[Kodirane UTF-8]

	Стен Никълс
	Оръжия за магическо унищожение


	Историята дотук
	Как Върколаците извоюват свободата си

	Марас-Дантия изобилства от разнообразни форми на живот. Между тези древни раси съществуват неизбежни конфликти, но взаимното уважение и търпимост поддържат социалната тъкан.
	Докато не се появява нова раса.
	Наричат се хора. Прекосяват негостоприемната пустиня и нахлуват в Марас-Дантия от далечния юг. Малобройни в началото, с времето те се превръщат в безчислен поток. Присвояват си земята, наричат я Центразия и започват да усвояват ресурсите й. Замърсяват реките, изсичат горите и унищожават поселенията на древните народи. Отнасят се с презрение към културите, на които се натъкват, унизяват и покваряват местните обитатели.
	Но най-голямото им престъпление е, че оскверняват магията на Марас-Дантия.
	Алчността и пренебрежението им към естествения ред на нещата започват да изтощават жизнените енергии на земята, да отслабват магията, от която зависят древните раси. Това на свой ред драстично променя климата. Не след дълго от север бавно започва да настъпва гигантска ледена планина.
	Така се стига до война между древните раси и хората.
	Конфликтът не е ясно очертан. И двете страни са разединени. На повърхността изплуват стари разделения между древните раси, а някои дори свързват съдбата си с пришълците. Религиозна схизма разделя и самите хора. Някои държат на политеизма или Пантеонисткия път, наричат се пантеонисти и се придържат към древните езически обичаи. Други са приели учението на Унията. Наричат се унисти и поддържат по-новата секта на монотеизма. Ненавистта между унисти и пантеонисти е толкова непримирима, колкото между древните раси и хората.
	Орките единствените сред древните раси, които нямат магически сили — компенсират този си недостатък с превъзходни бойни умения и свирепа страст към битките…
	Капитан Страк предвожда дружина от тридесет орки, наречена Върколаците. Помощници са му стотниците Хаскеер и Джъп, единственото джудже в отряда, и десетниците Алфрей и Койла, единствената жена в групата. Съставът включва двадесет и пет редови оръженосци. Върколаците са част от по-голяма орда в служба на деспотичната кралица Дженеста, могъща магьосница, привърженичка на каузата на пантеонистите. Дженеста е кръстоска между човек и нияд и страстта й към садизъм и сексуална извратеност е легендарна.
	Дженеста изпраща дружината на тайна мисия — да вземат древна реликва от селище на унистите. Върколаците се сдобиват с реликвата — запечатан цилиндър с послание, — а с нея и със запас от халюциногенния наркотик пелуцид. Но Страк допуска грешка, като позволява на четата си да отпразнува с пробване на дрогата. На заранта се уплашват, че ще закъснеят с връщането си в замъка на Дженеста, което ще предизвика ужасния й гняв, натъкват се на засада на банда коболди и губят реликвата. Страк знае, че ще платят ужасна цена за немарливостта си, така че решава да преследват коболдската банда и да си я върнат.
	Дженеста решава, че Върколаците са извършили измяна, обявява ги извън закона и заповядва да бъдат заловени живи или мъртви. Освен това установява контакт със сестрите си, Адпар и Санара, с които е свързана телепатично. Но кръвната вражда между сестрите й пречи да разбере дали някоя от тях знае за местонахождението на дружината или на скъпоценната реликва.
	Докато преследват коболдите, Страк е споходен от поредица ярки сънища, наподобяващи видения. В тях той се озовава в свят, заселен единствено от орки, които живеят в хармония помежду си и с природата. Орки, които не са чували нищо нито за хората, нито за останалите древни народи.
	Започва да се бои, че губи разсъдъка си.
	Върколаците настигат коболдите, нанасят кърваво отмъщение и си връщат реликвата. Освен това спасяват и един гремлин, Моббс, книжник, според когото в цилиндъра може би се съдържа предмет, който има пряко отношение към възникването на древните раси. Смята също така, че цилиндърът е свързан с Вермеграм и Тентарр Арнгрим, митични фигури от далечното минало на Марас-Дантия. Вермеграм е могъща магьосница, нияд, майка на Дженеста, Адпар и Санара. За нея се говори, че е убита от Арнгрим, чиито магьоснически способности били равни на нейните.
	Разказът на Моббс пробужда бунтовния дух в дружината и Страк решава да отворят цилиндъра. Вътре намират изработена от непознат материал сфера с различни по дължина лъчи. За орките тя наподобява стилизираната звезда — играчка, използвана от малките орки. Моббс обяснява, че това е _инструментум_ — тотем с голяма магична сила, от дълго време смятан за митичен. Ако бъде съединен с други четири такива звезди, тотемът може да разкрие истината за древните раси — истина, която според легендите ще им осигури свободата. По настояване на Страк Върколаците решават да напуснат службата си при Дженеста и да тръгнат да издирват останалите четири реликви, защото дори търсенето да се окаже безплодно, ще е по-добро от познатото им робство.
	Търсенето им ги отвежда до Троица, унистко селище, управлявано от тираничния Кимбал Хоброу, където обект на религиозна почит е един такъв инструментум. Върколаците го завладяват и след като едва се спасяват, се отправят към Прокоп, подземното отечество на тролите, където се надяват да намерят следващата звезда.
	Изгубила вяра в своите подчинени, Дженеста взима на служба човеците Мика Лекман, Грийвър Олей и Джабез Блаан. Безскрупулни търсачи на плячка и специализирани в издирването на избягали орки, те се наемат да се върнат с главите на Върколаците.
	Експедицията до Прокоп е успешна и третата звезда е намерена. Но Хаскеер, обзет от странно умопомрачение, избягва от дружината. Койла, която трябва да го догони, попада в плен на тримата ловци на плячка, които се договарят да я продадат на таласъми търговци на роби. Самият Хаскеер, убеден, че звездите общуват по някакъв начин с него, е пленен от ревностните привърженици на Кимбал Хоброу, пазителите.
	След като освобождава Койла и Хаскеер, дружината научава, че друг инструментум вероятно е притежание на кентавъра Кеппатаун и неговия клан в Дроганова гора.
	Дженеста усилва гонитбата на Върколаците, като включва драконови патрули под командването на господарката на драконите Грозелан. Освен това поддържа телепатичния контакт със сестрите си Адпар и Санара, кралици в различни части на Марас-Дантия. Адпар, владетелка на подводното царство на ниядите, води война със съседната раса на мръковете. Дженеста й предлага съюз за помощ в намирането на звездите, като й обещава да си поделят силата. Недоверчивата Адпар отказва и разгневената Дженеста си отмъщава, като й хвърля вредоносна магия.
	На път за Дроган дружината на няколко пъти среща загадъчното човешко същество Серафейм — той ги предупреждава за предстоящи опасности, преди да изчезне по невероятен начин.
	В Дроганова гора дружината се среща с кентавъра Кеппатаун. Прочутият майстор на оръжия Кеппатаун притежава звезда, която е откраднал като млад от Адпар. Осакатял е от хвърлената от Адпар магия и може да го изцери само една от сълзите й. Кеппатаун заявява, че ако Върколаците му донесат този необичаен трофей, е готов да размени срещу него звездата, и Страк се съгласява.
	Орките навлизат в царството на ниядите. Ниядите и мръковете са във война, а Адпар е в кома, поразена от магията на Дженеста. С бой Върколаците стигат до покоите й и намират кралицата на смъртното й ложе, изоставена от всичките си придворни. Каузата й вече изглежда изгубена и от самосъжаление Адпар отронва една-единствена сълза и Страк я улавя в малка купа. Сълзата изцерява недъга на Кеппатаун и той предава инструментума на Върколаците.
	Виденията на Страк продължават, усилват се и той е обсебен от представата, че звездите му пеят.
	Последният инструментум се съхранява в Гривеста гледка, селище на пантеонистите, където в земята се е разтворила цепнатина и от нея изригва сурова магическа енергия. Когато стига там, дружината се превръща в притегателен център за разбунтували се орки, много от които — дезертьори от ордата на Дженеста. Страк научава, че към Гривеста гледка се приближават две войски, на Дженеста и на Хоброу Кимбал, и с неохота се съгласява дезертьорите да се присъединят към него. Започва обсада и в последвалия след щурма хаос Върколаците се измъкват с последната звезда.
	Сглобени, петте реликви образуват устройство, което магично пренася дружината в Иллекс, скован от ледовете район в крайния север на Марас-Дантия. В един вълшебен леден дворец откриват Санара, която, за разлика от тираничните си сестри, се оказва добронамерена. Държана е в плен от слуагите, безмилостна раса почти безсмъртни демони, които от столетия търсят инструментумите. Орките са безпомощни пред слуагите и те ги пленяват.
	Спасителят им се появява в облика на загадъчния Серафейм, който се оказва легендарният чародей Тентарр Арнгрим, бащата на Дженеста, Санара и Адпар. От него Страк научава, че Марас-Дантия изобщо не е родният свят нито на орките, нито на никоя от древните раси. Бившата любовница на Арнгрим, впоследствие станала негов враг, магьосницата Вермеграм, е довела орките на Марас-Дантия, за да ги превърне в своя робска армия. Но магическите портали, които е отворила, са засмукали и представители на други раси от техните измерения. По ирония се оказва, че Марас-Дантия винаги е бил родният свят на хората.
	Виденията на Страк не са били проява на лудост, а гледки от родния свят на расата му, породени от контакта с могъщата енергия, излъчвана от инструментумите.
	В усилието си да поправи нанесените от хората щети Тентарр Арнгрим е създал инструментумите като част от план да върне древните раси в родните им измерения. Но планът бил осуетен и звездите се разпръснали.
	Чародеят помага на Върколаците да се освободят от плена и те успяват да си върнат инструментумите от слуагите. В подземията на ледения дворец има портал и магьосникът повежда дружината към него. Но докато се подготвя да ги изпрати в измерението на орките, пристига Дженеста с армията си. Магическата битка с Арнгрим и Санара от едната страна и Дженеста от другата завършва с попадането на Дженеста в страховития въртоп на портала. Магьосницата кралица или е разкъсана от титаничната енергия, или е изхвърлена в успоредно измерение.
	Джъп, джуджето от дружината на Върколаците, избира да остане в познатия му свят, вместо да се върне в родното измерение на расата си, и докато анархията вилнее в ледения дворец, двамата със Санара побягват. На свой ред Тентарр Арнгрим избира да остане в рухващата крепост и да задържи слуагите, докато другите си отидат. Връчва инструментумите на Страк и насочва портала към измерението на орките.
	И Върколаците влизат във въртопа…


	1.

	Пунгашите бяха вторият най-опасен вид в Кераган. Имаха остри като ножове зъби и здрава като на бик кожа. По-голяма от страховитата им сила беше само враждебността им.
	Пунгашът, издебнат от двама от най-опасните обитатели на Кераган, се надигна на масивните си задни крака. Покритата му със струпеи глава отърка ствола на едно дърво; само едно перване на шипестата опашка щеше да е достатъчно мощно, за да го събори.
	— Смяташ ли, че можем да го убием сами? — прошепна Хаскеер.
	Страк само кимна.
	— Май си е работа за цяла тълпа, както гледам.
	— Не и ако сме хитри.
	— И едно _лайно_ е по-хитро от пунгаш.
	— Е, значи ще се справиш.
	Хаскеер го погледна накриво.
	Бяха великолепни образци на зрели орки, с внушителни рамене, широки гърди и мускулести тела. Грубите им скулести лица бяха с изпъкнали челюсти, кремък святкаше в очите им. Белезите от изчистените татуировки за бойния им ранг, останали от робството, вече избледняваха.
	Пунгашът стъпи на четири крака, изръмжа глухо и се затътри по дъното на долината; газеше през трънаците и жулеше кората на дърветата, в които се отъркваше.
	Страк и Хаскеер крадешком го последваха. Бяха срещу вятъра и зловонната миризма на звяра ги биеше в ноздрите.
	Дебненето се проточи. От време на време пунгашът спираше и извръщаше мързеливо глава, сякаш подозираше близостта им, но орките се стараеха да останат скрити от погледа му. Съществото отново се обръщаше напред, подушваше въздуха и продължаваше тромавия си ход.
	Пунгашът подмина малкия гъстак и нагази в каменисто поточе. Отсреща имаше широка скалиста стръмнина, осеяна с пещери. За да продължат преследването, Страк и Хаскеер трябваше да излязат на открито. Ниско приведени, те се добраха на прибежки зад укритието на обрасъл с мъх балван. Бяха на пет крачки от пунгаша, когато той завъртя рязко глава.
	Орките замръзнаха, сякаш омагьосани от безмилостните, големи колкото юмрук очи на звяра.
	Ловци и плячка останаха вцепенени безкрайно дълго. А след това съществото започна да се преобразява.
	— Хитрува! — ревна Хаскеер.
	Цветът на звяра започна да се променя. Кожата му започна да приема пъстрите оттенъци на стената от пясъчник зад него. Всичко освен опашката му, която добиваше зелено-кафявия цвят на съседното дърво. С нарастваща бързина пунгашът започваше да се слива с околния фон.
	— Бързо! — извика Страк. — Докато още го виждаме!
	Затичаха напред. Страк метна копието си. Порази съществото в хълбока и раненият звяр нададе гръмовен рев.
	Мимикрията беше основната защита на пунгашите, но съвсем не единствената. Бойната им мощ бе също толкова ефикасна и респектираща. Изпънал напред глава, звярът атакува. Късото копие стърчеше от окървавения му хълбок. Докато цапаше през потока, способността да се прикрива, задействана от инстинкта за самосъхранение, продължи да уподобява терена.
	Но мимикрията действаше хаотично. Горната част на тялото на пунгаша все още наподобяваше скалната повърхност, докато долната почти се сливаше с водата. Когато атаката набра скорост, козината на съществото заблещука странно и долната част на краката му стана почти прозрачна.
	Страк и Хаскеер не мръднаха от местата си. Хаскеер продължаваше да стиска ловното копие, разчиташе на него за близък бой. Страк извади меча си.
	Останаха на място до последната възможна секунда. Когато пунгашът се приближи толкова, че вече можеха да надушат зловонния му дъх, двамата отскочиха встрани: Хаскеер наляво, Страк — вдясно. Хаскеер мушкаше и бодеше с копието, Страк въртеше меча на широки махове и сечеше дълбоко.
	Пунгашът зарева и се замята ту към единия, ту към другия, челюстите му затрещяха. Задращи свирепо във въздуха опасно близо до главите на орките, включи в боя и бодливата си опашка.
	И улучи Хаскеер. Опашката се люшна, шибна изумително бързо и го перна отстрани толкова силно, че го събори по гръб. Той изтърва копието, а пунгашът налетя да го довърши.
	Страк скочи, грабна копието от земята и със замах го заби в единия бут на животното. Оказа се достатъчно, за да го отвлече за миг от Хаскеер. Пунгашът се завъртя с широко отворени олигавени челюсти, готов да разкъса нахалния си противник. Страк припряно беше напъхал меча в ножницата, преди да клекне за копието, и сега го задърпа в паника.
	Метателният нож на Хаскеер изсвистя във въздуха, удари пунгаша отстрани в муцуната и звярът се стресна. Макар и късо, острието се оказа достатъчно, за да спре нападението му. Хаскеер вече се беше вдигнал на колене, а Страк най-после издърпа меча. Пунгашът връхлетя отново към него, облещените му черни очни ябълки бяха плувнали в болнаво жълто.
	Страк заби острието в окото му. Изригна гъста течност, последвана от безобразна воня. Пунгашът нададе пронизителен вой, дръпна се, падна и се загърчи в агония.
	Хаскеер и Страк засякоха врата му с мечовете си. Удряха един след друг, все едно сечаха коравия дънер на паднал дъб. Пунгашът се мяташе и виеше, кожата му преливаше в низ от цветове и шарки. В един момент уподоби синевата на лятното небе, в следващия звярът се сля с тревата и пръстта на смъртното си ложе. За кратък миг отрази като в огледало Страк и Хаскеер, докато двамата пъхтяха да изтръгнат живота му с оръжията си.
	Малко преди да отсекат главата, звярът затихна, обгърнат в пурпур.
	Страк и Хаскеер се отдръпнаха. Бяха се задъхали. Пунгашът потрепери. Кръвта му бликаше от посечения врат.
	Орките се смъкнаха на един паднал дънер и мълчаливо загледаха жертвата си. Вдишваха чистия въздух на победата и вкусваха с наслада глътките живот, по-наситен и ярък след успешния лов.
	Дълго седяха в пълно мълчание, докато Страк не осъзна напълно къде са се озовали. На хвърлей камък от тях бе зейнал отворът на най-голямата пещера. Страк не за първи път си помисли колко често го бе привличала.
	— Тръпки ме полазват от това място — призна притеснено Хаскеер.
	— Мислех, че нищо не те плаши.
	— Само го кажи на някого, дробовете ще ти извадя. Но не го ли усещаш? Като гаден вкус. Или миризма на леш. И не говоря за пунгаша.
	— И все пак се връщаме тук.
	— _Ти_ се връщаш.
	— Напомня ми за последната мисия на Върколаците.
	— На мен ми напомня само как пристигнахме тук. Ще ми се да го забравя.
	— Вярно, че беше… притеснително. — Споменът за прехвърлянето им пробяга в ума на Страк и той едва се овладя да не потрепери.
	Хаскеер беше впил поглед в черната паст на пещерата.
	— Знам, че дойдохме на тази земя през онова там. Само че не разбирам как.
	— И аз. Според Серафейм било нещо като врата. Не към стаи, а към светове.
	— Как е възможно?
	— Въпросът е за такива като него, за магьосници.
	— Магия! — Гласът на Хаскеер бе презрителен и дори изпълнен с отвращение.
	— Доведе ни тук. Повече доказателства не ни трябват. — Страк махна с ръка към гората наоколо. — Освен ако всичко това не е сън. Или царството на мъртвите.
	— Нали не мислиш, че…?
	— Не. — Той отскубна шепа трева, смачка я в шепа и я духна. — Това е съвсем истинско, нали?
	— Просто не обичам да не знам. Някак си… изнервя ме.
	— Как се озовахме тук е загадка, непостижима за орк. Приеми го.
	Хаскеер май изобщо не остана доволен от този отговор.
	— Откъде сме сигурни, че това нещо е безопасно? Какво ще го спре да се задейства пак?
	— Звездите трябват, за да се задейства. Като ключ. Направиха го _звездите_, не самото място.
	— Трябваше да ги унищожиш.
	— Не съм сигурен, че е възможно. Но се пазят добре, знаеш го.
	Хаскеер изсумтя скептично, без да откъсва поглед от устието на пещерата.
	Пак замълчаха.
	Беше тихо, чуваше се само шумоленето на животинки и тихото цвърчене на насекоми. Птичи ята лениво размахваха криле високо в небето, понесли се към местата си за гнездене. Със залеза захладняваше, макар вечерният хлад да не спря облака мухи, забръмчал над пунгаша.
	Хаскеер изведнъж се сепна.
	— Страк.
	— Какво?
	— Там! — Той посочи пещерата.
	— Нищо не виждам.
	— Не, има нещо!
	— Въобразяваш си. Няма ни… — Наистина имаше някакво движение обаче и Страк се взря в пещерата.
	Вътре заблещукаха искри. Кръжаха и потръпваха, и като че ли ставаха все по-ярки и все повече.
	Орките скочиха.
	— Усети ли го? — каза Страк.
	— Земетресение? — учуди се Хаскеер.
	Чу се бучене и земята се разлюля от поредица трусове — източникът им беше пещерата. Ярките искри във вътрешността й се сляха в мъгливо многоцветно сияние, което запулсира в унисон с трусовете.
	А след това изригна ослепителна като мълния светлина. Вятър блъвна като гигантска въздишка от устието на пещерата. Страк и Хаскеер извърнаха лица.
	Светлината угасна. Трусовете спряха.
	Тишината ги загърна като саван. Не пееха птици. Насекомите се смълчаха.
	Нещо в пещерата се размърда.
	Появи се фигура. Закрачи сковано към тях.
	— _Казах ти_, Страк! — изрева Хаскеер.
	Двамата извадиха мечовете.
	Фигурата се приближи и се очерта ясно. Разпознаването ги порази като ритник в зъбите.
	Съществото беше съвсем младо, доколкото бе възможно да се прецени точно при тази раса. Косата му беше яркочервена, а лицето — опръскано с грозни кафяви петънца. Беше облечено изискано, определено не като за бой. А и по него не се виждаха никакви оръжия.
	Двамата запристъпваха предпазливо напред.
	— Внимавай — предупреди Хаскеер. — Може да има още.
	Съществото продължи напред. По-скоро залиташе, отколкото вървеше. Зяпна ги и понечи да вдигне ръка, но изведнъж се олюля, краката му се огънаха и то падна, търколи се надолу и спря.
	Хаскеер и Страк предпазливо се доближиха.
	Страк подбутна съществото с ботуш. То не реагира и той го подритна още два пъти, по-силно. Съществото лежеше неподвижно. Той се наведе и опипа шията му за пулс. Нямаше.
	Хаскеер пак погледна към пещерата и попита озадачено и възбудено:
	— Какво търси това тук? И какво го е убило?
	— Не знам — и на двата ти въпроса — отвърна Страк, докато оглеждаше трупа. — Я ми помогни.
	Хаскеер коленичи до него и обърнаха тялото.
	— Ето ти го и отговора — каза Страк.
	От гърба на човека стърчеше нож.


	2.

	Влязоха в пещерата предпазливо, вътре можеше да има още хора.
	Под изумително високия свод се бе задържала миризма на нещо подобно на сяра. Но сумракът бе съвсем пуст.
	Върнаха се при тялото.
	Страк се наведе, хвана камата и я издърпа от гърба на трупа. Изтри кръвта в дрехата на мъртвия. Острието бе леко извито, сребърната дръжка бе гравирана с непознати символи. Хвърли я на земята.
	Превъртяха отново тялото. Цветът се беше отцедил от лицето и яркорижата коса и луничките се набиваха на очи още повече.
	На врата си човекът носеше амулет на тънка верижка. По него също имаше символи, различни от тези по камата, но също толкова непознати за орките. В джобовете на кожения елек и бричовете на трупа не намериха нищо. Да не говорим за някакво оръжие.
	— Не бих казал, че е натъкмен точно като за път — подхвърли Хаскеер.
	— И звезди няма.
	— Значи не е вярно, че са ключ.
	— Чакай.
	Страк изу единия ботуш на мъжа, тръсна го, както го държеше за петата, и го захвърли. Когато направи същото с другия, нещо изпадна. Беше колкото паче яйце и увито в тъмнозелен парцал.
	Нещото се търкулна и спря до Хаскеер. Той се наведе, посегна към него, но в последния момент спря.
	— Ами ако…
	— Не изглежда кой знае колко опасен — измърмори Страк и кимна към трупа. — Същото вероятно важи и за нещата, които падат от ботуша му.
	— С неговата порода никога не се знае — навъсено отвърна Хаскеер.
	— Е, нямаме избор. — Страк се наведе и вдигна изпадналия от ботуша предмет.
	Щом разви плата, вместо някакъв по-малък вариант на звездите, както почти очакваха, видяха камък — гема. Нямаше как да разберат дали е скъпоценен, или стъклен фалшификат. Беше доста тежък. Едната му страна беше плоска, а другата многостенна. Отначало си помислиха, че е черен. Но като се вгледаха внимателно, видяха, че цветът е като най-тъмночервено вино.
	— Внимавай — предупреди Хаскеер.
	— Съвсем безопасно ми изглежда. — Страк прокара пръсти по лъскавата повърхност. — Интересно, дали… Мамка му! — извика и хвърли камъка на земята.
	— Какво има? Какво стана?
	— Пари! — оплака се Страк, духна в ръката си и замаха. — _Адски_ е горещ.
	Камъкът лежеше в тревата. Изглеждаше по-червен отпреди.
	— Започва да прави нещо, Страк! — Хаскеер извади меча си.
	Страк забрави болката от опарването и зяпна.
	Гемата засия, обкръжи я светъл нимб. Изведнъж, тихо и безшумно, тя отпрати нагоре лъч — не толкова светлина, колкото нещо, наподобяващо дим. Бял като сняг дим, който потече нагоре в съвършено прав стълб, непритеснен от вечерния ветрец. На върха на стълба, по-високо от орките, млечнобелият дим очерта голяма овална форма, надвисна над тях, закръжи и замята искри.
	— Магия! — ревна Хаскеер и вдигна меча да удари камъка.
	— Не! — спря го Страк. — Чакай! Виж!
	Димният стълб променяше цвета си от бяло в синьо. Пред смаяните им погледи синьото отстъпи на червено, червеното — на златно. На всеки няколко секунди цветът се променяше, тъй че колоната в бърза последователност преливаше във всички цветове. На свой ред те потъваха в надвисналия над главите им яйцеобразен облак и той трептеше и пулсираше като нещо оживяло.
	Хаскеер и Страк гледаха онемели и зяпнали.
	Цветната мъгла придоби плътност — като увиснало във въздуха издуто платно. Платно, върху което някой смахнат художник сякаш беше излял гърнета с боя. Но редът скоро отмете хаоса и се очерта ясно откроимо лице.
	Човешко лице.
	Лице на мъж. С дълга до раменете кестенява коса и късо подрязана брада. Очите му бяха сини, носът — извит като ястребов клюн, устата добре оформена, почти женствена.
	— Това… — възкликна Хаскеер. — Това е Серафейм!
	Да, това беше Тентарр Арнгрим. Страк също моментално го позна.
	За окото на орк магьосникът бе на неопределена възраст, но и двамата знаеха, че е много по-стар, отколкото изглежда. И колкото и чужда да им бе човешката раса, властното присъствие на човека бе очевидно, макар и филтрирано през омагьосаната гема.
	— Поздрави, орки. — Арнгрим говореше толкова ясно, колкото ако стоеше пред тях в кръв и плът.
	— Ти трябва да си мъртъв! — извика Хаскеер.
	— Мисля, че няма да мога да ви чувам. Това не е… сега.
	— Какво?
	— Образът му е бил излят някак в тази гема.
	— Искаш да кажеш, че _наистина_ е мъртъв?
	— Само _слушай_.
	— Не се страхувайте — продължи гласът на магьосника. — Разбирам колко глупаво е да се каже това на толкова храбра раса като вашата. Но бъдете уверени, че не ви мисля лошото.
	Хаскеер изобщо не изглеждаше успокоен. Двамата орки стискаха нервно мечовете си.
	— Говоря ви, защото камъкът бе създаден, за да се активира, щом засече присъствието на Страк. — Арнгрим се усмихна и добави: — Надявам се, че е така и че чуваш думите ми, капитане на Върколаците. Аз не мога да те видя или чуя, както вече би трябвало да е обяснено от Парнол, пратеника, който ви е донесъл това послание. Той е мой доверен послушник. И нека младостта му да не ви подвежда. Той е мъдър не според годините си и храбър, както ще разберете. — Чародеят отново се усмихна. — Прости ми, ако това те смущава, Парнол. Зная, че не обичаш похвалите.
	Страк и Хаскеер погледнаха трупа на пратеника.
	— Ролята на Парнол, както допускам, че вече ви е казал, не е само в това да ви донесе гемата, но да действа като ваш водач, стига да се съгласите с предложението ми.
	— Водач ли? — удиви се Хаскеер.
	— Парнол сигурно вече ви е казал за естеството на задачата си — продължи чародеят. — Вие може би вярвате, че съм мъртъв. Обстоятелствата, при които се разделихме, със сигурност трябва да са ви довели до това заключение. Но аз имах добрия късмет и нужните умения, за да оцелея при разрушаването на двореца в Иллекс. Моята история обаче не е важна в момента. Много по-важна е причината, поради която ви търся, и смисълът на това послание.
	— Ами казвай я де! — изръмжа Хаскеер.
	— Шшт!
	— На принципа, че една картина тежи повече от цял порой думи, преценете това.
	Арнгрим изчезна. Замести го калейдоскоп от образи. Сцени с орки, бити с камшици, бесени, изгаряни живи или посичани от конница. Бягащи орки, домовете им плячкосани, а стоката им — пръсната из полята. Орки, подкарани на стадо като животни, в плен или на заколение. Орки унизявани, оскърбявани, бити, подложени на меча.
	А мъчителите им бяха хора.
	— Изпитвам срам от своята раса — каза Арнгрим; образите не спираха да се редят. — Твърде често постъпваме като зверове. Това, което виждате, става сега. Тези насилия се извършват в свят, подобен на вашия. Нещастен свят, където над орките властват жестоки потисници и свободата им е отнета, както бе отнета вашата.
	— Орки, прецакани от хора — измърмори Хаскеер. — Какво му е новото?
	— Вие можете да помогнете на братята си по раса — каза чародеят. — Не казвам, че ще е лесно, но вашите воински умения и доблест могат да им донесат дори освобождение.
	Хаскеер изсумтя. Страк го изгледа с яд.
	— Защо бихте пожелали да се заемете с такава мисия? Е, ако участта на вашите събратя орки не е достатъчен мотив, вижте още нещо, което ви е познато.
	Сцените на насилие и разруха угаснаха. Замени ги женска фигура: нито напълно човешка, нито съвсем от друга раса. Очите й бяха леко скосени, с необичайно дълги мигли, тъмни и неизмеримо дълбоки. Орловият й нос и сочната уста изпъкваха на някак прекалено плоско и широко лице, обрамчено от дълга до кръста коса с цвета на мастило от сепия. Най-изумителното бе кожата й, с леко зелена и сребриста лъскавина, създаваща впечатлението, че е покрита с мънички люспи. Беше красива, но съблазняващият й чар бе някак на границата на чудатото.
	— Дженеста — подсети ги съвсем ненужно чародеят.
	Мравки полазиха по гърбовете на Страк и Хаскеер.
	— Да, тя преживя портала. Не зная как. И макар да ми е родна дъщеря, най-горчиво съжалявам, че е жива. — Дженеста се появи на черна колесница в челото на триумфален парад; в следващата картина говореше на обезумяла тълпа от терасата на дворец; после оглавяваше масова екзекуция. — Ще бъда откровен. Това, че тя продължава да съществува, е по-голям проблем от съдбата на вашите родственици, колкото и ужасно да е положението им. Защото ако бъде оставена необуздана, тя ще зароби още от вашия народ, както и от моя. Сам съм неспособен да надвия Дженеста. Но може би вие ще успеете да я спрете и да въдворите ред. Изберете ли този път, Парнол ще ви обясни всичко най-подробно. Но ще са му нужни инструментумите, които са ваше притежание, щом ще бъде вашият водач. Неговият път до вашия свят бе еднопосочен. Вярвам, че инструментумите все още са у вас. Иначе начинанието е обречено, преди да е започнало. — Арнгрим се усмихна отново. — Някак си мисля, че ги пазите.
	— Всезнайко — изломоти Хаскеер.
	Появи се нов образ: пет съвършени сфери с различни цветове, всяка с големината на бебешко юмруче. Бяха сътворени от непознат материал. От всяка стърчаха шипове с различна дължина и на всяка сфера броят им бе различен.
	— Инструментумите или звездите, както предпочитате да ги наричате вие, притежават забележителна мощ. По-голяма дори от онова, което съзнавах, когато ги създадох. Макар че навярно трябваше да се досетя, предвид това колко бях изцеден при сътворяването им. Беше от онези постижения, до които магьосниците могат да се домогнат само веднъж в живота си. Не бих могъл изобщо да създам друга група. Но забележете. Макар и редки, инструментумите в никакъв случай не са уникални.
	— Значи ли това, че има и други? — прошепна Хаскеер.
	— Би трябвало. Как според теб тоя дойде тук? — Страк извъртя палец към трупа.
	— Парнол може да използва звездите, които вие сигурно пазите, за да направлява порталите — обясняваше Арнгрим. — Например, за да се стигне до мястото, което напуснахте, Марас-Дантия, те трябва да бъдат наместени ето така. — Докато говореше, сферите се събраха по начин, който изглеждаше неправдоподобен, макар и не чак невъзможен, вградиха се една в друга и образуваха едно цяло. — За да се отпътува до земята, която ви показах, е нужна ето тази конфигурация. — Звездите изпълниха нова невероятна маневра и отново завършиха в едно цяло. — А за да се върнете там, където сте сега… — Раздвижиха се и се сляха в различна, но също толкова съвършена комбинация. — Опитът да се използват инструментумите, без предварително да са наместени по подходящия начин, ги кара да действат произволно, а това може да е много опасно. Но на вас няма да ви се наложи да се притеснявате как ще подействат. Това е работа на Парнол. — Гласът му стана гробовен. — Вашият дълг е да ги пазите като живота си. Освен че са единственият ви път към дома, те никога не трябва да попадат в неподходящи ръце. Призовавам ви да приемете задачата, която очертах пред вас, Върколаци. Заради своите събратя и заради по-великата цел.
	Светлината на магията заглъхна. За миг димният стълб бе засмукан обратно в гемата. Вечерните сенки се върнаха, с тях — и безмълвната тишина.
	— Да се еба в гъза — изръмжа Хаскеер.
	— Много поетично го каза.
	— Поздрави, орки.
	Обърнаха се рязко към гемата, стиснали мечовете. Тя сияеше отново.
	— Не се страхувайте. Разбирам колко глупаво е…
	Камъкът засъска. Запулсира със сива светлина.
	— … да се каже това на толкова храбра раса…
	От гемата извираше зеленикава пара. Запращя и зацвърча.
	— … като вашата. Но бъдете уверени…
	Последва силен пукот и гемата се пръсна на парчета, които изпускаха зловонна миризма.
	— По дяволите, какво разбра от всичко това? — попита Хаскеер.
	— Може да е точно каквото ни трябва.
	— Какво?
	— Чувствал ли си някога, че…
	— _Какво_ да съм чувствал?
	— Не ме разбирай погрешно. Това, че намерих Тирзарр, че дойдохме тук, че имам малките… това са най-хубавите неща, които са ми се случвали. Но…
	— Мамка му, изплюй го, Страк.
	— Това място е всичко, на което сме се надявали. Хубав лов и пирове, другарство, турнири, колибите ни. И все пак, от време на време, не ти ли е малко… досадно?
	Хаскеер го зяпна.
	— Мислех, че съм единственият.
	— Така ли се чувстваш?
	— Аха. Не знам защо. Както каза, животът тук е добър.
	— Може би е точно това.
	Хаскеер се намръщи.
	— К’во искаш да кажеш?
	— Къде е опасността? Къде е _врагът_? Знам, сбиваме се с другите кланове понякога, но не е същото. Това, което ни липсва, е… цел.
	Хаскеер погледна късчетата на пръсналата се гема.
	— Не го мислиш сериозно това, нали, Страк?
	— Нямаше ли да е добре, ако имахме мисия?
	— Е, да, но…
	— Какво по-хубаво от това да наточим мечовете си и да се притечем на помощ на събратя орки? И да получим шанс да се разплатим с оная кучка Дженеста.
	— Това е лудост. Запитай се: защо магьосникът взима нашата страна? Защо не потърси неговата си раса? Ако сме научили нещо, то е да не вярваме на хората.
	— Той ни помогна.
	— Когато го устройваше. Смятам, че тук има нещо повече.
	— Би могло.
	— Все едно. Само плямпаме. — Кимна към Парнол. — От тоя вече не става водач.
	— Може би не ни и трябва.
	— О, я стига, Страк. Не можеш да повториш цялата оная шибания със звездите, дето ни я показа Серафейм… нали?
	— Движенията, които ни връщат тук. Мисля, че ги запомних добре.
	Хаскеер като че ли се впечатли.
	— А другите?
	— Ъъ… не.
	— Е, и каква полза тогава? Той каза, че било опасно, ако…
	— Знам какво каза. Но нещо ме гложди.
	Не довърши и се приближи до мъртвия. Коленичи и свали амулета му.
	Драскулките, врязани по повърхността, бяха много дребни и едва се различаваха. Състояха се от редици символи, на групи по пет. Символите представляваха кръгчета със стърчащи от тях под различни ъгли черти. Страк ги гледаше много дълго, без да продума. Накрая заяви:
	— Това е.
	— Кое?
	— Ето тази, третата група фигури. Същата е, както трябва да се задвижат звездите, за да се върнем тук.
	Хаскеер не се и опита да скрие объркването си.
	— Тъй ли?
	— Така изглежда. Всички тези знаци са различни и са много повече от трите, които ни показа Серафейм.
	— Искаш да кажеш… че това показва как се използват звездите?
	— Да. Като карта. Смятам, че първият ред е как да стигнем до Марас-Дантия, а вторият ни отвежда на онзи свят с орките. Другото… кой знае?
	— Много хитро, Страк — възхити се Хаскеер.
	Страк окачи амулета на врата си.
	— Не бързай да се радваш. Може да греша. Но често съм се чудил защо Арнгрим ми даде звездите. Може би вече знаем.
	— Мислиш, че го е намислил това? От самото начало?
	— Възможно е да е предвиждал бъдеща неприятност.
	— И е разчитал на нас да се справим с нея?
	— Кой знае? Човеците са двулични.
	— Не е лъжа.
	Страк се замисли.
	— Има нещо смущаващо в картините, които ни показа. Забеляза ли? Орките изобщо не оказваха съпротива.
	Това не беше хрумнало на Хаскеер досега.
	— Вярно. А защо?
	— И кога нашата раса изобщо си е обръщала другата буза?
	— Да бе, какво им е на тия?
	Страк само сви рамене.
	Хаскеер посочи трупа.
	— А него кой го уби?
	— Не знам. Но мисля да разбера. Влизаш ли в играта?
	Хаскеер помисли малко.
	— Аха. Щом ще има бой — влизам.


	3.

	Летният следобеден пек вече отслабваше и в ранната привечер светлината преливаше от златно в огненочервено. Лек ветрец носеше сладостен мирис на тучни треви. Във въздуха трептеше нежна птича песен.
	На един нисък хълм се издигаха десетина колиби, ограда за добитъка и две плевни. Пищно зелена гледка се простираше във всички посоки. Тучни пасища и гъсти гори. Тънката сребриста ивица на далечна река се виеше в безбрежния изумруд.
	В една от колибите жена слагаше момченцата си да спят.
	— В онези дни — разправяше им тя — гибел поразила земята. Била жива напаст. Жалка и хилава раса с отвратителна външност, слаби белокожи същества с алчен нрав. Ненаситна сган, опиянена от разрухата, която сеела по пътя си. Изтръгвала вътрешностите на земята, плячкосвала богатствата й, тровела водите й. Сеела болести и злочестини. Раса, която потъпкала магията.
	Децата й я слушаха прехласнати.
	— Тази раса изпитвала презрение към другите раси и наслада от изтреблението им. Но омразата й не била насочена само към другите. Биели се и помежду си също така. Войни кипели между племената й. Избивали се и без никакъв повод и всички други раси тръпнели от страх пред тях. — Изгледа децата едно по едно. — Освен една. За разлика от напастта, те не убивали за удоволствие, нито сеели опустошения заради самите тях. Не им липсвало благородство и доблест и не били противни на вид. Били красиви и храбри. Били…
	— Орки! — извикаха в хор дребосъците.
	Тирзарр се усмихна широко.
	— Я какви сте ми умни.
	— Ние _винаги_ сме герои в приказките — напомни й Корб.
	Тя им подхвърли по парче сурово месо. Момчетата задъвкаха мръвките с наслада, по брадичките им потече червен сок.
	— Има ли от ония човеци чудовища тука? — попита Янч, без да спира да дъвче.
	— Не — отвърна Тирзарр. — Няма от тях в цял Кераган.
	— Жалко — промърмори разочаровано малкият. — Ще ми се да _убия_ някой.
	— Не, _аз_ ще убия — заяви Корб и размаха дървения меч, който му беше направил баща му.
	— Разбира се, вълчето ми. Сега ми дай това. — Тирзарр протегна ръка и той с неохота й даде меча. — Време е да спите.
	— А, не! — възразиха двамата в един глас.
	— Довърши историята! — настоя Корб.
	— Разкажи ни пак за вещицата! — изчурулика Янч.
	— Да! — присъедини се братчето му и заподскача. — За вещицата!
	— _Късно_ е.
	— Вещицата! Вещицата!
	— Добре, добре. Млъкнете. — Нагласи ги в постелите им, зави ги и седна. — Но веднага след това заспивате, нали?
	Двамата закимаха, ококорили очи, одеялата бяха придърпани до брадичките им.
	— Дженеста не била точно вещица — заговори Тирзарр. — Била чародейка. Магьосница, родена от магьосници, и владеела могъщи сили. Сили, станали още по-могъщи заради жестокостта, която подхранвала магията й. Била наполовина човек, наполовина нияд, което обяснява странната й външност. И несъмнено човешката част обяснява жестокостта й. Самата Дженеста се наричала кралица, но титлата и владенията й били спечелени с измама и злина. Под нейната власт страхът държал бича. Замесвала се в човешките дела, подкрепяла ги в един момент, воювала с тях в другия — както диктувал личният й интерес. Водела ненужни войни и намирала наслада в жестокостта. Сеела вражда и засипвала земята с кръв и огън.
	— Прибрах се!
	— Тате! — викнаха Корб и Янч, отметнаха завивките и скочиха.
	Тирзарр се обърна към влезлия и въздъхна.
	— Опитвам се да ги накарам да _заспят_, Страк. Здравей, Хаскеер.
	Мъжете наведоха глави.
	— Прощавай — продума Страк.
	Твърде късно. Децата се втурнаха към баща си, вкопчиха се в краката му и се разкрещяха радостно.
	— Леко, леко. Ами Хаскеер? Нищо ли няма да кажете на него?
	— Здрасти, чичо Хаскеер.
	— Мисля, че ви е донесъл нещо — добави Страк.
	Те моментално го зарязаха и се спуснаха към Хаскеер. Той ги награби за вратлетата в грамадните си шепи и ги надигна със смях във въздуха.
	— _Какво си ни донесъл? Какво ни носиш?_
	— Ами, да видим, а?
	Пусна ги на отъпкания пръстен под, бръкна под кожения си жакет и измъкна два тънки платнени вързопа. Преди да им ги връчи, погледна Тирзарр. Тя кимна.
	Братчетата размотаха вързопите и ахнаха от радост. Вътре имаше красиви, прелестно изваяни бойни секирки. Бяха направени като за малки ръчички, с лъскави, остри като бръснач ръбове и резбовани дървени дръжки.
	— Нямаше нужда, Хаскеер — обади се Тирзарр. — Момчета, какво трябва да кажете сега?
	— Благодаря, чичко Хаскеер! — изчуруликаха двамата засияли и почнаха, да секат из въздуха.
	— Е, то пускането им на кръв май трябва да е скоро — разсъди Хаскеер. — Нали са на… на колко станаха?
	— Корб е на четири, Янч на три — отвърна Страк.
	— И половина! — поправи го Янч възмутено.
	Хаскеер кимна.
	— Крайно време е да убият нещо значи.
	— Щат — увери го Тирзарр. — Благодаря, Хаскеер, оценяваме високо даровете ти, но ако нямаш нищо против…
	— Трябва да поговоря с теб — каза Страк.
	— Не сега — възрази Тирзарр.
	— Важно е.
	— Опитвам се да озаптя тези двамата.
	— Още малко игра ще навреди ли? Трябва да ти кажа за…
	— _Не сега._ Ходихте за месо. Къде е?
	Доловил леката закана в гласа й, Страк прояви благоразумието да не спори повече и двамата с Хаскеер се оставиха да ги избутат през вратата.
	Когато тя се затръшна след тях, Страк рече:
	— Ще й кажа какво се случи, като се поуспокои.
	— Знаеш ли, Страк, почти започвам да вярвам, че май наистина те е страх от женската ти.
	— Теб не те ли е?
	Хаскеер побърза да смени темата.
	— Е, и сега какво правим?
	— Намираме майсторката ни по стратегия.


	4.

	Едно пълно с вода ведро побира милиарди капчици. В реките и океаните има неизброими трилиони.
	Не съществува число, приложимо за морето от паралелни реалности.
	Съставящите го части са неизмерими. Красят безбрежната пустош на гъсти искрящи облаци, всяка частица — отделен свят. Ако можехме да си представим невъзможното, за външния наблюдател тези песъчинки щяха да изглеждат съвършено еднакви.
	Но една такава топчица, която приличаше на всички други и блещукаше нито повече, нито по-малко ярко, се отличаваше в едно особено важно отношение.
	Тя умираше.
	Ако въображаемият наблюдател се взреше в нея по-внимателно, щеше да види променящ се свят. Мехурче от отровени води и замърсен въздух.
	Повърхността на този свят бе изпъстрена с крайности. Голяма част от нея все още беше зелена, но отровни пипала бяха нашарили глобуса. Бели грамади пълзяха от полюсите като сметана, изливаща се по пудинг, а атмосферата бе зацапана с отровни миазми.
	Имаше четири континента. Най-големият, с умерен климат някога, сега включваше ивици субтропичен терен. В средата му се бе оформила прашна котловина и плодородната някога земя бавно се превръщаше в пустиня.
	Отряд от петдесет войници се придвижваше през пустошта. По средата му двама вързани за коне пешаци се мъчеха да се задържат на крака.
	На грубите шаячни куртки на войниците имаше гербове. Пленниците бяха цивилни, дрехите им — зацапани от пот и прах.
	Беше горещо. Към пладне щеше да стане още по-горещо, но на двамата пленници не се полагаше вода. Устните им се бяха напукали, а устата им бяха толкова пресъхнали, че им беше трудно да говорят. Ходилата им бяха целите в пришки.
	Разликата във възрастта им не беше голяма. Малко по-възрастният приличаше на човек, радвал се на изнежен живот. Беше започнал да надебелява в кръста и зачервената му кожа изглеждаше болнава, уязвима за слънцето. Имаше бързи, някой би казал шавливи очи и безкръвна цепка за уста, оградена с проскубана козя брадичка. Рядката му черна коса вече се прошарваше, а на темето се бе очертала малка плешивина.
	По-младият беше по-висок и по-стегнат. Тялото му беше мускулесто. Главата му беше покрита с буйна руса коса, а страните — с двудневна четина. Имаше кафяви очи и обветрено лице. Мръсните му дрехи очевидно бяха много по-евтини от тези на спътника му.
	По-възрастният му хвърли кисел, изнервен поглед и изсъска:
	— Кога най-после ще направиш нещо?
	— Какво очакваш да направя _аз_?
	— Малко уважение да покажеш, като за начало.
	— Какво очаквате да направя, _сър_?
	— Задълженията ти включват да ме пазиш. А ти…
	— Млък! — подвикна им един от офицерите, а близките конници ги изгледаха враждебно.
	— … се издъни — продължи с дрезгав шепот по-възрастният. — Нищо не направи да предотвратиш пленяването ни, а сега…
	— Сам си го докарахте това до главата — отвърна тихо по-младият. — Нямам нищо общо.
	— Как така да нямаш? И двамата сме вързани, ако не си забелязал.
	— Значи сме си поотделно, докато всичко е добре, и двамата, когато сме се натикали в лайната. Както обикновено.
	— Този твой непокорен език ще ти го отрежа някой ден. — Лицето му беше почервеняло. — Само почакай да…
	— Какво „да“? Не че в момента можеш да решаваш нещо сам, нали?
	По-възрастният отри чело с опакото на изнежената си длан. Ноктите му бяха с маникюр.
	— Знаеш какво ще стане, като ни отведат при Хамрик, нали?
	— Мога да предположа какво ще стане с теб.
	— Което за господаря, това и за слугата.
	— Не е сигурно. — Младият кимна напред. — Е, скоро ще разберем.
	Напред вече се виждаха кулите на крепост — потръпваха в маранята като мираж.
	Когато се приближиха, видяха, че е построена от жълтеникав пясъчник, не по-различен на цвят от онова, в което се превръщаше околният пейзаж. И беше огромна, с достатъчно дебели стени, за да устоят на земетресение. По тях обаче личаха следи от скорошен сблъсък — щърбини и пукнатини от ожесточен щурм.
	В подножието на крепостта се бе струпало окаяно бедняшко градче. Гмеж от пръстени колиби и шатри се издигаше в сенките на стените, груби заслони, долепени до огромните каменни блокове. Хора и добитък щъкаха навсякъде. Носачи на вода, улични продавачи, скитници, селяни, търговци, курви, жреци с дълги раса, тълпи войници. Мършави бездомни псета притичваха из гъмжилото. Пилци и прасета ровеха из уличната смет. Миришеше на човешка смрад и благовония.
	Конниците подкараха бавно през тълпата. Подминаваха наежени улични хлапета, намръщени стражи и търговци, повели върволици магарета с тежки самари. Хората спираха и зяпваха след тях, отпращаха ги с обидни ругатни.
	Подминаваха сергии, отрупани с хляб, козе сирене, подправки, месо и спарен зеленчук. Някои предлагаха вино, бъчонки бренди или ведра бира, към които двамата пленници хвърляха особено завистливи погледи. Единственото, което си спечелваха обаче, беше по някое вяло замерване с гнил плод и всеки път хвърленото вдигаше облаче прах, щом плеснеше в гърбовете им.
	Крепостните порти бяха подобаващо внушителни, кипнало изобилие от грандиозни статуи и хералдически символи. Но стари и овехтели. Зад тях имаше голям каменен двор. Тук също се носеше глъч и врява, но не хаотични като в градчето отвън, а с повече войнишки ред.
	Отрядът спря и всички слязоха от конете. Притичаха коняри и поведоха животните към конюшните. Пленниците сякаш бяха забравени. Не им развързаха ръцете, но никой не им обръщаше внимание и те се смъкнаха изтощени на топлите каменни плочи. Никой не ги смъмри.
	Седяха до ниския зид на някаква малка градина. Беше стара, от по-злачни времена, и отдавна беше изсъхнала. Пръстта бе станала на прах, а двете дървета в средата й бяха изсъхнали, с голи като скелети клони.
	Войниците се пръснаха. Останаха само четирима — хвърляха по едно око на пленниците, докато приказваха с един офицер.
	По-възрастният пленник зашепна:
	— Дай да избягаме.
	— Глупаво — отсъди спътникът му. — Нямаме съюзници тук. Онази сган навън няма да ни е добро убежище.
	— По-добре, отколкото да чакаме съдбата си като добитък, нали?
	— Едва ли. Освен ако не искаш да те набодат със стрели като таралеж. — И посочи нагоре. Няколко стрелци ги гледаха от бойниците.
	— Няма да ни убият. Хамрик ще побеснее, ако го лишат от удоволствието да го направи лично.
	— Но се съмнявам, че им е заповядано и да не ни ранят. Щом толкова ти се ще да ти шибнат две стрели в краката — давай. Господарю.
	При тази наглост прошареният изсумтя, но после се умисли. След малко ги вдигнаха с ругатни и ритници и той се примоли за глътка вода.
	— Благодеянията са привилегия на господаря ми, не моя — изръмжа старшият на стражите.
	Краткият отдих само беше подсилил болежките на пленниците. Бяха се схванали, мускулите им се бяха стегнали на възли. Но това не умилостиви пазачите. Жилещите первания на бичовете накараха двамата нещастници да заподтичват.
	Преведоха ги през двукрилата порта към същинския замък. Вътрешността му бе сумрачна за подпухналите им очи, но за щастие — по-прохладна.
	Като много други укрепления, престроявани и достроявани с времето, замъкът бе истински лабиринт от проходи, коридори и стълбища. Подминаваха постове и заключени врати, но почти не виждаха прозорци — само тесни амбразури.
	Най-сетне влязоха в голяма зала. Беше с облицовани с дърво стени и висок таван, завесите бяха спуснати да задържат жегата навън. Светлината идеше от маслени светилници и свещи, въздухът беше душен. Високо горе, където свършваше дървеният цокъл и започваше каменна стена, някога бе имало фамилни гербове. Сега всички бяха изкъртени и отдолу се виждаше оголеният бял гранит.
	Стражите, застанали мирно на входа, носеха ливреята на лична гвардия. Имаше и няколко цивилни служители.
	Залата беше празна, без никакви мебели освен дървения трон на подиума в дъното. Но и той беше вандалски обезобразен — някой беше изсякъл дърворезбата, украсявала високия гръб. Изправиха пленниците пред трона.
	Изтече минута в ледена тишина.
	Зад трона имаше умело прикрита врата, изравнена с подиума. Тя се отвори и влезе един мъж.
	Владетелите идват под различен облик. Онези, които са наследили властта, може да са с невзрачна външност. Заграбилите я често създават впечатление за сурови воини. Кантор Хамрик приличаше на дворцов чиновник. И това подхождаше напълно за човек, успешно закупил кралство. Закупил в смисъл, че е платил кървавото убийство на предишния монарх.
	Хамрик приличаше на писарушка, защото в известен смисъл си беше точно това. Твърде рано в престъпната си кариера бе осъзнал ефикасността на равенството между парите и властта. Научил го беше и го беше взел присърце (или по-точно при онова, което в неговия случай можеше да мине за сърце). Усвоил бе изкуството да използва незаконно придобитите си богатства, за да манипулира алчността на хора без скрупули и да се издигне на гребена на вълната от чужда кръв, купена и заплатена.
	Телосложението му бе по-пригодно по-скоро за бягане от бой, отколкото за влизане в него — характеризираше се с онова, което някои биха нарекли жилавост. „Мускулест“ при него бе само мозъкът му. Реагирал бе на косопада, като бе заповядал да му обръснат главата, от което ръбатият му череп изпъкваше още повече. На грубото му скулесто безбрадо лице властваха остри сиви очи. Но горко на онзи, който го вземеше за счетоводител.
	Щом Хамрик стъпи тежко на подиума, стражите натиснаха пленниците да паднат на колене. Всички се поклониха.
	— А, Микалор Стендивън — каза узурпаторът, след като се настани на заграбения трон. — Започвах да си мисля, че никога вече няма да имам удоволствието да се порадвам на компанията ти.
	По-възрастният пленник вдигна глава и се пробва с небрежно добросърдечие:
	— Много ми е приятно да те видя, Кантор.
	Хамрик го удостои със студен застрашителен поглед.
	— Сиреч — поправи се припряно Стендивън, — най-покорни поздравления, повелителю мой. И позволи ми да се възползвам от възможността да те поздравя за издигането ти на…
	Хамрик махна с ръка да го прекъсне.
	— Да приемем ласкателствата за изчерпани, а? — Погледът му се спря на спътника на Стендивън. — Виждам, че си водиш кученце, както обикновено.
	— Да, ъъ, твое величество. Той е…
	— Той може да говори за себе си. Как се казваш?
	— Пепърдайн, сър — отвърна по-младият пленник. — Джоуд Пепърдайн.
	— Обвързан ли си с него?
	Пепърдайн кимна.
	— Значи сте солидарни длъжници.
	— Ако това е някакво недоразумение за пари — заговори Стендивън все едно, че току-що му беше хрумнало, — сигурен съм, че можем дружески да уредим такъв дребен проблем.
	— Дребен? — повтори застрашително Хамрик.
	— Ъъ, да. За човек като теб, с новия ти толкова висок сан, трябва да е само…
	— Млъкни. — Хамрик махна с ръка на един възрастен и усърден на вид канцелар. — Колко?
	Старецът държеше дебел опърпан тефтер. Наплюнчи палец и запрелиства страниците.
	— Закръгли там числата — нареди му Хамрик.
	— Да, твое величество. — Намери вписаното и примижа. — Да видим сега. С лихвата, да речем… четиридесет хиляди.
	— _Толкова_ много? — възкликна с престорена изненада Стендивън. — Добре, добре. Все пак малко съм озадачен защо трябваше да ни водите тук за това. Мога да разбера, че може да се е налагало, докато беше лих… докато предлагаше парични услуги. Но, твое величество, един крал със сигурност не се нуждае от пари, нали?
	— Я се огледай. Това тука да ти прилича на цветущо кралство? Свалянето на Вайвъл беше скъпа работа и макар привържениците му да бяха надвити, все още не са съкрушени напълно. Всичко иска пари.
	— Разбира се, разбира се.
	— Дългът си е дълг, а твоят е просрочен.
	— Абсолютно. И е въпрос на чест.
	— Е, и какво ще направиш по този въпрос?
	— Ще позволиш ли първо да получа нещо за пиене? Бяхме под това слънце ужасно дълго и…
	Хамрик вдигна ръка и нареди да донесат вода. Младо лакейче дотича с кожен мях. Хамрик стана от трона и слезе при коленичилия Стендивън. Но не му даде меха, а го наведе тъй, че само една капка да падне в подложените му шепи. Намръщен, пленникът облиза дланта си с напукания си език.
	— Една капка — рече Хамрик. — Колко време според теб ще трябва да изгълташ, да речем, четиридесет хиляди?
	Слисаният Стендивън не отвърна нищо.
	— Никакво сигурно — реши Хамрик, — ако ги получиш наведнъж. В един стакан, да речем.
	— Кантор… исках да кажа, твое величество, аз…
	— Но да предположим, че имаш по една капка, точно както сега. Колко ще отнеме това? Дни? Седмици? — Хамрик задържа меха на ръка разстояние и го огледа преценяващо. — Това нещо скоро ще стане скъпо, както е тръгнала тази земя. Както върви целият свят. Мога да си представя как водата става ценна като… кръв.
	Стендивън се размърда неловко. Пепърдайн не издаде никакво вълнение.
	— Това е сделката — продължи Хамрик. — Отплати ми се в пари или ще си го взема в кръв. Четиридесет хиляди капки, една по една. — Наведе се към Стендивън и го погледна в очите. — Казвам го сериозно, не е метафора.
	— Мога да платя! — извика Стендивън.
	— Има ли ги парите? — обърна се Хамрик към Пепърдайн.
	— Не.
	— Питаш един _роб_ за финансовото ми състояние? — възмути се Стендивън. — Какво може да знае той?
	— По-умен е от теб. А може и да не е, като гледам, че още не ти е прерязал гърлото, докато спиш. Но поне не ме оскърби с лъжа. Това ще му спечели по-бърза смърт от твоята.
	— Можеш да вземеш него.
	— Какво?
	— Да уредим дълга. Силен е, държи на тежък труд и…
	Хамрик се разсмя.
	— А си мислех, че _аз_ съм кучи син. Та той не струва и ей толкова от онова, което ми дължиш. За какво ми е още една уста за хранене?
	— Мога да платя, Хамрик. Просто ще ми трябва малко време, докато събера…
	— Бездруго загубих достатъчно време. Нямам друг избор, освен да заповядам да екзекутират и двама ви. _Стражи!_
	Няколко души се приближиха и вдигнаха пленниците на крака.
	Хамрик вече се отдалечаваше.
	— А ако ти намерим нещо, което е по-ценно от парите? — викна след него Пепърдайн.
	Самозваният крал спря и се обърна.
	— Че какво по-ценно можете да намерите?
	— Нещо, което отдавна искаш.
	— Казвай.
	— Всички знаят, че търсиш инструментумите.
	Очите на Хамрик блеснаха алчно, но той отвърна равнодушно:
	— И мнозина са лъгали, че знаят къде може да се намерят.
	— Само че ние не сме от тях. Наистина можем да ти помогнем да се сдобиеш с тях.
	— Как?
	— Между другото, господарят ми не излъга съвсем, като каза, че би могъл да ти се изплати. Планът беше да ги намерим, да ги продадем на този, който плати най-високо на търга, и да уредим дълга си с теб от печалбата. Всъщност тъкмо бяхме по дирята им, когато хората ти ни хванаха.
	— Защо не го спомена това досега?
	— _Ти_ на наше място щеше ли да го споменеш, твое величество? И да рискуваш да загубиш такава печалба?
	Стендивън закима енергично.
	— Истина е. И аз съм слушал историите, макар да признавам, че никак не ми е ясно какво всъщност уж трябва да правят тия инструментуми. Но винаги съм мислел, че този, който ги намери, ще спечели огромно богатство.
	— Мен ме интересуват не заради парите — заяви Хамрик.
	— Не те интересува _стойността_ им? — Стендивън го изгледа слисано.
	— Не _този_ вид стойност. Ако функцията им е такава, каквато е според мълвата, има шанс да се спася с хората си от този вонящ свят.
	Пепърдайн и Стендивън бяха озадачени от думите му, но решиха, че ще е по-благоразумно да си замълчат.
	— Та какво ви кара да мислите, че имате шанс да ги намерите, след като всички други се провалиха? — попита Хамрик.
	— Натъкнахме се на факти — отвърна Пепърдайн.
	— Какви факти?
	— Ще ни простиш, че не искаме да покажем последния си коз в сделката, нали? — рече Стендивън.
	— Блъфирате и двамата.
	— Можеш ли да си позволиш този риск?
	— И какво ще загубиш, ако лъжем? — добави Пепърдайн.
	Хамрик премисли думите им.
	— Какво включва намирането на инструментумите? Какво ще трябва да направя аз?
	— С цялото ми дължимо уважение, твое величество — отвърна Пепърдайн, — не ти, а ние.
	— Обясни.
	— Сведенията, които имаме, сочат, че може да се намерят на север.
	— Колко на север?
	— Много. Чак при новите земи.
	— В Центразия? Според това, което съм чувал, там е пълно с изроди и чудовища.
	— Казват, че и магия имало там, един вид. Най-логичното място, където да намерим каквото търсим, нали?
	— И какво можете вие да направите там, а да е непостижимо за войската ми?
	— Имаш ли и един, който да заделиш? Освен това ние имаме връзките.
	— Че защо да не заповядам просто да ви изтезават и да разберат каквото знаете?
	— Връзките ни ще се договорят само пряко с нас. Появи ли се някой друг, отдавна ще са си отишли.
	Последва дълго мълчание. Хамрик претегляше избора си. Накрая отсече:
	— Като цяло, не ви вярвам. Но ако има шанс, трябва да съм глупак, за да не го опитам.
	На Стендивън не му оставаше нищо, освен да се сдържи да не въздъхне от облекчение.
	— Ще има ограничения във времето, естествено — обясни Хамрик. — И лично ще избера ескорта ви.
	— Ескорт ли?
	— _Разбира се._ Да не си мислите, че ще ви пусна да се шляете сами?
	— Не. Не, разбира се.
	— Ако донесете инструментумите, дългът е уреден. Дори ще ви възнаградя. Ако обаче всичко това се окаже измама, само ще позабавите смъртта си с кратък отдих в земя, пълна с ужасии. Ще ви върнат тук и ще ви убия. Ясно ли е?
	Двамата кимнаха.
	Без повече приказки Хамрик се обърна и напусна залата.
	— Къде ти беше умът? — прошепна Стендивън на крепостника си. — Не знаем къде да намерим ония неща, нито дори дали съществуват.
	— По-добре беше да ни убие ли? Трябваше да измисля нещо, за да спечелим време.
	— А какво ще стане, когато главорезите му разберат, че ги лъжем?
	— Не знам. Ще измислим нещо.
	— Дано само да е нещо хитро, че…
	— Шшт!
	Към тях се приближи офицер. Същият, който им бе отказал вода.
	— След като вече се радвате на благоволението на господаря — заяви той, — поне засега, помислих, че може да изпиете това.
	Стендивън вдигна глава с очакване.
	Споходен от смеха на останалите в залата, офицерът обърна манерката си и я изля върху лицето му.
	Стендивън разтърси глава като излязло от река куче и пръсна милиони капчици вода.


	5.

	Стъклото беше рядка стока. Майсторите орки знаеха как да го правят, но рядко си правеха труда, освен за особени случаи, например за прозорци на места за обреди и тук-там за големите къщи на вождовете. Можеше да се види и по кръчмите, но рядко.
	Когато приближиха до първия хан, който се мярна пред очите им, Страк и Хаскеер разбраха защо всъщност стъклото се използва толкова рядко.
	С оглушителен трясък някакъв орк изхвърча през един от прозорците, превъртя се два пъти във въздуха и тупна сред парчетата.
	Вратата на кръчмата беше здрава. Но не толкова, че да издържи на друго летящо тяло. Пребитият орк, който изхвърча през нея, успя да залитне две крачки, преди да рухне.
	Вътре цареше бъркотия. Дивашка врява, трошене на грънци, рев и ругатни.
	— Тук трябва да е — каза Страк.
	Влязоха през избитата врата. Един орк кацна по гръб на пода пред тях. Доста тежко — чак дъските на пода се разтресоха.
	Страк му кимна.
	— Добро утро, Брегин.
	— Здрасти, капитане — изпъшка оркът.
	Гостилницата бе доста просторна, с тезгях в единия край и буря в другия. Окото на бурята стоеше на маса.
	И размахваше готварски котел. Стискаше го за дръжката и лупаше по главите петима-шестима орки.
	Койла беше красив образец на оркската женственост, с привлекателно петниста кожа, бляскави тъмни очи, дълги зъби и мускулеста, воинска физика. А най-съблазнителното беше, че се биеше като демон със зъбобол.
	Тъкмо когато Страк и Хаскеер влязоха, добре нацеленият й ритник натресе в ченето един противник, който не успя да се дръпне навреме и тупна на пода като чувал с леш. Другите се опитваха да я спипат за краката и да я съборят, но тя отскачаше с лекота. Те започнаха да клатят масата.
	— Да помагаме ли? — зачуди се Хаскеер.
	— Не мисля, че можем да я надвием — отвърна сухо Страк.
	С камбанен звън котелът на Койла дрънна в скулата на един от противниците й. Той подбели очи и се просна на пода.
	Хаскеер видя една недопита халба, надигна я и удари глътка, а Страк се облегна на тезгяха, скръсти ръце и загледа свадата.
	Четиримата останали мъжкари най-сетне успяха да съборят масата. Койла скочи с краката напред и изрита единия в гърдите с пети. Той изпъшка и излезе от играта. Тя бързо се изправи и помете следващия — сплеска му носа с котела. Той унило се свлече между нападалите столове.
	Двамата все още останали на крака й скочиха едновременно. Единият отпадна по чистата случайност, че си натресе челото във вдигнатия й лакът, олюля се и плавно си полегна в дълбока дрямка. Койла избегна лапите на последния, шибна го в слепоочието с юмрука на лявата си ръка и приспа и него.
	След това за миг огледа с наслада сцената, хвърли котела настрани и весело поздрави Страк и Хаскеер.
	— И какво по-точно беше това? — попита Хаскеер, тупна празната халба на тезгяха и се оригна.
	— Почна като бой _за_ мен, а после продължи като бой с мен. — Тя сви рамене. — Обичайното.
	— Продължавай с тия ритуали на ухажване и ще останеш без ухажори — подхвърли Страк.
	— Да ме ухажва тази жалка _сган_? Шегуваш се. Никой, който не може да ме повали, не заслужава вниманието ми. А вие какво правите тук?
	— Имаме новина — отвърна Страк. — Дай да излезем навън.
	Беше началото на чудесен ден. Слънцето беше изгряло и къпеше земята в блажена топлина. Прехвърчаха птици, бръмчаха пчели.
	Излязоха и седнаха на една могилка. Страк обясни какво се е случило, Хаскеер го прекъсваше да добави по нещо. Показаха й амулета.
	— Но Дженеста със сигурност е мъртва, нали? — рече Койла. — Видяхме как я разкъса онова… онзи въртоп.
	— Сигурно не може да бъде убита толкова лесно — предположи Хаскеер. — С тия сили, дето ги има тая кучка, мисля, че _изобщо_ не може да бъде убита.
	— Бас слагам, че едно парче хладна стомана в сърцето ще й спре магията — отвърна Страк.
	— Мислиш да го получи ли?
	— Не знаем как е оцеляла, но изглежда, че е, и кара орки да страдат. Какво правим по въпроса?
	— Ако напуснем тази земя, знаеш в какво най-вероятно ще се набутаме — напомни му Койла. — Суеверия за това какви сме, омраза и фанатизъм. Сигурен ли си, че искаш пак да минеш през целия този боклук?
	— Минавали сме и през по-лоши неща от думи.
	— Не ме притесняват думите. И не разчитай на прекалено много съюзници, където и да идем.
	— Не казвам, че ще е без трудности, пот и зор.
	— Също като едно време, а?
	— Е, а ти коя страна избираш, Койла? Отказваш ли?
	Тя се ухили.
	— По дяволите, не. Това място е добро, но след време става някак скучно. Засърбяло ме е за истински бой. Омръзнаха ми тези дребни боричкания.
	Един орк залитна на вратата на кръчмата и изплю няколко зъба.
	— В играта си значи?
	— Много ясно.
	— И после какво? — попита Хаскеер.
	— Събираме дружината и поставяме въпроса — отсече Страк.
	Хаскеер смръщи чело.
	— Странно, като си помислиш. Върколаците отново в строя.
	— Стига да поискат да дойдат — каза Койла.


	Неп и Гледег бяха лесни за намиране — лежаха приспани на пода на кръчмата до Брегин. Зода и Проок ловяха риба с копия малко по-нагоре по реката. Рефдоу помагаше в строежа на „дългата колиба“, тоест сградата на селския съвет на старейшините — повинност, наложена му след едно спречкване. Елдо, Бохсе, Лиффин и Джад бяха с върналата се наскоро ловна група. Калтмон го намериха пиян на стъпалата на едно ханче и трябваше да го топнат в кацата за дъждовна вода. Орбон и Сифи се бяха задомили като Страк и си бяха в колибите, глезеха рожбите. Вобе, Гант, Финдже и Носкаа ги издириха на един местен турнир, в който се надпреварваха. Точе и Хустук се оказаха окошарени заради дребна лудория с коне, включваща погром и палеж, и се наложи да ги освободят под гаранция.
	Страк обясни загадката около човека, дошъл през портала, и описа накратко посланието на Серафейм. Имаше обсъждане, но въпреки съмненията на Койла единодушието бе изненадващо. Колкото и да ги радваше трудно спечелената им свобода, всички се чувстваха потиснати и приеха радушно възможността за нова бойна мисия.
	Късно следобед Страк вече бе готов да започне ново търсене. Трябваше нов набор, за да замести загубите, дадени от Върколаците в предишни битки, и да попълни състава на дружината. Захвана се да издири неколцината възможни кандидати, на които беше хвърлил око.
	Вестта, че става нещо, се разнесе бързо и още същата вечер на поляната, където Страк стягаше четата си, се събра любопитна тълпа.
	Бяха дошли и няколко от женските на Върколаците. Тирзарр също дойде, с огненочервената шапка, която Страк за пръв път беше зърнал във виденията си за това място. Стояха настрана от другите.
	— И си сигурна, че нямаш нищо против? — повтори Страк.
	— И да имах, щеше ли да е от значение? Не ме гледай толкова тъжно, знам, че ужасно ти се иска да заминеш.
	— Не говори така. Ще се върна. Просто…
	Тя опря мазолест пръст на устните му, за да го накара да замълчи.
	— Знам. Няма нужда да ми обясняваш инстинктите на един орк. Само съжалявам, че не мога да тръгна с теб.
	Той засия, облекчен от отговора й.
	— Виж, това щеше да е чудесно. Никога не сме изпитвали радостта да се бием рамо до рамо. Винаги съм мислил, че е нещо, което липсва в съюза ни.
	— И аз. Двойките би трябвало да леят кръв заедно.
	— Ще леем — обеща й той.
	— Пази се — каза тя, изведнъж станала сериозна. — Глупаво е да го казвам. Но ми се ще да мисля, че таткото на децата ще си е тук, докато растат. Не поемай рискове, Страк.
	— Няма — излъга той. Огледа се, Хаскеер беше вкарал Върколаците в някакво подобие на строй. Отстрани друга малка група пристъпваше нервно от крак на крак и гледаше малко гузно. — Трябва да започвам.
	Тя кимна и се върна при групата женски.
	— Главите горе! — ревна Хаскеер.
	Дружината изпъна гърбове.
	— Радвам се, че всички пожелахте да се върнете — заговори им Страк. — Винаги сме действали добре заедно и можем да го направим пак. — Тонът му стана твърд. — Тази част е с добър ред и дисциплина. Или поне беше. Поотпуснали сме се малко, откакто сме тук. Поомекнали сме, някои от нас. Подпишете ли за тази мисия, всички се подчинявате на военна дисциплина, също както преди. Командващият съм аз и ще има команден ред. — Хвърли поглед към Хаскеер. — Някой да има проблем с това?
	Никой нямаше.
	— В момент като този си спомняме за падналите си другари — продължи той. — Кестикс, Меклун, Дариг, Слеттал, Врелбид, Талаг. Всички те загинаха, докато служеха в тази дружина, и не бива никога да ги забравяме. — Помълча. — Това обаче означава, че нямаме пълен състав. Затова въвеждам попълнение. — Махна към набора и започна да ги изрежда: — Това е Игнар, Кеик, Харлго, Чусс, Йънст и Пиррак. Очаквам да ги приемете дружески. Покажете им практиката ни и им помогнете да свикнат с нашите порядки. Те са добри бойци, но не са обучени за сражения. Убеден съм, че ще бъдат, когато приключим с тях.
	Последва смях — малко нервен от страна на новобранците.
	— Има още един, когото загубихме и който никога не може да бъде заместен — продължи Страк. — Всички дълбоко уважавахме Алфрей. — Бойците закимаха в съгласие. — Той беше нещо повече от лечител на дружината и ветеран; беше брънка във веригата, която ни свързва с миналото на нашия народ. Не можем да го заменим, но ни трябва друг десетник редом с Койла, за да запълним празнотата, която остави той, по най-добрия възможен начин. — Даде знак и един орк пристъпи напред от тълпата.
	Беше в напреднала възраст, но здрав на вид, всъщност дори в разцвета на силите си. Но светлината в проницателните му очи бе по-скоро есенна, отколкото лятна, и определено беше по-стар от всички бойци в строя. Гледаше уверено.
	— Представям ви Даллог — каза Страк.
	Възрастният орк кимна на строените бойци — сдържан, но съвсем дружелюбен жест.
	— Някои от вас вероятно вече го познават. Особено ако ви се е налагало да ви наместят счупен кокал. — Последва нова вълна от смях. — Има талант на знахар. Стабилен е и е умен, и го правя десетник. И има важна задача.
	Страк вдигна ръка.
	Един младок притича към тях. Носеше увенчана с дълъг шип пика с увит на върха пряпорец. Връчи я на Даллог и по знак на Страк той разгъна знамето и го показа на дружината. Вдигна пръта високо и флагът заплющя на вечерния вятър. Върколаците изреваха възторжено — освен Хаскеер, който гледаше кисело.
	— Знамето е под твоята опека — заяви Страк. — Пази го добре.
	— С живота си — отвърна Даллог и влезе в строя.
	— Тази нощ имаме да свършим много работа — напомни им Страк, — така че залавяйте се със задачите си. _Свободни сте!_ — И щом се раздвижиха, им подвикна: — И се заемете с новобранците! Те вече са Върколаци!
	Хаскеер се приближи до него и измърмори:
	— Не е вярно.
	— Кое не е вярно?
	— Това, дето го каза току-що, че новият набор са Върколаци. Трябва да го заслужат.
	— Всички започнахме от нищо.
	— Вече бяхме закалени в бой обаче. Не като тези… _цивилни_.
	— Това е идеята. Трябва бързо да приведем дружината във форма, което значи, че трябва да ги накараме да се чувстват част от нея от самото начало. — Изгледа стотника си. — Затова ли си толкова кисел?
	Хаскеер не отвърна. Но погледът му пробяга към Даллог, който си отиваше, свил знамето.
	— Аха. Това те гложди, а?
	— Изобщо не е Алфрей.
	— Да съм казал, че е?
	— Защо ни е тогава?
	— Пряката отговорност, забрави ли? Трябва ни още един десетник и знахар на дружината. Смятам, че Даллог ще свърши работа.
	— Да де. Но не ми харесва.
	— Толкова по-зле. Току-що чу, че командването поемам аз. Ако и това не ти пасва…
	— О, мамка му!
	Страк сви юмруци.
	— Имаш ли проблем с това, стотник?
	— Не бе. Исках да кажа, виж кой идва насам.
	Младокът, който крачеше към тях, можеше да мине за пълнолетен само отдалече. Облеклото му беше доста екстравагантно за орк. Жакетът му бе ушит от разноцветни ивици плат, бричът — в люляков цвят. Носеше крещящо ярки ботуши, а на врата си беше окачил струнен инструмент с дълъг гриф и тяло като срязана ягода. Гушнал го беше като бебенце.
	— О, мамка му — изпъшка и Страк. — Бъди тактичен. Не забравяй кой е.
	Хаскеер изсумтя отегчено.
	— Страк! Хаскеер! — поздрави младокът. — Търсех ви.
	— Здравей, Уийм — отвърна Страк.
	— Какво искаш? — попита равнодушно Хаскеер.
	— Вие скоро ще се отправите на велико приключение — заговори Уийм пламенно — и то трябва да се ознаменува.
	— Мм, може би ще се намери време да отпразнуваме, като се върнем — отвърна Страк. — Но в момента…
	— Не, не, имам предвид да се ознаменува в _стих_.
	— Не бихме искали да ти създаваме главоболия.
	— Но това е история в действие! _Трябва_ да бъде записана. Все едно, вече започнах епична балада за тази мисия. Все още е в работен вид, разбира се, но…
	— Е, щом не е довършена…
	— Но как да е? Та вие още не сте започнали, нали?
	— Вярно.
	— Тъй че реших да ви запозная с встъплението, за вдъхновение един вид.
	— Трябва ли? В смисъл, трябва ли да го направиш точно _сега_?
	— Не е дълго. Само към четиридесет стиха са дотук.
	— Виж, страшно сме заети в момента и…
	Уийм дрънна по разстроените струни, окашля се шумно и запя с фалцет:

	Пред утрото на бран чутовна Върколаците
	стомана точеха и стягаха криваците.

	— Трудно се намира нещо за римуване с Върколаците, но работя.

	А капитанът им юначен, ето,
	заплю съдбата зла в лицето
	и вдигнал нож, кама и пика
	в портал магичен четата натика…

	— Богове! — изпъшка Хаскеер.

	С гърди издути и сърца тъй вярни
	за мен и теб пометоха врага,
	и трябва да им бъдем благодарни…

	Дойде Койла, надникна зад гърба на менестрела, видя умолителните физиономии на Страк и Хаскеер. И ги съжали.

	И през поле от леш и кръв
	дружината си водеше със стръв
	и гордо вдигнал острия сатър…

	— Извинете.

	Сечеше пътя си през…

	Койла сръга Уийм в рамото с кокалестия си пръст.
	— Ухх!
	— Прощавай — усмихна му се тя мило, — но трябва да поговоря със старшите си офицери. Служебни въпроси, нали разбираш.
	— Но аз едва започвам.
	— Да, да — намеси се бързо Страк. — Жалко. Просто ще трябва да чуем останалото друг път.
	— Кога? — попита Уийм.
	— По-късно.
	Страк и Хаскеер спипаха песнопоеца за лактите и го изтикаха към тълпата.
	Щом се върнаха при Койла, Страк въздъхна и каза:
	— Благодаря. Дължим ти едно.
	— Поне няма да го виждаме известно време.
	— Никога пак ще е скоро — подхвърли Хаскеер.
	— Искаше ли нещо, Койла, или беше само за да ни отървеш? — попита Страк.
	— Всъщност чудех се какво става със звездите.
	— Скрили сме ги на пет различни места, както знаеш. Четири от тях прибрах. Петата… — Тълпата в единия край се раздвижи. — Всъщност май ще е сега.
	От множеството излезе широкоплещест мъжкар, следван от малка свита. Беше стар, но все още вдъхваше страхопочитание. На врата си носеше знак за воинска доблест: наниз от зъби на снежен леопард, поне дузина на брой. Беше целият нашарен с белези от битки. Осанката му бе горда.
	— Трудно ми е да си представя, че е баща на такова конте — подхвърли Койла.
	— По-добре си запази мнението за себе си — посъветва я Страк.
	Главатарят и свитата му закрачиха тежко към тях.
	Страк поздрави с:
	— Радвам се, че дойде, Куол.
	— Не ми остави голям избор — изсумтя Куол.
	— Извинявай за бързането. Налага ни се.
	— Скоро ли тръгвате?
	— Призори.
	— И имате всичко необходимо?
	— Всичко освен онази вещ, дето я пазиш. У теб ли е?
	— Разбира се. Но си мислех нещо…
	— С цялото ми уважение, главатарю, какво толкова има за мислене тук?
	— Мислех дали не би могъл да ми направиш една услуга?
	— Винаги бихме помогнали с радост — отвърна Страк предпазливо. — Стига да ни е по силите.
	— Напълно ти е по силите, капитане.
	— И стига да не излага мисията ни на риск.
	— Не би трябвало. Познаваш ли сина ми?
	Страк изстина от лошо предчувствие.
	— Уийм ли? Преди малко беше тук.
	— Бълвал е глупости, несъмнено.
	— Ти го каза — вметна Хаскеер.
	Страк му хвърли отровен поглед.
	— Та какво за Уийм, главатарю?
	— Искам да замине с вас.
	— Няма начин! — възкликна Хаскеер.
	— Кой командва тук? — попита Куол. — Ти, Страк, или стотникът ти?
	— Аз. Хаскеер, млъкни. Да си го кажем направо, Куол: искаш синът ти да се включи в тази мисия?
	— Точно така.
	— Защо?
	— Ами виж го. — Куол посочи Уийм, който дрънкаше с лютнята си на група равнодушни зяпачи. — Създадох един перко. Глупак.
	— Какво общо има това с нас?
	— Искам да му избиете палячовщината от главата. Трябва да заякне.
	— При нас няма място за палячовци. Върколаците са дисциплинирана бойна част.
	— Точно това му трябва: дисциплина. Взимаш други недоказали се новобранци. Защо не и Уийм?
	— Те са показали бойни умения. Не ги виждам у сина ти.
	— Значи е време да ги научи.
	— Защо точно ние? Трябва да има и друг начин да натрупа опит.
	— Няма по-добър от истинска мисия, в която е заложено оцеляването му.
	— И нашето. Бездруго взех вече шестима новаци, остава да помъкнем и някой съвсем непригоден. Излага цялата дружина на опасност.
	— Колкото и да ми е неприятно да го кажа, Страк, ти и дружината ти си я карахте съвсем както си знаете, откакто дойдохте тук. Не е ли крайно време да направите нещо, за да се отплатите за гостоприемството ни?
	— Колкото и _на мен_ да ми е неприятно да го кажа, не си собственик на тази земя, Куол. Ти си главатар на клан и ние уважаваме това, но не си единственият в Кераган.
	— В тези краища съм единственият и искам Уийм да бъде записан за тази мисия.
	— А ако откажем?
	— Ако направите това, боя се, че може да се получи известно забавяне… известно _дълго_ забавяне с намирането на реликвата, която ви пазя.
	Страк въздъхна.
	— Разбирам.
	— Това е изнудване! — избухна Койла.
	Куол се намръщи.
	— Ще се престоря, че не съм чул тези думи.
	— Достатъчно, десетник — сряза я Страк.
	— Но той не може да…
	— Достатъчно! — Страк се обърна към Куол. — Добре. Ще го взема.
	Главатарят се усмихна.
	— Добре. — И щракна с пръсти.
	Един от свитата му пристъпи напред и му поднесе малко дървено ковчеже. Куол го отвори и извади последния инструментум.
	— Признавам, че ти го връщам с голяма радост. Изобщо не бях щастлив да държа такъв могъщ тотем в колибата си.
	И го връчи на Страк, който го пусна в кесията на колана си. Койла и Хаскеер гледаха вбесено.
	— Ще накарам Уийм да ти се яви тази вечер — каза Куол, обърна се да си тръгне, но спря и добави през рамо: — А, и, Страк… ако нещо му се случи, гледай изобщо да не се връщаш тук.
	Главатарят се отдалечи, свитата го последва.
	— О, страхотно! — изпъшка Хаскеер. — Вече станахме и шибани бебегледачки.
	— Е, чак пък толкова… — възрази Страк.
	— Хаскеер е прав — отсече Койла. — Само това ни трябваше: един паразит с нас.
	— Какво можех да направя?
	— Да откажеш, разбира се!
	— И да не видя повече звездата?
	— Можехме да си я вземем.
	— Нямаше да е умен ход, Койла. Това вече е домът ни.
	— Едва ли ще е, ако онзи идиот вземе да се самоубие — подхвърли Хаскеер.
	— Няма смисъл да спорим за това. Лепнаха ни го. По-добре да се опитаме да го отиграем по най-добрия начин, а? Ще го сложим в нарядите и ще кажем на някой от старите кучета да го държи под око.
	— Нищо добро не предвещава това — изръмжа Хаскеер. — Клоун в екипа.
	— Няма да се извинявам за това. Но има нещо, за което трябва да се извиня на тебе, Койла.
	— За какво?
	— По право трябваше да те повиша, да попълниш свободното място за стотник. Можеш да свършиш работата и определено си я заслужила.
	— Благодаря, Страк, но ми е все едно. Честно. А и не ща толкова отговорност. Нивото, до което съм стигнала, ми харесва.
	— Е, казах, че на дружината й трябват двама десетници, което не се прие много добре от всички. — Погледна Хаскеер. — Но й трябват и двама стотници.
	— Кого _все пак_ мислиш да повишиш тогава?
	— Не мисля.
	— Я пак?
	— Идеята ми е да възстановя дружината колкото може по-пълно.
	— Аха. Но това значи да вземем Джъп, а той… О!
	— Точно така. Връщаме се в Марас-Дантия.


	6.

	— Опасни са — прошепна Койла. — Спомни си какво направиха на Хаскеер. По дяволите, спомни си какво направиха на _теб_.
	Страк се беше вторачил в инструментумите. Беше ги подредил на една пейка: два шипа, четири шипа, пет, седем и девет. Сива, синя, зелена, жълта, червена. Изглеждаха възхитителни.
	— Страк! — изсъска Койла.
	— Спокойно де, просто ги гледам. Нищо зловещо не става.
	— Знаеш какво могат да правят, Страк. Или поне _част_ от онова, което могат. А то никак не е добро.
	— Те са просто средство.
	— Нима?
	— Докато не се забъркаш с тях.
	— Точно това казвам.
	— Защо шепнеш?
	— От тях е. — Тя посочи звездите. — Когато всички са заедно така, те карат да шепнеш.
	— Чудя се от какво ли са направени?
	— Изобщо не ща да знам.
	— Да можех да имам меч, изкован от същото…
	— Не се увличай много. Достатъчно други проблеми ни къкрят в дружината, та да вземеш и ти да се „самоотлъчиш“.
	— Благодаря, че го каза толкова деликатно.
	— Сериозно, Страк. Ако тези неща почнат пак да ти пеят…
	— Няма.
	— Ти ще ги носиш. Ще си _изложен_ на тях, непрекъснато. Може да ти повлияят.
	— Мислих за това. Като стигнем в Марас-Дантия, би ли взела да носиш едната? Може би ако ги разделим, влиянието им ще се притъпи.
	— Поласкана съм. В миналото изобщо не беше склонен да ги разделяш.
	— И виж какво стана. Ще го направиш ли? Щях да помоля Хаскеер, но той е такъв луд кучи син, че…
	— Така че по-добре да натовариш безпомощната женска, искаш да кажеш.
	Той се усмихна.
	— Не съм човек. Никога не съм мислил, че си безпомощна.
	— Разбира се, че ще взема една. Но ако не подейства? Ще ги разделиш ли между повече от нас?
	— Не искам да рискувам някой да се загуби. Тъй че… Не знам.
	— Страхотно. Още един повод за притеснения.
	— Ще се оправяме с това, ако и когато. Хайде, че е време. Трябва да се приготвяме.
	Навлякоха дебелите връхни бричове и подплатените с кожа ботуши, след това — кожените якета. Преди да облече своето, Койла затегна калъфите с метателни ножове на ръцете си и подхвърли:
	— Малко шантаво изглежда да го правим това в тая жега.
	— В Марас-Дантия ще е адски студено, със сигурност. — Страк прибра инструментумите в кесията на колана си.
	Окачиха мечовете, камите и брадвите.
	— Да не си забравиш ръкавиците — каза Страк.
	— Взела съм си ги.
	— Добре, да вървим.


	Отвън, пред пещерата, през която бяха пристигнали в Кераган, ги чакаше дружината. Всички бяха плувнали в пот в дебелите кожени дрехи. Хаскеер ги държеше в строй и хвърляше по някой отвратен поглед към Уийм, който бе настоял да си вземе лютнята.
	Куол и обичайната му свита бяха в първия ред на тълпата зрители. Тирзарр също беше там, с малките. Страк отиде при тях.
	Преди да е успял да заговори, Тирзарр каза тихо:
	— Вече си взехме довиждане. Не го проточвай, заради тях. — И кимна към Корб и Янч.
	Страк коленичи.
	— Разчитам на вас да се грижите за мама. Нали?
	Хлапетата кимнаха важно.
	— И да сте добри, докато ме няма.
	— Ще бъдем — обеща Корб.
	— Убийте вещицата! — изписука Янч.
	Брат му закима ухилено и двамата размахаха брадвичките.
	Страк се ухили.
	— Ще се постараем.
	Погледна за последно челядта си и се обърна.
	— Сбогом — рече Куол, докато Страк минаваше покрай него.
	Страк кривна леко глава, но не отвърна.
	Спря на входа на пещерата и се обърна към отряда.
	— Условията бяха лоши в Марас-Дантия, когато бяхме там последния път. Сега ще са много по-лоши. Очаквайте крайна враждебност, и не само от страна на климата. Това особено важи за новите, така че всеки да се държи за стария, към когото е зачислен. Тъй като допускам, че ще се появим в Иллекс, в далечния север, не можем да вземем коне — няма да издържат на условията. Бъдете готови за дълъг и тежък поход на юг. — Претегли внимателно следващите си думи. — Последния път ни се наложи да се изправим срещу слуагите. — Готов бе да се обзаложи, че неколцина от четата почти потръпнаха при споменаването на отблъскващата демонска раса. — Не знам дали пак няма да се натъкнем на тях. Но веднъж ги надвихме и можем да го направим пак, ако се наложи. Всички готови ли сме, стотник?
	— Готови и стръвни — изръмжа в отговор Хаскеер.
	— Ако някой таи колебания, това е последният му шанс да се оттегли. Нищо недостойно няма в това. — Погледна многозначително към Уийм. Никой не се обади. — Някакви въпроси?
	Уийм вдигна ръка.
	— Да?
	— Минаването през това нещо… портала. Ще боли ли?
	— Не толкова, колкото ботуша ми в задника ти — увери го Хаскеер.
	Смехът смъкна малко напрежението в дружината.
	Страк погледна през рамо да се увери, че тълпата е достатъчно назад, и кимна.
	Хаскеер ревна заповед. Запалиха факлите, стегнаха якетата.
	Отзад се разнесе ритмичен тропот. Воините в тълпата зрители биеха с копията по щитовете си, традиционния поздрав за сбогом към орки, тръгващи на война. Тук-там се чуха окуражителни възгласи.
	Страк поведе дружината си в пещерата.
	Посрещна ги студ и ехтене.
	— Преминаването е малко смущаващо — обясни Койла на Уийм. — Просто помни, че всички го правим заедно.
	— Благодаря — промълви пребледнелият младеж и продължи напред.
	— _Смущаващо?_ — обади се Страк.
	— Не можех да кажа ужасяващо, нали? Все пак той е още хлапе.
	Стигнаха в центъра на пещерата и Страк им заповяда да се съберат около него. Огледа амулета на светлината на факлите. След това извади звездите и започна да ги намества.
	За един тягостен миг си помисли, че няма да може да го направи. Като че ли нямаше никакъв смисъл в начина, по който се свързваха. Засуети се и се притесни.
	После четири от звездите се напаснаха гладко една в друга в бърза последователност и той видя точно къде трябва да отиде петата.
	— Стегнете се — предупреди Страк бойците си и я тикна на мястото й.
	_Пропадаха, гмуркаха се в бездънна шахта от светлина._
	_Извиваща се, пулсираща, безкрайна. Отвъд прозрачните й стени имаше синьо кадифе, обсипано със звезди._
	_Пропадаха все по-бързо. Звездната шир се стопи в мъгла от побеснели цветове. Край тях пробягваха смътни образи, мимолетни гледки от изумителни, неведоми светове._
	_Носеха се звуци. Необясним, разноглас, оглушителен хаос от звуци._
	_Продължи цяла вечност._
	_След това ги погълна черна бездна._
	Страк отвори очи.
	Чувстваше се като пребит, главата му пулсираше убийствено.
	Успя да се надигне на колене и му отне един дълъг миг, докато успее да фокусира погледа си. Но не видя каквото очакваше.
	Нямаше нито сняг, нито лед, макар да беше студено. Пейзажът изглеждаше впримчен в оковите на най-люта зима. Дърветата бяха голи. Тревата беше кафява и опърпана, а повечето растителност беше не просто заспала, а мъртва. Черни облаци бяха затрупали небето. Всичко беше в пълен контраст с ласкавия климат, който току-що бяха напуснали.
	Страк се изправи.
	Останалите от дружината бяха пръснати около него. Някои бяха по земята, все още замаяни, неколцина охкаха и стенеха. Други се бяха съвзели по-бързо и вече се бяха изправили.
	— Всички ли сте добре? — подвикна той.
	— Повечето — отвърна Хаскеер и посочи намръщено с палец към Уийм, който повръщаше до една скала под надзора на Даллог.
	Койла и Хаскеер изглеждаха замаяни след прехвърлянето, но го бяха понесли добре.
	— Това не е Иллекс — заяви Хаскеер.
	— Не думай.
	— Но _все пак_ е Марас-Дантия — каза Койла. — Познах няколко ориентира. Смятам, че сме близо до Великите равнини, недалече от Бевис.
	— Може би си права — съгласи се Страк. — Май звездите не ни поставят всеки път точно на едно и също място. — Осъзна, че все още ги стиска, и започна да ги разглобява и да ги прибира.
	— Е, това поне съкращава разстоянието, което ще трябва да извървим.
	— И с малко късмет може да не ни се наложи да ходим до Иллекс следващия път, когато ги използваме. Но съжалявам, че не взехме коне.
	— Тук не е сутрин — заяви Хаскеер.
	— Голям майстор си в изтъкването на очевидното — въздъхна Койла.
	Като че ли беше късен следобед и отиваше към свечеряване.
	— И сезонът нещо не е както трябва — добави Хаскеер.
	— Виж, за това не съм сигурен — каза Страк. — Може да е това, което минава за лято в Марас-Дантия напоследък.
	Койла замислено огледа пейзажа.
	— Толкова ли са се влошили нещата?
	— Натам вървяха, когато напуснахме, тъй че защо не?
	Хаскеер се намръщи.
	— Какво ще правим? Оставаме на лагер до съмване?
	— Според мен да тръгнем — предложи Койла. — Искам да кажа, станали сме само преди два часа. Едва ли на някой му се спи.
	Страк кимна.
	— Така си е. Ако сме там, където мислиш, Койла, ще трябва да тръгнем на югозапад. Пак е адски дълго до Кват, но съвсем не колкото го смятахме.
	— Току-виж успеем да свием някакъв транспорт по пътя.
	— Разчитам на това. Добре, давайте да ги организираме. Хаскеер, виж как се справят новаците. Койла, ти осигури охраната.
	Койла тръгна да назначи охрана, а Хаскеер се приближи до Даллог и Уийм.
	Старият десетник бе забил знамето на дружината в земята и тъкмо даваше на новобранеца да пие нещо. Уийм взе манерката с разтреперани ръце.
	— Какво се мотаете? — сопна се Хаскеер.
	— Прилоша му от прехвърлянето — обясни Даллог.
	— Може и сам да отговори. — Хаскеер погледна навъсено Уийм. — Е?
	Младокът потрепери.
	— Минаването през онова… нещо… наистина… притесни ме.
	— Ах, колко жалко! При татко ли искаш?
	— Няма нужда да си толкова…
	— Това не ти е шибана детска разходка! Вече сме на терен! Стегни се!
	— По-полека, Хаскеер — посъветва го Даллог.
	— Денят, в който ще ми потрябва твоят съвет — изрева Хаскеер, — е денят, в който могат да ме извлекат в храсталака и да ми срежат гърлото. И за теб съм _стотник_. И за двама ви.
	— Просто си върша работата, стотник.
	— Държиш се с него като бавачка.
	— Нов е още. Няма никакъв опит.
	— И ти си същият. Никога не си бил на мисия и не познаваш този отряд.
	— Може би. Но познавам орките, стотник, и зная как да ги кърпя.
	— Само един Върколак можеше да прави това — и не си ти.
	— Сигурен съм, че Алфрей…
	— Не ти приляга да му споменаваш името, Даллог. _Никой_ не може да е като Алфрей.
	— Жалко тогава, че сте били толкова нехайни с него.
	Лицето на Хаскеер се наля с кръв.
	— Какво каза?!
	— Нещата се променят. Приеми го. Стотник.
	Уийм ги гледаше зяпнал.
	— Това, че си стар, няма да ти спести боя — изръмжа Хаскеер и стисна юмруци.
	— Когато решиш да пробваш — заповядай. Но май не му е времето сега.
	— Ти ли ще ми казваш кое какво е?
	— Казвам, че не е добре да се бием пред дружината.
	— Защо не? — Хаскеер пристъпи към него. — Тъкмо да видят как ще ти набия малко чинопочитание в главата.
	В този момент някой извика. Други подхванаха виковете.
	— Ъъ… стотник. — Уийм посочи с ръка.
	Хаскеер се обърна.
	В равнината под тях се движеше група ездачи. Отдалече бе трудно да се прецени броят им.
	— Това ще го уредим по-късно — закани се Хаскеер на Даллог.
	— Какво става, стотник? — попита Уийм. — Кои са тези?
	— Едва ли идват да ни поздравят с „добре дошли“. Пригответе се да разчитате на себе си.
	И ги остави.
	Уийм зяпна след него, пребледнял от страх.
	Когато Хаскеер се върна при Койла и Страк, приближаващите се конници вече се виждаха по-ясно.
	— О, добре — измърмори Хаскеер. — Любимата ми раса.
	— Колко, според вас? — попита Койла. — Към шейсет?
	— Там някъде — отвърна Страк. — И май събрани от кол и въже. Без униформи са.
	Даллог дойде при тях. Спогледаха се намръщено с Хаскеер.
	— Що за _същества_ са те, капитане?
	— Човешки.
	— Много са… странни.
	— Аха. Не са първи красавци, нали?
	— И се приближават — напомни им Койла.
	— Вярно. Приемаме, че са враждебни. — Страк се обърна към Хаскеер и Даллог. — Отрядът да заеме отбранителна позиция около онзи балван ей там. И дръжте новобранците под око. _Действай!_
	Двамата се разтичаха и зареваха заповеди.
	— А аз? — попита Койла.
	— Колко добри стрелци имаме?
	— Петима-шестима, ако броим и двама от зайците.
	— И теб. Качете се горе на скалата. _Бегом!_
	Балванът, който им беше посочил, бе с големината на колиба. Стърчеше под ъгъл от земята и в най-горната си част беше плосък.
	Бойците вече вадеха мечовете и смъкваха тежките кожени дрехи, за да се бият по-добре.
	Койла поведе стрелците си към скалата и се изкатериха горе. Страк застана при другите под надвисналата каменна козирка.
	Човеците вече препускаха към тях в бърз галоп и викаха. Страк беше сигурен, че между крясъците им чу думата „чудовища“.
	Плесна с ръка камъка над главата си и каза на четата си:
	— Тук имаме добра естествена защита. Стига да не си разкъсаме строя. — Ветераните го знаеха много добре; мислеше за новаците. — Я да видим щитовете!
	Старите кучета реагираха вещо — щитовете се хлъзнаха от гърбовете им пред гърдите с едно бързо и ловко движение. Младоците се засуетиха, и най-вече Уийм, който се оплете съвсем, докато се мъчеше да смени любимата си лютня с щита.
	— Ето _така_ — показа му Страк и намести щита както трябва. — А меча го държиш _така_.
	Уийм кимна и се усмихна кисело. Беше съвсем объркан. Страк въздъхна.
	Конниците вдигнаха още по-силна врява.
	Нападаха.
	Групата на Койла бе опънала лъковете. Някои предпочетоха да коленичат. Самата тя остана права.
	Най-предните атакуващи хора бяха на не повече от един хвърлей копие, пъстро-белите им коне бълваха облачета пара.
	— Дръж строя! — изрева Хаскеер.
	Койла изчака до последния възможен момент и ревна:
	— Стреляй!
	Стрелите изсвистяха към връхлитащите нападатели. Първият ездач бе поразен в гърдите, изхвърча от седлото, тупна на пътя на тези след него и паднаха още няколко.
	Някои от хората бяха с лъкове и отвърнаха на залпа. Но в стрелбата от седло повечето стрели отхвърчаха далече встрани.
	Следващият залп на орките порази още трима. Стрели се забиха в бедрото на един и в рамото на друг. Третата забърса ездача в слепоочието. Той падна и връхлитащите след него го стъпкаха.
	Групата на Койла продължи стрелбата.
	Хората забавиха конете и се скупчиха объркани. После се разделиха на две групи. По-голямата препусна около балвана, за да търси слабо място в отбраната. Останалите настъпиха срещу орките.
	Някои от бойците на Страк носеха прашки и щом хората се приближиха, ги развъртяха. Камъните пръснаха два черепа и счупиха някоя и друга ръка, но не остана време за още мятания, понеже конниците вече бяха пред строя на орките.
	Конете даваха на човеците предимство във височината, а ритащите копита можеше да се окажат гибелни. Пречката беше в обхвата. За да влязат в бой с орките, човеците трябваше да се навеждат и секат, а това ги правеше уязвими.
	Ударите се сипеха като градушка по оркските щитове. Върколаците не отстъпваха и се мъчеха да свалят ездачите на земята. В някои случаи кама, забита между плешките, се оказваше достатъчна. В други бяха нужни усилия, за да се смъкне ездачът от седлото.
	Десетина конници решиха да се спешат, за да влязат по-добре в близка схватка.
	Един прояви особено внимание към Страк. Беше плещест и нашарен с белези, с дълга рошава брада. Носеше пъстри дрипави дрехи като приятелите си и размахваше двуостра брадва.
	Страк рязко се изви и усети как въздухът потрепери, когато оръжието изсвистя покрай него. Замахна, преди да е стигнало края на дъгата си, и посече с меча. Човекът реагира бързо и се отдръпна навреме, за да избегне удара. После отново налетя с убийствен замах. Страк приклекна и опази главата си.
	Мъжът заудря по щита му. Страк удържа на ударите и при първата възможност отвърна с няколко остри сеча, но не успя да пробие защитата на брадатия. Все пак въпреки голямата си сила противникът му като че ли започна да забавя ударите. Страк ги отбиваше с щита, като внимаваше да не разкъса редицата.
	Човекът налетя отново, разпенен от гняв. Нов замах изсвистя покрай черепа на Страк и той натисна с щита напред като таран. Счепкаха се и в разгара на схватката Страк рязко отстъпи встрани и изкара щита от играта. Загубил опора, мъжът залитна напред, изтърва брадвата и тя увисна на каишката на китката му. Той посегна да я хване, но Страк се оказа по-бързият и с дивашки замах надолу отсече ръката му в китката. Мъжът нададе вой, от раната плисна кръв, а брадвата се изтъркаля в прахта.
	Страк спря болката му с едно забиване в сърцето.
	Щом боецът с брадвата падна, друг негов съратник, стиснал нож и меч, налетя да заеме мястото му. Звънът на остриетата се сля с песента на кънтящата наоколо стомана.
	Групата на Койла продължаваше да стреля. Но задачата ставаше все по-трудна, понеже битката се разгаряше и противниците започваха да се смесват. Койла прецени, че нападателите са толкова безредни, колкото и всевъзможните дрипи, които бяха навлекли по себе си. Не че това ги правеше по-нерешителни, а и в безредието имаше непредсказуемост, която можеше да се окаже по-опасна от това да се изправиш пред добре организирана сила.
	Реши да мине на метателните ножове, които владееше по-точно от лъка, а и бяха по-подходящи в подобна суматоха. Огледа сцената и набеляза две възможни мишени. Яхнал бяла кобила, с чорлава коса и дивашки поглед, един от човеците сипеше удари по орка срещу себе си с широкия си меч. Койла присви очи и метна ножа с все сила. Той се заби в гръкляна му. Мъжът отхвърча назад, разперил ръце, и се стовари на земята. В добавка изпадналият му в паника кон изрита със задните си крака и събори един от пешаците.
	Втората й цел също беше пешак. Плешив и без брада, ръбат като скала, пред очите й той налетя бежешком в отбранителната линия с насочено напред копие. Койла хвърли следващия нож. Беше се прицелила точно, но мъжът направи неочаквано движение, като сви настрани, за да избегне един от падналите си другари, и острието прониза хълбока му малко под кръста — болезнено, но не фатално. Той изрева, олюля се и задърпа ножа. Тя бързо извади друг и хвърли отново. Този път го порази точно където се целеше, в гърдите.
	Страк изтръгна меча си от корема на един от човеците и го остави да падне. Огледа се бързо. Земята беше осеяна с тела, които забавяха щурма на конниците, но все още имаше много човеци, с които трябваше да се справят.
	По-натам по редицата Уийм се беше присвил под атаката на мъж с боздуган. Непрестанните удари на железния топуз огъваха щита му. Уийм просто се беше вкопчил в него и се пазеше, без да прави никакви опити да отвърне на ударите — беше оставил на ветераните от двете му страни да се оправят с противника му.
	Близо до тях Даллог се представяше далеч по-добре. Бе забил в земята зад себе си дружинното знаме и въртеше ловко меча и камата. Посече с ножа лицето на един от нападащите и в следващия миг заби меча в корема му.
	Един от човеците изрева и връхлетя с копие срещу Страк. Капитанът отскочи встрани и сграбчи пръта. Вкопчиха се озъбени кой да овладее оръжието и Страк сложи край на схватката с жестоко забиване с глава. Зашеметеният му противник пусна копието, Страк го извъртя и заби железния връх в тялото му.
	Останалите извън мешавицата в подножието на скалата ездачи продължаваха да кръжат. От време на време някой пускаше стрела към стрелците на Койла. Нямаше щети дотук, но беше само въпрос на време, преди някой да извади лош късмет.
	Койла стоеше рамо до рамо с един от младите бойци, Йънст. Момчето се беше оказало доста опитно с лъка.
	Тя метна поредния нож и един от човеците рухна по очи на голата земя.
	— Добро хвърляне — каза Йънст.
	— Твоите броиш ли?
	— Не.
	— Според мен сме наравно.
	— Едва ли. — Той избра цел и изпъна тетивата. — Я да видим дали ще мога…
	Чу се глухо изтупване и я оплиска кръв. Стрела беше пронизала Йънст във врата. Той рухна върху нея и я събори през ръба на скалата.
	Не беше високо, но Койла падна лошо. Сблъсъкът изкара въздуха от гърдите й и за миг я замая. Тя стисна зъби да овладее болката и да се окопити. Боят около нея кипеше — от всички страни тъпчещи крака и конски копита, викове и крясъци. Тя изпъшка и се надигна.
	Нещо изплува пред очите й, надвисна над нея. Койла примига. Злобно озъбен ездач замахваше към гърдите й с копието си. Тя бързо запълзя назад, като в същото време посягаше за меча си. Или щяха да я пронижат, или копитата на подивелия кон щяха да й натрошат ребрата.
	В следващия миг някой се озова между нея и заплахата. Хаскеер. Държеше с две ръце юздите на коня, навел ниско глава, и се въртеше насам-натам, за да избегне мушкащото копие. Неколкократно по-силният цвилещ кон се надигна на задните си крака и стъпалата на Хаскеер се отлепиха от земята. В следващия миг копието едва не го прониза.
	Накрая Хаскеер изгуби търпение, замахна с юмрук и халоса коня между очите. Краката на замаяното животно се огънаха и главата му клюмна. Ездачът изхвърча с рев от седлото. Още докато падаше, няколко орки скочиха да го довършат.
	Появи се и Страк. Двамата с Хаскеер извлякоха Койла на малко по-безопасно място зад линията на орките.
	— Нещо счупено?
	Тя поклати глава.
	— Не мисля.
	— Какво стана горе?
	— Загубихме един. Йънст.
	— Проклятие.
	— Така е, като взимаме некадърници — подхвърли Хаскеер.
	— Беше добър боец — увери го намръщено Койла. — И недей да трепеш коне, кучи син такъв.
	— А, въобще недей да ми благодариш — измърмори кисело Хаскеер. — Спасих ти живота, чудо голямо.
	— Работа ни чака — скастри ги Страк.
	Хвърлиха се отново срещу нападателите. Човешките редици започваха да изтъняват, но битката все още беше ожесточена. Окуражени от смъртта на Йънст, ездачите настъпиха и оркската отбрана бе подложена на тежко изпитание. Тихата иначе околност продължаваше да кънти с грохота на стоманата и писъците на умиращите.
	Само късметът на Уийм и другарите около него го бяха опазили жив. Но късметът започваше да му изневерява — докато всички наоколо бяха заети с противниците си, един от човеците връхлетя срещу него със стръв. Уийм отново приложи обичайната си тактика да се крие зад щита, но нападателят бе решен да го довърши. Бе стиснал широкия си меч с две ръце и блъскаше неумолимо в щита, така че чак хвърчаха искри. После един силен замах изтръгна щита от ръцете на Уийм.
	Пребледнелият от ужас младок се озова срещу противника си беззащитен — почти бе забравил за меча в другата си ръка. Все пак замахна неумело и едва отби оръжието на човека. Ударът, който получи в отговор, едва не изби меча от разтрепераната му ръка, а следващият го прекърши на две. Уийм замръзна, оставил се на милостта на противника си.
	Един от орките връхлетя върху нападателя и двамата се вкопчиха в схватка, забравили за Уийм. За миг изглеждаше, че Върколакът ще надвие. Но в боя беше извъртял гърба си към враговете и един от хората наблизо видя шанса си и заби меча си в него. Докато оркът падаше, двамата човеци го посякоха безмилостно.
	— Това е Лиффин! — изкрещя Койла и понечи да се хвърли натам.
	— Стой! — ревна Страк. И добави тихо: — Нищо не можеш да направиш вече.
	На двамата човеци не им остана време да ликуват — стрелците на върха на скалата веднага отмъстиха за смъртта на другаря си. Мъжът с широкия меч получи три стрели, и трите — смъртоносни, другият — две. Няколко Върколаци се втурнаха напред, за да излеят гнева си със стомана.
	Нищо не можеше да спре яростта на дружината. Орките сечаха, колеха, кормеха наред. Скоро броят на човеците намаля, както и решимостта им — половината бойци от отряда им бяха изпопадали мъртви или смъртно ранени. Ездачите отстъпиха и препуснаха към равнините.
	Върколаците издишаха като един. Прибраха телата на Йънст и Лиффин и се заеха да превържат раните и да почистят оръжията.
	— _Шибано_ добро начало! — кипна Хаскеер. — Двама мъртви, и единият от тях Лиффин!
	— Понасяме загуби — отвърна му сдържано Страк. — Това е част от работата ни. Знаеш го.
	— Ако върви така, всички ще сме мъртви още преди да сме _намерили_ Джъп! Още час не е минал, и да стане _това_!
	— Гневът няма да ги върне — каза Койла.
	Думите й не го усмириха.
	— Изобщо не трябваше да ги губим! Или Лиффин поне. Все ми е тая за заека, но Лиффин беше старо куче. И си хвърли живота за… _какво_? За онова… малко лайно!
	— Той умря за дружината. Държим един за друг, забрави ли?
	— Един тук не го заслужава. Ако можех да…
	Уийм се появи пред тях, стиснал очукания си щит.
	— Исках… исках да кажа… съжалявам за…
	— Жалко страхливо копеле! — изрева Хаскеер. — Ще те убия за това, което направи!
	— Стига! — предупреди го Страк.
	Смутен, Уийм заломоти отново:
	— Не исках да…
	— Лиффин струваше десет пъти колкото теб — изрева Хаскеер. — Сополиво говно!
	— Млъкни, Хаскеер! — заповяда Страк.
	— Така ще го млъкна, че… — Той се хвърли към Уийм, блъсна го в гърдите, просна го по гръб и посегна за ножа си.
	Страк и Койла го сграбчиха и извиха ръцете му.
	— Казах, стига! — ревна Страк в ухото на стотника си. — Няма да търпя неподчинение в тази дружина!
	— Добре де, добре. — Хаскеер спря да се бори и двамата отпуснаха хватката. Той ги избута настрани.
	— Още веднъж такова нещо и те разжалвам в редник — закани се Страк. — Ясно?
	Хаскеер кимна сърдито и изръмжа:
	— Ясно. Обаче… — Посочи ядосано Уийм с пръст. — Просто го дръжте тоя сбърканяк по-далече от мен.


	7.

	Редно беше да почетат традицията и да се разделят с мъртвите си с огън. Но не можеха да си позволят да привлекат внимание, затова погребаха Лиффин и Йънст дълбоко, с мечовете им в ръцете. Даллог се оказа опитен ваятел и изработи два малки надгробни паметника със символите на Неафетар и Устендел, оркските богове на войната и бойното другарство.
	Докато приключат с това и изловят изоставените от хората коне, денят напредна. Най-сетне дружината пое под мътното слънце към земята на джуджетата.
	Нямаше достатъчно коне за всички, дори и да яздеха по двама, тъй че една трета от отряда трябваше да върви пеш на смени. Единственото изключение бе Хаскеер — настроението му беше толкова кисело, че Страк го остави да язди. И освен това се погрижи Уийм, прикрепен към Даллог, да е колкото може по-далече от стотника.
	Всичко това не обещаваше особено бърз преход.
	Страк и Койла поведоха отряда, яхнали един от конете. Опитваха се да избират път с възможно по-малко рискове от засада. Пейзажът беше окаян и студен и за четирите часа пътуване не срещнаха никакво живо същество. Никой не беше особено разговорчив, тъй че колоната се движеше тихо.
	По едно време Койла наруши мълчанието:
	— Знаеш ли, Страк, той беше прав.
	— Мм?
	— Хаскеер. Не с реакцията си — с думите. Не започваме добре.
	— Да, така е.
	— Неприятно ми е за Лиффин. Беше брат по оръжие и с него сме минали през какво ли не. Но някак си още повече съжалявам за Йънст. Беше му първият път и от нас зависеше да…
	— Знам.
	— Не мисли, че обвинявам тебе.
	— Не мисля.
	— По-скоро себе си обвинявам. За Йънст, искам да кажа. Аз водех групата. Трябваше да го наглеждам.
	Страк я погледна през рамо.
	— Как мислиш, че се чувствам аз?
	Замълчаха отново.
	— Какви бяха онези човеци според теб? — попита Койла, за да смени неприятната тема.
	— Просто разбойници според мен. Нямаха вид на унисти или пантеонисти. Нито дисциплината им.
	— Ако са обичайни по тези места, значи Марас-Дантия е затънала още по-дълбоко в анархия.
	— Толкова по-наложително е да направя това — каза Страк, бръкна в кесията на колана си, извади една звезда и й я подаде. — Ако все още искаш да я вземеш.
	Тя задържа инструментума в шепата си. Беше синият, с четирите шипа. Усещането беше странно, все едно беше прекалено тежък и в същото време — прекалено лек. И имаше някакво друго, по-дълбоко свойство, което й беше още по-трудно да проумее.
	— Разбира се, че искам — отвърна Койла, щом се съвзе от унеса, и пъхна звездата в кесията си.
	— Ако започне да те безпокои, върни ми го.
	— Какво ще кажеш да накараме дружината да го носим на смени, по два часа всеки? Не всички, разбира се, само истинските Върколаци.
	— А като си поиска Хаскеер реда, какво става? Не, само ще ни създаде проблеми. Но ако не го искаш…
	— Казах, че искам, нали? — Ръката й инстинктивно посегна към кесията и тя се зачуди какво ли е за него да носи четири от тези неща. Отново смени темата. — Колко ни остава до Кват според теб?
	— При тази скорост два дни.
	— Стига Джъп да е там.
	— Е, тази нощ със сигурност няма да го разберем.
	Калаената луна се бе издигнала, голяма и тлъста, белите нишки на облаците бяха обвили лицето й. Задуха по-студен вятър.
	— Къде искаш да вдигнем лагер?
	— Ти си стратегът ни. Където изглежда най-удобно за отбрана.
	Койла огледа мрачния терен. Беше пуст и безличен.
	— Няма кой знае какъв избор по тези места. Чакай. Какво е онова там? — И посочи.
	Далече напред и малко встрани се виждаха някакви смътни очертания.
	Страк присви очи и се вгледа.
	— Не мога да кажа. Любопитна ли си?
	— Естествено.
	— Да продължим натам тогава.
	Щом се приближиха, видяха, че са развалини. Някога тук бе имало селище, но бяха останали само изтърбушените коруби на къщите или дори единствено основите им. Овъглените греди тук-там издаваха, че е бушувал пожар. Имаше една обърната каруца. Бледозелен лишей беше израсъл по камъните. Уличките бяха буренясали.
	Страк заповяда да слязат от конете.
	— Хора са живели тук — каза Койла.
	— Така изглежда.
	— Чудно, кой е унищожил това село?
	— Други хора вероятно. Знаеш ги какви са.
	— М-да.
	— Да се организираме. Погрижи се за постовете.
	Тя се отдалечи.
	Страк повика най-близкия боец.
	— Финдже! Онова там май е кладенец. Ей там, видя ли го? Иди да провериш.
	Хаскеер дойде при него, гледаше сърдито.
	— Огледайте района — каза Страк. — Не искам повече малки изненади.
	— Ясно — отвърна навъсено стотникът и тръгна да изпълни заповедта.
	— А, и Хаскеер…
	Хаскеер погледна през рамо.
	— Това, което се случи с Лиффин и Йънст, свърши. Преживей го. Настроението ти само разстройва дружината и няма да го търпя. Спести си яда за враговете.
	Хаскеер кимна отсечено и тръгна да събира група за претърсване.
	— Кладенецът е празен! — извика Финдже и обърна раздрънканото ведро. От него се изсипаха само пръст и чакъл.
	Койла се върна и попита:
	— Как сме все пак с водата?
	— Не е проблем засега — отвърна Страк. — Но няма да е зле да намерим чист извор скоро. Разстави ли постовете?
	— Всичко е наред. Но има нещо, което трябва да видиш.
	— Води.
	Тя го заведе при най-голямата и най-запазената от развалините. Части от трите стени все още стояха и се виждаше, че са имали издадени стрехи. В отломките лежаха две големи и тежки крила на врата. Нямаше следи, че са били събаряни със сила.
	Дойде и Хаскеер и попита:
	— Какво му е толкова специалното на това?
	— Смятам, че е място на култ — обясни Койла.
	— Е, и?
	— Вижте ей там.
	Последваха я до нисък каменен зид. Части от него бяха порутени, виждаха се останки от порта. Зидът затваряше около акър земя. Вътре нямаше почти никаква растителност освен три-четири изсъхнали криви дървета. От земята стърчаха десетки каменни плочи и дървени знаци, повечето килнати.
	— Знаеш какво е това, нали? — попита Страк.
	— Да. Гробище.
	— О, страхотно — измърмори Хаскеер.
	— Няколко мъртви човека не те плашат чак толкова, нали?
	Той я изгледа злобно.
	— Но защо не расте нищо тук? — запита на глас тя. — Вижте ей там. Навсякъде има бурени. Природата си връща своето. Но защо не и тук?
	— Може да са направили нещо, за да го спрат — предположи Страк. — Посипали са земята със сол или…
	— Защо?
	— От почит към мъртвите? Знаеш ли ги хората.
	— Съвсем вярно — съгласи се Хаскеер. — Шибани сбърканяци.
	Страк помисли, че изразът е малко прекалено цветист дори за устата на стотника, но реши да не коментира.
	— Мястото е съвсем добро за нощувка. Стената ще ни засланя от вятъра. Разпореди се да вдигнат лагера, Хаскеер. Но никакви огньове.
	— Няма да е много весело.
	— Просто изпълнявай.
	Хаскеер се отдалечи недоволен.
	Койла се загледа след него.
	— Още е кисел значи.
	— Това не е единственият ни проблем в момента.
	— Уийм ли?
	— Уийм.
	— И какво ще направиш?
	— Ще му дам някаква работа да не ни се мярка много пред очите и да е по-далече от Хаскеер. Хайде.
	Уийм стоеше наблизо с Даллог и гледаше объркано оживената дейност наоколо. На лицето му се изписа притеснение, когато Страк се приближи.
	Заговори, преди капитанът да е отворил уста:
	— Сега ще ме накажете, нали?
	— Заради Лиффин ли?
	— Разбира се. Но се уплаших и…
	— Никой под моя команда не се наказва затова, че се е уплашил.
	— О. — Момчето се смути.
	— Само глупаците не изпитват страх — продължи Страк. — Важното за оцеляването ни е това, което правиш въпреки страха. Така че ще бъдеш обучен за бой и ще прилагаш наученото. Разбрано?
	— Ъъ… да.
	— Ние не водим с нас цивилни. От всекиго се очаква да се бие. Това е твоята част от сделката. Разбрано?
	— Да, капитане.
	— Много добре. Ще ти направя разписание за тренировки. Ако искаш да почетеш Лиффин, ще го спазваш стриктно. Междувременно трябва да ти намерим подходяща роля. Какви специални умения имаш?
	— Мога да бъда официалният ви песнопоец — отвърна Уийм обнадеждено и вдигна лютнята си.
	— Имах предвид нещо полезно. — Страк се обърна към новия си десетник. — Даллог, какво правиш в момента?
	— Тъкмо се канех да огледам ранените. Смяна на превръзките, такива неща. — Кимна към малката група чакащи наблизо орки.
	— Уийм ще ти помага. Нещо против?
	— Става. Денят е на свършване и един помощник няма да ми е излишен.
	Уийм изглеждаше притеснен.
	— Не мога да рискувам да ти палим факли — каза Страк. — Достатъчно ли е светло за работа?
	— Луната е съвсем добра.
	— Почвайте тогава.
	Даллог махна на Уийм да застане до него и даде знак на първия в редицата. Пиррак, един от новите, пристъпи напред. Мръсна превръзка бе стегнала ръката му под лакътя.
	— Как е раната? — попита го Даллог.
	— Подпухнала е малко.
	Даллог започна да развива дрипите.
	— Знаете ли, че кръвта тече по-обилно при пълнолуние? — подхвърли той между другото.
	— Разбира се — отвърна Койла. — Жена съм.
	— А. Да де — с леко неудобство отвърна старият десетник.
	И продължи с развиването. Пластовете на превръзката ставаха все по-мокри и най-сетне раната се откри. Даллог хвърли небрежно мръсните парцали на гробищния зид.
	— Хм. Много съсирена кръв. Може да се наложи да го зашия. Виждаш ли как виси откъснатата кожа от двете страни, Уийм? И всичката тази гной…
	Последва стон и тежко тупване на земята.
	— Припадна — каза Койла.
	Орките на опашката избухнаха в смях. Пиррак също се засмя, макар и да изохка в същото време.
	— Що за _орк_ е това момченце? — Койла издърпа със зъби тапата на манерката си и поля пепелявото лице на Уийм.
	— По-полека — предупреди я Страк. — Нямаме за хабене.
	Уийм се задави, запръска слюнки и се ококори, което предизвика още смях.
	— Аз ще се погрижа за него — въздъхна Даллог и коленичи до новия си пациент.
	Страк и Койла ги оставиха и продължиха.
	— Май медицината не е призванието на Уийм — сухо подхвърли тя.
	— Чудя се какво е.
	— Все пак трябва да има _някаква_ работа за него.
	— Например? Не бих му поверил дежурство на пост, нито да тръгне с ловна група. Може би ще се справи с копаенето на нужници и приготвянето на порциони, макар че току-виж ни отровил.
	— Не мисля, че Куол имаше предвид точно това.
	— По дяволите Куол. Да си го е възпитал както трябва, а не да го лепва на нас.
	— Може би обучението все пак ще го вкара в пътя.
	— Може би.
	— Винаги е малко трудно, докато новите се нагодят, Страк.
	Той кимна.
	— Какво мислиш за Даллог?
	— Харесва ми. Днес се би добре, а и в лечителството го бива. Знам, че не е Алфрей, но пък кой е като него?
	— Де да го чувстваха всички така.
	Стигнаха до обърнатата каруца и седнаха на здравия все още теглич. Загледаха вдигащата лагера и шетаща из двора дружина. Нощта се спусна и вятърът стана още по-студен.
	Даллог преглеждаше ранените и продължаваше разсеяно да хвърля окървавените им превръзки на каменния зид зад себе си. Вече се бяха събрали над десетина бели дрипи, пърхаха на вятъра. Ненадейно един по-силен порив ги поде и отвя повечето. Разлетяха се из гробището. Една се заплете в сухите клони на едно дърво, друга се закачи за дървен надгробен знак. Останалите се пръснаха по голата земя.
	Високо горе звездите блещукаха ярки и твърди като диаманти.
	— Странно, като си помисля, че сме родени под тези небеса — каза Койла. — Изпитвал ли си изобщо мъка по родния край?
	— Не.
	— Дори съвсем лек копнеж?
	— Тогава беше друга земя. Хората я унищожиха.
	— Вярно. И все пак се чувствам някак странно, че сме се върнали тук. Всичко изглежда толкова отдавна и в същото време — все едно беше вчера. Май говоря безсмислици.
	Той се усмихна.
	— Знам какво имаш предвид.
	Смълчаха се. Дружината се подготвяше за нощта. Почистваха оръжия, раздаваха порциони, в далечината постовете обикаляха.
	Още неколцина Върколаци чакаха Даллог да ги прегледа. Бяха насядали покрай каменната стена. Уийм, колеблив и все още объркан, беше приготвил нови парчета плат за превръзките.
	— Готов съм — каза той на десетника. — Какво друго да направя?
	— Не ми пречи — отвърна Даллог, улисан в чистенето на една гнойна рана, която Уийм просто не можеше да погледне. — Прояви малко инициатива. — После премисли и се озърна. — Ще свършиш нещо полезно, ако събереш ония превръзки. Не може да оставим инфекцията да се разпространи.
	— В какво да…
	— Дръж. — Даллог му хвърли платнена торба, използвана обикновено за носене на заряди за катапултите.
	Уийм се залови със задачата без особена охота. Изкриви лице и прибра двете превръзки, които още висяха на стената, като ги вдигна с палец и показалец; гледащите го отстрани орки взеха да се ръгат с лакти в ребрата и да се кикотят.
	После надникна в двора и огледа другите разпръснали се дрипи. Закрачи тромаво, влезе вътре, наведе се, вдигна първата превръзка и я натика в торбата. Погледна следващата, закачена на един дървен знак, и прибра и нея. Запровира се бавно между гробовете, като събираше мръсните ивици плат.
	Спря се и се изгърби да вземе една, проснала се върху един гроб. И чу някакъв звук. Замръзна и се вслуша. Нищо. Посегна към превръзката. Когато пръстите му почти я докоснаха, шумът се повтори. Той отново спря, мъчеше се да отгатне какво може да е. Приличаше на драскане, на стържене — все едно нещо ровеше под земята. Уийм зяпна в краката си. Пръстта се издуваше и местеше…
	И изведнъж се разтвори. Една костелива ръка се стрелна нагоре и го сграбчи за китката. Уийм се задърпа да се освободи от желязната й хватка. Отвори уста да извика, но не излезе нищо. Пръстта от всички страни изригваше и бълваше гърчещи се фигури.
	Койла и Страк вдишваха с наслада нощния въздух и се радваха на тишината.
	— Сега не изглежда толкова зле, нали? — каза Койла. — При тази луна и тишина почти все едно, че сме в Кераган.
	— Не бих отишъл _толкова_ далече.
	— А какво щеше да правиш там в нощ като тази?
	— Ако си бях у дома, щях да…
	Пронизителен писък разцепи въздуха.
	Койла скочи.
	— Какво става, мамка му?!
	— В гробището е. Хайде!
	Затичаха към гробищния зид. Други също се втурнаха натам.
	Последва нов оглушителен рев.
	Щом стигнаха, видяха Уийм насред гробищата. Беше се изгърбил и дърпаше нещо като голям корен. Около него някакви смътни фигури се измъкваха от пръстта.
	Гробовете бълваха някакъв странен плод. Неща, наподобяващи гнили пъпеши или огромни напукани яйца, изригваха от пръстта. Едва след миг взиране осъзнаха, че са глави.
	Съществата се вдигаха от влажната рохкава пръст с гърчави, накъсани и треперливи движения. Изправяха се и фигурите им вече се открояваха ясно. Бяха хора. Или някогашни хора. Телата им бяха изгнили, разкапващи се, с бледа гниеща плът. Други бяха почти скелети, с парчета кожа и плат, провиснали от оголените кости.
	Изтръгваха се от земята колебливо, на спазми, разпадащите се крайници потръпваха… а очите им пламтяха от злоба и глад. Миризмата, която ги придружаваше, бе отвратителна.
	Едно от съществата сграбчи една кървава превръзка и я натика в устата си. Костеливата челюст изщрака шумно, щом започна да дъвче мокрия плат.
	Двадесетина оживели мъртъвци вече бяха изникнали на повърхността, а се появяваха още. Орките гледаха слисани.
	Хаскеер притича задъхан.
	— Какво става, _мамка му_…
	— Същото казах и аз — отвърна Койла.
	— Стегнете се, Върколаци! — изрева Страк. — Напред!
	Всички извадиха мечовете и тръгнаха към стената.
	— Отивам за Уийм — викна Койла.
	— Не можем ли да го забравим това копеленце? — замоли я Хаскеер.
	Койла продължи напред все едно, че не го чу.
	Оживелите трупове се спряха и извърнаха глави като един. След това настъпиха срещу орките.
	Съществото, вкопчило се в Уийм, беше излязло от гроба. Беше почти разложено, плътта на гърдите му бе изгнила и оголила ребрата и гръбнака. Уийм се мъчеше да се изтръгне от хватката му. Другата му ръка опипваше ножницата на меча, мъчеше се да докопа дръжката на оръжието. Съществото го задърпа към себе си.
	Върколаците се понесоха към стената. Койла я прескочи и затича през гробищата. Страк и Хаскеер предпочетоха разбитата порта. Две от чудовищните създания вече залитаха през нея и на Страк му се стори, че започват да се движат по-бързо и по-плавно. Нападна по-близкото. Съществото се дръпна настрани, но не достатъчно бързо, за да избегне атаката. Мечът на Страк не срещна съпротива, когато се заби в разкапаната гръд. Единственият резултат бе, че жертвата леко се олюля. Когато Страк издърпа острието, го лъхна непоносима смрад.
	Хаскеер заби меча си дълбоко в хълбока на другото същество, отпра парче плът и натроши кости, но това изобщо не спря устрема му. Стотникът посече с все сила през корема му. Вътрешностите се изсипаха, разнесе се неописуема воня. С провиснали черва, изчадието продължи напред, протегнало кокалести ръце като нокти на хищна птица.
	От вратата заизлизаха още същества. Други се катереха през ниския зид. Орките ги посрещнаха със стомана и копия. Но усещането на Страк, че бързината и подвижността на чудовищните твари нарастват, се потвърди. Едно от тях се задвижи изумително бързо, замахна с мощната си ръка, стовари я върху главата на един орк и го просна безчувствен на земята. Без да обръща внимание на стоманата, друго се хвърли върху боеца срещу себе си и го стегна в мечешка прегръдка. Двамата рухнаха на земята, вкопчени в борба на живот и смърт.
	В усилието си да стигне до Уийм Койла повече отбягваше, отколкото влизаше в бой. Съществата видимо набираха бързина, макар все още да реагираха бавно в сравнение с живите. Един грамаден екземпляр прегради пътя й, разперил широко ръце. Тя се закова на място. Разкапващата се фигура замахна, перна я с все сила през лицето и тя падна.
	Превъртя се и бързо се изправи. Изплю кръв и атакува, изпънала меча напред. Противникът й се наниза на острието буквално сам. То влезе малко над сърцето или там, където трябваше да е сърцето му, и се показа от гърба, без да срещне никаква съпротива. Нито пък да нанесе някакви поражения. Койла го изтръгна и премина от забиване в сеч.
	Посичането й нанесе повече вреди, като откъсна парчета гнила плът, но не спря съществото. Койла се наруга наум, че не бе видяла по-рано очевидното решение, спря се и развъртя меча. Този път той посече през крака на съществото. Крайникът се оказа толкова изсъхнал, че един удар бе достатъчен да го ампутира точно под коляното. Съществото изгуби опора и рухна. Койла го остави да се тресе в пръстта.
	Затича към Уийм, който все още се мъчеше да се отскубне, и видя, че нападателят му е женска. Имаше дълга проскубана, руса някога коса и смътен, едва доловим намек за някогашен чар на мършавото лице. Едната й ръка стискаше китката на Уийм. С другата беше докопала предницата на якето му и го дърпаше към себе си.
	Трупът дръпна рязко момчето към костеливото си лице. Устата зейна и лъснаха два реда необичайно дълги, зацапани с жълто зъби. Съществото изви врат като отровна змия и в следващия миг заби зъбите си в шията на Уийм.
	Койла връхлетя с рев и замахна с меча. Женската се дръпна рязко, кръв капеше от ъгълчетата на гранясалите й устни. Уийм бе вцепенен от ужас, с мъртвешки пребледняло лице. Женската се обърна, без да пуска китката му. В гърдите й имаше голяма кухина, оголила гръдния кош и вътрешностите. Кръвта на Уийм закапа от нея.
	Койла замахна и отсече главата на съществото. Тя се изтърколи нанякъде в тъмното. Обезглавеното тяло се люшна за миг, рухна и се разпадна на купчина изсъхнала кожа, прах и кости.
	— Кръволоци! — изрева Койла.
	При стената я чуха. Но Страк и другите вече нямаха нужда от предупреждение. Немъртвите, срещу които се бяха изправили, също се опитваха да се докопат до оркските гърла.
	— Какво ги убива? — викна Хаскеер, докато се мъчеше да отблъсне един освирепял труп, като го мушкаше с копието си.
	— Обезглавяване! — отвърна му Страк с рев и посече един от противниците срещу себе си.
	— Аха! — ревна в отговор Хаскеер, захвърли копието и докопа брадвата, за да почне сериозна работа.
	— И огън! — добави Даллог.
	Страк отсече главата на поредния си противник и изрева на дружината:
	— Използвайте огън! Стреляйте с лъковете!
	Неколцина стрелци се откъснаха от битката и се отдръпнаха назад. Някои имаха намазани с катран стрели и ги заредиха. Останалите бързо намотаха парчета плат, натопени в масло. Защракаха кремъци.
	Нощният въздух се изпълни с огнени резки. Запалителните стрели шибаха в кръволоците и ги обгръщаха в пламъци. Превърнати в огнени кълба, съществата залитаха слепешком, пищяха и виеха.
	Даллог подходи към проблема по-пряко. Измъкна плоска бутилка и плисна обилно от брендито в най-близкия въплътенец. Секна искра и превърна оживелия труп в оживяла огнена пещ.
	Страк го зяпна впечатлено.
	— Умно!
	Извади своята бутилка и я плисна в друго от съществата. След миг, обгърнато в пламъци, то се блъсна в съседа си и подпали и него.
	Хаскеер изглеждаше възмутен от хрумването на Даллог и одобрението на капитана.
	— Хайде, Хаскеер! — сопна му се Страк. — Твоята къде е?
	— Порционът ми бренди? А, не! — Ръката му посегна свидливо към бутилката на колана.
	— Хаскеер!!!
	— Добре, по дяволите. — Стисна бутилката и измъкна тапата със зъби. После му хрумна друга идея. Отпра парче плат от един обезглавен кръволок, натика го в гърлото на бутилката и го подпали от пламъците на един горящ труп.
	И запокити бутилката в група от трима немъртви. Тя се пръсна между тях и ги обля с горящата течност. Тримата се олюляха и пламнаха. Орките зареваха въодушевено.
	Още десет минути обезглавяване и палене довършиха съществата до крак.
	— Има ли пострадали? — извика Страк.
	— Тук! — ревна в отговор Койла.
	Втурнаха се в гробищата. Уийм седеше на земята, Койла се бе навела над него.
	— Какво му е? — попита Страк.
	— Ухапан е.
	— Иди че му довери нещо — измърмори Хаскеер. — Тъп малък шибаняк.
	— Добре съм — увери ги Уийм.
	Даллог коленичи до него.
	— Не ми изглеждаш много добре.
	— Аз… Нищо ми няма. Наистина. Какво… какви бяха тези неща?
	— Първо, бяха човеци — обясни Страк.
	— Такива ли… такива ли са човеците?
	— Не — отвърна Койла. — Зли са, но обикновено не са чак толкова гадни. Е, не съвсем.
	— Защо тогава…
	— Мисля, че е магия — предположи Страк. — Тази земя е просмукана с магия. Или поне беше, докато не дойде техният вид. Алчността им и грабежите я изцедиха. Смятам, че онова, което е останало от нея, се е влошило, покварило се е… Не знам. Не съм магьосник.
	Койла схвана идеята.
	— И когато тези хора са умрели и са ги погребали тук, покварената магия ги е възкресила така?
	— Можеш ли да измислиш по-добро обяснение?
	— Не знам за това — намеси се Даллог, докато оглеждаше врата на Уийм, — но знам, че тази рана трябва да се превърже.
	— Повече й трябва — отвърна Страк.
	— Какво имаш предвид?
	— Срещали сме вампири и преди. Не като тези, но почти. Те предават заразата.
	Койла кимаше.
	— Страк е прав. Ако не се справим с това веднага, Уийм ще стане като тях.
	— Какво?! — изхленчи Уийм.
	— Кръвожадността е заразна и заразата е в тази рана. Трябва да се прочисти.
	Даллог ровеше в медицинската си чанта.
	— Как?
	— Не и с билка или мехлем, това — със сигурност.
	— Трябва й същото, което изби повечето от тях — добави Страк. — На някой да му е останало бренди?
	— Сигурен съм, че ще се оправя — измрънка вяло Уийм.
	— Ето. — Койла подаде бутилката си.
	— Някой да подаде огън — каза Страк. — И го дръжте здраво.
	Жалката съпротива на Уийм изобщо не ги затрудни. Затиснаха го на земята и Даллог изля бренди върху раната. Уийм заскимтя. Със зле прикрито задоволство, Хаскеер запали брендито.
	Уийм запищя, после рязко млъкна.
	Всички мълчаливо чакаха брендито да догори.
	— Припадна — каза ненужно Даллог, щом пламъчетата угаснаха.
	— Типично — изсмя се Хаскеер.
	— Мислите ли, че ще подейства? — попита Страк.
	Даллог огледа раната.
	— Така изглежда. Е, ще разберем съвсем скоро. Ще го превържа.
	Страк и Койла се изправиха. Наоколо пращяха и димяха трупове.
	— А ти не даваше да палим огън — рече Койла.


	8.

	Късче груб диамант, паднал сред зърната градушка. Пчела, запълзяла бавно по маса, отрупана с гроздове. Подето от вятъра цветче на лотос, литнало сред далечното ято гълъби. Нито едно от тях не е по-малко реално от това, че е трудно да се види.
	Така беше и в безграничния океан на битието, в който гъмжеше от неизброими паралелни светове. Съществуваха аномалии, конструкти, отклоняващи се от обичайното, макар и повърхностно идентични. Бяха редки до невъзможност, но от това не по-малко истински.
	Едно такова чудо представляваше лъчиста сфера, сътворена и поддържана с енергията на невъобразимо могъща магия. Вътре в нея имаше свят, чиито ресурси и население изцяло бяха посветени на една-единствена кауза. Това начинание се извършваше в пълна тайна и ядрото му се намираше в единствения град тук.
	Градът бе толкова забележителен, колкото и странният свят, сътворен, за да го приюти. Ако на външен наблюдател бъдеще позволено да го види, не че на някого изобщо щеше да се позволи някога, той щеше да се изуми от смайващото му разнообразие. Градът бе издигнат във всевъзможни архитектурни стилове. Кристални шпилове и тромави сгради, зареяни във висините сводове и безлични блокове. Величествени амфитеатри, съседстващи с високи къщи дървеса; купчини кръгли колиби, засенчени от цитадели с многобройни бойници. Градът бе съграден от камък, стъкло, дърво, кварц, морски раковини, кирпич, желязо, тухла, мрамор, слонова кост, абанос, платно, стомана и неподвластни на разпознаване материали.
	Много съоръжения и сгради изглеждаха непонятни, без никаква явна практическа или естетическа функция. Някои преливаха една в друга, все едно бяха израснали, а не построени. Много от тях изглеждаха неподвластни на гравитацията или пък непрекъснато се движеха, преливаха в различни форми, сякаш се пресътворяваха неуловимо.
	Широки пътища и акведукти прорязваха този неописуем конгломерат. Криволичещите улици, издигащи се на определени места или спускащи се в подземни лабиринти, отхвърляха логиката, а само част от каналите и водопроводите съдържаха вода. Това, което течеше в други, беше гъсто и с всевъзможни цветове, а на определени места можеше да се вземе за живак.
	Цялата тази изумителна смесица като че ли трудно можеше да се нарече метрополия изобщо, и все пак притежаваше някаква органична цялост. След достатъчно време един външен гост, каквито нямаше, щеше да осъзнае, че градът най-добре би могъл да бъде разбран като сливане на многобройни култури. Един поглед към обитателите му щеше да потвърди това.
	В центъра на града имаше особено внушително съцветие от сгради. Над всички тях се извисяваше кула, направена от нещо, което наподобяваше излъскан абанос. Нямаше прозорци, нито имаше нужда от тях — онези, които бяха вътре, виждаха безкрайно повече, отколкото може да предложи стъклото.
	Близо до върха на кулата имаше голяма зала. Ако чужденец се озовеше в нея, щеше да види, че стените й като че ли са покрити със стотици произведения на изкуството в рамки, всички с еднаква големина и неизменно правоъгълни. По-внимателният оглед щеше да издаде, че изобщо не са рисунки или ескизи. Защото изображенията се движеха.
	Рамките бяха като отверстия, през които можеше да се зърне объркващо разнообразие от непрекъснато променящи се гледки: пустини, гори, океани, градове, села, реки, поля, колиби, скални стръмнини, градчета, блата, джунгли, езера и други, неразпознаваеми за окото пейзажи, удивителни и чужди.
	Една от стените представляваше едно-единствено такова отверстие, чиято повърхност потръпваше на леки вълни, все едно бе покрита с мазна прозрачна мембрана. Гледката, която предлагаше то, бе по-трудна за възприемане от другите. Беше съвсем черно, ако не се брояха пет петънца златиста светлина, струпани едно до друго и блещукащи като нажежени въглени.
	Погълнати от гледката, пред стената стояха същества от многобройни раси.
	Съществото с най-висок сан между тях беше човек. Навлязъл вече в късната си зрялост, Карелл Реверс бе с посребряла късо подстригана коса и брада, макар да си оставаше жизнен и с изправен гръб. Нефритенозелените му очи блестяха проницателно.
	— Ето това е — заяви той и посочи образа. — Намерихме ги.
	— Сигурен ли си? — попита Пелли Мадаяр. Беше млада жена от народа на елфите, с изящно тяло и толкова нежни черти, че изглеждаше почти крехка. Външност, която прикриваше както телесната й сила, така и силата на волята й.
	— Не си виждала досега инструментумите през следача, Пелли — отвърна Реверс. — Аз съм ги виждал през годините, макар и рядко. Повярвай ми, намерихме ги.
	— И са активирани.
	Той кимна към екрана.
	— Както можете да видите.
	— Знаем ли защо?
	— Предвид мястото, където бяха открити артефактите, можем да направим логично предположение. Смятам, че са в ръцете на раса, която не е представена в Порталния корпус.
	— Орки?
	— Бих заложил на това.
	— Значи приемаш, че това е групата, създадена от магьосника Арнгрим?
	— Почти сигурно. Сигурни бяхме, че са сътворени там… — посочи отново екрана, — в района, известен с местното название Марас-Дантия, и че са минали през много ръце, преди да бъдат заграбени от банда орки ренегати.
	— А после изчезнаха.
	— Преди няколко години, след като засякохме последното им проблясване. Което, разбира се, показа, че най-вероятно са прехвърлили притежателите си в друго обиталище. Къде би могло да бъде това, нямаме представа. Проследяването е несъвършено изкуство, разчита се на немалко късмет. Където и да са били, инструментумите са лежали латентни до този момент.
	— Значи все пак не знаем дали са сътворените от Арнгрим.
	— Произходът им може да бъде установен. Както знаеш, всеки комплект инструментуми има свой собствен подпис. Това е неговата песен. Можем да удостоверим произхода им, след като са разкрити. Това не е важно. Важното е, че един комплект е активиран и възможните последствия от това са мрачни, и то в най-добрия случай. Но мисълта, че може да са притежание на раса като орките…
	— Това също не знаем със сигурност. Може да са преминали в ръцете на някой друг.
	— Някой, способен да ги отнеме от орки? Едва ли. А и не мога да си представя как орките ще ги разменят, след като са разбрали какво могат да правят.
	— Дали са могли? Да разберат потенциала им, искам да кажа. Нямат репутацията на особено интелигентна раса.
	— Но можем да им признаем известна съобразителност. Което, изглежда, им е послужило достатъчно добре, за да придобият инструментумите. Макар че за да се контролират изцяло артефактите, е необходима магическа способност и би трябвало да сме благодарни, че орките я нямат.
	— Както и някои от вашата раса, командире — вежливо му напомни тя.
	— Не намекваш, че са способни да овладеят магията, нали?
	— Кой може да каже какво би могъл да роди един природно хитър интелект? А може би са получили помощ от някой, който вече е притежавал необходимите умения.
	— Значи имаме две обезпокоителни възможности. Инструментуми в ръцете на невежествена раса, склонна към кръвопролития, или някой, който насочва орките за свои лични цели. Последствията и от двете са непредсказуеми.
	— Какво ще правим?
	— Осъществяваме връщането, за което бе учреден Корпусът. Изпълняваме дълга, който нашите предци са носели през столетията. Правим онова, за което сме родени, Пелли. Каквото и да струва.
	— Разбирам.
	— С този проблем трябва да се справим на най-високо ниво. Като мой пръв заместник, поверявам ти лично задачата да върнеш артефактите.
	Тя кимна.
	Реверс се обърна към останалите от екипа. Джуджета, гноми, феи, кентаври, елфи и представители на още половин дузина други раси се взираха в него смълчани. Всички бяха облечени във варианти на черното облекло, което носеха той и Мадаяр, със стилизиран звезден мотив на гърдите.
	— Назрява криза — каза Реверс. — Инструментуми, попаднали в неупълномощени ръце, е толкова необичайно събитие, че за някои от вас това е първият път, в който го преживявате. Но вие сте обучени за такава възможност и очаквам да действате според най-високите изисквания на Порталния корпус. — Погледна отново екрана и петте точки светлина. Всички проследиха погледа му. — Приемаме за даденост множествеността на световете. Не знаем кой първи е открил съществуването им или средството за придвижване между тях. Някои приемат, че това е било древна, отдавна изчезнала раса. Други сред вас го приписвате на своите богове. Можем да разсъждаваме над това до безкрайност и така и да не намерим отговора — точно както никога няма да узнаем какъв е истинският произход на магията. Но това не е важно. Нашата цел е не да разнищваме загадката, а да възпрепятстваме безотговорния достъп до порталите. — Огледа лицата им и видя в тях решимост. — Корпусът никога не се е провалял с връщането на известни инструментуми или с наказването на виновните за злоупотребата с тях. Този случай няма да е изключение. Всички знаете задълженията си. Заемете се с тях.
	Тълпата се разпръсна.
	Погледът му отново се върна на Мадаяр.
	— Трябва да действаме бързо, преди артефактите да бъдат използвани отново и да ги изгубим от поглед. Вземи когото искаш за отряда си и всякакви провизии, каквито ще са ви нужни.
	— Имаш ли някакви съображения как да се справя с това?
	— Действай така, както прецениш за най-добре. Знам, че искам твърде много от теб, Пелли, но не забравяй, че е съдбовно важно съществуването на Корпуса да остане тайна.
	— Това няма да е лесно, особено ако се наложи да употребим сила.
	— Опитай с убеждаване, ако можеш. Макар че не вярвам този подход да подейства с орките. Те надскачат всякакви граници на приличието. Помни, ти служиш на по-висша морална цел. Ако се наложи да премахнеш всеки, който застане на пътя ти, така да бъде. Ще разполагаш с оръжие, по-могъщо от всичко, на което би могла да се натъкнеш на Марас-Дантия.
	— Надявам се да не се стигне до това. Ние елфите предпочитаме да мислим, че малко същества са неспасяеми. Не е възможно благоразумието да е съвсем чуждо за орките, нали?


	9.

	Страк издърпа острието от търбуха на човека и го остави да падне. Завъртя се рязко и посече в гърлото друго човешко същество — тъмночервената кръв блъвна от раната. След това налетя на трети и жестоките удари закънтяха.
	Върколаците се бяха вкопчили в свирепа схватка. Койла и Хаскеер свалиха двама противници, тя с две от камите си, излетели от ръцете й в пълна хармония, той — с удари с назъбената си бойна брадва. Даллог прониза друг с пиката, на която дружината развяваше знамето си. Повехналата трева под краката им бе хлъзгава от кръвта.
	Беше на зазоряване и се биеха в набързо вдигнат лагер в една падина край пътя, скрита зад малка горичка. В средата имаше разпрегнат фургон и над двайсет коня, вързани край него. Същият брой човешки същества ги отбраняваха.
	Сблъсъкът беше напрегнат, но не продължи дълго. След като над половината от силата им беше свалена, един от хората изрева заповед и те побягнаха.
	— Оставете ги! — викна Страк на своите. — Оставят ни каквото искаме.
	Койла хвърли поглед към едно от отстъпващите същества. Беше жена с дълга сламеноруса коса.
	— Видя ли я?
	— Коя? — Попита Хаскеер.
	— Онази, женската. Млада, едва-що пораснала.
	— Е?
	— Мисля, че вече съм я виждала. Макар че проклета да съм, ако мога да си спомня къде.
	— На мен хората ми изглеждат еднакви.
	— Така е. — Тя сви рамене. — Е, не е важно.
	Страк дойде при тях. Бършеше кръвта от оръжието си с парцал.
	— Е, тази среща беше щастлива. За нас.
	— Какви бяха тези според теб? — попита Койла.
	— Важно ли е?
	— Забеляза ли как бяха облечени повечето? Може би бяха унисти.
	— Значи хората все още са разделени. То пък една изненада. Викам да го преживеем, а? Във фургона трябва да има вода и провизии. А вече имаме и достатъчно коне за всички. Ако се пораздвижим, можем да стигнем до Кват още днес.


	При все че пътуваха на юг и уж в район с по-умерен климат, теренът ставаше все по-гол и безжизнен. Дърветата бяха изсъхнали и голи, а потокът, който подминаха, течеше жълт и мръсен.
	— _Сигурен_ ли си, че сме на верния път? — попита Койла.
	Яздещият до нея Страк я погледна кисело.
	— За десети път — да.
	— Не ми прилича много както го помня, нищо повече.
	— Това място е съсипвано от хората още четири години. Няма как да не се отрази на земята. А и магията са омърсили. Онези кръволоци бяха последица от това.
	— Уийм поне като че ли се оправя. — Тя се обърна и погледна назад към Уийм и Даллог, които яздеха един до друг. Младежът изглеждаше отчаян, както обикновено, и вратът му беше превързан, но естественият маслинено-сивкав цвят на лицето му се беше върнал.
	— Какво е това? — рече Страк.
	Койла отново погледна напред. Към тях се приближаваше малка група, смътни фигури отдалече. Неколцина се возеха на разхлопан фургон, повечето вървяха.
	Хаскеер препусна в галоп покрай колоната и спря при тях.
	— Неприятност ли, Страк?
	— Не знам. Не изглеждат много опасни.
	— Може да е капан.
	— Стойте нащрек! — предупреди Страк дружината.
	Койла засенчи очи и примижа към идващите.
	— Това са елфи.
	— И изглеждат доста закъсали — добави Хаскеер.
	Бяха над дузина. Пешаците влачеха крака уморено. Фургонът возеше трима старци и две малки момчета. Всички изглеждаха изтощени и недохранени. Изобщо не реагираха на появата на орките, нито забавиха мудния си вървеж.
	Водеше ги мъж. Изглеждаше на зряла възраст, макар че винаги беше трудно да се определи възрастта на елф. Изящното му някога облекло беше опърпано и зацапано явно от многото дни път.
	Щом стигна до орките, той вдигна болезнено изтънялата си ръка и спря спътниците си.
	— Нямаме нищо — заяви вместо поздрав.
	— Нищо не искаме от вас — отвърна Страк.
	— Това включва ли и живота ни? Само той ни е останал. — Само примирение към съдбата имаше в гласа му.
	— Не причиняваме зло на тези, които не ни заплашват. — Страк ги огледа мълчаливо. Бяха за окайване. — Далече сте от дома си.
	— Нямаме си дом.
	— Какво е довело благородна раса като елфите до това състояние? — попита Койла.
	— Мога да попитам същото за орките.
	— Ние се оправяме добре — увери го свадливо Хаскеер.
	— Значи сте рядкост за вашия народ — отвърна елфът. — Никоя раса не се оправя добре вече на тази земя. Освен една.
	— Хората имаш предвид — каза Страк.
	— Кой друг? Те са във възход, а древните раси се отдръпват по все по-далечни места. Скоро нашият народ ще се превърне в мит за човешките същества.
	Страк можеше да му отвърне, че този свят е на хората по рождено право толкова, колкото и по завоевание. Но вместо това попита:
	— Накъде сте се запътили?
	— Малко убежища ни остават и все по-далечни места. Избрахме далечния север.
	— Неприветлив район е там.
	— Едва ли ще е по-тежко от живота, какъвто стана тук.
	— Не може да сте единственото, останало от елфския народ, нали? — подхвърли Койла.
	— Не, разбира се. Броят ни ужасно намаля, но не чак толкова. Ние сме останките само от един клан.
	— А останалите от расата ви?
	— Онези, които не са измрели, са поробени или разпръснати. Изглежда, сме обречени да бъдем диаспора. Ако изобщо оцелеем.
	— Защо бягате? — изръмжа Хаскеер. — Вдигнете се срещу тях. Бийте човешките кучи синове.
	— Не притежаваме превъзходните бойни умения на орките, а и кръвопролитията не ни привличат. Магията бе единственото ни истинско оръжие. Но тя е толкова изчерпана, че вече е почти безполезна. Останало ни е само едно: надеждата, че можем да продължим да съществуваме.
	— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита Страк.
	— Пощадихте живота ни. Това е предостатъчна помощ в такива тежки времена. Сега ако ни позволите да продължим…
	Страк му подаде меха си с вода.
	— Това сигурно ще ви свърши работа. И мога да ви заделя малко от храната ни.
	Елфът се поколеба за миг, но прие меха. Кимна благодарно. Страк нареди на двама редници да натоварят провизии на фургона.
	Когато елфите вече се канеха да продължат, водачът им каза:
	— Позволете ми да се отплатя за доброжелателството ви с едно предупреждение. Макар че би трябвало да знаете много добре това, което се каня да ви кажа. Марас-Дантия не предлага нищо освен отчаяние и гибел, дори за орки. Превърнала се е в колело, което мачка и най-твърдия дух. Вслушайте се в добрия ми съвет, намерете си някоя твърдина и се опитайте да устоите на бурята, като нас. — И без да дочака отговор, се обърна и тръгна.
	Върколаците се загледаха след групичката, продължила по пътя на север.
	Когато елфите се отдалечиха, Хаскеер попита:
	— Какво мислите за това?
	— Ще ти кажа какво мисля — отвърна Койла. — Защо вие мъжете _никога_ не питате за посоката?


	След три часа здрава езда стигнаха до Кват.
	Някогашните му потънали в тучна зеленина околности изглеждаха стегнати в прегръдката на безкрайна зима. Като всички други части от земята, която бяха видели дотук, теренът беше гол, посърнал и пуст.
	Загледаха се от билото на един хълм към гъстия лес — живото сърце на родината на джуджетата.
	— Малко съм притеснена — призна Койла.
	— Защо? — попита Страк. — Мислиш, че няма да ни посрещнат радушно ли?
	— Ние сме _орки_, Страк. Кога някой се е зарадвал, като ни види? Но не е толкова заради това. Повече ме безпокои, че може и те да са се махнали, като онези елфи. Или че Джъп е умрял.
	— Или може би недружелюбните са се наложили там долу — вметна Хаскеер.
	Страк го изгледа.
	— Недружелюбните ли?
	— Онези, които се съюзиха с хората за пари.
	Койла завъртя очи.
	— Аа, не пак!
	— На джуджетата не може да се разчита, знаеш го.
	— На Джъп можеше — напомни му Страк. — И това племе не е минавало на тяхна страна.
	— Аз само…
	— Искаш да се върнем ли?
	— Не. Казвам само, че…
	— _Какво?_ Какво казваш?
	— Мамка му, Страк, само казвам това, което знаем всички. Джуджетата са коварни. Прочути са с това.
	— Запази това мнение за себе си. Дружината си има достатъчно проблеми и без твоето безкрайно роптаене.
	— Трябва да сме нащрек, нищо повече — избоботи Хаскеер, обърна коня си и го пришпори.
	Страк улови изражението на Койла.
	— Какво? Много ли бях груб с него?
	— _Може ли_ изобщо да си много груб с Хаскеер? Добре де, може би беше. Малко.
	— Е, не е лесно да му набиеш нещо в дебелата глава. А бих предпочел да преговарям с народа на Джъп, вместо да се дърлим с тях.
	— Ако Джъп все още е жив, смяташ ли, че ще можем да го убедим?
	— Не знам. Той веднъж се отказа от шанса да напусне Марас-Дантия. Трябва да сме готови да не ни отворят, като почукаме. Но едва ли ще го разберем, ако си седим тук. Хайде. — Махна на дружината да го последва.
	Кват беше скътан в голяма долина, толкова широка, че отсрещната й страна едва се виждаше през мъгливия въздух. Дърветата в центъра й изглеждаха жалки в сравнение със злачната зеленина, която помнеше дружината. Но все още имаше достатъчно обилна растителност, за да образува гъста и трудно преодолима преграда.
	Поеха по криволичеща пътека. Дърветата приглушаваха убитата дневна светлина още повече. Мирисът на гората съвсем не беше летен — лютивата миризма на гнило напомняше по-скоро за есента. Не се чуваха никакви звуци освен тупането на конските копита в сухата шума. Докато бавно навлизаха навътре, всички държаха ръцете си на дръжките на мечовете.
	Излязоха на една широка поляна и сумракът отстъпи на мътна дневна светлина. В средата имаше голям каменен басейн, захранван от подземен извор, сернистата му вода бълбукаше тихо. Около него бяха струпани гирлянди повехнали цветя. От поляната в три посоки се отклоняваха отъпкани пътечки.
	— Сега накъде? — попита Койла.
	Страк зашари с очи от една пътека към друга.
	— Чакай малко. Обърках се.
	— Ясно де.
	— Отдавна не съм бил тук. Изглежда различно.
	— Дали да не пратим съгледвачи?
	— Няма да разцепвам отряда. Ще намерим пътя до джуджетата заедно.
	— Ъъ, мисля, че те ни намериха, Страк.
	Десетки и десетки ниски набити мъже се изсипаха от пътеките и през храсталаците. Бяха въоръжени с криваци и къси мечове и надвишаваха на брой Върколаците най-малко четири към едно. Бързо заобиколиха колоната на орките.
	— Никой да не мърда! — предупреди Страк дружината.
	Едно плещесто джудже пристъпи напред и попита навъсено:
	— Кои сте вие? Какво търсите в нашата гора?
	— Идваме с мир — отвърна Страк. — Не искаме да ви причиним зло.
	— Откога орките ходят някъде „с мир“?
	— Правим го, когато търсим съюзник.
	— Никакви съюзници нямате тук. — Джуджето посочи каменния басейн. — Това е свещено място. Присъствието на други освен джуджета оскърбява боговете ни.
	— Те живеят под водата, нали? Тези ваши богове? — обади се Хаскеер.
	Джуджето го изгледа убийствено, а другите джуджета се напрегнаха.
	— Хаскеер… — изсъска заканително Страк.
	— Боговете ни обитават всички части на леса — отвърна джуджето и изду гърди. — Те са в дърветата и в духа на горските животни. Те обитават самата пръст.
	— О, добре. А тук се къпят, нали?
	— Хаскеер! — сряза го Страк. После се обърна към джуджето. — Не обръщай внимание на подчинения ми. Той е… невежа за обичаите ви.
	— Глупостта не е извинение за светотатството.
	Хаскеер го изгледа свирепо.
	— Ти кого наричаш…
	— Млъкни, стотник! — ревна Страк и пак заговори на джуджето: — Виж, само ако ми позволите да обясня…
	— Може и да ви изслушаме. Ние в Кват не сме неразумни. Но първо си предайте оръжията.
	— Виж, _това_ е неразумно за един орк — каза Койла.
	— Права е — съгласи се Страк. — Това не го правим.
	— Ако ги искате, вземете си ги — додаде Хаскеер.
	— Щом не искате да се разоръжите — хладно заяви джуджето, — значи сте враждебни. Давам ви последна възможност да хвърлите мечовете си.
	Хаскеер се изхрачи само на педя от ботушите на джуджето.
	— Можеш да ми цунеш пъпчивия задник, дребосък.
	Вдигнаха се оръжия, джуджетата тръгнаха напред. Орките извадиха мечовете.
	Някаква фигура се провря напред през тълпата.
	— Е, да ме набият бавно на чепат колец дано!
	— Само ако настояваш — рече Койла. — Здрасти, Джъп.


	10.

	— Значи имаш _контрол_ над инструментумите? — каза Джъп.
	— Донякъде — отвърна Страк. — Само благодарение на това. — И извади амулета.
	— Може ли да го видя?
	Страк смъкна верижката от врата си и му я подаде.
	Джъп я огледа — подръпваше разсеяно брадата си — и каза:
	— Никога не съм се натъквал на такова писмо.
	— И аз не бях. Но то ни доведе тук.
	Джъп му върна амулета.
	— Ами онова влияние, дето го имат звездите? Нали знаеш, как те… каква беше думата? Как ви заплениха, тебе и Хаскеер. Това не те ли безпокои?
	— Какво е животът без някой и друг риск?
	— Не можеш да го отхвърлиш току-така, Страк.
	— Койла ме пази. Реших, че разделянето може да им отслаби силата.
	— _Ти_ да се разделиш с нещо? — Джъп се усмихна. — Но не, идеята наистина е добра.
	Масите бяха разположени на тераси на една още по-голяма поляна от онази с басейна. Побираше цяло село от колиби със сламени покриви, складове и кошари за стоката. В няколко малки ями бяха запалени огньове — да гонят необичайния за сезона студ и да се пече месото на тях.
	След като Джъп настоя, че орките са почетни гости, джуджетата им предложиха гостоприемството си. Но много от домакините като че ли все още недоволстваха. Сега повечето седяха настрана и току поглеждаха подозрително Върколаците.
	Хаскеер дойде и се пльосна на пейката до Страк и Джъп.
	— А ти как си, копеле дърто? — попита вежливо джуджето.
	— Гладен. — Хаскеер се размърда. — А тия седалки са много малки.
	— Не са направени за грамаден задник като твоя. Ах, колко ми липсваше това въсене. Знаете ли, не мога да свикна с вас без онези татуировки за ранг. Странно ми изглежда. Как се отървахте от тях?
	— Един хирург в Кераган ги махна — обясни Страк. — Използва някаква сярна киселина. Щипе — ад. Сто години, докато се изцери.
	— Сърбеше шибано цял месец след това — добави Хаскеер. — Но си струваше де. Вижда се, че не сме ничии роби. — Зяпна надрасканите по бузите на Джъп полумесеци, знак за някогашния му стотнически ранг. — И ти трябва да ги махнеш твоите май. Искаш ли да ти ги изрежа? — И посегна за ножа си.
	— Не ме притесняват, да ти кажа, благодаря. Даже ме отличават тука. Изпъквам един вид.
	— Сериозно? — рече Страк. — Аз пък все си мислех, че да си бил в ордата на Дженеста не е много за хвалба.
	— Не всички гледаха на нея като на злата кучка, която ние познавахме и мразехме. А има и нещо, което главата ми така и не го побира: оцеляването й от онова там… въртопа.
	— Май е вярно. Ако може да се вярва на Серафейм.
	— Едно много голямо „ако“.
	Дойде едно джудже с халби и им ги тропна, без да продума. Хаскеер награби една и я пресуши на дълга глътка.
	Страк бавно отпи от своята и каза замислено:
	— Странно, като си помислиш… Ако не беше Дженеста, така и нямаше да знаем за Кераган. Нямаше да срещна Тирзарр и да стана баща толкова млад.
	— Имаш ли дете? — попита Джъп.
	— Две. Момченца.
	— Нещата _наистина_ са се променили.
	— И както казах, ако Дженеста не ни беше пратила за онази, първата звезда…
	Хаскеер тресна халбата си на масата.
	— Не й дължим и едно шибано _нещо_. Каквото сме си спечелили, си е благодарение на нас си.
	Джъп кимна.
	— Колкото и да мразя да се съгласявам с този клозетен дъх тука, и аз го виждам така. Трампата изглежда честна, като се има предвид цялата скръб, която тя ни причини. Та като стана дума за Кераган… — Обърна се и огледа поляната. — Виждам някои нови лица, други липсват.
	— Двете са свързани — измърмори мрачно Хаскеер и посочи с палец към Уийм и Даллог.
	— Не му обръщай внимание — каза Койла, докато сядаше при тях.
	— Кога пък съм му обръщал?
	Тя надигна една от халбите.
	— Хм. Добро е.
	— Гордеем се с пивото си.
	Койла удари още една глътка и подхвърли, този път по-тихо:
	— Вашите взимат боговете си доста на сериозно, а?
	— Някои. И все повече, откакто нещата почнаха да се разкапват. Религиозната ревност в Марас-Дантия се засили, откакто си отидохте, и не само сред хората.
	— Срещнахме неколцина елфи на път за насам. Смятат, че хората скоро ще довършат старите раси.
	— Някога можеше и да го оспоря. Вече не съм толкова сигурен, особено откакто фанатиците държат бича.
	Койла щракна с пръсти.
	— Фанатиците. Точно така. _Тя_ беше!
	— Коя?
	— Жената, която видях, когато взехме конете на хората.
	— И какво? — попита Страк.
	— Помислих си, че ми изглежда позната. Беше Милост Хоброу. Онази лудата, дъщерята на Кимбал Хоброу. Пораснала е, но е тя, сигурна съм.
	Джъп подсвирна.
	— Късмет сте имали, че сте се отървали, значи. Луда е като стареца си и е подхванала неговата работа. Групата й е ядрото на армията на унистите и има орда последователи, по-голяма и от войската на баща й. Истинска напаст са по тези места.
	— И й дадохме още повод за омраза към нас — отбеляза Страк.
	— Бих ви посъветвал да стоите настрана от нея в бъдеще.
	— Нямаме намерение да се задържаме толкова дълго. Но като стана дума за бащи и дъщери, Джъп, щях да те питам. Последния път, когато те видях, извеждаше Санара от двореца в Иллекс. Какво стана с нея?
	— Хубав въпрос. Армията на Дженеста беше в пълен хаос и това ни помогна да се измъкнем. — Посочи татуировките си. — После вървяхме дни наред, докато минем ледените полета. Корава жена, сериозно ви говоря. Когато слязохме в равнините… хм, не че я загубих точно. Тя просто се махна. Не ме питайте как. В един момент беше с мен, в следващия — хоп, няма я.
	— Шибани магьосници — изръмжа Хаскеер. — Хлъзгави като разпрани черва.
	— Все едно — довърши Джъп, — отказах се да я търся и дойдох тук. Оттогава не съм я виждал.
	— Бива си го семейството, а? — подхвърли Койла. — Серафейм и котилото му.
	Няколко джуджета се приближиха към тях с широки дъски, отрупани с димящи мръвки. Страк сръга Хаскеер.
	— Коремът ти май скоро ще спре да ръмжи.
	— Ще прощавате, че няма да е кой знае какъв пир — извини се Джъп. — Гората не ражда като едно време, а и дивечът пооредя.
	Уийм и Даллог дойдоха и лечителят попита:
	— Дали ще може да седнем при вас?
	— Щом се налага — изръмжа Хаскеер.
	Койла то изгледа кръвнишки.
	— Разбира се. Разполагайте се.
	Джуджетата сложиха на масата плата с подлютено печено месо и кошници топъл хляб. Имаше и блюда с горски плодове и орехи.
	— Представа нямате колко ни е добре дошло това след походните порциони — рече Страк.
	— Ммм — съгласи се с пълна уста Уийм. — Хубава храна.
	— Благодарни сме — намеси се Койла. — Особено щом ловът толкова е оредял. — Сръга с лакът Хаскеер в ребрата. — _Нали?_
	Той я изгледа навъсено и избърса устата си с ръкав.
	— Бива. Можеше и повечко да е.
	— Това ли е обичайното ядене на джуджетата? — включи се тактично Даллог.
	— Общо взето — отвърна Джъп. — Макар че и ние бихме искали да е повечко. — Последното беше по адрес на Хаскеер, но той се ослуша.
	— Ние, които сме от Кераган, никога не бяхме виждали джуджета — рече Даллог. — Тъй че не приемай невежеството ми за липса на вежливост.
	— Няма проблем. Помня как се чувствах, когато за пръв път видях орк.
	— Нали не си помисли, че сме толкова отблъскващи като хората? — възкликна с тънък гласец Уийм.
	Джъп се усмихна.
	— Ни най-малко. Макар че разказвачите на приказки ни уверяват, че ядете плътта на своите и какво ли още не.
	— Аз съм песнопоец — гордо заяви Уийм.
	— Забелязах лютнята.
	— Малко силно казано — вметна Страк. — _Надяваш се_ да станеш може би ще е по-точно.
	— Мога да го докажа — възрази разгорещено Уийм. — Мога да изпея нещо.
	— О, богове! — простена Хаскеер и тупна халбата си на масата. — Още пиене!
	— Виж, от това имаме — увери го Джъп и махна с ръка на едно женско джудже, понесло тежко отрупан поднос.
	Беше хубавка, доколкото орките можеха да преценят. Кожата й беше гладка като порцелан, а дългата й кестенява коса беше сплетена на плитки. Беше с яки мишци и макар и набита, се движеше с изящна лекота.
	Щом постави подноса, тя се наведе и целуна Джъп. Прегръдката се задържа дълго.
	— А, на това му викам _обслужване_ — отбеляза Койла.
	Двамата се пуснаха.
	— Прощавайте — каза Джъп. — Това е Спуррал.
	— Някоя… приятелка ли? — попита Страк.
	— Тя ми е кохорта. — Видя, че не разбират какво им казва. — Половинката ми. Вечен спътник, другар. _Жена ми._
	— Прав беше — каза Страк. — Нещата наистина са се променили.
	Койла се усмихна.
	— Браво, и на двама ви.
	Хаскеер остави халбата си.
	— Проклятие, никога не съм мислил, че ще се оставиш да те вържат, Джъп. Лош късмет.
	— Ти трябва да си Койла. — Спуррал й се усмихна. — А ти си Страк.
	— Позна.
	— О, слушала съм много за вас. — Усмивката й повехна. — А ти си Хаскеер, личи си отдалече.
	Той вдигна халбата си към нея за наздравица и удари още една здрава глътка.
	— Двамата със Спуррал се познаваме още от деца — обясни Джъп. — Когато се върнах тук, просто ми се стори редно да направим нещата официални.
	— Тъй че две горди семейства джуджета се съединиха — добави Спуррал. — Аз съм от Горбулеви, а Джъп е Дзукало.
	Хаскеер се задави с бирата.
	— Права си за това!
	— Дзукало — повтори Джъп през зъби. — _Дзу_-кало.
	Хаскеер се разтресе от смях.
	— Значи ти… — засочи с пръст вкаменената Спуррал, — ти си престанала да си… Горбулев и си… станала си цу…
	— Хаскеер… — изръмжа заплашително Джъп.
	— Всеки ден научаваш по нещо ново — заля се от смях Хаскеер, без да обръща внимание на киселите им физиономии. — Защо не си ни казвал, че си… _Дзукало._
	— Интересно защо — подхвърли сухо Спуррал.
	— Хаскеер, престани — предупреди Страк с много заканителен тон.
	— Хайде де. Знаех, че бракът може да ти убие чувството за хумор, но чак пък…
	— Гости сме тука. Не забравяй.
	Хаскеер внезапно стана сериозен.
	— Май нямаше смисъл да идваме тука.
	— Това пък защо? — попита Джъп.
	— Не виждам как ще тръгнеш с нас, с жена и всичко. Напразно го бихме целия този път.
	Джъп и Спуррал се спогледаха.
	— Едва ли — рече Джъп.
	Койла махна с ръка към тълпата джуджета по поляната.
	— Мислех си, че остана тук заради тях.
	— Ако можеше да избираш дали да прекараш живота си с друга раса, или с твоята, ти нямаше ли да го направиш?
	— Можеше да те изпратят в родния свят на джуджетата. Серафейм го предложи.
	— И нямаше да познавам никого.
	— Тогава защо е тази промяна?
	— Не съм и помислял, че ще мога да го кажа някога, но искам да се махна оттук. Дойде му времето.
	— Виждате, че тази земя загива — каза Спуррал. — И нашият народ заедно с нея. Огледахте ли добре племето ни? Почти всички са старци, куци или болни.
	Джъп сви рамене.
	— Не искаме да ги оставим, но…
	— _Ние?_ — учуди се Страк.
	— Няма начин да тръгна без Спуррал.
	— Това усложнява нещата, Джъп.
	— Че защо? Освен ако нямате проблем с взимането на джуджета в дружината.
	— Знаеш, че нямаме. Но нямаме и никаква представа в какво се въвличаме, освен че е опасно.
	— Мога да се грижа за себе си — възрази Спуррал. — Или не ви харесва да вземате жени?
	— Ако не си забелязала, и аз съм жена — напомни й Койла. — Важното е да можеш да се биеш.
	Няколко чифта очи се извърнаха към Уийм.
	— Спуррал е добър боец — отвърна Джъп. — Наложи й се да стане.
	— Няма да се отметнеш за това, нали? — рече Страк.
	— Тц. Или двамата, или никой.
	— Командвам тази дружина точно като едно време, стегната бойна единица. Всеки в нея изпълнява заповедите ми безпрекословно.
	— Нямаме възражения.
	— Само не казвай, че ще се съгласиш, Страк — измърмори Хаскеер.
	— Аз взимам решенията за тази дружина, не ти.
	— Не ги взимай лошо тогава. Бездруго мъкнем достатъчно бичмета и…
	— Страк, не каза ли току-що, че всички се подчиняват на заповедите ти? — намеси се Спуррал. — Не ми изглежда така.
	— Ти не се меси — сопна й се Хаскеер.
	— Става въпрос _за мен_!
	— Разкарай я, Джъп — изръмжа стотникът.
	— Тя може сама да си води битките.
	— Точно така. — Спуррал се обърна рязко към Хаскеер, готова да се нахвърли върху него. — Искаш ли да ти натикам юмруците там, където ти е устата?
	— Не бия жени.
	Койла се изсмя.
	— Откога?
	— _Спрете_ — отсече Страк. — Хаскеер, затваряй си устата. Джъп, Спуррал — престанете. Всички да седнат. — Насядаха отново. — Тъй. Ще помисля за това, Спуррал, Джъп. Така добре ли е?
	— Само това искахме.
	— Да го оставим да отлежи тогава.
	— Да. Това уж трябваше да е празненство. Да пием тогава. — Джъп се пресегна за каната и наля. — Имаме и малко пелуцид, ако някой…
	— А, не. След последния път — не. Първо работата, удоволствията след това.
	— Да му се не види — измърмори Хаскеер.
	— Та какво викахте за песента? — подхвърли Джъп. — Уийм?
	Койла завъртя очи към небето.
	— Богове, трябва ли, наистина?
	Но Уийм вече беше взел лютнята.
	— Малко е грубичко засега, оглаждам го още… — Задрънка по струните.

	На Върколаците юнашката дружина
	за бой сърцат по земята премина.
	През дъжд и кал те газеха със стръв,
	врага си давеха във локви кръв.

	В ужасна битка срещнаха сганта немряща
	и в огън изродите хвърлиха вонящи,
	че нито хора зли, ни демони с опашки
	не ще надвият меча върколашки.

	В леса дойдоха гдето джуджета обитават,
	видяха ги, че лошо преживяват,
	но гномите ги срещнаха със сърца открити,
	пируваха и пиха до насита.

	— Аз ли да го убия, или ти? — попита Спуррал Джъп.
	— Ето го и припева — заяви Уийм и задрънка по-бързо на разстроената лютня.

	Ний Върколаците сме храбри!
	И ще надвием козни зли!
	Със нас по сила няма равни!
	Ний…

	— Е, хайде, че много късно стана — обяви високо Страк.
	Лютнята на Уийм дрънна за последно и спря.
	— Но аз още не съм…
	— Дълъг ден беше — додаде Койла и разкърши гръб.
	— И още как — съгласи се Джъп. — А и утре работа ни чака.
	Уийм увеси нос.
	— Никога не ме оставяте да до…
	— Бягай да спиш, че ще ти счупя тая кратуна със струни в главата — закани се Хаскеер.
	— Време е всички да си лягаме, да. — Даллог стана и хвана Уийм под мишницата.
	— Тръгваме сутринта — предупреди ги Страк. — Рано.
	Разведоха ги по домовете за нощувка — повечето Върколаци се запътиха към двете големи къщи за гости. Джъп и Спуррал поведоха Страк, Хаскеер и Койла към две от по-малките колиби.
	— Страк, вие с Хаскеер ще спите в тази — рече Джъп и бутна вратата.
	Хаскеер пристъпи да влезе, но си удари главата в гредата над прага и заръси люти проклятия.
	Спуррал покри устата си с ръка, за да скрие смеха си.
	— Не забравяй, че всичко тук е в по-малък мащаб, като за нас — добави Джъп.
	— Благодаря, че ми напомни — измърмори Хаскеер, огледа стаичката и посочи креватите. — Това минава за легла, а? Че те само за бебета стават.
	— Ще спим на пода — каза му Страк. — Ако почнеш да хъркаш, ще те убия.
	— Е, ние ще ви оставим — рече Джъп. — Ще ни кажеш ли какво реши за Спуррал, Страк?
	— Сутринта.
	Заведоха Койла до съседната колиба и Спуррал каза:
	— Тази цялата е за теб. Макар че леглото не е по-голямо.
	— Все едно. Мога и на лавица с ножове да спя.
	Оставиха я да си постила на пода.
	Койла беше толкова уморена, че дори не си свали ботушите.
	Сънят я унесе, загърна я с черното кадифе на забравата…
	Първите лъчи на утрото колебливо се процедиха през цепнатините около вратата и кепенците на прозорците.
	Койла се размърда.
	Мигновено осъзна, че не е сама. Някаква фигура беше надвиснала над нея.
	Хладният резец на стоманено острие се притисна в шията й.
	И един непогрешимо човешки глас прошепна:
	— Не ме карай да ти срежа гърлото.


	11.

	— Ако ще го правиш, давай и да приключваме — отвърна Койла.
	— Не искаме да те нараним.
	— Ние?
	— Не съм сам.
	С крайчеца на окото си тя видя, че в сенките се крие още някой.
	— Просто се опитваме да ви помогнем — добави човекът.
	— Доста странен начин да го покажете. — Пръстите й зашариха към нейния нож.
	— Не исках да вдигнеш врява и да докараш другите тук. — Мъжът сграбчи ръката й, издърпа ножа от канията и го хвърли настрани. — Или да ти хрумне нещо още по-глупаво.
	— Кой си ти?
	— Дълга история.
	— И защо някой от расата ви ще иска да помага на орк?
	— Друга дълга история.
	— Не си от най-приказливите, а?
	— Нямаме време. Това селище скоро ще бъде нападнато. Но можеш да направиш нещо, ако успееш да вдигнеш бойците си.
	— Защо да ти вярвам?
	— Видяхме какво се трупа навън. Повярвай на думата ми.
	— Дума на човек?
	— Как може едно предупреждение да е капан? Виж, ако прибера ножа, ще се държиш ли добре?
	Койла кимна.
	Мъжът прибра ножа и се отдръпна.
	Тя остана неподвижна на пода.
	— Позволи ми да те видя поне.
	Мъжът се засуети за миг, след което светнаха искри и затрепка пламъче на свещ.
	Доколкото Койла разбираше от човешки същества, този мъж изглеждаше в разцвета на силите си. Определено изглеждаше силен. Буйната му коса беше руса. Нямаше косми по лицето, каквито си пускаха много от тяхната раса.
	Мъжът измести свещта и кръгът трепкаща светлина показа лицето на другия. Беше по-стар и с тяло като на човек, свикнал на ленив живот. В оредяващата му черна коса и късо подстриганата брада имаше сиви косми. Въпреки утринния мраз бялата кожа на лицето му беше плувнала в пот.
	— Как се казвате? — попита Койла.
	— Аз съм Джоуд Пепърдайн — отвърна по-младият. — Това е моят… Това е Микалор Стендивън. А ти?
	Тя се надигна.
	— Койла.
	По-старият заговори:
	— Губим време. Една войска религиозни фанатици ще нападне тук всеки момент. — Беше видимо по-изнервен от спътника си.
	— Унисти ли? — попита Койла.
	— Има ли значение? — отвърна Пепърдайн. — Важното е, че са адски настървени да нанесат погром.
	— Пазят ни добре.
	— Сериозно? Доста лесно влязохме.
	— Не разбирам защо ще взимате нашата страна против вашите.
	— Нищо общо нямаме с тях — настоя Стендивън.
	— Да кажем просто, че интересите ни са общи — предложи Пепърдайн. — И че ще загинем общо, ако не започнеш да вдигаш защитата ви _веднага_. Повярвай ми.
	— Много искаш.
	— Какво имаш за губене? Ако те лъжем, единственото, което ще направиш, е да вдигнеш всички по тревога. Ако казваме истината, имаш шанс да отбиете атаката.
	— Но решавай веднага — добави Стендивън. — Защото ако решиш да откажеш, можем да се опитаме да се измъкнем оттук.
	— Ще го направиш ли, Койла? — попита Пепърдайн.
	— Ще го направя. Но ако е някоя хитрина, ще си платите и двамата!
	Той се усмихна благодарно.
	— Но го направи тихо. За да не предупредим нападателите.
	— О, _нима_? Изобщо нямаше да се сетя. — Изгледа го убийствено и тръгна към вратата. — Вие двамата стойте плътно до мен. Мнозина тук ще са готови да ви убият само като ви видят.
	Поведе ги към съседната колиба и нахлу вътре.
	Хаскеер още спеше, хъркаше шумно. Страк седеше в другия край на стаичката и точеше меча си. Обърна се рязко.
	Койла вдигна ръка.
	— Спокойно.
	Той изгледа двамата кръвнишки.
	— Какви са тия, по дяволите?
	— Те са… приятели. Или поне не са врагове.
	— Какво?!
	— Страк, може да ни нападнат съвсем скоро.
	— Кой го казва?
	— Те. — Посочи Пепърдайн и Стендивън. — И не мисля, че можем да рискуваме, като не им обърнем внимание.
	— Но…
	— Ако са прави, нямаме време за губене и… Не можеш ли да спреш този _шибан_ шум?
	— А? А, да. — Обърна се и срита стотника.
	Хаскеер подскочи и седна.
	— Ъъ? Мамка му. _Човеци!_ — Ръката му се стрелна към ножа.
	— Успокой се — спря го Страк. — Знаем.
	— Но какво…
	— Може би сме в беда.
	— В беда? — Хаскеер още се мъчеше да надвие съня.
	— Да. Според тях.
	— Според тях? — повтори той и сънено затърка очи. — Те са само едни гадни…
	— Разбираме, че не ни знаете кои сме — намеси се Пепърдайн.
	— Знаем _какви_ сте — избоботи Хаскеер.
	— И нямате основание да ни вярвате. Но ако не ни чуете, скоро тук ще ви се изсипе орда побъркани.
	— Звучи логично, Страк — каза Койла. — Ядосахме Милост Хоброу и нейните унисти. Ако са ни проследили…
	Страк погледна двамата човеци и попита:
	— Какъв е вашият интерес в това?
	— Нямаме време за дълги биографии — отвърна Пепърдайн.
	Няколко мъчителни секунди Страк оглежда лицата им и премисли.
	— Добре, вдигаме тревогата. — Хаскеер понечи да възрази, но Страк махна с ръка да го спре. — По-добре подготвени, отколкото изненадани.
	Хаскеер въздъхна примирено.
	— А с тях какво правим? — Кимна към двамата човеци.
	— Ще ги заключим някъде.
	Пепърдайн се стегна.
	— Никой няма да ни затваря. Ние участваме в това.
	— Не можем да ги оставим да се мотаят тук въоръжени — възрази Хаскеер.
	— Аз не нося оръжие — заяви Стендивън и разтвори палтото си да покаже.
	Хаскеер се втрещи.
	— Без оръжие? Хората _наистина_ са сбъркани.
	— Този има нож — каза Койла.
	— И ако някой го иска, ще трябва да ми го вземе — отвърна предизвикателно русият.
	Койла оцени думите му и каза:
	— Моите уважения за това.
	— Но ако се окаже измама — закани се Страк, — това, че си с оръжие, няма да ни попречи да ви съдерем кожите. Да действаме.
	Излязоха от колибата. Страк заповяда на човеците да изчакат с Койла, а на нея — да ги държи под око. После двамата с Хаскеер тръгнаха да вдигнат другите, промъкваха се тихо от врата на врата. След тях наизлизаха орки и джуджета, понесли оръжия и без да вдигат шум.
	Разчорлени от съня, Джъп и Спуррал крачеха през поляната към Страк. Спуррал изглеждаше ядосана.
	— Какво търсят _те_ тук? — И посочи подопечните на Койла.
	— Дошли са да ни предупредят. Така казват. И преди да си ме попитала, представа нямам кои са.
	— И им _вярвате_?
	— По-добре да не рискуваме. — Обърна се към Джъп. — Твоите могат ли да направят отбранителен кръг?
	— И насън. Какво имаме насреща?
	— Не знам. Но може да е голямо.
	— Видя хала на племето ни. Нямаме много здрави бойци.
	— Имате нас.
	Джъп кимна и тръгна към племето си. Спуррал изгледа още веднъж сърдито двамата човеци и заситни след него.
	Приближи се Хаскеер.
	— Дружината е готова, Страк. Как се групираме?
	— Трябва да сме мобилни. Разделяме се на пет отряда, командвани от мен, теб, Койла, Джъп и Даллог.
	— Даллог?!
	— Не обсъждам. Разпредели отрядите и гледай новите да са разхвърляни поравно.
	Остави го да се оправя и затича към Койла и двамата човеци.
	— Разделям дружината на групи. Ти водиш едната. Ще има укритие за болните и старите. Тези двамата могат да идат там.
	— Мен ме устройва — обади се с готовност Стендивън.
	Пепърдайн го погледна презрително.
	— Мен — не.
	— Нямаш думата тук.
	— Мога да се бия, а всяка ръка ще ви трябва.
	— Мястото ти е до мен! — изръмжа Стендивън.
	Тонът му накара Страк и Койла да се спогледат учудено.
	Пепърдайн се направи, че не е чул господаря си.
	— Мога да съм по-полезен тук.
	— Както намериш за добре — реши Страк. — Няма време за спорове.
	— По-добре остани с моята част — каза Койла. — Освен ако не искаш да те вземат за враг.
	Пепърдайн кимна.
	— Права си.
	— Хаскеер разделя групите — обясни Страк. — Иди там и го вземи със себе си. — Посочи Стендивън. — Той може да се скрие със старите и болните. — После заби пръст в гърдите на Пепърдайн. — _Ти._ Ако направиш грешен ход или ни попречиш, си мъртъв.


	Обучени в отблъскването на неканени гости, джуджетата бързо заеха позиции в отбранителните окопи. Наблюдатели се изкатериха на дърветата. Стрелци застанаха по покривите на постройките. Петте отряда орки заеха стратегически позиции по поляната.
	Тези, които не можеха да се бият, плюс Стендивън, се скриха в най-здравия плевник. На Уийм му възложиха задачата да ги пази. Безсмислена роля, предвид това, че ако врагът стигнеше до тях, всичко вече щеше да е изгубено.
	Щом суматохата приключи, всички се отпуснаха по местата си и зачакаха. Нищо, дори птича песен не нарушаваше утринната тишина.
	Групата на Койла се беше прикрила зад няколко ниски храста. Всички бяха готови да открият стрелба веднага щом се наложи. Шестимата орки току поглеждаха навъсено Пепърдайн.
	Минутите се точеха необичайно бавно.
	— Гледай само да се окажеш прав — прошепна Койла, очите й шареха по дърветата.
	— Прав съм.
	— Сериозно? Нещо не бързат да се показват.
	— Ще дойдат. — Той я погледна и сви устни. — Знаете ли срещу какво ви предстои да се изправите?
	— Спречквали сме се с унисти и преди.
	— Наскоро?
	— Преди няколко години.
	— По тези места разправят, че били станали още по-безмилостни.
	— Не си оттук значи?
	— Не съвсем.
	— Тогава може би не знаеш всичко и за орките.
	— Тези фанатици са _диви_. Те са култ на смъртта.
	Тя се усмихна.
	— И ние.
	Чу се писък. Едно джудже се откъсна от горните клони на дървото срещу тях и тупна долу, прободено от стрела. Стрелите засвистяха над зелената морава, засякоха през листа и застъргаха по дървесна кора — разчистваха пътя на облечените в черно фигури, които излизаха от леса.
	Койла измъкна меча си.
	— Време е да покажеш от какво си направено, розовобузо човече.
	Групата на Страк беше много встрани от нейната, в един от окопите с джуджетата. Отрядът на Джъп стоеше зад няколкото коли със сено, струпани в центъра на поляната. Тези с Даллог се бяха прикрили около и в издадения напред плевник. Но тези, които щяха да поемат първия удар, бяха Върколаците на Хаскеер, скрити зад храстите недалече от дърветата.
	Хората прииждаха плавно, като вълна над океан от катран.
	От укритията си стрелците на защитниците пуснаха градушка жилещи като разлютени оси стрели. Двадесетина от настъпващите паднаха. Трийсет-четирийсет джуджета наскачаха от окопите и се втурнаха напред в ръкопашен бой, размахали къси мечове и криваци. За орките на Хаскеер не остана никакъв избор, освен да нагазят и те в мешавицата.
	Първите няколко минути в една битка се проточват безкрайно и завладяват сетивата. Движението, грохотът и вонята на страх надмогват всичко. Единственият им противовес е жаждата за кръв.
	Хаскеер се хвърли сред човешкия порой и бързо посече първите двама, озовали се на пътя му. Щитът на трети пое цялата мощ на широкия му меч. Но мъжът, който го държеше, не издържа на напора и при втория удар защитата му се поколеба. Швирна кръв и той рухна, докато Хаскеер вече се извръщаше към следващия нападател.
	Въздухът се изпълни със сърдитата глъч на стомана, с рев, ругатни и крясъци. Около Хаскеер бойците му се бореха да удържат вълната от плът, косяха враговете като жътвари узряло жито.
	Макар джуджетата да се сражаваха със стръв, малко от тях притежаваха воинските умения на орките. Затова дребосъците започнаха да падат първи.
	Един от тях рухна на пътя на Хаскеер с разцепена глава. Той прекрачи през трупа, за да посрещне убиеца му. Мускулест и с внушителни мишци, мъжът размахваше две брадви, които изглеждаха като играчки в огромните му ръце. И се движеше с бързина, немислима за огромното му туловище.
	Хаскеер се сниши, за да избегне дивашкия замах на едната брадва. Залегна, когато противникът му едва не го разчлени с другата. Изпълзя бързо назад и се надигна за нова атака. Хвърли се напред и в същото време посече, търсеше пролука в защитата. Но човекът боравеше с брадвите с опит и лекота и изглеждаше неуморим. На Хаскеер нищо не му оставаше, освен да се брани. Вихрушката от удари продължи.
	Оркът знаеше, че някой от хората в мелето наоколо може всеки момент да реши да го намушка в гърба, и затова заложи на бързината. Натисна силно напред, опита се да пробие човешката стена като жив таран. Противникът му отби напада. Хаскеер налетя отново. За миг се задържаха на място, разменяха си свирепи удари, без никой да отстъпи. Най-сетне човекът поддаде и направи стъпка назад. Хаскеер засили натиска, мечът в ръката му се развилня като буря.
	Ръката на мъжа се откри от лакътя до китката и оркът я посече дълбоко. Швирна кръв и човекът изтърва брадвата. Хаскеер не се помая — бързо извъртане и острието отново захапа плът. Мъжът изрева, гърдите му почервеняха от косата рана. Тежка, макар и не фатална, но достатъчна, за да пусне другата брадва от запотената си длан и да се олюлее.
	Хаскеер грабна едната брадва и замахна. Главата на мъжа отхвърча от раменете и се изтъркаля в мелето. Тялото за миг се задържа право — приличаше на кървав фонтан, — преди да рухне.
	Близо до него Сифи отстъпваше пред натиска на едър мъж с меч. Хаскеер запокити брадвата в гърба на противника му и той размаха ръце и заора по лице в земята. Сифи вдигна палец на стотника си и се извъртя, за да скочи срещу следващия.
	Нападателите продължаваха да прииждат откъм дърветата и боят вече кипеше отвсякъде. Хаскеер вдигна меча си, за да посрещне нов човек с разкривено от бяс лице. Вече започваше да си мисли, че Кват ще бъде прегазен.
	Малка стегната група започна да си пробива път през гъстата гмеж. Напредваха упорито и посичаха всякаква съпротива пред себе си. След няколко минути стигнаха до отряда му и се включиха в клането.
	— Позабавихте се! — изръмжа Хаскеер, докато отбиваше едно стрелкащо се към него човешко копие.
	— Пак имаш късмет, че дойдохме! — извика в отговор Койла, изби меча от ръката на един унист и му проби черепа. След миг посече съседа му през корема. Гневът, който бе насъбрала, й стигна, за да прегази и следващия.
	Спря задъхана, докато нови двама унисти настъпваха нащрек към нея. Докато пресмяташе дали да използва срещу тях скъпоценните си метателни ножове, забеляза Пепърдайн.
	Човекът се движеше между противниците като риба в бистра вода. Владееше оръжието майсторски и боравеше с него като ветеран. Завиваше и се въртеше, оставаше винаги настрана от свирещата стомана с почти презрителна лекота. А когато удареше, винаги беше бързо като мисълта и точно.
	Уби двама мъже пред себе си в бърза последователност. Никой от двамата дори не успя да влезе в схватка с него. Още докато падаха, той вече търсеше да посече нова плът — и го направи с точността на хирург. След секунди гъвкавият му танц донесе смъртта на нов облечен в черно човек.
	Хаскеер също видя това, изтръгна меча си от корема на онзи с копието и го остави да падне.
	Атаката продължаваше. От всички посоки. По границата на поляната нямаше нито едно място, където да не кипи бой. Тук-там отбранителната линия се беше накъсала и защитниците се огъваха. Джуджетата понасяха загуби и вече имаше много мъртви, но засега щетите на орките бяха нищожни. Страк се съмняваше, че нещата ще се задържат дълго така.
	Жънеше през пороя от човешки тела с меча и камата. Свали двама пред себе си с двойно забиване. Бързината на оръжията му порази други трима за също толкова удара на сърцето. Но враговете продължаваха да прииждат.
	Мъжът срещу него боравеше тромаво с огромния боздуган в двете си ръце, но от това свистящият топуз с шипове не ставаше по-малко опасен. В продължение на цяла минута Страк не успя да направи нищо, освен да отбягва замахванията му. След това взе мярката на противника си, изчака дебелата дръжка да се издигне високо и назад, влезе под изпънатите ръце на човека и го прониза. Унистът се свлече.
	Страк забърса с ръка потното си чело и натисна напред.
	Въпреки съпротивата, която срещаха, хората вече навлизаха в селището. На групи — малки, изпълнени с войнствен фанатизъм ядра, които с дивашка ярост помитаха всичко по пътя си. Защитниците ги забавяха, но беше трудно да ги спрат.
	Групата на Даллог, получила заповед да стои на позиция при плевника, до този момент не беше влязла в бой. Случилото се в следващия миг го компенсира. Цяла тълпа хора, два пъти повече от орките, се изсипа с вой, за да ги помете. Завърза се неравен бой.
	Даллог се озова срещу трима побеснели от ярост фанатици. Гневът, както и броят им, му дадоха предимство. Гневът е лош съветник, а с това, че нападаха в група, си пречеха един на друг. Той се възползва бързо: бръснещ страничен удар в главата на единия унист го изкара от сцената.
	Другарите на падналия се оказаха не толкова лесни за надвиване. Единият замахна към Даллог със скъсеното копие с нащърбен връх. Другият понечи да го заобиколи за атака отстрани или в гръб. Действаха заедно. Това, че станаха с един по-малко, само усили заплахата и иронията не убягна на Даллог.
	Той се завъртя бързо, за да избегне копието, и замахна по този, който се опитваше да го заобиколи. Широките мечове закънтяха един в друг. Схватката се заплете и сигурно щеше да се задържи дълго без изход, ако не се намеси копиеносецът. Загубил търпение, той налетя да прободе Даллог, забравил в порива си всякаква предпазливост — и това беше добре дошло. Даллог се завъртя рязко, замахна с меча и изби копието от ръцете на униста. Продължи, без да спира, и нанесе убийствения удар.
	Бързината на убийството за миг стъписа нападателя с меча. Преди да е успял да се съвземе, Даллог налетя дивашки и го блъсна с рамо. След това замахна отвисоко с цялата си сила и му пръсна черепа. Мъжът се свлече на земята.
	Даллог се опря на зацапания си с кръв меч, тежко задъхан. Надяваше се Върколаците да не забележат колко е уморен.
	Унистите бяха подпалили плевника. Гъст черен пушек бълваше от разтворените врати. Пламъците пълзяха по дървените стени, покривът димеше. Един човек с пламнали дрехи притича с писъци покрай него, залитна и падна. Орки и унисти се биеха отчаяно. Цареше пълен хаос.
	Нещо привлече погледа му. Откъм дърветата се появиха фигури. В първия миг не можа да проумее какво са, но щом излязоха на поляната, ги видя добре. Конници в черно, десетки и десетки.
	— Втора вълна! — изрева Даллог. — Втора вълна!


	12.

	На бойното поле нахлуваха конници. Тъпчеха и сечаха бранителите.
	Насред поляната, до две коли със сено, бойците на Джъп бяха слепи и глухи за всичко наоколо, затънали в свиреп ръкопашен бой.
	Спуррал се биеше до Джъп. Двамата бяха въоръжени с традиционните оръжия на расата на джуджетата: той с дебел кривак с обкован с олово връх, тя — с къс извит меч и нож. И работеха с тях здраво.
	Джъп избегна един удар и главата на нападателя му изтрещя под тежкия кривак. Той го извъртя и натресе оловния край в корема на друг. Въртеше кривака бързо и с плавно изящество, натрупано с годините опит. Спуррал беше не по-малко умела с оръжията си. Нападната от двама унисти, тя ловко посече единия в лицето и наръга с ножа приятеля му.
	Елдо се биеше до тях. Докато отбиваше ударите на един здравеняк с дебела тояга, старият мърморко понесе удар, от който шлемът му се огъна и го накара да залитне назад. Спуррал бързо отклони следващия удар на мъжа с тоягата и му разпра корема. Благодарният Елдо й кимна замаяно, а мъжкарите наоколо я изгледаха с ново уважение.
	След проточилия се сякаш безкрайно ръкопашен бой настъпи кратко затишие. Но не и време да си поемат дъх.
	Чусс, един от новобранците, викна:
	— Вижте!
	Погледнаха натам, накъдето им сочеше — и видяха ездачите.
	Двама конници пробиха защитната линия и препуснаха в галоп към тях.
	— Прикрий се! — изрева Джъп и замаха на групата си да минат зад колите.
	Избута Чусс и приятелчето му от новите, Игнар, под едната. Останалите се струпаха зад тях в отбрана. Джъп и Спуррал се качиха на колата.
	Конниците се приближаваха, размахваха сабите си, конете им бяха плувнали в пяна.
	Единият унист подкара право към Джъп и Спуррал. Те заразмахваха оръжията си да го прогонят, но подвижността му го пазеше недосегаем. Междувременно спътникът му се надвеси отгоре и засече по орките. Те мушкаха и замахваха към него, като едновременно се мъчеха да се предпазят от конските копита.
	Схватката се проточи, без никоя от двете страни да спечели предимство. Изведнъж на Гледег му хрумна идея. Той измъкна прашката си, бързо я зареди и я завъртя. Камъкът удари ездача в лицето, той изрева, не можа да се задържи в седлото и се стовари на земята. Конят му побягна. Орките се втурнаха напред и го довършиха.
	Джъп понечи да повтори примера на Гледег с прашката си по другия. Но докато я вадеше, пронизителен съсък изпълни въздуха. Рояк стрели се изсипа върху ездача и го изхвърли от седлото.
	Джъп и другарите му се огледаха и видяха десетина джуджета с лъкове по покривите на дългите къщи. Върколаците им замахаха за благодарност. Без да им обърнат внимание, джуджетата затърсиха нови цели сред връхлитащите конници.
	Но това не беше краят. Унистите продължаваха да настъпват през поляната, въпреки че бяха намалели на брой. Джъп и приятелите му отново надигнаха оръжията си.


	Бранителите в края на моравата трябваше да се справят с доста повече от двама конници. Групите на Хаскеер и Койла бяха понесли истинска конна атака. Мъртви и издъхващи хора, джуджета и коне лежаха по предния отбранителен рубеж. Но боят продължаваше.
	Хаскеер грабна една изтървана пика и прониза с нея връхлитащия го унист. Върхът го промуши в гърдите и го изхвърли от седлото.
	Койла почти бе изразходвала ножовете си — бяха й останали само два. Тя метна единия към развилнелия се наблизо конник. Целеше се в гърдите му, но той се обърна и острието го удари под рамото. Все пак силата на удара бе достатъчна, за да го завърти в седлото, и той изпусна юздите. Двама орки ги сграбчиха, задърпаха силно и смъкнаха и коня и ездача на земята. Копията и брадвите решиха съдбата на човека.
	Пепърдайн продължаваше да се бие с тях. Не показваше умора, нито ловкостта му намаляваше. Мечът му бляскаше като мълния, сечеше гърла, пронизваше дробове, посичаше ръце и крака. Този човек надвиваше или надхитряше всеки, срещу когото се изправяше.
	Койла си набеляза друг ездач, който сечеше с брадвата си сред група обкръжили го джуджета. Разби пред очите й черепа на едно и дребосъкът падна като камък на земята. Тя извади последния си нож и се прицели добре, с надеждата този път да нанесе точен убийствен удар.
	Не успя. Ножът се заби в шията на коня. Стреснато, раненото животно се изправи на задните си крака и хвърли ездача си. Той падна тежко, но бързо успя да се изправи, побеснял от гняв. Беше забелязал Койла и започна да си пробива път към нея. Тя се стегна да го посрещне, но в този миг на косъм от нея изсвистя меч. Друг унист беше изскочил от мелето, за да я нападне.
	Тя се завъртя рязко срещу новия си противник и от резкия сблъсък на мечовете ръката й изтръпна. Влязоха в яростна схватка. Мъжът срещу нея беше грамаден и як, непохватността и тромавите му движения се компенсираха от огромната му сила. Не беше толкова дуел, колкото свирепо пердашене. Все пак Койла успя да парира съкрушителните удари.
	А след това човекът извади късмет — мечът му ожули пръстите й до кокал, тя изтърва оръжието си и то отхвърча далече встрани. Койла заотстъпва и посегна за камата си — единственото останало и оръжие. Докато я вадеше, цъфна и падналият от коня унист.
	Двамата побеснели човеци се нахвърлиха върху нея. Единият беше с меч, другият — с брадва. Нямаше как да влезе в обхвата им с късата кама, можеше само да се извива и да избягва атаките им. Но избягването не можеше да продължи безкрайно.
	— Койла!
	Пепърдайн се появи ненадейно. Подхвърли й меча, след което пое втория унист, като остави мъжа с брадвата за нея.
	Тя скочи срещу него, решена да си разчисти сметките. Сниши се да избегне брадвата и замахна отдолу, бързо и ниско. Той се извъртя рязко и мечът й се плъзна по хълбока му — съвсем не смъртоносна рана, но достатъчна, за да го отвлече. И да даде на Койла достатъчно време, за да се завърти и да удари отново.
	Този път ударът беше точен: мечът й се вряза в кръста му. Тя го изтръгна, замахна отгоре и му пръсна мозъка. Мъжът се просна на земята безжизнен.
	Тежко задъхана, Койла се обърна към Пепърдайн. Той беше надвил противника си и тъкмо се навеждаше за убийствения удар. Щом се изправи, посякъл униста в гърлото, я погледна. Тя му кимна за благодарност, все още озадачена защо избира страната на орките срещу своята раса.
	— Вижте!
	Хаскеер сочеше един конник край дърветата. Беше несъмнено жена, с дълга развята руса коса и метална гръдна броня, която лъщеше на бледата слънчева светлина. Белият кон, който яздеше, се изправи на задните си крака, докато тя призоваваше оцелелите си воини, вдигнала високо меча си.
	— Милост Хоброу — процеди Койла.
	— Права беше — изсумтя Хаскеер.
	— Тая кучка! Защо никога нямам лък, когато най ми трябва?
	Жената обърна коня и подкара навътре в леса.
	Бранителите в първата линия при изкопа също видяха Хоброу. Поддръжниците й се оттегляха след нея и разгневените джуджета засипваха по-бавните със стрели и копия. По цялата поляна последните унисти отстъпваха.
	— По-скоро последна глътка въздух, отколкото втора вълна — прецени Страк, без да откъсва поглед от тях.
	Брегин кимна.
	— Нямаме повече работа тук. Събирай дружината.
	Брегин изсумтя и тръгна.
	Страк огледа касапницата. По поляната лежаха десетки тела на джуджета и много повече — на хора. Още повече бяха ранените, на крака или проснати на тревата, но не видя орки сред тях. Нито човеци.
	Закрачиха към колибите.
	Останалите Върколаци вече се събираха там.
	— Има ли ранени? — подвикна Страк.
	— Няколко — отвърна Даллог. — Нищо сериозно.
	— Койла? Добре ли си?
	— Това ли? — Тя махна небрежно с превързаната си ръка. — Само ужилване.
	— Не е само тя ужилената — додаде Хаскеер.
	— Кой още?
	— Уийм.
	Страк въздъхна.
	— Какво пък сега?
	— Стрела в задника. — И посочи с палец.
	Няколко стари бойци мъкнеха Уийм легнал по очи на талпа; от бута му стърчеше стрела. Стендивън крачеше нацупен след тях.
	Стовариха грубо на земята импровизираната носилка и Уийм изохка.
	— Оправи го — нареди Страк.
	Даллог коленичи и започна да рови в медицинската си торба.
	Койла придърпа Пепърдайн настрани.
	— Благодаря ти.
	Той само кимна.
	— Добре се би.
	Човекът се усмихна сдържано.
	— Откъде си придобил тези умения? — настоя тя.
	Той сви небрежно рамене.
	— Оттук-оттам.
	— Пак ще ме умориш от приказки.
	Този път в беглата му усмивка май имаше и капчица топлина.
	— Дълга история.
	— Искам да я чуя.
	— Пепърдайн! — Стендивън идваше към тях.
	Лицето на русокосия воин отново стана безизразно.
	— Мястото ти е до мен! — властно заяви по-възрастният човек.
	— Знам.
	Държането на Пепърдайн озадачи Койла и тя вдигна учудено вежди.
	— Какво ви е на вас двамата?
	— Койла! — повика я Страк.
	Тя изгледа намръщено двамата човеци и ги остави.
	Страк стоеше настрана от групата с Джъп и Спуррал. Изглеждаха притеснени.
	— Какво има?
	— Нашите платиха висока цена за това — отвърна Спуррал и посочи съсипията от битката.
	— Но се справиха добре. Особено с толкова малко ветерани сред вас.
	— Вече сме още по-малко — отрони Джъп в отговор.
	— При всяка битка има загуби — каза Страк. — Знаете го.
	— Да, но Върколаците не пострадаха толкова.
	— Ние сме родени за бой, имаме нужните умения. Ако бяхме претърпели загуби, щяхме да ги приемем.
	— Повечето джуджета не гледат на тези неща като орките.
	— То си личи — обади се Койла.
	Проследиха погледа й към група джуджета, струпани в другия край на поляната. Поглеждаха към Върколаците и си шепнеха нещо. Към тях прииждаха още.
	— Може да стане гадно — прецени Страк. — Джъп, ти какво мислиш?
	— Ядосани са. Няма да е зле да внимавате.
	— Койла?
	— Мисля за оная старата поговорка: „Осланяй се на боговете, но дръж коня си оседлан.“
	Страк отново хвърли поглед към трупащата се тълпа.
	— Точно така. Гледаме да не ги предизвикваме, но стоим нащрек. — Обърна се към Даллог. — Вдигай Уийм на крака.
	— Не съм сигурен дали ще може да…
	— Ще оживее. Просто го направи.
	Даллог сви рамене и махна на двама от старите.
	— Я ми помогнете тука. Хванете го и го дръжте. Ама здраво.
	След това се наведе над пациента си. Уийм заскимтя. Даллог стисна стрелата и я дръпна рязко. Уийм изрева. Десетникът извади шише спирт и поля обилно раната. Уийм нададе вой. Даллог го превърза набързо и двамата стари го вдигнаха на крака — това бе придружено от ново хленчене. Уийм бе пребледнял и вкиснат, все едно е изсмукал цял кош лимони.
	Тълпата заръмжа недоволно и тръгна към орките. Много джуджета бяха ранени. И също така много бяха извадили оръжия.
	— При мен! — заповяда Страк.
	Четата се струпа около него.
	Сред тълпата изпъкна познато лице: джуджето, което ги бе нахокало още при идването им в Кват.
	Сега то закрачи към орките, издуло гърди и вдигнало високо късото си копие.
	— Имате ли си представа какъв погром причинихте тук? — изрева дребосъкът.
	— За това обвинявай унистите — отвърна сдържано Страк.
	— А видя ли колко от нашите платиха за това?
	— Орките се биха на наша страна, Крейк — напомни му Джъп. — Иначе нямаше да спечелим.
	— Изобщо нямаше да се наложи да се бием, ако не бяха те!
	Тълпата замърмори одобрително.
	— Не е честно — отвърна Джъп. — Извадихме късмет, че бяха с нас.
	— Ти мълчи. Заради теб взехме тяхната страна. Само беди ни носиш.
	— Струва ми се, че беше крайно време да се опълчите на тези човеци — каза Страк.
	— Мислиш, че _не сме ли_? — Крейк беше почервенял от гняв. — Само че не търсим непрекъснато повод да ги предизвикваме!
	Тълпата отново го подкрепи.
	— Не може да вините орките за това — отсъди Джъп. — Знаете колко луди са тия унисти. Ако не бяха Върколаците, щеше да е още по-лошо.
	— Пак защитаваш чужденците — изръмжа водачът на недоволните. — Много ги обичаш тези… _перковци_.
	— Ти кого наричаш перко? — изрева възмутено Хаскеер.
	Крейк го изгледа с яд.
	— Обиди се, значи си такъв.
	— Недей да ядосваш стотника ни — предупреди Койла.
	— Хайде да се успокоим малко — помоли Джъп.
	— Предател! — кипна Крейк.
	— Няма да наричаш моя Джъп предател — намеси се Спуррал.
	— На кого викаш ти _перко_? — повтори Хаскеер.
	— На тоя, дето го гледам — върна му го Крейк и размаха копието си пред лицето му.
	Тълпата зад него завика окуражително.
	— Не твое място не бих го направила — предупреди Койла.
	— Не взимам съвети от плашила — отвърна й Крейк. — Още по-малко от женски. — И се изсмя презрително.
	Хаскеер се вбеси, сграбчи копието му, извъртя го ловко и го заби в стъпалото му. Кръвта швирна на гейзер. Крейк изрева, залитна две стъпки и падна в ръцете на приятелите си. Тълпата ахна стъписана.
	— О, стана белята — изпъшка Джъп.
	Разгневена, тълпата се спусна напред с вдигнати оръжия. Орките се скупчиха плътно да ги посрещнат.
	— Не искам вашите да се бият с народа ни, Страк! — замоли го Спуррал.
	— Да, нямаме нужда от това — додаде Джъп.
	— Върколаци, изтегляй се! — изрева Страк. — Всички!
	Дружината заотстъпва към една от големите дървени колиби.
	— Влизай вътре! — ревна Страк и отвори вратата с ритник.
	Нахлуха през входа. Струпаха мебели да барикадират вратата, запушиха и единствения прозорец. Отвън ревът на тълпата се усили.
	Койла погледна ядосано Хаскеер.
	— Нали уж нямаше да ги предизвикваме!
	— Малкото лайно си го изпроси. Пак извади късмет, че не го… _те_ какво търсят тука? — Той изпъна пръст към Пепърдайн и Стендивън.
	— Те ни предупредиха, забрави ли?
	— И какво?
	— Това, че бездруго в момента не можем да направим кой знае какво, нали?
	— Бих могъл — отвърна заканително Хаскеер.
	Страк пристъпи между тях.
	— Пак ли ще нарушиш заповед?
	— Не помня да е имало заповед за тях.
	— Вече има: _остави_. Не обичам да ми се мотаят хора в краката повече от теб, но сега имаме по-неотложни грижи.
	Един от старите бойци дотича от задната част на къщата.
	— Вратата е само една, Страк. Няма друг изход.
	Страк погледна към високите тавански греди.
	— И до покрива не можем да стигнем.
	Още щом го каза, чуха трополене отгоре.
	— Но те могат — рече Койла.
	Тълпата отвън заблъска по вратата и тя се разтресе. Няколко бойци се втурнаха да подсилят барикадата с телата си.
	— Нито да се бием можем, нито да бягаме — изръмжа Хаскеер. — Какво правим, Страк?
	— Ще се опитаме да пробием задната стена и…
	— Надушвате ли нещо? — извика Спуррал.
	Блъскането беше спряло.
	— По дяволите! — Койла посочи към вратата. Между цепнатините се процеждаше гъст черен дим. — Запалили са я.
	Димът нахлуваше и през една от стените, започна да се трупа на валма под тавана, между гредите.
	— Толкова са ни набрали, че заради нас си палят една от сградите? — изуми се Страк.
	— Много са ядосани — потвърди Джъп.
	— Сега какво? — попита изнервено Хаскеер.
	Страк протегна ръка.
	— Койла, звездата. У тебе ли е?
	— Разбира се. На всеки десет секунди я проверявам тая проклетия. — Измъкна я от кесията и му я подаде.
	Той пристъпи до грубо издяланата маса и постави инструментума на нея. После добави и другите четири от кесията си. Погледна амулета на шията си, съсредоточи се и започна да сглобява звездите.
	Димът се сгъстяваше. Закашляха, очите им засмъдяха. Даллог късаше парчета плат, топеше ги в едно ведро и ги раздаваше на всички да покрият лицата си.
	Таванът пламна. Посипаха се искри, западаха въглени. Пушекът стана още по-лютив.
	Страк продължаваше да се суети със звездите.
	Всички се бяха струпали около него и гледаха напрегнато. Само Пепърдайн и Стендивън стояха по-назад, смълчани и забравени.
	Страк тъкмо наместваше последната част.
	— Изобщо не ми харесва това — измрънка Уийм.
	— О, я млъкни! — скастри го Хаскеер.
	Шиповете на последната звезда се хлъзнаха на място в ръцете на Страк.
	— Стегни се, всички! — ревна Койла.
	Пепърдайн сграбчи Стендивън за китката и го дръпна към орките.
	Последва взрив от непрогледен мрак.
	И светът стана бездънен.


	13.

	Само нежни звуци нарушаваха ведрия покой. Ромолящо поточе се стичаше по полегатия каменист склон към ленива река. Далечно блеене на овце се сливаше със сънливо пчелно жужене.
	Зелени поля и застинали на тучни зелени вълни ливади се простираха по двата речни бряга. Разцъфнали дървета осейваха пейзажа. Хълмчета, увенчани с листати гори, очертаваха хоризонта. Високо горе птици лениво припляскваха с криле в безупречно синьото небе.
	Денят бе тих и топъл. Съвършена пасторална картина.
	Във въздуха се появи едва доловима, смътна промяна. В една точка малко над земята той затрептя като зной над сгорещен камък в летен следобед. Скоро се появи мътно млечно сияние и се усили. Превърна се във вихрушка, завъртя се бясно и сред него закръжиха цветни резки. Въртопът породи лек полъх, който бързо се усили във вятър. После — във вихрушка. Трева, храсти и дървета се снишиха под напора й.
	Вихрушката набра сила и изригна в ослепителна мълния, съперничеща на обедното слънце.
	Зейналата паст на това кипнало сияние избълва товара си. Трийсетина тела се изтъркаляха по зелената трева.
	Вятърът секна мигновено и вихърът изчезна.
	Във въздуха надвисна миризма на сяра.
	Новопоявилите се лежаха на речния бряг. Няколко минути никой не помръдваше. После започнаха бавно да се надигат. Някои стенеха. Други повръщаха.
	Страк и Койла бяха между първите, които се изправиха.
	— Богове, втория път не е по-леко, а? — каза Койла и разтърси замаяната си глава. Огледа се. — У дома ли ни върна? В Кераган?
	— Не. Макар че прилича. Наместих звездите за мястото, за което ни каза Серафейм.
	— Това трябва да е поробена земя, така ли? И тук има орки?
	Страк колебливо огледа пейзажа.
	— Някъде.
	— Стига да сме стигнали където трябва.
	— Това ще го разберем. — Страк осъзна, че все още стиска в шепите си сглобените звезди. Извади една и й я подаде. Беше зелена, с пет шипа. — Все още ли си съгласна да…
	— Разбира се. — Койла я взе. — Не е същата. Предишната, дето я държах, беше синя и имаше само четири…
	— Има ли значение? — Страк разглобяваше другите и ги прибираше в кесията си.
	— Няма, естествено. Оглупяла съм. Още съм замаяна от прехвърлянето ни тук. Където и да е това _тук_.
	Джъп и Спуррал дойдоха при тях. Бяха пребледнели.
	— Адски неприятен начин да се пътува — промърмори Джъп.
	— Къде сме _всъщност_? — попита Спуррал.
	— Не знам — отвърна Страк. — Но е мястото на мисията ни.
	Хаскеер вече беше строил дружината. Закрачи към тях.
	— Добре ли са всички? — попита Страк.
	— Общо взето. Въпреки неговите. — Погледна ядосано Джъп.
	— Моите прекалиха — призна Джъп. — Но пък имаха причина.
	— _Причина?_ Може и другояче да се нарече.
	— Какво намекваш?
	— Вие джуджетата знаете накъде духа вятърът.
	— В смисъл?
	— Онова, дето стана. Дето се обърнахте срещу нас. Известни сте с това.
	— О, пак старата песен!
	— И си има име. — Хаскеер се надвеси над Джъп. — _Предателство._
	Джъп овладя гнева си с усилие.
	— Някои от нашия народ… _някои_… се спасиха от бедността, в която ни натикваха, като станаха наемни войници. Би могъл да кажеш, че и аз го направих, като се включих в ордата на Дженеста. Същата армия, в която служехте и вие.
	— Ти имаше избор. Ние — не. _Цукало._ — Заби пръст в гърдите на джуджето.
	— Искаш ли да го уредим това? — кипна Джъп и стисна юмруци.
	— Джъп, моля те! — намеси се Спуррал. — Не е време за…
	— Когато си готов — изръмжа Хаскеер и също сви юмруци.
	Страк се вряза между двамата и ги раздели.
	— Престанете! Ние сме дисциплинирана дружина, не сме сган!
	— Той започна — измърмори Джъп.
	— Стига! Няма да позволя безредици и ще го наложа с бичуване, ако потрябва!
	Засрамени, Хаскеер и Джъп продължиха да си хвърлят злобни погледи.
	— Точно като едно време, а? — подхвърли Койла, нарушавайки безизходното мълчание. — Паметта ти е къса, Хаскеер. Кога ни е изоставял Джъп? А и Спуррал днес се би достойно.
	— Е да, страхотно, нали? — отвърна с лека насмешка Хаскеер. — Вече си имаме още една женска.
	— Да, хербарий може да си направим.
	Спуррал едва потисна усмивката си.
	— Безпризорни дечица — измърмори с отвращение Хаскеер. — Проклет цирк.
	— Хаскеер… — провлече Страк заканително.
	— Добре де, добре. Но за ония какво? — И посочи към Пепърдайн и Стендивън. — Ако и те не са безполезно бреме, вече не знам…
	— По-младият ми помогна да се измъкна на косъм — напомни му Койла.
	— Попитай се защо — отвърна й Хаскеер. — Какво целят тези двамата?
	— Прав си — съгласи се Страк. — Веднъж и ти да си прав. Искам обяснения от тях, преди да продължим.
	— Крайно време е. — Хаскеер понечи да тръгне.
	— Не ти, стотник. Постави ли охрана? Прати ли съгледвачи? Не си. Направи го. _Веднага._
	Хаскеер изръмжа недоволно и тръгна да изпълнява заповедта.
	— Винаги ли е така в дружината? — попита Спуррал.
	— Почти — отвърна Койла.
	— Особено когато Хаскеер го е засърбял задникът за нещо — додаде Джъп.
	— Не искам да сте груби с двамата човеци и да заприлича на разпит — каза Страк. — Може да замълчат.
	— Има си начини да ги накараме да говорят — предложи Джъп.
	— Ще го направя, ако се наложи. Но първо ще получат възможност да говорят доброволно. Дължим им го заради предупреждението и за помощта на Койла. Тъй че помогни с дружината, Джъп. И стой настрана от Хаскеер. Чу ли ме?
	Джъп кимна и тръгна. Спуррал тръгна с него.
	— А аз? — попита Койла.
	— С теб ще видим хората. Ти се разбираш с тях.
	— _Тъй ли?_ Не смятам хората за приятели.
	Той се обърна, без да й отвърне, и тръгна по брега към двамата човеци. Койла го последва.
	Дружината се съвземаше. Онези, на които не беше останало време преди, почистваха кръвта от оръжията си. На други превързваха раните. Хаскеер избиваше яда си, като ревеше заповеди.
	Пепърдайн стоеше прав и гледаше Стендивън, който седеше на тревата, свил колене до гърдите си. Беше потен и трепереше.
	— Какво му е? — попита Страк.
	— Може би не сте забелязали, но идването тук беше доста гадно.
	— Ти изглеждаш добре.
	Мъжът само сви рамене и попита:
	— Къде сме, по дяволите?
	— Въпросите задаваме ние. Кои сте вие?
	— Вече казах. Аз съм Джоуд Пепърдайн и…
	— Искам да кажа _какви_ сте?
	— Търговци — отвърна Стендивън някак припряно. Вдигна очи към тях и потрепери. — Беше ужасно. Никога не съм вярвал, че… Изобщо не мислех, че е истина.
	— За какво говориш?
	— Онези… предмети, дето ни доведоха тук.
	— Значи сте знаели за тях? Преди да дойдете при нас, искам да кажа.
	Двамата човеци се спогледаха бързо.
	Отговори Пепърдайн:
	— Откакто се помня, има слухове за инструментуми.
	— Ние не знаехме за такива приказки — каза Страк. — Доскоро.
	— В нашата работа човек чува какви ли не истории. Включително неща, за които външните остават в неведение.
	— Казваш, че сте търговци?
	— Да — отвърна Стендивън. — В смисъл, аз съм търговец. Той ми е помощник.
	— Твърде добре се бие за слуга на търговец — отбеляза Койла.
	— Задълженията му включват да ме пази. В нашата работа човек привлича вниманието на разбойници.
	Тя се обърна към Пепърдайн.
	— Не си придобил уменията си от търговци.
	— Бил съм тук-там — отвърна й той.
	— Военна служба?
	— Малко.
	— Пантеонисти ли сте? — поинтересува се Страк.
	Стендивън го погледна изненадано.
	— Какво?
	— Предупредихте ни за онези, унистите.
	— Аа. Не, не сме. Не всички хора са в религиозни фракции. Освен това не сме от Центразия. В нашата част на света нещата са различни.
	Койла настръхна.
	— Нарича се _Марас-Дантия_. Името Центразия ни го натрапихте вие, външните.
	Пепърдайн отвърна вместо господаря си:
	— Съжалявам.
	— Нещо не разбирам — каза намръщено Страк. — Не сте пантеонисти и все пак ни помогнахте срещу други хора. Защо?
	— Целите нещо, нали? — додаде Койла.
	— Да — призна Пепърдайн.
	Стендивън изглеждаше стъписан. Отвори уста да заговори, но Пепърдайн го изпревари:
	— Трябва ни вашата помощ.
	Страк го изгледа сурово.
	— Обясни.
	— Не ви предупредихме, защото унистите са ни врагове. Предупредихме ви заради някой, който е. Ваш враг и наш.
	— Ясно като мъгла.
	— Кралицата магьосница — каза Пепърдайн. — Дженеста.
	По гърба на Страк полазиха ледени тръпки. Знаеше, че и Койла изпитва същото.
	— За какво говориш, по дяволите?
	— Тя ни дължи. А чухме, че е и ваша длъжница, така да се каже.
	— Какво знаете за Дженеста? Бъди ясен или всичко това ще приключи веднага. По най-лошия начин. — Изражението на Страк не оставяше съмнение какво има предвид.
	— Моят работодател загуби ценна доставка. Оказа се, че е нейно дело.
	— Каква доставка?
	— Скъпоценни камъни. С тях — и немалко добри хора. Включително близките на господаря ми.
	— Къде е станало това?
	— На границата на пустинните земи. Или поне както я наричаме сега, Пустинята, отделяща по-широкия свят от Цент… от Марас-Дантия.
	— И дойдохте в Марас-Дантия сами?
	— Да потърсим отплата, да.
	Койла се усъмни.
	— Само двамата? И само един, на който му стиска да се бие? — Хвърли поглед към Стендивън.
	— Не бяхме сами. Имахме група бойци с нас. Но когато стигнахме тук… _там_, по-скоро, заварихме хаос. Унисти ни нападнаха от засада и избиха повечето от хората ни. Останалите ни държаха в плен. Така разбрахме за подготвяното нападение и научихме вашата история.
	— Унистите са ви казали за нас?
	— Да. Не знаехте ли, че Върколаците са се превърнали в легенда по онези места? Все едно, избягахме и…
	— Как? — попита Страк.
	Пепърдайн сви небрежно рамене.
	— Нищо особено героично. Повече ги интересуваше нападението срещу вас и джуджетата. Не ни пазеха добре.
	— И решихте, че като ни помогнете…
	— Надявахме се, че ще ни помогнете да си отмъстим на Дженеста.
	— За Дженеста се смята, че е мъртва. Унистите не ви ли казаха?
	— Казаха, че не са я виждали от дълго време. Не е същото, нали? Освен ако вие не знаете нещо друго.
	— Значи сте сметнали, че ще сме толкова благодарни, че да се включим в малката ви мисия — заключи Страк.
	— Нещо такова.
	— А ако благодарността не се окажеше достатъчна?
	— Възнаграждение, може би. Ако си върнем скъпоценните камъни, господарят ми с радост ще ги раздели с вас.
	— Ние убиваме това, което ядем, и си взимаме това, което ни трябва. С богатства не боравим.
	— И докъде стигаме тогава? — попита Стендивън притеснено.
	— Там, където не сте желани.
	— Какво смятате да направите? — рече Пепърдайн.
	— Ще помисля — отвърна Страк. — Стойте настрана от дружината. С вас ще се оправя по-късно.
	Когато се отдалечиха достатъчно, Койла подхвърли кисело:
	— Е, как се чувстваш като легенда?
	— Вярваш ли изобщо на нещо от това?
	— Не знам. Може би.
	— На мен ми звучи като опашата лъжа.
	— Забеляза ли, че слугата говори повече от господаря си? А иначе и две думи не съм чувала от него.
	— Може би е по-добрият лъжец. И мисля, че се изтърваха, когато казаха, че знаят за звездите. Ние самите не знаехме нищо допреди няколко години.
	— Може би няма никаква загадка в това. Ние живяхме затворено, докато бяхме в ордата. Много неща се криеха от нас.
	— Което не ни пречеше да чуваме приказки. Не ми минават тези. И защо Дженеста ще заграбва товари със скъпоценности? Тя си имаше всичко, което й трябваше.
	— Не знам. Всичко мога да очаквам от нея. Но, Страк… дължа на Пепърдайн. Можеше да не съм тук, ако той…
	— Знам. И те все пак ни предупредиха за нападението, какъвто и да е бил мотивът им. Точно затова не заповядах просто да им прережат гърлата и да се приключи.
	— Би ли могъл?
	— Ако реша, че искат да ни измамят, със сигурност.
	— Но е _възможно_ да казват истината. Какво ще правим с тях?
	— Зарязваме ги при първа възможност.
	Отидоха при Даллог, който беше вдигнал знамето на дружината — то пърхаше на лекия вятър. Десетникът се суетеше с ранените, въпреки че изглеждаше все още болнав след прехвърлянето.
	Като видя Страк и Койла, се изправи и махна широко с ръка да посочи пейзажа.
	— Знаете ли, това все едно че е Кераган.
	— Вече видяхме — увери го Койла.


	Пепърдайн и Стендивън гледаха след Койла и Страк.
	— Какво се надяваш да постигнеш с този боклук, който им пробута току-що? — изръмжа Стендивън.
	— Само да спася живота ни, нищо повече. И да измисля някаква причина да не ни изхвърлят.
	— Но товари със скъпоценни камъни? И тази Дженеста, за която само сме чували приказки? Закопаваш ни още по-дълбоко.
	— Не могат да опровергаят нищо от това.
	— Работата с лъжите е, че трябва да трупаш нови лъжи, за да ги поддържаш. Повярвай ми, знам го.
	— Щом си такъв специалист по въпроса, няма да ти е трудно да си в крак, нали?
	— Големите приказки трябва да се обмислят. Трябва да звучат достоверно. Когато подслушахме унистите, че се канят да нападнат, когато се крихме там и слушахме, трябваше да съставим план. Неопровержима лъжа.
	— Нямахме време. Трябваше да се възползваме бързо от този шанс. Знаехме, че се носи слух, че инструментумите са у тези орки. Вече сме сигурни.
	— О, да, вече сме сигурни — отвърна Стендивън. Лицето му все още беше разкривено от прехвърлянето. — Но каква полза ни носи това?
	Пепърдайн въздъхна отегчено.
	— Слюнки ти бяха потекли от алчност да се докопаш до тях! Проглуши ми ушите колко били ценни.
	— Дръж си езика! — изръмжа Стендивън и изпъчи гърди. — Не забравяй кой е господарят тук.
	— Защо, какво ще направиш? Обстоятелствата се промениха. Вече става въпрос за оцеляване.
	Стендивън изсумтя, но не настоя повече на своето.
	— Ще ти кажа защо ти трябват инструментумите — продължи Пепърдайн. — Кантор Хамрик. Той няма да се откаже, докато не ни намери, а инструментумите са единственото нещо, за което можем да се спазарим с него.
	— Как би могъл да ни намери тук?
	— Аз смятам да се върна. А ти? И става въпрос и за моята глава, не само за твоята.
	— Все пак не мисля, че…
	— Не мога да ни измъкна с бой от това, както направих с ескорта на Хамрик. Ще е безумие да скачам на цяла бойна дружина орки. Ще трябва да хитруваме и да не бързаме. Или имаш по-добра идея?
	И да имаше, Стендивън така и не можа да я сподели. На мястото, където се беше струпала по-голямата част от дружината, се вдигна врява. Двама от съгледвачите се бяха върнали и бяха довели някого.
	— Хайде да видим какво става — рече Пепърдайн.
	Стендивън изпъна ръка и младият мъж му помогна да стане.
	Щом се приближиха, видяха, че съгледвачите са довели друг орк. Изглеждаше на зряла възраст, може би старец, доколкото двамата човеци можеха да преценят. Облеклото му се състоеше от елек от агнешка кожа, торбести гащи и здрави обуща до глезените от щавена кожа. Беше висок почти колкото кривака, на който се подпираше, докато вървеше.
	Неспокойните очи на пленника шареха от лице на лице.
	— Няма да те нараним — увери го Страк. — Разбра ли ме?
	Пастирът кимна.
	— Как се казваш?
	— Йелбра — отвърна колебливо старецът.
	— Сам ли си тука?
	Той кимна отново.
	— Никой друг не видяхме — потвърди един от съгледвачите.
	— Къде е най-близкото селище, Йелбра? — попита Страк.
	Пастирът все едно не го чу. Беше зяпнал Джъп и Спуррал.
	— Какво са… _тия_? — възкликна старецът и ги посочи.
	— Не си ли виждал джуджета?
	Той заклати глава — много по-енергично, отколкото при кимането.
	— С нас са. Не се бой от тях, няма да ти навредят. Най-близкото селище?
	— Не знаете ли? — попита той още по-удивен.
	— Щяхме ли да питаме, ако знаехме? — избоботи Хаскеер.
	— То е… — Погледът му отново се отмести, очите му се облещиха и той издаде нещо средно между ахване и стон.
	Поводът за тревогата му бяха Стендивън и Пепърдайн. Видимо потресен, Йелбра се смъкна на измъчените си от артрита колене и промълви раболепно:
	— Господари…
	— Какво става тук, _мамка му_? — попита намръщено Хаскеер.
	Овчарят го зяпна, лицето му бе разкривено от ужас.
	— На колене! Покажи почит!
	— На _тях_? — Хаскеер се изсмя. — _На човеци?_ Могат да ми цунат пъпчивия задник!
	Йелбра изглеждаше съвсем потресен. Зяпна и пребледня.
	— Откога орките се кланят на човеци? — попита Койла.
	Пастирът я изгледа така, все едно въпросът е напълно непонятен за него.
	— Серафейм каза, че тук властват хората — спомни си Страк. — Изглежда, е прав. Стани — подкани той Йелбра.
	Старецът остана на колене, без да откъсва очи от Пепърдайн и Стендивън.
	Страк кимна на двамата съгледвачи и те подхванаха овчаря и го изправиха на крака. Той се вкопчи в кривака си, все едно беше единственото, което може да го задържи прав.
	— Аз задавам въпросите тук — напомни му Страк с малко по-груб тон. — Не те. Как се казва тази земя?
	Старецът обаче бе като омагьосан от присъствието на хората — беше ги зяпнал и трепереше. Не отвърна.
	Страк махна на Пепърдайн.
	— Ела тук.
	Човекът се поколеба за миг, но все пак пристъпи напред.
	— Ти го питай — нареди Страк.
	— Аз ли?
	— Повече е запленен от вас, отколкото от нас. Хайде.
	Леко смутен, Пепърдайн се покашля.
	— Ъъ, Йелбра. Как се казва тази земя?
	Макар овчарят да беше навел глава, за да избегне погледа на Пепърдайн, беше явно, че е изумен от незнанието му.
	— Ако благоволиш, господарю: Акуриал.
	— Благоволявам. Само че не съм ти господар. Чуваш ли ме?
	Пастирът му хвърли поглед, изпълнен с недоумение и може би лека нотка на жал към някой, който несъмнено си е изгубил ума.
	— Да, госпо… да, чувам те.
	— Добре. Как се казва най-близкото селище?
	— Тарес.
	— А има ли орки там?
	— Разбира се. Много.
	— Къде е то? Колко е далече?
	— Право на юг. Пешком може да се стигне до залез-слънце.
	— Благодаря ти, Йелбра. — Пепърдайн погледна Страк и тъкмо се канеше да отстъпи назад, когато пастирът заговори отново:
	— Моля за извинение, гос… моля за извинение, но не мога да проумея защо не знаете тези неща. Проверка ли е това?
	— Не е. Ние сме… от далечна страна.
	— Трябва да е _много_ далече оттук.
	— Повече, отколкото можеш да си представиш — намеси се Страк и махна на Пепърдайн да се отдръпне. — Казах го най-сериозно, Йелбра: няма да ти навредим. Но искам думата ти, че няма да кажеш на никой за това, че си ни видял. Или и това трябва да чуеш от него? — И кривна палец към Пепърдайн.
	— Никой няма да ми повярва, ако чуе тая история. Все едно, аз почти никого не виждам тук навън. Гледането на овце е самотна работа.
	— Що за работа може да е това за орк? — изсумтя презрително Хаскеер.
	Въпросът отново като че ли се оказа непонятен за овчаря. Във всеки случай още нещо беше привлякло погледа му.
	— Вие носите оръжие, — прошепна той, все едно го беше забелязал едва сега. В гласа му имаше удивление и страх.
	— Необичайно ли е това по тези места? — попита Койла.
	— Вие наистина сте от далечна земя. Забранено е със закон.
	— Достатъчно време отделихме тук — реши Страк и обърна гръб на Йелбра.
	Отдалечи се от другите и привика командирите си.
	— Ще слезем до този Тарес — каза им. — И май ще е добре да скрием оръжията си.
	— Всички ли отиваме? — попита Койла. — А базов лагер?
	— Този път — не. Ако се наложи отново бързо да използваме звездите, искам всички да сме заедно.
	Джъп кимна към човеците.
	— А с тях какво правим?
	— По-добре да ги задържим с нас. От това, което видяхме току-що, може да се окажат единственият начин да накараме някой да говори с нас.
	— Не ми харесва тая работа — изръмжа Хаскеер.
	— И на мен. Но можем да се отървем от тях веднага щом престанат да са ни от полза. Организирайте дружината за поход.
	Пръснаха се по задачите си, а овчарят извика след тях:
	— Ами аз? Трябва да се погрижа за животните си.
	— Можеш да си ходиш — викна му Страк.
	— Ами да — добави Койла. — Разкарай си стадото оттук.


	14.

	В рязък контраст с разорената земя на Марас-Дантия, Акуриал беше прелестна.
	Изумрудените и поля и тучните пасища се диплеха на вълни покрай гъсти лесове. Потоците течаха кристално чисти. В горите гъмжеше от дивеч, дребни животинки шумоляха в тревите и храстите. Птици с безброй цветове кръжаха в безоблачните небеса.
	Реката течеше на юг, тъй че първите няколко часа Върколаците продължиха надолу по течението. Когато възви на запад, намериха пътека, продължаваща на юг, и тръгнаха по нея. Не срещнаха никого.
	Страк беше в челото на колоната, Джъп крачеше до него.
	Джуджето хвърли поглед през рамо към дружината.
	— Почнаха да се точат малко. Не може ли да отделим малко време за отдих? Не са се хранили добре от вчера, а то беше на друг свят.
	Страк кимна.
	— Но само за малко и без огньове. И ядем провизиите, които си носим. Никой да не се пръска на лов.
	Дружината отби от пътеката и тръгна към една малка горичка. Поставиха постове и разпределиха порционите.
	След като всички напълниха стомасите, Страк разреши кратък отдих. Насядали по падналите дънери, някои от четата се разговориха колко различен е Акуриал от света, който бяха напуснали.
	— В сравнение с това място — говореше Джъп — Марас-Дантия е пълно бедствие. Оскъдни реколти, измиращ добитък, замърсени реки — знаете го.
	— И все пак и в Акуриал има хора — отвърна Койла. — И изглежда, че тук не са съсипали нещата.
	Няколко чифта навъсени очи се обърнаха към Стендивън и Пепърдайн.
	— Засега — подхвърли Джъп. — Не знаем от колко време са тук. За да опустошат Марас-Дантия, им трябваше малко повече от едно поколение и може би още мъничко, преди магията да започне да се изцежда.
	— Чудя се дали магията действа в този свят? — запита се Койла на глас.
	— Виж, това не ми беше хрумнало. Но… защо не? Освен ако Марас-Дантия не е специална в някакво отношение, може би всички светове имат магия. Или поне енергията, която я кара да действа.
	— Ами разбери го — предложи Страк. — Умението ти може да се окаже полезно.
	— Добре. — Джъп се изправи и се огледа. — Ще опитам ето там.
	И тръгна към един овраг на трийсет-четирийсет крачки от тях. В него ромолеше малък поток, засенчен от две стари дървета. Джъп извади нож, клекна до поточето и почна да рови дупка в пръстта. Когато прецени, че е достатъчно дълбока, напъха в нея ръката си.
	— Какво прави? — попита Уийм.
	— Магията се издава по различен начин за различните раси — обясни Страк. — При джуджетата е далновидство.
	Уийм го изгледа озадачено.
	— Далновидство ли?
	— Способност да усещаш неща извън онова, което може да се долови с очи или уши.
	— Много помага в проследяването — добави Койла.
	— В земята има енергия, която управлява магията — каза Страк. — Най е мощна близо до вода. Не знам защо. Но джуджета с далновидство могат да усетят силата на енергията и как тече.
	— А как се проявява магията при орките? — попита Пепърдайн.
	— Не се проявява. Ние нямаме власт над магията, както нямат и хората.
	— Значи ако в този свят има само орки и хора, никой не практикува магия?
	— Точно така. — Страк премълча за Серафейм и другите като него — те бездруго бяха изключение сред хората. Не спомена и за възможността Дженеста да е в този свят. Не виждаше смисъл да казва на Пепърдайн и господаря му повече, отколкото се налага.
	Джъп се върна и изтупа пръстта от ръцете си.
	— Прав бях. Тук има енергия и е силна. Чиста. Според мен недалече оттук има голяма концентрация от нея и тече на юг.
	— Тарес ли? — попита Страк.
	— Възможно е.
	— Трябва да тръгваме тогава.
	Уийм пъргаво скочи на крака. Странно как, но скъпата на сърцето му лютня се беше запазила непокътната и той я размаха.
	— Не е ли време за песен, преди да тръгнем? Да дам малко живец на стъпката ни? — Видя физиономиите им. — Само мелодия тогава? Нещо бодро, да ни…
	— Ако го направиш, ще те убия — предупреди го Хаскеер.
	— Ставайте, Върколаци! — изрева Страк. — Тръгваме!


	Старият пастир се оказа прав, че ще стигнат до залез-слънце.
	От билото на един стръмен хълм дружината гледаше надолу към селището. Изненадани бяха колко е голямо — цял град. Покрайнините му представляваха акри и акри къщи, прорязани от криви улички и по-широки пътища. По-близо до центъра се виждаха по-високи сгради, някои с кули, имаше и нещо, наподобяващо крепостни стени. Макар да се стъмваше, почти не се виждаха светлини.
	Започнаха да се спускат. Бяха скрили оръжията си.
	Стигнаха до покрайнините, без да видят никого. Излязоха на широк, настлан с каменни плочи път. Някъде по средата му се появиха първите къщи. Изглеждаха схлупени, а от обитателите им не се виждаше и следа.
	— Орки ли живеят тук? — зачуди се Койла.
	— Струва ми се, че тук не живее никой — отвърна Страк.
	Навлязоха сред лабиринт от улици. Всички врати бяха затворени, всички прозорци — със спуснати кепенци. Никакви светлини.
	— Къде са се дянали всички? — зачуди се Спуррал.
	Джъп посочи.
	— Ето един.
	Срещу тях тичаше самотна фигура.
	— Скрий се, всички — заповяда Страк.
	Дружината бързо се изтегли в сенките на близките улички. Щом бягащата фигура се изравни с тях, Страк видя, че е млад орк, загърнат в сиво наметало.
	— Какво става? — подвикна му той.
	Оркът забави и го погледна объркано.
	— В какъв смисъл?
	— Къде са всички?
	— Не знаеш ли кой час е?
	— Какво общо има часът с…
	— Почти е _тъмно_! Махайте се от улиците! Скоро ще дойдат!
	— Кои?
	Оркът не отвърна, а побягна и се скри зад ъгъла. Койла се показа от близката пресечка.
	— Какво става тук, по дяволите?
	— Може би се натъкнахме на единствения луд орк в града — подхвърли Джъп.
	— Сега какво правим? — попита Хаскеер.
	— Продължаваме напред — реши Страк. — В пълна готовност.
	Навлязоха още навътре в затихналия пуст град. Улиците бяха едни и същи: заключени врати, залостени прозорци, затъмнени сгради. Едно улично псе или коте не срещнаха.
	Най-сетне излязоха на площад, ограден от всички страни от къщи и с вливащи се в него улици на всеки ъгъл. В центъра имаше голямо петно разкаляна трева, а в средата й се издигаше високо дървено съоръжение.
	— Сетихте ли се какво е това? — каза Койла.
	Страк примига в сумрака.
	— Не. Какво?
	— Бесилки.
	— Е, значи тук си правят публичните екзекуции.
	— Да, но на кого?
	— Страк — заговори изнервено Хаскеер, — каква ни е целта? Закъде сме тръгнали?
	— Не знам. Не очаквах да заварим призрачен град.
	— Страхотно. Значи се набутваме в мравуняка със смъкнати гащи.
	— Смяташ ли, че щеше да се справиш по-добре?
	— Поне щях да имам някакъв план.
	— Боговете да ни пазят от твоите планове.
	— И нямаше да се мотаем като мухи без глави…
	— Дръж си езика, стотник. Че ще ти смъкна шлема и ще ти го натикам в…
	Койла опря пръст на устните си.
	— Шшт!
	— Ти не се меси, десетник!
	— Не! Имах предвид… Чуйте!
	Всички замръзнаха.
	Макар и далечен, звукът не можеше да се сбърка с нищо и се усилваше бързо.
	— Войници. Маршируват — прошепна Джъп.
	— Откъде идват? — попита Страк.
	— Не мога да кажа.
	Звукът нарастваше, ставаше все по-близък.
	— Прикрий се! — заповяда Страк.
	Дружината се раздвижи.
	Не бяха направили повече от десет крачки, когато група човеци излезе на площада. Бяха четиридесетина и носеха униформи — във вечерния полумрак не се виждаше дали са черни, или тъмносини. Всички бяха въоръжени до зъби.
	Командирът на частта изрева към Върколаците:
	— Стой!
	Отрядът му се развърна от двете му страни и се престрои в редица, без да спира да напредва.
	Върколаците гледаха Страк.
	Той знаеше, че лесно могат да се разбягат, но не искаше да рискува дружината да се разпръсне. А и така или иначе, бягството не им беше присъщо. Даде им знак да останат по местата си.
	Погледна Койла и измърмори:
	— Може би ще успеем да се измъкнем с блъф.
	Тя вдигна скептично вежда.
	Командирът на човеците беше нисък и набит, с рунтав черен мустак, който не скриваше изкривената му в презрителна усмивка уста. Черната му коса беше дълга и зализана назад.
	Щом човеците доближиха орките, командирът ревна заповед и редицата спря. Самият той продължи да крачи напред, а двама от подчинените му го последваха, по един от всяка страна и на крачка зад него. В цялата маневра се долавяше някаква рутина, показна военна прецизност, която изглеждаше почти комично.
	Щом стигнаха до Страк, Хаскеер и Койла, които бяха най-отпред, тримата спряха.
	— Какво правите тук? — прогърмя командирът.
	— Малко на чист въздух — отвърна най-невинно Страк.
	— _Малко… на чист… въздух_ — повтори натъртено, с явна подигравка човекът. — А комендантският час да върви по дяволите, така ли?
	— Не знаехме, че има комендантски час.
	Лицето на командира почервеня.
	— Ти да не се… — Овладя се и зяпна зад Страк към Джъп и Спуррал. — А _тези_ какво са?
	— Ох, пак ли! — въздъхна отегчено Джъп.
	Командирът избута Страк настрана, за да види по-добре, и мярна Пепърдайн и Стендивън най-отзад в тълпата. Обърка се още повече.
	— Вие… да не сте пленници на тези същества?
	— Не — отвърна Пепърдайн. — Заедно сме.
	— Заедно?! Побратимили сте се с туземците?
	— Как така туземци? — възмути се Хаскеер.
	— Ясно, имаме си работа с шегаджии — заяви командирът високо, за да го чуят хората му. — Компания от шутове. Но ще видим кой ще се смее последен.
	— Едва ли ще си ти — обади се Койла.
	Той се извърна към нея.
	— Какво каза?
	— Няма да се смееш ти.
	— Така ли?
	— Ами да. Ще трябва да си жив, за да се смееш.
	— Какво?!
	— Чу ме.
	— Ти _заплашваш ли ме_? — Идеята, изглежда, му се стори забавна.
	— Наречи го… предсказание.
	— Добре. Я аз да предскажа нещо: вие, сбърканяци, ще платите скъпа цена за неуважението към господарите си.
	Койла се усмихна.
	— Ами кажи я тая цена.
	Мъжът стисна кожените ръкавици с метални шипове в ръката си и кипнал от гняв, я зашлеви през лицето с тях. Дружината настръхна.
	Койла вдигна ръка към бузата си. От ъгълчето на устата й закапа кръв. Тя я изплю до лъснатите ботуши на командира, изгледа го навъсено в очите и заяви хладно:
	— Този е мой.
	Командирът се изсмя.
	— О, виж ти! И откога расата ви намери кураж да се опълчва на по-висши от вас?
	— Какво ще кажеш да е отсега? — предложи му тя вежливо.
	И бърз като мисъл, мощният й ритник го шибна в слабините. Мъжът изскимтя от болка и се преви на две. Койла скочи напред и го сграбчи за ушите. Натисна главата му надолу и я натресе няколко пъти във вдигнатото си коляно. Гръклянът му изпращя задоволително.
	Докато го пускаше да падне, Страк и Хаскеер вече бяха извадили оръжията си. Хаскеер заби меча си дълбоко в гърдите на единия помощник-командир, двете ками на Страк нанизаха хълбоците на другия.
	Всичко стана толкова бързо, че човеците бяха втрещени и изобщо не можаха да реагират. На лицата им бе изписано пълно неверие.
	После някой изрева:
	— Терористи!
	И хаосът избухна.
	Върколаците и редицата човеци се хвърлиха едни срещу други. Завихриха се десетки единични схватки.
	Макар и да отстъпваха по брой, още повече че Стендивън и Уийм спокойно можеше да се извадят от сметката, орките компенсираха с обичайната си бойна ярост. И в първите мигове имаха още едно предимство — хората като че ли бяха стъписани от това, че орките изобщо се бият.
	В начина, по който си взаимодействаше дружината, имаше ужасяваща хармония. Мушкаха, режеха, сечаха и си пробиваха грубо път напред през плът и кости. И да имаше в битката някакво изящество, прилагаше го единствено Пепърдайн.
	В това отношение стилът му на бой бе по-близък до човешкия. Докато Върколаците бъхтеха с ярост, той се дуелираше — макар че с диващина или с дуел, изходът бе един и същ. Каменните плочи бързо почервеняха от кръв и станаха хлъзгави. От човешкия отряд едва една трета все още се държеше на крака. Върколаците бяха понесли рани, но нищо фатално.
	— Забърсахме ги! — изрева Хаскеер.
	— Не бързай да грачиш — каза му Страк. — Виж.
	На площада — от улиците от другата страна — прииждаха още човеци. Бяха поне два пъти повече от частта, с която се сражаваха орките.
	Хаскеер изсумтя презрително.
	— Откога взе да ни притеснява бройката?
	— Може да са авангардът на много повече.
	— Тогава какво правим?
	— Избиваме ги — изсъска Страк.
	— Защо не го каза веднага?
	Койла, която се биеше до Джъп и Спуррал, също забеляза новопоявилите се и изрева:
	— Получиха подкрепление!
	Джъп разби нечий череп с кривака си и отвърна:
	— Виждам ги. Ей, така и не може да ти доскучае с тази дружина. — Завъртя се, счупи ръката на един противник и го събори на пътя на Спуррал, която ловко довърши работата с две забивания на ножа.
	Койла се възхити на синхрона им.
	— Може би не трябваше да се захващаме с това — подхвърли Спуррал.
	— Да пропуснем такова счепкване? В никакъв случай — отвърна Койла.
	Но виждаше, че човеците са окуражени от подкреплението и започват да се бият по-здраво. След това се появи нов елемент.
	Сякаш по негласна команда човеците заотстъпваха. Оставяха мъртвите си и издъхващите, където са паднали.
	Джъп шибна с юмрук във въздуха.
	— Вижте! Отстъпват.
	— Не бих заложила на това — рече Койла.
	Докато човеците отстъпваха припряно и се отдръпваха встрани, орките видяха друга група. Най-отпред стояха три фигури, облечени различно от останалите с нещо като халати с качулки.
	На мястото на шумотевицата се възцари мъртва тишина.
	— Някакви жреци ли са, или какво? — зачуди се Хаскеер.
	Страк сви рамене.
	— Майната им, каквито ще да са. Какво чакаме?
	— Стой. Нещо става.
	Трите качулати фигури извадиха изпод халатите си някакви неща. Трудно беше да се разбере какви са от толкова далече, но приличаха на малки метални тризъбци.
	— Какво правят тия, по дяволите? — рече Хаскеер.
	— Не знам. Но нещо не ми харесва.
	Тримата вдигнаха тризъбците и ги насочиха срещу орките.
	— Залегни! — изрева Страк.
	Последва ослепителен блясък. Тризъбците изхвърлиха мощни червени, зелени и жълти мълнии.
	Орките се хвърлиха по очи на плочите секунда преди пращящите лъчи енергия да изфучат над главите им. Два от тях поразиха сгради зад залегналия отряд, разбиха една тежка дървена врата и пробиха дупка в една от стените. Посипаха се тухли и хоросан. Третият лъч шибна скелето с бесилките и го подпали.
	Втори залп накара Върколаците да се затъркалят в прахта, за да избегнат пронизващите лъчове. Огнените стрели пращяха като мълнии, къртеха камъни от настилката и мятаха искри.
	Страк рискува да вдигне глава и се огледа. Забеляза залегналите наблизо Хустук и Джад. И двамата имаха лъкове. Пропълзя до тях и нареди:
	— Свалете тия кучи синове!
	Двамата непохватно смъкнаха лъковете от гърбовете си, но още преди да се прицелят, някаква стрела звънна и щръкна от гърдите на единия от мъжете с тризъбците. Той се олюля и падна по очи.
	— Какво става? — измърмори Хустук.
	Още стрели прободоха другите две закачулени фигури. Единият изхвърли бляскав лъч енергия, докато падаше.
	Последва оглушителен рев.
	На площада се изсипа нова тълпа. Надвишаваха хората по брой и се втурнаха срещу тях.
	Страк се надигна.
	Койла притича до него.
	— Това са орки!
	— Какво става, _мамка му_? — викна Хаскеер.
	Страк поклати глава.
	— Изтегляй дружината. Да заемат отбранителен кръг.
	Върколаците бързо се събраха под ревовете на стотника.
	Пред тях се завихри кървав бой. Петима-шестима орки се отскубнаха от него и затичаха към тях. Водачът им извика:
	— Кой командва тук?
	— Аз — отвърна Страк.
	— Елате с нас. — Видя двамата човеци и джуджетата и ги посочи. — Пленници ли са?
	— Не, заедно сме.
	Оркът се стъписа.
	— Шегуваш се.
	— С нас са — повтори Страк.
	— Не можем да вземем хора — възрази друг от непознатите орки. Изгледа на кръв Стендивън и Пепърдайн, след тях — и двете джуджета.
	— Това ще го уредим по-късно — реши водачът. — Хайде!
	— Накъде? — попита Страк.
	— Идват още човеци. Останете ли тук, ще умрете.
	— Кои все пак сте вие?
	— Хайде! — И тръгна нанякъде.
	Страк се поколеба за секунда, после даде знак на дружината да го последва.
	Докато тичаха по тъмните улици, Койла подхвърли:
	— Страк! Онези с качулките използваха магия!


	15.

	Ако сградите, обитавани от владетелите, отразяват отношението им към управляваните, то крепостта, която се издигаше в центъра на Тарес, говореше твърде красноречиво.
	Входовете й бяха тежко охранявани, вратите — здраво залостени. Стрелци обикаляха по бойниците. Наблюдатели бяха поставени на кулите и цял постоянен гарнизон бе разположен между мрачните й непревземаеми стени.
	Белег за реномето на замъка, или по-точно за характера на обитателите му, бе това, че малцина влизаха там доброволно.
	Цял етаж на едно от най-високите му нива бе обиталище на един-единствен индивид. Предвид ранга му би било разумно да се предположи, че стаите са обзаведени добре, макар и не чак луксозно. Но те бяха почти голи. Мебелите бяха оскъдни, с малко украса и никакво удобство. В това отношение жилището отразяваше предпочитанията на човек, отдал целия си живот на военната служба.
	За поданиците Капъл Хачър беше общоизвестен с прозвището Желязната ръка.
	При все това външността и поведението му като че ли бяха в противоречие с прякора му. Беше в напреднала възраст — не стар все още, но в последната фаза на зрелостта. Късо подстриганата му коса беше посребряла и тези, които не го познаваха, допускаха, че това е причината да си бръсне брадата. Но не проявяваше никакви признаци на суета. Имаше физиката на много по-млад мъж, въпреки че лицето му беше набръчкано и дланите — напръскани с кафяви старчески петна. Стойката му обаче беше стегната и изпъната като копие и той носеше безукорната си униформа все едно, че се е родил в нея. Като цяло, впечатлението беше за донякъде педантичен, но добродушен чичо. Поне такова впечатление внушаваше у човешките същества.
	За личност с власт като неговата той като че ли понасяше отговорностите си с лекота. А властта, която упражняваше, беше голяма. Хачър беше едновременно губернатор на това, което завоевателите смятаха за своя провинция, и командир на окупационна армия. Във второто си качество притежаваше ранг на генерал.
	В момента вечеряше. И според обичая си, хранеше се сам. Хранеше се оскъдно и храната му беше проста: пилешко, хляб и плодове. Вино пиеше рядко, а когато го пиеше, беше разредено с вода. Което го правеше двойно по-непопулярен сред дегустаторите му за отрова.
	Обслужваха го две стари женски орки: сервираха оскъдната храна на добре почистената маса, представляваща главната мебел в помещението, и започнаха да изпълняват задълженията си в пълно безмълвие. Хачър обръщаше на присъствието им толкова внимание, все едно бяха невидими.
	На вратата се почука.
	— Влез! — отзова се той отривисто.
	Влязоха двама човеци, единият с тъмносиня военна униформа, другият с кафяв халат с качулка. Бяха два пъти по-млади от генерала.
	— Молим за извинение, сър — заговори униформеният адютант, — но имаме вест за…
	Хачър вдигна ръка да го спре и освободи слугините с кимване. Те излязоха с наведени глави, изпратени от презрителните погледи на посетителите.
	— Та какво казваше, Фринт? — Хачър остави на масата ножа, с който се хранеше.
	— Имало е ново вълнение. И то по време на комендантския час.
	— Жертви?
	— Още ги броим, но са значителни.
	— Включително трима членове на Ордена — добави мъжът с халата и изгледа сурово Фринт.
	— Много неприятно, Грентор — съчувствено промълви Хачър. — Държавата е признателна за благородната им саможертва и ще бъдат почетени за това.
	— Почестите — добре. Но бихме предпочели по-сериозна защита от страна на военните. В правото си сме да го очакваме.
	— Предвид вещината, с която братята ви боравят с магията, бих си помислил, че са способни да се защитят сами.
	— Искрено се надявам, че не влагате критика в компетентността на моя орден, генерале.
	— Ни най-малко. Аз съм първият, който ще признае, че приносът на Ордена е безценен.
	Фринт погледна ядосано Грентор.
	— _Беше_ им осигурена защита. Броят на жертвите, които дадохме, го потвърждава.
	— Все пак моите братя, които придружаваха патрула, бяха убити.
	— Вие загубихте трима. Нашите щети са много по-големи.
	— А ние какви загуби им нанесохме, Фринт? — намеси се Хачър.
	— Убихме неколцина, сър, и пленихме шестима.
	— Виждате ли, Грентор? Балансът не е съвсем в тяхна полза.
	— И това трябва да е някаква утеха, така ли? Какво значи животът на тези зверове в сравнение с човешкия?
	— Всеки бунтовник, когото премахнем, е един по-малко. Една стъпка по-близо до прочистването на Акуриал от това… затруднение.
	— Но е ситуация, която не би трябвало изобщо да възниква!
	— Да гледаме по-широко на нещата. Огромното мнозинство орки са кротки, знаете го. Колко съпротива ни беше оказана, когато завладяхме тази земя? Сегашната неприятност се причинява от едно нищожно малцинство. Банда атависти, нищо повече.
	— А ако тези _атависти_ се наложат над останалото население? Болестите имат лошия навик да се разрастват в напаст, генерале.
	— Тази зараза няма да ги хване, моля ви. Не е в природата им.
	— Имат си притегателен център. Тази Силандия, тъй наречената им Водителка, тя ги привлича. Изобщо не биваше да се допуска да се изплъзне от ръцете ни.
	— Никой не се събира при нея. Може да е мъртва, доколкото знаем. Наскърбен сте от загубата на своите братя, Грентор. Разбирам това. Но е жизненоважно нашите военни и магически сили да действат в хармония.
	— Какво предлагате да правим тогава?
	— Повече присъствие на улиците, повече усилия да се привличат осведомители, по-сурови наказания за онези, които се побратимяват с непокорни. И усилено разузнаване. Орденът би могъл да е от голяма помощ в това отношение, Грентор. Ако за разчупването на този орех е нужен ковашки чук, така да бъде. Колкото до Силандия, ще предприемем усилия да я открием или да потвърдим съдбата й.
	— Думите ви са успокоителни, генерале.
	— Радвам се, че одобрявате.
	— Одобрението зависи от резултатите, не от намеренията. Орденът ще оцени вашите мерки по резултатите им.
	— Естествено. — Хачър се изправи. — Сега ще ме извините, брат Грентор, но имам много неща за обсъждане с моя адютант.
	Грентор хвърли поглед към Фринт. В погледите и на двамата нямаше много топлина.
	— Разбира се. — Той кимна едва забележимо, обърна се и излезе.
	Фринт затвори вратата след него и въздъхна уморено.
	— Знам — каза съчувствено Хачър и на устните му заигра смътна усмивка. — Нашите съюзници чародеи са голяма досада понякога.
	— Човек направо да си помисли, че те понасят най-голямата тежест от тези вълнения.
	— Точно така. Но все пак бях сериозен, като споменах за по-добро взаимодействие между службите. Трябва всички да действаме заедно, за да се отървем от инциденти като последния.
	— Да, сър. Като стана дума за това, имате ли специални указания за новите пленници?
	— Знаеш философията ми, Фринт. Трябва да оставим този свят по-добро място, отколкото го заварихме. Екзекутирайте ги. След като изтръгнете всички сведения, които може да имат, с изтезания, разбира се.
	— Слушам, сър. А ще издадете ли нови заповеди във връзка със затягането на реда?
	— Ще издам. — Той се потърка уморено между веждите с палец и показалец. — Сутринта.
	— Смятам, че може би впечатлихте Грентор с тези нови мерки — вметна предпазливо адютантът. — Обикновено не отстъпвате толкова леко пред исканията му, ако позволите да се изразя така, сър.
	— Не беше само за да успокоя Грентор и Ордена.
	— Сър?
	— Моментът е лош за всички ни това да избухне отново. — Гласът му стана строг. — Не го споделяй с никого, но ме уведомиха да очаквам визита от по-висш ранг.
	— Това проблем ли е, сър?
	— Когато става въпрос точно за тази особа, проблем е меко казано. Сега ме остави, Фринт. Трябва да отдъхна.
	— Разбира се, сър.
	Адютантът тихо излезе.
	Вечерта беше топла и затова двукрилата врата в другия край на помещението бе широко отворена. Хачър излезе на терасата.
	Беше известен с невъзмутимия си характер. Но дори и него го жегна страх, когато се загледа надолу към помръкналия град.


	Тънещите в мрак улици, по които водеха Върколаците, криволичеха толкова много, че скоро те се объркаха съвсем.
	Най-сетне стигнаха до тъмна къща, която с нищо не изглеждаше по-различна от другите, които бяха подминали. Оркът, който ги водеше, почука уговорен сигнал с дръжката на меча си по вратата и бързо започнаха да влизат. Пазачът на вратата облещи очи, като видя двамата човеци и джуджетата, но си замълча.
	Къщата изглеждаше запустяла. Нямаше никакви мебели. Стигнаха в малка задна стая. По пода лежаха разпръснати гнили дъски. Отместиха ги и се разкри тайна шахта. Страк се поколеба за миг, после стъпи на стълбата. Дружината започна да се спуска след него.
	Озоваха се в просторно мазе, в което се бяха събрали множество орки. Лицата на всички бяха напрегнати.
	Оркът, който бе довел Върколаците, слезе последен. Едва сега можаха да го видят ясно на светлината на горящите факли и фенери. Беше на около двадесет и четири лета и доста висок, почти длъгнест за расата си. Имаше изпито строго лице и изправена стойка. Личеше си, че е силен, и всяка женска щеше да го намери за привлекателен. От начина, по който го гледаха присъстващите, личеше също така, че има авторитет сред тях.
	— Ще трябва да приберем оръжията ви — рече той.
	— Ще трябва да ги вземете от труповете ни — отвърна Страк.
	— Точно това се надявах да кажете.
	— Защо?
	— Още едно доказателство, че сте като нас. Различни.
	— Хем като вас, хем различни?
	— _Биете_ се. Затова сте тук.
	— Какво му е необичайното на…
	— Но в едно отношение не сте като нас. — Той посочи Стендивън, Пепърдайн и двете джуджета, сбутани в един от ъглите. — Защо се мешате с _човеци_? — Само дето не изплю думата. — И каквото там са ония — добави той и кимна към Джъп и Спуррал.
	Страк нямаше друг избор, освен да заложи на версията, която бе разказал при пристигането им, и да се надява, че и тези орки ще са също толкова невежи като пастира.
	— Не сме от тези места.
	— Какво?
	— Пътници сме.
	— И откъде сте дошли?
	Страк рискува.
	— Светът е голям. Знаеш, че в него има много повече места от Тарес.
	— В коя част на света орките дружат с човеци и с…
	— Наричат се джуджета — подсказа му Страк.
	— Къде орките, човеците и джуджетата живеят заедно?
	Страк се беше надявал нещата да си останат недообяснени. Принуден беше отново да играе на тъмно.
	— На север. Далече на север.
	Слушателите наоколо замърмориха.
	— Дивите земи? — възкликна водачът им. Изглеждаше впечатлен, може би изумен дори. Или не можеше да повярва. Трудно беше да се разбере.
	Страк кимна.
	— Малко знаем за тези райони. Нещата там трябва да са много по-различни.
	Страк почти не вярваше на късмета си. Едва се сдържа да не въздъхне облекчено.
	— Много.
	— Но вие се биете като дисциплинирана част, също като нас. Видяхме го. Щом хората и тези другите са в съюз с орките, с _кого_ се биете?
	Страк отново трябваше да мисли в движение.
	— С хора.
	— Тогава как…
	— Някои хора, като тези наши приятели тук, осъждат това, което видът им е причинил на нашата раса, и се съюзяват с нас в обща кауза. А народът на джуджетата винаги е бил на наша страна.
	— Никога не бях чувал такова нещо. Тук хората се отнасят с нас като с добитък.
	— Както каза, не знаете много за северните райони. Нещата при нас не са като в Тарес.
	— Ако това, което казваш, е вярно — отвърна замислено водачът, — мога да разбера изгодите от това да имате хора за съюзници. Стига да може да се разчита на тях.
	— На някои може. — Страк знаеше, че това може да се окаже най-голямата лъжа от всички.
	— Това, което не разбирам, е как изобщо сте станали бойци.
	— Там, откъдето идваме, всички орки се бият.
	— Всички?!
	— Защо се изненадваш? — каза Страк. — _Вие_ се биете.
	— Казах, че ние сме различни. Обичайното на Акуриал е повечето орки да не са войнствени.
	— При нас е обратното. — Постара се да не поглежда към Уийм. — Но вие как стигнахте до това?
	— Кой знае? Прекалено изнежен живот за дълго време, може би, преди да дойдат нашествениците. Някои от нас, малко, все още имаме вкус за кръв. Гражданите ни смятат за сбъркани. Ние обаче се смятаме за патриоти. — Погледна намръщено Страк. — А защо групата ви е дошла на юг?
	Това почти извади Страк от равновесие и той каза първото, което му дойде наум:
	— Да събираме бойци.
	— Мислехте, че тук ще е същото като във вашата земя ли? Че всички орки се бият?
	— Надявахме се.
	— Сигурно сте се отчаяли.
	— Току-що пристигнахме. Все още откриваме как стоят нещата тук.
	— Думите ти не носят радост. След като идвате от земя, където всички орки се бият и въпреки това все още не можете да надвиете потисниците… Не сте ги надвили, нали?
	— Не сме.
	— Тогава какъв шанс имаме ние, след като почти никой не иска да вдигне оръжие?
	— В северните земи орките са много по-малко.
	Водачът въздъхна.
	— Това е и нашият проблем. Не сме достатъчно.
	— _Кои_ сте вие? — попита Страк.
	— Аз съм Брелан. — Посочи някого в останалата в сянка част на мазето. — А това е Чилдер.
	На светлото излезе женска. Приликата й с Брелан беше забележителна. Освен явните полови различия бяха съвсем еднакви.
	— Никога ли не си виждал близнаци? — попита тя Страк, който я беше зяпнал напрегнато.
	— Рядко.
	— А какво мислят за тях в земята ви?
	— Че носят късмет — отвърна той искрено.
	— Още една разлика. Тук се смята, че носим лош късмет.
	— Да се надяваме, че е за враговете ви.
	Чилдер се усмихна бегло.
	— Знаем, че ти си Страк. Но кои… — И махна към останалите Върколаци.
	— Това са Хаскеер, Койла и Даллог — отвърна той, — помощник-командирите ми. — Прецени, че не са готови да възприемат идеята, че Джъп също е командир. — Махна към останалите и добави натъртено: — Останалите ще ги опознаете по-късно, при възможност.
	— Може би — отвърна тя. Лицето й бе непроницаемо.
	Страк огледа напрегнатите лица наоколо.
	— Значи това е съпротивата?
	— Част от нея.
	— Ти ли ги водиш?
	— С моя брат.
	— Ние сме чужденци — каза Койла. — Разкажете ни какво е станало тук.
	— Трябва да е същото, което е станало и при вас — отвърна Чилдер. — Имахме си хубав живот, дълго време. Може би прекалено хубав, както каза Брелан. После нахлуха пекзаните.
	— Пекзаните?
	Чилдер я изгледа подозрително.
	— Човешката империя.
	— О, _да_. Ние обикновено мислим за тях просто като за… мръсни жестоки човеци.
	— Когато нашествениците дойдоха, съпротивата беше слаба. Превзеха ни между новолунието и пълнолунието.
	— Никой ли не организира отбрана?
	— Силандия се опита. Нашата Водителка. — Забеляза озадачената физиономия на Койла. — Владетелката на Акуриал. Тя беше единствената на власт, която наистина се опита да организира съпротива.
	— Какво стана с нея?
	Чилдер помълча, после отвърна:
	— Никой не знае със сигурност. Но резултатът е, че Тарес е под петата на чужди окупатори. Сега сме провинция на Пекзан. _Те съдят._ — В гласа й имаше злъч. — И животът става все по-тежък с всеки ден под властта на Желязната ръка.
	— Кой?
	— Капъл Хачър. Така нареченият губернатор.
	— И хората използват магия?
	— Съвсем вярно! Няма да ми кажеш, че и _това_ е различно на север, нали?
	— Ъъ… не, не, разбира се. Просто се чудех.
	— Предполагам, че е същото като при вас. Магията е в ръцете на елит сред хората, Ордена на Хеликса. Повечето го наричат просто Ордена.
	Койла кимна разбиращо.
	— Не знам как е било с вас — продължи Чилдер, — но магията беше поводът, който използваха, за да нахлуят тук на юг. Пекзан заяви, че сме притежавали оръжия за магическо унищожение и сме представлявали заплаха за тях. Каква жестока шега.
	— Имахте такива оръжия ли?
	— Де да имахме. Ако имахме и _ако_ можехме да ги използваме, нещата щяха да са съвсем други.
	— Искаме да помогнем в борбата ви срещу хората — каза Страк.
	— Винаги имаме нужда от попълнения — отвърна му Брелан. — Но… трябва да го обсъдим. — Докато се обръщаше, забеляза татуировките по лицето на Джъп. — Какво е онова на лицето му?
	— Мога сам да говоря за себе си — увери го Джъп.
	— Та какви са тези неща?
	— Знаци от робство.
	Чилдер огледа лицата на няколко от Върколаците и видя белезите им.
	— Всички сте ги имали.
	Страк кимна. Реши, че близнаците без колебание приписват вината на хората.
	Чилдер и Брелан се спогледаха, кимнаха си и се отдръпнаха в другия край на голямото мазе, където към тях се присъединиха още няколко орки. Завързаха тих разговор.
	Върколаците зачакаха. Няколко десетки чифта очи бяха впити недоверчиво в тях.
	— Страхотен боклук им пробута, Страк — прошепна Койла.
	— Не знам. Не съм сигурен дали аз щях да го повярвам.
	— Това, че идваме от север, като че ли се прие добре.
	— Чист късмет.
	— Какво мислиш, че ще направят? — попита Хаскеер.
	Страк сви рамене.
	— Или едното, или другото.
	Уийм се присламчи към тях.
	— Ще се бием ли?
	— Точно от теб да го чуя — изсумтя Хаскеер. — Мислех, че тук си като у дома си, с толкова много страхливци наоколо.
	Уийм понечи да отвърне нещо, но Даллог му даде знак да замълчи.
	Близнаците се връщаха начело на малка делегация.
	— Е? — попита Страк.
	— Казахме, че имаме нужда от попълнения — отвърна Брелан. — Но ако наистина искате да сте част от това, ще трябва да се докажете.
	— Искате да ни възложите задача. Няма проблем.
	— Да го наречем изпитание. Снощи загубихме няколко добри орки, докато ви помагахме да се измъкнете. Нищо не може да се направи за тях. Но седмина от групата ни бяха пленени и ги очаква сигурна смърт — заради вас.
	— Бих могъл да поспоря за това.
	— Няма смисъл. — Той погледна към човеците и посочи Пепърдайн. — По-младият изглежда подходящ.
	— За какво? — попита Страк.
	— Може да е полезен за задачата ви, след като е от _тях_. Като ключ, сещаш се, нали?
	— И каква е тази задача?
	— Трябва да освободите пленените ни другари. Ти и тримата ти командири, този човек и десет души от дружината ви. Можеш да избереш кои.
	— Ще ми трябва целият състав, за да свършим такова нещо.
	— Не. Другият човек, джуджетата и останалите от частта ви остават тук. И ако се провалите — загиват.


	16.

	Още не се беше съмнало и въздухът бе мразовит.
	Лагерът представляваше мрачна грамада от дървени постройки в покрайнините на Тарес. Беше заграден с висока дървена стена и имаше няколко стражеви кули. Малък отряд пазеше единствената двукрила порта.
	Страк, Койла, Хаскеер, Даллог, Пепърдайн, десетима оръженосци от Върколаците и двама членове на съпротивата бяха залегнали в една горичка на склона на близкия хълм. Пепърдайн беше с тъмносиня военна униформа.
	— Използват лагера за разпити и екзекуции — обясни единият орк от съпротивата. — Пленниците ги държат в най-голямата сграда, ей там. — Посочи. — В по-малките са килиите за мъчения и смърт.
	— Къде са приятелите ви? — попита Страк.
	— Може да са навсякъде.
	— Страхотно — измърмори Койла.
	Оркът посочи отново.
	— Виждате ли онези постройки? Със сламените покриви? Това е офицерската столова и спалните помещения.
	— Те са вашият обект, Даллог — каза Страк.
	Десетникът кимна и на свой ред се обърна към Неп, Зода, Гант и Рефдоу, които носеха лъкове.
	— Смятате ли, че можете да се справите с тях? — Четиримата вдигнаха палци. — Тях и кулите е почти невъзможно, Страк — добави Даллог.
	— Цялата тази задача е почти невъзможна. — Подхвърли го на членовете на съпротивата.
	— Комендантският час ще свърши скоро — каза единият от тях. — Тъй че разчетът ви на времето трябва да е точен.
	— Знаем го, представи си — сухо отвърна Койла.
	— Поне ще разполагате с елемента на изненада. Няма да очакват нещо толкова дръзко.
	— Искаш да кажеш, че никога не сте опитвали нещо такова?
	Той поклати глава.
	— Никога.
	— Защо ли питам и аз?
	— Можем ли да разчитаме на вас за помощ? — поинтересува се Страк.
	— Тук сме само за да наблюдаваме и да докладваме. Но ще чакаме с превоз, ако излезете.
	Страк премълча отговора си и се обърна към Пепърдайн.
	— Ще се справиш ли?
	— Имам ли избор? — Напъха два пръста в закопчаната високо яка на униформата си и се опита да я разхлаби. — Уф, ще се удуша.
	— Нищо ти няма — каза Койла.
	— Това обаче ме притеснява повече. — Пепърдайн посочи малкото тъмночервено петно на гърдите си.
	— То е от предишния собственик. Просто се надявай, че никой няма да го забележи.
	Пепърдайн се загледа към лагера.
	— Ами ако попитат за парола или нещо такова?
	— Трябва да поемем риска — отвърна му Страк.
	— Това е униформа на офицер — обясни един от членовете на съпротивата. — С висок ранг. Би трябвало да е достатъчно, за да ви пуснат.
	— Мен ме притеснява, че сме само трима — каза Хаскеер и изгледа Пепърдайн накриво. — И единият е човек на всичко отгоре.
	— Повече щеше да е прекалено подозрително — изтъкна членът на съпротивата.
	Страк въздъхна.
	— Добре. Давайте да почваме. — Обърна се към Койла. — Бъди готова за отвличането. И бързо.
	И тръгна надолу по склона към каруцата, която бе спряна така, че да не се вижда от лагера. Хаскеер и Пепърдайн го последваха.
	— Време е да ви вържа — каза Пепърдайн, щом се качиха, и извади въже.
	— Хич не ме радва това — изръмжа злобно Хаскеер.
	— Малко си закъснял — подхвърли Страк. — Ето, първо мен. — И обърна гръб на Пепърдайн.
	Човекът завърза китките му. Хаскеер с неохота се остави да вържат и него.
	— Оставям възлите хлабави — увери ги Пепърдайн. — Едно хубаво дръпване и ще се освободите. Сега седнете.
	После се качи на капрата и шибна двата коня.
	Каруцата заподскача около хълма и след малко лагерът се появи пред очите им.
	Щом Пепърдайн зави към него, тримата стражи, подпрели се мързеливо край портата, се изправиха. Видяха, че е офицер, но не го познаваха, затова се поколебаха за миг, преди да отдадат чест. Старшият им пристъпи напред.
	— Какво има, сър?
	— Карам пленници — отвърна Пепърдайн отривисто.
	Стражът погледна Страк и Хаскеер.
	— Нямаме заповед да очакваме пленници.
	— Какво каза?
	— Казах, че нямаме…
	— Говоря за начина, по който се обърна към мен, стотник! Така ли говориш с всички по-старши?
	— Не, аз… Не, сър!
	— Така е по-добре. Много сте се разхайтили. Някои може и да го приемат, но аз — не. Та какво казваше?
	— Моля за извинение, сър. Но не сме уведомени, че се очакват пленници, сър.
	— Е, аз пък имам заповеди да ги докарам тук.
	Стотникът се притесни.
	— Сър, указанията ни са ясни. Трябва да проверя това с лагерния командир, сър.
	— Значи оспорваш властта ми?
	— _Не_, сър. Аз само…
	— Казваш, че не вярваш на думата на по-старши? Проявяваш не само неподчинение, но и нахалство! Може би искаш да видиш заповедите ми, така ли? Така ли?! Ето. — Пепърдайн бръкна в джоба на куртката си. — Сигурен съм, че генерал Хачър ще остане много доволен, като разбере, че един _стотник_ е проверявал нареждането, което ми връчи лично.
	Стотникът пребледня.
	— Генерал… Хачър ли, сър?
	— Защо, какво те притеснява? Сигурен съм, че ще можеш да обясниш действията си, когато заповяда да те набият с камшици, _редник_.
	— Не исках да… в смисъл, аз… влизайте направо, сър! — Обърна се към двамата си подчинени. — Отворете портата и пуснете офицера! _Действай!_
	Те припряно отвориха и каруцата изтрополи в лагера.
	Вътре имаше още двама пазачи. По-натам в същинския двор се виждаха други войници, всички забързани по задачите си.
	Пепърдайн прошепна на Страк и Хаскеер:
	— Пригответе се.
	Спря и хвърли поглед към най-близкия пост горе. Стражът не им обръщаше внимание. Единият пазач се приближи и Пепърдайн скочи на земята.
	— Какво ще заповядате, сър? — попита войникът.
	— Заспи.
	— А?
	Пепърдайн го халоса под брадичката и войникът се срути като отсечено дърво.
	Страк и Хаскеер изхлузиха ръцете си от хлабавите въжета и скочиха от каруцата. Измъкнаха скритите оръжия, а Хаскеер награби и меча на изпадналия в несвяст пазач.
	Другият престана да зяпа и хукна към окачената на стената алармена камбана. Страк метна ножа си и го заби точно между плешките му. Войникът падна по очи.
	Надигнаха първия пазач и го свестиха с два шамара. Опряха нож в гърлото му.
	— Онези отвън — изсъска му Страк. — Иди ги доведи.
	— Върви по дяволите!
	— Първо ти ще идеш. _Действай!_
	Пепърдайн отново погледна към стражевата кула. Наблюдателят все още не беше забелязал какво става. Сигурен беше, че късметът им няма да се задържи дълго.
	— Страк, по-бързо!
	Страк вдигна ножа на косъм от окото на пазача.
	— Я да опитаме другояче.
	— Добре, добре! Ще го направя!
	Забутаха го към портите.
	— Най-малката хитрина и си мъртъв — закани се Страк.
	Двамата с Хаскеер се дръпнаха встрани и зад пазача остана само Пепърдайн. Беше опрял кама в гърба му.
	— Какво да кажа? — попита той.
	— Само им привлечи вниманието. Аз ще говоря.
	Разтрепераният пазач почука два пъти на вратата. След няколко секунди тя се открехна.
	— Какво има? — Познаха гласа на стотника.
	— Ами…
	Пепърдайн натисна камата още малко и погледна над рамото на пазача.
	— Стотник, оста на колата се счупи. Трябва ни помощ да я наместим.
	— Веднага, сър!
	Стотникът и един от пазачите се шмугнаха вътре.
	Страк и Хаскеер им скочиха от двете страни и с няколко бързи удара и ритника ги повалиха. Овързаха здраво и тримата и ги натикаха в малката караулка до портата. Докато мъкнеха при тях и мъртвия войник, Хаскеер измърмори недоволно:
	— Много дълго продължи това.
	Сякаш в отговор на думите му една стрела звънна към стражевата кула, порази часовоя и той падна на площадката и се скри от погледите им.
	— Почна се — каза Страк.
	Хаскеер се намръщи.
	— Не сме готови. Един от тях още е отвън.
	— Аз ще се оправя с него — каза Пепърдайн. Промъкна се навън през открехнатата порта. Щом го видя, последният пазач се стегна и застана мирно.
	— И ти ни трябваш — каза му Пепърдайн.
	Стражът се поколеба.
	— Сър, но аз…
	— Какво?
	— Заповедта е изрична, сър. Този пост не трябва никога да остава без часови.
	— Но… О, по дяволите! — И светкавично изрита пазача в слънчевия сплит. Той се преви на две и Пепърдайн го издърпа през портата.
	Запалени стрели профучаха в дъга към постройките със сламените покриви.
	— Отворете портите широко! — нареди Страк.
	Щом го направиха, видяха Койла и другите Върколаци да тичат надолу по хълма.
	— Ето, че идват — рече Хаскеер.
	— Ето, че и още някой идва — добави Страк.
	Десетина войници тичаха право към тях през казармения двор. Други тичаха в друга посока, към издигащия се черен пушек.
	— На каруцата! — изрева Страк.
	Скочиха в каруцата и този път Страк хвана юздите. Шибна конете с поводите и подкара право срещу приближаващите се войници. Пепърдайн и Хаскеер стояха отзад, хванали се с една ръка за канатите и с изпънати мечове в другата.
	Каруцата набра скорост. Страк подкарваше конете право към тичащите срещу тях войници. Те викаха нещо, но от трополенето бе невъзможно да се чуе.
	Каруцата връхлетя върху войниците и те се пръснаха с ревове и ругатни. Успяха да избегнат препускащите коне, но трима станаха жертва на мечовете на Хаскеер и Пепърдайн. Един успя да стреля, но стрелата отлетя безнадеждно встрани.
	Сламените покриви бяха обгърнати в пламъци. Хора тичаха насам-натам, подаваха си ведра от ръка на ръка. Каруцата зави към сградата с пленниците.


	Отрядът на Койла — тя и шестима Върколаци — стигна до главната порта. Даллог и стрелците му държаха ариергарда и още не бяха дошли.
	Войниците, които Страк бе разпръснал с каруцата, бяха продължили към портата. Стигнаха до нея почти едновременно с Върколаците.
	Койла пое първия. Беше офицер, побеснял от гняв. Койла обичаше гневни противници — гневът замъгляваше разума им.
	Атакува я яростно, сечеше дивашки с меча си и ревеше нещо. Не беше нужно голямо умение от нейна страна, за да избегне ударите му. Да пробие защитата му се оказа малко по-трудно. А тя си даваше ясна сметка, че няма време за губене.
	Накрая също се ядоса, проби гарда му с груба сила и заби стоманата в гърдите му.
	Бързо се огледа, готова да се захване с нов противник. Не се оказа необходимо — групата довършваше последния войник без нейна помощ.
	— Не беше кой знае какво, а? — каза Сифи.
	Изглеждаше разочарован.
	— Мисля, че не са свикнали да им скачат орки. Но няма да е задълго.
	— Десетник! — извика един от бойците. — Ето ги нашите.
	Викът му възвести идването на Даллог и четиримата му стрелци.
	— Добре сте започнали — каза лечителят и кимна към труповете.
	— Ще има още. Да се организираме. Ти и ти. — Койла кимна на двама от бойците. — Оставате да пазите портата. Останалите след мен.
	Каруцата стигна до затворническото каре. Сградата беше внушителна, висока и без прозорци, ако не се брояха няколкото тесни като амбразури процепа малко под покрива. Имаше само една врата — двукрила, тежка, по средата на фасадата.
	Щом Страк забави, едното крило леко се открехна и от полумрака ги зяпна пребледняло човешко лице. Вратата бавно започна да се затваря.
	Пепърдайн скочи от колата в движение и затича към вратата.
	— _Стой!_
	Мускулестият пазач замръзна. Пепърдайн видя, че държи края на дебела верига, увиснала някъде от тавана. Явно управляваше механизъм от скрипци и тежести, които привеждаха тежката врата в движение.
	— Пусни ме! — настоя Пепърдайн.
	Вратарят го зяпна. След това погледът му се измести над рамото му към слизащите от каруцата Страк и Хаскеер.
	— Не мога, сър.
	— Това е заповед! — изрева Пепърдайн.
	Мъжът се направи, че не го е чул, и продължи да дърпа веригата. Вратата се задвижи отново.
	Пепърдайн се опита да го спре — опря рамо и натисна с всичка сила. Вратата продължи бавно да се затваря.
	Хаскеер притича да помогне. Напрегнаха се и успяха да спрат затварящото се крило, но не можеха да го върнат назад. Вратарят продължаваше да дърпа с все сила желязната верига, разкривил лице от усилие. За няколко секунди положението се задържа в пат.
	После към тях се присъедини и Страк и замушка през процепа на вратата. Върхът прониза пазача в бедрото. Той изрева, но не пусна веригата. Страк мушна още няколко пъти и бричът на войника плувна в кръв. Опитите му и да избегне острието, и да удържи веригата се оказаха неуспешни, той я пусна и падна настрани. Веригата с дрънчене изчезна някъде нагоре, крилото поддаде под натиска, вратата зейна и тримата залитнаха през прага и изпопадаха.
	Вратарят вадеше меча си. Страк го посече на място.
	Прекрачиха трупа и се огледаха.
	Намираха се в тясно полутъмно помещение. Таванът беше висок колкото самата сграда, малко под него имаше тесен прозорец, явно за проветряване. Две горящи факли в скоби на стените осигуряваха смътната светлина. Самите стени бяха груби и без никаква украса.
	В другия край имаше друга, много по-малка врата. До нея висеше връзка ключове на метална халка, голяма колкото гривна за глезена на роб. Вратата — както можеше да се очаква — се оказа заключена, но след няколко опита намериха подходящия ключ.
	Промъкнаха се предпазливо във вътрешността на сградата. Беше дълга, много тясна и с много проста планировка — централен коридор с клетки от двете страни. Не килии, както можеше да се очаква, а по-скоро кошари като за добитък, с метални решетки. Бяха прекалено ниски, за да могат обитателите им да се изправят, и постлани с мръсна слама. Във всяка клетка седеше по един отпаднал духом орк. Вонята беше непоносима.
	— Държат ги като животни — изръмжа Хаскеер.
	— Защо ме гледаш така? — попита Пепърдайн.
	— Защо мислиш?
	— Не съм го направил аз.
	— Твоята раса го е направила.
	— Млъкнете — изсъска Страк. — И двамата. Още не сме свършили.
	Затворниците се разшумяха. В другия край на коридора се отвори врата и влезе човек с униформа. Не забеляза нахлулите — беше влязъл да усмири пленниците и тръгна да обикаля клетките с нещо, което приличаше на дълга пика. Тикаше я между решетките и ги мушкаше с острия връх.
	— Писна ми от този боклук — заяви Хаскеер и затича по коридора.
	— Остави го на него — каза Страк и дръпна Пепърдайн за ръкава.
	Хаскеер беше стигнал до средата на коридора и набираше скорост, когато човекът най-после го забеляза. За миг просто го зяпна втрещен. После започна да издърпва припряно пиката от клетката. Почти я беше измъкнал, когато Хаскеер скочи върху него.
	Човекът изпусна пиката и отхвърча назад. Щеше да падне, но Хаскеер го сграбчи за раменете със стоманена хватка. Мъжът изрева. Хаскеер го избута на една страна, блъсна дивашки главата му в решетките и ударът изкънтя с почти мелодичен звън. Продължи да го блъска в клетката, докато черепът му не стана на кървава каша. Най-сетне го пусна и човекът се смъкна безжизнен на пода.
	Затворените в клетките орки, които вдигаха оглушителна врява, докато траеше всичко това, изведнъж се смълчаха.
	Страк избута Хаскеер настрани и се запъти към вратата, през която беше влязъл убитият. Изрита я. Оказа се стаята на пазачите, празна.
	Връзката ключове беше в ръката му. Върна се в средата на коридора и я разлюля, за да я видят пленниците.
	— Тук сме за пленените снощи членове на съпротивата! — заговори високо. — По-късно ще разберем кой кой е. Но запомнете: не е свършило, когато отключим тези клетки! Ако искате да излезете живи от този лагер, бъдете готови да се биете! Ще трябва да съберете оръжия, кой каквото намери! — Посочи Пепърдайн и добави: — Този човек е с нас! — Хвърли ключовете на Хаскеер. — Хайде да ги измъкваме.


	Отвън цареше хаос. Войнишките спални и офицерските квартири горяха. Мазен черен дим почти скриваше издигащото се слънце, миризмата на изгоряло дърво изпълваше въздуха. Повечето войници се бореха с пламъците; други се трупаха из двора объркани. Стрелците на Върколаците усилваха бъркотията, като избираха случайни цели. За всеки случай хвърлиха още няколко запалени стрели по всичко, което можеше да гори. Една от вишките пламна, после — й дървените основи на кръглата водна кула.
	Койла и групата на Даллог наближиха двете сгради, заделени за изтезания и екзекуции. Представа нямаха коя от двете за какво е. Нападнаха заедно първата, до която стигнаха, за да не се разделят. Също като затвора, тя беше безлична, без прозорци и с един-единствен вход. Но не извадиха късмета на Страк. Вратата се оказа здраво залостена.
	— Сега какво? — попита Даллог.
	— Когато се съмняваш, влизаш с взлом и проверяваш — отвърна Койла.
	Двама от Върколаците носеха тежки брадви. Докато блъскаха по вратата, стрелците стояха отстрани с опънати лъкове. Вратата се оказа точно толкова яка, колкото изглеждаше и трябваха няколко здрави удара, преди да започне да се цепи. Най-сетне поддаде.
	Очакваха да ги посрещнат защитници. Нямаше нито един. Койла изрита остатъците от разбитата врата и поведе Върколаците в сградата.
	Широко каменно стълбище водеше надолу към къс коридор с врата в другия край. Тя също се оказа заключена, но съвсем не толкова здрава като външната — предаде се само след два удара с едната брадва.
	Предназначението на сградата им стана ясно веднага. От едната страна по цялата дължина на помещението се издигаше висока до гърдите дървена платформа със стъпала. Над нея имаше също толкова дълга греда, от която висяха шест въжета с клупове. Под всеки клуп имаше отвор. От другата страна се нижеха няколко тераси с пейки за зрители. Изглеждаше запуснато.
	— Няма съмнение какво са правили тук — мрачно подхвърли Даллог.
	Койла кимна.
	— Да излизаме. Тук няма нищо…
	— Десетник! — прошепна Рефдоу и кимна към един от отворите в платформата.
	Всички схванаха намека му и се заслушаха. След миг отвътре се чу съвсем смътен шум. Койла даде мълчаливо знак на двама от орките.
	Двамата бързо скочиха на платформата и се вмъкнаха през отвора. Последва трополене и звуци от блъскане на юмруци в месо. Орките се появиха отново, влачеха някакъв човек. Лицето му беше плувнало в кръв и разкривено от ужас.
	— Сам беше — докладва единият ветеран.
	— Е, какъв си ти? — попита Койла.
	— Обзалагам се, че е палач — подхвърли Даллог.
	Рефдоу извади камата си.
	— Да го убия ли?
	Мъжът пребледня като платно и започна да хленчи умолително.
	— Млъкни — сряза го Койла. — Задръж малко, Рефдоу. — Наведе се към треперещия мъж. — Имаш една възможност да си спасиш врата. Можеш ли да ни заведеш в сградата за мъчения?
	Погледът му зашари в паника от нея към Рефдоу и Даллог, после — отново към нея. Не можеше да проговори.
	— Добре — рече Койла и му обърна гръб. — Срежи му гърлото.
	— Не! — замоли се човекът. — Мога! Ще ви заведа!
	— Тръгвай тогава. — Бутна го към вратата.
	Мъжът се опъна.
	— Не натам.
	— Защо не?
	— Не мога да ви вкарам през главния вход. Ще го пазят заради… каквото става навън.
	— Няма смисъл да те държим жив тогава.
	— Не, чакайте! Има друг път. Там отдолу. — Посочи кухото пространство под бесилките. — Точно там отивах, когато ме хванахте.
	Койла го изгледа смразяващо.
	— Ако това е номер…
	— Не е. Честно.
	Вмъкнаха се след него под платформата и след като повървяха изгърбени десетина крачки, стигнаха до място, където можеше да се изправят. Отгоре бяха капаците на бесилката.
	Човекът отиде до стената.
	— Ето тук.
	Отначало Койла не разбра за какво говори. Пресегна се да опипа стената с пръсти и усети някакъв ръб. Осъзна, че трябва да е каса на врата, скрита в сянката. Бутна я. Появи се светлина.
	Гледаха в тунел. Беше смътно осветен от дебели свещи, поставени в ниши по стените.
	— Направо от изтезанията към смъртта, а? — каза Даллог.
	— И да се изнасят чисто… починалите — отвърна човекът.
	— Чисто? — повтори Койла със заплашителна нотка в гласа и го бутна силно напред. — Продължавай.
	Тунелът свършваше с метални стъпенки, изкачващи се към отвор.
	— Колко са горе? — прошепна Койла.
	— Не знам — отвърна човекът. — Наистина не знам.
	Койла погледна през рамо към групата си в тесния тунел. Никак не й допадаше, че могат да се качват по стъпенките само един по един. Изглеждаше идеално за засада.
	— Никакво мотаене — нареди тя. — Качваме се бързо. И бъдете готови за всичко. — Обърна се към човека. — Ти си първи.
	Мъжът се изкачи и отвори капака. Койла мина след него, Даллог бе точно зад нея.
	Излязоха в сграда почти със същата големина като предишната. Но беше устроена по друг начин. От лявата страна имаше павирана пътека. Пространството отдясно беше разделено с тухлени стени на тесни сектори от пода до тавана. Напомниха й за ясли в конюшня.
	Останалите орки започваха да се измъкват от тунела. Даллог дърпаше по-бавните за вратовете. Койла обърна глава да погледне към шахтата. Разсея се само за миг, но точно това му трябваше на пленника им.
	Той драсна напред по пътеката и завика. Повечето беше неразбираемо, но виковете му явно бяха знак за тревога.
	— По дяволите! — изруга тя.
	Преди да е успяла да реагира, Даллог профуча покрай нея. Движеше се невероятно бързо за възрастта си, догони човека без усилие, сграбчи главата му и рязко я изви. Чу се пукот и вратът се прекърши. За едно мигване мъжът се превърна в труп и се смъкна на пода.
	Но виковете му за тревога бяха дали резултат, защото трима човеци изскочиха и тръгнаха срещу орките с извадени оръжия.
	— Залегни! — ревна Койла.
	На Даллог му отне секунда, докато разбере, че вика на него, и се хвърли на пода. Над главата му изсвистяха стрели, улучиха първите двама човеци и ги проснаха. Третият драсна встрани да търси укритие — но беше прекалено бавен.
	— Добър плонж — каза Койла на Даллог, докато той се изправяше. — Претърсете!
	След няколко мига я извикаха при една от килиите.
	На стената беше увиснал окован във вериги орк. Беше в несвяст и целият плувнал в кръв. До него тлееше мангал, в жаравата се нажежаваха ужасни на вид железа. По зацапаната с кръв скамейка лежаха още инструменти за изтезания.
	— Няколко килии по-натам има още един — каза Рефдоу. — В същото състояние.
	— Свалете ги. Даллог да прегледа раните им.
	Откъм прохода се разнесе шумотевица. Тя излезе и видя, че водят пленник. Смъкнаха го на пода пред нея.
	Мъжът беше едър и плещест. Беше облечен в традиционното черно кожено облекло на инквизитор, чак до малката шапка на темето и маската на очите. Гърдите му бяха голи и потни от тежкия му труд.
	— Твоя работа ли е? — Койла кимна към затворника, когото сваляха.
	— И се гордея с нея. — Държеше се презрително и изобщо не показа страха на предишния им пленник. — Освен това — нагло добави той — вашата раса не изпитва болка като по-висшите от вас.
	— Щом казваш. — Тя бързо издърпа едно нажежените железа от жаравата и го заби в гърдите му.
	Палачът зави като пребито псе. Миризмата на опърлена плът изпълни въздуха. Койла помисли дали да не повтори, овладя се и захвърли желязото. Вдигна меча си и прекъсна писъците му с рязък удар между ребрата.
	— Не ни боляло, а? — изръмжа на безжизненото тяло и се обърна към останалите: — Измислете нещо за носилки. Изнасяме ги оттук.
	Върколаците измъкнаха краката на две пейки и нагласиха на седалките им двамата изтерзани орки. Бързо намериха главния вход и излязоха.
	Суматохата на двора продължаваше да се вихри.
	Страк, Хаскеер и Пепърдайн тичаха към тях, следвани от цяла тълпа освободени затворници.
	— Всичко наред ли е? — попита Страк.
	Койла кимна.
	— Да. Тия тук са превърнали страданието и смъртта в изящно изкуство. — Не можа да се сдържи да не погледне към Пепърдайн. Той си замълча.
	— Поне ще отървем тази тайфа — отвърна Страк.
	Разнесе се оглушителен трясък — горящите подпори на водната кула бяха поддали. Тя рухна на земята и огромният дървен резервоар се пръсна и избълва съдържанието си. Истински потоп заля войниците наоколо и ги събори.
	— Това би трябвало да ги позадържи — изсумтя Хаскеер.
	— Време е да изчезваме — заяви Страк.
	Затичаха към главната порта. Миг след като излязоха на пътя, пред тях спряха два големи покрити фургона. Караха ги двамата членове на съпротивата, които ги бяха довели до лагера. Качиха ранените, а след това всички се наблъскаха при тях.
	Все още беше рано и по улиците нямаше много движение. А и пътуването не трая много дълго. Вместо да подкарат през същинския град, фургоните свиха и поеха към селските окрайнини. Скоро стигнаха до нещо, което отдалече приличаше на изоставени земеделски постройки. Портата се пазеше от отряд орки, които бързо пропуснаха фургоните. Спряха насред просторен двор.
	Страк скочи долу. Дворът беше пълен с бунтовници. Най-отпред стоеше Брелан, Чилдер бе на крачка зад него.
	— Помолихте за седем — каза Страк и кривна палец към слизащите от фургоните освободени пленници. — Доведох ви трийсет.
	— Впечатлен съм — призна Брелан.
	— А ето нещо и за теб — добави Страк, сви юмрук, натресе го в брадичката на Брелан и го просна. — Това ти е за опасността, на която изложи дружината ми.
	Бунтовниците около тях посегнаха за оръжията си. Мнозина тръгнаха напред.
	Брелан се изправи, вдигна ръка и ги спря.
	— Добре — отвърна високо и изплю кръвта от устата си. — Мисля, че ще можем да работим заедно.


	17.

	— Това, което още не мога да преглътна — каза Брелан, набучил парче месо на камата си, — е идеята, че човеци взимат страната на орки.
	— Както аз го виждам — отвърна Пепърдайн, — не става въпрос за човеци и орки. Става въпрос за доброто и лошото.
	— И твоят спътник ли го вижда така? — попита Чилдер и погледна Стендивън. — Не говори много.
	— Ъъ… аз… — Стендивън изпъна пръст към Пепърдайн. — Чухте го.
	— Той е дълбок мислител — обясни Пепърдайн. — Не е много по приказките.
	— Добър ли е в боя, както чух, че си ти?
	— Мм… ще се изненадаш от дарбите му, Чилдер.
	Виночерпците минаха да напълнят отново чашите и разговорът затихна.
	Беше вечер. Брелан и Чилдер бяха поканили Страк и офицерите му да вечерят заедно. Поканата включваше и двамата човеци плюс Джъп и Спуррал, макар Страк да не беше единственият, който смяташе, че близнаците бяха направили този жест с разбираема неохота.
	Най-сетне Страк наруши мълчанието.
	— Е, и какви са плановете ви?
	— Планове ли? — учуди се Брелан.
	— Как ще разпалите въстанието си?
	Брелан се усмихна. Беше по-скоро цинична усмивка, отколкото весела.
	— За въстания трябва широка подкрепа. За разлика от далечните северни земи, орките тук нямат вкус към бунтове. Както казах, ние от съпротивата сме различни. Подготвени сме да се бием с нашествениците. Но не сме нищо повече от трън в петата им. Макар че това, което направихте днес…
	— Бихме могли да го правим всеки ден — увери го Койла. — Нашият брой също е малък, ако не си забелязал. Решимостта е по-важна от броя.
	— Тренировката и опитът — също — каза Страк.
	— Не че с много по-голяма сила няма да е по-добре — добави Даллог.
	— Дясната си ръка бих дал за още хиляда воини — съгласи се Брелан. — Но воюването не е в нрава на орките. Поне в тази част на света.
	Хаскеер тъпчеше устата си с пилешко. Отри с ръкав мазната си брадичка.
	— Да бе, _защо_ орките по тези места са такива бъзльовци?
	Страк го изгледа намръщено.
	— Прощавайте. Стотникът ми не е свикнал с изискана компания.
	Хаскеер сви рамене и си отчупи нов комат.
	— Орките обикновено са откровени в мненията си — отвърна Чилдер. — В това отношение май _все пак_ не се отличаваме от северните си събратя и дано да остане така задълго. Но той е прав. Слабостта на расата ни е срам за нас.
	— А за нас е озадачаващо — отбеляза Страк. — Това, че орките избягват да се бият… хм, просто не го разбираме.
	— Мисля, че сме станали прекалено цивилизовани. Вашите северни пустини, изглежда, не са смекчили толкова нравите, както тук. Животът тук е бил твърде лесен твърде дълго и е потушил естествените ни пориви.
	— Но пламъка отвътре все още го има. Вие сте доказателството за това.
	— _Вие_ сте доказателството — каза Брелан. — Ние не се различаваме много от населението на Акуриал. Виж, вие все едно че сте от друг свят.
	Страк се усмихна сдържано.
	— Не бих казал.
	— А аз бих. Не съм виждал досега орки като вас. В смисъл, дори звания си имате, като при хората. Как се е стигнало до това?
	Страк отново имаше чувството, че трябва много да внимава. Трудно можеше да обясни, че им е било наложено като на членове на орда, оглавявана от безумна магьосница.
	— Организирахме се и си създадохме команден ред, за да можем по-добре да се бием с враговете си. Трябва да помислите и вие да го направите.
	— Толкова прилича на нещата при хората. А и с тези татуировки, дето ги имате всички, си помислих, че може да са ви вербували насила.
	— Правят ли го това тук? — попита Койла.
	— Не. Но се опитаха, между другото. Само че решиха, че орките са лош материал за воюване. Били сме толкова невойнствена раса, че нямахме дори традиция в правенето на оръжия. Ние специално трябва да си ги ковем сами или да ги крадем от окупаторите.
	— Доста зле изглеждат нещата, да — разсъди Страк.
	Чилдер кимна.
	— Така е. Но това, което постигна дружината ви за един ден, ни вдъхва надежда. Ако ни помогнете да се организираме и обучим, бихме могли да нанесем сериозни щети на окупаторите, не само да ги хапем.
	— _Това_ вече е приказка — рече Хаскеер, надигна виното си и докато гълташе, оля кожения си елек.
	— Можем да помогнем — потвърди Страк.
	Чилдер погледна джуджетата.
	— Джъп, и вашият народ ли е толкова войнствен като тези орки от Севера?
	— Държим на своето.
	— Като всички останали в дружината — увери я Страк.
	— А как ни виждаш срещу хората тук, Джъп? — попита Брелан.
	— Предполагам, че по-голямата им численост ще е проблем.
	— Не са чак толкова много. Вярно, повече са от съпротивата. Много повече. Но не чак толкова, колкото би си помислил, че да покорят цяла нация.
	— Как така?
	— Не е ли очевидно? При толкова кротко население не им _трябват_ големи части, за да ни държат в покорство. Точно затова се оказахме толкова изкусителна плячка. Балансът се крепи не на силата на оръжията, а на проклетата магия.
	— И след като орките нямат тази дарба, едва ли ще се промени.
	— И все пак тъкмо лъжата, че можем да контролираме магията, доведе до това нашествие.
	— А как е с джуджетата? — попита Чилдер.
	Спуррал — тъкмо си бодваше късче месо — вдигна очи към нея.
	— В какъв смисъл?
	— Знаем, че някои хора владеят магията. Същото ли е и с джуджетата?
	— Може да приличаме малко на тях, но точно тази дарба не притежаваме. Ако я имахме, неприятностите ни отдавна щяха да са свършили.
	— Жалко. — Чилдер извърна поглед към Пепърдайн и Стендивън.
	— Няма полза да гледаш към нас. — Пепърдайн махна с ръка. — Магиката се практикува от елит, двамата нямаме нищо общо с него.
	— Значи не можете да ни помогнете да обърнем магията против тях — въздъхна Чилдер.
	— Забравете магията. Едва ли ще стане някога част от оркското въоръжение — отсъди Страк. — Но хладната стомана може да й се противопостави.
	— Как? — учуди се Брелан.
	— Мъртвият маг не може да хвърли заклинания. Хората са от плът и пускат кръв. Съсредоточете се върху това.
	— Лесно е да се каже — въздъхна Чилдер. — Въпросът е как да го направим.
	— Както го правите досега, само че по-добре. Били сме се срещу хора и сме се били срещу магия. И двете може да бъдат надвити. Ще споделим уменията си с вас, ще ви покажем как най-добре да се възползвате от това, което имате.
	— Имам една идея за това — подхвърли Койла.
	— Казвай — подкани я Брелан.
	— Забелязах, че имате немалко женски в редиците си. Но доколкото мога да разбера, те са само прислужници. Бие ли се някоя от тях?
	Отговори й не Брелан, а сестра му.
	— Аха. Напипа болното място, Койла. От жените в съпротивата само аз се сражавам с врага в битките. И то само защото брат ми не би могъл да ми откаже.
	— Не е вярно — възрази Брелан, но близначката му го изгледа свирепо и той бързо се поправи: — Е, добре, добре, вярно е. Но по правило не позволяваме на женските да се бият.
	— Защо? — попита намръщено Койла.
	— Ще го кажа пак: малко сме. Наш дълг е да пазим тези, които раждат деца.
	— А питахте ли _тях_ какво мислят? Виж, Брелан. Ти си орк, но начинът, по който живеят орките в Акуриал, е… неестествен. Трябва да разберете, че женските от нашата раса са също толкова свирепи като мъжките. Или могат да бъдат. Те са ценност, която прахосвате.
	— Не е според обичаите ни.
	— Тогава ги променете. Вие се борите за свободата на всички. Всички би трябвало да се бият.
	— Права е — подкрепи я Чилдер.
	Брелан помълча малко, сякаш премисляше думите на Койла, после отвърна:
	— Не биха могли да се бият редом с мъжете. Липсата на умения ще ги изложи на по-голяма опасност.
	— Точно това си мислех — каза Койла. — Защо не ми позволите да съставя един женски отряд? Не да принасят и слугуват на мъжете ви, а да воюват.
	Чилдер се усмихна.
	— Аз съм за.
	— Надявам се да се включиш в отряда. И ти, Спуррал.
	— Защо не? — отстъпи Брелан. — Ако помага на каузата…
	— Добре. Все трябва да има двайсет-трийсет жени тук, които да попълнят един боен отряд.
	— Трябва да поканиш и Уийм — измърмори Хаскеер.
	— Какво? — попита Брелан.
	— Остави го — отвърна Койла и изгледа ядосано Хаскеер.
	— Добре. Започваме още утре сутринта — обеща Чилдер.
	След това вечерята замря. Един по един започнаха да напускат трапезата, за да си потърсят място за спане. Страк и Койла излязоха да подишат чист въздух и седнаха до един плет, далече от патрулиращите стражи.
	— Изглеждаш притеснен — каза тя.
	— Не ми харесва, че лъжа тези орки. За това кои сме, откъде сме дошли и защо сме тук…
	— Смяташ ли, че истината щеше да е повече по вкуса им?
	— Не, по дяволите. Най-вероятно щяха да ни изгорят на клада.
	— Значи постъпи правилно. Също като Спуррал преди малко, когато отрече, че джуджетата имат магически сили. Те не са готови за истината, колкото и да изглеждаше разочарована Чилдер.
	— Може би.
	— Всичко тук е обърнато с главата надолу. В смисъл, вече знаем защо хората тук не са съсипали всичко като в Марас-Дантия. Разбират, че магията зависи от това земята да остане здрава.
	— Ще намерят друг начин да прецакат нещата.
	— Това — със сигурност. — Тя го погледна. — Помислих си, че си ми ядосан.
	— Защо да съм ти ядосан?
	— Заради женския боен отряд. Трябваше първо да те попитам. Но просто за краткото време, откакто сме тук, се подразних от тази дивотия. Знаеш ли, наричат се цивилизовани, но изобщо не изглеждат цивилизовани, щом стане дума и жените да вършат своето.
	— Не бъди прекалено сурова към тях. Твърде много са изгубили от корените си, от това какво значи да си орк. И не, нямам нищо против. Всичко, което може да изрита хората в задника, е добре дошло.
	— Добре. Мислех си дори за име на отряда. Ние сме Върколаците. Помислих, че женските може да са Лисиците.
	Той се усмихна.
	— Подходящо звучи.
	— Но избягваме главния проблем.
	— А той е?
	— Дженеста. Няма и следа от нея. А сме тук заради нея, нали?
	— Отчасти.
	— Казваш, че нямаше да сме тук, ако не беше шансът да си уредим сметките с нея веднъж и завинаги?
	— Не. Но ние все още не сме видели почти нищо от Тарес. Дженеста едва ли ще се мотае насам-натам без охрана.
	— Повечето от дружината се включиха в тази мисия заради разплатата с Дженеста. Не бива да забравяш това.
	— Няма.
	— Пепърдайн и Стендивън също й имат зъб. Поне така казват.
	— И там има нещо гнило.
	— Тук сме нагазили дълбоко, Страк. В много отношения.
	Той вдигна пръст към устните си и кимна към къщата.
	Към тях идваше Брелан.
	— Радвам се, че можем да си поговорим без другите наоколо — каза му Страк. — За онзи юмрук, дето ти ударих…
	Брелан потърка брадичката си все едно, че още го болеше.
	— Разбрах посланието и не ти се сърдя. Идвам за друго. Имаме новина.
	— Каква?
	— Изглежда, някакъв емисар ще идва скоро от Пекзан.
	— И?
	— Казват, че май нямало да е някой дребен бюрократ. Важна особа. Предизвикало е голямо вълнение сред персонала на губернатора и гарнизона.
	— Как го научи?
	— Не всички орки искат да се бият, но някои с охота ни предават сведения. Стигна до нас от слугите в щаба на Хачър.
	— И ако се доберем до него…
	— Може би. Или да скроим нещо, което да направи Хачър негоден в техните очи. Тъй или иначе, с ваша помощ бихме могли да нанесем добър удар.
	— И нямаш представа кой е този емисар, нито с каква власт разполага?
	— Никаква. Само това, че според Хачър идването му не вещае нищо добро.
	— Да — каза Койла. — Но за кого?


	18.

	Орките на Акуриал, и особено в Тарес, бяха свикнали с ударите на войнишки ботуши по вратите им на разсъмване. Обикновено това предшестваше арестуването им и изтезания или незабавна екзекуция. Или пък ги принуждаваха да гледат екзекуцията на други. Понякога това предшестваше колективно наказание за реално или въображаемо неподчинение на волята на окупаторите — гражданите бяха принудени да гледат как изгарят домовете им, как избиват добитъка им и засяват нивята им със сол.
	Доста по-рядко беше да ги изкарат от леглата и да ги накарат да се подредят в шпалир по улиците. Да им раздадат знаменца с цветовете на държавата завоевател и да ги принудят да приветстват някоя дошла на визита важна особа.
	Най-странното беше обектът на въодушевените им възгласи да профучи в бърз галоп в черна каляска със затворени против любопитни очи прозорчета…
	Впрягът, придружен от антураж от също толкова непроницаеми возила и почетна гвардия от елитни бойци с изопнати лица, си проправи път към крепостта в центъра на града. Веднага щом влезе, портите се затвориха.
	Малко под върха на замъка, в орловото гнездо на Капъл Хачър, губернаторът чакаше посещението. Както винаги, външно беше съвършено спокоен. Магьосникът Грентор, който стоеше до него, не беше чак толкова.
	— Кажете ми, губернаторе — каза Грентор, пръстите му шареха нервно по броеницата, — срещали ли сте се преди с въпросната особа?
	— Да. В Пекзан.
	— А впечатлението ви?
	— Мисля… дълбоко би било подходящата дума. А вие, брате? Били ли сте в присъствието на особата?
	— Не. Въпреки че формално въпросната особа е глава на ордена ни, никога не съм имал това удоволствие.
	— „Удоволствие“ е дума, която може би ще преосмислите.
	— Как така?
	На вратата се почука.
	— Влез! — извика Хачър.
	Влезе адютантът Фринт.
	— Пристигнаха, сър. — Беше останал без дъх.
	— Изглеждаш ми развълнуван — каза Хачър. — Допускам, че си успял да зърнеш височайшата особа.
	— Да, сър. Групата се изкачва насам.
	— Добре. Остави ни. Не, през другата врата.
	Адютантът напусна с явно облекчение.
	На лицето на Грентор се беше изписало смущение.
	— Един малък съвет, висш духовнико — каза Хачър. — Ще откриете, че емисарят е… да речем, личност със силна воля и не понася лесно несъгласия. Това е особа с огромна власт и влияние. Няма да е зле да го имате предвид.
	Грентор отвори уста да отговори, ала в този миг двукрилата врата към покоите на Хачър се отметна с трясък.
	Влязоха две човешки същества. На пръв поглед поне. И двамата бяха мъже, впечатляващо мускулести. Бяха облечени за бой, с черни кожени гамаши, жакети и ботуши с метални носове, и държаха извадени ятагани.
	Но нещо в тях не беше наред. Очите им не бяха както трябва. Втренчени в една точка, оцъклени и някак си лишени от каквато и да било искра човещина. Лицата им не бяха както трябва. Кожата им изглеждаше прекалено изпъната и безизразна и с някак си болнаво жълтеникав цвят. Начинът, по който се движеха, не беше както трябва. Крачеха някак сковано, все едно гърбовете им не можеха да се огъват, и в стъпките им се долавяше леко тътрене.
	Двамата огледаха помещението, надникнаха зад завесите и разтвориха прозорците. Мълчаха. Привидно доволни, че наоколо не дебнат убийци, се върнаха вдървено при Хачър и жреца. Единият протегна месестата си длан с цвят на пергамент.
	— Надявам се, че нямате намерение да претърсвате _мен_? — възмути се Хачър.
	— Този път ще го пропуснем — чу се глас откъм вратата.
	И в залата влезе жена. Дори Хачър, който вече я беше виждал, се стъписа от появата й. За Грентор това бе ново и смайващо преживяване.
	Имаше нещо смущаващо, за да не кажем направо стъписващо във външността й. Лицето й беше някак сбъркано. Беше просто някак прекалено плоско и широко, особено при скулите, а брадичката й се стесняваше почти до точка. Кожата й беше странна. Някаква леко сребриста патина имаше по нея, все едно беше покрита с тънки рибешки люспи. Носът й беше леко изпъкнал, а месестата й уста изглеждаше прекалено голяма. Имаше мастиленочерна коса, която падаше до кръста й.
	Това, което прикова вниманието на Хачър и Грентор, бяха очите й. Бяха тъмни и безспорно хипнотизиращи. Но притежаваха и някаква по-дълбока, по-смущаваща особеност. Като портали, които даваха възможност да надзърнеш през тях в някакъв свят от тъмно вещество — безгранично, безмилостно, бездънно.
	Въпреки всякаква разумна дефиниция на думата жената беше красива. Красива като месоядно цвете, като вълчи паяк или лакома акула. Кошмарно и съблазнително красива. Противно, нечестиво красива.
	Тя щракна с пръсти. Звукът беше силен и рязък. В тишината, утаила се в залата, беше почти стъписващ. Двамата телохранители с мъртвешките очи реагираха на него уверено, като по изречена команда. Обърнаха се кръгом като един и излязоха.
	Хачър се овладя пръв и поздрави гостенката.
	— Милейди Дженеста. — Удостои я с почтителен поклон.
	— Здравей, Хачър.
	— Позволете да ви представя брат Грентор, висш духовник от Ордена на…
	— Да, да. — Тя го прекъсна с ленив жест. — Уведомена съм кой е.
	Грентор се беше превил в нисък поклон. Изправи се смутено.
	— Моля, мадам, заповядайте. — Хачър посочи най-хубавия стол в помещението.
	Тя го погледна презрително, все едно очакваше да й предложат трон. Но понесе унижението и коприната на смарагдовата й рокля леко изшумоля, докато сядаше.
	— Вашите телохранители… — Хачър не довърши; погледът му пробяга към вратата, сякаш губернаторът очакваше всеки миг да се върнат.
	— Подходящ начин да се използва службата на мерзавци, не мислите ли, губернаторе? — Дженеста се усмихна. Зъбите й бяха малки, бели и много остри.
	— Мерзавци ли?
	— Врагове на държавата. Сектанти. Онези, които заплашват нашата власт.
	Хачър беше убеден, че има предвид _нейната_ власт, но го премълча.
	— Единият… Стори ми се, че го познах…
	— Вероятно. Предателството не уважава никакви постове. Тази напаст може да зарази и най-високопоставените в администрацията.
	Хачър не се съмняваше, че това е недобре прикрито предупреждение към самия него.
	— Как по-добре да накажеш изменници от това да ги принудиш да служат на държавата, която са искали да подронят? — продължи Дженеста. — Мъртви и същевременно немрящи — прелестна съдба. — Наслаждението й беше осезаемо. — Но не съм тук, за да обсъждам своите любимци. Други грижи имаме, Хачър.
	— Мадам?
	— Много добре знаете какво имам предвид. Положението тук е неприятно.
	— Вярно е, че имахме някои проблеми. Но вълнения има във всички провинции от време на време. Държим нещата под контрол.
	— Нима? А това, което се случи вчера, и то ли е пример колко ги държите под контрол?
	— Ах, чули сте за това!
	— Чувам за всичко, губернаторе. Не се съмнявайте.
	— Имаме един малък подривен елемент. Извадиха късмет.
	— Имало е _човек_ с тях. — Погледът й беше убийствен. — И тук ли е проникнала заразата на измяната?
	— Беше случайност. Досега никога не е имало подобни случаи.
	— Досега. Колко още хора можем да очакваме, че ще вземат страната на тези зверове?
	— Събитието беше сериозно, не го отричам, мадам. Но би било грешка да вземем един инцидент и да…
	— Но не е само един. Тук имате наченки на бунт.
	— Не бих отишъл толкова далече.
	— Разбира се, че не бихте. Вие сте страна. Какви мерки са предприети срещу военните, които са допуснали набегът да успее?
	— Наложени са наказания и…
	— Разпоредете се отговорните да бъдат екзекутирани.
	— Собствените ни хора?
	— Ха, и ви наричат Желязната ръка! — Тя се изсмя презрително. — Мек сте, Хачър. Затова управлението в този район е толкова слабо. Ще бъде наложена дисциплина и ще започнете, като подпишете заповедите за смъртно наказание, както ги продиктувам аз.
	— Протестирам срещу това грубо…
	— И ако не държите да видите заповед с _вашето_ име, закована на портата на замъка, ще се въведат някои промени в поведението на тази администрация.
	Хачър не каза нищо.
	Дженеста насочи вниманието си към Грентор.
	— Нямате основание да изпитвате самодоволство от това.
	— Мога да ви уверя, мадам…
	— Орденът в Акуриал се справя толкова зле, колкото и военните — продължи тя. — От военните и магическите крила се очаква да си съдействат и да се подкрепят взаимно. Това очевидно не става.
	— Позволете да не се съглася. Никога досега не сме се изправяли пред подобна ситуация.
	— Но те са само шепа бунтовници според губернатора. — От думите й капеше сарказъм. — О, и един-единствен човек, който се е съюзил с тях. Но това, разбира се, е твърде много за вас, при цялата магия, с която разполагате.
	— С цялото ми уважение, членове на Ордена загубиха живота си в бой с тези бунтовници — уведоми я навъсено Грентор.
	— Значи са го заслужили и добре, че сме се отървали от тях. Никой, който не е на висотата на задачата, няма място в ордена, който оглавявам.
	— Прекалено сурова сте, ако позволите. Както знаете, мадам, магията може да е несъвършено изкуство.
	— Глупак. Просто е толкова недодялана, колкото тези, които я практикуват. — Дженеста ловко разви шала, който носеше, и го надипли. — Ето, дръж. — Хвърли го към жреца, все едно че беше детска топка.
	Той посегна да я хване, по рефлекс. Топката се изтъркаля по изпънатата му ръка, разгъна се и се превърна в лента, после се замъгли и сякаш започна да променя формата си, запърха и се заувива около тялото му.
	Грентор рязко си пое дъх. Шалът се беше увил около врата му. Само че вече не беше шал. Доскорошната копринена лента вече се беше превърнала в триглава пепелянка с цвета на сяра, с черна зигзагообразна ивица, минаваща по люспестото тяло. Стегна се и започна да души жреца. Раздвоените езици заплющяха от трите съскащи глави. От острите криви зъби капеше отрова.
	Макар да знаеше, че това трябва да е илюзия, Грентор започна да изпада в паника. Опита се да извика, но гласът му излезе на грак. Лицето му стана пепеляво. Змията го стегна още по-силно.
	Хачър гледаше всичко това с ужас.
	Дженеста махна небрежно с ръка.
	Змията изчезна. Грентор облекчено си пое дъх, залитна към голямата дъбова маса, опря длани върху нея и наведе глава. Дишаше задъхано.
	Шалът вече беше в ръката на Дженеста. Тя го заметна отново върху раменете си, безразлична към разигралата се малка драма, и каза:
	— Няма извинение. Магията тече силна в тази земя, чиста и мощна. За разлика от някои места, където съм била.
	Думите й може би учудиха Хачър и Грентор, но те бяха твърде стъписани и уплашени, за да питат.
	— Чуй ме, жрецо — продължи Дженеста. — Нещата ще се подобрят. Защото висшите духовници може да бъдат разжалвани и заместени от по-низши братя. Това — най-малкото.
	Грентор кимна, все още замаян. Потърка врата си. В очите му имаше страх.
	Възцари се тишина. Това като че ли не притесни Дженеста, но Хачър се почувства неловко. Поради липса на нещо по-добро, което да каже, промърмори смутено:
	— Сигурно ме смятате за лош домакин, милейди. Мога ли да ви предложа нещо освежително?
	Едва издържа на погледа, с който го удостои тя.
	— Освежителните, които взимам, са от специално естество и обичам да ги взимам насаме. Но това ми напомни за… — Погледна към вратата и тя се отвори, покорявайки се сякаш на волята й.
	Двамата безмозъчни телохранители влязоха вдървено. Единият носеше под мишница изящно резбована дървена кутия. Поднесе я на Дженеста. Когато тя я отвори, лениво отпуснатите допреди миг пазачи станаха някак възбудени. Заоблизваха напуканите си устни с покритите си с черни петна езици и им потекоха лиги.
	Дженеста измъкна нещо от кутията. Беше червеникавокафяво и приличаше на сушено месо или може би на подут от кръв тлъст червей. Тя го размаха в изпънатата си ръка. Телохранителите моментално се смъкнаха на колене в добре заучено движение — все едно бяха кучета. Тя им хвърли мръвката.
	Последва кратко боричкане, единият телохранител се докопа до месото, натъпка го в устата си и задъвка с наслада. Приятелят му изглеждаше посърнал, но очите му светнаха, когато Дженеста хвърли парче и на него. Двамата се проснаха на пода, задъвкаха лакомо и по брадичките им потече кафяв сок.
	Дженеста забеляза как се е вторачил Хачър в отворената кутия и обясни:
	— Трябва да се хранят. Освен това намирам за удобно подчинените ми да са кастрати. Тъй че в духа на „пести, за да имаш“…
	Хачър я зяпна.
	— Искате да кажете…
	— Интимните части са много хранителни. Мога да го потвърдя лично. — И продължи да храни двамата като кучета.
	Лицето на Грентор посивя, той сложи ръка на устата си и извърна глава.
	Хачър успя да се овладее, пое си дълбоко дъх и попита:
	— Какво искате да направим за положението тук, милейди?
	— Познавам орките от дълго време. Колкото и кротка да изглежда тяхната разновидност на Акуриал, знам на какво са способни. Особено когато бъдат изложени на вредно влияние отвън, а имам основание да вярвам, че става точно това. — Дженеста хвърли още един къс месо на пода и добави, докато телохранителите й шумно гълтаха гощавката си: — Това, от което се нуждае Тарес, е власт на терор.


	19.

	Слънцето се издигна кървавочервено. Върволицата хубави дни изглеждаше застрашена от дрипави облаци и студени ветрове.
	Времето не притесняваше групата, скрита сред дърветата на върха на хълма над Тарес. Представляваха пъстра сбирщина същества, които щяха да изумят и човеци, и орки, ако можеха да ги видят, поради което взимаха всички мерки, реални и вълшебни, за да го избегнат.
	Едно от тези същества — Пелли Мадаяр от расата на елфите — се нуждаеше от усамотение за задачата, която трябваше да изпълни. Отделена на разстояние от другите, Пелли беше коленичила на брега на малко езерце. Беше разпръснала разни билки и смески върху спокойната вода, докато мълвеше нужното заклинание. Езерцето забълбука и кипна, а после се превърна в съвършено полирано огледало.
	Сега Пелли се взираше в лика на човека Карелл Реверс. Със силата на чародейството тя и главата на Порталния корпус си говореха през измеренията.
	— Мисля, че допуснах грешка — призна тя. — Трябваше да се доближа до Върколаците още в Марас-Дантия.
	— Защо не го направи? — попита Реверс.
	— Възможността беше малка. Всичко в земята беше объркано. Опасявах се, че ако се бяхме разкрили пред тях, щеше да изглежда враждебно.
	— Ако това е точната ти преценка, постъпила си благоразумно.
	— Но _тъкмо защото_ в Марас-Дантия беше толкова хаотично, можеше да е по-подходящо място да се срещнем с бойния отряд и да се сразим с тях, ако потрябва. Тук вероятността да пострадат невинни е по-голяма.
	— Това, че искаш да прибереш инструментумите с мирни средства, ти прави чест, Пелли. Но не забравяй, че преди всичко трябва да бъдат прибрани — с каквито и да е средства.
	— Позволи ми да се опитам по своя начин.
	— Не възразявам на това. Но в случай, че срещнеш съпротива, разполагаш с каквото е нужно, за да я преодолееш.
	— Това е един много по-уреден и контролиран свят от Марас-Дантия. Има само две раси, орки и хора. И орките са подложени на жесток гнет. Свободата ни на придвижване е много ограничена. Веднага ще ни забележат.
	— Тогава приложете изкуството, за да се прикриете.
	— Ще го направим, ако се наложи. Но знаеш колко изтощително може да е това.
	— Осланям се на преценката ти. И, Пелли… Оценявам съчувствието ти към потиснатите орки. То е достойно за уважение. Но си го избий от ума. Тези същества притежават склонност към дивачество, несравнима с буквално никоя друга раса. Внимавай състраданието ти да не те подведе.
	— Разбирам.
	— Това е още по-важно, защото още нещо привлече вниманието ни току-що.
	— Сър?
	— Нашите ясновидци засякоха в сектора ви аномалия.
	— Друга група инструментуми?
	— Не сме сигурни. Но определено е източник на огромна магическа мощ, и то недалече от сегашното ви местоположение. Би могло да е индивид или група. На този етап не можем да определим.
	— Друг играч ли?
	— Може би. Каквото и да е, трябва да сте два пъти по-предпазливи.
	— Ще бъдем.
	— Какви са плановете ви?
	— В момента групата се възстановява от прехвърлянето. Скоро ще започнем разузнаването. Веднага щом възникне възможност да се срещнем с бойния отряд, ще я използваме.
	— Добре. Междувременно да се надяваме, че Върколаците няма да направят нещо, което би могло да доведе до попадането на инструментумите в недобросъвестни ръце.


	— Значи се разбрахме — прошепна Страк. — Ако един от двама ни падне, другият взима звездите. Ако паднем и двамата, работата остава за Даллог.
	— А ако не се окаже наблизо? — попита Койла.
	— Някой от бойците.
	— Всеки друг, но не и Хаскеер, а?
	— На Хаскеер съм готов да доверя живота си. Звездите са нещо друго.
	— Само ако разбере, че заговорничим зад гърба му…
	— Не _заговорничим_. Просто пазим нещо скъпоценно.
	— Добре. Но е жалко, че не можем просто да ги скрием някъде тия проклети неща.
	— Къде?
	— Казах: жалко, че не можем. Може ли вече да се съсредоточим върху това, което уж трябва да правим?
	Бяха в центъра на Тарес. Макар да беше рано сутринта, по улиците беше истинско гъмжило. Натоварени с храни коли и търговци с върволици мулета, улични продавачи на плодове, сергии, отрупани с месо, брашно и вино.
	Огромното мнозинство от това гъмжило бяха орки. Но човешки патрули се мяркаха навсякъде, както и войнишки патрули по ъглите на улиците — следяха с бдителни погледи тълпите. Тежковъоръжени конници яздеха през множеството.
	Въпреки цялото това оживление рядко се чуваше весела глъч и викове. Настроението изглеждаше потиснато. Високо горе небето посивяваше и денят се очертаваше неприятно душен.
	Страк и Койла държаха главите си ниско наведени, все едно са тръгнали по работа като всички други. Бяха облечени в невзрачно работно облекло, осигурено им от съпротивата, и оръжията им бяха скрити добре.
	Хванаха посоката, която им бяха указали, и заобиколиха централната, най-многолюдна част на града. През площади и улички, с бавни и отмерени стъпки и с безизразни лица, най-сетне стигнаха до целта си — квартал, застроен най-вече със складове и кланици. Но имаше и една стара схлупена кръчма.
	Брелан и Чилдер ги чакаха, седнали на една от дървените маси отвън.
	— Помислихме, че няма да дойдете — подразни ги Чилдер.
	— Всичко ли е според плана? — попита Страк, докато се промушваше между масата и пейката, за да седне.
	— Общо взето — отвърна Брелан. — Макар че ще се затрудним, ако се получат издънки.
	— Трябва да сме сигурни, че няма да има — каза Койла, седна на ръба на масата и стъпи с единия си крак на пейката. — А няма да има, ако всеки си изпълнява заповедите.
	— Нашата страна ще ги изпълни.
	— Значи нямаме грижи.
	— Всичко наред ли е с Джъп, Спуррал и човеците? — попита Страк.
	— Те останаха в щаба да помагат с обучението — отвърна Чилдер. — Не можем да позволим да участват в тази операция. Ако някой ги види…
	— Разбирам. — Разбираше, но в същото време долавяше скрити предразсъдъци. Въпреки че не му беше трудно да разбере защо, особено по отношение на хората.
	— Идат — каза Койла.
	Хаскеер и четирима редови орки се приближаваха. От друга посока идеше Даллог с още трима.
	— Добро място за среща — заяви Хаскеер. — Какво ще кажете за по едно?
	— Не — отсече Страк. — Главите ни трябва да са бистри.
	Брелан стана.
	— Другите вече трябва да са на позиции. Да тръгваме.
	— Всички ли знаят какво да правят? — попита Койла.
	— Да, да — обади се нетърпеливо Хаскеер. — Давай да почваме.
	Разделиха се на три групи. Първата включваше Страк, Койла, Чилдер и двама редници. Хаскеер, Брелан и двама бойци образуваха втората. Даллог и последните трима бяха третата. Групите бяха смесени така, че във всяка да има поне един член на съпротивата, познаващ района.
	Без повече приказки трите групи тръгнаха всяка по своята задача. Тези на Хаскеер и Даллог поеха към центъра на града; групата на Страк навлезе в квартала със складовете.
	Тук покрай улиците се издигаха внушителни сгради със слепи фасади, а платната бяха по-широки, отколкото в жилищните квартали, за да пропускат движението на тежки фургони. Нямаше много признаци на живот.
	— Планът ти е добър, Койла…
	— Но?
	— Има рискове.
	— Знаем го.
	— Не толкова за нас. Ще има много цивилни по пътя на…
	— Това го обсъдихме. Погледни улиците. Високи сгради с много тесни проходи между тях. Идеална фуния.
	— Не за тези улици си мисля.
	— Другите два екипа ще насочат потока. Освен това от съпротивата ще направят всичко възможно гражданите да останат настрана.
	— Хората ще го направят това за нас — напомни им Чилдер. — Заради онова, което става днес. Точно в това е целият му чар. — Спря и посочи напред. — Ето го мястото.
	Широката улица свършваше с висока до гърдите дървена ограда. В центъра й имаше широка решетеста порта. Теренът зад оградата беше пълен с постройки. В дъното се виждаше двор, заграден с дебели греди.
	Макар и отдалече, можеха да видят и подушат какво се пази там.
	— Сигурна ли си за пазачите, Чилдер? — каза Страк.
	— Само няколко ще са. И не предполагат, че това може да е цел.
	— И пазачите са хора?
	— Винаги. На орките не им поверяват оръжие. Получават само робската работа.
	Приближиха се до портата. Беше затворена само с един железен лост и верига, увита около пилона. Вдигнаха лоста и се промушиха вътре, като оставиха един от бойците да пази.
	Пръстта беше твърда и спечена, без нито един стрък трева. Вдясно се издигаше най-голямата сграда в двора.
	— Кланицата — промълви Чилдер.
	Отвори се една врата, която досега не бяха забелязали, разнесоха се викове, несъмнено човешки, и от вратата излязоха четирима човеци. Въоръжени.
	Плещестият индивид с обръсната глава, който ги водеше, закрачи напред и изрева:
	— Какво търсите тук?
	Групата на Страк спря, но никой не отвърна.
	— Дано само да имате сериозна причина за това нахлуване! — изръмжа мъжът с бръснатата глава.
	Другите се развърнаха пред орките с готови за бой оръжия.
	— Е? — настоя водачът, вбесен от мълчанието им.
	— Толкова са тъпи, че не могат да отговорят — подхвърли презрително един от спътниците му.
	— Ако търсите работа — каза водачът, — нямате късмет. Наели сме си други идиоти от племето ви. Хайде, _марш навън_.
	Страк бавно скръсти ръце. Никой не проговори. Гологлавият се приближи още крачка. Заговори отново, с насмешливо благоразумен тон:
	— Вижте, не искаме неприятности…
	— Ние пък искаме — каза Койла. — Ние сме орки.
	Бързо сви ръката си в широкия ръкав на ризата, измъкна камата от канията под мишницата и я метна. Острието се заби в гърдите му и го събори на земята.
	Страк и другите мигновено извадиха скритите си оръжия и се нахвърлиха върху останалите хора. Разправата беше бърза и жестока. Страк и редникът свалиха противниците си с по два удара всеки. Чилдер спечели възхищението им с това, че й потрябва само един.
	— Сега _действаме_ — каза Страк.
	Затичаха към стобора, като се оглеждаха за други пазачи.
	Добитъкът се оказа много повече, отколкото Страк бе очаквал. Стъпил на оградата, той удивено зяпна морето кафяви гърбове и щръкнали рога.
	— Близо хиляда глави — увери го Чилдер. — Някъде колкото изяжда Тарес за ден.
	— Какво пък, номерът може и да се получи. — Обърна се към редниците. — Останете тук. Щом видите сигнала, отворете портата и бягайте настрани. Койла, Чилдер — хайде.
	Затичаха покрай оградата към отсрещния край на двора. От гънките на селяшките си дрехи измъкнаха кремъци, бутилки с масло и три дебели омотани с парцали факли. Страк протегна едната, Чилдер я заля с масло, а Койла драсна искрата. Засъска жълтеникав пламък.
	Страк се изкатери на оградата и най-близките животни бързо изпаднаха в паника — замучаха и започнаха да се дърпат от пламъка. Той размаха факлата високо над главата си.
	Двамата редници видяха сигнала, вдигнаха резетата, отвориха портите и затичаха нагоре, на по-безопасен терен.
	Страк допря пламъка до факлите на Койла и Чилдер и тримата заподкарваха добитъка с огън и викове.
	Отначало уплашените животни започнаха да се блъскат безразборно, но стадният инстинкт бързо надделя. Говедата до портата видяха, че е отворена, и започнаха да се изсипват навън. Огромното стадо ги последва, започна да се излива от заграждението и пое по единствения достъпен път.
	Животните се носеха с грохот, запълниха цялата улица, жулеха кожа в стените от двете страни. Кънтежът на копитата по плочите разтърсваше сградите.
	Говедата стигнаха до завоя, набрали скорост. Край платното растеше старо дърво. Живият порой го изтръгна от корен. Понесено от напора му, за кратко то се задържа право, като знаме на някакво обезумяло кравешко войнство.
	Пътят се стесни и това усили ужаса на стадото. А когато навлязоха в по-населените квартали, улиците вече не бяха празни. Орки се пръскаха от пътя на стадото, за да намерят убежище, някои скачаха и увисваха на первазите на прозорците. Продавачите изоставяха количките си на пътя на паническия бяг на животните и те ги правеха на трески.
	Но улиците бяха много по-безлюдни от обикновено — главно заради онова, което предстоеше да стане в центъра на града, отчасти и заради дискретните предупреждения на съпротивата.
	Бунтовниците бяха заети с нещо много по-практично. С помощта на Хаскеер, Даллог и други Върколаци те отвличаха фургони и коли и блокираха с тях определени улици. За по-сигурно усилваха хаоса, като палеха барикадите. Целта им беше да насочат добитъка по точно определен път.
	Повечето граждани, както и окупационните части, бяха събрани в друга част на града. През нощта шест кораба на Пекзан бяха навлезли във водите на Акуриал, минаха през един тесен проток и навлязоха в главната река на страната. Призори пристигнаха в пристанището на Тарес.
	На брега слязоха близо хиляда и петстотин бойци, подкрепления за замислените енергични мерки на Пекзан. В стройни редици те поеха през града под съпровода на барабаните и гайдите на военен оркестър и с високо развети знамена. Оркското население, с изключение на най-необходимите работници, отново беше подкарано като стадо да изиграе радушно посрещане. Бяха ги струпали по тротоарите, но зад здрави дървени прегради, за да не би въодушевлението към славните освободители да излезе извън контрол.
	Завоевателните сили маршируваха на изток, към центъра на града.
	Изпадналото в паника стадо се придвижваше в западна посока, също към центъра на града.
	В безумния си бяг добитъкът изтръгваше още дървета, събаряше сергии и рушеше крайпътни дюкяни. Пороят обръщаше и тъпчеше изоставени фургони, помиташе останали без ездачи коне. Под трясъка на безбройните тъпчещи копита по уличната настилка се появиха пукнатини.
	Гайдите и барабаните поддържаха жив, бодряшки военен ритъм. Наперено изпъчени, бойците подминаваха наплашените тълпи, които ги отпращаха с вяли подвиквания. От двете им страни в тръс яздеше кавалерийски ескадрон с високо вдигнати пики. Обозни фургони и двуколките на офицерски жени се поклащаха сред множеството.
	Над апатичните викове на зрителите и тропота на собственото си маршируване войниците доловиха звук. Нещо повече от звук — люлеене. Трус.
	Сградите в този гъсто населен квартал бяха високи за мащабите на Тарес и създаваха впечатлението за плитко дефиле. По пътя напред проломът от камък и дърво рязко завиваше към скрити от погледа части на града.
	На ъгъла точно на пътя на маршируващите се издигаше къща. Беше на три етажа и издадена повече към уличното платно от съседните. Пред очите им тя затрепери. Запада прах и мазилка, а когато къщата се разтресе по-силно, се откъртиха парчета от фасадата.
	Първите редици маршируващи забавиха. Зрителите орки зад яките прегради затихнаха. Загадъчният ритмичен звук вече можеше да се чуе по-ясно, можеше да се усети през подметките на войнишките ботуши. Нови късове мазилка западаха от тресящата се сграда. Маршируващите почти спряха.
	Отпред се появи самотна крава. Бягаше, но някак странно, клатушкаше се като пияна. От тълпата и дори от войнишката колона се разнесе накъсан смях.
	Миг след това иззад ъгъла към тях се втурнаха стотици глави озверял добитък.
	Беше порой от плът, засмукал в устрема си коне, потрошени фургони и смет. От животните се вдигаше пара. По муцуните им бе избила пяна и те мятаха насам-натам увенчаните си с остри рога глави. И да забелязаха препятствието, към което се приближаваха, беше им все едно — изобщо не помислиха да спрат.
	Отначало ариергардът на парадната процесия не разбра какво става отпред и продължи да марширува. Но бойците в челото не само се бяха спрели — започваха да се отдръпват назад.
	С приближаването на побеснелите животни стройният марш се превърна в безредно гъмжило. Настъпи хаос и пълна паника. Много от бойците се опитваха да се прехвърлят през преградите, но това беше почти невъзможно. Няколко кавалеристи скочиха направо от седлата и успяха, но за повечето нямаше спасение.
	Замлъкналите зрители отново подеха възгласите, много по-въодушевено отпреди.
	Някои войници запазиха самообладание и стреляха срещу животните. Но от това нямаше никаква полза. Две от първите добичета паднаха, но това не забави устрема на полудялото от паника стадо, по-скоро дори го усили. Животните или се изливаха около падналите, или просто ги прегазваха. А войниците не можеха да се изтеглят назад и останаха на място, все едно се готвеха да отблъснат вражеска атака.
	Вълната помете. Хора и животни се сблъскаха с пращене на кости и късане на плът. Животните се врязаха дълбоко в гъстите човешки редици, натискът отзад ги тласкаше все по-неудържимо. Ефектът беше като буца масло, разпльокана с удар с чук.
	Някаква крава за миг се надигна над мелето, нанизана на войнишка пика. Друга налетя върху един фургон, изхвърча настрани и беше премазана в дървената преграда. Войниците сечаха добитъка с мечове, но само разпалиха още повече беса на връхлитащото стадо. Десетки мъже ставаха на каша под тежките копита.
	Конницата се оправи малко по-добре, макар че много от конете бяха понесени от неудържимия прилив заедно с безпомощните си ездачи. Сред обърканата колона обаче имаше магове. Засвяткаха и затрещяха лъчи магическа енергия, воня на овъглена плът се разнесе над множеството. Суматохата стана неудържима.
	Гръмотевици разцепиха посърналото небе. Закапаха тлъсти капки дъжд.
	Опустошението се разигра в подножието на крепостта. От една висока тераса, издадена над голата й фасада, Дженеста наблюдаваше сцената. Вятърът бе издул черното й наметало и тя приличаше на огромна хищна птица, готова да се спусне надолу. Лицето й беше безизразно, но ръцете й стискаха перилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.


	Недалече от замъка, от покрива на една много по-ниска и по-скромна сграда, други очи попиваха гледката на касапницата.
	— Стана по-добре, отколкото се надявах — каза Брелан.
	— Стараем се да си вършим работата добре — отвърна му Койла.
	Чилдер се обърна към Страк.
	— Вашата дружина се доказа днес.
	— Мислех, че вече го направихме.
	— Още повече, тогава. И смятаме, че вече е време да се срещнете с едно лице.
	— Кое?
	— Най-важният орк в страната.


	20.

	Отмъщението на окупаторите беше бързо и брутално.
	Нахлуваха в домове. Извличаха за разпит набедени симпатизанти. Някои пивници из града, набедени за сборни места на противници на режима, бяха затворени или опожарени, имаше произволни арести и улични екзекуции. Военното присъствие по улиците се усили многократно.
	Всичко това правеше вървенето през града трудно и опасно. Но след повече от час промъкване покрай патрулите и заобикаляния малката група, водена от Брелан и Чилдер, стигна до целта си.
	— Прилича на нужник — отсъди Хаскеер.
	— Знаех си, че не трябва да го взимаме — въздъхна Койла.
	— Престанете — скастри ги Страк, обърна се към Чилдер и заговори тихо: — Наистина изглежда мизерно за толкова важна особа, каквато каза, че е.
	— Никога не съди за една книга по подвързията. Хайде.
	Малката къща бе разположена на тясна, затрупана със смет уличка. Всички постройки наоколо изглеждаха занемарени и порутени, но никоя — чак толкова отблъскваща. Прозорците бяха заковани, дъските гниеха. Трудно беше да се повярва, че в този коптор изобщо живее някой.
	Брелан почука на вратата уговорения сигнал. Открехна се хитро прикрита шпионка, след секунди изщракаха резета и вратата се отвори.
	— Влизайте — подкани ги Чилдер. — Не се бавете.
	Двама пазачи с безизразни лица ги изгледаха отвисоко, щом влязоха. Неосветената вътрешност тънеше в сумрак, във въздуха се носеше остра миризма на гнило.
	Къщата се оказа тясна, но дълбока и по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Пред тях се изпъна дълъг коридор, който чезнеше в сенките. Вляво имаше стълбище. Близнаците ги подканиха към него и се заизкачваха по скърцащите дървени стъпала. На първата площадка спряха пред една врата. Брелан почука и без да дочака отговор, я отвори.
	Лъхна ги гъста сладникава миризма на тамян, която отчасти прогонваше дъха на плесен.
	Стаята бе осветена от свещи и първото впечатление беше за безпорядък. При по-внимателен поглед повечето от него се дължеше на книгите, подредени покрай стените и струпани на купчини по пода. Книги с всякаква големина, подвързани с кожа, велен и просто дърво. Повечето томове изглеждаха стари и немалко бяха много похабени и очевидно се ронеха при докосване. Някои лежаха разтворени. Нямаше почти никакви мебели освен една груба маса, също затрупана с книги, и два стола, които явно помнеха по-добри времена.
	На единия от тях седеше женски орк. Беше в зряла възраст, вече прескочила детеродната, но все още не стара. Облеклото й беше просто, сив халат и чехли, и не носеше никакви накити. При все това в осанката й имаше нещо, заради което разнебитеният стол по-скоро напомняше за трон.
	— Това е Водителката Силандия, истинският владетел на Акуриал — обяви Чилдер. След което се обърна към седналата. — Това са воините, за които става дума. Страк, Хаскеер и Койла. Оказаха голяма помощ на съпротивата.
	Жената кимна сдържано на тримата.
	— Не зная как е прието да те поздравим — каза й Страк. — Не си падаме много по владетели. Повечето от тия, дето сме ги срещали, не заслужават поклони и реверанси.
	— Така си е — потвърди Хаскеер. — Не целуваме задници.
	Тя се усмихна.
	— Орки, които говорят каквото им е на сърцето. Ободряващо.
	— С цялото ни уважение. Не че искаме да те оскърбим — увери я Страк.
	— И не сте. Ценя честността. Толкова е рядка в политиката.
	— Проблемите, които си имате, няма да ги оправите с приказки — отсъди Койла.
	— Силандия е наясно с това — каза Брелан. — Нали ръководи нашата съпротива.
	— И е наша майка, между другото — добави Чилдер.
	— Трябваше да се сетя — каза Страк.
	— По семейната прилика ли? — попита Брелан.
	— По еднаквата самоувереност.
	— Ще го приема като похвала.
	— И защо си се свряла в този нужник? — попита Хаскеер.
	— _Знаех си_, че не трябваше да го взимаме — изсумтя Койла.
	Силандия вдигна умиротворително ръка.
	— Казах, че ценя откровеното говорене. Да, аз съм унизена. Като всички орки под игото на нашествениците. Най-малкото, което мога да направя, е да понасям всичко заедно с тях.
	— Понасянето не стига — каза Страк. — Надделяване трябва.
	— Мислите, че не се _опитваме_ ли?
	— Твърде малко сте. Щом обичаш откровеното говорене, ще го кажа грубо. Не знам как, но орките са станали кротки. Покорни.
	— Бъзльовци по-скоро — подхвърли Хаскеер.
	— Бъзльовци друг път — изръмжа Брелан и пристъпи към Хаскеер.
	Силандия го спря с махване на ръката.
	— Не можем да го отречем, синко. Може да не сме страхливци, но бойният ни дух е изгубен. — Погледна Страк. — Макар че това не е станало с всички орки, изглежда.
	— Собствените ти деца го доказват — отвърна Страк. — И влезлите доброволно в съпротивата.
	— Жалко малцинство. Преди време народът ни изобщо нямаше да позволи да бъде покорен. Бяхме страховита воинска раса, никой не господстваше над нас. Така, както сте все още вие, орките от Севера. Или откъдето идвате — добави тя многозначително.
	— Може би отдалечеността ни е опазила от промените, настъпили в районите, където животът е по-мек — предложи Страк с надеждата, че ще отклони подозренията.
	— Вероятно. Макар да изглежда странно, че воинската твърдост е трябвало да закърнее почти навсякъде освен в отечеството ви.
	— Можем да си говорим цяла вечност как и защо — намеси се Койла. — Важното сега е как да накараме тези орки да се бият.
	— Мисля, че човеците биха могли да помогнат с това.
	— В смисъл?
	— Те излъгаха за нас и започнаха срещу нас война с думи. Гражданите на Акуриал не направиха нищо. Човеците си измислиха оправдания и ни завзеха. Ние не направихме нищо. Отнеха ни земята и богатствата. Пак не направихме нищо. Отнасяха се с нас като с добитък, унижаваха ни и ни избиваха когато и както им хрумне. А ние, освен малцина, страдахме и не правехме нищо. Налагат ни все по-жестоко управление, а повечето от нас не правят нищо повече, освен да превият още повече гръб под бремето. Но ще дойде моментът, когато клонът се счупва под тежестта на гнета. Тогава духът ще се пробуди отново.
	— Голямо чакане ще падне — изсумтя Хаскеер.
	— Вярвам, че дълбоко в себе си расата ни все още таи своята жар. С малко разравяне огънят може да се разпали отново.
	— Какво ще е нужно за това? — попита Страк.
	— Две неща — отвърна Силандия. — Първо, трябва да дразним хората, да ги уязвяваме колкото може по-често и по-силно. Вашата чета може страшно много да ни помогне с това.
	— Няма да го търпят излегнати на дивана. Ще има репресии.
	— На това разчитаме. — Тя издържа погледа му. — Зная, че изглежда жестоко. Но не е повече от това, което човеците бездруго ще направят след време. Ако разпали огъня на бунта, си заслужава.
	— Каза „две неща“.
	— В критичния момент ще призова гражданството да се вдигне и ще направя всичко по силите си да ги поведа.
	— А те ще те послушат ли?
	— Надявам се да послушат Грилан-Зеат.
	— Кой?
	— Не „кой“, а „какво“ — каза Чилдер.
	— Огледайте се. — Силандия посочи с широк жест безбройните книги, запълнили стаята.
	— Книги — измърмори презрително Хаскеер. — Никога не съм чел книга. — Заяви го с гордост.
	— Запълнила съм многото часове на вътрешното си изгнание с тези томове — продължи Силандия — в търсене на някои податки от миналото ни, които може да съдържат ключа към настоящето ни. Мисля, че го намерих в Грилан-Зеат.
	— Ще трябва да ни обясниш — каза Страк.
	— Имаме си история, въпреки всичко, което направиха нашествениците, за да я заличат. Ако не бяха спасени от патриоти, тези книги щяха да са изгорени. Ровихме из страниците за всичко, което би могло да ни помогне в нашата участ. Иронията бе, че трябваше да го намерим в нещо толкова прочуто като историята на Грилан и Зеат. — Погледна го проницателно. — История, която би трябвало да знаете.
	— На север сме доста откъснати от света. Не я знаем.
	— Преди едно столетие или повече Акуриал бил изправен пред криза. В онези дни владетелите ни все още били избирани от клановите вождове. Властта била наследствена и две родословни линии претендирали за нея. Грилан бил единият претендент, а Зеат — другият. Страната била разделена. Застрашена от гражданска война.
	— Между орки, които не се бият?
	— Но за малко са щели да се сбият. Страстите се разпалили. Тогава за последен път сме били близо до война.
	— Какво я е спряло?
	— Една поличба. В небето се появила светлина, разраснала се и го изпълнила. Жреците се молели на боговете да решат безизходицата и мнозина от тях видели в това знак. В не малка степен и Грилан и Зеат, които сключили мир и се споразумели да впрегнат усилията си в общо управление. И така поставили основата на съвременната ни държава. Преди да угасне, кометата била наречена на тяхно име.
	— Какво общо има това със сега? — поинтересува се Койла.
	— Когато се разровихме по-надълбоко в хрониките, изкопахме един любопитен факт. Кометата е идвала и преди. Появила се повече от столетие преди времето на Грилан и Зеат. И пак, повече от столетие преди това. Като цяло, намерихме записи за четири такива посещения и упоменаване за още по-ранни. Не знаем дали предишните са били съпроводени от големи събития като това с Грилан и Зеат. Но едно знаем със сигурност — времето между всяко нейно идване е абсолютно едно и също. Кометата се връща на точни интервали и ако се придържа към този шаблон, ще се появи отново. Скоро.
	— Да го кажем направо — намеси се Страк. — Комета е спряла вашите прадеди да вдигнат оръжие. Сега се надявате, че ще дойде отново и ще направи обратното.
	— И че ще видят в нея предзнаменование — добави Койла.
	— Съществува пророчество, свързано с кометата — каза Брелан. — Казано е, че тя идва във времена на най-голяма нужда, за да освети пътя ни към спасението.
	— О, _стига_! Пророчествата са толкова обичайни, колкото и конските фъшкии, и по-безполезни и от тях.
	— Може би. Но важното е какво вярва гражданството.
	— Пророчеството казва още нещо — обясни Чилдер. — Че кометата се придружава от отряд воини. Отряд герои освободители.
	Страк я зяпна.
	— Нали не искаш да кажеш, че…
	— Ами… нещата съвпадат.
	— Глупости! Това вече е прекалено!
	— Мамка му, значи сме герои! — възкликна Хаскеер.
	— Не трябваше да го взимаме — повтори Койла.
	— Старите пророчества са едно — заяви Страк, — но не ни забърквайте в измислиците си. Ние сме бойци, да, но съвсем обикновени.
	— Едва ли — отвърна Силандия. — Дойдохте тук в нашето време на криза, нали? Помагате на каузата ни, нали? И имате вкус към боя, какъвто нашият народ отдавна е изгубил. Все едно дали го вярвате, или не, това ни окуражава. Боговете са ми свидетели, нямаме почти нищо друго, което да ни крепи.
	Страк се канеше да я отреже, но погледна лицата им и се овладя. Вместо това попита:
	— Кога трябва да се появи тази комета?
	— Не знаем точно. Не и часа. Но ако остане вярна на шаблона, би трябвало да започне да се вижда някъде преди новолуние.
	— Тоест… кога?
	— След тринайсет дни — каза Брелан.
	— И искате дотогава да предизвикате въстание.
	— Длъжни сме — заяви Силандия. — Освен ако нямате някакви скрупули против въставането ни срещу човеците.
	— Защо да имаме? — озадачи се Страк.
	— Чух, че общувате с тях.
	— Имаш предвид Пепърдайн и Стендивън. За тях гарантирам.
	— Готов си да защитиш хора?
	— Тези… да.
	— Чудя се дали те биха ви защитили?
	— Вече го направиха. Единият поне.
	— Тръгнеш ли с човеците, докарваш си беля.
	— Тези са различни — намеси се Койла. — Не са като тукашните. Изпитват състрадание към участта на орките.
	— Състрадателни човеци? Виждала съм много странни неща в живота си, но изобщо не бях помисляла, че дори ще чуя това.
	— Трябва да приемеш думите ни на вяра — отвърна Страк; молеше се Хаскеер да си държи устата затворена.
	— Отчасти бих искала да се срещна с тези изключителни хора. Но засега не изпитвам охота за това. Твърде много ще се чувствам като агне, търсещо компанията на вълк. Би ми било приятно обаче да се запозная с другите ви спътници, как…
	— Джуджетата, майко — подсказа Брелан.
	— Но не би било разумно да ги водим тук. Някой друг път може би. — Острият й поглед не се откъсваше от Страк. — Състрадателни човеци и непозната раса от малки същества. Толкова много загадки ви обкръжават. — Отпусна се и се усмихна. — Но нямам нищо против, стига да ни помагате.
	— Двамата човеци може да са полезни за нас — каза Брелан. — А боговете знаят, имаме нужда от всички съюзници, които можем да намерим. Особено след пристигането на това ново пратеничество.
	— Научихте ли нещо повече за тях? — попита Страк.
	— Това, което чухме, не вещае нищо добро. Изглежда, сме изправени срещу безскрупулност, спрямо която дори управлението на Хачър изглежда меко.
	— Вече можете да го оцените? Пратеничеството е тук едва от два дни.
	— Но достатъчно дълго за актове на насилие и за жестока чистка в щаба на човеците. Така поне съобщават шпионите ни. А това, което направихме вчера, не може да е свършило добре за Хачър. Тъй че едно на нула за нашата страна.
	— Можем ли да се доберем до тези пратеници? — попита Койла. — Убийството им би нанесло тежък удар.
	— Съмнявам се. Със сигурност ги пазят добре, а според всички сведения бихме се изправили срещу ужасен противник. Казват, че имало нещо много странно у нея.
	Страк и Койла се спогледаха.
	— „Нея“ ли? — възкликна Страк.
	— Не го ли казах? Изпратили са магьосница.


	21.

	— Не, не, _не_! — Даллог дръпна тоягата от ръцете на Уийм и я хвана правилно. — Ето _така_. — Замахна назад и заби. — Опитай пак.
	Уийм опита, пак се обърка и Даллог почна да му показва отново.
	— Дръж ето така. Значи, ето го противника ти. — Посочи натъпканото със слама чучело, увиснало от гредата. На него беше нарисувано човешко лице.
	Уийм се подвоуми.
	— Недей да ми стоиш просто така — подкани го Даллог. — Нападай!
	Младокът пристъпи колебливо към чучелото и замахна вяло.
	— Тръгваш към него като пале. Това същество ще те убие, ако не го убиеш първи. Хайде, покажи малко хъс!
	Уийм опита пак. Този път вложи малко повече енергия, но не беше съгласувана добре. Замахна непохватно с кривака, вместо чучелото халоса окачения на стената маслен светилник и го пръсна.
	— Добре — рече Даллог. — Хайде, почини си малко.
	Уийм пусна кривака и се смъкна на пода. Облегна се на стената, вдигнал колене до брадичката си, и въздъхна:
	— Негоден съм.
	— Не е вярно.
	— Така казваш ти.
	— Неопитен си, нищо повече.
	— Не е само това. Аз съм… — Огледа се да види дали няма някой наблизо да го чуе и прошепна: — _Страх ме е._
	— Ами хубаво.
	— Какво?
	— Нищо лошо няма да те е страх. Покажи ми един орк, който влиза в битка, без да го е страх, и аз ще ти докажа, че е глупак.
	— Не разбирам.
	— Страхът е съюзник на воина. Той е остен, кама в гърба, ако щеш. Храбростта не е да нямаш страх. Храбростта е да го _надвиеш_. Ако си умен, ще превърнеш страха в свой приятел и ще го обърнеш срещу врага си. Тъкмо разбирането на това прави расата ни толкова годна за бой.
	— Защо тогава орките тук не го виждат така?
	— Не знам защо, но някак си са се объркали.
	— Нима? Те живеят в мир. Не ги влече смъртта и разрухата като нас. Може би е трябвало да се родя в Акуриал.
	— Ще се направя, че не съм чул това. Виж докъде са ги довели нравите им. Би трябвало да се гордееш с потеклото си.
	— Говориш като баща ми. Той непрекъснато ми казваше какъв трябвало да бъда и ме упрекваше, че съм страхливец.
	— Трудно е да се върви по стъпките на велик орк, какъвто е баща ти. Но не е бил прав да те нарича страхливец.
	— Ти май си единственият, който вярва в това. Всички други ме мразят.
	— Не е така.
	— Мразят ме заради това, което съм. И онези Върколаци, които загинаха… беше по моя вина.
	— Не _беше_. Избий си го от главата. Аз също знам какво е да не си приет и да се опитваш да подражаваш на друг. Но ако държиш на уважението на дружината, не отхвърляй рожденото си право. Почитай го.
	— Лесно е да се каже.
	— Може да започнеш, като се потрудиш над обучението си. _Истински_ да се потрудиш.
	Уийм погледна захвърления кривак.
	— Хич не ме бива в това.
	Даллог се наведе, вдигна кривака и му го подаде. Уийм го хвана и се остави да го вдигнат на крака.
	— Погледни врага си — рече Даллог и кимна към полюшващото се от гредата чучело. — Той е всичко, против което негодуваш. Всичко, което мразиш и от което се боиш. Той е всичката злъч, която си натрупал заради тази дружина, заради себе си, заради… _баща ти_.
	Уийм нададе пронизителен рев и се хвърли срещу чучелото. Започна да го бие, размахваше кривака с все сила и удряше, бъхтеше, късаше. Още три-четири удара разпраха чучелото и от него се посипа слама. Уийм продължи да го млати.
	— Добре — възкликна Даллог. — Добре!
	Вратата на селската къща се отвори. Влязоха Страк и Койла.
	— Браво, Уийм! — подвикна Койла.
	Лицето на младока засия и ударите продължиха.
	— Може и от него да заима полза — подхвърли тя.
	— Ако ни се наложи да се бием с чучела — отвърна Страк.
	Продължиха към голямата стая в задния край на къщата, заделена за трапезария. Повечето пейки бяха празни. Избраха си най-далечната.
	В края на масата имаше ведро с вода. Койла си гребна чаша и отпи.
	— Още не мога да го преглътна това.
	— Дженеста ли? Не би трябвало да те изненадва. Все пак Серафейм каза, че е тук. Нали заради нея дойдохме.
	— Като знаеш, че е наблизо, става някак по-реално. В Марас-Дантия толкова дълго се опитвахме да сме колкото може по-далече от нея. Някак ми е странно, че сега правим обратното.
	— Ще ми се да съм достатъчно близо, за да й прережа гърлото.
	— Че на кой не му се ще? А и това със сигурност би вдигнало въстанието, което иска Силандия.
	— Но едно нападение срещу Дженеста ще си е живо самоубийство.
	— Нима? Съпротивата има шпиони в крепостта. Сигурно могат да ни вкарат.
	— Идеята не е лоша. Ще говоря с Брелан и Чилдер. Макар че те ще са залисани с други неща. Например как да вдигнат бунт след тринайсет… не, дванайсет дни.
	— Несъмнено ще разберат, че премахването на Дженеста би помогнало за това.
	— Възможно е да разберат ползата. Но не мисля, че ще са склонни да пожертват и без това отслабените си сили.
	— Няма да им се наложи. Ако можем да получим помощ отвътре, ще са нужни само двама от нас, за да свършим работата. Мисля за влизане скришом, не за щурм.
	— Разчиташ, че Дженеста ще е лесна за надвиване. Оръжия срещу магия. На косъм ще е.
	— Ще ми се да опитаме. Виж дали близнаците могат да ни намерят план на крепостта. Това — като за начало.
	— Ще питам.
	— Като говорим за планове, какви шансове имат според теб с онова нещо с кометата?
	— Зависи от много „ако“. Но пък само това имат.
	Тя се усмихна.
	— За малко щях да се издам, когато заговориха за новолуние. Дори не знаех, че този свят _има_ луна.
	— И аз.
	— Много неща не знаем. Продължавам да си мисля, че ще ни издам. Макар че се чудя колко лошо би могло да се окаже това.
	— Ако знаят откъде сме всъщност ли? Рискът е твърде голям. Орките тук са други. Не знаем как биха го приели.
	— Различни са, няма спор. И не само в това, че са толкова боязливи. В смисъл… _държава_? Градове? Орките не живеят така. Ако нямахме никакъв шанс да се върнем у дома…
	— Пазиш звездата, нали?
	— Не ме гледай така притеснено. Разбира се, че я пазя. — Тя потупа кесийката на кръста си. — Престани да се тревожиш за нея.
	Вратата се тръшна шумно й наперено влезе Хаскеер. Спря се, колкото да подхвърли нещо заядливо на Уийм и Даллог, след което дойде и седна при тях.
	— Как са приятелите ми герои тази сутрин?
	— О, не ти ли омръзна? — скастри го Койла.
	— Май не уважаваш много пророчеството.
	— Само идиотите вярват на пророчества.
	Хаскеер се направи, че не я е чул, и огледа стаята.
	— Нещо за пиене?
	— Не и от това, което ти се ще — отвърна Страк.
	Хаскеер се смръщи.
	— Пиене няма, кристал няма, бой няма. Къде е веселбата? Нали уж щеше да почва революция.
	— Бой ще има, и то скоро.
	— Хубаво. Ръцете ме сърбят за малко пердах.
	— Всички ни сърбят. Как върви с новобранците? Влизат ли във форма?
	— Бива. — Погледна пренебрежително към Уийм в другата стая. — Общо взето.
	— Трябва да мога да разчитам на тях. Трябва да действат като част от дружината и…
	— Не се притеснявай, Страк. Стараят се.
	— Ще те държа отговорен за това.
	Хаскеер понечи да отвърне рязко, но в този момент влязоха Джъп и Спуррал и той насочи сарказма си към тях.
	— Аа, цукалата.
	— Ще взема да намеря някое и ще ти го нахлупя на тиквата — отвърна му Спуррал.
	— Оооох! — Хаскеер вдигна ръце, уж много уплашен. — Спри я, Джъп!
	— По-скоро бих й помогнал. Обаче първо ще го напълня. Лично. Много ще си красив.
	— Що не се пробваш, кърлеж малък?
	— Винаги когато кажеш.
	— Млъкнете! — сряза ги Страк. — Сядайте, двамата! Стига вече глупости. Запазете си яда за врага.
	— Само дето него го няма — оплака се Джъп и се смъкна на пейката. — Със Спуррал ще се побъркаме, както сме затворени тук.
	— Знам, че е тежко — рече Страк. — Но не можем да си позволим да ви видят.
	— Защо тогава сме тук, по дяволите? Какъв е смисълът, като не можем да си покажем носа навън?
	— Потърпете. През следващите дванайсет дни нещата ще се разгорещят и вие двамата по улиците ще сте най-малкият проблем за Тарес.
	— Не знам дали трябва да се чувствам поласкана — подхвърли Спуррал и се обърна към Койла. — Трябва да тръгваме.
	— Права си. Хайде.
	— Закъснявате за седянката с плетенето? — подразни ги Хаскеер.
	— Аха. Искаш ли да дойдеш и ти?
	Койла и Спуррал тръгнаха към вратата в другия край на пригодената за трапезария стая.
	Излязоха на отъпкано дворче, оградено с нисък каменен зид. Чакаха ги двайсетина женски, облечени като за бой и въоръжени.
	— Добра група — каза Койла.
	— И изгарят от нетърпение — увери я Чилдер.
	Койла се обърна към събралите се:
	— Казали са ви какъв е планът. През следващите дни тук нещата доста ще се оживят и трябва бързо да се подготвим за бой. Това означава да действаме заедно, като единица. Най-добре ще е да се подредим като дружината ни. Военен ред, като при хората. Аз съм най-опитната, тъй че аз ще водя тази група. Ако някоя възразява на това, да го каже веднага. — Никоя не се обади. — Добре. Чилдер е първият ми помощник. Ще изберем още командири, ако ни потрябват. — Посочи с палец Спуррал, която бе застанала до нея. — За тези, които още не са я срещали, това е Спуррал. От раса, която вие не познавате, така че тя може да ви се стори… различна. Но е добър боец и е вярна на каузата на орките. Можете да й се доверите. — Не можеше да прецени какво мислят за това. — Надяваме се, че първата ни мисия ще е скоро. Много скоро. Така че ще ви подгоним здраво, за да влезете във форма. Съпротивата има нужда от всяка ръка с оръжие, но мъжете по тези земи май не ценят онова, което имаме да им предложим. Хайде да им покажем какво можем, Лисици!
	Всички завикаха въодушевено, някои размахаха мечове във въздуха.
	— Добре се получи — прошепна й Спуррал.
	— Не мислех, че ще мога да говоря толкова много, откакто… все едно, не знам откога. Но трябва да… — Нещо привлече окото й.
	Точно зад каменната стена имаше няколко конюшни. Едната беше с отворена врата. За секунда в рамката й се очерта фигура, след което се скри.
	— Какво има? — попита Чилдер, проследила погледа й.
	Койла поклати глава.
	— Нищо.
	Стендивън се отдръпна от вратата и се прибра в тъмната конюшня.
	— Виж ги само — замърмори ядосано. — И женските си вече замесват.
	— Какъв ти е проблемът? — отвърна Пепърдайн. — Просто се упражняват.
	— Знаех си, че ще вземеш тяхната страна.
	— В какво? Те само се учат.
	— Готвят се за нови размирици.
	— Не те просто са си такива. Воинска раса са.
	— Тези същества се бият против _нашата_ страна. Това не те ли притеснява?
	— Нашата _страна_ ли?
	— Добре де, срещу нашата раса. Срещу нашия _вид_.
	— Борят се против гнет. Искат да си върнат свободата.
	— Предизвикват гнева на тукашната власт и забъркват и нас.
	— Тези, които наричаш власт, са узурпатори. Тази земя не е тяхна. Отнели са я.
	— Не се учудвам, че го приемаш така.
	— Не е трудно, при историята на моя народ.
	— Не е и оправдание да ставаш туземец сега.
	— Къса памет имаш. Не аз преметнах Хамрик. В това положение сме заради теб.
	Лицето на Стендивън се наля с кръв.
	— Някога нямаше да посмееш да говориш така с мен!
	— Онова време свърши. Вече не става дума за господар и роб. Става дума за оцеляване.
	— И смяташ да го осигуриш, като свържеш съдбата ни с тези същества?
	— Те имат основания за недоволство. Каузата им е справедлива.
	— Чудя се колко ли ще държат на теб като съюзник, ако научат това, което аз знам за теб.
	— Нямам представа. Може би гледат другояче на тези неща. Защо не се опиташ да им го кажеш?
	Стендивън не отвърна.
	— Заплахите ти не вървят тук — каза Пепърдайн. — Нужен съм ти, за да те измъкна от това, и ти го знаеш. Точно това не можеш да преглътнеш, нали?
	Навън Лисиците се бяха разделили на две и се упражняваха. Трясъкът на мечове изпълваше въздуха.
	— Искам да се махна оттук — въздъхна Стендивън почти примирено. — За предпочитане цял.
	— Аз също. Но това не е в нашите ръце.
	— Би трябвало да е. Само инструментумите са пречката да се върнем у дома.
	— Ако разберем как се използват, може да помогне. А да ги отнемем от Страк ще ни трябва повече от късмет.
	— Не всички са у него.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Женската, Койла. Тя държи единия.
	— Откъде знаеш?
	— Трябва да знаеш как да се снишаваш и да си отваряш ушите. Много мога да ти говоря за това.
	— Наричат го слухтене.
	— Случайно го чух — отвърна сърдито Стендивън. — Страк, изглежда, иска реликвите да не са всички на едно място. Можем само да гадаем защо.
	Пепърдайн сви рамене.
	— Може би за да попречи на някой като теб да ги открадне.
	— Останах с впечатлението, че е нещо повече от това.
	— Каквото и да е, не е важно. Не можем да вземем инструментумите от орките. Дори и да можехме, ще ни трябва и амулетът на Страк, а и да го _разгадаем_ освен това.
	— Но все пак трябва да ги имаме. Ако все пак се върнем в нашия свят, няма да сме в безопасност от Хамрик. Те са единственото, срещу което можем да се спазарим с него.
	— Да ги продадеш за най-високата цена, искаш да кажеш. Знам как действаш.
	— Да се откупим от Хамрик с тях или да ги продадем достатъчно скъпо, за да можем да се махнем от него. Така или иначе, те са ни спасението.
	— _Нашето?_
	— Не бих проявил неблагодарност към един верен слуга, който е с мен в тази бъркотия.
	— Както казах, ще е цяло чудо, ако успеем да ги вземем тук. Ще трябва да се опитаме, когато се върнем у дома. Ако изобщо се върнем.
	— Значи ще трябва да разчитаме на добрата страна на Върколаците, ако имат такава, и на надеждата, че ще ни върнат. Не съм толкова убеден, колкото, изглежда, си ти.
	— Друг избор да виждаш?
	Стендивън го погледна в очите. В погледа му имаше мраз.
	— А може би съществуват чудеса.


	22.

	— Е, да тръгваме — каза Койла, прибави и една малка брадвичка към скритото си въоръжение и загърна раменете си с шала.
	— Мислиш ли, че ще се получи? — попита Пепърдайн.
	— Един човек и банда женски орки ли? Няма начин да не влезем.
	— Това петно така и не можах да го махна. — Той облиза пръсти и затърка предницата на униформената си куртка.
	— Стига си се суетил, всичко е наред.
	— Този номер вече им го извъртяхме веднъж. Пак ли ще се хванат на него?
	— Разчитам, че си мислят, че няма да го опитаме втори път.
	— А ако грешиш?
	— Тогава ще разберат, че си имат работа с нещо повече от кротки слуги.
	Лицето му стана сериозно.
	— Много ми се доверяваш, знаеш ли.
	— Доказал си, че си честен. Нима сега ще се промениш?
	— Като оставим всичко друго настрана, все пак съм от тяхната раса. На враговете.
	— Не се притеснявай. Ако помисля, че кроиш нещо, ще те убия. — Усмихна му се мило.
	— Да тръгваме.
	Лисиците бяха насядали в две каруци. Койла и Пепърдайн се качиха на първата, той седна на капрата. Спуррал се настани отзад, в средата, между две женски, прикрила лицето си с голям шал. Като всички Лисици, носеше сиви слугински дрехи. Брелан караше втората каруца.
	Като за селище, основано от орки, Тарес беше устроен удивително подредено, поне в центъра. Повечето неща, необходими за живота на един град — складирането и разпределението на продукти, осигуряването на питейна вода, събирането на добитък за клане, — си имаха свой район. След нашествието хората бяха прибавили още един, от който да управляват колонията си. Точно към този район се отправиха двете каруци.
	Работници орки все още възстановяваха щетите, нанесени от паническия бяг на говедата. Под хладния поглед на човеците надзиратели те извличаха дървета, зидаха съборени стени и изкарваха с коли отломки и смет.
	Пътят на Лисиците беше кратък, но не и без рискове. Трябваше да заобикалят блокади по улиците. Най-тежко беше на главния булевард, водещ към административния център. В началото му имаше пропускателен пост, а платното бе затворено с барикада от дървета. Навсякъде имаше въоръжена стража.
	Двете каруци се наредиха на дълга опашка от впрягове, чакащи реда си. Два от тях бяха коли на орки търговци. Имаше и няколко впряга, возещи хора, вероятно служители; и двуколка с жена, която вероятно бе офицерска съпруга. Опашката се допълваше от шепа конници, повечето униформени.
	— Май пускат хората по-бързо — прошепна Пепърдайн.
	— _Естествено_ — отвърна Койла. — Ти какво очакваше? Не разчитай, че ще е същото и за нас.
	Най-сетне редът им дойде. Един стотник пристъпи напред, видя отличителните знаци на Пепърдайн и отдаде чест. И да беше забелязал зловещото петно на жакета на лъжеофицера, не го показа с нищо.
	Протегна мазолестата си длан.
	— Вашите документи, сър?
	Пепърдайн му подаде сгънат пергамент.
	Стотникът го огледа, като обърна особено внимание на печата. Кимна към орките във фургона.
	— Тези какви са?
	— Наряд чистачки.
	— За къде, сър?
	— За данъчното бюро.
	Стотникът заобиколи каруцата и надникна вътре. Всички женски наведоха кротко глави. Някои държаха в скутовете си дървени ведра. На пода бяха струпани метли, четки и парцали. Той отиде до втората каруца и хвърли бегъл поглед и на нея. После бавно се върна при Пепърдайн.
	Койла хвърли око към гърлото на стотника и за всеки случай опипа един от скритите ножове. Мъжът улови погледа й, но го изтълкува като обикновено нахалство и я изгледа свирепо. Тя наведе глава и се престори на безучастна.
	— Трябва ли ви помощ да ги държите в ред, сър? — попита стотникът. — Мога да заделя двама войници да отидат с вас.
	— Да ме пазят от тези кучки? Няма нужда да си хабите хората. Тази сган са кротки като крави.
	Стотникът погледна женските във фургона и се ухили.
	— Да де. — Върна пергамента и махна с ръка да продължат.
	Малко по-късно, след като се отдалечиха на безопасно разстояние, Койла се обърна към Пепърдайн и му изсъска:
	— Кучки, а? _Крави?_
	— Той точно това очакваше да чуе.
	— Можеше да не влагаш толкова жлъч.
	— Само си играя ролята. — Натика пергамента в джоба си.
	— Вие хората много цените тези ваши бележки и печати.
	— Твърде много, ако се съди по този стотник. Фалшификацията не е много добра.
	— Достатъчно добра си е. Все пак ни вкара.
	— Не бързай да се отпускаш. Скоро ще трябва да го покажем пак.
	Втората блокада не беше толкова внушителна. Включваше селски впряг, преградил платното, и малък отряд войници. Може би защото каруците вече бяха пропуснати на първия контролен пункт, прегледът тук беше небрежен. Огледаха фалшивия документ отгоре-отгоре и след като един от пазачите хвърли вял поглед на каруците, пуснаха Лисиците да продължат.
	— Дотук минава гладко — подхвърли Койла.
	— Дано и на излизане да е толкова лесно. Ако оживеем да излезем.
	Койла хвърли поглед през рамо да види как се оправя Брелан на втората каруца. Той й кимна леко, стараеше се да запази равнодушна физиономия.
	Тъй като кварталът беше с ограничен достъп, улиците не бяха толкова оживени, колкото в останалите части на Тарес, и се мяркаха повече униформи. По кръстовищата стояха групи, войници, по пешеходните алеи обикаляха патрули.
	Орките в каруците, естествено, привличаха погледи. Повечето бяха кротки или леко любопитни, но все пак беше внимание, без което спокойно можеха да минат.
	— Доста неприятно — измърмори недоволно Пепърдайн.
	— Просто се старай да изглеждаш все едно си в правото си да си тук. Вече е близо.
	В квартала имаше нови сгради, вдигнати от нашествениците на местата на стари постройки, които бяха реквизирали и съборили. Тъкмо към една от тях се бяха запътили двете каруци.
	Завиха към центъра на квартала и видяха целта си.
	Като повечето сгради, построени набързо от завоевателите в началото на окупацията, и тази бе повече функционална, отколкото привлекателна. Беше навътре от улицата, зад висока желязна ограда, а малкото тесни прозорци бяха високо. Изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи на щурм.
	Каруците спряха пред портата. Докато чакаха стражите да дойдат за оглед, Пепърдайн махна с ръка на Брелан и той слезе.
	— _Сигурен_ ли си, че сте задържали чистачите, които чакат? — попита Пепърдайн.
	Брелан кимна.
	— Забавени са от нагласена „злополука“ на дванайсет карета оттук.
	— А тези тук няма ли да забележат разликата, като видят нови лица? — зачуди се Койла.
	— Те не могат да ни различават. Както и ние тях.
	— А той? — Койла кривна палец към Пепърдайн. — Ще разберат, че _той_ е друг.
	— Тези наряди не са винаги с един и същ ескорт. — Каза го малко отегчено. — Правили сме го това сто…
	— Тихо — предупреди ги Пепърдайн. — Идват.
	Стражите открехнаха портата, колкото да се промушат навън, и се приближиха.
	Държаха се делово и леко нащрек. Фалшивият пропуск бе изваден отново. Последва задължителният оглед на каруците, извършен вяло. Стражите изредиха обичайните въпроси. Накрая кимнаха, разтвориха крилата и пуснаха каруците вътре.
	При входната врата на самата сграда Лисиците наскачаха на земята с ведрата в ръце. Бяха се притеснявали, че ръстът на Спуррал може да привлече внимание, но никой не вдигна учудено вежди. Както им бяха обяснили от съпротивата, не било необичайно в работни наряди да се взимат деца. Койла я споходи неприятната мисъл, че може да подложат групата на претърсване. Но и този страх се оказа безпочвен. За хората, изглежда, бе чужда идеята, че женски същества може да представляват заплаха.
	Един от пазачите почука с дръжката на меча си по вратата, една дъска се хлъзна настрани и той заговори с някого. След малко вратата се отвори и влязоха.
	Вътрешността се оказа импозантна. Стените бяха облицовани с мрамор и мозайки. Тук-там по високия таван бе окачена дърворезба. Но украсата бе недовършена — работата по нея беше все още в ход.
	— Доста по-добре си живеят от нас, проклетниците — прошепна Чилдер.
	— То пък голямата изненада — отвърна Койла.
	Един от стражите, които водеха групата, извърна глава през рамо и ги погледна намръщено. Двете се смълчаха.
	Сградата беше просторна. С метли на раменете и стиснали ведрата, Лисиците крачеха по коридора, който сякаш нямаше край. Подминаваха многобройни врати. Някои бяха отворени и през тях можеше да се зърнат хора, наведени над маси и пейки, отрупани с документи и счетоводни книги, и орки, мъкнещи сандъци. Едно помещение, по-голямо от повечето, беше пълно със стотици скъпи древни изделия. Под човешки надзор орки слуги пълнеха натъпкани със слама сандъци със златни статуетки, резбовани дървени реликви и богато инкрустирани оръжия.
	— Проклятие! — измърмори Брелан.
	— Какво? — прошепна Койла.
	— Наследството ни — изсъска той. — Плячкосано да краси салоните на имперските писарчета.
	— Ей! — ревна стражът отпред. — Това не ви е разходка! Никакво мърморене!
	— Точно така — намеси се Пепърдайн. — Затваряй си устата! И без разтакаване!
	И подсили заканата си, като грубо блъсна Брелан и Койла напред. Тя се обърна и го изгледа свирепо, а той й намигна. Койла не отвърна.
	Най-сетне стигнаха до висока двукрила врата. Зад нея се простираше огромна зала, пълна с редици писалища и високи шкафове. Стените от пода до високия таван бяха покрити с рафтове, имаше и стълби за най-горните нива. През тесните прозорци под тавана се процеждаше оскъдна светлина. Въпреки слънчевия ден залата бе осветена от многобройни дървени канделабри с десетки дебели свещи и многобройни маслени светилници.
	В залата имаше десетина човешки същества — мъже, главно чиновници, насядали зад масите. Двама слуги орки се суетяха около тях и носеха каквото им наредят.
	Към групата им се приближи тънък като клечка длъгнест човек. По облеклото и стойката му можеше да се прецени, че е главният надзирател. Киселата му физиономия само подсилваше впечатлението.
	Мършавият плесна с ръце като стара превзета даскалица и кокалестите му длани издадоха странен кух звук.
	— Чуйте ме! — заговори им с тънък, почти пронизителен глас. — Вие, орките, изобщо не можете да си представите какво става тук в Данъчното бюро. Трябва да знаете само, че то е много по-важно от живота на всички вас, взети заедно. Мърлява работа няма да се търпи. Ако повредите и едно листче хартия, ще бъдете набити с камшик. Ясен ли съм? — Не чакаше отговор. И толкова по-добре, защото Лисиците изобщо не бяха в настроение за покорство.
	Койла и Спуррал се спогледаха за миг и Койла кимна едва-едва.
	Надзирателят започна да разпределя задачите, като ги сочеше с пръст една по една.
	— … а ти, ти и _ти_ — реши той и посочи Койла — ще почистите клозетите.
	— Няма — отвърна му Койла.
	Надзирателят млъкна и я зяпна. Обърна се към Пепърдайн.
	— Това същество на мен ли проговори?
	— Защо не я попиташ сам?
	— _Какво_ каза?
	— Кажи му, Койла.
	— Почисти си сам шибания кенеф — рече Койла.
	Лицето на надзирателя стана мораво.
	— Как _може_ да говориш така на по-висши от теб!?
	— Просто си отварям устата и думите излизат.
	Една жила запулсира на челото на надзирателя.
	— Това е углавно неподчинение! — Обърна се отново към Пепърдайн. — Никаква власт ли нямаш над това същество?
	Пепърдайн сви рамене.
	— Изглежда, не иска да чисти клозетите ви.
	— Не вярвам, че взимаш страната на тази дивачка. Да не си пил?
	— Де да бях.
	— Ако това е някаква шега…
	— Тогава ти си за смях — рече Койла. — Може да не разбираме какво става тук, но съм адски сигурна, че можем да го спрем.
	Разтревожен, надзирателят заотстъпва и завика:
	— Стража! Стража!!!
	Двамата войници, които ги бяха довели и наблюдаваха озадачено разиграващата се сцена, се размърдаха. По-близкият посегна да сграбчи Койла. Тя ловко завъртя ведрото, което стискаше, и го халоса по челото. Той се олюля. Тя замахна отново, цапардоса го още веднъж здраво, и още веднъж. Той рухна на пода. Приятелят му се намери до него след пороя юмруци и ритници на обкръжилите го Лисици.
	Моравото лице на надзирателя стана смъртнобледо. Койла се обърна към него.
	— Сега си дръж устата затворена и прави каквото ти кажат.
	Изрева заповед. Лисиците измъкнаха скритите си оръжия, а Пепърдайн извади меча си.
	— Предател! — изсъска надзирателят.
	Пепърдайн го заплаши с меча.
	— Казаха ти да млъкнеш!
	Лисиците отваряха фалшивите дъна на ведрата си и вадеха скритите гърненца с масло.
	— Разплискайте го колкото може по-нашироко — нареди Койла.
	Надзирателят облещи очи и изрева:
	— Диваци! Животни! Как смеете…
	Пепърдайн заби юмрук под брадичката му и той угасна като духната свещ.
	Койла кимна одобрително и се обърна към Лисиците:
	— Десятъчният наряд. — Две жени излязоха напред. — Знаете си работата. Изравяте налозите, които тия кръволоци са изсмукали от гражданите. Не забравяйте, всяка монета, която намерите, носи още един меч в ръцете на съпротивата. Действай.
	Групата се отдели.
	Чиновниците и слугите им орки бяха замръзнали по местата си. Койла кимна към тях и каза на три от Лисиците.
	— Разкарайте цивилните и не ги изпускайте от очи, докато не привършим тук.
	Те подбраха зяпачите и ги поведоха навън. Две други хванаха надзирателя за краката и извлякоха и него. Когато покрай тях минаха двамата орки, с наведени глави, Койла не пропусна да ги ужили:
	— Нямаше да се налага да правим това, ако имахте поне капка кураж!
	— Не бъди толкова сурова с тях — каза Чилдер. — Те просто не знаят друг изход.
	Койла само сви рамене.
	— А съкровищата? — попита Брелан.
	— Какво?
	— Рожденото ни право. Тези неща са…
	— Да де. И какво?
	— Не можем да ги оставим тук.
	— Планът беше да оберем плячката и да подпалим сградата. Никой нищо не е казвал за…
	— _Не можем_ да ги оставим тук — повтори Чилдер думите на брат си. — Ще е светотатство.
	— Бездруго не ни стигат бойци.
	— Не ни трябва разрешението ти, щом става дума за нашето наследство — заяви твърдо Брелан.
	Койла въздъхна.
	— Добре. Вие се погрижете за това. — Погледна намаляващите си сили. — Но не можем да заделим повече от четири с вас. Ще се срещнем на излизане. И ако някой се опита да ви спре…
	— Знаем какво да правим.
	Близнаците бързо подбраха помагачите си и тръгнаха към вратата.
	— Можеше да минем и без това — изръмжа недоволно Койла.
	— Наистина ни отслабва доста — съгласи се Спуррал.
	— Давайте да свършваме тогава — подкани ги Пепърдайн.
	Лисиците се развършаха из залата. Смъкваха от рафтовете книги и пръскаха документи. Блъскаха и трошаха маси и гишета. Разливаха масло върху парчетиите.
	— Добре — каза Койла. — Веднага щом другите се върнат…
	Забеляза движение в другия край на залата. Врата, която не бяха видели досега, вградена плътно в стената, се отвори рязко и нахлуха трима мъже с халати. Койла веднага позна наподобяващите тризъбци оръжия, които стискаха, и извика:
	— По дяволите!
	Една от фигурите в халати насочи тризъбеца си към тях и Пепърдайн изрева:
	— Залегни!
	Лисиците се проснаха на пода.
	Виолетов лъч проряза въздуха. Усетиха горещината му над главите си. Блясъкът му бе толкова силен, че ги заболяха очите. Лъчът порази стойката с рафтовете зад тях, пръсна дървото и изхвърли облак листове, които запърхаха из въздуха. Нов изстрел облиза една колона и от нея се посипа дъжд мраморни парчета. Залата се изпълни с лютива, остра като сяра миризма.
	Лисиците се пръснаха да търсят убежища. Койла и Спуррал се присвиха зад една преобърната маса. Пепърдайн клекна зад куп натрошени мебели.
	Хората с халатите тръгнаха като един напред, с вдигнати тризъбци. Нов виолетов лъч изпращя над тях. Удари в стената и изригнаха парчета гипс и камък.
	— Трябва да ги свалим, Койла — каза Спуррал. — И то бързо.
	Койла само изсумтя.
	— Защо не взехме един-два лъка, по дяволите! — продължи Спуррал.
	— Става и с тези. — Койла издърпа нагоре широкия ръкав на ризата си и оголи калъфа с ножовете за мятане. Извади един и й го връчи. — Не го използвай, докато не ти кажа. — Обърна се, махна на Пепърдайн, подхвърли му нож и той ловко го улови. После му даде сигнал с пръсти: един, два, три, и посочи настъпващите магьосници. — _Заедно_ — прошепна тихо. Той я разбра по мърдането на устните и кимна.
	Тримата с халатите продължаваха бавно напред, пускаха лъчи с убийствена бързина, разбиваха дърво, камък и стъкло.
	Докато газеха през отломките, една от Лисиците показа глава зад укритието си.
	— Не! — извика Койла.
	Лисицата замахна с меча си към най-близкия магьосник. Той се извърна рязко и насочи тризъбеца си към нея. Последва ослепителен блясък. Оръжието на Лисицата се изпречи на пътя му и моментално почервеня като нагорещен ръжен. Тя изпищя и го изпусна. Магьосникът насочи лъча към нея, за да я довърши.
	— Сега! — изрева Койла.
	Тримата скочиха едновременно и метнаха ножовете. Мятането на Койла беше точно и магьосникът срещу Лисицата падна, улучен в гърдите. Прицелът на Спуррал също беше добър, макар че само обездвижи втория магьосник, вместо да го убие. Все пак ножът го удари в лицето и го изкара от строя. Хвърлянето на Пепърдайн беше пропуск на косъм, но все пак — пропуск. Ножът прелетя покрай лявото ухо на мишената му и се заби в гърба на един дебел том.
	Останалият на крака магьосник реагира с дивашки залп от енергийни стрели. Лисицата, опитала се да нападне, бе извлечена зад укритието от приятелките си, докато лъчите рушаха писалищни маси и рафтове и къртеха стени. Орките отново залегнаха.
	— А, стига вече — измърмори Койла, сбра нагоре грубата си селска пола и оголи брадвичката в калъфа, стегнат на бедрото й. Извади я и се надигна от укритието си с изпъната назад, готова за хвърляне ръка.
	Оцелелият магьосник беше на десетина крачки от нея. Видя я и сниши тризъбеца си. Времето сякаш спря. Всичко продължи не повече от част от секундата, но като че ли се проточи цяла вечност. Очите му се присвиха, докато се целеше. Ръката на Койла се люшна нагоре и напред, с изпънати мускули. Брадвата излетя.
	Заобръща се, докато летеше, острието й проблясваше. Магьосникът проследи пътя й, извил глава нагоре, озадачен от неочакваната й траектория. Не към него, а нагоре.
	Над магьосника и малко пред него висеше тежък канделабър. Острият като бръснач ръб на брадвичката преряза държащото го въже.
	С оглушителен грохот цялото съоръжение полетя към пода и се пръсна на късчета. Запалените свещи се разхвърчаха. Разлятото масло се подпали мигновено. Изригна стена от жълто-бял пламък и погълна магьосника. Раненият му приятел, на четири крака, с щръкналия от окървавеното му лице нож, също бе обхванат от пламъци. Двамата закрещяха и се замятаха слепешката, което само разпалваше огъня още повече.
	Пламъците бързо запълзяха по дирите на маслото, прорязваха залата на шир и длъж. Облизаха стенните рафтове и се закатериха нагоре. Червените им пипала залазиха към куповете натрошена мебел и подпалиха и тях. Черна плащаница от дим бързо започна да изпълва залата.
	— Навън! — зарева Койла. — Всички! Бързо навън!
	С кашляне и хъхрене, притиснали ръкави на устата си, Лисиците затърсиха слепешком вратата.
	— Хайде, бързо! — подканваше ги Койла и с помощта на Пепърдайн извличаше групата навън.
	В задимения коридор бързо ги преброи. Всички бяха налице.
	— Не трябва ли да затворим тези врати? — попита Спуррал и посочи към ада, забушувал в залата зад тях.
	— Не — отвърна Койла. — Нека се разпространи.
	В другия край на коридора се чуха стъпки. Лисиците посегнаха за оръжията си.
	— Леко — предупреди ги Пепърдайн. — Наши са.
	Пратените от Койла да претърсят канцеларията се връщаха, с другите три, които бяха извели пленниците. Носеха четири-пет дървени ковчежета.
	Лисицата, която ги водеше, приятно мускулест образец на оркската женственост, кимна към огъня.
	— Помислих, че още няма да сте го подпалили.
	— Промяна в плана — отвърна Койла. — Нещо неприятно?
	— Справихме се.
	— Какво взехте?
	Вдигнаха капака на едно от ковчежетата. На светлината на огъня блеснаха златни и сребърни монети.
	— Добре. — Койла се обърна към друга от женските. — Какво стана с пленниците?
	— Намерихме един двор с висока ограда отзад. Натикахме ги там и залостихме вратата.
	— Добре. Сега да намерим Брелан и Чилдер и да се махаме.
	И поведе. Пепърдайн вървеше плътно зад нея.
	Коридорите бяха замъглени от пушека. В помещението със складираната плячка изящни изделия като че ли нямаше никого. Но докато затичаната напред Койла подминаваше една открехната врата, тя се отвори рязко и зад гърба й изскочи човек с меч. Предупредена от виковете на Лисиците, тя се обърна, но мъжът вече скачаше срещу нея, вдигнал оръжието над главата си.
	И изведнъж се вцепени. От гърдите му швирна кръв. Стъписан, мъжът погледна надолу към показалия се стоманен връх, завъртя очи и рухна в краката на Койла.
	Пепърдайн се наведе, измъкна ножа си от гърба му и го избърса в туниката му.
	— Дължа ти още един живот — каза Койла.
	— Няма нищо, казах ти вече.
	Продължиха напред нащрек, но никой не им се изпречи повече на пътя.
	Няколко човешки трупа лежаха проснати на пода в стаята склад. Чилдер, Брелан и помагачките им пълнеха сандъци с ценни предмети.
	— Хайде — настоя Койла. — Трябва да се махаме!
	— Почти свършихме — отвърна Чилдер. Мъчеше се да натика някаква изящна статуетка в един сандък.
	— Не можем да вземем _всичко_.
	— Знаем — каза Брелан. — Толкова по-жалко. Избрахме най-хубавите неща.
	— Добре, побързайте.
	Тръгнаха към изхода, натоварени с още няколкото сандъка. Димът ставаше все по-гъст и задушлив.
	Провериха дали на улицата е чисто, бързо натовариха сандъците на каруците и ги покриха със зебло.
	Пепърдайн, отново на капрата на предната каруца, се беше навъсил.
	— Ако забележат пожара, преди да сме се измъкнали…
	— Да се надяваме, че няма — отвърна Койла. — Тъй че хайде да се правим на кротки и невинни.
	— А ако _все пак_ го забележат?
	— Знаеш как е. Измъкваме се с бой.
	Единственото, което можеха да направят, бе да престанат непрекъснато да поглеждат назад. В умовете им извисяващият се стълб черен дим бе като обвиняващ пръст, сочещ право към тях.
	Приближиха се с трепет, но в добър ред до първия контролен пункт. Постът се оказа толкова небрежен, колкото и на влизане — почти не им обърнаха внимание, камо ли да ги спрат. При втория беше същото. Отегчените пазачи ги пропуснаха, без изобщо да ги оглеждат.
	При третата и най-сериозна бариера бе малко по-строго. Нямаше опашка за излизане, както на идване, но им наредиха да спрат.
	Същият стотник, който ги беше проверил по-рано, още беше на служба. Като ги видя, лицето му се изопна.
	— Не очаквах, че ще ви видя отново толкова скоро, сър.
	— Нима? — отвърна Пепърдайн.
	— Почистващите наряди обикновено продължават два пъти по-дълго.
	— Така ли?
	— Да, сър.
	— Е, тази сган са особено работливи.
	— Необичайно за тези мързеливи дяволи, сър. — Изгледа Пепърдайн с присвити очи. — Каква е тайната ви?
	— Тайна ли?
	— Как ги карате да си размърдат задниците?
	— Никаква тайна няма, стотник. Само щедро прилагане на бича.
	Стотникът се ухили одобрително.
	— Ясно, сър. — И хвърли поглед към Койла. Тя сведе очи.
	След това погледна в каруцата. Интересът му се задържа толкова дълго, че Койла заподозря, че е забелязал сандъците с плячка. Ръката й се плъзна в гънките на дрехата за нож. Но стотникът отново се обърна към Пепърдайн.
	— Благодаря, сър. Можете да продължите.
	Пепърдайн кимна и плесна с юздите.
	Двамата с Брелан овладяха подтика да подкарат по-бързо. Продължиха спокойно дори когато зад тях се надигна далечна врява.
	Койла и Пепърдайн си размениха бързи усмивки.
	Фургоните изтрополиха покрай един запустял парцел — къщата, която се бе издигала тук, бе разрушена от нашествениците.
	Някой минувач с особено проницателен поглед или пък същество, по-възприемчиво към атмосферата на магия, навярно би забелязал там аномалия. Гънка от празнота, която не се сливаше с въздуха около нея. Но бе толкова размътена, толкова приглушена, че виделият я мимоходом по-вероятно щеше да я подмине пренебрежително, като мушица в окото.
	Загърната в магическото си наметало, Пелли Мадаяр следеше действията на Лисиците и беше притеснена. Нямаше никакво съмнение, че бойният отряд на орките ренегати сериозно нарушава предписанията на Порталния корпус. Играеха си с огъня.
	И тя знаеше, че трябва да бъдат спрени.


	23.

	В тържествената зала на крепостта в Тарес имаше събрание.
	Залата беше препълнена с хора. Присъстваше висшият военен елит, но имаше и представители на по-низшите чинове. Тук бяха и загърнатите в халати членове на Ордена на Хеликса. Един до друг стояха бюрократи, администратори и законодатели. Стояха вече от толкова дълго, че шумоленето на крака и едва потисканите въздишки се усилваха.
	Най-отпред пъчеше гърди генерал Хачър. Адютантът му Фринт и светилото на Хеликса, брат Грентор, бяха съответно от лявата и от дясната му страна.
	— Колко още? — прошепна Грентор. — Непоносимо е да се държат с нас като с молители.
	— Може би държиш да го изтъкнеш лично на посланичката, когато пристигне? — предложи Хачър. — В края на краищата тя е титулярен глава на вашия орден.
	Грентор му хвърли отровен поглед и отново потъна в мрачно мълчание.
	Звукът на приближаващи се стъпки предизвика неволно сковаване на гърбове.
	Крилата на парадната врата се разтвориха с трясък. Влязоха двама елитни гвардейци и застанаха от двете страни.
	Дженеста се появи. Полите на наметалото й, съшито от смолисточерната лъскава кожа на звяр, за чийто вид можеше само да се гадае, забърсваха дъсчения под. Тракането на опасно високите й, остри като стилет токове на ботушите й отекна из залата.
	Тя се понесе плавно към подиума и се качи по стъпалата. След това с небрежно движение махна наметалото и го остави да се смъкне от раменете й. Хачър не беше единственият, който си помисли за змия, събличаща кожата си.
	Дженеста заговори без предисловия:
	— Тук съм едва отскоро, но достатъчно дълго, за да видя как се управлява тази провинция. По-важното е, че видях _кой_ я управлява. Дали пекзанските въоръжени сили? Имперските комисионери или администратори? Братството на Хеликса? — Огледа ги хладно. — Не. Истинските владетели на Акуриал са същите тези същества, които вие уж трябваше да сте покорили. Бунтовници. Терористи. Оркска _измет_. Може ли да бъде друго, след като тъй наречената „съпротива“ нанася удари, когато си поиска? След като по улиците вилнеят подивели животни, патрули се нападат от засада и се палят сгради? И когато ни се докладва, че _хора_ сътрудничат на метежниците. — Замълча за секунда, та да осъзнаят думите й. — В тази колония ужасно липсва дисциплина. Трябва да се дадат примери за назидание, и не само сред местното население.
	Кимна на стражите при входа и те разтвориха крилата на вратата. Двама от немъртвите телохранители на Дженеста бавно пристъпиха вътре. Водеха изпаднал в ужас войник с оковани ръце и крака.
	Появата на телохранителите и зловонната миризма, която лъхаше от тях, накараха тълпата да се раздвои, за да ги пропусне. Всички гледаха безмълвно как зомбитата затикаха пред себе си пленника до предната част на залата и нагоре на подиума, където той застана разтреперан пред магьосницата.
	— Безчинството, извършено вчера, бе по вина на мнозина от тази администрация — заяви Дженеста, — но нека този мъж представя всички, които се провалиха в службата си. — Насочи убийствения си поглед към обвиняемия. — Ти си сержант, командвал пропускателен пункт, ограничаващ достъпа до квартала с Данъчното бюро, така ли е?
	— Да, мадам.
	— И си допуснал банда оркски терористи да мине през твоя пост и да извърши нападение?
	— Придружаваше ги човек офицер, милейди. Аз…
	— Отговори на въпроса! Ти ли ги пусна?
	— Да, мадам.
	— Значи признаваш нарушението си и приемаш присъдата. Небрежност от такъв мащаб изисква наказание, съответно на прегрешението. Приготви се да понесеш наказанието.
	Стотникът се напрегна; може би очакваше да бъде извлечен навън и хвърлен в тъмница или дори да бъде пребит от немъртвите си пазачи. Не последва нито едното, нито другото.
	Вместо това Дженеста затвори очи. Проницателният наблюдател може би щеше да забележи, че устните й леко се раздвижиха и дланите й направиха няколко малки, едва доловими жеста.
	Осъденият продължаваше да я гледа притеснен и объркан; хората сред тълпата започнаха да се споглеждат озадачено.
	— Така — промълви Дженеста. Възхитителните й очи се отвориха рязко. Гласът й прозвуча почти добродушно.
	В първия миг не последва нищо. След това стотникът изстена, вдигна ръце и стисна челото си. Единият телохранител дръпна веригата, стегнала китките му, и ги свали. Пленникът изпъшка и очите му се облещиха. Залитна, все едно щеше да падне. Пъшканията преминаха в глух стон.
	Лицето му около слепоочията и нагоре към косата бързо придоби морав цвят, все едно отичаше. Черепът му видимо се изду и в настъпилата мъртва тишина ясно се чу пукане, щом костта започна да се цепи. Стотникът се загърчи в предсмъртна агония и изпищя. Само веднъж.
	Като презряла диня, хвърлена от стената на замък, главата му се пръсна. Взривът изхвърли зацапани с кръв късове плът, космати парчета череп и жълтеникава каша мозък. Обезглавеният труп залитна една стъпка напред и рухна на пода. Лежеше и се гърчеше, а кръвта бликаше и се разливаше на лепкава локва.
	Пепелявите лица и изящните дрехи на мнозина от първия ред бяха оплискани и съсипани. Във въздуха надвисна непоносима воня.
	Един от зомбитата телохранители усети кръвта и мозъка, размазали се по лицето му, и ги заоблизва шумно и с наслада.
	— Забележете едно и го запомнете! — каза спокойно Дженеста. — След като този мъж призна вината си, избрах да го накажа милостиво. Всички други, които извършат нарушение, ще бъдат наказвани много по-безмилостно. — Докосна леко челото си с длан. — Усилието ме изтощи. Вървете си. Всички. Освен теб, Хачър. Ти остани.
	Зрителите започнаха да се изнизват през изхода, някои бършеха лицата си с носни кърпи. Други забързаха към най-близкия клозет.
	Дженеста се приближи до Хачър. Двамата немъртви се тътреха след нея.
	— Вярвам, че смисълът на току-що видяното не ви е убягнал, генерале — рече тя.
	Той хвърли поглед към трупа на сержанта. От ръба на подиума капеше кръв.
	— Разбира се, че не.
	— Добре. В такъв случай очаквам да видя промяна, _дълбока_ промяна, в управлението на тази колония. В противен случай ще се наложи администрацията ви да се запознае с не толкова състрадателната ми страна. Ясно ли е?
	— Да, посланик. Абсолютно ясно.
	— Познавам орките. И зная, че единственото, което уважават, е силата. Вдигнат ли размирна ръка, отсечете я. Убият ли един-единствен войник, пратете десет орки в костницата. Дръзнат ли да се надигнат, стрийте костите им на прах. Не им оставяйте никакъв повод да се съмняват кой е господарят тук. Не го ли направите, застрашавате плановете ни за тази покорена страна.
	— А те са?
	— Експлоатиране богатствата на земята. И в частност — най-ценния й ресурс.
	— Боя се, че може би ще бъдете разочарована в това отношение. Малкото залежи на злато и сребро, които открихме, едва ли…
	— Това, което имам предвид, струва много повече от злато.
	— Не разбирам.
	— Най-голямата ценност, която Акуриал може да ни предложи, се намира не под земята, а върви по нея.
	— Имате предвид… самите туземци?
	— Точно така. Орките имат потенциала на най-могъщата бойна сила, която е виждал някога този свят.
	— Но тези същества са кротки. Или поне повечето. Онези, които са вдигнали оръжие срещу нас, са изключение.
	— Както казах, познавам истинската им природа. Зная на какво са способни. _Всички_ те.
	— Дори да притежават вродена агресивност и дори да е възможно тя да бъде извлечена на повърхността, защо ще искат да се бият за нас?
	Дженеста посочи зомбитата.
	— Няма да имат избор. Подчинено на моята воля, тяхното покорство ще бъде абсолютно. Представи си го. Робска армия, несравнимо свирепа и напълно покорна.
	— И това има подкрепата на Пекзан?
	— Доколкото вас ви засяга, Хачър, _аз_ съм Пекзан. Тъй че защо не оставите мисленето за мен, а вие да се съсредоточите върху вдъхването на малко страх сред населението?


	По същото време в едно от многото убежища на съпротивата се провеждаше друго събрание.
	Позволила си рядкото изключение да напусне скривалището си, придружена от тежка охрана и пропътувала по много сложен маршрут, на него присъстваше Водителката Силандия. Седеше в центъра на малката група с бокал бренди в ръка.
	— Вчера извършихте голям подвиг — каза тя и вдигна наздравица за дъщеря си и Койла. — Лисиците се представиха добре на първия си излаз.
	— Време е женските да получат своя шанс — отвърна Койла.
	— Както казах, набегът беше триумф. Събраните десятъци, които върнахте, напълниха хазната ни и съм особено доволна от това, че върнахте плячкосаните ни съкровища.
	— Пазенето на дрънкулки няма да спечели тази битка — заяви Хаскеер.
	— Не подценявайте това, че действат като символ — отвърна му Силандия. — Показват на гражданството, че тяхното наследство означава нещо.
	— И че има орки, които се опълчват на потисниците — добави Брелан.
	Силандия кимна.
	— Трябва да нанесем повече удари като вчерашния. Кой знае? Може би като видят, че окупацията тук се проваля, враговете на Пекзан на изток и юг ще се одързостят.
	— Източните и южните земи са прекалено далече, майко — напомни й Брелан, — и освен това също са човешки владения. А и повечето са населени от варварски племена. Малка е надеждата врагът на нашия враг да направи нещо, което би подпомогнало каузата ни.
	— Според мен той е прав — съгласи се Страк. — Не можете да разчитате на помощ отвън.
	— Не трябваше ли да е „разчитаме“? — каза Силандия. — Или вие, северните орки, се виждате встрани от тази борба?
	— Виждаме я като борба за всички орки — отвърна уверено Страк. — Точно затова сме тук.
	— Не може ли да се върнем на текущия проблем? — попита Чилдер. — Грилан-Зеат ще се появи след не повече от седмица и…
	— _Ако_ се появи — подхвърли Хаскеер.
	— Трябва да вярваме, че ще дойде — каза Чилдер. — Рехава надежда, но е единственото, с което разполагаме. Въпросът е какво още можем да направим, за да ускорим въстанието?
	— Да премахнем Дженеста — отвърна Койла. — Това би било страхотен удар.
	— Но също така би довел до тежки репресии.
	— Не искаме ли точно това? Ритник, който да събуди населението и да го разбунтува?
	— Вече обсъдихме идеята за атентат — обясни Брелан — и се съгласихме, че трябва да се извърши.
	Койла се усмихна.
	— Добре.
	— Но не веднага.
	— Защо да чакаме? — изръмжа Хаскеер. — Аз казвам да я убием веднага.
	— На шпионите ни в крепостта им трябва време, за да се подготвят и да направят карта на мястото. Междувременно продължаваме да жилим хората. Намислили сме една определена мисия, която би трябвало да ги потресе.
	— И каква е тя? — попита Страк.
	— Не се притеснявай, ще ви обясним. Но точно сега трябва да изведем майка оттук. Твърде богата плячка е за властите; трябва да я държим извън обсега им.
	— Ново скривалище ли? — попита Койла.
	— Да. Но не казвам къде. Това, което не знаеш, не могат да го изтръгнат от устата ти.
	Брелан и Чилдер изведоха Силандия. С тях тръгнаха и двама от присъстващите членове на съпротивата.
	Веднага щом те излязоха, дойдоха Спуррал и Даллог. Скоро след тях пристигна и Пепърдайн, още потен от упражненията по фехтовка. Водеше Стендивън.
	— Имаме новина — заяви Страк. — Съгласиха се да ударим по Дженеста.
	Пепърдайн си гребна черпак вода, изгълта го и чак тогава попита:
	— Сериозно?
	— Не изглеждаш особено очарован от това.
	— По-скоро съм предпазлив. И ще е опасна мисия, нали?
	— Това като че ли не те притесняваше досега.
	— Все още държим да си отмъстим на Дженеста — намеси се припряно Стендивън. — Но тя е опасна.
	— На нас ли го казваш? — учуди се Койла.
	Страк изгледа намръщено двамата човеци.
	— Има нещо, което се канех да ви питам. Когато се натъкнахме на вас, казахте, че търсите Дженеста, защото ви откраднала пратка със… скъпоценни камъни, така ли беше?
	— Точно така — потвърди Стендивън.
	— Но ние знаем, че тя не е била в Марас-Дантия от години. Защо сте чакали толкова време, преди да тръгнете да я търсите?
	— Светът е голям — отвърна Пепърдайн. — Е, поне този, от който дойдохме, беше голям. — Тръсна глава, сякаш искаше да я проясни. — Разбирате ме, надявам се. Трябва време да организираш експедиция, и пари също. Господарят ми трябваше да наеме малка частна войска, после кръстосвахме континентите и…
	— Струва ми се, че прекалено много говориш като за помощник, слуга или каквото си там. Защо не оставиш господаря си да каже сам за себе си?
	— Той си е сладкодумен — обясни неловко Стендивън. — Често съм казвал, че може да се пазари по-добре от мене. Думите му идват по-естествено.
	Хаскеер изгледа Пепърдайн подозрително.
	— Не си бил някой проклет ковач на думи, нали? Мразя ги тия кучи синове. Съчиняват разни тъпи истории за нас, позорят ни като простаци и разбойници. Според тях сме мръсни като неваросани нужници и мразим светлината. Казват, че ядем малки бебенца, а всички знаят, че посягаме на човешка плът само когато нямаме нищо друго.
	— Не, не съм разказвач на истории.
	— Не приказвай тия неща извън дружината, Хаскеер — предупреди Страк. — Орките по тези места няма да го разберат. Нека не им даваме още поводи да ни приемат като различни. — Обърна се отново към хората. — Не знам за вас двамата. Но само не правете грешката да ни мислите за глупави.
	— И насън не бих си го помислил — отвърна хладно Пепърдайн.
	— Прекалено суров си, Страк — обади се Койла. — Дължа живота си на Пепърдайн. Той се доказа. — На никого не убягна, че изключва Стендивън от преценката си.
	— Може би — отвърна Страк. — Ще видим.
	— Сега имате ли нещо против да хапнем? — попита Пепърдайн и без да дочака отговор, тръгна към вратата. Стендивън се повлече подире му.
	След като двамата излязоха, Койла подхвана Страк със:
	— Защо изведнъж стана толкова враждебен към тях?
	— Замислих се за разказа им и нещо не ми се връзва. Пепърдайн може да е искрен, но другият…
	— Да, за това спор няма. Но нямаше да съм тук, ако не беше Джоуд.
	— Джоуд?! Вече на малки имена ли сме?
	— Обикновено се сприятеляваш с някой, който ти е спасил живота.
	— Не съм си и помислял, че ще доживея деня, когато ще наречеш човек приятел.
	— Просто го давай по-кротко с него, става ли? Той ни е полезен.
	Страк се обърна към Джъп.
	— Нищо не казваш, стотник.
	— За хората ли? Нямам мнение, освен че на расата им не може много да се вярва.
	— Нещо друго те тормози — каза Страк и го прегърна през кръста. — Начумерен си от няколко дни. Хайде, изплюй камъчето.
	— Ами… Едва ли ще участвам и в атентата, нали? А и в каквото и да е друго, впрочем. Не че _аз_ мога да изляза навън, предрешен като женска.
	— Защо не? — заяде го Хаскеер. — Ще ти отива.
	— Млъкни, Хаскеер — отвърна Джъп. — Не съм в настроение.
	— Знам, че ти е тежко — каза Страк. — Но ще дойде и твоят ред.
	— И кога ще е това?
	— Има нещо, което можеш да направиш още тази нощ.
	— Какво имаш предвид?
	— Помислих си, че може да спретнем един бой. Съгласен ли си?


	24.

	В този нощен час по улиците на Тарес би трябвало да има само патрули, налагащи комендантския час. Но имаше и други.
	Група сенки се движеха крадешком през столицата.
	Бяха десет на брой, само Върколаци. Водеше Страк, Койла, Джъп и Хаскеер бяха плътно зад него. Тила държаха Орбон, Зода, Проок, Рефдоу, Финдже и Носкаа.
	По калдъръмени улици и криволичещи улички бандата се прокрадваше към квартал, който денем щеше да гъмжи от граждани. Само веднъж се озоваха близо до стражеви патрул — двайсетина мъже с униформи и халати; осветяваха пътя си с фенери, чието виолетово сияние бе толкова наситено, че можеше да е само магическо. Върколаците бързо се прикриха и ги изчакаха да отминат.
	Накрая стигнаха до широк булевард, съвсем пуст, безжизнен и замрял. Само лек ветрец раздвижваше уханния летен въздух.
	Прикрити зад ъгъла на една от по-големите сгради, надникнаха към набелязаната си цел. Беше проста тухлена постройка, разположена от другата страна на широкото платно, не по-различна от много други като нея, разпръснати из целия град. Служеше едновременно за караулно и казарма, с една здрава врата и тесни прозорци. От едната страна имаше стобор, на който бяха вързани пет коня. Отпред стояха на пост двама войници.
	— Какво мислиш? — прошепна Страк.
	— Взимали сме и по-укрепени места на пияна глава — прецени Джъп. — Колко са вътре?
	Страк поклати глава.
	— Представа нямам. — Обърна се към Койла. — Устройва ли те?
	— Няма проблеми.
	Страк огледа останалите да се увери, че са готови.
	— Тогава _действай_.
	Койла излезе от укритието си и затича към поста. Щом я забелязаха, часовите се оживиха и извадиха оръжията си.
	Койла завика:
	— Помощ! Помогнете ми! Помощ!
	Стражите се вързаха. Спогледаха се объркано и макар да бяха заели отбранителна стойка, не направиха нищо друго.
	Койла продължи да тича, без да спре да вика и да маха с ръце: надяваше се да създаде впечатление за уплашена и безпомощна женска. Стражите само зяпаха.
	Страк изрева заповед. Двама бойци притичаха напред с опънати лъкове, а Койла бързо залегна.
	Стрелите се забиха в гърдите на двамата стражи и ги повалиха.
	Койла вече се изправяше. Вратата на караулното се отвори широко и навън се изсипаха разбудени от суматохата мъже. Повечето бяха без куртки и с размъкнати дрехи — бяха отпочивали от дежурство. Но държаха мечове. Койла измъкна своя и с рев се втурна към тях.
	Бойният й вик беше подет от Върколаците. Те се изсипаха от укритието си и атакуваха.
	Койла стигна до първия от бойците. Грешката му беше, че се опита да я събори с рамо. Тя обаче разчиташе на меча си и когато той се хвърли срещу нея, замахна широко и го посече отстрани. Войникът се преви на две и Койла заби острието в гърба му.
	Видял съдбата на първия, вторият атакува по-предпазливо. Мечовете им се кръстосаха. Последва бясна размяна на удари.
	Останалите орки връхлетяха с рев. Двете страни се сблъскаха и се развихри кърваво меле, което бързо се накъса на низ единични двубои.
	Хаскеер размахваше двуръчна брадва. Първият човек, с когото влезе в схватка, бързо я опита. Изкрещя и отстъпи назад с тежка рана, оставила дясната му ръка увиснала само на една жила. Със силен и бърз замах Хаскеер отсече главата на следващия връхлитащ войник с един удар.
	Тя се изтъркаля няколко стъпки и спря на пътя на Джъп. Той я изрита встрани и се озова срещу двама стискащи копия стражи, изумени от вида на джуджето и още повече стъписани от това, че някакво общо взето човекоподобно същество се бие редом с орките. Възползвал се от колебанието им, Джъп нападна.
	Имаше предимство като боец. Войниците мушкаха настървено към него с копията си, но неточно. Джъп пък беше майстор в боравенето с бойния кривак. Вряза се в защитата на първия копиеносец и с мощен удар му пръсна черепа.
	Вторият заотстъпва, размахваше копието да задържи Джъп на разстояние. Дребосъкът изигра лъжлив напад, бързо смени тактиката, избегна оръжието и замахна към главата на противника си. Човекът се дръпна и избегна удара, но Джъп налетя моментално пак, замахна ниско с кривака, натресе го в краката на мъжа и го свали на земята. Рефдоу, който се биеше до него, се завъртя и заби меча си в открития корем на войника. Джудже и орк си вдигнаха палци и налетяха отново в мелето.
	Някой започна да бие камбаната за тревога до вратата на казармата. Пронизителният й звън разсече нощта като брадва. Зода вдигна лъка си и стреля по биещия камбаната. Не улучи — острият връх откърти парче камък от стената. Зода посегна за нова стрела.
	Хаскеер изви брадвата над рамото си в толкова широка дъга, че тя едва не докосна гръбнака му, люшна я нагоре и напред и изпъшка от усилието, щом я хвърли. Оръжието се завъртя във въздуха и полетя над биещите се. Порази в гърдите мъжа при камбаната с такава сила, че го прикова за вратата на караулното.
	Тя се отвори навън с все още закрепеното за нея тяло и излязоха още двама войници.
	Страк се беше вкопчил в жестока схватка с един едър мускулест сержант. Оръжието на човека, избрано припряно в бързината, бе железен боен чук с дълга дръжка и той го въртеше толкова ловко, колкото Страк боравеше с меча. На няколко пъти тежкият чук профуча опасно близо до главата на Страк, а дългата дръжка не позволяваше на орка да нападне.
	Отегчен от тази игра на котка и мишка, Страк се отказа да атакува противника си и се съсредоточи върху оръжието. След като избегна поредния замах, се извъртя и посече дръжката на чука. Стоманата се вряза в дървото, но не можа да го пресече. Последва кратко боричкане и оръжията се отделиха.
	Сержантът отстъпи крачка назад, ухили се злобно и надигна оръжието си за нов удар. Направи го с такава сила, че чукът се откъсна, отхвърча назад над рамото му, стовари се върху главата на един от другарите му и му пръсна мозъка. Пропуснал тази малка подробност, сержантът замахна надолу към Страк и едва тогава осъзна, че стиска само дръжката, и я зяпна стъписан. Страк го прониза.
	Огледа се. Битката беше свършила. Повечето пазачи лежаха мъртви, а орките довършваха ранените. Страк изрева заповед и малкият отряд се втурна към караулното.
	Койла стигна първа. Дръпна рязко вратата с прикования на нея труп и се втурна вътре.
	Озова се в дълго спално помещение с нарове покрай едната стена и шкафове и сандъци покрай другата. В другия край беше зейнала врата, вероятно за клозета. Койла се огледа и реши, че помещението е празно.
	Сгреши.
	Пред нея изскочи човек с меч. Беше се крил между наровете, залегнал на пода в хитър и страхлив опит за засада.
	Койла отби удара, изрита човека в корема и още докато той падаше, го прободе на същото място. Довърши го с едно забиване в сърцето.
	Беше млад, доколкото можеше да съди за хората. Учуди се защо не се бе опитал да се предаде, макар да не беше сигурна дали щеше да го пощади, ако го бе направил.
	Вратата се отвори. Джъп, Хаскеер и Страк влязоха, още неколцина ги следваха.
	— Чисто ли е? — попита Страк.
	— Вече — отвърна Койла.
	За всеки случай претърсиха помещението.
	— Вижте — рече Джъп, коленичил до един отворен сандък.
	Другите се струпаха около него. Сандъкът беше пълен с грижливо подредени армейски саби, смазани и увити в муселин.
	— Нови са — рече Страк. — И добра изработка, както изглежда. Ще вземем, колкото можем да носим.
	Вдигнаха четири сандъка и ги извлякоха навън. Вратата със закования труп се затръшна зад тях.
	— Палим ли? — попита Койла.
	Страк погледна небето. Изсветляваше.
	— Не. Слънцето скоро ще се вдигне. Трябва да се махаме. — Обърна се към Джъп. — По-добре ли се чувстваш вече?
	Джуджето се усмихна.
	— Малко кръвопролитие винаги издухва паяжината. Помага за добър…
	При коневръза настъпи суматоха. Животните зацвилиха и заудряха с копита. Някакъв човек скочи на един кон и препусна. Койла метна един от ножовете си след него, не го достигна и ножът издрънча на паважа. Двама бойци се втурнаха да догонят беглеца.
	— Оставете го! — извика Страк и им махна да се върнат.
	— Стори ми се, че е ранен — рече Джъп.
	— Правел се е на умрял и е чакал шанса си — изръмжа Хаскеер.
	— Вече е все едно — каза Страк. — Направихме това, за което дойдохме. Да се махаме оттук.


	Ездачът не носеше куртка. Бялата му войнишка блуза беше оцапана с кръв. Наведен над седлото и явно измъчван от болка, той препускаше с все сила.
	Улиците все още бяха пусти. Но вече се разсъмваше и комендантският час скоро щеше да се вдигне.
	Без да го разбере, раненият войник профуча покрай нещо нелепо. Встрани от пътя имаше малък участък пространство в пълно противоречие с реалността. Джоб от недействителност, непроницаем за светлина.
	Пелли Мадаяр се беше скрила в прегръдката на аномалията. В шепата си държеше нещо като кристал. Беше с големината на яйце, а шарките по него наподобяваха абстрактно изображение на отворено око, напръскано с цветове като масло върху вода. Тя го протегна на ръка разстояние и бавно огледа през него сцената на няколко карета разстояние, където Върколаците се оттегляха в изсветляващата нощ, понесли сандъците си с плячка.
	— Виждаш ли? — промълви сякаш на себе си.
	— Виждам — тихо отекна отговорът. Гласът прозвуча от кристала, който не беше съвсем кристал, странно изкривен от преминаването си през неизброими светове. Изкривен, и все пак осезаемо гласът на Карелл Реверс. — И това отново потвърждава, че орките се намесват опасно в делата на това измерение — продължи той. — Но ние знаехме това, Пелли. Трябва да действаш.
	— Знам какво трябва да се направи. Опасението ми е, че в опита си да предотвратим всяка щета, която може да нанесе бойният отряд, ще утежним положението още повече. Нещата тук са сложни. Трябва много внимателно да изберем момента за намеса.
	— Изправена си пред основния парадокс, с който трябва да се справя Корпусът: за да предотвратим намеса, трябва да се намесим.
	— Тогава _как_ да се справя с него?
	— Разчитай на собствената си преценка. Ако не вярвах, че си способна да се справиш с настоящата нередност, нямаше да бъдеш назначена да поведеш тази мисия. Но съм длъжен да те предупредя, Пелли. Колкото повече се въздържаш от намеса, толкова повече събития ще набъбват; и когато нанесеш удара си, той трябва да е решителен.
	— Разбирам.
	— Помни едно. Върколаците трябва да бъдат спрени с цената на всичко.
	— Не мога да се отърва от чувството, че съдбата скоро ще ги накаже прекалено сурово. Все повече започват да приличат на жалки пионки в тази драма.
	— Напълно възможно е. Но те са воинска раса и да вървят редом със смъртта за тях е ежедневие. Повтарям: трябва да оставиш настрана всякакви чувства на загриженост, които може да имаш към тези същества. Недей да ми се размекваш, Пелли. Защото са се задвижили много по-големи сили, зли сили, и са тръгнали на сблъсък.


	Когато слънцето се издигна, около крепостта на Тарес вече кипеше оживена дейност.
	Орки черноработници се трудеха в празния ров, разчистваха трупалите се с години отломки и го подготвяха да бъде отново напълнен с вода. Екипи укрепваха другите отбранителни съоръжения. На прозорците по долните етажи поставяха нови дебели метални решетки. Подсилваха портата с метален обков.
	Капъл Хачър стоеше на подстъпа за крепостта и наблюдаваше хода на работата. Адютантът му стоеше до него и отмяташе точки в един свитък.
	— Въпиещ срам е — подхвана Хачър, — че предишният режим е допуснал това укрепление да изпадне в толкова жалко състояние.
	— Те не са воинска раса, сър. Допускам, че не са разбирали необходимостта от защита.
	— Но все пак са намерили за нужно да изградят крепостта, колкото и отдавна да е било. — Губернаторът се замисли. — А това ми навява мисълта, че…
	— Сър?
	— Нищо. Как смяташ, дали работата ще се свърши по график?
	— Би трябвало, ако ги принудим да работят денонощно.
	— Вкарай още работна сила, ако се наложи. Искам да се свърши колкото може по-скоро.
	— Наистина ли смятате, че крепостта може да бъде подложена на атака, сър?
	— Както вървят нещата, всичко е възможно. А и не искам да се окажем изложени на недоволството на…
	— Но дали това ще е достатъчно, за да удовлетвори лейди Дженеста?
	— Само по себе си — едва ли. Не бих го очаквал. Просто е една от мерките. Ударът, който замислям, би трябвало да я умилостиви до известна степен. Поне временно.
	— Да, сър. Да се надяваме.
	— В това отношение… — Хачър се огледа сякаш да се увери, че няма кой да го подслуша, и продължи по-тихо: — В това отношение може да се каже, че имаме сериозен пробив.
	— Генерале?
	— Само една дума да си изтървал, и ще ти отрежа езика. Ясно ли е?
	Фринт го изгледа обидено.
	— Заклел съм се да пазя тайна, сър.
	— Имаме си информатор. И не някой от твоите доносници на ниско ниво при това. Този е от самата съпротива. Близо до ръководството им всъщност.
	— Наистина ли, сър? Може ли да попитам кой?
	Дори Хачър да беше готов да отговори на този въпрос, нямаше да е точно сега.
	Откъм военния отряд, надзираващ работниците, се надигнаха викове.
	Пристигаше ездач. Ризата му бе цялата в кръв и той крещеше нещо.
	Стражите се втурнаха да го посрещнат и той рухна в ръцете им.


	25.

	— Ще спреш ли най-после?! — изрева Хаскеер.
	Уийм се присви плахо и престана да дрънка на лютнята.
	— Аз само…
	— Само ме побъркваш. Разкарай я тая проклетия и идвай с мен.
	— Къде?
	— Страк те вика. Мамка му, ако знам защо. Хайде, размърдай си задника.
	Хаскеер го поведе към задната част на убежището. Бяха се събрали почти всички Върколаци, имаше много от членовете на съпротивата и няколко Лисици.
	— Ето ти го — тросна се Хаскеер на Страк. — Макар че за какво ще ти трябва точно той, умът ми…
	— Добре, стотник. Настанявай се някъде.
	Хаскеер изсумтя, облегна се на стената и скръсти ръце.
	Уийм вдигна очи към Страк и преглътна.
	— Какво съм направил пак, капитане?
	— Подготвяме мисия. Ще ни трябват всички, с които разполагаме. Това включва и теб.
	— Мен?! Но…
	— Дружината ни не мъкне безполезно бреме. Време е да се докажеш.
	— Аз… Не искам да ви проваля.
	— Тогава гледай да не ни провалиш. Хайде, млъквай и седни някъде.
	Уийм зърна Даллог, провря се плахо през множеството и седна на пода до него.
	Носеше се глухо мърморене. Онова, което щеше да става, още не беше започнало.
	Брелан се изправи и всички утихнаха.
	— Всички ли сме тук? Добре. Както знаете, Грилан-Зеат скоро ще се покаже. Само след още няколко дни ще бъде най-видима. Когато това се случи, майка ми ще се обърне към гражданството и въстанието започва. Така поне се надяваме. Преди това трябва да деморализираме врага. Да разтърсим човеците толкова силно, че да отвърнат на удара и да разгневят населението. Искаме котелът да е кипнал, когато се появи Водителката. Ето един от възможните начини да го направим. — На стената зад него бе окачена грубо начертана карта и той посочи очертан с червен кръг район на нея.
	— Какво е това? — попита Койла.
	— Военен лагер. Малко укрепление.
	— Къде?
	— Малко извън границите на града, на запад. Най-вероятно целите ни тук в Тарес са по-добре защитени, откакто започна кампанията ни, затова търсим по-отдалечен обект.
	— Каква е тази крива линия до него?
	— Река. С бързо течение. А тук… — той потупа реката с пръст — има водопад.
	— Може и да не е толкова добре защитено като местата в града — рече Джъп, — но все пак е укрепление. Няма ли да се окаже костелив орех?
	— Точно затова трябва да съберем колкото може по-голяма сила.
	— Тъй че Лисиците ще вземат участие — обясни Койла. — И вие също, Джъп и Спуррал, стига да желаете.
	Джуджетата кимнаха.
	— Но ако ни видят? — попита Джъп.
	— Както го замисляме да стане, ще е без значение. Освен това ще ви крием, докато излезем от града.
	В дъното на помещението Пепърдайн вдигна ръка.
	— Какво можем да… — Кимна към Стендивън, който се беше свил до него. — Какво можем да направим ние?
	— Да ни помогнете в боя — отвърна Страк. — Но номера с униформата не можем да го изиграем повече.
	— Да — съгласи се Брелан. — Вече едва ли ще мине. Макар че замисълът ни бездруго не го налага. Но има още нещо, което искам да знаете за набега. Ще е утре.
	— Тъй ли? — отбеляза Койла. — И защо това бързане?
	— По две причини. Първо, сигурността. Колкото повече отлагаме, толкова по-вероятно е да изтече информация.
	— Имате предатели в редиците си?
	— Не! — отвърна раздразнено Брелан. — Но няма орк, който да не се прекърши в някоя от стаите за изтезания на Пекзан.
	— А втората причина? — попита Страк.
	— Научихме, че ще има смяна на гарнизона в укреплението. Новият контингент е от подкрепленията, които посрещнахме със стадото, и те ще подменят днес ротата, която го напуска. Утре е първият им пълен ден в новия лагер. Познаваме разположението по-добре от тях. Моментът е добър да ударим.
	— Звучи разумно. Но все още не си казал как ще влезем там.
	Чилдер се усмихна.
	— Имаме начин.


	— Мислиш ли, че ще стане? — попита Койла.
	Страк сви рамене.
	— _Ти_ какво мислиш? Ти си нашата майсторка в стратегията.
	— Планът е хитър, но е сложен. Колкото повече части има в една схема, толкова повече възможности има да се провали.
	— Ти какво би променила?
	— Бих искала да имаме по-добър път за отстъпление, нали разбираш. Може би повече от един.
	— Някакви идеи по въпроса?
	— Да. Но ще ни струва няколко бойци извън битката и означава доста работа за нас през нощта.
	— Уточни подробностите колкото може по-скоро. Ще поговоря с Брелан за това.
	Седяха на една порутена каменна стена в малък вътрешен двор — едно от малкото места, където можеха да намерят някакво усамотение.
	— Сигурен ли си за Уийм? — попита Койла. — За участието му в набега имам предвид.
	— Не съм. Но се налага да направим впечатление с повече брой. Брелан смята, че в укреплението ще са към двеста човеци. Ще имаме късмет, ако успеем да съберем толкова бойци на наша страна. Освен това Уийм никога няма да влезе във форма, ако не го изкараме на бойното поле.
	— Без надзор?
	— Ще поставя някой до него, да го държи под око.
	— И ще вържеш един годен за бой.
	— Тогава ще го поставя на някоя поддържаща роля.
	— Заслужава ли си риска?
	— Виж, ако Уийм се остави да го убият… съжалявам, толкова по-зле.
	— Сериозно ли говориш? Въпреки онова, което ти каза баща му?
	— Мамка му, Койла, няма да треперя от заплахите нито на Куол, нито на никого. Мислех, че сме се измъкнали от всичко това още когато напуснахме Марас-Дантия. Ако Куол се разбеснее, можем да решим въпроса с оръжие. Никой няма да ме спре да се върна при Тирзарр и малките.
	— Знам. Но си прекалено суров с Уийм. Не е негова вината, че е на този хал.
	— Може би. — Страк въздъхна. — Май съм станал малко сприхав.
	— Някаква причина?
	— Не мислех, че нещата ще се заплетат толкова. Ще ми се да зарежа всичко това и да се докопам до Дженеста.
	— Не си единственият, Страк. Всички го искаме. Но междувременно можем да помогнем на няколко събратя орки. Не е лошо, нали?
	— Права си, не е.
	— Кажи ми нещо. Беше притеснен за Пепърдайн, но сега си го включил в това нападение. Защо?
	— Бих могъл да кажа, че предпочитам да ми е пред очите. Истината е, че не съм сигурен в него. Но се нуждаем от уменията му, тъй че…
	— Мисля, че можеш да му вярваш.
	— Казваш го непрекъснато. Смятам, че си малко пристрастна.
	— Защото ми спаси живота два пъти ли? Определено.
	— Не забравяй, че е човек, Койла. Кръвта ще проговори.
	— Може би не бива да съдим за другите така, както съдят за нас.
	— А може би _за някои_ трябва. Или би предпочела да се опиташ да се разбереш с армията на Пекзан?
	Тя се усмихна.
	— Да държиш под око новобранци и хора, на които не вярваш. Много ще си зает утре.


	Няколко часа по-късно, докато повечето членове на съпротивата бяха навън и се подготвяха за утрешния ден, а сенките се издължаваха, един човек се приближи крадешком до тайното убежище. Въпреки топлото време беше загърнат с наметало и носеше широкопола шапка, придърпана напред, за да скрие лицето му. Човекът се огледа наляво и надясно, бутна вратата и се шмугна вътре.
	До входа имаше стаичка с открехната врата. Щом натрапникът стъпи в коридора, Пепърдайн изскочи от нея и го блъсна в отсрещната стена. Последва кратко боричкане и шапката на влезлия се смъкна от главата му.
	— Ти!? — възкликна Пепърдайн.
	— Пусни ме! — настоя Стендивън.
	— Влизай вътре! — изръмжа Пепърдайн, издърпа господаря си в празната стая и го бутна в един от столовете, без да обръща внимание на протестите му. — Имаш късмет, че се случи аз да съм на пост. Къде си бил, по дяволите?
	— Вече съм длъжен да ти давам отчет къде ходя, така ли?
	— Да, след като изчезваш за часове, без да кажеш нищо. Какво става?
	Стендивън изтупа прахта от дрехите си с пресилен жест.
	— Трябваше да изляза.
	— Какво, на разходка ли?
	— Ти поне видя нещо от този град. Мен само ме местеха от едно смрадливо скривалище в друго.
	— Не бих казал, че излизанията ми бяха точно разходки за удоволствие.
	— Това си е твой избор. Имах нужда от въздух и да видя други лица. Исках да се махна от тези същества, които ти толкова харесваш.
	— И излезе да се поразходиш в град, който е пълен с тях.
	— Да! И как би могло да застраши това жалката ви дребна авантюра?
	— Глупак. А ако те бяха заловили властите?
	— Те се интересуват само от метежници орки. Хората имат привилегии тук, това поне го видях.
	— Те знаят, че с орките работи _човек_!
	— Значи ти можеш да си обикаляш свободно навън, а аз — не? Не си ми тъмничар.
	— Май наистина ще ти трябва тъмничар.
	— Ако изобщо се върнем някога у дома, ще те…
	— Още не си го проумял, нали? Нещата тук са различни. Отношенията между теб и мен. Различни са.
	— Но това няма да трае вечно.
	— Сигурен ли си?
	— И в случай, че нещата се върнат, както бяха по-рано, съдбата ти ще зависи от това как се държиш сега. Няма да е зле да го имаш предвид.
	— Правя всичко, което е по силите ми, да ни опазя живи. Това не е ли достатъчно?
	Тонът на Стендивън стана помирителен.
	— Оценявам го, Джоуд. Наистина.
	— Показваш го по много странен начин. Как да съм сигурен, че не си скроил нещо навън?
	— Няма ли да е глупаво от моя страна да правя нещо, което би могло да ни застраши? Благополучието ми е свързано с тази парцалива банда, също като твоето. — Разпери ръце и добави примирено: — Няма къде другаде да ходя.
	— Знаеш ли какъв е проблемът с теб, Стендивън? Никога не мога да съм напълно сигурен дали си негодник, или идиот.
	— В този случай — може би второто. Глупаво беше. Съжалявам.
	Пепърдайн премисли думите на господаря си и рече:
	— Ако още веднъж направиш нещо такова…
	— Няма. Давам ти дума. Сега забрави за глупостта ми и си спести гнева за утре.
	Пепърдайн въздъхна и се поотпусна.
	— Утре, да. Ще е интересен ден.
	— Убеден съм — съгласи се Стендивън.


	26.

	Укреплението беше старо. Беше построено в отдавна забравени времена като част от граничната отбрана на Акуриал. Миролюбивите орки от сегашната епоха бяха допуснали да изпадне в забвение, а с възстановяването му се бяха заели нашествениците човеци.
	Издигаше се на ръба на скална стръмнина на височина трийсет-четирийсет стъпки и доминираше над открита земя, простираща се чак до далечното море. Под укреплението имаше дървени постройки. Бяха много по-отскорошни, вдигнати от орките от сегашната ера, за да складират в тях зърното от околните стопанства и за зимуване на добитъка. С идването на хората тези постройки бяха запуснати и оставени да гният.
	Другата страна на укреплението, където бе разположен главният вход, беше с изглед към тревиста равнина, простираща се до град Тарес. Градът обаче не можеше да се види. Не беше толкова далеко, но полукръг ниски хълмове скриваше гледката и спрямо тях укреплението оставаше в падина. В резултат на това пътят, който стигаше до портите му, вървеше под лек наклон. На югозапад течеше реката, също скрита от поглед.
	Орките, около деветдесет на брой, бяха подходили тайно и в момента се криеха зад хълмовете. Бяха се погрижили да прикрият приближаването си, като бяха премахнали наблюдателните постове и бяха избили патрулите от засада. Бяха докарали и три каруци — съществена част от плана им.
	Силата се командваше от Брелан. Хаскеер, Даллог и Пепърдайн бяха част от нея, с тях — и Уийм. В състава на групата влизаха и около половината Върколаци, останалото се допълваше от членове на съпротивата.
	Брелан огледа укреплението за стотен път. Беше от камък. Имаше две кули и по бойниците обикаляха стражи. Но нямаше нито ров, нито портикул. Пътят продължаваше право до дървените порти, не много по-различни от вратите на плевник, макар и по-високи и по-здрави.
	Време беше. Брелан нареди да докарат каруците почти до билото на хълма, но така, че да останат скрити от погледите на крепостната стража. Разпрегнаха конете и тихо ги отведоха назад, след това свалиха оковете на каруците. Всяка от тях караше дебел дънер с обкован с желязо преден край. Издърпаха ги напред така, че върховете им да стърчат, и ги вързаха здраво.
	Каруците имаха монтиран до капрата лост, който се свързваше с вериги, прикрепени към предната ос.
	Пепърдайн огледа съоръжението.
	— Умно. Но колко контрол предлага този лост?
	— Не много — призна Брелан. — Само колкото да се завие малко наляво или надясно, макар че е нужна доста сила дори за това. Затова сме поставили по двама за всяка кола.
	— А спирачки?
	— Само спирачките на каруците. Но не сме сигурни дали ще задействат при тази тежест. Разчитаме да спрат сами, след като портите и равният терен ги забавят.
	— Малко несигурно, а?
	— По-добре не можахме да го направим.
	Пепърдайн се обърна и видя застаналия наблизо Уийм. Устните му се движеха безмълвно и се беше напрегнал.
	— Всичко наред ли е, Уийм?
	Младокът кимна и заговори високо:
	— Сто и четири, сто и пет, сто и шест…
	— Справяш се чудесно — увери го Пепърдайн. — Продължавай.
	— Сто и седем, сто и осем, сто и девет…
	— Добре — каза Страк. — Постарай се да поддържаш същия ритъм.
	Спуррал му вдигна палец и продължи да отброява тихо. Бяха четиридесетина и се придвижваха крадешком покрай основата на скалната стръмнина под укреплението.
	Водеше ги Страк. Спуррал, Джъп, Койла и Чилдер действаха като помощник-командири. Останалите от групата бяха другата половина Върколаци, всички Лисици и част от съпротивата.
	Вървяха колкото може по-плътно покрай скалите, прикрити под тясната козирка, за да не ги видят отгоре. Пътят им ги отведе до първата порутена постройка.
	— Трябва ни третата — напомни им шепнешком Чилдер.
	Страк кимна.
	Не искаше да рискува да се открият и да подходят на бегом до постройката, която им трябваше, така че даде знак на двама Върколаци и те се захванаха внимателно да откъртват загнилите дъски на първата постройка. Щом се отвори достатъчно голяма пролука, Страк започна да вкарва групата през нея.
	Вътре миришеше на мухъл и подът беше осеян с отломки. През цепнатините между дъските се процеждаше светлина едва колкото да могат да виждат. Повториха процедурата с къртенето с дъските на отсрещната стена.
	Сградите бяха почти долепени една до друга, което означаваше, че няма опасност да излязат на открито и да ги видят. Дъските пък бяха толкова изгнили, че не представляваха проблем.
	Втората сграда беше съвсем като първата. Само дето нападали греди преграждаха пътя до отсрещната стена и трябваше да ги разчистят.
	— Как сме с времето, Спуррал? — попита Страк.
	— Четиристотин седемдесет и девет, четиристотин и осемдесет…
	— Добре. _Побързай_ — подкани той другите. — Времето ни изтича.
	Отместиха гредите и атакуваха следващата стена. Беше в същото състояние като другите и се справиха бързо.
	Третата сграда бе най-голяма, с размери като за плевник и с висок таван.
	— Насам — прошепна Чилдер и ги поведе навътре.
	Страк нареди да запалят лампи и видяха купове отломки и дървения, струпани до задната стена.
	— Тук — посочи Чилдер.
	Бързо разчистиха боклуците и пред тях се оголи скалата. Един голям полукръгъл участък беше с различен цвят.
	— Това е хоросан — обясни Чилдер. — Трябва да го пробием.
	Трима-четирима орки излязоха напред с чукове, увити с парцали, за да заглушат звука. Заудряха хоросана и той запада на големи парчета. Прах се завихри в задушния въздух и предизвика хор от кашляне и храчене. След минути пред тях зейна тъмно отверстие.
	Страк нареди да запалят още фенери и факли.
	— Вътре е истински лабиринт — предупреди Чилдер. — Аз ще ви водя.
	Тръгнаха по дълъг тунел, толкова нисък, че само на джуджетата не им се наложи да се изгърбват. Водеше стръмно нагоре и подът бе хлъзгав.
	Най-сетне излязоха на равно. Тук тунелът се раздвояваше. Чилдер ги поведе по десния проход. Беше по-висок от първия, но много по-тесен и това затрудняваше преминаването. Стигнаха до кръгла зала. В другия й край имаше стълбище, изсечено в скалата. Започнаха да се изкачват.
	Стъпалата, стотина на брой, ги изведоха до проход. По дължината му имаше входове към още над десет тунела. Без колебание Чилдер закрачи към един и влезе.
	Озоваха се във висока, но тясна галерия. От двете й страни имаше каменни издатини, стигащи до тавана. Бяха пълни с черепи. Имаше и кости. Бедрени кости, кости на ръце, ребра, всичко подредено грижливо и оформящо плътни жълто-бели стени. На всеки няколко крачки имаше цели скелети, изправени мирно, като стражи, пазещи дома на смъртта.
	Ако стрелец пуснеше стрела от мястото, където стояха, едва ли щеше да стигне до другия край на галерията. Черепите и всевъзможните кости, всички несъмнено на орки, бяха хиляди. Дори по-вероятно стотици хиляди.
	— Добре дошли в една от катакомбите на Акуриал — каза Чилдер с благоговеен трепет в гласа.
	— От колко време е тук това? — попита Койла.
	— Древно е — обясни Чилдер. — По-древно, отколкото можем да предполагаме. Някога, много отдавна, всички орки били поставяни в галерии като тази, когато дойдел краят им. Нашите предци спят тук от незапомнени времена.
	— Човеците не знаят ли за това? — попита Джъп.
	— Дори повечето орки не знаят. Поредната част от изгубеното ни наследство. Съпротивата го откри случайно, докато търсехме достъп към крепостта.
	— Трябва да продължим — каза Страк.
	Стъпките им заотекваха зловещо. Празните очни кухини на древните мъртви сякаш следяха стъпките им.
	В края на галерията имаше друг проход и още тунели. Чилдер влезе в първия, до който стигнаха, и започна да брои, докато крачеше. Беше толкова нисък, че без усилие докосваха тавана. Внезапно тя спря и погледна нагоре.
	— Тук е.
	Светлината на факлите им показа бял кръст, отбелязан на тавана.
	— Докъде сме, Спуррал? — попита Страк.
	— Седемстотин и единайсет, седемстотин и дванайсет, седемстотин и…
	— Да приключваме.
	Даде знак на няколко бойци с кирки и лопати.
	— Чакайте! — възкликна Джъп.
	Обърнаха се и видяха, че е вдигнал високо ръце и е опрял длани в стената.
	— Какво има? — попита намръщено Чилдер.
	— Не тук — каза Джъп. — Нещо не е наред.
	— За какво говориш?
	Страк отиде до него.
	— Какво усещаш, Джъп?
	— Какво усеща ли? — попита Чилдер учудено.
	— Това място не е добро — каза Джъп. — Има концентрация на… Не съм сигурен. Но не е добре да излизаме над тази точка. Горе има дейност. Злонамерена.
	— Ще ми обясни ли някой какво става? — настоя Чилдер.
	— Джъп има… — Страк замълча. — Чувствителен е към определени неща. Сигурен ли си, Джъп?
	— Далновидството тук действа добре. По-чисто е, отколкото го познавах в… — хвърли поглед към Чилдер — на север. Повярвай ми, не бива да сме тук. Може ли да се преместим малко? Да намерим друго място?
	— Да не си полудял? — кипна Чилдер.
	Страк я изгледа твърдо.
	— Щом Джъп казва, че е опасно да пробием оттук, по-добре да го послушаме. Той никога не греши в тези неща. Повярвай ми.
	— Щом смяташ, че трябва да променим плана в последната минута заради твърдението на един…
	— Осемстотин седемдесет и едно, осемстотин седемдесет и две… — зареди монотонно Спуррал и ги изгледа намръщено.
	— Повярвай ни, Чилдер — каза Страк. — Или се отдръпни. Само че решавай веднага. Няма време.
	— Богове, всички сте полудели — възкликна Чилдер. — Разработихме го толкова грижливо… — Вирна пръст към тавана. — Ако излезем оттук, ще сме зад една от пристройките, където шансът да ни видят е по-малък.
	— Не може да излезем оттук. Заведи ни на друго място.
	Тя се поколеба за частица от секундата, видя изписаната на лицето му решимост и въздъхна.
	— Сигурно и аз съм се побъркала. — Погледна навътре в тунела. — Да видим…
	— Побързай — подкани я Койла.
	— Чакай да помисля!
	Чилдер закрачи по тунела, загледана нагоре, сякаш се мъчеше да си спомни или да си представи какво има над тях. Другите заситниха зад нея. Тя спря, понечи да каже нещо, след това тръгна отново.
	Тунелът беше задънен и почти бяха стигнали до края, когато Чилдер спря пак.
	— Тук. Поне така мисля.
	— Джъп? — попита Страк.
	Джуджето опря длани в тавана и затвори очи. Времето затече бавно като ледник. Най-после Джъп отвори очи и кимна.
	— Действайте! — заповяда Страк.
	Няколко орки се втурнаха напред и нападнаха тавана с кирки.
	— Деветстотин тридесет и четири — зареди Спуррал, — деветстотин тридесет и пет…


	— … деветстотин тридесет и шест — отброи Уийм, — деветстотин тридесет и седем…
	— Добре. — Брелан се обърна към Хаскеер и Даллог. — Пригответе каруците. — После попита Пепърдайн: — Наясно ли сме с разчета на времето?
	Пепърдайн кимна.
	— А стрелците?
	— Чакат заповедта ти.
	— Добре. Заемете позиция.
	Пепърдайн тръгна.
	— Уийм? — каза Брелан.
	— Деветстотин четиридесет и девет, деветстотин и петдесет…
	Няколко десетки орки избутаха първата каруца на билото на хълма. Втората и третата чакаха реда си. От двете страни на пътя отряди стрелци от съпротивата гледаха към Брелан.
	Петнайсетина тежковъоръжени орки се качиха на първата каруца.
	Брелан отново погледна към Уийм.
	— Деветстотин седемдесет и две, деветстотин седемдесет и…
	По-надолу на склона Хаскеер събра петдесетината воини, чиято работа бе да осигурят двигателната сила и след това да се влеят в пешата атака. Методът му като че ли включваше най-вече бой по гърбовете им с плоското на меча и купища ругатни.
	— Уийм — повтори Брелан.
	— Деветстотин осемдесет и девет, деветстотин и деветдесет…
	— По-високо! Да те чуват всички!
	— Деветстотин деветдесет и едно, деветстотин деветдесет и две…
	Брелан извади меча си и го вдигна високо. Усещаше погледите на всички върху себе си.
	— … деветстотин деветдесет и четири, деветстотин деветдесет и пет…
	Всички бутащи приклекнаха за по-добра опора. Стрелците в ниското опънаха лъковете.
	— Деветстотин деветдесет и седем, деветстотин деветдесет и осем… — гласът на Уийм стана напрегнат, — деветстотин деветдесет и девет… _хиляда_!
	Мечът на Брелан решително посече надолу.
	Стрелците пуснаха тетивите. Стрелите полетяха към бойниците на крепостта. Западаха стражи.
	Бутащите изтласкаха първата каруца до билото и през него. Тя затрополи по наклона и я пуснаха. Брелан се хвана за ритлата и скочи вътре. Каруцата набра скорост и заподскача по разровения път. Брелан и един от членовете на съпротивата се вкопчиха в кормилния лост.
	Орките стрелци продължаваха да засипват бойниците с дъжд от стрели. Но гарнизонът започна да отвръща на огъня и покрай връхлитащата с тропот каруца зазвънтяха стрели.
	Уийм изтича до втората каруца и попита развълнувано Пепърдайн:
	— Мислиш ли, че ще успеят?
	— Ако първата не успее, имаме още две. Хайде, бягай си на мястото.
	Уийм се качи при Даллог на третата каруца.
	Каруцата на Брелан напредваше с бързината на препускащ кон и продължаваше да набира скорост. Вече беше на половината път до целта и се засилваше все повече. Брелан се съмняваше, че ще могат да я насочат точно, ако се отклони.
	Избутаха втората каруца на върха на хълма, екипажът се качи и Пепърдайн и Бохсе хванаха кормилния лост. Бутащите се струпаха отзад, готови да ги тласнат надолу.
	— Стой! — задържа ги Пепърдайн. — Изчакай!


	Когато екипът на Брелан започна спускането, крепостта приличаше на детска играчка. Сега изпълваше целия им свят. Можеха да различат грубата повърхност на каменния зид, лицата на защитниците по бойниците. Стрелите се засипаха като дъжд върху вдигнатите щитове на орките.
	Пътят се изравни и колата се разтърси жестоко, но инерцията не намаля. Без да променя посоката си, каруцата профуча с трясък в сянката на стената. Защитниците започнаха да хвърлят копия и камъни.
	Право пред тях се извисиха крилата на портата.
	— Дръж се! — изрева Брелан.


	Страк не видя нищо освен синьо небе.
	Надигна се предпазливо и подаде глава през отвора. Огледа се бързо и се спусна долу.
	— Трябва да действаме бързо. След мен.
	И се изкатери навън.
	Изходът беше близо до задната стена на укреплението, портите бяха оттатък плаца. На един хвърлей имаше няколко каменни сгради. Страк видя хора по бойниците, но доколкото можеше да прецени, никой не го беше забелязал.
	Другите заизлизаха от дупката и Страк ги насочи към укритието на една от пристройките.
	Когато излезе Чилдер, я дръпна настрани и попита:
	— Къде щяхме да сме, ако се придържахме към плана?
	Тя си пое дъх, огледа се и посочи една голяма сграда на стотина крачки от тях. Беше груба и с малко прозорци, най-вероятно войнишка спалня.
	— От другата страна на онова там.
	Страк я отпрати при другите, изчака да излезе и последният от групата, без да откъсва очи от спалното, и забърза след него.
	— Та какво избегнахме все пак? — попита Чилдер недоверчиво, когато всички се събраха.
	— Каквото и да е, зад спалното е — отвърна Страк.
	Прекъсна ги шум и двамата погледнаха към плаца. Към портите тичаха десетки войници.
	— Видели са Брелан — каза Страк.
	Койла извади меча си.
	— Да нападаме.
	— Не ми харесва онова да е зад гърба ни. — Страк кимна към спалното.
	— Какво да правим тогава?
	— Разделяме се — бързо реши той. — Ти взимаш Лисиците, ние с Джъп другите.
	Койла извади монета.
	— Избирай. — Метна я във въздуха.
	— Ези.
	Тя улови монетата и я плесна в дланта си.
	— Ези. Какво искаш?
	— Вие поемате портата.
	Койла даде знак на Чилдер, Спуррал и другите женски и те забързаха след нея.
	Страк, Джъп и останалите затичаха към казармената постройка.
	За Страк беше чудо, че никой на стената все още не ги беше забелязал. Но изглежда, всички се бяха съсредоточили върху онова, което ставаше извън укреплението.
	Той нареди на двама от стрелците да останат и пазят, даде знак на другите да изчакат, а двамата с Джъп се промъкнаха до ъгъла и надникнаха. На двайсет-трийсет крачки от тях, в широкото пространство между казармата и крепостната стена, имаше голяма група войници. Стояха мълчаливо в широк кръг, с извадени оръжия и забили погледи в земята.
	— Посрещачите ни — прошепна Страк.
	— Но как са разбрали? — попита Джъп.
	— Уместен въпрос.
	Отдръпнаха се тихо и се върнаха при другите.
	С жестове и шепот Страк обясни какво става. След това раздели силите си на две. Половината, водени от Джъп, отпрати към единия край на казармата. Другата половина взе със себе си към другия край. Един орк се задържа в средата, готов да подаде сигнал, щом се озоват на позиция.
	След секунди се изсипаха иззад ъглите на сградата и нападнаха от двете страни оставените в засада войници.
	Лисиците бяха пробягали половината път до портата, когато ги забелязаха.
	Срещу тях връхлетяха войници. От бойниците полетяха стрели.
	Койла, Спуррал и Чилдер бяха в авангарда. Тридесет женски с крясъци връхлетяха върху войниците, сечаха с острата стомана като рояк жадни за кръв харпии. Плацът закипя от десетки двубои на живот и смърт. Още войници се втурнаха да се влеят във вихъра.
	Последва оглушителен трясък. Крилата на портата се отметнаха навътре и премазаха защитниците от двете страни, щом връхлитащата каруца на Брелан нахлу в укреплението. Заора през бягащите в паника войници, трошеше кости и подскачаше върху нападалите тела.
	Изтрополи през плаца, човеците бягаха от пътя й. Помете ъгъла на някакъв склад, но продължи напред, макар и да забави скорост. Най-сетне се натресе в една сграда и спря.
	Орките наскачаха с бойни викове, за да се влеят в боя.
	И тогава започна истинската касапница.


	27.

	— Сега! — изрева Пепърдайн.
	Двамата с Бохсе се вкопчиха в кормилния лост. Зад тях атакуващата група орки се хванаха здраво кой за каквото намери. Бутачите изтикаха каруцата през ръба и я засилиха надолу по пътя.
	Пепърдайн виждаше ясно разбитата порта на крепостта и че по стената има повече защитници отпреди. Стрелците орки отпратиха нов залп, човеците с лъкове от стената им отвърнаха.
	— Елементът на изненада го изчерпахме — извика Пепърдайн. Косата му плющеше на вятъра. — Нашето ще е по-грубо от возенето на Брелан.
	Бохсе кимна навъсено.
	Пепърдайн присви очи към крепостта и добави:
	— Какво ли става вътре, по дяволите?


	Страк и отрядът му бяха превърнали пространството зад казармения блок в капан. Сега той стана кървава баня.
	Хората превъзхождаха орките две към едно. Групата на Страк имаше предимството, че напада от засада оставените в засада, плюс оркската воинска ярост. Но след като нямаше накъде да избягат, хората се биеха с не по-малка стръв.
	Джъп имаше чувството, че потокът глави за чупене и ребра за трошене е несекващ. Примири се и продължи да върти ловко кривака, въпреки че стилът му донякъде бе затруднен от това, че трябва да се бие толкова на тясно. Все пак се справяше, а и ниският му ръст му помагаше. Той удряше ниско, в долните крайници, и гледаше да събори противниците си. След това вече ставаха много по-удобни за смъртоносни удари или за бързи забивания с тънката кама, вързана за китката му.
	В близък бой Страк предпочиташе съчетанието меч и нож. Когато един едър войник се извиси над него, той замахна с ножа и го порази в гърдите. След това го използва, както касапин използва кука, и дръпна човека напред към острието на меча. Мъжът едва беше паднал, когато друг зае мястото му. Страк свали и него с удар във врата.
	Останалите орки се трудеха също толкова усърдно — изливаха омразата си към потисниците, жънеха по пътя си раздрана плът и отсечени крайници. Броят на убитите и ранените бързо растеше. Оцелелите войници отстъпиха и се скупчиха за последен отпор, опрели гърбове в стената. Воините на Страк настъпиха.
	На плаца боят се вихреше на много по-широко пространство. Орките на Брелан се съединиха с Лисиците. Половината от тях бяха с лъкове и започнаха да обстрелват войниците по стените. Останалите се вляха в общия бой.
	Койла се сражаваше с млад офицер, чиито умения на фехтовач надвишаваха тези на всеки друг човек, с когото й се бе случило да се срази в Акуриал. Бавенето беше последното, което й трябваше, и тя вложи цялата си сила и воинските си умения, за да приключи бързо с него. Но беше затруднена от нюха му да предугажда и отбива всеки удар, който се опиташе да му нанесе.
	Похаби ценни секунди в забиване, финтиране, въртене и отбягване, преди нетърпението й да прерасне в гняв. Забравила за всякаква предпазливост, тя заложи на бруталната мощ. Преодоля защитата на човека с дивашки удари и преди той да успее да върне гарда си, плоското на меча й се стовари с все сила върху десницата му. Наградата й беше силен пукот — костта се счупи. Офицерът изрева, изпусна оръжието си и Койла мигновено скочи и го посече под ребрата. Вътрешните му органи се изсипаха и той рухна в кръв на земята.
	Койла се озова рамо до рамо с Брелан.
	— Къде е Страк? — извика той.
	— Бяха ни подготвили засада. Оправя се с нея.
	Той я изгледа стъписано.
	— Но как…
	— По-късно, Брелан, по-късно!
	Връхлетяха срещу нови противници.
	След няколко мига Койла забеляза, че Брелан се е доближил до Чилдер. Близнаците се биеха в съвършен синхрон.
	Спуррал беше изоставила обичайния си кривак и бе избрала да се въоръжи с два дълги ножа. Другото и оръжие беше объркването на хората, щом видеха пред себе си джудже. Нещо повече — женско джудже. Неверието означава мигновено колебание, от което тя се възползваше с радост, и не един озадачен противник плати с живота си.
	Озовала се срещу двама войници, не толкова впечатлени от различието й, тя заби едновременно двете остриета в коремите им, бързо се завъртя, за да избегне един връхлитащ копиеносец, препъна го и двата ножа се врязаха в гърба му. Воинът, озовал се на мястото му, залитна назад, стиснал се за разпраното гърло.
	Койла се появи до нея.
	— Забравяме портите!
	— Какво правим?
	— След мен!
	Двете заобиколиха полесражението, като събраха по пътя си колкото може от Лисиците. С шест или седем по петите затичаха към портите. Това привлече вниманието на човеците по бойниците и те почнаха да стрелят по тичащите женски.
	Бяха преодолели едва десет крачки, когато една от Лисиците бе поразена в окото. Издъхна още преди да падне.
	— Проклятие! — изрева Койла.
	— Вижте! — възкликна Спуррал и посочи с единия си нож.
	От войнишките спални се изсипа тълпа войници и затича да ги пресрещне.
	Лисиците спряха. С кипящата битка зад гърба им, войниците при портите отпред и новата заплаха нямаха голям избор.
	Току-що излезлите войници атакуваха и една от Лисиците нададе пронизителен писък — в гърдите й се беше забило копие. Тя залитна, смъкна се на колене и рухна на земята.
	След миг падна и друга, поразена от жесток удар в главата. Трета понесе рана, която почти отсече ръката й с меча.
	— Става лошо! — изрева Спуррал. — Трябва ни подкрепление!
	Откъм портата се разнесе грохот. Войници западаха като посечени стръкове, щом каруцата на Пепърдайн заора през тях. По-пъргавите заотскачаха настрани. Някъде по средата на плаца Пепърдайн удари спирачката, каруцата се хлъзна, едва не се прекатури и закова на място. Но екипажът й не беше невредим — един беше загинал от стрелите на защитниците, други двама бяха ранени. Останалите наскачаха долу и се включиха в боя.
	— Май го получихме — каза Койла.


	От върха на хълма потегляше третата каруца.
	Даллог и един навъсен член на съпротивата държаха кормилния лост. Уийм беше отзад с останалите.
	Даллог се обърна и подвикна:
	— Пригответе се, ще друса много. Дръжте се здраво. — Каза го по-скоро за Уийм, отколкото за седящите с него корави бойци.
	Младежът кимна вяло, беше пребледнял.
	Хаскеер и останалите тласнаха каруцата надолу и затичаха след нея.


	Групата на Страк, която трябваше да се справи с оставените в засада зад казармата, беше в неведение за по-голямата картина. Но след като бързо и брутално се разправиха с човеците, задачата им тук беше свършена.
	— Достатъчно време пропиляхме тук — каза Страк и издърпа меча си от безжизнената гръд на един войник.
	— Ами хайде при другите тогава! — отвърна с почти ликуващ тон Джъп.
	Затичаха към плаца.
	Сцената, която ги посрещна, не беше много далече от пълната анархия. Нямаше очертани бойни линии, само кипяща гмеж от сражаващи се орки и човеци.
	— Накъде, Страк? — попита припряно Джъп, докато оглеждаше суматохата.
	— На Койла май няма да й е излишна малко помощ. — Страк посочи към разбитите порти.
	— Бива.
	Страк бързо строи отряда си в клин и го поведе през полесражението. Прекосиха плаца по най-простия начин, като избиваха всички хора, които им се изпречеха на пътя. Щом стигнаха до групата на Койла, клинът се разпадна и разцепи на единични схватки.
	— Крайно време беше! — подхвърли Койла.
	— Бяхме малко заети — отвърна й Страк, докато отбиваше меча на един войник.
	— Ей, вижте! — изрева Джъп.
	През зева на мястото на доскорошната порта видяха връхлитащата към крепостта трета каруца.
	Беше подложена на тежко изпитание. Стрелите я засипваха непрекъснато. Оркските стрелци, част от сухопътната сила, бягаща след фургона, бяха вдигнали щитовете си над главите, за да се предпазят от несекващия им дъжд, и никой не отвръщаше на огъня.
	Даллог и помощникът му нямаха щитове, а само шлемове и плетени ризници. Това се оказа фатално. Една стрела се заби във врата на помощника, той падна тежко върху кормилния лост, преобърна се и рухна долу. Каруцата зави рязко надясно и излезе от пътя, въпреки че Даллог се бореше с всички сили да я удържи.
	Един-двама от орките отзад успяха да скочат. Останалите се държаха здраво. Каруцата набираше скорост. Даллог се опита да натисне спирачката, но лостът се счупи в ръцете му.
	Каруцата продължи още надясно, подскачаше по неравната земя. Профуча на хвърлей копие от стената на укреплението, все по-бързо. Стрелите продължаваха да се сипят върху тях.
	Даллог извика нещо, но думите му не можеше да се чуят. Уийм изпищя.
	А след това каруцата полетя надолу от стръмнината.


	Рота войници се беше промъкнала скришом до редицата порутени сгради в подножието на стръмнината. Тъкмо разбиваха вратите и със запалени фенери в ръце нахлуваха вътре, за да започнат претърсването.
	Каруцата с ревящите орки в нея излетя от ръба над тях и като огромна птица, метната от прашка на великан, се натресе през покрива на една от постройките. Тя рухна с оглушителен грохот.
	Съседните паянтови постройки се разклатиха и като редица от карти за игра, пометена от ръката на палаво дете, западаха една в друга. Стените се огъваха и рухваха. Покривите хлътваха. Пушек и огън изригнаха от развалините — фенерите и факлите на войниците палеха десетки пожари.
	Трусът се чу чак горе, надмогнал шумотевицата на битката.
	— Шибаните стрелци! — изрева Койла.
	Страк кимна.
	— Това е следващата ни цел.
	Групата на Хаскеер нахлу през портите. Стрелците й моментално се заеха с мъжете с лъкове по бойниците. Другите се вляха в боя по плаца, поведени от Хаскеер.
	Страк мярна Пепърдайн, остави Койла да събере Лисиците и тръгна към него.
	— Какво ще кажеш за една задачка, човеко?
	— Каква?
	— Да прочистим бойниците.
	Пепърдайн погледна към стената. Горе имаше поне трийсет стрелци.
	— Става.
	— Не можем да заделим много бойци обаче.
	— Казах: става.
	— Добре. — Страк плесна с ръце. — Хаскеер! Хаскеер!!! — Привлече вниманието на стотника и му махна да се приближи.
	Хаскеер посече пътьом един войник, колкото да не губи форма.
	— Какво?
	— Качваме се на стената.
	— Добре. Кучи синове.
	— Не можем да отделим повече от шест души. Вземи трима. От старите Върколаци.
	Хаскеер сбърчи чело.
	— Така ставаме пет.
	— И той идва. — Страк кимна към Пепърдайн.
	Хаскеер се намръщи, но не отвърна нищо.
	— Стрелците да ни прикриват. _Хайде!_
	Стотникът отново се вряза в мелето.
	— Откъде ще се качим? — попита Пепърдайн.
	Страк посочи едно каменно стълбище, долепено до външната стена на крепостта. Водеше право до бойниците.
	— Оттам.
	— Открити ще сме малко, а?
	— Да виждаш друг път?
	Пепърдайн поклати глава.
	Хаскеер се върна с Проок, Зода и Финдже. Всички бяха оплискани с кръв.
	— Готови ли сме? — попита Страк.
	— Стрелците почват, щом стигнем до стълбището — увери го Хаскеер.
	— Добре. Да тръгваме.
	В подножието на стълбището имаше двама стрелци. Щом видяха завтеклия се към тях човек с петима орки, се поколебаха, но само за миг, и стреляха. Бойците на Страк залегнаха в прахта и стрелите изсвистяха над тях.
	Хаскеер скочи пръв, затича към двамата с лъковете и метна брадвата си. Тя удари единия и го повали. Другият вече беше изпънал лъка си и се целеше право в стотника. Стрела със запален връх профуча покрай Хаскеер и се заби в гърдите на човека. Той падна с вик и елекът му пламна.
	— Браво на стрелеца — подхвърли Пепърдайн.
	Затичаха отново. Когато доближиха стъпалата, оркските стрелци пуснаха прикриващия залп — стрелите бяха насмолени и запалени. Един от човеците се изтърколи надолу по стъпалата с две горящи стрели, забити в гърба.
	Бързо се закатериха. Повечето стрелци се бяха съсредоточили върху битката долу, но неколцина от най-близките се обърнаха да се защитят. Нямаше време да вдигат лъковете, затова посегнаха за мечовете си. Отрядът на Страк се нахвърли върху тях и след кратка яростна схватка съпротивата им бе пресечена.
	Страк знаеше, че мъжете с лъкове по-натам по стената са най-опасните, колкото и да ги ангажираха оркските стрелци отдолу. За разлика от избитите току-що, те бяха на достатъчно разстояние, за да поразят групата му със стрели.
	— Трябва да се доближим до тях. Финдже, Зода, Проок: вземете лъковете на човеците и ни прикривайте.
	Тримата взеха лъковете и стрелите на убитите човеци, а Страк, Хаскеер и Пепърдайн продължиха напред.
	Първият сблъсък бе с двама от стражите по стената, които видяха настъпващите и се втурнаха да ги спрат. Страк и Пепърдайн ги пресрещнаха, а Хаскеер продължи напред и връхлетя върху един стрелец, който тъкмо опъваше лъка си. Събори го и заблъска главата му в стената, докато не му пръсна мозъка. Страк и Пепърдайн бързо довършиха двамата стражи и го догониха. Продължиха напред на бегом.
	Четирима-петима стрелци се обърнаха към тях, но късно — Пепърдайн, Страк и Хаскеер вече връхлитаха. Кървавата разправа с мечове, юмруци и ботуши остави четиримата проснати на пътеката, а един полетя надолу към плаца.
	Проок изрева предупредително зад гърба им и те залегнаха. Три стрели изсвистяха над тях и повалиха трима бързо приближаващи се човеци. Страк, Хаскеер и Пепърдайн скочиха и пак затичаха напред.
	Със следващите двама не им се отвори работа — и те паднаха от огнените стрели на орките долу.
	Десет крачки по-натам шестима защитници задръстиха пътя им. Хаскеер разпра гръкляна на първия, дръзнал да се доближи до меча му. Пепърдайн прониза гърдите на втория. Страк прегази третия след дивашко забиване, след което продължи и изкорми четвъртия. Пепърдайн изкорми петия, докато Хаскеер посичаше врата на шестия.
	Нямаше пауза, преди да налетят на следващата група. И така продължи, с несекваща като че ли кавалкада от човешка плът, която трябваше да се прониже, посече и разчисти.
	Накрая стояха останали без дъх и обкръжени от купчини трупове.
	Хаскеер беше награбил последния останал защитник с намерението да го запокити от бойниците, но изведнъж спря, загубил сякаш интерес към нещастника, и небрежно го пусна на плочите.
	— Какво става там долу?
	Страк отиде при него и погледна.
	Видя рухналите съборетини, пламъците, заиграли над тях, и валмата дим. Но онова, което наистина привлече вниманието му, бяха десетките войници, трупащи се около развалините. Какво правеха там?
	— Влизат в тунела! — възкликна той.
	— Вижте! — извика Пепърдайн. Стоеше от другата страна на парапета, зяпнал към боя в двора на крепостта.
	Страк и Хаскеер притичаха при него. От лабиринта пристройки извираха множество войници и се втурваха към плаца.
	— Изработили са ни — изръмжа Хаскеер.
	— Поне сто са — прецени Пепърдайн. — Страк, не можем…
	— Виждам. Хайде!
	Изтичаха при другите трима и всички бързо се спуснаха по стъпалата.
	Боят продължаваше да се вихри. Страк потърси с поглед Койла и тръгна към нея. Изрева:
	— Има…
	— Виждаме ги!
	Първите от подкреплението вече се изсипваха на плаца и принуждаваха орките да отстъпят. Брелан дотича задъхан.
	— Вижте кой е с тях! — И посочи.
	— Кой е този? — попита Страк.
	— Капъл Хачър. Самият главнокомандващ.
	— Това не е случайно — заяви Хаскеер. — Наистина са ни изработили.
	— Не можем да издържим срещу толкова много — каза Койла.
	— Не можем — съгласи се с горчивина Страк. — Хаскеер, дай сигнал за оттегляне.
	Стотникът извади извития рог от колана си и го наду.
	Щом острият звук прокънтя във въздуха, Страк изрева:
	— Оттегляй се! Отстъпвай!


	28.

	Пронизителният настойчив тон на рога запали искрата на отстъплението.
	Орките започнаха да се оттеглят към портата. Повечето поне. Неколцина не успяха да се измъкнат от многократно превъзхождащия ги враг и неизбежната смърт. Други лежаха ранени или застрашени от плен и предпочетоха да обърнат оръжията срещу себе си, вместо да паднат в ръцете на врага. Успелите да се откопчат от схватките бяха притиснати жестоко и по плаца се завързаха ариергардни боеве.
	Отстъпващите Върколаци, членове на съпротивата и Лисици се струпаха при портата, подканяха бавещите се и стреляха по настъпващите човеци.
	— Онзи там не е ли от кераганците? — възкликна Койла и посочи.
	Страк кимна.
	— Да. Игнар.
	— Той е в беда, Страк.
	Младият боец почти се беше измъкнал от боя, но група войници го догонваше.
	— Влизам — заяви Страк.
	— С теб съм — отвърна Койла.
	— И аз — заяви Пепърдайн.
	Със Страк в челото, тримата се завтекоха към тълпата.
	Игнар се биеше с двама. Отстъпваше и беше ранен. Кръв бликаше от няколкото му рани и най-вече от широкия прорез през гърдите. Единственото, което успяваше, бе да се предпази от нападателите си. Когато Страк се приближи, младежът падна на колене. Един от войниците вдигна меча си, за да нанесе убийствения удар.
	Мощният удар на Страк почти отсече дясната ръка на човека. Той изкрещя и залитна назад. Страк бързо се извъртя, за да посрещне връхлитащия му другар, и заби меча си в корема му.
	Игнар беше паднал. Страк пристъпи до него и видя, че е на ръба на съзнанието.
	— Много е зле — заяви Койла. — Много кръв е загубил.
	— Ще го измъкнем — каза Страк.
	Двамата с Пепърдайн повлякоха Игнар към портата, Койла им пазеше гърба. Оркските стрелци откриха прикриващ огън.
	Сложиха Игнар да легне, някой подложи под главата му сгънат елек. Момчето изглеждаше в безсъзнание.
	Страк леко го плесна по бледите страни.
	— Игнар. Игнар!
	Очите на младия орк трепнаха и се отвориха.
	— Дръж. — Койла подаде на Страк манерка с вода.
	— С такава рана не бива да пие — подхвърли Пепърдайн.
	— Вече е все едно — отвърна му Страк и навлажни устните на Игнар с няколко капки вода.
	Игнар понечи да заговори. Страк го остави да отпие глътка. Момчето се закашля и промълви нещо. Страк се наведе над него.
	— Аз… съжалявам — прошепна Игнар.
	— Няма за какво — отвърна Страк. — Сражава се добре и умираш като Върколак.
	По устните на Игнар пробяга лека усмивка. Очите му се затвориха за сетен път.
	— Проклятие — изсъска Койла.
	— Не можем да се бавим повече тук — каза Пепърдайн.
	— Да тръгваме — заповяда Страк и се изправи.
	— Имаме наши другари вътре — възрази Брелан. — Не можем да ги оставим.
	— Понасяме загуби — отвърна Страк и погледна към мъртвия Игнар. — Това е част от цената. Задържим ли се още тук, ще изгубим повече.
	— Или всички — поправи го Койла и посочи плътната маса войници от другата страна на плаца. Надвишаваха орките многократно и се престрояваха за атака. — Трябва да тръгваме. Веднага.
	Брелан кимна с неохота.
	Страк се обърна към Койла и Джъп.
	— Всички знаят къде е сборното място. Всички ранени и бавещи се по пътя се оставят. Всеки орк се спасява поединично.
	Те тръгнаха да предадат заповедта.
	Страк погледна Пепърдайн.
	— Готови ли сме за оттегляне, човеко?
	— Само дай сигнал.
	Страк махна на Хаскеер и стотникът отново наду рога. Орките стрелци пуснаха последния залп.
	Отстъплението започна.


	Изсипаха се през портите. Смъкваха излишното снаряжение и дори оръжие и тичаха с всички сили.
	Опашката на колоната едва се беше измъкнала от района на укреплението, когато първите войници хукнаха след тях. Оркските стрели забавиха настъплението им.
	— Прецакани сме, ако имат конница — подхвърли Койла, която тичаше до Джъп.
	— Права си — отвърна джуджето задъхано. — Значи просто тичай по-бързо.
	Ездачи не се появиха. Но от крепостта извираха още войници и се впускаха в гонитбата.
	Орките прехвърлиха едно възвишение и се спуснаха на бегом към равнината. Тичаха към малка горичка на един хвърлей напред.
	Пепърдайн, до Страк в челото на колоната, погледна през рамо и каза:
	— Май не е целият гарнизон. Много по-малко са.
	— Добре — отвърна Страк. — Тичай сега.
	— Но защо не излизат повече да ни гонят?
	Страк сви рамене и затича по-бързо.
	Стигнаха до дърветата и продължиха през тях. Излязоха на първата от няколко ливади, после се запровираха през някакви храсти. Следваше нова ивица открито пасище и няколко горички отсреща.
	Хората продължаваха да ги преследват.
	— Мислиш ли, че ще успеем да ги надбягаме? — попита Джъп.
	— Няма ли да си пестиш дъха? — отвърна Койла.
	— Не остана много за пестене. Колко далече е още?
	— Мисля, че вече сме близо. Скоро трябва да видим дървета. Зад тях е.
	— Внимавай! — предупреди Страк, щом наближиха дърветата. — Мястото е добро за засада. Вече имахме достатъчно засади за един ден.
	Пепърдайн пак погледна назад и каза:
	— Вече изобщо не ги виждам. Може би са се отказали от преследването.
	— Или заобикалят, за да ни причакат отпред. Хайде. И си отваряйте очите.
	Дружината започна да се промъква през леса, толкова нащрек и толкова тихо, колкото бе възможно за над сто припряно отстъпващи воини. Когато навлязоха още по-навътре, пъстрата слънчева светлина отстъпи на хладен сумрак под гъстия покров на листата. Обгърна ги тишина, нарушавана само от приглушените им стъпки.
	След десетина минути чуха още нещо — шума на реката. Бяха стигнали до целта си.
	Реката беше широка и бърза. Течеше с грохот и хвърляше пръски бяла пяна, завихрена около полупотопените камъни. На отсрещния й бряг гората продължаваше, а зад нея едва се виждаха върховете на зелени хълмове.
	Брелан събра длани пред устата си и подаде уречения сигнал — подражание на тънък птичи зов. По-надолу по брега пет-шест от съмишлениците му се показаха от укритията си.
	— Не питайте — каза им Брелан, щом се приближиха, предвидил въпросите им как е минал набегът. Но пък изражението му издаваше всичко, което искаха да разберат.
	— Нямаме време за губене — каза Страк.
	Бойците от съпротивата ги заведоха до десет скрити в храстите сала. Бяха груби, но здрави, от дебели стволове, стегнати един за друг и запечатани със смола. Имаха груби кормилни весла и от трите други страни — парапети от опънати въжета.
	Докато ги влачеха към водата, Койла отиде при Страк.
	— Жалко, че ги няма Даллог и Уийм да видят това.
	— И Игнар, и всички други, които изгубихме заради тази измама днес — отвърна той.
	— Смяташ, че _наистина_ е предателство?
	— Не ни чакаха случайно.
	— Това означава, че някой от съпротивата…
	— При такава голяма акция няма начин да не изтече нещо.
	— Но малцина знаеха всичко. За катакомбите например.
	— Там долу имаше хора.
	— Какво?
	— От стената видях войници под скалите. Според мен влизаха в тунела. Каруцата на Уийм и Даллог ги спря.
	Койла се усмихна.
	— Значи все пак са свършили нещо. — Отново стана сериозна. — Но щом хората са знаели за катакомбите…
	— Има шпионин високо в средите на съпротивата? Може би.
	— Ако е така, сме я загазили, Страк.
	— Точно сега нищо не можем да направим по въпроса. Трябва да…
	Прекъснаха ги викове. Покрай брега към тях се приближаваха още орки.
	Бяха петнайсетина, изподраскани и насинени, но живи. Водеха ги Даллог и Уийм.
	— Как успяхте… — почна Пепърдайн.
	Даллог се ухили.
	— Просто късмет.
	Койла стисна Уийм за ръката.
	— Мислехме, че сме ви изгубили.
	— И ние — отвърна плахо младокът.
	Страк си проби път с лакти.
	— Не мислех, че ще ви видя повече, десетник. Бяхме ви отписали.
	— Имахме късмет — отвърна Даллог. — Съборетините смекчиха удара. Не изгубихме нито един.
	— Имаше войници — извика Уийм с тънкия си гласец. — Разбрахте ли, че имаше войници долу…
	— Да — рече Страк. — Разбрахме.
	— Беше малко стъписващо за тях — докладва не без задоволство Даллог.
	— И щастливо за нас. Щяха да ни спипат в засада, ако бяхме тръгнали през катакомбите. Или да излязат зад гърба ни в крепостта.
	— Но щом знаят за тунела, какво пречи да знаят и за този маршрут за оттегляне?
	— Още една причина да се махаме оттук, и то бързо.
	Даллог огледа струпалите се около тях орки.
	— Не виждам Игнар.
	— Той не успя.
	Лицето на десетника помръкна.
	Уийм гледаше стъписано.
	— Умря като истински орк — добави Страк.
	— Това поне е утеха — отвърна Даллог. — Но обещах, че ще държа младите под око.
	— Аз също.
	Даллог кимна. Помълча за секунда, след което добави:
	— Но набегът беше успех, нали?
	Всички замълчаха. Пепърдайн отрони:
	— Виж, това е спорно.
	— Да тръгваме — отсече Страк.
	Върколаци, Лисици и членове на съпротивата се качиха кой където намери. Страк, Джъп и Спуррал се озоваха на един и същи сал. Хаскеер и Койла бяха заедно на друг; Чилдер и Брелан на трети; Пепърдайн, Даллог и Уийм — на четвърти.
	Силното течение ги награби веднага, заподхвърля ги като коркови тапи и ги повлече към средата на реката.
	Сушата бързо се понесе назад. Листати дървета и тучни пасища. Блеснало за миг пред очите им заливче, обкръжено от нефритенозелени хълмове. Поля със стада овце и стъписани пастири. Далечни синкави скали, искрящи на светлината на слънцето.
	Реката зави и стана по-широка и по-бърза.
	— Ей! — извика внезапно Спуррал.
	— Какво? — ревна Страк.
	— Вижте! — Тя посочи назад.
	Страк примижа заради пръските пяна и успя да различи някакви бели петна. Вгледа се и разбра, че са платна. Платна на цяла армада лодки, които излизаха от завоя зад тях.
	Забелязаха ги и от другите салове.
	Койла се обърна към Хаскеер и рече:
	— Вече е ясно накъде изчезнаха.
	— Кучите синове знаят всеки наш ход.
	— Сигурно имат шпионин…
	— Само да ми падне в ръцете… — изръмжа Хаскеер.
	— Имаме по-спешни проблеми. Дръж се!
	Даллог, Уийм и Пепърдайн брояха преследващите ги лодки.
	— Двайсет и една — каза Даллог.
	— Двайсет и _две_ — поправи го Уийм. — Пропуснал си една.
	— Бройката не е важна — прекъсна ги изнервено Пепърдайн. — Важното е да им избягаме.
	— Приближават ни! — извика Уийм.
	Салът на Брелан и Чилдер беше последен. Преследващите ги лодки вече бяха достатъчно близо, за да видят кой стои на носа на най-предната.
	— Той е, да — потвърди Брелан, заслонил очите си с длан. — Капъл Хачър.
	— Не е случайност, че е тук — прецени Чилдер. — Всичко това мирише, братле.
	Реката продължи с криволичене миля-две, извивките и завоите забавяха скоростта им и орките загребаха с веслата. Лодките след тях бяха с платна и започнаха да съкращават разстоянието. Дори когато реката отново се изпъна и потече по-бързо, те продължиха да се приближават и скоро първите се озоваха на хвърлей стрела зад орките.
	Стрели забръмчаха над главите на орките и оркските стрелци също опънаха лъковете. Стрелбата от клатещите се салове, а и от лодките също, беше неточна, но имаше и поражения. Случайно или с майсторство, но двама орки бяха улучени. Единият падна през борда и го изгубиха. Вторият рухна ранен в ръцете на другарите си. Един човек също плати с живота си, поразен от стрела в гърдите. Друг беше ранен и го издърпаха някъде назад.
	Лодките се приближаваха все повече, но саловете имаха малко предимство — нямаха платна, които да зависят от вятъра, и това им даваше малко повече свобода за маневри. Което пък задържаше повечето лодки на разстояние, макар че някои се доближиха достатъчно за влизане в бой. Полетяха копия. Стрели, метателни ножове и камъни от прашки задрънчаха по вдигнатите щитове от двете страни.
	Скоростта на течението затрудняваше опитите на лодките да се врежат в таран. Вместо това те се опитваха да минат покрай саловете и да ги нападнат отстрани. Други пък полагаха всички усилия да задминат саловете и да преградят пътя им.
	Така двете малки флоти си играеха на котка и мишка по реката. Нападаха и се отдръпваха, подскачаха и извиваха, обстрелваха се и мятаха оръжия.
	А после в реката настъпи рязка промяна. Тя потече още по-бързо, а някъде напред сякаш изчезваше сред облак пара. До ушите им стигна далечно дълбоко ръмжене.
	— Какво е това, по дяволите? — извика Джъп.
	— Трябва да са водопадите — обясни Страк.
	— И какво ще правим? — попита Спуррал малко притеснено.
	— Брелан трябва да го е измислил. Надявам се де. Просто бъдете готови и се дръжте здраво.
	Всички кормчии на саловете бяха членове на съпротивата, обяснено им беше какво да правят и кога и те завиха малко по-близо до левия бряг и зачакаха сигнал.
	Ревът на водата се засили, мъгливият облак се извиси. Няколко лодки се бяха изравнили с оркските салове.
	На брега, опасно близо до ръба на оглушителния водопад, се издигаха няколко стари дървета. Бяха по-високи от околните. От върха на най-високото проблесна лъч светлина. Блясъкът се повтори няколко пъти — явно някой техен съмишленик даваше сигнал с огледало.
	Всички салове рязко завиха към брега. Орките се стегнаха. В същия миг скритите на брега стрелци, някои — качени по дърветата, засипаха лодките на хората със стрели.
	Добре подбраното място беше плитко и повечето салове просто заораха в тинята и спряха. Орките наскачаха от тях и загазиха към брега. Няколко сала обаче се оказаха затруднени да стигнат до плиткото, така че хвърлиха железни котви и задърпаха въжета с всички сили.
	Внезапността на този ход обърка човеците, макар че те трябваше да са се досетили, че орките не се канят да се хвърлят през водопада. Много от лодките се опитаха да повторят маневрата и да спрат в плитчините, но понеже газеха по-дълбоко, заораха в дъното много по-далече от брега и бойците им трябваше да се справят с неприятната задача да надделеят бързото течение.
	Други лодки се опитаха да закотвят в самото течение, но без полза — силата му повлече котвите и лодките се заплъзгаха към водопада. Някои се опитаха да обърнат. През цялото време стрелите се сипеха като дъжд.
	Една загубила всякакъв контрол лодка бавно се завъртя в кипналия бързей. Човеците наскачаха от борда й, но реката ги задържа в обятията си толкова здраво, колкото и нея. Лодка и хора, като черни точки в бялата пяна, се понесоха към водопада. За секунда лодката се люшна, после сякаш подскочи, преди да полети надолу и да изчезне от поглед.
	Последните орки се изсипаха на брега и хукнаха през дърветата. Човеците, успели да се доберат до плиткото, бяха посрещнати с порой стрели, който ги спря.
	Съпротивата бе докарала коне и две каруци за снаряжението и ранените. Всички бързо се качиха и след няколко минути вече навлизаха в гъстия лес в дълга колона.
	Пътят ги отведе на възвишение над реката, тъй че можеха да погледнат отгоре бъркотията от съдове до брега и струпаните около тях човеци. Една фигура изпъкваше ясно — Капъл Хачър, встрани от хората си, стиснал юмруци. Гледаше нагоре и забеляза бягащите орки. Дори отдалече успяха да усетят безсилния му гняв. Орките пришпориха конете и продължиха напред.
	Малко по-късно, вече на безопасно разстояние от реката, си позволиха да забавят ход.
	Яздещият до Страк и Брелан в челото на колоната Пепърдайн имаше въпрос.
	— Сега това за бягство ли се брои, или за успех?
	— По малко и от двете — отвърна Страк.
	— Малко си прекалено щедър в оценката според мен.
	— Нанесохме щети. И след като хората можеха да щракнат капана си много по-добре, извадихме късмет.
	— Чудя се дали си струваше животът на над четирийсет от нашите — каза Брелан.
	— А сега трябва да се оправяме и с предател — добави Пепърдайн.
	— За това не може да сме сигурни — отвърна раздразнено Брелан. — Може да е било случайно.
	— О, я стига…
	— Може Хачър да е правил внезапна инспекция и…
	— И в същото време най-случайно да открият входа към катакомбите минути след като ние влязохме? Чуваш ли се какво говориш?
	— Приеми го, Брелан. Най-вероятно някой ги е уведомил за нас.
	— В съпротивата всички са верни — възмути се Брелан. — В нашите редици няма да намерите изменник.
	— Не съм казвал, че е от вашите.
	— Тогава _какво_ казваш? Защото ако има шпионин и ако той не е орк от Акуриал, не остава голям избор, нали?
	— Сигурен съм за Върколаците, колкото ти за своите.
	— Можеш ли да гарантираш за всички тях? — Брелан хвърли поглед към Пепърдайн. — Дори за тези, които не са от расата ни?
	— Гарантирам за всички тях — отвърна Страк, без да се обръща.
	— Дано само не ти се наложи да съжаляваш за тези думи — изсумтя Брелан. — Имам да свърша някои неща. — Обърна коня си и подкара назад покрай колоната.
	Пепърдайн погледна Страк и каза:
	— Благодаря.
	— Вярвам, че си го заслужил. Ако греша… е, ще го разбереш.
	Преди човекът да успее да отвърне, Койла ги догони в галоп и попита:
	— Какво му става на Брелан? Профуча покрай мен с лице като на мъртвец.
	— Ядосан е от това как мина всичко — рече Страк. — Съвсем естествено.
	— И много го дразни идеята за предател в групата му — добави Пепърдайн. — Но предполагам, че и това е естествено.
	— Какво има, Койла? — попита Страк.
	— Прегледах ранените, както ме помоли. Двама май ще изгубят крайници. Всичко друго е дребна работа. Не е зле, общо взето.
	— Не е. Трябва да поговоря с теб, Койла. Насаме. — И погледна многозначително Пепърдайн.
	— Няма проблем — отвърна човекът, задържа коня и изостана назад.
	— У теб ли е? — попита Страк.
	Койла го погледна объркано.
	— Какво?
	— _Звездата_, какво. — Изглеждаше ядосан, че не е схванала веднага какво има предвид.
	— О! Разбира се, че е у мен.
	Тя бръкна под елека си, извади инструментума и му го показа.
	— Добре. Пази я добре. Повече от всичко.
	— Знаеш, че ще я пазя. — Койла прибра звездата. — Наистина, Страк, много си се вманиачил с това. Отпусни се и разчитай на мен.


	29.

	Съпротивата изчака една седмица, преди да поднови набезите си срещу окупаторите. На свой ред властите наложиха още по-жесток терор.
	При възможността сред тях да има шпионин въстаниците бяха много предпазливи, съзнаваха, че може да бъдат издадени всеки момент. Страк не беше единственият, който мислеше, че на хората и на джуджетата в групата му се гледа с подозрение. Чувство, подсилено може би и след като силата на Джъп в далновидството беше разкрита пред Чилдер, колкото и да се опитваха Върколаците да го омаловажат като чисто „предчувствие“.
	Дружината се оказа изцяло въвлечена да помага в натиска срещу властта на хората. Лисиците също играеха своята роля в подклаждането на огъня. Като награда за усилията им сред населението започнаха да се проявяват първите признаци на неподчинение. Революцията започваше да изглежда нещо повече от далечна възможност.
	В добавка към нарастващото напрежение и доколкото пророчеството беше вярно, появата на кометата Грилан-Зеат се очакваше почти ежечасно.
	Но за Страк и четата му една мисия си оставаше главна.
	Заговорът за убийството на Дженеста бе известен само на малцина дори и сред Върколаците. Страк държеше екипа си малък — беше избрал само Койла и Хаскеер, плюс Елдо и Носкаа като прикритие. Броят беше напълно достатъчен, тъй като планът залагаше на коварството, а не на силата на оръжието. Снабдени с груба карта, осигурена им от слуги симпатизанти в крепостта, Страк и останалите тръгнаха още в първата облачна нощ.
	Като всички стари замъци, крепостта на Тарес беше голяма и с объркан план, достроявана и преустройвана през столетията. Толкова много площ означаваше много стени за пазене и много врати — държани залостени. При една определена пристройка, издаваща се от източната страна на укреплението и незащитена от по-стария ров, ежедневните нужди на гарнизона изпъкваха по-явно, отколкото другаде. Там бяха кухненските помещения и хранителните складове, редом с купищата покрит с рояци мухи боклук, чакащ да го откарат. Тук бе владение на слугите и групата бе съвсем на мястото си.
	Имаше стражи, както навсякъде около крепостта, но бяха малко, а и на Страк му бяха обяснили маршрута им. Скритите оръжия набързо се справиха с тях и труповете им бяха заровени в купищата смет.
	Страк намери вградената в ниша врата и почука тихо. Отговорът се забави толкова дълго, че той тъкмо се канеше да почука повторно, когато се чу щракането на резета. Вратата се открехна със скърцане и две неспокойни очи ги огледаха. След това се отвори широко.
	Оркът, който ги посрещна, беше стар и гърбав. Носеше бяла някога престилка, захабена от работа и оцапана с кръв.
	— Знаеш ли какво трябва да правиш? — попита Страк.
	— Съвсем малко — отвърна слугата. — Пускам ви вътре. По-натам се оправяте сами.
	— А ти?
	— Ще изчезна веднага щом влезете и няма да съм единственият тази нощ. — Взря се в групата с насълзени очи. — Не знам кои сте, но ако сте тук, за да платите на онази… адска котка, моля се боговете да са с вас.
	— Имаш предвид Дженеста.
	— Коя друга?
	— Щеше да е по-добре, ако не знаеше защо сме тук. Заради собствената ти безопасност.
	Старецът кимна.
	— Надявам се да е тя. Кучката. Не можете да повярвате какви мерзости стават тук, откакто дойде.
	— Мисля, че можем — каза Койла.
	— Времето тече — напомни им Страк. — Много скоро ще намерят онези пазачи и…
	— Последвайте ме — прикани ги слугата и се пресегна за светещия фенер на рафта до вратата.
	Поведе ги по коридори и лъкатушещи проходи, нагоре по тесни стъпала и надолу по стръмни стълбища. Най-сетне стигнаха до тежка врата, която той отключи с месингов ключ. Зад нея имаше още стъпала, водещи надолу към сумрачен проход.
	— Това е един от тунелите, през които обслужваме господарите си — прошепна той с омерзение. — Без да им се налага да търпят оскърблението да ни гледат.
	— Май ни се събира доста време из тунели напоследък — подхвърли Хаскеер.
	Тунелът се оказа точно толкова зле осветен, колкото очакваха. Стените бяха целите във влага — напомняне, че минават под крепостния ров.
	Стигнаха до друга врата.
	— Зад тази вече сте в същинския замък — обясни старият слуга. — Оттам вече картата ви влиза в работа. Вземи това. — Тикна лампата в ръцете на Хаскеер. — Моите очи са свикнали с тъмното тук долу. Хайде, вървете. Вратата е отключена, погрижихме се за това. И късмет. — Обърна се и заситни назад в сенките.
	Предпазливо отвориха вратата. От другата страна имаше коридор. Беше неосветен, но покрай стените имаше шкафове и тежки мебели, издаващи, че преминават от света на слугите към света на обслужваните.
	Хаскеер вдигна високо лампата, а Страк извади картата и я изпъна върху красиво резбована маса с форма на полумесец. Беше се постарал да запомни повечето ориентири и това, което виждаше сега, потвърди спомените му.
	— Трябва да сме тук — рече той и потупа пергамента с пръст. — Целта ни е високо горе. Пет етажа. Тъй че трябва да продължим… натам. — Посочи надясно.
	Коридорът беше дълъг и на няколко места се разклоняваше. Те продължиха право напред и стигнаха до каменно стълбище.
	— Това също е само за слугите — каза Страк — и ако са ни казали вярно, тази нощ няма да го използват.
	— А стражи? — попита Койла. — Все трябва да има някакви.
	— Картата показва къде са постоянните постове. Там са, където може да се очаква — пред личните покои на губернатора, на такива места. За патрули не знаем.
	— А те най-вероятно обикалят безредно.
	— Тъй че си отваряме очите.
	Започнаха да се изкачват.
	Първата площадка беше празна, следващата също — затворени врати и никаква охрана. На третата нямаше врата — излизаше се право в коридор, постлан с дебел килим и с великолепни картини по стените. Четвъртият етаж също беше без врата, като долния. На петия врата имаше — богато украсена, дори прекалено, въпреки че украсата бе стара и захабена.
	— Да не забравите — напомни им Страк. — Надясно има рязък завой и след това вляво след два прохода. — Погледна Носкаа. — Ти пази вратата. Ако не се върнем скоро, изчезвай. Бързо.
	Боецът кимна.
	— Сега да видим дали е отключена — каза Страк и посегна към дръжката.
	— А ако има магия? — попита Койла.
	— Разчитаме мечовете да я надвият. — И завъртя дръжката.
	Вратата се отвори към коридор, който говореше красноречиво за положението на тези, които вървяха по него. Беше ярко осветен и постлан с дебел килим. По стените имаше картини и украшения, а под тях красиви мебели.
	— Няма да ти трябва фенерът — прошепна Страк на Хаскеер.
	Стотникът изсумтя доволно и остави фенера на един тапициран стол.
	Завиха надясно и скоро стигнаха до коридора вляво.
	— Ти стоиш тук, Елдо — нареди Страк. — Каквото казах на Носкаа: ако не се върнем или ако сметнеш, че сме изгубени, се махаш оттук. Ако някой се приближи, си знаеш работата.
	— Ясно, капитане.
	Страк, Койла и Хаскеер тръгнаха по коридора. Беше богато украсен като другия, но нямаше никакви врати. След двайсетина крачки рязко завиваше надясно.
	Щом стигнаха до ъгъла, Страк прошепна:
	— Вероятно са двама. Трябва да сме бързи и точни.
	Койла кимна и измъкна нож от канията на ръката си. Подаде му го и извади друг за себе си.
	— Готови? — попита Страк.
	Тя кимна.
	— _Давай!_
	Бързо изскочиха иззад ъгъла. Озоваха се в къс коридор, който водеше до висока двукрила врата. Пред нея стояха двама пазачи.
	Койла, по-добра в мятането, повали единия пазач чисто. Страк също улучи, но не фатално — порази пазача в рамото. Койла бързо измъкна втори нож, метна го и довърши работата.
	Затичаха към вратата, но на половината път от един проход вдясно изскочи патрул.
	— По дяволите! — изруга Койла. — Тоя проход го няма на картата!
	Зазвънтя стомана.
	— Ние ще се справим! — извика Койла. — Тръгвай, Страк! Тръгвай!!!
	Страк приклекна да избегне замахналото към него острие и затича към двукрилата врата. Блъсна я с всичка сила и крилата отлетяха навътре. Той скочи през прага и едва не падна, а крилата, задействани от някаква невидима сила, се затръшнаха зад него. Страк се завъртя, стисна дръжките и дръпна, но крилата не искаха да помръднат.
	Отреденото за Дженеста жилище беше просторно и богато обзаведено. И също така — празно. Имаше внушително ложе, покрито с изящни коприни и с разхвърляни по него възглавнички със златни пискюли. Но нямаше и следа някой да го е използвал.
	Една от другите две врати в стаята се отвори и влезе Капъл Хачър.
	— Не мисля, че се познаваме — каза сдържано губернаторът.
	— Аз поне знам кой си — отвърна Страк.
	— Тогава може би също така знаеш, че никой не влиза в тази цитадела без покана. Не и ако иска да живее.
	— Работата ми не е с теб и няма да ме спреш.
	— Ще видим.
	— Сам, така ли? Без взвод войници за подкрепление?
	— Не си достоен за това. Освен това нямам нужда от помощ, за да се справя с твоята раса.
	— Фанатик.
	— _Освободител_, ако не възразяваш. Нахлухме в тази земя, за да ви спрем да използвате оръжия за магическо унищожение срещу нас.
	— Глупости. Орките не познават магията. Къде са тези „оръжия“?
	— Всъщност все още не сме открили нито едно, но…
	— Лъжи! Повод да нахлуете. И кого, по дяволите, освобождавате?
	— Всички орки, които искат да избегнат последствията от опита на господарите им да използват скритата си магия срещу нас. Би могло да се каже, че бяхме поканени, макар и негласно.
	— Не е вярно! Орките са кротки. Никога не са ви заплашвали.
	— Не всички от расата ви са кротки, изглежда. Не си оттук, нали?
	— Прав си. Не всички орки са кротки, не и в сърцата си. Те са агресивни, корави. Воини, много по-силни от хората.
	Хачър се изсмя пренебрежително.
	— Едва ли, според доказателствата, които видях. И няколко побъркани екземпляра като теб едва ли ще го променят.
	— Защо тогава да хабим думи?
	— Защо, наистина. — Хачър извади меча си.
	Страк също издърпа своя и двамата се вкопчиха в схватка.
	За Хачър, достатъчно стар и с достатъчно висок ранг, за да е обучен в класическия стил, боят беше _фехтовка_. За него драскотината бе приключил дуел. Колкото до Страк — драскотината си беше драскотина.
	Всичко се сведе до несъмнено умение и стил срещу калена в битки бруталност и решителност.
	Хачър се дуелираше, Страк сечеше. Хачър отбиваше удари с изящество и добавяше сложни атаки. Страк нападаше и мислеше как да прониже противника си в дробовете.
	Накрая оркският гняв и сила надделяха и мечът на Страк прониза Хачър между гръдната кост и рамото. Не беше дълбока рана, но достатъчна да го извади от строя и той падна и изтърва меча си.
	Страк пристъпи напред да го довърши. И спря.
	Нещо беше влязло в стаята. Някакво присъствие, някой, който притегляше вниманието към себе си, без да е нужно да говори. Той се извърна от Хачър и зяпна.
	Дженеста бе облечена в черно — в лъскава черна кожа. Високата й стегната яка бе настръхнала от многобройни блестящи шипове, по-малки имаше на китките й.
	Имаше нещо неизразимо с думи и почти осезаемо в излъчването й. Нещо, което внушаваше съблазън и също толкова отвращение. Тя излъчваше сила, но твърде малко светлина имаше в тази сила.
	Страк не можа да потисне напълно трепета, който го обзе. Някъде дълбоко в себе си долови чувство, напълно чуждо за орките. Страх.
	— Отдавна беше — заговори тя с изненадващо кротък тон.
	— Да — отвърна той глупаво и се почувства като кутре.
	— Знаеш ли, всъщност би трябвало да ми се поклониш. В края на краищата формално все още си на служба при мен. Никога не съм те освобождавала от нея.
	— Не се кланяме и не бием чело в пода, откакто извоювахме свободата си.
	— Всичко това не беше твоя работа, нали?
	Страк едва се сдържа да не посегне към кесийката, в която носеше звездите. Не отвърна нищо.
	— Но най-сетне ще го поправим — каза му тя. — Сега ще…
	Хачър простена.
	Тя ядосано извърна глава към него.
	— О, я ставай, безполезен нещастнико. Върви да те оправят. Макар че защо ли не те оставя да ти изтече кръвта?
	— Ще бъдете ли в безопасност с него? — попита Хачър.
	— Ти явно не беше! Тук няма нищо, което да ме застраши. Хайде, _махай се_!
	Генералът се надигна с усилие и закуца към вратата, притиснал с ръка кървящата си рана.
	Щом Хачър излезе, Дженеста отново погледна Страк.
	— Та докъде стигнахме? О, да, инструментумите. — Лицето й се изкриви от гняв. — Те бяха мои _по право_. Търсех ги години, а ти добави още години към това. Такова нещо няма да търпя.
	— Няма да ги вземеш — увери я Страк.
	— О, ще ги взема. Ще ги взема, а за теб — мъчителна смърт заради наглостта ти.
	— Тогава не би имала нещо против да изпълниш сетното желание на един осъден орк, нали? Как се спаси? След като те…
	— След като скъпият ми баща ме захвърли във въртопа, искаш да кажеш. С надеждата, че ще бъда разкъсана? Не, няма. Не изпълнявам желания. Можеш да умреш в неведение.
	— И си се изкачила високо в света на хората. Бих искал да узная как.
	— Хората са измет. Нищо освен презрение не изпитвам към тях. Те са само средство. Как се издигнах сред тях е още нещо, с което няма да те занимавам. Но беше нелепо лесно, това ще ти кажа.
	— Вечната конспираторка.
	— Вечната реалистка. — Неочаквано тонът й стана спокоен, почти приветлив. — Знаеш ли, жалко, че нещата се развиха така. Ти беше добър роб. Можеше да ти дам висок пост на служба при мен. Всъщност като се замисля, между нас има нещо общо, нали?
	— И какво може да е то, по дяволите?
	— Не родният дом. Не общият свят във всеки случай — добави тя с горчивина. — Никой от двама ни няма корени, място, с което да се чувства свързан с дълг. Но ти поне имаш своята раса. Такива като мен не са много.
	— Вярвам го. Какво искаш да кажеш, Дженеста? — Усети лек трепет, че не я нарече „ваше величество“. — Че искаш да се върна на служба при теб?
	— В името на всички светове, не. Само размахах под носа ти нещо, което никога повече не би могъл да имаш. Никакво опрощение.
	Страк се хвърли към нея, вдигнал високо меча. Тя бързо раздвижи ръце по някакъв невъобразим начин.
	Той замръзна. Колкото и да се опитваше, дори цялата му сила не можеше да го накара да помръдне. Стоеше като статуя, с изпънат меч и с напрегнато за удар тяло.
	Тя се изсмя в очите му. След това извика на някаква странна гърлена реч и влязоха двете й тромави зомбита.
	— Знаете какво да направите — каза им тя, без да си прави труда да ги поглежда.
	Те се дотътриха до Страк и заопипваха дрехите му. Тънките им костеливи пръсти забъркаха в джобовете му. Жълтите мършави длани затърсиха кесии по колана му. От толкова близо вонята им беше убийствена. Но Страк беше безсилен да помръдне, колкото и да се мъчеше.
	Накрая единият тъпак стигна до кесията със звездите, обърна я и те се изтърколиха по килима. Лицето на Дженеста грейна с ужасен плам. Тя притича и перна с все сила зомбито като наказание за небрежността му. Коленичи и събра звездите с благоговение. И да беше разочарована, че намира само четири, не го издаде. С една частица на изтерзания си от безсилие ум Страк помисли, че това е някак странно.
	— Ще ми дадат власт, каквато не можеш да си представиш — похвали се тя и размаха звездите пред лицето на Страк. — Ще имам не само едно селение. Ще имам _селения_. Господство не над един, а над много светове. И това ще започне с оркска армия, също толкова покорна като тези двамата. — Дженеста кимна към двамата немрящи. — Жалко, че няма да го видиш. — Тя вдигна ръка.
	Двукрилата врата се разтвори с трясък и Хаскеер нахлу вътре с дървена пейка в ръце — беше избил вратата с нея. Хвърли я небрежно на пода. Койла бе точно зад него, с меч и кама в ръце.
	Нахлуването им вбеси Дженеста и за миг тя се разсея и прекъсна онова, с което държеше Страк в плен. Освободен, той продължи напред със започнатия удар, но Дженеста вече не беше пред него и той едва не падна. Тръсна глава и се приготви да замахне отново.
	Койла го изпревари — метна ножа и той удари Дженеста с дръжката в слепоочието. Магьосницата изкрещя — отчасти от болка, но повече от гняв. Нещо като кръв се появи на челото й, стига да беше с цвета на кръв. Съвзела се от удара, Дженеста извика на тайния език.
	Двете зомбита моментално се оживиха. Задвижиха се изненадващо бързо и нападнаха, подчинили се на заповедта на господарката си. Хаскеер се втурна да ги посрещне и прониза единия в гърдите. Върхът изригна от гърба на немрящия, но сред облак от прах, без да бликне и капка кръв. Хаскеер издърпа меча. Зомбито залитна, но не падна, а продължи напред, все едно не се е случило нищо. Хаскеер опита отново и този път мечът му потъна дълбоко в корема. Зомбито дори не се олюля.
	— Не можем да ги убием! — изрева Хаскеер.
	— Зависи как го правиш! — извика Койла, хвърли се към другия немрящ, замахна и му отсече ръката. Тя тупна на пода, а зомбито продължи напред.
	— Сечем ги на парчета ли? — попита Хаскеер.
	Не получи отговор. Откъм вратата се разнесе тропот. Отекнаха мъжки викове и стъпки.
	Дженеста като че ли се беше съвзела, ако разкривеното й лице и жестовете, които правеше, означаваха нещо.
	Койла бързо видя изхода. Беше рисковано и можеше да означава смърт, също както ако останеха тук. Но беше шанс. Тя сграбчи Хаскеер и Страк за ръцете, задърпа ги и изрева:
	— Прозорецът!
	— Ъъ? — изпъхтя Хаскеер.
	— _Прозорецът!_ — повтори тя и посочи високата от пода до тавана стъклена врата в единия край на стаята.
	Хаскеер схвана.
	— Давай!
	Затичаха. Викащите стражи вече нахлуваха в стаята. Страк, все още замаян, успя да извика:
	— Тя взе звез…
	Трясъкът на счупените стъкла заглуши вика му.
	След това се възцари тишина. Падаха. Видяха блясъка на звезди през облака в нощното небе. След тях — върховете на други сгради и тъмната земя долу.
	Паднаха в пълния с вода ров. Беше болезнено, но общо взето останаха невредими, макар водата да беше толкова студена и мръсна, че моментално ги отрезви. Заплуваха към другия бряг и изпълзяха навън. Елдо и Носкаа ги чакаха напрегнати. Петимата се стопиха в нощта.
	Оставиха Дженеста да си играе с играчките си.


	— Не мога да повярвам, че си я оставила тук! — измърмори Страк, докато влизаха в убежището.
	— А аз не мога да повярвам, че си взел другите с теб! — сопна се Койла. — И ще ми говори за лъвската бърлога!
	— Мислех, че носенето на звездите е най-добрият начин да ги опазя. Сгреших. Но това не те извинява, че си изложила твоята на риск.
	— Страк, ако бях занесла и моята, тя можеше да вземе всичките. Реших, че е най-безопасно да я скрия.
	— И не ми каза.
	— Ти само щеше да… Точно като сега. Изобщо не трябваше да знаеш.
	Чуха шумотевица навътре в къщата и забързаха. В една от страничните стаи се беше събрала тълпа.
	— О, не! — простена Койла.
	— Какво? — попита Страк с нарастваща тревога.
	— Да видим. — Тя тръгна натам.
	В средата на стаята стояха Брелан, Чилдер и Джъп. Гледаха едно малко отворено ковчеже на пода.
	— Как мина? — попита с очакване Джъп.
	— Никак — призна Койла.
	Сред тълпата се разнесоха стонове и съчувствено мърморене.
	— Какво става тук? — попита Страк със свито сърце.
	— О, да. Нещо странно и смущаващо — отвърна Джъп.
	— Какво се е случило?
	— Изглежда, някой е нахълтал с взлом и е разбил това ковчеже.
	— Нахълтал? Тук? При толкова много орки и цялата охрана?
	— Има следи. Разбит прозорец отзад. Резето на тази врата е счупено. Тъкмо се чудехме чие е това ковчеже.
	— Мое — каза Койла.
	— О, не… — прошепна Страк.
	— Твое ли? — попита Чилдер.
	— Бях го скрила зад една тухла ей там. — Койла посочи дупка в стената.
	— Е, крадецът го е намерил — каза Брелан. — Но като че ли не е взето нищо друго. Имаше ли нещо ценно вътре?
	Тя помълча за миг, после отвърна:
	— Не. Дрънкулки най-вече, но си ги обичах.
	— Защо някой ще краде дрънкулки? — попита Чилдер, впила поглед в Койла.
	— По-важното е _как_ — каза Брелан. — Щом някой може толкова лесно да проникне тук, охраната ни трябва да се стегне. Много.
	— Ако _наистина_ е бил някой отвън — подхвърли Страк.
	— Какво?
	— Има и друга възможност.
	Брелан го разбра и се намръщи.
	— Не почвай пак, Страк. Казах ти, че верността в групата ни е…
	— Само казвам, че е възможност. Тъй че ще навреди ли, ако проверим всички тук?
	— Да ги _претърсим_? Дори да не беше толкова унизително, не може да стане. През деня имаше непрекъснато движение, а според мен един крадец не би се задържал тук. Но да ги _претърсваме_ за нещо, което Койла казва, че било дрънкулки? Стегни се, Страк. Най-важното е да подсилим сигурността. Тъй че ако не възразяваш, бих искал да чуя за тазнощния провал и…
	— Възможно е отново да е имало предателство — каза Страк.
	Брелан го изгледа твърдо.
	— Защо първо не се изсушите?
	Обърна се и излезе.
	Орките се бяха смълчали и ги зяпаха и Страк се чувстваше като в клетка в зоопарк. Подбра Джъп и с Койла и Хаскеер излязоха да си намерят по-тихо място. Щом го намериха — около маса в една шумна стая, с огън, на който да изсушат мокрите си дрехи, — Страк съобщи новините на Джъп.
	— По дяволите — изруга дребосъкът. — Това му се вика издънка.
	— Сигурно ме мразиш и в червата, Страк — каза Койла.
	Той поклати глава.
	— Не. Поверих ти отговорността и ти постъпи по най-добрия възможен начин. Аз съм по-големият глупак, че й поднесох звездите на тепсия.
	— Мислиш ли, че е получила и петата? Моята?
	— Бих се учудил, ако не е.
	— Дженеста с всичките пет инструментума — измърмори Джъп. — Не смея да си го помисля дори.
	— А ние — натикани тук — подхвърли Хаскеер.
	— Много забавно ще е, като го кажем на дружината — отбеляза Койла.
	— О, не! — простена Хаскеер. — Означава ли това, че не можем да се отървем от двамата човеци?
	Стендивън седеше сам в другия край на стаята и пиеше нещо, докато около него кипеше далеч по-полезна дейност.
	— Звездите ще ги върна — закле се Страк. — Звездите ще се върнат в ръцете ни, та ако ще това да ме убие.
	— Дженеста поне ще те убие с удоволствие — отбеляза Джъп.
	— Значи сме прецакани — изпъшка Хаскеер.
	— О, не знам — отвърна Джъп. — Погледни го обективно. Земята тук е хубава, нищо общо с Марас-Дантия. За Кераган не знам, но да не би да е по-добре?
	— Поне не е окупиран от хора — уведоми го Койла.
	— Това няма да трае дълго. Тук назрява революция, а ние помогнахме да се разпали. Тъй че има възможности за бой и шанс да видим как тукашните орки се възраждат. Можеше да е и по-лошо.
	Койла се усмихна, но някак криво.
	— Добър опит. Макар че се чудя как ще се чувствате двамата със Спуррал в един свят на орки.
	— За мен ще е чест.
	Тя вдигна чашата си за наздравица.
	— Може би си прав и ще трябва да извлечем от това най-доброто, което можем.
	— Ще си върнем звездите — закани се Страк. — Бях съвсем сериозен, като казах, че…
	— Шшт! — Койла вдигна пръст пред устните си и кимна към вратата. Чилдер бързаше към тях.
	— Дойде! — възкликна тя. — Грилан-Зеат. _Кометата!_ Появи се! Елате да я видите!
	Всички станаха и я последваха.
	Пред къщата се беше събрала смълчана тълпа. Всички бяха зяпнали небето. Страк и другите проследиха погледите им.
	И видяха в небесата светлина. Беше малка, колкото съвсем мъничка монета, и изглеждаше някак размътена, водниста. Но излъчваше светлина, несравнима с нищо друго в небето, и някак си като че ли имаше цел.
	— Чудесно е, нали? — промълви Чилдер. — Сега майка може да ни призове на оръжие. И ще видим от какво са направени орките на Акуриал.
	Страк изпита опасение, че може да се окаже точно така.
	— Щом това излезе вярно — заяви Хаскеер, — може пък и за героите да е вярно. — Каза го някак обнадеждено.
	Страк зърна сред тълпата Уийм — гледаше с възхита нагоре. Даллог беше до него, и други новобранци от Кераган. Зяпнали. Замаяни от чудото Страк си помисли, че орките из цял Тарес виждат същото, и се зачуди какво ли си мислят.
	— Ще порасте! — каза Чилдер. — Колкото по-близо идва, толкова по-голяма ще става.
	Койла отиде до един нисък зид и седна. Изпитваше угризения заради небрежността си, но странно, не това бе главното в мислите й. Докато се взираше в кометата и слушаше тихия шепот на тълпата, осъзна колко различна е тази земя. Не в големите неща, а в дребни различия, които може да те изкарат от равновесие. Почувства се изцедена и страшно уморена.
	Джъп я забеляза, че седи сама, остави Спуррал, дойде, седна до нея, залюля късите си крака и каза:
	— Не е краят на света, знаеш ли.
	— Не е — отвърна Койла. — Но почти можеш да го видиш оттук.



	Stan Nicholls
	Weapons of Magical Destruction, 2008

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/22691)
	Последна редакция: 2011-11-06 20:06:21