antique

Сара
Дж.
Маас

Империя на бури



bg
фентъзи




Сара
Дж.
Маас

calibre 2.57.1
8.5.2017
a3283d18-e7c3-4c27-9c39-bc6cab04cb77
1.0


ИК "Егмонт"
0101





Империя на бури

Сара Дж. Маас
Книга 5 от поредицата „Стъкленият трон“

Превод: Цветелина Тенекеджиева
Издателство: Егмонт, 2017г.
Обработка: SilverkaTa


Анотация



Кръв ще се лее.


Мечти ще бъдат разбити.


Армия трябва да се надигне.


Владетелката асасин се е заклела да не обръща отново гръб на кралството си. Още повече, че тя може би е единствената, способна да събере армия, която да се противопостави на Демонския крал и неговите зверове. Ала Ераван ще използва миналото, съюзниците и враговете на Елин срещу самата нея.
Всички могъщи кралства на Ерилея разчитат младата жена да ги поведе към победа, а сърцето й е отдадено на воина-принц, застанал до нея. Какво – или кого – е готова да пожертва тя, за да спаси света си от разрушение.


На Тамар, моя бранителка, вълшебна кръстница и рицарка в бляскави доспехи. Благодаря ти, че повярва в тази поредица още от първия ден.


 







 


СМРАЧАВАНЕ

Тътенът на костените барабани отекваше между зъберите на Черната планина още от залез-слънце.
От голата скала, върху която палатката й стенеше, брулена от сухия вятър, принцеса Елена Галантиус цял следобед наблюдава как армията на демонския лорд се излива по планинските склонове подобно на абаносови вълни. А сега, когато слънцето отдавна се беше скрило зад хоризонта, огньовете във вражеския лагер мъждукаха по хълмовете и долината под тях като звездно одеяло.
Толкова много огньове – толкова много в сравнение с тези от нейната страна на долината.
Не се нуждаеше от елфическия си слух, за да чуе молитвите на човешката си армия, и гласните, и безмълвните. Тя самата също беше отправила няколко през последните часове, макар и да знаеше, че ще останат нечути.
Елена никога не се бе замисляла къде може да намери смъртта си – не й бе хрумвало, че може да е толкова надалеч от скалистите планини и зеления простор на Терасен, че тялото й може да остане неизгорено, да го разкъсат зверовете на демонския лорд.
Нямаше да има дори паметник, който да показва на света къде е загинала една принцеса на Терасен. Никой от тях не можеше да се надява на такъв.
– Трябва ти почивка – обади се дълбок мъжки глас откъм входа на палатката зад нея.
Елена надникна през рамо и разпуснатата й сребриста коса се провлачи със свистене по изящните кожени люспи на бронята й. Но тъмният поглед на Гавин вече беше съсредоточен върху двете армии под тях. Върху тясната черна обозначителна лента, която скоро щяха да прекосят.
Макар и да говореше за почивка, Гавин не беше съблякъл собствената си броня, влизайки в палатката им преди часове. Едва преди броени минути военачалниците му най-сетне я напуснаха с карти в ръцете и нито късче надежда в сърцата. Елена надуши страха им. Отчаянието им.
Стъпките на Гавин скърцаха едва доловимо по сухата, скалиста земя, почти беззвучни благодарение на дългогодишното му скитане из пустошта на Юга. Появата му прекъсна самотното й бдение и тя отново извърна поглед към безчетните вражески огньове.
– Армията на баща ти още има шанс – промълви дрезгаво той.
Празна надежда. Слухът й на безсмъртна бе доловил всяка дума от бурните многочасови дебати в палатката зад тях.
– Долината се превърна в смъртоносен капан – заяви Елена.
А тя ги беше довела тук.
Гавин не отвърна.
– На разсъмване – продължи Елена – цялата ще е окъпана в кръв.
Пълководецът до нея запази мълчание – което му се случваше толкова рядко. Във вдигнатите му очи нямаше нито искрица от обичайната му необуздана ярост, а рошавата му кестенява коса висеше на мазни кичури около лицето му. Елена не можеше да си спомни кога за последно се бяха къпали.
Гавин обърна към нея онзи проницателен поглед, който я беше съблякъл гола в мига, в който за пръв път го срещна в залата на баща си преди около година. Преди цяла вечност.
Колко различно време, различен свят, когато по земите им още царяха музика и светлина, когато магията не бе започнала да се пробужда в нарастващата сянка на Ераван и демонските му войници. Чудеше се колко ли щеше да издържи Оринт след касапницата тук, в Юга. Дали Ераван щеше първо да унищожи лъскавия планински дворец на баща й, или да опожари кралската библиотека – сърцето и познанията на цяла епоха. А после и народа й.
– Има време до разсъмване – рече Гавин със заседнала в гърлото буца. – Достатъчно за бягство.
– Ще ни разкъсат на парчета, преди да сме се изнизали през проходите...
– Не ние. Ти. – Светлината от огъня играеше по смуглото му лице и го караше да изглежда като изсечено от камък. – Само ти.
– Няма да изоставя хората си. – Тя докосна с пръсти неговите. – Нито пък теб.
Гавин не промени изражението си.
– Няма как да избегнем утрешния ден и кръвопролитията, които ще донесе. Чу какво каза вестоносецът; знам, че ни подслушваше. В Аниел е касапница. Съюзниците ни от Севера ги няма вече. Армията на баща ти още е твърде далеч. Всички ще умрем, преди слънцето да е изгряло.
– Все някой ден ще умрем.
– Не. – Гавин стисна ръката й. – Аз ще умра. Онези хора под нас също ще умрат. Или от меч, или от времето. Но ти... – Погледът му отскочи към островърхите й уши, наследство от баща й. – Ти може да живееш векове. Хилядолетия. Не изхвърляй безсмъртието си на боклука заради една обречена битка.
– Предпочитам да загина утре, отколкото да живея хиляда години като страхливка.
Гавин пак впери очи в долината. Във войската си, последната отбранителна линия срещу ордата на Ераван.
– Включи се в редиците на баща си – изграчи той – и продължи борбата оттам.
Тя преглътна сухо.
– Няма смисъл.
Гавин бавно извърна очи към нея. И след всичките тези месеци, след всичкото това време, Елена най-сетне призна:
– Силите на баща ми чезнат. Вече му остават само десетилетия до края. С всеки изминал ден светлината на Мала гасне в него все повече и повече. Не е способен да надвие Ераван.

Такива бяха последните думи на баща й, когато Елена потегляше на тази обречена мисия преди няколко месеца. Слънцето ми залязва, дъще.
Направи всичко по силите си твоето да продължи да изгрява.

Лицето на Гавин пребледня.
– И чак сега ми го казваш?
– Казвам ти го, Гавин, защото и за мен няма надежда, независимо дали ще избягам тази нощ, или ще се бия утре. Континентът ще падне в ръцете на Ераван.
Гавин се обърна към десетките палатки върху скалата. Приятелите му.
Нейните приятели.
– Никой няма да се измъкне жив утре – пророни той.
Като долови как пресекват думите му и зърна тъжния блясък в очите му, Елена отново протегна ръка към неговата. Никога – нито веднъж за всичките им съвместни приключения, за всички ужаси, които бяха преживели заедно, не го беше виждала да плаче.
– Ераван ще завладее тази земя и всички останали и ще господства над тях, докато свят светува – прошепна Гавин.
Войниците в лагера под тях се раздвижиха. Чуха се шепот, ругатни, плач. Елена проследи с поглед източника на внезапния им ужас – чак до другия край на долината.
Огньовете в лагера на демонския лорд гаснеха един по един, сякаш пометени от гигантска черна ръка. Костените барабани забумтяха още по-силно.
Той беше пристигнал.
Самият Ераван бе дошъл да наблюдава последното сражение на армията на Гавин.
– Няма да чакат до зори – обяви той и посегна към ножницата с Дамарис.
Елена обаче хвана ръката му, усещайки твърдите й мускули като гранит под кожената му броня.
Ераван бе дошъл.
Може би боговете още ги слушаха. Може би огнената душа на майка й ги беше склонила.
Тя взе между дланите си грубото, обезумяло лице на Гавин – лицето, което с годините бе обикнала повече от всяко друго – и каза:
– Няма да спечелим тази битка. И няма да спечелим войната.
Тялото му потрепери, едва се сдържаше да не отиде при военачалниците си, но прояви уважението да я изслуша. И двамата се бяха научили да се почитат един друг по трудния начин.
Със свободната си ръка Елена вдигна пръстите му във въздуха помежду им. Суровата магия във вените й танцуваше, преминавайки от пламък във вода, от виеща се лоза в пращящ лед. Не представляваше бездънна бездна като тази на баща й, а гъвкава, жива дарба. Наследство от майка й.
– Няма да спечелим войната – повтори Елена, озарявайки лицето на Гавин с неопитомената си сила. – Но е възможно да я отложим още малко. Мога да прекося долината за час-два.
Тя сви ръцете си в юмруци и угаси магията.
Гавин сбърчи чело.
– Това е лудост, Елена. Самоубийство. Войниците му ще те заловят още преди да си проникнала в лагера им.
– Точно така. И тъй като вече е тук, ще ме отведат право при него. Ще се отнесат с мен като с ценен пленник, не като с враг, дошъл да го убие.
– Не – заповед и молба.
– Унищожа ли Ераван, зверовете му ще изпаднат в паника.
А това ще даде време на армията на баща ми да пристигне, да се обедини с остатъка от нашата и заедно да сразим вражеските легиони.
– Говориш за унищожението на Ераван така, сякаш е лесна задача. Той е валгски крал, Елена. Дори да те отведат при него, ще те подчини на волята си, преди да си направила каквото и да било.
Сърцето й се сви, но тя принуди думите да напуснат гърлото й.
– Затова... – Не можеше да укроти треперещите си устни. – Затова трябва да дойдеш с мен, вместо да се сражаваш с хората си.
Гавин просто впи недоумяващ поглед в нея.
– Защото си ми нужен... – По бузите й се търкулнаха сълзи. – Някой трябва да отвлече вниманието им. Да ми спечели достатъчно време, за да се промъкна през вътрешната му защита.
Както утрешната битка щеше да им спечели време.
Защото Ераван несъмнено щеше да нападне първо Гавин. Човешкият воин, който от толкова време бранеше расата си от Мрачния владетел, който се бореше срещу него, макар и никой друг да не дръзваше... Омразата на Ераван към човешкия принц можеше да се мери само с омразата му към баща и.
Гавин я гледа дълго време, сетне се пресегна да избърше сълзите й.
– Той не може да бъде убит, Елена. Чу какво прошепна оракулът на баща ти.
Тя кимна.
– Знам.
– И дори да успеем да го вкараме в капан, да го обезсилим... – Гавин обмисли думите й. – Знаеш, че така само прехвърляме войната на някой друг... на бъдещия владетел на тези земи.
– Тази война – подхвана тихо Елена – е само вторият ход в играта, започната още в древни времена отвъд морето.
– Но така я завещаваме на другиго, в случай че Ераван бъде освободен. А и няма да спасим войниците ни от утрешното клане.
– Ако не направим нещо, няма да има кой да наследи войната – парира го Елена. От очите на Гавин надникна съмнение. – Дори сега – настоя тя – магията ни отслабва, боговете ни изоставят. Бягат от нас. Нямаме елфически съюзници, освен онези в армията на баща ми. А и тяхната сила вехне, също като неговата. Но може би, когато дойде време за третия ход... може би участниците в недовършената ни игра ще са различни от нас. Може би в бъдещето елфите и човеците ще се бият рамо до рамо, преливащи от мощ. Може би ще намерят начин да сложат край на всичко това. Затова ние ще загубим тази битка, Гавин. – Повтори тя. – Призори приятелите ни ще загинат с мечове в ръка и докато вниманието на всички е насочено към бойното поле, ние ще обезсилим Ераван в името на Ерилея.
Той стисна устни, отворил широко сапфирените си очи.
– Никой не бива да научава – продължи тя с пресекващ глас. – Дори да успеем, никой не бива да научава какво сме сторили.
Колебанието издълба дълбоки бразди по лицето му. Тя стисна ръката му по-силно.

–
Никой
, Гавин.

Агония превзе изражението му. Но той кимна.
Хванати за ръка, двамата отправиха погледи към мрака, обгърнал планинските склонове, над които ехтеше тътенът на костените барабани, сякаш гигантски чукове блъскаха по желязо. Скоро щяха да ги заглушат писъците на умиращи войници. Скоро кървави потоци щяха да насекат долината.
– В такъв случай трябва да тръгнем веднага – каза Гавин. Очите му отново се задържаха върху близките палатки. Без сбогуване. Без последни думи. – Ще прехвърля командването на Холдрен. Той ще знае какво да каже на останалите.
Елена кимна. Друго потвърждение не му трябваше и Гавин пусна ръката й, отправяйки се към най-близката до тяхната палатка, където най-скъпият му приятел и най-предан пълководец вероятно оползотворяваше последните си часове с новата си съпруга.
Елена отмести очи, преди широките рамене на Гавин да отворят тежките крила на входа, и отново плъзна поглед по огньовете, през долината и чак до мрака от другата й страна. Можеше да се закълне, че той също я наблюдава, че ушите й долавят стърженето на отровни нокти по хиляди точиларски камъни.
Тя вдигна взор към опушеното небе и димната пелена се разкъса за миг, за да й покаже звездната нощ.
Господарят на Севера просветна мимолетно. Навярно последният дар на Мала към тези земи – за тази епоха поне. А може би благодарствен подарък за Елена... и прощален.
Защото в името на Терасен, на Ерилея, Елена беше готова да навлезе във вечния мрак, дебнещ отвъд долината.
Тя изпрати последна молитва по една струя пушек от долината с надеждата неродените, далечни потомци на тази нощ, наследници на бремето, което щеше да обрече или спаси Ерилея, да й простят за онова, което предстоеше да направи.


ПЪРВА ЧАСТ




Носителката на огъня




 




1.


Всяка глътка въздух пареше гърлото на Елида Локан, докато куцукаше нагоре по един стръмен планински хълм.
Ронливата сива скала под килима от подгизнала шума на Оуквалдския лес правеше склона опасно хлъзгав, а великанските дъбове се издигаха толкова високо над нея, че нямаше как да се вкопчи в някой клон, ако залитнеше. Преглъщайки опасността от падане в името на скоростта, Елида прекрачи ръба на скалистото било и безмилостната болка в крака я принуди да се свлече на колене.
Гористи хълмове се стелеха във всяка посока, а дърветата им наподобяваха решетките на безкрайна клетка.
Седмици. Бяха минали седмици, откакто Манон Черноклюна и Тринайсетте я оставиха в тази гора и Водачката на Крилото й заповяда да върви на север. Да намери загубената си кралица, вече пораснала и могъща, и да открие Селена Сардотиен, която и да беше тя, за да изплати дълга си към Калтейн Ромпие.
Но дори седмици по-късно я измъчваха кошмари за онези последни моменти в Морат: как стражите опитаха да я завлекат в подземието, където да превърнат тялото й в развъдник на валгски изчадия, как Водачката на Крилото ги изкла до крак и как Калтейн Ромпие извади странния, тъмен камък, зашит в ръката й, и нареди на Елида да го занесе на Селена Сардотиен.
След това Калтейн преобрази Морат в димяща развалина.
Елида вдигна мръсна, почти разтреперана ръка до гърдите си и докосна твърдата издатинка в джоба на кожените дрехи за летене, които още носеше. Можеше да се закълне, че камъкът пулсираше слабо до кожата й, сякаш в унисон с препускащото й сърце.
Елида потрепери под воднистата слънчева светлина, процеждаща се през зелените корони на дърветата. Лятото тегнеше върху света и горещината ставаше толкова потискаща, че водата се беше превърнала в най-ценното нещо за нея.
Така беше още от самото начало – но сега целият й ден, целият й живот се въртеше около нея.
За щастие, Оуквалд гъмжеше от горски поточета, след като и последните планински снегове се бяха стекли от върховете. За нещастие обаче, Елида беше научила по трудния начин коя вода да не пие.
Три дни едва не умря от повръщане и треска, след като изгълта голяма доза от водата на едно застояло езеро. Три дни трепери толкова неудържимо, че очакваше костите й да се пропукат. Три дни рида тихо, отчаяна, че щеше да посрещне смъртта си сама в тази безкрайна гора и никой никога нямаше да разбере.
И през цялото това време камъчето в джоба до гърдите й пулсираше и туптеше. Можеше да се закълне, че в трескавите й сънища странният предмет й шепнеше, пееше й приспивни песни на езици, които не вярваше, че човешка уста е способна да произнесе.
Оттогава не се обаждаше, но още й беше чудно. Чудно й беше дали повечето хора не биха умрели от такава треска.
Дали носеше дар или проклятие на север. И дали тази Селена Сардотиен ще знае какво да стори с него.

Предай й, че можеш да отвориш всяка врата, стига да имаш ключа
, беше й заръчала Калтейн. Често, като спираше за почивка, Елида проучваше лъскавия черен камък. Определено не приличаше на ключ: дори не беше шлифован, а изглеждаше като отчупен от по-голям камък. Може би думите на Калтейн бяха гатанка, разгадаема само от онази, за която бяха предназначени.

Елида свали леката раница от раменете си и отметна платнения й капак. Храната й бе свършила още преди седмица и оттогава се препитаваше с горски плодове. Всичките й бяха непознати, но един смътен спомен от годините с бавачката й Финула й беше подсказал първо да разтрие малко от плода по вътрешната страна на китката си, за да провери дали кожата й няма да се обрине.
В повечето случаи – прекалено често – точно така ставаше.
Ала от време на време се натъкваше на храст, натежал от ядливи плодове, и се натъпкваше с тях, преди да напълни и раницата си. В този момент бръкна в изцапаната в розово и синьо подплата на раницата си и извади последната шепа плодове, увити в резервната й риза, чийто бял плат беше осеян с червени и лилави петна.
Една-единствена шепа, а трябваше да й стигне, докато намереше следващия храст.
Гладът глождеше стомаха й, но Елида изяде само половината. Кой знае, можеше да се натъкне на още храна преди мръкване.
Не умееше да ловува – пък и мисълта да хване някое живо същество, да прекърши врата му или да строши черепа му с камък... Още не беше чак толкова отчаяна.
Вероятно това доказваше, че не е истинска Черноклюна, независимо от тайните корени на майка й.
Елида облиза сока на плодовете от пръстите си заедно с мръсотията, а щом се изправи на скованите си крака, изсъска през зъби от болка. Нямаше да издържи дълго без храна, но беше твърде рисковано да използва парите от Манон в някое село или да доближи някой от огньовете на лагеруващи ловджии, които срещаше през последните седмици.
Не – беше се нагледала на човешка добрина и милост.
Никога нямаше да забрави похотливите погледи на стражите, докато лежеше гола в подземието, нито пък защо чичо й я беше продал на херцог Перингтън.
Елида изтръпна, преметна раницата на гърба си и заслиза внимателно по склона от другата страна на хълма, заобикаляйки камънаците и изскочилите от земята корени.
Дали не беше сбъркала пътя? Изобщо как щеше да разбере, че е влязла в границите на Терасен?
И как щеше да открие кралицата си – двора си?
Тя прогони тези мисли от съзнанието си и продължи да се придържа към сенките, избягвайки слънчевите петна. От припека само щеше да ожаднее още повече, да й стане още по-топло.
Трябваше да намери вода, това май беше по-важно, отколкото да дири горски плодове, преди нощта да се е спуснала.
Достигна подножието на хълма, сдържайки стона си при вида на поредния лабиринт от дървета и камъни.
Намираше се в пресъхнало речно корито, виещо се между хълмовете, което рязко сменяше посоката си пред нея – на север. От гърдите й се изтръгна шумна въздишка. Слава на Анийт! Поне Покровителката на мъдростта не я беше изоставила още.
Щеше да следва коритото на север, докъдето можеше, а после...
Елида не знаеше кое сетиво го улови. Не беше обонянието й, нито зрението или слухът, защото нямаше нищо необикновено в гнилата шума по глинестата почва и слънчевата светлина, и голите камъни, и шепота на листата високо над нея.
Но ето че тялото й се вцепени, сякаш нещо бе закачило нишка от големия гоблен на света.
Жужащите, шумолящи звуци на гората утихнаха едва миг по-късно.
Елида плъзна поглед по хълмовете, по пресъхналото речно корито. Корените на един дъб върху най-близкия хълм стърчаха от единия му тревист скат, подсигурявайки единственото укритие край пустата каменна река. Идеално.
Тя закуцука към него с мъчителни болки в осакатения си крак, докато камъните тракаха под тежестта й и дращеха глезените й. Почти можеше да докосне корените, когато проехтя първият глух бумтеж.
Не гръм. Не, едва ли някога щеше да забрави точно този звук – той също я преследва дълго време и наяве, и насън.
Пърпоренето на могъщи ципести криле. Уивърни.
И още по-смъртоносните им ездачи: вещиците от клана на Железните зъби, чиито сетива не отстъпваха по острота на техните.
Ехтежът на гигантски крила наближаваше през утихналата като гробище гора и Елида се спусна към провисналите от хълма дебели корени. Камъни и пръчки прежулваха голите й ръце, коленете й се блъскаха в чакълестата пръст, докато накрая не се притисна по гръб към склона и надникна към короните на дърветата през плетеницата от корени.
Един удар – и втори, долетял едва миг след първия, и то в такъв унисон, че всеки друг в гората би го помислил просто за ехо, но Елида знаеше: две вещици.
По време на престоя си в Морат беше научила, че вещиците от Железните зъби имаха заповед да прикриват числеността си. Затова летяха в съвършена огледална формация, така че случайните свидетели да докладват само за един уивърн.
Тези двете обаче, които и да бяха, постъпваха небрежно. Или поне дотолкова небрежно, доколкото можеха да постъпват безсмъртните, кръвожадни вещици. Навярно нисши членове на клана си, изпратени на разузнавателна мисия.

Или да издирят някого
, дребен, вцепенен от ужас глас прошепна в главата й.

Елида се притисна още по-силно към почвата и корените се впиха в гърба й, докато оглеждаше дървесните корони наоколо.
Ето. С крайчеца на окото си мярна как скорострелно грамадно петно прелита високо над гората, събуждайки застиналите листа. Ципесто крило с извит, отровен нокът в края проблесна под слънчевата светлина.
Рядко – наистина рядко – излизаха денем. Каквото и да издирваха, явно беше важно.
Елида не посмя да си поеме дъх, докато грохотният удар на криле не заглъхна на север.
Към Ферианската падина, където Манон бе споменала, че лагерува втората половина от ордата.
Елида помръдна чак когато горските звуци нарушиха тишината отново. Мускулите й се бяха схванали от дългата неподвижност и тя простена, докато протягаше болезнените си крака и ръце.
Нямаше край – пътят й нямаше край. Беше готова на всичко за покрив над главата си. И топла храна. Може би си струваше да рискува, за да си ги подсигури поне за една нощ.
Отново пое по сухото като барут речно корито, но направи само две крачки, преди онова незнайно сетиво пак да се събуди, сякаш топла женска ръка бе хванала рамото й, за да я спре.

Непроходимата гора кипеше от живот. Но Елида го усещаше –
усещаше
нещо нередно.

Не бяха нито вещици, нито уивърни, нито зверове. Някой – някой я наблюдаваше.
Някой я следеше.
С прикрито движение тя извади бойния нож, който Манон й беше дала, преди да я остави в тази омразна гора.
И й се прииска вещицата да я беше научила как да убива.

***

Лоркан Салватер бягаше от проклетите зверове вече два дни.
Не че можеше да ги вини. Вещиците се вбесиха, когато се прокрадна в горския им лагер посред нощ, закла три от пазителките им, без те и уивърните им да забележат, и отмъкна една от тях в гората за разпит.
Отне му два часа да пречупи вещицата от клана на Жълтоногите, след като я скри толкова надълбоко в гърлото на една пещера, че дори писъците й не се долавяха навън. Два часа, и тя пропя.
Две еднакви вещерски армии чакаха знак да превземат континента: едната в Морат, другата във Ферианската падина. Жълтоногите нямаха представа каква сила владее херцог Перингтън – нито какво издирва Лоркан: другите два Ключа на Уирда, сродни на онзи, който висеше на дълга верижка около врата му. Три парчета камък, отсечени от Портата на Уирда, всеки носещ невиждана, чудовищна сила. А когато трите бъдеха обединени... можеха да отворят портата между световете. Да ги унищожат – или да свикат армиите им. Или много, много по-лошо.
Лоркан прояви великодушието да убие вещицата бързо.
Оттогава сестрите й го преследваха.
Приклекнал зад гъст храсталак в подножието на един стръмен хълм, той наблюдаваше как момичето излиза плахо иззад корените. Пръв се бе скрил тук, слушайки я как пристига тромаво откъм хълма, гледаше я как куцука към скривалището, усетила какво наближава.
Имаше крехка фигура, достатъчно дребна да реши, че едва е прокървила, ако не бяха едрите гърди под тесния й кожен костюм.
Дрехите й незабавно привлякоха вниманието му. Жълтоногите носеха подобни – всъщност всички вещици. Това момиче обаче принадлежеше на човешката раса.
А когато се обърна с лице към него, тъмните й очи обходиха гората с твърде зрял, твърде вещ поглед, който далеч не беше присъщ на дете. Беше поне на осемнайсет, ако не и на повече. Бледото й лице беше мърляво, изпито. Навярно дълго време беше гладувала в пустошта. Ножът в ръката й трепереше достатъчно, за да го наведе на мисълта, че вероятно не знаеше как да си служи с него.
Лоркан не излезе от скривалището си, а продължи да я следи как оглежда хълмовете, сухото речно корито, короните на дърветата.
Незнайно как момичето усещаше близостта му.
Интересно. Обикновено малцина можеха да го открият, решеше ли да остане скрит.
Всеки мускул в тялото й беше напрегнат, ала въпреки това се озърна внимателно из дерето, преди да въздъхне тихо през стиснати устни и да продължи напред, отдалечавайки се от него.
Куцаше тежко; сигурно беше пострадала при падане по някой горист склон.
Плитката й подскачаше по раницата й с всяка стъпка, а копринената й коса беше тъмна като неговата. По-тъмна дори. Черна като беззвездна нощ.
Един полъх на вятъра му донесе мириса й и Лоркан го вдиша, позволявайки на елфическите си сетива – наследени от противния му баща – да разучат и нея, както правеха с всекиго от пет века насам.
Човек. Определено човек, но...
Познаваше този мирис.
През последните няколко месеца беше изклал много, много същества, от които струеше именно той.
О, колко удобно. Навярно дар от боговете: полезна плячка за разпит. Но по-късно, след като я проучеше по-добре и опознаеше слабостите й.
Лоркан излезе от храсталака, без да помръдне дори клонка.
Обсебеното от демон момиче куцукаше по речното корито, стиснало нескопосано дръжката на безполезния си нож. Дотук добре.
Лоркан отново тръгна на лов.



2.


Трополенето на дъжда, който се процеждаше през листата и ниските мъгли на Оуквалдския лес, почти заглушаваше бълбукането на пълноводното поточе, лъкатушещо между препятствията по пътя си.
Приклекнала до рекичката и напълно забравила за празните мяхове върху тревистия й бряг, Елин Ашривер Галантиус протегна обсипаната си с белези ръка над бързеите, заслушана в песента на утринната буря.
Грохотът на натежалите буреносни облаци и палещият отговор на светкавиците се обединяваха в свиреп, трескав ритъм още час преди съмване, а сега се разпръсваха и укротяваха, докато Елин се мъчеше да усмири огненото кълбо от магия в душата си.
Вдиша хладовитата мъгла и парите на свежия дъжд, приемайки ги надълбоко в дробовете си. Магията й поугасна, сякаш се прозяваше рано сутринта и отново заспиваше.
В лагера на няколко крачки от нея приятелите й също спяха, защитени от бурята с невидимия щит на Роуан, докато нейният рубинен пламък, горял цяла нощ, още ги пазеше от северняшкия студ, който не омекваше дори в разгара на лятото. Точно този пламък й създаваше трудности – как да го държи разпален, докато в същото време използваше малкия воден дар, наследен от майка й.
Елин сви пръсти над поточето.
На отсрещния му бряг, върху мъхест камък, скътан в обятията на чворест дъб, малки, бели като кост пръстчета се свиха и изпращяха тихо в отражение на нейните.
Елин се усмихна и пророни едва доловимо над шумотевицата от потока и дъжда:
– Ако имаш някакви насоки за мен, приятелю, ще се радвам да ги чуя.
Тънките пръсти се скриха зад билото на скалата, по която, подобно на много други в тази гора, бяха изсечени символи и спирали.

Малките хора ги следяха неотлъчно, откакто бяха влезли в Терасен.
Ескортират ни
, настояваше Едион всеки път, мернеха ли големите им, бездънни очи да мигат откъм някой заплетен къпинак, или да ги наблюдават през листата на някое от прочутите оуквалдски дървета. Но не се приближаваха достатъчно, че Елин да ги зърне добре.

Въпреки това дребните им спътници им оставяха мънички подаръци пред нощните укрепления на Роуан, и то без да ги усещат онези от тях, които бяха на пост.
Една сутрин намериха венец от горски теменуги. Елин го подари на Еванджелин, която го носи върху червенозлатистата си коса, докато не се разпадна. На следващата сутрин ги чакаха два: един за Елин и един по-малък за момичето с белези. Друг път Малките хора им бяха оставили миниатюрно копие на Роуан във формата му на ястреб, изработено от врабчи пера, жълъди и сухи крилца от бръмбари. Елфическият й принц се поусмихна, като съзря подаръка си – и оттогава го носеше в дисагите си.
Елин също се засмя на спомена. Макар че постоянното присъствие на Малките хора, които слушаха и наблюдаваха всяко тяхно действие, донякъде... усложняваше нещата. Не в някое важно отношение, но все пак бягствата им с Роуан в гората не бяха толкова романтични, когато знаеха, че си имат публика. Особено ако на Едион и Лизандра им писнеше до такава степен от тайните им похотливи погледи, че започнеха да си измислят нескопосани оправдания да изгонят Елин и Роуан от полезрението и обонянието си поне за малко: дамата била изпуснала несъществуващата си кърпичка на несъществуващия път далеч зад тях; трябвали им още дърва за огън, на който от своя страна не му бяха нужни дърва, за да гори.
А що се отнасяше до настоящата й публика...
Елин разпери пръсти над рекичката и позволи на сърцето си да се укроти като стоплено от слънцето горско езерце, на съзнанието си – да се отърси от обичайните задръжки.
Ивица вода се издигна от потока, сива и бистра, и тя я прокара през разперените си пръсти така, сякаш тъчеше на стан.
Килна ръка, за да се порадва как кожата й прозираше през водата, и спусна струйката надолу по нея, увивайки я около китката си.
– Няма много за докладване пред хората ти, а? – попита съществото, което я гледаше от другата страна на камъка.
Мокра шума заскърца зад нея и Елин знаеше, че я чува само защото Роуан е искал да я извести за появата си.
– Внимавай, иначе може да оставят нещо мокро и студено в спалния ти чувал следващия път.
Елин пусна водата в поточето, преди да надникне през рамо.
– Дали приемат поръчки? Защото в момента съм готова да разменя цялото си кралство за една гореща вана.
Очите на Роуан затанцуваха, а тя стана на крака, сваляйки защитния купол, с който се пазеше от дъжда, и парата от невидимия пламък се сля с мъглата край тях. Елфическият принц вдигна вежди.
– Трябва ли да се притеснявам, че си толкова словоохотлива така рано сутринта?
Тя врътна очи и се обърна към камъка, откъдето малкият й зрител бе следил жалките й опити да овладее водата. Върху мократа шума обаче се движеше само мъглата.
Силни ръце я обгърнаха през кръста и я придърпаха към топлината на тялото му, а устните му докоснаха шията й на местенцето точно под ухото.
Елин се изви към тялото му, докато устата му скиташе по врата й, стопляйки изстудената от мъглата кожа.
– Добро утро и на теб – пророни тя.
Дълбокото ръмжене на Роуан накара пръстите на краката й да се свият.
Не смееха да спрат в някоя странноприемница, дори след като влязоха в границите на Терасен преди три дни – по пътищата и пивниците още гъмжеше от вражески очи. А и адарланските войници най-сетне напускаха проклетите й земи по заповед на Дориан.
Същите тези войници можеха просто да се върнат назад и да се съюзят с чудовището, дебнещо в Морат, вместо да останат верни на краля си.
– Ако толкова искаш да се изкъпеш – прошепна до врата й Роуан, – видях едно езерце на около половин километър оттук. Може да затоплиш водите му... и за двама ни.
Тя прокара нокти по задната част на ръцете му и нагоре към лактите му.
– По-скоро ще сваря всички риби и жаби в него. Тогава едва ли ще е много приятно.
– Поне ще имаме закуска.
Тя се засмя тихо и кучешките зъби на Роуан одраскаха нежно чувствителното местенце, където вратът й се срещаше с рамото й. Елин впи пръсти в мощните мускули на предмишниците му, наслаждавайки се на силата им.
– Лордовете ще пристигнат чак по залез. Имаме време. – Думите й бяха задъхани, почти шепот.
Като пресякоха границата, Едион изпрати вест до няколкото лорда, на които имаше доверие, и им уреди среща с тях на тази поляна, където дълги години се беше събирал тайно с бунтовниците.
Групичката им пристигна по-рано, за да огледа мястото, да се запознае с недостатъците и преимуществата му. Наоколо нямаше нито следа от човеци: Едион и Гибелният легион винаги се бяха старали да не оставят никакви доказателства за пребиваването си тук. Братовчед й и легендарната му армия бяха направили толкова много за безопасността на Терасен през последното десетилетие. Въпреки това не биваше да поемат рискове, макар и лордовете да бяха от най-доверените хора на чичо й.
– Колкото и съблазнително да звучи – подхвана Роуан, гризвайки ухото й по начин, който й пречеше да мисли, – след час трябва да съм тръгнал. – На него се падаше да провери пътя пред тях за заплахи. Леки като перце целувки заобсипваха челюстта й, бузата й. – А и онова, което ти казах преди, още важи. Нямам намерение да те обладавам за пръв път до дънера на някое дърво.
– Няма да е до дънер, а в езеро. – Мрачен смях до внезапно пламналата й кожа. Едва се сдържаше да не грабне ръката му и да я плъзне нагоре до гърдите си, да му се примоли да я докосне, да я вкуси, да я поеме цялата. – Знаеш ли, започвам да си мисля, че си садист.
– Повярвай ми, и на мен не ми е лесно.
Той я придърпа още по-силно към себе си, позволявайки й да усети доказателството, притискащо се с впечатляваща настоятелност към задните й части. Елин почти простена.
Роуан обаче се отдръпна от нея и тя се раздели неохотно с топлината му, с ръцете му и тялото му, и устата му. Обърна се и намери боровозелените му очи приковани в нейните, а от погледа му в кръвта й плъзна тръпка, по-силна от всяка магия.
– Кажи наистина, защо си толкова бодра тази сутрин? – попита той.
Тя му се оплези.
– Поех поста на Едион, понеже Лизандра и Лапичка можеха да събудят и мъртвите с хъркането си. – Единият край на устата му потрепна в усмивка, но Елин само сви рамене. – И бездруго не можех да заспя.
Той стисна челюсти и погледна към мястото, където амулетът се криеше под ризата и тъмния й кожен жакет.
– Да не би Ключът на Уирда да те безпокои?
– Не, не е това.
Започнала бе да го носи, след като Еванджелин беше преровила дисагите й и беше нахлузила верижката му около врата си. Видяха го чак когато малката се върна от близкия поток с Амулета на Оринт върху пътническите си дрехи. Слава на боговете, че точно тогава се намираха в Оуквалд, но... Елин нямаше намерение да рискува повече.
Особено при положение, че Лоркан още си мислеше, че е получил истинския амулет.
Не се бяха срещали с безсмъртния воин, откакто беше напуснал Рифтхолд, и Елин често се питаше колко ли на юг е стигнал – дали вече е осъзнал, че носи фалшив Ключ на Уирда в също толкова фалшив Амулет на Оринт. Дали вече е открил къде кралят на Адарлан и херцог Перингтьн са скрили другите два.
Не Перингтьн – Ераван.
Ледена тръпка пропълзя надолу по гръбнака й, сякаш сянката на Морат се беше материализирала зад нея и я дращеше с нокът.
– Просто... заради тази среща е – махна с ръка Елин. – Не трябваше ли да се състои в Оринт? Да се срещаме в гората ми се струва толкова... драматично.
Роуан пак отправи поглед към северния хоризонт. Поне още седмица ги делеше от града – някога славното сърце на кралството й. На целия континент. А стигнеха ли, щеше да започне безкрайна върволица от съвети и подготовки, и решения, които единствено тя можеше да вземе. Срещата, уредена от Едион, щеше да е само началото.
– По-разумно е да влезем в града с установени съюзници, отколкото в пълно неведение – отвърна Роуан накрая. Сетне й се усмихна дяволито и погледна многозначително към Голдрин, прибран в ножницата на гърба й, както и към всички останали оръжия по дрехите й. – Пък и намери кой да говори за „драматично“.
Тя му отвърна с вулгарен жест.
Едион беше много внимателен с посланията си, докато уреждаше срещата – беше избрал това място, за да са далеч от възможни жертви и вражески очи. А и макар да вярваше на поканените лордове, за които й беше разказвал доста през изминалите седмици, той не им беше споменал колко спътници има – нито какви са талантите им. За всеки случай.
Нищо че Елин носеше оръжие, способно да изтрие цялата долина от лицето на земята заедно с планината Еленови рога над нея. А това беше само магията й.
Роуан се заигра с един кичур от косата й – отново избуяла почти до гърдите й.
– Тревожи те фактът, че Ераван още не ни е погнал.
Тя прокара език по зъбите си.
– Какво го спира? Ние ли грешим, че чакаме покана да го нападнем? Може би нарочно ни позволява да съберем силите си, с Едион да вдигнем Гибелния легион и да натрупаме още по-голяма армия около него, само и само да се наслади на възможно най-пълното ни поражение?
Пръстите на Роуан застинаха в косата й.
– Чу какво каза вестоносецът на Едион. Взривът е сринал голяма част от Морат. Може тепърва да се изправя на крака.
– Никой не пое отговорност за взрива. Нещо ме кара да се съмнявам.
– Всичко те усъмнява.
Тя отвърна на погледа му.
– В теб не се съмнявам.
Роуан погали с пръст бузата й. Дъждът отново се усили и кроткото му барабанене беше единственият звук на километри от тях.
Елин се надигна на пръсти. Чувствайки очите на Роуан върху себе си, как тялото му застива с хищническа съсредоточеност, тя целуна ъгълчето на устата му, горната им извивка, другото им ъгълче.
Леки, закачливи целувки. Предвидени да проверят кой от двама им ще се поддаде на изкушението пръв.
Роуан го стори.
Вдиша рязко и я сграбчи за ханша, придърпвайки я към себе си, а после наклони глава така, че да покрие устата й със своята, и задълбочи целувката им толкова, че коленете й заплашиха да се подвият под нея. Езикът му докосна нейния с мудно, обиграно движение, което й подсказа какво точно е способен да направи на друго място.
В кръвта й пламнаха въглени и мъхът под краката им изсъска, а дъждът се превърна в пара.
Елин прекъсна задъхано целувката, доволна да види, че и гърдите на Роуан се надигаха и спадаха в неравен ритъм. Толкова прясна – притегателната сила помежду им още беше толкова прясна, толкова... сурова. Всепоглъщаща. И плътското желание беше само една малка част от нея.
Роуан караше магията й да запее. Навярно защото беше неин каранам, но... нейната магия искаше да танцува с неговата. И от скрежа, проблясващ в очите му, й ставаше ясно, че неговата жадуваше същото.
Роуан се приведе напред, докато не опря челото си в нейното.
– Скоро – обеща й той с дрезгав, нисък глас. – Нека първо намерим някое безопасно място, от което ще успеем лесно да се отбраняваме.
Защото безопасността й винаги щеше да е най-важна за него. Основното беше тя да е защитена, жива. Беше го научил по трудния начин.
Сърцето й се сви и тя се отдръпна назад, за да вдигне ръка до лицето му. Роуан прочете нежността в очите й, в тялото й и собствената му вродена свирепост отстъпи пред ласкавостта, каквато малцина бяха зървали у него. Гърлото я болеше от усилието да задържи думите си неизречени.
Вече от доста време беше влюбена в него. По-дълго, отколкото й се щеше да си признае.
Опита да не мисли за това дали и той изпитваше същите чувства към нея. Тези неща – тези мечти – се намираха най-отдолу в много, много дълъг и кървав списък с приоритети.
Затова Елин го целуна нежно и ръцете на Роуан отново обгърнаха ханша й.
– Огнено сърце – пророни той до устните й.
– Мишелов – прошепна тя до неговите.
Смехът на Роуан отекна в гърдите й.
Сладкото гласче на Еванджелин изчурулика откъм лагера:
– Дойде ли време за закуска?
Елин изсумтя. Лапичка и Еванджелин вече бутаха горката Лизандра, просната в облика си на призрачен леопард, до безсмъртния огън. Едион лежеше неподвижен като камък от другата му страна. По всяка вероятност Лапичка щеше да нападне него след това.

–
Хранааааааааа
! – извика Еванджелин. Само след миг кучето й отвърна с вой.

Лизандра изръмжа и двамата нетърпеливци замлъкнаха.
Роуан се засмя отново, а Елин си помисли, че този смях никога нямаше да й омръзне. Нито усмивката му.
– Трябва да приготвим закуска – каза той, извръщайки се към лагера, – преди Еванджелин и Лапичка да са обърнали всичко с главата надолу.
Елин се изкиска, но надникна през рамо към гората, стелеща се към Еленови рога. Към лордовете, които вероятно вече пътуваха на юг, за да решат заедно как ще подходят към войната... и как ще изградят наново рухналото си кралство.
Щом погледна напред, Роуан вече крачеше към лагера, а червенозлатистата коса на Еванджелин проблясваше, докато момиченцето подскачаше покрай капещите дървета, умолявайки принца за печени филийки и яйца.
Нейното семейство – и нейното кралство.
Две мечти, които отдавна смяташе за загубени, осъзна Елин, докато северният вятър брулеше косите й. Две мечти, заради които беше готова на всичко – да се погуби, да се продаде...
Тъкмо се канеше да тръгне към лагера, за да предпази Еванджелин от готварските умения на Роуан, когато забеляза предмета върху камъка отвъд поточето.
Прескочи водата с един скок и огледа внимателно подаръка от малкия й приятел.
Изработен от клонки, паяжини и рибешки люспи, дребният уивърн имаше обезпокоителна прилика с истинските. Крилете му бяха широко разперени, а пълната му паст с остри като шипове зъби зееше заплашително.
Вместо да го вземе от камъка, Елин впери очи на юг към древния масив на Оуквалд и крепостта Морат отвъд него. Към преродения Ераван, който я очакваше с армията си от вещици и валгски пехотинци.
Елин Галантиус, кралица на Терасен, знаеше, че скоро ще дойде време да докаже колко е готова да кърви в името на Ерилея.

***

Полезно беше, мислеше си Едион Ашривер, да пътуваш с двама даровити магьосници. Особено в такова скапано време.
Дъждът не спря да вали цял ден, докато се подготвяха за срещата. Роуан излетя на два пъти от лагера им, за да провери докъде са стигнали лордовете, но нито веднъж не ги видя или надуши.
Никой не смееше да тръгне по прословутите с калта си терасенски пътища в подобно време. Но като се имаше предвид, че пътуваха с Рен Алсбрук, Едион не се и съмняваше, че ще останат скрити чак до залез. Освен ако лошото време не ги беше забавило... което изобщо нямаше да го учуди.
Една гръмотевица прокънтя толкова близо, че околните дървета се разтресоха. Светкавицата, дошла по петите й, обагри мокрите листа в сребристо и озари света така ярко, че заслепи дори елфическите му очи. Но поне беше на сухо. И на топло.
Така усърдно избягваха цивилизацията, че не беше смогнал да види колко магьосници бяха излезли от скривалищата си – и кой се радваше на възродените си дарби. Зърна само едно момиче, около деветгодишно, да тъче струйки вода над фонтана в селото си, забавлявайки шумна групичка други деца.
Хора с каменни, белязани лица гледаха представлението от сенките, но никой не се намеси. Вестоносците на Едион му бяха съобщили, че повечето хора вече знаеха как кралят на Адарлан е потискал магията с тъмните си сили през последните десет години. Но въпреки това се съмняваше онези, които бяха понесли загубата й и изтреблението на вида си, да разкрият силите си в скоро време.
Поне докато смелчаци като спътниците му и онова момиченце на площада не покажеха на света, че е безопасно да го сторят; че момиче, владеещо водната магия, можеше да подсигури благоденствие на селото си и обработваемите земи около него.

Едион свъси вежди към притъмняващото небе, въртейки небрежно Меча на Оринт между дланите си. Дори преди магията да изчезне, една раса всяваше най-много страх в сърцата на останалите и в най-добрия случай членовете й живееха като парии, а в най-лошия – биваха изтребвани. Дворовете във всяка земя от векове ги преследваха като шпиони и наемни убийци. Но
неговият
двор...

Доволно, гърлено мъркане се разнесе из малкия им лагер и Едион отмести поглед към предмета на размислите си. Еванджелин си тананикаше, коленичила върху спалния си чувал, и прокарваше нежно конската четка през козината на Лизандра.
Дни наред не беше успял да свикне с облика й на призрачен леопард. Годините, прекарани в Еленови рога, бяха развили у него първичен инстинкт за самосъхранение. А сега Лизандра лежеше по корем с прибрани нокти, докато повереницата й я чешеше.
В този си вид не приличаше особено на шпионин, нито на асасин. Усмихна се на бледозелените й очи с натежали от удоволствие клепачи. Как ли щяха да реагират на такава гледка лордовете?
Спътницата им хамелеон използваше седмиците, които бяха прекарали в път, да изпробва нови форми: птици, горски зверове, насекоми, често склонни да жужат в ухото му или да го хапят. Рядко – наистина рядко – Лизандра приемаше човешката форма, в която за пръв път я беше видял. Но като се имаше предвид какво й бяха причинили и какви неща я бяха принуждавали да прави в човешкото си тяло, Едион не я винеше.
Макар че щеше да й се наложи да си възвърне някогашния облик, когато я представеха като дама в двора на Елин. Чудно му беше дали щеше да си възвърне онова прелестно лице, или да надене друга човешка кожа.
Освен това се питаше какво ли е чувството да променяш костите, кожата и цвета си – не че й бе задал този въпрос. Главно защото Лизандра не беше приемала човешки облик от доста време.
Едион погледна към Елин, която седеше от другата страна на огъня с Лапичка в скута и си играеше с дългите уши на кучето, докато чакаше лордовете. Погледът на братовчедка му беше върху древния меч – меча на баща й, който Едион така безцеремонно въртеше и премяташе в ръцете си, онзи с металната дръжка и с глава от пукната кост, който познаваше сантиметър по сантиметър като собственото си лице. В очите й пробяга тъга, внезапна като светкавицата над главите им, и изчезна.
Беше му върнала меча на тръгване от Рифтхолд, избирайки да носи Голдрин вместо него. Той опита да я убеди да задържи свещения меч на Терасен, но тя настоя, че е по-добре да остане в негови ръце, че той заслужава честта повече от всеки друг, включително и от нея самата.
Колкото по на север отиваха, толкова повече се умълчаваше. Явно дългото пътуване изсмукваше силите й.
След тази вечер, в зависимост от разговора с лордовете, Едион щеше да й намери някое тихо местенце, където да почине за ден-два, преди да извървят последната отсечка до Оринт.
Едион се изправи на крака, прибра меча до ножа, подарък от Роуан, и отиде при нея. Пухкавата опашка на Лапичка затупа по земята, а той седна до кралицата си.
– Май имаш нужда от подстрижка – рече тя. Косата му наистина беше станала по-дълга, отколкото обикновено я носеше. – Почти колкото моята е. – Тя свъси вежди. – Така изглеждаме, все едно сме се наговорили.
Той изсумтя, милвайки главата на кучето.
– И какво от това?
Елин сви рамене.
– Ако искаш и да се обличаме еднакво, брой ме.
Едион се ухили.
– Момчетата от легиона ще ме скъсат от подигравки.
Легионът му лагеруваше до границата на Оринт, където им беше наредил да следят за безопасността на града, докато чакаха. Докато чакаха да убиват и умират в нейно име.
А с парите, които беше измъкнала с лукавство и кръвопролития от някогашния си господар през пролетта, щяха да си купят армия като притурка към Гибелния легион. Може би и наемни убийци.
Искрата в очите на Елин поугасна, сякаш и тя се беше замислила какво изискваше командването на легиона му. Рисковете и цената – не в злато, а в животи. Едион можеше да се закълне, че и огънят замъждука.
През последното десетилетие беше убивала, борила се беше с какви ли не врагове и безброй пъти се беше разминавала на косъм от смъртта. Въпреки това Едион знаеше, че ще й е трудно да изпрати войници – да изпрати него – на бойното поле.
Това щеше да е първото й изпитание като кралица.
Но срещата с лордовете беше преди него.
– Нали помниш всичко, което ти разказах за тях?
Елин го изгледа безизразно.
– Да, помня, братовчеде. – Тя го сръчка силно в ребрата, на мястото, където сега се разстилаше още незаздравялата татуировка, която Роуан му беше направил преди три дни. Имената на всички им, оплетени в сложен терасенски възел... точно до сърцето. Едион изтръпна от болката в разранената плът и отблъсна ръката й. Тя изрецитира: – Муртауг бил син на земеделец, но се оженил за бабата на Рен. Макар и да не е кръвен потомък на рода Алсбрук, до ден-днешен седи на престола, колкото и да убеждава Рен да вземе титлата. – Тя устреми поглед към небето. – Дароу е най-богатият земевладелец след моя милост и господства над няколкото оцелели лордове, и то главно заради заслугите си по време на адарланската окупация.
Тя го стрелна с поглед, достатъчно остър да разреже кожата му.
Едион вдигна ръце.
– Можеш ли да ме виниш, че искам всичко да мине гладко?
Тя сви рамене, без да му отхапе главата.
– Дароу беше любовник на чичо ти – добави той, изпъвайки крака пред себе си. – Десетилетия наред. Никога не ми е говорил за него, но... бяха много близки, Елин. Дароу не скърбя открито по Орлон, не и повече от обичайното след смъртта на крал, но след това се промени коренно. Сега е кораво копеле, но все така справедлив лорд. Прави почти всичко поради безсмъртната си любов към Орлон... и към Терасен. Хитрите му ходове ни помогнаха да не умрем от глад през годините. Не го забравяй.
Дароу наистина открай време лавираше между службата си към краля на Адарлан и усилията да подкопае властта му.
– Известно. Ми. Е – натърти Елин.
Май прекаляваше, този тон навярно беше първото й и последно предупреждение, че започваше да я ядосва. През голяма част от пътешествието им й беше разказвал за Рен и Муртауг, както и за Дароу. Знаеше, че братовчедка му вероятно можеше да цитира какви земи притежаваха, каква продукция вадеха от тях, кои бяха предците им и покойните и живи членове на семействата им от последното десетилетие. Но трябваше да я изпита още веднъж, да провери дали е запомнила всичко... Просто инстинктите го подтикваха да се убеди, че срещата ще мине възможно най-гладко. Много беше заложено на карта.
Роуан изтрака с клюн върху високия клон, от който наблюдаваше гората, после плесна с криле и полетя през дъжда, минавайки през предпазния си купол, сякаш той се разтвори като завеса пред него.
Едион стана на крака и се заослушва, оглеждайки гората. До ушите му достигаше само трополенето на дъждовни капки по листата. Лизандра се протегна и оголи дългите си зъби, а острите й като игли нокти изскочиха и проблеснаха на светлината от огъня.
Докато Роуан не им дадеше знак, че е безопасно – че наближаваха само лордовете, без придружители, – щяха да следват уговорения ред на действие.
Еванджелин се приближи до огъня, както я бяха научили. Пламъците се отвориха пред нея, за да я пропуснат заедно с Лапичка, и усетили страха на детето, се затвориха отново, създавайки проход до вътрешен кръг на огъня, където нямаше опасност да изгорят нея, но щяха да стопят костите на всеки доближил я враг.
Елин просто надникна към Едион с безмълвна заповед и той пристъпи към западната страна на огъня, докато Лизандра се придвижваше към южната. Елин зае северната, но отправи поглед на запад, накъдето беше полетял Роуан.
Сух, горещ полъх се понесе из малкия им купол и около пръстите на свободната й ръка, небрежно отпусната до тялото й, затанцуваха искри като светулки. С другата държеше Голдрин, в чиято дръжка рубинът сияеше като жив въглен.
Чу се шумолене на листа и трошене на клонки и Мечът на Оринт заблестя в златисто и червено на светлината от пламъците на Елин, когато Едион го издърпа. Той го извади от ножницата му, а с другата ръка хвана древния кинжал, подарен му от Роуан. През последните седмици елфическият принц запознаваше него и другите им спътници с Древния завет. С отдавна забравените традиции и правила на елфите, почти изкоренени дори в двора на Майев. Но възродени тук и сега, докато всеки от тях поемаше ролята и задълженията си, предварително уговорени и избрани.
Роуан изникна от дъжда в елфическия си облик с полепнала по главата сребриста коса и изпъкнала върху смуглата кожа на лицето му черна татуировка. От лордовете нямаше и следа.
Ала Роуан държеше ловния си нож до голото гърло на млад мъж с тънък нос и го водеше към огъня. Изцапани от дългия път, подгизналите дрехи на непознатия носеха герба на Дароу – нападащ язовец.
– Вестоносец – обяви дрезгаво Роуан.

***

Елин мигновено реши, че не обича особено изненадите. Сините очи на вестоносеца бяха изцъклени, но мокрото му, луничаво лице изглеждаше спокойно. Невъзмутимо. И остана такова дори когато видя Лизандра с позлатените й от светлината на огъня зъби. Дори когато Роуан го тикна напред, без да отлепя кръвожадния си нож от гърлото му.
Едион направи знак с брадичка към Роуан.
– Няма как да ни предаде посланието си с нож в гръкляна. Роуан свали оръжието си, но не го прибра в ножницата. И се отдалечи само на малка стъпка от мъжа.
– Къде са? – попита Едион.
Мъжът се поклони бързо на братовчед й.
– В една странноприемница на шест километра оттук, генерале...
Думите му заглъхнаха, когато Елин се показа иззад огъня. Държеше го бурен, а Еванджелин и Лапичка – затворени на безопасно в сърцевината му. Вестоносецът издаде тихичък звук.
Знаеше. Начинът, по който погледът му прескачаше между двама им с Едион, отчитайки еднаквите им очи, еднаквия цвят на косите им, говореше, че знае. Сякаш внезапно осенен от прозрението, вестоносецът се поклони.
Елин гледаше как мъжът свежда очи, как разкрива тила си, как голата му кожа блести от дъждовната вода. И магията й се надигна. А онова нещо – пъклената сила, увиснала между гърдите й – като че ли отвори древното си око, за да следи събитията.
Лизандра запристъпва мълчаливо към вестоносеца и започна да души мокрите му дрехи с трепкащи мустаци, а той се скова ококорено. Имаше благоразумието да остане неподвижен.
– Отлага ли се срещата? – попита студено Едион, отново плъзвайки поглед из гората.
Мъжът изтръпна.
– Не, генерале... но искат да отидете при тях в странноприемницата. Заради дъжда.
Едион врътна очи.
– Кажи на Дароу да си довлече задника тук. Водата няма да го разтопи.
– Не е заради лорд Дароу – побърза да го увери мъжът. – С цялото ми уважение, сър, лорд Муртауг се бави това лято. Лорд Рен не искал да го пуска в тъмното и дъжда.
Тази пролет старецът беше яздил из кралствата като същински демон, спомни си Елин. Навярно умората си казваше своето. Едион въздъхна.
– Естествено, първо ще трябва да огледаме странноприемницата. Срещата ще се забави.
– Разбира се, генерале. Наясно са. – Вестоносецът впи смаян поглед в Еванджелин и Лапичка, намиращи се в защитния пръстен на огъня. И не въоръженият елфически принц до него, не призрачният леопард с извадени нокти, а огънят на Елин го накара да пребледнее като смъртник. – Но ще ви чакат. Лорд Дароу обаче губи търпение. Притеснено му е извън стените на Оринт. Всъщност на всички ни е притеснено в последно време.

Елин изсумтя тихо.
И още как
.




3.


Манон Черноклюна стоеше нащрек в единия край на дългия, тъмен мост към Морат и гледаше как сестринството на баба й се спуска от сивите облаци.
Дори сред пушилката от безчетните ковачници обемистата, черна като обсидиан роба на Върховната вещица на клана Черноклюни не можеше да бъде сбъркана. Никоя друга не се обличаше като Майка Черноклюна. Сестринството й излетя от тежката облачна пелена, спазвайки почтително разстояние от нея и придружаващата я ездачка на едър мъжки уивърн.
Манон и строените зад нея Тринайсетте не помръднаха от местата си, когато уивърните и ездачките им кацнаха на тъмните камъни в двора отвъд моста. Далеч изпод тях се чуваше мръсната, затрупана с отломки река, чийто екот се бореше за надмощие със стърженето на нокти по камък и шумоленето на прибиращи се криле.
Баба й бе дошла в Морат.
Или каквото беше останало от него, при положение че една трета от древната крепост лежеше в руини.
Астерин вдиша през зъби, когато бабата на Манон слезе от животното си с едно плавно движение и извърна смръщен поглед към черната развалина, издигаща се над Манон и Тринайсетте. Херцог Перингтън вече ги чакаше в съвещателната си зала и Манон не се съмняваше, че домашният му любимец, лорд Върнън, ще направи всичко по силите си да опетни името й и да я спъне. Ако имаше подходящ момент да се отърве от нея, то това беше сега – когато баба й можеше да види с очите си какво е постигнала.
И в какво се е провалила.
Манон остана с изпънат гръб, докато баба й прекосяваше широкия каменен мост със стъпки, заглушени от тътена на буйната река, далечния бумтеж на крила и металическия грохот на ковачниците, които работеха ден и нощ, за да въоръжат армията им. Щом баба й се доближи достатъчно, че да зърне бялото на очите й, Манон се поклони.
Скърцането на кожени дрехи й подсказа, че Тринайсетте са последвали примера й.
Като вдигна глава, Майка Черноклюна вече стоеше пред нея.
Смърт, жестока и коварна, дебнеше в опръсканите й със златисто ониксови очи.
– Води ме при херцога – нареди баба й вместо поздрав.
Манон усети как Тринайсетте се напрягат. Не заради думите на Върховната вещица, а заради сестринството й, което сега прииждаше зад нея. Истинска рядкост беше да я следват така отблизо и да я бранят.
Но тази цитадела принадлежеше на хората – и демоните. А и се очертаваше дълъг престой, може би дори постоянен, ако съдеха по факта, че баба й водеше със себе си красивата тъмнокоса млада вещица, която в момента топлеше леглото й. Майка Черноклюна не си бе позволила безразсъдството да остане без допълнителна защита. Макар и Тринайсетте да й подсигуряваха достатъчна безопасност. Или поне би трябвало.
Манон едва се сдържа да не извади железните си нокти, като си представи каква заплаха можеше да ги дебне.
Вместо това се поклони отново и се обърна към високите отворени порти на Морат. Тринайсетте сториха на двете им с Майка Черноклюна път, сетне редиците им пак се затвориха като смъртоносна завеса. Не биваше да поемат никакви рискове, не и когато ставаше дума за наследницата и Върховната вещица.
С почти беззвучни стъпки Манон поведе баба си през тъмните коридори на крепостта. Тринайсетте и сестринството на матроната ги следваха неотлъчно. Слугите ги нямаше – или защото наблюдаваха скришом отнякъде, или защото се бяха разбягали, следвайки повелята на човешките си инстинкти.
Докато се изкачваха по първото от многото вити стълбища към съвещателната зала на херцога, Майка Черноклюна проговори:
– Имаш ли да докладваш нещо?
– Не, бабо.
Манон потисна импулса си да надникне към вещицата, към прошарената й със сребристо тъмна коса, към бледото лице, прорязано от древна омраза, към ръждясалите, вечно извадени на показ зъби.
Към лицето на Върховната вещица, която бе белязала Втората й, която бе хвърлила мъртвородената дъщеря на Астерин в огъня, отричайки й правото да я прегърне поне веднъж. Която след това бе пребила Втората й и я бе запратила на сигурна смърт в снеговете, а нея самата бе заслепявала с лъжлива история почти век.
Манон се питаше какви ли мисли препускат из главата на Астерин сега. Какво се въртеше в главите на Сорел и Веста, които бяха намерили Астерин в снега. И й бяха помогнали.
Без да продумат и дума на Манон.
Креатура на баба си – това беше Манон. Макар че доскоро ролята не й се беше струвала толкова омразна.
– Разбра ли кой е отговорен за взрива?
Робата на матроната се развяваше зад нея, докато крачеха по дългия, тесен коридор към съвещателната зала.
– Не, бабо.
Черните очи със златни пръски се стрелнаха към нея.
– Колко удобно, Водачке на Крилото, че се оплакваш от експериментите на херцога, а само дни след това Жълтоногите изгарят в подземията.

Идеално!
, едва не възкликна Манон. Макар и да бяха загубили няколко сестринства, експлозията поне бе сложила край на развъждането на онези валгски изчадия. Но Манон усети как вниманието на Тринайсетте се приковава към гърба на баба й.

И нещо като страх пробяга през вените й.
Страх от обвинението на Майка Черноклюна и от границата, която Тринайсетте чертаеха... която бяха начертали още преди известно време.
Неподчинение. Това правеха през последните месеци. Ако Върховната вещица научеше, щеше да върже Манон за някой кол и да я бичува, докато не съдереше кожата от гърба й. Щеше да накара Тринайсетте да гледат, за да им покаже колко безсилни са да отбраняват наследницата, а после щеше да им наложи същото наказание. И навярно да ги облее със солена вода за финал, повтаряйки упражнението ден след ден.
– Дочух, че била робинята на херцога, онази, човешката жена – отвърна студено Манон. – Но тъй като и тя самата е била изпепелена, никой не може да го потвърди. Не исках да ти губя времето с клюки и теории.
– Тя му е била подвластна.
– Но не и огънят й от сенки.
Огънят от сенки – могъщата сила, способна да изпари враговете им за секунди в комбинация с огледалните вещерски кули, които трите матрони строяха във Ферианската падина. Но със загубата на Калтейн се лишаваха и от всепомитащото си оръжие.
А херцогът нямаше да приеме друг господар сега, когато кралят му беше мъртъв. Не признаваше правото на законния принц върху престола.
Баба й не отговори.
Другата фигура на игралната дъска – принцът със сапфирени очи, който някога бе изпаднал в плен на валгски принц.
Вече освободен. И съюзен с младата златокоса кралица.
Достигнаха вратите на залата и Манон прогони всички мисли от главата си, когато стражите с празни погледи отвориха черния камък пред тях.
Веднага щом съзря масата от черно стъкло и кой стоеше на нея, над сетивата й се разстла убийствено спокойствие.
Върнън: висок, върлинест, с вечната си мазна усмивка и дрехи в терасенско зелено.
А до него – златокос мъж с кожа, бледа като слонова кост.
От херцога нямаше и следа. Непознатият се обърна към тях. Дори баба й застина за миг.
Не заради красотата на младия мъж, нито заради силата в изваяното му тяло или изящните му черни дрехи. А заради златистите му очи. Същите като тези на Манон.
Очите на валгските крале.

***

Манон начерта в главата си карта на изходите, прозорците, оръжията, които щяха да използват с Тринайсетте при бягството си. Инстинктът я подтикна да пристъпи пред баба си; обучението я накара да хване дръжките на двата си ножа още преди златоокият да е мигнал.
Той обаче впери валгските си очи в нея. И се усмихна.
– Водачке на Крилото. – Погледна към баба й и кимна. – Майко Черноклюна.
Гласът му беше чувствен, прекрасен и жесток. Но тонът му, повелителната нотка в него...
Самодоволната усмивка на Върнън изглеждаше някак напрегната, смуглата му кожа бе твърде бледа.
– Кой си ти – рече Манон на непознатия; по-скоро заповед, отколкото въпрос.
Мъжът кимна към свободните места около масата.
– Отлично се досещаш кой съм, Манон Черноклюна.
Перингтън. Незнайно как в друго тяло. Защото...
Защото онова другосветско, противно нещо, което често бе виждала да наднича през очите му... сега стоеше пред нея от плът и кръв.
Изопнатото лице на Майка Черноклюна й говореше, че и тя вече е наясно.
– Омръзна ми да нося онова провиснало месо – обясни той, настанявайки се с котешка грация на стола до Върнън. После махна с дългите си, мощни пръсти. – Враговете ми знаят кой съм. Защо да крия от съюзниците си?
Върнън се поклони и пророни:
– Господарю Ераван, позволете да донеса на Майка Черноклюна нещо за пийване. Дълго е пътувала.
Манон премери с поглед високия, длъгнест мъж. Вече им беше поднесъл два дара: уважение към баба й и истинското име на херцога. Ераван.
Стана й чудно какво ли знаеше за него Гислейн, която сега стоеше на пост в коридора.
Валгският крал кимна с благоволение. Лордът на Перант отиде с бързи стъпки до малката масичка до стената и взе една кана, а Манон и Майка Черноклюна заеха местата срещу демонския крал.
Уважение – нещото, което Върнън нито веднъж не беше проявил без саркастичната си усмивчица. Сега обаче...
Може би сега, когато лордът на Перант най-сетне беше осъзнал що за чудовище държеше повода му, отчаяно си търсеше съюзници. Знаеше, че Манон... че Манон наистина може да е имала пръст във взрива.
Тя пое една от чашите от резбовани рога, които Върнън сервира пред тях, но не отпи от водата. Баба й също.
От другата страна на масата Ераван се усмихна леко. В изражението му не прозираше нито мрак, нито поквара, като че имаше силата да държи истинската си природа в тайна. Само очите му я издаваха. Нейните очи.
Зад двете с баба й останаха само Вторите им, а другите вещици от Тринайсетте и сестринството на Майка Черноклюна ги чакаха в коридора зад затворените врати.
Манон се чувстваше в капан в залата на валгския крал.
– Е – подхвана Ераван, оглеждайки ги така, че Манон стисна устни, за да не оголи зъби насреща му, – готови ли са войските във Ферианската падина?
Баба й склони да кимне леко насреща му.
– Потеглят по залез-слънце. За два дни ще стигнат до Рифтхолд.
Манон не смееше да помръдне в стола си.
– Изпращаш войската в Рифтхолд?
Демонският крал присви очи.

– Изпращам
теб
в Рифтхолд, за да ми върнеш града. Като изпълниш мисията си, ферианският легион ще бъде разставен там под командването на Искра Жълтонога.

Рифтхолд. Най-сетне, най-сетне щяха да се сражават, да проверят как ще се справят уивърните им в битка...
– Очакват ли атаката?
Безжизнена усмивка.
– Силите ни ще ги връхлетят твърде бързо, за да ги достигне вест.
Именно заради това им съобщаваше чак сега.
Манон потупа с крак по каменния под, нетърпелива да се впусне в действие, да започне подготовката на воините си.
– Колко от сестринствата в Морат да взема на север?
– Искра потегля с втората половина от въздушния ни легион. Предполагам, че няма да са необходими много от моратските сестринства.
Предизвикателство... и изпитание.
Манон се замисли.
– Ще взема Тринайсетте и две придружаващи сестринства.
Нямаше нужда да разкриват на враговете си колко сестринства летяха във въздушния легион, нито пък всичките да тръгват на война, при положение че дори само Тринайсетте несъмнено можеха да превземат столицата.
Ераван просто килна глава в знак на съгласие. Майка Черноклюна й кимна едва забележимо – на по-голямо одобрение Манон не можеше да се надява.
– Ами принцът? – попита тя.
Крал. Крал Дориан.
Върховната вещица й стрелна възмутен поглед, но демонът отговори:
– Искам ти лично да ми го доведеш. Ако оцелее след щурма.
А тъй като огнената кралица си беше тръгнала, Дориан Хавилиард и градът му бяха беззащитни.
Не че я интересуваше. Все пак водеха война.
Трябваше само да я спечели и да се прибере у дома, в Пустошта. Макар че този мъж, този демонски крал можеше да отстъпи от обещанието си.
Но за това щеше да мисли по-късно. Сега... сега я чакаше истинска битка. Вече долавяше дивата й песен в кръвта си.
Демонският крал и баба й продължаваха разговора, ето защо Манон прогони от главата си мелодията на дрънчащи щитове и сблъскващи се мечове за достатъчно дълго, че да чуе думите им.
– След като превземете столицата, искам онези кораби в Ейвъри.
– Хората от Сребърното езеро са дали съгласието си?
Баба й огледа картата, застопорена с гладки камъчета
върху стъклената маса. Манон последва погледа й до Сребърното езеро в далечния край на Ейвъри и до града, сгушен до Белия зъб: Аниел.
Перингтьн – Ераван – сви широките си рамене.
– Тамошният лорд още не се е заклел във вярност нито на мен, нито на краля момче. Но очаквам, като научи за падението на Рифтхолд, пратениците му веднага да допълзят до прага ни. – Бегла усмивка. – Крепостта им край Западните водопади на езерото още носи белезите от последния поход на армията ни. Виждал съм безбройните паметници от онази война в Аниел; лордът ще се досети колко лесно мога отново да превърна града му в костница.
Манон пак заоглежда картата, потискайки въпросите си.
Древен. Валгският крал беше толкова древен, че я караше да се чувства млада. В сравнение с него дори баба й беше като дете.
И навярно Майка Черноклюна бе постъпила глупаво, тласвайки ги към съюз с това същество. Манон се насили да срещне очите му.
– Ако имаме укрепления в Морат, Рифтхолд и Аниел, покриваме само южната половина на Адарлан. Ами на север от Ферианската падина? И на юг от Адарлан?
– Белхейвън продължава да е под мой контрол; тамошните лордове и търговци ламтят за злато. Мелисанде... – Златните очи на демонския крал се приковаха в една точка на запад отвъд планината. – Ейлве тъне в разруха под него, а Фенхароу, на изток, е запустяла кланица. В интерес на Мелисанде е да поддържа съюза си с мен, особено като се има предвид, че Терасен е останал без пукната пара. – Кралят плъзна поглед на север. – Елин Галантиус би трябвало вече да е достигнала двореца си. А когато Рифтхолд се превърне в пепелище, тя също ще се почувства много самотна на Север. Наследницата на Бранън няма съюзници на този континент. Вече не.
Манон обаче забеляза, че очите на краля демон отскочиха към Ейлве – само за част от секундата.
Тя надникна към баба си, която я гледаше с притихнало изражение, вещаещо смърт, ако Манон дръзнеше да каже нещо. Въпреки това тя се обърна към Ераван.
– Столицата ти е сърцето на търговията ти. Ако я нападна с легиона ми, няма да ти останат много човешки съюзници...
– Доколкото знам, Манон Черноклюна, легионът е мой.
Манон устоя на горящия му поглед, макар и да я събличаше гола.
– Ако опустошиш Рифтхолд – подхвана тя с безизразен тон, – владетели като лорда на Аниел и кралицата на Мелисанде, както и лордовете на Фенхароу може да решат, че си струва да поемат риска да се обединят срещу теб. Щом си готов да разрушиш собствената си столица, защо да вярват на обещанията ти за съюзничество? Първо обяви с декрет, че кралят и кралицата са врагове на континента. Представи ни като освободители на Рифтхолд, не като завоеватели, и останалите владетели ще си помислят дали да се обединят с Терасен. Ще разруша града достатъчно, че да им демонстрирам могъществото ни, но ще забраня на войската от Железни зъби да го изравняват със земята.
Златните му очи се присвиха в размишление.
Манон съзнаваше, че баба й е на косъм да забие нокти в бузата й, но остана с все така изправени рамене. Не я беше грижа за града и жителите му. Тази война наистина можеше да се обърне срещу тях, ако унищожението на Рифтхолд обединеше разпръснатите им врагове... което пък щеше да отложи завръщането на Черноклюните в Пустошта.
Очите на Върнън срещнаха нейните. Страх – и пресметливост. Той се извърна към Ераван.
– Водачката на Крилото има право, милорд.
Какво й убягваше? Върнън знаеше нещо.
Ераван обаче наклони глава и златистата му коса се спусна по челото му.
– Ето защо си Водачка на Крилото ми, Манон Черно-клюна, и защо Искра Жълтонога не ти отне поста.
Отвращение и гордост подеха битка в съзнанието й, но тя само кимна.
– И още нещо.
Манон остана неподвижна и в очакване.
Демонският крал се настани удобно в стола си.
– В Рифтхолд има една стъклена стена. Няма как да я пропуснеш. – Манон я знаеше, беше кацала отгоре й. – Поразруши града, колкото да вселиш страх, да покажеш силата ни. Но тази стена... Искам да я повалиш.
– Защо? – беше единственият й отговор.
Златните му очи се нажежиха като живи въглени.
– Защото унищожението на един символ може да прекърши духа на народа също колкото кръвопролитията.
Стъклената стена – мощта на Елин Галантиус. И милостта й. Манон кимна и чак тогава откъсна очи от неговите. Кралят направи жест с брадичка към затворените врати – безмълвен знак, че са свободни.
Манон напусна залата още преди той да се е обърнал към Върнън. Чак когато се отдалечи, й хрумна, че трябваше да остане, за да брани Майка Черноклюна.

***

Тринайсетте не проговориха, докато не кацнаха в личната си оръжейна във военния лагер; не бяха рискували дори докато оседлаваха уивърните си в новото им гнездо.
Двете придружаващи сестринства, избрани от Манон – и двете от Черноклюните, прелетяха през пушилката и мрака, които вечно се виеха около Морат, на път към собствените им оръжейни. И по-добре.
Застанала в калта пред набързо скалъпения лабиринт от ковачници и палатки, Манон обяви на събралите се пред нея Тринайсетте:
– Излитаме след трийсет минути.
Зад тях ковачи и прислужници вече бързаха да навлекат броните на завързаните с вериги уивърни.
Ако бяха достатъчно умни и пъргави, нямаше да свършат в челюстите им. Небесносинята женска на Астерин тъкмо оглеждаше гладно мъжа до себе си.
Манон се изкушаваше да види дали ще го схруска, но върна погледа си към сестринството.
– Ако имаме късмет, ще пристигнем преди Искра и ще дадем тон на щурма. Ако не, ще я намерим и ще спрем клането. Принце, оставете на мен. – Докато изричаше последното, не дръзна да надзърне към Астерин. – Жълтоногите несъмнено ще опитат да вземат главата му. Искам да го предотвратите.
А може би беше добра идея междувременно да умъртвят Искра. В битките постоянно се случваха непредвидени събития.
Тринайсетте сведоха покорно глави. Манон кимна през рамо към оръжейната под една от паянтовите палатки.
– Пълно снаряжение. – Устните й се извиха в режеща усмивка. – Трябва да сме в най-добрия си вид за първата ни грандиозна изява.
Отвърнаха й дванайсет също толкова свирепи усмивки и вещиците се отправиха към масите и поставките, където през последните месеци бяха изработвани старателно броните им.
Само Астерин остана до нея, а когато Гислейн мина покрай тях, Манон я сграбчи за ръката и извиси глас над дрънченето на наковални и рева на уивърните.

– Кажи ни какво знаеш за Ераван! – Гислейн, чиято тъмна кожа изглеждаше пребледняла, отвори уста, но Манон я прекъсна остро: –
Накратко
.

Гислейн преглътна тежко и кимна, докато останалите от Тринайсетте се приготвяха за битка зад гърба й. Книжовницата воин зашепна така, че само Манон и Астерин да я чуват.
– Той е един от тримата валгски крале, нападнали света ни в зората на времето. Останалите двама или загинали, или били прокудени обратно в тъмното им измерение. Ераван останал тук с малката си армия. Дошъл на този континент, след като Майев и Бранън сразили войската му, и хиляда години тайно възвръщал числеността й в дълбините на Белия зъб. Когато бил готов, когато усетил, че огънят на крал Бранън гасне, Ераван решил да завоюва този континент. Според легендите бил победен от дъщерята на Бранън и човешкия й спътник.
Астерин изсумтя.
– Струва ми се, че легендите грешат.
Манон пусна ръката на Гислейн.
– Подготвяй се. Разкажи и на останалите, когато можеш.
Гислейн се поклони и закрачи към оръжейната.
Манон игнорира присвития поглед на Астерин. Сега не му беше времето за такъв разговор.
Сетне намери немия ковач на обичайното му място. По очерненото му със сажди лице се стичаха струйки пот, но изражението му беше спокойно, когато отгърна платнището от тезгяха си, за да разкрие бронята й. Излъскана, готова.
Костюмът от тъмен метал беше старателно изработен да наподобява уивърнски люспи. Манон прокара пръст по застъпващите се пластини и вдигна едната ръкавица, съвършено следваща очертанията на ръката й.
– Прекрасна е.
Ужасяваща, но прекрасна. Стана й чудно как ли ковачът приемаше факта, че й беше сътворил броня, с която да сее смърт сред братята му човеци. Червендалестото му лице не разкриваше нищо.
Тя свали червената си пелерина и започна да облича отделните части на доспехите си. Пасваха й като втора кожа, гъвкави и пластични, където трябваше, здрави и неподатливи на местата, от които зависеше животът й.
Като приключи, ковачът я огледа и кимна одобрително, после бръкна под тезгяха и извади друг предмет отгоре му. В първия момент Манон можеше единствено да се взира в коронования шлем.
Беше изкован от същия тъмен метал, а носните и челни предпазители имаха такава форма, че скриваха по-голямата част от лицето й – с изключение на устата й. И железните й зъби. Шестте върха на короната стърчаха нагоре като малки мечове.
Шлем на завоевател. На демон.
Манон долови погледите на Тринайсетте, вече въоръжени, докато подпъхваше плитката си отзад в бронята си и слагаше шлема на главата си.
Пасна й отлично и вътрешността му охлади пламналата й кожа. Макар и голяма част от лицето й да беше скрита в сенките му, видя съвсем ясно как ковачът кимва одобрително.
Не знаеше защо си прави труда, но нещо я накара да му благодари.
Поредното сдържано кимване беше единственият му отговор, преди Манон да си тръгне от тезгяха му.
Войниците се отдръпваха от пътя й, щом излезе с устремена крачка от оръжейната, давайки сигнал на Тринайсетте. После яхна Абраксос, пременен в новата му броня.
Накрая, без да обърне поглед към Морат, излетя със сестринството си в сивото небе.



4




.


Едион и Роуан не позволиха на вестоносеца на Дароу да се върне преди тях и да предупреди лордовете кога да ги очакват. Ако това беше някакъв ловък ход, с който да ги поставят в неизгодна позиция, независимо че Муртауг и Рен им бяха помогнали през пролетта, то трябваше все някак да си възвърнат предимството.
Елин започваше да си мисли, че е редно да възприеме дъждовното време като поличба. А може би възрастта на Муртауг подсигуряваше удобен повод Дароу да я подложи на изпитание. Наложи й се да овладее гнева си при тази идея.
Странноприемницата се намираше на един кръстопът в началото на Оуквалд. Претъпкана беше заради дъждовната нощ, ето защо си платиха двойно, за да приберат конете под навеса. Елин имаше основание да вярва, че само с една дума, с една искрица от легендарния си огън можеше да им освободи място не само в конюшнята, но и в странноприемницата.
Лизандра беше вървяла на километър пред тях и щом пристигнаха, се показа от храсталака да кимне на Елин с подишалата си козинеста глава. Беше безопасно.
В странноприемницата нямаше свободни стаи, а и самата пивница беше претъпкана с пътници, ловджии и всякакви други, търсещи укритие от пороя. Някои дори бяха насядали до стените и на Елин й се струваше, че с приятелите й така ще прекарат нощта след края на срещата.
Няколко глави се завъртяха към тях, като влязоха, но провисналите им от дъжда качулки и пелерини прикриваха лицата и оръжията им, затова главите бързо се върнаха към питиетата, картите или пиянските песни.
Лизандра най-сетне се беше преобразила в човек и вярна на клетвата си отпреди няколко месеца, беше смалила някога пищната си гръд. Независимо от онова, което ги очакваше в самостоятелната трапезария в дъното на странноприемницата, Елин се подсмихна на жената хамелеон.
– По-добре ли е така? – попита я шепнешком над главата на Еванджелин, докато вестоносецът на Дароу крачеше през тълпата редом с Едион.
Усмивката на Лизандра беше почти дивашка.
– О, нямаш представа.
Елин можеше да се закълне, че Роуан се засмя зад тях.
Вестоносецът и Едион свърнаха по един коридор. Смътната светлина от свещите се отразяваше в капките дъждовна вода, която още се стичаше по кръглия изподран щит, препасан през гърба на братовчед й. Вълкът на Севера, който, макар и печелил множество битки с елфическата си скорост и сила, беше заслужил уважението и предаността на легиона си като човек. Елин, все още в елфическата си форма, се питаше дали не е трябвало и тя да се върне към някогашния си вид.
Рен Алсбрук ги чакаше в трапезарията. Рен, още един приятел от детството й, когото едва не уби – когото опита да убие миналата зима – и който нямаше представа в какво се е превърнала; който бе живял в апартамента й, без да съзнава, че е отседнал при загубената си кралица. А Муртауг... Имаше бегли спомени за него, най-яркият от които бе как седи на трапезата на чичо й и тайничко й дава допълнително къпинови тарталети.
Единственото добро нещо, което им бе останало, малкото сигурност, до последно се дължаха на Едион – драскотините по щита му го доказваха съвсем явно. Принос за това имаха и тримата мъже, чакащи я в трапезарията.
Раменете на Елин започнаха да се превиват напред, но Едион и вестоносецът спряха пред дървена врата и почукаха веднъж. Лапичка прелетя покрай прасеца й с развята опашка и се изтръска отново, разпръсквайки навсякъде капки вода. Елин се усмихна, а Лизандра изсумтя. Водеха мокро куче на тайна среща – изключително кралско поведение.
Но Елин беше обещала пред себе си още преди месеци, че няма да се преструва на нещо, което не е. Пълзяла беше през мрак, кръв и отчаяние – и беше оцеляла. Лорд Дароу можеше да им предложи армия и средства за войната... ала тя имаше и двете. Колкото повече, толкова по-добре, ала... и тя не идваше с празни ръце. Беше се погрижила за себе си. За всички им.
Елин изправи рамене, а Едион влезе в стаята и веднага заговори на хората вътре:
– Типично за вас, копелета такива, да ни накарате да бъхтим толкова път в дъжда само защото ви е страх да се измокрите. Рен, нацупен... естествено. Муртауг, за мен е удоволствие, както винаги. Дароу, косата ти изглежда не по-добре от моята.
Някой му отвърна със сух, студен глас:
– Като се има предвид колко потайна среща ни беше уредил, Едион, човек ще си помисли, че се прокрадваш през собственото си кралство.
Елин достигна открехнатата врата, умувайки дали си струва да започне разговора, като каже на глупаците вътре да приказват по-тихо, но...
Те точно това правеха. С елфическия си слух тя долови повече от звуците, достъпни за човешкото ухо. Мина пред Лизандра и Еванджелин и спря на вратата, за да огледа самостоятелната трапезария.
Един прозорец, открехнат за проветрение. Бумтяща камина и голяма правоъгълна маса пред нея, отрупана с празни чинии, трохи и очукани подноси. На нея седяха двама старци и единият шепнеше нещо в ухото на вестоносеца, препалено тихо дори за елфическия й слух; младият мъж се поклони на всички им и напусна стаята. Двамата старци се поизправиха, надничайки покрай Едион – към нея.
Елин съсредоточи вниманието си към тъмнокосия младеж до камината, опрял ръка в полицата над нея. Белязаното му, загоряло от слънцето лице изглеждаше някак отпуснато.
Спомняше си двата еднакви меча на гърба му. Тъмните му, пламтящи очи.
Тя свали качулката си с пресъхнала уста. Рен Алсбрук подскочи.
Старците бяха станали на крака. Елин познаваше единия от тях.
Зачуди се как не беше разпознала Муртауг в нощта, когато бе отишла да коли наред в онзи склад. Особено при положение, че именно той я беше възпрял.
Другият старец... макар и сбръчкано, лицето му изглеждаше силно – калено. Лишено от всякаква радост и топлина. Лице на мъж, свикнал да става неговото, да му се подчиняват безропотно. Тялото му беше слабо и жилесто, но гръбнакът му още беше опънат като струна. Очевидно не воюваше с меч, а с ума си.
Прачичо й Орлон беше и двете. А и мил човек, нито веднъж не беше чула строга или гневна дума от него. Този тук обаче... Елин впи поглед в сивите очи на Дароу – хищник, разпознал хищник.
– Лорд Дароу – килна глава тя. Не можа да сдържи кривата си усмивка. – Май уютно сте се настанили.
Безизразното лице на Дароу не трепна. Не го впечатляваше с остроумието си.
Е, все тая.
Елин го загледа в очакване, нямаше намерение да откъсва очи от него, докато не й се поклонеше.
Той само кимна леко.
– Малко по-ниско – измърка тя.
Едион й стрелна предупредителен поглед.
Дароу не й се подчини.
Муртауг й се поклони дълбоко вместо двама им и каза:
– Ваше Величество. Простете, че изпратихме вестоносеца да ви доведе, но внукът ми се тревожи за здравето ми. – Той опита да се усмихне. – Понякога ме влудява със суетенето си.
Без да обръща внимание на дядо си, Рен се отблъсна от полицата над камината и заобиколи масата, изпълвайки стаята с тропота на ботушите си.
– Знаел си – пророни на Едион.
Лизандра затвори вратата и каза на Еванджелин да застане до прозореца с Лапичка, все някой трябваше да следи за любопитни погледи. Едион се поусмихна на Рен.
– Изненада.
Преди младият лорд да отговори, Роуан застана до Елин и свали качулката си.
Мъжете се сковаха пред разбуленото величие на елфическия воин – очите му вече мътнееха от ярост. И се впиваха в лорд Дароу.
– Такова нещо не съм виждал от цяла вечност – пророни Дароу.
Муртауг овладя смайването си – примесено с малко страх може би – достатъчно, че да посочи с ръка празните столове срещу тях.
– Заповядайте, настанете се. И извинете за неразборията. Не предполагахме, че вестоносецът ще ви доведе толкова бързо. – Елин не благоволи да седне. Нито пък спътниците й. Муртауг добави: – Можем да поръчаме прясна храна, ако желаете. Сигурно умирате от глад.
Рен прати на дядо си недоумяващ поглед, който й каза достатъчно за отношението на бунтовника към нея.
Лорд Дароу пак я наблюдаваше. Преценяваше я.
Смирение – благодарност. Трябваше да опита; можеше да опита, по дяволите. Дароу се беше жертвал за нейното кралство; имаше да й предложи войска и пари за предстоящата битка с Ераван. Тя самата беше свикала тази среща; тя беше поканила лордовете. Какво от това, че сбирката се състоеше на друго място? Нали всички бяха тук. Това трябваше да й стига.
Елин се насили да иде до масата. Да заеме мястото пред Дароу и Муртауг.
Рен остана прав, следейки движенията й с тъмен огън в очите.
Тя му проговори тихо:
– Благодаря ти... задето помогна на капитан Уестфол миналата пролет.
Нервно мускулче потрепна в челюстта на Рен, но той отвърна:
– Как е той? Едион спомена в писмото си, че бил ранен.
– Последно го видях, когато заминаваше към лечителите в Антика. Към Торе Сесме.
– Радвам се.
– Ще бъдете ли така добри да ме просветлите откъде се познавате, или очаквате да се досетя сам? – обади се лорд Дароу.
Тонът му накара Елин да преброи наум до десет. В крайна сметка отговори Едион, заемайки мястото до нея.
– Внимавай как ни приказваш, Дароу!
Дароу сключи на масата пред себе си чворестите си, но добре поддържани пръсти.
– Или какво? Да не би да ме превърнете в пепел, принцесо? Да стопите костите ми?
Лизандра седна до Едион и попита с вкоренената си безобидна любезност:
– Случайно да е останала вода в онази кана? Пътят през бурята доста ни умори.
На Елин й идеше да я целуне заради благородния опит да притъпи острото като бръснач напрежение около масата.
– А смея ли да се поинтересувам коя сте вие?
Дароу изгледа свъсено прелестната хубавица, чиито вирнати в ъгълчетата очи не се смутиха от острия му поглед, провокиран въпреки вежливите й думи. Вярно – нямаше как да знае с кого пътуваха. Нито какви дарби имаха.
– Лизандра – отговори му Едион, който свали щита от гърба си и го остави на пода зад тях с тежко тупване. – Лейди на Каравер.
– Няма такова място – отсече Дароу.
Елин сви рамене.
– Вече има. – Лизандра беше избрала името, каквото и да значеше то, преди седмица: скочи на крака посред нощ и го изкрещя към Елин веднага щом се овладя достатъчно, че да си върне човешкия облик. На Елин не й се вярваше скоро да забрави как изглежда призрачен леопард, мъчещ се да проговори. Тя се поусмихна на Рен, който още я наблюдаваше като ястреб. – Позволих си да откупя земята, от която се отказа семейството ти. Май двамата ще бъдете съседи.
– А мога ли да попитам – продължи Дароу, стиснал устни при вида на белега от изгаряне върху татуировката на Лизандра, който се виждаше, каквато и форма да придобиеше тя – от какво потекло е лейди Лизандра?
– Не свиках тази среща, за да обсъждаме потекла и корени – парира го с равен тон Елин.
Надникна към Роуан, който кимна в уверение на това, че персоналът на странноприемницата е далеч от трапезарията и никой не ги подслушва.
Елфическият й принц отиде при масичката до стената, за да занесе вода на Лизандра. Подуши я и Елин не се съмняваше, че е влял магията си в нея, за да я провери за отрова и други вещества, докато четири чаши се носеха към тях на крилете на призрачен вятър.
Тримата лордове гледаха в смаяна притихналост. Роуан седна на масата и разля небрежно водата, после извика и пета чаша, напълни я и я изпрати по въздуха на Еванджелин. Момичето се усмихна на магическия му жест и продължи да зяпа през оплискания с дъжд прозорец. Слушаше внимателно разговора, преструвайки се на хубавичко, безполезно хлапе, точно както я беше научила Лизандра.
Лорд Дароу се обади пръв.
– Явно елфическият ви воин има и други умения, освен безмилостна жестокост.
– Ако срещата ни бъде прекъсната от вражески сили – отвърна кротко Елин, – ще сте благодарен за безмилостната му жестокост, лорд Дароу.
– Ами вашите умения? И за тях ли трябва да съм благодарен?
Не я беше грижа как бе научил. Просто килна глава, решена поне този път да подбере прецизно всяка своя дума.
– Да не би да имате предпочитания относно уменията ми?
Усмивката на Дароу беше безрадостна.
– Малко самоконтрол ще ви е от полза, Ваше Височество.
От двете й страни нервите на Роуан и Едион се обтегнаха като тетива на лък. Но щом тя успяваше да сдържа гнева си, и те щяха да се справят...

Ваше Височество. Не Величество.

– Ще обмисля предложението ви – отвърна накрая с тънка усмивка. – А що се отнася до причината с двора ми да ви повикаме на среща...
– Двор? – повдигна сребристите си вежди лорд Дароу. Сетне обходи с ленив поглед Лизандра, Едион и накрая Роуан. Рен ги зяпаше с нещо като копнеж, а може би и ужас, изписан по лицето му. – Това ли наричате двор?
– Естествено, ще бъде разширен, стигнем ли до Оринт...
– А като стана въпрос, не виждам как може да имате двор, след като още не сте кралица.
Брадичката й остана високо вирната.
– Не съм сигурна, че разбирам накъде биете.
Дароу отпи от бирата си. Трясъкът, с който остави халбата си на масата, отекна из цялата стая. До него Муртауг беше застинал като мъртвец.
– Всеки владетел на Терасен трябва да бъде одобрен от господстващите родове на отделните територии.
Лед, студен и древен, запука из вените й. На Елин й се щеше да го отдаде на омразното нещо, висящо около врата й.
– Да не би да твърдите – подхвана опасно тихо и огънят, пламнал в стомаха й, затанцува по езика й, – че макар да съм последната жива наследница на рода Галантиус, тронът ми още не ми принадлежи?
Долови как Роуан впи поглед в лицето й, но не извърна своя от лорд Дароу.
– Твърдя, принцесо, че макар да сте последната пряка потомка на Бранън, има и други възможности, други посоки, ако вие не бъдете одобрена.
– Уейлан, моля те – намеси се Муртауг. – Не дойдохме на срещата за това, а да обсъдим възраждането на кралството, да помогнем на Нейно Величество и да сключим съюз с нея.
Никой не го удостои с внимание.
– Други възможности, като например ваша милост? – Елин се обърна към Дароу.
Из устата й се виеше пушек. Тя го преглътна и едва не се задави с него.
Дароу дори не трепна.
– Нали не очаквате да позволим на деветнайсетгодишна наемна убийца, независимо от корените й, да влезе с маршова стъпка в кралството ни и да започне да се разпорежда с нас.

Премисли нещата, поеми дълбоко въздух. Армия, пари, подкрепа за пречупения ти народ. Това ти предлага Дароу, това може да спечелиш, ако само успееш да озаптиш проклетите си нерви.

Тя потуши огъня във вените си до мъждукащи въглени.
– Разбирам, че миналото ми може да се смята за непригодно...

– Намирам всичко около вас, принцесо, за
непригодно
. Изборът ви на приятели и членове на двора ви е само началото. Можете ли да ми обясните защо дружите с долнопробна курва и дори я пробутвате за дама? И защо един от лакеите на Майев седи до вас? – Той хвърли презрителен поглед към Роуан. – Принц Роуан, ако не се лъжа? – Явно беше навързал нещата от онова, което вестоносецът му беше прошепнал по-рано. – О, да, чували сме за вас. Колко интересно стечение на обстоятелствата: тъкмо когато кралството ни е най-слабо, а наследницата му – малолетна, един от най-доверените воини на Майев успява да си намери удобно местенце след толкова години на въздишки по земите ни. А може би правилният въпрос е защо да пълзите в краката на Майев, когато можете да управлявате рамо до рамо с принцеса Елин?

Струваше й доста усилия да не свие пръстите си в юмруци.
– Принц Роуан е мой каранам. Предаността му е отвъд всякакво съмнение.

–
Каранам
. Позабравена дума. Какво друго ви научи Майев в Доранел миналата пролет?


Тя стисна зъби, за да сдържи яростния си отговор, а Роуан докосна ръката й под масата – изражението му си оставаше все така отегчено, незаинтересовано. Спокойствието на бясна, притаена буря.
Позволявате ли да взема думата
, Ваше Величество?

Имаше чувството, че Роуан с огромно удоволствие щеше да разкъса Дароу на много малки парченца. Освен това не я напускаше усещането, че с огромно удоволствие би му помогнала.
Тя кимна леко; и бездруго беше загубила дар слово покрай борбата да овладее огъня си.
И честно казано, малко й дожаля за Дароу, когато елфическият принц впи в него поглед, наситен с тристагодишна свирепост.
– Обвинявате ме, че съм положил кръвна клетва пред кралицата ми, воден от зла умисъл?
В думите му нямаше нищо човешко, нито капка милост.
Дароу обаче не потрепна. Вместо това вдигна вежди към Едион, сетне се обърна към Елин и поклати глава.
– Отдали сте свещената клетва на този... елф?
Рен гледаше смаяно Едион, а белегът изпъкваше върху смуглата му кожа. Не беше успяла да го защити. Нито сестра му, когато магическата им академия се беше превърнала в кланица при нападението над Адарлан. Едион долови недоумението на Рен и поклати дискретно глава, сякаш да му каже: „Ще ти обясня по-късно“.
Роуан обаче се отпусна назад в стола си с лека усмивка – ужасяваща и кошмарна.
– В живота си съм срещал много принцеси, наследили цели кралства, лорд Дароу, и нека ви уверя, че никоя от тях не беше толкова глупава, че да разреши на елф да се възползва така от положението й, камо ли моята кралица. Но ако целях да се добера с лъжа до някой трон, щях да избера къде-къде по-мирно и проспериращо кралство. – Той сви рамене. – Пък и не смятам, че брат ми и сестра ми, намиращи се в тази стая, биха ме пощадили, ако подозираха, че мисля злото на кралицата и кралството им.
Едион кимна сериозно, а до него Лизандра изправи рамене – не от гняв или изненада, а от гордост. Жестът й съкруши сърцето на Елин толкова, колкото и го разведри.
Елин се усмихна бавно на Дароу, смирила пламъците във вените си.
– Колко време ви отне да съставите списък с нещата, за които можете да ме обидите или обвините по време на тази среща?
Вместо да отвърне на въпроса й, Дароу направи жест с брадичка към Едион.
– Доста си мълчалив тази вечер.
– Едва ли ще искаш да чуеш мислите ми точно в момента, Дароу – отбеляза Едион.
– Принц от друга раса е откраднал кръвната ти клетва, кралицата ти е наемна убийца, мъкнеща курви със себе си, а ти нямаш какво да кажеш?
Столът на Едион изскърца и Елин си позволи да надникне към него – братовчед й толкова силно беше вкопчил пръсти в подлакътниците му, че кокалчетата му се белееха.
Лизандра, макар и с видимо изопнат гръб, не направи удоволствието на Дароу да се изчерви от срам.
Търпението на Елин се изчерпа. Искри затанцуваха около пръстите й под масата.
Дароу обаче продължи, преди тя да проговори или да изпепели стаята.
– Ако още се надяваш да си спечелиш официален пост в Терасен, Едион, май е добра идея да провериш дали родата ти във Вендлин не е склонна да преразгледа предложението ти за брак отпреди толкова много години. Може пък да те приемат за член на семейството. Колко щеше да е различно всичко, ако с възлюбената ти принцеса Елин се бяхте сгодили, ако от Вендлин не бяха отхвърлили предложението официално да обединим кралствата си... навярно по повеля на Майев.
Той прати многозначителна усмивка на Роуан.
Светът й се наклони едва доловимо. Даже и Едион пребледня. Никой никога не беше намеквал пред нея, че е имало планове за венчаването им. Или че родът Ашривер наистина е оставил Терасен в момент на войни и разруха.
– Какво ще кажат хората за обичаната си принцеса спасителка – продължи умислено Дароу, полагайки длани върху масата, – като разберат как е прекарвала времето си тя, докато те са страдали? – Плесница в лицето, една и после още една. – Но – добави той – ти винаги си бил продажник, Едион. Въпреки че се питам дали принцеса Елин знае какво...
Елин атакува.
Не с огън, а със стомана.
Кинжалът, треперещ между пръстите на Дароу, блещукаше на светлината от бумтящата камина.
Тя изръмжа в лицето на стареца, докато Роуан и Едион се надигаха в столовете си, а Рен се пресягаше за оръжие, макар и пребледнял – пребледнял от ужас пред призрачния леопард, заел мястото на Лизандра.
Муртауг гледаше хамелеона с отворена уста. Дароу обаче се взираше ядно в Елин.
– Щом искате да обиждате мен, Дароу, заповядайте – изсъска му тя, почти долепила нос в неговия. – Но ако обидите приятелите ми още веднъж, няма да ви пощадя.
Тя впери взор в кинжала между разперените му пръсти – острието се беше разминало на косъм от луничавата му плът.
– Виждам, че сте наследили пламенния нрав на баща си – озъби се Дароу. – Така ли възнамерявате да управлявате кралството? Ако не харесвате някого, ще го заплашвате? – Той измъкна ръката си от острието и се отдръпна назад достатъчно, че да скръсти ръце на гърдите си. – Какво би казал Орлон за подобно хулиганско поведение?
– Мери си приказките, Дароу – предупреди го Едион.
Дароу вдигна вежди.
– Всичко, което постигнах, което пожертвах през последните десет години, беше в името на Орлон, за да почета паметта му и да спася кралството му – моето кралство. Няма да позволя на една разглезена, безочлива хлапачка да го унищожи с истеричните си пристъпи. Наслаждавахте ли се на рифтхолдските богатства през изминалите години, принцесо? Лесно ли забравихте нас, клетниците в Севера, докато си купувахте скъпи дрешки и служехте на чудовището, изклало семейството и приятелите ви?

Войска, пари и обединен Терасен.

– Дори братовчед ви, независимо от продажничеството си, ни помогна в Севера. А Рен Алсбрук... – той махна с ръка към Рен. – Знаете ли, че докато вие сте тънели в разкош, Рен и дядо му са търсили пари под дърво и камък, за да поддържат бунтовническото движение? Че са живели в коптори и са спали под коне?
– Достатъчно – прекъсна го Едион.
– Остави го да продължи – нареди Елин, облегна се назад в стола си и скръсти ръце.
– Какво друго има за казване, принцесо? Да не си въобразявате, че народът на Терасен ще се радва на кралица, служила на врага му? Споделяла леглото си със сина на врага?
Дълбокото ръмжене на Лизандра разклати чашите по масата.
Дароу продължи невъзмутимо:
– Кралица, която сега несъмнено дели постелята си с елфически принц, служил на другия ни враг. Как смятате, че ще се преглътне това?
Елин не искаше да знае как се е досетил Дароу, какво бе прочел помежду им.
– Не е ваша работа кой споделя леглото ми – обяви тя.
– Именно по тази причина не сте подходяща за трона. Работа на всички нас е кой споделя леглото на кралицата. Ще излъжете ли народа ни за миналото си, ще отречете ли, че сте служили на детронирания крал... и на сина му, макар и по различен начин?
Под масата Роуан стрелна ръка да хване нейната; пръстите му бяха обвити с лед, който укроти огъня, припламващ в ноктите й. В хватката му нямаше нито предупреждение, нито упрек, просто й даваше да разбере, че и той едва се сдържа да не разбие платото за храна в лицето на Дароу.
Ето защо, преплитайки пръсти с тези на Роуан, не откъсна поглед от очите на лорда.
– Ще разкажа на моя народ – подхвана тихо, но не и плахо Елин – цялата истина. Ще им покажа белезите по гърба ми от Ендовиер, белезите по цялото ми тяло от годините, които прекарах като Селена Сардотиен, и ще им кажа, че новият крал на Адарлан не е чудовище. Ще им кажа, че с него имаме общ враг: кучия син в Морат. И че Дориан Хавилиард е единственият ни шанс за оцеляване, за бъдещ мир между кралствата ни.
– А ако се окаже, че не е? Ще разбиете ли каменния му дворец, както разбихте стъкления?
Каол я беше предупредил още преди месеци. Трябваше по-сериозно да обмисли факта, че хората вероятно щяха да настояват за начини да ограничат силата й. Силата на двора, който се събираше около нея. Ала нека Дароу вярва, че тя е разрушила стъкления дворец; че тя е убила краля. Така бе по-добре, отколкото да узнае катастрофалната истина.
– Ако все още желаете да бъдете част от Терасен – продължи Дароу, когато никой от тях не отвърна, – Едион със сигурност ще успее да ви намери място в Гибелния легион. Не сте ми необходима в Оринт.
Тя вирна вежди.
– Имате ли да ми казвате нещо друго?
Сивите му очи се вкамениха.

– Не признавам правото ви да управлявате кралството ни; не ви признавам за законна кралица на Терасен. На мое мнение са и лордовете Слоан, Айрънуд и Гунар, с които образуваме оцеляващото мнозинство от някогашния двор на чичо ви. Дори семейство Алсбрук да застане на ваша страна, ще имате един глас срещу четири. Генерал Ашривер не разполага нито със земи, нито с титла в Терасен, затова е лишен от право на глас. Що се отнася до лейди Лизандра, Каравер не е припозната територия; не признаваме и потеклото й, нито начина, по който сте
откупили
въпросните земи. – Официални думи, подобаващи на официално изявление. – Ако решите да се върнете в Оринт и да превземете насилствено трона, ще го приемем за измяна и повод за военни действия срещу вас. – Дароу извади от жакета си лист, съдържащ тържествена декларация и четири подписа в дъното. – От този момент нататък до следващо решение оставате законна принцеса на Терасен, но не и негова кралица.




5




.


Елин не можеше да откъсне поглед от листа пред себе си, от подписите, нанесени много преди тази вечер – хората, обявили се срещу нея още преди да я срещнат, променили бъдещето й, кралството й само с едно движение на перото.
Може би трябваше да свика срещата чак в Оринт, защото, когато народът й я посрещнеше тържествено, щеше да е по-трудно да я изхвърлят в канавката на двореца.
– Гибелта ни дебне от Южен Адарлан – пророни Елин, – а вие събирате подписи?
Дароу я изгледа злобно.
– Когато изпитаме нужда от... уменията ви, ще изпратим вест.
В тялото й не пламна огън, дори искра. Сякаш Дароу го беше стиснал в юмрука си и го бе угасил.
– Гибелният легион – подхвана Едион с легендарната си арогантност – не се подчинява на друг, освен на Елин Галантиус.
– Гибелният легион – изплю Дароу – вече е под наше командване. Когато на трона няма достоен владетел, лордовете се разпореждат с армията на Терасен. – Отново впери взор в Елин, сякаш усетил смътния й, но все по-избистрящ се план да влезе публично в града, спъвайки опитите му да осуети възкачването й на трона. – Стъпиш ли в Оринт, момиче, ще си платиш.
– Това заплаха ли е? – озъби му се Едион и вкопчи ръка в дръжката на Меча на Оринт, намиращ се в ножницата върху хълбока му.
– Това е законът – отвърна лаконично Дароу. – Почитан от поколения владетели от рода Галантиус.
Главата й бучеше жестоко, а над света отвън тегнеше няма пустота.
– Валгите ни готвят атака, валгският крал ни готви атака – натърти Едион с най-генералския си тон. – А твоята кралица, Дароу, може да е единственото ни спасение.
– Война се печели с численост, не с магия. Отлично го знаеш, Едион. Сражавал си се в Тералис. – Просторната равнина преди Оринт, поле на последната обречена битка срещу империята. По-голямата част от терасенската армия и командирите й не бяха напуснали касапницата и кръвта им бе обагряла реките дни след това. Ако Едион се беше сражавал в нея... богове, трябва да е бил на четиринайсет. Стомахът й се преобърна. Дароу завърши: – Магията ни е коствала тежка загуба в миналото. Няма да й се доверим отново.
– Ще са ни нужни съюзници... – подхвана гневно Едион.
– Нямаме съюзници – отсече Дароу. – Освен ако Нейно Височество не благоволи да ни помогне, като ни подсигури войски и оръжия чрез брак. – Той стрелна остър поглед към Роуан. – Сами сме.
Елин се замисли дали да не му разкрие каквото знаеше, да му каже за парите, които бе придобила с кроежи и кръв, но...
Нещо студено и лепкаво прокънтя в нея. Брак с крал, принц или император.
Такава ли беше цената? Искаха от нея да заложи не просто живота, но и мечтите си? Завинаги да остане принцеса, да забрави кралската корона? Да се бори не само с магия, но и с другата сила в тялото си: синята кръв?
Не смееше да погледне Роуан, да надникне в боровозелените му очи.
Някога се беше смяла на Дориан, беше му се подиграла за признанието, че мисълта за брак с друга жена, освен възлюбената му, го отвращавала. Укорила го беше, задето избираше любовта пред мира в кралството му.
Явно боговете наистина я мразеха. Явно я изправяха пред изпитание. Избавяха я от един вид робство, за да я впримчат в друг. Явно това беше наказанието й за годините, прекарани в разкоша на Рифтхолд.
Дароу й се усмихна самодоволно.
– Намери ми съюзници, Елин Галантиус, и може да преразгледаме ролята ти в бъдещето на Терасен. Помисли си. Благодарим ти за срещата.
Елин стана безмълвно. Другите последваха примера й. С изключение на Дароу.
Тя взе листа, подписан от него, и отново се съсредоточи в думите, решили съдбата й, в подписите под тях. Пращенето на огъня в камината беше единственият звук в стаята.
Елин го заглуши.
После угаси свещите. Загаси и полилея от ковано желязо над масата.
Спусна се мрак, прорязан от две резки вдишвания – Муртауг и Рен. Трополенето на дъжда изпълни черната стая.
Елин заговори в тъмнината, обърнала лице към мястото на Дароу.
– Съветвам ви, лорд Дароу, да свиквате с това. Защото, ако загубим тази война, мракът ще властва до края на света.
Чу се драсване и съсък – пламна кибритена клечка, която запали свещта на масата. Набръчканото, изпълнено с ненавист лице на Дароу изплува в тъмнината.
– Хората владеят светлината, наследнице на Бранън.
Елин впери поглед в самотното пламъче на Дароу. Листът в ръцете й се превърна в пепел.
Но преди да е изрекла нещо, Дароу обяви:
– Това е законът, наше право. Пренебрегнеш ли указа ни, принцесо, почерняш всичко, в името на което семейството ти живя и умря. Лордовете на Терасен се произнесоха.
Елин усети стабилната ръка на Роуан върху кръста си. Обърна поглед към напрегнатото лице на Рен. И опита да надвика бумтежа в главата си.
– Независимо дали ще гласуваш в моя полза, в двора ми винаги ще има място за теб. Заради онова, за което помогна на Едион и капитана да постигнат. Заради Нехемия.
Нехемия, с която се бяха трудили заедно, с която бяха воювали заедно. Нещо като болка пробяга в очите на Рен и той отвори уста да проговори, но Дароу му отне думата.
– Каква загуба – изплю той. – Принцеса, истински отдадена на народа си, борила се до последна глътка въздух за...
– Само още дума от теб – обади се тихо Роуан, – и ще забравя колко лордове те подкрепят и какви са законите ви. Само още дума за това, и ще те изкормя, преди да си станал от стола си. Ясно ли е?
За пръв път Дароу пребледня от свирепото изражение в очите на Роуан. Думите му бяха постигнали целта си, сковавайки душите им.
Едион грабна кинжала на Елин от масата.
– Ще обмислим предложението ви.
След това взе щита си и сложи ръка върху рамото на Елин, упътвайки я към изхода. Очуканият, изподран щит и древният меч на хълбока му съумяха да разсекат дълбокото й вцепенение, да задвижат краката й.
Рен отиде да отвори вратата и се показа в коридора отвъд нея, за да го огледа, а после стори път на Лизандра, след чиято рунтава опашка минаха Еванджелин и Лапичка. Явно потайността беше изостанала на заден план.
Елин погледна младия лорд в очите и пое дъх да каже нещо, но в този миг Лизандра изръмжа в коридора пред нея.
Кинжалът веднага се озова в ръката й, готов за атака.
Към тях препускаше вестоносецът на Дароу.
– Рифтхолд – спря задъхано той, оплисквайки ги с дъждовна вода. – Един от разузнавачите от Ферианската падина току-що мина оттук. Въздушната кавалерия на Железни зъби лети към Рифтхолд. Ще щурмуват града.

**
*

Елин стоеше на една поляна отвъд светлината на странноприемницата. Дъждът залепваше косата по главата й и караше кожата й да настръхва. Мокреше всички до кости, защото Роуан вече се препасваше с допълнителните ножове, които му беше дала, спестявайки всяка капка магия за предстоящото.
Бяха изслушали каквото имаше да им казва вестоносецът – съвсем недостатъчно.
Въздушната кавалерия на Железните зъби, лагеруваща във Ферианската падина, вече летеше към Рифтхолд. Мишената им беше Дориан Хавилиард. Жив или мъртъв.
Щяха да достигнат града на следващия ден по смрачаване, а след като го превземеха... Мрежата на Ераван, хвърлена през средата на континента, щеше да е пълна. Щеше да е недосегаем за войските на Мелисанде, Фенхароу и Ейлве, както и за тези на Терасен. Освен ако не пропилееха месеци в поход около планината.
– Няма какво да сторим за града – обяви Едион, прорязвайки дъжда с дълбокия си глас. Тримата се криеха под короната на някакъв великански дъб и държаха под око Рен и Муртауг, които разговаряха с Еванджелин и Лизандра, отново добила човешки облик. Братовчед й продължи под съпровода от дрънченето на дъжда по щита на гърба му: – Щом вещиците летят към Рифтхолд, няма надежда за него.
Елин се чудеше дали Манон Черноклюна ще води атаката, дали нямаше да имат това щастие. Водачката на Крилото ги беше спасявала веднъж, но само като отплата за дълга й към нея. Не й се вярваше да им помогне отново.
Едион срещна погледа на Роуан.
– Дориан трябва да бъде спасен на всяка цена. Познавам стила на Перингтьн... на Ераван. Не вярвай на обещанията им и не позволявай да отвлекат Дориан отново. – Едион прокара ръка през подгизналата си коса и добави: – Нито пък теб, Роуан.
Това бяха най-ужасяващите думи, които някога бе чувала. Кимването на Роуан накара коленете й да омекнат. Опита да не мисли за двата стъклени флакона, които братовчед й беше дал на принца едва преди няколко минути. За съдържанието им. Дори не знаеше кога и откъде се бе сдобил с тях.
Всичко друго, но не и това. Всичко друго...
Ръката на Роуан докосна нейната.
– Ще го спася – пророни той.
– Не бих те молила за такова нещо, ако не беше... Дориан е жизненоважен. Загубим ли него, губим подкрепата на Адарлан.
И един от малкото магьосници, способни да се опълчат на Морат.
Роуан кимна мрачно.
– Тук съм, за да ти служа, Елин. Не се извинявай, че ми възлагаш мисия.
Защото само Роуан, яхнал ветровете с магията си, можеше да достигне Рифтхолд навреме. Но нищо чудно вече да закъсняваше. Тя преглътна сухо, борейки се с чувството, че изтръгват света изпод краката й.
Бегло движение в началото на гората привлече погледа й и Елин надзърна с умишлено безизразно лице към предмета, оставен от малки вретеновидни ръчички в корените на един чворест дъб. Никой от другите дори не надникна в тази посока.
Роуан приключи с подготовката на оръжията си и стрелна Елин и Едион с воинска прямота.
– Къде да се срещнем, след като измъкна принца?
– Бягайте на север – рече Едион. – Стойте настрана от Ферианската падина.
Дароу изникна в другия край на поляната и извика заповеднически Муртауг.
– Не! – отсече Елин.
Двамата воини се обърнаха към нея.
Очите й гледаха на север през пороя и светкавиците.
Нямаше да стъпи в Оринт; нямаше да види дома си.

Намери ми съюзници
, беше й наредил презрително Дароу.

Не смееше да види какво са й оставили Малките хора под сянката на бруленото от поривистия дъжд дърво, стоящо на няколко стъпки от нея.
– Ако имаш доверие на Рен – обърна се към Едион тя, – кажи му да стигне до Гибелния легион и да го подготви за настъпление откъм север. Щом ние няма да ги водим, воините ти ще трябва сами да заобикалят заповедите на Дароу.
Едион вдигна вежди.
– Какво си намислила?
Елин посочи с брадичка към Роуан.
– Осигури кораб и отплавайте на юг с Дориан. По суша е твърде рисковано, но по вода ветровете ти могат да ви отведат до Залива на Черепа за няколко дни.
– По дяволите! – въздъхна Едион.
Но Елин посочи през рамо към Рен и Муртауг и каза на братовчед си:
– От теб знам, че тези двамата поддържат връзка с капитан Ролф. Накарай някой от тях да ни напише препоръчително писмо. Още сега.

– Мислех, че
ти
познаваш Ролф – отбеляза Едион.

Елин му се усмихна мрачно.
– Двамата с него се разделихме... с лошо, така да се каже. Но ако можем да го спечелим на наша страна...
– Ще имаме малка флота, която да обедини Севера и Юга, да преодолее блокадите – довърши вместо нея Едион.
И добре че беше отмъкнала всичкото онова злато от Аробин, за да им плати.
– Заливът на Черепа може да е единственото безопасно укритие в момента. Оттам ще се свържем с другите кралства. – Не посмя да им каже, че Ролф всъщност можеше да им предложи много повече от флота блокадоразбивачи, стига тя да изиграеше добре картите си. Вместо това се обърна към Роуан: – Чакай ни там. Тази вечер потегляме към брега, откъдето ще отплаваме към Мъртвите острови. Ще пристигнем две седмици след теб.
Едион стисна рамото на Роуан за сбогом и тръгна към Рен и Муртауг. След малко старецът вече куцукаше към странноприемницата, а Дароу крачеше до братовчед й, търсейки отговори.
Интересуваше се я само Муртауг да напише препоръчителното писмо до Ролф.
Най-сетне насаме с Роуан, Елин каза:
– Дароу очаква да приема заповедта му със сведена глава. Но ако успеем да съберем армия в Юга, ще можем да изтласкаме Ераван право към мечовете на Гибелния легион.
– Не е сигурно, че дори това ще убеди Дароу и останалите...
– За това ще мисля по-късно – поклати глава тя, разпръсквайки дъждовна вода край себе си. – Засега нямам намерение да губя войната, защото на някакъв си дъртак му харесва да си играе на крал.
Роуан се усмихна някак свирепо, дяволито. Приведе се и докосна устните й със своите.
– Аз също нямам намерение да му отстъпвам трона, Елин.
Тя пророни само:
– Върни се при мен.
Мисълта за касапницата, която го очакваше в Рифтхолд, пак я връхлетя. Богове... о, богове! Ако нещо му се случеше...
Той погали бузата й с кокалчето на показалеца си и обходи устните й с палец. Тя опря длан в мускулестите му гърди, точно на мястото, където висяха двата флакона с отрова. За част от секундата й хрумна да изпари смъртоносната течност в тях.
Но ако заловяха Роуан, ако заловяха Дориан...
– Не мога... не мога да те пусна...
– Можеш – прекъсна я той, без да оставя място за спор. Гласът на принца командир. – И ще ме пуснеш. – Палецът му отново описа устните й. – А като ме намериш, на всяка цена ще се отдадем на онази дълго чакана нощ. Не ме интересува къде, нито кой ще ни види. – Той долепи устни до врата й и пророни до мократа й кожа: – Ти си моето Огнено сърце.
Тя хвана лицето му между дланите си и го придърпа за целувка.
Роуан я прегърна силно и ръцете му заобхождаха тялото й, сякаш запечатваха в себе си усещането от допира. Целувката му беше необуздана – лед и огън, преплетени ведно. Щом накрая се откъснаха задъхано един от друг, дори дъждът като че ли секна за миг.

И през пороя и огъня, и леда, през мрака и светкавиците, и гръмотевиците в главата й проблесна една дума – отговор и предизвикателство, и истина, която незабавно отхвърли, загърби. Не за нея самата, а за него... за
него
...

Роуан се преобрази с блясък, по-ярък от светкавиците.
Щом Елин спря да мига заслепено, голям ястреб размахваше криле в брулената от пороя нощ, насочвайки се към гората. Роуан свърна надясно към брега с крясък – общение и боен вик.
Елин преглътна буцата в гърлото си, а Едион дойде до нея и стисна рамото й.
– Лизандра иска Муртауг да вземе Еванджелин. За да я направи дама. Малката отказва да тръгне с него. Май ще ни трябва... помощ.
Момичето наистина се беше вкопчило в покровителката си с разтресени от силни вопли рамене. Муртауг се беше върнал от странноприемницата и наблюдаваше безпомощно сценката.
Елин закрачи през джвакащата кал. Колко далечна, колко отдавнашна й се струваше сега ведрата им сутрин заедно.
Тя докосна подгизналата коса на Еванджелин и момичето се откъсна от Лизандра достатъчно, че Елин да му каже:
– Ти си дама от двора ми. Затова трябва да ми се подчиняваш. Много си умна, смела и симпатична, но потегляме към мрачни, ужасни места, където дори мен ме е страх да отида.
Долната устна на Еванджелин затрепери. Нещо в гърдите на Елин се стегна, но тя подсвирна и Лапичка, която се криеше от дъжда под конете им, се довлачи мудно.
– Искам от теб да се грижиш за Лапичка – рече Елин, милвайки влажната глава на кучето и дългите му уши. – Защото и тя би била в опасност на онези мрачни, ужасни места. Само на теб мога да я поверя. Ще се погрижиш ли за нея?
Защо не се беше радвала повече на онези щастливи, безметежни, скучни мигове от пътешествието им? Защо не бе ценила повече всяка секунда, която бяха прекарали заедно всичките в безопасност?
Над главата на момичето лицето на Лизандра изглеждаше напрегнато – очите й лъщяха не само от дъжда. Въпреки това кимна на Елин, оглеждайки за пореден път Муртауг с хищническа съсредоточеност.
– Остани с лорд Муртауг, запознай се с тукашния двор и тънкостите му и пази приятелката ми – повтори Елин на Еванджелин и клекна да целуне мократа глава на Лапичка. Веднъж. Два пъти. Кучето облиза разсеяно дъжда от лицето й. – Ще ми обещаеш ли? – Попита тя.
Еванджелин се взря в кучето, после в покровителката си. И кимна.
Елин я целуна по бузата и прошепна в ухото й:
– И междувременно гледай да обработиш тези жалки старчоци. – Тя се отдръпна от нея, за да й намигне. – Върни ми кралството, Еванджелин.
На малката обаче не й беше до усмивки, ето защо само кимна отново.
Елин целуна Лапичка за последно и се върна при братовчед си, а Лизандра коленичи в калта пред момичето, отметна мократа му коса назад и му заговори твърде тихо дори за елфическия слух на Елин.
Едион изтръгна поглед от Лизандра и момичето и го насочи към Рен и Муртауг, стискайки решително устни. Елин пое след него и спря на метър от лордовете Алсбрук.
– Писмото ви. Ваше Величество – обяви старецът и й подаде цилиндър, запечатан с восък.
Елин взе и му кимна признателно.
– Ако не искаш да замениш един тиранин за друг – обърна се Едион към Рен. – най-добре подготви Гибелния легион и всички други войници, с които разполагаш, за настъпление откъм север.
Муртаут отговори вместо внука си.
– Дароу го прави за добро...
– Дароу – прекъсна го Едион – вече има броени дни живот.
Всички обърнаха очи към нея. Елин обаче наблюдаваше
как светлините на странноприемницата мъждукат през дърветата и старецът отново крачи към тях като същинска природна стихия.
– Няма да пипаме Дароу – обяви тя.
– Какво? – озъби се Едион.
– Готова съм да заложа всичките си пари – обясни Елин, – че вече се е погрижил, ако случайно го застигне преждевременна смърт, повече никога да не стъпим в Оринт. – Муртауг й кимна утвърдително. Тя сви рамене. – Затова няма да го пипаме. Ще играем по свирката му, по неговите правила, закони и клетви.
На няколко метра от тях Лизандра и Еванджелин още си говореха тихо. Момиченцето плачеше в прегръдката на покровителката си, а Лапичка я побутваше тревожно с муцуна.
Елин върна очи към Муртауг.
– Не ви познавам, лорде, но дълги години бяхте предан на чичо ми, на цялото ми семейство. – Тя извади един кинжал от скрита до бедрото си ножница и всички подскочиха, когато сряза дланта си. Дори Едион. Елин стисна окървавената си ръка в юмрук и я вдигна във въздуха помежду им. – Затова съм сигурна, че ще разберете каква стойност имат кръвните клетви за мен и ще ми повярвате, като ви кажа, че ако онова момиченце пострада, физически или другояче, няма да ме е грижа какви закони и правила ще наруша. – Лизандра вече ги гледаше, навярно усетила кръвта с хамелеонските си сетива. – Ако Еванджелин пострада, ще изгорите. Всички до един.
– Заплашвате собствените си придворни? – попита презрително Дароу, спирайки на няколко стъпки от тях.
Елин не му обърна внимание. Муртауг я гледаше изцъклено – Рен също.
Кръвта й се попи в свещената земя.
– Приемете го като изпитание.
Едион изруга. Но разбираше. Ако лордовете на Терасен не можеха да опазят едно дете в кралството си, не намереха съвест да спасят Еванджелин, да се погрижат за някого, който нямаше с какво да им е от полза, нито с богатства, нито с титли... значи, заслужаваха да умрат.
Муртауг се поклони отново.
– На вашите услуги съм, Ваше Величество. – Сетне добави тихо: – Загубих моите внучки. Няма да изгубя друго дете.
С тези думи старецът тръгна към Дароу и го дръпна със себе си.
Елин се обърна със свито сърце към Рен, чийто белег се криеше под сянката на натежалата му от вода качулка.
– Ще ми се да имахме време за разговори. Да ти обясня всичко.
– Неведнъж ти се е случвало да напуснеш кралството ни. Не виждам защо сега да е различно.
Едион изръмжа гърлено, но Елин го прекъсна.
– Обвинявай ме колкото си искаш, Рен Алсбрук. Но не предавай кралството.

Тя прочете безмълвния отговор в очите му
. Както ти прави цели десет години?

Болезнен удар под кръста, но Елин си замълча. В този момент забеляза, че очите на Рен попаднаха върху Еванджелин, върху дълбоките белези по лицето й. Почти същите като тези по неговото. Нещо в погледа му омекна, макар и малко.
Ала Дароу отново крачеше бясно към Елин с пребледняло от гняв лице.
– Ах, ти... – подхвана той.
Елин вдигна ръка. По върховете на пръстите й танцуваха пламъци и превръщаха дъжда в пара. Към китката й бавно се стичаше кръв от дълбоката рана в дланта й – същата като белега на дясната й ръка, ярка като рубина в дръжката на Голдрин зад рамото й.
– Ще положа още една клетва – обяви тя и пак сви окървавената си ръка в юмрук, сваляйки я помежду им. Дароу видимо се напрегна.
Кръвта й покапа по свещената земя на Терасен и усмивката й стана смъртоносна. Дори Едион притаи дъх до нея.
Елин заяви:
– Кълна се, че колкото и далеч да стигна, колкото и да ми коства, поискаш ли помощта ми, ще дойда. Кълна се в кръвта си, в името на семейството си, че няма да обърна гръб на Терасен, както ти обърна гръб на мен. Кълна се, Дароу, че когато настъпи денят да молиш за помощта ми, ще поставя кралството пред гордостта си и няма да те убия. Мисля, че най-подходящото наказание за теб ще е да ме гледаш на трона до края на нищожния си живот.
Лицето му, допреди малко пребледняло, вече полилавяваше.
Тя просто го загърби.
– Къде си мислиш, че отиваш? – попита Дароу.
Явно Муртауг не му беше разказал за плана й да замине за Мъртвите острови. Интересно.
Елин надникна през рамо.
– Да напомня на някои хора, че са ми задължени. Да събера армия от асасини, крадци, изгнаници и обикновени граждани. Да завърша онова, което започна преди много, много време.
Дароу й отвърна с мълчание.
Елин и Едион тръгнаха към Лизандра, която стоеше под дъжда и ги наблюдаваше с мрачно изражение. Еванджелин прегръщаше телцето си и ридаеше тихо, а Лапичка се беше долепила до нея.
Прогонвайки тъгата от сърцето си, болката и тревогата от съзнанието си, Елин каза на хамелеонката и генерала:
– Потегляме.
Едион целуна мократа глава на Еванджелин, преди Муртауг и Рен да я отведат в странноприемницата с явна ласкавост, докато Дароу крачеше сърдито пред тях. А когато тримата се разпръснаха да вземат конете си и Елин остана сама, най-сетне се престраши да доближи потъналото в сенки чворесто дърво.
Малките хора бяха научили за атаката на уивърнската кавалерия тази сутрин.
Затова Елин предполагаше, че малката фигурка, вече разпадаща се под обилния порой, беше поредното послание. Този път само за нея.
Крайбрежният храм на Бранън беше изработен с видимо старание – хитроумно изделие от клечки и камъчета, оформящи колоните и олтара... А върху свещената скала в центъра му бяха измайсторили бял елен от неразчепкана овча вълна, чиито внушителни рога представляваха извити тръни.
Заповед – къде да отиде, какво трябва да вземе. А тя беше готова да им се подчини, да изпълни заръката им. Дори да се наложеше да каже на другите само половината истина.
Елин разруши макета, но остави в дланта си елена, чиято вълна вече се степваше от дъжда.
Едион и Лизандра се приближаваха с цвилене на коне, но Елин го почувства миг преди да се появи между далечните, обгърнати в нощта дървета. Твърде надалеч в гората, за да е друго, освен призрак, откъслек от съня на някой древен бог.
Тя го погледа с притаен дъх, а когато яхна коня си и вдигна черната си качулка, й стана чудно дали спътниците й бяха забелязали, че не дъждът лъщи по лицето й.
Дали и те бяха видели белия елен, Господаря на Севера, с приглушено от пороя безсмъртно сияние, дошъл от дълбините на гората да се сбогува с Елин Галантиус.



6.


Дориан Хавилиард, крал на Адарлан, ненавиждаше тишината.
Тя се беше превърнала в негов вечен спътник из почти пустите зали на каменния му дворец – нощем клечеше в ъгъла на личната му стая, намираща се високо в едната кула, а денем го гледаше от другия край на масата при всяко хранене.
Открай време знаеше, че един ден ще стане крал.
Ала не беше очаквал да наследи рухнал трон и празна крепост.
Майка му и малкият му брат още си стояха закътани в планинската им вила в Арарат. Не ги беше поканил в двореца. Дори се беше разпоредил да не идват.

Макар и само защото с майка му щеше да се върне и цялата й префърцунена свита, а Дориан предпочиташе тишината пред безкрайното им кудкудякане. И защото така щеше да му се наложи да погледне майка си и брат си в очите и да излъже кой бе унищожил стъкления замък, кой бе избил повечето им придворни и кой бе отнел живота на баща му. Да излъже за
нещото
, в което се беше превърнал баща му – за демона, загнездил се в него.

Демон, който беше заплодил майка му – не веднъж, а два пъти.
Застанал на малката каменна тераса на личната си кула, Дориан обхождаше с поглед блещукащата шир на Рифтхолд под залязващото слънце, лъскавата ивица на Ейвъри, криволичеща откъм морето, виеща се из града като змия, преди да продължи право към сърцето на континента.
Скривайки гледката, разпери дланите си, покрити с мазоли от тренировките с меч, които отново бе подхванал. Любимите му стражи – хора на Каол – бяха мъртви до един.
Изтезавани и убити.
Спомените му за робуването на нашийника от Камък на Уирда бяха смътни и мъгливи. Но в кошмарите си понякога се озоваваше в една от тъмниците в подземията на двореца с облени от чужда кръв ръце, с нечии умолителни писъци в ушите му.

Не той беше отговорен за това, повтаряше си, а валгският принц.
Баща му.

Още му беше трудно да гледа в очите новия капитан на стражата, приятел на Несрин Фалик, когато бе помолил да го научи на бойни умения, да му помогне да заякне.
Никога повече. Никога повече нямаше да бъде слаб, безполезен и уплашен.
Дориан отправи поглед на юг, сякаш виждаше чак до Антика. Стана му чудно дали Каол и Несрин са стигнали вече, дали вещите лечители на Торе Сесме се бяха захванали да церят измъченото му тяло.
И за това беше отговорен демонът в баща му, той беше прекършил гръбнака на Каол.
Мъжът, борещ се в тялото му, беше смекчил смъртоносната сила на удара.
Дориан нямаше такъв контрол, такова влияние, докато наблюдаваше как демонът използва собственото му тяло – докато демонът изтезаваше, убиваше и вземаше каквото пожелае. Явно баща му се оказваше по-силният човек от двама им. По-добрият.
Не че някога му се беше отдал шанс да го опознае като човек.
Дориан стисна пръсти в юмрук и в дланта му проблесна скреж. Сурова магия, но нямаше кой да го научи да я използва. Нямаше кого да помоли.
Облегна се на каменната стена до вратата на терасата и вдигна ръка към бледата ивица върху гърлото си. Колкото и часове да беше прекарал в тренировки под слънцето, кожата, намирала се под нашийника, така й не беше потъмняла. Може би завинаги щеше да остане светла.
Вероятно до края на дните си щеше да чува в сънищата си съскащия глас на демонския принц. Може би винаги щеше да се буди с чувството, че потта по тялото му е кръвта на Сорша, кръвта на Елин, когато я бе наръгал.
Елин. Не беше получил вест от нея – нито от когото и да било – относно завръщането на кралицата в родното й кралство. Опитваше да не се безпокои, да не размишлява защо още не е чул нищо.
Нищо, при положение че разузнавачите на Несрин и Каол вече му носеха новини за пробуждането на Морат.
Дориан надникна към стаята си, към купчината листове върху претрупаното си писалище, и потрепери. Чакаше го още много административна работа, преди да си легне: писма за подписване, планове за прочит...
В града отекна гръм.
Навярно сигнал, че трябва да се залавя за работа, освен ако не искаше за пореден път да будува до черните часове на утрото. Дориан влезе вътре, въздишайки остро през носа, а зад гърба му пак прокънтя гръмотевица.
Твърде скоро, твърде кратка.
Дориан се обърна да огледа хоризонта. Нямаше облаци – само червено-розово-златисто небе.
Но градът, ширнал се в подножието на хълма, върху който се издигаше дворецът, сякаш застина. Дори калната Ейвъри като че ли спря да пълзи към континента, сепната от поредния гърмеж.
И преди беше чувал този звук.
Магията във вените му забушува и докато се запита какво ли е усетила, терасата се вледени без негово благоволение, толкова бързо и свирепо, че камъните простенаха от студа.
Опита да я прибере, сякаш беше кълбо прежда, търкулнало се от ръцете му, но тя не му се подчини и ледът й плъзна още по-бързо, още по-дебел по каменната тераса. По сводестата врата зад него, по извитата фасада на кулата...
На запад прозвуча рог. Висок, оглушителен звук.
Тревожният му вой престана преждевременно.
Ъгълът на терасата не му предлагаше изглед към източника му. Той влетя в стаята, забравил за вледенените камъни, и се спусна към отворения западен прозорец. Беше подминал едва половината колони от книги и документи, когато зърна хоризонта. Когато градът му се изпълни с писъци.
В далечината, притулвайки залеза като ято прилепи, летеше цял легион уивърни.
Всичките бяха яхнати от вещици, надаващи боен рев към пламналото небе.

***

Манон и Тринайсетте летяха без почивка, без сън. Предишния ден бяха оставили двете придружаващи ги сестринства назад, тъй като уивърните им бяха твърде уморени, за да продължат с тяхното темпо. Особено след като Тринайсетте от месеци излизаха да патрулират в околността на Морат, надграждайки плавно издръжливостта си.
Летяха нависоко, за да останат скрити над облаците, но през пролуките в тях мярваха континента във всевъзможните му нюанси на лятно зелено и масленожълто, и бляскаво сапфирено. Този ден обаче беше ясен и те нахлуха в Рифтхолд без прикритието на облачна покривка тъкмо когато слънцето се спускаше на запад.
Към загубената й родина.
От тази височина, когато хоризонтът най-сетне разкри столицата, Манон съзря опустошението в неговия пълен мащаб.
Щурмът бе започнал без нея. Легионът на Искра продължаваше атаката си и още се устремяваше свирепо към двореца и стъклената стена, разгърната в западния край на града.
Манон сръчка Абраксос с колене в безмълвна заповед да ускори темпото си.
Той се подчини, но едва. Напълно бе изнемощял. И не само той.
Искра държеше сама да се увенчае с победата. Манон не се и съмняваше, че наследницата на Жълтоногите е получила заповедта да отложи нападението... до появата на самата Манон. Кучка! Гледала бе да стигне първа, да атакува без нея...
Наближаваха столицата все повече и повече.
Скоро писъците ги достигнаха. И червената й пелерина натежа като воденичен камък.
Манон насочи Абраксос към каменния дворец на хълма, надничащ иззад лъскавата стъклена стена – онази, която й бе наредено да разруши, – молейки се да не е закъсняла поне за едно.
И че знае какво прави.



7.


Дориан вдигна тревога, но стражите вече знаеха какво се случва. А когато опита да слезе от кулата, те препречиха стълбището и му казаха да остане горе. Той понечи да ги заобиколи, да помогне, но хората му го помолиха да не мърда оттам. Помолиха го, защото не искаха да го загубят.
Отчаянието в младите им гласове го накара да остане в кулата. Млади, но не безполезни.
Дориан стоеше на терасата си с изпъната напред ръка.
От такова разстояние не можеше да направи нищо, докато уивърните сееха гибел отвъд стъклената стена. Рушаха сгради, бутаха покриви с ноктите си, грабеха хора от улиците – неговите поданици.
Покриха небето като одеяло от остри зъби и нокти и макар стрелите на градската стража да попадаха в целта си, уивърните дори не им обръщаха внимание.
Дориан свика всичката си магия, подчинявайки я на волята си, призовавайки лед и вятър върху дланта си.

Трябваше да е упражнил способностите си досега, да помоли Елин да го научи поне на
нещо
, докато беше в Рифтхолд.

Уивърните приближаваха бавно двореца и стъклената стена около него, сякаш искаха да му демонстрират колко е безсилен пред тяхната мощ.
Нека дойдат. Нека сами влязат в капана на магията му.
Да, не умееше да я контролира на дълго разстояние като Елин, да обгърне града със силата си, но ако се доближеха достатъчно...
Повече никога нямаше да е слаб и страхлив.
Първият уивърн прелетя над стъклената стена. Беше гигантски – много по-едър от обсипаното с белези животно на белокосата вещица. Общо шест се устремиха към кулата, към двореца. Към краля му.
Дориан щеше да им покаже що за крал беше.
Позволи им да се доближат, стиснал пръсти в юмруци, докато ровеше все по-надълбоко и по-надълбоко в извора на магията си. Множество вещици останаха при стената и опашките на уивърните им заблъскаха матовото стъкло, трошейки го късче по късче. Като че шестте, полетели към двореца, съвсем спокойно можеха да го превземат и сами.
Вече ги виждаше ясно – виждаше кожените им костюми с железни шипове, как светлината на залязващото слънце се отразява по масивните нагръдници на уивърните, прелитащи стремглаво над още несъвзелата се от предишния удар околност на двореца.
А щом зърна кръвожадните им усмивки, оголващи железните им зъби, когато крясъците на стражите, които храбро ги обстрелваха откъм портата и прозорците на двореца, проехтяха в ушите му, той протегна ръка към вещиците.
Лед и вятър връхлетяха ездачките и летящите им зверове.
Стражите извикаха смаяно, а после потънаха в изумено мълчание.
Дориан дишаше тежко, бореше се за въздух, докато магията се изцеждаше от него и той се мъчеше да си спомни кой е и как се казва. Беше отнел много животи под робството на демона, но никога по своя воля.

А докато мъртвото месо се ръсеше от небето, строполявайки се по земята около двореца, докато кръвта на враговете му се сипеше в ситен червен дъжд...
Още
, стенеше магията му, виейки се в шеметни спирали и нагоре, и надолу, отново повличайки го в ледените си бързеи.

Отвъд пропукващата се стъклена стена градът му кървеше. Крещеше от ужас.
Още четири уивърна прелетяха над стената и ездачките им ги насочиха към разкъсаните си сестри. Горчиви викове се изтръгнаха от безсмъртните им гърла, докато вятърът брулеше краищата на жълтите ленти около главите им. Уивърните им се устремиха към небето, сякаш им бе заповядано да се издигат и издигат, за да се спуснат право върху него.
По устните на Дориан затанцува усмивка и той отново освободи магията си – този път двоен камшик, който изплющя към реещите се горе уивърни.
Още кръв и парчета уивърни и вещици полетяха към земята, всичките покрити с толкова дебел лед, че се строшиха при сблъсъка с плочника на вътрешния двор.
Дориан запробива още по-надълбоко. Ако успееше да влезе в града, можеше да разпери по-широко магическата си мрежа...
В този миг го нападнаха от друго място. Не отпред, нито от горе или от долу.
А отзад.
Кулата му се килна на една страна и той полетя напред, блъсвайки се в каменния парапет на терасата с такава сила, че едва не се претърколи от ръба.
Чу се трошене на камък и дърво и едно парче скала щеше да го премаже, ако не се беше защитил с магията си като под купол.
Той хукна към спалнята си. Грамадна дупка зееше в едната стена и покрива. А върху разбития камък стоеше широкоплещеста вещица с превръзка от избледняла жълта кожа около главата и усмивка, пълна с остри като бръсначи железни зъби.
Дориан призова магията си, но тя му отвърна само с искра.
Беше я употребил твърде скоро, твърде бързо, осъзна той. Твърде неконтролируемо. Нямаше достатъчно време да я извлече цялата. Уивърнът на вещицата подаде главата си в кулата.
Зад него още шест крилати звяра прелетяха над стъклената стена, отправяйки се към незащитения му гръб. А самата стена... Стената на Елин... Яростни, свирепи нокти и опашки я изравниха със земята.
Дориан погледна вратата към стълбището, откъдето вече трябваше да са влетели стражите. Но оттам го посрещна само тишина.
Толкова близо беше, но за да я стигне, трябваше да мине пред пастта на уивърна. Точно заради това се усмихваше вещицата.
Един шанс – щеше да има само един шанс за бягство.
Дориан побърза да свие пръсти в юмруци, за да не го оглежда повече вещицата.
Стрелна едната си ръка напред и от дланта му изхвърча лед право в очите на уивърна. Той изрева, отстъпвайки назад, и Дориан хукна.
Нещо остро закачи ухото му и се заби в стената пред него. Кинжал.
Той продължи да препуска към вратата...
Опашката се мярна в периферното му зрение само миг, преди да го блъсне в ребрата.
Когато полетя към каменната стена, магията му го обгърна, бранейки костите и черепа му. Сблъсъкът беше толкова силен, че камъните изпукаха. Толкова силен, че щеше да убие повечето хора.
Звезди и мрак затанцуваха пред очите му. Вратата беше така близо.
Дориан опита да стане, но крайниците му не се подчиниха.
Зашеметен; зашеметен от...
Мокра топлина се разля точно под ребрата му. Кръв. Раната не беше смъртоносна, но достатъчно дълбока да му причини болка, нанесъл му я беше някой от шиповете по опашката на звяра. Шипове, покрити със зеленикава лъскавина.
Отрова. Някаква отрова, която отслабваше и парализираше, преди да убие жертвата си...
Нямаше да позволи да го отвлекат отново, не и в Морат, не и при херцога и нашийниците му...
Магията му се забунтува срещу обездвижващата гибелна целувка на отровата. Лечебна магия. Но бавна, отслабена от безразсъдната му употреба отпреди малко.
Дориан опита да пропълзи до вратата, лъхтейки през стиснати зъби.
Вещицата изрева някаква команда на уивърна и Дориан събра достатъчно сили да извърне глава към тях. Тъкмо навреме да я види как изважда мечовете си и се гласи да скочи на седлото.

Не, не,
не
...

Но краката й не докоснаха земята.
В единия миг премяташе крак през гърба на звяра.
В следващия главата й я нямаше и кръвта й къпеше уивърна, който изрева, обърна се...
И изхвърча от зейналата дупка в стената на кулата, блъснат от друг, по-дребен уивърн. Осеян с белези и свиреп, с лъскави криле.
Дориан не изчака да види какво ще стане, не прояви и грам любопитство.
Запълзя към вратата, докато магията му поглъщаше отровата, която трябваше да го убие – буен поток от светлина, борещ се с могъща сила срещу зеленикавата тъмнина.
Разкъсана кожа, мускули и кости се съединяваха бавно със сърбеж, а онази искра проблясваше и мъждукаше във вените му.
Дориан тъкмо се пресягаше към дръжката на вратата, когато дребният уивърн кацна в дупката на разрушената му кула и от огромните му зъби закапа кръв по разпилените документи, на които се беше ядосвал преди броени минути. Облечената му в броня ловка ездачка скочи леко от седлото и стрелите в колчана, преметнат през гърба й, издрънчаха в дръжката на величествения меч до него.
Тя свали шлема, коронован с тънки като копия остриета.
Дориан позна лицето й, преди да си спомни името й.
Позна бялата й като лунно отражение коса, разливаща се по тъмната й люспеста броня; позна очите й с цвят на изгоряло злато.
Позна небивало красивото й лице, изпълнено със студена кръвожадност и зъл интелект.
– Ставай! – озъби му се Манон Черноклюна.

***


Проклятие.

Думата ехтеше като монотонна мантра в главата на Манон, докато крачеше през руините на кралската кула и бронята й громолеше по изпопадалите камъни, пръснатите листове и разпилени книги.

Проклятие. Проклятие. Проклятие.

Искра я нямаше никъде – поне около двореца. Сестринството й обаче беше тук.
И когато Манон зърна вещицата от Жълтоногите в разрушената кула, готова да убие краля... едновековните й инстинкти и обучението й бързо взеха решение вместо нея.
Само един замах на Ветросеч от гърба на Абраксос, и сестрата на Искра падна мъртва.

Проклятие. Проклятие. Проклятие.

След това Абраксос нападна уивърна й, мътноок мъжкар, който не успя дори да изреве, преди зъбите на Абраксос да се впият в дебелото му гърло и да се разхвърчат кървави парчета месо.
Нямаше време да се диви колко смело бе скочил в бой Абраксос, как дори не се беше поколебал. Неустрашимият й уивърн. Щеше да го нагости с допълнителна порция месо.
Тъмният, окървавен жакет на младия крал беше покрит с прахоляк и мръсотия. Но сапфирените му очи бяха бистри, макар и изцъклени. Тя отново извиси глас над ужасяващата глъчка на града.
– Ставай.
Той пак се пресегна към дръжката на желязната врата. Не за да извика помощ или да избяга, осъзна Манон, която вече се намираше на крачка от него, а за да се надигне.
Тя огледа дългите му крака, по-мускулести, отколкото при предишната им среща. После забеляза и раната, надничаща от едната страна на съдрания му жакет. Не особено дълбока и застрашаваща, но...

Проклятие. Проклятие. Проклятие.

Отровата от опашката на уивърна беше смъртоносна в най-лошия случай и парализираща – в най-добрия. Обездвижваше ранения само с една драскотина. Вече трябваше да е мъртъв. Или да умира.
– Какво искаш? – попита дрезгаво той и очите му запрескачаха между нея и Абраксос, който оглеждаше небето за други нападатели, мърдайки нетърпеливо криле.
Кралят опитваше да си спечели време, докато раната му зараснеше.
Магия. Само най-силната магия би могла да го спаси от смърт.
– Мълчи – озъби му се Манон и го изправи на крака.
Той не подскочи от допира й, нито от железните нокти,
които съдраха жакета му. Стори й се по-тежък, отколкото бе очаквала, сякаш беше натрупал още мускули и под горните си дрехи. Но със силата й на безсмъртна не й костваше много енергия да го вдигне на нозе.
Беше забравила колко по-висок е. Като се изправи лице в лице с нея, Дориан впи поглед в очите й и пророни задъхано:
– Здравей, малка вещице.
Половинчатата му усмивка събуди една древна, хищническа част от нея, която се размърда и насочи уши към него. Не долавяше нито капка страх. Интересно.
– Здравей, малки принце – измърка в отговор Манон.
Абраксос изръмжа предупредително и Манон извърна глава към него. Друг уивърн летеше стремглаво към тях.

–
Върви
! – нареди му тя и го остави да се подпре на стената, отваряйки вратата на кулата. Посрещнаха ги писъците на стражите от долните етажи. Дориан се отпусна до стената, сякаш цялото му внимание бе съсредоточено в това да се задържи на крака. – Има ли друг изход?

Кралят я изгледа с отявлено преценяващ поглед, който я подтикна да изръмжи.
Зад тях, сякаш Майката им протягаше ръка, силен вятър изтласка уивърна и ездачката му настрана от кулата, запращайки ги към града. Дори Абраксос изрева, толкова силно вкопчен в стената, че камъкът се пропукваше под ноктите му.
– Има тайни проходи – отвърна кралят. – Но ти...
– Тогава ги намери. Изчезвай.
Той не помръдна от мястото си до стената.
– Защо?
Бледата линия още бележеше гърлото му, изпъквайки сред златистия тен на останалата му кожа. Ала тя не търпеше разпити от смъртни. Били те крале. Никога повече.
Затова пренебрегна въпроса му и каза:
– Перингтън не е това, за което го мислехме. Той е демон в смъртно тяло и сега е сменил кожата си. Вече е златокос мъж, въдещ зло в Морат, което скоро ще посее над света. Това е само началото. – Тя махна с железни нокти към опустошението около тях. – Така цели да прекърши духа ти и да спечели благоволението на други кралства, представяйки те за техен враг. Събери армията си, преди неговата да е достигнала непобедими размери. Иска да превземе не само континента, но и цяла Ерилея.
– И защо й е на въздушната му командирка да ми казва всичко това?
– Мотивите ми не те засягат. А сега бягай.
Онзи могъщ вятър отново блъсна двореца и изтласка наближаващите врагове; каменните стени простенаха под напора му. Вятър, ухаещ на борове и сняг – познат, странен аромат. Древен, коварен и жесток.
– Ти уби онази вещица.

Кръвта на Жълтоногата още се стичаше по камъните. Покриваше Ветросеч и сваления й шлем.
Убийца на вещици.

Манон прогони мисълта заедно с прикрития в наблюдението му въпрос.
– Дължиш ми живота си, кралю на Адарлан. Готви се за деня, в който ще дойда да поискам отплата.
Той стисна чувствените си устни.

– Бий се с нас. Сега – бий се с нас
сега
срещу него.

Откъм отворената врата крясъци и бойни викове разсичаха въздуха. Вещиците бяха успели да кацнат някъде наблизо и бяха проникнали в двореца. Съвсем скоро щяха да ги открият. И ако кралят не беше избягал... Тя го издърпа от стената и го тикна към стълбището.

Краката му се подкосиха и той вкопчи смугла ръка в древния камък на стената. После я стрелна остро през широкото си рамо.
Остър
поглед.

– Не разпознаваш ли смъртта, когато те гледа в очите? – изсъска му с дълбок, злостен глас Манон.
– Виждал съм и по-лошо от смъртта – отвърна той и замръзналите му сапфирени очи я обходиха от главата до металните върхове на ботушите й и обратно. – Смъртта от твоята ръка би била милост в сравнение с останалото.
Нещо в нея потрепна от думите му, но кралят вече куцукаше надолу по стълбището, подпирайки се с ръка на стената. Движеше се толкова бавно, докато отровата се изпаряваше от него и магията му несъмнено се бореше с всички сили да спаси живота му.
Вратата в дъното на кулата се пръсна на парчета.
Дориан замръзна при вида на четирите Жълтоноги, които влетяха с ръмжене през входа. Щом стигнаха центъра на кулата, вещиците спряха и вдигнаха объркани погледи към Водачката на Крилото.
Ветросеч трепна в ръката й. Трябваше да го убие – да го убие веднага, преди да са разгласили, че са я видели с него...

Проклятие, проклятие, проклятие.

Но не й се наложи да взима такова решение. Във вихър от стомана Жълтоногите загинаха, преди дори да обърнат очи към воина, прелетял през вратата.
Сребриста коса, татуирано лице и шия, леко заострени уши. Източникът на онзи вятър.
Дориан изруга и залитна едно стъпало надолу, но взорът на елфическия воин беше върху нея. Изпълнен със смъртоносна ярост.
Въздухът в гърлото на Манон секна.
От гърдите й се изтръгна сподавен звук и тя заотстъпва назад, дращейки врата си, сякаш искаше да отвори път на въздуха. Магията на елфа я държеше непоклатимо.
Щеше да я убие за онова, което бе опитала да причини на кралицата му. За стрелата на Астерин, насочена към сърцето й. Стрелата, пред която беше скочил.
Манон се свлече на колене. Кралят мигновено се озова до нея и след като се досети какво става, изрева към долната площадка:
– НЕ!
Само толкова беше нужно. Въздухът отново изпълни устата й, дробовете й и Манон го загълта жадно, извивайки гръб.
Нейната раса нямаше магическа защита срещу такива атаки. Само в най-отчаяните, най-разярени моменти можеха да извлекат от магията, стаена дълбоко в тях – и то с унищожителни последствия. Дори най-кръвожадните и бездушни вещици сред тях едва-едва шепнеха за това деяние: Отдаването.
Лицето на Дориан изплува пред воднистото й зрение. Докато Манон още гълташе с пълни дробове свежия, животоспасяващ въздух, той каза:
– Намери ме, като размислиш, Черноклюна.
Сетне кралят изчезна.



8.


Роуан от рода на Белия трън летя без храна, вода и почивка цели два дни.
Въпреки това достигна Рифтхолд твърде късно.
Вещиците и уивърните им вече сееха хаос из столицата. Виждал бе падението на доста градове през вековете, за да знае, че с този беше свършено.
Дори жителите му да обединяха сили срещу врага, просто щяха да посрещнат смъртта си заедно. Вещиците вече бяха сринали стъклената стена на Елин. Поредният пресметлив ход на Ераван.
С мъка остави невинните да се борят сами за живота си и продължи неотклонно към каменния дворец и кулата на краля. Имаше мисия, възложена му от кралицата.
Да, закъснял беше, но надежда съществуваше.
Дориан Хавилиард залиташе от слабост, докато Роуан го влачеше по коридорите на замъка, използвайки острия си слух и обоняние, за да избягва местата, където още кипяха битки. Ако вещиците пазеха тайните проходи, ако не успееха да достигнат каналите... Роуан съставяше план след план. И никой нямаше добър завършек.
– Насам – рече задъхано кралят. Проговаряше за пръв път, откакто бе слязъл по стълбището. Вече се намираха в жилищната част на двореца, която Роуан бе зървал само отвън по време на разузнавателните си полети като ястреб. Покоите на кралицата. – В спалнята на майка ми има таен изход.
Белите врати на покоите бяха заключени.
Без дори да се замисли, Роуан ги разби в експлозия от дървени трески, които се забиха по пищните мебели и картините по стените. Украшения и ценни предмети се пръснаха на парчета пред очите им.
– Извинявай – обърна се Роуан към краля, макар и да не прозвуча особено искрено.
Магията му просветна, размърда се леко във вените му, за да му напомни, че е на привършване. Двата дни на стремглав полет и борбата с уивърните му бяха коствали скъпо.
Дориан огледа непреднамерената разруха.
– Все някой щеше да го стори – пророни равнодушно.
После се спусна през стаята, накуцвайки леко. Ако магията му беше малко по-слаба, навярно щеше да загине от отровната опашка на уивърна.
Дориан се спря пред голям позлатен портрет на красива кестенява жена, прегърнала бебе със сапфирени очи.
Погледът му остана върху нея за част от секундата, но Роуан улови момента. Дориан дръпна картината към себе си. Зад нея се криеше малка врата.
Роуан накара краля да мине пръв със свещ в ръка, а после с помощта на магията си върна картината на мястото й, преди да затвори вратата след тях.
Каменният проход беше тесен и прашен. Но вятърът някъде напред обещаваше открити пространства, влага и плесен. Роуан изпрати малка нишка магия да проучи стълбището, по което слизаха, и множеството коридори пред тях. Нямаше срутвания от взрива на часовниковата кула. Нито следа от дебнещи врагове и противната смрад на Валгите и зверовете им. И това беше нещо.
Елфическият му слух долавяше заглушените писъци и викове на умиращите над тях.
– Трябваше да остана – прошепна Дориан.
Значи и това му даряваше магията – свръхчовешки слух.
Сурова магия с множество дарове: лед, огън, изцеряване, изострени сетива и сила. Сигурно дори хамелеонство, ако се постараеше.
– Жив ще си по-ценен за народа си – увери го Роуан с отекващ между камъните глас.
Умората го глождеше, но той я отблъсна. Щеше да почива, когато достигнеха безопасно място.
Кралят не отвърна.
Затова Роуан продължи:
– Виждал съм падението на много градове. И на цели кралства. А унищожението, което съзрях от небето на идване, беше толкова пълно, че дори със завидните си дарби не е имало какво да предприемеш.
Не знаеше какво ще правят, ако такова опустошение достигнеше и Оринт. Нито защо Ераван го отлагаше. По-късно щеше да мисли за това.
– Трябва да умра с тях – беше отговорът на краля.
Достигнаха дъното на стълбището, откъдето проходът се разширяваше и разклоняваше. Роуан отново прати магията си да проучи многото тунели и стълбища. Стълбището отдясно водеше до входа на канал. Дотук добре.
– Изпратен съм да ти попреча точно в това – призна накрая Роуан.
Кралят го погледна през рамо и изтръпна от болка, когато движението опъна още неоздравялата му кожа. Точно на мястото, където Роуан подозираше, че бе зеела рана едва преди минути, от която сега оставаше само червен белег, надничащ през едната страна на съдрания му жакет.
– Щеше да я убиеш – отбеляза Дориан.
Роуан знаеше за кого говори той.
– Защо ме спря?
И кралят му разказа за случката от преди малко, докато слизаха все по-надълбоко в недрата на двореца.
– Аз не бих й се доверил – заяви Роуан, когато Дориан приключи с разказа си, – но може пък боговете да ни ударят едно рамо. Възможно е наследницата на Черноклюните да се присъедини към каузата ни.
Ако първо не я изобличаха. Но дори да разполагаха с подкрепата само на тринайсет вещици и уивърните им, ако това сестринство беше най-силното от целия клан Железни зъби... можеше да даде шанс на Оринт в борбата им срещу Ераван.
Достигнаха канализацията на двореца. Дори плъховете търчаха уплашено през входа на малкото водно поточе, сякаш воят на уивърните звучеше като погребален звън и за тях.
Подминаха свод, затрупан от срутени камънаци – несъмнено от експлозията на адския огън, която бяха предизвикали миналото лято.
Проходът на Елин, осъзна Роуан и нещо се сви дълбоко в гърдите му. Няколко стъпки напред стара локва изсъхнала кръв петнеше камъните до канала. Човешка воня се носеше около нея, покварена и гнусна.
– Тук Елин изкорми Арчър Фин – обясни Дориан, проследил погледа му.
Роуан не си позволи да мисли за това, нито за факта, че тези глупаци несъзнателно бяха дали на един асасин стая, тайно свързана с покоите на кралицата им.
Вързана за една каменна колона ги чакаше лодка, доста поизгнила, но достатъчно здрава. А решетката към малката рекичка, пълзяща край двореца, още беше отворена.
Роуан отново изпрати магията си пред тях, за да проучи безопасно ли е извън канализацията. Не я прерязаха криле, нито пък се пропи с мириса на кръв. Явно източната страна на двореца беше останала спокойна. Ако вещиците бяха достатъчно умни, щяха да сложат стражи във всяко негово ъгълче.
Но писъците и умолителните стонове, идващи отгоре, подсказваха на Роуан, че вещиците са твърде отнесени в жаждата си за кръв, за да разсъждават трезво. Поне за няколко минути.
Той посочи с брадичка към лодката.
– Качвай се.
Дориан свъси вежди, забелязал плесента и прогнилите места в корпуса й.
– Ще е цял късмет, ако не се разпадне под нас.
– Теб – поправи го Роуан. – Под теб. Не мен. Качвай се.
Тонът му накара Дориан да се подчини.
– А ти какво...
Роуан свали пелерината си и загърна краля с нея.
– Легни и се завий с нея.
Дориан отново се подчини, макар и леко пребледнял. Роуан преряза сръчно въжетата с ножовете си.
Сетне внезапно се преобрази и размаха криле достатъчно шумно, че да покаже на Дориан какво се е случило. Магията му простена и се напрегна, изтласквайки уж празната лодка от канала, сякаш някой случайно я беше изтървал.
След това излетя от изхода на канализацията и покри лодката със стена от твърд въздух, която изолираше мириса на краля и щеше да възпре неочаквано полетелите към него стрели.
С един-единствен поглед назад Роуан се устреми по течението на малката река, носейки се високо над лодката.
Един-единствен поглед назад към града, изковал, прекършил и закрилял кралицата му.
Стъклената й стена се стелеше на лъскави парчета из улиците и тревата.
Последните седмици, прекарани по пътищата, бяха същинско мъчение – копнежът да я обладае, да я вкуси го побъркваше. А думите на Дароу го бяха накарали да се замисли... и май, независимо от обещанието му на раздяла, се получаваше добре, че не бяха сторили последната стъпка.
Мисълта витаеше в дъното на съзнанието му дълго преди онзи дъртак да ги запознае с глупавите си укази: наистина беше принц, но само на хартия.
Нямаше нито армия, нито пари. Солидните средства, които притежаваше, бяха останали в Доранел, а Майев никога нямаше да му позволи да си ги върне. Пък и навярно вече бяха разпределени между братовчедите му натрапници заедно със земите и жилищата му. Независимо дали някои от тях – братовчедите, с които беше израснал – бяха отказали, водени от типичните за рода Белия трън преданост и упорство. Роуан вече можеше да предложи на кралицата си само силата на меча си, могъществото на магията си и искрената вярност на сърцето си.
А тези неща не печелеха войни.
Докато слушаха Дароу, беше доловил отчаянието й с острите си сетива, колкото и да го прикриваше лицето й. И познаваше огнената й душа: щеше да го направи. Да се омъжи за някой чуждоземен принц или лорд. Дори това помежду им... дори Роуан да бе наясно, че не е най-обикновена похот, нито просто любов.

Нещото
помежду им можеше да погълне света със силата си.

И ако изберяха него, ако изберяха да останат заедно, изходът можеше да е фатален.
Именно затова не изрече думите, които от доста време пазеше за нея, дори когато всичките му инстинкти крещяха да го стори на раздяла. И може би това, че бе спечелил Елин само за да я загуби, беше наказанието му, задето бе допуснал смъртта на другарката си; задето най-сетне се беше отказал от всичката си скръб и омраза.
Плисъкът на вълните беше едва доловим покрай рева на уивърни и писъците на невинните, молещи за помощ, която нямаше да дойде. Той потисна болката в гърдите си, позива да се обърне.
Тук бушуваше война. Тези земи щяха да понесат и по-лошо през идните дни и месеци. Кралицата му, независимо от старанието му да я опази, щеше да понесе и нещо още по-лошо.
Щом лодката заплава по малката река, криволичеща към делтата на Ейвъри, следвана от белоопашат ястреб високо в небето, стените на каменния дворец вече се къпеха в кръв.



9.


Елида Локан знаеше, че я преследват.
Вече от три дни се мъчеше да избяга на нещото, което я дебнеше през безкрайната шир на Оуквалд. И междувременно се загуби.
Три дни без почти никакъв сън, без почивка дори за да намери храна и вода.
Веднъж свърна на юг, за да заблуди преследвача си. В крайна сметка цял ден държа тази посока. После се отправи на запад към планините. Сетне пак на юг, може би югоизток; не можеше да прецени. По това време вече бягаше, ала Оуквалдският лес беше толкова дълбок, че почти не виждаше слънцето, за да се ориентира по него. А без ясен поглед към звездите, тъй като не смееше да спре, за да се изкачи на някое дърво, не можеше да намери Господаря на Севера – нейния маяк към дома.
До обяд на третия ден вече беше на ръба на сълзите. От изтощение, от гняв, от пропил се чак в костите й страх. Щом преследвачът й я причакваше толкова време, то със сигурност нямаше да я убие бързо.
Спря на една поляна с препускащо през нея чевръсто поточе. Ножът трепереше в ръката й, а кракът я болеше – съсипаният й, безполезен крак. Готова бе да предложи на Мрачния владетел душата си в замяна на няколко часа мир и спокойствие.
Елида пусна ножа в тревата до себе си, падна на колене пред поточето и загълта жадно. Водата изпълни празнотата в стомаха й, оставена от горските плодове и корените. Наля манерката си с неудържимо разтреперани ръце.
Толкова разтреперани, че изпусна металната капачка в реката.
Изруга и бръкна до лакти в студената вода, опипвайки каменистото дъно, покрито с хлъзгави водорасли, молейки се за поне мъничко късмет...
Пръстите й тъкмо стиснаха капачката, когато първият вой огласи гората.
Елида и Оуквалдският лес застинаха.
Беше чувала кучешки лай и неземния хор на вълците, докато я влачеха от Перант към Морат.
Но това не беше нито едно от двете. Това беше...
В Морат й се беше случвало такъв вой да я изтръгне от съня й нощем. Вой, който успяваше да повярва, че си е представила, когато не прозвучеше отново. Никой нищо не беше споменавал за подобно нещо.
Но ето го сега. Онзи звук.

Ще създадем чудеса, които ще накарат светът да трепери.

О, богове! Елида завинти на сляпо капачката върху гърлото на манерката си. Каквото и същество да бе издало този звук, наближаваше бързо. Може би, ако се качеше на някое дърво – много, много нависоко, – щеше да се спаси. Да се скрие. Може би.
Тя се завъртя да пъхне манерката в чантата си.
От другата страна на потока обаче клечеше воин с дълъг, страховит нож, опрян върху коляното му.
Черните му очи я поглъщаха, а лицето под също толкова черната му, дълга до раменете коса беше сурово. Той процеди с гранитен глас:
– Освен ако не искаш да се превърнеш в обяд, момиченце, те съветвам да дойдеш с мен.
Тихичък, древен глас прошепна в ухото й, че най-сетне бе намерила непреклонния си преследвач.
А сега и двамата се бяха превърнали в нечия плячка.

***

Лоркан Салватер слушаше усилващото се ръмжене в древната гора с убеждението, че по всяка вероятност ще умрат.
Е, поне момичето. Или в лапите на чудовището, което ги беше погнало и двамата, или от неговия собствен нож. Още не беше решил.

Човешки – мирисът й на канела и бъз беше съвършено човешки... но и онзи
друг
мирис го имаше, онази нотка на тъмнина, която пърхаше край нея като колибри.

Сигурно щеше да заподозре, че тя е призовала зверовете, ако не долавяше острата миризма на страх във въздуха. И ако не я преследваше от три дни, позволявайки й да се загуби в оплетения лабиринт на Оуквалд. Нищо в действията й не говореше, че е обсебена от Валг.
Лоркан се изправи на крака и тъмните й очи се разшириха пред великанския му ръст. Тя остана на колене пред потока, протегнала мръсна ръка към кинжала, който безразсъдно бе захвърлила в тревата. Но не беше достатъчно глупава или отчаяна, за да го вдигне срещу него.
– Кой си ти?
Пресипналият й глас беше нисък – не чуруликащото, високо гласче, което бе очаквал от фината й, напълно оформена фигура. Нисък, студен и равен.
– Ако искаш да умреш – отвърна Лоркан, – твоя воля: продължавай да задаваш въпроси.
После се обърна на север.
И тогава от срещуположната посока дойде ново ръмжене.
Две глутници, настъпващи от двете им страни. Чу се шумолене на трева и дрехи и като погледна към отсрещния бряг, момичето беше станало; държеше кинжала си в ръка, а лицето й бледнееше навярно защото беше осъзнала какво се случва: обкръжаваха ги.
– Изток или запад? – попита Лоркан.
През петте века, в които обикаляше света с окървавени мечове, нито веднъж не беше доловил такова ръмжене. Извади брадвата от колана на хълбока си.
– Изток – пророни момичето, впервайки взор ту в едната, ту в другата посока. – Казаха ми... казаха ми да не навлизам в планината. Там бродят уивърни: грамадни, крилати зверове.
– Знам какво е уивърн – увери я той.
Тонът му подпали искра гняв в тъмните й очи, но страхът я угаси. И тя заотстъпва към посоката, която бе избрала. Едно от съществата нададе траурен вой. В него нямаше нищо вълчо. Не, беше твърде пронизителен, писклив – като трели на прилеп. Но по-дълбок. По-кръвожаден.
– Бягай! – нареди Лоркан.
И тя се втурна.
Трябваше да й го признае: независимо от осакатения й крак, от умората, която я правеше безразсъдна през последните няколко дни, препусна като сърна през дърветата; вероятно ужасът заглушаваше болката й. Лоркан прескочи широкия поток с едно ловко движение, скъсявайки разстоянието помежду им за част от секундата. Човеците бяха толкова мудни. Дъхът й вече пресекваше, докато се изкачваше по един хълм, издавайки достатъчно звуци, че да привлече вниманието на преследвачите им.
Трошене на клони откъм шубрака зад тях – откъм юг. Две или три същества, ако съдеше по звуците. И то големи, ако съдеше по тропота на крайниците им.
Момичето достигна едва-едва билото на хълма. Изправи се и Лоркан отново огледа крака й.
Защо я беше преследвал толкова време, ако сега щеше да умре? За миг усети тежестта във връхната си дреха – скътания Ключ на Уирда. Магията на Лоркан беше силна, по-силна от тази на всички полуелфически воини във всички кралства по света. Но използваше ли Ключа...
Използваше ли Ключа, щеше да си заслужи проклятието, което би му навлякъл.
Затова хвърли мрежа от магията си зад тях, невидима преграда с плаващи струи черен вятър. Когато силата му се разля като вълна, момичето настръхна и извърна глава към него. Кожата й пребледня още повече, но тя продължи куция си бяг надолу по хълма.
Само миг по-късно четири масивни тела се сблъскаха с магията му.
Острият мирис на кръвта й, докато раздираше плътта си по скали и щръкнали корени, изпълни носа му. Беше прекалено бавна.
Лоркан отвори уста да я пришпори, но в този момент невидимата му стена се срина.
Не се срина, а се разцепи, сякаш зверовете я бяха продрали.
Невъзможно. Никой не можеше да проникне през щита му. Дори проклетникът Роуан от рода на Белия трън.
Но нямаше лъжа – магията му бе сразена.
Момичето достигна дерето в подножието на хълма и едва не зарида при вида на равната горска площ пред тях. Хукна натам и тъмната й плитка се замята наляво-надясно, а раницата й заподскача по стройния й гръб. Лоркан тръгна след нея, оглеждайки гората от двете им страни. Зад тях отново се чу ръмжене и трошене на клони.
Зверовете ги изтласкваха нанякъде, но към какво? И ако бяха успели да разкъсат магията му...
От дълго, дълго време не беше срещал нов враг, когото да разнищва, да търси начини да унищожи.
– Не спирай – изграчи й той и момичето дори не надникна през рамо, когато Лоркан заби пети между два великански дъба.
От дни се потапяше в магията си с намерението да я използва върху не съвсем човешкото момиче, омръзнеше ли му да я преследва. Сега тялото му преливаше от нея, силата му напираше да се излее.
Лоркан преметна брадвата в ръката си – веднъж, два пъти. Песента на метала отекна из гъстата гора. Студен вятър, пропит с черна мъгла, затанцува между пръстите на свободната му ръка.
Не като този на Белия трън, нито светлина и пламък като силата на кралицата му кучка. Нито дори сурова магия като тази на новия крал на Адарлан.
Не, магията на Лоркан беше магия на волята – на смъртта и острата мисъл, на унищожението. Нямаше име за нея.
Дори кралицата му не знаеше как да я нарече и откъде извираше. Навярно дар от тъмния бог, от Хелас, размишляваше Майев – тъмна дарба за тъмния й воин. Само това я интересуваше.
Дива усмивка танцуваше по устните на Лоркан, когато разреши на магията си да се издигне до повърхността, когато позволи на черния й бяс да изпълни вените му.
Рушил бе цели градове с мощта й.
Не вярваше, че тези зверове, колкото и свирепи да бяха, можеха да я преживеят.
Щом го наближиха, съществата забавиха крачка, усетили дебнещия ги хищник.
За пръв път от много време Лоркан не намери думи, с които да опише какво виждаха очите му.
Май трябваше да убие момичето. Смъртта от неговата ръка щеше да е милост в сравнение с онова, което щяха да й причинят озъбените твари пред него, ниско приклекнали върху масивни, кръвожадни нокти. Не бяха Копои на Уирда. Много по-страшни.
Кожата им беше петнистосиня, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. Всеки от дъгите им, изваяни от мускули крайници беше поддържан с безмилостна педантичност. Източените нокти на ръцете им – всяка с по пет пръста – сега бяха извити, сякаш в подготовка за нападение.
Но не телата им го смаяха.
Смая го това, че като спряха пред него, се усмихнаха под сплесканите си носове като на прилепи, разкривайки двойни редове с игловидни зъби, а след това се изправиха на задните си крака.
Изопнаха се до пълния си ръст, сякаш пълзящ човек се надигаше на нозете си. Само че тези същества стърчаха поне с половин метър над него.
А подозрението му за обезпокоително познатите им фигури бе потвърдено, когато най-близкото отвори противната си паст и рече:
– Още не сме вкусили плътта на твоята раса.
Лоркан вдигна рязко брадвата.
– И аз не съм имал удоволствието да ви срещна друг път.
Изключително малко зверове владееха езиците на смъртните и елфите. Повечето ги бяха научили чрез магия, придобита с коварство или нечие благоволение.
На главите им лъщяха тъмни човешки очи, присвити от трепетно очакване на неизбежното кръвопролитие.
Белия трън го беше предупредил какво се случва в Морат, беше споменал, че Копоите на Уирда навярно бяха едва първите от множество ужасяващи неща, които скоро щяха да плъзнат по света. Лоркан обаче не беше подозирал, че въпросните същества ще са високи почти два метра и половина и отчасти човешки, отчасти пъклено творение на Ераван.
Най-близкото дръзна да пристъпи към него, но бързо изсъска заради невидимата преграда, която беше опънал помежду им. Магията му потрепери и запулсира заради отровните нокти, с които чудовището бе проболо щита му.
Един срещу четирима. Обикновено не представляваше трудност за него.
Обикновено.
Но сега носеше Ключа на Уирда, който тварите издирваха, както и златния пръстен, който бе откраднал от Майев и който после бе даден на Елин Галантиус и беше откраднат и от нея. Пръстенът на Атрил. А ако отнесяха някой от двата предмета на господаря си...
Тогава Ераван щеше да притежава и трите Ключа на Уирда. И щеше да отвори вратата между световете, освобождавайки строените отвъд валгски орди. А що се отнасяше до златния пръстен на Атрил... Лоркан не се съмняваше, че Ераван ще унищожи пръстена, изкован от самата Мала – единствения талисман в цяла Ерилея, даряващ неуязвимост от Камъка на Уирда... и Валгите.
Затова Лоркан се впусна в атака. По-бързо, отколкото дори те можеха да осъзнаят, той запрати брадвата си по най-далечното същество, приковало очи към онова, което изпробваше щита му с нокти.
Брадвата се заби във врата му, дълбоко и безпощадно, и спътниците му извърнаха светкавично глави към него. Тъкмо навреме, за да видят как се сгромолясва на земята. Явно тварите бяха смъртоносни по природа, но все още неопитни.
Възползвайки се от моментното им невнимание, Лоркан хвърли двата си ножа.
Две остриета се вклиниха в две набраздени чела и жертвите му отметнаха глави назад, стоварвайки се на колене.
Съществото в средата, онова, което бе проговорило, нададе първичен, оглушителен вой. Сетне се втурна към щита.
Този път отскочи от още по-наситената магия. Лоркан извади меча си и още един нож.
И можеше само да гледа как звярът реве срещу щита му, блъскайки го с двете си изродени, покрити с нокти ръце... и магическата стена се топи под допира му.
Съществото мина през щита му като през врата.
– Е, да поиграем.
Лоркан зае отбранителна поза, чудейки се докъде ли беше стигнало момичето, дали изобщо беше видяла какво ги преследва. Паническите й стъпки отдавна бяха заглъхнали.
Зад изчадието спътниците му се гърчеха.
Не – съживяваха се.
Двете вдигнаха силни, смъртоносни ръце към кинжалите в черепите си и ги изтръгнаха със стържене на метал по кост.
Само онова, чиято глава се държеше за врата му на няколко сухожилия, остана на земята. Ясно, трябваше да ги обезглавява.
Макар и това да изискваше близка среща с тях.
Съществото пред него се усмихна с кръвнишко доволство.
– Какво сте вие? – процеди дрезгаво Лоркан.
Другите две вече стояха заплашително на крака с напълно зараснали рани по главите.
– Ние сме ловците на Негово Мрачно Величество – отвърна с театрален поклон водачът им. – Ние сме илкените. И преследваме когото ни наредят.
Онези вещици бяха изпратили зверовете си по петите му? Страхливки, защо не дебнеха сами плячката си?
Илкенът продължи, пристъпвайки към него на крака, превити назад.
– Възнамерявахме да те дарим с бърза смърт. – Съществото подуши смълчаната гора с разширени ноздри. – Но тъй като ни попречи да хванем плячката си... с наслада ще те убиваме малко по малко.
Значи, не той беше плячката. Не него преследваха уивърните през цялото това време, не него искаха тези твари. Нямаха представа какво носеше – кой беше.
– За какво ви е момичето? – попита той, следейки бдително как трите илкена се примъкваха към него.
– Не те засяга – отсече водачът им.
– Ако за залавянето й е обявена награда, ще ви помогна.
Тъмни, бездушни очи се стрелнаха към него.
– Нея браниш?
Лоркан сви рамене, молейки се да не усетят, че блъфира, за да спечели още време на момичето, за да разбере откъде идва силата им.
– Дори не знам името й.
Трите илкена се спогледаха въпросително, съвещателно. Водачът им рече:
– Тя има своята значимост за краля ни. Заведи му я и ще те изпълни с мощ, много по-голяма от някакви си нищожни щитове.
Това ли бяха получили и човеците, които те някога са били – магия, неуязвима от естествените сили на този свят? Или изборът им е бил отнет също като душите им?
– С какво е важна за него?
Вече се намираха на един хвърлей от него. Питаше се колко ли време им беше нужно да възстановят силата, която им бе позволила да разпорят магическата му стена. Нищо чудно и те да печелеха време.
Илкенът отвърна:
– Тя е крадла и убийца. Кралят трябва да й въздаде справедливост.
Лоркан можеше да се закълне, че невидима ръка докосна рамото му.
Познаваше този допир, цял живот му се беше доверявал. Точно той го беше опазил жив толкова време.
Докосване по гърба да върви напред, да се бие и да убива, и да вдишва смъртта. Докосване по рамото да бяга. Да знае, че напред го чака само гибел, а животът е зад него.
Илкенът се ухили отново; зъбите му светеха в горския сумрак.
Сякаш в отговор, нечий писък проехтя откъм гората зад тях.



10.


Елида Локан стоеше пред същество, родено от кошмарите на мрачен бог.
То се издигаше в другия край на поляната, вкопало хищнически нокти в глинестата горска почва.
– Ето къде си била – изсъска чудовището през зъби, по-остри от резците на щука. – Ела с мен, момиче, и ще те даря с бърз свършек.
Лъжи. Виждаше как я оглежда, как извива нокти, като че вече усещаше мекия й корем под тях. Беше се явило на пътя й като от облак нощ, присмивайки се на писъка й. Тя вдигна ножа с разтреперана ръка.
Съществото стоеше като човек – говореше по човешки. А очите му... Съвършено бездушни, но формата им... И те бяха човешки. Чудовищни – що за кошмарно въображение бе съчинило подобно страшилище?
Знаеше отговора.
Помощ. Трябваше й помощ. Но онзи мъж от потока навярно беше посрещнал смъртта си в ноктите на другите зверове. Питаше се колко ли време го беше бранила магията му.
Съществото пристъпи към нея, мускулестите му крака скъсиха разстоянието прекалено бързо. Тя заотстъпва към гората, в посоката, откъдето беше дошла.
– И кръвта ти ли е сладка като лицето ти, момиче?
Сивкавият му език опита въздуха помежду им.

Мисли, мисли, мисли.

Какво би сторила Манон пред такова същество?
Манон, припомни си тя, беше надарена със свои собствени остри нокти и зъби.

Но едно мъничко гласче прошепна в ухото й:
Ти също. Използвай дарованията си.

Съществуваха и други оръжия, освен онези, изковани от желязо и стомана.
Макар коленете й да трепереха, Елида вдигна брадичка и погледна звяра в черните му, човешки очи.
– Внимателно – предупреди го тя, понижавайки глас до дълбоката дрезгавост, с която Манон често плашеше околните. Елида бръкна в джоба на палтото си, извади парчето камък и го стисна в юмрука си, за да призове онази неземна сила да изпълни поляната, света. Молейки се съществото да не надзърне към ръката й, да не попита какво държи, тя провлачи самоуверено: – Нали не смяташ, че Мрачният крал ще те посрещне радушно, ако ме нараниш? – Тя го изгледа отвисоко. Или доколкото можа от мястото си поне на метър под него. – Изпратена съм да търся момичето. Не ми се пречкай.
В този момент съществото като че ли забеляза кожените й бойни одежди.

Сякаш долови странния, особен
мирис
на камъка.

И се поколеба.
Елида задържа маската на студена неприязън върху лицето си.
– Изчезни от погледа ми.
Едва не повърна, тръгвайки към него към сигурна смърт. Въпреки това продължи уверено с дръзката походка на Манон. Докато го подминаваше, намери сили да впери очи в отвратителното му прилепово лице.
– Предай на спътниците ти, че ако отново ми попречите, лично ще съставя развлекателната ви програма в подземията на Морат.
В очите му продължи да танцува колебание – редом с искрен страх. Думите й бяха просто сполучлива догадка от дочутото в крепостта. Дори не смееше да си помисли какво се случваше там, за да накара страшилище като това да затрепери.
Елида беше на пет стъпки от съществото, крачейки с острото съзнание, че гръбнакът й бе напълно изложен на кръвожадните му нокти и зъби, когато то попита:
– Защо бягаше от нас?
Без да се обърне, тя процеди с ледения, злобен глас на Манон Черноклюна:
– Не отговарям на въпросите на нисшестоящи твари. Вече прекъснахте мисията ми и ранихте глезена ми с безсмислената си атака. Моли се да не помня лицето ти, щом се върна в крепостта.
Разбра къде е допуснала грешка в мига, в който звярът вдиша през зъби.
Въпреки това продължи напред с изопнат гръб.
– Какво съвпадение – провлачи съществото, – че и плячката ни е със същия недъг.

Анийт да й е на помощ! А сигурно дори не беше забелязало куцането й до този момент. Глупачка.
Глупачка
.

Бягството нямаше да й помогне, само щеше да увери съществото в правотата му. Затова спря, сякаш нервите й се бяха изчерпали, и извърна бясно лице към него.
– Какви ги бръщолевиш?
Съвършена самоувереност, съвършена ярост.
Чудовището отново се поколеба. Един шанс – имаше само един шанс. Скоро щеше да схване, че го е изиграла.
Елида задържа погледа му. Беше като да се взира в очите на мъртва змия.
После процеди със смъртоносния тих глас, така любим на вещиците:

– Не ме принуждавай да ти показвам какво сложи в
мен
Негово Мрачно Величество на онази маса в подземието.

Сякаш в отговор камъкът в ръката й запулсира и Елида можеше да се закълне, че измежду пръстите й заструи мрак.
Съществото потрепери и предприе крачка назад.
Без да се замисля какво държи в ръката си, Елида го изгледа злобно и продължи по пътя си.
Извървя около километър, преди гората отново да зашумоли оживено край нея.
Тогава падна на колене и повърна.
От стомаха й излезе само жлъчка и вода. Толкова бе заета да бълва стомашни сокове от страх и облекчение, че не усети някой да я доближава, докато не стана твърде късно.
Широка ръка стисна рамото й и я завъртя.
Тя извади кинжала си, но прекалено бавно. Същата ръка я пусна, за да бутне ножа на тревата.
Елида се озова пред омърсеното лице на мъжа от потока. Не, не омърсено. Оплискано с воняща черна кръв.
– Как? – смая се тя, отстъпвайки назад.

–
Първо ти
– озъби й се непознатият и кимна рязко към гората зад тях.

Тя проследи погледа му. Но не зърна нищо.
Като върна очи към суровото му лице, до гърлото й студенееше острието на меч.
Тя опита да му се измъкне, но мъжът стисна ръката й и впи стоманата още по-надълбоко в кожата й.
– Защо миришеш като една от тях? Защо те преследват?
Добре че беше прибрала камъка в джоба си, иначе можеше да му покаже. Опасяваше се обаче, че движението ще го подтикне към атака, а и малкото гласче й нашепваше да крие камъка.
Затова му предложи друга истина.
– Защото прекарах последните няколко месеца в Морат сред тази миризма. Издирват ме, понеже успях да избягам. Тръгнала съм на север, там е най-безопасно.
Той свали меча с едно светкавично движение и поряза ръката й. Просто драскотина, която й причини само безобидна болка.
Пред очите на двамата червената й кръв плисна и закапа по земята.
И този отговор му стигаше.
– Можеш да ми викаш Лоркан – обяви, макар и да не го беше питала.
Сетне я преметна през широкото си рамо като чувал с картофи и хукна.
За секунди Елида се увери в две неща: че останалите същества – колкото и да бяха – явно ги следваха, и то бързо. Изглежда, че бяха разбрали, че се е измъкнала с хитрост. И че мъжът, летящ като вятъра сред древните дъбове, беше полуелф.

***

Лоркан препускаше през гората и дробовете му гълтаха жадно от задушния въздух. Преметнато през рамото му, момичето дори не мрънкаше, докато стопяваха километрите. Беше пренасял багажи, по-тежки от нея, през цели планински вериги.
Забави крачка чак когато силата му започна да гасне, изразходвана по-бързо заради магията, която му се беше наложило да използва, за да се пребори с вродената устойчивост на трите илкена към нея и да ги впримчи в смъртна хватка. Накрая уби два от тях, а третия прикова за достатъчно време, че да догони момичето.
Беше му провървяло.
Оказваше се, че момичето е умница.
Спря плавно и я остави на земята достатъчно грубо, че да я заболи раненият глезен. Кръвта й беше червена вместо смърдящата чернилка на обсебените от Валг, но това не обясняваше как бе смогнала да усмири илкена.
– Къде отиваме? – попита тя и свали раницата си, за да извади облечена в кожа манерка.
Лоркан зачака сълзите и молитвите, и жалбите й. Но тя просто развъртя капачката и отпи голяма глътка вода. После, за негова изненада, предложи и на него.
Той не прие. А тя просто отпи отново.
– Отиваме към края на гората, към река Акантус.
– А къде... къде сме сега?
Колебанието й му казваше достатъчно: беше се замислила дали да рискува с въпрос, разкриващ уязвимостта й... но в крайна сметка бе решила, че отчаяно се нуждае от отговора.
– Как се казваш?
– Мериън – отвърна, а сетне впи очи в него с такава нетрепваща решимост, че той килна глава.
Ясно. Отговор за отговор.
– Намираме се в сърцето на Адарлан. Беше на един ден път от река Ейвъри.
Мериън примигна. Стана му чудно дали изобщо е знаела, дали се е замислила как ще прекоси бурната река, потапяла кораби с възможно най-опитните капитани.
– Продължаваме ли да бягаме, или може да поседна малко? – попита тя.
Той се ослуша за опасности, след това посочи с брадичка.
Мериън въздъхна и седна върху покритата с мъх и корени земя. Очите й го заоглеждаха.
– Мислех, че всички елфи са мъртви. Дори полуелфите.
– Аз съм от Вендлин. А ти – вдигна леко вежди той – си от Морат.
– Не съм от Морат. Избягах от Морат.
– Защо? И как?
Присвитите й очи му казаха достатъчно: тя бе наясно, че още не й вярва напълно, независимо че бе видял червената й кръв. Но вместо да му отвърне, се приведе над краката си, за да развърже връзките на единия си ботуш. Пръстите й трепереха леко, но се справи; събу ботуша, свали чорапа и нави крачола на кожения си панталон, разкривайки...
По дяволите! Виждал бе предостатъчно осакатени тела през живота си, самият той бе осакатил предостатъчно, но почти никой не изоставяше травмата си така. Кракът на Мериън представляваше грозен набор от белези и изкривени кости. А точно над уродливия й глезен личаха още незаздравелите рани от окови.
Тя пророни тихо:
– Съюзниците на Морат обикновено са цели. Тъмната им магия лесно цери недъзите, а такива определено не са им нужни.
Ето защо беше стигнала толкова далеч с куцане. Имаше го от години, ако се съдеше по цвета на белезите.
Мериън спусна крачола си, но остави стъпалото си голо, за да го разтрие, и изсъска през зъби.
Той седна на един паднал дънер на няколко крачки от нея и свали раницата си, за да бръкне в нея.
– Разкажи ми каквото знаеш за Морат – нареди и й хвърли кутия с мехлем от Доранел.
Момичето я загледа и проницателните й очи веднага навързаха кой е, откъде идва и какво съдържаше кутията. Щом впери взор в лицето му, кимна в мълчалив знак, че приемаше предложението му: облекчение от болката в замяна на отговори. Тя развинти капака и на Лоркан му направи впечатление как отвори леко уста, вдишвайки силния аромат на билките.
Болка и наслада затанцуваха по лицето й, докато втриваше мехлема в старите си рани.
А през това време говореше.
Разказа му за въздушната кавалерия от Железни зъби, за Водачката на Крилото и Тринайсетте, за армиите, лагеруващи около планинската крепост, за местата, където денонощно отекваха писъци, за безчетните ковачници и работилници. Описа и бягството си: без всякакво предупреждение, незнайно как, дворецът се беше взривил. Възползвайки се от случая, Мериън се беше предрешила като вещица, грабнала беше една от раниците им и беше избягала. В настъпилия хаос никой не я беше погнал.
– Бягам от седмици – добави тя. – А очевидно съм взела едва половината разстояние.
– Накъде?
Мериън погледна на север.
– Към Терасен.
Лоркан потисна ръмженето, надигнало се в гърлото му.
– Не пропускаш нищо.
– Имаш ли новини? – попита го с тревожен поглед тя.
– Не – сви рамене Лоркан. Тя спря да разтрива крака и глезена си. – Какво ще търсиш в Терасен? Семейството си?
Не я попита защо са я отвели в Морат. Нямаше особено желание да слуша тъжната й история. Уверил се беше, че всеки си има такава.
Лицето на момичето се напрегна.
– Длъжница съм на една приятелка, на жената, която ми помогна да се измъкна от Морат. Тя ми заръча да намеря момиче на име Селена Сардотиен. И това е първата ми мисия: да науча коя е и къде е. Терасен ми се струва по-добро място да започна търсенето си от Адарлан.
В думите й нямаше коварство, нито нотка в гласа й не му подсказваше, че срещата им е била нещо повече от чиста случайност.
– А след това – продължи момичето с още по-грейнали очи – трябва да открия Елин Галантиус, кралицата на Терасен.
Едва се сдържа да не посегне към меча си.
– Защо?
Мериън надникна към него, сякаш беше забравила, че изобщо е до нея.
– Носят се слухове, че набирала армия, с която да възпре моратската. Искам да й предложа услугите си.
– Защо? – повтори въпроса си той.
Като изключеше остроумието, което я бе спасило от ноктите на илкена, не виждаше друга причина кралицата кучка да се нуждае от услугите на това момиче.
Мериън стисна плътните си устни.
– Защото съм от Терасен, а мислех, че кралицата ми е мъртва. Сега, когато знам, че е жива и се бори, ще се боря с нея. За да направя така, че никое друго момиче да не бъде отвлечено от дома му, заточено в Морат и забравено.
Лоркан се замисли дали да не й каже каквото знаеше: че двете й мисии всъщност са една и съща. Но това щеше да доведе до тирада от въпроси, а той не беше в настроение да...
– А ти защо искаш да отидеш в Морат? Всички останали бягат оттам.
– Господарката ми ме изпрати да потуша заплахата, която се надига там.
– Ама ти си един човек... елф.
Не беше искала да го обиди, но Лоркан все пак я изгледа ядно.
– И аз си имам своите умения.
Очите й отскочиха към ръцете му, покрити със засъхнала черна кръв. Стана му чудно дали момичето не вижда следите от магията, струяла преди малко оттам.
Той зачака Мериън да продължи с въпросите, но тя нахлузи чорапа си, после и ботуша и го завърза.
– Не бива да почиваме дълго.
Каквото беше вярно, вярно си беше.
Тя се изправи, потрепвайки леко от болка, но погледна с одобрителна гримаса крака си. Достатъчен отговор за действието на мехлема. После се наведе да вземе кутията и тъмната й коса се свлече пред лицето й. Явно в даден момент плитката й се беше разплела.
Стана и му хвърли кутията. Той я хвана с една ръка.
– А като стигнем Акантус, какво?
Той прибра кутията в пелерината си.
– В равнината сега е пълно с търговски кервани и странстващи сезонни панаири; срещнах доста по пътя си насам. Все някой ще иска да прекоси реката. А ние ще се скрием при тях. След като стъпим на другия бряг и се отдалечим достатъчно, ти тръгваш на север, а аз – на юг.
Тя присви леко очи, но каза:
– Защо ти е да пътуваш с мен?
– Искам да ми опишеш по-подробно вътрешността на Морат. Аз ще те пазя от опасности, а ти ще ми кажеш каквото знаеш.
Слънцето започваше да се спуска към хоризонта, къпейки гората в златисто. Мериън свъси леко вежди.
– Кълнеш ли се? Че ще ме пазиш?
– Днес не те оставих на илкените, нали?
Тя го изгледа с трезвост и проникновение, които го накараха да спре на място.
– Закълни се.
Той врътна очи.
– Обещавам. – Момичето нямаше представа, че през последните пет века обещанията бяха единствената му разменна монета. – Няма да те изоставя.
Тя кимна, привидно доволна от отговора му.
– Тогава ще ти разкажа каквото знам.
Лоркан отправи поглед на изток, премятайки раницата си през рамо.
Мериън обаче каза:
– Ще ни търсят на всеки кръстопът, ще преравят всеки фургон. Щом ме откриха тук, ще ме намерят и на всеки главен път.
Същото важеше и за него, ако вещиците още го издирваха.
– Имаш някаква идея ли? – попита Лоркан.
По розовите й устни затанцува бледа усмивка, независимо от ужаса, от който току-що се бяха спасили, от мъките й в гората.
– Може да се каже.



11.


Манон Черноклюна кацна в Морат, повече от готова да реже гърла.
Всичко се беше объркало.
Всичко.
Уби онази кучка от Жълтоногите заедно с уивърна й, спаси краля със сапфирени очи и видя как елфическият принц заколва четирите вещици от Жълтоногите.
Пет. Пет Жълтоноги бяха мъртви или от нейната ръка, убити заради бездействието й. Пет сестри на Искра.
В крайна сметка почти не участва в унищожението на Рифтхолд, а го остави на другите. Въпреки това сложи коронования си шлем и нареди на Абраксос да отлети до най-високата кула на каменния дворец, откъдето да изреве победоносно – и да разгласи заповедта й.
Дори при далечните бели стени на града, където изтребваха стражите и уплашените жители, уивърните спряха при сигнала му за отбой. Всички сестринства до едно се подчиниха.
Тринайсетте я намериха само след броени секунди. Тя не им разказа какво се случило, но и Сорел, и Астерин впериха погледи в нея: първата, за да се увери, че не е пострадала по време на „атаката“, която уж се беше състояла, а втората – защото я бе придружила до Рифтхолд онзи ден, когато Манон беше оставила послание с валгска кръв до кралицата на Терасен.
След като уивърните на Тринайсетте накацаха по кулите на двореца, някои увиснали по външните им стени като котки или змии, Манон зачака Искра Жълтонога.
Сега, докато крачеше по сумрачните, вонящи коридори на Морат, пъхнала шлема си под мишница и следвана от Астерин и Сорел, разговорът им отново се разигра в главата й.
Искра кацна на единственото свободно място: едно кътче от покрива, намиращ се под Манон, която умишлено беше избрала точно тази позиция.
Кестенявата коса на вещицата се беше разплела от стегнатата й плитка, а надменното й лице беше оплискано с човешка кръв.

–
Тази победа беше моя
– озъби се тя на Манон.

Манон й отвърна изпод сянката на шлема си:
– Градът е мой.
– Аз трябваше да превзема Рифтхолд; от теб се искаше само да следиш атаката. – Блясък на железни зъби. На кулата отдясно на Манон Астерин изръмжа предупредително. Искра извърна тъмните си очи към русата вещица и отново оголи зъби. – Разкарай глутницата си кучки от града ми.
Манон премери с поглед Фендир, мъжкия уивърн на Искра.
– Достатъчен отпечатък остави. Постижението ти е отчетено.
Искра затрепери от гняв. Не заради думите й.
Вятърът беше изменил посоката си и сега духаше към нея.
Носеше й мириса на Манон.

– Коя? – кипна Искра. –
Коя от сестрите ми закла
?

Манон не трепна, не позволи на нито капка съжаление
или тревога да се изпише по лицето й.
– Защо ми е да знам имената ви? Тя ме нападна, докато наближавах плячката си, решена да си присвои краля и готова да посегне на наследница заради това. Заслужи си наказанието. Особено като се има предвид, че плячката ми се измъкна, докато се разправях с нея.

Лъжкиня лъжкиня лъжкиня.

Манон оголи железните си зъби – единствената част от лицето й, видима под шлема.
– В двореца лежат труповете на още четири от твоите: уби ги елфическият принц, дошъл да спаси краля, докато аз се занимавах с твоята калпава кучка. Смятай се за щастливка, Искра Жълтонога, че няма да накажа и теб заради загубата си.
Смуглото лице на Искра бе пребледняло. Тя огледа Манон и Тринайсетте и рече:

– Прави каквото искаш с града. Твой е. – По устните й пробяга усмивка и посочи с ръка Манон. Тринайсетте застанаха нащрек около нея, извадиха тихо стрели и ги устремиха към наследницата на Жълтоногите. – Но ти, Водачке на Крилото... – Усмивката й се разшири и тя дръпна юздите на уивърна си, готова да поеме към небето. – Ти си лъжкиня,
Убийцо на вещици.

После отлетя.
Не към града, а високо в небето.
До няколко минути вече се беше скрила от полезрението й, насочвайки се към Морат.
Към бабата на Манон.
Манон погледна към Астерин, после и към Сорел, преди да свърнат по коридора към съвещателната зала на Ераван. Където бе наясно, че ги чакаха Искра, баба й и останалите матрони. И наистина, щом надникна зад ъгъла, зърна Третите и Четвъртите на няколко сестринства, които се гледаха една друга също толкова подозрително, колкото и мъжете с празни лица, застанали на пост пред двойната врата.
Манон се обърна към Втората и Третата си:
– Ще стане грозно.
– Ще се справим – увери я тихо Сорел.
Манон стисна шлема си малко по-силно.
– Ако срещата свърши зле, взимате Тринайсетте и напускате крепостта.
– Манон, не бива да влизаш с намерението да се предадеш – прошепна Астерин. – Отричай до последно. – Дори да се беше досетила, че Манон е убила онази вещица, за да спаси врага им, Сорел не каза нищо. Астерин додаде: – Къде да отидем?
– Нито знам, нито ме е грижа – отвърна Манон. – Но когато умра, Тринайсетте ще станат мишена на всеки, който ни има зъб. – Списъкът беше много, много дълъг. Тя погледна Втората си в очите. – Изведи ги оттук. На всяка цена.
Двете вещици се спогледаха. Сорел се намеси:
– Волята ти е заповед за нас, Водачке на Крилото.
Манон остана в очакване – очакваше възражението на
Втората си, но Астерин само склони глава в знак на съгласие. Тъмните й очи горяха.
Възелът в гърдите на Манон се отпусна и тя завъртя рамене, преди да се обърне към залата. Астерин обаче сграбчи ръката й.
– Внимавай.
На Манон й хрумна да й се озъби, да я нарече безгръбначна глупачка, но... беше виждала на какво е способна баба й. Астерин носеше доказателствата върху плътта си.
Нямаше намерение да влиза в залата с гузно изражение на лице, с вид на лъжкиня. Не – щеше да накара Искра да се мъчи докрай.
Ето защо вдиша дълбоко и тръгна с обичайната си буреносна походка, докато призрачен вятър развяваше червената й пелерина зад нея.
С наближаването им всички впериха погледи в тях. Но това се очакваше.
Манон не благоволи да поздрави Третите и Четвъртите, струпани пред вратата, макар и да ги огледа с периферното си зрение. Две млади от сестринството на Искра. Шест стари с ръждясали железни зъби от сестринствата на матроните. И...
Имаше още две млади вещици с превръзки от сплетена синя кожа на челата.
Петра Синьокръвна беше дошла.
Ако всички наследници и матроните им се бяха събрали...
Нямаше място за страх в опустялото й сърце.
Манон отвори вратите със замах. Астерин я последва в залата, а Сорел остана при другите в коридора.
Десет вещици обърнаха погледи към Манон. Ераван го нямаше.
Но макар баба й да стоеше в центъра на групата, когато Астерин застана до стената зад нея, при останалите Втори, вниманието на Манон веднага отскочи към златокосата наследница.
Петра.
Не беше виждала наследницата на Синьокръвните от деня на военните игри, когато Манон я беше спасила от смъртоносно падане. Беше спасила нейния живот, но не и този на уивърна й, чието гърло бе разкъсано от мъжкаря на Искра.
Наследницата на Синьокръвните стоеше до майка си Кресеида, и двете високи и стройни. Корона от железни звезди лежеше върху светлото чело на матроната, чието лице беше неразгадаемо.
За разлика от това на Петра. Предпазливост – в дълбоките й сини очи светеше сигнал за тревога. Облечена бе в кожен костюм за летене, а от бронзовите му орнаменти върху рамене й се спускаше тъмносиня пелерина; златната й плитка падаше върху гърдите й. Петра открай време й се струваше особнячка, отнесена в облаците, но всички Синьокръвни бяха такива. „Мистици“, „фанатици“, „ексцентрици“ бяха сред по-меките определения, с които често описваха тях и поклонничеството им пред Триликата богиня.
Но в лицето на Петра прозираше пустота, каквато Манон не бе доловила при последната им среща преди месеци. Според слуховете загубата на уивърна й я бе прекършила, не бе излизала от леглото със седмици.
Вещиците не скърбяха, защото не обичаха достатъчно, че такава загуба да ги съкруши. Макар и Астерин, която сега стоеше до Втората на матроната им, да беше доказала обратното.
Петра кимна леко – повече от приветствие, отправено от една наследница към друга. Манон се обърна към баба си, преди някой да е забелязал.

Майка Черноклюна стоеше в широката си черна роба, със сплетена тъмна коса, навита върху темето й. Като короната, която баба й искаше да им спечели – на себе си и Манон.
Върховни кралици на Пустошта
, беше обещала веднъж на Манон. За тази титла беше готова да предаде всяка вещица в залата.

Манон се поклони на баба си, после и на другите две матрони.
Искра й се озъби от мястото си до главатарката на Жълтоногите, древна, прегърбена старуха с парчета месо между зъбите, заседнали от обяда й. Манон впери студен поглед в наследницата, изопвайки гръб.
– Три сме се събрали – подхвана баба й и всяка кост в тялото на Манон се вкамени. – Три матрони за трите лица на Майката.
Девицата, Майката, Старицата. Затова Жълтоногите винаги избираха стара матрона, Черноклюните – вещица в разцвета й, а Синьокръвните – млада, свежа вещица като Кресеида.
Манон обаче не се интересуваше от това, не и докато слушаше тържествените им думи.
– Сърпът на Старицата господства в небето тази нощ – изрече монотонно Кресеида. – Нека Майката въздаде правосъдие с него.
Това не беше съвещание.
Извикали я бяха на съд.
Искра се усмихна.
Сякаш свързани с невидима нишка, Манон усети как Астерин се напряга зад нея, как се подготвя за най-лошото.
– Кръвта се заплаща с кръв – обади се дрезгаво старата матрона на Жълтоногите. – Ще отсъдим колко се дължи.
Манон не помръдна, не биваше да показва нито капка страх и тревога.
Вещерският съд беше безпощаден, строг. Обикновено неразбирателствата се решаваха с традиционните три удара в лицето, ребрата и корема. Много рядко, само при най-тежки обстоятелства, трите матрони се събираха да въздадат справедливост.
Бабата на Манон рече:
– Манон Черноклюна, обвинена си в убийството на вещица от клана на Жълтоногите без всякакво друго основание, освен собствената си гордост.
Очите на Искра вече пламтяха.
– А тъй като загиналата е била от сестринството на наследницата, си извършила престъпление срещу Искра. – Лицето на баба й беше сковано от гняв: не заради постъпката на Манон, а задето я бяха хванали. – Безразсъдството или непрозорливостта ти са довели до убийството на още четири нейни сестри. Тяхната кръв също е по твоите ръце. – Железните зъби на баба й лъщяха на светлината от свещите. – Отричаш ли тези обвинения?
Без да свежда гръб, Манон погледна всяка от присъстващите в очите.
– Не отричам, че убих вещицата от сестринството на Искра, когато опита да отнеме плячката ми. Не отричам, че другите четири бяха избити от елфическия принц. Но отказвам да приема вината.
– Подушвах кръвта на Зелта по нея – изсъска Искра. – Подушвах страха и болката й.
– Подушила си страх и болка, Жълтонога – озъби й се Манон, – защото посестримата ти беше мерзавка, която нападна своя бойна другарка. Докато осъзнае, че е безсилна срещу мен, вече беше твърде късно.
Лицето на Искра се сгърчи от ярост.
– Лъжкиня...
– Кажи ни, наследнице на Черноклюните – обади се Кресеида, – какво се случи в Рифтхолд преди три дни?
Манон им разказа.
И за пръв път в столетието на нещастното си съществование излъга старейшините. Оплете фин гоблен от лъжи, в който дори тя самата повярва. Като приключи, махна към Искра Жълтонога.
– За никого не е тайна, че наследницата на Жълтоногите от дълго време ламти за поста ми. И сега бърза да ме засипва с обвинения, за да вземе мястото ми на Водачка на Крилото, също както сестра й пробва да си присвои плячката ми.
Искра настръхна, но не отвори уста. Петра обаче пристъпи напред и заговори:
– Имам въпроси към наследницата на Черноклюните, ако позволите.
Бабата на Манон я изгледа, сякаш предпочиташе да изтръгнат собствените й нокти един по един, но другите две кимнаха.
Манон изпъна гръб, приготвяйки се за онова, което й беше намислила Петра.
Сините очи на вещицата посрещнаха спокойно погледа на Манон.
– Приемаш ли ме за свой враг или съперница?
– Приемам те за съюзница, когато обстоятелствата го изискват, но винаги и съперница.
Първата истина, напуснала устата й.
– Въпреки това ме спаси от сигурна смърт по време на военните игри. Защо?
Другите две матрони се спогледаха с неразгадаеми изражения.
Манон вирна брадичка.
– Защото Кийли се би за теб до последно. Нямаше да позволя смъртта й да остане напразна. Всеки мой другар по оръжие го заслужава.
Като чу името на мъртвия си уивърн, по лицето на Петра пробяга болка.
– Запомнила си името й?
Манон знаеше, че това не е въпрос. Въпреки това кимна.
Петра се обърна към матроните.
– Онзи ден Искра Жълтонога едва не ме уби, а мъжкарят й погуби моята женска.
– Вече обсъждахме въпроса – намеси се Искра, оголвайки зъби – и всички се съгласиха, че е било злополука...
Петра вдигна ръка.
– Не съм приключила, Искра Жълтонога.
В думите й към другата наследница стържеше сурова стомана. Една малка част от Манон се радваше, че не са насочени към нея.
Тонът й даде на Искра да разбере, че има недовършена работа с нея, и Жълтоногата отстъпи.
Петра свали ръката си.
– Манон Черноклюна можеше да ме остави да умра онзи ден. Така щеше да й е най-лесно, а и нямаше да я изправят на съд, както сега. Но тя избра да рискува своя живот и този на уивърна си, за да ме спаси.

Доживотен дълг –
това
ги свързваше. Дали Петра не възнамеряваше да го изплати, произнасяйки се в нейна защита? Манон едва сдържа самодоволната си усмивка.

Петра продължи:
– Не виждам защо Манон Черноклюна би спасила мен само за да се обърне срещу сестрите си от другия клан. Провъзгласихте я за Водачка на Крилото заради покорството, дисциплината и жестокостта й; не позволявайте ядът на Искра Жълтонога да опетни качествата, които видяхте в нея тогава и които продължават да съществуват до ден-днешен. Не губете Водачката на Крилото заради някакво си недоразумение.
Петра се поклони и се върна на мястото до майка си, а матроните отново се спогледаха. Безмълвният разговор между трите вещици продължи, докато бабата на Манон не пристъпи напред. Другите две не помръднаха от местата си, оставяйки решението на нея. Манон едва не отпусна рамене от облекчение.
Щеше да спипа Петра веднага щом вещицата имаше неблагоразумието да остане сама, да изкопчи от нея защо се бе обявила в нейна защита.
Чернозлатистият поглед на баба й беше суров. Безпощаден.
– Петра Синьокръвна е права.
Обтегнатата нишка между Манон и Астерин също се поразхлаби.
– Не бива да губим покорната ни, предана Водачка на Крилото.
Манон беше търпяла ударите на баба си и преди. Щеше да ги понесе отново.
– Защо наследницата на клана на Черноклюните да губи живота си заради този на най-обикновена вещица? Водачка на Крилото или не, настоящият спор опира до думата на една наследница срещу тази на друга. Въпреки това кръвта е пролята. И за нея трябва да се плати с кръв.
Манон отново стисна шлема си. Баба й се усмихна.
– Кръвопролитието трябва да е равно – заяви тя с монотонен глас. И отправи поглед отвъд рамото на Манон. – Затова ти, внучке, няма да умреш заради постъпката си. С живота си ще плати една от Тринайсетте ти.
За пръв път от много, много време насам Манон си припомни какъв е вкусът на страха, на човешката безпомощност. Баба й продължи с древни очи, озарени от триумф.
– Втората ти, Астерин Черноклюна, ще изплати кръвния ни дълг към клана на Жълтоногите. Ще умре утре по изгрев.



12.


Без Еванджелин да ги забавя, Елин, Едион и Лизандра почти не почиваха, бъхтейки път към крайбрежието.
Елин остана в елфическата си форма, за да поддържа темпото на Едион, който, колкото и да не й се щеше да си признае, беше по-добрият ездач от двама им. Лизандра се превръщаше в различни видове птици, за да оглежда пътя пред тях. През последните седмици Роуан я беше научил как да разузнава: на какво да обръща внимание, от какво да страни и какво да обследва по-отблизо. Но Лизандра така и не видя нищо заплашително от птичи поглед, а Елин и Едион не срещнаха почти никакви опасности на земята, прекосявайки долините и равнините на Терасенската низина.
Толкова малко беше останало от някогашните богатства на кралството.

Елин опитваше да не мисли за това – за занемарените имения, изоставените ферми, измъчените лица на хората, престрашили се да излязат в града за провизии, загърнати с пелерини и потулени под качулки. Макар че тя самата се беше опълчила на мрака и си бе тръгнала, пълна със светлина, един глас шепнеше в главата й
: Ти си виновна, ти си виновна, ти си виновна.

Този глас често напомняше ледения тон на Уейлан Дароу.
Елин оставяше златни монети след себе си – под чашата воднист чай, предложена на двама им с Едион едно дъждовно утро; в кутията за хляб на земеделец, който им даде няколко филии и парче месо за Лизандра, приела облик на сокол; в монетника на ханджия, който им поднесе безплатна купа яхния, като видя колко бързо излапаха обяда си.
Ала раздаденото злато не укроти пукота в сърцето й – онзи противен глас, преследващ и мислите, и сънищата й.
Като стигнаха древния пристанищен град Илиум седмица по-късно, вече беше спряла да оставя златни монети след себе си.
Започнало беше да й се струва като подкуп. Не към поданиците й, които дори не подозираха, че е сред тях, а към собствената й съвест.
Зелените равнини лека-полека отстъпваха място на каменисти, сухи крайбрежни земи, преди белите стени на града да изникнат между бурното тюркоазено море и широкото устие на река Флорин, лъкатушеща към вътрешността на континента чак до Оринт. Илиум беше също толкова древен, колкото самия Терасен и навярно вече щеше да е забравен и от търговците, и от историята, ако не беше рухналият храм в североизточния край на града, който привличаше поклонници и го поддържаше жив.
Храмът на Скалата – така се наричаше и беше изграден около скалата, където Бранън за пръв път стъпил на континента, преди да отплава нагоре по течението на Флорин към извора й в подножието на Еленови рога. Елин нямаше представа откъде Малките хора знаеха за древната постройка.
Масивният, внушителен храм на Илиум се издигаше върху светла стръмна скала с грандиозен изглед към обруления от бури, живописен градец зад него и безпределния океан отвъд, чиято лазурност напомняше на Елин за спокойните води на Юга.
Води, към които Роуан и Дориан сигурно вече плаваха, ако всичко беше протекло по план. Елин опита да не мисли и за това. Без елфическия принц около нея тегнеше ужасяваща, безкрайна тишина.
Почти като тази, обгърнала белите стени на града и хората отвъд тях. Закачулени и въоръжени до зъби под тежките си пелерини, Елин и Едион минаха с конете през отворените порти: просто двама предпазливи поклонници, запътили се към храма. Криеха лицата си не само за да не ги разпознае някой от жителите на града, но и поради незначителната подробност, че в момента Илиум беше под адарланска окупация.
Лизандра им донесе тази вест сутринта след разузнавателния си полет. Задържа се в човешка форма само колкото да им съобщи.
– Трябваше да тръгнем на север, към Елдрис – измърмори Едион, докато яздеха бавно покрай група стражи с каменни лица и адарлански брони, които надникнаха към тях заради сокола с остър поглед и още по-остър клюн, кацнал върху рамото на Елин. Никой не забеляза щита, скътан между дисагите на Едион и старателно загърнат с пелерината му. Нито пък скритите им мечове. Дамарис беше в обичайното си скривалище от последните седмици: привързан под солидните чанти с древните книги с магически заклинания, които Елин бе заела от кралската библиотека на Дориан в Рифтхолд. – Не е късно да се върнем.
Елин го стрелна косо изпод качулката си.
– Ако си въобразяваш, че ще оставя този град в ръцете на Адарлан, върви по дяволите.
Лизандра изтрака с клюн в потвърждение на чутото.
Малките хора с право я бяха упътили насам, изработвайки почти съвършен макет на храма. Благодарение на магическите си способности, каквито и да бяха те, дребните същества бяха научили новината дълго преди Елин: Рифтхолд наистина беше опустошен от вещици, а кралят му беше изчезнал. Окуражен от тази вест и от слуха, че тя самата няма намерение да си връща трона и също си е плюла на петите, лордът на Меах, бащата на Роланд Хавилиард и един от най-могъщите владетели в Адарлан, беше пресякъл границата на Терасен с гарнизона си. Обявявайки Илиум за свое притежание.
– Тук са разпределени петдесет войници – предупреди Едион двете им с Лизандра.
Хамелеонката само разтръска крил е, сякаш да каже: „Е, и?“.
Той стисна челюсти.
– Повярвайте ми, и мен ме сърбят ръцете да ги разпердушиня, но...
– Няма да се крия в собственото си кралство – отсече Елин. – И няма да си тръгна, без да им напомня на кого принадлежат тези земи.
Едион си замълча и свърнаха по улицата, водеща до малката крайбрежна странноприемница, която Лизандра беше открила тази сутрин. В срещуположния край на града спрямо храма.
Храмът, който войниците имаха наглостта да използват за военна база.
– На Адарлан ли искаш да изпратиш послание, или на Дароу? – престраши се да попита накрая Едион.
– Искам да освободя народа си, който от твърде дълго търпи тези адарлански лайна – озъби му се Елин и дръпна юздите на кобилата си пред двора на странноприемницата. Лизандра впи нокти в рамото й в знак на съгласие. Само на няколко стъпки от ронещата се стена на двора океанът сияеше в сапфирено. – Тръгваме на смрачаване.
Едион не отвърна, скрил лице под качулката си. Ханджията излезе и платиха стая за една нощ. Елин остави братовчед си да се поцупи малко, сдържайки магията си. Тази сутрин не беше освобождавала нито капка от нея, тъй като я пазеше за вечерта, и напорът й беше като необлекчим сърбеж, като острие, което не можеше да притъпи.
Чак когато се затвориха в малката си стая с две легла и Лизандра кацна на перваза на прозореца, Едион проговори:
– Елин, знаеш, че ще ти помогна... знаеш, че искам да изгоним тези копелета от града. Но гражданите на Илиум живеят тук от векове, наясно са, че при война те понасят първите атаки.
Нямаше нужда да добавя, че войниците просто щяха да се върнат веднага щом те напуснеха града.
Лизандра почука с клюн по стъклото на прозореца – безмълвна молба. Елин го отвори, за да пусне морския бриз в стаята.
– Символите имат голяма сила, Едион – пророни тя, гледайки как соколът разперва петнистите си криле.
Беше изчела доста книги по въпроса заради онова глупаво състезание в Рифтхолд.
Той изсумтя.
– Знам. Повярвай ми, впрягал съм ги в своя полза при всяка възможност. – Той потупа костената дръжка на Меча на Оринт, за да подчертае думите си. – Като се замисля, веднъж казах същото нещо на Дориан и Каол.
Той поклати умислено глава.
Елин се облегна на перваза.
– Едно време Илиум е бил укреплението на мисенианците.
– Мисенианците са просто мит, прокудени са от континента още преди триста години. Ако си търсиш символ, имай предвид, че те са изживели славата си, а и са били доста разколно племе.
Елин бе наясно с това. Мисенианците бяха управлявали Илиум не като благородници, а като престъпни лордове. Но по време на някоя отдавнашна война смъртоносната им флота била толкова важна за победата, че тогавашният крал узаконил властта им. Докато няколко века по-късно не били прогонени от земите си, защото отказали да помогнат на Терасен в друга война.
Лизандра спусна крилете си, достатъчно охладена, и Елин срещна зеления й поглед. Хамелеонката й се струваше леко отчуждена през последната седмица; предпочиташе перата и козината пред човешката кожа. Навярно защото една част от нея сега яздеше към Оринт с Рен и Муртауг. Елин погали копринената глава на приятелката си.
– Мисенианците обърнали гръб на Терасен, защото не искали да измират във война, в която не вярвали.
– А скоро след това се разпръснали и изчезнали безследно – изтъкна Едион. – Накъде биеш? Да не мислиш, че като освободиш Илиум, те ще се върнат в родните си земи? Народът им отдавна е изчезнал, Елин, заедно с морските си дракони.
И наистина в града нямаше нито следа от легендарната флота и воините, водили сражения в далечни, свирепи морета, бранили границите на кралството, проливайки кръвта си по вълните отвъд прозорците. И кръвта на морските си дракони, техни съюзници и оръжия. Когато и последният дракон загинал от мъка по океана на Терасен, мисенианците се изличили напълно. Според древните пророчества само завръщането на морските дракони можело да доведе славните воини в родината им.
Едион започна да вади скритите в дисагите им оръжия, с изключение на Дамарис, и да връзва ножниците им по себе си. Увери се, че ножът от Роуан е здраво закрепен до хълбока му, преди да се обърне към Елин и Лизандра, които още стояха до прозореца.
– Знам, че според вас, двечките, мъжете съществуваме, за да ви подсигуряваме хубава гледка и храна, но да не забравяме, че аз съм генерал от армията на Терасен. Трябва да съберем истинска войска, а не да губим времето си в лов на духове. Ако не придвижим силите си към Севера до средата на есента, зимните бури ще ни възпрепятстват и по суша, и по море.
– Щом си толкова запознат с мощните символи, Едион – отвърна Елин, – знаеш защо Илиум е важен. Не можем да го отстъпим на Адарлан. Поради десетки причини.
Не се и съмняваше, че братовчед й вече ги е пресметнал.
– Тогава завладей града – предизвика я Едион. – Но призори трябва да отплаваме оттук. – Той присви очи насреща й. – Храмът. И заради него е, нали?
– Този храм е мое законно притежание – отвърна Елин. – Не мога да допусна такова омерзение. – Тя раздвижи раменете си. Още не беше свикнала да разкрива плановете си, да се оправдава. Но беше обещала, че ще опита да е по... открита относно намеренията си. А поне по този въпрос можеше да си го позволи. – Нито от страна на Адарлан, нито от страна на Дароу. Не и ако искам да си върна трона един ден.
Едион се замисли. После изсумтя с лека усмивка на лице.
– Неоспорима кралица със синя кръв и легенди зад гърба си. – Изражението му остана вглъбено. – Ще бъдеш неоспорима кралица, ако накараш кралския пламък да разцъфне отново.
– Жалко, че Лизандра може да преобразява само себе си, а не и разни предмети – пророни Елин.
Лизандра изтрака с клюн и разроши перата си в знак на съгласие.
– Казват, че пламъкът разцъфнал веднъж при управлението на Орлон – продължи братовчед й. – Намерили само един цвят, в Оуквалд.
– Знам – отвърна тихо Елин. – Чичо ми го държеше между две стъкла върху бюрото си.
Още си спомняше ясно малкото червено-оранжево цветче със съвсем обикновена форма, но толкова бликащо от живот, че я беше оставило без дъх. Беше разцъфнало в поля и планини из цялото кралство в деня, когато Бранън стъпил на континента. Векове наред след това, откриел ли някой дори едно цветче, настоящият суверен бил смятан за богоизбран и кралството му благоденствало.
Последното цвете, преди това от второто десетилетие от управлението на Орлон, било открито цели деветдесет и пет години по-рано. Елин преглътна сухо.
– Да не би Адарлан...
– У Дароу е – прекъсна я Едион. – Единственото притежание на Орлон, което успял да грабне, преди войниците да превземат двореца.
Елин кимна и магията просветна в отговор. Дори Мечът на Оринт беше попаднал в ръцете на Адарлан, докато Едион не му го взе. Да, братовчед й разбираше повече от всеки друг каква сила можеше да притежава един символ. Как загубата или възраждането на даден символ можеше да срази или окрили всяка армия, всеки народ.
Достатъчно – кралството й бе понесло достатъчно унищожение и болка.
– Хайде! – подкани тя Лизандра и Едион, отправяйки се към вратата. – Трябва да хапнем, преди да всеем хаос.



13.


Дориан не беше виждал толкова звезди от доста време.
Далеч зад тях небето още сивееше от пушек, чиито стълбове се виеха, осветени от полумесеца. Поне писъците бяха заглъхнали километри назад. Заедно с бумтежа на чудовищни крила.
Седнал зад него в едномачтовата лодка, принц Роуан от рода на Белия трън рееше поглед по спокойната черна повърхност на морето. Плаваха на юг към Мъртвите острови, тласкани от магията на елфическия воин. С негова помощ бързо бяха стигнали до морския бряг, където без всякакви угризения бе откраднал тази лодка, докато вниманието на собственика й бе насочено на запад към изпадналия в ужас град. През цялото това време Дориан мълчеше, чувствайки се също толкова безпомощен, колкото и преди часове, докато пред собствените му очи опустошаваха града му и колеха поданиците му.
– Трябва да хапнеш нещо – обади се Роуан от другия край на малката лодка.
Дориан надникна към чувала с провизии, който спътникът му беше задигнал. Хляб, сирене, ябълки, сушена риба... Стомахът му се преобърна.
– Бил си пронизан от отровен шип – продължи Роуан с глас, не по-силен от плисъка на вълните около лодката им, докато бързият му вятър ги тласкаше откъм гърба й. – Изчерпал си магията си, за да останеш жив и на крака. Трябва да се храниш, в противен случай няма да се възстановиш. – Той замълча за момент. – Не те ли е научила Елин?
Дориан преглътна.
– Не. Нямаше време да ми обяснява за магията.
Той надникна към задницата на лодката, където Роуан седеше с ръка на руля. Заострените му уши още го смайваха, дори месеци, след като се беше запознал с него. А сребристата му коса...
Не като тази на Манон, съвършено бяла като лунна светлина върху девствен сняг.
Зачуди се какво ли е станало с Водачката на Крилото, която беше убила заради него, пощадила го беше.

Не, не пощадила.
Спасила
.

Дориан не беше глупак. Знаеше, че го е направила за своя облага. Беше му чужда като воина, седящ в другия край на лодката – дори още повече.
Но онази тъмнина, онази жестокост и неподправеният й, откровен светоглед... С нея нямаше тайни. Нямаше лъжи.

– Трябва да ядеш, за да имаш сили – продължаваше Роуан. – Магията ти се захранва от енергията на тялото ти... от
теб
. Колкото по-отпочинал си, толкова по-силна е тя. И по-важното: толкова по-лесно я контролираш. Силата ти е част от
теб
, но и води свой собствен живот. Ако я оставиш да прави каквото си иска, ще те погълне, ще те използва като инструмент. – Роуан се усмихна, разкривайки белите си зъби. – Една наша позната обича да изцежда магията си, да я изразходва за безсмислени неща, за да я притъпява. – Дориан усети как погледът на Роуан го приковава с почти физическа мощ. – Ти решаваш до каква степен да я допуснеш в живота си, как да я използваш. Но ако скоро не я овладееш, Ваше Величество, ще те унищожи.

По гръбнака на Дориан пробяга студена тръпка.
Дали откритият океан го подтикна, или безбрежното звездно небе над тях, но Дориан каза:
– Не беше достатъчна. Онзи ден... денят, в който Сорша умря, магията ми не успя да я спаси. – Той разпери ръце върху скута си. – Иска единствено да руши.
Помежду им се спусна тишина, толкова протяжна, че Дориан се зачуди дали Роуан не е заспал. Не беше посмял да го попита кога е спал за последно; определено се беше нахвърлил на храната като прегладнял.
– И аз не успях да спася другарката си – сподели Роуан накрая.
Дориан изправи гръб. Елин му беше разказвала доста за принца, но не и това. Навярно защото не смяташе, че има право да говори за тази му тайна, за тъгата му.
– Съжалявам – каза Дориан.
С магията си беше почувствал връзката между двама им с Елин – стигаше по-надълбоко от кръвта им, от магията им, и беше предположил, че двамата са другари по душа, макар и още да не го бяха обявили пред другиго. Но ако Роуан вече имаше другарка, която бе загубил...
– Ще намразиш света, Дориан – продължи Роуан, – Ще намразиш себе си. Ще намразиш магията си и всеки миг на покой или щастие. Но аз имах късмета да управлявам мирно кралство и никой да не разчита на мен. Ти нямаш този шанс.
Бреговата линия изникна на хоризонта като стена от стръмни скали и Роуан завъртя руля, насочвайки лодката към открито море. Дориан знаеше, че се движат бързо, но сигурно бяха изминали почти половината път до южната граница – под прикритието на мрака не бе подозирал колко скоростно топят километрите.
След кратко мълчание той каза:

– Аз съм владетел на разбито кралство. Народът ми не знае кой го управлява. А сега бягам... – Той поклати глава, долавяйки как умората гризе костите му. – Нима предадох кралството си на Ераван? Какво... какво да
сторя
сега?

Скърцането на лодката и плисъкът на вода бяха единствените звуци наоколо.
– Хората ти вече са се уверили, че не си сред мъртвите. От теб зависи как ще го тълкуват: дали ще възприемат липсата ти като бягство, или като опит да им помогнеш, да ги спасиш. Трябва да им дадеш да разберат.
– Като отида на Мъртвите острови.
Той кимна.
– Едва ли ще те изненада, че Елин е в лоши отношения с пиратския лорд. Ти обаче не си. В твой интерес е да му се представиш като полезен съюзник. Едион ми каза, че едно време Мъртвите острови били похитени от генерал Нарок и няколко от войските на Ераван. Ролф и флотата му избягали... и макар сега Ролф отново да владее Залива на Черепа, този му позор може да е пътят ти към него. Убеди го, че не си като баща си и че ще дадеш на него и пиратите му известни привилегии.
– Тоест, че ще ги превърна в капери.
– Ти имаш злато, и ние имаме злато. Ако с пари и позволение да плячкосва корабите на Ераван можем да си подсигурим цяла армада в Юга, ще е глупаво да не опитаме.
Дориан обмисли думите на принца.
– Никога досега не съм срещал пират.
– Срещна Елин, когато още се представяше като Селена – рече сухо Роуан. – Гарантирам ти, че Ролф няма да е много по-тежък случай.
– Това не ме успокоява.
Роуан се засмя. И помежду им отново се спусна тишина. Накрая принцът каза:
– Съжалявам за Сорша.
Дориан сви рамене и веднага се охули за жеста, който сякаш омаловажаваше Сорша и храбростта й, любовта му към нея.
– Знаеш ли – додаде после, – понякога ми се иска Каол да беше тук, да ми помага. А в други случаи се радвам, че го няма, за да не е в опасност отново. Спокоен съм, че е в Антика с Несрин. – Той огледа принца, смъртоносната му осанка, хищническия покой на Стойката му дори докато гребеше. – Искаш ли... искаш ли да ми обясниш за магията? Не всичко, но... каквото можеш, когато можеш.
Роуан се замисли за миг и отвърна:
– Много крале съм познавал в живота си, Дориан Хавилиард. И много малко биха помолили за помощ в нужда, биха оставили гордостта си.
Дориан подозираше, че бе загубил гордостта си още в ръцете на валгския принц.
– Ще те науча колкото мога, преди да пристигнем в Залива на Черепа – съгласи се Роуан. – Там може и да намерим някой магьосник, измъкнал се на онези кръвопийци, който да те научи по-добре от мен.
– Ти си учил Елин.
Отново мълчание. После:
– Елин е сърцето ми. Научих я на онова, което знам, и се получи, защото магиите ни са дълбоко свързани също като душите ни. Ти си... друг случай. Рядко съм срещал магия като твоята. Трябва ти човек, който да я познава, или поне да знае как да ти помогне да я овладееш. Аз мога да ти покажа как да я контролираш; как да се потапяш в нея и да се грижиш за себе си.
Дориан кимна с благодарност.
– Когато с Елин се срещнахте за пръв път, усети ли...?
Той изсумтя.
– Не. Богове, в никакъв случай. Искахме да се убием един друг. – Смехът напусна гласа му. – Тя беше... на много тъмно място. Аз също. Но си помогнахме взаимно. Намерихме пътя заедно.
За част от секундата Дориан не можа да продума. Сякаш прочел мислите му, Роуан каза:
– И ти ще откриеш пътя си, Дориан. Ще достигнеш до изхода.
Дориан нямаш думи да опише онова, което кипеше в сърцето му, затова само въздъхна към звездното безкрайно небе.
– Към Залива на Черепа тогава.
Усмивката на Роуан представляваше бяла резка в мрака.
– Към Залива на Черепа.



14.


Едион Ашривер, облечен в черни бойни доспехи, се беше скрил в едно тъмно ъгълче на улицата отвъд храма и наблюдаваше как братовчедка му се изкачва по сградата до него.
Вече си бяха осигурили място на някакъв кораб, отплаващ сутринта, а по друг – вестоносен, пътуващ за Вендлин, бяха изпратили писма, подписани и от двама им, с които умоляваха рода Ашривер за помощ. Защото наученото днес...
През последното десетилетие беше посещавал Илиум достатъчно пъти, за да го познава добре. Обикновено с Гибелния легион лагеруваха извън стените на града и така хубаво си прекарваха в пивниците му, че на сутринта редовно повръщаше в собствения си шлем. Ето защо спомените му доста се различаваха от мъртвешката тишина, когато с Елин поеха по прашните улици, закачулени и не твърде общителни.
По време на всичките му посещения в града нито веднъж не му беше хрумнало, че един ден ще скита по улиците му с кралицата си, нито че лицето й ще е толкова пропито с печал при вида на уплашените му, нещастни жители и белезите от войната.
Не хвърляха цветя пред краката им, не ознаменуваха завръщането им с тържествени тромпети. Посрещнаха ги само прибоят, воят на вятъра и жаркото слънце. И гневът на Елин, като виждаше войниците, разпръснати из улиците на града...
Всички странници се следяха изкъсо, затова трябваше да внимават с уреждането на места в кораба. В очите на града, на света, те просто щяха да се качат на „Лятна дама“ сутринта и да потеглят на север към Сурия. Но всъщност щяха да се прокраднат на борда на „Ветропей“ малко преди изгрев и призори да отплават на юг. Откупили бяха със злато мълчанието на капитана.
И информация. На излизане от каютата му той ги беше спрял с думите:
– Брат ми е търговец. Пренася стоки от далечни страни. Миналата седмица ми донесе вест, че по западното крайбрежие на елфическите земи се събирали кораби.
– Накъде ще плават? – подскочи Елин.
– Колко кораба? – попита в същия миг Едион.
– Петдесет, всичките военни – отговори капитанът с изпитателен поглед, несъмнено убеден, че двамата с братовчедка му са разузнавачи на някого от многото участници във войната. – Цяла армия елфически воини лагерували на брега. Явно в очакване на заповед за абордаж.
По всяка вероятност новината щеше да се разпространи бързо. Да уплаши хората. Едион реши, че трябва да изпрати заповед до командира на Гибелния легион да подготви мъжете и да овладее пресилените слухове.
Лицето на Елин пребледня леко и той сложи успокоителна ръка между плешките й. При допира му обаче тя изпъна гръб и попита капитана:
– Случайно брат ти да е останал с впечатлението, че кралица Майев се е съюзила с Морат или че възнамерява да се притече на помощ на Терасен?
– Нито едно от двете – отсече капитанът. – Просто е минавал покрай армадата, но щом е била на толкова открито място, едва ли мисията й е тайна. Само толкова знаем. Може пък да са готвили корабите за друга война.
Лицето на кралицата му не разкри нищо изпод сянката на качулката. Едион извика същата безизразност по своето.
Само че нейното запази равнодушието си през целия обратен път и в часовете след това, докато точеха оръжията си, както и когато отново излязоха на улицата, този път под прикритието на нощта. Ако Майев наистина събираше армия, за да ги нападне...
Елин спря на покрива – беше увила ярката дръжка на Голдрин с парче плат, за да скрие блясъка й – и Едион надникна отвъд тъмната й фигура към адарланските стражи, патрулиращи пред стените на храма на няколко метра под нея.
Братовчедка му обаче извърна глава към океана, сякаш погледът й стигаше чак до армадата на Майев. Ако безсмъртната кучка се съюзеше с Морат... Но нима можеше да е толкова глупава? Двамата зли владетели щяха да се унищожат един друг в надмогването си до властта. А покрай това и континента.
Мрачен владетел и Мрачна кралица, обединени срещу Носителката на огъня...
Трябваше да действат бързо. Да отрежат главата на едната змия, преди да посегнат на другата.
Чу се шумолене на плат и кожа и Едион надникна през рамо към Лизандра, която също очакваше сигнала на Елин. Беше в пътническото си облекло – леко поизносено и мръсно. Цял следобед бе чела някаква вехта книга. „Забравените същества от дълбините“ или нещо такова. Устните му потрепнаха в усмивка, като се замисли дали бе заела, или откраднала стария том.
Тя надзърна към тъмния силует на Елин върху покрива. После се покашля тихо и заговори с глас, който нито кралицата, нито войниците отвъд улицата можеха да чуят.
– Прие повелята на Дароу твърде спокойно.

– Не бих нарекъл нищо от случващото се
спокойно
.

Но Едион знаеше за какво говори хамелеонката. Откакто Роуан бе заминал и бяха получиха новината за разгрома на Рифтхолд, Елин като че ли отсъстваше духом. Струваше му се някак отчуждена.
Бледозелените очи на Лизандра го приковаха на място.
– Това е затишието преди буря, Едион.
Всичките му хищнически инстинкти се пробудиха.
Погледът на Лизандра отново намери стройната фигура на Елин.
– Задава се буря. Страховита буря.
Не говореше за злите сили в Морат, нито за кроежите на Дароу в Оринт, нито за армадата на Майев, а за приклекналата върху онзи покрив жена, вкопчила пръсти в ръба му.
– Нали не се боиш от...?
Той не можа да довърши. Беше свикнал хамелеонката неотлъчно да пази гърба на Елин и безспорно одобряваше идеята. Роуан от дясната й страна, Едион от лявата, а Лизандра зад гърба й: нищо и никой нямаше да докопа кралицата им.
– Не, в никакъв случай – отсече Лизандра. Нещо се отпусна в гърдите му. – Но колкото повече мисля за това, толкова повече... толкова повече ми се струва, че всичко е било планирано, наредено още преди време. Ераван е разполагал с десетилетия, преди Елин да се роди: десетилетия, в които не е имал врагове с нейната сила или тази на Дориан. А решава да нападне сега? В момент, когато на земята се е появила Носителка на огъня?
– Какво се опитваш да кажеш?
Обмислял бе всичко това и преди в дългите часове на пост по време на пътешествието им. Идеята беше ужасяваща, невъзможна, но... все пак животът им рядко се подчиняваше на логичното и нормалното. Хамелеонката до него доказваше именно това.
– Морат сее зло по света – рече Лизандра. – Майев се пробужда отвъд океана. Две богини вървят ръка за ръка с Елин. Мала и Деанна бдят над нея през целия й живот. А може би не са бдели. Може би... са я подготвяли. За да съумеят един ден да я използват като свое оръжие. Но се чудя дали боговете са премерили цената на тази буря. И дали жертвите им се струват допустими.
По гръбнака му плъзна тръпка.
Лизандра продължи толкова тихо, че Едион се замисли дали пази думите си от ушите на Елин, или от тези на боговете.
– Мракът на Ераван още не се е разгърнал изцяло. Но според мен същото важи и за огъня на Елин.
– Тя не е просто неосъзната пионка.
Щеше да се опълчи на боговете, да намери начин да ги погуби, ако заплашеха Елин, ако решаха, че тези земи са допустима жертва за сразяването на Мрачния владетел.
– Толкова ли ти е трудно поне веднъж да се съгласиш с мен?

– Никога не съм изказвал
несъгласие
.

– Винаги имаш отговор за всичко. – Тя поклати глава. – Непоносим си.
Едион се ухили.
– Радвам се, че най-сетне съм влязъл под кожата ти. Тоест кожите ти.
Смайващо красивото й лице придоби дяволито изражение.
– Внимавай, Едион. Хапя.
Той се приведе към нея. Знаеше границите си с Лизандра, наясно бе, че не би ги пресякъл, не би припарил до тях дори. Не и след всичко, което бе търпяла още от дете, не и след като най-сетне си беше върнала свободата. Не и след всичко, което той самият беше преживял.
Макар и още да не беше разказал нищичко на Елин. Нима можеше? Нима можеше да й обясни какво са му сторили, какво е бил принуден да прави през първите години на завоевателните си походи?
Флиртовете с Лизандра бяха безобидни – и за двама им. Богове, беше мимолетно щастие да си побъбри с нея повече от минута, преди тя да приеме някой от другите си облици. Затова тракна със зъби и пророни:
– Добре че умея да карам жените да мъркат.
Тя се засмя тихо, но звукът заглъхна, щом вдигна поглед към кралицата им, чиято тъмна копринена коса се вееше на морския бриз.
– Всеки момент ще даде сигнал – предупреди го тя.
Не го интересуваше какво мисли Дароу, какви обиди ръси презрителната му уста. Лизандра бе спасила живота му, беше се борила за кралицата им и бе рискувала всичко, включително повереницата си, за да го спаси от екзекуция и да го сбере с Елин. Видя колко често стрелкаше поглед назад през първите няколко дни от похода им, за да провери дали не ги следват Муртауг и Рен заедно с Еванджелин. Знаеше, че дори сега една част от нея си оставаше с момичето, също както една част от Елин оставаше с Роуан. И се питаше дали и той някога щеше да изпита такава любов...
Към Елин – да, но... тя беше част от него, също като крайниците му. Не беше избор, подобен на самоотвержеността на Лизандра към онова момиченце, нито приличаше на притегателната сила между Роуан и Елин. Може би беше глупаво от негова страна да мисли за такива неща, предвид обучението си и онова, което ги очакваше в Морат, но... Не би й го признал за нищо на света, ала понякога, като ги гледаше с Роуан, им завиждаше.
Не желаеше дори да си помисля за другия намек на Дароу, че преди десетина години наистина бе имало опит за съюзничество между Вендлин и Терасен, цената за което щеше да е брак между двама им с Елин, но родът им отвъд океана бе отхвърлил предложението.
Той обичаше братовчедка си, но идеята да я докосне по такъв начин караше стомахът му да се преобърне. И му се струваше, че чувството е взаимно.
Не му беше показала писмото, което бе написала до Вендлин. А на него дори не му беше хрумнало да поиска да го види. Той вдигна поглед към самотната фигура пред необятния, тъмен океан.
И осъзна, че не иска да знае какво има в него.
Той беше генерал, воин, кален от кръв, ярост и загуби; беше зървал и правил неща, заради които още се будеше нощем, но... Не искаше да знае. Още не.
– Трябва да тръгнем преди съмване – прошепна Лизандра. – Това място не ми харесва.
Той кимна към петдесетте войници отвъд стените на храма.
– Разбираемо.
Преди Лизандра да отвърне, от пръстите на Елин лумнаха сини пламъци. Сигналът.
Едион се скри в сенките, а Лизандра се превърна в призрачен леопард и нададе рев, който разбуди близките домове. Хората наизскачаха по улиците, а войниците отвориха портите на храма, за да проверят какво се случва.
Елин слезе от покрива с няколко ловки движения, приземявайки се с котешка елегантност, докато войниците се изливаха на улицата с извадени оръжия и изцъклени погледи.
Очите им се разшириха още повече, когато Лизандра пристъпи с хищническа грация до Елин и изръмжа, а Едион застана от другата й страна. Двамата свалиха заедно качулките си. Зад тях някой ахна.
Не заради златистите им коси и лицата им, а заради ръката, увита в сини пламъци, която Елин вдигна над главата си, преди да заговори на войниците, насочили арбалети към тях.
– Изчезвайте от храма ми.
Войниците примигнаха насреща й. Един от жителите на града застена, щом върху косата й се появи огнена корона. Когато парчето плат, усукано около дръжката на Голдрин, изгоря и рубинът засия в кървавочервено.
Едион се усмихна на адарланските копелета, свали щита от гърба си и каза:
– Господарката ми ви предлага избор: напуснете сега... или няма да си тръгнете.
Войниците се спогледаха. Пламъците около главата на Елин загоряха още по-ярко като фар в мрака. О, да, могъществото на символите.
Елин стоеше пред тях с корона от огън, същинска цитадела сред сгъстяващата се нощ. Затова Едион извади Меча на Оринт от ножницата на гръбнака си. Някой извика от ужас при вида на древното могъщо оръжие.
Все повече войници се стичаха в открития двор на храма. Някои пускаха оръжията си мигновено и вдигаха ръце. Отстъпваха.
– Проклети страхливци! – укори ги един войник, проправяйки си път напред. Командир, ако можеха да съдят по медалите върху червенозлатистата му униформа. Човек. По ничии ръце не се мярваха черни пръстени. Той сви гневно устни, впил очи в Едион, в щита и меча му, вдигнат пред него и готов за кръвопролитие. – Вълкът на Севера. – Рече с дълбок, презрителен глас командирът. – И огнедишащата кучка.
Елин го изгледа отегчено. После за последен път се обърна към човешките войници, пристъпващи нервно от крак на крак.
– Живейте или умрете; изборът е ваш. Но сега е моментът да решите.
– Не слушайте тази кучка – озъби им се командирът. – Най-обикновени салонни номера, както ни предупреди лорд Меах.
Но още петима войници пуснаха оръжията си и побягнаха. Направо препуснаха презглава към улицата.
– Някой друг? – попита любезно Елин.
Останаха трийсет и пет войници, всичките с извадени оръжия и сурови лица. Едион се беше сражавал срещу такива мъже. Елин го погледна въпросително. Той й кимна. Командирът ги държеше здраво в ноктите си, щяха да отстъпят единствено след него.
– Хайде тогава. Да видим какво можете! – предизвика ги главнокомандващият. – В леглото ме чака една прекрасна фермерска щерка...
Елин духна към него, сякаш гасеше свещ.
Той замлъкна. Като че всички мисли и чувства се бяха изпарили от главата му. Сетне тялото му се вкамени.
И за част от секундата на Едион му се стори, че наистина го е превърнала в камък, тъй като кожата и адарланската му униформа се оцветиха в различни нюанси на сивото.
Чак когато океанският бриз повя и мъжът се посипа като пепел по земята, Едион осъзна втрещено какво е направила братовчедка му.
Изгорила го беше жив. От вътрешността навън. Някой изпищя.
А тя рече простичко:
– Предупредих ви.
Няколко войници хукнаха към портите.
Повечето обаче останаха на място с лъснали от омраза и отвращение очи – към магията, към кралицата му... към него.
На лицето му се появи вълча усмивка и той вдигна Меча на Оринт, спускайки се към войниците отляво; Лизандра скочи към тези отдясно с гърлено ръмжене, а Елин обгърна света с рубиненозлатисти пламъци.

***

Превзеха храма за двайсетина минути.
Още в първите десет падна в техни ръце, след като една част от войниците загина в бой, а останалите бяха отмъкнати в градската тъмница от мъжете и жените, включили се в битката. През другите десет огледаха територията за дебнещи в засада врагове. Но откриха само притежанията и отпадъците им. Храмът беше в окаяно състояние: по свещените стени бяха издълбани имената на адарланските прасета, древните урни с вечен огън бяха угасени или превърнати в гърнета...
Пред очите на всички им Елин запрати огнена мълния през коридорите и стаите на храма, която погълна всяка следа от адарланците и премахна дългогодишните мръсотии, прахоляк и изпражнения от чайки, разкривайки внушителните древни релефи, изсечени във всички каменни колони, стъпала и стени.
Храмът се състоеше от три сгради около просторен вътрешен двор: библиотека, покоите на жриците, които отдавна не бяха сред живите, и самото светилище, където се съхраняваше древната Скала. Елин заведе Едион и Лизандра в библиотеката, най-лесно отбраняемото място в комплекса, където да пригодят нещо за спане, докато стена от огън ограждаше цялата територия на храма.
Очите на Едион все още блестяха от бойна ярост, когато му заяви, че иска да остане насаме със свещената Скала. Беше се сражавал достойно и Елин умишлено му беше прехвърлила няколко войници, които да довърши сам. Не само тя беше символ тази вечер, не само нея наблюдаваха.
А що се отнасяше до Лизандра, която нападна врага със зверска свирепост... Отново се беше превърнала в сокол, когато Елин я остави, кацнала на една гнила греда в просторната библиотека, съзерцаваща огромния морски дракон, изсечен в каменния под, най-сетне разкрит в цялата си прелест от очистителния огън. Из целия храм се срещаха такива релефи, наследство от отдавна прокуден народ.
Във всяко кътче на трите сгради отекваше шепотът или ревът на вълните, разбиващи се в брега далеч под тях. Нямаше какво да погълне звука, да го смекчи. Величествените, монументални зали и дворове, където някога бе имало олтари и статуи, и градини за размисъл, сега се простираха напълно празни, с изключение на пушека от огъня й.
Хубаво. Огънят унищожаваше, но и прочистваше.
Тя прекоси с тихи стъпки притъмнелия двор до най-закътаното, най-тачено светилище, достигащо чак до океанския бряг. Златна светлина се изливаше върху каменистата земя пред стълбището му – светлината от урните с вече неугасващия огън, горящ в памет на Бранън.
Облечена в черно, Елин крачеше като сянка, укротявайки пламъците до сънливо пукащи живи въглени, преди да проникне в сърцето на светилището.
Внушителната океанска стена бе изградена да не допуска гнева на бурите до каменната вътрешност на храма, но въпреки това мястото беше влажно и във въздуха тегнеше миризмата на морска сол.
Елин разчисти грамадното преддверие и мина между двете дебели колони, обрамчили входа на вътрешното светилище. В отсрещния му край, открита към бушуващите вълни, се издигаше гигантската черна Скала.
Беше гладка като стъкло, несъмнено от благоговейните ръце, докосвали я хилядолетия наред, и голяма колкото търговски фургон. Стърчеше нагоре, надвесена над вълните, и звездната светлина се отразяваше по дупчестата й повърхност. Елин изгаси всички свещи в залата, с изключение на самотната бяла свещ в средата на Скалата.
Резбите из храма не разкриваха нито Знаци на Уирда, нито други послания от Малките хора. Само спирали и елени.
Значи, трябваше да подходи по стария начин.
Тя изкачи тясното стълбище, позволяващо на поклонниците да видят отблизо свещената Скала, и стъпи върху нея.



15.


Океанът сякаш застина.
Елин измъкна Ключа на Уирда от жакета си, оставяйки го да виси между гърдите й, седна на провесения над вълните ръб на Скалата и отправи поглед към обгърнатото в нощ море.
И зачака.
Лунният сърп започваше да се спуска към хоризонта, когато дълбок мъжки глас продума зад гърба й:
– Изглеждаш по-млада, отколкото очаквах.
Елин не откъсна поглед от водата, макар че стомахът й се сви.
– Но също толкова очарователна, нали?
Не долови стъпки, но гласът определено идваше от по-близо, когато каза:
– Дъщеря ми е била права за скромността ти.
– Странно, не ми е споменавала, че имаш чувство за хумор.
Въздухът от дясната й страна се раздвижи и дълги, мускулести крака под древна броня се появиха до нейните; обутите им в сандали стъпала висяха от ръба на Скалата. Тя дръзна да обърне глава и откри, че бронята обгръща могъщо мъжко тяло, над което имаше широко, красиво лице. Лесно би заблудил всеки, че е от плът и кръв, ако не излъчваше бледо синьо сияние.
Елин сведе леко глава в поклон пред Бранън.
Той отвърна на жеста й с полуусмивка, докато червено-златистата му коса се развяваше лениво под лунното небе.
– Свирепа, но благополучна битка – коментира той.
Елин сви рамене.
– Получих послание да дойда в този храм. Намерих го зает. Затова го освободих. Пак заповядай.
Устните му наново потрепнаха в усмивка.
– Не мога да остана дълго.
– Но ще се постараеш да сместиш в малкото време, което имаш, колкото може повече загадъчни предупреждения, нали?
Бранън вдигна вежди и очите му с цвят на бренди се набръчкаха по краищата.
– Не без причина накарах приятелите си да ти оставят онова послание.
– О, сигурна съм. – В противен случай не би рискувала да превземе храма. – Но първо ми разкажи за Майев.
Беше чакала достатъчно, докато благоволят да й изпратят посланието си. Сега имаше цял куп въпроси.
Бранън стисна устни.
– Поясни какво точно те интересува.
– Смъртна ли е?
Кралят завъртя глава към нея.
– Тя е стара, Наследница на Терасен е. Беше стара дори когато аз бях дете. Плановете й се простират надалеч...
– Знам, знам. Но ще умре ли, ако пробода сърцето й с нож? Или отсека главата й?
Той се умълча за миг.
– Не знам.
– Какво?
Бранън поклати глава.
– Не знам. Всички елфи са смъртни, но тя е надживяла дори нашия дълъг живот, а силата й... никой не разбира истински силата й.
– Но ти си пътувал с нея, за да си върнете ключовете...
– Не знам отговора на въпроса ти. Но съм наясно, че огънят ми отдавна я плаши. Твоят също.
– Не е Валг, нали?
Дълбок смях.
– Не. Бездушна е като Валг, но не е от тях.
Образът на Бранън започна да се замъглява леко.
Той обаче съзря въпроса в очите й и й кимна да го зададе.
Елин преглътна, стисна леко челюсти и въздъхна.
– Ще овладея ли някога силата си?
Погледът на Бранън омекна леко.
– Да и не. Занапред въздействието й върху отношенията ти с околните ще те затруднява повече от овладяването й; но двете неща са неразривно свързани. Магията не е лесен дар, в която и да е от формите си, но огънят... Горим не само в силата си, но и в душите си. За добро или зло. – Очите му отскочиха към Голдрин, чиято дръжка надничаше иззад рамото й, и той се засмя изненадано. – Мъртъв ли е звярът от пещерата?
– Не, но ми каза, че му липсваш и трябва да го навестиш в скоро време. Самотен е.
Бранън отново й отвърна със смях.
– Двамата с теб добре щяхме да се забавляваме.
– Приисква ми се да бяха изпратили теб вместо дъщеря ти. Явно чувството за хумор прескача едно поколение.
Май не трябваше да го изрича, защото същото това чувство за хумор се изпари от красивото му смугло лице, а очите му с цвят на бренди изстинаха. Бранън посегна да хване ръката й, но пръстите му минаха през нейните, стигайки чак до камъка.
– Ключалката, Наследнице на Терасен. Призовах те тук заради нея. В Каменните блата лежи потънал град. Ключалката е скрита в него. Тя е нужна, за да обединиш ключовете с разрушената Порта на Уирда. Само с нея можеш да ги върнеш в портата и да я затвориш завинаги. Дъщеря ми те умолява...
– Каква Ключалка...
– Намери Ключалката.
– Къде в Каменните блата? Мястото е доста...
Бранън изчезна.
Елин свъси вежди и пъхна Амулета на Оринт под ризата си.
– Разбира се, че ще има ключалка, дявол да я вземе! – промърмори тя.
Стана на крака с тих стон и отправи смръщен поглед към нощните вълни, разбиващи се на няколко метра от нея. Към древната кралица отвъд, която готвеше армадата си за атака.
И се изплези.
– Е, ако Майев не е имала намерение да ни напада, това несъмнено ще я разлюти – провлачи Едион откъм сянката на близката колона.
Елин подскочи и изсъска.
Братовчед й й се ухили, а зъбите му проблеснаха бели като луната.
– Мислеше, че няма да се досетя ли? Естествено, че имаш тайна причина да превземеш храма. Все пак тази пролет в Рифтхолд опознах склонността ти да планираш няколко неща наведнъж.
Тя врътна очи, смъкна се от свещената Скала и заслиза с тежки стъпки по стълбището.
– Предполагам, че си чул всичко.
– Бранън ми намигна, преди да изчезне.
Тя стисна челюсти.
Едион облегна рамо на резбованата колона.
– Ключалка, а? И кога възнамеряваше да ни уведомиш за тази промяна в плановете?
Елин го доближи с наперена походка.
– Когато сметнех за нужно, ето кога. И няма промяна в плановете, още не. Главната ни цел си остава да намерим съюзници, а не да следваме мистериозните нареждания на мъртви крале.
Едион просто се усмихна. Нещо помръдна в черните сенки на храма, привличайки вниманието й, и Елин въздъхна шумно.
– Вие двамата сте направо непоносими.
Лизандра кацна върху една близка статуя и тракна нахакано с клюн.
Едион преметна ръка през раменете на братовчедка си и я поведе обратно към порутените покои на жреците в храма.

–
Нов двор, нови традиции
: така каза. Дори за теб самата. Беше хубаво да започнеш с отказването от тайните планове, защото винаги намаляваш живота ми с по няколко години при официалното им разбулване. Макар че определено ми хареса новият ти номер с изпепеляването. Много артистично.

Елин го сръчка с лакът.
– Не смей да...
Нечии стъпки захрущяха по сухата пръст в близкия двор, секвайки думите й. Вятърът им донесе познат до болка мирис.
Валг. Силен, щом бе успял да проникне през огнената й стена.
Елин извади Голдрин от ножницата му, а Мечът на Оринт проблесна в ръката на Едион като току-що изкована стомана. Лизандра се скъта по-надълбоко в сенките.
– Предателство или дяволски лош късмет? – промърмори Едион.
– Вероятно и двете – отвърна шепнешком Елин и в следващия миг фигурата изникна между две от каменните колони.
Мъжът беше набит и леко закръглен, далеч не отговаряше на стандартите за красота, които валгските принцове преследваха в избора си на човешко тяло. Но нечовешката воня, дори с черния нашийник на дебелия му врат... беше много по-силна от обикновено.
Естествено, Бранън не си беше направил труда да я предупреди.
Валгът пристъпи в светлината на свещените мангали.
Щом зърна лицето му, всички мисли изхвърчаха от главата й.

И проумя, че Едион е бил прав: тазвечерните й действия
наистина
бяха разпратили послание. Същинско известие за местонахождението й. Ераван бе очаквал тази среща повече от няколко часа. Валгският крал познаваше и двете страни на миналото й.

Затова насреща й се хилеше главният надзирател на Ендовиер.

***

Още преследваше сънищата й.
Сънуваше червендалестото му, грозновато лице и развратния поглед, с който гледаше нея и другите жени в Ендовиер. Смехът му, когато я съблякоха до кръста и я бичуваха публично, а после я оставиха да виси от оковите в хапещия студ или жарещото слънце. Усмивката му, като я тикнаха в тъмната мина, все така широка, когато дойде време да я изведат дни или седмици по-късно.
Дръжката на Голдрин стана хлъзгава в ръката й. Пръстите на свободната й веднага пламнаха. Прокле Лоркан, задето беше откраднал златния пръстен – единствената защита, единственото изкупление.
Погледът на Едион прескачаше между двама им, прочел ужаса в очите й.
Главният надзирател на Ендовиер процеди презрително:
– Няма ли да ни запознаеш, робиньо?
Вледененото изражение по лицето на братовчед й заедно с вперения му взор в избледнелите белези от окови по китките й й подсказа, че се е досетил кой стои пред тях.
Едион пристъпи между тях, несъмнено тълкувайки всеки звук, всяка сянка, всеки мирис, за да се увери, че мъжът е дошъл сам; преценявайки колко трябваше да се борят, за да излязат от храма. Лизандра прелетя до съседната статуя, готова да се преобрази и да скочи в атака по техен сигнал.
Елин опита да свика онова нахапано поведение, което я бе предпазвало и измъквало от какво ли не досега. Но виждаше само как надзирателят завлича онези жени зад сградите; чуваше единствено затръшването на желязната порта над тъмната мина; подушваше солта и кръвта, и вонята на немити тела; усещаше само парещите струи кръв по съдрания си гръб...

Няма да се страхувам, няма да се страхувам...

– Свършиха ли се хубавците във всички останали кралства, с които да се разправяш? – провлачи Едион, за да им спечели време.
– Приближи се, генерале – рече презрително надзирателят, – и ще видим дали ти няма да ми паснеш по-добре.
Едион се изкикоти и вдигна Меча на Оринт малко по-високо.
– Опитай, но едва ли ще оцелееш.
Като видя меча – меча на баща й, меча на народа й...
Елин вирна брадичка и пламъците около лявата й ръка лумнаха още по-ярко.
Воднистите сини очи на надзирателя се плъзнаха към нейните и се присвиха насмешливо.
– Жалко, че нямаше малката си дарбица, когато те тикнах в мините. И когато оплисквах земята с кръвта ти.
Едион отвърна с дълбоко ръмжене.
Елин обаче принуди устата си да се извие в усмивка.
– Късно е. Току-що пречуках войниците ти. Хайде да приключваме тук, за да мога да си почина най-сетне.
Горната устна на надзирателя се сви в презрителна гримаса.
– Скоро ще те науча на обноски, момиче. Всички ви ще науча.
Амулетът между гърдите й сякаш затътна, съживен от сурова, древна сила.
Елин не му обърна внимание, прокуди всяка мисъл за него. Ако Валгът – ако Ераван надушеше, че притежава тъкмо онова, което така отчаяно издирваше...
Надзирателят отново отвори уста. Елин атакува.
Огънят й го запрати към най-близката стена и влетя в гърлото му, в ушите му, в носа му. Пламъците му не горяха, защото бяха от светлина, ослепително бяла...
Надзирателят изрева, гърчейки се, докато магията й проникваше в него, сливаше се с него.
Ала вътре нямаше за какво да се захване. Нямаше тъмнина, която да изгори, нито въгленче, на което да вдъхне живот. Само...
Елин залитна назад, магията й изчезна и коленете й се подкосиха, сякаш ударени с тояга. Главата й запулсира, а стомахът й се сви болезнено. Познаваше това чувство – този вкус.
Желязо. Като че надзирателят беше пълен с него. И онзи мазен, противен послевкус... Камък на Уирда.
Демонът в надзирателя се изсмя пресекливо.
– Какво са нашийниците и пръстените в сравнение с цяло сърце? Сърце от желязо и Камък на Уирда вместо нещастния мускул на един страхливец.
– Защо? – пророни тя.
– Изпратиха ме тук, за да демонстрирам какво ви очаква, ако със свитата ти решите да посетите Морат.
Елин тласна огъня си в него и пламъците обгърнаха вътрешността му, връхлетяха ядрото му от чист мрак. Отново и отново, и отново. Надзирателят продължи да реве, но тя не спря атаката си, докато...
... не повърна върху каменния под между тях. Едион я изправи на крака.
Елин вдигна глава; беше изгорила дрехите му, но кожата му си оставаше непокътната.
А зад ребрата му желязното сърце биеше като свиреп юмрук.
Блъскаше се в кожата му, разпъваше кост и плът.
Елин отстъпи назад и Едион стрелна ръка пред нея, докато надзирателят се гърчеше в агония с отворена в безмълвен писък уста.
Лизандра долетя от покривните греди, преобразявайки се в ръмжащ леопард.
Железният юмрук отново се стовари върху ребрата на надзирателя. Този път костите се счупиха и щръкнаха навън, разкъсвайки мускул и кожа, и гръдният му кош разцъфна като цвете. Отвътре беше празен. Нямаше нито кръв, нито органи.
Само могъща, вечна тъмнина – с два мъждукащи златни въглена в средата.
Не въглени. Очи. Лъснали от древна злост. Клепачите им се присвиха от доволство.
Трябваше да впрегне огъня си до последна искра, за да изпъне гръб, да килне самоуверено глава и да провлачи:
– Поне знаеш как да излезеш драматично на сцената, Ераван.



16.


Надзирателят проговори, но не със своя глас. Нито с този на Перингтън.
Беше чужд, стар глас от друг свят и живот, глас, който се хранеше с писъци, кръв и болка. Звукът накара магията й да се забунтува и даже Едион изруга тихо, все още мъчейки се да я избута зад себе си.
Елин обаче стоеше смело пред тъмнината, наблюдаваща ги от разтворения гръден кош на мъжа. И знаеше, че дори тялото му да не беше смъртно ранено, не беше останало нищо за спасяване. Поначало нямаше нищо за спасяване.
Тя стисна юмруци до тялото си, свиквайки магията си срещу тъмнината, която се виеше и гърчеше в гърдите на надзирателя.
Ераван проговори:
– Струва ми се, че ми дължиш благодарност, Наследнице на Бранън.
Тя вирна вежди и усети вкус на пушек в устата си. Кротко, прошепна на магията си. Ераван в никакъв случай не биваше да вижда амулета около врата й, да долавя близостта на последния Ключ на Уирда в него. Вече притежаваше първите два и ако заподозреше, че третият е в храма, че пълното му господство над това кралство и всички останали е на една ръка разстояние... Трябваше да го разсейва някак.
Затова изсумтя и отвърна:
– И за какво по-точно да ти благодаря?
Въгленовите й очи се вдигнаха нагоре, сякаш оглеждаха кухото тяло на надзирателя.
– За този малък предупредителен подарък. Задето отървах света от поредния вредител.

И задето ти показах колко безполезно ще е да ми се опълчиш
, прошепна онзи глас в черепа й.

Тя запрати сляпо огъня си по ужасяващия, красив звук, залитайки назад към Едион. По пребледнялото лице на братовчед й личеше, че и той го бе чул, усетил беше омърсяващия му допир.
Ераван се засмя.
– Изненадан съм, че първо опита да го спасиш. След онова, което ти стори в Ендовиер. Принцът ми едва устиска в съзнанието му; толкова гнусно беше. Удоволствие ли ти доставя да решаваш кой може да бъде спасен и кой – не? Толкова е лесно да се превърнеш в малка огнена богиня.
Гадеше й се – остро, студено чувство в стомаха й.
– Мислех си, че имаш по-важна работа, Ераван – отвърна вместо нея Едион, – отколкото да ни дразниш посред нощ. А може би така отвличаш вниманието си от факта, че Дориан Хавилиард се изплъзна между пръстите ти?
Мракът изсъска. Едион стисна рамото й в безмълвно предупреждение. Приключи разговора още сега. Преди Ераван да е атакувал. Преди да е усетил, че ключът, който издирва, е на няколко стъпки от него.
Елин килна глава срещу силата, наблюдаваща ги от дупката, издълбана в плът и кост.
– Съветвам те да си починеш и да събираш сили, Ераван – измърка тя и му намигна с всичката дързост, останала в нея. – Ще са ти нужни.
Той й отговори с гърлен смях и в очите й избуяха пламък насищайки кръвта й с приятна, ласкава топлина.
– Така е – съгласи се Ераван. – Особено като се имат предвид плановете ми за самопровъзгласения крал на Адарлан.
Сърцето на Елин спря.
– Май е трябвало да посъветваш любовника си да се маскира, преди да измъкне Дориан Хавилиард от Рифтхолд. – Очите му се присвиха до тесни процепи. – Как се казваше... О, да! – Възкликна Ераван, все едно някой му го беше прошепнал. – Принц Роуан от рода на Белия трън, син на Доранел. Какъв трофей ще бъде само!
Елин се спусна в огън и тъмнина, без да се предава на ужаса, полазил тялото й.
– Ловците ми вече го преследват – продължи напевно Ераван. – И ти обещавам, че ще ги нараня, Елин Галантиус. Ще ги превърна в свои най-верни генерали. Като започна с елфическия ти принц...
Таран от нажежено синьо блъсна кухината в гръдния кош на мъжа, горящите очи в нея.

Елин задържа магията си върху гърдите му, върху костите и плътта, които се топяха, оставяйки единствено сърцето от желязо и Камък на Уирда. Силата й се разливаше около него като река около щръкнала подводна скала и изгаряше тялото му,
нещото
в него...

– Не си прави труда да спасяваш която и да е част от него – изръмжа тихо Едион.
Докато магията струеше от нея, Елин надникна през рамо. Лизандра вече стоеше в човешки облик до Едион, стиснала зъби срещу надзирателя...
Елин си плати за мига на невнимание.
Чу вика на Едион, преди тъмната сила на Ераван да я шибне в гърдите.
Полетя назад и усети как въздухът изплющява като камшик до нея, как гърбът й се ожулва на каменната стена, преди агонията на мрака да я връхлети с пълна мощ. Дъхът й секна, кръвта й застина...

Ставай ставай ставай.

Ераван се изсмя тихо, а Едион моментално се озова до нея и я вдигна на крака, докато съзнанието й, тялото й се мъчеха да си върнат целостта...
Отново запрати силата си по него, позволявайки на Едион да си мисли, че той я държи права просто защото бе забравила да отстъпи от хватката му, а не защото коленете й трепереха толкова силно, че не бе сигурна дали изобщо може да стои на крака.
Но протегната й ръка поне беше непоклатима.
Храмът около тях потрепери от мощната енергия, бълваща от тялото й. Прахоляк и зрънца изронен камък заваляха от високия таван над главите им; колоните се люлееха като пияни другари.
Синята светлина на огъня озаряваше лицата на Лизандра и Едион, които наблюдаваха с изцъклени очи, но и непоклатима решимост – и смъртоносен гняв. Гърбът й се притисна още по-плътно в тялото на Едион, докато магията извираше бясно от нея, и той й даде опора в кръста.
Всеки сърдечен удар сякаш продължаваше цяла вечност; всяка глътка въздух болеше.
Тялото на надзирателя най-сетне рухна под мощта й – тъмните щитове около него не издържаха на напора й.
Ала една малка част от нея осъзна, че това се случи чак когато Ераван благоволи да си тръгне и усмихнатите му, горещи като живи въглени очи изчезнаха от черната кухина.
След като тялото на надзирателя се превърна в пепел, Елин прибра магията си и обви с нея сърцето си като в пашкул. После грабна ръката на Едион, мъчейки се да не диша твърде шумно, за да не чуе той дращенето в изстрадалите й дробове, да не разбере колко тежко я е поразила онази единствена струя тъмнина.
Из смълчания храм отекна остър звук – буцата желязо и Камък на Уирда тупна на каменния под.
Това беше цената – планът на Ераван. Знанието, че единствената милост, която й предлагаше, беше смърт за нея и свитата й.
Заловяха ли ги... щеше да изкорми приятелите й и да ги напълни с черната си мощ пред очите й. После щеше да я принуди да ги погледне в лицата, където нямаше да е останала и следа от душите им. А накрая щеше да се заеме и със самата нея.
Роуан и Дориан... Ако Ераван ги преследваше в момента, ако разбереше, че са в Залива на Черепа... и колко тежко я бе ударил с тъмната си магия...
Пламъците й се укротиха до топли въглени и най-сетне намери сили в краката си да се отдръпне от хватката на Едион.
– Налага се да се качим на кораба преди разсъмване, Елин – напомни й той. – Ако Ераван не е блъфирал...
Тя просто кимна. Трябваше да стигнат до Залива на Черепа толкова бързо, колкото им позволяваха вятърът и океанските течения.
Но когато братовчед й се обърна към сводестия изход на храма и пое към библиотеката, тя погледна гърдите си – непокътнати, макар и силата на Ераван да я беше пронизала като копие.
Беше пропуснал. Само с десетина сантиметра беше пропуснал амулета. И единствено благодарение на тази случайност не бе усетил Ключа на Уирда, скрит в него.
Въпреки това ударът още се разливаше като жестоки вълни в костите й.
Сякаш й напомняше, че макар тя да беше огнената наследница... Ераван беше Мрачният владетел.



17.


Манон Черноклюна гледаше как черните небеса над Морат изсветляват до гнило сиво в последното утро от живота на Астерин.
Не мигна цяла нощ; нито яде, нито пи, нито нищо друго, освен да точи Ветросеч в мразовитото гнездо на уивърните. Облегната на топлото тяло на Абраксос, отново и отново прокараше острието на могъщия меч по точилото, докато пръстите й не се сковаха от студ.
Баба й беше заповядала да заключат Астерин в най-дълбоката тъмница на крепостта, толкова строго охранявана, че бягството беше невъзможно. Спасяването също.
Манон се замисли по въпроса в първите часове след издаването на присъдата. Но ако опиташе да измъкне Втората си, предаваше Майка Черноклюна, целия си клан. Собствената й грешка, проклетите й решения я бяха довели дотук.
И ако отново прекрачеше правомощията си, останалите вещици от Тринайсетте щяха да платят с живота си. Имаше късмет, че не й бяха отнели титлата Водачка на Крилото. Поне още можеше да ръководи сестрите си, да ги брани. По-добре, отколкото някоя като Искра да поеме командването им.
Атаката на легиона от Ферианската падина над Рифтхолд, водена от наследницата на Жълтоногите, беше неорганизирана, хаотична – не бе методичният, старателно планиран щурм, който Манон би предприела, ако бяха възложили на нея задачата. Сега обаче нямаше значение дали градът е разрушен отчасти, или напълно. Съдбата на Астерин си оставаше същата.
Затова нямаше какво друго да прави, освен да точи древния си меч и да си припомня думите на Прошението. Защото щеше да ги изрече в подходящия момент. Имаше един последен дар за братовчедка си. Единственият.
Не дългото, бавно изтезание, последвано от обезглавяване, каквато беше типичната екзекуция за всяка провинила се вещица.
А бързата милост на собственото й острие.
Нечии ботуши застъргаха по камъка, мачкайки сламата, разпръсната по пода на гнездото. Позната походка – също толкова позната, колкото и тази на Астерин.
– Какво?! – каза на Сорел, без дори да извърне поглед през рамо.
– Изгревът наближава – обяви Третата й.
Която скоро щеше да стане Втора. Веста щеше да е Трета и... и може би Астерин най-сетне щеше да срещне ловеца си и мъртвородената им дъщеря.
Повече никога нямаше да язди ветровете; да се носи из небето на гърба на светлосинята си женска. Манон плъзна поглед към уивърна в отсрещния край на гнездото – пристъпваше неспокойно от крак на крак, буден, докато всички останали спяха.
Като че долавяше наближаващата с всяка изминала секунда гибел на господарката си.
Какво щеше да се случи с женската й, когато Астерин загинеше?
Манон стана и Абраксос побутна задната страна на бедрата й с муцуната си. Тя се пресегна надолу и погали люспестата му глава, чудейки се кого ли утешава с този жест. Алената й пелерина, окървавена и мърлява като самата нея, още висеше от ключиците й.
Тринайсетте щяха да станат дванайсет.
Манон посрещна погледа на Сорел, но очите на Третата й бяха вперени във Ветросеч, гол в ръката на Манон.
– Ще отправиш Прошението – досети се Сорел.
Манон опита да й отвърне, ала не съумя да отвори уста.
Затова само кимна.
Сорел впери взор в открития свод отвъд тялото на Абраксос.
– Иска ми се да беше видяла Пустошта. Поне веднъж.
Манон се насили да вдигне брадичката си.
– Нямаме право на желания. Нито на надежда – заяви на бъдещата си Втора. Сорел я стрелна уязвено. Манон пое обвинението й и додаде: – Ще продължим напред, ще се приспособим.
Сорел й отговори тихо, но непоколебимо.
– Тя умира, за да запази тайните ти.
За пръв път чуваше предизвикателство в гласа на Третата си. Дори ненавист.
Манон прибра Ветросеч в ножницата на хълбока си и тръгна към стълбището, неспособна да отвърне на въпросителния поглед на Абраксос.
– В такъв случай ще я запомня като достойна Втора.
Сорел не каза нищо.
Затова Манон продължи надолу към тъмното подземие на Морат, за да убие братовчедка си.

***

Екзекуцията нямаше да се състои в тъмницата.
Баба й беше избрала тераса с изглед към една от безкрайните урви на клисурата, извиваща се около Морат. Мястото вече гъмжеше от жадни за кръв вещици.
Матроните и наследниците на Кресеида и главатарката на Жълтоногите стояха пред тълпата, вгледани в отворените врати, през които Манон и Тринайсетте излязоха от крепостта.
Манон не чуваше шушукането на струпаните вещици; не чуваше воя на вятъра, фучащ между високите кули; не чуваше ударите на чукове от ковачниците в долината под тях.
Цялото й внимание бе съсредоточено върху Астерин, паднала на колене пред матроните. Тя също беше обърната към Манон, все още в облеклото си за летене. Златистата й коса беше провиснала и оплетена. Тя вдигна лице към нея...
– Беше справедливо – провлачи баба й, карайки тълпата да замлъкне – Искра Жълтонога да отмъсти за четирите си сестри, погубени по твоя вина. Отредихме й по три удара за всяка от убитите.
Общо дванайсет. Но ако съдеше по раните и синините по лицето на Астерин, по разцепената устна и приведената й стойка... бяха много повече от дванайсет.
Манон бавно извърна очи към Искра. Кокалчетата на пръстите й бяха охлузени, още кървяха от побоя над Астерин в тъмницата.
По време на който Манон бе скърбяла няколко етажа по-нагоре.
Тя отвори уста да освободи гнева, гърчещ се като живо същество в стомаха й, в кръвта й. Астерин обаче й отне думата.
– Нека те зарадвам, Манон – пророни Втората й с бледа, но нахакана усмивка, – че трябваше да ме завърже с вериги, за да ме пребие.
Очите на Искра просветнаха.
– И все пак крещя, докато те бичувах, кучко.
– Достатъчно – спря ги бабата на Манон, махвайки с ръка.
Манон едва чу командата й през шума в ушите си.

Бяха
бичували
сестра й като някоя долна твар, като смъртно нищожество...

От дясната й страна се разнесе ръмжене, ниско и злобно.
Остана без дъх, виждайки Сорел – непоклатима скала, бездушен камък – да се зъби на Искра, на всички събрани.
Бабата на Манон пристъпи ядосано напред. Тринайсетте стояха зад Водачката на Крилото като безмълвна, неразрушима стена.
Астерин плъзна бавен поглед по лицата им и Манон проумя, че Втората й го прави с ясното съзнание, че ще й е последно.
– Кръвта се заплаща с кръв – произнесоха в един глас думите от най-древния им ритуал баба й и матроната на Жълтоногите. Манон изпъна гръбнак в очакване на подходящия момент. – Всяка вещица, желаеща да пусне кръв в памет на Зелта Жълтонога, да стори крачка напред.
Железни нокти изскочиха от ръцете на цялото опечалено сестринство.
Астерин продължаваше да гледа Тринайсетте с бистър поглед и невъзмутимо изражение, изписано на окървавеното й лице.
Матроната на Жълтоногите заповяда:
– Подредете се в редица.
Манон се опомни.
– Изисквам правото си на екзекуция.
Всички замръзнаха.
Лицето на баба й пребледня от ярост. Но другите две матрони, дори и тази на Жълтоногите, просто се спотаиха в очакване.
Манон продължи с гордо вдигната глава.
– Настоявам да бъде зачетено правото ми да взема главата на Втората си. Кръвта ще бъда заплатена с кръв, но от моя меч. Тя ми принадлежи, затова смъртта й също трябва да е моя.
Астерин стисна устни и очите й чак сега заблестяха от сълзи. Да, разбираше, че това е единственият дар, който Манон можеше да й поднесе, единствената почест.
Кресеида Синьокръвна се обади преди другите две матрони.
– Тъй като спаси живота на дъщеря ми, Водачке на Крилото, ще ти бъде позволено.
Матроната на Жълтоногите извърна глава към Кресеида с жлъчен отговор на уста, но вече беше твърде късно. Думите бяха произнесени, а правилата се спазваха на всяка цена.
Манон дръзна да надзърне към баба си, докато вятърът брулеше зад гърба й червената пелерина на крочанката. Единствено омраза гореше в древните й очи – омраза и малка искра доволство, задето Астерин щеше да си отиде след десетилетия, в които я бе смятала за недостойна Втора.
Поне смъртта й щеше да дойде от ръката на Манон.
А на изток, разливайки се над планината като течно злато, слънцето започна да се издига в небето.
Прекарала бе цели сто години с Астерин. И винаги си беше мислила, че ще имат още сто.
Манон пророни на Сорел:
– Обърни я. Втората ми ще види зората поне още веднъж.
Сорел пристъпи покорно напред и завъртя Астерин с лице към Върховните вещици, тълпата, струпана пред парапета – и изгрева, който толкова рядко пронизваше сумрака на Морат.
Гърбът на кожените й дрехи беше пропит с кръв.
Въпреки това Астерин бе коленичила с изправени рамене и вдигната глава, вперила поглед не в зората, а в Манон, която обикаляше Втората си, за да застане няколко стъпки пред матроните.
– Нека стане преди закуска, Манон – подкани я баба й зад гърба й.
Манон извади Ветросеч и стоманата му сякаш запя, изплъзвайки се от ножницата.
Щом слънчевата светлина позлати терасата, Астерин пророни толкова тихо, че само Манон да я чуе:
– Носи тялото ми в горската колиба.
Нещо в гърдите на Манон рухна – рухна с такава сила, че й се стори невъзможно никой друг да не го е доловил.
Тя разпери меча си.
Само една дума от страна на Астерин, и можеше да спаси кожата си. Да изпее тайните на Манон, да разобличи предателствата й – и щеше да си тръгне жива оттук. Но Втората й не пророни нищо повече.
И в този миг Манон прозря, че имаше сили, по-велики от подчинението, дисциплината и жестокостта, че не бе родена без душа, нито без сърце.
Защото и душата, и сърцето й я умоляваха да не замахва с меча.
Манон погледна към Тринайсетте, наредени в полукръг около Астерин.
Една по една сестрите й вдигнаха по два пръста до челата си.
Сред тълпата се породи шепот. Жестът им почиташе не Върховна вещица.
А Кралица на вещиците.
Кралица на вещиците не бе имало от петстотин години, нито сред крочаните, нито сред Железни зъби. Нито една.
По лицата на Тринайсетте грееше прошка. Прошка и съпричастност, и преданост, която не беше сляпо подчинение, а изкована в болка и битки, в споделени победи и загуби. В надеждата за по-добър живот – по-добър свят.
Накрая Манон намери погледа на Астерин. По лицето на Втората й вече се стичаха сълзи. Не от страх или болка, а прощални сълзи. Сто години, а на Манон й се искаше да имаха още време заедно.
За част от секундата се замисли за небесносинята женска в гнездото, за уивърна, който щеше да чака ли, чака ездачката си до безкрай. За зелената камениста земя, простираща се чак до западното море.
Астерин вдигна разтреперана ръка и долепи два пръста до челото си.
– Отведи сестрите ни у дома, Манон – промълви тя. Манон наклони Ветросеч в готовност за смъртоносния замах.
Майка Черноклюна викна ядосано:
– Приключвай вече, Манон!
Манон срещна очите на Сорел, после и тези на Астерин. Даде на Тринайсетте последната си заповед.

–
Бягайте!

Сетне Манон Черноклюна се завъртя и замахна с Ветросеч към баба си.



18.


Манон видя единствено проблясък от ръждясалите железни зъби на баба си, от железните й нокти, като вдигна ръце да се предпази от меча – но твърде късно.
Ветросеч полетя надолу в удар, който би разсякъл повечето смъртни наполовина.
Баба й обаче отстъпи назад с такава бързина, че мечът само се плъзна по торса й, разрязвайки плат и кожа в плитка рана между гърдите й. Плисна синя кръв, но Майка Черно-клюна веднага възпря следващия удар на Манон с железните си нокти – толкова твърди, че Ветросеч отскочи от тях.
Манон не погледна дали Тринайсетте са се подчинили на заповедта й. Астерин обаче крещеше; крещеше с всички сили да спрат. Виковете й ставаха все по-далечни, после се напласти само ехото им, сякаш я бяха завлекли в просторна зала.
Не се чу някой да хуква подир тях, сякаш свидетелите бяха твърде втрещени, за да направят нещо. Дотук добре.
Искра и Петра бяха извадили мечовете си и пристъпваха с извадени зъби между матроните си и Манон, отвеждайки Върховните си вещици далеч от опасността.
Сестринството на Майка Черноклюна скочи в атака, но тя разпери ръка срещу тях.
– Не се бъркайте – нареди им задъхано.
Манон обикаляше баба си с хищнически поглед. Синя кръв се стичаше по гърдите на Майка Черноклюна. Само сантиметър по-дълбоко, и щеше да е мъртва.
Мъртва.
Баба й оголи ръждивите си зъби.
– Моя е. – Тя посочи с брадичка към Манон. – Ще го направим по древния начин.
Стомахът на Манон се преобърна, но тя прибра меча си в ножницата.
С едно движение на китките извади железните си нокти, а като тракна с челюст, зъбите й също изскочиха.
– Да видим колко те бива, Водачке на Крилото – изсъска баба й и я нападна.
Манон никога не беше виждала баба си в бой, дори не беше тренирала с нея.
И се питаше дали не е така, защото Майка Черноклюна не желаеше останалите да знаят колко е ловка.
Манон едва се измъкна от ноктите, устремени към лицето й, към врата й, към корема й, отстъпвайки една крачка, две, три.
Трябваше да оцелее достатъчно дълго, че Тринайсетте да излетят в небето.
Матроната посегна към бузата й и тя парира удара с лакът, блъсвайки го силно в предмишницата на баба си. Тя изрева от болка и Манон й се изплъзна.
– Сега не е толкова лесно да ме раниш, нали, Манон Черноклюна? – рече задъхано баба й, докато Манон я обикаляше, впила поглед в очите й. Вещиците около тях не смееха да помръднат, Тринайсетте бяха изчезнали до една. Тя почти си отдъхна от облекчение. Сега оставаше само да занимава баба си достатъчно дълго, че да не даде на свидетелките заповед да ги догонят. – Много по-лесно е с меча, оръжието на страхливите човеци. – Кипеше от ярост баба й. – Със зъбите и ноктите... Трябва да си истински решена.
Двете се вкопчиха една в друга и с всяко замахване, с всеки предпазен ход по една съществена частица от нея се пропукваше. Отново прекъснаха схватката.
– Също толкова жалка си, колкото майка си – изсъска баба й. – Сигурно и ще умреш като нея... с моите зъби в гърлото си.
Майка й, която тя самата бе убила, напускайки тялото й, която бе умряла при раждането й...
– С години се мъча да изтръгна слабостта й от теб. – Баба й изплю синя кръв по камъните. – В името на Железни зъби те превърнах в природна стихия, в непобедим воин. А ти така ми се отблагодаряваш...
Манон не позволи на думите й да я смутят. Хвърли се към гърлото й, но в последния момент отклони атаката си.
Баба й изрева от болка – истинска болка, – когато ноктите на Манон раздраха рамото й.
Кръв оплиска ръката й, а по ноктите й полепна съдрана плът...
Манон залитна назад и в гърлото й запари жлъчка.
Предвиди удара, но въпреки това не смогна да го възпре, и дясната ръка на матроната закачи корема й, разсичайки частици от плата и кожата й.
Манон изпищя.
Кръв, гореща и синя, плисна от тялото й още преди баба й да отскочи назад.
Манон притисна с длан ранената плът на корема си. Сини струи потекоха между пръстите й и оплискаха каменния под.
Високо над тях изрева уивърн.
Абраксос.
Майка Черноклюна се изсмя, изтръсквайки кръвта на Манон от ноктите си.
– Ще накълцам уивърна ти на малки парченца и ще го дам
на кучетата.
Независимо от агонията в корема й, зрението на Манон се избистри.
– Не и ако те убия първо.
Баба й се изкикоти, кръжейки около нея като лешояд.
– Отнемам ти титлата Водачка на Крилото. Отнемам ти титлата Наследница. – Доближаваше я стъпка след стъпка, досущ като пепелянка, спипала натясно плячката си. – От днес нататък си Манон Убийцата на вещици, Манон Родопредателката.
Думите на баба й я връхлитаха като камъни. Манон заотстъпва назад към парапета, притиснала раната в корема си, за да спре кървенето. Тълпата от вещици се разделяше като вода около тях. Още съвсем малко – само минута-две.
Баба й спря и примигна срещу отворените врати, току-що осъзнала, че Тринайсетте бяха изчезнали. Манон я нападна отново, преди да е изпратила вещиците подире им.
Замах, атака, удар, защита – движеха се като вихрушка от желязо, кръв и черен плат.
Но с едно рязко завъртане раните на Манон се разцепиха още повече и тя залитна от болка.
Майка Черноклюна не пропусна шанса си и мигом нападна.
Не с нокти или зъби, а с крак.
Ритникът в корема й накара Манон да изпищи и Абраксос й отвърна с рев. Окован в гнездото, и той скоро щеше да умре също като нея. Молеше се Тринайсетте да го спасят, да го вземат със себе си, накъдето и да полетяха.
Манон се блъсна в каменния парапет на терасата и се свлече на черните плочки. Синя кръв се лееше от раната й и оцветяваше панталона й.
Баба й я доближи бавно.
Манон се вкопчи в парапета и се изправи на крака за последно.
– Искаш ли да ти издам една тайна, Родопредателко? – попита я задъхано матроната.
Манон се отпусна на парапета, а бездънната урва отвъд него й носеше облекчение. Ако не полетеше, щяха да я отведат в тъмницата, където или щяха да я използват за гнусните експерименти на Ераван, или да я изтезават, докато се примолеше за смърт. А може би и двете.
Баба й заговори толкова тихо, че дори Манон едва я чуваше над собственото си затормозено дишане.
– Докато майка ти се мъчеше да те изкара от утробата си, ми призна кой е баща ти. Каза ми, че ти... ти ще си онази, която ще разбие проклятието и ще ни спаси; че баща ти бил крочански принц, същински феномен. И че смесената ти кръв била ключът.
Матроната вдигна ръка до устата си и облиза синята кръв на Манон от ноктите си.

Не.


Не.

– Така че си била Родопредателка през целия си живот – измърка баба й. – Избивайки крочаните, си изтребвала роднините си. Докато си била малка, баща ти те е издирвал под дърво и камък. Никога не спря да обича майка ти. Да я обича. – Изплю тя. – Теб също. Затова го убих.
Манон надзърна към урвата, към смъртта, която я зовеше от дъното й.
– Отчаянието му ми достави такова удоволствие, когато му казах какво съм й причинила. В какво ще превърна теб. Не в дете на мира, а на войната.

Превърна.


Превърна.


Превърна.

Железните нокти на Манон задраха тъмния камък на парапета. А после баба й изрече думите, които я прекършиха.
– Знаеш ли какво издирваше онази крочанка във Ферианската падина миналата пролет? Беше изпратена да търси теб. След сто и шестнайсет години на търсене, най-сетне бяха открили загубеното дете на покойния си принц.
Усмивката на баба й беше отвратителна в абсолютния си триумф. Манон призова всичките си сили в ръцете и краката си.
– Казваше се Рианон, като последната крочанска кралица. И ти беше доведена сестра. Призна ми го на една от масите ни. Мислеше, че ще спася живота й. А като видя в какво си се превърнала, избра да отнесе знанието със себе си в смъртта.
– Аз съм Черноклюна – пророни дрезгаво Манон с удавени в кръв думи.
Баба й пристъпи към нея и заяви с тържествена усмивка:

– Ти си крочанка. Последната от кралската им кръв, след като уби собствената си сестра. Ти си крочанска
кралица
.

Сред струпаните наоколо вещици тегнеше пълна тишина.
Баба й се пресегна към нея.
– И ще умреш като такава.
Манон не позволи на ноктите на баба й да я докоснат.
Някъде наблизо отекна бумтеж.
Манон използва събраната сила в ръцете и краката си, за да се преметне от каменния ръб на терасата.
И да полети във въздуха.

***

Въздух и камък, вятър и кръв...
Манон се блъсна в топла, люспеста кожа и изпищя от болка, преди да й причернее.
Над нея, някъде надалеч, баба й раздаваше заповеди.
Манон вкопчи нокти в солидната повърхност под себе си. И изтръгна познат вой на недоволство. Абраксос.
Въпреки това ноктите й останаха забити в кожата му, а той преглътна болката и направи вираж, отделяйки се от сянката на Морат...
Манон ги усети около себе си.
Съумя да отвори очи и спусна прозрачния клепач, за да ги брани от вятъра.
Еда и Бриар, Сенките й, вече летяха от двете им страни. Знаеше, че са я чакали, спотаени в крепостта с уивърните си, че са чули всяка от разобличителните думи на баба й.
– Останалите продължиха напред. Изпратиха нас да те вземем – надвика воя на вятъра Еда, по-голямата сестра. – Раната ти...
– Не е дълбока – отсече Манон и изтласка болката настрана, за да се съсредоточи върху настоящата си задача.
Намираше се на врата на Абраксос, на около метър от седлото си. Един по един изтръгна ноктите си от кожата му и се плъзна към седлото, макар и всяка глътка въздух да й носеше агония. Уивърнът залетя плавно, за да не я брули толкова вятъра, докато закопчаваше каишите около себе си.
Раните в корема й кървяха така силно, че скоро седлото й стана хлъзгаво.
Зад тях няколко рева разтърсиха планината.
– Не бива да им позволяваме да настигнат другите – смогна да изрече Манон.
Бриар я доближи с вееща се зад гърба й черна коса.
– Преследват ни шест Жълтоноги. От сестринството на Искра. Бързо скъсяват разстоянието.
Тъй като им се полагаше отмъщение, несъмнено им бяха позволили да ги избият.
Манон огледа върховете и клисурите край тях.
– По две на всяка – нареди тя. Черните уивърни на Сенките бяха гигантски и опитни в тайните мисии, но унищожителни в бой. – Еда, ти изтласкай две от Жълтоногите на запад;
Бриар, ти отклони две на изток. Последните две оставете на мен.
От другите вещици от Тринайсетте нямаше и следа нито в сивите облаци, нито из планината отдолу.
Хубаво – бяха се измъкнали. И това й стигаше.
– Убийте ги и намерете сестрите ни – заповяда им Манон, притиснала с ръка раната си.
– Но Водачке на Крилото…
Чувайки титлата си, тя едва не загуби воля. Въпреки това изрева:
– Това е заповед!
Сенките й се поклониха покорно. После, сякаш споделяха едно съзнание, едно сърце, свърнаха в противоположни посоки, отделяйки от Манон като цветни листенца, откъснати от вятъра.
Досущ като хрътки, надушили диря, четири Жълтоноги се отцепиха от групата и по две от тях погнаха всяка от Сенките.
Двете в средата на групата им полетяха по-бързо, по-устремено и се разделиха, за да обградят Манон. Зрението й се замъгли.
Лош знак – много лош знак.
Тя прошепна на Абраксос:
– Нека последната ни битка е достойна за песен.
Той изрева в отговор.
Жълтоногите ги доближиха достатъчно, че Манон да преброи оръжията им. Вещицата отдясно нададе свиреп боен вик.
Манон забоде лявата си пета в ребрата на Абраксос.
Той се стрелна като падаща звезда към върховете на пепелявата планина. Жълтоногите ги последваха.
Манон се устреми към клисурата, пресичаща гръбнака на планинската верига, макар вече да виждаше всичко черно-бяло и размито. През костите й пробяга студена тръпка.
Стените на клисурата се затвориха около тях като пастта на огромен звяр и тя дръпна поводите на Абраксос.
Уивърнът й разпери криле и се понесе странично край едната каменна стена на клисурата, а после, улавяйки някакво въздушно течение, изправи тялото си и прелетя стремглаво през сърцето на пролома, чиито скални колони стърчаха към небето като копия.
Жълтоногите, твърде опиянени от жаждата си за кръв, яхнали възголемите си уивърни, се уплашиха при вида на тясната клисура – на резкия завой...
Силен удар, остър писък... и околните скали затрепериха.
Манон надникна назад, преглъщайки режещата агония от движението. Един от уивърните беше изпаднал в паника, бе твърде голям за тясната пролука и се беше блъснал в една от високите скали. Сега тялото му падаше към земята като торба със строшени кости и кръв.
Другият уивърн обаче беше успял да направи острия вираж и вече летеше към тях. Размахът на крилете му беше толкова широк, че краищата им едва не докосваха двете страни на клисурата.
Манон пророни задъхано през окървавените си зъби:
– Лети, Абраксос.
И благодушният й уивърн с воинско сърце размаха криле още по-силно.
Манон напрегна сили да се задържи върху седлото и да притиска с ръка раната си, за да не изтече кръвта й, да не се даде на смъртоносния студ. Бяха я ранявали достатъчно, за да знае, че попадението на баба й е било сериозно.
Клисурата се изви рязко надясно и Абраксос направи завоя със завидна ловкост. Манон се молеше да чуе сблъсъка на преследващия ги уивърн с отвесната скала, болезнения му рев, но така и не дойдоха.
Тя познаваше тези смъртоносни каньони, беше летяла по същия маршрут безброй пъти по време на дългите напразни патрули през последните няколко месеца. За разлика от Жълтоногите, които ги бяха прекарали изолирани във Ферианската падина.
– Чак до края, Абраксос – пророни тя.
Ревът му беше единственото му потвърждение.
Един шанс. Имаха само един шанс. После с радост щеше да умре, спокойна, че никой нямаше да преследва Тринайсетте. Поне този ден.
Завой след завой Абраксос хвърчеше стремглаво през клисурата, шибайки опашката си в скалите, за да сипе скални късове по Жълтоногата зад тях.
Уивърнът й обаче се издигаше и спускаше по въздушното течение, избавяйки я от летящите камъни. По-близо – трябваше й по-близо. Затова подръпна юздите на Абраксос и той намали скоростта си.
Завой след завой, след завой прелитаха покрай черните скали така главоломно, че те се размиваха пред и бездруго замъгления й поглед.
Жълтоногата вече беше толкова близо до тях, че можеше да ги замери с кинжала си.
Манон погледна през рамо тъкмо навреме да види как прави точно това.
Но не един кинжал, а два с лъснала в смътната светлина на каньона стомана.
Манон се приготви за сблъсъка на метал с плът и кост.
Абраксос взе последния завой точно когато вещицата хвърляше кинжалите си по Манон. На едва метър от тях се издигна гигантска, непреодолима стена от черен камък.
Абраксос обаче улови вятъра и се понесе нагоре, изплувайки от сърцето на клисурата толкова близо до скалата, че Манон можеше да я докосне.
Двата кинжала издрънчаха по камъка на същото място, откъдето Манон бе прелетяла преди броени мигове.
Жълтоногата вещица и едрият й, тежък уивърн се разбиха в черната стена секунда след ножовете.
Камъкът простена от сблъсъка, а ездачката и звярът й полетяха към дъното на клисурата.
Задъхана, с влажно, кърваво гъргорене в гърлото си, Манон потупа немощно Абраксос по гърба.
– Браво! – похвали го тя.
Планините отново се смалиха. Оуквалд се ширна пред нея. Дървета – дърветата можеха да я укрият...
– Оук... – подхвана дрезгаво.
Но така и не довърши командата си, преди Тъмнината да я погълне.



19.


Елида Локан беше мълчалива през двата дни, в които с Лоркан вървяха по източния край на Оуквалд към равнината отвъд.
Не му беше задала най-важните въпроси, оставяйки го да си мисли, че е глупава хлапачка, заслепена от благодарност, задето я е спасил.

Бързо беше забравил, че макар той да я поноси на гръб, тя сама се спаси. Прие името й – името на
майка й
– без въпроси. Ако Върнън я преследваше... Глупава грешка, но нямаше как да я поправи, без да събуди подозренията на Лоркан.

Затова държеше езика зад зъбите си и не го питаше нищо. Например защо бе ходил по дирите й. Нито коя беше господарката му, щом й служеше толкова могъщ воин – защо искаше да стигне до Морат, защо постоянно докосваше някакъв предмет под тъмния си жакет. И защо я бе погледнал толкова изненадано – колкото и да се опиташе да го прикрие, – когато му спомена за Селена Сардотиен и Елин Галантиус.
Елида не се съмняваше, че воинът също има тайни и че независимо от обещанието му да я брани, щом получеше нужните отговори, щеше да сложи край на опеката си.
Въпреки това спа спокойно през последните две нощи благодарение на пълния си корем след успешния лов на Лоркан. Хванал бе два заека и след като тя излапа своя за броени минути, той й предложи половината от онова, което беше останало от неговия. Елида не си направи труда да отказва от вежливост.
В гората започна да просветлява чак няколко часа след изгрева и с всяка тяхна стъпка въздухът се освежаваше. Докато не чуха грохота на буйни води – Акантус.
Лоркан избърза напред и Елида можеше да се закълне, че дори дърветата му сториха път, когато вдигна ръка към нея в безмълвна заповед да го изчака на място.
Тя му се подчини и остана под сянката на дърветата, надявайки се, че няма да се разпореди да продължат пътя си през плетеницата на Оуквалд и да й откаже дългоочакваната стъпка в светлия, широк свят...
Лоркан й даде втори сигнал с ръка – да отиде при него. Теренът беше чист.
Елида направи тиха крачка отвъд края на гората, примигвайки срещу потопа от слънчева светлина, и застана до Лоркан на високия скалист речен бряг.
Реката беше огромна с препускащи бързеи във всички нюанси на сивото и кафявото – последният разтопен сняг от планинските склонове. Толкова пълноводна и буйна беше, че нямаше начин да я преплуват; трябваше да я пресекат някъде другаде. Но водата като че служеше за граница между два свята...
Хълмове и ливади с високи смарагдови треви се стелеха отвъд Акантус, подобно на шумолящо море под безоблачния син небесен свод, ширнало се чак до хоризонта.
– Не си спомням – пророни тя с глас, едва доловим над грохотната песен на реката – кога за последно съм виждала...
В Перант, заключена в онази кула, бе имала изглед само към града и малко от езерото в ясни дни. После я бяха тикнали в затворническия фургон, а накрая в Морат, откъдето можеше да зърне единствено планини, пепел и армии. А по време на полета й с Манон и Абраксос бе твърде заслепена от ужас и скръб, за да забележи каквото и да било. Сега обаче... Не си спомняше кога за последно бе виждала танца на слънцето по зелена поляна и малките кафяви птички, прехвърчащи над нея.
– До пътя ни остава малко повече от километър срещу течението на реката – обясни Лоркан. Тъмните му очи като че ли не се впечатляваха от Акантус и полюшващите се треви отвъд нея. – Ако искаш планът ти да проработи, е време да се подготвиш.
Тя го стрелна с остър поглед.
– Ти трябва да се подготвиш. – Лоркан вдигна озадачено вежди. Елида поясни: – Ако искаме номерът ни да мине, трябва поне... да се преструваш на човек.
Нищо в мъжа пред нея не говореше да е запазил дори късче от човешкото си потекло.
– Скрий повечето си оръжия – продължи тя – и остави само меча.
Въпреки че дори той щеше да е крайно показателен, че Лоркан не е обикновен скитник.
Тя извади една кожена връзка от джоба на жакета си.
– Вържи си косата. Така ще изглеждаш по... – Спотаената развеселеност, съчетана с предупредителните нотки в очите му, накара гласа й да заглъхне. – Цивилизован. – Събра смелост да довърши, разклащайки кожената връзка помежду им. Дебелите му пръсти се сключиха около нея и той се подчини с кисела гримаса. – И разкопчай жакета си. – Добави Елида, ровейки из въображаемия си списък с външни белези, които придаваха на човек по-безобиден вид.
Лоркан се подчини и на тази й заповед и скоро тъмносивата риза под тесния му черен жакет излезе наяве, разкривайки широките му, мускулести гърди. Така поне приличаше на отдаден на труда и умората, а не на кръвожаден воин.
– Ами ти? – отново вирна вежди Лоркан.
Елида се огледа и остави раницата си на земята. Първо съблече кожения си жакет. Макар и с чувство, че сваля пласт от собствената си кожа, после нави ръкавите а бялата си риза. Но поне без тясната й връхна дреха едрите й гърди излизаха на показ и я бележеха като жена, а не като кроткото момиченце, за което всички я вземаха. Накрая разплете плитката си и вдигна косата си на висок кок. Прическа на омъжена жена, вместо игривите разпуснати опашки на младостта.
Натъпка жакета в раницата си и се изправи срещу Лоркан.
Очите му я обходиха от глава до пети и той отново сбърчи чело.
– Големите цици нито доказват, нито крият нещо.
Бузите й пламнаха.
– Може пък да разсейват мъжете достатъчно, че да не задават въпроси.
С тези думи тя пое нагоре по течението на реката, мъчейки се да не мисли за мъжете, които я бяха опипвали с похотливи усмивки в онази килия. Но ако така можеше да прекоси реката, нямаше нищо против да използва тялото си. Мъжете и бездруго виждаха каквото си искат: млада красавица, която не настръхваше от вниманието им и говореше любезно с тях. Безобидна, симпатична, но и достатъчно незабележима.
Лоркан тръгна след нея, но я настигна и закрачи до рамото й като истински спътник, а не като обвързан с клетва придружител. Така щяха да извървят последния километър по извивката на реката.
Цвилене на коне, тропот на фургони и хорски крясъци ги посрещнаха преди самата гледка.
Ето че стояха пред него: широк, макар и видимо грохнал мост, в чиито два края се редяха опашки от фургони, каруци и ездачи. И поне двайсетина стражи в адарлански униформи наблюдаваха двата бряга, събираха такси и...
Проверяваха фургони, оглеждаха всяко лице, всеки пътник.
Илкенът бе знаел за куцането й.
Като наближиха двуетажния занемарен стражеви кантон от тяхната страна на реката, Елида забави крачка и пристъпи по-близо до Лоркан. Надолу по обточения с дървета път няколко също толкова западнали сгради кипяха от дейност. Хан и пивница, където друмниците можеха да изчакат с питие или гозба напливът от хора по моста да се изтече или да наемат стая в суровото време.

Толкова много хора –
човеци
. Никой не изглеждаше уплашен, ранен или болен. А стражите, независимо от униформите им, се държаха като човешки същества, докато претърсваха фургоните, минаващи покрай кантона, откъдето събираха такса и където спяха нощем.

Щом стъпиха на черния път, излизащ при началото на опашката, Елида прошепна на Лоркан:
– Не знам каква магия владееш, но ако можеш да прикриеш някак куцането ми...
Още преди да довърши изречението си, сила, подобна на прохладен нощен вятър, притисна глезена и прасеца й, после се уви около тях в здрава хватка. Също като шина.
Походката й се изглади и тя едва сдържа възторга си от чувството да върви с изправена, уверена стъпка. Не си позволи да му се зарадва, да му се любува, защото по всяка вероятност щеше да трае само докато прекосяха моста.
Търговските фургони се придвижваха бавно напред, претъпкани със стоките на онези, които не бяха посмели да пресекат Ейвъри в северната й част, а коларите гледаха смръщено, отегчени от чакане и напрегнати заради предстоящите проверки. Елида плъзна поглед по тях, по търговците, по другите пътници... Всеки от тях караше инстинктите й да крещят, че ще ги предадат в мига, в който помолеха да ги качат или опитаха да купят мълчанието им.
Ако тръгнеха да проучват чакащите, щяха да привлекат вниманието на стражите, затова Елида използва всяка стъпка, за да ги оглежда, докато уж вървеше към края на опашката. Но го достигна без нито една находка.
Лоркан обаче й показа с очи нещо зад гърба й – пивницата, чиито стени несъмнено бяха варосани, за да се замаскират ронещите се камъни.
– Да хапнем нещо, преди да се наредим на опашката – предложи той, достатъчно силно коларят пред тях да го чуе и да извърне незаинтригуван поглед.
Тя кимна. Вътре можеше да намерят някой подходящ, а и стомахът й къркореше от глад. Само дето...
– Нямам пари – пророни тя, като наближиха светлата дървена врата.
Лъжа. Имаше златни и сребърни монети от Манон. Само че нямаше намерение да ги показва на Лоркан, независимо от клетвата му.
– Аз имам предостатъчно – отвърна сухо той.
Елида се покашля деликатно и той я стрелна озадачено.
– Няма да ни спечелиш приятели в този си вид – отбеляза тя с лека усмивчица. – Ако влезеш в пивницата с осанка на воин, ще привлечеш доста внимание.
– И с каква осанка предлагаш да вляза тогава?
– С каквато е нужно в решителния момент. Обаче... недей да гледаш на кръв.
Той отвори вратата и докато зрението й се приспособи към светлината на полилеите от ковано желязо, лицето на Лоркан наистина се беше променило. Очите му никога нямаше да придобият топлота, но по устните му се беше появила приветлива усмивка, а раменете му се бяха отпуснали – мъж, леко подразнен от дългото чакане, но доволен, че поне ще се наяде.
Изглеждаше почти като човек.
Пивницата беше претъпкана и толкова шумна, че Елида едва успя да си поръча обяд на най-близката сервитьорка. Докато се промъкваха между пълните маси, й направи впечатление, че доста погледи попадаха върху гърдите й, а оттам върху лицето й. И се задържаха върху него.
Тя потисна неприятното чувство и продължи със спокойни стъпки към масата в дъното на помещението, току-що освободена от една видимо уморена двойка.
Около масата на няколко крачки от нея беше струпана шумна компания от осем души. Елида моментално отлъчи жената на средна възраст с гръмък смях като тяхна водачка. Всички останали – красива жена с гарвановочерна коса; широкоплещест брадат мъж с ръце, големи колкото чинии; и няколко опърпани хорица – непрекъснато наблюдаваха по-възрастната жена, премерваха реакциите й и я слушаха внимателно.
Елида седна на единия очукан дървен стол, а Лоркан зае този срещу нея. Мощната му фигура привлече по един поглед от брадатия и водачката на съседната маса.
Елида ги претегли в главата си.
Преценяващи погледи. Нито свадливи, нито заплашителни. Просто измерваха новодошлия.
За миг й стана чудно дали самата Анийт не беше накарала онази двойка да освободи точно тази маса за тях. Заради точно тези погледи.
Елида протегна ръка през масата и се взря в Лоркан със същата ленива усмивка, която веднъж беше видяла една кухненска помощница да изпраща на готвача в Морат.
– Съпруже – пророни ласкаво и размърда закачливо пръсти.
Лоркан стисна устни, но сложи грамадната си ръка върху нейната, покривайки я напълно.
Двамата едновременно усетиха допира на мазолите си и той хвана ръката й, за да огледа загрубялата й длан. Тя веднага я обърна и я постави върху неговата.
– Брат – прошепна Лоркан така, че да не ги чуе никой. – Брат съм ти.
– Съпруг си ми – натърти също толкова тихо Елида. – Женени сме от три месеца. Влез в роля.
Той се огледа наоколо; очевидно не беше забелязал преценяващия поглед на съседите им по маса. В очите му още танцуваше колебание заедно с мълчалив въпрос.
– Мъжете не се боят от брата на момичето – обясни му Елида. – Това би значело, че съм свободна, открита за... покани. Знам с какво неуважение подхождат мъжете към всичко, върху което смятат, че имат право. Затова си ми съпруг – изсъска тя – до второ нареждане.
По лицето на Лоркан пробяга сянка, придружена от друг въпрос. Такъв, на който не искаше и не можеше да отговори. Той стисна ръката й, за да привлече вниманието й. Тя обаче не откликна.
За щастие, храната им пристигна, преди Лоркан да й е отправил питането си гласно.
Яхния от кореноплодни и заешко. Тя й се нахвърли и едва не стопи небцето си с първата хапка.
Компанията зад тях отново се разприказва и докато се хранеше, Елида подслушваше разговора им, подбирайки откъслеци от него така, сякаш събираше миди на плажа.
– Ако ги поканим на едно представление, може да ни вземат само половината такса – рече русият брадат мъж.
– Едва ли – усъмни се водачката. – Копелетата ще ни искат пари, за да им играем. Или още по-лошо: ще им хареса представлението ни и ще ни накарат да поостанем. А ние не можем да си го позволим. Не и когато толкова трупи се плъзнали наоколо. Не бива да пристигаме в градовете от равнината след всички останали.
Елида почти се задави с яхнията си. Анийт безспорно беше освободила точно тази маса за тях. Още от самото начало планът й беше да намерят трупа актьори или карнавални изпълнители, с които да се слеят, а това...
– Ако платим цялата такса – обади се красивата жена, – сигурно ще стигнем до първия град измършавели от глад и без всякакви сили за сцената.
Елида вдигна очи към Лоркан – и той й кимна.
Тя отпи от соса на яхнията, събирайки кураж. В мислите й изскочи Астерин Черноклюна. Очарователна, самоуверена, неустрашима. Вечно нахакана, с небрежно отпуснати крайници и загадъчна усмивка на уста. Елида си пое дъх и позволи на спомените за вещицата да попият в мускулите, плътта и костите й.
После се завъртя в стола си, преметна ръка през облегалката му и привеждайки се към масата им, заяви с широка усмивка:
– Извинете, че прекъсвам обяда ви, но без да искам, хванах малко от разговора ви. – Всички се обърнаха към нея с вдигнати вежди; очите на водачката моментално се впиха в лицето й. Елида прочете оценката в тях: млада, красива, неутежнена от суров живот. Тя задържа изражението си приветливо и накара погледа си да просветне още повече. – Случайно да сте карнавална трупа? – Тя кимна с глава към Лоркан. – Двамата със съпруга ми от седмици се мъчим да влезем в някоя, но без успех. Всички са пълни.
– Нашата също – обяви водачката им.
– Разбирам – отвърна ведро Елида. – Но таксата на моста е соленичка за всеки от нас. А ако станем сътрудници, макар и временни... – Лоркан докосна коляното й със своето. Тя не отчете предупреждението му. – С радост ще ви помогнем с таксата, ще допълним онова, което не ви достига.
Преценяващият поглед на жената стана предпазлив.
– Наистина сме карнавална трупа. Но не си търсим нови членове.
Брадатият и красавицата й стрелнаха укорителни погледи.
Елида сви рамене.
– Добре тогава. Но ако случайно размислите, преди да си тръгнете, съпругът ми – тя махна с ръка към Лоркан, който ги гледаше с най-доброто си подобие на небрежна усмивка – е майстор в хвърлянето на мечове. В предишната ни трупа изкарваше добри пари в състезания срещу мъже, желаещи да го надвият в силови предизвикателства.
Водачката обърна проницателни очи към Лоркан – претегли височината, мускулатурата и стойката му.
Елида се увери, че е познала от какъв изпълнител имат нужда, когато жената отново се обърна към нея и попита:
– А ти какво си правила?
– Работех като гадателка. Наричаха ме свой оракул. – Тя сви рамене. – Но всичко е просто заблуда и налучкване.
И точно това щеше да е, като се имаше предвид, че не умееше да врачува.
Жената не се впечатли особено.
– И как се казваше трупата ви?
По всяка вероятност познаваха всички трупи, скитащи из равнината.
Тя претърси паметта си за нещо подходящо, каквото и да е...
Жълтоногите. Веднъж вещиците от Морат си бяха говорили за Баба Жълтонога, която пътувала под прикритие със странстващ карнавал и миналата зима загинала по необясними причини в Рифтхолд... Подробности след подробности, заровени в катакомбите на съзнанието й, започнаха да се изливат навън.
– Бяхме в Карнавала на огледалата – обяви накрая. Водачката явно го знаеше, защото в очите й просветнаха изненада и уважение. – Докато Баба Жълтонога, собственичката, не умря в Рифтхолд миналата зима. После си тръгнахме и оттогава си търсим нова работа.
– Откъде идвате всъщност? – попита брадатият.
Този път Лоркан отвърна.
– Семейството ми живее от западната страна на Белия зъб. Прекарахме последните месеци с тях, докато снеговете се стопят, понеже иначе проходът е твърде опасен. Странни неща се случват в планината напоследък – добави той.
Трупата застина.
– Така е – потвърди чернокосата. Сетне се взря във водачката им. – Могат да ни помогнат с таксата, Моли. А и откакто Саул ни напусна, нямаме такъв изпълнител...
Навярно хвърлячът им на мечове.
– Както казах – обади се Елида с чаровната усмивка на Астерин, – ще поостанем тук още малко, така че, ако размислите... елате да ни кажете. Ако ли не... – Тя отдаде почест с кривата си лъжица. – Сполука.
Нещо просветна в очите на Моли, но ги огледа още веднъж.
– Сполука – рече тихо.
Елида и Лоркан продължиха обяда си.
А когато сервитьорката дойде да й плати за него, Елида бръкна във вътрешния си джоб и извади сребърна монета.
Сервитьорката опули очи и отиде да й донесе рестото, но нея я интересуваха само изпителните погледи на Моли и колегите й.
Елида остави щедър бакшиш на масата, а после двамата с Лоркан се усмихнаха любезно на трупата и напуснаха пивницата.
Още с излизането Елида се нареди на края на опашката, без да сваля усмивката от лицето си и с все така изправен гръб.
Лоркан застана близо до нея, не привличайки особено внимание в тази си роля.
– Нямаш пари, а?
Тя го изгледа косо.
– Май съм грешала.
Белите му зъби просветнаха в усмивка – съвсем искрена този път.
– Е, надявай се да ни стигнат, Мериън, защото Моли всеки момент ще ти отправи предложение.
Елида извърна глава към хрущенето на чакъла под нечии черни ботуши и се натъкна на Моли пред себе си. Част от станалите чакаха пред пивницата, а другите свърнаха зад ъгъла и, навярно за да докарат фургона им.
Суровото лице на Моли беше пламнало, сякаш бяха спорили досега. Но тя само цъкна с език и рече:
– Временна работа, ако не струвате, ще изхвърчите и няма да си получите обратно парите за таксата.
Елида й се усмихна недотам престорено.
– Мериън и Лоркан на вашите услуги, мадам.

***

Съпруга. Свещени богове!
Беше надхвърлил петстотинте, а това... това момиче, тази млада жена, тази дяволица, каквото там беше, току-що си беше спечелила работа с лъжа. Хвърляч на мечове – как й беше хрумнало?
Лоркан стоеше пред пивницата с Мериън до себе си. Малка бедна трупа, и то в лош период, мислеше си той, докато двата боядисани в жълто фургона трополяха към тях, теглени от четири кранти.
Мериън наблюдаваше внимателно как Моли се качва на коларското място до чернокосата красавица, която не обръщаше абсолютно никакво внимание на Лоркан.
Е, фактът, че Мериън се представяше за негова съпруга, определено го лишаваше от всякакъв шанс за друго, освен да се любува на знойната хубавица.
Едва се сдържаше да не изръмжи. От месеци не си беше лягал с жена. И разбира се – разбира се – намираше подходяща кандидатка... тъкмо когато друга жена го беше впримчила в лъжите си.
Съпругата му.
Не че Мериън беше за изпускане, добави наум той, подчинявайки се на грубата заповед на Моли да се качват във втория фургон. Няколко от членовете на трупата ги следваха на грохналите си коне.
Мериън прие протегнатата ръка на брадатия, който с лекота я издърпа във фургона. Лоркан я последва, оглеждайки внимателно всеки от групичката им, както и малкото, сякаш сковано набързо градче. Няколко мъже и шепа жени бяха обърнали погледи след Мериън.
Невинното й лице в комбинация с пищните извивки на тялото й – още по-привлекателни сега, когато не куцаше, прилежно вдигнатата й коса... Момичето знаеше какво прави. Знаеше, че хората ще обръщат внимание на тези неща, ще мислят за тях, вместо за коварните лъжи, които им пробутваше.
Лоркан не прие ръката на брадатия и скочи сам във фургона, напомняйки си, че трябва да седне близо до Мериън, да преметне ръка през кокалестите й рамене и да изглежда доволен, че отново си е намерил трупа.
Фургонът се напълни с провизии и с още петима души, всеки от които се усмихна на Мериън – и бързо извърна поглед от него.
Мериън сложи ръка върху коляното му и Лоркан за малко щеше да се дръпне. По-рано се беше учудил колко загрубели бяха фините й ръце.

Не е била просто затворник в Морат –
а робиня.

Мазолите й бяха стари и толкова твърди, че навярно се беше бъхтила с години. По всичко личеше, че е извършвала тежък труд, а и с осакатения й крак...
Той опита да не разсъждава за острия мирис на страх и болка, който бе доловил, когато му беше признала, че вече не вярва в добрината и милосърдието на хората. Не позволи на въображението си да гадае как е стигнала до такова заключение.
Във фургона беше задушно; въздухът миришеше на пот, слама, изпражненията на конете, подредени пред тях, и на желязо от оръжията.
– Нямате много притежания, като гледам? – попита брадатият. Ник, така им се представи.
По дяволите! Беше забравил, че човеците пътуват с багаж, сякаш се преселват някъде...
– Загубихме повечето на слизане от планината. Съпругът ми – натърти Мериън с шеговит яд – настоя да прегазим една буйна река. Имам късмет, че поне мен спаси, понеже не си направи труда да извади храната ни.
Ник се изкикоти гърлено.
– Подозирам, че е сметнал за по-важно да спаси теб, отколкото багажа ви.
Мериън врътна очи и потупа коляното на Лоркан. При всеки неин допир му идеше да се дръпне.
Не обичаше да го докосват дори любовниците му, напуснеха ли леглото. Някои намираха тази му особеност за обидна. Други си мислеха, че могат да го превърнат в свестен мъж, копнеещ единствено за дом и добра жена до себе си. Досега никоя не беше съумяла.
– Мога и сама да се спасявам – рече бодро Мериън. – Но мечовете му, провизиите ни, дрехите ми... – Тя поклати глава. – Изпълнението му няма да е особено бляскаво, докато не намерим откъде да си купим необходимото.
Ник срещна погледа на Лоркан и задържа очи върху него по-дълго, отколкото повечето мъже смееха. Лоркан нямаше представа каква роля играе в трупата. Някогашен изпълнител навярно, но определено настоящ охранител. Усмивката му посърна леко.
– Животът отвъд Белия зъб не е лесен. Семейството ти трябва да са жилави хора.
Лоркан кимна.
– Не искам такъв живот за съпругата ми – отвърна той.
– Странстването не е много по-лесно – изтъкна Ник.
– О – намеси се Мериън, – така ли мислиш? Живот под открито небе с безброй пътища пред теб; да скиташ, накъдето те отвее вятърът, без да дължиш обяснения никому? Волен живот... – Тя поклати глава. – Нима мога да искам нещо повече от живот без решетки?
Лоркан знаеше, че говори от сърце. Беше видял лицето й, когато се изправиха пред тревистата равнина.
– Думи на човек, прекарал достатъчно време по друмищата – рече Ник. – Нашата порода хора винаги имат два варианта пред себе си: или да се установят и повече никога да не стъпят на пътя, или вечно да скитат.
– Аз искам да поживея... да видя света – призна замечтано Мериън. – Ще ми се да зърна всичко.
Лоркан се чудеше дали ще й се отдаде този шанс, ако той се провалеше в мисията си, ако Ключът на Уирда, който носеше, попаднеше в грешни ръце.
– Хубаво, ама внимавай къде скиташ – свъси вежди Ник. – Ето какво се случи в Рифтхолд... пък и в Морат какво се мъти.
– Какво е станало в Рифтхолд? – Лоркан го прекъсна толкова остро, че Мериън стисна коляното му.
Ник почеса небрежно пшеничената си на цвят брада.
– Разправят, че целият град бил разрушен; превзет от летящи страшилища, яздени от жени демони. Вещици, ако вярваме на слуховете. От клана Железни зъби, дето само в легендите сме слушали за него.
Мъжът потрепери видимо.
Свещени богове! Каква ли разруха бе настанала. Лоркан се насили да го изслуша, да се съсредоточи в думите му, вместо да мисли колко са жертвите и какво значи това за развихрящата се война.
Ник продължи:
– За младия крал нищо не се знае. Но сега градът принадлежал на вещиците и зверовете им. Разправят, че било самоубийство да пътуваш на север; същото било и на юг... Така че – той сви рамене – ние потегляме на изток. Пък дано успеем да се разминем с онова, дето ни чака и от двете посоки. Или пък войната ще ни връхлети и всички ще се попилеем. – Ник го огледа от глава до пети. – Мъже като нас двамата по всяка вероятност ще бъдат повикани на военна служба.
Лоркан едва сдържа студения си смях. Никой не можеше да го принуди да прави каквото и да било – с изключение на кралицата му, а тя... Гърдите му се свиха. По-добре бе да не мисли за нея.
– Дали и двете страни ще наложат принудителна военна служба? – попита задъхано Мериън.
– Знам ли – отговори Ник. Мирисът и звуците на реката ставаха все по-осезаеми и Лоркан беше сигурен, че наближават кантона. Затова бръкна в жакета си за парите, които Моли му беше поискала. Доста повече от справедливия им дял, но не го интересуваше. Тези хора можеха да вървят по дяволите веднага щом ги откараха до сигурността на безкрайните равнини. – Херцог Перингтън може изобщо да не види нужда от нас, щом има вещици и зверове на своя страна.
И много по-страшни твари, искаше да добави Лоркан. Копои на Уирда и илкени, и боговете знаят още какво...
– Но Елин Галантиус... – подхвана умислено Ник. Ръката на Мериън се скова върху коляното на Лоркан. – Интересно ми е какво ще стори тя. Не е искала помощ, не е призовавала войници. Завладя цял Рифтхолд... уби краля, унищожи двореца му. Но върна града на новия му владетел.
Мериън се приведе напред и пейката под тях изскърца.
– Какво знаеш за Елин?
– Само слухове оттук-оттам – сви рамене Ник. – Разправят, че била невиждана хубавица, но студена като лед. Наричат я тиранин, страхливка, курва. Благословена от боговете и прокълната от боговете. Кой знае? Само на деветнайсет е, пък да носи толкова тежко бреме... ала се приказва, че дворът й бил силен. Бранели я хамелеон и двама принцове воини.
Лоркан се замисли за хамелеонката, която най-безцеремонно бе повърнала не веднъж, а два пъти върху него; за двамата принцове воини... Единият – синът на Гавриел.
– Ще ни избави ли, или ще обрече всички ни на смърт? – размишляваше на глас Ник, загледан в колоната ездачи зад фургона им. – Не знам дали ми харесва идеята да оставим всичко в нейни ръце, но... ако спечели войната, може пък земите ни да се оправят, животът ни да се подобри. А ако загуби... е, сигурно и бездруго заслужаваме да сме обречени.
– Ще спечели – заяви Мериън с тиха сила.
Ник вдигна вежди.
Чуха се крясъци на мъже и Лоркан каза:
– По-добре да оставим този разговор за друг път.
Наблизо захрущяха ботуши по чакъл и в следващия момент няколко униформени надникнаха през задния вход на фургона.
– Излезте – нареди единият. – Стройте се в редица.
Погледът му се спря на Мериън и в очите му изплува грозна, позната до болка светлина.
Лоркан затегна хватката си около раменете й и вместо да изръмжи, се обърна към нея с думите:
– Хайде, съпруго.
Тогава войникът го забеляза. Той отстъпи назад леко пребледнял и нареди да претърсят провизиите им.
Лоркан изскочи от фургона пръв и помогна на Мериън да слезе, хващайки я с две ръце за кръста. Като понечи да отстъпи от него, той я придърпа обратно към себе си и я прегърна през корема. Посрещна погледа на всеки от войниците, които минаха покрай тях, и му стана чудно кой ли пазеше тъмнокосата красавица от предния фургон.
След малко двете с Моли се появиха иззад фургона. Тъмна шапка с периферия прикриваше половината от матовото лице на хубавицата, а тялото й беше загърнато с дебело палто, гонещо окото от всяка женствена извивка по снагата й. Дори устата й бе заела неприятна форма, сякаш жената беше навлякла чужда кожа.
Въпреки това Моли я тикна между Лоркан и Ник. После взе кесията с пари от свободната ръка на Лоркан, като дори не му благодари.
Тъмнокосата се приведе напред и прошепна на Мериън:
– Не ги поглеждай в очите и не им отговаряй.
Мериън кимна, сведе брадичка и прикова поглед в земята.
Лоркан усещаше разтуптяното й сърце до себе си – подивяло, независимо от спокойното примирение, изписано по всяка ивица на тялото й.
– А ти – изсъска на него хубавицата, докато войниците претърсваха багажа им, взимайки каквото им се понравеше. – Моли каза, че ако се сбиеш с някого, изчезваш и няма да те вадим от затвора. Така че... остави ги да приказват и да ни се присмиват.
На Лоркан му хрумна да й отвърне, че може да изколи целия им гарнизон, ако му скимнеше, но наместо това просто кимна.
След пет минути се чу друга заповед. Моли плати таксата с парите на Лоркан и своите собствени, плюс допълнително за „бързо преминаване“. Сетне всички отново се натовариха по фургоните и никой не посмя да провери какво е било откраднато под носовете им. Мериън трепереше леко, докато я притискаше към себе си, но изражението й оставаше равнодушно, даже отегчено.
Стражите дори не ги разпитаха, не им зададоха въпроси за куцаща жена.
Акантус ехтеше под тях, докато минаваха по моста и колелата на фургона им трополяха по древните камъни. Мериън не спря да трепери.
Лоркан отново надзърна към лицето й – леката червенина по високите й скули, стиснатата й уста.
Не трепереше от страх, осъзна накрая, доловил мириса й. Да, и от него имаше нотка, но преобладаващата част беше нещо нажежено, нещо диво и бясно... и...
Гняв. Момичето трепереше от върл гняв. Заради проверката, заради лепкавите погледи на стражите.
Идеалист – това беше Мериън. Човек, който искаше да се бори за кралицата си, който също като Ник вярваше, че светът може да е по-добър.
Докато преминаваха и през кантона в другия край на моста, без да привлекат особено внимание от страна на тамошните стражи, докато си проправяха път през опашката за другата посока, вече стъпили в равнината, Лоркан се чудеше на този гняв – на вярата й в по-добрия свят.
Не му се щеше да казва нито на Мериън, нито на Ник, че мечтата им беше загубена кауза.
Мериън се отпусна достатъчно, че да надникне през задницата на фургона – към тревите, обточващи широкия черен път, към синьото небе, буйната река и зелената шир на Оуквалд зад тях. И независимо от гнева в тъмните й очи се прокрадна плахо възхищение. Той опита да не му обръща внимание.
В продължение на пет века бе опознавал най-лошото и най-доброто в човешката раса.
По-добър свят не съществуваше – нито пък щастлив завършек.
Защото завършеци нямаше.
И в тази война не ги очакваше нищо – избягалата робиня не я очакваше нищо друго, освен плитък гроб.



20.


Роуан от рода на Белия трън просто имаше нужда да почине някъде. Не го интересуваше дали ще е в легло, или в купа сено, или дори под кон в някоя конюшня. Трябваше му само тихичко местенце с покрив, който да го пази от поройния дъжд.
Заливът на Черепа беше точно каквото очакваше, но в същото време съвсем различен. Порутените сгради с напукана боя във всевъзможни цветове кипяха от живот, тъй като обитателите им затваряха кепенците и прибираха въжетата с простряно пране, уплашени от бурята, която бе подгонила Роуан и Дориан към пристанището минути по-рано.
Никой не им задава въпроси, като слязоха от лодката закачулени и загърнати с пелерини и Роуан метна една медна монета на пристанищния уредник. Достатъчно да купи мълчанието му, но и не толкова, че да привлече вниманието на крадците, наблюдаващи района.
Дориан вече на два пъти се изумяваше как Роуан все още е в свяст. Ако трябваше да е откровен, Роуан също се чудеше. През последните дни си беше позволявал да задреме само за по няколко часа, но преумората надигаше глава и непрестанно отслабваше магията и концентрацията му.
Когато не караше ветровете да тласкат лодката им през лазурните топли води около Мъртвите острови, кръжеше високо над тях, за да следи за наближаващи врагове. Без да зърне нито един. Обкръжаваха ги само тюркоазен океан и бели пясъци, прошарени с тъмни вулканични камъни. И всичко това обгръщаше потъналите в гъста смарагдова растителност планински острови, простиращи се по-надалеч дори от ястребовия му поглед.
Над Залива на Черепа отекна гръм и тюркоазените води отвъд пристанището се озариха, сякаш далечна светкавица бе запалила целия океан. Боядисаната в кобалтово пивница в близост до доковете обаче беше пълна независимо от връхлитащата буря.
„Морският дракон“. Личната щабквартира на Ролф, кръстена на кораба му, както му беше обяснила Елин. Роуан се замисли дали просто да не влязат вътре – двама загубени пътници, дирещи подслон от бурята.
Двамата с младия крал обаче бяха съставили друг маршрут по време на множеството часове, в които Роуан изпълняваше обещанието си да го научи как да използва магията си. Уроците продължаваха само по няколко минути, тъй като нямаше да е добре, ако кралят потопеше малката им лодка с неовладяната си сила. Ето защо се упражняваха с лед: Дориан образуваше с магия топка скреж върху дланта си и я оставяше да се стопи. И така много пъти.
Дори сега, застанал като камък сред потока от хора, спасяващи притежанията си от беснеещата недалеч буря, кралят свиваше и отпускаше пръстите си, докато Роуан се ориентираше в посоката, оглеждайки залива с форма на подкова чак до дебелата верига, опъната на устието му и вече потънала под повърхността на водата.
Коработрошача, така я наричаха. Покрита с ракообразни и забулена с воали от водорасли, масивната верига беше свързана с наблюдателниците от двете страни на залива, откъдето стражите я вдигаха или сваляха, за да пропускат корабите. Или да ги задържат в територията им, докато не платяха солената такса. Роуан и Дориан имаха късмета веригата да е свалена заради прииждащата буря.

Защото планираха да се представят... спокойно.
Дипломатично
.

Налагаше се, тъй като при последното си посещение преди две години Елин беше скъсала веригата и разрушила една от наблюдателниците (явно затова Ролф беше издигнал освен нова на нейно място, и втора от другата страна на залива), както и половината град. И беше повредила руловете на всички кораби в пристанището, включително на „Морският дракон“.
Действията й не изненадваха Роуан, но сега, когато виждаше мащаба на разрушителната й мощ... Свещени богове!
Затова появата на Дориан трябваше да е пълната противоположност на нейната. Щяха да си наемат стаи в някоя престижна странноприемница и да поискат официална среща с Ролф. Бяха избрали почтения, благоприличен подход.
Проблесна светкавица и Роуан огледа набързо улицата пред тях, хванал качулката си, за да не разкрие вятърът елфическото му лице.
В отсрещния край на улицата се мяркаше странноприемница, боядисана в смарагдово, чиято позлатена табела дрънчеше от буйния вятър. ОКЕАНСКАТА РОЗА.
Най-добрата в града, беше ги уверил пристанищният уредник. Все пак трябваше поне да изглежда, че разполагат с парите, които щяха да предложат на Ролф.
А и да си починат, макар и само за няколко часа. Роуан тръгна безкрайно облекчен към странноприемницата и надникна през рамо да извика краля.
Но сякаш боговете искаха да го подложат на изпитание, порив на охладения от дъжда вятър блъсна лицата им и събуди някакъв инстинкт в него. Въздухът като че ли се промени и голямо кълбо сила се струпа наблизо, призовавайки го.
Ножът от хълбока му мигновено се озова в мократа му ръка, докато погледът му обхождаше покривите на близките сгради, където се мержелееше само дъждовната завеса. Роуан укроти съзнанието си, заслушан в града и бурята край тях.
Дориан отметна подтикналата коса от лицето си, отворил уста да каже нещо, докато не забеляла ножа.
– И ти го усещаш.
Роуан кимна. По носа му се стичаше дъждовна вода.
– Ти какво долавяш?
Суровата сила на краля може би улавяше различни чувства, различни улики от онези, които неговият вятър, лед и инстинкти му донасяха. Ала тъй като не я беше овладял, навярно всичко му беше мъгливо.
– Нещо... старо. – Дориан изтръпна и пророни сред воя на бурята. – Хищно. Безпощадно. Друго не долавям.
– Напомня ли ти за Валгите?
Ако някой бе наясно, то това несъмнено щеше да е кралят пред него.
– Не – отвърна Дориан с премрежен поглед. – От тях магията ми се гнусеше. А това тук... просто събужда любопитството й. Усещам я предпазлива, но и търсеща да узнае. Нещото е скрито... по един или друг начин.
Роуан прибра кинжала си в ножницата.
– Тогава стой близо до мен и бъди нащрек.

***

Дориан никога не беше стъпвал на място като Залива на Черепа.
Въпреки че проливният дъжд брулеше лицата им, докато издирваха източника на онази сила по главната улица, беззаконието и съвършеният ред на островния град го удивяваха. Никой крал със синя кръв не господстваше над това място – управляваше го пиратски лорд, изкопчил властта с ръце, татуирани с картата на Световния океан.
Според слуховете картата му разкриваше къде го чакаха врагове, съкровища и бури. Цената: вечната му душа.
Елин беше потвърдила, че Ролф наистина е бездушен и татуиран. Що се отнасяше до картата... Тя бе свила рамене, обяснявайки, че по думите на Ролф картата спряла да се движи с краха на магията. Дориан се чудеше дали върху кожата на пирата сега се виждаше как двамата с Роуан крачат през града му, дали ги отбелязваше като врагове.
Елин навярно щеше да усети дълго преди да е стъпила на острова.
Загърнати с пелерини и качулки, подгизнали до кости, Дориан и Роуан обиколиха околните улици. Хората набързо се бяха изпокрили, а корабите в пристанището се люлееха бясно по вълните, обливащи широкия кей и калдъръмената улица отвъд него. Палмите се мятаха и съскаха и в небето не се забелязваше нито една чайка.
Магията му кротуваше, надигайки глава само когато Дориан се сковеше заради шумовете откъм пивниците, странноприемниците, домовете и дюкяните по пътя. Роуан се движеше устремено през бурята, а дъждът и вятърът сякаш се отваряха като завеса пред него.
Достигнаха кея, където гигантският кораб на Ролф се издигаше в буйната вода с вързани заради бурята платна.
Поне пиратският лорд си беше у дома. Дотук добре.
Приковал поглед във внушителния кораб, Дориан едва не се блъсна в гърба на Роуан, който спря внезапно.
Той залитна назад – за щастие, принцът воин не коментира, – после огледа сградата, привлякла вниманието на спътника му.
Магията му вирна глава като подплашена кошута.
– Защо изобщо се изненадвам – промърмори Роуан.
Боядисаната в синьо табела се поклащаше над входа на пивницата. МОРСКИЯТ ДРАКОН.
Надолу по улицата на пост стояха двама стражи, разпозна ги не по униформите, а защото стърчаха в бурята с ръце върху мечовете.
Роуан килна глава по начин, който подсказа на Дориан, че принцът навярно умува дали да не ги хвърли в бушуващите води на пристанището. Но никой не ги спря, когато Роуан стрелна предупредителен поглед към Дориан и отвори вратата на личната пивница на пиратския лорд. Посрещнаха ги златиста светлина, подове и стени от полирано дърво и аромат на подправки.
Помещението беше празно независимо от бурята. Напълно празно, с изключение на десетината маси.
Роуан затвори вратата след Дориан, оглеждайки стаята и тясното стълбище в дъното й. От мястото им до входа се виждаха надписите върху повечето маси.
„Бурегон“. „Лейди Ан“. „Тигрова звезда“.
Корабни кърми. Всички маси бяха сковани от корабни кърми.
И то не от кърмите на разбити кораби. Не, това беше трофейна зала – с нея пиратският лорд напомняше на посетителите как точно се беше сдобил с короната си.
Всички маси като че ли бяха подредени около тази в дъното – по-голяма и по-протрита от останалите. „Вършач“. Огромните дъски бяха осеяни с петна от прогорено и дупки, буквите обаче се четяха съвсем ясно. Сякаш Ролф не искаше никога да забравя кърмата на кой кораб му служеше за лична трапеза.
Но самият пират и силата, която бяха почувствали... От тях нямаше и следа.
Вратата зад бара се отвори и оттам излезе стройно кестеняво момиче. Престилката й я представяше като сервитьорка, но държеше раменете си прекадено изправени, главата си – гордо вдигната. Сивите й очи ги огледаха проницателно, но без всякакъв интерес.
– Капитанът се чудеше кога ли ще дойдете да разузнавате – обяви тя с осезаем акцент като този на Едион.
– Така ли? – отвърна Роуан.
Сервитьорката посочи с изваяната си брадичка към тясното дървено стълбище в дъното на пивницата.
– Иска да говори с вас в кабинета си. Горният етаж, втората врата по коридора.
– Защо...
Дори Дориан знаеше, че не бива да пренебрегва този тон. Момичето обаче просто грабна една чаша, насочи я срещу светлината на свещите, за да я огледа за петна, и извади парцал от престилката си. По мургавите й предмишници се виеха еднакви татуировки на ревящи сиви морски дракони, които сякаш пълзяха нагоре при всяко движение на мускулите й.
Цветът на люспите им беше същият като този на очите й, осъзна Дориан, когато тя отново ги извърна към двама им с Роуан и заяви сухо:
– Не го карайте да чака.

***

Докато изкачваха скърцащото, смътно осветено стълбище, Дориан прошепна на Роуан:
– Може да е капан.
– Не е изключено – рече също толкова тихо Роуан. – Но все пак ни покани в кабинета си. Ако беше капан, просто щеше да ни спипа неподготвени.
Дориан кимна и нещо в гърдите му се отпусна.
– А ти... твоята магия е... по-добра?
Суровото му лице не издаваше нищо.
– Ще се справя.
Не че това отговаряше на въпроса му.
По коридора на втория етаж стояха на пост четирима млади мъже със стоманени погледи, въоръжени с изящни мечове, чиито дръжки бяха с формата на атакуващи морски дракони – знакът на капитана им. Никой не им каза и дума, докато двамата с Роуан крачеха към втората врата.
Елфическият принц почука веднъж. Отвърна им само сумтеж.
Дориан си представяше по какви ли не начини мъжа зад вратата.
Но тъмнокос младеж, най-много на трийсет, излегнат върху червена кадифена кушетка пред оплискани от дъжда панорамни прозорци, определено не беше един от тях.



21.


Пиратският лорд на Залива на Черепа дори не ги погледна от кушетката, пред която кобалтовият килим бе осеян с купища листове. Ако съдеше по старателно изписаните колонки, различими от входа на кабинета му, Дориан предполагаше, че са сметки на стоки или приходи – законно или незаконно придобити.
Ролф продължи да наблюдава корабите, люшкащи се в пристанището, отвъд което сянката на Коработрошача прорязваше бруления от бурята свят.
По всяка вероятност беше научил за пристигането им не чрез магическа карта, а благодарение на бдението си до прозореца. Ръцете му бяха покрити с ръкавици от тъмна кожа, обсипана с драскотини и пукнатини от старост. Изпод тях не надничаха татуировки.
Роуан не помръдваше; оглеждаше капитана и кабинета му, без да мигне дори. Дориан бе участвал в достатъчно политически интриги, за да познава отлично употребите на мълчанието, както и силата на това да проговориш пръв. Силата да накараш опонента си да чака.
Барабаненето на дъжда по прозорците и приглушеното процеждане на капки вода от подгизналите им дрехи по протрития килим изпълваха тишината.
Капитан Ролф потропна с облечен в кожа пръст по страничната облегалка на кушетката, задържайки поглед върху пристанището още миг – сякаш за да се увери, че „Морският дракон“ е на сигурно в кея, – и най-сетне обърна очи към тях.
– Свалете си качулките. Държа да знам с кого разговарям.
Дориан се скова, но Роуан отвърна:
– Сервитьорката ти загатна, че много добре знаеш кои сме.
Коварна полуусмивка подръпна устните на Ролф, в чийто горен ляв ъгъл личеше малък белег. Дориан се надяваше да му е спомен от Елин.
– Сервитьорката ми е прекадено бъбрива.
– Тогава защо я държиш?
– Радва окото, а това е рядкост на острова – обясни Ролф, изправяйки се на крака.
Висок беше колкото Дориан и бе облечен в семпъл, но добре ушит черен тоалет. Елегантна рапира висеше от единия му хълбок, придружена от кинжал за париране със същата форма.
Роуан изсумтя, но за изненада на Дориан свали качулката си.
Морскозелените очи на Ролф просветнаха – несъмнено заради сребристата коса, заострените уши и леко издължените кучешки зъби на спътника му. И татуировката.
– Човек с вкус към мастилото, също като мен – отбеляза Ролф с одобрително кимване. – Струва ми се, че ще се разбираме, принце.
– Елф – поправи го Роуан. – Елфите не са човеци.
– Въпрос на изказ – отвърна Ролф, насочвайки вниманието си към Дориан. – Значи, ти си кралят, за когото се вдигна такава шумотевица.
Дориан най-сетне махна качулката си.
– Е, и?
Ролф посочи с покритата си с ръкавица ръка към писалище, отрупано с хвърчащи листове и с две кресла отпред. И то беше изтънчено като собственика си, но грохнало – от старост, дълга употреба или преживени битки. А ръкавиците на Ролф... Дали скриваха картите, татуирани отдолу?
Роуан кимна на Дориан да седне. Пламъците на запалените из целия кабинет свещи затрепкаха, докато двамата минаваха край тях на път към креслата.
Ролф заобиколи купчините листове по пода и зае своето място зад писалището. Резбованият му стол с висока облегалка приличаше на трон от някое далечно кралство.
– Изглеждаш ми учудващо спокоен за крал, който току-що е бил обявен за предател на собствената си корона и е свален от престола.
Дориан се радваше, че точно в този момент беше зает да сяда на креслото.
Роуан обаче повдигна вежда.
– И откъде имаш тази информация?
– От вестоносците, които пристигнаха вчера – отвърна Ролф, облегна се назад в стола си и скръсти ръце. – Херцог Перингтън, а може би трябва да го нарека крал Перингтън? Издал е декрет, подписан от повечето адарлански лордове и дами, в който обявява теб, Ваше Величество, за враг на кралството ти и твърди, че е освободил Рифтхолд от твоите лапи, след като с кралицата на Терасен сте избили множество невинни хорица миналата пролет. Освен това е споменато, че всеки твой съюзник – той кимна към Роуан – също е враг на кралството. И че армията му ще ви смаже, ако не се предадете.
Главата му се изпълни с тишина. Ролф продължи, но с малко по-смекчен тон.
– Брат ти е бил обявен за наследник на Перингтън и коронован принц.
О, богове! Холин беше още дете, но въпреки това... нещо в него беше изгнило, загнояло...
Беше ги оставил там. Вместо да се справи някак с майка си и брат си, им беше казал да не мърдат от планината, където сега бяха като агнета, обградени от глутница вълци.
Щеше му се Каол да беше с него. Времето да спре, за да може да поправи всички напукани парчета от себе си, да ги подреди поне някак, ако не в някогашния им ред.
Ролф продължи:
– Ако съдя по изражението ти, появата ти наистина има нещо общо с това, че Рифтхолд е разрушен и жителите му бягат накъдето им видят очите.
Дориан отблъсна коварните мисли и провлачи:
– Дойдох да разбера на чия страна в този конфликт си ти, капитане.
Ролф се приведе напред в стола си и опря предмишници на писалището.
– Явно наистина си отчаян. – Той надникна към Роуан. – А твоята кралица също толкова отчаяна ли е за помощта ми?
– Моята кралица – отвърна Роуан – не е предмет на този разговор.
Ролф само се усмихна на Дориан.
– Искаш да знаеш на чия страна съм? На онази, която стои надалеч от моята територия.
– Носят се слухове – подхвана с равен глас Роуан, – че най-източната част от този архипелаг вече не е твоя територия.
Ролф задържа погледа на Роуан. Секунда. Две. По челюстта на капитана потрепна мускул.
Той свали ръкавиците си, разкривайки ръце, татуирани от върховете на пръстите до китките. Обърна ги с дланите нагоре и им показа карта на островната група, но тогава...
Дориан и Роуан се приведоха напред – сините води наистина се вълнуваха и по тях се носеха малки черни точки. А най-източният край на архипелага, извит към открито море...
Там водите бяха сиви, а островите – червеникавокафяви. Ала нищо не помръдваше, нямаше точки, обозначаващи кораби... сякаш картата бе застинала.
– Разполагат с магия, която ги прикрива... дори от това – обясни Ролф. – Не мога да преброя нито корабите им, нито войниците, нито зверовете. Разузнавачите ми никога не се връщат. Тази зима редовно чувахме страшни ревове откъм островите: Някои почти човешки, други съвсем не. Често виждахме... странни същества по скалите. Хора, но не точно. Не направихме нищо по въпроса твърде дълго и сега плащаме цената.
– Зверове – поде бавно Дориан. – Какви зверове?
Мрачната усмивка разтегна белега на Ролф.
Такива, каквито биха те накарали да избягаш от континента, Ваше Величество.
Покровителственият му тон изопна търпението на Дориан.
– Преживявал съм повече кошмари, отколкото можеш да си представиш, капитане.
Ролф изсумтя, но очите му се спуснаха до бледата линия по гърлото на Дориан.
Роуан се отпусна назад в стола си с ленива изтънченост – олицетворение на военния командир.
– Сигурно сте сключили сериозен мирен договор с тях, щом още живеете тук, и то с толкова малко кораби в пристанището.
Ролф нахлузи оръфаните си ръкавици.
– Налага се флотът ми да пиратства от време на време. Знаете как е: сметки за плащане и така нататък.
– О, да. Особено като се има предвид, че държиш четирима стражи на пост в коридора си.
Дориан хвана мисълта на елфическия принц и се обърна към него.
– Ненадушихнито един Валг в града.
Каквато и да беше онази сила… вече бе избледняла и изчезнала.
– Така е – отне им думата Ролф. – защото изтребихме повечето.
Вятърът разклати прозорците в рамките им, сливайки дъждовните капки по тях.
– А що се отнася до четиримата мъже в коридора, само те останаха от екипажа ми в. Благодарение на битката, която водихме през пролетта, за да си върнем острова, след като генералът на Перингтън го превзе.
Дориан изруга тихо, но злобно. Капитанът кимна.
– Но сега отново съм пиратски лорд на Залива на Черепа и ако онези от Морат искат само източните острови, то с радост ги отстъпвам на Перингтън и зверовете му. Пределът и бездруго е изтъкан само от пещери и скали.
– Какви са зверовете? – попита Дориан отново.
Светлозелените очи на Ролф притъмняха.
– Морски уивърни. Вещиците владеят небето с летящите си страшилища; а тукашните води вече принадлежат на същества, създадени за водни битки, изродени копия на древни твари. Представете си звяр с размерите на половин боен кораб, по-бърз от делфин, и щетите, които може да нанесе със зъби, нокти и отровна опашка, голяма колкото мачта. А още по-лошото е, че убиеш ли едно от родените на островите същества, възрастните ще те преследват до всички краища на земята. – Ролф сви рамене. – Е, дано проумяваш, Ваше Височество, защо нямам намерение с пръст да докосвам източните острови, стига обитателите им да живеят в мир с мен. Единствената ми цел е да извличам печалба от начинанията си.
Той махна с ръка към листовете, разпилени навсякъде из кабинета му.
Дориан замълча. Предложението, което бе възнамерявал да отправи на капитана... Хазната му вече принадлежеше на Морат. А не му се вярваше частни предприемачи да му заемат пари.
Погледът на Роуан му казваше същото. Значи, трябваше да измислят нов начин да привлекат Ролф на своя страна. Дориан пак се озърна из кабинета – обзавеждането му клонеше към лукса, но повечето мебели бяха износени. Замисли се за града край тях, още потънал в руини. За четиримата оцелели от целия екипаж на капитана. За начина, по който Ролф беше стрелнал очи към светлата линия около врата му.
Роуан отвори уста да каже нещо, но Дориан го предвари.
– Не всички изчезнали от екипажа ти са убити. Някои са били отвлечени, нали?
Морскозелените очи на Ролф изстинаха.
Дориан не се отказа.
– Били са заловени заедно с други и отведени на Мъртвите острови. Изтезавали са ги за информация как и откъде да те нападнат. Единственият начин да ги освободиш, когато са ти ги върнали като демони, облечени в човешки тела, е бил да ги обезглавиш. И да ги изгориш.
– Пръстени или нашийници са носили, капитане? – попита безпощадно Роуан.
Ролф преглътна сухо. След дълго мълчание отвърна:
– Пръстени. Казваха, че са били освободени. Но не бяха мъжете, които... – Той поклати глава. – Демони... – Пророни, като че това обясняваше нещо. – Беше вселил демони в телата им.
И Роуан му разказа. За Валгите, за принцовете им, за Ераван, последния валгски крал.
Ролф дори имаше благоразумието да изглежда притеснен, когато Роуан завърши.
– Захвърлил е кожата на Перингтън. Сега е просто Ераван, крал Ераван очевидно.
Погледът на Ролф отново намери шията на Дориан и той едва се сдържа да не докосне белега.
– Как си оцелял? Ние успяхме да срежем пръстените, но хората ми... вече ги нямаше.
Дориан поклати глава.
– Не знам.
Никой отговор не правеше хората на Ролф... по-маловажни, задето не бяха оцелели. Може би валгският принц, който бе превзел неговото тяло, просто бе протакал мъчението му със садистична наслада.
Ролф завъртя към себе си един от листовете по писалището и прочете малко от него, сякаш така отвличаше вниманието си, докато размишляваше. Накрая рече:
– Дори да изтребим до крак всички изчадия на Мъртвите острови, няма да отнемем ни най-малко от могъществото на Морат.
– Така е – потвърди Роуан, – но ако притежаваме целия архипелаг, ще можем да използваме онези острови за битки по море, докато в същото време атакуваме и по суша. Там може да държим армадите на други кралства, на други континенти.
– Дясната ми ръка сега е в южния континент, в самата Антика – добави Дориан. – Той ще ги убеди да ни изпратят кораби.
Каол щеше да го стори за него, за Адарлан.
– Никой няма да дойде – увери го Ролф. – Не дойдоха преди десет години; в никакъв случай няма да дойдат точно сега. – Той огледа Роуан и додаде с лукава усмивка: – Особено ако са научили последната новина.
Това не вещаеше нищо добро, реши Дориан, а Роуан попита с равен тон:
– Каква новина?
Ролф не отговори, а отправи поглед към превзетия от буря залив или каквото друго привличаше вниманието му там. Струпали му се бяха няколко тежки месеца, осъзна Дориан. Не предаваше острова от чиста дързост и упорство. А всички онези маси на долния етаж, сглобени от останките на разбити кораби... Колко ли врагове кръжаха наоколо, очаквайки своя шанс за отмъщение?
Роуан отвори уста, несъмнено за да поиска отговор, когато Ролф потупа три пъти с ботуш по протрития дървен под. От стената му отвърна същото потропване.
Сетне се спусна тишина. Като се имаше предвид омразата на Ролф към Валгите, Дориан се съмняваше с Морат да са им спретнали засада, но... щом по коридора отекнаха стъпки, той се плъзна надълбоко в магията си. От стегнатото изражение по татуираното лице на Роуан му стана ясно, че и той е предприел същото. Особено като усети как собствената му магия се простира към тази на принца, както беше направила с Елин онзи ден в стъкления дворец.
Стъпките спряха пред вратата на кабинета и край тях отново запулсира онази чужда, могъща магия. Роуан плъзна незабележимо ръка към ловджийския нож, прикрепен към бедрото му.
Дориан се съсредоточи върху дишането си, върху извличането на магията си струйка по струйка парче по парче. Когато вратата се отвори, студен лед впи зъби в дланите му.
На входа се появиха двама златокоси елфи.
Роуан изръмжа и гърленият звук накара дървените дъски на пода да завибрират под краката на Дориан. Мускулестите им тела, заострените им уши, отворените усти с удължени кучешки зъби...
Двамата непознати, източникът на онази сила... бяха елфи.
Този с черни като нощта очи и резлива усмивка огледа Роуан от глава до пети и провлачи:
– Повече ти отиваше дългата коса.
Кинжалът, забит в стената на сантиметър от ухото на елфа, беше единственият отговор на Роуан.



22.


Дориан не видя как елфическият принц хвърля ножа си, а само как острието му се вклинява в дървената стена и дръжката му се клати наляво-надясно от сблъсъка.
Тъмноокият елф с бронзова кожа обаче – толкова красив, че Дориан примигна насреща му – просто се подсмихна на оръжието, треперещо до главата му.
– Явно си бил също толкова непохватен и докато си подстригвал косата си.
Вторият елф – смугъл, с карамелени очи и спокойна осанка – вдигна широките си, татуирани ръце.
– Роуан, свали оръжията. Не сме дошли за теб.
И наистина – в ръцете на Роуан се бяха появили още оръжия. Дориан дори не го беше чул да става на крака, камо ли да вади меча и изящната си брадва.

Магията се гърчеше във вените му, докато оглеждаше двамата непознати.
Кои сте вие?,
пееше тя.

По време на самотното им пътешествие с Роуан беше свикнал със зашеметяващата бездна от мощ на принца, но тримата елфи заедно – древни, могъщи и първични... Образуваха същински водовъртеж от сила. Можеха да опустошат острова, без дори да се напрегнат. Стана му чудно дали Ролф го съзнаваше.
Пиратският лорд каза сухо:
– Да разбирам ли, че се познавате?
Сериозният, златоок елф кимна. Светлите му одежди наподобяваха предпочитаните от Роуан: много слоеве лек плат, удобен за битки. Плетеница от черни татуировки обгръщаше мускулестия му врат. Стомахът на Дориан се преобърна. От разстояние изглеждаше като черен нашийник.
– Гавриел и Фенрис някога... работеха с мен – обясни през стегнато гърло Роуан.
Морскозелените очи на Ролф ги обходиха пресметливо.
Фенрис и Гавриел. Дориан знаеше тези имена. Роуан ги беше споменавал по време на пътуването им дотук... Членове на кадъра му.
Принцът воин се обърна към Дориан.
– И двамата са положили кръвна клетва пред Майев. Също като мен.
Тоест бяха дошли по нейно нареждане. А щом Майев изпращаше не един, а двама от лейтенантите си на този континент, и то при положение, че Лоркан вече беше тук...
Прибирайки оръжията си, Роуан процеди през зъби:
– Каква работа имате с Ролф?
Дориан освободи хватката си около магията в себе си. Тя полетя към недрата му като изпусната копринена панделка.
Ролф махна с ръка към двамата елфи.
– Те носят новината, която ви обещах... и други неща.
– И тъкмо сядахме да обядваме – обяви Фенрис с танцуващи тъмни очи. – Ще се присъедините ли?
Без да дочака отговора им, той излезе от кабинета с приведена глава и пое по коридора.
Татуираният – Гавриел – въздъхна тихо.
– Дълга история е, Роуан, и двамата с краля на Адарлан – той стрелна карамелените си очи към него – трябва да я чуете. – После махна с ръка към коридора и заяви с каменно изражение: – Знаеш колко е свадлив Фенрис на празен стомах.
– Чух те – обади се дълбок мъжки глас откъм коридора.
Дориан сдържа усмивката си, наблюдавайки реакцията на Роуан. Елфическият принц само кимна на Гавриел в безмълвна заповед да води.
Никой от тях – дори Ролф – не проговори, докато слизаха по стълбището към главното помещение на пивницата. Сервитьорката я нямаше и единствено лъснатите чаши зад тезгяха загатваха, че скоро е била там. Фенрис ги чакаше на една от масите в дъното, тъпчейки се лакомо с нещо, което миришеше на рибена яхния.
Гавриел седна до воина, разливайки малко от почти пълната си купа, когато бутна масата с тяло, а щом Роуан спря на средата на стаята, се обърна към него и му каза:
– Водите ли... – Елфът замълча, сякаш претегляше думите си и евентуалната реакция на принца, ако поставеше въпроса си неправилно. Дориан разбра защо още в следващия момент. – С вас ли е Елин Галантиус?
Дориан не бе сигурен накъде да гледа: към воините на масата, към Роуан до себе си или към Ролф, облегнат на стълбищния парапет с вдигнати вежди, в пълно неведение, че кралицата беше най-върлият му враг.
Роуан поклати глава с едно бързо, отривисто движение.
– Кралицата ми не ни придружава.
Фенрис също вирна вежди, но продължи да се тъпче с яхния. Разкопчаният му сив жакет и острото деколте на бялата му риза под него разкриваха мускулести бронзови гърди. Реверите на жакета бяха украсени със златиста бродерия – единствения белег на заможност сред тях.
Дориан не знаеше какво се бе случило с кадъра на Роуан през пролетта, но изглежда, че не се бяха разделили с добро. Поне в очите на Роуан.
Гавриел стана да им придърпа два стола – най-близо до изхода, забеляза Дориан. Явно той беше умиротворителят в кадъра им.
Роуан не пристъпи към тях. Лесно се забравяше, че принцът векове наред бе общувал с чужди дворове – ходил бе на война и се беше завръщал от нея. С воините, стоящи пред тях.
Роуан обаче не си направи труда да е дипломатичен.
– Кажи ми вече проклетата новина.
Фенрис и Гавриел се спогледаха. Първият просто врътна очи и посочи с лъжица Гавриел, давайки му думата.
– Армадата на Майев плава към този континент.
Дориан се радваше, че стомахът му е празен.
Роуан попита дрезгаво:
– С Морат ли се е съюзила кучката? – После стрелна леден поглед към Ролф. – А може би ти си се съюзил с нея?
– Не – отрече с равен тон Гавриел.
Ролф сви рамене със завидно спокойствие.
– Казах ви, не искам да участвам в тази война.
– Майев не е от онези, които са готови да споделят господството си – намеси се кротко Гавриел. – Но преди да заминем, подготвяше армадата си да отплава за... Ейлве.
Дориан издиша през зъби.
– Защо Ейлве? Възможно ли е да изпраща помощ?
По изражението на Роуан личеше, че вече премисля и анализира всичко, което знаеше за някогашната си кралица, за Ейлве, за връзката им с всичко останало.
Дориан се помъчи да овладее бумтящото си сърце, съзнавайки, че елфите навярно можеха да чуят промяната в ритъма му.
Фенрис остави лъжицата си.
– Съмнявам се да изпраща помощ на когото и да било; не и на този континент. И ще повторя, че не ни обясни мотивите си.
– Винаги е споделяла с нас – изтъкна Роуан. – Никога не е крила информация.
Тъмните очи на Фенрис просветнаха.
– Това беше преди да я унижиш, оставяйки я на Елин Дивия огън. И преди Лоркан да я зареже. Вече не вярва на никого от нас.
Ейлве... Майев несъмнено знаеше, че кралството е прескъпо за Елин. Но за да изпрати цяла армада... Там трябваше да има нещо друго, нещо ценно за нея. Дориан извика в съзнанието си всеки урок, всичко прочетено за кралството. Ала нищо не му донесе просветление.
– Майев не би повярвала, че е способна да превземе Ейлве – каза Роуан. – Не и с лека ръка, без да свика всичките си войски тук, оставяйки собственото си кралство незащитено.
А може би така щеше да отвлече вниманието на Ераван, макар че цената на инвазията й несъмнено щеше да е висока...

– Пак
повтарям
– процеди Фенрис, – не разполагаме с подробности. Казахме на него – той кимна към Ролф, който още стоеше облегнат на парапета със скръстени върху гърдите си ръце – като приятелско предупреждение... покрай другото.

На Дориан му направи впечатление, че Роуан не попита дали щяха да проявят същото великодушие и към тях, ако те двамата не се бяха появили тук. Нито какво точно имаше предвид с това „покрай другото“. Вместо това принцът обяви на Ролф:
– Трябва да разпратя съобщения. Незабавно.
Ролф сведе поглед към пъхнатите си в кожа ръце.
– Защо да си правиш труда? Няма ли получателката да пристигне тук скоро?
– Какво?
Гневният тон на Роуан накара Дориан да се вцепени.
Ролф се усмихна.
– Според слуховете Елин Галантиус унищожила генерал Нарок и лейтенантите му във Вендлин. И го постигнала с помощта на елфически принц. Впечатляващо.
Роуан оголи кучешките си зъби.
– Какво се опитваш да кажеш, капитане?
– Просто искам да знам дали Нейно Величество Огнената кралица очаква грандиозен парад по случай пристигането си.
Дориан не бе сигурен, че на Ролф ще му хареса особено другата й титла – Убийцата на Адарлан.
Роуан изръмжа тихо.
– Вече ти казах, че няма да дойде тук.
– Така ли? Любовникът й спасява новия крал на Адарлан и вместо да го отведе на север, го докарва тук, но твърдиш, че няма да приветстваме и нея съвсем скоро?
Като чу думата „любовник“, Роуан впи смъртоносен поглед във Фенрис. Красивият елф – нямаше как другояче да бъде описан – просто сви рамене.
Роуан отново се обърна към Ролф.
– Помоли ме да доведа крал Дориан, за да убедим да подкрепиш каузата ни. Но тъй като теб не те интересуват други цели освен твоите собствени, явно сме пропътували толкова километри напразно. Затова вече нямаме нужда от теб на тази маса, особено ако не можеш да изпратиш вестоносци. – Роуан посочи с поглед стълбището зад капитана. Свободен си.
Фенрис се изкикоти мрачно, но Гавриел изпъна гръб, когато Ролф изсъска през зъби:
– Не ме е грижа кой си и каква сила притежаваш. Няма да позволя да ми даваш заповеди на моя територия.
– Най-добре свиквай да ги изпълняваш – отвърна Роуан с онова спокойствие, което караше всички инстинкти на Дориан да го подготвят за бягство. – Защото, ако Морат спечели войната, няма да ти позволят да си играеш на островен крал. Ще те низвергнат от всички пристанища и реки, ще ти откажат търговията с градове, на които разчиташ. Кой ще купува от теб, ако не останат купувачи? Едва ли Майев ще се смили над теб... вероятно няма да те запомни дори.
– Ако превземат островите ми – озъби му се Ролф, – ще си намерим други, и други. Океанът е моето убежище; по вълните винаги ще сме свободни.

– Не бих нарекъл
свобода
спотаяването ти в пивницата от страх, че ще те нападнат Валгите.

Облечените в ръкавици пръсти на Ролф се свиха в юмруци и сетне се разпуснаха, а Дориан се зачуди дали капитанът би посегнал към рапирата си. Той обаче се извърна към Фенрис и Гавриел.
– Ще се срещнем тук утре в единайсет. – Когато отново насочи очи към Роуан, погледът му изстудя. – Изпрати колкото искаш съобщения. Можете да останете, докато кралицата ви пристигне, в което не се съмнявам нито за миг. Интересно ще ми е да чуя какво има да каже легендарната Елин Галантиус. Дотогава не желая да ви виждам. – Той кимна към Гавриел и Фенрис. – Говорете с принцовете в тяхната проклета квартира.
Ролф отиде до входната врата и я отвори със замах, разкривайки завесата от дъжд и четиримата млади, но здрави наглед мъже, бранещи подгизналия кей. Те устремиха ръце към оръжията си, но капитанът не ги призова, а само посочи навън.
Роуан го изгледа остро, после каза на някогашните си братя по оръжие:
– Да вървим.
Двамата не проявиха неблагоразумието да спорят.

**
*

Нещата тръгваха към лошо. Безспорно лошо.
Магията на Роуан грохваше, докато напрягаше сили да запази щита около двама им с Дориан. Въпреки това не позволи на Фенрис и Гавриел да надушат изтощението му, нито колко усилия му бяха нужни едновременно да поддържа магията си и да разсъждава.
Съюзяването с Ролф срещу Ераван и Майев вероятно беше загубена кауза – особено видеше ли Елин. Ако тя бе присъствала на последния им разговор, мислеше си Роуан, сигурно с „Морският дракон“ щеше да е свършено – и пивницата, и корабът, закотвен на пристанището, щяха да избухнат в пламъци. Но онези морски уивърни... И армадата на Майев... Щеше да разсъждава за това по-късно. И все пак... мамка му! Мамка му!
Сериозната ханджийка в „Океанска роза“ не му зададе никакви въпроси, когато Роуан отиде да плати две стаи – най-добрите, които предлагаха. Даже след като остави златна монета на тезгяха. Квартира за две седмици, плюс храна, плюс подслон за конете им, ако имаха такива, плюс пране, бе добавила жената, оглеждайки многозначително дрехите му.
Освен това го уведоми, че гостите са позволени. Роуан подсвирна силно на Дориан, Фенрис и Гавриел, които прекосиха каменния вътрешен двор с качулки на глави, заобикаляйки бълбукащото фонтанче в средата му. Дъждът барабанеше по листата на посадените в саксии палми и шумолеше по пурпурната бугенвилея, пълзяща към боядисаните в бяло балкони със затворени заради бурята кепенци.
Роуан помоли ханджийката да изпрати в стаята им храна за осем души и закрачи към лъснатото стълбище в дъното на смътно осветената трапезария, следван от останалите. Фенрис, за щастие, удържа езика си зад зъбите, докато не се качиха в квартирата, където съблякоха мокрите си пелерини и Роуан запали няколко свещи. Дори това действие остави дупка в гърдите му.
Фенрис се настани в едно от меките кресла пред тъмната камина и плъзна пръст по черната му странична облегалка.
– Чудесно местенце. Коя от кралските особи плаща?
Дориан, който тъкмо се канеше да заеме стола до малкото
бюро пред затворените прозорци, се скова. Гавриел стрелна към спътника си поглед, казващ: „Без кавги, моля!“.
– Има ли значение? – попита Роуан, докато обикаляше покрай стените, вдигайки рамкираните картини с пищни цветя, за да провери за скрити шпионски дупки и врати.
Накрая надзърна под покритото с бели чаршафи легло, чиито колони от усукано черно дърво блестяха от светлината на свещите, мъчейки се да не мисли за това, че каквито и решения да беше взел... Елин щеше да сподели тази стая с него. Това легло.
Помещението не криеше опасности – струваше му се дори уютно с трополенето на дъжда в двора и по покрива и с аромата на сочни плодове, с който беше пропит въздухът.
– Все някой трябва да финансира тази война – рече миловидно Фенрис, когато Роуан най-сетне се облегна на ниския скрин до вратата. – Въпреки че, ако се има предвид вчерашният декрет от Морат, скоро ще се нанесете в по... скромно жилище.
Е, това доказваше, че Фенрис и Гавриел знаеха за указа на Ераван относно Дориан и съюзниците му.
– Ти мисли за себе си, Фенрис – предупреди го Гавриел.
Фенрис изсумтя, заигравайки се с една от златистите къдрички на тила си.
– Винаги съм се чудил как успяваш да вървиш с толкова много стомана по себе си, Белотрън.
– Аз пък се питам – отвърна невъзмутимо Роуан – как досега никой не е отрязал езика ти, за да млъкнеш.
Фенрис се засмя жлъчно.
– Мнозина го смятат за най-доброто ми качество. Поне жените.
Тих смях напусна гърлото на Дориан – първият подобен звук, който Роуан чуваше от краля.
Роуан опря длани в скрина.
– Как смогнахте да прикриете мириса си?
Карамелените очи на Гавриел притъмняха.
– Нов трик на Майев. С него сме почти невидими в земите, които не са особено гостоприемни към расата ни. – Той посочи с брадичка към Дориан и Роуан. – Но излиза, че невинаги действа.
– А сега ще ми обясните ли какво правите тук? – додаде Роуан. – И защо сте въвлекли Ролф в тази история?
– Винаги получаваш каквото искаш, Роуан – провлачи Фенрис, – а си оставаш хладнокръвно копеле. Лоркан би се гордял с теб.
– Къде е Конал? – спомена подигравателно Роуан брата близнак на Фенрис.
Лицето на елфа се вкамени.
– Ти как мислиш? Единият от нас винаги играе ролята на котва.
– Майев ще спре да го държи като гаранция, ако ти престанеш да недоволстваш.
Фенрис открай време му лазеше по нервите. И нямаше да забрави, че именно той бе изявил желание да поеме Елин Галантиус миналата пролет. Фенрис обичаше всичко необуздано и красиво, а Майев нарочно му я беше показала, за да го поизмъчи.
Може би за него беше мъчение и да е толкова далеч от хватката на Майев, но да знае, че братът му близнак е останал в Доранел, както и че ако не се върне... Конал щеше да понесе невъобразими наказания. Кралицата така си беше издействала службата им. Елфи се раждаха рядко, а близнаци – още по-рядко. Близнаци, надарени с такава сила, съзрели във воини, чието влияние можеше да се мери с това на вековни величия...
Майев ги бе пожелала ревностно. Фенрис обаче отказал да й служи. Затова тя погнала Конал – тъмнокос, кротък и съобразителен, за разлика от златокосия, буен и безразсъден Фенрис.
Фенрис открай време получавал каквото желаел: жени, слава, богатства. Конал, макар и похватен, вечно бродел в сянката на брат си. Затова, когато кралицата му предложила кръвната клетва, въпреки че Фенрис бил избран да се сражава във войната срещу акадианците... Конал приел.
А щом Фенрис се прибрал от бойното поле и научил, че брат му е положил кръвната клетва пред кралицата, след като узнал какво го принуждавала да прави Майев зад затворените врати на покоите й... й предложил сделка: бил готов да положи клетвата, само и само да отърве брат си от лапите й. И така вече от цял век Фенрис робуваше в спалнята на кралицата си, седеше до тъмния й трон, окован от невидими вериги.
Роуан навярно щеше да го харесва. Да го уважава. Ако не беше толкова цапнат в устата.
– Е – подхвана Фенрис с пълното съзнание, че не беше предоставил поисканата от него информация, – май скоро ще те наричаме крал Роуан, а?
– Свещени богове, Фенрис – промърмори Гавриел. Въздъхна страдалчески и добави, преди Фенрис да е отворил отново глупавата си уста. – Роуан, пристигаш в най-подходящия момент.
Роуан се обърна към елфа до себе си – заместник-командир в армията на Майев, след като той самият беше освободил поста. Сякаш прочел името в очите му, златокосият воин попита:
– Къде е Лоркан?
Роуан обмисляше как да отговори на този въпрос още от момента, в който ги видя. Самият факт, че Гавриел се интересуваше... Защо бяха дошли в Залива на Черепа?
– Нямам представа къде е Лоркан – отвърна Роуан.
И не лъжеше. Ако имаха късмет, бившият му командир щеше да намери останалите два Ключа на Уирда, да осъзнае, че Елин му е изиграла номер, и да се върне час по-скоро, доставяйки им двата ключа, за да ги унищожи Елин.
Ако имаха късмет.
– Не знаеш къде е – каза Гавриел, – но си го виждал.
Роуан кимна.
Фенрис изсумтя.
– Наистина ли ще си играем на истини и лъжи? Просто ни кажи, копеле такова.
Роуан прикова Фенрис с поглед. Белия вълк на Доранел му отговори с усмивка.
Боговете да са им на помощ, ако Фенрис и Едион някога се озовяха в една стая.
– По заповед на Майев ли сте дошли? – попита Роуан. – Изпратила ви е преди армадата?
Гавриел поклати глава.
– Идването ни тук няма нищо общо с отплаването на армадата. Прати ни да го заловим. Знаеш какво престъпление е извършил.
Деяние от любов – макар и изопачената любов на Лоркан. Изопачената му любов към Майев.
– Твърди, че го прави за нейно добро – изтъкна небрежно Роуан, внимавайки какво говори заради краля, намиращ се до него.
Съзнаваше, че мнозина подценяват острия интелект под обезоръжаващата му усмивка, че най-ценното му притежание не беше божествената му магия, а умът му. Беше разтълкувал страха на Ролф от Валгите и бе поставил основата – основа, която Елин щеше да използва за техните цели.
– Лоркан винаги е бил дързък в това отношение – отбеляза лениво Фенрис. – Този път обаче премина границата.
– Значи ви е изпратила да намерите Лоркан?
Татуировките по врата на Гавриел – дело на Роуан – се гърчеха все повече с всяка от следващите му думи.
– Изпрати ни да го убием.



23.


Свещени богове!
Роуан замръзна.
– Това обяснява защо сте двама.
Фенрис отметна един кичур коса от тъмните си очи.
– Всъщност сме трима. Вон полетя на север вчера следобед, а ние се отправяме на юг. – Вон в облика си на орел рибар можеше много по-лесно да покрие суровите северни територии. – Ние кацнахме в тая клоака, за да проверим дали Ролф не е имал вземане-даване с Лоркан; да му платим за сигнал, в случай че Лоркан минеше през островите му, за да си наеме лодка например. – Заливът на Черепа беше едно от малкото пристанища, където можеше да го стори, без да повдигне въпроси. – Предупредихме копелето Ролф за армадата на Майев, за да го убедим да ни съдейства. Оттук отиваме на континента и започваме да го издирваме по южните земи. А понеже те са доста просторни... – Зъбите му проблеснаха в хищническа усмивка. – Ако имаш някаква идея къде може да се е дянал, ще сме ти много благодарни, принце.
Роуан се замисли. Хванеха ли Лоркан, а той се беше докопал дори до единия от ключовете... Отведяха ли на Майев командира заедно с опасния артефакт, особено ако тя вече плаваше към Ейлве по неведоми причини...
Роуан вдигна рамене.
– Още пролетта се разделих окончателно с всички ви. Какво прави Лоркан, си е негова работа.
– Ах, ти, кучи... – озъби му се Фенрис.
– Съгласен ли си на сделка? – намеси се Гавриел.
От очите му надничаше нещо като болка – и разкаяние. Можеше да се каже, че Гавриел беше единственият му приятел сред всичките му братя по оръжие.
Роуан се почуди дали да му каже за сина му, който сега плаваше към острова. Дали Едион щеше да иска да види баща си... преди войната да ги е превърнала в трупове до един.
В крайна сметка попита:
– Майев дала ли ви е позволение да преговаряте от нейно име?
– Даде ни заповедта си – отвърна лениво Фенрис, – както и разрешение да използваме всякакви средства, за да убием Лоркан. Изобщо не спомена твоята кралица. Така че... отговорът е „да“.
Роуан скръсти ръце.
– Изпратете ми армия доранелски воини и ще ви кажа къде е Лоркан и накъде се е запътил.
Фенрис се изсмя дрезгаво.
– Кълна се в циците на Майката, Роуан, дори да можехме, армадата вече е в действие.
– В такъв случай ще трябва да се задоволя само с вас двамата.
Дориан прояви благоразумието да не изглежда толкова изненадан, колкото някогашните му събратя по оръжие.
Фенрис отново избухна в смях.
– И какво – да работим за твоята кралица? Да се сражаваме за вашата кауза?
– Нали точно това искаш, Фенрис? – Роуан впи поглед в него. – Да служиш на моята кралица? От месеци ламтиш по нея. Е, това е шансът ти.
Духовитостта се изцеди от красивото лице на Фенрис.
– Голямо копеле си, Роуан.
Роуан се обърна към Гавриел.
– Предполагам, че Майев не е уточнила кога трябва да го свършите. – Воинът кимна утвърдително. – А и реално ще изпълнявате заповедта й.
Кръвната клетва се крепеше на точно определени, недвусмислени задължения. И беше необходим близък физически контакт, за да повлияе кралицата на заклелия се. Но на такова разстояние... да, трябваше да се подчиняват на заповедите й, ала можеха да се възползват от някои вратички в езика.
– Лоркан може да изчезне от лицето на земята, докато ти приемеш нашата част от сделката за изпълнена – отбеляза Фенрис.
Роуан се поусмихна.
– Да, но проблемът е там, че Лоркан рано или късно ще се върне при мен. При кралицата ми. Не се знае колко време ще му отнеме, но ще ни намери. И тогава е ваш. – Той потупа с пръст бицепса си. – За тази война ще се носят легенди хиляда години напред. И повече. – Той посочи с брадичка към Фенрис. – А ти никога не си бягал от битка.
– Да, стига да оцелеем – отвърна Фенрис. – Ами заветът на Бранън? Колко време ще издържи огънят му срещу сгъстяващия се мрак? Майев не ни разкри защо изпраща армадата си в Ейлве, но поне ни каза кой господства в Морат.
Влизайки през вратата на „Морският дракон“, Роуан се беше зачудил кой бог беше предизвикал бурята, тласнала ги към Залива на Черепа точно в този ден, по това време.
Миналата пролет с кадъра му бяха надвили легион от адарлански войници, и то с лекота.
И макар Лоркан, Вон и Конал да не бяха с тях сега... Един елфически воин се равняваше на сто смъртни войници. На повече дори.
Терасен се нуждаеше от войска. Е, тук имаше армия, съставена от трима елфи.
А срещу въздушната кавалерия на Железни зъби се нуждаеха от скоростта, силата и вековния опит на елфите.
Заедно бяха превземали градове и кралства по заповед на Майев; заедно бяха слагали край на не една война.
– Преди десет години – подхвана Роуан – не сторихме нищо, за да спрем това. Ако Майев беше изпратила армията си, може би злото нямаше да се разрасне толкова. Ловяха, убиваха и измъчваха братята ни. И Майев го позволяваше от яд само защото майката на Елин отказваше да изпълнява волята й. Да, моето Огнено сърце е един пламък в морето от тъмнина. Но тя е решена да се бори, Фенрис. Решена е да се опълчи на Ераван, на Майев и на самите богове, ако така ще донесе мир.
В другия край на стаята очите на Дориан се бяха премрежили. Роуан знаеше, че кралят ще се бие – беше готов да умре за каузата, – както и че дарбата му може да им донесе победа. Въпреки това... още беше неопитен. Неизпитан в бой, колкото и да беше преживял.
– Но Елин е една – продължи Роуан. – И дори нейната сила може да се окаже недостатъчна срещу врага ни. Сама... – пророни той, срещайки погледа на Фенрис, после и този на Гавриел –... тя ще умре. А угасне ли нейният огън, всичко е свършено. Няма да имаме втори шанс. Угасне ли огънят й, всички сме обречени, всяка земя, всеки свят.
Думите бяха като отрова върху езика му, костите го боляха при мисълта за тази гибел – какво щеше да прави, ако ги сполетеше.
Гавриел и Фенрис се взряха един в друг, разговаряйки на онзи безмълвен език, който и той самият бе използвал с тях. Можеше да изиграе една последна карта, за да ги убеди – да убеди Гавриел.

Дори формулировката на заповедта й да го позволяваше, Майев можеше да ги накаже
за изопачаването й
. Нямаше да е за пръв път – всички носеха белезите на гнева й. И те като Роуан знаеха какво рискуваха. Гавриел поклати леко глава, все още впил очи във Фенрис.

Но преди да се обърнат към него с отказа си, Роуан каза на Гавриел:
– Ако не участваш в предстоящата война, Гавриел, обричаш сина си на смърт.
Гавриел застина.
– Глупости – изплю Фенрис.
Даже Дориан го гледаше с отворена от смайване уста.
Роуан се чудеше колко ли ще се ядоса Едион, но продължи:
– Обмисли предложението ми. Ала знай, че в момента синът ти плава към Залива на Черепа. Съветвам те да вземеш окончателното си решение след срещата с него.
– Кой... – Роуан не бе сигурен дали Гавриел диша добре. Стиснал бе юмруци толкова силно, че белезите по кокалчетата му бяха станали луннобели. – Имам син?
Роуан кимна с чувството, че всъщност бе копелето, за което Фенрис го беше набедил, а не елфът, за когото го имаше Елин.
Истината щеше да излезе наяве рано или късно.
Ако Майев беше научила първа, вероятно щеше да открие начин да хване Едион в капан, да изпрати кадъра си да го убие или отвлече. Сега обаче Роуан държеше кадъра в клопка. Всичко зависеше от това доколко Гавриел искаше да срещне сина си... и доколко се бояха от гнева на Майев, в случай че не намереха Лоркан.
Ето защо Роуан заяви студено:
– Не спъвайте плановете ни, докато пристигнат, и ние няма да спъваме вашите.
Той им обърна гръб напук на всичките си инстинкти, но се прикри добре с щитовете си и разгърна магията си така, че да му сигнализира, ако някой от тях дори мръднеше пръста си в атака, докато той отваряше вратата на спалнята, демонстрирайки безмълвно, че въпросът е приключен. Чакаше го много работа. За начало се налагаше да напише предупреждение до кралския двор на Ейлве и терасенските войски. И за финал да измисли как, по дяволите, да воюват на два фронта едновременно.
Гавриел стана с отпуснато, пребледняло лице, пропито с нещо като съкрушение.
Роуан улови искрата на прозрение в очите на Дориан миг преди кралят да я потули. Да, на пръв поглед Едион и Елин изглеждаха като брат и сестра, но усмивката на Едион разкриваше потеклото му. Гавриел моментално щеше да разбере кой е, ако първо не го издадеше мирисът му.
Фенрис пристъпи към спътника си и сложи ръка на рамото му, докато излизаха в коридора. Гавриел от дълго време беше довереник и на Роуан, и на Фенрис. Те двамата не се погаждаха особено... просто беше по-лесно да се препират.
Роуан заяви на двамата си някогашни събратя:
– Ако дори загатнете пред Майев за сина на Гавриел, сделката ни отпада. Никога няма да намерите Лоркан. А ако случайно се появи тук... На драго сърце ще му помогна да ви убие.
Той се надяваше да не стигат до толкова жесток, унищожителен сблъсък.
Въпреки това стояха на прага на война. Война, която възнамеряваше да спечели.



24.


„Ветропей“ отплава от Илиум призори; екипажът и капитанът му дори не подозираха, че двамата закачулени, които бяха придружавани от опитомения си сокол и бяха платиха със златни монети, нямаха намерение да пътуват чак до Лериба. Не личеше да са се досетили, че въпросните бяха генералът и кралицата, освободили града им миналата нощ.
Пътешествието по крайбрежието на континента се смяташе за сравнително лесно, макар че Елин очакваше именно това твърдение да им гарантира тежко пътуване. Все пак не биваше да забравят малката подробност, че им предстоеше да минат през адарлански води, и то в близост до Рифтхолд. Ако вещиците патрулираха навътре в морето...
Не че имаха друг избор, при положение че Ераван беше разгърнал мрежата си по целия континент, както и че заплахата му да залови Роуан и Дориан още бучеше в съзнанието й в ритъм с пулсиращата тъмна синина върху гърдите й... точно над сърцето.
Застанала на палубата, докато изгряващото слънце багреше тюркоазения залив на Илиум в златисто и розово, Елин се питаше дали следващия път, когато зърнеше тези води, щяха да са червени. Питаше се още колко ли време адарланската войска ще остане от тяхната страна на границата.
Едион се появи до рамото й, приключил третия си оглед на кораба.
– Всичко изглежда спокойно.
– Лизандра вече каза, че няма опасност.
От върха на главната мачта соколовите очи на хамелеонката не пропускаха нищо.
Едион сбърчи чело.
– Знаеш ли, хубаво е вие, дамите, да оставяте по малко работа и на нас.
Елин вдигна вежда.
– И какво ще му е забавното на това.
Наясно беше обаче, че тепърва ще спорят по този въпрос. Не бе свикнала да позволява на други – на Едион – да се борят вместо нея. Достатъчно й беше случилото се в Рифтхолд, страхът, че онези пръстени и нашийници могат да ги поробят, ала онова, което Ераван бе причинил на надзирателя... и то просто за експеримент.
Елин надникна към шетащите моряци, сдържайки командата си да побързат. Всяка минута закъснение навярно даваше преднина на Ераван, устремен към Роуан и Дориан. Беше само въпрос на време да получи сведения за местонахождението им. Тя потупа с крак по дъсчения под на палубата.
Люшкащият се по спокойните вълни кораб й отвърна с ехо. Открай време обичаше мириса на морето, чувството, което й носеше. Сега обаче... дори плисъкът на вълните сякаш й напяваше: „Побързай, побързай“.
– Кралят на Адарлан и Перингтън ме държаха в ръцете си години наред – подхвана Едион. Гласът му беше толкова напрегнат, че Елин откъсна поглед от морето и се обърна към него. Беше стиснал дървения парапет и белезите по ръцете му изпъкваха на фона на слънчевия загар на кожата му. – Срещахме се в Терасен, в Адарлан. Тикна ме в проклетата си тъмница, дявол да го вземе. Но не ми причини такова нещо. Предложи ми пръстена, но дори не забеляза, че вместо него носех фалшив. Защо не отвори моя гръден кош и не се всели в мен? Знаел е, безспорно е знаел, че ще ми се притечеш на помощ.
– Кралят е бранил Дориан колкото време е могъл; сигурно е сторил същата добрина и за теб. Навярно е знаел, че ако те загубя, просто ще оставя света да върви по дяволите, а него няма да освободя от гняв.
– Прав ли е бил?

Хората, които обичаш, са просто оръжия и един ден ще ги използват срещу теб
, беше й казал веднъж Роуан.

– Не пилей енергия в тревоги по миналото – посъветва тя Едион, съзнавайки, че не отговаря на въпроса му.
Без да я погледне, той пророни:
– Знам какво ти се е случило в Ендовиер, Елин, но като видях надзирателя, като чух как говори... – Гръклянът му подскочи. – Бях толкова близо до солните мини. Онази година с Гибелния легион лагерувахме цели три месеца точно до границата.
Тя извърна глава към него.
– Няма да тръгваме по този път. Ераван неслучайно изпрати онзи мъж точно с тази цел. Познава миналото ми... държи да разбера, че го познава и ще го впрегне срещу мен. Срещу нас. Ако се наложи, ще използва всичките ни близки.
Едион въздъхна.
– Щеше ли да ми кажеш какво се е случило снощи, ако не бях с теб?
– Не знам. Сигурна съм, че си щял да се събудиш в мига, в който го нападнах със силата си.
Той изсумтя.
– Няма как да остане незабелязана.
Писъците на чайките, кръжащи над главите им, изпълниха спусналата се тишина. Независимо от решимостта си да не говорят за миналото, Елин промълви плахо:
– Дароу каза, че си се сражавал в Тералис.
От седмици се канеше да го разпита за това, но все не събираше смелост.
Едион потопи поглед в разпенените води.
– Беше отдавна.
Тя преглътна, за да облекчи паренето в гърлото си.
– Бил си едва на четиринайсет.
– Така е.
Той стисна челюсти. Елин си представяше касапницата. И ужаса на едно момче – не само от боя и убийствата, но и от това, че близките му са падали мъртви край него. Един по един.
– Съжалявам – прошепна тя. – Съжалявам, че си преживял такова нещо.
Едион се обърна към нея. Обичайната му самонадеяност се беше изпарила от лицето му.
– Тералис е бойното поле, което най-често виждам в кошмарите си. – Той зачопли с нокът една грапавина по парапета. – Дароу се постара да ме измъкне от най-големите кръвопролития, но нещата загрубяха. Нямаше къде да се скрия.
Не й беше казвал, че Дароу е опитал да го защити. Тя сложи ръка върху неговата и я стисна.
– Съжалявам – повтори и не посмя да го разпитва повече.
Той повдигна рамо.
– Бях орисан да стана воин дълго преди това.
Наистина не можеше да си го представи без меча и щита, които и сега лежаха на гърба му. И не можеше да реши дали това е за добро.
Помежду им пак се възцари тишина – тежка, вехта и изтощена.
– Не го виня – пророни Елин накрая. – Не виня Дароу, задето препречи пътя ми към Терасен. И аз щях да постъпя така, ако бях на негово място.
Едион свъси вежди.
– Нали щеше да се съпротивляваш на декрета му.
– И ще го сторя – закле се тя. – Но... разбирам защо е взел такова решение.
Едион я погледа за миг, преди да кимне. Тържествено кимване на един войник към друг.

Тя докосна амулета под дрехите си. Древната му, другосветска сила се отри в нея и по гръбнака й пробяга тръпка.
Намери Ключалката
.

За щастие, Заливът на Черепа им беше на път към Каменните блата на Ейлве.
И за още по-голямо щастие, господарят му притежаваше магическа карта, татуирана върху ръцете му. Карта, разкриваща врагове, бури и скрити съкровища. Карта, с чиято помощ се откриваха неща, нежелаещи да бъдат открити.
Елин пусна амулета и опря двете си ръце върху парапета, оглеждайки белезите върху всяка от дланите си. Толкова много обещания и клетви. Добре че доста хора й дължаха услуги.
Замисли се какви ли отговори и обети я чакаха в Залива на Черепа.
Ако изобщо стигнеха там преди Ераван.



25.


Манон Черноклюна се събуди сред въздишките на листа далечната песен на боязливи птици и острата миризма на глинеста почва и древно дърво.
Отвори ОЧИ със стон, примижавайки срещу шарената слънчева светлина, процеждаща се през плътните корони на дърветата.
Познати дървета. Оуквалд.
Още беше закопчана на седлото си върху излегнатото тяло на Абраксос, който беше проточил врат, за да следи дишането й. Тъмните му очи се разшириха от паника, когато тя простена, опитвайки да се надигне. Беше паднала по гръб и явно лежеше така от доста време, защото страните на Абраксос бяха облени в синя кръв.
Вдигна глава, за да надникне към корема си, и едва не проплака, когато мускулите й се опънаха.
Мокра топлина се стичаше по кожата й. Явно раните още бяха съвсем пресни, щом толкова лесно прокървяваха.
Главата й туптеше, като че вътре блъскаха хиляда ковачи. А устата й беше толкова суха, че с усилие мърдаше езика си.
Първата й работа беше да се измъкне от седлото. После трябваше да разгледа раните си. А след това да намери вода. Наблизо бълбукаше поточе – съвсем наблизо, сякаш Абраксос нарочно беше избрал това място.
Той изпуфтя и размърда тревожно, а Манон изсъска от се болка.
– Спри – викна със сухо гърло. – Добре... съм.
Не беше добре. Никак даже.
Но и не беше мъртва.
А това беше нелошо начало.
С всичко останало – баба й, Тринайсетте, крочанската титла – щеше да се занимава, когато не беше с единия крак в Тъмнината.
Полежа няколко дълги минути, дишайки, за да се пребори с болката.
Трябваше да почисти раната и да спре кървенето.
Разполагаше само с кожените си дрехи... и ризата. Нямаше сили обаче да извари плата.
Просто трябваше да се моли безсмъртието, облагородяващо кръвта й да я спаси от инфекция.
Крочанската кръв в нея...
Манон се надигна рязко, за да не размисли, и така силно прехапа долната си устна срещу напиращия в гърдите й писък, че си пусна кръв и остър металически вкус изпълни устата й.
Но поне беше станала. Изпод кожения й костюм се процеждаше кръв, но тя съсредоточи вниманието си върху откопчаването на каишите на седлото.
Не беше мъртва.
Явно Майката още имаше планове за нея.
Щом се освободи от седлото, Манон премери с поглед разстоянието от гърба на Абраксос до обгърнатата в мъх земя.
Тъмнината да й е на помощ, това щеше да заболи.
Дори движението, необходимо да преметне единия си крак от страната на другия, я принуди да стисне зъби. Ако ноктите на баба й бяха потопени в отрова, вече нямаше да е сред живите.
Майка Черноклюна обаче ги държеше нащърбени – нащърбени вместо заострени и пълни с ръжда.
Голяма глава побутна коляното й и тя обърна поглед към Абраксос – беше изопнал врат към нея и държеше главата си под краката й, а в очите му се четеше подкана.
Тъй като не вярваше да остане в свяст още дълго, Манон стъпи на широката му глава, борейки се с дълбоки глътки въздух срещу вълните от огнена болка. Дъхът му стопли премръзналата й кожа и той я остави внимателно на тревата.
Тя легна по гръб, а уивърнът я побутна с нос, скимтейки тихо.
– Добре съм... – промълви тя. – Добре...

***

Манон се свести по здрач.
Абраксос се беше свил около нея и разгърнатото му крило я покриваше като одеяло.
Поне се беше стоплила. Но жаждата й...
Тя простена и крилото мигновено се отдръпна, разкривайки люспеста глава и угрижени очи.
– Ах, ти... квачке – пророни тя, пъхна ръце под тялото си и се изтласка.

О, богове, о, богове, о, богове...

Но вече седеше.
Вода. Онова поточе...
Абраксос беше твърде голям, за да се провре през дърветата, но й трябваше вода. И то час по-скоро. Колко ли дни бяха минали? Колко ли кръв беше загубила?
– Помощ – каза приглушено тя.
Мощни челюсти щипнаха яката на туниката й и я вдигнаха с такава нежност, че гърдите й се стегнаха. Тя се олюля на крака, опирайки се на люспестото му тяло, но смогна да се задържи права.
Вода – после щеше да поспи още.
– Чакай ме тук – нареди му и се запрепъва към най-близкото дърво с ръка на корема си и Ветросеч на гърба.
Хрумна й да остави меча, но всяко движение, дори разкопчаването на каиша през гърдите й, беше немислимо.
Затова продължи от дърво до дърво, вкопчвайки нокти във всеки дънер за опора. Насеченото й дишане изпълни смълчаната гора.
Беше жива; жива...
Рекичката представляваше просто струйка, лъкатушеща между мъхести камъни. Водата беше бистра и бърза... и най-красивото нещо, което някога бе зървала.
Тя впери поглед в поточето. Ако коленичеше, дали щеше да стане повече?
Нищо, тук щеше да спи. Само трябваше да се напие.
Внимателно, с разтреперани мускули Манон приклекна на брега. Като се наведе над поточето, преглътна поредния писък, долавяйки още струи топла кръв. Първите няколко шепи вода изпи без почивка, после забави темпото заради нетърпимата болка в корема си.
Изхрущя клонка и тя мигновено скочи на крака, инстинктът надделя над агонията толкова бързо, че я усети чак след това. Въпреки това плъзна поглед сред дърветата, камъните и полегатите хълмчета.
Студен женски глас се обади откъм другия бряг на поточето.
– Май си паднала далеч от гнездото, Черноклюна.
Манон не можеше да прецени чий е, на коя вещица се беше натъкнала...
Иззад сянката на някакво дърво се показа ослепително красива млада жена.
Тялото й беше пищно, но стройно, а разпуснатата й кестенява коса притулваше отчасти голотата й. Нито късче плат не покриваше млечнобялата й кожа. Нито един белег не грозеше чистата й като девствен сняг плът. Тя пристъпи към Манон и копринената й коса се разля по раменете й.
Жената пред нея не беше вещица. А сините й очи...

Бягай. Бягай
.

Ледниковите й очи сияеха дори в притъмнялата гора. Докато обхождаше с тях окървавеното тяло на Манон, сочните
й червени устни, създадени за похот, се отвориха в твърде бяла усмивка. Абраксос изрева предупредително, разтърсвайки земята, дърветата, листата.
– Коя си ти? – попита дрезгаво Манон.
Младата жена килна глава досущ като червеношийка, изучаваща гърчещ се червей.
– Мрачният владетел ме нарича своя Хрътка.
Манон поемаше съзнателно всяка глътка въздух, събирайки силите си.
– Не съм чувала за теб – рече тя със сипкав глас.
Нещо прекалено тъмно, за да е кръв, пропълзя под кремавата кожа на жената и изчезна. Тя проследи с фина, красива ръка пътя му по стегнатия си корем.
– Няма как да си чувала за мен. Докато не измени на господаря, той ме държеше в недрата на онази планина. Но като всели силата си в кръвта ми... – Сините й очи пронизаха Манон и в дълбините им проблесна лудост. – Може да постигне много с теб, Черноклюна. Толкова много. Изпрати ме да върна водачката на въздушната му кавалерия в Морат...
Манон отстъпи крачка назад – само една.
– Няма къде да избягаш. Не и когато вътрешностите ти всеки момент ще се изсипят. – Жената метна кестенявата си коса през рамо. – О, колко ще се забавляваме сега, когато те намерих, Черноклюна. Всички ние.
Манон свика силите си и извади Ветросеч от ножницата му, а фигурата на жената заблестя като черно слънце, размъти се, очертанията й се разшириха, започнаха да се изменят, докато накрая...
Жената, която бе видяла, се оказваше илюзия. Красив магически трик. Съществото, което сега стоеше пред нея, бе родено в мрак; кожата му беше толкова бледа, че едва ли някога бе изпитвала целувката на слънцето. А умът, който го бе създал... Съществото идваше от въображението на някого, роден в друг свят, където кошмари бродеха по тъмната, студена земя.
Тялото и лицето му имаха смътно човешки облик. Но... Хрътка. Да, названието му пасваше. Ноздрите на изчадието бяха огромни, очите му – грамадни и без клепачи, сякаш Ераван собственоръчно ги бе отворил, а устата му... Зъбите бяха черни нащърбени шипове, езикът – дебел и червен, пригоден да улавя всяка миризма във въздуха. И очевидно се придвижваше като Манон, защото от бялото му тяло изникваха широки криле.
– Виждаш ли? – продължи ласкаво Хрътката. – Виждаш ли какво може да ти даде? Вече вкусвам вятъра; подушвам го чак до мозъка на костите му. Както надуших и теб толкова отдалеч.
Манон задържа едната ръка върху корема си, а с другата вдигна треперливо Ветросеч.
Хрътката й отвърна с кикот, гърлен и тих.
– Струва ми се, че доста ще се позабавляваме – заяви и се хвърли в атака.
Жива – беше жива и възнамеряваше да остане такава.
Манон отскочи назад, шмугвайки се между две дървета толкова непредвидимо, че съществото се блъсна в тях като в дървена стена. Телешките му очи се присвиха яростно, а белите му ръце – завършващи с дебели нокти, приспособени за копаене – се забиха в дървото. То понечи да отскочи назад...
И се заклещи.
Явно Майката бдеше над нея.
Тялото на Хрътката се беше втъкнало през средата между двете дървета главно заради големите й криле. Прогнилата кора хрущеше от напора й...
Манон побягна. Болката я раздираше с всяка стъпка, но тя препускаше, стенейки през зъби. Изотзад се чу трошене на дърво и шумолене на листа.
Манон напрегна сетни сили, притиснала с длан раната си, докато с другата ръка се бе вкопчила във Ветросеч толкова яростно, че древният меч трепереше. Но Абраксос вече беше пред нея, отворил широко очи и разперил криле в готовност да излети.
– Хайде! – викна му немощно тя и се хвърли напред, преследвана от шумно кършене на клони.
Абраксос се стрелна към нея, а тя към него – не към гърба му, а право в лапите му, в могъщите нокти, които я хванаха под гърдите, разпорвайки корема й още малко, докато я издигаха нагоре, нагоре, нагоре, през клони, шума и птичи гнезда.
Въздухът под ботушите й изплющя и Манон надзърна надолу със сълзящи очи тъкмо когато Хрътката замахваше свирепо с нокти. Ала беше твърде късно.
Докато Абраксос разперваше устремено криле, съществото нададе гневен вой и направи няколко крачки назад към единия край на поляната, за да се засили...
Уивърнът се откъсна от дървесните корони, трошейки с крилете си клони, които се посипваха върху Хрътката.
Вятърът забрули Манон, докато Абраксос я носеше все по-нависоко и по-нависоко на изток, към равнината – на изток и на юг...
Съществото под тях скоро щеше да ги настигне. Абраксос също го знаеше.
И беше наумил нещо.
Бяло петно изхвърча от зеленото море под тях.
Абраксос се втурна към него със скорострелна, смъртоносна ярост и бойният му рев накара главата на Манон да закънти.
Хрътката нямаше време да кривне и могъщата опашка на уивърна я блъсна, пронизвайки бялата й кожа с отровните си стоманени шипове.
Плисна черна воняща кръв и ципестите криле на изчадието запориха панически въздуха.
В следващия миг Абраксос вече се издигаше в небето, а Хрътката пропадаше през короните на дърветата, умираща или тежко ранена – Манон не се интересуваше от това.
– Ще те намеря – изпищя съществото откъм гората.
Изминаха километри, преди писъкът да заглъхне.
Абраксос спря само колкото Манон да се покатери на гърба му и да се завърже в седлото. В небето не се виждаха други уивърни, нито Хрътката. Може би отровата щеше да я задържи на земята поне за малко, ако не завинаги.
– Към крайбрежието – надвика вятъра Манон, докато от небето се изцеждаше и последната капка алено сияние с настъпването на черната нощ. – Води ни на някое сигурно място.
Измежду пръстите й отново струйна кръв – по-бързо, по-силно отпреди – и само след миг Тъмнината пак я обгърна.


26.

Дори след две седмици в Залива на Черепа, през които Ролф напълно пренебрегваше молбите им за нова среща, Дориан още не беше свикнал с горещината и влажността. Мъчеха го денонощно, будеха го облян в пот и го заточваха в „Океанска роза“ в часовете, когато слънцето бе в зенита си.
А понеже Ролф отказваше да общува с тях, Дориан се мъчеше да запълва дните си и с други неща, освен с оплакването от жегата. Сутрин упражняваше магията си на една поляна в джунглата на няколко километра от града. А по-лошото беше, че Роуан го караше да пробягва разстоянието; и като се върнеха по обяд, му предлагаше правото на „избор“ да яде преди или след поредната от изтощителните му тренировки.
Откровено казано, Дориан нямаше представа как Елин бе търпяла програмата му месеци наред, нито пък как се бе влюбила във воина през това време. Но явно и кралицата, и принцът притежаваха известна доза садистичен уклон, който ги правеше съвместими.
Понякога се срещаха с Фенрис и Гавриел в двора на странноприемницата или за да се упражняват заедно, или за да слуша Дориан непоисканите им указания относно техниката му на работа с меч и кинжал. В някои дни Роуан им позволяваше да останат, в други ги гонеше с ръмжене.
Обикновено ги отпращаше, когато дори горещината и жаркото слънце не смогваха да изтласкат сенките от миналите няколко месеца, когато се будеше плувнал в пот, която чувстваше като кръвта на Сорша, когато не търпеше дори допира на туниката до врата си.
Не знаеше дали да благодари на елфическия принц, задето му обръщаше внимание, или да го мрази заради добрината му.
Следобед двамата с Роуан скитаха из града в търсене на клюки и новини и наблюдаваха хората на Ролф също толкова проницателно, колкото и те се вторачваха в тях. На острова бяха останали само седмина капитани от разгромената армада на Ролф – осем, ако брояха и самия Ролф, а корабите, закотвени там, бяха още по-малко. Някои бяха избягали след валгското нападение, други сега спяха вечен сън с рибите на дъното на пристанището вкупом с корабите си.
От Рифтхолд идваха купища новини: за вещерската окупация на града, за почти пълното му унищожение, за това, че благородници и търговци бягали към домовете си в провинцията и оставяли бедните да се оправят сами. Вещиците държали градските порти и пристанищата – никой и нищо не влизало без тяхно позволение. А още по-лошото беше, че кораби от Ферианската падина плавали по течението на Ейвъри към Рифтхолд, натоварени със странни войници и зверове, които превръщали града в свое ловно поле.
Ераван планираше войната с голяма прозорливост. По думи на Роуан корабите, плаващи по Ейвъри, бяха твърде малки и нямаше начин войската в Предела да съставлява цялата армада на Ераван. Тогава къде се криеше адарланската флота през цялото това време?
Роуан научи отговора пет дни след пристигането им на острова: в Залива на Оро. Част от корабите бяха разположени по северозападното крайбрежие на Ейлве, други се спотаяваха по пристанищата на Мелисанде, където според слуховете кралицата допускала моратските войници във всяка част от територията си. Ераван предвидливо бе разделил флотата си, разпределяйки я по достатъчно ключови позиции, така че, както бе обяснил Роуан на Дориан, трябваше да жертват земи, съюзници и географски преимущества, за да разположат своите сили на оставащите.
Дориан с неохота призна пред елфическия воин, че не беше чувал нито дума за плановете на врага им през последните години – всичките му съвещателни срещи се бяха въртели около политиката, търговията и робовладелството. Диверсионна мярка, осъзнаваше сега – начин да насочат вниманието на лордовете и владетелите на континента върху едно нещо, докато задействаха съвсем други намерения. Но сега... ако Ераван призовеше флотата си от Залива на Оро, корабите му вероятно щяха да тръгнат по южното крайбрежие на Ейлве и да превземат всички градове по пътя си чак до Оринт.
Дали нямаше да извадят късмет и армадата на Ераван да се сблъска с тази на Майев? Не че чуваха нещо за нейната. Нямаха никакво понятие къде се намират корабите й и с каква скорост се придвижват. Нито пък къде се подвизаваше Елин Галантиус. А Дориан знаеше, че тъкмо заради нея Роуан кръстосваше улиците на града.
И така Дориан и Роуан събираха парченца информация, която всяка вечер обсъждаха в странноприемницата на ароматни скариди от топлите води на архипелага и горещ ориз, доставен от търговците на южния континент, използвайки чашите си с портокалова вода като преспапие върху географските карти, купени от града. Информацията им обикновено беше от втора и трета ръка – всяка проститутка от улицата като че ли знаеше точно толкова, колкото и моряците, работещи по доковете.
Но нито проститутките, нито моряците, нито търговците знаеха нещо за принц Холин и кралица Джорджина. Задаваше се война и съдбата на дете и вятърничава кралица, която нито веднъж не си бе направила труда да се бори за трона, май не засягаше никого, освен Дориан.
През един особено зноен следобед, който започваше да се разхлажда благодарение на прииждащата грандиозна буря, Дориан остави вилицата си до чинията със задушена риба, уловена в близкия коралов риф, и обяви на Роуан:
– Омръзна ми да чакам за шанс да говоря с Ролф.
Роуан също остави своята вилица и зачака със свръхестествена неподвижност. Дориан не се интересуваше къде са Гавриел и Фенрис този следобед. Всъщност се благодареше за отсъствието им, когато добави:
– Трябва ми лист. И вестоносец.

***

Три часа по-късно Ролф покани тях и кадъра в пивницата „Морският дракон“.
През последните дни Роуан го учеше как да образува щитове около себе си и сега Дориан вървеше защитен, докато Ролф водеше четирима им по горния коридор на пивницата към кабинета си.
Идеята му се беше осъществила безпогрешно – съвършено.
Никой не забеляза, че писмото, което Роуан изпрати следобед, беше същото, което Дориан получи по-късно в странноприемницата.
Но шпионите на Ролф съзряха смайването по лицето на Роуан, докато го четеше – видяха ужаса, страха и гнева, предизвикани от новината, която бе получил. Роуан, типично за себе си, реагира с нервно крачене и ръмжене. Двамата се постараха чистачът, миещ коридора, да дочуе разговора им за променяща хода на войната информация, благодарение на която Ролф можеше да спечели много – или да загуби всичко.
А сега, докато крачеше към кабинета на капитана, Дориан не можеше да прецени дали се радва, или притеснява, задето ги следяха толкова изкъсо, че планът му бе проработил. За щастие, Гавриел и Фенрис не задаваха въпроси.
Пиратският лорд, облечен в избелял синьозлатист жакет, спря пред дъбовата врата на кабинета си. Носеше ръкавиците си, а лицето му беше леко изпито. Дориан се съмняваше
изражението му да се подобри, когато научеше, че всъщност няма важна новина, но ще му се наложи да проведе срещата с тях, независимо дали искаше, или не.
Направи му впечатление, че тримата елфи преценяват всяко движение на Ролф, Стойката на тялото му, ослушват се за звуците, които помощник-капитанът и старшина-кормчията издаваха от долния етаж. Сетне тримата си размениха едва забележими кимвания. Съюзници – поне докато Ролф ги изслушаше.
Той отключи вратата и измърмори:
– Дано не ми губите времето.
После пристъпи в сумрака отвъд прага. И спря като поразен от гръм.
Дори на фона на воднистата светлина Дориан видя съвсем ясно жената, седнала зад бюрото на Ролф с вдигнати върху дървения му плот крака. Дрехите й бяха черни и мръсни, а оръжията й проблясваха леко.
Елин Галантиус, сключила ръце зад главата си, се усмихна широко на всички и каза:
– Новият ти кабинет ми харесва много повече от стария, Ролф.



27.


Дориан не смееше да помръдне, а Ролф изръмжа:
– Предупредих те, Селена Сардотиен, че ако отново стъпиш на моя територия, ще платиш с живота си.
– Е – отвърна Елин, сваляйки ръце от тила си, но не и краката си от бюрото му, – какво ще му е забавното на това?
Роуан беше застинал като мъртвец до него. Усмивката на Елин придоби котешка коварност и тя най-сетне спусна краката си на пода. След това плъзна изучаващо ръце по гладката повърхност на бюрото, сякаш беше изложбен кон. И кимна на Дориан.
– Привет, Ваше Величество.
– Здравей, Селена – отвърна й колкото можа по-спокойно, съзнавайки, че двамата елфи зад него чуваха бушуващото му сърце.
Ролф завъртя глава към него.
Защото на онова бюро седеше Селена – поради една или друга причина Селена Сардотиен бе дошла на острова.
Тя посочи с брадичка към Ролф.
– Имал си и по-добри дни, но като се има предвид, че половината ти флота те изостави, бих казала, че изглеждаш сносно.
– Стани от стола ми! – нареди с опасно тих глас Ролф.
Елин не се подчини. Просто огледа похотливо Роуан от
глава до пети. Неговото изражение остана непроницаемо, но очите му се впиваха в нея... почти сияещи.
– Теб не те познавам. Но ми се иска – рече му Елин с притаена усмивка.
Устните на Роуан също се извиха в усмивка.
– За жалост, не съм свободен.
– Наистина жалко – коментира Елин и килна глава към купата с дребни смарагди върху бюрото на Ролф, която току-що бе забелязала.

Не го прави, не го...

Тя грабна смарагдите в шепата си и ги поразрови с пръст, надничайки към Роуан изпод мигли.
– Трябва да е невиждана, ослепителна красавица, за да те направи толкова верен.
Боговете да са им на помощ! Дориан можеше да се закълне, че Фенрис се покашля зад него.
Елин започна да хвърля смарагдите в металната купа, сякаш бяха късчета мед, и зелените камъчета задрънчаха в тихата стая.

– Трябва да е умна –
дрън
– и очарователна –
дрън
, – и много, много даровита. – Дрън-дрън-дрън издрънчаваха смарагдите един по един. Тя огледа четирите, останали в дланта й. – Трябва да е най-прекрасният човек на земята.

Още едно покашляне иззад него, дошло от Гавриел този път. Елин обаче гледаше единствено към Роуан, когато воинът каза:
– Такава е. И много повече.
– Хмммм – проточи Елин, въртейки смарагдите в белязаната си длан със завидна ловкост.
– Какво. Правиш. Тук?! – изръмжа Ролф.
Елин изсипа смарагдите в металната купа.
– Така ли се общува със стар приятел?
Ролф да подскочи гневно към бюрото и Роуан едва се възпря да не скочи към пиратския лорд опря ръце върху дървения му плот.
– Доколкото разбрах, господарят ти е мъртъв, а ти си продала Гилдията на подчинените му. Вече си свободна жена. Каква работа имаш в моя град?
Елин посрещна морскозеления му поглед с такава арогантност, че Дориан се зачуди дали се е родила с нея, или я е възпитала у себе си с много житейски опит, кръв и приключения.
– Назрява война, Ролф. Нямам ли право да претегля възможностите си? Исках да проверя какви са твоите планове.
Ролф надникна през широкото си рамо към Дориан.
– Според слуховете е била твой шампион миналата есен. Искаш ли да се справиш с нея?
Дориан отвърна с равен тон:
– Скоро ще установиш, Ролф, че никой не се справя със Селена Сардотиен. Просто се бори да оцелее покрай нея.
Елин бързо го дари с ярка усмивка. Ролф врътна очи и се обърна към кралицата асасин.
– Е, какъв е планът тогава? Сключила си сделка, за да се измъкнеш от Ендовиер, станала си шампион на краля, а след смъртта му търсиш печалба другаде, така ли?
Дориан опита да прикрие смущението си. Баща му беше мъртъв – собственоръчно го беше убил.
– Познаваш вкусовете ми – отвърна Елин. – Въпреки че се сдобих с богатствата на Аробин и продадох Гилдията му... войната може да донесе солидна печалба на добрия предприемач.
– А къде е шестнайсетгодишната самодоволна хлапачка, която разби шест от корабите ми, открадна два от тях и унищожи града ми заради някакви си двеста роби?
Сянката, която пробяга през очите на Елин, накара Дориан да изтръпне.
– Прекараш ли една година в Ендовиер, Ролф, бързо се научаваш на друга игра.
– Казах ти – продължаваше да кипи от потискана жлъч Ролф, – че един ден ще платиш за дързостта си.
Усмивката на Елин стана смъртоносна.
– Наистина си платих. Аробин Хамел също.
Ролф примигна – само веднъж – и изпъна гръб.
– Махни се от стола ми. И върни смарагда, който пъхна в ръкава си.
Елин изсумтя и с ловко движение смарагдът – четвъртият, който Дориан бе забравил – се появи между пръстите й.
– Добре. Поне зрението не те е предало на преклонната ти възраст.
– Другият също – просъска Ролф през стиснати зъби.
Елин се ухили отново. После се облегна назад в стола, отметна глава и изплю скъпоценния камък, който някак бе укрила под езика си. Дориан проследи как прелита в дъга през въздуха.
Издрънчаването му в металната купа беше единственият звук в стаята.
Дориан надникна към Роуан, ала за негова изненада, в очите на принца блестеше задоволство – задоволство, гордост и огнен копнеж. Той побърза да извърне поглед.
Елин заяви на пиратския лорд:
– Имам два въпроса към теб.
Ролф стрелна ръка към рапирата си.
– Не си в позиция да задаваш въпроси, мътните те взели!
– Така ли? Забравяш, че преди две години и половина ти дадох едно обещание. И ти го подписа.
Ролф оголи зъби.
Елин опря брадичка на юмрука си.
– Случайно ти или някой от екипажа ти да е купувал, продавал или превозвал роби от онзи... злочест ден?
– Не.
Тя кимна удовлетворено.
– А подсигуряваш ли им убежище на острова си?
– Не съм го превърнал в цел на живота си, но когато пристигат, да, приютяваме ги.
С всяка следваща дума напрежението в гласа му нарастваше – обтегната пружина, която всеки момент щеше да изскочи напред и да се увие около гърлото на кралицата. Дориан се молеше капитанът да не е толкова глупав, че да извади рапирата си срещу нея. Не и докато Роуан следеше всяко негово движение.
– Чудничко – похвали го Елин. – Умно постъпваш, че не ме лъжеш. Понеже тази сутрин, като пристигнах, реших да огледам складовете ти и да разпитам по пазарите. После дойдох тук... – Тя прокара ръце по документите и тефтерите върху бюрото му. – За да прегледам счетоводните ти книги. – Спусна пръст по една страница, изпълнена с колонки и цифри. – Текстил, подправки, порцеланови сервизи, ориз от южния континент и разни контрабандни стоки, но... нито един роб. Да ти призная, впечатлена съм. Както от това, че държиш на думата си, така и от старателното ти счетоводство.
Той изръмжа тихо.
– Имаш ли представа колко ми струва спектакълът ти?
Елин впери поглед в един пергамент на стената, в който
бяха забити кинжали, мечове и дори ножици – очевидно мишената на Ролф.
– Е, не си платих сметката в бара... – коментира страницата тя, която наистина беше списък със задължения... и свещени богове, какъв списък само!
Ролф се обърна към Роуан, Фенрис и Гавриел.
– Искате подкрепата ми във войната? Ще ви кажа каква е цената. Убийте я. Още сега. И корабите и хората ми са ваши.
Тъмните очи на Фенрис просветнаха, но не заради предложението на Ролф, а защото Елин стана на крака. Черните й дрехи бяха измачкани и изцапани от дългия път, но златистата й коса сияеше дори на сивкавата светлина. Даже в стая, пълна с професионални убийци, кралицата имаше лъвско присъствие.
– О, не смятам, че биха посмели – заяви тя. – Нито пък, че биха могли.
Ролф се извърна към нея.
– Уверявам те, че уменията ти не струват пред тези на елфическите воини.

Тя посочи един от спадовете пред бюрото.
– Няма да е зле да седнеш.
– Веднага стани от...
Елин подсвирна.
– Позволи ми да ти представя капитан Ролф, несравнимата, прелестна и абсолютно безупречна кралица на Терасен.
Дориан сбърчи чело. Но се чуха стъпки и…
Елфите се обърнаха към вратата, откъдето наистина влезе Елин Галантиус, облечена в тъмнозелена туника, също толкова измачкана и изцапана, с разпуснати златни коси и тюркоазено-златисти очи, които сякаш се смееха, като мина покрай стъписания Ролф и приседна на страничната облегалка на любимия му стол... до Елин.
Дориан не можеше да познае коя е истинската – не и без елфическо обоняние.
– Що за... що за дяволия е това? – изсъска Ролф и отстъпи крачка назад.
Елин и Елин се спогледаха. Онази в черно се усмихна широко на новодошлата.
– О, направо си приказна!
Облечената в зелено се усмихна, но макар и самодоволна, макар и леко пакостлива... нейната усмивка беше някак по-мека, изписана бе върху устни, които навярно не бяха толкова склонни към ръмжене и зъбене, нито към безсрамни, дръзки приказки. Ясно – Лизандра.
Двете кралици се обърнаха към Ролф.
Елин Галантиус нямаше близначка – изръмжа той с ръка на меча си.
Елин носеше черните дрехи – истинската Елин, която беше с тях още от самото начало – врътна очи.
– Ох, Ролф. Разваляш ми забавата. Естествено, че нямам близначка.
Тя кимна към Лизандра и плътта на хамелеонката засия и сякаш се разтопи – косата й се превърна в тежък кестеняв водопад, кожата й придоби слънчев загар, а вирнатите й в ъгълчетата очи станаха поразително зелени.
Ролф извика уплашено и залитна назад, но Фенрис го задържа с ръка на рамото, пристъпвайки напред с изцъклени от удивление очи.
– Хамелеон – пророни воинът.
Елин и Лизандра впериха в него равнодушни погледи, които биха накарали обикновен човек да побегне от страх.
Дори вечно спокойното лице на Гавриел бе провиснало от почуда при вида на хамелеонката. Той преглътна и татуировките по врата му подскочиха. Бащата на Едион. А ако той придружаваше Елин...
– Колкото и да съм изненадана, че целият кадър е налице – подхвана Елин, – ще ви помоля да потвърдите на Негово Пиратско Величество, че съм тази, за която се представям, за да можем да продължим с по-належащите въпроси.
Лицето на Ролф побеля от гняв, щом осъзна, че всички останали са знаели кой стои пред тях.
– Това е Елин Галантиус – обяви Дориан. – И Селена Сардотиен.
Ролф обаче се обърна за потвърждение към Фенрис и Гавриел, външните лица. Гавриел кимна, Фенрис, приковал очи в кралицата, каза:
– Онази, за която се представя, тя е.
Ролф надникна към Елин, ала кралицата беше вдигнала свъсен поглед към Лизандра, която й подаваше запечатан с восък свитък.
– Подстригала си се.
– Ти пробвай да изкараш повече от ден с такава дълга коса – отвърна Лизандра, докосвайки тъмните кичури, които вече стигаха едва до ключиците й.
Ролф ги зяпаше недоумяващо. Елин се усмихна на приятелката си и обърна лице към пиратския лорд.
– И така, Ролф – провлачи кралицата, подхвърляйки свитъка от ръка в ръка, – да обсъдим защо отказваш да подкрепиш каузата ми.



28.


Елин Галантиус дори не опита да прикрие самодоволството си, когато Ролф посочи към голямата маса в десния край на кабинета му – далеч по-луксозен от мизерната дупка, където някога беше поканил двама им със Сам.
Направи само стъпка към стола си, преди Роуан да хване лакътя й.
Лицето му – о, богове, колко й беше липсвало суровото му, непоклатимо лице, което не издаваше нищо, когато се наведе да прошепне в ухото й с тих елфически глас:
– Гавриел и Фенрис ни подкрепят, но при условие, че ще ги отведа до Лоркан, тъй като Майев ги е изпратила да го убият. Отказах да разкрия местонахождението му. По-голямата част от адарланската флота е в Залива на Оро заради някакво проклето споразумение с Мелисанде да използват пристанищата им, а армадата на Майев е отплавала към Ейлве. Да атакува или да се бие на наша страна – още не знаем.
Е, хубаво беше да е наясно, че ги очаква същински ад и че информацията за армадата на Майев е била вярна. Но тогава Роуан добави:
– А ти ми липсваше до болка.
Тя се усмихна, независимо от предишните му думи, и се отдръпна назад, за да го погледне в очите. Невредим, незасегнат.
Само това я интересуваше. Въпреки новината, която й беше разкрил.
Елин реши, че не я е грижа кой ги зяпаше, и се надигна на пръсти да докосне устните му със своите. През целия ден усърдно се беше старала да прикрие мириса си от него и
щастливото смайване по лицето му определено си струваше усилията.
Роуан стисна лакътя й по-силно и тя се откъсна от него.
– Чувството е взаимно, принце – пророни му тя.
Останалите бяха извърнали тактично погледи от тях – с
изключение на Ролф, който още кипеше от яд.

– О, не ме гледай толкова сърдито, капитане – каза му Елин, оставяйки Роуан, за да седне на масата срещу Ролф. – Ти мразиш мен, аз мразя теб и
двамата
мразим разни интригантски, командорещи империи да ни казват какво да вършим. Идеалната двойка сме.

– Почти съсипа всичко, за което толкова съм се трудил – изплю Ролф. – Меденият ти език и нахаканото ти поведение няма да ти помогнат този път.
Тя му се изплези усмихнато, ей така, за идеята. Оплези му се не със собствения си език, а с раздвоено подобие от сребърен огън, шаващо като змийски език във въздуха.
Фенрис се изсмя мрачно. Тя не му обърна внимание. С тях щеше да се разправя по-късно. Просто се надяваше да й се отдаде възможност да предупреди Едион, преди да се е натъкнал на баща си, който сега седеше през две места от
нейното, вперил взор в нея, сякаш имаше десет глави.
Богове, дори изражението му наподобяваше това на Едион. Как не бе забелязала миналата пролет във Вендлин? За последно беше виждала Едион като момче, но миналата пролет вече беше мъж... А тъй като Гавриел беше безсмъртен, дори изглеждаха на една и съща възраст. Различаваха се в много отношения, но този поглед... беше като огледално отражение.
Ролф не отвърна на усмивката й.
– Кралица, която си играе с огъня, не може да бъде надежден съюзник.
– А пират, чиито хора са го напуснали при първото изпитание на предаността им, е скапан морски командир, но ето че седя на тази маса.
– Мери си думите, момиче. Нуждаеш се от мен повече, отколкото аз от теб.
– Така ли смяташ? – Танц, всичко беше един танц, започнал дълго преди да стъпи на този окаян остров. А сега начеваше второто му действие. Тя остави запечатаното препоръчително писмо от Муртауг на масата помежду им. – На мен пък ми се струва, че разполагам със златото и възможността да те издигна от най-обикновен престъпник в уважаван, успешен търговец. Фенхароу може да оспори собствеността ти върху островите, но... какво ще стане, ако аз реша да те подкрепя? Ако те превърна от пиратски лорд в пиратски крал?
– И кой ще упълномощи действията на една деветнайсетгодишна принцеса?
Тя посочи с брадичка към свитъка.
– Муртауг Алсбрук. Дори беше така добър да ти напише едно хубаво, дълго писмо по въпроса.
Ролф взе свитъка, огледа го и го метна право в кошчето си за боклук. Звукът отекна в тихия кабинет.
– Аз също ще подкрепя думата й – обяви Дориан, привеждайки се напред, преди Елин да е изръмжала заради неуважението на капитана. – Ако спечелим тази война, двете най-големи кралства на континента ще те признаят за неоспорим крал на пиратите. Заливът на Черепа и Мъртвите острови вече няма да са убежище за хората ти, а истински дом. Ново кралство.
Ролф се изсмя гърлено.
– Приказките на двама млади идеалисти, витаещи в облаците.
– Светът – обади се Елин – ще бъде спасен и съграден наново именно от мечтателите, Ролф.
– Светът ще бъде спасен от воините, от мъжете и жените, които ще пролеят кръвта си за него. Не за празни обещания и захаросани мечти.
Елин залепи длани на масата.
– Може и така да е. Но ако спечелим войната, ще се роди нов свят – свободен свят. Това е обещанието ми... към теб и към всеки друг, който се нареди под знамето ми. По-добър свят. А ти ще трябва да решиш какво ще е мястото ти в него.
– Това е обещанието на малко момиче, което още не знае как се върти светът – заяви Ролф. – За да има ред, са нужни господари. Само един господар може да донесе просперитет и благоденствие. И всеки дръзнал да му се опълчи, плаща прескъпо.
– Злато ли искаш, Ролф? – измърка Елин. – А може би титла? Слава, жени, земи? Или единствено жаждата за кръв те мотивира? – Тя прикова поглед в покритите му с ръкавици ръце. – С какво си платил за картата си? Каква е била крайната ти цел, щом си бил готов на такава жертва?
– Няма какво да ми предложиш, Елин Галантиус, което да не мога да си набавя сам. – Той се ухили лукаво. – Освен ако не ми предложиш ръката си и не ме направиш крал на земите си... което вероятно би ме заинтригувало.
Копеле. Егоистично, долно копеле. Беше я видял с Роуан. И сега извличаше удоволствие от мълчанието им, от смъртта в очите на Роуан.
– Май си заложила на грешния кон – подхвърли Ролф. После стрелна поглед към Дориан. – Каква новина си получил?
Но грешният кон се намеси ловко.
– Няма такава. Освен че шпионите ти в „Океанската роза“ си вършат добре работата. И че Негово Величество е талантлив актьор.
Елин едва стърпя смеха си.
Лицето на Ролф притъмня.
– Напуснете кабинета ми.
– Готов си да отхвърлиш предложението ни за съюзничество заради някаква си дребна свада? – попита студено Дориан.
Елин изсумтя.
– Не бих нарекла погрома над скапания му град и корабите му „дребна свада“.
– Давам ти два дни да напуснеш острова ми – отсече през зъби Ролф. – След това обещанието ми отпреди две години и половина пак ще важи. – Той изгледа презрително спътниците й. – И вземи... менажерията си със себе си.
В устата й се надигна пушек. Очаквала бе съпротива, но... Трябваше да измисли друго решение... да разбере какво са наумили Роуан и Дориан и да начертае следващите си стъпки.
Нека Ролф смята, че оставя танца недовършен.

***

Елин тръгна по тесния коридор, а стени от мускули я обграждаха от двете й страни и отзад. Изправи се пред следващата си дилема: Едион.
Братовчед й ги чакаше пред странноприемницата, за да следи за вражески сили. Ако отидеше право при него, щеше да го тикне лице в лице с отдавна загубения му, нищо неподозиращ баща.
Но успя да направи едва три стъпки по коридора, когато Гавриел попита зад гърба й:
– Къде е той?
Тя извърна бавно глава. Смуглото лице на воина беше напрегнато, а очите му – пълни с тъга и решимост.
Елин се подсмихна.
– Ако говориш за милия ни, скъпоценен Лоркан...
– Знаеш за кого говоря.
Роуан пристъпи между двама им, но каменното му изражение не издаваше нищо. Фенрис, който тъкмо излизаше в коридора, затвори вратата на кабинета и ги загледа с мрачно любопитство. О, Роуан й беше разказвал предостатъчно за него. За лицето и тялото му, мечта на всяка жена и на всеки мъж. За нещата, които Майев го караше да върши, колко жертваше заради брата си близнак.
Тя изцъка с език и попита Гавриел:
– Не те ли интересува повече кой е?
Той не се усмихна. Не помръдна. Елин трябваше да спечели време и на себе си, и на Едион...
– Не ти решаваш кога, къде и как ще се срещнеш с него – отсече тя.
– Той ми е син, дявол да го вземе! Аз решавам.
Елин сви рамене.
– Не ти решаваш дали е позволено да го наричаш така.
Карамелените му очи просветнаха; татуираните му ръце
се свиха в юмруци.
– Гавриел – намеси се Роуан, – тя няма намерение да го крие от теб.
– Кажи ми къде е синът ми. Веднага.
А, ето го и него. Лицето на Пумата. Воинът, надвивал цели армии, чиято репутация караше дори калени войници да треперят от страх. Чиято кожа беше нашарена с имената на загиналите му братя по оръжие.
Елин обаче почопли ноктите си, сетне свъси вежди към внезапно опустелия коридор зад нея.
– Откъде да знам къде се е дянал.
Само докато примигнат, мястото, където преди секунда бе стояла Лизандра, вече беше празно. Летейки или пълзейки, тя беше изчезнала през прозореца. Да предупреди Едион.
Елин просто заяви студено на Гавриел:
– Никога не ми нареждай.

***

Едион и Лизандра вече ги чакаха в „Океанската роза“. На влизане в спретнатия й двор Елин едва събра енергията да отбележи пред Роуан колко е изненадана, че не е предпочел да прекара времето си на острова във войнишка мизерия.
Дориан, който вървеше няколко стъпки зад тях, се засмя тихо, което вероятно беше добър знак. При последната им среща не се беше усмихвал.
А и бяха минали седмици, откакто тя самата се беше смяла, откакто тежестта бе освободила гърдите й достатъчно, че да го стори.
Нареди с поглед на Роуан да я изчака на горния етаж и спря на средата на двора. Дориан, доловил намерението й, също спря.
Вечерният въздух беше напоен с ароматите на сочни плодове и увивни цветя, фонтанчето в средата на двора бълбукаше тихо. Елин се зачуди дали собственикът на странноприемницата не произхождаше от Червената пустиня, дали не бе научил за това приложение на водата, камъка и растенията в Крепостта на Тихите асасини.
Но първите й думи към Дориан бяха други.
– Съжалявам за Рифтхолд.
Загарялото от лятното слънце лице на краля се напрегна.
– Благодаря ти... за помощта.
Елин сви рамене.
– Роуан винаги си търси повод да се изперчи. Драматичните спасителни мисии придават смисъл и удовлетвореност на скучния му безсмъртен живот.
Откъм отворените балконски врати над тях долетя предупредително покашляне, достатъчно остро, че да я уведоми, че Роуан е чул хритроумния й коментар и възнамерява да й го върне, останеха ли насаме.
Тя сдържа усмивката си. Беше приятно изненадана от непринуденото, почтително разбирателство, което бе усетила между елфическия воин и Дориан по време на разходката им дотук.
Махна с ръка на краля да я придружи и подхвана тихо, съзнавайки колко шпиони беше изпратил Ролф в сградата.
– Май двамата с теб в момента сме без корони благодарение на няколко проклети листа хартия.
Дориан не отвърна на усмивката й. Стълбите към втория етаж простенаха под краката им. Почти достигаха стаята, посочена от Дориан, когато той отговори:
– Може и да е за добро.
Тя отвори уста и бързо я затвори, поне веднъж щеше да си замълчи. Ето защо само поклати глава, влизайки вътре.
Разговаряха тихо и подробно. Роуан и Дориан й разказаха изчерпателно за преживяванията си, подканвани от Едион за точна информация относно числеността на вещиците, вида на бойното им облекло, метода им на летене, въздушните им формации. Всякакви подробности, които можеше да предаде на Гибелния легион, за да подсили защитата им откъм север, независимо под чие командване бяха – кой щеше да е генералът на Севера, на когото се полагаше да събере всички парчета информация и с тях да изгради съпротивата им. Но лекотата, с която войската от Железни зъби беше превзела града...
– Манон Черноклюна – замисли се Едион – би била ценен съюзник, ако успеем да я привлечем на наша страна.
Елин надникна към рамото на Роуан, където светъл белег изпъкваше върху златистата кожа под дрехите му.
– Може би, ако настроим Манон срещу собствената й раса, ще избухне свада между вещиците – предложи тя. – Вероятно така ще ни спестят работата по изтребването им и ще се унищожат едни други.
Дориан се поизправи в стола си, но в очите му танцуваше само хладна пресметливост, когато изтъкна:
– Какво целят обаче? Освен да вземат главите ни, разбира се. Защо изобщо се съюзяват с Ераван?
Всички отправиха погледи към фината огърлица от белези в основата на шията й – неизличимото клеймо, обозначаващо я като Убийцата на вещици. Миналата зима Баба Жълтонога бе посетила двореца заради същия този пакт, но имаше ли и нещо друго?
– Ще обмисляме причините по-късно – обяви Елин. – Ако срещнем вещици, пленяваме ги живи. Трябват ми отговори.

После им обясни какво бяха видели в Илиум. Сподели им за заповедта на Бранън:
Намери Ключалката
. Е, малката му мисийка щеше да почака.

Нямаха край, размишляваше тя, докато вечеряха с пикантен рак и ароматен ориз – вечното тегло, заплахите.
Ераван се готвеше за тази война от десетилетия. Може би дори от векове по време на дългия си сън. А тя получаваше единствено неразгадаеми заповеди от мъртви крале и само някакви си месеци да събере войска срещу него.
Съмняваше се армадата на Майев най-случайно да е отплавала към Ейлве точно когато Бранън й бе наредил да замине за Каменните блата, намиращи се в югозападния полуостров на кралството. И проклетата флота на Морат най-случайно да е кацнала в Залива на Оро – тъкмо от другата му страна.

Нямаше достатъчно време...
никакво
време да се справи с всичко това.

Но... малки стъпки.
Първо трябваше да се заеме с Ролф. Да им осигури подкрепата на хората му. И да го убеди да й помогне в откриването на Ключалката с магическата си карта.
И все пак... най-напред се налагаше да провери дали проклетата карта изобщо действаше.



29.


Препалено многото животни по улиците в такъв час щеше да привлече нежелано внимание.
Въпреки това Едион предпочиташе хамелеонката да е с козина или пера, отколкото... в този си вид.
Не че дразнеше окото като кестенява, зеленоока хубавица. Лесно минаваше за някоя от прелестните жителки на Северен Терасен с този облик. Точно той беше подходящият за случая, докато чакаха в началото на една тясна уличка. Този на Едион – също.
Лизандра се беше облегнала на тухлената стена, опряла единия си крак на нея, така че роклята й разкриваше млечнобялото й бедро. Едион, залепил длан на стената до главата й, беше просто поредният й клиент.
В уличката не се долавяха други звуци, освен шаренето на плъхове, ровещи из изгнилите плодове в боклука. Заливът на Черепа беше именно помийната яма, която очакваше да завари – от западналия град до пиратския му лорд...

... който дори не подозираше, че държи единствената карта към Ключалката, издирвана от Елин. Когато Едион се оплака, че
разбира се
, точно това е картата, която не можеха да откраднат, Роуан предложи този... план. Капан. Не знаеше как другояче да го нарече.

Погледна към фината златна верижка около кремавата шия на Лизандра, проследявайки я с очи до деколтето на корсета й, под който сега се криеше Амулетът на Оринт.
– Възхищаваш се на гледката?
Едион изтръгна поглед от пищните извивки на гърдите й.
– Извинявай.
Незнайно как обаче хамелеонката прочете бушуващите в главата му мисли.
– Не допускаш, че планът ни ще проработи?
– Смятам, че на този остров има предостатъчно скъпоценности. Защо му е на Ролф да си набелязва точно тази?
Бури, врагове и съкровища – това разкриваше картата. А тъй като двамата с Лизандра не отговаряха на първите две... само третото трябваше да се появи на картата, татуирана върху ръцете на Ролф.
– Според Роуан капитанът ще е достатъчно заинтригуван от амулета, че да тръгне след него.
– Роуан и Елин имат навика да казват едно, а да мислят съвсем друго. – Едион издиша през носа си. – Цял час висим тук.
Тя вирна едната си кестенява вежда.
– Имаш друга работа ли?
– Уморена си.
– Всички сме уморени – натърти остро тя.
Той затвори уста, за да не му отхапят главата още сега.
Всяко преобразяване отнемаше по малка част от Лизандра. Колкото по-голяма беше промяната, колкото по-голямо животното, толкова по-скъпо плащаше. Едион я беше видял да се превръща от пеперуда в пчела, от пчела в колибри и от колибри в прилеп само за няколко минути. Но преобразяването от човек в призрачен леопард, а после в мечка и лос или кон й отнемаше повече време, тъй като магията й трябваше да извлече сила от нея, за да достигне такъв размер, да изпълни новото тяло с цялата му вродена мощ.
По улицата отекнаха небрежни стъпки, придружени от подсвирване. Дъхът на Лизандра погали челюстта му, а Едион се напрегна с наближаването на звука, докато не съзря сина на най-големия си враг. Вече крал.
И все пак лице, което дълги години мечтаеше да накълца на малки парчета, което допреди броени месеци виждаше в пиянските си вечери, в голата плът на жени, чиито имена не намираше смисъл да запомня. Лице, което го преследваше като кошмар в онази тъмница.
Същото това лице сега се криеше под голяма качулка и за пред света се канеше да поиска услугите на Лизандра, след като Едион приключеше с нея. Генералът стисна зъби.
– Какво?
Дориан огледа Лизандра от глава до пети, сякаш преценяваше качеството на стоката, и Едион едва се сдържа да не му скочи.
– Роуан ме изпраща да проверя дали имате някакъв напредък. – Принцът и Елин бяха останали в странноприемницата и пиеха в трапезарията, където всички шпиони на Ролф можеха да ги държат под око, за да докладват на господаря си. Дориан примигна смаяно срещу Лизандра. – Свещени богове, наистина можеш да приемаш всякаква човешка форма.
Лизандра вдигна рамене като нахакана уличница, обмисляща тарифата си.
– Не е толкова интересно, колкото си мислиш. Иска ми се да се превърна в растение. Или да се слея с вятъра.
– И това ли умееш?
– Разбира се, че го може – отвърна вместо нея Едион, отблъсна се от стената и скръсти ръце.
– Не – рече Лизандра, стрелвайки остър поглед към Едион. – И няма какво да докладваме. Няма нито следа от Ролф и хората му.
Дориан кимна и пъхна ръце в джобовете си. Мълчание.
Лизандра срита дискретно Едион и глезенът му изпищя от болка.
Той заглади намръщеното си изражение и каза на краля:
– Значи, двамата с Белотрън не сте се убили един друг.
Дориан свъси вежди.
– Той едва не грохна от изтощение, за да спаси живота ми.
Мога единствено да съм му благодарен.
Лизан дра се ухили самодоволно на Едион.
Кралят обаче го попита:
– Ще се срещнеш ли с баща си?
Едион настръхна. С радост беше приел тазвечерната си мисия, за да не мисли за това. Елин не повдигна въпроса и той на драго сърце зае поста си на улицата, макар и да го излагаше на риск да се натъкне на елфически воин.
– Разбира се, че ще се срещна с него – отговори с половин уста Едион.
Лизандра го наблюдаваше със спокойното си луннобяло лице – лицето на жена, обучена да изслушва мъжете, да не демонстрира изненада...
Той не презираше някогашния й начин на живот, сегашната й роля, а само чудовищата, които бяха надушили в каква красавица щеше да се превърне беззащитното момиченце и го бяха завлекли в бардака. Елин му беше разказала какво бе причинил Аробин на любимия й. Изумяваше го, че хамелеонката въобще откриваше сили у себе си да се усмихва.
Той посочи с брадичка към Дориан.
– Иди да кажеш на Елин и Роуан, че не е нужно да ни светят. И сами се справяме.
Дориан се напрегна, но пое обратно по уличката с походката на ядосан незадоволен клиент.
Лизандра блъсна Едион в гърдите и изсъска:
– Този мъж е преживял достатъчно, Едион. Можеше да се държиш малко по-учтиво с него.

– Той
наръга
Елин. Ако го познаваше като мен, нямаше да любезничиш толкова...

– Никой не очаква от теб да любезничиш с него. Но можеше поне да проявиш малко уважение...
Той врътна очи.
– Говори по-тихо.
Тя понижи глас:

– Превърнали са го в роб,
измъчвали
са го с месеци. Не само собственият му баща, но и онова
нещо
в него. Осквернили са го и макар да не си способен да му простиш, задето е наръгал Елин по нечия чужда воля, за това поне прояви състрадание.

Сърцето на Едион се сви от гнева и болката по лицето й. Думата, която беше използвала...
Той преглътна тежко и надникна към улицата зад тях. Никой не идваше да проучи съкровището, което носеха.
– Запомнил съм Дориан като безразсъдно, нагло...
– Аз пък бях запомнила кралицата ти като такава, ала тогава сме били деца. Позволено ни е било да грешим, да градим характера си. Щом си приел Елин такава...

– Не ме
интересува
, че е бил нагъл и самовлюбен като Елин, не ме интересува, че онзи демон е превзел ума му. Като го погледна, виждам изкланото си семейство, онези следи до реката... и чувам как Куин ми казва, че Елин се е
удавила
.

Дишаше на пресекулки и гърлото му гореше, но не му правеше впечатление.
– Елин му е простила – отвърна Лизандра. – Нито веднъж не го е укорила заради миналото му.
Едион й изръмжа. Лизандра му изръмжа в отговор и устоя на погледа му, но не с лицето си, обучено за спалнята, а с това отдолу, собственото й лице – необуздано, непречупено, несломимо. Каквото й тяло да носеше, тя бе олицетворение на Еленови рога, сърцето на Оуквалд.
Едион пророни дрезгаво:
– Ще се постарая.
– Постарай се искрено. От сърце.
Той отново облегна ръка на стената и доближи гневно лицето си до нейното. Тя не помръдна от мястото си.
– В двора ни има ред и йерархия, милейди, и доколкото знам, ти не си трета по ранг. Така че не ми заповядвай.
– Това не ти е бойното поле – изсъска му Лизандра. – Ранговете са формалност. И доколкото аз знам... – Тя го сръчка в гърдите с пръст и Едион можеше да се закълне, че върхът на хищнически нокът прободе кожата под дрехите му. – Ти не си толкова жалък, че да криеш грешките си зад звания.
Кръвта му гореше и пулсираше. И той осъзна, че следва с очи чувствените извивки на устните й, силно стиснати от гняв.
Жарката ярост в очите й поугасна и щом отдръпна пръста си от гърдите му като опарена, той замръзна, доловил паниката, която се появи на нейно място. Проклятие. Проклятие...
Лизандра отстъпи с крачка назад, прекалено небрежно, за да е нещо различно от внимателно обмислен ход. И Едион опита – заради нея опита да прогони мисълта за устните й...
– Наистина ли искаш да видиш баща си? – попита спокойно тя. Прекалено спокойно.
Той кимна и преглътна сухо. Беше твърде скоро – нямаше да допусне мъж до себе си още дълго време. Може би никога. А той не възнамеряваше да я притиска, преди да се е почувствала готова. И боговете му бяха свидетели, ако Лизандра някога погледнеше който и да било мъж с такова желание... той щеше да се радва за нея. Да се радва, че го избира сама, макар и да не спреше избора си на него...
– Ами... – Едион преглътна отново и се помъчи да си спомни какво го бе попитала. Баща му. Да. – А той искаше ли да ме види? – Успя да измисли в отговор.
Тя килна глава на една страна с такова котешко движение, че го накара да се зачуди дали не прекарва твърде много време в леопардовата си кожа.
– За малко да отхапе главата на Елин, когато отказа да му разкрие къде си и кой си. – Лед изпълни вените му. Ако баща му се беше държал грубо с нея... – Но останах с впечатлението – побърза да поясни Лизандра, – че би уважил желанието ти, ако избереш да не го виждаш. В този малък град, с компанията, в която се движим... може да се окаже невъзможно.
– А остана ли и с впечатлението, че ако се запознае с мен, може да склони да ни помогне?
– Не мисля, че Елин би пожелала такова нещо от теб – отвърна Лизандра, докосвайки ръката му, още опряна до главата й.
– И какво да му кажа? – пророни Едион. – Чувал съм толкова истории за него. Пумата на Доранел. Та той е бял рицар. Едва ли ще се радва особено на син, когото наричат Курвата на Адарлан. – Тя изцъка с език, но Едион я прикова с поглед. – Ти как би постъпила?
– Не мога да ти отговоря. Моят баща... – Тя поклати глава. Знаеше историята: хамелеонът, който или беше изоставил майка й, или дори не бе знаел, че е бременна. И майката, която я бе изхвърлила на улицата, след като бе открила какво представлява. – Едион, ти как искаш да постъпиш? Не заради нас, не заради Терасен, а заради себе си.
Той сведе леко глава и отново хвърли кос поглед към смълчаната улица.
– През целия си живот... не съм се съобразявал със собствените си желания. Не знам как се прави избор.
И наистина, от петгодишна възраст, когато бе пристигнал в Терасен, някой го обучаваше, избираше пътя му вместо него. А когато Адарлан опожари кралството, поредната чужда ръка бе поела юздите на съдбата му. Дори сега, когато над главите им надвисваше война... Наистина ли никога не бе пожелал нещо за себе си? Освен кръвната клетва. А Елин я беше дарила на Роуан. Не й се сърдеше за това, вече не, но... Чак сега осъзнаваше колко малко е искал в живота си.
Лизандра промълви тихо:
– Знам. Знам какво е чувството.
Той вдигна глава и отново намери зелените й очи в мрака. Понякога му се щеше Аробин Хамел да беше жив – само за да убие краля на асасините със собствените си ръце.
– Утре сутрин – пророни той. – Ще дойдеш ли с мен? На срещата ни?
Тя се умълча за момент, преди да отговори:
– Сигурен ли си, че искаш да присъствам?
Да, искаше. Не можеше да обясни защо, но искаше да е до него. Влизаше под кожата му толкова лесно, но... Лизандра го уравновесяваше. Навярно защото беше новост за него. Нещо невиждано, нещо, което не беше изпълнил с надежди, болка и мечти. Или поне не с много от тях.
– Ако нямаш нищо против... Да. Искам да си с мен.
Тя не отговори. Едион отвори уста да каже още нещо, но се чуха стъпки.
Леки. Съмнително небрежни.
Двамата се скътаха по-надълбоко в сенките на уличката, до стената в глухия й край. Ако нещата отидеха на зле...
Ако нещата отидеха на зле, имаше до себе си хамелеонка, способна да разкъса цяла армия. Едион й се усмихна дяволито и пак се приведе над нея, почти докосвайки с нос шията й.
Стъпките приближиха и Лизандра въздъхна, отпускайки тялото си.
Изпод сянката на качулката си Едион огледа уличката пред тях, нашарена от снопове лунна светлина, и се приготви. Не без причина бяха избрали задънена улица.
Момичето осъзна грешката си крачка по-късно.
– О!
Едион вдигна поглед, скрил лице под качулката си, а Лизандра измърка на младата жена, идеално отговаряща на описанието, което Роуан им беше дал за сервитьорката на Ролф.
– Приключвам до две минути, така че, ако искаш, изчакай реда си.
Момичето се изчерви, но ги изгледа студено от глава до пети.
– Сбъркала съм пряката – заяви тя.
– Сигурна ли си? – попита напевно Лизандра. – Малко е късничко за разходки.
Сервитьорката на Ролф ги удостои с още един режещ поглед и тръгна уверено в обратната посока.
Те зачакаха. Минута. Пет. Десет. Никой друг не се появи.
Накрая Едион се отдръпна от Лизандра, която наблюдаваше входа на уличката, сучейки една кестенява къдрица около показалеца си.
– Не ми прилича на крадла.
– Някои биха казали същото за вас с Елин. – Лизандра изхъмка в потвърждение. – Може пък да е била просто разузнавач, очите на Ролф. – Замисли се Едион.
– Защо му е да си прави труда? Защо просто не дойде да си го вземе?
Едион отново се взря в мястото, където амулетът изчезваше под корсажа на Лизандра.
– Може да си е мислила, че търси нещо друго.
Лизандра имаше благоразумието да не извади Амулета на Оринт изпод роклята си. Но думите му останаха да висят помежду им, докато крачеха бдително обратно към „Океанската роза“.



30.


След две седмици на кретане през калните равнини на Елида вече й омръзваше да използва името на майка си.
Омръзваше й след всяко хранене да го чува от лютата уста на Моли заедно с команда да почисти (несъмнено беше допуснала грешка, признавайки за опита си в миенето на чинии в големи кухни), омръзваше й Омбриел – тъмнокосата красавица, която, оказваше се, не беше карнавална изпълнителка, а племенница на Моли и техен ковчежник – да се обръща така към нея, докато я разпитваше как е наранила крака си, откъде е семейството й и как се е научила да наблюдава околните толкова зорко, че да изкарва пари като оракул.
Лоркан обаче почти не го използваше, тъй като двамата рядко си говореха, докато керванът се мъкнеше през калните поля. Земята беше така напоена с ежедневния летен дъжд, че фургоните често затъваха. Напредваха мъчително бавно и когато Омбриел я хванеше да гледа замечтано на север, неизменно й задаваше поредния си повтарящ се въпрос: какво толкова имаше на север, че непрекъснато привличаше вниманието й. Елида или лъжеше, или се измъкваше. За щастие, поне спането със съпруга й не се превърна в затруднение.
Земята беше толкова подгизнала, че беше едва ли не невъзможно да се спи на нея. Ето защо жените се разполагаха в двата фургона, а мъжете всяка нощ хвърляха чоп кой ще заеме останалото място и кой ще спи на земята върху импровизирано легло от тръстикови листа. Лоркан, незнайно как, все губеше: или по своя воля, или преметнат от Ник, който отговаряше за сигурността и вечерния чоп, или просто се случваше поради неизменен лош късмет.
Но поне това го държеше достатъчно далеч от нея и намаляваше контактите им до минимум.
Малкото разговори, които водеха – когато Лоркан я придружаваше да налее вода от някой буен поток или да събере дърва за огрев, ако такива изобщо се намираха по мокрите полета, – не я смущаваха особено. Воинът просто я притискаше за подробности относно Морат, униформите на стражите, армиите край крепостта, слугите и вещиците.
Елин беше започнала с върха на крепостта – гнездата, уивърните и вещиците. После се заспуска надолу етаж по етаж. Чак след последните две седмици успяха да се доберат до подземните етажи, а спътниците им нямаха представа, че докато младите влюбени се измъкваха за още „дърва“, далеч не си мислеха за любовни игрички.
Една нощ, когато керванът спря, Елида тръгна към горичката в сърцето на една ливада да търси сухи клони за големия им лагерен огън. Лоркан я последва, мълчалив като съскащите наоколо треви. Цвиленето на конете и глъчката на спътниците им, приготвящи вечерята, постепенно заглъхваха зад тях, когато ботушът й затъна надълбоко в някаква кална яма. Тя се намръщи и го задърпа с крещящ от болка глезен и стиснати зъби, докато...
Магията на Лоркан бутна крака й, невидима ръка освободи ботуша й от калта и тя залитна към него. Ръката му и една страна на тялото му се оказаха толкова твърди и непоклатими, колкото магията му, и тя отскочи след сблъсъка с него, нагазвайки във високата трева.
– Благодаря – пророни Елида.
Лоркан продължи напред и без да погледне към нея, рече:
– Вчера вечерта стигнахме до трите тъмници и входовете им. Кажи ми сега какво има вътре.
Устата й пресъхна леко при мисълта за килията, в която я бяха затворили, за мрака и застоялия въздух...
– Не знам какво има вътре – излъга тя, вървейки след него. – Страдащи хора... предполагам.
Лоркан се наведе и тъмната му глава изчезна под нивото на високите треви. Като се надигна, в здравите си ръце държеше две съчки, които скърши с лекота.
– Всичко останало описа без всякакви затруднения. Но току-що мирисът ти се промени. Защо?
Тя го подмина и се занавежда тук и там, събирайки опадали клони.
– Правеха ужасяващи неща в подземията – обясни през рамо. – Понякога чувах писъци.
Молеше се в Терасен да е различно. Трябваше да е.
– Кого държаха там? Вражески войници?
Потенциални съюзници в служба на плановете му, каквито и да бяха те.
– Когото искаха да изтезават. – Ръцете на онези стражи, гнусните им погледи... – Сигурно ще заминеш веднага щом ти опиша и последното ниво на Морат?
Тя събираше клонка след клонка, а глезенът й протестираше при всяко навеждане.
– Имаш нещо против ли? Такава беше уговорката ни. Останах повече, отколкото възнамерявах.
Тя се обърна и го видя с наръч по-дебели клони. Лоркан ги струпа безцеремонно върху малката купчинка в нейните ръце и извади брадвата от хълбока си, отправяйки се към извития паднал клон зад него.
– Явно аз ще трябва да се правя на изоставена съпруга?
– Вече се правиш на оракул, така че какво ти пречи да изиграеш още една роля? – Той стовари брадвата си върху клона и острието й потъна надълбоко с плашеща лекота. Дървото простена. – Опиши ми тъмниците.
Имаше право да пита; все пак така се бяха уговорили: неговата закрила и помощ в замяна на информация. А и беше участвал във всички лъжи, които Елида беше оплела пред трупата – мълчалив, но изпълнителен.
– Тъмниците ги няма вече – скалъпи тя. – Повечето, предполагам. Заедно с катакомбите.
Хлоп-хлоп-хлоп. Лоркан разсече клона и дървото се предаде с оглушително скърцане. Той се зае да сече следващата му част.
– Взривът ги е срутил? – Вдигна брадвата и мускулите на силния му гръб се раздвижиха под тъмната му риза, но спря, преди да е замахнал. – Каза, че си била до вътрешния двор по време на експлозията. Откъде знаеш тогава, че тъмниците са срутени?
Добре де. Хващаше я в лъжа. Но...
– Взривът се чу откъм катакомбите и отнесе част от кулите. Логично е и тъмниците да са пострадали.
– Не правя планове въз основа на догадки. – Той продължи да сече клона, а Елида врътна очи зад гърба му. – Опиши ми разположението на северната тъмница.
Тя се обърна към потъващото слънце, обагрило полята в оранжево и златисто.
– Сам се оправяй.
Удрянето на метал в дърво спря. Дори шумоленето на вятъра сред тревите утихна.
Но тя се беше сблъсквала със смърт, отчаяние и кошмари и му беше разказала достатъчно – обърнала бе всеки ужасяващ камък, погледнала бе отново зад всеки мрачен ъгъл на Морат заради него. А той се държеше така грубо и нагло с нея... Да върви по дяволите тогава.
Успя да стъпи само с един крак в люлеещите се треви, преди Локан да изникне пред нея като смъртоносна сянка. Като че ли дори слънцето избягваше широките черти на смуглото му лице, макар че вятърът дръзна да развее няколко копринени кичура от черната му коса пред очите му.
– Сключихме сделка, момиче.
Елида отвърна смело на бездънния му поглед.
– Не уточнихме кога трябва да ти разкажа каквото знам. Така че мога да си припомням подробностите колкото е нужно, щом държиш да ги изстискаш до последно от мен.
Лоркан оголи зъби.
– Не си играй с мен.
– Или какво? – Тя го заобиколи като речен камък. Естествено, сърдитата походка не се получаваше толкова добре с куцане, но поне вирна брадичка. – Убий ме, рани ме – все тая; ти оставаш без отговори.
Той стрелна ръка по-бързо, отколкото очите й можеха да я уловят, и я сграбчи за лакътя.
– Мериън – изръмжа той.
Това име... Елида вдигна поглед към грубото му, озверяло лице – лице, родено в друга епоха, в друг свят.
– Пусни ръката ми.
За нейна изненада, Лоркан се подчини мигновено.
Изражението му обаче не се промени – с нито нотка, – когато заяви:
– Ще ми кажеш каквото искам да знам...
Нещото в джоба й започна да бумти и пулсира – като призрачен сърдечен ритъм в костите й.
Лоркан отстъпи назад и ноздрите му се разшириха леко, сякаш усещаше пробуждането на камъка.
– Коя си ти? – пророни тихо.

–
Никоя
– отвърна тя с кух глас.

Може би, като откриеше Елин и Едион, щеше да намери някаква цел в живота си, начин да бъде полезна на света. Засега обаче беше просто носител на камъка, предназначен за Селена Сардотиен. А как щеше да намери един човек в този широк, безкраен свят... Трябваше да стигне до Севера, и то бързо.
– Защо търсиш Елин Галантиус?
Въпросът му беше твърде рязък, за да е случаен. Всеки сантиметър от тялото на воина излъчваше напрежение. Сдържана ярост и хищнически инстинкти.
– Познаваш кралицата – прошепна тя.
Лоркан примигна. Не от изненада, а за да си спечели малко време.
Наистина я познаваше и обмисляше какво да й каже, как да й го каже...
– Селена Сардотиен служи на кралицата – обясни накрая. – Двете ти мисии се припокриват. Намериш ли едната, намерила си и другата.
Той млъкна и зачака.
Такъв ли живот я очакваше? Пълен със злонрави хора, грижещи се само за себе си, готови на добро единствено срещу определена цена? Щеше ли поне кралицата й да я погледне с топлота? Щеше ли изобщо да си я спомни?
– Мериън – повтори той, подплатявайки думата с ръмжене.
Името на майка й. Майка й и баща й. Последните хора, в чиито очи бе зърнала истинска любов. Дори Финула, след толкова години заточение в кулата, я гледаше със смесица от съжаление и страх.
Не си спомняше кога за последно я бяха прегръщали. Или утешавали. Или й се бяха усмихвали с искрена обич.
Думите й внезапно натежаха, нямаше сили да отговори, да съчинява лъжи. Затова просто пренебрегна заповедта на Лоркан и закрачи обратно към боядисаните фургони.
Манон бе дошла да я спаси, напомняше си с всяка стъпка. Манон, Астерин и Сорел, ала дори те я бяха оставили сама в гората.
Самосъжалението нямаше да й помогне, смъмри се тя. Не и докато от нищожния й шанс за бъдеще я деляха толкова много километри. Но дори след като пристигнеше, предадеше товара си и откриеше Елин... какво можеше да й предложи? Не умееше да чете даже. Мисълта да обясни дори тази подробност на Елин, на когото и да било...
Щеше да мисли за това по-късно. Щеше да пере дрехите на кралицата, ако трябваше. Поне за това не беше нужно да е грамотна.
Този път не чу Лоркан да я настига, натоварен с дебели клони.
– Ще ми кажеш каквото знаеш – процеди той през зъби. Тя едва не въздъхна, но воинът добави: – След като... се съвземеш.
Вероятно за него тъгата и отчаянието бяха като някаква болест.
– Хубаво.
– Хубаво – повтори той.
Колегите им се усмихваха насреща, когато двамата се върнаха при тях. Бяха намерили суха земя от другата страна на фургоните – достатъчно стабилна за палатки.
Елида видя онази, която бяха опънали за двама им с Лоркан, и й се прииска да завали.

***

Лоркан беше обучавал достатъчно воини да знае кога не бива да настоява повече. Изтезавал бе достатъчно врагове, за да е наясно кога са на една капка кръв от пълния крах, който ги правеше безполезни.
Така беше и с Мериън: когато мирисът й се промени, когато усети как дори странната, неземна сила, скрита в кръвта й, преминава в тъга... и по-лошо – в безнадеждност...
Прииска му се да й каже, че и бездруго няма смисъл от надежда.
Но тя едва сега съзряваше в жена. Може би именно надеждата, макар и безсмислена, я беше измъкнала от Морат. Остроумието й със сигурност беше помогнало – всичките лъжи и хитрини.

Беше си имал работа с достатъчно хора – беше ги убивал, беше спал с човешки жени и се беше бил рамо до рамо с човешки мъже, за да знае, че Мериън не е зла, нито коварна, нито пък изцяло себична. Искаше му се да беше, защото това щеше да улесни нещата –
задачата му.

Но ако не му разкажеше всичко за Морат, ако я пречупеше с натиск... Трябваше да е възможно най-осведомен, докато се промъкваше в крепостта. И докато я напускаше.
Тя се беше справила. Навярно Мериън беше единственият жив човек, смогнал да избяга от Морат.
Тъкмо се канеше да й изтъкне този факт, когато видя в какво е вперила очи – палатката.
Тяхната палатка.
Омбриел дойде при тях, хвърляйки обичайния предпазлив поглед към него, за да уведоми закачливо Елида, че най-сетне ще може да нощува насаме със съпруга си.
Напълнил ръцете си с дърва, Лоркан можеше просто да гледа как пребледнялото от тъга и отчаяние лице на момичето придобива младежко, палаво изражение и почервенява от вълнение, сякаш си беше сложила маска. Дори го стрелна с един съблазнителен поглед, преди да се усмихне широко на Омбриел и да хукне с наръча си клони и съчки към ямата, издълбана за лагерния огън.
Той реши, че е разумно поне да се усмихне на жената, която уж му беше съпруга, но докато стигне до огнището, за да допринесе и със своите дърва, тя вече крачеше към палатката, разпъната на почтително разстояние от останалите.
Беше малка, осъзна Лоркан с назряващ ужас. Навярно предвидена за някогашния хвърляч на мечове от трупата. Слабото тяло на Мериън се промъкна през белите платнени крила на входа й, без дори да я разклати. Лоркан свъси вежди, навеждайки се да мине.
И остана наведен. Ако се изправеше в пълен ръст, главата му щеше да пробие покрива й. Плетени рогозки върху струпани тръстикови листа покриваха пода на задушното пространство, в чийто отсрещен край стоеше Мериън, вперила ужасен поглед в шалтето, опънато върху импровизирания килим.
В палатката имаше достатъчно място за истинско легло и маса, ако изникнеше нужда, но вероятно прибягваха до мебели само когато лагеруваха на някое място повече от една нощ.
– Аз ще спя на земята – заяви сухо той. – Ти вземи шалтето.
– Ами ако някой влезе?
– Ще кажеш, че сме се скарали.
– И така всяка нощ? – извъртя се към него Мериън. Студеното, отегчено изражение се беше върнало. Лоркан се замисли.
– Ако тази вечер някой влезе в палатката ни без разрешение, никой друг няма да допусне същата грешка.
Наказвал бе мъже от военните си лагери и за по-малки провинения.
Погледът й остана отегчен – напълно равнодушен и безразличен.
– Хубаво – рече пак.
Твърде близо – твърде близо беше до пълния крах.
– Ще намеря кофи, ще подгрея вода и може да се изкъпеш тук вътре, ако искаш. Аз ще стоя на пост отвън.
Простички удобства, за да спечели доверието й, благодарността й, желанието й да му помогне. Да преодолее опасната й крехкост.
Мериън сведе очи към тялото си, към бялата си риза, цялата в петна, към мърлявите си кафяви кожени панталони, ботушите си...
Ще платя на Омбриел да изпере дрехите ти довечера.
– Нямам какво друго да облека.
– Може да спиш гола.
Ужасът измести предпазливостта в очите й.
– С теб в палатката?
Той устоя на импулса да направи гримаса.
– Ами твоите дрехи. – изстреля тя.
– Какво за тях?
– И ти... и ти си мръсен.
– Аз ще изтърпя до някоя друга вечер.
Сигурно щеше да реши, че иска да спи във фургона, ако и той останеше гол в палатката...
– Защо само аз да съм гола? Няма ли заблудата да е по-достоверна, ако и двамата се възползваме от възможността едновременно?
– Ти си много млада – проточи внимателно той. – А аз съм много стар.
– Колко стар?
За пръв път го питаше.
– Много.
Тя сви рамене.
– Тялото си е тяло. И ти смърдиш не по-малко от мен. Ако няма да се къпеш, върви да спиш навън.

Изпитание, подбудено не от лъст или тайни помисли, а... просто за да види дали ще я послуша. Да провери кой командва
. Уреди й баня, прави каквото ти казва
...
Накрай я да си мисли, че тя контролира ситуацията
. Той й се усмихна едва забележимо.

– Хубаво – повтори любимата й дума.
Когато се върна в палатката, натоварен с вода, Лоркан откри Мериън седнала върху шалтето без ботуши, опънала осакатения си крак напред. Малките й ръце бяха обгърнали съсипаната, обезцветена плът, сякаш с допир можеха да облекчат болката.
– Силно ли те боли всеки ден?
Понякога подкрепяше глезена й с магията си. Когато си спомнеше за него. А това не се случваше често.
Но вниманието на Мериън моментално се прикова към изпускащия пара казан, който Лоркан бе оставил на пода, и към кофата, която й бе донесъл на рамо.
– Така съм още от дете – отвърна разсеяно тя, сякаш хипнотизирана от чистата вода. После се изправи на неравните си стъпала, изтръпвайки от болката в увредения си глезен. – Научила съм се да живея с нея.
– Това не е отговор.
– Грижа ли те е изобщо? – прошепна едва доловимо, докато разплиташе дългата си, гъста коса, все още съсредоточена върху предстоящата баня.
Любопитно му беше; искаше да знае как, кога и защо. Мериън беше красива, несъмнено в обезобразяването й имаше зъл умисъл. А може би се беше случило, за да не я сполети нещо още по-лошо.
Тя най-сетне стрелна поглед към него.
– Каза, че ще стоиш на пост. Мислех, че имаш предвид отвън.
Той изсумтя. Точно това бе имал предвид.
– Приятно къпане – пожела й и пак излезе от палатката.
Застана в тревата, наблюдавайки оживения лагер и широкия купол на притъмняващото небе. Мразеше равнините. Твърде много открито пространство, твърде голяма видимост.
Ушите му доловиха шума назад от събличането на дрехи от кожа и груб плат. А после и по-приглушените звуци от свличането на по-фина материя. След това – тишина. Последвана от много, много притаено шумолене. Сякаш Мериън не искаше дори боговете да знаят какво върши. Чу се хрущене на слама. А после как шалтето се вдига и сваля...
Малката вещица криеше нещо. Сламата отново захрущя под краката й – връщаше се при казана.
Криеше нещо под шалтето – нещо, което носеше със себе си и не искаше той да научава за него. Чу се плисък на вода и изненадващо дълбок, прочувствен стон. Той опита да го забрави.
И в същото време мислите му се понесоха към Роуан и кралицата му кучка.
Мериън и кралицата навярно бяха връстници – едната тъмна, другата златокоса. Дали Елин Галантиус щеше да й обърне някакво внимание? Навярно ако й станеше любопитно защо търси Селена Сардотиен, но... след това?
Не че го засягаше. Още преди пет века беше оставил съвестта си върху калдъръма на задните доранелски улички. Беше убивал хора, молещи се за живота си, беше опустошавал цели градове, без да погледне назад към димящите руини.
Същото важеше и за Роуан. Столетия наред проклетият Белотрън беше най-вещият му генерал, асасин и екзекутор. Заедно бяха унищожавали цели кралства, а после дни наред бяха празнували върху пепелищата, пиейки и развратничейки до несвяст.
Едва миналата зима бе разполагал с върховен командир, безмилостен, свиреп и готов да изпълни всяка негова заповед.
При следващата им среща Роуан гореше, отчаян да се хвърли в смъртния мрак, само и само да спаси живота на една принцеса без трон. Още в онзи момент Лоркан бе проумял...
Докато го държеше в тревата пред Миствард, докато принцът се мяташе неистово и крещеше името на Елин Галантиус, Лоркан бе разбрал, че вече нищо няма да е същото; че най-ценният му командир се е променил безвъзвратно. Повече никога нямаше да тържествуват заедно с вино и жени, а щом Роуан отправеше поглед към хоризонта, в очите му винаги щеше да има копнеж.
Любовта бе съсипала съвършения инструмент за убийства. Лоркан се чудеше колко ли века щеше да бесува заради това.
А кралицата му – или принцеса, каквото там се наричаше Елин – беше глупачка. Можеше да размени пръстена на Атрил за войските на Майев, за съюз, с който да изравни Морат със земята. Дори да не знаеше каква сила крие пръстенът, можеше да го използва за своя облага.
Но тя беше избрала Роуан. Принц без корона, армия и съюзници.
Заслужаваха да загинат един до друг.
Мериън показа мократа си глава от входа на палатката и Лоркан погледна дебелото вълнено одеяло, което беше увила около себе си като рокля.
– Ще занесеш ли дрехите ми?
Тя изхвърли навън купчината. Загърнала бе бельото си в бялата риза, а кожените панталони... В никакъв случай нямаше да изсъхнат до сутринта и по всяка вероятност щяха да се свият, ако се изперяха както не трябва.
Лоркан се наведе да вземе вързопа мръсни дрехи, стараейки се да не наднича във вътрешността на палатката, към шалтето, под което беше скрила незнайно какво.
– А кой ще стои на пост?
Мократа й коса беше полепнала по главата й и така острите линии на скулите и финия й нос изпъкваха още повече. Очите й отново сияеха, а плътните й устни пак приличаха на розова пъпка, когато каза:
– Моля те, дай ги за пране. Бързо.
Без да изрече нито дума повече, Лоркан се отдалечи от палатката, оставяйки я полугола вътре. Омбриел готвеше нещо в гърне над огъня. Вероятно заешка яхния. За пореден път. Лоркан огледа дрехите в ръцете си.
Трийсет минути по-късно се върна в палатката с чиния храна. Мериън седеше на шалтето, изтегнала крак пред себе си и защипала одеялото под мишниците си.
Кожата й беше толкова светла. Никога не беше виждал така бяла, недокосната от слънцето плът.
Сякаш никога не я бяха пускали навън.
Тъмните й вежди се свъсиха, като зърна чинията, а после и вързопа под едната му ръка.
– Омбриел беше заета, затова аз ги изпрах.
Тя се изчерви.
– Тялото си е тяло – повтори нейните думи той. – Същото важи и за бельото.
Тя се намуси, но чинията отново привлече вниманието й. Лоркан я остави пред нея.
– Донесох ти вечеря, понеже реших, че едва ли ще искаш да седиш по одеяло пред всички. – Той пусна купчината дрехи върху шалтето й. – И ти взех дрехи от Моли. Ще ти иска пари за тях, разбира се. Но поне няма да спиш гола.
Мериън нападна яхнията, без дори да му благодари.
Лоркан тъкмо се канеше да излезе, когато тя каза:
– Чичо ми... Чичо ми е командир в Морат.
Той замръзна. И стрелна поглед право към шалтето.
Мериън обаче продължи между лъжиците с яхния.
– Веднъж ме заключи в тъмницата.
Вятърът в тревите утихна; лагерният огън в далечината замъждука и хората около него се скупчиха още по-близо един до друг; нощните насекоми се смълчаха, а малките космати обитатели на равнината се скътаха в хралупите си.
Мериън или не усети изблика на тъмната му сила, магията, целуната от самата Смърт, или не я интересуваше.
– Казва се Върнън – продължи тя, – умен, жесток човек, който сигурно ще опита да те задържи жив, ако те заловят. Използва хората, за да печели власт. Няма милост, нито душа. Не следва ничии морални закони.
Тя се върна към яхнията си, очевидно приключила с приказките за вечерта.
Лоркан попита тихо:
– Искаш ли да го убия?
Бистрите й, тъмни очи се вдигнаха към лицето му. И за момент Лоркан видя жената, в която щеше да се превърне – в която вече се превръщаше. И осъзна, че независимо от потеклото й, всяка кралица би ценяла човек като нея до себе си.
– Какво ще ми коства?
Лоркан прикри усмивката си. Хитроумна вещичка.
– Нищо – отвърна искрено той. – Защо те е хвърлил в тъмницата?
Бялото гърло на Мериън подскочи веднъж. Два пъти. Като че ли не трепваше от погледа му, впрягайки цялата си воля, решимостта да не се предаде пред страховете си.
– Защото искаше да провери дали неговата кръвна линия може да бъде кръстосана с тази на Валгите. Затова ме заведе в Морат. Да ме чифтосва като расова кобила.
Всички мисли излетяха от главата на Лоркан.
Беше видял и преживял много, много невъобразими неща, но това...
– Успя ли? – смогна да попита.
– С мен не. Но преди това имаше други, които... Притекоха ни се на помощ твърде късно.
– Взривът не е бил нещастен случай, нали?
Мериън поклати леко глава.
– Ти ли си го предизвикала?
Той надникна към шалтето и пак се зачуди какво е скрила под него.
Тя отново поклати глава.
– Не мога да ти кажа кой, нито как. Не и без да изложа на риск живота на спасителите ми.
– Илкените ли са...
– Не. Илкените не са изчадията, които развъждаха в катакомбите. Те... те идват от планината около Морат. Плод са на много по-злокобни методи.
Трябваше да съобщи на Майев. Да й каже какво правят в Морат. Какви ужаси развъждат – армия от демони и зверове като от легендите. За нищо на света на би се съюзила с такова зло, не би имала безразсъдството да се сближава с Валгите. Не и при положение че бе воювала с тях още преди хилядолетия. Но ако не участваше в битката... След колко ли време онези страшилища щяха да обкръжат Доранел? Да превземат собствения му континент?
Доранел можеше да удържи на атаката им, ала той самият вероятно щеше да загуби живота си, щом намереше начин да унищожи ключовете и Майев го накажеше за това. А когато и той, и Белотрън станеха храна за червеите... колко щеше да издържи Доранел? Десетилетия? Броени години?
Един въпрос задра мислите на Лоркан и го върна в настоящето, в задушната палатка.
– Но кракът ти е обезобразен от години. Толкова време ли те е държал в тъмницата?
– Не – отговори тя, без окото й да мигне от нетактичното му описание. – В тъмницата прекарах само седмица. Глезенът, оковите... Те са ми от преди това.
– Какви окови?
Тя примигна. И Лоркан разбра, че е имала намерение да му спести точно тази подробност.
Но сега, като се загледаше... наистина различаваше бяла ивица сред плетеницата от белези. А на непокътнатия й, красив глезен личеше втора като нея.
Вятър, понесъл прахоляка и студа на незнайна гробница, помете равнината.
Мериън отвърна просто:
– Като дойде време да убиеш чичо ми, питай го.



31.


Е, явно картата на Ролф действаше.
Идеята беше на Роуан. И макар да й беше леко съвестно, задето бе заблудила Едион и Лизандра, че пиратският лорд се е поблазнил само от Амулета на Оринт... поне вече знаеха, че дяволската му карта действа. И че наистина живее в страх от завръщането на Валгите в пристанището му.
Чудеше се какво ли си мисли Ролф, както и какво беше показала картата му за Ключа на Уирда. Дали разкриваше разликата между него и пръстените от Камък на Уирда, с които Валгите бяха обсебили хората му. Каквато и да беше причината, нея я интересуваше единствено че пиратският лорд беше изпратил сервитьорката си да огледа за Валги, без да съзнава, че Роуан умишлено бе избрал задънената уличка, за да се увери, че само пратеник на Ролф би дръзнал да стигне чак до края й. А тъй като Елин не се съмняваше, че Едион и Лизандра са се промъкнали съвсем незабелязано по улиците на града... Е, поне тази част от вечерта й бе минала по план.
Що се отнасяше до останалото... Минаваше полунощ, когато я споходи въпросът как двамата с Роуан щяха да се върнат към нормалния си живот, ако изобщо оцелееха след тази война. Дали някога щеше да настъпи ден, в който да не прескачат от покрив на покрив като по речни камъни, да не влизат с взлом в чужди стаи, опирайки ножове в гърлата на обитателите им.
Първите два подвига изпълниха за петнайсет минути.
А като намериха Гавриел и Фенрис в общата им стая в „Морският дракон“, Елин реши, че не е нужно да прибягва до третия. Въпреки че и двамата с Роуан държаха ръцете си на удобно разстояние от кинжалите си, докато стояха облегнати на стената до вече затворения прозорец. Бяха го отключили с вятъра на Роуан, но една свещ се запали веднага щом крилата му се открехнаха, разкривайки каменните лица на двама облечени и въоръжени елфически воини.
– Можеше да използвате вратата – каза Фенрис със скръстени в съмнително небрежна поза ръце.
– Защо, след като драматичната поява е много по-забавна? – отвърна Елин.
Красивото му лице потрепна от привидна шеговитост, която не докосна ониксовите му очи.
– А ще е срамота да пропуснете подобна забава.
Тя му се ухили. Той й отвърна със същото.
Но й се струваше, че усмивките и на двама им са по-скоро... зъбене.
Елин изсумтя.
– Двамата май сте прекарали хубаво лято в Доранел. Как е милата леля Майев?
Татуираните ръце на Гавриел се свиха в хлабави юмруци.
– Отказваш ми правото да видя сина си, а после нахлуваш в стаята ни посред нощ и очакваш да ти разкрием информация за кралицата, пред която сме положили кръвна клетва.
– Първо, аз не съм ти отказала нищо, котараче.
От гърлото на Фенрис се изтръгна задавен звук.
– Решението е на сина ти, не мое. Нямам време да следя отношенията ви, нито дори да ме интересуват.
Лъжи.
– Сигурно ти е трудно да намериш време за каквото и да било – намеси се Фенрис – в краткия живот на смъртен. – Той стрелна коварен, режещ поглед към Роуан. – Или тя скоро ще се Обезсмърти?
Кучият му син! Злостно, свирепо копеле, хапливо за разлика от свъсения, необщителен Лоркан. Майев видимо предпочиташе определен тип мъже.
Лицето на Роуан беше неразгадаема маска.
– Обезсмъртяването на Елин не ти влиза в работата.
– Така ли? Ако е безсмъртна, много неща се променят.
– Фенрис – предупреди го Гавриел.
Елин знаеше достатъчно по въпроса – това беше преходът, през който минаваха чистокръвните елфи и някои полуелфи, когато телата им достигнеха възрастта на безсмъртната младост. Процесът беше труден: телата и магията им се нуждаеха от месеци на приспособяване към внезапното замразяване на стареенето и промяната в скоростта на съзряването им. Някои елфи поначало нямаха никакъв контрол върху силата си, други го губеха по време на Обезсмъртяването.
А полуелфите... едни получаваха удължен живот, а други – истинската дарба на безсмъртието. Като Лоркан. И може би Едион. До няколко години щяха да разберат дали е наследил майка си... или елфа пред нея. Стига да оцелееха във войната.
А що се отнасяше до нея самата... Не си позволи да се замисля по въпроса. Точно поради причината, изтъкната от Фенрис.
– Не виждам какво би могло да промени Обезсмъртяването – каза му тя. – Вече има една безсмъртна кралица. Появата на втора няма да е нищо ново.
– А ще раздаваш ли кръвни клетви на всички елфи, които хванат окото ти, или ще се задоволиш само с Белотрън?

Елин долавяше как от Роуан започва да се лее агресия и почти се изкуши да му нареди
: Твои приятели са. Оправяй се с тях!
Но все пак се сдържа и заяви:

– Не ми се стори толкова заинтригуван от мен онзи ден в Миствард.
– Повярвай ми, беше – измърмори Гавриел.
Елин вдигна вежда. Фенрис се взираше в Гавриел по начин, който вещаеше бавна смърт.
Роуан обясни:
– Фенрис... изяви желание да те обучава, когато Майев ни каза, че ще идваш във Вендлин.
Така значи. Интересно.
– Защо?
Роуан отвори уста, но Фенрис му отне думата.
– Защото така щях да се измъкна от Доранел. Пък и най-вероятно с мен щеше да се забавляваш много повече. Знам какъв дръвник е Белотрън в обучението.
– По цял ден щяхте да киснете на оня покрив във Варес и да се пропиете до смърт – додаде Роуан. – А що се отнася до методите ми на обучение... На тях дължиш живота си, момченце.
Фенрис врътна очи. Значи, беше по-млад от останалите. Стар по човешките стандарти, но наистина го усещаше по-млад по елфическите. По-див.
– Като се заприказвахме за Варес... – подхвана Елин със студена насмешка в гласа. – И Доранел...
– Предупреждавам те – обади се тихо Гавриел, – че не знаем почти нищо за плановете на Майев, а кръвната клетва ни пречи да разкрием дори малкото, с което разполагаме.
– Как го прави? – попита безцеремонно Елин. – С Роуан не е така... Сам решава дали да се подчини на заповедите ми, дори на маловажните. Единствено ако дръпна връзката помежду ни, успявам да го... подчиня на волята си. Или по-скоро да го тласна в дадена посока.
– С нея е различно – отвърна кротко Гавриел. – Всичко зависи от това пред какъв господар полагаш клетвата. Вие двамата сте я положили с любов в сърцата си. Ти не си имала желание да го притежаваш и командваш.
Елин опита да не изтръпне от истинността в тази дума – любов. Онзи ден... когато Роуан я погледна в очите, пиейки кръвта й... тя започна да осъзнава какво има помежду им. Чувството беше толкова могъщо, че не можеше да се опише на никой език... Не обикновено приятелство, а нещо родено и подсилено от него.
– Майев – добави Фенрис – предлага клетвата точно с тази идея. Затова връзката се ражда от порива да й се подчиниш на всяка цена. Даде ли ни заповед, изпълняваме я. Каквато и да е тя.
В очите му танцуваха сенки, които провокираха пръстите на Елин да се свият в юмруци. Фактът, че Майев чувстваше нужда да ги вкарва насила в леглото си... Роуан й беше обяснил, че кръвната им връзка, макар и далечна, беше достатъчна причина Майев да не заламти и по него, но останалите...
– И не можете да й се опълчите?
– В никакъв случай. Ако опитаме, магията, която ни свързва с нея, ще ни убие – обясни Фенрис. Елин се зачуди дали бе опитвал. И колко пъти. Той килна глава настрани като вълк. – Защо се интересуваш?

Защото, ако Майев е способна да си присвои живота на Едион заради кръвната му линия, ще съм напълно безсилна да му помогна.

Елин сви рамене.
– Защото ме накарахте да се отклоня от темата.
Тя му изпрати онази малка усмивчица, с която неизменно подлудяваше Роуан и Едион – и да, май това беше сигурният начин да вбесиш всеки елф, защото по невъобразимо съвършеното лице на Фенрис пробяга дива ярост.
Елин зачопли ноктите си.
– Знам, че вие двамата сте стари и отдавна е трябвало да бъдете по креватите, ето защо ще съм кратка: армадата на Майев плава към Ейлве. С вас вече сме съюзници. Но пътят ми може да ме отведе към директен конфликт с флотата й, може би и със самата нея, независимо дали го искам, или не.
Роуан се беше напрегнал леко, но колкото и да й се щеше да надникне към него, да прочете какво бе предизвикало тази реакция, знаеше, че останалите ще го изтълкуват като проява на слабост.
Фенрис извърна поглед към Роуан сякаш по навик.
– Струва ми се, че по-важният въпрос е дали Майев отива да се съюзи с Ераван. Не е изключено.
– Информационната й мрежа... нашата информационна мрежа е твърде широка – намеси се Роуан. – Несъмнено вече знае, че имперската флота е строена в Залива на Оро.

Елин се чудеше колко ли често на елфическия й принц му се налагаше да поправя наум собствените си думи.
Наш, неин
... Питаше се дали понякога му липсваха двамата елфи, стоящи пред тях.

– Може да е тръгнала да пресече пътя й – предположи Гавриел. – Да разбие флотата на Морат като доказателство за намерението си да ти помогне, а после... да те включи в плановете си.
Елин изцъка с език.
– Колкото и елфически воини да има на корабите си, не би рискувала толкова катастрофални загуби само за да си върне благоволението ми.
Въпреки че Елин на драго сърце щеше да приеме всяко предложение за помощ от страна на Майев, рисковано или не.
Фенрис се усмихна мрачно.
– О, загубата на елфически животи не я притеснява. По-скоро би подсилила вълнението й.
– Внимавай какво приказваш – предупреди го Гавриел.
Богове, звучеше почти като Едион с този тон.
– Да оставим тази тема – продължи Елин. – Вие двамата сте наясно какво ни чака с Ераван; знаете какво искаше от мен Майев в Доранел. На каква мисия е тръгнал Лоркан. – Лицата им бяха възвърнали воинското си спокойствие и дори не потрепнаха, когато тя попита: – Давала ли ви е заповед да вземете ключовете от Лоркан? И пръстена? Или иска само главата му?
– Ако кажем, че ни е дала заповед да вземем всичко – провлечи Фенрис, опирайки ръце зад себе си на леглото, – ще ни убиеш ли, Огнена наследницо?
– Зависи колко ползотворно е съюзничеството ни – рече лаконично Елин.
Тежестта, увиснала между гърдите й под ризата, затътна сякаш в отговор.
– Ролф има оръжия – каза тихо Гавриел. – Или поне чака да ги получи.
– И какво ще ми струва тази новина?
Гавриел не прояви безразсъдното да попита за Едион. Вместо това просто каза:
– Наричат се огнени пики. Алхимиците от южния континент са ги изобретили за техните териториални войни. Не знаем друго, освен че съоръжението може да се ползва от един човек, и то с унищожителен ефект.
А като се имаше предвид, че магьосниците, оцелели след гоненията на Адарлан, още не си бяха припомнили как се използват току-що възвърнатите им дарби...
Но нямаше да е сама. Нямаше единствена да сее огън по бойното поле.
Ако обаче Ролф й отстъпеше армадата си... Ако направеше онова, към което съвсем, съвсем внимателно го насочваше... Контактът с южния континент щеше да отнеме месеци, а не разполагаха с толкова време. Но ако Ролф вече беше поръчал оръжията... Елин кимна на Роуан и двамата се отблъснаха едновременно от стената.
– Това ли е? – попита Фенрис. – И какво, ще ни просветлиш ли какво възнамеряваш да сториш с тази информация, или ще сме и твои слуги?
– Вие не вярвате на мен: аз не вярвам на вас – отвърна Елин. – Така е по-лесно. – Тя отвори прозореца с лакът. – И все пак ви благодаря за сведенията.
Фенрис вдигна вежди достатъчно високо, та Елин да се зачуди дали Майев не бе произнасяла същите думи пред него. И най-откровено й се прииска да беше изпепелила леля си онзи ден в Доранел.
Двамата с Роуан отново запрескачаха по покривите на градчето, чиито древни керемиди още бяха хлъзгави от дъжда.
Когато „Океанската роза“ заблещука като светло бижу на следващата пресечка, Елин спря в сянката на един комин и прошепна:
– Няма място за грешки.
Роуан сложи ръка на рамото й.
– Знам. Ще се справим.
Очите й горяха.
– Играем игра срещу двама монарси, управлявали и съзаклятничели още преди раждането на повечето кралства. – И дори за нея шансът да ги надхитри, да ги победи в собствената им игра... – Като виждам как е впила нокти в кадъра ти Майев... Миналата пролет беше на косъм да ни раздели. На косъм.
Роуан погали с палец устните й.
– Дори да ме беше поробила, щях да се боря с нея. Всеки ден, всеки час, с всяка глътка въздух. – Той я целуна нежно и пророни до устните й: – До края на живота си бих се борил, за да се върна при теб. Разбрах го в момента, в който излезе от валгския мрак и ми се усмихна през пламъците си.
Тя преглътна буцата в гърлото си и повдигна вежда.
– Бил си готов да го направиш преди всичко това? Та аз още не съм го била заслужила.
Мрачен хумор и нещо по-дълбоко затанцува в очите му.
– Онова, което изпитах към теб в Доранел, и сегашните ми чувства са напълно еднакви. Просто не вярвах, че ще мога да сторя нещо по въпроса.
Елин знаеше защо има нужда да го чуе – той също знаеше. Думите на Дароу и Ролф се въртяха в главата й като безкраен хор от горчиви заплахи. Въпреки това му се подсмихна.
– Тогава извърши каквото трябва, принце.
Роуан се засмя гърлено и без да каже нито дума повече, превзе устата й и я бутна назад към грохналия комин. Тя се отвори за него и езикът му нахлу с целенасочени, лениви движения.
О, богове – ето това... това я караше да обезумее – този огън помежду им.
Можеха да изпепелят целия свят с него. Той беше неин тя – негова, и се бяха открили през векове на кръвопролития и загуби, през океани и кралства, и войни.
Роуан се откъсна задъхано от нея и прошепна до устните й:
– Дори когато си в друго кралство, Елин, огънят ти продължава да гори в кръвта ми, в устата ми.
Тя простена тихо и изви тяло към неговото, а Роуан плъзна ръка по задните й части, без да го е грижа дали някой ще ги види от улиците под тях.
– Каза, че първия път нямало да ме обладаеш до някой дънер – промълви тя, докато ръцете й пълзяха по раменете му, по изваяните му гърди. – Какво ще кажеш за комин?
Роуан отново се засмя и захапа нежно долната й устна.
– Не мога да си спомня защо ми липсваше толкова.
Елин се изкиска, но той светкавично заглуши звука с дълбоката си целувка под лунната светлина.



32.



Едион будува половината нощ, обмисляйки къде е най-подходящо да се срещне с баща си. Ако избереше плажа, щеше да изглежда така, сякаш се готви за разговор насаме, какъвто не беше сигурен дали иска да води; щабквартирата на Ролф му се струваше твърде публично място; в двора на странноприемницата щеше да е прекадено официално... Доста след полунощ, докато се въртеше в кревата, почти заспал, чу Елин и Роуан да се
връщат
отнякъде. Не го изненадваше, че са се измъкнали, без да кажат никому. Поне беше спокоен, че е излязла с принца.

Лизандра спеше като труп и дори не помръдна, когато стъпките им заскърцаха в коридора. Едва се беше добрала до стаята им преди няколко часа – Дориан вече спеше в леглото си, когато тя се преобрази в обичайната си форма, олюлявайки се на крака.
Едион почти не забеляза голотата й, не и когато залитна и той скочи да я хване, преди да е целунала пода.
Тя примигна зашеметено в ръцете му, пребледняла като смъртник. Затова той я положи внимателно на ръба на леглото, издърпа кувертюрата и я загърна с нея.
– Виждал си предостатъчно голи жени – промълви тя, без да придържа завивката към тялото си. – Не мога да търпя вълна до кожата си в тази жега.
Тя се сви напред, обгърна коленете си с ръце и задиша дълбоко, а покривалото се свлече от гърба й.
– Богове, вие ми се свят.
Едион замилва нежно голия й гръб. Тя се скова от допира му, но той разшири кръговете върху кадифената й кожа. След малко от гърлото й се изтръгна звук, който много наподобяваше мъркане.
Щом тишината се проточи достатъчно дълго, Едион се увери, че някак се е унесла сън. Но не в нормален съм, а онзи, в който Елин и Роуан потъваха от време на време, за да възстановят магията си. Толкова дълбок и поглъщащ, че ничия сила не можеше да го пропука, ничии инстинкти не бяха способни да го надвият. Тялото просто задоволяваше нуждата си на всяка цена, дори и тя да бе уязвимостта му.
Взимайки я в обятията си, преди да е паднала по лице, Едион я преметна през рамо и я пренесе до горната част на леглото. Отметна чистите памучни чаршафи с една ръка и я сложи да легне. Отново дългата й коса покриваше стегнатите й гърди, толкова по-малки от онези, с които я бе запомнил от първата им среща. Размерът им не го интересуваше, бяха красиви и в двете си форми.
Лизандра не се разсъни и той отиде в собственото си легло. Заспа чак когато светлината придоби воднистата сивкавост на приближаващата зора, събуди се малко след изгрева и се отказа от съня. Не се надяваше умът му да почине, докато не минеше срещата.
Затова се изкъпа и облече, размишлявайки дали щеше да изглежда като глупак, ако се срешеше заради баща си.
Като се върна с тихи стъпки в стаята, Лизандра се беше събудила, бе видимо отпочинала, а кралят още спеше.
Хамелеонката огледа Едион от глава до пети и каза:
– С тези дрехи ли мислиш да отидеш?

***

Лизандра го накара да съблече мръсните си пътнически дрехи, нахлу в стаята на Елин и Роуан по чаршаф и взе каквото си хареса от гардероба на елфическия принц.
Ревът на Елин да напусне стаята им вероятно се разнесе чак в другия край на залива и Лизандра се върна с дяволита котешка усмивка на лице, хвърляйки му зелен жакет и чифт панталони.
Когато Едион излезе от банята, хамелеонката вече беше облечена в дрехи, взети незнайно откъде. Бяха съвсем обикновени: високи до коленете ботуши, черен тесен панталон и натъпкана в него бяла риза. Беше вдигнала само половината си копринена коса, а разпуснатата сега сучеше през едното си рамо. Като го огледа, се подсмихна одобрително и каза:
– Много по-добре. Изглеждаш като принц, а не като... скитник.
Едион й се поклони театрално.
Дориан се размърда в леглото и през прозореца влетя прохладен ветрец, сякаш магията му също се пробуждаше. Той присви очи към тях, а после и към часовника върху полицата над камината. След това издърпа възглавницата върху очите си и пак заспа.
– Изключително кралско поведение – коментира Едион, отправяйки се към вратата.
Дориан измърмори нещо под възглавницата и Едион се престори, че не го е чул.
Двамата с Лизандра закусиха мълчаливо в трапезарията, макар че половината храна изяде насила. Хамелеонката не му зададе нито един въпрос, или от съобразителност, или защото беше заета да се тъпче с всички видове храна, сервирани на масата.
Богове, жените в този двор ядяха повече от него. Явно магията изгаряше енергийните им запаси толкова бързо, че се чудеше как досега не са погълнали главата му.
По пътя към пивницата на Ролф също мълчаха, а стражите пред входа й отстъпиха встрани без нито дума. Чак когато Едион се пресегна към дръжката на вратата, Лизандра каза:
– Сигурен ли си?
Той кимна. И това й беше достатъчно.
Едион отвори вратата, намирайки кадъра точно там, където очакваше да ги завари по това време на деня: на масата. Щом ги зърнаха, двамата елфи прекъснаха закуската си.
И очите на Едион се спряха на златокосия – един от двама, но... нямаше съмнение кой е... неговият.
Гавриел остави вилицата си в наполовина пълната чиния пред себе си.
Дрехите му бяха като на Роуан и също като него беше въоръжен до зъби дори на закуска.
Елин беше другата страна на монетата, но Гавриел беше като негово мъгливо отражение. Изсечените, широки черти; ъгловатите устни – ето откъде ги беше наследил. Златистото на късо подстриганата му коса беше различно от това на Едион – по-слънчево от неговото, медено; освен това Едион носеше своята дълга до раменете. А и кожата му имаше златния цвят на Ашривер – не дълбокия слънчев загар на елфа пред него.
Гавриел се изправи бавно. Едион се питаше дали е наследил и елегантните му движения, хищническата му неподвижност, неразгадаемото, решително изражение, или просто и двамата бяха обучени така.
Пумата от плът и кръв.

Точно така искаше да се случи – като в засада, за да няма баща му време да си подготви хубавичка реч. Щеше му се да види как ще реагира при неочаквана среща, що за личност е, как подхожда към
всяка
ситуация...

Другият воин, Фенрис, наблюдаваше ту единия, ту другия с вдигната пред отворената му уста вилица.
Едион се подкани да тръгне и коленете му го изненадаха със стабилността си, макар и да чувстваше тялото си някак чуждо. Лизандра крачеше до него с непоклатима походка и ярко блеснали очи. Баща му го оглеждаше с непроницаема физиономия, докато...
– Толкова... – пророни Гавриел, сядайки в стола си. – Толкова приличаш на нея.
Едион знаеше, че не говори за Елин. Дори Фенрис вече се взираше в Пумата, в скръбта, изпълнила карамелените му очи.
Но Едион почти не помнеше майка си. Не помнеше почти нищо друго, освен съсипаното й лице в смъртния й час.
Затова каза:

– Тя умря, за да не ме докопа твоята
кралица
.

Едион не бе сигурен дали баща му диша. Лизандра пристъпи и застана по-близо, подобно на опорен камък в буйното море на гнева му.
Той прикова поглед в баща си и макар да не беше съвсем наясно откъде извират жлъчните му думи, те заплющяха от устата му като камшици.
– В елфическите лагери можеха да я излекуват, но тя не искаше да ходи там, не искаше да допусне лечителите до мен от страх, че Майев – той изплю името като отрова – ще научи за мен, че ще ме пороби като теб.
Цветът се бе изцедил от бронзовото лице на баща му. Кой знае какво си беше мислил досега – не че Едион го интересуваше. Вълкът се озъби на Пумата.
– Майка ми е била на двайсет и три. Не се омъжила, затова семейството й я низвергнало. Отказала да признае пред когото и да било кой е баща ми и търпяла презрението им, всички унижения без нито капка самосъжаление. И го е правила от любов към мен, не към теб.

Внезапно му се прииска да беше извикал Елин със себе си, за да я накара да изгори баща му като онзи командир в Илиум, защото само като гледаше това лице –
собственото си лице
... го намразваше още повече. Мразеше го заради майка си, която бе загинала самотна и тъжна едва на двайсет и три, по-млада от него сега.

– Ако проклетата ви кралица опита да ме отвлече – изръмжа Едион, – ще й прережа гърлото. Ако нарани семейството ми повече, отколкото е успяла досега, ще прережа и твоето.
– Едион – пророни дрезгаво баща му.
Като чу от неговата уста името, което майка му му беше дала...
– Не искам нищо от теб. Освен ако нямаш намерение да ни помогнеш, в този случай няма да откажа... подкрепата ти. Друго не желая от теб.
– Съжалявам – каза баща му и очите му се изпълниха с толкова мъка, че се запита дали току-що не го беше посякъл.
– Не на мен трябва да се извиняваш – рече Едион, обръщайки се към вратата.
Столът на баща му изскърца върху пода.
– Едион.
Той продължи към вратата и Лизандра тръгна до него.
– Моля те – промълви баща му, но ръката на Едион вече беше върху дръжката на вратата.
– Върви по дяволите! – каза му той и излезе.
Но не се върна в „Океанската роза“. И нямаше сили да е край други хора, покрай звуците и миризмите им. Затова закрачи към гъстата планинска гора над залива, загубвайки се в джунглата от листа и сенки, и влажна почва. Лизандра вървеше стъпка зад него, също толкова мълчалива.
Спря чак когато намери една щръкнала от ската на планината гола скала с изглед към залива, към града и лазурните води отвъд него. Чак тогава седна. И си пое дъх.
Лизандра приседна до него на равната скала и кръстоса крака под тялото си.
– Не бях очаквал да изрека нито едно от тези неща – пророни той.
Тя се взираше в близката наблюдателница, сгушена в подножието на планината. Едион видя как зелените й очи се спуснаха до най-долното ниво на кулата, където веригата Коработрошач бе увита около гигантското си колело, а после проследиха витото стълбище, пълзящо по външната страна на кулата чак до горните етажи, където се издигаха катапулт и вграден в собствена оръдейна кула гигантски харпун – или пък арбалет? – чиято седалка и стрела бяха насочени към невидим враг в залива отдолу. Ако съдеше по размерите на самото оръдие и на механизмите, посредством които стреляше, не се и съмняваше, че с лекота би пробило фатална дупка в корпуса на всеки кораб. Или пронизало поне трима от екипажа му наведнъж.
– Каза онова, което ти беше на сърце – отвърна простичко Лизандра. – Може би е за добро, че Гавриел чу какво мислиш за него.
– Имаме нужда от помощта им. А аз вероятно го настроих срещу себе си.
Тя отметна косата си през рамо.
– Повярвай ми, Едион, не е така. Дори да му беше казал да пълзи по нажежени въглени, щеше да го стори.
– Съвсем скоро ще научи кой съм и вероятно ще промени отношението си към мен.
– И за кого се имаш ти? – свъси вежди Лизандра. – Курвата на Адарлан? Още ли се възприемаш така? Генералът, опазил кралството си, спасил народа си, забравен дори от собствената си кралица... това е мъжът, когото аз познавам. – Тя изръмжа тихо, но не на него. – И ако той реши да те обвини в нещо, ще му напомня, че векове наред е служил безропотно на онази кучка в Доранел.
Едион изсумтя.
– Бих платил много пари да те видя в битка с него. И с Фенрис.
Тя го сръчка с лакът.
– Само кажи, генерале, и ще се преобразя в най-страшните им кошмари.
– И каква твар да очаквам?
Лизандра му се усмихна загадъчно.
– Нещо, по което работя от известно време.
– Май е по-добре да не знам, а?
Белите й зъби просветнаха.
– О, да, по-добре да не знаеш.
Той се засмя, изненадан от самия себе си.
– Голям хубавец е копелето, трябва да му го призная.
– Явно Майев обича да колекционира хубавци.
Едион изпуфтя.
– И защо не? Трябва да се занимава с тях цяла вечност. Добре е поне да галят окото.
Тя се засмя отново и звукът освободи тежестта от плещите му.

***


Два часа по-късно, за пръв път въоръжена и с Голдрин, и с Дамарис, Елин влезе в „Морският дракон“ и изпита носталгия по онези дни, когато можеше да спи без
нещо
да я дърпа с ужасяваща, неукротима сила.

По дните, когато вероятно щеше да намери време да си легне с любимия, вместо да търси пролука от няколко часа, за да поспи.
Имаше желанието. Миналата нощ, като се прибраха в странноприемницата, взе най-бързата вана в живота си. Дори излезе чисто гола от банята... и намери елфическия си принц заспал върху ослепително бялото легло, все още облечен и видимо решил да затвори очи само за миг, докато тя се къпеше.
Тежката умора, изписана по чертите му, я накара да го остави на мира. Затова се сгуши в него върху завивките, без дори да се облече, и изпадна в безсъзнание още преди главата й да е докоснала гърдите му. Знаеше, че скоро ще настъпят времена, когато щяха да мечтаят за толкова спокоен сън.
Роуан се беше събудил точно пет минути, преди Лизандра да влети в стаята им, и тъкмо се мъчеше да събуди и нея. Съвсем бавно, с примамливи, собственически милувки по голото й тяло, по бедрата й... и леки, хапливи целувки по устните й, ухото й, врата й.
Но щом Лизандра нахлу с гръм и трясък в стаята им, за да открадне дрехи за Едион, щом им обясни къде отиват с него... сладкият момент свърши. Внезапното прекъсване й напомни какво трябва да постигне в предстоящия ден. С мъж, готов да я убие, и разпиляната му, подплашена армада.
Когато влезе с важна крачка, Гавриел и Фенрис вече седяха с Ролф на масата в дъното на пивницата, и двамата с леко изцъклени очи. От Едион нямаше следа.
Сигурно щеше да припише на себе си стреснатия им поглед, ако не знаеше, че Роуан я следва, готов да пререже гърлата им.
Ролф скочи на крака.
– Какво правиш тук?
– На твое място, капитане, много, ама много бих внимавал как ще й говоря точно днес – отбеляза Фенрис с повече предпазливост и благоразумие, отколкото би сметнал за възможно при вчерашната им среща. Очите му бяха приковани към Роуан, който наистина наблюдаваше Ролф така, сякаш се канеше да го изяде. – Подбирай мъдро думите си.
Ролф надникна към Роуан и виждайки лицето му, като че ли прие съвета на Фенрис.
Може би именно плахостта щеше да направи Ролф по-склонен да откликне на днешната й молба. Стига тя самата да изиграеше правилно картите си. И да бе изиграла предишните също толкова правилно.
Тя се поусмихна на Ролф и се облегна на празната маса до тяхната, върху чиито дъски с очукани златни букви бе изписано „Пробивачът на мъгли“. Роуан застана до нея, докосвайки с коляно нейното. Сякаш не можеше да понесе дори няколко сантиметра разстояние помежду им.
Тя се усмихна по-широко на Ролф.
– Дойдох да проверя дали не си размислил относно предложението ми за съюзничество.
Той потропа с татуирани пръсти по масата, точно над позлатените букви, изписващи „Вършач“. До тях, между капитана и двамата воини, бе разгърната карта на континента.
Не тази, от която истински се нуждаеше, след като се увери, че действа, но... Елин се скова, осъзнавайки какво виждаха очите й.
– Какво е това? – попита тя, забелязала сребърните фигурки, подредени през средата на континента в непробиваема линия от Ферианската падина до устието на Ейвъри.
И фигурките в Залива на Оро. И тези в Мелисанде, Фенхароу и до северната граница на Ейлве.
Гавриел, който изглеждаше, сякаш някой го беше фраснал в главата – богове, как беше минала срещата им с Едион? – се обади, преди Роуан да е изтръгнал гръкляна на Ролф заради следващия обиден коментар.
– Тази сутрин капитан Ролф получи вест. И искаше съвета ни.
– Какво е това? – настоя Елин, сочейки с пръст главната редица от фигури, опъната през средата на континента.
– Според последния доклад – провлачи Ролф – това е разположението на моратската армия. Заели са бойна позиция. Вече е невъзможно да помогнем на Севера. Гласят атака над Ейлве.



33.


– Ейлве няма армия – каза Елин, долавяйки как кръвта се изцежда от лицето й. – След миналата пролет няма кой да брани границите му, освен няколко бунтовнически групировки.
– Знаеш ли числеността им? – Роуан се обърна към капитана.
– Не – отвърна той. – Получих новината като предупреждение, за да държа товарните кораби настрана от Ейвъри. Исках да чуя мнението им – той кимна към двамата воини – за това как е най-добре да подходя. Но май е трябвало да поканя и вас, тъй като са решени да ви просветлят.

Никой от двамата не благоволи да потвърди. Елин плъзна очи по линията от
армии
.

– С каква скорост се придвижват? – попита Роуан.
– Легионите са напуснали Морат преди около три седмици – обясни Гавриел. – Движат се по-бързо от всяка друга армия, която някога съм виждал.
Точно сега ли...
Не. Не – не можеше да е заради Илиум, защото се бе подиграла с него...
– Ще бъде изтребление – отсече дръзко Ролф.
Тя затвори очи и преглътна тежко. Дори капитанът не посмя да се обади.
Роуан сложи ръка на кръста й в безмълвно утешение. И той знаеше – и той бе подредил парчетата от пъзела.
Елин отвори очи, ала линията остана жигосана в зрението й, в сърцето й.
– Това е послание. За мен – каза тя.
Отпусна единия си юмрук и впери поглед в белега върху дланта си.
– Но защо им е да нападат Ейлве? – попита Фенрис. – И защо заемат позиция, вместо направо да го щурмуват?
Не можеше да изрече думите на глас. Но тя бе навлякла този ад на Ейлве, надсмивайки се над Ераван. Той знаеше за кого милее Селена Сардотиен и искаше да прекърши духа й, сърцето й, като й демонстрираше какво можеха да сторят войските му. Какво щяха да направят, дадеше ли им сигнал. Не на Терасен... а на родното кралство на най-скъпия й приятел.
Кралството, което се бе заклела да брани, да закриля.
– Имаме лични връзки с Ейлве – додаде Роуан. – Ераван знае колко й е скъпо кралството.
Очите на Фенрис се задържаха проучвателно върху нея. Гавриел обаче обяви с нетрепващ глас:
– Ераван вече владее всички територии на юг от Ейвъри. С изключение на този архипелаг. Но дори тук си е подсигурил опора с Предела.
Елин впери поглед в картата, в северните земи, които сега й се струваха толкова малки.
На запад голямата шир на Пустошта се простираше отвъд планинската граница. И вниманието й се спря на един ситен надпис по западното крайбрежие.
Брайърклиф.
Името прокънтя в главата й, разбуждайки я, и й напомни, че преди малко бяха обсъждали как е възможно подобна армия да се придвижва толкова бързо.
Тя потри едното си слепоочие, взирайки се в малката точица на картата.
Замислена върху нечий дълг към нея.
Погледът й се смъкна надолу – на юг. До Червената пустиня. Където още един дълг – множество дългове – чакаха да поиска отплата.
Елин осъзна, че я бяха попитали нещо, но дори не се замисли какво, преди да заяви тихо на Ролф:
– Ще ми отстъпиш армадата си. Ще я въоръжиш с огнените пики, които знам, че си поръчал, и ще изпратиш излишните на мисенианската флота, когато пристигне.
Мълчание.
Сетне Ролф се изсмя гръмко и се настани в стола си.

– Друг път. – Той махна с татуирана ръка върху картата и мастилените води върху нея закипяха, образувайки фигури, които навярно само той можеше да разшифрова. Фигури, които
трябваше
да разчете, за да я насочи към Ключалката. – Искам да ти покажа численото превъзходство на врага ти. – Той предъвка думите й. – Мисенианската флота е просто мит. Приказка за лека нощ.

Елин надникна към дръжката на рапирата му, обходи с очи пивницата около тях и ги застопори върху кораба, закотвен отвън.
– Ти си наследник на мисенианците – обяви тя. – И съм тук да изискам дълга ти към моя род.
Ролф не помръдна, не мигна дори.
– А може би всички морски дракони около теб са просто случайни талисмани? – попита Елин.
– Мисенианците са изчезнали отдавна – заяви с равен тон Ролф.
– Не мисля. Според мен се крият тук, на Мъртвите острови, и то от дълго, дълго време. А ти някак си успял да се издигнеш на власт.
Тримата елфи си разменяха озадачени погледи.
Елин продължи:
– Освободих Илиум от адарланско робство. Превзех града, дома на прадедите ти. На мисенианците. Твой е, стига да се осмелиш да признаеш от чия кръв произхождаш.
Ръката на Ролф затрепери леко. Той я сви в юмрук и я пъхна под масата.
Елин позволи на искрица от магията й да изплува на повърхността, на златото в очите й да лумне като буен пламък. Гавриел и Фенрис застанаха на нащрек, докато силата й изпълваше стаята, града. Ключът на Уирда между гърдите й завибрира, зашептя.
Тя знаеше, че по лицето й не е останало нищо човешко, нищо смъртно.
Знаеше, защото златистобронзовата кожа на Ролф избледня до болнаво жълто.
Затвори очи и въздъхна.
Струята магия, която бе свикала, се изля в невидим поток. Светът трепереше по пътя й. Някоя от градските камбани иззвъня веднъж, втори път, тласната от силата й. А когато се понесе над архипелага, дори водата в залива потръпна от полъха й.
Елин отвори очи и лицето й си върна стария вид.
– Какво, по дяволите, беше това? – осмели се да попита накрая Ролф.
Фенрис и Гавриел внезапно проявиха голям интерес към картата пред тях.
– Милейди трябва да разпуска по малко от силата си всеки ден, иначе може да я погълне – обясни с равен тон Роуан.
Напук на себе си, независимо от всичко, което беше направила, Елин реши, че иска Роуан да я нарича „милейди“ поне веднъж на ден.
Той продължи, притискайки Ролф за още информация относно вражеската армия. Пиратският лорд, за когото Лизандра още преди седмици бе потвърдила, че е мисенианец, благодарение на това, че Аробин винаги бе шпионирал търговските си партньори, почти загуби дар слово, като чу предположението й. Елин обаче просто чакаше.
След известно време пристигнаха и Едион, и Лизандра – братовчед й само хвърли бегъл поглед на Гавриел и застана пред картата с обичайната си генералска нагласа, изисквайки всякакви подробности за ситуацията.
Гавриел обаче се взираше безмълвно в сина си, гледаше как очите му се стрелкат по картата, слушаше гласа му, сякаш беше песен, която се мъчеше да си припомни.
Лизандра отиде до прозореца, за да наблюдава залива.
Като че съзираше вълната от магия, която Елин беше пуснала в света.
Сигурно вече беше разказала на Едион защо всъщност бяха отишли в Илиум. Не само за да видят Бранън и да спасят обитателите на града... но и заради това. Двете с хамелеонката бяха съставили този план, стоейки заедно на нощен пост по време на дългото си пътешествие; бяха съобразили всичките му ползи и недостатъци.
Дориан се появи десет минути по-късно и очите му веднага намериха Елин. И той беше усетил магията й.
Кралят поздрави любезно Ролф и запази мълчание, докато му обясняваха накратко за разположението на моратските армии. После седна до нея и позволи на елфите да обсъждат оръжия и маршрути за доставка на провизии под ръководството на Роуан.
Единствено й отпрати непроницаем поглед и вдигна глезена на единия си крак върху коляното на другия.
Часовникът удари единайсет и Елин стана на крака, въпреки че Фенрис още говореше нещо за брони и обясняваше на Ролф, че трябва да инвестира в желязна руда.
В стаята се спусна тишина и Елин се обърна към Ролф.
– Благодаря ти за гостоприемството.
После тръгна към вратата, ала направи само крачка, преди пиратският лорд да попита:
– Това ли е?
Тя надзърна през рамо и позволи на магическия огън да надникне през очите й. Роуан вече вървеше към нея.
– Да. Ако не ми предоставиш армада, ако не обединиш останалите мисенианците, за да се завърнете в Терасен, ще намеря някой друг да свърши тази работа.
– Няма друг.
Очите й отново отскочиха към картата на масата.
– Веднъж ми каза, че някой ден ще си платя за дързостта. Така и стана. Платих многократно. Но двамата със Сам унищожихме града и флотата ти. И всичко това заради двеста живота, които ти смяташе за по-нисши от човешките. Значи може и да съм се подценявала. Може би все пак нямам нужда от теб.
Тя се обърна към вратата, а Ролф процеди презрително:
– С копнеж по теб ли умря Сам, или в крайна сметка си спряла да се отнасяш с него като с измет?
Чу се хъхрене, трясък и дрънчене на чаши. Елин извърна бавно поглед и завари Роуан с ръка около врата на Ролф. Капитанът лежеше върху картата с разпилени около себе си фигури, а оголените зъби на Роуан бяха на косъм да откъснат ухото му.
Фенрис се подсмихна.
– Предупредих те да внимаваш какво приказваш, Ролф.
Едион, който видимо се стараеше да не отдава внимание на баща си, каза на капитана:
– Приятно ми беше да се запознаем.
После се насочи към вратата, където го чакаха Елин, Дориан и Лизандра.
Роуан се наведе да прошепне нещо в ухото на Ролф, от което пиратският лорд пребледня, сетне го блъсна малко по-силно в масата и закрачи към Елин.
Ролф опря длани в дървения плот и се надигна с намерението да извика нещо глупаво след тях, но в следващия момент се вцепени. Сякаш нещо бе запулсирало бясно в тялото му.
Той обърна ръцете си и ги събра една до друга.
После вдигна очи, но не към Елин. А към прозорците.
Към наблюдателниците от двете страни на залива, чиито камбани биеха.
Паническият звън накара улиците да застинат смълчани.
Всички знаеха какво означава.
Лицето на Ролф пребледня.
Елин забеляза как черното – по-тъмно от мастилото, с което бе оцветена кожата му – плъзва по пръстите и дланите му. Черно, каквото само Валгите можеха да донесат.
Е, вече нямаше съмнение, че картата му действаше.
– Тръгваме. Веднага! – каза тя на спътниците си.
Ролф вече крачеше устремено към нея – към вратата. Отвори я със замах без нито дума и излезе на кея, откъдето помощник-капитанът и старшина-кормчията му вече препускаха към него.
Елин затвори вратата след Ролф и огледа приятелите си. И кадъра.
Фенрис стана на крака да надникне през прозореца, под който Ролф и хората му търчаха трескаво, и каза:
– Напомни ми да не те ядосвам.
Дориан пророни:
– Ако армията достигне града, всички тези хора...
– Няма да го достигне – отсече Елин, посрещайки погледа на Роуан.
Боровозелените му очи се впиха в нейните.

Покажи им
защо заслужаваш кръвната клетва
, рече му безмълвно тя.

На лицето му изплува тънка дяволита усмивка и той се обърна към кадъра.
– Да вървим.
– Да вървим? – Фенрис посочи въпросително прозореца. – Къде?
– В другия край на острова ни очаква лодка – обясни Едион и кимна към Лизандра. – Надявах се все някой да забележи как една акула я влачи от пристанището посред нощ, но...
Вратата се отвори с трясък и едрата фигура на Ролф изпълни входа.

–
Ти
.

Елин сложи ръка на гърдите си.

– Аз?

–
Ти
изпрати магията си натам; призовала си ги.

Тя се изсмя и се отблъсна от масата, на която се беше облегнала.
– Ако някога овладея толкова полезно умение, струва ми се, че ще го използвам да призовавам съюзниците си. Или мисенианците, ако ще продължаваш да твърдиш, че не съществували. – Тя хвърли поглед през рамо. Небето още беше ясно. – Успех! – Каза и го заобиколи.
– Какво? – учуди се Дориан.
Елин плъзна очи към краля на Адарлан.
– Това не е наша битка. И няма да жертвам съдбата на кралството си заради схватка с Валгите. Ако имаш разум в главата си, и ти няма да го направиш. – Лицето на Ролф се изопна от гняв, макар и в очите му да блестеше страх, дълбок и искрен. Тя пристъпи към хаоса, обзел улицата, но спря, извръщайки се към пиратския лорд. – Предполагам, че кадърът също ще тръгне с мен. Все пак вече са ми съюзници.
Фенрис и Гавриел поеха безмълвно към нея и й дойде да въздъхне от облекчение, че го сториха безропотно, че Гавриел бе готов на всичко, за да остане до сина си.
– Въобразяваш си, че като ми откажеш помощ, ще ме принудиш да размисля? – изсъска Ролф.
Но отвъд залива, между гърбестите острови в далечината, се събираше облак от тъмнина.
– Говоря сериозно, Ролф. Мога да се справя и без армадата ти. Без мисенианците. А и островът ти става опасно място за каузата ми. – Тя кимна към морето. – Ще се помоля на Мала за вас. – После потупа дръжката на Голдрин. – И един съвет от престъпна колегиалност: отсечете им главите. Само така можете да ги убиете. Освен ако не ги изгорите живи, но допускам, че повечето просто ще скочат зад борда и ще доплуват до брега, преди горящите ви стрели да нанесат каквато и да било щета.
– Какво стана с идеализма ти? С хлапачката, която открадна двеста роби от мен? Ще оставиш тукашните на сигурна смърт?
– Да – отвърна лаконично тя. – Казах ти вече, Ролф, в Ендовиер понаучих това-онова.
Той изруга.
– А какво би казал Сам?
– Сам е мъртъв – отвърна тя, – защото хора като вас с Аробин получават власт. Но управлението на Аробин приключи. – Тя се усмихна към притъмняващия хоризонт. – Струва ми се, че и твоето върви натам.

– Ти,
кучка
...

Роуан изръмжа и направи само крачка, преди Ролф да отстъпи уплашено.
Чуха се бързи стъпки и старшина-кормчията на пиратския лорд се появи на входа. Опря задъхано ръка на стената, стиснал с другата дръжката на меча си, която също беше с форма на морски дракон.
– Затънали сме в лайна.
Елин се заслуша, а по лицето на Роуан се изписа тревога.
– Зле ли е положението? – попита капитанът.
Мъжът избърса потта от челото си.
– Осем бойни кораба, пълни с войници, поне по стотина във всеки, а по долните нива сигурно се крият и още. Придружават ги два морски уивърна. И се движат толкова бързо, че все едно буря ги носи.
Елин стрелна поглед към Роуан.
– Колко време ни трябва да се доберем до онази лодка?
Ролф се взря в няколкото кораба на пристанището си с
мъртвешки бледо лице, във веригата Коработрошач, която още беше спусната под спокойната повърхност на морето. Фенрис, проследил погледа на капитана, отбеляза:
– Морските уивърни ще скъсат веригата ти. Евакуирай хората от острова. Качи ги на всички лодки и кораби, които имаш, и ги измъкни оттук.
Ролф се обърна бавно към Елин. Морскозелените му очи кипяха от омраза. И примирение.
– Това опит да ме изобличиш в блъфиране ли е?
Тя се заигра с края на плитката си.
– Не. Случва се в доста удобен момент, но нямам пръст.
Ролф плъзна поглед по всички им – силата, която можеше да изравни острова му със земята. И най-сетне пророни дрезгаво:
– Искам да съм адмирал. Искам целия архипелаг. Искам Илиум. И когато войната приключи, искам титлата „лорд“, която някога са носили предците ми. А как ще ми платите?
Елин впери очи в него. В стаята се спусна гробищна тишина, докато навън бушуваше същински хаос.
– Златото и съкровищата на борда на всеки потопен моратски кораб са за теб. Но оръжията и мунициите се пренасочват към фронта. Ще ти дам земи, но никакви други титли, освен лорд на Илиум и крал на архипелага. Ако имаш потомци, ще ги призная за твои наследници. Също както тези на Дориан.
Дориан кимна тържествено.
– Адарлан ще припознае теб и наследниците ти и тази територия за твоя собственост.
Ролф процеди:
– Пратете тези копелета на дъното на морето и флотата ми е ваша. Но не мога да гарантирам, че мисенианците ще се надигнат. Разпилени сме по целия свят от твърде дълго. Тук живеят само малък брой, а те няма да се присъединят към войната без подходяща... мотивация.
Той надникна към бара, сякаш очакваше да види някого зад него.
Елин обаче протегна ръка с лека усмивка.
– Остави това на мен.
Ролф пое ръката й и татуираната му кожа срещна белязаната й плът. Стисна я така, сякаш искаше да строши кокалите й, но тя му отвърна със същото. И изпрати малко огън към пръстите му.
Той изсъска от болка, отдръпвайки ръката си, а Елин се ухили.
– Добре дошъл в армията на Нейно Величество, капер Ролф. – Тя махна към отворената врата. – Тръгваме ли?

***

Елин беше умопомрачена, осъзна Дориан. Гениална, свирепа, но умопомрачена.
И навярно най-умелата, най-безсъвестна лъжкиня, която някога бе срещал.
Беше усетил призива й да се разлива като вълна по света. И огъня й да бумти до кожата му. Веднага го позна. И не се съмняваше нито за миг, че го е изпратила право до Предела, за да разберат тъмните сили, които го обитаваха, че на земята е останал един-единствен притежател на такъв огън, и да го проследят дотук.
Дориан не знаеше какво го е подпалило, защо бе избрала точно този момент, но...
Роуан беше разказал на Елин за страха на Ролф от Валгите. Толкова се боеше от завръщането им, че стражите му пазеха града денем и нощем. А Елин бе решила да използва страха му в своя полза. Мисенианците – свещени богове. Цял живот ги беше смятал за герои от вълшебните приказки и притчите. Ала сега разбираше, че просто са се криели добре. Докато Елин не ги изкара от скривалищата им.
А когато пиратският лорд и кралицата на Терасен си стиснаха ръце и тя му се усмихна широко, Дориан осъзна... че навярно и той самият се нуждаеше от малко свирепост и умопомрачение.
Нямаше да спечелят войната с усмивки и добри обноски.
Щяха да я спечелят с жена, готова да заложи на карта живота на цял остров хора, за да си набави онова, с чиято помощ щеше да спаси всички им. Жена, чиито приятели бяха готови да й съдействат, да разкъсат душите си на парчета, ако така щяха да спасят невинни животи. И всички знаеха
какво щеше да е теглото на жертвите, ако залогът им беше грешно преценен. Елин най-вече.
Тя и Ролф излязоха през отворената врата на пивницата. Зад гърба му Фенрис подсвирна тихо.
– Боговете да са ти на помощ, Роуан, тази жена е...
Дориан не изчака да чуе останалото, а последва пирата
и кралицата до улицата заедно с Едион и Лизандра. Фенрис вървеше на разстояние от останалите, но Гавриел не се отделяше от тях, вперил поглед в сина си. Богове, двамата толкова много си приличаха, дори се движеха еднакво. Пумата и Вълкът.
Ролф изрева на хората си, строени пред него.
– Всички кораби, които могат да превозват хора, отплават веднага.
Той продължи със заповедите, разпределяйки мъжете по кораби, отдавна останали без екипаж, включително неговия собствен. През това време Елин просто стоеше с ръце на хълбоците и ги наблюдаваше.
Докато не попита капитана:
– Кой е най-бързият ти кораб?
Той посочи „Морският дракон“.
Тя го измери изпитателно с очи и Дориан се подготви да чуе поредния й неистов, безразсъден план. Без да погледне никого от тях, кралицата нареди:
– Роуан, Лизандра, Фенрис и Гавриел, вие сте с мен. Едион, ти се качи в северната наблюдателница и поеми харпуна. Ако някой кораб стигне твърде близо до веригата, пробий дупка в корпуса му. – Когато се обърна към него, Дориан се скова, прочел заповедта в очите й. Отвори уста да възрази, но Елин не му даде думата. – В тази битка няма място за крале.
– Но за кралици има?
По лицето й нямаше нито капка хумор, нищо друго, освен ледено спокойствие, когато му подаде меч, който Дориан дори не я беше видял да носи. Дамарис.
Голдрин остана в ножницата на гърба й, откъдето рубинът му блестеше като жив въглен.
– Единият от нас трябва да оцелее, Дориан – заяви тя. – Ти поеми южната наблюдателница; стой в основата й и приготви магията си. Опита ли някой да мине през веригата, унищожи го.
Не със стомана, а с магия. Той закачи Дамарис на портупея си. Тежестта на древния меч му беше чужда.
– А ти какво ще правиш? – попита я той.
Сякаш в отговор, силата му се загърчи в стомаха му като усойница, готвеща се за атака.
Елин надникна към Роуан, към татуираната му ръка.
– Ролф, вземи всички железни вериги, които са ти останали от търговията с роби. Ще ни трябват.
За нея – и за Роуан. За възпиране на магията им, ако излезете извън контрол.
Защото Елин... Елин щеше да проникне с кораба право в сърцето на вражеската флота и да я вдигне до небесата.



34.


Беше лъжкиня, убийца и крадла и имаше чувството, че до края на войната ще си спечели още по-лоша слава. Но докато онази странна тъмнина се сгъстяваше на хоризонта, Елин се питаше дали не бе отхапала повече, отколкото можеха да сдъвчат със зъбатите й приятели.
Ала не отстъпи на страха си нито сантиметър място.
Вместо това позволи на черния огън да я изпълни.
Подсигуряването на съюзничество с пиратския лорд беше само едната част от мисията й. Другата, по-голямата... беше да изпрати послание. Не до Морат.
А до целия свят.
До всички потенциални съюзници, които следяха събитията на континента и размишляваха дали войната е загубена кауза.
Днешното й послание щеше да прокънти над всички кралства.
Тя не беше бунтовническа принцеса, тръгнала да руши вражески дворци и да избива крале.
Тя беше природна стихия. Бедствие и предводител на безсмъртни, легендарни воини. И ако въпросните потенциални съюзници не сключеха пакт с нея... искаше дълго време да се сещат за този ден и подвига й, да се чудят дали някога няма да посети и техните брегове, пристанищата им.
Не й се бяха притекли на помощ преди десет години. Щеше й се да им даде да разберат, че не е забравила.
Ролф приключи с разпалените заповеди към екипажа си и се качи бързо на борда на „Морският дракон“, а Едион и Дориан се спуснаха да търсят коне, които да отведе всеки от тях до назначената му наблюдателница. Елин се обърна към Лизандра. Досега хамелеонката бе следяла спокойно събитията, а когато Елин я попита тихо: „Знаеш ли какво искам от теб?“, тя кимна с лъснали мъхестозелени очи.
Елин не си позволи да я прегърне. Да докосне ръката й дори. Не и докато Ролф ги дебнеше с поглед. Той и всички обитатели на града, сред които се криеха отдавна изчезналите мисенианци. Затова просто й пожела успешен лов.
От гърлото на Фенрис се изтръгна задавен звук, явно се беше досетил какво е поискала от хамелеонката. До него Гавриел продължаваше да следи с очи Едион, който дори не беше надникнал към баща си, преди да преметне щита и меча през гърба си, да яхне жалката кобила и да препусне към наблюдателницата.
Накрая Елин се обърна и към Роуан. Вятърът вече танцуваше из сребърната коса на принца й воин.
– Потегляме.
Така и сториха.
По улиците наставаше все по-голяма паника, докато тъмната сила на хоризонта възприемаше форма: гигантски кораби с черни платна, приближаващи залива, сякаш наистина ги носеше неземен вятър.
Елин и Лизандра закрачиха смело към грамадния „Морски дракон“, а Роуан и другите двама елфи поеха след тях.
Хората спираха по улиците и гледаха смаяно как петимата се изкачват по пасарела, нагласявайки оръжията по себе си. Ножове и мечове, брадвата на Роуан, проблясваща от хълбока му, лък и колчан с черноопашати стрели, които Фенрис навярно можеше да изстрелва със смъртоносна точност, и още стоманени остриета. Докато пристъпваха на леко полюшваната от вълните, излъскана до съвършенство палуба на „Морският дракон“, Елин си мислеше, че сигурно приличат на подвижен арсенал.
Хората на Ролф изчакаха Гавриел да се озове на борда и веднага вдигнаха пасарела. Останалите, насядали по двама на пейките от двете страни на палубата, вдигнаха греблата. Роуан кимна на Гавриел и Фенрис и двамата безмълвно се присъединиха към екипажа, подчинявайки се на ранг, по-стар от някои кралства.
Ролф излезе от една врата, несъмнено водеща към личната му каюта, следван от двама мъже, натоварени с огромни железни вериги.
Елин пое към тях.
– Закрепете ги за главната мачта и се уверете, че стигат до ето... тук.
Тя посочи мястото си в сърцето на кораба. Достатъчно свободно пространство за екипажа, достатъчно и за тях двамата с Роуан да се развихрят.
Ролф заповяда на хората си да загребат, хвърляйки поглед към Фенрис и Гавриел, които бяха хванали по едно гребло, като всеки тласна своето напред с оголени от напън зъби.
Корабът потегли бавно – другите около него също.
Налагаше се бързо да излязат от залива, първи да преминат границата на Коработрошача.
Хората на Ролф увиха веригите около мачтата, оставяйки такава част от дължината им свободна, че да стигнат до Елин.
Желязото щеше да й послужи като котва, да й напомня коя е – какво е. Щеше да я задържи на този свят, когато необятните им магии с Роуан заплашеха да ги пометат с могъществото си.
„Морският дракон“ се откъсна от пристанището, а ритмичните викове и пръхтежи на гребящите мъже заглушиха глъчката на града зад тях.
Елин стрелна очи към всяка от наблюдателниците – Дориан тъкмо пристигаше при своята, а Едион развяваше златисти коси по виещото се около другата стълбище, препускайки към гигантския харпун на върха й. Със свито сърце позволи на мислите си да напуснат за миг настоящето и да й покажат как Сам тича нагоре по същите тези стълби, но не за да защити града, а за да го разруши.
Тя се отърси от ледената хватка на спомените и впери взор в Лизандра, която стоеше до парапета и също гледаше братовчед й.

–
Сега
.

Чувайки думата, дори Ролф спря да раздава заповеди.
С елегантни движения Лизандра седна върху широкия дървен парапет, прехвърли крака през него... и скочи във водата.
Хората на Ролф се спуснаха натам. Онези в лодките край тях също, видели жената да се гмурка в яркосинята вода.
Но не жена се показа на повърхността й.
Дълбоко под тях Елин я наблюдаваше как блести, изменя се и расте. Екипажът заруга смаяно.
Лизандра продължаваше да расте и расте под водата, досами пясъчното дъно на пристанището.
Мъжете загребаха още по-бързо.
Скоростта на кораба обаче не можеше да се мери с тази на съществото, което изплува над вълните.
Широка нефритенозелена муцуна, осеяна със страховити бели зъби, изпухтя могъщо над водната повърхност, сетне отново се гмурна, разкривайки масивна глава и коварни очи.
Някои от мъжете изкрещяха. Ролф стисна руля. Помощник-капитанът му падна на колене и току-що излъсканият меч с драконов ефес, закачен на хълбока му, издрънча върху дървения под.
Лизандра се гмурна към дълбините и им позволи да зърнат продълговатото й, силно тяло, пробиващо водната повърхност част по част; нефритените й люспи блестяха като скъпоценни камъни под ослепителното обедно слънце. Даде им шанс да съгледат легендата от народните им предсказания: мисенианците щели да се завърнат чак когато морските дракони го сторели първи.
Затова Елин направи така, че един от тях да се появи точно на проклетото им пристанище.
– Свещени богове! – пророни Фенрис от пейката до греблото си.
Реакцията на Елин беше същата, когато морският дракон се гмурна надълбоко и заплува напред.
Лизандра разтвори чудовищни перки – криле – под водата, прибирайки до тялото си малките си ръце и крака, докато използваше гигантската си, осеяна с шипове опашка за рул.
Някои от хората на Ролф шушукаха:
– Дракон... дракон ще защитава кораба ни... Легендите на бащите ни.
Ролф гледаше с пребледняло лице към мястото, където синьото море бе погълнало Лизандра, стиснал руля така, сякаш се боеше, че може да падне.
Два морски уивърна... срещу един морски дракон.
Защото всичкият огън на света не можеше да надвие воден враг. А ако искаха да потопят онези кораби, никой не биваше да ги спъва изпод водата.
– Хайде, Лизандра – пророни Елин и отправи молитва към Темис, богинята на дивото, да дари хамелеонката с ловкост и непоклатимост в подводната битка.

***

Едион хвърли щита от гърба си и се стовари на седалката пред гигантския железен харпун, който беше поне с една длан по-висок от него, а главата му – по-голяма от неговата. Имаше само три копия. Трябваше да стреля точно.
Отвъд залива кралят вече заемаше позиция зад парапета на най-долното ниво на кулата. А във водата корабът на Ролф се приближаваше все повече и повече към сваления Коработрошач.
Едион стъпи на единия от трите педала за управление, чрез които се въртеше оръжието, и стисна дръжките от двете му страни, за да насочи копието. Прицели се внимателно към най-далечния край на залива, където двата носа на острова се събираха, оставяйки само тесен проход към пристанището.
Отвъд тях водата се пенеше – риф. Идеален за разбиване на кораби, несъмнено точно там щеше да разположи кораба си Ролф, за да привлече моратската флота в капана.

***

– Какво е това, дявол да го вземе? – попита смаяно един от стражите, отговарящи за харпуна, и посочи към вълните.
Чудовищна сянка плуваше под вода пред „Морският дракон“, по-бързо от кораба, по-бързо от делфин. Дългото й, змийско тяло се носеше в морето с криле, които приличаха и на перки.
Сърцето на Едион спря.
– Това е морски дракон – обясни слисано той.
Е, поне вече знаеше по какъв таен облик работеше Лизандра.
И защо Елин бе настояла да влезе в храма на Бранън. Не само за да види краля и да върне града на мисенианците и Терасен, но и... за да може Лизандра да огледа детайлните каменни релефи на морски дракони в реален размер. За да се превърне в жив мит.
И двете... Ах, тези хитри, заговорничещи дяволици. С право наричаха Елин кралица от легендите.
– Но как... как... – Стражът се обърна към другите, които шушукаха недоумяващо. – Ще ни защитава ли?
Лизандра наближаваше Коработрошача, още свален под водата – въртеше се, чупеше тялото си в остри дъги и заобикаляше скоростно подводните скали по пътя си, като че искаше да опознае новия си облик за малкото време, с което разполагаха.
– Да – отвърна Едион, докато леден ужас изпълваше вените му. – Да, ще ни защитава.

***

Водата беше топла, спокойна и всевечна.
А тя беше люспеста сянка, покрай която седефените риби се стрелкаха уплашено към кораловите си домове; водно страшилище, чиито чутовни размери накараха птиците, полюшващи се върху вълните, да се разпилеят в панически полет.
Слънчевите лъчи пронизваха на снопове водата и Лизандра – или поне онази малка част от нея, която оставаше човешка – имаше усещането, че се носи през храм от светлина и сенки.
Там някъде откъм открито море се задаваше нещо, долавяше вибрации и ехо от странни звуци.
И най-големите морски хищници се втурнаха тревожно и отплаваха към безбрежните сини ширини отвъд островите. Дори обещанието за червени води не можеше да ги задържи на пътя на двете исполински сили, които щяха да се сблъскат.
Пред нея дебелите брънки на Коработрошача увисваха към дълбините подобно на колосалната огърлица на някоя богиня, навела се да отпие от морето.
Елин я беше накарала да прочете за тях, за отдавна забравените и изчезнали от лицето на земята морски дракони. Защото приятелката й знаеше, че въоръженият Ролф и мисенианците щяха да са им от помощ, но ако владееха митична сила... древният народ можеше да застане зад тях. А и вече можеше да им предложи дом – сред островите и в Терасен...
След като Елин очисти с огън стените на храма, Лизандра огледа добре каменните резби на морски дракони по тях. Магията на приятелката й дори разкри детайли, които не си личаха в камъка. Ноздрите например, долавящи всеки мирис по водните течения, ушите, разнищващи множество слоеве звуци.
Лизандра се устреми към рифа, намиращ се отвъд отворените устни на острова. Трябваше да прибере крилата си, но точно тук... тук щеше да заеме позиция.
Тук щеше да освободи всеки див инстинкт, да се сбогува с онази част от себе си, която още носеше човешки чувства.
Тези зверове, както и да бяха създадени, си оставаха зверове. Животни.
Нямаше да се борят с морал и чест. Щяха да се бият до смърт за оцеляване. Нямаше да проявят нито милост, нито състрадание.
А тя трябваше да воюва като тях. Нямаше да й е за пръв път, беше се отдавала на дивото в себе си не само в деня, когато бе рухнал стъкленият дворец, но и в нощта, когато я бяха заловили и онези мъже бяха опитали да отвлекат Еванджелин. Сега щеше да е същото.
Лизандра заби смъртоносните си, извити нокти в рифа за опора срещу течението и впери поглед в тихия син безкрай пред себе си.
Така започна бдението й.



35.


Клин седеше на парапета на „Морският дракон“, хваната за въжената стълба, която се спускаше от гигантската мачта, и се любуваше на охлаждащите пръски морска пяна по лицето си, докато корабът пореше вълните. След като се отделиха от останалите кораби и лодки, Роуан беше изпълнил платната с магическия си вятър, направлявайки „Морският дракон“ към внушителната верига.
Не се сдържа да не надзърне към потопения Коработрошач, докато минаваха над него... а като го оставиха зад гърба си, той започна да се издига от водата.
Вече бяха затворени извън залива, в който останалите кораби на Ролф щяха да чакат в безопасност зад веригата, и оттук щяха да бранят града, отправил смълчан поглед към тях.
Ако всичко минеше по план, нямаше да имат нужда от друг кораб, беше уверила Ролф.
В противен случай останалите му кораби така или иначе щяха да са безпомощни.

Стиснала здраво въжето, Елин се наведе през парапета, отвъд който лазурносиньо и бяло прелитаха с шеметна скорост.
Не бързай прекадено
– беше посъветвала Роуан. –
Не бива да пилееш силите си; снощи почти не спа.

Той само се наклони към нея да захапе леко ухото й и седна на пейката на Гавриел, за да се съсредоточи.
Още стоеше там и със силата си позволяваше на екипажа да остави греблата и да се подготви за прииждащия мрак. Елин впери очи напред към черните платна, закриващи хоризонта.
Ключът на Уирда върху гърдите й зашепна.
Чувстваше ги – магията й вкусваше покварата им. От Лизандра нямаше и следа, но Елин бе наясно, че е наблизо, някъде под облените от слънцето вълни.
Роуан забави магията си и корабът се понесе плавно към двата върха на острова, извити един към друг.

Беше
време
.

Елин скочи от парапета и ботушите й изтропаха по мокрото дърво на палубата. Всички погледи се обърнаха към нея, към веригите, опънати по дървения под.
Ролф слезе от издигнатия квартердек, откъдето собственоръчно управляваше кораба, и закрачи към нея.
Елин вдигна една от тежките железни вериги, питайки се от чии ли китки бе висяла. Роуан стана на крака с плавно, премерено движение. Двамата с Ролф я достигнаха по едно и също време.
– А сега какво? – попита капитанът.
Елин посочи с брадичка към корабите, вече толкова близо, че се забелязваха фигурите, скупчени по палубите. Много, много фигури.
– Трябва да ги примамим възможно най-близо. Видиш ли бялото на очите им, дай ни сигнал.
– После пусни котва от десния борд – добави Роуан. – И ни завърти.
– Защо? – попита капитанът, докато Роуан й помагаше да закопчае една от белезниците на китката си.
Допирът на желязото я накара да изтръпне и магията се загърчи във вените й. Роуан хвана брадичката й с палец и показалец и я принуди да срещне нетрепващия му поглед, докато отговаряше на Ролф:
– Защото мачтите не бива да са на огневата ни линия. Струват ми се важна част от кораба.
Ролф изръмжа и си тръгна с гневна крачка.
Пръстите на Роуан обгърнаха долната й челюст и палецът му замилва бузата й.
– Ще използваме силите си бавно и полека.
– Знам.
Той кил на глава и вдигна вежди. Полуусмивка изви греховните му устни.
– От дни се потапяш в силата си, познах ли?
Тя кимна. Толкова концентрация и усилия й костваше да се задържи в настоящето, да остане будна, докато дълбаеше все по-надълбоко и по-надълбоко, извличайки колкото можеше повече от мощта си, без да привлече ничие внимание.
– Не исках да рискувам тук. Не и при положение, че твоята магия е отслабена след спасяването на Дориан.
– Възстанових се, ако искаш да знаеш. Тоест театърът от тази сутрин...
– Просто имах нужда да отпусна малко пара – отвърна шеговито тя. – И да накарам Ролф да се напикае в гащите.

Той се засмя и свали ръце от лицето й, за да й подаде другата окова. Елин ненавиждаше отвратителния й древен допир до кожата си, до
неговата
кожа, докато я щракваше около татуираната му китка.

– Побързайте! – пришпори ги Ролф от мястото си зад руля.
Корабите наистина ги доближаваха неумолимо. От морските уивърни нямаше и следа, ала и Лизандра не се мяркаше.
Роуан хвана дръжката на ловния си нож, чието стоманено острие блестеше под ослепителното слънце. Беше точно пладне.
И точно затова беше отишла в кабинета на Ролф преди около два часа.
Направо беше ударила камбаната за обяд, призовавайки армията от Предела. Не предполагаше, че ще чакат до смрачаване, но тварите очевидно се страхуваха повече от гнева на господаря си, в случай че я изпуснеха, отколкото от светлината. Или просто бяха твърде глупави, за да се досетят, че наследницата на Мала владееше най-голяма сила, когато слънцето бе в зенита си.
– Твоя ли ще е честта, или моя? – попита Роуан.
Фенрис и Гавриел бяха станали на крака и ги наблюдаваха от безопасно разстояние с мечове в ръце. Елин протегна свободната си ръка и отвори белязана длан, а с другата грабна ножа от него. Едно рязко движение на острието по лепкавата й от морската вода кожа, и плътта й набъбна, обляна от топла кръв.
След секунда Роуан взе ножа и мирисът на неговата кръв изпълни носа й, изостри сетивата й. Елин протегна окървавена длан.
Магията й излетя в света, пращейки във вените й, в ушите й. Тя сдържа порива си да тропне с крак по дървения под, да развърти рамене.
– Бавно – повтори Роуан, сякаш усетил на колко тънък косъм виси силата й – и полека. – Окованата му ръка се плъзна през кръста й, за да я притисне към него. – Ще съм до теб през цялото време.
Тя вдигна глава да огледа лицето му – суровите черти и татуировката от едната му страна. Той се приведе да целуне нежно устните й и през това време долепи кървящите им длани.
В тялото й избухна магия, древна, подла и ехидна. Тя се изви до него и коленете й поддадоха от помитащата сила, която забушува из вените й.
А всички останали на палубата несъмнено виждаха просто двама прегърнати влюбени.
Но Елин проникваше надолу, надолу и все по-надолу в силата си, усещаше, че и той прави същото със своята, чувстваше как всяка частица от леда, вятъра и светкавиците му нахлуват буйно в нея. А щом и сърцевината на силата му я достигна, бързо се подчини на нейната, стопи се и се превърна в живи въглени и див огън. В нажеженото сърце на земята, което оформяше света и раждаше нови земи.
Надълбоко и все по-надълбоко.
Долавяше смътно как корабът се клати под тях, как желязото я хапе леко, отблъсквайки магията й, как Фенрис и Гавриел мъждукат край тях като свещи на вятъра.
От месеци не беше достигала същинските глъбини на мощта си.
Докато Роуан я обучаваше във Вендлин, тя сама поставяше ограничения на магията си. А онзи съдбовен ден с Валгите разруши бариерата, откривайки съвършено ново, недокосвано досега ниво под нея. И именно от него извлече сила, за да защити Доранел, цял ден дълба, за да проникне толкова навътре, да поеме нужната енергия.
Сегашното спускане бе започнала преди три дни.
Очакваше да достигне познатото дъно още на първия.
Но бе грешала.
А сега... сега, когато силата на Роуан се сливаше с нейната...
Ръката му още я притискаше и Елин усещаше като през мъгла лекото дращене на палтото му по лицето си, оръжията, скрити под него, мириса му, докато се изливаше успокоително върху нея.
Тя беше камък, хвърлен в морето на неговата мощ – тяхната мощ.
Надолу
и
надолу
и
надолу
Ето – ето го дъното. Посипано с пепел като гърлото на спящ кратер.
Единствено допирът на краката й в дървената палуба й пречеше да потъне в пепелта, да узнае какво се крие под нея.
Магията й прошепна, че трябва да разрови прахта и тинята, ала Роуан стегна хватката си около кръста й.
– Полека – пророни в ухото й. – Полека.
Още от силата му се изля в нея – вятър и лед закипяха ведно с нейната магия, сливайки се в шеметен вихър.
– Близо са – предупреди ги Ролф, стоящ някъде наоколо... в друг свят.
– Цели се в средата на флотата – нареди й Роуан. – Запрати страничните кораби към рифа.
Където щяха да потънат, а после Фенрис и стрелците на Ролф щяха да избият оцелелите от екипажа им. Роуан трябваше да е нащрек, да следи наближаващата сила.
Елин ги усещаше, чувстваше как магията й настръхва срещу чернотата, сгъстяваща се отвъд хоризонта на съзнанието й.
– Почти навлизат в обсега ни – провикна се Ролф.
Тя започна да се издига, влачейки бездната от огън и жулел след себе си.
– Полека – пророни Роуан.
Нагоре и нагоре, обратно към морето и слънчевите лъчи.

Насам
– зовеше я слънцето. –
Към мен.

Магията й се устреми към него, към гласа му.

–
Сега
! – изрева Ролф.

И магията й изригна като див звяр, освободен от оковите.

***

Елин се справи добре, когато Роуан й предаде силата си.
Запъна се на няколко пъти, но... накрая овладя спускането.
Макар че нейната магия... този път кладенецът стигаше още по-надълбоко. Лесно можеше да се забрави, че тя все още растеше, че силата й щеше да съзрява заедно с нея.
А когато Ролф изкрещя „Сега!“, Роуан осъзна, че за своя зла участ, наистина бе забравил това.
Стълб от пламък, който не се разгоря, изригна от Елин, пробивайки със страшна сила небето, обагряйки света в червено, оранжево и златисто.
Огромната мощ я откъсна от обятията му и Роуан сграбчи ръката й в стоманена хватка, за да не се прекъсне единението им. Хората край тях отскочиха назад и някои паднаха на задници, вдигнали ужасени, смаяни погледи към небето.
Огнената колона се виеше все по-нагоре, същинско торнадо от смърт и живот, и възраждане.
– Свещени богове – пророни Фенрис зад него.
Магията на Елин продължаваше да се излива в света. А тя гореше все по-жарко, все по-необуздано.
Отметна задъхано глава назад със стиснати зъби и затворени очи.
– Елин – промълви предупредително Роуан.
Колоната от пламъци започна да се разширява, вече примесена със синьо и тюркоазено. Огън, способен да топи кости, да пропука земята.
Прекалено много. Беше й дал прекалено много, а тя бе проникнала твърде надълбоко в собствената си сила...
През ограждащите ги огньове Роуан зърна как изпадналата в смут вражеска армада се опитва трескаво да обърне посоката, да избяга.
Представлението на Елин вече не беше за тях.
Така или иначе не бяха способни да се измъкнат, не и със силата, бълваща от нея.
Представлението й беше за града, който ги наблюдаваше.
За света, който трябваше да разбере, че не е някаква си принцеса, заиграла се с красиви въгленчета.
– Елин – повтори Роуан, мъчейки се да дръпне връзката помежду им.
Но нямаше нищо.
Освен зейналата паст на безсмъртен, древен звяр. Звяр, отворил едното си око, говорещ на езика на хиляда светове.
Във вените му плъзна лед. Елин носеше Ключа на Уирда.

–
Елин
.


И в този миг го усети.
Усети
как дъното на мощта й се пропуква, сякаш звярът в Ключа на Уирда бе забил крак в него, долови как пепел и скални отломки се ронят от пукнатината.

А под нея като лава бълбукаше магията й.
Сякаш виждаше огненото сърце на Мала.
Елин се гмурна в лавата. Окъпа се в нея.
Роуан опита да я откъсне, да й изкрещи...
Но Ролф, изцъклил очи от ужас и страхопочитание, изрева:

–
Стреляй
!


Тя чу заповедта му. И със същата мощ, с която бе пронизала небето, огнената колона се стрелна надолу обратно в нея, където се заувива в кълбо от сила, толкова горещо, че цвъртеше в
него
, прогаряше душата му...


Пламъците угаснаха в същия миг, в който Елин се протегна към Роуан с нажежени ръце и
изтръгна
последните остатъци от магията му.

А сетне издърпа и ръката си от неговата. Докато силата й и Ключът на Уирда между гърдите й се сливаха.
Роуан се свлече на колене и нещо в главата му изпращя, сякаш го прониза гръм.
Щом Елин вдигна клепачи, той осъзна, че не е било гръм, а отворила се с трясък врата.
Лицето й стана безизразно. Студено като пролуките между звездите. А очите й...
Тюркоазеното пламтеше ярко... около сребърно ядро. Нямаше и точица златисто.
– Това не е Елин – пророни Фенрис.
Лека усмивка разцъфна по плътните й устни, родена от жестокост и надменност, а очите й обходиха желязната верига, увита около китката й.
Желязото се стопи и нажежените капки пробиха дървената палуба, политайки към тъмнината отдолу. Съществото, което гледаше през очите на Елин, сви едната й ръка в юмрук. През стиснатите й пръсти заструи светлина.
Студена бяла светлина. Проблеснаха пипала – сребърен пламък...

– Отдалечи се – извика му Гавриел. –
Отстъпи назад и не гледай!

Гавриел беше коленичил със сведена глава и извърнат встрани поглед. Фенрис последва примера му.
Защото онова, което се взираше в тъмната флота пред тях, което бе превзело обичното му тяло... Роуан знаеше какво е. Една първична, съкровена част от него знаеше.
– Деанна – прошепна той.
Тя стрелна очи към него и в тях изплува въпрос, последван от потвърждение.
И му проговори с глас, едновременно дълбок и празен, млад и стар:
– Всеки ключ има ключалка. Предай на Обещаната кралица да я намери скоро, защото всички съюзници на света ще са безполезни, ако не притежава Ключалката, ако не върне ключовете при нея. Предай й, че огън и желязо, сплетени ведно, отговори ще открият в древното сребро. Само стъпка ще й е нужна.
После отново извърна поглед.
И Роуан осъзна каква бе силата в ръката й. Осъзна, че пламъкът, който предстоеше да освободи, щеше да е толкова студен, че да прогаря; осъзна, че това беше студът на звездите, на откраднатата светлина.
Не див огън – а лунен огън.

***

В единия миг беше себе си. В следващия я нямаше.

Нещо
я изтласка встрани, заключи я в кутия без ключ и мощта й внезапно спря да й принадлежи, тялото й спря да й принадлежи, името й също.

И усещаше как Другата я изпълва, смее се тихо, удивена от топлината на слънцето по лицето й, от влажния морски бриз, покриващ устните й със сол, от болката в ръката, чиято рана бе зараснала.

Толкова дълго – от толкова дълго Другата не беше чувствала всичко това...
всецяло
, не като нещо междинно и размито.


А огньовете –
нейните
огньове и любимата й магия... вече принадлежаха на Другата.

На богинята, влязла през кратковечната порта между гърдите й и превзела тялото й така, сякаш просто слагаше маска.

Нямаше думи, защото нямаше глас, нито живот –
нищо
...


И можеше единствено да наблюдава безучастно, като че надзърташе през прозорец, как богинята, която навярно не я бе защитавала досега, а я бе
преследвала
заради този момент, заради тази възможност, оглежда тъмната флота пред тях.

Толкова лесно можеше да я унищожи.

Ала долавяше мъждукането на още живот
зад
тях. Още живот, който да заличи, още предсмъртни писъци за ушите й; шанс да види с очите си края на нечие съществувание така, както богините никога не успяваха...

Можеше само да наблюдава как собствената й ръка, обвита в пулсиращи бели пламъци и насочена към тъмната флота, започва да се движи.
Към незащитения град в сърцето на залива.
Времето забави хода си и се разтегна, а тялото й се завъртя рязко към града и ръката й, вече свита в юмрук, се вдигна към центъра му. На пристанището имаше хора, потомци на един загубен клан; някои вече бягаха от огнената стихия, която бе отприщила преди малко. Пръстите й започнаха да се отварят.

–
Не
!

Думата беше рев, молба и пред зрението й прелетяха сребристо и зелено.

Име. Едно име прокънтя в главата й, когато той се хвърли пред юмрука, пред лунния огън, не само за да спаси невинните души в града, а и за да избави
нейната
от агонията, която щеше да изживее, ако ги убиеше...


Роуан. Щом лицето му се избистри пред погледа й с огряна от слънцето татуировка, когато юмрукът, зареден с невъобразима мощ, се оказа насочен към
неговото
сърце...

Никоя сила на света нямаше да може да я удържи.

Елин Галантиус си спомни името си, разбивайки клетката, в която богинята я беше тикнала, сграбчи натрапницата за врата и я запокити
навън, навън, навън
през зейналата дупка, откъдето беше проникнала, а накрая я затвори...

Елин се върна в тялото си, в магията си.
Огън като лед, огън, откраднат от звездите...
Косата на Роуан още се люлееше от светкавичния му скок пред отварящия й се юмрук.
Времето отново полетя напред, цялостно, бързо и неумолимо. На Елин й стигна само колкото да се хвърли настрани, за да отмести ръката си от него, да я насочи накъдето и да било, но не към него...
Корабът под нея, както и центърът и левият фланг на тъмната флота и единият край на острова отвъд нея избухнаха в буря от огън и лед.



36.


Под вълните цареше такава тишина, макар и приглушените звуци на паника, разруха и смърт да я застигаха откъм повърхността.
Елин потъваше надолу, както бе потъвала в магията си, и Ключът на Уирда тегнеше от врата й като воденичен камък.
Деанна. Не знаеше как, нито защо...

Обещаната кралица.

Дробовете й се свиваха болезнено и горяха.
Шок. Навярно изпадаше в шок.
И потъваше все по-надолу, мъчейки се да намери пътя обратно до тялото си, до съзнанието си.
Солена вода щипеше очите й.
Голяма, солидна ръка сграбчи задния край на яката й и я задърпа нагоре с равномерни тласъци.

Какво направих какво направих какво направих какво направих...

Светлина и въздух се взривиха край нея и ръката пусна яката й, за да се увие около гърдите й, притискайки я към мускулесто мъжко тяло, което я прикрепяше над буйните вълни.
– Държа те – каза някой, но не беше Роуан.
Други хора. На кораба бе имало и други хора, а тя ги беше убила...
– Ваше Величество – поде елфът с въпросителен, но и смирено повелителен глас.
Фенрис. Така се казваше.
Тя примигна и името й, титлата й, изцедената й сила влетяха стремглаво в нея – морето, битката, моратската армия.
По-късно. По-късно щеше да се разправя с проклетата богиня, която я бе използвала като някаква си жрица. По-късно щеше да си мисли за това как ще разкъса всеки свят, за да намери Деанна и да й отмъсти.
– Дръж се за мен – нареди й Фенрис сред врявата, която вече проникваше в съзнанието й: крясъците на мъже, стоновете на рухващи неща, пращенето на пламъци. – Не се пускай.

И преди да си е спомнила как се говори, се озова в...
нищото
. В мрак, който беше и материален, и невеществен, въпреки че я притискаше плътно от всички страни.

В следващия момент отново се намираха във водата и веднага щом се ориентира, Елин пое трескаво въздух. Беше ги пренесъл някак... беше направил скок в пространството, ако съдеше по съвсем различните отломки покрай тях.
Фенрис я придърпваше задъхано към себе си. Като че магията, която му позволяваше да прескача на кратко разстояние, му бе отнела всички сили. Той вдиша дълбоко.
И отново се озоваха на онова тъмно, пусто, но и някак гнетящо място. След броени секунди водата и небето се върнаха.
Фенрис изсумтя, стиснал я с едната си ръка, докато с другата плуваше към брега, отблъсквайки отломките от пътя си. От гърдите му вече се чуваше мокро хъхрене. Каквато и магия да владееше, беше я изчерпал.

Но Роуан... къде беше
Роуан
...

Издаде някакъв звук, незнайно дали името му, или просто стон.
Фенрис отвърна запъхтяно:
– На рифа е... нищо му няма.
Тя не му повярва. Загърчи се в хватката му, докато не я пусна, сетне се гмурна в студената вода и заплува в посоката, в която се беше отправил той. Още един малък звук напусна гърлото й, когато зърна Роуан да стои на рифа, нагазил до колене във водата. Протягаше ръка към нея, макар и още да ги деляха трийсетина метра.
Добре. Невредим. Жив. А до него стоеше Гавриел, мокър до кости и загледан в...
О, богове, о, богове!
Водата беше обагрена с кръв. Навсякъде плаваха тела. А флотата на Морат...
Повечето кораби бяха унищожени, вече бяха просто овъглени трески, носещи се около островите, и горящи късове платно и въже. Но три бяха оцелели.
Три кораба, които сега обграждаха потъващия „Морски дракон“, струпвайки се около него като буреносни облаци...
– Трябва да плуваш – изръмжа Фенрис до нея с полепнала по главата златиста коса. – Веднага. Колкото можеш по-бързо.
Тя извърна поглед към него и примигна да изгони солената вода от очите си.

–
Плувай
! – нареди й Фенрис, оголвайки кучешките си зъби, и преди да се е замислила какво ги дебне под водата, той сграбчи яката й отново и направо я хвърли пред себе си.

Елин не изчака друга заповед от воина. Съсредоточи се върху протегната ръка на Роуан и заплува. Лицето му умишлено излъчваше спокойствие – командир на бойното поле.
Нейната магия беше изтощена, пустош, а неговата... беше я откраднала...
За това трябваше да мисли. Започна да си проправя път през отломките, да се гмурка под по-големите парчета, да заобикаля...
... да заобикаля хора. Хората на Ролф. Мъртви във водата.
Дали и капитанът не беше сред тях?
По всяка вероятност беше убила първия си и единствен човешки съюзник във войната, както и единствения си директен път към Ключалката. А ако плъзнеха слухове за това бедствие...

–
По-бързо
! – провикна се Фенрис.

Роуан прибра меча си в ножницата, преви колене...
И заплува към нея, бързо и плавно, минавайки между вълните и под тях, а водата сякаш му отваряше път. Искаше й се да изръмжи, и сама можеше да се справи, но...
Той я достигна и без да изрече нищо, се плъзна зад нея. Да пази гърба й заедно с Фенрис.
Но какво можеше да стори във водата без магия срещу зъбатата паст на някой морски уивърн?
Елин пренебрегна смазващата стегнатост в гърдите си и заплува стремглаво към рифа, където Гавриел я чакаше на мястото на Роуан. Шелфът на кораловия риф най-сетне се появи под нея и тя едва не зарида от облекчение. Мускулите й трепереха, когато Гавриел клекна, за да й подаде ръка.
Пумата с лекота я извади от водата. Ботушите й стъпиха на грапавите корали и коленете й поддадоха, но Гавриел я крепеше и дискретно й предлагаше опора с тялото й. Роуан и Фенрис излязоха от водата само секунда по-късно и принцът мигновено се появи пред нея, сложи ръце на лицето й и отметна назад мократа й коса, взирайки се в очите й.
– Добре съм – отвърна с прегракнал глас Елин. Заради магията или богинята, или погълнатата солена вода. – Себе си съм.
На Роуан това му стигаше, затова обърна поглед към трите кораба, които летяха към тях със страшна скорост.
От другата й страна Фенрис се беше превил на две и дишаше тежко с опрени в коленете си длани. Като усети погледа й, вдигна подгизнала глава към нея, но каза на Роуан:
– Аз бях дотук. Ще трябва или да изчакаме силите ни да се възстановят, или да плуваме до брега?
Роуан кимна отривисто в знак на съгласие и благодарност, а Елин надникна зад тях. Рифът като че ли беше продължение на черния скалист бряг отвъд него, но заради прилива щеше да им се наложи да плуват на места. И да рискуват сблъсъка с онова, което ги дебнеше под водата...
Под водата. При Лизандра.
Не се мяркаха нито уивърни, нито дракон.
Елин не знаеше дали да го приема за добър, или за лош знак.

***

Елин и елфите се бяха добрали до рифа, стоейки върху него с вода до колене.
Каквото и да се беше случило... далеч не беше за добро. И Лизандра можеше да се закълне, че след това хищното, свирепо присъствие, което не я забравяше нито за миг, се гмурна в дългата й сянка, докато горният свят гореше.
Тя се откъсна от рифа сред бушуващите води наоколо. Дървени отломки, въжета и платна заваляха по повърхността, а някои дори потъваха при сблъсъка с вълните. После заваляха и телата... откъснати крака и ръце.
Но... погледът й попадна върху капитана и помощника му. Двамата се лашкаха сред късовете наоколо, които ги впримчваха в капана си и сякаш се мъчеха да ги повлекат към пясъчното дъно.
Лизандра се отърси от изумлението и заплува към тях.
Като я видяха, Ролф и помощникът му замръзнаха от ужас, пресягайки се към оръжията си под водата. Но тя избута отломките, които несъмнено щяха да ги удавят, и застана мирно, за да се хванат за нея. Нямаше много време...
Ролф и помощник-капитанът се вкопчиха в краката й като ракообразни и тя се стрелна покрай обгорелите останки от кораба им. Само след минута ги остави на една подводна скала и подаде глава, колкото да си поеме въздух, преди да се гмурне отново.
Още хора се бореха с вълните. Тя се спусна към тях, заобикаляйки отломъците, докато...
Кръв оцвети течението. И то не малките петна, които багреха водата след експлозията.
Огромни, размътени облаци кръв. Сякаш масивни челюсти бяха стиснали нечие тяло до смазване.
Лизандра се устреми напред, виейки тяло във водата, докато опашката й плющеше като гигантски камшик. Втурна се към трите кораба, застигащи оцелелите. Трябваше да действа незабавно, докато уивърните бяха заети с плячката си.
Вонята на първия черен кораб я достигна дори под водата, като че тъмното дърво бе накиснато в развалена кръв.
Като доближи дебелия му корем, две огромни сенки се материализираха в сините дълбини.
Тя усети как вниманието им се приковава в нея веднага щом опашката й се заби в корпуса на кораба.
Веднъж. Два пъти.
Чу се прашене на дърво. И приглушени крясъци.
Лизандра се оттегли назад, набирайки сила, и блъсна кораба с опашка трети път.
Дървото се нацепи и задра люспестата й кожа, но щетата беше налице. Смъртоносната рана в дървото започна да се разраства, засмуквайки все повече и повече вода. Лизандра се отдръпна от пътя на теглителната сила и се гмурна надълбоко, а двата уивърна, пируващи с обезумелите корабокрушенци, прекъснаха угощението си.
Хамелеонката се хвърли към следващия кораб. Ако успееше да потопи и трите, съюзниците им щяха да избият войниците един по един, докато се мъчеха да доплуват до брега.
Вторият кораб обаче се оказа по-подготвен.
Копия и стрели засвистяха през водата край нея. Тя се гмурна до пясъчното дъно и се изстреля нагоре, устремена към уязвимия корем на кораба, стегнала тялото си в подготовка за сблъсъка...
Но друг сблъсък прекъсна атаката й.
Толкова бърз, че дори нейните сетива не го доловиха, единият морски уивърн заобиколи кораба и се заби в нея.
Ноктите му се впиха в плътта й и тя се завъртя инстинктивно, шибвайки с опашка така яростно, че звярът полетя през водата.
Лизандра се стрелна назад, за да го огледа добре, докато неговите кръвнишки очи преценяваха нея.
О, богове!
Беше почти двойно по-голям от нея, тъмносин с бял корем на светлосини петна. Тялото му беше почти змийско и от двете му страни имаше криле, приличащи по-скоро на перки. Същество, приспособено за бързо плуване в океана, но не само... Тя се взря в дългите му, извити нокти, страшната му паст, която сега беше отворена и вкусваше кръвта, солта и нейния мирис, разкривайки зъби, тънки и остри като на змиорка.
Извити като куки. За смъртоносна захапка и разкъсване на месо.
Вторият уивърн се нареди в бойна готовност зад първия.
Хората над нея пляскаха панически във водата и пищяха. Ако не успееше да повали вражеските кораби...
Лизандра прибра криле плътно до тялото си. Прииска й се да беше вдишала по-дълбоко, да беше изпълнила дробовете си докрай. Размаха опашка точно пред течението, за да разнесе кръвта от прясната си рана право към уивърните.
Усети мига, в който тя ги достигна.
Веднага осъзнаха, че не е най-обикновено животно.
Тогава се гмурна.
С бързо, плавно движение се завтече към дълбините. Щом те бяха създадени за зверско убиване, тя щеше да използва скорост.
Прелетя под тъмните им сенки, преди да са смогнали да се завъртят дори. И продължи към открития океан.

Хайде, хайде, хайде...

Те я подгониха като хрътки, надушили заек.
На север имаше пясъчен нанос, ограден от рифове.
Лизандра бясно се втурна към него.
Единият от уивърните се оказа по-ловък от другия, достатъчно, че зъбатата му челюст да щракне точно до опашката й…
Водата стана по-бистра, по-прозирна. Лизандра полетя право към рифа, издигайки се от дълбините като внезапно застинал титан. Свърна около наноса...
И уивърнът изникна пред нея, докато вторият още я преследваше.
Умни твари.
Тя се хвърли встрани в плитчините на наноса и позволи на инерцията да я преобърне, отново и отново, доближавайки я до тясната ивица пясък. Накрая заби надълбоко нокти, за да спре; пясъкът се разхвърча, засипа я и повдигна опашката й, струпвайки се под нея. Тялото й тежеше много повече извън водата...
Уивърнът, на който му беше хрумнало да я пресрещне, изскочи върху насипа.
Тя атакува внезапно като усойница.
Докопа с челюсти открития му врат и стисна.
Уивърнът подскочи и стрелна опашка към нея, но тя съумя да забие своята в гръбнака му. И прекърши гърба и врата му едновременно.
Черна кръв с вкус на гнило месо заля гърлото й.
Тя пусна мъртвия уивърн на пясъка и плъзна поглед по тюркоазеното море, отломките, двата оставащи кораба, пристанището...
Къде беше вторият? Къде, по дяволите, се беше дянал?
Явно имаше достатъчно ум в главата да разбере кога смъртта го дебне и да си тръгне в търсене на по-лесна плячка.
Съзря покритата му с шипове гръбна перка да се потапя. Отправяше се към...
Към рифа, върху който с извадени мечове стояха Елин, Роуан, Гавриел и Фенрис. Обградени с вода от всички страни.
Лизандра се гмурна във вълните, отмивайки пясъка и кръвта от тялото си. Още един – само още един морски звяр, и щеше да потопи корабите...
Като наближи кораловия риф, оцелелият уивърн набра скорост, сякаш се канеше да изскочи от водата и да погълне кралицата цяла.
Само че не се добра дори до пет метра от повърхността.
Лизандра му налетя и двамата се блъснаха в рифа с такава сила, че го разтърсиха. Ноктите й бяха вкопчени в гръбнака му, устата й – впита във врата му... и го разтръска безмилостно, поддала се изцяло на инстинкта за самосъхранение, на настойчивите пориви на тялото си да убива, убива, убива...
Търкулнаха се към глъбините, а уивърнът продължаваше да се бори за живота си, изхлузвайки се полека от захвата й около шията му...

Не
. Боен кораб закри слънцето и Лизандра бръкна на дълбоко в себе си, свиквайки силата си за последен път, сетне разтвори криле и се изстреля нагоре...

Блъсна морския уивърн в кораба, минаващ над тях. Звярът изрева яростно. Тя го запрати натам отново и отново. Дървеният корем на кораба се натроши. Тялото на уивърна също.
Звярът се отпусна в хватката, а водата нахлу в продънения плавателен съд. Войниците над нея закрещяха.
Тя откопчи нокти от тялото на звяра и го тласна към океанското дъно.
Един последен кораб. Само един...
Но беше толкова уморена. Едва ли щеше да смогне да се преобрази поне няколко часа след това.
Излезе на повърхността, вдиша въздух и се приготви.
Крясъците на Елин я достигнаха, преди да се е потопила отново.
Не викаше от болка... вдигаше тревога. Повтаряше една дума пак... и пак. Една заповед към нея.
Плувай!
Лизандра обърна глава към кораловия риф, върху който стоеше кралицата й. Елин обаче сочеше зад нея. Не към единствения оцелял кораб... а към открито море.
Където три гигантски сенки пореха вълните право към хамелеонката.



37.


Кралицата на Едион стоеше на рифа заедно с баща му, Роуан и Фенрис. Ролф и повечето му хора бяха успели да доближат този до срещуположната страна на тясното заливно устие.
А в канала между тях...
Един боен кораб.
Един морски дракон.
И три морски уивърна.

Големи
морски уивърни. Първите два... още не бяха достигнали зрялост.

– Проклятие – започна да повтаря стражът до Едион на върха на наблюдателницата. – Проклятие. Проклятие. Проклятие.
Ролф им беше казал, че морските уивърни са готови на всичко да унищожат убиеца на потомците си. Единственото спасение бе да се добереш до центъра на континента, но дори при това положение всички водни басейни щяха да крият опасност.
А Лизандра току-що бе убила двама.
Явно не бяха дошли сами. Ако съдеше по тържествените викове на валгските войници от единствения оцелял кораб... това бе капан. А потомците бяха стръвта.
И бяха с малко по-големи от Лизандра. Възрастните – мъжкарите – бяха тройно по-едри.
По-дълги от кораба, чийто екипаж обстрелваше хората, мъчещи се да доплуват до брега през канала, който се беше превърнал в клопка за зеления морски дракон.

Зеленият морски дракон, който сега се намираше между трите великански страшилища и кралицата си, останала на онези скали без нито въгленче магия във вените си. Кралицата на Едион, която крещеше неуморно на Лизандра да плува, да се
преобрази
, да
бяга
.

Но той беше гледал как Лизандра се бори с двата малки уивърна.
В битката с втория вече изнемогваше. А през последните месеци достатъчно пъти я беше виждал да се преобразява, за да знае, че нямаше как да го стори толкова бързо, както и че е възможно никога да не намери сили за това.
Две неща бяха сигурни: тя щеше да остане в тази си форма, а приятелите му не можеха да помръднат от рифа. А ако Лизандра дори опиташе да излезе на брега... Разлютените мъжкари щяха да я докопат, преди да е извлачила тялото си върху плитчините.
Трите уивърна я наближаваха със страшна скорост. Лизандра обаче не помръдна от устието на залива.
Заела отбранителна позиция.
Сърцето на Едион спря.
– Мъртва е – процеди един от стражите. – О, богове, мъртва е…

–
Затваряй си проклетата
уста! – озъби му се Едион, оглеждайки залива по онзи студен, пресметлив начин, който му позволяваше да взима решения на бойното поле, да претегля рисковете и щетите.

Идеята осени първо Дориан.

На отсрещния бряг на залива кралят вдигна светнал като звезда юмрук във въздуха, за да сигнализира на Лизандра със силата си. Сякаш я призоваваше с настойчиво:
Ела при мен, ела при мен, ела при мен.

Трите морски уивърна потънаха под вълните.
Лизандра се обърна и също се гмурна...
Ала не към Дориан.
Елин спря да крещи. А магията на Дориан угасна.
Едион можеше единствено да наблюдава безучастно как сянката на хамелеонката се понася към трите мъжкаря.
Те се разпръснаха, толкова грамадни, че гърлото на Едион пресъхна от ужас.
И той за пръв път изпита омраза към братовчедка си.
Мразеше я, задето бе поискала такова нещо от Лизандра – да ги защити в тази си форма, както и да им осигури съюзничеството на мисенианците. Мразеше хората, белязали Лизандра толкова дълбоко, че беше готова да се откаже от собствения си живот. Мразеше... мразеше себе си, задето бе вързан на върха на тази безполезна кула с оръдие, способно да изстрелва само по една стрела.
Лизандра се втурна към средния уивърн и когато помежду им останаха само стотина метра, кривна наляво.
Уивърните нарушиха строя си и единият се гмурна надълбоко, вторият се задържа на повърхността, а третият остана назад. Щяха да я изтласкат нанякъде. Към място, където щяха да я обградят от всички страни и да я разкъсат на парчета. Атаката им щеше да е кървава и свирепа.
Но Лизандра се понесе към отсрещния бряг на канала. Към...
Към последния боен кораб.
Заобсипваха я стрели.
Във водата разцъфваха червени петна всеки път, когато някоя стрела уцелеше кожата между нефритените й люспи.
Тя продължаваше да плува и кръвта й подлудяваше най-близкия до нея мъжкар, онзи на повърхността, караше го да лети все по-стремглаво към нея, да разтваря гладно челюсти...
Щом наближи достатъчно кораба под дъжда от стрели, Лизандра изскочи от водата.
И се стовари върху войниците по дървената палуба, където започна да се търкаля и мята, докато не прекърши двете мачти с опашката си.
Когато достигна другия край на кораба, се преметна във водата, оставяйки лъскави кървави дири след себе си...
В този момент уивърнът, който я преследваше, също се озова на кораба, изписвайки с тяло внушителна дъга, която остави Едион без дъх. Тъкмо на мястото, където прекършените мачти стърчаха като подострени копия...
Уивърнът падна върху тях с изхрущяване, което Едион долови от другия край на залива.
Той се загърни, но... от гърба му стърчеше нащърбено дърво.
А под огромното му туловище... корабът започна да пращи и потъва.
Без да губи време, Лизандра продължи напред и Едион притаи дъх, гледайки как прекосява залива отново, докато двата други уивърна я преследваха толкова отблизо, че водните им дири се съединяваха.
Единият се гмурна и дълбините го скриха от поглед. Вторият обаче продължи подире й...
И Лизандра го отведе в обсега на Дориан.
Стигна колкото можа по-близо до брега и високата кула, водейки втория мъжкар след себе си. Този път кралят протегна и двете си ръце.
Уивърнът прелетя покрай кулата, но спря на място, когато ледената стрела го застигна. Твърд лед, какъвто никога не бе имало по тези ширини.
Стражите до Едион замлъкнаха. Звярът изрева, опитвайки да се освободи, но ледът на краля ставаше все по-плътен и по-плътен, докато не го затвори в смразяващия си капан. Когато уивърнът престана да мърда, скреж като люспи покри тялото му от главата до опашката.
Дориан извика победоносно.
И Едион трябваше да му го признае – в крайна сметка не беше безполезен. В следващия миг катапултът зад Дориан изстреля към залива камък с размерите на фургон.
Точно върху замръзналия уивърн.
Камъкът се сблъска с лед и плът. И уивърнът се пръсна на хиляди парчета.
Ролф и шепа от хората му крещяха окуражително – тържествени викове долитаха и от пристанището.
В залива оставаше още един уивърн. А Лизандра...
Тя нямаше представа къде точно се намира.
Дългото й зелено тяло се мяташе във водата, потапяше се под вълните с почти трескав порив.
Едион огледа залива, завъртайки се в оръдейния стол, за да намери онази колосална тъмна сянка...
– ОТЛЯВО! – изрева Гавриел от отсрещния бряг на залива, несъмнено увеличил гласа си с магия.
Лизандра се извърна и зърна мъжкаря да изниква устремено от дълбините, подобно на акула, нападаща плячката си от засада.
Тя се хвърли към него. Сборище от плаващи отломки се носеше край нея – потъващите кораби на враговете им, разпръснати досущ като острови на смъртта, а веригата я нямаше... Ако успееше да се покатери отгоре им... Не, беше твърде тежка, прекалено тромава.
Отново прелетя покрай наблюдателницата на Дориан, но уивърнът не смееше да се доближи. Знаеше, че там го очаква смърт. Затова стоеше извън обсега на Дориан, играеше си с нея. Тя се стрелна обратно към полето от отломки между вражеските кораби. Към открито море.
Елин и останалите гледаха безпомощно от рифа си как двете чудовища прехвърчат край тях и уивърнът разхвърля строшени корабни дъски и мачти във въздуха, прицелвайки се в хамелеонката.
Едно парче я удари отстрани и тя потъна.
Едион скочи от седалката си с рев на уста. Но тя изникна окървавена и заплува с бясна скорост, водейки уивърна към центъра на плаващите отломъци, преди да предприеме рязък завой. Мъжкарят я последва през замъглената от кръв вода, разбивайки с тяло късовете дърво, които тя ловко избягваше.
Беше възбудила жаждата му за кръв.
И дявол да я вземе, сега го водеше към остатъците от вражеските кораби, където валгските войници се бореха за живота си. Морският уивърн мина през купчините от тела и дърво така, сякаш представляваха ефирен воал върху водата.
Летейки през вълните, криволичейки покрай отломки, корали и трупове, докато слънцето озаряваше зелените й люспи, облени с рубинена кръв, Лизандра подмамваше уивърна в смъртоносен танц.
Движенията й постепенно се забавяха с изтичането на кръвта й.
Докато не промени рязко посоката си. И се отправи към залива. Към веригата.
В следващия момент обаче свърна на север – към него. Едион впери поглед в гигантската светкавица, устремила се насреща му.
Триста метра открити води я деляха от обсега на стрелите му.
– ПЛУВАЙ! – изкрещя той, макар и да знаеше, че не го чува. – ПЛУВАЙ, ЛИЗАНДРА!
Целият Залив на Черепа притихна, докато нефритеният морски дракон пореше вълните, за да спаси живота си.
Уивърнът я настигаше, препускайки стремглаво под водата.
Лизандра мина под веригата и сянката на морското чудовище се разля под нея.
Толкова малка. Толкова малка бе в сравнение с него – можеше да я убие само с едно щракване на могъщите си челюсти.
Едион се стовари обратно в оръдейния стол, сграбчи лостовете и завъртя машината, докато хамелеонката плуваше с всички сили към него.
Един изстрел. Само толкова имаше. Един проклет изстрел.
Лизандра се завтече напред и Едион знаеше, че се е примирила със смъртта, че напряга сърцето на морския дракон до опасен предел... че уивърнът е достигнал дъното и се устремява нагоре, нагоре, нагоре към уязвимия й корем.
Само още няколко метра, едва още няколко удара на препускащото й сърце.
По челото на Едион се стичаше пот и собственото му сърце биеше така бясно, че чуваше единствено неговия грохот. Премести леко копието и го насочи към целта си.
Уивърнът изникна от дълбините със зейнала паст, готов да я разкъса на две с един удар.
Лизандра влезе в обсега му и разпори водата с лъскави, окървавени люспи. Уивърнът скочи с нея, извил тялото си в дъга, докато от отворените му челюсти се стичаше вода.
Едион натисна силно единия лост и стреля.
Дългото тяло на Лизандра се изплъзна на кръвожадните челюсти, а уивърнът, подмятайки се във въздуха, оголи бялото си гърло...
И дебелото копие на Едион го прониза.
От отворената му паст шурна кръв, а очите му се изцъклиха и той се метна назад.
Лизандра се стовари сред вълните с такава експлозия от вода, че скри и двете същества от погледа му.
Когато морето стихна, се мержелееха само сенките им и разливащото се петно от черна кръв.
– Ти... ти... – запелтечи единият страж.
– Зареди още една – нареди му той и се надигна от седалката си, за да огледа разплисканата вода.
Къде беше тя, къде беше...
Един се беше качила на раменете на Роуан и обхождаше с очи залива.
Внезапно от водата нагоре се стрелна зелена муцуна и разпръсквайки черна кръв като морска пяна, метна прегризаната глава на уивърна надалеч през вълните.
Възгласи – радушни и буйни, избухнаха от всеки ъгъл на залива.
Едион обаче вече тичаше, препускаше надолу по стълбището, водещо до плажа, към който сега плуваше Лизандра. В този миг нейната кръв заместваше сукървицата на чудовището, очернила водата.
Бавни – движенията й бяха болезнено бавни. Снишавайки се под линията на дърветата, Едион я изгуби от погледа си за момент и сърцето заблъска в гърдите му.
Корени и камънаци се вкопчваха в глезените му, но елфическите му крака летяха по глинестата горска почва, докато не премина в морски пясък, докато светлината не проби през дърветата и тя не изникна пред очите му, просната на плажа и кървяща отвсякъде.
Отвъд нея, в гърлото на залива, Коработрошач се спусна под водата и флотата на Ролф изхвърча да събира оцелелите войници.
Едион зърна бегло, че Елин и останалите се гмуркат в морето и се готвят да заплуват към сушата.
Той падна на колене и изтръпна, когато струя пясък се посипа по нея. Люспестата й глава беше почти колкото него, но очите й... зелените й очи... същият цвят като люспите й...
Пълни с болка. И умора.
Едион понечи да я докосне, но тя му показа зъбите си и изръмжа тихо.
Той вдигна ръце и се отдръпна назад.
Гледаше го не жената, а звярът, в който се беше превърнала. Сякаш всецяло се беше отдала на инстинктите му, навярно защото само така можеше да оцелее.
Цялото й тяло беше покрито с рани и цепнатини. От всички течеше кръв, която попиваше в белия пясък.
Роуан и Елин – някой от двама им можеше да й помогне. Ако изобщо бяха способни да извикат някаква сила след онова, което бе сторила кралицата. Лизандра затвори очи, едва дишайки.
– Отвори си очите, по дяволите! – озъби й се Едион.
Тя изръмжа в отговор, но открехна единия си клепач.
– Оцеля дотук. Недей да умираш на тоя проклет плаж.
Окото се присви с нотка на женска опърничавост. Трябваше да си върне жената. Да я накара да поеме контрола. В противен случай звярът нямаше да ги допусне достатъчно близо до себе си, че да й помогнат.
– Ще ми благодариш, когато излекуваме жалкия ти задник.
Окото пак го изгледа с искрица на свадливост. Но животното си оставаше там.
Макар че облекчението започваше да пропуква маската му на невъзмутимо спокойствие, Едион провлачи:
– Безполезните стражи на онази наблюдателница почти си загубиха ума по теб – излъга той. – Единият заяви, че искал да се ожените.
Тя изръмжа тихо. Едион направи крачка назад, но се ухили, без да откъсва очи от нейните.
– Знаеш ли какво им казах? Казах им, че нямат шанс. – Той понижи глас, задържайки измъчения й, изнурен поглед. – Защото аз ще се оженя за теб. – Обеща й той. – Някой ден. Ще се оженя за теб. Ще бъда благосклонен и ще ти позволя ти да избереш датата, дори да е след десет години. Или двайсет. Един ден обаче ще ми станеш съпруга.
Зелените очи се присвиха в нещо като женско възмущение и недоволство.
Той повдигна рамене.
– Как ти звучи принцеса Лизандра Ашривер?
Драконът изпуфтя. Разведрено. Все така уморено, но... и разведрено.
Тя отвори уста, като че се канеше да проговори, но осъзна, че не е способна в това си тяло. Измежду огромните й зъби се процеди кръв и тя потрепери от болка.
Чу се прашене и шумолене на храсталаци и пред него се появиха Елин, Роуан, баща му и Фенрис. Всичките мокри до кости, покрити с пясък и пребледнели като смъртници.
Кралицата му се спусна към Лизандра със стон и се хвърли на пясъка пред нея, преди Едион да я е спрял.
Лизандра обаче само потрепери, когато Елин сложи ръка върху люспите й и заповтаря:
– Съжалявам, толкова съжалявам.
Фенрис и Гавриел, който навярно бе спасил живота й, известявайки я с усиления си глас къде е уивърнът, останаха до горичката, а Роуан се приближи да огледа раните й.
Фенрис забеляза погледа на Едион, предупредителния гняв, изписан по лицето му, който му даваше да разбере, че никой от двама им не бива да се приближава до хамелеонката, и каза:
– Страшен изстрел, приятел.
Баща му кимна в знак на съгласие.
Едион не им обърна внимание. Запасите от магия, които братовчедка му и Роуан бяха изчерпали преди малко, вече се попълваха. Раните на хамелеонката се затваряха една по една. Бавно – болезнено бавно, но... кървенето спираше.
– Загубила е много кръв – отбеляза Роуан. – Прекалено много.
– През целия си живот не съм виждал такова нещо – пророни Фенрис.
Никой от тях не беше.
Елин трепереше, долепила ръка до люспестата кожа на приятелката си, лицето й беше толкова пребледняло и сломено, че суровите думи, които Едион й беше приготвил, се оказваха ненужни. Кралицата му знаеше цената. Беше й отнело толкова дълго да повери нещо на когото и да било от тях. Ако той й се развикаше точно сега, колкото и да му се искаше... Елин навярно нямаше да им възложи друга мисия. Защото, ако Лизандра не беше във водата, когато всичко се беше объркало толкова...
– Какво стана? – пророни той, улавяйки погледа на братовчедка си. – Какво стана, по дяволите?
– Загубих контрол – отвърна дрезгаво Елин.
И сякаш не можеше да се сдържи, докосна мястото между гърдите си, където през бялата й риза прозираше Амулетът на Оринт.
Веднага му просветна. Досети се какво точно носеше тя около врата си. Какво щеше да привлече вниманието на Ролф върху картата му – нещо, толкова близко до Валгите, че щеше да дойде на бегом.
Досети се защо е било толкова важно да рискува всичко, за да го вземе от Аробин Хамел. Защо и сега беше използвала Ключ на Уирда, който едва не беше избил всички им...
Вече трепереше, гневът му започваше да го надвива. Роуан обаче му се озъби с тих, злобен глас:
– Остави го за по-късно.
Защото Фенрис и Гавриел ги наблюдаваха с осезаемо напрежение.
Едион му изръмжа в отговор. Роуан му отвърна със студен поглед, който му казваше, че ако дори загатне какво носи кралицата им, ще изтръгне езика му. Буквално.
Едион потисна гнева си.
– Не можем да я пренесем, а е твърде слаба, за да се преобрази.
– Тогава ще изчакаме да събере сили – предложи Елин.
Тя отправи поглед към залива, където в момента качваха
Ролф на един от спасителните кораби. И към града отвъд, който още тържествуваше.
Победа, но на косъм. Малкото оцелели мисенианци, спасени от един от отдавна изчезналите им морски дракони. Елин и Лизандра бяха оплели древните пророчества, превръщайки ги в очевиден факт.
– Аз ще остана с нея – каза Едион. – Вие се справете с Ролф.
– Мога да донеса провизии от наблюдателницата – предложи баща му иззад него.
– Добре – съгласи се той.
Елин се изправи на крака със стон, но сведе очи към него, преди да поеме протегнатата ръка на Роуан.
– Съжалявам – пророни тихо.
Едион знаеше, че говори от сърце. Въпреки това не благоволи да й отвърне.
Лизандра простена, запращайки вибрации нагоре по краката му и чак до стомаха му, и той се извърна към хамелеонката.
Елин си тръгна, без да каже нито дума повече.

***

Пумата се скри в шубрака и остана там, докато Вълкът бдеше над дракона, проснат на плажа.
Синът му не помръдна оттам часове наред. Докато отливът чистеше пристанището от кръвта. Докато корабите на пиратския лорд изпращаха оцелелите си врагове към всепоглъщащите сини дълбини. Докато младата кралица се връщаше към града в сърцето на залива, за да се справи с последиците от действията си.
Когато слънцето заслиза към хоризонта, драконът се размърда, засия и започна да се смалява. Съвсем бавно люспите му се загладиха и се превърнаха в кожа, муцуната му се преобрази в съвършено човешко лице, а късите му крайници се издължиха в стройни бронзови крака. Голото й тяло беше покрито с пясък. Тя опита да стане, но не успя. Вълкът я загърна с пелерината си и я грабна на ръце.
Хамелеонката не възрази и когато той тръгна нагоре по плажа към горичката, тя затвори очи и отпусна глава на гърдите му.
Пумата не им се показа и сдържа предложението си за помощ. Сдържа и думите, които имаше нужда да изрече пред Вълка, току-що повалил морски уивърн с една-единствена стрела. Двайсет и четири годишен, а вече превърнал се в мит, разказван шепнешком край лагерния огън.
И събитията от изминалия ден несъмнено щяха да бъдат предавани край лагерни огньове в земи, които дори Пумата не бе преброждал в многовековния си живот.
Той погледа как Вълкът навлиза в гората на път към градчето в края на песъчливия път с изпадналата в несвяст хамелеонка в обятията си.
И се зачуди дали той самият някога щеше да бъде споменат в тези легенди, дали синът му щеше да разкрие пред света кой е баща му. Дали изобщо го беше грижа.



38.


Срещата с Ролф след опазването на пристанището беше бърза. Откровена.
И Елин знаеше, че ако не се махне от града до час-два, нищо чудно отново да експлодира.

Всеки ключ си има ключалка
, беше й напомнила Деанна заповедта на Бранън. С нейния глас. И я беше нарекла с онази титла... онази титла, която събуждаше у нея ужас и проникновение, толкова дълбоки, че още не можеше да проумее значението им.
Обещаната кралица
.

Елин изскочи на един тесен плаж в далечния край на острова, беше тичала дотук, за да кипне кръвта й, да заглуши мислите в главата си. Зад нея стъпките на Роуан бяха тихи като смъртта.
Само двамата се бяха срещнали с Ролф. Окървавен и мокър до кости, пиратският лорд ги беше приел в централната част на странноприемницата си, чието име вечно щеше да му напомня за кораба, който тя бе разбила.
– Какво се случи, мътните го взели? – попита я той.
А тя беше толкова уморена, така бясна, погнусена и отчаяна, че едва успя да свика обичайната си напереност.
– Когато си благословен от Мала, се случва контролът да ти се изплъзне.
– Да ти се изплъзне? Не знам за какво сте си говорили на долната палуба, вие, кръгли идиоти, но от моето място изглеждаше, че напълно си загубила проклетия си разсъдък и се каниш да нападнеш града ми.
Роуан, който се беше облегнал на ръба на близката маса, обясни:
– Магията е живо нещо. Когато потънеш толкова надълбоко в нея, е трудно да не забравиш кой си и какво целиш. Фактът, че кралицата ми успя да се опомни, преди да е станало твърде късно, е подвиг сам по себе си.
Ролф май не се впечатли особено.
– На мен пък ми се струва, че беше като малко момиченце, което си играеше с непосилна мощ, и единствено това, че принцът ти изскочи пред теб, те възпря да изтребиш народа ми.
Елин затвори очи за миг и споменът за Роуан пред юмрука й, зареден с лунен огън, проблесна в съзнанието й. Щом ги отвори, остави суровата увереност в твърдението му да замръзне и да се вкамени.

– А на
мен
ми се струва – отвърна тя, – че пиратският лорд на Залива на Черепа и потомък на отдавна изчезналите мисенианци току-що сключи съюз с млада кралица, чието могъщество й позволява да руши цели градове, ако си науми. Струва ми се също, че съюзът ни те прави недосегаем и всеки глупак, решил да ти навреди, да узурпира властта ти, ще трябва да се пребори първо с мен. Затова те съветвам да спасиш каквото можеш от скъпоценния си кораб, да обявиш траур за десетината мъже, за чиято смърт поемам пълна отговорност и чиито семейства ще обезщетя, както се полага, и да си затваряш проклетата уста.

Тя се обърна към вратата, долавяйки как умората и гневът глождят костите й.
– Искаш ли да знаеш каква бе цената, която платих за картата? – попита Ролф зад гърба й.
Тя спря, а погледът на Роуан запрескача между двама им, макар че изражението му остана непроницаемо.
Елин се подсмихна през рамо.
– Душата ти?
От гърдите на Ролф се изтръгна сипкав смях.
– Да, донякъде. На шестнайсет бях просто роб на един от тези гнили кораби. Мисенианското ми потекло не беше нищо повече от билет за сигурен побой. – Той опря ръка върху буквите на „Вършач“. – Всяка припечелена монета се връщаше тук, при майка ми и сестра ми. Един ден корабът, на който работех, попадна в буря. Капитанът, надменен гадняр, отказа да намери безопасно пристанище и корабът ни беше унищожен. Повечето моряци се издавиха. Аз се носих по водата цял ден, докато не ме изхвърли на един остров в края на архипелага. Като се свестих, някакъв мъж се взираше в мен. Попитах го дали съм мъртъв, а той се засмя и ми зададе въпроса какво искам най-много. Понеже не бях на себе си, му отвърнах, че искам да съм капитан; да стана пиратски лорд на Залива на Черепа и да накарам наглите глупци като капитана, който бе убил приятелите ми, да се кланят пред мен. Още си мислех, че сънувам, когато ми обясни, че за да изпълни желанието ми, ще трябва да си платя. И цената ще е най-скъпото ми нещо на света. Казах, че ще му платя, каквото и да иска. И бездруго нямах нищо на свое име, нито богатства, нито пък близки хора. Лесно щях да се разделя с шепа монети. Той се усмихна и се изпари като морска мъгла. Щом се събудих, ръцете ми бяха татуирани.
Елин изчака да продължи.
Ролф сви рамене.
– Прибрах се тук, откривайки приятелски кораби с помощта на картата от непознатия. Дар от незнаен бог... или поне така си въобразявах. Чак като зърнах черния плат по прозорците на колибата ни, започнах да се притеснявам. И чак като разбрах, че майка ми и сестра ми събрали малкото ни пари да наемат лодка и тръгнали да ме търсят, както и че лодката се върнала в пристанището, но без тях, осъзнах каква цена бях платил. Това бе поискало морето. Това бе поискал той. Тъгата ме направи достатъчно бездушен да се развихря из града, из целия архипелаг. – Зелените очи на Ролф бяха също
толкова безпощадни, колкото тези на морския бог, който го бе благословил и проклел. – Такава е цената на моята сила. А ти с какво ще платиш, Елин Галантиус?
Тя излетя от стаята, без да му отговори. Макар че гласът на Деанна отекна в съзнанието й.

Обещаната кралица.

Сега, докато стоеше на пустия плаж, наблюдавайки морската шир, блещукаща под последните слънчеви лъчи, Роуан пророни до нея:
– По своя воля ли използва ключа?
В гласа му нямаше нито следа от упрек, от обвинение. Просто любопитство и загриженост.

– Не – отвърна дрезгаво Елин. – Не знам какво стана. Бяхме само двамата с теб, а в следващия момент...
тя
дойде.

Елин потри мястото между гърдите си, избягвайки допира със златната верижка, висяща от врата й. Гърлото й се стегна, като погледна същото това кътче между неговите гръдни мускули. Накъдето бе насочила юмрука си.
– Как можа? – промълви тя с превзето от студен трепет тяло. – Как можа да се хвърлиш пред силата ми?
Роуан направи стъпка към нея, но не повече. Прибоят и крясъците на чайките, долитащи на сушата за през нощта, изпълниха пространството между тях.
– Ако беше унищожила този град, щеше да унищожиш себе си и всяка надежда за съюзничество.
Първо се разтресоха ръцете й, сетне гърдите и коленете. Пламък и пепел се заусукваха върху езика й.
– Ако те бях убила... – изсъска тя, задавяйки се с думите, неспособна да довърши мисълта си, да я преглътне. Гърлото й гореше и тя стисна очи, докато около нея потръпваха топли пламъци. – Мислех, че съм достигнала дъното на магията си. – Призна му тя с вече преливаща сила твърде скоро, твърде скоро, след като я беше изпразнила. – Допусках, че онова, което открих във Вендлин, е било дъното. Не предполагах, че е било просто... преддверието.
Елин вдигна ръце и щом отвори очи, видя, че около пръстите й се вият огньове. Над света се разстла мрак. И тя погледна принца си през воал от златисто, синьо и червено. Изпъна безпомощно горящите си ръце в пространството помежду им.

–
Тя ме отвлече... похити ме
. И я чувствах... усещах съзнанието й. Все едно е била паяк, чакащ в мрежата си
десетилетия
наред с убеждението, че един ден ще имам силата и глупостта да използвам магията си и ключа заедно. Направо съм ударила звънеца за обяд.

Пламъците й лумнаха още по-ярко и тя им позволи да се извисят нагоре и да затанцуват.
Иронична, горчива усмивка от страна на Роуан.
– Вероятно иска да насочим всичките си усилия към намирането на Ключалката, щом ти праща това послание два пъти.
Така си беше.
– Сякаш не е достатъчно, че се боря с Ераван и Майев, че изпълнявам повелята на Бранън и Елена, ами сега и боговете ми дишат във врата.
– Може да е било предупреждение, може би Деанна е искала да ти демонстрира как някой злонамерен бог би могъл да те използва, ако не внимаваш.

– Доставих й огромно удоволствие. Желаеше да види на какво е способна силата ми, какво може да прави с тялото ми, с ключа. – Пламъците й се нажежиха още повече, превърнаха дрехите й в пепел и я оставиха облечена единствено в огън. – И как ме нарече...
Обещаната кралица
. Кога съм била обещана? На кого? С каква цел? Никога не са ме наричали така, дори преди краха на Терасен.

– Ще разберем – беше простият му отговор.

– Как може да си толкова...
спокоен
?

Живи въглени се разхвърчаха от нея като рояк светулки.
Роуан стисна устни.

– Повярвай ми, Елин, далеч не съм
спокоен
при мисълта, че си се превърнала в мишена за онези безсмъртни копелета. Далеч не съм спокоен при мисълта, че могат да те отнемат толкова лесно. Ако имаше как, щях да хвана Деанна и да й отмъстя за стореното.

– Тя е Богиня на лова. Така че щеше да си в неизгодно положение.
Пламъците й се поукротиха.
Върху лицето на Роуан изникна половинчата усмивка.
– Горделиви богове като нея неизменно допускат грешки. Пък и... – Той сви рамене. – Сестра й е на моя страна. – Килна глава, оглеждайки огъня й, лицето й. – Може би затова Мала ми се яви онази сутрин и ме благослови.
– Защото само ти си достатъчно арогантен и умопомрачен да погнеш богиня?
Роуан изхлузи ботушите си и ги метна на сухия пясък зад себе си.
– Защото съм достатъчно арогантен и умопомрачен да помоля Мала, носителката на огъня, да ми позволи да остана с жената, която обичам.
Пламъците й се превърнаха в чисто злато от думите му – от онази дума.

– А може би просто си единственият достатъчно арогантен и умопомрачен, за да обикнеш точно
мен
.

Неразгадаемата маска на лицето му най-сетне се пропука.
– Новооткритите дълбини на силата ти, Елин, не променят нищо. Постъпката на Деанна не променя нищо. Още си млада; силата ти тепърва ще расте. И ако този нов залеж от магия ти дава дори малко преимущество над Ераван, трябва да се благодариш на проклетия мрак за него. Двамата с теб ще открием начин да овладеем силата ти. Няма да си сама в това; и нямаш право да решаваш, че не заслужаваш любов, защото мощта ти може да унищожава, освен да спасява. Ако в сърцето ти се зароди ненавист към нея... – Той поклати глава. – Не вярвам да спечелим войната, ако поемеш по този път.
Елин отиде до плискащите се вълни и нагази до колене в тях. Гъсти струи пара се издигнаха край нея.
– Понякога – сподели му тя сред съскащата вода – ми се ще някой друг да можеше да поведе тази война.
Той пристъпи в пенливите вълни, защитен с магия от горещината й.
– Е – рече, коленичейки до нея, докато погледът й се рееше над тъмното море, – кой друг би успял да влезе под кожата на Ераван? Никога не подценявай силата на непоносимата си самонадеяност.
Тя се изкиска. Вече усещаше хладната целувка на водата по голата си кожа.
– Ако не ме лъже паметта, принце, точно непоносимата ми самонадеяност спечели вкиснатото ти безсмъртно сърце.
Роуан проникна във финия й огнен воал, който вече се превръщаше в сладък нощен въздух, и захапа игриво долната й устна.
– Липсваше ми, Огнено сърце.
Елин му позволи да я завърти към себе си във вълните и пясъка, да плъзне устни по долната й челюст, по извивката на едната й скула, до върха на елфическото й ухо.
– Тези ушички – пророни дрезгаво той, стисвайки леко със зъби ухото й – ме изкушават от месеци. – Проследи с език заострения му връх и тя изви гръб от удоволствие. Силните ръце около ханша й я хванаха по-здраво. – Понякога, докато спеше до мен в Миствард, едва устисквах да не ги захапя. Да те изям цялата.
– Хммм – измрънка тя и отметна глава назад, за да му даде достъп до шията си.
Роуан се подчини на безмълвната й команда и я обсипа с целувки, хапейки я с приглушено ръмжене тук-там.
– Никога не съм обладавал жена на плажа – измърка той до кожата й и засмука нежно мястото между шията и рамото й. – А и гледай, нямаме си... странични наблюдатели.
Едната му ръка пропълзя от ханша й нагоре към белезите по гърба й, а другата обгърна задните й части, придърпвайки я още по-близо до него.
Елин плъзна ръце по гърдите му и изхлузи бялата му риза през главата му. Топли вълни се разбиваха в тях, но Роуан я държеше здраво – неподвижен, непоклатим.
Тя се опомни достатъчно, за да каже:
– Някой може да дойде да ни търси.
Той се засмя до врата й.
– Нещо ми подсказва – прошепна й и дъхът му погъделичка кожата й, – че няма да ти пречи дори да ни открият. Дори някой да види колко ревностно възнамерявам да те... боготворя.
Елин долови как думите увисват помежду им, как тя самата увисва от ръба на скалата. Преглътна сухо. Но Роуан я бе прихващал при всяко нейно падане – първо, когато беше полетяла в бездната от отчаяние и тъга; после и когато стъкленият дворец беше рухнал под нея. А сега... за трети път... Не се страхуваше.
Погледна го в очите и заяви с ясен, дързък и непоколебим глас:
– Обичам те. Влюбена съм в теб, Роуан. От доста време насам. И знам, че има ограничения за онова, което можеш да ми дадеш, че сигурно ти е нужно време...
Устните му се сблъскаха с нейните и той промълви в тях, сипейки в сърцето й, в душата й думи, по-скъпоценни от рубини и смарагди, и сапфири.
– И аз те обичам. Нищо не ме ограничава и не ми трябва време. Ще продължавам да те обичам дори когато този свят се превърне в забравена шепа прах между звездите.
Елин не знаеше кога точно е заплакала, кога тялото й се е разтресло от емоции. Никога не бе изричала такива думи – пред никого. Никога не си бе позволявала такава уязвимост, никога не бе усещала това палещо, безкрайно чувство, така всепоглъщащо, че мощта му можеше да я убие.
Роуан се откъсна от нея и избърса сълзите й с палци. После й нашепна едва доловимо сред бумтежа на прибоя.
– Огнено сърце.
Тя подсмръкна.
– Мишелов.
Той прихна в смях и я положи на пясъка с нежност, граничеща с благоговение. Изваяните му гърди се надигнаха леко, когато плъзна поглед по голото й тяло.
– Толкова си... красива.
Елин съзнаваше, че не говори просто за кожата, извивките и тялото й.
Въпреки това измърка с усмивка.
– Знам.
Вдигна ръце над главата си, за да остави Амулета на Оринт на безопасно, по-високо място, после се протегна мудно, извивайки гръб, и заби пръсти в копринения пясък.
Роуан проследи с очи всяко движение, всяко трепване на мускул и кожа. Щом погледът му се задържа върху гърдите й, лъснали от морската вода, по лицето му се изписа неудържим глад.
Сетне очите му се спуснаха надолу. И по-надолу. А като достигнаха връхната точка на бедрата й и се премрежиха, Елин рече:
– Цяла нощ ли възнамеряваш да ме зяпаш така?
Устата му се отвори леко. Дишаше учестено и тялото му вече й показваше какво предстои.
Призрачен вятър зашумоля сред палмите и прелетя с тихо съскане над пясъка. Магията й затрептя и Елин усети как щитът му се спуска край тях. Тя изпрати собствената си сила да го обходи и огнените й искри затанцуваха по невидимата стена.
Кучешките зъби на Роуан просветнаха.
– Нищо не може да премине през този щит. И нищо не може да ме нарани.
Нещо стегнато в гърдите й се отпусна.
– Толкова ли е различно с такава като мен?
– Не знам – призна й той. Очите му пак пребродиха тялото й, сякаш виждаха през кожата й, та чак до горящото й сърце. – Никога досега не съм бил с... равна. Никога не съм си давал пълна свобода.
За всяка частица сила, която тя щеше да запрати към него, Роуан щеше да й върне частица от своята. Елин се опря на лакти и вдигна уста до новия белег на рамото му – малка, назъбена рана, широка колкото връх на стрела. Целуна я веднъж, два пъти.
Тялото на Роуан беше толкова напрегнато над нейното, че мускулите му можеха да се скъсат. Ръцете му обаче бяха нежни, когато се плъзнаха по гърба й, галейки белезите й и татуировките, с които ги бе покрил.
Вълните гъделичкаха и милваха кожата й, а той понечи да се намести върху нея, но тя опря ръка в гърдите му и го накара да замръзне. Усмихна се до устата му и пророни:
– Щом казваш, че сме равни, не разбирам защо още си полуоблечен.
Без да му даде време за отговор, проследи с език линията на устните му, докато пръстите й разкопчаваха катарамата на износения му портупей. Вече не чуваше дишането му.
И само за да провери какво ще стори, го докосна през панталона му.
Роуан изруга гръмогласно.
Тя се засмя тихо, отново целуна последния му белег и провлачи лениво пръст надолу по тялото му, без да откъсва поглед от очите му нито за миг.
А когато пак долепи длан до панталона му, прошепна:
– Мой си.
Дишането на Роуан се възстанови, насечено и буйно като вълните, разбиващи се край тях. Тя откопча горното копче на панталона му.
– Твой съм – каза дрезгаво той.
Още едно копче се отвори.
– И ме обичаш – продължи Елин. Твърдение, не въпрос.
– Каквото и да става – отвърна приглушено Роуан.
Тя откопча третото последно копче, а той я пусна, за да хвърли панталона си в пясъка до тях, събувайки бельото си с него. Устата й пресъхна, като плъзна очи по голото му тяло.
Роуан бе роден и обучаван за битки и всеки сантиметър от него принадлежеше на чистокръвен воин.

По-красиво нещо не беше съзирала в живота си. Неин – той беше
неин
и...

– Ти си моя – прошепна Роуан и тя усети обладанието му в костите си, в душата си.
– Твоя съм – отговори тя.
– И ме обичаш.
От очите му, изпод всичката воинска свирепост, надничаха надежда и кротка радост.
– Каквото и да става.
Твърде дълго – твърде дълго бе скитал сам по света. Но самотата му приключваше тук.
Роуан я целуна отново. Бавно. Нежно. Плъзна ръка по извивките на тялото й, снижавайки се над нея, намествайки бедра между нейните. Допирът му изтръгна стон от гърлото й и втори, когато докосна с кокалче тежката, болезнено чувствителна долна страна на едната й гърда. И още един, щом се приведе да целуне другата.
Зъбите му драснаха зърното й и тя затвори лениво очи със сладострастен вопъл.
О, богове! О, пламтящи, прокълнати богове! Роуан знаеше какво прави... знаеше, и още как.
Езикът му обходи зърното й и тя отметна глава назад, забивайки пръсти в раменете му, сякаш в безмълвна команда да поеме още от нея, по-смело.
Той изръмжа одобрително с уста върху гърдата й и приплъзна мудно ръка от ребрата й надолу към кръста й, към бедрата й и обратно. Тя се изви в безгласно повеление...
Призрачна милувка, сякаш въплъщение на северния вятър, прелетя през гърдите й.
Елин избухна в огън.
Роуан се засмя мрачно на червените, златисти и сини пламъци, които избуяха край тях, озарявайки палмите, издигащи се в горния край на плажа, и вълните, разбиващи се зад него. Елин можеше да се уплаши, да се разтревожи, ако не беше покрил устата й със своята, ако призрачните ръце от хладовит вятър не бяха продължили да галят гърдите й, ако собствената му ръка не се устремяваше все по-близо и по-близо до мястото, където копнееше да го почувства.
– Превъзходна си – пророни той до устните й и езикът му проникна между тях.
Твърдината му се опря в нея и тя повдигна таз, жадна да се притисне към него, готова на всичко да облекчи нарастващата болка между краката си. Роуан простена и тя се зачуди дали в целия свят имаше друг мъж, който би дръзнал без капка страх да легне гол с горяща жена.
Тя пъхна ръка между телата им и когато я сключи около същината му, дивейки се на облечената в кадифе стомана, Роуан простена отново и се притисна към дланта й. Елин откъсна уста от неговата, впери поглед в боровозелените му очи и плъзна ръка по гладката му кожа. Той сведе глава – не за да я целуне, а за да наблюдава движенията й.
Бесен вятър, пропит с лед и сняг, профуча край тях. Този път тя се засмя. Роуан обаче я сграбчи за китката и махна ръката й. Тя отвори уста да възрази, жадна да го докосва още, да го вкусва още.
– Остави на мен – промълви гърлено той до блесналата от морска вода кожа между гърдите й. – Нека аз те докосвам.
Гласът му трепереше толкова, че Елин вдигна брадичката му с палец и показалец.
Страх и облекчение проблеснаха в замъгления му от лъст поглед. Сякаш искаше да я докосва не просто за да й достави удоволствие, но и за да си напомни, че е оцеляла днес, че е в безопасност. Тя се поизправи и докосна устните му със своите.
– Да видим какво можеш, принце.
Роуан се усмихна похотливо и се отдръпна от нея, за да прокара широка ръка от гърлото й чак до кътчето, където се съединяваха бедрата й. Елин потръпна задъхано от собственическия му допир, а той хвана всяко от бедрата й и отвори краката й, разкривайки я напълно пред себе си.
Поредната вълна се разля покрай тях и хладната й вода сякаш обсипа с хиляди целувки кожата й. Роуан целуна пъпа й, единия й хълбок.
Елин не можеше да откъсне поглед от сребристата му коса, озарена от солената вода и лунната светлина, от здравите ръце, които я държаха открита пред него, докато спускаше глава между краката й.
И докато Роуан я вкусваше на онзи плаж, докато се смееше до влажната й кожа, а тя крещеше името му с дрезгав глас, отекващ над палмите, копринения пясък и водата, Елин загърби здравия разум.
Залюля ханша си в хватката му, умолявайки го да продължава, да не спира. Той й се подчини, прониквайки с пръст в нея, докато езикът му галеше онова съкровено място и о, богове, всеки момент щеше да избухне в звезден огън...
– Елин – изръмжа умолително той.

– Моля те – простена тя. –
Моля те.

Горещият й вопъл го срази. Пак се надигна над нея и от гърлото й се изниза тъничък звук – или тихо скимтене, или името му.
Роуан зарови едната си ръка в пясъка до главата й, вплитайки пръсти в косите й, а с другата насочи онази така жадувана част от себе си към сърцевината й. При първия му допир тя забрави собственото си име. А когато проникна в нея с нежни, въртеливи тласъци, изпълвайки я сантиметър по сантиметър, забрави, че е кралица с отделно тяло и кралство, и цял свят, който да брани.
След като Роуан се настани надълбоко в нея, разтреперан от въздържание, за да й даде време да се пригоди, тя вдигна горящи ръце към лицето му и вятър и лед зафучаха край тях, затанцуваха по вълните с ивици пламък. В очите му нямаше думи; нито пък в нейните.
Словата бяха безсилни. Всички езици бяха изнемощели и в техния, и в другите светове.
Той се наведе и превзе устата й, а движенията му накараха и двама им да обезумеят.
Дали тя плачеше, или неговите сълзи се стичаха по лицето й и се изпаряваха сред огъня й...

Тя провлачи ръце по здравия му, мускулест гръб, по белезите от отдавнашни битки и стари кошмари. А когато тласъците му се задълбочиха, заби нокти в кожата му и прокара кървави бразди, белязвайки го като свой. Болката го подтикна да се впие още по-надълбоко в нея, а тя изви гръб и му разкри гърлото си. На него –
само
на него.

Магията му се развихри с пълна мощ, но устата му докосваше нежно врата й дори докато кучешките му зъби дращеха леко кожата й. А допирът на тези смъртоносни оръжия до най-уязвимата й част, гибелта, дебнеща толкова близо, ръцете, които вечно щяха да я даряват с любов...
Зенитът я връхлетя като горски пожар. И макар да не помнеше собственото си име, си спомни това на Роуан и го извика към небесата, докато той продължаваше да се движи, изцеждайки и последната капка наслада от нея, а огънят й превръщаше пясъка около тях в стъкло.
Щом зърна това, Роуан също избухна мощно и простена името й, припомняйки й го, и над водата затанцуваха светкавици, вятър и лед.
Елин го притискаше към себе си през цялото време, съединила огнения опал на магията си с неговата сила. И докато изригваше в нея, мълнии и пламъци озаряваха морето.
Светкавиците продължиха да прорязват небето, тихи и прелестни, дори след като тялото му се укроти. Звуците на света се изляха около тях. Дъхът му беше пресеклив като плисъка на разбиващите се в брега вълни, докато обсипваше с лениви целувки слепоочията й, носа й, устата й. Елин откъсна очи от изяществото на преплетените им магии, на единението им, и откри, че неговото лице бе по-изящно от всичко останало.
Цялата трепереше – Роуан също, все още в нея. Той зарови лице в извивката между врата и рамото й и насеченият му дъх стопли кожата й.
– Никога... – подхвана с дрезгав глас. – Не вярвах, че може да е толкова...
Тя замилва с пръсти белязания му гръб.
– Знам – пророни. – Знам.
Вече копнееше за още, пресмяташе колко време трябваше да му даде.
– Веднъж ми каза, че не хапеш жените на други елфи. – Роуан се напрегна леко. Тя обаче продължи с престорена свенливост: – Значи ли това, че... би хапал собствената си жена?
В зелените му очи просветна разбиране и той вдигна глава от врата й да огледа мястото, където кучешките му зъби някога бяха пробили кожата й.
– Тогава за пръв път загубих контрол край теб. Идеше ми да те хвърля от някоя скала, но те ухапах, преди да осъзная какво върша. Мисля, че тялото и магията ми знаеха истината. И беше толкова... – Роуан въздъхна пресекливо. – Толкова вкусна. И това ме ядосваше. Не можех да спра да мисля за теб. Будех се нощем с вкуса ти върху езика си, с идеята за мръсната ти, красива уста. – Той прокара палец по устните й. – Не знаеш колко покварени намерения съм имал към нея.
– Хммм, аз също, но така и не отговори на въпроса ми – отвърна Елин, свивайки пръстите на краката си в мокрия пясък и топлата вода.
– Да – потвърди с гърлен глас Роуан. – Някои елфи обичат да го правят. За да маркират територията си, за удоволствие...
– А жените хапят ли мъжете си?
Въпросът го накара да се втвърди отново в нея. О, богове – елфически любовници. Същинско щастие беше да си намериш такъв.

– Ти
искаш
ли да ме захапеш? – попита я пресипнало той.

Елин погледна шията му, великолепното му тяло и лицето, което някога бе мразила свирепо. И й стана чудно дали е възможно да умре от любов по някого. Да го обича достатъчно, че времето и разстоянията, и смъртта да не са от значение.
– До шията ти ли съм ограничена?
Очите на Роуан просветнаха и тласъкът му беше достатъчен отговор.
Започнаха да се движат заедно в ритъм с морето пред тях и когато той отново изрева името й към звездната чернота, Елин се надяваше и боговете да са го чули, да са разбрали, че дните им са преброени.



39.


Роуан не знаеше дали да се радва, да се вълнува, или да
се плаши от това, че беше благословен с кралица и любовница, която далеч не се интересуваше от нормите на приличие. Беше я обладал три пъти на онзи плаж – два пъти в пясъка и трети път в топлите води. Но кръвта му още беше наелектризирана. И още я желаеше.
Решили бяха да поплуват в плитчините, за да отмият пясъка, полепнал по телата им, но Елин обви крака около кръста му, целуна го по врата и облиза ухото му, както той беше си играл с нейните, и в следващия момент отново се озова в нея. Тя знаеше защо има необходимост от близост с нея, защо има потребност да я вкуси отново и да я почувства с всяка част от тялото си. И нея я изгаряше същата нужда.
Роуан още я изпитваше. След първия път се беше почувствал зашеметен, беше му се наложило да събира здравия си разум. Единението с Елин го беше... отприщило, беше го сразило и възродило. Магията му беше песен, а тя...
За пръв път изживяваше подобно нещо. Всичко, което й даваше, тя му връщаше по свой начин. А когато го захапа, докато правеха любов за втори път в пясъка... Магията му превърна в трески шест от близките палми и връхният момент беше толкова буен, че очакваше тялото му да рухне.
След като приключиха и Елин понечи да се върне в Залива на Черепа, облечена само в пламъците си, той й предложи ризата и колана си.... които не прикриваха почти нищо, особено прекрасните й крака, но поне намаляваха вероятността за пълен скандал.
Донякъде. А и щеше да стане очевидно какво са правили на плажа веднага щом се появяха пред някого със свръхестествено обоняние.
Белязал я бе с по-плътен мирис от предишния й. Белязал я беше дълбоко и истински и нямаше връщане назад, не можеше да го отмие от себе си. Тя го беше нарекла свой, а той нея – също и Роуан схващаше, че й е напълно ясно какво означава това, също както знаеше, че... Елин беше направила своя избор. Решила бе окончателно кой ще споделя кралското й легло.
А той щеше да опита да се докаже достоен за тази чест, да докаже, че я заслужава, че кралицата му не беше заложила на грешния кон. Все някак. Щеше да си спечели привилегията. Макар и да нямаше какво друго да й предложи освен магията и сърцето си.
Но познаваше кралицата си. И знаеше, че независимо от значимостта на постъпката им, Елин го беше задържала на плажа, за да избегне останалите. Да избегне въпросите и опасенията им. Ала веднага щом стъпи в „Океанската роза“ и забеляза, че стаята на Едион свети, разбра, че приятелите им няма да стоят настрана.
Елин се мръщеше към светлината, но раздразнението й бързо отстъпи място на тревогата, като си спомни за хамелеонката, която бяха оставили в несвяст. Хукна към стаята с тихи боси стъпки и не си направи труда да почука на вратата, преди да я отвори със замах.
Роуан въздъхна рязко, мъчейки се да охлади с магията си все още горящата си кръв. Да укроти инстинктите, бушуващи в него. Не да я обладае отново, а да премахне всяка заплаха.
Опасно време настъпваше за елфа, когато намереше любовница. И още по-опасно, когато връзката им значеше нещо повече.
Дориан и Едион седяха със скръстени ръце в двете кресла пред студената камина.
И лицето на братовчед й пребледня от ужас, като надуши Елин, като разпозна видимите и невидими следи по двама им.
Лизандра, която стоеше в леглото с изнурено лице и присвити очи, се обади първа:
– Позабавлявахте ли се добре?
Едион не смееше да помръдне и предупреждаваше Дориан с поглед да последва примера му. Роуан едва сдържа гнева си, виждайки други мъже в близост до кралицата си, и опита да си припомни, че са му приятели, но...
Първичната му ярост стихна, щом усети облекчението й при вида на почти оздравялата хамелеонка, възвърнала си съзнанието. Въпреки това кралицата му просто сви рамене.
– Нали само за това стават тези проклети елфи.
Роуан вдигна вежди и се засмя тихо, чудейки се дали да й напомни, че го беше умолявала, беше използвала думи като „моля те“ и „о, богове“, и още много пъти „моля те“. Нямаше търпение да изтръгне отново такива рядко срещани обноски от нея.
Елин го стрелна с кръвнишки поглед, предизвиквайки го да изрече мислите си на глас. И въпреки че току-що я бе направил своя, че още усещаше вкуса й в устата си, Роуан се досещаше, че стигнеха ли до леглото, кралицата му нямаше да получи почивката, от която се нуждаеше.
Бузите на Елин поруменяха, сякаш съзираше плановете му, но свали амулета от врата си, пусна го на ниската масичка между Едион и Дориан и обяви:
– Научих, че това е третият Ключ на Уирда още докато бях във Вендлин.
Мълчание.
После, сякаш не беше разрушила и малкото чувство на сигурност, което им беше останало, тя извади Окото на Елена от чантата си, преметна го веднъж във въздуха и кимна към краля на Адарлан.
– Струва ми се, че е време да се запознаеш с предшественицата си.

***

Дориан изслуша разказа на Елин.
За Ключа на Уирда, който носеше тайно около врата си, за случилото се същия ден в залива, за това как бе изиграла Лоркан, както и че воинът рано или късно щеше да се върне при тях – ако имаха късмет, с другите два ключа. И ако имаха шанса, дотогава щяха да са намерили Ключалката, която вече на два пъти й заповядваха да вземе от Каменните блата – единственото нещо, способно да скрепи Ключовете на Уирда с портата, от която бяха изсечени, и веднъж завинаги да сложи край на заплахата от Ераван.
Колкото и съюзници да си спечелеха, нямаше да е от значение, ако не попречеха на Ераван да освободи с ключовете валгските орди от неговия свят и да ги запрати срещу Ерилея. Дори с два от тях бе успял да потопи земята в такъв мрак. Ако се сдобиеше и с третия, ако получеше контрол над Портата на Уирда и възможността да я отваря към всеки свят, който си избереше, да призовава през нея страховити армии... На всяка цена трябваше да открият Ключалката, за да обезопасят ключовете.
Щом кралицата приключи с разказа си, Едион преливаше от притаен гняв, Лизандра се мръщеше, а Елин изгаси свещите из стаята с едно махване на ръката си. Два древни тома, извадени от претъпканите дисаги на Едион, лежаха отворени върху масата. Той познаваше вехтите книги, но нямаше представа, че ги е взела от Рифтхолд. Огънатият метален амулет Окото на Елена седеше върху едната, докато Елин разглеждаше руните, изписани върху някаква пожълтяла от старост страница.
След малко изрисува символите с кръвта си по дървения под и в стаята се спусна тъмнина.
– Май сметката ни за нанесените щети в този град ще се покачи – отбеляза Лизандра.
Елин изсумтя.
– Просто ще покрием символите с килима.
Довърши един от знаците – Знак на Уирда, осъзна с ужас Дориан, отстъпи назад и взе Окото.
– А сега какво? – попита Едион.
– Сега ще си държим езика зад зъбите – отвърна любезно Елин.
Лунната светлина се разля по дървения под, погълната от мрачните линии, нарисувани с кръвта й. Елин отиде при Роуан, който седеше на ръба на леглото, все още гол до кръста, тъй като кралицата носеше неговата риза, и се настани до него с ръка на коляното му.
Лизандра забеляза първа.
Надигна се в леглото с лъснали от животинска възбуда очи и загледа как лунната светлина сияе върху кървавите символи. Елин и Роуан скочиха на крака. Дориан просто се взираше в знаците, в снопа бяла светлина, проникващ през отворените балконски врати.
И сякаш самата светлина служеше като порта, снопът лунни лъчи придоби почти човешка форма.
Призрачната фигура мъждукаше като излязла от нечий сън.
Косъмчетата по ръцете на Дориан настръхнаха. И той прояви благоразумието да стане от стола си, за да коленичи със сведена глава.
Само той го направи. В този миг осъзнаваше, че единствено той бе разговарял с Гавин, другаря на Елена. Преди много, много време – в един друг живот. Не смееше да се замисли как би възприела факта, че сега носеше меча му Дамарис. Елин не си го беше поискала, а и като че ли нямаше такова намерение.
Приглушеният далечен женски глас като че мъждукаше заедно с фигурата.
– Твърде... далеч – каза ведър младежки глас.
Елин пристъпи напред и затвори древните магически книги, тръсвайки шумно едната върху другата.
– Е, Рифтхолд не е особено удачно място за срещи в момента, а гробницата ти е разрушена, така че това е положението.
Дориан вдигна глава и погледът му запрескача между мержелеещата фигура от лунна светлина и младата кралица от плът и кръв.
Размитото тяло на Елена изчезна и се появи отново, сякаш дори вятърът я смущаваше.
– Не мога... да се задържа...
– Тогава ще побързам – отвърна с остър като бръснач глас Елин. – Край на игричките. Край на полуистините. Защо днес дойде Деанна? Разбирам: важно е да намеря Ключалката. Но какво представлява тя? И ми обясни защо ме нарече Обещаната кралица.
Думите й като че удариха предшественицата му подобно на светкавица и тя се появи в телесен вид.
Беше прелестна: лицето й – младо и мрачно, косата й – дълга и сребристобяла като на Манон, а очите й... Смайващо, зашеметяващо сини. Впери ги в него, докато призрачен ветрец развяваше светлата й рокля.
– Стани, млади кралю.
Елин изсумтя.
– Може ли да не си играем на древни духове?
Ала Елена просто огледа Роуан и Едион. Тя преглътна и слабата й светла шия подскочи леко.
А Елин, боговете да са им на помощ, щракна с пръсти към кралицата – веднъж, два пъти, – за да привлече вниманието й.
– Ехо, Елена – провлачи тя, – радвам се да те видя. Доста време мина. Ще ми отговориш ли на няколко въпроса?
В очите на мъртвата кралица просветна раздразнение. Въпреки това брадичката й остана вдигната, а стройните й рамене изправени.
– Нямам много време. Връзката се поддържа трудно толкова далеч от Рифтхолд.
– Каква изненада.
Двете кралици впериха високомерни погледи една в друга.
Елена, Уирдът да го вземе, се предаде първа.
– Деанна е богиня. За нея не важат нашите правила и морални принципи. И нашето време не съществува за нея. Днес позволи на магията ти да докосне ключа, той отвори някаква врата, а точно в този момент Деанна те е наблюдавала. Да ти проговори богиня, това е чест. А ти я прокуди, преди да е приключила. Няма да ти го прости скоро, Ваше Величество.
– Да се нареди на опашката с враговете ми – отвърна Елин.
Елена поклати глава.
– Толкова... толкова много не можах да ти кажа.
– Например това, че двамата с Гавин не сте убили Ераван, а само сте излъгали всички и сте оставили на нас да се справяме с него?
Дориан се осмели да надникне към Едион, но той беше сложил генералската маска и наблюдаваше мъртвата кралица в стаята с каменно, пресметливо изражение. А Лизандра – Лизандра беше изчезнала.
Не, беше се преобразила в призрачен леопард и се прокрадваше из сенките. Роуан държеше небрежно ръка върху меча си, но магията на Дориан обходи стаята и му даде да разбере, че оръжието му щеше да послужи просто да отвлече вниманието на Елена от магическия удар, който принцът щеше да й нанесе, ако дори погледнеше Елин странно. И наистина, непробиваем въздушен щит се издигаше между двете кралици и изолираше стаята от външния свят.
Елена поклати глава, разлюлявайки сребристата си коса.
– Планът беше да вземеш Ключовете на Уирда, преди Ераван да е постигнал толкова.

– Е, не смогнах – озъби й се Елин. – Ще прощаваш, ама насоките ти не бяха особено
ясни
.


– Нямам време да обяснявам – отвърна Елена, – но знай, че това беше
единственият
вариант. Само така можех спася Ерилея. – И независимо от свадата помежду им, кралицата показа дланите си на Елин. – Деанна и баща ми са ти казали истината. Мислех... мислех, че е счупена, но ако те са ти съобщили да намериш Ключалката...

Тя прехапа долната си устна.
– Бранън ми каза да я търся в Каменните блага на Ейлве – обясни Елин. – Но къде точно се намират тези блата?
– Някога в сърцето на блатата процъфтяваше велик град – пророни Елена. – Сега почти целият е под вода. Скрихме останките от Ключалката в един храм в центъра му. Аз не... Баща ми се сдоби с нея на ужасяваща цена... която беше... тялото на майка ми, смъртният й живот. Ключалка за Ключовете на Уирда, която може да затвори портата и да запечата ключовете в нея завинаги. Аз така и не разбрах навреме каква е била целта й: баща ми ми разказа твърде късно. Знаех само, че Ключалката може да бъде използвана един-единствен път и силата й може да затвори всичко, което носителят пожелае. Затова я откраднах. Използвах я за себе си, за народа си. И оттогава изкупувам вината си.
– Употребила си я да затвориш Ераван в гробницата му – прошепна Елин.
Умолителното изражение напусна лицето на Елена.

– Приятелите ми загинаха в долината на Черната планина, за да ми дадат шанс да го спра. Чувах писъците им дори от лагера на Ераван. Няма да се извинявам, задето опитах да сложа край на кръвопролитията и да върна бъдещето на оцелелите. На
вас
.

– Значи си използвала Ключалката, после си я хвърлила в онези руини?
– Оставихме я в свещения град на равнината да служи като паметен символ за всички погубени животи. Но няколко десетилетия по-късно страшно бедствие разтърси онези земи... и градът потъна. Блатните води го заляха и Ключалката бе забравена. Никой не се върна да я вземе. Силата й беше изразходвана. А без мощта си беше просто дрънкулка от метал и стъкло.
– До този момент?
– Щом и баща ми, и Деанна са ти казали за нея, изглежда, че ще изиграе важна роля за победата над Ераван.
– Прощавай, но ми е трудно да повярвам на богиня, която опита да ме използва като марионетка, за да взриви града.
– Понякога се държи необяснимо, но едва ли е искала да ти навреди...
– Не на мен тези.
Образът на Елена замъждука отново.
– Отидете в Каменните блата. Намерете Ключалката.
– Казах на Бранън, ще го кажа и на теб: имаме по-належащи задачи...

– Майка ми
загина,
за да изкове Ключалката – рече гневно Елена с пламнали очи. – Пожертва смъртното си тяло, за да изкове Ключалката за баща ми. Аз наруших обещанието си и я използвах противно на волята й.

Елин примигна, а Дориан се запита дали не трябва сериозно да се притесни, щом дори тя бе останала без думи. Но кралицата на Терасен прошепна:
– Коя е била майка ти?
Дориан претърси паметта си, цялата история на кралското си семейство, но не откри нищо.
От гърлото на Елена се изтръгна вопъл, а образът й избледня до прозирна плетеница от паяжини и лунна светлина.
– Онази, която обичаше баща ми най-много; която го благослови с толкова могъщи дарове, а после се обрече на смъртно тяло и му завеща сърцето си.
Елин отпусна ръце надолу.
– По дяволите! – изруга тихо Едион.
Елена се засмя безрадостно и каза на Елин:
– Според теб защо гориш толкова ярко? Не само кръвта на Бранън тече във вените ти. Но и тази на Мала.
– Мала, носителката на огъня, ти е била майка – пророни Елин.
Но Елена вече я нямаше.
– Цяло чудо е, че двете не се избихте една друга – обади се Едион.
Дориан не си направи труда да го поправи, че би било невъзможно, тъй като едната от тях вече не беше сред живите. Вместо това претегли думите на мъртвата кралица в главата си. Роуан, който оставаше безмълвен, като че ли правеше същото. Лизандра душеше кървавите символи, сякаш проверяваше дали древната кралица се е изпарила напълно.
Елин отправи поглед през отворените балконски врати с натежали клепачи и стиснати устни. Отвори юмрука си и огледа Окото на Елена.
Часовникът удари един часа сутринта. Тя се обърна бавно към тях. Към него.
– Кръвта на Мала тече във вените ни – заяви с дрезгав глас и сключи пръсти около амулета, преди да го пъхне в джоба на ризата му.
Той примигна, осъзнавайки, че е права, както и че навярно могъщите дарби и на двама им се дължаха именно на това.
С надеждата, че Роуан може да е видял или чул нещо през всичките си пътешествия, Дориан го попита:
– Наистина ли е възможно бог да се превърне в смъртен?
Роуан извърна бдителния си поглед от Елин и отговори:
– Досега не съм чувал за такова нещо. Но... случвало се е елфи да пожертват безсмъртието си, за да обединят живота си с този на смъртните си другари. – Дориан имаше отчетливото чувство, че Елин умишлено оглежда едно петно върху ризата си. – Но не се съмнявам, че Мала би намерила начин да го стори.
– Намерила е – промълви Елин. – Онази... бездна от сила, която открих днес... Завещана ми е от Мала. Елена може да е всякаква, но не ни лъжеше за това.
Лизандра си възвърна човешкия облик и така се олюля на краката си, че се стовари на леглото, преди Едион да й се е притекъл на помощ.
– И сега какво? – попита със сипкав глас. – Флотата на Ераван чака в Залива на Оро, Майев плава към Ейлве. Но никой от двамата не подозира, че у нас е един от Ключовете на Уирда; нито че съществува такава ключалка... и се намира точно между войските им.
За част от секундата Дориан се почувства като безполезен глупак, защото всички в стаята, включително той самият, обърнаха погледи към Елин. Та той беше кралят на Адарлан, охули се. Имаше не по-малка от нейната власт. Въпреки че земите и народът му бяха откраднати, а столицата му – пленена.
Елин обаче потърка очи с палец и показалец и въздъхна уморено.
– Много, ама много я мразя тая бъбрица. – Тя вдигна глава, огледа всички им и рече просто: – Сутринта потегляме към Каменните блата, за да намерим Ключалката.
– Ролф и мисенианците? – попита Едион.
– С половината му флота тръгват да издирват мисенианците, където и да са се укрили. После отплават на север към Терасен.
– Рифтхолд ще е точно по пътя им, а уивърните патрулират из цялата територия – изтъкна Едион. – И този план зависи от това дали можем да имаме доверие на Ролф да изпълни обещанието си.
– Ролф знае как да се пази – отбеляза Роуан. – А и нямаме друг избор, освен да му се доверим. Все пак преди две години и половина удържа на думата си да освободи робите.
Елин се беше погрижила за това.
– А другата половина от флотата на Ролф? – настоя Едион.
– Няколко кораба ще останат да пазят архипелага – обясни Елин. – А останалите тръгват с нас към Ейлве.
– Не можем да преборим армадата на Майев само с малка част от флотата на Ролф – скръсти ръце Едион. Дориан реши да не изразява съгласието си, оставяйки темата в ръцете на генерала. – Камо ли всички сили на Морат.
– Нямам намерение да ги атакуваме – отвърна лаконично Елин и с това сложи точка на спора.
След това Елин и Роуан се оттеглиха в стаята си.
Дориан продължи да будува дори когато дишането на съквартирантите му стана дълбоко и равномерно. Премисляше всяка от думите на Елена, спомена за отдавнашната поява на Гавин, който го беше събудил, за да попречи на Елин да отвори онзи портал. Може би го беше сторил не за да я спаси от проклятието, дебнещо отвъд, а за да не позволи на алчните, бездушни богове да я обладаят, както бе сторила Деанна днес.
В крайна сметка реши да остави тези размишления за някой друг път, когато нямаше да е толкова склонен към прибързани заключения. Въпреки това нишките на мисълта обгърнаха като дантела съзнанието му, сияейки в червено, зелено, златисто и синьо, шепнейки тайните си на другосветски езици.

***

Един час след съмване отплаваха от Залива на Черепа на борда на най-бързия кораб, който Ролф можеше да им предостави. Зает с подготовката на флотата си, капитанът не благоволи да се сбогува с тях, когато напуснаха блещукащите води на пристанището и се понесоха към тучния архипелаг отвъд. Въпреки това на раздяла поднесе един подарък на Елин: приблизителните координати на Ключалката. Картата му беше посочила къде горе-долу да я търси. Пиратският лорд ги предупреди, че щом татуировката му не успяваше да открие точното й местоположение, явно бе защитена с някакви заклинания. Но и това беше нещо. Затова Елин му благодари, макар и неохотно.
Роуан кръжеше високо в облика си на ястреб, оглеждайки водите зад и пред тях. Фенрис и Гавриел се трудеха на греблата, за да напуснат по-бързо пристанището. Едион правеше същото, но на приемливо разстояние от баща си.
Дориан стоеше при руля до навъсената ниска капитанка – възрастна жена, която нямаше никакво желание да разговаря с него, нищо че беше крал. Лизандра плуваше до тях в една или друга форма, за да ги брани от опасностите, които можеше да ги дебнат изпод водната повърхност.
Елин се бе изправила сама на носа и вятърът развяваше пуснатата й златиста коса. Беше толкова неподвижна, че приличаше на декоративната човешка фигура, поставена само на метър под нея на носа. Изгряващото слънце я озаряваше в златисто, а от лунния огън, който бе заплашил да унищожи всички им, нямаше и следа.
И макар кралицата да стоеше неустрашимо пред тъмните сенки на света... студен полъх обгръщаше сърцето на Дориан.
Той също се питаше дали Елин не съзерцава архипелага, морето и небесата така, сякаш ги виждаше за последен път.

***

Три дни по-късно вече почти напускаха задушаващата хватка на архипелага. Дориан пак стоеше край румпела, Елин – на носа, а останалите се бяха разпръснали по други задачи и да почиват.
Магията му го усети преди него самия. И като че му изпрати предупреждение, изтръгна го от унеса.
Той плъзна поглед по хоризонта. Елфическите воини се умълчаха преди останалите.
Първоначално му заприлича на облак – брулен от вятъра малък облак на хоризонта. Сетне го уподоби на голяма птица.

Когато моряците се спуснаха към оръжията си, умът на Дориан най-накрая изплю названието на звяра, полетял към тях с широки, лъскави криле.
Уивърн
.

Беше само един. Със самотен ездач на гърба си. Неподвижен ездач с разпуснати бели коси, провиснали на една страна. Накъдето започна да се накланя и притежателят им.
Уивърнът се спусна по-ниско, прелитайки над водата. Лизандра веднага се появи, готова по заповед на кралицата да се превърне в същество, достатъчно силно да се пребори с него...
– Не.
Думата се изтръгна от устните на Дориан, преди да е помислил дори. И започна да я повтаря отново и отново, виждайки как уивърнът и ездачката му се приближават стремглаво към кораба.

Вещицата беше в несвяст и тялото й висеше на една страна, защото не можеше да се задържи на седлото, защото цялата беше обляна в синя кръв.
Не стреляй, не стреляй
...

Дориан крещеше заповедта, препускайки към Фенрис, който беше извадил лъка си и насочил стрелата с черен връх към открития врат на вещицата. Но думите му бяха погълнати от виковете на моряците и капитана им. Магията на Дориан се разбушува и той извади Дамарис от ножницата му...
В този момент гласът на Елин се извиси над глъчката.

–
Не стреляй
!

Всички спряха на място. Уивърнът се приближи, направи вираж и закръжа около кораба.
По осеяното му с белези тяло засъхваше синя кръв. Томова много кръв. Вещицата едва се държеше в седлото. Бронзовото й лице бе пребледняло, а устните й белееха като китова кост.
Уивърнът описа кръг около кораба и се сниши още по-ниско, готвейки се да кацне възможно най-близо до корпуса му. Не за да атакува... а за да потърси помощ.
Но както се рееше плавно над кобалтовите вълни, вещицата увисна толкова много от едната му страна, че тялото й сякаш остана без кости. Като че точно в този миг, когато помощта беше на няколко стъпки от нея, късметът, държал я на седлото, най-сетне я изоставяше.
Над кораба се спусна тишина, а Манон Черноклюна се прекатури от седлото и полетя през вятъра и морската пяна право към водата.


ВТОРА ЧАСТ




Огнено сърце




 




40.


Пушекът жилеше очите на Елида през по-голямата част от сивкавото задушно утро.
Просто полета, оставени на угар, твърдеше Моли, за да се обогати пръстта с пепел за следващата реколта. Сигурно горяха на километри от тях, но бурният северен вятър, духащ към дома, към Терасен, разнасяше дима и прахта.
Те обаче не пътуваха към Терасен. Придвижваха се на изток, право към брега.
Скоро тя трябваше да потегли на север. Бяха минали през един град – само един, а и на жителите му вече им беше омръзнало от странстващи карнавали и изпълнители. Макар и нощта да беше далеч, Елида знаеше, че вероятно щяха да заработят само колкото да покрият разходите си.
Засега беше привлякла едва четирима клиенти в малката си палатка, повечето млади мъже, искащи да узнаят кои от местните момичета ги харесват, и то без дори да им прави впечатление, че Елида – под дебелия пласт грим по лицето си – не беше по-възрастна от тях самите. Всичките се разотидоха, когато приятелите им профучаха край палатката и им подшушнаха през нашарените със звезди крила на входа й, че един хвърляч на мечове изнасял страхотно представление и ръцете му били почти колкото дънери.
Елида изръмжа от яд – и заради безмозъчните младежи, които хукнаха така, а единият и без да си плати, и задето Лоркан й крадеше клиентите.
Изчака цели две минути, преди да изскочи от палатката, закачайки нелепия тюрбан, който Моли бе настояла да сложи на главата й. Перна ядосано връвчиците с маниста и талисмани, висящи от сводестия му връх, и едва не се препъна в кървавочервената си роба, забързана да види за какво е цялата гюрултия.
Щом младите мъже от града бяха впечатлени от мускулите на Лоркан, кой знае как им се дивяха младите жени.
И по-възрастните, осъзна Елида, и реши да не се промъква през многолюдната тълпа, струпана пред импровизираната сцена, на която Лоркан жонглираше с мечове и ножове и ги мяташе по мишени.
Той не беше изпълнител по природа. Даже имаше наглостта да изглежда отегчен, дори намръщен.
Но компенсираше липсата си на чар с голото си от кръста нагоре, лъснало от олио тяло. И свещени богове...
Лоркан караше младежите, които бяха посетили палатката й преди малко, да приличат на деца.
Балансираше и хвърляше оръжията си така, сякаш бяха перца, и Елида имаше чувството, че просто следва ежедневната си тренировка. Въпреки това тълпата възклицаваше на всяко завъртане, на всяко мятане и улавяне и в купата на ръба на сцената продължаваха да дрънчат монети.
Тъмната му коса като че ли поглъщаше светлината от горящите факли край него, а ониксовите му очи гледаха безизразно. Елида се питаше дали не си представя как избива всички зрители, точещи лиги по него като кучета по кокал. И не го винеше.
Струйка пот се търкулна през къдравите тъмни косъмчета по изваяните му гърди. Елида проследи с леко омагьосан поглед лъкатушещия път на капката надолу по мускулестите извивки на корема му. И по-надолу.

Същата си като всички въздишащи жени наоколо
, смъмри се тя и пое към палатката си, когато Моли отбеляза до нея:

– Съпругът ти може просто да си седи на сцената и да кърпи чорапите ти, но жените пак ще пръскат пари за възможността да го позяпат.
– Така им въздействаше, където и да ходехме с бившата ни трупа – излъга Елида.
Моли изцъка с език.
– Имаш късмет – изшушука тя в момента, в който Лоркан хвърли меча си високо във въздуха и хората ахнаха, – че още те гледа така.

Елида се зачуди дали Лоркан изобщо би я погледнал, ако разбереше как се казва, коя е и какво носи. Всяка нощ спеше на пода в палатката им – не че тя му беше предложила шалтето. Обикновено се прибираше, след като тя потънеше в сън, и излизаше, преди да се е събудила. Нямаше представа с какво се занимава – сигурно тренираше, щом тялото му беше...
такова
.

Лоркан хвърли три ножа във въздуха и се поклони на публиката без нито капка смиреност и актьорска жизнерадост. Почитателите му ахнаха отново, вперили очи в ножовете, които вече летяха към открития му гръбнак.
Но той се завъртя с ловко и красиво движение, улавяйки и трите един по един.
Тълпата избухна в овации, а Лоркан отправи равнодушен поглед към купата с монети.
Още медни – и няколко сребърни – заваляха като звънък дъжд.
Моли се засмя гърлено.
– Копнежът и страхът са способни да развържат всяка кесия. – После стрелна укорително Елида. – А ти не трябва ли да си в палатката си?
Без да й отговори, Елида тръгна към палатката и можеше да се закълне, че усети как очите на Лоркан се впиват в нея, в тюрбана и множеството й маниста, в дългата широка роба. Тя обаче просто се върна на работното си място и изтърпя още шепа млади мъже и няколко момичета, разпитващи за любовния си живот, преди отново да остане сама в глупавата палатка, чийто мрак бе нарушен единствено от окачените по тавана й кристални сфери с малки свещички вътре.
Вече чакаше Моли да обяви с крясък, че карнавалът е към своя край, когато Лоркан влезе в палатката, бършейки лицето си с парче плат, което определено не беше ризата му.
– Сигурно се досещаш, че Моли ще те умолява да останеш – рече Елида.
Той седна в сгъваемия стол пред кръглата й маса.
– Това професионалното ти предсказание ли е?
Тя перна връвчицата с маниста, люлееща се пред очите й.
– Да не би да си продал ризата си?
Лоркан й се ухили дивашки.
– Съпругата на един земеделец ми даде десет медни монети за нея.
– Отвратително – намръщи се Елида.
– Парите са си пари. Но предполагам на теб не ти се налага да мислиш за това, като се има предвид колко злато имаш.
Тя задържа погледа му, без да си придава любезен фасон.
– Рядко те виждам в толкова добро настроение.
– Сигурно е защото две жени и един мъж ми предложиха място в леглото си тази нощ.
– Тогава какво правиш тук?
Въпросът й прозвуча по-остро, отколкото бе възнамерявала.
Той плъзна очи по висящите сфери, тъкания килим, черната покривка и ръцете й, белязани, мазолести и малки, стиснали ръба на масата.
– Не бих ли осуетил ролите ни, ако избягам с някоя друга? Всички ще очакват да ме изхвърлиш от палатката, да си съкрушена и бясна до края на дните си тук.
– По-добре се позабавлявай – отвърна тя. – И бездруго скоро си тръгваш.
– Ти също – напомни й той.
Елида потупа с пръст по покривката и мазолестата й кожа закачи грубата материя.
– Какво има? – попита той. Звучеше така, сякаш вежливостта му създаваше неудобство.
– Нищо.

Но
не
беше нищо. Много добре знаеше защо отлага момента, в който трябваше да потегли на север, неизбежната раздяла с трупата, както и последната, самотна отсечка от пътешествието си.

Не се изявяваше добре дори в пропаднала карнавална трупа. Какво, по дяволите, очакваше да прави в кралския двор на толкова могъщи владетели, особено при положение че не можеше да чете? Елин унищожаваше крале и спасяваше градове, а тя самата как възнамеряваше да се покаже достойна? Перейки дрехите им? Или миейки чинии?
– Мериън – рече грубо Лоркан.
Тя вдигна поглед, изненадана, че още е пред нея. Тъмните му очи бяха неразгадаеми в сумрака.
– Доста млади мъже не можеха да откъснат поглед от теб тази вечер. Ти защо не се позабавлява с тях?
– Защо? – озъби се тя.
Мисълта някой непознат да я докосва, някой безлик, безименен мъж да я опипва в мрака...
Лоркан застина. И попита с умишлено спокоен глас:
– Да не би в Морат някой да те е...
– Не. – Елида знаеше какво има предвид. – Не, не се стигна дотам. – Но като си спомнеше как онези мъже я бяха докосвали, бяха се присмивали на голотата й... Затова прокуди спомена. – Никога досега не съм била с мъж. Не съм имала нито възможност, нито желание.
Той килна глава настрани и тъмната му, копринена коса се люшна пред лицето му.
– Да не би да предпочиташ жени?
Тя примигна насреща му.
– Не. Не мисля. Не знам какво предпочитам. Пак ти казвам, никога не съм... Никога не съм имала шанса да изпитам подобно нещо.
Не знаеше какво е страст. Нито пък как и защо бяха стигнали до тази тема.
– Защо?
И заради огромното внимание, което й отделяше, заради погледа, който стрелна към начервените й устни, на Елида й се прииска да му разкаже. За кулата, за Върнън, за родителите си. Защо, за да изпита някога страст, трябваше първо да се довери толкова категорично на човека до себе си, че всички ужаси от миналото й да избледнеят, да се убеди, че той ще се бори с нокти и зъби за свободата й и никога няма да я заключи, нарани или изостави.
Тя отвори уста. И в този миг започнаха писъците.

***

Лоркан не проумяваше какво прави в нелепата ясновидска палатка на Мериън. Трябваше да се измие, да се изчисти от потта и олиото, както и от чувството, оставено му от всички онези лепкави погледи.
Но беше забелязал Мериън в публиката към края на скапаното си представление. Не я беше виждал по-рано вечерта, преди да си сложи тюрбана и да облече виненочервената роба, но... дали от грима, от чернилото около очите й, от това, че червените й устни караха устата й да изглежда като пресен плод – не знаеше защо, но... привлече интереса му.
Направи му впечатление, че и останалите мъже я гледаха. Някои направо я зяпаха с удивление и лъст по лицата си, докато Мериън, в пълно неведение, стоеше най-отзад и наблюдаваше изпълнението му.
Беше красива. След няколко седмици на добра храна и сигурност, ужасеното, измършавяло момиче вече разкриваше истинската си красота. Лоркан сложи край на представлението си по-скоро, отколкото бе възнамерявал първоначално, но като я потърси отново с очи, нея вече я нямаше.
Той проследи мириса й като някое куче през тълпата и я намери в жалката й палатка.
В тъмната й вътрешност, осветена само от няколко висящи кълба, с тюрбана, всичките маниста и тъмночервената роба... беше същинско олицетворение на истинския оракул. Спокойна, прелестна... и съвършено забранена.
И така вглъбено се хулеше, задето не можеше да откъсне поглед от сочната й, греховна уста, докато му признаваше, че е недокосната, че не усети нищо нередно, преди да се разразят писъците.
Но не защото беше зает да си представя какви звуци биха се ронели от плътните й устни, ако съвсем бавно, нежно я запознаеше с изкуството на плътските удоволствия.
Внезапното нападение вероятно беше начинът, по който Хелас му казваше да държи оная си работа в гащите и да укроти мръсното си подсъзнание.

–
Скрий се под някой фургон и стой там
! – нареди й той и изхвърча от палатката.

Не изчака да види дали ще се подчини. Мериън беше умна, знаеше, че има по-голям шанс да оцелее, ако го послуша и намери укритие.
Лоркан освободи силата си из потъналия в паника карнавал – тъмна, страховита вълна, която се разля напред, после се върна да му покаже какво е доловила. И дарбата му ликуваше, задъхана от нетърпение, а това значеше само едно: смърт.
В единия край на полето започваха покрайнините на малкото градче. А в другия имаше гора и безкрайна нощ – и криле.
Гигантски, жилести силуети се спуснаха от небесата – магията му разпозна четири. Четири илкена, които кацаха по земята с извадени нокти и оголени кръвожадни зъби. Ципестите им криле ги обозначаваха като различен вид от онези, които ги бяха погнали в Оуквалд. Различен вид – или усъвършенствана форма на и бездруго брутален ловец.
Хората търчаха с писъци към града, към прикритието на тъмните полета.
Онези далечни огньове не бяха дело на земеделци, не бяха просто горящи стърнища.
Някой ги беше запалил, за да обгърне с димна завеса небето, да прикрие мириса на зверовете. От него. И от всички други воини със свръхестествени дарби.
Мериън. Издирваха Мериън.
Карнавалът тънеше в хаос, конете цвилеха и скачаха. Лоркан се спусна към мястото в центъра на лагера, където бяха кацнали четирите илкена – точно където бе изнасял представлението си преди броени минути, – и пристигна навреме да зърне как единият напада произволен млад мъж и го прекатурва по гръб.
Докато младежът викаше имената на богове, които нямаше да отговорят, илкенът се наведе над него, изваждайки един от дългите си нокти, и разпори корема му с плавно движение. Нещастникът още крещеше, когато чудовището зарови безформеното си лице в него и запирува с вътрешностите му.
– Хиляди проклятия, какви са тези твари? – извиси глас Омбриел с дълъг меч в ръка. Хватката й му подсказваше, че знае как да го използва.
Ник дотърча зад нея с грохотни стъпки, стиснал два недодялани, почти ръждясали ножа в месестите си ръце.
– Моратски зверове – отвърна сбито Лоркан. Ник гледаше учудено ножа и брадвата в ръцете му, но Лоркан не си направи труда да се преструва на простичък човек от пустошта, непохватен с подобни оръжия, а добави със студен воински тон: – Преодоляват повечето видове магически защити и ако искате да ги спрете, трябва да им отсечете главите.
– Но те са високи почти три метра – рече Омбриел с пребледняло лице.
Лоркан ги остави на размишленията и страховете им и влезе в кръга светлина в сърцето на лагера, докато четирите илкена приключваха с младежа, който още беше жив и молеше безгласно за помощ.
Лоркан запрати магията си към него и можеше да се закълне, че прочете благодарност в очите му, когато смъртта го целуна за поздрав.
Илкените вдигнаха глави едновременно и изсъскаха тихо. От зъбите им се стичаше кръв.
Лоркан задълба в силата си, подготвяйки се поне да ги разсее и обърка с нея, ако наистина се окажеха напълно неуязвими от магия. Така може би Мериън щеше да избяга. Илкенът, който бе разпорил корема на мъжа, заговори на Лоркан с присмех, посипан върху сивия му език.
– Ти ли си главатарят?
– Да – отвърна кратко той.
Въпросът на съществото му казваше достатъчно. Не знаеха кой е, нито че помагаше на Мериън да се измъкне.
Четирите илкена се усмихнаха.
– Търсим едно момиче. Тя уби един от нашите. И няколко други.
Обвиняваха нея за смъртта на илкена, който той беше погубил преди седмици? А може би просто го използваха като оправдание за собствените си планове?
– Проследихме я до моста на Акантус... Може да се крие тук сред хората ти – оголи зъби съществото.
Лоркан се надяваше Ник и Омбриел да си замълчат. Ако дори понечеха да ги разкрият, щеше да използва брадвата в ръцете си.
– Проверете в някой друг карнавал. Нашата трупа е в този състав от месеци насам.
– Момичето е дребно – продължи съществото и плашещо човешките му очи просветнаха. – И куца с единия крак.
– Не познаваме такова момиче.
Щяха да я издирват до всички краища на света.
– Тогава нареди хората си пред нас, за да... преценим сами.
Щяха да ги накарат да вървят пред тях. Да ги огледат от
глава до пети. И да търсят сред тях тъмнокосо момиче с осакатен крак и каквито други отличителни белези им беше описал чичо й.
– Всички се разбягаха от страх. Кой знае, може да се върнат чак след дни. Но повтарям – добави Лоркан, повдигайки леко брадвата си, – никой от кервана ми не отговаря на вашето описание.
Зад него Ник и Омбриел мълчаха и вонята на ужаса им се набиваше в ноздрите му. Със силата на волята си заповяда на Мериън да остане в скривалището си.
Илкенът се усмихна – по-противна усмивка Лоркан не беше съзирал през всички векове на живота си.
– Имаме злато. – Съществото до него наистина носеше пълна кесия на колана си. – Казва се Елида Локан. Чичо й е лордът на Перант. Ще те възнагради богато, ако я предадеш.
Думите му цапардосаха Лоркан като камъни. Мериън – Елида го беше... лъгала. Спотаила бе тайната си дори от неговото обоняние, беше използвала достатъчно истини и собствения си искрен страх, за да замаскира мириса...
– Не познаваме момиче с такова име – повтори Лоркан.
– Жалко – пророни звярът. – Защото, ако беше при вас, просто щяхме да я вземем и да си тръгнем. При това положение обаче... – Илкенът се усмихна на тримата си спътници и те разтърсиха тъмните си криле. – Излиза, че сме прелетели такова разстояние за нищо. И сме много гладни.



41.


Елида се беше скътала в един тайник в пода на най-големия фургон и се молеше никой да не я открие. Или да реши да опожари лагера. Трескавото й дишане беше единственият звук наоколо. Въздухът в тясното пространство се нагорещи и болезнени спазми започнаха да пронизват свитите й на топка крака, но тя не излезе от скривалището си.
Лоркан беше хукнал навън – право към хаоса. А тя беше избягала от палатката тъкмо навреме да види как четири илкена – крилати илкени – се спускат над лагера. Не остана да наблюдава какво ще последва.
Времето се заизнизва – минути или часове, не можеше да прецени.
Тя беше отговорна за това. Тя беше довела тези същества в лагера, при трупата, при кервана...
Писъците се усилиха, сетне намаляха. И изчезнаха.
Лоркан можеше да е мъртъв. Всички можеше да са мъртви.
Елида напрегна слуха си и опита да укроти дишането си, за да се ослуша за признаци на живот, на раздвижване край тясното й, задушно скривалище, което несъмнено беше предвидено за превозване на контрабандни стоки, не на човешки същества.
Не можеше да остане скрита още дълго. Ако илкените бяха избили всички навън, щяха да претърсят фургоните за оцелели. И по всяка вероятност щяха да я надушат.
Трябваше да избяга. Да излезе от тайника, да се огледа добре и да хукне към тъмните поля с надеждата, че там не дебнеха още зверове. Стъпалата и прасците й се бяха вкочанили още преди минути и я гъделичкаха нетърпимо. Кой знае дали изобщо можеше да върви, а и глупавият й, безполезен крак...
Заслуша се отново, молейки се на Анийт да насочи вниманието на илкените другаде.
Посрещна я само тишина. Писъците бяха стихнали напълно.
Сега. Трябваше да тръгне сега, за да се възползва от прикритието на тъмнината.
Не позволи на страха да лее още отрова в кръвта й. Беше се измъкнала жива от Морат и бе оцеляла седмици наред съвсем сама. Щеше да се справи и с това, нямаше друг избор, а и на драго сърце щеше да мие чиниите на кралицата, ако само така можеше да спаси живота си...
Елида се изправи и повдигна тихо капака с болезнени рамене, докато не усети как малкото декоративно килимче се плъзва по него. Огледа вътрешността на фургона, празните пейки от двете му страни, след това впери взор в нощта, която я зовеше отвъд тях. Откъм лагера зад нея се разливаше светлина, но напред... черно море. Полето се намираше на десетина метра.
Елида надигна капака достатъчно, че да изпълзи по корем върху дървените дъски на пода, изтръпвайки от скърцането на старите му панти. Но робата й се закачи на нещо и я принуди да спре. Тя стисна зъби и задърпа слепешком. Платът се беше заклещил някъде в тайника. Анийт да й е на помощ...
– Кажи ми сега – провлачи дълбок мъжки глас зад нея откъм седалката на кочияша – какво щеше да направиш, ако бях илкен?
Облекчението стопи костите й и едва сдържа надигналия се в гърлото й стон. Като се обърна, забеляза Лоркан да седи окъпан в черна кръв на седалката зад кочияшката, изпънал крака пред себе си. Захвърлил бе на пода брадвата и меча си – покрити в същата черна кръв – и дъвчеше безгрижно дълъг стрък жито, вперил очи в брезентовата стена на фургона.
– На твое място – продължи умислено той, без да я поглежда – първо бих разкарал тая роба. Побегнеш ли, със сигурност ще се препънеш в нея, а и червеното е като сигнал за обяд.
Елида пак издърпа края на робата и платът най-сетне се скъса. Тя свъси вежди и опипа мястото, където се бе закачила, откривайки щръкнала дъска.
– И второ – продължи Лоркан, без дори да направи усилието да избърше черната кръв от лицето си, – бих казал проклетата истина на моя милост. Знаеше ли, че илкените обожават да говорят, ако ги мотивираш достатъчно? Споделиха ми някои много, много пикантни неща. – Тъмните му очи най-сетне се плъзнаха към нея с неописуема ожесточеност. – Но ти не ми довери истината, нали, Елида?

***

Очите й бяха изцъклени, а лицето й – пребледняло под грима. Беше загубила тюрбана и част от тъмната й коса се измъкна от фибите, докато изпълзяваше от скривалището си. Лоркан следеше всяко нейно движение, размишлявайки какво да я прави.
Лъжкиня. Хитроумна малка лъжкиня.
Елида Локан, законна лейди на Перант, се измъкна от тайника, затръшна капака му и впери свиреп поглед в него, коленичила на пода. Той й отговори със също толкова свирепо изражение.
– Защо да ти се доверявам – подхвана тя с впечатляващо студен глас, – като се има предвид, че си ме преследвал дни наред в гората? Защо да ти разкривам каквото и да било за себе си, при положение че можеше да ме продадеш на онзи с най-пълна кесия?
Цялото тяло го болеше; главата му пулсираше заради клането, от което едва се беше измъкнал жив. Илкените бяха паднали, но не без съпротива. А онзи, който беше запазил жив, който Ник и Омбриел го бяха умолявали да убие, за да приключи всичко, всъщност му беше разказал съвсем малко.
Лоркан обаче реши, че не е нужно съпругата му да научава колко точно, както и че е време да провери колко ще му сподели самата тя, ако я заблудеше с малко от своите лъжи.
Елида надникна към оръжията му, към смърдящата кръв, покриваща кожата му като олио.
– Всичките ли уби?
Той извади житния стрък от устата си.
– Смяташ ли, че щях да седя тук, ако не бях?
Елида Локан не беше най-обикновена девойка, тръгнала към родината, за да служи на кралицата си. Беше лейди с кралска кръв, решена да се върне при огнедишащата кучка в северните земи, за да й предложи услугите си. Двете с Елин щяха да са добра комбина. Миловидната лъжкиня и непоносимо нахаканата принцеса.
Елида се стовари на пейката и започна да разтрива стъпалата и прасците си.
– Рискувам кожата си заради теб – продължи с премерено спокоен глас Лоркан, – а ти решаваш да ми спестиш информацията, че чичо ти не е просто някакъв си командир в Морат, а дясната ръка на Ераван. И ти си най-ценното му притежание.
– Казах ти достатъчно от истината. Няма значение коя съм. И не съм ничие притежание.
Гневът му дръпна свирепо повода, който старателно бе държал съвсем къс, докато проследяваше мириса й до фургона. Навън останалите стягаха трескаво багажа си, подготвяйки се да избягат под булото на нощта, преди хората от селото да са обвинили тях за нещастието.
– Напротив, има значение коя си. Чичо ти знае, че кралицата на Терасен би платила прескъпо, за да си те върне. Ти не си просто развъдна кобила, а средство за преговаряне.
Може би се надява именно с твоя помощ оная кучка да коленичи пред него.
По изваяното й лице проблесна ярост.
– И ти имаш предостатъчно тайни, Лоркан. – Тя изплю името му като проклятие. – И още не мога да реша дали да приемам като обида, или като забавна подробност факта, че ме смяташ за твърде глупава, за да забележа. Намираш ме за някое изумяло от страх момиченце, прекалено благодарно за появата на толкова силен, мистериозен воин, че да се зачуди защо пътищата ни се пресякоха, какво целиш и каква ще е твоята облага от всичко това. Дадох ти точно онова, което искаше да видиш: загубена млада жена, изпаднала в нужда, що-годе опитна в лъжите и измамите, но в общи линии безобидна. А ти с типичната за всички безсмъртни самомнителност даже не се замисли. И защо да се хабиш, след като всички човеци са безполезни? Защо да си правиш труда, като и бездруго възнамеряваш да ме изоставиш в мига, в който получиш каквото искаш от мен?
Лоркан примигна насреща й и стъпи здраво на крака. Тя не трепна дори.
Не можеше да си спомни кога за последно някой му беше приказвал така.
– Съветвам те да внимаваш с тона.
Елида му се подсмихна ненавистно.
– Или какво? Ще ме продадеш на Морат? Ще ме използваш, за да се промъкнеш в крепостта?
– Не ми беше хрумвало, но благодаря за идеята.
Тя преглътна сухо – единственият белег, че се страхуваше. А после заяви с ясен, непоколебим глас:
– Ако опиташ да ме завлечеш обратно в Морат, ще сложа край на живота си, преди да си достигнал крепостния мост.
В крайна сметка тази й заплаха успя да укроти гнева му, жестокото му възмущение от това, че... че наистина се бе възползвала от очакванията му за нея, от арогантността и предразсъдъците му.
Той се обърна към нея с премерени думи.
– Какво носиш със себе си и защо те преследват така неуморно заради него? Не те издирват заради кралската ти кръв, нито заради магията ти или защото точно теб трябва да използват в развъдните си експерименти. Какво криеш през цялото време?
Явно тази нощ предразполагаше към откровения или пък близката среща със смъртта я правеше леко безразсъдна, защото Елида каза:
– Подарък... за Селена Сардотиен. От една пленница в Морат, която дълго време е чакала да й се отблагодари за някогашна добрина. Друго не знам.
Подарък за наемната убийца – не за кралицата. Може би нещо незначително, но...
– Дай да го видя.
– Не.
Отново впиха погледи един в друг. И Лоркан знаеше, че ако реши, може просто да я изчака да заспи, да открадне загадъчния предмет и да изчезне. Да разбере защо го брани толкова ревностно.
Но една малка, глупава част от него бе наясно и че отнемеше ли нещо от тази толкова ограбвана жена... едва ли щеше да му го прости. През вековете беше правил купища невъобразими, жестоки неща, без да се замисли. И то с наслада, със задоволство.
Сега обаче нещо го възпираше. Нещо... незнайно какво го караше да се замисли.
Елида като че ли прочете мислите му с неясната си дарба. Отпусна рамене и впери празен поглед в брезентовата стена на фургона, заслушана в приближаващите викове на спътниците им – подканваха се едни други да побързат и да съберат само най-важното.
Накрая пророни тихо:
– Мериън е името на покойната ми майка. Тя умря, защитавайки Елин Галантиус от един асасин. Спечели й време да избяга, за да може един ден да се върне в кралството и да ни спаси. Чичо ми Върнън гледаше с усмивка как екзекутират пред двореца ни баща ми, законния лорд на Перант. После си присвои титлата, земите и дома му. През следващите десет години чичо ми ме държа заключена с дойката ми в най-високата кула на двореца в Перант. Когато счупих глезена си, той не пусна никого от лечителите да ми помогне, понеже им нямаше вяра. Нареди да сложат решетки на прозорците, за да не се хвърля от кулата, и закопча глезените ми в окови, за да не избягам. Изкара ме от затвора ми само за да ме тикне в един затворнически фургон и да ме откара до Морат. Там ме принуди да работя като слугиня, ей така, за да се радва на унижението и ужаса ми. Всеки божи ден планирах бягството си. А когато моментът настъпи... се възползвах. Не знаех за илкените; само бях чувала слухове за адските твари, които развъждаха в подземията на крепостта. Нямам земи, пари и армия, които да предложа на Елин Галантиус. Ала ще я намеря и ще й помогна както мога. Ще съм доволна, ако и само на едно момиче като мен спестя ужаса, който аз преживях.
Той позволи на искреността в думите й да попие в съзнанието му. Да промени представата му за нея. Неговите собствени планове.
После каза грубо:
– Аз съм на повече от петстотин години. Положил съм кръвна клетва пред елфическата кралица Майев и съм неин помощник-командир. Правил съм велики и ужасяващи неща в нейно име и ще върша още, преди смъртта да ме вземе. Отраснах без баща по улиците на Доранел и бесувах с другите захвърлени деца, докато не осъзнах, че дарбата ми ме прави различен от тях. Тя привлече вниманието на Майев. Убивам по-бързо от всеки; усещам кога смъртта приближава. Мисля, че магията ми е смърт и е дар от самия Хелас. Тук съм от името на кралицата ми, макар и без нейно позволение. Не е изключено да ме накаже със смърт заради провинението ми. Ако хората й ме намерят, е за твое добро да се преструваш, че не ме познаваш.
Имаше и още, но... Елида също бе запазила част от тайните си. Бяха се изповядали достатъчно засега.
Нито капка страх не почерни мириса й.
– Имаш ли семейство? – бе единственото, което попита.
– Не.
– А приятели?
– Не.
Хунтата му не се броеше. Проклетият Белотрън най-безцеремонно ги беше изоставил, за да служи на Елин Галантиус; Фенрис не криеше, че мрази кръвната връзка с кралицата им; Вон все беше другаде; непоклатимата сдържаност на Гавриел го вбесяваше; а Конал беше твърде зает в спалнята на Майев.
Елида килна глава и няколко кичура се свлякоха пред лицето й. Прииска му се да ги отметне, за да прочете изражението в тъмните й очи. Но ръцете му бяха изцапани с гнусна кръв. А и имаше чувството, че Елида Локан не позволяваше да я докосват без разрешение.
– Значи – пророни тя, – с теб си приличаме поне в това отношение.
Нямаха семейство, нито приятели. Не му се беше струвало толкова жалко, докато не го чу от нейната уста, докато не се видя през нейните очи.
Моли изрева нещо близо до фургона и Елида сви рамене, ставайки на крака.
– Трябва да се приведеш в нормален вид. Пак си заприличал на воин.
Лоркан не знаеше дали да го приема като комплимент.
– За жалост, Ник и Омбриел вече се досещат, че не сме тези, за които се представяме.
В очите й просветна тревога.
– Да се отцепим ли...
– Не. Ще си мълчат. – Макар и само защото бяха станали свидетели как Лоркан се справя с илкените и знаеха какво точно можеше да им се случи, ако проронеха и дума. – Можем да останем още малко, докато се поуталожат нещата.
Елида кимна и тръгна към изхода на фургона, куцайки осезаемо. За да слезе, първо седна на ръба – съсипаният й глезен я болеше твърде много, за да скочи на земята. Но в движенията й прозираше смирение и достойнство, въпреки че изсъска от болка, когато кракът й стъпи в калта.
После се загуби с куцукане в нощта, без да погледне назад към Лоркан.
А той се чудеше с какво, по дяволите, се захваща.



42.


Смъртта миришеше на сол, кръв и гнило дърво.
И болеше.
Мракът да я погълне, болеше адски. И ако съдеше по режещата агония в корема си, Древните бяха излъгали, че лекувала всички болежки. Освен това главата й пулсираше нетърпимо, устата й беше ужасно суха, а раната на ръката й сякаш гореше.
Може би Мракът представляваше друг свят, друго измерение. Може би беше попаднала в ада, от който хората така се бояха.
Смъртта беше ужасна.
И нея й се искаше да прати в ада...

***

Манон Черноклюна открехна тежките си като олово, парещи клепачи и примижа срещу мъждукащата лампа, полюшваща се от дървения таван над нея.
Силният мирис на сол, поклащането и скърцането на света около нея й подсказваха, че не се намира в истинска спалня. По-скоро в каюта на кораб.
Малък кораб, в чиято каюта едва се събираше леглото и през чийто илюминатор нямаше да минат дори раменете й...
Тя се надигна рязко. Абраксос. Къде беше Абраксос...
– Успокой се – провлачи познат до болка женски глас откъм сенките при долния край на леглото.
В корема й избухна болка – закъснял отзвук от рязкото й движение – и погледът й запрескача между бялата превръзка под пръстите й и младата кралица, седнала в стола до вратата. Между жената и оковите около собствените й китки и глезени, чиито вериги бяха закачани за стените чрез пробити специално за целта дупки.
– Май пак ми задлъжня, Манон Черноклюна – отбеляза Елин Галантиус със студена насмешка в тюркоазените си очи.
Елида. Дали Елида се беше добрала дотук...
– Придирчивият ти уивърн дойка е добре. Не разбирам какво те е накарало да си избереш толкова добродушно животно, но сега се припича доволно на предната палуба. Е, моряците не са така радостни, особено като трябва да чистят след него.
Беше заръчала на Абраксос да намери безопасно място. А той беше открил кралицата някак. Дали не бе усетил, че това е единственото място, където може да спасят живота й?
Ботушите на Елин тупнаха на пода. Манон долавяше у нея откровена непоносимост към глупостите на околните, каквато не бе излъчвала при последната им среща. Сякаш жената воин, която се бе смяла по време на битката им в разрушения храм на Темис, бе загубила част от дяволития си хумор за сметка на новата пресметлива жестокост, която прозираше в очите й.
Силен спазъм преряза корема на Манон и тя прехапа устна, за да сдържи стона си.
– Който те е ранил така, не си е играл – рече кралицата. – Семейни неприятности?
Не беше нито нейна, нито чиято и да било работа.
– Позволи ми да се възстановя и ще си тръгна – изграчи Манон с тежък, сух език.
– О, не – отвърна мило Елин. – Никъде няма да ходиш. Уивърнът ти е свободен да отлети, когато си реши, но ти официално си наша пленница.
Главата на Манон се завъртя, но тя намери сили да попита:

–
Наша
?

Кралицата се усмихна многозначително и стана с грациозно движение. Косата й беше по-дълга, лицето й – отслабнало, а тюркоазените й очи гледаха студено, изтерзано. Тя заяви безцеремонно:
– Това са правилата, Черноклюна. Опиташ ли да избягаш, мъртва си. Нараниш ли някого, мъртва си. Навлечеш ли ни неприятности по един или друг начин... Предполагам, че схвана мисълта ми. Направиш ли една грешна стъпка, ще завърша започнатото онзи ден в гората, независимо от дълга си към теб. Този път няма да ми трябва меч, за да те убия.
Докато говореше, в очите й сякаш мъждукаха златисти пламъци. И въпреки болката Манон осъзна с трепет, че кралицата наистина можеше да я унищожи, преди тя самата да я доближи достатъчно, за да атакува.
Елин се обърна към вратата и сложи белязана длан на валчестата дръжка.
– Преди да те изцеля, намерих железни стружки в корема ти. Съветвам те да не лъжеш поне онзи, който би те изтърпял достатъчно, че да чуе цялата история. – Тя посочи с брадичка към пода, където имаше кана и чаша. – Водата е до леглото ти. Дано успееш да я стигнеш.
Сетне излезе.
Манон послуша равномерния тропот на отдалечаващите й се стъпки. Не се чуваха други гласове и звуци, освен плисъка на вълните покрай кораба, скърцането на дърво и... чайки. Значи се намираха близо до брега. Но накъде плаваха... това трябваше да разбере.
След като се възстановеше. След като се измъкнеше от тези окови. След като яхнеше Абраксос.
И къде щеше да отиде? При кого?
Нямаше гнездо, където да се прибере, нито клан, който да я защити от баба й. А Тринайсетте... Къде ли бяха сега? Дали не ги бяха заловили?
Въпреки че коремът й гореше, реши да се пресегне за водата. Ала я проряза такава болка, че веднага се отказа.
Несъмнено бяха научили коя е. Тринайсетте вече знаеха.
Не просто крочанка по майчина линия... а последната крочанска кралица.
И сестра й... доведената й сестра...
Манон впери поглед в обгърнатия от сенки дървен таван.
Усещаше крочанската кръв по ръцете си. А пелерината й... червената й пелерина беше метната на ръба на леглото. Пелерината на сестра й. Която баба й я бе накарала да носи, знаейки на кого е, чие гърло бе прерязала Манон.
Вече не беше наследница на Черноклюните, независимо каква кръв течеше във вените й.
Отчаянието се сви като котка около болката в корема й. Вече беше никой... беше едно нищо.
Неусетно се унесе в сън.

***

Вещицата спа три дни, след като Елин им съобщи, че се е свестила. Дориан влизаше в тясната каюта с Роуан и кралицата всеки път, когато я изцеляваха малко по малко, и наблюдаваше как действа магията им, макар и да не смееше самият той да я използва върху Черноклюната.
Дори в безсъзнание, всеки дъх, всяко трепване на Манон му напомняше, че е хищник по рождение, чието съкрушително красиво лице беше коварна маска, примамваща лековерните към сигурна смърт.
А това му се струваше някак уместно, като се имаше предвид, че и те по всяка вероятност плаваха към гибелта си.
Придружавани от двата кораба на Ролф, се бяха спуснали по крайбрежието на Ейлве, но на премерено разстояние от брега. Свирепа буря ги принуди да пуснат котва сред малките островчета в близост до Лериба, където оцеляха само защото ветровете на Роуан ги бранеха. Въпреки това повечето от тях прекараха цялата буря, пъхнали главите си в кофа. Той включително.
Вече наближаваха Банджали и с всяка следваща левга към прелестния град Дориан неуспешно се мъчеше да не мисли за мъртвата си приятелка. Да не гадае дали Нехемия щеше да ги придружава на това пътешествие, ако нещата не се бяха объркали толкова. Да не размишлява дали допирът й – Знакът на Уирда, който бе изрисувала върху гърдите му – не бе събудил силата му някак. Дали не беше колкото дар, толкова и проклятие.
Не бе събрал смелост да попита Елин как е, но често я хващаше да се взира в брега, макар че нито го виждаха от кораба, нито имаха намерение да го доближават.
След още седмица – може би и по-малко, ако Роуан помагаше с магията си – щяха да стигнат източния край на Каменните блата. А след като скъсяха достатъчно разстоянието... щяха да разчитат на смътните насоки на Ролф.
И да избягват армадата на Мелисанде – вече на Ераван, разположена отвъд носа на полуострова в Залива на Оро.
Но засега... Дориан беше на пост в стаята на Манон, тъй като не смееха да поемат рискове с наследницата на Черноклюните.
Покашля се, когато клепачите й с гъсти, черни мигли потрепнаха, преди да се вдигнат напълно.
Златисти, размътени от съня очи срещнаха неговите.
– Здравей, малка вещице – обади се той.
Плътните й, чувствени устни се стегнаха леко, незнайно дали в потисната гримаса или усмивка. Манон се надигна в леглото и луннобялата й коса се плъзна напред, а оковите й издрънчаха.
– Здравей, малки принце – отвърна тя с глас като шкурка.
Той надникна към каната с вода.
– Пийва ли ти се вода?
Гърлото й сигурно изгаряше от жажда. Не й бяха давали почти никаква вода от страх, че може да се задави и да извади железните си зъби.
Манон погледна каната, после отмести поглед към него.
– И твоя пленница ли съм?
– Вече ти се издължих – отвърна лаконично той. – Не си ми никаква.
– Какво стана – рече дрезгаво тя. Не въпрос, а заповед, която той й позволи да му отправи.
Въпреки това първо напълни чашата й, мъчейки се да не издава, че преценява дължината на веригите й, преди да й я подаде. Но от железните й нокти нямаше и следа, когато фините й пръсти се обвиха около чашата. Тя изтръпна леко, и още веднъж, докато я вдигаше към все още бледите си устни – и отпи. И продължи да пие.
Докато не пресуши чашата. Без да изрече и дума, Дориан я напълни пак. Веднъж. Втори път. Трети път.
Щом най-сетне тя утоли жаждата си, той й каза:
– Уивърнът ти се устреми право към кораба ни. Ти се прекатури от седлото и падна във водата на петдесетина метра от борда ни. Нямаме представа как ни е намерил. Извадихме те от водата и не друг, а Роуан закърпи корема ти временно още на палубата, преди да те пренесем тук долу. Цяло чудо е, че не умря от кръвозагуба. Дори раната ти да не се инфектираше. Държим те тук от седмица, през което време Елин и Роуан се трудят по теб. Наложи се да те отворят отново, за да изрежат загниващата плът. Оттогава ту изпадаш в безсъзнание, ту се свестяваш.
На Дориан не му се щеше да й съобщава, че той бе скочил във водата. Просто действа инстинктивно... също като Манон, когато го спаси в кулата му. Дължеше й го. Лизандра в облика си на морски дракон ги бе настигнала само секунди по-късно и той качи отпуснатото, натежало тяло на Манон върху гърба на хамелеонката. Вещицата бледнееше като смъртник, а раната в корема й... Едва не повърна, като я видя. Приличаше на непохватно изкормена риба.
Изкормена. Елин бе използвала същата дума час по-късно, когато извади от нея малко парче метал, отчупило се от нечии много, много остри железни нокти.
Никой от тях не спомена, че можеше да е било наказание, задето го бе спасила.
Манон оглеждаше стаята с бързо избистрящ се поглед.
– Къде сме?
– По море.
Елин беше наредила да не й дава никаква информация за плановете и местоположението им.
– Гладна ли си? – попита я той, чудейки се какво ли ядяха вещиците.
И златистите й очи наистина се стрелнаха към гърлото му.
– Сериозно? – вдигна вежда той.
Ноздрите й се отвориха леко.
– Само за развлечение.
– Не си ли... поне отчасти човек?
– Твърде малка част.
Да, а останалите части... елф, Валг... Валгската кръв бе създала вещиците. С принца, доскоро обсебвал тялото му, имаха една кръв. От черната яма на паметта му изпълзяха образи и думи – как принцът бе видял златните очи, които сега се взираха в Дориан, как му бе изпищял да се махне от нея... Очите на валгските крале. Той попита предпазливо:
– Значи се смяташ по-скоро за Валг, отколкото за човек?
– Валгите са ми врагове. Ераван ми е враг.
– Това прави ли ни съюзници?
Лицето й не издаде какво помисли по въпроса.
– Има ли при вас млада жена на име Елида?
– Не. – Коя пък беше тя? – Не сме срещали жена с това име.
Манон затвори очи за миг и преглътна.
– Чували ли сте нещо за Тринайсетте ми?
– Не сме виждали друга вещица с уивърн от седмици. – Той се почуди защо настояваше да знае, защо бе застинала така. – Не си наясно дали са оцелели.
А и онези железни стружки в корема й...
Манон пророни с равен, мъртвешки студен глас:
– Предай на Елин Галантиус изобщо да не опитва да ме използва за разменна монета. Матроната на Черноклюните не ме признава нито за наследница, нито за вещица дори, а и само ще издадете местонахождението си.
Магията му се размърда.
– Какво се е случило след Рифтхолд?
Тя се отпусна назад върху възглавницата и извърна глава от него. Пръски пяна от отворения илюминатор си впримчиха в косата й и я накараха да заблести в сумрачната каюта.
– Всичко си има цена.
И тези й думи, както и начинът, по който обърна лице встрани, като че очакваше смъртта си, го накараха да промълви нежно:
– Някога ти казах да ме намериш отново, а ти явно си нямала търпение да зърнеш приказното ми лице.
Раменете й се напрегнаха леко.
– Гладна съм.
Той се усмихна бавно.
Сякаш дочула усмивката му, Манон го изгледа кръвнишки.
– Храна.
Но тялото й още бе толкова крехко. Каквото и да беше станало, каквото и да беше преживяла... Дориан преметна ръка през облегалката на стола си.
– Пристига до няколко минути. Няма да позволя да измършавееш. Ще е жалко да загубим най-красивата жена на света толкова рано в безсмъртния й демонски живот.
– Не съм жена – беше краткият й отговор, но в очите й от разтопено злато кипеше буен гняв.
Той сви небрежно рамене навярно защото все пак беше окована и защото, макар и смъртната опасност, която излъчваше, да привличаше вниманието му, тя не събуждаше страх у него.
– Вещица, жена... ако съществените части са налице, няма значение.
Тя се надигна до седнало положение и по съвършеното й лице се изписаха почуда и вяло възмущение. Сетне оголи заканително зъби.
Дориан й отвърна с ленива усмивка.
– Ако щеш, вярвай, но на този кораб сме се събрали смайващ брой красиви мъже и жени. Ще се впишеш отлично. Както и в редиците на киселите безсмъртни.
Манон надникна към вратата секунди преди той да чуе приближаващите стъпки. Двамата се умълчаха, докато дръжката не се завъртя, разкривайки свъсеното лице на Едион.
– Будна и готова да разкъсва гърла, както виждам – каза вместо поздрав генералът.
Дориан стана и взе подноса с рибена яхния от ръцете му. Начинът, по който Едион гледаше Манон, го наведе на мисълта, че може би трябваше да провери храната за отрова. Тя впери дързък поглед в златокосия воин.
– Ако зависеше от мен, бих свалил и теб, и недораслия ти уивърн от небето – обяви Едион. – Благодари се, че кралицата ми има по-голяма полза от теб, ако си жива.
После излезе.
Дориан остави подноса до Манон и тя го подуши от разстояние. Накрая опита яхнията бавно, предпазливо, сякаш й позволяваше да се плъзне в оздравяващия й корем, за да види как ще й се отрази. Сякаш наистина я пробваше за отрова. Докато чакаше резултата, тя каза:
– Смятах, че ти се разпореждаш на кораба.
Дориан едва се сдържа да не настръхне.
– Знаеш в какво положение съм. В момента разчитам на добрата воля на приятелите ми.
– И кралицата на Терасен е сред тях?
– На никого друг не бих се доверил да пази гърба ми.
С изключение на Каол, но... нямаше смисъл да си спомня за него, да чувства липсата му.
Манон изяде още една лъжица от рибената си яхния. И още една. И още една.
А Дориан осъзна, че се хранеше, за да не говори с него. Нетипичното й мълчание го подтикна да попита:
– Баба ти те е подредила така, нали?
Лъжицата й се изля в пукнатата дървена паница. Тя обърна бавно лице към нето. Неразгадаемо изражение, изваяно от кошмари и среднощни фантазии.
– Съжалявам – призна той, – ако така... ако си платила за спасяването ми онзи ден в Рифтхолд.
– Разбери дали Тринайсетте ми са живи, малки принце. Направиш ли го, ще бъда на твоите заповеди.
– Къде ги видя за последно?
Мълчание. Тя изяде още една лъжица яхния.
– Присъстваха ли, когато баба ти ти причини това? – настоя той.
Раменете й увиснаха леко и тя загреба поредната лъжица от мътната течност, но не я вдигна до устата си.
– Цената за провинението ми в Рифтхолд беше животът на Втората ми. Отказах да я платя. Затова спечелих на Тринайсетте ми време да избягат. В момента, в който замахнах с меча си срещу баба ми, се простих с титлата и легиона си. Докато бягах, загубих сестрите си. Не знам дали са живи, или вече са ги изловили. – Очите й, лъснали не само от парата на яхнията, се стрелнаха към неговите. – Намери ги. Разбери дали са оцелели, или са се върнали в Мрака.
– Насред океана сме. Не очаквам скоро да получим вести за каквото и да било.
Тя продължи да се храни.
– Само те ми останаха.
В такъв случай и двамата сме наследници без корони. Манон изсумтя мрачно. Морският бриз развяваше леко белите й коси.
Дориан стана и се запъти към вратата.
– Ще сторя каквото мога.
– И... Елида.
Пак това име.
– Коя е тя?
Манон обаче отново беше насочила вниманието си към яхнията.
– Просто кажи на Елин Галантиус, че Елида Локан е жива... И я издирва.

***

Разговорът с краля й изцеди всички сили. След като напълни корема си и пи още вода, Манон се отпусна назад в леглото и заспа.
И се унесе в сън задълго.
По някое време вратата на каютата се отвори със замах и имаше бегъл спомен, че кралицата на Терасен, а после и генералът принц я разпитват нещо. Навярно за Елида.
Ала Манон остана в полусвяст, твърде изтощена да мисли и говори. Чудеше се дали и от дишането няма да се умори. Дали тялото й вече не беше взело това решение вместо нея.
Не беше осъзнала колко невъзможно бе оцеляването на Тринайсетте, докато не започна да умолява Дориан Хавилиард да ги открие. Докато не изпита такова отчаяние, че беше готова да продаде меча си за вести от тях.
Кой знае дали изобщо искаха да й служат след всичко, което бе излязло наяве. Черноклюна – и крочанка.
А родителите й... баба й ги беше убила. Обещали бяха на света дете на мира, но тя бе позволила на баба си да я превърне в дете на войната.
Мислите й се виеха като вихрушки, изцеждайки мощта й, притъпявайки цветове и звуци. Будеше се колкото да задоволи биологичните си нужди, хранеше се, когато й оставеха храна, а през останалото време се отдаваше на тежкия, безсмислен сън.
Понякога сънуваше, че отново е в онази стая в Омега, и усещаше кръвта на доведената си сестра по ръцете си. Вкусваше я в устата си. Друг път се озоваваше до баба си, но на сегашната си възраст, не като незрялата вещица от онзи ден, когато бе помогнала на баба си да посече красив брадат мъж, който се молеше за живота й – за живота на потомката си. Понякога прелиташе над тучна зелена земя и западният вятър пееше над дома й.
Често в сънищата й голяма котка, светла и петниста като стар сняг върху гранитна скала, седеше в каютата й, размахвайки дългата си опашка, забележеше ли изцъкления й поглед. Понякога беше озъбен бял вълк. Или златиста пума с кротки очи.
Щеше й се да вкопчат челюсти в гърлото й и да го стиснат.
Но така и не стана.
Затова Манон Черноклюна продължаваше да спи. И да сънува.



43.


Лоркан не спираше да се пита какво прави там цели три дни по-късно. Бяха оставили градчето в равнината далеч зад себе си, но ужасът от онази нощ обгръщаше карнавалния керван като тежко одеяло през цялото време, докато фургоните препускаха по прашните пътища.

Спътниците им не се бяха досетили как точно бяха надвили илкените, не подозираха колко трудни бяха за убиване, както и че никой смъртен не можеше да унищожи дори един, камо ли четири. Ник и Омбриел избягваха двама им с Елида и само предпазливите им, изучаващи погледи край вечерния лагерен огън разкриваха, че още се мъчеха да проумеят кой и
какво
бе той.

Елида също странеше от него. Досега не им се беше отдала възможност да опънат палатките си, защото гледаха да се отдалечат колкото може повече от предишния си лагер, но тази вечер, скътани на сигурно зад стените на един малък град в равнината, трябваше да споделят стая в евтината странноприемница, за която на Моли й се беше откъснало от сърцето да плати.
Трудно му беше да не наблюдава как Елида оглежда града, странноприемницата – изпитателното око, с което преценяваше всичко, нотките на изненада и озадаченост, които понякога прекосяваха лицето й.
Лоркан поддържаше крака й стабилен с помощта на тънка струйка магия. Тя не обелваше нито дума по въпроса. И понякога тъмната му, смъртна магия докосваше нещото, което носеше – подаръка на умираща жена към една необуздана жена асасин, – и се дръпваше уплашено.
Лоркан не бе настоявал да го види от онази нощ, макар че доста време размишляваше какво би могла да къта от Морат. Нашийниците и пръстените вероятно бяха само малка част от гнусните му тайнства.
Белотрън и кралицата кучка не подозираха за съществуването на илкените, както и навярно за повечето ужаси, за които Елида му бе споделила. Питаше се какво ли би причинила на тварите една стена от див огън; дали илкените не бяха подготвени за арсенала на Елин Галантиус. Ако Ераван беше достатъчно умен, вероятно беше намислил нещо.
Докато другите се отправяха с грохнали стъпки към занемарената странноприемница в търсене на храна и почивка, Елида каза на Моли, че отива да се разходи по брега на реката, и пое по калдъръмените улици. И макар стомахът му да къркореше от глад, Лоркан закрачи след нея – все пак трябваше да пази красивата си съпруга в град, пропаднал още преди десетилетия. Несъмнено заради упоритото пътно строителство на Адарлан из целия континент, както и поради факта, че градът бе останал далеч от всички важни артерии, минаващи през околните земи.
Гръмотевичната буря, която бе доловил, че се заражда на хоризонта, се тътреше към каменния град, чиято светлина постепенно се менеше от златиста в сребриста. До няколко минути лепкавата влажност на въздуха бе прокудена от приятна хладина. Лоркан остави Елида да извърви три пресечки сама, преди да се изравни с нея.
– Ще вали – отбеляза той.
Тя приплъзна празен поглед към него.
– Знам какво означават гръмотевиците.
Сгушеният в стените си град бе построен от двете страни на малка полузабравена река, в чиито два края имаше по един гигантски шлюз, където стражи събираха такса за вход и преглеждаха всички стоки на влизане в града. Мирисът на застояла вода, риба и гнило дърво го достигна още преди да види калното, спокойно течение на реката. Елида спря точно преди пристанището.
– Какво търсиш? – попита я той най-сетне, отправил очи към притъмняващото небе.
Пристанищни работници, моряци и търговци също хвърляха поглед на облаците, хвърчейки насам-натам. Някои оставаха да завържат дългите си, плоски баржи и да застопорят гладките гребла, с които се придвижваха по реката. Преди около триста години беше посещавал кралство, чиито жители пренасяха с баржи стоки от единия до другия му край. Името му убягваше, потънало нейде из катакомбите на паметта му. Стана му чудно обаче дали още то съществуваше, спотаено между две планински вериги в далечния край на света.
Ярките очи на Елида проследиха групичка добре облечени мъже, запътили се към една пивница.
– Бурите карат хората да търсят подслон – обясни шепнешком тя. – Тоест да се затворят на едно място, без каквато и да било друга работа, освен да си разменят клюки. Клюките обикновено са новини от търговци и моряци за близките земи. – Погледът й се стрелна към него, изпълнен със сух хумор. – Ето това означават гръмотевиците.
Лоркан примигна насреща й, а тя последва мъжете, които влязоха в пристанищната пивница. Първите едри капки на бурята затрополиха върху позеленелия от мъх калдъръм на кея.
Лоркан влезе в пивницата след Елида и една част от него си призна, че за всичките му петстотин години на оцеляване, убийства и предана служба нито веднъж не беше срещал човек, толкова... незаинтригуван от него. Дори проклетата Елин го възприемаше като опасен противник. Може би животът край чудовища беше изкоренил от съзнанието й разумната доза страх от тях. Недоумяваше как и тя самата не се беше превърнала в чудовище.
Инстинктът и обучението го накараха да плъзне бдителен поглед из пивницата, но не откри нищо, заслужаващо вниманието му. Вонята, витаеща из помещението – на немити тела, пикня, мухъл и влажна вълна, – беше направо задушлива. Само за няколко секунди Елида вече си беше заплюла маса до тази на мъжете от пристанището и поръча две халби бира и каквото обедно ястие предлагаха.
Лоркан се настани на древния дървен стол до нейния и проклетата антика така простена, че очакваше да се срути под него. Над тях проехтя гръм и всички очи се отправиха към прозорците с изглед към кея. Вече валеше проливно и баржите се люшкаха по разбушуваните води.
Стовариха обяда пред тях, купите издрънчаха върху масата и част от гъстата кафява яхния се разля през нащърбените им ръбове. Елида дори не я погледна, нито докосна халбата, тръсната пред нея със същата незаинтересованост от бакшиш. Очите й шареха из помещението.
– Пий – нареди му тя.
На Лоркан му хрумна да я смъмри, задето му даваше заповеди, но... му харесваше да гледа това дребно, крехко същество в действие. Да наблюдава как обхожда с поглед цяла стая непознати и подбира плячката си. Беше дошла на лов... за най-надеждния и безопасен източник на информация; за човека, който не би докладвал на градския гарнизон, който още беше под ръководството на Адарлан, че тъмнокосо момиче разпитва за вражеските сили.
Затова Лоркан просто отпи от бирата си и продължи да я следи как се взира в околните. Толкова пресметливост имаше под бледото й лице, толкова лъжи се готвеха да изтекат от устните й като розови пъпки. Една част от него се зачуди дали собствената му кралица не би я намерила за полезна, дали Майев също би усетила, че навярно самата Анийт бе научила момичето да гледа, слуша и лъже.
Друга част се ужасяваше от мисълта Елида да попадне в ръцете на Майев. От идеята в какво можеше да се превърне. Какво щеше да е принудена да върши като шпионин или като придворна на Майев. Навярно беше добре, че е смъртна, защото с толкова кратък живот Майев не би си направила труда да я преобрази в свой най-безмилостен лакей.
Така се беше увлякъл в размишления, че почти не забеляза, когато Елида се облегна небрежно в стола си и прекъсна разговора на търговците и капитаните на масата зад тях.
– Как така Рифтхолд вече го няма?
Лоркан наостри уши. Бяха чули новината още преди седмици.
Капитанката, която се намираше най-близо до тях – жена на около трийсет – премери двама им с поглед и рече:
– Е, не че го няма, но... вече е владение на вещиците, изпратени от херцог Перингтън. Прокудили са Дориан Хавилиард от града.
Елида, хитроумната малка лъжкиня, придоби смаяно изражение.
– От седмици сме в дълбоката пустош и не знаехме. Мъртъв ли е Дориан Хавилиард? – прошепна ужасено... сякаш не искаше да я чуят.
Отговори й по-възрастен брадат мъж от същата маса.
– Не са открили тялото му, но щом херцогът е снел титлата му, предполагам, че е жив. Не виждам смисъл от подобни мерки срещу мъртвец.
Навън проехтя гръм и почти заглуши следващия й притаен въпрос.
– Дали... дали ще тръгне на север? Към... нея?
Всички знаеха отлично за кого говори. А Лоркан най-сетне схвана защо бе дошла тук.
Канеше се да поеме на север. На следващия ден може би... или когато керванът потеглеше. По всяка вероятност щеше да наеме някоя от лодките на кея, за да я отведе на север, а той... той щеше да се запъти на юг. Към Морат.
Всички около масата огледаха преценяващо младата жена пред тях – а след това и Лоркан. Той опита да се усмихне, да си придаде обикновен, дружелюбен вид. Никой от тях не отвърна на усмивката му, макар че явно беше успял да ги заблуди, защото брадатият обяви:
– Тя не е в Севера.
Този път Елида застина.
Брадатият продължи:
– Разправят, че минала през Илиум и смачкала войниците на Адарлан. Предишната седмица пък вдигнала голяма врява в Залива на Черепа. Сега плавала нанякъде – според едни към Вендлин, според други – към Ейлве, а според трети бягала чак в другия край на света. Но със сигурност не е в Севера. И явно няма да се върне скоро. Мен ако питате, не е разумно да оставя кралството си незащитено. Ама какво разбира някаква си хлапачка от военна стратегия.
Лоркан се съмняваше да е прав и кучката да е предприела каквото и да било без насоките на Белотрън и сина на Гавриел. Елида въздъхна треперливо.
– Защо й е било да напуска Терасен?
– Кой знае? – Жената се обърна към храната и събеседниците си. – Май кралицата има навика да се появява тъкмо там, където най-малко я очакват, да сее хаос и пак да се покрива. Много хора се обзалагат къде ще изникне този път. Аз смятам, че ще е в Банджали, в Ейлве. Врос пък, че ще е Варес във Вендлин.
– Защо Ейлве? – не се отказа Елида.
– Кой знае? Не е глупачка да разкрива плановете си.
Жената изгледа остро Елида, сякаш да пресече любопитството й.
Елида се обърна към яхнията и бирата си и бурята навън заглуши повечето разговори в стаята.
Лоркан я наблюдаваше как изпива безмълвно цялата си халба, а когато й се стори най-малко подозрително, стана и си тръгна.
Елида посети още две пивници в града, следвайки същата стратегия. Новината се изменяше леко с всеки новопоявил се разказ, но като че ли битуваше общото мнение, че Елин е тръгнала нанякъде, на юг или на изток, и никой не знаеше какво да очаква от нея.
Елида напусна и третата пивница с Лоркан по петите си. Не си бяха обелили и дума от първата. В главата му се въртеше само мисълта какво ще е отново да потегли сам на път. Да я остави... и повече никога да не я види.
Тя вдигна поглед към дъждовното небе и най-сетне проговори:
– Планът беше да поема на север.
Лоркан осъзна, че няма желание нито да потвърждава, нито да отрича. Като безполезен глупак се поколеба да я тласне в първоначалната й посока.
Тя сведе лице и светкавиците позлатиха високите й скули.
– Но накъде да тръгна сега? Как да я открия?
– Какво разбра от слуховете? – осмели се да попита той.
Анализирал бе всяко късче информация, но искаше да
види острия й ум в действие.
И една малка част от него желаеше да чуе какво решение ще вземе за противоположните посоки, в които трябваше да се насочат.
Елида отвърна тихо:
– Банджали, в Ейлве. Мисля, че се е запътила към Банджали.
Той се помъчи да прикрие облекчението си. И той самият беше стигнал до същото заключение, макар и единствено защото така би сторил Белотрън, а лично бе обучавал принца в продължение на няколко десетилетия.
Тя потри лицето си.
– Много ли е... далеч?
– Доста.
Тя отпусна ръце до тялото си със сковано, бяло като кост лице.
– Но как ще стигна дотам? Как...
Потърка гърдите си с длан.
– Мога да ти намеря карта – предложи Лоркан. Просто за да види дали ще го помоли да остане с нея.
Тя преглътна сухо и поклати глава, разлюлявайки черната си коса.
– Няма да ми е от полза.
– Картите винаги са от полза.
– Не и ако не можеш да четеш.
Лоркан примигна насреща й, чудейки се дали я е чул правилно. Но бледите й бузи се изчервиха, а тъмните й очи се замъглиха от срам и отчаяние.
– Но ти...
През последните седмици наистина не беше изникнал повод да му сподели.
– Научих азбуката, но когато... когато се случиха всички онези неща и ме затвориха в кулата... Дойката ми е неграмотна – обясни тя. – Затова нямаше кой да ме обучава. И така забравих дори онова, което знаех.
Стана му интересно дали изобщо щеше да разбере, ако тя не му беше признала.
– Справила си се впечатляващо добре без четене – отбеляза, без да се замисля, но явно бе избрал правилните думи, защото ъгълчетата на устата й се вирнаха във вяла усмивка.
– Да, може да се каже – отвърна умислено тя.
Магията на Лоркан усети гарнизона преди слуха и обонянието му.
Уви се около мечовете им – обикновени, полуръждясали оръжия – и се окъпа в страха и напрежението им. Вкуси дори частица жажда за кръв.
Лошо. Вървяха право към тях.
Той се приближи до Ели да.
– Явно приятелите ни от карнавала са искали да изкарат някоя и друга сребърна монета.
Безпомощното отчаяние по лицето й отстъпи място на будна готовност.
– Стражи?
Лоркан кимна. Стъпките вече бяха достатъчно близо, че да преброи войниците, които прииждаха откъм гарнизона в сърцето на града, несъмнено с намерението да ги приклещят между мечовете си и реката. Ако беше комарджия, щеше да се обзаложи, че двата моста – на по десетина пресечки в двете посоки – вече гъмжат от стражи.
– Имаш право на избор – обърна се към нея той. – Единият вариант е веднага да реша въпроса и да се върнем в странноприемницата, за да разберем дали Ник и Омбриел са дръзнали да ни предадат... – Тя стисна уста и Лоркан знаеше какъв е изборът й още преди да предложи: – Другият вариант е още сега да се качим на някоя от баржите и да се махнем оттук.
– Вторият – пророни тя.
– Добре – беше краткият му отговор.
После грабна ръката й и я затегли напред. Но въпреки че подкрепяше крака й с магията си, беше твърде бавна...
– Просто го направи – заповяда му тя.
Лоркан я преметна през рамо, извади брадвата си със свободната си ръка и хукна към водата.

***

Елида подскачаше и се блъскаше в широкото рамо на Лоркан, вирнала глава достатъчно, че да наблюдава улицата зад тях. Нямаше и следа от стражи, но... малкото гласче, което често шепнеше в ухото й, сега я умоляваше настойчиво да побърза. Да се маха оттук.
– Градските порти – рече задъхано тя, докато мускул и кост се удряха в корема й. – И там ще има войници.
– Остави ги на мен.
Елида опита да не си представя какво значи това. Лоркан стъпи на пристанището и се спусна към една от баржите, прелитайки по стълбите на дългия дървен кей. Корабчето беше по-малко от останалите, с боядисана в яркозелено кабина в центъра. И празно – с изключение на няколкото сандъка, стоварени на носа.
Лоркан пъхна брадвата в джоба си, а Елида вкопчи пръсти в мускулестото му рамо за опора, докато я прехвърляше през високия ръб на плавателния съд, за да я остави върху дървената му палуба. Тя залитна, преди краката й да свикнат с клатушкането на реката, но...
Лоркан вече се завърташе към върлинестия мъж, който препускаше към него с нож в ръка.
– Това е моята лодка – изрева той.
Чак като слезе на кея по късата дървена стълбичка, осъзна на кого бе налетял: очите му попиха внушителните размери на Лоркан, брадвата и меча в ръцете му и смъртоносното изражение по лицето му.

– Вече е
наша
– заяви лаконично Лоркан.

Погледът на мъжа прескочи между двама им.
– Няма... няма как да минете през мостовете и градската стена...
Секунди. Имаха секунди, преди стражите да ги връхлетят.
– Качвай се. Веднага – заповяда му Лоркан.
Мъжът заотстъпва.
Елида се хвана с една ръка за широкия, издигнат ръб на корабчето и рече със спокоен тон:
– Ще те убие, преди да си изкачил стълбата. Изкарай ни от града и обещавам да те пуснем.
– Ако не сега, след това ще ми прережете гърлото – преглътна тежко мъжът.
И наистина, Лоркан нагласяше брадвата в ръката си, както правеше винаги преди да я хвърли.
– Съветвам те да помислиш – каза Елида.
Китката на Лоркан потрепна едва забележимо. Щеше да го направи, щеше да убие този невинен човек само за да ги спаси...
Мъжът свали ножа и го прибра в ножницата на хълбока си.
– Отвъд града реката прави чупка. Там ще ме оставите.
Това я устройваше. Мъжът се спусна към тях, отвърза няколко въжета и скочи в лодката с лекотата на човек, който го бе вършил хиляди пъти. А щом двамата с Лоркан измъкнаха греблата от скобите им, за да изтласкат лодката от пристанището, елфът изсъска:
– Ако ни предадеш, ще си мъртъв още преди стражите да се качат на борда.
Мъжът кимна и загреба към източния изход на града, докато Лоркан влачеше Елида към кабината.
Блестящите й от чистота прозорци говореха, че човекът се гордее с лодката си. Лоркан я тикна под една маса в средата на помещението, чиято бродирана покривка я изолира от всичко, освен от звуците: затихващите стъпки на самия Лоркан, който несъмнено си търсеше скривалище в кабината, откъдето да следи развоя на събитията; барабаненето на дъжда по плоския покрив; глухото трополене на греблото по корпуса на баржата.
Тялото скоро я заболя от неподвижната поза, която беше заела.
Такъв ли живот я очакваше занапред? Да я преследват и гонят из целия свят?
И как изобщо щеше да намери Елин? Можеше да се върне в Терасен, но нямаше представа кой го управлява от Оринт. Ако Елин не си бе върнала трона... Може би трябваше да го приеме като знак, че там я дебнат опасности, че положението в Терасен не е добро.
Но пък и да потегли към Ейлве, следвайки някакви си догадки... От всички слухове, които бе уловила през последните два часа, логиката на капитанката беше най-правдива.
Светът сякаш застина в смълчано напрежение, скован от вълна от страх.
В следващия момент чуха гласа на лодкаря и скърцане на метал – порта. Градските порти.
Елида остана под масата, дишайки равномерно, докато
премисляше положението им. Не очакваше да липсват на някого от трупата.
И беше готова да се обзаложи на всички пари в ботуша си, че Ник и Омбриел бяха изпратили стражите по петите им, преценили, че двамата с Лоркан са твърде опасни, особено като се имаше предвид, че илкените я издирваха. Стана й чудно дали Моли е знаела през цялото време, още от първата им среща, че са лъжци, и дали лично не беше дала позволение на Ник и Омбриел да ги издадат на гарнизона, когато обявената награда бе станала твърде примамлива, а цената на предаността й – твърде висока.
Елида въздъхна през носа си. Разнесе се звукът от плисък, но лодката продължи напред.
Беше взела поне камъчето, въпреки че дрехите й, колкото и дрипави да бяха, щяха да й липсват. Коженото й облекло я запарваше в тукашния зной, а ако тръгнеше към Ейлве, направо щеше да се свари в него...
След секунда долови стъпките на Лоркан.
– Излез.
Тя изтръпна от болката в глезена си, но изпълзя изпод масата и се огледа из кабината.
– Неприятности?
Той поклати глава. Дрехите му бяха опръскани от дъжд или речна вода. Елида надникна зад гърба му към мястото, от което мъжът бе управлявал лодката. Но него го нямаше – не беше нито там, нито в задната й част.
– Скочи в реката при чупката и заплува към брега – обясни Лоркан.
Тя въздъхна.
– Като нищо ще изтича до центъра да им каже. А те бързо ще ни настигнат.
– Ще се справим – отвърна Лоркан и се обърна.
Твърде бързо. Избегна погледа й твърде бързо...
Тя стрелна очи към мокрите ръкави на ризата му. Сякаш... сякаш беше измил ръцете си набързо, небрежно.
Надзърна и към брадвата на хълбока му, когато той закрачи към вратата на кабината.
– Убил си го, нали?
Ето защо беше чула плисък. Беше изхвърлил тялото му във водата.
Лоркан спря на място. И я погледна през широкото си рамо. В тъмните му очи нямаше нищо човешко.
– Ако искаш да оцелееш, трябва да си готова на всичко.
– Може да е изхранвал семейство.
Не беше видяла да носи сватбен пръстен, но това не значеше нищо.
– Ник и Омбриел не са мислили за това, когато са ни издали на гарнизона.
Той излезе на палубата, а Елида изхвърча след него. Зелени дървета обточваха реката като жив щит.
И ето – върху гредите лъщеше тъмно петно. Стомахът й се преобърна.
– Планирал си да ме излъжеш – вбеси се тя. – Но как щеше да ми обясниш това?
Той сви рамене, след което грабна греблото и с едно плавно движение се озова в другия край на баржата, за да ги изтласка от пясъчната плитчина, която наближаваха.
Беше убил човека...
– Обещах му да го освободим.
– Ти му обеща, не аз.
Пръстите й се свиха в юмруци. И чудноватият камък в джоба й помръдна в парчето си плат.
Лоркан застина, стиснал здраво греблото.
– Какво е това? – попита с плашещо кротък глас.
Тя не отговори. За нищо на света нямаше да отстъпи пред него, нямаше да му позволи да я заплашва, да пренебрегва решенията й, да убива хора, за да се спасят те...
– Какво. Е. Това.
Елида отказа да проговори, да докосне камъка в джоба си. Той вибрираше недоволно, сякаш отваряше очи като пробуждащ се звяр, но тя не посмя да посегне към него, да приеме странното му, неземно присъствие.
Очите на Лоркан се разшириха леко. Той пусна греблото, прекоси палубата и влезе в кабината. Ели да остана на ръба на лодката, чудейки се дали да го последва, или просто да скочи във водата и да доплува до брега, но...
Чу се сблъсък на метал в метал, като че отваряше нещо, и тогава...
Ревът му разтърси лодката, реката, дърветата. Дългокраките речни птици излетяха в небето.
Лоркан бутна вратата с толкова бесен замах, че едва не я откъсна от пантите, и хвърли нещо като парчета от счупен амулет в реката. Поне опита, ала ги запрати с такава сила, че откъслеците прелетяха над реката и се блъснаха в едно дърво, натрошавайки кората му.
После се завъртя и гневът на Елида се препъна пред изгарящата ярост, изкривила лицето му. Той закрачи хищнически към нея и сграбчи греблото, навярно за да не я удуши.

–
Какво носиш
?

Настойчивостта, буйството и собственическият тон на гласа му я разяриха отново и тя пророни с тиха злъч:
– Защо просто не прережеш и моето гърло, за да разбереш?
Ноздрите на Лоркан се разшириха.

– Ако не можеш да преглътнеш, че съм убил човек, който
смърдеше
от нетърпение да ни издаде, значи, ще се влюбиш в кралицата си.

От известно време бе започнал да й загатва, че знае нещо за нея, и то достатъчно, че да я нарича с ужасни имена, но...
– Какво искаш да кажеш?
О, богове, той като че ли не успяваше да удържа беса си повече.
– Селена Сардотиен е деветнайсетгодишна наемна убийца, която се има за най-добрата в света. – Той изсумтя. – Цял живот е убивала, гуляла и подкупвала, без нито веднъж да се разкае. Напротив: гордееше се със себе си. Миналата пролет един от моите воини, принц Роуан от рода на Белия трън, бе изпратен да се погрижи за нея, когато океанът я изхвърли на брега на Вендлин. Той обаче взе, че се влюби в нея, както и тя в него. Никой не знае какво са правили в Камбрийските планини, но след това Селена спря да се нарича така и отново възприе истинското си име. – Той се усмихна свирепо. – Елин Галантиус.
Елида почти не чувстваше тялото си.
– Какво? – беше единствената дума, която успя да скалъпи.
– Огнедишащата ти кралица е проклет асасин. Обучавали са я да убива още когато майка ти е загинала, за да я защити. Да бъде същата като мъжа, заклал майка ти и кралското ти семейство.
Елида заклати глава и ръцете й провиснаха до тялото й.

–
Какво
? – повтори.

Лоркан се изсмя безрадостно.
– През десетте ти години на заточение в онази кула тя е живяла в разкош с богатствата на Рифтхолд, глезена от господаря си, краля на асасините, когото уби най-хладнокръвно миналата пролет. Така че ще се увериш, че отдавна загубената ти спасителка с нищо не ме превъзхожда. Че и тя би убила онзи мъж и не би търпяла мрънкането ти повече от мен.
Елин... наемната убийца. Елин – същата жена, на която трябваше да предаде камъка...
– Знаел си – пророни тя. – През цялото това време си знаел, че двете жени, които търсех, са един и същи човек.
– Казах ти, че като намериш едната, ще намериш и другата.
– Знаел си, а не ми каза. Защо?
– И ти не си ми разкрила всичките си тайни. Не виждам защо аз да ти споделям своите.
Тя затвори очи, мъчейки се да забрави тъмното петно на дървения под, да потуши паренето от думите му и да затвори дупката, зейнала под краката й. Какво имаше в онзи амулет? Защо беше извикал така и...
– Малката ти кралица – озъби й се Лоркан – е убийца, крадла и лъжкиня. Така че, ако ще обвиняваш мен в тези неща, бъди готова да обвиниш и нея.
Усещаше кожата си твърде тясна, костите си – твърде крехки, за да понесат гнева, който я превземаше. Затърси трескаво най-болезнените думи, сякаш можеше да ги запрати по главата му като шепа камъни.
– Грешала съм – изсъска накрая. – Казах, че двамата с теб сме еднакви, защото нямаме семейства и приятели. Но аз нямам, защото така се стече животът ми. А ти, защото никой не може да те понася. – Тя опита – успешно, ако съдеше по злобата, кипяща в очите му – да го изгледа отвисоко, макар той да се извисяваше над нея. – И знаеш ли коя е най-голямата лъжа, която разправяш на всички, Лоркан? Че така ти харесва да живееш. Но когато говориш за моя кралица кучка, чувам само думите на един ревностен завистник, самотен и жалък. Защото си гледал как Елин и принц Роуан се влюбват и си ги ненавиждал заради щастието им. Защото ти самият си толкова нещастен. – Думите й се заизливаха безспирно. – Така че наричай Елин убийца и крадла, и лъжкиня колкото си щеш. Наричай я огнедишаща кучка. Но аз ще реша дали наистина е такава, когато я срещна очи в очи. И повярвай ми, ще го сторя. – Тя посочи към тинестата сивкава река, течаща край тях. – Отивам в Ейлве. Води ме на брега и ще си измия ръцете от теб, както ти изми твоите от кръвта на онзи човек.
Лоркан я изгледа кръвнишки, достатъчно озъбен, че да разкрие леко удължените си кучешки зъби. Ала нея не я интересуваха елфическото му потекло, възрастта му и смъртоносните му умения.
След малко заби греблото в речното дъно и изтласка лодката, но не в посока към брега, а напред по реката.

– Не ме ли чу?
Води ме на брега
.

– Не.
Гневът й надви здравия й разум, предупрежденията на Лоркан, и тя се спусна към него.
– Не?
Той остави греблото да се влачи във водата и извърна лице към нея. По него нямаше никакви емоции – дори гняв.
– Реката направи завой на юг преди около три километра. На картата в кабината видях, че можем да плаваме по нея право на юг, а после да намерим най-бързия маршрут до Банджали. – Тя избърса дъжда от челото си, а Лоркан доближи лице на сантиметри от нейното. – Оказва се, че и на мен ми изникна работа с Елин Галантиус. Поздравления, милейди. Току-що си намери придружител до Ейлве.
В очите му блестеше студена, убийствена светлина и Елида пак се зачуди за какво ли бе изревал така.
Погледът му се спусна към стиснатите й от ярост устни. И една част от нея, която нямаше нищо общо със страха, застина, докато друга започна да се топи.
Когато очите му най-сетне намериха нейните, Лоркан изръмжа с глас, подобен на среднощен гръм.
– За пред всички останали още си ми съпруга.
Елида не възрази – просто се върна в кабината, докато непоносимата му магия подкрепяше крака й, и затръшна вратата така силно, че стъклото изтрополи.

***

Буреносните облаци се разнесоха, разкривайки звездно небе и луна, чиято светлина беше достатъчна, за да може Лоркан да плава спокойно по тясната, сънлива река.
Продължи да гребе час след час, обмисляйки как точно да убие Елин Галантиус, без Елида и Белотрън да му попречат, и как да накълца трупа й на малки парчета, за да послужи за храна на гарваните.
Беше го излъгала. Двамата с Белотрън го бяха измамили в деня, когато принцът му даде Ключа на Уирда.
В амулета намери само един от онези пръстени – съвършено безполезен пръстен от Камък на Уирда, увит в парче пергамент. На него с женски почерк бе написано:


Надявам се този път да си по-находчив в обидите си към мен. „Кучка“ ми омръзна.


С цялата ми любов,


Е.А.Г.


Щеше да я убие. Бавно. Изобретателно. Принуден бе да положи кръвна клетва, че пръстенът на Мала наистина прави притежателя си неуязвим от Валгите, но не се беше сетил да изиска от тях доказателство, че техният Ключ на Уирда е истински.
А Елида – онова, което тя носеше, което му бе помогнало да осъзнае, че... За това щеше да мисли по-натам. И по-късно щеше да реши какво да прави с малката лейди на Перант.
Утешаваше се единствено от мисълта, че си беше върнал пръстена на Мала, но онази кучка още държеше ключа. А щом Елида и бездруго трябваше да стигне до Елин... Ами просто щеше да я намери вместо нея.
И щеше да накара кралицата на Терасен да пълзи по корем пред него.



44.


Светът започна и свърши в пламъци.
Море от огън без място за въздух, за друг звук, освен грохота на потоците от разтопена земя. Истинското сърце на огъня – средството за сътворение и разруха. А тя се давеше в него.
Тежестта му я задушаваше и тя се мяташе под него, търсейки повърхност или дъно, от което да се изтласка нагоре. Но не намираше нито едно от двете.
Когато огънят нахлу в гърлото й, изпълни тялото й и започна да разтапя вътрешностите й, тя закрещя без глас, молейки се за пощада...

Елин.

Името прокънтя из ядрото от пламъци в сърцето на света, призова я като спасителен маяк. Родена бе в очакване на този глас, сляпо го бе издирвала през целия си живот, щеше да го последва до края на съществуванието си...
– ЕЛИН.
Елин се провеси от леглото, усещайки огън в устата си, в гърлото си, в ушите си. Истински огън.
Златисти и сини пламъци се виеха из най-жарките нюанси на червеното. Истински огън изригваше от нея и прогаряше чаршафите, а стаята, останалата част от леглото и корабът сред океана оставаха неизпепелени единствено благодарение на непробиваема, неразрушима стена от въздух.
Ръце, обвити в лед, стиснаха раменете й и озъбеното лице на Роуан изплува сред пламъците, заповядвайки й да диша...
Тя пое глътка въздух. Още огън рукна от гърлото й.
Нямаше нишка, нито верига, с която да придърпа магията си. О, богове... о, богове, дори не долавяше силите й да се изчерпват. Не съществуваше нищо друго, освен пламъците...
Роуан сграбчи лицето й в длани и от допира на лед и вятър с огнената й кожа се издигнаха облаци пара.
– Ти владееш огъня; ти го контролираш. Страхът ти му позволява да те надвие.
Тялото й отново се изви върху леглото, чисто голо. Явно беше изгорила дрехите си – любимата риза на Роуан. Пламъците й се разбушуваха още повече.
Той я стисна здраво и я принуди да го погледне, преди да изръмжи:
– Виждам те. Виждам всяка част от теб. И не се боя.

Няма да се боя.

Линия сред горящата стихия.

Името ми е Елин Ашривер Галантиус.


И няма да се боя.

Въжето се появи пред очите й, сякаш го бе хванала в ръка.
Тъмнина, блажена и спокойна, заля бушуващото огнище.
Тя преглътна веднъж, два пъти.
– Роуан.
Очите му блестяха с почти животинска яркост и оглеждаха всеки сантиметър от нея.
Сърцето му биеше лудо, ехтеше в треска.
– Роуан – повтори тя.
Той не помръдваше, не откъсваше взор от нея, вглъбен да издирва следи от изгаряне, дълбоки рани. Паниката му увисна като тежест в гърдите й.
Елин сграбчи рамото му и впи нокти в него, потресена от неистовата ярост във всеки мускул, като че беше освободил цялата си сила в готовност да се бори за нея, да я запази в тялото й, а не да я загуби като богиня или по-лошо.

– Успокой се.
Веднага
.

Той не я послуша. Елин врътна очи и изтръгна ръцете му от лицето си, за да отметне чаршафите.
– Добре съм – увери го, изговаряйки отчетливо думите. – Ти се погрижи. А сега ми донеси вода. Жадна съм.
Елементарна, лесна заповед. За да й прислужи, защото знаеше от него, че елфите обичали да се чувстват нужни, да угаждат на онази част от себе си, която ги подтиквала да се суетят около другарката си. За да го извлачи обратно до това простичко ниво на цивилизованост и разум.
Лицето на Роуан оставаше все така обладано от дивашки бяс и от инстинктивния ужас, скрит под него.
Ето защо Елин се приведе, драсна с кучешките си зъби долната му челюст и прошепна до кожата му:
– Ако не започнеш да се държиш като принц, ще спиш на пода.
Той отдръпна разяреното си, другосветско лице от нея, но докато думите й попиваха в съзнанието му, чертите му започнаха да омекват малко по малко. Още изглеждаше вбесен, но поне вече не се канеше да убие невидимата заплаха срещу нея. Доближи я пак и на свой ред драсна нейната челюст със зъби, промълвявайки в ухото й:
– Ще те накарам да съжаляваш за думите си, принцесо.
О, богове! Пръстите на краката й се свиха блажено, но
той стана от леглото и движението събуди всеки мускул от голото му тяло. Тя му се усмихна превзето и го зяпна как върви с котешка грация към умивалника и каната върху него.
Кучият му син имаше наглостта да я огледа от глава до пети, вдигайки каната. И да й прати самодоволна мъжкарска усмивка, докато пълнеше чашата точно до ръба с експертна прецизност.
Хрумна й да му отвърне с малко пламък по голия му задник. Той върна каната на мястото й с пресилено спокойствие и тръгна обратно към леглото, без да откъсва очи от нея. Накрая остави чашата с вода на малката нощна масичка.
Елин се изправи на учудващо стабилни крака и застана срещу нещо.
Стаята се изпълни със скърцането на кораба и плисъка на вълните.
– Какво беше това? – попита го тихо.
Погледът му се премрежи.
– Просто... изгубих контрол.
– Защо?
Той надникна към илюминатора и целунатото от луната море отвъд него. Толкова рядко се случваше да избягва очите й.
– Защо? – настоя тя.
Роуан най-сетне я погледна.
– Не знаех дали не те е обсебила отново. – Въпреки че Ключът на Уирда вече беше на нощната масичка, а не около врата й. – Дори след като осъзнах, че просто си в плен на магията, не можах да... Магията те отвлече. От много време не ми се беше случвало да се чудя как... да си те върна. – Той оголи зъби и въздъхна пресекливо, насочвайки гнева към себе си. – Преди да си ме нарекла маркиращо територията си копеле, ми позволи да ти се извиня и да ти обясня, че е много трудно да...
– Роуан. – Той застина. Елин взе малкото разстояние, останало помежду им, и всяка нейна стъпка беше като отговор на някой от въпросите, които си задаваше от мига на сътворението си. – Ти не си човек. И не очаквам да се държиш като такъв.
Той като че ли се напрегна. Но Елин сложи ръка върху голите му гърди, точно над сърцето му. То продължаваше да бумти под дланта й.
Тя продължи тихо, чувствайки тревожния му ритъм.
– Не ме е грижа дали си елф, или човек, Валг или проклет караконджул. Какъвто си, такъв си. А аз искам... нуждая се от някого до себе си, от някого, който не се извинява за това. За същността си. И ти никога не си го правил. – Тя се приведе напред да целуне голата кожа, където допреди малко бе стояла ръката й. – Моля те, не започвай сега. Да, понякога ме вбесяваш с елфическите си глупости, но... Чух гласа ти. Той ме събуди. Изведе ме от онова... място.
Той сведе глава, опирайки челото си в нейното.
– Ще ми се да можех да ти предложа повече. За войната и след нея.
Тя плъзна ръце около голия му кръст.
– Предлагаш ми повече, отколкото някога съм могла да си мечтая. – Усети, че Роуан се кани да възрази, и добави: – А понеже и Дароу, и Ролф ми заявиха, че трябвало да продам ръката си в името на предстоящата война, аз ще сторя точно обратното.
Той изсумтя.
– Колко типично. Но ако Терасен има необходимост от...

– Ето как виждам аз нещата – обяви тя и се отдръпна назад, за да огледа изсеченото му лице. – Не разполагаме с много време. А бракът с кралска особа от друго кралство, с всичките му договори и големите разстояния, плюс месеците, необходими за набирането и изпращане на армия... просто нямаме толкова време. Имаме само настоящето. А и не ми трябва съпруг, който ще се съревновава с мен или който ще се наложи да изпратя в някое убежище, или пък ще се крие по ъглите, когато се събудя, обгърната в пламъци. – Тя отново целуна татуираните му гърди, точно над могъщото му, грохотно сърце. –
Ето това
,
Роуан... само от това имам потребност. Само от това.

Екотът от дълбоката му, треперлива въздишка отекна до скулата й и той помилва косата й, голия й гръб. И по-надолу.
– Кралски двор, способен да промени света.
Тя целуна ъгълчето на устата му.
– Ще намерим начин... заедно. – Думите, които той самият бе изрекъл, които бяха дали шанс за изцеление на разбитото й сърце. И на неговото. Тя добави дрезгаво: – Нараних ли те?
– Не. – Роуан погали с палец скулата й. – Нищо не си ми направила. Нито на когото и да било друг.
Нещо в гърдите й рухна и той я взе на ръце, а тя зарови лице във врата му. Мазолестите му пръсти замилваха гърба й, всеки белег и татуировките, изрисувани от него.
– Ако оцелеем след тази война – промълви след малко тя върху голите му гърди, – с теб ще трябва да се научим да разпускаме. Да се наспиваме нощем.
– Ако оцелеем след тази война, принцесо – отвърна той, плъзвайки палец по извивката на гръбнака й, – с удоволствие ще сторя каквото поискаш. Дори да се науча да разпускам.
– Ами ако не ни чака нито миг покой, дори след като намерим Ключалката и ключовете и изпратим Ераван обратно в пъкленото му измерение?
Шеговитостта по лицето му отстъпи място на нещо по-дълбоко и пръстите му застинаха върху гърба й.
– Дори всеки божи ден над главите ни да надвисва война, дори постоянно да си имаме работа с капризни пратеници, да посещаваме ужасяващи кралства, където да ни се налага да спазваме поведение, с радост ще го върша, ако ти си до мен.
Устните й потрепериха.
– Ах, ти. Кога се научи да изнасяш толкова трогателни речи?
– Просто си търсех оправдание да се науча – рече той и я целуна по бузата.
Сетне плъзна устни надолу, обсипвайки с нежни, хапливи целувки челюстта й, ухото й, шията й. Тялото й се напрегна и омекна едновременно. Тя впи нокти в гърба му и му разкри гърлото си, докато кучешките му зъби драскаха нежно кожата й.
– Обичам те – пророни Роуан и прокара език по мястото, където допреди малко бяха зъбите му. – Бих влязъл в горящото сърце на ада, за да те намеря.
И едва не го беше сторил преди няколко минути, прииска й се да му каже. Вместо това само изви гръб още малко и от гърдите й се изтръгна тъничък, жаден стон. Това чувство... той... щеше ли да има край копнежът? Нуждата не само да е близо до него, но и да го усеща толкова надълбоко в себе си, че душите им да се преплитат една в друга, магиите им да танцуват заедно... Нишката, която я бе извела от онова пламтящо ядро на лудостта и унищожението.
– Моля те – прошепна тя и заби нокти в кръста му, за да подчертае молбата си.
Дълбокият стон на Роуан беше единственият му отговор. Той я надигна и я привлече плътно към тялото си, а тя уви крака около кръста му и му позволи да я отнесе не до леглото, а до стената, където допирът на хладното дърво зад гърба й контрастираше с горещината и твърдостта, които я притискаха отпред...
Той пак прокара език по онова местенце на шията й и Елин простена през зъби:
– Моля те.
Долови усмивката му до кожата си, преди да проникне в нея с един дълъг, могъщ тласък – и да захапе плътта й.
Присвояването, неизтощимо и истинско, от което знаеше, че така отчаяно се бе нуждал. От което тя се нуждаеше и със зъбите му в нея, с тялото му в нея... Щеше да се взриви, да се пръсне от непреодолимата потребност...
Бедрата на Роуан се задвижиха в муден, плавен ритъм, докато кучешките му зъби оставаха забити в шията й. Докато езикът му обхождаше двете точки на удоволствие, обградени от тънка болка, и вкусваше същината й като вино.
Щом апогеят я застигна, от гърлото му протътна нисък, порочен смях, а тя впи зъби в рамото му, за да не изкрещи толкова силно, че да събуди съществата, спящи по морското дъно.
Когато накрая Роуан откъсна уста от шията й и магията му излекува малките дупчици, които бе пробил там, стисна бедрата й и я прикова към стената, навлизайки по-дълбоко, по-силно в нея.
Елин прокара пръсти през косата му и го целуна необуздано, опитвайки собствената си кръв по езика му.
После прошепна в устата му:
– Винаги ще намирам път до теб.
И в този миг, когато тя полетя от ръба, Роуан скочи с нея.

***

Манон Черноклюна се събуди.
Нямаше звук, нито миризма, нищо, което да й подскаже защо се бе пробудила, но хищническите й инстинкти бяха доловили нещо нередно, изтръгвайки я от съня.
Тя се надигна в леглото и примигна. От дълбоката й рана беше останала само тъпа болка, а главата й се беше избистрила от онази странна мъглявост.
Стаята беше потънала в почти пълен мрак, с изключение на лунната светлина, която се процеждаше през илюминатора, озарявайки смътно тясната й каюта. От колко ли време се давеше в сън и нетърпима меланхолия?
Заслуша се внимателно в скърцането на кораба. Някъде над нея се чу слабо ръмжене – Абраксос. Жив. И спеше – добре познаваше този сънен, хриптящ звук.
Поразклати оковите около китките си и ги вдигна да огледа закопчалката им. Хитро приспособление, дебелите вериги бяха здраво закачени за стената. Глезените й също бяха оковани.
Не си спомняше кога за последно е била в окови. Как ги бе търпяла Елида цяло десетилетие?
Може би щеше да я открие, след като се измъкнеше оттук. Така или иначе се съмняваше Хавилиард да има вести за Тринайсетте. Щеше да се прокрадне до Абраксос, да отлетят към брега и да намерят Елида, преди да проследят сестринството й. А после... не знаеше какво я очаква след това. Но при всички случаи беше за предпочитане пред това да лежи тук като червей на припек, позволявайки на отчаянието, което я бе обзело през последните дни, да беснее в съзнанието й.
Сякаш го бе призовала, и вратата се отвори.
Дориан се появи на входа със свещ в...
Не беше свещ. Чист пламък се виеше около пръстите му. Озарените му сапфирени очи намериха нейните, вече избистрени.
– Ти ли беше... ти ли изпрати онази вълна от сила?
– Не. – Не й се наложи да гадае много кой е бил в такъв случай. – Вещиците нямат толкова мощна магия.
Той килна глава и пламъците позлатиха синкавочерната му коса.
– Но живеете дълго.
Тя кимна и Дориан прие жеста й като покана да седне в обичайния си стол.
– Нарича се Отдаването – обясни тя и по гръбнака й се плъзна студена тръпка. – Малкото магия, която владеем. Обикновено не разполагаме с магически сили, но в един-единствен момент от живота си вещицата може да призове велика сила, с която да удари враговете си. Ала плаща солена цена: взривът я изпепелява и отдава тялото си на Мрака. В множество битки по време на вещерските войни вещици и от двете страни се жертваха с Отдаване.
– Но това е самоубийство... да се взривиш, за да повлечеш враговете със себе си.
– Така е, и гледката не е приятна. Когато вещица от Железни зъби отдава живота си на Мрака, силата му я изпълва и се освобождава от нея под формата на абаносова вълна. Проявление на чернотата в душите ни.
– Виждала ли си го с очите си?
– Веднъж. От уплашена млада вещица, която бе наясно, че не е способна да си спечели слава по друг начин. Само дето унищожи половината от кохортата на Железни зъби заедно с крочанките.
Съзнанието й се вкопчи в думата. Крочанки. Нейният народ...
Не бяха неин народ. Тя беше от Черноклюните, дявол да го вземе...
– Смяташ ли, че вещиците от Железни зъби ще го използват срещу нас?
– Ако си имате работа с по-нисши сестринства, да. Древните са твърде самомнителни и калени в боя, за да предпочетат Отдаването пред сраженията. Но по-младите, по-слаби сестринства лесно се плашат или искат да си заслужат почести чрез саможертва.
– Това е убийство.
– Това е война. Войната е разрешено убийство, независимо на чия страна се биеш. – По лицето й пробяга гняв и тя попита: – Ти убивал ли си някога?
Той отвори уста да отрече, но светлината в ръката му угасна.
Беше убивал. Навярно с онзи нашийник на врата си. Валгът в него го беше правил. Неведнъж. И с много кръв.
– Спомни си какво са те принудили да вършиш – посъветва го Манон, – когато отново се изправиш срещу тях.
– Едва ли някога ще го забравя, малка вещице.
Той стана и се запъти към вратата.
– Тези окови протриват кожата ми до кръв – оплака се тя. – Сигурна съм, че поне ти изпитваш състрадание към оковани същества. – Дориан спря. Манон вдигна ръце, за да му покаже веригите си. – Давам ти думата си, че няма да навредя никому.
– Не аз решавам. А след като вече проговори, може би, ако разкажеш на Елин каквото иска да знае, ще се издигнеш в очите й.
Манон нямаше представа какво бе искала от нея кралицата. Изобщо.
– Колкото повече стоя тук, малки принце, толкова по-вероятно е да направя някоя глупост, като ме освободите. Позволи ми поне да усетя вятъра по лицето си.
– Имаш прозорец. Застани пред него.
Една част от нея подскочи от грубостта, мъжествеността в тона му, от дръзката поза на широките му рамене.
– Ако спях – измърка тя, – щеше ли да останеш, за да ме погледаш малко?
Ледена насмешка просветна в очите му.
– Ти би ли възразила?
И навярно в знак на безразсъдство и изстъпление, и леко слабоумие от кръвозагубата, Манон отвърна:
– Ако възнамеряваш да се промъкваш тук посред нощ, е редно и аз да получавам някаква облага от това.
Устните му потрепнаха, но усмивката му беше толкова студена и същевременно чувствена, че я накара да се замисли какво ли би било да си поиграе с крал, надарен с първична магия. Дали щеше да я предизвика да се моли за пръв път в живота си. Изглеждаше способен – готов на малко жестокост в спалнята. Кръвта й се пораздвижи.
– Колкото и да се изкушавам да те видя гола и окована... – Той се засмя похотливо. – Едва ли ще ти е особено приятно да загубиш контрола си.
– Бил си с толкова жени, че нуждите на една вещица са ти повече от ясни?
Усмивката му стана ленива.
– Кавалерът не разкрива подобни тайни.
– Колко?
Беше само на двайсет, но някогашен принц и настоящ крал. Жените несъмнено му се лепяха още откакто гласът му бе възмъжал.
– А ти с колко мъже си била? – парира я той.
Тя се подсмихна.
– Достатъчно са, за да знам как да задоволявам нуждите на смъртни принцове. Да те накарам да ме умоляваш.
Нищо че всъщност си мислеше точно за обратното.
Той прекоси стаята с небрежна крачка, влизайки в обсега на веригите й, надвеси се над нея, докато почти не опря нос в нейния, и без нито капка шеговитост по лицето си по свирепата си, красива уста, той заяви:
– Не смятам, че си способна да задоволиш моите нужди, малка вещице. И повече никога за нищо няма да се моля в живота си.
След това си тръгна. Манон го изпрати с поглед, съскайки от яд, задето не се беше възползвала от възможността да го сграбчи, да го вземе за заложник и да изиска свободата си в замяна на живота му; заради самонадеяното му твърдение; заради огъня, който бе разпалил в най-тайното кътче на тялото й и чието лумтене я предизвика да стисне бедрата си.
Никога досега не й бяха отказвали. Мъжете бяха готови да станат на парчета, понякога буквално, за да влязат в леглото й. А тя... Тя не знаеше какво би сторила, ако той бе приел предложението й, ако беше решила да провери на какво точно е способен кралят с красивата си уста и атлетично тяло. А това единствено отвличаше вниманието й от настоящото й положение, даваше й повод да се мрази далеч повече.
Още прогаряше вратата с гнева си, когато тя се отвори отново.
Дориан се облегна на вехтото дърво с премрежен от желание или омраза поглед. Може би от двете. И дръпна резето, без дори да го погледне.
Сърцето й ускори ритъма си и цялото й безсмъртно внимание се съсредоточи върху равномерното му, спокойно дишане, върху непроницаемото му лице.
Той пророни с дрезгав глас:
– Няма да си губя времето да те увещавам колко глупаво би било да опиташ да ме вземеш за заложник.
– А аз няма да губя моето да те съветвам да вземеш само каквото ти предлагам и нищо повече.
Тя напрегна слуха си, но проклетото му сърце дори не трепна. Не долови нито следа от страх.
– Искам да чуя, че си съгласна – заяви той и стрелна очи към веригите.
Отне й секунда да проумее какво има предвид, а след това се изсмя гърлено.
– Толкова си съобразителен, малки принце. Но отговорът ми е „да“. Правя го по своя собствена воля. Ще си остане нашата малка тайна.

И бездруго вече беше
никой
. Да сподели леглото си с врага, не представляваше нищо в сравнение с крочанската кръв, течаща във вените й.

Започна да разкопчава бялата риза, която носеше от незнайно колко време, но той изръмжа:
– Аз ще го направя.
Можеше да си го избие от главата. Тя докосна второто копче.
Невидими ръце сграбчиха китките й толкова силно, че пръстите й пуснаха ризата.
Дориан я доближи.
– Казах, че аз ще го направя. – Той се извиси над нея и Манон обходи с поглед всеки сантиметър от него. През тялото й пробяга сладостна тръпка. – Съветвам те да ме слушаш.

Съвършената мъжка
арогантност
в тази му заповед...

– Играеш си със смъртта, ако...
Той сведе уста до нейната.
Допирът му беше лек като перце, едва осезаем. Устремен, преднамерен и толкова неочакван, че тялото й се изви малко към него.
Той целуна ъгълчето на устата й със същата нежност. Сетне и другото. Тя не помръдваше, не дишаше дори, сякаш всяка част от тялото й чакаше да види какво ще предприеме след това.
Дориан обаче се отдръпна, проучвайки очите й с хладен поглед. И видя нещо в тях, което го накара да отстъпи назад.
Невидимите пръсти върху китките й изчезнаха. Вратата се отключи. И нахаканата усмивка се върна на лицето му.
– Може би някоя друга нощ, малка вещице – повдигна рамо Дориан.
Манон едва не изкрещя, когато излезе през вратата – и не се върна.



45.


Вещицата беше в съзнание и бясна.
Едион имаше удоволствието да й сервира закуска и като влезе в каютата, опита да не обръща внимание на остатъчния мирис на женска възбуда, примесен с този на Дориан.

Кралят имаше право да продължи напред с живота си, размишляваше Едион часове по-късно, докато оглеждаше следобедния хоризонт от румпела. В тихите часове на поста си често премисляше свирепия укор на Лизандра относно жестокото му отношение към краля. И може би – може би – Лизандра имаше право. И може би това, че Дориан беше способен да погледне друга жена, след като бе станал свидетел на обезглавяването на Сорша, беше същинско чудо. Но... точно вещицата ли? С това
нещо
ли искаше да си легне?

Точно този въпрос зададе на Лизандра, когато дойде при него трийсетина минути по-късно, още мокра от патрула си във водите пред тях – спокойни засега.
Тя сбърчи чело, разресвайки с пръсти мастиленочерната си коса.
– Имах клиенти, които бяха загубили съпругите или любовниците си и просто търсеха разтуха. Оглеждаха се за нещо, точно обратно на възлюбените им, навярно за да не правят връзка с вече преживяното. Онова, което се е случило на Дориан, би променило всеки. Нищо чудно сега да го привличат опасните неща.
– Открай време има слабост към тях – измърмори Едион, надниквайки към Елин и Роуан, които тренираха с мечовете си на главната палуба, докато клонящото към хоризонта слънце обагряше потните им тела в златисто.
Дориан седеше на стълбите към квартердека с Дамарис върху коленете си и почти дремеше в следобедния зной. Една част от Едион се усмихна при мисълта, че Роуан несъмнено би сритал задника му за такова лентяйство.
– Елин беше опасна, но все пак човек – отбеляза Лизандра. – Манон... не е. И сигурно точно това му харесва в нея. На твое място не бих се бъркала.
– Нямам намерение да се меся в тази лудост, спокойно. Макар че аз лично не бих допуснал онези железни зъби до любимите ми части. – Едион се ухили, а Лизандра отметна глава назад и се изсмя. Той добави: – Пък и тази сутрин, като гледах как Елин и вещицата се препират за Елида, реших да стоя настрана и да се наслаждавам на зрелището.
Малката Елида Локан беше жива и ги издирваше. О, богове! Изражението на Елин, докато Манон й разказваше подробно какво бе опитал да й причини Върнън...
Заключена в кула – в град, който бе посещавал безброй пъти през изминалите десет години. Нищо чудно дори да бе гледала как Гибелният легион влиза и излиза от града. Навярно сигурна, че я е забравил или изобщо не го е грижа за нея.
А сега скиташе по света. Съвсем сама.
С необратимо осакатен крак, никакви умения за самоотбрана и оръжия. С малко късмет щеше да се натъкне първо на Гибелния легион. Командирите му щяха да познаят името й и да я вземат под крилото си. Ако изобщо посмееше да им се представи.
Едва се беше сдържал да не удуши Манон, задето бе оставила момичето насред Оуквалд, а не я беше отвела право в Терасен.
Елин обаче не прояви такава кротост.
Два удара, толкова бързи, че дори Водачката на Крилото не ги предвиди.
Първо един шамар с опакото на ръката. Задето бе изоставила Елида.
После огнен обръч около гърлото й, който я прикова със сила към дървената стена, за да се закълне, че казва истината.
Роуан напомни сухо на братовчедка си, че Манон все пак беше помогнала на Елида да се измъкне от Морат. А Елин от* беляза просто, че ако не го беше сторила, огънят вече щеше да прогаря гърлото й.
И така беше приключил въпросът.
Елин, ако съдеше по яростта, с която нападаше Роуан в другия край на палубата, все още беше ядосана.
Вещицата, ако съдеше по ръмженето и мириса в каютата й – също.
Едион нямаше търпение да стигнат до Каменните блата, макар и там да не ги очакваше нищо приятно.
Още три дни плаване ги деляха от източния бряг. А после... после щяха да видят колко струваше съюзничеството на Ролф, доколко можеше да му се има доверие.
– Не е възможно да го избягваш вечно – обади се Лизандра, привличайки вниманието му към другата причина, поради която изгаряше от нетърпение да слезе от кораба.
Баща му седеше на пост до Абраксос, който се беше свил на носа на кораба, и го наблюдаваше. Опитваше да разбере как се убиват уивърни, къде да атакува.
Нищо че точно този беше просто възголямо куче, толкова кротък, че даже не бяха направили усилието да му слагат окови. И бездруго нямаха толкова големи, а и по всяка вероятност животното не би си тръгнало без Манон. Напускаше кораба само за да лови риба или голям дивеч, докато Лизандра го придружаваше под водата в облика си на морски дракон. А винаги когато лежеше на палубата… Пумата не го изпускаше от око.
Едион не беше проговарял на Гавриел от онзи ден в Залива на Черепа.
– Не го избягвам – отвърна накрая той. – Просто нямам желание да приказвам с него.
Лизандра отметна мократа си коса през рамо и огледа намръщено влажните петна по бялата си риза.
– На мен примерно ще ми е интересно да чуя как са се срещнали с майка ти. Той е добродушен. За човек от кадъра на Майев. Със сигурно по-добродушен от Фенрис.
Фенрис наистина го караше да вилнее от яд. Ухиленото му лице, наглото му държане, мрачното му високомерие... Поредното огледало, осъзнаваше той... което обаче преследваше Елин навсякъде като куче. Или вълк.
Едион не се беше изправял срещу него на бойната площадка, но внимателно го наблюдаваше как се бие с Роуан и Гавриел, които го бяха обучавали. И се биеше точно така, както очакваше да го стори воин, обучаван няколко века от двама опитни убийци. Но повече не видя нито следа от магията, с която Фенрис бе прескачал през пространството, като че минаваше през невидими врати.
И сякаш мислите му бяха призовали безсмъртния воин, защото Фенрис излезе с наперена походка от сенките под палубата и се подсмихна на всички им, преди да заеме поста си до предната мачта. Бяха си разпределили постовете и патрулните обиколки, като Лизандра и Роуан обикновено летяха надалеч пред и зад тях или контактуваха с двата придружаващи ги кораба. Едион не бе посмял да й сподели, че често броеше минутите, преди да се върне, че в гърдите му тегнеше непоносима тежест, докато не зърнеше крилатия й или люспест облик на хоризонта.

Не се съмняваше, че и тя като братовчедка му не би одобрила
суетенето
му.

Лизандра наблюдаваше внимателно Елин и Роуан, чиито остриета лъщяха като живак при всеки сблъсък.
– Уроците ти вървят добре – похвали я Едион.
Зелените очи на Лизандра се сбърчиха в усмивка. Всички се редуваха да я обучават на ръкопашен бой и работа с различни оръжия. Тя имаше известни умения, придобити във времето, прекарано с Аробин – беше му споделила, че я научил, за да осигури оцеляването на инвестицията си.
Ала хамелеонката не желаеше да се усъвършенства. В убиването на мъже по един куп начини. Едион се учудваше, че това й решение го вълнува толкова. Все пак бе отхвърлила със смях въпроса, който й бе отправил онзи ден на плажа в Залива на Черепа. Оттогава и двамата не го бяха подхващали наново.
Неспособен да се държи, Едион тръгна след нея, когато Лизандра се запъти с лежерна стъпка към бойната площадка на кралицата и принца, а Дориан се отдръпна мълчаливо встрани, за да й направи път по стълбището. Едион отбеляза уважителния жест на краля и потисна собствените си противоречиви чувства към него, оставайки на най-горното стъпало, откъдето се взря в братовчедка си и Роуан.
Двамата вече бяха стигнали до безизходна хватка, затова Роуан сложи край на двубоя и прибра меча си в ножницата му. А щом Елин го изгледа ядно, задето не беше спечелила, той я перна с пръст по носа. Едион се засмя скришом и надникна към хамелеонката, докато кралицата и принцът крачеха към каната с вода и чашите до парапета на стълбите.
Тъкмо се канеше да предложи на Лизандра последен рунд на бойната площадка, преди слънцето да е залязло, когато Дориан опря ръце на коленете си и каза на Елин през парапета:
– Не вярвам, че ще направи нещо, ако я пуснем.
Елин отпи малка глътка вода, още задъхана от двубоя.
– И стигна до това заключение преди, по време на или след нощното си посещение при нея?
О, богове! Такъв разговор се очертаваше, значи.
Дориан се поусмихна.
– Ти се увличаш по безсмъртни воини. На мен забранено ли ми е?
Тихото издрънчаване на чашата й върху малката масичка накара Едион да застане нащрек и да си припомни разположението на палубите. Фенрис ги наблюдаваше от предната мачта, а Лизандра бе от другата страна на Дориан. Така че самият Едион, който се намираше на стъпалото над Дориан и същевременно до Елин, която бе близо до тях, щеше да попадне точно в епицентъра на урагана.
Тъкмо където се беше заклел пред себе си да не се озовава.
Роуан, който стоеше от другата страна на братовчедка му, попита Дориан:
– Има ли причина, Ваше Величество, да настоявате за освобождаването на вещицата?
Елин му стрелна огнен поглед. Чудесно, нека принцът се оправя с гнева й. Дори дни след единението им, след което всички се преструваха, че не забелязват двете дупчици по шията на Роуан и тънките, дълбоки драскотини по раменете му, елфическият принц продължаваше да изглежда като трудно оцелял корабокрушенец, който се бе насладил на всяка секунда от връхлетялата го буря.
А тази сутрин и Елин се беше появила със същите дупчици на шията. Едион едва не я бе помолил да си намери шал.
– Как ти звучи да заключим някого от вас в една стая – Дориан посочи с брадичка елфическите воини в другия край на палубата, после и Лизандра от дясната му страна – и да видим как ще се чувства след толкова време?
– Всеки сантиметър от тялото й е създаден така, че да прелъстява мъжете – обясни Елин. – Да ги заблуждава, че е безобидна.
– Повярвай ми, Манон Черноклюна далеч не е безобидна.
Елин обаче продължи:
– Тя и племето й са убийци. Не знаят какво е съвест. Каквото и да й е причинила баба й, завинаги ще си остане такава. Отказвам да изложа на опасност живота на всички хора на кораба, за да може ти да спиш добре нощем – заяви тя многозначително и очите й просветнаха.
Всички запристъпваха нервно от крак на крак и Едион тъкмо се канеше да покани Лизандра на вечерна тренировка, слагайки край на разговора, когато Дориан процеди с обезпокоително тих глас:
– Напомням ти, че съм крал.
Две тюркоазенозлатисти очи се устремиха към него. Едион почти виждаше думите, които Елин се бореше да премисли, докато гневът й я умоляваше да отвърне на предизвикателството му. С няколко подбрани изречения можеше да посече духа му и да потъпче още повече онова, което бе останало от него след издевателствата на валгския принц. И по този начин да загуби силен съюзник, чиято помощ щеше да й е нужна не само в предстоящата война, но и ако оцелееха. И погледът й поомекна. Приятел. Това също можеше да загуби.
Елин потри белезите по китките си, изпъкващи на златистата светлина на залеза. На Едион му прилошаваше от тях. След секунда размисъл братовчедка му каза на Дориан:
– Контролирани движения. Винаги когато излиза от стаята, ще е под наблюдение. Един от елфите плюс един от нас. Окови на китките, не на краката. В стаята ще е без вериги, но пред вратата й винаги ще има някого, който ще бъде на пост.
Едион забеляза, че Роуан милва с палец белега върху едната й китка.
– Добре – отвърна лаконично Дориан.
Хрумна му да уведоми краля, че компромисът от страна на Елин беше повод, достоен за празненство.
Гласът й спадна до онези познати, смъртоносни низини.
– След като ти се нафлиртува с нея онзи ден в Оуквалд, със сестринството й опитаха да ме убият.
– Ти я провокира – отвърна Дориан. – А аз съм тук днес благодарение на риска, който пое, връщайки се в Рифтхолд два пъти.
Елин избърса потта от челото си.
– Има си своите мотиви и много се съмнявам да го е сторила само защото след стогодишния си живот на убийца е решила, че хубавичкото ти личице ще я направи добра.
– Твоето накара Роуан да загърби тривековна кръвна клетва.
Бащата на Едион напусна поста си край Абраксос и тръгна към тях, проговаряйки кротко:
– Съветвам ви, Ваше Величество, да оставите този спор.
И наистина, инстинктите на Едион беше нащрек заради ледения гняв, който струеше от всеки мускул на принца.
Дориан също забеляза това и заяви леко гузно:
– Не исках да те обидя, Роуан.
Гавриел килна глава и златистата му коса се разля върху едното му широко рамо.
– Не се безпокойте, Ваше Величество – пророни с вяла усмивка воинът. – Фенрис наля достатъчно масло в огъня на Роуан, че да го държи още три века.
Едион примигна недоумяващо, изумен от шегата и загадъчната усмивка по лицето на баща си.
Елин му спести усилието да решава дали да отвърне на тази усмивка, казвайки на Дориан:
– Е, да видим дали Водачката на Крилото ще иска да се разходи по палубата преди вечеря.
Дориан с право я измери недоверчиво, помисли си Едион. Ала Елин вече крачеше към другия край на палубата. Фенрис се откъсна от поста си на предната мачта и удостои всички им с острия си, свадлив поглед, докато минаваха край него.
Но и той щеше да ги последва. В никакъв случай не биваше да освобождават вещицата, преди всички да се съберат. Дори кадърът го разбираше.
Затова, докато нощта се спускаше над тях, Едион тръгна след кралицата си към сумрачната вътрешност на кораба, молейки се Елин и Манон да не го направят на парчета.

***

Да си легнеш с вещица. Елин стисна зъби, носейки се към стаята на Манон.
Едно време Дориан беше прословут с подвизите си в света на жените, но това... тя изсумтя. Искаше й се Каол да беше наблизо, макар и само за да види неговото изражение.
Въпреки че нещо в гърдите й се отпускаше при мисълта, че е в Юга заедно с Фалик. И навярно събираха армия, с която да пресекат Тясното море и да потеглят на север. Ако имаха късмет.

Ако
. Елин ненавиждаше тази дума. Но... приятелството й с Дориан беше достатъчно ценно. Склонила бе да изпълни молбата му отчасти за да прояви добрина към него, но главно защото знаеше, че Манон може да им каже още за Морат. За Ераван. Още много.

А се съмняваше вещицата да е особено словоохотлива, не и при положение, че Елин си беше изпуснала нервите мъничко тази сутрин. И може би постъпваше подмолно, използвайки влечението на Дориан, за да я предразположи, но... все пак се намираха във война.
Като наближи каютата на вещицата, тя сви ръка в юмрук. Големите вълни, с които се бореха от пладне, люшкаха фенерите в коридора.
Роуан беше излекувал натъртването по кокалчетата й от сблъсъка с лицето на Манон, а тя му се беше отблагодарила, като заключи вратата на стаята им и падна на колене пред него. Още усещаше пръстите му, вкопчени в косата й, чуваше стоновете му...
Роуан, който пристъпваше на крачка зад нея, завъртя рязко глава в нейна посока.

За какво си се размислила, по дяволите?

Внезапно разширените му зеници й дадоха да разбере, че отлично знае за какво се е размислила. Фактът, че Фенрис нарочно изостана по коридора, й показваше, че мирисът й се е променил.

Обичайното
– отвърна тя на Роуан с пресилена усмивка. –
Убийства, плетене на една кука, как да те накарам да издаваш онези звуци отново...

Лицето му придоби болезнено изражение, което я накара да се ухили. Особено като забеляза как подскочи гърлото му.

Втори рунд
– беше отговорът му. –
Веднага щом приключим тук, ще си спретнем втори рунд. Този път обаче ще видим какви звуци издаваш ти.

Елин едва не се блъсна във вратата на отворената каюта. Гърленият смях на Роуан я подтикна да се съсредоточи и да спре да се хили като ослепяла от похот, болна от любов глупачка...
Манон седеше в леглото и златните й очи се стрелкаха между Роуан, Дориан и нея.

Фенрис влезе след тях и вниманието му директно се прикова към вещицата. Несъмнено беше зашеметен от красотата й, изяществото й, съвършенството й,
дрън-дрън-дрън.

Манон проговори с нисък, безизразен глас:
– Кой е това?
Дориан вдигна вежда, проследявайки погледа й.
– Срещала си го и преди. Това е Фенрис, заклет воин на кралица Майев.
Начинът, по който Манон присви очи, събуди инстинкта й. Вещицата разтвори ноздри да надуши Фенрис, чийто мирис вероятно беше едва доловим в пренаселената каюта...
– Не, не е – отсече тя.
И извади железните си нокти точно преди Фенрис да атакува.



46.


Елин посегна инстинктивно към ножа си вместо към магията.
Затова, когато Фенрис скочи с ръмжене към Манон, силата на Роуан го запрати към другия край на стаята.
А преди воинът да се е строполил на пода, Елин вече беше издигнала огнената си стена между тях.
– Какво, по дяволите? – изплю тя.
Фенрис падна на колене и задращи гърлото си, докато магията на Роуан го стискаше.
Каютата беше прекалено тясна, за да се съберат всички, без да се скупчат твърде близо един до друг. Дориан пристъпи до леглото на окованата Манон с танцуващ по пръстите му лед.
– Как така това не е Фенрис? – попита Елин вещицата, без да сваля очи от него.
Роуан изсумтя зад нея.
И Елин се взря със смесица от ужас и удивление как гърдите на Фенрис се разширяват от дълбока глътка въздух. Той стана на крака и плъзна очи по огнената стена.
Сякаш магията на Роуан се беше изчерпала.
А когато кожата на Фенрис като че ли засия и започна да се топи, когато от разливащата се илюзия изникна същество, бледо като девствен сняг, Елин хвърли дискретен поглед през рамо към братовчед си.
Той веднага тръгна към Манон, изваждайки от джоба си ключовете за оковите й.
Вещицата не помръдваше, докато нещото пред тях придобиваше форма. Издължените му крайници, плътно прибраните му криле, потресаващо гротескното лице, душещият въздуха нос...
Веригите на Манон издрънчаха и паднаха от ръцете й.
Елин се извърна към съществото, намиращо се отвъд огнената й стена.
– Какво си ти?
Манон отговори вместо него:
– Хрътката на Ераван.
Изчадието се ухили, разкривайки изгнили, черни остатъци от зъби.
– На вашите услуги – изграчи то. Тя, осъзна Елин, забелязала малките му, съсухрени гърди. – Значи си запазила вътрешностите си. – Изгъргори Хрътката срещу Манон.
– Къде е Фенрис? – попита Елин.
Усмивката на съществото не потрепна.
– Обхожда някоя от палубите на кораба, предполагам. Без да съзнава, както и никой от вас не съзнаваше, че един от вашите не е тук, докато аз...
– Ох, поредната бъбрица – рече отегчено Елин, отмятайки плитката си през рамо. – Нека позная: убила си някой моряк, заела си мястото му, научила си как да изнесеш Манон от кораба, без патрулите ни да те засекат, и... какво? Възнамерявала си да я отмъкнеш през нощта? – Елин огледа смръщено тялото на съществото. – Изглеждаш така, сякаш не можеш да вдигнеш дори вилица, а и май от месеци не си го правила.
Хрътката примигна насреща й, а после изсъска.
Манон се изсмя гърлено.
– Мен ако питаш – продължи Елин, – можеше просто да се прокраднеш тук и да си спестиш стотиците глупави стъпки...

–
Хамелеон
– изсъска съществото, толкова гладно, че думите на Елин пресекнаха.

Огромните му очи бяха намерили Лизандра, която ръмжеше тихо от ъгъла в облика си на призрачен леопард.

–
Хамелеон
– просъска отново и гнусният копнеж изкриви чертите му.

И Елин се досети от какво произлизаше изчадието пред тях. Какво бе заловил и изопачил в подземията на Морат Ераван.
– Та както казвах – провлачи Елин с възможно най-невъзмутимия си тон, – сама се докара дотук...
– Дойдох за наследницата на Черноклюните – обяви задъхано Хрътката. – Но гледай на какво попаднах: цяло съкровище. Всичките вие накуп струвате колкото теглото си в злато.
Очите й помътняха, като че вече не беше в тялото си, сякаш се беше пренесла духом в друга стая...
Проклятие!
Елин атакува с огъня си.
Хрътката изпищя...
И пламъците на Елин се превърнаха в пара.
Роуан веднага изскочи пред нея с изваден меч. Магията й...
– Трябваше да ми дадеш вещицата – изсмя се Хрътката и изтръгна илюминатора от корпуса на кораба. – Сега той знае с кого пътуваш, в кой кораб сте...
Изчадието се спусна към дупката, която бе пробило в стената, откъдето в каютата нахлуваше морска пяна.
Стрела с черна глава се заби в коляното му... и още една.
Хрътката се строполи на пода само на сантиметри от свободата си.
Влизайки в стаята с ръмжене, Фенрис изстреля и трета стрела, с която прикова рамото й към дървените греди.
Очевидно не му харесваше да се представят за него. Кръвнишкият му поглед към Роуан го доказваше. И питаше как никой от тях не бе забелязал разликата.
Ала Хрътката се изтръгна от стрелата, оплисквайки стаята с черна кръв, чиято смрад се пропи във въздуха. Елин беше извадила кинжала си, готова да го запрати по нея; Манон беше заела нападателна поза; Роуан държеше брадвата си в ръка.
Хрътката метна ивица черна кожа в средата на каютата.
Манон застина на място.
– Втората ти пищя, докато Ераван я изтезаваше – рече съществото. – Негово Мрачно Величество ти изпраща това за спомен.
Елин не смееше да отмести поглед от изчадието, можеше да се закълне обаче, че Манон залитна.
Тогава Хрътката каза на вещицата:
– Дар от краля на Валгите... за последната крочанска кралица.

***

Манон се взираше вцепенено в превръзката за глава от сплетена кожа, същата, която Астерин носеше всеки ден, дори когато не влизаха в битка, без да я е грижа какво бе съобщила Хрътката на останалите. Без да я е грижа дали е наследница на вещерския клан на Черноклюните, или кралица на крочаните. Дали...
Грохотен рев я изтръгна от унеса, заглушавайки всяка мисъл в главата й.
Ревът, напуснал собствената й уста, когато се хвърли срещу Хрътката.
Стрелите в съществото я изподраха, докато поваляше влажното му, кокалесто тяло на дървения под. Нокти и зъби се понесоха към лицето й, но тя вкопчи ръце в гърлото му и желязото прониза лепкавата му кожа.
В следващия миг призрачни ръце приковаха към дървото хищническите му нокти, Дориан застана над тях с невъзмутимо лице. Хрътката се замята, мъчейки се да се изтръгне от хватката му...
И изпищя, когато невидимите ръце прекършиха костите й.
И минаха през тях.
Манон погледна втрещено отсечените крайници на съществото, преди от гърлото му да се търкулне крясък, толкова силен, че ушите й запищяха. Дориан обаче нареди с кротък глас.
– Довърши я.
Манон вдигна свободната си ръка, решена да убие съществото с желязо, не със стомана.
Останалите гледаха иззад тях с извадени оръжия.
Хрътката изпъхтя:
– Не искаш ли да знаеш какви бяха последните думи на Втората ти? За какво ни умоляваше?
Манон се поколеба.
– А онази ужасна дамга на корема й, белега на нечистата. Ти ли й я направи, Черноклюна?

Не. Не, не, не...

– Бебе; каза, че е родила мъртва дъщеря.
Манон замръзна напълно.
И не се защити, когато Хрътката се спусна към гърлото й с оголени зъби.
Нито огън, нито вятър прекършиха врата на изчадието.
А невидими ръце.
Изхрущяването отекна между стените на каютата и Манон се завъртя към Дориан Хавилиард. Сапфирените му очи бяха съвършено безпощадни. Тя изръмжа.
– Как смееш да отнемаш жертвата ми...
От палубата се чуха викове и Абраксос изрева.

Абраксос
.

Манон се завъртя на пета и проби с тяло стената от воини, препускайки по коридора, нагоре по стълбите...
Железните й нокти издълбаха дълбоки бразди в хлъзгавото дърво на парапета, докато се набираше по него, превита от остра болка в корема. Навън я посрещна задушният нощен въздух, мирисът на море и...
Бяха шестима.
Кожата им не беше костенобяла като тази на Хрътката, а тъмна, петниста, създадена за прокрадване из сенките. Бяха крилати, с почти човешки лица и тела...

Илкени
– изсъска едно от страшилищата, изкормвайки един от моряците само със замах на ноктестата си ръка. –
Ние сме илкени и идваме да пируваме
. И наистина палубата беше осеяна с трупове на пирати и медният мирис на кръвта им изпълни сетивата й, докато препускаше към мястото, откъдето бе долетял ревът на Абраксос.

Но той вече беше във въздуха и размахваше широко криле, мятайки опашка.
Хамелеонката беше до него в облик на уивърн.
И двамата се бореха с три от по-дребните, но и много по-пъргави фигури...
В нощта избухнаха пламъци, придружени от вятър и лед.
Единият илкен се разтопи на мястото си. Крилете на втория се прекършиха от нищото. А третият – той се превърна в леден блок, който се пръсна по цялата палуба.
Още осем илкена кацнаха на кораба и единият изтръгна гръкляна на моряка, крещящ до предната мачта...
Железните зъби на Манон се спуснаха от венците й. До нея пак изригна огън, устремен като мълния към връхлитащите чудовища.
Но те преминаха през него.
Корабът се превърна в същинска касапница: криле и нокти разкъсваха безпощадно крехки човешки тела, докато безсмъртните воини атакуваха яростно илкените, обкръжили палубата.

***

Едион хукна след Елин в мига, в който уивърнът изрева.
Достигнал бе до главната палуба, когато онези твари нападнаха кораба. Когато огънят на Елин избуя пред него и той осъзна, че братовчедка му може да се защитава и сама. Но дявол да го вземе – валгският крал не беше скучал. Илкени, така се бяха нарекли.
Два от тях стояха пред него на квартердека, където беше изтичал, за да спаси капитанката и помощника й от безмилостно изкормване. И двата звяра бяха високи почти три метра и родени от същински кошмар, но очите им... това бяха човешки очи. А мирисът им беше на... гнило месо, но... и почти човешки. Почти.
Сега стояха пред стълбите към главната палуба, препречвайки пътя му.
– Колко богат улов само – процеди едното същество.
Едион не смееше да откъсне вниманието си от тях, но смътно чу как Елин нарежда на Роуан да помогне на другите кораби. Едва долови ръмженето на вълк и пума и усети студена целувка по кожата си, когато ледена стихия обзе света.
Той стисна здраво дръжката на меча си и го завъртя в ръце веднъж, втори път. Дали пиратският лорд не ги бе издал на Морат? А погледът, който Хрътката беше впила в Лизандра...
Гневът запя в кръвта му.
Илкените го премериха с кръвожадни очи, а Едион отново преметна меча в ръцете си. Двама на един – имаше шанс.
Докато трети звяр не изскочи от сенките зад гърба му.

***

Елин уби един от илкените с Голдрин. Обезглави го.
Другите два... Ако съдеше по писъците им след това, не останаха особено доволни от постъпката й.
Рев на пума прониза нощта и Елин се молеше Гавриел да е с Едион, където и да беше той...
Двата илкена пред нея, заприщили пътя й към каютите, най-сетне спряха да съскат, но само колкото да попитат:
– Къде са пламъците ти сега?
Елин отвори уста, ала в този миг Фенрис изскочи от едно кътче на нощта, сякаш влетяваше през врата, и нападна по-близкото до него същество. Явно имаше сметки за разчистване.
Челюстите на Фенрис се вкопчиха в гърлото на илкена, но в този момент другият се извъртя към него с извадени нокти.
Елин не беше достатъчно бърза, за да го спре, и двете му ноктести ръце раздраха бялото палто на Фенрис, както и щита, който бе издигнал около себе си. Ревът на воина огласи океана.
Два меча от огън пронизаха вратовете на двата илкена.
Главите им се търкулнаха върху окървавената палуба.
Фенрис залитна назад и направи само крачка, преди да рухне върху дъските. Елин се спусна към него с ругатни на уста.
Кръв и кост, и зеленикава слуз – отрова. Като онази по опашките на уивърните.
Сякаш гасеше хиляди свещи, Елин изтласка огъня си настрана и призова лечебната си вода. Фенрис си върна елфическия образ и запроклина свирепо, стиснал зъби и залепил ръка върху ранените си ребра.

– Не
мърдай
! – нареди му тя.

Веднага след началото на атаката беше изпратила Роуан към другите кораби; той опита да възрази, но... в крайна сметка се подчини на заповедта й. Елин нямаше представа къде се намира Водачката на Крилото – крочанската кралица. Свещени богове!
Тя приготви магията си, стараейки се да успокои побеснялото си сърце...
– Останалите са добре – рече задъхано Едион, докуцукал до тях с дрехи, целите облени в черна кръв.
Елин едва не простена от облекчение, докато не забеляза блясъка в очите на братовчед си и как... Гавриел, също толкова окървавен, куца по-лошо и от него на крачка зад сина си. Какво им се беше случило, по дяволите?
Фенрис простена и тя се съсредоточи върху раните му и отровата, проникваща в кръвта му. Тъкмо отваряше уста да му заповяда да свали ръката си, когато се разнесе плющене на криле.
И то не от онези, които харесваше.
Едион мигновено застана пред тях с изваден меч и изкривено от болка лице, но единият илкен вдигна хищническата си ръка. Искаха да преговарят.
Братовчед й застина. Гавриел направи едва доловима крачка към илкена, който душеше въздуха към Фенрис с кръвожадна усмивка.
– Не си прави труда – посъветва съществото Елин с приглушен смях. – Не му остава много.
Едион изръмжа и стисна дръжките на бойните си ножове. Елин свика пламъците си. Само най-жаркият й огън можеше да ги убие – по-слабият изобщо не им вредеше. Но по-късно щеше да размишлява върху това.
– Изпращат ме да ви предам едно послание – обяви ухилено илкенът, кимвайки с глава през рамо към хоризонта. – Много мило от твоя страна да потвърдиш в Залива на Черепа, че носиш онова, което Негово Мрачно Величество издирва.
Стомахът на Елин пропадна чак до стъпалата й.
Ключът. Ераван знаеше, че носи Ключа на Уирда.



47.


Роуан летеше към кораба, тласкан от побеснялата си магия.
Другите два кораба не бяха нападнати – капитаните им дори имаха наглостта да попитат за какво са всичките тези крясъци.
Роуан не благоволи да им обяснява, а само ги извести за вражеската атака и им заповяда да пуснат котва. Сетне се втурна обратно към кораба. Към клането.
И се върна с толкова разтуптяно сърце, че щеше да повърне от облекчение, като наближи и видя Елин коленичила на палубата. Докато не забеляза, че Фенрис кърви под ръцете й.
Докато последният илкен не кацна пред тях.
Устремявайки се към палубата, превърна гнева си в смъртоносно копие и приготви магията си за атака. Беше открил, че концентрираните удари с нея проникваха през вродената им защита.
Щеше да откъсне главата на тази твар.
Но тъкмо когато Роуан кацна на палубата и си върна елфическия облик, съществото се засмя и надникна през мършавото си рамо.
– Морат ви чака с отворени врати – подсмихна се илкенът и изхвърча, преди Роуан да му се е нахвърлил.
Елин не помръдваше. Гавриел и Едион, окъпани в кръв и ранени, също стояха почти неподвижно. Фенрис лежеше с окървавени гърди, върху които зеленееше противна слуз – отрова...
Елин клечеше над воина и от дланите й струеше светлина. Съсредоточила се беше върху малката частица вода от силата си – капка в морето от огън...
Роуан отвори уста да й предложи помощ, но в този момент Лизандра попита задъхано от сенките:
– Някой ще се погрижи ли за това чудо, или аз да се заема?
Илкенът, вече просто черна точка в притъмнялото небе, летеше към далечния бряг, несъмнено на път към Морат, за да докладва.
Роуан грабна падналия лък на Фенрис и колчана му с черноглави стрели.
Никой не го спря, докато крачеше към парапета, газейки в локви кръв с ботушите си.
Единствените звуци наоколо бяха кроткият плисък на вълните, воплите на ранените и скърцането на големия лък, когато Роуан сложи стрела и опъна тетивата. Още и още. Мускулите на ръцете му се изопнаха, но той се прицели към тъмното петно, размахващо криле към хоризонта.
– Залагам една златна монета, че ще пропусне – обади се дрезгаво Фенрис.
– Пази си дъха за оздравяването – смъмри го Елин.
– Залагам две, че ще уцели – рече Едион зад него.
– Всичките вървете по дяволите – озъби им се Елин. Но после добави: – Залагам пет... не десет, че ще го свали още с първия изстрел.
– Дадено! – изграчи Фенрис с пресипнал от болка глас.
Роуан стисна зъби.
– Напомнете ми после защо изобщо се занимавам с вас.
И пусна тетивата.
Стрелата полетя почти невидима през нощното небе.
И с елфическото си зрение той съзря съвсем ясно как застига целта си.
Прониза главата на съществото.
Елин се засмя тихичко, когато тялото му цопна във водата и плисъкът се видя дори от толкова голямо разстояние.
Роуан обърна свъсено лице към нея, докато под пръстите й, разперени над обезобразените гърди на Фенрис, проблясваше светлина. Погледът му прескочи към воина, сетне към Едион и той каза:
– Плащайте, кретени.
Едион се засмя, но Роуан засече сянката, която пробяга в очите на Елин, щом върна поглед към някогашния му брат по оръжие. Разбра защо бе решила да разведри обстановката, въпреки че Фенрис лежеше тежко ранен пред нея. Защото, ако Ераван вече знаеше къде се намират... трябваше да изчезват. Възможно най-бързо.
И да се молят насоките на Ролф за местонахождението на Ключалката да са верни.

***

На Едион му писваше от изненади.
Писваше му сърцето му да спира толкова често.
Както се беше случило, когато Гавриел скочи да спаси задника му от илкените. Пумата им налетя с ярост, която накара Едион да се почувства като недодялан хлапак, хванал първия си меч.
Глупавото копеле си спечели одиране по ръката и ребрата, от което изрева до небесата. За щастие, отровата по ноктите на звяра вече беше изразходена по предишните му жертви.
Но точно острият мирис на кръвта на баща му го провокира да се съживи – медният, смъртен мирис на кръв. Гавриел само му намигна и Едион забрави пулсиращата болка над едното си коляно от удара, който беше получил преди броени минути. И двамата се бориха гръб в гръб, докато не превърнаха изчадията в потрепващи купчини от кокали и плът.
После, без да каже нито дума на баща си, Едион върна меча и щита на гърба си и пое да търси Елин.
Братовчедка му още коленичеше над Фенрис и благодари на Роуан само с потупване по бедрото, когато принцът профуча край нея, за да помогне на останалите ранени. Потупване по бедрото – за изстрел, който Едион не се съмняваше, че повечето стрелци от Гибелния легион щяха да сметнат за невъзможен.
Едион остави кофата с вода, която му беше поискала за Фенрис, и опита да не изтръпне видимо, гледайки как бърше зелената отрова, сълзяща от раната му. На няколко крачки от тях баща му се грижеше за хлипащ пират – с нищо и никаква си драскотина на бедрото.
Фенрис изсъска и Елин му отвърна с болезнено пъшкане. Едион си проправи път до тях.
– Какво има?
Елин поклати глава веднъж, за да го отпрати. Той обаче остана и я видя как сключва поглед с този на Фенрис по начин, който му подсказваше, че каквото и да предстоеше, със сигурност щеше да заболи. Стотици пъти беше наблюдавал лечители и войници да си разменят същия поглед на бойното поле или в лечителските шатри.
– Защо – пророни задъхано Фенрис – просто – пак се задъха – не ги разтопи?
– Защото исках да им изкопча малко информация, преди ти да се развихриш, нагло елфическо копеле такова.
Тя отново стисна зъби и Едион сложи ръка на гърба й, знаейки, че отровата е в болезнен досег с магията й, докато се мъчеше да я изцеди от тялото на воина. Тя се притисна леко към дланта му.
– И без твоя помощ ще се възстановя – отсече сипкаво Фенрис, доловил напрежението й. – Върви да помогнеш на другите.
– О, я да мълчиш! – озъби му се тя. – Всичките сте просто нетърпими. Онова нещо имаше отрова по ноктите си...
– Другите...
– Кажи ми как действа твоята магия. Как е възможно да прескачаш от място на място?
Хитроумен, лесен начин да съсредоточи вниманието му другаде.
Едион огледа палубата, за да се увери, че някой друг не се нуждае от помощта му, и се зае да попива кръвта и отровата, струящи от гърдите на Фенрис. Сигурно болеше ужасно. Непрестанното пулсиране в крака му вероятно беше нищо в сравнение с неговите мъки.
– Никой не знае откъде идва, нито какво представлява – заразказва Фенрис между плитки глътки въздух, свивайки и разпускайки пръсти до тялото си. – Но ми позволява да прескачам от място на място. Само на кратки разстояния, и то едва броени пъти, преди силите ми да се изтощят, но... доста ме е улеснявало на бойното поле. – Той изпуфтя през стиснати зъби, когато външните ръбове на раната му започнаха да се протягат един към друг. – Като изключим това, нямам други дарования. По-бърз съм, по-силен и по-лесно оздравявам от повечето елфи, но нямам извънредни умения. Мога да браня с невидим щит себе си и други, но не и да подчинявам природните стихии на волята си.
Ръката на Елин потрепери леко над раната му.
– От какво е щитът ти тогава?
Той пробва да свие рамене, но неуспешно. Гавриел се обади от мястото си над хленчещия пират.
– От арогантност.
Елин изсумтя и без да откъсва очи от раната на Фенрис, рече:
– Значи си имал чувство за хумор, Гавриел.
Пумата на Доранел я възнагради с хитра усмивка през рамо. Рядко срещаната, сдържана версия на широките усмивки, типични за Едион. Веднъж Елин го беше нарекла Чичо Котарак, но Едион толкова злобно й бе скръцнал със зъби, че не беше посмяла да използва прякора друг път. Гавриел обаче бе отвърнал на същата шега с търпеливата въздишка, която като че ли пазеше само за нея и Фенрис.
– Такова чувство за хумор се проявява едва веднъж на цял век – програми Фенрис, – така че дано се Обезсмъртиш, иначе му ставаш свидетел за пръв и последен път. – Елин се засмя, но усмивката й бързо посърна. Нещо студено и лепкаво се размърда в стомаха на Едион. – Извинявай. – Добави Фенрис и изтръпна или от думата, или от болка.
Преди Едион да се замисли по-сериозно върху чутото, Елин попита:
– Откъде произхождаш? За Лоркан знам, че е бил копеле от бедняшкия квартал.
– После стана копеле от двореца на Майев, така че не го мисли – подсмихна се Фенрис, макар и бронзовото му лице да беше пребледняло. Устните на Елин се извиха в усмивка. – Ние с Конал сме синове на благородници от югоизточната част на кралството й.
Той изсъска от болка.
– Ами родителите ти? – поинтересува се Едион, забелязвайки, че на Елин й е трудно да води разговора.
Беше я виждал да лекува малки драскотини и да затваря раната на Манон в продължение на дни, но...
– Майка ни беше воин – отговори измъчено Фенрис. – И ни отгледа като такива. Баща ни също беше воин, но често отсъстваше от дома, все беше по фронтовете. На нея се полагаше да брани дома и земите ни. И да служи на Майев. – И двамата задишаха още по-тежко и мъчително. Едион застана така, че Елин да отпусне цялата си тежест на ръката му въпреки болката в подутото му коляно. – Когато с Кон бяхме на по трийсет, вече изгаряхме от нетърпение да я придружим до Доранел, да разгледаме града, да срещнем кралицата и изобщо... да се отдадем на онова, което правеха всички млади елфи, разполагащи с пари и младост. Само че веднага щом ни зърна, Майев... – Този път му трябваше повече време да си поеме дъх. – Нещата не потръгнаха на добре.
Едион знаеше останалото; Елин също.
И последната зелена слуз се изля от гърдите на Фенрис. А Елин продума:
– Тя е наясно, че ненавиждате клетвата си към нея, нали?
– Да – потвърди той. – И несъмнено ме е изпратила тук, за да ме изтезава с временна свобода.
Ръцете на Елин трепереха, тялото й се тресеше до дланта на Едион. Той преметна ръка през кръста й.
– Съжалявам, че си обвързан по такъв начин с нея – скалъпи тя.
Раните в гърдите на Фенрис започваха да се затварят. Роуан дойде при тях, сякаш почувствал, че й прималява.
Фенрис вдигна сивкаво, изопнато лице към принца, а после се обърна към Елин.
– Това сме родени да правим: да браним, да служим и боготворим. А Майев ни предлага... насмешливо подобие. – Той огледа бавно зарастващите си рани. – Това зове елфическата ни кръв, това ни води в света. И към него се стремим, макар и да го крием.
Бащата на Едион беше застинал над ранения пират.
Едион, изненадвайки дори себе си, попита Гавриел през рамо:
– А ти смяташ ли, че службата за Майев отговаря на нуждите ви, или си на неговото мнение?
Баща му примигна – по-голяма проява на изумление не можеше да очаква от него – и стана на крака, оставяйки изцеления моряк да спи. Едион понесе първичния удар на карамеления му поглед, но опита да не се поддава на надеждата, която блестеше в очите на Пумата.
– Аз също произлизам от благородническо семейство. Най-малкият съм от трима братя. Нямаше да наследя нито имоти, нито титла, затова реших да стана воин. Впоследствие привлякох вниманието на Майев... и предложението й. Не познавах... не познавам по-голяма чест от това.
– Не отговори на въпроса ми – рече тихо Едион.
Баща му раздвижи смутено рамене.
– Съжалих само веднъж. Само веднъж исках да се откажа от службата си за нея.
Пумата не довърши, ала Едион се досещаше какво им бе спестил.
Елин отметна кичур коса от лицето си.
– Толкова много ли си я обичал?
Едион се постара да прикрие благодарността си, задето бе попитала вместо него.
Гавриел сви ръцете си в юмруци и кокалчетата им побеляха.
– Тя беше ярка звезда във вековете на мрак. Готов бях да я последвам до всички краища на света, стига да ми позволеше. Но тя не ми разреши и аз уважих желанието й да стоя настрана. Да не я търся. Затова отидох на друг континент и си забраних да поглеждам назад.
Скърцането на кораба и стоновете на ранените останаха единствените звуци край тях. Едион не се подчини на импулса да се изправи и да си тръгне. Щеше да изглежда като обидено дете – не като генерал, сражавал се в кръв до колене.
Елин отново изрече думите, които той самият не дръзваше да пусне на свобода.
– Но си щял да престъпиш кръвната си клетва заради нея? Заради тях?
– Живея заради честта си – отвърна Гавриел. – Но ако Майев бе опитала да посегне на нея или на теб, Едион, щях да сторя всичко по силите си да ви спася.
Думите му връхлетяха Едион и нахлуха в тялото му. Той не си позволи да се замисля върху тях, върху истината, която усещаше във всеки техен звук. Върху собственото си име в устата на баща му.
Гавриел се увери, че пиратът няма други травми, и премина към следващия ранен. Карамелените му очи се плъзнаха към коляното на Едион, видимо подуто под панталона му.
– Някой трябва да се погрижи за крака ти или след няколко часа няма да можеш да стъпваш на него.
Елин веднага впери поглед в тялото му, оглеждайки го за наранявания, но Едион остана взрян в баща си.
– И сам мога да се лекувам. – Лечителите от бойното поле и Гибелният легион му бяха дали достатъчно уроци през годините. – Ти се погрижи за твоите рани.
Кръвта по ризата на воина вече засъхваше. Извадил бе голям късмет, че отровата по ноктите на илкена се беше изчерпала. Гавриел сведе очи към тялото си и преглътна, карайки плетеницата от татуировки на врата му да подскочи, но продължи напред, без да обели и дума.
Елин най-сетне се отлепи от Едион и се напрегна да стане на крака, но не успя. А когато помътнелите й очи загубиха фокус и той посегна да я хване, Роуан вече беше до нея и я грабна на ръце, преди да е целунала дъските. Твърде бързо – явно беше изцедила запасите си от сила прекалено скоростно, лишавайки и тялото си от всякаква храна.
Накрая тя отпусна глава върху гърдите на Роуан с провиснала от влагата коса, а той стрелна поглед към Едион. Напрежението в очите на принца накара стомахът му да се свие на кълбо. Морат знаеше срещу какво се изправя. Срещу кого се изправя. Ераван беше създал воините си точно за целта. Роуан кимна, сякаш в потвърждение на мислите му, но каза само:
– Дръж крака си вдигнат.
Когато понесе Елин към каютите, Фенрис вече дремеше леко.
Едион остана сам през нощта: първо постоя на пост, а през следващите няколко часа поседя на квартердека, облегнал гръб на мачтата и вдигнал ранения си крак във въздуха, тъй като не му се щеше да слиза в тясната, сумрачна вътрешност на кораба.
Сънят най-сетне започваше да го подръпва, когато на няколко крачки от него се чу скърцане на дърво, и то само защото тя му бе позволила да изскърца, за да не го уплаши.
Призрачният леопард седна до него с потрепваща опашка и срещна погледа му за миг, преди да положи голямата си глава на бедрото му.
И двамата загледаха мълчаливо как звездите блещукат над спокойните води, докато светлината им обагряше кожуха й в меко сребристо. По устните на Едион изплува лека усмивка.



48.


Трудиха се цяла нощ, пускайки котва само колкото екипажът да закърпи дупката в каютата на Манон. Засега щеше да издържи, увери го капитанката, но боговете да са им на помощ, ако ги връхлетеше още някоя буря, преди да достигнат блатата.
Обгрижваха ранените часове наред и Дориан се благодареше за малкото лечебна магия, научена от Роуан, с чиято помощ спояваше раздраната плът на моряците. Успяваше да задържи скромната вечеря в стомаха си единствено като се преструваше, че сглобява пъзел или кърпи скъсан плат. Но отровата... Нея оставяше на Роуан, Елин и Гавриел.
Когато в утринното небе са разля потискащо сивкавата светлина на зората, лицата им бяха болнави жълтеникави петна, потънали дълбоко под очите им. Поне Фенрис вече куцукаше наоколо, а Едион беше позволил на Елин да излекува коляното му само колкото да стане на крака, но... Положението си оставаше плачевно.
Дориан плъзна поглед по окървавената палуба и коленете му се олюляха леко. Някой беше изхвърлил труповете на илкените зад борда, а и повечето кръв беше измита, но... Ако Хрътката говореше истината, нямаха време да се отбиват до някое пристанище, за да поправят останалите щети по кораба.
Ниско, тътнещо ръмжене привлече погледа му към другия край на палубата, към носа.
Вещицата още беше там. Цяла нощ бе почиствала раните на Абраксос и продължаваше и сега. Едно от изчадията го беше ухапало няколко пъти – за щастие, по зъбите им нямаше отрова, но... уивърнът беше загубил кръв. Манон не допускаше никой друг край него.
Елин опита да го доближи веднъж, но когато вещицата й се озъби, тя изруга толкова свирепо, че всички обърнаха глави към нея, и й заяви, че ако уивърнът й умре, тя ще е виновна. Манон заплаши да изтръгне гръбнака й, Елин й отвърна с вулгарен жест, а Лизандра, в облика си на призрачен леопард, се принуди да ги наблюдава цял час от такелажа на главната мачта.
Сега обаче... Вещицата се облегна на Абраксос и позволи на топлия утринен вятър да полюшва мързеливо бялата й коса.
Дориан знаеше, че навлиза в опасни води. Миналата нощ бе готов да я разсъблече бавно и да намери по-добро приложение на веригите й. А когато видя, че златните й очи го поглъщат също толкова гладно, колкото той искаше да погълне други части от нея...
Сякаш усетила втренчения му поглед, Манон надникна към него.
Макар и да ги делеше цяла палуба, всеки сантиметър помежду им се опъна като струна.
Разбира се, Едион и Фенрис веднага доловиха това и застинаха на място до парапета, където миеха дървения под от кръвта. Фенрис изсумтя. И двамата бяха оздравели достатъчно, че да вървят, но никой не понечи да спре Манон, когато тръгна към него. Явно бяха решили, че щом още не е избягала или атакувала, нямаше да го стори точно сега.
Манон се облегна на парапета и отправи поглед към безкрайната синева на океана и розовите облачета, плаващи на хоризонта. Ризата и дланите й бяха оплискани с тъмна кръв.
– На теб ли трябва да благодаря за свободата си?
Той облегна лакти на дървения парапет.
– Може би.
Златните й очи се плъзнаха към него.
– Магията ти... каква е?
– Не знам – отвърна Дориан, забил поглед в ръцете си. – Чувствах я като продължение на самия себе си. Като истински ръце, с които можех да боравя.
За част от секундата се замисли какво бе усетил с тях, приковавайки китките й – как бе откликнало тялото й, когато устните му едва бяха погалили нейните, как едни от частите му се бяха отпуснали, а други – напрегнали, точно както му харесваше. Златните й очи се разшириха, сякаш и тя си спомняше същото, и Дориан каза неочаквано дори за себе си:
– Не бих те наранил.
– Но уби Хрътката с голямо удоволствие.
Той не си направи труда да прикрие леда в очите си.
– Да.
Манон пристъпи достатъчно близо до него, че да прокара пръст по светлата линия около врата му, и той забрави, че цял кораб хора ги наблюдаваше.
– Можеше да я измъчваш, но вместо това я уби на място. Защо?
– Защото си поставям граници дори с враговете ни.
– Ето го отговора тогава.
– Не съм ти задавал въпрос.
Манон изсумтя.
– Цяла нощ го виждам в очите ти: питаш се дали и ти не се превръщаш в чудовище като всички нас. Следващия път, когато убиеш някого, си припомни какво си казал.
– А ти на какво мнение си по този въпрос, малка вещице?
Тя го погледна в очите, сякаш можеше да му покаже какво е правила през едновековния си живот.
– Не съм смъртна. Не играя по вашите правила. Убивала съм и съм ранявала хора за забавление. Не ме бъркай се човешка жена, малък принце.
– Не проявявам интерес към човешките жени – заяви дрезгаво той. – Твърде крехки са.
Ала последните думи засегнаха една дълбока, болезнена рана в него.
– Тези илкени... – смени темата той, за да прокуди болката. – Знаеше ли за тях?
– Предполагам, че и те идват от недрата на онази планина.
Груб женски глас изръмжа:
– Как така предполагаш?
Дориан едва не изскочи от кожата си. Явно Елин беше научила това-онова от призрачния леопард. Дори Манон примигна изненадано срещу окървавената кралица, ненадейно озовала се зад тях.
Вещицата надникна към Едион и Фенрис, които, чули въпроса на кралицата си, тръгнаха към тях, последвани от Гавриел. Ризата на Фенрис още висеше на съдрани парчета. Поне Роуан остана на поста си върху мачтата, а Лизандра летеше някъде над тях, оглеждайки се за опасности.
– За пръв път виждам илкени – обясни вещицата. – Само бях чувала за тях. Слушах писъците им, докато умираха, както и неистовите им викове, докато се прераждаха. Не знаех какво представляват. Нито че Ераван би ги изпратил толкова надалеч от гнездото им. Сенките ми ги съзряха веднъж и описанието им съвпада със съществата, които ни нападнаха снощи.
– За разузнавачи или за воини са създадени? – попита Елин.
Явно свежият въздух правеше Манон словоохотлива, защото облегна гръб на парапета, обръщайки се с лице към шайката убийци пред тях.
– Не знаем. Спотаяваха се в облаците. Сенките ми са способни да открият всичко, което не иска да бъде открито, но така и не успяха да издирят тези същества.
Елин се напрегна леко и загледа свъсено водата, раздирана от кораба. И не каза нищо, сякаш думите й се бяха изпарили, отстъпвайки място на умората – или на нещо по-тежко от нея.
– Осъзнай се – нареди й Манон.
Едион изръмжа предупредително.
Елин вдигна бавно очи към вещицата и Дориан се приготви за предстоящата буря.
– Е, не си предвидила такова развитие – продължи Манон. – Проследили са ви. Но не се разсейвай по малките поражения. Това е война. Ще рухват градове, ще измират хора. И ако бях на твое място, повече би ме терзал въпросът защо са изпратили толкова малко илкени.
– Ако беше на мое място – процеди Елин с глас, който накара магията на Дориан да се надигне и по пръстите му да затанцува лед. Ръката на Едион намери меча му. – Ако беше на мое място. – Гърлен, горчив смях. Дориан не беше чувал този звук от... от една окъпана в кръв спалня в стъклен дворец, който вече не съществуваше. – Е, не си на мое място, Черноклюна, така че ще те помоля да запазиш разсъжденията си за себе си.
– Не съм Черноклюна – поправи я Манон.
Всички впериха погледи в нея, а вещицата просто наблюдаваше кралицата.
Накрая Елин махна с белязана ръка.
– Вярно. Бях забравила този проблем. Да чуем историята тогава.
Дориан се запита дали няма да стигнат до бой, но Манон просто изчака няколко секунди, отново надзърна към хоризонта и рече:
– Когато баба ми ме лиши от титлата ми на наследница и Водачка на Крилото, ме лиши и от потеклото ми. Каза ми, че баща ми бил крочански принц, а тя го убила заедно с майка ми, защото планирали да сложат край на кръвната вражда между народите ни и на проклятието, тегнещо върху земите ни.
Дориан надникна към Едион. Лицето на Вълкът на Севера беше напрегнато и ашриверските му очи блестяха ярко, кипнали от мислите, които му навяваше изповедта на вещицата.
– Аз съм последната крочанска кралица – продължи с леко скован глас Манон, сякаш за пръв път го признаваше пред себе си, – последната пряка потомка на самата Рианон Крочан.
Елин само прокара език по зъбите си и повдигна вежди.

– И – продължи Манон, – независимо дали баба ми го признава, или не, аз съм наследница на вещерския клан на Черноклюните. Сестрите ми, които се бият рамо до рамо с мен от сто години, са прекарали повечето от тях в избиване на крочанки. В мечти за родината ни, където аз им обещах да се завърнем. Но сега Тринайсетте ми са разпилени кой знае къде, а аз съм низвергната. И наследница на короната на заклетите ни врагове. Така че не само твоите планове,
Ваше Величество
, са отишли по дяволите. Вземи се в ръце и измисли какво да правите от тук нататък.

Две кралици – сред тях имаше две кралици, осъзна Дориан.
Елин затвори очи и от гърдите й се изтръгна груб, дълбок смях. Едион пак се напрегна, сякаш не знаеше дали смехът й ще доведе до насилие, или до примирие, но Манон не помръдна от мястото си. Готова да понесе каквото и да я връхлетеше.
Елин отвори очи с поугаснала, но все така режеща усмивка и каза на вещерската кралица:
– Знаех си, че не напразно съм спасила жалкия ти задник.
Манон й отвърна с ужасяващо подсмихване.
Елфите като че ли си отдъхнаха, Дориан също.
Но тогава Фенрис подръпна долната си устна, оглеждайки небето.
– Не разбирам само защо е чакал толкова, за да атакува. Ако Ераван ви иска мъртви – той кимна към Дориан и Елин, – защо ви е позволил да съзреете, да натрупате сили?
Дориан се помъчи да не изтръпне при мисълта колко уязвими са били някога.
– Защото му избягах – обясни Елин. На Дориан не му се щеше да си припомня за онази нощ преди десет години, но споменът изплющя като камшик в неговото съзнание, както и в това на Елин и Едион. – Мислеше ме за мъртва. А Дориан... баща му го е бранил. Доколкото е могъл.
Дориан опита да прогони и този спомен. Особено когато Манон килна въпросително глава.
– Майев знаеше, че си жива – обади се Фенрис. – По всяка вероятност същото важи и за Ераван.
– Може тя да му е казала – предположи Едион.
Фенрис извърна глава към генерала.
– Никога не е общувала нито с Ераван, нито с Адарлан.
– Доколкото вие знаете – поправи го Едион. – Освен ако не обича да приказва в спалнята.
Очите на Фенрис притъмняха.
– Майев не споделя властта си с никого. За нея Адарлан беше само пречка. И до ден-днешен е така.
– Всеки си има цена – изтъкна Едион.
– Безименна е цената на нейната преданост – озъби му се Фенрис. – Тя не се продава.
Елин застина от думите на воина.
Примигна насреща му и сбърчи вежди, докато устните й повтаряха безмълвно твърдението му.
– Какво има? – загрижи се Едион.
– Безименна е цената... – пророни Елин. Едион отвори уста, несъмнено за да разбере какво е привлякло интереса й, но Елин извърна умислена гримаса към Манон. – Могат ли вещиците да виждат в бъдещето? Като оракули?
– Някои – отвърна Манон. – Синьокръвните твърдят, че са способни на ясновидство.
– А други кланове?
– Казват, че за Древните миналото, настоящето и бъдещето се сливат едно в друго.
Елин поклати глава и тръгна към вратата, водеща към коридора, обточен с малки каюти. Роуан скочи от такелажа и се преобрази в движение, приключвайки тъкмо когато краката му стъпиха на дървения под. Без дори да ги погледне, изхвърча след нея в коридора и затръшна вратата след тях.
– Това пък какво беше? – озадачи се Фенрис.
– Една от Древните – пророни умислено Дориан и се обърна към Манон. – Баба Жълтонога.
Всички погледи се стрелнаха към него. Но пръстите на Манон докоснаха ключиците й – точно на мястото, където огърлицата от белези, дело на Баба Жълтонога, още белееше по врата на Елин.
– Тази зима беше в твоя замък – обясни му Манон. – Работеше като ясновидка.
– И какво, казала е нещо по въпроса? – скръсти ръце Едион.
Той знаеше за посещението й, спомни си Дориан. Едион му беше признал, че открай време държи под око вещиците – изобщо всички важни играчи в кралството.
Манон изгледа високомерно генерала.
– Баба Жълтонога наистина беше ясновидка; могъщ оракул. Обзалагам се, че веднага е разпознала кралицата. И е видяла какво възнамерява да продаде на онзи, който й предложеше най-висока цена. – Дориан опита да не изтръпне от спомена. Елин беше заклала Жълтонога, когато вещицата бе заплашила да продаде неговите тайни. Но дори не му беше загатнала, че и нейните са в опасност. Манон продължи: – Жълтонога със сигурност не й е казала нищо в прав текст; несъмнено е използвала загадъчния си език. За да се побърка кралицата, разгадае ли мистерията.
Тя стрелна многозначителен поглед към вратата, през която бе излязла Елин.
Никой от тях не продума дори докато закусваха със студена овесена каша.
Явно готвачът не беше оцелял в нощното клане.

***

Роуан почука на вратата на собствената им баня. Беше я заключила. Беше влязла в стаята им, после в банята и се беше заключила вътре.
А сега повръщаше.
– Елин – изръмжа тихо той.
Насечена глътка въздух, пак повръщане – и още повръщане.
– Елин – озъби й се пак, умувайки колко ли време беше благоприлично да изчака, преди да изкърти вратата.

Дръж се като принц
, беше го смъмрила миналата вечер.

– Не ми е добре – отвърна му приглушено накрая.
Гласът й беше празен, безизразен – не го беше чувал такъв от доста време.
– Тогава ме пусни, за да ти помогна – каза й с възможно най-спокойния си, разумен тон.
Беше се изолирала от него – от него.
– Не искам да ме виждаш в такова състояние.
– Виждал съм те да се напикаваш. Ще понеса и повръщането. Не че не съм те виждал да го правиш и преди.
Десет секунди. Още десет секунди му се струваше достатъчно време, преди да натисне дръжката и да направи бравата на парчета.
– Просто... дай ми минутка.
– С какво те разстрои Фенрис?
Чул беше всичко от мачтата.
Пълна тишина. Като че издърпваше първичния ужас обратно в себе си и го натъпкваше в някое кътче на душата си, където да не го вижда и чувства, за да забрави за съществуването му. За да не му каже за него.
– Елин.
Дръжката се завъртя.
Лицето й беше пепеляво, очите й – зачервени.
– Искам да говоря с Лизандра – обяви тя с пресеклив глас.
Роуан погледна кофата, която беше напълнила наполовина, вдигна очи и към побелелите й устни. И потта по челото й.
Сърцето му спря в гърдите, като се замисли, че... че може и да казваше истината.
И защо й беше лошо. Опита да долови мириса й, но тясното пространство бе превзето от миризмата на повръщано и морска вода. Той отстъпи назад, пропъждайки мислите. И без да продума повече, напусна стаята им.
Изпаднал във внезапно вцепенение, издири хамелеонката, която се беше върнала от разузнавателната мисия и поглъщаше студената си закуска, добивайки човешки облик. Щом изслуша молбата му с угрижен поглед, Лизандра се подчини мълчаливо.
Роуан се преобрази в ястреб и полетя толкова нависоко, че корабът се превърна в полюшваща се точка под него. Облаците охладиха крилете му, а ревът на вятъра заглуши паниката, кънтяща в сърцето му.
Искаше да се загуби в пробуждащото се небе, докато оглеждаше за опасности, да дойде на себе си, преди да се върне при нея и да й зададе въпросите, чиито отговори навярно още не беше готов да чуе.
Брегът изникна пред взора му и единствено магията му попречи да падне като камък от небето заради картината, която първите лъчи на слънцето му разкриха.
Широки, блещукащи реки и криволичещи поточета се виеха през хълмистите смарагдовозлатисти поля и тръстиките край тях, обградени от двете страни с изгорялото злато на пясъчни плитчини.
А където някога бяха накацали малки рибарски селца... Огън.
Десетки селца горяха.
Моряците от кораба под него започнаха да крещят, най-сетне видели брега на хоризонта и пушека над него.
Ейлве.
Ейлве гореше.



49.


Елида не проговори на Лоркан цели три дни.
И нямаше да му проговори още три, дори три месеца, ако неволята не ги беше принудила да нарушат ненавистното си мълчание.
Дойде й цикълът. И благодарение на стабилния й, здравословен хранителен режим от последния месец, беше прераснал от непостоянна, бавна струйка в потопа, който я бе разбудил тази сутрин.
Изхвърчала бе от тясното легло в каютата към малката тоалетна на борда, преравяйки всяко чекмедже, всяка кутия по пътя си, но... очевидно на проклетата лодка не беше стъпвала жена. Затова се принуди да разкъса бродираната покривка за маса на парчета, за да се почисти, Лоркан се беше събудил и вече управляваше лодката.
– Трябва да спрем за някои неща – заяви му Елида с равен тон.
– Още смърдиш на кръв.
– Очаквам да смърдя на кръв още няколко дни и ще става все по-зле, преди да ми мине, затова трябва да спрем. Сега.
Той се обърна от обичайното си място близо до носа на лодката и подуши въздуха веднъж. Лицето й гореше, а стомахът й беше възел от болезнени спазми.
– Ще спра при следващия град.
– След колко време ще го стигнем?
Картата не й вършеше никаква работа.
– До вечерта.
Досега подминаваха градчетата и стражевите кули по речния бряг, изхранвайки се с рибата, която Лоркан улавяше. А Елида толкова се ядосваше на собствената си безпомощност, че след първия ден започна да имитира действията му и успя да си хване една тлъста пъстърва. Накара него да я убие, изкорми и изпече, но... поне я беше хванала.
– Хубаво – рече тя.
– Хубаво – повтори Лоркан.
Тя тръгна към кабината да търси още плат, с който да издържи до вечерта, но той я спря с думите:
– Последния път почти не кърви.
Далеч не й се водеше подобен разговор.
– Сигурно тялото ми най-сетне се е почувствало в достатъчна безопасност, за да се държи нормално.
Защото, въпреки че беше убил онзи мъж, излъгал я беше, а после бе изплюл в лицето й истината за Елин... Лоркан щеше да се изправи срещу всяка заплаха без нито секунда колебание. Вероятно за да защити себе си, но и на нея беше обещал закрила. Успяваше да спи през нощта, защото той лежеше на пода между нея и вратата.
– Значи... нищо ти няма – отбеляза той, без да я погледне.
Тя обаче килна глава, изучавайки яките мускули по гърба му. Дори докато не му говореше, не спираше да го наблюдава – и си намираше оправдания да го зяпа, докато тренираше денем, обикновено гол от кръста нагоре.
– Да, нищо ми няма – потвърди тя.
Поне така се надяваше. Но Финула, дойката й, редовно бе цъкала с език, коментирайки колко смахнат бил цикълът й – прекадено слаб и нередовен. А този път й идваше точно един месец след последната дата... Но сега не й се мислеше за това.
– Хубаво – отвърна Лоркан. – Иначе щеше да ни забавиш.
Тя врътна очи срещу гърба му, съвсем не изненада от отговора, и закуцука към кабината.

***

И бездруго трябваше да спре на сушата, казваше си Лоркан, докато гледаше как Елида се пазари с една ханджийка от градчето за необходимите й неща.
Беше увила тъмната си коса в изхвърлена червена кърпа, която навярно беше намерила на жалката им баржа, и дори говореше с носов акцент. Цялото й излъчване му се струваше коренно различно от това на изтънчената, тиха жена, която бе игнорирал през последните три дни.
Мълчанието й го устройваше. Използвал бе тези три дни да крои планове за Елин Галантиус, за това как щеше да й върне услугата.
Странноприемницата му се виждаше достатъчно безопасна, ето защо остави Елида да се пазари – оказа се, че искала и нови дрехи – и тръгна по разбитите улици на затънтеното градче да търси провизии.
Наоколо гъмжеше от речни търговци и риболовци, пуснали котва, за да пренощуват в града. Благодарение на заплашителния си вид Лоркан успя да купи щайга ябълки, сушено сърнешко месо и овес на половин цена. Само за да се отърве от него, търговецът от занемарения кей му даде и няколко круши – за прекрасната дама.
Вече наближаваше лодката им, натоварен с покупките, когато думите отекнаха в главата му като нехармоничен камбанен звън.
Не беше водил Елида до онази част от кея. Не беше видял мъжа, докато връзваше лодката им на пристана, нито на тръгване из града. Възможно беше да е подочул за тях, но това беше речно градче: постоянно идваха и си отиваха непознати лица, които плащаха за анонимността си.
Той ускори крачка. Откъм реката плъзваше мъгла, обвивайки във воала си градчето и отсрещния бряг. Докато хвърли щайгата и другите покупки в лодката, без дори да си направи труда да ги завърже, улиците вече пустееха.

Магията му потрепна. Той плъзна поглед из мъглата, по златните петънца от запалени свещи зад хорските прозорци.
Нещо не е наред, не е наред, не е наред
, нашепваше му тя.

Къде се губеше Елида?
Побързай, привика я наум, броейки пресечките, които бяха подминали на път към странноприемницата. Вече трябваше да се е върнала.
Мъглата се нагнети около него. Край ботушите му се разнесе писукане.
Лоркан изруга към калдъръма, където цяло стадо плъхове препускаше към водата. Всички се хвърлиха в реката, прескачайки се един друг.

Не, не се задаваха неприятности –
те
вече бяха тук.


***

Ханджийката настоя Елида да премери дрехите, преди да й ги продаде. Струпа ги в ръцете й и я упъти към една стаичка в дъното на странноприемницата.
Мъжете я зяпаха с прекалено алчни погледи, докато минаваше покрай тях по тесния коридор. Типично за Лоркан да я остави сама, докато задоволяваше собствените си нужди. Елида се шмугна в съвършено тъмната, хладна стая. Завъртя се да потърси свещ и кремък.
Вратата щракна, затваряйки я вътре.

Тя скочи към дръжката, докато познатото тънко гласче шепнеше:
Бягай бягай бягай бягай бягай бягай
.

Блъсна се в нещо мускулесто, мършаво и сухо като щавена кожа.
Вонеше на гнило месо и стара кръв.
В другия край на стаята пламна свещ. И разкри дървена маса, празна камина, залостени прозорци и...
Върнън. Седеше от другата страна на масата с котешка усмивка на лице.
Здрави, ноктести ръце се вкопчиха в раменете й, пронизвайки кожения й жакет. Илкенът я стисна силно, а чичо й провлачи:
– /какво приключение спретна само, скъпа ми Елида.



50.


– Как ме намери? – пророни Елида, едва сдържайки се да не повърне от смрадта на илкена.
Чичо й стана на крака с плавно, премерено движение и изопна зелената си туника.
– Задаваш ми въпроси, за да си спечелиш време? Хитро, но очаквано.
Той кимна на съществото. И то издаде нисък, гърлен хрущящ звук.
Вратата зад него се отвори, разкривайки още два илкена, запълнили коридорчето с крилете и противните си лица. О, богове! О, богове!

Мисли мисли мисли мисли мисли.

– По последни сведения спътникът ти товари провизии в лодката ви и се готви да отплава. Явно е трябвало да му платиш повече.
– Той ми е съпруг – изсъска Елида. – Нямаш право да ме разделяш с него, нямаш.
Защото омъжеше ли се, настойничеството на Върнън приключваше.
Той се изсмя тихо.
– Лоркан Салватер, помощник-командирът на Майев, ти е съпруг? Моля ти се, Елида. – Върнън махна лениво на илкена. – Потегляме.
Трябваше да им се измъкне сега, преди да са имали възможност да я преместят, да я тикнат някъде.
Но накъде да бяга? Ханджийката я беше издала, някой беше докладвал на Върнън къде се намира лодката им...
Илкенът я дръпна. Тя закова пети в дървения под, не че щеше да й помогне.
Съществото се изхили и доближи уста до ухото й.
– Имаш чиста кръв. Надушвам я.
Тя се отдръпна погнусено, но то стисна ръката й и сивкавият му език погъделичка шията й. Колкото и да се мяташе в хватката му, не успяваше да се изплъзне, докато я водеше към двата илкена, чакащи в коридора. Към задната врата на три метра от тях, вече отворена към черната нощ отвъд.
– Виждаш ли от какво те пазех в Морат, Елида? – рече ласкаво Върнън, крачейки зад тях.
Тя заби крака в дървения под, задърпа се към стената, към нещо, в което да намери опора, за да се съпротивлява...

Не.


Не.


Не.

Лоркан я беше оставил, извлякъл бе нужната му информация от нея и си беше тръгнал. Тя само го бавеше, навличаше му врагове.
– А какво ще правиш сега в Морат – продължи умислено Върнън, – когато Манон Черноклюна вече не е сред живите?
Думите му сякаш я блъснаха в гръдния кош. Манон...
– Собствената й баба я изкорми и я хвърли от крепостта заради неподчинението й. Аз ще те пазя от роднините ти, разбира се, но... Ераван ще иска да узнае с какво си се занимавала. Какво... си взела от Калтейн.
Камъкът в джоба на гърдите й.
Той жужеше и шепнеше, пробуждайки се, докато тя риташе яростно.
Никой от притихналата странноприемница в другия край на коридора не благоволи да надникне зад ъгъла и да провери кой крещи. Още един илкен изникна отвъд отворената задна врата.
Четири. А Лоркан я беше изоставил...
Камъкът запари до гърдите й.

Но един глас, млад и стар, мъдър и гальовен, прошепна:
Не го докосвай. Не го използвай. Не му обръщай внимание.

Беше зашит в кожата на Калтейн, откъдето я беше подлудил. Беше я превърнал в... празна черупка.
Черупка, в която се бе загнездило нещо друго.
Отворената врата приближаваше неумолимо.

Мисли мисли мисли.

Въздухът не й достигаше, за да мисли, а вонята на илкена й обещаваше хиляди ужаси в подземията на Морат...
Не, нямаше да се върне там. Нямаше да им се даде, да им позволи да я пречупят и използват...
Един шанс. Имаше един-единствен шанс.

Не
– прошепна гласът в главата й. –
Не
...

Чичо й ги изпревари и пръв излезе през вратата, а Елида видя ножа на хълбока му. Друго не й трябваше. Беше наблюдавала Лоркан, докато ловуваше.
Върнън спря в задния двор до правоъгълна желязна кутия.
В едната й стена имаше малко прозорче.
И дръжки в двата й края.
Трите свободни илкена се подредиха около кутията и Елида веднага се досети защо ги водеше Върнън.
Щяха да я тикнат вътре, да заключат вратата и да я отнесат по въздух до Морат.
Кутията наподобяваше изправен ковчег.
Вратата й я зовеше отворена.
Илкенът трябваше да я освободи от хватката си, за да я хвърли вътре. Поне за част от секундата. А тя трябваше да се възползва.
Върнън се мотаеше до кутията, ала Елида не посмя да погледне към ножа му.
От гърлото й се изтръгна вопъл. Щеше да си умре тук – в този мръсен двор, заобиколена от изчадия. Повече никога нямаше да види слънцето, да се смее, да слуша музика...
Илкените около кутията се размърдаха нетърпеливо, шумолейки с крил е.

Пет стъпки. Четири. Три.


Не, не, не,
умоляваше я мъдрият глас.

Нямаше да позволи да я отведат обратно в Морат. Да я превърнат в извращение...
Илкенът я блъсна напред с груба сила, която се очакваше да я запрати право в кутията.
Елида обаче се извърна и уцели ръба й. Носът й изхрущя болезнено, но тя се хвърли към чичо си, премествайки цялата си тежест върху ранения си глезен, за да стигне ножа на хълбока му.
Върнън нямаше време да осъзнае какво е намислила, преди да изтръгне оръжието от ножницата му. Завъртя го в едната си ръка, а с другата го хвана за дръжката.
Сетне изви рамене напред с движение, което накара гърдите й да се вдлъбнат, и заби острието.

***

Лоркан се прицели.
Четирите илкена не го виждаха в мъглата, докато мъжът – несъмнено чичото на Елида – гледаше как едно от изчадията му я влачи към металната кутия.
Към него беше насочил брадвата си Лоркан.
Елида ридаеше. От ужас и отчаяние.
Всеки неин звук заостряше гнева му до нещо толкова смъртоносно, че едва се владееше.
Илкенът я хвърли към кутията.
Ала Елида доказа твърдението си, че за нищо на света няма да се върне в Морат.
Долови как носът й се счупи в ръба на кутията... разпозна и изненадания вик на чичо й, когато тя отскочи от метала и се хвърли към него...
И грабна кинжала му. Но не за да го убие.
Лоркан изпита истински страх за пръв път от петстотин години, когато Елида обърна острието към себе си, готова да го забие право в сърцето си.
Той метна брадвата.
И тъкмо когато върхът на кинжала проби кожената дреха върху ребрата й, дървената дръжка на брадвата му блъсна китката й.
Елида падна на земята с писък, а кинжалът изхвърча от ръката й...
Всички обърнаха очи към покрива, от който бе стрелял, но Лоркан вече препускаше. Скочи върху съседния покрив при оръжията, които бе оставил там преди минути, знаейки, че ще излязат през задната врата...
Следващият му нож прониза крилото на единия илкен. И още един, за да го повали, преди да са разкрили местоположението му. После хукна към третия покрив от едната страна на вътрешния двор. Към меча, който си беше приготвил там. И го заби право в лицето на най-близката твар.
Оставаха още две и Върнън, който им крещеше да пъхнат момичето в кутията...
Елида тичаше с всички сили към единия изход от двора – към тясната уличка, а не към широкия път. Към тясната уличка, където илкените не можеха да се проврат, особено покрай всички боклуци, с които беше задръстена. Умно момиче.
Лоркан се засили и се претърколи на следващия покрив при двата последни кинжала...
Хвърли ги, но илкените вече бяха опознали метода му.
Ала не и този на Елида.
Тя не беше хукнала към уличката само за да се спаси, а и за да вземе брадвата.
Пред смаяния поглед на Лоркан момичето се промъкна зад разсеяния илкен и заби брадвата в крилете му.
С ранена китка. С кървящ нос.
Илкенът изпищя и заразмахва ръце да я сграбчи, но падна на колене.
Тъкмо където й трябваше.
Брадвата летеше към него още преди писъкът му да е заглъхнал.
И само миг по-късно звукът секна изцяло, защото главата му се търкулна върху калдъръма.
Лоркан скочи от покрива, препускайки към единствения оцелял илкен, който вече й се зъбеше заканително...
Но съществото се завъртя и хукна към вратата, където Върнън се криеше с пребледняло лице.
Стенейки, докато собствената й кръв капеше по камъните, Елида се извъртя към чичо си, вдигнала брадва.
Щом го достигна, илкенът го грабна в мощните си ръце и излетя с него.
Елида все пак хвърли брадвата.
И пропусна крилото на илкена на косъм.
Оръжието издрънча върху калдъръма, спуквайки един камък. Точно до илкена с раздрано крило, който пълзеше към изхода на двора.
Елида взе брадвата и тръгна към съскащия, тежко ранен звяр.
Той замахна с нокти към нея, но тя му се измъкна с лекота.
После стъпи върху разпореното му крило, спирайки пълзенето му към свободата, и илкенът изпищя.
А когато се умълча, тя пророни с тих, безпощаден глас, какъвто никога не бе чувал от устата й, ясен, независимо от запушената й с кръв ноздра.
– Искам Ераван да знае, че следващия път, когато ви изпрати по дирите ми като глутница кучета, ще му върна услугата. Искам да знае, че следващия път, когато го видя, ще издълбая името на Манон върху проклетото му сърце.
По лицето й се търкулнаха сълзи, мълчаливи и безспирни като гнева, който сега вселяваше в чертите й могъща, страховита красота.
– Но май тази вечер късметът не е с теб – каза Елида на илкена, вдигайки брадвата през рамо. Съществото като че ли проплака пред мрачната й усмивка. – Защото само един от вас може да занесе посланието ми. А приятелите ти вече летят към Морат.
Брадвата полетя надолу.
Плът, кости и кръв се пръснаха по камъните.
Тя се надигна над трупа и впи поглед в смърдящата кръв, процеждаща се от врата му.
Лоркан отиде леко сковано до нея и изтръгна брадвата от ръцете й. Не можеше да си обясни как я беше използвала с ранената си китка...
Движението я накара да изпъшка. Сякаш силата, върлувала в кръвта й, беше изчезнала, оставяйки само болка след себе си.
Тя стисна китката си и остана съвършено безмълвна, докато той обикаляше мъртвите илкени, за да отсече главите им и да събере оръжията си.
Гостите на странноприемницата започваха да се раздвижват, да проверяват откъде е дошъл всичкият този шум, питайки се дали е безопасно да излязат навън, за да видят какво се е случило с момичето, което бяха предали, без да им мигне окото.
За част от секундата на Лоркан му хрумна да пререже гърлото на ханджийката.
Но Елида заяви:
– Толкова смърт стига.
Сълзи се стичаха по оплисканите й с черна кръв бузи – пръски кръв, сякаш имитиращи луничките й. Друга кръв, алена и чиста, струеше от носа й надолу към устата и брадичката й и на места засъхваше.
Затова Лоркан пъхна брадвата в ножницата си и я грабна на ръце. Тя не възрази.
Понесе я през обвития в мъгла град към лодката им. Край нея вече се бяха струпали хора, несъмнено дошли да задигнат провизиите им, след като илкените си тръгнеха. Лоркан им се озъби и те се разхвърчаха в мъглата.
Като стъпи на палубата, разлюлявайки я под краката си, Елида пророни:
– Той ми каза, че си тръгнал без мен.
Вместо да я остави, Лоркан я прехвърли в едната си ръка и се зае да отвързва въжето с другата.
– Повярвала си му.
Тя опита да избърше кръвта по лицето си, но изтръпна от болката в ранената си китка – и счупения нос. За него трябваше да се погрижи веднага. По всяка вероятност щеше да остане леко крив завинаги, ала не вярваше да я е грижа.
По-скоро му се струваше, че цял живот ще гледа на него като на доказателство, че се е борила и е оцеляла.
Лоркан най-сетне се реши да я остави – върху щайгата с ябълки, където можеше да я наблюдава. Елида се настани мълчаливо, а той взе греблото и отблъсна лодката от кея, от омразния град, благодарен за прикритието на мъглата, докато се носеха надолу по течението. Навярно можеха да си позволят още два дни по реката, преди да тръгнат по суша, за да се отърсят от врагове, ако такива случайно ги преследваха. За щастие, бяха се приближили достатъчно до Ейлве, че да го достигнат за броени дни пеша.
Когато край тях не остана нищо друго, освен стелеща се мъгла и плисъка на реката по дъното на лодката, Лоркан каза:
– Щеше да забиеш онзи кинжал.
Тя не отвърна и тишината се проточи толкова, че го накара да се обърне към щайгата с ябълки.
Елида се взираше във водата и по лицето й се ронеха сълзи.
Лоркан не знаеше как да утешава, да успокоява, не и както на нея й бе нужно.
Затова остави греблото и седна до нея на щайгата. Дървото простена под тежестта му.
– Коя е Манон?
Беше чул повечето от думите на Върнън в онази уединена трапезария, докато залагаше капана си във вътрешния двор, но някои подробности му убягваха.
– Водачката на Крилото на Железни зъби – отговори Елида с разтреперан глас и с думи, възпрепятствани от кръвта, запушила едната й ноздра.
– Тя ти е помогнала да се измъкнеш от крепостта – предположи той. – Затова се скиташе из Оуквалд с вещерски дрехи.
Елида кимна.
– Ами Калтейн? Коя е тя?
Жената, дала й мистериозния предмет, който разнасяше със себе си.
– Любовницата на Ераван... робинята му. Моя връстница. Беше зашил камъка в ръката й, за да я превърне в жив призрак. Тя ни даде време да избягаме с Манон, преди да изпепели по-голямата част от Морат и самата себе си.
Елида бръкна в жакета си, задъхана от сълзите, които още се стичаха по лицето й. Когато извади парче тъмен плат, Лоркан притаи дъх.
Мирисът по него беше женски, непознат – измъчен, тъжен и студен. Ала под него дебнеше друг мирис; мирис, който познаваше и мразеше...
– Калтейн ми заръча да предам това на Селена, не на Елин – обясни Елида, разтреперана от тихи вопли. – Защото Селена... тя й подарила топла пелерина в една студена тъмница. А когато повели Калтейн към Морат, не й позволили да вземе пелерината със себе си, затова тя откъснала това парченце. За да запомни добрината на Селена и да й се отблагодари един ден. Но... що за подарък е това нещо? Какво представлява?
Тя отвори вързопчето, разкривайки тъмно парче камък.
Всяка капка кръв в тялото му изстина и закипя, събуди се и загина.
Елида продължаваше да ридае тихо.
– Що за отплата е това? С мозъка на костите си усещам, че не трябва да го докосвам. Един... един глас ми нашепва да
не си го помислям дори...
Зло. Нещото в красивата й, мърлява ръка беше зло. Не му беше мястото тук... не биваше да е тук...
Богът, бдял над него през целия му живот, се беше отдръпнал в сенките на съзнанието му.
Дори смъртта се боеше от него.
– Скрий го – рече й грубо. – Веднага.
Тя се подчини с несигурна ръка. Чак когато го пъхна отново във вътрешния джоб на жакета си, Лоркан додаде:
– Ела да те почистим. И да се погрижим за китката и носа ти. През това време ще ти разкажа онова, което знам.
Тя кимна, вперила поглед в реката.
Лоркан се пресегна и хвана брадичката й, извъртайки лицето й към себе си. Безнадеждни, притъмнели очи срещнаха неговите. Той избърса една самотна сълза с палеца си.
– Обещах да те браня. И ще удържа на думата си, Елида.
Тя понечи да се изтръгне от ръката му, но той я стисна
малко по-силно, за да задържи погледа й върху себе си.
– Винаги ще те намирам – закле й се той.
Тя преглътна.
– Обещавам – прошепна Лоркан.

***

Елида преся всичката информация, която той й беше дал, докато почистваше лицето й, превързваше китката й с мек плат и бързо, но грижовно намести счупения й нос.
Ключове на Уирда. Порти на Уирда.
Елин държеше единия ключ. И търсеше другите два.
Скоро щеше да търси само един. Защото Елида щеше да й даде своя.
Два ключа – срещу един. Навярно имаха шанс да спечелят войната.
Макар че Елида недоумяваше как би ги използвала Елин, без да се самоунищожи. Но... тя си знаеше работата. Ераван може и да командваше страховити армии, ала Елин притежаваше два от ключовете...
Опита да не мисли за Манон. Върнън беше излъгал, че Лоркан я е изоставил, за да прекърши духа й, да я накара да тръгне с него доброволно. Нищо чудно и Манон да беше невредима.
Нямаше да му вярва, докато не се увереше сама. Докато целият свят не й закрещеше, че Водачката на Крилото е загинала.
Лоркан се върна при носа на лодката, а тя се преоблече в една от неговите ризи, докато кожените й одежди съхнеха. Китката й пулсираше от тъпа, настойчива болка, лицето й също, а и Лоркан я беше предупредил, че най-вероятно окото й ще посинее от счупения нос, но... поне главата й се беше избистрила.
Тя застана до него, гледайки как тласка греблото по тинестото речно дъно.
– Аз убих онези същества.
– Справи се отлично – похвали я той.
– И не съжалявам.
Тъмни, бездънни очи се плъзнаха към нейните.
– Радвам се.
Не знаеше защо – защо изпита нужда да го стори и защо реши, че би струвало нещо за него, но Елида се надигна на пръсти и целуна четинестата му буза с думите:
– И аз винаги ще те намирам, Лоркан.
Усещаше втренчения му поглед дори минути по-късно, след като си легна.
Като се събуди, намери до леглото си чисти парчета плат за цикъла й.
Собствената му риза, изпрана и изсъхнала през нощта, нарязана за нейните нужди.



51.


Брегът на Ейлве гореше.
Цели три дни плаваха покрай рибарските селца. Някои още бяха обгърнати в пламъци, други вече тлееха. Елин и Роуан помагаха с гасенето на всеки бушуващ пожар.
Роуан можеше да долети до сушата в облика си на ястреб, но... нейното сърце се късаше, задето не можеха да се задържат толкова, че да останат там повече. Затова помагаше от кораба – бъркаше надълбоко в силата си и я запращаше колкото можеше по-надалеч отвъд води, небе и пясък, за да потушава пожарите един по един.
До края на третия ден вече изнемогваше и я мъчеше такава жажда, че колкото и вода да пиеше, не успяваше да я утоли, а сухите й устни се лющеха.
Роуан три пъти посети брега, за да разпитва кой е опожарил селата.
Всеки път отговорът беше един и същ: през нощта ги беше връхлетяла тъмнина, заличила дори звездите, и не след дълго селата вече горели, подпалени от стрели, които никой не виждал, докато не попаднели в целта си.
Но къде беше сега тази тъмнина, къде бяха войските на Ераван... никой не знаеше.
От Майев също нямаше и следа.
Роуан и Лизандра летяха надалеч, издирвайки армадите им, ала без успех.
Призраци – някои от селяните твърдяха, че са ги нападнали призраци. Призраците на непогребаните им мъртъвци, завърнали се от далечни бойни полета.
Докато не плъзна друг слух.
Че Елин Галантиус опожарявала Ейлве, село по село. Като възмездие, задето не помогнали на кралството й преди десет години.
Нищо че сега потушаваше същите тези огньове. Не повярваха на Роуан, когато опита да им обясни кой им помагаше от борда на далечния кораб.
Казваше й да не ги слуша, да не се вживява в думите им. И тя опитваше.
А веднъж, докато галеше с палец белега на едната й длан, привеждайки се да я целуне по врата... той вдиша мириса й и Елин веднага разбра, че е намерил отговора на въпроса, който го бе накарал да избяга от кораба онази сутрин. Не, не носеше детето му в утробата си.
Бяха говорили за това само веднъж – предишната седмица. Когато бе слязла от него, задъхана и обляна в пот, а той я беше попитал дали пие някаква отвара. Тя просто отрече.
А той застина на място.
После Елин му обясни, че щом беше наследила толкова много от елфическата кръв на Маб, нищо чудно да се бе сдобила в замяна и с трудността, с която елфите зачеваха. И макар моментът да беше крайно неподходящ... ако това беше единственият й шанс да осигури на Терасен кръвен наследник, бъдеще... нямаше да го пропилее. Зелените му очи се замъглиха, но той кимна и я целуна по рамото. Повече не бяха говорили по въпроса.
Елин така и не се осмели да го попита дали иска да стане баща на децата й. Дали изобщо иска да има деца след случилото се с Лирия.
И в онзи кратък момент, преди да отлети обратно към брега, за да угаси поредния пожар, не събрала кураж да му обясни защо беше повърнала онази сутрин.
Последните три дни минаваха като в мъгла. От мига, в който Фенрис изрече думите „безименна е цената“, всичко се превърна в мътилка от пушек, огън, вълни и слънце.
Но докато слънцето залязваше на третия ден, Елин отново прокуди тази мисли от съзнанието си, виждайки, че един от придружаващите ги кораби дава сигнали и екипажът му трескаво се бори да пусне котва.
По челото й изби пот, езикът й изсъхна като пергамент. Но забрави и жаждата, и умората си, щом зърна какво бяха забелязали преди това хората на Ролф.
Равна, наводнена земя се простираше под облачното небе, докъдето око стигаше. Мъхестозелени и костенобели треви обгръщаха стърчащите тук-там островчета – живи оазиси сред гладката като огледало сива вода. А между тях, подобно на крайниците на небрежно погребан труп, от чернеещите води и хълмисти земи надничаха... руини. Гигантските, древни руини на прелестния град, отдавна погълнат от океана.
Каменните блата.

***

Манон остави човеците и елфите да се срещнат с капитаните на другите два кораба.
Новината я достигна не след дълго: онова, което издирваха, се намираше на ден и половина път навътре в сушата. Не знаеха къде точно, нито колко време щеше да им отнеме да го намерят. Корабите щяха да ги чакат тук.
И явно бяха решили, че Манон ще ги придружи на сухопътното им пътешествие. Навярно защото кралицата подозираше, че ако я остави на кораба, скромната им флота можеше да пострада.
Умна жена.
Но това беше другата й грижа. Онази, която сега я наблюдаваше с тревожен, обезсърчен поглед.
Абраксос махна леко с опашка и железните шипове по края й изскърцаха върху блестящата от чистота палуба. Сякаш беше чул заповедта, която кралицата беше издала едва преди минута: уивърнът си тръгва.
Прекадено много щеше да се набива на очи върху равното, открито пространство на блатата.
Манон сложи ръка върху осеяната му с белези муцуна, взирайки се в бездънните му, черни очи.
– Трябва да се покриеш някъде.
Топла, тъжна въздишка в дланта й.
– Недей да мрънкаш – рече му Манон, макар че нещо се усука болезнено в стомаха й. – Не се показвай на никого, бъди нащрек и се върни след четири дни. – Тя си позволи да се наведе напред, опирайки чело в муцуната му. Той изръмжа тъжно и звукът прокънтя в костите й. – С теб сме комбина, приятелю. Няколко дни раздяла не са нищо.
Той побутна главата й със своята.
Тя преглътна тежко.
– Ти спаси живота ми. Неведнъж. Така и не ти благодарих за това.
Абраксос отново изскимтя тихо.
– Двамата с теб – обеща му тя – ще сме заедно, докато Мракът ни призове.
После се насили да откъсне глава от него. Да погали муцуната му само още веднъж. И направи крачка назад. И още една.
– Върви.
Той не помръдна. Манон оголи железните си зъби.

–
Върви!

Абраксос я изгледа укорително, но стегна тялото си и вдигна криле.
И Манон реши, че никога не е мразила някого повече от кралицата на Терасен и приятелите й. Задето ги принуждаваха да се разделят, при положение че толкова неволи бяха преживели заедно.
Но Абраксос излетя, платната простенаха от вятъра на крилете му и Манон го изпрати с поглед, докато не остана
само точка на хоризонта, докато не приготвиха лодките, които щяха да ги отведат до високите треви и застоялата сивкава вода на блатата.
Кралицата и свитата й се окичваха с оръжията си, както някои се кичеха с бижута, движейки се в тандем. Толкова й заприличаха на Тринайсетте й, че извърна очи, скри се в сенките на предната мачта и опита да укроти дишането си.
Ръцете й трепереха. Астерин не беше мъртва. Тринайсетте не бяха мъртви.
Досега бе държала мислите за тях настрана. Но в този момент, когато душещият цветя уивърн отлетя към хоризонта...
Последното късче от Водачката на Крилото изчезна заедно с него.
Мудният вятър я теглеше към сушата – към онези блата. Влачеше червената й пелерина със себе си.
Манон прокара пръст по аленото наметало, което нарочно си беше сложила тази сутрин.
Рианон.
Не беше подозирала, че крочанската кралска линия е оцеляла след онази последна битка преди пет века. Питаше се дали някоя от крочанките, освен доведената й сестра, знаеше, че детето на Лотиан Черноклюна и един от крочанските принцове беше живо.
Манон разкопча брошката, прикрепяща пелерината към раменете й, и претегли в ръце тежкия червен плат.
С няколко ловки движения на ноктите си изряза дълга, тънка ивица от него. И я завърза в края на плитката си, където червеното сякаш блестеше на фона на луннобялата й коса.
После излезе от сенките на мачтата и надникна през парапета на кораба.
Никой не каза и дума, когато хвърли пелерината на доведената си сестра в морето.
Вятърът я поноси няколко метра над вълните, преди да полети като умиращо листо към водата. Локва кръв – на това приличаше от разстояние, докато течението я носеше навътре, навътре и все по-навътре в океана.
Кралят на Адарлан и кралицата на Терасен чакаха до парапета на главната палуба, докато спътниците им се качваха в лодките, полюшващи се върху вълните.
Сапфир и тюркоаз посрещнаха погледа й.
Не се съмняваше, че я бяха видели. Навярно не разбираха какво значение имаше за нея пелерината, но... разбираха ритуала.
Манон тръгна към тях, прибирайки железните си нокти и зъби.
Елин Галантиус пророни тихо:
– Никога няма да забравиш лицата им.
Чак когато загребаха към брега, мокрени от пръски морска пяна, Манон осъзна, че кралицата не говореше за Тринайсетте. И се запита дали, гледайки как морето носи пелерината й, Елин също не я беше оприличила на пролята кръв.



52.


Не стигнаха до Лериба. Нито до Банджали. Дори не ги доближиха.
Лоркан усети онзи натиск по рамото, който го бе направлявал цял живот, бе чертал пътя му – онази невидима, настойчива ръка от сенки и смърт. Затова се отправиха на юг, после на запад, плавайки бързо през речната мрежа на Ейлве.
Елида не му се опълчи, когато й обясни, че щом самият Хелас го тласка нанякъде, значи кралицата, която издирваха, се намираше в тази посока. Накъдето и да водеше тя. По онези земи със сигурност нямаше градове, а само безкрайни поля, обточващи южния край на Оуквалд, и отвъд тях – блата. Изоставеният полуостров, чиито блата бяха пълни с руини.
Но щом натам го водеше Хелас... Натискът на тъмния бог по рамото му никога не го бе подвеждал. Времето щеше да покаже накъде го насочва този път.
Не си позволи да размишлява много върху факта, че Елида носеше Ключ на Уирда или че възнамеряваше да го предаде на врага му. Може би невидимата ръка щеше да отведе и двама им при нея.
Тогава щеше да има два ключа, стига да изиграеше правилно картите си.
Стига да действаше по-умно, по-ловко и по-безпощадно от останалите.
А после идваше най-опасната част от плана му: да влезе с два ключа в сърцето на Морат, за да намери третия. Скоростта щеше да е най-надеждният му съюзник и единственият му шанс за оцеляване.
И навярно повече никога нямаше да види нито Елида, нито другите.
Същата сутрин най-сетне бяха изоставили лодката, натъпквайки колкото можеха повече от провизиите си в раници, преди да потеглят през морето от разлюлени треви. Часове по-късно, докато изкачваха стръмен хълм в равнината, дишането на Елида ставаше все по-тежко. От два дни долавяше мириса на морска сол – явно наближаваха блатата. Вече прехвърляха билото, когато Елида преглътна сухо и той й подаде манерката с вода.
Тя обаче спря и отпусна ръце до тялото си.
Лоркан също замръзна, видял какво се простираше пред тях.
– Какво е това място? – прошепна Елида, сякаш се боеше, че земята отвъд хълма ще я чуе.
Земята, която чак до хоризонта беше потънала поне десет метра надолу от подножието на скалата, пропаднала отвесно така, сякаш някой гневен бог бе тропнал с крак върху равнината, оставяйки отпечатъка си.
Сребриста, леко солена вода покриваше по-голямата част от площта, чиято гладка като огледало повърхност беше насечена единствено от тревисти островчета и могилки – и живописни руини.
– Това място е злокобно – прошепна Елида. – Не бива да оставаме.
И наистина космите по ръцете му бяха настръхнали и всичките му инстинкти бяха нащрек, докато оглеждаше блатата, руините, къпинаците и гъстата растителност, задушила някои от островчетата.
Дори богът на смъртта спря на рамото му.
– Какво усещаш?
Устните й бяха безкръвни.
– Тишина. Живот, но и такава... тишина. Сякаш...
– Сякаш какво? – подкани я той.
Думите й бяха тихи като въздишка.
– Сякаш всички хора, живели тук някога, отдавна, още са затворени вътре, още са... отдолу. – Тя посочи към един рухнал купол, навярно покривът на някогашна бална зала, прикрепена към висока кула. Дворец. – Не мисля, че живите са добре дошли тук, Лоркан. Зверовете в тези води... Не смятам, че търпят натрапници. Нито мъртъвците.
– Кой ти го казва: камъкът или богинята ти закрилница?
– Сърцето ми. Анийт мълчи. Струва ми се, че не иска да припарва до това място. И не ми се вярва да ни последва.
– Дошла е с теб в Морат, но отказва да те последва тук?
– Какво има в тези блата? – попита тя вместо отговор. – Защо Елин се е запътила насам?
Май това беше правилният въпрос. Щом те го усещаха, значи, кралицата и Белотрън също щяха да го доловят и само голяма награда или заплаха би ги тласнала насам.
– Не знам – отвърна той. – Наблизо няма нито градове, нито речни постове.
Но именно тук го беше довел тъмният бог и ръката му продължаваше да го бута напред, макар и разтреперана.
По малките островчета, осигуряващи единствената защита от нещата, които обитаваха стъклените води, нямаше нищо друго, освен руини и гъста растителност.
Лоркан се подчини на бога зад рамото си и поведе господарката на Перант към блатата.

***

– Кой е живял тук? – попита Ели да, вперила поглед в прояденото от стихиите лице на статуята, изпъкваща от почти срутена каменна стена, която едва се крепеше на ръба на едно от островчетата.
Личеше си, че покритата с мъх жена, изсечена в камъка, е била красива някога, въпреки че сега служеше като опора за отдавна прогнилите греди и покрив. Ала булото, с което бе изобразена, вече приличаше на покров. Елида потръпна.
– Това място е било разрушено и забравено векове, преди аз да се родя – отговори Лоркан.
– В територията на Ейлве ли е влизало?
– Принадлежало е на кралство, което вече не съществува.
Владение на загубен народ, скитал по земите, за да се слива с други народи.
– Явно са били много даровити, щом са построили толкова красиви сгради.
Лоркан изсумтя в потвърждение. От два дни кретаха през блатата – но от Елин нямаше и следа. Спяха в руините, макар че никой от двама им не успяваше да си почине истински. Сънищата на Елида бяха населявани от бледите лица с млечнобели очи на хора, които никога не бе срещала, стенещи умолително, докато солената вода нахлуваше в гърлата им, в носовете им. Дори будна ги виждаше, чуваше воплите им в песента на вятъра.
„Просто свистенето на морския бриз измежду камъните“, бе измърморил през първия ден Лоркан.
Но го долавяше в очите му. И той чуваше гласовете на мъртвите.
Чуваше грохота на онзи катаклизъм, който беше накарал земята да потъне под краката им, чуваше буйните води, които ги бяха погълнали, преди да успеят да избягат. В годините след това чудновати зверове от морето, блатата и реките се бяха събрали на едно място, превръщайки руините в ловно поле, изяждайки се един друг, когато удавените трупове бяха свършили. Бяха се променяли, адаптирали – постепенно бяха станали по-едри и по-умни от предците си.
Именно заради тези зверове преходът през блатата отнемаше толкова време. Лоркан оглеждаше зорко съмнително спокойните води между островчетата. Понякога решаваше, че е безопасно да прегазят през дълбоката до гърдите солена вода. В други случаи трябваше да изчакат.
В други случаи дори островите не бяха безопасни. Вече на два пъти Елида виждаше дълга, люспеста опашка – сякаш покрита с броня – да се плъзва зад някоя каменна стена или рухнала колона. На три пъти зърваше големи златисти очи с тесни зеници да ги наблюдават измежду тръстиките.
Винаги, усетеха ли, че не са сами, Лоркан я премяташе през рамо и хукваше с нея.
Имаше и змии, които обичаха да висят от призрачните дървета, намерили оскъдно препитание на островчетата. Имаше и дотегливи, хапещи мушички, безобидни в сравнение с облаците от комари, които ги преследваха с часове. Или докато Лоркан не запратеше вълна от тъмната си магия по тях и не се поръсеха по земята като черен дъжд.
Но всеки път, убиеше ли Лоркан нещо... Елида усещаше земята да трепери. Не заради страх от него... а сякаш се разбуждаше. И слушаше.
Питаше се кой бе посмял да стъпи по нея.
На четвъртата нощ Елида беше толкова уморена и напрегната, че й идеше да заплаче, като намериха убежище: срутена зала с отчасти запазен мецанин. Беше открита към небето и пълзящи растения задушаваха трите й стени, но каменното стълбище беше здраво и достатъчно издигнато над острова, че никой воден звяр да не може да ги достигне. Лоркан заложи капани от бръшлян и клони в основата и на върха на стълбището, за да чуят, ако някоя твар все пак пробваше да пропълзи по стъпалата.
Не смееха да запалят огън, но беше достатъчно топло, че да не й липсва. Лежейки до Лоркан, чието тяло образуваше масивна стена между нея и камъка от лявата й страна, Елида гледаше мъждукащите звезди, докато ленивото жужене на насекомите изпълваше ушите й. Нещо изрева в далечината.
Насекомите застинаха. Цялото блато като че насочи вниманието си към дивия, дълбок рев.
Животът бавно се завърна – макар и попритихнал.
– Поспи, Елида – пророни Лоркан.
Тя преглътна. Страхът се беше просмукал в кръвта й.
– Какво беше това?
– Някой от зверовете. Не знам дали беше зов за чифтосване, или предупреждение да не навлизаме в територията му.
Тя не искаше да си представя колко големи бяха тукашните обитатели. Достатъчно й беше, че мяркаше очи и опашки.
– Разкажи ми за нея – прошепна тя. – За твоята кралица.
– Едва ли ще ти помогне да заспиш.
Тя се обърна на другата страна и го намери да лежи по гръб, зареял поглед в небето.
– Наистина ли ще те убие за това, което си направил? – Той кимна. – Но си готов да рискуваш в нейно име. – Тя опря глава на юмрука си. – Обичаш ли я?
Очите му, по-тъмни от междузвездното пространство, се плъзнаха към нея.
– От пръв поглед се влюбих в Майев.
– А... любовник ли си й?
Досега не бе посмяла да го пита, пък и май не искаше да знае.
– Не. Предложих й веднъж. Тя се изсмя на наглостта ми. – Той стисна устни. – Затова й служа по други начини.
В далечината отново прокънтя същият рев и светът притихна за няколко секунди. От по-близо ли дойде този път, или си въобразяваше? Щом обърна поглед към Лоркан, той се взираше в устните й.
– Може би се възползва от любовта ти – прошепна тя. – Може би й е изгодно да те влачи със себе си. Нищо чудно да размисли, когато усети, че си на път да... да я напуснеш.
– Положил съм кръвна клетва пред нея. За нищо на света няма да я изоставя.
Гърдите я заболяха да го чуе.
– Тогава може да е спокойна, че ще линееш по нея цяла вечност.
Думите й прозвучаха по-остро, отколкото бе възнамерявала, и тя понечи да извърне поглед към звездите, но Лоркан хвана брадичката й с неочаквана ловкост. Впи очи в нейните така, сякаш ги изучаваше.
– Не допускай грешката да си мислиш, че съм романтичен глупак. Не храня нито капка надежда за нея.
– Значи не е истинска любов.
– Ти пък какво разбираш от любов?
Беше на сантиметри от нея – не знаеше кога се е доближил толкова.
– Мисля, че любовта трябва да те прави щастлив – отвърна Елида, спомняйки си колко често се усмихваха майка й и баща й, как се гледаха един друг. – Да изкарва наяве най-доброто в теб.
– И намекваш, че моят случай не е такъв?
– Не смятам, че знаеш какво е щастие.
Лицето му стана сериозно, умислено.
– Нямам нищо против... компанията ти.
– Това комплимент ли е?
Половинчата усмивка проряза изсеченото му от гранит лице. И на Елида й се прииска... прииска й се да докосне тази усмивка, устните му. С пръстите си, с устните си. Подмладяваше го, правеше го... красив.
Затова протегна разтреперани пръсти и ги допря до устните му.
Лоркан застина... почти провесен над нея, с вдълбочен, нетрепващ поглед.
Но тя проследи контурите на устните му, изненадана от меката им, топла кожа, контрастираща с грубите думи, които обикновено се сипеха от тях.
Като достигна външния им ъгъл, той притисна лице към ръката й, отпускайки леко драскаща буза в дланта й. Клепачите му натежаха, а тя погали с палец твърдия релеф на скулата му.
– Бих те скрила в Перант – прошепна тя. – Ако... след като свършиш започнатото, ти трябва място, където да останеш... Можеш да живееш там. С мен.
Очите му се отвориха рязко, но светлината в тях далеч не беше студена.
– Ще бъда опозорен елф, а това би се отразило зле и на теб.
– Ако някой мисли така, мястото му не е в Перант.
Гърлото му подскочи.
– Елида, ти трябва да...
Но тя се надигна леко и замести пръстите си с уста.
Целувката й беше нежна, тиха и кратка. Едва докосна устните му.
А като се отдръпна, й се стори, че Лоркан трепери леко. Бузите й пламнаха, но пророни с учудващо стабилен глас:
– Не е нужно да ми даваш отговор сега. Нито когато и да било. Може да се появиш на прага ми след десет години и предложението ми още ще важи. Просто знай, че за теб винаги ще има място в Перант, стига да го пожелаеш.
Нещо като агония пробяга в очите му – най-човешкото изражение, което някога бе виждала, изписано по лицето му.
Но той се приведе напред и независимо от страховитите блата, от чернотата, превземаща света, за пръв път от десет години Елида осъзна, че не се бои от нищо, когато Лоркан докосна устните й със своите. И повтори, целувайки едното ъгълче на устата й, сетне другото.
Целувките му бяха нежни, търпеливи, ръцете му също, докато отместваха с милувка косата от челото й, докато се плъзваха по ханша й, по ребрата й. Тя вдигна своите към лицето му и зарови пръсти в косата му, извивайки тяло към него, жадувайки за тежестта му върху себе си.

Езикът на Лоркан погали пролуката между устните й и Елида се удиви с каква естествена лекота ги отвори за него, как кожата й
пееше
от допира му, от неговата твърдост до нейната мекота. Лоркан простена при първата среща на езиците им и бедрото му се притисна към нейното по начин, който разпали огън в нея и накара тялото й да се огъне към неговото в отговор и молба.


Той я целуна по-дълбоко и плъзна ръка към бедрото й, отваряйки леко краката й, за да се настани между тях. И когато цялото му тяло се изравни с нейното... Елида се притисна задъхано в него, а Лоркан откъсна уста от нейната и целуна долната й челюст, шията й, ухото й. Тя трепереше – не от страх, а от
копнеж
, докато Лоркан шепнеше името й отново и отново върху кожата й.

Като молитва – така звучеше то от неговите уста. Тя пое лицето му в длани и откри, че очите му горят, че и той диша тежко като нея.

Осмели се да плъзне пръсти от бузата му, надолу по врата му и под яката на ризата му. Кожата му беше като нагорещена коприна. Той потрепери от допира й и сведе глава, разливайки мастиленочерната си коса по челото й, и тазът му се долепи достатъчно плътно до нейния, че да изтръгне тихичък стон от гърлото й. Още, осъзна Елида – искаше
още
.

Очите му срещнаха нейните в безмълвен въпрос и ръката й спря върху кожата над сърцето му. Под нея кънтеше бесен, грохотен ритъм.
Тя се надигна да го целуне отново и когато устата й докосна неговата, прошепна отговора си...
Лоркан вдигна рязко глава. Скочи на крака и се завъртя на североизток.
Където тъмнина се разливаше по звездите, заличавайки ги една по една.
Огънят и копнежът в тялото й угаснаха за миг.
– Това буря ли е?
– Трябва да се махаме оттук. Бързо – отвърна той.
Нощта едва започваше – до зората имаше поне шест часа. Ако тръгнеха през блатата сега... Сгъстяващият се мрак поглъщаше все повече и повече звезди.
– Какво е това?
Чернотата напредваше с всяка секунда. Разстилаше се. Дори блатните чудовища замлъкнаха.
– Илкени – пророни Лоркан – Армия от илкени.
Елида знаеше, че не идват за нея.



53.


Вече два дни скитаха из безкрайния лабиринт на Каменните блата – цели два дни, не ден и половина, както ги беше уверил проклетият Ролф. Елин едва се сдържаше да не изпепели всичко край себе си. Заради водата и голямата влажност кожата й никога не беше суха, постоянно я чувстваше потна и лепкава. А имаше и нещо по-лошо: насекомите.
Държеше малките демони настрана с щит от невидим огън, чието присъствие личеше само от тъничките звуци, когато мушичките и комарите се блъсваха в него и падаха изпържени. Навярно щеше да им съчувства, ако не бяха опитали да я изядат жива още през първия им ден в блатата. Ако не беше дръгнала десетките подути ухапвания, докато кожата й не прокърви, след което Роуан я излекува.
След нападението на Хрътката собствените й лечителски умения още не се бяха възстановили. Затова Роуан и Гавриел се грижеха за всички им, изцерявайки сърбящите ухапвания, зачервяванията от парещи растения, драскотините от потопени, нащърбени руини, които ги порязваха, ако не внимаваха достатъчно, крачейки през солената вода.
Само Манон като че ли не страдаше от тягостните условия и дори намираше дивата, гнила красота на блатата за очарователна. Всъщност със златните й очи и остри, лъскави зъби Елин я оприличаваше на някое от страховитите речни същества, обитаващи това проклето място. Но се опитваше да не мисли в тази посока. Да съсредоточи вниманието си върху измъкването им на суха земя.
В сърцето на тази мъртва, окаяна пустош обаче се криеше Ключалката на Мала.
Докато слънцето пълзеше към хоризонта, Роуан разучаваше пътя пред тях в облика си на ястреб, а Лизандра оглеждаше водите между малките могилки под формата на слузеста, люспеста блатна твар. Когато Елин я зърна за пръв път, направи гримаса, а хамелеонката й отвърна с възмутен съсък с раздвоения си език, преди да цопне във водата.
Докато изкачваше една от могилките, обрасла в трънливи храсталаци и коронована с две паднали колони, Елин отново сбърчи лице в недоволна физиономия. За пореден път попадаха на лабиринт, създаден да драска, боде и раздира.
Затова тя изпрати огнена вълна по склона, превръщайки всичко в пепел, която бързо се накваси и стана сивкава тиня, полепваща по ботушите й.
Фенрис се засмя, докато слизаха заедно през нея.
– Е, да кажем, че така ще ни е по-лесно.
Той й подаде ръка, за да я преведе през водата, и една част от нея се дръпна при мисълта да я съпровождат така, но... едва ли щеше да й хареса особено, ако пропаднеше в някоя дънна яма. Все пак беше съвсем наясно какво имаше дълбоко под тях. Хич не й се плуваше сред гнилите останки на хора.
Фенрис стисна здраво ръката й и загазиха през стигащата до гърдите вода. Щом се озоваха до следващото островче, той първо издигна нея до брега и тогава се качи. Със сигурност щеше да му е много по-лесно да прескача от суша на суша във вълчи облик; на Гавриел също. Елин просто не разбираше защо стоят в обичайния си вид.
Поизсуши се доколкото можа с магията си, а после използва снопче от нея да изсуши и дрехите на двамата воини.
Безобиден, незначителен разход на сила. Макар и употребата й в продължение на три дни по горящите брегове на Ейлве да я беше изцедила. Не огъня й, а нея самата. Физически. Умствено. Все още имаше чувството, че може да проспи цяла седмица. Но магията шепнеше. Непрестанно, безпощадно. Колкото и да беше уморена... силата й искаше още. Сушенето на дрехите им между вировете с блатна вода поне я укротяваше. Засега.
Лизандра показа противната си глава от един къпинак и Елин ахна, отстъпвайки стреснато назад. Хамелеонката се ухили, разкривайки два много, много остри зъба. Фенрис се засмя тихо, докато я гледаше как пълзи на няколко крачки от тях.
– Значи, можеш да променяш кожата и костите си, но дамгата си остава?
Лизандра спря на няколко сантиметра от водата. На островчето пред тях Едион се понапрегна, въпреки че продължи по пътя си. Чудесно. Поне Елин не беше единствената, готова да изтръгне гръкляна на всеки, дръзнал да се подиграе с Лизандра. Приятелката й обаче засия и започна да се уголемява, докато не придоби човекоподобна форма – елфическа.
Докато пред очите на Фенрис не застана самият той, макар и по-дребен, колкото да влезе в женски дрехи. Гавриел, който тъкмо се качваше на тяхната могилка, позалитна смаяно, като я съзря.
Лизандра провлачи с глас, който бе почти същият като този на Фенрис.
– Предполагам, че завинаги ще си остане отличителният ми белег.
Тя протегна ръка и вдигна ръкава на жакета си, разкривайки бронзовата кожа на китката си, белязана с познатата дамга. Сетне плъзна очи надолу по тялото си.
Продължиха да газят през вода и да се катерят, докато тя не добави:

– Слухът ти
наистина
е по-добър от нашия. – Тя прокара език по леко удължените си кучешки зъби. Фенрис изтръпна. – Каква е ползата от това? – Попита тя.

Гавриел ги настигна и побутна хамелеонката няколко крачки напред.
– Не е добра идея да питаш точно него, ако искаш да получиш пълноценен отговор.
Лизандра се изкиска и погледна Пумата с усмивка, докато слизаха по склона. Странно беше да се наблюдава как се усмихва с лицето на Фенрис. Той улови погледа на Елин и се намръщи, несъмнено смутен от случващото се. Тя му се засмя в отговор.
Пред тях се чу плясък на криле и Елин използва момента да се полюбува на бързия, устремен полет на Роуан. Така силен и непоколебим.
Гавриел поизостана с няколко стъпки, а Лизандра спря до Едион на върха на хълмчето и се преобрази в собствения си облик. Залитна леко и Елин се спусна към нея, но Едион я предвари, хващайки внимателно лакътя й. Роуан кацна и също се преобрази. Май всички имаха нужда от една хубава, дълга почивка.
Елфическият й принц каза:
– Само направо. Ще стигнем до утре следобед.
Видеше ли Ролф отново, щяха да си поговорят как точно изчисляваше разстоянията на проклетата си карта.
Лицето на Роуан обаче беше пребледняло под татуировките. След миг принцът добави:

– Усещам го... магията ми го
усеща
.

– Кажи ми, че не е под пет метра вода.
Той поклати отривисто глава.
– Беше твърде рисковано да го доближавам повече, но ми напомня на храма на Грехоядеца.
– Явно е чудесно, приветливо и уютно местенце – коментира Елин.
Едион се засмя под носа си, отправил очи към хоризонта. Дориан и Манон тъкмо се изкачваха мокри до кости на брега под тях и вещицата обходи с поглед морето от острови напред. Дори нещо да беше привлякло вниманието й, не каза и дума.
Роуан огледа могилата, върху която стояха: висока, защитена от полусрутена каменна стена от едната си страна и трънливи храсталаци от другата.
– Тази вечер ще лагеруваме тук. Има достатъчно прикритие.
Елин едва не си отдъхна от облекчение. Лизандра благодари тихо на боговете.
За няколко минути с физически и магически труд успяха да разчистят една част от островчето, колкото да се настанят между гигантските каменни блокове, и Едион се зае с готвенето: очертаваше се окаяна вечеря с твърд хляб и блатните същества, които Гавриел и Роуан бяха уловили, решавайки, че стават за ядене. Елин не остана да гледа братовчед си, понеже предпочиташе да не знае какво предстои да пъхне в устата си.
Като че и другите нямаха особено желание да следят приготовленията, а когато Едион приключи, макар и изненадващо добре да беше комбинирал скромните им запаси от подправки, някои части от месото бяха... жилави. Слузести. Лизандра видимо се мъчеше да не повърне, колкото и любезно да го прикриваше.
Настъпи нощта и цяло море от звезди заблещука в небето. Елин не си спомняше кога за последно беше попадала толкова далеч от всякаква цивилизация – вероятно по време на океанското пътуване към и от Вендлин.
Едион, който седеше до нея, й подаде олекналия мях с вино. Тя глътна от него, благодарна, че киселата струя отми вкуса на месото.
– Да не си ми казал какво ядохме – измърмори му Елин, гледайки как останалите довършват мълчаливо храната си. Лизандра изрази смръщено съгласието си.
Едион се ухили леко злокобно и също плъзна поглед около спътниците им. На няколко стъпки от тях, почти скрита в сенките, Манон следеше всичко. Ала погледът на Едион се задържа върху Дориан и Елин се приготви за предстоящото.
Усмивката на братовчед й обаче поомекна.
– Още се храни като изискана дама.
Дориан вдигна рязко глава, а Елин едва сдържа смеха си при спомена, който я връхлетя. Преди десет години двамата бяха седнали заедно на маса и тя беше споделила с принц Хавилиард какво смята за обноските му на хранене. Дориан примигна, несъмнено споходен от същия спомен, а очите на останалите запрескачаха неразбиращо помежду им.
Кралят кимна великодушно.
– Ще го приема за комплимент.
И наистина, ръцете му бяха сравнително чисти, а вече сухите му дрехи – безупречни.
Нейните ръце пък... Елин бръкна в джоба си за кърпичка. И тя беше не по-чиста от нея самата, но я предпочиташе пред панталона си. Извади от нея Окото на Елена, остави го на коляното си и избърса с парчето коприна мазнината и подправките от пръстите си, преди да го предложи на Лизандра. Докато хамелеонката чистеше ръцете си, тя докосна небрежно огънатия метал на Окото и синият камък в сърцето му замъждука като кобалтов пламък.
– Доколкото си спомням – продължи Дориан с лукава усмивка, – вие двамата...
Нападението се случи толкова внезапно, че Елин не го усети, нито видя, докато не приключи.
В единия миг Манон седеше до огъня и блатата се стелеха зад нея като черно море.
В следващия откъм храсталака по брега я връхлетяха люспи и лъщящи бели зъби. А после – тишина: огромният блатен звяр замръзна на място.
Възпрян от силни невидими ръце.
Манон гледаше с наполовина изваден меч и насечено дишане млечнорозовата паст, зейнала достатъчно широко, че да отхапе главата й. Зъбите му бяха дълги колкото палеца на Елин.
Едион изруга. Останалите дори не помръднаха.
Магията на Дориан държеше звяра неподвижен, замръзнал, макар и по него да не се виждаше лед. Същата сила, която беше впрегнал срещу Хрътката. Елин огледа разстоянието между него и чудовището за видими нишки, за сияещи пипала от магията му, но не откри нищо. Дори не беше вдигнал ръка, за да я насочи. Интересно.
Дориан се обърна към Манон, която още се взираше в смъртта, зяпнала пред лицето й.
– Да го убия ли, или да го освободя?
Елин определено имаше мнение по въпроса, но предупредителният поглед на Роуан я накара да си замълчи. И да се взре озадачено в принца си.

Ах, ти, лукаво копеле.

Суровото му, татуирано лице не разкриваше нищо.
Манон надникна към Дориан.
– Освободи го.
Лицето на краля се напрегна, а в следващия момент звярът полетя през мрака, сякаш някой бог го беше запратил към блатата. Чу се далечен плисък.
– Не са ли красиви? – въздъхна Лизандра.
Елин й стрелна укорителен поглед. Хамелеонката се ухили насреща й.
Но Елин върна очи към Роуан и ги впи в неговите.

Колко удобно, че щитът ти изчезна тъкмо когато оная твар е долазила. Отлична възможност за урок по владеене на магия. Ами ако нещо се беше объркало?

Очите на Роуан просветнаха.

Защо според теб дупката се отвори точно до вещицата?

Елин преглътна възмутения си смях. Манон Черноклюна обаче оглеждаше краля, все още вкопчила ръка в меча си. Елин не си направи труда да се преструва, че не ги наблюдава, когато вещицата извърна златист поглед към нея. Към Окото на Елена върху коляното й.
Горната й устна се отдръпна от зъбите й.
– Откъде го взе?
Косъмчетата по ръцете на Елин настръхнаха.
– Окото на Елена ли? Подарък ми е.
Вещицата отново надникна към Дориан, сякаш за да се спаси от онова чудовище... О, значи, Роуан не беше свалил щита си само заради урок по магия. Този път Елин не посмя да го погледне. Манон заби пръсти в калната земя и зачерта нещо.
Голям кръг – и още два застъпващи се кръга, единият в окръжността на другия.
– Това е Триликата богиня – обясни Манон с тих глас. – Наричаме това... – Тя нарисува груба линия във вътрешния кръг, в пространството с форма на око при застъпването на двата. – Окото на Богинята. Но не Елена. – Отново очерта външния кръг. – Старицата. – Нарече го тя. После повтори контурите и на вътрешния горен кръг. – Майката. – Накрая уплътни и долния. – Девицата. – Тя прободе с пръст окото в него. – И сърцето на Мрака в лоното й.
Елин поклати глава. Останалите дори не мигнаха.
Манон продължи:
– Това е символ на Железни зъби. Пророците на Синьокръвните го татуират върху сърцата си. А когато живеехме в Пустошта, онези, които печелеха слава в битка, получаваха такива татуировки. Като знак, че са благословени от Богинята.
На Елин й хрумна да хвърли проклетия амулет в блатото, но вместо това каза:
– Когато за пръв път видях Баба Жълтонога... амулетът натежа и се затопли от близостта й. Реших, че е предупреждение. Но явно я е разпознал.
Манон плъзна поглед по огърлицата от белези около врата на Елин.
– Имал е такава мощ дори докато магията е под запор?
– Знам, че някои предмети са били... изключение. – Гласът на Елин се напрегна. – Баба Жълтонога познаваше цялата история на Ключовете и Портите на Уирда. Тя ми разказа за тях. И от вашата история ли са част?
– Не. Не по същия начин – отговори Манон. – Но Баба Жълтонога беше от Древните; имаше познания, вече загубени за нас. Съвсем сама срути стените на крочанския град.
– Според легендите битката е била... катастрофална – отбеляза Дориан.
В очите на Манон пробягаха сенки.
– Доколкото знам, бойното поле още е безплодно. Нито стръкче трева не виреело там. Разправят, че било заради проклятието на Рианон Крочан. Или заради кръвта, която се е пропивала в почвата му през последните три седмици от войната.
– Какво е това проклятие? – сбърчи вежди Лизандра.
Манон се загледа в железните си нокти за толкова дълго, че Елин не очакваше да отговори. Едион хвърли мяха с вино в скута й и тя отпи повторно, когато Манон най-сетне отвърна:
– Рианон Крочан удържала обсадата на трите матрони на Железни зъби цели три дни. Сестрите й били избити край нея, децата й – заклани, а принц-консортът – нанизан на кол във военния им лагер. Последната крочанска кралица, последната надежда на хилядолетната им династия... Тя не се предала лесно. Чак когато паднала призори на четвъртия ден, градът бил загубен. И докато лежала в калта на бойното поле, докато вещиците от Железни зъби рушали крепостните стени край нея и изтребвали народа й... тя ни проклела. Проклела трите матрони, а чрез тях и целия ни клан. Проклела и самата Баба Жълтонога, която нанесла смъртния удар на Рианон.
Никой от тях не помръдна, не продума. До един бяха притаили дъх.
– Със сетния си дъх Рианон се заклела, че може да спечелим войната, но не и земите й, че заради престъплението си ще наследим територията само за да я гледаме как вехне и линее. Че уивърните ни ще се спаружат и измрат; дъщерите ни ще се раждат мъртви, отровени от реките. Рибите ще гният в езерата, преди да ги уловим. Зайците и сърните ще се крият високо в планината. И някога тучното Вещерско кралство ще се превърне в пустош. Вещиците от Железни зъби й се изсмели, опиянени от крочанска кръв. Докато не дошла първата им мъртвородена потомка. А след нея и още една, и още една. Докато добитъкът не започнал да мре по полетата, а нивите не посърнали за една нощ. До края на месеца не останала никаква храна. До втория трите клана на Железни зъби вече се обръщали един срещу друг и се разпадали. Затова матроните ни обрекли на изгнание. Разделили клановете и ни принудили да заживеем поотделно отвъд планината. На всеки няколко десетилетия изпращат групи вещици, които да опитват да съживят земите, да проверяват дали проклятието още ги държи. Но никоя от тях не се е завръщала. Скитници сме от петстотин години насам. А раната се отвори още повече, когато човеците си присвоиха земята ни. И тя им откликна с плодовитост.
– Но възнамерявате да се върнете там? – попита Дориан.
Златните й очи просветнаха като нещо от друг свят.

– Рианон Крочан казала, че има само един-единствен начин да сложим край на проклятието. – Манон преглътна и изрецитира със студен, свит глас: –
Кръв при кръв и душа при душа, заедно каквото сторено е, само заедно ще заличите. Бъдете мост, бъдете светлина. Когато желязото топи се и по кървави поля поникне цвят, земята нека види как завръщате се у дома
. – Манон се заигра с края на плитката си, с парчето от червената пелерина, което беше овързала около него. – Всяка вещица от Железни зъби по света е опитвала да разтълкува проклятието. От цели пет века ни мъчи.

– А твоите родители... бракосъчетали са ги, за да прекъснат проклятието? – намеси се внимателно Елин.
Вещицата кимна рязко.
– Не бях подозирала, че кръвната линия на Рианон е оцеляла.
И сега течеше в сините вени на Манон.
– Елена е живяла цяло хилядолетие преди вещерските войни – замисли се на глас Дориан. – Имало ли е Окото нещо общо с тях?
Манон не отговори. Само протегна крак да изтрие символа, който бе изрисувала в калта.
Елин пресуши последното вино и прибра амулета в джоба си.

– Е, вече разбираш – обърна се тя към Дориан – защо ми е
малко
трудно да се занимавам с Елена.


***

Островът беше достатъчно просторен, че да проведат разговор, без да ги подслушва някой.
Роуан предполагаше, че точно това искат воините от някогашния му кадър, като го намериха на пост на върха на потъналото в пълзящи растения, рушащо се спираловидно стълбище с изглед към целия остров и всичко около него. Той се облегна на един запазен участък от извитата стена и попита само:
– Какво?
– Трябва да отведеш Елин на хиляда километра оттук – отвърна Гавриел. – Още тази вечер.
Една вълна от магията му и безпогрешните му инстинкти му подсказа, че няма опасности в близост до тях, успокоявайки убийствения гняв, в който се беше потопил при мисълта.
Фенрис добави:
– Каквото и да ни чака утре, чакало ни е дълго време, Роуан.
– А вие откъде знаете?
Карамелените очи на Гавриел светеха с животинска яркост в мрака.
– Животът на твоята възлюбена и този на вещицата са свързани. Насам ги водят сили, неразбираеми дори за нас.
– Замисли се – настоя Фенрис. – Две жени, чиито пътища се пресякоха по необикновен начин тази вечер. Две кралици, които могат да управляват двете половини на континента, две страни на една монета. Във вените и на двете тече смесена кръв. Манон, потомка на Железни зъби и крочанка. Елин...
– Човек и елф – довърши Роуан вместо него.

– Двете заедно обхващат трите основни раси на света. Обединяват смъртните и безсмъртните; едната боготвори огъня, другата – мрака. Да продължавам ли? Имам чувството, че всички сме пионки в играта на някого, който я води от дълго време – от цяла
вечност
.

Роуан му отпрати поглед, от какъвто повечето мъже отстъпваха. Въпреки че се замисли по въпроса.
– Майев чака, Роуан – намеси се Гавриел. – Още от смъртта на Бранън. Чака някой да я отведе до ключовете. Твоята Елин.
Майев не беше споменала Ключалката миналата пролет. Но не беше споменала и пръстена на Мала. Роуан пророни с бавен, смъртоносен глас:
– За Ключалката ли ви е изпратила Майев?
– Не – отвърна Фенрис. – Никога не ни е споменавала за нея. – Той пристъпи от крак на крак и извърна глава към далечен зверски рев. – Ако Майев и Елин решат да воюват една с друга, Роуан, ако се срещнат на бойното поле...
Той опита да не си представя бедствената сеч, абсолютното унищожение.
Дали не трябваше да останат в Севера, да подсилят отбранителните си сили.
– Майев не търпи загуби – пророни Фенрис. – Теб вече те е заменила.
Роуан се извъртя към Гавриел.

–
Кой
?

Котешките му очи притъмняха.
– Каирн.
Кръвта на Роуан замръзна, изстина повече от магията му.
– Побъркала ли се е?
– Каза ни за повишението му в деня, преди да заминем.
Изпрати ни от двореца ухилен като котарак с канарче в устата.
– Той е садист.
Каирн... На каквито и обучения да го подлагаше, както на бойното поле, така и извън него, не беше успял да пречупи влечението му по жестокостите. Беше го заключвал, бичувал, дисциплинирал всячески; беше опитвал да изтръгне дори капчица състрадание от него... но нищо. Каирн просто беше роден с вкус към чуждото мъчение.
Затова Роуан го изгони от армията си и го стовари в скута на Лоркан. Каирн издържа около месец при него, преди да го изпратят в един самостоятелен легион, командван от генерал, който не принадлежеше към кадъра им и нямаше такова желание. А слуховете за издевателствата на Каирн върху другите войници и невинните хора по пътя му...
Елфите нямаха почти никакви закони срещу убийството. И при всяка среща с Каирн Роуан се замисляше дали да не отърве света от зверщината му. А сега Майев го беше назначила в кадъра, беше му дала почти неограничена власт...
– Готов съм да се обзаложа на всичкото си злато, че ще остави Елин почти да се самоунищожи във войната срещу Ераван... и ще я нападне, когато е най-слаба – замисли се на глас Фенрис.
Майев очевидно не ги беше обрекла на мълчание посредством кръвната клетва... Искаше двамата с Елин да научат за това. Да се впуснат в тревоги и догадки.
Фенрис и Гавриел се спогледаха предпазливо.
– Продължаваме да й служим, Роуан – пророни Пумата. – И мисията ни не се е променила: ще убием Лоркан, когато моментът настъпи.
– Защо изобщо го споменавате? Няма да ви попреча. Нито пък Елин, повярвайте ми.

– Защото – отвърна Фенрис – Майев не екзекутира. Тя наказва... и то бавно. В продължение на години. Но Лоркан го иска
мъртъв
. Не с единия крак в гроба, нито с прерязано гърло, а необратимо мъртъв.

– Обезглавен и изгорен – поясни мрачно Гавриел.
Роуан въздъхна.
– Защо?
Фенрис хвърли поглед през ръба на стълбището – към Елин, която спеше с блеснали под лунната светлина златисти коси.
– Вие двамата с Лоркан сте най-могъщите елфи в света.
– Забравяш, че Лоркан и Елин не могат да се търпят. Едва ли има някакъв шанс за съюзничество помежду им.
– Казваме само – обясни Фенрис, – че Майев не взима подобни решения без съществено основание. Бъдете готови за всичко. Изпращането на армадата й, каквато и да е тя, е само началото.
Блатните зверове изреваха и на Роуан му се прииска да им изреве в отговор. Ако Елин и Каирн някога се срещнеха, ако Майев имаше и друг замисъл, освен стремежа към ключовете...
Елин се обърна в съня си, смръщена заради шума. Лизандра дремеше до нея в облика си на призрачен леопард и пухкавата й опашка потрепваше. Роуан се отблъсна от стената, повече от готов да отиде при кралицата си. Но хвана и Фенрис да я гледа с напрегнато, изнурено лице. Той прошепна с пречупен глас:
– Убий ме. Ако получа онази заповед, просто ме убий, Роуан, преди да й навредя.
– Ще си мъртъв, преди да я припариш дори.
Не прозвуча като заплаха – просто обещание и чист факт. Фенрис отпусна рамене поуспокоен.
– Радвам се – подхвана той с необичайно тържествен тон, – че получих това време, че Майев ми го даде, макар и неумишлено. Че успях да бъда тук, да стана част от това.
Роуан нямаше думи, затова погледна към Гавриел.
А Пумата просто кимаше, вперил очи в малкия им лагер под стълбището. В спящия си син.



54.


Последната отсечка от пътешествието им се оказа най-дългата, мислеше си Манон на следващата сутрин.
Близо – бяха съвсем близо до Ключалката, която кралицата, носеща вещерски символ в джоба си, издирваше.
Преди да заспи, се беше впуснала в размишления за възможната връзка, но без да стигне до отговор. Всички се събудиха преди съмване, изтръгнати от съня заради потискащата влага, толкова тежка, че Манон я чувстваше като одеяло върху раменете си.
Кралицата предвождаше почти безмълвно групата им, докато другарят й летеше над тях, а братовчед й и хамелеонката – в облика на кошмарна блатна змия – я обграждаха от двете страни. Вълкът и Пумата крачеха най-отзад, откъдето душеха въздуха и се ослушваха за опасности.
Хората, обитавали някога тези земи, бяха срещнали мъчителна смърт. Манон долавяше болката им дори сега – тя шепнеше сред камъните, мътеше водите. Блатното чудовище, което е нападна миналата нощ, беше нищо в сравнение с другите ужаси тук. Изопнатото бронзово лице на Дориан Хавилиард, вървящ до нея, й подсказваше, че и той мисли така.
Манон нагази до кръста във вир с топла, гъста вода и реши да изгони на бял свят въпроса, който трополеше в черепа й.
– Как Елин ще използва ключовете, за да надвие Ераван и Валгите му? И да унищожи творенията му, които дори не идват от неговия свят, а са някаква гнусна кръстоска?
Две сапфирени очи се плъзнаха към нея.
– Какво?
– Има ли начин да отсее едните от другите, или ще изпрати всички с валгска кръв – тя долепи длан до мокрите си гърди – в царството на тъмнината и студа?
Дориан стисна лъскави зъби.
– Не знам – призна той, гледайки как Елин прескача ловко един камък. – Предполагам, че ще ни каже, когато е най-удачно за нея.
И най-неудачно за тях, не добави той.
– И сигурно тя решава кого ще го бъде и кого не?
– Не би изпратила някой да живее с Валгите току-така.
– Но в крайна сметка решението е нейно?
Дориан спря на билото на едно малко хълмче.
– Решението е на онзи, който притежава ключовете. И най-добре се моли на злите богове, в които вярваш, Елин да ги докопа първа.
– Ами ти?
– Защо ми е да припарвам до тези неща?
– Не й отстъпваш по могъщество. И ти би могъл да ги притежаваш. Защо не?
Останалите бързо се отдалечаваха от тях, но Дориан не помръдна от мястото си. Дори дръзна да я сграбчи за китката – силно.
– Защо не? – Суров студ превзе красивото му лице. Манон не можеше да извърне очи от него. Топъл, влажен полъх прелетя покрай тях, повличайки косата й със себе си. Но него не докосна, не разлюля нито косъм от гарвановочерната му глава. Щит – беше се прикрил с щит. Срещу нея или съществата, дебнещи в блатото? – Защото аз го направих. – Пророни тихо накрая.
Тя зачака.
Сапфирените му очи бяха като късове лед.
– Аз убих баща си. Аз разруших двореца. Аз избих собствения си двор. И ако държа ключовете, Водачке на Крилото – завърши той, освобождавайки китката й, – несъмнено ще го повторя в другия край на континента.
– Защо? – пророни тя с премръзнала кръв.
И вълната от ледовит гняв, която се изля от него, наистина я ужаси.
– Защото тя умря. И дори преди това светът намери начин да я измъчва, да я накара да се чувства самотна и уплашена. Може всички да са я забравили, но аз я помня. Никога няма да забравя цвета на очите й, нито усмивката й. И никога няма да им простя, задето й я отнеха.
Твърде крехки – така бе нарекъл човешките жени. Нищо чудно, че тя го привличаше тогава.
Манон нямаше отговор и макар да знаеше, че той и не чака такъв, каза:
– Добре.
После, без да обърне внимание на облекчението, просветнало в очите му, продължи напред.

***

Изчисленията на Роуан се оказваха верни: достигнаха Ключалката до пладне.

Елин предполагаше, че дори принцът й да не беше разучавал пътя напред, щеше да е съвсем очевидно още от мига, в който зърнеха наводнения лабиринт от срутени колони, че Ключалката е скрита под рухналия каменен купол в центъра им. Главно защото всичко наоколо – всеки задушаващ бурен, всяка капка вода – като че ли се мъчеше да
избяга
оттам. Сякаш сградата беше тъмното, пулсиращо сърце на блатата.

Роуан се преобрази, кацвайки на тревистото островче в близост до руините на храма, върху което всички се бяха струпали, и мигновено се озова до нея. Тя опита да прикрие облекчението си, че го виждаше невредим.
Съзнаваше, че наистина ги измъчва, поставяйки се в опасност, когато й скимнеше. Ако и те изпитваха подобен ужас, май трябваше да преосмисли действията си.
– Това място е твърде тихо – отбеляза Роуан. – Разузнах цялата околност, но... нищо.
Лизандра се отдалечи на няколко стъпки от тях, готова да се преобрази.
– Аз ще поема водата. Ако изрева два пъти, качете се на високо. Ако изрева веднъж и отривисто, няма опасност.
Елин кимна утвърдително, съгласна беше с плана й. Докато Едион стигне до външната стена на сградата, Лизандра, покрита в люспи и остри нокти, вече беше пропълзяла във водата.
Роуан кимна на Гавриел и Фенрис. Двамата се преобразиха мълчаливо и закрачиха напред. Фенрис тръгна с Едион, а Гавриел – в обратната посока.
Роуан остана с Елин, а Дориан и вещицата чакаха сигнала зад тях.
Щом Лизандра разсече въздуха с резкия си, единичен рев, Елин прошепна на Роуан:

– Каква е уловката?
Къде
е уловката? Съмнително лесно ми се струва.

И наистина, наоколо нямаше нищо и никого. Никаква заплаха, с изключение на онова, което гниеше във вировете и подводните ями.
– Повярвай ми, и аз само за това мисля.
Почти го долавяше как навлиза в онова мразовито, яростно място – където вроденият инстинкт и вековете житейски опит го караха да възприема света като бойно поле и го поставяха в готовност да премахне всяка заплаха за нея. Там живееше не само елфическата му природа, но и неговата собствена. Оттам извираше нуждата му да брани, да защитава, да се бори за всичко, което обича.
Елин пристъпи до него и го целуна по шията. Боровозелените му очи се постоплиха и оставиха руините, за да огледат лицето й.
– Като се върнем в цивилизацията – подхвана той с все по-задълбочаващ се глас, докато целуваше бузата й, ухото й, челото й, – ще ти намеря най-хубавата странноприемница на проклетия континент.
– Така ли?
Той я целуна по устата. Веднъж, два пъти.
– С качествена храна, безкрайно удобно легло и голяма вана.
Дори сред блатата лесно можеше да се опияни от него, от вкуса и мириса му, от гласа и допира му.
– Колко голяма? – пророни тя, без да я е грижа, че останалите се връщаха и можеха да ги чуят.
– Достатъчно голяма за двама – прошепна той до устните й.
Кръвта й се разпени от обещанието му. И тя го целуна веднъж, но страстно.
– Беззащитна съм пред такива предложения. Особено ако са отправени от толкова чаровен елф.
Той се намръщи на определението „чаровен“ и захапа леко ухото й с кучешките си зъби.
– Водя си сметка, принцесо. За да мога да ти се отплатя за всички сладки приказки следващия път, когато останем насаме.
Пръстите на краката й се свиха в подгизналите й ботуши. Въпреки това го потупа по рамото, плъзна лишен от почтителност поглед по тялото му и тръгна напред, казвайки:
– Дано ме накараш да ти се моля.
Ръмженето иззад гърба й разпали огън в нея.
Ала горещото чувство удържа едва минута. Само след няколко завоя по лабиринта от рухнали стени и колони, след като беше оставила Дориан да пази входа, докато Роуан разучаваше терена напред, Елин се озова до вещицата, която изглеждаше крайно отегчена. Нормално. Все пак я бяха довели насила.
Крачейки възможно най-тихо под високите каменни арки и колони, Роуан им даде сигнал от кръстопътя пред тях. Наближаваха.
Елин извади Голдрин от ножницата му, а Манон приготви своя меч.
Елин го зяпна с вдигнати вежди.
– Как се казва мечът ти?
– Ветросеч.
Елин изцъка с език.
– Хубаво име.
– Твоят?
– Голдрин.
Железните й зъби се оголиха в полуусмивка.
– Не особено хубаво име.
– Предишният му собственик е виновен.

За това, както и за много, много други неща.

Достигнаха кръстопътя, откъдето можеха да тръгнат наляво или надясно, но не и директно към центъра на срутения храм.
– Ти поеми наляво – нареди Роуан на Манон. – Свирни, ако намериш нещо.
Манон закрачи сред камъните, водата и тръстиките с достатъчно сковани рамене, че да си проличи колко я е ядосал заповедническият му тон, но не беше толкова глупава, че да му се опълчи.
Елин продължи с Роуан, подсмихвайки се леко. Докато прокарваше свободната си длан по изсечените стени, тя попита небрежно:
– Какво точно ти каза Мала, когато ти се яви по изгрев?
Той стрелна поглед към нея.
– Защо?
Сърцето й затуптя грохотно и навярно беше малодушно от нейна страна да го споменава точно сега, но...
Роуан я стисна за лакътя, прочел езика на тялото й, надушил страха и болката й.
– Елин.
Тя свика силите си, заобиколена от камък, вода и трънаци, и свърна зад ъгъла.
Тогава го видя.
Дори Роуан забрави да настоява за отговор от нея, като се изправиха пред откритото пространство, обградено от сринати стени и осеяно с повалени колони. А в северния му край...
– Голяма изненада... – измърмори Елин. – Има олтар.
– Това е сандък – поправи я с лека усмивка Роуан. – Има си капак.
– Още по-добре – сръчка го с лакът тя.
Да, да, щеше да му доразкаже по-късно.
Водата, която ги делеше от сандъка, беше неподвижна и сребриста – но твърде мътна, за да видят дали изобщо имаше дъно отвъд стъпалата към издигнатия подиум. Елин призова водната си магия с надеждата, че ще й прошепне какво се криеше под повърхността, но огънят й гореше твърде шумно.
Откъм другата страна на помещението се чу джвакане и Манон изникна иззад отсрещната стена. Вниманието й веднага беше привлечено от каменния сандък в дъното, който целият бе на пукнатини и обгърнат от бурени и пълзящи растения. Тя начена да гази бавно през водата.
– Не докосвай сандъка – предупреди я Елин.
Манон само я изгледа и продължи напред към подиума. Внимавайки да не се подхлъзне по влажния под, Елин прекоси помещението и пое нагоре по стълбите към издигнатата площадка, следвана от Роуан.
Манон се приведе над сандъка, за да огледа капака му, но не го отвори. Изучаваше безбройните Знаци на Уирда, изсечени в камъка.
Нехемия знаеше как да ги използва. Бяха я научили и владееше изкуството достатъчно, че да впрегне силата им. Елин нито веднъж не я попита как, защо или кога.
Но ето че намираха Знаци на Уирда чак в сърцевината на Ейлве.
Елин се качи при Манон и огледа капака отблизо.
– Познаваш ли ги?
Манон отметна дългата си бяла коса.
– Никога през живота си не съм виждала такива руни.
Елин проучи няколко от тях, напрягайки паметта си, за да ги преведе.
– И аз не съм срещала някои от тях. Други са ми познати. – Тя се почеса по главата. – Да хвърлим ли камък по сандъка? – Попита, извъртайки глава към Роуан, който надничаше зад рамото й. – Интересно ми е какво ще стане.
В този миг въздухът около тях сякаш потрепери, заглушавайки неспирното жужене на блатните обитатели. Внезапно възцарилата се тишина и смаяният възглас на Фенрис накараха Елин и Манон да заемат отбранителна позиция, заставайки гръб в гръб. Сякаш го бяха правили поне сто пъти досега.
Роуан бе неподвижен и оглеждаше сивото небе, руините, водата.
– Какво има? – прошепна Елин.

Но преди принцът й да отговори, тя го усети отново – пулсиращ, тъмен вятър, който
настояваше
да получи вниманието им. Не бяха Валгите. Не, тази тъмнина извираше от другаде.

– Лоркан – прошепна Роуан и стисна дръжката на меча си, без да го извади.
– Това неговата магия ли е?
Елин изтръпна при допира на целунатия от смъртта вятър. Опита да го прогони с ръка, като че беше комар. Той й се озъби в отговор.
– Това е предупредителният му сигнал – пророни Роуан.
– За какво? – попита рязко Манон.
Ала Роуан вече се катереше ловко по високите стени, макар и камъните да се ронеха под краката му. Намери си удобно място и плъзна поглед по земите отвъд.
Накрая слезе с лекота и плисъкът на ботушите му във водата отекна из каменното помещение.
Лизандра допълзя иззад една туфа бурени и спря на място с отривист замах на люспестата си опашка, когато Роуан заяви с плашещо спокойствие:
– Наближава ни въздушен легион.
– Железни зъби? – прошепна Манон.

– Не – отговори Роуан, посрещайки погледа на Елин с ледената непоклатимост, благодарение на която бе оцелявал векове на бойното поле. –
Илкени
.

– Колко? – попита Елин с глух, далечен глас.
Гърлото на Роуан подскочи и тя осъзна, че не беше оглеждал хоризонта и обкръжаващите ги земи, за да планира неизбежната битка, а за да намери начин да я измъкне оттук. Дори да се наложеше останалите да й спечелят време, жертвайки собствения си живот.
– Петстотин.



55.


Дъхът прогаряше гърлото му с всяко вдишване, но Лоркан продължаваше да препуска през блатата, докато Елида се мъчеше да поддържа темпото му, без нито веднъж да се оплаче, макар и постоянно да оглеждаше небето с изцъклени, притъмнели очи.
Лоркан изпрати още един трепкащ пулс от силата си. Не към крилатата армия, летяща със страшна мощ недалеч пред тях, а по-надалеч – където и да се намираха Белотрън и кралицата му кучка в това гнило място. Ако илкените ги достигнеха преди Лоркан, Ключът на Уирда, който кучката носеше, щеше да е загубен. А Елида... Той изтика мислите си.
Илкените пореха въздуха, устремени към сърцето на блатата. Какво, по дяволите, водеше кралицата на такова място?
Елида изостана и се препъна в един сипаничав камък, а Лоркан я хвана под лакътя, преди да е паднала. Трябваше да побързат. Ако илкените им изскочеха изневиделица, ако му отнемеха отмъщението и ключа...
Лоркан разпращаше вълна след вълна от силата си във всички посоки.
Дори да забравеше за ключовете, не искаше да зърва лицето на Елида, ако илкените ги стигнеха първи. Ако двамата с нея намереха жалките останки от огнедишащата кучка и свитата й.
Нямаше къде да отидат.
В сърцето на това разложено място нямаше накъде да избягат, къде да се скрият.
Ераван ги беше проследил дотук. И беше изпратил петстотин илкена, за да му ги доведат. Щом тварите му ги бяха намерили насред морето и тази безгранична пустош, с лекота щяха да ги открият и ако опитаха да се скрият сред руините.
Всички се събраха мълчаливо на едно тревисто хълмче до рухналия храм и загледаха как черната мъглявина се сгъстява на хоризонта, а дълбоко в руините зад тях каменният сандък ги очакваше. Недокоснат.
Елин знаеше, че Ключалката не може да им помогне – само щяха да пропилеят времето си, вдигайки тежкия капак. Бранън можеше да се нареди на опашката с недоволни.
А Лоркан... беше някъде наблизо. Но затова щеше да мисли по-късно. Поне Фенрис и Гавриел оставаха с тях, вместо да се спуснат да изпълняват заповедта на Майев.
Впил очи в бързите, ципести криле на хоризонта, Роуан каза:
– Ще използваме храма. Ще ги принудим да влизат един по един на няколко ключови места.
Досущ като ято скакалци, илкените заприщваха облаците, светлината, небето. Глухо, мъгляво спокойствие обземаше Елин.
Осмина срещу петстотин.
Фенрис завърза чевръсто златистата си коса.
– Разделяме си ги и започваме да ги избиваме един по един. Преди да са доближили препалено. Докато още са във въздуха.
Той потупа с крак земята и развъртя рамене, сякаш се отърсваше от хватката на кръвната клетва, която навярно ревеше в ухото му да убие Лоркан.
– Има и друг начин – обади се дрезгаво Елин.
– Не! – отсече Роуан.
Тя преглътна тежко и вдигна брадичка.
– Наоколо няма нищо и никого. Ако използвам ключа, рискът ще е нищожен...
Зъбите на Роуан просветнаха.
– Не, и точка по въпроса.
– Не приемам заповеди от теб – процеди с фатално спокойствие Елин.
Видя и усети как гневът на Роуан се надига със зашеметяваща скорост.
– Ще трябва да изтръгнеш ключа от студените ми, мъртви ръце.
И говореше сериозно, щеше да я принуди да го убие, за да използва ключа, преди да е взела Ключалката.
Едион се засмя горчиво.
– Искаше да демонстрираш силата си пред враговете ни, Елин. – Армията се приближаваше все повече и повече, а ледът и вятърът на Роуан се потриваха в нея, докато дълбаеше навътре към магията си. Едион посочи с брадичка към приближаващата орда. – Май Ераван ти изпраща отговора си.
– Обвиняваш мен за това? – изсъска тя насреща му.
Очите на Едион притъмняха.
– Трябваше да останем в Севера.
– Нямах избор, в случай че си забравил.
– Напротив – отвърна братовчед й. Никой от останалите, дори Роуан, не посмя да се намеси. – Още от самото начало имаше избор, но ти реши да се изперчиш с магията си.
Тя пристъпи към него, съзнавайки, че очите й вече пламтят.
– Да разбирам ли, че фазата „съвършена си“ е приключила?!
Едион сбърчи горната си устна.
– Това не ти е игра. Намираме се във война, а ти не спря да предизвикваш Ераван. Отказваш да обсъждаш замислите си с нас, да ни дадеш думата, при положение че ние сме водили войни...
– Не смей да ми приписваш вината за всичко.
Елин надникна в себе си – към силата в дълбините й. Надолу и все по надолу, до онази бездна с вечен огън.
– Сега не му е времето за такива разговори – обади се Гавриел.
Едион вдигна ръка към него в безмълвна, свирепа заповед да си държи езика зад зъбите.
– Къде са съюзниците ни, Елин? Къде са армиите ни? След всичките ни усилия имаме на своя страна само един пиратски лорд, който като нищо ще размисли, ако чуе за това от грешните хора.
Тя сдържа думите си. Време. Трябвало й бе време...
– Ако искаме да оцелеем – намеси се Роуан, – се налага да заемем позиции.
По върховете на пръстите й просветнаха живи въглени.
– Ще се преборим заедно. – Опита да не се обижда от вдигнатите им вежди и леко зейналите им усти. – Магията може да не издържи дълго срещу тях. Но стоманата ще го стори. – Тя кимна към Роуан, после към Едион. – Планирайте отбраната.
Те се подчиниха. Роуан застана до нея и сложи ръка на кръста й. Единствената подкрепа, която щеше да й покаже, защото знаеше – и двамата знаеха, – че сама трябваше да се защити в този спор. Принцът й попита другите елфи:
– С колко стрели разполагаме?
– Десет пълни колчана – отвърна Гавриел, надничайки към Едион, който свали Меча на Оринт от гърба си и закопча ножницата му на хълбока си.
Лизандра, отново в човешки облик, стоеше на брега и наблюдаваше със скован гръб как илкените се роят на хоризонта.
Елин остави елфите да уточнят бойните си позиции и отиде до приятелката си.
– Не е нужно да се биеш с нас. Може да останеш с Манон, да следите заедно за нападение от другата посока.
Манон вече се катереше по една от срутените стени, преметнала колчан с обезпокоително малко стрели през гърба си до Ветросеч. Едион й беше наредил да провери другата страна на острова за неприятни изненади. Вещицата като че ли се канеше да оспори командата му, докато не осъзна, че на това бойно поле не тя бе главатарят.
Лизандра сплете на хлабава плитка черната си коса. Иначе златистата й кожа беше придобила болнав жълтеникав цвят.
– Не знам как са го правили толкова пъти. Векове наред.
– Откровено казано, и аз нямам представа – сподели Елин, надничайки през рамо към елфите, които обсъждаха разположението на блатата, посоката на вятъра и каквото друго можеха да използват.
Лизандра потри лицето си и изопна рамене.
– Блатните зверове лесно се палят. Подобно на един човек, когото познавам. – Елин я сръчка с лакът и хамелеонката се засмя, независимо от връхлитащата ги армия. – Мога да ги разлютя, да заплаша гнездата им. Така, когато илкените започнат да кацат...
– Няма да си имат работа само с нас.
Елин й се усмихна мрачно.
Но кожата на Лизандра си оставаше бледна, а дишането й – неравномерно. Елин преплете пръсти с нейните и ги стисна леко.
Лизандра й отговори със същото, после я пусна и преди да се преобрази, пророни:
– Ще ви дам сигнал, щом съм готова.
Елин просто кимна и остана на брега за момент, наблюдавайки как дългокраката бяла птица полита над блатото към сгъстяващата се тъмнина.
Обърна се към другите тъкмо навреме, за да види как Роуан прави знак с брадичка към Едион, Гавриел и Фенрис.
– Вашата задача е да ги насочите към нас.
– А вие какво ще правите? – попита братовчед й, плъзвайки поглед по трима им с Роуан и Дориан.
– Аз ще започна атаката – обяви Елин с танцуващи в очите й пламъци.
Роуан килна глава към нея.
– Нейно Величество иска да начене атаката. Така и ще стане. А когато онези твари се разпръснат в сляпа паника, нападаме и ние.
Едион я изгледа многозначително.
– Не пропускай този път.
– Задник – озъби му се тя.
С безрадостна усмивка Едион тръгна да донесе още оръжия от раниците им. Грабна по един колчан във всяка ръка и преметна един от лъковете през широкия си гръб до щита. Манон вече беше заела поста си на стената зад тях и слагаше стрела в другия му лък.
Роуан инструктира Дориан:
– Къси атаки. Избираш си цел, най-добре средата на някоя група, и изразходваш само колкото е необходимо от магията си. Не я пропилявай наведнъж. Хубаво е да се прицелваш в главите им.
– А като започнат да кацат? – попита Дориан, оглеждайки терена.
– Дръж щита си вдигнат и нападай само когато е възможно. Гърбът ти винаги да е към стената.
– Няма да допусна отново да му стана пленник.
Елин опита да не се замисля какво значеше това.
От стената над тях Манон, приготвила стрела в лъка си, заяви:
– Ако се стигне дотам, малки принце, ще те убия преди тях.
– Да не си посмяла – изсъска й Елин.
Никой от двамата не обърна внимание на предупреждението й. Вместо това Дориан каза:
– Благодаря ти.

–
Никого
няма да пленяват – изръмжа Елин и ги остави.

И нямаше да има втора, нито трета атака.
Само първата. Само нейната.
Може би беше време да провери колко дълбок е новият кладенец на силата й. Какво го обитаваше.
Може би беше време Морат да закрещи от ужас.
Елин отиде до брега и скочи на съседния остров от обрасли в трева камъни. Роуан пое мълчаливо след нея, следвайки всяко нейно движение. Чак когато достигнаха следващия хълм, той извърна към нея изопнато в решителна гримаса лице. Очите му бяха също толкова студени, колкото нейните.
Ала този път гневът му беше насочен към нея – по-бесен не го беше виждала от Миствард насам. Тя оголи зъби в зверска, демонична усмивка.
– Знам, знам. Просто добави предложението ми да използвам Ключа на Уирда към списъка с всичките ми ужасни изказвания и постъпки.
Плясъкът на гигантски ципести криле и оглушителните крясъци на илкените най-сетне започваха да ги застигат. Коленете й потрепериха, но тя потисна страха си, съзнавайки, че и Роуан, и останалите щяха да го надушат.
Затова се осмели да направи още крачка по наводнената, затънала в тръстики равнина – към армията от чудовища. Щяха да ги връхлетят до броени минути, а може би по-малко.
Отвратителният, противен Лоркан им беше дал време да се подготвят. Където и да се намираше копелето.
Роуан не понечи да я спре, когато направи още една крачка, и още една. Трябваше да се отдалечи от тях, да се увери, че всяко въгленче на магията й ще достигне враговете, без да пилее енергията си, за да ги доближава повече.
За целта трябваше да навлезе в блатото сама. Да изчака тварите да я приближат толкова, че да вижда зъбите им. Навярно вече знаеха кой върви през тръстиките към тях. Какво им беше намислила.
Въпреки това не спираха устрема си.
Някъде отдясно се чуха далечните ревове на блатни зверове – несъмнено погнали Лизандра. Елин се молеше да са изгладнели. И да харесват моратско месо.
– Елин.
Гласът на Роуан я достигна през вода, растения и вятър. Тя спря и надникна през рамо към брега, където принцът й като че ли едва се сдържаше да не тръгне след нея.
Силните, непоклатими костици на лицето му се бяха сключили в познатата й маска на воинска свирепост. Но борово-зелените му очи блестяха от сдържана нежност, когато каза:
– Не забравяй коя си. По пътя натам и по пътя обратно. Не забравяй коя си. И че си моя.
Тя се замисли за новите, фини белези по гърба му – браздите от нейните нокти, които беше отказал да излекува с магията си и вместо това беше запечатал завинаги с морска вода, преди безсмъртното му тяло да ги е заличило. Белязала го беше като свой, прошепнал бе до устните й последния път, когато проникна в нея. Така че и той, и всеки друг, който видеше гърба му, да знае, че й принадлежи, че той е неин, а тя – негова.

И защото той беше неин, защото
всичките
бяха нейни...

Елин му обърна гръб и хукна през равнината.
С всяка стъпка към армията от илкени, чиито криле вече виждаше, следеше водите за зверовете, които Лизандра водеше след себе си, макар и вече да се спускаше все по-надълбоко в огнището на магията си.
От дни кръжеше около ръба й, наблюдавайки бушуващата лава на дъното на дълбоката бездна. И Роуан го знаеше. Фенрис и Гавриел също. Бранеше ги, сушеше дрехите им, избиваше дотегливите насекоми – безобидни начини да облекчи напрежението, да запази самообладание, да свикне с глъбините и натиска на силата си.
Защото, колкото повече се потапяше в нея, толкова повече тялото й, съзнанието й хлътваха под напора. И тогава настъпваше изтощението – когато напрежението надделяваше, когато магията се изцеждаше твърде бързо, твърде алчно, когато от нея не беше останала и капка, а тя продължаваше да дълбае.
Елин спря рязко в сърцето на равнината. Илкените я бяха зърнали да препуска и вече летяха към нея.
Без да подозират, че трима елфи се прокрадват към тях, готови да ги изтласкат с лъковете си към нейните пламъци.
Но дали щеше да прогори с тях щитовете им? Трябваше да изцеди силата си до последна капка, за да ги изпепели наведнъж. Пълното могъщество на Елин, носителката на огъня. И нито въгленче по-малко.
Затова изостави задръжките на цивилизацията, на съвестта си, на човешките закони и се гмурна в огъня си.
Полетя в пъклената бездна и почти забрави за влагата по кожата си, за нарастващия натиск в главата си.
Щеше да се устреми право надолу и да се изтласка от дъното, изнасяйки всичките си залежи от сила на повърхността. Тежестта щеше да е жестока. И най-голямото изпитание за контрола и мощта й. Лесно – толкова беше лесно да прониже като копие сърцевината от огън и пепел. Трудното беше да ги повлече нагоре със себе си; тогава можеше да се пропука.
Потъваше надълбоко и все по-надълбоко в магията си. През далечни, смъртни очи виждаше как илкените наближават със страшна скорост. Милост, ако някога са били човеци, навярно унищожението им щеше да е проява на милост.
Елин разбра, че е достигнала някогашното дъно на силата си, когато в кръвта й заехтя предупредителен камбанен звън. Въпреки това се втурна към горящите недра на ада.
Кралицата на огъня и сенките, Огнената наследница, Елин, Дивият огън, Огненото сърце...
Прогори всяко от званията си, превъплъщавайки се в тях, в онова, което другоземните пратеници я наричаха през зъби, когато докладваха за нарастващата крехка власт на кралицата дете от Терасен. Обещание, прошепнато в мрака.
Напрежението започна да изпълва главата й, вените й.
Далеч зад себе си, на безопасно разстояние от магията си, усети пулсиращите сили на Роуан и Дориан, които готвеха удара, отговор на нейния.
Елин се гмурна в неизследваните дълбини на могъществото си.
И огненият ад като че ли нямаше край.



56.


Лоркан знаеше, че ще закъснеят, независимо от предупредителния му сигнал.
Той спря на ръба на голяма наводнена равнина, докато Елида криволичеше задъхано към него. Тя отметна кичур коса от лицето си и пръстенът на Атрил просветна върху ръката й. Не попита откъде го е взел, нито какво прави, когато Лоркан го наниза на пръста й тази сутрин. А той й каза единствено да не го сваля, защото може да се окаже единственото нещо, способно да я опази от илкените, от Морат.
Крилатата войска беше полетяла на север, отдалечавайки се от Лоркан и Елида, откъдето вероятно щеше да нападне в засада. А в отсрещния край на равнината, твърде далеч за човешките очи на Елида, сребристата коса на Белотрън проблясваше под луната светлина. До него стоеше кралят на Адарлан. Магия, ярка и студена, се виеше около двама им. А още по-надалеч...
Свещени богове! Гавриел и Фенрис се спотаяваха в тръстиката с извадени лъкове. И синът на Гавриел. Целеха се в приближаващата армия. Чакаха да...
Лоркан проследи погледите им.
Не наблюдаваха черната орда.
А кралицата, застанала сама в сърцето на потъналата равнина.
С фатално закъснение Лоркан осъзна, че двамата с Елида се намираха от грешната страна на линията – твърде на север от безопасното място зад гърба на кралицата, където стояха спътниците й.
Осъзна го точно в мига, в който очите на Елида попаднаха върху златокосата жена, изправена сама срещу армията. Ръцете й увиснаха до тялото й. Лицето й пребледня. Елида направи крачка – една-единствена крачка към Елин, издавайки тъничък звук.
И в този момент Лоркан го долови.
Беше го усетил само веднъж в живота си досега – онзи съдбовен ден в Миствард. Когато кралицата на Терасен унищожи валгските принцове, когато силата й изригна от дълбоката си бездна като неудържима стихия и разтърси света.

Но онова беше нищо –
нищо
– в сравнение с мощта, която сега се раждаше с грохотен рев.

Елида се олюля и впери смаян поглед в тинята под краката си, в трептящата блатна вода.
Петстотин илкена летяха в смъртоносен облак към тях. Ала те бяха предусетили предупреждението му и им бяха устроили капан.
А силата... силата, която Елин извличаше от пъкъла, горящ в нея, от огнените дълбини на прокълнатото й тяло... Тя щеше да ги отнесе.
– Какво е... – подхвана немощно Елида, но Лоркан скочи към нея, бутна я на земята и покри тялото й със своето.
После ги обгърна с щита си, гмурвайки се стремглаво, почти неконтролируемо в магията си. Нямаше време за нищо друго, освен да излее всяка капка от силата си в този щит, в единствената преграда, която можеше да ги предпази от изпепеляващата мощ на кралицата.
Не биваше да пилее сили в предупреждения. Защото жестът му навярно щеше да им коства живота.
Белотрън е знаел още в Миствард, че кралицата тепърва ще усвои рожденото си право, че такава сила се явява веднъж на хилядолетия, а ако й служеше...
Двор, който нямаше просто да промени света. Щеше да роди нов свят.
Двор, който можеше да завладее този свят – и всеки друг.
Стига кралицата им да го поискаше. И именно там беше въпросът, нали?
– Лоркан – прошепна Елида с глас, пресекващ или от копнеж по кралицата, или от страх.
Но не му остана време да гадае, защото зверски рев се надигна от тръстиките. Заповед.
И дъжд от стрели, точни и безпощадни, излетя откъм блатата право към двата фланга на моратската войска. Нито една от черноглавите стрели на Фенрис не пропусна целта си. Синът на Гавриел също се оказа точен стрелец. От небето заваляха илкени, а оцелелите се заблъскаха панически с криле, всеки напиращ към центъра на формацията.
Точно там, където кралицата на Терасен запрати пълната мощ на магията си.

***

В момента, в който Лизандра подаде сигнала, че блатните зверове са наизлезли от летовищата си, и се върна на техния остров, в момента, в който илкените се приближиха толкова, че Едион можеше да ги сваля от небето като гъски, кралицата му избухна.
Въпреки че се целеше в противоположната посока, въпреки че Роуан ги беше обгърнал с щита си, огънят го запали.
– Свещени богове! – чу се да казва, докато залиташе назад през тръстиките, отдалечавайки се от огневата й линия. — Проклет да съм!
Илкените в центъра на легиона нямаха време дори да изпищят, преди да ги погълне море от пламъци.
Елин не беше спасителка, в чието име да се обединят, а природна стихия, в която трябваше да оцелеят.
Огънят й се нагорещяваше все повече и костите му стенеха, докато по челото му избиваше пот. Въпреки това Едион зае нова позиция, надничайки да се увери, че баща му и Фенрис са направили също отвъд наводнената равнина, и се прицели към илкените, бягащи от стръвните пламъци. Всяка стрела се бореше.
Пепел се сипеше от небето като бавен, гъст сняг.
В мига, в който силата на Елин започна да стихва, лед и вятър избухнаха над главите им.
На местата, където допреди секунди златисточервени пламъци бяха топили легиона на Ераван, сега Дориан и Роуан сееха смърт.
Илкените още държаха фронта, досущ като тъмно петно, трудно за отмиване.
Елин продължаваше да гори. Едион дори не я виждаше в жаркото ядро на магията й.
Но такава сила несъмнено си имаше цена.
Братовчедка му познаваше по рождение тежестта на короната и магията си. Още в юношеството си беше изпитала самотата, която и двете носеха. И това изглеждаше като достатъчно наказание, но... несъмнено щеше да плати и друга цена.

Безименна е цената.

Прозрение замъждука в дъното на съзнанието му, но все още твърде смътно. Той изстреля предпоследната си стрела право между очите на един подивял илкен.
И лека-полека изкованата им от мрак защита срещу магията рухна под ударите от лед, вятър и огън.
Тогава Белотрън закрачи към огнената буря, вихреща се на петнайсетина метра от тях. Към Елин.

***

Лоркан държеше Елида прикована към земята, влагайки всяка сянка, всяка капка тъмнина в щита си. Пламъците бяха толкова горещи, че потта от челото му капеше върху копринената й коса, разстлана по зеления мъх. Блатните води край тях кипяха.

Кипяха
. Сварени риби изскачаха на повърхността им с корема нагоре. Тревите изсъхнаха и се подпалиха. Целият свят се превърна в царство на огъня без край и начало.

Раздраната, тъмна душа на Лоркан се стрелна назад и зарева в тон с жарката песен на силата й.
Елида вкопчи юмруци в ризата му и зарови лице в шията му, а той стисна зъби, за да понесе мощта на огнената стихия. Но не беше само огнена. Усети вятър и лед. Две други всепомитащи магии се бяха присъединили към нейната и заедно покосяваха илкените. Отслабваха неумолимо щита му.
Вълна след вълна магиите им брулеха неговата. Нечия по-слаба сила вече щеше да е рухнала от напора, щеше да се е опълчила, вместо да склони глава пред бурята.
Ако Ераван успееше да сложи нашийник около врата на Елин Галантиус... всичко щеше да приключи.
Да подчини на волята си такава жена, такава сила... но дали един нашийник би успял да я овладее...
Усети раздвижване сред пламъците.
Белотрън крачеше бавно през врящите блата.
Огънят се изви около купола на щита му и леденият му вятър образува малки вихрушки в стихията.
Само безумец би влязъл в такава буря.
Илкените падаха ли, падаха мъртви, бавно и с много кръв, изоставени от тъмната им магия. Онези, които опитваха да избягат от огъня, леда и вятъра, умираха от стрели. Другите, които успяваха да кацнат, намираха смъртта си в засади от нокти, зъби и люспести опашки.
Бяха се възползвали докрай от предупреждението му. А фактът, че илкените бяха скочили толкова лесно в капана им...
Роуан достигна кралицата в сърцето на блатата тъкмо когато пламъците й угасваха. Когато собственият му вятър стихваше и струи безпощаден лед поразяваха малкото илкени, лутащи се из небесата.
Пепел и лъскави късчета лед се сипеха като сняг; живи въглени танцуваха между обгорелите останки от илкените. Оцелели нямаше. Нито един.
Лоркан не смееше да вдигне щита си.
Дори когато принцът стъпи на малкото островче, където стоеше кралицата. Дори когато Елин се обърна към Роуан и единственият пламък, който остана, беше огнената корона на главата й.
Продължи да гледа безмълвно как Роуан плъзва ръка през кръста на кралицата си, а с другата обгръща едната страна на лицето й и я целува.
Искри просветнаха в разпуснатите й коси и тя обви с ръце врата му, притискайки се към него. Златна корона от пламъци се появи върху главата на Роуан – същата като онази, която Лоркан беше зърнал в Миствард.
Познаваше Белотрън. Знаеше, че принцът не ламти за власт, каквато повечето безсмъртни преследваха. По всяка вероятност щеше да обича тази жена, дори да беше най-обикновена. Но дарбата й...
Пустеещата душа на Лоркан усети притегателната сила. И веднага я намрази.
Заради нея Белотрън бе минал през огъня; заради нея Фенрис вече прекосяваше равнината като сомнамбул, вперил цялото си внимание в преплетените им тела.
Елида се раздвижи под него.
– Свърши ли се?
Като се имаше предвид с какъв плам кралицата целуваше принца, не знаеше как точно да й отговори. Но я остави да се изниже изпод него и да стане на крака, за да види двете фигури на хоризонта. Той застана до нея.
– Избиха ги до крак – промълви Елида.
Цял легион. Надвили го бяха, макар и трудно.
От небето продължаваше да се сипе пепел, трупайки се по копринената, черна като нощ коса на Елида. Той махна нежно няколко прашинки, после вдигна щит над главата й, за да я защити.
Не я беше докосвал от предишната нощ. Нямаше кога, а и не му се щеше да се замисля как му бе подействала целувката й. Как го беше сразила и още стягаше стомаха му по начин, който не знаеше дали ще преживее.
– Какво ще правим сега? – попита Елида.
Отне му малко време да разбере въпроса й. Елин и Роуан най-сетне се разделиха, макар че принцът се наведе да погъделичка с нос врата й.
Силата привличаше сила в света на елфите. Навярно Елин Галантиус просто беше извадила лош късмет, че силата на Майев бе привлякла кадъра дълго преди тя да се роди, че воините се бяха обрекли на нея.
А може би те бяха извадили лош късмет, защото не бяха изчакали за нещо по-добро.
Лоркан разтръска глава, за да прогони безполезните, изменнически мисли.
Пред него стоеше Елин Галантиус. С изцедени сили.
Усещаше я вече – пълната липса на звук и чувство, и топлина, където допреди минути бе върлувала свирепа буря. Усещаше прокрадващия се студ.
Беше изразходила всичките си запаси. Спътниците й също. Може би Белотрън беше отишъл да я прегърне не защото искаше да я обладае насред блатата, а за да я задържи на крака, след като беше изчерпала цялата си енергия. И беше уязвима.
Открита за нападения.

Какво ще правим сега?
, беше го попитала Елида.

Лоркан се поусмихна.
– Ще идем да ги поздравим.
Тя се стресна от промяната в тона му.
– Но вие не сте в приятелски отношения.
Определено не бяха, а и едва ли щяха да си изградят такива, като се имаше предвид какво е намислил на кралицата. И че носеше Ключа на Уирда... сродния на този у Елида.
– Няма да ме нападнат – увери я Лоркан и се отправи към тях.
Блатната вода беше почти вряла и той изгледа смръщено мъртвите риби, изцъклили млечни очи към небето. Жаби и други водни твари се люшкаха безжизнено по вълничките, които правеше с краката си.
Елида изсъска, като нагази в горещата вода, но го последва.
И Лоркан се устреми към плячката си, твърде съсредоточен върху огнедишащата кучка, за да забележи, че Фенрис и Гавриел са напуснали позициите си сред тръстиката.



57.


Всяка стъпка към Елин траеше цяла вечност, но и някак й се струваше твърде бърза.
За пръв път недъгът й я смущаваше толкова. Мръсните дрехи; дългата й, неоформена коса; дребното й тяло, лишено от всякакви забележими дарования.
Беше си представяла могъществото на Елин, сънувала беше как разрушава стъкления дворец.
Но не беше предполагала, че реалната среща с унищожителната й сила ще накара костите й да треперят от ужас. Нито че и спътниците й ще имат толкова опустошителни дарби – бяха преплели леда и вятъра си с нейния огън и от небето бяха завалели трупове. Елида почти съчувстваше на илкените, които бяха погубили. Почти.
Лоркан беше мълчалив. Напрегнат.
Вече умееше да разпознава настроенията му, малките издайнически знаци, които той си мислеше, че никой не забелязва. Но ето го – нервния тик от лявата страна на устата му. По него познаваше, че опитва да потисне гнева си. Освен това беше килнал леко глава надясно – знак, че преценява от всеки ъгъл обкръжението си, всяко оръжие, всяко препятствие по пътя си. Каквато и среща да се очертаваше, Лоркан не очакваше да протече спокойно.
Нащрек бе за битка.

Елин –
Елин
– обърна поглед към тях от тревистата могила, на която стоеше. Среброкосият й принц също се завъртя. И пристъпи с воинско спокойствие пред нея. Елин обаче стори крачка встрани и се показа иззад гърба му. Той опита да я скрие отново. Тя го сръчка с лакът и остана до него. Принцът на Доранел – любовникът на кралицата. Доколко ли се вслушваше Елин в мнението му? Ако той ненавиждаше Лоркан, дали презрението и недоверието му щяха веднага да се пренесат и върху нея?

Трябваше да помисли по въпроса – как щеше да изглежда, ако се появеше с Лоркан. Ако ги доближеше с него до себе си.
– Съжаляваш ли за избора си на съюзник? – попита Лоркан с режещо спокойствие.
Явно и той разпознаваше издайническите знаци на тялото й.
– Говори доста за мен, не смяташ ли?
Елида можеше да се закълне, че нещо като болка пробяга
в очите му. Типично за Лоркан – дори когато го нападна така яростно на онази лодка, почти не трепна.
Вместо това воинът процеди хладнокръвно:
– Май срокът на уговорката ни и бездруго изтича. Задължително ще им обясня каква сделка сме сключили, не се безпокой. Не би било хубаво да си помислят, че се влачиш с мен.
– Нямах това предвид.
Той изсумтя.
– Все тая.
Елида спря, обзета от внезапно желание да го обвини в лъжа – отчасти защото знаеше, че наистина лъже, и отчасти защото собствените й гърди се свиха от думите му. Въпреки това си замълча и му позволи да тръгне напред, разширявайки бездната помежду им с всяка своя гневна стъпка.

Но какво щеше да каже тя на Елин?
Здрасти? Как си? Моля те, не ме изгаряй? Извинявай, че съм толкова мръсна и саката?


Нежна ръка докосна рамото й. Бъди нащрек
. Огледай се.

Елида вдигна поглед от мърлявите си дрехи. Лоркан беше на около пет метра от нея, а останалите – просто силуети на хоризонта.

Невидимата ръка стисна леко рамото й.
Наблюдавай. Отваряй си очите.

Какво толкова имаше да вижда? От дясната й страна валяха пепел и ледени късчета, от лявата се издигаха руини, а отпред се ширеха блатата. Въпреки това тя огледа внимателно света около себе си.
Имаше нещо гнило. Нещо бе накарало оцелелите след магическата стихия блатни твари да притихнат отново. Обгорените треви съскаха и шумоляха наоколо.
Лоркан продължаваше напред със скован гръб, макар че не посягаше към оръжията си.

Виж виж виж.

Какво да види? Завъртя се на място, но нищо не привлече погледа й. Отвори уста да извика Лоркан.
Златни очи просветнаха в храсталака на трийсетина крачки пред нея.
Огромни златни очи, вперени в Лоркан, който минаваше едва на метър от тях. Пума, готова да му се нахвърли, да разкъсва плът и да троши кости...

Не...

Звярът изскочи от овъглената трева.
Елида изкрещя името на Лоркан.
Той се завъртя, но не към пумата. Към нея; бясното му лице се извърна към нея...
Елида вече тичаше с пищящ от болка крак, когато Лоркан най-накрая усети, че всеки момент ще бъде нападнат.
Пумата го достигна и масивните й нокти се устремиха към корема му, а зъбите й – право към гърлото му.
Лоркан извади ловния си нож с такава бързина, че Елида съзря само сивия проблясък на стомана.
Звярът и елфът се сгромолясаха в тинестата вода.
Тя се спусна към тях с нечленоразделен крясък. Това не беше обикновена пума. Никак даже. Животното предвиждаше всяко следващо движение на Лоркан, докато се търкаляха във водата, докато се атакуваха и отбраняваха, докато кръвта и на двама им хвърчеше във всички посоки, а магиите и щитовете им се сблъскваха...
Тогава нападна и вълкът.
Гигантски бял вълк, който изскочи от нищото, озверял от ярост и втурнат към Лоркан.
Той се изтръгна задъхан от лапите на пумата с облени в кръв ръка и крак. Но вълкът се изпари. Къде беше, къде...
Пак се появи от нищото, сякаш влетял от невидим мост на около три метра от Лоркан.
Не просто го нападаха. Екзекутираха го.
Елида притича между две могили, докато заледени стръкове трева режеха дланите й и нещо хрущеше в крака й...
Вълкът скочи към уязвимия гръб на Лоркан със замъглени от кръвожадност очи и лъснали зъби.
Елида изкачи на бегом малкото хълмче, а времето сякаш пропадаше под стъпалата й.

Не не не не не не.

Стръвни бели зъби летяха към гръбнака на Лоркан.
В този миг Лоркан я чу – чу треперливия стон, с който се хвърли върху него.
Тъмните му очи просветнаха в нещо като ужас, когато се блъсна в незащитения му гръб.
Когато забеляза смъртната опасност, идваща не от пумата пред него, а от вълка, чиито челюсти се впиха в нейната ръка вместо във врата му.
Елида можеше да се закълне, че очите на вълка се изцъклиха от недоумение, а в нейното тяло се заби тъмен, непоклатим щит, изкарвайки въздуха от гърдите й...
Кръв и болка, кости и трева, и грохотна ярост.
Светът се наклони и двамата с Лоркан се строполиха на земята; нейното тяло се стовари върху неговото и челюстите на вълка се изтръгнаха от ръката й.
Тя се сви върху Лоркан в очакване вълкът и пумата да сложат край на всичко, да прекършат врата й с челюстите си.
Но нищо не ги нападна. Пълна тишина прониза света.
Лоркан я преобърна с насечен дъх и окървавено, пребледняло лице. Очите му веднага намериха нейните, ръката й...

– ЕлидаЕлидаЕлида...

Тя не можеше да си поеме въздух, не виждаше нищо заради агонията в ръката си, в разкъсаната плът и натрошените кости...
Той сграбчи лицето й, преди да е погледнала, и изрева:
– Защо го направи? Защо?
Но не изчака отговора й. Вместо това вдигна рязко глава и изръмжа толкова свирепо, че звукът отекна в костите й, изостри болката й, докато не простена.
Лоркан се озъби на пумата и вълка. Щитът му се виеше като обсидианов вятър край тях.

– Мъртви сте. И двамата сте
мъртви
...

Елида извъртя глава достатъчно, че да забележи как вълкът се взира в тях. В Лоркан. Как в един миг го обгръща ослепителна светлина, а в следващия на мястото му стои най-красивият мъж, който някога бе зървала. Златистобронзовото му лице се напрегна при вида на ръката й. Ръката й, ръката й...
– Лоркан, изпълняваме заповед – обади се непознат, добронамерен мъжки глас.
Пумата също се беше преобразила в елф.
– Плюя на заповедите ти, долно копеле...
Воинът вълк процеди задъхано:
– Не можем да се съпротивляваме още дълго на клетвата, Лоркан...
– Свали щита – каза по-уравновесеният воин. – Ще излекувам момичето. Ще я оставим да си върви.

– Ще убия и двама ви – закле се Лоркан. – Ще ви
убия
...

Елида погледна ръката си.
От нея липсваше парче. От предмишницата й. По обгорилата трева плискаше кръв. От раздраната плът стърчеше бяла кост....
Май закрещя, зарида или просто затрепери безмълвно.
– Не гледай – скара и се Лоркан и отново стисна лицето й, за да привлече очите й към своите.
Чертите му бяха погълнати от такава ярост, че едва го разпозна, но той не нападна елфите.
Силата му беше изцедена. Беше я изчерпал почти докрай с щита срещу огъня на Елин и другата магия, чиято и да беше тя. А този, който ги бранеше сега, извличаше последните му капки сила.
Свалеше ли го, за да я излекуват... щяха да го убият. Беше ги предупредил за нападението на илкените, но въпреки това щяха да го убият.

Елин – къде беше
Елин
...

Светът почерняваше в краищата; тялото й искаше да се предаде, вместо да търпи болката, която пренареждаше всичко в живота й.
Лоркан се напрегна, сякаш доловил дебнещото я забвение.
– Излекувайте я – нареди той на добродушния елф – и ще продължим...
– Не – смогна да пророни тя.
Не по този начин, не заради нея...
Лоркан огледа лицето й с непроницаемо изражение в ониксовите си очи. Сетне пророни тихо:
– Искаше ми се да дойда в Перант с теб.
После свали щита си.

***

Изборът не беше труден. И не го плашеше. Далеч не колкото смъртоносната рана в ръката й.
Фенрис беше засегнал артерията й. Елида щеше да умре от кръвозагуба само за броени минути.
Лоркан идваше от мрака и носеше дарбата му. Лесно щеше да се върне в него.
Но да позволи на меката, прелестна светлина пред него да угасне... В древните си, горчиви кости съзнаваше, че не може да го допусне.
Тя беше забравена – от всекиго и всичко. И въпреки това хранеше надежда. Бе проявила добрина към него.
Беше го дарила с поне малко покой през времето им заедно.

Беше му предложила
дом
.

Знаеше, че Фенрис няма да намери сили да се пребори със заповедта на Майев. Знаеше, че Гавриел ще удържи на думата си и ще излекува Елида, но Фенрис не можеше да се опълчи на кръвната си клетва.
Знаеше, че кучият син ще съжалява после. Знаеше, че вълкът бе изпитал ужас, когато Елида скочи помежду им.
Лоркан спусна щита си, молейки се тя да не гледа, когато касапницата започнеше. Когато двамата с Фенрис се сблъскаха със зъби и нокти. Щеше да удържи известно време срещу него. Докато Гавриел не се върнеше в боя.
Щитът изчезна и Гавриел веднага коленичи, пресягайки се към ръката й. Болката я парализираше, но опита да каже на Лоркан да бяга, да вдигне щита...
Той стана и загърби молбите й.
Вместо това се обърна към Фенрис. Воинът трепереше от сдържана ярост, стиснал юмруци от двете страни на тялото си, за да не посегне към оръжията си.
Елида продължаваше да ридае, да го умолява.
В напрегнатите черти на Фенрис се четеше разкаяние.
Лоркан просто му се усмихна.
И Фенрис скъса веригите на въздържанието си.
Подчиненият му скочи към него с изваден меч и Лоркан вдигна своя, тъй като се досещаше кой ход ще използва Фенрис. Все пак той го беше научил на него. Знаеше и че е спуснал левия си гард, макар и за секунда, разкривайки врата си...
Фенрис се приземи пред него, замахна ниско с меча си и отскочи надясно.
Лоркан устреми своя към уязвимата част на врата му.
В този миг и двамата бяха отнесени от ледовит, непреодолим вятър. Или поне колкото бе останало от него след епичната битка.
Фенрис стана, погълнат от жажда за кръв, но вятърът пак го цапардоса. И отново. И отново. Не му даваше да се надигне от земята. Лоркан се бореше с напора му, но щитът, с който Белотрън ги беше обградил, суровата мощ, с която ги приковаваше към земята, бяха твърде силни за тялото му, останало без нито капка магия.
Нечии ботуши заскърцаха по обгорената трева. Проснат на брега на малкото островче, Лоркан надигна глава. Белотрън стоеше между двама им с Фенрис с помътнели от ярост очи.
Роуан плъзна поглед към Гавриел и Елида, която още плачеше, още го молеше да спре. Но ръката й...
Дебела драскотина бележеше луннобялата й ръка, а грубата лечебна сила на Гавриел беше запълнила дупките и липсващата плът, беше заздравила счупените кости. Сигурно беше изразходил всичката си магия, за да...
Гавриел се олюля леко.
Гласът на Белотрън звучеше като чакъл.

– Това приключва
тук и сега
. Няма да ги докосвате. Под защитата на Елин Галантиус са. Ако ги нараните, ще го смятаме за нападение срещу Нейно Величество.

Точно определени, древни думи – единственият начин да възпрепятства кръвна клетва. Не да я анулира, а само да позабави изпълнението й. Да им спечели време.
Фенрис дишаше тежко, но в погледа му проблесна облекчение. Раменете на Гавриел се поотпуснаха.
Тъмните очи на Елида още бяха замъглени от болка, а шепата лунички по бузите й изпъкваха на фона на неестествено бялата й кожа.
Белотрън се извърна към Фенрис и Гавриел.
– Ясно ли е какво ще се случи, ако прекрачите тази граница?
За абсолютно смайване на Лоркан двамата сведоха глави и отвърнаха в един глас:
– Да, принце.
Роуан спусна щитовете и Лоркан веднага се завтече към Елида, която се помъчи да седне, вперила взор в почти заздравялата си ръка. Гавриел имаше благоразумието да отстъпи назад. Лоркан огледа ръката й, лицето й, жаден да я докосне, да усети мириса й...
Не му направи впечатление, че леките стъпки в тревата не бяха на досегашните му събеседници.
Ала веднага позна женския глас, който попита иззад него:
– Какво става тук, по дяволите?

***

Елида нямаше думи да обясни на Лоркан какво бе почувствала в момента, в който бе спуснал щита си. А после и когато среброкосият татуиран принц воин беше спрял неизбежното кръвопролитие.
В дробовете й не остана нито глътка въздух, когато надникна над широкото рамо на Лоркан и зърна златокосата жена, крачеща към тях.
Беше млада, но лицето й... Беше древно, мъдро и прозорливо, заредено с мощ. Красиво с бронзовата си кожа и живописни тюркоазени очи. Тюркоазени очи с оградени в златисто зеници.
Ашриверски очи.
Същите като на златокосия, напет мъж, който застана до нея, напрегнал мускулестото си тяло, докато преценяваше дали ще се наложи да пролее кръв. В едната си ръка държеше лък.
Двете страни на една и съща златна монета.
Елин. Едион.
И двамата се вторачваха в нея с ашриверските си очи.
Елин примигна. И златистото й лице се сбърчи с думите:
– Ти ли си Елида?
Елида намери сили колкото да кимне. Мускулите на Лоркан бяха обтегнати като тетива, а тялото му – още наведено над нея.
Елин я доближи, без да откъсва поглед от лицето й. Елида се чувстваше толкова млада в сравнение с жената пред нея. Имаше белези навсякъде по ръцете, около врата, около китките, където бе носила окови.
Елин коленичи до нея и Елида се замисли дали не трябва дай се поклони, да опре чело в земята...
– Толкова много... приличаш на майка си – каза Елин с пресекваш глас.
Едион също коленичи безмълвно и постави широката си ръка върху рамото на Елин.
Майка й, която бе умряла в бой, за да спаси живота на жената пред нея…
– Съжалявам – промълви Елин. Раменете й се превиха, главата й увисна ниско и по пламналите й бузи се търкулнаха сълзи. – Толкова много съжалявам.
От колко ли години тези думи стояха заключени в душата й?
Ръката я болеше, но това не спря Елида да докосне юмрука на Елин, стиснат в скута й.
Да докосне бронзовата й, обсипана с белези ръка. Топла, лепкава кожа посрещна пръстите й.

Истинска. Елин беше
истинска
.

Кралицата, която сякаш току-що се беше уверила в същото за нея, вдигна глава и отвори уста, но устните й потрепериха и тя ги стисна.
Никой от свидетелите им не продума.
Накрая Елин каза на Елида:
– Тя ми спечели време.
Елида знаеше за кого говори.
Ръката на кралицата се разтресе. И гласът й едва не рухна напълно, когато промълви:
– Днес съм жива благодарение на майка ти.
– Знам – прошепна Ели да.

– Тя ми заръча да ти предам... – Елин си пое пресеклива глътка въздух, но не откъсна поглед от нея дори докато сълзите й си проправяха вадички по мръсните й бузи. – Майка ти ми заръча да ти предам, че те обича безкрайно. Това бяха последните й думи към мен.
Кажи на моята Елида, че я обичам безкрайно.

Повече от десетилетие Елин бе носила сама сетните й думи. През цяло десетилетие на смърт, отчаяние и войни тя ги бе пренасяла от кралство в кралство.
А сега се намираха накрай света. И тук, макар и за миг, Елида почувства топлата ръка на майка си върху рамото си.
Сълзите запариха в очите й и се отрониха. Внезапно сухата трева зад тях изхрущя.
Първо зърна бялата коса. После и златните очи.
И Елида зарида, когато Манон Черноклюна се появи с лека усмивка на уста.
Когато Водачката на Крилото видя двете им с Елин, застанали коляно до коляно в тревата, оформи безмълвно с устни една дума.

Надежда
.

Не беше мъртва. Всичките бяха оцелели.
Едион пророни дрезгаво:
– Ръката ти...
Елин я хвана нежно. Огледа плитката резка и новата розова кожа, чиито очертания разкриваха колко от плътта й бе липсвала едва преди минути. Кралицата се извъртя на колене и изръмжа на воина вълк.
Златокосият елф извърна очи от гневния й поглед.
– Не беше виновен той – намери сили да каже Елида.
– Ухапването – рече сухо Елин с разярен тюркоазен поглед – говори друго.
– Съжалявам – каза елфът, незнайно дали на кралицата, или на нея, и впери пълен с покруса взор в Елин.
Тя игнорира думите му. И воинът сведе сломено глава. Среброкосият принц му отпрати кратък състрадателен поглед.
Но ако заповедта за убийството на Лоркан не идваше от Елин...
Елин се обърна към другия златокос елф, към онзи, който я беше излекувал – Пумата.
– Предполагам, че Роуан ви е обяснил как стоят нещата. Докоснете ли ги, мъртви сте. Дори да ги изгледате лошо, мъртви сте.
Елида опита да не изтръпне от яростта в гласа й. Злорадата усмивка на Манон й помогна.
Елин се напрегна, когато вещицата наближи незащитения й гръб, но й позволи да коленичи отдясно на Елида. Да я огледа със златните си очи.
– Добра среща, малка вещице – поздрави я Манон.
После и двете с Елин се извърнаха към Лоркан.
– Струваш ми се малко поизмъчен – изсумтя кралицата.
– Подобно – озъби й се той.
Усмивката на Елин беше смразяваща.
– Получил си бележката ми, надявам се?
Едион плъзна ръка към дръжката на меча си...
– Мечът на Оринт – промълви Елида, забелязала костената глава на ефеса, древните руни. Елин и Лоркан прекъснаха свадата си за момент. – Мечът... ти...
Върнън я беше излъгал, че кралят на Адарлан го е претопил. Изгорил го заедно с трона от еленови рога.
Тюркоазените очи на Елин омекнаха.
– Мечът оцеля. Ние също.
Те тримата, остатъкът от двора им, семействата им.
Елин отново оглеждаше Лоркан преценяващо с онази зловеща усмивка на лице. Елида пророни тихо:
– Оцелях, Ваше Величество, благодарение на него. – Тя кимна към Манон. – И на нея. Тук съм благодарение на тях двамата.
Манон кимна в отговор и вниманието й се насочи към джоба, където бе видяла Елида да прибира парчето камък. Търсеното потвърждение. Напомняше й за третата част от триъгълника.
– Тук съм – добави Елида, прикована от обезпокоително живите очи на Елин, – благодарение на Калтейн Ромпие.

В гърлото й заседна буца, но тя я пренебрегна и бръкна с разтреперани пръсти във вътрешния си джоб, откъдето извади увитото в плат парче камък. Неземната му
енергия
запулсира в дланта й.

– Заръча ми да ти предам това. Тоест на Селена Сардотиен. Тя не знаеше, че са... че сте един и същи човек. Каза, че било отплата за... за топлата пелерина, която си й дала в студената тъмница. – Не се срамуваше от сълзите си, защото ги лееше в чест на онази жена и подвига й. Елин огледа парчето плат в потръпващата длан на Елида. – Мисля, че е запазила плата, за да й напомня за добрината ти. – Пророни сипкаво Елида. – В Морат я пречупиха... нараниха я. И умря сама там. Умря сама, за да не ме... за да не...
Никой от околните не продума, не помръдна. Не можеше да прецени дали е за добро, или лошо. Дали това, че Лоркан сложи ръка на гърба й, не я накара да плаче още по-силно.
Думите се заизливаха от треперещата й уста.
– Каза да ти напомня, ч-че си обещала да ги накажеш всичките. И че м-можеш да отключиш всяка врата, стига да имаш к-ключа.
Елин стисна устни и затвори очи.
Отнякъде се появи красив, тъмнокос мъж. Сигурно беше броени години по-възрастен от нея, но имаше толкова величествена осанка, че се почувства дребна и нескопосана пред него. Сапфирените му очи се съсредоточиха в нея, интелигенти и невъзмутими, и той попита:
– Калтейн Ромпие е спасила живота ти? И ти е дала това?
Той я познаваше.
Манон Черноклюна обяви с тих, помпозен глас:
– Лейди Елида Локан от Перант, запознай се с Дориан Хавилиард, крал на Адарлан.
Кралят я изгледа с вдигнати вежди.
– В-Ваше Величество – изпелтечи Елида.
Крайно време беше да се изправи. Да престане да се търкаля по земята като червей. Но камъкът в парчето плат още лежеше върху дланта й.
Елин избърса влажното си лице в единия си ръкав и се надигна.
– Знаеш ли какво носиш, Елида?
– Д-Да, Ваше Величество.
Тюркоазените й очи, изтерзани и уморени, намериха нейните. После се плъзнаха към Лоркан.
– Защо не си го взел?
Гласът й беше глух, суров. Елида подозираше, че ще е щастлива, ако никога не се обърнеше към нея с такъв.
Лоркан посрещна погледа й, без да мигне дори.
– Нямах това право.
Очите на Елин запрескачаха между двама им, виждайки твърде много. И без капка топлина, тя каза на Лоркан:
– Благодаря ти, че ми я доведе.
Останалите като че ли се мъчеха да прикрият смайването си от тези й думи.
Кралицата обаче се обърна към Манон.
– От сега нататък Елида е част от моя двор. Независимо от вещерската кръв във вените си, тя е лейди на Перант и е моя.
Две златни очи просветнаха в отговор на предизвикателството й.
– А ако реша да я обявя за наследница на Черноклюните?
– На Черноклюните или на Крочаните? – подразни я Елин.
Елида примигна озадачено. Манон и Крочаните? Изобщо каква работа имаше тук Водачката на Крилото? Къде беше Абраксос? Вещицата отвърна:
– Внимавайте, Ваше Величество. Изчерпахте цялата си сила и ще ви се наложи да се биете с мен по стария начин.
Опасната усмивка се завърна върху лицето й.
– Знаеш ли, от доста време чакам втори рунд.
– Дами – предупреди ги среброкосият принц през стиснати зъби.
Двете се обърнаха едновременно към Роуан от рода на Белия трън и му се усмихнаха невинно. Елфическият принц имаше благоразумието само да изтръпне от погледите им.
Щом двете жени отново насочиха почти безпощадното си любопитство към нея, на Елида й се прииска да се скрие зад Лоркан. Манон се пресегна и обърна ръката й към тази на Елин.
– Ето, въпросът е решен – заяви тя.
Елин видимо се учуди, но пъхна загърнатия ключ в джоба си. Тъмна сянка мигновено се вдигна от сърцето на Елида; непрестанният шепот стихна.
– Ставай – нареди й Манон. – Бяхме започнали нещо.
Тя понечи да я вдигне, но Лоркан я предвари. И не пусна ръката й, а тя опита да не се поддава на желанието си да се притисне към топлото му тяло. Помъчи се да прикрие факта, че макар току-що да бе срещнала кралицата си, приятелката си, двора си... незнайно защо се чувстваше най-сигурна до Лоркан.
Манон му се подсмихна.
– Твоите претенции към нея, елфе, не са на дневен ред. – Железните й зъби изскочиха, превръщайки красивото й лице в страховита маска. Лоркан не я пусна. – Не. Я. Докосвай. – Процеди Манон с онзи глас, който обикновено вещаеше смърт.
– Не приемам заповеди от вещици – отвърна Лоркан. – И нямаш право да се месиш в отношенията ни.
Елида го изгледа свъсено.
– Само влошаваш нещата.
– На това му викаме „елфически глупости“ – осведоми я Елин. – Също така можем да го наречем „маркиращо територията си копеле“.
Елфическият принц се покашля многозначително зад нея.
Кралицата надникна през рамо с вирнати вежди.
– Да не би да забравям някое гальовно обръщение?
Очите на принца воин просветнаха, въпреки че лицето му остана сковано от хищническа зоркост.
– Не мисля.
Елин намигна на Лоркан.
– Ако я нараниш, ще стопя костите ти – информира го кротко и си тръгна.
Желязната усмивка на Манон се разшири и тя сведе глава в пародия на поклон, преди да последва кралицата.
Едион огледа Лоркан от глава до пети и изсумтя:
– Елин прави каквото си пожелае, но мисля, че ще ми позволи да проверя колко от костите ти мога да строша, преди да ги е стопила.
После и той закрачи след двете жени. Едната сребърна, а другата – златна.
Елида едва не изпищя, когато някакъв призрачен леопард изскочи от нищото, подуши въздуха към Лоркан и пое след другите в елегантен тръс, размахвайки пухкавата си опашка.
След това си тръгна кралят, а след тях – и двамата елфи. Докато не остана само принц Роуан от рода на Белия трън. Среброкосият воин я изгледа красноречиво.
И Елида незабавно се откъсна от Лоркан. Елин и Едион бяха спрели да я изчакат. С леки, приветливи усмивки на лица.
Елида се насочи към тях, към новия си двор, без да поглежда назад.

***

През последните минути Роуан нарочно мълчеше и наблюдаваше събитията.
Лоркан беше проявил готовност да умре за Елида. Да се откаже от службата си в името на Майев, за да спаси живота на момичето. А после се беше държал достатъчно собственически, че да го накара да се зачуди дали и той самият не изглеждаше толкова нелепо в присъствието на Елин.
Когато двамата останаха насаме, Роуан го попита:
– Как ни откри?
Режеща усмивка.
– Тъмният бог ме тласкаше насам. Армията от илкени се погрижи за останалото.

Същият Лоркан, когото познаваше от векове, но някак... различен. Типичната му острота беше притъпена – не, беше
укротена
.

Сега следеше с поглед укротителката си, но щом го отмести към Елин, която вървеше до нея, стисна челюсти.
– Предполагам знаеш, че тази сила може да я унищожи?
– Знам – призна Роуан.
Онова, което беше постигнала преди минути, силата, която беше извлякла от себе си... Беше като песен, в чийто ритъм и неговата магия затанцува.
Когато защитата на илкените най-сетне рухна под напора на огън, лед и вятър, Роуан не удържа на стремлението да встъпи в горящото сърце на силата й и да я види озарена от него.
Вече прекосяваше равнината, когато проумя, че не го привличаше само огнената сила, но и жената вътре в нея, която навярно се нуждаеше от физически контакт с друго живо същество, за да си припомни, че има тяло и близки хора, за да се изтръгне от смъртния покой, така безпощадно покосяващ крилатите зверове. Но тогава пламъците угаснаха и докато враговете им падаха от небето на пепел, лед и късове месо, тя го погледна... Свещени богове, когато го стрелна с очи, Роуан едва не падна на колене пред нея.

Негова кралица, любовница и най-скъп приятел — и още толкова много. Не го интересуваше, че ги наблюдават. И той самият имаше потребност да я докосне, да се увери, че е невредима, да почувства жената, способна на велики и ужасяващи дела, но и способна да го погледне с такъв зов, с толкова
живот
в очите.


Вдъхваш ми воля за живот, Роуан.

Чудеше се дали и Елида Локан не въздействаше по същия начин на Лоркан.
– Ами мисията ти? – попита го Роуан.
Нежността напусна гранитните черти на Лоркан.

– Защо не ми кажеш каква работа имате вие на това лайняно място, а после ще обсъдим
моите
планове?

– Елин ще реши какво да ти каже и какво – не.
– Добро куче.
Роуан му отвърна с ленива усмивка, но се въздържа да му спомене за дребното тъмнокосо момиче, което вече държеше неговите юзди.



58.


Калтейн Ромпие току-що бе променила хода на събитията.
Дориан за пръв път се срамуваше толкова от себе си.
Защо не беше по-добър? По-прозорлив? Всъщност това важеше за всички им.
Мислите се вихреха в главата му, докато, намирайки се отново в полунаводнения храм, наблюдаваше от разстояние как Елин оглежда каменния сандък върху олтара така, сякаш й бе опонент.
От едната й страна стоеше лейди Ели да, до нея Манон, а Лизандра в облика си на призрачен леопард се беше излегнала в краката на кралицата.
Силата, събрана в групичката им, беше зашеметяваща. А Елида... На път обратно към руините Манон беше подшушнала на Елин, че Анийт бдяла над нея.
Също както други богове бдяха над всеки от тях.
Лоркан влезе в храма, придружаван от Роуан. Фенрис, Гавриел и Едион ги доближиха, хванали дръжките на мечовете си. Телата им още излъчваха напрежение, докато следяха Лоркан неотлъчно с очи. Особено воините на Майев.
Втори кръг на велика мощ.
Лоркан, благословеният от самия Хелас — това му беше разказал за него Роуан по време на пътешествието им до Мъртвите острови. Хелас, богът на смъртта. Дошъл по тези земи с Анийт, негова принцеса-консорт.
Косъмчетата по ръцете на Дориан настръхнаха.
Древни потомци – всеки докоснат от различен бог, всеки доведен дотук свише. Всичко това не можеше да е просто съвпадение.
Манон го забеляза, че стои настрана, разтълкува предпазливостта по лицето му и се откъсна от кръга шепнещи жени, за да застане до него.
– Какво?
Дориан стисна челюсти.
– Имам лошо предчувствие.
Той зачака опровержение, подигравка. Манон обаче додаде:
– Обясни ми.
Дориан отвори уста, но в този миг Елин се качи на подиума.
Ключалката – Ключалката, която щеше да възпре Ключовете на Уирда и щеше да позволи на Елин да ги върне в портата. Благодарение на Калтейн и Елида им оставаше да намерят само още един. Където и да го беше скрил Ераван. Но за да вземат Ключалката...
Роуан се озова до кралицата в мига, в който надникна в сандъка.
Тя извърна бавно поглед към тях. Към Манон.
– Качи се тук – нареди й с обезпокоително невъзмутим глас.
Манон не допусна грешката да й се опълчи.
– Сега не му е нито мястото, нито времето да го разглеждате – предупреди Роуан кралицата. – Ще го отнесем до кораба и там ще го проучваме.
Елин се съгласи с пребледняло лице.
– Имало ли е изобщо Ключалка? – попита ги Манон.
– Не знам.
Дориан за пръв път чуваше тези думи от Елин. А това му беше достатъчно, за да се покатери нагоре по стълбите, оставяйки мокри следи по подиума, и да надникне в сандъка.

Ключалка
нямаше
. Не и каквато бяха очаквали, каквато кралицата беше изпратена да открие.

В каменния сандък имаше едно-единствено нещо.
Огледало с железен обков и почти златиста от старост повърхност, покрита с жълтеникави петна и мръсотия. А в горния десен ъгъл на усуканата, изящно изкована рамка...
Знакът от Окото на Елена. Вещерският символ.
– Какво е това, дявол да го вземе? – учуди се Едион от стълбите.
Отговори му Манон, надничайки косо към притъмнялото лице на кралицата.
– Вещерско огледало.
– Какво? – попита Елин.
Останалите се приближиха да чуят.
Манон почука с нокът по каменния ръб на сандъка.
– Случайно Баба Жълтонога да ти е споменала в деня, когато я уби, защо е дошла, какво иска от теб и предишния крал?
Дориан се разтърси из паметта си, но не откри нищо.

– Не. – Елин го изгледа въпросително, но той поклати глава. Тя попита вещицата: – А
ти
знаеш ли какво е искала?

Манон кимна едва доловимо. И въздъхна колебливо. Дориан се приготви за предстоящото.
– Баба Жълтонога е отишла на среща с краля, за да му покаже как действат магическите й огледала.
– Изпотроших повечето – скръсти ръце Елин.
– Унищожила си само евтини дубликати. Истинските й вещерски огледала... Тях не можеш да ги счупиш. Не и толкова лесно.
Дориан имаше ужасяващо предчувствие.
– Какво прави с тях?
– С тях можеш да видиш бъдещето, миналото и настоящето. Да говориш през своето огледало с притежателя на сродното му. Съществуват и изключително редките сребърни огледала, за чието изковаване майсторът трябва да вложи нещо скъпо за себе си. – Манон сниши глас и Дориан се зачуди дали дори сред Черноклюните това не бяха легенди, предавани край лагерните огньове. – Има и такива, които задържат и усилват големи запаси от сурова сила, за да я освободят с жестока мощ, ако огледалото бъде насочено към нещо.
– Оръжие – заключи Едион и Манон кимна утвърдително. Явно и генералът беше навързал нещата, защото следващият му въпрос превари този на Дориан. – Значи, Баба Жълтонога се е срещнала с краля, за да обсъждат оръжия?
Манон се умълча толкова дълго, че очакваше Елин всеки момент да я пришпори. Той обаче й стрелна предупредителен поглед и кралицата не се обади. Никой от тях не посмя.
Накрая вещицата каза:
– Строят кули. Гигантски, но предвидени за теглене през бойните полета. Целите са покрити с вещерски огледала. Ераван планира да ги използва съвместно с магията си, за да изтребва армиите ви само с няколко удара.
Елин затвори очи. Роуан сложи ръка върху рамото й.
– Това... – подхвана Дориан, махвайки с ръка към каменния сандък, към огледалото в него. – Това едно от огледалата, които ще употребят, ли е?
– Не – рече Манон, загледана във вещерското огледало в сандъка. – Не знам какво предназначение има точно това огледало, на какво е способно... но определено не е Ключалката, която търсите вие.
Елин извади Окото на Елена от джоба си, претегляйки го в длан, и въздъхна отривисто през носа си.
– Нямам търпение днешният ден да приключи.

***

Километър след километър елфите мъкнеха огледалото.
Роуан и Едион притиснаха Манон за подробности относно вещерските кули. Две вече бяха готови, но нямаше представа още колко се изграждат. Първите две се намираха във Ферианската падина, ала сигурно имаше и другаде. Не, не знаеше как ги придвижват. Нито колко вещици бяха необходими за използването на една кула.
Елин позволи на думите им да се утаят в една дълбока, смълчана част от съзнанието й. Щеше да мисли по въпроса на следващия ден, след като се наспеше. Днес вече нямаше сили за проклетото вещерско огледало.
Магията й беше изцедена до последна капка. За пръв път от дни огнената бездна сякаш бе изпаднала в унес.
Тя самата можеше да проспи цяла седмица. Цял месец.
Всяка стъпка през блатата на път към мястото, където ги чакаха трите кораба, я изтощаваше още повече. Лизандра на няколко пъти й предлагаше да се преобрази в кон и да я носи на гърба си, но Елин отказваше. Хамелеонката беше не по-малко грохнала. За всички им важеше.
Искаше й се да поговори с Елида, да я разпита какво бе преживяла през всичките тези години, но... Беше загубила дар слово от умора. Знаеше от какъв сън има нужда – онова дълбоко, целебно забвение, което изискваше тялото й всеки път, когато пилееше навън твърде много от магията си.
Затова почти не говореше с Елида, позволявайки на Лоркан да я крепи в бързия им поход към брега. В устрема им да отнесат огледалото до корабите.
Толкова много тайни – Елена, Бранън и древната им война още бяха забулени в тайнственост. Дали Ключалката изобщо съществуваше? Или пък вещерското огледало беше Ключалката? Прекалено много въпроси с твърде малко отговори. Но щеше да измисли нещо. След като се върнеха на безопасно място; след като се наспеше.
След като... всичко останало се наредеше. Ето защо се влачеха през блатата без почивка.
Лизандра първа долови опасността с леопардовите си сетива на километър от белите пясъци на брега и спокойното сиво море отвъд, скрита зад стена от тревисти дюни.
Всички изкачиха най-близката дюна с извадени оръжия, изравяйки пясъка под краката си. Роуан не се преобрази – единственото видимо доказателство за пълната му немощ. Въпреки това пръв достигна билото. И извади меча от ножницата на гърба си.
Елин спря до него с прогоряло гърло, а Гавриел и Фенрис оставиха внимателно огледалото до нея.
Сто платна сивееха пред тях, обградили трите им кораба. Простираха се към западния хоризонт, погълнати от тишина; едничкият звук бяха крясъците на моряците. Кораби от запада... от Залива на Оро.
Армадата на Мелисанде.
А на плажа ги чакаше взвод от двайсетина воини, предвождани от жена със сива пелерина. Лизандра извади ноктите си и изръмжа гърлено.
Лоркан избута Елида зад себе си.
– Трябва да се оттеглим към блатата – каза на Роуан, чието лице бе застинало като камък, докато оглеждаше групата воини на плажа и многочислената флота отвъд тях. – Можем да им се измъкнем.
Елин пъхна ръце в джобовете си.
– Няма да ни нападнат.
– И стигна до такова заключение въз основа на многото си години военен опит? – нападна я Лоркан.
– Внимавай – озъби му се Роуан.
– Това е пълен абсурд – изплю генералът и се извъртя, сякаш щеше да грабне пребледнялата Елида на ръце. – Запасите ни са изчерпани...
Не успя да преметне Елида през рамо само защото тънка като хартия огнена стена препречи пътя му. Едва на толкова беше способна Елин в момента.
Манон изскочи насреща му с извадени железни нокти и изръмжа:
– Няма да я водиш никъде. Нито сега, нито когато и да било.
Лоркан се надигна до пълния си ръст. Но преди да съсипят всичко в яростта си, Елида докосна нежно ръката му, с която вече бе стиснал дръжката на меча си.
– По свое желание съм с него, Манон.
Вещицата бегло надзърна към ръката й върху мускулите на Лоркан и отвърна:
– Ще говорим за това по-късно.
Несъмнено. Елин изгледа Лоркан и му кимна.
– Върви да се мръщиш другаде.
Жената със сива пелерина на плажа вече крачеше към тях, следвана от воините си.
– С теб още имаме въпроси за изясняване – изръмжа Лоркан.
Елин се поусмихна.
– И смяташ, че не знам?
Той застана до Роуан и тъмната му сила се задипли над вълните като беззвучен гръм. Заемаше отбранителна позиция.
Елин погледна каменното лице на принца си, сетне Едион, извадил меча и щита си в готовност за борба, после и другите си спътници.
– Да отидем да ги поздравим.
– Елин... – подскочи Роуан.
Но тя вече слизаше по дюната с внимателни стъпки по хлъзгавия пясък и гордо вдигната глава. Воините зад нея крачеха с обтегнати като струни тела, но дишането им си оставаше равномерно – бяха готови на всичко.
Сивите брони на войниците пред тях бяха тежки, протрити, лицата им – сурови и белязани. Очите им ги изучаваха внимателно. Фенрис се озъби на единия и мъжът извърна поглед.
Жената с пелерината спря на около три метра от тях и свали качулката си с котешка грация.
Елин знаеше всичко за нея.
Знаеше, че е двайсетгодишна, че виненочервеното е естественият цвят на средно дългата й коса, че не беше виждала червеникавокафяви очи като нейните в нито едно кралство, на нито едно от приключенията си. Че вълчата глава, с която завършваше дръжката на внушителния меч до хълбока й, беше от герба на рода й. Веднага разпозна луничките й, плътните й, засмени устни; разпозна привидно слабите ръце, криещи здрави като скала мускули, които сега скръсти пред гърдите си.
Плътните устни се извиха в половинчата усмивка и Ансел от Брайърклиф, кралица на Пустошта, провлачи:

– Кой ти даде разрешение да използваш името ми в бойните ями,
Елин
?


– Аз лично си дадох разрешение да използвам името ти така, както сметна за добре,
Ансел
. И то още в деня, в който пощадих живота ти, вместо да те убия, както се полага на страхливка като теб.

Нахаканата й усмивка се разшири.
– Здрасти, кучко – измърка Ансел.
– Здрасти, предателко – измърка в отговор Елин, преценявайки армадата пред тях. – Значи, все пак се дотътри навреме.



59.


Елин усети пълното изумление на спътниците си, когато Ансел сведе глава в театрален поклон, махвайки с ръка към корабите зад тях, и каза:
– Флотата ви, както заповядахте.
Елин изсумтя.
– Войниците ти май не са в най-добрата си форма.

– Ох, винаги така изглеждат. Все им разправям, че трябва да отделят внимание и на
външния
си вид, не само на вътрешната си красота, но... знаеш какви са мъжете.

Елин се засмя. Макар и да долавяше как озадачението на приятелите й се нажежава до нещо огненочервено.
Манон пристъпи напред и морският бриз развя кичури от бялата й коса пред лицето й.
– Флотата на Мелисанде е под командването на Морат. Ако ще си съдействаш с тази... жена, направо сключи съюз с Ераван.
Виждайки железните й зъби и нокти, Ансел пребледня. И Елин си спомни историята, която наемната убийца, превърнала се в кралица, й беше разказала веднъж сред пустинните пясъци под балдахин от звезди. Вещица от клана на Железни зъби бе изяла жива приятелка от детството й.
Самата Ансел, след като семейството й било избито, попаднала в лагер на Железни зъби и оцеляла като по чудо.
– Тя не е от Мелисанде – обясни Елин. – Пустошта е съюзник на Терасен.
Едион подскочи, оглеждайки внимателно корабите и жената пред тях.
Манон Черноклюна процеди с гибелен глас:
– Коя е тя, че да представлява Пустошта?
О, свещени богове! С отегчена, съвършено непочтителна гримаса Елин махна с ръка между двете.
– Манон Черноклюна, наследница на вещерския клан на Черноклюните и последна кралица на Крочаните... запознай се с Ансел от Брайърклиф, асасин и кралица на Западната пустош.

***

Мощен тътен изпълваше главата на Манон, докато плаваха към кораба им, прекъсван единствено от плисъка на греблата в спокойните води.
Щеше да убие червенокосата кучка. Бавно.
Никой не проговори, докато наближаваха големия кораб и се качваха по стълбицата му.
От Абраксос нямаше и следа.
Манон огледа небесата, флотата, морето. Нито люспа.
Гневът в стомаха й се превърна в нещо друго, нещо по-лошо, и тя се запъти към червендалестата капитанка, решена да разбере какво е положението.
Елин обаче излезе небрежно на пътя й и й се ухили змийски, докато погледът й прескачаше между двете им с червенокосата жена, облегната на парапета на стълбите, водещи към горната палуба.
Манон я заобиколи с бясна крачка.
– Ансел от Брайърклиф не представлява Пустошта.
Къде беше Абраксос...
– Ти ли тогава?
И Манон се зачуди дали някак... дали някак не се беше оплела в плановете на кралицата. Особено когато изпита потребност да спре отново, да се обърне и да заяви с високомерна усмивка:
– Да. Аз представлявам Пустошта.

***

Дори Роуан примигна недоумяващо, чувайки тона на Манон Черноклюна – гласа не на вещица, воин или хищник. А на кралица.
Последната крочанска кралица.
Премери в главата си опасността от бясна схватка между Ансел от Брайърклиф и Манон Черноклюна.
И си спомни какво му беше разказвала Елин за Ансел – за предателството й по времето, когато двете се бяха обучавали в пустинята, за битката им до смърт, в която Елин бе пощадила червенокосата. Превръщайки я в своя длъжница.
А сега кралицата му беше поискала отплата.
Ансел, с типичната си арогантност, която напълно обясняваше защо двете с Елин веднага се бяха сприятелили, провлачи на Манон от стълбите към квартердека.
– Е, по последни сведения нито Крочаните, нито Жлезни зъби си мръдват пръста да бранят Пустошта. Като единствен покровител на народа й през изминалите две години, определено имам правото да я представлявам. И да решавам на кого ще помогнем и как. – Ансел се подсмихна на Елин, сякаш не забелязваше, че вещицата се взира в гърлото й, готова да го разкъса с железните си зъби. – Двете с теб все пак ни дели една граница. Трябва да постъпя добросъседски.
– Обясни – нареди й сковано Едион с толкова бушуващо сърце, че Роуан чуваше тътена му.
Това беше първата дума, която генералът отронваше, откакто Ансел свали качулката си. Откакто бяха получили малката изненада на Елин.
Ансел килна глава и копринената й коса с цвят на старо вино отрази светлината. Точно такава му я беше описала Елин.
– Ами, преди няколко месеца, докато си живеех най-безгрижно в Пустошта, не щеш ли, получих съобщение. От нашата Елин. Съвсем четливо съобщение от Рифтхолд. От бойните ями на Рифтхолд, за да сме по-точни. – Тя се изкиска, клатейки глава. – Веднага разбрах, че трябва да се подготвя, че трябва да придвижа армията си до подножието на планината Анаскаул.
Дъхът на Едион секна. Само дълговековното обучение, на което Роуан бе подложен, му помогна да не изпита същото. Воините от кадъра му стояха непоклатимо зад тях, в позиции, които бяха заемали стотици пъти през вековете. В готовност за кръвопролития – или отбрана.
Ансел се усмихна очарователно.
– В момента половината от войската ми напредва натам. За да обедини сили с Терасен. Кралството на приятелката ми Селена Сардотиен, която не забрави, че ми е такава дори в Червената пустиня; и която не спря да гледа на север всяка нощ, когато звездите изгрееха. Не се сещам за по-добра отплата от това да спася кралството, което никога не забрави. И това беше преди да получа писмото й преди няколко месеца, откъдето научих коя е всъщност, както и че ще ме изкорми, ако не подкрепя каузата й. С армията ми вече бяхме тръгнали на път, но... тогава се сдобих със следващото й писмо. С него пък ме призоваваше в Залива на Оро. Трябваше да я чакам тук и да следвам инструкциите й.
Едион врътна глава към Елин. По бронзовото му лице още блестеше солена вода от лодката.
– Спешните съобщения от Илиум...
Елин махна лениво към Ансел.
– Остави я да довърши.
Ансел отиде с лежерна крачка до нея и я хвана под ръка. Тя се подсмихна като демон.
– Предполагам, че си знаете колко обича да се разпорежда Нейно Величество. Е, аз изпълних инструкциите й. С половината ми войска се отцепихме на юг, прекосихме Белия зъб и влязохме в Мелисанде. Кралицата му реши, че се притичваме на помощ. И ни пусна през градските порти.
Роуан затаи дъх.
Ансел подсвирна силно и от най-близкия кораб се чу тропот на копита и цвилене.
След миг от конюшнята излезе астерионски кон.
Животно, същинско въплъщение на бурите.
Роуан не си спомняше кога за последно беше виждал Елин да сияе от искрено щастие.
– Касида – пророни тя.
– Знаете ли – продължи Ансел, – доста обичам да плячкосвам. А войските на Мелисанде бяха в толкова намален състав заради Морат, че кралицата нямаше друг избор, освен да си кротува. Макар че се поядоса, като взех коня... и още повече, като я изведох от собствената й тъмница, за да й покажа, че флагът на Терасен се развява заедно с моя вълк над собствения й дворец.
– Какво? – изстреля Едион.
Елин и Ансел се извърнаха към него с вирнати вежди. Дориан пристъпи смаяно напред, а кралицата на Пустошта му хвърли поглед, който казваше, че би искала да плячкоса и него.
Ансел обгърна корабите около тях с широк размах на ръката си.
– Флотът на Мелисанде вече е наш. Столицата му също. – Тя посочи с брадичка към Елин. – Пак заповядай.
Манон Черноклюна избухна в смях.

***


Едион не знаеше на кого да се ядосва повече: на Елин, задето не му беше казала за Ансел от Брайърклиф
и
проклетата армия, на която тихомълком беше наредила да плячкоса Мелисанде и да плени флота му, или на себе си, задето не й се беше доверил. Задето я беше попитал къде са съюзниците им и й беше отправил укори в миговете преди атаката на илкените. А тя просто ги беше преглътнала.

Докато спътниците му, струпани на главната палуба, все още осмисляха думите на Ансел, братовчедка му рече тихо:
– Мелисанде щеше да помогне на Морат в разцепването на Севера и Юга. Не превзех столицата им за слава и територии, а защото няма да позволя на нищо да попречи на победата ни над Морат. Сега Мелисанде ще проумее каква е цената на съюза с Ераван.
Едион опита да потисне яда си. Та той беше неин генерал принц. Роуан – неин консорт, или нещо подобно. А Елин не им беше разкрила плановете си. Дори не му беше хрумнало да възприема Пустошта като възможен съюзник. Навярно именно затова му го беше спестила. Защото щеше да й каже, че е загубена кауза.
Той се обърна към Ансел.
– От Мелисанде по всяка вероятност са изпратили вест до Морат. Собствената им армия несъмнено вече препуска обратно към столицата. Преведи хората си обратно през Белия зъб. Ние ще ръководим армадата оттук.
Ансел надзърна към Елин, която кимна в знак на съгласие. Кралицата на Пустошта го попита:
– А после да поемем на север към Терасен и да минем през някой от проходите на Анаскаул?
Едион кимна утвърдително, обмисляйки вече къде може да разположи войниците й, както и на кого от Гибелния легион да повери командването им. Но без да е виждал хората й в действие... Той се отправи към стълбите за квартердека, без да чака разрешение.
Елин обаче се покашля и той спря.
– Преди Ансел да замине утре сутрин, говорете къде да разположи армията си, след като отново я събере на едно място.
Той просто кимна и продължи нагоре по стълбите, пренебрегвайки угрижения поглед на баща си. Останалите също се пръснаха; Едион не се интересуваше кой къде отива, а само че му оставаха поне няколко минути насаме.
Облегна се на парапета и впери взор в морето, плискащо се по корпуса на кораба. Помъчи се да не обръща внимание на хората по околните кораби, които оглеждаха преценяващо него и спътниците им.

Шепотът им го застигаше отвъд водата.
Вълкът на Севера; генерал Ашривер
. Някои разказваха легенди – повечето откровени лъжи, макар че имаше и няколко, които що-годе се приближаваха до истината. Едион ги остави да се слеят с плясъка и съскането на вълните.

Вечно променящият й се мирис го връхлетя и нещо в гърдите му се разпусна. Разпусна се и още малко, като забеляза как фините й златисти ръце се опират на парапета до неговите.

Лизандра надникна през рамо към вещицата и Елида – свещени богове,
Елида
, – които бяха седнали край предната мачта и си приказваха тихо. Навярно си споделяха какви приключения бяха преживели след раздялата си.

Армадата щеше да отплава чак на сутринта, беше подочул от капитанката. Съмняваше се да е, защото Елин чакаше уивърнът на вещицата да се завърне.
– Не трябва да се бавим – подхвана Едион, плъзвайки поглед към северния хоризонт. От тази посока ги бяха нападнали илкените, а щом веднъж ги бяха намерили толкова лесно... Армадата край тях едва ли щеше да ги спаси. – Носим два от ключовете и Ключалката... или каквото там е онова вещерско огледало. Приливът ще ни помогне. Налага се да отплаваме час по-скоро.
Лизандра го стрелна остро.
– Обсъди въпроса с Елин.
Едион я огледа от глава да пети.
– Теб пък какво те гложди?
Държеше се студено с него от няколко дни. Сега обаче той видя пределно отчетливо как куртизанската маска пасва върху лицето й – очите й сякаш просветнаха, а намръщената й уста поомекна.
– Нищо. Просто съм уморена.
Погледът, който отправи към морето, обаче го накара да се притесни и той пророни внимателно:
– Откакто сме тръгнали, влизаме в битка след битка. Макар да имам десетгодишен опит с това, се чувствам изтощен. Не само физически, но и душевно.
Лизандра прокара пръст по гладкото дърво на парапета.
– Първоначално си мислех... Всичко ми се струваше едно голямо приключение. На колкото и сериозни опасности да се натъквахме, цялото преживяване беше ново за мен и се усещах толкова свободна далеч от натруфените рокли и спалните. Но онзи ден в Залива на Черепа спрях да го възприемам така. И започнах да виждам всичко като... борба за оцеляване. Осъзнах, че някои от нас може да не преживеят поредния сблъсък. – Устата й потрепери леко. – Никога не съм имала приятели; не и като сегашните. А днес, на онзи плаж, когато съзрях флота и си помислих, че е на враговете ни... За момент... – Тя вдиша дълбоко. – Ти как се справяш? Как си се научил да влизаш в битка с Гибелния легион, без да се сковаваш от ужас при мисълта, че навярно не всички ще си тръгнете от бойното поле?
Едион изслуша всяка нейна дума, претегли всяка пресеклива глътка въздух. И отвърна просто:
– Нямаш друг избор, освен да го приемеш. – Искаше му се да не й се налага да мисли за такива неща, да носи такова тегло върху плещите си. – Страхът от загубата... и той може да те съкруши също като самата загуба.
Лизандра най-сетне посрещна погледа му. Зелените й очи – тъгата в тях го връхлетя като удар в корема. Едва се сдържа да не я грабне в ръцете си. Но тя каза:
– Май и двамата ще трябва да си го припомняме в идните дни.
Той кимна и издиша през носа си.
– И да се радваме на времето, което имаме.
Вероятно и тя беше получавала този урок не по-малко пъти от него.
Изящното й гърло подскочи и тя го погледна изпод гъстите си мигли.
– Радвам му се. На това... каквото и да е то.
Сърцето му подхвана грохотен ритъм. Едион се поколеба дали да подходи тактично и си даде три глътки въздух време, за да реши. В крайна сметка избра обичайния си метод, който му служеше добре и на бойното поле, и извън него: прецизна, безкомпромисна атака, примесена с достатъчно арогантност, че да хване опонентите си неподготвени.

– Това – поде с полуусмивка – между
нас
?

Лизандра наистина възприе отбранителен тон и му показа ръката си.
– Знам, че миналото ми е... отблъскващо.

– Ще те спра на мига – обяви Едион и се осмели да пристъпи към нея. – И ще ти кажа, че няма нищо отблъскващо в теб.
Нищо
. Бил съм с не по-малко хора. Жени, мъже... Виждал съм и съм изпробвал всичко.

Тя вдигна вежди. Той сви рамене.
– Извличам удоволствие и от двата пола, в зависимост от настроението ми и човека пред мен. – Един от някогашните му любовници до ден-днешен си оставаше и един от най-близките му приятели и най-опитни командири в легиона му. – Привличането си е привличане. – Той свика смелостта си. – И го познавам достатъчно, за да разбирам какво има между нас с... – Нещо се притвори в очите й и думите му увехнаха. Твърде скоро. Твърде скоро беше за такива разговори. – Времето само ще покаже. Няма да се обвързваме с нищо друго, освен с искреност.
Наистина, ето това искаше от нея. Нищо повече от онова, което би пожелал от приятел.
Тънка усмивка затанцува по устните й.
– Да – пророни тя. – Да започнем оттам.
Той дръзна да направи още крачка към нея, без да го е грижа кой ги гледа от палубата, от мачтите или от армадата край тях. Красивите й скули пламнаха и му костваше големи усилия да не ги докосне с пръст, а после и с устни. Да вкуси кожата й.
Но щеше да й даде време. И да се радва на всеки миг, както беше посъветвал и нея.
Защото това щеше да е последният му лов. И нямаше намерение да пропилява всички приказни моменти наведнъж. Да губи времето, което съдбата им бе отредила, и всичко онова, което искаше да й покаже.
А копнееше да й покаже реките, горите и моретата на Терасен. Да я види как се смее във вихъра на есенните танци; как увива цветни ленти около майското дърво на пролет; как слуша с почуда древните предания за воини и призраци край буйните зимни огньове на планински пирове. Всичко. Щеше да й покаже всичко. И да се хвърля в бой отново и отново, за да се увери, че това ще е възможно.
Ето защо сега просто й се усмихна и докосна ръката й със своята.
– Радвам се, че поне веднъж сме на едно мнение.



60.


Елин и Ансел чукнаха бутилките си с вино над дългата, изподрана маса в камбуза и отпиха щедри глътки.
Отплаваха призори. На север – обратно на север. Към Терасен.
Елин опря лакти на гладкото дърво.
– Да пием за драматичните появи.
Лизандра, в облика си на призрачен леопард, която се беше свила върху пейката с глава в скута на Елин, откликна с тъничък котешки смях. Ансел примигна смаяно.
– И сега какво?

– Би било мило от твоя страна, Елин – промърмори Едион от другия край на масата, откъдето двамата с Роуан ги наблюдаваха ядосано, – ако поне с
един
от тайните си замисли ни запознаеш
предварително
.

– Но физиономиите ви са толкова безценни, когато дойде време за голямото разкритие – изчурулика тя.
Двамата с Роуан изръмжаха. О, не се и съмняваше, че са бесни. Подивели, задето не им беше казала за Ансел. Но идеята да ги разочарова, да се провали... Държеше да се заеме с това сама.
Роуан очевидно овладя гнева си достатъчно, че да попита Ансел:
– Нямаше ли илкени или Валги в Мелисанде?
– Намекваш, че войската ми не би смогнала да превземе града, ако имаше? – Тя глътна от виното си с просветващи от
смях очи. Дориан седеше между Фенрис и Гавриел; и тримата имаха благоразумието да не се обаждат. Лоркан и Елида бяха някъде на горната палуба. – Не, принце. – Продължи Ансел. – Попитах кралицата на Мелисанде защо в града й няма моратски изчадия и след известно увещаване тя ми изпя, че с хитрина е успяла да удържи ноктите на Ераван далеч от себе си. И войниците си.
Елин поизправи гръб и й се дощя да имаше повече вино от третината в бутилка, която вече беше изпила.
– Когато войната приключи – добави Ансел, – Мелисанде няма да може да се оправдава, че е бил под робството на Ераван или Валгите. Действията на кралицата и армията й, изборът им да се съюзят с него... всичко е било подбудено от човешки мотиви. – Тя стрелна остър поглед към най-тъмната част на камбуза, където Манон Черноклюна седеше сама. – Поне Мелисанде ще може да споделя страданието си с Железни зъби.
Железните зъби на Манон проблеснаха в смътната светлина. Никой не беше виждал, нито чувал уивърна й. А следобеда двете с Елида си бяха приказвали повече от час на палубата.
Елин реши да направи услуга на всички и да се намеси.
– Трябват ми още хора, Ансел. А аз не съм способна да бъда на толкова места наведнъж.
Останалите впериха очи в нея.
Ансел постави бутилката си на масата.
– Искаш да ти доведа още една армия?
– Искам да ми намериш загубените крочански вещици – Манон скочи на крака.
– Какво?
Елин зачопли с нокът една от драскотините на масата.
– Крият се някъде. Но със сигурност има живи, щом железни зъби ги издирват. Няма да се учудя, ако имат многобройна войска. Освен това искам да ми обещаеш, че ще споделиш територията на Пустошта с тях. Брайършф и половината крайбрежие остават за теб. Отстъпи им континенталните и южните земи.
Манон крачеше към тях със смъртоносен поглед.
– Нямаш правото да обещаваш такова нещо.
Роуан и Едион стрелнаха ръце към мечовете си. Лизандра обаче отвори едно сънено око, опъна лапа върху пейката и разкри острите си като игли нокти, които попадаха в пространството между Елин и пищялите на Манон.
– Не можете да владеете онези земи заради проклятието – напомни й Елин. – Ансел обаче ги е завоювала с ловкост, кръв и загуби.
– Това е моята родина, родината на народа ми...
– Такава отплата сте поискали от Ераван, нали? Да ви върне родината и вероятно да сложи край на проклятието. – Виждайки изцъкления поглед на Манон, Елин изсумтя. – Хм, май Древните не са ти казали, а? Жалко. Шпионите на Ансел обаче са разбрали. – Тя плъзна поглед към Водачката на Крилото. – Ако вие с народа ти докажете, че сте различни от матроните ви, в онези земи ще се намери кътче и за вас.
Манон просто се върна на мястото си и впи очи в малкия мангал на камбуза, сякаш можеше да го замрази с поглед.
– Толкова са докачливи тези вещици – коментира Ансел.
Елин стисна устни, но Лизандра отново се изсмя по котешки. Ноктите на Манон издрънчаха от другия край на стаята. Лизандра й отвърна със своите.
– Намери крочаните – каза Елин на червенокосата си приятелка.
– Няма ги вече – намеси се отново Манон. – Изтребили сме ги до крак.
Елин надникна бавно през рамо.
– А ако кралицата им ги призове?
– Кралица съм им, колкото и ти.
Скоро щеше да си проличи. Елин разпери длан върху масата.
– Изпращай всичко и всички на север – нареди тя на Ансел. – Коварната ти атака над столицата на Мелисанде несъмнено ще вбеси Ераван, но не бива да сме някъде по път, когато се втурне да отмъщава на Терасен.
– Мен ако питаш, Ераван е роден вбесен. – Само Ансел, която веднъж се бе изсмяла в лицето на смъртта, прескачайки клисура, и бе убедила Елин да допусне почти фаталната грешка да я последва, би се подиграла с валгски крал. Но приятелката й добави: – Добре, ще го сторя. Не знам доколко ще е от полза, но и бездруго имам работа на север. Само дето Хисли ще е съкрушена, че отново трябва да се раздели с Касида.
Далеч не я учудваше, че Ансел бе успяла да задържи Хисли, откраднатата астерионска кобила. Но Касида... о, Касида беше точно толкова красива, колкото Елин си я спомняше – дори й се видя още по-прелестна, когато я доведоха на борда на кораба им. След като я заведе в тясната влажна конюшня, Елин я изчетка и й се извини за дългата раздяла с една ябълка.
Ансел отпи от бутилката.

– Искам да знаеш, че разбрах, когато те изпратиха в Ендовиер. Още се борех за трона; със съюзниците ми лордове воювахме срещу войската на лорд Лок, но... Дори в Пустошта
разбрахме
.

Елин продължи да чопли масата, съзнавайки, че останалите също слушат.
– Не беше забавно.
Ансел кимна.

– След като убих Лок, трябваше да остана, за да защитавам трона си, да оправя живота на народа си. Ала знаех, че ако някой може да оцелее в Ендовиер, то това си ти. Потеглих натам миналото лято. Бях стигнала планината Рун, когато получих вест, че вече не си в солните мини. Че... – Тя надникна към Дориан, който я гледаше с каменно изражение от другия край на масата. – Че
той
те е отвел в столицата. Но не можех да отида в Рифтхолд. Бях твърде далеч, а и вече бях отсъствала препалено дълго от кралството си. Затова се върнах. Прибрах се у дома.

– Опитала си да ме измъкнеш? – процеди Елин през стегнато гърло.
Огънят обагряше косата на Ансел в рубинено и златисто.
– Нито час не минаваше, без да се замисля за онова, което извърших в пустинята. Как ти изстреля онази стрела след двайсет и една минути. Даде ми двайсет, каза, че ще стреляш дори да не съм напуснала обсега ти. Броях минутите; наясно бях колко са. Подари ми цяла отгоре.
Лизандра се протегна и побутна с муцуна ръката на Ансел. Тя я почеса лениво.
– Ти ми беше огледало. Допълнителната минута беше колкото за теб, толкова и за мен. – Елин отново чукна бутилката си в тази на Ансел. – Благодаря ти.
– Не бързай да ми благодариш – отвърна Ансел просто. Елин изпъна гръб. Другите около масата спряха да се хранят и оставиха приборите си в недоядената яхния.
– Не Ераван е опожарил крайбрежието – обяви Ансел с проблясващи на светлината от фенера червеникавокафяви очи. – Подложихме на разпит кралицата на Мелисанде и лейтенантите й, но... заповедта не е дошла от Морат.
Ниското ръмжене на Едион й подсказа, че всички знаеха отговора, преди тя да е продължила.
– Докладваха ни, че видели елфически войници да стрелят от корабите си.
– Майев – промълви Гавриел. – Но не е в нейния стил да опожарява.
– В моя е – обади се Елин.
Всички извърнаха погледи към нея. Тя се изсмя безрадостно.
Ансел само кимна.
– Тя пали пожарите и прехвърля вината на теб.
– С каква цел? – попита Дориан, прокарвайки пръсти през синкавочерната си коса.
– За да подрони авторитета й – отговори Роуан. – Да я накара да изглежда като тиранин, не като спасителка. Като заплаха, срещу която трябва да се обединяват, вместо да сключват съюзи с нея.
Елин плъзна език по зъбите си.
– Трябва да й го призная, добре си играе картите.
– Значи вече е достигнала тукашните брегове – рече Едион. – Но къде се крие, по дяволите?
Страх, тежък като камък, се стовари в корема на Елин. Не намери сили да отговори, че е потеглила на север, че навярно в този момент армадата й плаваше към незащитения Терасен. Надникна към Фенрис и Гавриел, които вече клатеха глави в безмълвен отговор на пронизителния поглед на Роуан.
– Тръгваме призори – обяви Елин.

***

Час по-късно, в смътната светлина на личната им каюта, Роуан начерта линия през картата, разгърната в средата на пода, после и втора до нея, и трета. Три линии с почти еднакво разстояние помежду им – широки ивици от континента. Елин ги огледа от мястото си до него.
Роуан нарисува стрелка от най-лявата линия към тази в средата и каза тихо, така че да не го чуят от съседните стаи и коридора:
– Ансел и армията й ще ударят откъм западните планини. – Нарисува и втора стрелка, тази с посока към най-дясната линия. – Ролф, мисенианците и армадата ще нападнат откъм източното крайбрежие. – Стрелка надолу и към десния край на рисунката му, където двете предишни щяха да се срещнат. – Гибелният легион и другата половина от армията на Ансел ще поемат центъра – от Еленови рога към сърцето на континента. И всичките ни сили ще се обединят при Морат. – Очите му бяха като зелен огън. – През цялото това време си придвижвала войските си в стратегическа позиция.

– Трябват ми още – каза Елин. – И
още
време.

Той сбърчи вежди.
– А ти в коя войска ще се сражаваш? – Едното ъгълче на устата му потрепна нагоре. – Предполагам, че няма смисъл да те увещавам да останеш зад огневата линия.
– Отлично знаеш, че няма.
– Е, така или иначе няма да е забавно, ако аз се окича с цялата слава, докато ти си седиш на задника. После ще те съсипя от подигравки.
Тя изсумтя и огледа другите карти, разгърнати по пода на каютата. Заедно се нареждаха като пъзел на света им – не само на континента, но и на земите отвъд него. И тя се извисяваше над него, сякаш виждаше армиите си, близки и далечни.
Роуан, все още коленичил, плъзна поглед по света в краката й.
Елин съзнаваше, че наистина може да е в краката й, ако спечелеше войната и си върнеше континента.
Очите й обходиха света, който някога й се бе струвал толкова необятен, а сега, когато го съзерцаваше отвисоко – безкрайно крехък. Малък и уязвим.

– Знай, че си способна – обади се Роуан с изпъкнала на светлината от фенера татуировка. – Да го превземеш. Да го завладееше целия. Използвай коварните ходове на Майев срещу нея самата. Изпълни
онова
си обещание.

В гласа му нямаше укор. Само откровена пресметливост, умисленост.
– А ти би ли останал до мен, ако се превърна в завоевател?
– Ще обединяваш народите; няма да грабиш и опожаряваш. Ще остана до теб, каквото ще да се случва.
– Но именно в това е заплахата, нали? – замисли се тя. – Другите кралства и земи ще живеят в непрекъснат страх, че един ден Терасен може да ми отеснее. Затова ще правят всичко по силите си да се уверят, че сме задоволени в границите си и имаме по-голяма полза от тях като съюзници и търговски партньори, отколкото като възможни завоевания.
Майев е нападнала крайбрежието на Ейлве, представяйки се за мен, за да настрои тези чужди земи срещу нас, да им припомни за мощта, която показах в Залива на Черепа... и да я използва срещу нас.
Той кимна.
– Но ако има как... би ли?
Представи си го за част от секундата – видя лицето си, изсечено върху статуи в кралства, толкова далечни, че дори не бяха чували за Терасен. Жива богиня – наследница на Мала и завоевателна на света. Щеше да разпръсне по континентите музика, книги и културни достижения, да заличи покварата, разяждаща някои тъмни кътчета на земята...
Но отвърна тихо:
– Не сега.
– По-натам?
– Ако ми омръзне да бъда кралица... сигурно ще се позамисля дали да не стана императрица. Да оставя на потомците си не само едно кралство, а толкова, колкото са звездите.
Нямаше как да навреди, изричайки го на глас. Мислейки за това, колкото и глупаво да беше. Макар че дори идеята за подобна възможност... навярно я приравняваше с Майев и Ераван.
Роуан кимна към най-близката карта – към Пустошта.
– Защо си простила на Ансел? След онова, което е причинила на теб и другите в пустинята?
Елин отново приклекна.
– Защото взе грешно решение в опит да изцери неизлечима рана. Да отмъсти за хората, които е обичала.
– И наистина си задействала плана си още в Рифтхолд? Докато си се била в ямите?
Тя му намигна пакостливо.
– Знаех, че ако се представям като Ансел от Брайърклиф, някак ще я застигне вест, че млада червенокоса жена използва нейното име, пердашейки войници в бойните ями. И веднага ще се досети, че съм аз.
– Значи, червената коса от онези дни... не е била само заради Аробин.
– Никак даже.
Елин загледа намръщено картите, недоволна, че не беше намерила още армии, скрити по света.
Роуан прокара ръка през косата си.
– Понякога ми се ще да знаех всяка мисъл, която минава през главата ти, всеки таен план и намерение. После си спомням какво удоволствие ми доставяш с драматичните си разкрития, които обичайно правиш точно когато е най-вероятно сърцето ми да спре.
– Сигурна бях, че си садист.
Той я целуна по устата веднъж, два пъти, после ръфна нежно върха на носа й с кучешките си зъби. Тя изохка, плясвайки го шеговито и дълбокият му смях отекна между дървените стени.

– Това е задето не ми каза – обясни той. –
Отново
.

Но независимо от думите му, независимо от всичко, изглеждаше толкова... щастлив. Толкова доволен и щастлив, че беше там, коленичил сред картите, докато фенерът гаснеше, а светът отиваше по дяволите.
Безрадостният, суров елф, с когото се беше запознала, който бе живял в очакване на опонент, достатъчно добър да го дари със смърт... Сега същият той я гледаше с щастие в очите.
Елин взе ръката му и я стисна силно.
– Роуан.
Искрата в погледа му угасна.
Тя стисна пръстите му още по-силно.
– Роуан, искам да направиш нещо за мен.

***

Манон лежеше свита настрани в тясното си легло, а сънят отказваше да дойде.
Но не заради отвратителните условия – не, беше спала в много по-лоши, дори в сравнение със зле запушената дупка в стената.
Тя отправи поглед през нея към снопа лунна светлина, който се процеждаше в каютата й заедно със соления летен бриз.

Нямаше да търси крочаните. Както и да я наричаше кралицата на Терасен, да приеме корените си беше едно, да се обяви за крочанска кралица – съвсем друго. И бездруго се съмняваше да й се отдадат в служба, при положение че беше убила принцесата им.
Собствената
си доведена сестра.

И дори крочаните да се преклоняха пред нея, да приемеха да се борят за каузата й... Манон докосна с ръка дебелия белег на корема си. Железни зъби нямаше да споделят с тях Пустошта.
Но точно това мислене, разсъждаваше тя, обръщайки се по гръб и отлепяйки косата си от потния си врат, ги беше обрекло на изгнание.
Отново надникна през пролуките в запушената дупка към морето отвъд. Чакаше да зърне сянка в нощното небе, да чуе охота на могъщи криле.
Абраксос вече трябваше да се е върнал. Тя потисна бушуващия в стомаха си ужас.
Но вместо криле долови скърцане на стъпки в коридора. Миг по-късно вратата се отвори на почти тихите си панти и пак се затвори. Някой я заключи.
Без да се надигне от леглото, Манон каза:
– Какво правиш тук.
Лунната светлина се процеждаше през синкавочерната коса на краля.
– Вече не си окована.
Думите му я накараха да седне в леглото, поглеждайки към куките на стената, от които висяха оковите й.
– Повече те влече с окови ли?
Сапфирените му очи като че ли проблеснаха в мрака и той облегна гръб на затворената врата.
– Понякога.
Тя изсумтя, но без да се замисли, каза:
– Още не съм чула коментара ти.
– За какво? – попита той, макар и отлично да знаеше
– За потеклото ми.
– Важно ли е за теб мнението ми, малка вещице?
Манон тръгна към него и спря едва на метър от лицето му усещайки всеки сантиметър нощ помежду им.
– Не изглеждаш възмутен, задето Елин плячкосала Мелисанде, без да сподели на никого, не те е грижа, че съм крочанка...
– Не бъркай мълчанието ми с равнодушие. Имам основание да не споделям възгледите си.
По пръстите му проблесна лед. Манон ги погледна.
– Чудно ми е твоя милост или кралицата ще се изправи срещу Ераван накрая.
– Ако огънят пребори тъмнината, ще се получи по-увлекателна легенда.
– Достатъчно увлекателно ми звучи да разкъсаш демонския крал, без да си служиш с ръце.
Той се поусмихна.
– Сещам се за по-добра употреба на ръцете ми – и невидимите, и истинските.
Покана и въпрос. Тя задържа погледа му.
– Тогава довърши започнатото – пророни Манон.
Дориан й отвърна с мека усмивка, но подправена с жестокост, която накара кръвта й да се нагорещи, сякаш Огнената кралица я беше възпламенила.
Тя му позволи да опре гърба й в стената. Да я прикове с очи, докато развързваше връзките на бялата й риза.
Една. По. Една.
Да докосне с уста голата й шия точно под ухото й.
Нежният допир я подтикна да извие леко гръб. И той плъзна език по мястото, където първо бе усетила устните му.
Сетне се отдръпна. И отстъпи назад.
Призрачните му ръце се плъзнаха нагоре по бедрата й, по кръста й. Устните му се отвориха леко и тялото му затрепери от сдържане. Сдържаше се, а повечето мъже взимаха, и взимаха, когато им се предложеше, пируваха с тялото й. Дориан Хавилиард обаче каза:
– Хрътката лъжеше онази нощ. За Втората ти. Усетих лъжата й... вкусих я.
Нещо стегнато в гърдите й се разпусна.
– Не искам да говоря за това.
Той пак пристъпи към нея и призрачните му ръце заскитаха точно под гърдите й. Тя стисна зъби.
– Тогава за какво искаш да говорим, Манон?
Не се сещаше дали някога я бе наричал по име. А начинът, по който го произнесе...
– Изобщо не желая да говоря – отвърна тя. – Същото важи и за теб. – Добави тя с многозначителен поглед.
Мрачната усмивка, подправена с жестокост, за пореден път изплува на лицето му. И сега, щом пристъпи към нея, ръцете му от плът и кръв замениха призрачните.
И заобхождаха бедрата й, кръста й, гърдите й в спокойни, лениви кръгове, които му позволи да рисува просто защото никой не беше дръзвал до момента. Всеки негов допир оставяше след себе си дири от огън и лед по кожата й. И всяко ласкаво, щедро докосване сякаш я обездвижваше. Дори не й хрумна да възрази, когато Дориан съблече ризата й и плъзна очи по голата й, осеяна с белези плът.
Попи лакомо с поглед гърдите й, корема й – дебелата бразда през него.
И гладът по лицето му се превърна в нещо ледено, свирепо.
– Преди време ме попита къде бих застанал спрямо границата между убийството за защита и това за удоволствие. – Пръстите му проследиха линията на белега. – Като намеря баба ти, ще прекрача границата.
По тялото й се стрелна студена тръпка, която накара гърдите й да настръхнат. Той ги погледа и погали с пръст едната, рисувайки бавен кръг върху нея. После се наведе и проследи пътя му с уста. И с език. Тя прехапа устна да възпре стона, надигнал се в гърлото й, и плъзна ръце в копринената му коса.
Без да откъсва уста от зърното й, Дориан отново намери очите й – сапфир, обрамчен с абаносови мигли – и прошепна:
– Искам да вкуся всеки сантиметър от теб.
А щом кралят вдигна глава и превзе устата й, Манон забрави всички задръжки.
И макар той да й беше казал, че копнее да я вкуси цялата, когато му се отдаде, Манон долови неговия вкус: на море, на зимно утро, нещо толкова чуждо и в същото време познато, което съумя да изтръгне дълго сдържания стон от дълбините й.
Пръстите му се плъзнаха към долната й челюст и наклониха лицето й така, че да обладае по-пълно устата й; всяко движение на езика му беше чувствено обещание, което я предизвикваше да се притиска към него. Да посреща жадно ласките му, докато разсъдъкът й не се замъгли напълно.
Никога не се беше замисляла какво би било да предаде контрола другиму. И да не го чувства като слабост, а като свобода.
Дориан насочи ръце надолу по бедрата й, сякаш се любуваше на мускулите им, после обхвана с длани задните й части, притискайки я към всеки твърд сантиметър от мъжеството си. Тихичкият звук в гърлото й секна, когато я отлепи от стената с едно плавно движение.
Манон уви крака около кръста му и той я понесе към леглото, без да откъсва уста от нейната, поглъщайки я лакомо. Положи я под себе си и се зае да разкопчава панталона си копче по копче, след което го изхлузи.
Чак тогава се отдръпна от нея, оставяйки я задъхана върху чаршафите, и плъзна поглед по чисто голото й тяло. Прокара нежно пръст нагоре по вътрешността на бедрото й. Все по-високо.
– Пожелах те в мига, в който те видях в Оуквалд – призна й с нисък, гърлен глас.
Манон се пресегна да съблече ризата му и белият плат разголи бронзова кожа върху изваяни мускули.
– Да – беше краткият й отговор. Разкопча колана му с разтреперани ръце. – Да... – Повтори тя и Дориан погали същината й с кокалчето на единия си пръст.
А онова, което намери там, го накара да изръмжи одобрително.
Дрехите му се озоваха при нейните на пода. Манон му позволи да вдигне ръцете й над главата й и магията му прикова нежно китките й към дюшека, докато той я докосваше първо с порочните си ръце. После и с порочната си уста. А щом я хвърли от ръба на пропастта и Манон захапа рамото му, за да заглуши вопъла си, Дориан Хавилиард проникна надълбоко в нея.
И движенията му я предизвикаха да забрави коя е, коя е била и коя се е заклела да стане. Зарови ръце в гъстата му коса и ги плъзна надолу по мускулите на гърба му, които се стягаха и гърчеха при всеки тласък, водещ я отново към онази шеметна пропаст. На това място беше само плът, огън и желязо; тук съществуваше само този егоистичен порив на тялото й, на неговото тяло.

Още. Искаше още – искаше
всичко
.

И може би му го беше прошепнала... или го беше умолявала... защото, Мракът да й е на помощ, Дориан й даде каквото искаше. Даде го и на двама им.
Когато най-сетне тялото му се укроти, той остана върху нея, с устни, кръжащи на милиметри от нейните след бруталната целувка, с която бе заглушил рева си след края.
Манон трепереше от... каквото и да й беше сторил – на нея и на тялото й. Той отметна кичур коса от лицето й; неговите пръсти също потръпваха.
Досега не беше осъзнавала колко тих е светът край тях, колко шумни са били те, особено с толкова елфически уши наоколо.
Дориан остана върху нея, в нея. Сапфирените му очи намериха устата й, все още леко задъхана.
– С това трябваше да освободим напрежението.
– И получи ли се? – попита тихо Манон, докато невидими ръце придърпваха дрехите му към тях.
Той прокара палец по долната й устна и потрепери, когато тя го засмука в устата си, докосвайки го с език.
– Не. Никак даже.
Но сивкавата светлина на зората вече се процеждаше в стаята и посребряваше стените. Дориан като че ли я забеляза в същия момент, в който и тя. Простена тихо и се слезе от нея. Манон се облече с тренирана ловкост и чак когато се зае да връзва ризата си, Дориан продума:
– С теб не сме приключили.

Съвършено мъжкото му
обещание
я накара да оголи зъби.

– Освен ако не искаш да разбереш още кои части от тялото ми са железни, аз решавам кога да ме докоснеш отново.
Дориан й отвърна със съвършено мъжкарска усмивка и вирнати вежди, преди да излезе през вратата също толкова безшумно, колкото и беше влязъл. Спря на прага, сякаш някоя от думите й бе грабнала вниманието му, но в крайна сметка продължи, затваряйки вратата с тихо щракване. Невъзмутим, напълно спокоен.
Манон го изпрати със смаян поглед, проклинайки кръвта си, задето се нагорещяваше отново, себе си, задето... задето му беше позволила такова нещо.
Чудеше се какво ли би казал той, ако му споделеше, че никога не бе допускала мъж върху себе си. Нито веднъж. Че й се бе приискало да забие зъби във врата му и да го вкуси истински. Да опита и други части от тялото му.
Тя преплете пръсти в косата си и се тръсна върху възглавницата.
Мракът да я вземе.
Отпрати безмълвна молитва Абраксос да се върне скоро.
Прекалено много време беше прекарала сред човеци и елфи. Трябваше да се махне. Елида беше в безопасност тук – каквато и да беше кралицата на Терасен, Манон знаеше, че ще брани момичето.
Но сега, когато Тринайсетте бяха разпилени и по всяка вероятност мъртви – нищо че Дориан твърдеше обратното, Манон нямаше представа къде да отиде. Светът за пръв път й се струваше толкова необятен.
И толкова празен.

***

Дори изтощена до краен предел, Елида почти не мигна през дългата нощ, в която двамата с Лоркан се люшкаха в хамаците на екипажа. Миризмите, звуците, вълнението на морето... Всички тези неща я глождеха, не я оставяха да заспи. Сякаш невидим пръст постоянно я ръчкаше, за да е нащрек, но... нямаше нищо.
Лоркан се въртя в хамака си с часове. Като че същата сила държеше и него буден.
Като че очакваше нещо.
Докато достигнат кораба, магията му беше отслабнала макар и да не даваше никакъв външен израз на напрежението си, освен леко стиснатите устни. Но Елида знаеше, че наближава пълното изтощение. Знаеше, защото с часове след това малката магическа шина около глезена й ту се появяваше, ту изчезваше.
След като Манон й разказа за незнайната съдба на Tpинайсетте, Елида гледаше да не се пречка на спътниците си, оставяйки ги да разговарят на спокойствие с червенокосата жена, която ги посрещна на плажа. Лоркан също. Слушаше плановете им с изопнато лице, сякаш нещо свито на кълбо в него се усукваше още по-стегнато с всяка изминала секунда.
Като го наблюдаваше как спи на няколко стъпки от нея – сънят бе смекчил суровото му воинско лице, малка част от нея се питаше дали не беше довела поредната опасност при кралицата. Дали останалите забелязваха колко често Лоркан впиваше поглед в гърба на Елин. Сякаш се прицелваше в него.
Навярно усетил вниманието й, той отвори клепачи. И посрещна погледа й, без да мигне. За секунда Елида се потопи в дълбините на очите му, някак вълшебни заради сребристата светлина на прииждащата зора.
Беше й доказал, че е готов да даде живота си, за да спаси нейния.
Каменното му лице се разнежи, когато сведе поглед към ръката й, висяща от хамака. Кожата още я понаболяваше, но... по чудо беше заздравяла. Вече два пъти беше благодарила на Гавриел, който просто кимваше скромно и свиваше рамене.
Бледа усмивка разцъфна по изсечената уста на Лоркан и той се пресегна да погали с мазолести пръсти ръката й.
– Това ли избираш? – прошепна той, не по-силно от скърцането на въжетата край тях.
Палецът му замилва дланта й.
Елида преглътна, но погълна с очи всяко очертание на лицето му. Отплаваха на север – още днес потегляше към дома.
– Мислех, че е видно – отвърна тя със също толкова тих глас и пламнали бузи.
Пръстите му се преплетоха с нейните и по черните му очи пробяга неразгадаема емоция.
– Трябва да си поговорим – пророни дрезгаво той.
Крясъкът на часовоя ги накара да подскочат. Преливаше
от искрен ужас.
Елида едва не се преобърна с хамака, докато моряците профучаваха край нея. Само махна косата от очите си, и Лоркан вече го нямаше.
Всички палуби бяха претъпкани с хора и й се наложи да изкуцука нагоре по стълбите, за да види какво ги е вдигнало от сън. На околните кораби цареше същият смут. И то с причина.
Откъм западния хоризонт се задаваше друга армада.
И Елида знаеше пределно добре, че тази не идваше по заповед на Елин.
Увери се, че е така, когато Фенрис прошепна от стълбите до нея:
– Майев.



61.


Нямаха друг избор, освен да дочакат корабите. Армадата на Майев имаше на своя страна вятъра и течението и щяха да ги настигнат, преди да са се добрали до брега. А никой от войниците им не можеше да избяга на елфическите воини по суша.
Роуан и Едион премислиха възможните ходове на Елин. Но всички пътища водеха до сблъсък. А още беше толкова изтощена, че... Знаеше какво да очаква.
Майев командваше с една трета повече кораби. И безсмъртни воини. С магически дарби.
Черните платна на армадата й изпълниха хоризонта твърде бързо и им дадоха да разберат, че вражеските кораби са по-здрави, а войниците им – по-опитни. Роуан и кадърът му лично бяха обучавали повечето от тях и подробностите, които разкриха, далеч не бяха окуражаващи.
Майев изпрати една изящно резбована гребна лодка с послание до тях.

Предайте се – или ще гниете на океанското дъно
. Даваше им време за размисъл до съмване на другия ден.

Цял ден. За да може страхът да плъзне из цялата им войска.
Елин отново се срещна с Роуан и Едион. Фенрис и Гавриел не бяха призовани от кралицата им, но Лоркан кръстосваше като звяр в клетка, докато Елида наблюдаваше събитията с впечатляващо безизразно лице.
Нямаше изход. Дориан мълчеше, макар и погледът му често да прескачаше между двете им с Манон. Сякаш се опитваше да сглоби някакъв пъзел. Нито веднъж не загатна какъв.
Едион настояваше да атакуват – да приготвят тихо корабите и да атакуват. Но Майев щеше да предвиди този им ход. А и можеха да я ударят по-бързо с магия, отколкото със стрели и харпуни.
Време. Само с време разполагаше.
Обсъждаха теории, стратегии и планове. Роуан опита да я убеди, че е най-добре да избяга. Тя му позволи да се изкаже, за да осъзнае сам колко глупава идея предлагаше. След разговора им от миналата нощ трябваше да е наясно, че няма да го изостави. Не и по своя воля.
Слънцето залезе. А армадата на Майев чакаше търпеливо. Досущ като пантера, готова да се прицели по първи лъчи.
Време. Едничкото й оръжие в момента – и неин смъртен враг. А вече изтичаше.
Елин броеше черните платна отново и отново, докато нощта ги обгръщаше.
И нямаше представа какво да стори.

***

Беше недопустимо, реши Роуан през дългите часове на размисъл.
Недопустимо, че бяха постигнали толкова, само за да ги спъне не Ераван, а Майев.
Някогашната му кралица не беше благоволила да им се покаже. Но това не й беше в стила.
Щеше да го направи призори. Да приеме капитулацията на Елин лично, пред очите на всички. И тогава... Роуан нямаше представа какво ще извърши след това. Какво друго искаше, освен ключовете.
Елин беше плашещо спокойна. Обясняваше си го само с шока. Елин беше изпаднала в шок. Роуан я беше виждал да беснее, да убива, да се смее, да ридае, но никога... загубена. И се мразеше, задето не можеше да измисли решение. Да намери начин да я измъкне от всичко това.
Докато тя спеше дълбоко до него, той откъсна поглед от тавана над спалнята им и го плъзна към нея. Изучи очертанията на лицето й, златистите вълни на косата й, всеки луннобял белег, всяка черна завъртулка от мастило. После се наведе, тих като сняг, сипещ се в смълчана гора, и я целуна по челото.
Нямаше да позволи всичко да свърши тук, точно това да ги прекърши.
Познаваше флаговете, които се развяваха под герба на Майев. Цял ден ги броеше и подреждаше в списъци, преравяйки сенките на паметта си.
Облече се тихо и закопча портупея си чак като излезе в коридора. Стиснал дръжката на вратата, надникна за последно към нея.
За момент миналото го хвана в клопката си; за момент я видя такава, каквато за пръв път я бе зърнал на онзи покрив във Варес – пияна и пребита. Кръжеше в облика си на ястреб над нея, преценявайки новата си повереница, а тя го беше забелязала – макар и да се олюляваше на краката си, го беше забелязала. И му се беше оплезила.
Ако тогава някой му беше казал, че наквасената побойница ще се превърне в единственото нещо, без което не би могъл да живее... Роуан затвори вратата.
Само това можеше да й предложи.
Щом стъпи на палубата, се преобрази – просто лунен отблясък в тъмната нощ, спусна щита си и излетя в соления въздух право към флота на Майев.

***

Братовчедът на Роуан имаше благоразумието да не опита да го убие веднага щом го мярна в небето.
Бяха почти връстници и Роуан израсна с него в къщата на чичо си, след като родителите му угаснаха. Ако и чичо му някога угаснеше, Енда щеше да стане глава на рода им – принц с титла, имоти и армия.
Енда го усети, преди Роуан да се промъкне през крехкия щит на прозорците. И остана седнал на леглото, макар и облечен за битка, с ръка върху дръжката на меча си.
Роуан се преобрази и братовчед му го огледа от глава до пети.
– Асасин или пратеник си днес, принце?
– Нито едно от двете – отвърна Роуан, килвайки леко глава.
Енда също беше среброкос, но зелените му очи бяха изпъстрени с кафяво, което поглъщаше другия цвят, когато братовчед му се ядосаше.
И докато Роуан беше отгледан и обучен за бойните полета, Енда беше подготвен за дворцовите интриги и машинации. Макар и достатъчно снажен и мускулест, братовчед му нямаше неговите широки плещи и солидно тяло, но и това навярно се дължеше на различната подготовка, която бяха получили. Енда беше пределно вещ в боя, за да си заслужи командирския пост в армията на баща си, но обучението им рядко съвпадаше след първите десетилетия на младостта им, когато бяха вилнели на воля в имението на семейството му.
Енда не свали ръка от дръжката на меча си, а спокойното изражение на лицето му не трепна дори.
– Изглеждаш... променен – коментира братовчед му, сбърчил вежди. – Харесваш ми.
Едно време Енда му беше приятел – преди Лирия. Преди... всичко. И Роуан навярно би му споделил кой беше отговорен за тази промяна, но нямаше време. Не, времето не му беше съюзник тази нощ.
Вместо това отвърна:
– И ти изглеждаш променен, принце.
Енда му се поусмихна.
– Благодарение на другаря ми.
Някога тези думи биха го пронизали болезнено. Фактът, че Енда го споменаваше, му напомни, че братовчед му може и да не беше безкрайно опитен воин, но дворянинът в него проявяваше безспорна вещина в отчитането на важни подробности – като мириса на Елин например, вече завинаги примесен с неговия. Затова Роуан просто кимна и отвърна на усмивката му.
– Синът на лорд Кериган, нали?
Наистина, в мириса на Енда, в дълбоко, пълно единение, се преплиташе друг.
– Същият. – Енда пак се усмихна, но този път към пръстена на едната си ръка. – Съчетахме се и се венчахме по-рано това лято.
– И си го чакал цели сто години?
Той сви рамене, отпускайки леко хватката си върху меча.
– Ако си намерил правилния човек, принце, си струва да чакаш сто години.
Роуан знаеше. Разбираше го толкова добре, че гръдният му кош се пропукваше при мисълта.
– Ендимион – подхвана дрезгаво той. – Енда, трябва да ме изслушаш.

Повечето хора биха извикали стражите, но той познаваше Енда – поне някога го бе познавал. Беше един от братовчедите му, които години наред си вряха носовете в неговата работа. И то не от клюкарство, замисли се Роуан, а... за да запазят поне малка част от него
жива
. За което Енда се беше борил най-ревностно от всички тях.

Затова Ендимион направи жеста да го изслуша. Роуан се помъчи да говори сбито, да не позволява на ръцете си да треперят. В крайна сметка, струваше му се, че не искаше много.
Като приключи, Енда впи поглед в лицето му, прикрил мнението си зад изкованата в кралския двор маска на равнодушие.
И просто отвърна:
– Ще си помисля.
Роуан не можеше и да се надява на повече. Без да пророни нито дума, се преобрази отново в ястреб и отлетя в нощта към другия флаг, под който бе марширувал някога.
И така от кораб на кораб. Все една и съща реч. Една и съща молба.
И един и същ отговор от всичките му братовчеди.

Ще си помисля.


 



62.


Манон беше будна, когато Дориан влетя в стаята й час преди съмване. Без да обърне внимание на развързаната й риза, на пищните й гърди, които бе вкусил едва предишния ден, той заповяда:
– Облечи се и ела с мен.
За щастие, вещицата се подчини. Макар и главно от любопитство.
Като стигна до стаята на Елин, реши да почука – нищо чудно кралицата и Роуан да се възползваха от последните си часове заедно. Но намериха Елин на крака и облечена, а принца го нямаше. Тя погледна Дориан и попита:
– Какво има?
Без да отвърне, той поведе двете жени надолу към багажното отделение. Горните нива на кораба вече кипяха от военни приготовления.
По време на планирането и подготовките от изминалия ден беше размишлявал върху предупреждението, което Манон му беше отправила, след като накара кръвта му да запее от наслада.

Освен ако не искаш да разбереш още кои части от тялото ми са железни, аз решавам кога да ме докоснеш отново.

Думите й се бяха закачили на някой остър ъгъл в паметта му. Цяла нощ ги беше обмислял, будувайки в леглото си, докато се спускаше в още непопълнените си запаси от магия. А когато светлината започна да се променя...
Дориан свали чаршафа от вещерското огледало, внимателно подпряно на стената. Ключалката – или каквото друго беше. В смътното отражение зърна как двете кралици бърчеха чела зад гърба му.
Манон извади железните си нокти.
– На твое място бих внимавала с това нещо.
– Оценявам загрижеността ти – рече той, посрещайки златните й очи в огледалото. Тя не отвърна на усмивката му. Нито пък Елин. Дориан въздъхна. – Не мисля, че това вещерско огледало има каквато и да било сила. Не и осезаема, груба. Смятам, че силата му е познанието.
Елин го доближи с почти беззвучни стъпки.
– Казаха ми, че с Ключалката ще мога да върна трите ключа в портата им. Допускаш, че огледалото знае как?
Той просто кимна и опита да не се засяга от скептичната гримаса по лицето й.
Елин заусуква с пръсти един висящ конец от жакета си.
– Но какво общо има Ключалката огледало с армадата, която диша във врата ни?
Дориан едва се сдържа да не врътне очи.
– Има общо с думите на Деанна. Ами ако Ключалката не съществува само за да обедини ключовете с портата им, но и за да осигури безопасен контрол върху тях?
Елин свъси вежди към огледалото.
– Значи, предлагаш да извлачим това чудо на палубата и с негова помощ да взривим флота на Майев с двата ключа, които имаме?
Той си пое успокоителна глътка въздух, умолявайки боговете да го дарят с търпение.
– Казах, че според мен силата на това огледало е познанието. Мисля, че ще ти покаже как да овладееш безопасно тази на ключовете. За да се върнеш тук и да ги използваш без последици.
Тя примигна бавно насреща му.
– Как така „да се върнеш тук“?
Манон отговори вместо него, пристъпвайки по-близо.
– Това е пътническо огледало.
Дориан кимна.

– Замисли се върху думите на Деанна:
Огън и желязо, сплетени ведно, отговори ще открият в древното сребро. Само стъпка ще й е нужна.
– Той посочи огледалото. – Влез в среброто... и
открий
отговорите.

Манон изцъка с език.
– И предполагам, че ние двете сме огън и желязо.
Елин скръсти ръце.
Дориан стрелна самодоволен поглед към кралицата на Терасен.
– За твое сведение, не само ти можеш да намираш решения.
Елин го изгледа кръвнишки.
– Нямаме време за догадки. Твърде много неща могат да се объркат.
– Не ти остава много магия – парира я Дориан и махна с ръка към вещерското огледало. – А можете да влезете и излезете от огледалото преди съмване. И да използвате наученото, за да изпратите ясно послание на Майев.
– Мога да се бия със стомана, без да рискувам толкова и да губя времето си.
– Можеш да предотвратиш битката и загубата на живот от двете страни. – Той добави внимателно: – Времето ни вече изтече, Елин.
Тюркоазените й очи го гледаха спокойно – макар и с малко яд, задето пръв беше разгадал загадката, ала нещо просветна в тях.

– Знам – отвърна накрая. – Надявах се... – Тя поклати глава. –
Времето ни свърши
... – Пророни сякаш в отговор и надникна към огледалото, сетне и към Манон. Накрая въздъхна. – Не такъв беше планът ми.

– Знам – увери я Дориан с половинчата усмивка. – Затова и не ти харесва.
Преди Елин да е отхапала главата му, Манон попита:
– Но къде ще ни отведе огледалото?
Елин стисна челюсти.
– Да се надяваме, че няма да е в Морат.
Дориан се напрегна. Дали пък този план...

– Символът принадлежи и на
двете
ни – рече Манон, оглеждайки Окото на Елена, гравирано в среброто. – И ако огледалото те отведе в Морат, ще ти е необходим някой, който знае как да се измъкне оттам.

Откъм стълбите в дъното на багажното отделение се чуха стъпки. Дориан се извърна към тях, но Елин просто изсумтя на Манон и доближи огледалото.
– Тогава ще се видим от другата страна, вещице.
Златната глава на Едион се появи измежду сандъците.
– Какво, по дяволите...
Лекото кимване на Елин като че ли беше единствения знак, от който се нуждаеше Манон. Тя сложи ръка върху нейната.
Златните й очи срещнаха тези на Дориан за миг и той отвори уста да изрече думите, извиращи от пустото поле в гърдите му.
Но Елин и Манон долепиха сключените си ръце към вехтото стъкло.
А щом двете изчезнаха, смаяният вик на Едион прокънтя из търбуха на кораба.



63.


Елида наблюдаваше как екипажът на кораба им се подготвя за неизбежния сблъсък с гигантската армада пред тях и се потапя в същински хаос, когато Едион изрева откъм долното ниво.
Новината излезе наяве само секунди по-късно. Принц Роуан от рода на Белия трън тъкмо беше кацнал на главната палуба с изнурено лице и плувнали в страх очи, когато Едион изскочи през вратата, следван от Дориан, белязан с грозна синина около едното око. Крачейки бясно по палубата, Едион им разказа как Елин и Манон влезли в огледалото – Ключалката – и изчезнали. Както и че кралят на Адарлан разгадал загадката на Деанна и ги изпратил в сребърното измерение, за да им спечелят шанс за победа в предстоящата битка.
Всички слязоха в багажното отделение. Но колкото и Едион да се буташе в сребърната повърхност на огледалото, то не се отвори за него. Колкото и да го претърсваше с магията си Роуан, то не му издаде къде са Елин и Манон. Едион се изплю на пода, готов да посини и другото око на краля, който му обясняваше, че нямали друг избор. И като че ли не съжаляваше, докато Роуан не отказа да го погледне в очите.
Чак когато отново се събраха на палубата, без краля и хамелеонката, които бяха отишли да съобщят на капитанката за промяната в плановете, Елида се престраши да заговори нервно кръстосващия Едион.
– Стореното – сторено. Но не можем да чакаме Елин и
Манон да ни спасят.
Той спря и Елида се постара да не се свие от безпощадната ярост, която се изсипа върху нея.
– Когато изпитам нужда от мнението ти, за да намеря изчезналата ми кралица, ще го поискам.
Лоркан му изръмжа. Елида обаче вдигна брадичка, макар и опарена от обидата му.
– И аз чаках не по-малко от теб да я открия отново, Едион. Не само ти се боиш, че може пак да я загубиш.
Роуан от рода на Белия трън търкаше лицето си. Едва ли някога беше показвал наяве повече емоция от това.
Елфическият принц свали ръце и останалите обърнаха погледи към него. Очакваха заповедите му.
Дори Едион.
Елида изтръпна от прозрението, което я връхлетя. Потърси доказателство, но така и не намери.
– Продължаваме подготовката за битка – обяви дрезгаво Роуан. Надзърна към Лоркан, после към Фенрис и Гавриел и цялото му изражение се промени, раменете му се изопнаха, а в очите му се яви сурова, пресметлива нотка. – Майев несъмнено знае, че сте тук. И ще използва кръвната клетва, когато ще ни удари най-тежко.
Майев. Една част от нея искаше да види кралицата, съумяла векове наред да владее стремлението и привързаността на воин като Лоркан. И да й каже две-три приказки.
Фенрис хвана дръжката на меча си и заяви със спокойствие, каквото Елида не беше виждала от него досега.
– Не знам как да постъпим.
Гавриел също беше в недоумение, вперил поглед в татуираните си ръце, сякаш очакваше да се натъкне на отговора там.
Накрая се обади Лоркан:
– Ако разбере, че се биете на наша страна, край с вас. Или ще ви убие, или по друг начин ще ви накара да съжалявате за избора си.
– Ами ти? – предизвика го Фенрис.
Лоркан плъзна очи към него, после ги върна към двамата воини.
– За мен всичко приключи още преди месеци. Вече просто чакам да видя как ще ми отмъсти.
Дали щеше да го убие. Или пак да го направи свой роб.
Коремът й се преобърна и едва се сдържа да не грабне ръката му, да го помоли да се спасява.
– Ще забележи, че сме намерили начин да заобиколим заповедта й да те убием – обади се накрая Гавриел. – Ако не ни убие, задето се бием срещу нея, то ще е заради това. Най-вероятно вече сме мъртви.
– Съмва се след половин час, ако случайно решите да опитате отново – подхвърли Лоркан.
Елида се напрегна. Но Фенрис рече:
– Точно това е замисълът й. – Елида притаи дъх, докато воинът вълк оглеждаше елфите пред себе си, братята си по оръжие. – Да ни раздели, защото знае, че обединени сме безспорна заплаха за нея.
– Не можем да се възправим срещу нея – изтъкна Гавриел.
– Така е – съгласи се Фенрис. – Но пък можем да помогнем на някой друг да го стори. – Той погледна към Роуан и додаде: – Когато миналата пролет ни призова да защитим Миствард, тръгнахме, преди Майев да е надушила. Избягахме.
– Достатъчно – изръмжа Лоркан.
Но Фенрис продължи, без да откъсва очи от Роуан.
– Като се върнахме, Майев ни наказа подобаващо. Върза Лоркан и позволи на Каирн да го бичува, когато си пожелае. Лоркан, незнайно защо, ни заповяда да не ти казваме. Но мисля, че Майев е разбрала какво сме направили заедно в Миствард и е осъзнала колко опасни можем да сме за нея.

Принцът извърна очи към Лоркан, без да прикрива състраданието си –
състрадание
, чийто отзвук Елида долови в собственото си сърце. Дори след такова наказание... Лоркан продължаваше да е верен на Майев. Елида докосна ръката му с пръсти. Останалите забелязаха, но имаха благоразумието да си замълчат. Особено когато Лоркан погали с палец опакото на ръката й.

Стана й чудно дали Роуан се досещаше, че Лоркан не им е заповядал да мълчат от стратегически подбуди, а навярно за да спести чувството за вина на принца. За да предотврати желанието му да отмъсти на Майев по начин, който несъмнено би навредил на самия него.
– Знаел ли си – попита го дрезгаво Лоркан, – че ще те накаже, преди да поемеш към Миствард?
Лоркан задържа погледа на принца.
– Всички бяхме наясно каква цена ще платим.
Гърлото на Роуан подскочи и той вдиша дълбоко, стрелвайки очи към стълбището, сякаш очакваше Елин да се появи оттам със спасението им в ръце. Нея обаче я нямаше и Елида се молеше, където и да беше сега кралицата, да почерпи така нужните им познания. Роуан се обърна към братята си.
– Можете да се досетите какъв ще е изходът от тази битка. Дори екипажът ни да се състоеше само от елфи, армадата на Майев пак щеше да ни превъзхожда.
Слънцето се раздвижваше отвъд далечната морска шир и в небето започнаха да се процеждат розови и лилави багри.
Гавриел отвърна:
– И преди са ни превъзхождали. – Надзърна към Фенрис, който кимна мрачно. – Ще останем, докато не получим друга заповед.
С последните си думи той надникна към Едион. В ашриверските очи на генерала изплува нещо, което много приличаше на благодарност.
Елида усети вниманието на Лоркан върху себе си и той не откъсна поглед от нея дори докато казваше на Роуан:
– Ще изпратиш Елида на брега, охранявана от толкова хора, колкото можеш да отделиш. Сториш ли го, мечът ми е твой.
Елида подскочи. Но преди да каже нещо, Роуан отговори:
– Дадено.

***

Роуан ги разпредели из целия флот, поверявайки на всеки от тях командването на няколко кораба. Фенрис, Лоркан и Гавриел изпрати в центъра и задния край, възможно най-далеч от очите на Майев. Двамата с Едион поеха фронтовата линия, а Дориан и Ансел – корабите зад нея.
Лизандра вече плуваше под вода в облика си на морски дракон, готова по негова заповед да атакува корпуса, носа и руля на корабите, които й беше посочил предварително. Роуан можеше да се обзаложи, че макар елфическите кораби да имаха защитни щитове, едва ли бяха пилели ценни сили по подводните им части. Лизандра щеше да ги удари неочаквано и безпощадно и да изчезне, преди да са осъзнали какво ги е нападнало изпод вода.
Зората пукна, ясна и слънчева, и обагри платната в златисто.
Роуан не си позволи да се замисля за Елин, където и да беше тя.
Минутите се нижеха, а от нея нямаше и следа.
Малка дъбова лодка се откъсна от флота на Майев и заплава към неговия кораб.
На борда й имаше само трима – и никой от тях не беше Майев.

Долови как хиляди очи от двете страни на опасно тясната ивица празна вода между армадите се впиват в приближаващата лодка. В
него
.

Воин с герба на Майев върху гърдите си стоеше изправен с удивително елфическо равновесие в лодката, докато двамата гребци я държаха на място.
– Нейно Величество очаква отговора ви.
Роуан бръкна в изчерпаните си запаси от сила, но по лицето му не трепна дори мускулче.
– Уведоми Майев, че Елин Галантиус не присъства, за да й даде отговор.
Елфът примигна и това беше единствената следа от учудване, която допусна върху лицето си. Лакеите на Майев бяха стриктно обучени, отлично запознати с наказанието за неопазване на тайните й.
– Принцеса Елин Галантиус получи заповед да се предаде – изтъкна елфът.

–
Кралица
Елин Галантиус не е на този кораб, нито на някой от другите във флота ни. Всъщност кралицата не е дори на брега, нито в съседните земи. Така че Майев е била толкова път за нищо. Ще оставим армадата ви невредима, ако сте съгласни да ни върнете жеста.

Елфът му се присмя.
– Думи на страхливец, съзнал, че врагът го превъзхожда числено. Думи на изменник.
Роуан му отвърна с бледа усмивка.
– Да видим какво има да ни каже Майев.
Елфът се изплю във водата. И лодката се върна в прегръдката на армадата.
За миг Роуан си спомни последните си думи към Дориан, преди да го изпрати да обгърне с щит поверените му кораби.
Моментът за извинения беше минал. Елин или щеше да се върне, или... не си позволяваше да обмисля другия вариант. Но поне можеха да й спечелят възможно най-много време. Да се спасят с бой – заради нея и заради бъдещето на армадата.
Лицето на Дориан бе разкрило същите мисли, когато стисна ръката му и промълви:
– Хич не е трудно да умреш за приятелите си, нали?
Роуан не си направи труда да го уверява, че ще оцелеят.
Кралят беше обучен в изкуството на войната, макар и още да не го беше упражнявал на практика. Вместо това му се усмихна мрачно и каза:
– Не, не е трудно.
Думите отново отекнаха в съзнанието му, докато изпращаше с поглед посланическата лодка. И за всеки случай, за да си открадне поне малко време, подсили допълнително щитовете им.
Слънцето се беше откъснало напълно от хоризонта, когато отговорът на Майев пристигна.
Но не с вестоносец в лодка.
Нахлу със залп стрели, толкова многобройни, че затулиха светлината в дъговидния си полет през небето.

–
Щитове
! – изрева Роуан не само на магьосниците, но и на войниците, които вдигнаха очукани щитове над главите си, за да се предпазят от черния дъжд.

Стрелите попаднаха в целта си и магията му се загърчи под ударите им. Върховете им бяха обвити в друга магия и Роуан стисна зъби в напън да я възпре. Откъм някои от другите кораби, където щитът му не беше толкова силен, се чуха писъци.
И армадата на Майев запълзя към тях.



64.


Тялото на Елин не беше тяло.
Осъзна го единствено защото в пустия, прибулен сумрак Манон имаше тяло. Почти прозрачно, призрачно тяло, но... все пак тяло.
Зъбите и ноктите на вещицата просветваха в смътната светлина, докато се взираше във виещите се сивкави мъгли.
– Какво е това място?
Огледалото ги беше пренесло... някъде.
– Знам колкото и ти, вещице.
Дали времето беше спряло отвъд мъглите? Дали Майев беше прекратила атаката си, научавайки, че я няма на кораба – или въпреки това ги беше нападнала? Елин не се съмняваше, че Роуан ще удържи фронта възможно най-дълго, както и че двамата с Едион ще поведат армията й. Но...
Независимо дали вещерското огледало беше Ключалката, която търсеха, очакваше да има поне някаква реакция към двата Ключа на Уирда в жакета й.

Но... нищо. Абсолютно
нищо
.

Елин извади Голдрин. Рубинът му проблесна смътно в мъглата – единственият цвят, единствената светлина.
– Не се отделяй от мен – каза й Манон. – И говори само когато е нужно.
Елин беше съгласна. Под краката им имаше твърда земя, но мъглата я скриваше – маскираше всяко доказателство, че вървяха по сбита пръст... носеше се само приглушеното стържене на подметките им...
– Накъде според теб? – прошепна Елин.
Но така и не им се наложи да решават.
Сучещата се мъгла притъмня и двете пристъпиха една към друга, заставайки гръб в гръб. Край тях се разля черна нощ – заслепи ги.
И тогава – бледа, забулена светлина изплува в мрака пред тях. Не, не пред тях. Приближаваше се. Кокалестото рамо на Манон се заби в нейното и телата им се притиснаха, образувайки непробиваема стена.
Но светлината мъждукаше и се разгръщаше, а в ядрото й се появяваха фигури. Придобиваха форма.
Щом цветното светило ги погълна и стана съвсем осезаемо, Елин проумя три неща.
Фигурите пред тях нито ги виждаха, нито ги чуваха, нито ги усещаха.
И се намираха в миналото. Преди хиляда години.
И пред тях стоеше Елена Галантиус, коленичила насред черен, пустеещ планински проход. Носът й кървеше, сълзите й се търкаляха по мръсното й лице и капеха по бронята й. Застанала бе пред обсидианов саркофаг.
По черната му повърхност с бледосин огън горяха Знаци на Уирда. А в средата му... Окото на Елена. Амулетът беше инкрустиран в камъка и златото му сияеше с девствен блясък.
В следващия миг, сякаш призрак дъхна отгоре му, Окото се замъгли – Знаците на Уирда също.
Елена протегна треперлива ръка и завъртя Окото три пъти в черния камък. То изщрака и скочи в отворената й длан, заключило саркофага.
Заключило го беше.
– Носила си Ключалката през цялото време – пророни Манон. – Но тогава огледалото...
– Струва ми се – отвърна шепнешком Елин, – че умишлено са ни подвели.
– Защо? – попита тихо вещицата.
– Май всеки момент ще разберем.
Спомен – това виждаха с очите си. Но какво толкова важно ги бяха изпратили да търсят точно когато целият свят рухваше край тях?

Елин и Манон се взряха мълчаливо в сцената пред себе си. И истината – най-сетне
истината
– започна да се изплита пред погледите им.




65.




Утро в Обсидиановите проходи


Ключалката беше изсякла саркофага от планината.
И с всяка искрица от силата си беше заточила Ераван в камъка, зазидала го беше вътре.
Усещаше как Мрачният владетел спи под черната плоча. Чуваше как армията му от изчадия пирува с човешка плът в долината под нея. Колко ли щеше да продължи клането, след като научеха, че Ераван е победен?
Не хранеше наивни надежди, че приятелите й са оцелели. Не и след толкова време.
Коленичила върху нащърбената черна скала, Елена се взираше в обсидиановия саркофаг, в изсечените в камъка символи. В началото сияеха, но вече започваха да гаснат, да се уталожват по местата си. Когато преди месеци открадна Ключалката от баща си, още не подозираше, не разбираше каква сила крие. И схващаше защо я е изковал. Знаеше само, че Ключалката може да се използва един-единствен път. И силата й... о, могъщата й, всепомитаща сила... беше спасила всички.
Гавин, който досега бе лежал окървавен зад нея, се свестяваше. Лицето му беше толкова обезобразено, че почти не виждаше красивите, свирепи черти под всичката кръв. Лявата му ръка висеше до тялото му, напълно безполезна – цената, която беше платил, отвличайки вниманието на Ераван, докато тя освобождаваше заряда на Ключалката. Но дори Гавин не знаеше плановете й. Не знаеше какво бе откраднала какво криеше от толкова месеци.
Елена не съжаляваше. Защото само така можеше да го спаси от сигурна смърт. И по-лошо.
Гавин огледа саркофага, празния, изящен амулет на Ключалката в дланта, отпусната върху бедрото й. Веднага го позна – беше го съзирал около врата на баща й през седмиците си в Оринт. Синият камък в средата му, някога пламтял със скрита сила, сега сякаш гаснеше. Почти напълно изчерпан.
– Какво си сторила?
Гласът му беше пресипнал от викане, докато бе търпял тормоза на Ераван. За да й спечели време да спаси народа им...
Елена стисна Ключалката в юмрука си.
– Затворен е. Не може да излезе.
– Ключалката на баща ти...
– Направено е вече – отвърна тя и обърна поглед към десетината древни, безсмъртни фигури от другата страна на саркофага.
Гавин подскочи и изсъска от болка при внезапното движение.
Бяха безформени. Просто сбор от светлина и сенки, вятър и дъжд, песен и спомени. Всичките самостоятелни, но и част от едно цяло, от едно съзнание.
Гледаха счупената Ключалка в ръцете й, угасналия камък.
Гавин опря чело в окървавената скала и извърна очи.
Костите на Елена потрепериха от близостта им, но тя не сведе лице.
– Потомката на сестра ни ни предаде – продума едната фигура, изваяна от море, небе и бури.
Елена поклати глава, мъчейки се да преглътне. Така и не успя.
– Спасих народа ни. Спрях Ераван...

– Глупачка – укори я привидението с много гласове, и животински, и човешки. – Нечистокръвна глупачка. Не помисли ли защо баща ти носи Ключалката със себе си, защо чака толкова години, събира сили? Той трябваше да освободи мощта й, да обедини трите Ключа на Уирда с портата им и да ни изпрати у дома, преди да я затвори завинаги. И нас, и Мрачния владетел. Ключалката беше изкована за нас.
Обещана
ни беше. А ти пропиля силата й.

Елена долепи длан в земята за опора.
– Баща ми притежава Ключовете на Уирда?
Дори не й беше загатнал... А Ключалката... мислеше я за просто оръжие. Оръжие, което беше отказал да използва в тази проклета война.
Те не й отговориха, но мълчанието им беше достатъчно потвърждение.
Тъничък, прекършен звук изпълзя от гърлото й.
– Съжалявам – пророни Елена.
Гневът им разтърси костите й, заплаши да спре сърцето в гърдите й. Фигурата от огън, светлина и пепел като че ли укроти яростта си за миг.
И си спомни.
Не беше виждала, нито говорила с майка си, откакто тя напусна тялото си, за да изкове Ключалката. Откакто Рианон Крочан помогна на Мала да влее същността си в нея, затваряйки могъщата сила на амулета в малкото вещерско огледало, превърнато в син камък, откъдето можеше да бъде освободена един-единствен път. Така и не споделиха с Елена защо го правеха. Не й довериха, че е нещо повече от оръжие, от което баща й ще има отчаяна нужда един ден.
Цената: смъртното тяло на майка й, животът, за който бе мечтала с Бранън и децата им. Оттогава бяха минали десет години. Десет години баща й чакаше Мала да се завърне, надяваше се да я види отново. Поне още веднъж.
Няма да ви помня, беше казала Мала на всички им, преди да отдаде живота си заради ключалката. Но ето я сега. Стоеше като остров от спокойствие сред бурята на останалите.
Сякаш си спомняше.
– Майко – прошепна умолително Елена.
Мала, носителката на светлината, извърна поглед от нея. Фигурата, която ги наблюдаваше с мъдри, нетрепващи очи, каза:
– Освободете го. Щом земните твари ни предадоха, нека им върнем услугата. Освободете Мрачния владетел от ковчега му.

–
Не
– замоли ги Елена, ставайки на крака. – Моля ви... умолявам ви. Кажете ми какво да направя, за да изкупя вината си, но моля ви, не го освобождавайте. Умолявам ви.

– Един ден ще се надигне от гробницата си – обеща фигурата, изтъкана от тъмнина и смърт. – Ще се събуди. Ти пропиля силата на нашата Ключалка за нелепост, а можеше да помогнеш на всички, ако само бе проявила търпение и прозорливост.
– Да се събуди тогава – продължи с умолителен, разтреперан глас Елена. – Нека някой друг наследи тази война, някой по-добре подготвен.
– Мерзавка – процеди фигурата с глас от стомана, щитове и стрели. – Само мерзавка би предала бремето другиму.
– Моля ви – прошепна Елена. – Вземете ми всичко. Всичко. Но не и това.
Като едно привиденията извърнаха погледи към Гавин.
Не...
Но майка й рече:
– Чакахме толкова време да се върнем у дома. Можем да почакаме още малко. Да победим над това... място още малко.
Не просто богове, а различни, още по-висши същества. За които времето беше течно, а телата – нематериални и гъвкави. Които можеха да съществуват на няколко места наведнъж, да се разстилат като хвърлени мрежи. Бяха могъщи, безкрайни и вечни както хората за еднодневките.
Не бяха родени в този свят. Навярно бяха попаднали в капан тук, минавайки през някоя Порта на Уирда. И бяха сключили сделка с баща й, с Мала, да ги изпратят у дома, ако вземат Ераван със себе си. А тя бе провалила всичко.
Фигурата с три лица каза:
– Ще чакаме. Но търпението ни има цена.
– Кажете ми я – отвърна Елена.
Ако вземеха Гавин, щеше да го последва. Тя не беше наследница на трона на баща си. За никого не беше важно дали ще си тръгне от планинския проход. Не знаеше дали ще понесе да го види отново, не и след безочливата си, горделива постъпка. Бранън я молеше да го изслуша, да почака. Тя обаче открадна Ключалката и избяга с Гавин, отчаяна да спаси родината си.
Триликата я огледа.
– Наследниците на Мала също ще пролеят кръв, за да изковат Ключалката наново. И ти ще ги водиш като агнета на заколение, за да платят цената за твоя избор да пропилееш силата й тук, по тази дребна битка. Ти ще покажеш на бъдещата потомка как да изкове нова Ключалка с дарбите си от Мала и как да използва ключовете, за да ни изпрати у дома. Първоначалната ни сделка остава в сила: ще вземем Мрачния владетел с нас. Ще го разкъсаме в нашия свят, където ще е просто прах и помен. А когато си тръгнем, ти ще покажеш на потомката как да затвори вратата след нас, така че Ключалката да я задържи завинаги. Като отдаде жизнената си сила до последна капка. Както беше готов да стори баща ти в подходящия момент.
– Моля те – пророни Елена.
Триликата рече:
– Разкажи на Бранън Дивия огън за случилото се тук; за цената, която един ден ще платят потомците му. Кажи му да се подготви.
Тя позволи на думите, на проклятието да попият в съзнанието й.
– Добре – прошепна.
Но фигурите вече ги нямаше. От тях бе останала само топлина, сякаш слънчев лъч бе погалил бузата й.
Гавин вдигна глава.
– Какво си сторила? – повтори той. – Какво им даде?
– Ти не... не чули?
– Само твоите думи – промълви дрезгаво той с мъртвешки бледно лице. – Техните – не.
Тя впери поглед в саркофага пред тях, чийто черен камък беше вкопан в пръста на прохода. Неподвижен. Трябваше да построят нещо около него, да го скрият от хорските очи.
– Цената ще бъде изплатена... по-късно – пророни Елена.
– Разкажи ми.
Подпухналите му, сцепени устни едва изричаха думите. Тъй като и бездруго вече беше навлякла проклятието върху себе си, върху потомството си, не смяташе, че има какво да загуби от една лъжа. Само още веднъж, за последно.
– Ераван ще се събуди отново... един ден. Когато настъпи моментът, ще помогна в борбата срещу него.
В очите му играеше съмнение.
– Можеш ли да вървиш? – попита тя, протягайки ръка да му помогне.
Изгряващото слънце обагряше черните планини в златисто и червено. Беше сигурна, че долината отвъд тях се къпеше в алено.
Гавин пусна дръжката на Дамарис със счупените си пръсти. Но не прие ръката й.
И не й каза какво бе усетил, докосвайки Меча на Истината, какви лъжи бе почувствал и разбудил.
Повече никога не продумаха за този ден.


Вечер в Храма на Сандриан, Каменните блата


Принцесата на Ейлве скиташе из Каменните блата от седмици, търсейки отговори на загадки отпреди хиляда години. Отговори, които можеха да спасят обреченото й кралство.
Ключове, порти и ключалки – портали, руини и предсказания. Това си шепнеше принцесата в седмиците на самотния й поход през блатата, докато ловуваше, за да оцелее, бореше се със зъбати, отровни зверове и четеше посланията на звездите за развлечение.
А когато най-сетне достигна храма, когато се изправи пред каменния олтар и сандъка – същия като този под Морат, но светъл, – тя й се яви.
– Ти си Нехемия – пророни.
Принцесата се завъртя. Изцапаните й, влажни кожени дрехи изскърцаха от рязкото движение, а златните украшения по краищата на сплетената й коса издрънчаха.
Преценяващ поглед и... очи, прекадено стари за лицето на осемнайсетгодишно момиче; очи, взирали се дълго в мрака между звездите, копнели да разгадаят тайните му.
– А ти си Елена.
Елена кимна.
– Защо си дошла?
Принцесата на Ейлве кимна с изящна брадичка към каменния сандък.
– Нали съм призована да го отворя? Да науча как да избавя народа ни и да платя цената?
– Не – отвърна тихо Елена. – Не ти. Не по този начин.
Стиснатите устни бяха единственият белег за недоволството на принцесата.
– Тогава по какъв начин трябва да пролея кръвта си, милейди?
От толкова време наблюдаваше и чакаше, и плащаше за грешките си. Прекадено много време.
А сега мракът се разсейваше... и щеше да изгрее ново слънце. Трябваше да изгрее.
– Потомците на Мала ще платят, не ти.
Гърбът й се скова.
– Не отговори на въпроса ми.
На Елена й се щеше да задържи думите, да ги заключи в себе си. Но такава беше цената на кралството й, на народа й. За това кралство и неговия народ. И други.
– В Севера кръвта на Мала се е разделила на две. От едната страна е родът Хавилиард, чийто принц носи очите на другаря ми и моята сурова магия... с жестоката й мощ. От другата страна е родът Галантиус, където кръвта й се е запазила най-истинска: в огън, живи въглени и пепел.
– Елин Галантиус е мъртва – обяви Нехемия.
– Напротив. – Не, беше я спасила и още плащаше за постъпката си от онази зимна нощ. – Просто се крие, забравена от свят, който се радва, че великата й сила е угаснала, преди да съзрее.
– Къде е тогава? И какво общо има всичко това с мен, милейди?
– Ти познаваш добре историята, играчите и залозите. Познаваш Знаците на Уирда и знаеш как да ги използваш. Разгадала си грешно загадките, решавайки, че ти трябва да дойдеш тук. Но това огледало не е Ключалката; то е просто вир от спомени. Изковано от трима ни с баща ми и Рианон Крочан. Изковано заради наследницата на това бреме, за да разбере някой ден. Да научи всичко, преди да вземе своето решение. Тази среща също ще окаже своето влияние за него. Ето защо си призована тук.
Мъдрото, младо лице чакаше безмълвно.
– Върви на север, принцесо – продължи Елена. – Върви в двора на врага си. Срещни се с когото трябва, уреди си покана, направи всичко нужно, за да влезеш в двора на врага си. Двете кръвни линии ще се слеят там. Вече са се устремили една към друга.
– Елин Галантиус пътува към Адарлан?
– Не Елин. Не и с това име, с короната си. Но ще я познаеш по очите – тюркоазени с ядро от злато. По белега на челото й – знака на безименния, знака на Бранън. Напътствай я. Помагай й. Тя ще има нужда от теб.
– А цената?
Елена ги мразеше.
Мразеше боговете, измислили това наказание. Мразеше себе си. Мразеше дълга си, всички тези ярки светлини...
– Повече никога няма да зърнеш Ейлве.
Принцесата се загледа в звездите, сякаш й мълвяха, сякаш отговорът бе изписан сред тях.
– Ще оцелее ли народът ми? – попита с тъничък, тих гласец.
– Не знам.
– Тогава ще го подготвя. Докато съм в Рифтхолд, ще обединя бунтовниците, ще настроя континента за война.
Нехемия откъсна очи от звездите. На Елена й се прииска да падне на колене пред младата принцеса, да й се примоли за прошка.
– Един от тях трябва да е готов да стори нужното – каза Елена.
Нямаше друг начин да обясни, да се извини.
Нехемия преглътна.
– Тогава ще помогна с каквото мога. В името на Ерилея. И народа ми.



66.


Едион Ашривер се учеше как да убива и да държи фронта в битка още откакто набра достатъчно сили да вдигне меч. Коронован принц Рое Галантиус лично се бе заел с обучението му и му поставяше стандарти, които някои биха нарекли твърде взискателни за младо момче.
Но Рое бе знаел, мислеше си Едион, докато стоеше на носа на кораба с въоръжените войници на Ансел от Брайърклиф зад себе си. Още тогава бе знаел, че Едион ще служи на Елин, и когато чужди армии оспорваха могъществото на Носителката на огъня... можеше да не се състоят от простосмъртни.
Рое – Евалин – бяха предвещали, че армията от безсмъртни, която сега се простираше пред тях, един ден ще навести тези брегове. И се бяха погрижили Едион да е готов, когато това се случи.

–
Щитове
– нареди той на мъжете, когато и вторият залп стрели заваля откъм армадата на Майев.

Магическата мантия около корабите им устояваше на нападението благодарение на Дориан Хавилиард и макар да се радваше, че им спестява кръвопролитията, след глупавия му номер с Елин и Манон, Едион стискаше зъби от яд при всяка цветна вълна, с която щитът откликваше на вражеските удари.
– Това са войници също като вас – продължи Едион. Не се подлъгвайте по заострените уши. И те кървят като нас. И умират от същите рани.
Не си позволи да погледне назад – към кораба, който баща му командваше и закриляше с щита си. Гавриел си бе мълчал, докато Фенрис разкриваше на армията им как да умъртвят бързо възстановяващ се елфически воин: трябваше да разсичат мускулите им, вместо да ги ръгат с мечовете. Срежеха ли някое сухожилие, можеха да повалят безсмъртния за достатъчно дълго, че да го убият.
На думи звучеше лесно. Ала войниците бяха пребледнели при мисълта за сражение с елфически воини. И то с право.
Работата на Едион не беше да им припомня явните факти, а да ги направи готови да умрат, да им покаже колко необходима е предстоящата битка. Страхът можеше да разбие всеки боеви строй по-бързо от вражеска атака.
Рое – истинският му баща – го беше научил на това. И Едион се беше уверил в правотата му по време на годините си в Севера; докато с Гибелния легион воюваха затънали до колене в кал и кръв.
Искаше му се те да бяха до него, не непознати войници от Пустошта.
Но нямаше да позволи на собствения му страх да подрони решимостта му.
Вторият залп на Майев се издигна нагоре и нагоре в небето. Стрелите летяха по-бързо и по-надалеч от тези на простосмъртните. Бяха по-точни.
Невидимият щит над тях потрепери, обсипан със сини и лилави отблясъци; стрелите изсъскваха при сблъсъка си с него и се плъзваха по повърхността му.
Ала вече се предаваше, защото върховете им бяха обгърнати с магия.
Войниците на палубата запристъпваха нервно, приготвяйки щитовете си, а бушуващият им страх покриваше сетивата на Едион като петмез.
– Просто дъждец, момчета – ухили им се той. – Мислех, че точно вие, копелета такива, сте свикнали с дъждове в Пустошта.
Чуха се няколко недоволни сумтежа, но металните им щитове спряха да треперят.
Едион се засмя, макар и насила. Превърна се във Вълкът от Севера, готов да пролива кръв по южните морета. Както го беше учил Рое дълго преди Терасен да падне под сянката на Адарлан.
Но нямаше да се повтори. Никога повече – и в никакъв случай нямаше да се дадат точно на Майев. Не и тук, без свидетели.
Напред, при фронтовата линия, магията на Роуан проблесна в бяло – беззвучен сигнал.
– Пригответе стрелите – нареди Едион.
Простенаха лъкове и стрелите се устремиха към небето. Още един проблясък.
– Стреляйте! – изрева Едион.
Светът притъмня под облак от стрели, летящи към армадата на Майев.
Буря от стрели, за да отвлекат вниманието им от истинската заплаха под вълните.

***

Водата беше по-тъмна тук и слънцето се процеждаше на тънки снопове между дебелите кореми на корабите, струпани на повърхността й.
Шумотевицата беше привлякла и други същества, кръвожадни хищници, дебнещи месото, което несъмнено щеше да завали след сблъсъка на двете армади.
Като видя проблясъка, Лизандра се гмурна надълбоко, заобикаляйки мършоядите, сливайки се с групичките им възможно най-добре, докато плуваше стремително.
Беше усъвършенствала морския дракон. Беше му дала по-дълги крайници и хватателни палци.
На опашката му – повече сила, по-добър контрол. Собствената й мисия през дългите дни на път. Да подобри нещо, което вече съществуваше. Да измени някое от творенията на боговете по свой вкус.
Лизандра достигна първия посочен от Роуан кораб. Обяснил и бе подробно къде и как точно да атакува. Затова само удари с опашка и рулят се разхвърча на парчета.
Крясъците я достигнаха дори под водата, а тя вече се беше завтекла към следващия белязан кораб.
Този път използва ноктите си – сграбчи руля и го изтръгна от носа. Сетне проби дупка в кила с топката в края на опашката си. Топка, не боздуган, защото шиповете му се бяха забивали в корабите при Залива на Черепа. Ето защо бе превърнала опашката си в таран.
Стрелите заваляха с по-голяма точност от тези на валгските войници, пронизвайки водата като сноповете слънчева светлина. Но Лизандра и за това се беше подготвила.
Върховете им отскачаха от люспи от паякова коприна. Беше опознала материала, изучавайки с часове крилете на Абраксос – търсейки начин да обгърне собствената си кожа в непробиваемата тъкан.
Тя разби следващия щурвал и още един. И още един.
Елфите я нападаха с бойни викове. Ала харпуните им бяха твърде тежки, а тя се гмуркаше прекадено надълбоко, прекадено бързо. Камшици от водна магия се стрелкаха след нея, за да я впримчат. Но тя се изплъзваше и на тях.
Дворът, който можеше да промени света, повтаряше си отново и отново, докато умората й натежаваше, докато обездвижваше кораб след кораб и пробиваше дупки в корпусите им.
Дала бе клетва пред този двор, пред това бъдеще. Пред Едион. И кралицата й. Нямаше да ги подведе.
И ако проклетата Майев искаше да воюва с тях, да ги нападне, когато бяха най-уязвими... Лизандра щеше да я накара да съжалява.

***

Магията на Дориан се бунтуваше, докато вражеската армада сееше хаос. Въпреки това той успяваше да задържи щитовете цели, кърпейки местата, пронизани от стрели. Но силата му започваше да го предава, твърде бързо изцедена – или заради някой номер на Майев, или заради магията по върховете на стрелите.
Дориан обаче стисна зъби и отново подчини магията на волята си, докато виковете на Роуан да не отстъпват ехтяха над водата – усилени от Гавриел по същия начин, по който бе подсилил собствения си глас в Залива на Черепа.
Въпреки че по корабите на Майев наставаше смут заради неочакваната подводна засада, армадата й се простираше чак до хоризонта.
Елин и Манон още не се бяха върнали.
Елф, обзет от бясна, смъртоносна паника, беше достатъчно ужасяваща гледка. Втори такъв значеше катаклизъм.
След като Елин и Манон влязоха в огледалото, Дориан подозираше, че само беснеенето на Едион бе изтръгнало Роуан от кръвожадната ярост, в която бе потънал. И само пулсиращата синина върху скулата му бе възпряла Роуан да му нанесе втора такава.
Дориан погледна към фронтовата линия, към елфическия принц, застанал на носа на кораба си с меч и брадва в ръце, с колчан стрели и лък през гърба и съвършено наточени ловджийски ножове навсякъде по тялото си. Май в крайна сметка не се беше опомнил.
Не, Роуан вече беше потънал в ледовит гняв, който караше магията на Дориан да трепери дори от това разстояние.
Долавяше силата на Роуан – също както бе усещал тази на Елин да се надига.
Когато Елин и Манон изчезнаха, принцът вече беше проникнал надълбоко в запасите си. През последния час, след като Едион съсредоточи страха и гнева си към предстоящата битка, се бе гмурнал още по-навътре. И сега силата му се вълнуваше край тях досущ като морето под краката им.
Дориан беше последвал примера му, уповавайки се на онова, което го беше научил. Вече лед обгръщаше вените му, сърцето му.
Едион му каза едно-единствено нещо, преди да замине за отредения му кораб от армадата им. След като приплъзна ашриверските си очи по него, задържайки ги върху синината, която той му беше направил, заяви:
– Страхът е смъртна присъда. Започне ли сражението, не забравяй, че не е нужно да оцелеем, а само да ги обезсилим достатъчно, че когато тя се върне... да ги изтреби до крак.

Когато.
Не
ако
. Но намереше ли Елин телата им – стига морето да не ги погълнеше преди това... вероятно гневът й щеше да изпепели целия свят.

И може би така трябваше да стане. Може би този свят го заслужаваше.
Може би Манон Черноклюна щеше да й помогне. Може би двете щяха да властват заедно над останките.
Щеше му се да бе имал повече време да поговори с вещицата. Да я опознае не само телесно.
Защото макар и с унищожени щурвали... корабите пълзяха към тях.
Елфически воини. Родени и обучени да убиват.
Едион и Роуан изпратиха още един залп стрели по тях. Но вражеските щитове ги разбиха на парчета, преди да са достигнали целта си. Не ги чакаше нищо добро.
Той преглътна с разтуптяно сърце, докато корабите на Майев обкръжаваха уплашените им братя по оръжие и напредваха бавно към границата помежду им.
Магията му се загърчи.
Трябваше да се прицели внимателно. Да я използва добре.
Не вярваше да остане съсредоточена, ако я освободеше наведнъж.
Роуан го беше предупредил за това. Казал му беше да изчака, докато армадата ги наближеше достатъчно. Докато прекосеше границата. Докато принцът дадеше заповед за атака.
Но в тялото му вече се бореха огън и лед, напираха да излязат.
Продължи да наблюдава с гордо вдигната глава как все повече кораби застигат осакатените в предните редици и се изравняват с тях.
Дориан знаеше, че ще боли. Ще боли да разруши магията си, а после и тялото си. Ще боли да гледа как събратята му по оръжие падат един по един.
Роуан обаче удържаше корабите си на място, не им позволяваше да отстъпят.
Вражеският флот приближаваше неумолимо, разстилаше се да обхване цялата фронтова линия, тласкан от мощни ръце и масивни гребла. Стрелците бяха обтегнали тетивите и слънчевата светлина проблясваше по излъсканите брони на жадните за битка елфически воини. Отпочинали и готови настървени за сеч.
Майев нямаше да им даде втори шанс за капитулация. Щеше да ги смачка само и само да накаже Елин.
Дориан беше подписал смъртните им присъди, изпращайки Манон и Елин в света отвъд огледалото. Беше ги предал заради догадки.
Но Роуан от рода на Белия трън не ги беше предал. Защото, докато вражеските кораби се плъзваха измежду разбитите си спътници от предната линия, Дориан зърна, че над всеки от тях се развяваше един и същи флаг.
Сребрист с образа на пищящ ястреб.
А черните флагове с бухал по тях – флаговете на Майев – падаха един по един.
И когато изчезнаха напълно, елфическите кораби със сребристия флаг на рода на Белия трън откриха огън срещу собствената си армада.



67.


Роуан беше разказал на Енда за Елин.
Беше разказал на братовчед си за жената, която обичаше, за кралицата, чието сърце гореше с див огън. Беше му разказал за Ераван и заплахата от ключовете, за ламтежа на Майев по тях.
А после беше паднал на колене и се беше помолил на Енда за помощ.
Да не открива огън по армадата на Терасен.
А по тази на Майев.
Да не пропилява единствения им шанс за мир. За победа над мрака в лицето на Морат и Майев, за победа, преди да ги е погълнал. Да се бори не за поробилата ги кралица, а за онази, която ги бе спасила.

Ще си помисля
, беше отвърнал Ендимион.


Получил отговора му, Роуан беше отлетял към кораба на една от братовчедките си. Принцеса Селен, най-младата му хитроумна братовчедка, го беше изслушала. Оставила го беше да й се моли. А после с лека усмивка му беше дала същия отговор.
Ще си помисля.

И така Роуан кацаше от кораб на кораб. При братовчедите, които очакваше да чуят молбата му.
Измяна – за това им се молеше. Измяна и предателство, толкова тежки, че повече никога нямаше да се завърнат в родината си. Земите и титлите им щяха да бъдат иззети или унищожени.
И когато невредимите им кораби се изравниха с онези, които Лизандра вече беше застопорила, когато атакуваха с магия и стрели нищо неподозиращите сили на Майев, Роуан изрева на собствения си флот:

– Сега, сега, сега!

Греблата плеснаха във вълните и мъжете загребаха като побеснели към потъналата в хаос армада.
Всеки от братовчедите му се беше обърнал срещу Майев
Всеки един. Сякаш се бяха срещнали и бяха решили дружно да рискуват до пълен погром.
Роуан не бе имал собствена армия, която да предостави на Елин. На Терасен.
Затова й беше спечелил армия. Макар и Елин вече да беше взела всичко, което наистина искаше от него.
Сърцето му. Предаността му. Приятелството му.
И на Роуан му се прииска неговото Огнено сърце да беше сред тях, да види как родът на Белия трън атакува със страшна мощ флота на Майев и над вълните избухва буря от лед и вятър.

***

Лоркан не вярваше на очите си.
Не вярваше на очите си, когато една трета от армадата на Майев най-ненадейно откри огън срещу останалите й кораби.
Но веднага се досети – досети се, без дори да търси потвърждение, че флаговете над отцепническите кораби ще са сребристи.
Както и да ги беше привлякъл на тяхна страна, когато и да го бе сторил...
Белотрън бе успял. Заради нея.

Всичко заради
Елин
.

Роуан заповяда гръмко да разделят корабите на Майев помежду си, да се възползват от предимството си.
Лоркан, леко зашеметен, предаде заповедта му на собствените си кораби.
Майев нямаше да се примири с това. Щеше да заличи рода на Белия трън от лицето на земята.
При все това братовчедите му нападаха с лед и вятър собствения си флот, пронизваха със стрели и харпуни дърво и войници.
Вятър забрули косата му и Лоркан осъзна, че Белотрън напряга магията си до краен предел, за да тласне собствените им кораби в брана, преди братовчедите му да са загубили надмощието си. Глупци, всичките до един.
Глупци, и все пак...
Синът на Гавриел викаше името на Белотрън. Победен вик, дявол да го вземе. И мъжете го заповтаряха след него.
Тогава се извиси и гласът на Фенрис. На Гавриел. На червенокосата кралица. На краля от рода Хавилиард.
Армадата им се понесе към тази на Майев през море и платна и мечовете им проблеснаха на яркото утринно слънце. Дори ритъмът на греблата като че ли следваше победоносния напев.
Устремени към битката, към кървавата свада, всички ревяха името на принца.
Лоркан си даде секунда за размисъл върху всичко това – върху силата, подтикнала Роуан да заложи толкова на карта. И се зачуди дали именно тя не беше нещото, способно да хване и Майев, и Ераван неподготвени.
Но Майев – тя беше някъде в армадата си.
И щеше да им отмъсти. Да отвърне на удара, да ги накара да си платят...
Роуан заби армадата им в предните редици на вражеската, освобождавайки леда и вятъра си заедно със стрелите им.
И когато неговата магия изнемогнеше, тази на Дориан поемаше.
Невъзможната победа бе станала напълно възможна. Стига Белотрън и останалите да смогнеха да задържат позициите си, да устоят на ответния удар.
Лоркан заиздирва с поглед Фенрис и Гавриел сред кораба и войници.
И разбра, че Майев е отвърнала на удара, когато ги видя… щом съзря как се сковават един след друг. Как Фенрис скача във въздуха със засилка и изчезва. Белия вълк на Доранел мигновено изникна до Гавриел сред крясъците на смаяни от изненадващата му поява войници.
Той сграбчи ръката на Гавриел и в следващия миг изчезнаха заедно с напрегнати лица. Но преди от двама им да остане само слънчева светлина и морски пръски, Гавриел съумя да изпрати предупредителен поглед на Лоркан и да посоча нещо.
Лоркан извърна очи натам, съзнавайки колко бе рискувал с неподчинението си Гавриел.
И кръвта му изстина.
Майев позволяваше битката да се вихри във водите, защото тя самата си имаше друго занимание. Защото дори не се намираше във водата.
Беше на брега.
Натам бе посочил Гавриел. Не към плажа в далечината, а нагоре по брега – на запад.
Точно където бе оставил Елида преди няколко часа.
И Лоркан светкавично забрави битката, забрави обещанието си към Белотрън.
Защото първо на нея бе дал обещание.
Войниците имаха благоразумието да не се възпротивят когато той прехвърли командването на един от тях и скочи в близката лодка.

***

Елида не виждаше битката от скривалището си между пясъчните дюни. Но въпреки съскането на тревите край нея чуваше крясъците и тътена.
Опитваше да не се заслушва в глъчката на боя, а вместо това да се помоли на Анийт да помогне на приятелите й. Да опази Лоркан жив и да не допуска Майев до него.
Но Анийт кръжеше зад рамото й.
Виж – повтаряше й, както често правеше. – Виж, виж, виж.
Наоколо нямаше нищо, освен пясък, трева, вода и синьо небе. Никого, освен осемте войници, на които Лоркан бе заповядал да я пазят и които лежаха върху дюните – или облекчени, или разочаровани, задето пропускаха битката, вихреща се отвъд чупката на брега.
Гласът на богинята стана трескав.

Виж, виж, виж.

В следващия миг Анийт изчезна. Не – избяга.
Откъм блатата се носеха купести облаци и сякаш плаваха към източния хоризонт, откъдето слънцето започваше да се издига.
Елида стана и се подхлъзна леко върху стръмната дюна.
Вятърът брулеше тревите, а облаците лека-полека притуляха слънцето, карайки топлия пясък да посивее.

Нещо
се задаваше.

Нещо, което знаеше, че Елин Галантиус черпи сили от слънчевата светлина. От Мала.
Устата на Елида пресъхна. Ако Върнън я намереше тук... този път нямаше да му се измъкне.
Войниците върху дюните зад нея се размърдаха, забелязали странния вятър, облаците. Усетили, че прииждащата буря не е природна стихия. Щяха ли да удържат атака на илкени достатъчно дълго, че да пристигне помощ? Или Върнън щеше да изпрати повече този път?
Но не Върнън донесе вятърът.



68.


Болеше я.
Болеше я да гледа Нехемия, млада, силна и мъдра. Да я слуша как говори с Елена в блатата сред същите онези руини.
Към тази болка се прибави и още една.
От това, че Елена и Нехемия се познаваха и бяха кроили планове заедно.
От това, че Елена бе започнала всичко още преди хиляда години.
От това, че Нехемия бе отишла в Рифтхолд да посрещне смъртта си.

Както и от ясното осъзнаване, че ще трябва да пречупи Елин – да я пречупи
със смъртта си
, за да остави асасинския живот и да се възкачи на трона си.

Пред Елин и Манон се разкри друга сцена. На потаен разговор в полунощ, дълбоко под стъкления дворец.
Кралица и принцеса се срещаха скришом. Както правеха вече месеци наред.

Кралицата искаше от принцесата да плати цената, която й бе предложила сред блатните руини. Да уреди собствената си смърт – да сложи начало на всичко. Нехемия беше предупредила Елена, че тя,
Елин
, ще рухне. По-лошо – ще пропадне в толкова дълбока бездна от гняв и отчаяние, че няма да успее да изпълзи от нея. Не и като Селена.

И имаше право.

Елин трепереше – трепереше в полувидимото си тяло, трепереше толкова силно, че очакваше плътта й всеки момент да се отлепи от костите й. Манон пристъпи по-близо до нея, навярно единствената утеха, която вещицата можеше да й предложи:
подкрепа
.

Отново впериха погледи във виещата се мъгла, където сцените — спомените — протичаха като в театър.
Елин не знаеше дали ще понесе още една истина. Още едно доказателство, че Елена бе предала двама им с Дориан на боговете заради нелепата грешка, която бе допуснала, недоразбирайки истинската цел на Ключалката, затваряйки Ереван в саркофага, вместо да остави Бранън да го довърши веднъж завинаги – и да изпрати боговете в света, който наричаха свой дом, за да повлекат и Мрачния владетел със себе си.
Да ги изпрати у дома... като отвореше Портата на Уирда с ключовете. И я запечаташе за вечни времена с новата Ключалка.

Безименна е цената.

Трябваше да използва собствената си сила, макар и изцедена до последна капка, да заложи собствения си живот за изковаването на новата Ключалка. Да използва ключовете един-единствен път – само веднъж, за да изпрати боговете и Ераван в техния свят, а после да затръшне портата завинаги.
Спомените се запрехвърляха един след друг.
Елена и Бранън си крещяха в стая, която Елин не беше виждала от десет години — кралските покои в двореца на Оринт. Нейните покои — или поне щяха да бъдат в един друг живот. Около гърлото на Елена блещукаше амулет: Окото. Първата и вече счупена Ключалка, която Елена, вече кралица на Адарлан, навярно носеше, за да й напомня за грешката й за обещанието й към разярените богове.
Свадата с баща и не стихна дълго време, докато принцесата не напусна кралските покои. А Елин знаеше, че Елена повече не се бе върнала в този бляскав дворец в Севера
Следващата сцена започна с вещерското огледало в незнайна каменна зала. Чернокоса красавица с корона от звезди стоеше пред Елена и Гавин и им обясняваше каква роля играе огледалото – че ще съхрани спомените в себе си. Рианон Крочан. Манон се взираше нетрепващо в нея и очите на Елин запрескачаха между двете жени.
Лицата им... бяха еднакви. Лицето на Манон и това на Рианон Крочан. Последните крочански кралици – всяка от своята епоха.
Сетне пред тях изплува образът на Бранън – заровил лице в дланите си, той ридаеше пред загърнато в покров тяло върху каменен олтар. Под плащеницата лежеше съсухреното тяло на старица.
Елена, жертвала безсмъртието си в името на човешки живот с Гавин. Бранън, още изглеждащ на трийсет.
И отново Бранън – огньовете на хиляда ковашки пещи озаряваха червеникавозлатистата му коса; беше оголил зъби над металния диск върху наковалнята и мускулите на гърба му се гърчеха под бронзовата му кожа, докато блъскаше и блъскаше, и блъскаше с чука.
Ковеше Амулета на Оринт.
Сложи два къса черен камък от двете му страни и ги заби в метала с яростен замах.
После изписа посланието на гърба му със Знаци на Уирда.
Послание за нея.
За истинската му наследница, стига Елена да понесеше наказанието си и да изпълнеше клетвата си към боговете. Наказанието и клетвата, които ги бяха разделили. С които Бранън не можеше да се примири. Не и докато имаше сила в тялото си.
Безименна е цената. Това бе изписано със Знаци на Уирда върху гърба на амулета. Онази, която носеше белега не Бранън, знака на безименния... тя щеше да е цената за края на всичко.
Посланието върху Амулета на Оринт беше единственото предупреждение, което можеше да й даде, единственото извинение за постъпката на дъщеря му, макар и да съдържаше тайна, толкова гибелна, че никой никога не биваше да я разбира.
Но щеше да й остави улики. За да довърши започнатото от тях.
Бранън бе изградил гробницата на Елена със собствените си ръце. Бе изсякъл посланието си към Елин в нея.
Загадки и улики. Само чрез тях му бе позволено да й явява истината, за да укрива ключовете от света, от силите, които биха ги използвали за власт и унищожение.
После изкова Морт... метала за чукалото, подарено му от Рианон Крочан, която погали бузата на краля, преди да напусне гробницата.
Рианон вече я нямаше, когато Бранън пъхна парчето черен камък под украшението в короната на Елена – втория Ключ на Уирда.
Когато остави Дамарис в Стойката му до втория саркофаг. За смъртния крал, когото ненавиждаше и бе търпял единствено заради дъщеря си. Макар и Гавин да му беше отнел дъщерята – дъщерята на душата му.
А за последния ключ... отиде в храма на Мала.
Още от самото начало именно там искаше да сложи край на всичко.
Бълбукането на лавата край храма беше песен в кръвта му, зов. Приветствие.
Само онези с дарби като неговите – нейните – можеха да стигнат до древния храм. Дори жриците не стъпваха на острова в сърцето на огнената река. Само наследницата му щеше да успее. Или носителят на ключ.
Затова Бранън скри последния под една каменна плоча.
А после влезе в реката от лава, в горящото сърце на възлюбената си.
И Бранън, крал на Терасен, Господар на огъня, не излезе
Елин не знаеше защо се учудва, че е способна да плаче в това си тяло. Че и в него имаше сълзи за проливане.
И ги изля за Бранън. Който знаеше какво обещание бе дала Елена на боговете – и с мъка бе склонил да предаде това бреме на някого от наследниците си.
Опитал бе да й помогне с каквото може. Да смекчи удара на клетвата, щом не беше способен да я отклони напълно. Да й даде шанс.

Безименна е цената.

– Не разбирам какво значи това – прошепна Манон.
Елин не намираше думи да й обясни. Дори на Роуан не бе успяла да каже.
Но тогава Елена им се яви, истинска колкото тях, и впери поглед в избледняващата златиста светлина на храма от чезнещия спомен.
– Съжалявам – обърна се към Елин тя.
После тръгна към нея, а Манон се скова и отстъпи встрани.
– Не виждах друг начин – продължи Елена.
В очите й се четеше искрена болка. Разкаяние.
– С причина ли избра мен, или просто искаше да спасиш безценната кръв на Гавин? – Гласът, изтръгнал се от гърлото на Елин, беше суров, злобен. – Защо да проливаш хавилиардска кръв, когато можеш просто да се върнеш към старите си навици и да предадеш бремето на друг?
Елена изтръпна.
– Дориан не беше готов. За разлика от теб. С Нехемия направихме този избор, за да се уверим, че всичко ще протече по план.
– По план – пророни Елин. – За да ме принудиш да почистя кашата, която ти забърка, защото си проклета крадла и страхливка?

– Боговете искаха да страдам – отвърна Елена. – И страдах. Знаейки, че ти ще трябва да се пребориш с всичко това. да носиш бремето... От хиляда години чувството за вина непрестанно раздира душата ми. Толкова лесно ми беше да се съглася, да си представя, че ще си просто някоя непозната, която няма да поиска да научи истината, а просто ще трябва да е на правилното място с правилната дарба, но... но ето че съм грешала. Жестоко съм грешала. – Елена вдигна ръце пред себе си с длани нагоре. – Мислех, че Ераван ще се надигне и светът просто ще се изправи срещу него. Не подозирах, че... че ще се спусне мрак... че народът ти ще страда. Ще страда, макар че аз опитах да опазя своя от същото страдание. А имаше толкова много гласове... толкова много, дори преди Адарлан да превземе земите ти. Точно тези гласове ме събудиха. Гласовете на онези, които се молеха за отговор, за помощ. – Очите на Елена се плъзнаха към Манон и обратно към нейните. – Гласове от всички кралства, от всички раси. Човеци, вещици, елфи... И всички се преплитаха в гоблен от блянове, всички се молеха за едно и също нещо...
По-добър
свят. Тогава се роди ти. Като оръжие срещу сгъстяващия се мрак с огъня си. Огънят на баща ми, могъществото на майка ми... най-сетне преродени. И беше толкова силна, Елин. Толкова силна и толкова уязвима. Не към външни заплахи, а към тази в собственото ти сърце, към самотата, която идва с такава мощ. Но някои знаеха какво носиш в себе си, какво можеш да дадеш на света. Родителите ти, дворът ти, прачичо ти... и Едион. Едион усещаше, че си Обещаната кралица, без да знае нищо и за теб, и за мен, и за онова, което сторих, за да спася народа си.

Думите й я блъскаха като камъни.

–
Обещаната кралица
– повтори Елин. – Но не на света. На боговете... на ключовете.

Обещана да изплати цената. Да се жертва, за да обедини ключовете и портата веднъж завинаги.
Деанна не се беше явила само за да й каже как да използва огледалото, а за да й напомни, че принадлежи на тях. Че има дълг към тях.
Елин пророни тихо:
– Онази нощ не оцелях в река Флорин по чист късмет, нали?
Елена поклати глава.
– Не сме...
– Не – озъби й се Елин. – Покажи ми.
Гърлото на Елена подскочи. Но мъглите притъмняха, обагриха се и въздухът край тях сякаш се пропи с мраз.
Трошене на клони, задъхано дишане, горчиви вопли, леки стъпки през къпинаци и шубрак. Приближаващ грохот от конски копита...
Елин застина на място, когато пред очите й изникна познатата, заскрежена гора, точно такава, каквато си я спомняше. Когато тя самата се появи, толкова малка и крехка, със съдрана, окаляна бяла нощница, чорлава коса и очи, лъснали от ужас и дълбока скръб, която я бе прекършила напълно. Устремила се беше трескаво към буйната река отвъд дърветата, към моста...
Вече виждаше стълбовете на моста и гората на другия бряг. Убежището й...
Манон изруга тихо, когато Елин Галантиус скочи на моста, осъзнавайки твърде късно, че е разрушен... и полетя към бушуващата, полузамръзнала река отдолу.
Елин беше забравила колко време пропадаше като камък. Колко свирепа беше черната река с озарени от ледовитата лунна светлина пенести бързеи.
Мрак и тишина обгърнаха образа пред тях, а реката продължаваше да влачи и премята гневно Елин.
– Толкова много смърт – прошепна Елена, докато гледаха как вледеняващата вода я върти и подхвърля като кукла. – Толкова много смърт и толкова много угасени светлини. – Продължи тя с пресекващ глас. – А ти беше така малка. И се бореше... бореше се с всички сили.
И наистина – раздираше водата с пръсти, риташе и се мяташе, мъчеше се да изскочи на повърхността, да си поеме въздух, а долавяше как дробовете й се предават, как напрежението расте...
Амулетът на Оринт около врата й засия и край нея като водни мехурчета зашумяха зеленикави символи.
Елена се свлече на колене, загледана в подводното сияние на амулета.
– Искаха да те взема още тогава. Амулетът на Оринт беше у теб, всички те мислеха за мъртва, а врагът бе зает с клането. Можех да те взема, да ти помогна да намериш другите два ключа. Беше ми позволено да ти помагам. А щом ги откриехме, трябваше да те принудя да изковеш Ключалката наново. Да влееш себе си до последна капка в нея и да накараш портата да се появи, за да върнеш ключовете в нея и да сложиш край на всичко, като изпратиш боговете в техния свят. Още тогава имаше достатъчно сила. Изковаването щеше да ти коства живота, но ти и бездруго беше почти мъртва. Затова ми позволиха да се явя телесно, да те спася.
Елена си пое насечена глътка въздух, наблюдавайки как една фигура се гмурва във водата. Среброкоса красавица с древна рокля. Тя хвана Елин през кръста и започна да я издига към повърхността.
Изскочиха от водата, тъмна, грохотна и свирепа, и Елин едва смогна да се вкопчи в дънера, към който я тласна Елена, да впие нокти в подгизналото дърво и да не го пуска, докато я носеше по течението, все по-надълбоко в нощта.
– Колебаех се дали да им се подчиня – пророни Елена. – Беше се вкопчила в онзи дънер с все сила. Току-що ти бяха отнели всичко – всичко, – но ти продължаваше да се бориш. Не се предаваше. Боговете ми казаха да побързам, защото дори тогава вече линееха и едва успяваха да ме задържат в телесна форма. Казаха ми просто да те взема, но... аз се поколебах. Изчаках да стигнеш до речния бряг.
Кал, тръстики и дървета се издигнаха над нея; по стръмния бряг на реката още белееха преспи сняг.
Гледайки как самата тя се изкачва по хълма бавно, болезнено, Елин усещаше призрачната, ледена кал под ноктите си, чувстваше съсипаното си, премръзнало тяло, трепереше върху земята.
Вече я сковаваше гибелен студ, когато Елена изпълзя на брега.
И скочи към нея, крещейки името й, докато студът и уплахата проникваха все по-надълбоко в тялото й...
– Мислех, че трябва да те спася само от удавяне – прошепна Елена. – Не осъзнавах, че толкова време на студа...
Елин наблюдаваше с посинели устни как собствените й крехки гърди се надигат и спадат, надигат се...
И застиват напълно.
– Ти умря – промълви Елена. – Умря на онзи бряг. Толкова се бори за живота си, а аз не успях да ти помогна. И точно тогава не ме беше грижа, че отново прекрачвах обещанието си към боговете. Не можех да мисля за друго... – По лицето й се търкулнаха сълзи. – Не бях способна да мисля за друго, освен за цялата тази несправедливост. Дори не беше поживяла, не бе имала шанс... И всички онези хора, които се молеха за по-добър свят... Теб нямаше да те има, за да им го осигуриш
О, богове!
– Елена – прошепна Елин.
Кралицата на Адарлан зарида в дланите си, докато някогашният й образ разтърсваше Елин отново и отново. Мъчеше се да я свести, да съживи малкото тяло, отказало се от живота.
– Не можех да го позволя – продължи с пресеклив глас Елена. – Не можех да се примиря с това. Не ме интересуваха боговете... а ти.
Светлина заискря по пръстите на Елена, плъзна се нагоре по ръката й и се разля по цялото й тяло. Огън. Тя прегърна Елин и топлината й разтопи снега край тях, изсуши заскрежената й коса.
Сините устни на малката Елин порозовяха. Застиналите й гърди се надигнаха леко.
Мракът бавно отстъпи място на сивкава утринна светлина.
– Опълчих им се.
Елена я остави сред тръстиките и стана, оглеждайки реката, света.
– Знаех чие имение е близо до речния бряг, но достатъчно далеч от дома на родителите ти, че да го търпят, стига собственикът му да не им създаваше грижи.
Елена, вече само бледа светлинка, изтръгна Аробин от дълбокия му сън в някогашното му жилище в Терасен. Сякаш в транс, кралят на асасините нахлузи ботушите си с лъснали на смътната светлина червени коси, яхна коня си и заязди към гората.
Още беше млад. Едва с няколко години по-възрастен от нея сега.
Конят на Аробин спря, като че невидима ръка бе дръпнала юздата му, и някогашният й господар плъзна поглед по буйната река, по дърветата, без дори да предполага, че търсеше нещо.
Но Елена се криеше сред тръстиките, макар и невидима като слънчевата светлина, когато очите на Аробин попаднаха върху малката, мърлява фигура, лежаща в несвяст на речния бряг. Той скочи от коня си с котешка ловкост, коленичи в калта, отмятайки пелерината си, и провери дали момичето диша.
– Знаех що за човек е, каква ще те направи. Какво обучение ще получиш при него. Но беше по-добре, отколкото да умреш. А оцелееше ли, заякнеше ли, превърнеше ли се в силна жена, се надявах, че ще дадеш на онези хора, които мечтаеха за по-добър свят... поне шанс да го изградят. Ще им помогнеш... преди боговете отново да си поискат дължимото.
Ръцете на Аробин се поколебаха, когато забеляза Амулета на Оринт.
Той го изхлузи от врата й и го пъхна в джоба си. После внимателно я вдигна на ръце и я отнесе до коня си.
– Беше толкова млада – повтори Елена. – И най-много мислех не за мечтателите, не за дълга... а за теб. Исках да ти дам време. За да поживееш поне мъничко.
– На каква цена, Елена? – попита дрезгаво Елин. – Как те наказаха заради това?
Елена се обгърна с ръце, докато Аробин яхваше коня с Елин в обятията си и сцената избледняваше, отново обвита от виеща се мъгла.
– Когато изпълня дълга си – рече немощно Елена, – аз също ще си отида. Заради времето, което ти дадох, след края на играта душата ми пак ще се слее с мрака. Повече няма да видя Гавин, нито децата си, нито приятелите си... Ще изчезна. Завинаги.
– Знаеше ли го, преди...
– Да. Повтаряха ми го множество пъти. Но просто не можех. Не можех да те оставя.
Елин падна на колене пред кралицата. И пое мокрото от сълзи лице на Елена между дланите си.

–
Безименна е цената
– каза Елин с пресекващ глас.

Елена кимна.

– Огледалото си беше най-обикновено огледало. Начин да те доведем тук. За да разбереш постъпките ни. –
Просто дрънкулка от метал и стъкло,
беше казала Елена, когато Елин я призова в Залива на Черепа. – Е, вече си тук и видя всичко. Вече разбираш каква е цената. Да изковеш Ключалката наново, да върнеш трите ключа в портата...

Белегът върху челото на Елин засия, нагорещявайки кожата й. Белегът на Бранън.
Знакът на безименния.
– Кръвта на Мала трябва да бъде изчерпана... силата ти трябва да бъде изчерпана. Всяка капка магия и кръв. Ти си цената за новата Ключалка, за обединяването на ключовете с портата. За да стане Портата на Уирда отново цяла.
– Знам – промълви тихо Елин.
Вече се беше досетила. И се подготвяше, доколкото бе възможно. Подготвяше нужното за останалите.
– Имам два ключа – заяви тя на кралицата. – Ако намеря третия, ако го открадна от Ераван... ще дойдеш ли с мен? Ще ми помогнеш ли да сложа край на всичко веднъж завинаги?

Ще дойдеш ли с мен, за да не съм сама?

Елена кимна, но прошепна:
– Съжалявам.
Елин свали ръце от лицето на кралицата. И си пое дълбока, треперлива глътка въздух.
– Защо не ми каза още от самото начало?
Имаше смътното чувство, че Манон преценява безмълвно всяка тяхна дума зад гърбовете им.
– Току-що се беше измъкнала от робията – отвърна Елена. – Едва се беше взела в ръце и държеше да покажеш, че още си силна, непокътната. Можех само да те направлявам, да те побутвам в правилната посока. Огледалото беше изковано и скрито, за да ти разкрие един ден всичко това. Защото аз не можех, не и когато ми беше позволено да ти се явявам само за по няколко минути.
– Защо ме прати във Вендлин? Майев е не по-малка заплаха от Ераван.
Ледниковосините й очи най-сетне срещнаха нейните.
– Знам. Майев отдавна цели да си върне всички ключове. Баща ми вярваше, че не я води само стремежът към завоевания. Но и нещо по-тъмно, по-зло. Не знам защо започна да издирва ключовете чак когато ти се появи. Но те изпратих във Вендлин, за да се изцериш. И да намериш... него. Онзи, който те чакаше от толкова време.
Сърцето на Елин се пропука.
– Роуан.
Елена кимна.
– Той беше глас в празнотата, таен, мълчалив мечтател. Спътниците му също. А елфическият принц...
Елин сдържа надигащия се в гърлото й вопъл.
– Знам. От доста време знам.
– Исках да вкусиш и тази радост – прошепна Елена. – Макар и за кратко.
– Вкусих я – намери сили да отвърне Елин. – Благодаря ти.
Като чу тези думи, Елена покри лицето си с ръце и потръпна. Но след миг впери очи в Елин, а после ги плъзна към Манон, която още ги наблюдаваше безмълвно.
– Силата на вещерското огледало угасва; няма да ви задържи тук още дълго. Моля те, нека ти покажа какво трябва да се направи. Как да сложите край на всичко. След това няма да ме виждате, но... Ще бъда с вас. До края, няма да ви изоставя нито за миг.
Манон просто сложи ръка върху меча си, а Елин преглътна и отвърна:
– Покажи ми тогава.
И Елена й разкри. А когато приключи, Елин не продума и дума. Манон крачеше напред-назад, ръмжейки тихо.
Елин не се съпротивлява, когато Елена се наведе да я целуне по челото, на мястото, където цял живот бе носила прокълнатия белег. Като дамгосано добиче, обречено да свърши в кланицата.

Белегът на Бранън. Знакът на копелето... на
Безименния
.


Безименна е цената. И
за да им спечели бъдеще, щеше да я плати.

Беше направила каквото може, за да им подсигури помощ, дори след като тя си отидеше. Само това можеше да им даде последния си дар за Терасен. За онези, които обичаше със сърцето си от див огън.
Елена помилва бузата й. Сетне древната кралица изчезна заедно с мъглите.
Заля ги слънчева светлина, толкова ослепителна, че двете изпъшкаха и се блъснаха една в друга. Посрещнаха ги соленият мирис на морето, тътенът на вълните и шумоленето на крайбрежни треви. А отвъд тях, в далечината: бумтежът и глъчката на свирепа битка.
Намираха се в покрайнините на блатата, на самия бряг, а стълкновението се случваше на километри навътре в морето. Явно някак се бяха придвижили в мъглите...
Мек женски смях пропълзя през тревите. Елин го познаваше.
И веднага осъзна, че не те се бяха придвижвали през мъглите.
Неведоми сили или боговете, които ги наблюдаваха, ги бяха довели точно тук.
Сред пясъчните дюни на тюркоазеното море и мъртвите, още кървящи войници с герба на Брайърклиф върху броните си. Пред елфическата кралица Майев.
Елида Локан стоеше на колене пред нея – и един елф притискаше меч до гърлото й.



69.


Едион се беше изправял лице в лице със страховити армии, със смъртта повече пъти, отколкото можеше да преброи, но това...
Дори с плана на Роуан... вражеската армада ги превъзхождаше числено.
Битката между кораби ставаше твърде опасна, а магьосниците вече следяха Лизандра и не й позволяваха да атакува изпод вода.
Затова сега се биеше ожесточено рамо до рамо с Едион в облика си на призрачен леопард, поваляйки всеки елфически воин, опитал да се качи на кораба им, успял да се промъкне през унищожителната магия на Роуан и Дориан.
Баща му беше изчезнал. Фенрис и Лоркан също. За последно беше мярнал Пумата на квартердека на един от корабите под негово командване, с меч във всяка ръка, готов да коли. Сякаш усетил погледа му, той го обгради със стена от златна светлина.
Едион не посмя да го накара да махне щита си, който се свиваше и свиваше, докато не го обгърна като втора кожа.
Само след минути Гавриел изчезна – изпари се сякаш. Но магическият му щит остана около Едион.
Това бе началото на внезапния преврат в битката, след което заеха отбранителни позиции, тъй като численото превъзходство и безсмъртните сили на враговете започваха да надделяват над човешкия им флот.
Едион не се съмняваше, че Майев има пръст в тази работа, но проклетата кучка не беше негова грижа.
Не, негова грижа беше армадата, която ги обграждаше отвсякъде; враговете им – опитни воини, които не падаха лесно. Негова грижа беше и това, че бойната му ръка го болеше, щитът му беше огънат и надупчен от стрели, а още не се виждаше краят на вражеския флот.
Не си позволи да се замисля за Елин, да се чуди къде ли е. Елфическите му инстинкти се изостриха от грохота, с който магиите на Роуан и Дориан се устремиха към небето само за да се забият със страшна сила в единия фланг на врага.
Няколко кораба се пръснаха на парчета; воини се давеха под тежестта на броните си.
Приливът на магическа сила разклати и техния кораб, а Едион се възползва от краткото затишие в боя, за да огледа Лизандра. Кръвта от собствените му рани и тези на враговете му се сливаше с потта, обливаща кожата му.
– Искам да се махнеш оттук – нареди той на хамелеонката. Лизандра извърна козинеста глава към него и бледозелените й очи се присвиха леко. Кръвта от зъбите й капеше по дървените дъски на палубата.
Едион впи очи в нейните.
– Превърни се в птица, в пеперуда, в риба – не ме интересува. Ако видиш, че падаме, бягай оттук. Това е заповед.
Тя изсъска сякаш му казваше: „Не приемам заповеди от
теб.“
– Реално погледнато, аз те превъзхождам по чин – изтъкна и плъзна меч по шита си, разсичайки две щръкнали от метала стрели. Поемаха към поредния кораб, пълен с отпочинали елфически воини. – Така че ще избягаш. Или ще ти сритам задника в Отвъдното.
Лизандра закрачи към него. По-малодушен мъж би отстъпил пред толкова гигантски хищник. Някои от войниците му това и сториха.
Едион обаче не мръдна от мястото си дори когато Лизандра се надигна на задни крака, стовари грамадните си предни лапи върху раменете му и доближи окървавеното си котешко лице до неговото. Мокрите й мустаци потрепнаха.
Призрачният леопард побутна нежно с муцуна едната му скула, шията му.
После се върна с тихи стъпки на мястото си, газейки в локви кръв.
А когато благоволи да надникне към него, докато плюеше кръв по палубата, Едион пророни:
– Следващия път го направи в човешки вид.
Тя просто изви пухкавата си опашка в отговор.
Корабът им се килна към последния им нападател. Температурата спадна рязко или от магията на Роуан и Дориан, или от тази на някой от белотрънските благородници. Имаха късмет, че магьосниците от флота на Майев произхождаха главно от рода на Роуан.
Едион се приготви, стъпвайки здраво на крака, докато вятър и лед брулеха вражеските линии. Елфически воини, навярно някогашни подчинени на Роуан, закрещяха. Ала двамата с Дориан не спряха безпощадната си атака. Удряха свирепо линия след линия от флота на Майев.
Все повече кораби се изливаха покрай тях и нападаха Едион и другите. Ансел от Брайърклиф удържаше левия фланг и... още се крепяха. Въпреки че армадата на Майев беше далеч по-многобройна от тяхната.
Първият елфически воин, който успя да проникне през парапета на кораба им, се устреми право към Лизандра.
И това беше последната му грешка.
Тя скочи, изплъзвайки се от меча му, и заби челюсти във врата му.
Чу се трошене на кости и плисна кръв.
Едион се спусна към следващия войник отвъд парапета, заобикаляйки абордажните куки, които летяха във високи дъги откъм вражеския кораб и се вкопчваха в палубата на техния.
Обзе го познатото убийствено спокойствие, но не изпускаше от око хамелеонката, която поваляше войник след войник, и тя обгърната от златистия щит на баща му.
Смъртта го обливаше като пороен дъжд.
Ала не се замисляше още колко кораба остават. Колко разбиваха Роуан и Дориан. Навсякъде около тях потъваха отломки, задръствайки обагреното с кръв море.
А Едион продължаваше да убива.

Да убива.


И убива
.


***

Дъхът на Дориан прогаряше гърлото му, магията му отслабваше, а слепоочията му пулсираха болезнено, но той не спираше да сее ледена смърт, докато войниците край него се бореха и падаха мъртви.
Толкова много. Толкова много опитни воини, малцина от които бяха надарени с магия – и с нейна помощ проникваха отвъд защитната им линия.
Не смееше да надникне към приятелите си. Чуваше единствено бойни възгласи и свирепи ревове, писъците на умиращите прашене на дърво и свистене на скъсани въжета. Над тях се струпваха облаци, затулящи слънцето.

Магията му пееше, вледенявайки кораби, войници; къпеше ги в смъртта им. Но въпреки това започваше да чезне. Дориан не помнеше
кога
бе започнало всичко.

Връхлитаха ги още врагове. А Манон и Елин ги нямаше.
Роуан удържаше фронтовата линия, стиснал оръжията си в ръце, готов да покоси всеки войник, достатъчно глупав да го атакува. Но вече твърде много преодоляваха магията им. Заливаха ги на все по-мощни талази.
В мига, в който мисълта прелетя през главата му, Едион огласи вълните с вик на болка.
Последва го яростен рев. Дали Едион...
Медният привкус на кръв обля устата на Дориан – магията му се изчерпваше. Още един вик, дълбок и грохотен, разсече света. Дориан напрегна сили, свиквайки магията си навярно за последен път.
Ревът отново отекна, докато от небето с бясна скорост връхлиташе гигантска сянка.
Уивърн. Уивърн с лъскави криле.
А зад него, втурнали се към елфическия флот със зверски възторг, летяха още дванайсет.



70.


Лизандра познаваше този рев.
Но в следващия миг Абраксос проби гъстите облаци, придружаван от още дванайсет уивърна с ездачи на гърбовете. Вещици от клана на Железни зъби.
– Не стреляйте! – провикна се Роуан от няколко кораба разстояние към стрелците, които бяха насочили малкото си оставащи стрели към златокосата вещица, летяща до Абраксос, чийто бледосин уивърн извисяваше глас в боен писък.
Другите вещици и зверовете им нападнаха ожесточено елфическия флот, разсичаха сбитите им редици, късаха абордажните им въжета, за да спечелят малко време на тяхната армада. Как знаеха кого да атакуват, на чия страна да се сражават...
Абраксос и единайсет от спътниците му направиха плавен вираж на север, сетне се хвърлиха към изпадналия в смут вражески флот. Златокосата ездачка обаче се стрелна към кораба на Лизандра и небесносиният й уивърн кацна грациозно на носа му.
Вещицата беше красива, с превръзка от сплетена черна кожа през челото.
– Къде е Манон Черноклюна? – провикна се тя.
_ A ти коя си? – попита Едион със стържещ глас.
Но в следващия миг я позна, навярно спомнил си онзи ден в храма на Темис...
Вещицата се ухили, разкривайки бели зъби, въпреки че по пръстите й проблясваше желязо.
– Астерин Черноклюна, на вашите услуги. – Тя огледа воюващите кораби. – Къде е Манон? Абраксос ни...
– Дълга история, но е наблизо – надвика врявата Едион. Лизандра ги доближи, преценявайки с поглед вещицата, сестринството, което сееше разруха сред елфическите редици. – Ако с Тринайсетте спасите задниците ни, вещице – рече Едион, – ще ти кажа каквото искаш.
Тя се усмихна зловещо и килна глава настрани.
– В такъв случай ще поразчистим терена.
След това Астерин и уивърнът й излетяха, шмугвайки се между вълните, право към сражаващото се сестринство.
Щом ги наближиха, останалите уивърни и вещици се оттеглиха от боя, издигнаха се във въздуха и се престроиха в боен ред. Същински чук, готов да удари от небето.
Елфите осъзнаха какво ги чака. Започнаха да изпъват крехки щитове, да ги обстрелват трескаво с осуетен от паниката прицел. Но уивърните бяха покрити със собствена броня – непроницаема и красива.
Тринайсетте нападнаха южния фланг на врага със злобен смях.
На Лизандра й се искаше да й беше останала сила, колкото да се преобрази – за последно. Да се присъедини към тях във величавото им опустошение.
Тринайсетте събраха изпадналите в смут кораби помежду си и ги разбиха на парчета, използвайки всяко оръжие в арсенала си – уивърни, мечове, железни зъби. Който успееше да им се измъкне, бе даряван с жестоката милост на магиите на Роуан и Дориан. А който се измъкнеше и на тях...
Лизандра срещна окървавения поглед на Едион. Генералът принц й се подсмихна по типичния си вироглав начин, изпълвайки тялото й с тръпка, по-първична от жаждата за кръв.
– Не бива да оставяме вещиците с лошо впечатление, нали?
Лизандра отвърна на усмивката му и отново се хвърли в мелето.

***

Нямаше още много.
Магията на Роуан бе обтегната до точката на пречупване. Паниката тътнеше глухо в дъното на съзнанието му, но той продължаваше да вилнее, да коли с мечовете си всеки, който се промъкнеше през вятъра и леда му и суровата, необуздана сила на Дориан. Фенрис, Лоркан и Гавриел бяха изчезнали преди час или цяла вечност, несъмнено призовани от Майев, но армадата удържаше. Които и да бяха хората на Ансел от Брайърклиф, не се плашеха от елфически воини. И не за пръв път проливаха кръв. Същото важеше и за екипажа на Ролф. Нито един мъж не дезертира.
Тринайсетте не преставаха да беснеят над потъналия в суматоха елфически флот. Астерин Черноклюна раздаваше команди високо над тях и дванайсетте вещици разбиваха вражеските редици със свирепа, ловка решимост. Ако едно сестринство се сражаваше така, то цяла армия от тях...
И така, докато оцелелите кораби не решиха да постъпят по-умно от мъртвите си спътници и да бият отбой. Роуан стисна зъби. Ако Майев беше дала заповед за отстъпление...
Е, жалко. Много, много жалко. Собственоръчно щеше да изпрати кораба й в мастилено черните й дълбини.
Когато Астерин отново прелетя над него, приготвяйки Тринайсетте за нова атака, той й подсвирна силно. Тя стори същото в отговор. И Тринайсетте се спуснаха след отстъпващата армада.
Битката започна да стихва. Червените вълни край тях люшкаха останките от разбити кораби и трупове.
Роуан даде заповед на капитана да запази строя и да остане в готовност, в случай че някой от вражеските кораби имаше неблагоразумието все пак да се прицели.
С олюляващи се крака и ръце, толкова разтреперани, че се чудеше дали, ако остави оръжията си, ще смогне да ги вдигне отново, Роуан се преобрази в ястреб и излетя нависоко в небето.
Братовчедите му се бяха обединили с Тринайсетте в преследването на флота, избягал от бойното поле. Стърпя се да не преброи оцелелите кораби. Но все пак се извиси още по-нависоко и заобхожда с птичи поглед армадата.
Един от корабите липсваше.
Онзи, на който беше плавал, работил и воювал в предишни битки и пътешествия.
От „Славей“, личния боен кораб на Майев, нямаше и следа.
Нямаше го сред отстъпващия флот, който се защитаваше от благородниците от Белия трън и Тринайсетте.
Нямаше го и сред потъващите останки от кораби във водата.
Кръвта на Роуан замръзна. Въпреки това полетя стремглаво към кораба на Едион и Лизандра, чиято палуба беше потънала в толкова кръв, че образува вълнички в нея, като кацна.
Едион също бе окъпан в кръв – своя и чужда. Лизандра прочистваше стомаха си, пълен с нея. Роуан склони краката си да заобикалят труповете на мъртви елфи. Не смееше да се заглежда в лицата им.
– Върна ли се Елин? – попита моментално Едион и изтръпна от болката в бедрото си.
Роуан огледа раната на своя събрат. Трябваше да го излекува възможно най-скоро – веднага щом магията му се възстановеше. На такова място дори елфическата кръв на Едион нямаше да го предпази за дълго от инфекция.
– Не знам – отвърна той.

–
Намери я!
– изръмжа му генералът.

Откъсна очи от Роуан само за да зърне как Лизандра си възвръща човешкия облик и обхожда с поглед раните, обсипали кожата й.
Плътта на Роуан сякаш се сви по костите му. И имаше чувството, че подът ще се изплъзне изпод краката му, когато Дориан се появи на парапета с пребледняло, изнурено лице, несъмнено изразходвал магия си докарай, за да стигне с лодка до тях, и рече задъхано:
– Брегът. Елин е на брега, където оставихме Елида. Всички са там.
Но това беше на километри от тях. Как, по дяволите, бяха стигнали дотам?
– Откъде знаеш? – попита Лизандра, връзвайки косата си с кървави пръсти.
– Усещам нещо там – отвърна Дориан. – Огън, сенки и смърт. Лоркан, Елин и някой друг. Някой древен. Могъщ. – Роуан се приготви да чуе и останалото, но ужасът все пак го блъсна жестоко, когато Дориан добави: – И мисля, че е жена.
Майев ги беше докопала.
Не беше изпратила корабите си в битка за победа или завоевание.
А за да отклони вниманието им. Докато тя самата се прокрадваше до истинската плячка.
Нямаше начин да пристигнат навреме. Ако той полетеше сам към брега с изцедената си до краен предел магия, едва ли щеше да й е от помощ. Имаха по-голям шанс, Елин имаше по-голям шанс, ако отидеха заедно.
Роуан се завъртя към хоризонта зад тях – към уивърните, унищожаващи остатъка от вражеския флот. По вода щяха да стигнат твърде бавно; на магията си не можеше да разчита. Но с уивърн... С уивърн можеше и да се получи.



71.


Кралицата на елфите беше точно такава, каквато Елин я помнеше. Разкроена тъмна роба, красиво бледо лице под ониксова коса, червени устни, застинали в мистериозна усмивка... На главата й нямаше корона, защото и живите, и мъртвите знаеха какво представляваше тя.
Въплъщение на сънищата и кошмарите им; тъмната страна на луната.
А коленичила пред Майев, с острието на каменолик воин, опряно в шията й, Елида трепереше. Стражите й, мъже с герба на Ансел върху гърдите, навярно бяха избити още преди да извикат. Ако съдеше по полуизвадените им оръжия, дори не бяха имали късмета да се съпротивляват.
Зървайки Елида, Манон бе застинала като мъртвец с извадени железни нокти.
Елин извика половинчата усмивка на лицето си и заключи съдраното си, кървящо сърце надълбоко в гърдите си.
– Е, мен ако питаш, в Доранел се представи по-впечатляващо, но поне блатата отразяват отлично истинската ти природа. Идеалният нов дом за твоя милост. Определено си струваше да бия толкова път, за да ги завладея.
От билото на хълма, спускащ се към плажа, ги наблюдаваше малка групичка елфически воини. Мъже и жени, всичките въоръжени и непознати. Масивен, изящен кораб се полюшваше в спокойния залив отвъд.
Майев се позасмя.
– Радвам се да установя, че обичайното ти ведро настроение не е било помрачено от тези тъмни дни.
– Как иначе, при положение че толкова много от красивите ти мъжаги ми правят компания?
Майев килна глава и гъстата й, тъмна коса се разля върху едното й рамо. Сякаш в отговор, откъм дюните изникна Лоркан, задъхан, с изцъклени очи и изваден меч. Вперил ужасен поглед в Елида. Във воина, опрял острие в бялата й шия. Майев му прати лека усмивка, но извърна взор към Манон.
Докато вниманието й бе отклонено, Лоркан застана до Елин така, сякаш бяха съюзници в тази битка и щяха да се борят рамо до рамо. Тя не му каза нищо. Майев обаче заговори вещицата:
– Лицето ти ми е познато.
Въпросното лице остана студено, равнодушно.
– Пусни момичето.
Тънък смях, придружен от въздишка.
– Ах – Стомахът на Елин се сви, когато древните й очи се обърнаха към Елида. – Бранена от кралица, вещица и... помощник-командира ми.
Елин се напрегна още повече. Имаше чувството, че Лоркан не дишаше.
Мейев се заигра с кичур от провисналата коса на Елида. Наследницата на Перант потрепери.
– Момичето, което Лоркан Салватер ме призова да спася.

Вълната от сила на Лоркан в деня, когато флотът на Ансел бе дошъл… Елин знаеше, че е призоваване. Както тя самата беше призовала Валгите в Залива на Черепа. Нарочно не им беше обяснила чия е армадата, за да се порадва на изненадата им, а той бе призовал Майев, за да се пребори с корабите, които бе сметнал за вражески. За да
спаси
Елида.

– Съжалявам – каза простичко Лоркан.
Елин не знаеше дали говори на нея, или на Елида, чиито очи се разшириха от възмущение. Елин обаче отвърна:
– И мислеше, че не знаех? И че не съм взела предпазни мерки?
Лоркан сбърчи вежди. Елин сви рамене.
Майев продължи:
– Лейди Елида Локан, дъщеря на Кал и Мериън Локан. Нищо чудно, че вещицата напира да те вземе за себе си, щом нейната кръв тече във вените ти.
Манон изръмжа предупредително.
Елин провлачи към елфическата кралица:
– Е, едва ли си докарала древния си задник чак дотук, за да си поприказваме. Да действаме по същество. Какво искаш в замяна на момичето?
Познатата змийска усмивка изви устните на Майев.

***

Елида трепереше; всяка кост, всяка пора от тялото й трепереше от ужас пред безсмъртната кралица, извисяваща се над нея, пред воина, опрял меч в гърлото й. Останалите стражи от свитата на кралицата стояха на разстояние, но все към тях надничаше Лоркан с изопнато лице, докато и собственото му тяло едва не потръпна от трудно спотаявания гняв.
На тази кралица ли бе отдал сърцето си? На тази бездушна змия със смразяващ поглед? Която бе убила войниците без окото й да мигне?
Кралицата, която Лоркан бе призовал заради нея. Беше извикал Майев, за да спаси нея...

Дъхът на Елида ставаше все по-насечен в гърлото й. Предал ги беше. Предал бе
Елин
заради нея...

– Какво да поискам в замяна на момичето? – замисли се Майев, пристъпвайки към тях, изящна като лунен лъч. – Дали да не попитам помощник-командира си? Не се спря, Лоркан. Толкова си зает през последните месеци.
Той сведе глава и пророни с дрезгав глас:
– Правя всичко за вас, Ваше Величество.
– Тогава къде е пръстенът ми? Къде са ключовете ми?

Пръстен
. Елида можеше да се обзаложи, че говори за златния пръстен на нейната ръка, скрит под другата докато ги стискаше пред себе си.

Лоркан кимна с брадичка към Елин.
– У нея са. Двата ключа.
Късове лед задрънчаха в тялото на Елида.
– Лоркан.
Острието се притисна още повече към гърлото й.
Елин само впери студен поглед в Лоркан.
Той не извърна очи към нито една от двете, като че дори не присъстваха.
– Елин притежава два от ключовете и вероятно знае къде Ераван е скрил третия.
– Лоркан – повтори умолително Елида.

Не – не би го направил... не би ги предал отново...


–
Мълчи
! – изръмжа й той.

Майев пак сведе поглед към Елида. Древната, вечна тъмнина в него беше задушаваща.
– Колко интимничите с него, милейди. Колко фамилиарно му говорите.
Елин изсумтя тихо – единственият й предупредителен сигнал.
– Нямаш ли си по-важна работа от тормоза над човеци? Пусни момичето и да уредим нещата по забавния начин.
По пръстите й танцуваха пламъци.
Не. Магията й беше изчерпана почти до краен предел. Използваше ли капка от нея, щеше да рухне.
Но Елин пристъпи напред, избутвайки Манон с тялото си принуждавайки я да се отмести. И се ухили кръвнишки.
– Искаш ли да потанцуваме, Майев?
В този миг стрелна поглед през рамо към Манон, сякаш й казваше: „Бягай! Грабни Елида веднага щом поваля стража На Майев... и бягай!“.
Древната кралица отвърна на усмивката й.
– Не мисля, че си подходящ танцов партньор точно в момента. Магията ти е почти изразходена. Да не вярващ, че съм тук само защото Лоркан ме призова? Кой според теб подшушна на Морат, че си тук? Естествено, глупаците не се досетиха, че когато пропилееш всичките си сили по техните армии, аз ще те чакам. Гасенето на пожарите, които заповядах на армадата ми да запали по брега на Ейлве, те изтощи достатъчно. А Лоркан значително ме улесни, като ми издаде точното ти местонахождение и ми спести усилието да те издирвам сама.
Капан. Огромен, дяволски капан. Предвиден да изцежда силите на Елин ден след ден – седмица след седмица. Тя обаче вдигна вежди.
– Довела си цяла армада само за да запалиш няколко пожара?
– Доведох цяла армада, за да проверя дали ще отвърнеш подобаващо на удара. И очевидно точно това е сторил принц Роуан.
В сърцето на Елида изплува надежда. Но тогава Майев добави:
– Армадата беше просто допълнителна мярка. В случай че илкените не успееха да изтощят енергията ти изцяло. Сметнах, че няколкостотин кораба ще са добри подпалки, докато аз дойда.
Беше жертвала собствения си флот – или поне част от него, за да се докопа до целта си. Същинска лудост. Кралицата беше напълно умопомрачена.

– Направете нещо – изсъска Елида към Лоркан, към Манон. –
Направете нещо
.

Никой от двамата не откликна.
Пламъците, лумнали около пръстите на Елин, вече обгръщаха цялата й ръка, плъзваха нагоре към рамото й. Тя каза на древната кралица:
– Много си се разприказвала.
Майев надникна към стража си и той издърпа Елида назад, без да откъсва меча си от гърлото й.
Елин се озъби на Манон.

– Отдръпни се!

Вещицата пристъпи назад, но очите й останаха върху стража, държащ Елида, и тя поглъщаше всяка подробност от действията му.
– Нали не се надяваш на победа? – подхвърли Майев, сякаш започваха игра на карти.
– Поне ще се позабавляваме до края – изчурулика Елин в отговор, вече обгърната в огън от глава до пети.
– О, нямам намерение да те убивам – измърка Майев. После и двете избухнаха.
Червенозлатист пламък изригна от Елин – посрещна го стена от мрак.
Сблъсъкът разтърси света.
Дори Манон падна по задник.
Лоркан обаче не чакаше.
Воинът над Елин окъпа косата й с кръв, когато Лоркан преряза гърлото му.
Двамата стражи зад него умряха един след друг с брадва в лицето Елида подскочи и без да обръща внимание на болката в крака си, хукна към Манон, водена от чист, сляп инстинкт – Лоркан обаче сграбчи яката на туниката й.

– Глупачка
– озъби й се той, докато тя се мяташе в хватката му.

– Дръж момичето – заповяда тихо Майев, без дори да надникне към тях. – Не си и помисляй да избягаш с нея.
Той се закова на място, стисвайки я още по-силно.
Майев и Елин нападнаха отново.
Светлина и мрак.
Пясък се засвлича по дюните, а морската вода се разлюля.
Чак сега Майев се осмеляваше да нападне Елин.
Защото с пълната й огнена мощ...
Елин бе способна да я надвие.
Но в този миг, с изчерпани сили...
– Моля те – прошепна Елида на Лоркан.
Той обаче я държеше здраво, поробен от заповедта на Майев, наблюдавайки с еднаква бдителност сблъсъка на кралиците и свитата от елфи, които не смееха да го доближат, след като видяха какво причини на братята им.

– Бягай – пророни Лоркан в ухото й. – Ако ти е мил животът,
бягай
, Елида. Избутай ме, заобиколи някак повелята й. Блъсни ме и
бягай
.

За нищо на света. Предпочиташе да умре, вместо да избяга като страхливка, докато Елин се бореше за всички тях, докато...
Тъмнината погълна пламъка.
И дори Манон изтръпна, когато Елин отхвръкна назад.
Тънка като хартия огнена стена възпираше мрака. Стена, която трепереше...
Помощ. Трябваше им помощ...
Майев я връхлетя отляво, но Елин вдигна ръка и отклони удара й с пламък.
Ала не зърна заплахата отдясно. Елида изкрещя, опита да я предупреди, но твърде късно.
Черен камшик шибна Елин.
И тя се строполи на земята.
Елида не знаеше дали някога бе чувала по-ужасяващ звук от този, с който коленете на Елин Галантиус пронизаха пясъка.
Майев не пропиля шанса си.
Вълни тъмнина заблъскаха Елин отново и отново. Тя отклоняваше повечето, но някои я достигаха.
И Елида се усещаше толкова безсилна, докато Елин пищеше.
Докато мрачната, древна сила я удряше като чук наковалня.
Елида продължи да умолява Манон, която вече беше на няколко стъпки от нея.
– Направи нещо.
Манон не й обръщаше внимание, вперила поглед в битката пред тях.
Елин запълзя назад. От дясната й ноздра се стичаше кръв и капеше по бялата й риза.
Майев запристъпва към нея, докато тъмнината се усукваше около тялото й като мъгла.
Елин се помъчи да стане.
Опита, но краката й я предадоха. Кралицата на Терасен дишаше тежко и огънят й мъждукаше като гаснещи въглени край нея.
Майев я посочи с пръст.
Черен камшик, по-бърз от пламъците на Елин, изскочи от него и се уви около гърлото й. Елин вкопчи пръсти в него и се замята с оголени зъби, докато огънят й ту лумваше, ту угасваше.
– Защо просто не използваш ключовете, Елин? – подкани я Майев. – Така със сигурност ще ме победиш.

Използвай ги
– примоли й се Елида.
– Използвай ги.

Но Елин не потърси силата им.
Черният бич се стегна около врата й.
Пламъците й изригваха и прегаряха.
В следващия миг тъмнината се разгърна и наново я приклещи в хватката си, докато Елин не запищя в агония...
Някъде отблизо долетя гърлено, кръвожадно ръмжене – единственото предупреждение, преди гигантски вълк да изскочи от високата трева, преобразявайки се в движение. Фенрис.
Само миг по-късно голяма пума се преметна през една от дюните, огледа се и също се преобрази. Гавриел.
– Пусни я – изръмжа Фенрис на злата кралица, пристъпвайки към нея. – Пусни я веднага.
Майев обърна глава към него, докато черният камшик продължаваше да шиба Елин.
– Виж ти кой реши да се появи. Още двама предатели – Тя заглади с длан една гънка по разкроената си рокля – Колко храбро от твоя страна, Фенрис, да се отзовеш възможно най-късно на заповедта ми да се явите на този плаж. – Тя изцъка с език. – Приятно ли ти беше да се правиш на всеотдаен поданик, докато въздишаше по младата Огнена кралица?
Сякаш в отговор, тъмнината стисна Елин отново и тя изпищя.
– Спри – озъби се Фенрис.
– Майев, моля те – обади се Гавриел, вдигайки длани към нея.
– Майев? – озадачи се кралицата. – Не „Ваше Величество“? Да не би Пумата да е забравил обноските си? Явно така ти влияе онова необуздано копеле, синът ти.
– Не го намесвай – отвърна Гавриел с плашещо спокойствие.
Но Майев позволи на тъмнината около Елин да се отвори като завеса.
Кралицата се беше свила настрани; вече и двете й ноздри кървяха, задъханата й уста също.
Фенрис скочи към нея. И помежду им се спусна черна стена.
– Не ставай глупав – рече гальовно Майев.
Елин се бореше за въздух с премрежени от болка очи. Очи, които се плъзнаха към Елида. Кървавата й, напукана уста оформи същата дума като преди: Бягай.
Но Елида нямаше да избяга. Не можеше.
Елин се помъчи да се надигне на разтрепераните си ръце. И Елида осъзна, че в тялото й не е останала нито капка магия.
Нито искрица огън. Нито един жив въглен.
И единственият начин, по който Елин можеше да приеме съдбата си, да се примири с нея, беше да си отиде в битка. Също като Мериън.
Само хрипливият й дъх се чуваше над бумтежа на вълните зад тях. Дори боят в далечината бе утихнал. Сражението бе приключило – или всички бяха мъртви.
Манон още стоеше като истукана.

– Моля те.
Моля те
– продължаваше да я зове Елида.

Майев се усмихна на вещицата.
– С теб нямам работа, Черноклюна. Ако не се месиш, си свободна да си вървиш.

–
Моля те
– не се отказа Елида.

Златните очи на Манон бяха сурови. Студени. Тя кимна на Манев.
– Съгласна съм.
Нещо в гърдите на Елида се разпадна.
Гавриел се обади от отсрещния край на тесния им кръг.
– Ваше Величество, моля ви. Оставете Елин Галантиус да води своята си война. Нека просто да се приберем у дома.
– У дома? – учуди се Майев. Черната стена между Фенрис и Елин се спусна, но воинът не опита да прекоси границата. Просто се взираше в Елин, навярно по същия начин, по който и Елида. Не откъсна поглед от нея, докато Майев не попита Гавриел: — Нима още наричаш Доранел свой дом?
– Да, Ваше Величество – рече овладяно Гавриел. – И то с чест.
– Чест… – повтори умислено Майев. – Да, ти и твоята чест сте неразделни, нали? Тогава защо не почете клетвата си към мен, Гавриел?
– Винаги съм я почитал.
– Наредих ли ви да умъртвите Лоркан при първа възможност?
– Изникнаха... обстоятелства, които ни попречиха. Пробвахме.
– Но се провалихте. А не е ли редно да наказвам онези, които ме предават, и то въпреки кръвната си клетва пред мен?
Гавриел сведе глава.
– Разбира се. И ще изтърпим наказанието си. А аз ще понеса и наказанието, което сте предвидили за Елин Галантиус.

Елин вдигна немощно глава и премрежените й от болка очи се изцъклиха. Напрегна се да проговори, но думите й се бяха разпаднали, гласът й – рухнал от пищене. Елида обаче позна думата, която устните й пророниха безмълвно.
Не
.

Не заради нея. Елида се питаше безмълвно дали жертвата на Гавриел не беше заради Елин, но и заради сина му. За да не се сблъсква Едион със страданието на кралицата си.
– Елин Галантиус – провлачи замислено Майев. – Всички само за Елин Галантиус говорят. Обещаната кралица. Е, Гавриел – злокобна усмивка, – щом си толкова отдаден на двора й, защо не се присъединиш към него?
Фенрис се напрегна, готов да скочи пред тъмната й сила, за да защити приятеля си.
Майев обаче каза:
– Прекъсвам кръвната ти клетва, Гавриел. Напускаш службата си към мен без почести, позорно. Освен това ти отнемам титлата.
– Кучка такава – озъби й се Фенрис, докато Гавриел се мъчеше да диша.
– Ваше Величество, умолявам ви... – процеди Гавриел, стисвайки рамото си, където невидими нокти продраха две линии в кожата му и кръвта му оплиска тревата.
Кръвта на Майев също покапа по земята, след като две подобни резки се отвориха и върху нейната ръка.
– Сторено е – рече просто тя. – Нека светът разбере колко струва честта ти. Предаде кралицата си заради чужда, заради копелето си.
Гавриел залитна назад и се срути в пясъка, долепил ръка до гърдите си. Фенрис изръмжа с вълчо изражение, но Майев се засмя тихо.
– О, иска ти се да сторя същото и с теб, нали, Фенрис? Но нима има по-голямо наказание за един истински изменник от това да те обрека на вечна служба към мен?
Той изсъска запъхтяно и Елида се зачуди дали няма да се нахвърли на кралицата, решен да я убие.
Майев се обърна към Елин и й заповяда:
– Стани!
Елин опита. Ала тялото й я предаде.
Майев изцъка с език и невидима ръка вдигна Елин на крака. Замъглените й от болка очи се избистриха, а като съзря кралицата да приближава, ги изпълни студен гняв.

Асасин
, напомни си Елида. Елин беше
асасин
и ако Майев я доближеше достатъчно...

Но Майев спря. Невидимите ръце прерязаха портупеите на Елин. И Голдрин се стовари на земята. После кинжалите й започнаха да изскачат от ножниците си
– Толкова много оръжия – отбеляза Майев, докато невидимите ръце обезоръжаваха Елин с брутална ловкост,
Дори скритите под дрехите й ножове изпопадаха, порязвайки я междувременно. Под ризата и панталоните й разцъфнаха кървави петна. Защо стоеше така...
Набираше сили. За последния си удар. Последният си отпор.
Нека кралицата я мисли за безсилна.
– Защо? – попита дрезгаво Елин.
Печелеше време.
Майев подритна един паднал кинжал, чието острие бе изцапано с кръвта на Елин.
– Защо изобщо се занимавам с теб? Защото не мога да ти позволя да се жертваш за изковаването на нова Ключалка, нали разбираш? Не и при положение, че вече си се сдобила с онова, което ми е необходимо. Отдавна знам, че ти ще ми го дадеш, Елин Галантиус, и предприемам нужните стъпки, за да си го подсигуря.
– Кое? — пророни безсилно Елин.
– Още ли не си се досетила? – учуди се Майев. – Защо исках майка ти да те доведе при мен, защо миналата пролет те карах да правиш онези неща?
Никой от околните не смееше да мръдне.
Майев изсумтя – изтънчен, женствен звук на триумф.
– Бранън открадна ключовете от мен, след като аз ги взех от Валгите. Бяха моя собственост, а той ми ги отне. После се събра с онази твоя богиня и смеси огъня й със собствената си кръв, за да не посмея да докосна земите и потомците му. Но кръвта се разрежда през поколенията. Затова знаех че рано или късно пламъците му ще угаснат и ще дойде време да си отмъстя.
Елин се отпусна в ръцете, които я крепяха.
– И тъмната сила ми разкри миг от бъдещето. Видях, че мощта на Мала отново ще се възвиси. И че ти ще ме отведеш до ключовете. Само ти – единствената, на която Бранън оставяше улики, която можеше да открие и трите. Видях коя си, какво си. Видях кого обичаш. Видях другаря ти.
Шумоленето на морския бриз през високите треви остана единственият звук.
– Каква власт ще имате двамата с принц Роуан. А потомците ви... – Тя се подсмихна ехидно. – С Роуан можете да властвате над целия континент, ако пожелаете. Но децата ви... децата ви ще управляват империя, способна да покори света.
Елин затвори очи. Елфите клатеха бавно глави – отказваха да повярват.

– Не знаех кога ще се родиш
ти
, но когато принц Роуан от рода на Белия трън дойде на този свят, когато достигна зрялост и стана най-силният чистокръвен елф в кралството ми... теб още те нямаше. Досетих се обаче какво трябва да сторя. Да те хвана в лапите си. Да те подчиня на волята си, така че набереш ли достатъчно сила и опит, да намериш ключовете, да ми ги дадеш без дори да се замислиш.

Раменете на Елин затрепериха. Изпод затворените й клепачи шурнаха сълзи.
– Беше толкова лесно да подръпна правилните нишки в деня, когато Роуан видя Лирия на пазара. Да го пратя по другия път, да подлъжа инстинктите му. Лека промяна в съдбата.
– О, богове! – пророни Фенрис.
– И така другарят ти откри друга – продължи Майев. – И му позволих да се влюби, да й направи дете. Чак тогава го сразих. Никой не попита как онази вражеска войска мина точно покрай неговия дом в планината.
Коленете на Елин поддадоха напълно. Само невидимите ръце държаха изправено разтърсваното й от вопли тяло.
– И така Роуан положи кръвната клетва по своя воля. А аз зачаках да се родиш, когато съзрееш... Тогава щях да направя така, че пътищата ви да се пресекат; и само погледнехте ли се, щеше да паднеш в ръцете ми. Каквото и да поисках от теб, щеше да ми го дадеш. Дори ключовете. Заради другаря си. И почти го стори онзи ден в Доранел.
Елин стъпи бавно на земята, с такава болка, че Елида настръхна. Но кралицата вдигна глава и оголи гневно зъби.

– Ще те
убия
– изръмжа Елин срещу елфическата кралица.

– Точно това каза и на Роуан, когато се срещнахте, нали? – Бледата усмивка остана на лицето й. – Колко карах майка ти да те доведе при мен, за да се запознаеш с него, за да станеш моя, усетеше ли Роуан връзката помежду ви, но тя все отказваше. А всички знаем до какво я доведе това. През следващите десет години чувствах, че си жива. Някъде. Но когато ти дойде при мен... когато двамата с бъдещия ти другар се погледнахте един друг само с омраза... Признавам, не очаквах такова развитие. Не можех да повярвам, че съм прекършила Роуан от рода на Белия трън до такава степен, че да не разпознае собствената си другарка; че и ти си толкова заслепена от собствената си болка. А когато знаците започнаха да се проявяват, връзката каранам убеди Роуан, че му принадлежиш. Ти обаче не й се поддаваше. Кажи ми, Елин, от колко време знаеш, че той е другарят ти до живот?
Елин не отвърна; в очите й кипяха ярост, скръб и отчаяние.
– Остави я на мира – прошепна Елида.
Лоркан я стисна предупредително.
Майев не й обърна внимание.
– Е? Кога разбра?
– В храма на Темис – призна Елин, надничайки към Манон. – В мига, в който стрелата прониза рамото му. Преди месеци.
– И криеш от него, за да му спестиш чувството на вина заради Лирия, мъката по загубата й... – Майев изцъка с език. – Каква благородна лъжкиня.
Елин впери поглед в нищото и очите й сякаш се изпразниха.
– Трябваше и той да е тук – продължи Майев, сбърчила чело към хоризонта. – Все пак онзи ден в Доранел ви пуснах само за да ме отведете при ключовете. Освободих дори него, за да си помислиш, че ви се е разминало. Нямахте представа, че всъщност ви пращам на мисия. Но щом го няма... ще трябва да продължим без него.
Елин се напрегна. Фенрис изръмжа предупредително.
Майев сви рамене.
– Ако е някакво успокоение, Елин, нека те уверя, че с принц Роуан щяхте да живеете заедно хиляда години. Повече дори.
Светът започна да се върти по-бавно и Елида чуваше тътена на кръвта си, когато Майев добави:
– Дарбите на сестра ми Маб се запазиха през поколенията. Пълната сила, хамелеонството, елфическото безсмъртие. По всяка вероятност ти остават около пет години до Обезсмъртяването.
Елин направи гримаса. Майев не изцеждаше магията и физическите й сили, а духа й.

– Може да отпразнуваме заедно Обезсмъртяването ти – продължи Майев. – Определено нямам намерение да те губя заради Ключалката. Да губя ключовете, защото те, Елин, са създадени да бъдат
използвани
.

– Майев, моля те – пророни Фенрис.
Майев огледа съвършените си нокти.
– Най-ироничното в случая е, че дори не е имало нужда да си другарка на Роуан. Нито пък да го пречупвам. Е, ако не друго, беше поне интригуващо изпитание на силите ми. Но тъй като се съмнявам да тръгнеш с мен покорно, без най-малкото да опиташ да умреш преди това, ще ти предложа един избор.
Елин като че ли свика силите си за предстоящото, а Майев вдигна ръка и извика:
– Каирн.
Гавриел и Фенрис се сковаха. Локан почти подивя зад Елида, мъчейки се да я извлачи незабележимо назад, да заобиколи някак заповедта си.
Красив воин с кестенява коса се откъсна от свитата и тръгна към тях. Красив, ако се изключеше садистичната жестокост, обсебила сините му очи. И мечовете от двете му страни, камшикът, навит върху единия му хълбок, злокобната му усмивка. Беше я зървала и преди – върху лицето на Върнън. Върху толкова много лица в Морат.
– Позволете ми да ви представя най-новия член на кадъра ми. Каирн, запознай се с Елин Галантиус.
Каирн застана до кралицата си. А погледът, който отправи към нейната кралица, накара стомаха на Елида да се преобърне. Садист – да, сигурна беше, че това е подходящата дума за него, без дори да е чула гласа му.
– С Каирн – продължи Майев – имате нещо общо помежду си владеете едно и също умение. Разбира се, ти самата си разполагала едва с няколко години да научиш изкуството на изтезанията, но... Каирн може да ти покаже какво е усвоил в многовековния си опит.
Фенрис бе пребледнял от гняв.

– Майев,
умолявам те
...

Вълна от мрак се заби в тялото му, поваляйки го на колене, притискайки главата му в земята.

–
Достатъчно
– изсъска Майев.

Когато върна очи към Елин, отново се усмихваше.
– Както казах, предлагам ти избор. Можеш или да тръгнеш доброволно с мен и да се запознаеш по-отблизо с Каирн, или…
Погледът й се плъзна към Лоркан. Към Елида.
И сърнето й спря, когато Майев заяви:
– Или ще взема не само теб, но и Елида. Сигурна съм че двамата с Каирн ще се разбират чудесно.



72




.


Тялото я болеше.
Всичко я болеше. Кръвта, дъхът, костите.
Не й бе останала нито капка магия. Нищо не можеше да я спаси.
– Не – пророни тихо Лоркан.
Елин обърна глава и движението запрати стрели от агония по гръбнака й. Въпреки това погледна към Елида и към Лоркан, принуден да я държи на място с пребледняло от ужас лице, докато очите му прескачаха между нея, Каирн и Майев. Манон правеше същото – преценяваше шансовете им колко бърза трябваше да е, за да се отдалечи достатъчно.
Добре. Добре – Манон щеше да измъкне Елида. Вещицата само чакаше Елин да предприеме нещо, без да съзнава, чене й бяха останали сили. Дори за последен удар.
А и тъмната хватка още стискаше костите й толкова здраво, че само едно агресивно движение... само едно – и щеше да ги строши.
Майев се обърна към Лоркан.
– На кое казваш „не“, Лоркан? На това да вземем Елида Локан с нас, ако Елин реши да се съпротивлява, или на великодушното ми предложение да я оставя на мира, ако Нейно Величество тръгне доброволно?
Кос поглед към Каирн, кестенявия елфически воин до Майев, й беше достатъчен да проумее що за същество е. Избила бе много като него през годините. Беше познавала Рурк Фаран. Представяше си какво би причинил на Елида... Лоркан също знаеше. А ако действаше с позволението на самата Майев...
– Тя е невинна — отвърна накрая Лоркан. – Вземи кралицата и ни пусни да си вървим.
Манон пък се осмели да повиши тон на Майев.
– Тя принадлежи на Железни зъби. Щом нямаш работа с мен, значи, нямаш и с нея. Не намесвай Елида Локан във всичко това.
Игнорирайки думите на вещицата, Майев провлачи към Лоркан:
– Заповядвам ти да останеш на място. Заповядвам ти да наблюдаваш безучастно. Заповядвам ти да не помръдваш и не продумваш до следващо нареждане. Същата заповед важи и за теб, Фенрис.
И Лоркан се подчини. Фенрис също. Телата им просто се вцепениха.
Елида се извърна към Лоркан.
– Можеш да спреш това, да се съпротивляваш...
Той дори не я погледна.
Елин знаеше, че Елида ще се опълчи. Не разбираше, че Майев играе тази игра от векове и бе очаквала точно този
момент да я улови в капана си.
Като обърна очи към кралицата, тя й се усмихваше. И Елин знаеше, че бе играла, заложила беше всичко и бе загубила.
Майев кимна в знак на потвърждение.
Неизреченият въпрос танцуваше в очите на Елин, докато Елида крещеше на Лоркан, на Манон, умоляваше ги да помогнат. Но вещицата не отстъпваше от заповедта си. От мисията си.
Майев прочете въпроса в очите на Елин и каза:
– Ще нося ключовете в едната си ръка, а Елин, носителката на огъня, в другата.
Първо трябваше да я пречупи. Да я убие или да я...
Каирн се ухили насреща й.
Стражите на Майев влачеха нещо откъм лодката, с която бяха пристигнали до плажа от кораба, чиито тъмни платна вече се разпъваха.
Елида се извърна към Майев, която не благоволи да я погледне дори.
– Моля те, моля те...
Елин просто кимна на елфическата кралица. В жест на примирение и покорство.
Майев сведе глава с триумфална усмивка по червените си устни.
– Лоркан, пусни я.
Воинът свали ръце до тялото си.
И тъй като победата беше нейна, Майев освободи костите на Елин от тъмната си хватка. Позволи й да се обърне към Елида и да каже:
– Върви с Манон. Тя ще се погрижи за теб.
Елида заплака и отблъсна Лоркан от себе си.
– Тръгвам с теб, ще дойда с теб...
И наистина щеше. Щеше да понесе Каирн и Майев... Но Терасен се нуждаеше от храброст като нейната. За да оцелее, за да се надигне от прахта, Терасен се нуждаеше от Елида Локан.
– Кажи на другите – промълви Елин, преравяйки съзнанието си за подходящите думи. – Кажи на другите, че съжалявам. Кажи на Лизандра да не забравя обещанието си и че завинаги ще съм й благодарна. На Едион кажи, че... Кажи му, че не е виновен той и че... – Гласът й пресекна. – Щеше ми се да бе могъл да положи кръвната клетва, но сега Терасен ще търси от него закрила, редиците ни не бива да се разпадат.
Елида кимна, докато сълзите й се стичаха по опръсканото й с кръв лице.
– А на Роуан кажи...
Душата на Елин се пръсна на парчета, когато забеляза желязната кутия, която стражите на Майев носеха помежду си. Древен железен ковчег. Голям, колкото да побере един човек. Изкован специално за нея.

– Кажи на Роуан – продължи тя, потискайки напиращите вопли, – че съжалявам, задето го излъгах. Но времето ни и бездруго е било назаем. Дори преди днешния ден знаех, че е така, но въпреки това ми се искаше да ни бе отредено повече. – Мъчеше се да надвие треперещата си уста. – Кажи му, че трябва да се бори.
Трябва
да спаси Терасен и да не забравя клетвата си пред мен. И му кажи, че... че съм му благодарна, задето извървя с мен тъмния път обратно към светлината.

Елфите отвориха капака на ковчега и извадиха от него дълги, тежки вериги.
Един от тях подаде на Майев изящно изкована желязна маска. Тя я огледа в ръцете си.
Маската, веригите, кутията... всичките бяха изковани отдавна. Преди векове. За да удържат и прекършат избрания потомък на Мала.
Елин надникна към Лоркан, чиито тъмни очи бяха вперени в нейните.
И в тях проблясваше благодарност. Задето бе пощадила младата жена, на която бе отдал сърцето си, макар и още да не го знаеше.
Елида се примоли на Майев за последно.
– Не го прави.
Елин знаеше, че е безполезно. Затова каза на Елида:
– Радвам се, че те срещнах. И съм горда, че те познавам. Майка ти също би се гордяла с теб, Елида.
Майев свали маската и рече мудно на Елин:
– Разправят, че Огнената наследница не се прекланяла пред никого. – Змийската усмивка отново изкриви устните й. – Е, сега ще се преклониш пред мен.
Тя посочи към пясъка.
И Елин се подчини.
Коленете й изреваха от болка, когато се свлече на земята.
– По-ниско.
Тя се преви, докато челото й не се опря в пясъка. Но не си позволи да го почувства, не разреши на душата си да го почувства.
– Чудесно.
Елида ридаеше, молеше се без думи.
– Съблечи си ризата.
Елин се поколеба, вече проумяла какво предстои.
Защо Каирн носеше камшик на колана си.
– Съблечи си ризата.
Тя измъкна ризата от талията на панталона си, изхлузи я през глава и я хвърли на пясъка до себе си. Сетне свали и разтегателното парче плат от гърдите си.
– Варик, Хейрон.
Двама елфи пристъпиха напред.
Елин не се съпротивлява, когато я хванаха за ръцете, за да я вдигнат от земята, и ги разпериха широко. Морският въздух целуваше гърдите й, пъпа й.
– Десет удара с камшика, Каирн. Нека Нейно Величество разбере какво я очаква, като се приберем, ако не ми сътрудничи.
– С удоволствие, милейди.
Елин впи поглед в кръвожадните очи на Каирн и изпълни вените си с лед, когато воинът взе камшика от колана си. И огледа със свирепа усмивка голото й тяло. Платното, върху което щеше да рисува с кръв и болка.
Полюшвайки маската на върховете на пръстите си, Майев рече:
– Ще бъдеш ли така добра да броиш, Елин?
Елин не отвърна.
– Брой, или ще започваме отново с всеки неотброен удар. Ти решаваш колко време ще продължи боят. Освен ако не предпочиташ Елида Локан да го понесе вместо теб.
Не. За нищо на света.

Никой нямаше да понася болката й вместо нея.
Никой
.

Когато Каирн тръгна бавно към нея, наслаждавайки се на всяка стъпка, когато пусна камшика да се влачи по пясъка, тялото й я предаде. И затрепери неудържимо.
Тя познаваше тази болка. Знаеше какво ще е чувството как ще звучи.
Още я усещаше и чуваше в кошмарите си.
Точно затова Майев бе избрала да я бичува за наказание, затова го бе причинила на Роуан в Доранел.
Каирн спря. Елин усети как оглежда татуировката на гърба й. Любящите думи на Роуан, изписани на Древния език.
Той изсумтя. И Елин долови как тръпне от нетърпение да ги заличи.
– Започни! – нареди Майев.
Каирн вдиша рязко.
И макар да очакваше удара, макар да стискаше пясъка под себе си в шепи, нищо не можеше да я подготви за оглушителното изплющяване, за жилещата болка. Въпреки това не си позволи да проплаче, а само изсъска през зъби.
Ударът с камшик от надзирател в Ендовиер беше едно нещо.
А този от чистокръвен елф...
Задницата на панталона й се пропи с кръв, докато сцепената й кожа пищеше от болка.
Елин обаче знаеше как да устои. Как да понесе агонията.
– Кой удар подред беше това, Елин?

Не. Нямаше да брои за тази
шибана
кучка...

– Започни отначало, Каирн! – заповяда Майев.
Доволен смях. А след него изплющяване и онази болка... и Елин изви гръб; сухожилията на врата и едва не се скъсаха, докато пръхтеше през стиснати зъби. Елфите от двете й страни я стискаха достатъчно силно, че да посинят ръцете й.
Майев и Каирн зачакаха.
Елин отказваше да проговори. Да заброи. Предпочиташе да умре.
– О, богове – ридаеше Елида.
– Отначало! – нареди Майев през воплите на момичето.
И Каирн удари отново.
И отново.
И отново.
И отново.
Започваха отначало повече от девет пъти, преди Елин най-сетне да изпищи. Камшикът бе шибнал вече разцепена плът, стигайки чак до кокал.
И отново.
И отново.
И отново.
И отново.
Каирн се задъхваше. А Елин отказваше да проговори.
– Отначало – повтори за кой ли път Майев.
– Ваше Величество – обади се плахо единият от елфите, които я държаха. – Струва ми се разумно да продължите по-късно.
– Има предостатъчно плът – озъби му се Каирн.
Първият добави:
– Наближават други. Още са далеч, но наближават.
Роуан.
Чак тогава Елин простена. Време – беше печелила време...
Майев издаде тих звук на недоволство.
– Ще продължим по-късно. Пригответе я.
Елин с трудност вдигна глава, когато елфите я изправиха. От движението я прониза такава болка, че пред очите й се спусна тъмнина. Но тя я пребори – сключи зъби и изрева беззвучно срещу агонията, срещу мрака.
На няколко стъпки от нея Елида се строполи на колене, сякаш се канеше да моли, докато тялото й не рухнеше, но Манон я хвана.
– Тръгваме – каза вещицата и я затегли настрани към сушата.
– Не – изплю Елида, мятайки се в ръцете й.
Лоркан изцъкли очи, но заповедта на Майев не му даваше да помръдне, да стори каквото и да било, когато Манон извади Ветросеч и я блъсна в главата с дръжката му.
Момичето полетя надолу като камък. Манон веднага я преметна през рамо и каза на Майев:
– Успех.
Тя погледна към Елин – само веднъж. После извърна очи.
Майев не й обърна внимание и я остави да поеме към блатата. Лоркан щеше да изскочи от кожата си.
Сякаш с всички сили се бореше с кръвната клетва.
Но Елин не я беше грижа.
Елфите почти я влачеха към Майев.
Към желязната кутия. И веригите. И желязната маска.
Огнени спирали, малки слънца и живи въглени бяха изковани върху тъмната й повърхност. Подигравка със силата, която бе създадена да удържа – силата, която Майев се бе постарала да изцеди до последно, преди да я заключи. Иначе нямаше начин да успее.
Всеки сантиметър, в който краката й се тътреха по пясъка, отнемаше цяла вечност; и част от секундата. Панталонът й бе наквасен с кръв. Едва ли беше възможно да изцери раните си с всичкото това желязо край себе си. Само Майев можеше да ги излекува, и то когато сметнеше за добре.
Но със сигурност нямаше да я остави да умре. Не и докато не откриеше Ключовете на Уирда.
Време – благодарна беше за времето, което Елена й бе предоставила.
Време да срещне всеки от тях, да опознае поне малка част от света, да послуша приказна музика, да танцува, да се смее, да изпита истинско приятелство. Благодарна беше за Роуан.
Благодарна.
Затова Елин Галантиус избърса сълзите си.
И не се съпротивлява, когато Майев сложи красивата желязна маска на лицето й.



73.


Манон вървеше, без да спира.
Не смееше да надзърне назад. Боеше се древната, безсърдечна кралица да не разчете в очите й, че Елин не притежава Ключовете на Уирда, че ги бе пъхнала в джоба на Манон, когато я бутна, минавайки покрай нея. Елида щеше да я намрази заради това – всъщност вече я мразеше.
Но ако това беше цената – така да бъде.
Само един поглед от Елин й беше достатъчен да схване какво се очакваше от нея.
Да отнесе ключовете надалеч от Майев. Да отведе Елида.
Бяха изковали желязна кутия за кралицата на Терасен.
Елида започна да се свестява тъкмо когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят. Загърчи се в ръцете й и Манон я пусна зад една дюна, стисвайки тила й толкова силно, че момичето замръзна при натиска на железните нокти в кожата й.
– Мълчи – изсъска Манон и Елида се подчини.
Двете се наведоха и надникнаха през високите треви. Само миг – само миг можеше да погледат, за да разберат накъде ще поведе Майев кралицата на Терасен.
Лоркан оставаше застинал на място, както му бе наредила. Гавриел беше почти в безсъзнание; дишаше тежко в тревата, сякаш изтръгвайки кръвната клетва от тялото му, кралицата го бе ранила жестоко.
Фенрис – Фенрис гледаше с искрена омраза Майев и Каирн. От камшика на Каирн още капеше кръв, докато войниците на елфическата кралица завързваха маската върху лицето на Елин.
Накрая оковаха китките й.
Глезените й.
Врата й.
Никой не излекува съдрания й гръб – не плът, а кърваво парче месо, преди да я вкарат в желязната кутия. Накараха я да легне върху откритите си рани.
А после я затвориха с капака. И я заключиха вътре.
Елида повърна в тревата и Манон сложи ръка върху гърба й.
Елфите понесоха ковчега надолу по дюните, към лодката и кораба в далечината.
– Фенрис, върви! – заповяда Майев, посочвайки „Славей“.
Фенрис се задъха, но не успя да се противопостави на командата й и тръгна след елфите. Погледът му попадна върху захвърлената в пясъка бяла риза. Беше оплискана с кръв от бичуването.
В следващия момент изчезна, сякаш мина през врата във въздуха и вятъра.
Останала насаме с Лоркан, кралицата го попита:
– И си направил всичко това заради мен?
Той не помръдна.
– Говори – нареди му Майев.
Лоркан въздъхна разтреперано и каза:
– Да. Да, извърших го заради теб. Всичко.
Елида стисна в шепи тревата и Манон се зачуди дали няма да й пораснат железни нокти, с които да раздере всичко от ярост. От омраза.
Майев спря до окървавената риза на Елин и погали скулата на Лоркан.
– Нямам нужда – пророни ласкаво тя – от самомнителни слуги, убедени в собствената си правота.
Той се скова от думите й.
– Ваше Величество...
– Отнемам ти кръвната клетва. Отнемам ти имуществото и титлите. И ти като Гавриел си освободен позорно от службата си към мен. Заради неподчинението и измяната ти те низвергвам от Доранел. Престъпиш ли границите на кралството ми, ще бъдеш убит.
– Ваше Величество, умолявам ви...
– Върви да умоляваш някой друг. Аз нямам нужда от воин, на когото не мога да се доверя. Отменям заповедта за убийството ти. Струва ми се по-лошо наказание да живееш в срам.
От китката му шурна кръв, сетне и от нейната. Земята се обагри в червено.
Лоркан се свлече на колене.
– Не търпя компанията на глупци – обяви Майев и го остави в пясъка.
Сякаш му беше нанесла жесток удар, същия като на Гавриел. И Лоркан не можеше да помръдне, да мисли и диша. Но все пак пробва да пълзи. Към Майев. Копелето се опита да пълзи.
– Трябва да вървим – пророни Манон.
Потърсеше ли Майев ключовете... Трябваше да вървят.
Откъм хоризонта проехтя рев.
Абраксос.
Сърцето й задумка от щастие, но...
Елида остана в тревата. Остана да гледа как Лоркан пълзи към кралицата, която крачеше по плажа с развяна зад гърба й черна рокля.
Как лодката с железния ковчег потегля към чакащия кораб. Майев седеше до него с ръка върху капака му. В името на здравия й разум Манон се молеше Елин да не будува през цялото време, което щеше да прекара вътре.
В името на света им се молеше кралицата на Терасен да оцелее.
Макар и само за да умре, спасявайки всички им.



74




.


Имаше толкова много кръв.
Беше плискала чак до мястото, където Лоркан коленичеше сега, и вече се просмукваше в пясъка, лъщейки под слънцето.
Беше опръскала ризата й, захвърлена и забравена до него. Беше изцапала дори ножниците на мечовете и кинжалите й, разпилени наоколо като кости.
Какво бе направила Майев...
Какво бе направила Елин...
В гърдите му зееше дупка.
И имаше толкова много кръв.
От небето се чу плясък на криле, оглушителен рев, но той нямаше сили да вдигне глава. Нямаше желание.
Гласът на Елида разсече света; крещеше на някого.
– Корабът... корабът току-що изчезна; тръгна си, без да разбере, че ние сме взели...
Радостни възгласи – женски победоносни викове.
Грохотни, забързани стъпки.
В следващия миг силна ръка се вкопчи в косата му и дръпна главата му назад. Усети студено острие до шията си и лицето на Роуан, пропито с необуздан, смъртоносен гняв, изникна в полезрението му.
– Къде е Елин?
В гласа му разпозна паника – искрена паника, защото Белотрън бе видял разхвърляните оръжия и ризата й.

–
Къде е Елин?

Какво беше направил, какво беше направил...
Болка проряза гърлото на Лоркан и топла кръв закапа надолу по шията му, по гърдите му.

–
Къде е съпругата ми?
– просъска Роуан.

Лоркан се олюля, коленичил в пясъка.
Съпруга.

Съпруга
.

– О, богове – ридаеше Елида, дочула гласовете им. Воплите й сякаш отразяваха звука на собственото му разбито сърце. – О, богове...
И за пръв път от векове насам Лоркан заплака.
Роуан впи острието на кинжала си още по-надълбоко в гърлото му, макар и лицето на Лоркан да се обливаше в сълзи.
Какво бе направила онази жена...
Елин бе знаела, че Лоркан я е предал и е извикал Майев, че не й оставаше много.
И се беше омъжила за Белотрън... за да има Терасен крал. Навярно се бе съгласила именно защото бе наясно, че Лоркан я е предал, че Майев идва...
А Лоркан не й помогна.
Съпругата на Белотрън.
Другарката му.
Елин бе позволила да я бичуват и оковат, бе тръгнала доброволно с Майев, за да не попадне Елида в лапите на Каирн. И постъпката й бе колкото саможертва заради Елида, толкова и дар към него.
Поклонила се бе на Майев.
Заради Елида.
– Моля те – каза Роуан с пресеклив глас.
Воинското му спокойствие се пропукваше.
– Майев я взе – отговори му Манон, приближавайки.
Гавриел, който се беше надигнал на колене, макар че още се олюляваше от прекъсването на кръвната му клетва, пророни дрезгаво:
– Използва клетвата, за да ни възпре, да ни попречи да й помогнем. Дори на Лоркан.
Въпреки това Роуан не махна ножа си от врата му.
Лоркан бе сгрешил. Жестоко бе сгрешил.
И не съжаляваше напълно, не и ако Елида беше в безопасност, но...
Елин отказа да брои. Каирн изля цялата си сила в онзи камшик, а тя не им достави удоволствието да брои.
– Къде е корабът? – попита Едион, а после изруга, видял окървавената риза.
Грабна Голдрин и трескаво забърса с жакета си кървавите пръски от ножницата му.
– Изчезна – повтори Елида. – Просто... изчезна.
Белотрън го изгледа отвисоко с плувнали в агония и отчаяние очи. А Лоркан прошепна:
– Съжалявам.
Роуан свали ножа и пусна косата му. Залитна стъпка назад. Дориан беше коленичил в тревата до Гавриел и около тях сияеше бледа светлина. Лекуваше раните по ръцете му. За душевната, която Манон бе нанесла и на него, и на Лоркан, прекъсвайки позорно кръвните им клетви, нямаше лек.
Манон се приближи, вече обградена от сестрите си. Всичките подушиха кръвта. Златокосата изруга тихо.
Манон им разказа за Ключалката.
За Елена. За цената, която трябваше да плати на боговете. Която Елин трябваше да плати.
Но после Елида пое нишката, облегната на Лизандра, която гледаше кръвта и ризата така, сякаш бяха труп; разказа им какво се беше случило сред дюните. Каква жертва бе направила Елин.
Каза на Роуан, че той е другарят на Елин. Каза му за Лирия.
Разказа им за бичуването и за маската, и за кутията.
Като приключи, всички я съзерцаваха безмълвни. Докато Едион не се озъби на Лизандра:

–
Знаела си.

Лизандра не трепна дори.
– Тя ме помоли... онзи ден на кораба. Помоли ме да й помогна. Каза ми каква подозира, че е цената за победата над Ераван и обезвреждането на ключовете. Какво трябва да сторя?
– Какво би могла да... – подхвана злобно Едион.
Лизандра вирна брадичка.
Роуан промълви:
– Елин е щяла да умре, за да изкове новата Ключалка, с която да запечата ключовете в портата и така да прокуди Ераван от нашия свят. Но никой няма да разбере. Освен нас. Защото ти си щяла да носиш нейната кожа до края на живота си.
Едион прокара ръка през окървавената си коса.
– Но потомците ви с Роуан не биха приличали на...
Лизандра го погледна умолително.
– Ти щеше да се погрижиш за това, Едион. С мен.
Със златистата си коса и ашриверски очи... Ако ги предадеше на потомството им, децата на хамелеонката щяха да минават за кралски наследници. Елин искаше Роуан да се възкачи на трона, а Едион щеше да е тайният баща на бъдещите принцове и принцеси.
Едион подскочи като ударен.
– И когато възнамерявахте да ни разкриете плана си? Преди или след като се озовях в едно легло с проклетата си братовчедка?

– Няма да ти се извинявам – рече кротко Лизандра. – Служа на нея. И съм готова да прекарам остатъка от живота си в неин образ, за да не е била напразна
саможертвата й.


– Върви по дяволите! – нападна я Едион. –
Върви по дяволите, лъжлива кучко!

Лизандра изръмжа с нечовешки глас.
Роуан просто взе Голдрин от ръцете на генерала и тръгна към морето с вееща се сребриста коса.
Лоркан стана и отново се олюля. Елида му даде опора.
И по бледото й, изопнато лице нямаше нищо от младата жена, която бе опознал през изминалите седмици. Нито в суровия й глас, когато му каза:
– Дано прекараш остатъка от жалкия си, безсмъртен живот в страдание. И сам. Дано живееш с разкаяние и вина в сърцето и никога да не намериш покой.
После тръгна към Тринайсетте. Златокосата вещица вдигна ръка и Елида се пъхна под нея, влизайки в убежище от криле, нокти и зъби.
Лизандра се спусна да помогне на Гавриел, който поне не се дръпна при вида на все още яростната й гримаса, а когато Лоркан надникна към Едион, младият генерал вече го наблюдаваше.
Наблюдаваше го с омраза в очите. Чиста омраза.
– Дори преди да получиш заповедта си, не предприе нищо да й помогнеш. Ти извика Майев тук. Никога няма да го забравя.
После закрачи към плажа – към Роуан, коленичил в пясъка.

***

Астерин беше жива.
Тринайсетте бяха живи. И сърцето на Манон преливаше от радост – истинска радост, докато гледаше веселите им лица с усмивка.
Докато стояха с уивърните си на една дюна с изглед към морето, тя попита Астерин:
– Как?
Астерин галеше косата на Елида, която плачеше на рамото й.
– Кучките на баба ти добре ни погониха, но в крайна сметка успяхме да ги изкормим. През последния месец не сме спирали да те издирваме. Но накрая Абраксос намери нас и като че ли знаеше къде си, затова го последвахме. – Тя зачопли едно петно засъхнала кръв върху бузата си. – И очевидно ви спасихме кожите.
Но не навреме, помисли си Манон, гледайки как Елида плаче тихо, как човеците и елфите или стояха бездейно, или спореха.
Не навреме, за да предотвратят това. За да спасят Елин Галантиус.
– И сега какво? – попита Сорел, докато превързваше ранената си ръка, облегната на уивърна си.
Тринайсетте погледнаха с очакване Манон.
Тя се осмели да попита:
– Чухте ли думите на баба ми, преди... всичко останало?
– Сенките ни казаха – отвърна Астерин с танцуващи очи.
– И?
– И какво? – изсумтя Сорел. – Наполовина крочанка си голяма работа.

–
Кралица
на крочаните.

И наследница на Рианон Крочан. Не бяха ли забелязали Древните приликата им?
Астерин сви рамене.
– Пет века чистата кръв на Железни зъби не успя да ни отведе у дома. Може пък ти да сполучиш.
Дете не на войната... а на мира.
– С мен ли сте? – попита ги тихо Манон. – Ще ми помогне те ли да направя каквото трябва, за да се върнем в Пустошта?

Елин Галантиус не се беше примолила на Елена за друга орис. Беше отправила само една молба към древната кралица:
Ще дойдеш ли с мен
? По същата причина, поради която Манон задаваше на сестрите си този въпрос.

Тринайсетте вдигнаха пръсти до челата си като една. И като една ги свалиха.
Манон извърна поглед към морето. В гърлото й бе заседнала буца.
– Елин Галантиус се отказа от свободата си, за да спаси вещица от Железни зъби – обяви Манон. Елида се изправи, откъсвайки лице от рамото на Астерин. Манон продължи: – Задължени сме й до живот. И нещо повече. Време е да станем по-добри от прамайките ни. Всички сме деца на тази земя.
– Какво си намислила? – попита Астерин със светнали очи.
Манон надникна зад тях. Към севера.
– Ще открия крочаните. И заедно с тях ще съберем армия. За Елин Галантиус. И народа й. И нашия народ.
– Никога няма да ни се доверят – обади се Сорел.
– В такъв случай просто ще ги очароваме както ние си знаем – провлачи Астерин.
Няколко от сестрите им се подсмихнаха; други запристъпваха нервно.
Манон отново попита Тринайсетте:
– С мен ли сте?
И този път, когато всички докоснаха с пръсти челата си, тя им отговори със същото.

***

Роуан и Едион седяха мълчаливо на плажа. Гавриел се беше посъвзел от наказанието на Майев и сега двамата с Лоркан стояха на върха на близката скала и разговаряха тихо; Лизандра, в образа си на призрачен леопард, седеше сама сред танцуващите треви; а Дориан просто ги наблюдаваше от върха на една дюна.
Онова, което беше направила Елин... за което ги беше излъгала...
Кръвта по пясъка започваше да засъхва на места.
Ако с Елин беше свършено, ако наистина платеше с живота си, успееше ли да се освободи...
– Двата ключа не са у Майев – заяви Манон, промъкнала се неусетно до Дориан. Сестрите й чакаха отзад, обградили закрилнически Елида. – В случай че се тревожите.
Лоркан и Гавриел се обърнаха към тях. Сетне и Лизандра.
Дориан се осмели да попита:
– Къде са тогава?
– У мен – отвърна простичко Манон. – Елин ги пъхна в джоба ми.

О, Елин
. Елин. Толкова беше подлудила Майев, привличайки цялото й внимание към себе си, че древната кралица не се беше сетила да провери дали ключовете са у нея, преди да изчезне.

Беше я сполетяла толкова жестока, непоносима съдба, но Елин беше намерила начин да им помогне. Макар и за последно.
– Затова не можах да й се притека на помощ – обясни Манон. – Трябваше да изглеждам незаинтригувана. Равнодушна. – Едион се беше обърнал към тях от мястото си на плажа, долавяйки всяка дума благодарение на елфическия си слух. Манон каза на всички им: – Съжалявам. Съжалявам, че не можах да й помогна.
Тя бръкна в джоба на кожената си дреха и подаде на Дориан Амулета на Оринт и парче черен камък. Той се скова от смайване.
– Елена каза, че потомците на Мала можели да сложат край на всичко това. А кръвта й тече и във вашия род.
Златните й очи бяха уморени – натежали. Дориан осъзна, че му отправя въпрос.
Елин не бе очаквала да види Терасен отново.
Беше се омъжила за Роуан с ясното съзнание, че в най-добрия случай й остават месеци живот с него, дни – в най-лошия. Но държеше да даде на Терасен законен крал. Който да брани земите й.
Измислила бе план за всеки от тях – само не и за себе си.
– Мисията ни не приключва тук – промълви Дориан.
Манон поклати глава. И той знаеше, че не говори само за ключовете и за войната, когато отвърна:

–
Не
, не приключва тук.

Той взе ключовете от ръката й. Те пулсираха и сияеха, затоплийки дланта му. Чуждо, ужасяващо присъствие, а в същото време... единственото, което ги делеше от погрома.
Не, мисията им не завършваше тук. В никакъв случай. Дориан прибра ключовете в джоба си.
И пътят, който сега се простираше пред него, свръщайки към непознати, гладни сенки... вече не го плашеше.



75.


Роуан се беше оженил за Елин едва преди два дни.
Едион и Лизандра бяха единствените свидетели на церемонията им преди съмване. Капитанката, още сънена, ги венча бързо и тихо и подписа клетва за мълчание.
Имаха петнайсет минути да консумират брака си в каютата.
Едион още носеше официалните документи; у капитанката бяха останали копията.
Роуан стоеше на колене в пясъка от половин час и скиташе безмълвно по пътеките на бушуващите си мисли. Едион му правеше компания, вперил празен поглед в морето.
Роуан бе знаел.

Една част от него бе знаела, че Елин е другарката му. Но отбягваше мисълта от почит към Лирия, от страх. В Залива на Черепа скочи пред нея, защото дълбоко в себе си
знаеше.
Знаеше, че свещената връзка не би й позволила да нарани другаря си и че това можеше да е единствената сила, способна да я подтикне да си възвърне обратно контрола от Деанна. И дори след като му доказа, че е бил прав... Той отмести очи от доказателството, защото все още не се чувстваше готов, и го прокуди от съзнанието си.

Елин бе знаела с абсолютна сигурност. Знаела беше, че той е нейният другар. И не го бе притискала, не бе настоявала да го признае, защото го обичаше, а Роуан не се и съмняваше, че би предпочела да изтръгне собственото си сърце вместо да му причини болка и страдание.
Неговото Огнено сърце.
Неговата спътница, приятелка, любовница. Неговата съпруга.
Неговата другарка.
А проклетата кучка я беше затворила в желязна кутия. Беше я наказала безпощадно, проливайки толкова от кръвта й, колкото рядко бе виждал след бичуване. А после я беше оковала и я бе тикнала в същински железен ковчег... ранена, кървяща.
За да я удържи. Да я пречупи. Да я изтезава.
Неговото Огнено сърце, заключено в мрака.
Опитала бе да му каже. Точно преди да ги нападнат илкените.
Опитала беше да му каже, че онзи ден на кораба не бе повърнала, защото е бременна, а защото бе осъзнала, че я чака неминуема смърт. Както и че цената на това да затвори портата завинаги, да изкове нова Ключалка, беше животът й. Безсмъртният й живот.
Голдрин лежеше до него и рубинът му сияеше смътно под яркото слънце. Роуан взе две шепи пясък и остави златистите зрънца да се изнижат между пръстите му, позволявайки на вятъра да ги отнесе към морето.

Времето ни и бездруго е било назаем.

Елин не очакваше да й се притекат на помощ.
Тя, която се бе притекла на помощ на всички тях, която ги бе събрала. Беше се погрижила всичко да си дойде на мястото, след като отдадеше живота си. След като пожертваше хиляда години, за да ги спаси.
И несъмнено бе вярвала, че ще вземат правилното решение, мъдрото решение, и няма да тръгнат след нея; че ще поведат армиите си към победата – армиите, които тя им бе осигурила, съзнавайки, че няма да е с тях до края.
Вярвала бе, че няма да го види повече.
Но Роуан не можеше да се примири с това.
Отказваше да се примири.
Нямаше да се примири, че след като той бе намерил нея, а тя – него, и заедно бяха преодолели толкова тъга, болка и отчаяние, някой щеше да ги раздели. Нямаше да се примири със съдбата, на която бе орисана, нито с това, че животът й бе цената за спасението на света. Нейният или този на Дориан.
Нямаше да се примири нито за миг.
Чуха се стъпки по пясъка и той долови мириса на Лоркан, преди да погледне към него. За част от секундата се замисли дали да не сложи край на живота му на мига.
Защото знаеше, че в този ден – точно в този ден би го надвил. Нещо се беше пречупило в Лоркан и ако го нападнеше сега, щеше да го убие. Навярно дори нямаше да се съпротивлява истински.
Гранитното лице на Лоркан беше сурово, но очите му... В тях се четеше агония. И разкаяние.
Другите също се спуснаха по дюните и Едион се изправи на крака. Само Тринайсетте останаха настрана.
Всички впериха погледи в Роуан, още коленичил в пясъка.
Морето се люлееше под избистрящото се синьо небе.
Той изстреля онази съкровена връзка в света, разпери я широко като мрежа. Запрати я с магията си, с душата си, с пропуканото си сърце. За да я издирва.

Бори се
– призова я, пускайки думите по връзката им. Връзката на единението им, която навярно се бе изтъкала още когато станаха каранам, скрити под огън, лед и надежда за по-светло бъдеще. –
Бори се с нея. Идвам. Дори да ми отнеме хиляда години. Ще те намеря, ще те намеря, ще те намеря.

Отговориха му само сол, вятър и вода.
Роуан стана. И бавно се обърна към спътниците си.
Но вниманието им бе приковано към корабите, задаващи се откъм запад – откъм бойното поле. Корабите на братовчедите му, придружени от разредения флот на Ансел от Брайърклиф и трите кораба на Ролф.
Те обаче го накараха да застине на място.
Очите му привлече онзи, който тъкмо заобикаляше източния нос на брега – галера. Плаваше към тях, носена от призрачен, неестествено бърз вятър.
Роуан се приготви за предстоящото. Формата на неизвестния кораб беше чужда за всеки от флотовете. Но веднага загриза паметта му.
Един кораб се отцепи от тяхната армада и се понесе към брега. На борда му бяха Ансел от Брайърклиф и Енда.
Роуан и другите обаче наблюдаваха мълчаливо как непознатата галера преваля пенестите вълни и плъзва корем по пясъка.
Как моряците с маслинова кожа я издърпват навътре в плажа.
Широкоплещест младеж изскочи ловко от нея и морският бриз развя леко къдравата му тъмна коса.
Кожата му не излъчваше нито капка страх, докато крачеше към тях – дори за успокоение не посегна към изящния меч на хълбока си.
– Къде е Елин Галантиус? – попита леко задъхано непознатият, впервайки поглед в тях.
Акцентът му...
– Кой си ти? – изръмжа Роуан.
Но младежът вече беше достатъчно близо, че Роуан да види цвета на очите му. Тюркоазено – със сърцевина от злато.
Едион пророни сякаш в транс:
– Галан.
Галан Ашривер, коронован принц на Вендлин.
Като съзря принца воин, младият мъж отвори широко очи.

–
Едион
– рече дрезгаво с нещо като страхопочитание и скръб, изписана по лицето му. Ала побърза да прикрие и двете, възвръщайки си самонадеяния фасон, преди да попита отново: – Къде е тя?

Никой не му отговори. Едион зададе въпрос на свой ред.
– Какво правиш тук?
Галан сбърчи тъмни вежди.
– Очаквах да ви е уведомила.

– За
какво
? – попита твърде тихо Роуан.

Галан бръкна в джоба на износената си синя туника и извади намачкано писмо, което изглеждаше така, сякаш бе четено и препрочитано стотици пъти. Той го подаде безмълвно на Роуан.
Докато разгръщаше хартията, Роуан усети мириса й по нея. Едион надникна над рамото му.
Писмото на Елин до принца на Вендлин беше кратко. Свирепо. Големите букви се ширеха по страницата, сякаш едва бе сдържала гнева си.

ТЕРАСЕН ПОМНИ ЕВАЛИН АШРИВЕР.
А ТИ?
БИХ СЕ В МИСТВАРД ЗА ТВОЯ НАРОД.
ВЪРНИ МИ ПРОКЛЕТАТА УСЛУГА.

Писмото завършваше с координати на това място.
– Беше изпратено лично до мен – обясни кротко Галан. – Не до баща ми. Само до мен.
До армадата, която Галан управляваше – блокадоразбивач във войната срещу Адарлан.
– Роуан – обади се предупредително Лизандра.
Той проследи погледа й.
Но не до Ансел и Енда, които вече пристигаха, заобикаляйки отдалече Тринайсетте и вдигнали въпросително вежди към Галан.
А до малката групичка хора, облечени в бяло, появили се на дюните зад тях. Бяха оплескани с кал и видът им бе такъв, като че те също бяха прекосили блатата, за да стигнат дотук.
И Роуан се досети.
Досети се кои са, преди дори да са доближили плажа.
Ансел от Брайърклиф бе пребледняла, разпознавайки многопластовите им, свободни одежда. А когато високият мъж в средата свали качулката си, за да покаже бронзовото си лице със зелени очи, още младо и красиво, кралицата на Пустошта прошепна:
– Илиас.
Илиас, син на Немия господар на Тихите асасини, впери смаян поглед в Ансел и гърбът му се скова. Но Роуан пристъпи към него, привличайки вниманието му. Илиас присви очи. И също като Галан прокара преценяващ поглед по всички им, издирвайки златокосата жена, която не беше сред тях. Накрая се взря в Роуан, навярно усетил кой е оста, около която се въртеше групата им.
И попита с глас, прегракнал от немота.
– Идваме да изпълним дълга си към Селена Сардотиен... към Елин Галантиус. Къде е тя?

– Вие сте
сесиз суикаст
– поклати глава Дориан. – Тихите асасини от Червената пустиня.

Илиас кимна. И отново надникна към Ансел, която се обърна към Роуан, все още зашеметена от недоумение.
– Явно приятелката ни е изискала отплата не само от нас, но и от другите си длъжници.
И сякаш думите й бяха сигнал, защото още облечени в бяло фигури изпълниха дюните зад тях.
Десетки. Стотици.
Роуан се зачуди дали всеки един асасин от прочутата пустинна крепост не беше дошъл да изпълни дълга си към младата кралица. Само тяхната група беше достатъчно опасен легион.
А Галан...
Роуан се обърна към коронования принц на Вендлин.
– Колко си довел? – попита го той.
Галан се поусмихна в отговор и посочи към източния хоризонт.
Над чийто ръб вече изплуваха бели платна. Кораб след кораб, след кораб, всеки с кобалтовия флаг на Вендлин.
– Предайте на Елин Галантиус, че Вендлин не е забравил Евалин Ашривер – каза Галан на двама им с Едион. – Нито Терасен.
Едион падна на колене в пясъка, докато армадата на Вендлин се разгръщаше пред тях.

Кълна се, че колкото и далеч да стигна, колкото и да ми коства, поискаш ли помощта ми, ще дойда.
– Такова обещание беше дала Елин на Дароу. –
Да напомня на някои хора, че са ми задължени. Да събера армия от асасини, крадци, изгнаници и обикновени граждани.

Така и беше направила. Беше удържала на всяка своя дума.
Роуан преброи корабите, прииждащи откъм хоризонта. Преброи и тези в собствената им армада. Добави и корабите на Ролф – и на мисенианците, които бе отишъл да свика от Севера.
– Свещени богове – пророни Дориан, докато армадата на Вендлин обгръщаше все повече и повече от морето пред тях.

Едион ридаеше мълчаливо и по лицето му се лееха сълзи.
Къде са съюзниците ни, Елин?
Тя бе преглътнала упрека му – преглътнала го беше, защото не бе искала да ги разочарова, в случай че планът й пропаднеше. Роуан сложи ръка на рамото му.


Всичко за Терасен
, беше се зарекла в деня, когато им бе разкрила кроежите си да докопа богатствата на Аробин. И Роуан знаеше, че всяка нейна стъпка дотук, всеки план и замисъл, всяка тайна и рискована мисия...

Беше за Терасен. За тях. За един по-добър свят.
Елин Галантиус бе събрала армия, с която можеше не само да надвие Морат, но и да разтърси звездите.

Знаела бе, че няма да я поведе. Но въпреки това щеше да удържи на обещанието си към Дароу:
Кълна се в кръвта си, в името на семейството си, че няма да обърна гръб на Терасен, както ти обърна гръб на мен.

Освен това... ако Каол Уестфол и Несрин Фалик успееха да съберат войска на южния континент...
Едион най-сетне вдигна очи към него, разширени от същото прозрение.
Шанс. Съпругата му, другарката му им беше спечелила шанс за победа в тази война.
И не вярваше, че ще й се притекат на помощ.
– Галан?
Роуан застина като мъртвец от гласа, който отекна сред дюните. От златокосата жена, носеща кожата на възлюбената му.
Едион скочи на крака, готов да изръмжи, когато Роуан го стисна за ръката.
Лизан дра, в облика на Елин, както им бе обещала, се понесе към тях с широка усмивка на лице.
Тази усмивка... Тя проби дупка в сърцето му. Лизандра беше овладяла усмивката на Елин – дяволитата й наслада, примесена с остра като бръснач жестокост.
Актьорската й игра, усъвършенствана в същата пъклена дупка, където и Елин бе шлифовала своята, беше безупречна, докато говореше с Галан. Докато говореше с Илиас, прегръщайки го като стара негова приятелка и облекчена съюзничка.
Едион трепереше до него. Но светът нямаше да долови разликата.
Съюзниците им, враговете им не биваше да узнават, че безсмъртният огън на Мала е бил отвлечен. Затворен в железен ковчег.
Галан попита жената, която мислеше за братовчедка си.
– Е, накъде? –
Лизандра погледна него, после и Едион без нито следа от разкаяние, вина или съмнение по лицето си.
– На север. Към Терасен.
Стомахът на Роуан натежа като олово. Лизандра обаче извърна очи към него и каза с непоклатим, спокоен глас:
– Принце, искам да намериш едно нещо, преди да се присъединиш към силите ни в Севера.
Намери я, намери я, намери я, умоляваше го сякаш хамелеонката.
Роуан кимна, останал без думи. Лизандра го хвана за ръката и я стисна в знак на благодарност – любезно, сдържано сбогуване между кралица и консорта й; сетне отстъпи от него.
– Хайде – обърна се към Галан и Илиас, привиквайки ги с ръка към пребледнялата Ансел и свъсения Енда. – Налага се да обсъдим някои неща, преди да потеглим.
И отново останаха в тесен кръг.
Едион, отпуснал ръце до тялото си, ту ги свиваше в юмруци, ту ги отваряше, загледан в хамелеонката, която, облякла кожата на Елин, водеше съюзниците им към плажа. За да ги остави насаме.
Имаха армия, която да поведат към Морат, с която да се бият за победата...
Зад гърба му се долови шумолене в пясъка и Лоркан се появи от едната му страна.
– Ще дойда с теб. Ще ти помогна да я измъкнеш.
– Ще я намерим заедно – обади се дрезгаво Гавриел.
Чувайки думите на баща си, Едион изтръгна очи от Лизандра. Но си замълча – не му беше продумал, откакто бяха акостирали.
Елида ги доближи с накуцване и изрече със също толкова пресипнал глас:
– Заедно. Отиваме заедно.
Лоркан погледна преценяващо наследницата на Перант, но тя умишлено го пренебрегна. Очите му просветнаха, когато каза на Роуан:
– Фенрис е с нея. Ще усети, че сме тръгнали по дирите й, и ще се постарае да ни оставя следи.
Стига Майев да не заключеше и него. Но Фенрис се съпротивляваше на кръвната клетва още от деня, в който я бе положил. И ако сега само той стоеше между Каирн и Елин... Роуан не си позволи да се замисля за Каирн. За онова, което Майев вече му беше заповядала да направи и което предстоеше. Фенрис щеше да се бори за Елин. И Елин щеше да се бори за себе си.
Елин не знаеше какво е примирение.
Роуан се обърна към Едион и воинът принц отмести вниманието си от Лизандра, колкото да отвърне на погледа му. Веднага разбра посланието в него и сложи ръка върху дръжката на Меча на Оринт.
– Аз тръгвам на север. С нея. За да ръководя войските, да се уверя, че всичко върви по план.
Роуан стисна китката му.
– Редиците ни трябва да удържат. Спечели ни колкото можеш повече време, братко.
Едион сключи пръсти около неговата с пламнали очи. Роуан знаеше колко го боли. Но ако светът вярваше, че Елин се завръща на север, то поне един от генералите й трябваше да е до нея, за да командва армията й. А тъй като Гибелният легион се подчиняваше на Едион...
– Върни ни я, принце – каза той на Роуан с пресеклив глас. – Доведи я у дома.
Роуан задържа погледа на своя събрат и кимна.
– Ще се видим пак. С всички вас.
Не си пиля дъха да увещава генерала, че трябва да прости на хамелеонката. Самият той не знаеше какво да мисли за плана на Елин и Лизандра. Каква роля очакваха той да изиграе в него.
Дориан пристъпи напред, но надникна към Манон, която се взираше в морето, сякаш знаеше накъде е отплавал корабът на Майев, прикрит от същата мантия, с която бе обгърнала Фенрис и Гавриел в Залива на Черепа – с която бе скрила армадата си от очите на Ейлве.
– Вещиците политат на север – заяви Дориан. – И аз тръгвам с тях. За да видя дали мога да сторя онова, което се иска от мен.
– Остани с нас – предложи му Роуан. – Ще намерим начин да се справим с ключовете, Ключалката и боговете... с всичко.
Дориан поклати глава.
– Ако вие тръгвате след Майев, ключовете трябва да са възможно най-далеч. Ако успея да намеря третия... Така ще съм ви по-полезен.
– И вероятно ще умреш – намеси се остро Едион. – Ние потегляме към кървавите бойни полета на Севера, но ти се впускаш в още по-големи опасности. Морат ще ви чака.
Роуан му стрелна предупредителен поглед. Генералът обаче нехаеше. Не, в момента сновеше по опасен остър ръб, който лесно можеше да стане смъртоносен. Особено при положение, че Дориан имаше пръст в раздялата им с Елин.
Кралят на Адарлан отново надникна към Манон, която му се усмихна леко. И усмивката смекчи лицето й, накара го да оживее.
– Няма да позволя да умре – рече вещицата и плъзна поглед по всички им. – Тръгваме да търсим крочаните, да съберем войската им, каквато и да е тя.
Вещерска армия, която щеше да се изправи срещу легионите на Железни зъби.
Надежда – безценна, крехка надежда се пробуди в кръвта на Роуан.
Манон просто кимна за сбогом и се заизкачва по скалата към сестринството си.
Роуан пък кимна на Дориан, който обаче сведе глава в поклон – не просто жест между приятели, а между крале.
Принц-консорт, хрумна му да се поправи. Беше неин принц-консорт.
Макар и да се беше омъжила за него, за да му даде законното право да спаси Терасен и да го издигне от прахта. Да командва армиите, които им бе набавила на цената на всичко.

– Като изпълним мисията си, ще дойда при вас в Терасен, Едион – заяви кралят на Адарлан. – Кълна се, Роуан, че когато се върнете, когато и
двамата
се върнете, ще има за какво да се борите.

Едион като че ли се замисли. Претегли думите и изражението по лицето му. После пристъпи напред и прегърна краля. Бърза, груба прегръдка, която учуди Дориан, но поне скръбта в очите на генерала бе стихнала леко. Той сведе мълчалив поглед към Дамарис, прибран в ножницата на Дориан. Мечът на първия и най-велик крал на Адарлан. Едион като че ли съпостави древното оръжие с носителя му. И накрая кимна, по-скоро на себе си, отколкото на друг. Въпреки това Дориан повтори жеста в знак на благодарност.
След като генералът закрачи към корабите, умишлено заобикаляйки Лизандра – Елин, която се помъчи да го заговори, Роуан попита краля:
– Вярваш ли на вещиците?
Той кимна.
– Ще ви оставят два от уивърните си да бранят кораба ви до крайбрежието на континента. После ще се върнат при нас, а вие ще продължите накъдето... накъдето е нужно.
Майев можеше да я е отвела къде ли не, да е прехвърлила кораба си с магия в другия край на света.
– Благодаря ти – каза Роуан на Дориан.
– Не благодари на мен – усмихна се кралят. – Благодари на Манон.
И ако оцелееха, ако си върнеше Елин, щеше да й благодари.
Прегърна Дориан, пожела му успех и го изпрати с поглед нагоре по дюната, до белокосата вещица, която го чакаше там.
Лизандра вече даваше инструкции на Галан и Илиас как да натоварят двестате Тихи асасина на вендлинските кораби, докато Едион слушаше със скръстени ръце. Ансел беше потънала в разговор с Ендимион, който като че ли не знаеше как да подходи към червенокосата кралица с вълча усмивка. Ансел обаче, изглежда, нямаше търпение да повилнее. На Роуан му се искаше да намери време да благодари на всички тях – на Енда и на всеки от братовчедите си.
Бяха готови за отчаяния си набег към Севера. Точно както го бе замислила Елин.
Нямаше да си дадат нито почивка, нито време. Не разполагаха с нито миг за губене.
Уивърните заразмахваха криле. Дориан се качи на седлото зад Манон и я хвана през кръста. Вещицата каза нещо, което го накара да се засмее. Искрено.
Той вдигна ръка за сбогом и видимо изтръпна, щом Абраксос излетя.
Последваха го още десет уивърна.
Ухилената златокоса вещица Астерин и една от сестрите й на име Бриар – стройна, с черна коса и зелени очи – чакаха Гавриел, Лоркан и Елида, яхнали уивърните си. За да ги отведат до кораба, с който щяха да поемат по море.
Лоркан понечи да спре Елида, докато вървеше към уивърна на Астерин, но тя не му обърна внимание. Дори не го погледна, преди да поеме ръката на Астерин, която я вдигна на седлото. И макар Лоркан да го прикриваше добре, Роуан долови съкрушението по каленото му от вековни изпитания лице.
Когато излетяха, Гавриел изруга уплашено от мястото си зад златокосата вещица, а Роуан се заизкачва бавно по пясъчния хълм, закрепвайки древната ножница на Голдрин за портупея си.
Окървавената й риза още се търкаляше на билото му до локвата от кръвта й, просмукваща се в пясъка. Не се и съмняваше, че Каирн я е оставил нарочно.
Роуан се наведе да я вземе и прокара палци по мекия й плат.
Вещиците вече изчезваха на хоризонта; спътниците му достигаха кораба си, а останалите товареха по лодките армията, призована от другарката му.
Роуан доближи ризата до лицето си, вдиша мириса й. И почувства как нещо потрепна в него – усети връзката им.
Той пусна ризата и остави вятъра да я отнесе навътре в морето, надалеч от това окървавено място, смърдящо на болка.

Ще те намеря.

Сетне се преобрази, излетя в небето и се понесе по стремглавия, свиреп вятър, който сам бе призовал. Лазурното море се ширеше от дясната му страна, а зеленикавосивкавата плетеница на блатата – от лявата. Докато се сливаше с вятъра, следвайки приятелите си, които летяха успоредно на крайбрежието, Роуан запечати мириса й и кроткия трепет на връзката им в паметта си.
Кроткият трепет, който можеше да се закълне, че е доловил в отговор – досущ като пърхащото сърце на жив въглен.
И с разтърсващ света писък принц Роуан Белотрън Галантиус, консорт на кралицата на Терасен, тръгна да издирва съпругата си.


БЛАГОДАРНОСТИ

Винаги ми е трудно да събера в няколко страници огромната си благодарност към хората, които не само се трудят неуморно, за да направят тази книга реалност, но и ме даряват с безценна подкрепа и приятелство. Не знам какво бих правила без тях в живота си и благодаря на вселената всеки божи ден, че ги имам.
На съпруга ми Джош: Дори когато светът ни се превърне в повей забравена пепел между звездите, ще продължавам да те обичам. Благодаря ти за смеха в дните, когато не вярвах, че мога да се усмихна; задето държеше ръката ми, когато имах нужда да си припомня, че съм обичана; задето си мой най-добър приятел и безопасен пристан. Ти си най-голямата радост в живота ми и дори в хиляда страници не бих успяла да изразя колко те обичам.
На Ани: Не би ме изненадало, ако вече си се научила да четеш. Ти си другата голяма радост в живота ми, а с безусловната ти любов и неуморна палавост уединената ми работа никога не е самотна – нито за миг. Обичам те, кутренце.
На Тамар Ридзински: Безкрайно благодарна съм ти за мъдростта, тарикатството и гениалността още от мига, в който ми се обади преди толкова много години. Но точно тази година съм ти още по-благодарна за приятелството. Благодаря ти, че пазиш гърба ми независимо от всичко. Голяма късметлийка съм да имам човек като теб в своя ъгъл.
На Кат Ондър: Работата ми с теб е толкова висок връх в кариерата ми. Благодаря ти от все сърце за остроумните и прозорливи коментари, задето винаги подкрепяш книгите ми и превръщаш цялата ни работа в истинска забава. Невероятно горда съм, че те имам за свой редактор и приятел.
На Маргарет Милър: Признателна съм ти за помощта и насоките през годините – с твоята подкрепа израснах като писател и не знам как да ти се отблагодаря. На Каси Хоумър: Откъде да започна с благодарностите? Наистина не знам как бих се справяла без твоята помощ. Невероятна си.

На несравнимите ми, страхотни екипи в „Блумсбъри“ и „Си Ей Ей“ – Синди Лох, Кристина Гилбърт, Джон Касир, Катлийн Фарар, Найджъл Нютьн, Ребека Макнели, Натали Хамилтън, Соня Палмисано, Ема Хопкин, Иън Ламб, Ема Брадшоу, Лизи Мейсън, Кортни Грифин, Ерика Бармеш, Емили Ритър, Грейс Ули, Ешани Агравал, Емили Клопфер, Алис Григ, Елиз Бърнс, Джени Колине, Линет Ким, Бет Елър, Кери Джонсън, Кели де Грут, Ашли Постън, Луси Макей-Сим, Мелиса Кавоник, Даян Ейрънсън, Дона Марк, Джон Кандел, Никълъс Чърч и целия ми екип по защита на авторските права в чужбина: благословена да работя с толкова великолепна група хора и не мога да си представя книгите ми да попаднат в по-добри ръце от вашите. Благодаря, благодаря, благодаря за
всичко
.

На родителите ми: Благодаря ви за безрезервната любов и задето държите вкъщи смущаващо голям брой от книгите ми. На родителите на съпруга ми: Благодаря ви, че се грижите за Ани, когато пътуваме, и че винаги сте готови да ни помогнете. На прекрасното ми семейство: Обичам ви всичките.
На Луис Анг, Саша Алсберг, Вилма Гонзалез, Алис Фанчианг, Чарли Боутър, Никола Уилксинсън, Дамарис Кардинали, Алекса Сантиаго, Рейчъл Доминго, Нели Грабовски, Джесика Рейгъл, Джейми Милър, Лора Ашфърт, Стеф Браун и Тринайсетте на Маас: Благодаря ви толкова толкова много за добрината, великодушието и приятелството. За мен е чест, че ви познавам.
И на читателите ми: Благодаря ви за писмата, рисунките, татуировките (!!), музиката – благодаря ви за всичко. С думи не мога да изразя благодарността си, нито колко значи подкрепата ви за мен. Заради вас усърдният труд си струва.