за рамото му, над навесите. — Какво стана? — изсъска Таламандас. — Всичко е наред — промърмори магьосникът. — Добре ли я чувстваш силата, стикснер? — Да, да. Виж, тая мога да я използвам. — Радвам се да го чуя. Хайде, води към площада. Тънка мъгла застоял дим забулваше звездите в небето. Капитан Паран седеше на стълбите пред главния вход на Хомота. Точно отпред, в края на широкия булевард, се издигаше порталната караулка. Зад зейналата порта на площада мъждукаха светлините на баргастките огньове, проблясващи в тъмните мъгли. Малазанецът беше изтощен, но сънят му убягваше. Мислите му бяха странствали по безброй пътеки, откакто се бе разделил с Кафал преди две камбани. Баргастките шамани продължаваха работата си в залата — разглобяваха канутата и събираха древните оръжия. Извън тази зала и оживената дейност в нея, Хомотът изглеждаше буквално запустял и безжизнен. Празните коридори неизбежно водеха Паран до онова, което си представяше, че изглежда сега имението на родителите му в Унта, с мъртвите му вече майка и баща, с Фелисин, окована в някаква рудничарска яма на хиляда левги, и със скъпата му сестра Тавори, обитаваща десетки богато обзаведени стаи в двореца на Ласийн. Къща, останала самотна със спомените си, плячкосана от слуги, стражи и улични крадци. Дали адюнктата изобщо бе минала покрай нея? Дали беше извърнала мислите си към нея в твърде натоварения си ден? Не беше от тези, които се поддават на чувства. Бе хладнокръвна и със студен поглед и за нея бе присъща бруталната рационалност, прагматизмът с хилядата добре наточени остриета — за да порежат всеки, който е достатъчно глупав, за да я доближи. Императрицата сигурно беше безкрайно доволна от новата си адюнкта. „А ти, Фелисин? С твоята широка усмивка и палаво играещи очи? Няма свян в мините на Отатарал, нищо, което да те защити от най-лошото в човешката природа. Все пак сигурно те е взел под крилото си някой жалък сводник или бияч.“ Стъпкано цвете. „Но сестра ни все пак си е наумила да те измъкне — дотолкова поне я познавам. Като нищо може да е вкарала там един-двама твои пазители, докато изтече срокът на присъдата.“ „Обаче това, което ще освободи, няма да е дете. Никога вече. Никаква усмивка и нещо твърдо и гибелно във весело играещите ти очи. Би трябвало да намериш друг път, сестрице. Богове, трябваше да убиете Фелисин тутакси — това щеше да е проява на милост.“ „А сега… Сега се боя, че един ден ще платите скъпо…“ Паран бавно поклати глава. Незавидна беше участта на семейството му. „Разкъсано от собствените ни ръце. И ние, децата, вече сме поели всеки собствения си път.“ Вероятността тези пътища един ден да се слеят изглеждаше безкрайно далечна. Изтърканите стъпала пред него бяха зацапани с пепел; сякаш единственият оцелял в този град беше камъкът. Някак строга и тъжна изглеждаше тъмнината наоколо. Нямаше ги звуците, които уж трябваше да съпътстват нощта. „Близо е сякаш Гуглата в тази нощ…“ Едно от тежките крила на вратата зад него изскърца и се отвори. Капитанът погледна през рамо и кимна. — Смъртен меч. Изглеждате добре… отпочинал. Едрият мъж се намръщи. — Чувствам се пребит до смърт. Зла жена. — Често съм чувал мъже да казват това за жените си и винаги съм долавял нотка на задоволство в оплакванията им. Както и сега. — Да, прав си. Странна работа. — Стъпалата са широки. Седни до мен, ако желаеш. — Не бих желал да нарушавам усамотението ти, капитане. — Изобщо не бих съжалил, ако го оставя. Твърде много мрачни мисли се прокрадват, когато съм сам. Смъртният меч пристъпи и бавно приседна до Паран. Разкъсаната му ризница издрънча върху камъка. Той отпусна лакти на коленете си и дланите в тежките ръкавици провиснаха. — И моето проклятие е такова, капитане. — Значи имаш късмет, че намери Хетан. Мъжът изсумтя. — Проблемът е, че е ненаситна. — С други думи, ти си този, който търси самотата, а присъствието ми пречи. — Стига да не ме дереш по гърба, компанията ти е добре дошла. Паран кимна. — Не съм от котешкия тип… ъъъ, прощавай. — Няма нищо. Ако Трейк няма чувство за хумор, това си е негов проблем. Но пък, от друга страна, би трябвало да има, след като избра точно мен за своя Смъртен меч. Паран го изгледа замислено. Зад тигровите шарки се виждаше лице, преживяло тежки години. Обрулено, изсечено грубо, с очи като на тигър, след като божията сила се беше вляла в плътта и кръвта му. При все това около тези очи се виждаха насмешливи бръчици. — Според мен изборът на Трейк е бил мъдър… — Не и ако очаква благочестие, или ако настоява за клетви. Гуглата знае, та аз дори не обичам да се бия. Как тогава се очаква да служа на Бога на войната? — По-добре ти, според мен, отколкото някой кръвожаден дюстабанлия с един пръст чело, Грънтъл. Неохотата да вадиш от ножниците тези саби или каквото там символизират, според мен е добро нещо. Боговете знаят каква рядкост е в момента. — Не съм много сигурен. Целият град не го желаеше. Жреците, джидратите, дори Сивите мечове. Ако имаше друг начин… — Сви рамене. — И с мен е така. Ако не се бяха случили тези неща на Харло и Стони, сега щях да съм долу в тунелите и да си бъбря с другите. — Стони е приятелката ти със счупената рапира, нали? А Харло кой е? Грънтъл извърна за миг глава. — Поредната жертва, капитане. — Гласът му се беше изпълнил с горчивина. — Просто поредната по пътя. Е, чувам, че малазанската ви армия е наблизо, западно оттук някъде, идва да се включи в тая проклета война. Защо? — Временно отклонение. Попривършиха ни враговете. — Войнишкият хумор. Така и не мога да го разбера. Толкова ли важно е за вас да се биете? — Ако имаш предвид лично мен — не. Но за хора като Дужек Едноръкия и Уискиджак това е същината на живота им. Те са творци на история. Дарбата им е в силата да командват. Това, което правят, променя картите на учените. Колкото до войниците, които ги следват, бих казал, че повечето гледат на това като на професия, на кариера, може би единствената, за която са добри. Те са въплътената воля на командирите, на които служат, и по този начин също са творци на история, по един войник всеки път. — А ако командирите им се окажат глупави самоубийци? — Съдбата на войника е да се оплаква от командирите си. Всеки окалян пехотинец е истински майстор на стратегии, след като боят е свършил. Но истината е, че Малазанската империя има традиция с великолепни, компетентни командири. Твърди и честни, издигнали се обикновено от войнишкия строй, макар че, признавам, моята благородническа класа често пъти е подронвала здравите устои на тази традиция. Ако бях тръгнал по по-безопасен път, като нищо вече щях да съм Юмрук — не заради компетентност, разбира се, или опит дори. Връзките щяха да са достатъчни. Императрицата обаче най-после осъзна тази поквара и взе мерки, въпреки че може би закъсня… — Тогава защо, в името на Гуглата, е обявила Дужек Едноръкия извън закона? Паран помълча за миг, после сви рамене. — Политика. Целесъобразността може да принуди дори една императрица, нали? — Звучи ми като маневра малко — измърмори Грънтъл. — Човек не се лишава от най-добрия си командир в пристъп на раздразнение. — Може и да си прав. Уви, не аз съм този, който може да го потвърди или отрече. Във всеки случай между Ласийн и Дужек още има стари, гноясали рани. — Капитан Паран, много открито говориш. Не е добре за теб — не че аз ще ти навредя. Но си толкова открит и искрен, че някой ден може да стигнеш до бесилото. — Ще ти кажа още нещо, Смъртни мечо. Появил се е нов дом и иска да бъде включен в Драконовата колода. Принадлежи на Сакатия бог. Усещам натиска — гласа на безброй богове, всички настояват да откажа санкцията си, защото изглежда, че тъкмо аз съм прокълнатият с тази отговорност. Да благословя ли Дома на Оковите, или не? Аргументите срещу такова благославяне са смазващи и не е нужно някакъв бог да ми шепне в главата да го откажа. — Тогава какъв е проблемът, капитане? — Много просто. Дълбоко в мен крещи един самотен глас, така дълбоко заровен, че едва се чува. Самотен глас, Грънтъл, който настоява точно обратното. Настоява, че трябва да одобря Дома на Оковите. Трябва да благословя правото на Сакатия бог да получи място в Драконовата колода. — И чий глас ти крещи това безумие? — Мисля, че е собственият ми. Грънтъл помълча дълго, но Паран усещаше нечовешките му очи, впити в него. После Смъртният меч извърна поглед и сви рамене. — Не знам много за Драконовата колода. Използва се за гадаене, нали? Никога не съм го търсил. — Аз също — призна Паран. Грънтъл се изсмя горчиво и кимна. — А какво ми каза преди малко? По-добре на Бога на войната да служи човек, който я мрази, отколкото някой кръвожаден. Тогава защо съдникът на Драконовата колода да не е човек, който не я познава, вместо професионалист? — Може и да си прав. Но това не облекчава усещането ми, че не съм подходящ. — Да. Усетих как моят бог потръпна от думите ти, капитане — за инстинкта ти по отношение на Дома на Оковите на Сакатия бог. Но както вече казах, не съм религиозен фанатик. Тъй че лично аз май гледам другояче на нещата. Ако Трейк е решил да трепери на омекналите си четири крака, негова работа. — Това, че не се плашиш, ме прави любопитен, Грънтъл. Изглежда, не виждаш никакъв риск в узаконяването на Дома на Оковите. Защо? Едрият мъж сви рамене. — Само за това става дума, нали? Узаконяване. В момента Сакатият бог е извън цялата тая проклета игра, което значи, че не е обвързан с никакви правила… Паран изведнъж изправи гръб. — Прав си. Бездната да ме вземе дано, точно така. Ако благословя Дома на Оковите, то тогава Сакатият бог става… обвързан… — Просто поредният играч, да. Който щъка и бута с лакти по игралната дъска. В момента той само я подритва отстрани при всяка възможност. Когато стъпи на нея, няма да има това предимство. Поне на мен така ми се струва, капитане. Тъй че, когато каза, че искаш да узакониш дома, си помислих: защо е цялата тая суматоха? На мен ми звучи съвсем разумно. Боговете са много задръстени понякога — вероятно затова сме им нужни ние, смъртните, за да мислим разумно, когато се наложи. Вслушай се в онзи самотен глас, момче, това е моят съвет. — И е добър… — Може би, а може би — не. Най-много Трейк и всички други богове да ме изпекат в пламъците на Бездната за това, че го дадох. — Значи няма да съм сам — ухили се Паран. — Добре, че и двамата мразим самотата. — Това е войнишки хумор, Грънтъл. — Нима? Но аз бях сериозен, капитане. — О. Грънтъл го изгледа и се ухили: — Метнах те. Плъзгащото се надолу хладно течение отнесе Бързия Бен до грапавите камъни на площада. На десетина крачки отпред се издигаше порталната караулка. Зад нея, на широките ниски стъпала пред цитаделата, седяха капитан Паран и Смъртният меч. — Точно двамата, с които исках да поговоря — измърмори чародеят, докато пускаше Лабиринта на Серк. — Никакви спорове повече — отвърна кацналият на рамото му Таламандас. — Тия двамата са много силни… — Успокой се. Не очаквам противоречия. — Е, аз ще се направя на невидим, за всеки случай. — Твоя работа. Стикснерът изчезна, макар че пръстчетата си останаха впити в наметалото на чародея. Бързия Бен се приближи и двамата вдигнаха глави. Паран кимна за поздрав. — Последния път, когато те видях, те мъчеше треска. Радвам се, че изглеждаш по-добре. Грънтъл, това е Бързия Бен, от Мостоваците. — Маг. — И това също. Грънтъл изгледа за миг чародея и Паран долови как тревожно помръдна звярът зад кехлибарените котешки очи. — Миришете на смърт и това никак не ми харесва. Бързия Бен се сепна. — Тъй ли? Компанията, с която общувах напоследък, беше неприятна, да. Но се наложи. — Само това ли? — Надявам се, Смъртни мечо. За миг очите на Грънтъл блеснаха в жестока закана, после бавно помръкнаха. Той сви рамене. — Един Мостовак спаси живота на Стони, тъй че ще си държа юздите здраво. Поне докато не се скъсат. — Приеми го — обърна се Паран към Бързия Бен, — като малко по-сложен начин да ти се каже, че скоро трябва да се окъпеш. — Хумор у теб? Най-после някаква промяна. — Промени колкото искаш напоследък — съгласи се Паран. — Ако искаш да се включиш в компанията, те са в казармата на джидратите. — Всъщност нося ти съобщение от Уискиджак. — Успял си да се свържеш с него? Въпреки отровените лабиринти? Впечатлен съм. Е, цял съм слух. Какви са новите заповеди за мен? — Бруд е поискал нови преговори — каза Бързия Бен. — С всички командири, включително Грънтъл, Хъмбръл Тор и който там е останал от Сивите мечове. Можеш ли да съобщиш за поканата на всички особи тук в Капустан? — Мисля, че да. Това ли е? — Ако имаш доклад за Уискиджак, мога да му го предам. — Не, благодаря. Ще му го предам лично като се видим. Бързия Бен се намръщи. „Така да бъде.“ — Колкото до другото, най-добре да поговорим насаме, капитане. Грънтъл понечи да стане, но Паран го спря с ръка. — Мисля, че се досещам за въпросите ти, Бързак. — Сигурно, но бих предпочел да не е така. — Толкова по-зле за теб тогава. Ще го кажа простичко. Все още не съм решил дали да одобря Дома на Оковите, или не. Всъщност нищо не съм решил за нищо и може би ще мине доста време, преди това да се промени. А, и не си прави труд да ми оказваш натиск, моля те. Бързия Бен вдигна ръце. — Моля, капитане. Никакво намерение нямам да оказвам натиск, след като и аз бях жертва на подобен опит преди малко, лично от Гуглата, и това много ме подразни. Когато някой държи да действам точно по определен начин, инстинктът ми подсказва да направя точно обратното. Ти не си единственият, склонен да разрови боклука. Грънтъл се изсмя. — Какво смешно подценяване! Тази нощ май си намерих добра компания! Моля, продължете, магьоснико. — Само още нещо да добавя — продължи Бързия Бен към Паран. — Едно наблюдение. Може да е погрешно, но не мисля. Капитане, ти си се поболял не от властта, която ти е наложена, а от това, че се противопоставяш на самия себе си. Каквото и да диктуват инстинктите ти, вслушай се в тях. Тях следвай и Бездната да вземе всичко друго. Това е. — Това твоят съвет ли е, или на Уискиджак? — попита тихо Паран. Бързия Бен сви рамене. — Ако той беше тук, щеше да ти каже същото, капитане. — Познаваш го от много време, нали? — Да. Паран помълча и кимна. — Бях стигнал до същото заключение тази нощ, с помощта на Грънтъл де. Тримата май много ще ядосаме някои твърде могъщи същества. — Остави ги да скимтят — изръмжа Смъртният меч. — Гуглата ми е свидетел, свършихме много повече, отколкото ни се полага, а те само си седяха и се смееха. Време е да наденем ръкавицата и на другата ръка. Бързия Бен въздъхна. „Е, Гугла, видя, че се опитах, но само защото Паран не беше склонен да ти се подчини. И май разбирам защо, като се замисля. Тъй че на всяка цена се вслушай в съвета ми: Дом на Веригите ще има. Приеми го и се подготви за това. Време имаш… в изобилие, общо взето.“ „А, и още нещо, Гугла. Ти и приятелите ти богове много дълго настоявахте, че правилата са неоспорими. Сега отстъпете и вижте как ще я подкараме ние, смъртните… Мисля, че ви чакат една-две изненади.“ Изнурени, окаляни, но живи, оцелелите жители на Капустан заизлизаха от последната яма, щом небето на изток започна да изсветлява — бледи като сенки обитатели на корените на града, стряскаха се от светлините на факлите, пъплеха и се трупаха на площада, сякаш не можеха да познаят мястото, което доскоро бяха наричали свой дом. Щит-наковалня Итковиан отново беше възседнал бойния си кон, въпреки че залиташе при всяко по-рязко движение и главата му се въртеше от умора и от болката в раните. Сега задачата му беше да го виждат. Единственото му предназначение бе да присъства. Познат. Разпознаваем. Вдъхващ успокоение. Щом настъпеше новият ден, жреците от Съвета на маската щяха да поведат процесия през града, за да внесат и те своя дял успокоение — че властта се е запазила, че все още някой упражнява контрол, че всичко — животът — започва отново. Но тук, в стаения мрак — Итковиан бе избрал точно този час, за да облекчи шока от рухналия град — след като жреците спяха дълбоко в глъбините на Хомота, Сивите мечове, вече триста и деветнайсет на брой с онези, които бяха пазили в тунелите, бяха разставени при устието на всеки тунел и всяко сборно място. Бяха тук, за да наложат военното положение и да въдворят строг ред, но най-голямата им ценност според Итковиан беше психологическа. „Ние сме защитниците. И още сме тук.“ Макар тъмата да навяваше скръб, победата и всичко, което тя значеше, бе като сивата бледнина преди изгрева — смекчаваше мъката от загубата и разрухата, която бавно започваше да се откроява от всички страни. Нямаше как да се облекчи този конфликт в душата на всеки оцелял — сляпата стихия на жестоката съдба, терзаеща духа — но Сивите мечове се бяха превърнали в непоклатим символ на твърдостта. Бяха се превърнали в знамето на града. „И още сме тук.“ След като и тази задача се изпълнеше, договорът, според Итковиан, щеше да е изпълнен докрай. Законът и редът можеха да се поверят в ръцете на джидратите от цитаделата. Оцелелите Сиви мечове щяха да напуснат града и най-вероятно никога вече нямаше да се върнат. Въпросът, който занимаваше сега Щит-наковалня, беше свързан с бъдещето на отряда му. От над седем хиляди — триста и деветнайсет: след тази обсада Сивите мечове сигурно никога вече нямаше да могат да се възстановят. Но дори и тези ужасни щети сами по себе си можеха да се преодолеят. Виж, изхвърлянето на Финир от лабиринта му беше съвсем друга работа. Армия, заклела се в бог, лишен от силата му, се превръщаше, според Итковиан, в най-обикновена наемническа банда: сбирщина от неудачници и събрани оттук-оттам професионални войници. Не парите правеха гръбнака здрав; малко бяха съществуващите наемнически отряди, които да претендират с право за чест и цялост; малко оставаха твърдо на поста си, щом бягството се окаже възможно. Новото попълнение щеше да е проблематично. Сивите мечове се нуждаеха от трезви, твърди личности; от хора, способни да приемат дисциплина от най-висш порядък; от хора, за които клетвата означава нещо. „Бивни свещени, трябват ми фанатици…“ В същото време тези хора трябваше да нямат никакви връзки, никакви близки. Неизпълнимо съчетание. А дори и да се намереха такива хора, на кого можеха да се закълнат те? Не и на Трейк — ядрото на тази армия вече се оформяше около Грънтъл. Оставаха още двама свързани с войната богове, познати на Итковиан; северни богове, почти непочитани тук, в равнинните земи на юга. „Какво ме нарече Хетан? Тя не ме уподоби на котка, нито на глиган. Не. В нейните очи аз бях вълк.“ „Е, добре.“ Вдигна глава и огледа тълпите оцелели, струпани на площада. И забеляза конничката. Гледаше го. Итковиан й махна с ръка. Тя успя да мине с коня през гъстата гмеж и спря до него. — Сър? — Намерете капитана. Имаме важна задача. Жената отдаде чест и обърна коня. Здрава логика имаше зад решението му, но му беше някак празно, сякаш самият той нямаше да участва в играта, която щеше да последва началния акт — никаква особена роля в това, което предстои. Все пак над собствените му желания стоеше съхраняването на Сивите мечове. На самия му живот. „Така трябва да стане. Друго не мога да измисля. Трябва да се сътвори ново Откровение. Дори и в това още не съм приключил.“ Капитан Норъл беше намерила кон. Лицето й се бе състарило — твърде дълго й беше отказван сънят. Не каза нищо, щом двете спряха до Щит-наковалня. — Последвайте ме. Итковиан обърна коня си. Поеха през града и под лазурносиньото утринно небе излязоха през северната порта. На една трета левга на хълмовете бяха вдигнали стана си баргастите — юрти и шатри, охранявани от скромен ариергард. Димът се вдигаше от безбройните огньове, край които старци и старици приготвяха закуската. По неравните пътеки вече тичаха деца, по-тихи от градските хлапета, но не по-малко енергични. Тримата Сиви мечове минаха покрай оплячкосаните трупове на панионците и продължиха право към баргасткия стан. Итковиан не се изненада, като видя няколкото старици, струпали се да ги посрещнат. „Течение някакво ни води към това и вие, вещици, сте го усетили също като мен, с което верността му става видима и ясна.“ Но това не облекчи усещането му за пустота. „Приеми го като поредното бреме, Щит-наковалня, бреме, за което си създаден, като за всички други.“ Дълго никой не проговори. Накрая една от стариците се изкиска и им махна с ръка. — Хайде. Итковиан слезе от коня, спътничките му — също. Появиха се деца, които поеха юздите и отведоха животните. Поведени от жената, която им проговори, всички поеха по главната пътека на стана към голямата юрта в края. На входа пазеха двама баргастки воини. Старицата им изсъска нещо и те се отдръпнаха. Итковиан, новобранката и капитанът влязоха в юртата. — Рядко стъпва мъж тук — заговори водачката, докато се тътреше към огнището в средата, преди да приседне върху проснатите кожи. — Радвам се на тази чест… — Недей! — изкикоти се тя. — Трябва да скъсаш от бой някой воин и да го издърпаш настрана, а дори и тогава най-много да ти налетят братята и приятелите му, преди да си се добрал до входа. Попаднал си между старици, млади човече, а нищо по-опасно няма от това! — Но я го виж! — извика друга. — Та той не се бои! — Огнището на неговия дух е в пепелища — изсъска трета. — Все пак — отвърна първата с гняв, — с това, което търси, пожар свиреп той носи на замръзналия лес. Тогча и Фаранд, любовници откъснати един от друг за цяла вечност, сърцата зимни, виещи на Ледерон сред дълбините и отвъд — до една сме чули скръбния им плач в сънищата си. Не е ли тъй? Но ето ги, че идат — не от север, о, не от север. И ето го този мъж. — Наведе се и сбръчканото й лице се скри сред пушека. — О, този мъж… Последното отекна като въздишка. Итковиан вдиша дълбоко и посочи новобранката. — Смъртният меч… — Не — изръмжа старицата. Щит-наковалня се поколеба. — Но… — Не — повтори тя. — Той е намерен. Той съществува. Вече е станало. Погледни ръцете й, Вълко. Колко грижовност има в тях. Тя ще е дестраянтът. — Ти… сигурна ли си? Старицата кимна към капитана. — А тази ще е това, което беше ти. Ще приеме бремето — ти, Вълко, си й показал всичко, което трябва да знае. Истината за това се таи в очите й и в любовта, която питае към теб. Тя ще е въплътеният й отговор. Тя ще е Щитът-наковалня. Другите старици закимаха в съгласие, с блеснали в сумрака очи над клюнестите си носове — като ято убийствени врани, втренчени в Итковиан. Той бавно се обърна към капитан Норъл. Тя беше стъписана. — Сър, какво… — Заради Сивите мечове — заговори Итковиан; мъчеше се да надвие болката си. — Трябва да се направи. Тогг, Господарят на зимата, отдавна забравен бог на войната, наричан сред баргастите Вълчия дух, Тогча. И неговата изгубена любима, вълчицата Фандърей. Фаранд, на речта на баргастите. В отряда ни жените вече са повече от мъжете. Трябва да се провъзгласи Откровение, да се коленичи пред бога-вълк и богинята-вълчица. Вие ще бъдете Щитът-наковалня. А вие — обърна се той към новобранката, която го гледаше с широко отворени очи, — ще сте дестраянтът. Сивите мечове са преродени. Утвърждаването става тук и сега, сред тези мъдри жени. Капитанът отстъпи назад и ризницата й издрънча. — Сър, вие сте Щитът-наковалня на Сивите мечове… — Не. Аз съм Щитът-наковалня на Финир, а Финир го… няма. — Отрядът ни е буквално унищожен, сър — не отстъпи ветеранката. — Възстановяването ни е невъзможно. Проблемът с качеството… — Фанатици ви трябват, капитане. Такава душевна настройка и култура са жизненоважни. Трябва да ги търсите, на всяка цена трябва да намерите такива хора. Хора, на които нищо не е останало в живота им, хора с опустошена вяра. Хора, които са се… изгубили. Норъл клатеше глава, но той долови в очите й разбиране. — Капитане — неумолимо продължи Итковиан, — Сивите мечове ще тръгнат в поход с двете чужди армии. На юг, за да сложат края на Панион Домин. И когато дойде подходящият момент, ще трябва да почнете набора. Ще намерите хората, които търсите. При тенесковрите. „Не се бой. Няма да те изоставя, приятелко. Все още има да учиш много.“ „А моята задача все още не е свършила.“ Видя тъгата в очите й и се помъчи да надвие ужаса от това, което беше сторил. Някои неща не могат никога да бъдат споделени. „И това е най-ужасното ми престъпление. Защото с титлата — с бремето на Щита-наковалня — не й оставих избор.“ „Не й оставих избор.“ >> 19. E> Тъмни изненади донесе този ден. @ „Годината на Събирането“ @ Коралб E$ — Преследват ни. Силвърфокс се обърна в седлото, примижа и въздъхна. — Двете ми малазански гледачки. — Поколеба се и добави: — Съмнявам се, че ще можем да ги разубедим. Круппе се усмихна. — Явно твоето свръхестествено невидимо напускане на лагера далеч не е било така перфектно в чародейската си ефикасност. Значи още свидетели на предстоящото злокобно събитие. От публиката ли те е срам, девойче мило? Ужасен недостатък, ако е тъй… — Не, Круппе, не ме е срам. — Да ги изчакаме ли тогаз? — Нещо ми подсказва, че предпочитат да си остане така — от разстояние. Продължаваме, дару. Почти стигнахме. Круппе огледа ниските, обрасли с трева хълмове. Слънчевата светлина на утрото беше рязка, изгребваше последните сенки в широките плитки падини. Като се изключеха двете малазанки на хиляда крачки зад тях, бяха съвсем сами. — Скромна е армията май — отбеляза той. — В земята се е окопала. — Техният дар и проклятие — отвърна Силвърфокс. — Пръст и нищо друго са Т’лан Имасс. Още докато го изричаше — конете ги носеха напред в бавен тръс — по склоновете се появиха силуети. Мършави вълци, бягащи в пълна тишина. Т’лан Ай. Отначало — само по двайсетина от всяка страна, после — стотици. Мулето на Круппе зарева, дръпна уши и замята глава. — Успокой се, звяр такъв! — извика той и още повече го стресна. Силвърфокс се приближи и го укроти, като го погали по врата. Приближиха един хълм с плоско било между две стари, отдавна пресъхнали речни корита с подронени брегове. Силвърфокс спря и слезе. Круппе я последва припряно. Т’лан Ай останаха на разстояние. Вече хиляди и хиляди, вълците изглеждаха някак призрачни сред прахта, вдигана от неуморното им кръжене. Без да обръщат внимание на Т’лан Ай, двете морски пехотинки зад жената риви и дару подкараха конете си нагоре по склона. — Горещичко ще е — подхвърли едната. — Доста горещо — съгласи се другата. — Добре че пропуснахме тоя боклук. — Да. Не ми е интересно да се бия с тенесковри. Една гладуваща армия е жалка гледка. Ходещи скелети… — Интересен образ — промърмори Круппе. — Предвид обстоятелствата. Двете замълчаха и го изгледаха. — Извинете, че прекъсвам беседата — сухо каза Силвърфокс. — Ако обичате, заемете позиция зад мен. А, не, малко по-далече. Да речем, пет крачки поне ще е добре. И моля, в това, което следва, не бих искала да ме прекъсват. Погледът на Круппе, както и на двете жени, се беше зареял покрай нея към низините, обкръжаващи хълма, където сред море от блещукаща прах се надигаха ниски, облечени в животинска кожи съсухрени воини. Като в мрачно, злокобно безмълвно заклинание. „Пръст и нищо друго.“ Ала пръстта бе намерила форма. Неравни редици, матова лъскавина на кремъчни оръжия — вълни от сиво, черно и ръждивокафяво сред зеленикавите оттенъци на сбръчкана лъскава кожа. Шлемове от черепи, някои увенчани с рога, покриваха всеки склон и всяка падина с килим от кости, като зацапани, безразборно подредени камъни на някакъв огромен площад. Нямаше вятър, който да развее дългите коси, провиснали под черепите-шлемове, а слънчевите лъчи не можеха да разсеят погълналата очните кухини под изпъкналите чела сянка. Но тежките погледи до един се бяха приковали в Силвърфокс. Само за няколко дъха равнината във всички посоки беше изчезнала. На нейно място сега стояха, безмълвни и неподвижни, десетки и десетки хиляди Т’лан Имасс. Т’лан Ай вече не се виждаха — бяха зад струпаните легиони. На стража. На своите близки. Заклети и те в Гуглата. Силвърфокс огледа Т’лан Имасс. Тишина. Круппе потръпна. Въздухът се бе изпълнил с лютия мирис на не-смърт, с мразовития дъх на лед, изпълнен беше с тъга. Отчаяние. А може би след цялата тази привидна вечност — само с пепел. „Във всичко това несъмнено се съдържа древно знание. Но, чуди се Круппе, дали има спомени? Истински спомени? За жива плът, за милувката на вятъра, за детски смях? Спомени за обич?“ „Замръзнало между живота и смъртта, в мразовитото «помежду», кое смъртно чувство би могло да се съхрани? Нито ехо дори. Само спомени за лед, за лед и нищо повече. Богове подземни… такава скръб…“ По склона пред Силвърфокс се заизкачваха фигури. Без оръжия, загърнати в кожи на древни, отдавна изчезнали зверове. Очите на Круппе се спряха на един от тях — едър плещест Хвърляч на кости, чийто костен шлем бе увенчан с еленови рога. Кожата, с която се беше загърнал, бе от полярна лисица. Стъписан, даруджистанецът си спомни, че познава това привидение. „Ех, отново се срещнахме, Пран Чоул. Прости ми, но сърцето ми се къса, като виждам в какво си се превърнал.“ Рогатият Хвърляч на кости се обърна пръв към Силвърфокс. — Дойдохме. На Второто събиране. — Дойдохте. В отговор на моя призив — отвърна Силвърфокс. Гадателят на кости бавно килна глава. — Това, което си, бе сътворено много отдавна, насочено от ръката на Древен бог. Ала Имасс е в ядрото. Всичко, което следва от това, е потекло в кръвта ти от мига на твоето раждане. Очакването бе дълго, Призовнице. Аз съм Пран Чоул, от Крон Т’лан Имасс. Аз, с помощта на К’рул, се погрижих за твоето рождение. Усмивката на Силвърфокс беше горчива. — Ти ли си моят баща тогава, Пран Чоул? Ако е така, то срещата ни много закъсня. И за двама ни. Отчаяние изпълни Круппе. Стар беше този гняв, дълго стаяван, и направи въздуха леденостуден. Ужасни слова поставиха началото на този Втори сбор. Пран Чоул сякаш повехна от чутото. Съсухреното му лице помръкна все едно, че Гадателят на кости беше смазан от срам. „Не, Силвърфокс. Как можа да го сториш?“ — Там, където замина тогава, дъще — прошепна Пран Чоул, — не можех да те последвам. — Вярно — отвърна тя с горчивина. — В края на краищата теб те чакаше клетва. Ритуал. Ритуалът, онзи, който превърна сърцата ви в пепел. И всичко — заради една война. Но нали точно това е войната? Напускане. Напускане на родната стряха. На обичните ти същества, на самата способност да обичаш. Предпочете да оставиш всичко това. Ти изостави всичко! Изостави… — Думите й изведнъж секнаха. Круппе затвори за миг очи, за да ги довърши наум. „Изостави… мен.“ Главата на Пран Чоул беше все така наведена. След малко той попита: — Призовнице, какво ще поискаш от нас? Тогава напред пристъпи друг Хвърляч на кости. Прогнилата кожа от огромен кафяв глиган покриваше раменете му и сякаш звярът се криеше зад засенчените му очи. — Аз съм Окрал Лом — заговори той с глас като далечен тътен. — Всички Хвърлячи на кости на Крон Т’лан Имасс стоят пред теб. Анкор Чуум. Бендал Хоум, Ранаг Ълм и Бролд Чууд. Крон, също така, беше избран за Боен водач на Първия сбор. За разлика от Пран Чоул, твоят гняв не ни засяга. При все това, склонна си към самозаблуждение, Призовнице. Той стои тук и приема бремето на твоя гняв, защото е това, което е. Ако толкова държиш да наречеш някого свой баща, ако толкова ти е нужно лице, върху което да съсредоточиш яростта си, то ще трябва да потърпиш, защото той не е сред нас. Кръвта бавно се отцеди от лицето на Силвърфокс — тя сякаш не бе подготвена за жестокото обвинение, хвърлено от този Хвърляч на кости. — Н… не е сред вас? — Вашите души бяха изковани в Лабиринта на Телланн, но не в далечното минало — миналото, в което живя Пран Чоул — не и в началото поне. Призовнице, разбуленият лабиринт, за който говоря, е на Първия меч, Онос Т’уулан. Вече без клан, той се скита сам и тази самота е покварила властта му над Телланн… — Покварила? Как? — С това, което търси, с това, което е в ядрото на желанията му. Силвърфокс клатеше глава, сякаш искаше да отрече казаното от Окрал Лом. — И какво търси той? Гадателят на кости сви рамене. — Призовнице, много скоро ще го разбереш, защото Онос Т’уулан е чул твоя призив за Втория сбор. Но много ще закъснее, уви. Круппе видя как погледът на Силвърфокс се върна на Пран Чоул. „Като пое отговорността за нейното създаване, този Хвърляч на кости й предложи дар — фокус на нейния гняв, жертва, срещу която да бъде развихрен. Помня те, Пран Чоул, там, в света на сънищата ми. Лицето ти, състраданието в очите ти. Дали ще намеря куража да попитам: вие, Имасс, наистина ли сте били някога всичко това?“ От редиците излязоха други двама. В тишината, настъпила след думите на Окрал Лом, първият заговори. — Аз съм Ай Естос, от Логрос Т’лан Имасс. — Беше покрит с кожи на арктически вълци и беше по-висок и строен от другите. Силвърфокс отвърна почти разсеяно: — Поздравявам те, Ай Естос. Разрешавам ти да говориш. Т’лан Имасс се поклони признателно и продължи: — Логрос можаха да изпратят само двама Хвърлячи на кости на това Събиране. По причина, която ще ви кажа сега. — Замълча и след като Силвърфокс не отговори нищо, продължи: — Логрос Т’лан Имасс преследват ренегати — от расата ни. Които са нарушили Клетвата. Бяха извършени престъпления, Призовнице, на които трябва да се отвърне. Аз дойдох от името на клановете на Логрос. Силвърфокс тръсна глава и насила откъсна погледа си от Пран Чоул. Вдиша дълбоко и изправи гръб. — Ти каза, че тук има още един Хвърляч на кости от Логрос. Облеченият с вълчи кожи Т’лан Имасс отстъпи встрани. Жената, стояща зад него, беше с едри кости, черепът под тънката й сбръчкана кожа бе като на звяр. Носеше дълго люспесто наметало, провиснало чак до земята. Нямаше шлем. По широкия й плосък череп бяха останали само няколко парчета кожа, от които висяха дълги бели косми. — Олар Етил — представи я Ай Естос. — Първа сред Хвърлячите на кости. Елейнт, Първият соултейкън. Тя не пътува с мен, защото Логрос й бяха поставили друга задача, която я отведе надалече от клановете. До този ден Логрос не бяхме виждали Олар Етил много години. Елейнт, ще говориш ли за успеха или провала на своето издирване? Първият Хвърляч на кости килна глава и се обърна към Силвърфокс. — Призовнице. Докато наближавах това място, ти властваше над сънищата ми. — Да, макар и да не знаех коя си. Това можем да го обсъдим друг път. Кажи ми за задачата, поставена ти от Логрос. — Логрос ме изпратиха да търся останалите армии на Т’лан Имасс, каквито ги знаем от Първия сбор. Айфайлите, керлумите, бентрактите и оршаните. — И намери ли ги? — Четирите останали клана на Бентракт Т’лан Имасс са на Джакуруку, според мен затворени в Лабиринта на Хаос. Търсих ги там, Призовнице, но без успех. От оршаните, айфайлите и керлумите, докладвам за своя пълен провал — не намерих никаква следа. От което следва да се заключи, че те вече не съществуват. Силвърфокс явно беше потресена от думите на Олар Етил. — Толкова много… изгубени — прошепна тя. Круппе видя как се вкочани. — Олар Етил, какво вдъхнови Логрос да те изпратят да намериш останалите армии? — Призовнице, Първият трон си намери достоен владетел. Владетелят заповяда това на Логрос. — Владетел ли? Кой? — Смъртен, носещ името Келанвед. Императорът на Малаз. Силвърфокс помълча, после каза: — Разбира се. Но той вече не го владее, нали? — Не го владее, Призовнице, но и не го е предал. — Какво означава това? А, защото императорът не е умрял, нали? Олар Етил кимна. — Келанвед не умря. Той се възвиси и зае Трона на Сянка. Ако беше умрял наистина, Първият трон отново щеше да остане незает. Той не умря, значи тронът също. Ние сме в безизходица. — И когато се случи това… събитие… резултатът беше, че престанахте да служите на Малазанската империя и оставихте Ласийн да се справя сама в първите, най-критични години на управлението й. — Времената бяха несигурни, Призовнице. Самият Логрос се беше раздвоил. Откриването на оцелели Джагът в Джаг Одан дойде навременно, макар да се оказа краткотрайно отвличане. След това някои наши кланове се върнаха на служба на Малазанската империя. — И тази ли схизма беше виновна за ренегатите, които преследвате сега? „А, върна й се умът, остро наточен. Зловеща информация, спор няма. Ренегати сред Т’лан Имасс…“ — Не, Призовнице. Ренегатите са си намерили друг път, който все още остава скрит за нас. В бягството си понякога използват Лабиринта на Хаос. „Хаос ли? Чудно, на кого ли се кланят сега тия ренегати Т’лан Имасс? Не, не разсъждавай над това. Все още далечна е заплахата, подозира Круппе. Всяко нещо, като му дойде времето…“ — Каква форма на соултейкън приемаш, Олар Етил? — попита Силвърфокс. — Когато се превъплъщавам, съм немрящата близначка на Тиам, която роди всички дракони. Настъпи мълчание. Хилядите Т’лан Имасс стояха вкочанени и безмълвни. Сърцето в гърдите на Круппе ритмично отмерваше изтичащото време. Най-сетне той се покашля и пристъпи към Силвърфокс. — Изглежда, мило дете, че те очакват твоята заповед — каквато и да е там. Едно разумно реше… Силвърфокс се извърна рязко към него и процеди през зъби: — Никакви съвети, моля. Това е моят Сбор, Круппе. Остави го на мен. — Ама разбира се, миличко. Най-покорно се извинявам. Моля, продължавай да си се колебаеш. Тя се нацупи. — Нагъл кучи син. Круппе се усмихна. Силвърфокс отново се обърна към чакащите Т’лан Имасс. — Пран Чоул, моля, простете ми за предишните думи. Той вдигна глава. — Призовнице, аз съм този, който трябва да моли за прошка. — Не. Окрал Лом с право осъди моя гняв. Чувствам, че съм чакала тази среща хиляда живота — очакването, напрежението… Круппе се покашля. — Хиляда живота ли, Силвърфокс? Я погледни хубавичко тия, дето стоят пред теб… — Благодаря, но престани, Круппе. Повярвай ми, мога достатъчно добре да се коря и без твоята помощ. — Разбира се — промърмори той. Погледът на Силвърфокс отново се спря на Пран Чоул. — Бих искала да задам на теб и на твоя род един въпрос. — Очакваме го, Призовнице. — Има ли останали Джагът? — С чиста кръв знаем само за един, останал в това селение. Един, който не се крие зад службата на някой бог или в служба на Домовете на Азат. — И той ще бъде намерен в сърцето на Панион Домин, нали? — Да. — С немрящите К’Чаин Че’Малле. Как е възможно това? Круппе долови колебанието в гласа на Пран Чоул, когато Гадателят на кости отвърна: — Не знаем, Призовнице. — И когато той бъде унищожен, тогава какво? Въпросът сякаш стъписа Хвърляча на кости. — Призовнице, това е твоят Сбор. Ти си плътта и кръвта — нашата преродена плът и кръв. Когато последният Джагът бъде убит… — Един момент, ако обичате! — каза Круппе и пристъпи още крачка напред. Силвърфокс му изсъска вбесена, но даруджистанецът продължи: — Пран Чоул, спомняте ли си предостойния Круппе? — Да. — Предостойния умен Круппе, нали? Вие казахте, че знаете само за един Джагът. Безспорно точен отговор. Все пак, да се каже това не е същото като да се каже, че е останал един, нали? Следователно не сте сигурни, нали? Отговори Олар Етил: — Смъртни, останали са и други. Изолирани. Скрити — научили са се да се крият много добре. Убедени сме, че съществуват, но не можем да ги намерим. През гъстите немрящи редици сякаш пробяга вълна. Силвърфокс се извърна към него. — Как го разбра, проклет да си? Круппе сви рамене. — Ненадмината и неописуема скръб. Те наистина желаят да се превърнат в пръст. Ако имаха очи, Круппе щеше да види в тях тази истина ясно изписана. Т’лан Имасс желаят забвение. — Което бих им дала, стига всички джагъти на този свят да бяха престанали да съществуват — рече Силвърфокс. — Защото това е наложеното ми бреме. Моята съзнателна цел. Да се премахне заплахата от тирания, окончателно, веднъж и завинаги. Едва тогава бих могла да дам на Т’лан Имасс забвението, което търсят — така изисква Ритуалът от мен, защото тази връзка е ненакърнима. — Трябва да изречеш Оглашението, Призовнице — каза Окрал Лом. — Да — отвърна тя, без да откъсва гневния си поглед от Круппе. — Словата ти — добави Пран Чоул — могат да разтърсят оковите на Ритуала. Тя се обърна рязко. — Толкова лесно? Все пак… — Отново погледна даруджистанеца и се намръщи. — Круппе, ти измъкна на бял свят една неприятна истина… — Да, Силвърфокс, но не същата истина, която ти, изглежда, виждаш. Не, друга истина разбули Круппе, по-дълбока и далеч по-горчива… Тя скръсти ръце. — И коя е тя? Круппе огледа морето от немрящи воини, въздъхна и въздишката му бе наситена с чувство. — Ах, миличко, погледни отново, моля те. Било е жалка измама, не заслужаваща осъждане. Опитай се да разбереш самото начало. Първия сбор. Тогава е имало само един враг. Един народ, от който са се издигали тирани. Но времето тече, нали? И вече властниците и тираните около нас са в изобилие — но Джагът ли са? Не са. Те са хора в по-голямата си част, нали? — Истината, във всичките й пластове? — продължи той. — Много добре. Силвърфокс, Т’лан Имасс са спечелили своята война. Ако между малцината скрити Джагът се появи нов тиран, той няма да завари света толкова лесен за завладяване, колкото е бил някога. Има богове, които да се противопоставят; не, има дори само асценденти! Мъже като Аномандър Рейк, жени като Корлат — да не би да забрави какво сполетя последния Джагътски тиран? — Минало е времето, Силвърфокс. За джагътите, а следователно — и за Т’лан Имасс. — Круппе отпусна ръка на рамото й и я погледна в очите. — Призовнице, тази несломими воини са… уморени. Неописуемо уморени. Съществували са стотици хиляди години заради една-единствена кауза. И тази кауза вече е… фарс. Безсмислена. Неуместна. Те искат тя да свърши, Силвърфокс. Опитаха се да го уредят с Келанвед и Първия трон, но усилието им се провали. Затова сътвориха теб, оформиха те в това, в което се превърна. Само за тази задача… Избави ги. Моля те. Пран Чоул заговори: — Призовнице, ще унищожим джагъта, който се крие в този Панион Домин. И след това те молим за край. Точно така е, както каза Круппе. Нямаме причина да съществуваме и затова съществуваме без чест, а това ни унищожава. Търсенето на ренегатите Логрос Т’лан Имасс е само началото. Ще губим още от своите родственици, или поне от това се боим. Круппе забеляза, че Силвърфокс трепери, но думите й, когато се обърна към увенчания с рога шаман, бяха железни. — Вие ме създадохте като първия Хвърляч на кости от плът и кръв преди близо триста хиляди години. Първия, и както изглежда — последния. — Направи каквото те молим, Призовнице, и остатъкът от живота ти си е твой. — Какъв живот? Не съм нито риви, нито малазанка. Та аз дори не съм истински човек. Нима никой от вас не го разбира! — Широкият жест обхвана всички и ръката й се спря, сочейки Круппе и двете пехотинки. — Никой от вас! Дори Паран, който си мисли, че… не, за това какво си мисли той, ще се разправяме отделно, не е за всички. Т’лан Имасс! Аз съм ваша, проклети да сте! Вашето първо дете от триста хиляди години! И ще бъда изоставена отново? Круппе отстъпи назад, стъписан. „Отново? О, богове подземни…“ — Силвърфокс… — Тишина! Но тишина не последва. Вместо нея във въздуха се разнесе тихо скрибуцане и шумолене и Силвърфокс и Круппе се обърнаха на юг. И видяха десетки хиляди Т’лан Имасс, паднали на колене и с наведени глави. Само Олар Етил беше останала права. — Призовнице, молим те, избави ни. — И тя също коленичи на земята. Сцената се заби като нож в душата на Круппе. Онемял и едва способен да диша, той само гледаше вторачен и с усилващ се ужас унилото множество. А когато Силвърфокс даде отговора си, сърцето му щеше да се пръсне. — Не. В далечината, отвсякъде, немрящите вълци започнаха да вият. — Дъх на Гуглата! — изруга едната пехотинка. „Да, в гласа им има толкова безпределна скръб, че разкъсва ума на смъртния. О, К’рул, какво ще правим с теб сега?“ — Някой би допуснал липса на сложност у хора, които живеят толкова кратко. Уискиджак се усмихна кисело. — Ако това беше замислено като извинение, Корлат, трябва да се потрудиш повечко. Жената Тайст Андий въздъхна и прокара длан през дългата си черна коса със съвсем човешки жест. — Но пък от друга страна — продължи малазанецът, — от теб, жено, и едно изсумтяване върши работа. Очите й светнаха. — О? И как трябва да го приема това? — Пробвай точно с това, което значи, мила. Последните няколко дни не ми бяха много приятни и бих предпочел да си я започнем постарому, за да си взема каквото мога. Това е, по-просто не мога да го кажа. Тя се наведе от седлото и опря ръка на облеченото му в ризница рамо. — Благодаря ти. Май аз съм тази, на която й липсва простота. — Виж, за това си мълча. — Защото си умен, Уискиджак. Равнината пред тях, на две хиляди крачки и все по-близо, гъмжеше от тенесковри. Никакъв ред нямаше в строя им, освен самотния ездач пред тях, мършав младеж, яхнал дръглив кон. Точно зад него — Уискиджак реши, че той трябва да е Анастер — се бяха разгънали във ветрило десетина жени. Бяха чорлави, крещяха, излъчваха сякаш аура на мрачно безумие. — Жени на мъртвото семе, предполага се — каза Корлат, забелязала втренчения му поглед. — Магическа сила има у тях. Те са истинската охрана на Първото чедо, поне според мен. Уискиджак се извърна в седлото да огледа малазанските легиони, строени на петдесет крачки зад тях. — Къде е Аномандър Рейк? Тази сган може да нападне всеки момент. — Няма — увери го Корлат. — Тези вещици усещат близостта на господаря ми. Това ги прави неспокойни и викат предупредително на избраното си дете. — Но той ще ги послуша ли? — По-добре да… Грохот разкъса думите й. Тенесковрите нападаха — кипнал прилив от неустрашимо отчаяние. Вълната на сила от Жените на мъртвото семе удари Уискиджак и сърцето му заби в лудешка паника. — Овладей сраха си, любими! — изсъска до него Корлат. Озъбен, Уискиджак извади меча и обърна коня си срещу бойците. Магическата атака бе стигнала до тях и удряше по първите редици. Те се огъваха, но нито един войник не отстъпи и крачка. — Пази се! — извика Корлат. — Моят Господар иде в пълната си мощ! Въздухът сякаш се сниши отвсякъде, застенал под неимоверна тежест. Небето потръпна в боязън. Конят на Уискиджак залитна — краката му се огънаха за миг — и изцвили. Хапливо студен вятър изсвистя бясно и покоси тревата пред командира и Корлат, след което удари връхлитащата маса на тенесковрите. Жените на мъртвото семе бяха запокитени назад, олюляваха се, падаха и се гърчеха. Първите в тълпата зад тях се опитаха да спрат и бяха стъпкани. За миг първите редици се сринаха в хаос, кипящата човешка маса напираше и газеше през труповете. Черният дракон със сребристата грива профуча ниско над главата на Уискиджак и се понесе напред, яхнал ледената вихрушка. Анастер седеше на пъстрия дръглив кон, без да трепне, и го чакаше. Фронтът на тенесковрите зад Първото чедо се бе превърнал в сриваща се стена от човешки тела. Аномандър Рейк се спусна над младия мъж. Анастер се изправи в седлото и вдигна ръце нагоре. Огромните нокти се спуснаха. Затвориха се около Първото чедо и го изтръгнаха от коня. Драконът се извиси нагоре с плячката си. И сякаш се олюля във въздуха. — Богове! Той е отрова! — изкрещя Корлат. Кракът на дракона изрита встрани и изхвърли Анастер. Младият мъж се завъртя във въздуха като парцалена кукла, падна в кипналата тълпа на тенесковрите и изчезна. Аномандър Рейк изпляска с криле, сниши клинообразната си глава и се спусна над селяшката орда. Зъбатата уста се разтвори. Бесен Куралд Галайн изригна от тази паст. Вихър от мрак, какъвто Уискиджак вече бе виждал, много отдавна, под стените на Пейл. Но тогава той беше под здрав контрол. И по-наскоро, когато Корлат го преведе през самия лабиринт; отново успокоен. Ала сега Древният лабиринт беше побеснял и див. „Значи има и друг път в Лабиринта Куралд Галайн — през гърлото на дракона.“ В тълпата тенесковри зейна широка ивица. Хората се разпадаха и оставяха след себе си само дрипи. Полетът на дракона беше неумолим, прорязваше унищожителна пътека, която раздели армията на две кипящи, свиващи се назад и настрани половини. След първото преминаване Аномандър Рейк се извиси в небесата и зави назад за второ. Не беше нужно. Тенесковрите бяха разбити и се пръскаха във всички посоки. Драконът се плъзна отново над гърчещите се тълпи, но този път не изригна лабиринта си. И тогава Уискиджак видя как Аномандър Рейк извърна глава. Драконът се сниши, пред него се разчисти широко пространство от бягащите тенесковри и по него останаха само няколко фигури, проснати по очи. Вече се раздвижваха, опитваха се да се изправят. Жените на мъртвото семе. Драконът, който вече летеше на един човешки ръст над земята, се замъгли, докато се приближаваше към вещиците, и отново се преобрази в Господаря на Лунния къс. И закрачи към стариците, като посегна да извади меча си. — Корлат… — Съжалявам, Уискиджак. — Но той ще… — Знам. Уискиджак зяпна в ужас, когато Аномандър Рейк се приближи към първата жена — мършава изгърбена вещица, висока само до гърдите му, и я посече с Драгнипур. Главата й се изтърколи в краката й със струя кръв. Тялото застъпва на една страна като в зловещ танц и рухна. Аномандър Рейк тръгна към следващата. — Не… това не бива… — Моля те… Без да послуша молбата й, Уискиджак пришпори коня си в галоп надолу по склона и стигна на равното. Докато стигне, беше посечена още една жена, след нея — трета. Той дръпна юздите и конят се закова точно на пътя на Рейк. Господарят на Лунния къс се принуди да спре. Вдигна глава изненадано и се намръщи. — Престани! — изръмжа Уискиджак. Осъзна, че е извадил меча си, и видя как небрежно го погледнаха нечовешките очи на Рейк, преди Тайст Андий да му отвърне: — Отдръпни се, приятелю. Това, което правя, е милост… — Не, това е съд, Аномандър Рейк. И присъда — добави той, без да откъсва очи от черното острие на Драгнипур. Усмивката на Рейк бе някак странно тъжна. — Да бъде както казваш, Уискиджак. Все пак държа на правото си да осъдя тези същества. — Не възразявам, Аномандър Рейк. — А, значи е в… присъдата? — Да. Господарят прибра меча си. — Тогава трябва да е от твоята ръка, приятелю. И побързай, защото възвръщат силата си. Уискиджак потръпна в седлото. — Аз не съм екзекутор. — Или трябва да станеш, или се отдръпни. Веднага. Уискиджак обърна коня. Седемте все още живи жени наистина се съвземаха. Той видя удивлението и неразбирането в старите прежълтели очи на най-близката. „Гуглата да ме вземе дано…“ Срита коня в хълбоците, замахна с меча и прониза гърдите на най-близката. Сухата кожа се разцепи без усилие. Костите изпукаха като сухи клони. Жертвата му залитна назад и падна. Той подкара напред, изтръска кръвта от меча и щом стигна до следващата жена, замахна и разпра гърлото й. Стегна мислите си в желязна хватка и съсредоточи волята си върху това да се превърне в механичен изпълнител. Никакви грешки. Никаква жал към жертвите. Точни, хладнокръвни екзекуции, една след друга — повеждаше инстинктивно коня, местеше тежестта си, надигаше меча и забиваше или посичаше, както падне. Една, още една, и още една. Докато не завъртя коня в кръг и не се увери, че е приключил. Беше свършило. Конят продължаваше да тъпче на място. Уискиджак се загледа нагоре. И видя Воинството на Едноръкия, подредено на хребета вляво от него — пространството помежду им бе осеяно със стъпкани човешки тела, но иначе — открито. Видимо. Войниците му. Подредени на хребета. Безмълвни. „Да видят това… Вече наистина съм прокълнат. Връщане от това няма. Каквито и да са обясненията и оправданията. Каквито и да са престъпленията, извършени от моите жертви. Аз убих. Не войници, не въоръжени противници, а същества, обзети от лудост, лишени от сетива и несъзнаващи.“ Обърна се и се взря в Аномандър Рейк. Господарят на Лунния къс отвърна на погледа му с безизразно лице. „Това бреме… ти си го поемал преди, приел си го на плещите си отдавна, нали? Това бреме, което сега тежи на моята душа, с него живееш ти — живял си с него от столетия. Цената за меча на твоя гръб…“ — Трябваше да го оставиш на мен, приятелю — промълви Тайст Андий. — Можеше да настоявам, но не можех да кръстосам меч с теб. — Усмихна се тъжно. — Отварянето на сърцето ми отново се оказва проклятие. За онези, на които държа, и то заради същото чувство. Жалко, че не можах да науча този урок отдавна, нали? — Още едно нещо, което ще споделим — промълви Уискиджак. Аномандър Рейк присви очи. — На твое място не бих си го пожелал. — Знам. — Едва се сдържаше. — Съжалявам, че не ти дадох избор. Гледаха се мълчаливо. — Вярвам, че приближените на Корлат са заловили този Анастер — каза след малко Аномандър Рейк. — Би ли дошъл с мен да се погрижим за него? Уискиджак трепна. — Не, приятелю — увери го Рейк. — Него няма да съдя. Нека да го оставим на другите, нали? „По военния закон. Онзи суров механизъм, който толкова лесно те освобождава от лична отговорност. Разбира се. Имаме време за това, нали?“ — Съгласен съм, милорд. Водете, моля. С последна, тъжна усмивка Аномандър Рейк закрачи покрай него. Уискиджак прибра окървавения меч в ножницата и го последва с коня си. Вгледа се в широкия гръб на Тайст Андий и оръжието, висящо на гърба му. „Аномандър Рейк, как можеш да носиш това бреме? Това бреме, което така дълбоко пронизва сърцето ти?“ „Но не, не това ме разкъсва сега.“ „Господарю на Лунния къс, ти ме помоли да се отдръпна и нарече това милост. Не те разбрах. Милост, но не за Жените на мъртвото семе. А за мен. Затова беше тъжната ти усмивка, когато ти отказах.“ „Ех, приятелю, аз видях само твоята жестокост — и това те нарани.“ „По-добре щеше да е и за двама ни, ако беше кръстосал меча си с моя.“ „За двама ни.“ „А аз — аз не заслужавам такива приятели. Глупавите жестове убиват душата ти, старче. Сложи му края. Направи така, че тази война да е последната ти.“ „Последната.“ Корлат го чакаше със своите Тайст Андий, заобиколили мършавата фигура на Анастер, Първото чедо на мъртвото семе там, където бе паднал, когато го хвърли Аномандър Рейк. Уискиджак видя сълзи в очите на любимата си и тази гледка го жегна болезнено. С усилие извърна очи. Макар да имаше нужда от нея, а навярно и тя на свой ред се нуждаеше от него, за да сподели всичко, което явно беше видяла и разбрала, трябваше да почака. Реши да вземе пример от Аномандър Рейк, за когото сдържаността бе едновременно броня и — ако обстоятелствата го наложеха — оръжие. От малазанската позиция, както и от тази на Бруд, се приближаваха конници. Щеше да има свидетели на това, което предстоеше. „И фактът, че проклинам тази истина, най-добре разкрива колко ниско съм паднал. Кога досега съм се боял от свидетели на това, което правя или казвам? Прости ми, Кралице на сънищата. Озовах се в оживял кошмар и чудовището, което ме дебне, съм самият аз.“ След като спря коня си при струпалите се в кръг Тайст Андий, Уискиджак за първи път успя да огледа Анастер отблизо. Без оръжие, покрит със синини и кръв, с извърнато на една страна лице, изглеждаше жалък, слаб и дребен. „Но така става винаги с прекършените водачи. Все едно дали са крале, или пълководци, поражението ги смачква…“ И тогава видя лицето на младежа. Нещо беше изболо едното му око и кухината беше запълнена със съсирена тъмночервена кръв. Здравото око се извъртя и се спря на него. Напрегнато и същевременно — ужасяващо безжизнено; студен и същевременно нехаен поглед, любопитен и в същото време — дълбоко, неописуемо безразличен. — Убиецът на майка ми — каза с безгрижен, весел едва ли не глас Анастер, килна глава и продължи да гледа малазанеца. — Съжалявам за това, Първо чедо — отвърна хрипливо Уискиджак. — Аз не. Тя беше луда. Пленница на самата себе си, обсебена от своите демони. Не беше сама в това проклятие, трябва да се признае. — Вече не. — Като чума е, нали? Все се разпространява. Поглъща живот. Точно затова най-накрая ще се провалите. Всички. Превръщате се в това, което унищожавате. Тонът на Аномандър Рейк прозвуча стъписващо грубо. — По-подходящи думи едва ли могат да излязат от устата на канибал. Как мислиш, какво трябва да направим с теб, Анастер? Хайде, бъди честен. Младежът извърна едноокия си поглед към Господаря на Лунния къс. Последните остатъци на самообладание изведнъж се стопиха, той вдигна разтрепераната си ръка да покрие кървавата кухина на изваденото си око и лицето му стана още по-бяло. — Убийте ме! Рейк се намръщи. — Корлат? — Да, изгуби всякакъв контрол. В страха му виждам лице. Някой, когото не съм виждала досега… Анастер се извърна рязко към нея. — Млъкни! Не си видяла нищо! — Мрак има в теб — отвърна спокойно тя. — Отровният братовчед на Куралд Галайн. Мракът на душата. Когато потръпнеш, дете, виждаме какво се крие в него. — Лъжкиня! — изсъска той. — Лице на войник — каза Аномандър Рейк. И бавно се обърна на запад. — От града. От Капустан. — Извърна се отново към Анастер. — Все още е там, нали? Изглежда, си се сдобил със своя личен отмъстител, смъртни. Някой, който обещава нещо повече от смърт, нещо много по-ужасно. Интересно. — Вие не разбирате! Той е Итковиан! Щит-наковалня! Иска душата ми! Моля ви, убийте ме! От съюзените редици бяха дошли Дужек и Каладън Бруд, а с тях — Каллор и Артантос. Седяха на конете си и слушаха мълчаливо. — Може и да го направим — отвърна след малко Господарят на Лунния къс. — След време. Но засега ще те отведем с нас в Капустан. — Не! Моля ви! Убийте ме сега!!! — Точно в твоята лудост не виждам повод за оправдание, дете — каза Аномандър Рейк. — Никаква причина за милост. Все още не. Може би, след като се срещнем с този… Итковиан… който толкова те ужасява, ще отсъдим друго и ще ти отсъдим бърз край. Ти си наш пленник и това е наше право. — Обърна се към Бруд и другите. — Приема ли се? — Да — изръмжа Дужек, с очи, вперени в Уискиджак. — Съгласен — отвърна Бруд. Анастер направи отчаян опит да измъкне камата на стоящия до него Тайст Андий, но беше спрян без никакво усилие. Тогава младежът рухна на колене, заплака и крехкото му тяло се разтърси от хлиповете. — Отведете го — каза Аномандър Рейк. — Това не е представление. Беше ясно за всички. Уискиджак смуши коня и отиде при Дужек. Старецът кимна за поздрав и промърмори: — Адски жалко беше. — Да. — Отдалече изглеждаше… — Изглеждаше зле, Върховен юмрук. Защото си беше зле. — Разбери ме, Уискиджак. Разбирам твоята… твоята проява на милост. Мечът на Рейк… Но по дяволите, не можеше ли да се изчака? Обяснения, солидни оправдания загъмжаха в главата на Уискиджак, но той отвърна само с: — Не. — Екзекуциите изискват процедури… — Тогава ме разжалвайте, сър. Дужек извърна очи и въздъхна. — Не това имах предвид, Уискиджак. Знам много добре смисъла на тези процедури — истинската причина да съществуват, преди всичко. Споделянето на необходими, но брутални действия… — Смалява личната цена, да — отвърна тихо Уискиджак. — Аномандър Рейк лесно можеше да добави тези няколко души към легендарния си списък. Но аз му ги отнех. Смалих личната му цена. Жалко усилие, вярно. Усилие, за което той не ме помоли. Но все едно. Свършено е. Случаят е приключил. — Съвсем не е приключил — процеди през зъби Дужек. — Аз съм ти приятел… — Не. — „Не сме изправени пред риска да кръстосаме мечове, тъй че тук отговорността ще остане несподелена.“ — Не. — „Този път — не.“ Чу как Дужек изскърца със зъби. Корлат се присъедини към тях. — Странен е този младеж — Анастер. Двамата малазанци я изгледаха. — Това изненадва ли те? — попита Дужек. Тя сви рамене. — Много неща се таят в мрака на душата му, Върховен юмрук. Много повече от лицето на онзи боец. Той не е могъл да понесе водачеството на армията си. Не е могъл да понесе глада и отчаянието. И се е решил да я поведе на смърт, към пълното й унищожение. Като акт на милост. Да облекчи страданието. — Извършил е престъпления, на които може да се отвърне само със смърт. Екзекуция от ръцете на оцелелите от собствените му жертви. Но не обикновена смърт — той търси нещо повече. Търси да бъде прокълнат. Прокълнат за вечността. Не мога да си въобразя такава самоомраза. „Аз мога. Защото имам чувството, че самият аз пристъпвам по ръба на същия този стръмен склон. Една погрешна стъпка и…“ Уискиджак извърна очи към малазанските легиони, струпани на хълма. Слънцето, блеснало от бронята и оръжията, бе ослепително и очите му се насълзиха. Дужек подкара напред към Артантос, Бруд и Каллор. И го остави сам с Корлат. Тя го докосна по ръката. Не можеше все още да срещне погледа й, затова продължи да се взира към неподвижните войнишки редици. — Обич моя — промълви тя. — Тези жени… те не бяха беззащитни. Силата, която извличаха, идваше от Лабиринта на Хаос. Първата атака на моя Господар целеше да ги унищожи. Но те само останаха зашеметени. Съвземаха се. И ако силата им се беше върнала, щяха да нанесат опустошение. Безумие и смърт за вашата армия. Този ден щеше да стане свидетел на пълно поражение. — Не отстъпвам пред необходимостта — отвърна той с гримаса. — Точно това правиш сега. — Войната си има своите неизбежности, Корлат, разбирал съм го винаги. Винаги съм знаел цената. Но този ден, от собствената си ръка, разбрах още нещо. Войната не е естествено състояние. Тя е нещо наложено, и адски нездравословно. С нейните правила ние съзнателно предаваме своята човечност. Не ми говори за каузи и за благородни цели. Ние отнемаме живот. Слуги на Гуглата сме, всички до един. — Жените на мъртвото семе щяха да убият стотици, навярно хиляди, Уискиджак… — И аз съм давал заповеди за същото, Корлат. Къде е разликата тогава между тях и мен? — Ти не се боиш от въпросите, идващи след подобни действия. От въпросите, които сам си задаваш. Може би гледаш на това като на самоунищожителна жестокост, но за мен това е кураж — необикновен кураж. Някой не толкова храбър човек щеше да остави сам Господаря ми с това невъобразимо бреме. — Безсмислени думи, Корлат. Армията, която стои ей там, видя как нейният командир извърши убийство… Отговорът й го стъписа: — Не смей да ги подценяваш! — Да подце… — Вече познавам много от войниците ти, Уискиджак. Те не са глупави. Навярно мнозина от тях — ако не и повечето — са неспособни да изразят напълно разбирането си, но те все пак разбират. Не си ли помислял, че те — всеки по свой начин — са се изправяли пред избора, пред който ти се изправи тази сутрин? Този остър като нож обрат в живота им? И всеки от тях още носи незарасналата рана в себе си. — Не виждам много… — Уискиджак, чуй ме. Те бяха свидетели. Те видяха, с пълното разбиране. Проклет да си, знам го, защото и аз изпитах същото. Болеше ги за теб. С всеки жесток удар те чувстваха своите рани — как резонират в душите им със съчувствие. Твоят срам, командире, е оскърбление за тях. Премахни го, иначе ще нанесеш на войниците си най-дълбоката рана. Той се взря мълчаливо в нея. — Ние живеем кратко. Липсва ни такава сложност. — Кучи син. Напомняш ми никога повече да не ти се извинявам. Той отново погледна малазанските легиони и промълви: — Все пак, боя се да се приближа до тях. — Разстоянието между теб и тях вече е премахнато, Уискиджак. Армията ти ще те последва и в Бездната, ако заповядаш. — Най-ужасната мисъл, изречена този ден. Тя замълча. „Да, войната е налагане — на крайности. Груби, и прости същевременно. В нея няма място за човечност. Никаква.“ — Дужек беше недоволен. — Дужек иска да запази армията си жива. Той извърна рязко глава. Очите й го гледаха хладно и преценяващо. — Нямам интерес да узурпирам властта му… — Ти току-що го направи, Уискиджак. По дяволите да върви страхът на Ласийн от теб, естественият ред се възстанови. Тя можеше да се справи с Дужек. За това те е свалила и е поставила Дужек начело. Богове, понякога си ужасно задръстен! Той се навъси. — Щом съм такава заплаха за нея, защо тя не… — Млъкна и затвори уста. „О, Гуглата да ме вземе дано. Пейл. Даруджистан. Не Подпалвачите на мостове искаше да унищожи тя. А мен.“ — Бъди предпазлив с верността си, обич моя — каза Корлат. — Твоята вяра в честта може да бъде използвана срещу самия теб. Той усети как се смрази отвътре. Кол бавно заслиза по полегатия склон към фургона на мхаби. На трийсет крачки вдясно стояха струпани последните екипажи на Търговска гилдия Тригали, а до тях върху парче зебло хвърляха ашици група акционери — пазачи. В далечината препускаха вестоносци, идващи или връщащи се от главните позиции на армията на около левга на югозапад. Мурильо седеше, отпуснал гръб на едно от големите дървени колелета на фургона, притворил очи. Щом съветникът се приближи, очите му се отвориха. — Как е тя? — попита Кол и приседна до него. — Изтощително е — отвърна Мурильо. — Да я гледаш как преживява тези кошмари. Нямат край. Кажи ми новините. — Ами, Круппе и Силвърфокс никой не ги е виждал от вчера; също и двете морски пехотинки, дето Уискиджак им нареди да пазят дъщерята на мхаби. Колкото до битката… — Кол се обърна и се загледа примижал на югозапад. — Била е кратка. Аномандър Рейк се преобразил във формата си на соултейкън. Само с едно преминаване разпръснал тенесковрите. Пленили са Анастер, а магьосниците на служба при него били… екзекутирани. — Неприятно звучи — отбеляза Мурильо. — Според всички сведения, да. Все едно, селяците бягат към Капустан, но се съмнявам, че ще ги приемат радушно. Тъжна съдба ги чака, горките кучи синове. — Нея я забравиха, нали? Нямаше нужда да уточнява. — Трудно е да се преглътне, но да, така изглежда. — Живя, колкото беше полезна, и я разкараха. — Склонен съм да мисля, че тази история още не е свършила, Мурильо. — Ние сме свидетели. Тук сме, за да видим края. За нищо друго, Кол. Уверенията на Круппе са вятър и мъгла. И двамата с теб сме пленници на това неприятно обстоятелство — колкото и самата тя, колкото и онази жена с размътен ум, дето идва да я реши. Кол бавно се обърна и изгледа приятеля си. — Какво предлагаш да направим? Мурильо сви рамене и изръмжа: — Какво правят повечето пленници рано или късно? — Опитват се да избягат. — Да. Кол помълча дълго, после въздъхна. — И как предлагаш да го направим? Просто да я оставим ей така? Сама, без никой да се грижи… — Не, разбира се. Взимаме я с нас. — Къде? — Не знам! Където и да е! Стига да е далече. — И колко далече трябва да отиде, за да се отърве от тези кошмари? — Трябва просто да намерим някой, който да е готов да й помогне, Кол. Някой, който не съди за живота по неговата целесъобразност и полезност. — Планът ти е тъп, Мурильо. — Знам. — Докато в Капустан… По-младият мъж присви очи. — Там едва ли е останало нещо повече от развалини. — Има оцелели. В това число и жреци. — Жреци! Самонадеяни, обслужващи само себе си, измамници на лековерните, лъжци на… — Мурильо, има и изключения… — Още не съм виждал изключение. — Може би този път ще видиш. Имам предвид, че ако искаме да се измъкнем от това — с нея, — имаме по-голям шанс да намерим помощ в Капустан, отколкото тук, в тази пустош. — Салтоан… — Е на повече от седмица път, а с фургона — и по-дълго. Освен това градът е въплътеният проклет пъп на Гуглата. Не бих отвел и въртящата брадвата майка на Ралик Ном в Салтоан. Мурильо въздъхна. — Да, Ралик Ном. — Какво имаш предвид? — Жалко, че не е тук. — Защо? — Можеше да убие някой. Който и да е. Много го бива в опростяването на нещата. Кол се изсмя. — „В опростяването на нещата.“ Само да го видя и ще му го кажа. Ей, Ралик, никакъв убиец не си ти, само човек, който опростява. — Все едно, вече е спорно, след като изчезна. — Не е умрял. — Откъде знаеш? — Просто го знам. Е, Мурильо, да изчакаме до Капустан, а? — Съгласен. Но стигнем ли там, взимаме пример от Круппе и Силвърфокс. Измъкваме се. Изчезваме. Гуглата ми е свидетел, съмнявам се, че някой ще забележи, нито пък ще го интересува. Кол се поколеба. — Мурильо, ако намерим някой — някой, който може да направи нещо за мхаби — ами, може да излезе скъпо. Мурильо сви рамене. — Затъвал съм в дългове и преди. — Аз също. Стига да сме наясно, че това може да ни съсипе финансово и че може да постигне само по-милостив край на живота й. — Е, значи ще е добра замяна. Кол не потърси повече потвърждения за решимостта на приятеля си. Познаваше го достатъчно добре. „Да, не е само в парите, нали? Колкото и да са, една честна замяна, да облекчи страданието на тази стара жена. По един или друг начин. Защото ние поне ще сме се погрижили — дори тя никога повече да не се събуди и да не го разбере. Всъщност така може би ще е по-добре. По-чисто. По-просто…“ Воят отекваше като от огромна пещера. Отекваше и се свиваше в себе си, докато скръбният зов не се превърна в хор. Гласовете на безброй зверове, гласове, които разкъсваха самия усет за времето, които превръщаха вечността в едно слято „сега“. Гласовете на зимата. И все пак идваха от юг, оттам, където тундрата не можеше да продължава; където дърветата вече не бяха на височината на глезените й, а се издигаха, криви и обрулени от вятъра, над главата й, тъй че можеше да върви през тях невидима — без да изпъква над голата околност. Родственици се отзоваха на воя. Преследващите я зверове, които не изпускаха дирята й, но все пак я изгубваха, когато се промъкваше между черните смърчове; мочурливата земя жадно засмукваше босите й стъпала, мътно черната вода се вихреше гъста и лепкава, докато газеше през ледените локви. Връхлитаха я едри комари, два пъти по-големи от онези в равнината Риви. В косата й пълзяха черни мухи и я хапеха. Тлъсти пиявици — като черни петна — се впиваха в нозете й. В полузаслепения си бяг се беше натъкнала на криви еленови рога, забити в стволовете на две дървета, на височината на очите й. Един остър връх бе издълбал жлеб в дясната й буза и от него струеше кръв. „Смъртта ме приближава. Това ми дава сила. Извличам я от този последен миг и те вече не могат да ме догонят.“ „Не могат да ме догонят.“ Пещерата беше точно пред нея. Все още не можеше да я види и нищо наоколо не можеше да й подскаже, че наблизо има пещери, но воят отекваше все по-близо. „Звярът ме зове. Обещава ми смърт, защото това ми дава сила…“ Мракът я загърна и тя разбра, че е стигнала. Пещерата се очертаваше. Като душа. Като душа, изгубена в самата себе си. Въздухът беше влажен и студен. Вече не бръмчаха насекоми и не лазеха по кожата й. Камъкът под ходилата й беше сух. Нищо не можеше да види, а воят беше затихнал. Когато пристъпи напред, осъзна, че умът й е това, което се движи, умът й, изоставил тялото, умът й, търсещ окования звяр. — Кой? Гласът я сепна. Мъжки глас. Приглушен и стегнат от болка. — Кой иде? Не знаеше как да отговори и затова изрече първите думи, които дойдоха в главата й. — Аз съм. — Аз? — Аз съм… майка… Гласът се изсмя хрипливо. — Поредната игра значи? У теб няма думи, Майко. Никога не ги е имало. У теб има плач и ридание, предупредително ръмжене, у теб има сто хиляди безсловесни звука, описващи всичко, от което се нуждаеш — това е твоят глас и аз го познавам много добре. — Майка. — Остави ме. Достатъчно съм изтерзан. Кръжа безспирно около веригата си, тук, в собствения си ум. Това място не е за теб. Навярно с това, че си го намерила, си мислиш, че си надвила последната ми защита. Мислиш си, че вече знаеш всичко за мен. Но тук ти нямаш власт. Знаеш ли, представям си, че виждам собственото си лице, като в огледало… Ала окото е друго — друго е окото, което ме гледа отсреща. И дори не е човешко. Дълго време ми трябваше, за да го разбера, но вече го разбирам… Ти и расата ти си играехте със зимата. Омтоуз Феллак. Но така и не я разбрахте. Не истинската зима, не зимата, която не е магия, а родена от изстиващата земя, от смаляващото се слънце, по-късите дни и по-дългите нощи. Лицето, което виждам пред себе си, е лице на зимата. Вълче. Лице на бог. — Детето ми познава вълци — каза мхаби. — Познава ги той, и още как. — Не е той. Тя е. Дъщеря… — Объркването на правилата проваля играта… — Аз не съм това, за което ме мислиш. Аз съм… аз съм една стара жена. От племето на ривите. А дъщеря ми иска да ме види мъртва. Но не просто издъхнала, не и за мен. Не. Тя изпрати вълци подире ми. Да разкъсат душата ми. Те ме гонят в сънищата ми — но аз им избягах. Дойдох тук да потърся спасение. Мъжът отново се изсмя. — Пророкът превърна това в мой затвор. И знам, че е така. Ти си съблазънта на лудостта, на странните гласове в главата ми. Отричам те. Да беше знаела за истинската ми майка, навярно щеше да успееш, но опитът ти да насилиш ума ми е жалък. Тук има бог, Пророче, надвесен над тайните ми. С оголени зъби. Дори и ти, скъпа майчице, която тъй здраво си ме прегърнала, не смееш да му се опълчиш. А колкото до Омтоуз Феллак — той трябваше много отдавна да се изправи срещу теб пред портата на лабиринта. Трябваше да ти го откаже, Джагът. Да го откаже на всички ви. Ала се беше изгубил. Изгубил. И знай това, аз му помагам. Аз му помагам да намери себе си. Разумът му се връща, Пророче. — Не те разбирам — отвърна мхаби. Обземаше я отчаяние. Това не беше мястото, до което бе повярвала, че е стигнала. Беше се озовала в нечий друг затвор, в нечия друга лудост. — Дойдох тук за смърт… — Не ще я намериш тук, не и в тези корави ръце. — Бягам от дъщеря си… — Бягството е илюзия. Дори Майката тук го разбира това. Знае, че аз не съм нейното дете, но не може да се въздържи. Тя дори има спомени, за време, когато е била истинска Матрона, майка на истински, свои рожби. Деца, които са я обичали, и други деца — които са й изменили. И са я оставили да страда във вечността… Не е очаквала никога изход от това. Ала когато най-сетне се оказа на свобода, то беше само за да разбере, че светът й е станал на прах. Децата й отдавна бяха умрели, погребани в своите гробници — без майка те са гаснели и умирали. И тогава тя те погледна, Пророче. Осиновения си син. И ти показа силата ти, за да може да я използва. Да пресътвори своя свят. Възкреси мъртвите си деца. Възложи им да пресъградят града. Ала всичко това беше лъжа, заблудата не можа да я подведе, можа само да я доведе до безумие. — И тогава — продължи гласът — ти я присвои. Така нейното дете отново я направи пленница. Няма бягство от житейските ни пътища, изглежда. Истина, която не си подготвен да приемеш, Пророче. Все още не. — Моето дете също ме превърна в пленница — прошепна мхаби. — Това ли е проклятието на всички майки? — Това е проклятието на любовта. Воят прокънтя глухо в тъмната пещера. — Чу ли? — попита мъжът. — Това е моята самка. Тя иде. Толкова дълго я чаках. Толкова дълго. Ето, че идва. С тези думи гласът бе придобил по-дълбок тембър, сякаш беше престанал да бъде мъжки глас. — А сега — продължи той, — сега й отвръщам аз. Воят му я разкъса, отхвърли я. Извън пещерата, отвъд редките дървета, сред голата и пуста равнина на тундрата. Мхаби изпищя. Вълците отвърнаха. Победоносно. Бяха я намерили отново. Една ръка я докосна по бузата. — Богове, кръвчицата ми се смрази от това. Познат глас, но не можеше да го свърже с образ. Заговори друг мъж: — Тук става нещо съвсем непонятно, Мурильо. Виж й бузата. — Издраскала се е сама… — Тя не може да си вдигне ръката, друже. И виж, ноктите й са чисти. Не си е нанесла тази рана сама. — Кой тогава? Тук бях през цялото време. Дори и онази старица риви не я е посещавала от последния път, когато я погледнах — а тогава нямаше никаква рана. — Казах ти, тук има някаква загадка… — Кол, това не ми харесва. Тези кошмари — възможно ли е да са истински? Онова, което я преследва в сънищата й — възможно ли е да я нарани физически? — Виждаме доказателството… — Да, макар че не мога да повярвам на очите си. Кол, това не може да продължава така. — Прав си, Мурильо. При първа възможност в Капустан… — При най-първата. Я да преместим фургона най-отпред в колоната — колкото по-скоро стигнем града, толкова по-добре. — Както кажеш. >> 20. E> Това сказание е най-древно. За двама богове преди времето на мъжете и жените. За копнеж, за обич и за самота, за зверове, орисани да се скитат сами през столетията. Сказание за нрави, разказано не заради някакъв изход. Смисълът му, драги читатели, не е в стоплящия душата свършек, а във всичко, което е непостижимо на този свят. Кой тогава би могъл да си представи подобен край? @ „Любовта на зимата“ @ Силбарта E$ Лоното на огромния палат беше вдълбано дълбоко в стръмната скала. Вълните, надигащи се на изток от залива, се блъскаха с грохот в разядените скали и пяната цапаше с тъмни петна гранитната фасада. Дълбоките води на залива Корал тънеха в катранен мрак. Градският пристан бе тясна закривена резка в скалната маса, бездънен процеп, разсякъл града почти на две. Беше пристанище без докове. Самата скала от двете страни на фиорда беше насечена на дълги кейове, с пътеки навътре в сушата. В живия камък, на равнището на прилива, бяха набити железните халки за привързване. Широки навеси от здраво изплетени мрежи, на височина колкото две мачти на търговски кораб, се изпъваха над всяка водна ивица от устието на залива до най-стръмната му част. След като и най-дългото котвено въже не можеше да стигне дъното на фиорда и след като каменните брегове не предлагаха нито място, където котвата да се задържи, нито имаше плитчини, корабните котви се издърпваха нагоре. Хората-котки, както ги наричаха — странна и почти допотопна сбирщина от пристанищни работници, които живееха с жените и децата си в колиби по покритото с мрежи пространство и чиято единствена професия бе в това да дърпат котвите и да затягат въжетата — бяха превърнали тази работа в същинско изкуство. От широкия, с изглед към морето парапет на двореца колибите, покрити с тюленова кожа, и навесите от плавей на хората-котки приличаха на кафеникави камъчета. Между тях не се движеха хора. От кривите коминчета не се виеше дим. Ако имаше орлов поглед, Ток-младши лесно щеше да види осолените изсъхнали тела, пръснати тук-там под мрежите; ала сега можеше само на вяра да приеме думите на сиърдомина, че дребните раздърпани петънца наистина са човешки трупове. Търговските кораби вече не идваха в Корал. Хората-котки бяха измрели от глад. До един. Легендарното и неповторимо население на този град беше престанало да съществува. Всичко това му бе съобщено с равнодушен тон, но Ток все пак долови подмолното течение в словата на безименния воин. Огромният мъж стоеше плътно до него, стиснал го за лявата ръка над лакътя. За да му попречи да се хвърли от скалата. За да го задържи прав. Започналото като една задача скоро се бе превърнало в друга. Отдихът от прегръдката на Матроната беше само временен. В прекършеното тяло на малазанеца не беше останала и капка сила. Мускулите бяха атрофирали. С накриво зарасналите кости и изсъхналите стави беше толкова гъвкав, колкото може да е сухо дърво. Дробовете му бяха пълни с течност, вдишваше и издишваше на хрипове. Пророкът беше пожелал да види Корал. Двореца-крепост — многократно щурмуван от бойни кораби на Елингарт и от пиратски флотилии. Никога незавземан. Плътния кордон от магове, над хилядата Ловци на К’елл К’Чаин Че’Малле, елитните легиони на главната му армия. Пораженията на север не значеха почти нищо за него. Тепърва щеше да покори Сетта, Лест и Маврик; щеше да остави нашествениците в техния дълъг и изнурителен поход — през изпепелени земи, които не предлагаха никаква храна и фураж, в които кладенците бяха отровени. Колкото до враговете от юг, настъплението им щеше да бъде възпрепятствано от едно огромно бурно море, което Пророкът беше запълнил с натрошени планини от лед. На отсрещния бряг бездруго нямаше да се намерят плавателни съдове. Пътят покрай западния край на Ортналския проток щеше да им отнеме месеци. Вярно, Т’лан Имасс можеха да преминават по водата като понесена от вълните прах. Но през целия път трябваше да се борят със свирепи течения, напиращи от дълбините на студени потоци, които тласкаха подводните реки на изток към океана. Пророкът беше повече от доволен, по думите на сиърдомина. Толкова доволен, че да прояви към Ток тази моментна милост. Извън нежната прегръдка на Майка му. Мразовитият солен вятър шибаше лицето му, развяваше и дърпаше дългата му мръсна коса. От дрехите му бяха останали само спечени мръсни парчета — сиърдоминът му беше отстъпил наметалото си и Ток се беше загърнал с него като с одеяло. Тъкмо този жест беше намекнал на малазанеца, че у мъжа до него все пак е останала някаква трошица човечност. При това откритие се беше просълзил. Яснотата се беше върнала в ума му с помощта на подробните описания на сиърдомина за битките на юг. Навярно това беше последната, най-убедителната заблуда на безумието, но Ток се беше вкопчил в нея. Взираше се на юг, над понесените от свирепия вятър вълни. Планинската брегова ивица отсреща едва се виждаше. Със сигурност вече бяха стигнали до нея. Напълно възможно беше сега да стоят на брега и да се взират точно към него и към всичко, което ги делеше. Баалджаг едва ли щеше да изгуби кураж. В нея се криеше богиня, която теглеше все напред и напред, за да намери своя самец. „Самецът, който се крие в мен. Толкова дълго вървяхме редом, без да знаем тайните у другия. Каква жестока ирония…“ И Туул също може би нямаше да изгуби кураж. Времето и разстоянията не означаваха нищо за Т’лан Имасс. Същото несъмнено важеше за тримата сегюле — в края на краищата те трябваше да донесат своето единствено послание. Поканата на техния народ за война. Но лейди Енви… Господарката на приключенията, съблазнена от случайностите — вярно, сега тя беше ядосана. Това поне ставаше ясно от описанията на сиърдомина. По-точната дума беше „оскърбена“, поправи се Ток. Дотолкова, че гневът й да пламне, ала гневът не беше движеща сила. Тя не беше от тези, в които ще тлее стаена омраза, които ще подклаждат затаените дълбоко пламъци на мъстта. Смисълът на съществуването за нея беше в забавата, в капризните прищевки. Лейди Енви и нейното пострадало, измъчвано от раните си куче Гарат сигурно вече щяха да се откажат. Уморени от лова, едва ли щяха да се заловят с трудното начинание около гонитбата, не и през това жестоко море с неговите бляскащи, окъпани от морските пръски грамади от лед. Напомни си, че не бива да изпитва разочарование, но тъгата все пак го жегна. Липсваше му, не като жена, не просто като жена поне. „Не, мисля, че по-скоро е безсмъртното лице, което представлява. Онзи необременен блясък на хитреца в хилядолетния й поглед. Веднъж я подразних… поиграх около този неин нрав… принудих я да тропне с крак и да се намръщи. Както може да направи само едно безсмъртно същество пред неочаквания удар на подобна подигравка. Обърнах ножа. Богове, наистина ли съм могъл да притежавам подобна дързост?“ „Е, скъпа лейди, сега ви се извинявам покорно. Не съм храбрецът, който бях, стига наистина да е било храброст, а не обикновена глупост. Насмешливостта вече е изтръгната от нрава ми. Едва ли повече ще се върне и навярно това е добре. Смъртните не бива да се надсмиват по съвсем очевидни причини. Безпристрастието принадлежи на боговете, защото само те могат да си позволят цената му. Тъй да бъде.“ „Благодаря ти, лейди Енви. Няма да има обвинения към теб.“ — Да беше видял Корал в дните на ярката му слава, малазанецо. — Бил е родният ви дом, нали? — Да. Макар че моят дом сега е в сърцето на моя Пророк. — Където ветровете са още по-студени — промърмори Ток. Сиърдоминът не каза нищо. Ток очакваше удар с облечения в стомана юмрук или болезнено дръпване на ръката, стиснала го здраво. И двете щяха да са разбираема реакция. И двете щяха да получат одобрението на Пророка. Но вместо това мъжът до него каза: — Летен ден е сега, но не като летните дни, които помня от младостта си. Вятърът на Корал беше топъл. Мек, галеше като милувка на любима. Баща ми излизаше да лови риба извън залива. На север оттук. Огромни ята риби. С всяко излизане го нямаше за цяла седмица, че и повече. Всички слизахме на кея да гледаме как се връщат рибарите, да видим оранжевото платно на баща ми сред баржите. Вдигна очи и Ток видя усмивката му, блесналите с детинска радост очи. Видя ги и как отново помръкнаха. — Последния път се върна… и разбра, че семейството е прегърнало Вярата. Жена му — при тенесковрите. Синовете му — в бойните редици, най-големият беше започнал да се учи за сиърдомин. В този ден не ми хвърли въжетата — като ме видя в униформата. Като видя майка ми… като чу безумните й врясъци. Като видя братята ми, с копия в ръцете, сестрите ми — голи и вкопчили се в мъже три пъти по-възрастни от тях. Обърна лодката и отплава… Гледах го как отплава, докато не изчезна. Това бе моят начин, малазанецо… — Да се сбогуваш — прошепна Ток. — Да му кажа „на добър час“. Да му кажа… браво. „Съсипател на живот. Пророче, как си могъл да причиниш това на собствения си народ?“ В двореца зад тях прокънтя далечна камбана. Сиърдоминът го стисна още по-здраво. — Отпуснатото време свърши. — Връщам се в прегръдката си — отвърна Ток и за последен път напрегна очи да улови света пред себе си. „Запомни го, защото няма да го видиш повече, Ток-младши.“ — Благодаря ти за наметалото. — Няма защо, малазанецо. Ветровете бяха топли. Хайде, облегни се на мен — тежестта ти е нищо. Тръгнаха бавно към сградата. — Лесен съм за носене, искаш да кажеш. — Не съм казал това, малазанецо. Не съм казал това. Изкорубената жилищна сграда сякаш потръпна за миг, преди да рухне сред облаци прах. Каменните плочи потрепериха под ботушите на Щит-наковалня и тътенът разтърси въздуха. Целият оцапан в сажди, Хедж се обърна към него и се ухили. — Видя ли? Лесна работа. Итковиан му отвърна с кимване и Хедж се върна при сапьорите — продължиха към следващата обречена на събаряне невъзстановима сграда. — Строителният материал поне ще е в изобилие — промърмори капитан Норъл, докато изтупваше прахта от куртката си. Утрото беше горещо, слънцето грееше ярко. Из отломките на домовете си обикаляха хора, увили лицата си с влажни парцали. Все още изваждаха трупове, докато разчистваха рухналата зидария, и ги товареха по фургоните, над които кръжаха рояци мухи. Въздухът вонеше на гнила плът, но конете май вече бяха привикнали с вонята. — Трябва да продължим, сър — подкани го капитанката. Тръгнаха отново. Извън западната порта се бяха струпали официалните представители — делегацията, която трябваше да посрещне приближаващите се войски на Дужек Едноръкия и Каладън Бруд. Часът на преговорите беше определен за след три камбани. Итковиан беше оставил отряда си под командата на дестраянта. Бежанците тенесковри прииждаха от равнината със стотици. Малцината първи, осмелили се да влязат в Капустан, се бяха натъкнали на оцелелите жители. Бяха му донесли за разкъсани живи селяци от озверялата тълпа. В отговор Щит-наковалня беше изпратил Сивите мечове пред западната стена на временен лагер. Храната беше оскъдна. Итковиан се чудеше как ли се справя новият му дестраянт. Но за окаяните бежанци поне бяха вдигнали заслони. „Окаяните бежанци, които скоро ще се превърнат в новобранци. Поне онези от тях, които преживеят следващите няколко седмици. Ковчежетата на Сивите мечове сигурно скоро ще се опразнят за храна и продоволствие от баргастите. Финир да не дава… не, Тогг дано да даде тези вложения да се окажат оправдани.“ Не очакваше с особена охота предстоящите преговори. Всъщност той нямаше работа в тях. Сивите мечове вече се командваха от капитана до него. Ролята му на неин съветник беше съмнителна — тя беше способна да представя интересите на отряда и без негова помощ. Приближиха доскорошната западна порта — огромна паст, зейнала в крепостната стена. Облегнат на обгорената стена на полусрутената кула, Грънтъл ги изгледа с нещо като усмивка. Беше небръснат. Стони Менакис крачеше напред-назад, явно побесняла. — Остава да изчакаме само Хъмбръл Тор — подхвърли Грънтъл. Итковиан дръпна юздите и се намръщи. — Къде е Съветът на маската? Стони се изхрачи на земята. — Хукнаха напред. Май искат първо да си побъбрят насаме. — Спокойно — изръмжа й Грънтъл. — Нали твоят приятел Керули е с тях? — Не е в това въпросът! Те се скриха. Докато ти и Сивите мечове опазихте и тях, и проклетия им град! — Все пак — намеси се Итковиан, — след като принц Джеларкан е мъртъв и няма наследник, те са управляващото тяло на Капустан. — Но можеха да изчакат, проклети да са! Капитан Норъл се извърна на седлото и погледна назад по широката улица. — Хъмбръл Тор идва. Ако подкараме бързо, сигурно ще можем да ги настигнем. — Важно ли е това? — попита я Итковиан. — Да, сър. — Съгласен съм. — Хайде, Стони — изръмжа Грънтъл и се отлепи от стената. Поеха през равнината, с Хъмбръл Тор, Хетан и Кафал, които се поклащаха неловко върху седлата на заетите им коне. Баргастите не бяха никак доволни от опита за узурпация от страна на Съвета на маската — старата вражда и недоверие отново бяха припламнали. Според всички сведения приближаващите се войски все още бяха на две-три левги от града. Керули, Рат-Гугла, Рат-Бърн и Рат-Сенкотрон се возеха във фургон, теглен от три коня на джидратите, останали незаклани и неизядени при обсадата. Итковиан си припомни последния път, когато беше яздил по този път, спомни си лицата на вече мъртвите войници. Фаракалаян, Торун, Сидлис. Зад официалността, наложена от правилата на Откровението, тримата все пак бяха най-близките му приятели. „Истина, към която не смеех да посегна. Не като Щит-наковалня, не и като командир. Ала това се промени. Те са част от моята скръб, толкова непоносима, колкото и десетките хиляди други.“ Изтласка тази мисъл от ума си. Трябваше да се владее. Не можеше да си позволи чувства. Зърнаха пред себе си впряга с жреците. Стони изръмжа победоносно: — Ще се зарадват, и още как! — Не бързай да злорадстваш, момиче — посъветва я Грънтъл. — Сега ги приближаваме съвсем невинно… — За идиотка ли ме мислиш? Мислиш, че не съм способна на притворство? Ще те науча да… — Е, добре — изръмжа той. — Забрави, че съм проговорил… — Винаги го правя, Грънтъл. Подкараха бързо напред и когато ги настигнаха, джидратският колар дръпна поводите. Капакът на прозорчето се плъзна встрани и от него се показа безизразната маска на Рат-Сенкотрон. — Колко приятно! Нашият почетен антураж! Итковиан въздъхна. „В този тон нямаше капка притворство, уви.“ — Почетен ли? — попита Стони с вдигнати вежди. — Изненадана съм, че това понятие ви е познато, жрецо. — Аха. — Маската се извърна към нея. — Слугинчето на Керули. Не трябваше ли да паднеш на колене? — Ще ти дам аз едно коляно, завързак — точно между… — Хайде стига! — изсумтя Грънтъл. — Вече всички сме тук. Виждам, че се приближава конен авангард. Дали да не продължим? — Подранихме — сопна се Рат-Сенкотрон. — Мда, много непрофесионално от наша страна. Можем да продължим съвсем бавно, да им дадем време да се подготвят. — Разумно, при създалите се обстоятелства — отстъпи Рат-Сенкотрон. Устните на маската се кривнаха в широка усмивка, после главата се прибра и капакът се плъзна обратно. — Тоя ще го насека на парченца някой ден — подхвърли бодро Стони. — Всички оценихме чувството ти за притворство, скъпа — измърмори Грънтъл. — И би трябвало, тъпако. Ефрейтор Пикър седеше на прашните стъпала на някакъв доскорошен храм. Гърбът и раменете й се бяха схванали от разхвърлянето на парчетата зидария още от заранта. Бленд, изглежда, се беше мотала някъде наблизо, защото изведнъж се появи с мях с вода. — Жадна си, нали? Пикър кимна и каза: — Интересно как го правиш тоя номер с изчезването точно когато има най-много работа. — Да, ама ти донесох вода, нали? Пикър се намръщи. От другата страна на улицата капитан Паран и Бързия Бен оседлаваха конете си — готвеха се да посрещнат армията на Едноръкия и Бруд. Доста потайни бяха станали, откакто се срещнаха отново, и това я правеше подозрителна. Хитрините на Бързия Бен никога не се оказваха приятни. — Да можехме всички да тръгнем — измърмори тя под нос. — На преговорите? Че защо? Само да бием път. — По-лесно е да се мотаеш тук, нали? С някакво си мехче. Друго щеше да ми запееш, ако разчистваше камънаците с всички нас, Бленд. Мършавата жена сви рамене. — Имах си достатъчно работа. — Каква? — Събирах информация. — О, да. И какви клюки успя да подслушаш? — Хорски. Наши и техни, тук и там. — Техни ли? И кои са те? — М-м, чакай да видим. Първо — баргастите. После — Сивите мечове. Двама хлевоусти джидрати от Хомота. Трима послушници от храма зад теб… Пикър трепна, бързо стана от стъпалата и нервно изгледа обгорената сграда зад себе си. — Кой е богът, Бленд? И без лъжи… — Че защо да те лъжа, ефрейтор? Сенкотрон. Пикър изсумтя. — Дебнала си подлеците, а? И за какво си говореха? — Някакъв шантав план на господаря им. Отмъщение срещу двама некроманти, дето са се натикали в някакво имение нагоре по улицата. — Онова с труповете отпред и с вмирисаните стражи по стените? — Май е точно то. — Добре. Казвай за другите. — Баргастите се надуват като петли. Агенти на Съвета на маската купуват от тях храна за гражданите. Сивите мечове купуват храна за бежанците тенесковри извън града. Белоликите трупат пари. — Задръж малко, Бленд. Бежанци тенесковри, казваш. Какви ги кроят пък сега Сивите мечове? Гуглата ми е свидетел, достатъчно трупове има между тия канибали, защо ще им дават истинска храна? Защо изобщо трябва да ги хранят кучите му синове? — Уместен въпрос — съгласи се Бленд. — Признавам си, че любопитството ми се изостри. — Не се съмнявам и че си стигнала до някаква хипотеза. — Подредих пъзела, за да сме по-точни. Откъслечни факти. Наблюдения. Странични коментари, подхвърлени уж насаме, подслушани от никой друг освен от преданата ти подчинена, стояща тук пред теб… — Кълна се в омекналите коленца на Опонн, жено! Изплюй го най-сетне! — Доброто злорадство никога не ти е било по вкуса. Е, добре. Сивите мечове се бяха заклели във Финир. Не бяха просто поредната наемническа чета. Приличаха по-скоро на проклети кръстоносци, обрекли се на святата кауза на войната. И го приемаха много сериозно. Само че нещо се е случило. Изгубили са своя бог… — Не се съмнявам, че работата е сериозна. — Да, само че това не е съществено. — В смисъл — не знаеш. — Точно така. Работата е, че оцелелите офицери на отряда са отишли до стана на баргастите, там ги е чакала сган сбръчкани племенни вещици и заедно са спретнали преосвещение. — Искаш да кажеш — сменили са божеството. О, не, не ми казвай, че е Трийч… — Не е Трийч. Трийч вече си има последователи. — Добре. Значи трябва да е Джес. Богинята на Втъкаването. Всички се хващат да плетат, само че много свирепо и… — Не съвсем. Тогг. И Фандърей, Вълчицата на Зимата — отдавна изгубилата се самка на Тогг. Помниш ли легендата? Не може да не си я чувала като дете, стига изобщо да си била някога дете… — Внимавай, Бленд. — Извинявай. Все едно, Сивите мечове буквално са пометени. Търсят си нов набор. Веждите на Пикър се вдигнаха. — Какво? Тенесковрите? Дъх на Гуглата! — Всъщност е доста логично. — Как не. Ако ми трябва армия, най-напред ще потърся хора, които се ядат едни други, когато нещата загрубеят. Абсолютно. Тутакси. — Гледаш го от много неприятен ъгъл. По-скоро става въпрос за хора без свой живот… — Изгубили всичко. — Да. Без връзки, без вярност към нищо. Съзрели за странните ритуали на въвеждането. Пикър изсумтя. — Луди. Всички са полудели. — Като стана въпрос за това… — промърмори Бленд. Капитан Паран и Бързия Бен вече тръгваха. — Ефрейтор Пикър. — Да, капитане? — Да знаете къде е Спиндъл? — Представа нямам, сър. — Бих ви посъветвал да сте в течение къде се размотават хората ви. — Е, добре де, отиде със сержант Анци. Някой излязъл от тунелите. Твърдял, че е принц Арард — свален владетел на един от градовете на юг от реката. Настоявал да говори с представителите на Воинството на Едноръкия и след като не можахме да ви намерим навреме… Паран изруга под нос. — Да го кажем направо. Сержант Анци и Спиндъл са се самоизбрали за официални представители на Воинството на Едноръкия за аудиенция с въпросния принц? Анци? И Спиндъл?!!! Бързия Бен се изсмя и Паран го изгледа ядосано. — Деторан също се писа доброволка — добави невинно Пикър. — Тъй че са трима. Може би и още няколко. — Малът? Пикър поклати глава. — Той е с Хедж, сър. Лекуват там, или нещо такова. — Капитане — намеси се Бързия Бен. — Предлагам да тръгваме. Анци ще почне да шикалкави веднага щом се обърка, а той се обърква още при представянията. Деторан нищо няма да каже, а най-вероятно и останалите. Спиндъл може и да изломоти нещо, но той пък носи власеницата си, тъй че всичко е наред. — Нима? И вас ли трябва да държа отговорен за това, маг? Бързия Бен се ококори. — Все едно. — Паран стисна юздите. — Да се махаме от този град… преди да се е разразила нова война. Ефрейтор Пикър. — Да, сър? — Защо се мотаете тук сама? Тя се огледа и изпъшка: — Ах, тая кучка… — Ефрейтор? — Извинявайте, сър. Просто си почивах. — Като приключите с почивката, съберете Анци, Спиндъл и другите. Този Арард го пратете в Хомота и му кажете, че истинските представители на Воинството на Едноръкия ще се срещнат с него скоро, стига да желае аудиенция. — Слушам, капитане. — Надявам се. Тя ги изчака, докато завият на пресечката, и рязко се обърна. — Къде си, страхливка такава? — Аз ли? — обади се Бленд от сянката при входа на храма. — Ти, разбира се! — Зърнах нещо в тоя коптор, отидох да поразгледам и… — Коптор? Святата обител на Сенкотрон, искаш да кажеш. Бленд пребледня. — Ох, забравих. — Паникьоса се. Хи-хи. Бленд се паникьосала! Надуши какво ще стане и се свря в дупката, а! Чакай само да кажа на другите… — Ами! — изсумтя Бленд. — Само ще изопачиш едно случайно съвпадение. Няма да ти повярват. — Ти да не би да… — Ох-ох… Бленд пак изчезна. Стъписана, Пикър се обърна. По улицата право към нея идваха двама загърнати в наметала мъже. — Ей — подвикна по-високият, с остра брадичка. Тя настръхна от властния тон. — Какво има? Едната му тънка вежда се вдигна. — Особите ни заслужават почит, жено. Ни повече — ни по-малко. Сега слушай. Изпитваме остра нужда от продоволствие, за да подновим пътуването си. Трябва ни храна, чиста вода, и то много, а и ако можеш да ни упътиш до някой дюкян за дрехи… — Ей сегичка. Тутакси… — Тя пристъпи към него и стоманеният й юмрук се натресе в лицето му. Краката му изхвърчаха във въздуха, той шляпна на паважа и застина. Бленд пристъпи зад другия и го фрасна по темето с дръжката на меча. Мъжът писна и се строполи. Старецът в опърпани дрехи, който ситнеше зад тях, вдигна ръце и изхленчи: — Не ме бийте! — Че защо да те бием? — намръщи се Пикър. — Тия двамата… твои ли са? Слугата я погледна унило и смъкна ръцете си. — Ами… да. — Посъветвай ги да се държат възпитано — каза Пикър. — Като се свестят. — Слушам. — Да се разкарваме оттука, ефрейтор! — подкани Бленд, без да откъсва очи от двамата на паважа. — Да, моля ви! — изломоти слугата. Пикър сви рамене. — Не виждам смисъл да се мотаем повече. Хайде, Бленд. Паран и Бързия Бен подминаха лагера на тенесковрите, проснат на север, вдясно от пътя, на около хиляда разкрача разстояние. Чак след като се отдалечиха, капитанът въздъхна. — Имам чувството, че тук скоро ще стане голяма беля. — О? Защо? Паран го погледна изненадано. — Желанието за мъст над онези селяци. Капънците като нищо може да се изсипят от портата и да ги избият, с благословията на Съвета на маската. — „И защо, магьоснико, ми се струва, че ми се мярна нещо в крайчеца на окото? Ей там, на рамото ти. А като погледна по-внимателно, го няма.“ — Би било грешка — отбеляза Бързия Бен. — Сивите мечове изглеждат готови да бранят гостите си, ако мога да съдя по постовете и окопите. — Да, с това, дето се канят да направят, ще станат доста непопулярни. — Да вземат набор от тях? Но пък защо не? Наемническият им отряд плати висока цена в защитата на града. — Споменът за геройствата им може да се стопи с едно мигване на окото, магьоснико. Освен това са останали само няколкостотин Сиви меча. Ако им налетят няколко хиляди капънци… — На твое място не бих се притеснявал, капитане. Колкото и да са побеснели, капънците доста ще се поколебаят, преди да се сбият точно с тях. В края на краищата те оцеляха. Както казах, Съветът на маската ще направи голяма глупост, ако подкрепи подобна свада. Все едно, скоро ще го разберем на преговорите. — Стига да сме поканени. Бързак, май ще е по-добре да поговорим насаме с Уискиджак. Аз лично нямам какво толкова да казвам на останалите. А и бездруго трябва да му докладвам. — О, не се канех да говоря на преговорите, капитане. Само да слушам. Бяха оставили зад гърба си заселения район и пътят пред тях вече беше пуст, хълмистата равнина се простираше вдясно, а отляво, на триста крачки от пътя, се точеше стръмният речен бряг. — Виждам конници — каза Бързия Бен. — На север. Паран примижа и кимна. — Станало е вече. — Кое? — Второто събиране. Магьосникът го изгледа. — Т’лан Имасс? Как го разбра? „Защото спряха да се пресягат към мен. Татърсейл, Найтчил, Белурдан — нещо се е случило. Нещо… неочаквано. И ги е накарало да се свият.“ — Просто го знам, магьоснико. Води ги Силвърфокс. — Имаш очи на ястреб. Паран си замълча. „Не ми трябват очи. Тя идва.“ — Капитане, душата на Татърсейл още ли доминира в нея? — Не знам — призна Паран. — Мога само да кажа, че вече трябва да зарежем всякаква увереност, че можем да предвидим действията на Силвърфокс. — В какво се е превърнала тогава? — В истински Хвърляч на кости. Спряха да изчакат четиримата. Мулето на Круппе като че ли се напъваше да излезе най-отпред, превключваше от силен тръс в лек галоп и закръгленият дару се клатушкаше и подскачаше на седлото. Двете малазански пехотинки яздеха зад Силвърфокс и Круппе, явно успокоени. — Да можех да видя онова, което са видели спътниците й — въздъхна Бързия Бен. „Изобщо не е било каквото е очаквала. Виждам го в стойката й — едва сдържания гняв, неувереността… и дълбоко затаената болка. Изненадала ги е. И ги е предизвикала. А Т’лан Имасс са й отвърнали по също толкова неочакван начин. Дори Круппе изглежда излязъл от равновесие, и не само заради подскачащото муле.“ Силвърфокс дръпна юздите и се взря в него с неразгадаемо изражение. „Точно както го усетих. Пуснала е стена между двама ни — богове, колко прилича на Татърсейл! Вече жена. Вече не е дете. И илюзията за годините след раздялата ни е пълна — станала е вече сдържана, пази тайните си, които като дете щеше да разкрие без капка колебание. Дъх на Гуглата, при всяка нова среща трябва да пренагласям… всичко.“ — Добра среща. Силвърфокс, какво… — почна Бързия Бен. — Не. — Моля? — Не, магьоснико. Нямам обяснения, които да мога да изрека на глас. Няма въпроси, на които да отговоря. Круппе вече се опита многократно. Нервите ми са изопнати — не ги опъвай повече. „Сдържана и корава. Много, много по-корава.“ Бързия Бен сви рамене. — Така да бъде. — Така ще бъде. Гневът, пред който би рискувал да се озовеш, е на Найтчил и никой от останалите няма да направи нищо, за да го спре. Вярвам, че ме разбра. Бързия Бен се усмихна. Хладно и предизвикателно. — Почитаеми господа! — писна Круппе. — Да не би случайно да сте тръгнали към нашите славни войски? Ако е тъй, то ние бихме ви придружили с преголяма охота, радостни и щастливи да се върнем в току-що упоменатото войнишко лоно. Щастливи, както току-що се изрази Круппе, от тъй скоро предстоящата величава цел. Нетърпеливи, длъжни сме да признаем, да подновим героичния поход. Непоклатимо оптимистични от… — Мисля, че стига, Круппе — изръмжа Силвърфокс. — Хм, разбира се. „Ако наистина е съществувало нещо между нас, вече е свършило. Изоставила е Татърсейл. Вече е истински Хвърляч на кости.“ Осъзнаването на тази истина не го жегна толкова болезнено, колкото бе очаквал. „Може би просто и двамата сме продължили напред. Сърцата ни не могат да надмогнат тежестта на преживяното.“ „Е, така да бъде. Никакво самосъжаление. Не и този път. Чакат ни нови задачи.“ Паран стисна юздите. — Както каза Круппе — да продължим. И без това закъсняхме. Над билото на хълма беше изпънато голямо парче зебло, за да заслони участниците в преговорите от жаркото следобедно слънце. Малазански бойци бяха обкръжили хълма в защитен кордон, стиснали заредените арбалети. С очи към събралите се на билото, Итковиан спря коня си и слезе на десетина крачки от охраната. Впрягът на Съвета на маската също беше спрял, страничните врати се отвориха и от тях заизлизаха четиримата представители на Капустан. Хетан скочи от коня си с облекчена въздишка и се приближи до него. Потупа го по гърба. — Липсваше ми, Вълко. — Може да сме обкръжени от вълци, но не твърдя същото за себе си — отвърна Итковиан. — Така се говори из клановете — каза Хетан. — Старите жени не млъкват. — А младите? — подхвърли той, без да откъсва поглед от билото. — Играеш си по острието на ножа, скъпи. — Прощавай, ако съм те обидил. — Една усмивка бих ти простила, все едно за какво е. Всъщност едва ли. И да имаш чувство за хумор, криеш го много добре. Много лошо. Той я изгледа. — Лошо ли? Да не искаш да кажеш трагично? Тя присви очи, изсъска отчаяно и закрачи нагоре по склона. Итковиан я изгледа за миг, след което насочи вниманието си към жреците, струпали се до впряга. Рат-Сенкотрон се оплакваше: — Искат без дъх да останем! Да бяха избрали някой по-полегат склон, можехме да си останем в каретата… — С повечко коне пак щеше да ни откара — изсумтя Рат-Гугла. — Нарочно е намислено, да ни унизят… — Няма такова нещо, приятели — обади се Керули. — Ето, че рояците зли насекоми взеха да налитат достопочтените ни особи. Предлагам да спрем да се оплакваме и да ме придружите до билото, така и дъх ще си спестим. — И дребният кръглолик мъж закрачи нагоре. — Трябваше да настоим… ох! Тримата се затътриха след Керули, сподиряни от рояк конски мухи. Хъмбръл Тор се изсмя. — Оставаше само да се намажат с бедеринска мас! — И без това са си достатъчно мазни, главатарю — отвърна Грънтъл. — Освен това представянето пред гостите ни е съвсем на място — трима маскирани жреци, които се тътрят, пухтят и пъдят с ръце привиденията над главите си. Е, Керули поне показва известно достойнство, но пък той може би е единственият от групата с малко мозък в главата. — Слава на боговете! — подхвърли Стони. Грънтъл се обърна. — Защо? — Защото току-що използва целия си речников запас, тъпако. Което значи, че ще си мълчиш до вечерта! Усмивката, с която й отвърна, се оказа по-свирепа, отколкото искаше. Итковиан изгледа мълчаливо двамата даруджистанци, следвани от Тор, Хетан и Кафал. — Сър? — подкани го капитан Норъл. — Мен не ме чакай. Вече ти представляваш Сивите мечове. Тя въздъхна и също закрачи нагоре. Итковиан бавно огледа околността. Освен кордона, обграждащ подножието на хълма, двете чуждестранни армии оставаха скрити. Нямаше да има никаква демонстрация на сила, която да сплаши представителите на града — щедър жест, но жреците едва ли щяха да го забележат. И толкова по-зле, защото Рат-Гугла, Рат-Бърн и Рат-Сенкотрон имаха сериозна нужда от сплашване. Но хапещите мухи и качването по нагорнището може би щяха да стигнат. Огледа с одобрение малазанските стражи. Оръжията им, както забеляза, бяха с великолепна изработка и добре поддържани, макар и малко похабени. Оправянето и кърпенето на снаряжението беше ставало в полеви условия — тази армия беше много далече от дома, далече от всякаква поддръжка. Мургавите лица под шлемовете го гледаха безизразно, може би с леко любопитство защо е останал тук, само с мълчаливия джидрат, докарал впряга за компания. „Облечен съм като офицер. Подвеждаща подробност, вече.“ Свали ръкавиците си, откъсна офицерския знак и го хвърли на земята. После разви сивия пояс, който стягаше кръста му, и пусна и него. Накрая смъкна и шлема. Войникът, който беше най-близо, се приближи. Итковиан му кимна и каза: — Склонен съм на размяна, сър. — Едва ли ще е честно — отвърна мъжът на завален дару. — Простете ми, но не бих се съгласил. Сребърният обков и златният гребен може и да намекват за орнаментална функция на бойния ми шлем, но ви уверявам, че бронзът и желязната рамка са с най-високо качество, както и лицевите предпазители. И тежи съвсем малко повече от този, който носите в момента. Войникът дълго помълча, след което бавно откопча шлема си с плетения предпазител за врата. — Когато премислите… — Няма да премисля. — Да. Исках само да кажа, че ако премислите, просто ме потърсете и ще ви го върна без нито една лоша мисъл. Казвам се Азра Джаел. Единадесето отделение, пета кохорта, трети отряд морска пехота във Воинството на Едноръкия. — Аз съм Итковиан… доскорошен войник на Сивите мечове. Размениха ги. Итковиан огледа шлема в ръцете си. — Здрава изработка. Харесва ми. — Ейрънска стомана, сър. Веднъж не е имал нужда от очукване, металът е здрав. Наметката е напанска, меч още не я е срязвал. — Чудесно. С тази замяна спечелих и се чувствам неудобно. Войникът не каза нищо. Итковиан погледна към билото. — Смятате ли, че ще се обидят, ако се приближа? Няма да изказвам мнение, разбира се, бих послушал само… Войникът като че ли се мъчеше да надвие някакво чувство, но само поклати сдържано глава. — Присъствието ви ще бъде висока чест за тях, сър. — Не мисля — отвърна с крива усмивка Итковиан. — Освен това предпочитам да остана незабелязан, честно казано. — Тогава завийте покрай хълма. Качете се отзад, сър. — Добра идея. Благодаря ви, сър. И още веднъж благодаря за този чудесен шлем. Мъжът кимна мълчаливо. Итковиан закрачи през кордона, войниците от двете страни се отдръпнаха да му отворят път и му отдадоха чест. „Неуместна вежливост, но все пак ви благодаря.“ Тръгна към другата страна на хълма. Оттук вече се виждаха войсковите лагери на запад. Не бяха големи, но и двата бяха устроени професионално, малазанският изпъкваше с четирите си отделни, но свързани помежду си укрепления, вдигнати от натрупана пръст и обкръжени със стръмни ровове. Между тях се изпъваха добре отъпкани насипи. „Впечатлен съм от тези чужденци. И съм длъжен да призная, че Брукалаян беше прав — ако бяхме успели да удържим, тези щяха да се окажат повече от достоен противник на силите на септарх Кулпат, въпреки численото превъзходство. Щяха да разбият обсадата. Само ако бяхме успели да удържим…“ Започна да се изкачва, прибрал под мишницата малазанския шлем. Вятърът под билото беше силен и прогонваше бръмчащите насекоми. Щом излезе на билото, Итковиан спря. Навесът, изпънат на високите пръти, беше на петнайсет крачки напред. От тази, задната страна на мястото на официалната среща бяха подредени бурета с вода и кошове със знака на Търговска гилдия Тригали — добре позната още откакто гилдията бе основана в Елингарт, отечеството на Итковиан. Погледът му се спря на този знак и той изпита в сърцето си гордост от тях, заради явния им успех. Под платното беше нагласена голяма маса, но всички стояха от другата страна под слънцето, сякаш формалните представяния все още не бяха приключили. „Може и разногласия да са се появили вече. Сигурно хората от Съвета на маската са изразили недоволството си.“ Итковиан свърна наляво и се приближи безшумно, с намерението да остане встрани от навеса, близо до буретата с вино. Но един от малазанските офицери го забеляза и се наведе към мъжа до себе си. Каза му нещо, след което другият, също малазански командир, бавно се обърна и го изгледа. След още миг вече го гледаха всички. Итковиан се закова на място. Някакъв едър воин, с чук на гърба, пристъпи напред. — Вие сте човекът, с когото всички очаквахме да се срещнем. Вие сте Итковиан, Щит-наковалня на Сивите мечове. Защитникът на Капустан. Аз съм Каладън Бруд… — Моля за извинение, сър, но вече не съм Щит-наковалня и не съм повече войник на Сивите мечове. — Казаха ни го. Все пак, моля ви, елате при нас. Итковиан не помръдна. Огледа едно по едно лицата, втренчени в него. — Разкривате позора ми, сър. Воинът се намръщи. — Позор? — Да. Вие ме нарекохте Защитника на Капустан, но съм длъжен да го приема като подигравка, защото не защитих Капустан. Смъртен меч Брукалаян ми заповяда да държа града, докато дойдете. Аз се провалих. Никой не проговори. Изтекоха няколко мига, преди Бруд да му отвърне: — Нямаше никаква подигравка в думите ми. А се провалихте само защото не можехте да победите. Разбирате ли ме, сър? Итковиан сви рамене. — Разбирам аргумента ви, Каладън Бруд, но не виждам смисъл да спорим. Ако позволите, бих предпочел да остана встрани от заседанието. Няма да си позволя никакви коментари или мнения, уверявам ви. — В такъв случай губещите сме ние — отвърна воинът. Итковиан извърна очи към капитана си и се стъписа, като видя сълзите, потекли по загрубелите й страни. — Държите ли да спорим за достойнствата ви, Итковиан? — попита намръщен Бруд. — Не. — И все пак се чувствате недостоен за това събиране. — Може би защото все още не съм свършил, сър. Но отговорностите, които един ден ще трябва да поема, са си мои и трябва да си ги нося сам. Сега не предвождам никого, никого не представлявам и следователно нямам място в предстоящата дискусия. Бих предпочел само да слушам. Вярно е, че нямате основания да проявите подобна щед… — Моля ви — прекъсна го Каладън Бруд. — Стига. Добре сте дошли, Итковиан. — Благодаря. По мълчаливо съгласие височайшите особи се раздвижиха и се приближиха до голямата дървена маса. Жреците от Съвета на маската се разположиха в единия край. Хъмбръл Тор, Хетан и Кафал заеха позиции зад близките до тях столове, като ясно дадоха да се разбере, че ще стоят прави по време на цялата среща. Грънтъл и Стони седнаха един срещу друг в средата, новият Щит-наковалня на Сивите мечове седна до Стони. Каладън Бруд и двамата малазански командири — единият беше еднорък, чак сега забеляза Итковиан — седнаха срещу жреците. Един висок сивокос воин в дълга черна ризница застана вляво от Каладън Бруд. Вдясно зад двамата малазанци застана знаменосецът им. Започнаха да пълнят чаши от голямата кана с разредено вино, но още преди да се приключи с това, Рат-Гугла вече говореше: — Много по-цивилизовано място за това историческо събиране щеше да е в Хомота, двореца, от който управляват владетелите на Капу… — След като принцът е мъртъв, искате да кажете — обади се с крива усмивка Стони. — Мястото е без под, в случай че сте забравили, жрецо. — Би могло да се нарече архитектурно решение, нали? — попита я Грънтъл. — Би могло, ако си идиот. Рат-Гугла подхвана отново: — Та както казвах… — Нищо не казвахте, само позирахте. — Това вино е изненадващо добро — намеси се Керули. — При положение, че това събрание е с военен характер, смятам, че мястото е подходящо. Аз впрочем имам един-два въпроса към командирите на чуждата армия. — Ами, задайте ги — изсумтя едноръкият. — Благодаря, Върховен юмрук. Ще ги задам. Първо, някой липсва на тази среща, нали така? Няма ли Тайст Андий между вас? И не трябваше ли да присъства техният легендарен предводител Аномандър Рейк, Господарят на Лунния къс? Всъщност интересно какво е местоположението на самия Лунен къс — тактическите предимства на едно такова съоръжение… — Моля ви, спрете дотук — прекъсна го Бруд. — Въпросите ви включиха много неща. Не смятам, че сме напреднали до момента с обсъждането на тактика. От наша гледна точка, Капустан е само една временна спирка в похода ни; освобождението му беше стратегическа необходимост, но само първата от многото, които несъмнено ни предстоят в тази война. Да не би да намеквате, Върховни жрецо, че желаете да допринесете за успеха на кампанията по някакъв по-непосредствен начин? Човек би допуснал, че за момента основната ви грижа е възстановяването на вашия град. Керули се усмихна. — Ето, че вече разменихме въпроси, но все още не и отговори. Бруд се намръщи. — Аномандър Рейк и повечето негови Тайст Андий се върнаха на Лунния къс. Те — както и Лунният къс — ще имат роля в тази война, но подробностите все още не са уточнявани. — Толкова по-добре, че Рейк го няма — озъби се Рат-Сенкотрон. — Той е безнадеждно непредсказуем и компанията му е доста рискована. — За което може да свидетелства твоят бог — усмихна се Керули и отново се обърна към Бруд. — Достатъчно изчерпателни отговори, за да ме задължат да отвърна със същото. Както изтъкнахте, основната грижа на Съвета на маската сега е възстановяването на Капустан. Но при все това моите спътници са — като оставим настрана временната роля на градоначалници — слуги на своите богове. Убеден съм, че около тази маса няма човек, който да не си дава сметка за обърканото състояние на пантеона. Вие, Каладън Бруд, носите чука на Бърн и продължавате да се борите с тежките отговорности, които произтичат от това. Докато Сивите мечове, лишени от един бог, решиха да коленичат пред други два — разделената любовна двойка. Моят доскорошен пазач на кервана, Грънтъл, се прероди като Смъртен меч на нов бог. Баргастките богове бяха преоткрити и сега представляват древна орда с неизпитана сили и неизвестна нагласа. Всъщност, като гледам събралите се тук, единствените несвързани с божествени сили играчи около тази маса са Върховен юмрук Дужек и неговият първи заместник Уискиджак. Малазанците. Итковиан видя изопнатото лице на Каладън Бруд и се зачуди какви ли ще да са „отговорностите“ с този чук, за които Керули спомена толкова небрежно. Стоящият прав сивокос воин наруши тишината с дрезгавия си смях. — Колко уместно пропуснахте да споменете себе си, жрецо. От Съвета на маската, но без маска. Всъщност по всичко изглежда сте нежелан в компанията им. Вашите приятели показват ясно кои са боговете им, но вие — не. Защо така? Керули отвърна с блага, невъзмутима усмивка. — Драги Каллор, колко си се съсухрил под това свое проклятие. Още ли караш със себе си онзи безсмислен трон? Да, така и предположих… — Помислих си, че си ти — изсъска Каллор. — Каква жалка маскировка… — Физическата изява се оказа проблематична. — Изгубил си силата си. — Не съвсем. Тя просто… еволюира и сега съм принуден да се приспособявам и да се уча. Воинът посегна към меча си. — С други думи, сега мога да те убия… — Боя се, че не — въздъхна Керули. — Само в сънищата си, може би. Но пък ти отдавна не сънуваш, нали, Каллор? Всяка нощ Бездната те взима в прегръдката си. Забравата е личният ти кошмар. Без да се обръща, Бруд изръмжа: — Дръпни си ръката от оръжието, Каллор. Търпението ми към теб отдавна е стигнало границата. — Пред вас не седи жрец, главатарю! — изхриптя воинът. — Това е Древен бог! Самият К’рул. — Това и сам го разбрах — въздъхна Бруд. За няколко мига никой не проговори и Итковиан почти усети дразнещия, стържещ по кожата трепет на сила. Между тях беше Древен бог. Седеше на тази маса, с благо и кротко лице. — Ограничена изява, за да сме по-точни — проговори К’рул. — Толкова по-добре — подхвърли Грънтъл, извърнал към него котешките си очи. — Че като се сетя какво сполетя Харло… По гладкото кръгло лице на Древния бог пробяга сянка на тъга. — Боя се, че тогава стана точно така. Направих всичко, което можах, Грънтъл. Съжалявам, че не се оказа достатъчно. — И аз. — Добре! — сопна се Рат-Сенкотрон. — В такъв случай едва ли имате право да заседавате в Съвета на маската, нали? Малазанецът Уискиджак се разсмя и стресна всички. Стони се извърна към жреца на Сянка. — Вашият бог знае ли колко ви е малък мозъкът всъщност? Какъв е проблемът? Че Древният бог не разбира от тайно ръкостискане? Маската му е прекалено реалистична? — Той е безсмъртен, пачавро! — Това донякъде му гарантира старшинство — отбеляза Грънтъл. — И все пак… — Не омаловажавай това, плъхоядецо! — А ако посмееш още веднъж да използваш одевешната си дума към Стони, ще те убия — кротко каза Грънтъл. — Колкото до омаловажаването, просто няма как. Всички тук се мъчим да преглътнем последствията от всичко това. В свадата се е намесил един Древен бог… срещу нещо, за което си въобразявахме, че е смъртна империя… кълна се в бездната, в какво сме се забъркали? Но вие, първата ви и единствена мисъл е около членството в жалкия ви надут съвет. Сенкотрон сигурно се свива от неудобство в момента. — Сигурно е свикнал — озъби се Стони на жреца. — Колкото до тая торба слуз… Рат-Сенкотрон я зяпна. — Да се върнем на задачата си — прикани ги Бруд. — Думите ви са приети, К’рул. Панион Домин безпокои всички ни. Като богове и жреци, не се съмнявам, че ще намерите своето място в борбата срещу онова, което заплашва пантеона и лабиринтите — макар и двамата да знаем, че източникът на тези заплахи не е пряко свързан с Панионския пророк. Искам да кажа, че сме тук, за да обсъдим организацията на силите, които ще тръгнат с нас на юг от реката и ще навлязат в сърцето на Домина. Въпросът може да изглежда дребен, но е съществен все пак. — Прието — каза К’рул и добави: — Условно. — Защо „условно“? — Допускам, че на тази среща ще паднат няколко маски. Хъмбръл Тор се покашля. — Решението е просто. Кафал. Синът му кимна и взе думата: — Разделяне на силите, господа. Едната към Сетта, другата — към Лест. Събиране при Маврик и след това — към Корал. Белоликите баргасти ще тръгнат с Воинството на Едноръкия, защото сме тук благодарение на техните усилия и защото баща ми харесва чувството за хумор на този човек… — Посочи Уискиджак и той вдигна вежди изненадан. — Както и нашите богове. По-нататък, изглежда разумно Сивите мечове, след като правят набор при тенесковрите, да са с другата армия. Белоликите няма да търпят такива новобранци. Новият Щит-наковалня заговори: — Изглежда приемливо. Стига Каладън Бруд и силите му да могат да преглътнат присъствието ни. — Наистина ли можете да намерите нещо ценно у тези същества? — попита я Бруд. — Всички сме ценни, сър. Стига да можем да понесем бремето на прошката и милостта. — Тя вдигна глава и погледна Уискиджак в очите. „Мой ли е този урок? — учуди се той. — Защо тогава изпитвам и гордост, но и болка от думите й? Не, не точно от думите й. От вярата й. Вяра, която, за съжаление, изгубих. Това, което изпитваш, е завист, господинчо. Забрави я.“ — Е, ще се справим някак — изръмжа Каладън Бруд. Дужек Едноръкия въздъхна и посегна към чашата с вино. — Каква твърдост. По-лесно се оказа, отколкото си го представяше, нали, Бруд? Бойният главатар оголи зъби в доволна усмивка. — Мда. Всички яздим в една посока. Това е добре. — В такъв случай е време да обсъдим други теми — заговори Рат-Бърн, с очи, приковани в Каладън Бруд. — Вие сте този, на когото бе даден чукът на Бърн, побрал в себе си нейната мощ. На вас бе поверена задачата да я събудите, когато се окаже най-необходима… Главатарят отвърна със свирепа усмивка: — И по този начин да унищожа всички цивилизации на този свят, да. Не се съмнявам, че смятате събуждането й за крайно належащо, Върховна жрице. — Дръзвате да го отречете? — сопна се тя, опря ръце на масата и се наведе към него. — Вие я измамихте! — Не. Просто я сдържах. Думите му я накараха да онемее. — В Даруджистан — намеси се Грънтъл — има един килимарски дюкян. Влезеш ли в него, нагазваш по многобройни пластове изкусно тъкани килими. Така и уроците на смъртните са напластени в краката на боговете. Жалко, че все се спъват — би трябвало да са се научили вече. Рат-Бърн се извърна рязко към него. — Мълчете! Нищо не разбирате! Ако Бруд не побърза, Бърн ще умре! И когато умре, с нея ще умре всичко живо на този свят! Това е изборът, глупако! Да се срутят шепа гнили цивилизации, или абсолютно унищожение — ти какво би избрал? — Ами, щом като питаш… — Оттеглям въпроса, защото явно си точно толкова луд, колкото и този боен главатар. Каладън Бруд, трябва да отстъпите чука. На мен. Тук и сега. В името на Бърн, Спящата богиня, настоявам. Главатарят стана, смъкна оръжието от гърба си и го подаде с дясната си ръка. — Ами на ти го. Рат-Бърн примига, скочи бързо от стола и обиколи масата. Стисна с две ръце обкованата с мед дръжка. Бруд пусна чука. Оръжието се плъзна надолу. Костите на китките й изпукаха във въздуха. Тя изпищя, а хълмът затрепери, щом масивната глава на чука го удари. Чашите по масата заподскачаха и плиснаха локви червено вино. Рат-Бърн, паднала на колене, бе свила в скута си счупените си ръце. — Артантос — извика Дужек, без да откъсва очи от Бруд, който гледаше с равнодушие падналата на земята жена — тичай за лечител. И гледай да е добър. Бойният главатар се обърна към жрицата: — Разликата между теб и богинята ти е във вярата, жено. Нещо съвсем просто, в края на краищата. Ти смяташ, че съм изправен пред две възможности. Всъщност отначало така смяташе и Спящата богиня. Даде ми оръжието и ми остави свободата да избирам. Много време ми трябваше, докато осъзная какво всъщност ми е дала. Въздържах се да действам, въздържах се от този избор и се смятах за страхливец. Може би наистина съм такъв, но най-сетне и малко мъдрост се е загнездила в главата ми… — Вярата на Бърн — каза К’рул. — Че може да намериш и трета възможност. — Да. Нейната вяра. Артантос се върна с един малазанец, но Бруд вдигна ръка да ги спре и каза: — Не, ще я изцеря сам. Тя не знаеше, в края на краищата. — Твърде щедър жест — промълви К’рул. — Тя отдавна е изоставила богинята си, главатарю. — Никое бягство не е невъзвратимо — отвърна Бруд и коленичи пред Рат-Бърн. За последен път Итковиан беше видял Висшия Денъл разтворен от дестраянт Карнадас и с него — гъмжащата зараза, отравяща лабиринтите. Ала това, което видя сега, беше… чисто — и невероятно силно. К’рул изведнъж стана и заоглежда билото. Рат-Бърн изохка. Странните действия на Древния бог привлякоха вниманието на Итковиан и той проследи погледа на К’рул. И видя изкачилата се на билото нова група, застанала на няколко крачки вдясно от навеса. Капитан Паран беше единственият му познат сред новодошлите, но не него гледаше Древният бог. Един тъмнокож висок и мършав мъж гледаше ставащото под навеса, леко усмихнат. Като че ли се беше съсредоточил върху Бруд. След малко някакъв инстинкт го накара да погледне към К’рул. Отвърна на напрегнатия му поглед с леко, малко странно неравно свиване на рамене — сякаш лявото му рамо се огъваше под някаква невидима тежест. К’рул въздъхна. И тогава Рат-Бърн и Каладън Бруд станаха. Костите на жрицата бяха заздравели. По оголените й ръце не се виждаха никакви отоци. Стоеше стъписана, опряна на рамото на главатаря. — Какво значи това? — попита намръщено Каллор. — В този лабиринт нямаше и следа от отрова. — Така е — усмихна се К’рул. — Болестта, изглежда, е изтласкана от това място. Временно, но достатъчно. Навярно това е поредният урок за силата на вярата… който ще се постарая да усвоя… Итковиан присви очи. „Говори двусмислено. Едното е за нас. Второто значение е за този мъж, който стои там.“ Младата жена до капитан Паран пристъпи към масата. Щом я видя, Каллор отстъпи назад. — Каква немарливост — изръмжа тя на главатаря и той се обърна рязко при думите й. — Да си изпуснете оръжието! — Силвърфокс. Чудехме се дали ще те видим отново. — Но пратихте Корлат да ме проследи, главатарю. — Само за да разберем къде си и посоката на пътя ти. Тя, изглежда, се е изгубила, защото още я няма. — Временно объркване на посоката. Моите Т’лан Ай са я обкръжили и я водят насам. Непокътната. — Радвам се да го чуя. Ако може да се съди по думите ти, Вторият сбор се е състоял. — Състоя се. Уискиджак се приближи до капитан Паран да си поговорят. Високият тъмнокож мъж се присъедини към тях. — Кажи ни тогава — продължи бойният главатар, — имаме ли нова армия, която ще се включи в кампанията? — Пред моите Т’лан Имасс стоят задачи, които налагат да се тръгне за Панион Домин. За вас изгодата е, че ако там се намерят още Ловци на К’елл К’Чаин Че’Малле, с тях ще се заемем ние. — Допускам, че нямаш намерение да ни описваш подробно задачите, за които спомена. — Въпросите са от личен характер и нямат отношение към вас и вашата война. — Не й вярвай — изръмжа Каллор. — Те искат Пророка, защото знаят какво е той — Джагътски тиран. Силвърфокс го изгледа. — А ти ако плениш Пророка на Панион, какво би направил с него? Той е луд, умът му е извратен от Лабиринта на Хаос и манипулациите на Сакатия бог. Единственият избор е екзекуция. Оставете това на нас, защото ние съществуваме, за да избиваме джагъти… — Не винаги — намеси се Дужек. — В смисъл? — Не придружаваше ли един от вашите Т’лан Имасс адюнкта Лорн, когато тя освободи Джагътския тиран южно от Даруджистан? Силвърфокс го погледна угрижено. — Лишеният от клан. Изгнаникът. Да. Събитие, което все още ми е непонятно. Все едно, Тиранът беше събуден от прокълнатия си сън само за да умре наистина… Намеси се друг глас: — Всъщност, макар и да беше леко непоносим, Раест си беше съвсем жив, когато го видях последния път. Силвърфокс се обърна рязко. — Какво искаш да кажеш, Гъноуз? Тиранът беше убит. Ниският закръглен мъж, който стоеше до капитан Паран, извади от ръкава си кърпа и отри потното си чело. — Ами, колкото до това… не е съвсем така, признава Круппе с неохота. Работите са малко объркани, уви… — Един дом на Азат е пленил Джагътския тиран — обясни К’рул. — Малазанският план, поне както аз го разбирам, е бил да принуди Аномандър Рейк да вдигне ръка срещу него — сблъсъкът е трябвало да го отслаби, ако не и да го убие на място. Както се оказа, Раест така и не се срещна лице в лице с Господаря на Лунния къс… — Не виждам връзката — прекъсна го Силвърфокс. — Ако Лишеният от клан наистина е нарушил клетвата си, значи ще трябва да отговаря лично пред мен. — Мисълта ми беше — заговори Дужек, — че според теб Т’лан Имасс и всичко, което те правят или не правят, стои отделно от всички и всичко останало. Настояваш да сте самостоятелни, но като ветеран от малазанските кампании ще ти кажа, че твърдението ти е дълбоко невярно. — Може би Логрос Т’лан Имасс наистина са се… объркали. Но и да е така, тази двойственост е вече минало. Освен ако, разбира се, не държите да оспорите властта, за която съм родена. Никой не отвърна на това. Силвърфокс кимна. — Така. Позицията на Т’лан Имасс ви се каза. Ние ще го хванем този Джагътски тиран. Желае ли някой тук да оспори това наше право? — Ако се съди по заплашителната нотка в тона ти — промърмори Бруд, — би било доста глупава позиция. Аз лично не бих пожелал да се плета в краката на Пророка. — Обърна се към Дужек. — Върховен юмрук, вие? Едноръкият се навъси и поклати глава. Вниманието на Итковиан бе привлечено от ниския тлъст даруджистанец по някаква причина, която не можеше и да се надява да си обясни. Тези пълни мазни устни се бяха изкривили в блага усмивка. „Тук са се събрали най-злокобни сили. Но защо тогава съм толкова убеден, че самият епицентър на ефикасността се крие в този странен дребосък? Издържа дори на погледа на К’рул, все едно че му е някакъв мил приятел, спрял с обич очите си на някакво вечно… чудо някакво, може би. Чудо, чийто талант надвишава дори силата на господаря му. Но никаква завист няма в този поглед, гордост няма дори — което, в края на краищата, винаги намеква за притежание. Не, чувството е много по-фино и сложно…“ — Трябва да обсъдим и темата със снабдяването — заяви Каладън Бруд. Върховната жрица все още стоеше отпусната на рамото му. Той я сложи да седне със смайваща нежност и й заговори тихо на ухото. В отговор тя му кимна. — Баргастите — каза Кафал — са се подготвили. Ще се справим някак с нуждите ви. — А цената? — попита Дужек. Младият воин се ухили. — Мисля, че ще я преглътнете… макар и малко трудно. Силвърфокс се отдалечи, все едно че беше казала каквото смяташе да каже и дреболиите, които предстоеше да се обсъдят, вече не я интересуваха. Итковиан забеляза, че капитан Паран, тъмнокожият му спътник и Уискиджак са си тръгнали. Грънтъл като че ли беше задрямал в стола си, забравил за мръщещата му се отсреща Стони. Рат-Гугла и Рат-Сенкотрон се бяха отпуснали в столовете си и мрачно навъсените им маски се бяха кривнали на една страна — и Итковиан се зачуди доколко жреците изобщо могат да държат под контрол тези лъскави еластични устройства. Новият Щит-наковалня на Сивите мечове седеше скована и не откъсваше погледа си от Итковиан. Поглед, изпълнен с тъга. „И… жал.“ „Разсейвам я. Е, добре.“ Отстъпи крачка назад, обърна се и тръгна към задния край на навеса. Изненада се, като завари там чакащите го Паран, Уискиджак и тъмнокожия мъж. До тях беше застанала и някаква млада висока и войнствена на вид жена с черна като нощта кожа и го гледаше с необикновените си бадемови очи с цвета на опърлена от слънцето трева. Щом срещна погледа й, Итковиан едва не се олюля. „Кълна се в бивните на Финир, колко тъга… цяла вечност самота… празно съществуване…“ Тя се стъписа и отклони поглед. „Не е за мен. Не за моята прегръдка. Не и това. Някои рани не могат да бъдат изцерени никога. Някои спомени не бива никога да се събуждат. Не хвърляй светлина над този мрак. Твърде много е…“ И в този миг осъзна нещо друго. Финир го нямаше, а с бога беше изчезнала и закрилата му. Итковиан беше по-уязвим от всякога. Уязвим за болката на света. За неговата скръб. — Итковиан, надявахме се, че ще дойдете — каза капитан Паран. — Това е моят командир, Уискиджак. И Бързия Бен, от Подпалвачите на мостове. А Тайст Андий е Корлат, първият заместник на Аномандър Рейк. Ще се радваме на компанията ви, Итковиан. Ще дойдете ли с нас? — Имам едно буренце пиво в палатката, не го свърта на едно място — каза Уискиджак. „Клетвата ми…“ — Благодаря сърдечно за поканата ви, господа. Приемам я. Благодаря. Госпожо — добави той към Корлат, — моите най-дълбоки извинения. — Аз ви дължа извинения — отвърна тя. — Оказах се неподготвена. Не прецених добре онова, в което сте се превърнали. Погледите на тримата малазанци зашариха от единия към другия, но никой не посмя за попита нищо. — Позволете — най-сетне ги подкани Уискиджак и тръгна надолу по склона. Бързия Бен закрачи до Итковиан. — Е, Силвърфокс май изненада всички ни. — Не я познавам, сър, тъй че не мога да изкажа никакво мнение за намеренията й. — Нищо ли не доловихте у нея? — Не съм казал това. Мъжът до него оголи зъби в усмивка. — Съвсем вярно. Не го казахте. — Тя е извършила нещо ужасно, но то изобщо не тежи на раменете й. — Не тежи? — изръмжа Бързия Бен. — Сигурен ли сте? Дъх на Гуглата, това не е добре. Никак не е добре. — Найтчил — каза зад тях Паран. Бързия Бен го погледна през рамо. — Мислиш ли? — Знам го, магьоснико. А още по-лошото е, че Найтчил беше — е — нещо много повече от онова, което сме си мислили. Не просто някакъв си Върховен маг на империята. Цялата е настръхнала — любимият й Белурдан я държеше в равновесие, но от теломенеца не усещам нищо. — А Татърсейл? — В сенките. Наблюдава, но без особен интерес, струва ми се. — Темата уж беше за Силвърфокс, но ето, че заговорихте за други трима — промърмори Итковиан. — Прощавайте. Всички те са преродени в Силвърфокс. Дълга история. Той кимна. — И са принудени да се търпят един друг, колкото и различни да са характерите им. — Да — въздъхна Паран. — Не е изненадващо, че има война на воли… — Никаква война няма у нея — прекъсна го Итковиан. — Какво? — Те са в съгласие, сър. Тя е спокойна вътрешно. Слязоха на равното и продължиха към малазанския лагер. Уискиджак и Корлат крачеха един до друг, на десетина крачки напред. — Виж, това беше най-изненадващото разкритие за днес — промълви Бързия Бен. — Дотук — изтъкна Паран. — Нещо ми подсказва, че изненадите още не са свършили. — Господа! — изхриптя задъхано някой зад тях. — Един момент, моля, докато възхитителните, ала, уви, къси крачета на Круппе се дотътрят припряно до почтената ви компания! Многословното изявление се оказа достатъчно, за да съкрати разстоянието, след като тримата се спряха да изчакат запъхтения Круппе. — Вятърът на късмета! — заговори той задъхано — донесе до Круппе думите ви… — Колко на място — измърмори кисело Бързия Бен. — И несъмнено имаш десетина коментара по темата около Силвърфокс. — Разбира се! Та Круппе беше свидетел, в края на краищата, на въпросния злокобен Събор. Ала тревогата, последвала гореупоменатите събития, заглъхна, защото истини излязоха от мрака и се проснаха в обутите с чехли стъпалца на Круппе. — Което събужда образа как се спъваш и се пльосваш по лице в калта, дару — отбеляза чародеят. — Нахвърлян с лека ръка, признава Круппе, но все пак никой не е виждал Круппе как танцува! А той може да танцува, и още как, със секващ дъха артистизъм и грация — не! Той се плъзга като яйце по мазния тиган. Да се спъва? Да пада? Круппе? Никога! — Спомена за някакви истини — напомни му Паран. — Ах, да! Истини, скимтящи като кутрета около Круппе, при което той ги гали по главичките, всички до едно, като добър и мил господар. Резултатът? Круппе ви уверява, че със Силвърфокс всичко е наред! Бъдете спокойни. Успокойте се. В-вярвайте… уф… — Спъна ли се? — О, не. Просто си оплетох езика, но и това си има достойнства. — Тъй ли? Какви? — Е, въпросът е твърде сложен, за да се обясни с думи, уви. Не бива да се отклоняваме много от темата, която ни е под ръката, или под краката, а тя беше за истините… — Дето скимтят като кутрета. — Да, капитане. Като вълчета, за да бъда по-точен. Двамата малазанци изведнъж спряха, а след миг ги последва и Итковиан, защото приспиващият, опияняващ словесен поток на Круппе изведнъж придоби яснота и плът, като въртоп около речен камък. „Камък… една от истините на Круппе? Тези малазанци са свикнали с това — или са по-умни от мен.“ — Хайде, казвай — изръмжа Паран. — Кое по-точно, драги ми капитане? Та нали истинската наслада за Круппе е в лукавото двусмислие, благодарение на което той таи своите тайни, както е редно за всеки почтен таител на… тайни. Дали темата засяга този обвързан с клетва и чест бивш наемник, който крачи с нас? Косвено — да. Или по-скоро отряда, който наскоро е напуснал. Косвено, отново ви заявява Круппе. Два древни бога, доскоро само духове, първите, които са тичали със смъртни — с онези Т’лан Имасс от плът и кръв преди толкова време — най-древните спътници. И тяхното потомство, което ги е последвало и още тича с Т’лан Имасс. — Двата вълка-богове, нали? Има ли някой тук, който да не си спомня онази приказка за в креватчето, за тяхната разлъка, как вечно се търсят? Всички я помните, разбира се. — Той въздъхна. — Толкова тъжна история, от онези, които чувствителните дечица не забравят никога. Но какво ги е разделило? Как продължава приказката? „И тогава един ден ужас споходил земята. Ужас от тъмното небе. Спуснал се и раздробил света. Така двамата любими се разделили и не могли да се прегърнат повече.“ И тъй нататък, и тъй нататък, и прочие. — Господа, ужасът, разбира се, бил съдбоносното спускане на Падналия — продължи Круппе сериозно. — А изцелението, което трябвало да последва от страна на оцелелите сили, се оказало тежка, обременителна задача. Древните богове направили каквото могли, но разберете, те самите са били по-млади от двамата вълци-богове и по-важното, установили, че възвисяването не се връзва много с хората — тоест с онези, които един ден щели да се превърнат в хора де… — О, спри, моля те! — сряза го Паран. — Круппе не може! Да спра тук означава да се загуби всичко, което трябва да се каже! Останали са само най-смътни спомени, ала и те отстъпват пред усилващия се сумрак! Крехки късчета ни спохождат като треперливи сънища и обещанието за ново събиране и прераждане се губи неразпознаваемо, обещаното изкупление се скита самотно из тундрата и вие с вятъра — но спасението все пак предстои! Духове, коренно различни, се съюзяват в своята решимост! Един корав и суров дух, който да държи по пътя другите въпреки всичката болка, която трябва да понесат. Друг дух, който здраво да стиска болката от самотата, докато не намери подобаващия отговор! И още един, трети дух, изпълнен с любов и състрадание — макар и малко шантав, признавам — с което да придаде аромат на предстоящия момент. И четвърти, притежаващ силата да постигне наложителното заздравяване на стари рани… — Четвърти ли? — изсумтя Бързия Бен. — Кой е четвъртият у Силвърфокс? — Е как кой? Посятото дете на Хвърляча на кости Т’лан Имасс естествено. Дъщерята на Пран Чоул, онази, под чието истинско име всъщност я знаем всички! Погледът на Итковиан се плъзна покрай Круппе към Корлат и Уискиджак. Бяха спрели пред една голяма палатка и гледаха към тях. Явно бяха обзети от любопитство, но все пак стояха на почтително разстояние. — И това го наричаш обяснение? — попита навъсено Паран. — Самата парадигма на експликацията, драги приятели. Аргументирано, ясно, макар и донякъде чудато изразено. Точността е точно изкуство. Пунктуалността е превъзходна и превъзмогва предубеждението в предумишлено увъртане. Истината не е нещо тривиално, в края на краищата… Итковиан се обърна рязко към Уискиджак и Корлат и тръгна към тях. — Итковиан? — извика го Паран. — Сетих се за онова пиво — отвърна му той през рамо. — Отдавна не бях изпитвал такава належаща нужда, сър. — Прав си. Почакай ме. — Ей, вие, тримата, а аз? А чудовищната жажда на Круппе? — Разбира се — подхвърли му Бързия Бен и бързо закрачи след двамата. — Потуши я по някакъв чудат начин — само че на друго място. — О, не! Но не маха ли с ръка Уискиджак на Круппе? Колко щедър, мил господин е този Уискиджак! Един момент! Круппе ей сегичка ще ви настигне! Двете морски пехотинки седяха на камъни от кръга на някогашно типи на петнайсет крачки от усамотилата се Силвърфокс. Денят над прерията гаснеше и сенките се удължаваха. — Е, колко още според теб? — промърмори едната. — Според мен се свързва с ония Т’лан Имасс. Виждаш ли прашните вихрушки около нея? Може да продължи цяла нощ. — Огладнях. — Уф. Признавам, само като погледна кожените ти ремъци, и устата ми се напълва със слюнка, скъпа. — Проблемът е, че ни забравиха. — Не е това проблемът. Може да не сме нужни повече. Тя няма нужда от охрана. Във всеки случай не и от такива сополиви смъртни като нас. А и вече видяхме каквото трябваше да видим, което значи, че е време да ходим да докладваме. — От нас не се чакаше да докладваме, миличка. Забрави ли? Ако някой иска да му съобщим нещо, ще дойде да поговори сам с нас. — Да де, само че досега никой не идва. Което исках да изтъкна. — Което не значи, че трябва да ставаме и да се махаме. Освен това някой идва насам… Другата се извърна на мястото си и изсумтя. — Не е някой, на когото трябва да докладваме. Гуглата ми е свидетел, даже не ги познавам. — Познаваш ги, разбира се. Едната поне. Търговката-магьосница на Тригали, Харадас. — Другата е войник според мен. Моме от Елин — виж само колко сладко си кърши бедрата… — Кораво лице обаче. — Очите й са пълни с болка. Може да е от Сивите мечове — видях я на преговорите. — Мда. И идват точно насам. — Аз също — чу се глас на няколко крачки зад тях. Обърнаха се и видяха Силвърфокс. — Тягостна работа — промърмори тя. — Ъъъ, кое? — попита едната пехотинка. — Събирането на жени. — Няма да си клюкарстваме, нали? Силвърфокс се усмихна. — При ривите с клюки се занимават мъжете. Жените са твърде заети да им дават поводи. — Ха. Каква изненада. Мислех, че си имате там някакви древни закони срещу прелюбодеяния и разни такива. Изгонване, убиване с камъни, така е при племената, нали? — Не и при ривите. Спането с чужди мъже е страшно забавно. За жените де. Мъжете го взимат много на сериозно, естествено. — Те всичко взимат на сериозно, мен ако питаш — измърмори пехотинката. — От високото самомнение е така — съгласи се Силвърфокс. Харадас и жената с нея се приближиха. Зад тях, на шейсетина крачки, се приближаваше и някаква жена, от баргастите. Търговката-магьосница се поклони на Силвърфокс и двете малазанки. — Здрачът е подходящо време за магии, нали? — Какво искате да ме питате? — намръщи се Силвърфокс. — Въпросът се породи от едно хрумване, Хвърлячко на кости. Хрумна ми току-що, затова дойдох при вас. — Много се въртите около Круппе, Харадас. — Може би. Проблемът със снабдяването продължава да мъчи тези армии, както знаете много добре. На преговорите Белоликите баргасти предложиха да осигурят сериозна част от онова, което ще трябва. Но въпреки тяхната самоувереност съм убедена, че много скоро и техните ресурси ще се изчерпят… — Искате да ме питате за Телланн — каза Силвърфокс. — Точно така. Лабиринтът на Т’лан Имасс със сигурност трябва да е останал… незаразен, в края на краищата. Бихте ли позволили на гилдията с цялото ни уважение да използваме този път… — Не е заразен, да. Но все пак в Телланн има опасност от насилия и ще е рисковано за керваните ви. Харадас я изгледа учудено. — Нападнат ли е? — Може и така да се каже. Тронът на Крепостта на Звяра е… оспорван. Сред Т’лан Имасс има ренегати. Силата на Клетвата отслабва. Магьосницата въздъхна. — Благодаря ви за предупреждението. Рискът, разбира се, винаги се отчита в Търговска гилдия Тригали. Оттам и високата цена на услугите ни. Все пак ще ни позволите ли да използваме Телланн? Силвърфокс сви рамене. — Не виждам причина да ви откажа. Можете ли да отваряте портал към лабиринта ни? Ако не, бих могла да… — Не е необходимо, Хвърлячко на кости — отвърна с усмивка Харадас. — Отдавна сме изобретили необходимите за това средства, но от уважение към Т’лан Имасс и при достъпността на не толкова… цивилизовани… лабиринти, такива портали никога досега не са били отваряни. Силвърфокс я изгледа замислено. — Забележително. Мога само да заключа, че Търговска гилдия Тригали се ръководи от изключително могъщ кабал на Върховни магове. Знаете ли, че дори най-могъщите, най-вещите магове на Малазанската империя никога не са успявали да проникнат в тайните на Телланн? Бих искала да се запозная с основателите на гилдията ви някой ден. Харадас се усмихна широко. — Убедена съм, че ще се зарадват и ще са изключително поласкани от компанията ви, Хвърлячко на кости. — Да не би да сте прекалено щедра от тяхно име, магьоснице? — Ни най-малко, уверявам ви. Радвам се, че въпросът се реши толкова леко… — Тягостна работа е това събиране — промърмори Силвърфокс. Харадас примигна, но бързо се овладя и продължи: — А сега позволете да ви представя новия Щит-наковалня на Сивите мечове капитан Норъл. Жената воин се поклони. — Хвърлячко на кости. — Поколеба се, после лицето й се вкочани от решимост. — Сивите мечове се заклеха на Тогг, Вълка на зимата и на Фандърей, Вълчицата на Зимата. — Интересен избор — каза Силвърфокс. — Любовници, които са се изгубили за цяла вечност, но дваж заклетият ви отряд ги обединява духовно. Дързък и смел жест, Щит-наковалня. — Хвърлячко на кости, Тогг и Фандърей вече не са изгубени един за друг. Всеки от тях най-сетне е уловил миризмата на другия. Поведението ви, изглежда, показва, че не знаете за това, което ме обърква. Беше ред на Силвърфокс да се намръщи. — Защо? Не храня никакъв особен интерес към древни вълци-богове… — Думите й изведнъж заглъхнаха. Щит-наковалня заговори отново: — Призовнице на Втория сбор на Т’лан Имасс, най-официално ви моля да отстъпите Т’лан Ай — децата на нашите богове. Мълчание. Силвърфокс се взря в командира на Сивите мечове и лицето й потръпна. — Вие не разбирате — прошепна тя. — Имам нужда от тях. Щит-наковалня килна глава. — Защо? — З-за… дар. За… отплата. Заклела съм се… — Пред кого? — Пред… пред себе си. — И по какъв начин са замесени Т’лан Ай в този дар? Вярно, те са тичали с Т’лан Имасс. Но не могат да бъдат притежавани. Не и от Т’лан Имасс. Не и от вас. — Но са били включени в Ритуала на Телланн, на Първия сбор… — Точно така, били са включени. Поради невежество. Привързани с вярност и обич към живите Имасс. Поради което са изгубили душите си. Вижте, моите богове идат и в техните викове — които вече ме навестяват нощем в сънищата ми — искат… да им се върнат. — Налага се да ви откажа — заяви Силвърфокс. — Докато Тогг и Фандърей не дойдат лично, в плът, не покажат своята сила и не изразят ясно волята си, няма да отстъпя Т’лан Ай. — Рискувате живота си, Хвърлячко на кости… — Нима вълците-богове ще обявят война на Т’лан Имасс? Нима техните Т’лан Ай ще се хвърлят към гърлата ни, Щит-наковалня? — Не знам. Ще ви се наложи да отговаряте за решението, което взехте. Но се боя за вас. Тогг и Фандърей са възвисени зверове. Душите им са непонятни за такива като мен и вас. Кой може да предрече какво се таи в сърцата на тези същества? — Къде са те сега? Щит-наковалня сви рамене. — На юг. Изглежда, всички ще се съберем в Панион Домин. — Значи все още имам време. — Постигането на вашия „дар“ би могло да ви убие. — Винаги честна сделка — промълви почти на себе си Силвърфокс. Двете пехотинки се спогледаха при тези думи, легендарни сред Воинството на Едноръкия. Баргастката жена беше дошла при тях и стоеше на няколко крачки встрани. Острите й тъмни очи следяха напрегнато разговора между Щит-наковалня и Силвърфокс. Когато всички замълчаха, тя се изсмя гърлено и привлече вниманието им. — Колко лошо, че не се е намерил нито един мъж за тази прекрасна компания. Като ви гледам, ми напомняте за най-величавата мощ на този свят. Малазански пехотинки, Щит-наковалня на Сивите мечове, вещица и магьосница. А сега, за да довършим картинката, и дъщеря на Белоликите баргасти… която ви носи храна и вино. Двете пехотинки скочиха ухилени. — И искам да клюкарствам! — извика Хетан. — Щит-наковалня! Итковиан вече не се придържа към клетвите, нали? Мога да легна с него… — Стига да го хванеш — отвърна с вдигната вежда Сивият меч. — И петдесет крака да имаше, пак ще го хвана! Силвърфокс! Какво ще кажеш за Круппе, а? Гадателката на кости примига. — Какво да кажа? — Ти си едра жена. Можеш да го заклещиш отгоре! Да го накараш да поскимти! — Ужасно! — Признавам, че е позакръглен, дребен и мазен, но е умен, нали? А острият ум сгорещява кръвта. Чувала съм, че макар да приличаш на жена, си останала дете в най-главното. Събуди страстта у себе си, момиче! Твърде дълго ти правиха компания немрящите и съсухрените! Стисни го копието с две ръце, тъй викам аз! Силвърфокс бавно поклати глава. — Каза, че си донесла вино? Хетан се приближи, широко ухилена. — И още как. Цели два меха, големи колкото твоите гърди и също толкова сладки, несъмнено. Хайде, славна компания, насам и да сядаме на пира! Харадас се усмихна. — Чудесна идея. Благодаря. Щит-наковалня се поколеба. Погледна пехотинките и започна да смъква очукания си шлем. — Вълците могат и да почакат. Не мога вечно да се придържам към това вдъхващо страх поведение като предшественика си… — Не можеш? — подкачи я Хетан. — Или не искаш? — Не искам — поправи се жената и смъкна шлема. Потната й сплъстена коса се разпиля по раменете й. — Вълците дано ми простят. — Единият поне ще ти прости — увери я баргастката и се наведе да извади храната от торбата. Кол грижливо придърпа кожите около крехкото присвито телце на мхаби. Очите под клепачите й потрепваха трескаво. Дъхът й излизаше на болезнени хрипове. Съветникът я огледа замислено, после се изправи с въздишка и се смъкна от фургона. Мурильо стоеше до колата и затягаше ремъците на буретата с вода. Бяха покрили с платнища от стари шатри торбите с храна, купени същата заран от един баргастки търговец, затегнати съответно от другата страна на фургона, и от това той изглеждаше някак широк и издут. Бяха се сдобили и с два коня на умопомрачителна цена, от Нередовните на Мот, странна и доста неефективна на пръв поглед наемническа рота, прикрепена към армията на Каладън Бруд, за която Кол дори не беше подозирал, че съществува. Бяха наемници, чието занемарено облекло не отговаряше на военната им професия, но идеално подхождаше на името на отряда им. Конете бяха дръгливи, но високи, порода, за която Нередовните твърдяха, че си е тяхна местна — с родословия, включващи натански дестриери, мотски товарни коне и впрегатни животни от Дженабарис, всичко събрано наедно, за да се получи тромаво, много злобно животно, но с изненадващо широк гръб, от който ездата се превръщаше в същински лукс. — Стига да не ти отхапят ръката — беше добавил зъбатият боец, докато вадеше въшките от дългата си сплъстена коса и ги хрускаше, докато говореше. Кол въздъхна, подразнен от спомена, и предпазливо се приближи към конете. Все едно че бяха близнаци — и двата червеникавокафяви, гривите им неподстригани и дълги, с дебели опашки, целите в осили и тръни. Седлата бяха малазански — плячка от предишни войни несъмнено; дебелите одеяла под тях бяха ривски. Конете го изгледаха накриво. Единият обърна небрежно задницата си към него и Кол спря и изруга тихо. — Сладък корен — каза му Мурильо от фургона. — Подкупи ги де. Имаме в торбите. — И да ги награждавам за лошото поведение? Не. — Кол ги заобиколи отдалече. Бяха вързани за един кол за шатра. Само три стъпки по-близо и щяха да го изритат. Даруджистанецът изруга и рече: — Мурильо, я докарай воловете — прикривай ги с фургона. Ако и това не подейства, намери ми един чук. Ухилен, Мурильо се качи на капрата и хвана поводите. След малко спря до кола и фургонът попречи на конете да обикалят. Кол притича припряно от другата страна. — Значи предпочиташ да те ухапят пред ритника — подхвърли Мурильо, докато гледаше как приятелят му се качва — прекрачи свитото телце на мхаби и спря на ръка разстояние от конете. Те бяха изпънали въжетата и отстъпваха. Забито дълбоко в пръстта, колчето не помръдваше. Кол стисна въжетата, дръпна ги рязко надолу и скочи на гърба на единия кон. Той се опита да го хвърли, после се долепи до другия — и кракът на Кол се оказа притиснат между двата. — Добре ще се насиниш — подхвърли Мурильо. — Все такива приятни неща ще ми приказваш, нали? — изръмжа му Кол. — Хайде ела и измъкни въжето. Но внимавай. Отгоре кръжи един самотен лешояд и ни гледа с копнеж. Приятелят му вдигна очи нагоре, огледа небето и изсумтя: — Добре де, вързах се. Стига си злорадствал. — Скочи от капрата и запристъпва боязливо към кола. — От друга страна, може би все пак трябваше да го намериш оня чук. — Вече е късно, приятел — отвърна Мурильо и дръпна да развърже възела. Конят се дръпна назад, заби здраво копита в пръстта и се надигна. За Мурильо задното салто на Кол беше едва ли не изпълнено с поетична грация, особено превъртането, с което избегна ритника на двете копита, които със сигурност щяха да му строшат ребрата. Конят побягна и заподскача весело. Кол полежа малко, без да помръдне, после запримигва към небето. — Как си? — попита Мурильо. — Дай ми въже. И малко от сладкия корен. — Бих те посъветвал с чука — отвърна Мурильо, — но ти си знаеш по-добре. Прозвучаха рогове. — Дъх на Гуглата! — изстена Кол. — Походът към Капустан започва. — Той бавно се надигна. — Уж трябваше да сме в челото. — Винаги можем да се повозим и във фургона, приятел. Върни ги тия проклети коне на Нередовните и си вземи парите ни. — Тоя фургон бездруго е претоварен. — Кол се изправи с пъшкане. — Освен това оня каза, че връщане няма. Мурильо го изгледа с присвити очи. — Тъй ли? И това не събуди ли у теб поне малко подозрение? — Млъкни де. — Но… — Мурильо, истината ли искаш да чуеш? Човекът беше толкова наивен, че чак изпитах жалост към него. Хайде, стига си дърдорил и дай да се оправяме. — Кол! Та той направо ни одра… — Млъкни — изръмжа Кол. — Цената ще се изплати само като ги убием, ако… ти кое предпочиташ? — Не можем да ги убием… — Значи още една дума и ще убия теб. Ясен ли съм? Дай ми сега въже и от оня сладък корен — ще започнем с другия, дето още е вързан. — Не искаш ли да догониш първия? — Мурильо! — изръмжа Кол. Мръсните облаци кипяха над разгневените вълни, вълни, които се блъскаха една в друга между проядените зъбери на ледените планини, връхлитаха в яростен прибой към брега и мятаха към небесата фонтани пяна. Гръмовният тътен прорязваше неспирния съсък на поройния дъжд. — Божичко — промълви лейди Енви. Тримата сегюле бяха наклякали откъм подветрената страна на огромна базалтова канара и мажеха оръжията си с мас. Външността им беше за окайване — подгизнали от дъжда, оцапани с кал, очукани брони. Ръцете, бедрата и раменете им бяха покрити с рани — по-дълбоките бяха грубо съшити с черва, чиито краища и възли бяха почернели от засъхналата кръв и сега червенееха под дъжда. Близо до тях на една нащърбена базалтова скала се беше качила и Баалджаг. Мръсна, проскубана, със сплъстена и проскубана козина, с дълга цяла педя счупена дръжка на копие, която стърчеше от дясното й рамо — вече от три дни не беше позволила нито на Енви, нито на някой от сегюле да я приближат — гигантската вълчица се взираше на север с трескаво блеснали очи. Гарат лежеше на три крачки зад нея и трепереше неудържимо, от раните му се цедеше гной, сякаш тялото му плачеше от това, че не може да позволи на никого — дори на вълчицата — да го приближи. Единствено лейди Енви си оставаше непокътната — поне външно — от страховитата война, която бяха започнали; незасегната дори от поройния дъжд. По бялата й телаба не се виждаше нито едно петънце. Черната й коса се спускаше гъста и права чак до кръста й. Устните й бяха боядисани в тъмно и някак злокобно червено. Проблясващият прашец по клепачите й също бе тъмен. — Божичко — отново прошепна тя. — Как ще тръгнем сега след Туул през… това? И защо поне не беше някой Т’лан Слон, или Т’лан Кит, та да можеше да ни понесе на гърба си? А върху нас от изкусно направени тръби да се лее топла вода. Мок застана до нея. Дъждът се стичаше по лъскавата му маска. — Ще му изляза аз. — Виж ти. И откога дуелът ти с Туул стана по-важен от мисията ви при Пророка? Как ще реагира Първият или Вторият на това важничене? — Първият си е Първият, а Вторият си е Вторият — отвърна Мок. — Ах, колко проницателно. — Личното „аз“ стои над всичко, господарке. Винаги. Иначе нямаше да има шампиони. Изобщо нямаше да има йерархия. Сегюле щяха да се управляват от хленчещи мъченици, които сляпо тъпчат безпомощните в жаждата си за общо добруване. Или пък щяха да ни управляват деспоти, които се крият от всяко предизвикателство зад армии и превръщат бруталната сила в справедлива претенция за чест. Ние познаваме и други земи, господарке. Знаем много повече, отколкото си мислите. Тя се обърна и го изгледа. — Божичко. А аз толкова дълго се придържах към предположението, че забавната беседа ми е отказана. — Неуязвими сме за презрението ви, господарке. — Едва ли. Гложди ви, откакто ви съживих. Гложди ли? Направо ви кипи отвътре. — Имаме да обсъдим някои неща — каза Мок. — Сигурен ли си? Да не би случайно да имаш предвид тази непокорна буря, която възпрепятства настъплението ни? Или може би бягащите останки от армията, която ни подгони насам? Няма да се върнат, уверявам те… — Вие им пуснахте мор. — Какво нагло обвинение! Цяло чудо е, че болестта не ги е поразила отдавна, след като се ядат едни други, без дори да се сварят цивилизовано. Скъпи мой, това, че си позволяваш да ме обвиняваш така… — Гарат страда от същия мор, господарке. — Какво? Глупости! Него го мъчат раните… — Рани, които силата на духа му отдавна трябваше да изцери. Треската, изпълнила дробовете му, е същата, която порази панионците. Направете нещо. — Каква наглост… — Господарке. — Е, добре, добре! Но не разбираш ли сладката ирония? Полиел, Кралицата на болестта, се е съюзила със Сакатия бог. Решение, което дълбоко ме оскърбява, държа да знаеш това. Колко хитро от моя страна, че й плячкосах лабиринта и ударих с него съюзниците й! — Съмнявам се, че жертвите харесват иронията, господарке. Гарат също, предполагам. — Знаеш ли, бих предпочела да си беше останал мълчаливец! — Изцерете го. — Той няма да ме пусне до себе си! — Гарат вече не може да упорства, господарке. Не може да стои на краката си. Няма да може да се вдигне оттам, където лежи, ако не го изцерите. — О, какъв жалък човечец си ти! Само ако си сбъркал и се опита да ме ухапе, много ще ти се ядосам, Мок. Слабините ще ти съсипя. Ще те направя толкова кривоглед, че всеки, който те погледне с тая твоя глупава маска, ще се превива от смях. А и други неща ще измисля, уверявам те. — Изцерете го. — Разбира се, че ще го изцеря! Гарат е любимият ми спътник, в края на краищата. Нищо, че веднъж се опита да ми напикае халата — макар да призная, че тъй като той спеше в момента, може да е било и някоя от шегичките на К’рул. Добре, добре, стига си ме прекъсвал. Тръгна към огромния пес. Очите на Гарат бяха като стъклени и дъхът му излизаше сух и хриплив. Не вдигна глава, докато тя пристъпваше предпазливо към него. — Ох, миличък, прости ми за невниманието, миличкото ми паленце. Помислих си, че е само от раните, и вече бях започнала да скърбя. Вдишал си лоши изпарения? Недопустимо. Всъщност ще се оправи лесно. — Посегна и пръстите й леко докоснаха козината му. — Ето… Гарат извъртя бясно глава и оголи зъбите си. Лейди Енви бързо се дръпна. — И така ли ми благодариш? Аз те излекувах, миличък! — Но първо го разболяхте, господарке — каза зад нея Мок. — Млъкни, с теб вече не говоря. Гарат! Виж само как се връщат силите ти, пред очите ни! Ето, вече ставаш! О, чудесно! И… не, по-настрана, моля. Освен ако не искаш да те натупам. Искаш ли да те натупам? Тогава веднага престани да ръмжиш! Мок пристъпи между двамата, без да откъсва очи от настръхналия звяр. — Гарат, тя ни трябва, също както ни трябваш и ти. Няма смисъл да продължаваш с тази вражда. — Той не може да те разбере! — сопна се лейди Енви. — Той е куче! Ядосано куче при това. Гарат им обърна гръб и бавно тръгна към взиращата се към бурята Баалджаг. Вълчицата дори не го погледна. Мок пристъпи напред. — Баалджаг вижда нещо, господарке. — Какво? Там ли? Двамата забързаха нагоре по склона. Ледените грамади си бяха хванали плячка. На по-малко от хиляда крачки в кипналото море се носеше някакво съоръжение. С високи стени от двете страни, покрити като че ли с оплетена тръстика, и увенчано с покрити със скреж къщи — всичко три. Приличаше на откъснато от урагана парче от някакъв крайбрежен град. Дори се виждаше някаква тясна крива уличка между килнатите постройки. Когато вкопчилият се в дъното лед се завъртя, понесен от невидимото течение, се видя дървен търбух, минаващ под уличното ниво, пълен с грамадни греди и нещо като огромни надути мехури, три от които се бяха спукали и висяха отпуснати. — Определено странна гледка — промълви лейди Енви. — Мекрос — каза Мок. — Моля? — Родината на сегюле е остров, господарке. Макар и рядко, ни навестяват мекросите, които живеят в градове, плаващи по океаните. Опитват се да правят рейдове по крайбрежието ни и все забравят жалкия резултат от предишните си рейдове. Свирепото им усърдие забавлява воините от Долните класове. — Добре — изсумтя лейди Енви. — Но не виждам никакви обитатели на това… кварталче. — И аз, господарке. Но погледнете леда точно зад отломката. Хванал е външно течение и се опитва да заплава по него. — Божичко, да не би да намекваш, че… Баалджаг даде ясен отговор на недовършения въпрос — профуча покрай тях и забърза по обрулените от вълните скали надолу. След няколко мига видяха как грамадното вълчище скочи над кипящата вода върху един от широките ледени късове и заситни до другата му страна. После се метна напред и стъпи на следващия къс. — Методът ми се струва приемлив — каза Мок. Гарат изръмжа и се понесе надолу след вълчицата. — О! — извика възмутено лейди Енви и тропна с краче. — Ама не можем ли поне да ги обсъждаме нещата? — Изглежда, се оформя възможен път, господарке, който ще позволи да не се намокрим прекалено… — Кой е мокър? А? Добре, добре, хайде извикай братята си и води. Пътят им през подскачащите и надигащи се ледени късове, често пъти залети с вода, се оказа опасен, трескав и изтощителен. Когато се добраха до издигащата се високо стена от тръстика, не можаха да видят Баалджаг и Гарат, но следите им ясно се открояваха по заскрежения сал, който, изглежда, поддържаше над водата плаващото съоръжение на мекросите. Сред хаоса от греди и подпори, издигащи се на коси ъгли, бяха вградени здрави стълби, за да улеснят поддържането на плаващия съд. По заскрежените стъпала ясно се виждаха дълбоко набитите вълчи и кучешки стъпки, водещи нагоре. През бъркотията от греди и подпори шуртеше вода и показваше ясно колко крехки и паянтови са уличката и къщите горе. Сену беше начело, Турули и Мок след него — лейди Енви след тях. Заизкачваха се бавно и предпазливо. Провряха се през широк люк и се озоваха в тъмния основен етаж на една от къщите. Покрай трите стени на помещението бяха струпани покрити със зебло хранителни продукти. Имаше и няколко големи каци. Вдясно имаше двукрила врата, отворена, явно от Баалджаг и Гарат, а зад нея се виждаше покритата с калдъръм уличка. Въздухът беше леден. — Може би ще си струва — каза Мок — да огледаме всички къщи, етаж по етаж, да видим коя постройка е най-здрава и годна за живеене. В складовете, изглежда, е останало доста и можем да го използваме. — Да, да — отвърна разсеяно лейди Енви. — Тези дреболии ги оставям на теб и братята ти. Предположението, довело ни до този път обаче, се обляга на непровереното все още убеждение, че тази измишльотина на всяка цена ще ни откара на север, през цялата ширина на залива Корал и следователно до града, който е нашата цел. Изглежда, че аз единствена ще трябва да се потормозя точно с този проблем. — Както желаете, господарке. — Дръж се прилично, Мок! — сопна се тя. Той сведе маскираната си глава в мълчаливо извинение. — Слугите ми, изглежда, се самозабравят. Само помислете на какво съм способна, ако съвсем се ядосам, вие тримата. Междувременно смятам да се поразходя по тази тъй наречена градска улица. — Обърна се и тръгна към изхода. Баалджаг и Гарат стояха на три крачки от къщата. Дъждът плющеше по широките им гърбове толкова силно, че се пръскаше на мъглива пяна. Двете животни се бяха обърнали срещу някаква самотна фигура, застанала в сумрака на таванската капандура на отсрещната къща. В първия миг лейди Енви едва не въздъхна, но фактът, че не позна фигурата, я порази. — О! За малко да кажа: „Скъпи ми Туул, значи си ни изчакал все пак!“ Но виж, ти не си Туул, нали? Т’лан Имасс пред тях беше по-нисък и по-набит от Туул. Три грамадни меча от черно желязо бяха пронизали немрящия воин, два забити в гърба, а третият — отстрани. Счупените ребра стърчаха през черната, покрита със сол кожа. Прогнили ивици кожа висяха от дървените дръжки на мечовете, а от ръждясалите остриета все още се къдреха струйки магия. Чертите на воина изглеждаха необичайно груби и сурови, челната кост изпъкваше над широките скули. Кучешките му зъби бяха обковани с патинирана мед. Т’лан Имасс не носеше шлем. Дългата му бяла коса се спускаше от двете страни на широкото безбрадо лице, натежала в краищата от зъби на акула. „Страховито, ужасно привидение“, каза си наум лейди Енви. После попита вежливо: — Имаш ли си име, Т’лан Имасс? — Чух призива — отвърна й воинът с определено женски глас. — Дойде от място, съвпадащо точно с целта, която вече си бях избрала. На север. Вече не е далече. Ще се явя на Втория сбор и ще изрека словата си. Ще кажа, че аз съм Ланас Тог, изпратена да донесе вестта за съдбата на Ифейл Т’лан Имасс и на моите Керлум Т’лан Имасс. — Колко трогателно — каза лейди Енви. — И каква беше съдбата им? — Аз съм последната от Керлум. Ифейл, които дойдоха при първия ни зов, бяха унищожени почти до крак. Малцината, които останаха, не могат да се измъкнат от конфликта. Аз самата не очаквах, че ще оцелея. Но оцелях. — Ужасен конфликт, явно — отбеляза кротко лейди Енви. — И къде стана това? — На континента Асейл. Нашите загуби: двайсет хиляди осемстотин и четиринайсет Керлум. Двайсет хиляди и двеста Ифейл. Осем месеца битка. Загубихме войната. Лейди Енви дълго помълча, после каза: — Изглежда, най-после сте си намерили Джагътски тиран, който може да ви се опълчи, Ланас Тог. Т’лан Имасс килна глава. — Не беше Джагът. Човек беше. > Четвърта книга > Спомени от лед E> Първи вътре, последни навън. @ Девиз на Подпалвачите на мостове E$ >> 21. E> P> Лицето на приятеля ти може да е маската. В неуловимото обръщане боята да промени познатия доскоро лик. Или детето, появило се невидимо сред тъмния покой на самотата, за да те сепне като камък през прозореца на храма. За тях душата няма броня. А дръзко слово е изписано на маската, отекващо и в детските очи, внезапен и неведом странник. Такава е измяната. @ „Смъртното бдение на Сорулан“ @ Минир Отал P$ E$ Капитан Паран спря коня си недалече от опушените руини на редута Източен страж. Извърна се в седлото, за да погледне за сетен път порутените крепостни стени на Капустан. Дворецът на Джеларкан се извисяваше мрачно на фона на яркосиньото небе. Ивици черна боя прорязваха кулата като цепнатини — символ на градския траур за трагично изгубения принц. Следващият дъжд щеше да измие боята и от нея нямаше да остане и следа. Това здание, беше чул, никога не задържаше задълго мига на тленността. Подпалвачите на мостове излизаха през Източната порта. „Първи вътре, последни навън. Винаги държат на такива жестове.“ Сержант Анци беше начело, ефрейтор Пикър — на стъпка след него. Двамата като че ли спореха за нещо, което не беше никаква новост. Зад тях войниците от другите взводове и отделения вървяха без никакъв ред, сцеплението в ротата се беше изгубило. Капитанът се замисли над това. Познаваше се с другите сержанти и ефрейтори, разбира се. Знаеше имената на всеки останал жив Мостовак и познаваше също така и лицата им. И все пак в тази гледка имаше нещо призрачно. Присви очи и ги загледа как крачат по пътя — обгърнати в прах смътни силуети, като на избелял, разнищен стар гоблен. Походът на войските е безкраен и вечен, припомни си той. Вдясно от него се чу тропот на конски копита. Той се обърна и видя спрялата до него Силвърфокс. — По-добре да стоим настрана един от друг — каза Паран и погледът му се върна на войниците долу на пътя. — Не възразявам — отвърна след малко тя. — Но нещо се е случило. — Знам. — Не, не знаеш. Не говоря за това, което несъмнено ти се върти в главата, капитане. За майка ми става въпрос — изчезнала е. С онези двама дару, дето се грижеха за нея. Някъде в града са обърнали фургона и са се отделили от колоната. Изглежда, никой нищо не е забелязал, макар че не мога, разбира се, да разпитам цялата армия… — А твоите Т’лан Имасс? Те не могат ли да ги намерят? Тя се намръщи и не отвърна нищо. Паран я изгледа. — Не са доволни от теб, нали? — Не в това е проблемът. Изпратих ги с Т’лан Ай отвъд реката. — Вече разполагаме с достатъчно средства за разузнаване, Силвърфокс… — Не съм длъжна да се обяснявам. — Да, но ме молиш за помощ… — Не. Просто те попитах дали не знаеш нещо. Някой трябва да е съдействал на онези дару. — Разпита ли Круппе? — Той е точно толкова стъписан и отчаян, колкото мен, и му вярвам. — Някои хора имат навика да подценяват Кол — каза Паран. — Той е напълно способен да извърти сам такова нещо. — Ти май не разбираш жестокостта на стореното от тях. Отвличането на майка ми… — Задръж малко, Силвърфокс. Ти остави майка си на грижите им. Остави? Твърде мека дума. Ти я изостави. И не храня никакво съмнение, че Кол и Мурильо са поели задължението съвсем сериозно, с цялото състрадание към мхаби, което, изглежда, ти не притежаваш. Помисли как изглежда положението от тяхна гледна точка. Грижат се за нея, ден след ден, гледат как се стапя. Виждат дъщерята на мхаби, но само отдалече. Не обръща никакво внимание на майка си. Решават, че трябва да намерят някой, който е готов да помогне на мхаби. Или най-малкото да й предложи достоен край. Отвличането е да отведеш някого от някого. Мхаби е била отведена, но от кого? От никого. От никого. Силвърфокс беше пребледняла и не намираше думи. Най-сетне проговори хрипливо: — Представа си нямаш какво лежи между двете ни, Гъноуз. — А ти, изглежда, нямаш представа как да простиш — нито на нея, нито на себе си. Вината се е превърнала в пропаст… — Колко щедро. И то от твоите уста. Усмивката му беше сурова. — Моето слизане свърши, Силвърфокс. Вече се изкачвам по другия склон. Нещата се промениха и за двама ни. — Значи си обърнал гръб на заявените си чувства към мен? — Все още те обичам, но след смъртта ти се бях поддал на известно заслепение. Бях се убедил, че онова, което беше между нас, за толкова кратко време, е много по-голямо и важно, отколкото беше в действителност. От всички оръжия, които обръщаме срещу себе си, вината е най-острото, Силвърфокс. Тя може да извае миналото ти в невероятни форми, в лъжливи спомени, водещи до убеждения, които посяват всевъзможни мании. — Радвам се, че така ясно представяш нещата, Гъноуз. Не ти ли е хрумвало, че безпристрастното самонаблюдение е поредната мания? Това, на което правиш дисекция, трябва най-напред да е умряло — такъв е принципът на дисекцията в края на краищата. — Учителят ми го обясни отдавна — отвърна й Паран. — Но на теб ти убягва една по-неуловима истина. Мога да се самонаблюдавам, да изследвам всяко свое чувство, докато Бездната погълне света, но не мога да се доближа до овладяването на тези чувства. Защото те не са статични неща; нито са защитени от външния свят — от това, което другите казват или не казват. И затова са в постоянно движение. — Необичайно — промълви тя. — Капитан Гъноуз Паран, младият майстор на самоконтрола, тиранът на самия себе си. Ти наистина си се променил. До такава степен, че вече не мога да те позная. Той се вгледа в лицето й да потърси следа от чувства, таящи се зад тези думи. Но тя се беше затворила в себе си. — Докато за мен ти си съвсем позната. — Би ли го нарекъл ирония? Виждаш в мен жената, която някога си обичал, докато аз виждам в теб мъж, когото никога не съм познавала. — Твърде заплетено е, за да е ирония, Силвърфокс. — Значи може би е истина. Той извърна очи. — Много се отдалечихме от темата. Боя се, че нищо не мога да кажа за съдбата на майка ти. Все пак съм уверен, че Кол и Мурильо ще направят всичко, което могат, за нея. — В такъв случай си по-голям глупак и от тях двамата, Гъноуз. Като са я откраднали, те я лишават от онова, което й е предопределено. — Не знаех, че си толкова мелодраматична. — Не съм… — Тя е стара жена. Стара, умираща жена. Бездната да ме вземе дано, остави я на мира… — Не слушаш! — изсъска Силвърфокс. — Майка ми е пленница на кошмар — в собствения й ум, изгубена е, изпаднала е в ужас. Гонят я! Стояла съм по-близо до нея, отколкото някой може да си представи. Много по-близо! — Силвърфокс — заговори кротко Паран, — ако наистина е пленница на кошмар, значи животът й се е превърнал в проклятие. Единствената истинска милост е да й се помогне това да свърши, веднъж и завинаги. — Не! Тя е моята майка, проклет да си! И аз няма да я изоставя! Обърна коня си и заби пети в хълбоците му. Паран я гледаше. „Силвърфокс, с какви хитрини си увила майка си? Какво е това, което търсиш за нея? Няма ли да ни го кажеш, моля те, за да разберем най-после, че това, което в очите ни изглежда предателство, е всъщност нещо съвсем друго?“ „А дали е друго?“ „И тези хитрини, те чии са? На Татърсейл, със сигурност. Не, би трябвало да са на Найтчил. О, колко близо си вече до мен. Преди, когато посягаше към мен, неспирно, неумолимо, в стремежа си да разтвориш сърцето ми. Като че ли онова, което беше между нас толкова отдавна, в Пейл, е нищо.“ „Вече започвам да мисля, че е било много по-важно за мен, отколкото за теб, Татърсейл… ти все пак беше много по-възрастна. Беше изживяла своя дял от любов и раздяла. А аз едва започвах.“ „Но каквото беше тогава, вече го няма.“ „Хвърлячко на кости от плът и кръв, станала си по-студена дори от Т’лан Имасс, над които властваш.“ „Май наистина са си намерили достойна господарка.“ „Беру дано да ни пази всички.“ От трийсетте транспортни баржи и понтонни мостове, с помощта на които панионците се бяха прехвърляли през река Катлин, годни за употреба бяха останали едва една трета — останалите бяха станали жертва на свръхревностното усърдие на Белоликите баргасти още в първия ден на сражението. Чети от сборната наемническа армия на Каладън Бруд бяха започнали да събират отломките с намерението да сглобят още няколко; в същото време единственият оцелял понтонен сал и десетте баржи прекарваха през реката войска, коне и продоволствие. Итковиан ги гледаше и бавно крачеше по брега. Беше оставил коня си на близкия хълм, където тревата беше израснала гъста. Камъчетата се местеха под краката му и само тихият речен ромон му правеше компания. Вятърът донасяше соления дъх на морето и звуците от баржите зад него — скърцането на макарите, мученето на добитъка, хорските викове — не стигаха до ушите му. На брега седеше човек. Чорлав и облечен в пъстри дрипи, мъжът шареше усърдно с четка по изпънато в дървена рамка платно. Итковиан спря и загледа клатещия глава художник, гледаше как четката с дългата дръжка подскача в ръката му, чу го как замърмори нещо на себе си. А може би не точно на себе си. Един от големите колкото човешки череп обли камъни до художника изведнъж помръдна и се оказа, че е голяма маслиненозелена крастава жаба. И тази крастава жаба току-що беше отговорила на тирадата на художника с нисък боботещ глас. Итковиан се приближи. Краставата жаба го видя първа и каза нещо на език, който той не разбираше. Художникът вдигна глава, навъси се и се сопна на дару: — Прекъсванията са нежелани! — Моите извинения, сър… — Почакай! Ти си оня — Итковиан! Защитникът на Капустан! — Провалилият се защит… — Да, да, всички вече чуха какво е станало на срещата. Когато те нарисувам, ще се постарая на всяка цена да изразя този благороден провал — в стойката ти може би, в онова, на което се спират очите ти. Малка чупка в раменете, да, мисля, че вече се сещам. Точно така. Великолепно. — Вие малазанец ли сте? — Разбира се, че съм малазанец! Бруд да дава пет пари за история? Не дава. Но старият император! О, да, той даваше, и още как! Художници с всяка армия! На всяка кампания! Творци с най-чист талант, с остър взор — да, смея да го заявя, гении. Такива като Ормулогун от Ли Хенг! — Боя се, че не съм чувал това име. Бил е художник на Малазанската империя, така ли? — Бил? Той е! Аз съм Ормулогун от Ли Хенг, разбира се. Винаги подражаван, но надминат — никога! Ормулогун серайт Гъмбъл! — Впечатляваща титла… — Не е титла, тъпако. Гъмбъл е моят критик. — Той махна на краставата жаба и й каза: — Запомни го добре, Гъмбъл, за да забележиш гениалната ми бъдеща интерпретация. Стои изправен, нали? Но костите му все едно че са от желязо, бремето им е като от сто хиляди тела… или души, за да съм по-точен. А чертите на лицето му, а? Вгледай се внимателно, Гъмбъл, и ще видиш този човек в пълната му мяра. И запомни това, макар че ще уловя всичко, което представлява той, на платното, изобразяващо историческата среща извън Капустан, помни това… в този образ ще съзреш, че Итковиан все още не е приключил. Итковиан се стъписа. Ормулогун се ухили. — О, да, притеснен си, че виждам всичко толкова добре, нали? Е, хайде, Гъмбъл, изплюй коментара си, защото знам, че приливът се надига! Хайде! — Ти си луд — лаконично отбеляза краставата жаба. — Простете му, Щит-наковалня, той размеква боята в устата си. Отровила му е мозъка… — Отровен, смачкан, маринован, да, да. Чул съм всичките ти вариации, гади ми се от теб! — Гаденето може да се очаква — каза жабата и примига сънено. — Щит-наковалня, никакъв критик не съм. Само един скромен наблюдател, който, при възможност, говори от името на множеството с вързани езици, иначе известно като простолюдие, или по-точно — сган. Публика, разберете, която е напълно неспособна да се самоосъзнае или да се изрази аргументирано, вследствие на което притежава потискащо вулгарни вкусове, след като не е заявила какво наистина харесва, въпреки че само тя си го знае. Моят скромен дар, следователно, се разполага в комуникацията на естетическата рамка, върху която се саморазпъват творците на изкуството. — Ха, колко си мазен! Ха! Мазник такъв! На ти една мушичка! — Ормулогун бръкна с оцапаните си с боя пръсти в кесията на хълбока си, извади една конска муха и я подхвърли на жабока. Все още живото, но с откъснати крилца насекомо тупна точно пред Гъмбъл, който скочи и го глътна. — Та както казвах… — Един момент, моля — прекъсна го Итковиан. — Един момент ще ви отстъпя — заяви жабата. — Стига да притежава възхитителна краткост. — Благодаря. Ормулогун, казвате, че за императора на Малаз е било практика да зачислява художници към армиите си. Предполага се, за да отразят исторически моменти. Но Воинството на Едноръкия все пак не е ли обявено извън закона? В такъв случай за кого рисувате? — Отразяването на остракизма е съществено! А и нямах голям избор, освен да придружа войската. Какво искате да правя, да рисувам залези по калдъръмите на Даруджистан за жалко препитание ли? Озовах се на лош континент! Колкото до тъй наречената общност на художниците и техните патрони в тъй наречения град Пейл, и техните тъй наречени стилове на изразяване… — Мразеха те — каза Гъмбъл. — И аз ги мразех! Я ми кажи, видя ли каквото и да е, достойно за упоменаване в Пейл? А? Видя ли? — Имаше една мозайка… — Какво? — За щастие, творецът, на когото се приписва, отдавна е умрял, което ми позволява да избегна възхвалата му. — И наричаш това „избягване“? „Изглежда обещаващо…“ Не каза ли точно това? Много добре знаеш какво точно каза веднага щом онзи суетен домакин спомена, че художникът е умрял. — Всъщност доста комично е да се каже такова нещо — отбеляза Итковиан. — Никога не се шегувам — заяви жабата. — Но се лигавиш понякога! Ха! Мазньо такъв! Ха! — Що не вземеш да посмучеш някоя бучка боя? Ей от оная, с живака. Много вкусна изглежда. — Ти просто искаш да умра — измърмори Ормулогун и взе една мека бучка боя. — За да избегнеш възхвалата ми. — Щом казваш. — Същинска пиявица си, знаеш ли? Не се отлепваш от мен. Лешояд. — Скъпи човече — въздъхна Гъмбъл, — аз съм само една крастава жаба. Докато ти си творец. И за мое безкрайно щастие, за разлика от теб, аз всеки ден благодаря на всеки бог, който е, и на всеки бог, който е бил някога. Итковиан ги остави да си разменят все по-сложните оскърбления и продължи по брега. Забрави да погледне рисунката на Ормулогун. След като армиите се прехвърлеха през реката, щяха да се разделят. Град Лест се намираше право на юг, на четири дни преход, докато пътят към Сетта се отклоняваше на запад — югозапад. Сетта се намираше в самото подножие на Планината на привидението, на брега на реката, от която беше получил името си. Реката продължаваше към морето на юг от Лест и рано или късно трябваше да бъде прехвърлена и от двете войски. Итковиан щеше да тръгне с армията, поела към Лест, която включваше Сивите мечове, части Тайст Андий, ривите, баргастите Илгрес, конен полк от Салтоан и шепа по-малки наемнически отряди от Северен Дженабакъз. Каладън Бруд оставаше върховният пълководец на всичко това, Каллор и Корлат бяха негови първи заместници. Сивите мечове бяха прикрепени като съюзническа сила и Щит-наковалня се смяташе за равен на Бруд. Това отличие не засягаше другите наемнически отряди, защото всички те бяха сключили договор с бойния главатар. На даруджистанеца Грънтъл и неговата пъстра сбирщина гледаха като на съвсем независими, желани на съвещанията, но свободни да действат както намерят за добре. Общо взето, заключи Итковиан, организацията на командването беше доста объркана, йерархиите и ранговете — твърде ефимерни. „Не по-различно от положението ни в Капустан, с принца и Съвета на маската, които непрекъснато си мътеха водата. Може би това е характерно за севера с неговите независими градове-държави — преди малазанското нашествие да ги принуди да се обединят в нещо като конфедерация. Но дори и тогава, изглежда, старите съперничества и вражди непрекъснато подронваха единението, в угода на нашественика.“ Структурата, наложена от малазанския Върховен юмрук над силите, които го придружаваха, беше с много по-изчистена йерархия. Имперският стил изпъкваше ясно за Итковиан и всъщност не се отличаваше от онова, което той самият щеше да постанови, ако беше на мястото на Дужек Едноръкия. Командваше Върховният юмрук. Първите му заместници бяха Уискиджак и Хъмбръл Тор — вторият даваше израз на мъдростта си, като отстъпваше първенството на Дужек — както и командирът на Черните моранти, с когото Итковиан все още не се беше срещал. Тези тримата се смятаха за равни по ранг, но с различни отговорности. Итковиан чу тропот на конски копита, обърна се и видя първия малазански заместник-командир Уискиджак — препускаше към него по брега. Това, че се беше спрял да поговори с художника, си личеше ясно по самия Ормулогун, който припряно събираше багажа си. Уискиджак дръпна юздите и спря. — Добър ви ден, Итковиан. — И на вас, сър. Искате ли нещо от мен? Брадатият войник сви рамене и се озърна. — Търся Силвърфокс. Нея или двете морски пехотинки, които уж трябваше да я придружават. — Да я следят, искате да кажете. Подминаха ме преди малко — първо Силвърфокс, а след нея и двете малазанки. Яздеха на изток. — Някоя от тях заговори ли ви? — Не. Минаха доста далече от мен, тъй че нямаше размяна на учтивости. А и не направих усилие да ги поздравя. Командирът се намръщи. — Нещо не е наред ли, сър? — Бързия Бен използва лабиринтите си, за да улесни прехвърлянето. Силите ни вече са от другата страна и колоната тръгна, тъй като ни чака по-дълъг път. — Вярно. Но Силвърфокс не е ли с ривите все пак? Или просто искате да се сбогувате официално? Войникът се намръщи още повече. — Тя е толкова малазанка, колкото и риви. Исках да я помоля да избере с кого да тръгне. — Може би вече е направила избора си, сър. — А може би не — отвърна Уискиджак с очи, приковани в нещо на изток. Итковиан се обърна. Бяха морските пехотинки — приближаваха се в галоп. Спряха пред командира си. — Къде е тя? — попита Уискиджак. Пехотинката отдясно сви рамене. — Проследихме я до морския бряг. Над нивото на прилива има редица изгърбени хълмове, обкръжени от блатясали дерета. Тя… влезе в един от хълмовете, Уискиджак… — Просто изчезна — уточни другата. — Нито се спря, нито залитна от коня си. Отидохме до мястото, но там имаше само трева, кал и камънаци. Изгубихме я — и според мен точно това е искала. Командирът мълчеше. Итковиан очакваше най-малкото да изтърси някоя ругатня, но сдържаността му го впечатли. — Добре. Тръгвайте с мен. Прехвърляме се на другия бряг. — Видяхме Гъмбъл и любимеца му на пътя. — Вече ги отпратих. Фургонът им е последен. Знаете много добре указанията на Ормулогун за колекцията му. Пехотинките кимнаха. — Колекцията му? Колко картини е нарисувал от Пейл досега? — попита Итковиан. — От Пейл? — Едната пехотинка се ухили. — Че в този фургон има над осемстотин платна. Десет, единайсет години труд. Дужек тук, Дужек там, Дужек даже където не е бил, но е трябвало да бъде. Вече довърши онова с обсадата на Капустан, с Дужек, който пристига точно навреме, изправен на седлото и препускащ през портата. Има една картина с Белолик баргаст, клекнал в сянката на портата, как сваля доспехите на един мъртъв панионец. А в буреносните облаци над пейзажа се вижда ликът на императрица Ласийн, ако се вгледаш по-добре… — Стига — изръмжа Уискиджак. — Думите ви са оскърбителни. Мъжът пред вас е Итковиан. Пехотинката се ухили още по-широко, но си замълча. — Това го знаем, сър — каза другата. — Точно затова го подразни приятелката ми. Итковиан, няма такава картина. Ормулогун е историкът на Воинството, след като не ни зачислиха друг, и отговаря с главата си да показва нещата точно, чак до космите в носа. — Тръгвайте — подкани ги Уискиджак. — Искам да поговоря насаме с Итковиан. — Да, сър. Двете морски пехотинки се отдалечиха. — Моля за извинение, Итковиан… — Не е необходимо, сър. Намесата им ми донесе облекчение. Всъщност доволен съм, че ми предложиха такава разтуха. — Е, те се държат така само с хора, към които изпитват уважение. Въпреки че това често се възприема превратно и може да доведе до неприятности. — Допускам. Уискиджак го изненада, като слезе от коня си, пристъпи към него и му подаде облечената си в стомана десница. — Е, при войниците на Империята, когато една похабена ръкавица е за война и само за война, да останеш с ръкавицата, когато стиснеш ръката на другия, се смята за рядък жест. — И също така сигурно често пъти жестът се разбира погрешно — отвърна Итковиан. — Но аз, сър, схващам значението му и го приемам като висока чест. — Стисна ръката на командира. — Наистина ме ласкаете незаслужено… — Не е така, Итковиан. Просто ми се иска да продължите с нас, за да мога да ви опозная по-добре. — Е, ще се срещнем при Маврик, сър. Уискиджак кимна. — До тогава, Итковиан. Пуснаха се. Командирът се метна на седлото и стисна юздите. Поколеба се, преди да каже: — Вие сте от Елин, нали, Итковиан? Той сви рамене. — Не съм единственият. — В такъв случай бъдете сигурен, че някой ден легионите на императрицата ще щурмуват границите на отечеството ви. Итковиан го погледна. — И ако дойде този ден, вие ли ще командвате тези легиони, сър? Уискиджак се ухили. — Бъдете жив и здрав, сър. Итковиан го гледаше как се отдалечава по каменистата ивица. Конските копита хвърляха във въздуха песъчливи туфи. Обзе го внезапно и необяснимо убеждение, че никога повече няма да се видят. Тръсна глава, за да прогони тази ужасна мисъл. — Ами, разбира се, че Круппе ще благослови тази компания с присъствието си! — Погрешно ме разбра — въздъхна Бързия Бен. — Беше само въпрос, а не покана. — Горкичкият ни чародей е изтощен, нали? Толкова много магически пътеки, които да заместят жалките баржи, изтерзани от пробойни и разнебитени. Все пак Круппе е впечатлен от невероятното ви майсторство — такъв брилянтен танц на лабиринти рядко, ако въобще, е наблюдавала скромната му персона. И толкова чисти и първични, всичките! Все едно да кажеш „пуф“! На окования глупак! Какво дръзко предизвикателство! Какво… — О, я млъкни! Моля те! — Бързия Бен беше застанал на северния бряг на реката, до колене в тинята — цена, която трябваше да плати, за да съкрати колкото е възможно разстоянието на пътеките, които беше създал за колоните бойци, фургони, добитък и товарни коне. Изчакваше само да преминат последните войници, сред които и Уискиджак. А за да бъде умората му още по-неприятна, невидимият дух на Таламандас скимтеше непрестанно, седнал на лявото му рамо. „Твърде много сила е била разбулена тук. Достатъчно, за да се забележи. Пълно нехайство — скимтеше в ухото му стикснерът. — Чисто самоубийство. Сакатият бог няма начин да не ни открие. Самонадеян глупак! А Пророкът на Панион? А десетките гибелни лабиринти, потръпващи под стъпките ни? Доказателство за уникалната ни ефикасност срещу заразата! Дали те просто ще си седят и няма да предприемат нищо срещу това, което виждат тук?“ — Млъкни! — промърмори Бързия Бен. Круппе вдигна вежди. — Предишната груба заповед беше повече от достатъчна, уверява Круппе нашия скъпоценен чародей! — Не го казах теб. Няма значение. Мислех си на глас. — Странен навик за един маг, нали? Опасен. — Така ли мислиш? А какво ще кажеш за някои по-високо изречени мисли, дару? Тази показност е преднамерена. Разбулването на сила тук е предназначено точно за да разрита гнездото на стършелите. И на двамата! Тромаво, масивно и със смайваща липса на финес. Гръм и мълния за онези, които са очаквали почти беззвучните стъпчици на миши краченца и шепот на опашчица. Е, чудиш ли се сега защо го правя това? — Круппе изобщо не се чуди, освен, може би, на вашето настояване да обясните тази възхитителна тактика да бъдат заблудени тези разпищели се чайки. Бързия Бен изгледа навъсено дебелия дребосък. — Тъй ли? Представа нямах, че е толкова очевидно. Може би ще трябва да го премисля. — Глупости, чародеецо драги! Придържайте се, моля, към своята непоклатима самоувереност — м-да, някой би могъл да я нарече мегаломания, но не и Круппе, който също тъй притежава непоклатима самоувереност, на каквато само смъртни са способни, и то едва някаква жалка шепа на целия свят. Разполагате с изключителна компания, уверява ви Круппе! Бързия Бен се ухили. — Изключителна? А за чайките какво ще кажеш? Круппе махна небрежно с пълничката си ръка. — Пфу! Стига да не кацне някоя на лявото ви рамо, тоест. Което би било съвсем друга работа, нали? Тъмните очи на магьосника се присвиха подозрително. Круппе продължи нехайно: — В който случай горката невежа птица би станала свидетелка на толкова мил и свеж дискурс, че ще се дръпне сконфузена, освен ако не се запецне! Бързия Бен примига стъписан. — Какво каза? — Ами, сър, не обсъждахме ли току-що да се използват запушалки? Млъкни. Тишина. Круппе просто посъветва за някаква вътрешна версия, с чиято помощ непрестанните глупави крясъци на чайките ще бъдат заглушени, всъщност — запушени, за облекчение на всички до един! На двеста крачки вдясно от тях поредната баржа, натоварена с бойци на Бруд, потегли покрай изпънатите въжета косо на течението. До Бързия Бен и Круппе спряха две морски пехотинки. Магьосникът ги изгледа намръщено. — Къде е Уискиджак? — Идва насам. Жабокът и неговият художник появиха ли се? — Тъкмо навреме. Погрижих се за фургона им, да. Вече са на другия бряг. — И ние ли ще минем така? — Ами, мислех си да ви пусна на средата — кога сте се къпали за последен път? Жените се спогледаха, едната сви рамене и отвърна: — Не знам. Преди месец? Три? Бяхме много заети. — И предпочитаме да не се мокрим, магьоснико — намеси се другата. — Броните ни и дрехите ни под тях може да се разпаднат. — Круппе твърди, че това би било незабравима гледка! — Бас държа, че ще ти изпаднат очите — съгласи се жената. — А ако не паднат сами, ще им помогнем. — Поне ноктите ни ще са чисти — отбеляза другата. — Вай! Колко груби жени! Круппе искаше само да поднесе комплимент! — Май ти си тоя, дето има нужда от баня — каза пехотинката. На лицето на дебелия даруджистанец се изписа шок, а след него — смут. — Нагло твърдение. Пластове и пластове сладък аромат се е трупал достатъчно много години, не, десетилетия, за да се стигне до този перманентен и всъщност непоклатим букет от най-нежно благоухание. — Размаха белите си пълнички ръце. — Истинска аура около тази превъзходна особа, която неудържимо привлича влюбените пеперудки… — На мен ми приличат на конски мухи… — Тази земи са нецивилизовани… ала да виждате случайно поне едно летящо насекомо? — Ами, гледам, че няколко са се заровили в мазната ти коса, като питаш. — Точно така. Злите врагове до един ги спохожда същата зла съдба. — Ох — въздъхна Бързия Бен. — Ето го най-после и Уискиджак. Слава на боговете. Вечерта се спусна тихо над рухналия град и мракът погълна уличката. Няколко газени лампи осветяваха широкия булевард, както и обикалящите с фенери отделения джидрати. Загърнат плътно в дългото наметало, за да скрие бронята, Кол стоеше присвит в нишата и гледаше как поредният патрул мина покрай пресечката. После локвата жълтеникава светлина бавно се стопи и отново се възцари мрак. Той пристъпи навън и махна с ръка. Мурильо плесна с поводите и подкара воловете. Фургонът изскърца и колелетата му се затъркаляха по напуканите, напечени през деня камъни. Кол закрачи пред впряга. Рухналата зидария не беше напълно разчистена. Отпред се виждаха три изтърбушени храма, без признаци, че някой ги обитава. С нищо не се отличаваха от другите четири, които беше видял следобеда. В момента перспективите изглеждаха мрачни. Като че ли единствените оцелели жреци в този град бяха тези от Хомота, а това бе последното място, което му се искаше да посети. Според мълвата политическите съперничества бяха стигнали до критичната си точка, след като Съветът на маската се беше отървал от присъствието на могъщи съюзници, отървал се беше също така и от присъствието на принца, което по традиция усмиряваше крайностите им. Бъдещето на Капустан не изглеждаше много обещаващо. Кол зави надясно — на североизток. Мурильо плесна с поводите двата вола по гърбовете и го последва. Животните бяха уморени и гладни, а фургонът — претоварен. „Гуглата да ни вземе дано. Май направихме ужасна грешка…“ Чу над главата си плясък на птичи криле, тих и мигновен. В каменните плочи се бяха врязали дълбоки коловози от безбройните коли и фургони, но ширината им не съвпадаше с колелата на ривския фургон, направен широк и висок, за да преодолява високата степна трева и разкаляните ровове, така че воловете едва кретаха. Кол чу зад себе си тиха ругатня, последвана от странно изпъшкване и плясък на поводите. Обърна се и видя как Мурильо изхвърча от капрата и се пльосва на калдъръма. На фургона стоеше огромна черна фигура — за един много кратък миг му се стори крилата. Мурильо лежеше неподвижно до предното колело. — Какво в името на… Фигурата махна широко с ръка. От пръстите й изригна черна магия и с грохот се затъркаля към Кол. Даруджистанецът изруга, хвърли се надясно, претърколи се — ризницата му издрънча по камъка и се удари в първото, извито като сърп стъпало на близкия храм. Но магията беше потекла твърде широко, за да може да я избегне, вихреше се и въртеше мастилената си мощ, изпълваше улицата като черна мълния. Свит на хълбок, притиснал гръб в стъпалото, Кол успя само да вдигне ръка, за да закрие очите си, докато магията се надигаше над него, за да се изсипе отгоре като вълна. И после изчезна. Кол примига, изпъшка, пусна ръката си и видя тъмна, облечена в броня фигура, пристъпваща точно над него и отзад — откъм входа на храма. Периферното му зрение улови два изпънати напред дълги меча, които се плъзнаха от двете му страни, щом воинът стъпи на калдъръма. Нападателят, кацнал на фургона, заговори с висок насмешлив глас: — Ти трябва да си мъртъв. Усещам хладината в теб. Усещам юмрука на Гуглата, свит в безжизнената ти гръд. Той те е задържал тук. Да се скиташ. „Тоя не ми прилича много на мъртъв.“ Очите на Кол зашариха из сенките вдясно от фургона и се спряха на неподвижното тяло на Мурильо. — Не да се скитам — изхриптя воинът, без да спира да крачи към фигурата на фургона. — А да ловя. — Нас? Че ние взехме толкова малко от вас! Няма и двайсетина души в тоя град. Рицарю на Смъртта, нима твоят господар не се наяде до насита? А аз исках само изпадналата в несвяст старица — тя лежи в този фургон. Увиснала на самия ръб на пропастта. Твоят господар, разбира се… — Не е за теб — изръмжа воинът. — Нейният дух чака. И събраните духове на ближните й. И зверовете, чиито сърца са празни. Всички я чакат. Не е за теб. Въздухът над уличката беше станал леденостуден. — Е, добре — въздъхна нападателят. — А този колар и пазачът му поне? Бих могъл да използвам доста парченца от тях… — Не. Корбал Броуч, чуй словата на моя господар. Трябва да освободиш немрящите, които пазят вашето имение. Ти и онзи с името Бочълайн трябва да напуснете града. Тази нощ. — Канехме се да си тръгнем на заранта, Рицарю на Смърт — защото ти наистина си Рицарят, нали? Върховен дом Смърт се е разбудил, както усещам. Тръгваме на заранта, нали? След тези възхитителни армии на юг… — Тази нощ, или ще се спусна над вас и ще поискам душите ви. Съзнаваш ли колко горчива е ориста, която е приготвил господарят ми за вас двамата? Кол видя как високият плешив блед мъж на фургона вдигна ръце… и как те се замъглиха и се ушириха в черни криле. Мъжът се ухили. — Първо ще трябва да ни хванеш! Мъглата се превърна в тъмно петно и след миг на мястото на мъжа стоеше проскубана врана, която изграчи, излетя, крилете й изпърхаха и нощната тъма я погълна. Воинът спря до Мурильо. Кол вдиша дълбоко, постара се да усмири блъскащото в гърдите му сърце и с мъка се изправи. — Огромни благодарности, сър — изпъшка той и потръпна от натъртеното, което на заранта щеше да се окаже две ужасни синини на рамото и бедрото. — Жив ли е приятелят ми? Воинът, който, чак сега забеляза Кол, носеше останки от джидратска броня, се обърна рязко към него и изръмжа: — Жив е! На Корбал Броуч му трябват живи… за работата му. Поне отначало. А ти трябва да дойдеш с мен. — Ъъъ… когато споменахте, че сте тръгнал да ловите, чародеецът стигна до извода, че искате да пипнете него. Но не е така, нали? — Те са двама нагли типове. Кол кимна колебливо. — Простете ми за грубостта, но вие… вие и вашият господар… какво искате да правите с нас? Трябва да се погрижим за една окаяна старица… — Вие ще получите закрилата на моя господар. Елате. Храмът на Гуглата е подготвен за ваша резиденция. — Не знам дали… Мхаби има нужда от помощ. — Това, от което има нужда мхаби, Кол Даруджистански, не ще й го дадете вие. — Ъъъ… Гуглата ли ще да й го даде? — Плътта и костите на тази жена трябва да се съхранят. Да се хранят, да им се дава вода, да се грижат за тях. Това е вашата отговорност. — Не ми отговорихте. — Последвайте ме. — В момента — каза кротко Кол — съм склонен да постъпя иначе. — И посегна към меча си. Рицарят на Смъртта килна глава. — Кажете ми, Кол Даруджистански, вие спите ли? Даруджистанецът се намръщи. — Разбира се. Защо? — Ох, и аз го правех някога. Трябва да съм го правил някога, нали? Но вече не. Вместо да спя, крача. Разбирате ли, не мога да си спомня спането. Не си спомням как изглежда. — Ъъъ… съжалявам. — И тъй, имаме един, който не спи… и тук, в този фургон, един, който няма да се събуди. Убеден съм, Кол Даруджистански, че двамата ще имаме нужда един от друг. Скоро. Тази жена и аз. — И каква ще да е тази нужда? — Не знам. Елате. Кол бавно прибра меча си в ножницата. Не можеше да си обясни защо го направи: никой от въпросите му не беше получил задоволителен отговор, а и как можеше да приеме закрилата на Гуглата? Настръхна. Все пак кимна и каза: — Един момент, моля. Трябва да вдигна Мурильо на креватчето. — Ах, да. Вярно. Щях да го направя сам, но уви, не мога да пусна тези мечове. — Воинът помълча още миг, после добави: — Корбал Броуч успя да надзърне в мен. Думите му ме обезпокоиха. Кол Даруджистански, мисля, че съм мъртъв. Наистина ли? Мъртъв ли съм наистина? — Не знам — отвърна даруджистанецът, — но… май е така. — Мъртвите, казват, не спят. Кол знаеше тази поговорка много добре и знаеше, че произлиза от храма на Гуглата. Знаеше също толкова добре и ироничния край на цитата. И го каза: — „А живите не живеят.“ Не че има кой знае какъв смисъл. — Но за мене има — отвърна воинът. — Защото знам, че съм изгубил онова, което не съм знаел, че някога съм притежавал. Умът на Кол запецна в това съждение и той въздъхна. — Трябва да съм глупак, ако не се съглася с теб… имаш ли си име? — Сигурно. Но съм го забравил. Кол се наведе над Мурильо и го вдигна. — Ами, боя се, че с „Рицарю на Смъртта“ няма да стане. Бил си джидрат, нали? И капънец — макар да признавам, че с този бронзов тен приличаш повече на… — Не, джидрат не бях. Нито капънец. Мисля, че изобщо не съм от този континент. Не знам защо се появих тук. Нито как. Тук съм съвсем отскоро. По волята на господаря ми. От миналото си спомням само едно нещо. Кол отнесе Мурильо до задницата на фургона и го сложи да легне. — И какво е то? — Веднъж стоях сред някакъв огън. След дълга пауза Кол въздъхна. — Много неприятен спомен… — Имаше болка. Но аз се държах. Борех се. Или така мисля поне. Мисля, че се бях заклел да защитя живота на едно дете. Но детето вече го нямаше. Може би… съм се провалил. — Да, но трябва да ти намерим име все пак. — Може да ти хрумне нещо, Кол Даруджистански. — Обещавам. — Или навярно някой ден спомените ми ще се върнат, а с тях — и името ми. „А ако Гуглата се смили, този ден никога няма да настъпи, приятел. Защото ми се струва, че животът ти никак не е бил лек. Нито смъртта ти. И изглежда, че той има милост, защото ти е отнел всичко, което си знаел някога, защото, ако не греша, макар и само по чертите на лицето ти, с този цвят на кожата или без него — ти си чист малазанец.“ Итковиан беше преминал с последната баржа заедно със Стони Менакис и Грънтъл с неговите двайсетина подчинени и още около стотина риви — най-вече старци и кучета. Животните заръмжаха и се заборичкаха, но пред втората половина на пътуването се укротиха, след като успяха да се доберат до планшира и можеха да гледат над реката. Кучетата слязоха първи, още щом баржата опря в брега от южната страна, залаяха дивашки и зашляпаха през тръстиките и Итковиан се зарадва, че най-после се махнаха. Слушаше само с едно ухо обидите, които си разменяха Грънтъл и Стони като омръзнали си един на друг мъж и жена, докато приготвяше коня си и изчакваше да спуснат дъските. Гледаше с вял интерес как старците и стариците риви тръгнаха след псетата си, без да обръщат внимание на калта и мръсните тръстики. Ниските хълмове все още бяха обгърнати в мъгла от прах и дим от суха тор, спуснала се като траурно було над двайсетината хиляди войскови шатри. Освен няколкото стотин пастири на ривите и стадото бедерини, което им бе възложено да преведат на заранта, цялата нашественическа сила вече се намираше на територията на Панион. Никой не беше възпрепятствал прехвърлянето. Ниските хълмове на юг изглеждаха безжизнени, нищо не се виждаше по тях, освен полузаличените дири, оставени от армията на септарх Кулпат. Грънтъл се приближи до него. — Изглежда, ще вървим през обръсната земя чак до Корал. — Напълно вероятно, сър. На мястото на Пророка щях да направя същото. — Понякога се чудя дали Бруд и Дужек си дават сметка, че армията, която обсади Капустан, беше само една от трите, еднакви по брой на бойците. И макар Кулпат да беше изключително ефективен септарх, има още шестима достатъчно компетентни, за да се изправят срещу нас. Итковиан го погледна. — Трябва да приемем, че врагът се подготвя за нас. Но все пак в Домина се изсипват последните зрънца от пясъчния часовник. Смъртният меч на Трийч изсумтя. — Да не би да знаете нещо, което ние, останалите, не знаем? — Нищо специфично, сър. Просто си направих заключения, основаващи се на някои подробности, които можах да забележа, докато наблюдавах армията на Кулпат и тенесковрите. — Споделете ги тогава. Итковиан отново се загледа на юг. След малко въздъхна. — Градовете и управленията са само разцъфналият пищен цвят на едно растение, чийто стрък са човешките маси, а корените му са в земята — извличат жизнени сокове, които поддържат цвета. Тенесковрите, сър, са оцелялото гражданство на Домина — хора откъснати от земите им, от селата им, от домовете и фермите им. И производството на храна е престанало, а на негово място е възникнал ужасът на канибализма. Околностите пред нас наистина са обръснати, но не заради нас. Тук е било пустош от доста време. Така че макар цветът все още да изглежда ярко разцъфнал, всъщност той вече е мъртъв. — Съхне увесен на кука под лавицата на Сакатия бог? Итковиан сви рамене. — Каладън Бруд и Върховният юмрук избраха за свои цели градове. Лест, Сетта, Маврик и Корал. От всички тях, убеден съм, че само последният все още живее. Никой от другите няма да може да изхрани защитническа армия, дори и собствените си граждани — ако още са останали такива. Пророкът няма друг избор, освен да съсредоточи силите си в единствения град, в който пребивава сега, а войниците му нямат друг избор, освен да възприемат практиката на тенесковрите. Подозирам, че тенесковрите са създадени точно с това предназначение — за храна на войниците. Грънтъл го погледна обезпокоено. — Това, което описвате, Итковиан, е империя, която изобщо не е замислена да се самоиздържа. — Освен ако не продължава да се разширява безкрай. — Но дори тогава тя ще е жива само по външните си, непрестанно настъпващи краища, разширявайки се от мъртво ядро, което също нараства. Итковиан кимна. — Да, сър. — Тъй че ако Бруд и Дужек очакват сражения при Сетта, Лест и Маврик, може да се изненадат. — Така мисля. — Походът на малазанците ще се окаже безсмислен, ако сте прав — отбеляза Грънтъл. — Навярно съществуват други проблеми, оправдаващи разделянето на силите, Смъртни мечо. — Не са толкова обединени, колкото искат да повярваме? — В този екип са събрани могъщи предводители, сър. Може би дори е истинско чудо, че все още не е имало сериозен сблъсък. Грънтъл не каза нищо. С добре отработени действия една от наемническите части вече поставяше и укрепваше платформата за разтоварване пред широкия нос на баржата. — В такъв случай да се надяваме, че обсадата на Корал няма да продължи дълго — изръмжа накрая Грънтъл. — Няма — увери го Итковиан. — Предвиждам само един щурм, целящ да смаже защитниците. Съчетание между войнишки действия и магьосничество. Намерението на бойния главатар и Върховния юмрук е масиран удар по отбраната. И двамата си дават пълна сметка за рисковете, криещи се в една продължителна обсада. — Доста кърваво звучи, Итковиан — обади се Стони Менакис зад тях. Водеше коня си. — Я се раздвижете малко — задържате ни всички тука и проклетата баржа затъва. Само да ми окаля някой новите дрехи, ще го убия. Итковиан се усмихна. — Тъкмо се канех да ви направя комплимент за облеклото… — Чудесата на Тригали. Ушити са по поръчка, от любимата ми шивачка в Даруджистан. — Изглежда, предпочитате зеленото. — Виждал ли си джаелпарда? Итковиан кимна и каза: — Тези змии са познати в Елингарт. — Целуне ли те джаелпарда, няма мърдане. Това зелено пасва идеално, нали? Дано. Щото не излезе никак евтино. А това, светлозлатистото — виждаш ли го? По ръба на наметалото? Виждал ли си някога корема на бял паралт? — На паяка ли? — Оня отровния, да. Това е цветът. — Не бих си и помислил, че е друго — отвърна Итковиан. — Хубаво. Радвам се, че поне някой разбира от тънките нюанси на висшата култура. А сега си разкарайте проклетите коне или онова, дето отдавна не сте го използвали, ще се запознае с носа на новия ми лъскав ботуш. Деторан влачеше Хедж към палатката. Минаха безшумно пред ефрейтор Пикър покрай светлината на огъня и се шмугнаха вътре. Малко преди да изчезнат, Пикър стана свидетел на комична пантомима: Хедж, със сгърчено в ужасна гримаса лице, се опита напразно да се отскубне от Деторан. В отговор тя само го стисна за врата и той спря да се бори. След като се скриха в тъмното, Бленд изсумтя: — Какво крие нощта само… И добре, че го крие. — Недостатъчно, уви — измърмори Пикър и разбърка огъня с една счупена дръжка на копие. — В момента сигурно го души и му смъква… — Добре, добре. Разбрах ти мисълта. — Горкият Хедж. — Никакъв „горкият Хедж“, Бленд. Ако не му отърваше, нямаше да го правят нощ след нощ. — Но пък нали всички сме войници. — Това пък какво ще рече? — Ще рече, че знаем, че изпълнението на заповедите е най-добрият начин да останеш жив. — Значи Хедж трябва да стои мирно, ако иска да диша? Това ли искаш да кажеш? Според мене, ако беше от страх, оная работа щеше да му е увиснала. — Деторан беше старши сержант, не забравяй. Веднъж видях как един новобранец стоя мирно цяла камбана и половина, след като сърцето му се беше пръснало от поредната й тирада. Камбана и половина, Пикър, да стоиш мъртъв и студен… — Глупости. И аз бях там. Нямаше и десетина от камбаната, знаеш го много добре. — Все пак по същество съм права и съм готова да заложа цял стек монети от заплатата си, че Хедж прави точно това. Пикър отново разбърка огъня. — Смешна работа. — Кое? — Това, което каза. Не за умрелия новобранец, а че Деторан била старши сержант. Разжалвали са ни всички, нас, Мостоваците. До последния кучи син, като почнеш от самия Уискиджак. Малът водеше лечителския кадър, когато имахме достатъчно лечители и още командваше императорът. А Спиндъл не беше ли капитан на сапьорска рота по едно време? — За три дни. После някой взе, че се спъна в „проклетията“ му и… — И всичко гръмна, да. Бяхме на хиляда крачки напред по пътя, а ушите ми бръмчаха дни наред. — Това сложи края на сапьорските роти. След това Дасем ги раздроби, с което за Спиндъл не остана корпус, на който да е капитан. Та какво викаш, Пикър? — Нищо. Само дето никой от нас не е това, което е бил някога. — Мен никога не са ме повишавали. — Голямата изненада! За теб да оставаш незабелязана си стана професия. — Въпреки това. А пък Анци си е роден сержант… — И това му пречи да расте, да. Вярно, него не са го разжалвали, но само защото е най-лошият сержант, съществувал някога. Това, че го държат на длъжността, е наказание за всички ни, но най-вече за самия Анци. Както съм казвала много пъти, всички сме неудачници. — О, каква приятна мисъл, Пикър. — А кой е казал, че всички мисли трябва да са приятни? Никой. — Аз бих го казала, ама не съм се сетила. — Ха-ха. До ушите им стигна тропот на конски копита. След малко капитан Паран се появи и слезе от седлото. — Дълъг ден беше днес, капитане. Сварили сме чай, ако искате. Паран метна юздите на седлото и се приближи. — Последният неугаснал огън при Подпалвачите. Вие изобщо ли не спите? — Тъкмо щяхме да ви питаме същото — отвърна Пикър. — Но вече всички знаем, че спането е за слабаците, нали? — Зависи колко кротък е сънят, струва ми се. — Капитанът е прав — подхвърли Бленд. — Какво пък — изсумтя Пикър. — Аз си спя съвсем кротко. — Ти си мислиш така. — Получихме вести — каза Паран, след като взе от ръката на ефрейтора чашата с дъхав билков чай. — От Черните моранти. — Разузнали са Сетта? — Да. Там няма никой. В смисъл, жив. Целият град е едно огромно гробище. — Тогава защо вървим нататък? — попита Пикър. — Освен ако не… — Продължаваме, ефрейтор. — Защо? — Вървим към Сетта, защото не вървим към Лест. — Е, радвам се, че ни го разяснихте — въздъхна Бленд. Паран отпи от чая. — Избрах си заместник. — Заместник ли, сър? — учуди се Пикър. — Защо? — Причините са очевидни. Все едно, избрах теб, Пикър. Вече си лейтенант. Уискиджак даде благословията си. В мое отсъствие ти командваш Подпалвачите на мостове… — О, не, благодаря, сър. — Не подлежи на дискусия, Пикър. Лейтенантството ви вече е вписано. Официално, с печата на Дужек. Бленд я сръга в ребрата. — Поздравления… о, май трябва и чест да ти отдам. — Млъкни — изръмжа Пикър. — Но за едно си права — не си позволявай повече да ми посягаш. — Тая заповед е трудна за изпълнение… лейтенант. Паран допи чая и стана. — Имам само една заповед за вас, лейтенант. Тя вдигна очи към него. — Капитане? Лицето му беше станало сурово. — Мостоваците. Дръж ги заедно, каквото и да се случи. Заедно, лейтенант. — Ъъъ… да, сър. Паран отиде при коня си и го поведе. Изчакаха го, докато се скрие в нощта. Дълго помълчаха и накрая Бленд въздъхна. — Хайде да си лягаме, Пикър. — Добре. Загасиха догарящата жарава. Бленд прегърна Пикър и промълви: — Всичко се свежда до това. Какво крие нощта… „Гуглата да го вземе дано. Всичко се свежда до това какво каза капитанът зад думите си. Това трябва да разбера. Нещо ми подсказва, че с кроткия сън на лейтенант Пикър е приключено.“ След няколко мига всякакво движение беше замряло. Звездите хвърляха смътно сребристата си светлина над лагера на Подпалвачите на мостове. Кърпените избелели шатри бяха загърнати в бледосив зрак. Сцена някак призрачна и вечна, излъчваща покой. Уискиджак влезе тихо в командната шатра на Дужек. Върховният юмрук се беше подготвил за срещата, както очакваше. Запален и окачен на кука фенер над походната маса, две халби с пиво и буца джадроубско козе сирене. Самият Дужек седеше в един от столовете, отпуснал глава и задрямал. — Върховен юмрук — каза високо Уискиджак, докато си смъкваше ръкавиците, жадно загледан в халбите и сиренето. Старият командир изпръхтя, изправи гръб и примига. — Аха. Добре дошъл. — Изтървахме я. — Много лошо. Сигурно си гладен, тъй че… о, добре. Тъпчи се и остави на мен да говоря. — Наведе се и взе халбата си. — Артантос намери Паран и му предаде заповедите. Така че капитанът ще подготви Мостоваците — няма да знаят точно за какво, и може би така е най-добре. Колкото до самия Паран, добре, Бързия Бен успя да ме убеди. Жалко, макар че, да ти кажа честно, според мен магьосникът ще ни липсва повече от това благородно хлапе… Уискиджак вдигна ръка да го прекъсне и прокара последното парче сирене с глътка пиво. Върховният юмрук въздъхна и зачака. — Дужек… — Първо си изтръскай тия трохи от брадата — изръмжа Върховният юмрук. — Ако искаш да те приема на сериозно. — Думата ми е за Паран. Със загубата на Татър… в смисъл, на Силвърфокс, стойността на капитана за нас съвсем не е надценена. Бързия Бен беше изричен по този въпрос. Паран е Господарят на Колодата. У него е вложена огромна власт, която може да преподреди света, Върховен юмрук. — Помълча, замислен над собствените си думи. — Значи, сигурно няма начин Ласийн да успее някога да си върне благоволението му, но най-малкото би трябвало да е достатъчно благоразумна и да не влошава отношенията още повече. Дужек вдигна вежда. — Ще я посъветвам, като я видя следващия път. — Добре. Извинявай. Не се съмнявам, че императрицата е осведомена… — Несъмнено. Както казах обаче, най-много ме боли от загубата на Бързия Бен. В смисъл, от моя гледна точка. — Ами, виж, това, което е намислил магьосникът… м-м, съгласен съм с него, че колкото по-малко знаят за това Бруд и компания, толкова по-добре. Докато частите ни си остават разделени според плана, те няма да имат никаква причина да не вярват, че Бързия Бен не крачи в строя с останалите. — Лудостта на магьосника… — Върховен юмрук, лудостта на магьосника ни е спасявала кожите много пъти. Не само моята и на Мостоваците, но и вашата също така… — Давам си пълна сметка за това, Уискиджак. Прости, моля те, страховете на стареца. Бруд, Рейк и Тайст Андий — и проклетите Древни богове също — са тези, които трябваше да се изпречат на пътя на Сакатия бог. Те са тези с безбройните лабиринти и ужасяващата мощ — не сме ние, не е някой си смъртен взводен магьосник и някакво си благородно капитанче, което на всичко отгоре вече веднъж е умряло. Дори и да не оплескат нещата, виж само какви врагове ще си спечелим. — Стига сегашните ни съюзници да са толкова късогледи, че да не го виждат. — Уискиджак, ние сме малазанците, нали? Нищо от това, което правим, не бива да разкрива и намек за дългосрочните ни планове — от смъртните империи не се очаква да мислят чак толкова далече напред. А двамата с теб сме адски добри в придържането към този принцип. Гуглата да ме вземе дано, много добре знаеш, че Ласийн с основание преобърна командната структура с главата надолу. — За да се окажат на терена най-подходящите хора, когато Сенкотрон и Котильон направят своя ход, да. — Не само те, Уискиджак. — Това трябва да се съобщи на Бързия Бен — както и на всички Подпалвачи на мостове всъщност. — Не. Обаче не мислиш ли, че магьосникът ти вече се е досетил как стоят работите? — Ако е така, защо прати Калам да свети маслото на императрицата? — Защото Калам трябваше да бъде убеден лично, затова. Лице в лице с императрицата. Бързия Бен го знаеше. — В такъв случай аз трябва да съм най-задръстеният в цялата тая имперска игра — въздъхна Уискиджак. — Може би единственият с висок ранг поне. Виж, ние знаехме, че Сакатият бог се подготвя за ход. Знаехме, че боговете ще оплескат нещата. Вярно, не предвидихме, че ще се намесят Древните богове, но това е просто допълнително усложнение, нали? Работата е, че знаехме, че се приближава голяма беда. И то не само от една посока — но как можехме да предположим, че онова, което става в Панион Домин, е свързано по някакъв начин с усилията на Сакатия бог? Въпреки това не мисля, че е чиста случайност, че двама Подпалвачи на мостове се натресоха на оня агент на Сакатия бог — оня болнав занаятчия от Даруджистан; нито че Бързия Бен се оказа там, за да потвърди появата на Дома на Оковите. Ласийн винаги е разбирала стойността на доброто тактическо разполагане и резултатите от него — Гуглата ми е свидетел, тя учеше стария император на това, а не обратното. Лабиринтът на Сакатия бог кръжи без посока — винаги е било така. Това, че навлезе в хълмовете между Пейл и Даруджистан, беше възможност, каквато Сакатият бог не можеше да пропусне — ако изобщо трябваше да направи нещо, трябваше да действа. И ние го спипахме. Може би не точно както го предвиждахме, но го спипахме. — Така си е — промърмори Уискиджак. — Колкото до Паран, тук също има известна логика. Тайсхрен подготвяше Татърсейл за ролята на Господарка на Колодата, в края на краищата. И когато това се провали, ами, имаше утаечен ефект — чак до човека най-близо до нея по това време. Не физически, но духовно — със сигурност. Във всичко това, Уискиджак — ако погледнем трезво на нещата — единственият истински задръстен играч се оказа Белурдан Трошача на черепи. Така и няма да разберем какво се е случило между него и Татърсейл в онази равнина, но кълна се в Бездната, можеш да го броиш за една от най-големите издънки в имперската история. Това, че ролята на Господар на Колодата се падна на малазанец, а не на някой джадроубски говедар, случайно попаднал там… ами, тук, изглежда, самият късмет на Опонн си изигра ръката, и само това можем да кажем според мен. — Сега вече аз съм разтревоженият — каза Уискиджак. — Нещо много захитряхме и вече почвам да се чудя кой кого манипулира. Играем потайни игрички с Господаря на Сянката, подрънкваме веригите на Сакатия бог, а сега печелим за Бруд повече време, отколкото самият той разбира, като същевременно отхвърляме Т’лан Имасс или поне се каним да… — Възможност, Уискиджак. Колебанието е фатално. Когато се озовеш сред широка буйна река, има само една посока, по която можеш да плуваш. От нас зависи Ласийн да задържи главата си над водата — а чрез нея — и Малазанската империя. Ако Бруд размаха чука си в името на Бърн — давим се всички. Закон, ред, мир… цивилизация. Всичко свършва. — Значи, за да попречим на Бруд да го направи, се принасяме в жертва, като предизвикваме Сакатия бог. Жертваме една проклета изтощена армия, вече подложена на най-сурово наказание заради поредната паника на Ласийн. — По-добре й прости паниките, Уискиджак. Те поне доказват, че е смъртна. — Буквално помете Подпалвачите на мостове при Пейл… — Беше си нещастен случай, и макар да не си го знаел тогава, вече го знаеш. Тайсхрен им заповяда да останат в тунелите, защото смяташе, че там е най-безопасното място. Най-безопасното. — По-скоро изглежда, че някой е искал случилото се с нас да се приеме като второстепенна беда — каза Уискиджак. „Не, не с нас. С мен. Проклет да си, Дужек, караш ме да подозирам, че си знаел повече, отколкото съм се надявал. Беру да не дава, дано да не съм прав…“ — А и това, което стана в Даруджистан… — Това, което стана в Даруджистан, си беше бъркотия. Пълна липса на комуникации. Твърде скоро ни дойде след обсадата на Пейл — твърде скоро за всички ни. — Значи не съм бил само аз обърканият. — При Пейл? Не. Гуглата да ни вземе дано, всички бяхме объркани. Битката не тръгна така, както беше планирана. Тайсхрен наистина вярваше, че ще може да свали Лунния къс — и да принуди Рейк да излезе на открито. И ако не беше оставен буквално сам в атаката, нещата като нищо можеха да се развият по съвсем друг начин. Според това, което научих по-късно, в този момент Тайсхрен не е знаел коя всъщност е Найтчил, но е знаел, че посяга към меча на Рейк. Тя и Белурдан, когото е използвала в издирванията си. Приличаше на игра за власт, лична, а Ласийн не беше готова да го позволи. Но дори и тогава Тайсхрен само я удари, когато тя премахна А’Каронис, Върховния маг, който сподели с Тайсхрен подозренията си за нея. Казах, че убийството на Татърсейл е най-голямата издънка в малазанската история, но онзи ден при Пейл почти не й отстъпва. — Доста станаха издънките напоследък… Дужек кимна замислено и очите му лъснаха на светлината на фенера. — И всички започват, бих казал, с избиването на гражданите на Ейрън от Т’лан Имасс. Но дори и в този случай всяко бедствие налага своите истини. Ласийн не е дала тази заповед, но някой я е дал. Някой се е върнал, за да седне на прословутия Първи трон — а този някой е трябвало уж да е мъртъв — и е използвал Т’лан Имасс, за да отмъсти на Ласийн, да разклати властта й над империята. Ето ти го първия намек, че император Келанвед не е точно толкова умрял, колкото би ни се харесало. — И все още е луд, да. Дужек, струва ми се, че сме се запътили към поредното бедствие. — Дано да грешиш. Във всеки случай аз съм този, чиято увереност трябва да се укрепи тая нощ, не ти. — М-м, предполагам, че това е цената на преобръщането на структур… — Току-що ми хрумна още едно наблюдение, Уискиджак, и никак не е приятно. — И какво е то? — Започвам да мисля, че не сме и наполовина толкова сигурни какво точно сме намислили, колкото си въобразяваме. — Кои сме това „ние“? — Империята. Ласийн. Тайсхрен. Колкото до теб и мен, ние сме най-дребните играчи и малкото, което знаем, е безкрайно далече от онова, което трябва да знаем. Набутахме се в атаката на Лунния къс при Пейл, без изобщо да сме наясно какво всъщност става. И ако не бях притиснал Тайсхрен след това, все още нямаше да знаем. Уискиджак се загледа в дъното на празната халба. — Бързия Бен е умен. Всъщност не бих могъл да кажа за колко от нещата се е досетил. Доста е потаен понякога. — Но все още го иска, нали? — О, да. И ми даде ясно да разбера, че храни огромно доверие към Гъноуз Паран. Към новия Господар на Колодата. — И странно ли ти се струва това? — Не особено. Паран беше използван от бог. Влезе в меча Драгнипур. В жилите му тече кръв на Хрътка на Сянката. И никой от нас не знае какви промени е изковало това в него, нито какво предвещават тези промени. Той е съвсем непредсказуем и неподатлив — о, ще изпълни всяка заповед, която му възложа, но мисля, че ако Ласийн си въобразява, че ще може да го използва, вероятно я чака голяма изненада. — Харесва ти този човек, нали? — Възхищавам му се, Дужек. На издръжливостта, на способността му да се самоанализира с безмилостен кураж и най-вече — на вродената му човечност. — Достатъчно, за да му се доверим, бих казал. — Намушкан от собствения ми меч — отвърна с гримаса Уискиджак. — По-добре от твоя, отколкото от нечий друг. — Мисля да се оттегля, Дужек. Когато свърши тази война. — Досещах се, приятелю. Уискиджак вдигна глава. — Мислиш ли, че тя ще ми позволи? — Не смятам, че трябва да й оставяме избор. — Да се удавя като Кръст и Урко ли? Да се оставя да ме посекат и тялото ми да изчезне, както постъпи Дасем? — При положение, че тези неща изобщо не са се случили… — Дужек… — Добре, добре. Но все пак остават някои съмнения, длъжен си да го признаеш. — Не ги споделям и някой ден ще издиря Дюйкър и ще изтръгна истината от него — ако някой знае, то това е оня ексцентричен историк. — Бързия Бен научил ли е нещо за Калам? — И да го е научил, не ми го е казвал. — Къде е в момента нашият магьосник? — Последния път го видях да дърдори с ония търговци от Тригали. — Трябва да поспи преди това, което му предстои. Уискиджак остави халбата на масата и стана. — Както и ние, приятелю — въздъхна той и потръпна от болката в крака. — Кога пристигат Черните моранти? — След две нощи. Уискиджак изсумтя и се обърна към изхода. — Лека нощ, Дужек. — И на теб, Уискиджак. А, още нещо. — Да? — Тайсхрен. Иска да ти се извини. За онова, което сполетя Подпалвачите на мостове. — Знае къде да ме намери. — Изчаква подходящия момент. — Какво значи подходящ? — Не знам, но още не е дошъл. Уискиджак помълча няколко секунди, след което вдигна платнището. — До утре, Дужек. — До утре. Докато крачеше през лагера към палатката си, Уискиджак видя една висока, облечена в тъмен халат фигура. Усмихна се и се приближи. — Липсваше ми. — И ти на мен — отвърна Корлат. — Бруд не те оставя без работа. Хайде, влез, ей сега ще запаля фенера. Чу как въздъхна зад него. — Не си прави труда… — Е, знам, че можеш да виждаш в тъмното, но… Тя го обърна, притисна се до него и промълви: — Ако държиш да има разговор, нека да е кратък, моля те. Това, което желая, не се изразява с думи. Той я прегърна. — Просто се чудех дали си намерила Силвърфокс. — Не. Изглежда, е способна да върви по пътища, за които не съм допускала, че съществуват. Но дойдоха два от безсмъртните й вълци… и ме придружиха. Те са… необикновени. Уискиджак си спомни как за първи път бе видял Т’лан Ай — как се надигаха от пръстта сред пожълтелите треви, как приемаха зверския си облик, докато всички хълмове не се покриха с тях. — Знам. У тях сякаш има нещо странно несъразмерно… — Прав си. Дразнят окото. Твърде дълги крайници, твърде широки рамене, но с много къси вратове и широки челюсти. Но освен външния им вид в тях има нещо, което ми се струва… обезпокоително. — Повече от Т’лан Имасс? Тя кимна. — В Т’лан Имасс има някаква пустота, като в почерняла от пушек пещера. Но не и в Т’лан Ай. В тези вълци… съзирам тъга. Вечна тъга… Потръпна в ръцете му. Уискиджак замълча. „Мила, ти виждаш в очите им онова, което аз виждам в твоите. И точно това отражение — осъзнаването му — те е потресло толкова.“ — В края на лагера — продължи Корлат — те се разпаднаха на прах. В един момент подтичваха от двете ми страни, а в следващия… ги нямаше. Не знам защо, но това ме обезпокои повече от всичко останало. „Защото това ни очаква всички. Дори и теб, Корлат.“ — Този разговор уж трябваше да е кратък. Приключваме го. Хайде, нека да си легнем, момиче. Тя се взря в очите му. — А след тази нощ? — Сигурно ще сме разделени задълго, да. — Старата се е върнала. — Така ли? Корлат кимна. Канеше се да каже още нещо, но се поколеба, взря се в очите му и замълча. Сетта, Лест, Маврик. Градовете бяха празни. Но армиите въпреки това се бяха разделили. И нито една от двете страни нямаше да каже на глас защо. И двете страни на съюза имаха неща, които да крият, тайни, които да таят, и колкото повече се приближаваха към Корал, толкова по-трудно щяха да пазят тези тайни. „Повечето Тайст Андий са се махнали. Върнали са се с Рейк на Лунния къс. Но къде е Лунният къс? И какво, в името на Гуглата, замислят? Дали като стигнем до Корал, няма да заварим града вече паднал, Пророка на Панион мъртъв — душата му прибрана в Драгнипур — и онази огромна планина, надвиснала над главите ни?“ „Черните моранти търсиха проклетата рееща се в небето скала… без никакъв резултат.“ „А и нашите тайни. Изпращаме напред Паран и Подпалвачите на мостове; Гуглата да ни вземе дано, правим нещо много повече от това.“ „Тази игра на власт е много неприятна, но вече е неизбежна — всички знаехме, че предстои. Сетта, Лест, Маврик. Потайната игра е вече съвсем явна.“ — Сърцето ми е твое, Корлат — промълви той на жената в прегръдките си. — Нищо друго вече няма значение за мен. Нищо и никой. — Моля те… не говори за това, което все още не се е случило. Изобщо не говори за това. — Не мислех, че го правя, скъпа. — „Лъжец. Точно това правеше. По свой начин. Оправдаваше се.“ Тя прие лъжата му с горчива усмивка. — Добре. По-късно Уискиджак щеше да се замисли над думите си. И щеше да съжали, че не бяха по-открити. Лишени от всякакво притворство. С натежали от безсънието очи, Паран изчака Бързия Бен да приключи разговора си с Харадас и да дойде при него. — Сапьорите ще нададат вой — каза капитанът, щом тръгнаха към малазанския лагер, вдигнат на южния бряг на река Катлин. Бързия Бен сви рамене. — Ще дръпна Хедж настрана и ще му кажа една-две думи. В края на краищата Фидлър му е по-близък от роден брат, а с онова, в което е забъркан Фид, ще му трябва цялата помощ, която може да получи. Единственият проблем е дали Тригали ще могат да доставят пратката навреме. — Доста странна пасмина са тези търговци. — Те са безумци. С това, което правят. Пълната дързост е единственото, което все още ги пази живи. — Бих добавил и определено умение в пътуването през враждебни лабиринти, Бързак. — Дано да е достатъчно — отвърна магьосникът. — Не става дума само за морантски муниции, нали? — Не. Положението в Седемте града е повече от окаяно. Все едно, направих, каквото можах. Колкото до ползата — ще видим. — Ти си забележителен човек, Бързак. — Не съм. Само да гледаме всичко това да си остане между нас, доколкото е възможно. Хедж ще си държи устата затворена, и Уискиджак също… — Господа! Каква великолепна вечер! Двамата рязко се обърнаха към гласа, гръмнал точно зад тях. — Круппе! — изсъска Бързия Бен. — Ах ти, хлъзгаво… — Моля, моля. Круппе моли за прошка. Беше само една щастлива случайност, че Круппе дочу възхитителните ви слова, докато се препъваше кротичко по петите ви, и ето че сега провъзглася най-искреното си желание за нищо друго, освен да бъде включен, най-покорно, в това тъй храбро начинание… — Само една думичка да си изтървал пред някого, и ще ти клъцна гърлото — изръмжа Бързия Бен. Даруджистанецът измъкна от ръкава си опърпаната кърпа и обърса чело с три бързи плесвания, от което коприненият парцал прогизна от пот. — Круппе уверява опасния чародей, че мълчанието е най-любимата метреса на Круппе, любовница невиждана и невидима, любовница неподозрима и неутолима. И същевременно Круппе най-гордо заявява, че достойното гражданство на Даруджистан ще се вслуша в такава благородна кауза — самият Барук заявява това, и би го направил лично, стига да беше възможно. Ала уви, той няма нищо друго, което да ви предложи, освен това. — При тези думи Круппе извади с широк жест от мократа си кърпа малка стъклена топка и я пусна на земята. Кълбото издрънча тихо и се пръсна. Надигнаха се мъгли, събраха се на едно коляно височина между дебелия даруджистанец и двамата малазанци и бавно добиха очертанията на бокарал. — Вай! — извика Круппе. — Какво грозно, направо оскърбително за очите създание. — Само защото много прилича на теб — изтъкна Бързия Бен, без да откъсва очи от привидението. Бокаралът изви врат към магьосника и черните му очи на кръглата, голяма колкото грейпфрут глава блеснаха. Съществото оголи острите си като игли зъби и закрещя: — Поздрав! Барук! Господар! Иска! Помага! — Колко сбито и изразително от страна на скъпия ни, явно преуморен от работа Барук — въздъхна Круппе. — Най-добрите му творения притежават лингвистично изящество, ако не и галеща ухото флуидност, докато това… нещо, уви, излъчва… — Млъкни, Круппе — прекъсна го Бързия Бен и заговори на бокарала: — Колкото и неприсъщо да звучи, склонен съм да приема помощта на Барук, но съм длъжен да изразя учудването си от интереса на алхимика — това е бунт в Седемте града в края на краищата. Проблемът е малазански. Бокаралът заклати глава. — Да! Барук! Господар! Рараку! Азат! Огромна! — Кръглата глава отново заподскача нагоре-надолу. — Огромна? — повтори Паран. — Огромна! Опасност! Азат! Икариум! Още! Колтейн! Почит! Чест! Съюзници! Да! Да? — Нещо ми подсказва, че това няма да е лесно — измърмори Бързия Бен. — Добре, дай да видим подробностите… Чу се далечен тропот на копита и Паран се обърна. Фигурата се очерта бавно, смътна под звездната светлина. Първият детайл, който забеляза капитанът, беше конят — горд и буен. Жената, която го яздеше, от своя страна, изглеждаше невзрачно — в груба стара и очукана ризница, а лицето й под шлема изглеждаше съвсем простовато. Погледът й пробяга към Круппе, бокарала и Бързия Бен, след което тя се обърна към Паран: — Трябва да поговорим насаме, сър. — Моля — отвърна той и я отведе на десетина крачки от другите. — Достатъчно насаме ли е така? — Мисля, че да — отвърна жената, дръпна юздите и слезе от коня. — Сър, аз съм дестраянтът на Сивите мечове. Войниците ви държат един пленник и съм дошла официално да помоля да ни бъде предаден. Паран примига и кимна. — Аха. Трябва да е Анастер, който предвождаше тенесковрите. — Той е, сър. Още не сме приключили с него. — Разбирам. — Съвзел ли се е от раните си? — Изваденото око? Да, лечителите се погрижиха за него. — Може би трябва да поднеса молбата си пред Върховен юмрук Дужек — каза дестраянтът. — Не, не е необходимо. Имам право да говоря от името на малазанците. В това ми качество обаче първо се налага да ви задам няколко въпроса. — Както желаете, сър. Моля. — Какво възнамерявате да направите с пленника? Тя се намръщи. — Сър? — Не одобряваме изтезанията, каквото и да е престъплението. Ако се наложи, ще сме принудени да наложим закрилата си над Анастер и с това да отхвърлим молбата ви. Тя извърна за миг очи, след което отново прикова погледа си в него и Паран осъзна, че е много по-млада, отколкото бе преценил в началото. — Изтезанието е относителен термин, сър. — Нима? — Моля, сър, позволете ми да продължа. — Разбира се. — Напълно е възможно този човек, Анастер, да приеме това, което искаме да направим с него, като изтезание, но този страх е породен от невежество. Той няма да пострада. Всъщност моят Щит-наковалня иска да направи за него точно обратното. — Иска да му отнеме болката. Дестраянтът кимна. — Духовната прегръдка — същото, което направи Итковиан за Рат-Финир. — Точно така, сър. Паран замълча. — И тази представа ужасява Анастер? — Да. — Защо? — Защото той знае, че у него няма нищо друго. Приравнил е цялата си самоличност към болката в душата си. И затова се бои от края й. Паран се обърна към малазанския лагер. — Последвайте ме. — Сър? — Той е ваш, дестраянт. С моята благословия. Тя се олюля и конят и се дръпна настрани. Паран се обърна рязко. — Какво… Жената се изправи, вдигна ръка към челото си и поклати глава. — Извинете ме. В думата, която употребихте имаше… тежест. — Думата, която… О! „О, Дъх на Гуглата, Гъноуз — това беше адски нехайно.“ — И? — попита я с неохота. — И… не знам, сър. Но мисля, че не би било зле да ви посъветвам да, ъъъ, да сте малко по-предпазлив в бъдеще. — Да, мисля, че сте права. Съвзехте ли се достатъчно, за да продължим? Тя кимна и стисна юздите на коня. „Не мисли за това, Гъноуз Паран. Приеми го като предупреждение и нищо повече. Ти нищо не си направил на Анастер — ти дори не го познаваш. Предупреждение. И ще е адски добре да се вслушаш в него…“ >> 22. E> P> Стъкло е пясъкът и пясък е стъклото! Играе мравка слепешком игра на сляпа мравка. Танцува на ръба на устни и по устните на ръб. В нощта е бял, а денем сив — усмихнат паякът е, но не се усмихва в своята усмивка, макар че го не вижда мравката, защото сляпа е — и вече беше! @ „Приказки за плашене на деца“ @ Мализин Отмъстителя (р. ?) P$ E$ — Безумната паника, уви, я кара да тръпне. Гласът на сиърдомина над него рече: — Струва ми се, че стана… прекалено напоследък, Святи. Панионският пророк отговори с врясък: — Да не мислиш, че не го виждам? Да не мислиш, че съм сляп? — Вие сте всемъдър и всезнаещ — избоботи офицерът сиърдомин. — Аз само изразих тревогата си, Святи. Той вече не може да върви, а и дъхът му като че ли е затруднен в тази деформирана гръд. „Той… сакат… прекършените ребра, като ръце на скелет, стискащи дробовете все по-силно. Все по-силно. Сиърдомин. Това описание е за мен.“ „Но кой съм аз?“ „Някога изпитвах мощ. Отдавна.“ „Има един вълк.“ „Вълк. Затворен в тази клетка — моите гърди, тези кости, да, не може да диша. Толкова боли дъхът.“ „Воят е секнал. Усмирен. Вълкът не може да призове… да призове…“ „Кого?“ „Бях отпуснал ръката си, веднъж. На косматото й рамо. Зад врата. Все още не сме се пробудили двамата с нея. Толкова близо сме. Вървим в крак, а не сме се пробудили… какво трагично невежество. Но тя ми даде тленните си видения, историята си, такава, каквато си мисли, че е, а дълбоко в сърцето си спеше…“ „… спеше любимата ми.“ — Святи, прегръдката на майка ви ще го убие, ако бъде върнат при нея… — Смееш да ми заповядваш? — изсъска Пророкът и гласът му затрепери. — Не заповядвам, Святи. Изтъквам факт. — Ълтента! Прескъпи мой септархо, я ела насам! Да, погледни го този човек в нозете на твоя сиърдомин. Какво мислиш ти? — Святи… — Нов глас, по-тих. — Моят най-доверен слуга казва истината. Костите на този човек са толкова изкривени… — Виждам! — изкрещя Пророкът. — Святи — продължи септархът, — освободете го от този ужас. — Не! Няма! Той е мой! Той е на Майка! Тя има нужда от него — от някой, когото да държи — има нужда от него! — Любовта й се оказва фатална — каза сиърдоминът. — Опълчвате ми се и двамата? Да повикам ли своите Крилати? Да ви пратят в забвение? Да се биете и дърлите над онова, което е останало? А? Да ги повикам ли? — Както Святият пожелае. — Да, Ълтента. Точно така! Както аз пожелая! Сиърдоминът се намеси: — Да го върна ли тогава на Матроната, Святи? — Още не. Остави го тук. Видът му ме забавлява. Хайде, Ълтента, докладвай. — Окопите са довършени, Святи. Врагът ще дойде по равното срещу градската стена. Няма да пратят съгледвачи до гористия рид вдясно — душата си залагам за това. — Заложил си я, Ълтента, заложил си я. А онези проклети Велики гарвани? Само един ако е видял… — Вашите Крилати ги прогониха, Святи. Небесата са прочистени и с това вражеското разузнаване е разстроено. Ще ги оставим да вдигнат лагерите си в равнината, а след това ще се надигнем от скритите си позиции и ще ги нападнем по фланговете. Това, съчетано с атаката на маговете от стените и на Крилатите от небето, както и с излаза на септарх Айнал от портите… Святи, победата ще бъде наша. — Искам Каладън Бруд. Искам чукът му да ми се връчи в ръцете. Искам малазанците да бъдат заличени. Искам баргастките богове да пълзят в нозете ми. Но преди всичко искам Сивите мечове! Ясен ли съм? Искам го този мъж, Итковиан — чак тогава ще имам заместител за майка ми. Така че чуйте ме добре — ако търсите милост за Ток-младши, доведете ми Итковиан. Жив. — Ще бъде по вашата воля, Святи — отвърна септарх Ълтента. „По неговата воля ще бъде. Той е моят бог. Каквото той пожелае, всичко, каквото пожелае. Вълкът не може да диша.“ „Вълкът умира. Той… ние умираме.“ — И къде е врагът сега, Ълтента? — Наистина са се разделили преди два дни. След като прехвърлиха реката. — Но не знаят ли, че градовете, към които са тръгнали, са мъртви? — Великите гарвани би трябвало да са им го съобщили, Святи. — Какво са намислили тогава? — Не сме сигурни. Вашите Крилати не смеят да се приближават много — засега не са ги забелязали и по-добре да остане така. — Съгласен съм. Какво пък, сигурно си мислят, че сме им поставили капани — скрити войски или нещо такова, — и се боят от изненадваща атака откъм тила в случай, че пренебрегнат градовете. — Тяхната предпазливост ни дава повече време, Святи. — Те на глупци, надути от победата си при Капустан. — Напълно вярно, Святи. За което скъпо ще си платят. „Всеки плаща. Никой не може да се спаси. Мислех, че съм спасен. Вълкът имаше мощ, тя се пробуждаше. Беше там, когато избягах.“ „Но вълкът избра неподходящия човек, неподходящото тяло. Когато скочи да вземе окото ми — онзи сив, изгарящ блясък, който помислих за камък — все още бях цял, млад и здрав.“ „Но сега съм в прегръдката на Майката. Старата люспеста кожа, провиснала от огромните й ръце. Миризмата на изоставени змийски гнезда. Тръпнещата й прегръдка — и костите се кършат, кършат, кършат безкрай. Толкова много болка имаше, тътенът й е безкраен. Усетих паниката й, както каза Пророкът. Това е отнело ума ми. Това ме е унищожило.“ „По-добре да си бях останал такъв. По-добре спомените ми да не бяха се връщали. Знанието не е утеха.“ „Съзнанието е проклятие. Лежиш тук, на студения под, вълните на болката се утаяват тихо… вече не мога да усетя краката си. Надушвам сол. Пръст. И плесен. Някаква тежест има на лявата ми ръка. Прикована е под мен, и ето, изтръпва. Да можех да помръдна поне.“ — … осолиха труповете. Имаме в изобилие. Скорбутът взе толкова много тенесковри, че войниците ни нищо друго не могат да правят, освен да събират телата, Святи. — Светските болести няма да вземат войниците, Ълтента. Това съм го видял насън. Господарката им вървеше сред тенесковрите и ето, плътта им се подуваше, пръстите на ръцете и краката се кривяха и чупеха, зъбите им падаха с потоци от кървава слюнка. Но щом стигна до стана на избраните ми воини, видях усмивката й. И тя се обърна. — Святи — каза сиърдоминът, — защо й е на Полиел да благослови нашата кауза? — Не знам, а и не ме интересува. Може би си има някаква своя визия за славата на нашия триумф, а може би просто моли за благосклонността ми. Войниците ни ще останат здрави. И след като нашествениците бъдат унищожени, можем отново да започнем своя поход, към нови градове и нови земи, където ще затлъстеем от плячката. „Нашествениците… сред тях са моите ближни. Аз бях Ток-младши, малазанец. И малазанците идат.“ Смехът, който излезе от гърлото му, започна като тих, плавен звук, после продължи и се усили. Разговорът спря. В залата кънтеше само неговият смях. Гласът на Пророка заговори точно над него. — И какво толкова те забавлява, Ток-младши? Можеш ли да говориш? А, не те ли попитах вече за това? Ток вдиша хрипливо и отвърна: — Мога. Но ти не ме слушаш. Никога не ме слушаш. — Нима? — Воинството на Едноръкия. Най-опасната армия, която Малазанската империя е създавала. Идва за теб. — И трябва ли да затреперя от страх? Ток отново се изсмя. — Прави каквото щеш. Но майка ти знае. — Мислиш, че тя се бои от вашите глупави войници? Прощавам ти невежеството, Ток-младши. Скъпата Майка, трябва да се обясни, си има древни… страхове. Лунния къс. Но нека да съм по-точен, за да ти спестя по-нататъшното недоумение. Лунният къс сега е дом на Тайст Андий и техният страховит Господар, но те са като гущери в изоставен храм. Обитават там, без да съзнават величието, което ги заобикаля. Но Скъпата Майка, уви, не може да стигне до такива подробности. Напоследък тя не е нищо повече от инстинкт, окаяно, изгубило разсъдъка си създание. Джагътите обаче помнят Лунния къс. Аз самият разполагам със съответните преписи от „Безумието на Готос“, които шепнат за К’Чаин На’Рук — Късоопашатите, незаконните деца на Матроните — създали механизми, обвързващи магията по отдавна забравени начини, построили огромни летящи крепости, от които нанасяли опустошителни удари над своите дългоопашати родственици. — О, накрая загубили — възкликна той. — Били унищожени. И само една летяща крепост останала — разбита и оставена на ветровете. Готос вярвал, че се е отвяла на север, за да се пръсне в леда на Джагътската зима и да замръзне там, окована за хилядолетия. Докато не я намерил Господарят на Тайст Андий. Разбираш ли, Ток-младши? Аномандър Рейк не знае нищо за пълната мощ на Лунния къс — мощ, до която той няма средства да се домогне, дори да знаеше за нея. Скъпата Майка помни, или поне помни някаква част от нея. Разбира се, тя няма причина да се бои. Лунния къс го няма на двеста левги оттук — моите Крилати го търсиха, високо горе, през лабиринтите, навсякъде. Единственото заключение е, че Лунният къс е избягал или най-сетне е паднал — впрочем, той не беше ли почти унищожен над Пейл? Ти така ми каза. — Тъй че разбираш, Ток-младши, вашата малазанска армия не внушава страх у никого от нас, включително у скъпата Майка. — Пророкът се усмихна доволно. — Воинството на Едноръкия ще бъде съкрушено при щурма срещу Корал. Както и Бруд, и неговите риви. Нещо повече, Белоликите ще бъдат премазани — те нямат нужната дисциплина за такава война. Ще ги унищожа всички. А теб ще нахраня с късове от плътта на Дужек Едноръкия — не би имал нищо против отново да хапнеш малко месце, нали? Нещо, което е било… повърнато. Нали? Ток не отвърна нищо, въпреки че стомахът му се сви от неутолим глад. Пророкът се наведе и опря пръст в слепоочието му. — Колко е лесно да те прекърша. Всички твои вери. Една по една. Почти прекалено лесно. Единственото спасение, на което можеш да се надяваш, е моето, Ток-младши. Вече разбираш това, нали? — Да. — Много добре. Моли се тогава да има някаква милост в душата ми. Вярно, аз сам все още не съм намерил такава, макар да признавам, не съм я и търсил много. Но може би съществува. На това се уповавай, приятелю. — Да. Пророкът се изправи. — Чух риданията на моята майка. Върни го, сиърдомин. — Както заповядате, Святи. Две силни ръце обгърнаха Ток-младши и го надигнаха от студения под. Изнесоха го от залата. В коридора сиърдоминът спря. — Ток, чуй ме, моля те. Тя е прикована долу и не може да стигне навсякъде. Чуй. Ще те оставя извън обхвата й. Ще донеса храна, вода, одеяла — Пророкът няма да обърне много внимание на виковете й, защото напоследък тя непрекъснато вика. Нито ще рови в ума й — в момента го занимават много по-важни въпроси. — Той ще заповяда да те изядат, сиърдомин. — Отдавна съм изяден, малазанецо. — Съжалявам. Мъжът, който го носеше, помълча дълго, а когато отново проговори, гласът му беше прекършен. — Ти… ти ми предлагаш състрадание. Бездната да ме вземе дано, Ток, съкрушен съм. Позволи ми, моля те, този малък жест… — С благодарност, сиърдомин. — Благодаря. Тръгна отново. Ток заговори: — Кажи ми, сиърдомин, ледът все още ли е стиснал морето? — Не и на левга оттук, Ток. Някакво неочаквано обръщане на теченията разчисти пристанището. Но бурите продължават да бушуват над залива, а ледените планини зад него все още тътнат и се блъскат като десетки хиляди побеснели демони. Не можеш ли да го чуеш? — Не. — Да, признавам, оттук е смътно. Но от платформата на кулата е истински ад. — Аз… помня вятъра… — Той вече не стига до нас. Поредната прищявка, за която поне съм благодарен. — В пещерата на Майката няма вятър — каза Ток. Пращеше дърво и болезненият звук разтърсваше целия къс на Мекрос. Лейди Енви се изкачваше по уличката — тя изведнъж беше станала по-стръмна и каменната настилка под краката й беше хлъзгава от скрежа. Тя изсъска ядосано, привлече от един лабиринт и прелетя до стоящата на самия ръб Ланас Тог. Т’лан Имасс дори не се поклащаше на рискованото си място. Вятърът плющеше в разкъсаните ивици кожа и развяваше бялата й като кост дълга коса. Мечовете, които я бяха пронизали, блестяха от скрежа. Щом стигна до нея, лейди Енви тутакси видя кой е източникът на ужасните режещи звуци. Един огромен леден къс се беше сблъскал с тях и сега стържеше по основата сред кипналата черна вода и пръскащите се парчета лед. — Горката аз — измърмори лейди Енви. — Изглежда, ни тласка на запад. — Но все пак се приближаваме към сушата — отвърна Ланас Тог. — И това е достатъчно. — На двайсет левги от Корал по този курс, и всичко това — пустош, стига спомените ми за картата на региона да са точни. Толкова се бях уморила от вървене, уви. Ти успя ли да разгледаш обиталището ни? Като изключим наклонения под и тревожните гледки от прозорците, е направо разкошно. Не мога да понасям неудобствата, знаеш ли. Т’лан Имасс не й отвърна — продължи да се взира на северозапад. — Всички сте еднакви — изсумтя лейди Енви. — Няколко седмици ми трябваха, докато предразположа Туул към разговор. — Това име вече го споменахте. Кой е Туул? — Онос Т’уулан, Първият меч. Последния път, когато го видях, беше по-закъсал и от теб, скъпа, тъй че и за теб все още има надежда. — Онос Т’уулан. Виждала съм го само веднъж. — На Първия събор, несъмнено. — Да. Той се изказа против ритуала. — И ти, естествено, го мразиш. Т’лан Имасс не отговори веднага. Съоръжението под тях изведнъж изскърца дивашки, техният край рязко потъна, щом леденият къс се изтръгна, и после отново се надигна. Ланас Тог дори не трепна. — Да го мразя? Не. Възразих му, разбира се. Всички го направихме и той се примири. Убеждението е всеобщо. Лейди Енви изчака за уточнение, след което скръсти ръце и попита: — Кое? — Че истината се доказва с тежестта на броя. Че щом повечето са убедени, че нещо е правилно, трябва да е така. Когато видя отново Онос Т’уулан, ще му кажа: правият беше ти. — Не мисля, че той таи злоба, Ланас Тог. Предполагам, че това го прави уникален сред Т’лан Имасс, нали? — Той е Първият меч. — Имах и още един, също толкова обезсърчителен разговор с Мок. Чудех се, виждаш ли, защо той и братята му все още не са те предизвикали на двубой. И Сену, и Турули се биха с Туул — и загубиха. Мок беше следващият. Излиза, че сегюле избягват да се бият с жени, освен ако не са нападнати. Тъй че, приеми го като предупреждение един вид. Не ги нападай. — Нямам причина да го правя, лейди Енви. Но ако намеря… — Добре, ще бъда по-пряма. Туул беше доста притеснен от Сену и Турули. Срещу Мок беше, да речем, наравно. По-силна ли си от Първия меч, Ланас Тог? Ако наистина държиш да стигнеш до Втория сбор цяла-целеничка и да си предадеш съобщението, прояви малко сдържаност. Ланас Тог сви рамене и желязото изстърга в костите. Лейди Енви въздъхна. — Интересно, кое е по-потискащо? Опитът да поведа цивилизован разговор с теб и тримата сегюле или да се взирам в страдалческите очи на един вълк? Не мога дори да коментирам настроението на Гарат, този звяр, изглежда, още ми е сърдит. — Ай се е пробудила — каза Ланас Тог. — Знам, знам, и честно казано, сърцето ми плаче за нея, или поне за нещастната богиня, която обитава в нея. Но пък те и двете заслужават няколко сълзи, нали? Цяла вечност в самота. За ай едва ли е било особено забавно в края на краищата. Т’лан Имасс извърна глава. — Кой е дарил звяра с такъв жесток дар? Лейди Енви сви рамене и се усмихна с радост пред възможността да върне такъв жест. — Един мой заблуден близък, който си въобрази, че е добър. Е, добре, този отговор беше може би твърде опростен. Брат ми беше намерил богинята ужасно пострадала от Падането и му трябваше топлокръвно място, където да прибере духа й, за да може да се изцери. Случайност. Глутницата на ай беше загинала, а самата тя беше твърде млада, за да оцелее при нормални обстоятелства. Още по-лошо, беше единствената останала на целия континент. — Вашият брат е имал погрешен усет за милост, лейди Енви. — Съгласна съм. Между нас с теб има нещо общо, изглежда! Колко чудесно! След миг изгледа замислено Т’лан Имасс и въздъхна. — О, колко тъжна се оказа тази истина. Ланас Тог все така гледаше на северозапад. — Повечето истини са такива. — Е! — Лейди Енви заоправя косата си. — Мисля да сляза долу и да се повгледам малко в две скръбни вълчи очи. Просто за да си подобря настроението, разбираш ли. Знаеш ли, Туул поне имаше чувство за хумор. — Той е Първият меч. Лейди Енви измърмори нещо под нос и се запъти обратно по уличката — стъпваше леко с чехлите си по заледените камъни. Спря чак когато стигна до входа на къщата. — О! Това беше доста забавно. По свой начин. Хм! Колко необичайно! Старата подскачаше гневно насам-натам. Бруд стоеше и гледаше замислено Великия гарван. В другия край беше Корлат, а на няколко крачки зад нея — Каллор. Походната колона на армията се точеше в широки редици вляво от тях по високия път, а вдясно, на две хиляди крачки, с грохот се носеше стадото на бедерините. Животните бяха понамалели, забеляза Корлат. Прехвърлянето беше отнело стотици. Старата изграчи пронизително и отново привлече вниманието й. Беше разперила криле и бе спряла точно пред бойния главатар. — Така и не схващаш важността на това! Глупак! Вол! Къде е Аномандър Рейк? Кажи ми! Трябва да говоря с него — да го предупредя… — За какво? — попита Бруд. — Че няколкостотин кондора са ви подгонили? — Неведома магия се крие в тези ненавистни лешояди! Нарочно ни държаха настрана, безмозъчен разбойник такъв! — От околностите на Корал — сухо отбеляза Каллор. — Ние едва-що наближихме Лест, стара вещице. Едно по едно. — Тъпак! Да не мислиш, че те си седят кротко на задниците! Те се подготвят… — Много ясно, че се подготвят — провлече Каллор и й се озъби. — Какво от това? — Какво е станало с Лунния къс? Знаем какво планираше Рейк — успял ли е? Не мога да стигна дотам! Не мога да стигна до него! Къде е Лунният къс? Никой не отвърна. Старата килна глава на една страна и ги изгледа един по един. — Знаете по-малко и от мен! Нали! И това перчене! С нас е свършено! — Тя се обърна и бляскавите й черни очи се приковаха в Корлат. — Твоят Господар се е провалил, нали? И е отвел със себе си три четвърти от Тайст Андий! Ще стигнат ли силите ви, Корлат? Ще можете ли да… — Млъкни де — избоботи Бруд. — Помолихме те да ни кажеш за малазанците, а не да ни изреждаш страховете си. — Малазанците? Те продължават! Какво друго да правят? Безкрайни фургони по пътя, прах навсякъде. Приближават се към Сетта, който е пълна пустош, ако не се броят изсушените от слънцето трупове! — Бързо се придвижват значи — изсумтя Каллор. — Интересно, защо са се разбързали толкова? Тук има някаква измама, главатарю. Бруд се навъси и скръсти ръце. — Чу птицата, Каллор. Малазанците продължават. По-бързо, отколкото очаквахме, вярно, но това е всичко. — Лицемерничиш — процеди Каллор. Бруд вдигна пренебрежително рамене и отново се обърна към Великия гарван. — Накарай децата си да ги държат под око. Колкото до положението при Корал, ще се безпокоим за това, когато наближим Маврик и обединим войските си. Накрая, що се отнася до твоя господар Аномандър Рейк, имай вяра. — На вярата ли залагате за успеха си? Безумие! Трябва да се подготвим за най-лошото! Вниманието на Корлат отново се разсея. Напоследък й се случваше често. Беше забравила какво може да причини любовта, докато сплита корените си в душата, докато дърпа и притегля мислите, а страстта зрее като изкусителен плод. Усещаше само живината й, крепнеща вътре в нея и завладяваща я изцяло. Опасенията за нейния Господар и за ближните й изглеждаха почти несъществени. Ако наистина се наложеше, щеше да посегне към своя лабиринт, да стигне до него по пътищата на Куралд Галайн. Но не изпитваше някаква спешна потребност да го направи. Тази война щеше да намери собствения си път. Всичките й желания се свеждаха до очите на един мъж. Смъртен, благороден и доблестен. Мъж, отдавна преживял младостта си, с душа, покрита с белези от стари рани… но й я беше поднесъл. Почти невъзможно за вярване. Спомни си как го видя за първи път отблизо. Стоеше с мхаби и Силвърфокс, хванала ръката на детето. Той бе дошъл, за да участва в преговорите на страната на Дужек. Войник, чието име вече знаеше — вдъхващ страх противник, чиято тактическа прозорливост многократно бе надвивала Бруд въпреки неизгодната позиция на зле снабдените и числено отслабнали сили на Малазан. Още тогава беше магнит за очите й. И не само за нея, беше разбрала тя. Господарят й го беше нарекъл приятел. Този рядък жест все още караше дъха й да секва. Аномандър Рейк, откакто го познаваше, беше признал само един човек за свой приятел, и той беше Каладън Бруд. А между тези двама мъже лежаха хиляди години споделен опит, съюз, който никога не бе нарушаван. Безбройни сблъсъци, да, но нито веднъж окончателна, невъзвратима раздяла. Ключът към това, и Корлат го разбираше много добре, бе в старанието им да се държат на почтително разстояние един от друг. Беше убедена, че е връзка, която никога няма да се прекъсне. И от нея след столетия се бе породило приятелството. Но Рейк бе видял Уискиджак само няколко пъти. Бяха провели разговори с неизвестен за нея характер. И това се беше оказало достатъчно. „Нещо у всеки от тях ги е направило духовно близки. Не можеш да стигнеш лесно до Аномандър Рейк, не можеш да го докоснеш дори — не и истинската му същност. Никога не съм знаела какво се таи зад очите на моя Господар. Долавяла съм само колко огромно е — но не и аромата на всичко, което съдържа.“ „Но Уискиджак — моят скъп смъртен любим — макар и да не мога да видя всичко, което е у него, виждам цената на сдържаността му. Виждам кървенето, но не и раната. И виждам силата му — дори последния път, когато беше толкова уморен…“ Точно на юг вече се виждаха древните стени на Лест. Нямаше никакви следи от възстановителни работи след панионското завоевание. Над града не се виеше дим, нямаше никакви птици. Ривските съгледвачи бяха донесли, че там нямало нищо освен пръснати по улицата овъглени кости. Някога Лест беше прочут със своите тучни градини, но акведуктът бе разрушен, а след това пожарът беше помел целия град — дори от толкова далече Корлат можеше да види саждите, покриващи крепостните стени. — Опустошение! — изграчи тъжно Старата. — Това е приказката пред нас. По целия път, чак до Маврик. Докато нашият съюз се разпада пред очите ни. — Нищо подобно няма! — избоботи намръщен Бруд. — О? А Силвърфокс къде е? Какво се е случило с мхаби? Защо Сивите мечове и легионът на Трейк маршируват толкова назад след нас? Защо малазанците толкова бързаха да се отделят от нас? А сега изчезнаха и Аномандър Рейк, и Лунният къс! Тайст Андий… — Са живи — прекъсна я Корлат, най-после изгубила търпение. Старата се извърна към нея. — Сигурна ли си? Корлат кимна. „И все пак… Наистина ли съм толкова сигурна? Не. Дали да не ги потърся тогава? Не. Каквото трябва да разберем, ще го разберем при Корал. Това е.“ Очите й бавно се извърнаха на запад. „А ти, любими мой, крадецо на мислите ми, ще ме избавиш ли някога от страданието?“ „Моля те. Недей. Никога.“ Итковиан погледна към двамата конни съгледвачи на Сивите мечове, които препускаха в галоп към Щит-наковалня и дестраянта. — Откъде идват? — попита Грънтъл. — От фланговия ариергард — отвърна сухо Итковиан. — Носят вести, изглежда. — Така изглежда, сър. — Е? Не сте ли любопитен? Помолиха да яздите с тях — ако се бяхте съгласили, сега щяхте да чуете този доклад, вместо да се мотаете с паплач като нас. Виж, на това му се вика хрумване — бих могъл да разделя моя легион на две роти и да нарека първата Пап, а втората… — О, я ни го спести! — сопна се зад него Стони. Грънтъл се изви в седлото. — От кога си в сянката ни, жено? — Изобщо не съм ти в сянката, Грънтъл. Нито в твоята, нито на Итковиан. Нито на никого. Освен това, след като слънцето е толкова ниско вдясно, бе трябвало да съм до теб, за да съм ти в сянката, не че го искам, разбира се. — Значи си жената зад мен тогава — ухили се Смъртният меч. — И какво трябва да означава това, шопар такъв? — Просто изтъквам факт, скъпа. — Виж ти! Е, нещо бъркаш. Канех се да се добера до Сивите мечове, само че вие, тъпаци, ми запречвате пътя. — Стони, но това не е никакъв път, тук е равнина. Как в името на Гуглата можем да ти запречваме пътя, след като можеш да си подкараш коня накъдето си щеш? — Тъпаци. Шопари. Все някой тук трябва да прояви любопитство. И този някой трябва да има мозък, разбира се, поради което двамата само се тътрите и се чудите какво донасят ония двама конни съгледвачи, чудите се и едно проклето нещо не предприемате по въпроса. Защото сте безмозъчни и двамата. Колкото до мен… — Колкото до вас — сухо каза Итковиан, — струва ми се, че говорите с нас. Всъщност увлечена сте в разговор с… — Който току-що приключи! — сопна се тя, дръпна лявата юзда и подкара покрай тях към другата колона. Грънтъл сви рамене и каза: — Чудя се какво ли ще чуе. — И аз — отвърна Итковиан. Продължиха напред в тръс. Легионът на Грънтъл напредваше бавно след тях — пъстро облечена сган, като морски разбойници, слезли на сушата да потърсят някоя селска ферма, която да оплячкосат. Преди известно време Итковиан беше подхвърлил, че може би малко тренировка ще се окаже полезна, на което Грънтъл само се беше ухилил, без да отвърне нищо. Смъртният меч на Трейк презираше военщината; всъщност презираше всичко, което можеше да има и най-далечна връзка с военната практика. Към дисциплината беше напълно безразличен и си имаше само един офицер — лестарски войник, — който да се оправя с вече около осемдесетината му последователи: сбрани оттук-оттам мъже и жени с изпити лица и каменни погледи, които на смях беше нарекъл „Легиона на Трейк“. Грънтъл във всяко отношение представляваше пълната противоположност на Итковиан. — Ето я, идва — изръмжа Смъртният меч. — Много артистично язди — отбеляза Итковиан. — Да. Тази страст не й е присъща само в седлото, според това, което съм слушал. Итковиан го погледна. — Прощавайте. Бях решил, че двамата с нея сте… — Няколко пъти — отвърна Грънтъл. — Когато и двамата сме били много пияни, уви. Тя — по-пияна от мен, признавам. Общо взето и двамата избягваме да говорим за това. Веднъж забихме в тая тема и се превърна в спор кой от двама ни е по-смутен… А, момиче! Какви са вестите? Тя дръпна рязко юздите и конските копита изриха пръст. — Защо в името на Гуглата трябва да ви го казвам? — Тогава защо в името на Гуглата се върна при нас? Тя се навъси. — Просто се връщах на позицията си, тъпако… а ти, Итковиан, дано това, дето го виждам на лицето ти, да не е намек за усмивка. Ако е, ще трябва да те убия. — Съвсем определено не е. — Радвам се да го чуя. — Е? — подкани я Грънтъл. — Какво? — Вестите, жено! — А, това ли? Новините са чудесни, разбира се. Само такива чуваме напоследък, нали? Радващи ушите разкрития. Щастливи времена… — Стони… — Стари приятели, Грънтъл! Тътрят се след нас на една левга. Голям фургон, сглобен от кокали, теглен от впряг, който не е точно това, което изглежда. Влачи след себе си още две коли, натоварени с боклук — боклук ли казах? Исках да кажа плячка, разбира се, включително няколко почернели от слънцето трупа. И един старец на капрата. С проскубана котка в скута. Е, какво ще кажеш? Стари приятели, нали? Лицето на Грънтъл се изопна, погледът му изведнъж изстина. — Не и Бюк? — Даже и коня му го няма. Или е излетял, или… Смъртният меч обърна коня си и го пришпори. Итковиан се поколеба. Погледна към Стони и с изненада видя на лицето й нескрито съчувствие, смекчило чертите й. Зелените й очи се взряха в него и тя попита тихо: — Ще го настигнеш, нали? Той кимна и свали забралото на малазанския шлем. Съвсем леко преместване на тежестта, бързо плясване с юздите по врата на коня, и животното се понесе в галоп. Възможността да пораздвижи схванатите си крака зарадва коня и Итковиан успя да настигне Грънтъл след малко повече от половин левга. — Съжалявам, Итковиан — каза след малко Грънтъл. — Поохладня малко хъсът ми напоследък, но се боя, че от това не е станал по-малко опасен. — Трейк може да… — Не, не се и опитвай, приятел. Вече го казах. Пет пари не давам какво очаква от мен Трейк и всички вие по-добре да престанете да гледате на мен по тоя начин. Смъртният меч… мразя титлите. Аз дори не обичах да ме наричат капитан, докато пазех кервани. Използвах титлата само за да мога да взема повече. — Смятате ли да се опитате да навредите на тези пътници, сър? — Знаеш много добре кои са те. — Знам. — Имах един приятел… — Да, Бюк. Помня го. Беше смазан от мъка. Веднъж му предложих да му взема бремето, но той ми отказа. Грънтъл рязко извърна глава. — Предложил си му? И той отказа? Итковиан кимна. — Може би трябваше да бъда по-… настойчив. — Трябвало е да го сграбчиш за гърлото и да го направиш, все едно иска ли, или не. Точно това направи новият Щит-наковалня на онова еднооко Първо чедо на мъртвото семе, Анастер, нали? И сега той си язди кротко до нея… — Язди, без да знае. Той вече е само една черупка, сър. У него нямаше нищо освен болка. Отнемането й го е лишило от самосъзнание. Бихте ли предпочели такава да е съдбата на Бюк? Грънтъл отвърна с кисела гримаса. Оставаше по-малко от една трета левга, стига Стони да беше точна, но хълмовете намаляваха видимостта и само шумът, издаван от впряга — приглушеното скърцане, понесено от насрещния вятър — предупреди двамата, че вече са близо. Емансипор Рийзи беше вързал през главата си мръсен парцал, покриващ отчасти подутата му челюст и подпухналото дясно око. Котката в скута му изсъска при внезапната поява на двамата ездачи, пропълзя по гърдите на слугата, после скочи на рамото му и се шмугна в грозния фургон през процепа от кокали и кожа на К’Чаин Че’Малле. Самият Рийзи подскочи на капрата и за малко щеше да се катурне на земята. — Куфи син! Що го нафрави тва? Дъф на Гувлата! — Моля за извинение, че ви стреснахме така, сър — отвърна Итковиан. — Вие сте ранен… — Ванен? Не. Зъп. Фчупих го. Мафлинена кофтивка. Итковиан се намръщи и погледна Грънтъл. Смъртният меч сви рамене. — Маслинена костилка най-вероятно. — Да! — Рийзи закима енергично, но от движението явно го заболя, защото се намръщи кисело. — Кво ифкате? Грънтъл вдиша дълбоко. — Истината, Рийзи. Къде е Бюк? Слугата сви рамене. — Няма го. — Те ли… — Не! Мафна се! Фръкна! — Замаха с ръце. — Вазбра ли? А? Грънтъл въздъхна, извърна очи към небето и бавно кимна. Вратата се отвори и Бочълайн се наведе навън. — Защо спираме… А, капитанът охранник… и Сивият меч, струва ми се… но къде ви е униформата, сър? — Това едва ли ви… — Все едно — прекъсна го Бочълайн и излезе от фургона. — Всъщност отговорът ви наистина изобщо не ме интересува. Е, господа, дошли сте да обсъдим някаква работа, нали? Извинете ме за грубостта, ако благоволите, но напоследък съм уморен и доста изнервен, уви. Всъщност, преди да сте изрекли и една дума, ви съветвам да не ме дразните. Следващото неприятно прекъсване от ваша страна най-вероятно ще ми скъса изпънатите нерви, а това ще е много лошо, уверявам ви. Е, казвайте — какво искате? — Нищо — отвърна Грънтъл. Тънките вежди на некроманта леко помръднаха. — Нищо? — Дойдох да попитам за Бюк. — Бюк? Оня дето… о, да, той ще да е. Ами, следващия път, като го видите, му предайте, че е уволнен. — Ще го направя. За миг всички се смълчаха. После Итковиан се окашля и се обърна към Бочълайн: — Сър, вашият слуга си е счупил зъб и това, изглежда, му създава голямо неудобство. Вие с вашите изкуства, разбира се… Бочълайн се обърна и вдигна очи към Рийзи. — А, това обяснява украшението на главата. Признавам, че се чудех… викам си, някаква отскорошна местна мода, може би? Но не, както се оказва. Е, Рийзи, изглежда, отново трябва да помоля Корбал Броуч да се приготви за операция — това е вече третото чупене на зъб, нали? Пак маслини, несъмнено. Щом толкова силно си убеден, че костилките на маслината са отровни, защо си толкова невнимателен, когато ядеш въпросния плод? Е, все едно. — Не опевация, мовя ви! Не! Мовя ви! — Какво си ни заломотил такъв, човече? Я тихо! Изтрий тия лиги от устата си — отвратително е. Да не мислиш, че не виждам болката ти? Сълзи са избили на очите ти и си пребледнял — бял си като мъртвец. И виж как се тресеш само — нямаме миг за губене! Корбал Броуч! Ела тук, ако обичаш, с черната чанта! Корбал! В отговор фургонът леко се разтърси. Грънтъл обърна коня, Итковиан — също. — Е, до нови срещи, господа! — подвикна зад тях Бочълайн. — Бъдете сигурни, че съм благодарен, че ми обърнахте внимание за състоянието на слугата ми. Той самият, несъмнено, е не по-малко благодарен, и ако можеше да говори по-свързано, със сигурност щеше да ви го каже. Грънтъл вдигна ръка и махна грубо. Двамата пришпориха конете да догонят Легиона на Трейк. Дълго никой не проговори. Накрая тихото буботене на Грънтъл привлече вниманието на Итковиан. Смъртният меч се смееше. — Какво ви развесели така, сър? — Ти, Итковиан. Подозирам, че Рийзи ще те кълне за проявената загриженост до края на дните си. — Би било странен израз на благодарност. Няма ли да го излекуват? — О, да, сигурен съм, че ще го излекуват, Итковиан. Но ето нещо, над което можеш да поразсъждаваш, ако искаш. Понякога лечението е по-лошо от болестта. — Можете ли да го обясните? — Питай Емансипор Рийзи, като го видиш следващия път. — Е, добре. Точно това ще направя. Миризмата на пушек и изгоряло беше полепнала по стените. Многобройните засъхнали черни петна по килимите свидетелстваха за избиването на послушници по коридори, в преддверия и пристройки из целия храм. Кол се зачуди дали Гуглата е бил доволен да му поднесат собствените му чеда, и то в святата обител на самия бог. Като че ли не беше лесно да се оскверни място, посветено на смъртта. Даруджистанецът — седеше на каменната скамейка извън гробната камера — усещаше дъха на неукротима сила, хладна и безразлична. Мурильо крачеше напред-назад по широкия коридор вдясно. В свещената камера Рицарят на Смърт приготвяше място за мхаби. Три камбани бяха изтекли, откакто избраният слуга на Гуглата беше влязъл в гробната камера и вратите се бяха затворили сами зад гърба му. — Оня не може да ги пусне тия мечове — каза Кол. Мурильо спря и го изгледа отгоре. — Е, и? — Ами, като нищо може да му трябват три камбани да приготви едно легло. На лицето на приятеля му се изписа подозрение. — Това трябваше да прозвучи смешно, така ли? — Не съвсем. Просто се опитвам да мисля прагматично. Мъчех се да си представя физическите неудобства, когато се опитваш да направиш нещо с два залепени за ръцете ти меча. Нищо повече. Мурильо понечи да каже нещо, но се отказа, изломоти някаква ругатня, обърна се и продължи да крачи. Бяха внесли мхаби в храма преди пет дни — настаниха я в една стая, обитавана доскоро от високопоставен жрец. След това разтовариха фургона и прибраха храната и водата в мазето, сред парчетиите строшени стомни. Подът и стените бяха станали лепкави от разлятото вино, а въздухът беше гъст и вонеше като непрана престилка на гостилничар. Оттогава всяко ядене имаше вкус на вкиснато вино и напомняше на Кол за близо двете години, които беше прекарал като безнадежден пияница, давейки се в черните води на злочестината си, нещо, на което беше способен само човек, влюбен в чувството си за самосъжаление. Искаше му се сега да може да нарече онзи човек непознат, но светът имаше свойството неусетно да се преобръща, докато онова, за които си мислиш, че си му обърнал гръб, отново се изправи с лице към теб. Имаше и нещо по-лошо. Самонаблюдението — поне за него — бе като пясъчна яма с отровен паяк, чакащ на дъното. А Кол знаеше много добре, че е напълно способен сам да се изяде отвътре. — Мравката играе слепешком — каза той. — Какво? — попита Мурильо. — Старата детска приказка — помниш ли я? — Изгубил си си ума, нали? — Все още не. Поне не мисля така. — Но си е точно така, Кол. Превърти ли човек, не го разбира, нали? Кол го изгледа как отново закрачи покрай стената и се скри от погледа му. „Светът се върти невидимо около нас. Слепият танц на кръгове. Няма спасение от това, което си, и всички твои сънища бляскат бели в нощта, но денем стават сиви. И все толкова гибелни. Кой беше онзи проклет поет? Отмъстителя. Твърдял, че бил сираче. Написал хиляда истории, които да плашат децата. Пребили го с камъни в Даруджистан, но оживял. Приказките му обаче живеят по улиците. Стихчета към песнички в хлапашките игри.“ „Зловеща работа.“ Тръсна глава да прочисти ума си, преди да затъне в друга яма на спомените си. Преди да открадне имението му, преди да го унищожи, Симтал му беше казала, че носи дете в утробата си. Беше се чудил дали това дете изобщо е съществувало — Симтал се биеше с лъжи там, където други използваха ножове. Никой не беше обявил за раждане. Макар че възможността да не чуе за такава обява беше повече от сигурна при положението, в което бе изпаднал тогава, след поражението си. Но приятелите му щяха да знаят. Щяха да са му го казали. Ако не тогава, то сега… Мурильо се появи пред очите му. — Един момент — изръмжа Кол. — Сега пък какво? — Един въпрос, Мурильо. — Щом настояваш. — Чувал ли си някога за дете, родено от Симтал? Видя как лицето на приятеля му бавно помръкна и очите му се присвиха. — Такъв въпрос не може да се задава в този храм, Кол. — Е, аз го задавам. — Не смятам, че си готов… — Не ти ще решиш това, Мурильо. Проклятие, заседавал съм в Съвета толкова месеци! И още не съм готов? Що за абсурд… — Добре, добре! Значи, има само слухове. — Недей да ме лъжеш. — Не лъжа. Имаше един период от… няколко месеца, точно след твоята, ъъъ, кончина, през който тя не се появяваше публично. Обясняваше се с траур, разбира се, въпреки че всички знаеха… — Да, знам, че всички знаеха. Значи се е крила известно време. Продължавай. — Ами, ние смятахме, че укрепва позициите си. Зад кулисите. Ралик я държеше под око. Поне така мисля. Той би трябвало да знае повече. — И двамата никога не сте обсъждали подробности какво точно крои тя, как изглежда? Мурильо… — А бе какво ти разбира Ралик от майчинство! — Когато носят дете, коремите им се издуват и гърдите им стават по-големи. Сигурен съм, че нашият приятел убиец е виждал поне една-две жени с подобни симптоми из улиците на Даруджистан — да не би да е мислил, че просто са глътнали дини? — Няма нужда да се правиш на саркастичен, Кол. Казвам само, че не беше сигурен. — А нещо за слугите в имението? За жени, които са родили наскоро? — Ралик никога не е споменавал… — Леле, колко наблюдателен убиец. — Добре де! — сопна се Мурильо. — Ето какво мисля аз! Родила е. Пратила е детето някъде. Не мисля, че би го изоставила, защото в един момент щеше да може да го използва — като законен наследник, като примамка за брак, каквото и да е. Симтал беше с низше потекло; каквито и връзки да е имала в миналото си, бяха тайни — пазени от всички, включително и от теб, както знаеш много добре. Мисля, че така е скрила детето. Някъде, където никой не би помислил да го потърси. — Вече почти на три — каза Кол, отпусна гръб на стената и затвори очи. — Вече трябва да е на три годинки… — Може би. Но по това време нямаше как да се разбере… — Можехте да ми вземете кръв. След това Барук… — Да бе, просто ти пускаме малко кръвчица някоя нощ, докато си се натряскал. — Защо не? — Защото, вол такъв, тогава не виждахме много смисъл в това! — Вярно. Но вече от месеци вървя по правия път, Мурильо. — Тогава го направи сам, Кол. Иди при Барук. — И ще го направя. След като вече знам. — Слушай, приятел. Познавал съм много пияници. Трезвен си от някакви си четири-пет месеца и си въобразяваш, че е вечност. Но аз виждам един, който все още бърше повърнатото от дрехите си. Един, който, ако го ритнеш отзад, ще се пльосне пак в калта. На твое място не бих бързал — много рано е… — Разбрах. И не ви обвинявам за решението, Мурильо. С право сте били предпазливи. Но това, което аз виждам — което виждам сега, — е причина. Най-сетне една истинска причина да се стегна. — Кол, надявам се, не си въобразяваш, че ще можеш просто така да влезеш в някоя къща, където са отгледали детето ти, и да си го отведеш… — Защо не? То е мое. — И си има едно местенце на полицата на камината, което го чака, нали? — Мислиш, че не мога да отгледам едно дете? — Не мисля, знам го, Кол. Но ако искаш да го направиш както трябва, можеш да плащаш, за да се отгледа и възпита добре, с възможности, каквито иначе няма да има. — Таен благодетел. Хм. Би било… благородно. — Хайде бъди честен: би било уместно, Кол. Нито благородно, нито героично. — И ми се пишеш приятел! — Да. Кол въздъхна. — Всъщност с пълно право, макар че не знам какво съм направил, за да заслужа такова приятелство. — Тъй като не искам да те потискам повече, ще обсъдим този въпрос по-късно. Тежките каменни врати на гробната камера рязко се отвориха. Кол се надигна от скамейката. Рицарят на Смърт излезе в коридора и застана пред Мурильо. — Донесете жената — заяви воинът. — Приготовленията свършиха. Кол пристъпи до входа и надникна вътре. В здравия камък в центъра на пода беше изсечена широка дупка. Натрошеният камък беше струпан на купове до една от страничните стени. Изведнъж смразен, даруджистанецът възкликна: — Дъх на Гуглата! Та това е саркофаг! — Какво? — извика Мурильо и притича до Кол. Вторачи се в гробната яма, след което рязко се обърна към Рицаря. — Мхаби не е мъртва, глупако! Безжизнените очи на воина се приковаха в него. — Приготовленията свършиха. Затъваше до глезените в прахта, вървеше по пустата земя и залиташе. Тундрата беше изчезнала, а с нея и ловците, демоничните й преследвачи, които толкова дълго я ужасяваха с близостта си. Заобикалящата я пустош, осъзна тя, беше много по-плашеща. Нямаше я меката трева под нозете й, нямаше го дъхавия прохладен вятър. Бръмчащите рояци черни мухи ги нямаше, жадните спътници, така нетърпеливи да се нахранят с плътта й — въпреки че все още я полазваха тръпки по гърба, сякаш нещо или някой бе оцелял сред пустошта. А силите й вече отслабваха, младите й мускули поддаваха по някакъв необясним начин. Не просто умора, а някакво неумолимо разпадане. Започваше сякаш да губи целостта си и осъзнаването на това бе най-ужасно от всичко. Небето над главата й беше безцветно, лишено и от облаци, и от слънце, и същевременно някак смътно осветено от невидим източник. Изглеждаше невъзможно далечно — да се вгледа задълго нагоре означаваше да полудее, умът й да изтръпне пред невъзможността да разбере какво виждат очите й. Продължи да залита напред. Нищо нямаше, което да очертае хоризонта във всички посоки. Все едно че обикаляше в кръг, макар че ако беше така, кръгът трябваше да е огромен, защото все още не беше пресичала собствената си диря. Никаква определена посока нямаше за пътуването на духа й; нито имаше воля да се опита да определи такава посока в този ужасен пейзаж на съня, дори да знаеше как. Дробовете я боляха. Скоро, беше сигурна в това, самата тя щеше да започне да се разпада, младото й тяло щеше да бъде надвито по начин, съвсем противоположен на всичко, от което се беше бояла толкова дълго. Нямаше да бъде разкъсана от вълци. Вълците ги нямаше. Не, тя вече съзнаваше, че нищо не е такова, каквото беше изглеждало — всичко беше станало по-различно, беше се превърнало в нещо тайнствено, някаква загадка, която тепърва й предстоеше да разгадае. А вече беше твърде късно. Забвението беше дошло за нея. Бездната, която бе виждала в кошмарите си толкова дълго, беше място на хаос, на трескаво пиршество с изстрадали души, на мътни спомени, откъснати и понесени от бурни ветрове. Навярно онези видения бяха продукт на собствения й ум, в края на краищата. Истинската бездна беше това, което виждаше тепърва, отвсякъде, във всички посоки… Нещо наруши плоската линия на хоризонта, нещо чудовищно и присвито, зверско, вдясно от нея. Допреди миг го нямаше там. А може би го беше имало. Може би самият свят се беше присвил и крехките й стъпки бяха разбулили онова, което се простираше отвъд земната извивка. Тя простена, обзета от внезапен ужас, краката й се насочиха право към привидението. То видимо ставаше все по-голямо с всяка крачка, която тя правеше, издуваше се ужасяващо, докато не покри една трета от небето. Нашарено с розови резки, оголени кости, издигащи се извити нагоре, всяко ребро покрито с белези, чворесто и с грозни израстъци, втвърдени и калцирани, с порести възли, пукнатини и цепнатини. Между всяка кост — кожа, изпъната и скриваща онова, което е отвътре. Кръвоносни съдове се изпъваха по кожата и пулсираха като червени мълнии, просветваха и гаснеха пред очите й. За това нещо бурята на живота отминаваше. За него, както и за нея. — Мое ли си ти? — хрипливо попита тя, когато стигна на двайсетина крачки от ужасната мъртвешка клетка от кости и кожа. — Моето ли сърце бие вътре в теб? И се забавя с всеки удар? Аз ли съм това? Изведнъж я заля вълна от чувства, чувства, които не бяха нейни, а идеха от онова, което се криеше зад чудовищния гръден кош. Страдание. Смазваща болка. Искаше да побегне. Но то я усещаше. Настояваше да остане. Да се приближи. Достатъчно, за да посегне. Да докосне. Мхаби изпищя. Беше сред облак прах, който заслепяваше очите й, изведнъж беше паднала на колене, усещаше се като разкъсана — духът й, всеки неин инстинкт да оцелее се надигаше за сетен път. Да устои на призива. Да избяга. Ала не можеше да помръдне. И тогава силата се пресегна. И задърпа. А земята под нея се отмести, килна се на една страна. Прахта се превърна в стъкло. На ръце и колене, тя вдигна глава и погледна през замъглените си очи сцената пред себе си. Ребрата не бяха вече ребра. Бяха крака. И кожата не беше кожа. Беше паяжина. И тя се плъзгаше. >> 23. E> Ако Черните моранти бяха словоохотлив народ, историята на Туист Достижителя щеше да е добре известна. А в случай, че беше известна, от първото упоменаване за него след съюзяването с Малазанската империя, участието му в Дженабакъзките кампании на същата тази империя, както и животът му в самата Морантска хегемония, то човек не би могъл да не предположи, че тази история ще се окаже достойна за много легенди. @ „Забравени герои“ @ Бадарк Натийски E$ Планините на привидението се издигаха тъмни и огромни, затулваха звездите на запад. Отпуснала гръб на дебелия корен на едно паднало дърво, Пикър придърпа плътно наметалото си. Вляво далечните крепостни стени на Сетта очертаваха черна разядена линия от другата страна на огряната от звездите река. Градът се беше оказал по-близо до планинските хребети и реката, отколкото показваха картите, и това беше добре. Погледът й бе прикован в пътеката, напрегнат, за да забележи и най-смътното движение. Дъждът поне беше престанал, но пък мъглата бе започнала да се сгъстява. Тя се вслуша в капещата от клоните вода. Нечий ботуш зашляпа в мъхнатата кал и изстърга в гранита. Пикър се обърна, кимна и погледът й отново се върна на пътеката. — Ще изчакаме още — промърмори капитан Паран. — Имат да покрият доста разстояние. — Да — съгласи се Пикър. — Само Бленд може да тича бързо, сър. Очите й са като на котка. — Дано да не ги остави много назад. — Няма. — „Само да го направи тя…“ Паран клекна до нея. — Предполагам, че можехме да прелетим право над града и да си спестим труда с проверки пешком. — Ако имаше наблюдатели, щяха да ни забележат. Няма нужда да се упреквате за решението си, капитане. Не знаем с какво разполага Пророкът като очи в тази земя, но щяхме да сме много глупави, ако си мислим, че сме съвсем сами. Вече рискувахме много, като си въобразихме, че можем да летим нощем, без да ни забележат. — Бързия Бен казва, че са само кондорите, лейтенант, и че летят само денем. Стига да се прикриваме, щом залезе слънцето, можем да сме спокойни. Пикър кимна замислено. — Спиндъл е съгласен. Също и Блупърл, Шанк и Тууз. Капитане, ако беше само за нас, Мостоваците, да подскачаме като жаби с Черните моранти, нямаше да съм толкова загрижена. Но след като летим точно на… — Шшт… ей там долу! Видях нещо. Бленд беше възхитителна както винаги, движеше се като сянка, изчезваше напълно за едно, две, три изтупвания на сърцето и после отново се появяваше десет крачки по-близо, изкачваше се на зигзаг към чакащите Пикър и Паран. Въпреки че и двамата офицери не бяха помръднали и не бяха издали никакъв звук, по някакъв начин ги беше открила. Зъбите й блеснаха, щом приклекна пред тях. — Много впечатляващо — промърмори Паран. — Е, ще докладваш ли нещо, или да чакаме човека, от когото се очаква да го направи? Освен, разбира се, ако не си оставила Анци и другите да се препъват някъде в тъмното на половин левга назад. Усмивката й изчезна. — Ъъъ… не, сър, само на трийсет крачки са след мен — не ги ли чувате? Ей онова там е Спиндъл — закачил си е власеницата за някакъв клон. А онези стъпки отпред, това е Анци, той е дюстабанлия, стъпва като мечка. Онова пращене на клони? Хедж. Най-тиха от всички е Деторан, колкото и да е странно. — Всичко това го различаваш? — учуди се Паран. — Защото аз не чувам нищо. — Не знам, сър — невинно отвърна Бленд. На Пикър й се прииска да я плесне. — Слез долу и ги намери, Бленд — изръмжа тя. „Ако са толкова шумни, значи са се изгубили, идиотко. Не че са. Не че са се губили някога. Паран те ужили хубаво и не ти хареса.“ — Марш. — Слушам, лейтенант. — Бленд въздъхна, плъзна се безшумно назад по пътеката и изчезна. — За малко щеше да ме преметне — изсумтя Паран. Пикър го изгледа през рамо. — Тя си мисли, че го е направила. — Да де. Пикър се усмихна. „Проклятие, май вече си имаме капитан. Най-после си намерихме добър.“ — Ето ги, идват — отбеляза Паран. Не отстъпваха на Бленд, или поне разликата не беше голяма. Стъпваха съвсем безшумно, като духове, с увити в парцали оръжия. Анци вдигна ръка, спря ги и описа с показалец кръг във въздуха. Отделенията се пръснаха от двете му страни, търсейки прикрития. Патрулът беше приключил. Сержантът продължи към чакащите Паран и Пикър. Още преди да се е приближил, Бързия Бен се промъкна отгоре и спря при двамата офицери. — Капитане, преди малко говорих със заместника на Туист. — Е, и? — Морантите са обезпокоени, сър. За командира си — убийствената инфекция пълзи към рамото му. На Туист му остават само няколко седмици и много го боли — само Гуглата знае как успява да се държи. — Добре — въздъхна Паран. — Това ще го обсъдим по-късно. Сега да чуем Анци. — Ясно. Сержантът дойде и се смъкна на земята пред тримата. Пикър му подаде манерката си и той я взе, удари няколко глътки вино и й я върна. Изсекна се шумно, изтри бавно с опакото на ръката си дългите си мустаци и помълча още няколко мига, като ги почесваше замислено с показалец. — Ако почнеш и мишниците да си миеш, ще те убия — предупреди Паран. — След като ми мине гаденето. Значи влязохте в Сетта — какво видяхте там, сержант? — Ъ, да, сър. Сетта. Призрачен град. Адски зловещо. Празни улици, празни сгради, празнични клади… — Празнични какво? — Клади. На площадите. Грамади от изгорени кости и пепел. Човешки. О, и гнездата на огромни птици по четирите крепостни кули — Бленд се покатери в едно от тях. — Нима? — Е, малко под него. Забелязахме курешките по площадката на кулата още по светло. Планинските лешояди са се настанили в кулите. Бързия Бен изруга. — И Бленд е сигурна, че не са я видели? — Абсолютно. Познаваш я Бленд. Гледахме да стоим извън полезрението им, просто за всеки случай. Само че не е лесно, кулите са разположени добре. Но тези птици наистина са се настанили там. — Да сте видели от Великите гарвани? Сержантът примига. — Не. Защо? — Няма значение. Но правилото си остава — не се доверявай на нищо, което хвърчи, Анци. Гледай всички да го научат и да го запомнят добре, ясно? — Да, магьоснико. — Нещо друго? — попита Паран. Анци сви рамене. — Нищо. Сетта е мъртъв. В Маврик сигурно е същото. — Маврик го остави — каза Паран. — Маврик го подминаваме. Думите му приковаха вниманието на Пикър. — Само ние ли, капитане? — Ние летим до крайния пункт — отговори Бързия Бен. Анци изръмжа нещо под нос. — Говорете ясно, сержант — заповяда Паран. — Нищо, сър. — Хайде казвай, Анци. — Ами, Хедж и Спиндъл, и другите сапьори, сър. Оплакват се за липсващия сандък с морантски муниции — очакваха да си попълнят запасите при Маврик. Ще смърдят, сър. Пикър видя как Паран хвърли поглед към Бързия Бен. Магьосникът се намръщи. — Забравих да поговоря с Хедж. Извинявам се. Ей сега ще го уредя. — Работата е — каза Анци, — че наистина сме закъсали с мунициите, сър. Ако я закъсаме по-сериозно… — Я стига, сержант — измърмори Пикър ядосано. — Когато подпалиш моста зад себе си, не хвърляй огън по този пред теб. Кажи на сапьорите да се стегнат малко. Ако се набутаме в ситуация, в която петнайсетината ви налични проклетии и трийсетината разбивача не стигат, просто бездруго ще сме поредната празнична клада. — С приказките дотук — отсече Паран. — Бързак, кажи на морантите да се приготвят — тази нощ правим още един скок. Искам до съмване да видим река Ерин. Пикър, проверете още веднъж ориентирите. Не искам да са явни — издадем ли се сега, ще стане напечено. — Да, сър. — Хайде, действай. Изчака, докато войниците му се пръснат. След няколко мига усети до себе си нечие присъствие и се обърна. Туист, командирът на Черните моранти, беше застанал до него. — Капитан Паран. — Да? — Искам да разбера дали благословихте баргастките богове. В Капустан, или може би след това. Паран се намръщи. — Бях предупреден, че може да ме помолят, но не, повече не са се обръщали към мен. Воинът в черната броня помълча. — Но все пак признавате мястото им в пантеона. — Не виждам причина да го отричам. — Означава ли това „да“, капитане? — Е, добре. Да. Защо? Нещо не е наред ли? — Всичко е наред. Скоро ще умра и искам да знам какво ще очаква душата ми. — Баргастките шамани признаха ли най-после, че делят обща кръв с морантите? — Техните изявление в полза на едното или другото са без значение, капитане. — А моите са? — Вие сте Господарят на Колодата. — Какво е причинило разделението, Туист? Между морантите и баргастите? Достижителя бавно вдигна съсухрената си ръка. — Навярно в някое друго измерение тази ръка е здрава, а останалото от мен е съсухрено и безжизнено. Навярно — продължи той — тя вече е в здравата, силна прегръдка на един дух. Който сега очаква пълното ми, окончателно достигане до онзи свят. — Интересна гледна точка. — Перспектива, капитане. Баргастите биха искали да ни видят съсухрени и безжизнени. За да бъдем отрязани. — Докато вие гледате на това по обратния начин? Туист сви рамене. — Ние не се боим от промяна. Не й се съпротивляваме. Баргастите трябва да приемат, че израстването е необходимо, макар и да е болезнено. Трябва да научат онова, което морантите са научили отдавна, когато ние не извадихме мечовете си, а вместо това поговорихме с Тайст Едур — сивокожите морски скитници. Поговорихме, за да открием, че и те са точно толкова объркани, колкото и ние, точно толкова уморени от война и готови за мир. — Тайст Едур? — Децата на Разбития лабиринт. Къс от него беше открит в огромния лес на Морант, който щеше да стане новото ни отечество. Куралд Емурлан, истинският лик на Сянката. Бяха останали толкова малко Тайст Едур, че предпочетохме да ги приемем с гостоприемство. Последните от тях вече ги няма, няма ги в Морантския лес отдавна, но тяхното наследство ни направи такива, каквито сме. — Достижителю, може би ще ми трябва известно време, за да осмисля това, което току-що ми описа. Имам въпроси… Туист отново сви рамене. — Ние не избихме Тайст Едур. В очите на баргастите това е най-тежкото ни престъпление. Чудя се обаче дали Древните духове — вече богове — го виждат в подобна светлина. — Те са имали много време да мислят — измърмори Паран. — Понякога е нужно само това. Ядрото на мъдростта е търпимост. Така мисля. — Ако е така, капитане, трябва да сте горд. — Горд? Достижителя бавно се обърна — бойците му тихо подвикваха: съобщаваха, че са готови за полета. — Сега се връщам при Дужек Едноръкия. — Замълча, после добави: — Малазанската империя е мъдра империя. Мисля, че това е рядка ценност. Затова желая на нея — и на вас — всичко добро. И тръгна. „Търпимост. Може би. Не забравяй тази дума, Гъноуз — нещо ти нашепва, че тя ще се окаже опорната точка в онова, което предстои…“ Мулето на Круппе бързо го понесе по крайбрежния насип, през гъстата маса крачещи по пътя войници — които се пръсваха пред пътя му, — а след това надолу по късия склон към равнината. Изпратиха го окуражителни викове. — Безмозъчен звяр! Сляпо, опърничаво, ревящо създание на Бездната! Спри, крещи с цяло гърло Круппе! Не, не натам… Мулето заситни в бърз тръс към най-близкия клан на Белоликите баргасти. Десетина оцапани с боя хлапета се втурнаха да ги посрещнат. Изведнъж стъписано, мулето се запъна и Круппе залитна над врата му. Животното се обърна и продължи ходом, като пляскаше с опашка по задницата си. Даруджистанецът успя някак да се изправи и запъшка. — Спортът е безумие! — подвикна той на децата, подтичващи от двете му страни. — Вижте ги тези ужасни палавници, вече с толкова здрави и стегнати мускули, че да се смеят с глупава наслада на горката съдба на Круппе! Проклятието на физическото здраве и закаленост ги е разстроило. Скъпи Круппе, прости им, както се полага на прекрасния ти нрав, на благото ти добродушие, на твоята безценно достолепна лекота в компания с онези, на които годинките им липсват, за жалост. Ах, вие, бедни същества, тъй късокраки още, ала изпаднали в такава самозаблуда, с тези изражения на малоумна мъдрост. Перчите се на това разстроено муле и така оставате слепи за трагичната истина — вашето племе е обречено, заявява Круппе! Обречено! — Те не разбират и една дума, Човек-Сланина! Круппе се обърна и видя препускащите към него Хетан и Кафал. Жената се смееше. — Нито дума, дару. И толкова по-добре. Иначе щяха да ти изтръгнат сърцето от гърдите заради тези проклятия! — Проклятия? Скъпа, убийственият гняв на Круппе е виновен за това. Нажеженият му до бяло гняв, който заплашва да изпепели всичко около него! Това побесняло животно, разбираш ли… — Не става дори за ядене — отбеляза Хетан. — Ти как мислиш, братко? — Много е мършаво — съгласи се Кафал. — При все това Круппе моли най-покорно за прошка от свое име и от името на предостойния звяр, който язди. Простете ни, о, дългокрака рожбо на Хъмбръл Тор, молим ви! — Имаме един въпрос към теб, Човек-Сланина. — Трябва само да попиташ и Круппе отговаря. Цял е засиял с истината, словата му са гладки като балсам, който да придаде ухание на непорочната ви кожа — ей там, малко над лявата гръд може би? Круппе разполага с… — Не се съмнявам — прекъсна го Хетан. — Както и че ако ти водеше тази война, щеше да е свършила, преди да съм ти задала въпроса. А сега млъкни, дару, и слушай. Погледни, ако обичаш, към малазанските редици по онзи път. Покритите с платнища фургони, тътрещите нозе отряди, които вървят между тях и покрай тях и вдигат облаци прах към небето… — Чаровнице скъпа, ловкиньо, насочила стрелата си към самото сърце на Круппе! Моля, продължи до края този свой лишен от въпросителни въпрос, словата си натрупай и слепи в най-дебелата свещ, та да запаля неугасимия пламък на любовта в негова чест. — Казах гледай, дару! Наблюдавай! Не забелязваш ли нещо странно у тези наши сегашни съюзници? — Сегашни. И минали, и бъдещи също, уверява те Круппе. Малазански загадки, да! Странни хора, заявява Круппе. Дисциплината в споменатата колона походна се приближава до своя край, прах се вдига на левги назад и напред, ала това, което се вижда е… м-да, нищо повече от прах. — Точно моето наблюдение — изръмжа Хетан. — И остро, при това. — Е, значи си го забелязал. — Да забележа какво, скъпа? Изящните извивки на твоята особа прелестна? Как би могъл Круппе да не забележи такава възхитителна, макар и леко варварска красота? Като прериен цвят… — … който всеки миг може да те убие — ухили се Хетан. — Прериен цвят, отбелязва Круппе, каквито разцъфват по трънливия кактус… — Внимавай в картинката, Човек-Сланина. — Круппе и картинката са братче и сестриче и… — Тази сутрин — прекъсна го Хетан — гледах как една рота морски пехотинци смъкна палатките на три роти, из целия малазански лагер. По една на всеки три, навсякъде. — Е, да, човек може да разчита на малазанците! Хетан стисна мазната яка на палтото му, надигна го от седлото, ухили се широко и му изсъска: — Слушай, Човек-Сланина. Когато легна с теб, а то ще е скоро, на това муле ще му трябва носилка, за да откара онова, което ще остане от теб. Да завличаш всички в танца си от думи може да е чудесен талант, но мръкне ли се, ще ти избия дъха от дробовете. Дума няма да можеш да кажеш дни наред. И всичко това ще го направя, за да докажа кой е главният от двама ни. Значи, още една думичка от теб, и няма да искам да чакам до стъмване — такова зрелище ще направя за тези деца и всички останали, че няма да го преживееш, дару. А, виждам в опулените ти очи, че си ме разбрал. Добре. Сега престани да стискаш това муле между коленете си — животното го мрази. Настани се в това седло все едно, че е кон, за какъвто то самото се мисли. То забелязва как яздят всички останали, забелязва как конете носят ездачите си. Очите му шарят непрекъснато — не си ли го забелязал? Това е най-будното животно, което този свят е виждал, и не ме питай защо. Толкова. До тази вечер, Човек-Сланина, когато ще се погрижа да се стопиш. — И го пусна. Останал без дъх, Круппе се смъкна на седлото. Отвори уста да каже нещо, но побърза да я затвори. — Бързо се учи, сестро — изсумтя Кафал. — Всички го правите, братко. Двамата се отдалечиха. Зяпнал след тях, Круппе измъкна кърпата от ръкава си и забърса потта от челото си. — Горкият аз. Горкият, горкият аз. Чу ли, муле? Круппе е този, който е обречен. Обречен! Уискиджак изгледа двете застанали пред него жени и заяви: — Не разрешавам. — Тя не е тук, сър — повтори едната морска пехотинка. — Вече няма кого да пазим, нали? — Няма да се върнете в ротата си. Оставате при мен. Други въпроси имате ли? Не. Свободни сте. Двете се спогледаха, отдадоха чест и си тръгнаха. — Понякога — обади се Артантос, който стоеше малко встрани — се връща и си забива зъбите, нали? Уискиджак го изгледа накриво. — Кое? — Стилът на командване на Дасем Ълтър. На войниците се позволява да мислят, да задават въпроси, да спорят… — Което ни прави най-добрата армия на света, знаменосец. — И все пак… — Няма „все пак“. Точно това е причината да сме най-добрите. А когато дойде времето за твърдите заповеди, ще видиш дисциплината — може да не я виждаш тук и сега, но тя съществува, дълбоко под повърхността, и е здрава. — Както кажете — отвърна Артантос и сви рамене. Уискиджак продължи към лагерния стобор. Слънцето вече беше изтеглило последните остатъци смъртнобледа светлина под хоризонта. Войниците наоколо вдигаха палатки и палеха лагерните огньове. Умората им си личеше явно. Твърде много вървене през деня, чак докато се стъмни. Така щеше да продължи поне още три дни, след което щеше да им даде почивка, преди да стигнат Корал, за да възстановят силите си. Една изтощена армия беше победена армия. Конярят пое коня му и командирът тръгна към шатрата на Дужек. Пред входа бяха насядали морски пехотинци с шлемове и брони, с шалове, предпазващи лицата им от прахта. Никой не стана да застане мирно при появата на Уискиджак. — Свободно — изръмжа той саркастично, мина между тях и влезе. Дужек беше коленичил над една карта на пода, разглеждаше я и мърмореше нещо. — Тъй — въздъхна Уискиджак, след като дръпна един от походните столове и се настани. — Раздвоената армия се раздвоява отново. Дужек го погледна, свъси вежди за миг и отново се зае с картата. — Охраната ми отвън ли е? — Да. — Те са ужасна сган и в най-добрите времена, а това не е точно от най-добрите. Уискиджак изпружи крака и примижа, щом старата болка отново се събуди в левия. — Унтанци са, нали? Не съм ги виждал много напоследък. — Не си ги виждал, защото им казвах да се изпаряват. Това, че ги нарекох сган, беше прекалено учтиво. Не са от Воинството и доколкото зависи от тях, никога няма и да бъдат и, по дяволите, съгласен съм с тях. Все едно, нямаше да ти отдадат чест дори да не се бяхме разделили на две команди. За тях е мъка дори на мен да отдават чест, а аз съм единственият, когото са се заклели да пазят. — Отвън имаме една уморена армия. — Знам. С късмета на Опонн, скоростта ще се върне в разумните граници, след като стигнем от другата страна на Маврик. Това значи три дни. Докарвали сме го и по-бързо. — Докарвали сме се да ни пребият, искаш да кажеш. Онова бягане до Мот едва не ни довърши, Дужек. Повторение не можем да си позволим — този път имаме много повече за губене. Върховният юмрук се изправи и започна да навива картата. — Имай вяра, приятелю. Уискиджак се огледа, видя дългата черна раница с кръстосаните ремъци, облегната на централния прът, стария къс меч в също така старата ножница. — Толкова скоро? — Не внимаваш — каза Дужек. — Обелваме гладко и по малко всяка нощ след раздвояването. Виж си състава, Уискиджак, с шест хиляди души си на червено. До заранта командата ще ти е… е, малко повече от половината. Би трябвало ти да танцуваш около кола. — Не. Би трябвало аз да отлетя тази нощ, а не ти, Дужек. Рискът… — Точно — изръмжа Върховният юмрук. — Рискът. Изглежда, така и не го разбра, но ти си по-важен за тази армия от мен. Винаги си бил. За войниците аз съм само един еднорък огре в натруфена униформа — те адски добре виждат, че съм само един галеник. Уискиджак изгледа очуканото простовато снаряжение на Дужек и се усмихна кисело. — Образно казано — усмихна се криво Върховният юмрук. — Освен това е според заповедите на императрицата. — Непрекъснато го повтаряш. — Уискиджак, Седемте града се самопоглъщат. Вихърът се е надигнал над тези прогизнали от кръв земи. Адюнктата е тръгнала натам с нова армия, но е твърде закъсняла за малазанските сили, които вече са там. Знам, говореше ми за оставка, но погледни го с очите на Ласийн. На нея са й останали двама пълководци, които познават Седемте града. И скоро ще остане само една закалена армия — забита тук на Дженабакъз. Ако трябва да рискува някого от нас в тази Панионска война, то това трябва да съм аз. — Тя се кани да изпрати Воинството към Седемте града? Гуглата да ни вземе, Дужек… — Ако новата адюнкта падне пред Ша’ик, какъв избор ще има? По-важното е, че иска ти да командваш. Уискиджак примига. — А ти? — Не мисля, че очаква да преживея това, което предстои. А ако оцелея по някакво чудо, какво пък, кампанията в Корел е в задънена улица… — Не го искаш Корел. — Какво искам аз не е важно, Уискиджак. — А Ласийн би казала същото и за мен, предполагам. Дужек, както вече ти казах, смятам да се оттегля, да изчезна, ако се наложи. Аз свърших. С всичко това. Някоя дървена колиба в някое погранично кралство, колкото се може по-далече от империята… — И жена, която ти блъска тенджерата в главата. Войнишко семейно щастие — мислиш ли, че Корлат ще се примири с това? Уискиджак се усмихна. — Нейната идея — не блъскането на тенджери — ти е кошмарът, Дужек. Но всичко останало… добре де, нека да не е дървена колиба. По-скоро някоя далечна, блъскана от ветровете крепост, в някоя планинска твърдина. Някое неприветливо място… — Е — провлече Дужек, — все пак можеш овощна градина да си засадиш в двора. Ще водиш война с бурените. Добре, значи това е нашата тайна. Толкова по-зле за Ласийн. Ако преживея Корал, връщам войнството в Седемте града. А ако не го преживея — какво пък, бездруго ще съм в такова състояние, че пет пари няма да давам за Малазанската империя. — Ще устискаш, Дужек. Винаги си се справял. — Жалко усилие, но ще го поема. Е, ще споделиш ли едно последно ядене с мен? Морантите няма да дойдат до среднощната камбана. Думите му прозвучаха някак злокобно. — Едно последно ядене, преди да тръгна, исках да кажа — усмихна се Дужек. — За Корал. — С удоволствие — отвърна Уискиджак. Пустинните земи около река Ерин се бяха проснали под звездното небе, пясъците се къдреха от ветровете, понесли се от равнината Дуелинг в сърцето на континента. Отпред, на самата линия на хоризонта, се очертаваха хребетите на планината Божии пътеки, нащърбени и сурови, оформящи на юг преграда с ширина от шейсет левги. Най-източният им край беше погълнат от гъсти лесове, продължаващи без прекъсване чак до Ортналския проток и залива Корал, а после и отвъд водата, за да обкръжат самия град Корал. Река Ерин се превръщаше в Ортналския проток на малко повече от двайсет левги от залива Корал — там червеникавата й вода се вливаше в дълбокия зев и според данните на разузнаването ставаше странно черна и непроницаема. Заливът Корал не беше нищо повече от продължение на този проток. Паран все още не можеше да види Протока, макар и от толкова високо, но знаеше, че е някъде там. Съгледвачи от ятото на Черните моранти, което сега пренасяше по въздуха него и Подпалвачите на мостове, бяха потвърдили близостта му — картите понякога грешаха, в края на краищата. За щастие повечето Черни моранти бяха останали на позиция в Планините на привидението в продължение на месеци и бяха извършвали нощни излази, за да проучат района и да очертаят най-добрия възможен подстъп към Корал в очакване на този момент. Най-вероятно щяха да стигнат до устието на Ерин преди съмване, при условие че силните постоянни ветрове, устремени към планината Божии пътеки, не секнеха, а на следващата нощ щяха да се плъзнат ниско над черните води на Протока към самия Корал. „А стигнем ли там, трябва да разберем какво ни е подготвил Пророкът. Да го разберем и ако е възможно — да го осуетим. А стане ли това, вече идва моментът за мен и Бързия Бен…“ Някакъв невидим сигнал накара кворлите да се спуснат към земята, косо към западния бряг на реката. Паран стисна здраво костените издатъци на бронята на Черния морант, а вятърът засвири и писна в ушите му. Стиснал зъби, Паран присви ниско глава. Тъмната земя бързо започна да се издига, за да ги посрещне. Плъзнаха се безшумно покрай реката. Паран се изви назад и видя, че останалите се носят в нишка след него. Почука с пръст по бронята на ездача и попита. — Какво става? — Отпред има мърша — отвърна Черният морант. Думите му излязоха със странно цъкане — звук, с който капитанът знаеше, че никога няма да привикне. — Гладни ли сте? Воинът в хитиновата броня не отговори. „Аха, това май не го чу.“ Вонята най-сетне стигна до ноздрите му, някъде напред по брега. — Трябва ли да спираме? Кворлите ли трябва да се нахранят? Имаме ли време, морант? — Съгледвачите ни не са видели нищо предната нощ, капитане. Тази река никога досега не е изхвърляла такова нещо. Ще проучим. — Е, добре — примири се Паран. Кворлът зави надясно, после нагоре и над обраслия с трева насип, и кацна на равното зад него. Останалите го последваха. Със схванати стави, Паран пусна ремъците на седлото и се смъкна предпазливо. Бързия Бен докуцука до него. — Бездната да ме вземе дано — избоботи магьосникът, — още малко и краката ми ще окапят. — Какво са намерили? — попита Паран. — Не знам. Обаче вони. — Някакъв умрял звяр явно. Няколкото моранти се бяха струпали около водача си. Зацъкаха и забръмчаха възбудено, след което офицерът — на чийто кворл беше летял Паран — махна на капитана и магьосника да се приближат. — Съществото — заговори офицерът — лежи точно пред нас. Искаме да го огледате и вие. Говорете свободно, за да можем да изкръжим истината и да разберем нейния цвят. Трупът лежеше между камънаците високо на брега, на петнайсет крачки от буйно течащата на юг вода. С изкривени крайници, счупени кости, някои от които се показваха през разкъсаната плът — беше гол и подут от разлагането. Земята наоколо гъмжеше от раци — стържеха по камъните и щракаха с щипките си, вкопчваха се в титанична битка над трапезата — детайл, който отначало му се стори забавен, но след това — необяснимо смущаващ. След като вниманието му за миг беше отвлечено от дребните ядачи на мърша, погледът му отново се спря на трупа. Бързия Бен тихо попита нещо морантския офицер и той кимна. Чародеят махна с ръка и камъните от всички страни засияха смътно и осветиха тялото пред тях. „Дъх на Гуглата.“ — Тайст Андий ли е това? Бързия Бен приклекна, помълча и накрая промълви: — Ако е, не ще да е от хората на Аномандър Рейк… не, всъщност не мисля, че е Тайст Андий. Паран се намръщи. — Адски висок е, магьоснико. И тези черти на лицето — могат да се видят само у… — Много му е бяла кожата, капитане. — Избеляла е от водата и слънцето. — Не. Виждал съм трупове на Тайст Андий. В Леса на Черното псе и в тресавищата около него. При това съм ги виждал в най-различни състояния. Нищо общо нямат с това. Издул се е от дневната горещина, вярно, и трябва да предположим, че е дошъл от реката, но не е изхвърлен от водата труп. Капитане, виждали ли сте някога жертва на магията на Серк? — Пътят на Небето? Не си спомням. — Има едно заклинание, което пръсва жертвата отвътре навън. Трябва да има нещо общо с налягането, с внезапната му промяна или с пълното му премахване. Или, както изглежда в случая, със стократното му усилване извън тялото. Този мъж е бил убит от имплозивно налягане, все едно че е поразен от маг, прилагащ Висшия Серк. — Е, добре. — Изобщо не е добре, капитане. Много лошо, по-скоро. — Бързия Бен се обърна към морантския офицер. — Да изкръжим истината, казахте. Добре. Говорете. — Тайст Едур. Името… „О, да. Туист спомена за тях. Някаква древна война… разбит лабиринт…“ — Съгласен съм. Макар че досега не бях виждал от тях. — Не е умрял тук. — И не се е удавил. Морантът кимна. — Не се е удавил. Нито е убит с магия — миризмата не е същата. — Вярно, няма я развалата. Продължавай да кръжиш. — Сините моранти, които порят моретата и пускат мрежи в дълбоките води — уловът им стига на палубата вече мъртъв. Ефектът е свързан с налягането. — Предполагам. — Този мъж е бил убит от обратното. Като се е появил изведнъж в място с голямо налягане. — Мда. — Бързия Бен въздъхна и погледна към реката. — Там има подмол. Дълбока пукнатина. Личи си по вълничките. Много е дълбок. — Чакай — каза Паран. — Намекваш, че този Тайст Едур се е появил от тази подводна пукнатина? Единственият начин това да е истина е, ако е отворил лабиринт, за да влезе там — доста сложен начин за самоубийство. — Само ако го е възнамерявал самият той — отвърна Бързия Бен. — Само ако той самият е отворил лабиринта. Ако искаш да убиеш някого — по най-гадния начин, — хвърляш го, избутваш го, подмамваш го — каквото и да е — в някой враждебен портал. Смятам, че горкият кучи син е бил убит. — От Висш маг на Серк? — По-скоро от Висш маг на Рюз — Пътя на Морето. Капитане, Малазанската империя е мореплавателска, или поне корените й са свързани с мореплаването. И въпреки това в цялата империя няма да намериш нито един истински Висш маг на Рюз. Това е най-трудният лабиринт за овладяване. — Бързия Бен отново се обърна към моранта. — А при вашите Сини моранти? Сребърните или Златните? Някакви Висши магове на Рюз? Воинът поклати покритата си с шлем глава. — Хрониките не споменават за такъв в миналото ни. — А докъде стигат тези хроники? — небрежно попита Бързия Бен, насочил отново вниманието си към трупа. — Седем десетки. — Десетилетия? — Столетия. — И тъй — каза магьосникът и се изправи, — убиецът му е изключителен. — Защо тогава — промълви Паран — изпитвам убеденост, че този мъж е бил убит от друг Тайст Едур? Морантът и Бързия Бен се обърнаха към него смълчани. Паран въздъхна. — Само предчувствие. Някакъв вътрешен шепот. — Капитане — каза магьосникът, — не забравяйте в какво сте се превърнали. — Погледът му отново се спря на трупа. — Друг Тайст Едур. Добре, да покръжим малко и около това. — Нямам възражение — каза морантският офицер. — Напълно е възможно. — Тайст Едур са от Древната сянка — отбеляза Бързия Бен. — В моретата сенките плуват. Куралд Емурлан. Лабиринтът на Тайст Едур, Древната сянка, е разбит, изгубен е за повечето смъртни. — Изгубен? — Бързия Бен вдигна вежди. — Така и не е намерен, искаш да кажеш. Мийнас — където обитават Сенкотрон и Котильон, и Хрътките… — Е нищо друго, освен една порта — довърши вместо него морантът. Паран изпъшка. — Ако една сянка можеше да хвърля сянка, то тази сянка щеше да е Мийнас — това ли искате да кажете двамата? Че Сенкотрон държи караулката? Бързия Бен се ухили. — Великолепен образ, капитане. — Смущаващ — промълви Паран. „Хрътките на Сянка — те за пазачите на портата. Проклятие, твърде логично звучи, за да е погрешно. Но лабиринтът също така е разбит. Което значи, че портата може да не води доникъде. Или навярно е част от най-големия къс. Дали Сенкотрон знае истината? Че неговият могъщ Трон на Сенките е… какво? Столчето на някакъв кастелан? Постът на един портален страж? Леле мале, както би казал Круппе.“ — Е, мисля, че схващам за какво става дума — въздъхна Бързия Бен и усмивката му повехна. — Тайст Едур отново са се задействали, според това, което виждаме тук. Връщат се в света на смъртните — може би са извадили наяве истинския Трон на Сянка и може би се канят да навестят новия си пазач на портата. — Още една война в пантеона. Веригите на Сакатия бог несъмнено дрънчат от смеха му. — Паран потърка наболата по брадичката му четина. — Моля да ме извините — трябва да остана сам. Продължавайте тук, ако обичате — няма да се бавя. — „Надявам се.“ Отдели се на двайсетина крачки навътре, обърна се на северозапад и се загледа в далечните звезди. „Е, добре, вече съм го правил веднъж. Да видим дали ще се получи втори път…“ Преходът се оказа толкова бърз, толкова неизискващ усилие, че той се спъна и падна на каменните плочи в изпълнената с вихрушка от сивкава прах тъмнина. Изруга тихо и се надигна. Всечените в камъните образи под краката му сияеха смътно, студени и странно далечни. „Значи съм тук. Толкова просто. А сега как да намеря образа, който търся? Раест? Зает ли си в момента? Що за въпрос. Ако си зает, всички ще се окажем в голяма беда, нали? Все едно. Стой си на мястото, където и да се намира то. Трябва само да го разбера, в края на краищата.“ „Не в Драконовата колода — не искам да ходя до портата в края на краищата, нали? Значи Древната колода, Колодата на Владенията…“ Каменната плоча пред него се изви в нов образ, образ, който не беше виждал, но инстинктивно осъзна, че е точно този, който търси. Беше груб, изтъркан, дълбоките жлебове оформяха хаотична плетеница от сенки. Паран изведнъж усети как нещо го притегля, напред и надолу, към сцената. Озова се в някаква широка ниска зала. Гола, със стени от дялан камък, с мокри петна и покрити с лишеи, плесен и мъх. Високо вдясно и вляво имаше по един дълъг тесен прозорец, и двата — запушени с плетеница от диви лози, които пълзяха надолу в стаята, по пода и през килима от сухи листа. Въздухът миришеше на море и някъде извън камерата пронизителните крясъци на чайки ехтяха над шума на прибоя. Сърцето на Паран заби силно. Не беше очаквал това. „Не съм в друго селение. Това е мое.“ На седем крачки отпред върху висок подиум се издигаше трон, изсечен от един-единствен дънер, с широки ивици кора от двете страни — част от кората се беше олющила и нападала по пода. Из тази кора плуваха сенки, стичаха се в дълбоките жлебове, изсипваха се, прорязваха околния въздух и се стопяваха в сумрака. „Тронът на Сянката. Не в някое скрито, отдавна забравено селение. Той е тук, на — или по-скоро в — моя свят… Малък, откъснат фрагмент от Куралд Галайн.“ „… и Тайст Едур са дошли да го намерят. Те търсят, прекосявайки моретата, търсят това място. Откъде знам това?“ Пристъпи напред. Сенките около трона закипяха бясно. Нова стъпка. „Искаш да ми кажеш нещо, Трон, нали?“ Пристъпи към подиума, посегна… Сенките го заляха. „Хрътка-не-Хрътка! Кръв и не-кръв! Господар и смъртен!“ — О, я млъкни! Кажи ми какво е това място. „Странстващият остров! Вече не странства! Бяга! Да! Чедата са покварени, душите на Едур са отровени! Буря от лудост — бягаме! Защити ни, Хрътка-не-Хрътка! Спаси ни — те идат!“ — Скитащият остров. Това трябва да е Дрифт Авалий, нали? На запад от Кюон Тали. Мислех, че на този остров трябва да има Тайст Андий… „Заклели се да бранят! Рожбите на Аномандър Рейк… няма ги! Оставиха диря от кръв и тя отвежда надалеч Едур — о, къде е Аномандър Рейк? Те го зоват, зоват и зоват! Те го молят за помощ!“ — Боя се, че той е зает. „Аномандър Рейк, Синът на тъмнината! Едур са се заклели да унищожат Майката Тъма. Ти трябва да го предупредиш! Отровени души, предвождани от едного, когото са убивали сто пъти, о, пази се от този нов Император на Едур, този Тиран на болката, този Носител на нощните приливи!“ Паран се дръпна с усилие, направи крачка назад, и още една. Беше плувнал в пот, трепереше целият. Обърна се рязко, едва осъзнал намерението си… всичко около него губеше очертанията си, потъваше в мрак, а сетне с остро стържене стените започнаха да се изместват, да се накланят към нещо още по-тъмно и от самия мрак… — О, Бездна… Осеяна с камъни пуста равнина, под мъртво небе. В далечината вдясно — стон на огромни дървени колела, скърцане на вериги, безброй тътрещи се стъпала. Във въздуха — непроницаем покров от страдание, заплашващ да го задуши. Стиснал зъби, той се обърна към ужасяващите звуци и тръгна. Сред облака прах пред очите му се появиха смътни очертания. Приведени напред фигури, изпънати назад вериги. Зад тях, на стотина крачки, се извиси страховитият фургон, отрупан с гърчещи се тела, трополящ и поклащащ се по камъните, погълнат от непроницаема мъгла. Паран залитна напред и извика: — Драконъс! Къде си, в името на Гуглата? Драконъс! Надигнаха се лица и отново се приведоха надолу, освен едно — неразличимо под сивата качулка. Капитанът се запромъква сред безчетните жертви на Драгнипур към единственото загърнато в сянка лице, което продължаваше да се взира в него, запристъпва предпазливо, едва на досег разстояние от обезумелите, изтръпнали, изнурени души — никой не се опитваше да го спре, никой като че ли не забелязваше появата му. Движеше се като призрак през напиращата тълпа. — Поздрави, смъртни — каза Драконъс. — Е, хайде, повърви с мен. — Търсех Рейк. — Но вместо него намери меча му. За което не съжалявам. — Да, говорих с Найтчил, Драконъс. Но не ме притискай по този въпрос. Взема ли решение, ти пръв ще го узнаеш. Сега трябва да говоря с Рейк. — Да, трябва — изръмжа древният воин. — Обясни му тази истина, смъртни. Той е прекалено милостив, прекалено милостив, за да владее Драгнипур. Положението става отчаяно. — За какво говориш? — Драгнипур трябва да се подхранва. Поогледай ни, смъртни. Някои вече не могат да теглят това бреме. Отнасят ги при фургона и ги хвърлят в него — смяташ ли, че е за предпочитане? Твърде слаби, за да помръднат, те скоро биват заровени под други като тях. Заровени за цяла вечност. И колкото повече вози фургонът, толкова по-голяма е тежестта — толкова по-трудно става бремето за онези, които все още могат да влачат тези вериги. Разбираш ли? Драгнипур трябва да се храни. Нужни са ни… свежи крака. Кажи на Рейк — той трябва да извади меча. Трябва да отнема души. Силни, за предпочитане. И трябва да го направи скоро… — Какво ще стане, ако фургонът спре, Драконъс? Мъжът, изковал собствения си затвор, дълго помълча. — Продължи взора си по нашата диря, смъртни. Сам виж какво ни преследва. „Преследва ли?“ Паран затвори очи, но гледката не изчезна — фургонът се тътреше напред, там, в ума му, окаяните тълпи го подминаваха като призраци. После огромното возило също го подмина и стоновете заглъхнаха. Коловозите, изровени от колелетата, бяха широки колкото имперски път. Земята беше подгизнала от кръв, жлъчка и пот, мръсна кал, която теглеше надолу ботушите му, засмукваше го до глезените. Погледът му проследи дирята назад, към хоризонта. Където кипеше хаос. Щорм, какъвто не беше виждал никога, изпълваше небето. И от него се излъчваше хищен глад. Изпълнено с безумство очакване. Изгубени спомени. Сила, родена от разкъсани души. Злоба и страст, почти самоосъзнаваща се стихия, със стотици хиляди очи, вперени във фургона зад Паран. Тъй… жадни да се нахранят. Той се отдръпна ужасен. Изпъшка и отново се озова до Драконъс. Утайката от видяното се беше вкопчила в ума му и караше сърцето му да бие като лудо. — Драконъс — изхриптя Паран. — Много неприятен меч си направил. — Мракът винаги е воювал с Хаоса, смъртни. Винаги е отстъпвал. И всеки път, когато Майката Тъма е отстъпвала — пред Идещата Светлина, пред Рождението на Сянката — силата й се е смалявала, неравновесието е ставало все по-дълбоко. Такова бе състоянието на измеренията около мен в онези ранни времена. Усилващо се неравновесие. Хаосът се приближи до самата Порта на Куралд Галайн. Трябва да се вдигне защита. Нужни са… души… — Почакай, моля те. Трябва да помисля… — Хаосът жадува за силите в тези души — за онова, което Драгнипур държи в своя плен. Подхранването с тези сили ще го направи стократно по-могъщ. Виж вашия смъртен свят, Гъноуз Паран. Опустошителни, унищожаващи цивилизации войни, граждански войни, погроми, ранени и умиращи богове — вие и вашата раса напредвате с гибелна скорост по пътя, изкован от Хаоса. Заслепени от ярост, жадуващи за мъст, тези най-тъмни страсти… — Чакай… — Където историята не означава нищо. Уроците са забравени. Спомените — за човечност, за всичко, което е човешко — са изгубени. Без равновесие, Гъноуз Паран… — Но ти искаш да строша Драгнипур! — А, вече разбирам съпротивата ти срещу всичко, което казвам. Смъртни, аз имах време да помисля. Да осъзная дълбоката грешка, която направих. Вярвах, Гъноуз Паран, в онези ранни времена, че само в Мрака може да се прояви силата, която е ред. Исках да помогна на Майката Тъма — защото ми се струваше, че тя е неспособна да си помогне сама. Тя не искаше да отговори, не искаше да признае дори своите деца. Беше се отдръпнала дълбоко в своето селение, далече от всички нас, толкова далече, че не можехме да я намерим. — Драконъс… — Чуй ме, моля те. Преди Домовете бяха Владенията. Преди Владенията беше скиталчеството. Твоите собствени думи, нали? Но ти беше и прав, и неправ. Не скиталчество, а преселение. Сезонен кръг — предсказуем, цикличен. Това, което изглеждаше безцелно, случайно, всъщност беше фиксирано, обвързано със собствените си закони. Истина — сила, която не бях осъзнал. — Значи счупването на Драгнипур ще освободи отново Портата — за преселенията й. — За онова, което й даваше сила да се противопостави на Хаоса, да. Драгнипур е принудил Портата да отстъпва в бягство, за вечността. Но ако окованите към нея души намалеят… — Бягането се забавя… — Фатално. — Значи или Рейк започва да убива — да взима души, — или Драгнипур трябва да бъде унищожен. — Първото е необходимо — за да ни спечели време, — докато стане второто. Мечът трябва да бъде строшен. Самата цел на съществуването му е погрешна. Освен това има още една истина, на която току-що се натъкнах — твърде късно, за да има значение. Поне за мен. — И коя е тя? — Точно както Хаосът притежава способност да действа в своя защита, да променя собствената си природа в своя изгода, на същото е способен и Редът. Той не е обвързан единствено с Мрака. Той осъзнава, ако щеш, цената на равновесието. Паран бе осенен от внезапно прозрение. — Домовете на Азат. Драконовата колода. Покритата с качулка глава леко се изви и Паран усети как две студени нечовешки очи се приковаха в него. — Да, Гъноуз Паран. — Домовете взимат души… — И ги обвързват. Извън властта на Хаоса. — Значи не би трябвало да има значение, ако Мракът бъде победен. — Не ставай глупак. Загубите и печалбите се натрупват, изместват посоката на прилива, но не винаги по начин, който може да възстанови равновесието. Ние сме в неравновесие, Гъноуз Паран, и то се приближава до критичния праг. Тази война, която изглеждаше вечна за нас, попадналите в капана й, може да стигне до своя край. Онова, което очаква всички ни, в случай че стане така… е, смъртни, ти вече усети дъха му, там, зад нас. — Трябва да говоря с Рейк. — Намери го тогава. При условие, разбира се, че все още носи меча. „По-лесно да се каже, отколкото да се направи май…“ — Чакай… какво искаше да кажеш с това? Дали все още носел меча? — Точно каквото казах, Гъноуз Паран. „Но защо да не го носи? За какво, в името на Гуглата, намекваш, Драконъс? Проклятие, все пак говорим за Аномандър Рейк! Ако живеехме в някоя от онези глупави приказки с някое малоумно селяче, спънало се в магически меч, добре, тогава изгубването на оръжието щеше да е възможно. Но… Аномандър Рейк? Синът на тъмнината? Господарят на Лунния къс?“ Драконъс изсумтя и той вдигна глава. Точно на пътя им, вързана с хлабави вериги, лежеше огромна демонична фигура. — Бирис. Лично аз го убих. Толкова отдавна. Не мислех, че… — Пристъпи към чернокожото същество, пресегна се и… за удивление на Паран го метна на рамото си. — Към фургона, стари мой отмъстителю — изръмжа Драконъс. — Кой ме призова — изхъхри демонът — да се сразя с теб? — Все същия въпрос, Бирис. Не знам. Никога не съм знаел. — Кой, Драконъс, ме призова да умра от твоя меч? — Някой отдавна умрял, несъмнено… Докато Драконъс и демонът, увиснал на рамото му, продължаваха безсмисления си разговор, главата на Паран се замая, думите започнаха да стигат все по-неясно до ума му, образът се замъгли… и той отново стоеше на каменните плочи, дълбоко под дома Финнест. — Аномандър Рейк. Рицарю на Мрак, Върховен дом Мрак… — Очите му се напрегнаха да видят как ще изпъкне образът, който бе призовал, сред безкрайното пространство от гравирани каменни плочи. Но нищо не се появи. Усетил внезапен мраз дълбоко в свития си стомах, Паран се пресегна в ума си, задири навътре в Дома на Мрак, затърси мястото, затърси фигурата с черния меч, от който се виеха незрими и безплътни вериги… Онова, което връхлетя срещу него, бе необхватно, заслепяващо, като удар на ковашки чук в черепа му… мълния… … и после забрава. Отвори очи срещу пъстрата светлина. По слепоочията му на тънки вадички се стичаше вода. Сянка някаква се плъзна над него, после — познато кръгло лице с две малки пронизващи очи. — Малът — изхриптя капитанът. — Чудехме се дали изобщо ще се върнеш, капитане. Сега е обед. — Лечителят махна мокрия парцал от челото му. — Наложи се Бързия Бен да ходи да те търси снощи, капитане — имаше риск да те хванат на открито преди съмване. Просто те завързахме за кворла и яхнахме ветровете. — Бързия Бен — промълви Паран. — Доведи го тук. Бързо. — Лесна работа, сър. — Малът се отдръпна и махна с ръка. Магьосникът се появи. — Капитане. От заранта четири кондора прелетяха наблизо. Ако търсят нас… Паран поклати глава. — Не нас. Лунния къс. — Може и да сте прав — но това би означавало, че все още не са го видели, а това ми се струва адски невероятно. Как ще скриеш една летяща планина? По-скоро… — Аномандър Рейк. — Какво? Паран затвори очи. — Търсих го — през Колодата. Магьоснико, мисля, че сме го изгубили. И Лунния къс. Изгубили сме Тайст Андий, Бързак. Аномандър Рейк е изчезнал. — Грозен град! Гаден! Гнусен! Гробовен! Круппе съжалява, че е видял с очите си въпросното поселище… — Вече го каза — измърмори кисело Уискиджак. — Зло вещаят тези свърталища на зло. Повод за страх са тия призрачни улици с тия огромни лешояди, свили грозните си гнезда и тъй волно кръжащи в небето над благородната глава на Круппе. Кога, о, кога ще се спусне благосклонната тъмнина? Кога отново ще се спусне милостивата тъма, зове повторно Круппе, да ни загърне със слепотата си благословена и така да позволи на вдъхновението да ни осени с блясъка си и да разбули заблудата на заблудите, коварството на коварствата, неилюзията на илюзиите, вероят… — Два дни — изръмжа Хетан от другата страна на Уискиджак. — Взех му гласа… за два дни. Очаквах, че ще е за по-дълго, след като сърцето му едва не се пръсна. — Накарай го да млъкне пак — каза Кафал. — Тази нощ, с малко късмет. Няма да може една думичка да каже, поне докато стигнем до Маврик. — Скъпата ми любима е разбрала погрешно нехарактерното безмълвие на Круппе! Той се заклева! Не, той искрено се моли да му спестите предстоящото и неизбежно ох и ах в неизбежно предстоящата нощ и във всички нощи, които предстоят! Твърде изнежен е неговият дух, твърде ранима е душата му и изнежени са телесата му. Круппе така и не беше познавал досега ужаса на подобни акробатични премятания, нито би пожелал да изпита отново някога вишеупоменатите салтоморталета на нежната си персона. Прочие, за да обясним необичайната сбитост на изказа, тези два дни на приглушен стил тъй неелегантно неприсъщ за почитаемия Круппе, по-лош дори от траурен саван. Да обясним! Круппе, прескъпи мои приятели, просто мислеше! — Мислеше, да! — възкликна той. — Тъй както нивга досега не е мислил. Нивга, нивга! Мисли, блеснали в своята прелест, тъй ярко, че да заслепят всеки смъртен, тъй утешителни, че да изтръгнат стряскащите страхове и нищо да не оставят освен пречистия кураж, връз който той да плава като на сал към самото устие на райските селения! — Никакви акробатични премятания нямаше — изсумтя Хетан. — Пльосна като… Добре, тая нощ ще ти покажа аз салтомортале, дебелак такъв. — Круппе се моли, о, как се моли, да не идва тъмата! Да светнат мълнии от дълбините й сред свят от светлина и чудо! Задръж се, милостива тъмнина! Трябва да продължим напред, о, храбри Уискиджак! Все напред! Без пауза, без забавяне, без миг на отдих! Нека се вкочанят на буци стъпалата ни, моли се Круппе! Нощ, о, нощ! С какви фатални съблазни примамваш изтощеното ми аз — мулето беше там, в края на краищата, и вижте го окаяното животинче — изнурено от онова, на което очите му не можеха да не станат свидетел! До смърт изтощено от чисто съчувствие!… О, нощ, не слушай Круппе и неговата тайна страст да бъде съкрушен от ръцете на прелестна жена! Нека остане нечут! Нечут да си остане смисълът на този вопъл… Пикър се взираше над черните води на Ортналския проток. Течението беше задръстено от късовете лед, които стържеха и напираха нагоре. На югоизток заливът на Корал беше побелял като заснежено зимно поле под звездите. Пътуването от устието на Ерин им бе отнело само половин нощ. Оттук Подпалвачите на мостове щяха да продължат пешком, под прикритието на тъмните гористи планини през сравнително равния участък между Протока и планинската верига. Погледна надолу към полегатия склон, където капитан Паран седеше с Бързия Бен, Спиндъл, Шанк, Тууз и Блупърл. Събирането на магове на едно място винаги я изнервяше, особено когато между тях беше и Спиндъл. Под кожата под власеницата дращеше душата на сапьор, полупобъркана — каквито бяха душите на всички сапьори. Магьосничеството на Спиндъл беше забележително непредсказуемо и тя неведнъж го беше виждала как разбулва лабиринта си с едната ръка, докато мята морантска муниция с другата. Другите трима магьосници на ротата не заслужаваха чак толкова кудкудякане. Блупърл беше късокрак напанец, който си бръснеше главата и се перчеше с огромните си познания, свързани с Лабиринта на Рюз. В жилите на Шанк течеше кръв на сети и той преувеличаваше важността на това, като носеше по себе си всевъзможни талисмани и дрънкулки от племето на Северен Кюон Тали — въпреки че самите сети отдавна бяха престанали да съществуват освен по име, толкова дълбоко бяха асимилирани от културата на Кюон. Шанк обаче носеше като част от униформата си романтична версия на простоватото облекло на сети, ушита не от кого да е, а от някаква шивачка, наета от театрална трупа в Унта. Пикър не беше сигурна в кой точно лабиринт се е специализирал Шанк, тъй като ритуалите му по призоваването на силата обикновено траеха по-дълго от самото сражение. Тууз пък колекционираше пръсти от краката на загинали противници — все едно дали лично беше виновен за убийството им, или не. Беше си скалъпил някакъв изсушаващ прах, в който овалваше трофеите си, преди да ги пришие към дрехите си — миришеше на гробница по сухо време и на сиромашки коптор, преди варта по стените да е засъхнала след дъжд. Твърдеше, че бил некромант и че някакъв ужасно оплескан ритуал в миналото го бил направил свръхчувствителен към призраци — преследвали го, твърдеше, и добавяше, че като режел пръстите на краката им, те падали толкова често, че можел да им избяга. Всъщност наистина приличаше на обсебен от духове човек, но както казваше Бленд, кой няма да е обсебен с толкова много пръсти на мъртъвци, накичени по него? Пътуването им беше изтощително. Да стоиш вързана на задното седло на кворл и да трепериш от побеснелите студени ветрове, докато под теб отминават левга след левга, това наистина изнервяше и уморяваше. Влагата в тези планински лесове изобщо не помагаше. Беше премръзнала до кости. Цяла сутрин беше валяло и имаше мъгла — топлината на слънцето нямаше да припари чак до следобеда. Малът се приближи до нея. — Лейтенант. Пикър го изгледа навъсено. — Някаква идея за какво си говорят, лечител? Малът погледна към магьосниците долу. — Просто са разтревожени. Заради кондорите. Напоследък можаха да ги видят съвсем отблизо и изглежда, няма съмнение, че тия птици са всичко друго, но не и птици. — Е, това всички го предполагахме. — Мда. — Малът сви рамене и добави: — Освен това предполагам, че новината на Паран за Аномандър Рейк и Лунния къс ги е обезпокоила още повече. Ако наистина са се изгубили, както вярва капитанът, завземането на Корал — както и свалянето на Панионския пророк — ще се окаже много гадна работа. — Може да ни избият, искаш да кажеш. — Ами… Очите на Пикър се приковаха в лечителя. — Хайде, казвай. — Само предчувствие, лейтенант. — И какво е то? — Бързия Бен и капитанът. Замислят още нещо според мен. В смисъл, кроят го само двамата, тайно. Така подозирам поне. Виждаш ли, Бързака го познавам от много време, и то отблизо. Добил съм си вече някакъв усет как действа. Тук сме тайно, нали? Предните части на Дужек. Но за тия двамата играта е двоен блинд — отдолу се крие и някаква друга мисия и не мисля, че Едноръкия знае нещо за нея. Пикър примига. — А Уискиджак? Малът се усмихна кисело. — Виж, за него не мога да кажа. — Само твои ли са тия подозрения? — Не. И на хората на Уискиджак. Тротс, проклетият му баргаст, непрекъснато си показва острите зъби, което обикновено означава, че знае нещо, но не знае точно какво е, само дето няма да ти каже и ей толкова. Схващаш какво искам да кажа. Пикър кимна. Виждала беше Тротс да се хили почти всеки път, щом очите й се спираха на него през последните няколко дни. Изнервящо, въпреки обяснението на Малът. Дойде Бленд и Пикър се намръщи още повече. — Извинявай, лейтенант. Капитанът ме надуши — не разбрах как, но успя. Не можах да чуя много. Все едно, дойдох да ви кажа да подготвите бойците. — Най-после — измърмори Пикър. — Вече замръзвам. — Все пак морантите взеха да ми липсват — измърмори Малът. — Тия гори са адски тъмни. — Но са пусти, нали? Лечителят сви рамене. — Така изглежда. Денем се налага да се пазим от небето. Пикър се надигна. — Елате с мен. Време е да вдигаме хората… Походът на Бруд към Маврик бе заприличал на надпревара: различните части на армията му се придвижваха според скоростта, която можеше да поддържа всяка от тях — или, в случая със Сивите мечове и легиона на Грънтъл — със скоростта, която бяха решили да поддържат. В резултат на това силите вече се бяха разтеглили почти на цяла левга по изпепелената земя покрай разнебитения търговски път, водещ на юг, със Сивите мечове, легиона на Трейк и още една опърпана наемническа чета, оформящи ариергарда, поради ленивия им вървеж. Итковиан беше решил да остане в компанията на Грънтъл. Едрият дару и Стони Менакис разплитаха безкраен низ от истории за общото си минало, които го забавляваха колкото с жестокостта на събитията, които описваха, толкова и с разногласията в спомените на двамата. От много време Итковиан не си беше позволявал подобно удоволствие. Беше започнал да цени високо компанията им, особено ужасната им и грубиянска непочтителност. В редки случаи настигаше Сивите мечове, за да поговори с Щит-наковалня и дестраянта, но неловкостта скоро го принуждаваше да ги остави — старият му отряд беше започнал да се съвзема: привличаше в сплита си новоприетите тенесковри, чието обучение преминаваше в походни условия и по време на вечерните престои. И колкото повече се стягаха и сплотяваха войниците, толкова по-чужд се чувстваше Итковиан — толкова повече му липсваше семейството, което беше познавал през целия си живот като възрастен. В същото време те бяха неговото наследство и той си позволяваше известна гордост, щом ги погледнеше. Новият Щит-наковалня беше приела с титлата всичко, което изискваше тя — и за първи път Итковиан разбираше как другите са гледали на него, докато бе притежавал титлата на Откровението. Отчужден, безкомпромисен, изцяло затворен в себе си. Корава фигура, обещаваща сурово правосъдие. Вярно, тогава той можеше да разчита на подкрепата на Брукалаян и на Карнадас. Но за новия Щит-наковалня нямаше никой друг освен дестраянта — млада и неразговорчива капънска жена, също така доскоро новобранец. Итковиан много добре разбираше колко самотна трябва да се чувства Щит-наковалня, но не можеше да измисли облекчение от това бреме. В края на краищата всяка дума, която му хрумнеше като съвет, идваше от човек, който — поне за самия него — беше предал своя бог. Всяко негово връщане при Грънтъл и Стони съдържаше горчивия вкус на бягството. — Предъвкваш нещата като… никога не съм познавал такъв човек — каза му Грънтъл. Итковиан примигна и го погледна. — Моля? — Е, не е точно така. Бюк… Стони, от другата страна на Итковиан, изсумтя: — Бюк? Бюк беше пияница. — Много повече беше той, нещастна жено — отвърна Грънтъл. — Той носеше на раменете си… — Ти за това недей — спря го Стони. За изненада на Итковиан, Грънтъл изведнъж млъкна. „Бюк… а, спомням си. Носеше в себе си смъртта на най-любимите си същества.“ — Тази прекалена чувствителност не е необходима, Стони Менакис. Разбирам, че в очите на двама ви изглеждам също като Бюк. Любопитен съм: дали вашият приятел е търсил изкупление в живота си? Въпреки че ми отказа, когато бях Щит-наковалня, възможно е да е извличал сила от някаква своя вътрешна решимост. — Стига, Итковиан — каза Стони. — Бюк пиеше, за да избяга от мъката. Той не търсеше никакво изкупление. Искаше смъртта, чисто и просто. — Не е толкова просто — възрази Грънтъл. — Той искаше достойна смърт, от каквато семейството му беше лишено — с тази чест щеше да изкупи и тяхната. Знам, тази гледна точка изглежда изкривена, но онова, което се въртеше в ума му, беше по-малка загадка за мен, отколкото за когото и да било. — Защото и ти си въобразяваше същото — сопна се Стони. — Въпреки че не си изгубил семейство в пожара на някаква си жилищна сграда. Въпреки че най-голямата ти загуба е онази пачавра, дето се ожени за търговеца… — Стони — изръмжа Грънтъл, — аз изгубих Харло. За малко щях да изгубя теб. Признанието му я остави без думи. „Ех, тези двамата…“ — Разликата — заговори Итковиан — между мен и Бюк е в представата за изкуплението. Аз приемам страданието, това, което е предназначено за мен, и по този начин признавам отговорността си за всичко, което съм направил и не съм направил. Като Щит-наковалня, вярата ми ме задължаваше да облекчавам другите от болката им. В името на Финир трябваше да нося мир и покой на душите и да го правя без присъда. Това и направих. — Но твоя бог го няма — каза Стони. — Тогава на кого, в името на Гуглата, си предал тези души? — Ами, на никого, Стони Менакис. Още си ги нося. Стони погледна ядосано през рамото му към Грънтъл, който й отвърна с унило вдигане на рамене. — Нали ти казах. После се нахвърли върху Итковиан. — Проклет глупак! Оная, новата Щит-наковалня, тя какво? Не иска ли да ти прегърне бремето или каквото там правите? На иска ли да ги вземе тия души — тя все пак си има бог, проклета да е! — Стони стисна юздите, готова да препусне напред. — Ако си мисли, че може да… Итковиан я спря с ръка. — Не. Тя предложи, както е длъжна. Но не е готова за такова бреме — би я убило, би унищожило душата й — а това би ранило и нейния бог, фатално може би. Стони дръпна ръката си, но остана до него. Беше се ококорила. — И какво по-точно смяташ да правиш с… с всичките тези души? — Трябва да измисля начин, Стони Менакис. Да ги изкупя. Както щеше да направи моят бог. — Лудост! Ти не си бог! Ти си един проклет смъртен! Не можеш да… — Но трябва. Тъй че разбирате, аз и приличам, но и не приличам на вашия приятел Бюк. Простете, че „предъвквам“ такива неща. Знам, че отговорът ме очаква — скоро, надявам се — и вие сте прави. Кроткото търпение не може да продължи дълго. Твърде дълго го упражнявах. — Бъди какъвто си, Итковиан — рече Грънтъл. — Ние със Стони просто много говорим. Прощавай. — Няма нужда от прошки, сър. — Защо не мога да имам нормални приятели? — сърдито попита Стони. — Хора без тигрови шарки и котешки очи? Без сто хиляди души, яхнали гърбовете им? А, ето че идва някакъв конник от другата влачеща се част — може би той е нормален! Гуглата ми е свидетел, прилича на прост селянин, достатъчно необразован, за да може да връзва само прости изречения. Идеален! Ей! Ти! Какво се мотаеш там? Я ела при нас! Моля те де! Длъгнестата фигура, яхнала някаква странна порода товарен кон, подкара боязливо към тях. Спря и извика на ужасен даруджистански: — Здравейте, приятели! Лош момент ли съм избрал? Гледам, че се карате… — Да се караме? — Стони изсумтя. — Ти май дълго си живял из горите, щом си мислиш, че това е караница! Ела насам! Как в името на Бездната си се сдобил с толкова дълъг нос? Мъжът се сви и се поколеба. — Стони! — сопна й се Грънтъл и се обърна към ездача: — Тази жена е груба и се държи отвратително с всички. — Не бях груба! — възкликна тя. — Големите носове са като големите длани, което предполага и… Всички замълчаха. Дългото тясно лице на новодошлия бавно се изчерви. — Добре сте дошъл, сър — заговори Итковиан. — Моите съжаления, че не сме се срещали досега — особено след като всички, изглежда, изостанахме в авангарда на Бруд и на ривите, и на всички останали части. Мъжът кимна. — Е, да. Забелязахме го и ние. Аз съм Върховен маршал Строу*, от Нередовните на Мот. — Светлите му очи пробягаха към Грънтъл. — Бива я татуировката. И аз си имам. — Нави мръсния си ръкав и показа някаква зацапана рисунка под рамото си. — Не знам кво е станало с нея, трябваше уж да е дървесна жаба на пън. То вярно, дървесните жаби трудно се виждат, май трябваше да е ей т’ва петънце тука, мисля, че това е жабата. Ама може и гъба да е. — Оголи в усмивка два реда огромни зъби, пусна ръкава си, отпусна се в седлото и изведнъж се намръщи. — Знаете ли накъде отиваме? И защо бързаме толкова? [* Сламката (англ.). — Б.пр.] — Ами… Грънтъл, изглежда, не можа да каже повече, затова Итковиан се намеси: — Чудесни въпроси, сър. Градът, към който сме тръгнали на поход, се казва Маврик, там отново ще се съберем с малазанската армия. А от Маврик продължаваме още на юг, към град Корал. Строу се намръщи. — Ще има ли битка при Маврик? — Не, защото градът е изоставен. Просто там е удобното място да се съберем. — А Корал? — Виж, при Корал може и да има, да. — Че то градовете не бягат. Що сме се разбързали тогава? Итковиан въздъхна. — Проницателно запитване, сър, което води до определени предизвикателства спрямо доскоро настойчиво застъпвани хипотези от страна на всички засегнати страни. — Кво? — Каза, че въпросът е умен — изръмжа Стони. Маршалът кимна. — Че нали затуй го зададох. Всички ме знаят, че задавам умни въпроси. — Виждаме — отвърна тя навъсено. — Бруд бърза — заговори Грънтъл, — защото иска да стигне до Маврик преди малазанците — които на свой ред, изглежда, се придвижват по-бързо, отколкото мислехме, че е възможно. — Е, и? — Ами… съюзът стана доста… несигурен напоследък. — Те са малазанци — какво очаквахте? — Честно казано, не мисля, че Бруд е знаел какво да очаква — отвърна Грънтъл. — Да не би да твърдите, че не сте изненадани от разцеплението? — Разцепление? А, да. Не. Все едно, ясно е защо малазанците се движат толкова бързо. Итковиан се наведе от седлото си. — Тъй ли? Строу сви рамене. — Имаме свои хора при тях… — Имате шпиони сред малазанците? — попита удивен Грънтъл. — Ми да. Винаги го правим. Струва си да знаеш какво са намислили, особено когато се биехме с тях. Само защото сега са ни съюзници, няма да се откажем да ги наблюдаваме, я. — Та защо се придвижват толкова бързо малазанците, Строу? — Заради Черните моранти, много ясно. Идват всяка нощ, отнасят напред цели роти. На пътя са останали само четири хиляди малазанци, и половината са поддръжка. Дужек също е заминал. Похода го води Уискиджак — стигнали са до река Маврик и правят баржи. — Баржи? — Ми да. Да плуват по реката сигурно. Не да я прехвърлят, щото там си има брод, а и баржите бездруго са тръгнали надолу по реката. — А реката, разбира се — промърмори Грънтъл, — ще ги откара направо до Маврик. Само за няколко дни. Итковиан се обърна към маршала. — Сър, вие съобщихте ли на Каладън Бруд тази информация? — Не. — Защо? Строу сви рамене. — Ми, ние с братята Боул много си говорихме за това. — И? — Решихме, че Бруд нещо е позабравил. — Забравил ли? Какво е забравил? — Ами нас. Нередовните на Мот. Мислим, че май се канеше да ни остави назад. На север още. При Леса на Черното псе. Имаше някаква заповед тогава, там нещо да останем, а той да тръгне на юг. Ама не сме сигурни. Не можем да си спомним. Грънтъл се покашля. — Не сте ли мислили все пак да уведомите бойния главатар за присъствието си? — Е, не искаме да го ядосваме. Според мен май имаше някаква такава заповед, нали. Нещо като „я се махайте“, таквоз. — Махайте се? И защо ще ви го казва това Бруд? — Е, точно това е. Не е бойният главатар. Каллор беше. Ей това ни обърка. Не го харесваме Каллор. Обикновено му пренебрегваме заповедите. Та затуй сме тук. Ами вие кои сте? — Струва ми се, сър — каза Итковиан, — че трябва да изпратите вестоносец до Бруд — с вашето донесение за малазанците. — О, ние и там си имаме хора, отпред, в авангарда. Опитват се да се доберат до бойния главатар, ама Каллор ги държи настрана. — Виж, това е интересно — измърмори Грънтъл. — Каллор вика, че изобщо не трябвало да сме тук. Вика, че бойният главатар щял да се разгневи. Затуй вече не припарваме до тях. Всъщност мислим да обърнем назад. Липсва ни Лесът на Мот — дървета няма тук. Ние обичаме дървото. Какво ще да е — ей на, преди малко си върнахме тая удивителна маса… само дето е без крака, счупени са, изглежда. — С цената на всичко, искаме да не напускате армията, маршал! — каза Грънтъл. Лицето на войника помръкна. — Има дървета! — възкликна изведнъж Стони. — На юг! Цяла гора, около Корал! Лицето на маршала светна. — Наистина ли? — Да — каза Итковиан. — Цяла гора кедри, смърч и борове. — О, това е чудесно. Ще кажа на другите. Много ще се зарадват всички, и по-добре да се зарадвани, да ви кажа. Че са почнали да си щърбят мечовете напоследък — лош признак е, когато почнат да го правят. — Да ги щърбят ли, сър? Строу кимна. — Да де. Правят им щръбки. Така като те ударят, раната е много по-гадна. Лош признак е, когато изпаднат в такова настроение. Много лош. Скоро току-виж почнали и да играят в кръг около огъня. После това спира, и като спре — знаеш, че по-лошо не може да стане, щото това значи, че момчетата почват да си правят бойни групи, тръгват нощем и търсят да убият някого. Хвърлили са му окото на оня голям фургон зад нас… — О — каза Грънтъл. — Не го правете това — кажете им да не го правят това, маршале. Ония хора… — Некроманти, да. Мрачни едни такива. Много мрачни. Ние не обичаме некроманти. Особено братята Боул, те пък хич не обичат некроманти. Клечеше им един в земята им, знаете ли, зарови се в някаква стара порутена кула в блатото. Всяка нощ духове и призраци. Та накрая братята Боул трябвало да направят нещо, отишли и го изровили клечалото. Мръсна работа било, вярвайте ми — все едно, обесиха каквото беше останало от него на Долния кръстопът, като предупреждение за другите, нали. — Тези братя Боул сигурно са внушителна двойка — каза Итковиан. — Двойка? — Рошавите вежди на Строу се вдигнаха. — Те са двайсет и трима. Ни един от тях не е по-нисък от мен. И са умни — някои от тях де. Не че могат да четат, но могат да броят чак до десет — и това е нещо, нали? Е, аз да вървя. Да кажа на всички, че на юг има дървета. Айде, довиждане. Изгледаха го мълчаливо, докато се отдалечи. — Тоя така и не получи отговор на въпроса си — каза след малко Грънтъл. Итковиан го погледна. — Кой въпрос? — Кои сме ние. — Не бъди идиот — каза Стони. — Много добре знае кои сме. — Мислиш, че беше игра? — Върховен маршал Строу! Бездната да ме вземе дано, разбира се, че беше! И ви метна и двамата, нали? Но не и мен. Веднага го хванах. Моментално. — Мислите ли, че трябва да уведомим Бруд? — попита я Итковиан. — За кое? — Ами, за малазанците например. — Има ли някакво значение? Бруд все едно ще стигне пръв до Маврик. Тъй че да чакаме два дни вместо две седмици, какво от това? Просто свършваме по-скоро с цялата тая каша. Гуглата ми е свидетел, може пък Дужек вече да е завладял Корал — а той може да го направи, мен ако питате. — Имаш право — измърмори Грънтъл. Итковиан извърна глава. „Навярно има. Към какво съм тръгнал? Какво искам все още от този свят? Не знам. Изобщо не ме интересува този Пророк на Панион — той в края на краищата ще приеме прегръдката от мен, стига малазанците да го оставят жив, което едва ли е вероятно.“ „Затова ли се мъкна така зад тези, които ще променят облика на света? Безразличен, равнодушен? Аз като че ли съм свършил — защо не мога да приема тази истина? Моя бог го няма — бремето си е мое. Навярно няма отговор за мен — това ли вижда новата Щит-наковалня, когато ме погледне с такава жалост в очите?“ „Дали целостта на моя живот вече не е зад мен, освен това ежедневно, безсмислено тътрене на това тяло?“ „Навярно съм приключил. Най-сетне приключил…“ — Кураж, Итковиан — каза Грънтъл. — Войната може би ще свърши, преди да сме се приближили. И после няма да има за какво да се тормозим, нали? — Реките са за да пиеш от тях и да се давиш в тях — изръмжа Хетан, стиснала под мишницата си дървеното ведро. Уискиджак се усмихна. — Мислех, че вашите прадеди са били мореплаватели. — На които най-накрая им е дошъл умът в главите и са заровили проклетите си канута завинаги. — Говориш необичайно непочтително, Хетан. — Всеки момент ще повърна върху ботушите ти, старче, как иначе да говоря? — Не обръщай внимание на дъщеря ми — подхвърли Хъмбръл Тор — не го бяха видели да идва. — Залюбил я е един дару. — Не ми споменавай за оня плужек! — изсъска Хетан. — Сигурно ще се радваш да научиш, че беше на друга баржа последните три дни, докато ти страдаше — каза й Уискиджак. — И се съвземаше. — Избягал е от тази само защото се заклех, че ще го убия — измърмори Хетан. — Уж не трябваше да се влюбва тоя лигав червей! Духове долни, какъв апетит! Хъмбръл Тор се изсмя гръмко. — Никога не съм мислил, че ще видя такава вкусна… — О, я млъкни, тате! Грамадният баргаст намигна на Уискиджак. — Очаквам с нетърпение наистина да се запозная с този даруджистанец. — В такъв случай съм длъжен да ви предупредя, че външността лъже — каза Уискиджак. — Особено в лицето на Круппе. — О, виждал съм го отдалече, как го мъкне насам-натам дъщеря ми, поне в началото. И напоследък забелязах, че ролята на старшия се е обърнала. Забележително. Хетан до голяма степен си е дете на жена ми, нали разбираш. — А жена ви къде е? — В планините на Белоликите. Почти достатъчно далече, за да ме остави да дишам спокойно. Почти. Може би при Корал… Уискиджак се усмихна, отново почувствал дара на сърдечното приятелство, който бе получил напоследък. Погледна оттатък река Маврик. Рибарските кейове и коловете за връзване бяха обрасли с тръстика; стари лодки лежаха полузаровени в наносите и гниеха по брега. Рибарските колиби по-нагоре бяха скрити от високата трева. Пустошта и всичко, което тя означаваше, изведнъж помрачи настроението му. — Дори за мен тази гледка е неприятна — изръмжа Хъмбръл Тор. Уискиджак въздъхна. — Приближаваме града, нали? Малазанецът кимна. — Още един ден може би. — Смяташ ли, че Бруд знае? — Така мисля. Отчасти поне. Между конярите и работниците имаме от Нередовните на Мот… — Нередовните на Мот — кои са пък тези? — Нещо, което смътно прилича на наемнически отряд. Предимно дървари и земеделци. Събраха се случайно — всъщност създадохме ги ние, малазанците. Тъкмо бяхме взели град Ораз и напредвахме на запад към Мот — който веднага се предаде, с изключение на обитателите на Мотския лес. Дужек не искаше да остави зад гърба си ренегати, които да нападат обоза, докато напредваме навътре, затова изпрати Подпалвачите на мостове в Мотския лес да ги изловят. След година и половина все още бяхме там. Нередовните обикаляха на кръгове около нас. Когато решаваха да останат на място и да се бият, все едно че ги обладаваше някой тъмен блатен бог — разкървавиха ни носовете неведнъж. Същото направиха и на Златните моранти. Накрая Дужек ни изтегли, но Нередовните на Мот вече бяха подписали договор с Бруд. Той ги привлече в армията си. Тъй или иначе — сви рамене командирът, — те са коварна пасмина, като глисти са — и свикнахме да живеем с тях. — По този начин поне знаете какво знае за вас врагът ви. — Хъмбръл Тор кимна. — Повече или по-малко. — Вие, малазанците — каза баргастът и поклати глава, — играете много засукана игра. — Понякога — съгласи се Уискиджак. — В други случаи е съвсем проста. — Някой ден армиите ще тръгнат в поход към планините на Белоликите. — Съмнявам се. — Защо не? — намръщи се Хъмбръл Тор. — Ние не сме ли достойни противници, командире? — Прекалено достойни, главатарю. Но истината е следната. Ние сме сключили съюз с вас, а Малазанската империя държи на такива прецеденти. Към вас ще се отнесат с уважение и ще ви предложат търговия, граници и всичко останало — стига да го пожелаете. Ако не, пратениците ще си тръгнат и това ще бъде последната ви среща с малазанци, докато не решите нещо друго. — Странни завоеватели сте вие. — Да, такива сме. — А защо сте на Дженабакъз, командире? — Малазанската империя ли? Тук сме, за да обединяваме, а чрез това обединяване — да се обогатим. Но не сме егоистични в обогатяването си. Хъмбръл Тор потупа ушитата си от пробити монети ризница. — И среброто ли е всичко, което ви интересува? — Има много видове богатство, главатарю. — Нима? — Очите на главатаря се присвиха. Уискиджак се усмихна. — Запознанството ни с клановете на Белоликите е едно от тези богатства. Различията трябва да се подкрепят, Хъмбръл Тор, защото те са родното място на мъдростта. — Ваши ли са тези думи? — Не. На имперския историк Дюйкър. — И той говори от името на Малазанската империя? — В най-добрите времена. — А тези времена от най-добрите ли са? Уискиджак срещна черните очи на бойния главатар. — Може би са. — Няма ли да млъкнете! — изръмжа зад тях Хетан. — Гади ми се вече. Хъмбръл Тор се обърна към дъщеря си, която се бе присвила до буретата със зърно. — Мисля… — Какво? — Че май не страдаш от морска болест, дъще. — Тъй ли! Какво тогава… — Очите й се ококориха. — Духове долни! След няколко мига на Уискиджак му се наложи да спусне крака от борда на баржата, та водата да измие ботушите му. Морска буря беше връхлетяла Маврик малко след опустошението му, беше изтръгнала стотици декоративни дървета и беше натрупала обрасли с бурени пясъчни дюни до стените на сградите. Улиците бяха погребани под чистия вълнист килим от пясък, покрил тела и отломки. Корлат яздеше сама по главната улица на града. Вляво от нея се нижеха груби, тромави складове, вдясно — жилищни сгради, кръчми, ханове и търговски дюкяни. Високо над главата й провиснали въжета свързваха горните етажи на складовете с плоските покриви на дюкяните, вече покрити със сухи водорасли като украса за някое морско празненство. Чуваха се само въздишките на топлия вятър. Нямаше никакво движение. Прозорци и врати зееха черни и запуснати. Складовете бяха опразнени, широките им плъзгащи се врати бяха оставени широко разтворени. Тя се приближи към най-западната част на града и миризмата на морето постепенно отстъпи на по-сладникавия дъх на гниеща пресноводна растителност от реката зад складовете вляво. Каладън Бруд, Каллор и останалите бяха предпочели да заобиколят града откъм сушата, на път към низините, със Старата, която покръжи над тях, преди отново да отлети нанякъде. Корлат никога досега не беше виждала Майката Сив гарван толкова разстроена. Ако изгубената връзка наистина означаваше, че Аномандър Рейк и Лунният къс са унищожени, то Старата беше изгубила и господаря си, и гнездото си. Представата и за двете беше еднакво неприятна. Достатъчно неприятна, та Великият гарван да свие отчаяно криле и отново да се понесе на юг. Корлат беше решила да язди сама, по път, по-дълъг от този на другите — през града. Не беше нужно вече да се бърза, в края на краищата, а очакването имаше свойството да удължава и да прави тягостно всяко стоене на едно място — по-добре следователно да удължиш приближаването със сдържана скорост. Толкова много неща трябваше да премисли, в края на краищата. Ако Господарят й все пак беше добре, щеше да й се наложи скоро да застане пред него и да прекъсне службата си — и да приключи по този начин връзка, съществувала от четиринайсет хиляди години. Не, по-скоро — да я отложи за известно време. „За оставащите години от живота на един смъртен.“ А ако някоя злочестина беше сполетяла Аномандър Рейк, тогава Корлат щеше да се окаже ранговият командир на дузината Тайст Андий, които като нея бяха останали с армията на Бруд. Щеше да направи тази отговорност краткотрайна, защото не желаеше да властва над свои ближни. Щеше да ги освободи всеки сам да избере съдбата си. Аномандър Рейк беше обединил тези Тайст Андий със силата на личността си — качество, за което Корлат знаеше много добре, че не притежава. Различните каузи, на които решаваше да посвети себе си и своя народ, бяха, както винаги бе предполагала, отражение на една и съща тема — но тази тема и нейната същина винаги бе убягвала на Корлат. Имаше войни, имаше борби, врагове, съюзници, победи и загуби. Дълга поредица през столетията, която изглеждаше безразборна не само на нея, но и на расата й. Изведнъж я споходи една мисъл и се изви като тъп нож в гърдите й. Навярно Аномандър Рейк беше също толкова объркан. „Навярно тази безкрайна поредица от каузи отразява собственото му търсене. През цялото време приемах, че съществува една-единствена цел — която да придаде смисъл на съществуването ни, да ни даде благородството, присъщо на другите… на другите, за които борбата означава нещо. Не беше ли това в основата на всичко, което вършехме? А защо се съмнявам сега? Защо сега ми се струва, че ако наистина има основа, то тя е нещо съвсем друго?“ „Нещо съвсем не толкова благородно…“ Помъчи се да се отърси от тези мисли, преди да са я повлекли към отчаянието. „Защото отчаянието е проклятието на Тайст Андий. Колко често съм виждала как падат мои ближни на бойното поле и съм съзнавала — дълбоко в душата си, — че братята и сестрите ми умират не заради неспособността си да се защитят? Умираха, защото бяха избрали да умрат. Покосени от собственото си отчаяние.“ „Най-тежката заплаха за нас.“ „Дали Аномандър Рейк просто не ни е спасявал от отчаянието — дали това е единствената му цел? Дали тази цел не е отричане? Ако е така, скъпа Майко Тъма, то той е бил прав в стремежа си да ни пречи да разберем, в стремежа си да не ни позволи да осъзнаем неговата единствена, жалка цел. А аз — аз изобщо не биваше да тръгвам по дирята на тези мисли, изобщо не биваше да се домогвам до това тъжно заключение.“ „Това, че съм открила тайната на моя Господар, не ми носи отплата. Проклятие на Светлината, той цели столетия избягваше въпросите ми, осуетяваше желанието ми да го опозная, да разкъсам булото на мистерията, с което се е загърнал. И аз бях уязвена от това, нахвърлях се върху него с ярост — и той устояваше на моя гняв и безсилие. Безмълвен.“ „Решил да не сподели… онова, което приемах за арогантност, за най-лошия вид покровителствено поведение — достатъчно, за да възпламени гнева ми… ах, Господарю мой, жестока е твоята милост.“ „И ако отчаянието изтезава нас, теб изтезава стократно…“ Вече разбираше, че няма да освободи своите ближни. Също като Рейк не можеше да ги изостави и също като Рейк нямаше да може да изрече истината, когато я помолят — или настоят — за оправдание. „И следователно, ако този момент настъпи скоро, трябва на всяка цена да намеря сила — силата да водя — силата да крия истината от своите ближни.“ „О, Уискиджак, как мога да ти кажа това? Нашите страсти са… дребнави. Глупаво романтични. Не съществува рай на света за теб и мен, любими. Така че единственото, което мога да предложа, е да се присъединиш към мен, да останеш на моя страна. И се моля на Майката Тъма, о, как се моля, това за теб да се окаже достатъчно…“ Градските покрайнини продължаваха покрай речния бряг в дълга ивица бедняшки рибарски колиби, пушилни и места за сушене на мрежи, разнебитени от бурята и покрити със смет. Селището стигаше нагоре по течението чак до низините, имаше дори няколко наколни жилища, свързани с дъсчени пътеки над обраслата с ракитак тиня. Две редици колове от отсамната страна на реката маркираха широкия подводен изкоп, водещ до края на блатистите низини, където бяха построени широки здрави платформи. Устието на река Маврик на изток беше непроходимо, освен за най-плитките съдове, тъй като дъното му постоянно се местеше под напора на прилива и на течението, издигайки само за няколко камбани време скрити прегради от пясък, след което ги помиташе, за да изникнат нови на друго място. Обозът разтоварваше на запад от устието — до блатата. Бойният главатар, Каллор, конен съгледвач Хърлочъл и първият помощник на Корлат Орфантал стояха на платформата, конете им бяха вързани на пътя. И четиримата се бяха обърнали с лице срещу течението на реката. Корлат поведе коня си по дигата, свързваща града с платформата. Едва когато се изкачи до най-високата точка, видя малазанските баржи. Веднага заключи, че в построяването им е помогнала магия. Бяха стабилни, здрави съдове с плоски дъна — широки. Корпусите им бяха от дебели необработени трупи. Най-малко половината от всяка палуба беше покрита с насмолено платно. От мястото си можеше да види не по-малко от двайсет. „Дори с магия построяването трябва да им е струвало огромно усилие. Но пък да ги довършат толкова бързо…“ „Това ли са замисляли Черните моранти през цялото време? Ако е така, значи Дужек и Уискиджак са го планирали от самото начало.“ Над флотилията кръжаха Велики гарвани и грачеха насмешливо. На предната баржа се виждаха малазански войници, баргасти и коне. Корлат спря и един риви пое юздите. Тя му кимна и тръгна по дължината на платформата към Каладън Бруд. Лицето на бойния главатар беше безизразно. Лицето на Каллор се бе изкривило в грозна усмивка. Орфантал се приближи до нея, кимна за поздрав и я запита на родната им реч: — Сестро, приятна ли беше ездата през Маврик? — От колко време стоите тук, братко? — Камбана и половина, може би. — Значи нямам повод за съжаление. Той се усмихна. — При това мълчалива камбана и половина. Почти достатъчно, за да докара един Тайст Андий до полуда. — Лъжец. Много добре знаеш, че можем да си мълчим по цели седмици, братко. — А, но то е без емоция, нали? Знам го по себе си — просто слушам вятъра и нищо не ме вълнува. Тя го погледна. „Без емоция? Виж, в тази лъжа няма никаква шега.“ — И смея да кажа, че напрежението се усилва — продължи Орфантал. — Вие двамата — изръмжа им Каллор. — Говорете на език, който можем да разбираме, ако въобще ще говорите. Бездруго тук се събра лицемерие за цял живот. Орфантал се обърна към него и отвърна на дару: — Не твоя живот, Каллор, нали? Древният воин се озъби. — Хайде стига — избоботи Бруд. — Не искам малазанците да видят, че се дърлим. Корлат видя Уискиджак — стоеше на широкия тъп нос на предната баржа. Беше с шлем и в пълно бойно снаряжение. До него стоеше Хъмбръл Тор и ризницата му от пробити монети блестеше. Баргастът очевидно се наслаждаваше на мига, изправил гръб, висок и властен, отпуснал ръце на дръжките на брадвите, окачени на бедрата му. Знаменосецът Артантос бе застанал зад двамата, скръстил ръце, и се усмихваше. Войниците натискаха дългите весла и си подвикваха, докато насочваха баржата между редиците колове. Маневрата бе извършена ловко, огромната баржа се измъкна от по-силните течения в средата и леко се плъзна към пристана. Корлат гледаше, без да откъсва очи от Уискиджак, който също я беше видял, как съдът бавно се приближава към платформата. Баржата се изравни с кея и стърженето, което последва, беше съвсем приглушено. По платформата наскачаха войници с въжета. Другите баржи нагоре по реката вече свиваха към брега и акостираха по тинестата ивица. Хетан се появи между баща си и Уискиджак, избута ги и скочи на платформата. Лицето й беше пребледняло, краката й се огъваха. Орфантал притича да я подкрепи, но тя избута с ръмжене предложената й ръка, залитна покрай тях и тръгна бързо към дигата. — Много мил жест — изсмя се гръмко Хъмбръл Тор от палубата. — Но ако цениш живота си, Тайст Андий, остави момичето само с тежката му злочестина. Бойни главатарю! Благодарим за официалното посрещане! Ускорихме пътя до Корал, нали? — Баргасткият главатар стъпи на платформата, Уискиджак слезе след него. — Освен ако няма още стотина баржи нагоре по реката — изръмжа Бруд, — сте загубили две трети от силите си. Как стана това? — Три клана се качиха да плават, главатарю — отвърна широко ухилен Хъмбръл Тор. — Останалите предпочетоха пешком. Нашите духове-богове се смеят, нали? Макар и с раздразнение, признавам! — Добра среща, бойни главатарю — каза Уискиджак. — Уви, нямахме достатъчно съдове да превозим цялата армия. Затова Дужек Едноръкия реши да я раздели на две… — И къде, в името на Гуглата, е той? — попита навъсено Каллор. — То пък защо ли питам. Уискиджак сви рамене. — Черните моранти ги пренасят… — До Корал, да — сопна се Каллор. — И с каква цел, малазанецо? Да завладеят града в името на вашата империя? — Съмнявам се, че е възможно — отвърна Уискиджак. — Но ако беше, толкова ли щяхте да негодувате да пристигнете в един умиротворен град, Каллор? Ако твоята кръвожадност трябва да бъде утолена… — Никога не жадувам дълго, малазанецо — изръмжа Каллор и облечената му в стомана ръка се вдигна към грамадния меч, вързан на гърба му. — Изглежда, са настъпили сериозни промени в онова, за което се бяхме разбрали, че е стабилен план — каза Бруд, без да обръща внимание на Каллор. — Всъщност — продължи той, докато очите му се отместваха към баржата, — този план явно е бил оформен с намерението за измама в ума ви от самото начало. — Възразявам — заяви Уискиджак. — Точно както вие си имахте Лунния къс и каквото там се кани да направи с него Рейк като свой отделен план, ние също решихме, че е редно да спретнем нещо подобно. Прецедентът е ваш, главатарю — затова не смятам, че сте в позицията да изразявате недоволство. — Командире — изръмжа Бруд, — ние никога не сме възнамерявали Лунният къс да извършва предварителен щурм, за да си спечелим по-изгодни позиции спрямо своите предполагаеми съюзници. Разчетът на времето, към който се придържахме, бе насочен към обединените усилия. — И Дужек е съгласен с вас, главатарю. Както и аз. Кажете ми, Старата успя ли да се приближи до Корал? — Все още се опитва. — И най-вероятно отново ще бъде отблъсната. Което значи, че не разполагаме с разузнавателни данни какви подготвителни действия се предприемат срещу нас. Ако Панионският пророк и неговите съветници имат поне капка военен усет, ще са ни устроили някакъв капан — нещо, в което неизбежно да влезем, докато настъпваме към стените на Корал. Бойни главатарю, нашите Черни моранти превозиха капитан Паран и Подпалвачите на мостове на десет левги от града, за да се приближат скришом и да разберат какво ни кроят панионците. Но само Мостоваците няма да са достатъчни, за да осуетят тези опити, каквито и да се окажат те. По тази причина Дужек води шестхиляден състав от Воинството, пренесен от Черните моранти, за да унищожат онова, което ни подготвят панионците. — И защо в името на Гуглата сме длъжни да ви вярваме? — попита сърдито Каллор. — Вие само лъжете — от самото начало. Уискиджак отново сви рамене. — Ако смятате, че шест хиляди малазански войници са достатъчни, за да завземат Корал и да унищожат Панион Домин, значи сериозно сте подценили противника. Не мисля, че ние го подценяваме. Смятам, че ни предстои сериозно сражение и каквото и предимство да си спечелим в началото, ще ни е изключително необходимо. — Командире, панионските сили са подкрепени с магически кадър и със свръхестествените кондори — каза Бруд. — Как смята да се защити от тях Дужек? Вашата армия не разполага с магьосници, за които си струва да говорим. — Бързия Бен е там, а той е намерил средство за безпрепятствен достъп до лабиринтите. Второ, ще им се наложи да се противопоставят на Черните моранти във въздушния контрол, има и внушителен запас от муниции. Но ви признавам, всичко това може да се окаже недостатъчно. — Повече от половината ви армия може да бъде избита, командире. — Възможно е, главатарю. Ето защо, ако е приемливо за вас, трябва колкото може по-бързо да стигнем до Корал. — Как пък не — изръмжа Каллор. — А може би е по-добре да оставим панионците да се изтощят, унищожавайки Дужек и неговите шест хиляди, и тогава да пристигнем. Чуй ме, бойни главатарю. Малазанците сами са се въвлекли в тази потенциално гибелна ситуация, а сега идват да ни молят да платим скъпата цена. Аз казвам да оставим тия кучи синове да изгинат. Корлат усети как бойният главатар се поколеба. — Доста жалка реакция — изсумтя тя. — Просмукана от емоции. И следователно — вероятно тактически самоубийствена за всички страни. Каллор се обърна рязко. — Точно ти не можеш да претендираш за обективност! Разбира се, че ще си на страната на любовника си! — Ако неговата позиция беше неприемлива, със сигурност нямаше да съм, Каллор. И точно в това е разликата между мен и теб. — Обърна се към Каладън Бруд. — Сега говоря от името на Тайст Андий, които придружават армията ви, бойни главатарю. Настоявам да ускорим похода си към Корал, с цел да облекчим Дужек. Командир Уискиджак е дошъл с достатъчно баржи, за да осъществим бързо прехвърляне на южния бряг. Пет дни усилен марш ще ни отведат пред стените на Корал. — Или осем дни нормален ход — каза Каллор, — с което ще пристигнем добре отдъхнали. Толкова ли сме надценили Воинството на Едноръкия, та да не могат да удържат някакви си три дни? — Нова тактика ли опитваш? — попита го Орфантал. Побелелият воин сви рамене. Бруд изсъска през зъби. — Той говори благоразумно, Тайст Андий. Пет дни, или осем. Изтощени или отпочинали, и по този начин — способни веднага да влезем в сражение. Кое от двете е по-стабилно тактически? — Може да се окаже, че разликата е в това дали ще се присъединим към стабилна, ефикасна сила, или ще заварим само накълцани трупове — каза Уискиджак. — Решавайте каквото искате тогава. Ние ще ви оставим баржите, разбира се, но моите части ще се прехвърлят първи — ще рискуваме с това изтощаване. — Обърна се и махна на Артантос, който беше останал на баржата. Знаменосецът се наведе, взе от палубата няколко сигнални флага и тръгна към кърмата. — Предвидил си го това — изсъска Каллор. — Нали? „Че ти ще се наложиш днес. Да, мисля, че да.“ Уискиджак не отвърна нищо. — И така, вашите сили пристигат първи при Корал, в края на краищата. Много умно, кучи сине. Много умно наистина. Корлат пристъпи към Бруд. — Бойни главатарю, все още ли вярвате на Тайст Андий? Едрият мъж се намръщи. — На теб и на народа ти? Да, разбира се. — Добре. В такъв случай ние ще придружим командир Уискиджак, Хъмбръл Тор и техните сили. И така ще представляваме вашите интереси. Двамата с Орфантал сме соултейкън — един от нас винаги може да се върне бързо и да ви донесе вестта за поражение или измяна. Освен това присъствието ни може да се окаже решително в случай, че се наложи Дужек да се оттегли от сражение, което не може да бъде спечелено. Каллор се изсмя. — Любовниците се събират, а от нас се иска да се кланяме на лъжливата обективност… Орфантал пристъпи към него и тихо каза: — Това е последната обида, която нанасяш на Тайст Андий. — Спрете! — изрева Каладън Бруд. — Каллор, знай следното: аз се уповавам на Тайст Андий. Нищо не може да разклати тази вяра, защото е спечелена преди столетия, стократно, и нито веднъж не е предавана. В твоята вярност, от друга страна, започвам да се съмнявам все повече и повече… — Внимавайте със страховете си, главатарю — изръмжа Каллор, — да не направите така, че да се окажат верни. Бруд отговори толкова тихо, че Корлат едва го чу. — Подиграваш ли ми се, Каллор? Древният воин пребледня и отвърна съвсем беззвучно: — Каква полза бих имал от това? — Точно така. Корлат се обърна към брат си. — Повикай нашите, Орфантал. Ще придружим командира и племенния вожд. — Както кажеш, сестро. — Тайст Андий се обърна, после спря, изгледа продължително Каллор и каза: — Мисля, старче, че когато свърши всичко това… Каллор се озъби. — Мислиш какво? — Че ще дойда за теб. Каллор задържа озъбената си усмивка, но потръпването на набръчканата му буза издаде усилието му. Орфантал тръгна към чакащите коне. Гръмкият смях на Хъмбръл Тор наруши напрегнатата тишина. — А бе знаехме си ние, че ще се сдърлите. Корлат се обърна към баржата — и срещна погледа на Уискиджак. Усмихна й се с усилие и тя видя напрежението, което изпитваше. Но това, което видя в очите му, накара сърцето й да забие бързо. Любов и облекчение, нежност… и очакване. „Майко Тъма, колко живи са смъртните.“ Грънтъл и Итковиан яздеха един до друг в лек тръс. Небето на изток избледняваше, въздухът беше чист и прохладен. Двайсетина пастири риви подвеждаха към оградената рампа последните от първите триста бедерини. На няколкостотин крачки зад двамата вторите триста пристъпваха, подкарани към пътя върху дигата. След тях идваха още поне две хиляди животни. Малазанците бяха строили добре, всяка баржа караше рампи, които се свързваха здраво при носа, а кърмите бяха устроени така, че да се изравняват, след като се смъкнат задните перила. Мостът, който оформяха рампите между двата съда, беше едновременно гъвкав, където се наложеше, и стабилен навсякъде другаде, и беше изненадващо широк — позволяваше да се превозят по два фургона един до друг. Командир Уискиджак и неговите роти от Воинството бяха прехвърлили реката преди повече от петнадесет камбани, последвани от трите клана баргасти на Хъмбръл Тор. Грънтъл знаеше, че Итковиан се беше надявал отново да се види с двамата мъже, особено с Уискиджак, но докато стигнат до реката, малазанците и баргастите отдавна бяха заминали. Каладън Бруд беше оставил силите си на лагер за през нощта от отсамната страна на река Маврик и беше вдигнал войската си три камбани преди съмване. Току-що бяха привършили с прехвърлянето. Несъответствието в скоростта на двете съюзни армии го учуди. Двамата спряха до ривските пастири. Встрани от тях стоеше висок, странен на вид мъж, който явно не беше риви, и наблюдаваше тъпчещите към първата баржа бедерини. Грънтъл слезе от коня и се приближи до самотния мъж. — Нередовните на Мот? — Върховен маршал Стай — отвърна му мъжът с крива зъбата усмивка. — Радвам се, че сте тук — тези дребни човечета не мога да ги разбера. А се опитвах, и още как. Май и те не ме разбират. Грънтъл се озърна безизразно към Итковиан, след което отново се обърна към Върховния маршал. — Така е. От отдавна ли стоите тук? — От снощи. Много народ премина. Много. Гледах ги как свързват баржите. Бързи са. Малазанците познават дървото, тъй де. Знаеш ли, че Уискиджак е бил чирак зидар, преди да стане войник? — Не знаех. Това какво общо има с дърводелството, Върховен маршал? — Нищо. Само казвах. — Отряда си ли чакате? — попита Грънтъл. — Не, макар че сигурно ще се появят, рано или късно. Ще дойдат след бедерините, разбира се, да съберат торта. Тия малки човечета също го правят. Сбихме се с тях няколко пъти за това, знаете ли. Дребни свади. Съвсем добронамерени. Погледни ги само какво правят — сритат говната на куп и ги пазят. Ако се приближа, вадят ножове. — Ами в такъв случай ви съветвам да не ги приближавате, Върховен маршал. Стай се ухили отново. — Няма да има майтап, тогаз. Аз нищо не чакам, знаеш ли. Итковиан слезе от коня и дойде при тях. Грънтъл се обърна към пастирите и им подвикна на завален ривски: — Кой от вас е главният тука? — Кажи му да се маха! — сопна се един белоглав старец и посочи с пръст Върховния маршал Стай. — Съжалявам — вдигна рамене Грънтъл. — Не мога да му заповядам нищо. Аз съм тук за моя легион и за Сивите мечове. Искаме да преминем преди останалото от стадото ви… — Не става. Не може. Не. Трябва да чакате. Да чакате. Бедерините не обичат да ги делят. Изнервят се. Трябват ни кротки за прехвърлянето. Разбрахте ме, нали? Трябва да чакате. — Добре де, колко да чакаме? Старецът сви рамене. — Докато свършим. Вторите триста бедерини вече се тътреха по насипа. Грънтъл само чу как нещо тежко тупна на земята, след което всички риви се развикаха. Даруджистанецът се обърна и успя да види Върховния маршал Стай, вдигнал нагоре дългата си ризница, пълна с тежка купчина прясна говежда тор — тичаше с все сила по рампата. Засили се и се пльосна на палубата на отделящата се от брега баржа. Един пастир риви, явно оставен да пази торта, лежеше проснат до петното от плячкосаната купчина, примрял и с червен отпечатък от грамаден кокалест юмрук в челюстта. Грънтъл изгледа ухилено стария пастир, който подскачаше и се пенеше от яд. Итковиан се приближи до него. — Сър, видяхте ли това? — Не. Само края, уви. — Тоя удар дойде сякаш отникъде — дори не видях как стана. Горкият риви рухна като чувал с… — С говна? След дълга пауза — толкова дълга, че Грънтъл си помисли, че никога няма да свърши — Итковиан се усмихна. Свирепите ветрове откъм морето тласкаха дъждовните облаци и всяка капка биеше по железните шлемове, по щитовете и кожените наметала с такава сила, че се пръскаше в мъгла. Запуснатите ниви се скриха зад сивата стена, а керванският път беше кипнал в лепкава кал под копитата, колелетата на фургоните и ботушите. Водата се стичаше през забралото му — беше го смъкнал в безполезно усилие да предпази очите си от дъжда. Присвиваше очи и се мъчеше да придаде някакъв смисъл на това, което вижда. Някакъв вестоносец беше повикал Уискиджак, думите му едва се чуваха през шума от дъжда и движещата се колона, викаше му за някаква счупена ос, колоната беше спряла в безредие. В момента можеше да различи само тълпата напиращи напред окаляни и дърпащи въжетата войници, които си подвикваха, без да могат да се чуят, и поне три фургона, затънали до осите в пътя, превърнал се в кален порой. Седеше на коня си и гледаше. Нямаше смисъл да ругае капризните прищевки на природата, нито закъсалите претоварени фургони, нито дори бавния ход. Морските му пехотинци правеха всичко, което беше възможно, въпреки привидния хаос. Шквалът най-вероятно щеше да се окаже краткотраен предвид сезона, а жаждата на слънцето беше неутолима. При все това се чудеше кои ли богове са се опълчили срещу него, защото след прехвърлянето на реката нито един ден от този отчаян поход не беше минал без инцидент — и нито един от тези инциденти не бе отстъпил милостиво пред трескавото им желание да продължат бързо напред. Оставаха им най-малко още два дни, докато стигнат до Корал. Не беше получил нито едно съобщение от Бързия Бен отпреди Маврик, а магьосникът, Паран и Подпалвачите на мостове по това време все още бяха на половин нощ преход от околностите на Корал. Беше сигурен, че вече са стигнали до града, също толкова сигурен беше, че Дужек и войската с него вече се приближават до мястото на срещата им. Ако предстоеше битка, щеше да се разрази скоро. Уискиджак обърна коня и подкара умореното животно покрай пътя, за да се върне при авангарда. Нощта се приближаваше бързо и трябваше да спрат, поне за няколко камбани. Няколко драгоценни часа насаме с Корлат — трудностите на похода твърде често ги разделяха и макар двамата да се уповаваха на вярата, че нейният Господар, Аномандър Рейк, все още не може да бъде отписан, тя беше приела ролята на командир на своите Тайст Андий във всяко отношение — хладнокръвна, отчуждена, съсредоточена единствено върху състоянието на своите братя и сестри. По нейно нареждане всички те проучваха Куралд Галайн, техния Лабиринт на Мрака, извличаха от мощта му в усилие да я прочистят от покварата на Сакатия бог. Уискиджак беше видял при техните краткотрайни, непредвидими появи цената, понесена от Орфантал и другите Тайст Андий. Но Корлат искаше Куралд Галайн да им е подръка — без да ги заплашва покварата, — когато започнеше битката при Корал. Усещаше, че в нея е настъпила промяна. Някаква отчаяна решимост беше втвърдила всичко, което се таеше в душата й. Навярно възможната смърт на Аномандър Рейк беше вкочанила така духа й. А може би причината бяха бъдещите им пътища, които двамата бяха слели толкова наивно, без оглед на суровите изисквания на реалността. Дълбоко в сърцето си Уискиджак беше сигурен, че Аномандър Рейк не е мъртъв. В няколкото си среднощни разговора с Господаря на Лунния къс малазанецът беше добил усет за дълговечния Тайст Андий: въпреки съюзите, сред които най-вече отдавнашното партньорство с Каладън Бруд, Аномандър Рейк беше самотен мъж, мъж с почти патологично чувство за независимост. Беше безразличен към нуждите на другите, към каквато и да е увереност или потвърждение, което можеха да очакват или искат. „Просто каза, че ще е там за щурма на Корал, и ще бъде.“ Едва успяваше да различи авангарда през сивия сумрак, малката група офицери, обкръжили по пътя петорката на Хъмбръл Тор, Хетан, Кафал, Круппе и Корлат. Пред тях небето изсветляваше. С късмета на Опонн щяха да излязат от шквала навреме, за да могат да спрат и да си приготвят топла храна под топлото сияние на залеза, преди да продължат. Скоростта, която беше наложил на своите четири хиляди войници, беше изнурителна. Бяха най-добрите от всичко, което бе командвал някога, но той просто искаше от тях невъзможното. Въпреки че малазанците го разбираха, внезапно изгубеното доверие на Каладън Бруд беше потресло Уискиджак повече, отколкото можеше да признае на когото и да било, включително Корлат. Един бърз марш на обединените сили можеше да стресне Пророка — щом видеше пристигащите легион след легион, вражеският пълководец щеше да предпочете да се оттегли от сражението с Дужек. Изтощени или не — но понякога самата численост беше достатъчна, за да внуши страх у противника. Панионските ресурси бяха ограничени: Пророкът нямаше да рискува с продължително сражение извън градските стени, ако главната му армия се окажеше застрашена. Появата на четири хиляди изкаляни, едва кретащи войници по-скоро щеше да събуди усмивка на устните на Пророка. Уискиджак трябваше да придаде значение на малобройните си сили — дванайсетимата Тайст Андий, кланът Илгрес и елитните кланове на Белоликите на Хъмбръл Тор най-вероятно щяха да се окажат съдбоносни, макар че съюзната поддръжка на баргастите наброяваше не повече от две хиляди души. „В безсмисленото си бързане оставихме далече назад петдесет хиляди Белолики. Това решение може да се окаже фатално…“ Изведнъж се почувства много по-стар от годините си, обременен от грешките на дълбоко опетнения си от умората дух. Водата се стичаше по дългата плетена ризница и дългата сива коса се беше сплъстила по широките му мършави рамене. Мътносивият шлем блестеше, отразил оловното небе. Стоеше неподвижен, навел глава в основата на плитка падина, а конят го чакаше на десетина крачки по-назад. Унилите му безжизнени очи се взираха в земята през решетката на спуснатото забрало. Немигащи, присвити очи. Гледаха как калната вода се стича, как се събира на малки струи, на по-широки вадички през отворилите се цепнатини и ровове в разкаляната пръст, между корените на гъстите треви и голите камъни. Водата се стичаше на юг. А тук, в тази падина, понесла в устремния си поток парчета странно оцветена тиня, водата течеше на север. „От прах… на кал. Значи все пак крачите с нас в края на краищата. Не, разберете ме. Доволен съм.“ Каллор се обърна и закрачи към коня си. Подкара назад по собствената си диря към лагера. Пред редиците шатри нямаше запалени огньове, блясъкът на фенерите беше смътен през дрипавите платнища. Разкаляните пътеки бяха пълни с Велики гарвани, свити и неподвижни под пороя. Каллор спря пред командната шатра на Каладън Бруд и слезе от коня. Конен съгледвач Хърлочъл стоеше до входа, готов да изпълни ролята на вестоносец на Бруд, ако се наложи. Изглеждаше изнурен и беше почти задрямал. Без да му обръща внимание, Каллор вдигна забралото на шлема си и го подмина. Бойният главатар седеше унило отпуснат на походния стол, положил грамадния чук на коленете си. Не си беше направил труда да почисти калта от бронята и ботушите си. Странно озверелите му очи се вдигнаха, погледнаха Каллор и отново се сведоха. — Направих грешка — избоботи той. — Съгласен съм, главатарю. Това привлече вниманието на Бруд. — Май не ме разбра… — Напротив. Трябваше да тръгнем с Уискиджак. Унищожението на Воинството на Едноръкия — колкото и да би могло да ме зарадва лично — ще е тактически провал за тази кампания. — Добре, Каллор — изтътна гласът на Бруд. — Но вече нищо не мога да направя. — Тази буря ще премине, главатарю. На заранта можеш да подсилиш скоростта — и сигурно бихме могли да съкратим някой ден. Но съм тук по друга причина. Която за щастие е свързана с промяната в настроението ни. — Говори кратко и ясно, Каллор, или въобще не казвай нищо. — Искам да догоня Уискиджак и Корлат. — Защо? Да се извиниш? Каллор сви рамене. — И това, стига да помогне. Но да го кажем направо, ти, изглежда, забравяш за моя… опит. Колкото и да изглежда, че ръмжа на всички ви, все пак съм газил по тази земя, когато Т’лан Имасс още бяха деца. Командвал съм армии от по сто хиляди души. Пръсвал съм жарта на своя гняв над цели континенти и съм седял на високи тронове. Схващаш ли значението на това? — Да. Изобщо не се учиш, Каллор. — Явно не схващаш — сопна се старецът. — Познавам бойното поле по-добре от всеки жив човек, в това число и от теб. — Малазанците като че ли се справиха много добре на този континент и без твоята помощ. Освен това какво те кара да мислиш, че Уискиджак и Дужек ще се вслушат в съветите ти? — Те са рационални хора, главатарю. А изглежда, че забравяш и още нещо за мен. С изваден меч не съм претърпявал поражение от сто хиляди години. — Каллор, ти просто си избираш добре противниците. Кръстосвал ли си оръжие с Аномандър Рейк? А с Дасем Ълтър? С Греймейн? С Първия сегюле? Не беше нужно да добавя „с мен?“ — Няма да се бия с никой от тях в Корал — изръмжа Каллор. — Само със сиърдомини, урдомани, септарси… — И може би с две-три К’Чаин Че’Малле? — Не мисля, че от тях е останало нещо, главатарю. — Може би. А може би не. Донякъде съм изненадан, Каллор, от внезапната ти… страст. Високият воин кимна. — Просто искам да се отплатя заради лошия си съвет, нищо повече. Разрешаваш ли ми да настигна Уискиджак и Корлат? Бруд го изгледа продължително, след което въздъхна и махна вяло с окаляната си ръка. — Върви. Каллор се обърна, излезе и отиде до коня си. Няколкото Велики гарвана, свити под един фургон, бяха единствените свидетели на усмивката, появила се внезапно на устните му. Черната вода обливаше грамадните ледени късове, струпани по морския бряг. Баалджаг и Гарат зацапаха през нея към обраслата с гора суша. Лейди Енви въздъхна и лекичко разбули лабиринта си, колкото да може да премине, без да се намокри. Втръснало й беше от побеснялото море, черната вода и надвисналите планини от лед и мислеше дали да не заформи някое достатъчно ефикасно проклятие и към Нерруз, и към Беру, към богинята за това, че не беше могла да наложи някакъв приличен ред над водите си, а към бога — заради явно безсмисления му гняв от това, че са го използвали толкова нагло. Разбира се, едно такова проклятие като нищо можеше да разклати пантеона още повече, а това едва ли щеше да се приеме добре. Тя въздъхна. — Какво пък, май ще трябва да се откажа от това удоволствие… или поне да го отложа временно. О, добре. — Обърна се и видя как Сену, Турули и Мок се спускат по почти вертикалната ледена плоскост, водеща към замръзналата водна ивица. След няколко мига тримата сегюле вече газеха към брега. Ланас Тог беше изчезнала малко преди тях и вече се бе появила под дърветата. Лейди Енви пристъпи от покрития със скреж прекъснат край на уличката на Мекрос и бавно се спусна към ледения мост. Тръгна към осеяния със скали и парчета лед бряг, където се бяха събрали останалите. — Най-сетне! — възкликна тя, след като стъпи на мокрия мъх до Ланас Тог. Сумрачният стръмен планински склон зад Т’лан Имасс беше обрасъл с огромни кедри. Лейди Енви изтупа няколкото снежинки от безупречно бялата си телаба, огледа за миг мрачния лес, след което вниманието й отново се върна на Ланас Тог. Ледът се кършеше на дълги трески от пронизалите я мечове. Белият скреж се топеше на широки кръпки по сбръчканото лице на немрящото създание. — О, миличка, ти се топиш. — Ще разузная напред — заяви Ланас Тог. — По този бряг наскоро са минали хора. Повече от двайсет, по-малко от петдесет, някои — тежко натоварени. — Тъй ли? — Лейди Енви огледа наоколо, но не видя никакви следи. — Сигурна ли си? О, все едно. Все едно не съм задавала този въпрос. В каква посока вървят? Т’лан Имасс се обърна на изток. — В същата като нас. — Колко любопитно! Дали бихме могли да ги настигнем? — Едва ли, господарке. Те са може би на четири дни пред нас… — Четири дни! Значи са стигнали Корал! — Да. Желаете ли да починете, или ще продължим? Лейди Енви се обърна да огледа останалите. Счупеното копие все още стърчеше от рамото на Баалджаг, макар че като че ли бавно се измъкваше, а кръвотечението видимо беше намаляло. С удоволствие щеше да изцери раната на ая, но звярът нямаше да я пусне до себе си. Гарат изглеждаше оздравял, въпреки че пъстрата му козина беше покрита с белези. Тримата сегюле бяха успели да оправят колкото може оръжията и снаряжението си и си бяха боядисали маските с прясна боя. — Хм, изглежда, няма да има никакво бавене, никакво! Каква нетърпеливост, о, жалко за горкичкия Корал! — Изведнъж се обърна рязко. — Ланас Тог, кажи ми, Онос Т’уулан също ли е минал по този път? — Не знам, господарке. Тези смъртни, които са пред нас обаче, са били проследени от хищник. Любопитен, явно. Не усещам следи от насилие във въздуха, тъй че звярът сигурно ги е оставил, след като е преценил силата им. — Звяр ли? Що за звяр, скъпа? Т’лан Имасс сви рамене. — Голяма котка. Тигър може би — гори като тези са подходящи за тях, струва ми се. — Гъделичкащо, нали? Ланас Тог, на всяка цена тръгни, моля те, по тази съдбовна диря — а ние ще заситним по петите ти! Окопите и входовете на тунелите бяха добре замаскирани под кедрови клони и купища мъх и без свръхестествените умения на маговете Мостоваците може би нямаше да могат да ги намерят. Паран тръгна бавно по онова, което беше нарекъл наум команден тунел. Мина покрай изрядно подредените оръжия — пики, алебарди, копия, лъкове и вързопи със стрели — и покрай нишите, натъпкани с храна, вода и продоволствие. Стигна до широката, здраво укрепена камера, в която септарсите явно имаха намерение да разположат щаба си. Бързия Бен и неговият пъстър кадър от магове седяха, клечаха или се бяха проснали в груб полукръг в другия край, зад масата с картата, като водни плъхове, завзели леговище на бобър. Капитанът хвърли в движение поглед на голямата изрисувана кожа, закована на масата — панионците прилежно бяха картирали цялата плетеница от тунели и окопи, разположението на провизиите и снаряжението, подстъпите и изходите за отстъпление. — Добре — каза Паран на маговете. — Какво имаме? — Намерил се е някой умник в Корал — отвърна Бързия Бен — и е разбрал, че тук трябва да се зарови един отряд, като охрана — Тротс държи града под око и ги видя да се развръщат. До една камбана ще са тук. — Отряд? — навъси се Паран. — Какво значи това при панионците? — Четиристотин беклити, двайсет урдомани, четирима сиърдомини, единият със старши ранг и вероятно магьосник. — И кои подстъпи ще използват според вас? — Трите със стъпала — отвърна Спиндъл и бръкна да се почеше под власеницата. — Минават под дървета по целия път, с много завои, което значи, че горките кучи синове доста ще се озорят да стигнат до позициите ни. Паран огледа картата. — В случай че се окажат гъвкави, какво ще изберат като алтернатива? — Главната рампа — отвърна Бързия Бен, стана и отиде при капитана. Потупа с пръст на картата. — Тази, която смятат да използват, за да се спуснат отгоре и да направят засадата. Няма да имат прикритие, но ако могат да съберат щитовете си и да направят костенурка… ами, ние все пак сме само четиридесет души… — Муниции? Чародеят погледна през рамо към Спиндъл, който отвърна с кисела физиономия: — Кът са. Може би ако ги използваме подходящо, ще смачкаме тоя отряд — но пък Пророкът ще разбере какво става и ще прати двайсет хиляди на тоя склон. Ако Дужек не се появи скоро, ще трябва да се дръпнем назад, капитане. — Знам, Спиндъл, и точно затова искам да оставите проклетиите и подпалвачките — тези тунели ги искам готови за взривяване. Ако се наложи да изпълзим, оставяме от това укрепление само кал и пепел. Сапьорът зяпна. — Капитане, без проклетиите и подпалвачките Пророкът няма да трябва да праща други след тоя отряд — той ще стигне да ни очистят! — Стига да останат достатъчно от тях, които да се прегрупират и да излязат по рампата. С други думи, Спиндъл, събирай си сапьорите и гледайте да забъркате най-голямата каша, на която сте способни, за тези три прохода. Ако успеем да направим да изглежда така, че цялата малазанска армия се е струпала тук, а още по-добре, ако направим така, че нито един войник от тоя отряд да не се измъкне жив, ще сме спечелили времето, което ни е нужно. Колкото по-несигурен остане Пророкът, толкова по-добре за нас. Тъй че затвори я тая уста и намери Хедж и другите. Мигът на твоята слава настъпи, Спиндъл — действай. Спиндъл се изниза, като мърмореше нещо. Паран се обърна към останалите. — Магьосник сиърдомин значи. Добре, той трябва да бъде пречукан бързо, когато почне веселото. Какво предвиждате, господа? Шанк се ухили. — Идеята е моя, капитане. Класика. Убийствено, особено след като е толкова неочаквано. Вече изпълних ритуала, зареден е — трябва само Бързия Бен да ми каже, като го засече онова копеле. — Какъв ритуал, Шанк? — Хитър, капитане. Блупърл ми зае заклинанието, но не мога да го опиша, нито мога да го напиша или да го покажа. Думите и значенията увисват във въздуха, нали знаете, просмукват се в някои подозрителни умове и включват инстинктите. Нищо работа е да се блокира, ако знаеш, че наближава — действа само когато не знаеш. Навъсен, Паран се обърна към Бързия Бен. Магьосникът сви рамене. — Шанк нямаше да се изкашля на предната линия, ако не беше сигурен в това, капитане. Сиърдомина ще му го надуша, както ме помоли. И съм заделил няколко резерви в случай, че се издъни. Блупърл добави: — Спиндъл също си държи една острилка, капитане. С името на мага на нея. — Буквално — подхвърли Тууз. — И в това е целият номер, след като Спин е маг и прочие. — Тъй ли? И колко пъти се е оказвало важно? — Ами, ъъъ, има една гадна поредица от, ъъъ, смекчаващи обстоятелства… — Бездната да ни вземе дано — изпъшка Паран. — Бързак, ако не пречукаме оня магьосник веднага, ще храним корените капка по капка. — Знаем, капитане. Не се безпокой. Ще го залепим, преди да му е светнало. Паран въздъхна. — Тууз, намери ми Пикър — искам всички тия лъкове да се извлекат навън и да се връчат на всеки, който не държи заклинание или муниция в ръка, по двайсет стрели на всеки и да вземат и пиките. — Слушам, сър. — Тууз се надигна, хвана един от мумифицираните палци от крака, окачени на шията му, и го целуна. След което излезе. Блупърл се изплю на земята. — Всеки път, когато го направи това, ми се гади. Една камбана и половина по-късно капитанът лежеше по корем до Бързия Бен и се взираше към стъпаловидния проход, където в сумрачната светлина на късния следобед вече проблясваха шлемове и брони. Панионците не си бяха направили труда да разузнаят повторно, нито бяха пуснали авангард пред колоната си. Тази самоувереност, надяваше се Паран, щеше да се окаже фатална за тях. Бързия Бен беше забил няколко клечки в меката пръст пред себе си. Смътна магия шептеше между тях и капитанът можеше да я засече само с крайчеца на окото си. На двайсет крачки зад двамата Шанк седеше присвит в оградения си с камъчета ритуален кръг; в мъха пред отдельонния маг също бяха забити клечки — шест от същия клон, който беше избрал Бързия Бен за своите, в кръг около пълен с вода мях. По клечките проблясваха капчици кондензирана влага. Бързия Бен тихо въздъхна, вдигна показалеца си над третата клечка и я почука. Шанк отзад видя как една от клечките му затрепери. Ухили се, прошепна последната дума на заклинанието и освободи силата му. Мехът изведнъж се сви, празен. Долу в прохода магьосникът сиърдомин, трети в първата редица, изведнъж се преви, от устата му плисна вода, дробовете му се издуха. Шанк затвори очи, плувнал в пот, и бързо зареди обвързващи заклинания към водата, напълнила дробовете на сиърдомина, за да я задържи срещу отчаяните им, спазматични усилия да изхвърлят убийствената течност. Войниците завикаха и се струпаха около гърчещия се маг. Сред тях избухнаха четири шрапнела. Накъсани, режещи експлозии, поне една от тях задейства редицата „острилки“ по дължината на прохода, те на свой ред задействаха трошачките в основата на дърветата от двете страни, които западаха върху тълпата войници. Дим, писъци на ранени и издъхващи, тела, проснати под дънерите и заклещени между корените. Паран видя как Хедж и другите четирима сапьори, сред които и Спиндъл, затичаха по склона покрай прохода. От ръцете им захвърчаха муниции. Нападалите дървета — обилно напоени с масло за фенери — лумнаха в бесен пожар с взрива на първата подпалвачка. За едно изтупване на сърцето целият проход с целия отряд вътре се оказа впримчен в капана на пламъците. „Бездната да ни вземе дано, недружелюбна сган сме.“ В дъното, далече зад последните панионци, Пикър и нейните отделения се бяха надигнали от укритията си с лъкове в ръцете и поразяваха — надяваше се Паран — онези от враговете, които бяха успели да избегнат засадата и се опитваха да избягат. В този момент капитанът можеше да чуе само писъците и бесния рев на пожара. Предвечерният сумрак бе напуснал изкопа и Паран усещаше зноя, лъхащ в лицето му. Обърна се към Бързия Бен. Магьосникът беше затворил очи. Смътно движение на рамото му привлече погледа на капитана — малка фигурка от клонки и суха трева. Паран примига. Нямаше никаква фигурка и той се зачуди дали наистина е видял нещо… в блясъка на пламъците, в гърчещите се сенки… „Сигурно си въобразявам. Не съм си доспал, а и тези писъци…“ Които вече заглъхваха, а самият пожар губеше яростния си глад, без да може да стигне далече в подгизналата от дъжда гора. Димът се стелеше над изкопа, просмукваше се в околните тунели. Пътеката беше пълна с обгорели тела с гърчеща се, белеща се кожа, която се пукаше с ужасно пращене. „Ако Гуглата е запазил някоя яма за най-злите си слуги, със сигурност е за онзи морант, който е направил мунициите. И за нас, след като ги използвахме. Това не беше битка. Беше касапница.“ Малът се плъзна до него. — Капитане! Морантите се спускат от небето над окопите — Дужек е пристигнал с първата вълна. Сър, нашите подкрепления са тук. Бързия Бен прокара длан по редицата клечки. — Хубаво. Ще ни трябват. „Да. Пророкът няма да отстъпи окопите без бой.“ — Благодаря, лечител. Върнете си при Върховния юмрук и му предайте, че ей сега ще се явя при него. — Слушам, сър. >> 24. E> Някои приливи се движат подмолно. Жреци и жрици на близначните култове на Тогг и Фандърей от дълго време са оглавявали само жалка шепа следовници в храмовете си, а храмовете им са били малко и разпръснати. В началото на управлението на Ласийн сред малазанските армии имало краткотрайно разширение на тези култове, след това като че ли заглъхнало от само себе си. От днешна гледна точка този порив би могъл да се интерпретира като преждевременен, предвещаващ ново пробуждане, което щяло да доведе древните култове на челно място. Първото свидетелство за това оживление се появило по самата периферия на Малазанската империя (по-точно извън границите й, прев.), в наскоро освободения град Капустан, където приливът изригнал силата си пред очите на всички… @ „Култове на възкресението“ @ Корум Т’бал (в превод на Илис от Даруджистан) E$ Двете маскирани фигури, стари и прегърбени, бавно се затътриха към ниския широк вход на храма на Гуглата. Кол се беше погрижил за конете от Мот в двора и сега стоеше смълчан в сенките на стената и гледаше по-близката фигура — на жена — как вдигна бастуна си и рязко почука на вратата. Барабаните продължаваха да тътнат, коронацията на принц Арард продължаваше. При положение, че церемонията се ръководеше от Съвета на маската, Кол беше изненадан да види тези двама негови членове тук, явно решили да направят неофициална визита. Освен това беше и подозрителен, тъй като допускаше, че никой не е разбрал, че храмът на Гуглата е обитаван отново. Стресна го един тих глас: — Каква полза ще имаме от това според теб? В сянката до даруджистанеца беше застанал друг маскиран жрец, някак странно неразличим, със скрито под качулка лице, с облечени в ръкавици ръце, сгънати върху изпъкналия корем — въпреки че всичко останало от него изглеждаше тънко като пръчка. — Ти откъде се появи? — изсъска Кол. — Аз? Че аз бях тук преди теб! Това е сянката ми, тъпако! Погледни светлината на онази факла — това място би трябвало да е окъпано от нея. Всички ли благородници на Даруджистан са толкова глупави като теб? Кол се намръщи. — Добре, добре, жрецо на Сянка. Значи си шпионирал — какво? Какви държавни тайни си научил, докато ме гледаше как се оправям с тия коне? — Само това, че те мразят, дару. Всеки път щом им обърнеше гръб, бяха готови да те сръфат — само че ти като че ли винаги се дръпваше от тях в най-подходящия момент… — Да, дръпвах се. Защото знаех, че се канят да ме сръфат. Всеки път. — Гордост ли долавям в думите ти? Че си надхитрил два коня? — Още една дума като тази, жрецо, и ще те хвърля от тази стена. — Не би посмял… о, добре, би посмял. Няма да те ядосвам повече. Обещавам. Вратите на храма се отвориха с тихо поскърцване и двамата се обърнаха. — Вай! — изшепна Рат-Сенкотрон. — Кой е това? — Моя приятел Мурильо. — Не бе, идиот — другият! — Другият? С двата меча ли? Ами, той работи за Гуглата. — А Рат-Гугла знае ли за това? — Мен ли питаш? — Какво, на гости ли е дошъл? — Не. — Безмозъчен идиот! Кол изсумтя и попита: — Тия двамата — те що за маски носят под качулките? — В смисъл дали ги познавам ли? Разбира се, че ги знам. Старецът е Рат-Тогг. Бабата е Рат-Фандърей. В Съвета ги използваме като подпорки за книгите — откакто съм в Хомота, не помня да съм чувал някой от двамата да е обелил и една дума. Още по-забавното е, че са любовници, които никога не са се докосвали. — Как става това? — Използвай си въображението, дару. Я, поканиха ги вътре! Какво ли ври в тоя казан? — Казан ли? Какъв казан? — Млъкни. Кол се усмихна. — Е, достатъчно се позабавлявах тук. Време е да влизам вътре. — Идвам с теб. — Не. Не обичам шпионите. — Юмрукът на Кол се стовари в ченето на жреца и той рухна. Сенките бавно се разпръснаха под мигащата светлина на факлата. Кол потърка кокалчетата на пръстите си и тръгна към храма. Притвори вратата. От Мурильо, воина и гостите нямаше и помен. Закрачи към входа на гробната камера. Мурильо седеше до нара, на който бяха положили мхаби — гробната яма си стоеше празна въпреки настойчивите заповеди на немрящия воин да сложат старицата вътре. Слугата на Гуглата стоеше срещу двамата съветници, стиснал двата меча. Всички мълчаха. Кол пристъпи до Мурильо. — Какво става? — Нищо. Дума не обелват. Освен ако не си дърдорят наум, в което се съмнявам. — Значи… чакат нещо. — Така изглежда. Бездната да ни вземе дано, тия са по-лоши от лешояди… Кол изгледа приятеля си и попита: — Мурильо, случайно да си забелязал, че си седнал на олтара на Гуглата? Земята отвъд северната стена на Корал представляваше горист парк, с поляни, разделени от малки групи дървета, неподкастряни поне от три сезона. Търговският път лъкатушеше като змия през обширния парк, изпъваше се, щом стигнеше широката двеста крачки мъртва полоса пред стената, след което се издигаше по тесен каменен мост над стръмния сух ров точно под стената. Портата бе огромна, двете й крила бяха покрити с бронзов обков. Лейтенант Пикър примига да махне потта от очите си. Беше довела Анци и отделението му колкото се може по-близо — бяха залегнали на трийсет крачки от гледащия на изток планински склон. Високите крепостни стени на Корал се падаха вдясно от тях, на югоизток; мъртвият терен се простираше точно срещу парка вляво. В мъртвата полоса се бяха струпали панионски беклити, подредени с лице към склона — и към окопите, заети в момента от Дужек и неговите шест хиляди от Воинството на Едноръкия. Сержантът, залегнал до нея, изпъшка. — Виж там, при портата. Някакво знаме развяват, и тия конници… как се перчат само… — Някакъв септарх с офицерите си — съгласи се Пикър. — Анци, според теб толкова ли са, колкото ги броя и аз? — Двайсет и пет — трийсет хиляди — отвърна той и подръпна мустаците си. — Но ние сме по-нависоко… — Да де, само че тия проходи и тунели не са за отбрана — за скривалище са. Много са изпънати, никакви чупки, никакви отклонения, никакъв шанс за анфилада… а и дърветата са много, Гуглата да ги вземе! — Сапьорите са… — Няма да им стигне времето! — Така изглежда — съгласи се Пикър. — Между другото, да виждаш случайно кондори да се трупат за щурма? — Не, но това не значи, че… — Значи, сержант, че Пророкът ги задържа. Разбира, че не ние сме големият шамар. Размазахме му засадата и това го подразни достатъчно, за да извади — колко? — една трета от армията си? Може би някой кадър магове, който да пази септарха? А ако разберат, че сме мечка в бърлогата, съмнявам се, че ще ударят… — Освен ако Пророкът не реши, че избиването на шест хиляди от Воинството заслужава да жертва една трета от армията си, Пикър. На негово място щях да… Тя се намръщи. — Аз също. — „Бих ни унищожила, бих ни премазала, преди да са дошли другите.“ — Все пак не мисля, че Пророкът е толкова проницателен — в края на краищата, какво знае той за малазанците? Някакви далечни приказки за войни на север… някакво затлачило се нашествие. Няма как да знае на какво сме способни. — Пикър, мъчиш се да хванеш риба на гола кука. Пророкът вече знае, че по някакъв начин сме му скочили в окопите. Знае, че сме се промъкнали някак покрай проклетите му кондори, без един кондорски клюн да гракне. Знае, че му размазахме цял отряд с морантски муниции. Знае, че сме се чучнали тук, гледаме как се строява армията му и не бягаме. Знае също, че нямаме никаква подкрепа — все още — и може би, просто може би сме скочили в говната, преди да са се слегнали. Пикър не отговори. Панионските легиони се бяха построили, офицерите се пръсваха, за да заемат позиции в челото на всеки от тях. Забиха барабани. Към небето се вдигнаха пики. След това пред всеки строен легион заигра магия. „О…“ — Къде е Бленд? — Тук съм. — Тичай бързо при Дужек… — Слушам, лейтенант. В най-предния окоп Бързия Бен бавно се изправи. — Спиндъл, Блупърл, Тууз, Шанк — при мен. Ако обичате. Четиримата магове притичаха към него и заломотиха един през друг: — Цяла дузина магьосници! — Извличат от един и същи лабиринт! — Гадост! — Те запридат, Бързак! — Действат заед… — Я млъкнете всички! — Всички загиваме! — По дяволите, Тууз, млъкни! Изгледа ги ядосано, изчака да се успокоят, отново огледа лицата им едно по едно и се ухили: — Дванайсет кучи сина, а? А кой е тоя тука, дето стои пред вас? Бързия Бен. Нали? Бен Адефон Делат. Значи, ако някой от вас вече е напълнил гащите, бегом да се преобуе и всеки при ротата, към която е назначен — каквото мине през мен, вие ще трябва да се оправяте с него. Кой както може. — Погледна над главите им и видя приближаващите се Дужек, Паран и Бленд — тя изглеждаше доста възбудена и очите й бляскаха свирепо. — Кадър, свободни сте. Маговете се пръснаха. Дужек беше в пълно снаряжение — Бързия Бен за пръв път го виждаше така от години. Магьосникът кимна за поздрав. — Бързак, Бленд ни донесе лоши… — почна Паран. — Знам, капитане. Разпръснах кадъра си, за да не ни ударят накуп. Ще привлека вниманието им към мен, тук… — Задръж — изръмжа Дужек. — Тоя кадър не е никакъв кадър, а още по-лошото е, че те го знаят. Второ, ти не си боен маг. Ако те загубим толкова рано… Магьосникът сви рамене. — Върховен юмрук, аз съм всичко, с което разполагате. Ще ги позадържа за известно време. — Ще назнача Мостоваци, които да те пазят — каза Паран. — Резервите ни с муниции се попълниха… — Голяма щедрост — прекъсна го Дужек. — Половин сандък, и повечето е с изтекла годност. Ако врагът успее да се приближи достатъчно, ще се озовеш под обстрела им, магьоснико. Не ми харесва това. Никак не ми харесва. — Не твърдя, че на мен ми харесва — отвърна Бързия Бен. И млъкна. Чу как изскърцаха кътниците на Върховния юмрук. — Капитане? — изсумтя Дужек. — Да, сър? — Трошачките и резачките поставени ли са? Можем ли да сринем тоя проклет склон? — Хедж твърди, че всичко е заредено, сър. Можем да срутим всеки тунел и да сравним всеки окоп. — Значи можем да се изтеглим и да оставим на панионците да си върнат… мешавица от кал и камънаци. — Можем, сър. — Което значи, че прекосихме половин континент само за да се изтеглим преди първия си сблъсък с противника. — Временно изтегляне, сър — изтъкна Паран. — Или можем да им разкървавим носовете… може би да премажем десет хиляди беклити и десетина магове на септарха. С цената на тази армия, включително и Бързия Бен тука. Добра ли е тази цена, господа? — Това ще го решите вие — почна Паран, но Дужек го прекъсна: — Не, капитане. Този път — не. Бързия Бен се взря в очите на Върховния юмрук. „Обещал съм на Бърн. Двамата с капитана имахме… планове. За да опазим всичко това, сега казвам «не». Гръмваме окопите и се отдръпваме. От друга страна, аз съм войник. Подпалвач на мостове. А жестоката истина е, че цената е повече от добра. Правим го заради Уискиджак. Заради предстоящия щурм. Спасяваме живота на много хора.“ Погледна Паран и видя в очите му, че е осъзнал същото. Обърна се към Дужек. — Върховен юмрук. Смятам, че цената си струва. Дужек вдигна ръка и смъкна забралото на шлема си. — Добре. Да действаме. Бързия Бен изчака двамата да се отдалечат и въздъхна. — Какво искаш, Бленд? — Сър? — Не ми говори на „сър“. Ще се върнеш ли най-после при отделението си, или искаш да останеш тук, за да видиш с очите си скорошната ми кончина? — Мислех, че бих могла да… да помогна. Той се обърна към нея и присви очи. — Как? — Ами… — Тя откъсна от шията си вързано на каишка камъче. — Този талисман го имам от няколко години. Магьосникът вдигна вежди. — И какво би трябвало да прави той, Бленд? — Ами… прави така, че хората по-трудно ме виждат… И като че ли действа доста добре. — И откъде го взе? — От един стар пустинен търговец в Пан’поцун. Бързия Бен се усмихна. — Задръж си го, момиче. — Но… — Върни се в отделението си. И кажи на Пикър да държи хората по-настрана от тая гадост — останете на другия фланг и наблюдавайте града. Ако кондорите се появят, тичай при мен колкото може по-бързо. — Да, сър. — Хайде, тръгвай. Бленд хукна. „Проклет да съм. Това момиче си е купило някакъв нищо и никакъв камък от някакъв си градски шарлатанин и изведнъж става невидимо. Груб, но чист талант, просмукан е в костите й. А тя дори не го знае.“ Скрити под папратта и храстите, Пикър и отделението с нея виждаха съвсем ясно панионските легиони, чиито първи редици вече стигаха до основата на голата рампа, водеща към окопите. Сива магическа вълна се стелеше като паяжина пред припяващите в унес беклити. Командирите сиърдомини бяха загърнати в магия и пристъпваха бавно пред ротите си — с привидно неумолима увереност. На голото пространство високо над панионците Бързия Бен се взираше надолу, съвсем открит и сам. Така поне й беше казала Бленд — дърветата между тях скриваха гледката. „Самоубийство.“ Магьосникът беше добър, но добър само защото винаги действаше скришом, спотаен в сенките и невидим. Все пак не беше Татърсейл, нито Хеърлок или Калот. През всичките години, откакто го познаваше, нито веднъж не го беше виждала да разтвори открито лабиринт и да се развихри. Не само че не беше в стила му. Пикър подозираше, че не беше и във възможностите му. „Извади от ножницата неподходящото оръжие за този бой, Върховен юмрук…“ Внезапно раздвижване в първото каре на панионците. Писъци. Пикър се ококори. Бяха се появили демони. Не един, а шест — не, седем. Осем. Огромни, извисяващи се над хората, чудовищни. Разкъсваха гъстите войнишки редици. Плисна кръв. Разхвърчаха се ръце и крака. Маговете сиърдомини се извърнаха натам. — Проклятие — прошепна до нея Бленд. — Лапнаха го. Пикър я изгледа ядосано. — Какво имаш предвид? — Те са илюзии, лейтенант. Не разбираш ли? „Не.“ — Всичко е в сигурността — те просто не разбират с какво си имат работа. Бързия Бен просто си играе със страховете им. — Бленд! Чакай! Как, в името на Гуглата, го разбра ти? — Не знам. Просто го разбрах. Сиърдомините изригнаха сива магия, която се понесе на вълна към легиона и виещите й се като змии пипала се плъзнаха към осемте демона. — Това би трябвало да ги помете — каза Бленд. — Ако Бързия Бен пренебрегне тази атака, панионците ще станат подозрителни… чакай да видим как… о! Магията изсъска като раздразнено гнездо усойници и се вкопчи в ревящите демони. Предсмъртните им гърчове бяха отчаяни и изпълнени с бяс, те се тресяха, избиваха и осакатяваха още и още войници. Но и загиваха, един по един. Строят на първия легион се беше разсипал, разкъсани човешки тела се търкаляха навсякъде. Маршът им нагоре по склона беше разбит и възстановяването на реда щеше да отнеме време. — Удивително какво може да те сполети, ако си вярващ — подхвърли Бленд. Пикър поклати глава. — Щом един чародей може да направи това, защо нямаме илюзионисти във всяко проклето отделение? — Защото това действа само ако се прави рядко, лейтенант. Освен това е нужно голямо майсторство, за да скалъпиш само един демон — как Бързия Бен успя да направи осем просто… Маговете сиърдомини предприеха контраатака. Нагоре по склона се затъркаля пращяща вълна, сръфа земята и дърветата по пътя й изригнаха. — Това е право към него! — изсъска Бленд и пръстите й болезнено се впиха в рамото на Пикър. — Оу! Я ме пусни! Гръмовен трясък разтърси земята и въздуха. — Богове! Ще го убият! Ще го пометат! Ще го изпарят — Беру да ни пощади всички дано! От редиците на легиона излезе нов магьосник сиърдомин, яхнал огромен пъстрокафяв боен кон. По бронята му играеше магия, тъмносива и бяла, проблясваше по ръба на двуострата брадва в дясната му ръка. — О! — прошепна Бленд. — Това му се вика илюзия. Сиърдоминът препусна да догони маговете отпред. И те се обърнаха. Брадвата излетя от десницата на конника, тежка и заледена. Промени очертанията си, почерня, изви се, превърна се в ноктести черни ръце. Призракът се стовари върху първата жертва и мъжът изпищя. Убийствена магия прониза чародейската защитна вълна като връх на копие и се заби в гърдите на сиърдомина. Още докато тялото рухваше, призракът се появи отново — изникна през увенчаната с шлем глава сред взрив от желязо, кости, кръв и мозък — стиснал в черните си ноктести ръце душата на сиърдомина — потръпваща и излъчваща ужас. Призракът, присвит над плячката си, се отдръпна на зигзаг към гъстия лес и изчезна в сумрака. Конникът, след като беше хвърлил страшното си оръжие, беше смушил коня си. Огромното животно препусна към втория сиърдомин и го стъпка — разхвърчаха се буци окървавена кал. Вълна от грозна магия изригна към него. И той се понесе напред. Пространството пред него се раздра и конят и ездачът изчезнаха. Процепът се затвори само миг преди хаотичната магия да го достигне. Вихрушката от чародейство избухна с оглушителен гръм и отвори кратер на планинския склон. Анци тупна Пикър по рамото. — Погледни! Ей там, по-надолу! Легионите отзад! Тя се извърна. И видя как войниците нарушават строя, пръскат се и изчезват в гористия склон от двете страни на голата рампа. — Проклятие! Намери се някой умник! — Само това да беше — сега ще налетят точно на нас! Паран видя как Бързия Бен отново се появи на насипа от портала на лабиринта. Залиташе, вълни лепкав дим изригваха от опушената му кожена броня. Само допреди миг беше сигурен, че магът е унищожен. Пламъците все още облизваха със сивите си езици изровената земя около Бързия Бен. — Капитане! Паран се обърна и видя залитащия към него в окопа морски пехотинец. — Сър, съобщиха ни — легионите настъпват насам през дърветата! — Върховният юмрук знае ли? — Да, сър! Изпраща ви още една рота да задържите тази линия. — Добре, войник. Върни се при него и го помоли да се предаде по редиците. Имаме едно отделение там някъде — ще излязат срещу противника, вероятно на бегом. — Слушам, сър. — И хукна. Паран огледа окопалата се войска. Бойците трудно се виждаха — сенки танцуваха бясно над позициите им, запълваха рововете и окопите, които ги свързваха. Главата му рязко се извърна към Бързия Бен. Магьосникът се беше присвил, почти невидим сред вихрещите се сенки. Земята под насипа кипна. Камънаци и скали започнаха да се надигат от рохкавата пръст, стържеха, трещяха един в друг, влагата по тях зацвърча на пара. „Разтворил е два лабиринта — не, трябва да са три — тези камъни са нажежени до червено.“ По насипа плъзнаха сенки, потекоха между и под струпващите се скали. „Той вдига сипей — врагът няма да го забележи… преди да е станало късно.“ Долу сред дърветата вече се виждаха разкъсаните редици на панионците, пъплещи нагоре към тях. Никакви събрани щитове, никакви костенурки — жертвите сред беклитите щяха да са ужасни, щом се втурнеха в атака. „Проклятие, защо се бави Пикър?“ На рампата, първият легион се беше престроил и отново настъпваше бавно нагоре, с трима сиърдомини начело. Загръщаше ги плътно оплетена мрежа защитна магия. В бърза последователност нагоре по рампата се затъркаляха три магически вълни. Първата се понесе право към Бързия Бен, другите две — към предния окоп и Паран. Той се обърна рязко и викна: — Залегни! — И също се просна по очи. Нямаше много смисъл. Нито командата, нито залягането му щеше да промени много нещата. Превъртя се по влажната шума и загледа безсилно прииждащата с грохот вълна. Първата, насочена към Бързия Бен, трябваше вече да е ударила, но не последва никакъв звук, никаква оглушителна експлозия — освен далече долу, в подножието на склона, където земята се разтърси. Долетяха далечни писъци. Не можеше да откъсне очи от връхлитащата към него магия. На пътя й — само няколко мига преди да достигне капитана и войниците зад него — изригна черен мрак, разкъса въздуха и посече по цялата ширина на рампата. Магията със съсък се изля в разтворения лабиринт. Нов взрив, далече долу сред струпаните легиони. Втората вълна последва първата. Миг след това отекна трета експлозия, лабиринтът се стесни и изчезна. Паран не вярваше на очите си. Превъртя се, за да погледне към Бързия Бен. Чародеят беше издигнал пред себе си каменна стена и тя започна да се движи сред течащите надолу сенки, да се накланя и огъва, да тласка пред себе си пръстта. Изведнъж сенките полетяха надолу по склона, между дърветата, в объркваща, смазваща всичко пред себе си вълна. След миг ги последваха камъните — сриваща се с грохот лавина, помитаща дървета и пръст, изливаща се като лава към разкъсаните войнишки редици, катерещи се нагоре по склона. Те я видяха, но не им остана време да изкрещят. Сипеят продължаваше надолу, заличаваше всяка следа от беклити на този фланг, докато на Паран не му се стори, че целият склон е потекъл надолу, с трясъка на рухващите дървета. Беклитите от другата страна бяха стигнали до насипа пред първия окоп. След убийствената градушка от стрели над линията на окопа се надигнаха пики и малазанците се изправиха в настръхнал строй над насипа. Сред тях се мяркаха и тежко бронирани стрелци с щурмови арбалети. Беклитите се понесоха нагоре и започнаха да гинат. И тогава, почти от упор, свирепата магия помете малазанския строй и сивите й пламъци погълнаха десетки тела. След като мръсната вълна заглъхна, Паран не можеше да види по насипа нищо освен овъглени трупове. Беклитите се понесоха нагоре. Горе, високо в небето, бавно кръжеше кондор и зад него се стелеха сиви пламъци. Ято от трийсет Черни моранти се понесе срещу него. Двайсет железни стрели полетяха към огромната птица. От кондора изригна сива мълния и подпали прииждащите стрели. Гърчещата се вълна облиза небето и се затъркаля към Черните моранти. Избухнаха броня и плът. Бързия Бен се добра до Паран и започна бясно да чисти тревата пред капитана, докато не оголи парче земя. — Какво… — Нарисувай проклетата птица, капитане! С твоя пръст — нарисувай карта! — Но аз не мога да… — Рисувай! Паран повлече по земята облечения си в метал показалец и очерта правоъгълна рамка. Ръката му затрепери, докато се мъчеше да нахвърли грубите очертания на кондора. — Пълна лудост — няма да стане — не мога да рисувам! — Свърши ли? Това ли е? — Какво искаш, в името на Гуглата? — Чудесно! — извика магьосникът. Стисна десницата си в юмрук и го стовари върху образа. Демоничният кондор вече се спускаше. Изведнъж крилете му заплющяха бясно, сякаш не можеше да намери въздух под себе си, после полетя като камък право надолу. Бързия Бен скочи и задърпа Паран. — Хайде! Извади го тоя твой проклет меч, капитане! Затичаха по насипа; магьосникът го поведе към падналия кондор, малко зад превзетия окоп. След няколко мига вече тичаха през димящите останки от броня и опърлена плът — всичко, което бе останало от малазанската рота. Първата вълна на беклитите се беше добрала до втория окоп и водеше свиреп бой с тежката пехота на Дужек. Вдясно от Паран и Бързия Бен, на по-малко от трийсет крачки надолу по склона, вече настъпваше втората вълна. — Още един сиърдомин! — изкрещя Бързия Бен и блъсна Паран на земята. От втората редица беклити изригна магия и се понесе право към двамата. Бързия Бен се превъртя по тревата и изруга. — Дръж се, капитане! Около тях се разтвори лабиринт. Изведнъж се озоваха под вода и броните ги задърпаха към черното дъно. Сива светлина заигра диво точно над тях, изтрещя с грохот и се спусна към двамата. Водата избухна от всички страни и яки корени се впиха в ребрата му. Той закашля и запълзя в калта, неспособен да си поеме дъх. Една ръка го сграбчи за ремъка и го повлече. — Къде се дяна проклетият ти меч? Паран успя да се изправи и залитна. — Меч ли? Кучи син такъв! Аз се давех! — Проклятие! — изруга магьосникът. — Моли се само оная птица да е все още зашеметена. Паран го погледна убийствено и чак сега видя окаяното състояние на Бързия Бен — кръв течеше от ушите, носа и устата му. Кожената му броня се беше разкъсала по всички шевове. Паран се огледа и видя, че и неговата броня е също толкова разкъсана. Изтри уста с опакото на ръката си и ръкавицата се нацапа с кръв. — Ловният нож още си е у мен. — Извади го веднага. Мисля, че сме близо… Отпред, сред дърветата, по сухите листа бяха нападали счупени клони. По земята се стелеше дим. И тогава Паран го видя. Бързия Бен го стисна за рамото — той също бе забелязал черната маса в сенките отстрани. Черна и лъскава. Дългият светлосив врат блясваше при всяко движение, кривият клюн лъсваше. Струи магия се вдигаха и играеха злокобния си танц. Паран не се поколеба. Измъкна ножа и затича напред. Създанието беше огромно, с размери на женски бедерин, вратът му се виеше като змия от изгърбените рамене. Черната лъскава глава с двете кошмарни очи се извърна към него. Нещо изплющя зад Паран — призрак, чиито ноктести ръце дращеха да докопат кондора. Съществото изсъска, присви се и главата му се стрелна напред. Блесна магия. Призракът изчезна. Паран се изви встрани от главата на кондора и заби с все сила дългото острие в гърба му. Усети как оръжието се отплесна от гръбнака и изруга. Пронизителен писък. Черното туловище се завъртя като мълния и той се озова обгърнат от черни мазни димящи пера. Черният клюн се хлъзна по слепоочието му и задра да откъсне ухото му — той усети то как се отпра и топлата кръв потече по врата му. Умът му се взриви от зверския гняв, кипнал в гърдите му… На десет крачки по-назад, паднал на колене — толкова изтощен, че можеше само да гледа — Бързия Бен облещи невярващо очи към двамата вкопчили се в битка на живот и смърт противници. Паран беше почти невидим под гърчещата се, изтъкана от сенки Хрътка. „Не е соултейкън, не е превъплъщение. Това са две същества — човек и звяр — втъкани някак… едно в друго. А силата зад него — на Сянката. Куралд Емурлан.“ Земята под двамата противници се тресеше. Едно крило изпляска нагоре и се удари в близкото дърво. Кости и дърво изпращяха заедно. Кондорът нададе писък. Прекършеният на едно коляно височина ствол рухна и прикова към земята пърхащото крило, после затисна единия крак и го премаза, преди да се затъркаля надолу, далече от двамата биещи се, сред вихрушка от клони и кора. Челюстите на Хрътката се впиха в шията на кондора. Изпращя хрущял и кост. Главата на птицата се отметна назад и глухо тупна на меката пръст. Сенките, изтъкали надигналата се триумфално Хрътка, потръпнаха — и звярът изчезна. Паран се претъркаля встрани от мъртвата птица. Бързия Бен едва можеше да го познае под разкъсаната плът и кръв. Очите на чародея се разшириха, щом капитанът се надигна и се изправи. Кожата по дясната скула се беше смъкнала и оголила костта. Половината му ухо го нямаше, откъснато на крива резка, от която шуртеше кръв. Паран бавно вдигна глава и срещна очите му. — Какво стана? Бързия Бен се изправи. — Хайде с мен, капитане. Хващаме лабиринта да търсим лечител. — Лечител ли? — попита учудено Паран. — Защо? Магьосникът се взря в очите му и не видя в тях разсъдък. Хвана го под мишницата. — Просто така. Хайде… Пикър се запромъква надолу между клоните. Жива душа нямаше наоколо. От беклитите, преминали под тях преди половин камбана, бяха останали само разкаляни дири. Чуваше шума на битката нагоре по склона, при земния вал и може би зад него. Магическите взривове, ударили легионите в основата на рампата, не бяха продължили — повод за безпокойство. Повече ги беше уплашила каменната лавина, но пътят й ги беше подминал на стотина крачки встрани. „Сякаш Бързия Бен е знаел къде сме. Някак. Още по-невероятното е, че проклетият магьосник успя да удържи под контрол свличането на една трета от склона. Може би ако се бяха появили дузина Върховни магове да му помогнат, щях да го повярвам. Или някой бог…“ С тази смразяваща мисъл в ума си започна да слиза по дървото. По-рано в небето се бяха появили кондори и поне един от тях беше нападнал малазанската отбрана. За кратко. А къде се бяха дянали другите, нямаше представа. „Поне не са тук, слава на Гуглата…“ Скочи от един човешки бой височина и се приземи с дрънченето на броня. — Ловко беше. Пикър се обърна рязко. — Проклета да си, Бленд… — Тихо! — Знаеш ли къде са останалите? — Повече или по-малко. Искаш ли да ги събера? — Не би било зле. — После какво? „Проклета да съм, ако знам.“ — Просто ги доведи, Бленд. — Слушам. Паран се събуди с миризмата на повърнато и по вкуса в устата си разбра, че е от него. Изохка и се обърна на хълбок. Беше тъмно. Наблизо говореха приглушени гласове. Усети, макар и да не можеше да види много добре, че другите лежат в окопа, в който се беше озовал самият той. „Други… ранени…“ Някой се приближи — едра, широка фигура. Паран вдигна ръка към слепоочието си и потръпна, щом пръстите му докоснаха сухото черво по шева. Опипа предпазливо по дължината на раната и надолу до мократа превръзка, покриваща ухото му. — Капитане? — Ти ли си, Малът? — Да, сър. Току-що се върнахме. — Пикър? — Всичко е наред, сър. Поодраскахме се малко по пътя, но нищо, което да ни забави особено. — Защо е толкова тъмно? — Няма факли, сър. Нито фенери. Заповед на Дужек — събираме се. „Събираме се. Не, това за по-късно.“ — Бързия Бен жив ли е? Последното, което помня, е, че се приближавахме към един свален кондор… — Да, макар че както чух, вие сте заклали гъската, капитане. Донесъл ви е тук и резачите са ви позакърпили… горе-долу. Главно повърхностни рани, ще се радвате да го чуете. Дойдох да ви направя отново красавец. Паран бавно се надигна. — Около мен има много войници, които се нуждаят повече от цяра ти, Малът. — Вярно, сър, но Дужек каза да… — Ще си нося белезите, лечителю. Виж какво можеш да направиш за ранените. Къде да намеря Върховния юмрук и Бързия Бен? — В щаба, капитане. Голямата камера… — Знам я. — Стана и постоя малко на място, докато замайването отмине. — Сега един по-важен въпрос — Къде съм? — В главния окоп, сър: Наляво и после направо. — Благодаря. Капитанът се затътри между редиците налягали ранени пехотинци. Битката беше свършила зле — но не толкова зле, колкото можеше да е. Унтанската охрана на Дужек държеше входа на тунела. Ако се съдеше по вида им, още не бяха вадили оръжия. Офицерът им му махна с ръка да влезе, без да каже нищо. След още трийсет крачки Паран стигна до камерата. Върховният юмрук Дужек, Бързия Бен и лейтенант Пикър бяха насядали около масата с картите, над главите им на една от гредите на тавана беше окачен фенер. При влизането на капитана и тримата се обърнаха в столовете си. Дужек се намръщи. — Малът не те ли намери? — Намери ме, Върховен юмрук. Нищо ми няма. — Ще останеш нашарен с белези, момче. Паран сви рамене. — Та какво се е случило? Беклитите не обичат да се бият нощем ли? — Оттеглиха се — отвърна Дужек. — И преди да си попитал, не, не беше защото сме толкова твърди — можеха да натиснат и ако го бяха направили, сега щяхме да тичаме из горите — поне тези от нас, които могат да си поемат дъх. Освен това ни нападна само един от ония кондори. Седим тук, капитане, и се мъчим да си обясним защо се отървахме толкова леко. — Някакви възможни отговори, сър? — Само един. Смятаме, че Уискиджак и Бруд се приближават бързо. Пророкът не иска силите му да са вкопчени в нас, когато дойдат. Също така не иска да рискува повече от проклетите си кондори. — Един беше повече от достатъчен — измърмори Бързия Бен. Умората го беше състарила неимоверно — почти се беше превил на две над масата, зачервените му очи се бяха вторачили в одрасканата й повърхност. Стъписан от вида му, Паран пак се обърна към Върховния юмрук. — Малът каза, че се събираме, сър. След като и лейтенант Пикър е тук, допускам, че сте намислили нещо за Подпалвачите на мостове. — Да. Чакахме теб, капитане. Паран кимна мълчаливо. — Тези окопи са незащитими — изръмжа Дужек. — Прекалено сме оголени тук. Още два-три кондора и ще ни довършат — и нас, и Черните моранти. И няма да рискувам повече да пращам вестоносци моранти — птиците на Пророка свалиха последните няма и на една десета левга от планината. Толкова близо до Корал, изглежда, не се притесняват да летят нощем. А и Бързия Бен не е в добра форма за магически контакт с Уискиджак. Тъй че няма да чакаме. „Влизаме в Корал. От нощното небе — право на проклетите му улици.“ — Разбрано, Върховен юмрук. И Мостоваците първи са вътре, нали? — Първи вътре… — кимна бавно Дужек. „И последни навън.“ — Удряте по цитаделата. Правите дупка в стената. Черните моранти ще ви пренесат колкото може по-близо. — Сър, ако Бруд и Уискиджак не са толкова близо, колкото смятате… Дужек сви рамене. — Както казах вече, капитане, това място не е подходящо за чакане на тоя и оня. Влизаме всички — моята първа вълна ще е на половин камбана след вас. „Това може да ни вкара в змийско гнездо…“ — Двамата с лейтенанта да ходим да подготвим отделенията тогава. — Да. С вас идва Бързия Бен. Маговете — кадърът му — са се върнали по отделенията си. Хедж и останалите сапьори разполагат всичко с шест проклетии, десет трошачки и двайсет шрапнела — трябва да пробиете стената и след това се оттегляте при нас. Не тръгвайте сами за Пророка, ясно? — Ясно, Върховен юмрук. — Добре. Тримата — свободни сте. Още две камбани оставаха до съмване, сивата мъгла се стелеше ниско из гористия парк извън Корал и дългите й пипала се протягаха към равнината отвън. Корлат подкара към спрелия в края на малката горичка Уискиджак и спря до него. Малазанецът я попита, без да губи време: — Какво каза той? — Доста странно, Уискиджак. Официални извинения от свое име и от името на Бруд. Смирено предлагал меча си и тактическите си умения, както се изрази. Признавам, че това ме… притеснява малко. Уискиджак сви рамене. — Съветът на Каллор е винаги добре дошъл за мен. Забеляза неверието в очите й, но предпочете да не му обръща внимание. След малко каза: — Ела с мен. Смуши коня си и препусна по широкия търговски път, лъкатушещ между малките горички и леко изгърбените голи поляни. Конете често се спъваха в тъмното. Скоро стигнаха до едно леко възвишение, без нито едно дърво по него. Отвъд него се издигаха широките тераси на града, смътно осветени от горящите по улиците факли. Тъмната грамада на цитаделата едва се очертаваше, изгърбена и мрачна над последната видима тераса. Изкачиха се на билото и спряха. Корлат огледа ивицата земя пред тях. Мъртвата полоса пред крепостната стена беше с ширина една шеста левга, с един каменен мост, прекрачил рова под стената. На половин левга на запад се извисяваше горист планински връх, склонът откъм тях бе загърнат в мъгла и пушеци. — Да. — Уискиджак проследи погледа й. — Оттам дойдоха магическите мълнии. На мястото на Пророка точно там бих поставил армия, която да разбие обсадата. — А Дужек е объркал плановете им. — Подозирам, че е там. Принуден да отстъпи или обкръжен — магиката, която огря небето, беше повече панионска. Бързия Бен сигурно са го надвили. Мисля, че Дужек е изял боя, Корлат. Трябва да отвлечем вниманието на Пророка от тази планина и да спечелим време на Върховния юмрук да се прегрупира. Тя го погледна, помълча малко и каза: — Войниците ти останаха без крака, Уискиджак. Живи-умрели са. — „Както и ти, обич моя.“ — Все едно, ще заповядам щом съмне да тръгнем във фронт от тази височина, с клана Илгрес на левия фланг, Тор и неговите Белолики — отдясно. — Погледна я — Признавам, че мисълта за другата… форма, в която можеш да се превъплътиш, все още малко ме… тревожи. Все едно, ако двамата с Орфантал поемете небето… — Двамата с брат ми го обсъдихме, Уискиджак. Той ще отлети при Дужек. Може би появата му ще изплаши кондорите на Пророка. — По-скоро ще ги привлече като магнит, Корлат. Ако двамата сте заедно, за да се пазите… — Дори и сами не сме много лесни за гонене. Не, Дужек има по-голяма нужда. Аз ще приема облика си на соултейкън и ще пазя твоите войски. Орфантал ще излети към планината. Най-малкото ще може да определи положението на Върховния и армията му. Видя как мускулите на челюстта му потрепериха под брадата. — Боя се за теб, Корлат — ще бъдеш съвсем сама над нас. — С моите близки между войниците ти — всички са магове, мили — няма да съм толкова сама, колкото си представяш. Уискиджак стегна юздите. — Успя ли да усетиш нещо за своя Господар? Тя поклати глава. — Безпокои ли те това? Не, не е нужно да ми отговаряш. „Вярно. Като че ли нищо не мога да скрия от теб.“ — Да се връщаме — промълви Уискиджак. Обърнаха конете. Ако разговорът им бе продължил още няколко мига, Корлат — с нейния свръхестествен поглед — щеше да зърне първото ято Черни моранти, издигнало се от гористия планински склон, всичко четиридесет на брой, полетели ниско, с изопнати криле и право към града. Няколко мига, в които монетата на Опонн се завъртя. Едно-единствено, лениво обръщане. От Богинята — към Бога. На по-малко от един човешки бой под тях градската стена профуча назад. След като я преминаха, морантите снишиха още кворлите, плъзнаха се над широкия булевард и полетяха под линията на покривите. Рязък завой на една от пресечките и ятото се понесе към цитаделата. Паран, който се мъчеше да не обръща внимание на парещия сърбеж от шевовете по лицето му, погледна надолу. По улиците се виждаха догарящи клади, обгърнати в дим. Под горящите тук-там окачени по стените факли се виждаше каменната настилка, затрупана със смет. Градът под тях като че ли спеше — не се виждаше нито един страж или войник. Погледът на капитана се върна към цитаделата. Външната й стена беше висока, добре укрепена — по-солидна и от градската крепостна стена. Главната сграда зад нея бе колкото от дялан камък, толкова от скала. Цитаделата беше всечена в планинския склон. По разядения ръб на покрива се редяха чудовищни водостоци, черни, изгърбени и едва видими като по-тъмни петна на фона на нощното небе. И тогава Паран видя единия. „Кондори. О, сега вече сме в Бездната…“ Потупа моранта по рамото и облеченият му в стомана пръст се изпъна надолу към улицата. Офицерът кимна. Като един, кворлите, понесли Подпалвачите на мостове, полетяха рязко надолу, профучаха още десетина крачки съвсем ниско над улицата и кацнаха с рязък наклон на крилата. Войниците наскачаха от седлата и се пръснаха в сенките. Морантите и техните кворли се извисиха отново, обърнаха и поеха по обратния път. Присвит в устието на тъмната уличка, Паран изчака отделенията да се съберат около него. Бързия Бен се появи пръв. — Покривът на цита… — Видях — изръмжа Паран. — Някаква идея, магьосник? — Кво ще кажете да си намерим някое мазе и да се скрием? — обади се Анци. Бързия Бен погледна ядосано сержанта, след което се огледа. — Къде е Хедж? Сапьорът закрачи към тях, леко залиташе под издутите кожени торби. — Видя ли ги проклетите врабци? — попита го магьосникът и лявото му рамо странно помръдна. — Да. Трябват ни стрелци горе на стената. Имам дванайсет стрели с острилки вместо глави. Ако го направим както трябва, можем да ги свалим. — Дъжд от птиче месо — подхвърли Спиндъл. — Горящи пера. — Да не е по-лошо от горяща власеница, Спин? — Тихо — скастри ги Паран. — Добре, куките на стената и подредете на покрива брилянтните ни стрелци с арбалетите. Хедж, намери подходящо място за вързопа с проклетиите и трошачките, и по-бързо — всичко трябва да мине според графика. Ония птици искам да се ударят където са кацнали — не във въздуха. Първата вълна на Дужек сигурно вече е тръгнала, тъй че действайте. Махна на Пикър да води и тръгнаха към стената на цитаделата. Щом стигна до другата страна на улицата, Пикър вдигна ръка и се присви. Всички замръзнаха. Паран пристъпи зад нея. — Урдоманска стража — прошепна тя. — Портата е на двайсет крачки вляво, добре осветена… — Пазачите и те ли? — Да. — Идиоти! — Да де, но си мислех… — Какво? — Връщаме се и тръгваме надясно, идваме пак и ще сме до един ъгъл на стената. Хедж обича ъгли… — Стражите ги оставяме където са си. — Да, капитане. Гуглата ми е свидетел, нищо няма да видят от тази светлина. А и ще сме достатъчно далече, за да не стигне до тях шумът от куките. — Надяваш се. — Всички носят големи шлемове, сър. — Добре. Да обикаляме, лейтенант. — Един момент, сър. Бленд? — Тук. — Стой тук. Дръж тия стражи под око. — Слушам. Пикър кимна на Паран и тръгна обратно по улицата. Отделенията се обърнаха и поеха след нея. На капитана му се струваше, че само той вдига шум — твърде много шум при това. Трийсетината войници около него бяха безшумни като призраци. Придвижваха се, без да спират, от сянка на сянка. Няколко мига по-късно Пикър отново подходи към улицата пред двора на цитаделата. Точно пред нея се виждаше ръбестият ъгъл на кула, увенчана с масивни бойници. Отделенията се струпаха зад лейтенанта. Паран чу как сапьорите си зашепнаха весело, като видяха кулата. — Как хубавичко ще ми падне… — Като картоф на вретено… — Стягаме трошачките, нали? Набиваме силата под ъгъл, на един лакът в камъка… — На дядо си ли разправяш къде е на хляба мекото, Рънтър? Хайде млъкни и го остави на мене и Спин. — Само казвах, Хедж… — Стига — прекъсна ги Паран. — Първо арбалетите — горе. После всичко останало. — Да, сър — съгласи се Хедж. — Готови за куките, милички. Арбалетчиците, нареди се да си получиш стрелите с острилките… ей, я не се пререждай, жено, прояви малко възпитание! Паран дръпна Бързия Бен на няколко крачки зад останалите. — Само дванайсет експлозивни стрели, магьоснико. Там има поне трийсет кондора. — Не мислиш ли, че атаката на Дужек ще ги отвлече? — Да, колкото да унищожат първата вълна, да оставят няколко да кръжат, за да срещнат втората вълна, а останалите да се върнат и да се погрижат за нас. — Имаш ли нещо наум, капитане? — Второ отвличане, която да отклони другите кондори както от Дужек, така и от Мостоваците. Бързак, можеш ли да ни изведеш през лабиринт на покрива? — Нас ли, сър? — Да, двамата с теб. И Анци, Спиндъл, Деторан, Малът и Тротс. — Мога, капитане, но в момента съм на ръба на силите си… — Само догоре, магьоснико. Къде е Спин? — Погледна през рамо към другите и кимна, щом го видя. — Изчакай тук. — Притича до присвилия се с другите сапьори Спиндъл и го дръпна встрани от групата. — Хедж, ще трябва да се оправиш без него. Хедж се ухили. — Какво облекчение, капитане. — Ей! — Тихо, Спиндъл. — Паран го задърпа към Бързия Бен. — Какво си намислил? — попита магьосникът, след като спряха до него. — Един момент. Бързак, тези кондори — какво точно представляват те? — Не съм сигурен, сър. — Не беше това, което исках да чуя. Пробвай пак. — Добре, мисля, че някога са били истински кондори — по-малки, в смисъл, с нормални размери. После Пророкът е измислил някакъв начин да ги натъпче с… — Да ги натъпче, ха! — изхили се Спиндъл. Бързия Бен го плесна през устата. — Не ме прекъсвай, Спин. Демони, капитане. Лична собственост. Свързани са с хаоса, но телата им не могат да го задържат целия. — Значи демон и птица едновременно. — Едното е господар на другото. — Ясно. Сега, кое от двете прави летенето? — Ами, кондорът… — Бързия Бен присви очи, погледна Спиндъл и се ухили. — Ха, ами… може би… — Накъде биете двамата? — Имаш ли в тебе муниции, Спиндъл? — попита Паран. — Шест острилки. — Добре, в случай че се издъним с това. Пикър изсъска команда, обърнаха се и видяха как половин дузина войници притичаха по улицата и се спряха в подножието на стената. Бяха приготвили куки и въжета. — Проклятие! Не си дадох сметка колко е висока тази стена — как ще могат да… — Погледнете по-хубаво, сър — каза Бързия Бен. — Тууз е с тях. — И? — Гледайте, сър. Отдельонният маг беше разтворил лабиринта си. Паран се опита да си спомни специалността му и в отговор се появиха десетина мъгливи призрака, които се скупчиха около Тууз. Капитанът изпъшка тихо. — И ако тези са онези, дето все падат от… — Не, тези са местни духове, капитане. От стените непрекъснато падат хора, а тъй като тази е от няколкостотин години, бройката се трупа. Все едно, повечето призраци общо взето мислят само за едно. Последното, което помнят, е, че са на стената, патрулират, стоят на пост, все едно. И затова искат да се върнат горе… Духовете, шест от които странно как вече носеха куки, се плъзнаха нагоре по стената. Другите шест бяха сплели призрачните си ръце под Тууз и го вдигаха със себе си. Отдельонният маг не изглеждаше особено щастлив, дори подритваше. — Мислех, че лабиринтите са отровени. Бързия Бен сви рамене. — Гуглата е ударил здраво, капитане. Поразчистил е пространство… Паран се намръщи и си замълча. Щом стигна горе на стената, Тууз отново пое нещата в ръцете си, прибра си и постави на място всяка кука — духовете може би бяха или неспособни на такава точност с физически предмети, или не искаха да помагат. Наложи му се да се сборичка с двама от тях, за да си прибере въжетата. Най-сетне закрепи здраво всички куки, разви въжетата и ги спусна към чакащите долу войници. Първите снаряжени с арбалети бойци започнаха да се катерят. Паран погледна с тревога към редицата кондори на покрива на главната сграда. Никой от тях не помръдваше. — Слава на Гуглата, спят дълбоко. — Да. Трупат сила за предстоящото. Далече вътре, в хаотичния си лабиринт. Паран се загледа в тъмното небе. Нищо. Но пък и да имаше нещо, едва ли щеше да го види. Щяха да летят ниско, също като първия полет. Вторите шест войници с преметнати на гръб арбалети притичаха по улицата и хванаха въжетата. — Магьосник, приготви го оня лабиринт… — Готов е, капитане. Пикър изведнъж замаха бясно към тях. Капитанът изруга и притича към нея. Останалите отделения се бяха изтеглили от улицата. — Капитане! Наведете се и погледнете към портата. Имаше раздвижване. Двете крила на портата се бяха разтворили широко и оттам се изсипваха влечугоподобни воини. „К’Чаин Че’Малле… така значи изглеждали гадините. Дъх на Гуглата!“ Пет, десет… петнайсет… още и още, крачеха навън през града, към северната стена. „А Дужек всеки момент ще им падне в лапите…“ Отдръпна се и погледна Пикър в очите. — Лейтенант, трябва да отклоним тези проклети същества. Тя отърка чело и се озърна назад към останалите отделения. — Казват, че са адски бързи тия немрящи гущери, но при всички тия улички и улици… — Обърна се отново към Паран и кимна бързо. — Имаме подръка няколко острилки — ще им дадем добър повод да ни подгонят. — Само гледайте да сте отпред, лейтенант. Ако можете да задържите всички накуп. — Сър, това едва ли ще стане. Според мен ще трябва да се пръснем — да ги объркаме гадините. — Добре, но опитайте поне. — А вие, капитане? — С Бързака и отделението на Анци се качваме на покрива на цитаделата. Ще се опитаме да отвлечем останалите кондори. Мостоваците са ваши, лейтенант. — Да, капитане. И кои според вас ще умрат първи, вие или ние? — Шансът е почти равен, не мога да заложа. Тя се ухили. — Залагам половината си заплата, капитане, че ще бъдем на стъпчица след вас. Разплащането — при Портата на Гуглата. — Имаш го, лейтенант. Значи, оставяш Хедж и сапьорите му да гръмнат кулата, взимаш Бленд и останалите със себе си и тръгвате. — Да, сър. Паран понечи да тръгне, но Пикър посегна и го докосна по рамото. — Капитане? — Какво? — Ами, ъъъ, онези ножове в гърба ви? Обърнали са се обратно от доста време. Просто исках да ви го кажа. Паран извърна очи. — Благодаря, лейтенант. Бързия Бен беше събрал около себе си Анци и отделението му, без Хедж и Бленд. Щом Паран се върна при тях, магьосникът прошепна: — Кажете кога, капитане. Паран погледна към стената. Въжетата висяха отпуснати. Горе не се виждаше никой. — Кога ги видяхте за последен път? Магьосникът сви рамене. — Мисля, че вече са на позиция, сър. Хедж ми изглежда почти готов. Очите на Паран се плъзнаха към екипа сапьори, струпани на плътна, изнервена група в основата на кулата. — Бързо беше. — Хедж е като мълния, когато се шашне от страх, сър. Ние по-добре да… — Да. Отваряй лабиринта. — Обърна се към Анци. Сержантът, Деторан, Тротс и Малът бяха спуснали забралата на шлемовете си. Оръжията бяха извадени. Спиндъл се беше присвил до тях, стиснал острилка в дясната си ръка. — Задръж, Бързак… каза ли на Спин какво… — Да, сър, и той се справя чудесно. Спиндъл се усмихна вяло. — Добре. Да тръгваме. Порталът се отвори изведнъж и мракът се изля в улицата. Паран се ококори. „Куралд Галайн. Какво…“ — След мен! — изсъска Бързия Бен и се втурна в лабиринта. Отделението скочи след него. Паран се хвърли след тях. Преходът бе почти моментален. Капитанът залитна върху хлъзгавите плочи — бяха на покрива на цитаделата, на двайсет крачки зад редицата кондори… Дузина огромни демонични същества внезапно се взривиха, пръскайки кръв и разкъсана плът по плоския покрив. Другите се събудиха, нададоха пронизителни крясъци, разпериха огромните си криле и излетяха. Спиндъл вече беше отприщил лабиринта си и ефектът бе моментален. Кондорите запищяха в ужас, крилете им заплющяха панически, главите се заизвръщаха на гърчещите се вратове, когато смъртното същество във всяко от телата — стиснато в хватката на заслепяващия страх, вдъхнат от извратената дарба на Спиндъл — се вкопчи в битка за надмощие над своя демон. От стената на крепостта полетяха железни стрели и почнаха да пронизват вършеещите по покрива същества. Цялата цитадела се разтресе. Паран се обърна рязко и видя как стражевата кула вляво от него изведнъж се срина, огромните й бойници полетяха към улицата. Вдигна се пушилка. Последваха викове и Мостоваците по стената затичаха към въжетата. По улиците на изток заотекваха шрапнели — Пикър и останалите с нея Мостоваци току-що бяха изненадали К’Чаин Че’Малле и гонитбата беше започнала. Бързия Бен го дръпна за ръкава. — Демоните печелят битката! Кондорите бавно набираха височина, все по-далече от влиянието на Спиндъл. Черна магия пращеше сред тях. Многобройните железни стрели, които ги бяха пронизали, сякаш не ги смущаваха с нищо. — Ще обърнат и ще връхлетят върху нас, капитане — предсказа Бързия Бен. — По-добре върху нас, отколкото върху Дужек. Можем ли да ги позадържим още малко? — Повечето от тях, да. — Как? — Ами, за начало можем да притичаме до южния край на сградата. „Да притичаме? Само това?“ — Давай! Извън западната стена, близо до нащърбения морски бряг, от земята бавно се надигна ленива вихрушка прах и придоби очертания. Туул намести грижливо кремъчния си меч в раменната кука, бездънният му поглед се плъзна над изоставените колиби и се спря на масивната каменна преграда пред него. Понесената от вятъра прах можеше да се вдигне високо над стената. Прахта можеше да се изсипе през задръстените със смет шахти под основата. Т’лан Имасс можеше да пристигне съвсем незабелязан. Но Пророкът на Панион беше пленил Ейрал Файъл. Ток-младши. Смъртен мъж… който беше нарекъл Туул приятел. Той закрачи напред и увитите му в кожа нозе разритаха пръснатите кости. Дошъл бе моментът Първият меч на Т’лан Имасс да оповести идването си. Втората вълна, понесла нови хиляда войници, полетя надолу и изпълни улиците точно зад позицията на Дужек, когато взривовете осветиха небето на юг — покрай покрива на цитаделата, после точно под нея, вторият тътен беше по-дълбок, разтърси земята и разклати каменната настилка — звук, който Върховният юмрук разпозна. Пробивът беше направен. — Време е да натиснем напред! — изрева той на офицерите си. — Вдигайте ротите — настъпваме към цитаделата. Спусна забралото. Въздухът отгоре се бе изпълнил с пърхащия шепот на крилата на кворли. Втората вълна носачи се издигаше в нощното небе, а откъм север вече прииждаше третата — само след няколко мига щеше да достави още хиляда войници. От града на изток отекнаха шрапнели. Дужек се спря за миг удивен — после небето лумна и една сива вълна с грохот се понесе срещу третото ято. Пред очите на смълчания Върховен юмрук само за миг хиляда Черни моранти, техните кворли и пет роти от Воинството на Едноръкия се стопиха сред сивите пламъци. Зад вълната, черни и гибелни, летяха три кондора. Морантите от втората вълна, които се бяха извисили, преди да обърнат и да полетят на север, се появиха над трите кондора и стремглаво се спуснаха към тях. Четвърто товарно ято, което се появи от северозапад, беше привлякло вниманието на чудовищните птици. Ездачи и кворли връхлитаха върху изненаданите кондори в самоубийствени атаки. Облечените в черна броня воини забиваха пиките си в пернатите тела. Кворлите извиваха триъгълните си глави и хитиновите челюсти раздираха ивици плът, въпреки че сблъсъците разтърсваха крехките им тела и още по-крехките криле. Загиваха стотици кворли, ездачите им падаха с тях и се разбиваха по улици и покриви. Паднаха и трите кондора, мъртви още във въздуха. Дужек нямаше време да мисли за ужасната цена, която бяха платили неговите моранти за тази временна победа. Четвъртата вълна кацна по улиците, войниците наскачаха от седлата и се пръснаха за укритие. Върховният юмрук махна с ръка на един от вестоносците. — Нови заповеди за офицерите — ротите да заемат сградите — онези, които са защитими. Цитаделата ще трябва да почака — искам покриви над главите ни… Появи се друг вестоносец. — Върховен юмрук! — Какво? — Панионските легиони се струпват, сър — във всяка улица в линия от северната порта чак до цитаделата. — А ние държим западната третина от града. Идват, за да ни изтласкат. Добре. — Обърна се към първия вестоносец и добави: — Предай на офицерите, за да се приспособят за отбрана… Но вторият не беше довършил: — Върховен юмрук, сър. Съжалявам. С тези легиони има и К’Чаин Че’Малле. „Къде тогава е Силвърфокс с нейните проклети Т’лан Имасс?“ — И дракони да са, все ми е тая — изръмжа той и се обърна към първия вестоносец. — Марш. — Войникът отдаде чест и хукна. Върховният юмрук изгледа ядосано втория вестоносец и рече: — Намери Туист и го уведоми, че ни трябва един рейд на неговите тежки източно от позицията ни — само един обаче. Кажи му, че най-вероятно няма да могат да се измъкнат, тъй че да остави едно крило в резерва. — Дужек вдигна забралото на шлема си и огледа небето. Утрото беше настъпило — петото и шестото крило бяха доставили своите бойци и вече се стапяха в далечината към планините. „Ето това е. Вече всички сме в Корал. И ако скоро не получим помощ, никога няма да го напуснем.“ — Това е всичко — каза той на войника. Кондорите закръжиха над покрива, запищяха си един на друг, спуснаха се рязко надолу, пометоха над плочите и с тътен на огромните криле отново полетяха нависоко в изсветляващото небе. Паран зяпна невярващо нагоре. — Не ни ли видяха! Бяха се присвили до една ниска стена, зад която имаше парапет с изглед към пристанището и залива Корал, а тъмнината, която ги бе погълнала, бързо се стапяше. — Не могат да ни видят — промърмори Бързия Бен, — защото аз им преча да ни видят. Но знаят, че сме тук… някъде. „И затова се мотаят още тук. Добре. Чудесно. Това означава, че не громят армията на Дужек.“ Цитаделата под тях се разтърси. — Дъх на Гуглата, това пък какво беше? Магьосникът се намръщи. — Не знам. Не ми прозвуча като муниции… Но бих казал, че стената отново е пробита. „Отново? От кого?“ Взривът бе дошъл откъм пристанището, на изток. Оттам бавно се извиси облак прах. Паран надигна предпазливо глава, за да погледне над ниската стена. Над залива с крясък кръжаха чайки. Морето зад него приличаше на леден блок и от него се носеше глух тътен. Водни стълбове изригваха далече на хоризонта на юг. Вдигаше се буря. „Дано да стигне дотук — малко повече объркване няма да ни дойде зле.“ — Наведи се! — изсъска Бързия Бен. — Извинявай. — И без това си имам достатъчно неприятности, капитане — трябва да стоим плътно… стига си ме ритала, Деторан — какво? О. Капитане, погледнете на север, сър! Високо горе! Паран бързо се извъртя. Крило моранти — съвсем дребни точици във висините — се носеше над града, от изток на запад. Шест кондора се извисиха да ги посрещнат — но полетът им щеше да е дълъг. От морантите западаха още по-малки точици, над източната половина на града. Падането им продължи сякаш цяла вечност, после първата се стовари върху някаква сграда. Експлозията пръсна покрива и горния етаж. Взривовете затрещяха един след друг. Магията на шестте кондора се понесе към далечните моранти. Хвърлило бомбите, крилото се пръсна. Но поне двайсет моранти не успяха да се измъкнат от магическата вълна. Пушеци и дим загърнаха източната страна на Корал. Кондорите над капитана и отделението запищяха от гняв. — Това подейства, общо взето — прошепна Бързия Бен. — Ония улици сигурно са тъпкани с панионска войска. — Да не говорим за останалите Мостоваци — изсъска през зъби Паран. — Те вече трябва да са се изтеглили. Паран долови колебанието в тона му. Една от „проклетиите“ беше ударила улицата на петдесет крачки зад Пикър и осакатените й отделения, на по-малко от десет крачки зад Ловеца на К’елл К’Чаин Че’Малле, който вече ги догонваше. Немрящото създание бе пометено от взрива, туловището му пое върху себе си повечето от гибелната градушка от пръснати камъни. Късове сгърчена кожа, плът и пръснати кости западаха на ръка разстояние от Мостоваците. Пикър вдигна ръка на войниците да спрат. Не само тя имаше нужда да си поеме дъх, да изчака, докато биещото бясно в гърдите й сърце се поуспокои. — Това вече адски променя нещата — изпъшка Бленд до нея. Пикър не си направи труда да й отвърне, но не можеше да не се съгласи с горчивия й коментар. Както й беше заповядал Паран, наистина бяха отвлекли вниманието поне на част от К’Чаин Че’Малле. И бяха платили за това. Последния път, когато си преброи хората, бяха останали шестнайсет Мостовака, годни за бой, и шестима ранени, от които трима вече бяха стигнали при Портата на Гуглата. К’Чаин Че’Малле не бяха просто бързи, бяха мълниеносни. И безмилостни. Острилките само ги дразнеха още повече. Все едно, мунициите бяха привършили. Пикър беше обърнала бойците си веднъж срещу Ловците на К’елл, за да прецени шансовете им в близък бой. Нямаше да го направи повече. Извадиха късмет, че изобщо успяха да се измъкнат. Гледката с посечените й на място приятели щеше да се вреже в ума до края на дните й. „Дни ли? Нямам дни. Ще се изненадам, ако преживея и тази камбана.“ — Гуглата да ни вземе дано, още един! Лейтенантът се обърна рязко и извика. От страничната уличка се беше появил още един Ловец, дращеше с нокти камъните, навел ниско глава и с вдигнати мечове. На по-малко от петнайсет крачки разстояние главата се извърна към тях. „Добре. Едно… две… три…“ — Пръсни се! Още докато Мостоваците бягаха във всички посоки, стената до К’Чаин Че’Малле се пръсна на улицата. Сред прахта и тухлите се появи още един Ловец и се катурна навън, целият насечен, и замята бясно глава, свързана само с една жила с врата му — беше без една ръка и единият му крак бе отсечен от глезена. Създанието рухна върху камъните, ребрата му изпращяха — и не помръдна повече. Подпалвачите на мостове замръзнаха по местата си. Както и първият К’Чаин Че’Малле. Чудовището изсъска и извърна глава към зейналата дупка в стената. През слягащата се прах навън пристъпи Т’лан Имасс. С разкъсана, съсухрена плът, оголените кости лъщяха навсякъде, с шлем от череп на звяр на главата, някога увенчан с рога. Кремъчният меч в ръцете му беше толкова очукан, че острието му изглеждаше назъбено. Без да обръща внимание на малазанците, той се обърна към другия К’Чаин Че’Малле. Ловецът изсъска и нападна. Очите на Пикър не можаха да различат светкавично разменените удари. Изведнъж, или поне така й се стори, К’Чаин Че’Малле вече залиташе, единият му крак бе посечен малко над онова, което минаваше за коляно. Отсечената му ръка падна и мечът издрънча на камъните. Т’лан Имасс беше отстъпил и сега отново пристъпи напред, посече отгоре и пръсна костите през рамото, гърдите и бедрото, мечът се натресе с рой искри в камъните. Ловецът на К’елл рухна. Самотният Т’лан Имасс се обърна към цитаделата и закрачи натам. Пикър и другите изчакаха, докато ги подмине. — Дъх на Гуглата! — измърмори Бленд. — Хайде! — отсече Пикър. — Накъде? — попита ефрейтор Еймлес. — След него — отвърна тя и тръгна. — Изглежда, че най-безопасното място е в сянката на това нещо. — Но той тръгна към цитаделата! — Значи и ние сме натам! Оплескана с кал, едва влачеща нозе, армията на Уискиджак бавно се придвижи напред, за да оформи фронт срещу мъртвата зона и града зад нея. Далече на двата фланга бяха баргастите, кланът Илгрес от едната страна и Белоликите от другата. Корлат остави коня си при другите зад фронта и закрачи към ниския хълм западно от търговския път, където стояха Уискиджак, Каллор и знаменосецът Артантос. Всички до един бяха видели въздушните боеве над Корал и избиването на Черните моранти — поне на едно крило, превозило бойци на Воинството на Едноръкия. Бяха гледали бомбардировката, но нито един войник по хребета не се беше зарадвал. Не можеше да се скрие горчивата истина: Дужек се бе озовал в капан, армията му загиваше, а Уискиджак и изтощените му сили не можеха да направят почти нищо. Бяха видели кондори, преследващи Черните моранти назад към окопите по планинския склон — но те щяха да срещнат Орфантал. В облика си на соултейкън братът на Корлат отстъпваше само на Рейк. Тя му завиждаше за възможността да нанесе незабавна мъст. Тръгна към приятелите си, подготвяйки ума си за превъплъщението в тялото на дракона. Силата, която я обладаваше с този преход, винаги я плашеше, защото беше хладна, чудовищна изява, нечовешка и античовешка. Този път обаче щеше да я посрещне с радост. Щом излезе на билото, видя онова, което виждаха останалите. Северната порта срещу тях се беше разтворила. Излизаха К’Чаин Че’Малле и се разпръсваха в редица. Осемстотин, навярно и повече. Малазанците вадеха оръжията. Когато Уискиджак дадеше заповедта, щяха да тръгнат в строй срещу немрящите чудовища. „И да умрат. Осемстотин К’Чаин Че’Малле по-малко в Корал. Осемстотин К’Чаин Че’Малле… задържани. Дали изобщо го знае Дужек? Бруд все още е на половин ден път зад нас. Сивите мечове са на две камбани, може би малко повече — не бях очаквала тази вест от Каллор, — но ще препускат много силно, и много дълго.“ „А Грънтъл и неговият легион — те като че ли съвсем изчезнаха. Нима изгубихме ударните си сили? Бездната ми е свидетел, този даруджистанец никак не обича битките…“ „Знае ли Дужек какво правим, за да му спечелим поне този ден?“ „Осемстотин К’Чаин Че’Малле на равнината. Колко ли още са останали в града? Колко от тях секат сега кървава диря през отрядите на Върховния юмрук?“ Двайсетината останали кондора кръжаха само над цитаделата, израз, сигурно, на самоувереността на Пророка, че не вижда смисъл от тяхното участие в това, което предстои. От тази мисъл й загорча в устата. Уискиджак се обърна и й кимна за поздрав. — Намери ли Круппе? Надявам се, че си е намерил безопасно местенце. — С Хетан е — отвърна Корлат. — Иска бяла боя, да си намаже лицето. Уискиджак едва успя да се усмихне. — Моите Тайст Андий ще тръгнат пред войниците ви, когато започне настъплението — каза Корлат. — Ще ги видим тези немрящи как ще се справят срещу Куралд Галайн. Видя как на лицето на Каллор се изписа тънка усмивка. — Вашият лабиринт все още е задръстен, Корлат. Ще трябва да го разбулите напълно — целият ви род — не само тези тук, — за да го почистите. Братята и сестрите ти ще бъдат избити. Тя присви очи. „Пълно разбулване. Каллор, твърде много знаеш за нас.“ — Оценявам високо тази тактическа прозорливост — сухо отвърна тя. Видя как Уискиджак погледна към Артантос, който стоеше на петнайсетина крачки встрани, загърнат в обшитото с кожа наметало заради утринния хлад. Не обръщаше внимание на другите и беше вперил поглед към равнината, леко намръщен. От изток с все сила препускаха две морски пехотинки. „Двете морски пехотинки на Уискиджак…“ Изморени и запенени, конете стигнаха до тях. — Командире! — извика едната ездачка. Другата добави: — Намерихме я! — И посочи. Излизаше от бойните редици на източния фланг. Силвърфокс. Изненаданият вик на хилядите гърла стресна Корлат. Тя се обърна и видя как мъртвата полоса пред К’Чаин Че’Малле се скри сред мъгла от прах, бързо изтъня и от нея изникнаха плътни редици Т’лан Имасс. Силвърфокс се приближи. Сякаш понечи да спре при Артантос — очите й бяха полуприкрити под тежките клепачи, кръглото й лице — безизразно. Ревът на армията на Уискиджак отекна във въздуха. — Да… — изхриптя до нея Каллор. Корлат извърна очите си от Силвърфокс, привлечена от гласа му. И видя как грубото острие на меча му изсвистя във въздуха. Болката я взриви. Миг на объркване, в който всичко наоколо сякаш странно се затаи, после земята полетя срещу нея. Зной опърли лицето й и се стече надолу. Тя примига и изгледа в почуда тялото си, което се тресеше. „Лабиринт…“ „… хаотичен…“ „Каллор…“ Сцената пред очите й се замъгли; гледаше от земята. „Череп… счупен… умирам…“ Погледът й се проясни, всяка черта и всеки ръб станаха много остри, остри като ножове, които раздраха душата й на ивици. Каллор връхлиташе с рев срещу Силвърфокс, дългата му плетена ризница се развяваше след него като наметало. Сиви жилки магия пъплеха по земята след воина. Жената риви се спря, отвори уста, ужас изпълни очите й. Изкрещя нещо… … нещо… — Т’лан Ай. Защитете ме! Ала остана сама… Каллор връхлиташе, стиснал огромния меч в двете си стоманени ръце, връхлиташе и вдигаше оръжието високо над главата си. И тогава Уискиджак застана на пътя му, дългият му меч изсвистя и издрънча в оръжието на Каллор. Внезапен и свиреп сблъсък, захвърчаха искри. Каллор отскочи назад, изрева от безсилие, петата му се закачи за нещо… Уискиджак видя момента. Понесе се напред и замахна, изпъна цялата си ръка и измести тежестта на предния си крак… И той се огъна. Тя видя как костта се хлъзна навън през облеченото в кожа бедро. Видя болката на лицето на любимия си, видя как внезапно осъзна… Огромният меч на Каллор се заби в гърдите му, хлъзна се между ребрата и прониза сърце и дробове. Уискиджак издъхна на острието — животът изтече от очите му, които се спряха за миг на Корлат, зареяха се и угаснаха. Каллор изтръгна оръжието си. И изведнъж се присви, пронизан от две железни стрели. Магията запълзя около железните пръчки и ги разсипа. Швирна кръв. Обезумял, Каллор надигна отново меча си срещу двете настъпващи пехотинки. Жените бяха превъзходни. Биеха се като едно същество. Но мъжът, с когото се биеха… Смъртен писък — пехотинката отдясно залитна сред поток кръв, посегна да задържи развиващите се, изсипващи се от разпрания й корем черва и рухна на земята. Покритата й с шлем глава отхвърча от раменете й още преди коленете й да опрат земята. Другата връхлетя срещу Каллор и мечът посече високо към лицето му. Стъпка встрани, посичане отдолу, ръката отхвърча… Но пехотинката вече бе замахнала с лявата ръка и дългият й нож се заби с все сила през ризницата в корема на Каллор. Острието на меча му се вряза в гърлото й. Тя се завъртя рязко, цялата в кръв, и се строполи. Задъхан, древният воин залитна назад и от разпрания му корем швирна жълтеникава кръв. — Оковани! — изкрещя той. — Изцери ме! „Горещ… лабиринт…“ „… не хаотичен… къде?“ Стегната като възел златиста вълна се стовари върху Каллор и го погълна в бесния си огън. Той изкрещя, полетя назад, затъркаля се и вълната го подгони, прониза го и го повали на земята сред кървави пръски. Втора вълна се затъркаля към него, нажежена като зноя на слънцето… Лабиринтът, който се разтвори около Каллор, бе като мръсно петно, грозен и мръсен процеп във въздуха… профуча около него… и той изчезна. Златната магия потрепери и се разсипа. „Не… такъв контрол. Кой?“ Тялото й беше престанало да се гърчи в спазми. Беше вече изтръпнало и някак странно отчуждено. Кръв бе напълнила едното й око. Трябваше да не спира да мига, за да го прочисти. Лежеше на земята, най-сетне осъзна тя. Каллор я беше ударил… Някой коленичи до нея, една мека и топла длан я погали по бузата. — Аз съм, Силвърфокс. Идва помощ… Тайст Андий се помъчи да вдигне ръка, да направи някакъв жест към Уискиджак, но желанието си остана само в ума й, закръжи бясно, и тя разбра по мекия допир на влажната трева под дланта й, че ръката й няма да се подчини. — Корлат! Погледни ме. Моля те. Бруд идва — и виждам един черен дракон, лети насам от запад — Орфантал ли е? Върховният главатар владее Висшия Денъл, Корлат. Моля те, дръж се… Сянка над лицето й. Силвърфокс вдигна очи, лицето й беше разкривено от болка. — Кажи ми — заговори тя. — Магията, която придружи предателството на Каллор; наистина ли беше толкова силна, че да те зашемети толкова дълго? Или ти се сдържа? За да прецениш най-удобния за тебе миг, наблюдавайки последствията от бездействието си — в края на краищата ти си го правила и преди, Тайсхрен, нали? „Тайсхрен?“ Но хрипливият, раздран от болка глас, който й отвърна, бе на Артантос, знаменосеца. — Силвърфокс. Моля те. Не бих го… — Не би ли? — Не. Уискиджак… той е… — Знам — отряза го Силвърфокс. „Един неизлекуван крак… така и не намери време — Бруд можеше да…“ „Той е мъртъв. О, мили мой, не…“ Замъглени фигури от всички страни. Малазански войници. Баргасти. Някой изплака, пронизително и скръбно. Мъжът, когото бе познавала като Артантос, се наведе над нея. Магия бе разцепила плътта по лицето му — допирът на хаоса, осъзна тя. По-жесток допир, отколкото тя самата можеше да преживее. И разбра тогава в душата си, че Висшият маг не бе забавил реакцията си по своя воля. Това, че изобщо беше успял да направи нещо, беше… изключително. Срещна очите му и видя напластената болка, която продължаваше да го разкъсва. — Сил… — Корлат? — Този мъж… — Думите едва се изтръгнаха от устата на Тайст Андий. — Да? Той е Тайсхрен, Корлат. Онази част от мен, която е Найтчил, го познаваше от много години. Идвах, за да потвър… — … благодари му. — Какво? — За… за своя… живот. Благодари му… — Не откъсваше очи от Тайсхрен. Тъмносиви, като на Уискиджак. — Каллор… изненада всички ни. Мъжът потръпна и кимна. — Съжалявам, Корлат. Трябваше да съм по-… — Да. Аз също. И Бруд. Усети тропот на копита по земята под себе си, вибрацията се усили и прониза костите й. „Траурна песен. Барабани. Глъхнат. Коне, подкарани с все сила… не знаят защо, ала идат насам. Все по-близо. Лишени от разум, но изпълнени с тревогата на непонятните им господари.“ „Ала смъртта е яхнала вече това било.“ „Безсмислена.“ „Любими мой.“ „Той вече е твой, Гугла… усмихваш ли се?“ „Моят любим… вече е твой…“ Колкото и великолепен да беше, конят на Итковиан вече залиташе. Две камбани преди разсъмване Грънтъл го беше разбудил необичайно грубо. — Нещо лошо става — беше изръмжал той. — Трябва да препуснем бързо към Корал, приятелю. Сивите мечове не бяха спрели за през нощта — Итковиан се беше взирал след тях, докато нощният сумрак не ги скри от погледа му. Щит-наковалня бе решила да продължат, за да се притекат на помощ на Уискиджак. Самият той бе помислил, че е безразличен към това решение и към това, което означаваше заминаването им, но пустота някаква беше изпълнила сърцето му и сънят, който скоро след това го споходи, беше неспокоен. След грубото събуждане се бе опитал да разбере източника на това безпокойство, но той му убягваше. Докато оседлаваше коня си, не обърна особено внимание на Грънтъл и неговия легион, и чак когато се метна в седлото и хвана юздите, забеляза, че даруджистанецът и хората му чакат наоколо спешени. Итковиан изгледа Грънтъл намръщено. — Смъртни мечо, какво сте решили? Едрият мъж му отвърна с гримаса: — Този път е нужна бързина. Този път — повтори той и погледна навъсено Стони — Трейк рискува с ядрото на своята мощ. — Не е мой бог! — отсече Стони. Грънтъл й отвърна с тъжна усмивка. — Не е, уви. Ще трябва да продължиш с Итковиан, просто ще яздиш. Ние няма да ви чакаме, но може би ще повървим с вас… за известно време. Итковиан не разбра и дума от всичко това. И попита: — Грънтъл, през лабиринт ли ще тръгнете? — Не. Е, не съвсем. Може би, откъде да знам? Просто знам — не знам как, — че легионът ми е способен на… ами, на нещо по-друго. Нещо… бързо. Итковиан погледна Стони, след което сви рамене. — Двамата със Стони Менакис имаме великолепни коне. Ще се постараем да не изоставаме много. — Добре. — Смъртни мечо. — Кажи, Итковиан? — Какво ни очаква напред, та толкова ви безпокои? — Не съм сигурен, приятелю. Но чувствам гадене в стомаха си. Струва ми се, че скоро ще бъдем предадени. Итковиан дълго помълча след тези думи, след което отрони: — Сър, ако човек погледне скорошните събития с ясен поглед, би могъл да реши, че измяната вече е налице. Грънтъл само сви рамене и се обърна към хората си. — Плътно един до друг, нещастници! Само някой да се откъсне, и ще изостане. Стони поведе коня си и спря до Итковиан. — Знаеш ли какво предстои? — попита я Итковиан. — Нищо най-вероятно — отсече тя и се метна на седлото. — Грънтъл сигурно си е чукнал главата… Не успя да продължи, защото пред тях Грънтъл и легионът му сякаш в миг се стопиха, сляха се в някаква смътна и едва различима пъстра фигура, ниско над земята — и фигурата изведнъж се понесе напред като огромна котка и изчезна в нощта. — Беру да ни пази дано! — изсъска Стони и извика: — След него! — Смуши коня си и двамата препуснаха. Докато подминаваха лагера на Бруд, забелязаха, че се вдига бързо, въпреки че до утрото оставаше все още повече от камбана. Видяха и лумналата ярко магия в небето на югозапад. От време на време зърваха за миг в мрака напред съществото, след което препускаха — смътно жълто, нашарено с черни ивици, то сякаш се движеше през невъзможно висока трева, под гъста плетеница от дървеса, загърнато в сенки, плавно и неумолимо, убийствено бързо и безшумно. После небето започна да изсветлява и хоризонтът на юг се открои — малки групи дървета и черен път на търговски кервани, лъкатушещ между тях. Пъстрият звяр все така задържаше погледа им, почти неразличим сред ниските хълмчета. Запотени и плувнали в пяна, конете се носеха напред, копитата биеха тежко и накъсано в меката пръст. Итковиан съзнаваше, че и двете животни няма да се съвземат след това тежко усилие. Смъртта им чакаше само да свърши изнурителната езда. Горди и великолепни животни. Той се зачуди дали тази жертва си струва. Преминаха през групите дървета и пътят започна леко да се изкачва по някакъв склон. А след това, точно пред тях — фургони. Няколко души се обърнаха да ги погледнат. И да бяха видели призрачното същество, не го показваха с нищо — никой не вдигна тревога, всичко изглеждаше спокойно. Итковиан и Стони подминаха малазанския ариергард. Трясък на магия във въздуха — този път много по-близо. Войници, строени във фронт на хребета пред тях, готова за щурм армия, обърната на юг — която изведнъж започна да се разпръсва хаотично. Отчаянието го порази, заля го като вълна от жестока болка и неизмерима тъга. Итковиан залитна в седлото и с усилие се изправи. Внезапна и смазваща тревога стегна сърцето му. Стони викаше, обръщаше залитащия си кон надясно, към хълма, на който се издигаше малазанското знаме, увиснало унило в безветрения въздух. Итковиан я последва, но бавно и колебливо. Душата му потъваше в хладен ужас. Конят му забави и се олюля, изпънал напред глава. Тръс, после ходом, бавно и изнурено, накрая спря на двайсетина крачки от подножието на хълма и се свлече на земята. За да издъхне. Изтръпнал, Итковиан измъкна ботушите си от стремената, прехвърли единия крак през задницата на коня и стъпи в тревата. Вдясно видя Стони. Тя също беше оставила коня си — склонът го беше надвил — и се катереше бавно нагоре. Грънтъл и бойците му бяха пристигнали, отново в човешки облик, и се бяха струпали на билото, но сякаш не предприемаха нищо. Итковиан извърна очи и тръгна покрай пътя, който се изпъваше в последната си отсечка надолу към мъртвата полоса и града зад нея. Хладен ужас. Нямаше го неговия бог. Неговият бог не можеше да отклони това, както го беше сторил веднъж, в една равнина на запад от Капустан. Загуба и тъга, каквито никога не беше изпитвал. „Истината. Която съм знаел. Била е в мен. Скрита, ала сега се разкри. Още не съм свършил.“ „Още не съм свършил.“ Вървеше напред, без да вижда войниците вляво и вдясно от себе си, премина неравната линия на фронта, оставяйки зад гърба си армия, която стоеше скръбна, със спуснати оръжия, прекършена още преди битката да е започнала. Прекършена заради смъртта на един мъж. Итковиан не виждаше и не съзнаваше. Стигна до склона и продължи. Надолу. Надолу, където в плътни редици го чакаха Т’лан Имасс, срещу осемстотин К’Чаин Че’Малле. Т’лан Имасс, които бавно, като един, започнаха да се обръщат. Вълни от магия разтърсваха хълма. Грънтъл изрева на войниците си да заемат позиция на южния склон. Стоеше на място, съвсем неподвижен, но все още треперещ вътрешно от божията сила. Изпълваше го заканата за гибел, невъзмутима и уверена, решимостта на хищника, която вече бе изпитал веднъж, в един град далече на север. Зрението му се беше изострило, всяко най-дребно движение привличаше очите му. Осъзна, че е стиснал късите саби в ръцете си. Видя как Орфантал излезе от лабиринта, с Бруд на крачка след него. Видя Стони Менакис, която гледаше трите паднали на земята тела. После бойният главатар мина покрай нея, хвърли само един бегъл поглед на трите трупа и закрачи към четвъртото тяло, по-близо до Грънтъл. Жена Тайст Андий. До нея се бяха присвили две фигури, с разкъсана плът, едната все още се гърчеше в хватката на свирепа магия. Другата… бе Силвърфокс. Лицето й беше обляно в сълзи. Видя Круппе и Хетан и Кафал от двете му страни. Даруджистанецът беше пребледнял, с оцъклени очи. Странно, скръбта обикновено не надвиваше дебелия дару. Видя как Хетан изведнъж посегна да го задържи, преди да се свлече на земята. Но човекът, когото търсеха очите на Грънтъл, не беше сред тях. Той закрачи към южния хребет, за да огледа позицията на легиона си. Вече бяха извадили оръжия. Малко под тях се бяха строили Сивите мечове, явно готови да щурмуват града… … град, загърнат в пушеци, осветен от блясъка на магии, на муниции, град, който се раздираше… Очите му зашариха напред и спряха. Итковиан. Вървеше към Т’лан Имасс. Рязък вик отекна от билото зад Грънтъл, той се обърна и видя как Силвърфокс се изправи до Корлат, обърна се рязко… Ала десетките хиляди Т’лан Имасс вече гледаха Итковиан. Грънтъл видя как приятелят му забави крачките си и спря на двайсет крачки от немрящите воини. Осъзнала чак сега ставащото, Силвърфокс изпищя, затича… „Да, Призовнице. А ти искаше да ги пратиш срещу К’Чаин Че’Малле.“ Не беше нужно да се приближава, за да чуе какво каза тогава Итковиан на Т’лан Имасс. „Дойдох да взема болката ви. Сега ще ви прегърна…“ Усети изригналия ужас на своя бог, надвил собствения му… Когато Т’лан Имасс се отзоваха. Паднаха на колене. Сведоха глави. „Ах, Призовнице…“ И вече беше много късно. >> 25. E> Не може да има вярно и истинно описание на предателството, защото мигът се таи в самия себе си, внезапен, носещ осъзнаването, че човек би трябвало да пожертва собствената си душа, за да отрече онова, което е трябвало да стане. Не може да има вярно и истинно описание на предателството, ала за този ден разказът на Ормулогун е толкова близо до истината, колкото би могъл да се надява да достигне един смъртен… @ Коментар на Н’аръл @ за „Убийството на Уискиджак“ на Ормулогун E$ Тихи стъпки в коридора възвестиха появата на нов гост. Кол нямаше представа дали е поканен и очите му се изместиха от двамата стари Рат-съветници, коленичили пред гробната яма, към загърнатата в халат фигура, застанала на прага. Без маска, със странно неразличимо лице. Рицарят на Смърт се извърна към новодошлия и ризницата му издрънча. — К’рул! — изстърга гласът му. — Моят Господар те приветства в своята свята обител. „К’рул? Нямаше ли един стар храм в Даруджистан — оня с камбанарията — Камбанарията на К’рул. Беше някакъв древен… — Кол се озърна, срещна очите на Мурильо, видя как бавно се изопна лицето му и че приятелят му също го е осъзнал. — В тази камера е влязъл Древен бог. Стои само на пет-шест крачки от нас. Беру да ни пази дано! Още едно кръвожадно копеле от древността…“ К’рул закрачи към мхаби. Кол, стиснал дръжката на меча си, със стегнато от страх гърло препречи пътя на Древния бог и изръмжа: — Стой! — Сърцето му заблъска в гърдите, щом се вгледа в очите на К’рул и не видя в тях… нищо. Нищичко! — Ако се каниш да срежеш гърлото й на тоя олтар, е, Древен бог или не, няма да ти го позволя току-така. Беззъбата уста на Рат-Тогг зяпна от другия край на гробната яма. Рицарят на Смърт издаде някакъв звук, който можеше да мине за смях, след което заговори с глас, който вече не беше неговият: — Дръзки са смъртните, ако не друго. Мурильо пристъпи, застана до Кол, вдигна разтрепераната си ръка и стисна дръжката на рапирата. К’рул погледна немрящия воин и се усмихна. — Това е най-възхитителният им дар, Гугла. — Стига тази дързост да не ги прави войнствени. Тогава най-добрият отговор е анихилацията. — Твоят отговор, да. — Древният бог се обърна към Кол. — Никакво желание нямам да навредя на мхаби. Всъщност дойдох за… спасението й. — Добре де — сопна се Мурильо, — можеш ли да ни обясниш тогава за какво е тази гробна яма! — Това ще се изясни след време… надявам се. Знайте едно: нещо се е случило. Далече на юг. Нещо… неочаквано. Последствията са неизвестни — за всички нас. Все едно, часът за мхаби дойде… — И какво по-точно означава това? — попита навъсено Кол. Древният бог го подмина, коленичи пред мхаби и отвърна: — Сега тя трябва да засънува истински. Бяха се махнали. Напуснали бяха душата й. И с тръгването си — с онова, което Итковиан бе направил и правеше — всичко, което се бе надявала да постигне, беше рухнало в развалини. Силвърфокс стоеше на място, смразена. Бруталната атака на Каллор беше разкрила още една истина — Т’лан Ай я бяха изоставили. Загуба, която пронизваше душата й като нож. И още едно предателство, жестокосърдечният убиец на вярата. Древното наследство на Найтчил. Татърсейл и Белурдан, Трошача на черепи — и двамата убити от машинациите на Тайсхрен, ръката на императрицата. „А сега… Уискиджак. Двете морски пехотинки, моята двойна сянка толкова време. Посечени.“ Отвъд коленичилите Т’лан Имасс чакаха немрящите К’Чаин Че’Малле. Огромните създания не тръгваха към Т’лан Имасс — все още. „Трябва само да нагазят сред редиците и да започнат да секат, да избиват. Децата ми не ще окажат съпротива. Все едно им е вече. О, Итковиан, благородни глупако.“ Видя Сивите мечове долу под хребета, приготвили ласа, пики и щитове — готвеха се да връхлетят срещу К’Чаин Че’Малле. Армията на Дужек в града загиваше — северната порта трябваше да се завземе. Видя Грънтъл, Смъртния меч на Трейк, повел пъстрия си легион, за да се присъедини към Сивите мечове. Видя офицерите, препускащи пред огъналия се малазански фронт, за да окуражат разбитите войнишки сърца. Видя Артантос — Тайсхрен, — готов да отприщи лабиринта си. Каладън Бруд беше коленичил до Корлат и магията на Висшия Денъл се вливаше в тялото на жената Тайст Андий. Орфантал стоеше зад бойния главатар — усети дракона в кръвта му, ледената жажда да се върне. „За нищо. Пророкът и неговите демонични кондори… и К’Чаин Че’Малле… ще ги избият всички.“ Нямаше избор. Трябваше да започне. Да отхвърли всякакво отчаяние и да започне всичко онова, което бе подготвяла от толкова време. Без никаква надежда макар, трябваше да направи първата стъпка по пътя си. Силвърфокс разтвори лабиринта на Телланн. И изчезна в него. „Майчината любов е търпелива.“ „Но аз не бях подготвена за майка. Не бях готова. Не бях готова да дам толкова много от себе си. Егоизмът ми тъкмо бе започнал да избуява.“ Мхаби можеше да обърне гръб. Можеше да отрече Круппе, да отхвърли Древния бог, Имасс — какво бяха за нея тези объркани души? Малазанци, всички до един. Врагът. Зли и ужасни с магията си. Всички с ръце, оцапани с кръвта на риви. Децата трябваше да са дар. Физическата проява на любовта между мъж и жена. А за тази любов можеше да се направи всякаква жертва. „Достатъчно ли е, че детето се е откъснало от плътта ми? Че е дошло на този свят като всички деца? Дали самата болка на раждането е изворът на любовта? Всички вярваха, че е така. Всички приемаха връзката между майка и дете като нещо дадено, като естествено последствие от самото раждане.“ „Нямаха право.“ „Моето дете не беше невинно.“ „Заченато от жалост, не от любов; заченато с ужасна цел — да оглави Т’лан Имасс, да ги въвлече в поредната война — да ги предаде.“ А сега мхаби беше в плен. Изгубена в един сънен свят, непонятно огромен, свят, в който се сблъскваха ужасни сили, свят, който настояваше мхаби да действа, да направи… каквото и да е. „Древни богове, духове на зверове, един мъж, пленен от болка, в прекършено, изтерзано тяло. Клетката от ребра пред мен — негова ли е? Онзи, с когото говорих веднъж, така отдавна? Онзи, който така се гърчи в майчината прегръдка? Близки ли сме двамата с него? И двамата затворени в две опустошени тела, и двамата обречени да потъваме все по-дълбоко в това непоносимо терзание?“ „Звярът ме чака — чака ме мъжът. Трябва да посегнем един към друг. Да се докоснем, да си докажем един на друг, че не сме сами.“ „Това ли ни чака?“ „Клетката от ребра, затворът трябва да бъде разрушен отвън.“ „Дъще, ти може да си се отрекла от мен. Но от този мъж, от този мой брат, от него аз не ще се отрека.“ Не можеше да е съвсем сигурна. Но вярваше, че е започнала отново да пълзи. Звярът зави в ума й като в предсмъртна агония. Трябваше да го освободи, ако можеше. Такъв беше зовът на жалостта. „Не любовта.“ „Ах, вече разбирам.“ „Да.“ Щеше да ги прегърне. Щеше да вземе болката им. В този свят, където всичко му беше отнето, където вървеше без цел, обременен с живота и смъртта на десетки хиляди смъртни души — неспособен да им даде покой, неспособен — не искащ — просто да ги отхвърли, все още не беше свършил. Щеше да ги прегърне. Тези Т’лан Имасс, които бяха извратили цялата сила на лабиринта Телланн в ритуал, погълнал душите им. Ритуал, който ги беше превърнал — в очите на всички останали — в празни обвивки, оживени от цел, която е извън тях самите и при все това — приковани към… вечността. Обвивки и все пак… всичко друго, но не и това. Истина, която Итковиан не беше очаквал, за която не се беше подготвил. Иншарак Улан, който се роди трети на Айнал Туум и Султа Арад от клана Нашар, за да стане Крон в пролетта на Годината на посърналия мъх, под Земята на суровата мед и помня… Помня… Зайче в снега, треперещо, на по-малко от сянка по здрач отстояние и детската ми ръка се протяга. Черни резки по снега, обещание за лято. Трепереща ръка, треперещо зайче, събрани двете сред топящия се сняг. Протегната ръка. Докосване на два живота — пърхането на сърчице, бавният тътен на глада в моите гърди, отвръщащ на стаената музика на света — помня… Калас Анкор — ръцете ми, увили се около малката Джала, сестричката ми, горяща от треската, но огънят става много горещ и тъй, в ръцете ми, плътта й изстива като камък на разсъмване, плачът на мама — Джала беше угасналата жарава и него ден в очите на мама аз бях само нейното легло от пепел… Дирите на стадото на Ултан Аралд в снега, валма козина, останала по голите тръни, ай от двете страни, гладни бяхме в онази година, ала дирята не изпускахме, колкото и стара да беше… Карас Ав, яхнала сина на Хвърляча на кости Таламандас в Долината на дълбокия мъх, под слънцето нарушавахме древния закон — аз нарушавах древния закон, аз, самката на Айбинал Чоуд, направих момчето мъж, преди да се върже първият му кръг… … В годината на Счупения рог намерихме вълчи кутрета… … Сънувах, че казах „не“ на Ритуала, сънувах, че минах на страната на Онос Т’уулан… … лице, обляно в сълзи… моите сълзи… … Чоуд, който гледах как самката ми отвежда момчето в долината и знаех, че детето ще стане мъж — знаех, че е в най-нежните ръце… … степите горяха… … ранаг в Роговия кръг… … толкова я обичах… Гласове. Порой от спомени — тези воини не бяха ги изгубили. Познавали ги бяха като живи неща — вътре в мъртвите си тела. Бяха ги пазили. Почти триста хиляди години. … приятел на Онрак от Логрос, видях го да коленичи сред труповете на своя клан. Всички избити на улицата, но соултейкън най-сетне бяха прекършени. Ах, на каква цена… … о, сърце, положено в нозете му, милият Легана Брийд. Толкова умен, толкова весел, как ме караше да се смея… … очите ни се срещнаха, моите и на Менас Лот, когато Ритуалът поиска да платим своята дан, и видяхме страха в очите си — нашата любов, мечтите ни за още деца, да попълнят празнините от онези, които бяхме изгубили по леда, слетият ни в едно живот, любовта ни, която сега трябваше да пожертваме… … Аз, Каниг Тол, видях как ловците ми метнаха копията. Видях я как падна без звук, последната от нейната раса на този континент, и ако имах сърце, то щеше да се пръсне. Нямаше справедливост в тази война. Оставили бяхме зад себе си своите богове и бяхме коленичили пред олтара на жестокостта. Истина. И аз, Каниг Тол, не ще се отвърна от истината… Умът на Итковиан се беше стъписал, мъчеше се да вдигне преграда срещу този потоп, да избяга далече от скръбния вик на собствената си душа, разбиваше сърцето му този порой от истини, тайните на Т’лан Имасс — „Не, на Ритуала — как — кълна се в Бивните на Финир — как сте могли да причините това на самите себе си!?“ Не можеше да избяга. Беше прегърнал болката им и пороят от спомени го унищожаваше. Твърде много, твърде жестоки — съживени, всеки миг се бе съживил в тези изгубени същества — и той се давеше. Беше им обещал облекчение, но вече знаеше, че ще се провали. Нямаше край, нямаше как да обхване този изпълнен с копнеж дар, тази отчаяна, молеща страст. Беше сам… … аз съм Пран Чоул, трябва да ме чуеш, смъртни! Сам. Повяхваше… Чуй ме, смъртни! Има едно място… аз мога да те заведа! Трябва да понесеш всичко, което ти даваме — не е далече, не е дълъг пътят — отнеси ни, смъртни! Има място! Повяхваше… Смъртни! Заради Сивите мечове — трябва да го направиш! Да издържиш… Да успееш… и ще ги дариш. Мога да те отведа! Заради Сивите мечове… Итковиан се пресегна… … и една ръка, силна и топла, го стисна за китката… Земята пълзеше под нея. Лишеи — със зелени стъбълца и зелени чашки, чашките пълни с червено; друг вид, бели като кост, къдрави като корал; а под тях сива коприна над полузаровените в пръстта камъни — цял свят се таеше тук, на една педя над земята. Бавният й, неумолим ход унищожаваше всичко това, покосяваше крехката плетеница от лишеи. Искаше й се да заплаче. Отпред, вече много близо — клетката от кости и кръпки кожа, съществото, стаено в огромната безформена сянка. Което продължаваше да я зове, да я вика отчаяно, с жестока настойчивост. Да посегне. Да докосне отвратителната мъртвешка преграда. Мхаби изведнъж замръзна на място, някаква огромна, невидима тежест я притисна към земята. Нещо се беше случило. Земята под нея се заогъва, мълнии засвяткаха през трупащия се мрак на забвението, въздухът изведнъж се нажежи. Далечен тътен… Тя се сви на кълбо, натисна с едната ръка и успя да се обърне по гръб. Вдиша хрипливо с пресъхналите си дробове и се взря… Ръката го държеше. Итковиан започна да разбира. Зад спомените чакаше болката, чакаше всичко, което бе дошъл да поеме. Отвъд спомените, опрощението беше неговият ответен дар — стига само да оцелееше… Ръката го водеше. През свят, разгръщащ се в нечий ум. Но той крачеше през него като великан и същинската земя оставаше далече под него. Смъртни, пръсни тези спомени. Освободи ги, за да напоят земята с дара на този сезон. Към земята, смъртни — чрез теб те могат да върнат живот на една умираща, опустошена земя. Моля те. Трябва да разбереш. Мястото на спомените е в пръстта, в камъка, във вятъра. Те са незримият смисъл на земята, онзи, който трогва душите на всички, които искат да го погледнат — да го погледнат истински. Докосване, смътен шепот, старо, почти заглъхнало ехо — към което смъртният живот добавя своето. Напои този сънен пейзаж, смъртни. И знай това. Ние коленичим пред теб. Смълчани в сърцата си пред това, което ни предлагаш, което предлагаш на самия себе си. Ти си Итковиан и си готов да прегърнеш Т’лан Имасс. Разпилей тези спомени — поплачи за нас, смъртни… Тежък, настръхнал черен облак, затулил доскорошния безформен, безцветен и невъзможно далечен купол — разширява се с тътен и изпълва цялото небе, повлича тъмната си пелена през издутата дъга. Пурпурни мълнии засвяткаха от хоризонт към хоризонт. Загледа се в падащия, спускащия се стремглаво надолу… дъжд… не, градушка… Градът удари. Барабанен тътен по земята, звукът изпълни ушите й… все по-близо… И я помете. Мхаби изпищя и вдигна ръце нагоре. Всеки удар бе като взрив. Бе нещо повече от замръзнал дъжд. Живот. Древен, отдавна забравен живот. И спомени… Валяха спомени. Болката беше непоносима… После секна за миг, една сянка се плъзна над нея, близо, фигура, присвита под трополящите късове лед. Топла, мека длан на челото й, глас… — Не остана много, мило момиче. Тази буря — неочаквана… — гласът прекъсна, изохка под усилилата се градушка — и все пак… чудесно. Но ти не бива да спираш сега. Ето, Круппе ще ти помогне… Заслони я колкото можа от ледените парчета и я повлече напред, все по-близо… Силвърфокс се скиташе. Изгубена, почти заслепена от несекващите сълзи. Онова, което бе започнала като дете, на една отдавна забравена гробна могила край град Пейл — онова, което бе започнала така отдавна — сега изглеждаше жалко. Беше се отрекла от Т’лан Имасс. Беше изоставила Т’лан Ай. Но само за малко — или така поне беше искала. За кратък срок, в който щеше да сътвори свят, който да ги очаква. Духовете, които беше събрала, духове, които щяха да служат на древния народ, да станат техни богове — беше решила да ги накара да донесат изцеление на Т’лан Имасс, на техните безутешни души. Свят, където майка й щеше отново да е млада. Свят на сънища, дар от К’рул. Дар от даруджистанеца, Круппе. Дар на обич, заради всичко, което беше отнела от майка си. Но Т’лан Ай й бяха обърнали гръб, мълчаха и не отвръщаха на отчаяния й зов — а сега и Уискиджак беше мъртъв. Двете морски пехотинки, жените, от чието неотклонно присъствие беше започнала да зависи — повече, отколкото самите те можеха да разберат. Две жени, убити, за да защитят нея. Уискиджак. Всичко, което беше Татърсейл в нея, ридаеше с неутешима скръб. И на него беше обърнала гръб. Но той бе излязъл на пътя на Каллор. Беше го направил, защото бе останал мъжът, какъвто винаги е бил. А сега беше изгубила и Т’лан Имасс. Човекът, Итковиан, смъртният, Щит-наковалня без бог, който бе поел в себе си избитите хиляди на Капустан — той беше разтворил ръцете си… „Не можеш да поемеш болката на Т’лан Имасс. Ако твоят бог все още беше с теб, щеше да ти откаже тази мисъл. Не можеш. Твърде много са. А ти, ти си само човек — сам — не можеш да поемеш бремето им. Невъзможно е.“ „Съкрушително храбър си.“ „Но е невъзможно.“ „Ах, Итковиан…“ Храбростта я беше надвила, но не собствената й — нейната храброст не беше силна — не, храбростта на тези около нея. Отвсякъде — Кол и Мурильо с тяхното погрешно чувство за чест, които бяха отвлекли майка й и сега несъмнено бдяха над нея, докато бавно издъхва. Уискиджак и двете пехотинки, Итковиан. И дори Тайсхрен, който се беше разкъсал, за да отприщи лабиринта си и да прогони Каллор. Необикновена, толкова погрешна и трагично подвеждаща храброст… „Аз съм Найтчил, Древна богиня. Аз съм Белурдан, теломенецът, Трошача на черепи. Аз съм Татърсейл, която някога беше смъртна. И съм Силвърфокс, превъплътената Хвърлячка на кости, Призовницата на Т’лан.“ „А бях победена.“ „От смъртни…“ Небесата натежаха. Тя погледна нагоре. С разширени, невярващи очи… Вълкът се мяташе, блъскаше се в костените решетки на клетката си — клетката му… „… моите ребра. Затворен. Умиращ…“ „А тази болка е и моя.“ Гърдите му горяха в огън, болката беше непоносима, взривяваше го, идваше сякаш някъде отвън, покриваше с язви кожата, изпъната над ребрата му… … и в същото време не се усилваше, а сякаш заглъхваше, сякаш с всяка нова рана му поднасяха нещо, някакъв дар… „Дар? Това страдание? Как — какво е то? Какво идва към мен?“ Старо. Толкова старо. Горчиво-сладки, забравени мигове на почуда, на радост, на скръб — буря от спомени, не негови — толкова много, идват като късове лед и се топят с мигновения сблъсък — усещаше плътта си изтръпнала под несекващия порой… … Изведнъж бе отхвърлен назад… Примига в тъмното. Единственото му око беше толкова сляпо, колкото и другото — онова, което беше загубил при Пейл. Нещо туптеше в ушите му. След това — звук. Писък, подът и стените се тресяха, дрънчаха вериги, от ниския таван се сипеше прах. „Кой? Какво?“ Нокти задраха в каменния под до главата му, трескаво, жадно. „Протягат се. Иска ме. Кое? Какво съм за него?“ Трясъците отвън се приближаваха. След тях — гласове, отчаяни ревове от другата страна на стените… по някакъв коридор навярно. Трясък на мечове, писъци и хъхрене от разпрано гърло, дрънчене на броня. Ток извърна глава… и видя нещо в тъмното. Огромно, изпънато в невидимите окови, съществото запищя пронизително и несекващо. Ръцете, увенчани с дълги нокти, се протягаха умолително напред, то посягаше за… „За мен.“ Сива светлина проблесна в килията и за миг очерта чудовищното, покрито с тлъстини влечуго, оковано срещу Ток, с очи, лъснали от ужас. Камъкът на един разтег от чудовището беше целият надраскан с дълбоки жлебове, безумен кошмар, събудил ужаса на малазанеца… защото беше кошмар, който съзнаваше в самия себе си. „Тя… тя е моята душа…“ Пророкът се бе появил пред него. Движенията му бяха отчаяни и накъсани — старческото тяло, в което се беше вселил джагът, се разпадаше — и мърмореше заклинание, докато пристъпваше, без да обръща внимание на Ток, към Матроната. Към Майката. Огромният звяр се присви, притисна се до стената и задраска с нокти по камъните. Врясъците му заотекваха от стените на камерата. Пророкът държеше нещо в ръцете си, нещо белезникаво, гладко и издължено — яйце, но не птиче яйце. Яйце от гущер, прошарено със сива магия. Магия, която се лепеше с всяка дума от песента на Пророка. Ток видя как нещо изригна от тялото на Матроната, блясък на сила, която се опита да се устреми нагоре… … но беше впримчена в сивата паяжина; впримчена и всмукана след това в яйцето в ръцете на Пророка. Писъците на Матроната изведнъж секнаха. Тя се отпусна и заскимтя безумно. В изтръпналата тишина Ток вече съвсем ясно чуваше шумовете от битката в коридора отвън. Все по-близо. Пророкът, стиснал Финнест, се обърна рязко и се вторачи в Ток. Джагътската усмивка разцепи сухите устни на трупа. — Ще се върнем — прошепна той. Магията разцъфна отново, тежките вериги издрънчаха на пода и тъмнината се върна. И Ток разбра, че е сам в килията. Пророкът беше отнел силата на Майката, след което беше взел и нея. Вълкът се замята в гърдите му, забиваше болезнени жила в потрошените му, зараснали уродливо ръце и крака. Копнееше да нададе своя вой, своя зов към любима и ближни. Ала не можеше да вдиша… „Не може да вдиша. Умира. Градушката, онези жестоки дарове, те нищо не означават. С мен, с фаталния избор на бога, двамата умираме…“ Шумовете от битката бяха секнали. Ток чу как изщракаха железни лостове, един след друг. Чу как издрънча метал върху камъните. После някой се наведе над него. Една ръка, само от груба кост и жили, докосна челото му. Малазанецът не виждаше нищо. Нямаше никаква светлина. Но ръката беше хладна и лека. — Гугла? Дошъл си за нас значи? — Думите прозвучаха ясно в ума му, но излязоха неразбираемо — и той разбра, че си е изгубил езика. — Ах, приятелю — изхриптя фигурата. — Аз съм, Онос Т’уулан, някога от клана Тарад, от Логрос Т’лан Имасс, но вече брат на Ейрал Файъл, на Ток-младши. „Брат.“ Две съсухрени ръце го взеха в прегръдката си и го вдигнаха. — И сега си тръгваме, мой малък братко. „Тръгваме си?“ Пикър изгледа накриво пролома в стената. Перченето зад прокламацията й, че ще последват Т’лан Имасс в цитаделата, се беше изпарило с бързото връщане към предпазливостта, след като крепостта се открои преди очите им. Беше подложена на яростен щурм и онова, което бе нахлуло в цитаделата, здраво беше разритало гнездото стършели. К’Чаин Че’Малле трополяха из каменния двор. Магически взривове разтърсваха цялата сграда. Урдомани и беклити тичаха по стените. Сиви мълнии прорязваха небето на юг. Зад тях, изпълнил небето над залива, се носеше огромен буреносен облак и светкавиците трещяха в черните му недра. Пикър погледна през рамо жалките си бойци. Бяха загубили тримата тежко ранени войници, както беше очаквала. Нито един от Подпалвачите на мостове, присвити от другата страна на загърнатата в пушеци улица, не беше пощаден — виждаше твърде много петна от кръв по покритите със сажди униформи зад себе си. На северозапад шумовете на битката продължаваха, все по-близо. Пикър знаеше, че Дужек ще се опита да стигне до цитаделата, стига да беше възможно. Но според това, което чуваше, явно го изтласкваха назад, улица след улица. Гамбитът се беше провалил. „С което оставаме сами за себе си.“ — К’Чаин Че’Малле! — изсъска зад гърба й един от войниците. — Идва зад нас! — Е, това решава нещата — промърмори Пикър. — Бегом към пролома на Хедж! Мостоваците затичаха през осеяната с отломки улица. Бленд първа успя да издращи по развалините на кулата. Зад нея се виждаше порутена сграда — бяха останали три стени и половината от покрива. Вътре беше прашно и тъмно, с някакъв вход вляво на отсрещната стена на помещението. Пикър скочи от рухналите каменни блокове, плъзна се по пода, блъсна се в Бленд и изруга. Двете оплетоха крака. — Проклятие, Бленд… — Шшт. Стражи… Прекъсна ги трети глас. — Пикър! Лейтенант! Докато Мостоваците се събираха зад нея, тя се надигна и видя Хедж, Блупърл и още седем души — от онези, които се бяха качили с арбалетите на стената — да излизат от сенките. — Опитахме се да се върнем при вас, но… — Все едно, Хедж. — Пикър махна с ръка и се изправи. — Вашето си го отиграхте добре, вярвай ми… Хедж държеше една „проклетия“. Вдигна я и се ухили. — Запазих си една… — Да е минавал оттук един Т’лан Имасс? — Да. Побеснял беше, кучият му син. Ни наляво погледна, ни надясно — отпраши направо към цитаделата… Един от мостоваците отзад извика: — Зад нас идва К’Чаин Че’Малле! — През вратата ей там! — изрева Хедж. — Разчисти пътя, тъпаци! Откога го чакам това… Пикър затика войниците към задната стена. Сапьорът изпълзя назад към дупката. Последвалите събития се изсипаха в ума на Пикър като лавина… Бленд я стисна за рамото и я тласна към прага, през който войниците й вече се хвърляха презглава в онова, което беше отвъд. Пикър изруга, но ръцете на Бленд вече бяха на гърба й, бутнаха я с все сила. Пикър се обърна да изръмжи и видя над рамото на Бленд… К’Чаин Че’Малле сякаш полетя над руините, надигнал двата меча. Хедж погледна нагоре — и се озова на четири крачки от връхлитащото влечуго. Пикър го чу как изпъшка… Сапьорът хвърли проклетията право надолу. К’Чаин Че’Малле вече замахваше — двата огромни меча се спускаха… Взривът ги изби. Бленд и Пикър бяха изхвърлени през рамката. Главата на лейтенантката изтрещя под градушката от камъни, обсипала шлема й. Малки частици минаха през решетките и се забиха в лицето й, носът и устата й се напълниха с кръв. Замаяна, тя залитна в облака прах и пушек. Чуха се писъци, първо някъде отдалече, после изведнъж я обкръжиха. Падаха камъни, изпращя разцепена греда и потъна в пламъци, срути се с пращене на потрошени кости — смъртен стон сред хаоса от прах и дим, толкова близо, че Пикър се зачуди дали не е от нея самата. Нечии ръце отново се вкопчиха в нея, издърпаха я и я тласнаха по някакъв коридор. Тунел от пушек и прах — никакъв въздух, — тропот на ботуши, оглушителни трясъци — мрак — после изведнъж мракът се разсея. Пикър залиташе сред войниците си, плюеше кръв и кашляше. Бяха в помещение, осеяно с мъртви беклити; вратата отсреща изглеждаше избита само с един удар с юмрук. Самотен фенер се люлееше бясно на една кука над тях. — Вижте! — викна някой. — Някое псе е сдъвкало брадичката на лейтенанта! Дори шега не беше. Само абсурдната лудост на боя. Пикър тръсна глава сред дъжд от кръв, изплю се пак и огледа бойците си с пламнали очи. — Бленд? — Името излезе измъчено от устата й, но разбираемо. Мълчание. — Бъклънд — бегом назад в коридора! Намери я! Сержантът на Дванадесето отделение се върна почти веднага; довлече през разбитата врата плувналото в кръв тяло. — Още диша — Гуглата само знае как! Беше затрупана с камъни! Пикър се смъкна на колене до приятелката си. — Проклета тъпачка! — Трябваше да вземем Малът с нас — изръмжа до нея Бъклънд. „Да. И това не беше единствената ни грешка в тази скапана игра.“ — О! — извика женски глас. — Вие не сте панионци! Оръжията изсвистяха към вратата. На прага стоеше жена в ослепително бяла телаба, дългата й черна коса блестеше, невероятно чиста и съвършено сресана. Изпълнените с нега смайващо красиви очи ги огледаха. — Случайно да сте виждали наоколо трима маскирани воини? Трябваше да минат оттук, търсят тронната зала, при условие че има такава, разбира се. Може би сте чули някакъв бой… — Не — изръмжа Бъклънд. — В смисъл, да, бой чухме. Навсякъде, мадам. В смисъл… — Млъкни. — Пикър въздъхна. — Не, не сме виждали трима маскирани воини. — А Т’лан Имасс? — Т’лан Имасс — да. — Великолепно! Кажете ми, още ли си ги носи всички онези мечове, дето са я пронизали? Не мога да си представя, че би си ги оставила… — Какви мечове? — попита Пикър. — Освен това той беше мъжки. Поне така мисля. — Мъжки беше — обади се една от войничките и се изчерви, когато другарите й я изгледаха, широко ухилени. — Мъжки Т’лан Имасс? — Жената в белия халат вдигна пръст към пълните си устнички, потупа ги замислено и се усмихна: — Я, ами че това ще да е Туул! Чудесно! — Усмивката изчезна. — Освен, разбира се, ако не го намери Мок… — Коя сте вие? — попита Пикър. — Знаеш ли, скъпа, става все по-трудно да се разбере какво казваш при цялата тази кръв и прочие. Вярвам, че сте малазанци, нали? Неволни съюзници, но всички сте толкова ужасно пострадали. Имам една идея, една чудесна идея — каквито са всички мои идеи, разбира се. В смисъл, чудесни. Виждате ли, ние сме тук, за да осъществим освобождението на Ток-младши, войник от… — Ток-младши? — повтори Пикър. — Ток? Но той е… — Пленник на Пророка, уви. Печален факт, а аз не обичам да бъда опечалявана. Дразни ме. Неизмеримо. Та както казвах, имам една идея. Вие ми съдействате в освобождението, аз изцерявам тези от вас, които са ранени — което, изглежда, в случая означава всички. Пикър посочи Бленд. — Готово. Започни с нея. Щом жената пристъпи в стаята, Бъклънд изрева и се дръпна панически от вратата. Пикър вдигна очи. В коридора зад прага стоеше огромен вълк и очите му святкаха в прашния сумрак. Жената се озърна небрежно през рамо. — О, не се безпокойте. Това е Баалджаг. Гарат обикаля наоколо, предполагам. Избива панионци, подозирам. Придобил е вкус особено към сиърдомини… я да видим сега горкичката жена — е, ще те оправим ей сегичка, мила… — Какво в името на Гуглата става там? В другия край на ниската стена стълбището осигуряваше достъп до парапета с изглед към пристанището и залива зад него — или поне така беше заключил Паран, тъй като друго обяснение нямаше. Все едно, някой се опитваше да се качи и му пречеха, а ако можеше да се съди по крясъците, онова, което се опитваше да излезе на плоския покрив, хвърляше защитниците в паника. Бързия Бен, който се бе свил до Паран, надигна съвсем лекичко глава. — Не знам и не искам да надничам — отвърна той на въпроса на капитана, — но да се надяваме, че отклонението ще помогне. Не мога повече да ни задържам тук, без кондорите да ни забележат. — Нещо, изглежда, ги държи заети — заяви Спиндъл. — И ти го знаеш, Бързак. Само един от тях да имаше време да погледне по-внимателно и вече щяхме да храним пиленцата му в гнездото. — Прав си. — Тогава какво в името на Гуглата все още търсим тук? — Тук сме — изхъхри Бързия Бен, — защото трябва да сме тук… — Млъкни — изръмжа Паран и избърса от очите си това, което мислеше за пот. Ръката му се оцапа в червено — шевовете по скулата му се бяха разхлабили. — Не си прав, Бързак. Тук трябваше да сме ние с теб. Малът, ако е останало нещо от Мостоваците, в този момент те имат нужда от теб. — Да, капитане, и това, че го знам, ме гложди отвътре. — Добре. Тогава слушайте. Огнената бездна се е развихрила в цитаделата под нас. Представа нямаме кой води битката, но знаем едно — сред панионците нямаме приятели. Тъй че, Малът, взимай Спиндъл и останалите — онзи капак ей там изглежда достатъчно хлабав, за да се отвори, дори да е заключен. — Да, капитане. Само че как да стигнем дотам, без да ни видят? — Със спринт, лечителю. Но ако не искате да рискувате… Малът погледна Спиндъл, после — Деторан и Тротс. Накрая Анци. Сержантът кимна. Малът въздъхна. — Да, сър. Ще пробваме. Паран погледна Бързия Бен. — Някакви възражения, магьоснико? — Не, капитане. Поне… — И млъкна. „Поне те имат по-добър шанс да се измъкнат. Разбрах те, Бързак.“ — Добре. Малът, когато сте готови, бегом. — Бутай и тегли, капитане. — И вие. Отделението хукна към капака. Дужек повлече ранения войник към вратата и чак след това забеляза, че краката му останаха на земята — дирята кръв, тръгваща от двата отсечени крайника, засъхна още преди да го довлече до прага. Той пусна трупа и се опря изтощен на рамката. К’Чаин Че’Малле се беше врязал в ротата само за десетина мига и въпреки че беше изгубил едната си ръка, изобщо не спря, а продължи на запад да потърси нова рота окаяни малазанци. Елитната охрана на Дужек от унтанска тежка пехота лежеше посечена пред сградата, в която бяха натикали Върховния юмрук. Верни на клетвата си, бойците бяха дали живота си, за да го защитят. В момента обаче Дужек предпочиташе да се бяха провалили — или още по-добре, да бяха побягнали. В сраженията от заранта с беклити, урдомани и сиърдомини, Воинството на Едноръкия се беше държало здраво. А когато се появиха десетина К’Чаин Че’Малле, морантските муниции — трошачки и подпалвачки — унищожиха първите Ловци на К’елл. Същата съдба сполетя втората вълна. Когато дойде третата, мунициите бяха на привършване и войниците започнаха да гинат с десетки. Петата и шестата вълна бяха посрещнати само с мечове и битката се превърна в касапница. Дужек нямаше представа колко са останали от петте хиляди малазанци, докарани в града. Не допускаше, че все още съществува плътна отбрана. Битката се беше превърнала в лов. В прочистване на последните малазански гнезда на съпротива от К’Чаин Че’Малле. Доскоро все още можеше да чува шумовете на битката — от рухващи стени и от магия може би — от цитаделата, въпреки че, след като си го помисли, май грешеше в това — тътенът идваше по-скоро от буреносния облак, изпълнил небето на юг: назъбените мълнии цепеха небето и се забиваха в морските вълни. Грохотът им вече надмогваше всички други звуци. Зад него изтропаха ботуши. Дужек се обърна светкавично, с късия меч в ръката. — Върховен юмрук! — Коя рота, войник? — Единадесета, сър — изпъшка жената. — Капитан Хареб изпрати отделение да ви потърси, Върховен юмрук. Останах само аз. — Хареб още ли се държи? — Да, сър. Събираме сувенири — парчета от К’Чаин Че’Малле. — И как в името на Гуглата го правите това? — Туист, сър. Той поведе последно ято и ни достави последните муниции — повечето острилки и трошачки, Върховен юмрук — но сапьорите къртят сгради при отстъплението ни, сриват тонове тухли и камъни върху проклетите гущери — моля за извинение, сър — върху Ловците. — Къде е в момента ротата на Хареб? — Близо е, Върховен юмрук. Елате с мен. „Хареб, онзи благородник от Седемте града, дето непрекъснато се зъби. Богове, искам да го разцелувам този човек.“ Грънтъл тръгна към челото на легиона си и видя, че Щит-наковалня на Сивите мечове подкара коня си към него. Спряха се един срещу друг и жената дръпна юздите. — Поздравявам ви, сър. — Под извитите навън широки набузници на шлема се виждаше само долната част на лицето й. — Готови сме да настъпим срещу врага — ще подкрепите ли фланга ни, сър? Даруджистанецът отвърна намръщено: — Не, Щит-наковалня. Тя се поколеба, после кимна отривисто и хвана юздите. — Както желаете, сър. Нищо позорно няма в това да откажеш едно самоубийство. — Не ме разбрахте — прекъсна я Грънтъл. — Моят легион тръгва пръв, вие — след нас, колкото може по-близо. Ще препуснем по онзи мост и право срещу портата. Признавам, изглежда адски здрава, но все пак бихме могли да я разбием. — Целта ни е да спасим Дужек Едноръкия, нали, Смъртни мечо? — Да. „И двамата знаем, че ще се провалим.“ Обърнаха се при звука на роговете и отсечения ритъм на малазанските барабани. Знаменосецът — около него се вихреха златисти прашинки магия — изглежда, беше поел командването: офицерите се събираха около него. Щитовете се вдигаха плътно по фронтовата линия. Пики, дълги два човешки боя, се полюшваха като разлюляна от вятъра тръстика над войнишките редици — неприсъща колебливост, която му се стори обезпокоителна. Артантос беше изпратил конник, който препускаше в галоп към Грънтъл и Щит-наковалня. Малазанецът спря. — Господа! Върховният маг Тайсхрен иска да знае намеренията ви! Грънтъл се озъби. — Тайсхрен значи? Първо да чуем неговите. — Дужек, господа. К’Чаин Че’Малле трябва да бъдат разбити, портата превзета, удар по защитниците… — А самият Върховен юмрук? — попита Щит-наковалня. — По стените има магове. Тайсхрен ще се постарае да осуети намесата им. Орфантал и неговите Тайст Андий ще се опитат да ни помогнат при атаката ни срещу К’Чаин Че’Малле, както и шаманите на Белоликите. — Уведомете Върховния маг — каза Щит-наковалня, — че Легионът на Трейк ще поведе щурма, с подкрепата на моя отряд. Войникът отдаде чест и препусна обратно към малазанския фронт. Грънтъл се обърна и огледа бойците си. За пореден път го удиви резултатът от дара на Бога на Лятото, изписан върху мрачните лица на капънците. „Като д’айвърс… само че обърнато. От много, към един — и такава сила!“ Бяха прекосили земята с бързината на летяща сянка. Грънтъл бе гледал света с очите на тигър — не, не просто на тигър, на безсмъртно същество с безгранична сила, грамада от мускули и кости, в която се беше побрал целият легион. Неговият легион. Слята и ужасяваща воля. И сега те отново щяха да се превърнат в този звяр. Този път за да влязат в битка. Неговият бог, изглежда, изпитваше особена омраза към тези К’Чаин Че’Малле, сякаш Трийч имаше да си разчиства стари сметки с тях. Хладнокръвният убиец бе отстъпил пред жаждата за кръв — това осъзнаване го обезпокои. Погледът му пробяга към билото… спря се на Каладън Бруд и Корлат, която бавно се изправяше до него. Далечината не му попречи да види, че цялата е в кръв, да усети противната болка, която я прониза, отцеди се и я прониза отново. „Лабиринтът на Бруд е пострадал, и ако е така, би трябвало и… — Обърна се рязко към Артантос — Върховния юмрук Тайсхрен — застанал пред малазанските полкове. — Разбирам цената, която плаща…“ — Щит-наковалня. — Сър? — Пазете се от маговете на стената. След миг Смъртният меч и неговият легион вече бяха едно, мускули и кости се сляха, самоличностите — самият им живот — бяха пометени от потопа на животинска ярост. Жълто-кафяв вихър, кипнал и понесъл се с устрем. К’Чаин Че’Малле надигнаха мечовете си. И не отстъпиха. „Отново. Правили сме го вече веднъж — не, не ние. Нашият бог. Разкъсването на мъртвата плът… плискащата се кръв… кръв… о, Гугла…“ Куралд Галайн. Мракът на душата й, потекъл навън, изпълнил крайниците й, завихрил се, за да погълне всичките й сетива — утехата на забравата. Корлат стоеше с гръб към трите безжизнени тела на хълма, останали там, където бяха паднали. Стоеше безмълвна и силата на лабиринта й — искрящ и помръкващ от поривите на болката — се пресягаше и опипваше да намери нейните братя и сестри. Каладън Бруд, стиснал в ръцете си дръжката на огромния чук, беше до нея. Говореше и гласът му кънтеше като далечен тътен над морския хоризонт: — Късно следобед. Не по-рано. Дотогава всичко ще е свършило — по един или друг начин. Корлат, моля те, чуй ме. Трябва да потърсиш своя Господар — онзи буреносен облак там, Лунният къс ли се крие в него? Той каза, че ще дойде. В точния момент. Каза, че ще удари… Корлат вече не го слушаше. Орфантал се превръщаше. Там, сред вече настъпващите малазански редици, черен, изригна и разпери криле, дългият врат се изпъна нагоре — магията затуптя оглушително и драконът беше във въздуха, издигаше се… От цитаделата полетяха кондори, десетина демонични създания, свързани с извиваща се верига от магия. Долу в равнината звярът, който допреди няколко мига бе Смъртният меч, се понесе напред заедно с легиона си, изгуби се от погледа й и се замъгли в мълниеносния си убийствен полет… и се стовари върху К’Чаин Че’Малле. Магията зацапа въздуха на мръсно петно около мястото на сблъсъка, засвятка вихър от мечове. Един Ловец на К’елл залитна и рухна, костите му се пръснаха. Огромният тигър се извиваше и мечовете удряха и сечаха по хълбоците му. Там, където удареше всеки меч, от звяра падаха човешки фигури — с посечени крайници, прерязани на две тела, с премазани глави. Над крепостната стена се трупаше черна магия. Корлат видя как Артантос — Тайсхрен — пристъпи напред да й отвърне. Изведнъж зад К’Чаин Че’Малле изригна златиста вълна, издигна се нагоре и се понесе напред. Земята, по която се затъркаля към стената, лумна в свирепа ярост, после вълната се надигна нагоре към панионските магове. „Това… това беше хвърлено срещу Лунния къс. Срещу това се е борил моят Господар. Сам срещу такава мощ…“ Земята се разтърси под ботушите й, когато вълната се стовари върху стената на запад от портата. Ослепителна. „Това е Висш Телас, Лабиринтът на Огън — чедото на Телланн…“ Хаотичната магия се взриви от пожара като шрапнел. После кипналият огън утихна. Горната третина на градската стена, от портата и на запад поне на четиридесет разкрача, просто беше изчезнала. А с нея — поне дузина панионски магове. На мъртвата полоса Легионът на Трейк вече бе обкръжен от К’Чаин Че’Малле, които не отстъпваха на мълниеносната скорост на звяра. Ловците на К’елл падаха, но буквално сечаха тигъра на късове. Сивите мечове, всички на коне, налитаха от другата страна. Дългите пики са забиваха отзад в Ловците, объркваха стъпките им. Ласа политаха във въздуха, стягаха се около вратове и крайници… Сива вълна от магия изригна от маговете по стената на изток от портата, понесе се над главите на сражаващите се долу, запъпли във въздуха като гигантска стоножка… и се стовари върху Артантос. Атаката бе посрещната от искрящ огън и двете магии сякаш се погълнаха една друга. Изчезнаха — и Артантос бе паднал на колене. От малазанските редици към него затичаха бойци. „Свършил е. Толкова рано…“ — Корлат! Викът я разтърси. Тя примига и се обърна към Бруд. — Какво? — Повикай Господаря си, Корлат! Призови го! „Да го призова? Не мога. Не бих могла… не смея.“ — Корлат! Погледни тоя проклет буреносен облак! Тя извърна глава. Облакът се издигаше към небесата в кипнал, извисяващ се стълб, разпадаше се и се издигаше — нагоре и нагоре, разпадаше се на черни парцали, лъчите на слънцето проблясваха през… „Лунният къс… не е вътре — облакът не скрива нищо. Нищо освен безумна, безсмислена стихия. Разсипва се.“ Изпълни я отчаяние. Едва чу замъглените си от скръб слова. — Аномандър Рейк вече го няма, бойни главатарю. — „Мъртъв е. Не може да е жив…“ — Тогава помогни на проклетия си брат, жено! Нападат го… Тя вдигна очи. И видя Орфантал високо горе, изтерзан отвсякъде от черни петна. Магията се забиваше в черния дракон като залп от стрели. „Братко…“ Корлат отново погледна надолу, към малазанските редици, които настъпваха и влизаха в бой с К’Чаин Че’Малле. Загръщаше ги мрак. Загръщаше ги шепотът на Куралд Галайн. „Шепот… и не само шепот…“ — Корлат! — Дръпнете се от мен, главатарю. Ще се превъплътя… И ще отлетя при брат си. — Като приключите с проклетите кондори, ще можеш ли да… — Тази битка е изгубена, Каладън Бруд. Отлитам, за да спася Орфантал. Закрачи надолу по склона и разгъна силата в себе си. Драконова кръв, студена като лед в жилите й, закана за мъст. Жестока, неумолима жажда. „Криле, към небето!“ Заострената като клин глава се изви, очите се приковаха в кондорите, обкръжили родния й брат. Ноктестите й пръсти потръпнаха и се изпънаха в очакване. Каладън Бруд стоеше на самия ръб на склона, стиснал чука в ръцете си. К’Чаин Че’Малле бяха спрели атаката си срещу Легиона на Трейк — гигантският тигър издъхваше, обкръжен от всички страни от святкащи мечове — и вече газеха през малазанските редици, като избиваха десетки бойци. Други бяха подгонили Сивите мечове, чийто строй се беше пръснал пред далеч по-бързите Ловци. Баргастите се спускаха по двата фланга, за да пролеят и те своята кръв в касапницата. Бойният главатар бавно се извърна и огледа хълма зад себе си. Три тела. Четирима малазански войници бяха отнесли изпадналия в несвяст Круппе на билото и тъкмо го полагаха на земята. Очите на Бруд се задържаха на Круппе, учудени от този внезапен, необясним припадък. Десетките хиляди Т’лан Имасс все още бяха на колене, неподвижни и смълчани пред Итковиан, който също се беше смъкнал на колене, като тяхно смъртно отражение. Онова, което ставаше там, ги беше отнесло далече, много далече, някъде, откъдето като че ли никога нямаше да се върнат — във всеки случай не и преди да е станало късно. „Няма избор.“ „Бърн… прости ми…“ Каладън Бруд отново се обърна към града. Погледна кипящите по мъртвата полоса тълпи и бавно надигна чука си… … и замръзна. Навлязоха в поредния коридор, пълен с трупове. Пикър се намръщи. — Госпожо, колко души е тази армия на сегюле, за която споменахте? — Трима са, миличка. Явно, че сме на правия път… — Правият път към какво, лейди Енви? Жената се обърна. — Хм, интересен въпрос. Сегюле явно лобират за аудиенция с Пророка, но знаем ли със сигурност, че Пророкът е взел Ток-младши със себе си? Всъщност не е ли по-вероятно нашият приятел да лежи окован във вериги някъде долу? — Ей там като че ли има площадка — обади се Бленд. — Може да е стълбище… — Какъв остър поглед — промърмори одобрително лейди Енви. — Баалджаг, мило кутренце, ще бъдеш ли така добра да минеш в челото? Огромната вълчица се промъкна безшумно покрай тях и успя също толкова безшумно да изгази през труповете чак до другия край, където спря и обърна дългата си муцуна. Очите й бяха като тлеещи въглени. — Аха, чисто е — въздъхна лейди Енви и плесна с ръце. — Хайде, мрачни малазанци. Тръгнаха и Бленд дръпна Пикър за ръкава. — Лейтенант… отпред има бой. Стигнаха до площадката. Мъртвите урдомани лежаха накуп, телата им бяха задръстили стълбището, водещо нагоре. Второто стълбище, спускащо се надолу, беше чисто — виждаше се само диря от засъхнала кръв. Бленд пристъпи напред и огледа стъпалата. — В кръвта има следи. Три чифта… първите са, ъъъ, кокалести, след тях — от мокасини, жена според мен… — От мокасини? — учуди се лейди Енви. — Колко странно. Кокалестите ще са най-вероятно или на Туул, или на Ланас Тог. Кой ли може да е вървял след тях? Каква мистерия! А последните следи? Бленд сви рамене. — Изтъркани ботуши. Мъжки. Шумът от боя, който Бленд беше засякла преди малко, вече беше доловим за всички — някъде откъм горното стълбище и далечен, вероятно от най-горния етаж, който се падаше поне на дванайсет нива над главите им. Баалджаг спря до Бленд, наведе глава и подуши следите, водещи надолу. След миг изхвърча натам като сива мълния и изчезна. — Тъй! — каза лейди Енви. — Проблемът, изглежда, е решен, не мислите ли? Измъченото ни кутре притежава известен… усет за Ток-младши. Афинитет, по-точно. — Прощавай — сопна се Пикър, — но накъде биеш, в името на Гуглата? „Още една загадъчна фраза от тая жена и ще й пръсна мозъка.“ — Е, не бъди груба. Все едно, ще призная, че става дума за тайна, но тъй като тайната не е моя, мога да говоря за нея съвсем свободно. — Клюки — измърмори един от войниците зад Пикър. Лейди Енви се обърна рязко. — Кой каза това? Никой не се обади. — Ненавиждам клюките, държа да го знаете всички. Е, да ви разкажа ли сега приказчицата за двама древни богове, всеки от които е намерил смъртна плът — или по-скоро, донякъде смъртна плът в случая с Баалджаг, но прекалено смъртна плът в случая с нашия скъп Ток-младши? Пикър я зяпна и тъкмо се канеше да отговори, когато един от войниците изруга — и изтрещяха мечове… … чуха се викове… Двайсетина урдомани бяха нахлули зад отделенията и в коридора изведнъж се разрази свирепа битка. Пикър сграбчи подгизналото от кръв наметало на Бленд, дръпна я и изсъска, докато вадеше меча от ножницата: — Надолу по стълбите, момиче! Идваме след вас, след като разчистим тука. — Бутна я рязко към стълбите и се обърна вихрено. — Много ли ще се бавите? — извика пронизително лейди Енви: гласът й стигна до ушите на Пикър през врявата. Урдоманите бяха по-добре снаряжени, отпочинали, а и елементът на изненада беше на тяхна страна. — Не! — изхриптя Пикър, докато поредните й двама бойци рухваха пред очите й. — Бързо ще е… Деторан вървеше начело, Малът крачеше на пет крачки зад нея, Спиндъл подтичваше по петите му, следван от Анци, Тротс бе поел ариергарда. Дотук се бяха натъквали само на трупове — панионски, — посечени до един с мечове. — Голяма ужасия е бил тоя — измърмори Спин зад лечителя. Чуваше се някакъв бой, но ехото отскачаше от стените и беше трудно да се определи посоката. Деторан се закова на място и вдигна ръка, после махна на Малът да се приближи. — Отпред има стълби. Водят надолу. — Чисто е — отбеляза лечителят. — Засега. Анци спря до тях. — Защо спряхме? Трябва да продължим. — Знаем, сержант — отвърна Малът и пак се обърна към напанката. — Води, Деторан. Още трупове по каменните стъпала. Бяха хлъзгави от кръвта и се стъпваше трудно. Слязоха още две нива надолу, без никой да се изпречи на пътя им. По средата на третото стълбище, при завоя, Малът чу как напанката изпъшка — и изведнъж закънтяха оръжия. Отзад до ушите му проехтя бойният вик на баргаста. — Проклятие! — изруга Малът. — Бой и отгоре, и отдолу. Сега вече я загазихме. Спин, прикривай Анци и Тротс! Аз ще помогна на Дет! — Слушам, сър! Лечителят изтича бясно надолу. Деторан вече беше изтласкала нападателите си към площадката. Малът видя пред нея шестима сиърдомини с тежки брадви. Дет, с късия меч в лявата ръка и широкия в дясната, току-що бе посякла най-предния. Без да се колебае, го прекрачи и стъпи на площадката. Петимата връхлетяха срещу нея. Нямаше как да се включи. Малът изруга, прибра късия меч и смъкна арбалета. Желязната стрела вече бе заредена в жлеба, задържана от кожения клуп, и той го откачи. Без да обръща внимание на ревовете и ека на желязото, изпъна тетивата. Горе на стълбището Тротс беше подхванал монотонна песен, накъсвана от зловещите крясъци на Анци. Черно-кафява кръв се лееше на вада надолу по стъпалата. Малът направи две крачки назад, за се прицели над Деторан. Напанката беше забила късия си меч отдолу в главата на един сиърдомин, точно под челюстта. Вместо да го издърпа, Деторан натисна рязко напред и отпрати сиърдомина и оръжието срещу двамата воини зад него. С широкия меч в изпънатата си дясна ръка държеше на разстояние друг сиърдомин. Той размахваше късите си брадви в опит да избута меча встрани и да може да я приближи, но мечът в ръката на Дет танцуваше като рапира на дуелист. Малът насочи вниманието си към двамата съвземащи се сиърдомини. Трети издърпваше встрани падналия. Лечителят вдигна арбалета рязко нагоре и дръпна спусъка. Оръжието потрепери в ръцете му. Един от надигащите се от пода сиърдомини изкрещя — желязната стрела се заби до кожените перки в гърдите му — и рухна. Малът понечи да зареди отново, но едно изтъркаляло се по стъпалата тяло го събори. Той изруга, подпря се на стената и изрита трупа с ботушите си — ръката му посягаше към колчана за нова стрела — и тогава видя, че е Анци. Все още не беше умрял, макар че гърдите му бяха оцапани с кръв. Ако се съдеше по шума отзад, Тротс отстъпваше заднешком надолу. Резкият вик на Дет го накара да се обърне. Един сиърдомин тъкмо замахваше свирепо с брадвата си право към главата й. Тя я посрещна с лявата си страна. Брънките на ризницата изпращяха, рукна кръв. Острието на брадвата се измъкна — и отнесе половината й рамо. Дет залитна, после се изправи, обляна цялата в кръв, и скочи срещу двамата останали сиърдомини. По-близкият хвърли едната си брадва. Напанката я отби и замахна отдолу към него. Той едва успя да блокира. Деторан пристъпи напред, пусна меча и заби пръсти в забралото му. Инерцията я повлече настрани и той извъртя глава след ръката й. Малът чу как изпращя гръбнакът му. Най-после бе успял да зареди арбалета си. Вдигна го… Брадвите на последния сиърдомин изсвистяха. Дясната ръка на Дет, изпъната, с пръстите, забити в отворите на забралото, беше посечена между рамото и лакътя. Втората брадва се заби дълбоко между плешките й, отхвърли я напред и лицето й се натресе в стената. Сиърдоминът пристъпи напред, за да си вземе брадвата. Стрелата на Малът го прониза под мишницата. Мъжът залитна и рухна. Лечителят, вече заредил нова стрела в жлеба, се дотътри до Дет. Тя стоеше права, с лице към каменната стена. Кръвта от раните й вече се съсирваше. Дори не беше нужно да я докосва, за да разбере, че е мъртва. По стъпалата изтропаха ботуши, лечителят се обърна и видя Спиндъл — залиташе надолу по стълбището. Беше получил по шлема удар, отпрал на една страна челния предпазител с нитовете. Лицето му беше в кръв. Очите му гледаха дивашки. — Двайсет души са горе, Малът! Тротс ги задържа… — Проклет идиот! — Малът зареди арбалета и се закатери по стъпалата, като спря за миг да погледне Анци. — Намери си нов шлем, Спин, и след мен! — Анци как е? — Ще издържи още малко. Побързай, проклет да си! Стълбището беше затрупано с трупове чак до горната площадка. Малко преди да стигне до нея, стремглаво спускане го повлече надолу — сиърдомини и сред тях озъбеният Тротс. Нечий меч — на баргаста? — прониза Малът в рамото, после всички западаха по каменните стъпала. Брадви, ками, ръкавици, шлемове и броня, всичко се омеси в човешка лавина. Тротс се измъкна пръв — мушкаше с късия меч, риташе и тъпчеше с ботуши. Малът изпълзя встрани от побеснелия баргаст. Огънят в рамото го жегна. След няколко мига само двамата дишаха задъхано на стълбището. Лечителят бавно се надигна и изгледа ядосано Тротс. — Намушка ме, копеле такова! Още докато го казваше, думите му заглъхнаха и той огледа баргаста. Грамадният воин беше понесъл повече рани, отколкото беше възможно. Беше буквално нарязан на късове. Но дори не трепна и се ухили. — Намушках те, а? Добре. — Схванах ти намека, синьозъбо псе такова. Защо само на тебе да ти е гот? — Ми да. Къде са Анци, Дет и Спин? — Една площадка надолу. Дет умря. Анци ще трябва да го носим. Спин май още си търси шлем. — Много са големи — изръмжа Тротс. — Трябва да намерим кухнята — жаден съм. Малът се дръпна от стената. — И аз. Да тръгваме. — Аз съм отпред обаче — готвачите са опасни типове. Облян в кръв, баргастът заслиза надолу. — Тротс. Баргастът спря. — Какво? — Спин каза, че били двайсет. — Е? — И всички са мъртви? — Половината може би. Другите избягаха. — Ти си ги уплашил? — Власеницата на Спин според мен. Хайде, лечителю. Главата на Ток се полюшваше и гледката се издигаше и смъкваше, докато Т’лан Имасс го носеше по осветения от факли коридор. От време на време Туул прегазваше по някой труп. „Свой брат. Така ме нарече.“ „Нямам брат.“ „Само майка.“ „И бог. Пророче, къде си? Няма ли да дойдеш за мен? Вълкът умира. Ти спечели. Освободи ме, Боже на всичко. Освободи ме, за да премина през Портата на Гуглата.“ Стигнаха до някаква извита врата. Дървото, стегнато в бронзов обков, изпращя под нозете на Туул. Пред тях се разкри просторна камера, пълна доскоро с някакви странни механизми — уреди за изтезания? — но всичко това сега се въргаляше потрошено. „Жертви на гняв… Туул ли е направил това? Това немрящо безчувствено… нещо?“ Два меча издрънчаха откъм сводестия портал в другия край. Т’лан Имасс спря. — Ще трябва да те оставя. „Да ме оставиш. Да. Време е.“ Туул внимателно го положи на каменния под. Ток изви глава. На прага в отсрещния край на камерата се беше изправила фигура. С маска. Бяла и лъскава, с два белега. С мечове в ръцете. „О, познаваме се с теб, нали?“ Мъжът мълчеше и просто изчакваше Туул да се отдръпне от Ток. Т’лан Имасс извади кремъчния си меч и каза високо: — Мок, Трети сред сегюле, когато свършиш с мен, би ли отнесъл Ток-младши от това място? Маскираният воин кимна. „Мок, проклети глупако. Каниш се да убиеш моя приятел… моя брат.“ Двамата воини влязоха в схватка с такава мълниеносна бързина, че окото му не можа да ги проследи. Желязото запя в камъка. Искри се пръснаха в сумрака и огряха потрошените инструменти за изтезание с бесни мълнии — светлини и сенки, затанцували сред хаоса от дърво и метал, и сякаш всичката побрана болка в тези сечива изведнъж изригна на воля. Освободена от искрите. От двамата воини… и всичко, което засланяше душите им. Освободена, гърчеща се, танцуваща — обезумяла, трескава. Някъде вътре в него — докато битката продължаваше и маскираният воин изтласкваше Т’лан Имасс все по-назад и по-назад — вълкът се размърда. „Пленен. В този пречупен, но не и счупен механизъм за изтезание, в тази клетка от кости…“ Видя много близо до себе си потрошена рамка от… нещо. Дебела греда, единият й край обкован в черен бронз. С полепени по него късове — плът, изсъхнала плът и коса. „Клетка.“ Ток-младши сви осакатените си крака, опря премазания си изкривен лакът в каменния под, усети как плътта му се разкъса, докато се извиваше, превъртя се, повлече краката си и коленичи, след това ръцете, вкочанени в юмруци, натиснаха камъка и той се надигна. Треперещ, плувнал в пот под мръсната дрипава риза, Ток се изправи. Главата му се замая, мракът поиска да го погълне, но той удържа. Круппе изпъшка, надигна я и задърпа ръката й. — Трябва да пипнеш, момиче. Този свят беше направен за теб — разбираш ли? Дар. Има неща, които трябва да бъдат освободени. Освобождение. Да, тя разбираше този свят. Копнееше за него, боготвореше го, коленичеше, свела глава пред неговия олтар. Освободени. Да, имаше смисъл в това. Като спомените от лед, валящи, валящи над всички. Освободени… за да нахранят земята… … освобождение — от смисъл, от чувство, дарът на историята; земята отдолу, пластовете, толкова пластове… Да нахранят земята. Кое е това място? — Посегни, прескъпа мхаби, моли те Круппе! Докосни… Тя вдигна треперещата си ръка… Нагоре. За да види Туул — как залита под безжалостните удари, как кремъчният му меч е все по-бавен с всеки блясък на стоманата, връхлитаща срещу него. Нагоре. Стъпка. „Една стъпка. Ще стигне.“ „Клетката, вълкът, който се раздвижва, вълкът, който се мъчи да вдиша — и не може…“ Залитна към гредата и стърчащия й, обкован с бронз остър връх. Една стъпка. И рухна. Напред, вдигнал високо ръце — върхът на гредата сякаш се надигна, за да го посрещне. Да посрещне гърдите му — ребрата. Костите се пръснаха с взрив от болка… Да докосна… Клетката! Строшена! Свободен! Вълкът си пое дъх. И зави. Чукът се извиси в ръцете на Бруд. Желязото потръпваше… И тогава воят на един бог раздра въздуха, извиси се, като зов… На който отвърнаха. От мъртвата полоса се надигнаха Т’лан Ай, като мълнии се понесоха в безмълвна сива вълна, която помете К’Чаин Че’Малле — събаряха и разкъсваха немрящите влечуги — гигантските, бронирани влечуги, които се огънаха пред щурма. Други Ловци на К’елл вече се обръщаха и тичаха презглава към портата — подгонени от вълците. Далече горе кондорите бягаха от смъртния си танц с два черни дракона и летяха стремглаво назад към цитаделата. Корлат и Орфантал — а зад тях десетки хиляди Велики гарвани… А над цитаделата ставаше нещо… Притиснал в прегръдката си изпадналата в несвяст мхаби, Круппе залитна, когато Тогг се изтръгна на свобода от потрошената клетка и въздухът настръхна от божия вой. Градушката секна. Изведнъж. Небето потъмня. Натиск. Сила, древна и чудовищна. Тогг, огромен, едноок, бял, с посребрена козина — и виеше… Вълкът-бог, изригнал със силата на срутваща се скала. Викът му обходи небесата. Вик, на който се отзоваха. Отвсякъде. Паран се сниши още повече. Внезапно спусналият се мрак беше студен и смазващо тежък. Бързия Бен изсъска: — Е, това е, приятел. Куралд Галайн. Това мога да го използвам — да ни прехвърля пред тая стена — обаче трябва да видим… „Какво да видим? Богове, смазан съм!“ Натискът изведнъж отслабна. Две ръце го стиснаха за ремъците, повлякоха го, металът заскърца по камъните, кожената сбруя задра нагоре и през ниската стена и капитанът тупна от другата страна. Неестествената тъмнина продължаваше да се спуска, замъгляваше слънцето в сивкав, накъсан потръпващ диск. Писък на кондори… … и неподправен ужас в този писък… Паран се изви и погледна покрай парапета. На трийсет крачки от него, на другия край, стоеше присвита фигура и капитанът инстинктивно разбра, че е Пророкът. Човешката плът и кожа се беше смъкнала и отдолу се виждаше Джагът, гол и обкръжен от мъгливи облаци ледени кристали. Стиснато здраво в ръцете му — яйце, голямо колкото проклетия. До него — огромно и уродливо К’Чаин Че’Малле… „Не. Матроната.“ Онова, което изтичаше от нея, го ужаси и изпълни с жал. Беше обезумяла, душата й беше оголена, пълна с болка, за която Паран знаеше, че не може дори да изпита. Двама тежко въоръжени Ловци на К’елл бяха пазили своята майка, но сега запристъпваха напред, надигнали оръжията си, защото от шахтата на стълбището, на петнайсет крачки от Паран, се появиха два силуета. Маскирани, оцапани в кръв от главата до петите, с по два меча в ръцете, се измъкнаха от шахтата, осеяна с телата на урдомани и сиърдомини. — Гуглата да ни вземе дано! — изруга Бързия Бен. — Тия са сегюле! Но вниманието на Паран вече беше отвлечено от битката, която всеки миг щеше да се разрази между Ловците на К’елл и двамата сегюле. Буреносният облак, който се бе извисил над главите им, продължаваше да се катери нагоре, пръскаше се на късове и се губеше в мрака. Нещо идваше — и мисълта за това го смрази. — Капитане! След мен! Бързия Бен заситни приведен до ниската стена към страната откъм пристанището. Паран запълзя след него. Спряха, щом пристанището и заливът се откроиха пред очите им. Далече отвъд залива ледовете на хоризонта избухваха на взривове и вдигаха бели пенести облаци. Водите на залива бяха станали гладки като стъкло под тъмния неподвижен въздух. Паяжината от въжета, която го загръщаше — с вяло полюшващите се по тях сгърчени трупове — изведнъж потрепери. — В името на Гуглата, как… — Шшт! О, Бездна! Виж! И той видя. Гладките като стъкло води на залива… потръпнаха… издуха се… изпънаха се нагоре. И се плиснаха на всички страни. Черно и огромно… нещо… се надигна от дълбините. Грохот на вълни — и кръг от пяна се понесе напред. Внезапен леден порив на вятъра блъсна парапета и зидът се разклати и се разтресе. Скала, раздрана и надраскана с жлебове — „Цяла проклета от Гуглата планина!“ — се заиздига от залива, понесла нагоре със себе си огромната мрежа. Ставаше все по-голяма, невъзможно огромна, издигаше се все по-високо и мракът потече от нея, вълна след вълна. — Те са разбулили Куралд Галайн! — изрева срещу грохота на вятъра Бързия Бен. Паран зяпна. „Лунният къс…“ Все по-високо. „Рейк го е скрил…“ „О, Бездна, скрил го е!“ Издигаше се и водата се стичаше по разбитите му стени на гигантски водопади, и се стелеше в непроницаема мъгла под извисяващата се нагоре летяща крепост. „Процепът. Ортналския пролив — тази бездънна яма…“ — Виж! — изсъска Бързия Бен. — Онези пукнатини там… И той видя цената на хода на Рейк. Огромни пукнатини бяха прорязали повърхността на Лунния къс, цепнатини, от които водата продължаваше да се лее неудържимо. Вече две трети от Лунния къс се бяха изтръгнали от кипналото море. От едната страна се открои широка скална издатина. На която стоеше самотна фигура. Спомените… няма ги. А с тях — десетки хиляди души. Смълчани. — При мен. Ще взема болката ви. Ти си смъртен. — Смъртен съм. Не можеш да носиш нашата болка. — Мога. Не можеш да я отнесеш… — Ще го сторя. Итковиан… — Вашата болка, Т’лан Имасс. Сега. Тя се надигна пред него. Вълна. Неизмеримо висока вълна. И го заля. Видяха, от първия до последния. Видяха усмивката, с която я посрещна Итковиан. Лунният къс се надигаше, загърнат в мрак. Каладън Бруд се взираше. Леещи се на водопади облаци от мъгла, вода, сипеща се и чезнеща в мрака. Дракони се понесоха напред, черни, един пурпурен, Куралд Галайн изригна на вълни и овъгли демоничните кондори. Лунният къс се наклони — грамада от черен камък — на една страна и разтърси сградите. Наклони се и се плъзна напред, към цитаделата… Долу на мъртвата полоса разпилените войници — малазанци, баргасти, Сиви мечове, Грънтъл и малцината останали от неговия легион — всички до един бяха преминали каменния мост и се стичаха вътре през разбитата северна порта. Без никой да ги спре. Стената на изток от портата беше пуста, оголена от магове и всичко. Пламъци огряха града зад стената. Небето се изпълваше с Черни моранти и Велики гарвани — Куралд Галайн се стичаше надолу, върху Корал… „Истинското разбулване. Всички Тайст Андий, слели се в ритуала на страховитата магия. Светът не е виждал това през всичките хилядолетия от тяхната поява. Никога не го е познавал. Кълна се в сърцето на Бърн, какво ли ще последва от това разбулване?“ Продължи да се взира, налегнат от огромна, вцепеняваща душата безпомощност. Силата се вливаше в Корлат. Очите й грейнаха, щом двамата с брат й се понесоха над студените, познати течения на Куралд Галайн към Лунния къс. О, той умираше — тя го виждаше. Умираше, ала все още не беше изпълнил страховитата си, смъртоносна задача. Видя как се понесе към парапета на цитаделата — натам, където стоеше Пророкът — джагътът, стиснал в ръцете си Финнеста на Матроната, замръзнал, зяпнал нагоре към неумолимо приближаващата се черна извисяваща се планина. Ела на този свят, Тъма. Тук, над този град. Тъма, която никога не ще се разсипеш. Корал. Черен, черен Корал… Само няколко мига бяха нужни, докато лейди Енви осъзнае — докато гледаше как се огъват Подпалвачите на мостове под урдоманската атака, — че е разбрала погрешно последните думи на Пикър. Не увереност, нито поза дори. По-скоро черен хумор, изпълнен с фатализъм, явно типичен за тези войници, ала съвсем нов за лейди Енви. И щом го осъзна, тя се задейства. Небрежен жест с ръка. Достатъчен, за да разкъса плътта на урдоманските воини. Рухнаха вкупом. Но щетите вече бяха нанесени. На крака бяха останали само двама Мостоваци. И двамата — с тежки рани. Видя как започнаха да оглеждат падналите си другари, накрая се струпаха при един и го изтеглиха. Само един от падналите все още дишаше значи. Тежки ботуши по коридора. Някой бързо се приближаваше. Лейди Енви се навъси, вдигна отново ръката си… — Стой! — изкрещя Пикър. — Това е Малът! Спин! Насам, кучи синове! Зад първите двама, които се появиха — явно Малът и Спин, — залитаха още двама войници. Всички бяха ужасно ранени — особено баргастът, от чиято броня бяха останали жалки късове и чието тяло бе цялото в рани и зейнали дупки. Пред очите й той се олюля, смъкна се на колене и оголи зъби в кървава усмивка. И издъхна. — Малът! Едрият мъж се обърна, залитна напред — и лейди Енви видя, че е прободен с меч малко под дясното рамо. Мъжът закрета назад към баргаста. — Боя се, че за него е много късно — подвикна лейди Енви. — А ти, лечителю — Малът, — силата ти е свършила и го знаеш. Хайде, всички тук при мен, и ще се отплатя. Колкото до теб, Пикър, един по-честен отговор на въпроса ми щеше да доведе до не чак толкова ужасен епизод. Пикър изтри кръвта от очите си и я изгледа. — Е — въздъхна лейди Енви, — може би е по-добре, че нямаш спомен за сардоничната си шегичка. Хайде всички при мен… Изведнъж се олюля, щом магията — Куралд Галайн — се спусна със смазваща сила. — Надолу! — извика тя. — Трябва да се махнем от това! Бързо! Четирима, повлекли петия, Подпалвачите на мостове поеха след лейди Енви. В стената се пръснаха натрошени кости. Туул се олюля, блъсна се в камъка, мечът падна от ръцете му и изтрака на пода. Мок надигна оръжията си… … и полетя на една страна във въздуха, превъртя се, оръжията изпаднаха от ръцете му — натресе се в отсрещната стена и рухна върху купчината натрошено дърво и метал. Туул вдигна глава. Огромна черна пантера, озъбена в безмълвно ръмжене, пристъпваше безшумно към припадналия сегюле. — Не, сестро. Соултейкън се поколеба, после го погледна през рамо. — Не. Остави го. Пантерата се завъртя в кръг и се преобрази. Ала гневът в очите на Килава остана. — Ти беше победен! Ти! Първият меч? Туул бавно се наведе да си прибере нащърбения меч. — Да. — Той е смъртен! — Върви в Бездната, Килава. — Той се надигна и отново опря гръб на стената. — Остави ме да го убия. Сега. Така отново няма да имаш достоен противник. — О, сестро — въздъхна Туул. — Нима не разбираш? Нашето време отмина. Трябва да освободим мястото си в този свят. Мок — този, когото така небрежно удари изотзад — е Третият. Вторият и Първият са по-добри майстори на меча от него. Разбираш ли ме, Килава? Остави го… остави ги всички. Обърна се бавно и очите му се спряха на Ток-младши. Тялото, пронизано като копие от острата греда, не помръдваше. — Древният бог-вълк е на свобода — каза Килава, след като проследи погледа му. — Можеш ли да го чуеш? — Не. Не мога. — Онзи вой вече изпълва друго селение, звукът на раждането. Свят… сътворен от Призовницата. Виж, онова, което сега му вдъхва живот, е нещо друго, нещо съвсем друго. Нещо изскърца откъм входа и двамата извърнаха глави. Под арката бе застанала Т’лан Имасс. Пронизана с мечове. Острите й кучешки зъби бяха обковани с мед. — Къде е тя? Туул килна глава. — Кого търсиш, сестро? — Ти си Онос Т’уулан. — Очите й се спряха на Килава. — А ти си неговата сестра, Онази, която отрече… Килава презрително изкриви устни. — И още съм си това. — Онос Т’уулан, Първи мечо, къде е Призовницата? — Не знам. Ти коя си? — Ланас Тог. Трябва да намеря Призовницата. Туул се отдръпна от стената. — Тогава ще я търсим заедно, Ланас Тог. — Глупаци — сопна се Килава. Стъпки на ноктести лапи зад Ланас Тог — тя се обърна рязко и се дръпна. Баалджаг изкуцука в залата. Не погледна никой от тях, приближи се до вкочаненото тяло на Ток-младши и заскимтя. — Той е свободен — каза й Туул. — Твоят самец. — Да не е глуха за оня вой? — измърмори Килава. — Тогг е навлязъл в лабиринта на Телланн. Оттам… към едно място отвъд. Братко, хвани по този път, щом си решил да намериш Призовницата. Те се събират там, всички. — Ела с нас. Килава му обърна гръб. — Не. — Сестро. Ела с нас. Тя се извърна, лицето й беше помръкнало. — Не! Дошла съм за Пророка. Разбираш ли ме? Дойдох, за да… Очите на Туул се спряха на тялото на Ток. — За изкупление. Да. Разбирам. Намери го тогава. — И ще го сторя! След като те спасих, свободна съм да правя каквото поискам. Туул кимна. — А след като приключиш, сестро, потърси ме. — Защо да го правя? — Килава. Кръвна сестро. Потърси ме. Тя помълча дълго, после кимна отсечено. Ланас Тог пристъпи към Туул. — Хайде води ме, Първи мечо. Двамата Т’лан Имасс се разпаднаха на прах и след миг и той изчезна. Килава беше сама в залата. Освен припадналия сегюле. И един ай, легнал до един труп. Тя се поколеба, направи стъпка към неподвижната фигура на Мок, после въздъхна, обърна се и приближи Баалджаг. — Скърбиш за този смъртен — зашепна тя и отпусна ръка върху наведената глава на звяра. — Заради него сдържаш онова, за което копнееш — да се събереш отново със своя самец. Този човек наистина ли беше достоен за такава вярност? Не, не отговаряй — вижда се съвсем ясно в очите ти. — И тъй, ще ти кажа нещо, Баалджаг, нещо, което явно не си разбрала — продължи тя. — Душата на този смъртен сега е яхнала Тогг и твоят самец ще я отнесе, но не при Портата на Гуглата. Хайде, тръгни по този път. Ето, ще ти го отворя. Изправи се и махна с ръка. Лабиринтът на Телланн се разтвори. Прашният въздух в залата беше пометен. Сладък мирис на влажна тундра, мъх и мек лишей потече, понесен от топлия лъх. Баалджаг скочи през портала и Килава го затвори след нея. После излезе от залата. Миг след това Бленд пристъпи от сенките. Приближи се до лежащия сред купищата строшено дърво и огънат метал Мок и се вгледа в неподвижното му тяло. „О, тази маска. Толкова… изкусителна…“ Чу викове откъм коридора, тежки стъпки и люти ругатни. — … проклета пантера! — Килава — отвърна лейди Енви. — Пътищата ни вече са се пресичали. Доста грубичко, наистина, да ни разхвърля по толкова презрителен начин. Бойците влязоха и Бленд се обърна. Лейди Енви спря, премрежените й очи пробягаха от Мок към Ток-младши и тя прошепна: — О, миличкото ми момче… Защо не си остана в нашата компания? Пикър. Малът. Спиндъл. Анци. Блупърл. Бленд затвори очи. — Е, работата е ясна — продължи лейди Енви. — Връщаме се на покрива на цитаделата, преди Килава да ми е отнела възмездието над Пророка. — Ти ако искаш, се връщай на покрива — изръмжа Пикър. — Ние се махаме. „Махаме се, любов моя…“ Лейди Енви скръсти ръце. — Аз се изтощих с твоите неблагодарни войници, а ти с това ли ми отговаряш? Искам си компания! Малът и Спиндъл пристъпиха да вдигнат тялото на Ток. Пикър изгледа лейди Енви със зачервени очи. — Нашите благодарности за изцеряването. Но трябва да се върнем при Воинството на Едноръкия. — А ако навън още дебнат панионски войници? — Тогава ще се присъединим към своите загинали братя и сестри. Какво от това? — О, всички сте едни и същи! С тези думи лейди Енви изхвърча побесняла от залата сред вихър от бяла коприна. Бленд се приближи до Пикър и промълви: — От онази врата… лъха на чист въздух. Пикър кимна и каза: — Води. Килнат на една страна, загърнат в черна мъгла, с издран базалт, който стенеше като живо същество, Лунният къс се приближаваше към парапета на цитаделата. Обзет от лудост, Пророкът се беше присвил под огромната, смазваща тежест на Куралд Галайн, извил назад глава и вторачен в летящата планина, стиснал отчаяно в ръцете си Финнеста. До него Матроната сякаш се опитваше да задраска с нокти по каменните плочи и да се отскубне. Натискът беше неумолим. Двамата сегюле не бяха стигнали до покрива съвсем невредими — Ловците на К’елл се оказаха повече от достойни противници. Двамата воини с маските отстъпваха към стената на ръба на покрива. Но все пак Паран не беше виждал досега такова невероятно умение. Мечовете в ръцете им бяха като мъгла, като че ли навсякъде едновременно, и сечаха на трески настъпващите Ловци на К’елл. Капитанът бе помислил дали да не окаже помощ на двамата непознати, но стигна до извода, че по-скоро само ще им се пречка. Хвърли поглед към небето на север. Дракони се снишаваха над града и сипеха вълни от черна мощ — и тя тътнеше над улиците и загръщаше сградите в непрогледен мрак. Велики гарвани кръжаха високо с победоносен грак. — Уф, това няма да се разкара… Странната фраза на Бързия Бен накара капитана да се намръщи. „Да се разкара? Кое?…“ Рязко извърна глава към Лунния къс. Основата на летящата планина беше точно срещу тях и се плъзгаше все по-ниско. Запълнила цялото небе. — Мислех си, че Рейк поне ще слезе лично за това — продължи магьосникът. — Явно е решил да стане по-грубичко. „Например да помете цялата цитадела с всички в нея.“ — Бързак… — Аха. Май трябва да се пораздвижим. От стълбището изхвърча огромна черна пантера, спря, огнените й очи обхванаха цялата сцена на покрива и накрая се приковаха в Пророка. Бързия Бен изведнъж скочи на крака и извика на звяра: — Не! Почакай! Огромната глава на пантерата се извърна към магьосника, очите й блеснаха и тя се озъби. — Май не иска да чака. Пантерата плесна с опашка и запристъпва към свилия се от страх Пророк — който беше с гръб към тях… — Проклятие! — изсъска Бързия Бен. — Сега е моментът, Таламандас! „Кой?“ Лунният къс се удари в парапета на покрива с оглушително стържене. Непоклатимата каменна стена се килна… Матроната изпищя… Мокрият димящ базалт прикова К’Чаин Че’Малле там, където лежеше, и след това сякаш я пое в себе си. Плисна кръв и изпращяха кости, ръбът на Лунния къс се понесе над покрива, като сипеше след себе си изкъртени плочи, парчета месо и кръв. Пророкът изпищя и заотстъпва — точно към пантерата, която изведнъж се присви, готова за скок… Лунният къс изведнъж хлътна надолу и заора в покрива. Плочите под ботушите на Паран се разкъртиха, захвърчаха тухли, светът се олюля. Бързия Бен удари. Магията изригна и се стовари в хълбока на звяра — отпрати го нагоре и острите нокти задращиха във въздуха. — След мен! — изкрещя магьосникът и се втурна напред. Паран се вкопчи в пелерината на магьосника и го последва. „Значи сега ще е… ще ги измамим всички. Боговете дано ни простят.“ Пророкът се извърна рязко към тях… — Какво? — Таламандас! — изрева Бързия Бен и се хвърли върху джагъта… Около тях се отвори лабиринт… … и вече ги нямаше. Затварящ се портал… трепна за миг, щом пантерата се гмурна през цепнатината да ги догони. Лунният къс продължи напред и парапетът се пръсна, захвърчаха камъни. Двамата сегюле хукнаха назад, прескочиха ниската стена, зад която се бяха крили Паран и Бързия Бен, и побягнаха към другия край на покрива. Зад тях, там, където се беше присвил доскоро Пророкът, от ръба на летящата крепост се откърти базалтова канара сред порой от солена вода, понесе се с трясък надолу и погреба двамата Ловци на К’елл в дълбините на цитаделата. Грънтъл се олюля, удари рамо в стената, като остави по камъка кърваво петно, и бавно се смъкна надолу. Пред него, превити на две от умора и болка, коленичили или прави, с изопнати пепеляви лица, имаше осем капънски жени. Три от тях бяха почти деца, другите две — със сиви кичури в сплъстените разрошени коси, оръжията им висяха от треперещите ръце. Всичко, което му беше останало. Лестарският му помощник беше загинал — онова, което бе останало от тялото му, лежеше някъде отвъд стената. Грънтъл смъкна двете си саби, отпусна глава на студения камък и затвори очи. Чуваше грохота на боя от запад. Сивите мечове бяха препуснали натам, за да потърсят Дужек. Черните моранти се бяха върнали в небето над западната част на града, гмуркаха се на малки групи над улиците в един малък участък, сякаш взимаха участие в отчаяна отбрана. Отекваше трясък на шрапнели. Малко по-близо, точно срещу Грънтъл и жалките останки от легиона му, една „проклетия“ беше поразила голяма жилищна сграда. Зданието всеки момент щеше да рухне и пламъците щяха да го погълнат. Сред отломките по улицата се търкаляха тела на панионски войници. Лунният къс бавно се спускаше и от него кървеше. Два ботуша изритаха през срутената зидария и единият сръга Грънтъл в бедрото. — Мързелива свиня! Смъртният меч въздъхна. — Стони… — Битката не е свършила. Той отвори очи и зяпна. — Свърши. Корал падна — ха, не е паднал, пада. Не е ли сладка победата. Ти къде беше? Плувналата в пот жена сви рамене и погледна рапирата в ръката си. — Тук-там. Направих каквото можах, макар че не беше много. Нередовните на Мот са тук, знаеш ли? Как, в името на Гуглата, са успели? Проклета да съм, ако не бяха отсам портата, когато дойдох със Сивите мечове — а мислехме, че ще сме първи. — Стони… Свръхестественият мрак изведнъж се усили. Лунният къс се беше изтръгнал от цитаделата. Все така наклонен, със сипеща се от него на порой вода и ронещи се буци откъртена скала, се носеше още по-близо, само на няколко човешки боя над зданията, изпълвайки небето — вече почти над тях. На скалната издатина високо горе не се виждаше никой. Велики гарвани прелетяха от двете страни на летящата крепост, после свърнаха надалече с шумни, отекващи писъци. — Бездната да ни вземе дано — прошепна Стони. — Това нещо сякаш ще падне всеки момент. Просто ще се изсипе. Право надолу — или на парчета. Свършило е, Грънтъл. Свършило е. Той не можеше да не се съгласи. Лунният къс сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Соленият дъжд обля извърнатото му нагоре лице, мъгла от планината, надвиснала точно над главите им. Изведнъж бе станало тъмно като нощ и ако не бяха отраженията от пожарите, осеяли града, Лунният къс щеше да е буквално невидим. „Богове, де да беше.“ Шумът от битката на запад изведнъж странно заглъхна. Чуха тропот на конски копита по камъните. Миг по-късно видяха препускащата сред блясъците на горящите сгради дестраянт на Сивите мечове. Тя също ги видя, забави, обърна едрия си боен кон към тях и спря. — Намерихме Върховния юмрук. Жив е, както и най-малко осемстотин от войниците му. Градът е превзет. Сега се връщам оттатък мъртвата полоса. Ще ме придружите ли? Ще има сбор… „На оцелелите.“ Той отново се огледа. Т’лан Ай бяха изчезнали. Без немрящите вълци К’Чаин Че’Малле щяха да са избили до крак всички извън града. „Може би те също се събират около онзи хълм. А Итковиан? Проклет глупак. Още ли седи коленичил пред Т’лан Имасс? Още ли е жив?“ Грънтъл въздъхна и бавно се надигна. Погледът му отново се спря на осемте останали живи от хората му. „Всичко това само за да влезем петдесет крачки навътре от портата.“ — Да, дестраянт. Ще дойдем с вас. Разперила широко криле, понесена из заредения със сила въздух, Корлат бавно зави покрай своя дом. По ноктите й все още бяха полепнали окървавени пера и късове плът. Последните демони-кондори бяха измрели без никаква съпротива — достатъчно доказателство, че Пророкът или е избягал, или е убит. Навярно Господарят й се беше спуснал и беше извадил Драгнипур, за да вземе душата на джагъта. Скоро щеше да разбере истината. Тя изви глава и погледна към брат си, който летеше до нея. Орфантал беше понесъл рани, но не се беше поколебал, силата и волята му все още бяха страховити оръжия, в случай че на пътя им се появеше нова изненада. Нямаше такава. Пътят им ги отведе към морето, на изток от Корал и с изглед към безбрежния океан. Късното следобедно слънце все още огряваше далечините. И тя видя, на половин левга от града, плаващите към сушата четири бойни кораба, развели знамената на Малазанския имперски флот и порещи през топящите се ледени късове. „Артантос — Тайсхрен… О, планове, скрити под други, игри на коварство и заблуда…“ „Нашата история, изгубена моя любов. Тя унищожи всички ни.“ Зави отново и се озова над Корал, надалече от бавно понеслата се на север черна планина. Разбитата порта отдолу. Човешки фигури, запалени факли. Очите й различиха Каладън Бруд, войници от Сивите мечове, баргасти и други. Орфантал заговори в ума й. „Слез долу, сестро. Аз ще пазя небето. С нашия брат соултейкън и Силанна. Виж, Старата се спуска. Иди с нея.“ „Бих искала да те пазя, братко…“ „Врагът е унищожен, Корлат. Това, което би опазила, ако останеш с мен, е сърцето ти. Искаш да го опазиш от болката. От скръбта. Той заслужава повече, сестро. Хайде, слез. Скръбта е дарът на живите — дар, който нашият род забрави така отдавна. Не отстъпвай. Слез, Корлат, в света на смъртните.“ Корлат сви криле и се спусна на спирала към земята. „Благодаря ти, братко.“ Преобрази се, щом кацна на малкото площадче зад разтворената северна порта. Появата й накара няколко войници да се разпръснат, но само временно. Отново в облика на Тайст Андий и изведнъж отново изтощена от раната, която Бруд бе успял да изцери само повърхностно, тя леко залитна, преди да тръгне към бойния главатар, спрял отсам портата. Старата му бе съобщила нещо и сега отново отлиташе. Никога не беше виждала Бруд толкова… съкрушен. Мисълта за победата сякаш изглеждаше нищожна за него пред лицето на такава лична загуба. „За всички ни.“ Докато се приближаваше, към главатаря пристъпи някакъв мъж. Мършав, изгърбен, дългата му светла коса бе разрошена и странно щръкнала. Корлат видя как мъжът отдаде чест и чу думите му: — Висш маршал Стъмп, сър. Нередовните на Мот. За оная заповед… — Каква заповед? — сопна се Бруд. Усмивката на мъжа оголи две редици дълги бели зъби. — Все едно. Бяхме ей там, нали… — Къде? — Ъъъ, отсам стената, източно от портата, сър, а горе имаше едни магове. На братята Боул не им хареса тая работа, тъй че ги посритаха малко. Нито един не диша вече. Все едно, сега какво искате да правим? Каладън Бруд го изгледа безизразно, след което поклати глава. — Нищо не се сещам, Висш маршал Стъмп. Мъжът от Мот кимна. — Ми, добре. Може да угасим някой и друг пожар. — Действайте. — Да, сър. Висшият маршал се отдалечи. Бруд гледаше след него зяпнал. — Главатарю? — обади се Корлат. — А аз си мислех, че сме ги оставили назад — измърмори той. — А те… били в града. Били са от другата страна на К’Чаин Че’Малле — през портата или през стената, и са избили маговете. Добре де, как са… — Главатарю, идват малазански кораби. Бруд кимна. — Артантос ме уведоми, преди да прескочи по лабиринта до палубата на командния кораб. На борда има имперска делегация — посланик, легат, губернатор… — Цели трима? — Не, само един. С повечко титли, зависи какви преговори ще тръгнат. Корлат вдиша дълбоко. „Затаи болката и скръбта в себе си. Още малко.“ — След като Воинството на Едноръкия… пострада… толкова тежко, малазанците няма да се пазарят от позиция на силата. Очите на Бруд се присвиха. — Корлат. Мен ако питаш, малазанците си заслужиха всичко, което могат да поискат. Ако го искат, Корал е техен. Корлат въздъхна. — Бойни главатарю, разбулването на Куралд Галайн не беше… временна проява. Градът вече е толкова в лабиринта на Тайст Андий, колкото и в този свят. — Аха. Което означава, че преговорите е редно да се водят между Рейк и малазанците. Без мен. Кажи ми, твоят Господар държи ли на Корал? Лунният къс… Нямаше нужда да продължава. Градът, всечен в летящата планина, все още държеше в себе си затворени в многобройните, дълбоко погребани в недрата му зали огромни количества вода, тежест, която нямаше да може да издържи дълго. Лунният къс загиваше. Тя знаеше, че трябва да бъде изоставен. „Родният ни дом, от толкова време. Дали ще скърбя? Не знам.“ — Не съм говорила с Аномандър Рейк, главатарю. Не мога да предполагам намеренията му. — Обърна се и тръгна към портата. Бруд извика след нея. „Още не.“ Тя продължи напред, под арката, очите й се спряха на билото на хълма отвъд разкъсаните тела, осеяли мъртвата зона. „Там ще го намеря. Всичко, което е останало. Лицето му, дар от спомени, вече изстинало. Видях как животът излетя от очите му. Онзи миг на смъртта. Животът, който се отдръпва от тези очи, назад и назад. И ме оставя.“ Стъпките й се забавиха. Скръбта заплашваше да я смаже. „Мила майчице Тъма, гледаш ли ме отгоре сега? Виждаш ли ме, твоето дете? Усмихваш ли се, като ме виждаш съкрушена? Аз, в края на краищата, повторих твоите грешки. Отдадох сърцето си, огънах се пред глупавия блян — танца на Светлината. Ти копнееше за него, нали?“ „И беше предадена.“ „Ти ни остави, Майчице… на вечното безмълвие.“ „Все пак…“ „Майко Тъма, с това разбулване те чувствам близо. Скръбта ли бе това, което те прогони, отпрати те толкова далече от твоите деца? Когато в своя гибелен път — в своята ужасна безчувственост — те проклехме. Добавихме още към болката ти.“ „Тези стъпки… ти ги измина някога.“ „Как би могла да не се усмихнеш?“ Дъждът се плисна в челото й, защипа отворения срез на раната. Тя спря, погледна нагоре и видя точно над себе си Лунния къс — плачеше над нея… … и над полето от трупове наоколо й, и по-нататък, вдясно, над хилядите паднали на колене Т’лан Имасс. Мъртвите, изоставените, разсипани ярки цветове, и дъждът, тъй нежно наситен, сякаш ги правеше по-плътни и истински. Не бяха вече размътено платно пред погледа на една Тайст Андий. „Стичащ се живот, за да изостри всеки детайл, да усили всеки цвят, да превърне всеки миг в страдание.“ Не можеше да се сдържа. „Уискиджак, моя любов.“ Сълзите й се сляха със солената вода, потекла по лицето й. В сумрака на портата Каладън Бруд се взря навън, отвъд каменния мост, над покрусената равнина, сред която стоеше Корлат, обкръжена от трупове и разкъсани К’Чаин Че’Малле. Видя как отметна назад глава, как вдигна лице към сивия покров на дъжда. Черната планина, с широко разтварящите се пукнатини, със стоновете на загиващата крепост, сякаш се беше спряла точно над нея. Сърце от камък доскоро, отново станало смъртно. Този образ — това, което виждаше сега — нямаше да се заличи никога. Силвърфокс се беше скитала сякаш цяла вечност, без посока, безчувствена към всичко наоколо, докато някакво далечно движение не привлече погледа й. Стоеше сред голата тундра под плътното бяло облачно небе и гледаше приближаващите се духове риви. Малка окаяна група, по-малко от четиридесет, едва различими в далечината и почти погълнати от неизмеримия пейзаж, от небето и влажния въздух с неумолимия му мраз, който се вливаше в костите й като кръвта на поражение. Бяха се случили събития. Другаде в този новороден свят. Усещаше го — пороя, градушката от спомени, родена незнайно къде. Бяха я поразили със същата стихийна безразборност, с която поразяваха земята във всички посоки; съвсем смътно бе доловила какво съдържат. Беше дар. Много горчив. „Ако е проклятие, то тогава и самият живот е проклятие. Защото живот имаше в този замръзнал дъжд. Целият живот на десетки хиляди души, хвърлен, за да порази плътта на този свят, да се изсипе, да натори пръстта.“ „Но нищо общо няма с мен.“ „Не с мен.“ „Всичко, което исках да съградя… унищожено. Този свят на сънища сам по себе си е спомен. Призрачен свят на Телланн, възпоминание за собствения ми свят от толкова, толкова отдавна. Спомени, взети от един Хвърляч на кости, който беше там при моето пресътворение, взети от духовете на риви, от първия клан, взети от К’рул, от Круппе. Взети от самата дремеща земя — от плътта на самата Бърн.“ „Аз самата… не притежавах нищо. Аз просто откраднах.“ „За да сътворя свят за своята майка, свят, където ще може отново да бъде млада, където би могла да изживее нормален живот, да доживее до обичайните старини.“ „Исках да върна всичко, което й отнех.“ Изпълни я горчивина. Беше започнала с онази първа могила, край Пейл. Тази вяра в праведността, в полезността на кражбата. Оправдана с възможно най-благородната цел. Ала лишеното от чест притежание се беше оказало лъжа. Всичко, което бе събрала и съхранила, на свой ред се бе оказало лишено от стойност. Спомени, блянове, живот. „Станаха на прах.“ Окаяната група духове се приближаваше с боязън, колебливо. „Да. Разбирам. Какво мога да поискам тепърва от вас? Какви още празни обещания ще изрека? Имах за вас цял народ, народ, който отдавна е изгубил своите богове, своите духове, на които някога бяха обрекли своята преданост, стига да не бяха се превърнали в жалка прах. Народ.“ „За вас.“ „Изгубен.“ „Какъв урок за четирите обвързани в мен духа. Не сме сватовникът, ние четиримата.“ Не знаеше какво да им каже — на тези скромни, боязливи духове. — Хвърлячко на кости. Поздравяваме те. Силвърфокс примигна да махне сълзите от очите си. — Древни, аз… — Видя ли? И тя видя нещо като почуда, изписана на лицата им. И се намръщи. — Хвърлячко на кости — продължи водачът им, — ние намерихме нещо. Недалече оттук — разбираш ли за какво говорим? Тя поклати глава. — Там има тронове, Хвърлячко на кости. Два трона. В една дълга колиба, съградена от кости и кожа. „Тронове?“ — Как… защо? Защо трябва да има тронове в този свят? Кой… Древният сви рамене и се усмихна. — Те чакат, Хвърлячко на кости. Истина е, и ние я усещаме. Скоро, много скоро ще дойдат истинските господари на това селение. — Истинските господари! — Гняв лумна в очите на Силвърфокс. — Този свят беше за вас! Кой смее да си го присво… — Не. — Тихо изреченото отрицание я сряза, отне дъха от дробовете й. — Не е за нас. Хвърлячко на кости, ние не сме достатъчно силни, за да властваме над свят като този. Той е необятен, лабиринтът му притежава огромна мощ. Не се бой — не искаме да го напуснем и ще се спогодим с новите му господари. Навярно ще се радваме, ако можем да им служим. — Не! „Не, не трябваше да стане така!“ — Хвърлячко на кости, не бива да изпитваш такива силни чувства. Пресътворението продължава. Все още е възможно да се изпълнят желанията ти — навярно не по начина, по който бяха замислени в началото… Вече не го слушаше. Душата й се разкъсваше от отчаяние. „Както аз отнех… така бе отнето от мене. Тук няма справедливост, нито престъпление. Приеми истината.“ „Силната воля на Найтчил.“ „Състраданието на Татърсейл.“ „Верността на Белурдан.“ „Копнежът на детето риви.“ „Нито едно от тях не бе достатъчно. Нито едно поотделно — или заедно — не можа да оправдае стореното, направения избор, отричането.“ „Остави ги. Остави ги с всичко това, с всичко, което предстои.“ Силвърфокс им обърна гръб. — Намерете я тогава. Вървете. — Няма ли да тръгнеш с нас? Твоят дар за нея… — Вървете. „Моят дар за нея. Моят дар за вас. Всичко е едно. Пораженията, паденията, причинени от слабостите в самата мен. Няма да стана свидетел на собствения си позор — не мога. Нямам куража за това.“ „Съжалявам.“ И си тръгна. „Краткотраен цвят. Семе, стрък и гибелен цвят, всичко в един ден. Изгаряща отрова, унищожила всичко около себе си.“ „Изчадие.“ Духовете риви — малка група мъже, жени, деца и старци, облечени в груби кожи, с кръгли лица, загрубели от слънце и вятър — се взираха след напускащата ги Силвърфокс. Старият, който беше говорил с нея, не помръдна, докато тя не се скри отвъд сипея на морския бряг, после прокара четирите си разтворени пръста пред очите си в жест на скръбна раздяла и промълви: — Напалете огън. Пригответе раменна плешка на ранаг. Достатъчно обикаляхме по тази земя, за да видим картата й. — Отново — въздъхна до него старицата. Старецът сви рамене. — Гадателката на кости заповяда да намерим майка й. — Тя просто ще избяга отново от нас. Както избяга от ай. Като заек… — Гадателката на кости заповяда. Ще поставим плешката над пламъците. Ще видим картата. — И защо този път трябва да е вярна? Старецът бавно се приведе и погали с ръка мекия мъх. — Защо ли? Разтвори сетивата си, съмняваща се. Тази земя вече живее. Тичаше. На свобода. Яхнал душата на бог, в мускулите на свиреп древен звяр. Яздеше душа… … изведнъж запя, изпълнен с радост. Мъхове и лишеи под лапите му, плиснала се вода от стар дъжд, опръскала козината по краката му. Мирис на обилен, плодороден живот — свят… Тичаше. Болката вече се бе превърнала в глъхнещ спомен, в смътно възпоминание за една клетка от кости, за натиск, за неспособност да си поеме дъх. Вдигна глава и от гърлото му изригна гръмовен вой, от който небето потрепери. Отвърнаха му, някъде далече. Все по-близо. Фигури, сиви, кафяви и черни мълнии през тундрата, извираха по хребетите, спускаха се стремглаво в плитките долини, покрай грамадните морени. Ай. Събратята. Децата на Баалджаг — на Фандърей, — призрачни спомени от нявгашните души на Т’лан Ай. Баалджаг не беше ги пускала, беше се вкопчила в тях, вътре в себе си, в сънищата си — в един безвременен свят, в който един Древен бог беше вдишвал своя безсмъртен живот. Ай. Техният бог бе предизвикал небесата със зверския си вой и сега те се стичаха към него. И… още някой. Тогг забави, вдигна глава — всички ай вече тичаха с него, клан след клан, дългокраките вълци на тундрата, като вихър… Тя беше тук. Беше дошла. Беше я намерил. Тичаше. Вече близо. Рамо до рамо с Баалджаг, с ай, които бяха носили толкова дълго ранените си, изстрадали души. Баалджаг, която бе дошла да се събере отново с децата си — децата на сънищата й. Чувства. Неизмерими… И Фандърей закрачи до него. Зверските им умове се докоснаха. За миг. Само това. Нищо повече не беше нужно. Заедно. Рамо до рамо… Два древни вълка. Бог и богиня. Гледаше ги, без да знае кой самият е той; нито дори къде би могъл да се намира, за да види това събиране. Гледаше, изпълнен с радост за двамата. Тичаше. Напред ги очакваха троновете. Мхаби вдигна рязко глава, тялото й се вкочани и се загърчи в усилието си да се измъкне от ръцете му. Беше малка и силата му я надви. — Вълци, момиче. Няма защо да се боим. „Няма защо да се боим. Лъжи. Те ме гонеха. Всеки път. Преследваха ме из тая пуста земя. А сега чуй, идат отново. А този дару, който ме влачи, той дори нож няма.“ — Има нещо напред — изпъшка Круппе, намести я в тромавата си прегръдка и се олюля под тежестта й. — По-лека беше, да ти кажа! Сега само да намериш повечко воля, и ще ме събориш. О, не! Би могла да ме понесеш! „Воля. Само воля ли трябва да намеря? Да се отскубна от ръцете му? Да избягам? Къде?“ — Момиче, чуй думите на Круппе! Той те моли! Това — този свят — вече не е сънят на Круппе! Разбираш ли? Трябва да се прехвърли от мен. Трябва да се предаде! Залитаха по някакъв полегат склон. Вълците виеха зад тях и се приближаваха бързо. „Пусни ме.“ — Прескъпа мхаби, тъй уместно наречена! Сега ти си наистина съсъдът! В теб… вземи от мен този сън. Позволи му да изпълни духа ти. Круппе трябва да ти го предаде — разбираш ли? „Воля.“ Изведнъж тя се изви и заби лакът в корема на Круппе. Той изохка и се преви на две. Изтръгна се от прегръдката му, докато падаше, скочи… Зад тях — десетки хиляди вълци. Тичаха към нея. А пред тях — два гигантски звяра, излъчващи ослепителна сила. Мхаби извика, обърна се. Пред нея имаше плитка падина. И дълга ниска колиба от извити кости, кожа, овързана с повясмо, входът — зейнал широко отворен. А пред колибата стоеше малка групичка риви. Мхаби се затътри към тях. Вълците изведнъж се появиха от всички страни, закръжиха около колибата. Без да поглеждат към ривите. Нито към нея. С много пъшкане и усилия Круппе се изправи. Олюля се и тръгна към нея. Тя го погледна неразбиращо. Той извади мръсна кърпа от широкия си ръкав и отри потта от челото си. — Малко по-надолу с този лакът, скъпа, и… — Какво? Какво става? Круппе се спря и се огледа. — Е, влезли са значи. — Кои? — Как кои? Тогг и Фандърей, разбира се. Дошли са да си вземат Трона на звяра. Или троновете, в случая. Не че ако влезем в колибата, ще видим вълци, чучнали се на два големи стола, естествено. Самото присъствие утвърждава владеенето, несъмнено. Въображението на Круппе е изкушено от други, да ги наречем по-прозаични образи, но по-добре е да ги избегнем, нали? А сега, момиче скъпо, позволи на Круппе да се отдръпне. Ония, които идат към теб — ами, това е прехвърляне на сън, от един на друг, а благородният Круппе трябва вече да се отдръпне на по-заден план. Тя се обърна рязко. Срещу нея стоеше старейшина риви, с набръчкано от тъжна усмивка лице. — Помолихме я да дойде с нас. Мхаби се намръщи. — Кого сте помолили? — Дъщеря ти. Този свят — той е за тебе. Всъщност той съществува в теб. С този свят дъщеря ти те моли за прошка. — Тя… тя е направила това? — Имаше много участници, всеки от тях подтикнат от неправдата, която те сполетя. Имаше… отчаяние в деня, в който твоята дъщеря бе… сътворена. Онзи, когото знаят под името Круппе. Древният бог, К’рул. Пран Чоул. И ти самата. А когато тя ни побра в себе си — и ние, също така. Силвърфокс пожела да се отзове и на още нещо — трагедията на Т’лан Имасс и на Т’лан Ай. Може би — добави със скръбен жест той — онова, което искаше в сърцето си, се оказа непосилно голямо… — Къде е тя? Къде е дъщеря ми? Старейшината поклати глава. — Обзе я отчаяние. Замина. Далече. Мхаби се смълча. „Гонеха ме. Вие ме гонехте. И ай.“ Погледна надолу, вдигна бавно към очите си младите си ръце. „Истина ли е това?“ Обърна се и се вгледа в очите на Круппе. Той се усмихна. — Ще се събудя ли? Круппе поклати глава. — Онази жена сега спи вечен сън, момиче. И над нея бдят. Твоята дъщеря говори с Гуглата. Стигнаха до споразумение, нали? Тя вярваше, че след като загуби Т’лан Имасс, го е нарушила. Но човек не може да не помисли, че това… разрешение… има и други страни. Круппе е убеден. „Споразумение. Освобождение за Т’лан Имасс. Край. Душите им… предадени на Гуглата.“ „Духове подземни — тя ги е изгубила? Изгубила е Т’лан Имасс?“ — Гуглата няма да се примири… — Тъй ли? Че защо пък да не се примири, скъпа? Ако Господарят на Смърт е лишен от търпение, то Круппе може да танцува по ръбестата глава на Кол! За което той най-убедено те уверява, че не може. Ти няма повече да се върнеш в онова състарено тяло. Мхаби погледна към духовете риви. — Тук ли ще остарея? Тук ли един ден… Старият сви рамене. — Не знам, но подозирам, че не. Ти си съсъдът. Мхаби. „Мхаби… О, Силвърфокс. Дъще. Защо не си тук? Защо не мога да погледна в очите ти? Молбата за прошка е двупосочна.“ Вдиша дълбоко и вкуси сладкия мирис на живот, изпълнил прохладния въздух. „Колко лесно било. Да поема в себе си този свят.“ Свали първата медна гривна и я подаде на риви. — Мисля, че това е ваше. Той се усмихна. — Силата му послужи ли ти добре? Тя кимна. — Неизмеримо… Незримо присъствие изпълни ума й. — Мхаби. „Тогг. Тътнещата мощ, волята на самата зима.“ — Ние обитаваме това селение. Царството на Двата трона на зверовете. Но ти си неговата господарка. С мен има един. Смъртен дух. Скъп и обичен дух. Искам да го освободя. Искаме да го освободим. От този свят. Даваш ли ни… „Да. Освободете го.“ Благослов. Останал без бог, не можеше да го даде. Не и в истинската му форма. Ала не бе съзнавал необятността на смъртната си душа, да може да побере в себе си страданието на десетки хиляди, на множеството, което бе живяло със скръбта и болката почти триста хиляди години. Виждаше лица. Безчет лица. Съсухрени, с тъмни ями вместо очи. Суха разкъсана кожа. Виждаше костта, лъснала под пластовете сплетени като коренища жили и мускули. Виждаше ръце — нацепени, прекършени, празни — и все пак в тях все още се таяха призраците на мечове. Беше на колене и гледаше плътните им редици, и валеше, валеше пороен дъжд, придружен от стонове и пукот, изпълнил мрака отгоре. Те стояха неподвижни, свели глави. И все пак можеше да види лицата им. Всяко лице. Всички. „Имам вашата болка.“ Главите бавно се вдигнаха. И той ги усети. Усети внезапното облекчение, просмукало се в тях. Направих всичко, на което съм способен. Ала не е достатъчно. Знам. Все още. Взех страданието ви… — Ти взе страданието ни, смъртни. В себе си… — Не разбираме… защо. Заради всичко, което плътта ми не може да обхване… — Не можем да отвърнем на дара, който ни даде. Ще го отнеса с мен. — Молим те, смъртни… Все някак. — Причината. Молим те. Да ни благословиш така… Аз съм… — Смъртен? Извинете ме. Искате да знаете за мен. Аз съм… смъртен, както казвате. Човек, роден преди три десетилетия в град Ерин. Фамилното ми име, преди да се отрека от него пред Откровението на Финир, беше Отанталаян. Баща ми беше корав мъж. Майка ми се усмихна само веднъж през всичките години, откакто я знам. В мига преди да си тръгна. Все пак помня тази усмивка. Сега си мисля, че баща ми я е прегръщал, за да я притежава. Че тя е била пленница. Мисля си сега, че усмивката й е била в отговор на бягството ми. Мисля си, че със заминаването си съм взел нещо от нея. Нещо достойно да бъде на свобода. Откровението на Финир. В Откровението… чудя се дали просто не съм си намерил нов затвор? — Тя е свободна вътре в теб, смъртни. Това би било… хубаво. — Не бихме те лъгали, Итковиан Отанталаян. Тя е свободна. И все така се усмихва. Ти ни каза кой си. Но все още не разбираме твоята… щедрост. Състраданието ти. И затова те питаме отново. Защо направи това за нас? Говорите за състрадание. Вече разбирам нещо от състрадание. Искате ли да чуете? — Говори, смъртни. Ние, хората, не разбираме състраданието. Всеки миг в своя живот му изменяме. Да, знаем, че то е нещо достойно, ала с това, че знаем, му приписваме цена, пазим се да го отдаваме, вярваме, че трябва да се заслужи. Т’лан Имасс. Състраданието е безценно в най-истинския смисъл на тази дума. То трябва да се дава свободно. В изобилие. — Не разбираме, но дълго ще мислим над думите ти. Винаги като че ли остава още да се свърши. — Не отговори на въпроса ни… Не. — Защо? Под дъжда, в сгъстяващия се мрак, Итковиан се затвори около всичко, което бе побрал в себе си, затвори се и бавно се смъкна назад. Назад. Защото… бях Щит-наковалня. Но сега… Свърших. И умря, под поройния дъжд на Луната. Сред необятната преродена тундра със сладкия пролетен дъх Силвърфокс вдигна глава. Пред нея стояха двама Т’лан Имасс. Единият — жена — бе пронизан с три меча. Другият беше толкова пребит, че едва стоеше на краката си. Зад тях, смълчани и замръзнали — Т’лан Ай. Силвърфокс понечи да се обърне. — Не. Ще останеш тук. Тя изгледа с гняв пребития воин, който й бе проговорил. — Смееш да ме изтезаваш? Силата на страстта й сякаш го разтърси, но той се овладя и не трепна. — Аз съм Онос Т’уулан, Първият меч. Ти си Призовницата. Ще ме изслушаш. Силвърфокс помълча, после кимна. — Добре. Говори. — Освободи Т’лан Ай. — Те ми отказаха… — Сега са пред теб. Дойдоха. Духовете им ги очакват. Искат отново да бъдат смъртни, в този свят, който ти сътвори. Смъртни, а не изгубени в сънища, Призовнице. Смъртни. Дари ги. Сега. „Да ги даря…“ — И те искат това? — Да. Посегни към тях и ще разбереш, че е истина. „Не. Не искам повече болка. — Вдигна ръце, привлече от силата на Телланн и затвори очи. — Колко дълго са били оковани! Колко дълго търпях на плещите си бремето на верността тези същества…“ И ги освободи от Ритуала. Усилие, изискващо толкова малко от самата нея, че се изуми. „Толкова лесно. Да ги направиш отново свободни.“ Отвори очи. Немрящите вълци ги нямаше. Но не бяха в забвение. Знаеше, че душите им отново са се събрали с плътта и костите. Съживени отново. И не тук, в това селение на вълчи богове. Тя беше Хвърлячка на кости в края на краищата. Такива дарове се падаха на нея. „Не, не са дарове. Те са това, заради което бях създадена. Предназначението ми. Единственото.“ Костите на Онос Т’уулан изпукаха, щом се обърна и огледа пустите вече хълмове наоколо. Раменете му се отпуснаха. — Призовнице, благодаря ти. Древната неправда беше поправена. Силвърфокс го изгледа. — Какво друго искате от мен? — Тази, която стои до мен, е Ланас Тог. Тя ще те върне при Т’лан Имасс. Трябва да поговорите. — Добре. Онос Т’уулан не помръдна. Силвърфокс се намръщи. — Е, какво повече чакаме? Той постоя още миг замръзнал, след това бавно извади кремъчния си меч. — За мен — изхриптя и вдигна меча… … и го пусна на земята в нозете си. Тя погледна намръщено оръжието, зачудена над смисъла на жеста — от воина, наречен Първия меч. После бавно го осъзна и очите й се разшириха. „Това, за което бях създадена, в края на краищата…“ — Времето дойде. Кол се сепна. Беше задрямал. — Какво? Какво време? Мурильо притича към мхаби. Рицарят на Смърт продължи: — Тя е готова за полагането. Моят Господар се закле да я пази вечно. Древният бог, К’рул, гледаше с любопитство немрящия воин. — Оставам озадачен. Не — смаян. Откога Гуглата е станал толкова щедър бог? Рицарят бавно се обърна към К’рул. — Моят Господар винаги е бил щедър. — Тя все още е жива — заяви Мурильо и застана между мхаби и Рицаря на Смърт. — Времето не е дошло. — Това не е погребение — отвърна му Рицарят. — Сега мхаби спи и ще спи вечно. Спи, за да сънува. А в съня й, Мурильо, живее цял един свят. — Като Бърн ли? — попита Кол. Древният бог се усмихна в отговор. — Чакайте малко! — сопна се Мурильо. — Колко точно спящи старици имаме напоследък? — Трябва да бъде положена в мир — заяви Рицарят на Смърт. Кол пристъпи и отпусна ръка на рамото на Мурильо. — Хайде, да й постелем долу, да й е по-удобно — кожи, одеяла… Мурильо потръпна под ръката му. — След всичко това? — Изтри очите си. — Просто така… да я оставим? Тук, в тази гробница? — Помогни ми да й постелем, приятелю — промълви Кол. — Няма нужда — каза Рицарят. — Тя няма да усеща нищо. — Работата не е в това — въздъхна Кол. Канеше се да добави още нещо, но видя, че Рат-Фандърей и Рат-Тогг са си смъкнали маските. Бледи сбръчкани лица, затворени очи, от които се стичаха сълзи. — Какво им става на тия? — Боговете им най-после се събраха, Кол. В света на мхаби, вече дом на Троновете на зверовете. Ти не виждаш скръб, а радост. — Да се залавяме за работа, Мурильо — изсумтя Кол. — След което можем да се прибираме вкъщи. — Все пак искам да знам за тези старици, дето сънуват така разни светове! Лабиринтът изригна и трите фигури изхвърчаха от него и се изтърколиха върху прашната сива земя, оплели ръце и крака. Паран се превъртя настрани от Бързия Бен и Пророка, които продължаваха да се боричкат. Докато вадеше меча, чу как джагът изкрещя. Изсвистяха черни паяжини и стегнаха тресящия се на земята Пророк. Бързия Бен се надигна с пъшкане, стиснал Финнеста. На гърдите на джагъта беше клекнала малка фигурка от клонки и суха трева — и се кикотеше ликуващо. — Кой, в името на Гуглата… От все още зейналия портал със съскане изригна огромно черно туловище. Паран извика, извъртя се и замахна отчаяно с меча. Острието се вряза в месо и кост. Нещо… лапа… го удари с все сила в гърдите и го събори. — Спри… проклета котка! Паническият вик на Бързия Бен бе накъсан от магически взрив и пантерата изскимтя от болка. — Ставай, Паран! — изпъшка чародеят. — Ставай, че сили не ми останаха. „Да ставам? Богове, чувствам се разбит на парчета, а той иска да му ставам.“ Успя някак да се надигне и се дръпна, като видя отново звяра пред себе си. Беше се присвил на шест крачки от него, плющеше с опашка и жарките му като въглени очи се бяха приковали в неговите. Оголи острите си зъби в беззвучно ръмжене. Някъде от недрата му изригна друго ръмжене. По-дълбоко, отколкото беше възможно за човешко гърло. Брутална сила потече в тялото му, отне му всичкия усет за собственото му тяло — освен че вече беше, както осъзна, на едно ниво с гигантската пантера. Чу зад себе си накъсания шепот на Бързия Бен: — Велика Бездна! Котката, дръпнала уши, явно се беше разколебала. „Какво в името на Гуглата вижда тя?“ — Гадателко на кости! — изрева Бързия Бен. — Усмири се. Огледай се — виж къде сме! Не сме твои врагове — търсим същото като теб. Тук. Сега. Пантерата направи още една стъпка назад и Паран видя, че се готви да скочи. — Мъстта не е достатъчна! — извика магьосникът. Котката трепна. След миг Паран видя как мускулите й се отпуснаха, след това звярът се замъгли, започна да променя облика си — и пред него застана дребна тъмнокожа кокалеста жена. На дясното й рамо имаше дълбока рана от меч, кръвта се лееше от нея и цапаше ръката й, капеше от пръстите й по прашната земя. Две черни и изключително красиви очи се взряха в него. Паран бавно въздъхна, усети как вътре в него нещо се утаи — и вече отново чувстваше тялото си, разтрепераните си крайници и меча, хлъзгав в ръката му. — Кои сте вие? — попита тя. Капитанът сви рамене. Погледът й се плъзна над него и тя промълви: — Морн. Паран бавно се обърна. Усети процепа като удар в сърцето си. Издутина във въздуха, почти на ръка разстояние от разядения покрив на изоставена кула. Рана, от която кървеше болка… „Каква болка… цяла вечност… богове подземни, в нея е побрана душа. Душа на дете. Затворена. Запечатана в раната. Помня това дете — детето на сънищата ми…“ Бързия Бен се изправи и погледна окования от магия Пророк и стикснера, клекнал на гърдите му. Джагът го зяпаше с нечовешките си, изпълнени с ужас очи. Магьосникът се усмихна. — Двамата с теб, Пророче, ще се споразумеем. — Вдигна бавно Финнеста. — Мощта на Матроната… е побрана в това яйце. Нали? Сила неспособна да се самоосъзнае, ала жива все пак. Откъсната от тялото, което доскоро я бе приютило, и неизпитваща никаква болка. Тя просто съществува тук, в този Финнест, за всеки, който би могъл да я използва. За всеки. — Не — изхриптя джагът с разширени от ужас очи. — Финнестът е свързан с мен. Само с мен. Глупав… — Стига обиди. Искаш ли да чуеш предложението ми? Или двамата с Паран просто да се отдръпнем и да те оставим на нежните нокти на тази Гадателка на кости? Тъмнокосата жена пристъпи към тях. — Какво си намислил, магьоснико? Бързия Бен я погледна през рамо. — Споразумение, Хвърлячко на кости. В което всички печелят. Тя изръмжа. — Никой не печели. Никога. Оставете го на мен. — Толкова важна ли е за теб клетвата на Т’лан? Не мисля. Ти си от плът и кръв — не си участвала в онзи ритуал. — Не съм обвързана с никаква клетва — отвърна тя. — Действам от името на моя брат. — Твоя брат? — попита Паран и прибра меча в ножницата. — Онос Т’уулан. Който познаваше един смъртен. Наричаше го брат. — Допускам, че подобна чест е… рядкост — призна Паран, — но какво общо има това с Пророка? Тя погледна вързания на земята джагът. — За да отмъстя за смъртта на Ток-младши, брата на Онос Т’уулан, трябва да те убия, Пророче. В отговор джагът оголи долните си бивни и рече: — Трябваше да ни убиеш още първия път. Да, помня те. Твоите лъжи. — Ток-младши ли? — попита Бързия Бен. — От Воинството на Едноръкия? Но… — Беше се изгубил — каза Паран. — Хвърлен в един хаотичен лабиринт от Хеърлок. Магьосникът се намръщи. — За да падне в скута на Пророка? Не ми изглежда много… — Появи се там — прекъсна го жената. — При Морн. Пророкът прекъсна пътуването му на север, за да се върне при хората си, пътуване, в което известно време беше с Онос Т’уулан. Пророкът изтерза смъртния, унищожи го. — Ток е мъртъв? — попита зашеметен Паран. — Видях трупа му, да. А сега ще върна на този джаг болката, която си е заслужил. — Не го ли направи вече? — изсъска джагътът. Лицето на Гадателката на кости се изопна. — Почакайте — каза Бързия Бен. — Чуйте ме. Моля ви. — Очите му шареха между нея и Паран. — Аз също познавах Ток и скърбя за тази загуба. Но тя не променя нищо, не и тук, не и сега. — Обърна се отново към Пророка. — Знаеш, че тя още е там. Джагът потръпна и ококори очи. — Не го ли разбра? Матроната можеше да вземе само един. Теб. — Не… — Сестра ти още е там. Душата й е запечатана в онази рана. Така лабиринтите се изцеряват сами, за да не се просмучат един в друг. Първия път беше Матроната — К’Чаин Че’Малле. Дошло е времето да я върнем, Пророче. Гуглата знае какво ще направи Финнест — след като го освободим, след като го отпратим в онази рана… Джагът се усмихна грозно. — Да освободите сестра ми? За какво? Глупак. Сляп, тъп глупак. Попитай Гадателката на кости колко ще оцелеем в този свят? Т’лан Имасс вече ще ни подгонят не на шега. Освобождавам сестра си, и за какво? Кратък живот, изпълнен с бягство — помня, смъртни. Помня! Бягството. Без сън. Майка ни, която ни носеше, как се хлъзгаше в калта… — Извърна леко глава. — О, и как помня и теб, Хвърлячко на кости! Ти ни изпрати в онази рана — ти… — Сгреших — отвърна жената. — Мислех — вярвах, — че е портал към Омтоуз Феллак. — Лъжкиня! Може да си от плът и кръв, но омразата ти към Джагът не е по-различна от тази на немрящия ти род. Не, ти беше намерила по-ужасна орис за нас. — Не. Вярвах, че ви спасявам. — И така и не си разбрала истината? Не си я разбрала? Паран видя как се изопна лицето й. — Не можех да променя стореното. — Страхливка! — изкрещя джагът. — Хайде стига! — прекъсна го Бързия Бен. — Сега можем да го оправим. Върни Матроната в раната, Пророче. Освободи сестра си. — Защо? Защо да го правя? За да видя как Т’лан Имасс ще посекат и двама ни? — Той е прав — заяви жената. — И все пак, джаг, по-добре това, отколкото цяла вечност в болка, каквато изпитва сега твоята сестра. — Трябва само да почакам. Някой ден все някой глупак ще дойде тук, ще порови, ще посегне към портала… — И ще направи размяната? Ще освободи сестра ти? — Да! Без да го разберат Т’лан Имасс. Без да… — Едно малко дете — промълви Бързия Бен. — Само. В една пустош. Имам по-добра идея. Джагът оголи зъби и изръмжа. Магьосникът бавно се наведе над Пророка. — Омтоуз Феллак. Вашият лабиринт е подложен на щурм, нали? Т’лан Имасс са извършили пробив в него преди много време. И сега всеки път, щом той се разтвори, те го разбират. Знаят къде и идват… Джагът го гледаше с гняв. Бързия Бен въздъхна. — Работата, Пророче, е в това, че съм намерил място за него. Място, където да остане… скрит. Извън възможностите на Т’лан Имасс да го засекат. Омтоуз Феллак може да оцелее, Пророче, в цялата си мощ. Да оцелее и да се изцери. — Лъжи. Стикснерът на гърдите му проговори: — Вслушай се в магьосника, джаг. Предлага ти милост, каквато не заслужаваш. Паран се покашля. — Пророче. Знаеш, че си бил използван. Твоята сила… не е била Омтоуз Феллак, нали? — Използвах каквото можех — изхриптя джагът. — Лабиринта на Хаос, да. В който е затворен един ранен бог. Окования, същество с неизмерима мощ, същество, обладано от болка, чиято единствена цел е да унищожи този свят, всички лабиринти — включително Омтоуз Феллак. Той е безразличен към желанията ти, Пророче, и те използваше. Нещо повече, злъчта в душата му, той… говореше чрез теб. Укрепваше, нанасяйки болка и страдание… чрез теб. Откога Джагът се интересуват единствено от разрушението? Дори Тираните не са властвали с такава жестокост като теб. Кажи ми, Пророче, още ли се чувстваш извратен отвътре? Още ли те радва мисълта как нанасяш болка? Джагът се смълча. „Богове, Бързак, дано да си прав. Дано лудостта на този Пророк да не е негова. Да си е отишла — да се е откъснала…“ — Чувствам се… празен — изхриптя джагът. — И все пак защо трябва да ви вярвам? Паран го изгледа и промълви: — Освободи го, Бързак. — Чакай малко… — Пусни го, ти казах. Не можеш да преговаряш с пленник и да очакваш, че ще повярва и на една твоя дума. Пророче, мястото, което Бързия Бен си е наумил — никой, никой няма да може да ви манипулира там. А може би по-важното е, че ще имате възможност да накарате Окования да плати за своята наглост. И най-сетне, ще получиш сестра си — все още дете, — което ще трябва да се изцери. Пророче, тя ще има нужда от теб. — Твърде много залагате на това, че все още е останала троха чест, достойнство и състрадание у този джаг — заяви Гадателката на кости. — След всичко, което е направил, все едно дали по своя воля, или не, той ще изврати това дете, както е извратил себе си. Паран сви рамене. — Значи толкова по-добре за детето и за брат му, че няма да са съвсем сами. Пророкът присви очи. — Няма да сме сами? — Освободи го, Бързак. Магьосникът въздъхна и се обърна към стикснера, клечащ на гърдите на джага. — Пусни го, Таламандас. — Най-много да съжалим — отвърна съществото и се смъкна на земята. Магическата паяжина примига и изчезна. Пророкът се надигна с мъка. Поколеба се, спрял очи на Финнеста в ръцете на Бързия Бен, след което се обърна към Паран и прошепна: — Това друго място… далече ли е? Джагътското дете, няколкогодишно момиченце, пристъпи объркано от ранения лабиринт, свило ръце в скута си по начин, който сигурно беше научило от отдавна мъртвата си майка. Най-обикновен жест, но изпълнен с такова достойнство, че предизвика сълзи в очите на Паран. — Какво ще си спомня? — прошепна Килава. — Нищо, надявам се — отвърна Бързия Бен. — Двамата с Таламандас ще, ъъъ, поработим над това. Пророкът изхлипа. Стоеше разтреперан, нечовешките му очи се бяха приковали в пристъпващото към тях дете. Беше ги видяло, но явно търсеше още някого, стъпките му се забавиха. — Иди при нея — подкани го Паран. — Тя помни… брат… — Нищо. Сега ще намери чичо. Джагът се поколеба. — Ние… не сме известни със състрадание към близките си… Паран се намръщи. — А ние, човеците, да не би да сме? Не си единственият, за когото такова нещо означава усилие. Много неща има да оправяш, панионецо, като започнеш със самия себе си, с това, което си сторил. В това остави детето — твоята сестра — да ти бъде водач. Върви, проклет да си — двамата имате нужда един от друг. Джагът пристъпи, но отново се поколеба, обърна се и погледна Паран в очите. — Човеко… Онова, което причиних на твоя приятел, Ток-младши… съжалявам. — Погледът му се отмести към Килава. — Каза, че имаш близък, Гадателко на кости. Брат. Тя поклати глава, сякаш очакваше въпроса. — Той е Т’лан Имасс. От Ритуала. — Значи и ти като мен имаш да извървиш голямо разстояние. — Да извървя? — Пътя към изкуплението, Гадателко на кости. Знай, че не мога да ти простя. Все още не. — И аз на теб. Той кимна. — И двамата имаме да се учим. И се обърна и тръгна към сестра си. Тя знаеше кои са й близки и все още не беше изгубила любовта си, потребността си от тях. И преди Пророкът да вдигне ръце към нея, беше разтворила своите за прегръдка. Огромната пещера се разтърси и от кривите стени потече рядка кал. Паран зяпна най-близкия, отрупан с диаманти гигант: масивните му ръце, вдигнати към тавана. Сякаш се разпадаше пред очите му. Заразата в плътта на Бърн се усещаше съвсем осезаемо, някъде почти над тях. Гигантът не беше сам — по цялата дължина на пещерата, във всички посоки се виждаха огромните, наподобяващи деца слуги. И да бяха забелязали появата им, не го показваха с нищо. — Тя спи — промълви Килава. — За да сънува. Бързия Бен я погледна рязко, но не отвори уста. Сякаш очакваше нещо. Паран се озърна към дребничкия Таламандас. — Баргаст си бил преди, нали? — Още съм, Господарю на Колодата. Моите новородени богове са с мен. „Всъщност у теб има повече от силата на Гуглата, отколкото в твоите баргастки богове.“ Но капитанът само кимна. — Заради теб Бързия Бен може да използва лабиринтите. — Да. Но аз съм нещо много повече. — Несъмнено. — Ето, че идва някой — обяви с облекчение Бързия Бен. Паран се обърна и видя приближаващия се по дългия криволичещ тунел силует. Старица, облечена в дрипи — подпираше се на две тояги. — Добре си дошла — извика Бързия Бен. — Не бях сигурен… — На младите им липсва вяра и ти, Пустинна змийо, не си изключение! — Тя се подпря на едната тояга, порови из гънките на наметалото си и извади едно гладко камъче. — Ти ми остави това, нали? Призивът ти беше чут, магьоснико. Е, къде са тези ужасни джагъти? А, и Гледачката на кости, соултейкън, също. Каква необичайна компания — колко ли странна ще да е тази история — да ви събере всички заедно! Не, не ми я разправяйте, не съм чак толкова любопитна. — Спря се пред Пророка и огледа за миг детето в прегръдката му, преди да вдигне към него пронизващия си поглед. — Стара съм! — изсъска му. — Избрана от Спящата богиня, за да ти помогна да се погрижиш за сестра си. Но първом трябва да разбулиш своя лабиринт. Със студ ще надвиеш тази зараза. Със студ ще забавиш разпадането, ще вкочаниш легиона на слугите й. Омтоуз Феллак, джаг. Освободи го. Тук. Сега Бърн ще те прегърне. Паран направи гримаса. — Колко лош избор на думи. Старата вещица се изсмя. — Но думи, които ще разбере, нали? — Едва ли. Освен ако не искаш да го убиеш. — Не бъди толкова педантичен, войниче. Джаг, лабиринтът ти. Пророкът кимна и разбули Омтоуз Феллак. Въздухът изведнъж стана смразяващо студен, слана и скреж замъглиха въздуха. Бързия Бен се беше ухилил. — Достатъчно студеничко ли е за теб, вещице? Тя се изкиска отново. — Знаех, че не си глупак, Пустинна змийо. — Честно казано, трябва да благодаря на Пикър, че ми даде идеята. В нощта, в която със Сакатия бог ни се кръстосаха пътищата. Както и на твоите намеци за студеното. Вещицата се извърна и погледна строго Килава. — Хвърлячко на кости. Вслушай се добре в думите ми — този лабиринт няма да бъде нападан от твоя род. На никого няма да казваш за тази сетна проява на Омтоуз Феллак. — Разбрах те, вещице. Оттук, изглежда, започва моят път към изкуплението. Достатъчно пъти съм се отричала от своя род, за да изтърпя още малко угризения. — Обърна се към Бързия Бен. — А сега, магьоснико, бих искала да си тръгна. Ще ни изведеш ли оттук? — Не, по-добре да ни изведе Господарят на Колодата — така няма да останат следи. Паран примига. — Аз ли? — Нарисувай карта, капитане. В ума си. — Карта ли? На какво? Магьосникът сви рамене. — Измисли нещо. Войниците бяха преместили встрани трите тела, покрити с пелерини заради дъжда. Грънтъл видя, че Корлат стои до тях, с гръб към него. Даруджистанецът бе застанал близо до търговския път, отвъд който лежеше Итковиан. Вкочанен и самотен в тъмното. Т’лан Имасс бяха изчезнали. Оцелелите Сиви мечове бавно се приближаваха към него, всички пеша, освен едноокия Анастер, който беше като че ли безразличен към всичко, дори към огромната летяща планина, извисила се над северния хребет и хвърляща дълбок покров над гората. На билото на хълма, срещу смрачения град, стоеше Каладън Бруд, с Хъмбръл Тор от дясната му страна и Хетан и Корлат — отляво. Грънтъл виждаше и раздърпаната колона на оцелялата войска на Дужек, бавно точеща се от северната порта. Толкова малко бяха останали. Ривски фургони вече навлизаха в Корлат, опразнени за труповете, които щяха да изнесат. До вечерта оставаше по-малко от камбана. Нощта щеше да е дълга. Неколцина малазански офицери, водени от Дужек, бяха стигнали до подножието на хълма. Сред тях имаше и един сиърдомин, представляващ вече предалите се сили на Панион. Грънтъл тръгна към Бруд и тримата баргасти. Върховният юмрук беше чул вестта — виждаше го ясно по смъкнатите му рамене, по начина, по който прокарваше широката си длан по състареното си лице; личеше, че духът му е напълно сломен. Вдясно от Бруд се разтвори портал. От него пристъпиха няколко малазанци, водени от Артантос. Ярки, чисти и непокътнати униформи под мрачните лица. — Смъртни мечо? Грънтъл се обърна към гласа. До него беше застанала една от по-старите жени от легиона. — Да? — Искаме да вдигнем Детското знаме, Смъртни мечо. — Не тук. — Сър? Грънтъл посочи мъртвата полоса. — Там. Между падналите. — Сър, там ще остане в тъмното. Той кимна. — Да. Вдигнете го там. — Слушам, сър. — И никакви почетни титли и звания повече. Казвам се Грънтъл. Капитан на охрана, в момента без работа. — Вие сте Смъртният меч на Трейк, сър. Той я изгледа с присвити очи. Тя се обърна и се загледа към мъртвата полоса. — Титла, спечелена в кръв, сър. Грънтъл потръпна, извърна очи, помълча, после каза: — Добре. Но не съм войник. Мразя войната. Мразя убийствата. — „И никога повече не искам да видя бойно поле.“ Тя само сви рамене и тръгна към жалкото си отделение. Вниманието на Грънтъл отново се върна към събралите се важни особи. Артантос — Тайсхрен — се беше заел с представянията. Посланик Араган — висок, нашарен с белези от битки мъж, който като че ли страдаше от главоболие — дошъл тук да преговаря от името на императрица Ласийн за бъдещото управление на Корал. Неколцина души антураж. Бруд каза, че официалните преговори ще трябва да изчакат до пристигането на Аномандър Рейк — очаквали го всеки момент. Погледът на Грънтъл се върна към Дужек, току-що пристигнал с офицерите си. Очите на Върховния юмрук се бяха спрели на Корлат в другия край и на едно от трите покрити тела, положени върху тревата. Дъждът все още валеше, миризмата на изгоряло бе надвиснала тежко във въздуха. Вечерният здрач се спускаше. „Да, този ден свършва в пепелища и дъжд.“ „В пепелища и дъжд.“ Тичаше. Ехо на спомен за слава и радост. Яхнал чувството. Бягството от болката, от затвора на костите, от огромните влажни люспести ръце, от място без вятър, без светлина, без топлина. От студена плът. Бяла, сварена. Черна, овъглена. От изтръпнали пръсти, които тъпчат късовете в уста, която, докато дъвчеше, се изпълваше със собствената му кръв. От коравия студен камък с патината на човешка мръсотия. Мръсна плът, воня на размазани екскременти… Тичаше… Взрив от болка, вляла се във внезапен порив. Кръв в жилите. Хрипливо поет дъх — ала дълбоко, дълбоко в здрави дробове. Единственото му око се отвори. Ток се огледа. Седеше на кон. Облечени в сиво войници го бяха заобиколили и го гледаха изпод очуканите си в битки шлемове. „Аз… аз съм цял.“ „Здрав.“ „Аз…“ Облечена в броня жена пристъпи към него. — Сега ще се откажете ли от своя бог, сър? „Моят бог? Облеченото в мъртва плът. Коравата джагътска душа — не, не е бог. Пророкът. Скован от страх. Наранен от предателства.“ „Моят бог?“ „Тичащ. Освободен. Звярът.“ „Вълкът. Тогг.“ „Моят съименник…“ — Той ви доведе тук, сър, но вие не сте пожелали нищо. Знаем, че душата ви е тичала с боговете-вълци. Но вие отново сте в света на смъртните. Тялото, в което се озовахте сега, е благословено. То вече е мъртво. Все пак, сър, трябва да изберете. Ще се откажете ли от своите богове? Ток погледна дланите си, мускулите на бедрата си. Ръце с дълги пръсти. Вдигна ги и опипа лицето си. Прясна рана, отнела същото око. Все едно. Свикнал беше с това. Младо тяло — по-младо от онова, което беше оставил. Погледна отгоре жената, после — войниците. — Не. Войниците се смъкнаха на коляно, навели глави. Жената се усмихна. — Вашият отряд ви приветства, Смъртни мечо на Тогг и Фандърей. „Смъртен меч.“ „Значи ще тичам отново…“ В Лабиринта на Телланн Ланас Тог отведе Силвърфокс до ръба на широка долина. Беше пълна от бряг до бряг с клановете на Т’лан Имасс. Неподвижни, мълчаливи… „И все пак различни.“ „Необременени?“ Изпълни я болка и жал. „Забравих ви всички. Оставих ви. Измених ви.“ Пран Чоул пристъпи напред и й кимна за поздрав. — Призовнице. Силвърфокс усети, че трепери. — Можете ли да ми простите, Пран Чоул? — Да ти простим? Няма какво да се прощава, Призовнице. — Не исках да отхвърлям задълго желанието ви — само докато… докато… — Разбираме. Не бива да плачеш. Нито за нас, нито за себе си. — Аз… сега ще ви освободя, както направих с Т’лан Ай — ще сложа край на Клетвата ви, Пран Чоул, ще ви освободя… през Портата на Гуглата, както пожелахте. — Не, Призовнице. Тя се стъписа. — Изслушахме Ланас Тог, жената воин до теб. Имаме близки, Призовнице. Съсипва ги война на един континент, далече на юг. Не могат да избягат от тази война. Искаме да отидем там. Искаме да спасим своите братя и сестри. А след като изпълним тази задача, ще се върнем при теб. За да потърсим забравата, която ни очаква. — Пран Чоул… — Гласът й се прекърши. — Искате да останете в своето терзание… — Трябва да спасим близките си, Призовнице, стига да можем. С Клетвата силата си остава. Ще ни е нужна. Тя бавно се съвзе, усмири скръбта си и трепета си. — Тогава ще тръгна с вас, Пран Чоул. Всички ние. Найтчил, Татърсейл, Белурдан и Силвърфокс. Гадателят на кости дълго мълча. — Честта ще е висока за нас, Призовнице. Силвърфокс се поколеба. — Вие сте… променени. Какво направи Итковиан? Морето от увенчани с черепи глави се сведе при споменаването на това име и гледката отне дъха й. „Кълна се в Бездната, какво е направил този човек?“ Пран Чоул дълго мълча, преди да отвърне: — Огледай се, Призовнице. Виж живота в този свят. Посегни и почувствай силата, тук, в тази земя. Тя се намръщи. — Не разбирам. Това селение сега е дом на Троновете на зверовете. Тук има духове на риви… два вълка-богове… Пран Чоул кимна. — И не само това. Ти, може би неволно, създаде свят, в който се разнищва Клетвата на Телланн. Т’лан Ай… вече отново смъртни — този жест беше по-лесен, отколкото очакваше, нали? Призовнице, Итковиан освободи душите ни и намери, в този свят, който ти създаде, място. За нас. — Били сте… избавени? — Избавени? Не, Призовнице. Само ти си способна да сториш това. Т’лан Имасс бяха пробудени. Спомените ни — те отново са живи, в земята под нозете ни. И те са онова, в което ще се върнем в деня, в който ще ни освободиш. Гадателко на кости, ние очаквахме само забрава от това избавление. Не можехме да си представим, че е възможна алтернатива. — А сега? — прошепна тя. Пран Чоул килна глава. — Онова, което така драговолно прегърна един смъртен… е по-голямо от нас. — Обърна се да тръгна надолу към редиците, но спря и я погледна през рамо. — Призовнице. — Да? — Очаква ни една задача… преди да започнем дългия си път… Пикър седеше на един от опушените камъни и гледаше с мътни от умора очи ривите, които се движеха из развалините и търсеха още трупове. Мяркаха се и панионски войници, невъоръжени — единствените граждани, останали в Корал, като че ли бяха или измрели, или оглозгани до кокал. Подпалвачите на мостове, загинали в цитаделата, вече бяха откарани на един фургон — Пикър и жалкото й отделение бяха извадили повечето на улицата още докато зданието се срутваше около тях. С помощта на магия бяха намерени и извадени още няколко трупа, от Тайст Андий, неколцина от които все още се мотаеха наоколо, сякаш очакваха нещо или някого. Единствените, които все още не бяха намерени, бяха Бързия Бен и Паран и Пикър подозираше, че е така просто защото не са тук. Запалените наоколо факли едва смогваха да надвият сгъстяващия се нощен мрак. Въздухът миришеше на пушек и прах от зидария. От време на време като призрачни спомени проехтяваха далечни болезнени викове. „Бяхме крехки. Унищожени още преди няколко месеца, край Пейл, просто ни беше нужно това време, на малцината, които останахме. Хедж, Тротс, Деторан. Трупове, които все още отдават чест…“ — Казах на ривите нашият фургон да изчака отсам северната порта — обади се Бленд до нея. „Нашият фургон. Фургонът, каращ мъртвите Мостоваци.“ „Първи вътре.“ „Последни навън.“ „За кой ли път.“ Откъм руините на цитаделата блесна светлина. Отворен лабиринт, от който се появиха няколко фигури. Покрита с рани хрътка — пастирско псе по-скоро, — след него лейди Енви и двама сегюле, влачещи трети маскиран воин. — Е, тва вече ще си такова таковата? — измърмори Бленд. Пикър не разбра какво точно има предвид, но и не си направи труда да попита. Лейди Енви ги забеляза. — Милата ми лейтенантка! Колко се радвам, че те виждам жива и здрава. Едва ли ще повярваш какво безочие прояви оня белокос, въоръжен до зъби… — За мен ли се отнасяше това? — попита гърлен глас зад нея. Аномандър Рейк излезе от сумрака. — Ако знаех, че си в цитаделата, лейди Енви, щях да спусна Лунния къс чак до долу. — Ах, какви ужасни думи! — Какво търсиш тук? — изръмжа Синът на Тъмата. — Ами, това-онова, любими. Дали не ми изглеждаш доста войнствено настроен този следобед — все още е следобед, нали? Трудно с да се разбере тука. — Има някаква историйка между тия двамата — прошепна Бленд. — Тъй ли? — провлече Пикър. — По какво пък разбра? „Проклетницата — едно петънце няма по телабата й. Това му се вика друг свят. Но ето че стоим тук, една до друга, в този коридор.“ Аномандър Рейк гледаше накриво застаналата пред него жена. — Какво искаш, Енви? — Ами, половин континент пропътувах, неблагодарник такъв, за да ти съобщя съдбоносна новина. — Да я чуем. Лейди Енви примига и се огледа. — Тук ли, скъпи? Няма ли да е по-добре някъде по-насаме? — Не. Чакат ме други неща. Хайде, казвай. Тя скръсти ръце. — Добре, обаче само боговете знаят защо си правя труда да пазя все още това щедро настроение… — Енви… — Добре, добре. Е, чуй ме тогава, Владелецо на Драгнипур. Скъпият ми баща Драконъс замисля да се изтръгне от оковите в меча. Откъде го знам ли? Кръвта шепне, Аномандър. — Изненадан съм, че му беше нужно толкова време — изсумтя Господарят на Лунния къс. — Е, и какво от това? Очите на лейди Енви се разшириха. — Това перчене лудост ли е? Ако случайно си забравил, двамата адски се постарахме да го заколим първия път! Пикър се обърна към Бленд и я видя как гледа зяпнала Рейк и Енви. — Не помня да си направила кой знае какво — отвърна Аномандър Рейк. — Само стоеше отстрани и гледаше битката… — Точно така! И какво смяташ, че си мисли баща ми за това? Господарят на Лунния къс сви рамене. — Той знаеше достатъчно, за да не потърси помощта ти, Енви. Все едно, вслушвам се в предупреждението ти, но не мога да направя почти нищо, поне докато Драконъс наистина не се освободи. Тъмните очи на жената се присвиха. — Я ми кажи, скъпи, какво знаеш за Господаря на Колодата — ако изобщо знаеш нещо? Рейк повдигна вежда. — Гъноуз Паран ли? Смъртният, който влезе в Драгнипур? Онзи, който прати двете Хрътки на Сянка през портата на Куралд Галайн? Енви тропна с краче. — Непоносим си! Господарят на Тайст Андий й обърна гръб. — Казахме си достатъчно, Енви. — Те ще търсят начин да счупят меча! — Да, биха могли. — Животът ти зависи от прищявката на някакъв смъртен мъж, така ли?! Аномандър Рейк я погледна през рамо и каза: — Е, значи трябва да внимавам. — И продължи към рехавата група Тайст Андий. Енви изсъска вбесено и затича след него. Бленд бавно се извърна към Пикър. — Гъноуз Паран? Капитанът? — Ще го мислим някой друг път — отвърна Пикър. — Все едно, нас не ни засяга. — Стана от камъка. — Събери ги, Бленд. При северната порта. — Слушам. Няма да отнеме много време. — Чакам ви при арката. — Лейтенант. — Какво? — Ти направи каквото можа. — Не беше достатъчно, нали? Пикър тръгна, без да дочака отговора й. Тайст Андий й направиха път. Тя се приближи до почернелия свод на портата. — Един момент. Обърна се и видя забързалия се към нея Рейк. Извърна неволно очи от твърдия, нечовешки поглед на Тайст Андий. — Искам да повървя с вас. Притеснена от неочакваното му внимание, тя хвърли поглед през рамо към лейди Енви, която оглеждаше изпадналия в безсъзнание сегюле. „Храбра жена сте, лейди — даже не трепнахте.“ Синът на Тъмата сигурно беше проследил погледа й, защото въздъхна. — Точно този разговор не бих искал да го подновявам, лейтенант. А ако тя реши да събуди онзи сегюле — а при сегашното й настроение като нищо може да го направи, — не бих искал и да подновявам онзи стар спор. Предполагам, че вие се каните да се върнете на командната позиция на север от града. „Така ли? Не бях помисляла за това.“ Кимна. — Мога ли в такъв случай да ви придружа? „Богове подземни!“ Пикър вдиша дълбоко и отвърна: — Боя се, че в момента не сме много приятна компания. — Така е. Но сте достойна компания. Погледна го учудена. Той й отвърна с гримаса. — Съжалявам, че закъснях. А и не допусках, че в цитаделата има малазански войници. — Не че щеше да има някакво значение, сър. — Тя сви рамене. — Доколкото разбрах, ротите на Дужек не са били пощадени от това, че не бяха в цитаделата. Аномандър Рейк извърна поглед. — Тъжен край за този съюз. Останалите Мостоваци се бяха струпали около тях и слушаха мълчаливо. Пикър изведнъж си даде сметка за тях, за думите, които бяха чули от краткия разговор дотук, за нещата, които бяха останали неизречени. — Този съюз — каза тя — беше здрав, доколкото зависеше от нас. — „От нас. Тези, които стоят тук, пред вас.“ Рейк сигурно я разбра. — Тогава нека още веднъж повървя със съюзниците си, лейтенант. — За нас ще е чест, сър. — До командната позиция на север от града. — Да, сър. Господарят на Тайст Андий въздъхна. — Там има един паднал войник, на който бих искал… да отдам почитта си… „Да. Най-тъжната вест, която чухме днес.“ — Като всички нас, сър. Рейк тръгна до нея, петимата оцелели бойци тръгнаха след тях. Тя стоеше до него на билото и също като него гледаше събиращите се. — Знаеш ли какво ми се иска? Грънтъл поклати глава. — Не, Стони. Какво ти се иска? — Харло да беше тук. — Да. — Бих се примирила поне тялото му да беше тук. Мястото му е тук, сред падналите. А не под някаква купчина камъни незнайно къде. „Харло. Ти ли беше първата смърт в тази война? Нашият ли дрипав отряд беше първият съюзник в нейната кауза?“ — Помниш ли моста? — попита Стони. — Целият порутен, а Харло ловеше риба на един от прекатурените камъни. Тогава видяхме Лунния къс, нали? На южния хоризонт, носеше се на изток. А сега ето ни тук, в сянката на това проклето нещо. Каладън Бруд и Дужек се приближаваха към Корлат, застанала над трите покрити тела. На две стъпки зад тях — Тайсхрен. Магическата патина на младост се беше махнала от лицето му. Нощният въздух се беше стаил и гласовете им стигаха до ушите му. Дужек пристъпи до Корлат и коленичи пред тримата паднали малазанци. — Кой беше тук? — Обърса челото си. — Кой видя как стана всичко? — Аз. Лично — отвърна, без да мисли, Корлат. — И Тайсхрен. В мига, в който Силвърфокс се появи, Каллор нападна първо нас двете. Мисля, че не очакваше, че Уискиджак и двете морски пехотинки ще му се опълчат. Забавиха го достатъчно, докато Тайсхрен успее да се съвземе. Каллор беше принуден да избяга при новия си господар — Сакатия бог. — Уискиджак е кръстосал меч с Каллор? — Дужек дръпна наметалото и мълчаливо се вгледа в лицето на приятеля си. — Строшеният му крак… заради него ли… Грънтъл забеляза как Корлат се поколеба. — Не, Върховен юмрук. Той се счупи след смъртоносния удар. След дълга пауза Дужек поклати глава. — Все му казвахме да намери време да го изцери. „По-късно“, отвръщаше той. Все „по-късно“. Сигурна ли си, Корлат? Че се е счупил след това? — Да, Върховен юмрук. Дужек се намръщи, без да откъсва очи от мъртвеца пред себе си. — Уискиджак беше превъзходен боец с меча… тренираше с Дасем Ълтър и на Дасем му трябваше доста време, докато пробие гарда му. — Погледна през рамо към Корлат, след това — към Тайсхрен. — И с двете пехотинки на фланговете… колко време ви отне, докато се съвземете, Върховен маг? Тайсхрен се смръщи, погледна бързо към Корлат и отвърна: — Само няколко мига, Дужек. Няколко мига и… закъснях. — Върховен юмрук — каза Корлат. — Умението на Каллор с меча… той е изключителен воин. Грънтъл забеляза как лицето на Дужек помръкна още повече. Стони до него промълви: — Тук нещо не е наред. Този крак май е поддал, преди да… Той я стисна за ръката и поклати глава. „Не. Корлат сигурно има някаква причина за това. За тази… измама.“ Стони присви очи, но замълча. Дужек въздъхна и се изправи. — Изгубих приятел. Двете толкова простичко изречени думи се забиха в сърцето на Грънтъл. Болката и скръбта го жегнаха. „Харло… моят приятел.“ „Итковиан…“ Обърна се и изтри очи с опакото на ръката си. Аномандър Рейк беше дошъл, Старата, Великият гарван, изпърха с крила на пътя му. До Сина на Тъмата — Пикър. Зад тях Грънтъл видя другите останали живи Мостоваци: Бленд, Малът, Анци, Спиндъл, Блупърл. С очукани брони, покрити от глава до пети със засъхнала кръв; животът сякаш се бе изцедил от очите им. По склоновете вече се бяха струпали всички оцелели от Воинството на Едноръкия. Бяха по-малко от хиляда души. Зад тях — баргасти и риви, Тайст Андий и останалите от армията на Бруд. Стояха безмълвно, в почит към падналите. Лечителят Малът пристъпи към тялото на Уискиджак. Грънтъл видя как огледа раните, видя как истината се утаи в ума му. Едрият мъж залитна назад, готов сякаш да рухне. Дужек пристъпи да го подкрепи и му помогна да седне на тревата. „Някои рани не заздравяват никога, а този човек току-що получи най-тежката. Да беше оставил поне Уискиджак покрит с наметалото…“ Аномандър Рейк бе застанал до Корлат. Помълча дълго, след което извърна очи. — Корлат, как ще отвърнеш на това? — Орфантал се подготвя, Господарю — отвърна безстрастно тя. — Двамата с брат ми ще издирим Каллор. Рейк кимна. — Щом го намерите, оставете ми го жив. Спечелил си е Драгнипур. — Да, Господарю. Синът на Тъмата се обърна към останалите: — Върховен юмрук Дужек. Върховен маг Тайсхрен. Лунният къс загива и затова моят народ го изоставя. Ще го изпратим на изток, над океана — силата в него угасва и той скоро ще се потопи под вълните. Моля ви тези трима паднали малазанци — убити от предател, доведен тук от мен самия и от Каладън Бруд — тези трима малазанци да бъдат погребани в Лунния къс. Вярвам, че това ще е достоен за тях саркофаг. Всички мълчаха. Рейк се обърна към Пикър. — И моля загиналите от Подпалвачите на мостове също да бъдат погребани там. — Ще има ли място за всички? — попита Пикър. — Уви, не. Повечето камери са наводнени. Пикър вдиша дълбоко и се обърна към Дужек. Върховният юмрук като че ли не можеше да вземе решение. — Някой да е виждал капитан Паран? Никой не отговори. — Добре. Колкото до полагането на падналите Подпалвачи на мостове, решението е ваше, лейтенант Пикър. — Те винаги са били любопитни какво има в Лунния къс — с кисела усмивка каза тя. — Мисля, че това би ги зарадвало. В лагера на обоза, струпан безразборно в гористия парк на север от мъртвата полоса, седемстотин двадесет и двамата Нередовни на Мот бавно се събираха, всеки понесъл на гърба си голям конопен чувал, натъпкан с плячка от града. На едно дърво беше подпряна тежка маса, обърната с изрисуваното долнище нагоре. Краката й бяха откършени преди доста време, но това само я правеше по-лесна за превоз. Нарисуваният образ беше сиял доста време, преди някой да забележи, и пред масата вече се беше струпала сериозна тълпа, зяпнала в сиянието, когато лабиринтът в образа се отвори и през него излязоха Паран и Бързия Бен, следвани от мускулеста жена с черна коса. И тримата бяха покрити със скреж, който започна да се топи още щом лабиринтът се затвори след тях. Един от Нередовните на Мот пристъпи напред. — Поздрави. Аз съм Висш маршал Джиб Боул и тука нещо ме смущава. Паран, разтреперан от жестоко студения въздух на Омтоуз Феллак, го изгледа за миг, след което сви рамене. — И какво е то, Висши маршале? Джиб Боул се почеса по главата. — Ами, това е маса все пак, не е врата… Малко по-късно, докато Паран и Бързия Бен крачеха в тъмното към мъртвото поле, магьосникът тихо се засмя. Капитанът го погледна накриво. — Какво? — Хуморът на Черния лес, Паран. В приказките на най-ужасните магове, които сме виждали някога с теб. — Магове? — Е, името може би е неподходящо за тях. Вещери май ще стои по-добре. Мърморещи под носа си блатни вещери. С парчета кора в косите. Вкарай ги в някоя гора и няма да ги видиш повече, освен ако сами не поискат. Тия братя Боул, те са най-лошите от цялата им пасмина, макар че съм чувал, че между тях имало и една сестра, която изобщо не би поискал да срещнеш, ама изобщо. Паран поклати глава. Килава ги беше оставила веднага след пристигането им. Каза им само „благодаря“, макар Паран да долавяше, че това само по себе си означава за нея необичайно сваляне на гарда, след което потъна в мрака на леса. Капитанът и магьосникът излязоха на търговския път. Лунният къс висеше над главите им и ръсеше ситен мъглив дъждец. Няколко пожара все още озаряваха Корал, но мракът на Куралд Галайн като че ли по някакъв начин ги гасеше. Паран не можеше да изтласка от ума си случилото се. Не беше свикнал да бъде ръката на… изкуплението. Извличането на джагътското дете от наранения портал на Морн го беше стъписало. „Толкова време оттогава… от Пейл. Бях я усетил. Бях усетил това дете, затворено във вечната болка, неспособно да разбере какво е направило, за да заслужи онова, което го е сполетяло. Беше си мислила, че ще намери там майка си — така й казала Килава. Беше държала ръката на брат си.“ „И всичко това е било откъснато от нея.“ „Изведнъж сама.“ „Само с болката.“ „Хиляди години.“ Бързия Бен и Таламандас бяха направили нещо на детето, с магията си му бяха отнели цялата памет за онова, което бе преживяло. Паран долавяше в това пряката намеса на Гуглата — само един бог можеше да постигне такова нещо, не просто да се блокират спомени, а абсолютно отнемане, прочистване на утаеното. Така. Детето беше изгубило брат си. Вместо него си беше намерило чичо. „Но едва ли най-добрият. Пророкът си носи своите рани, в края на краищата…“ А селението на Бърн вече бе намерило нови обитатели. Беше подслонило в себе си един древен лабиринт. — Спомени от лед — бе казал Бързия Бен. — Зной има в тази хаотична отрова — зной, достатъчен за да унищожи тези слуги. Трябваше само да измисля как да забавя заразата, да отслабя отровата. — Бих предупредил Сакатия бог, знаеш ли. Бих му казал, че съм излязъл на пътя му. Сритахме го отзад, знаеш ли. Паран се усмихна. Егото на боговете изобщо не притесняваше Бързия Бен. Все пак магьосникът си беше заслужил правото да изпитва такова свирепо задоволство, нали? Бяха откраднали Пророка изпод носа на Аномандър Рейк. Бяха поправили една стара злина и за техен късмет беше присъствала Килава, за да участва в изкуплението. Бяха премахнали заплахата от Пророка от този континент. И най-сетне, със съхраняването на Омтоуз Феллак, бяха забавили до жалко пълзене заразата на Сакатия бог. „И върнахме живота на едно дете.“ — Капитане — каза Бързия Бен и сложи ръка на рамото му. Отпред, зад последните дървета, склоновете на ниския хълм бяха покрити с хора. Факли проблясваха като звезди. — Никак не ми харесва това — измърмори магьосникът. Телата вече ги нямаше — онези на хълма, както и във фургона, който бяха докарали Пикър и войниците й. Нищо претенциозно нямаше в погребението. Полагането на падналите в недрата на огромната летяща крепост беше оставено на Тайст Андий и на самия Аномандър Рейк. Грънтъл извърна очи нагоре да огледа Лунния къс. Килнат на една страна, той бавно се носеше към морето и забулваше изгряващите звезди, започнали да шарят небето със среброто си. Щом Лунният къс повлече след себе си сянката си, на хребета от другата страна на черния път се видя малка група войници, застанали в полукръг около скромен дървен ковчег и купчина камъни. Едва след миг Грънтъл осъзна какво вижда и дръпна Стони за ръката. — Ела с мен. Тя не възрази и той я поведе надолу по склона, през смълчаните призрачни редици, които се разтваряха пред тях, за да минат. През пътя, през плитката канавка и после — нагоре по лекия склон към билото. Където стотината оцелели Сиви мечове стояха, за да отдадат почит на човека, която беше някога Щитът-наковалня на Финир. Някой ги следваше от разстояние, но те не се обърнаха да видят кой е. Спряха до малката група. Униформите бяха почистени, оръжията — излъскани. Грънтъл видя между бойците — повечето капънски жени и няколко мършави тенесковри — Анастер, яхнал коня си. Котешките очи на Смъртния меч се присвиха към странния едноок младеж. „Не, вече не е онова, което беше. Вече я няма… пустошта в него. В какво се е превърнал, та да се чувства сега като мой… съперник?“ Дестраянтът стоеше най-близо до ковчега и сякаш се взираше в бледото лице на Итковиан. От другата страна на ковчега бе изкопан плитък гроб, пръстта бе струпана на една страна, камъните — на друга. Скромен гроб очакваше Итковиан. Най-сетне капънката отвори уста. — Отбелязваме смъртта на този човек, чийто дух не пътува към никой бог. Той премина през Портата на Гуглата, и това е всичко. Премина. За да остане сам. Няма да смъкне бремето си, защото и в смъртта си остава този, който беше приживе. Итковиан, Щит-наковалня на Откровението на Финир. Помнете го. Когато махна с ръка, за да започне полагането, някой пристъпи покрай Грънтъл и Стони и се приближи до дестраянта. Беше малазански войник. Държеше нещо увито в плат под мишницата си. Заговори на завален дару: — Моля ви, дестраянт, искам да отдам почит на Итковиан… — Както желаете. — Но бих искал да направя и още нещо. — Какво? Малазанецът разви плата и показа шлема на Итковиан. — Аз… не исках да го взема. Но той настоя. Каза, че изгодата от размяната била по-голяма за него. Не беше истина, дестраянт. Можете да видите. Всеки може да види. Вижте шлема, който носи. Беше моят. Искам да си го прибера. Той трябва да носи своя. Този… Дестраянтът се обърна, погледна мъртвия, дълго помълча и накрая поклати глава. — Не, сър, Итковиан щеше да откаже молбата ви. Вашият дар го е зарадвал. Все пак, ако сега сте решили, че шлемът, който сте му дали, е с по-голяма стойност, той нямаше да се поколебае да ви го върне… — Обръщаше се, докато говореше, и погледът й се спря на плачещия войник, после — на нещо отвъд всички тях, и думите й заглъхнаха. Грънтъл видя как очите на младата жена бавно се разшириха. Щитът-наковалня на Сивите мечове изведнъж се обърна — бронята й тихо издрънча — след миг всички бойци я последваха. С тях — Грънтъл и Стони. Малазанецът беше само първият. Под сребърната звездна светлина всички оцелели войници от Воинството на Едноръкия на Дужек идваха и се подреждаха в редици в подножието на склона. С Тайст Андий, риви, баргасти и Черни моранти от двете страни — дълга колона застанали в почит, смълчани фигури… … а когато погледът на Грънтъл се плъзна на изток, към мъртвото поле, и Т’лан Имасс бяха там, и идваха. Силвърфокс стоеше далече встрани и гледаше. Сивите мечове, стъписани и смълчани, се раздвоиха, щом първите Т’лан Имасс излязоха на билото. Водеше ги Хвърляч на кости — държеше в едната си ръка очукана раковина, увиснала на кожена каишка. Немрящият спря и заговори на дестраянта: — Заради дара, който ни даде този смъртен, всеки от нас ще му поднесе приношение. Събрани вкупом, те ще станат неговата гробна могила и тя ще бъде ненакърнима. Ако ни откажете това, ще се опълчим срещу вас. Дестраянтът поклати глава и прошепна: — Не, сър. Отказ няма да има. Гадателят пристъпи към Итковиан и положи раковината на гърдите му. Грънтъл въздъхна. „Ех, Итковиан, май си спечели още приятели.“ Тържествената процесия от скромни дарове — понякога не повече от едно лъскаво камъче, полагани грижливо на растящия куп, покриващ тялото — продължи цялата нощ; звездите довършиха големия си кръг в небето и най-сетне погаснаха пред светлината на утрото. Когато и малазанският войник положи на могилата шлема на Итковиан, тръгна втора вълна — войник след войник се изкачваха по склона, за да оставят дар. Воински знаци, диадеми, пръстени и гривни, ками. През цялото това време Грънтъл и Стони стояха отстрани и гледаха. Сивите мечове също. Когато и последните войници слязоха от хълма, Грънтъл се раздвижи. Загледа се в струпаната грамада и очите му доловиха смътното сияние на магията Телланн, която щеше да съхрани могилата недосегаема — всеки предмет на мястото му, непоклатим — после вдигна лявата си ръка. Тихо изщракване и гривните се смъкнаха. „Съжалявам, Трийч. Учи се да живееш със загубата.“ „Всички го правим.“ Слънцето бавно се издигаше от морето на изток. Паран стоеше с Бързия Бен. Бяха наблюдавали края на поклонението, но не бяха помръднали от мястото си на хълма. Бяха видели как Дужек се включи в мълчаливата колона на поднасящите дарове — един войник, отдаващ почит на друг. Капитанът изпитваше срам заради неспособността си да ги последва. Смъртта на Уискиджак го беше съкрушила твърде много, за да може да тръгне. Двамата с Бързия Бен бяха пристигнали твърде късно и не можеха да застанат с останалите в този официален израз на последна почит — Паран не можеше да повярва, че един толкова простичък ритуал притежава за него такава значимост. Присъствал беше на погребения — още като дете в Унта, на тържествените процесии, където ходеше със сестрите си, с майка си и баща си, за да стои пред някоя крипта в гробищата с увитите в саван тленни останки на някой стар магистрат, донесени на ръце от неговите близки. Церемонии, които го бяха изнервяли, без да изпитва никаква скръб към човек, когото изобщо не е познавал. Погребенията му се бяха стрували безсмислени. В края на краищата нали Гуглата вече беше взел душата. Плачът пред някакво празно тяло му се беше струвал празно губене на време. Майка му и баща му. Не беше присъствал на погребението и на двамата, беше се утешавал с мисълта, че Тавори е осигурила прилична церемония и им е отдала полагащата се почит. Тук войниците бяха свели церемониалността до минимум. Само заставаха мирно, всеки със своите мисли и чувства. И все пак — свързани помежду си. С обвързаността на споделената скръб. А двамата с Бързия Бен бяха пропуснали всичко това, бяха закъснели. Тялото на Уискиджак вече го нямаше. И Паран усещаше в себе си пустота, сърцето му се бе превърнало сякаш в запустяла гробница, тъмна и екнеща от чувства, които не искаха и не можеха да излязат наяве. Смълчани, двамата с магьосника се загледаха към Лунния къс, когато той се понесе още по на изток, над морето, вече на половин левга разстояние. Носеше се ниско във въздуха и много скоро — навярно след не повече от месец — щеше да докосне вълните някъде сред океана и тогава водата отново щеше да нахлуе през пукнатините, да запълни камерите и Лунният къс щеше да потъне в неотзивчивите морски води. Бяха съвсем сами. Най-сетне магьосникът се обърна. — Капитане. — Кажи, Бързак? — Лунният къс. Нарисувай го. Паран се намръщи за миг… после дъхът му секна. Поколеба се, после бавно се наведе и почисти с ръка малък кръг в пръстта. С показалеца си очерта правоъгълник с окръглени ъгли, а в него — груба, но разпознаваема рисунка. Огледа за миг работата си, вдигна очи към Бързия Бен и кимна. Магьосникът се хвана за наметалото му с една ръка и каза: — Преведи ни. „Добре. Само че как да го направя? Вгледай се добре в картата, Паран — не, това само ще ни приземи върху проклетата повърхност, и после кратко, но несъмнено фатално падане във вълните долу. Камера, така каза Пикър. Тронната зала на Рейк. Помисли за тъмнина. Куралд Галайн, неосветено място, безмълвно, място с увити мъртви тела…“ Затворил очи, Паран пристъпи напред и повлече със себе си Бързия Бен. Ботушите му стъпиха на камък. Отвори очи и видя само мастилен мрак, но въздухът миришеше някак… различно. Пристъпи още крачка напред и чу въздишката на Бързия Бен зад себе си. Магьосникът промълви нещо и над тях се появи малък глобус треперлива светлина. Камера с висок таван, навярно двайсет крачки широка и над четиридесет дълга. Бяха се озовали в нещо, приличащо на официално преддверие: зад тях, оттатък сводестия праг, се виждаше коридор. Отпред, в дъното на камерата, се издигаше подиум. Огромният стол, доскоро издигал се на подиума, беше преместен, двата му предни крака бяха на по-ниското стъпало — тронът беше наклонен като за поклон. В центъра на подиума бяха положени три саркофага от черно дърво. По дължината на подстъпа към подиума от двете страни бяха подредени още саркофази, опрени на стените, и над тях танцуваше черната паяжина на магията. Бързия Бен изсъска тихо през зъби. — Да му мисли плячкаджията, дето ще му хрумне да влезе тук. Паран се вгледа в смътния танц на черните нишки по строгите, без никаква украса саркофази. — Прегради? — И не само това, капитане. Но ние няма от какво да се безпокоим. Подпалвачите на мостове са в тези, от двете страни на подстъпа. О, и един Черен морант. — Посочи един саркофаг, който според Паран по нищо не се различаваше от другите. — Туист. Отровата в ръката му го взе една камбана преди първата вълна на Дужек. — Бързия Бен бавно закрачи към друг саркофаг. — Тук вътре… каквото е останало от Хедж. Не е много. Кучият му син се гръмна с една „проклетия“. — Магьосникът застана пред ковчега. — Пикър го описа точно, Хедж. И ще го кажа на Фидлър. Веднага щом се видим. — Помълча още миг, след което се обърна ухилен към Паран. — Мога да си го представя. Душата му, присвита до основата на Портата на Гуглата, как пъха между камъните някоя трошачка… Паран се усмихна, ала с усилие. Продължи напред към подиума, магьосникът тръгна след него. Докато крачеха, Бързия Бен изреждаше тихо имената. — Шанк… Тууз… Деторан… Еймлес… Рънтър… Мълч… Бъклънд… Стори… Лисс… Дасали… Тротс — уф, щях да помисля, че баргастът… не, предполагам, че не. Той е толкова Мостовак, колкото всички нас. И под този капак, Паран, все още се хили… Така Бързия Бен изреди името на всеки, покрай когото минаваха. Около тридесет Подпалвачи на мостове. Падналите бойци от командата на Паран. Стигнаха до подиума. И повече не можеха да продължат. Магията властваше над цялата платформа, леко искряща паяжина от Куралд Галайн. — Ръката на самия Рейк — промърмори магьосникът. — Тези… заклинания. Направил ги е сам. Паран кимна. Беше го чул и от Пикър, но разбираше, че Бързия Бен изпитва нужда да говори, да изпълни камерата с отекващия си глас. — Да знаеш, само кракът го е подвел. Поддал е в неподходящия момент. Сигурно е било замах… което значи, че е бил сгащил Каллор. Щял е да го убие. Иначе изобщо нямаше да замахне така и да се открие. Проклетият крак. Потроши го в оная градина в Даруджистан. Някаква мраморна колона паднала… а Уискиджак просто се оказал на неподходящото място в неподходящия момент. „А сега Пикър и останалите наглеждат Малът. Всеки миг някой се мотае до него. Лечителят може да се опита да се намушка с ножа си по всяко време… ако го оставят. Ех, Малът, той все те разкарваше. «Друг път. Много работа имам сега. Само някаква тъпа болежка. Добре, като свърша, ще го оправя и това.» Вината не е твоя, Малът. Войниците умират.“ Видя как Бързия Бен извади едно камъче от кесията си и го постави на пода пред подиума. — Може да ми се доще да посетя това място отново — промълви той и се усмихна тъжно на Паран. — Двамата с Калам… „Ех, магьоснико…“ Паран погледна отново трите саркофага. Не знаеше кой къде е положен. А и сякаш не беше толкова важно. Уискиджак и двете момичета. Морските пехотинки. „Били са там, с Тайсхрен до края. Винаги честна сделка, магьоснице.“ — Готов съм вече да ги оставим, капитане. Паран кимна. Обърнаха се и бавно закрачиха към входа. Под арката спряха и Бързия Бен погледна към коридора. — Оставили са всичко. — Какво? Кой? — Рейк. Тайст Андий. Цялото си имущество. Всичко. — Защо? Редно е да се заселят в Черен Корал, нали? Градът е съвсем опразнен… Бързия Бен сви рамене. — Тайст Андий. — Каза го с тон, в който звучеше: „Така и няма да разберем.“ Пред тях се очертаха смътните контури на портал и магьосникът изсумтя. — Стилът ти в тези неща е доста странен, Паран. „Да. Стилът на непохватното невежество.“ — Минавай, магьоснико. Видя как Бързия Бен изчезна през портала. След това се обърна, за да огледа камерата за последен път. Светлото кълбо бързо гаснеше. „Уискиджак, благодаря ти за всичко, на което ме научи. Бойци от ротата на Подпалвачите на мостове, искаше ми се да съм по-добър командир. Особено в края. Можех поне да загина с вас.“ „Е, добре, сигурно е много късно. Но ви благославям, за всичко.“ Обърна се и прекрачи през портала. В безмълвната камера светлината заглъхна — кълбото във въздуха примига и угасна. Но в камерата се бе появило ново сияние. Смътно, затанцувало сякаш с черната паяжина по саркофазите. Танц на тайнството. Тежкият фургон от кости и кожа трополеше по търговския път. Емансипор пляскаше с поводите по широките гърбове на воловете. Грънтъл бе застанал по средата на пътя. Чакаше. Слугата го изгледа намръщено и с неохота спря впряга. Почука с пръст по стената зад гърба си и изпънатата суха кожа на влечугото изкънтя като тъпан. Вратата се отвори и Бочълайн слезе, последван от Корбал Броуч. Бочълайн направи няколко крачки и спря срещу Грънтъл, но безизразният му поглед се зарея към смрачения град зад гърба му. — Великолепно — въздъхна той. — Ето това… това място бих искал да нарека свой дом. Грънтъл се изсмя грубо. — Така ли мислиш? Там сега има Тайст Андий. И освен това е част от Малазанската империя. Вярваш ли, че едните или другите ще търпят хобито на приятеля ти? — Той е прав — жално изхленчи Корбал Броуч. — Няма да ми е никак забавно тук. Бочълайн се усмихна. — Виж, Корбал, само си помисли за всички тези още свежи трупове. А и погледни онова поле долу. К’Чаин Че’Малле, вече изрядно разфасовани, на удобни порции, ако щеш. Достатъчно материал да си построим цяло имение, драги колега. Корбал Броуч изведнъж се усмихна. „Богове, спестете ми тая гледка — никога повече, моля ви.“ — Е, брадясал капитане — каза Бочълайн, — бъдете така добър да се отстраните от пътя ни. Но преди това, ако обичате, един въпрос. — Кажи. — Съвсем наскоро получих бележка. Почеркът беше ужасен, и при това бележката беше надраскана върху дървесна кора. Изглежда, че някой си Джиб Боул и неговите братя желаят да ме навестят. Случайно да се познавате с тези господа? Ако е така, може би някакъв съвет за подходящия етикет, с който да им окажем гостоприемство… Грънтъл се усмихна. — Облечете си най-доброто, Бочълайн. — Аха. Благодаря, капитане. А сега, ако благоволите… Грънтъл махна с ръка и им даде път. Сивите мечове се бяха установили на временен лагер на петдесет крачки източно от сияещата могила, вече получила името „Дарът на Итковиан“. От Черен Корал и горите наоколо се бяха появили раздърпани банди тенесковри, измършавели и болнави, и всички се стичаха около лагера. Мълвата за… прераждането на Анастер се беше пръснала, а с нея — и надеждата за спасение. „Сбор. Тези тенесковри навярно никога вече няма да се върнат към онова, което бяха доскоро. Те също се нуждаят от прераждане. Непознатия, вселил се в Анастер — този нов Смъртен меч на Тогг и Фандърей — го чака доста работа…“ Дошъл беше моментът Грънтъл да прецени що за птица е. „Сигурно ще се окаже по-добър Смъртен меч от мен. Сигурно е някой самодоволен, лицемерно набожен тип на тоя проклет, гаден кон. Да, признавам, готов съм да го намразя кучия му син.“ Грънтъл тръгна към Анастер, който бавно яздеше през шумния стан на тенесковрите. Мършави хора се трупаха от всички страни и посягаха да докоснат с пръсти и него, и коня му. На няколко крачки зад него пристъпваше дестраянтът и Грънтъл усети вихрещата се от нея целебна магия — прегръдката на Вълчето откровение беше започнала. Най-сетне Анастер излезе от лагера. Здравото му око забеляза Грънтъл и младежът дръпна юздите да го изчака. Заговори още преди Грънтъл да е успял да си отвори устата. — Ти си Грънтъл, Смъртният меч на Трейк. Дестраянтът ми разказа за теб. Радвам се, че дойде. — Анастер хвърли поглед през рамо към тенесковрите, които се бяха задържали в стана си, сякаш краят му беше някаква невидима, непреодолима за тях преграда, след това слезе от коня. — Щит-наковалня държи да ме виждат отвсякъде — изсумтя той и разкърши ръце и крака. — Писна ми от тоя кон. — Каза, че се радваш, че съм дошъл — избоботи Грънтъл. — Защо? — Ами, ти си Смъртен меч, нали? Мен също ме наричат така. Рекох си, ъъъ… добре де. Какво означава това, между другото? — Не знаеш? — Не. А ти? Грънтъл помълча, след което се ухили. — Май и аз не знам. Анастер въздъхна шумно и напрежението сякаш го напусна. — Слушай. Преди това… ъъъ, преди да се появя в това тяло, бях съгледвач в малазанската армия. И мен ако питат, храмовете са места, където бедните хора плащат, та избите на жреците да са добре заредени. Не искам никакви поклонници и последователи. Оная отзад, дестраянта и Щит-наковалня — богове, какви корави жени! Знаеш ли как ме тормозят? Вече се чувствам точно като Итковиан, не че той чувства нещо, нали. Гуглата да ме вземе дано, само споменаването на името му ми къса сърцето, а дори не го познавах. — Аз го познавах, Анастер. Отпусни се, момче. Мислиш ли, че аз съм молил да ме правят Смъртния меч на Трейк? Бях си водач на керванска охрана, но си бях доволен… — Бил си доволен, че си прост водач на охрана? — Адски добре ми беше. Анастер изведнъж се усмихна. — Виж, спънах се наскоро в едно буренце с пиво — в лагера на Сивите мечове е. Да вземем да си направим една разходка, Грънтъл. — Под дърветата, да. Ще намеря Стони. Една приятелка. Мисля, че ще ти хареса. — Жена? Смятай, че ми е харесала вече. Взимам буренцето и се срещаме тук. — Добър план, Анастер. А, и не казвай на дестраянта и на Щит-наковалня… — Няма, дори да ме изтезават… — Гласът му заглъхна и Грънтъл забеляза как младежът пребледня. После поклати глава. — Е, до скоро, приятелю. — До скоро. — „Приятелю… Да, така мисля.“ Анастер се метна ловко на коня — предишният мъж, вселил се в тялото му, умееше да язди. „Не, не предишният. Мъжът, който е сега.“ Грънтъл го погледа как се отдалечава, след което тръгна да намери Стони. Пара — или дим — все още се разсейваше от четирите впряга на Търговска гилдия Тригали, спрели в подножието на хълма. Бързия Бен беше отишъл да поговори с водача на кервана — натруфено облечен дебел мъж, чиято дълбока умора личеше дори от петдесет крачки. Паран, който чакаше с Мостоваците Дужек на билото, видя как чародеят и тригалският маг подхванаха дълъг разговор, резултатът от който като че ли обърка безкрайно Бързия Бен. След това се включи и даруджистанецът Круппе и спорът се поднови още по-разгорещено. — За какво си говорят? — учуди се Пикър. Паран поклати глава. — Представа нямам, лейтенант. — Сър. Нещо в тона й го накара да се обърне. — Да? — Не биваше да ме назначавате да командвам. Издъних се ужасно, сър. Видя мъката в очите й, но въпреки желанието си не извърна поглед. — Не ти, лейтенант. Командата беше моя, в края на краищата. Аз ви изоставих всички. Тя поклати глава. — Бързака ни разказа какво сте направили, капитане. Отишли сте там, където е трябвало, сър. Всичко беше изиграно добре. Струваше ни се, че във всичко това няма да видим никаква победа, но вече знаем, че не е така — а това означава много повече, отколкото си давате сметка. — Лейтенант, вие все пак излязохте от цитаделата с оцелелите. Никой нямаше да се справи по-добре. — Съгласен съм — изръмжа някой зад гърба му. Появата на Дужек стъписа двамата и те замълчаха. Беше се състарил сякаш с десет години за един ден и една нощ. Беше се изгърбил и здравата му ръка трепереше. — Лейтенант, съберете Мостоваците. Искам да говоря пред всички. Пикър се обърна и махна на петимата да се приближат. — Така. А сега ме чуйте. На един от онези впрягове на Тригали долу е натоварен половин фургон заплати. Целият остатък от заплатата на ротата, носеща името „Подпалвачите на мостове“. За целия състав. Достатъчно, за да си купи всеки от вас цяло имение и съвсем заслужен живот на пълна идилия. Тригалите ще ви откарат в Даруджистан — не ви препоръчвам да се връщате в Империята. Колкото до мен, Тайсхрен и Юмрук Араган, от цитаделата не е излязъл жив нито един Мостовак. Не, нито една дума не искам да чувам — Уискиджак го пожела за вас. Гуглата да ме вземе дано, той го искаше и за себе си. Уважете го това. — Освен това имате още една, последна задача и тя ви отвежда всички в Даруджистан — продължи той. — Тригалите са докарали там някого. В момента за него се грижи Висшият алхимик Барук. Човекът не е добре — мисля, че има нужда от вас. От малазанци. Войници. Направете там каквото можете за него, а когато решите, че не можете нищо повече, си тръгвате. Дужек замълча, огледа ги и кимна. — Това е всичко, Подпалвачи на мостове. Тригалите ви чакат. Капитане, вие останете за малко — искам да поговорим насаме. А, Пикър, предай, моля те, на Върховен маг Бързия Бен да се яви тук. Пикър примига. — Върховен маг? — Кучият син не може да се крие повече — отвърна с гримаса Дужек. — Тайсхрен настоя. Малкият отряд тръгна надолу по склона. Дужек отри чело с треперещата си ръка и се обърна. — Повървете с мен, Паран. — Много добре го направихте, сър. — Не, Гъноуз, не беше добре. Но нищо повече не можех да направя за тях. Не искам последните Подпалвачи на мостове да загинат на някое бойно поле или в някой безименен град, който се бори до сетен дъх за свободата си. Останките от моето Воинство ще отведа в Седемте града, за да подсилим наказателната армия на адюнкта Тавори. Ти си добре дошъл… — Не, сър. Благодаря. Дужек кимна, сякаш го беше очаквал. — И за вас има заплата, при впряговете долу. Вървете си с ротата, с благословията ми. Вече съм ви вписал в списъка на жертвите. — Благодаря, Върховен юмрук. Не мисля, че изобщо съм скроен за добър войник. — Да не съм чул повече такива приказки, капитане. Мислете каквото искате за себе си, но ние ще продължаваме да ви виждаме точно такъв, какъвто сте — благороден човек. — Благороден? — Не онзи вид благородство, Гъноуз. Говоря за този вид, който се доказва, единствения, който е от значение. Защото в тези дни и в този век е адски рядък. — Е, сър, при цялото ми уважение, тук няма да се съглася с вас. Ако отнеса със себе си поне едно преживяване от тази кампания, Върховен юмрук, то ще е многократното ми смирение пред благородството на хората около мен. — Идете при своите приятели Мостоваците, Гъноуз Паран. — Да, сър. Сбогом, Върховен юмрук. — Сбогом. Паран закрачи надолу по склона. Спря за миг, разколебан, след което изправи рамене. „Моите приятели Мостоваците, каза той. Е, краткотраен успех, но все пак…“ „Все пак се справих.“ Без да обръща внимание на мрачните войнишки лица наоколо, Ток-Анастер дръпна юздите пред малката палатка, която му бяха дали Сивите мечове. „Да, Анастер го помня и това тяло може да е неговото, но нищо повече.“ Смъкна се от седлото и влезе. Разрови се и намери буренцето, пъхна го в една кожена торба, метна я на рамо и бързо излезе. Когато отново се качи на седлото, към него се приближи някакъв мъж. Ток го изгледа намръщено. Не беше тенесковри, нито от Сивите мечове. Приличаше по-скоро на баргаст, с тези опърпани кожи по него. И целият нашарен с белези — повече белези от битки, отколкото беше виждал по лицето на жив човек. При все това лицето му излъчваше някаква доброта и спокойствие — лице на благороден човек, не повече от двайсетгодишен, скулесто и въпреки белезите чаровно лице, оградено от дълга черна коса, без никакви фетиши и плитки. Очите му, вдигнати към Ток, бяха меко кафяви. Никога не беше срещал този човек. — Здравей. Искаш ли нещо от мен? — нетърпеливо попита Ток. Мъжът поклати глава. — Исках само да те видя. Да се уверя, че си добре. „Вярва, че съм Анастер. Някой стар приятел сигурно — но не и от помощниците му — щяха да съм го запомнил. Е, няма да го разочаровам.“ — Благодаря. Добре съм. — Това ме радва. — Мъжът се усмихна и го потупа по крака. — Сега си тръгвам, братко. Знай, че те пазя в паметта си. — Все така усмихнат, се обърна и закрачи през струпалите се наоколо Сиви мечове, на север към гората. Ток зяпна след него. „Нещо… нещо в тази походка…“ — Смъртен меч… Щит-наковалня беше подкарала към него. Ток хвана юздите и й подвикна: — Не сега. По-късно. И обърна коня. „Е, добре, дърта вещице. Сега ще видим кой от двамата повече го бива в галопа!“ И пришпори коня. Сестра му го чакаше в края на гората. — Приключи ли? — Да. Продължиха навътре под дърветата. — Липсваше ми, братко. — И ти на мен. — Нямаш меч. — Вярно. Мислиш ли, че ще ми потрябва? — Не повече отпреди, предполагам. — Може би си права. Трябва да намерим някоя кариера. — Баргасткия хребет. Кремък с цвета на кръвта — ще вложа в него сила, разбира се, за да не се троши. — Както вече направи веднъж, сестро. — Толкова отдавна. — Да, толкова отдавна. Под безстрастните погледи на двамата братя лейди Енви пусна магията, пречеща на Мок да се върне в съзнание. Той бавно се съвзе, очите му под маската бяха замъглени от болка. — Е, миличкият ми — промърмори тя. — Май доста си изпати напоследък, а? Мок с усилие се надигна и изгледа навъсено двамата си братя. Лейди Енви стана, погледна одобрително през рамо Сену и Турули и въздъхна. — Вярно, и тях си ги бива. Поизпатиха си, докато те нямаше, Мок. Макар че и твоята не беше лека — весело подхвърли тя. — Трябва да ти кажа, Мок, маската ти се е понапукала. Сегюле посегна и плахо опипа тънката колкото косъм пукнатина, разсякла две трети от лявата част на маската му. — Всъщност — продължи лейди Енви, — признавам с неохота, че нито една фасада не остана… непропукана. Представяш ли си, Аномандър Рейк — Седмия — най-безцеремонно ни изгони от града. Мок се надигна тромаво и се огледа. — Да, да — каза лейди Енви. — Озовахме се отново в същата гора, из която се тътрихме няколко дни, докато излезем. Вашето наказателно упражнение приключи, може би задоволително, може би — не. Панион Домин вече не съществува, уви. Дойде часът, скъпи мои трима мрачни слуги, да си тръгваме за вкъщи. Мок огледа оръжията си и се обърна към нея. — Не. Ще настояваме за аудиенция със Седмия… — О, глупчо! Той няма да ви я даде! По-лошото е, че ще трябва да си пробиете пътя през няколкостотин Тайст Андий, за да се доберете до него — и не, няма да кръстосат мечове с вас. Просто ще ви анихилират с магия. Никакво приличие не признават тези Чеда на Майката Тъма. Та значи, решила съм да ви придружа тримата до вкъщи. Не е ли щедро от моя страна? Мок я изгледа накриво. Тишината се проточи. Лейди Енви му отвърна със сладка усмивка. По дългия път на север Белоликите баргасти се разделиха по кланове, после на семейни групи, разпръснати надалече едни от други, както си бяха свикнали открай време. Хетан вървеше с Кафал — влачеха крака след баща си и малцината останали с него най-близки от клана. Слънцето грееше, лекият бриз носеше свежия си полъх откъм брега, на около двеста крачки вдясно от тях. Беше някъде по обед, когато двамата с брат й забелязаха отпред двама пътници. Роднини, прецени Хетан, щом ги наближиха. И двамата не бяха особено високи, по-скоро набити и мускулести, и двамата — с черни коси. Вървяха много бавно един до друг покрай морския бряг. Приличаха на баргасти, но от племе или клан, непознат нито на нея, нито на Кафал. След малко ги настигнаха. Очите на Хетан се спряха на мъжа и огледаха необичайните белези, нашарили лицето му. — Добра среща, странници! — подвикна тя. Двамата се обърнаха, явно изненадани от неочакваната компания. Хетан отново се взря в лицето на мъжа. Това, че жената до него му е сестра, беше извън всякакво съмнение. — Ей, ти! — подвикна тя на мъжа. — Как се казваш? Усмивката му накара сърцето й да трепне. — Онос Туулан. Хетан се приближи, намигна на тъмнокосата жена, очите й отново се спряха на мъжа с името Онос Туулан и тя му каза гърлено: — Виждам повече, отколкото можеш да си представиш. Младият воин килна глава на една страна. — Така ли? — Аха. И това, което виждам, ми подсказва, че отдавна не си лягал с жена. Очите на мъжа се разшириха. „Ох, какви прелестни очи, очи на любовник…“ — Вярно е — отвърна й той с широка усмивка. „О, да, очи на любовник…“ > Епилог Паран бутна вратата, отвори я и пристъпи в преддверието, метнал на рамо тежката, пълна със злато торба. — Раест! Къде си? Облеченият в тежка броня Джагът изникна незнайно откъде, застана пред Паран и не отвърна нищо. — Така — измърмори Паран. — Решил съм да отседна тука. — Щом сте решили — сухо изстърга леденият глас на Раест. — Точно така. Три седмици в онзи проклет хан ми стигат, повярвай ми. Тъй че на, намерих кураж и съм готов да се настаня в тази ужасна злокобна къща на Финнест — и виждам, че от домакинските ти умения има да се желае още много. — Двата трупа на прага — какво да направя с тях? Паран сви рамене. — Още не съм решил. Все нещо, предполагам. Но засега искам само да смъкна от гърба си това злато, за да мога да се наспя като хората. Знаеш ли, тази вечер отварят едно заведение нагоре по… — Не, Господарю на Колодата, не знам — отвърна гигантският воин. — Все едно. Казах, че ще ида. Гуглата ми е свидетел, съмнявам се, че някой друг от града ще отиде, освен може би Круппе, Кол и Мурильо. — Къде да отиде, Господарю на Колодата? — Гъноуз, моля. Или Паран. Къде, питаш? В новата кръчма на Пикър. — Нищо не знам за… — Знам, че не знаеш, затова ти го казвам… — … и не ме интересува, Гъноуз Паран, Господарю на Колодата. — Е, ти губиш, Раест. Както казвах, новата кръчма на Пикър. И на партньорите й де. Похарчиха половината си заплата в този безумен проект. — Безумен? — Да. Не знаеш ли какво означава „безумен“? — Уви, за жалост много добре го знам, Гъноуз Паран, Господарю на Колодата. Тези думи малко го стреснаха. Паран изгледа накриво покритото с шлема лице и видя само сенки зад цепките на забралото. И леко потръпна. — Ох, да. Все едно, купиха храма на К’рул, с камбанарията и всичко. Направиха го на… — Кръчма. — Храм, пред който всички в града се шашкат. — Евтино им е излязло, предполагам — каза Раест, обърна се и си тръгна. Паран зяпна гърба на бронирания Джагът. — Е, ще се видим после! И чу приглушеното: — Щом настоявате… Паран излезе на улицата през разнебитената порта и едва не се спъна в някаква грохнала закачулена фигура, седнала тромаво на ръба на канавката. Една мръсна ръка се измъкна от дрипите и се протегна към малазанеца. — Милостиви сър! Дайте една паричка, боговете да ви благословят! Само една паричка! — Имаш късмет, мога да си позволя и повече от една, старче. Бръкна в кожената кесия на колана си и извади шепа сребърници. Просякът изпъшка и се примъкна към него с разтреперани, натежали като олово крака. — Богат човек сте! Чуйте ме. Търсех си партньор, милостиви сър! Злато имам. Скрито в един тайник на склоновете на хълмовете Тахлин! Цяло съкровище, сър! Само трябва да го изровим, сър, една малка група изкопчии — не е далече. Паран пусна сребърниците в шепата на стареца. — Заровено имане ли, приятел? Не се съмнявам. — Сумата е огромна сър, с радост ще си я разделя с вас — каквото вложите, най-малко десет пъти ще се изплати, сър. — Не ми трябват повече богатства — усмихна се Паран. Отдръпна се от просяка, спря се и добави: — Между другото, не ви съветвам да се мотаете дълго точно около тази порта. Домът не е гостоприемен към странници. Старецът сякаш се сви в себе си. Главата му се изви на една страна и той измърмори: — Не. В тази къща — не. — След което се изкикоти тихо. — Но знам една друга, дето… Паран сви рамене при странните думи на просяка, обърна се и тръгна. Просякът зад него се разкашля. Пикър не можеше да откъсне очи от мъжа. Седеше изгърбен на стол, пред който все още нямаше маса, стиснал в ръцете си дрипав парцал, на който беше изписано нещо. Алхимикът Барук бе направил всичко, което му беше по силите, за да върне живота в това почти докрай съсипано съсухрено тяло, и дарбите му се бяха изопнали до предела — в това нямаше никакво съмнение. Познаваше го, разбира се. Всички го познаваха. Всички знаеха също така откъде беше дошъл. Дума не проговаряше. Дума не беше обелил след възкресението си. И според уверенията на Барук не някаква физическа слабост му пречеше да проговори. Имперският историк просто мълчеше и никой не знаеше защо. Пикър въздъхна. Голямото откриване на кръчмата „При К’рул“ се беше оказало пълен провал. Масите си стояха празни и самотни в просторната зала. Паран, Спиндъл, Бленд, Анци, Малът и Блупърл седяха на едната близо до горящата камина и вяло разменяха по някоя дума. Недалече от тях беше единствената друга заета маса, около която седяха Круппе, Мурильо и Кол. „И само това. Богове, разорени сме. Изобщо не трябваше да го слушаме Анци…“ Предната врата се отвори широко. Пикър погледна обнадеждено. Но се оказа само Барук. Висшият алхимик се огледа, след което бавно закрачи към тримата даруджистанци. — Прескъпи друже на предостойния Круппе! Барук, непоколебими защитнико на Даруджистан, би ли могъл и насън да си пожелаеш по-добра компания за тази нощ? Тук, да, точно на тази маса! Круппе тъкмо смайваше своите приятели — както и онези войници до нас, с мрачните лица — с удивителния си разказ как Круппе и съименникът на тази славна кръчма замислиха да сътворят цял един нов свят. — Е, и свърши ли разказът? — попита Барук. — Току-що, но Круппе с удоволствие би… — Чудесно. Все ще го чуя някога. — Висшият алхимик погледна към Дюйкър, но имперският историк дори не беше вдигнал очи. Седеше все така навел глава, с очи, вперени в парчето плат в ръцете му. Барук въздъхна. — Пикър, имаш ли греяно вино? — Да, сър. Зад вас, до камината. Анци се пресегна за глинената кана и напълни една чаша на Барук. — Добре — каза високо Паран и се приближи. — Значи така. Достатъчно топло е, пийнахме си добре, и аз поне съм готов да ни се разкаже някоя и друга история — не, не ти, Круппе. Твоите ги чухме вече. Значи на Барук и на Кол и Мурильо между другото, сигурно ще им е интересно да чуят разказа как най-накрая беше завзет Корал. Кол бавно се наведе над масата. — Е, значи най-после и вие ще кажете нещо, а? Крайно време е, Пикър. — Аз не — отвърна тя. — Не и в началото поне. Капитане? Напълнете си чашата и го развържете тоя език, сър. Паран направи гримаса и поклати глава. — Бих искал, но не ми идва, Пикър. — И по-добре — измърмори Спиндъл. — Дъх на Гуглата, каква нещастна компания! — Да де — сопна се Спиндъл. — Да си го разправяме само и да си късаме сърцата отново. Каква полза от това? Един дрезгав глас му отвърна. — Има полза. Имперският историк беше вдигнал глава и ги оглеждаше един по един с помръкналите си очи. — Полза. Да. Голяма полза. Но не за вас, бойци. Още не. Много е рано за вас. Много. — Може би си прав за това — каза Барук. — Твърде много искаме… — От тях. Да. — Старецът отново заби поглед в дрипата в ръцете си. Тишината се проточи. Дюйкър не беше помръднал. Пикър тъкмо обръщаше гръб на приятелите си — когато старецът заговори: — Е, добре. Позволете ми, ако благоволите, в тази нощ да разбия отново сърцата ви. Това е историята за Кучешката верига. За Колтейн от клана на Враната, Юмрука на Седма армия… КРАЙ I> © 2001 Стивън Ериксън © 2004 Валерий Русинов, превод от английски Steven Erikson Memories of Ice, 2001 Сканиране: Galimundi, 2010 г. Разпознаване и редакция: Dave, 2010 г. __Издание:__ Стивън Ериксън. Спомени от лед Редактор: Иван Тотоманов Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2005 ИК „Бард“, 2005 ISBN: 978–954–584–035–7 Свалено от „Моята библиотека“ [http://www.chitanka.info/lib/text/15437] Последна редакция: 2010-02-13 16:00:00 I$