[Kodirane UTF-8]

	Стен Никълс
	Войнство на сенките


	1.

	Само петима бяха останали живи.
	Бяха четирима редници и един офицер, жена. Някои бяха ранени. Всички бяха на ръба на паниката.
	Отбраната беше жестока и кървава. Но редиците на отряда накрая бяха прекършени под натиска и шепата оцелели бяха принудени да отстъпят и побягнаха да търсят убежище. Зад тях дивите същества се изляха на вълна от ужас и разруха.
	Петимата бягаха към един казармен блок, постройка от дърво и камък без прозорци и с една врата. Влязоха и бързо барикадираха вратата с легла и шкафове. Отвън суматохата продължаваше.
	— Няма измъкване оттук — оплака се един пехотинец. Беше на ръба като другите, плувнал в пот и задъхан.
	— Не разбирам — каза друг. — Тези животни уж трябваше да са кротки.
	— Кротки ли? — подхвърли третият. — Как не!
	— Какво ще правим? — попита четвъртият.
	— Стегнете се — каза капитанът колкото можеше по-спокойно. — Ще дойде помощ. Просто трябва да устоим.
	— Помощ ли? — попита първият. — Доста време ще мине, преди някой да се весне насам.
	— Точно затова трябва да удържим. Погрижете се за раните си. И стойте нащрек!
	Накъсаха чаршафи и превързаха раните си. После капитанът ги накара да проверят оръжията си и да претърсят помещенията за още. След това им нареди да подсилят барикадата на входа. Правеше всичко, за да ги държи заети.
	— Ей — подвикна един от бойците и всички го погледнаха. — Много тихо стана навън.
	Вслушаха се в тишината.
	— Може да са си отишли — шепнешком промълви един от другарите му.
	— Може да са дошли подкрепления — обнадеждено подхвърли друг.
	— Защо не можем да ги чуем тогава?
	— Може да са ги видели отдалече и да са избягали.
	— Да бе!
	— Спрете! — сряза ги капитанът. — Да, възможно е нападателите да са се оттеглили. Трябва само да…
	Тежък удар разтърси вратата. Те се втурнаха към нея и подпряха барикадата с телата си. Блъскането се повтори, струпаните мебели се разклатиха. Облачета прах се посипаха от таванските греди.
	Нещо удари вратата още по-силно, с оглушителен трясък, и барикадата започна да се срутва. Последва втори тежък удар. Един шкаф рухна на пода. Нещо глинено се разби.
	Ударите продължиха равномерно, с почти ритмична последователност, всеки — по-разтърсващ от предишния. Останките от импровизираната барикада започнаха да поддават под неумолимия натиск.
	— Не можем… да удържим… това! — изпъшка един от бойците, напрегнал сетни сили.
	Таранът — дънер с обкован с желязо връх — с грохот разби вратата и помете останките от барикадата.
	Бойците бързо се отдръпнаха. Освен един, който се забави за миг. През зейналата врата профуча стрела и го прониза. След нея изсвистяха още две. Войникът падна.
	Другарите му заотстъпваха с извадени оръжия по тесния проход между походните легла от двете страни. През избитата врата нахлуха тъмни фигури. Грозни, уродливи зверове. Чудовища.
	Войниците заобръщаха леглата, започнаха да ги хвърлят на пътя на нападателите с надеждата да ги спрат. Двама от бойците имаха щитове и ги вдигнаха, за да се предпазят от нови стрели. Стрели не последваха, но отвратителните същества настъпваха неумолимо, прескачаха препятствията или просто ги изритваха встрани.
	Скоро войниците се озоваха в дъното на спалното — голо пространство без мебели — и нямаха никакъв избор, освен да спрат и да се бранят. Струпаха се плътно, с гръб към стената, и се стегнаха да отбият предстоящия щурм.
	Атаката на съществата беше безмилостна. Хвърляха се напред без страх от вдигнатите срещу тях стоманени остриета.
	Закънтяха мечове и затрещяха щитове, викове и крясъци усилиха врявата. Един боец рухна с разцепен от брадва череп. На втория му отсякоха ръката и след миг падна пронизан.
	Битката ставаше все по-яростна. Обзети от отчаяние, двамата останали защитници се биеха с още по-голямо настървение. Сред вихъра на свистящата стомана последният войник сгреши в отбиването на пороя от удари и откри гарда си. Меч се вряза в корема му; следващият удар отсече главата му и тя се търколи по пода. Обезглавеният труп остана прав за миг, преди да рухне.
	Остана само капитанът. Задъхана, тя стисна меча по-здраво и се стегна за последния си миг.
	Чудовищата можеха да нападнат вкупом и да я довършат тутакси. Но спряха. След това напред пристъпи само едно.
	На капитана и трябваше миг да осъзнае, че съществото я чака да влязат в двубой. Вдигна високо меча си. Съществото срещу нея повтори движението й — и се вкопчиха в схватка.
	Във възцарилата се тишина се чуваше само кънтежът на мечовете.
	Звярът срещу капитана не й отстъпваше по майсторство, макар стилът му да залагаше повече на сила и дързост, която беше почти безразсъдна. Въртяха се из тясното помещение, но никое от другите същества не заставаше на пътя на капитана, нито се опитваше да се намеси. Само наблюдаваха.
	Финалът дойде, когато капитанът бе посечена в дясната ръка и след бърз нов замах — под ребрата. Олюля се, загуби равновесие и рухна.
	Съществото застана над нея. Тя го погледна в очите. Това, което видя, бе нещо повече от дива ярост. Зверското го имаше, но смекчено от нещо, което можеше да оцени единствено като някакъв вид съчувствие. И оттенък на благородство, може би.
	Невероятна мисъл. И последната й.


	Койла изтръгна оръжието си от гърдите на трупа и каза:
	— Би се добре.
	— Всички се биха добре — съгласи се Страк.
	— Като за _човеци_ — изсумтя презрително Хаскеер.
	Още десетина орки се бяха струпали около тях. Всички бяха Върколаци с изключение на Брелан, водача на съпротивата на Акуриал, който хвърли бегъл поглед на трупа на човешката женска и каза:
	— Да се махаме оттук.
	Излязоха бързо. В казармения двор имаше над сто орки — членове на съпротивата, Върколаци и Лисици. Събираха оръжия и палеха. Малкото все още останали живи човеци бяха ранени тежко и орките не им обръщаха никакво внимание.
	Щом чуха заповедта на Брелан, орките започнаха да напускат казармата на малки групи или поединично. Взимаха ранените, но не и мъртвите си другари.
	Страк, Хаскеер и Койла изчакаха, докато излязат всички. Даллог, най-старият от Върколаците, дойде при тях и подхвърли:
	— Хубаво им натрихме носа.
	Страк кимна.
	— Така е, десетник.
	Хаскеер изгледа Даллог намръщено, но си замълча.
	— Новаците влизат във форма — подхвърли за компенсация Койла.
	— Май да — отвърна Даллог. — Сега тръгвам с някои от тях.
	— И гледайте да не се налага да ви пазим — промърмори Хаскеер.
	Даллог го изгледа втренчено за миг, обърна се и ги остави.
	— Ще се видим в щаба! — подвикна след него Койла.
	— Не бъди толкова суров с него, Хаскеер — каза Страк. — Знам, че не е Алфрей, но…
	— Да, не е Алфрей. И толкова по-жалко.
	Страк щеше да го скастри, но в този момент Брелан се върна.
	— Повечето тръгнаха. И ние трябва да се махаме. Скрийте си оръжията и не забравяйте, че комендантският час скоро започва, така че не се бавете. — И изтича навън.
	Бяха избрали обекта за нападение добре. Сравнително малкият пост бе по-лесен за превземане от другите, поддържани с повече войскова сила. А и местоположението му в покрайнините на Тарес беше удобно изолирано. Не можеха обаче да си позволят непредпазливост. В района вероятно щеше да има патрули, а и бързо можеше да се повикат подкрепления.
	Излязоха през разбитите порти на укреплението. Последните нападатели вече се разпръскваха. Бяха предрешени във всевъзможни облекла и тръгваха с коли, на коне и най-вече — пешком. Повечето щяха да се запътят по различни маршрути към Тарес и да се влеят в лабиринта задни улички на столицата.
	Хаскеер измърмори сърдито, че искал да се прибере сам. Страк дори се зарадва, но го предупреди:
	— Не забравяй обаче какво каза Брелан за комендантския час. И не се забърквай в неприятности!
	Хаскеер изсумтя, обърна им гръб и закрачи тежко.
	— Е, а ние с тебе накъде, Страк? — попита Койла.
	— Хаскеер тръгна натам, тъй че…
	Тя кимна в противоположната посока.
	— Правилно.
	Избраният маршрут ги преведе през две ливади, а след тях навлязоха в горист район. Тичаха, за да се отдалечат колкото се може повече. Зад тях укреплението гореше, бълваше стълбове черен лютив дим. Отпред вече се открояваха кулите на Тарес, виненочервени на бледата светлина на лятната привечер.
	Не за първи път Койла бе поразена от това колко различен е пасторалният пейзаж на Акуриал от Марас-Дантия, опустошената им родна земя. И колко прилича на приемния им свят Кераган.
	— Съжалявам — промълви тя.
	Страк се озадачи.
	— За какво?
	— Че изгубих звездата, която ми повери. Чувствам се такава _глупачка_.
	— Не се упреквай. Аз пък изгубих другите четири, нали? Кой е по-големият глупак?
	— Може би всички сме глупаци. Бяхме предадени, Страк. Сигурно я е видял някой от съпротивата.
	— Възможно е. Макар че…
	— Не искаш да кажеш, че може да е някой от дружината ни, нали?
	— Не знам. Може да я е взел някой външен.
	— Наистина ли го вярваш?
	— Казах, не знам. Но отсега нататък пазим нещата си.
	Тя въздъхна.
	— И какъв смисъл? Заклещени сме тук.
	— Не и ако мога да го поправя.
	— Какво имаш предвид?
	— Смятам да си взема звездите.
	— От Дженеста ли? От цялата проклета Пекзанска империя?
	— Ще намеря начин. Междувременно ни чака работа — да дразним хората.
	— Е, днес нанесохме добър удар.
	— Да. И орките на този свят се пробуждат. Някои от тях поне.
	— Де да можех и аз да имам толкова вяра в тях. Съпротивата спечели няколко нови члена, вярно. Но достатъчно ли е за въстание?
	— Колкото повече се затягат нещата, толкова повече бунтовници ще се включват. Трябва само да продължим да ръчкаме хората.
	Мръкваше се и сенките се удължаваха. Комендантският час наближаваше и двамата продължиха още по-бързо. В града заблещукаха светлини. Опасността да се натъкнат на патрули ставаше все по-реална и трябваше да се промъкват крадешком. Прецапаха един поток и навлязоха в поле с високо до кръста жито, което се полюшваше на лекия ветрец.
	— Да речем… да речем, че не успеем да си върнем звездите — каза Койла. — Ако се окажем заклещени на този свят, все едно дали ще я има революцията, или не… мм, какво има тук за нас? Какво място ще си намерим?
	Тази мисъл глождеше и Страк, макар той да внимаваше да не я казва пред подчинените си. Умът му се насочи към онова, което щеше да изгуби, ако наистина се окажеха заклещени на Акуриал. Представи си милата си Тирзарр и малките, останали без него заради непреодолимата пропаст между световете.
	— Ще го изтърпим. Все някак.
	Погледнаха нагоре.
	Светлина имаше в небесната твърд, по-голяма от която и да било звезда. Беше някак безплътна, като огнено кълбо, видяно през дълбока вода.
	Страк и Койла знаеха, че това е знамение. Не знаеха обаче за кого вещае зло.


	2.

	От другата страна на града теренът не ставаше за оран и жито. Тук беше хълмиста пустош, прошарена с широки ивици блата, в която растяха само тръни и пирен.
	Мястото имаше лоша слава. Отчасти тя се дължеше на неплодородието му, сравнено със злачните земи наоколо. Макар че _бедност_ не беше съвсем подходящата дума за описанието му. _Извратено_ щеше да е по-подходящо определение. Имаше нещо не съвсем здравословно в растенията, които вирееха тук, и животните в околността бяха предимно лешоядни. На това място магията, протичаща през света, беше покварена.
	Районът си беше спечелил лошо име и заради някои реликви, които бе приютил. Бяха разпръснати сред хълмовете в привидно безредие, макар да имаше и такива, които смятаха, че виждат някаква система. Руините ги наричаха паметници, храмове, олтари и светилища, но никой всъщност не знаеше истинското им предназначение. И със сигурност никой не можеше да предположи предназначението на някои от по-чудатите и смущаващи въображението постройки.
	Реликвите бяха съградени от камък, донесен по някакъв начин от далечна кариера, и бяха невъобразимо древни. Никой не знаеше кой ги е строил.
	Едно каменно съоръжение, несъмнено най-необичайното от всички, се издигаше в мрачния и неприветлив център на хълмистия район. Представляваше композиция от стълбове и трегери, изправени камъни и подпори, които образуваха нещо цялостно и в същото време като че ли бяха някак си в противоречие с всякаква представа за геометрия. Не толкова с вида си, колкото с чувството, което внушаваше постройката. По замисъл или заради разрухата, определени секции от нея бяха открити за стихиите — кръг от каменни стълбове с цвета на прогнили зъби. В кръга гореше светлина.
	В самия му център се издигаше лъскав каменен блок, висок до гърдите и тежък няколко тона. Беше изгладен от времето, но изтърканите загадъчни символи на него бяха всечени достатъчно дълбоко, та все още да се виждат. А в този момент обилната кръв, изливаща се от два изкормени трупа, правеше знаците още по-ясно откроими. Свещените жертви, мъж и жена, бяха хора, своевременно набавени от издадена по съкратената процедура присъда за углавно престъпление.
	Край олтара стоеше самотна фигура. Благоразположените към нощта и съществата, които бродят в нея, биха я нарекли красива. Имаше дълга до кръста лъскава черна коса, обрамчила лице, на което властваха тъмни безжалостни очи. Лицето бе малко прекалено широко, особено при слепоочията, а брадичката беше изострена почти до точка. Добре оформената й уста се загрозяваше единствено от това, че беше по-широка от обичайното. Но най-удивителната й особеност беше навярно кожата й. Имаше смътен сребристо-зеленикав оттенък, напомнящ за малки рибешки люспи. Накратко, красотата й бе смущаваща и в същото време — неоспорима.
	Докато сумракът преливаше в нощен мрак, тя се зае с нечестив ритуал.
	На олтара пред нея, редом до изкормените тела, лежаха петте инструментума, откраднати от Върколаците — дружината ги наричаше звезди. Представляваха малки сфери, всяка с различен цвят: пясъчен, зелен, тъмносин, сив и червен. От всички стърчаха шипове с различен брой и дължина. За пясъчната сфера те бяха седем; тъмносинята имаше четири, зелената пет, сивата два, а червената — девет. Инструментумите бяха направени от неизвестен материал — сиреч неизвестен за всички освен за магьосническия елит — и Върколаците ги смятаха за несъкрушими.
	До инструментумите имаше малко, лишено от всякаква украса сребърно ковчеже с отворен капак. Съдържаше материя, която — колкото и невъзможно да звучи — бе едновременно органична и инертна. Веществото наподобяваше отчасти восък, отчасти — стара щавена кожа, отчасти — лишей. Беше неприятно на допир, но притежаваше сладостно ухание. В говора на чародеите то бе известно като Отзивчивата материя. Магове, които я използваха за благонравни цели, понякога я наричаха „дружелюбна“. Но никога „безопасна“.
	Магьосницата мълвеше заклинания с оплитаща езика сложност и извършваше ритуали, едновременно сложни и страховити. По челото й бяха избили капчици пот. За миг тя се зачуди дали това заклинание няма да се окаже прекалено изтощително дори за нея.
	След това, в самата кулминация на ритуала, си помисли, че чува как инструментумите _пеят_.
	За миг се беше сляла с тях. Възникнала бе някаква симбиотична връзка, взаимно проникване и докосната от енергията им, тя зърна късче от силата им. Онова, което усети и видя, бе ужасяващо. Или щеше да е такова за всекиго, освен за онези, които живеят с ужаса. На нея й се стори главозамайващо.
	Отзивчивата материя прие прехвърлянето. Раздвои се и започна да се прелива в исканите форми. Скоро след това, изтощена, магьосницата се взря в плодовете на своето усилие и реши, че е удовлетворена.
	Не би било съвсем вярно да се твърди, че беше сама в каменния кръг. Присъстваха и неколцина други, застанали на почтително разстояние. Но тъй като на практика бяха мъртви, въпросът за присъствието им в нормалния смисъл беше спорен. Бяха от антуража й лична охрана и слуги, избраните малцина да бъдат най-близо до нея. Верността им бе абсолютна, тъй като нямаха никакъв друг избор.
	Извън кръга, достатъчно далече, за да й гарантират усамотение, стояха по-обикновени пазачи — отряд имперска гвардия. Още по-назад имаше път, или по-точно груб каменист коловоз, на който бяха спрели впрягове. В една от каретите двама мъже разговаряха шепнешком.
	Сред покорените орки в Акуриал Капъл Хачър бе известен с прозвището Желязната ръка. Беше най-висшият представител на Пекзан в провинцията. Поне доскоро, преди империята да изпрати тази жена. Но въпреки всички нейни намеци и заплахи той си оставаше — поне формално — губернатор и командващ окупационната армия с ранг генерал.
	Навлизаше в годините си на късна зрялост. По лицето и ръцете имаше бръчки, но беше все още здрав и стегнат като младеж. Бе преживял немалко бойни действия, докато се изкачи до сегашния си пост. Косата му, късо подстригана, бе посребряла. Хачър вървеше донякъде против традицията с това, че беше гладко избръснат. Беше педантичен индивид, с военна стойка и винаги облечен в безупречно чиста униформа. Съперниците му — всяка високопоставена особа си имаше критици в блатото на имперската политика — го смятаха за прекалено робуващ на бюрокрацията.
	Докато Хачър представляваше гражданската и военна власт в провинцията, то неговият спътник въплъщаваше духовната. Брат Грентор бе някъде на половината на годините на генерала. Белег за способностите му бе това, че се беше издигнал за толкова кратък срок до високия си пост в Ордена на Хеликса. За разлика от генерала, той имаше брада, макар и късо подстригана, и буйна руса коса. Изражението му беше вечно надуто; и както налагаше титлата му на старейшина, беше неизменно облечен в простия кафяв халат на ордена си. Грентор също си имаше неприятели и те твърдяха, че прекалено ревностно пазел тайните и привилегиите на ордена.
	Войникът и духовникът олицетворяваха двата стълба, на които се опираше Пекзанската империя. Между армията и жреците неизбежно съществуваха напрежения и непрекъсната борба за власт и влияние, което понякога затормозяваше отношенията на Грентор и Хачър.
	Грентор беше извадил дантелена носна кърпа и я притискаше до носа и устата си. Каза нещо, но думите прозвучаха приглушено.
	— В името на всички богове, говори ясно, човече — каза Хачър.
	Старейшината плахо смъкна плата и изкриви лице.
	— Казах, как можеш да търпиш тази ужасна воня на гнили зеленчуци?
	— Има и по-лоши миризми.
	— Нямаше да е толкова зле, ако не бяхме принудени да я търпим толкова дълго. — Погледна към каменния кръг. — Къде _все пак_ е тя?
	— По-важното е: какво прави?
	Грентор сви рамене.
	— Мислех, че поне ти трябва да знаеш. Тя е главата на ордена ви в края на краищата.
	Грентор се изсмя, къс и тъжен смях.
	— Милейди не ме включва в доверения си кръг. Аз съм само старейшина на ордена. В края на краищата.
	— Никога не съм те чувал да говориш толкова непочтително — каза Хачър уж на шега.
	— Отдавам почит там, където подобава. Но в този случай…
	— Все пак се постарах да те предупредя за нея.
	— Никакви предупреждения не могат да подготвят човек за реалността на Дженеста.
	— Ще се съглася с това. Но сериозно, какви ги върши тя тук според теб? Ще си остане между нас, разбира се.
	— Не знам. Освен че е нещо важно за нея и очевидно включва Занаята.
	— Трябва да е жизненоважно за нея, за да хаби толкова време тук, когато неприятностите по улиците стават все повече.
	— А, значи вече не твърдиш, че става въпрос само за няколко луди глави?
	— Все още мисля, че броят на бунтовниците е сравнително малък. Но и малцина биха могли да ни причинят голямо главоболие.
	— Знам. Моят орден понася най-голямата тежест.
	— Заедно с военните, брате — отвърна Хачър малко раздразнено. — Всички заедно трябва да се справим с това.
	Грентор отново погледна към каменния кръг.
	— Възможно е това, което прави, да е свързано със ситуацията.
	— Някакво магическо решение ли имаш предвид? Оръжие?
	— Кой знае?
	— Според мен е по-вероятно лейди Дженеста да преследва някаква своя цел. Тя като че ли твърде често се поставя над интересите на империята.
	Грентор не захапа стръвта. Все пак имаше граница доколко човек с неговото положение може да си позволи да критикува Дженеста.
	— Несъмнено си чувал за онова, което тукашните същества си въобразяват, че става в небето — рече той, за да насочи темата в донякъде по-безопасни води.
	— Знам, че имат име за него. Грилан-Зеат.
	— Да. И орденът предприе известно проучване по въпроса.
	Хачър кимна. Знаеше, че на жаргона на сектата така нареченото „проучване“ често включва изтезания.
	— И какво открихте?
	— Появявала се е и преди, явно. Неведнъж. И изглежда, в това съществува системност.
	— Смея да заявя, че това може би представлява интерес за учените, но какво общо може да имат идванията и изчезванията на небесни тела с нас?
	— Населението гледа на това като на знамение. Или някои поне.
	— Кометите са просто едно от странните природни явления — отвърна с пренебрежение Хачър.
	— Небесните знаци не бива никога да се пренебрегват, генерале.
	— Тези въпроси са във вашата област. Не засягат военните.
	— Важното е как реагира населението. Ако те _вярват_, че е знамение…
	— Несъмнено подстрекателите ще експлоатират суеверието на масите. Това не означава, че не можем да се справим със смутовете.
	— Които ще стават все по лоши, при начина, по който Дженеста потиска всеки намек за несъгласие. Тя всъщност подклажда нещата.
	Хачър се стегна. Не държеше да бъде въвличан в бурните води на политиката повече от Грентор.
	— Моля те, не ме замесвай във вътрешните интриги на ордена.
	— Не се и опитвам. Само казвам, че действията й се отразяват на всички нас. Не се преструвай, че според теб тя не влошава нещата. Не вярвам в търпимостта повече от теб, но тук държим в подчинение цял народ, а сме малко на брой. Какъв смисъл има да ги провокираме?
	— Все едно да провокираш стадо овце.
	— Знаеше ли, че с появата на Грилан-Зеат е свързано пророчество?
	— Не, точно тази дивотия не бях чувал.
	— Според него кометата се придружава от чета герои. Освободители.
	Хачър изсумтя презрително.
	— Герои? Орките са прекалено безгръбначни.
	— Явно не всички.
	— Говорим за една малка група… особняци. Обикновено тези същества са кротки. Иначе защо според теб можахме да завладеем тази земя толкова лесно?
	— Нашето проучване показва, че не винаги е било така. Хрониките съвсем не са пълни, но в тях се съдържа намек, че орките са имали бойна история.
	— И смяташ, че бойният им дух би могъл някак да се съживи?
	— Възможно е. Пак ще кажа, свежда се до това, в което вярват.
	— Знамения, пророчества, изгубен воински дух… Твърде много виждаш във всичко това, Грентор.
	— Сигурно. Но не е ли по-добре да сме подготвени?
	— Планирането на действия при непредвидени обстоятелства е добра военна практика, съгласен съм. Но се обръщаш към неподходящата личност. В момента всички карти държи лейди Дженеста.
	Грентор дръпна генерала за ръкава и кимна към прозорчето на каретата.
	— Като стана дума за…
	— Най-после — въздъхна Хачър.
	Дженеста се връщаше. Не беше сама. С нея бяха трима от личната й охрана: бяха противници на властта й и Дженеста със своята магия ги бе оставила немрящи и ги беше превърнала в свои най-предани роби. Очите им бяха безжизнени и оцъклени и в тях нямаше и капчица добронамереност. Кожата им беше стегната и изпъната, с противен цвят като вехт пергамент. Бяха с бойно облекло от черна щавена кожа и ботуши със стоманени носове и бяха въоръжени с ятагани. Единият носеше обковано със сребро ковчеже.
	Хачър и Грентор слязоха от каретата, за да посрещнат малката процесия. Отблизо зомбитата воняха нетърпимо и старейшината отново прибягна до носната си кърпа.
	— Успешни ли бяха начинанията ви, мадам? — попита генералът.
	Дженеста му хвърли поглед, изпълнен с подозрение.
	— Да. Тук енергията е особено силна, и с… _вкус_, който намирам за задоволителен.
	Обърна им гръб, за да надзирава как слагат сандъчето в каретата й. По начина, по който загълча слугите, личеше, че то съдържа нещо особено важно. Не че Хачър или Грентор щяха да дръзнат да попитат какво.
	От своя страна, Хачър се радваше, че каквото и да е правила в кръга, като че ли е свършило добре. Надяваше се, че това ще оправи настроението й — надежда, която бързо бе съкрушена.
	Доволна, че драгоценният й товар е натоварен, Дженеста отново се обърна към двамата и заяви:
	— Не съм доволна.
	— О? — отвърна Хачър. — Мислех, че…
	— Недей да мислиш. Не ти е присъщо. По улиците отново има безредици. Защо?
	— Неколцина пакостници подклаждат сганта, мадам. Нищо повече.
	— Защо не го смачкате тогава?
	— При цялото ми уважение, не можем да сме навсякъде. Територията, която имперските сили трябва да покриват…
	— Нищо общо няма с броя, генерале, както сам казахте. Важното е какво правите с войниците, с които разполагате. Тези парвенюта трябва да бъдат ударени здраво. Познавам орките и вродената им диващина и винаги съм смятала, че жестокостта е най-добрият курс в ситуация като тази.
	— Ако ми позволите тази дързост, милейди — заговори Грентор колебливо, — не е ли възможно по-суровите действия да раздразнят бунтовниците още повече?
	— Не и ако са мъртви — хладно отвърна тя. — Изглеждате особено несведущ на тази тема, старейшина. И двамата, впрочем. Уравнението е просто: бунтовниците вдигат глави; ние ги режем. Какво толкова трудно има за разбиране?
	Грентор нервно заопипва мънистата на броеницата си и засъбира кураж да каже още нещо.
	— _Чакайте!_ — каза Дженеста и ги спря с вдигната ръка. Загледа се нагоре много съсредоточено, сякаш чуваше нещо, което те не можеха.
	Останаха в пълно мълчание сякаш цяла вечност. Грентор и Хачър започнаха да се чудят дали това не е поредната й ексцентричност. Или — все пак я познаваха — начало на разпра.
	Нещо прелетя от тъмното. Помислиха го за птица. Ястреб навярно, или гарван. Но когато кацна на протегнатата й ръка, видяха, че прилича на птица само външно. По някакъв дискретен, но осезаем начин не беше като никоя птица, летяла някога на света.
	Съществото застъпва по ръката на Дженеста и зацвърча гърлено в ухото й. Тя го заслуша напрегнато. Когато цвърченето свърши, направи жест, все едно че изтупва прах от ръкава си. Магията бе премахната с беззвучен взрив, превърнал мигновено лъжептицата в хиляди златни мигащи искри. Сияйните точици угаснаха, отнесени от вечерния ветрец. Задържа се само лютивият мирис на сяра.
	— Имам вести — каза Дженеста, лицето й бе кораво като кремък. — Изглежда, вашите неколцина пакостници са помели един от гарнизоните ни. Ако имате по-ярък пример, илюстриращ мисълта ми, просто ми го кажете.
	Никой от двамата не проговори.
	— Налага се да пренастроите малко поведението си — продължи тя ледено. — Нещата в тази земя ще се променят, дори да се наложи да заповядам всеки орк да падне под меча. Уверявам ви, нещата ще се променят. — Обърна им гръб и закрачи към каретата си.
	Хачър и Грентор гледаха мълчаливо след нея. След това, като всяка друга нощ през последните няколко седмици, извърнаха очи нагоре.
	В небесната твърд имаше нова звезда, по-голяма и по-ярка от всички.


	3.

	— Отваряй си очите! — ревна Страк.
	— Добре де, добре! — изрева в отговор Хаскеер и пак изплющя с юздите.
	Зад тях Койла, Даллог, Брелан и новакът Уийм стискаха здраво канатите на подскачащата каруца.
	Хаскеер взе поредния завой, без изобщо да забавя. Секунди по-късно зад тях изскочиха петима-шестима ездачи. Последваха още. Някои бяха със заплющели на вятъра разкопчани ризи — не бяха успели да се облекат в бързината. Зад тях трополяха няколко пълни с бойци каруци и дори двуколка с двама офицери. Още по-назад пешаци тичаха презглава да не изостанат.
	Върколаците излязоха на една от главните улици на Тарес. Беше пълна с обичайните сутрешни тълпи. Стъписаните орки се разбягваха от пътя на набиращата скорост каруца и преследващите я човеци.
	Каруцата лъкатушеше през море от търговски колички, ездачи и впрягове, посрещана и изпращана с много ругатни и размахани юмруци. Закачи една ръчна количка на уличен продавач и я обърна. Репи и ябълки заподскачаха в краката на коне и минувачи. Западаха ездачи и пешеходци.
	Всички се дръпнаха на дървените тротоари, но и там не бяха защитени от погрома. Някои преследвачи цепеха направо през сергиите. За всеобщо удоволствие няколко ездачи се блъснаха в ниските навеси и стърчащи пръти и паднаха от конете.
	Въпреки цялата бъркотия преследвачите настигаха орките и почнаха да ги обстрелват.
	Първата стрела изсвистя покрай главата на Койла и бръмна над рамото на Хаскеер. Той изруга и плесна запенените коне още по-силно. Друга стрела се заби в дъските до краката на Уийм и той се опули в нея, замръзнал. Даллог го дръпна да легне на пода. Стрелите продължиха — свистяха над тях или се забиваха в задния капак.
	— А, майната му! — изръмжа Койла, вдигна лъка си и започна да отвръща на стрелбата. Брелан, единственият друг с лък, последва примера й. Каруцата подскачаше и се тресеше толкова силно, че първите им стрели не улучиха. Койла се прицели по-внимателно и пусна стрела в гърдите на един от първите преследвачи. Силата на удара го изхвърли от седлото и той падна на пътя на другите ездачи, но това не ги забави много.
	А и прекъсна пороя стрели само за малко. Единственото утешение за орките бе, че стрелбата от седло влошаваше прицела на човеците. Койла и Брелан се надигаха на колене, стреляха и се снишаваха отново. И техните изстрели не бяха много по-точни от човешките, но поне задържаха преследвачите. Страк и Хаскеер се бяха присвили на капрата, за да се превърнат в колкото се може по-малка мишена.
	— Проклятие! — изруга Брелан. — Свърших стрелите!
	Койла пусна последната си стрела, не улучи и отвърна:
	— И аз.
	Бързо залегнаха, щом към тях полетя нов дъжд от стрели.
	— Опитайте с това — рече Даллог и им подаде намотано въже.
	Койла се засили и го хвърли към преследвачите като рибар, замятащ тежка мрежа. Въжето се завъртя като диск и почна да се размотава. Падна на пътя на един от ездачите, конят му заплете крака в препятствието и го хвърли от гърба си. Животните отзад го стъпкаха. Под ударите на копитата намотката се разви, заплете още няколко коня и усили бъркотията още повече.
	Брелан надигна едно празно буре и го метна над капака. То се пръсна, разхвърчаха се дъги и взеха още жертви. Междувременно Даллог и Уийм трескаво къртеха дъските на пейките, подаваха ги на Брелан и Койла, а те ги мятаха по враговете. Един човек се опита да хване полетялата към него дъска, но силата на сблъсъка го изхвърли от седлото и той падна на земята, все пак стиснал съмнителната си плячка.
	— Колко още, Брелан? — извика Страк.
	— Съвсем близо сме!… Завивай вляво! Завивай!
	Хаскеер дръпна юздите с все сила, каруцата рязко зави, мина през тротоара и повлече една сергия. Разхвърчаха се грънци.
	Улицата, в която завиха, беше не по-малко оживена. Дори повече, защото излизаше на едно от главните кръстовища на Тарес. Пешеходците хукнаха да се спасяват кой където свари. Щом орките подминаха, тълпата отново се събра, но само след миг ордата човеци се изсипа иззад ъгъла. Конниците вече сечаха със сабите си, за да си пробият път.
	Новата суматоха увеличи разстоянието между орките и човеците, но Хаскеер не забави. Зад тях преследвачите им вече се измъкваха от мелето и отново набираха скорост. Но улицата вече бе по-чиста, тълпите напред бяха видели какво става и се бяха разбягали.
	Уийм се развика и засочи. Догонваше ги впряг с четири коня, Хаскеер зашиба отчаяно конете, но впрягът бързо ги настигаше и след секунди се изравни с тях. Човеците в него размахваха мечове, двама бяха с дълги копия.
	Впрягът удари отстрани колата на орките с кършещ костите трясък. Мечовете се сплетоха и песента на закалената стомана заехтя. Нямаше никакъв финес — само груби удари, пришпорвани от яростта.
	Брелан първи проля кръв, по-скоро случайно, отколкото преднамерено — улучи един човек по ръката и почти я отсече. Човекът изкрещя, падна назад и оплиска другарите си с кръв.
	Събрал кураж, Уийм се надигна и също размаха меча си. Усилията му бяха въодушевени, но непохватни, замахванията — слаби и напосоки. А и докато се навеждаше над страницата, за да стигне до целта си, един от човеците докопа жакета му и дръпна с все сила, за да смъкне новака на земята. В борбата си да се отскубне Уийм изтърва меча си и той издрънча на пътя и се изгуби зад тях. Още един човек сграбчи Уийм за рамото и той зарева с цяло гърло. Койла и Брелан го награбиха през кръста и се опитаха да го издърпат. Беше като дърпане на въже — само че Уийм беше въжето. И освен това пищеше.
	Даллог се включи и засече с меча си. Един от войниците го перна под лакътя и го принуди да се отдръпне.
	— Добре ли си? — викна Койла.
	— Нищо ми няма! — ревна той и измъкна парче плат да се превърже. — Погрижете се за Уийм!
	Уийм продължаваше да врещи.
	Страк се биеше с човека на другата капра. Каруците се разделяха, подскачаха и отново се блъскаха с трясък и двубоят вървеше някак странно накъсан. Щом процепът между двете коли се разширеше, Страк и врагът му можеха само да се мръщят един на друг. Щом се стеснеше, подхващаха битката с подновена стръв.
	Отзад най-сетне измъкнаха Уийм. Койла го тръшна на пода и изръмжа:
	— Кротувай там!
	— Внимавай! — ревна Брелан.
	Пред тях един орк бе зарязал колата си със сено напреки на улицата и бягаше в паника.
	Хаскеер дръпна юздите с всичка сила и каруцата рязко зави. Избегнаха колата със сено на косъм, но преминаването им толкова близо стресна изнервените вече товарни коне, те дръпнаха още няколко крачки напред и затвориха почти цялото платно.
	Кочияшът на човешкия впряг опита същата маневра като Хаскеер и задърпа отчаяно юздите в усилие да заобиколи колата със сено. Завоят обаче се оказа прекалено остър, впрягът се килна под безумен ъгъл, след това се наклони още, преобърна се и изсипа човеците на земята. Окът се прекърши, впрягът се освободи и четирите коня препуснаха напред.
	— Отървахме се — подхвърли Хаскеер.
	— Не е свършило още — отвърна Страк, загледан назад през рамо.
	Останалите им преследвачи бяха стигнали до преобърнатата каруца и я отместваха. Конниците просто я заобиколиха.
	— Завий! — извика Брелан и посочи вляво.
	Хаскеер зави и се озоваха в по-тясна и почти безлюдна улица. Човеците все още бяха по петите им.
	Дотук Страк и останалите не бяха издали с нищо, че виждат смътните фигури, спотайващи се по входове, по горните прозорци и на покривите. Сега забавиха ход, та изтощената човешка глутница да ги догони, но криволичеха насам-натам, за да не могат да ги обкръжат.
	Щом хората се изсипаха в улицата, скупчиха се и забавиха, капанът щракна.
	От укритията си бойците от съпротивата стреляха по скупчилите се нагъсто цели. Още в първия миг бяха поразени над двайсетина човеци. Още толкова бяха ранени. Някои подириха убежище зад спрелите каруци, други вдигнаха щитове над главите си, за да отклонят стрелите. Тези, които се опитаха да отстъпят, откриха, че пътят им за бягство е преграден — съмишленици на съпротивата бяха дотъркаляли колички и ги бяха струпали на улицата. Зад внезапно появилата се барикада се появиха стрелци.
	Обкръжените от всички страни човеци загубиха охота да гонят плячката си.
	— Да се махаме — рече Страк.
	Хаскеер шибна конете и подкараха спокойно напред.
	След няколко завоя, чиято цел бе да объркат възможните преследвачи, влязоха в една задънена улица и спряха пред привидно здрава дървена стена, която дори след внимателен оглед щеше да мине за задната страна на сграда, чиято фасада уж трябваше да е на съседната улица. Всичко това бе илюзия — в стената имаше умело прикрита широка порта, която веднага се отвори.
	Чакаха ги поне двайсетина членове на съпротивата. Веднага разпрегнаха потните коне. Някой донесе на Даллог шише бренди и мехлем за раната му. Брелан веднага тръгна да докладва.
	Койла разкърши гръб и въздъхна:
	— Добре мина.
	— Освен ако не броим тоя — изръмжа недоволно Хаскеер и погледна навъсено Уийм.
	Новакът потрепери и взе да мрънка извинения.
	— О, я млъкни — сопна му се Хаскеер.
	— Само се опитвам да обясня…
	— Ломотиш глупости. Както винаги.
	— Остави момчето — рече Даллог. — Новак е.
	— А ти не си ли?
	— Казвам, че е младо. Ние трябва да…
	— Ние? — кипна Хаскеер. — Толкова отскоро си с нас, че задника не си си бърсал още, и ще ми разправяш на мен кое какво, така ли?
	— Не — отвърна спокойно Даллог. — Казвам само, че трябва да свикне.
	— Можеше да прецака всичко!
	— Но не го прецака.
	— До гуша ми дойде от вас двамата — изръмжа Хаскеер и пристъпи заплашително към Даллог и Уийм.
	Страк застана на пътя му.
	— Кой командва тая дружина все пак?
	Хаскеер млъкна и го изгледа вбесено.
	— На мене ми дойде до гуша от глупостите ти — продължи Страк. — Тъй че вземи спри. — Кимна към членовете на съпротивата в другия край на помещението. — Ако някой от местните чуе откъде сме всъщност…
	— И какво толкова? — измърмори Хаскеер.
	— _Сериозно_ говоря, Хаскеер. Никакви издънки. Ясно?
	— И защо го правим това?
	— Кое?
	— Защо се мотаем с тия тъпаци тука, след като трябва да си върнем звездите?
	Беше доста дълга реч за устата на Хаскеер и в първия миг Страк се обърка. Колебанието му отчасти се дължеше на това, че се чувстваше виновен за загубата на инструментумите.
	— Помагаме на съпротивата, защото така трябва — въздъхна той. — Колкото до звездите… Ще ги намеря.
	— Ами хайде де! Какво се бавиш?
	Този път никой от двамата не смяташе да отстъпи.
	— Я по-бодро — каза Койла. — Все ще се оправим някак.
	— Нима? — изсумтя Хаскеер.
	Обърна им гръб и се отдалечи.


	4.

	Из цял Акуриал имаше вълнения — и особено в най-гъсто населения сектор, столицата Тарес. Окупаторите отвръщаха на гражданските безредици с твърда ръка и усилваха терора още повече. Известни или подозирани убежища на несъгласни бяха подпалвани. Всякакви публични събирания се разпръсваха брутално. Непокорните мнения се заглушаваха. Арестите бяха безброй, изтезанията — обичайна практика, екзекуциите — повсеместни.
	Точно това искаше съпротивата. Нападенията им срещу нашествениците бяха замислени така, че да предизвикат отмъщение, с надеждата, че това ще изкара гражданите от тяхната пасивност и ще пробуди дремещия им боен дух. Подхранвани от преднамерено пускани слухове, тайни събирания и изписвани по стените призиви, размириците се разрастваха. А сега и кометата Грилан-Зеат бе надвиснала в небето пред очите на всички и обещаваше надежда за вярващите.
	Събитията бяха на ръба, с възможна, но не и непременно неизбежна революция. За да я ускорят, бунтовниците бяха решени да продължават да хвърлят масло върху тлеещите въглени. А Върколаците се бяха врекли да ги подкрепят.
	Всяка сутрин заварваше бойната дружина събрана в някоя от ставащите все повече безопасни явки на съпротивата. Макар че при създалите се обстоятелства думата „безопасни“ бе доста спорна.
	Стендивън и Пепърдайн също бяха с тях, както и Брелан и неговата сестра близначка, Чилдер. Заради вторите двама — а според някои, заради първите — дружината бе предпазлива. Все пак, щом близнаците си тръгнаха, езиците се развързаха.
	— Притеснен съм какво си мисли — рече Джъп.
	— Кой?
	— Чилдер. Отношението й към мен се промени, откакто видя, че използвам далновидството. Не го ли забелязахте?
	— Не.
	— Е, ти не стоиш затворен в тия убежища с бунтовниците като мен и Спуррал. — В тона на джуджето имаше искрено негодувание.
	— Казахме й, че просто имаш нюх.
	— Но дали е повярвала?
	— Предупреждението ти ни спря да влезем в капан. Смятам, че Чилдер е достатъчно благодарна, за да си задава въпроси как си го разбрал.
	— Не съм толкова сигурен. Както казвам, оттогава тя е по-хладна към мен.
	— Има да мисли за много неща.
	— Мамка му, Страк — кипна Джъп. — Не стига, че двамата със Спуррал толкова много се открояваме, само това ми липсва, да ме смятат за… особен.
	— Ти _си_ особен — измърмори Хаскеер. — Виж се само.
	— Няма защо да си правиш майтапи и ти — рече Спуррал и го изгледа с поглед като кремък.
	— Боговете да не дават да ядосам някой, който се казва цукало — подигра се Хаскеер.
	— Престани — предупреди Джъп. — Не съм в настроение.
	— Ебал съм те.
	— Пробвай.
	Усетил, че нещата се нажежават, Страк се намеси.
	— _Ти_ — рече той и посочи Хаскеер, — затвори го това чене, да не ти го счупя. — После се обърна към Джъп. — А _ти_ престани да му се връзваш. Още малко глупости и ще троша черепи. _Ясен ли съм?_
	Те кимнаха навъсено.
	— Всички сме притеснени — продължи Страк, вече с посмекчен тон. — Но предстои въстание и трябва да сме задружни. — Всички го слушаха внимателно. Той погледна Джъп. — Както вървят нещата, много скоро ще влезеш в разгара им.
	— Непрекъснато ми казваш това.
	— Ще стане. Онова в небето, пророчеството, призивът за въстание, който ще направи Силандия. Всичко това ще вдигне орките на крак. Длъжни сме да бъдем зад тях. Това е главното за нас.
	— Нима? — подхвърли предпазливо Койла.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Трябва да го кажа, Страк. Връщането на звездите не е ли на първо място?
	Той въздъхна.
	— Признавам, че с това се издъних, но…
	Тя вдигна ръка, за да го спре.
	— Не ти се подигравам. Аз съм също толкова виновна за онази, която ми повери. Разбира се, че сме се врекли да помогнем на въстаниците. Но да знаем, че можем да се върнем у дома, е по-важно, нали?
	— Заклевам се, ще си върнем звездите.
	Възцари се мълчание. Наруши го по-младият от двамата човеци, Пепърдайн.
	— А ние… — Кимна към спътника си. — Какво можем ние да направим, за да помогнем?
	Отговорът на Страк беше предпазлив и сдържан.
	— Ами…
	— Ние също сме затворени тук, знаете го — обади се Стендивън.
	— Трябва да пазим плановете си внимателно — обясни Страк. — За по-голяма сигурност.
	— Искаш да кажеш, че не ни вярвате — рече Пепърдайн.
	— Никой не го е казал — увери го Койла.
	Той огледа събралите се орки и недоверчивите им погледи.
	— Какво казва някой и какво си мисли, не винаги е едно и също.
	— Не и с мен — увери го Хаскеер. — Нищо против нямам да кажа, че според мен твърде много външни знаят за работите на тая дружина.
	Койла го изгледа ядосано и изсъска през зъби:
	— Хаскеер!
	— А когато твърде много знаят — продължи той упорито, — ето ти го предателството.
	— Не съм длъжен да търпя тези… _инсинуации_ — заяви Стендивън и изпъчи месестите си гърди.
	— Това пък какво значи? — рече Хаскеер.
	— Оспорвате моята чест.
	— Срамота. Като не ти харесва, върви на майната си.
	— Стига — предупреди Страк.
	— Разбирам, когато не съм желан! — отвърна Стендивън, събрал последните трохи от онова, което трябваше да минава за достойнство, и махна на Пепърдайн, все едно даваше знак на послушно кутре. — Ние напускаме!
	Пепърдайн се поколеба, уловил за миг погледа на Койла, след което последва господаря си.
	— Джоуд! — викна тя след него.
	Двамата затръшнаха вратата.
	Койла се обърна към Хаскеер.
	— Шибан… _идиот такъв_! Глупак! Задължени сме на Джоуд. Дължа му _живота си_.
	— На него, да — отвърна Хаскеер. — А на другия?
	— Мм… не знам за Стендивън.
	— Не можем да вярваме и на двамата. Те са човеци. А ти ставаш твърде близка с по-младия.
	Преди Койла да отвърне на удара, Страк се намеси.
	— Май забравяме нещо. — Намръщи се. — Това уж трябва да е дисциплиниран отряд — заговори високо. — Само че някои от вас се държите все едно, че не е. Има само един начин да се справим с положението и той е дисциплината. Това означава да се следва командният ред и заповедите да се изпълняват без-пре-ко-слов-но. _А това означава край на това дърлене!_ — кресна вбесено.
	Уийм и още двама от новаците трепнаха.
	— Искам повече дисциплина в тази чета — продължи Страк — и по-малко ежби. Не моля. Заявявам го. А ако някой тук смята, че може да свърши по-добра работа от мен, сега е моментът да го каже. — Никой не наруши последвалата тишина и малцина се осмелиха да срещнат погледа му. — Добре. Тъй че без повече глупости. Ясно?
	Всички измърмориха в съгласие.
	— Какво _все пак_ можем да направим за звездите, Страк? — попита Даллог.
	— Чакай малко. Носкаа! — Ветеранът скочи на крака. — Провери дали не ни подслушват.
	Носкаа отиде до вратата, погледна навън и вдигна палци. Остана там да пази.
	— Все едно дали на някой от вас му харесва, или не — продължи Страк, като хвърли поглед на Койла, — възможно е да има предател, в съпротивата или в дружината. Тъй че най-добре е засега всеки план, свързан с Дженеста, да остане между нас.
	— Може да изглежда глупаво, но… — почна Даллог.
	Хаскеер се покашля — звук, който намекваше за подигравка, но си остана на ръба на неподчинението.
	Даллог го погледна сърдито и продължи:
	— Може въпросът ми да е глупав, шефе, но откъде знаем, че Дженеста има всички звезди? Включително онази, дето е била у Койла, имам предвид.
	— Не знаем. Но е по-добре да предположим, че са у нея.
	— Спомена за план — намеси се Джъп. — Ако той включва влизане в крепостта… ами, последния път не се получи идеално, нали?
	— Възможно е да има друг начин.
	— Например? — обади се Койла; личеше й, че все още е ядосана заради Пепърдайн.
	— Нещо, което дочух от съпротивата, може да се окаже от полза — каза Страк. — Изглежда, Дженеста редовно ходи до някакво свещено място извън града. Каменен кръг.
	— И какво прави там?
	Той сви рамене.
	— Кой знае? Нещо гадно сигурно.
	— И какво?
	— Ходи там с карета, с конвой. Момент, в който може да се окаже уязвима.
	— Защо не я ударим в този кръг?
	— Твърде добре се пази там, а и теренът е твърде открит.
	— И защо мислиш, че ще носи звездите? — попита Хаскеер.
	— А ти не би ли го помислил? — отвърна Страк. — След целия труд, който си направи, за да ги вземе?
	— Дори по пътя ще има тежка охрана — прецени Койла. — _Особено_ на пътя.
	— То е ясно. Но ескортът й се пръсва по казармите малко преди крепостта. Това може да се окаже нашият шанс.
	— Изглежда рисковано.
	— Не съм казал, че ще е лесно.
	— Брелан и Чилдер няма да приемат нов опит за покушение — реши Джъп.
	— Не казвам, че трябва да се опитаме да я убием. Макар че ако ни се отвори възможност…
	— Дали ще се опитаме да я убием, или не, Страк, съпротивата няма да искат да се включат — каза Койла.
	— Още една причина да го пазим между нас си. Правим го, без те да знаят.
	— Как?
	— Ще ни трябва прикриваща версия. И ако го направим добре, ще ни трябва само половината дружина.
	— Предишния път бяхме малък екип и виж как свърши.
	— Това е друго. Това е засада. Много засади съм правил.
	— Никога срещу същество като Дженеста обаче.
	— Ако имаш по-добра идея, Койла…
	— Нямам. Но все си мисля, че би трябвало да включим и Пепърдайн. — Хаскеер изпъшка шумно. Койла не му обърна внимание. — Той е опитен. Може да ни е от помощ.
	— И ще го опази ли в тайна от Стендивън? — попита Страк.
	— Не мисля, че ще му е трудно.
	— Не им вярвам — заяви Хаскеер.
	— Вече го каза — отвърна му злобно Койла.
	Страк поклати глава.
	— Не. Нямаме нужда от Пепърдайн. Не и по начина, както съм го намислил.
	— Ами ако Стендивън надуши нещо? — обади се Спуррал. — Би могъл, както се вре навсякъде.
	— Тогава ги убиваме.
	Койла се намръщи, но си замълча.
	— Значи решено — каза Страк. — Ще разработим план. Междувременно се бием със съпротивата. Пепърдайн може да ни помогне с _това_. На тях им трябва всеки меч, особено с идващото въстание.
	— _Ако_ дойде — измърмори Хаскеер.
	— Имай вяра.
	— Това го оставям на храмовите жреци. — Той извади меча си и лъскавото острие блесна като огнено. — Вярата си залагам в това. — Взря се в меча почти с благоговение.
	Страк се усмихна.
	— Разбира се. Нали си орк.
	— Не можем да сме сигурни, че въстанието ще сполучи — напомни им Койла. — Това е съвсем различен свят. Повечето орки тук са като овце, а хората имат _магия_. Да не говорим за съотношението на силите, което…
	— Просто е — прекъсна я Страк. — Ние се бием, те умират.
	Старите вълци се разсмяха.
	— Дано да си прав — рече тя. — Но неприятностите имат навика да извират, особено тук.
	Той само сви рамене.
	— Смятам, че всичко ще е добре, стига да се налага да се справяме само с човеци.


	Не много далече от тях, извън очертанията на града, в един от по-рядко заселените, по-малко плодородни райони, се издигаше изоставена порутена воденица. Колелото се беше счупило, вадата бе затлачена с бурени. Дори проницателен наблюдател би решил, че мястото е запустяло и прокълнато.
	Освен онези, които притежаваха уменията на чародейството или пък дадената от боговете сила на далновидството. Тези редки индивиди сигурно щяха да доловят медно-киселия вкус и смътно сернистия мирис на магията, обгърнала това място. А ако бяха особено надарени, може би щяха да усетят и определена настръхналост в атмосферата, наелектризирана така, че да настръхнеш, и издаваща заклинание, предназначено да заблуди.
	Воденицата _наистина_ беше развалина, но не беше необитавана. Зад магически сътворената фасада я беше заела част за специални операции на многорасовия Портален корпус.
	Водачът на групата също беше поредната заблуда — в известен смисъл. Пелли Мадаяр, младо женско същество от народа на елфите, имаше дребничка фигура и толкова деликатна външност, че можеше погрешно да бъде сметната за уязвима и крехка. Това впечатление обаче беше измамно. Енергията и силата й бяха изумителни, а решителността й — несъкрушима.
	В момента Пелли се съветваше с един свой лейтенант, нисък набит индивид с кисела физиономия, обичайна за расата на гномите. Останалите от частта се бяха улисали във всевъзможните си задачи. Имаше дяволчета, кентаври, таласъми и сатир и две двойки караконджовци и харпии. Малка група феички и няколко тролчета се трудеха редом със същества, които щяха да се смятат за екзотични дори сред толкова разнородна компания, включително една химера и едно вендиго — същества, които обикновено предпочитат самотата. Знаменателно беше за мисията на Корпуса, че представители на толкова разнообразни раси бяха предпочели да пренебрегнат естествените си наклонности и различията си, за да се включат в обща кауза.
	По средата на изречението Пелли Мадаяр замълча, затвори очи и вдигна ръка към челото си. След това се извини и бързо се отдалечи. Подчиненият й я разбра — беше я виждал да го прави безброй пъти.
	Пелли се качи по разнебитеното каменно стълбище на горния етаж. В единия ъгъл имаше каца, по-голяма, отколкото можеше да обгърне с две ръце, с почервенели от ръжда железни обръчи. Беше пълна с дъждовна вода от дупка в покрива и по мазната повърхност светлината се пречупваше на дъга. Водата беше мръсна и миришеше лошо, но това не притесняваше Пелли — нали вършеше работа. А и тъй или иначе нямаше избор, след като водачът й бе решил да стигне до нея така.
	Опря ръце на ръба на кацата и се взря надолу. Водата моментално се развълнува и започна леко да бълбука, все едно кипваше. След това промени естеството си и се превърна в калейдоскопична вихрушка от кипяща материя, изпълнена със светлина. Един образ придоби фокус.
	Пелли се взираше в Карелл Реверс, върховния командир на Порталния корпус. Беше в края на зрялата си възраст, късо подстриганата му брада започваше да посребрява. Но все още беше изумително енергичен, а очите му грееха проницателно. Бе изключителен магьосник сред човешките същества.
	— Пелли — проговори той. — Има развитие. — В гласа му се долавяше нещо отекващо и безплътно.
	Макар да ги разделяше невъобразима пустош, тя ясно виждаше, че е притеснен.
	— Какво развитие?
	— Казах ти, че е възможно да съществува и друг играч в малката драма, която разкриваш там, и че има податки, че някой друг, а не орките държи инструментумите. Сега засякохме друга аномалия, която отваря нова възможност.
	— Да?
	— Възможно е да съществува друг комплект.
	— Друг ли? Тук?! Колко вероятно е това?
	— Вероятностите са… неизчислими. Но трябва да те предупредя. Тъй като това е безпрецедентно, възможно е да тълкуваме знаците погрешно. Макар че е трудно да стигнем до друго заключение.
	— Тъй че вече имаме два комплекта, които трябва да проследим.
	— Да. Е… може би.
	— Моля те, Карелл, помогни ми. Не мога да действам правилно, ако не знам какво…
	— Съжалявам. Работата е, че не е ясно. Получаваме различни магически подписи от _може би_ два източника. Характеристиките им се различават по начин, който не сме виждали никога.
	— И какво ще правим?
	— Ще работим още по-упорито. Но разбираш, че това прави мисията ви още по-съдбоносна, нали?
	— Да, но какви са указанията ми сега?
	— По същество — остават си същите. Ако можете да приберете инструментумите, за които знаем, че съществуват, тези, които са в ръцете на орките, можем да ги елиминираме от търсенето си. Важното е да действате бързо.
	— Това мога да го разбера.
	— И трябва да ти кажа, Пелли, обезпокоен съм, че още не сте се задействали.
	— Времето, отделено за разузнаване, никога не е изгубено, знаеш го. Също така трябваше да сме сигурни, че няма да бъдат замесени невинни. Тук назряват вълнения. Отношенията между местното население и потисниците, изглежда, се изострят и…
	— Не се замесваме в местните проблеми. Това е едно от основните правила на Корпуса, както знаеш много добре. Просто се надявам, че не изпитваш към орките някакъв елемент на симпатия, който да сдържа ръката ти.
	— Вярно е, че според мен са се набутали в нещо, което не разбират, и че в този смисъл може би не трябва да ги виним.
	Точно затова се надявам да върна инструментумите с убеждаване, преди да предприема крайната стъпка.
	— Казах ти и преди, че съчувствието ти е разбираемо и че те характеризира добре. — Тонът му през безкрайността като че ли беше мъничко сприхав. — Но все пак говорим за _орки_. Някои раси остават извън границите на приличието, дори за Корпуса. Съчувствието ти като нищо може да се окаже неуместно. Изходът на мисията ви е по-важен от обикновените индивиди. Трябва да използваш _всички_ средства, за да постигнеш нашата цел. Това ясно ли е?
	— Да, ясно. — Прехвърли за секунда нещата в ума си и добави: — Има нещо, което се канех да те попитам. Не ми даде никакви заповеди какво трябва да стане с бойната дружина, след като вземем инструментумите.
	— Стига да оцелеят от срещата си с вас и с вашето превъзхождащо оръжие.
	— При това условие, да. Да ги върна ли в родния им свят?
	Ако не познаваше Реверс достатъчно добре, Пелли щеше да помисли, че погледът, с който й отвърна, е прекалено твърд.
	— Нямаш такава заповед — каза той.
	И без повече приказки прекъсна връзката.


	5.

	Като говно, плуващо в помийна яма, голямата крепост на Тарес непрестанно привличаше окото.
	Застрашителните й стени и надменни кули властваха над града тъй сигурно, както нашествениците, които я бяха завладели. Бе построена в стари времена от орките, докато все още били войнствени, но по-скорошните събития я бяха превърнали от отбранително съоръжение в офанзивно. От място за убежище в място, вдъхващо ужас. Издигаше се, за да напомня постоянно, че местното население е изгубило независимостта и достойнството си.
	В просторния централен двор кипеше трескава дейност. Отряд униформени мъже и няколко жени сред тях набиваха крак по плаца. Други се бяха разделили на две в учебен бой. Раздаваха се оръжия, впрягаха се коне, товареха се каруци.
	От балкона на покоите си високо горе Капъл Хачър надзираваше това оживление. Адютантът му, и може би най-близкият му професионален довереник, младият Фринт, стоеше до него.
	— Вече обучаваме чиновници и лечители да патрулират по улиците — въздъхна Хачър.
	— Разбрах, че от Пекзан скоро ще изпратят нови подкрепления, сър.
	— Не съм сигурен, че изобщо някога ще се окажат достатъчно за Дженеста.
	— Сър?
	— Тарес трябва напълно да бъде прочистен от подривни елементи, ако цитирам думите на нашата господарка. Колко войници ще са нужни за това според теб?
	— С цялото ми уважение, генерале, вие често пъти сте твърдели, че пакостниците са малцинство.
	— И все още мисля, че е така. Но е въпрос на дефиниция. Кои _все пак_ са несъгласните?
	— Не е ли наша работа да ги изкореним, сър?
	— Добър въпрос. Но не е въпросът, който толкова тревожи милейди Дженеста. Нейната гледна точка е, че всички орки, които будят подозрение, трябва да бъдат задържани. И премахвани, ако се съпротивляват. В крайна сметка за нея _всички_ са революционери. Оттам и това непрекъснато затягане на режима.
	— Не може да отречете, че инцидентите напоследък се увеличиха, сър.
	— Да, така е. Какво очакваш, когато разбуташ с пръчка гнездо на стършели? Убеден съм, че съпротивата, същинското й ядро, е твърде малка, но никога не съм казвал, че не са опасни, и съм твърдо за това, че трябва да бъдат ударени здраво. Но не мога да се отърва от чувството, че политиката на Дженеста само влошава нещата.
	— Може би всъщност ги раздвижва тази комета, по която са толкова възбудени?
	— А кой им набива в главите идеята да я свързват със знамения и предсказания? Не, тук трябва да използваме рапира, а не брадва.
	— За жалост, сър, лейди Дженеста едва ли ще склони.
	— Ти ли ми го казваш? — Хачър се замисли. — Макар че разполагаме с едно оръжие, с чиято помощ бихме могли да премахнем истинските подбудители.
	— Вашият… източник — каза разбиращо Фринт.
	Генералът кимна.
	— Макар да не е съвсем сигурно, че ще мога да опазя този канал отворен, той би могъл да се окаже безценен.
	— Но, сър, всички тези приказки за въстание изглеждат някак си теоретични, предвид нрава на орките, които управляваме. Мнозинството са пасивни.
	— Дженеста не мисли така. Тя твърди, че цялата раса е способна на нещо като дивашка свирепост. Въпреки че е под въпрос какъв опит би могла да има, за да стигне до подобно заключение.
	— А вие, сър? Смятате ли, че притежават някаква дълбоко погребана склонност към битки?
	Хачър огледа замислено града и отвърна:
	— Може би скоро ще го разберем.


	В едно от тайните убежища на съпротивата, скрити в лабиринта задни улички на неспокойната столица, Джоуд Пепърдайн и Мика Стендивън си бяха намерили усамотена стая.
	— Колко често трябва да ти го повтарям? — възрази сърдито Стендивън.
	— Пробвай още веднъж — рече Пепърдайн.
	— Нищо общо нямам с изчезването на звездата на Койла!
	— Защо ми е толкова трудно да го повярвам?
	— Защо изобщо питаш мен? Знаеш ли, там, откъдето дойдохме, на това твое дразнене щеше да се погледне като на углавно неподчинение.
	Пепърдайн се изсмя в лицето му.
	— Но не сме там, нали?
	— Толкова по-жалко.
	— И на мен не ми харесва, че сме натикани в този свят. Стига _изобщо_ да ти пука.
	— Какво пък означава _това_?
	— Ако звездите не бяха изчезнали, нямаше да сме тук.
	— И това няма нищо общо с мен — натърти Стендивън.
	— Така казваш ти. Но при положение, че сме затворени тук, защо продължаваш да дразниш дружината? Те са единствените съюзници, които имаме, и са недоверчиви към нас.
	— Никога не са ни вярвали.
	— Говори за себе си.
	— Те са _орки_. Хората не са точно любимата им раса, в случай че не си забелязал какво правят с тях тук.
	— Мисля, че разбират, когато някой се държи с тях честно. Повечето от тях поне.
	— Ти си глупак, Пепърдайн. Единствената причина все още да сме с тях, все още да сме _живи_, е, че това ги устройва. Престани да се доверяваш не на когото трябва.
	— Какво, на _теб_ ли да се доверя?
	— Не би било зле.
	— Само ако съм се побъркал.
	Злобата на Стендивън се надигна отново.
	— Не би било зле — заговори той злъчно — да помислиш за положението си, ако се върнем някога у дома.
	— Тук заплахите ти не вървят. Или още не ти е светнало?
	— Само ти напомням какви бяха отношенията ни и какви може да станат отново. Как се държиш тук може да се отрази на начина, по който аз мога да реша да се държа с теб в бъдеще.
	— Не го схващаш, нали? Както вървят нещата, може _изобщо да нямаме бъдеще_. И ако ще си напомняме за минали събития, не забравяй, че нямаше да си тук… по дяволите, нямаше изобщо да _си_, ако не бях аз.
	— Едно от задълженията ти е да се грижиш за безопасността на господаря ти. Това е твой дълг!
	Пепърдайн кипна и го сграбчи за гушата.
	— Ако смяташ, че не ми дължиш живота си, може да го взема обратно.
	— Махни мръсните си ръце от мен, ти…
	Вратата се отвори.
	Пепърдайн го пусна.
	Влезе Койла.
	— Джоуд? О… Вие…
	Стендивън извърна почервенялото си от гняв лице към нея и изръмжа:
	— Мен ме остави!
	Избута я от пътя си и излезе.
	— Да, наистина го остави — каза Пепърдайн.
	— Не смятах да го спирам — отвърна Койла. — Спорехте за нещо, нали?
	— Много проницателно.
	— Ако искаш да се махна…
	— Извинявай. — Тонът му беше помирителен. — Просто ми лази по нервите.
	— Не само на теб.
	Той кимна.
	— Та какво има, Койла?
	— Ами, първо, помислих си, че малко от това няма да ти дойде зле. — Подаде му шише бренди.
	Той го взе, отпи и й го върна.
	— А второ?
	— Излязохте толкова набързо… Просто исках да разбереш, че не всички в дружината мислят лошо за вас.
	— Какво, за двама ли ни? Аз и… той? — Кимна към вратата.
	— Е… за теб.
	— Благодаря. — Той се усмихна. — Но смятам, че си малцинство от един.
	— О, не знам. Смятам, че Страк изпитва известно уважение към теб. Може би още един-двама.
	— По много странен начин го показват.
	— Знаеш как е между орките и хората. И не само на този свят. Имаме… история.
	— Може би това бих могъл да го разбера.
	— Нима?
	— Мислиш ли, че орките бяха единствената стъпкана раса на нашия свят?
	— Ти си човек. Вашият вид е тъпчещият.
	— Има хора и хора.
	— Не е ли време да изясниш нещата за себе си?
	— Нищо няма за изясняване — отвърна той сковано.
	— Не ми се затваряй.
	— Знанието за миналото ми би ли променило нещо? Искам да кажа, не се ли доказах вече?
	— Пред мен, да. Но повечето от другите…
	— Давам ти думата си, че нямам нищо общо с кражбата на звездата.
	— А какво би казал партньорът ти, ако го попитам за това?
	— Стендивън не ми е партньор — рязко отвърна той. — А и той също би ти дал думата си.
	— Каква стойност мога да вложа в нея?
	— Каквато влагам и аз.
	— И колко е тя?
	— Ако Стендивън твърди, че не е…
	— Защо си му толкова верен, Джоуд?
	Той въздъхна.
	— Навик, предполагам. Освен това не искам да вярвам определени неща, дори за него.
	— Каква _все пак_ е връзката между двама ви?
	— Сложна.
	— Това се вижда от пръв поглед. Кажи ми повече.
	Той се усмихна.
	— Настоятелна си, Койла, това ти го признавам.
	— И защо не? Бих искала да знам поне малко за човека, на когото дължа живота си.
	— Я дай пак шишето.
	Тя го извади. Джоуд отново отпи. Койла също удари глътка и го подкани:
	— Е?
	— Аз съм тругатиец.
	— Ти си _какво_?
	— Тругатиец. От Тругат, мястото, откъдето идваме.
	— Никога не съм чувала за него. — Тя седна на един стол.
	Пепърдайн последва примера й и се настани на едно буре с пирони.
	— Светът ни е много по-голям от частта, която наричате Марас-Дантия.
	— А вашата раса я нарече Центразия — отвърна тя горчиво.
	— _Някои_ хора. Моята порода не сме от тези, които дават имена на места.
	— А какви сте?
	— Малко като вас, орките.
	— Така ли? — Тя не можа да скрие скептицизма си.
	— Е, казах _малко като_. Но има някои прилики. Едната е, че моята раса също има воинска традиция.
	— Това обяснява дарбата ти с оръжие. Значи расата ви се бие за препитание, като нас?
	— Не. При нас не е вродено; научено е. Макар и от толкова много време, че на практика вече _е_ вродено. Но не сме бойци по наклонност, нито дори по свой избор. Просто е… практично. Повечето от моята раса биха предпочели спокоен живот.
	— Щом не сте избирали да се биете, трябва да сте имали нещо, което да защитавате.
	— Живота си. И земята си.
	— Първото го разбирам. Но да умираш за земя, това ми се струва странно. Може би защото орките никога не са имали земя.
	— Тук са имали.
	— И вашата раса им я е отнела. — Тя вдигна ръце. — Извинявай. Кажи ми за вашата земя.
	— Тругат е един остров край… е, всъщност не е важно къде е. Достатъчно голям е за нас и почвата е добра. Ние сме островитяни, разбираме се с морето. Най-важното, това е отечеството ни. Но има един недостатък.
	— Местоположението.
	— Умна си.
	— Като за орк, искаш да кажеш?
	— Не, просто си умна.
	— Логично е да имате врагове само ако притежавате нещо, което те искат, или ако сте на неподходящото място.
	— Вече разбирам защо си майсторката на стратегията в дружината. Но си права — много неподходящо място. Поне в такова се превърна. Тругат е разположен в точка, където би могъл да застрашава свободното преминаване за различните си съседи, ако сме искали да правим това, а ние не сме го правели. Тъй че сме седели насред колело, с всяка спица наострена и сочеща към нас. Всички съседни държави гледали с алчно око на толкова благоприятно разположен остров. Който го завземел, можел да се наложи над другите. Затова моят народ изучил воинския занаят — за да отбиваме враговете.
	— Как, след като тези държави са били толкова силни?
	— Моят народ обитавал Тругат много преди да се издигнат силите, които в един момент се изправили срещу нас. А ние сме били… и бяхме многобройни и добре организирани. Познавахме терена. И се сражавахме добре, като народ, който защитава всичко, което има. Винаги бяхме нащрек и често пъти — под истинска обсада. Справяхме се без достатъчно оръжие, справяхме се без сол. Дори без вода понякога.
	— Колко дълго е продължило това?
	— Поколения. Най-сетне те разбраха, че не могат да ни завладеят, затова започнаха да ни ласкаят. Тъй че в добавка към бойните умения научихме и черното изкуство на политиката. Играта се превърна в надиграване на едни срещу други. Това, както и инцидентните войни, ни опазиха независими още известно време.
	— Но накрая късметът ви се е изчерпал. Иначе сега щеше да си там.
	Той кимна.
	— Водачите ни взеха страната на неподходящия тиран. Не защото го харесваха, а по необходимост. Това предизвика разцепление сред народа ми. Не точно гражданска война, макар че почти се беше стигнало до нея, но достатъчно разсейване, за да оголим гарда си. И същият главатар, с когото водачите ни се сдружиха, бе този, който се възползва от това.
	— То пък голямата изненада.
	— Беше измяна. Подло предателство. Бяха мрачни дни и всички вършехме неща, с които не се гордеехме особено, в името на патриотизма. Не правя изключение. Но няма да те отегчавам с подробности. Резултатът беше, че народът ни беше стъпкан и онези, които оцеляха, се разпръснаха. Станахме скитници, селяци по чужди земи, безимотни странстващи търговци, дори наемници. Някои бяха поробени. — Последното прозвуча с особен сарказъм.
	Койла помълча, след това промълви:
	— Каза, че вашата раса била подобна на моята не само в едно отношение.
	— И ние, както и вие, бяхме оклеветени. Когато враговете ти те оклеветят, могат да оправдаят всяко престъпление и унижение, което трупат върху теб. Името ни беше очернено и това си стои. Дори лъжепозорът продължава, като камък, хвърлен надолу по склон.
	Койла можеше да си обясни това.
	— Разказвачите на истории, учените с техните книги. Те най-често са на печелившата страна. Няма да повярваш какъв боклук са избълвали за орките. Твърдят, че обичаме човешка плът и че дори се изяждаме помежду си. Измислят, че сме произлезли от _елфи_, в името на всички богове! Все лъжи!
	— За нас твърдяха, че сме призовавали демони и сме се съешавали с кози.
	Койла избухна в смях. Пепърдайн я изгледа сърдито за миг, после и той се разсмя.
	— Тъй — рече тя, след като спряха да се смеят. — А Стендивън как се вмества във всичко това?
	Веселието му угасна като духната свещ.
	— Той… също ли е тругатиец? — попита тя.
	— Не. Той е… мръсник.
	— Но има някаква власт над теб.
	— Да кажем, че отработвам дълг към него.
	— Дори докато сте в този свят? Това не променя ли нещо?
	— Само тук. Но у дома…
	— Може изобщо да не видим домовете си повече, Джоуд! — Тя бързо се овладя. — По дяволите. Това не е хубаво за бойния дух, нали? Страк ще се вбеси, ако чуе, че го казвам.
	— Не е тайна, Койла. Според мен всички смятат, че оставането ни тук завинаги е най-вероятно.
	— Е, няма да е по-различно от случвалото се в миналото.
	— Какво имаш предвид?
	— Нещо, което ни беше казано, преди да напуснем Марас-Дантия първия път. Знаеш ли защо древните раси са се озовали там?
	— _Защо ли?_ Те… вие… просто сте… винаги сте били там. Нали?
	— Не. Не твърдя, че го разбирам, но там навън… — Махна вяло с ръка като към нещо много далечно. — Там някъде съществуват цели светове на елфи и кентаври, на таласъми и джуджета и така нататък. И на орки — добави припряно. — Най-различни раси… не знам… _пропаднали са_ на Марас-Дантия. Измъкнати като риба в мрежа от могъща магьосница.
	— И хората ли?
	— Казаха ни, че вие сте били истинската раса на нашия свят.
	— Каква ирония!
	— Ние не мислехме така. — В очите й се появи стоманен блясък.
	— Значи всички орки би трябвало първоначално да са дошли от Акуриал. Оттук?
	Тя се намръщи.
	— Не знам. В света, в който живеехме, Кераган, също има само орки. Но много… по-борбени от тези тук.
	— Значи и хората може да не са започнали на Марас-Дантия. Кой би могъл да каже къде са възникнали орките, хората или която и да било друга раса? Или докъде са се разпръснали. Това не ти ли е любопитно?
	— Не, само главата ме заболява. Виждам нещата по-просто. Например, може би трябва да гледаме на това все едно, че просто се местим от един бивак на друг. Вашият народ сте скитници; би трябвало да го разбереш.
	— Но е страхотно преселение, Койла. Сигурна ли си, че просто не искаш да се възползваш по най-добрия начин от него?
	— Ами нали правя точно това. Това е в стила на орките. Никога не казваме край.
	— Би могло да е мото и за Тругат. — Лицето му помръкна. — Но напоследък се чувствам почти като…
	И замълча, защото чуха приближаващи се стъпки. Бяха шумни и забързани и можеше да предвещават неприятност. Пепърдайн и Койла станаха, с ръце на дръжките на мечовете.
	Чилдер нахлу в стаята и каза задъхано:
	— Трябват ни всички мечове, които можем да съберем!


	6.

	На един от най-големите площади в Тарес се беше събрала тълпа. Множеството надвишаваше няколкостотин души и нервите бяха изопнати. Започналото като низ от протести — против данъци, ограничен достъп до свети места, събаряне на почитани сгради, хранителни порциони, комендантски час, репресии и всякакви други поводи за недоволства — беше изригнало в общ изблик на горчивина от окупацията. Ситуацията беше на ръба на избухване…
	Но не зараждащ се бунт привлече съпротивата. Целта беше тълпата да се използва за прикритие.
	Много от бунтовниците бяха тук, както и повечето Върколаци, и Лисиците, женската част, съставена от Койла. Бяха се пръснали из площада, с добре скрити под дрехите оръжия.
	— Не толкова отдавна всички тези орки нямаше да са толкова непокорни — прошепна Страк на Брелан.
	— Нямаше дори да са излезли на улиците.
	Стояха един до друг в края на трупащата се тълпа. Наблизо имаше група въоръжени окупатори — на напрегнатите им лица бе изписана тревога.
	Страк се огледа. Хаскеер беше наблизо, а малко по-натам — Даллог с неколцина Върколаци. По-нататък сред множеството се открояваше Чилдер, с няколко Лисици. Но все още не се виждаха онези, които очакваха.
	— Сигурни ли сме, че всеки знае какво да прави? — попита тихо Брелан.
	— Моите знаят — отвърна Страк натъртено. — Надявам се _твоите_ факти да са верни.
	— Никакво съмнение. Онова, което искаме, е там. — И посочи само с очи една сграда — тромава едноетажна постройка с бяла фасада и прозорци с решетки. Изглеждаше новопостроена. Пред тежките й врати стояха на стража изнервени войници с извадени оръжия.
	Страк се постара да не се заглежда натам.
	— Та какво стана?
	— Седем от другарите ни бяха в района, да наблюдават един обект. Извадиха лош късмет. Войниците ги прибраха, без да се пролее кръв.
	Страк повдигна вежди.
	— Не знаем как точно са ги заловили, освен че са ги превъзхождали по брой.
	— Защо са в този участък?
	— Не са могли да ги отведат в подходящ затвор от страх от тълпата. Смятаме, че ще ги държат там, докато това вълнение свърши. Или докато не пристигне подкрепление.
	— И без подкрепление са прекалено много.
	— Скоро ще им се наложи да мислят за други неща. — Брелан отново хвърли бърз поглед към участъка. — Ако не ги измъкнем, ще попаднат в ръцете на мъчителите на Желязната ръка. Добри патриоти са, и са верни, но ще проговорят. А това може да се окаже сериозен удар за нас.
	Страк кимна и леко го сръга в ребрата. През тълпата се движеха братя с халатите на Ордена на Хеликса.
	— Май ще трябва да се оправяме не само с военни.
	— Къде е онзи твой човек? — попита раздразнено Брелан.
	— Не е _мой_. И е… Стой. Ето го.
	Пепърдайн се появи. Носеше крадената офицерска униформа, която им бе послужила добре при предишните мисии. С него бяха Койла и две от Лисиците — крачеха на две крачки след него, все едно че ги води.
	— Женските трябваше да са оковани — изсумтя Брелан. — Щеше да изглежда по-убедително.
	— Дори вашите питомни орки трудно биха преглътнали оковите. Освен ако не искаш да го разкъсат.
	— Прав си. Макар че не бих си помислил, че някой ден може да не го поискам за човек. Време е да задвижваме нещата, Страк.
	Страк кимна, след което вдигна свитата си длан към устата, уж да потисне кашлица. Другите Върколаци наблизо, които го наблюдаваха, започнаха да препредават сигнала. Брелан даде същия знак на членовете на съпротивата. Безмълвната заповед литна през тълпата.
	Пепърдайн и „задържаните“ напредваха към участъка. Не срещаха открита съпротива, но имаше много враждебни погледи и сърдити подвиквания. Това, че женските го следваха без видима принуда, изглежда, обърка тълпата. А и вродената пасивност на тукашните орки и набитото в главите им чувство за покорство пред властта накара повечето просто да им отворят път.
	Пепърдайн не откъсваше очи от целта си и крачеше бавно и отмерено. Женските след него не обръщаха внимание на насочените към тях подвиквания.
	Разположените из площада бунтовници знаеха, че трябва да се сдържат, докато групата на Пепърдайн не стигне до участъка. Щяха да се задействат чак след това.
	Койла избърза крачка напред и прошепна на Пепърдайн:
	— Не забравяй, ти си офицер! Дръж се надменно.
	— Изобщо не съм се сетил — изсъска той саркастично. — Млъквай и върви зад мен.
	Тя го изгледа сърдито, но изостана.
	Войниците, които задържаха тълпата, взеха Пепърдайн за чиста монета — отдадоха му чест и го пропуснаха с женските. Часовоите при караулното обаче като че ли не бяха толкова сигурни. Явно се изненадаха, че виждат непознат офицер, и видимо се напрегнаха.
	Щом Пепърдайн и женските орки се приближиха, един от стражите на пост извика:
	— Стой!
	После пристъпи напред и след секунда колебание отдаде формално чест. Беше нисък и жилав, с тънки мустаци и лице, което напомни на Пепърдайн за гризач. Нашивките му издаваха, че е сержант.
	Пепърдайн отвърна на поздрава с небрежен жест — надяваше се, че подобава за уж офицерския му ранг, и отвори уста да заговори, но го изпревари сержантът:
	— Мога ли с нещо да ви помогна… сър? — В поведението му се долавяше леко недоверие.
	Пепърдайн придаде властност на тона си.
	— Водя още три задържани към онези, които държите тук.
	— Нямаме заповед да приемаме още задържани.
	— Заповядвам го сега.
	— На какво основание?
	— На основание на ранга ми. И няма да е зле да се обръщаш към офицер по подходящия начин.
	— Тъй вярно, сър — отвърна сержантът, но почти дръзко. — Само че заповедта ми е изрична. Да не взимам повече затворници тук без официално нареждане. Което означава пряка заповед от непосредствен началник или писмено нареждане от…
	Пепърдайн кимна към тълпата.
	— Имаме ситуация, сержант. Ако случайно не си забелязал. Спазването на заповедите е похвално, но нещата по улиците се развиват бързо. Тези пленнички са свързани с бунтовниците и трябва да бъдат заключени.
	— Защо тогава не са вързани, сър?
	— Да не би да намекваш, че не мога да се справя с няколко женски, сержант?
	— Няма как да го зная, сър.
	— Не ставай нахален! Ще се подчиниш ли на заповедта ми?
	— Ако получа нареждане.
	— Аз ти нареждам!
	— Вашето име и част. Сър.
	Пепърдайн зяпна намръщения педант.
	— Какво?
	— Длъжен съм да проверя пълномощията ви. Ще пратя човек до щаба и…
	— Действам под преките заповеди лично на генерал Хачър. Не ти завиждам, когато той чуе за това.
	— Може и така да е, сър. Но ни съобщиха за фалшиви офицери. Длъжен съм да проверявам пълномощията на всеки… _офицер_, който дойде в този участък. — Беше влудяващо хладнокръвен.
	— Съмняваш се в моя патриотизъм?
	— Това не е моя работа, сър.
	— Не те ли притеснява, че освен че проявяваш неподчинение, преклонението ти пред устава ми пречи да изпълня задълженията си? Това е сериозна стъпка за човек в твоето положение, сержант.
	— Моите началници ще решат това, сър.
	— Един от тях съм и аз!
	— Може би ще е добре да го повторя, сър. След като ми кажете името и…
	Пепърдайн се помъчи да запази невъзмутима физиономия. Видя, че другите войници го гледат с нещо близо до враждебност. Усещаше как Койла нервно пристъпва зад гърба му.
	Страк и Брелан, които го гледаха, също ставаха неспокойни.
	— Какво става, по дяволите? — измърмори Брелан. — Трябваше вече да ги е накарал да отворят вратите.
	— Май попрекалихме с този номер.
	— И какво да правим сега?
	— Придържаме се към плана. Бъди готов да подадеш сигнала.
	Пепърдайн се правеше, че слуша изрежданите от сержанта правила, но умът му трескаво търсеше изход. А ръката му незабелязано се плъзгаше към ножницата.
	— Тъй че ако благоволите да ми дадете тези подробности, сър — заключи сержантът, — можем да решим този проблем.
	— А?
	— Вашите _данни_, сър. Вече ви обясних…
	— Виж какво, ако ще настояваш за…
	— О, майната му! — Койла изскочи иззад Пепърдайн и заби камата си в корема на сержанта.
	Той се опули, олюля се и падна.
	— Мамка му, Койла! — кресна Пепърдайн.
	— Просто ускорих нещата. — Тя бързо извади скрития си меч. Двете Лисици я последваха, след тях — и Пепърдайн.
	Другите стражи, стъписани и вцепенени за миг, вдигнаха оръжията си и скочиха срещу тях.
	— Почна се! — възкликна Брелан.
	— Давай сигнала! — изрева Страк.
	Забравили за всякакво прикриване, двамата замахаха трескаво на съратниците си и след като заповедта светкавично се разпространи, хукнаха към участъка.
	Пепърдайн и трите Лисици бяха рамо до рамо, оръжията им стърчаха като зъби на хищник. Залагаха рисковано на това, че гърбовете им ще са защитени. И наистина най-близките в тълпата, които бяха видели какво става, започваха да реагират. Същото правеха обаче и войниците, които трябваше да ги задържат, но бяха раздвоени между необходимостта да се намесят и да удържат кордона.
	Другарите на убития сержант нападнаха, разпенени от ярост. Пепърдайн, Койла и Лисиците бяха готови да ги посрещнат.
	Сред тълпата се надигна оглушителен рев.
	Сред кипналото множество се завихри бой. Нападнатият от добре разположените бунтовници и Върколаци човешки кордон беше затруднен. Вече се намесваха обикновени орки, от гражданите. Появиха се импровизирани оръжия. Някои се нахвърляха върху човеците с голи ръце. Точките, където започваше бой, бяха като плясък на дъждовни капки по езерна повърхност — раздвижваха я и вълните се усилваха.
	Пепърдайн се хвърли към човека срещу себе си. Остриетата закънтяха. Веднага пролича, че Джоуд е по-добрият с меча. Защитата на другия рухна под напора му и Пепърдайн го прободе в слабините и веднага след това в гърдите. Друг пазач застана на мястото на падналия и боят продължи, без да секне и за миг.
	Койла също вече беше свалила първия си противник и сечеше по други двама едновременно. Бързината и силата й ги объркаха. Тя промуши единия, след като го изкара от равновесие с рязък скок с рамото напред, след това свали и приятеля му. Следващият, който й влезе, беше по-опитен — или поне по-хитър — и тя скоро се усети, че се дуелира, вместо да сече.
	Двете Лисици — сражаваха се рамо до рамо — въпреки сравнителната си неопитност се представяха добре. Биеха със стръв и с някаква безскрупулност, която караше противниците им да внимават да не влизат в близка схватка. Пепърдайн погледна за миг през рамо към тях и се възхити на бойната им ярост. Но пред тях имаше поне десет стражи и кой знае колко вътре в участъка, така че яростта можеше и да не се окаже достатъчна.
	Тълпата вече кипеше, навсякъде по площада се вихреха схватки. Върколаците и бунтовниците бяха в разгара на всяка, а Лисиците се биеха с изключителна решимост. В краката им падаха мъртви и ранени войници. И орки падаха също — и от съпротивата, и обикновени граждани. Но вместо да отрезви подивялата тълпа, това само подсилваше яростта й.
	Хаскеер беше в гъмжилото — проправяше път на Върколаците зад себе си. Размахваше брадвата си с несдържана страст, трошеше глави и сечеше ръце и крака. Встрани Чилдер и глутница Лисици разбиваха мозъците на други войници от кордона. Недалече от тях Даллог бе повел новобранците от Кераган. Уийм не беше между тях. Бяха решили, че ще е по-добре да го задържат извън полесражението — да гледа и да се учи.
	Страк и Брелан и още неколцина лично избрани бунтовници и Върколаци бяха вече съвсем близо до участъка. Войниците, които държаха кордона срещу тях, не бяха проблем. Нямаше никакъв кордон. Целият район се бе превърнал в кипнала маса от биещи се орки и хора.
	Включиха се тъкмо навреме. Пепърдайн и трите женски се държаха, макар че и няколко стражи от разкъсания кордон се бяха включили в отбраната на участъка. Пепърдайн тъкмо издърпваше меча си от корема на паднал човек. Умората вече си казваше своето — движенията му започваха да натежават, дясната му ръка се схващаше. Една от Лисиците бе ранена, но продължаваше да се бие. Койла беше плувнала във вражеска кръв. И се усмихваше.
	Страк, Брелан и групата им налетяха като стоманена вълна. Везната бързо се наклони и след кратка кървава вихрушка от удари всички стражи бяха повалени.
	— Забавихте се — подхвърли Койла.
	— Ходихме да берем цветенца — отвърна Страк равнодушно.
	— Хайде! — подкани ги Брелан. — Няма време!
	Претърсиха джобовете на мъртвия сержант и намериха връзка ключове. Докато повечето от групата пазеха, Брелан отиде до вратата и започна да ги пробва. На третия опит ключалката се превъртя.
	Брелан бутна вратата с рамо, стрелна с поглед Пепърдайн и подхвърли:
	— Не мислех, че ще вляза точно така, но…
	— Пази се! — изрева Койла и го блъсна встрани.
	Стрела профуча през отворената врата, едва не улучи Брелан, бръмна към тълпата и удари нечия вдигната ръка.
	Страк се втурна през входа. Койла, Брелан и Пепърдайн бяха плътно зад него. Стрелецът посягаше към колчана си за нова стрела. Страк го прониза с меча си в гърдите.
	— Отляво! — извика Пепърдайн.
	Страк се обърна тъкмо навреме, за да отбие коварен удар от засада — някакъв крил се досега човек замахваше към него със стръв, подсилена от отчаянието. Паниката му устройваше Страк — обзетият от паника противник не преценява разумно, и това се доказа бързо: след още два отбити удара мъжът направи грешка в защитата си. Страк се възползва от това и го прониза в сърцето.
	В сградата нямаше повече хора. В другия й край имаше две килии, клетки по-скоро. Седмината от съпротивата бяха натикани в едната. Нито един от ключовете на сержанта не пасваше на ключалката, а и вратата не поддаде на блъскането. Но намериха друга връзка ключове и я отвориха.
	Затворниците явно бяха изтезавани. Очите им бяха плувнали в черни кръгове, имаха синини и отоци, но не и тежки рани. Раздадоха им оръжия — кои донесени, кои — прибрани от мъртвите стражи.
	Безредиците навън кипяха с още по-голяма сила.
	— Успяхме — възкликна доволно Брелан, докато оглеждаше освободените си приятели.
	— Още не сме се измъкнали — напомни му Страк. И погледна Пепърдайн. — Готов ли си?
	— Точно тая част не ми харесва — отвърна човекът.
	— Не можеш просто да излезеш с нас — рече Койла. — Тълпата ще подивее и…
	— Ще те убият — довърши Страк. — Но ако помислят, че си наш пленник…
	— Добре, добре. Схващам. — Не изглеждаше обаче много щастлив.
	Подкараха го като пленник и излязоха. Разбунтувалата се тълпа ги посрещна с въодушевени викове.
	Едва се бяха показали навън, когато сред кипящото множество изригнаха ярки блясъци — взривове от червени, зелени и виолетови лъчи, които изгаряха окото.
	— Хеликсът! — възкликна Брелан.
	— Още една причина да не се бавим — рече Страк. — Не спирай.
	Блесна нова ослепителна мълния и един орк рухна с димяща дупка в гърдите. Разнесе се миризма на овъглена плът и всички наоколо заотстъпваха в ужас. Мъжете в халати изстрелваха магическите си лъчове по всеки, който се окажеше на пътя им.
	Хаскеер се беше вкопчил в бой с един войник. Мъжът бе въоръжен с меч и щит и се беше оказал упорит в усилията си да попречи на орка да го убие. Хаскеер обаче като че ли се наслаждаваше на предизвикателството — разсипваше боеца със съкрушителни удари и го принуждаваше да държи чисто отбранителен стил. Един особено мощен лъч магическа енергия профуча покрай тях и замаяни от блясъка, Хаскеер и боецът спряха и замигаха.
	Хаскеер пръв се съвзе и поднови атаката. Войникът, все още зашеметен, оказа вяла защита и два тежки удара на брадвата на орка се оказаха достатъчни да го извадят от строя. Трети в главата го накара да падне на колене и след това да рухне по очи.
	Последва нова мълния, ярка като предишната, и нова жертва падна под огнения лъч. Хаскеер тръсна глава, огледа се и видя магьосника от Ордена на Хеликса — беше само на двайсетина крачки. И той беше видял Хаскеер и отново вдигаше магическия жезъл. Хаскеер залегна. Огненият лъч изсвистя над него толкова близо, че почти опари гърба му. Стотникът бързо запълзя към падналия войник, докато посветеният в Хеликса се целеше отново, и издърпа щита от мъртвата му хватка. След това се надигна на колене и го метна с все сила. Щитът полетя като диск, удари мъжа с халата право във врата и почти го обезглави.
	Орките наоколо схванаха посланието — колкото и страшни да бяха магическите тризъбци, братята на Хеликса не бяха неуязвими. След секунди всички мъже с халати се оказаха обкръжени от разбеснялата се тълпа.
	Страк и групата бунтовници, заедно с освободените, гледаха да стоят настрана от сблъсъците. Вървяха колкото се може по-бързо към близкия ъгъл, за да излязат от площада. Но когато почти бяха стигнали до пресечката, спряха.
	— О, страхотно! — изсумтя Койла. — Още боклук.
	Две каруци с войници идваха тъкмо по улицата, към която се бяха запътили, излязоха на площада и им блокираха пътя.
	— Време е за тези — каза Брелан, бръкна в торбата, която висеше на рамото му, и извади няколко глинени бутилки.
	Койла с радост грабна една и викна:
	— Уха!
	— Какво е това? — попита Пепърдайн.
	— Акуриалски огън — отвърна му Брелан. — Бум!
	Пепърдайн го погледна озадачено и Брелан се направи, че хвърля една бутилка.
	— А, ясно — сети се Пепърдайн.
	Драснаха искри и запалиха просмуканите с масло ивици плат, натъпкани в гърлата на бутилките, и почнаха да ги хвърлят по каруците и слизащите от тях войници. Глинените бутилки се пръскаха, изригваха оранжеви пламъци. Горящото масло бе смесено с някакви съставки, които го правеха гъсто, и то полепваше по всичко — подпали каруците, дървения тротоар и всеки нещастен войник, оказал се в обсега му. Превърнали се в огнени кълба, войниците ревяха и се мъчеха да загасят пламъците по дрехите си с ръце.
	— Това би трябвало да им поотвори работа — подхвърли доволно Койла.
	— Побързайте — подкани ги Страк.
	По целия площад другите Върколаци, бунтовници и Лисици се измъкваха. Поединично или на малки групи щяха да се доберат до тайните убежища или да се скрият из града под лъжлива самоличност.
	На една от близките почти опустели заради избухналия бунт улици ги чакаше каруца.
	— Номерът с униформата май вече не действа — подхвърли Койла, щом се качиха.
	Пепърдайн кимна.
	— Трябваше да загреят, рано или късно. Вие Лисиците обаче се бихте като дяволици. Не мислех, че сте чак толкова свирепи.
	— Значи не си поглеждал луната.
	— Луната ли? Че защо?
	— Не си много наясно с нещата при женските, а, Джоуд?
	— О! Имаш предвид…
	— По време на лунния цикъл ставаме малко… сприхави.
	— От това, което видях току-що, бих използвал по-силна дума. Свирепи например. Но как вие _всички_…
	— Ти май наистина не знаеш много за женските, а? Когато няколко от нас прекарват по-дълго време заедно, не е необичайно циклите ни да започнат да съвпадат. Точно това се случи днес.
	Пепърдайн се ухили.
	— Цял взвод побъркани от луната женски орки?! Боговете да са на помощ на човеците.
	— Боговете да ги _прокълнат_ дано — намеси се Брелан. — Но гражданите също действаха добре. Гордея се с тях.
	— Наистина като че ли започват да си връщат оркския нрав. Но дали са готови за истинско въстание?
	— Повратната точка е близо. Много скоро Водителката ще излезе от нелегалност и ще призове на бунт. След това случилото се днес ще заприлича на детска игра.
	— Да се надяваме — каза със съмнение Койла.
	Каруцата влезе в двора на изоставената вила, временно заета от съпротивата. Като че ли никой от другите бунтовници все още не беше дошъл.
	Докато слизаха, Уийм каза:
	— Днес беше огромен успех, нали, Брелан?
	— Да, успех. Не съм сигурен обаче за огромен.
	— Но е нещо, за което орките ще пеят поколения наред. Повратна точка, ти го каза.
	— Да, ако помогне да се вдигне революция, би могло да се запомни като ключов ден — отстъпи Брелан.
	— И ковачите на думи ще разказват истории за този ден, а певците ще пеят песни за него.
	— Май се сещам накъде бие — изстена Койла.
	— Между другото — Уийм се изпъчи, — вече започнах една епична балада за този велик ден. — Посочи челото си. — Тук. В ума си.
	— Изненадана съм, че имаш ум — отбеляза Койла.
	— Не си нося лютнята, естествено, нали бяхме в битка, и затова…
	— Ох… — изпъшка Пепърдайн.
	— … ще мина и без нея.
	— Да, но… — почна Страк.
	— Но имайте предвид, че стиховете не са доизгладени…
	— Те май всичките ти са така — измърмори Койла.
	— Нарекох я „Битката на площада“ — заяви Уийм надуто, покашля се и почна:

	Ударихме врага във онзи ден съдбовен! За техен ужас
	със меч и брадва ги сразихме здраво
	по целия площад и на земя корава
	и чухме всички, дето бяха там, да казват:
	да, в този ден накарахме човеците да бягат…

	— Това трябва малко да се преработи. Продължава така…

	О, нека да ридаят хората, о, нека да скърбят,
	о, нека да кървят сърцата им, о, нека…

	— О, нека спреш! — сопна се Койла.
	— Не искате ли да чуете как…
	— Много внимавай! — изръмжа тя заканително.
	Уийм потрепери и млъкна оклюман.
	На вратата ги посрещнаха двама от членовете на съпротивата, плътно зад тях бяха Джъп и Спуррал. Всички гледаха стреснато.
	— Какво е станало? — попита Страк.
	— Ами… — колебливо почна Джъп.
	— Казвай? — викна Брелан.
	Двете джуджета се спогледаха.
	— По-добре да ви покажем — каза Спуррал.
	Поведоха ги през къщата и надолу по стълбите към мазетата.
	Щом минаха под един свод и влязоха в някакво малко помещение, Джъп посочи и каза:
	— Вижте.
	На каменните плочи в локва кръв лежеше трупът на непознат орк. В другия край на стаята двама бунтовници държаха здраво Стендивън.
	— Какво си направил, по дяволите? — въздъхна Пепърдайн.


	7.

	— Какво е станало тук? — викна Брелан.
	— Така го заварихме — каза един от бунтовниците, които държаха Стендивън. — Стоеше над трупа. И държеше това. — Вдигна окървавен нож.
	— Кой е този? — попита Страк и кимна към мъртвия.
	Всички поклатиха глави.
	— И аз не го познавам — каза Брелан и се обърна към Стендивън. — Ти ли го уби?
	— Да. — Стендивън беше пребледнял и трепереше. По бледото му чело бяха избили капчици пот.
	— _Полудял_ ли си? — възкликна Пепърдайн.
	— Остави го да говори — каза Страк.
	— Беше самозащита — заяви Стендивън. — Нямах избор. — Ставаше все по-възбуден. — Не съм аз злодеят тук! Би трябвало да ми благодарите…
	— Успокой се — каза му твърдо Страк. — Стегни се и ни разкажи какво стана. От самото начало.
	Човекът преглътна.
	— Казаха ми, че тук ще е склад, и внасях сандъци с храна.
	— След като си разбрал, че не ставаш за нищо друго — промърмори Койла.
	— Млъкни — изръмжа Страк. — Внасял си храна. После?
	Стендивън кимна.
	— Когато влязох, той беше тук. — Посочи трупа, но избегна да погледне към него.
	— Виждал ли си го преди?
	— Не.
	— И какво стана?
	— Той ме нападна.
	— Просто така? Без да каже нищо?
	— Нито дума.
	— Но ти си имал нож.
	— Ъъ… не. Беше негов.
	— Взел си му го? — В гласа на Страк имаше недоверие.
	— Ъъ… да.
	— Ти не си боец — обади се Пепърдайн с насмешка.
	— Очаквах да ме подкрепиш! — кипна Стендивън. — Знаеш, че не съм от тия, дето…
	— Знам, че по-скоро ще избягаш, вместо да се биеш.
	— Не можех! Той ме _нападна_!
	— И ти, без да си боец, го разоръжи и го уби. Очакваш да повярваме на това?
	— Човек намира… резерви, когато е заложен животът му. Той извади ножа и се сборихме. Беше повече късмет, отколкото нещо друго… но свърши с ножа, забит в него.
	— А после какво? — попита Страк.
	— В какъв смисъл?
	— Какво направи, след като го промуши?
	— Извиках за помощ.
	— Чак тогава? Не докато сте се били?
	— Всичко стана толкова бързо, че…
	— Добре. Какво правеше той, когато ти влезе?
	— Какво е правил? Нищо, доколкото можах да видя.
	— Какво _смяташ_, че може да е правил?
	— Откъде да знам, по дяволите? Беше натрапник. Шпионин може да е бил, откъде да знам? Мислех си, че ще ме поздравите, че съм го спрял.
	— Има ли нещо, по което можем да установим самоличността му? — попита Брелан.
	— Не, огледахме — отвърна един от бунтовниците.
	— Как е влязъл? — учуди се Койла.
	— Едва ли е било много трудно — призна Брелан.
	— Какво? — възкликна тя.
	— Бием се с _човеци_, не с орки сънародници. Идват всякакви. Граждани, които може да не са действителни членове на съпротивата, но тайно ни подкрепят. Предлагат сведения, даряват продукти, носят съобщения…
	— Възможно ли е да е бил вестоносец?
	— Обикновено ги познаваме.
	— Значи, с две думи — обобщи Страк, — пускате тук всички наред, стига да не са човеци. Което е чудесно, стига да смятате, че всички орки подкрепят вашата кауза и могат да си държат устата затворени.
	— Не сме чак толкова небрежни — възрази Брелан. — Взимаме мерки. И да, наистина вярвам, че орките на Акуриал ни подкрепят, в сърцата си.
	— Дано да си прав. Но трябва да заздравите сигурността.
	— Отклоняваме се от проблема. Знам само, че един човек е убил орк — тук, в наше убежище. И ако нямаше съмнение по въпроса защо… — изпъна пръст към Стендивън, — _той_ щеше вече да е мъртъв.
	— Защо не проверите дали някой тук не е познавал натрапника? — предложи Страк.
	— Ще проверя, можеш да си сигурен. С него обаче какво да правим? — Изгледа отново с гняв Стендивън.
	— Искам да поговоря с него. Насаме.
	Очите на Брелан се присвиха подозрително.
	— Защо?
	— Той е прикрепен към дружината ми. Мой подопечен е. Точно както ти стягаш групата си. Имаш думата ми, че ако излезе нещо повече около това, ще го научиш.
	— А ако се окаже убийство, просто и елементарно?
	— Защо да го правя? — възрази Стендивън разпалено. — Какво бих могъл да спечеля с…
	— Млъкни! — сряза го Страк. — Ако е станало това, Брелан, ще си плати. Скъпо.
	— Дано. — Брелан махна с ръка на бунтовниците, които държаха Стендивън, да го пуснат. — Ще изнесем тялото, когато приключите тук. — След това изведе другарите си от помещението. Вратата след тях се затръшна.
	Страк се обърна към Даллог и Уийм.
	— Вие двамата също. Вън.
	— Ама… — почна Уийм разочаровано.
	Погледът на Страк го усмири.
	— Но стой наблизо, Даллог. Може да ми потрябваш.
	Те излязоха и Страк, Койла и Пепърдайн останаха сами със Стендивън.
	— Така — рече Страк и го изгледа твърдо. — Какво всъщност стана тук?
	— Казах ви. Но…
	Страк го сграбчи за яката и го дръпна рязко към себе си.
	— Казваш ми, че това е цялата история?
	— Опитвам се да обясня! Има… нещо, което не споменах.
	— Знаех си! — изръмжа Пепърдайн.
	— Не, чакайте, чакайте! — замоли ги Стендивън. — Не можех да го кажа пред другите.
	— Какво?
	— Пусни ме, Страк, и ще ви го покажа.
	Страк го задържа за миг, приковал очи в неговите. После отпусна хватката си и го бутна назад.
	— Гледай само да е добро.
	— Мисля, че ще ви хареса.
	— Говори де!
	— След като… — махна вяло с ръка към мъртвия орк — не извиках веднага за помощ. Претърсих го.
	— Защо?
	— Исках да разбера кой е. Просто от любопитство.
	— Ценности си търсил по-скоро — подхвърли Пепърдайн.
	— О, намерих нещо ценно, и още как. — Стендивън бръкна в джоба си… И извади зелено кълбо с пет стърчащи от него шипа с различна дължина, изработено от неизвестен материал.
	— Звездата! — ахна Койла.
	Страк я сграбчи и започна да я оглежда. После погледна Стендивън.
	— И си я намерил в убития?
	Човекът кимна. Беше зачервен и плувнал в пот.
	— _Твърдиш_, че си я намерил у него — обади се Пепърдайн.
	— Но как да се уверим, че не лъжеш?
	— Откъде другаде мога да я взема? А ако имам да крия нещо, защо да ви я давам?
	— За да си спасиш кожата — намеси се Койла. — Логично е, че ще сме по-благосклонни към теб, след като получим такава плячка.
	— Доколкото знаем, може да е била у теб, откакто изчезна — добави Пепърдайн.
	— Но защо да я _крада_? — попита Стендивън. — Знам, всички си мислите, че аз съм я откраднал. Но ако го бях направил, защо да я държа? Щях да я продам или…
	— Или да я дадеш на Дженеста — каза Койла.
	Страк въздъхна. Отчасти от раздразнение, отчасти — от объркване.
	— Да уточним. Значи напада те орк, който не си виждал никога. Ти го убиваш. — Вдигна инструментума в ръката си. — И намираш това у него.
	— Да.
	Койла го каза от името на всички:
	— Това е тъпо.
	Страк прибра звездата в кесията на колана си.
	— Тъпо или не, поне си я върнахме.
	— Но това не обяснява нищо, Страк. Кой е бил този? — Посочи трупа. — Какво е правил тук? Защо е носел…
	— Да, знам. Но ако двамата нямате някои по-умни идеи, не мога да го обясня.
	— Стига това, което ни се каза, да е вярно — рече Пепърдайн, без да откъсва поглед от Стендивън.
	— Това, което казах на Брелан, беше съвсем сериозно. Ако тук става нещо по-дълбоко, ще се плаща цена. Иначе…
	— Приемаме версията му — довърши Койла и изгледа накриво Стендивън.
	— Може да се окаже, че не зависи от нас.
	— В смисъл?
	— Тук сме чужденци. Ако се окаже, че убитият е бил свързан със съпротивата, или решат да не повярват, че се е случило така, те решават.
	— Какво означава това за мен? — попита Стендивън.
	— Че не си член на дружината ми.
	— Слава на боговете — измърмори Койла.
	— Не си в дружината — повтори Страк, — но ние те доведохме тук и се държим заедно. Тъй че каквото и да изпитвам към теб, а то не е добро, все пак нося отговорност за теб. Въпрос на чест, ако ме разбираш какво ти казвам.
	— Разбирам — промълви Стендивън. — И наистина…
	— Не съм довършил. Но ако се окаже, че ни лъжеш, си сам. И ще те убия лично. Разбираш ли _това_?
	Стендивън кимна.
	— Дръж се настрана. Избягвай компанията на бунтовниците, ако можеш, и стой близо до членове на дружината. Може пък всичко да отшуми.
	— Мислиш ли? — учуди се Пепърдайн.
	Страк сви рамене. После отиде до вратата, повика Даллог и му нареди:
	— Заведи Стендивън до квартирата ни. Дружината да го държи под око поне два дни.
	— Какво да им кажа за всичко това?
	— Имат право да знаят. Но внимавай. Хайде, разкарай го.
	Даллог хвана Стендивън под мишницата и го поведе навън.
	Страк погледна Пепърдайн и Койла.
	— Какво мислите?
	— Нещо намирисва тук — подхвърли Койла. — Само че не мога да разбера откъде идва миризмата.
	— Пепърдайн? Ти го познаваш най-добре.
	— Той е един лъжлив, двуличен кучи син. Но никога не съм го виждал като убиец. Не защото не е безскрупулен, забележи, а защото е страхлив.
	— Много убийци са страхливци.
	— Не, искам да кажа, че… Не знам какво да мисля, Страк. Той е достатъчно извратен, за да убие, ако това го устройва, или поне не се притеснява, ако някой загуби живота си заради него. Но не му стиска. Майната му. _Винаги_ прецаква нещата.
	— При нас няма да мине.
	— Сега ще трябва и като бебе да го гледаме — ядоса се Койла. — Не за това се върнах в дружината.
	— И аз — съгласи се Страк. — Но повече ме притеснява връзката ни със съпротивата. Потрудихме се здраво, за да спечелим доверието им. Това сега може да го провали.
	— Да си имал някога чувството, че нещата не са в наша власт? Не само за това, а за всичко, което става тук, в Акуриал?
	— Точно това най-много ме притеснява — че нямаме власт над собствената си съдба.
	— Е, в Марас-Дантия се борихме достатъчно упорито за това. А щом една раса вкуси свободата, държи на нея.
	— Точно така — заяви Пепърдайн.
	Страк го погледна озадачено, след което се обърна към Койла.
	— Той е тругатиец — каза тя.
	— _Какъв?_
	— Дълга история. Може би ще ти я каже някога.
	Пепърдайн не предложи обяснение.
	— Но за властта над съдбата си прав — продължи тя. — Няма да се измъкнем лесно. Не и докато в ръцете ни е само едната звезда.
	— Ще си върнем и другите.
	— Кога?
	— Трябва да съставим план, да разузнаем пътя на Дженеста, да измислим прикриваща версия за пред Брелан и Чилдер…
	— _Кога_, Страк?
	— Утре.


	8.

	Страк запази екипа малък. Заложи на Койла, Хаскеер и Даллог плюс осем бойци, без нито един новак между тях.
	Нощните сенки падаха. Групата бе установила, че Дженеста е в каменния кръг в покрайнините на Тарес. Маршрутът, по който се връщаше в крепостта, беше потвърден. Сега изчакваха в едно укритие край пътя, водещ към редута.
	— Изненадана съм, че съпротивата ни остави без надзор — обади се Койла. — Какво им каза?
	— Брелан и Чилдер ни смятат за наемници — отвърна Страк. — Просто им помагаме да си вдигнат революцията. Мисля, че се радват да се махнем от тях, особено след онова, което стана със Стендивън.
	— Какво е станало? Не забравяй, че цял ден съм тук.
	— Дружината го пази. Пепърдайн е по-близо до него от сянката му. Бунтовниците са хладни с него като задника на умряла вещица. Но се оказа, че убитият орк им е непознат, което може да облекчи нещата.
	— Все пак не виждам как ще скрием тази мисия от тях. Няма начин да не чуят за нея.
	— Хората няма да се хвалят с поражение.
	— А ако все пак го огласят?
	— Нищо няма да кажат за звездите.
	— Не това имах предвид. Притеснява ме какво ще направят Брелан и Чилдер, като разберат, че пак сме ударили Дженеста зад гърба им.
	— И какво могат да направят?
	— Да ни изгонят?
	— Едва ли. Все пак помагаме за разпалването на въстанието.
	— По-трудно ще ни е, ако превърнем съпротивата в свои врагове.
	— Ние от врагове живеем, Койла. Но си права: няма нужда да си окачим на врата и бунтовниците.
	— Как да го избегнем тогава?
	— Както казах, Дженеста няма да се хвали с поражение, тъй че съпротивата няма да чуе нищо за това.
	— Искаш да кажеш, че не можем да се издъним.
	— Точно.
	— Искам да знам убиваме ли я, ако се отвори възможност? — намеси се Хаскеер.
	— Не и ако това ни попречи да приберем звездите — заяви Страк. — Иначе…
	— И тогава вече бунтовниците ще научат — изтъкна Койла.
	— Но едва ли ще получат колики, ако успеем. Убийството на емисар на Пекзан е голям удар.
	Замълчаха и отново се заеха с наблюдението.
	Скривалището беше на едно разклонение. Единият път водеше към главната казарма, извън полезрението им, където бе разквартирувана по-голямата част от гарнизона. Този, който наблюдаваха, отиваше към самата крепост.
	Макар да беше близо до центъра на града, районът изглеждаше почти пасторален заради акрите земя, принадлежащи на крепостта. Земя, използвана някога за отдих и лов от древни владетели, а сега като полигон от гарнизона на цитаделата. Местността беше обрасла с повече дървета, отколкото другаде в Тарес, и бе тиха в сравнение с останалата част на метрополията, с малко движение и почти никакви орки. Репутацията на района беше такава, че гражданите предпочитаха да го избягват. Но имаше войскови патрули, за които трябваше да си отварят очите.
	— Колко още трябва да чакаме? — изръмжа недоволно Хаскеер.
	— Обикновено по това време вече се връща — отвърна Страк.
	— Чакането най го мразя.
	— Част от работата е. Спокойно.
	— Брой пръстите на краката си — предложи му Койла.
	Хаскеер я погледна навъсено.
	Почти се стъмваше. Минаваше само по някой самотен ездач или каруца, забързани да се махнат час по-скоро оттук. Хаскеер ставаше все по-изнервен, а Страк започна да мисли, че мисията ще трябва да се отмени.
	— Ето ги — прошепна изведнъж Койла и посочи.
	Към кръстовището се приближаваше конвой. Водеше го конен отряд, зад който трополяха две карети с по един войник, седнал на капрата до коларя. Друга конна част държеше ариергарда. Процесията се движеше бързо, но не и с главоломна бързина.
	— Дано и другите да ги виждат — добави Койла.
	— Ако са будни — измърмори Хаскеер.
	Страк го изгледа намръщено.
	— Ами нали Даллог е с тях — обясни стотникът и се ухили.
	— Даллог е опитен — каза Страк. — И бойците с него също. Стига си го ял.
	Хаскеер изсумтя пренебрежително.
	Конвоят стигна до разклона. Конниците в челото разсипаха строя и поеха към казармата, отрядът отзад ги последва. Двата останали без охрана впряга подкараха по-бързо.
	Койла се вторачи към дърветата от другата страна на пътя. Не видя нищо — не че очакваше да види.
	— Добре секат.
	— Разчетът трябва да е точен — напомни й Страк. — Отпусни се.
	Тя се усмихна при мисълта за „отпускане“ и посегна за лъка си.
	Конвоят почти се изравни с тях. Койла и Хаскеер опънаха лъковете.
	— Гледайте да сте точни — каза Страк. — Може да нямаме втори шанс.
	— Знам де, знам — изръмжа раздразнено Хаскеер.
	Изведнъж се разнесе силен пукот и едно старо дърво рухна сред вихрушка от клони и листа и прегради пътя. Впряговете рязко спряха. Друго грамадно дърво падна зад втория впряг.
	— Сега! — изрева Страк.
	Стрелата на Койла удари войника до кочияша на първия впряг и го изхвърли от капрата. Хаскеер не улучи и Страк и Койла го изгледаха кръвнишки.
	Той изруга и посегна към колчана за нова стрела. Койла бе по-бърза, прицели се и свали боеца на втория впряг. Вторият изстрел на Хаскеер бе точен и уби водача на първия. Междувременно коларят на втория бе успял да скочи от другата страна и се скри сред дърветата.
	— Не забравяйте — предупреди Страк, — магията на Дженеста може да е смъртоносна. Тя трябва да е в първата карета, тъй че я оставете на мен. _Напред!_
	Изскочиха от скривалището. Още преди да стигнат до средата, останалите от групата с Даллог начело се изсипаха от храстите. Някои размахваха брадвите, с които бяха отсекли дърветата. Двама бойци застанаха на пост от двете страни на спрелия конвой. Останалите продължиха към впряговете.
	От отвореното прозорче на втората карета изсвистя стрела и за малко да улучи Койла. Тя бързо залегна в прахта. Страк и Хаскеер я последваха. Койла издърпа стрела от колчана си и стреля. Стрелата се отплесна от вратата на каретата. Отвътре изсвистя нова стрела, но мина високо над главите им. Хаскеер стреля право в прозореца. Някой вътре изпищя.
	От другата страна на каретата заехтяха удари — отрядът на Даллог нападаше. Страк, Койла и Хаскеер скочиха и затичаха напред. Щом се приближиха, вратата на втория впряг се отвори и навън се изсипаха четирима войници.
	— Продължавай! — извика Койла на Страк.
	Той се втурна с все сила към първата карета.
	Войниците се обърнаха срещу Койла и Хаскеер, които връхлитаха върху тях. Звън на стомана закънтя във вечерния здрач. Почти моментално Даллог и другите се изсипаха от двете страни на впряговете и се вляха в битката. Стражите на Дженеста се биеха с дух, но без надежда, че ще могат да надделеят.
	Страк стигна до първата карета, поколеба се за част от секундата пред вратата и рязко я отвори.
	Огромна, загърната в сянка фигура изпълни рамката. Наполовина залитна, наполовина скочи върху Страк, затисна го на земята и изби въздуха от дробовете му. Мечът изхвърча от ръката му.
	Страк моментално разбра, че противникът му е от зомбитата — стигаше му и гадната му миризма. Докато се бореше да се измъкне изпод тежкото туловище, усети кожата на съществото — изсъхнала и набръчкана като древен пергамент. Видя черната бездна в мъртвешките му очи.
	Зомбито го стисна в огромните си зловонни ръце. Страк заблъска с юмруци туловището на някогашния човек, заудря го по главата с все сила. Но не можеше да се освободи от желязната му хватка. Свръхестествената сила на немрящото същество започваше да изтръгва живота му. Страк се загърчи, зарита, но без никаква полза.
	Изведнъж мятащата му се безпомощно ръка докопа нещо метално и той сграбчи дръжката на падналия си меч. Замахна и удари зомбито в хълбока. Острието се вряза дълбоко, но изкара само облак сива прах от онова, което трябваше да е рана. Страк — вече едва дишаше — опита с нова тактика: засече трескаво ръката на създанието. След три удара тя падна. Посипа се още воняща прах. Наполовина отскубнал се от хватката, Страк се напрегна и претърколи тресящото се по земята зомби достатъчно далече от себе си, за да може да се измъкне. Скочи бързо на крака.
	Зомбито също се надигна, огледа се с немигащите си очи и видя отрязаната си ръка. Пресегна се с другата, сграбчи я, надигна я като боен кривак и замахна към Страк. Той скочи и заби острието на меча в гърдите на съществото. Не срещна почти никаква преграда. Върхът му изригна от гърба на немрящото създание в нов облак прах. Страк изтръгна меча и отстъпи крачка назад. Зомбито невъзмутимо се заклатушка към него. Страк понечи да нападне отново.
	Хаскеер скочи между тях и изръмжа:
	— Мой е! — И се обърна срещу съществото. — Върви! — Наведе се рязко, за да избегне замаха на месестия „кривак“, и започна да сече и кълца немрящата твар.
	Страк се втурна към зейналата врата на каретата и скочи вътре.
	Дженеста седеше сама. С ведро, усмихнато лице.
	Без да се поколебае, той заби меча право в сърцето й.
	Острието все едно удари в наковалня. Ударът разтърси ръката му и тя изтръпна. Имаше чувството, че ако десет пепелянки го бяха ухапали наведнъж, щеше да е същото. През тялото му потече енергия, злокобна сила, която събуди непоносима болка във всяка фибра.
	Той отхвърча назад и рухна на пода, с гръб към отсрещната седалка. Болката започна да заглъхва.
	Дженеста беше обгърната в полупрозрачно сияние, като мараня в горещ летен ден. Приличаше на ярка виолетова патина, която тръпнеше, стапяше се и се променяше. Страк осъзна, че простият меч е безсилен пред такава магия.
	— Нима си мислеше, че ще ме намериш беззащитна?
	— Струваше си да опитам — процеди той през зъби. Бореше се да надвие вроденото си благоговение към нея и страха пред силата й.
	Тя се изсмя.
	— Вашата раса може да сте несравними бойци, но не блестите особено, стане ли дума за мислене.
	— Ако бляскавият ум означава да съм като теб, предпочитам да съм тъп — отвърна той дръзко.
	— Нагло пале! — Тя направи някакъв жест, все едно че хвърля невидима топка.
	Ударът, който го разтърси, беше силен като този, от който току-що се беше съвзел. Страк прехапа устна, за да не изреве от болка.
	— И дойде, за да ме убиеш? — Тонът й беше небрежен, почти благонамерен.
	Той не отвърна.
	— Или може би се надяваше на друг трофей? — продължи Дженеста. За част от секундата и сякаш неволно очите й пробягаха към копринената торбичка на седалката до нея.
	Страк не я беше забелязал досега, но се направи, че не я вижда.
	— Твоята смърт е най-големият трофей, за който мога да се сетя.
	— Значи наистина ти липсва въображение, тъпако. — Ръката й повтори жеста.
	Магическата сила го порази отново. Болката изпълни всяка клетка на тялото му. Усети я в костите си, в зъбите си. И разбра, че няма да може да понесе повече — стига Дженеста просто да не го убиеше на място.
	— Вашият възглед за вселената е толкова потискащо ограничен — каза тя. — Схващате не повече от трошица от истината. Да можехте само да имате нужния интелект, за да проумеете колко _повече_ е реалността.
	Думите й му се сториха странни. Но пък повечето неща, които говореше тя, винаги го бяха поразявали със своята чудатост.
	— Защо ли изобщо си правя този труд? — попита Дженеста. — Ти и твоят вид имате прозорливостта на червеи. И само като си помисля, че някога вярвах, че ти, капитан Страк, имаш нужния ум да се издигнеш над животинското си състояние.
	— Никога не си го показвала.
	— Никога не си спечелвал доверието ми.
	Беше ред на Страк да се изсмее, въпреки риска да понесе нов удар.
	— Говориш все едно, че доверието ти е драгоценна гема, а не измама от лепило и стъкло.
	— Колко поетичен израз. Като за животно. Можеше да станеш велик, Страк.
	— Поласкан съм.
	— Жалък сарказъм. Всъщност какво друго да очаквам? Твърде си тъп, за да разбереш, че с предателството си вие заменихте покровителството ми срещу живот в борба и трудности.
	— Наричаме го свобода.
	— Надценявате я — подсмихна се тя презрително.
	Вратата на каретата все още бе отворена. Отвън шумотевицата от боя продължаваше, но беше някак странно приглушена, все едно се чуваше отдалече.
	Страк каза първото, което мина през ума му, само за да задържи вниманието й.
	— Сега може и да си отгоре, но…
	— О, стига! Колкото и да е глупаво, очаквах от теб повече от празни закани и жалко дърдорене. Хайде да минем по същество. _Инструментумите_, тъпако. — Очите й отново пробягаха към копринената кесия. Страк го прие като потвърждение за предчувствието си и се напрегна.
	— Какво инструментумите?
	Тя завъртя очи.
	— „Какво инструментумите“, пита. Значи се радваш, че вече не ги притежавате, така ли? Не отговаряш? Може би е време за малко окуражаване?
	Страк се хвърли напред, сграбчи кесията, скочи от каретата и се втурна към Хаскеер. Очакваше всеки момент отново да бъде поразен.
	Стотникът беше отсякъл главата на зомбито и го беше зяпнал. Макар и обезглавено, то продължаваше да проявява признаци на живот, гърчеше се и се тресеше в пръстта.
	— Бягай! — ревна му Страк.
	Хаскеер хукна след него.
	Страк погледна назад. Очакваше да види Дженеста да излиза от каретата, но от нея нямаше и следа. Напред Койла, Даллог и другите оглеждаха труповете на войниците.
	Страк бързо развърза връзките на кесията и огледа съдържанието й. Инструментумите бяха вътре. Пъхна победоносно кесията под коженото си яке.
	— Взе ли ги? — попита го Койла.
	Той вдигна палци в отговор.
	— Войници! — извика Даллог и посочи с меча си.
	Откъм казармите към тях в галоп препускаше конен отряд.
	Страк заповяда отстъпление. Затичаха през дърветата и яхнаха скритите коне.
	В каретата Дженеста се усмихна.


	Разделиха се на две групи, за да не привличат внимание. Страк, Койла и Хаскеер останаха заедно. Като предпазна мярка след инцидента със Стендивън убежището бе променено. Препуснаха бързо, за да изпреварят вечерния час, но забавиха, щом навлязоха в тесните криволичещи улици на вътрешния град — мнозина други също бързаха да се приберат у дома, преди съвсем да се е стъмнило. Накрая трябваше да слязат и да поведат конете.
	— След като вече си върнахме звездите, можем да се махнем, когато си поискаме — каза Хаскеер.
	— Не и преди нещата тук да се подредят — отвърна Страк твърдо.
	— Не казах, че трябва. Просто е хубаво, че имаме възможността.
	— Ще пия за това.
	— Ето това е приказка. — Хаскеер се изхрачи почти в краката на един изнервен минувач. — Гърлото ми е прашно като скута на трол.
	— Само на мен ли ми се струва така, или всичко стана някак прекалено лесно? — зачуди се Койла.
	— Нямаше да го кажеш, ако се беше изправила срещу Дженеста — отвърна Страк.
	— Но още си жив, нали? Добре де, срещнахме някаква съпротива. Но нищо, с което да не можем да се справим.
	— Извадихме късмет.
	— Не мислиш ли, че Дженеста би трябвало да вземе по-сериозни предпазни мерки? Не просто за себе си, а за звездите?
	— Знаеш как е с властниците. Стават самоуверени. Прекалено безочливи. Изобщо не мислят, че някой може да им се опълчи. Важното е, че си върнахме звездите. — Потупа се по якето.
	— Щом казваш. — Не изглеждаше съвсем убедена.
	— Почти стигнахме — смени темата Страк. — Бунтовниците ще питат какви сме ги вършили днес, така че се придържайте към версията ни. Просто сме ужилили военните.
	Койла и Хаскеер кимнаха.
	Но убежището бръмчеше като разтревожен кошер. Никой сякаш не се интересуваше къде са били.
	— Какво става? — попита Страк.
	— Съветът на съпротивата реши Водителката да се появи открито — отвърна Чилдер. — Не е ли страхотно? Майка ни ще отправи своя призив!
	— Кога?
	— Сутринта.
	— Толкова скоро?
	— Моментът е подходящ. Погрижи се дружината ви да е готова. Утре вдигаме революцията!


	9.

	Хачър беше започнал да свиква с нощните навици на Дженеста. Или поне да ги търпи. От време на време се чудеше дали тя изобщо спи. А ако не спеше, то от тези, които й служеха, се очакваше да са будни и подръка, независимо от часа.
	Сега той беше в покоите й малко преди разсъмване, след като бе стоял буден и на нейно разположение през по-голямата част от нощта. Самата Дженеста бе отвън на балкона, загледана в Грилан-Зеат. Кометата, кълбо от кипяща светлина, съперничеше на самото слънце, което щеше да изгрее скоро.
	Хачър беше сам. Адютантът му, Фринт, бе пратен по някаква задача от Дженеста, брат Грентор също го бяха измъкнали от леглото, за да изпълнява прищевките й. Немрящите й лични телохранители не се виждаха никакви. Хачър подозираше, че дремят в някакво състояние на кома, нужно, за да възобнови силата им, но предпочете да не се задълбава в тази мисъл.
	Освен изтощен беше и отегчен. Но пък притеснението, което Дженеста винаги успяваше да предизвика у всекиго, придаваше нервност на умората му. Беше по-скоро подобно на чувството, което помнеше, че бе изпитвал като по-млад, докато се подготвяше да влезе в битка. Но трепетът тази нощ бе достигнал нови висини след вечерната засада, на която се бе натъкнала Дженеста. Не че беше направила нещо повече, освен да я спомене мимоходом, още по-малко да я обсъжда с него. Хачър обаче не беше толкова наивен да мисли, че ще свърши с това, и притеснението му беше как ли Дженеста ще реши да изрази недоволството си.
	Тя влезе в стаята и Хачър инстинктивно се стегна почти до мирно, както правеше винаги, щом тя беше наблизо, и двойно повече, когато имаше вероятност да е разгневена.
	Изнервен от чакането, той предприе рискованата стратегия да я изпревари, като пръв повдигне темата, и я посрещна с:
	— Дължа ви извинение, милейди. Нападението от снощи е неизвинимо.
	— И въпреки това ми поднасяш извиненията си.
	— Не, мадам. Просто държа да изразя съжалението на военните, че не са се погрижили достатъчно за безопасността ви. — Погледна свитъка, който вече бе научил наизуст. — От доклада виждам, че сте загубили лично имущество, взето от престъпниците.
	— Това не е ваш проблем, генерале. А и бездруго беше нещо маловажно. Дреболия.
	— Радвам се да го чуя, мадам.
	— Въпросът с личната ми сигурност обаче не е маловажен. С това, че допуснаха да бъда нападната, вашите подчинени доказват некадърността си и страхливостта си.
	— Много мъже дадоха живота си за вас, мадам.
	— Но не всички, мисля.
	— Мадам?
	— Кой е оцелял от набега?
	Хачър погледна доклада.
	— Един колар и един от войниците, които са ви придружавали. Войникът е ранен тежко.
	— Екзекутирайте ги.
	— С цялото ми уважение, мадам, мисля, че…
	— О, нима? Нима мислиш, искам да кажа. Единственият начин да се справиш с този назряващ бунт е да си напълно безмилостен с подчинените си. На свой ред те ще прехвърлят тази безмилостност върху уличната измет.
	— Имам пълно доверие в нашите въоръжени сили — възрази възмутено Хачър. — Техният професионализъм и храброст са несравними.
	— Всички владетели лъжат поданиците си. Знаете ли коя е една от най-големите лъжи? Това, че имат най-добрата армия на света. Докато всъщност армиите са сган, помийна яма за престъпници и главорези. Единствено абсолютното подчинение, наложено с въже и бич, ги прави годни.
	— Нашите сили _са_ добре дисциплинирани, мадам. И в резултат на това са безподобни като бойци.
	— Изобщо не знаете значението на тази дума. И няма да го научите, докато _аз_ не създам сила, която ще е _наистина_ безподобна. Безмилостна и напълно покорна. Екзекуциите да се изпълнят. Колкото до вашето поведение, като лице с върховна отговорност, дадох ви достатъчно предупреждения за поведението ви. Гледайте това да е последното.
	— Мадам. — Въпреки желязната си репутация Хачър наведе глава.
	— По-бодро, генерале — засмя се Дженеста. — Силите ви много скоро ще получат възможност да докажат правотата ви. — Вдигна очи към кървавочервеното изгряващо слънце. — Нещо ми подсказва, че този ден ще е интересен.


	В покрайнините на града, на място, предавано от уста на уста по пазари и пивници, се събираше тълпа. Районът беше запуснат, без нищо, което да изкуси посетители, а едва-що се съмваше, но вече се беше събрало голямо множество. И още орки прииждаха с всяка минута — пеш, на коне или натъпкани във фургони и коли.
	Високо горе кометата се виждаше ясно, макар и замъглена от издигащото се слънце.
	Кварталът беше с бедняшки жилища, конюшни и складове, повечето порутени.
	Средоточие за тълпата беше една определена висока сграда, служила някога за зърнен склад. От втория й етаж се издаваше галерия със струпани на нея чували. Беше идеално място за обръщение към събиращото се множество.
	Атмосферата в сградата беше напрегната. Бяха се събрали много бунтовници, Върколаците също бяха там. Двамата от расата на хората, Пепърдайн и Стендивън, ги нямаше, нямаше ги и Джъп и Спуррал. Бяха решили, че ще е по-добре да ги държат далече от тълпата.
	Водителката Силандия беше в центъра на вниманието. Седеше на един набързо намерен опърпан стол като на трон, облечена в пурпурен халат — знак за сана й, от който никога не се беше отказвала. Около нея припряно се суетяха десетки бунтовници. Но най-близо стояха децата й, близнаците Брелан и Чилдер. Привилегия, с която временно бяха удостоени и Страк и Койла, макар Страк да подозираше, че е защото Силандия намира Върколаците за интригуващи, дори може би малко екзотични.
	— Подготвила ли си словото си, майко? — попита Чилдер.
	— Не. Моментът не е за лекции. Ще говоря от сърце и думите ще дойдат сами.
	Брелан се усмихна.
	— Мъдро решение и типично за теб.
	— Винаги си знаел как да поласкаеш старата си майка — каза Силандия. — Но без никакви комплименти днес, моля ви. Трябва ми откровеното мнение и на двама ви за това, което правим.
	— Съмнения ли имаш? — намръщено попита Чилдер.
	— _Разбира се_, че имам съмнения. Надявах се, че съм ви възпитала достатъчно добре, за да знаете, че ще имам. Това, което предстои да кажа на тази тълпа, ще има цена. Цена, платена с кръв. Ще пострадат граждани.
	— Те вече страдат предостатъчно. И както стоят нещата, страданието никога няма да свърши. По-добре да платим тази цена и да се отървем от окупаторите, нали?
	— Това казва умът ми. Чувствата ми не са толкова категорични. — Тя се обърна към Страк. — Какво мислят нашите приятели от… Севера?
	На Страк не му убягна леката пауза и той не за първи път заподозря, че Силандия е по-скептична към версията на дружината му от децата си.
	— Орките тук нямат избор. Могат да са добитък за клане или снежни леопарди, жадуващи за плячка. Ако искат да отхвърлят игото, ще трябва да си спомнят какво са. Твоят призив и кометата в небето могат да го постигнат.
	— Снежни леопарди? Не бях чувала за такива зверове. Сигурно се въдят само във вашите северни пустини. — Хвърли поглед към наниза леопардови зъби, който Страк носеше като трофей на шията си, и го изгледа озадачено, но и с насмешка.
	Страк се изруга наум, че е споменал нещо непознато на този свят.
	— Но ти, разбира се, си прав — продължи Силандия. — Повечето орки на тази земя живяха твърде дълго като в сън. Надеждата ми е, че мога да ги пробудя. Дали Грилан-Зеат и бедните ми думи могат да го постигнат, това е спорно. — Усмихна се. — О, и пророчеството за отряд герои. Да не забравяме и него.
	— Колко залагаш на това? — попита Койла.
	— На пророчества и на комети ли? Би могло всичко това да се окаже празно бръщолевене. Въпреки че не бих казала това на вашия стотник Хаскеер. Струва ми се, че той приема тези неща доста романтично.
	— Понеже така и няма да му дойде акълът на тоя дърт хапльо — изсумтя Койла.
	— Представа нямам дали легендите и знаменията имат някакъв реален смисъл — продължи Силандия. — А и честно казано — не ме интересува. Ще използвам всичко, което е нужно, за да си върнем свободата. Длъжна съм.
	— Нямаш угризения, че ще излъжеш гражданите, така ли?
	— Не съм казала, че е лъжа. Но дори и да е, понякога една лъжа в служба на истината е допустима.
	— Така си е — отбеляза Страк.
	Брелан пристъпи напред.
	— Време е, майко. Готова ли си?
	— По-готова едва ли ще бъда. — Тя стисна ръката му и се пресегна за ръката на сестра му. — Предстои ни да влезем в бездна с надеждата, че ще намерим светлина в другия край. Двамата трябва да ми обещаете, че каквото и да се случи, ще останете верни на нашата кауза.
	— Ти ще си тук, за да го гарантираш — увери я Чилдер.
	— Съдбата на един народ не зависи от един индивид. Нещата се променят. _Обещайте!_
	— Обещавам.
	— И аз също — отекна Брелан. — Но мисля, че…
	Силандия допря пръст до устните му, за да го накара да замълчи.
	— Каза, че е време.
	Близнаците кимнаха. Тя се изправи и двамата застанаха от двете й страни, хванали я за ръцете.
	Оформи се малка процесия — Водителката и децата й в челото, зад тях членове на съвета на съпротивата, Страк и Койла най-отзад. Качиха се бавно по стълбището на горния етаж и излязоха на галерията балкон. Там вече имаше много бунтовници, а с тях — и шепа Върколаци начело с Хаскеер.
	Тълпата се беше разраснала. Прииждаха още орки. Щом познаха Силандия, ревът им стана оглушителен.
	— Как ще я чуят в тази врява? — извика Койла в ухото на Страк.
	Той сви рамене.
	Брелан вдигна ръце и тълпата мигновено затихна. Нададе ликуващ рев, щом той възвести появата на Водителката и пак млъкна в напрегнато очакване.
	Силандия леко пусна ръцете на подкрепящите я син и дъщеря и пристъпи напред. С изправен гръб, олицетворение на решимостта, тя изведнъж се превърна сякаш в пълната противоположност на крехката старица отпреди миг. А когато заговори, гласът й беше впечатляващо силен и звънък.
	— Граждани на Акуриал!
	При тези думи тълпата зарева отново — и още по-мощно, щом тя добави:
	— Граждани на _свободен_ Акуриал!
	Когато виковете заглъхнаха, Силандия продължи:
	— Много страдания понесохме! Свободата ни беше отнета, земята ни беше заграбена! Твърде дълго стояхме потиснати и търпяхме трупаните над нас унижения и потъпкването на гордостта ни!
	По терасата бдяха стрелци и оглеждаха тълпата. Сред множеството долу се бяха разпръснали Върколаци и Лисици и оглеждаха нащрек за всякаква проява на враждебност.
	— Отдавна е назряло времето да счупим оковите, които чужденците изковаха за нас! И вече имаме знак!
	Страк не можа да определи какво привлече погледа му към една фигура далече в другия край на множеството. Вярно, беше загърната с наметало и с качулка, която скриваше лицето й, но мнозина сред тълпата бяха облечени така — от страх да не бъдат разпознати. А и бе твърде далече, за да представлява някаква заплаха за Водителката; твърде далече дори за изстрел с лък с достатъчна сила и точност. И все пак Страк се взря в нея.
	— Имаме благословията на нашите свещени деди! Имаме обещанието, възвестено от едно пророчество! Там! Там, в небето! — И Силандия посочи нагоре. Тълпата подивя.
	Страк видя как фигурата извади нещо от гънките на наметалото си. Не можа да различи какво е.
	— Твърде дълго ни държа Пекзан в окови! Ето, че Грилан-Зеат дойде, чукът, който да строши веригите, в които са ни стегнали!
	Фигурата хвърли нещото във въздуха — или го пусна? Каквото и да беше, то се зарея нагоре сякаш по своя воля, след това се понесе плавно над тълпата.
	— Имаме наследство! Наследство за храброст и битка, за победа над нашите врагове! Наследство, което си позволихме да забравим! Вече е време да се пробудим! Да пуснем на воля зверовете на войната!
	Нещото се приближаваше и Страк видя, че има крила. В този момент престана да мисли за него като за предмет и започна да го вижда като птица. Бяла птица, не особено голяма — и летеше право към тях. Зачуди се за миг що за злина може да причини една птица.
	— Койла — прошепна и я сръга в ребрата. — Виждаш ли ей онова там?
	Тя примижа.
	— Птицата ли? Прилича на гълъб.
	— Да, май е гълъб. — Забеляза, че фигурата, която го беше пуснала, вече я няма.
	— И какво? — попита Койла малко сърдито, подразнена, че я отвлича от речта на Силандия.
	— Нещо… не е наред.
	— Ще вдигнем оръжие срещу нашите потисници в името на най-справедливата кауза! Каузата на свободата!
	— Какво да не е наред? — изсъска Койла. — Най-обикновен шибан гълъб.
	— Не — отвърна Страк. — Не знам какво е, но…
	Гълъбът беше вече на хвърлей камък и летеше право към тях.
	— Няма повече да живеем окаяно в мрака! Да извадим мечовете и да изсечем пътя си към светлината! Все едно колко човешка плът ще се изпречи на пътя ни!
	— Брелан! Чилдер! — изрева Страк. — Опасност!
	Водителката се поколеба и се обърна към него. Всички останали също го зяпнаха, някои — с гневни лица.
	— Нещо иде! — извика Страк. — Там! — И изпъна ръка да посочи приближаващата се заплаха.
	В същия миг гълъбът се преобрази. Стана някак смътен и започна да променя формата си. Но продължаваше да лети към тях. Сред тълпата го забелязаха и се развикаха.
	Страк грабна лък от ръцете на един от бунтовниците, опъна го и се прицели.
	Гълъбът се преобрази в кипящ черен облак, в ядрото му пулсираха златни и сребърни жилки.
	На терасата се възцари бъркотия. Страк пусна стрелата.
	От облака изригна нажежена до бяло ослепителна мълния и порази Силандия. Тя рухна с димяща рана в гърдите.
	Облакът — доскоро птица, която не беше птица — се разсипа.
	Настъпи хаос. Брелан и Чилдер, с пепеляви от потрес лица, вдигнаха отпуснатото тяло на ранената си майка и го внесоха вътре. Страк, Койла и много от бунтовниците ги последваха.
	Тълпата долу кипеше.
	Положиха Силандия върху чувалите. Брелан смъкна кожения си елек и го сгъна под главата й. Двамата с Чилдер изглеждаха на ръба на паниката. Един лечител от въстаниците си проби с лакти път към тях. Само един поглед и зейналата овъглена рана му каза всичко. Той се обърна към близнаците и бавно поклати глава.
	Силандия все още беше в съзнание. Устните й се задвижиха немощно. Брелан и Чилдер се наведоха над нея.
	— Помнете… — зашепна им тя. — Помнете… обещанието си…
	— Винаги — врече се Брелан и стисна ръката й.
	Очите на Силандия се затвориха и сетният дъх излезе от нея.
	Близнаците наведоха глави в покруса.
	Койла отиде до Чилдер и сложи ръце на раменете й.
	— Кураж.
	— Тя знаеше — отвърна Чилдер, сякаш откъсната от света, някак от много далече. — Знаеше го.
	Тълпата беше побесняла. Страк излезе навън.
	Хаскеер все още бе на терасата, оглеждаше сцената долу.
	— Мамка му! Пред очите ни.
	— Нямаше начин да го предвидим — опита се да го успокои Страк, макар да не беше съвсем сигурен в думите си. — Ще ти кажа едно. Съмнявам се, че беше магия на Хеликса.
	— Дженеста ли?
	— Кой друг? Да прати някой слуга да убие единствения орк, който може да вдигне населението, е точно в нейния стил.
	— За да ги сплаши? — Хаскеер кимна към подивялата тълпа. — Не ми изглеждат много сплашени. Тъкмо обратното.
	— Да — съгласи се Страк. — Това може да се окаже най-голямата грешка на Дженеста.


	10.

	Страк се оказа прав, и то много скоро.
	Вместо да сплаши населението на Акуриал, убийството на Силандия го разяри. Нападенията срещу окупаторите моментално нараснаха десетократно. Не само в столицата, но из цялата страна. Много от атаките бяха спонтанни, от отделни индивиди или събрани набързо групи. Една от задачите на съпротивата бе да координира тези действия и да организира нарастващия брой противници на режима в сплотена бойна сила. До няколко дни се появиха наченките на въстаническа армия.
	Въпреки скръбта си Брелан и Чилдер работеха с демонична енергия в името на майка си. Върколаците бяха почти изцяло погълнати от обучението на новите въстаници. Но дружината им извличаше най-голямо удоволствие от онова, което умееха да правят най-добре: бой по окупаторите из улиците на Тарес.
	В това начинание подобаващи роли получиха Джъп, Спуррал и човекът — Пепърдайн. За джуджетата това бе особено приятен отдушник, след като ги бяха държали толкова дълго затворени. Все пак никой от тримата не дръзваше да излезе навън, без да е придружен от приятел от дружината или боец въстаник, за да не ги вземат за врагове. Колкото до Стендивън, с него не се промени почти нищо. Беше негоден за каквато и да било дейност и приносът му се свеждаше до черна работа в различните убежища, която той приемаше с неохота. Но общо взето ограничаваше недоволството си само за пред Върколаците. Инцидентът с убития натрапник бе поизместен от треската на назряващия бунт, но не и забравен.
	От своя страна, Страк държеше инструментумите у себе си непрекъснато, дори по време на бой. Нямаше да повтори повече грешката да ги довери на друг, та дори да е най-верният от приятелите му.
	Едно откритие обаче порази Върколаците: някои орки се съюзяваха с окупаторите. Бяха малобройни и не смееха да го правят открито, предпочитаха да действат като пета колона и като издайници, но ефектът върху бойния дух бе още нещо, с което трябваше да се съобразят. Чилдер и Брелан бяха особено отчаяни от този развой, след като бяха смятали всички свои съграждани за патриоти, и наказваха сурово предателите. Този елемент още повече усложняваше бездруго обърканата ситуация.
	Нарастващият брой на съпротивата означаваше и промяна в стила на сблъсъците с окупаторите. Все още имаше много партизански набези, но вече започваха да ги изместват мащабни и по-открити стълкновения. За тях опитът на Върколаците се оказваше безценен.
	И тъй, седмица след кончината на Силандия, която мнозина вече наричаха нейното мъченичество, цялата дружина стоеше сбрана на една от главните улици на Тарес. Зад гърбовете им имаше сила от седемстотин метежници, дрипави и зле въоръжени, но зажаднели за кръв. Отпред, на един хвърлей копие, се беше събрала също толкова на брой войска. Окупаторите бяха по-добре подредени и по-добре снаряжени, но непривикнали да им се противопоставят същества, съвсем отскоро открили у себе си бойна страст.
	Събитията все още бяха на тарикатския етап, както го наричаха Върколаците — двете страни си разменяха дюдюкания, ругатни и заплашителни жестове. Стандартна практика преди битка.
	— Как ще се държат според вас? — подметна Койла и кимна към редиците зад тях.
	— Каквото им липсва като опит, ще го компенсират с гняв — отвърна Страк.
	— Все пак ще ги избият повечето — измърмори Хаскеер. — Шибани новобранци.
	— Дори легендарен отряд герои не може да спретне революция без армия — подметна Страк.
	Джъп се изкикоти.
	— Какъв е пък _твоят_ проблем, цукало? — сопна се Хаскеер.
	— Че стоя до теб.
	— Стой, докато не умра от смях.
	— Не му обръщай внимание, Джъп — рече Койла. — Още е надут заради човека, когото уби вчера.
	— Защо? Какво му е толкова специалното?
	— Не беше войник.
	— А какъв? — попита Пепърдайн.
	— Бирник.
	Пепърдайн помисли малко и каза:
	— Е, прав е.
	Всички закимаха.
	— Няма ли да почне най-после това? — Попита Даллог, докато оглеждаше вражеския фронт.
	— Да! — изписука Уийм. — Кога ще започнем да се _бием_? — и размаха меча си.
	— Внимавай с това нещо! — скастри го Хаскеер. — Ще вземеш да извадиш окото на някой!
	— Ще започне съвсем скоро — каза Страк. — Не забравяй поверените ти новобранци, Даллог. — Новите членове на дружината бяха напрегнати и пребледнели. — Особено него — добави и кимна към Уийм.
	Уийм се смути.
	— Ще се справят — увери го Даллог, макар да не изглеждаше много сигурен.
	— Хайде… _хайде_! — замърмори Спуррал и затропа нетърпеливо с тоягата си по каменните плочи.
	— Женската ти нещо не я свърта, дребосък — подхвърли Хаскеер. В тона му нямаше и следа от възхищение.
	— Да, и ще вземе да си го изкара на теб, ако битката не почне скоро — отвърна му Джъп.
	— Почва се вече — прекъсна ги Койла. — Тръгват.
	Подчинените на строгата дисциплина войници се придвижваха напред в идеален строй.
	— Атака! — изрева Страк и вдигна меча си.
	Тълпата орки беше безредна, но пък обзета от бойна страст. Всички заудряха по щитовете си и зареваха бойни викове.
	Когато усилиха крачка и добавиха и своите бойни викове към врявата, хората разбраха, че орките на бойното поле си имат скрити съюзници. От покриви и високи прозорци десетки граждани започнаха да хвърлят по главите им какво ли не. На улицата се изсипа убийствен порой от керемиди, тухли, гърнета и стрели.
	Двете враждебни сили се доближиха достатъчно, та всяка да се види страха, омразата, жаждата за кръв и яростта по лицата на другата.
	Двете живи вълни се люшнаха една към друга и се сблъскаха в жестоко безумие.


	Битката, поредната от дългия низ, който почти се бе превърнал в ежедневие, се разигра почти в центъра на града. Всъщност толкова близо до крепостта, че макар да не можеше да се види добре, определено можеше да се чуе.
	За Дженеста и Хачър това бе само един почти постоянен фон. Не че го слушаха съзнателно. Събитията, разиграващи се в покоите на магьосницата, бяха по-важни от безредния шум на смъртта.
	— Е, чакам — повтори тя, скръстила ръце в непоколебима решимост.
	— Не проумявам какво очаквате от мен — отвърна генералът.
	— Да, и това е проблемът, нали? Като начало, сигурно би могъл да ми кажеш какво възнамеряваш да предприемеш във връзка с анархията навън. — И махна към прозореца.
	— Сегашната ситуация, при цялото ми дължимо уважение, мадам, бе предизвикана от убийството на женската, която орките наричат своя Водителка. Почти съм готов да повярвам, че това бе акт, предназначен да разбърка нещата още повече и…
	— Оспорваш методите ми?
	— Всъщност да, мадам. Дори преди смъртта на Водителката направихме няколко хода, които само влошиха положението в тази провинция. Действия, които наложихте вие, длъжен съм да заявя.
	— _Ето_, че вече намери кураж! Жалко, че нямаше нужната решимост, която сега показваш пред мен, когато трябваше да защитиш интересите на Пекзан.
	— Винаги съм се трудил с цялото си усърдие в служба на империята — отвърна Хачър с негодувание.
	— Само така си мислиш. Тъкмо твоите действия съсипаха всичко, което трябваше да е направено тук. И което _щеше_ да бъде направено от един компетентен командир.
	Хачър си позволи да се разгорещи, забравил за всякаква предпазливост.
	— Преди вашето пристигане, _милейди_, положението тук беше под контрол. Вашите… _инициативи_ превърнаха простото налагане на закона в наистина тежък проблем.
	— Нека да ти кажа кой е _истинският_ проблем, Хачър. — Тя започна да изброява на отрупаните си с накити пръсти: — Не успя да предвидиш потенциала за бунт, който таят тези животни, нито да проумееш възможността да освирепеят, въпреки че ти го казах. Командваше силите си хаотично. Отслаби ефективността на имперското присъствие заради политически разпри с Хеликса. И най-главното: упорито отказваше да приемеш, че единственото, което туземците на тази забравена от боговете земя разбират, е силата. Накратко, генерале, _ти си_ проблемът.
	— Вижте докъде ни доведе прекомерната употреба на сила, мадам. Погледнете улиците. Вижте какво си спечелихме с излишната жестокост.
	— Твърде _малко_ жестокост, и твърде _закъсняла_! Знаеш ли, ти наистина ме изумяваш. Репутацията ти беше на губернатор, който не си позволява милостта да замъгли преценката му. Наричат те _Желязната ръка_, богове! Но се боиш да извадиш тази ръка от копринената ръкавица.
	— Не бъркайте възраженията ми с мекушавост, милейди. Задръжките ми не са от морално естество. Бих екзекутирал цялото население на Акуриал, ако това ще улесни постигането на целите ни. И щях лично да заповядам убийството на Водителката, ако смятах, че това би донесло добро. Оспорвам стратегията, която приехме. Вашите мерки, не на последно място премахването на Силандия, влошиха положението.
	— Така и няма да успея да те убедя, нали?
	— Предпочитам да кажа, че имаме сериозни разногласия по отношение на политиката, мадам.
	— Не търпя разногласия. Казвам на подчинените си къде са сбъркали и те се подчиняват на волята ми. — Отметна раздразнено глава. — О, защо ли си хабя думите с теб? И не само с теб. Цялата система тук е проядена от твърде много свободомислие и ти не си единственият виновник. Но това ще се промени. Коренно.
	— Мадам?
	Откъм вратата се разнесе звук. Не толкова чукане, колкото няколко тъпи удара и грубо дращене. След секунди вратата се отвори и двама от немрящите телохранители на Дженеста се дотътриха, понесли нещо, увито в черен воал. Смъкнаха товара си в нозете на Дженеста и я погледнаха като верни псета, донесли на господарката си кокал.
	— Аха. Първият плод на реформите ми — рече тя.
	И вместо да повери задачата на тромавите си слуги, коленичи и започна сама да развива плата. Това, което разкри, щом го отвори, разтърси Хачър до дъното на душата му.
	— Брат… Грентор? — промълви той, макар да не бе напълно сигурен, че го е разпознал.
	Колебанието му бе предизвикано от състоянието на трупа. Беше обезобразен ужасно, като някои части на тялото явно бяха дъвкани. Кощунство, позволено на зомбитата, помисли Хачър отвратено.
	— Изглеждаш изумен, Хачър.
	— Ра… разбира се, че съм потресен. Как… как е загинал? Жертва на метежниците ли е станал? — Добави го с отчаяната надежда, че е вярното обяснение. Вместо единствената алтернатива.
	— Не, стана моя жертва — уведоми го тя невъзмутимо. — Водачеството на Ордена е изпаднало в също толкова ужасно състояние, колкото и командването на армията. Време е за промяна.
	— Но все пак… това е твърде жесток начин.
	— Това е _единственият_ начин. — Говореше със стиснати зъби. — Непрекъснато ти го казвам: демонстрацията на безскрупулност е най-доброто средство да държиш подчинените под контрол. Защо да стоя настрана, да гледам как в Хеликса се дърлят и спорят безкрайно и да чакам да пратят някой на мястото на този малодушен слабак? По-добре да реша проблема бързо, при това с добър урок за тях.
	На вратата се почука отново. Но този път беше истинско чукане, кратко и отривисто.
	— Влез! — извика тя.
	Адютантът на Хачър открехна вратата, влезе и удостои Дженеста със сдържан поклон.
	Генералът се обърка.
	— Фринт? Мислех, че днес ще си зает в западния район. — Отговор не последва. Погледът на Хачър пробяга към останките на Грентор. — Боя се, че добрия брат го е сполетяла много нещастна кон…
	— Не си прави труда — прекъсна го Дженеста. — Той знае.
	— Но… не разбирам, милейди.
	— Запознай се с новия губернатор и главнокомандващ армията на провинция Акуриал.
	— Да разбирам ли, че…
	— От този момент насетне си освободен от всички свои задължения и титли, Хачър. Фринт стъпва в тежките ти ботуши.
	Хачър се извърна към доскорошния си адютант.
	— Фринт? Вярно ли е?
	— Съжалявам, сър. — Не изглеждаше обзет от съжаление. — Но един слуга на империята има патриотичния дълг да поеме поста, щом бъде призован.
	— Или да угоди на егоистичните си интереси. Смятах, че си верен, Фринт.
	— Верен съм, сър. На импе… — Дженеста улови погледа му. — На нашата господарка Дженеста и на империята. Тук няма нищо лично.
	— А как би могъл да оправдаеш това? — Хачър посочи трупа на Грентор. — Що за извратен ум би могъл да приеме това за положителен акт?
	— Лейди Дженеста ме убеди в нуждата от промяна и че тази промяна трябва да бъде наложена с известна… твърдост.
	— По-добро мнение имах за тебе, Фринт. Разочароваш ме.
	— Значи разбираш какво изпитвам аз към теб — каза Дженеста. — Няма смисъл да спорим. Хайде да не си хабим думите повече.
	— О, най-определено ще споря с вас, милейди. Ще се постарая това наистина ужасно деяние да стигне до ушите на най-високопоставените в Пекзан. Щом ме върнете у дома в немилост…
	— О, не, генерале. Не се връщате у дома. Имам много по-полезна роля за вас.
	Робите й зомбита стояха неподвижни до стената, докато живите говореха. Сега, по неин сигнал, те се задвижиха с изненадваща бързина и сграбчиха разжалвания генерал. Той започна да вика възмутено, да се бори, да ръси проклятия, но двамата го държаха здраво.
	Дженеста пристъпи към отчаяно мятащия се Хачър. Беше вдигнала ръце, готова да хвърли злата си магия.
	— Както казах, да си спестим думите.
	Фринт гледаше стъписан. Не знаеше, че ще стане така. Още по-малко, че ще е свидетел на съдбата на генерала.
	Едва сега разбра какво означава да служи на новата си господарка.
	Когато Хачър запищя, Фринт затвори очи.


	11.

	Към края на третата седмица от същинското въстание редиците на съпротивата нарастваха все повече и балансът на силите започна коренно да се променя. Силите на Пекзан понасяха ежедневни поражения от въоръжени метежници и гражданското неподчинение ставаше повсеместно. Нашествениците, съвсем доскоро пълни господари в една завладяна страна, започнаха да отстъпват.
	Макар това да беше промяна, за която въстаниците се бяха трудили, за която се бяха надявали и за която бяха умирали, дори и най-оптимистично настроените от тях бяха изумени от бързината, с която се стигна до нея. Все по-големи части от населението отхвърляха предишната си кротост и разкриваха вродения си боен дух, стоял толкова дълго погребан. Насъбраното у орките недоволство подсилваше жаждата за свобода и вдъхновени от лъчистото сияние на Грилан-Зеат, те отприщваха на воля ярост, пред каквато хората не се бяха изправяли никога.
	Някъде по това време, докато боевете бяха в разгара си, Уийм направи своята първа малка стъпка към изкуплението си.
	Беше се представил добре в сблъсъците, в които му бяха позволили да участва. Или поне не беше причинил голяма беда на дружината, нито се беше оставил да го убият. Въпреки че не бе успял да убие, да рани или затрудни особено някой от враговете. Все пак стана почти ежедневие да го включват в мисии под бдителния надзор на Даллог и други по-опитни членове на дружината.
	На Върколаците бе поверена роля в един набег над къща, в която бяха разквартирувани армейски офицери. Нещата не се разиграха по плана. Поради прозорливост от страна на властите или навярно заради някой информатор, се оказа, че наблизо е скрита рота войници. Замисленото като чисто нападение тип „удряш и бягаш“ се превърна в ожесточен бой на един от малкото улични пазари, все още действащи в столицата. В хода на сражението дружината се разпръсна и Койла, Хаскеер и Уийм се озоваха скрити в една вмирисана задна уличка.
	Хаскеер изобщо не беше доволен, че новакът се е лепнал за тях.
	— Клякай и кротувай! — изръмжа той на Уийм. — Какво искаш, да те прободе някоя стрела ли? Не че ми пука.
	— Съжалявам — промълви колебливо младокът.
	— Не му се карай — рече Койла. — Още прохожда, не забравяй.
	— Проклетия врат да си беше счупил с това прохождане. И _това_ какво е? — Плесна по лютнята на гърба на Уийм. — Защо мъкнеш това нещо на бой?
	— Само така мога да съм сигурен, че няма да я загубя — обясни Уийм. — Както сменяме непрекъснато явките и…
	— Да, да. Трябваше да се сетя, че ще измислиш някое тъпо оправдание. Обаче я дръж далече от очите ми, ясно?
	— Разчиства ли се навън? — попита Койла.
	Хаскеер надникна иззад ъгъла.
	— Поне така изглежда.
	— Пробиваме ли?
	— Аха. Нашите трябва да са някъде там, вдясно. — Обърна се към Уийм. — _Натам, разбра ли ме?_ — Посочи надясно. — В случай, че ти е много трудно да схванеш.
	— Щом излезем оттук, Уийм, просто бягаш — каза Койла. — Бързо.
	Той кимна.
	— Готови? — каза Хаскеер. — Добре. Три… две… _давай_!
	Изхвърчаха от уличката, свърнаха надясно и затичаха през пазара. Прескачаха съборени сергии и нападали орки и хора, стъпкани плодове и зеленчуци, натрошени грънци и разпилени дрехи.
	Койла хвърли поглед през рамо.
	— Имаме компания!
	Десетина войници ги гонеха.
	Един от тях беше изпреварил другарите си и настигаше Уийм. Младокът изоставаше, губеше сили и беше едва на ръка разстояние пред него. Войникът успя да докопа ремъка на лютнята и го дръпна. Уийм продължи да тича. Инструментът издрънча на земята. Две от струните се откъснаха и звъннаха. Без да спира, човекът изрита лютнята от пътя си, тя излетя през улицата, падна с трясък и се разби на парчета.
	Уийм спря. Обърна се и зяпна.
	Койла и Хаскеер се развикаха:
	— Бягай! Остави я! Размърдай си задника!
	Другите войници вече наближаваха.
	— Лютнята ми… — прошепна Уийм, погледна войника и изрева: — Мръсник!
	Лицето му се разкриви от бяс и Уийм извади меча си. Стреснат, войникът спря.
	Уийм връхлетя върху него като подивяло животно, вършееше и сечеше като вихрушка. Атаката му беше толкова яростна, че войникът отстъпи. Беше вдигнал меча си, но можеше само да отбива.
	Койла и Хаскеер се бяха спрели и ги гледаха. Видяха как Уийм сипе удари по войника, видяха и приближаващите се с тропот останали човеци.
	— Трябва да го приберем тоя малък шибаняк — каза Койла.
	Хаскеер изръмжа гърлено и кимна.
	Извадиха оръжията си и затичаха назад.
	Бесните удари на Уийм принуждаваха войника да отстъпва. Не можеше да се надява, че ще надделее вихъра, можеше само да се опита да го отбие, докато дойдат приятелите му.
	Оказа се напразно. Уийм го посече в ръката, в следващия миг заби острието в корема му и войникът се свлече на земята. Уийм ревеше нещо нечленоразделно, макар че думата _лютня_ сякаш все пак се чуваше — засече врага си безмилостно, късаше плът и трошеше кости.
	Когато Койла и Хаскеер се добраха до него, се обърна и ги изгледа с гняв, с пламнали очи и вдигнат меч.
	— Ей, чакай бе! — подвикна Койла. — Ние сме!
	Уийм примига и погледът му се избистри. Кръвожадната ярост се поизцеди от него. Той погледна меча в ръката си, после — жертвата в краката си.
	— Така те искам — похвали го Хаскеер.
	— Не мога да повярвам! — възкликна Койла. — Да кажеш добра дума за Уийм?!
	— Не се коси — процеди Хаскеер през зъби. — Не му давам шибан медал все пак.
	— Ъъ… войници — прекъсна ги Уийм и посочи с меча си.
	Почти бяха стигнали до тях.
	— Няма време за бягане вече — реши Койла.
	— Значи се бием — съгласи се Хаскеер.
	Тримата застанаха рамо до рамо. Войниците — вече бяха толкова близо, че лицата им се виждаха ясно, — зареваха и заразмахваха мечовете си.
	Иззад ъгъла зави каруца и рязко спря между двете групи. Последваха я още две, пълни с въстаници, които наскачаха припряно да посрещнат войниците.
	Страк беше в първата каруца, до Брелан. Даде знак на Хаскеер, Койла и Уийм да скачат вътре. Те бързо се качиха и каруцата отпраши.
	— Точно навреме — одобри Койла.
	— За малко да закъснеем — отвърна Страк. — Как мина?
	— Избихме си нашия дял — осведоми го Хаскеер.
	— Уийм печели медал — каза Койла. — Взе си първата жертва.
	Страк изгледа впечатлено младока.
	— Браво. Вече ще ти тръгне естествено, ще видиш.
	Уийм изломоти нещо, включващо думите „лютня“ и „мръсник“.
	— Какво?
	— Счупи ми лютнята! — изръмжа Уийм. — Свиня!
	Страк погледна озадачено Койла.
	— Един човек му строши дрънкалката — обясни тя. — И това го вбеси.
	— Ще ти намерим друга — обеща Страк.
	— Не, мамка му! — възкликна уплашено Хаскеер, но видя лицето на Страк и млъкна.
	— Къде отиваме? — попита Койла.
	Брелан най-сетне проговори:
	— Не е далече. Място, реквизирано от съпротивата, близо до центъра. Има нещо, което вие, Върколаците, трябва да знаете.
	Не можаха да изтръгнат повече от устата му и останалата част от пътуването мина в мълчание. Улиците бяха много по-пусти, отколкото преди да избухне въстанието.
	Спряха пред внушителна обществена сграда с високи колони и желязна ограда. Беше стара постройка, от далечното бляскаво минало на орките. В последно време беше завзета от окупаторите. Това, че бунтовниците си я бяха върнали, бе доказателство за успешния ход на въстанието.
	Брелан предложи на Койла, Уийм и Хаскеер да се почистят и нахранят, докато той поговори със Страк. Те се съгласиха, макар и с неохота.
	Преведоха Страк през оживени коридори с избеляла украса до празна стая, където ги чакаше само Чилдер.
	— Имаме новина — заяви Брелан без предисловия.
	— Давай.
	— Надявахме се, че сме влошили положението на хората. Вече го знаем със сигурност. Чухме, че Дженеста се готви да бяга от града.
	— Откъде знаете?
	— О, вестта е съвсем достоверна. Имаме цяла армия осведомители. Някои — на много високи места. Казват, че е събрала военни, които са й верни, и се канят да потеглят към южния бряг. Вероятно ги чака кораб. Може вече да е тръгнала.
	— Не може да й позволите да се измъкне.
	— Можем, за жалост.
	— Но…
	Брелан вдигна ръка да го прекъсне.
	— Не можем да пилеем силите си. А и за нас е все едно дали е избягала, или мъртва. И в двата случая ни се маха от пътя.
	— Брелан, не можете да…
	— Но ти и дружината ти сте независими. И знаем, че изпитвате някаква лична неприязън към Дженеста, тъй че…
	— Неприязън?
	— Не сме глупави. Знаеш, че майка ни така и не повярва напълно на разказа ви. А и ние хранехме съмнения откъде сте и какво правите тук.
	— Не е нужно да обясняваш нищо, Страк — увери го Чилдер. — Достатъчно сме благодарни и на теб, и на дружината ти, тъй че всичко, което е било преди, е без значение.
	— Ще го направите ли? — попита Брелан. — Приготвили сме ви отпочинали коне и продоволствие. Не можем обаче да ви дадем бойци.
	— Няма да ни трябват. Макар че някой водач ще ни е от помощ.
	— Имаме карти.
	— Идеално. Но трябва да го обсъдя с четата ми.
	— Събрани са долу. Но не се бави. Дженеста може вече да е тръгнала.
	Отведоха го в голяма зала, която, изглежда, беше служила за празненства в по-стари времена. Всички Върколаци бяха там, Пепърдайн и Стендивън също.
	— Трябва да действаме бързо — почна Страк отривисто още от вратата. — Съобщиха ли ви какво става? — Повечето поклатиха глави. — Дженеста се кани да побегне към брега. Може вече да е тръгнала.
	— Какво ще предприемат въстаниците по въпроса? — попита Койла.
	— Оставят го на нас. Ако сме съгласни.
	— Че как няма да сме съгласни! — избоботи Хаскеер. — Да тръгваме подир тая кучка.
	Върколаците замърмориха одобрително.
	— Някакви съображения против? — попита Страк.
	Нямаше.
	— Какъв е планът? — обади се Пепърдайн.
	— Чакай малко — възрази Хаскеер. — Кой е казал, че идвате и вие?
	— Няма да губя време в спор за тия двамата — заяви Страк и махна с ръка към Пепърдайн и Стендивън. — Изборът е оставяме ли ги тук, или ги взимаме с нас. Аз смятам, че е по-добре да ги вземем.
	— Защо?
	— Те също имат повод за недоволство от Дженеста — напомни му Койла. — Така ли е, Джоуд?
	— Мм… да. — Пепърдайн разбираше, че не е моментът да се отклонява от версията, която бяха съчинили със Стендивън.
	— И знаем, че може да се разчита на Джоуд в свада — добави Койла.
	— Може би — отстъпи Хаскеер. — Но защо ни е другият? Безполезен е в бой.
	— Защо говорите за мен все едно, че ме няма? — възмути се Стендивън.
	— Ами то все едно те няма — увери го Страк. — Но предпочитам да си ми пред очите. Особено покрай онази история с убийството.
	— Колко пъти още трябва да обяснявам, че…
	— Няма да се връщаме повече на това. Вие двамата идвате. И както казах, не го обсъждаме. Всички: пригответе се бързо. Тръгваме веднага щом се видя с Брелан и Чилдер.
	— Ще дойда с тебе — реши Койла.
	Оставиха дружината да стяга снаряжението.
	Първото, което каза Чилдер, беше:
	— Тръгвате ли?
	Страк кимна.
	— Имам чувството, че няма да се видим повече.
	— Кой знае? — Странно, но той също изпитваше нещо подобно.
	— Надявам се Чилдер да греши — въздъхна Брелан.
	— Както вървят нещата, вие двамата сигурно ще сте твърде заети с оправянето на тази страна — прецени Койла.
	— Благодарение на вас, отчасти. Благодарни сме ви.
	— Добре де — каза Страк. — Да не се размекваме. Може пък да изтървем Дженеста и утре да се върнем.
	— Може би.
	— Искам да се видя за последно с Лисиците — помоли Койла.
	— Отвън са — каза Брелан. — Повечето.
	— Нещо против, Страк? Няма да се бавя.
	— Отивай.
	Койла им пожела успех и излезе.
	Чилдер се усмихна.
	— Каквато и да е истинската ви цел, Страк, надявам се да я постигнете. — И докато той излизаше, добави: — Онази част от пророчеството, за легендарния отряд…
	— Какво имаш предвид?
	— Май излезе вярна.


	12.

	Само един хубав път водеше към южния бряг. Или по-точно, само един изглеждаше удобен за малката армия, придружаваща Дженеста. Така че Върколаците тръгнаха по него.
	Преди да тръгнат, научиха още нещо от шпионите на съпротивата. Генерал Хачър, изглежда, бе изчезнал мистериозно. Дженеста бе назначила бившия му адютант да запълни дупката и безцеремонно го беше оставила на съдбата му. По-важното за дружината обаче беше, че е настояла да я превозят с карета и да се вземат и каруци с продоволствие. Върколаците, от своя страна, тръгнаха без товар.
	След четвърт ден здрава езда зърнаха морето отдалече. Излязоха на високия бряг и пред очите им се открои залив с малък пристан.
	— Няма кораб — каза Койла.
	— Няма я и Дженеста — отвърна Страк.
	— Възможно ли е да е заминала?
	— Съмнявам се. Не е имала време. Платно поне трябваше да има на хоризонта. Смятам, че корабът, който е повикала, още не е дошъл.
	— Тогава къде е тя?
	— Представа нямам. Пратете съгледвачи. — Хрумна му нещо. — Джъп! Ела тук!
	Джуджето пришпори коня си и спря до него.
	— Да, шефе?
	— Няма и следа от Дженеста.
	— Това го виждам.
	— Далновидството ти може ли да помогне? Може да е по-бързо от търсенето.
	— Ще опитам.
	Джъп се смъкна от коня — не много лесно, като се имаше предвид ръстът му — под насмешливия поглед на Хаскеер, отдалечи се малко, коленичи и зарови пръсти в песъчливата пръст. Новаците и двамата човеци, които не знаеха за дарбата му, го гледаха с любопитство.
	— Ами ако _все пак_ е заминала, Страк? — попита Койла. — Ако е отплувала? Тогава какво?
	Той въздъхна.
	— Може бунтовниците да ни помогнат да разберем къде е или да успеем да…
	— Да я проследим до Пекзан? Това е шибана _империя_, Страк. Държиш ли да се биеш с империя?
	— Или пък можем да се върнем и да продължим със съпротивата.
	— Направихме толкова, колкото можем за тях, и го знаеш. А какво ще правим, като революцията свърши? Ще се приберем, без да сме изпълнили задачата си?
	— Ако наистина си е отишла, може би.
	— Мамка му.
	Джъп извика и им махна.
	— Някакъв късмет? — попита Койла, щом отидоха при него.
	Джъп кимна. Ръката му все още бе заровена в пръстта.
	— Къде? — настоя Страк.
	— Малко навътре в сушата. На запад.
	— Сигурен ли си, че са те?
	— Виж сега, далновидството не е като да виждаш картина или страница от книга. То е… трудно е да се обясни. Да речем, че това, което улавям, е като пръснати по черен плат скъпоценни камъни. И са много. В смисъл — много живи същества. Не и животни обаче — те блестят различно. И точно в средата на всичко това има един голям кървавочервен диамант, който пулсира като… хм, не искам да си помисля като какво.
	— И това е Дженеста?
	— Годишната си заплата бих заложил на това. Ако ни се плащаше де. Те трябва да са, Страк. Но… — Изглеждаше притеснен.
	— Какво?
	— Има още нещо. Откъдето дойдохме и още по-нататък, но още по-силно, въпреки разстоянието.
	Няколко глави се обърнаха в указаната посока.
	— Какво искаш да кажеш? Друга сила ли?
	— Може би. Никога не съм виждал такова нещо.
	— Би ли могло _онова_ да е Дженеста? — попита Койла. — А групата на запад да е някой друг?
	— Не. Те имат съвсем различен… _вкус_. Диамантът на Дженеста е тъмен. Онова другото е… цял низ са, само че блестят бели. Ако го гледах с очи, щях да ослепея.
	— Може ли да е нещо естествено?
	— Възможно е. Понякога можеш да получиш особено силно впечатление от нещо, голяма пълноводна река например или от някой богат руден залеж. А и ние всъщност не познаваме добре Акуриал. Много неща биха могли да повлияят на далновидството. Все пак е адски странно… — Издърпа ръката си от пръстта. — Искате ли второ мнение, от Спуррал? Нейната дарба е силна поне колкото моята.
	Страк помисли, после попита:
	— Това няма да ни каже повече, отколкото вече знаем, нали?
	— Няма.
	— Значи няма и смисъл. Интересува ни Дженеста. Значи тръгваме на запад.
	Тъй като според Джъп не беше далече, Страк нареди да вървят пеша и да водят конете, за да могат да се приближат незабелязано.
	Свечери се и сенките започнаха да се удължават, а те все още вървяха. Най-сетне един от пратените напред съгледвачи се върна и съобщи, че лагерът е пред тях.
	Беше се проснал в тревиста падина в подножието на варовикова стръмнина. Имаше постове, но с тях се справиха лесно. Дружината огледа лагера от ръба на стръмнината. Долу имаше към двеста души, повечето униформени, три каруци и карета, вероятно на Дженеста.
	— Как ще се оправим с толкова много, Страк? — попита Койла.
	— Справяли сме се и с повече.
	— Хм. Може би ще е по-добре да измислим нещо хитро.
	— Ти си майсторката по стратегията. Измисли.
	Тя се усмихна.
	— Ще пробвам.
	Легналата близо до тях Спуррал зарови пръсти в една туфа трева, затвори очи и бързо дръпна ръката си, все едно се беше опарила.
	— Проклятие!
	— Какво стана? — прошепна Джъп.
	— Използвах далновидството. Мисля, че засякох същото, каквото и ти, само че изглежда адски по-силно и по-близо. Наистина е силно, Джъп.
	— Къде? — попита Страк.
	Тя се обърна и посочи потъващото в мрак плато зад тях.
	Страк огледа дружината си и попита:
	— Някой да вижда нещо там?
	Отвърна му мълчание.
	— Ако са още поддръжници на Дженеста, може да ни нападнат във фланг — обади се Койла.
	— Ясно. Всички: отдръпвай се назад на равното.
	Щом се оттеглиха от ръба, Хаскеер изгледа ядосано Джъп и изръмжа:
	— Сигурен ли си, че женската ти е права? Нищо не виждам.
	— _Женската_ му може да говори от свое име — увери го Спуррал. — И да, сигурна съм.
	Хаскеер изсумтя, но не се обади повече. Всички оглеждаха равния терен. Не само Страк вече започваше да си мисли, че има някаква грешка.
	Изведнъж Пепърдайн посочи и каза:
	— Какво е това там?
	Страк се взря.
	— Нищо не виждам…
	Койла се намеси:
	— Видях го! Ей там вдясно, точно до горичката.
	Нещо идваше към тях в сумрака. Щом се приближи, видяха, че е ездач на бял кон. Тънка фигура, стройна и с изправен гръб.
	Вече бе достатъчно близо, за да видят що за същество е.
	— Мамка му! — възкликна Хаскеер, пръв дал воля на обзелото всички изумление.
	Конникът несъмнено беше от раса, несъществуваща на Акуриал.
	Спря пред дружината и вдигна ръка за поздрав.
	— Идвам с мир. Не ви мисля злото.
	Страк най-сетне намери дар слово.
	— Коя си ти?
	— Пелли Мадаяр.
	— Ти си елф!
	— Много проницателно от твоя страна, капитан Страк.
	— Откъде знаеш името ми? И какво, по дяволите…
	— Има някои неща, които ще трябва да приемете на доверие.
	— Например елф да ни цъфне изневиделица тук? — попита Койла. — Повече от доверие ще ни трябва, за да го приемем току-така. Откъде си?
	— Това не е важно.
	— Има ли племе на елфите, което да живее на Акуриал и да не знаем за него? — настоя Страк.
	— Както казах, това не е важно.
	— Ако не си от тази земя, значи си дошла от… другаде.
	— Като вас.
	Страк за момент се стъписа.
	— Явно знаеш адски много за нас.
	— Може би. Но повтарям: нямам намерение да ви навредя.
	— Не си дошла от Марас-Дантия, нали? — попита Джъп.
	— Не. Моят народ не е ограничен само до един свят. Също като вас, както вече сте разбрали.
	— С Дженеста ли си? — поиска да разбере Страк.
	— Не. На други съм съюзница, но това не ви засяга.
	— Разговорчива е, а? — измърмори Хаскеер.
	— Има някои неща, които е по-добре да не знаете.
	— Тъй ли? А какво ще кажеш да ти ги измъкнем от устата насила?
	— Не бих ви посъветвала. Не искаме да ви навредим.
	Хаскеер се изсмя презрително.
	— Да ни навредите? Ти и още кой?
	Още не беше довършил, когато Върколаците завикаха и започнаха да сочат към равнината. От сенките излизаше група конници, на брой някъде колкото Върколаците. Мнозина в дружината посегнаха за мечовете си.
	Конниците се приближаваха бавно. Сред тях имаше таласъми, троли и харпии, редом с кентаври, духчета и гноми, сатири, коболди, върколаци, превъплъщенци и индивиди от много други раси, включително от такива, каквито орките не бяха виждали никога.
	— Все по-зловещо става — отбеляза Джъп и стисна кривака си.
	— Кои по дяволите сте вие, Мадаяр? И какво искате? — попита намръщено Страк.
	— Дойдохме да преговаряме.
	— За какво?
	— Вие имате едни неща, които не ви принадлежат по право. Нашият дълг е да ги вземем.
	— Какви неща?
	— Има предвид звездите, Страк — обади се Койла.
	— Да — потвърди елфът. — Реликвите, известни по-точно като инструментуми. Не може да останат ваше притежание.
	— Наши са по право! — изрева Страк. — Бихме се и ляхме кръв за тях.
	— Да — добави Хаскеер. — Като ги искате, от труповете ни ще ги вземете.
	— Вие нямате представа за тяхната мощ.
	— Имаме, и то доста добра — отвърна Страк.
	— Не, нямате. Не и за _истинската_ им мощ и какво всъщност представляват. Това, което сте видели досега, е само малка част от истинския им потенциал.
	— И затова трябва да ги връчим на първата пасмина непознати, дошли да ни ги вземат, така ли?
	— Не искаме да ви ги вземем. Молим ви да ни ги дадете.
	— Отговорът е „не“ — заяви Хаскеер. — И „майната ви“!
	Тя се направи, че не го е чула.
	— Инструментумите представляват ужасна заплаха. Нашата задача е да се погрижим да не попаднат в погрешни ръце.
	— А вашите ръце са правилните, така ли? — отвърна Страк. — Не на мене тия.
	— В името на разума, помислете над това, което ви казвам. Ако знаехте в какво сте се замесили…
	— Ами кажи ни.
	Пелли се поколеба.
	— Както казах, някои неща трябва да се приемат на доверие.
	— Не става. Щом искате нещо от орките, трябва да си го вземете. Ако можете.
	— Бойната ярост на орките и тяхната храброст са добре известни въпреки всички злословия по ваш адрес — каза тя кротко. — Познавам силата и мъжеството ви. Но не можете да се надявате, че ще ни надвиете.
	Страк погледна останалите от групата й — стояха неподвижно на хвърлей стрела от тях.
	— Случвало ни се е да убиваме същества от почти всички раси, които виждам в редиците ви. Нищо от това, което виждам, не ме кара да мисля, че сте по-различни.
	— Недейте да съдите за нас по миналия си опит, Страк. Вашият инстинкт е да се биете, разбирам това. То е рожденото ви право. Но точно сега не бива да се поддавате на този импулс. Вместо да вдигате оръжията си срещу нас, се опитайте да помислите.
	— Казваш, че не можем да мислим ли? — изръмжа Хаскеер.
	— Казвам, че в крайна сметка нямате друг избор, освен да предадете инструментумите.
	— Предаване е дума, която не признаваме — отвърна ледено Страк.
	— Не го приемайте като предаване. По-скоро като победа на здравия разум.
	— А ако не го приемем така?
	— Тогава ще трябва да настоя да върнете реликвите. Веднага.
	— Настоявания също не приемаме.
	— Това вече започва да ме дразни — кипна Хаскеер. — _Дразниш ме_, елф!
	— Това ли е последната ви дума? — попита Пелли.
	Страк кимна и каза:
	— Всякакви други преговори ще са с оръжие.
	— Съжалявам, че не стигнахме до споразумение.
	— И какво сега?
	— Ще помисля и ще се посъветвам с приятелите си. — Тя обърна коня и си тръгна.
	— Ще мисли тя! — извика след нея Хаскеер. — Майната ти!
	Мнозина Върколаци бяха опънали лъковете си при появата на странната група. Сега един от новаците, по-непредпазлив и изнервен, неволно изпусна изпънатата тетива и стрелата бръмна покрай главата на оттеглящия се елф.
	Пелли Мадаяр рязко обърна коня си.
	Страк отвори уста да извика. Искаше да я увери, че е неволно. Че дружината е готова да се бие до последна капка кръв и безмилостно, но няма да забие стрела в гърба на някой, дошъл да преговаря. Така и не получи възможност.
	Елфът вдигна ръка към тях. Вълна енергия, прошарена с червени жилки, полетя към дружината, бързо като мисъл. Порази ги със силата на ураган. До един. Целият отряд изпопада все едно, че сърп ги покоси през краката. Болката, която ги разтърси, бе неописуема.
	— Богове — простена Койла, докато се мъчеше да се изправи.
	— Всички назад към дърветата! — изсъска Страк. — Стойте ниско!
	Забързаха към дърветата приведени и с прибежки. Някъде по средата над главите им блеснаха ярки многоцветни лъчи. Мълнии запращяха около тях. Те продължиха да тичат на зигзаг и най-после се добраха до леса.
	— Има ли ударени? — попита задъхано Страк.
	Като по чудо всички се оказаха невредими.
	— Кои _все пак_ са тия, мамка му? — изпъшка Хаскеер.
	— Все едно. Важното е да се измъкнем от магията им.
	— С фронтална атака не става значи? — подхвърли Койла.
	— Ти как мислиш? При толкова силна магия ще имаме късмет, ако направим и десет крачки.
	— Идват! — предупреди Даллог.
	Странната група се приближаваше уверено, разгърната в редица.
	— Изтегляме се на безопасен терен и измисляме как да се бием — реши Страк.
	Джъп, който с двама съгледвачи беше навлязъл по-навътре в леса, се върна тичешком. Дишаше тежко.
	— Не натам. Оттам иде войската на Дженеста.
	— Проклятие — изруга Койла. — Сигурно са видели мълниите.
	— Страхотно — изръмжа Хаскеер. — Дженеста с двеста човеци пред нас, шантавият цирк зад нас, а ние — по средата.
	— Какво ще правим, Страк? — попита изнервено Пепърдайн.
	— Зависи как искате да умрем.
	Койла поклати глава.
	— Не, Страк. Има друг изход.
	Нямаше нужда да му казва какъв е. Все пак той се поколеба.
	Вече чуваха войниците на Дженеста — напредваха през гората, без да се опитват да пазят тишина. Ездачите също бяха много по-близо.
	— Побързай, Страк! — замоли се Койла.
	Той бръкна в кесията да извади звездите.
	Стендивън зяпна.
	— Нали няма да…
	— Млъкни! — сряза го Страк и започна да вади реликвите. Другата му ръка посегна за амулета на врата му.
	— Няма време! — извика Койла.
	Групата от Порталния корпус бе стигнала до дърветата. В другата посока най-предните бойци на Дженеста вече се виждаха.
	Страк пусна амулета и бързо започна да сглобява звездите една в друга без никакъв ред.
	Цялата дружина инстинктивно се струпа около него.
	Стендивън започна да крещи панически и почти заглуши виковете на Уийм.
	Страк вдигна за последно очи към кометата. Блестеше като нощно слънце.
	Последният инструментум щракна на мястото си.


	13.

	_Дъното на вселената пропадна._
	_Бяха се превърнали в живи искри, засмукани през безкраен лъкатушен тунел от светлина. По меките му стени проблясваха образи от други реалности, движеха се толкова бързо, че бяха като в мъгла. А отвъд, извън тази ужасяваща шахта — още по-секваща дъха действителност: безграничен свод от неизброими милиарди звезди._
	_Единственото усещане на дружината бе за безпомощно пропадане. Безкрайно и невъзвратимо гмуркане в черната паст на неведомото._
	_После, след цяла вечност, започнаха да се спускат в бездна, въртоп от бледожълта разпенена светлина._
	_Тя ги погълна._
	Паднаха тежко. Сблъсъкът с онова, което трябваше да е здрава твърд, разтърси костите им. Но нямаха време да се съвземат от удара. Онова, на което бяха пренесени, беше враждебно. Убийствено.
	Мястото беше в хватката на яростна пясъчна буря. Трилиони зрънца пясък биеха в тях като късчета стъкло или малки диаманти и ги къпеха в болка. Пясъкът ги пердашеше и почти ги заслепяваше. Нищо не можеха да видят. Трудно беше да стоят на крака, още по-малко да вървят. Горещината беше ужасна и несекващо виещият вятър изобщо не я намаляваше. Дори за закалени като Върколаците воини положението беше нетърпимо.
	Койла едва усещаше бойците около себе си. Беше стояла до Страк, когато той сглоби инструментумите. Иначе сигурно нямаше да успее да го намери сега. Но с малко късмет, когато протегна ръка, напипа рамото му. Стисна го здраво.
	Долепи уста до ухото му и изрева:
	— Махай ни оттук!
	Нямаше как да разбере, че той се опитва да направи точно това. Комплектът звезди все още беше в ръцете му и макар и затруднен от това, че не може да вижда какво прави, той се мъчеше да ги преподреди.
	След сякаш убийствено дълго време, задавен от пясъка, напълнил устата и носа му, Страк най-сетне успя да ги намести безразборно една в друга.
	_Празнотата ги засмука отново. Пак бяха в завихрения безкраен тунел, преобръщаха се и пропадаха към нова неведома цел._
	Тунелът ги изхвърли сред виелица, заменила непоносимия зной с неописуем студ. Всичко беше бяло. Снегът ги жилеше като безброй игли. Температурата бе толкова ниска, че им беше трудно да дишат. Пръстите на Страк замръзнаха мигновено, но той стисна зъби и пак почна да размества звездите…
	_Капакът на космическата шахта се отвори отново._
	Стояха под пороен дъжд, сред пейзаж, който сякаш бе съставен само от кал, а и самата тя почти се бе превърнала в течност. Въздухът беше нетърпимо влажен. След секунди разбраха, че дъждът е разяждащ. Хапеше плътта и разяждаше дрехите им като киселина. Страк завъртя звездите.
	Обгърна ги джунгла. Отначало им се стори поносимо. След това се появиха рояци гигантски летящи насекоми, упорити и гладни. Обкръжиха дружината, влакнестите им крила плющяха, жилата затърсиха оголена кожа. Страк размести звездите.
	Озоваха се насред огромна безлика равнина със синкавочерни планински хребети в далечината. От висините грееха три слънца, едното — кървавочервено. Но по-същественото бе, че се озоваха между две армии. Едната се състоеше от същества, наподобяващи гигантски гущери, с пурпурни кожи и плющящи езици. Другата бе съставена от зверове, приличащи на кръстоска между мечки и маймуни, само че с по четири ръце. Всяка орда наброяваше стотици хиляди и двете се движеха бързо една към друга, а дружината бе точно по средата на пътя им, като орех в трошачка. Страк бързо завъртя инструментумите.
	Солени леденостудени пръски ги плиснаха в лицата. Бяха на малка скала сред бурен океан, шибан от ветрове, вдигащи огромни вълни под разгневено небе. Скалата бе хлъзгава и всички се вкопчиха един в друг от страх, че ще паднат и вълните ще ги отнесат. Страк се задейства.
	И продължи да преподрежда звездите, докато се прехвърляха от свят на свят в търсене на нещо поносимо.
	В главозамайваща последователност прелитаха в и от земи с изумителни различия, сред тях и такива, които се оказваха колкото враждебни, толкова и непонятни. На една ги нападнаха хищни птици; друга се оказа среда с отровен газ за атмосфера и извадиха късмет, че успяха да избягат навреме. Видяха огромни риби да излизат от някакво езеро — риби с крака и челюсти с остри щръкнали зъби; видяха змии колкото слонове, които се поглъщаха една друга; озоваха се на земя на непрекъснати трусове, където огромни цепнатини се отваряха и затваряха с ужасяваща бързина; свят, задушен от сяра и прорязан от сини потоци лава; могъща река, обитавана от зверове с многобройни пипала и с лица на гризачи; гигантски мухи, които се хранеха с гърчещи се паяци в лепкави паяжини, обхванали цели долини; място, където огромни стада котки воюваха помежду си; вилнеещи червеи, дебели колкото стари дъбове; земи, превърнали се в царство на плъхове — и още, и още.
	Най-сетне се озоваха някъде, където сякаш не ги очакваше непосредствена заплаха. Беше мъртъв свят. Не можеха да преценят дали опустошението е заради война или природно бедствие, но изглеждаше пълно. Недалече от тях се издигаха руини и килнати колони, едва разпознаваеми като развалини на някогашен град. Нямаше никакви признаци на живот, никаква растителност — почвата бездруго изглеждаше негодна за нищо. Всичко наоколо беше сиво и грохнало.
	Постояха смълчани няколко минути в очакване да се случи нещо враждебно. След като не последва нищо, не толкова насядаха, колкото рухнаха изтощени на земята. Бяха в окаяно състояние — мокри, пребити и ранени, плувнали в кръв. Новаците почти се бяха побъркали, Стендивън беше развалина. Някои от дружината повръщаха. Други превързваха рани или седяха свити, отпуснали глави в ръцете си.
	— Това… му се… викаше… шибано… пътуване — изпъшка Койла, след като успя да си поеме дъх.
	— Не можах… да сглобя… звездите… правилно — отвърна задъхано Страк. — Нямах… шанс.
	— Знам… Но кой… да си помисли, че… толкова много… светове са… толкова скапани?
	— Тук поне изглежда безопасно.
	— Може би. — Койла огледа подозрително голия пейзаж.
	— Ще си починем малко. Ще се погрижим за раните. След това ще наместя звездите за Кераган.
	Веднага щом стана възможно, Страк нареди на първите съвзели се бойци да осигурят охраната. Накара Даллог да прегледа раните — нито една нямаше нужда от сериозно лечение, за щастие, — и заповяда да прибегнат до неприкосновения запас.
	Следващия час и нещо прекараха във възстановяване. Джъп дойде при Страк с въпрос, който очевидно го тревожеше.
	— Какво ще правим с хората?
	— Какво да правим?
	— Каниш се да ги вземеш на Кераган, нали? Между другото, какво ще стане с мен и Спуррал?
	— Виж, нямах много време — призна Страк. — Този проблем не съм го обмислял.
	— Не мога да те виня за това. Но все пак какво ще правиш с нас, дето не сме орки?
	— Вие със Спуррал сте добре дошли в Кераган. Ще сте единствените джуджета, но няма да сте без приятели.
	— Щедро предложение, Страк, и ти благодаря за него. Но допускам, че няма да ти е приятно да го предложиш и на Пепърдайн и Стендивън.
	— Не. Там няма място за _тях_. Но да речем, че ги върнем на Марас-Дантия?
	— Виж, за _това_ пък аз не си бях помислял. Струва ми се правилно, след като всъщност си ги взел оттам.
	— Можем и за вас да направим същото. Връщаме ви при народа ви.
	Джъп въздъхна.
	— Не знам, Страк. Имахме основателни причини да напуснем. Не съм сигурен, че някой от нас ще се радва да се върне, при все че сме родени там. Марас-Дантия може само да ти разбие сърцето напоследък.
	— Е, предложението ми за Кераган си остава. Кой знае? Може пък да измислим как с помощта на звездите да ви намерим някой джуджешки свят.
	Джъп се ухили.
	— Още не сме отишли там, а вече се опитваш да се отървеш от нас. Но всъщност нямаме избор. Макар да се съмнявам, че някога ще намерим джуджешка игла в тази купа сено от светове, която току-що видяхме.
	— Може би. Все едно, вече го решихме. Марас-Дантия за хората, а вие двамата — с нас.
	— Ще трябва да го обсъдя със Спуррал все пак. Но мисля, че ще се съгласи.
	— Не се бави обаче. Трябва да се махаме оттук.
	Джъп тръгна.
	След малко дойде Койла.
	— Имаш ли идея кои бяха онези?
	— Кои?
	— За кои може да питам според теб? За онази смесена банда от раси, която се опита да ни изпържи, разбира се.
	— Не. През последните няколко часа видяхме толкова неща, които не можем да обясним, че онези изобщо ми изхвърчаха от главата.
	— Но какво смяташ? Разбойници ли бяха? Наемници?
	— С този състав? И с магия? Наистина _мощна_ магия? Не съм виждал такива разбойници.
	— И искаха само звездите. Защо?
	Той сви рамене.
	— Проклет да съм, ако знам.
	— Знаеш ли какво не мога да разбера? Защо онази, елфката… тя как се казваше?
	Той помисли малко.
	— Мадаяр. Пелли Мадаяр.
	— Точно така. Защо не ни уби? Смятам, че можеше, с толкова силна магия.
	Страк само сви рамене.
	— И въпреки това само ни зашлеви. А онези магически лъчове или каквото бяха там — странно как нито един от тях не улучи някой от нас, нали?
	— Наистина изглежда… странно — отстъпи той. — Може би излъга, защото е с Дженеста. Или може би _наистина_ са наемници, разбрали цената на звездите.
	— Как обаче са научили, че са у нас? Или дори че съществуват?
	— Не знам. Но важно ли е всъщност? Колко вероятно е да се натъкнем отново на тях?
	— Има нещо, което забравяш. Мадаяр повече или по-малко ни каза, че идват от някъде другаде, _като нас_. Това може да означава само едно, Страк. Те също могат да скачат от свят на свят.
	— Но ще им трябват звезди, за да го правят.
	— Освен ако няма друг начин, за който не знаем. Между другото, кой казва, че имаме единствения комплект, който съществува?
	— Ако те си имат свои звезди, защо искаха нашите?
	— Отде да знам? Може би ги събират тия проклети неща. Друго искам да кажа: че ако имат звезди, е възможно да не сме ги видели за последен път.
	Страк се замисли.
	Малко по-късно събра дружината.
	— Имахме интересен ден. — Думите му събудиха кисел смях. — Но сега, след като имахме възможност да си починем, мога да използвам звездите, за да ни отнесат където искаме да идем.
	— И къде е това? — попита Стендивън.
	— Ние и джуджетата на нашия свят, Кераган. Вие двамата — там, откъдето ви взехме.
	— Центра… Марас-Дантия?
	— Освен ако не искате да останете тук.
	— Но…
	— Но какво? Толкова ти харесва компанията ни, че не можеш да ни оставиш, така ли? Или би предпочел да ви върнем на Акуриал? Сигурен съм, че орките много ще се зарадват да те видят.
	— Нямаме ли думата за това?
	— Каква дума искаш? Оставате тук или се връщате на Марас-Дантия. Това е изборът ви.
	— Ти не си ми началник — възропта Стендивън. — Би трябвало поне да…
	— Откажи се — спря го Пепърдайн. Знаеше, че някогашният му господар все още таи мисли да се докопа до инструментумите, и тази идея вече му допадаше все по-малко.
	— Когато поискам _твоето_ мнение…
	— _Откажи се_ — повтори хладно Пепърдайн, като натърти на думите с надеждата, че Стендивън ще схване от какво точно трябва да се откаже. — Имаме късмет, че Страк не ни оставя тук. Или на още по-лошо място.
	— Адски си прав — намеси се Хаскеер. — Макар че според мен точно това трябва да направи.
	— Правя това, което аз реша — напомни му Страк. — Марас-Дантия. — Извади инструментумите и ги постави на камъка пред себе си. После бръкна под ризата си за амулета. — Пригответе се.
	Ставаше все по-ловък в сглобяването на звездите, а сега го направи много грижливо, като внимаваше да следва точно реда, който трябваше да ги върне на стария им роден свят.
	Малко преди да намести и петата, огледа дружината. Някои, особено Стендивън и Уийм, бяха прежълтели, все едно всеки момент ще повърнат. Изобщо не можеше да ги вини. Самият той не очакваше с особена охота това, което щеше да дойде.
	Щракна звездата на мястото й.
	_Реалността мигновено се разпадна и вече познатото ужасно усещане, че пропадат, ги завладя отново. Понесоха се през ужасяващ калейдоскоп безпомощни като пометени от вихрушка листа. Единствената им трошица утеха бе, че този път знаеха къде ще свърши пътят им._
	_Сякаш цяла вечност след това се озоваха в друга реалност._
	Стояха на голяма кръгла скала, издигната като подиум, плоска и гладка. Скалата се намираше в центъра на гигантска пещера. Обкръжаваха я стотици стъписани джуджета, явно в разгара на някакъв свой ритуал. Страк започна да върти звездите. Джуджетата обаче се оказаха по-бързи. Десетки наскачаха върху скалата подиум и след секунди острите върхове на многобройни копия се притискаха в гърлата на Върколаците.
	— Не мисля, че това е Марас-Дантия — каза Койла.


	14.

	Две неща спасиха живота на Върколаците: привидно чудодейната им поява и присъствието на Джъп и Спуррал.
	Всички джуджета, обкръжили дружината, бяха мъжки. Носеха поли, изтъкани от някакъв груб материал, и сандали, но бяха голи от кръста нагоре. Много имаха нанизи от животински зъби и бяха накичили косите си с цветни пера. Бяха въоръжени с ками и с дебелите копия с костени остриета, които в момента застрашаваха дружината.
	Беше очевидно, че джуджетата никога не са виждали орки — гледаха ги с открито изумление. Към хората поглеждаха с презрение, ако не и с искрена омраза. Но най-много бяха объркани от Джъп и Спуррал и беше ясно, че тъкмо те задържат ръцете им с копията. Бяха ги зяпнали с нещо подобно на благоговение, други бяха навели очи и не смееха да ги погледнат.
	— Изглеждат особено очаровани от вас двамата, Джъп — подхвърли Страк, извъртял очи към опряното в гърлото му копие. — Поговорете им.
	Джъп не изглеждаше убеден, но реши да опита.
	— Ъъ… Идваме с мир.
	— Много оригинално — измърмори Койла.
	— Но май не подейства — рече Страк.
	Джуджетата ги гледаха тъпо, лицата им бяха безизразни.
	Джъп пробва отново, този път бавно и артикулирано:
	— Ние сме приятели. Няма нужда да се биете с нас.
	— Да ни убивате, имаш предвид — подхвърли Койла.
	Джуджетата продължаваха да ги гледат объркано.
	— Пробвай на Общата — предложи Страк.
	Джъп вдигна скептично вежда.
	— Сериозно?
	— Да имаш по-добра идея?
	— Не ви мислим злото и сме тук като ваши приятели — рече Джъп на Общата реч — езика, използван между повечето раси на Марас-Дантия.
	Лицата на джуджетата бавно просветнаха.
	Едно от тях, стар индивид с особено впечатляваща украса на косата и изглежда нещо като техен старейшина, отвърна също на Общата реч:
	— Вие сте от небето?
	— Е, и сега какво? — прошепна хрипливо Хаскеер.
	Джъп погледна Страк за съвет. Страк успя да му отвърне със съвсем леко кимване.
	— Да — заяви Джъп, чувстваше се глупаво. — Да, идем от небето. — И вдигна театрално очи нагоре.
	От джуджетата изригна хор от ахкания и удивени възклицания.
	— Тези слуги ли са ти? — попита старият и посочи дружината.
	— О, да — увери го Джъп. — Обслужват всички мои нужди.
	— А тези? — Той посочи с копието си Пепърдайн и Стендивън. — Твои пленници ли са?
	— Мм. Ами…
	— Искаш ли да ги убием веднага?
	— Да ги… Не. Не! Те са… Решил съм да ми бъдат роби.
	— Никога не е разумно да се оставят тези същества живи.
	— Виж, тук съм съгласен с теб — измърмори Хаскеер.
	Двамата човеци не знаеха Общата реч и бяха в пълно неведение за какво си говорят.
	— Какво става? — попита тихо Пепърдайн.
	— Не се притеснявай — прошепна му Страк.
	Джъп се поколеба, тъй че Спуррал реши да се намеси.
	— Ще ги оставим живи — заяви тя властно на старейшината. — Засега. Сега ни освободете. _Незабавно!_
	Старият потрепери и я зяпна уплашено. После ревна нещо на другите на тяхната си гърлена реч.
	Джуджетата отпуснаха копията и се отдръпнаха от Върколаците. Малко по-неохотно оставиха двамата човеци и продължиха да им хвърлят подозрителни погледи. Страк бързо напъха инструментумите в кесийката си — надяваше се, че никой не ги е забелязал.
	— Сигурно сте прегладнели след пътуването си — заумилква се старото джудже. — Моля, позволете ни да ви поднесем смирените си дарове.
	— Е, добре, води — отвърна Джъп важно.
	Старият ги поведе през залата. За изумление на дружината, джуджетата се кланяха, докато минаваха между тях, някои дори се просваха на пода по очи. На Пепърдайн и Стендивън не гледаха с толкова почитание — гледаха ги всъщност с яд.
	— Мислят, че сме богове — прошепна Койла.
	— Отряд герои — наду се Хаскеер. — Това сме ние!
	— Не се превъзнасяй — каза Джъп и потупа Спуррал по рамото. — _Ние_ сме боговете. Ти си само слуга.
	Хаскеер ядосано стисна зъби и юмруци, но си замълча.
	Пещерата представляваше огромен конус с кръгъл отвор високо горе. През него прозираше чисто небе.
	Поведоха ги към един многобройните тунели. Беше широк и се изкачваше нагоре. Пътят бе осветен от закрепени на стените факли. Скоро стигнаха до пресечка, завиха надясно и продължиха да се изкачват. След още няколко завоя излязоха на дневна светлина.
	Озоваха се на високо място, което предлагаше великолепна гледка. Бяха на тропически остров: доста голям, но не толкова, че да не могат да видят границите му. Около две трети от него бяха обрасли с гъста джунгла. По-натам се виждаха бели пясъчни ивици, обкръжени от кротко лазурно море.
	Над целия този пейзаж властваха два вулканични върха, извисени над джунглата. Единият бе значително по-висок и и от двата се издигаха тънки струи дим. Орките се огледаха и разбраха, че току-що са излезли от трети вулкан, по-голям от другите два. Единствената разлика беше, че бе угаснал.
	Ранната утрин бе топла и денят обещаваше още повече да се сгорещи — по небето нямаше нито облаче. Щом Върколаците тръгнаха надолу след стария си водач, започнаха да привличат след себе си кортеж от джуджета. Появиха се тумби деца и за първи път — женски. Като мъжете си, и те бяха с голи гърди. За Джъп това се оказа особено интересно, но Спуррал го сръга силно с лакът и охлади плама му.
	Койла също сръга Страк, но по-леко, колкото да привлече вниманието му към нещо. Той проследи погледа й. Високо горе на върха на вулкана, от който току-що бяха излезли, на източната страна имаше широка скална издатина и на нея — пет-шест големи катапулта.
	Минаха покрай ниска дървена постройка. Вратите й бяха затворени и на стража отвън стояха половин дузина джуджета със сурови лица.
	Тълпата ги зяпаше, всички се хилеха, смееха се и викаха след тях.
	След малко излязоха на широка поляна, осеяна с десетки колиби. Отведоха ги при най-голямата — едноетажна наколна постройка с веранда. Старият отвори вратата и ги покани вътре.
	Домът се оказа достатъчно просторен, за да не го препълнят дори Върколаците и придружителите им.
	— Моето обиталище — обясни старейшината. — Надявам се да не е твърде скромно за вас.
	— Ще стане — отвърна снизходително Джъп.
	Вътре се беше струпала шумна тумба женски — от рода на стария навярно, негови близки или слугини. Гледаха зяпнали странните гости. Старият им изджафка нещо и те побягнаха с кикот навън.
	— Ще наредя да ви донесат храна и напитки — каза старейшината. — Още нещо да ви трябва?
	— Не — отвърна с царствен тон Спуррал. — Сега можете да ни оставите.
	Старото джудже се поклони тромаво и заситни навън заднешком.
	— Леле! — възкликна Хаскеер, щом старейшината излезе.
	— Имаш дарба, Спуррал — каза Страк. — Трябвало е да станеш трубадур.
	— Изглежда, смятат, че сме някакви важни особи. Просто реших да го използвам.
	Хаскеер се огледа.
	— Не е лошо тука. По-добро е от някои лайнарници, дето видяхме напоследък.
	— Всичко е страхотно, да — рече Койла. — Но какво, _мамка му_, правим тук? Страк, защо не сме на Кераган?
	— Не знам.
	— Да не би да сбърка нещо с наместването на звездите?
	— Заклевам се, не съм.
	— Има един начин да се уверим — предложи Даллог. — Пробвай пак.
	— Не — реши Страк. — Щом го объркаха този път, може да го объркат пак.
	— И може да не се озовем на толкова сладко местенце — довърши Джъп вместо него. — Наистина има и по-лоши места.
	— Може и да не е толкова сладко, колкото мислиш — възрази Койла. — Забелязахте ли катапултите горе? Трябва да има причина да са там.
	— И държат в онази колиба нещо, което не искат да видим — добави Пепърдайн.
	— Съгласен съм с Джъп — заяви Страк. — Задържаме се тук.
	— За колко дълго? — поинтересува се Койла.
	— За толкова, колкото ще ми трябва да обмисля защо звездите се объркаха. Всички сме изтощени. Няма да ни навреди да си вземем малко почивка.
	Вратата се отвори и влязоха женски джуджета с подноси с храна. Подредиха я и се оттеглиха с мълчаливи поклони. Голямата дъсчена трапеза в единия край на стаята беше затрупана с хлябове, риба и плодове, много от които — съвсем непознати за орките. Имаше и шишета с нещо, което приличаше на оризова ракия. Пепърдайн, роден островитянин, ги увери, че е повече от сигурен, че е варена от водорасли. Това събуди съмнения у някои, но питието се оказа добро на вкус.
	Насядаха на трапезата и си позволиха да се поотпуснат. Страк все пак взе предпазни мерки и постави постове до вратата и няколкото прозореца. Стражите си взеха отрупани чинии с храна и се тъпчеха до насита, докато пазеха.
	— Какво мислите за този свят на джуджета? — обърна се Даллог към Джъп и Спуррал.
	— Е, не изглеждат толкова напреднали като нашите племена в Марас-Дантия — отвърна Джъп. — Но е доста приятно.
	— Особено ако се окаже, че си шибан бог — измърмори Хаскеер.
	— Още една наглост и ще заповядам да те набият с камшик, слуга — подразни го джуджето.
	— Няма да сме вечно тук — закани се мрачно Хаскеер. — Почакай само.
	Джъп се изсмя в лицето му.
	— Онзи език, на който си говорехте — рече Пепърдайн. — Какъв беше?
	— В Марас-Дантия, или поне в някогашната наша част от нея — обясни му Страк, — почти всички говореха Общата реч. Как иначе щяха да се разбират помежду си толкова много раси?
	— А сега я открихме и тук — отбеляза Койла. — Как е възможно?
	— Изглежда, между световете има повече движение, отколкото мислехме.
	— Откога се използва в Марас-Дантия? — попита Пепърдайн.
	— Открай време — каза Койла. — Никой не знае кой я е измислил.
	— Тъй че може би не се е появила там. Ако световете са се преливали един в друг повече, отколкото знаем, възможно е да е възникнала къде ли не.
	— Да, възможно е. — Койла знаеше, че Марас-Дантия не е родният свят на древните раси — беше по рождено право свят на хората. Изглеждаше й съвсем логично, след като различните раси са били принудени да се заселят там, да донесат със себе си нещо като Общата реч. Но не спомена за тези неща. Вместо това добави: — Според това, което чухме, хората, изглежда, не ги обичат много по тези места, Джоуд.
	— Това го схванах.
	— Мисля даже, че е малко повече от неприязън. Внимавай.
	— Ах, колко мило! — заяде се Хаскеер. — Загрижена е за малкия си любимец.
	— Гледай да не се загрижиш за оня между краката ти, ако не млъкнеш — закани му се тя.
	Всички се засмяха. Изведнъж Уийм попита:
	— Как смятате, че вървят нещата на Акуриал?
	— Съвсем добре според мен — отвърна Страк.
	— Не можете да престанете да мислите какви ни изкараха, нали? — обади се Даллог.
	— Може би ще ни споменават в историческите си книги — подхвърли Койла, полу на сериозно.
	— Ами да! — разпали се Хаскеер. — Като отряд легендарни герои, които…
	Смехът на дружината заглуши думите му.
	— Мисля, че сте прави, че там съпротивата ще победи — каза Пепърдайн, след като смехът утихна. — Повече съм озадачен кои бяха онези, дето поискаха звездите ви, Страк.
	— Проклет да съм, ако знам — призна Страк. — Но ако наистина бяха дошли от друг свят, както каза елфката, може да се появят и тук. Налага се да сме нащрек.
	— Няма да е кой знае каква почивка значи — сухо каза Койла.
	— Ако тези джуджета не се опитат да ни попречат, първо ще си намерим добро укрепление. Не е зле да се подготвим, ако дойдат пак.
	— Срещу магията им? — Тя помълча за миг да събере смелост за другото, което искаше да каже. — Страк, звездите…
	— Какво звездите?
	— След като са скъпоценни, а сега и тази нова група, която се опитва да ни ги вземе… защо не си ги разделим между петима от нас и да…
	— Не.
	— Не го отхвърляй току-така, Страк. Може да се окаже добър начин да ги опазим.
	— Ако изгубим дори само една, другите стават безполезни.
	— Но те са единственото ни средство да се върнем у дома.
	— _Не_, Койла. Не и след онова, което се случи последния път.
	— Мен обвиняваш за това, така ли?
	— Знаеш, че не. Как бих могъл, след като самият аз изгубих четири?
	— Тогава няма ли да го премислиш?
	— Не. Решил съм.
	— Такава упорита свиня си! — кипна тя. — Кога ще си набиеш в тъпата глава, че…
	Отвън настъпи суматоха. Разнесоха се викове и крясъци.
	Орките се втурнаха към вратата и видяха десетки джуджета да тичат в паника във всички посоки.
	Дружината бързо се изсипа от голямата къща. Към брега се приближаваше флотилия малки лодки. В далечината се виждаше закотвен кораб.
	Върколаците бързо слязоха на брега. Там имаше още джуджета, бързаха в паника да се отдалечат от настъпващите лодки. Орките спряха неколцина да ги попитат какво става, но не разбраха нищо смислено.
	— Вижте! — извика Койла и посочи най-близките лодки.
	Бяха пълни с хора.
	— И допускам, че не е приятелско посещение — отбеляза Страк.
	— Ясно защо джуджетата не бяха очаровани от Джоуд и Стендивън.
	Много джуджета вече тичаха към брега, въоръжени с копията си.
	— Какво ще правим? — попита Даллог.
	— Заставаме с тях в отбрана — отвърна Страк. — Какво друго?
	— Жалко, че няма кой да стреля с катапултите горе.
	— Нямат време. Изненадаха ги.
	— Да — съгласи се Койла. — Може би защото бяха твърде залисани с нас.
	— Идват! — изрева Хаскеер.
	Първите хора вече газеха към брега.
	— Да тръгваме и ние — заповяда Страк и извади меча си. — _Напред!_ — И ги поведе във водата. Само Стендивън изостана и се ската на брега.
	Като се озоваха срещу непозната раса, при това толкова войнствена, хората се стъписаха, а още повече се изумиха, като видяха сред нападащите Пепърдайн. Това даде първоначално предимство на дружината. Водата скоро почервеня.
	Но твърде скоро Страк осъзна, че е допуснал грешка. Това не беше главната, нито единствената сила на нападателите. Встрани по крайбрежната ивица дебаркираха още лодки и там човеците вече се биеха с джуджета на брега. Джуджетата отстъпваха.
	Страк заповяда на част от дружината да остане на място и да довърши малцината нападатели, които все още се съпротивляваха, а останалите поведе по брега, за да дадат отпор на много по-мащабното нахлуване.
	Пъргавата Спуррал беше видяла какво става и се понесе натам още преди да е изрекъл заповедта. Беше далече напред и опасно близо до група хора, които газеха към брега.
	Друга група човеци, вече явно проникнали във вътрешността на острова, се връщаше към брега и пътят й пресичаше този на Върколаците. Хората, към двайсет на брой, влачеха и носеха към вълните джуджета, които пищяха отчаяно.
	Четата на Страк и похитителите почти се сблъскаха. Изненадани от внезапната поява на същества, на каквито едва ли се бяха натъквали досега, хората пуснаха пленниците си, за да се защитят. Освободените джуджета, повечето млади, побягнаха към джунглата.
	Върколаците нападнаха свирепо. Пепърдайн с широк замах на меча отсече нечия глава. Хаскеер с брадва и нож налетя едновременно срещу двама, намушка единия и разби черепа на другия. Даллог наниза противника си на копието си с такава сила, че го вдигна от земята. Дори Уийм се отчиташе добре — като за Уийм.
	Върколаците действаха колкото се може по-бързо, за да стигнат до по-голямото множество хора, които хвърляха в подскачащите на вълните лодки други мъчещи се да се отскубнат джуджета.
	Когато свалиха и посякоха и последния човек на пътя си, неколцина от бойците се развикаха и засочиха в паника.
	В дълбоката вода Спуррал се бореше с трима мъже. Пред погледите на дружината я удариха по главата и изпаднала в несвяст, я хвърлиха в една лодка.
	— Мамка му! — изрева Джъп и хукна натам.
	Дружината се втурна след него.
	Един едър мъж се опита да прегради пътя на Джъп и той му разби черепа с кривака си, без изобщо да спре. Продължи напред, нагази във водата и извика отчаяно:
	— Спуррал!
	Лодката, в която беше Спуррал, започна да се отдалечава, четиримата човеци в нея гребяха с всички сили.
	Джъп газеше навътре, към все по-дълбокото. Вълните го блъскаха и залиташе.
	Докато го настигнат, водата вече бе над гърдите му и той се бореше безпомощно.
	Лодката на Спуррал се отдалечаваше бързо с още десетина други, пълни с отвлечени джуджета.
	Можеха само да гледат безпомощно как се приближават към чакащия на хоризонта кораб.


	15.

	Джъп беше побеснял. Кипеше от хладен гняв, но знаеше, че може да се надява да намери Спуррал само ако си опази ума.
	Страк взе логичното решение и заповяда да намерят лодка. Претърсиха брега и се върнаха само с няколко малки еднодръвки, съвсем непригодни за дълбоки води.
	Не можеха да настигнат човеците, така че оставаше да разберат къде откарват пленниците. Далновидството на Джъп се оказа безполезно — според джуджето едно толкова огромно водно тяло като океана отдавало своя енергия, която заглушавала точиците, излъчвани от живите същества по него. Тъй че им трябваше помощта на местните джуджета. А това се оказа по-трудно, отколкото си мислеха в началото, просто защото туземците сякаш бяха изчезнали. Някои бяха отвлечени от хората, но Върколаците можеха само да предполагат къде са се изпокрили останалите — в дебрите на джунглата или в лабиринта тунели, прорязващи мъртвия вулкан.
	След като огледаха терена от най-високата точка, до която лесно успяха да се доберат и която се оказа издатината, където се издигаха катапултите, Страк нахвърля груба карта на острова и я раздели на повече или по-малко еднакви части. После раздроби дружината на осем групи от по трима-четирима и ги прати да разузнаят всеки сектор.
	Собствената му група включваше Джъп, Койла и Рефдоу, един от по-опитните съгледвачи на Върколаците. Страк се постара да постави Хаскеер начело на една от групите, които трябваше да претърсят най-отдалечения връх. Искаше засега поне да го задържи по-далече от Джъп, заради склонността им да се дразнят един друг. Спокойно можеха да минат и без това усложнение.
	Екипът на Страк претърсваше участък от джунглата. Оглеждаха за всякаква следа, която можеше да издаде джуджетата.
	— Тези човеци сто на сто са търговци на роби — каза Койла, докато газеха през гъсталаците. — Не виждам никаква друга причина да взимат живи пленници.
	— О, страхотно — простена Джъп. — И това трябва да ме ободри, така ли?
	— Да. Защото робите имат цена. Търговците на роби нямат интерес да не пазят стоката си.
	— Стига _наистина_ да са ги взели за роби. Кой знае какво става на този свят?
	— Според мен Койла е права — рече Страк. — Подбираха младите и здравите, тъй че съвпада. На Спуррал ще й се наложи да изтърпи доста неприятности, но не печелят нищо, ако й навредят прекалено.
	— _Прекалено_ — повтори джуджето горчиво. — Това не ми повдига особено духа, Страк.
	— Знам. Но все пак трябва да гледаме нещата в очите, нали?
	— Да — въздъхна Джъп. — Прав си.
	— Добре — намеси се Койла, за да смени темата. — Едно от нещата, които открихме, е, че този свят не е населен само с джуджета.
	— Лош късмет.
	— А щом тук има и хора — продължи тя, — би могло да има и други раси.
	— Като на Марас-Дантия ли? — каза Страк. — Как са се озовали тук, имам предвид.
	— Би могло. Доколкото знаем, Марас-Дантия е била нещо като помийна яма, засмукала е всички онези раси, включително и нашата. Може същото да се е случило и тук.
	— А защо пък непременно да е било само веднъж? — учуди се Джъп, обзет от любопитство въпреки тревогата си. — Имаш предвид някъде в миналото, нали?
	Тя кимна.
	— Преди много време трябва да е било. Всички раси са се приспособили твърде добре. За това е нужно време. А и няма нови раси, които да се появяват отникъде. Поне не сме чували за нещо такова, нали?
	— Но едва ли означава, че се е случило само веднъж, далече в миналото, и че не може да се случи сега. Защо е престанало?
	— По-умни глави от нас са нужни, за да го разберат.
	— Може би става непрекъснато — настоя Джъп. — Ако не на Марас-Дантия, то на други места. Като тук.
	— Възможно ли е и групата, която искаше звездите, да е дошла така на Акуриал? — зачуди се Койла. — Случайно? Разбирате ме, може да са попаднали в…
	— Не мисля — прекъсна я Страк. — Според това, което каза Пелли Мадаяр — едва ли. Останах с чувството, че не са от тези, които ще се оставят да бъдат подмятани като коркови тапи.
	Рефдоу, като крачеше напред, спря и вдигна ръка. Всички млъкнаха и замръзнаха на място. Той ги привика и им посочи едно място сред ниските храсти.
	Отначало не видяха нищо особено, но след по-внимателен оглед се откроиха две неща: тревите бяха отъпкани и после изправени, а едно петно на земята изглеждаше съмнително. Едва различими ръбове подсказваха, че е нещо като капак.
	Джъп и Рефдоу се наведоха и напъхаха мечовете си под почти невидимите ръбове. По сигнал надигнаха капака и с помощта на Страк и Койла го отместиха настрани.
	От ямата се разнесе пронизителен писък.
	В тясната дупка се беше свила местна женска. Не беше сама. Три мъника, и трите мъжки, се бяха вкопчили в нея. На оцапаните им с пръст лица се четеше ужас.
	Джъп им заговори тихо на Общата реч и ги увери, че са в безопасност, а орките се отдръпнаха, за да им спестят страха. Най-сетне Джъп спечели доверието на четиримата и ги накара да приемат, че орките са добронамерени. Помогнаха им да излязат от тъмната яма и им дадоха вода. Те я изгълтаха жадно.
	Страк реши, че ще е най-добре да ги отведат в къщата на старейшината. По пътя джуджетата мълчаха, явно все още уплашени.
	Това обаче, че ги отведоха в селото, а след това и в голямата къща, сякаш ги поуспокои. Поне се поотпуснаха малко. Дадоха им храна и още вода.
	Името на момичето се оказа Аксиаа или нещо много подобно на това, и по някакъв непонятен начин беше роднински свързана с трите деца. Непонятен, защото, както обясни тя колебливо, в затворената им островна общност всички били свързани.
	Момчетата се казваха Грунса, Хеег и Ретлаг, доколкото можаха да схванат Страк и другите. Имената им нямаха превод на Общата реч, а гърленият език на тукашните джуджета не ги улесни в разбирането. Грунса беше най-големият, на десет или единайсет лета. Хеег и Ретлаг бяха може би на по седем-осем и братя. Грунса беше техен братовчед и може би чичо също така, толкова заплетени бяха връзките на острова.
	Родителите на братята, изглежда, бяха пленени от хората. Тези на Грунса също можеше да са в плен, а може би се криеха някъде другаде. Остана неясно.
	— Кои бяха онези разбойници, Аксиаа? — попита Страк.
	Това, че я заговаря орк, и слуга на бог на всичко отгоре, малко я попритесни, но тя все пак отвърна:
	— Събирачи.
	— Идвали ли са и преди?
	— О, да. Идват от време на време и отвеждат някои от близките ни. Никога всички. Искат тук да има още, когато се върнат.
	— Защо ви отвличат?
	— За търговия. Продават ни. За работа на други острови.
	— Много ли други острови има?
	— Да. Много.
	— Джуджетата посещавали ли са ги?
	— Малко. Смелите. Но повечето си стоим тук.
	— Защо?
	— Навън… — Тя махна към морето. — Там е смърт.
	Джъп изохка.
	— Аксиаа — попита Койла, — знаеш ли къде е отведена приятелката ни? Женската, която дойде с нас?
	— Богинята?
	— Ъъ, тя, да. Къде я откараха?
	— На лошо място.
	— Но знаеш ли _къде_? Къде можем да я намерим?
	Момичето като че ли не разбра въпроса.
	— Ние знаем! — извика с тъничкото си гласче Ретлаг.
	Койла се обърна към него.
	— Знаете ли?
	— Да — потвърди Хеег.
	— Големите не знаят, че знаем — сподели Грунса. — Но го открихме.
	— Как?
	— Да ви покажа ли? — попита Ретлаг.
	Тя кимна озадачена.
	Трите хлапета скочиха и се втурнаха към нещо като диван: ложе, което се отваряше и служеше и за ракла. Смъкнаха завивките и вдигнаха капака. Вътре беше пълно с безразборно натрупани вещи и децата припряно започнаха да ги хвърлят на пода. Накрая извадиха навит пожълтял пергамент с дължина колкото оркска ръка и стегнат с дебел гладък шнур. Изтичаха при Койла и й го връчиха.
	Тя бързо го занесе до масата, избута с лакти съдовете от гощавката, развърза го и го разгъна. Затиснаха ъглите му с купи от кокосов орех и дебели свещи.
	Оказа се карта. Личеше си, че който я е рисувал — преди много време, ако се съдеше по състоянието й, — е имал майсторска ръка. Беше изпълнена с разноцветни бои, вече доста избелели.
	Картата показваше свят, на който господстваше океан. Но океан, обсипан с острови с всевъзможна форма и големина, някои на групи, други — самотни или съвсем изолирани. Бяха стотици.
	— Предполагам, че сме на ето този — рече Страк и посочи един остров далече на юг, сред цяла група други. В очертанията му бе вписан червен кръст, а отдолу имаше някакви груби символи. Никой от другите острови нямаше надпис или някакъв знак, освен един. В центъра му имаше стилизиран череп и беше обкръжен с черен кръг. Падаше се на северозапад от този с кръста. Макар да не знаеха мащабите на картата, прецениха, че не е много далече.
	— На този с черепа трябва да е — каза Джъп.
	Трите хлапета се блъскаха да видят, но масата беше много висока за тях. Вдигнаха ги на столовете.
	— Тук ли сме ние? — попита Койла и посочи острова с кръста.
	Децата потвърдиха.
	— А мястото, откъдето идват тези Събирачи?
	— Ето това! — извикаха трите в хор и забиха мръсни пръстчета в острова с черепа.
	— Това решава въпроса — заяви Страк.
	— Но как ще стигнем там? — попита обезсърчено Джъп.
	— С лодка — предложи Грунса.
	— Лодките ви са твърде малки — напомни му Койла.
	— Не — настоя Хеег. — _Големите_ лодки.
	— Има големи лодки? Къде?
	— В къщата на лодките, разбира се — отвърна момчето с тон, сякаш то е възрастният, а тя — детето.
	— Къде е тази къща на лодките?
	— Извън селото. — Грунса посочи през стената приблизително към угасналия вулкан.
	— Сигурно е онази постройка, която видяхме да пазят — каза Страк.
	— Тогава какво чакаме? — попита Джъп.
	В този момент вратата се отвори и влязоха Хаскеер и двама върколаци. Водеха старейшината.
	— Намерихме го с още двама, криеха се в тунелите — обясни Хаскеер. — Изнервен е от нещо, като го гледам.
	Сърдитата физиономия на стария потвърждаваше заключението му.
	— Защо? — учуди се Джъп.
	— Питай го ти. Той не говори с прости _слуги_.
	Джъп се обърна към старейшината:
	— Съжалявам за неприятностите ви със Събирачите. Как можем да ви помогнем?
	— Предложението ви е твърде закъсняло. Трябваше да ги спрете.
	— Опитахме се.
	— Тези, които падат от небето, трябва да са по-силни от Събирачите. Но, изглежда, вие не сте.
	— Искаме да отмъстим за вас и да върнем сънародниците ви. Но ни трябва помощта ви.
	— _Нашата_ помощ? Какво можем да направим ние, а дошлите от небето да не могат?
	— Трябват ни лодки, с които да излезем в морето, за да можем да подгоним Събирачите и да ги накажем.
	Старият стисна устни.
	— Знаем, че имате такива лодки — каза Страк. — И знаем къде са Събирачите.
	Старият погледна осъдително децата и каза:
	— Забранено е.
	— Какво е забранено?
	— Обичаят ни забранява да напускаме острова си и да пътуваме до други острови. Това носи нещастия. Вярваме, че Събирачите нямаше да знаят за нас, ако някои от сънародниците ни не бяха напускали земята ни и не бяха попадали в плен.
	— Разбираме — отвърна му съчувствено Джъп. — Но ние не сме обвързани с обичаите ви. И една от нас също беше отвлечена от Събирачите. Искаме да си я върнем.
	— Не са само Събирачите. Отвън има други опасности. Големи опасности.
	— Можем да се справим с тях — заяви твърдо Страк. — Но с лодките какво правим? Давате ли ни ги, или да си ги вземем сами?
	Каза го толкова властно, че принуди старейшината да отстъпи.
	— Те са две — призна той. — Отнехме ги от едни наши, които ги бяха построили тайно, в нарушение на обичая. Искаха да заминат и да се опитат да си намерят нов дом, далече от Събирачите.
	— Всъщност идеята не е лоша.
	— Нима не сте огледали този свят отвисоко, от небето? Май не знаете много за него. Колкото и да страдаме от Събирачите, този остров е безопасен в сравнение с онова, което дебне навън.
	— Поемаме си риска.
	— Лодките са недовършени. Още не са готови за плаване.
	— Много ли ще отнеме да се довършат?
	— Не мисля.
	На Койла й хрумна да попита:
	— Щом не позволявате да се строят съдове за дълбоки води, защо ги държите?
	— Нямахме намерение да ги пазим. Щяха да бъдат изгорени публично, като предупреждение за всеки, който реши да опита същата глупост. Но тогава пристигнахте вие.
	— Късмет, че сме дошли навреме.
	— Може ли да вземем някои от островитяните ви да ни помогнат да довършим лодките? — попита Страк.
	Старият поклати глава.
	— Против обичаите ни е и ще доведе до брожения.
	— И същото е в сила за помощта ви да плаваме с тях ли?
	— Да.
	— По дяволите вмирисаните ви обичаи тогава. Ще се справим и сами.
	— Не точно — каза Койла. — Джоуд е роден на остров и има моряшки умения.
	— Явно знаеш повече за тези човеци от нас — заяде се Хаскеер.
	— И добре, че знам, нали?
	— Решено тогава — заяви Страк. — Започваме работа по лодките веднага. Колкото до тебе… — Изгледа навъсено старейшината. — Няма да наказваш тези деца за това, че ни помогнаха. Или ще донесем неприятности на _твоята_ глава.
	— Приключихме ли с дърдоренето? — примоли се Джъп. — Защото докато стоим тук и плещим, Спуррал…


	16.

	Спуррал бе изпаднала в несвяст от ударите, които бе понесла на брега. Когато се съвзе в тласканата от греблата лодка, островът бе петънце в далечината, с два стълба дим, виещи се от действащите вулкани.
	В лодката имаше пет човека: четирима на греблата и един на кърмата. И още три джуджета освен нея — две мъжки и едно женско, всичките млади. Ръцете им бяха вързани, като нейните. Хората не говореха нищо, само хвърляха намръщени погледи на пленниците си от време на време и се потяха над греблата. Когато Спуррал понечи да ги заговори, й казаха грубо да млъкне.
	Бяха корави, обрулени от вятър и слънце мъже, с лица с цвета на стара кожа от цял живот под безмилостното слънце. Повечето бяха с бради, неколцина носеха белези. Облеклото им бе пригодено за бой и мореплаване.
	Спуррал вдигна предпазливо глава и погледна над перилото. Видя още много лодки, поели в една и съща посока. Предположи, че и в тях има пленени джуджета. Гребяха към голям тримачтов кораб с избелели дрипави платна.
	Когато наближиха, корабът се извиси над тях като стръмна скала. Лодките под него приличаха на детски играчки. От борда му провиснаха въжени стълби. Срязаха въжетата й, както и на другите пленници, и ги накараха да се качат.
	На палубата ги струпаха като стадо, с лице срещу мостика — общо петдесетина джуджета. Хората наброяваха също толкова и повечето се заловиха да издърпат лодките на борда или да ги завържат на буксир. Десетина мъже обаче останаха да държат пленниците под око. Не че можеха да им създадат неприятности — бяха пребити и изтощени, а някои от женските плачеха.
	На мостика се появи мъж. Беше по-млад от повечето от екипажа, изненадващо за човек, който би трябвало да е капитанът, според Спуррал. Лицето му беше гладко, главата — покрита с къдрава черна грива. Във вида и в движенията му имаше нещо почти чувствено — напомняше за хищна котка, оглеждаща плячката си с присвити очи. Физическата му сила бе несъмнена. Лицето и стойката му излъчваха енергичност и сурова властност.
	Той почука по перилото на мостика с богато украсената дръжка на меча си. Изобщо не беше нужно. Вече бе грабнал вниманието им.
	— Аз съм капитан Салос Вант — заяви мъжът със силен, отекващ глас. — Нормално е господарят на един кораб да посрещне гостите с добре дошли. Но имам чувството, че ще ви е трудно да приемете думите ми с благодарност. — Екипажът се разсмя. Мъжът се усмихна на шегата си, след това отново стана сериозен. — Но приемете _това_ като свято писание. Ако имате други богове, забравете ги. _Аз_ вече съм вашето божество.
	Спуррал усещаше плахите погледи на джуджетата, отправени към нея. Започна да съжалява, че дружината им бе позволила да вярват в нещо толкова претенциозно.
	— За вас — продължи Вант — аз съм богът на този кораб, докато сте на него, и моите думи са единственият закон. И не се съмнявайте, че закононарушителите ще изпитат върху себе си гняв, какъвто може да им донесе само бог. — На лицето му се изписа лъжливо благодушие и той разпери ръце в жест на добронамереност. — Ние сме Събирачи. Вие сте събраните. Приемете съдбата си и ни позволете да изковем своята. И не гледайте толкова мрачно! Вашият нов живот на слуги, гребци, черноработници и всякакви други несъмнено ще ви донесе удовлетворение и дори удоволствие. — Екипажът отново се разсмя. — Удоволствие, което можете да започнете да изпитвате веднага — продължи той и лицето му отново стана сурово. — На този кораб няма пътници. Ще работите.
	И без повече думи им обърна гръб и се отдалечи.
	— Точно този бог нямам търпение да видя как пада — промълви Спуррал достатъчно високо, за да я чуят най-близките джуджета.


	Вечерният здрач донесе хладен вятър и им напомни, че времето изтича.
	Двете лодки се оказаха доста големи — достатъчно, за да поберат цялата дружина с припасите и да остане и свободно място. Бяха по същество почти малки галери с места за по осем или десет гребци. В добавка имаха и по една къса мачта, за да се използва и силата на вятъра. Кормилните весла бяха грамадни и щяха да са нужни двама, за да боравят с тях при бурно време. По палубата нямаше покрити зони, но имаше вградени шкафове.
	Най-много работа имаше по корпусите, които бяха останали недовършени. Сега двете лодки лежаха с киловете нагоре и дружината се суетеше около тях. Дялаха дъски, плетяха въжета, мажеха с катран. Удари на чукове и стържене на триони изпълваха въздуха. Събираха провизии — вода и толкова храна, колкото смятаха, че ще могат да натоварят.
	Верни на думите на старейшината, джуджетата не помагаха. Но мнозина гледаха отстрани, едни с открито любопитство, други — неодобрително. Трите деца, Грунса, Хеег и Ретлаг, бяха като сенки на дружината, макар че се пазеха да не ги видят, че помагат.
	Под натиска на изтичащото време, както и заради нарастващата тревога на Джъп, нервите на всички се изопваха все повече. Пепърдайн, като единствения с опит в корабостроенето и поел ръководенето на довършителните работи, се оказа фитилът.
	— Не можеш ли да ги накараш да заработят по-бързо? — настоя Джъп.
	— Те бездруго правят чудеса — увери го Пепърдайн. — Прояви търпение.
	— Лесно ти е да го кажеш. Не е отвлечена твоята жена да търпи боговете само знаят какво.
	— Повярвай ми, Джъп. Искам да върнем Спуррал точно толкова отчаяно, колкото и ти.
	— Съмнявам се! — Овладя се и тонът му омекна. — Извинявай. Знам, че правиш всичко, което ти е по силите.
	— И ще продължа да го правя.
	— Странно. Никога не си бях помислял, че е възможно да се съюзя с човек. И то за нещо толкова важно като това. Без да се засягаш.
	— Не се засягам. Животът си прави гадни майтапи понякога, нали?
	— Аз пък никога не си бях помислял, че ще ме командори човек — измърмори сърдито работещият близо до тях Хаскеер.
	— Джоуд не ни командори — каза Джъп. — Той ни помага.
	— Оу, _Джоуд_ ли станахме вече? Койла го нарича така. А бе някои в тая дружина май взеха прекалено да се сближават с неговата порода.
	— Джоуд е името му, между другото. И смятам, че си е заслужил мястото сред нас.
	— Знаеш докъде ни води доверието ти в човешките същества. Или паметта ти е къса като краката ти?
	— Не съм забравил. Но когато някой докаже, че заслужава…
	— Знаеш ли какво заслужават хората? Ей _това_. — И плю на земята.
	— Никой не казва, че си длъжен да ме харесваш: нито мен, нито расата ми — каза Пепърдайн. — Нито че си длъжен да ме уважаваш. Всичко това няма значение. Фактът е, че трябва да работим заедно.
	— Може да няма значение за теб…
	— Мамка му, Хаскеер! — кипна Джъп. — Няма ли да спреш? Не става въпрос за теб. Става въпрос да намерим Спуррал.
	— Да бе.
	— Какво значи пък _това_?
	— Цялата тази суетня заради една женска…
	— Какво?!
	— А бе… женски. Винаги можеш да си намериш друга.
	— Мръсник! — избухна джуджето.
	Нанесе му два бързи юмрука ниско долу и още докато Хаскеер залиташе, го спипа за врата. Хаскеер отвърна с жесток ритник в краката му.
	Страк и Даллог моментално се озоваха при тях и сграбчиха Хаскеер. Пепърдайн дръпна Джъп.
	— Вие полудяхте ли? — изрева Страк. — Нямаме време за глупостите ви!
	— Той каза… — изръмжа Джъп.
	— Така като ме гледаш, мислиш ли, че ме интересува? Вие сте стотници в тази дружина. _Стотници._ Но сте тръгнали по най-прекия път към разжалването в редници. _Ясно?_
	— Да — измърмори Джъп и Пепърдайн го пусна.
	Хаскеер не реагира.
	— Хаскеер? — студено попита Страк.
	Двамата с Даллог още го държаха.
	— Да — отвърна намусено Хаскеер. — Да, по дяволите!
	Пуснаха го. Беше ядосан и изгледа Даллог с особена злоба, но се сдържа.
	— Спуррал е член дружината ни, Хаскеер. — Страк явно държеше да му покаже, че е чул думите му. — И в тази дружина се държим един за друг. Ако някой от нас е закъсал, всички го измъкваме. _Който_ и да е той — добави натъртено. — Хайде почвайте работа.
	След като Страк се отдалечи, Койла отиде при Пепърдайн.
	— Не го приемай лично. Хаскеер може да е свиня, но се справя, когато е важно.
	— За какво се пени такъв?
	— Между него и Джъп е. Стари неща.
	— Не е зле да внимава какво говори. Помислих, че Джъп ще го убие.
	— Ами. Най-много да го осакати.
	Пепърдайн се ухили.
	— Сериозно — попита Койла, — кога според теб ще можем да пуснем лодките във водата?
	— Може да ги довършим до полунощ. Но няма начин да ги пуснем в морето по тъмно. Тъй че най-рано призори. — Хвърли поглед към Хаскеер. — Дано само да се изтърпим едни други дотогава.
	— Ще се наложи. Тези островитяни не приказват много, но според това, което долових, можем да се натъкнем на какво ли не.
	Загледаха се към морската шир и гаснещата резка на залязващото слънце.


	Пелли Мадаяр стоеше на върха на висок хълм, зареяла поглед в далечината. Вечерта бавно преливаше в нощ.
	Помощник-командирът й Уивън-Джърст бе до нея. Бе представител на расата на таласъмите, прословути със своята пъргавина и сила същества. Фигурата му беше мършава и жилава, а мускулестата му стегната плът с цвета на нефрит наподобяваше изпъната щавена кожа. Яйцевидната му глава беше плешива. Устата му бе съвсем тънка, а сплесканият му нос имаше ноздри като цепки. Очите му бяха непропорционално големи, с мастиленочерни ириси с болнаво жълти кръгове около тях.
	Злокобната външност на таласъмите често караше другите раси да приемат, че са враждебни — впечатление, което не винаги бе лишено от основания, макар в случая с Джърст да беше несправедливо. Той бе посветил живота си на Порталния корпус и бе отговорил на най-високите стандарти за честност и неподкупност, налагани от Корпуса. Което съвсем не означаваше, че е неспособен на жестокост в преследване на каузата им.
	— Пак се свързах с Карелл Реверс — каза Пелли. — Малко след като дойдохме тук.
	— И какво имаше да ни каже нашият водач? — Гласът на таласъма беше шипящ, със следи от гърления съсък, съставляващ по-голямата част от звуците на родния му език.
	— Приблизително каквото очаквах. Беше много разочарован от изхода на първата ни среща с орките.
	— Е, трудно е да се приеме за триумф все пак.
	— Знам. Но Карелл ми даде свобода на действие и знаеше, че искам да опитам с убеждение преди прилагането на сила.
	— Никой не би оспорвал, че това е идеалното решение. Но все още не съм видял свят, където идеалното е нормата. — Той се умисли. — Хрумна ми, че е възможно да ги е разгневило присъствието на таласъмите в групата ни.
	— Че защо?
	— По традиция таласъмите и орките не обичат да се срещат очи в очи, ако мога да се изразя така. И затова си има основателни причини.
	— Не смятам, че е това. Истината е, че аз се справих зле.
	— Прекалено си сурова към себе си.
	— Не повече, отколкото го изисква каузата. Това е първата ми реална мисия и се надявах, че ще имам по-успешно начало.
	— Твърде малко са прецедентите, които да ни насочат, Пелли. След като инструментумите са такава рядкост, подобни назначения са твърде необичайни. Някои прекарват целия си живот, без да им се налага да правят това, което Корпусът поиска от теб.
	— Това не е оправдание.
	— Може би. Но е някакво обяснение. До какво заключение е стигнал Карелл?
	— Все още е склонен да ме остави аз да реша. Засега. Но предупреждава, че предвид нрава на расата, която владее реликвите, може би силата е единственият избор.
	— Напълно е възможно да се окаже прав. Може ли някой да преговаря с орки?
	— Започвам да си мисля, че не.
	— Тогава какъв избор имаме?
	— Има и още нещо. Карелл ме беше предупредил, че в играта се е замесила друга сила. Друг индивид или група с власт над порталите. Присъствието им бе засечено на Акуриал. А ако са били там…
	— Схванах мисълта ти. Знаем ли нещо повече за тях?
	— Не. И това е притеснително. Достатъчно лошо е да имаме и една група инструментуми в безотговорни ръце. Да имаме две…
	— Би трябвало със сигурност да е безпрецедентно.
	Тя кимна.
	— Този свят бездруго е достатъчно опасен, за да се хвърля още една променлива.
	— Толкова по-основателно за нас да се преклоним пред мъдростта на водача ни по въпроса с орките.
	— Да.
	— Имаме ли някаква представа къде може да са те?
	— Знаем къде са. В общи черти поне. Карелл ми даде координати.
	— Значи заповедта е…?
	— Тръгваме призори. И когато ги намерим, ги удряме здраво.


	17.

	Много скоро Спуррал видя с очите си правосъдието на Салос Вант.
	Пленниците веднага получиха задачи — повечето безсмислени и всичките свързани с тежък труд. Спуррал я натикаха с пет други джуджета в зле осветения влажен трюм да навиват върху големи дървени цилиндри кораво въже, дебело колкото ръката й. За всяка макара трябваха двама, за да я въртят. Работата на Спуррал беше да направлява въжето, за да се навива гладко. Скоро ръцете на всички бяха в кървави пришки.
	Един от моряците стоеше при тях да ги надзирава. След първоначалния изблик от ругатни и закани се намести върху купчина мръсни чували и се унесе в дрямка. Спуррал се възползва от възможността и се опита да завърже шепнешком разговор с другите. Повечето се оказаха твърде уплашени, за да откликнат, но двама й отговориха и разговорът донякъде потръгна.
	Единият беше мъж и малко по-стар от повечето пленници. Казваше се Калгек и изглеждаше сърцат. Женската бе донякъде неговата противоположност. Казваше се Дуига. Беше от най-младите пленници и плаха, но все пак намери кураж да отвърне и Спуррал оцени това. Чак по-късно откри, че Дуига е заговорила не от смелост, а от отчаяние.
	След няколко часа тежък труд най-сетне отнякъде прокънтя камбана. Пазачът се събуди, огледа набързо свършеното и им заповяда да излязат. Докато ситнеха напред, Спуррал забеляза, че на момичето му е трудно да върви. Но преди морякът да го забележи, другите джуджета, начело с Калгек, я обиколиха и я скриха от погледа му.
	Вече бе нощ. Подкараха ги към големия трюм. Когато дойде ред на Дуига да слезе по стълбата, Калгек се задържа до нея, за да прикрие несигурния й вървеж.
	За първи път, откакто ги бяха пленили, им дадоха храна — корав клисав хляб и застояла вода. Трюмът се оказа ужасно тесен, но Спуррал се постара да си намери място на пода до Дуига. Направи й впечатление, че Калгек легна от другата страна на момичето.
	Казаха им да мълчат, но щом угасиха няколкото мижави свещи и заключиха трюма, се разнесе тих шепот, макар да преобладаваше тихият плач.
	Спуррал се премести по-близо до момичето и тихо попита:
	— Добре ли си?
	— Кой от нас е добре?
	— Питам за теб. Какво ти е на крака?
	Дуига не отвърна. Калгек обаче се обади от другата страна:
	— Куца е.
	Спуррал усети как момичето се вцепени.
	— Когато ни хванаха ли те раниха? — попита Спуррал.
	— Не — отвърна Дуига. — Винаги съм си била… така.
	— И не искаш Събирачите да разберат.
	— Не могат да получат добра цена за повредена стока — промълви тя горчиво.
	— И колко още мислиш, че ще можеш да се криеш от тях?
	— Надявах се, че като стигнем, където отиваме, ще мога да се измъкна на брега и да…
	— Не виждам как може да стане. Не и както са нагласили нещата.
	— Мислех, че ти ще можеш да помогнеш. — В гласа на Дуига се долавяше и гняв, и отчаяние. — Нали уж трябваше да си някакво божество.
	— Не е — прошепна Калгек. — Ако беше, нямаше да е тук.
	— Вашият старейшина реши, че сме богове — каза Спуррал. — От плът и кръв съм, също като вас.
	Дуига въздъхна.
	— Значи и последната ни надежда си отиде.
	— Не е нужно да си непременно бог, за да направиш нещо.
	— Например? — попита Калгек.
	— Ние сме толкова, колкото са и те. Ако успеем да надвием няколко от тях и да им вземем оръжията…
	— Бунт? Нямаме шанс.
	— А какъв избор имаме? Можем да чакаме покорно съдбата си или да се опълчим. Знам какво бих предпочела.
	— Давай тогава — каза Дуига.
	— Не мога да го направя сама. Трябва да се организираме.
	— Не познаваш Събирачите, както ги познаваме ние. Няма да проявят никаква милост към нас.
	— Няма да проявят и към Дуига, ако открият, че е куца. Това не е ли достатъчна причина да ги ударим първи?
	— И да си гарантираме смъртта. Тя може и да успее да избяга; а поне останалите от нас ще са живи. Макар и роби.
	— Може би наричаш това живот. Аз — не.
	— Мен също не ме радва. И ако смятах, че имаме някаква надежда да надвием Събирачите, щях да съм с теб. Но не виждам другите да изгарят от желание да се разбунтуват.
	— А ти, Дуига? — попита Спуррал. — Ти какво мислиш?
	— Аз ще си поема риска. — Момичето й обърна гръб.
	Нищо повече не си казаха и уморени, потънаха в неспокоен сън.


	Разбудиха ги грубо, с ритници и ругатни, разрешиха им само да пият по малко застояла вода. След това ги разпратиха по работа.
	Но този път им дадоха други задачи. Вместо да навива въжета, групата на Спуррал трябваше да търка палубите. Калгек и останалите отново се постараха да скрият Дуига, но не беше толкова лесно, колкото докато работеха долу на въжетата.
	А после се случи нещо, при което недъгът й нямаше как да се скрие.
	Един от моряците й заповяда да отиде да почисти друг участък от палубата. Дуига се поколеба, което само привлече още повече внимание към нея, после се изправи и стиснала ведрото, застъпва бавно към посоченото й място. Правеше всичко по силите си, за да върви нормално, но личеше, че й е трудно.
	Разстоянието беше късо, но за нея се оказа сериозно изпитание. Да не говорим, че всички я гледаха мълчаливо. Когато коленичи измъчено, един от екипажа отиде някъде и скоро се върна с капитана.
	Салос Вант надвисна над Дуига и я изгледа намръщено.
	— Стани!
	Тя се подчини и се изправи с усилие.
	— Върви — каза студено той. — Натам. — Посочи мястото, от което преди малко бе дошла, при Спуррал и другите.
	Недъгът й личеше явно и когато стигна до тях, тя почти рухна в ръцете на Спуррал.
	— Няма място на този кораб за тези, които не могат да мъкнат дори тежестта си — викна Вант. — Няма място за такива, които нямат стойност за нас! Само хабят скъпоценната храна!
	— Мога да работя! — замоли се Дуига.
	— Но не много добре, нали? Ние Събирачите не сме благотворително дружество и пътници не взимаме. — Кимна на няколко от моряците, обърна се и понечи да си тръгне.
	Мъжете пристъпиха към Дуига. Последва кратко боричкане да я откопчат от Спуррал. Останалите джуджета не направиха нищо, освен да гледат с ужас.
	— Капитане! — извика Спуррал.
	Салос Вант спря и се обърна, изненадан, че някой от робите му е дръзнал да се обърне към него.
	— Недейте — каза Спуррал. — Ще работим и за нея. Няма да е бреме за вас.
	Вант отново кимна отсечено на моряците, един от тях удари Спуррал в скулата, тя изтърва Дуига и падна. Хванаха момичето и го повлякоха.
	В този момент Калгек най-сетне се намеси. Втурна се напред с викове:
	— Недейте! Не!
	Повалиха и него с жестоки удари.
	— Няма да допусна непокорство на този кораб! — изрева Вант и изгледа с гняв пленниците.
	Никой не помръдна повече, докато влачеха пищящата Дуига към парапета.
	— Запомнете това добре! — каза Вант. — И бъдете сигурни, че същата съдба очаква всеки, който се опълчи на волята ми!
	Моряците вдигнаха мятащата се Дуига за ръцете и краката. Залюляха я няколко пъти и я метнаха през парапета. Викът й заглъхна, последван от далечен плясък.
	Ужасените джуджета мълчаха.
	— Кучи синове! — изрева Спуррал. — Вмирисани, страхливи кучи синове!
	Вант насочи вниманието си към нея и разтреперания проснат на палубата Калгек.
	— Духът е хубаво нещо — заяви капитанът. — От робите с дух обикновено стават добри работници и това вдига цената, която ще вземем за теб. След като духът бъде прекършен, разбира се.
	— Върви в пъкъла! — изръмжа Спуррал.
	— Вече сме там. И в случай, че се съмняваш, ще ти го докажа с удоволствие. — Махна отсечено на моряците, хвърлили Дуига през борда.
	Те бързо вдигнаха Спуррал и Калгек на крака, замъкнаха ги до централната мачта, накараха ги да я обхванат с ръце и вързаха китките им. Съдраха ризите от гърбовете им.
	Събраха всички останали пленници и ги накараха да гледат.
	Един мускулест моряк пристъпи напред и разви кожен бич.
	— Шест като за начало — нареди капитанът.
	Бичът изплющя по гърба на Спуррал. Болката беше неописуема, но тя стисна зъби и дори не изпъшка. Вторият удар беше за Калгек. Болката разтърси тялото му, но той последва примера на Спуррал и запази мълчание.
	Биеха ги поред, с дълги паузи между ударите, докато и двамата не получиха по шест камшика. Никой от двамата не издаде и звук. От прехапаните им устни течеше кръв.
	Лиснаха ведра морска вода върху разранените им гърбове. Солта щипеше като огън. После ги оставиха там, вързани — за назидание на другите, докато се източат покрай тях към работата си.
	Калгек прошепна:
	— Онзи… бунт…
	— Какво… искаш да кажеш? — изпъшка Спуррал.
	— Как го… започваме?


	Върколаците привършиха работата по лодките през нощта и на разсъмване ги изтеглиха във водата и започнаха да товарят провизиите.
	Дружината беше уморена, а и нервите на всички бяха изопнати, особено покрай Хаскеер и Джъп. Заради напрежението Страк имаше още един проблем — да подбере грижливо кой в коя лодка отива. Реши Джъп, Даллог и той самият да представят командването в едната, с Пепърдайн като неофициален капитан. Реши, че ще е най-добре и Стендивън да остане с тях, за да може да го държи под око. На втората лодка прати Хаскеер и Койла, под нейно командване. Хаскеер не остана доволен, че са дали старшинство на десетник над стотник, но Страк не можеше да рискува да му повери командването в такова сприхаво настроение. Пое риск обаче, като прати с тях и Уийм, с надеждата, че Хаскеер няма да намери това за прекалено предизвикателно. Новаците бяха разпределени почти поравно на двата съда.
	Грунса, Хеег и Ретлаг също бяха станали на разсъмване, ако изобщо бяха спали. Когато и последните приготовления приключиха, те плахо се приближиха до Страк и Койла.
	Грунса, като най-големия, го каза направо:
	— Може ли да дойдем с вас?
	— Не — отвърна Страк. — Съжалявам.
	Децата замрънкаха разочаровано.
	— Твърде рисковано е — обясни Страк търпеливо. — Освен това трябва да сте тук, за да помагате нещата да се оправят след набега.
	— Ще видите ли родителите ни? — попита Ретлаг.
	— Не знам — призна Страк. — Но ако ги видим, обещавам ви, ще им помогнем, стига да можем.
	Хеег постави въпроса, който щеше да е по-добре да не се задава:
	— Кога ще се върнете?
	Страк и Койла знаеха, че по една или друга причина — добра или лоша — може изобщо да не се върнат.
	Койла заглади положението.
	— Може би скоро. Вие гледайте морето и ще ни видите. — Почувства се зле от това, че им дава задача, която можеше като нищо да се окаже безплодна, но не искаше съвсем да убие надеждите им.
	— Благодарим за помощта ви — каза им Страк. — Нямаше да можем да се справим без вас.
	Лицето на Грунса засия.
	— Наистина ли?
	— Разбира се. — Той размаха свитъка с картата. — Как иначе щяхме да знаем накъде да тръгнем?
	— Време е да отплуваме — заяви Койла. — А и вие тримата си имате задължения.
	При намека колко са важни хлапетата издуха гърди и затичаха с викове нагоре по брега.
	— Като стана дума за картата — рече Койла, загледана след тях, — откъде знаем дали тези Събирачи ще се върнат в базата си? Може да тръгнат направо към онзи, на когото искат да продадат пленниците.
	— Нямаме никаква друга посока, накъдето да тръгнем. Ако не са там, ще ги чакаме да се върнат.
	— Няма да е от голяма полза за Спуррал.
	— Знам. Но нямаме друг избор, не разбираш ли?
	Преди да тръгнат, Даллог извърши кратка церемония, като призова Тетрадата, която повечето наричаха Квадрата — четирите основни божества на орките. Призова Аик, Зеенот, Неафетар и Уистендел да ги покровителстват по пътя и да пазят мечовете им остри. Орките го правеха рядко, само в навечерието на важни начинания. Но Страк го позволи, за да се повдигне бойният дух, а и защото смяташе, че всякаква помощ ще е добре дошла.
	Докато Даллог извършваше простичкия ритуал, ветераните на дружината си спомниха за Алфрей, неговия паднал предшественик — той също винаги бе поемал това задължение. Много малко, сред тях и Хаскеер, гледаха кисело — знак, че смятат това сравнение за неуместно.
	Щом и това свърши, Страк заповяда всички да се качват. Изглежда, всички местни се бяха събрали, със старейшината най-отпред, да наблюдават тръгването на дружината. И всички мълчаха.
	Страк застана на носа на първата лодка. Несъзнателно потупа кесията си с инструментумите.
	Веслата разпениха гладката синя вода и лодките поеха.


	18.

	Младият офицер, който донесе вестта на Дженеста, беше от свитата й, придружила я от Пекзан. Познаваше нрава й и очакваше реакцията й със страх.
	Когато се представи в тентата й в набързо вдигнатия лагер край морския бряг в Акуриал, тя беше сама. Сама, доколкото ставаше дума за живи същества. Както обикновено, присъстваха няколко от немрящите й телохранители.
	— Какво искаш? — попита го тя небрежно, без изобщо да си направи труда да го погледне.
	Той се поклони.
	— Милейди, имаме вест за Върколаците. — Тя не отвърна нищо и той продължи: — Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но те… заминаха. — Стегна се за предстоящата буря.
	Но тя остана спокойна.
	— Как?
	— Точно това е необикновеното, милейди. Държахме ги пред очите си, в горите. После те… някак си… _изчезнаха_. Или не точно изчезнаха. Те… нямам думи да го опиша, милейди.
	Дженеста не изглеждаше изненадана.
	— Тогава не се опитвай. Явно е над възможностите ти.
	— Има и още нещо, мадам, ако благоволите.
	— Благоволявам. Какво е то?
	— Нашата сила не беше единствената там. Имаше още една група. Малка, но владееха мощна магия. Те, изглежда, също бяха тръгнали подир бандата на орките, мадам. И след като орките си… отидоха, се притеснихме, че тази група може да насочи магията си срещу нас.
	— Каква беше тази група?
	— Това е още едно странно нещо, мадам.
	— Тази нощ май е била доста тревожна, нали, майоре?
	— Не можахме да ги доближим достатъчно, за да ги видим, милейди, но много от мъжете се кълнат, че не били човешки същества. Нито приличали на орки или… — За малко щеше да каже „на вас“ и благодари наум на боговете, че успя да се овладее. — Не били като орки. Много най-различни същества, различни от всичко, което сме виждали.
	— Ако искаш да напреднеш в службата при мен, ще се научиш да приемаш _странните неща_ мимоходом. Това ли е всичко?
	Той беше изненадан, че Дженеста приема толкова равнодушно нещо, което според него трябваше да е лоша новина.
	— Получихме също донесения, че банди на освободените… в смисъл, _разбунтуваните_ орки вилнеят из този район. Не сме в особено безопасно положение, мадам.
	— Няма да сме тук задълго.
	— Какви са заповедите ви, милейди?
	— Намеренията ми са да ги последвам.
	— Милейди?
	— Бандата на орките. _Върколаците._
	Той я изгледа объркано.
	— Моля за извинение, милейди, но… как? С кораб ли?
	— Не, глупако. Тук изобщо не чакахме кораб. А и никой кораб не може да ги последва там, където отидоха.
	— Тогава как, милейди…?
	— Имам си нужните средства. Макар че те предупреждавам: това пътуване може да ти се стори малко… весело. Какво има? Изглеждаш притеснен. — Забавляваше се: изобщо не я интересуваше състоянието му.
	— Съвсем не, мадам.
	— Добре. Защото ако си помисля, че ти или който и да било от подчинените ми може да се уплаши от начина, по който ще напуснем това място… Е, може би една илюстрация ще свърши работа. — Посегна към едно сребърно звънче, поставено на облегалката на дивана й, и го разклати.
	Платнището на входа на палатката изшумоли и се отмести. Вътре тежко пристъпи зомби — поредният от робите й. Външно не се отличаваше с нищо от другите, които майорът беше виждал досега. Очите му бяха стъклени и без намек за мисъл. Кожата му имаше болнавата бледост на отдавна мумифициран труп.
	Съществото се изтътри няколко крачки навътре и спря в гротескна пародия на „мирно“. Майорът усети ужасното зловоние на гниеща плът, което лъхаше от него.
	— Последният от слугите ми — обясни Дженеста. — Огледай го внимателно. Мисля, че може би го познаваш, макар и бегло.
	Той се вторачи в поклащащото се на място изчадие.
	— Хайде, майоре! — подкани го тя. — Достатъчно от първоначалните черти са останали, за да се сетиш кой е, нали? Беше доста високопоставен… за известно време.
	Той го позна, макар и не веднага, и на лицето му се изписа ужас.
	— А, виждам, че _все пак_ позна госта ни. Но позволи ми все пак да ви запозная официално. Поздрави с добре дошъл генерал Капъл Хачър, покойния губернатор на тази провинция.
	От устата на съществото — бившия Хачър — закапаха лиги.
	— Огледай го внимателно — каза Дженеста, този път ледено. — Защото в него виждаш съдбата на всеки, който би поискал да ми попречи или да пренебрегне желанията ми. И внимавай, майоре. Мога да командвам сган от свободомислещи толкова лесно, колкото и армия от неговия вид. Погрижи се хората ти да не ми дават повод да го правя.
	Той кимна, безсилен да намери думи за отговор.
	— Приготви хората за заминаване — нареди тя. — А, и ще разпространиш вестта за новия статут на генерала, нали? Сега ме остави.
	Той се поклони и понечи да тръгне.
	— А, майоре…
	— Мадам?
	— И се погрижи да не ме безпокоят.
	Пребледнелият офицер отново се поклони и излезе.
	Без да обръща повече внимание на Хачър и на другите си немрящи кукли от плът, Дженеста се наведе и издърпа изпод дивана си малко ковчеже. Беше обковано с желязо, с много сложна ключалка, но същинската му защита бе в магията, хвърлена над него: заклинание, което само тя можеше да премахне без фатални последици. В ковчежето имаше друго, по-малко, изработено от чисто сребро. То също бе защитено с магия. Тя го отвори и се взря в най-голямото си съкровище.
	Инструментумите бяха идентични на онези, които бе откраднала от Върколаците: пясъчен цвят, зелен, тъмносин, сив, червен. Всеки — с различен брой стърчащи шипове. Съзнавайки, че магията й не е достатъчно могъща, нито толкова изкусна, че да сътвори нов комплект от нищо, Дженеста беше проучвала и се беше трудила години наред, за да усъвършенства начин да ги уподоби. Съвършените копия, които сега пръстите й погалиха с обич, оправдаваха усилията й. Знаеше, че могат да направят всичко, на което са способни реликвите у глупавите орки. Дори повече, след като беше много по-веща в техния потенциал.
	Очакваше с наслада да се впусне в гонитба на Върколаците. Но преди това трябваше да отиде другаде.


	Отвъд булото на световете двете здрави лодки на Върколаците пореха през дълбоките води.
	Имаха късмет с времето: морето беше спокойно и небето — ясно, а това означаваше, че двете лодки могат да плават близко една до друга. Това облагодетелстваше Пепърдайн, който можеше с викове да дава указания на другия екипаж. Койла, която командваше втората лодка, бе благодарна за напътствията му. Хаскеер не беше толкова доволен, че някакъв си човек им реве заповеди.
	Страк, Джъп и Даллог бяха най-старшите на лодката, управлявана от Пепърдайн. Стендивън също беше на борда, както обикновено седнал колкото може по-далече от другите и с прежълтяло лице, въпреки кроткото море.
	Пепърдайн се ориентираше по слънцето, а преди това, призори — по бързо гаснещите звезди, като се допитваше до звездната карта, дадена му от старейшината. Все пак с нетърпение очакваше да зърне някакъв ориентир, който да потвърди позицията им. Някъде към обед най-сетне го получи.
	— Ето там! — посочи Джъп.
	Далече встрани и напред съвсем смътно се виждаха три-четири тъмни петънца.
	— Остър поглед имаш — похвали го Пепърдайн.
	— Това са острови, нали?
	— Ви трябвало — рече Страк. Беше изпънал картата на една пейка и я потупа с пръст. — Ето тези според мен.
	Пепърдайн се наведе да погледне.
	— Мисля, че си прав.
	— Значи сме по курса?
	Човекът кимна.
	— Общо взето.
	— Но колко можем да разчитаме на картата? — зачуди се Джъп.
	— Поне дотук изглежда вярна. Макар да имам чувството, че покрива само най-близкия район.
	— Това проблем ли е?
	— Само ако ни се наложи по някаква причина да ходим извън показаното на картата. Ако целият този свят се окаже океан, вероятно има адски много повече острови, отколкото са показани тук.
	— Чух едно от децата да споменава някаква стара поговорка — обади се Даллог. — Че имало толкова острови, колкото са звездите в небето.
	— Поетично. Но не ни помага много, ако се наложи да пътуваме по-далече от тази карта.
	— Не мисля, че ще ни се наложи — заяви Страк. — Картата ни казва откъде тръгнахме и къде трябва да стигнем. Ако се случи нещо друго, ще се справим.
	— Дано да си прав — отбеляза Джъп. — Заради Спуррал.
	На втората лодка също бяха видели островите.
	Уийм беше особено възбуден.
	— Това е важен миг! Трябва да се почете. И _ще бъде_, в епичната балада, която ще съчиня за това пътешествие.
	— О, каква радост — провлече Хаскеер отегчено.
	— Ех, защо ми я няма лютнята! Винаги ми е било много по-лесно да заплитам думите, когато ми е в ръцете. Такъв удар беше, че я загубих…
	— М-да, истинска трагедия.
	— Просто ще трябва да си го съчиниш в главата — подхвърли Койла.
	— Стига да има достатъчно място там — измърмори Хаскеер.
	Уийм все едно не чуваше хапливите му подмятания.
	— Тази балада може да ме превърне в истински ковач на песни. Изпея ли я пред…
	— Знаеш ли — прекъсна го Койла, — ти наистина показа качества тогава, в Акуриал. Когато се разгневи срещу онзи човек заради лютнята.
	— Той ме ядоса. Но…
	— Точно. И ядът ти събуди оркското в теб. Не смяташ ли, че е по-добре да се опиташ да си това, за което си роден, вместо…
	— Вместо да кършиш китки като изнежено конте с вода вместо кръв в жилите — довърши Хаскеер вместо нея.
	— Е, нямаше да го кажа точно така, но… почти — призна Койла.
	— Но защо да не мога да бъда и воин, и бард? Воин бард!
	— Не мисля, че има много такива в расата ни.
	— Не разбирам защо аз да не…
	— Чакай малко — прекъсна го тя. Беше се загледала над морето.
	— Но…
	— Тихо! Вижте. — Койла посочи.
	— Какво? — рече Хаскеер. — Друг остров ли?
	— Не. Нещо малко. И близо. Видя ли го?
	Той примижа, заслонил очите си с длан.
	— Да. Какво ли е?
	— Не знам. Може да е просто плавей. _Чакай._ Нещо се раздвижи.
	— Мисля, че някой маха — прецени Уийм.
	— Може и да си прав — съгласи се Койла, изправи се, извика към другата лодка и засочи към нещото.
	Страк бързо прецени, че си струва да проучат какво е това, и заповяда да променят курса.
	Щом се приближиха, видяха, че наистина е живо същество, вкопчено в някаква дъска.
	— Джудже е! — възкликна Джъп.
	— Женско — добави Пепърдайн.
	Щом стигнаха до корабокрушенката, вдигнаха греблата от едната страна на лодката на Страк и я издърпаха на борда. Сложиха я да легне на палубата. Беше изтощена и изгоряла от слънцето, но не изглеждаше сериозно пострадала.
	— Успокой се. — Джъп опря манерка с вода до устните й. — Леко, леко. Не бързай.
	— Познавам я — обади се Даллог.
	— Мисля, че и аз — каза Пепърдайн. — От острова е.
	Джъп се оживи.
	— Сигурно е била отведена с другите. — Започна леко да пляска момичето по страните. — Хайде. _Не ни ли чуваш?_
	— По-полека — предупреди го Страк. — Ще проговори, като се поуспокои.
	— Дръж. — Пепърдайн подаде на Джъп шише бренди. — Пробвай с това.
	Струйка от огнената течност накара момичето да закашля, но върна малко от червенината по бузите й.
	— Всичко е наред — увери я нежно Джъп. — Как си?
	Тя простена и понечи да отвърне нещо.
	— Как се казваш?
	Устните й се размърдаха.
	— Дуига. — После очите й се фокусираха и тя го позна. — Ти си… богът.
	— Е, не чак.
	— Знам. Тя… ми каза.
	— _Тя?_ Коя ти каза? Спуррал ли, Дуига? Помниш ли я? Беше с нас на острова ви.
	Дуига кимна.
	— Тя жива ли е?
	— Да.
	Джъп заби юмрук във въздуха.
	— Знаех си!
	— Но…
	Той моментално изтрезня.
	— Какво?
	— Съ… Събирачите. Салос Вант…
	— Кой?
	— Изчерпана е — заяви Страк. — Да я оставим да си отдъхне. Поне вече знаем, че Спуррал е жива.
	— Или е била, когато тази я е видяла за последно.
	— Което вероятно не е било отдавна — подхвърли Пепърдайн. — В морето не се изкарва дълго при това слънце и без питейна вода. Едва ли е плувала повече от няколко часа.
	— Което означава, че корабът на Събирачите не може да е далече.
	— Да. Стига момичето да е било на него, което изглежда доста вероятно.
	— Но в коя посока е? — Джъп огледа океана.
	— Най-доброто ни решение е да продължим към базата на Събирачите — реши Страк. — Вероятно са се запътили точно натам.
	Джъп кимна към Дуига.
	— А тя как се е озовала в морето?
	— Не видяхте ли крака й? — попита Даллог.
	Те се вгледаха и видяха, че единият крак на момичето е крив и с неправилна форма.
	— Това увреждане не е скорошно — продължи Даллог. — Според мен го има от дълго време. Възможно е да се е родила така.
	Лицето на Джъп помръкна.
	— Искаш да кажеш, че онези кучи синове са я хвърлили през борда, защото е куца?
	— Те са търговци на роби. Не им трябва бракувана стока.
	— Мамка му! Бедната Спуррал!
	— Нямат никаква причина да правят същото с нея — напомни му Страк.
	— Доколкото знаем. Обаче тя не е от тези, които ще търпят унижения от когото и да било. Може да ги предизвика и…
	— Тя е умна, Джъп. Струва ми се, че ще съобрази как да го отиграе.
	Джуджето кимна, но не изглеждаше съвсем убедено.
	— Продължаваме напред — заяви Страк. — Дайте на това момиче сухи дрехи и някаква храна. Щом се съвземе, може би ще ни каже повече.
	Беше време да сменят гребците. Със свежи сили зад греблата поеха отново.


	Минаха още два часа, докато Дуига започна да се съвзема. Разказа им на пресекулки всичко, което знаеше за Спуррал и Салос Вант.
	— Знаеш ли къде отиваха? — попита я Страк.
	Тя поклати глава.
	— Поне посоката?
	— Грубо.
	— Ще ни помогнеш ли да ги проследим?
	— Аз… страх ме е. Не искам да се връщам при онзи… човек.
	— Този път ще е друго — увери я Джъп. — Никой няма да те нарани.
	Тя огледа бавно дружината, грубите им, нашарени с белези лица, кремъка в очите им.
	— Добре.
	— Та колко сме далече от тях? — попита Страк.
	— Може би по-близо, отколкото си мислим — прекъсна ги Даллог. — Вижте.
	Зад кърмата им имаше кораб. Беше толкова далече, че почти не можеше да се откроят подробности, но бялото на платната се виждаше ясно.
	— Възможно ли е да са те? — възкликна Джъп.
	— Не — отвърна Пепърдайн. — Този кораб е различен.
	— Ти какво мислиш, Дуига? — попита Джъп.
	— Човекът е прав. Не е корабът на Събирачите, на който бях.
	— Кой казва, че имат само един кораб? — разсъди Даллог. — Може да са повече.
	— Възможно е — съгласи се Страк. — Но пък, от друга страна, би трябвало да има много кораби, щом това е островен свят.
	— Не мисля — рече Пепърдайн. — Наблюдавам го вече от доста време, докато се грижехте за момичето. Не си променя скоростта, нито изостава, нито избързва, винаги е на едно и също разстояние. Бих казал, че които и да са, вървят по дирята ни.


	19.

	Хвърлянето на Дуига през борда разпали духа на много от пленените джуджета, но те знаеха за Събирачите и за ужасната им слава и колкото и да бяха разгневени и обзети от скръб заради Дуига, бяха уплашени. Спуррал направи всичко, което й бе по силите, за да промени това.
	След боя с камшици Събирачите не им предложиха никакви грижи — не че Спуррал и Калгек ги бяха очаквали, — но пленниците, събратята им по съдба, се скупчиха около тях. Бяха им отнели малкото що-годе ценни вещи, но им бяха оставили някои неща, които дори търговците на роби сметнаха за нищожни. Между тях имате и билки, които донесоха на наказаните поне някакво облекчение.
	Колкото и тежко да беше наказанието, Спуррал по някакъв изкривен начин беше благодарна. То само изостри жаждата й за мъст, а твърдостта й й спечели уважението на пленниците и ги направи по-склонни да слушат изкушенията, които им шепнеше. Калгек също като че ли бе намерил решимост в наказанието.
	Спуррал ги накара да се заловят с правенето на оръжия. Не можеха да откраднат нищо, което дори малко да прилича на мечове, така че подготвиха импровизирани криваци. Направиха прашки от плат и събраха всичко подходящо за мятане. Успяха във всичко това, защото търговците на роби ги гледаха с пренебрежение — свикнали бяха да грабят острова на джуджетата и гледаха на тях като на боязливи, безпомощни същества. Събирачите бяха станали самодоволни, което напълно устройваше Спуррал.
	Единственото време, в което всъщност можеха да работят над оръжията, бе през нощта, под палубата, в почти пълна тъмнина.
	След като поставиха постове, Спуррал и Калгек доволни седнаха на жалките си постели от зебло и се заловиха да довършат дървените брадви.
	— Как можем да се бием с това? — прошепна Калгек, вдигнал в ръка грубото сечиво.
	— Ще ни потрябват само веднъж-дваж. Докато си вземем истински оръжия.
	— Ти май знаеш доста за битките, Спуррал.
	— Защото много съм се била. А ти? — Знаеше, че не е.
	— Всъщност не съм.
	— Тогава ми се довери.
	— Подслушах нещо, което каза Вант.
	— Какво?
	— Че скоро ще стигнем до целта си.
	— Колко скоро?
	— Не каза. Но ми се стори, че ще е много скоро.
	— Значи колкото по-бързо ударим…
	— Няма ли да е по-добре първо да стигнем там, където отиваме? И да се измъкнем тогава?
	— Не. Не знаем какво ще ни очаква, когато спрем в пристанището. Тук имаме да се справим само с екипажа.
	— _Само?_
	— Те са от плът и кръв. Умират като всички.
	— Включително и ние.
	— Слушай, Калгек. Типове като Салос Вант властват над другите по два начина. Първо, със сила. Второ, със _страх_. Залагат на това, че жертвите им ги е страх от онова, което _биха могли_ да направят. Да надвиеш Събирачите означава да надвиеш страха.
	— Лесно е да се каже.
	— Кое е най-лошото, което могат да ни направят?
	— Да ни убият?
	— Зависи дали смяташ, че смъртта е по-лоша от робството и мизерията.
	— А ти не смяташ ли?
	— И аз не искам да умра. Но още по-малко ми харесва идеята тази измет да остане жива. — Тя се помъчи да види изражението му на оскъдната светлина. — Още ли си с мен?
	Той не отвърна веднага.
	— Да.
	— А другите?
	— Повечето от тях, мисля. Но всички сме…
	— Уплашени? Нищо срамно няма в това, Калгек. Просто е нещо, което трябва да надмогнем.
	— Дори ти? — Каза го с недоверие.
	— Разбира се.
	— Приписваш ни повече кураж, отколкото заслужаваме. Не ни знаят като особено смели.
	— Така нареченият кураж не е в това да правиш нещо без страх. То е да правиш нещо _въпреки_ страха. Покажи ми някой, който да не го е страх в положение като нашето, и ще ти кажа, че е глупак.
	— Можем ли да се надяваме на помощ? От онези, които паднаха от небето с теб?
	Спуррал се усмихна в тъмното.
	— Зная, че Джъп и другите ще направят всичко, което е по силите им, за да ни намерят. Но не можем да разчитаме на това. Трябва да приемем, че сме сами.
	— Какво предлагаш да направим?
	— Трябва да използваме удобна възможност, и то скоро. Предай на всички да са готови да действат и да следват примера ми.


	Небето беше секващо дъха платно от кристално ясни звезди.
	Нощта не бе затруднила, нито забавила кораба, който дебнеше лодките на Върколаците — той поддържаше едно и също разстояние и без никакво усилие се придържаше към курса, въпреки че лодките на орките бяха напълно затъмнени. На самия кораб имаше светлини или поне излъчваше мека светлина, което не можеше да се припише на запалени фенери. Плуваше след тях, обкръжен от злокобно сияние, като кораб призрак.
	Досега Пепърдайн бе успял да избягва контакт със Стендивън, но пък все пак трябваше да види как е човекът, когото въпреки желанието си все още смяташе за свой господар.
	Стендивън беше на седалката, която бе заел от началото на пътуването, и мълчеше. Знак за това, което изпитваха другите към него, бе фактът, че при пълна лодка седеше съвсем сам. Взираше се в плаващия по дирята им кораб. Пепърдайн се настани до него и попита тихо:
	— Кои са според теб?
	Стендивън сви рамене.
	— Кой знае? Но е ясно за какво са тръгнали.
	— Нима?
	— Разбира се. Кои са най-ценните неща на тази лодка? — Огледа се плахо, преди да отговори с шепот на собствения си въпрос: — Инструментумите!
	— Откъде могат да знаят, че са тук?
	— Онази група, която ни нападна в Акуриал, откъде знаеше?
	— Смяташ, че са те?
	— Може би. Или някой друг. Все едно е. Важното е, че разбират цената им.
	— Накъде биеш?
	— Позволихме си да забравим каква цена имат.
	— Мислех, че се разбрахме, че е благоразумно да изоставим тази идея.
	— Ти може да го наричаш благоразумие. Аз твърдя, че всеки, който обърне гръб на такова богатство, е глупак.
	— Не е възможно все още да си въобразяваш, че може да ги вземем. От бойна дружина орки? Това е _безумно_!
	— При силата и богатството, които са заложени тук, рискът си заслужава.
	— Да речем, че ги вземем. И после какво?
	— Можем да се махнем от този окаян свят и…
	— Как? Ще ни трябва и амулетът на Страк, а няма начин той да го остави без надзор, както и звездите всъщност.
	— Винаги се намират начини, Пепърдайн.
	— Например да ги откраднем? Като онази звезда в Акуриал?
	Стендивън се намръщи и повиши глас:
	— Колко пъти трябва да ти казвам, че не съм…
	— Шшт! Тихо! Ако разберат какво си мислиш… — Няколко глави се извърнаха към тях. Пепърдайн се усмихна вяло. Щом загубиха интерес, добави още по-тихо: — Забравяш нещо. Проклетите звезди бездруго не действат както трябва. Тъй че какво ще правим? Ще продължаваме да опитваме с надеждата да ни върнат у дома? И ако по някакво чудо все пак стигнем там, какво ще правиш с дълга си към Кантор Хамрик?
	— Няма да трябва да плащаме дългове, ако притежаваме инструментумите. Нито да се връщаме у дома. Можем да си намерим някой приятен свят някъде. Може би някой, на който местните са толкова изостанали, че да можем да ги управляваме. Можем да сме _крале_, Пепърдайн.
	— Да не си пил нещо? Всичко това е безумно!
	— Само за някой с въображение колкото на червей.
	— За голяма работа се мислиш, а? Така и не можах да ти набия в главата, че тези орки ни станаха приятели. Е, другари по съдба поне. А си готов да ги изоставиш тук.
	— Може би са… приятели за _теб_, но само неприятности си имаме, откакто ни събра с тях. И в какво ни въвличат сега?
	— Опитваме се да помогнем на един от нашите. Това се нарича преданост, ако тази дума означава нещо за теб.
	— Означава, че ще ни убият.
	— Страк каза, че ще ни върне у дома. Вярвам му.
	— Дори да спази думата си, инструментумите ще си останат у него. Аз… ние _трябва_ да ги имаме.
	— Забрави. Това са безумия.
	Стендивън като че ли не му обърна внимание. Изглеждаше унесен, кривнал леко глава, сякаш съсредоточен в нещо.
	— Какво има? — попита Пепърдайн.
	— Чуваш ли нещо?
	— Да чувам? Какво да чувам?
	— От дълго време чувам някаква… мелодия. Не, не това. Смътно е, но… звучи като… гласове, пеещи. _Ето!_ Чуваш ли го?
	Пепърдайн се заслуша. Нищо нямаше освен плясъка на греблата във водата и тихо мърморене тук-там.
	— Не. Нищо не мога да чуя.
	— _Трябва_ да можеш.
	— Нищо няма. Само морето. То често върти номера.
	Стендивън го погледна объркано.
	— Нима? Може би си прав. Като че ли… Вече не го чувам.
	— Изнервен си. Всички сме нервни. На това се дължи сигурно, както и приказките ти преди малко.
	— Разсъдъкът ми е здрав — възмутено отвърна Стендивън. — Виждам логиката, макар ти да не можеш. Трябва да имам звездите. _Те_ искат да ги имам.
	— Какво? Стегни се, Стендивън.
	— До неотдавна нямаше да посмееш да ми говориш така.
	— Сега играта е друга. Не знам какво става в тази твоя извратена глава, но разбери следното: ако направиш нещо тъпо, сам си.
	— Очевидно — изсумтя презрително Стендивън.
	— Виж, няма начин аз да…
	Замълча, понеже Страк стана и тръгна към тях.
	— Всичко наред ли е? — попита оркът.
	Може и да беше плод на въображението му, но на Пепърдайн му се стори, че ги гледа подозрително. Помисли дали да му каже за какво си бяха говорили със Стендивън, но се сдържа.
	— Добре сме — отвърна му кратко. — Всичко е наред.


	На кораба на Събирачите утрото донесе още гнет. Накараха джуджетата набързо да изгълтат обичайната храна — клисав хляб и застояла вода, и ги подкараха, още сънени, на палубата, за да ги разпратят по задачи.
	Търговците на роби още в началото бяха разделили произволно пленниците на работни групи и като че ли бяха доволни да ги оставят така. Спуррал и Калгек отново се оказаха в една група, което улесняваше заговора. Пратиха ги в камбуза.
	Корабната кухня беше голяма и макар да бе рано, вътре беше убийствено горещо. Едната страна на помещението бе заета от печки. Всичките горяха, с всевъзможни тигани, котлета и котли върху тях. Двете най-големи печки бяха за нагряване на вода. Казаните бяха достатъчно големи, за да поберат свито джудже.
	Мръсните плотове бяха отрупани със съдове и храни: главно риба, наред с подозрително на вид месо, пити твърдо като камък сирене и самуни клисав хляб. Имаше и няколко купа повехнали и загнили зеленчуци.
	Точно сред тях Спуррал забеляза стърчащата дръжка на нож. Други остриета не се виждаха. Най-вероятно ги бяха скрили от пленниците, а този бяха забравили. Тя сръга Калгек в ребрата и му го посочи крадешком с поглед.
	Щом надзираващият ги моряк отклони вниманието си, за да смъмри някого, Спуррал прошепна:
	— Можеш ли да го разсееш?
	Калгек се стъписа, но бързо се окопити и кимна.
	После, докато грубо разпращаха джуджетата по задачите им, се промъкна до един рафт. В единия му край имаше висока кана. Калгек погледна притеснено към стоящия с гръб към него моряк, след това се пресегна и бутна каната от рафта. Тя падна с трясък и се пръсна на пода.
	Настъпи тишина. Морякът се обърна и кресна вбесено:
	— Какво правиш бе?!
	— Без да искам. Аз…
	— Без да искаш, а? Непохватно прасе такова! — Замахна към Калгек и го зашлеви. — Ще ти дам аз едно без да искам! — Ударите продължиха да валят по главата и раменете на джуджето.
	Докато всички се бяха разсеяли, Спуррал бързо грабна ножа и го пъхна в ръкава си. Беше къс, но остър като бръснач. Хладината на стоманата до кожата й й вдъхна увереност.
	Морякът още пердашеше Калгек и го засипваше с ругатни, а той беше вдигнал ръце, за да се защити. За миг Спуррал изпита съжаление, че го е въвлякла в това, и се зачуди колко ли още може да продължи наказанието. Помисли си дали да не се намеси с ножа още сега. Но в същия миг човекът, изчерпал гнева си, престана да бие Калгек, изруга го за последно и му заповяда да почисти боклука.
	Калгек клекна на четири крака и засъбира счупените парчета. Улови погледа на Спуррал и скришом й намигна.
	Възложиха на джуджетата да мият съдове, да носят и подреждат, да домъкнат още дърва за печките от трюма и още куп задачи. Но нищо, което да включва остри предмети, като приготвянето на храна например. Кухненският екип се грижеше сам за тези неща и Спуррал се притесни, че може да забележат липсата на ножа. Не се усетиха обаче.
	Утрото продължи в тежък труд. Възлагаха им една след друга изнурителни задачи, пришпорваха ги с ругатни, ако извадеха късмет, или с ритници и бой, ако нямаха. Някъде към обед разрешиха на всички пленници да излязат на палубата за ядене. Както обикновено, храната им бе по-лоша и от скромните залъци, полагащи се на екипажа. Но джуджетата я изгълтаха настървено, прегладнели от непрекъснатата работа.
	После, изтегнати върху горещата палуба, някои задрямаха, докато чакаха да прекъснат грубо кратката им почивка. Други си зашепнаха под неодобрителните погледи на екипажа или просто се отпуснаха изтощени. За Спуррал и Калгек, седнали с гръб към перилото, това бе първата възможност да си поговорят от случая с каната.
	— Добре ли си? — попита го тя тихо.
	Той кимна, макар че синините и отоците по тялото му говореха друго.
	— Съжалявам, че те вкарах в беда.
	— Недей. Струваше си.
	— Да. Имаме си първото истинско оръжие.
	— А аз свих тези. — Той отвори дискретно шепата си. В нея имаше четири-пет предмета, като малки кегли от дърво с метални върхове.
	— Какво са?
	Той се усмихна.
	— Не разбираш много от моряшката работа, а? Клинове. С тях се закрепват корабните въжета. Много са добри за мятане с прашките.
	Спуррал беше впечатлена.
	— Хитро.
	— Кога почваме, Спуррал? Всички са готови. Е, готови, колкото може да са. Само чакат думата ти.
	— Трябва да изберем подходящия…
	Калгек я срита в крака и кимна към мачтата.
	Оттам идваше Салос Вант. Виждаха го за първи път от предния ден. Придружаваха го двама от слугите му, яки и груби на вид, и не изглеждаше доволен. Закрачи с крадливата, почти котешка походка, поразила Спуррал още при първата му поява, и застана пред тях. Междувременно няколко от моряците заобиколиха пленниците.
	— Стани! — изрева той.
	Джуджетата се надигнаха с неохота.
	— Някой от вас е излъгал доверието ми — заяви Вант.
	— Какво доверие? — тихо подхвърли Спуррал.
	— Когато ви взех на борда, ви помолих да се примирите със съдбата си — продължи той. — Изглежда, не всички от вас са разбрали мъдростта в съвета ми. — Убийственият му поглед обходи тълпата джуджета. — Изчезнал е един нож.
	Спуррал бе готова да се изяде, че бе допуснала, че ще се измъкне.
	— Май ще чуете сигнала по-скоро, отколкото си мислех — прошепна тя на Калгек.
	Очите му се разшириха. Ръката му крадешком се плъзна под разкопчаната риза, за да потърси оръжие.
	Спуррал усещаше, че джуджетата около тях я поглеждат скришом.
	— Ще го предаде ли някой веднага и да си понесе наказанието? — попита Вант. Никой не отвърна. — Значи сте не само страхливци, но и глупаци. Точно каквото очаквах от една уродлива сган. Сега _всички_ ще бъдете набити с камшик за дързостта си. Назначените в камбуза тази сутрин да останат прави! Останалите, сядайте си на задниците!
	— Почва се — прошепна Спуррал.
	Тя, Калгек и другите пет-шест от групата им останаха прави. Бяха повече или по-малко скупчени, като стръкове жито, останали прави сред покосено от буря поле.
	Вант ги огледа. Злобният му поглед се спря на Спуррал и Калгек.
	— Вие двамата — изръмжа той заплашително. След това ревна на моряците си: — Доведете ги тук!
	Най-близките двама закрачиха към стоящите прави джуджета. Не си направиха труда да си вадят оръжията, понеже не очакваха никаква съпротива.
	Единият тръгна право към Спуррал, с жестока усмивка на грубото си лице. Тя — държеше ръцете си зад гърба — пусна откраднатия нож да се плъзне надолу по ръкава и в дланта й.
	— Хайде, кучко — изръмжа й той.
	Тя замахна с ножа — бързо и силно, и го прободе в корема. За всеки случай повтори. Колкото от болка, толкова и от изненада, мъжът стъписано зяпна разширяващото се алено петно. Докато краката му се огъваха, тя сграбчи дръжката на извитата му сабя, измъкна я от ножницата и се нахвърли върху втория моряк, който също гледаше изумено. Спуррал се възползва от бавната му реакция и заби острието в него с цялата си сила. Той рухна пред нея.
	Всички на палубата онемяха, стъписани и невярващи. Екипаж и пленници гледаха като омагьосани. Стомахът й се сви за миг, щом си помисли, че е сама и никой от останалите няма да я подкрепи.
	В този момент Калгек извика:
	— Напред!
	Избухна взрив от движения и врява.
	Джуджета и хора се развикаха. Спуррал видя как три джуджета се струпаха върху един моряк и започнаха да го бият с импровизираните си криваци. Някой измъкна меча му и замахна с него. Друг от екипажа залитна настрани — едно женско джудже се бе вкопчило в гърба му и го мушкаше яростно с измъкнатата от канията му кама. Половин дузина джуджета вдигнаха трети и го хвърлиха с рев през борда. Един от биячите до Салос Вант получи изстрел от прашка право в лицето, смъкна се на колене и рухна.
	Калгек беше докопал сабята на втория свален от Спуррал. Не беше майстор във фехтовката, но силата на гнева му запълни липсата на умения. С нечленоразделен рев се вряза в група моряци, вече обкръжени от приятелите му. Притиснати до перилото, те отчаяно се опитваха да отблъснат нападателите си.
	Хванати неподготвени, Събирачите се справяха зле. Но Спуррал съзнаваше, че моментът на изненада няма да продължи дълго и че ако джуджетата не се възползват от него веднага, изобщо нямат шанс да надвият. Вант газеше сред тях и размахваше сабята си като побеснял. Спуррал реши да се заеме с него.
	Не беше направила и три крачки, когато един от екипажа прегради пътя й. Беше въоръжен с крива сабя и беше твърдо решен да я спре. Спуррал щеше да се чувства много по-сигурна с кривака, но и със сабята се справяше точно толкова добре, колкото с всяко друго оръжие. А и жаждата за кръв я беше обзела. Нападна.
	Човекът се оказа силен. Остриетата се сблъскаха и ударът разтърси ръката й. Въпреки набитото си телосложение на джудже Спуррал бе по-пъргава, което я задържа извън обхвата на противника й, но той беше упорит тип и продължи да настъпва неумолимо. Беше добър и в блокирането на забиванията й и обезсилваше всеки неин опит да пробие гарда му.
	Бяха стигнали до задънена улица, когато се намеси шансът. Няколко джуджета забелязаха един моряк на такелажа и почнаха да го целят с прашките си. Жилещият дъжд го накара да изтърве въжето и той полетя с писък към палубата и падна с кършещ костите трясък точно зад противника на Спуррал. Това бе достатъчно, за да го накара да се обърне и да се разсее за миг.
	Спуррал не се поколеба. Втурна се към него с изпъната напред сабя и я заби дълбоко в гърдите му. Той падна тежко по гръб. Спуррал натисна трупа с ботуш и я изтръгна.
	Изправи се задъхана, от челото й се стичаше пот.
	Салос Вант стоеше пред нея, с лъснала от кръв сабя в ръка.
	Лицето му се бе изкривило от злоба като на демон. Очите му горяха като нажежени въглени. Не заговори, а захърка, вбесен от гняв.
	— Сега… ще… _умреш_.
	— Тъй ли? — отвърна тя небрежно, макар да потрепери от лошо предчувствие.
	Той изрева и скочи към нея.


	20.

	Вант връхлетя срещу Спуррал като побеснял бик. Освен сабята размахваше дълъг нож. Въртеше двете оръжия като побъркан жонгльор и сечеше във въздуха с мъгла от метал.
	Спуррал заотстъпва припряно, мъчеше се да предвиди къде и как би могъл да удари. Невъзможна задача, когато си се озовал пред толкова полудяло от гняв същество, и тя скоро го осъзна. Единственото, което можеше да прави, бе да продължи да отстъпва. Не особено ценна стратегия: той неизбежно я притисна и я принуди да влезе в бой.
	Първият удар, който блокира, я зашемети. Вторият за малко не я събори. Тя отстъпи пак, само малко този път, и се опита да го подлъже, че влиза в гарда му. Намерението беше да го изкара от равновесие. Вместо това се наложи бързо да приклекне, за да избегне изсвистялото над главата й острие.
	Ревовете, писъците и трясъкът на оръжие бяха оглушителни. Джуджета и Събирачи се сражаваха яростно по целия кораб. Елементът на изненада беше набрал повече инерция, отколкото бе очаквала Спуррал, и островитяните налагаха предимството си. Мъртви и ранени моряци бяха нападали по палубата, други продължаваха да отстъпват в отчаяна отбрана.
	Не че джуджетата надделяваха навсякъде. Биеха се със закоравели разбойници и доказателство за това бяха собствените им мъртви и ранени, почти колкото на похитителите им.
	Отбиването на оръжията в ръцете на побеснелия от гняв мъж срещу нея не беше лека задача. Стъпките й вече не бяха толкова леки, ръцете й натежаваха като олово. Спуррал мина в нападение и замахна със сабята към Вант като с коса. Беше негов ред да отстъпи и той едва успя да избегне ниския й замах. Това разпали още повече гнева му и той премина в атака с нова буря от удари, които разтърсиха костите й.
	Двубоят ставаше съвсем неравностоен и Спуррал разбра, че или трябва да намери друга стратегия, или ще загуби. Изведнъж й хрумна, че ако не може да промени _начина_ на боя, навярно може да промени _мястото_. Обърна се и побягна. Вант с рев се втурна след нея.
	Спуррал тичаше към едно от малкото места на кораба, които познаваше. Това означаваше да прескача трупове и да заобикаля биещите се. Някакъв Събирач се опита да прегради пътя й, но тя само отби сабята му и го остави да се оправя с три джуджета, които му скочиха отзад.
	Най-сетне стигна до вратата на камбуза и я изрита. Вант вече беше почти зад нея. За нейно облекчение камбузът бе празен и тя затича през него. Вант нахлу с трясък зад нея.
	— Малко страхливо изродче! — изрева с пяна на устата. — Спри и посрещни съдбата си!
	— Ела ме хвани, като толкова искаш — изсъска тя. Беше си дръзко предизвикателство — той стоеше между нея и единствения й възможен изход.
	Спуррал разчиташе, че тясното пространство ще ограничи движенията на Вант и може би ще й даде някакво предимство предвид дребния й ръст. Освен това тук имаше много потенциални оръжия. Метателни най-вече. Тя грабна едно желязно котле и го запокити към Вант. То издрънча в краката му и той го изрита яростно настрани и настъпи към нея. Спуррал почна да го засипва с каквото й попадне — котлета, тигани, тенджери, един дървен чук, шишета, дъски за рязане и някакъв тежък черпак. Единственият видим резултат беше, че гневът на Вант стигна до нови висини. Спуррал започна да се чуди дали изобщо нещо може да го спре.
	След като вече нямаше нищо за хвърляне, тя се стегна да посрещне атаката му. Без да обръща внимание на изпочупените грънци под краката си, Вант връхлетя. Спуррал остана на място. Нямаше избор — стена на кухнята беше само на няколко крачки зад нея.
	Трябваше да държи сабята с две ръце, за да не я изтърве — такава бе силата на ударите, които й нанасяше. Засега тя успяваше да ги спре, но всеки неин опит да премине от отбрана в атака биваше осуетен с презрителна лекота. Въпреки цялата й решимост да стои на място, дивашката му сила я принуждаваше да отстъпва. А знаеше, че щом гърбът й се опре в стената, шансовете й да оцелее ще са нула.
	Отчаянието подсилва находчивостта. Или безумното безразсъдство. Онова, което забеляза с крайчеца на окото си, и идеята, която й даде то, можеше да попадне и в двете категории. Бяха до двете големи печки. Пламъците в тях бяха изгаснали, но водата в огромните казани все още вреше. Облаците пара замъгляваха помещението. Кондензираната влага се стичаше по стените и капеше от тавана.
	Това, което й хрумна, бе толкова опасно за нея, колкото и за Вант, а не беше сигурна дали ще се окаже достатъчно пъргава, за да избегне опасността. Но все пак го направи.
	Замахна със сабята с все сила, но не към капитана, а към един от казаните, и моментално се хвърли назад. Казанът се преобърна и врялата вода заля Вант.
	Той изкрещя, изтърва оръжията си и се смъкна на колене. В следващия миг кожата му вече кървеше, цялата на мехури. Едва няколко капки от врялата вода бяха плиснали Спуррал, а щипеше адски. Тя изобщо не можеше да си представи какво изпитва той.
	Беше сигурна, че целият кораб чува виковете му. Той рухна, загърчи се и застена на пода.
	Спуррал пристъпи към него и го огледа. Врялата вода го беше изгорила така, че бе станал неузнаваем. Миришеше на изгорена плът.
	Спуррал не знаеше дали раните са достатъчно тежки, за да го убият, но и да бяха, щеше да е дълга, мъчителна смърт. Колкото и да беше намразила Салос Вант и всичко, което олицетворяваше той, колкото и да негодуваше заради униженията, на които я бе подложил, тя не беше садистка.
	Беше изтървала сабята си. Огледа се и я видя до печката. При удара в железния казан острието се беше счупило. Спуррал се наведе и взе от пода ножа на Вант.
	Капитанът се гърчеше и хъркаше нещо, но думите бяха приглушени и неразбираеми. В очите му, макар и вече оцъклени, още имаше искра злоба. И да позна надвесената над него Спуррал, не го показа.
	Тя вдигна високо ножа с две ръце и го заби в сърцето му.
	След като и това се свърши, светът наоколо сякаш се върна. Спуррал усети дразнещата миризма на мокрите въглени, отново чу шумовете из кораба: викове, бягащи стъпки, ека на стоманени остриета.
	Вратата рязко се отвори. Нахлуха няколко фигури. Тя сграбчи сабята на Вант, но осъзна, че е Калгек с още две-три джуджета.
	Зяпнаха обвитото в пара тяло на Вант и Спуррал. На облещените им лица се четеше неверие и възхита.
	— Богове! — прошепна Калгек. — Добре ли си, Спуррал?
	Тя кимна и попита:
	— Какво става навън?
	— Успяхме да се справим с повечето. Някои обаче продължават да се държат.
	— Много бързо ще изгубят дух, щом разберат, че капитанът им е мъртъв. Да го изнесем, та да го видят.
	Извлякоха мокрия труп на палубата и го стовариха на дъските. Ножът все така стърчеше от гърдите му.
	Повечето оцелели Събирачи бяха на кърмата и положението там изглеждаше безизходно. Но това, че владееха кормилото, не означаваше нищо, след като джуджетата държаха в ръцете си почти всичко останало и най-важното — такелажа. Без контрол над платната корабът не можеше да отиде никъде.
	Когато Събирачите видяха трупа на Вант, решимостта им рухна. Джуджетата ги увериха, че няма да пострадат. Дали го повярваха, или не, но моряците нямаха друг избор, освен да се предадат.
	Подкараха ги към трюма — затвора, в който доскоро бяха живели те.
	Докато слизаха, Спуррал подхвърли:
	— Май вече си имате роби.
	— Не е в обичая ни — отвърна Калгек.
	— Това говори добре за вас. Заложници тогава. Да възпират другите Събирачи да нападат острова ви.
	— Мислех си, че можем да ги разменим за някои от отвлечените ни близки.
	— Добра идея.
	— Ако открием къде са, разбира се. Което може да не е лесно.
	— Знам. Но е възможност.
	— За какво?
	— Да се откъснете от родния си остров. Цял свят имате за проучване. Страхът ви държи на острова така, както Събирачите ви държаха в плен на този кораб.
	Калгек не го беше поглеждал от тази страна и отвърна замислено:
	— Да. Всъщност бихме могли.
	Плясък във водата ги накара да извърнат глави. Джуджетата изхвърляха телата на мъртвите човеци през борда.
	— Не мога да повярвам, че ги надвихме — каза Калгек. — Изглежда… нереално.
	— Успяхме, защото не го очакваха от нас. Това е добър урок. Запомни го.
	— Успяхме заради теб. Ако не беше…
	— Сами го направихте. Трябваше просто да разберете, че го имате в себе си. Че можете да надмогнете страха.
	— Срещу цена. — Той кимна към подредените от едната страна на палубата мъртви джуджета.
	— Свободата винаги има цена, Калгек. Надявам се да сте разбрали, че си струва да се плати.
	— Къде отиваме сега?
	— Обратно към острова ви.
	— Как? Ние не сме моряци, излизаме с лодките само покрай брега.
	— Ще се справим. Ако се наложи, ще накараме някои от човеците да ни помагат.
	— Дали ще го направят?
	— Какъв избор имат? Да останат в морето с нас завинаги? Ако се наложи, ще ги накараме да си мислят, че животът им зависи от това.
	Той се усмихна.
	— Аха!
	— Ето, че се учиш. Само че да вземем да го направим по-скоро, а? Има едно лице, чиято компания много ми липсва.


	Джъп беше потънал в меланхолия. Повечето време прекарваше сам на носа, търсеше с очи в морската шир платно или всякакъв друг знак, който можеше да го обнадежди.
	Страк отпусна мазолестата си длан на рамото му.
	— Няма смисъл да униваш.
	— Почти нищо друго не ми остава.
	— Хвани се на греблата при смяната. Работата ще избие тревогите ти поне отчасти.
	Джъп се усмихна кисело.
	— Това ви харесвам на вас, орките. Гледате на всичко толкова… _директно_. Но от някои чувства не е толкова лесно да се отървеш.
	— Ще се отървеш, когато догоним Събирачите.
	— Мислиш ли, че ще успеем?
	— Каквото и да ни струва.
	— Благодаря. — Джуджето го погледна накриво. — Сигурно си мислиш, че съм се размекнал.
	— Не.
	— Ние джуджетата обикновено се събираме за цял живот. Тъй че да спечеля Спуррал и след това да я загубя…
	— Знам какво бих изпитал аз, ако нещо се случи с Тирзарр, Джъп. Или с малките.
	— Изглежда е добра, тази твоя Тирзарр. Жалко, че не се познаваме.
	— Щяхте да си допаднете. Имате нещо общо.
	— Какво?
	— И двамата сте упорити като мулета.
	Калтмон, един от ветераните, извика откъм греблата:
	— Настигат ни! — И посочи дебнещия ги откъм кърмата загадъчен кораб.
	— Прав е — потвърди Пепърдайн. — Увеличават скоростта.
	Страк махна на другата лодка и извика:
	— Видяхте ли? — И посочи кораба.
	— Да! — изрева в отговор Койла. — Какво правим?
	— Гребем два пъти по-бързо и увеличаваме разстоянието.
	— Да бягаме? — възкликна Хаскеер. — Откога започнахме да бягаме от бой?
	— Ако са същите, които ни сгащиха в Акуриал, не искам да се изправям пред магията им — отвърна Страк. — Хайде, гребете!
	Лодките увеличиха скоростта и отначало — и разстоянието.
	— Догонват ни! — предупреди Даллог след малко.
	Пепърдайн погледна назад и каза:
	— При тази скорост ще ни настигнат съвсем скоро.
	— Няма ли начин да ги надбягаме? — попита Страк.
	— Не и при силата на вятъра, с която разполагат. Единственото, което мога да предложа, е лодките ни да поемат по различен курс. Да раздвоим целите.
	Страк помисли.
	— Не. Ако се наложи да се бием, ще се бием заедно.
	Издул платна, корабът се приближаваше неумолимо. Най-сетне забави и надвисна над тях. Разбрал, че няма смисъл да хаби повече силата на гребците, Страк им заповяда да вдигнат греблата, но да са готови да продължат във всеки момент.
	— Сега какво? — зачуди се Джъп, зяпнал извисилата се над тях огромна дървена стена.
	Горе се появиха фигури и погледнаха надолу към лодките. Фигури от най-различни странни раси.
	— Те са — каза Даллог. — Бандата от Акуриал. И онази, елфицата, която ги води.
	— _Чуйте ме, Върколаци!_ — разнесе се глас сякаш отвсякъде.
	— Какво става, по дяволите? — възкликна Джъп.
	— Аз съм Пелли Мадаяр.
	— Как гласът й е толкова… _силен_? — удиви се Даллог.
	— Подсилен е по някакъв неестествен начин — прецени Пепърдайн.
	— Да, магия трябва да е — съгласи се Страк.
	— Чуйте ме, Върколаци! Трябва да поговорим.
	— За какво? — изрева Страк отдолу.
	— По темата, която поставих пред вас в Акуриал.
	— Пак почва за звездите — рече Джъп.
	Страк кимна и извика в отговор:
	— Получихте отговора ни по това! Нищо не се е променило!
	— Настоявам да преговаряме. Качете се на борда на нашия кораб.
	— Няма начин!
	— Бихте ли предпочели аз да сляза при вас? Да покажа добра воля?
	— Не загряваш, нали? Няма за какво да говорим!
	— Отказът не е решение, капитан Страк. Ако не искате да преговаряме, съм длъжна да настоя да ни предадете реликвите.
	— Майната им на настояванията ти! — избоботи Хаскеер достатъчно силно, за да го чуят всички.
	— За какви се мислят тия, по дяволите? — добави Койла ядосана.
	— Спокойно! — предупреди Страк. После изрева към Пелли Мадаяр: — Казахме ви вече: не търпим ничии заповеди.
	— Тогава не можем да поемем отговорност за последствията от вашата упоритост.
	— А бе тая защо не може да говори на нормален език? — изсумтя Хаскеер.
	— Готови за тръгване — прошепна Страк на Даллог.
	— Това е последният ви шанс, Върколаци — предупреди Пелли. — Настоятелно ви съветвам да оставите оръжията си и да преговаряте с нас.
	— Греби! — изрева Страк.
	Лодките се плъзнаха напред. Страк не беше моряк, но знаеше, че спрял кораб с платна няма да може да тръгне толкова бързо, колкото лодките му. Надяваше се да спечелят достатъчно преднина, за да получат шанс да се измъкнат.
	Но Порталният корпус нямаше нужда да ги гони.
	Орките едва бяха излезли от сянката на кораба, когато въздухът изпращя и ослепително ярък лъч удари между двете лодки. Веднага след него последваха нови огнени мълнии — червена, виолетова, зелена. Всичките се забиваха във водата и тя кипваше и изригваше облаци пара.
	— Предупредителни изстрели ли са това? — учуди се Пепърдайн.
	Нов огнен стълб удари командваната от Койла лодка. Ударът не беше пряк — лъчът проряза в перилото и посече едно от греблата на две, — но бе достатъчен, за да разтърси лодката.
	— По дяволите! — изруга Страк. — Ако решат да ни ударят точно, свършени сме.
	— И какво да правим? — рече Джъп.
	— Ще им отвърнем със същото.
	Страк предвидливо бе поставил горе-долу еднакъв брой от най-добрите стрелци на дружината на всяка лодка и сега с фрази, които не говореха нищо на външните, им нареди коя тактика да приложат.
	Бойците извадиха приготвените стрели с увити в натопени в смола ивици плат върхове и ги запалиха. След това по сигнал на Страк стреляха по кораба — не по съществата на борда обаче, а по платната. След секунди огънят се разгоря. По палубата се разтичаха фигури.
	— Греби! — изрева Страк като луд.
	Лодките отново дръпнаха напред. Зад кърмата им платната на кораба бяха обвити от пламъци и дим. Няколко лъча енергия излетяха от кораба, но изпращяха далече от целта.
	— Това ще им даде малко повод за размисъл на тия кучи синове — подхвърли разгорещено Джъп.
	— Засега — охлади го Страк. — Но не мисля, че ще се откажат лесно. Хайде, гребци! Натисни по-здраво!
	Не им отне много време да спечелят внушителна преднина пред горящия кораб. Въпреки това Страк не позволи да намалят скоростта. Искаше да се отдалечат колкото може повече.
	— Какво мислиш за повредата на другата лодка? — попита той Пепърдайн.
	— Не мога да кажа нищо, без да огледам на място. Но не изглежда ужасно зле. Ако не е пробита, ще се справим. Но и тогава можем да я закърпим при първия шанс.
	— Добре.
	През цялото това време Стендивън се беше държал точно както очакваха от него: свит от страх на дъното на лодката. Сега се изправи и плахо отиде при Страк и Пепърдайн.
	Страк подхвърли язвително:
	— Дойде да помагаш, а?
	— Не — отвърна Стендивън, все едно изобщо не бе разбрал иронията. — Притесних се за…
	— За какво?
	— За инструментумите. Исках да се уверя, че са в безопасност.
	Страк го изгледа намръщено.
	— Какво?!
	— В безопасност са, нали?
	— Какво общо има това с теб, по дяволите?
	— Засяга ни всички. Те са единственият ни път към…
	— Всичко е наред с тях. — Все пак Страк неволно посегна към кесията на колана си.
	— Сигурен ли си, че…
	— Защо е този интерес? Каква работа имаш ти с тях?
	— Както казах…
	— Остави го, Страк — намеси се Пепърдайн. — Просто се е побъркал от страх.
	Страк го изгледа ядосано.
	— Ами да си се побърква, защо иска да побърка и мен? Звездите са си мои и аз ще се грижа за тях.
	— Разбира се, капитане — отвърна Стендивън, готов да се размаже от угодничество. — Прав си, разбира се. — Обърна се и колебливо тръгна към мястото си.
	Страк се обърна към Пепърдайн. Човекът не срещна погледа му.


	21.

	Малко неща можеха да донесат на Дженеста повече радост от погромите и палежа.
	Насладила се докрай на първото, тя се зае с второто.
	Изненадващата атака, с многократно превъзхождащи сили и подпомогната от магията й, беше успяла. Селището вече гореше. Някои от съществата продължаваха да се бият, както можеше да се очаква за расата им, но гнездата на съпротива бяха изолирани. И тъй като лагерът не беше голям, малко бяха и защитниците му. Дори и тя щеше да се поколебае, преди да нахлуе в някой от по-гъсто заселените райони.
	Беше дала изрични заповеди кои от съществата да издирят подчинените й и че те на всяка цена трябва да бъдат заловени живи. Останалите не я интересуваха.
	Но вече започваше да губи търпение. Онези, които търсеше, все още не бяха намерени. Слугите й щяха да проклинат този ден, ако й се наложеше да се намеси лично. Вярно, много от тях бяха изнервени от прехвърлянето, но това само ги правеше жалки в очите й, не и заслужаващи съжаление. В момента тя запълваше времето си с творческо мислене над формата, която щеше да приеме наказанието.
	Размисълът й бе прекъснат от идването на един притеснен офицер. В най-добрата традиция на онези, които искат да опазят главите си, той поднесе първо добрата новина. Основният обект бил заловен, макар и с цената на живота на няколко от верните слуги на Дженеста и само благодарение на вдъхващ страхопочитание брой войници. Не толкова добрата новина беше, че другите две набелязани жертви, по-младите, бяха избягали.
	Дженеста даде израз на гнева си — не толкова от яд, колкото за да даде на офицера онова, което той очакваше от нея. Всъщност беше доволна. Съществото, което искаше, беше в ръцете й.
	Доведоха й го. Беше оковано и охранявано добре от няколко от немрящите й охранители, сред които и Хачър. Съществото се държеше нагло и когато Дженеста го доближи, я заплю в лицето. Тя заповяда да го набият.
	След като оковаха звяра още по-здраво и докато пожарът и кръвопролитието навън се вихреха, Дженеста се залови за работа.


	Спуррал се оказа права. Пленниците Събирачи разбраха безплодността на отказа за сътрудничество и помогнаха на джуджетата с кораба — те обаче не им позволиха свобода на действия, с която да създадат евентуални неприятности. Никой не се съмняваше, че се съгласяват с надеждата за по-снизходително отношение. Но увереността на джуджетата, че държат под своята власт доскорошните си мъчители, се повиши значително. Отношенията между оцелелите Събирачи и бившите им пленници трудно можеше да се нарекат сърдечни, но до този момент нямаше сериозни проблеми.
	Корабът плуваше към острова на джуджетата. Спуррал и Калгек стояха на мостика и гледаха как джуджета и Събирачи работят по такелажа.
	— Но защо все пак трябва да забавим? — възнегодува Спуррал, подразнена от предстоящата загуба на време.
	— Заради това, което ни казаха Събирачите — обясни Калгек. — Подкрепено от ето това. — Плесна с длан по изпънатите пред тях карти на Вант. — В момента сме в дълбоки води. Много дълбоки. Но скоро ще навлезем в плитчини. Има риф или нещо такова по-натам и трябва много внимателно да си проправим пътя през него.
	— Защо просто не заобиколим?
	— Това всъщност би удължило пътуването, а и ще трябва да минем през води с коварни течения.
	— Страхотно — въздъхна тя. — Та какво точно правим?
	— Забавяме до пълзене и мерим дълбочината. Виж. — Посочи долу на палубата.
	При перилото имаше група джуджета. Държаха въже с вързана оловна тежест. Възлите по въжето бележеха дълбочината.
	Корабът забави почти на дрейф и те спуснаха въжето през борда. Развиха почти цялата му дължина, докато стигне дъното.
	— Колко е дълбоко? — попита Спуррал.
	— Някъде към петдесет клафтера — отвърна Калгек. — Деветдесет метра. Никаква опасност няма.
	Корабът пълзеше, слънцето лениво се влачеше по яркосиньото небе. Мерките се взимаха на равни интервали, но не показваха особени разлики.
	Спуррал ставаше все по-нетърпелива.
	— Ще стигнем ли изобщо до тази плитчина, Калгек?
	— Според картата вече сме в нея.
	— Някой трябва да го каже на морето.
	— Тези карти не винаги са точни. Така поне твърдят Събирачите.
	— Е, надявам се поне да видим някакви…
	Откъм мерещия екип се разнесоха викове.
	— Какво има? — учуди се Калгек.
	— Да идем да видим. — Спуррал заслиза към палубата.
	Щом спряха при мерачите, едно от джуджетата вдигна края на въжето. Беше прерязано и тежестта я нямаше.
	— Какво го е направило? — попита Спуррал.
	— Не знам — вдигна рамене младото джудже. — Но каквото и да е било, стана на около петнайсет клафтера.
	Калгек огледа въжето.
	— Прилича на срязано или…
	— Или какво? — каза Спуррал.
	— Вероятно просто се е закачило за нещо долу.
	— Да опитаме пак.
	Донесоха ново въже и вързаха нова тежест. Спуснаха я през борда и едно от джуджетата почна да съобщава дълбочината.
	— Един клафтер… два…
	— Предполагам, че е случайно — каза Калгек.
	— Ммм.
	— … единайсет клафтера… дванайсет… тринайсет…
	— Дотук нормално — обяви Калгек.
	— … четиринайсет… петнайсет…
	— Добре. Сигурно ще можем да продължим и да…
	Въжето изведнъж се изпъна и започна бързо да се изнизва. И сигурно щеше да изчезне зад борда, ако няколко джуджета не го бяха хванали. Но въпреки че дърпаха с всичка сила, въжето бавно се изплъзваше от ръцете им. Калгек, Спуррал и останалите се включиха и пак едва успяваха да го задържат.
	И изведнъж въжето се отпусна. Беше толкова внезапно, че всички паднаха на гръб. Припряно се надигнаха и го издърпаха. Въжето отново се оказа прерязано.
	— Какво става, по дяволите? — възкликна Спуррал.
	Калгек духаше в ожулените си длани.
	— Може да се е закачило за потънал кораб.
	— И той се движи? Глупости! Онова долу е нещо живо…
	— Дълбоките течения понякога са много силни. Може да е…
	Тежък тътен отекна през кораба. Идваше някъде отдолу. След секунда последва нов удар, по-силен. Корабът се разклати, палубата се наклони и джуджетата едва се задържаха прави.
	Някой извика и посочи. На не повече от хвърлей стрела голям участък от морето вреше и бълбукаше. Кипналата вода бе побеляла от пяна.
	— Какво е това! — възкликна Спуррал.
	Един от пленниците се беше втренчил ужасено в кипналата вода.
	— Знаеш ли какво е това? — попита Спуррал.
	Човекът кимна. Като че ли беше загубил дар слово.
	— Е? — настоя тя.
	— Кракенът — промълви той.
	— Какво е пък това?
	Човекът не отговори. Тя погледна другите. Калгек беше пребледнял. Другите джуджета, чули думата, гледаха уплашено.
	— Калгек? — примоли се тя. — Калгек!
	Най-сетне той откъсна поглед от неспокойната вода.
	— Има легенди… Кракените са господарите на дълбините. Някои ги смятат за богове. Могат да завлекат в бездната и най-големия кораб.
	— За да направят това, трябва да са… гигантски.
	— По-големи от острови, така казват.
	— Но ти лично не си виждал кракен, нали?
	— Не… и досега. — Беше зяпнал над рамото й.
	Тя се обърна.
	Нещо се надигаше от разбушувалата се вода. В началото, сред пръските и скриващата гледката мъгла, беше трудно да се различи какво е. Извиси се още нагоре и още, и още…
	Беше израстък. Пипало дебело като храмова колона. Беше мъртвешки сиво, грубата кожа беше прошарена с дебели синкави жили. Само след няколко мига се издигна до височината на кораба… и продължи да се издига.
	От водата изригна друго пипало, много по-близо до кораба — толкова близо, че го разлюля и хвърли вълна през перилото. Джуджетата се заотдръпваха.
	Викове и писъци ги накараха да се обърнат към другия борд. Над него също се надигаха пипала. Джуджетата се вцепениха.
	След минута нелепо поклащащите се във въздуха пипала вече се извисяваха над главната мачта. Водата около кораба закипя ужасно.
	Едно от пипалата се спусна надолу и се стовари върху палубата с чудовищен плясък. Друго я помете хоризонтално и разби перилото. Когато третото се стовари върху мостика, джуджетата излязоха от вцепенението си.
	Втурнаха се да нападат със саби и брадви ужасните пипала. Жилавата плът се оказа неподатлива — остриетата отскачаха от нея и не оставяха почти никакви следи. Там, където все пак пробиеха кожата, извираше лепкава жълтеникава течност с ужасна воня.
	Пипалата не просто рушаха кораба. Усещаха по някакъв начин близостта на джуджета и хора, плъзгаха се изумително бързо и се увиваха около всичко, до което можеха да се докопат. Издърпваха пищящите жертви във въздуха и през борда.
	Обвита от мускулесто пипало, главната мачта се прекърши като кибритена клечка, рухна върху палубата и затисна джуджета и хора. Положението беше толкова ужасно, че Събирачите се бяха притекли на помощ да отблъснат кракена и грабваха изтърваните от отвлечените джуджета мечове и брадви. Пред лицето на гибелта търговците на роби и доскорошните им пленници се съюзиха. Не че това вече можеше да промени нещо.
	— Безнадеждно е! — изрева Спуррал, докато сечеше едно от гърчещите се пипала.
	— Да се качваме на лодките и да бягаме! — отвърна Калгек. Целият беше оплескан с вонящата жълтеникавокафява жизнена течност на чудовището.
	— И къде ще избягаме в открито море?
	— Какво тогава?
	— Продължаваме да се бием!
	Един от хората изрева, повлечен по палубата от увило се около краката му пипало. Спуррал и Калгек се опитаха да го пресекат, но остриетата им се оказаха безсилни. Злощастният Събирач беше дръпнат през борда и изчезна във вълните.
	От недрата на кораба отекна зловещ пукот. Пипалата деряха дървото като пергамент.
	Корабът се наклони ужасно, а след това започна да пропада.
	— Потъваме! — извика Калгек.
	Вода заля палубата. След секунди беше дълбока до глезените, после — до коленете и бързо се надигаше. Избухна паника.
	Спуррал по-скоро усети, отколкото чу как корпусът се счупи. Огледа се и видя как водният порой отнася Калгек.
	Пропадането беше зашеметяващо.
	Под водата цареше хаос. Кипяща гмеж от бурета, сандъци, въжета, парчета платно, мятащи се тела и гърчещи се пипала.
	За миг Спуррал успя да зърне някакви мъртвешки бледи и нелепи туловища. Огромни, с отвратителна пулсираща плът, със зейнали като пещери уста с големи като мечове зъби. И видя и едно огромно око, немигащо и нажежено от алчност и злоба.
	А след това пълният мрак я загърна милостиво.


	22.

	След като горящият кораб се скри от поглед, Върколаците огледаха втората лодка. Според Пепърдайн, единствения, който разбираше от тези неща, повредата бе по-тежка, отколкото бяха мислили.
	— Магическият лъч е минал през корпуса на няколко места — обясни той. — Все едно го е напръскал с огън. Погледни, около дупките се виждат следи от изгоряло.
	Страк се наведе, кимна и попита:
	— И?
	— Пробойните са много. Но са малки, дреболия. Можем да ги позакърпим и да изгребваме водата.
	— Тогава какъв е проблемът?
	— Не знам колко може да са се разхлабили гредите от удара. Може да стане по-лошо, а нямаме нужните неща за по-сериозен ремонт.
	— Какво можем да направим?
	— Спираме на следващия остров и се надяваме да намерим подходящи дървета.
	— Ще трябва да променим курса. Това ще ни забави.
	— Много повече ще се забавим, ако потънем. Къде е най-близкият остров?
	Страк извади картата и я разгъна.
	— Тук. — И почука с пръст по пергамента.
	— Не знам дали лодката ще издържи дотам.
	— Страхотно. — Страк въздъхна. — Някакви идеи?
	— При такива случаи в Тругат връзвахме лодките една за друга.
	— Ако едната потъне, няма ли да повлече и другата?
	— Не точно. Плаваемостта на здравата задържа и двете над водата. Не е идеално, Страк, но би трябвало да ни отведе до острова. Макар че ще пълзим едва-едва.
	— С оная Пелли Мадаяр зад нас нямаме време за суетене.
	Пепърдайн сви рамене.
	— Единственото друго, което ми хрумва, е да съберем всички на здравата лодка. Между другото, това също ще ни забави много. Да не говорим, че ще е доста тясно.
	Страк помисли.
	— Не, така не става. Много ще ни затрудни, ако се наложи да се бием. Вземи колкото помощници ти трябват и вържете лодките. Но бързо — чувствам се като неподвижна мишена.
	— Добре. На Джъп обаче трябва да му се каже за забавянето.
	— Знам. Няма да му хареса. Ти действай тук. Ще му кажа.


	Джъп беше на носа на първата лодка. Беше се навел през борда и бе потопил ръка във водата.
	— Какво правиш? — попита Страк.
	Джуджето се изправи и изтри ръка в крачола си. Лицето му беше напрегнато.
	— Опитвах далновидството.
	— Нали при толкова много вода не действало?
	— Всъщност да. Но… исках да проверя нещо.
	Страк кимна разбиращо.
	— И… засякох нещо — добави джуджето.
	— Така ли? Какво?
	— Жизнена сила. Или по-скоро много същества, струпани заедно. Огромна е. Толкова, че преодолява разсейващия ефект от водата.
	— Някаква идея какво може да е?
	— Не. Но има… излъчване, което не ми харесва. Определено не е дружелюбно.
	— Колко далече е?
	— Трудно е да се каже. При толкова енергия, която изхвърля, може да е много далече. Но предположението ми е, че е близо.
	— Заплаха ли е?
	— Не знам. Но както казах, усещането не е приятно.
	— Значи ще стоим нащрек. — Погледна замислено стотника. — Нищо не казва, че е свързано със Спуррал, нали?
	— Не. Не пряко. Но да знам, че тя е там някъде с… онези неща около нея… не е приятно.
	— Налага се да се отклоним, Джъп.
	— Какво?! Защо?
	— Пепърдайн казва, че другата лодка може да потъне, ако не намерим остров да я оправим.
	— Мамка му! — Джъп погледна към втората лодка. Пепърдайн и няколко Върколаци се бяха струпали на носа й. — Какво правят?
	— Връзват лодките.
	— Това не означава ли, че ако едната потъне…
	— Пепърдайн казва, че не.
	— Проклятие. Първо онази, елфката, се опита да ни изпържи, сега и това. Ще стигна ли изобщо до Спуррал?
	— Ще гледам да е колкото може по-бързо. Правим всичко възможно.
	— Разчитам на това.
	— Аз пък разчитам на теб с далновидството. Едно предупреждение няма да ни е излишно, ако онова се изпречи на пътя ни.
	— Разбира се. Макар че ако се изпречи на пътя ни, предупреждението едва ли ще помогне много.


	Много скоро двете вързани лодки поеха по нов курс. Бяха тромави и трудни за направляване, но Пепърдайн настоя, че ще ги откара до сушата.
	Свободните от смяна в гребането започнаха да разсъждават над загадката около групата на Пелли Мадаяр. Някои очакваха с нетърпение да се счепкат със Събирачите и си спомняха предишни битки, украсяваха ги с пищни подробности и хвалби според обичая на орките. Други се съсредоточиха върху точенето на оръжията. Джъп клечеше на носа и от време на време потапяше ръка във водата. Стендивън седеше все така сам при кърмата. Изглеждаше неспокоен и Пепърдайн, макар да беше твърде зает, за да му отдели време, все пак забеляза, че очите му почти не се откъсват от Страк.
	Скоро покрай монотонното гребане и напредването на деня всички потънаха в мълчание.
	Уийм се опита да го запълни.
	Стана и се покашля. Никой не му обърна внимание. Той отново се покашля, този път по-шумно и превзето. Само две-три глави се извърнаха към него — повечето орки го пренебрегнаха.
	— Другари! — обяви той. — _Мои морски събратя!_
	Хаскеер изпъшка.
	— Хрумна ми — продължи Уийм, — че може би този момент е най-подходящият да предложа на всички вас първия досег с епичната балада, която творя. — Посочи гордо с пръст слепоочието си. — Тук, в главата си.
	— Няма ти я лютнята — напомни му отчаяно Койла.
	— Няма значение. Добрият стих би трябвало да е еднакво силен независимо дали е изречен, или изпят.
	— А колко силен е, ако си го премълчиш? — подхвърли Хаскеер.
	Уийм продължи невъзмутимо:
	— Този конкретен откъс е за това, което правим в момента. Той гласи:

	Съдбата ги отнесе в шир сурова,
	че верни бяха те на клетва нова
	приятел да спасят в злочестина
	от морската безбрежна синина!

	Ох, как сразиха се с магия зла и гадка
	и горда бе победата им гладка.

	— Тук май трябва да е „сладка“. Или да измисля нещо друго, което се римува с „гадка“.
	— Убийте ме — примоли се Койла. — Веднага.
	— Сладка? — повтори Хаскеер сащисано.
	— Дали пък да не го хвърлим през борда? — каза Страк съвсем сериозно.
	— Все едно — продължи Уийм. — Следващият откъс е хорово. Можете да се включите:

	Сразиха елфица,
	надвиха вещица,
	с проклетница се биха
	и я сразиха!

	Вдигнете чаши,
	пейте за юнаците,
	не са тъпаци
	Върколаците!

	— Тук вече става завладяващо. В следващите трийсет стиха…
	— _Земя на хоризонта!_
	Може да беше лъжа. Отчаян опит на някой ветеран да ги спаси от Уийм.
	На хоризонта обаче наистина имаше земя. Тъмни очертания на остров.
	Хаскеер вдигна очи към небето и промърмори:
	— Благодаря ви, милостиви богове.
	— Как ще се оправяме с това, Страк? — попита Койла. — В случай, че е обитаем, имам предвид.
	— Изборът какъв е?
	— Обичайното. Крадешком, фронтално или преговори.
	— Нещо специално наум?
	— След като не знаем какво ни очаква — не.
	— Ще се опитаме да преговаряме. След като проучим обстановката, разбира се.
	— Естествено.
	— Ако е обитаем и се окажат враждебни, какво? — попита Даллог.
	— Приятел или враг, взимаме си каквото ни трябва — заяви Страк. — Нямаме време за губене.
	Наближиха острова и видяха, че в един голям залив са закотвени няколко кораба.
	— Значи е обитаем — рече Койла. — Или най-малкото някой го посещава.
	— Според мен има селище — прецени Страк. — Вижте. Ето там, точно до гората. Това са някакви постройки, нали?
	Тя примижа.
	— Да.
	— Тогава ще заобиколим да видим дали няма някое закътано място, където да слезем. — Обърна се и извика: — Свалете платната, че може да ни видят от брега!
	Заобиколиха от другата страна на острова. Тук нямаше никакви признаци, че е обитаем. Спряха в малко пусто заливче и Страк заповяда да издърпат двете лодки на брега и да ги прикрият сред дърветата. Назначи четирима да останат да ги пазят, сред тях — и Уийм. На Стендивън също му бе наредено да остане, въпреки че той неочаквано се опита да възрази. После Страк поведе дружината навътре.
	— Къде тръгнахме пък сега? — попита недоволно Джъп. — Там, където спряхме, нямаме ли всичко необходимо?
	— Не — отвърна Пепърдайн. — За ремонта ще ни трябва здраво сухо дърво, не може да е току-що отсечено. А и ни трябват и по-сериозни инструменти.
	— Храната и водата ни също свършват по-бързо, отколкото си мислех — добави Страк. — Онова селище, дето го видяхме, изглежда добро за попълване на провизиите. А сигурно ще можем да научим нещо и за Събирачите.
	Трябваше да вървят през джунгла и изсичането на пътека неизбежно ги бавеше. Притесненият Джъп предложи да заобиколят покрай брега, но Страк прецени, че така ще се разкрият, и отхвърли идеята.
	Островът се оказа доста по-малък от този на джуджетата и когато стигнаха до крайбрежното селище, слънцето все още не беше залязло.
	Имаше пет-шест постройки с различна големина. И някакъв странен широк басейн на поляната пред тях. Пълнеше се със солена вода от канали, свързващи го с морето, и около него имаше здрава дървена ограда. Във водата цапаха някакви същества. Бяха доста големи, с тъмни кожи, но беше трудно да се разбере какво са.
	Виждаха се и други същества, явно господарите им. Тях орките разпознаха мигновено.
	— Шибани таласъми? — изръмжа Хаскеер.
	— Май не са от любимите ви раси — подхвърли Пепърдайн.
	— Срещали сме ги тук-там — отвърна Страк.
	— Е, тукашните може да са различни — намеси се плахо Койла.
	— Да бе, как не — измърмори кисело Хаскеер.
	Любопитството на Пепърдайн се изостри.
	— Защо, какво имате срещу таласъмите?
	— Те са гадни, измамни, двулични, злобни, алчни, коварни, досадни, страхливи, смрадливи кучи синове.
	— Това са по-добрите им черти — добави Койла.
	— Предвид това, което знаем за тях, забравяме за преговорите — реши Страк. — Пращаме съгледвачи.
	Няколко бойци тръгнаха веднага, а останалите продължиха да наблюдават ставащото в селището.
	След малко Койла каза тихо:
	— Онези същества в басейна… Мисля, че са коне. Или може би понита.
	— И защо таласъмите ще държат коне в морска вода? — учуди се Джъп.
	— Хм… — промълви Страк замислено. — Едва ли са точно коне.
	— А какво?
	— Трябва да ги огледам отблизо, за да съм сигурен.
	В този момент Зода, един от изпратените съгледвачи, се върна.
	— Елате да видите какво открихме.
	Страк махна на Койла, Джъп и Пепърдайн да го придружат. Хаскеер остави начело на другите.
	Тръгнаха след Зода и само след няколко минути стигнаха до поляната — сечище с отъпкана подравнена пръст и няколко изкоренени дървета. Гледег, един от съгледвачите, ги чакаше. Не беше сам.
	— Прав бях — рече Страк.
	Съществото с Гледег наистина приличаше на кон, но не съвсем. Беше с големината на пони, но много по-мускулесто. С изключение на тъмносивата грива беше съвсем черно, без никакви белези по тялото освен два също сиви кръга около сините очи. Кожата му изобщо не беше като на кон — беше гладка и наглед мазна, като на тюлен. В гривата му също имаше нещо необичайно: от нея непрекъснато бликаше вода, като от леко стисната гъба, течеше по лъскавите хълбоци на съществото и капеше на земята.
	— Келпи ли си? — попита Страк.
	— Да — отвърна съществото с нисък гърлен глас. — А вие сте орки.
	— Познаваш ли ни?
	— Познавам расата ви. — Погледна Джъп. — Общувал съм и с джуджета. — Люшна голямата си глава към Пепърдайн. — А неговия вид познавам твърде добре. За жалост.
	— Мога да гарантирам за този човек. Той не мисли нищо лошо нито на теб, нито на събратята ти.
	— Трудно е да го повярвам за расата му. Но все още не ме е ударил, нито се е опитал да ме плени, тъй че трябва да приема думите ти на вяра.
	Пепърдайн изглеждаше смутен.
	— Вашият вид е рядкост там, откъдето идваме — каза Койла. — Казват, че е разумно да стоим настрана от вас, че примамвате малките ни до водата, за да можете да им изядете сърцата. Твърдят дори, че всъщност сте духовете на зли същества, умрели от насилствена смърт.
	— Много неверни неща говорят и за орките — отвърна келпито. — Вие ядете ли малки? Да не би да сте изродени потомци на елфите? Да не би да убивате невинни само за удоволствие? Също като вас и нас, келпите, ни мразят и се страхуват от нас само защото сме различни и предпочитаме да живеем сами.
	— Добре казано.
	— Има обаче нещо вярно в онова, което се говори за нас. Над всичко друго ние ценим свободата си. — Темата явно беше болезнена, защото изумително сините очи на келпито се замъглиха. — За нас робството е по-лошо от смърт.
	— И все пак изглежда това е съдбата ви — отбеляза Страк. — Защо сте тук.
	Келпито погледна към Пепърдайн.
	— Защото неговият народ ни доведе тук насила. Както правят от незапомнени времена.
	— Защо всички са недоволни, като ме видят? — попита Пепърдайн.
	— Вече знаеш какво изпитваме ние — отвърна му Койла.
	— Онези, които са ви докарали тук — попита Джъп. — Те Събирачите ли са?
	— Да — потвърди келпито.
	— А таласъмите как се вместват в това?
	— Събирачите хващат роби. Таласъмите ги купуват. Някои за себе си, повечето за продажба. Тролите или гномите са за острови с рудници, елфите и духчетата — за домове за удоволствие, дяволчетата — за тежък домашен труд или научна работа. Дори и орки — за телохранители на дребни тирани. Макар че орките са прочути с това, че се прекършват трудно — сигурно ще сте горди да го чуете.
	Койла се намръщи.
	— Тук има ли острови, на които живеят орки?
	— О, да. Нито един наблизо обаче, а дори и Събирачите рядко се решават да ги нападат.
	— А келпитата? Вас за каква работа ви продават?
	— Нас ни търсят на много острови.
	— Имате някакви особени умения ли?
	— Не. Изглежда, месото ни е вкусно.
	Последвалото мълчание бе прекъснато от Джъп.
	— Как успя да избягаш от таласъмите?
	— Чиста случайност. Рядка проява на невнимание от тяхна страна. Възползвах се и избягах. Мисля, че единствената причина да не тръгнат да ме търсят е защото за своя вид аз съм стар. Много стар. Месото ми ще е прекалено жилаво! — Изсмя се с хриплив смях. — Нямат изгода да хабят сили за мен. Особено след като сега са малобройни.
	— Колко са? — попита Страк.
	— Само четирийсет. Обикновено тук има много повече, но сега другите са навън, за да доставят поредната… _стока_. Затова в момента пленниците са само келпи.
	— Защо не сте се опитали да ги надвиете, докато са малобройни?
	— Затруднени сме по две причини. Първо, нямаме водачи. Не е в обичая ни. Ние сме силно независима раса. — Въздъхна. — И ето докъде ни доведе това.
	— А втората?
	— Можете ли вие, които живеете само на сушата, да си представите какво е да си зависим от водата? Трябва да се потапяме в животворната й есенция по няколко пъти на ден. Животът ни зависи от това. Келпи, лишено от вода, умира от ужасна и продължителна смърт. Трудно е да се вдигнем на бунт, след като сме зависими от това. Аз самият трябва да ходя ежедневно до брега, за да се къпя. Не се съмнявам, че един ден ще ме хванат там и ще ме убият.
	— Не, няма. Ние ще ви помогнем.
	— Наистина ли?
	— Твърдо — заяви Койла.
	— Определено — извикаха в хор Пепърдайн и Джъп.
	Келпито се изуми.
	— И човекът ли? Какво сме направили, за да заслужим това?
	— Да кажем, че просто сме като вас — ценим свободата — рече Страк. — Имаш ли си име?
	— Разбира се.
	— Кажи ни го?
	— Няма да ви е от полза, освен ако не можете да говорите под водата.
	— Ъъ, не. Това умение не го владеем.
	— Наричайте ме просто келпи.
	— Имаш закрилата ни. Ела с нас. Сигурно ще можем да намерим нещо за храна. Какво ядеш всъщност?
	— Не и сърца на малки. Обичаме много неща, но при избора, който имаме, най предпочитаме риба.
	— Ще видим какво можем да направим.
	Докато се връщаха при другите, Джъп каза:
	— Страх ме е, че Спуррал може да е попаднала в ръцете на пасмина като тези таласъми.
	— Тогава си го изкарай на тях, докато намерим Събирачите — отвърна Страк.
	— Така смятам.
	— Знаех си, че това ще ти вдигне духа.
	Зачакаха да се стъмни.
	Под прикритието на нощта заеха позиции около селището на таласъмите. Страк прати да доведат петимата, оставени при лодките, за да подсилят броя, но задържа Стендивън извън играта, а Уийм остави в резерва.
	Виждаха се десетина таласъма. Повечето бяха с прословутите си копия с метални тризъбци на върха, но имаше и с мечове. Останалите бяха или в сградите, или на брега при закотвените кораби.
	— Правим го по най-простия начин — прошепна Страк на Койла. — Нападаме и ги избиваме.
	— Че какво му е по-различното от всеки друг път?
	Страк само изсумтя и подаде сигнала.
	Първият ход бе за стрелците, като свалиха шестима от таласъмите. Следващите стрели бяха със запалени върхове и се забиха в тръстиковите покриви, за да предизвикат повече суматоха.
	Огнените стрели бяха и сигнал за атака. Върколаците се понесоха напред от всички посоки. Таласъмите от запалените сгради се изсипваха навън, онези на брега тичаха към селището, стреснати от пожара.
	Страк замахна по първия таласъм, който му се изпречи на пътя. Острието отсече жилавия врат и главата се затъркаля по пясъка. Стоманата посече втория в корема. На третия отсече ръката с оръжието и го прегази.
	Колкото до Койла, изкушението на метателните ножове се оказа твърде силно и тя започна да ги вади от кожените калъфи, стегнати по ръцете и, и да ги мята в бърза последователност. Един таласъм падна с нож в окото, вторият нож прободе друг в гърба. Трети таласъм връхлетя срещу Койла с насочен тризъбец и тя го порази право в гърдите. Още един пое нож в онова, което трябваше да е скротумът му, ако имаше такъв.
	Пепърдайн вече бе посъбрал опит в бой с врагове, изненадани от това, че се сблъскват с човек. За таласъмите хората означаваха Събирачи и мръсни взаимни интереси и те бяха стъписани, че ги напада един от тях. Първоначалното им колебание беше предимство, от което Пепърдайн се възползва без колебание. Мечът му косеше наред.
	Хаскеер, който се биеше до него и се стараеше да не зяпа удивено стила на човека, както обикновено плю на всякакви бойни тънкости. Първия таласъм, на който се натъкна, срази с голи юмруци и скърши извития му гръбнак върху коляното си. Втория изкорми с един удар.
	Всички се справяха много добре, дори укрепващите все още новобранци. Но Джъп засенчи цялата дружина. Биеше се с ярост, достойна дори за орките от легендите, подтикван от отчаянието и гнева и зажаднял за кръв. Въоръжен с любимия си кривак и с дълъг нож в другата ръка, той връхлиташе в гмежта като малко топчесто цунами. Трошеше черепи и пореше гърла. Награби един таласъм и го запокити през оградата в басейна с келпите. Те го посрещнаха с удари с копита и щракане на зъби.
	Във всяка битка идва миг, когато победителите осъзнават, че няма с кого повече да се бият. Бързото претърсване на оцелелите от пожара къщи и района го потвърди.
	След това освободиха пленниците келпи. Те излязоха от разкаляната вода и се отърсиха. Някои зариха с копита в пръстта — удоволствие, от което бяха лишени от дълго време.
	Страк събра командирите си. Старото келпи също дойде при тях.
	— Трябва да изберем — каза капитанът. — Или продължаваме към острова на Събирачите, или оставаме тук, с надеждата, че Спуррал и търговците на роби ще се появят. Ти първи имаш думата, Джъп.
	— Честно казано, не знам, капитане. Инстинктът ми казва да продължим. Но пък като знаем, че робите ги водят тук…
	— Тук е само едно от местата, където ги водят — поправи го келпито. — Има и други острови, където таласъми и други раси събират роби.
	— Проклятие. Значи Спуррал може и да не я доведат тук?
	— Не се отчайвай. Тук е най-вероятното място. Но женската ти още не е дошла тук. А това, че е пленена наскоро, ме кара да мисля, че Събирачите се придържат към навика си.
	— Тоест?
	— Времето, когато идват, не може да се предскаже, но _редът_ на идването им винаги е един и същи. Следващата спирка на Събирачите, след като нападнат острова на джуджетата, неизменно е нашият остров. Отведете ни на острова ни, Върколаци, и има шанс там да намерите вашата Спуррал. Тук няма нищо за нас. Искаме да се върнем у дома.
	— Какво мислиш, Джъп? — попита Страк.
	— Богове! Става сложно. Но изглежда разумно.
	— Забравяте, че имаме само две лодки — напомни им Койла. — А и едната е повредена.
	— А ти забравяш за ей онези там — отвърна келпито и кривна глава към залива. — Защо лодка, когато можем да имаме кораб?
	— Адски по-добре бих се чувствал на кораб, да — заяви Хаскеер.
	Страк се обърна към Пепърдайн.
	— Ще можем ли да се оправим с някой от корабите на таласъмите?
	— Мисля, че да.
	— Добре тогава. Тръгваме призори.
	Келпито кимна доволно.
	— Хубаво. И ви гарантирам топло посрещане. Едва ли на този свят има по-гостоприемна раса от келпите.


	23.

	Мракът се стопи, заменен от ослепителна светлина.
	Спуррал лежеше на гръб, зяпнала към слънцето. Извърна глава, за да избегне убийствения му блясък. Огнени петна затанцуваха пред очите й и тя примигна, за да ги махне. Представа нямаше къде е. Щом петната угаснаха и сетивата й се върнаха, с тях дойде и споменът — за кораба, за кракена и за случилото се.
	До ушите й стигна грохот на вълни. Тя протегна ръка и дланта й докосна мокър пясък. Вода заливаше глезените и прасците й. Мокрите й дрехи димяха от топлото.
	Надигна се, бавно и с мъка, и се помъчи да осмисли това, което я заобикаляше.
	Беше на дълъг златист плаж. Брегът беше осеян с отломки, сред тях — и два големи отсека от корабната палуба. Допусна, че може би се е докопала до единия, макар да не помнеше нищо.
	Пясъчната ивица стигаше до храсталак, от който стърчаха палми. Над и зад палмите се сивееха скали, блеснали на слънчевата светлина. И нищо друго.
	Заслуша се. Като че ли долови още нещо над шума на вълните и писъка на чайките. Трябваше й още малко време, докато разбере, че някой вика. А щом се настрои към звука, осъзна, че гласът е повече от един.
	Погледна наляво по пясъчната ивица, но не видя нищо. Погледна надясно — работата беше съвсем друга. Зърна движещи се фигури в далечината. Шест или седем, човекоподобни, и като че ли й махаха. Вървяха към нея. Спуррал се поколеба за миг, после се изправи и затича към тях.
	Бяха джуджета. От още по-близо разпозна сред тях Калгек. След секунди вече го прегръщаше, облекчена и искрено удивена, че приятелят й също е преживял катастрофата. Спътниците му, все млади джуджета, три мъжки и две женски, се скупчиха радостно около тях.
	— Някакви рани? — попита Калгек, докато я оглеждаше.
	— Не. Имах късмет. Само няколко отока. А вие?
	— И на нас ни се усмихна късметът. Нямаме тежки рани. Беше истинско чудо.
	— Да, може би си прав. Но… само това ли сте?
	Той се намръщи.
	— Доколкото знаем. Търсим отскоро, но освен теб не сме видели никого.
	— Не сте търсили навсякъде. Може да има оцелели, изхвърлени другаде на брега. Или даже на други острови.
	— Да, на това се надяваме. Но си е истинска подигравка на съдбата да надвием Събирачите и после да ни нападне кракенът.
	— Да — съгласи се тя. — А със Събирачите какво стана? От тях не сте ли срещнали?
	Калгек поклати глава и каза:
	— Все пак повечето бяха затворени в трюма, не забравяй.
	— Почти изпитвам жал за тях.
	— За нас е трудно да си мислим така за тях. Толкова страдания ни причиниха.
	— Знам. И не мога да ви виня. Все пак може някои от тях да са се добрали дотук. Трябва да внимаваме.
	— Сега какво ще правим?
	— Знаете ли къде сме? Или нещо за този остров?
	— Не.
	— Добре. Да видим първо дали е обитаем. И ако е, дали местните са дружелюбни, или не. Но първо да потърсим из останките за нещо полезно. Провизии например.
	— Намерих само това. — Показа й манерка вода. Но май няма нищо повече.
	Оказа се почти вярно — намериха само още една манерка, този път със силно бренди, пълна само до половината. Удариха по глътка и това малко вдигна духа им. Прибраха и няколко парчета дърво, които можеше да послужат за криваци. Нямаше нищо друго, което да върши работа. Но две от джуджетата бяха задържали оръжия от кораба — един дълъг нож и една от дървените брадвички, които пленниците бяха направили тайно.
	Щом навлязоха между дърветата, се натъкнаха на храсти с гроздове жълт издължен плод, голям колкото ябълка. Бяха непознати за Спуррал, но джуджетата ги знаеха и се зарадваха. Коравата кожа се белеше лесно, а сладката сочна вътрешност отдолу беше чудесна. Ядоха до насита — всъщност до пръсване.
	— Хубаво — рече Спуррал и облиза пръсти. — Да видим какво още има да ни предложи това място.
	Джунглата беше гъста и трудно проходима и след малко започнаха да се чудят дали си струва да продължават напред. Изведнъж Спуррал даде знак с ръка да пазят тишина. Точно пред тях имаше голямо сечище. Не се виждаше никой, тъй че предпазливо излязоха на него.
	Дърветата бяха изкоренени и извлечени на няколко купа, по края на поляната. Ниската растителност беше отъпкана. В средата на поляната имаше малко езеро.
	Спуррал гребна с шепа и опита водата.
	— Солена е. Сигурно се пълни от морето. — Огледа се и добави: — Нищо тук не е естествено освен езерото. Някой е разчистил района.
	Калгек вдигна пръст до устните си. От зеленината се чуваше шумолене. Джуджетата вдигнаха жалките си оръжия. Шумът се усили, вече от няколко посоки. Джуджетата се струпаха в отбранителен кръг.
	Някакво същество изгази шумно през зеленината и излезе на поляната, след него — още няколко. Бяха големи и черни.
	— Коне? — възкликна Спуррал. И още щом го каза, разбра грешката си.
	Съществата наистина приличаха на коне, но с много съществени разлики. Кожата им приличаше по-скоро на тюленова, а от гривите им капеше вода. Бяха много по-мускулести и набити от коне. И най-важното, очите им издаваха много повече разум.
	Калгек го потвърди.
	— Не са коне. Това са…
	— Келпи — изцвили едно от съществата и заприпка към тях. — И искаме да ви поздравим с добре дошли, стига да сте сигурни, че не ни мислите злото.
	— Не ви мислим злото — отвърна Спуррал, съвзела се от изненадата. — Приличаме ли на разбойници?
	— Не. Приличате на окаяни джуджета. И край брега няма никакъв кораб, тъй че морето трябва да ви е изхвърлило тук, нали?
	— Да. Преживяхме корабокрушение.
	— Значи сте имали голям късмет. Опасни неща дебнат из тези води.
	— Срещнахме едно от тях.
	— Двойно по-голям късмет значи. — Съществото огледа опърпаната им група. — Ще ни простите за подозрението. Малко посетители имаме, а тези, които идват, обикновено са неканени и не ни мислят доброто.
	— Не говориш за хората, нали?
	— Те са една от най-лошите раси. Вие джуджетата би трябвало да го знаете много добре.
	— Имаш предвид Събирачите.
	— Това име е станало ругателно за моя вид. Още повече сега, когато очакваме тяхно посещение. А това винаги означава болка и скръб.
	— Мога да ви успокоя за това. Те потънаха с кораба, на който бяхме.
	— Наистина ли?
	— Да.
	— И злият им капитан?
	— Салос Вант ли? Мъртъв е.
	— Сигурни ли сте?
	— Лично го видях.
	— Спуррал е скромна — намеси се Калгек. — Тя го уби.
	Доколкото можеха да разгадаят изражението на келпито, то беше впечатлено.
	— Криехме се и се надявахме, че търговците на роби този път може да ни подминат. А сега ни носите тази радостна новина. Елате, ще се погрижим за раните ви и можете да си починете. След това ще има празненства и пиршества във ваша чест.
	— Идеално — каза Спуррал. — От дни ядем само боклуци. Но кажи ни, как да те наричаме?
	— Преди да мога да отговоря на този въпрос — отвърна келпито, — имам един за вас. Могат ли джуджетата да говорят под вода?


	Естеството на магията, с която Пелли Мадаяр се свързваше с Порталния корпус, бе такова, че можеше да се използва всякаква подходяща среда. Морската вода бе най-простият, най-изобилният и най-ефективният канал. Пелли се взря в голямата купа, пълна с нея. Добавянето на определени съставки, за да я направят по-проводима, последвано от няколко тайнствени жеста, разпали магията.
	Водата закипя и запрелива през гама от цветове, след което се успокои и пред погледа на Пелли се открои образът на Карелл Реверс, човека начело на Корпуса.
	— Надявам се, че този път имаш по-радостна новина за мен — каза той без предисловия.
	— Стигнахме до втори сблъсък с орките.
	— Неуспешен, очевидно. Личи по изражението ти, Пелли.
	— Те _наистина_ са превъзходна бойна част.
	— Вие също. Или поне трябва да сте. — Тонът му бе раздразнен. Напрежението си казваше думата. — Би ли могло неспособността ти да надвиеш тази „дружина“ да се дължи на прекалената ти сдържаност?
	— Вярно е, че се опитах да започна преговори, но…
	— Положението изисква бързи и решителни действия. Трябваше да помислиш добре, преди да се опитваш да преговаряш с орки. Те разбират само от сила.
	— Но нали трябва да отстояваме морални принципи.
	— Никакви принципи няма да има, морални или други, ако инструментумите попаднат в ръцете на орки или нещо по-лошо. — Тонът на Реверс поомекна. — Съжалявам, Пелли, но сериозността на ситуацията ни налага да приключим бързо с това. Извини ме, че ти го казвам, но оставам с впечатлението, че нещата там излизат извън твоя контрол.
	— Не е така — увери го тя, въпреки че сама не си вярваше много. — Смятам скоро да изчистя проблема.
	— Тогава се вслушай в предишния ми съвет.
	— Моля?
	— Използвай специалните оръжия.
	— Това може да доведе до невинни жертви.
	— Не и ако ги приложиш внимателно. Не успя да усмириш Върколаците. Това може да се окаже единственият начин да ги победиш.
	— Ще обмисля сериозно този съвет.
	— Непременно, Пелли.
	Образът му избледня и изчезна.
	Тя въздъхна и стана.
	На палубата помощник-командирът й Уивън-Джърст беше зяпнал в шепата си. Държеше голям колкото човешка длан скъпоценен камък, неописуемо рядък. По искрящата му с цветовете на дъгата повърхност пробягваха образи.
	— Успя ли да ги проследиш? — попита тя.
	— Така мисля — изхриптя той в отговор. — Променили са курса, но крайната им цел е предвидима.
	— Тогава продължаваме по дирята им.
	Той вдигна очи.
	— Изглеждаш притеснена. Може ли да попитам какъв бе резултатът от връзката с водача ни?
	— Смъкваме ръкавиците.
	— Значи без повече приказки.
	— Това иска Реверс.
	— Но ти — не.
	— Чувствам, че би трябвало да прибягваме до крайна сила само в крайни ситуации.
	— А тази не е ли такава?
	— Предполагам, че все още не.
	— Между другото, съгласен съм с теб, въпреки че в този случай може би е твърде късно. Разговорът е за предпочитане пред войната.
	— Може би трябваше да накарам теб да преговаряш с Върколаците — разсъди Пелли. — Те май не обичат много елфи. Току-виж с таласъми се държат по-добре.


	24.

	Призори натовариха провизиите, които успяха да съберат от развалините на таласъмското поселение, на един от корабите и потеглиха. Пътуването нямаше да е дълго, увериха ги новите им съюзници. За съсипания от притеснение и необичайно отчужден Джъп то никога нямаше да е достатъчно бързо. Той се държеше настрани и другите гледаха да не му досаждат.
	Корабът пореше спокойно вълните през целия ден. Пепърдайн не се откъсваше от руля. Койла бе до него.
	— Наистина изглеждаш в свои води — каза тя.
	— За първи път изпитвам истинско удоволствие, откакто се впуснахме в тази ужасна лудория. — Погледна я изпод вежда. — Освен няколкото малки възможности да си поговоря с теб, разбира се.
	Тя се усмихна.
	— Да, на мен също ми бяха приятни. — Погледна разпенената диря зад тях и добави: — Този кораб определено е по-бърз от лодките на джуджетата.
	— Заради платната е. А и имаме късмет с вятъра.
	— За тебе трябва да е като в старо време.
	— Донякъде. Макар че на Тругат живеехме по-скоро като джуджетата тук. Крайбрежно плаване най-вече. Но и кораби имахме, разбира се. За търговия.
	— Значи си бил капитан на толкова голям кораб?
	— Е… не съвсем. Но не казвай на другите.
	Тя се засмя съзаклятнически.
	— Принципите повече или по-малко са същите обаче — продължи той. — Плаването си е плаване.
	— Нямаше да можем да го направим без теб, знаеш ли.
	— Мисля, че щяхте да се оправите. Ако научих нещо за Върколаците, то е, че сте находчиви.
	— Налага ни се. Но чак управление на кораб…
	— Лесно е. Ето, опитай.
	— Наистина ли?
	— Разбира се. Хайде, хвани руля.
	Пепърдайн отстъпи встрани и тя стисна кормилото.
	— Чакай малко — рече той и застана зад нея. Прегърна я, хвана ръцете й и ги намести. — Ето така. И не стискай толкова. Отпусни. Трябва полека.
	— Забавно е.
	— Ако го правиш достатъчно дълго, добиваш усет за кораба. Искам да кажа, _истински_ усет. Можеш да усещаш настроението му.
	— Корабът има настроения?
	— О, да. Корабите са като хората. Извинявай. Като хората, като орките, като джуджетата…
	Тя се усмихна.
	— Разбирам какво имаш предвид.
	— Понякога се чудя колко ми е лесно да забравя различията ни.
	— Как така? Ние наистина сме съвсем различни.
	— По външност. Но съществуват по-дълбоки неща. Неща, в които всички раси си приличаме. Това също го научих през времето, което прекарахме заедно, и съм благодарен.
	— Но ти си от Марас-Дан… Оо. Извинявай. Не си оттам, нали? Не и в смисъла, който имам предвид.
	— Да, не съм. От същия свят съм, но от друга част. Вашата част пък винаги е била обвита в мистерия. Забранено място. Едва когато се озовах там, разбрах колко различни форми приема животът. И колко са еднакви всъщност. Битки, омраза… любов…
	— Ти имаше ли любима в Тругат?
	Усмивката му се стопи.
	— Да.
	— И?
	— Като моя народ и като предишния ми живот, тя беше… заличена.
	— Не исках да човъркам стари рани.
	— Няма нищо.
	— Няма да питам нищо за…
	— Не. Станалото — станало. Не обичам да се връщам към миналото.
	— Разбирам. Знаеш ли, вашата история, историята на народа ти, наистина много прилича на нашата в едно отношение. Ние също изгубихме рожденото си право.
	— Знам. Но не и подробностите. Така и не ми каза защо дружината ви е напуснала Марас-Дантия.
	— Дълга история.
	— Бих искал да я чуя някой ден.
	— Разбира се. Макар че може би ще ти се стори малко скучна.
	— Съмнявам се.
	По стълбата се чуха стъпки и се появи Страк. Пепърдайн бързо се отдръпна от Койла.
	— Вече от доста време си на кормилото, Пепърдайн. Няма ли кой да те сменя?
	— Хустук и Гледег. Но засега няма нужда, Страк.
	— Сигурен ли си?
	— Отдавна не бях управлявал кораб. Ще ми се да му се насладя още малко.
	— Както решиш. Просто извикай, ако искаш почивка. — Обърна се да си тръгне.
	— Ще дойда с теб — каза Койла, усмихна се бързо на Пепърдайн и последва Страк.
	На главната палуба, далече от чужди уши, Страк каза:
	— Ти май взе да се сприятеляваш с него.
	— Разбираме се.
	— Може да се окаже грешка.
	— В какъв смисъл?
	— Трябва ли да ти напомням какви са човеците? Прекаленото сближаване с някой от тях…
	— Джоуд е различен.
	— Нима?
	— Той ни помагаше. Помага ни и _сега_. Да не говорим, че вече два пъти му дължа живота си. Смятам, че заслужава да му отделя малко от времето си.
	Стигнаха до редицата бурета, наредени покрай парапета. Страк спря и седна на едно. Койла го погледна, разбра неизречената покана и също седна.
	— Казвам го само за твое добро — увери я Страк. — Знаем, че като раса на хората не може да се вярва.
	— Чакай малко. Тръгнахме на тази мисия заради човек, нали? Серафейм. Той с какво е по-различен?
	— Той ни спаси в Марас-Дантия.
	— А Джоуд ни спаси в Акуриал.
	— Серафейм ни даде средства да помогнем на орките в Акуриал и да си отмъстим на Дженеста.
	— И какво се получи? Добре, помогнахме на въстаниците в Акуриал, но не направихме кой знае какво с Дженеста. И нямаше да сме в тази бъркотия, ако не беше Серафейм.
	— Винаги можеш да ме опровергаеш — призна Страк. — Но държа на това, което казах за хората. Просто само трябва да погледнеш другия, Стендивън, за да видиш колко ниско могат да паднат.
	— Не говорим за _него_. Джоуд е от друго тесто.
	— Няма да се разберем по този въпрос, а?
	— Да, няма.
	Той бръкна под якето си и извади шише.
	— Ще пийнем ли?
	Тя се усмихна и кимна. Брендито отпусна и двамата.
	— Като стана дума за Серафейм — заговори Койла, — задавал ли си си въпроса защо ни изпрати на тази мисия?
	— Знаем защо. Да помогнем на своите сънародници орки и да отмъстим на Дженеста.
	— Я помисли малко. Защо трябва да го интересуват орките? А и Дженеста е негова родна дъщеря, не забравяй.
	— Това, че е от неговата плът и кръв, би могло да е още по-сериозно основание да иска да я накаже. Чувства се опозорен от злината й и иска да го поправи, като отнеме живота, който е създал.
	— А за нас, орките?
	— Каза, че се срамува от онова, което неговата раса причинява на орките в Акуриал.
	— А, значи гадните хора _все пак_ могат да постъпват благородно?
	Страк не отвърна нищо.
	Койла продължи:
	— Има нещо около всичко това, Страк… Не знам… някак си не е съвсем наред. В смисъл, онзи негов слуга — появява се в Кераган с нож в гърба. Кой го е убил? Защо? И като стигнахме до това, как самият Серафейм е оцелял при срутването на ледения палат в Иллекс?
	— Ужасно много въпроси.
	— Ето ти още един. Как Дженеста все още е жива, след като мина през… Как беше? Матрицата. Не само че не умря, ами властва над цяла човешка империя. Как е станало това?
	— Не знам, Койла. И аз се чудя за тези неща. Но понякога си мисля, че съществуват загадки, които никога няма да разрешим.
	— Може би.
	Той стана.
	— Ще ида да видя Джъп.
	— Той какво прави?
	— Опитва се да приложи далновидството. Помниш ли онази голяма жизнена сила, която засече? Помислих си, че ще е добре да получим някакво предупреждение, ако се натъкнем на нея.
	— Видял ли е нещо?
	— Не засега. Но Хаскеер пак го дразни и това го разстройва. Точно затова отивам да го видя.
	— Добре. Аз ще съм при келпите, ако ти потрябвам. — Кимна към другия край на палубата, където се бяха струпали морските коне. Няколко Върколаци вадеха вода с ведра на въжета да ги мокрят.
	— Запомни каквото ти казах за Пепърдайн — каза Страк, обърна се и тръгна.
	Никой от двамата не забеляза Стендивън, който седеше между някакви сандъци наблизо и слушаше.


	Остатъкът от деня и повечето от следващия минаха без произшествия.
	Късно следобед зърнаха сушата и когато се приближиха, старото келпи, което първо се беше сдружило с тях, изцвили недоволно и малко озадачено.
	— Моите сънародници са на брега!
	— Какво му странното на това? — попита Страк.
	— Не разбираш. Родствениците ми не би трябвало да лудуват открито в морето, още по-малко денем, от страх от Събирачите.
	— Възможно ли е Събирачите да са дошли и да са си заминали? — попита Джъп със свито сърце.
	— Ако бяха, келпитата нямаше да се веселят така, и то посред бял ден.
	Щом хвърлиха котва, нещата станаха по-ясни. С келпитата имаше и няколко двукраки същества, махаха им като обезумели.
	— Но това са… джуджета — прошепна Джъп плахо, не смееше да се надява на нещо повече.
	Но не дочака да пуснат трапа — хвърли въже през борда и пъргаво се спусна по него. Зацапа във водата и по жълтия пясък.
	Спуррал полетя в прегръдката му.
	Следващите няколко часа бяха пълни с разгорещени обяснения и съживено приятелство, за орки, както и за келпита. В един момент Хаскеер закрачи към двете джуджета, плесна сърдечно Спуррал по гърба и избоботи:
	— Бравос! Знаех си аз, че ще те намерим.
	И си тръгна.
	Джъп зяпна след него.
	— Може пък и да не е толкова лош в края на краищата — каза Спуррал.
	Хаскеер спря пред Страк и изсумтя:
	— Можем ли _вече_ да се махаме оттука?
	— При първа възможност.
	— Добре. Кераган почва да ми изглежда наистина добър свят в сравнение с някои места, на които бяхме.
	— Мм, да, прав си. Обаче последния път звездите не ни отведоха там. Трябва да решим този проблем.
	— Може да си сбъркал нещо, Страк.
	— Ако е така, значи съм бъркал непрекъснато.
	— И как ще се оправим сега?
	— Не знам. Може би…
	— Извинете — прекъсна го Спуррал, — но какво ще правим с тези джуджета? — И махна към джуджетата от острова, които седяха посърнали встрани от всички други.
	— Какво да правим? — намръщи се Хаскеер.
	— Трябва да ги върнем в дома им. На острова.
	— Мамка му, не може ли да го направи някой друг?
	— Кой? Келпитата не са мореходна раса. А дори да смятат, че ще се оправят с кораб, кой ще им го управлява, като си отидем?
	— Тя е права — каза Койла.
	— Да — съгласи се Страк. — Връщаме ги. После ще мислим за звездите.
	— Но тази нощ няма да мислим за тях — обяви Спуррал. — Келпитата вдигат празненство за всички ни, а те много си падат по празненствата, мога да ви уверя.
	— И за да стане малко по-пикантно — добави Койла, — имам едно нещичко тука. Намерих го в капитанската каюта. Не го споменах досега, за да ви изненадам.
	Извади малка черна кесийка, разхлаби връзките й и изсипа малко от съдържанието й в шепата си.
	Всички моментално познаха розовите кристалчета.
	— Пелуцид! — На Хаскеер само дето не му потекоха лигите.
	Койла бързо затвори шепата си.
	— Но само с разрешението на нашия капитан, разбира се.
	— Какво ще кажеш, Страк? — попита Спуррал. — Заслужаваме ли малко да поотпуснем след всичко, което преживяхме?
	— Случвало се е кристалите да ни довеждат до лош край — отвърна той строго. Но след миг усмивката му пропука строгостта. — Но не мисля, че този път ще е така.


	25.

	Празненството беше добро. Трябваше да е било, защото повечето празнуващи така и не можаха да го запомнят.
	Имаше много пиене, пируване, хвалби и безумен кикот. Последното се дължеше на пелуцида, който обви ставащото в сънлива пъстроцветна мъгла.
	Върховният миг — за Уийм, ако не за някой друг — дойде, когато новобранецът, трезвен и необлагодетелстван от кристала в този критичен момент, най-неочаквано дойде при тях.
	— Вижте какво намерих на кораба!
	— К’во викаш? — изломоти Хаскеер. Очите му бяха почервенели.
	— Ами разтърсих се… И си намерих _това_!
	— К’во е т’ва? — изфъфли Хаскеер.
	— _Лютня!_ Трябва да е таласъмска. Изобщо не мислех, че тези същества може да обичат музика! Почти същата е като онази, с която бях свикнал, тъй че си помислих да…
	— Уф! Говори ясно. И по-бавно.
	— А. Да. Намерих тази лютня. — Вдигна я високо и я размаха. — Мога отново да пея баладите си.
	— Ако можех да стана, щях да те убия.
	— Значи не искате да ви попея?
	После някои разправяха, че Уийм хукнал да бяга, а Хаскеер го преследвал пълзешком.
	Доста махмурлук имаше на заранта, а на Даллог му се поотвори работа да превърже някои дребни рани, получени по време на лудориите. Но дружината беше свикнала да се съвзема бързо след веселба, а натапянето в хладката солена вода, доброволно или не, отрезви повечето.
	Колкото и да горяха всички от нетърпение да си тръгнат, келпитата настояха за дълга прощална церемония, с много дърдорене и безкрайни наздравици. Макар че Страк нареди последните да са само с кокосово мляко и никакъв алкохол.
	Най-сетне отплаваха — малко преди пладне.
	Пътуването до острова на джуджетата мина без произшествия, което поне даде възможност на дружината да се съвземе напълно. Единственият намусен, съвсем очаквано, беше Стендивън, който продължаваше да седи умислен настрана от другите, когато не дебнеше по стъпките на Страк.
	Пристигането им предизвика известна паника — островитяните решиха, че появата на тримачтов кораб означава ново посещение на Събирачи. След като това недоразумение се оправи и джуджетата проумяха, че търговците на роби са надвити, последваха сцени на буйна радост. Върколаците, на които им бе дошло до гуша от празненства, стискаха сърдито зъби.
	При първа възможност Страк и командирите му се измъкнаха настрани. Пепърдайн ги придружи, а Стендивън се помъкна след тях като куче. Заизкачваха се към долните тераси на един от загасналите вулкани.
	Страк огледа околността.
	— Струва ми се подходящо да напуснем този свят оттам, където влязохме в него.
	— То пък един свят — подхвърли Хаскеер.
	— О, не знам — рече Койла. — Само го погледни. Има и много по-лоши места.
	— Да върви по дяволите. Искам да се върна на Кераган.
	— Допускаме, че _можем_ да се върнем. Искам да кажа, че не се канехме да дойдем тук.
	— Помните ли какво казаха келпите? — припомни им Спуррал. — За това, че имало острови, заселени от орки? Ако звездите те провалят, сигурно бихме могли да се устроим тук. Може би дори да си намерим необитаем остров и…
	— Забравяш нещо — прекъсна я Страк. — Някои от нас си имат жени и деца в Кераган.
	— Извинявай, не помислих. Но… и не ме разбирайте погрешно: трябва да има резервен план, ако звездите не ви отведат у дома.
	— Но няма как да го разберем, преди да ги пробваме — напомни Койла. — И ако ни отведат някъде другаде вместо на Кераган, какъв е шансът да ни върнат тук?
	— Тя има право, Страк — прецени Даллог. — Това, което всъщност трябва да решим, е дали се опитваме да използваме звездите, или не.
	— Знам. И мен ме измъчва същият въпрос. Но инстинктът ми казва да _опитаме_. Искам да направя всичко, което мога, за да се върна в Кераган.
	— Разбирам те — заяви Джъп.
	— Аз съм за — отсече Хаскеер.
	— Мисля, че може и да си прав, че нещо бъркам, Хаскеер — призна Страк. — Може да не съм ги сглобил правилно.
	— Нищо чудно, след като бързахме толкова — каза Койла.
	— А смяташ ли, че този път ще ги сглобиш правилно, Страк? — обади се Стендивън.
	— Теб пък какво те засяга? — изръмжа Хаскеер.
	— Просто исках да съм сигурен, че този път ще го направим добре.
	— Ще го _направим_? Какво те кара да мислиш, че и вие сте включени?
	— Не може просто да ни оставите тук!
	— Защо не? Да не сме ви майки!?
	— Това вече сме го обсъждали — отсече Страк. — Вече казахме, че ще върнем хората в Марас-Дантия. Дадох думата си.
	— Бебегледачки ли станахме вече? — изръмжа Хаскеер.
	— Без повече спорове. Решено е.
	— Съжалявам, че се налага да попитам — намеси се Джъп, — но какво става с мен и Спуррал?
	— Казахме, че ще сте добре дошли на Кераган — отвърна Койла.
	— Да, и сме ви благодарни — каза Спуррал. — Но с цялото ни уважение, не знам дали искаме да прекараме остатъка от живота си в свят на орки.
	— И не сте премислили за Марас-Дантия? Не искате ли да се върнете там?
	Джъп и Спуррал се спогледаха. И поклатиха глави.
	— Защо да не могат да останат тук? — попита ядосано Хаскеер. — Тук има цял куп джуджета.
	— Този свят не е на джуджетата — обясни му Спуррал като на малко дете. — Това е… сметище.
	— Да се спрем на това, за което се разбрахме — реши Страк. Посочи Пепърдайн и Стендивън. — Връщаме тези двамата където ги намерихме, в Марас-Дантия. Джъп и Спуррал могат да дойдат с нас на Кераган.
	— А после какво? — попита Джъп. — За мен и Спуррал имам предвид.
	— Можем да се опитаме да проумеем звездите и амулета. Може би…
	— Може би ще намерим начин да ги пратим на някой свят на джуджета? — довърши Койла. — Малко вероятно е, Страк. Ами ако…
	— Можеш ли да измислиш нещо по-добро?
	— Не.
	— Тогава няма друга възможност.
	— Всичко това е много съмнително, щом няма как да знаем действат ли звездите — каза Пепърдайн. — Няма смисъл да се въртим в кръг.
	Страк кимна.
	— Прав си. Всички трябва да охладим малко страстите, а аз трябва да помисля. Ще пробваме звездите, но по-късно, след като ги поразгледам, а вие се успокоите. Някакви възражения?
	Възражения нямаше.


	Всички се разпръснаха и Койла и Пепърдайн останаха сами.
	— Странно е — отбеляза той.
	— Да не си насред тълпата, нали?
	— Да. И е приятно всъщност.
	— Можем да го удължим.
	— Как?
	— Тези вулкани трябва да гъмжат от пещери. А и гледката отгоре сигурно е страхотна. Нещо против да поразгледаме?
	— Нищо.
	Изкачването бе съвсем леко. Скоро намериха усамотена пещера, влязоха и седнаха близо до входа.
	Пепърдайн въздъхна доволно.
	— Колко приятно и прохладно е тук.
	— Казах ти, че ще е хубаво.
	— Най-хубавото му е, че имам възможност да бъда малко с теб. Разбираш, без някой да иска да му донесеш нещо или да се опитва да ни убие.
	Тя се усмихна.
	— Аз пък имам нещо, което би трябвало да направи нещата още по-приятни. — Извади от джоба си малката черна кесийка. — Запазих малко.
	— Кристалчета ли?
	— Да. Забелязах, че снощи не си взе.
	— Никога не съм взимал. Чувал съм за тях, разбира се, но никога не съм изпитвал нужда да…
	— Не е нещо, от което да имаш нужда; просто е приятно от време на време. Можеш да опиташ. — Тя започна да пълни една глинена лула. — Стига да искаш, разбира се.
	— Защо не? И по-добре да го направя, без да ме гледа цяла тълпа, като ми е за първи път.
	Тя разпали лулата, дръпна и му я подаде. Усетиха ефекта почти моментално.
	След малко Койла попита:
	— Как е?
	— Не както си го представях.
	— Хубаво ли е, или лошо?
	— Размеква те. Отпуска. — Дръпна още веднъж от лулата, задържа, издиша. — Тъй че… да. Мм. Тоест… _даа_… хубаво.
	— _Лицето ти!_ — Тя се разкикоти.
	— Какво му е?
	— Просто изглежда смешно.
	— Ти си смешна. — После се улови, че и той се кикоти.
	Смяха се, докато не се проснаха безпомощни на земята.
	Светът заглъхна, обзе ги безметежно спокойствие. Лежаха, зяпнали свода на пещерата, възхитени от шарките, които слънчевата светлина оставяше по мекия камък.
	Най-сетне Койла каза:
	— След този ден…
	— Да?
	— Май няма да можем да се виждаме повече.
	— Опитвах се да избия това от мислите си.
	— И аз. Но все се връща.
	— Не забравяй. Ако Страк не успее да накара звездите да се държат прилично, можеш да останеш с мен. Някъде.
	— Познавам Страк. Все някак ще ги накара да действат. Дори да му струва сто опита. Упорит е.
	— Сто различни свята като онези, които видяхме? Непоносимо е да си го помисля дори.
	— Но ако все пак ги накара да действат? Ти ще си в Марас-Дантия, а аз — в Кераган. — Извърна глава и го погледна. — Ще ми липсваш. Беше добър другар по оръжие.
	— Казано от орк? Предполагам, че е голям комплимент.
	— Така е. Бием се добре заедно. Това е важно за моята раса. Особено за…
	— За какво?
	— Нищо. Езикът ми се развърза. От кристалите е.
	— Така ли?
	— Би ли направил нещо за мен, Джоуд?
	— Какво?
	— Почеши ме по гърба. Адски ме сърби в тази жега.
	Разсмяха се.
	— Разбира се — отвърна той. — Дай го тук.
	Тя се обърна и Джоуд започна да я чеше.
	— Мм, хубаво е. Това не е нещо, което можеш да поискаш от всеки, знаеш ли.
	— Поласкан съм.
	— Малко по-високо. Да, там. Аххх. Приятно.
	Чесането премина в нежно разтриване. Разтриването — в милувки. Тя се обърна към него.
	Целунаха се.


	26.

	Страк излезе от дългата къща, предоставена му от джуджето старейшина, на свечеряване. Беше заповядал дружината да се събере на брега, готови за онова, което се надяваше да е първият скок — до Марас-Дантия. Оказа се обаче, че не всички са налице.
	— Къде е Койла? — попита той.
	— Нямам представа — отвърна Джъп. — Пепърдайн и Стендивън също ги няма.
	— Копнеех да чуя тези думи — рече Хаскеер.
	— Не започвай пак — сряза го Страк.
	— Ако тия двамата вземат, че останат тука, няма да е голяма загуба.
	— Но Койла никога не отсъства на проверките.
	— Честно казано, не мисля, че някой я е виждал, откакто всички бяхме заедно — каза Джъп. — Може да не знае за заповедта ти да сме тук сега.
	— Някой да е виждал Койла наскоро? — запита Страк. Никой не отговори. — Джъп, започвай проверката. Ако не се появи, докато свършиш, ще пратя група за търсене.
	Джъп кимна и започна да преглежда редиците.
	Недалече от тях, от другата страна на вулкана, Койла и Пепърдайн слизаха от пещерата. Завиха по тясната пътека и видяха брега.
	— Проклятие! — изруга тя. — Страк е събрал дружината. Сигурно се приготвят за тръгване. Ще ме убие, ако изтърва проверката. Хайде!
	— Чакай!
	— Какво има?
	— Там, долу. — Той посочи към брега. — Това е Стендивън.
	— Защо седи там, по дяволите?
	— Кой знае? Много странно се държи напоследък.
	— Знаеш ли, Джоуд, това може да се окаже златна възможност да се отървеш от него.
	— Какво, да го оставя тук?
	— Не го ли заслужава?
	— Е, да. Но… Не, не мога да направя това.
	— Сериозно?
	— Не. В смисъл, как бих могъл да го натрапя на тези невинни джуджета?
	Тя се засмя.
	— Точно това най харесвам у теб, Джоуд. Имаш ценности. Дори когато ги хабиш заради един плъх като Стендивън.
	— Ти върви при дружината. Аз ще ида да го доведа.
	— Не се бави. Някои биха искали да ви оставим тук.
	— Страк би ли позволил това?
	— Не ме гледай така притеснено. Разбира се, че не би го направил. Просто не го карай да чака.
	— Ще го влача, ако се наложи.
	— Добре. Ей, преди да си тръгнал. — Наведе се и го целуна. После двамата затичаха в противоположни посоки.
	Стендивън седеше и хвърляше камъчета във вълните. Пепърдайн стигна до него задъхан.
	— Какво правиш тук?
	— Нищо.
	— Дружината се е събрала на брега. Мисля, че се готвят да тръгват.
	— И какво?
	— Как какво? Да не искаш да останеш тук?
	— Има ли значение къде ще сме?
	— Полудял ли си? Страк ще ни върне у дома.
	— Може би ще се _опита_.
	— Страх те е от прехвърлянето, така ли?
	Стендивън кипна.
	— Как смееш да намекваш…
	— О, я стига. Нещо не виждам да си се доказал като герой. А и е нормално да те е страх. И мен ме е страх, честно.
	— Не ме е страх.
	— Тогава какво?
	— Да предположим, че все пак ни върне. Няма да сме по-добре. Хамрик отново ще тръгне по дирите ни, а Страк ще си има инструментумите.
	— Уф, пак ли?!
	— Какво искаш да кажеш?
	— Звездите. Обсебен си от тях. Можем все някак да се оправим с Хамрик, но ти трябва да имаш звездите. Има ли граници алчността ти?
	— Не е алчност.
	— Тогава какво е?
	— Просто си мисля… Мисля, че за тях ще е по-добре да са при мен.
	— За инструментумите ще е по-добре да са при теб? — повтори Пепърдайн невярващо.
	Стендивън кимна.
	— Ти си полудял!
	— Трудно е да се обясни. Аз…
	— Изобщо не се опитвай. Нямаме време за бълнуванията ти. Ставай.
	Стендивън не помръдна от мястото си.
	— Ако не отидем при дружината веднага — предупреди го Пепърдайн, — ще прекараме остатъка от живота си тук.
	— Мен ме устройва. Но пък ти няма да си с оная женска, нали?
	— Какво?!
	— Сближихте се с нея, а? Но трябва да внимаваш. На другите не им харесва. Страк определено не е очарован. Не мислиш ли, че той самият би могъл да има амбиции в тази насока? В края на краищата…
	— О, я млъквай! — Пепърдайн награби някогашния си господар и го вдигна.
	— Махни си мръсните ръце от мен…
	Пепърдайн го удари с юмрук в слънчевия сплит, силно. Стендивън се преви и изохка. Пепърдайн го хвана под мишниците и го повлече по пясъка.
	Джъп тъкмо свършваше проверката, когато се появи Койла. Беше останала без дъх.
	— Къде беше? — попита Страк намръщено.
	— Извинявай… Не знаех… че трябва… да сме тук.
	— Щеше да знаеш, ако беше стояла наблизо. Къде беше?
	— Просто… на разходка.
	Това й спечели няколко странни погледа.
	— Цветенца ли бра? — подсмихна се Хаскеер.
	Койла го изгледа ядосано.
	— Погледнах за последен път острова. Някакъв проблем да имаш?
	Хаскеер сви рамене.
	— Виждала ли си човеците? — попита Страк.
	— Джоуд и Стендивън ли?
	— Да знаеш някои други да се мъкнат с нас?
	— О, добре. Не. Ъъ, да.
	— Кое от двете?
	— Видях ги ей там. Идват.
	— Те да побързат, че…
	— Ето ги! — извика един от ветераните.
	Двамата човеци се появиха, бързаха към тях. Стендивън накуцваше и изглеждаше унил.
	— Съжалявам, Страк — каза задъхано Пепърдайн.
	— Е, да тръгваме, а? — Страк бавно огледа изпълнените с очакване и с безпокойство лица и извади инструментумите и амулета.
	— Пробвай този път да ги нагласиш правилно — измърмори Хаскеер.
	Страк го изгледа убийствено.
	— Цял ден проучвах знаците. Ще стане както трябва. — Започна да намества звездите.
	Всички се струпаха около него и загледаха. Страк сглоби грижливо всички реликви освен една.
	— Добре. Готови…
	Койла и Пепърдайн се спогледаха крадешком. Джъп и Спуррал се хванаха за ръце. Даллог окуражително стисна треперещото рамо на Уийм. Изражението на Стендивън напомняше за хванат в капан плъх. Всички се напрегнаха.
	Страк огледа петата звезда.
	Изведнъж се разнесоха викове и писъци. Джуджетата се пръскаха в паника по брега. Поводът за ужаса им се оказа кораб, появил се, без някой от дружината да го забележи.
	— А, мамка му! — изруга Хаскеер. — Не пак!
	Страк задържа ръката си.
	— Щракни я де! — подкани го Хаскеер.
	Страк прибра петата звезда в кесията си.
	— Какво правиш?!
	— Имаме си гости. — Страк кимна към кораба.
	— Искаш да кажеш, че _джуджетата_ си имат.
	— Не изоставяме приятели.
	— В името на всички богове, Страк!
	— Няма да тръгнем. Не и преди да разберем какво е това.
	— Познахте ли кораба? — попита Пепърдайн. — Същата сган, която ни нападна преди.
	— Спомни си какво направиха последния път, Страк — предупреди Койла. — Имат силна магия.
	— Все пак не искате ли да разберем кои са? — отвърна той спокойно.
	— Не! — извика Хаскеер възмутено.
	— Само защото искаш да се скатаеш от битка… — почна Койла.
	Хаскеер настръхна.
	— Ти кого обвиняваш в…
	— Спрете! — изръмжа Страк. — Не е сега моментът. — Прибра звездите и пъхна амулета под ризата си.
	Калгек дойде при тях на бегом. Запъти се право към Спуррал.
	— Те ли са? Върнаха ли се?
	— Събирачите ли? Не, не са те. Знаеш, че не може да са те. Но са също толкова опасни, макар и по друг начин. Бягайте по-далеч от брега.
	— Другите вече бягат. Аз искам да се бия.
	— Не, Калгек. Изправени сме пред нещо твърде силно.
	— Тогава защо не използваме катапултите?
	— Ама разбира се! — възкликна Койла. — Катапултите, Страк?
	— Добра идея. Да се качваме горе.
	Дружината се завтече нагоре по пътеката към скалната издатина. Всички освен Стендивън, който се измъкна в суматохата.
	Стигнаха до катапултите и започнаха да ги зареждат с бързина и ловкост, натрупана от дълъг опит.
	— Не знаем докъде може да стигне магията им — каза Даллог. — Може да се окажем неподвижни мишени тук.
	— Всички оръжия си имат предел — напомни му Страк.
	— Дори и магическите?
	Страк се направи, че не го е чул, и продължи да реве заповеди.
	Корабът наближи и Върколаците пуснаха първия залп от тежки камъни. Всички паднаха встрани от целта, но вдигнаха големи пръски, които заляха палубата. Вторият залп беше прицелен по-добре.
	Един камък удари борда и изкърти голям отсек от перилото. След секунди друг улучи една от мачтите и едва не я събори. Западаха реи и платна.
	От кораба излетя кървавочервена пращяща мълния и пръсна на парчета един от катапултите. Орките отхвърчаха назад от ударната вълна.
	— Загуби? — ревна от другия край Страк.
	— Нищо сериозно! — изрева Даллог в отговор.
	Катапултите изхвърлиха нов порой камъни, но всички пропуснаха целта — някои паднаха много близо, други прелетяха над кораба и плеснаха във водата от другата му страна.
	Този път отговорът от кораба беше друг. Това, което изригна от него, бе като шарка, подобна на вълни по езеро, само че се движеше във въздуха. Напредваше бързо като мълнията, но не толкова бързо, че на Върколаците да не им остане време да залегнат. Вълните — преливаха от черно в бляскаво синьо — пометоха всички катапулти и ги пръснаха на трески с оглушителен трясък.
	— Да бе, всяко оръжие си имало предел и обхват — изръмжа недоволно Хаскеер.
	Койла посочи.
	— Вижте! Слизат на брега!
	Към пясъчната ивица се приближаваше малка флотилия лодки.
	— Време е за бой или за бягство — заяви Страк.
	— Ние не бягаме — напомни му Койла. — Никога.
	— Тогава да ги посрещнем, а?
	Нададе боец вик и се втурна надолу. Всички го последваха.


	27.

	Ако Върколаците си мислеха, че ще влязат в обикновен бой, много бързо бяха разочаровани.
	Още преди лодките да стигнат до брега, многорасовите им екипажи откриха огън. Засвяткаха многоцветни лъчи енергия. Мълнии заудряха пясъка, изравяха дълбоки кратери. Първите изстрели като че ли бяха само за прицелване. Следващият залп изригна много по-близо до дружината.
	По заповед на Страк всички се скриха зад големите скали над брега.
	Върколаците отвърнаха със стрели, някои — запалени. Бяха като сламки срещу ураган. Някои се пръснаха от пронизващите въздуха енергийни лъчи. Други просто се изпариха, преди да са стигнали до целта си. Орките видяха, че е заради някакъв почти невидим енергиен щит, който искреше около съществата.
	— Не можем да ги достигнем — викна Койла.
	— Както върви, ще ни избият — предупреди Даллог. — Какво ще правим, Страк?
	— Може би ще имаме повече късмет в ръкопашен бой.
	— Мечти — изръмжа Хаскеер. — Тези магьосници са твърде силни. Вади звездите и ни разкарай оттук.
	— Не. Дори и да исках, дружината е разпръсната по брега. Ще оставим половината отряд.
	— Идват! — извика Койла.
	Десетина нападатели се приближаваха към тях. Водеше ги Пелли Мадаяр. Зад нея тежко пристъпваше пъстра група от древни раси.
	— Има два скапани таласъма! — възкликна Хаскеер.
	— Трябваше да се сетим, че онези кучи синове може да имат нещо общо с това — изръмжа Джъп.
	Настъпващата група продължаваше да засипва брега с магическите си лъчи.
	— Готови за бой! — заповяда Страк.
	На десетина крачки от тях Пелли Мадаяр вдигна ръка. Групата спря, обстрелът — също.
	— Не е нужно да правим това, Страк! — извика тя.
	— А бе тая откъде ти знае името? — възкликна Койла. Кой знае защо, това й се стори особено притеснително.
	По гърба на Страк пробягаха ледени тръпки. Той тръсна глава, излезе иззад скалата и пристъпи напред.
	— Откъде ми знаеш името?
	— Защо не? Ти как знаеш моето.
	— Ти сама си го каза. Откъде си откраднала името ми?
	— Знаем доста неща за теб, Страк, и за отряда ти. Знаем и за онова, което сте преживели в миналото.
	— Кои сте вие? Какво искате?
	— Не сме ваши врагове, каквото и да си мислите. Знаеш какво искаме. Инструментумите, само тях.
	— _Само?_
	— Можете да си спестите излишни неприятности по най-простия начин. Просто ни ги предай.
	— Как не!
	— Нямате право на тях.
	— А вие имате?
	— Морално… да.
	— Доста претенциозно от устата на някои, които току-що се опитаха да ни избият.
	— Не сме се опитвали. Виж, ако сте загрижени, че като ни предадете реликвите, ще останете завинаги затворени тук, недейте. Навярно бих могла да уредя да се върнете на родния си свят.
	— „Бих могла“? Не ми звучи особено обещаващо.
	— Трябва да се посъветвам с по-висша власт.
	— Това е моята по-висша власт — отвърна Страк и вдигна меча си. — И тя казва _не_.
	— Бъди разумен. Това, което видяхте току-що, е само късче от силата, която владеем. Ако насочим срещу вас цялата си мощ, няма да имате никакъв шанс.
	— Готови сме да поемем риска.
	Пелли въздъхна.
	— Това е толкова безсмислено… Защо държите толкова да похабите живота си заради… — Замълча, чула сякаш някакъв глас, недоловим за никой друг. После се обърна към морето.
	Към брега се приближаваше малка армада.
	Всички същества с Пелли се обърнаха и се загледаха натам, без страх, че излагат гърбовете си на Върколаците. Дружината също зяпна.
	— Това място е фрашкано като курвенски бардак на заплата — измърмори Хаскеер.
	Появата на корабите явно бе изненадала странниците също толкова, колкото и орките.
	Почувствал се буквално пренебрегнат, Страк се отдръпна при дружината си.
	— Кои са сега пък тия, по дяволите? — възкликна Койла.
	— Не знам. Още Събирачи?
	— Не — каза Пепърдайн. — Определено не са Събирачи. Вижте!
	Един от петте кораба влизаше в бой с кораба на странниците. Бой с магия. Двата кораба се обстрелваха с ярки мълнии.
	Забравили за Върколаците, Пелли и пъстрата й група затичаха към водата, като обстрелваха армадата със своите лъчи.
	— Какво става, мамка му? — попита намръщено Хаскеер.
	— Май нашите врагове си имат врагове — отвърна Страк.
	— Което щеше да е чудесно, стига враговете на нашите врагове да не бяха и наши — изтъкна Джъп.
	— За какво говориш, по дяволите?
	— Виж онзи кораб там, дето се приближава към брега. Забелязваш ли някой да стои на носа дръзко като говно на припек?
	— М-да — рече Хаскеер.
	— Дженеста — прошепна Койла.


	28.

	— Мислех, че звездите са невероятна рядкост — рече Койла, — но май всички тука си имат.
	— Или може би просто се _натъкнахме_ на всички, които си имат — вметна Пепърдайн.
	Магическата битка се вихреше. Новодошлите бяха спуснали лодки и стоварваха бойци в плитката вода — предимно верни на Дженеста човеци, но имаше и зомбита от личната й гвардия. Самата Дженеста, вече на брега, крачеше с величествена походка по пясъка и общо взето се сражаваше с една ръка. И предвид мощта на враговете се справяше завидно добре.
	Страк бързо прецени, че щом не могат да се бият с магията на странниците, могат поне да ударят армията на Дженеста. След като тъй или иначе нямаше накъде да бягат, можеха поне да поизбият малко врагове.
	Отначало тръгна добре. Врязаха се в боя и се отчетоха добре — извадиха от строя немалко бойци и насякоха на късове няколко немрящи. Но много скоро пороят магически лъчи ги принуди да се оттеглят. Страк не беше единственият, който си помисли, че колкото и зла да е магията, нито една от двете страни всъщност не се опитва сериозно да ги избие.
	Дружината бързо се отдръпна зад укритията на скалите.
	— Звездите! — замоли го Хаскеер. — Използвай ги! Веднага!
	— Чакай! — отсече Страк. — Койла! Всички ли са тук?
	— Не. Липсват Даллог, Уийм и още двама новобранци.
	— Както винаги — простена Хаскеер.
	— Ще ида да ги потърся — реши Страк.
	— Ще дойда с тебе — каза Койла. — Не, няма да спорим. Някой трябва да ти пази гърба.
	— Добре.
	— И аз — заяви Пепърдайн.
	— Не.
	— Ще ме спреш ли?
	— Ако потрябва. Но е по-добре да останеш тук и да помогнеш да държим позицията.
	— Но…
	— Направи го, Джоуд — отсече Койла. — Аз… ще се оправим.
	— Ако ще ходите, не е зле да побързате — изръмжа Хаскеер.
	Затичаха към мелето.
	Чародейството се вихреше по-надолу по брега, край водата. Но войниците и немрящите все пак бяха сериозно препятствие.
	Страк и Койла засякоха, замушкаха, запробиваха си с яростен бой път през тях. Налагаше се на моменти да залягат, за да избегнат разсеяли се огнени лъчи. Някои от ордата на Дженеста нямаха този късмет.
	— Ето ги! — извика Койла.
	Даллог и двама от новобранците бавно отстъпваха пред натиска на неколцина войници.
	Койла и Страк с бой продължиха към тях.
	Оръжията им скоро обърнаха битката и човеците се разбягаха.
	— Къде е Уийм? — попита задъхано Страк.
	— Там! — Даллог посочи.
	Уийм отчаяно се мъчеше да удържи срещу две зомбита. Новият му инструмент бе затегнат на гърба му и той като че ли повече се притесняваше за него, отколкото за себе си.
	— Ще го измъкна — каза Страк.
	— Идваме с теб! — отвърнаха в хор Койла и Даллог.
	— Не! Не искам дружината да се пръска отново. Връщайте се при другите. Веднага!
	Те тръгнаха с неохота. Той се вряза отново в боя.
	Койла, Даллог и двамата младоци ги чакаше толкова тежък път назад, колкото беше за нея и Страк на идване. Войниците на Дженеста бяха сякаш навсякъде. Накрая все пак пооредяха и Койла попита:
	— Ще се справите ли сами нататък, Даллог?
	— Разбира се.
	— Отведи ги.
	— А ти?
	— Отивам при Страк.
	— Но той каза…
	— Просто върни тези двамата, ясно? — Тя се обърна и затича.
	Страк налетя отзад на едно от зомбитата и го прониза. Съществото почти не реагира и той се захвана да го сече, все едно събаря дърво. След секунди останалото без ръце създание заподскача на единствения си оцелял крак и рухна. Страк обезглави и второто зомби и главата се затъркаля по просмукания с кръв пясък.
	— Радвам се да те видя, капитане — изпъшка Уийм.
	— Ще те измъкна оттук. Стой ми отляво.
	В същия миг дотича Койла.
	— Казах ти да… — почна Страк.
	— Няма да се оправите без мен — отвърна тя. — Някой трябва да ви прикрива.
	— Добре. Да тръгваме.
	Отново бяха принудени да си пробиват път с бой. Заради многобройните противници се наложи да заобиколят и да минат покрай една голяма скала.
	Едва по-късно Страк си помисли, че може би всъщност нарочно са ги насочвали натам.
	Защото иззад скалата излезе Дженеста.
	Тримата заковаха на място.
	— Бягай, Уийм! — извика жално Койла. — Махни се оттук!
	Младокът побягна.
	Дженеста се изсмя злобно.
	— Май не _всички_ орки са толкова безстрашни.
	Страк и Койла връхлетяха срещу нея като един.
	Тя направи бърз жест и двамата замръзнаха насред крачка, вкаменени като статуи.
	Странно, битката сякаш също беше замряла. Или поне шумът и гледката пред очите им. Или беше от магията на Дженеста, или слугите й се бяха отдръпнали, за да подсилят подозрението, че случилото се е нагласено.
	— След като вече сте ми толкова милички и кротки — заговори Дженеста, — можем да проведем един цивилизован разговор.
	Страк и Койла бяха безпомощни. Мъчеха се да се задвижат или поне да издадат някакъв звук, но напразно.
	— Като казвам разговор, това не означава, че ще участвате в него. Всъщност, Страк, довела съм тук едно лице, което те познава. Или те познаваше. — Щракна с пръсти.
	Две от зомбитата излязоха тежко иззад скалата.
	Водеха Тирзарр.
	Женската на Страк не издаде с нищо, че го е познала. Изглеждаше съвсем здрава, ако не се брояха няколкото отока по лицето, но сякаш бе в транс.
	— Изненадан ли си? — присмя му се Дженеста. — Знаех си, че ще те изненадам. Е, тя не е напълно немряща като слугите ми. Тя е… да речем, в стадия преди това, и може или да стане зомби, или да се върне в състоянието, в което бе преди. Ти решаваш.
	Въпреки всичките си усилия Страк беше безсилен да преодолее магията на Дженеста.
	— Чу предложението ми — продължи тя. — Ще освободя жена ти, ако ти и дружината ти ми се предадете. Само орките — другите, които мъкнете с вас, не ме интересуват. Направи го, Страк, и не само ще освободиш Тирзарр, но също тъй ще станеш част от едно великолепно начинание. Върколаците ще образуват ядрото на моята армия от зомбита орки. Страхотно съчетание, нали? Безусловно подчинение, съчетано с вашите ненадминати бойни умения и груба сила. Огромно подобрение спрямо това, с което разполагам сега. — Махна небрежно към зомбитата. — Само си го представи, Страк. Ще можеш да се сражаваш и да завладяваш, колкото иска черната ти душа. Не само в един свят, а в много. Във _всички_. Щом инструментумите започнат да се правят масово… О, да. Точно така се озовах тук. Копирах твоите. И след като вече знам, че съм го усъвършенствала, мога да започна да изграждам армия от напълно покорни орки, за да завладея… ами, всичко всъщност. Както и да е, това е предложението. Ще прекъсна връзките, които те задържат, за да можеш да ми дадеш отговора си. Едно движение и отново ще станеш безпомощен. — И махна отново с ръка.
	Въпреки гнева и болката Страк успя да се сдържи да не скочи към гърлото й. Знаеше, че ще е напразно, а и трябваше да печели време. Стига да имаше. Запази омразата за думите си:
	— Вмирисана кучко! Какво си направила на Тирзарр? А децата ни? Къде са?
	— Не очакваш да ти кажа, нали? Твоите изтърсаци не са проблемът. Женската ти или дружината. Какъв е отговорът ти?
	— Не мога да се съглася. Не и от името на другите. Те се бориха упорито за свободата си. Не мога аз да ги накарам да я загубят.
	— Тогава жена ти става безмозъчна робиня. Може би всъщност ще ти _хареса_ да си имаш безмозъчна робиня за жена. Сигурно разбираш, че си има някои предимства. Така ли е, Страк?
	— Само да се изправиш срещу мен в честен двубой…
	Тя избухна в смях.
	— О, _моля те_! Какво значи честност? Но щом държиш на двубой… — Страк я гледаше втренчено. — Значи нека е двубой — продължи Дженеста. — Ако моят боец спечели, ти отстъпваш. Е, всъщност ще си мъртъв, но все пак ще си признал поражението си. Ако спечелиш, ще можеш да си върнеш жената, почти като нова.
	Койла напразно се мъчеше да разкъса невидимите връзки.
	— Кой е боецът ти? — попита Страк.
	— Не го ли виждаш? Стои точно до мен.
	— Тирзарр?! Няма да го направя. Тя също.
	— Сигурен ли си? — Дженеста махна на Тирзарр.
	Тя сякаш оживя, но не съвсем.
	— Бий се с него — заповяда й Дженеста. — До смърт. — И й подаде меч.
	Тя го грабна и закрачи към Страк. За миг той остана вцепенен, не можеше да повярва на очите си. След това се наложи да отскочи, за да избегне свистящото острие.
	И двубоят започна. Всеки удар на Страк беше отбиващ. Всеки удар на Тирзарр целеше да го убие.
	Ставаше отчайващо. Трябваше да вземе решение. Някакво решение. Боеше се, че инстинктът му ще надделее и че — ще не ще — ще посече Тирзарр.
	Изведнъж се появи Уийм — изскочи иззад скалата. И от всичките възможности за нападение избра онази, за която Страк така и нямаше да се сети.
	Хвърли по Дженеста камък. Удари я в рамото и тя извика, повече от наранена гордост, отколкото от болка.
	Изненадата наруши концентрацията й и отслаби психическата сила, която бе впрегнала, за да задържи магията си.
	Койла се размрази. Тирзарр спря, ръцете й увиснаха и тя пусна меча на земята. Сякаш се беше върнала отново в транса си.
	Койла сграбчи Страк и го задърпа да бягат. Отначало той се възпротиви, искаше да отиде при Тирзарр, но след миг осъзна, че е безнадеждно, и се остави Койла и Уийм да го поведат.
	Затичаха. Нещо като мълния изтрещя зад тях, но мина високо над главите им.
	Боят беше почти затихнал и макар да срещнаха съпротива, стигнаха при другите невредими.
	Бързо разказаха на дружината за станалото. Повечето изслушаха новината онемели.
	— Отведи ни на Кераган, Страк — каза Койла. — Ще съберем армия, ще се върнем тук и ще изритаме Дженеста толкова здраво в задника, че…
	— Не знаем дали звездите ще ни отведат там. Но има и нещо още по-лошо.
	— Какво може да е по-лошо? — Ледена буца стегна стомаха й.
	— Не разбираш ли? Дженеста вече е била там, щом е довела Тирзарр. А Тирзарр не би дошла тук по своя воля. Никой орк не би го направил. Сигурно са се били. Не бих изключил Дженеста да е помела всички орки, ако е имала възможност. Койла… ние дори не знаем дали Кераган все още съществува.



	Stan Nicholls
	Army of Shadows, 2009

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/22692)
	Последна редакция: 2011-11-06 20:06:21