[Kodirane UTF-8]

	Р. А. Салваторе
	Слугата на отломъка


	Пролог

	Той крачеше през откритото тържище, обвит в сянка, срещу която бяха безсилни и палещите лъчи на обедното слънце, и прахта, стелеща се навсякъде. Както винаги, наоколо гъмжеше от хора — гръмогласни търговци, купувачи, които се пазаряха за всеки меден грош и, разбира се, джебчии, разположили се по най-оживените места, където никой нямаше да ги усети, докато прерязват връвта на кесията му. А ако все пак ги забележеха, крадците можеха само за миг да потънат в морето от ярки цветове и развети одежди.
	Артемис Ентрери обаче ги виждаше съвсем ясно.
	Само един поглед му бе достатъчен, за да различи хората, дошли да си напазаруват, от другите, които бяха тук, за да крадат. Въпреки това той не само не си правеше труда да ги избягва, а нарочно минаваше покрай всеки джебчия, когото забележеше, и дори отмяташе лекичко края на плаща си, откривайки препълнената си кесия, както и богато украсената кама, благодарение на която и кесията му, и той самият бяха в пълна безопасност, където и да се намираха. Изумрудената кама бе неговата запазена марка — малко оръжия вдъхваха по-голям ужас из опасните калимпортски улици.
	Ентрери се наслаждаваше на респекта, който всяваше у младите крадци, нещо повече — изискваше го от тях. Години наред се бе трудил, за да си извоюва славата на най-страховития наемен убиец в Калимпорт, ала вече остаряваше. Кой знае, може би забележителните му умения бяха започнали да губят някогашния си блясък. Затова той се движеше открито, дори дръзко (много по-дръзко, отколкото би си позволил преди), сякаш ги предизвикваше — нека само посмеят да го нападнат!
	Прекоси оживената улица и се насочи към малка пивница, край която под голям навес бяха разположени кръгли маси. Заведението беше препълнено, но Ентрери веднага забеляза онзи, когото търсеше — колоритния Ша’лази Озул с вечния му яркожълт тюрбан. Ша’лази не беше сам, но Ентрери се насочи право към него, тъй като дори отдалеч бе очевидно, че Ша’лази не познава мъжете, насядали край неговата маса — докато те си приказваха весело, той се бе облегнал назад и непрекъснато се оглеждаше.
	Ентрери отиде до масата и насочи въпросителен поглед към тримата неканени гости. Ша’лази притеснено сви рамене.
	— Не им ли каза, че тази маса е запазена за нашия обяд? — спокойно попита убиецът.
	Тримата мъже прекъснаха разговора си и го погледнаха заинтригувано.
	— Опитах се да им обясня… — започна Ша’лази, бършейки потта, избила по мургавото му чело, но Ентрери му даде знак да замълчи и се вторачи в тримата натрапници.
	— Имаме работа — заяви той.
	— Ние пък имаме хапване и пийване — отвърна един от тримата.
	Вместо отговор, Ентрери прикова смразяващ поглед в лицето му.
	Другите двама подхвърлиха нещо, но палачът не им обърна никакво внимание, просто продължи да се взира в първия обадил се. Възцари се мълчание, погледът на Ентрери и за миг не се откъсваше от лицето на седналия мъж, поглед, изпълнен с покоряваща сила на волята, властен и непреклонен.
	— За какво е всичко това? — настоя един от другите и се изправи.
	Ша’лази трескаво зашепна началото на една често използвана молитва.
	— Попитах те нещо! — не отстъпваше мъжът и посегна да бутне Ентрери.
	Ръката на палача се стрелна напред, сграбчи нахалника за палеца и с все сила го изви назад.
	Докато правеше всичко това, Ентрери нито трепна, нито свали вледеняващ поглед от лицето на мъжа пред себе си.
	Стенейки от болка, онзи, който се бе изправил, посегна със свободната си ръка към извития кинжал в колана си.
	Устните на Ша’лази замърдаха още по-бързо.
	Мъжът, от чието лице Ентрери не сваляше поглед, даде знак на другаря си да не прави нищо и да не вади оръжие.
	Палачът кимна и безмълвно му нареди да взима приятелите си и да се маха, после пусна ръката на неуспелия побойник, който стисна наранения си палец и го изгледа заплашително, но не го нападна повторно. Без да се разправят повече, тримата мъже взеха чиниите си от масата и побързаха да се отдалечат. Никой от тях не бе разпознал Ентрери, а ето че без дори да вади оръжие, той им бе дал да разберат с какъв човек си имат работа.
	— И аз се канех да сторя същото — изкиска се Ша’лази, когато тримата си тръгнаха и палачът се настани срещу него.
	Ентрери не каза нищо, само го изгледа изпитателно. Ша’лази винаги изглеждаше някак гротескно — имаше масивна глава и кръгло лице, които изобщо не подхождаха на хилавото му, почти изпосталяло тяло. Нещо повече, кръглото му лице винаги грееше в широка усмивка, разкриваща едри, искрящо бели зъби, които изпъкваха странно на фона на мургавата кожа и черните му очи.
	Ша’лази отново си прочисти гърлото:
	— Изненадан съм, че дойде. Доста врагове си създаде по пътя към върха с гилдията на Басадони. Не се ли боиш от измяна, о, всесилни? — довърши той саркастично и се изкиска.
	Ентрери продължи да се взира безмълвно в него.
	Всъщност наистина се страхуваше от предателство, но освен това трябваше да говори с Ша’лази. Кимуриел Облодра, псионистът, чиито услуги Джарлаксъл използваше, беше проникнал в най-потайните кътчета на мозъка на Ша’лази, без да открие и следа от заговор.
	Въпреки това Ентрери не беше напълно спокоен — Кимуриел Облодра беше елф на мрака, който на всичкото отгоре не хранеше особено топли чувства към него.
	— Властта може да бъде по-лоша и от затвор — продължи да бъбри Ша’лази. — За онези, които я притежават, имам предвид. Повечето паши не смеят да излязат на улицата, ако не ги придружава цял отряд стражи.
	— Аз не съм паша.
	— Така е, но гилдията е твоя. Твоя и на Шарлота.
	Ша’лази говореше за Шарлота Веспърс, чиято находчивост не само я бе превърнала във втория по важност човек след стария Басадони, но й бе помогнала да оцелее, когато Мрачните завзеха гилдията, и дори да се превърне в нейно лице за пред жителите на Калимпорт.
	А оттогава насам гилдията се бе сдобила с власт, каквато малцина си бяха представяли.
	— Това не е тайна за никого — довърши Ша’лази и пак се изкиска с дразнещия си смях. — Винаги съм знаел, че имаш забележителна дарба, приятелю, но чак пък толкова!
	Ентрери се усмихна, ала не на неговите думи — току-що си бе представил как забива камата си в кльощавия врат на мъжа пред себе си, не за друго, а просто защото не можеше да понася този паразит.
	Паразит, който обаче можеше да му бъде полезен.
	Всъщност Ша’лази бе оцелял досега именно по този начин. Известен в цял Калимпорт, той бе превърнал събирането на сведения не просто в поприще, а в истинско изкуство. Толкова добър бе колоритният доносник в набавянето на информация, толкова нашироко се простираше здраво изплетената му мрежа, обхващаща както властващите семейства, така и дребните улични мошеници, че враждуващите помежду си гилдии до една го смятаха за твърде полезен, за да бъде премахнат.
	— Е, откъде идва могъществото на гилдията? — полюбопитства Ша’лази и се ухили широко. — Не ще да сте само вие с Шарлота.
	Ентрери трябваше да положи немалко усилие, за да запази непроницаемото си изражение — дори една усмивка би издала твърде много. А как само му се искаше да се надсмее над искреното неведение на Ша’лази! Уж всезнаещият информатор и представа си нямаше, че използвайки гилдията на Басадони като фасада, в Калимпорт се бе разположила армия от елфи на мрака.
	— Доколкото си спомням, уговорката бе да обсъждаме Далабадския оазис — рече палачът в отговор.
	Ша’лази въздъхна и сви рамене:
	— Толкова много интересни неща можем да обсъдим — подхвърли той. — Далабадският оазис, боя се, не е едно от тях.
	— Така мислиш ти.
	— Там всичко си е все същото вече двайсет години — отвърна Ша’лази. — Не мога да ти съобщя нищо, което и сам да не знаеш.
	— Значи Нокътя на Шарон все още е у Кохрин Соулз?
	Ша’лази кимна:
	— Иска ли питане — изкиска се той. — Все още и завинаги. Служи му вече четирийсет години, а когато Соулз умре, без съмнение ще го получи един от трийсетте му синове. Разбира се, в случай че дъщеря му, безцеремонната Ахдания Соулз, не го докопа първа. Много е амбициозна, ще знаеш. Ако си дошъл да ме питаш дали Соулз би се разделил с него, вече знаеш отговора. Защо не си поговорим за нещо по-интересно, като например гилдията на Басадони?
	Лицето на Ентрери си възвърна предишното ледено изражение.
	— Защо му е на стария Соулз да го продава сега? Ша’лази махна с ръка за повече драматизъм и палачът отново си помисли колко странно изглежда тази мършава ръка, вдигната над огромната му глава. — Колко станаха… като че ли три пъти вече се опитваш да купиш този прекрасен меч? Да, да! Първият път беше още хлапак с двеста-триста жълтици (подарък от Басадони, нали?) в окъсаната кесия.
	При тези думи Ентрери неволно потръпна, макар да знаеше, че при всичките си недостатъци Ша’лази няма равен в умението да разчита съвършено правилно чувствата, скрити зад изражението и жестовете на своите събеседници. Въпреки това, пробуденият от доносника спомен, съчетан с разигралото се съвсем наскоро в гилдията, жегна убиеца право в сърцето. Басадони паша наистина му бе дал онези пари — просто ей така, подарък за най-многообещаващия му войник. Ентрери изведнъж осъзна, че Басадони бе навярно единственият, който някога му бе подарявал нещо просто така, без да очаква отплата.
	А той, Артемис Ентрери, го бе убил със собствените си ръце.
	— Да, да — продължи Ша’лази, повече на себе си, отколкото на палача. — После отново ме попита за меча, този път след падането на Пук паша. Какъв провал само беше неговият, с гръм и трясък!
	После обаче, забелязал вледеняващия поглед, с който Ентрери го измерваше, доносникът най-сетне усети, че е отишъл прекалено далеч и притеснено си прочисти гърлото.
	— Тогава ти казах, че е невъзможно — довърши той набързо. — Разбира се, че е невъзможно.
	— Сега имам много повече злато — тихо отвърна палачът.
	— В целия свят няма достатъчно злато! — възкликна Ша’лази.
	Ентрери дори не трепна:
	— Знаеш ли колко злато има по света, Ша’лази? — попита той спокойно… прекалено спокойно. — Знаеш ли колко злато има в съкровищницата на дом Басадони?
	— Искаш да кажеш на дом Ентрери — поправи го доносникът и как само се разшириха очите му, когато убиецът не възрази — надали можеше да има по-красноречиво признание.
	Мълвата говореше, че старият Басадони е мъртъв, а Шарлота Веспърс и другите му заместници са просто марионетки в ръцете на онзи, който в действителност дърпаше конците — Артемис Ентрери.
	— Нокътя на Шарон, казваш — замислено рече Ша’лази и по лицето му се разля усмивка. — Значи силата зад престола е Ентрери, а силата зад Ентрери е… някой магьосник, предполагам, след като толкова държиш да се сдобиеш точно с този меч. Да, да, магьосник и то магьосник, който започва да става опасен, нали?
	— Продължавай да гадаеш.
	— И може би накрая ще позная?
	— Ако го направиш, ще бъда принуден да те убия — отвърна палачът с все същия ужасяващо спокоен тон. — Говори с шейх Соулз. Разбери колко иска.
	— Мечът няма цена — настоя Ша’лази.
	По-бърз и от котка, хвърлила се след мишка, Ентрери се приведе напред и като доближи лице на сантиметри от лицето на събеседника си, го стисна за рамото с една ръка, а другата положи върху дръжката на страховитата си кама.
	— Това би било крайно неприятно — заяви той. — За теб.
	След това бутна доносника назад и като се изправи, се огледа наоколо, сякаш в гърдите му се бе разбудил първичен глад и сега той търсеше плячка, с която да го утоли. С един последен поглед към Ша’лази, Ентрери си тръгна и само след миг потъна в забързаното множество на улицата.
	Когато се успокои и си припомни случилото се по време на срещата, убиецът бе принуден да се укори раздразнението като че ли започваше да подкопава обичайната му безпогрешност. С настойчивото си разпитване за Нокътя на Шарон съвсем ясно бе дал да се разбере къде се коренят неприятностите му — заедно със съпътстващата го ръкавица, мечът бе изкован най-вече за двубой с магьосници.
	А може би и с псионисти?
	Защото именно такива бяха мъчителите на Ентрери, Рай’ги и Кимуриел, двамата лейтенанти на Джарлаксъл — единият беше магьосник, другият — псионист.
	Ентрери ги мразеше от дъното на душата си и което бе още по-важно, те също го ненавиждаха. А най-лошото бе, че единствената му защита срещу тях, беше самият Джарлаксъл. И макар за своя изненада Ентрери постепенно да бе започнал да вярва на наемника, отлично знаеше, че неговата подкрепа няма да трае вечно.
	В крайна сметка, случваха се и злополуки.
	Да, Ентрери се нуждаеше от закрила, но освен това трябваше във всичко да проявява обичайната си търпеливост и находчивост, да прикрива следите си, така че никой да не може да ги разчете и да се бори, както го бе правил преди много години, когато за първи път се бе устремил към върха на опасните калимпортски улици преплитайки лъжа и истина така изкусно, че никой, бил той приятел или враг, да не знае къде свършва едното и къде започва другото. Само ако той единствен знаеше цялата истина, можеше да бъде сигурен, че държи нещата под контрол.
	В тази отрезвяваща светлина, далеч не толкова успешната среща с прозорливия Ша’лази му се стори като предупреждение, напомняне, че за да оцелее в това опасно сътрудничество, трябва да се владее до съвършенство. Ами да, ето че доносникът почти се бе досетил за същината на неговия проблем, отгатнал бе ако не цялата, то поне половината от истината и несъмнено би я продал на всеки, който му предложеше достатъчно пари. А из калимпортските улици беше пълно с хора, които изгаряха от желание да разкрият загадката на внезапния, устремен възход на дом Басадони.
	Ша’лази беше налучкал половината от истината и сигурно вече прехвърляше през ума си всички възможности — някой особено могъщ архимаг или пък някоя от немалкото магьоснически гилдии.
	Въпреки киселото си настроение, Ентрери се засмя, представяйки си каква физиономия би направил доносникът, ако някога научеше и останалото, а именно — че в Калимпорт се беше настанила цяла армия елфи на мрака.
	Разбира се, заплахата на палача бе напълно сериозна. Ако Ша’лази откриеше истината, Ентрери или някой друг от стотиците помощници на Джарлаксъл щеше да го убие на място.
	Ша’лази Озул остана приседнал край малката, кръгла маса дълго след като Ентрери си тръгна, припомняйки си всяка негова дума и жест. Предположението му, че зад главоломния възход на Басадони стои магьосник, се беше потвърдило, но това не бе тайна за никого. Толкова светкавичен успех и такова пълно опустошение на всички противникови домове ясно говореха, че в цялата работа има пръст поне един, а най-вероятно и повече магьосници.
	Не, странното (и крайно показателно) бе друго неочаквано бурната реакция на Ентрери.
	Артемис Ентрери притежаваше желязна воля и самоконтрол, които го превръщаха във въплъщение на самата смърт, и никога досега не бе показвал толкова недвусмислени признаци на вътрешна борба (а може би дори на страх?). Никога преди Артемис Ентрери не бе вдигал ръка срещу някого, за да го сплаши. Не, той просто впиваше своя вледеняващ поглед в лицето на жертвата си, давайки й да разбере, извън всякакво съмнение, че да продължи по този път, би означавало сигурна смърт. Ако някой проявеше глупостта да не отстъпи начаса, друго предупреждение нямаше — нито гневно разтърсване, нито тежък юмрук.
	Имаше единствено бърза смърт.
	Ша’лази бе искрено заинтригуван от тази крайно нетипична реакция. Би дал много, за да разбере какво бе хвърлило палача в такъв смут, но освен това се и боеше — щом нещо бе в състояние да разтърси Артемис Ентрери до такава степен, то със сигурност би могло да унищожи и самия него.
	Да, положението бе крайно интригуващо… и дълбоко ужасяващо.


	Първа част
	В лепкави мрежи


	Живея в свят, където злото има своето абсолютно, физическо въплъщение. Нямам предвид зли хора, нито гоблини (които рядко се отличават с особена доброта), нито дори собствените си събратя, мрачните елфи, които по жестокост далеч надминават дори гоблините. Те всички са създания, способни на нечувани зверства, но въпреки това не са (дори и в най-тежките случаи) същинското олицетворение на злото. Не, тази „чест“ се пада другиму — на демоните и злите духове, които магьосници и монаси нерядко призовават за своите цели. Тези обитатели на долните равнини са изтъкани единствено от зло, непримесено дори със зрънце доброта, жестокост, която не знае граници. За тях няма изкупление, нито най-слаба надежда, че през безкрайните хилядолетия на почти вечното си съществуване ще сторят нещо, което дори бегло да прилича на добро дело.
	Неведнъж съм се чудил дали тези създания биха съществували, ако го нямаше мракът, спотаен в сърцата на разумните раси. Питал съм се дали те са източник на зло (както мнозина зли люде или мрачни елфи), или пък са просто резултат, физически израз на покварата, просмукала се в сърцата на мнозина?
	По-скоро второто. Не е съвпадение това, че демоните и злите духове могат да се появят в Материалната равнина, единствено ако бъдат призовани от неин обитател. Те не са нищо повече от обикновена маша, оръдие в ръцете на същинския източник на злото.
	Ами Креншинибон? Той е предмет и макар да е надарен със собствена воля, все пак не може да се сравнява с истинско мислещо същество. Защото кристалният отломък не расте, не се развива, не може да се промени. Единственото, което може да поправи, са грешките, допуснати в опитите да покори нечия воля, та следващия път по-изкусно да си проправи път до сърцето на поредната жертва. Той не може да си набележи цел, не може дори да размисли върху постигнатото предишния път… не, той има един-единствен стремеж, един-единствен краен резултат, към който се домогва непрестанно.
	Дали тогава е наистина зъл?
	Не.
	Едва доскоро бих дал различен отговор, мислех другояче, дори когато го носех у себе си и започнах да го разбирам по-добре. Съвсем наскоро, чак след като прочетох дългото, подробно писмо на Кадърли Бонадюс от „Възвисяване на вярата“, научих истината за кристалния отломък и най-сетне го видях такъв, какъвто е — една аномалия, чиято жажда за власт и слава на всяка цена, не са нищо друго, освен изкривено отражение на кроежите на един от създателите му, осмия дух, успял някак да проникне до самите дълбини на магическия предмет.
	Както Кадърли успя да научи, Креншинибон излязъл изпод ръцете на седмина Неживи, които си наумили да създадат предмет, надарен с огромна мощ.
	И като допълнително оскърбление към расите, които възнамерявали да покорят, седмината крале вдъхнали на творението си умението да черпи сила от слънцето, но когато завършили единяващата магия, те угаснали.
	Противно на предположението на мнозина мъдреци, Кадърли твърди, че Креншинибон не погълнал душите на създателите си, а ги унищожил, заличил ги напълно от лицето на земята със своята наподобяваща силата на слънцето мощ. Ето как намеренията на неживите се обърнали срещу тях и те се превърнали в прах, а душите им се пръснали на хиляди късчета.
	Тази част от историята на Креншинибон е известна на мнозина, в това число и на демоните, които така отчаяно копнеят да го притежават. Онова, което се случило след това обаче и което Кадърли разкри, е далеч по-сложно и именно то показва истината за кристалния отломък, абсолютния провал на изначално добри намерения.
	За първи път Креншинибон се появил в Материалната равнина преди много столетия, в далечната Захара. По онова време той бил просто магически инструмент, макар и надарен с голяма мощ — от глъбините му изригвали огнени кълба, можел да издига огромни стени от ослепителна светлина, толкова силна, че смъквала плътта от костите. Малко се знае за мрачното минало на Креншинибон, преди деня, в който попаднал в ръцете на един султан. Този велик владетел, чието име отдавна е потънало в забрава, научил истината за отломъка и решил, че седмината Неживи не са си свършили работата докрай. Обърнал се за помощ към придворните си магьосници и това било „второто сътворение“ на Креншинибон — тогава нараснали и мощта му, и собствената му, независима воля.
	Султанът не жадувал власт, единственото, което искал, било да живее в мир със своите войнствени съседи. Ето защо, използвайки най-новото умение на Креншинибон, той намислил да издигне низ от кристални кули. Те трябвало да се простират от столицата до втория по големина град в царството му, като всяка отстояла от следващата на разстояние, което можело да бъде взето за един ден. Не след дълго в пустинята, която разделяла двата града, се издигали сто кули и задачата на султана много скоро щяла да бъде завършена.
	За нещастие, тя се оказала непосилна за Креншинибон и макар султанът да вярвал, че с всяка нова кула укрепва отломъка, случило се точно обратното — силата на магическия предмет била разпиляна на прекалено много места. Не минало много време и в пустинята се извила страховита пясъчна буря, последвана от вражеско нашествие. Стените на кристалните кули били твърде тънки и не издържали — срутили се, а с тях рухнала и мечтата на султана за сигурност.
	Вражеските орди опустошили царството и избили семейството на султана пред очите му. Него обаче пощадили — жестокият шейх, който ги предвождал, предпочел да го остави жив, та споменът за този ужас да го преследва до края на дните му. Тогава се случило нещо неочаквано — Креншинибон погълнал доскорошния си господар, или поне част от духа му.
	Дори Кадърли, сред чиито източници на информация има и полубогове, не знае повече за тези отдавнашни дни, но въпреки това е убеден, че именно в това „второ сътворение“ се крие обяснението за непрестанната, жажда на Креншинибон за повече власт. Само ако бе останал силен… само ако кристалните кули бяха издържали… Тогава вражеските орди може би щяха да бъдат отблъснати, а семейството на султана — скъпата му съпруга и красивите му деца — нямаше да бъдат избити.
	И така до ден-днешен — пропит с естеството на злите си създатели и с ранения, измъчен дух на султана, кристалният отломък се стреми да се сдобие с колкото се може по-голямо могъщество и да го запази, независимо на каква цена.
	Колко много може да се научи от тази история!
	Макар и да не вади категорични заключения, в писмото си Кадърли намеква, че същинската причина за вражеското нашествие в земите на султана било издигането на кристалните кули, тъй като владетелите на съседните царства се изплашили от нападение. Не е ли кристалният отломък урок за всички ни? Нима неговата история не ни показва съвсем ясно безумието на прекомерната амбиция, пък била тя и породена от добри намерения? Султанът искал могъщество, за да предпази царството си и мира в него, но поискал твърде много, възжелал твърде голяма мощ:
	И това му струвало всичко — царството, семейството, душата.
	Ами Джарлаксъл? Джарлаксъл, у когото се намира Креншинибон сега? Трябва ли да тръгна след него и да се опитам да му го отнема, а после да го отнеса на Кадърли, та кристалният отломък да бъде унищожен веднъж завинаги? Светът несъмнено ще стане по-добър без нещо толкова могъщо и опасно.
	Но няма ли, след време онези, които ги търсят, да открият други оръдия, също толкова могъщи и опасни?
	Други въплъщения на злото, господстващо в душите им, били те демони, сатани или чудовищни предмети, подобни на Креншинибон?
	Не, не физическите въплъщения на злото са същинският проблем, защото то не може да съществува и да процъфтява без злината, която владее сърцата на мислещите същества.
	Пази се, Джарлаксъл. Пази се.

	Дризт До’Урден



	Първа глава
	Когато той надзърна вътре

	Много предпазливо Дуавел Тигъруилис влезе в малка, слабо осветена стаичка в задната част на „Медната миза“. Дуавел, забележително способна полуръстка, находчива, съобразителна и добра с камата, не беше свикнала да пристъпва на пръсти в собственото си заведение, макар то да бе толкова сигурно, колкото бе възможно в град като Калимпорт. Сега обаче ставаше въпрос за Артемис Ентрери, а в цял свят нямаше място, което да може да се нарече сигурно, щом той се появеше в него.
	Когато Дуавел влезе, убиецът крачеше напред-назад из малката стаичка и дори не я забеляза. Полуръстката го изгледа заинтригувано. Знаеше, че напоследък Ентрери е напрегнат, освен това бе една от малцината извън дом Басадони, които знаеха истинската причина за безпокойството му. В Калимпорт се бяха появили елфи на мрака, а Ентрери беше подставеното им лице. Каквито и предположения да имаше Дуавел за това колко страшни са елфите на мрака, един поглед към Ентрери бе достатъчен, за да ги потвърди. Убиецът определено не беше от хората, които се тревожат лесно (всъщност, Дуавел и сега не бе сигурна, че Ентрери е разтревожен), още по-малко пък бе склонен да се раздира от вътрешен конфликт.
	Най-любопитното от всичко обаче бе неочакваното решение на Ентрери да й се довери. Това просто не му беше присъщо. И все пак, Дуавел не смяташе, че убиецът се опитва да й постави капан. Не, колкото и необичайно да бе, в поведението на Ентрери нямаше скрита умисъл, той говореше колкото на нея, толкова и на самия себе си, опитваше се да сложи ред в мислите си и по някаква причина, която Дуавел все още не разбираше, й позволяваше да слуша.
	Тя се чувстваше неимоверно поласкана, но освен това прекрасно разбираше на каква опасност я излага доверието на човек като Ентрери. С тази обезпокояваща мисъл Дуавел приседна тихо на най-близкия стол и се заслуша внимателно, търсейки издайнически знаци.
	Първият (и най-изненадващ) бе онова, което забеляза върху един стол, опрян на отсрещната стена — полупразна бутилка муншейско уиски.
	— Виждам ги навсякъде, на всеки ъгъл из долнопробните улици на това проклето място — тъкмо казваше Ентрери. — Самохвалци, гордо извадили белезите и оръжията си на показ. Мъже и жени, обзети от жажда за слава дотам, че забравят какво в действителност искат да постигнат. Със зъби и нокти се стремят към върха, а славата и почестите, за които копнеят, отдавна са не средство, а едничката им цел.
	Въпреки че Ентрери почти не заваляше думите си, за Дуавел беше очевидно кой бе преполовил бутилката уиски.
	— Откога Артемис Ентрери си губи времето с обикновени улични крадци? — обади се тя.
	Убиецът се закова на място и я погледна безизразно.
	— Забелязвам ги, защото добре знам колко голяма е славата ми. И именно заради нея мнозина биха дали мило и драго да забият нож в гърдите ми — отвърна той и отново закрачи напред-назад. — Как биха се прочули тогава! Знаят, че остарявам и смятат, че започвам да ставам по-бавен… и не са далеч от истината. В действителност не мога да се движа така бързо, както преди десет години.
	Очите на Дуавел се присвиха при това неочаквано признание.
	— Но докато тялото остарява и губи някогашната си пъргавина, умът става по-остър — продължи Ентрери. — Да, аз също се тревожа за славата си, но не така, както някога. Преди години се стремях към едно — да бъда най-добрият в онова, което правя, да превъзхождам враговете си и по бойни умения, и по хитрост. Жадувах да бъда съвършеният воин и трябваше да срещна един елф на мрака, когото ненавиждам от дъното на душата си, за да разбера огромната си грешка. Пътуването ми до Мензоберанзан като „гост“ на Джарлаксъл хвърли нова светлина върху фанатичната ми амбиция да бъда най-добрият и ми показа безсмислието на един свят, изпълнен с онова, към което се стремях. В Мензоберанзан на всеки ъгъл виждах себе си — воини така закоравели към всичко, което ги заобикаля, така погълнати от себичната си цел, че не бяха в състояние да оценят пътя, отвеждащ дотам.
	— Били са елфи на мрака — напомни му Дуавел. — За нас е невъзможно да прозрем истинските им подбуди.
	— Мензоберанзан е красиво място, приятелко — отвърна Ентрери. — Място, изпълнено с могъщество, каквото не можеш и да си представиш. Но изпълнено също така с пустота, лишено от всякакво съдържание и всякакво чувство, освен ако това чувство не е омраза.
	Върнах се от онзи град на убийци променен и изведнъж усетих, че поставям под съмнение самите устои на съществуванието си. Какъв е смисълът, запитах се аз?
	Сплела пълнички пръсти под брадичката си, Дуавел изпитателно се вгледа в мъжа пред себе си. Нима искаше да й каже, че се оттегля? Нима се отричаше от живота, който бе водил досега, от лаврите, които си бе извоювал? Дребничката полуръстка въздъхна едва чуто и поклати глава:
	— Всеки има свой отговор на този въпрос — отвърна тя. — Смисълът е злато, уважение, богатства, власт…
	— Така е — студено рече Ентрери. — Сега вече съм наясно кой съм в действителност и кои от предизвикателствата пред мен са наистина важни. Все още не знам къде се надявам да отида, нито какво ме очаква занапред, но в едно съм сигурен — по-важен е пътят дотам и именно него трябва да оценя и от него да извлека удовлетворение.
	Той помълча малко, после тъкмо когато Дуавел понечи да го попита има ли някаква представа къде може да го изведе този път (наистина важна информация, като се имаше предвид новопридобитото могъщество на дом Басадони), отново проговори:
	— Дали искам славата ми да си остане ненакърнена? Да продължа ли да бъда най-великият убиец в Калимпорт? Разбира се, но не поради причината, която кара онези жалки глупци да се перчат из улиците и сами да се обричат на смърт с опитите си да ме убият. Не, славата ми е нужна, защото ми дава свободата да правя онова, което искам. Трябва ми, защото докато съм загърнат в нея, враговете ми се изпълват с ужас, който далеч надхвърля рамките на обикновения, разумен страх. Боят се дори когато си наумят да посегнат на живота ми и вместо да им помогне, това ги парализира и те започват да подлагат всеки свой ход на съмнение. А аз мога да се възползвам от техния страх. Едно лъжливо движение от моя страна и съмнението взема връх и ги кара да грешат. И понеже за мен не представлява никаква трудност да се престоря на уязвим и да предугадя реакцията на дръзналите да се възползват от тази „уязвимост“, дойде ли време, когато съм наистина уязвим, враговете ми не смеят да нападнат.
	Той поспря и кимна сякаш на себе си — като че ли започваше да изяснява някои неща.
	— Завидна позиция — съгласи се полуръстката.
	— Нека се опитват да ме убият — заяви Ентрери и отново кимна. — Нека заповядат, глупак след глупак, изгарящи от желание да заемат мястото ми. С всяка нова победа аз ставам по-мъдър, а така — и по-силен.
	И той допря черната си шапка с тясна периферия в бедрото си и с едно-единствено движение на китката направи така, че тя да се плъзне по ръката му и да се озове върху наскоро подстриганата му коса. Чак тогава Дуавел забеляза, че убиецът се бе погрижил и за доскоро гъстата брада, която обрамчваше лицето му — оставил бе само деликатни мустачки, които се спускаха до брадичката и образуваха нещо като обърнато Т.
	Ентрери й хвърли един последен поглед, смигна лукаво и излезе от стаята.
	Какво ли означаваше всичко това, запита се Дуавел.
	Едно нещо бе сигурно — радваше се да види, че палачът отново е започнал да се грижи за себе си, тъй като доскорошното му крайно нетипично нехайство по отношение на външния вид красноречиво говореше, че започва да губи контрол и, което бе още по-лошо — желанието да продължава.
	Тя дълго остана така, сбърчила чело, допряла пръсти до устата си, чудейки се защо се бе превърнала в свидетелка на всичко това, защо Артемис Ентрери бе почувствал желание да се разкрие пред нея, пред когото и да било… та дори и пред себе си. Убиецът трябва да бе получил просветление, реши тя и изведнъж разбра, че същото важи и за нея.
	Артемис Ентрери беше неин приятел.


	Втора глава
	Живот в мрака

	— По-бързо! По-бързо, казах! — изрева Джарлаксъл.
	Ръката му се стрелкаше мълниеносно и привидно безкраен дъжд от кинжали свистеше във въздуха, принуждавайки Ентрери непрекъснато да се претъркулва през глава и да се хвърля ту на едната, ту на другата страна. В същото време убиецът яростно въртеше собствените си оръжия (изумрудената кама и елфически меч, който не обичаше особено), в опит да пресрещне сипещите се отгоре му кинжали и да ги отбие, като не спираше да се оглежда за пукнатина в превъзходната защита на Джарлаксъл.
	— Пролука! — извика елфът и запрати един, два, три кинжала срещу Ентрери.
	Палачът побърза да върне меча си в обратната посока, за да ги посрещне, но и сам разбираше, че противникът му е прав, затова се претърколи, свит на кълбо, за да не даде възможност на кинжалите да улучат някоя жизненоважна част от тялото му.
	— Много добре! — чу похвалата на Джарлаксъл, докато се изправяше невредим — само един от кинжалите беше уцелил и то не тялото, а плаща му.
	Въпреки това, докато ставаше на крака, палачът Пусети допира на острието върху глезена си. Страхувайки се то да не го спъне, той хвърли изумрудената кама във въздуха, светкавично смъкна наметката от раменете си и понечи да я запрати встрани.
	В този миг го осени неочаквана идея и вместо да се отърве от плаща, той улови камата между зъбите си и описа полукръг около противника си, като в същото време бавно размахваше своя елфически, пиуафуи плащ около себе си, използвайки го вместо щит.
	Джарлаксъл се усмихна широко.
	— Импровизация — рече той с искрено одобрение. Белег на истински боец.
	Още докато говореше, той вдигна ръка и нови четири кинжала полетяха към убиеца.
	Ентрери се приведе, завъртя се и подхвърли плаща си така, че когато отново се обърна с лице към противника си, отново да го улови. Един от кинжалите издрънча на пода, друг мина над главата му, а последните два се забиха в наметката. Ентрери продължи да я размахва, но платът, натежал от трите ножа, вече не се развяваше толкова леко.
	— Щитът ти май не е чак толкова добър — подхвърли Джарлаксъл.
	— Повече те бива в приказките, отколкото в боя — отвърна убиецът. — Лоша комбинация.
	— Говоря, защото този двубой е истинско удоволствие, бързи ми приятелю.
	Ръката на елфа отново се стрелна нагоре, ала Ентрери беше по-бърз — държейки плаща далеч от себе си, за да не се препъне, той се хвърли напред, претърколи се през глава и само за миг стопи разстоянието, което го отделяше от противника му.
	Един кинжал литна във въздуха и отскочи от гърба на палача, Джарлаксъл обаче спря следващия в мига, в който той се показа от магическите предпазители, улови го и с една-единствена дума го превърна в дълъг меч.
	Когато Ентрери се озова до него и замахна към корема му, елфът вече бе готов и с лекота отби оръжието му.
	Вместо да се изправи, палачът остана приведен и замахна с плаща си, с намерението да го усуче около краката на Джарлаксъл. Елфът подскочи пъргаво и почти успя да се измъкне, но един от кинжалите закачи ботуша му и го препъна. Джарлаксъл притежаваше завидната бързина на своите събратя, ала същото важеше и за Ентрери, който веднага се нахвърли отгоре му.
	Джарлаксъл побърза да посрещне оръжието му със своето и за негова огромна изненада, то изхвръкна настрани. Всичко се изясни миг по-късно, когато Ентрери го улови с вече свободната си ръка и задържа меча му, а после вдигна другата си ръка, в която проблясваше смъртоносната изумрудена кама.
	Ето че убиецът най-сетне бе получил възможността, която търсеше от началото на битката — пробил бе защитата на противника си и Джарлаксъл не можеше да стори нищо, за да го спре или да се предпази. В този миг Ентрери усети, че го залива вълна от най-черно отчаяние, завладя го безпределно, всепоглъщащо отчаяние.
	Стори му се, че нещо нахлува в съзнанието му и впива хищни нокти в мислите му, така че те се пръснаха във всички посоки, а рефлексите му сякаш престанаха да действат. В неизбежното забавяне, което последва, Джарлаксъл замахна с другата си ръка и кинжалът, който държеше в нея, отскочи от корема на палача.
	Ентрери, все още в плен на ненадейно връхлетялата го немощ, отстъпи назад, залитайки, и без да усеща какво върши, затова бе силно изненадан, когато няколко секунди по-късно, след като започна да идва на себе си, установи, че е седнал на пода в другия край на малката стаичка, а Джарлаксъл се е привел над него с широка усмивка.
	Убиецът притвори очи и най-сетне успя да прогони от съзнанието си и последните останки от необикновеното объркване. Предположи, че случилото се е дело на Рай’ги, елфическият магьосник, който бе обгърнал и него, и Джарлаксъл с „каменна кожа“, за да могат те да се хвърлят в двубоя, без да се притесняват, че ще се наранят един друг. Огледа се наоколо, но не го видя и отново се обърна към Джарлаксъл — наемникът сигурно бе използвал някой от безбройните си номера. Нищо чудно да бе прибегнал и до най-новата си придобивка, могъщия Креншинибон, за да наруши концентрацията му.
	— Май наистина си започнал да ставаш по-бавен — отбеляза елфът. — Колко жалко! Добре, че вече победи заклетия си враг, защото на Дризт До’Урден все още му предстоят векове младежка бързина.
	Ентрери изсумтя презрително, макар че в действителност подобни мисли вече му бяха минавали през ума. Целият му досегашен живот бе преминал под знака на съвършенството и непрестанната бдителност. Дори сега, когато вече не беше млад, Ентрери бе убеден, че е в състояние да се справи с почти всеки враг, било с помощта на воинските си умения, било с находчивост и предварителна подготовка на бойното поле, но изобщо не му се искаше да губи бързината си. Не му се искаше да изгуби блестящата дарба, която бе развивал през целия си живот.
	Копнееше да отрече казаното от Джарлаксъл, но не можеше, защото дълбоко в себе си знаеше, че бе изгубил онази последна битка с Дризт — ако Кимуриел Облодра не се бе намесил със своите псионистки умения, именно Дризт щеше да победи.
	— Ти не спечели, защото беше по-бърз — възрази той вместо това.
	Джарлаксъл пристъпи към него, присвил заплашително очи, а красивите му черти бяха разкривени от заплашително дори гневно изражение, нещо, което му се случваше много рядко.
	— Имам това! — заяви той и отметна плаща си, разкривайки крайчеца на Креншинибон, който бе мушнат в един от джобовете му. — Никога не го забравяй. Бих могъл да те надвия и без негова помощ, въпреки че наистина си те бива, приятелю, повече, отколкото всички други човеци, които познавам. Но с кристалния отломък… с него ти си просто обикновен смъртен. Слят с Креншинибон, мога да те унищожа само с една мисъл.
	Никога не го забравяй!
	Ентрери сведе поглед, поразен както от думите на Джарлаксъл, така и от тона му, запечатвайки в съзнанието си нетипичното изражение на обикновено усмихнатото му лице. „Слят с Креншинибон… обикновен смъртен?“ Какво, в името на Деветте пъкъла, означаваше това? „Никога не го забравяй!“ О, да, Артемис Ентрери нямаше скоро да забрави този урок.
	Когато отново вдигна очи, палачът видя, че Джарлаксъл си е възвърнал обичайното лукаво, леко развеселено изражение, което караше всички, които го срещнеха, да подозират, че хитрият наемник знае повече, отколкото им казва, повече, отколкото изобщо бе възможно да знае.
	При вида на успокоилия се Джарлаксъл, мислите на Ентрери се насочиха към двубоите, които от известно време двамата водеха най-редовно. Наемникът не тренираше с никого другиго и Рай’ги бе направо поразен, когато за първи път чу за намеренията му.
	Ентрери добре разбираше логиката зад подобно мислене. Джарлаксъл оцеляваше, поне до известна степен, благодарение на това, че бе загадка дори за най-приближените си. Никой не можеше да се похвали, че наистина го познава, защото той държеше и враговете, и съюзниците си нащрек, караше ги да си задават безброй въпроси и вечно да се съмняват. А ето че сега разкриваше толкова много на Артемис Ентрери.
	— Кинжалите — обади се палачът, след като си възвърна присъщото спокойствие, а по лицето му се изписа обичайното хитро изражение. — Те не бяха истински.
	— За теб — може би да — отвърна елфът по обичайния си загадъчен начин.
	— Не бяха — настоя Ентрери. — Не е възможно да носиш толкова кинжали у себе си, а никоя магия не е в състояние да ги създаде така бързо.
	— Както кажеш. Макар да ги чу как издрънчават, докато ги отблъскваше с оръжията си и сам да усети тежестта им, когато няколко от тях се забиха в плаща ти.
	— Мислех, че съм ги чул да издрънчават — поправи го Ентрери, чудейки се дали пък най-сетне не бе открил пролука във вечната игра на догадки и предположения на Джарлаксъл.
	— Това не е ли едно и също? — разсмя се наемникът, но в смеха му се прокраднаха злокобни нотки.
	Палачът вдигна наметката си и видя, че няколко кинжала (при това съвсем истински) все още стърчат от долния й край, на две-три места имаше дупки.
	— Е, поне част от тях трябва да са били въображаеми — не искаше да отстъпи той, но думите му не прозвучаха особено убедително.
	Джарлаксъл, който никога не издаваше тайните си, просто сви рамене.
	Ентрери въздъхна сърдито и се насочи към вратата.
	— Никога не забравяй, приятелю — застигнаха го думите на наемника, — че една илюзия може и да те убие, ако вярваш в нея.
	Ентрери поспря и хвърли мрачен поглед през рамо.
	Не бе свикнал да го заплашват толкова открито, но отлично знаеше, че Джарлаксъл никога не изрича празни предупреждения.
	— А действителността може да те убие, независимо дали вярваш в нея, или не — отвърна той и излезе от стаята, клатейки глава.
	При цялото си раздразнение, Ентрери бе искрено заинтригуван. Така бе винаги, когато си имаше вземане-даване с наемника и, колкото и да бе странно, това бе едно от нещата у Джарлаксъл, които най-много му се нравеха.
	— Ето там — със знаци съобщи Кимуриел Облодра на двамата си другари, Рай’ги и Берг’иньон Баенре, най-новото попълнение към войните им на Повърхността.
	Любимият син на най-могъщия дом в Мензоберанзан, Берг’иньон бе израснал с неограничени възможности пред себе си (поне дотолкова, доколкото това бе възможно за един мъж в доминирания от жени свят на мрачните елфи). После обаче походът, който майка му, матрона Баенре, бе предприела срещу едно джуджешко кралство, завърши по катастрофален начин — тя самата загина, а в Мензоберанзан настана невиждан хаос.
	Именно тогава, в онова време на смут и безредици, Берг’иньон бе решил да се присъедини към неуловимите Бреган Д’аерте и техния лидер, Джарлаксъл. Със своите забележителни воински умения и връзките си във все още могъщия дом Баенре, Берг’иньон бе получил топъл прием и бързо се бе издигнал, така че сега не бе в Калимпорт като подчинен на Рай’ги и Кимуриел, а като техен равен, когото те бяха довели на нещо като тренировъчна мисия.
	Той — проследи погледа на Кимуриел и видя добре сложена жена, облечена като обикновена уличница.
	— Прочете ли мислите й? — попита Рай’ги, все така на езика на жестовете, допълващ прекрасно изразителните мимики на красивите му, остри черти.
	— Събира информация за Рейкърс — безмълвно го увери Кимуриел. — Тя е свръзката в групата — всички минават покрай нея и й съобщават какво са научили.
	Берг’иньон неспокойно се размърда, силно обезпокоен от разкритията на необикновения и могъщ Кимуриел. Искрено се надяваше, че Кимуриел няма да избере точно този миг, за да надзърне в неговите мисли, тъй като тъкмо се бе зачудил как Джарлаксъл бе в състояние да се чувства сигурен с някого като Кимуриел наблизо.
	Та Кимуриел можеше да проникне в съзнанието на когото си поиска със същата лекота, с която Берг’иньон можеше да влезе през отворена врата! После обаче младият Баенре се засмя (макар да побърза да маскира смеха си като прокашляне) — находчивият Джарлаксъл несъмнено бе залостил точно тази „врата“ повече от добре. Да, той също трябваше да открие начин (стига такъв да съществуваше) да държи Кимуриел настрана от своите мисли.
	— Знаем ли къде са останалите? — попита той на езика на знаците.
	— Представлението не би било толкова интересно, ако не знаехме! — отвърна Рай’ги с широка усмивка, при което и тримата елфи придобиха лукаво, хищно изражение.
	Кимуриел затвори очи и си пое дълбоко дъх. Начаса Рай’ги бръкна в една от кесиите, висящи на пояса му, и извади къс акациева смола, в която имаше една-единствена мигла. После се обърна към Берг’иньон и размаха пръсти. Младият Баенре неволно отстъпи назад, както би постъпил всеки с ума си, когато някой мрачен елф започнеше да прави магия на сантиметри от лицето му.
	Само след няколко мига Берг’иньон беше невидим, а Рай’ги се бе заел със следващото заклинание, което имаше за цел да впримчи жертвата в мисловна мрежа и да не й позволи да избяга.
	Жената потръпна и за миг сякаш се вцепени, после тръсна глава и неспокойно се огледа наоколо.
	Рай’ги изръмжа и отново се залови за работа. Все така невидим, Берг’иньон го изгледа с почти подигравателна усмивка (да бъдеш невидим несъмнено си имаше своите предимства). Рай’ги, който презираше хората от дъното на душата си и непрекъснато ги наричаше с всички обидни думи, които знаеше, очевидно бе изненадан, че една обикновена жена бе устояла на магията му, което изискваше немалко умствено усилие. От друга страна, както Берг’иньон не пропусна да забележи, самонадеяният магьосник очевидно си бе приготвил още заклинания, въпреки че първото би трябвало да му е напълно достатъчно.
	Този път жената направи една крачка, но когато понечи да продължи, не можа и застина на мястото си.
	— Върви! — безмълвно нареди Кимуриел, като в същото време отвори междупространствен портал, отвеждащ до вцепенената жена и ето че тя бе там, само на няколко метра от тях, макар да не бе помръднала.
	Берг’иньон изскочи на улицата, сграбчи я и щом я издърпа в магическия тунел, Кимуриел затвори портала.
	Всичко стана толкова бързо, че отстрани изглеждаше сякаш жената просто се бе изпарила.
	Псионистът допря дълги, тънки пръсти до челото на своята жертва и проникна в съзнанието й. Веднага усети нечовешкия й ужас — въпреки че магията на Рай’ги беше сковала тялото на жената, мозъкът й бе незасегнат и тя с болезнена яснота разбираше, че пред себе си има истински елфи на мрака.
	Кимуриел си позволи да се наслади на ужаса й само един миг, после преля в нея част от псионистката си сила, обграждайки я с „броня“ от кинетична енергия, същата, която бе усъвършенствал в последната битка между Ентрери и Дризт До’Урден.
	Когато всичко бе готово, той кимна.
	Тънкото, елфическо острие на Берг’иньон се стрелна към врата й и нападението му начаса прогони защитната магия, с която Рай’ги го бе направил невидим.
	Младият Баенре се хвърли в яростна атака — удар след удар се посипаха навсякъде по тялото на злощастната жена, веднъж Берг’иньон дори стовари и двата си меча върху главата й със страховита сила.
	Кръв обаче не потече, не се разнесоха викове на болка — „бронята“ на Кимуриел погълна всички удари, натрупвайки огромната им мощ в себе си.
	След няколко минути, усетил, че магията му е на привършване, Рай’ги предупреди двамата си другари.
	Берг’иньон отстъпи назад, а Кимуриел затвори очи, докато магьосникът започна ново заклинание.
	И Берг’иньон, и Кимуриел се ухилиха злокобно, когато Рай’ги извади малко топче прилепово гуано, от което се разнасяше остър мирис на сяра, и насила го натика в устата на жената, отприщвайки заключената в него магия. Топчето припламна ярко и изчезна в гърлото на жената.
	И ето че улицата отново бе пред тях, само на няколко крачки. Рай’ги блъсна жената там, откъдето я бяха взели, после Кимуриел затръшна вратата на междупространствения портал, който току-що бе отворил.
	Първа спря да действа вцепеняващата магия на Рай’ги и жената се олюля. Опита се да извика, ала от изгореното й гърло се откъсна само мъчителна кашлица.
	Израз на абсолютен ужас бавно се изписа по лицето й.
	— Усетила е енергията, заключена в кинетичната „броня“ — обясни Кимуриел. — Аз вече не я контролирам, единствено нейната воля още я задържа да не изригне.
	— Колко дълго? — разтревожено попита Рай’ги, ала магьосникът само се усмихна и им даде знак да гледат и да се забавляват.
	Жената се затича и тримата елфи видяха как хората наоколо я зяпват — някои (вероятно шпионите, които работеха с нея) предпазливо се приближиха, други просто бяха любопитни.
	Тя повече не можеше да удържа кинетичната бариера и ужасът, обзел я при вида на тримата елфи на мрака, отстъпи място на пълно недоумение. Изведнъж всички страховити удари на Берг’иньон сякаш се посипаха отгоре й. Всяко намушкване, всяко пробождане, жестокият удар по главата, мечът, забит до дръжка в сърцето й — те до един се стовариха върху безпомощната жена. Гледано отстрани, тя сякаш се разпадна на късчета, насред фонтан от кръв, шурнал отвсякъде — от лицето, от главата, от гърдите й.
	Тя рухна почти на мига, но преди някой да успее да направи каквото и да е — било да се втурне да бяга, било да й се притече на помощ — подейства и последната магия на Рай’ги. Мощно огнено кълбо изригна в гърлото на издъхналата жена и направи на парчета както обезобразеното й тяло, така и мнозина нещастници, имали лошия късмет да се намират достатъчно наблизо.
	Онези, които се спасиха — съюзници на жената и случайни минувачи — изумено се взряха в овъглените останки, а ужасът, изписал се по лицата им, достави огромно удоволствие на безмилостните елфи на мрака.
	Отлично представление. Превъзходно.
	За Берг’иньон обаче, случилото се току-що бе нещо повече — недвусмислено напомняне, че винаги трябва да е нащрек покрай тези двамата. Дори за елфи на мрака, които по принцип се отличаваха с изключителна дарба в мъченията и убийствата, Кимуриел и Рай’ги бяха забележително вещи, истински виртуози.


	Трета глава
	Смиряващо преживяване

	Настани се в някогашната си стая. Дори си върна името. Оказа се, че паметта на лусканските власти е забележително къса.
	Едва предишната година Морик Разбойника беше обвинен в заговор за убийството на почитаемия капитан Дюдермонт от „Морски дух“, прословутия ловец на пирати. Тъй като в Лускан това бе почти същото, както да бъдеш осъден, Морик установи, че го грози съвсем реалната опасност да бъде жестоко екзекутиран на Карнавала на разбойниците, пред очите на целия град. Всъщност той тъкмо понасяше може би най-ужасяващото мъчение, което бе в състояние да си представи, когато капитан Дюдермонт, отвратен от грозното зрелище, го помилва.
	Помилван или не, Морик бе прокуден завинаги от Лускан, под угрозата от смъртно наказание. Той, разбира се, се бе върнал още на следващата година. В началото беше приел фалшива самоличност, но постепенно бе започнал да се облича и да се държи както преди, възвърнал си бе старите връзки на улицата, старото си жилище, а накрая и истинското име и предишната си слава. Властите знаеха за неговото завръщане, но тъй като си имаха предостатъчно злодеи, които да измъчват и убиват, той като че ли не ги интересуваше.
	Сега случилото се на Карнавала на разбойниците му се струваше смешно. Каква ирония — да го арестуват и измъчват за нещо, което не беше извършил, при положение че имаше толкова много престъпления, които наистина тежаха на неговата съвест.
	Всичко се бе превърнало в обикновен спомен, спомен за една вихрушка от интриги и опасности, носеща името Уолфгар. Той самият отново си бе Морик Разбойника и всичко бе потекло постарому или почти всичко.
	Защото в живота му се бе появило нещо ново, нещо крайно интересно и също толкова ужасяващо. Много предпазливо, Морик прекоси тесния коридор, отвеждащ до стаята му, като през цялото време се оглеждаше във всички посоки и изпитателно се взираше в сенките.
	След като се увери, че е сам, той се приближи плътно до вратата, закри я с тялото си, така че дори някой да го следеше с магия, пак да не може да види какво прави, и се зае да обезврежда близо дузината смъртоносни клопки от прага до касата. Когато свърши, извади връзка ключове и след като се справи с трите ключалки, отвори вратата. Преди да влезе, обезвреди и последния капан (състоящ се от взривни вещества), после затвори вратата след себе си, заключи я и отново зареди многобройните клопки. Всичко това отнемаше повече от десет минути, но той го правеше винаги, когато се прибираше. В живота му се бяха появили мрачни елфи, неканени и нечакани. И макар да му бяха обещали кралско съкровище, ако изпълнява заповедите им, те не бяха пропуснали да му покажат и обратната страна на медала — онова, което го очакваше в случай на неподчинение.
	Следващата стъпка на Морик бе да провери малкия пиедестал до вратата и да се увери, че сферата си е на мястото в дълбоката ваза, поставена върху него. Вазата беше намазана с отрова, която проникваше през кожата и съдържаше изключително чувствително устройство, задействано при най-лекия допир. Морик беше платил прескъпо за това приспособление (ако искаше да си върне похарченото злато, би му се наложило да плячкосва здравата в продължение на цяла година), но в неговите ужасени очи то си струваше всяка жълтица. Малката сфера беше надарена с могъща антимагия, благодарение на която в стаята не можеха да се отварят междупространствени портали, което означаваше, че никой магьосник не можеше да се появи ей така от нищото.
	Защото Морик за нищо на света не искаше отново да бъде събуден от надвесен над леглото му мрачен елф.
	Всички ключалки и капани бяха недокоснати, защитната сфера си беше на мястото и все пак във въздуха се носеше нещо, някакъв недоловим повей, от който космите по врата му настръхваха. Нещо не беше наред.
	Погледът на Морик обходи стаята — сенките по ъглите, завесите, които все още закриваха отдавна зазидания прозорец, леглото, с опънати чаршафи и завивки, втъкнати под дюшека, така че отникъде да не виси нищо.
	Въпреки това Морик се наведе и надникна под леглото.
	Там нямаше никого.
	Може би зад завесите, помисли си той и се насочи към прозореца, избирайки възможно най-заобиколния път, за да не даде възможност на евентуалния нападател да предприеме нещо. Внезапна промяна на посоката в последния момент го отведе до завесите само за миг и той рязко ги дръпна, стиснал кинжала си в ръка. Там нямаше никого.
	Морик се разсмя облекчено. Как само се бе променил животът му след пристигането на мрачните елфи!
	Сега нервите му постоянно бяха опънати до скъсване.
	Беше се срещал с Мрачните едва пет пъти, в това число и първото им посещение преди доста време, малко след появата на Уолфгар в Лускан, когато, по незнайна за Разбойника причина, му бяха наредили да държи варварина под око.
	Сега Морик бе постоянно напрегнат, вечно нащрек, но за сметка на това съюзничеството с Мрачните му откриваше прекрасни възможности за печалба. Доколкото бе успял да разбере, това, че отново носи старото си име, се дължеше поне отчасти на посещението, което един от подчинените на Джарлаксъл бе направил на високопоставен служител от градската управа.
	Морик въздъхна и пусна завесите, после обаче застина на мястото си, вцепенен от изненада и ужас, когато нечия ръка запуши устата му и допря тънко острие в гърлото му.
	— У теб ли са камъните? — разнесе се шепот в ухото му, неимоверно властен и ледено спокоен.
	Ръката върху устата му се отмести и го принуди да извие глава назад, напомняйки му колко е уязвимо гърлото му.
	Морик не отговори, трескаво прехвърляйки възможностите пред себе си. Бягството определено не беше сред тях — ръката, която го държеше, бе прекалено силна, а онази, която опираше ножа в гърлото му — страховито спокойна. Който и да бе нападателят му, той със сигурност го превъзхождаше многократно.
	— Ще те попитам само още веднъж — разнесе се шепот в ухото му. — След това ще сложа край на тази досада.
	— Ти не си елф на мрака — отвърна Морик, колкото за да си спечели малко време, толкова и да се увери, че непознатият (а че той не е елф, Разбойника бе напълно убеден) няма да действа прибързано.
	— Може и да съм, но преобразен от някоя магия — отвърна нападателят му. — Но това, разбира се, не е възможно, тъй като никоя магия не действа в тази стая.
	При тези думи той отблъсна Морик назад и като го улови за рамото, го завъртя към себе си.
	Въпреки че не го познаваше, Морик отлично разбираше в каква опасност се намира. Сведе очи към кинжала в ръката си — колко жалко изглеждаше той в сравнение с великолепната, украсена с изумруди кама на неговия противник, досущ като съотношението на силите между собствениците им, горчиво си помисли Морик.
	Той беше може би най-ловкият крадец в Лускан, град на крадци и мошеници, а славата му, макар и нарочно попресилена от него самия, бе напълно заслужена. А ето че този непознат, навярно с цяло десетилетие по-възрастен от него, стоеше насред стаята, съвършено спокоен и уверен в себе си.
	Този мъж беше проникнал в стаята му и бе останал незабелязан, въпреки че Морик я бе претърсил с влизането си. Изведнъж лусканецът забеляза, че чаршафите са смачкани, макар че само преди няколко минути бяха съвършено опънати.
	— Ти не си елф на мрака — осмели се да повтори той.
	— Не всички, които работят за Джарлаксъл, са елфи на мрака, не е ли така, Морик? — отвърна непознатият.
	Разбойника кимна и окачи кинжала на кръста си, в отчаян опит поне малко да разсее възцарилото се в стаята напрежение.
	— Скъпоценните камъни? — настоя непознатият и по лицето на Морик се изписа неподправен ужас, който той не успя да скрие. — Трябваше да ги купиш от Телсбъргър. Пътят пред тебе беше чист, а задачата — съвсем елементарна.
	— Пътят щеше да бъде чист — поправи го Морик, ако не беше един злопаметен магистрат.
	Непознатият продължи да се взира в него, а безстрастното му изражение с нищо не подсказваше дали е склонен да слуша извинения, или не.
	— Телсбъргър е готов да ми ги продаде — побърза да добави Морик. — На цената, за която се бяхме разбрали.
	Спира го единствено страхът, че Джаркхелд може да му отмъсти. Старият ми има зъб. Знае, че съм се върнал и би дал мило и драго отново да ме покачи върху Карнавала на разбойниците, но не може… по нареждане на по-високопоставени от него, доколкото знам. Благодари на Джарлаксъл от мое име.
	— Благодари му сам, като изпълняваш каквото ти е наредено — отвърна непознатият и Морик неспокойно се размърда. — Той ти помага, за да пълниш кесията му, а не да го заливаш с благодарности.
	Разбойника кимна:
	— Боя се да се опълча на Джаркхелд. Не знам колко нависоко мога да се прицеля, без да си навлека гнева на лусканските власти и по този начин да навредя на интересите на Джарлаксъл.
	— Джаркхелд не е проблем — отвърна непознатият толкова категорично, че Морик му повярва на мига. — Довърши сделката.
	— Но… — понечи да каже нещо Морик.
	— Тази вечер — прекъсна го непознатият, след което отиде до вратата и се зае да обезвреди всички клопки и ключалки.
	Морик не можеше да повярва на очите си — на него самия, който ги познаваше отлично и който разполагаше с ключове за уж сложните ключалки, му трябваха няколко минути, за да влезе, а ето че сега вратата зейна широко само след две минути.
	Непознатият се обърна и хвърли нещо в краката му.
	Парче тел.
	— От най-долната клопка — беше се разтегнала, затова я поправих вместо теб.
	После излезе и затвори вратата, връщайки всички капани на мястото им, както Морик разбра по разнеслото се отвън прищракване.
	Разбойника предпазливо отиде до леглото и отметна завивките. В дюшека зееше голяма дупка, изрязана съвършено точно, така че да побере натрапника. Морик се изсмя безпомощно, а уважението, което хранеше към войниците на Джарлаксъл, нарасна още повече. Дори не отиде до вазата, тъй като отлично знаеше, че сферата вътре е фалшива — истинската току-що си бе тръгнала заедно с непознатия.
	Ентрери примигна, когато излезе на огряната от следобедното слънце улица. Пъхна ръка в джоба си и докосна малката сфера, която бе взел от стаята на Морик.
	Именно тя толкова много бе подразнила Рай’ги — беше обезсилила магията му, когато се бе опитал да проникне в стаята на Разбойника. Ентрери изпита огромно удоволствие при мисълта, че сферата навярно и в този миг му противодейства. На Бреган Д’аерте им бяха нужни цели десет дни, докато разберат на какво се дължи внезапното отдръпване на Морик и как точно той бе успял да направи стаята си непристъпна за магическия поглед на Рай’ги. Ето защо бяха изпратили Ентрери в Лускан. Палачът не хранеше никакви илюзии, че е избран заради уменията си. Не, Мрачните просто не бяха сигурни на каква съпротива е способен Морик и бяха предпочели да не излагат себе си на излишна опасност.
	Вярно, Джарлаксъл надали би се зарадвал да научи, че Кимуриел и Рай’ги са принудили Ентрери да отиде, но и двамата елфи знаеха, че той няма да се оплаче.
	Ето как палачът се бе превърнал в пратеник на двамата могъщи елфи, които ненавиждаше.
	Получил бе съвсем точни и ясни инструкции. Щом вземеше сферата, трябваше да сигнализира на двамата с помощта на магическата свирка, която му бяха дали, той обаче не бързаше.
	Знаеше, че би трябвало да убие Морик — както задето бе опитал да се скрие от тях, така и защото не им бе осигурил скъпоценните камъни. Рай’ги и Кимуриел несъмнено щяха да настояват за неговата смърт, така че сега Ентрери трябваше да измисли оправдание за действията си, да намери начин поне донякъде да защити Морик.
	Убиецът познаваше Лускан сравнително добре беше идвал тук на няколко пъти, включително и едно съвсем скорошно посещение преди няколко дни, по време на което заедно с още неколцина елфи бяха научили истината за антимагическото приспособление на Морик.
	Той тръгна из града и не след дълго чу възторжените викове на зяпачите, струпали се около Карнавала на разбойниците. Появи се на неголемия площад тъкмо когато мъчителите върху ешафода вадеха червата на някакъв нещастник. Ентрери почти не ги забеляза, тъй като цялото му внимание беше насочено към дребния мъж с остри черти и официална тога, който ръководеше „представлението“.
	Мъжът се доближи до гърчещия се клетник и кресна в лицето му да предаде съучастниците си преди да е станало твърде късно.
	— Погрижи се за живота си в отвъдното! — викна той пронизително с яростно разкривено лице. — Сега! Преди смъртта да е дошла!
	Злощастникът нададе покъртителен вопъл. Ентрери имаше чувството, че той отдавна не разбира нищо от онова, което му говорят.
	Не след дълго клетникът издъхна и представлението свърши. Множеството започна да се разотива, обсъждайки чудесното забавление, което старият Джаркхелд им беше предложил.
	Това бе всичко, от което Ентрери се нуждаеше.
	Прокрадвайки се из сенките, той последва магистрата до близката кула, в която се помещаваше съдилището, както и подземията, където лежаха онези, на които предстоеше да се изкачат на Карнавала.
	Палачът със задоволство си помисли за сферата, която лежеше в джоба му и която го скриваше от нежелани очи, в случай че някой магьосник отговаряше за охраната на кулата. Това оставяше единствено стражите и немагическите капани.
	А Артемис Ентрери не се боеше от тях.
	Влезе в кулата тъкмо когато слънцето потъваше зад хоризонта.


	— Имат твърде много съюзници — настоя Рай’ги.
	— Ще изчезнат без следа — отвърна Джарлаксъл с широка усмивка. — Просто ще се изпарят.
	Рай’ги простена и поклати глава. Кимуриел, който се бе разположил в едно плюшено кресло в отсрещния край на стаята, преметнал крак през меката облегалка, вдигна очи към тавана.
	— Все още не ми вярваш напълно, нали? — невинно попита Джарлаксъл, без следа от заплаха в гласа. — Само помисли за всичко, което постигнахме в Калимпорт, пък и на Повърхността изобщо. Вече имаме агенти в няколко от най-важните градове, включително и Града на бездънните води.
	— Проучваме агенти в няколко от най-важните градове — поправи го Рай’ги. — Разполагаме с един-единствен действащ агент, онзи дребен мошеник в Лускан.
	И като хвърли поглед към Кимуриел, добави с усмивка:
	— А и това не е напълно сигурно.
	Кимуриел се изкиска при мисълта за втория им агент в Лускан — онзи, за когото Джарлаксъл дори не знаеше, че е напуснал Калимпорт.
	— Всички останали са на съвсем предварителен етап — продължи Рай’ги. — Някои вдъхват надежда, други — не особено, но все още никой от тях не заслужава да се нарече истински агент.
	— Но не задълго — рече Джарлаксъл и се приведе напред. — Не задълго! Много скоро ще се превърнат е печеливши партньори… или ще намерим с кого да ги заменим — все ще открием желаещи сред алчните човеци. Що се отнася до положението тук, в Калимпорт… ами само се огледайте наоколо! Възможно ли е още да се съмнявате дали постъпихме правилно, като дойдохме на Повърхността? Скъпоценните камъни текат като река, право в ръцете на нашите събратя, които жадуват съкровища по-големи, отколкото ограничените ресурси на Мензоберанзан могат да им предложат.
	— Да не говорим пък колко добре ще ни се отрази, ако в Чед Насад решат, че подкопаваме икономиката им — ехидно подхвърли Рай’ги, който беше родом от там, но Джарлаксъл махна пренебрежително с ръка. Не отричам, че Калимпорт ни носи добра печалба, но още докато планирахме идването си на Повърхността, знаехме, че ще е така. И пак тогава до един се съгласихме, че това най-вероятно няма да трае дълго и че след първоначалната солидна печалба няма да е зле да преосмислим положението си и да се завърнем обратно в Подземния мрак, поддържайки връзка единствено с най-успешните си агенти.
	— Съгласихме се да преосмислим положението, така е — заяви Джарлаксъл. — Точно това направих и смятам, че сме подценили потенциала на това начинание. Да го разширим, ето какво трябва да сторим, а не да го прекратяваме!
	По лицата на събеседниците му се изписа неприкрито обезсърчение, Кимуриел продължаваше да се взира в тавана, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
	— Гилдията на Рейкърс настоява да се ограничим единствено до тази част на града — продължи Джарлаксъл, — ала мнозина от търговците на екзотични стоки (които най-вероятно ще бъдат горещо приети в Мензоберанзан) не развиват дейността си тук.
	— Значи трябва да се споразумеем с Рейкърс и да им дадем част от печалбата, която ще извлечем от този нов и засега недостъпен за тях пазар — рече Рай’ги. — Напълно разумно предложение, като се имаше предвид историята на Бреган Д’аерте, банда наемници, чието мото бе „взаимна изгода“.
	— Те са просто дребни мушици — поклати глава Джарлаксъл и махна с ръка сякаш да прогони досадна муха. — Ще ги накараме да изчезнат.
	— Надали ще е толкова лесно, колкото си мислиш разнесе се женски глас откъм вратата.
	Тримата елфи се обърнаха и видяха Шарлота Веспърс да влиза в стаята, облечена в дълга рокля, с цепка високо над коляното, под която се виждаше прекрасно оформен крак.
	— Рейкърс се гордеят с това, че са разпрострели мрежите си надлъж и нашир — продължи тя. — Можете да унищожите всичките им домове и да избиете всичките им агенти и дори всички, които работят с агентите им, и пак ще оставите след себе си не един и двама свидетели.
	— Че кой е казал нещо за избиване? — повдигна вежди Джарлаксъл, все така усмихнат и потупа стола до себе си.
	Шарлота изобщо не се поколеба и последва поканата му, притискайки се свойски до него.
	Рай’ги и Кимуриел се спогледаха многозначително — нямаше съмнение, че Джарлаксъл и тази жена (най-влиятелната наследница, заедно с Артемис Ентрери, на някогашната гилдия на Басадони) са любовници — нещо, което изобщо не им се нравеше. По коварство Шарлота можеше да си съперничи дори с мрачните елфи, които в това отношение нямаха равни на себе си. Тя вече бе овладяла езика им, а сега учеше и сложната система от знаци, която те използваха. Рай’ги я намираше за крайно отблъскваща. Макар да я смяташе за интересна по своя си екзотичен начин, Кимуриел никак не бе възхитен от мисълта, че отношенията й с Джарлаксъл й дават възможност да нашепва опасни предложения в ухото му.
	В този случай обаче тя като че ли беше на тяхна страна, затова никой от двамата не понечи да я прекъсне, както правеха обикновено.
	— Свидетели, които ще разкажат на останалите гилдии точно какво се е случило — обясни Шарлота. — А и не само на тях, но и на калимшанските власти. Падне ли гилдията на Рейкърс, това ще е недвусмислено доказателство, че в Калимпорт тайно се е наместил нов играч.
	— Което си е самата истина — ухили се Джарлаксъл.
	— Играч, чийто най-голям коз е именно фактът, че досега е запазил самоличността си в тайна — напомни му Шарлота.
	Джарлаксъл я бутна от стола, толкова безцеремонно, че тя трябваше да реагира светкавично, за да не тупне на пода.
	Самият Джарлаксъл също стана, мина покрай Шарлота, без да я погледне, сякаш нейното мнение нямаше никакво значение, и отиде при двамата си най-близки помощници.
	— Някога смятах, че единственото, с което Бреган Д’аерте може да се занимава на Повърхността, е търговия, внос и износ на най-различни стоки — рече той. — Тази цел постигнахме без особени затруднения. Сега обаче, след като видях недостатъците на човешкото общество, вярвам, че можем да постигнем повече. Трябва да постигнем повече!
	— Като например, да завладеем някое царство? — насмешливо подхвърли Рай’ги.
	— Не както Баенре се опитаха да превземат Митрал Хол — нетърпеливо поясни Джарлаксъл, а по устните му плъзна предишната злокобна усмивка — По-скоро нещо като безкръвна асимилация. Поне за онези, които са съгласни.
	— А онези, които не са, просто ще изчезнат, така ли? — попита Рай’ги, ала Джарлаксъл не обърна никакво внимание на сарказма в думите му и се ухили още по-широко.
	— Нима едва преди няколко дни не екзекутира един от шпионите на Рейкърс? — напомни наемникът на своя помощник.
	— Има огромна разлика между това да защитаваме тайните си и това да се опитваме да разширим сферата си на влияние.
	— Въпрос на семантика — засмя се Джарлаксъл. Нищо повече.
	Зад него Шарлота Веспърс прехапа устни и поклати глава — новите й благодетели като че ли бяха на път да допуснат огромна и крайно опасна грешка.


	В една странична уличка недалеч оттам, Ентрери слушаше виковете и суматохата, които долитаха откъм кулата. Когато малко по-рано проникна вътре, първо отиде в подземието, за да открие някой особено отвратителен престъпник, когото да освободи. След като изведе затворника на сравнително сигурно място (в тунелите в задната част на тъмницата), Ентрери се върна обратно на първия етаж, а после решително пое нагоре, безшумен и почти невидим в сумрачните, осветявани само от мъждукащи факли коридори.
	Да открие стаята на Джаркхелд не се бе оказало кой знае колко трудно.
	Вратата дори не бе заключена.
	Ако малко по-рано, на Карнавала на затворниците, с очите си не бе видял магистрата в действие, навярно би се опитал просто да го убеди да остави Морик на мира. Ала ето че пътят пред Разбойника беше чист и той можеше да довърши задачата си и да набави скъпоценните камъни.
	Ентрери се зачуди дали „избягалият“ разбойник, очевидният извършител на грозното убийство, вече е бил открит в подземния лабиринт от тунели. Каква съдба очакваше нещастника! Суха усмивка разкриви устните на палача. Изобщо не се чувстваше виновен, задето го бе използвал по този начин — в крайна сметка, идиотът и сам би трябвало да се досети, че нещо не е наред. Защо иначе някой, когото той дори не познаваше, би дошъл при него, без предупреждение и излагайки се на голяма опасност, за да го спаси? А глупакът дори не си бе направил труда да попита Ентрери защо го прави!
	Ако беше достатъчно умен, за да заслужава да живее, защо не се бе опитал да плени Ентрери и да го окове на своето място, да остави своя нечакан и напълно непознат избавител да се изправи срещу палача вместо него?
	В лусканската тъмница имаше толкова много затворници, че пазачите най-вероятно нямаше да забележат размяната.
	Не, престъпникът сам си бе виновен и Ентрери нямаше никакви угризения. Разбира се, глупакът щеше да упорства, че някой му е помогнал да избяга, че това е огромно недоразумение и някой нарочно го е натопил.
	Карнавалът на затворниците и пет пари не даваше за подобни оправдания.
	Нито пък Артемис Ентрери.
	Прогонвайки всяка мисъл за престъпника и Джаркхелд от главата си, той се огледа, за да се убеди, че е сам, и постави антимагичната сфера на земята.
	След това прекоси улицата и наду свирката си, чудейки се как точно ще сработи цялата операция. В крайна сметка, той се нуждаеше от магия, за да се върне в Калимпорт, но как щеше да стане това, ако вземеше и сферата със себе си? Нямаше ли могъщият предмет да обезсили телепортиращата магия и да провали всичко?
	В този миг до него засия наситеносиня светлина.
	Магически портал, веднага разбра палачът, но не един от порталите на Рай’ги. Този беше дело на Кимуриел Облодра. Ето как щяха да го направят, значи. Може би сферата не беше в състояние да противодейства на псионистката магия.
	А може би беше, помисли си внезапно Ентрери и усети как го побиват тръпки, него, който обикновено не се боеше от нищо. Какво ли щеше да стане, ако сферата някак си успееше да повлияе на портала, създаден от Кимуриел? Нямаше ли той да се озове някъде другаде, навярно дори в някое друго измерение?
	Ентрери тръсна глава и прогони тези мисли. Да си имаш вземане-даване с мрачни елфи по принцип си беше рисковано, със или без магически сфери. Той я мушна в джоба си, скришно, така че ако го наблюдаваха тайно, да не разберат какво точно прави, след това се отправи към портала и като си пое дълбоко дъх, го прекрачи решително.
	Миг по-късно излезе от другата страна, замаян и мъчещ се да запази равновесие. Намираше се в Калимпорт, в една от магьосническите зали на гилдията, на стотици мили от Лускан.
	Кимуриел и Рай’ги го очакваха, вперили изпитателни погледи в него.
	— Скъпоценните камъни? — попита Рай’ги на езика на Мрачните, който Ентрери говореше, макар и не твърде добре.
	— Скоро — отвърна палачът на същия език, доколкото можеше. — Имаше проблем.
	И двамата елфи учудено повдигнаха вежди.
	— Имаше — натърти Ентрери. — Морик съвсем скоро ще се сдобие с камъните.
	— Значи Морик все още е жив? — остро попита Кимуриел. — А опитите му да се скрие от нас?
	— По-скоро опитите на местните магистрати да го откъснат от всяко външно влияние — излъга убиецът. — Един местен магистрат, ако трябва да съм точен — побърза да се поправи той, виждайки киселите изражения на двамата елфи. — Вече се погрижих.
	Елфите не изглеждаха особено доволни, но никой не възнегодува на глас.
	— И същият този магистрат е обградил стаята на Морик със защита против магическо наблюдение, така ли? — попита Рай’ги.
	— Както и против всякакви други магии — отвърна Ентрери. — Както казах, вече се погрижих за това.
	— С помощта на сферата? — продължи да разпитва Кимуриел.
	— Сфера, която Морик лично е купил — добави Рай’ги и присви очи.
	— Но не е имал представа какво всъщност купува — спокойно отговори палачът.
	Можеше да не се тревожи повече — измамата му беше подействала. Вярно, Рай’ги и Кимуриел щяха да продължат да таят съмнения, че не някакъв дребен магистрат, а самият Морик се е опитал да ги надхитри.
	Щяха да подозират, че Ентрери е поизкривил фактите в своя полза, ала убиецът знаеше, че не им е дал достатъчно основания да действат срещу него, не и ако не искаха да си навлекат гнева на Джарлаксъл.
	За кой ли път мисълта, че животът му е почти напълно в ръцете на Джарлаксъл, го изпълни с недоволство. Зависимостта от когото и да било бе признак на непростима слабост за Ентрери.
	Положението трябваше да се промени и то много скоро.
	— Сферата е у теб — отбеляза Рай’ги и протегна тънката си, измамливо крехка ръка.
	— По-добре у мен, отколкото у вас — осмели се да възрази палачът за огромна изненада на двамата елфи.
	Още преди да успее да довърши, почувства как нещо в джоба му потрепери. Той докосна сферата и усети, че тя вибрира едва доловимо. Вдигна поглед към Кимуриел и видя, че елфът е затворил очи, с изражение на пълна концентрация.
	За Ентрери не бе особено трудно да разбере какво става. Сферата беше безсилна срещу мисловната атака на Кимуриел, а палачът и преди бе виждал този номер.
	Псионистът се опитваше да пробуди енергията, заключена в недрата на сферата, и да я възпламени.
	В продължение на миг-два Ентрери се позабавлява с мисълта да изчака до последния възможен момент и да запрати сферата в лицето на Кимуриел. Как копнееше да види отвратителния елф, надвит от един от собствените си номера!
	Кимуриел махна с ръка и в стаята зейна междупространствен портал, отвеждащ до почти празната улица навън. Порталът бе достатъчно голям, за да пропусне сферата, но не и за да успее Ентрери да излезе през него.
	Палачът ясно усещаше как напорът на енергията неумолимо се засилва, ала въпреки това не помръдна и продължи да се взира в Кимуриел. Нека елфите видеха, че не се бои от тях.
	В действителност и дума не можеше да става за борба между тяхната и неговата воля. Ентрери имаше в джоба си магически предмет, който всеки момент щеше да се взриви, а Кимуриел бе толкова далеч, че най-лошото, което можеше да му се случи, бе да бъде опръскан от кръвта на палача. Ентрери отново се поколеба дали да не запрати сферата в лицето на псиониста и отново се отказа.
	Кимуриел чисто и просто щеше да прекрати мисловната си атака и щеше да спре приближаващата се експлозия с такава лекота, с каквато ледената вода угасява пламъка на факлата. Единственото, което убиецът можеше да постигне по този начин, бе да даде повод на двамата елфи да го довършат. Джарлаксъл навярно щеше да се поразсърди, но не можеше и нямаше да им откаже правото да защитят живота си.
	Артемис Ентрери не бе готов за тази битка.
	Още не.
	Затова хвърли сферата през междупространствения портал и я видя да избухва само няколко секунди по-късно.
	Магическият портал изчезна.
	— Опасни игрички играеш — подхвърли Рай’ги.
	— Приятелят ти предизвика експлозията, не аз — нехайно отвърна Ентрери.
	— Нямах това предвид. Чувал съм хората да казват, че е безсмислено да пращаш дете да върши мъжката работа. Е, ние пък казваме, че е безсмислено да пращаме човек да върши работата на Мрачните.
	Ентрери го изгледа продължително, без да каже нищо. Започваше да му се струва, че се е върнал назад във времето, към дните, прекарани в Мензоберанзан. В онзи град, дом на двайсет хиляди мрачни елфи, Артемис Ентрери знаеше, че колкото и да е добър в онова, което прави, колкото и съвършено да овладееше черното си изкуство, никога нямаше да бъде нещо повече от двадесет хиляди и първият член на това общество.
	Рай’ги и Кимуриел си размениха няколко обидни забележки по негов адрес, някои от тях — неприкрито груби, други — по-завоалирани.
	Ентрери ги понесе до една, без да каже каквото и да било, защото просто нямаше какво да каже. Можеше единствено да си мисли за Далабадския оазис и ръкавицата и меча, скрити там.
	Понесе ехидните им думи, защото нямаше друг избор.
	Засега.


	Четвърта глава
	Различни пътища в различни посоки

	Ентрери поспря в сенките на прага и любопитно се заслуша в монолога, течащ в стаята.
	Разбираше само малка част от него не само защото Джарлаксъл говореше твърде бързо и твърде развълнувано, за да може той, с ограниченото си владеене на езика на Мрачните, да схване всичко, но и защото бе далеч и не чуваше добре.
	— Не могат да ни изпреварят, защото сме твърде бързи — тъкмо казваше Джарлаксъл.
	Ентрери разбра напълно това изречение, защото Джарлаксъл звучеше така, сякаш държи вдъхновяваща реч пред някого.
	— Да, те всички ще паднат, улица след улица. Кой може да ни се опълчи, ако се обединим?
	„Ако се обединим?“ — палачът отново и отново повтаряше думата в главата си, за да се увери, че не я е превел погрешно.
	Ние? Джарлаксъл със сигурност не говореше за съюза си с Ентрери, нито дори с останките от гилдията на Басадони — те бяха просто капки в морето на могъщите Бреган Д’аерте. Възможно ли бе Джарлаксъл да си е намерил нов съюзник без знанието на Ентрери? Някой паша, може би, или някой още по-силен?
	Палачът наостри уши, вслушвайки се да чуе името на някой демон, дявол или пък илитид. И от трите възможности го побиваха тръпки. Демоните бяха прекалено непредсказуеми и прекалено свирепи, за да бъдат добри съюзници. Те правеха единствено онова, което им бе изгодно, без да ги е грижа дали така няма да навредят на интересите на останалите. Дяволите бяха далеч по-предсказуеми… всъщност, те бяха твърде предсказуеми. Според тях йерархията в света бе установена веднъж завинаги и те неизменно бяха на върха й.
	При все това, мисълта, че може да става въпрос за илитид, бе прекалено ужасна и Ентрери се улови, че се надява да чуе името на някой могъщ демон. По време на престоя си в Мензоберанзан неведнъж си бе имал вземане-даване с отвратителните илитиди (крадците на мисли бяха неотделима част от живота там) и сега нямаше никакво желание отново да срещне някое от гнусните създания.
	Послуша още малко, но постепенно Джарлаксъл се успокои. Когато Ентрери влезе в стаята, наемникът продължаваше да си мърмори нещо за неизбежното падение на Рейкърс.
	— Сам ли си? — невинно попита палачът. — Стори ми се, че чух гласове.
	Не пропусна да забележи (с голяма доза облекчение), че Джарлаксъл не носи защитната превръзка над окото си, което означаваше, че бе малко вероятно току-що да е говорил с някой илитид. Превръзката предпазваше от мисловни атаки, а в света нямаше друга раса, която да владее този род магии по-добре от скверните илитиди.
	— Слагах някои неща в ред — обясни Джарлаксъл на езика на Повърхността, който говореше със същата лекота, с която и своя собствен. — Доста интриги и кроежи се плетат.
	— И доста опасности са надвиснали, нали? — отвърна Ентрери.
	— Над някои, да — изкиска се наемникът и Ентрери го погледна с неприкрито съмнение. — Не ми казвай, че според теб Рейкърс са ни равностойни съперници? — невярващо попита Джарлаксъл.
	— В открита битка — не. Но така е от години. Става ли въпрос за бойна сила Рейкърс не могат да се мерят почти с никого, ала винаги намират начин да оцелеят.
	— Защото имат късмет.
	— Защото имат сериозни връзки с други, по-големи сили — поправи го Ентрери. — И най-слабоватият мъж няма от какво да се страхува, ако си има някой великан, който да го пази.
	— Освен, разбира се, ако великанът не реши, че предпочита да се съюзи с противниците му — подхвърли Джарлаксъл. — А всички знаят, че на великан не може да се има особено доверие.
	— Да не искаш да кажеш, че вече си го уредил с калимпортските власти? — Ентрери не звучеше кой знае колко убедително. — С кого по-точно и защо аз не участвах в преговорите?
	Джарлаксъл загадъчно сви рамене.
	— Невъзможно! — отсече палачът. — Дори да си заплашил един-двама от тях, връзките на Рейкърс са твърде отдавнашни и твърде здрави, за да може подобен заговор срещу тях да успее. Та те имат съюзници, които да ги защитават от собствените им съюзници, в случай че някой се обърне срещу тях. Дори Джарлаксъл и Бреган Д’аерте не могат да се справят току-така с отпора, който неминуемо би срещнал всеки опит за толкова рязка и дестабилизираща промяна в калимпортската йерархия.
	— А може би съм се съюзил с най-голямата сила, идвала някога по тези земи — драматично и както винаги тайнствено заяви наемникът.
	Ентрери присви очи и го изгледа изпитателно, мъчейки се да разбере какво ли може да означава това нетипично за Джарлаксъл държание. Наемникът по принцип бе потаен и често говореше със загадки, пък и винаги бе готов да улови всяка предоставила му се възможност за печалба или още власт, ала този път нещо не беше наред. Според Ентрери да унищожат гилдията на Рейкърс би било огромна грешка, нещо нечувано за легендарния Джарлаксъл. Това можеше да означава единствено, че коварният елф си бе намерил някой наистина могъщ съюзник, или бе научил нещо, което още никой не знаеше. Само че палачът просто не го вярваше — той самият, а не Джарлаксъл, разполагаше с най-добрите връзки в престъпната джунгла на Калимпорт.
	Имаше и още нещо, което не даваше мира на Ентрери. Джарлаксъл по принцип бе самоуверен, дори арогантен (и то с основание!), но никога досега не бе се държал така самонадеяно, още по-малко — в толкова взривоопасна ситуация като сегашната.
	Ситуация, която според Ентрери щеше да стане дори още по-нестабилна след неизбежното падане на Рейкърс. Палачът познаваше убийствената мощ на мрачните елфи достатъчно добре, за да е сигурен, че Бреган Д’аерте с лекота ще се разправи със съперника, ала победата им щеше да има твърде много и твърде трънливи последици, за да си позволи Джарлаксъл подобна невъзмутимост.
	— Решено ли е вече каква ще бъде твоята роля в предстоящите събития? — попита наемникът.
	— Никаква — Ентрери дори не се опита да скрие задоволството в гласа си. — Рай’ги и Кимуриел едва не ме изгониха.
	Джарлаксъл се разсмя с глас — никак не бе трудно да се досети, че Ентрери доброволно се бе изключил от цялата операция.
	Убиецът го погледна, без да споделя веселието му.
	Джарлаксъл не може да не си даваше сметка в колко опасна ситуация се бе забъркал, ситуация, която много лесно можеше да вземе катастрофален обрат и да принуди и него, и Бреган Д’аерте да се завърнат в Мензоберанзан. А може би точно това бе отговорът, помисли си Ентрери. Може би наемникът копнееше за дома и тайно се подготвяше точно за това. Палачът неволно потръпна. Хилядократно предпочиташе Джарлаксъл да го убие, тук и сега, пред това отново да слезе в града на Мрачните.
	Кой знае, може пък да го направеха свой агент в Калимпорт, така, както бяха сторили с Морик в Лускан.
	Не, реши Ентрери още тогава, за нищо на света нямаше да приеме. Калимпорт бе много по-опасен от Лускан и той нямаше намерение да поеме подобен риск, не и без силата на Бреган Д’аерте зад гърба си. Ако мрачните елфи си тръгнеха, след тях щяха да останат прекалено много могъщи врагове.
	— Всичко ще започне съвсем скоро — отбеляза Джарлаксъл. — Ако вече не е започнало. Което означава, че и краят не е далеч.
	По-близо, отколкото предполагаш, помисли си Ентрери, но не каза нищо. Беше оцелял досега именно защото преценяваше внимателно всяка ситуация и претегляше всяка своя дума и всяка своя постъпка. Знаеше, че с Джарлаксъл много си приличат, но въпреки това не можеше да приеме онова, което щеше да се случи тази нощ и което в неговите очи бе огромен и напълно ненужен риск.
	Какво ли знаеше Джарлаксъл, което той още не бе научил?


	Шарлота Веспърс надали можеше да изглежда по не на място, докато се спускаше по стълбичката, отвеждаща в калимпортските клоаки. Носеше една от характерните си дълги рокли, косата й бе грижливо вчесана, а деликатно нанесеният грим прекрасно подчертаваше кафявите й, бадемови очи. При все това Шарлота се чувстваше съвсем като у дома си и всеки, който я познаваше поне малко, изобщо не би се учудил да я срещне тук.
	Особено с компанията, в която се намираше.
	— Какво се говори горе? — попита Рай’ги на собствения си език.
	Каквито и предубеждения да имаше спрямо Шарлота, магьосникът не можеше да не се възхити на бързината, с която тя бе овладяла езика им.
	— Усеща се напрежение — отвърна Шарлота. — Тази нощ вратите на повечето гилдии са здраво заключени. Дори „Медната миза“ не приема посетители, което не се бе случвало досега. Всички знаят, че нещо ще се случи.


	Рай’ги хвърли кисел поглед на Кимуриел. Двамата току-що се бяха съгласили, че за да успеят, трябва да действат възможно най-безшумно и изненадващо.
	Всички участници в сложния план трябваше да изпълнят задачите си почти едновременно, за да оставят възможно най-малко свидетели след себе си.
	Сякаш отново се бяха върнали в Мензоберанзан! В града на Мрачните, когато някой от домовете решеше да нападне друг (което се случваше най-редовно), успехът на начинанието им зависеше не само от изхода на самата битка, но и от пълната липса на очевидци на извършеното предателство. Дори ако всички в Мензоберанзан, до последния елф, знаеха извън всякакво съмнение кой дом е извършил нападението, нищо нямаше да бъде предприето срещу виновниците, ако нямаше неоспорими доказателства.
	И все пак това не беше Мензоберанзан, напомни си Рай’ги. Тук подозрението неминуемо водеше след себе си разследване. В града на Мрачните съмнението предизвикваше единствено мълчаливо одобрение.
	— Бойците ни вече са заели позиции — отбеляза Кимуриел. — Събратята ми са под домовете на гилдията, а войниците на Басадони са обсадили трите главни сгради. Всичко ще свърши бързо, защото нападението отдолу несъмнено ще ги хване неподготвени.
	Шарлота повдигна вежди при тези думи, което не убягна от вниманието на Рай’ги. Да не би Бреган Д’аерте да бяха предадени? Възможно ли бе Рейкърс да са се приготвили за атака отдолу?
	— Изолирахте ли агентите? — магьосникът имаше предвид първата стъпка от агресията — премахването на всички информатори на Рейкърс.
	— Погрижихме се — отвърна Шарлота, учудващо безстрастна, като се имаше предвид какво точно означава сухата й забележка.
	Рай’ги отново хвърли многозначителен поглед на Кимуриел.
	— Всичко е готово — напомни му псионистът.
	— Тунелите гъмжат от пълчищата на Кийго — отвърна Рай’ги.
	Това бе стара поговорка на мрачните елфи, водеща началото си от една отдавнашна битка, в която далеч по-многобройните гоблинови орди, водени от коварен бунтовник на име Кийго, бяха напълно разгромени от обитателите на неголям и не особено гъсто населен елфически град. Мрачните бяха напуснали домовете си, подмамвайки противника в тесните тунели зад града и точно това имаше предвид Рай’ги — всичко бе на мястото си, но за погрешната битка.
	Шарлота обаче го изгледа недоумяващо, което не бе никак изненадващо — войниците на Бреган Д’аерте, спотаени в тунелите под дома на Рейкърс, надали можеха да бъдат наречени „пълчища“.
	То се знае, Рай’ги слабо се интересуваше дали Шарлота Веспърс го разбира, или не.
	— Успяхме ли да проследим липсващите агенти? — попита той. — Знаем ли къде са се скрили?
	— В домовете на гилдиите си, предполагам — отвърна Шарлота. — Малцина са навън тази нощ.
	За пореден път — недвусмислен намек, че твърде много бе разкрито преждевременно. Възможно ли бе Шарлота да ги е предала? Рай’ги с усилие се пребори с желанието да я разпита тук и сега, използвайки обичайните за своя народ методи, които бързо щяха да я пречупят. Стореше ли го обаче, щеше да му се наложи да отговаря пред Джарлаксъл, а магьосникът не беше готов за този сблъсък още не.
	Ако сега отменеше цялата операция, ако всички войници, хора и елфи, се върнеха в дома на Басадони, без да са извадили оръжие, Джарлаксъл нямаше да е доволен. Наемникът бе твърдо решен да доведе нападението докрай, въпреки неодобрението на своите помощници.
	Рай’ги затвори очи, прехвърляйки всички страни на положението в ума си, в опит да открие някоя спасителна вратичка. Един от домовете на Рейкърс беше встрани от останалите и най-вероятно бе слабо охраняван. Ако успееха да го унищожат, надали щяха да навредят кой знае колко на Рейкърс, но подобно завоевание може би щеше да поуталожи неизбежния гняв на Джарлаксъл.
	— Заповядай на войниците на Басадони да се приберат — нареди магьосникът на Шарлота. — Нека го направят така, че да бие на очи — нареди на част от тях да отидат в „Медната миза“ или някоя друга пивница.
	— Вратите на „Медната миза“ са здраво залостени — напомни му Шарлота.
	— Отворете ги тогава! Кажи на Дуавел Тигъруилис, че тази нощ тя и дребните й събратя няма от какво да се боят. Нека всички видят войниците ни из улиците — не под строй, а на малки групички.
	— Ами Бреган Д’аерте? — попита Кимуриел с известна доза притеснение в гласа.
	Но далеч не толкова, отбеляза Рай’ги, колкото би могло да се очаква, при положение че той току-що бе издал заповед, която открито противоречеше на недвусмислените нареждания на Джарлаксъл.
	— Нека Берг’иньон и всички, които си служат с магия, се отправят към осмата позиция — отвърна Рай’ги.
	Кимуриел, който знаеше, че това са клоаките под изолирания дом на Рейкърс, повдигна белите си вежди.
	И двамата бяха наясно каква съпротива могат да очакват там — твърде малка, за да е необходимо присъствието на Берг’иньон и онези, които владееха магия.
	— Трябва да действаме така прецизно, сякаш нападаме не кой да е, а дом Баенре — заяви Рай’ги и Кимуриел повдигна вежди още по-високо. — Поправете бойните планове и разположете необходимите сили за провеждането на атаката.
	— Защо просто не доведем група коболди, които да свършат цялата работа? — насмешливо подхвърли Кимуриел.
	— Никакви коболди и никакви хора — отсече Рай’ги, натъртвайки на всяка дума. — Това е работа само за мрачни елфи.
	Кимуриел като че ли най-сетне разбра какво се върти в главата на магьосника, защото по устните му плъзна лукава усмивка. Той хвърли бърз поглед на Шарлота, кимна на Рай’ги и като затвори очи, използва псионистките си умения, за да се свърже с Берг’иньон и останалите пълководци от Бреган Д’аерте.
	Рай’ги изпитателно се вгледа в Шарлота. Едно поне трябваше да й признае — каквито и мисли да се въртяха в главата й, тя с нищо не ги издаваше. Въпреки това, сигурен бе елфът, тя несъмнено се питаше дали не я бяха заподозрели, нея или някой друг от гилдията, че предават информация на Рейкърс.
	— Нали каза, че сме по-силни от тях — напомни му Шарлота.
	— В тази битка — може би — отвърна Рай’ги. — Ала онзи, който притежава достатъчно мъдрост, никога няма да открадне яйцето, ако така ще събуди заспалия дракон.
	Шарлота продължи да се взира в него, чудейки се дали я подозират, или не. Рай’ги искрено се наслаждаваше на мисълта, че тази толкова хитра и способна жена, независимо дали бе виновна, или не, се безпокои.
	Шарлота се обърна към стълбичката и понечи да поеме нагоре.
	— Къде отиваш? — спря я Рай’ги.
	— Да наредя на войниците на Басадони да се оттеглят — отвърна тя, сякаш се разбираше от само себе си.
	Магьосникът поклати глава и й даде знак да се върне:
	— Кимуриел ще го стори — обясни той.
	Шарлота се поколеба (Рай’ги и този път изпита истинско удоволствие от очевидното й объркване и тревога) но накрая се подчини.
	Берг’иньон просто не можеше да повярва — какъв бе смисълът от нападението, ако основната част от силите на Рейкърс щяха да останат невредими! Ала той бе израснал в суровото матриархално общество на Мензоберанзан, където мъжете отрано се научаваха да изпълняват заповеди, без да задават въпроси.
	Обучен бе в бойните традиции на най-могъщия дом в Мензоберанзан, освен това разполагаше с многочислена войска, за да изпълни задачата си — унищожението на малкия, недобре защитен дом на Рейкърс, преден пост, разположен на вражеска територия. Въпреки съмненията, които Берг’иньон хранеше към тази промяна в плана, въпреки колебанията си, по устните му играеше нетърпелива усмивка.
	Съгледвачите, най-потайните и безшумни сред потайните си и безшумни събратя, се върнаха. Само преди няколко минути с помощта на магически тунели бяха проникнали в дома над тях и сега съобщиха наученото на своя предводител, използвайки безмълвния език на знаците.
	Увереността на Берг’иньон нарасна още повече, а с нея и недоумението му защо си бяха набелязали единствено тази цел. В малката къща над тях имаше едва двайсетина човека и като че ли никой от тях не можеше да си служи с магия. Според току-що завърналите се съгледвачи, те до един бяха улични главорези, оцеляващи благодарение на умението да се спотайват в сянката на по-могъщите от тях.
	Нямаше обаче сянка, която да може да ги скрие от острия взор на Мрачните.
	За разлика от Берг’иньон и войниците му, които знаеха какво да очакват от противника, шепата хора дори не подозираха за надвисналата над главите им гибел.
	— Командирите запознати ли са с всички възможни пътища за отстъпление? — попита Берг’иньон на езика на жестовете.
	Това, че използва лявата си ръка за думата „отстъпление“, означаваше, че има предвид всички пътища, по които врагът можеше да се опита да избяга.
	— Магьосниците са заели съответните позиции — безмълвно отвърна един от съгледвачите.
	— Предводителите на нападението знаят какво трябва да правят — добави друг.
	Берг’иньон кимна и след като даде знака за начало на операцията, отиде да заеме мястото си. Неговият отряд щеше да влезе последен в сградата, но за сметка на това щеше да използва най-прекия път до върха и първи да се изкачи дотам.
	В групата на Берг’иньон имаше двама магьосници.
	Единият стоеше със затворени очи, готов да предаде сигнала на Берг’иньон. Другият, вдигнал поглед към тавана, държеше в протегната си ръка шепа семена от срещащите се само в Подземния мрак гъби селуси.
	— Време е — магическият шепот проникна през стените на тунелите и достигна до ушите на всички елфи.
	Магьосникът, който гледаше към тавана, размаха ръце, описвайки полукръгове, напред-назад, напред-назад, като в същото време си напяваше нещо под носа.
	Заклинанието му завърши с подобен на змийско съскане звук и той протегна разперените си пръсти нагоре.
	По повърхността на каменния таван тутакси плъзнаха безброй вълнички, сякаш елфът бе потопил пръсти в съд с вода. Магьосникът остана така в продължение на дълги минути, докато таванът над главата му не се превърна в неясно, размито петно.
	После камъкът изчезна напълно, а на негово място се появи коридор, който минаваше направо през солидната материя и отвеждаше до приземния етаж на сградата.
	Един от хората на Рейкърс бе имал лошия късмет да се намира точно на ръба на магическата дупка и сега отчаяно махаше с ръце, мъчейки се да запази равновесие.


	Елфическите воини се наредиха под дупката и отскочиха от твърдия под. Използвайки вроденото си умение да левитират, те бързо започнаха да се издигат, все по-нагоре и по-нагоре.
	Първият от тях, който достигна олюляващия се на ръба човек, го сграбчи за яката и го дръпна надолу. Мъжът успя да овладее падането си и се приземи на крака, присвивайки колене, за да омекоти удара. След това се изправи, също така ловко, и извади камата си.
	Миг по-късно пребледня като платно, разбрал изведнъж какво се случва — мрачни елфи, истински мрачни елфи, нахлуваха в дома на гилдията му. А пред него, стиснал в ръка най-острото оръжие, което човекът бе виждал някога, стоеше един от тях, красив и силен елф на мрака.
	Може би мъжът искаше да убеди елфа да пощади живота му, навярно бе готов да се предаде, ала докато устата му изричаше думите, които трябваше да го спасят, тялото му, сковано от вцепеняващ ужас, не бе в състояние да свали ръката, която държеше камата. И тъй като Берг’иньон не говореше кой знае колко добре езика на Повърхността, нямаше как да разбере какво се опитва да му каже мъжът пред него.
	Нито пък имаше намерение да се опитва. Тънкият му меч се стрелна напред и с едно-единствено движение отсече ръката на нещастника. Нов замах и оръжието потъна в плътта на безпомощния човек, мина между ребрата му и го прониза право в сърцето.
	Мъжът рухна на земята и дори смъртта не можа да изтрие обърканото му, ужасено изражение.
	Без дори да избърше окървавеното си острие, Берг’иньон скочи във въздуха и се издигна след другарите си. Беше се забавил само няколко секунди, ала те се бяха оказали достатъчни на събратята му — подът на стаята, както и коридорът отвъд отворената й врата, бяха осеяни с човешки трупове.
	Отрядът на Берг’иньон напусна стаята малко по-късно, още преди магическият тунел да бе изчезнал.
	Нито един от елфите не бе пострадал, нито един от хората не бе оцелял. След елфите в дома на Рейкърс не остана и пукната пара, дори и дребните грошове, които някои от главорезите бяха скрили тук-там между хлабавите дъски на пода. Нямаше ги даже мебелите. Магически огньове бяха погълнали всичко, дори стените на стаите. Отвън домът изглеждаше тих и невредим. Отвътре той не бе нищо повече от опожарено мъртвило.
	Бреган Д’аерте си бяха казали думата.
	— Не приемам поздравления — заяви Берг’иньон Баенре, когато се присъедини към Рай’ги, Кимуриел и Шарлота.
	Това бе често срещан елфически израз, използван в случай на победа над недостатъчно достоен съперник.
	Крива усмивка плъзна по устните на Кимуриел.
	— Домът бе успешно прочистен — рече той. — Никой не се спаси. Свърши онова, което трябваше. Може и да не си се покрил със слава, но си заслужи одобрението.
	Както и по-рано, Рай’ги не сваляше изпитателен поглед от лицето на Шарлота. Разбираше ли тя какво всъщност означават думите на Кимуриел и ако да, осъзнаваше ли напълно мащабите на силата, настанила се в Калимпорт? Подобно пълно унищожение на един от домовете на влиятелна калимпортска гилдия бе забележителен подвиг… освен, разбира се, ако нападателят не бяха група мрачни елфи, които нямаха равни във воденето на подобни войни между гилдиите. Наясно ли бе Шарлота с всичко това? И ако да, беше ли достатъчно глупава, за да се опита да го обърне в своя полза?
	Лицето й си оставаше все така безизразно, ала зад непроницаемата маска прозираше пробуден интерес и Рай’ги се досети, че отговорът и на двата въпроса е да.
	Магьосникът се поусмихна при това доказателство, че жената е нагазила в наистина опасни води. „Куиенсин фул биез коппон куанголт крее а драу“, гласеше една поговорка в Мензоберанзан, пък и навсякъде, където имаше мрачни елфи. Обречени са онези, които вярват, че разбират плановете на Мрачните.
	— Какво ли може да е научил Джарлаксъл, за да промени намеренията си в последния момент? — попита Берг’иньон.
	— Джарлаксъл все още не е научил нищо — отвърна Рай’ги. — Той избра да не идва. Аз ръководех битката.
	Берг’иньон понечи да зададе същия въпрос на магьосника, ала спря по средата на изречението и само се поклони.
	— Може би по-късно ще ми обясниш на какво се дължи решението ти, та по-добре да разбера врага, с когото си имаме работа — почтително каза той.
	Рай’ги кимна.
	— Все още дължиш обяснение на Джарлаксъл обаче — обади се Шарлота на езика на Мрачните, безупречно, както винаги — Той надали ще приеме избора ти само с един поклон.
	Рай’ги хвърли бърз поглед на Берг’иньон, достатъчно бърз, за да забележи гневните искри, припламнали в очите му. Шарлота имаше право, разбира се, но забележката й, дошла от устата на един иблит (дума, с която Мрачните наричаха не само всички, които не принадлежаха към тяхната раса, но която използваха и със значението на екскременти), хвърляше крайно обидна светлина върху Берг’иньон. Дребна грешка, ала още няколко насмешливи подхвърляния по адрес на младия Баенре и от Шарлота Веспърс нямаше да останат достатъчно късчета, по които да разпознаят тялото й.
	— Трябва да съобщим на Джарлаксъл — рече магьосникът. — За нас, които дойдохме тук, нуждата от промяна в плана беше очевидна, ала той така се е откъснал от всичко, че може и да не види ситуацията в същата светлина.
	Кимуриел и Берг’иньон го изгледаха заинтригувано (как можеше да говори толкова открито в присъствието на Шарлота!), ала магьосникът скришно им даде знак да последват примера му.
	— Бихме могли да обвиним Домо и неговите плъхочовеци — рече Кимуриел, който очевидно започваше да се досеща. — Макар че тогава, боя се, ще ни се наложи да изгубим малко време и да се разправим с тях.
	И като погледна към Шарлота, добави:
	— Голяма част от отговорността ще падне върху теб.
	— Войниците на Басадони първи си тръгнаха от битката — додаде Рай’ги. — И само техните оръжия не се окъпаха във вражеска кръв.
	Сега и тримата елфи не сваляха поглед от Шарлота.
	Тя запази самообладание, поне външно.
	— Домо и плъхочовеците, тогава — отвърна тя, очевидно обмисляйки думите си в движение. — Ще стоварим вината върху тях, но така, че действията им да изглеждат плод на нещастна случайност. Да, точно така ще направим. Защо не кажем, че не са знаели за плановете ни и по случайно стечение на обстоятелствата са се главили при Да’Даклан паша да пазят клоаките и тъй като не сме искали да се разкриваме напълно пред страхливеца Домо, сме предпочели да се държим в неохраняваната част, най-вече около осмата позиция.
	Тримата елфи се спогледаха многозначително и й дадоха знак да продължи.
	— Да — Шарлота постепенно набираше увереност, — точно така. Мога да обърна случилото се в наша полза и пред Да’Даклан паша. Той несъмнено е усетил надвисналата заплаха и страхът му само ще се усили, когато научи за днешния разгром. Нищо чудно да повярва, че Домо е много по-силен, отколкото предполагаме, че хората му са в съюз с дом Басадони и единствено благодарение на някогашните отношения между Басадони и Рейкърс нападението е било преустановено.
	— Но няма ли така да стоварим вината за атаката тази вечер върху дом Басадони? — Кимуриел продължаваше да играе ролята си и да въвлича Шарлота все по-надълбоко в ямата, която сама си бе изкопала.
	— Не, не и вината за самото нападение — поклати глава Шарлота. — Единствено за това, че сме допуснали да се състои. Обърнали сме глава на другата страна, заради увеличения брой шпиони, които се опитват да внедрят между нас. Да, изиграем ли си правилно картите, можем да изкараме Домо по-могъщ, отколкото е в действителност. Успеем ли да накараме Рейкърс да повярват, че са били на ръба на катастрофата, те несъмнено ще започнат да се държат доста по-благоразумно и Джарлаксъл ще постигне целта си.
	— Залавяй се за работа тогава — рече Рай’ги и кимна към стълбата, извеждаща от клоаката.
	Без да разбира дълбоката си заблуда, Шарлота се усмихна и си тръгна.
	— Опита ли се да измами Да’Даклан паша, както предлага, неизбежно ще й се наложи да излъже и Джарлаксъл — Кимуриел съвсем ясно виждаше мрежата, която Шарлота крайно неразумно бе започнала да плете около себе си.
	— Боите се, че нещо с Джарлаксъл не е наред, нали? — попита направо Берг’иньон. — Защо иначе Рай’ги и Кимуриел биха действали в толкова очевиден разрез с нарежданията на наемника?
	— Схващанията му са се променили.
	— От самото начало не искахте да идваме на Повърхността — отбеляза Берг’иньон с усмивка, която открито поставяше под съмнение мотивите им.
	— Така е! И искрено ще се зарадваме, когато отново зърнем топлината на Нарбондел — Рай’ги говореше за внушителната, излъчваща топлина колона, по която измерваха времето в Мензоберанзан. — Тук си твърде отскоро, за да можеш да оцениш по достойнство пълната нелепост на това отвратително място. Много скоро ще закопнееш да се завърнеш у дома.
	— Вече искам да се върна — увери ги Берг’иньон. — Този свят изобщо не ми е по вкуса и досега не съм видял нищо, което да ми хареса, най-малко пък — Шарлота Веспърс.
	— Тя и онзи глупак Ентрери — съгласи се Рай’ги. — Ала Джарлаксъл гледа благосклонно и на двамата.
	— А може би господството му над Бреган Д’аерте е към края си — заяви Кимуриел и двамата му събеседници зяпнаха при тези дръзки думи, макар че в действителност те си мислеха съвсем същото. Със самото си идване на Повърхността, Джарлаксъл бе отишъл твърде далеч, навярно достатъчно далеч, за да изгуби благоразположението на голяма част от някогашните си съюзници, включително и повечето от влиятелните мензоберанзански домове. Поел бе риск, който обаче можеше да му се отплати пребогато, особено сега, когато потокът от скъпоценни камъни и други редки стоки от Повърхността към Подземния мрак бе нараснал значително.
	Ала планът им бе да не се задържат по тези земи твърде дълго, само толкова, колкото да си намерят достатъчно надеждни агенти, които да се грижат потокът от стоки да не спира. Само че Джарлаксъл най-неочаквано бе нагазил много по-надълбоко, завладявайки дом Басадони и възобновявайки връзките си с опасния Ентрери.
	След това, като че ли единствено за да се позабавлява, бе тръгнал по следите на омразния предател До’Урден, а когато си бе свършил работата с него и се бе сдобил с могъщия Креншинибон, не само бе оставил жалкия изменник да си върви, но и бе наредил на Рай’ги да спаси живота му с една от магиите на Лолт!
	А сега и това — едно още по-неприкрито домогване не към нови богатства, а към повече власт и то в място, където никой, освен него самият, не искаше да остане.
	Джарлаксъл бе стигнал дотук постепенно, стъпка по стъпка, ала дори така, зад гърба си имаше дълъг, криволичещ път, който отвеждаше Бреган Д’аерте все по-далеч от първоначалната им цел, примамила повечето от тях (в това число и Рай’ги, Кимуриел и Берг’иньон) на Повърхността.
	— Ами Шарлота Веспърс? — попита Кимуриел.
	— Джарлаксъл ще се погрижи за този проблем вместо нас — отвърна Рай’ги.
	— Тя се радва на благоволението му — напомни Берг’иньон.
	— И освен това възнамерява да го измами — уверено заяви Рай’ги. — Ние го знаем, а тя си дава сметка, че ние знаем, макар все още да не е осъзнала напълно колко сериозно е положението й. Оттук нататък Шарлота Веспърс ще следва безпрекословно нарежданията ни.
	Зла усмивка плъзна по лицето на магьосника. Винаги изпитваше огромно удоволствие да гледа как някой иблит се оплита в мрежите на Мрачните и с безсилен ужас установява колко надалеч се простират лепкавите им нишки.


	— Разбирам жаждата ти, защото тя измъчва и мен — отбеляза Джарлаксъл. — Не стана, както го бях предвидил, но може би още не е настъпил подходящият момент.
	— А може би имаш прекомерно голямо доверие на своите помощници! — отвърна гласът в главата му.
	— Не, те несъмнено са видели нещо, което ние, заслепени от жаждата си, сме пропуснали да забележим — възрази Джарлаксъл. — Не отричам, случва се да ми създават неприятности, понякога са крайно досадни и не може да им се вярва, когато личните им интереси си противоречат с възложената им мисия, ала в случая не е така. Трябва да проуча положението много внимателно. Може би има и по-добри пътища към целта, която и двамата жадуваме.
	Гласът понечи да каже нещо, ала наемникът сложи край на разговора, изключвайки го изцяло от съзнанието си.
	Лекотата, с която това стана, за пореден път напомни на Креншинибон, че уважението, което хранеше към този мрачен елф, е повече от заслужено. Джарлаксъл притежаваше по-силна воля и бе по-труден за контролиране, отколкото който и да било от предишните господари на кристалния отломък, включително и могъщите демони, с които нерядко бе обединявал сили през вековете.
	Всъщност, единственият, който бе в състояние така лесно и напълно да заглуши повика на Креншинибон, бе предишният му притежател, друг елф на мрака, на име Дризт До’Урден. В неговия случай това се дължеше на непоклатимите му морални устои. Креншинибон надали би имал по-малки шансове за успех в ръцете на някой добър свещеник или пък паладин, все глупци, глухи за изначалния копнеж за власт.
	Всичко това правеше неизменната устойчивост на Джарлаксъл още по-забележителна. Наемникът не страдаше от излишни скрупули и морални задръжки.
	Той не вярваше, напълно и безрезервно, че Креншинибон е творение на злото, което трябва да бъде избягвано на всяка цена. Не, според кристалния отломък, Джарлаксъл гледаше на всички (били те живи същества или магически предмети) като на оръдия, удобни средства за постигане на набелязаната цел.
	Креншинибон можеше да поставя пречки по пътя към нея, можеше дори да убеди Джарлаксъл да свърне там, където не бе имал намерение да го прави, но не бе в състояние да го застави напълно да промени посоката, в която бе поел.
	Ала Креншинибон, могъщият кристален отломък, нямаше никакво намерение да си търси нов господар, както бе правил често пъти, когато се натъкнеше на препятствия. Макар да срещаше съпротива от страна на Джарлаксъл, тя в никакъв случай не вещаеше опасност, нито беше плод на леност. Креншинибон смяташе наемника за силен, многообещаващ и крайно интересен съюзник, който бе в състояние да го дари с власт, каквато отломъкът не бе познал досега.
	Фактът, че елфът не сееше безцелен хаос и разруха, като толкова много от демоните, притежавали Креншинибон по-рано, или като глупавия човек, владял го за кратко (най-безсмисленото му завоевание), само правеше Джарлаксъл още по-интригуващ.
	Да, очакваше ги дълъг път заедно, сигурен бе кристалният отломък, дълъг път и невиждана дотогава власт.
	Тежко и горко на целия свят!


	Пета глава
	Първи краски върху грандиозно платно

	— И други са опитвали преди теб — рече Дуавел Тигъруилис, главатарката на единствената истинска гилдия на полуръстовете в Калимпорт, банда джебчии и информатори, които редовно се събираха в заведението й, „Медната миза“. — Някои дори са успявали да се доберат до прокълнатия предмет.
	— Прокълнат? — обади се Ентрери от стола, в който се бе изтегнал.
	Подобна нехайна поза бе толкова необичайна за Артемис Ентрери, че той неволно се замисли за мястото, в което се намираше. Не бе случаен фактът, че единствено тук той си позволяваше да пие алкохол, макар и в съвсем малки количества. Напоследък често идваше в „Медната миза“, всъщност — откакто бе убил предишния си съюзник, жалкия Дондон Тигъруилис, и то не къде да е, а в съседната стая. Дуавел, която беше братовчедка на Дондон, знаеше за убийството, но освен това бе наясно, че в много отношения Ентрери му бе направил услуга. А дори случилото се да я бе изпълнило с недоволство, то не можеше да трае дълго, не и щом прагматичната й натура вземеше връх.
	Ентрери отлично го разбираше и бе сигурен, че е добре дошъл в „Медната миза“, както за Дуавел, така и за всичките й помощници. Освен това знаеше, че в цял Калимпорт надали има по-сигурно място от „Медната миза“. Не че беше толкова добре охранявана (Джарлаксъл бе в състояние да я изравни със земята само с шепа от воините си), ала защитата й срещу вражи очи можеше да се мери с тази на някоя магьосническа гилдия. Именно тук бе съсредоточила всичките си усилия Дуавел, освен това „Медната миза“ се славеше като място, където можеше да се купи всякаква информация, така че останалите гилдии също имаха интерес странноприемницата да си остане възможно най-сигурна. В много отношения Дуавел и другарите й бяха като Ша’лази Озул — оцеляваха, защото съумяваха да са от полза на всички възможни неприятели.
	Това сравнение обаче не се нравеше на Ентрери.
	Ша’лази Озул не бе нищо повече от уличен спекулант, посредник, който събираше информация не с хитрост, а със съдържанието на кесията си, а след това я продаваше на онзи, който предложеше най-много. Той бе най-обикновен, макар и много добър, търговец, пиявица, впила се в плътта на престъпния свят на Калимпорт.
	Ентрери подозираше, че един ден ще намерят трупа на Ша’лази в някоя канавка и никой нямаше да си спомни повече за него.
	Вярно, подобна съдба може би очакваше и Дуавел, но ако това се случеше, мнозина щяха да се опитат да открият убиеца й и да му отмъстят.
	Нищо чудно Артемис Ентрери да бе един от тях.
	— Прокълнат — повтори Дуавел, след като помисли малко.
	— За онези, които почувстват жестокото му острие.
	— За онези, които изобщо се докоснат до него — настоя полуръстката.
	Ентрери се размърда и наклони глава на една страна, вперил заинтригуван поглед в пълната с изненади своя приятелка.
	— Кохрин Соулз е заробен от него — обясни Дуавел. — Принуден е да живее зад непристъпни стени, защото съзнава колко ценен е мечът.
	— Кохрин Соулз притежава и други съкровища — възрази Ентрери, ала и сам знаеше, че Дуавел е права, поне по отношение на Кохрин Соулз.
	— Именно Нокътя на Шарон предизвиква гнева на магьосниците — отвърна Дуавел точно както палачът очакваше. — Както и гнева на онези, които възлагат защитата си на магьосници.
	Ентрери кимна — полуръстката имаше право, но само донякъде. Нокътя на Шарон може и да бе истинско проклятие за Кохрин Соулз, но то бе само защото Соулз се бе окопал в място, където подобно съкровище бе трън в очите на мнозина, за които той беше както заплаха, така и постоянно изкушение. Сдобиеше ли се веднъж с могъщия меч, Артемис Ентрери нямаше никакво намерение да остава по тези земи. Онова, което за Кохрин Соулз бяха тежки окови, за палача щеше да бъде ключ към свободата.
	— Мечът е древно творение — думите на Дуавел привлякоха вниманието на Ентрери. — Всички, притежавали го някога, са срещали смъртта си.
	Полуръстката искаше забележката й да прозвучи драматично, ала убиецът изобщо не беше впечатлен.
	— Всички рано или късно ще умрем, Дуавел — заяви той, черпейки решителност от мисълта за ада, в който се бе превърнал животът му, откакто Мрачните се бяха появили в Калимпорт. — Онова, което има значение, е как сме живели.
	Дуавел го изгледа заинтригувано и Ентрери се запита дали не й бе разкрил твърде много. А може би думите му щяха да я изкушат да се опита да научи повече за силата, стояща зад палача и някогашната гилдия на Басадони. Ако хитрата Дуавел научеше истината и Джарлаксъл разбереше, че тя знае, нищо — нито магическите й защити, нито който и да било от съюзниците й, нито дори Артемис Ентрери и даже ползата, която мнозина имаха от нея — нищо от това нямаше да я спаси от наемника и безмилостните му войници. „Медната миза“ щеше да бъде срината из основи и за Ентрери нямаше да остане място, където да може да се отпусне и да се разтовари от грижите си.
	Дуавел продължи да се взира в него, а по лицето й беше изписана смесица от професионално любопитство и… възможно ли бе това да е състрадание?
	— Какво ли внася подобен смут в душата на Артемис Ентрери? — попита полуръстката, ала още преди да успее да довърши, убиецът се озова до нея с кама в ръка, толкова мълниеносно, че нито Дуавел, нито пазачите й разбраха какво става.
	Палачът уж си седеше в креслото, а само миг по-късно вече бе до Дуавел, дръпнал бе главата й назад, а жестоката му кама бе оставила едва забележима драскотина върху гърлото й.
	Полуръстката съвсем ясно усети ужилването на жестоката кама, която начаса започна да изпива жизнената й енергия.
	— Ако някога въпросът ти напусне тези четири стени — прошепна убиецът на сантиметри от лицето й така, че тя усети горещия му дъх, — горчиво ще съжаляваш, че камата ми не те е довършила още сега.
	След тези думи той се отдръпна и Дуавел побърза да даде знак на охраната си да не стреля, докато с другата ръка се зае да разтрива врата си.
	— Сигурна си, че още е у Кохрин Соулз, нали? — попита Ентрери, повече за да смени темата и да върне разговора в предишното професионално русло, отколкото за да получи някаква важна информация.
	— Някога беше у него, а той и до днес е жив — отвърна очевидно разтърсената Дуавел. — Какво по-убедително доказателство искаш.
	Ентрери кимна и отново зае предишната си небрежна поза, ала опасните пламъчета в очите му не угаснаха.
	— Все още ли искаш да напуснеш тайно града? — попита полуръстката.
	Палачът кимна.
	— Значи ще имаме нужда от Домо и плъхо… — започна Дуавел, ала Ентрери рязко я прекъсна.
	— Не!
	— Но той има най-бързите…
	— Не!
	Дуавел понечи да възрази. Да изпълни искането на палача и да го изведе от Калимпорт, без никой да разбере, нямаше да бъде никак лесно дори с помощта на Домо. Всеизвестно бе, че Ентрери е тясно свързан с гилдията на Басадони, а тя от доста време беше приковала вниманието на всички в Калимпорт. Полуръстката обаче не каза нищо, спряна от погледа на убиеца. Усъвършенстван преди десетилетия, той ясно даваше да се разбере на онзи, към когото бе отправен, че ако смята да продължава в същия дух, най-добре да си прочете последната молитва.
	— Ще отнеме повече време — рече полуръстката вместо това. — Не много повече, уверявам те. Около час, може би.
	— Никой не бива да знае това, освен Дуавел — тихо рече Ентрери, така че стрелците, спотаени в сенките, да не го чуят. — Нито дори най-доверените ти помощници.
	Дуавел въздъхна примирено:
	— Два часа тогава.
	Ентрери я проследи с поглед, докато тя напускаше стаята. Естествено, знаеше, че тя не може да го изведе от Калимпорт без абсолютно никой да научи (улиците непрекъснато се държаха под око) — целта му бе да й даде да разбере, че осмели ли се някой да говори за това твърде открито, той ще държи нея отговорна.
	Ентрери неволно се разсмя. Не можеше да си представи да убие Дуавел — изпитваше твърде много симпатия и уважение към нея, както заради смелостта, така и заради способностите й.
	Въпреки това пътуването му трябваше да бъде запазено в тайна. Ако някой от останалите (и най-вече Рай’ги и Кимуриел) научеше, че е напускал Калимпорт, несъмнено щяха да проведат свое разследване и не след дълго щяха да разберат къде е ходил. А последното, което Ентрери искаше, бе двамата елфи да започнат да проучват Кохрин Соулз.
	Дуавел се върна малко по-късно (много преди да изтекат двата часа, които песимистично бе предвидила в началото), носейки грубо нарисувана карта на тази част на града, както и вече очертан маршрут.
	— В края на улицата на полумесеца ще те чакат — обясни тя. — Точно преди пекарната.
	— За да ми покажат следващата отсечка от пътя, която твоите полуръстове са сметнали за безопасна?
	Дуавел кимна:
	— Моите събратя и други мои помощници.
	— И, разбира се, те ще следят предаването на всяка следваща карта?
	Дуавел сви рамене:
	— Нали си майстор на предрешаването?
	Без да каже нищо повече, Ентрери напусна „Медната миза“ и свърна в първата пряка, а когато излезе от другата страна на тъмната уличка, изглеждаше с двайсетина килограма повече и накуцваше.
	Само след час Калимпорт беше зад гърба му, а той бързаше на северозапад. Утрото го завари върху една дюна, в подножието на която се разстилаше Далабадският оазис. Мислите му се насочиха към Кохрин Соулз и всичко, което бе чувал за него.
	— Стар — изрече убиецът на глас и въздъхна, тъй като Соулз, със своите петдесет години бе едва с петнайсетина години по-възрастен от него.
	Ентрери се замисли за крепостта на Соулз, припомняйки си всички подробности, които знаеше. Оттам, където се намираше сега, виждаше единствено няколко палми, малко езерце, масивна скала, няколко шатри, една от които беше по-голяма от останалите, а зад тях, почти сливайки се с пясъците на пустинята, се издигаше кафеникава крепост. Шепа войници с отегчени лица крачеха напред-назад върху крепостните стени. Далабадският замък не изглеждаше особено внушителен, със сигурност не и за някого като Артемис Ентрери, ала убиецът знаеше, че външният вид лъже.
	Докато работеше за Басадони паша на няколко пъти беше посещавал Далабад и Соулз, идвал бе и неотдавна, когато работеше за Пук паша. Зад крепостните стени се издигаше кръгла сграда, чиито коридори се стесняваха, колкото по-нависоко се изкачваха, докато не стигнеха върха, където се намираше съкровищницата на Соулз, а над нея — покоите му.
	Ентрери си спомни описанието, което Дуавел беше направила на мястото и на владетеля му, и се засмя. Полуръстката беше права — Кохрин Соулз беше затворник.
	Все пак това бе затвор, в който бе така трудно да се проникне, както бе трудно да се избяга — нямаше лесен начин за Ентрери просто да се промъкне вътре и да си присвои онова, за което мечтаеше. Това бе истинска крепост, при това пълна с войници, специално обучени да предотвратяват точно такива опити за кражба.
	Въпреки това, каза си Ентрери, Дуавел грешеше за едно. Кохрин Соулз, а не магическият меч, бе истинската причина за издигането на този затвор. Соулз толкова се боеше да не изгуби скъпоценното си оръжие, че страхът го парализираше и не му даваше да поеме и най-нищожния риск. Кога за последно бе напускал оазиса си? Кога за последно бе посетил някое тържище или бе отишъл да побъбри със старите си познайници — от калимпортските улици?
	Не, всеки сам издига своята тъмница, отлично знаеше Ентрери. Та нима той самият не бе сторил съвсем същото, позволявайки желанието да надделее над Дризт До’Урден да го обсеби? Нима години наред не бе живял с едничката мисъл да се докаже в битка с някакъв мрачен елф, който нямаше нищо общо с него?
	Напълно уверен, че никога вече няма да допусне подобна грешка, убиецът спря поглед върху Далабад и се усмихна широко. Да, Кохрин Соулз се бе подсигурил отлично срещу крадците, които се спотайваха в сенките или се прокрадваха под прикритието на нощта, ала какво можеха да сторят многобройните му пазачи, когато насреща им излезеше армия от мрачни елфи?


	— Бил си с него, когато е научил за отстъплението — рече Шарлота Веспърс на следващата вечер. — Как посрещна новината?
	— С обичайното си равнодушие — искрено отвърна Ентрери, който по-рано същия ден се бе завърнал незабелязано в Калимпорт. — Джарлаксъл е начело на Бреган Д’аерте от твърде отдавна, за да могат околните да разберат какво се върти из главата му.
	— Дори и Артемис Ентрери, който е в състояние да погледне някого в очите и да му каже какво е вечерял предишния ден? — подсмихна се Шарлота, ала леденото изражение на убиеца набързо изтри усмивката от лицето й.
	— Все още не осъзнаваш напълно какво представляват новите ни съюзници, нали? — сериозно заяви той.
	— Новите ни завоеватели, искаш да кажеш — отвърна Шарлота.
	Това бе първият път, когато Ентрери я чуваше да се изказва по този начин за Мрачните. Не беше изненадан (кой ли не би ги намразил само след ден-два!), но, от друга страна, Шарлота обикновено бе готова да се съюзи с всеки, който бе в състояние да й даде властта, която тя така силно жадуваше.
	— Стига да поискат — отвърна палачът, без да трепне. — Подцениш ли някого от Мрачните, било воинските им умения, било способността им никога да не разкриват истинските си чувства, свършено е с теб, Шарлота.
	Шарлота понечи да каже нещо, ала се отказа и вместо това се опита (без особен успех) да изтрие от лицето си неприсъщото за нея безнадеждно изражение. Ентрери знаеше, че Шарлота изпитва същото, което бе изпитал той по време на престоя си в Мензоберанзан, съвсем същото, което започваше да изпитва и сега, особено когато Рай’ги и Кимуриел бяха наблизо. Дори самото присъствие на тези красиви, сурови създания караше всички останали да се чувстват незначителни, почти нищожни. Мрачните елфи винаги знаеха повече, отколкото би трябвало, и винаги разкриваха на другите по-малко, отколкото знаеха, а неоспоримото могъщество, скрито зад нерядко умело завоалираните им заплахи, ги правеше още по-опасни и по-загадъчни. И, разбира се, неизбежното пренебрежително снизхождение, с което се отнасяха към всеки, който не принадлежеше към тяхната раса. А в сегашната ситуация, когато Бреган Д’аерте с лекота можеха да смажат остатъците от някогашната гилдия на Басадони, това снизхождение придобиваше още по-зловещ оттенък и се превръщаше в постоянно напомняне за това кой е господарят и кой — робът.
	За Ентрери бе очевидно, че Шарлота се чувства по същия начин, по който и той самият. За миг се поколеба дали да не се възползва от това и да потърси помощта й, за да осъществи тайния си план да завземе Далабад и скътаното там съкровище.
	Но само за миг! Щом помисли малко повече, Ентрери се изуми — възможно ли бе да храни толкова силна омраза към Рай’ги и Кимуриел, че замалко да направи подобна глупост! Та нали през целия си живот (с едно-две крайно редки изключения) Артемис Ентрери бе работил сам, използвайки завидната си хитрост, за да си намери нищо неподозиращи „съюзници“, които вършеха онова, което му бе нужно, без сами да го съзнават или искат. Всеки истински помощник неизбежно би научил твърде много за него, за да се понрави това на палача. Единственото изключение в момента (направено по необходимост), бе Дуавел Тигъруилис, а тя, сигурен бе Ентрери, никога нямаше да го предаде, дори ако Мрачните опитаха да я разпитат. Това беше най-хубавото на Дуавел и на събратята й полуръстове.
	Виж, с Шарлота бе съвсем различно. Посветеше ли я веднъж в плана си за Кохрин Соулз, щеше да му се наложи да я държи изкъсо. Тя най-вероятно би изтичала право при Джарлаксъл, или дори при Рай’ги и Кимуриел, и би използвала трупа му (а че с него щеше да бъде свършено, нямаше никакво съмнение), за да се издигне.
	Пък и защо му бе да повдига въпроса за Далабад пред Шарлота сега, след като вече бе уредил това да стане по друг начин. Дуавел щеше да подхвърли пред нея няколко внимателно обмислени лъжи за Далабад и предсказуемата Шарлота (поне когато ставаше дума за ситуации, от които можеше да се извлече лична облага) начаса щеше да ги подшушне на Джарлаксъл, подсилвайки по този начин ефекта от внушенията на Ентрери, че Далабад е място, което си струва да бъде завладяно.
	— Никога не съм вярвала, че е възможно да съжалявам за Басадони паша — подхвърли Шарлота — най-недвусмислената забележка, която бе правила досега.
	— Та ти не можеше да го понасяш — напомни й убиецът.
	Шарлота не го отрече, но и не се отказа от думите си (и не върна думите си назад).
	— Страхът, който си изпитвала от него, изобщо не може да се мери с този, който ти вдъхват Мрачните — отбеляза Ентрери. — И с право се боиш. Басадони беше лоялен и поради това — предсказуем. Мрачните елфи не са нито едното, нито другото и това ги прави неимоверно опасни.
	— Кимуриел ми каза, че си живял в Мензоберанзан. Как успя да оцелееш?
	— Оцелях само защото те бяха прекалено заети, за да си губят времето да ме убиват — искрено отговори палачът. — За тях аз бях просто един доблут, изгнаник от друга раса, и не си струвах усилието. Освен това подозирам, че Джарлаксъл ме е използвал, за да разбере още по-добре обитателите на Калимпорт.
	Това извика развеселена усмивка върху плътните устни на Шарлота:
	— Не бих нарекла Артемис Ентрери типичен обитател на Калимпорт. Ако Джарлаксъл наистина вярваше, че всички тук притежават твоите умения, силно се съмнявам, че би се осмелил да дойде в града, та дори да водеше цял Мензоберанзан със себе си.
	Ентрери се поклони леко при тези ласкателни думи, без изобщо да се впечатли — подобни хвалебствия никога не бяха имали особен ефект върху него. Според убиеца човек или бе достатъчно способен, или не бе, и никакви празни приказки, целящи да убедят останалите в превъзходството му, нямаха значение.
	— Това трябва да сторим и сега — продължи той. — Трябва да внимаваме Мрачните да са постоянно заети, което надали ще е много трудно, при положение че незнайно защо Джарлаксъл изгаря от желание да разшири владенията си на Повърхността. За нас двамата е най-добре гилдията на Басадони да е във война.
	— Не и в града — уточни Шарлота. — Действията ни започват да привличат вниманието на властите и нищо чудно те да предприемат нещо. За нас двамата е по-добре, ако Мрачните воюват, но не и с някой от другите калимпортски домове.
	Ентрери кимна, доволен, че подмятанията на Дуавел си бяха свършили работата толкова бързо и бяха довели хитрата Шарлота до подобно заключение. Това бе самата истина — ако възходът на дом Басадони станеше прекалено неудържим, много вероятно бе истината за силата, скрита зад фасадата му, да излезе наяве. Случеше ли се това, цял Калимшан щеше да се надигне срещу воините на Джарлаксъл, с пагубни за Бреган Д’аерте последици. В началото Ентрери бе обмислял подобен вариант, но бързо го бе отхвърлил — съмняваше се, че той (пък и който и да било иблит) би оцелял, ако Бреган Д’аерте решаха да се завърнат в Подземния мрак.
	Не, до абсолютния хаос, който би настъпил в този случай, Ентрери щеше да опре единствено ако нямаше никакъв друг избор.
	— Но ти имаш право — продължи Шарлота. — Те трябва да са постоянно заети… поне бойната им част.
	Ентрери се усмихна и без никакво усилие пропъди мимолетното желание да посвети Шарлота в плана си за Далабад. Нямаше смисъл — Дуавел щеше да се погрижи за това и много скоро Шарлота Веспърс щеше да изпълни задачата си, без дори да подозира, че е била използвана като пионка в личната игра на Артемис Ентрери.
	А може би щеше да се досети каква е истината.
	Може би на палача щеше да му се наложи да я убие.
	За Артемис Ентрери, който години наред беше принуден да търпи двойната игра на Шарлота, тази мисъл бе наистина примамлива.


	Шеста глава
	Взаимна изгода

	Гласът със сигурност му беше познат, но не и тонът. През всичките години, откакто познаваше наемника, Ентрери никога не го бе чувал да повишава ядосано глас.
	Ала ето че сега Джарлаксъл крещеше, при това, с искрено задоволство установи палачът, не на кого да е, а на Рай’ги и Кимуриел.
	— Ще бъде символ на въздигането ни! — изрева Джарлаксъл.
	— Ще разкрие на враговете ни къде е съсредоточена силата ни — възрази Кимуриел.
	— Те ще я сметнат за най-новия дом на Басадони!
	— Подобни постройки не са нещо необичайно — поотстъпи Рай’ги малко по-спокойно.
	В този миг Ентрери прекрачи прага и завари Джарлаксъл, Рай’ги и Кимуриел да стоят насред стаята, гледайки се сърдито. Берг’иньон Баенре също беше там, но се държеше настрани, облегнат небрежно на една от стените.
	— Няма откъде да знаят, че ние стоим зад новата постройка, така е — продължи Рай’ги, след като хвърли мимолетен, изпълнен с презрение поглед към Ентрери. — Но ще разберат извън всяко съмнение, че в гилдията на Басадони има нова сила.
	— Те и сега го знаят — рече Джарлаксъл.
	— Подозират го, така, както подозират, че старият Басадони е мъртъв — поправи го магьосникът. — Защо да потвърждаваме съмненията им? Защо да вършим работата на техните шпиони вместо тях?
	Джарлаксъл присви дясното си око (днес магическата превръзка беше върху лявото) и впери поглед в Ентрери.
	— Познаваш града по-добре от нас — рече той. — Да чуем твоето мнение. Искам да издигна кула — кристално въплъщение на Креншинибон, като онази, в която надви Дризт До’Урден, ала помощниците ми се опасяват, че така ще предизвикам гнева на останалите гилдии и дори на калимшанските власти.
	— Гнева на магьосническата гилдия — със сигурност — спокойно отвърна Ентрери. — Опасни противници са те.
	Джарлаксъл неволно направи крачка назад, неспособен да прикрие изненадата си, че убиецът не бе взел неговата страна.
	— Гилдиите непрекъснато си строят нови домове — настоя наемникът. — Някои от тях са много по-пищни от онова, което възнамерявам да направя с Креншинибон.
	— Но го правят, наемайки съответната помощ — строители и, ако се налага, магьосници — обясни Ентрери.
	Хванат напълно неподготвен от опасния план на Джарлаксъл, той трябваше да мисли светкавично. Не искаше да застава изцяло на страната на Рай’ги и Кимуриел, тъй като знаеше, че подобен съюз няма да му донесе нищо хубаво. Но да издигнат копие на Креншинибон насред Калимпорт си бе чисто и просто лудост.
	— Ето, видя ли! — изсмя се Рай’ги. — Дори твоят лакей не смята, че намерението ти е разумно, нито дори осъществимо.
	— Нямам нужда от говорители, Рай’ги! — сряза го Ентрери и за миг помисли, че избухливият магьосник ще се нахвърли отгоре му, такава омраза се четеше в погледа, който елфът му отправи. — Издигането на кула в Калимпорт несъмнено ще ни създаде неприятности — продължи убиецът, — но не е невъзможно. Навярно бихме могли да наемем някого от гилдията на магьосниците и да го използваме като фасада за същинския градеж. Още по-лесно ще бъде, ако издигнем кулата в покрайнините на града или дори в пустинята, където, обляна от ярките, слънчеви лъчи, ще може да се извиси в цялото си великолепие.
	— Смисълът на подобно начинание е да демонстрираме силата си — възрази Джарлаксъл. — Нямам особено желание да впечатлявам дребните гущери и змиите, които единствени ще видят кулата, ако я построим в пустинята!
	— За Бреган Д’аерте винаги е било по-добре да не разкрива истинската си сила — осмели се да подхвърли Кимуриел. — Нима трябва да променим тактиката, която ни е донесла толкова успехи, и то в място, пълно с врагове? За кой ли път като че ли забравяш кои сме и къде сме, Джарлаксъл!
	— Срещу достатъчно солидна сума можем да прикрием истината за изграждането й — рече Ентрери. — Освен това смятам, че мога да намеря място, което да удовлетвори желанията ти, както и — добави той, обръщайки се към Рай’ги и Кимуриел, — да уталожи страховете ви.
	— Направи го — заяви Рай’ги. — Опровергай ме и докажи, че и от теб може да има някаква полза.
	Ентрери отмина това „ласкателство“ с развеселено подсмихване. Вече бе избрал мястото и то щеше да бъде поредният довод в опитите му да тласне Джарлаксъл и Бреган Д’аерте към война с Кохрин Соулз и Далабадския оазис.
	— Знаем ли нещо за реакцията на Рейкърс? — попита Джарлаксъл, докато се настаняваше в креслото си.
	— Точно в този момент Шарлота Веспърс е при Да’Даклан паша — отвърна Ентрери.
	— Не се ли боите, че той може да я убие, за да си отмъсти? — намеси се Кимуриел.
	— Няма да е кой знае каква загуба — ехидно подхвърли Рай’ги.
	— Да’Даклан паша е твърде заинтригуван… — започна палачът.
	— Твърде впечатлен, искаш да кажеш — поправи го Рай’ги.
	— Твърде заинтригуван — настоя Ентрери, — за да действа толкова прибързано. Загубата на толкова незначителен пост не може да го е разлютила особено и сега той несъмнено изгаря от желание да научи повече за истинската ни сила и намерения. Възможно е да я убие — най-вече за да види как ще реагираме.
	— Ако го стори, бихме могли да заличим и него, и цялата му гилдия от лицето на земята — думите на Джарлаксъл накараха събеседниците му да повдигнат учудено вежди.
	Ентрери обаче съвсем не беше толкова изненадан.
	Започнал бе да подозира, че зад привидно безумното държание на Джарлаксъл се крие нещо повече, някаква неизвестна му още логика. При обикновени обстоятелства ставаше ли въпрос за някого като Да’Даклан паша от могъщата гилдия на Рейкърс, наемникът би се опитал да намери решение, изгодно и за двете страни.
	Той рядко хабеше време, усилия и отлично обучените си войници, за да сее разрушение, поне не повече, отколкото му бе необходимо, за да си извоюва достатъчно добра позиция. В този момент позициите им в Калимпорт бяха задоволително сигурни, ала ето че апетитът на Джарлаксъл непрекъснато нарастваше.
	Ентрери не го разбираше, но това не го тревожеше особено — сигурен бе, че все ще намери начин да извлече изгода от ситуацията.
	— Преди да предприемем каквото и да било срещу Да’Даклан, трябва да отслабим външната му подкрепа — отбеляза палачът.
	— Външната му подкрепа? — повториха Джарлаксъл и Рай’ги едновременно.
	— Ръката на Да’Даклан се простира надалеч — обясни убиецът. — Подозирам, че се е погрижил да се обгради със сигурна защита, която най-вероятно се простира и извън пределите на Калимпорт.
	По лицата на елфите Ентрери разбра, че току-що бе направил първата крачка към осъществяването на намеренията си. Не трябваше да казва нищо повече, не и в този момент. В действителност, той познаваше Да’Даклан паша достатъчно добре, за да е сигурен, че старецът и с пръст няма да докосне Шарлота. Подобна неприкрита саморазправа изобщо не беше в стила му.
	Не, той щеше да приветства посещението й и да се опита да научи колкото се може повече — в неговите очи подобно дръзко нападение бе почти сигурно доказателство, че Басадони са се сдобили с ново оръжие или нов — съюзник. Да’Даклан несъмнено ще иска да узнае дали атаката се дължи на прекомерната самонадеяност на новите водачи на гилдията (в случай че Басадони наистина бе мъртъв, както говореше мълвата) или е резултат от оправдана увереност в собствените сили. Фактът, че Шарлота (която смъртта на Басадони несъмнено би издигнала до самия връх на гилдията), се бе осмелила да го посети, определено говореше в полза на второто предположение. А Да’Даклан за нищо на света не би рискувал да си докара подобна катастрофа на главата.
	О, да, Шарлота щеше да си тръгне от дома му напълно невредима, припомняйки си подшушнатото от Дуавел Тигъруилис. Когато по-късно същата вечер отидеше при Джарлаксъл, тя щеше да повтори твърдението на Ентрери, че Да’Даклан си има съюзник извън пределите на града и след това за палача щеше да остане единствено да намекне, че мястото, обитавано от този съюзник, би било съвършено за издигане на кристалната кула.
	Да, според убиеца всичко се нареждаше чудесно.
	— Запушим ли устата на Кохрин Соулз, Да’Даклан паша остава без подкрепа извън Калимпорт — обясни Шарлота на Джарлаксъл същата вечер.
	— Не бих казал, че тя му трябва кой знае колко — отбеляза наемникът. — От онова, което чувам от теб и останалите ми информатори, разбирам, че си има предостатъчно подкрепа в самия град и да се опитваме да покорим гилдията му, не изглежда никак разумно.
	— Само че той не го осъзнава — отвърна Шарлота без да се колебае.
	У Джарлаксъл нямаше никакво съмнение, че Шарлота е обмислила всичко много внимателно. Беше се върнала от срещата си с Да’Даклан паша, а след това и с уличните си информатори приятно развълнувана и оживена. Вярно, не бе постигнала кой знае какво с Да’Даклан, но съвсем ясно бе почувствала, че старецът е заел отбранителна позиция. Пълното унищожение на поста в покрайнините на града здравата го бе стреснало, още повече, че и представа си нямаше какво става в гилдията на Басадони, нито кой я владее сега и това силно го тревожеше.
	Джарлаксъл подпря брадичка с изящната си ръка:
	— Смята, че старият Басадони е мъртъв, така ли? — попита той за трети път и за трети път Шарлота отговори утвърдително. — Не означава ли това, че гилдията е отслабена?
	— В твоя свят, където домовете се управляват от матрони, които служат на самата Лолт — може би — отвърна Шарлота. — Не и тук. Тук загубата на управляващия паша означава единствено нестабилност в редиците на гилдията, а това повече от всичко друго плаши противниците й. Гилдиите рядко воюват помежду си, защото никой не печели от подобни междуособици. Това е урок, който старите паши усвояват с течение на годините и който предават на своите наследници поколения наред.
	Разбира се, за Джарлаксъл не беше трудно да види логиката в думите на Шарлота, ала въпреки това запази леко обърканото си изражение, подтиквайки я да продължи. В действителност, наемникът научаваше повече за нея, отколкото за привичките на калимпортските гилдии.
	— За Да’Даклан паша нападението ни е доказателство, че Басадони е мъртъв — допълни Шарлота и по устните й се разля зла усмивка. — Според него, ако старият Басадони е убит (или най-малкото е изгубил властта си), гилдията ни става много по-опасна.
	— Така че колкото повече от нишките на ловко изплетената му мрежа прекъснем (първо — поста в покрайнините, а сега и Далабадския оазис), толкова по-несигурен ще се чувства Да’Даклан — рече Джарлаксъл.
	— И толкова по-лесно ще ни бъде да сключим изгодно за нас споразумение с гилдията му. Нищо чудно, в опит да ни умилостиви, да ни отстъпи района около унищожения си пост. Той самият бездруго не може да го използва повече.
	— Няма да е кой знае каква печалба — отбеляза Джарлаксъл.
	— Така е. Но само си представи какво ще си помислят останалите гилдии, ако вместо да ни отмъсти за злото, което му причинихме, Да’Даклан ни даде част от територията си — измърка Шарлота и Джарлаксъл усети как уважението му към нея нараства.
	— Далабадският оазис? — повтори той.
	— Ценна придобивка сам по себе си — побърза да го увери Шарлота. — Дори и без преимуществото, което ще ни даде над Да’Даклан паша.
	Джарлаксъл помисли малко и кимна в знак на съгласие, а после се подсмихна лукаво и посочи леглото си — изгледите за апетитна печалба винаги му действаха като афродизиак.
	По-късно същата нощ Джарлаксъл отпрати Шарлота, за да може да обмисли на спокойствие донесената от нея информация. Според Шарлота (която пък го бе научила от лъжливите подмятания на Дуавел Тигъруилис).
	Далабадският оазис беше брънка от веригата, по която Да’Даклан получаваше информация от съюзниците си извън Калимпорт. Управляван от незначителен човечец на име Соулз, Далабад беше независима крепост, която не принадлежеше към никоя от калимпортските гилдии, но срещу съответното заплащане предаваше необходимата информация комуто трябва и освен това, обяснила бе Шарлота, понякога събираше такси от пътниците, минаващи по северозападния път.
	Джарлаксъл крачеше напред-назад, размишлявайки върху наученото от Шарлота и свързвайки го с чутото по-рано от Артемис Ентрери. Ясно почувства опитите на най-новия си съюзник да проникне в съзнанието му, но не му обърна внимание и само намести магическата си превръзка, за да заглуши повика му.
	Трябва да имаше някаква тайна, заровена между пластовете информация, скрита връзка между несигурната позиция на Далабадския оазис и безспорното удобство на целия този план.
	Та нали само преди няколко дни Ентрери му бе подхвърлил, че няма да е лошо да се огледа извън пределите на Калимпорт и да си намери къде да издигне кристалната кула?
	И ето че сега съвършеното място за тази цел му се поднасяше почти на тепсия, при това с превземането му щяха да убият с един куршум два заека.
	Креншинибон настойчиво се мъчеше да привлече вниманието му, всъщност — по-настойчиво, откогато и да било.
	— Иска нещо — нашепна отломъкът в съзнанието му.
	Джарлаксъл понечи да го отпрати, с намерението сам да си изясни положението, ала следващата забележка на Креншинибон изпревари изводите, които вече бе започнал да си прави, и прикова вниманието му.
	— Аршемис Ентрери има скрит интерес в цялата работа. Стара вражда или съкровище, за което не знаем.
	— Не — отговори Джарлаксъл на глас и свали магическата си превръзка, за да улесни общуването с Креншинибон. — Не го води желанието за отмъщение. Ако Ентрери имаше зъб на Соулз, лично щеше да си уреди сметките с него. Винаги се е гордял с това, че сам си върши работата.
	— Нима не ти се струва странно, че Далабадският оазис, за който до вчера дори не бе чувал, изведнъж се оказва както съвършеното място за кристалната кула, така и прекрасна възможност да нанесем сериозен удар на Рейкърс? — попита отломъкът и без да остави Джарлаксъл да каже каквото и да било, сам отговори на въпроса си: — Артемис Ентрери си има тайна причина да те подтиква към нападение над Далабад, в това няма никакво съмнение. Нищо чудно да е знаел, че според информаторите ни подобно завоевание ще сплаши Да’Даклан паша и ще ни осигури значително преимущество над него.
	— По-вероятно е сам той да е уредил информаторите ни да стигнат до това заключение — развеселено се изкиска наемникът.
	— Може би смята, че такова начинание е обречено на пълен провал и че отърве ли се от нас, ще може да властва необезпокояван от никого.
	Джарлаксъл поклати глава, още преди Креншинибон да бе довършил.
	— Ако Артемис Ентрери искаше да се отърве от нас, щеше просто да си намери предлог да напусне града.
	— И да се скрие като Морик Разбойника? — ехидно отвърна отломъкът.
	Креншинибон имаше право, принуден бе да признае наемникът. Бреган Д’аерте вече бяха доказали, че ръката им на Повърхността се простира надалеч, навярно достатъчно, за да заловят всекиго, опитал се да им избяга. Въпреки това Джарлаксъл не можеше да се съгласи с последното твърдение на отломъка. Първо, Ентрери беше твърде умен, за да си помисли, че Бреган Д’аерте биха нападнали слепешката Далабад или който и да било противник. Освен това, смяташе наемникът, подобен удар по позициите на Бреган Д’аерте на Повърхността би бил прекалено рискован — ако Ентрери наистина целеше това, нямаше ли да е много по-лесно просто да подшушне на калимшанските власти, че в Калимпорт се е появила шайка мрачни елфи?
	Наемникът приведе всички тези доводи на Креншинибон, в опит да го убеди, че второто му предположение е далеч по-достоверно и че Ентрери най-вероятно е научил за някакво съкровище, пазено в оазиса.
	След това затвори очи и остави отломъка да сподели какво мисли за тази напълно правдоподобна хипотеза. Не можа да сдържи смеха си, когато установи, че Креншинибон не само е съгласен с него, но и гледа на ситуацията по същия начин. И двамата бяха повече развеселени и впечатлени, отколкото сърдити. Независимо какви бяха скритите подбуди на Ентрери и дали информацията за връзката между Далабад и Да’Даклан паша бе вярна, оазисът без съмнение си струваше да бъде завладян — нещо, което нямаше да бъде трудно.
	Особено нетърпелив беше Креншинибон, който ясно бе дал да се разбере, че на всяка цена държи да издигне свое кристално подобие, кула, с която да събира лъчите на слънцето.
	Поредната стъпка към постигането на отколешната му цел.


	Седма глава
	Преимущество, превърнато в гибел

	Кохрин Соулз протегна десницата си и мислихте му се насочиха към черната, обточена с червено ръкавица, която я обгръщаше. Сега червените нишки сякаш пулсираха — чувство, което потайният, откъснат от света мъж отлично познаваше.
	Някой се опитваше да го шпионира.
	Соулз потъна още по-дълбоко в глъбините на магическата ръкавица. Неотдавна беше получил предложение (чрез посредник от Калимпорт, разбира се) за Нокътя на Шарон, скъпоценния му меч. Естествено, отказал бе категорично. Ценеше меча си повече от всичките си жени, повече дори от многобройните си деца. Предложението си го биваше и обещаваше несметно съкровище в замяна на магическото оръжие.
	Соулз притежаваше Нокътя на Шарон отдавна, освен това познаваше калимпортските гилдии достатъчно добре, за да знае какво би могло да последва след толкова недвусмислен отказ. Затова изобщо не се изненада, когато усети, че нечие магическо око се опитва да го открие. А откакто му бяха подшушнали, че предложението може да е дошло от Артемис Ентрери и гилдията на Басадони, Соулз дори го очакваше.
	Щяха да се опитат да открият слабото му място, а когато не успееха (тъй като такова просто нямаше), щяха да се откажат и да го оставят на мира.
	Изведнъж Соулз почувства нещо различно и необичайно, опасно дотолкова, доколкото означаваше, че този крадец няма да се откаже така лесно. Защото онова, което Соулз долови, не бяха заклинанията на някой магьосник, нито молитвите на някой жрец. Тази енергия го изненада, но със сигурност не беше нещо, с което той и ръкавицата не се бяха сблъсквали преди.
	— Псионист — изрече той на глас и погледна към своите най-приближени помощници, които се бяха наредили почтително насреща му.
	Трима от тях бяха собствените му деца, четвъртият беше именит мемнонски командир, а петият — прочут, но вече оттеглил се от някогашното си поприще, калимпортски крадец. При това (много удобно за случая, помисли си Соулз) — от гилдията на Басадони.
	— Артемис Ентрери и Басадони, в случай че наистина са те, някак са успели да се сдобият с псионист — обясни Соулз.
	Петимата тихичко заобсъждаха неочакваната новина.
	— Може би това е било скритото оръжие на Артемис Ентрери през всички тези години — обади се Ахдания Соулз, най-младата в стаята.
	— Ентрери? — изсмя се Прилио, старият калимпортски крадец. — Надарен със забележителна воля и интелект? Без съмнение. Псионистки умения? Едва ли! Толкова го бива да върти оръжието, че никога не е имал нужда от тях.
	— Който и да се домогва до съкровището ми, със сигурност си е намерил съюзник с псионистки умения — рече Соулз. — Смятат, че това им дава преимущество над нас, вярват, че са напипали слабото ми място и несъмнено ще се опитат да се възползват от него. Разбира се, това ги прави още по-опасни. Нищо чудно скоро да последва нападение.
	Останалите настръхнаха при тези думи, но никой не изглеждаше прекалено стреснат. Сигурни бяха, че калимпортските гилдии не са се съюзили срещу тях (Кохрин Соулз бе платил немалка сума, за да се увери в това още в началото), а нямаше нито една гилдия в Калимпорт, която да е в състояние, сама или с помощта на още някого, да превземе Далабад. Не и докато Соулз притежаваше меча и ръкавицата и можеше да обезвреди всеки магьосник.
	— Нито един войник няма да се прехвърли през стените на крепостта ни — заяви Ахдания със самоуверена усмивка. — Нито един крадец няма да проникне в замъка, прокрадвайки се в непрогледните сенки.
	— Освен ако не владее мисловна магия — подхвърли Прилио и погледна към Соулз, ала той само се изсмя.
	— Противникът ни вярва, че е открил слабото ни място. Лесно мога да ги спра с това — при тези думи Соулз вдигна ръкавицата, — да не говорим, че разполагам и с други методи…
	Той нарочно не довърши, а злата усмивка, изкривила устните му, накара петимата му помощници широко да се ухилят. Защото Кохрин Соулз имаше още един помощник, някой, когото рядко виждаха и до когото рядко прибягваха. Някой, когото използваха най-вече като инструмент за разпити и мъчения, и който предпочиташе да прекарва колкото се може по-малко време сред хората.
	— Вие подсигурете отбраната срещу обикновени оръжия — нареди Соулз, — а аз ще се погрижа за защитата срещу мисловни атаки.
	С тези думи той отпрати своите помощници и отново насочи цялото си внимание към могъщата магическа ръкавица, чиито червени нишки протичаха през нея като вени, пълни с топла кръв. Да, Соулз ясно усещаше, че някой се опитва да надзърне във владенията му и макар да му се щеше всички завистници да го оставят на мира, предстоящото оживление можеше да се окаже и забавно.
	Ихараскрик със сигурност щеше да е доволен.
	Далеч под тронната зала на Кохрин Соулз, в своите тунели, за чието съществуване повечето от войниците на Соулз дори не подозираха, Ихараскрик вече знаеше, че някой (или нещо) бе проникнал в оазиса с помощта на псионистка енергия. Ихараскрик беше илитид, човекоподобно създание с глава, наподобяваща огромен мозък и пипала, там, където би трябвало да бъдат носът, устата и брадичката му. Ужасяващо грозни, илитидите бяха надарени със забележителна физическа сила, ала същинската им мощ се дължеше на невероятните им мисловни умения, с които не можеха да се мерят нито хора, нито мрачни елфи. Илитидите бяха в състояние да надвият и най-могъщия противник с помощта на зашеметяващи вълни мисловна енергия, след което или заробваха злощастника, довеждайки го до подобно на транс състояние, или впиваха гнусните си пипала в лицето му и се гощаваха с мозъка.
	Ихараскрик вече дълги години работеше с Кохрин Соулз, който го смяташе за нещо средно между свой помощник и свой слуга. Според него двамата бяха сключили напълно честна сделка, печеливша и за двете страни. Това бе станало, след като Соулз беше надвил илитида, впримчвайки мозъка му с помощта на ръкавицата, оставяйки го по този начин беззащитен срещу смъртоносната атака на меча. В действителност, ако Соулз беше избрал да нанесе удар, обръщайки магията на илитида срещу самия него, Ихараскрик просто щеше да потъне в скалите с помощта на енергия, която нямаше да бъде насочена към Соулз и поради това щеше да е недостъпна за магическата ръкавица.
	Соулз обаче бе предпочел да не довърши атаката си, точно както колективното съзнание на илитидите беше предвидило. Готов да се възползва от всяка удала му се възможност, Соулз бе сключил сделка с крадеца на мисли — живота му, както и удобно местенце, където да медитира (или както и да се наричаше онова, което илитидите правеха) в замяна на услугите му от време на време, най-вече в защитата на Далабадския оазис.
	През всичките тези години на Соулз и през ум не му беше минало, че от самото начало Ихараскрик бе целял точно това и че събратята му го бяха избрали да открие и проучи необикновената ръкавица — нещо обичайно за илитидите, които се интересуваха от всеки предмет, способен да овладее унищожителната им мисловна енергия. Вярно, Ихараскрик все още не беше научил кой знае колко за ръкавицата, ала това ни най-малко не го тревожеше. Илитидите бяха една от най-търпеливите раси във Фаерун и обикновено се наслаждаваха повече на пътя, отколкото на крайната цел, така че Ихараскрик бе напълно щастлив в своя подземен дом.
	Когато почувства псионисткото проникване, илитидът веднага разбра, че не е някой негов събрат, проявил интерес към Далабадския оазис и магическата ръкавица.
	Напълно уверен в превъзходството си (както всички от своята раса), Ихараскрик бе по-скоро заинтригуван, отколкото разтревожен и дори се подразни, когато Соулз спря опитите на непознатия псионист с магическата си ръкавица. Ала ето че далечният повик се бе завърнал, пренасочен, така че да избегне примката на Соулз, и този път Ихараскрик отговори, привличайки окото на неизвестния псионист надолу, към своето подземие.
	Илитидът не се и опита да прикрие изненадата си, когато разбра кой стои от другата страна. Непознатият (не какъв да е, а истински елф на мрака!) също не помисли да скрие собственото си удивление.
	— Хасзакин! — изуми се той, използвайки елфическата дума за илитид (дума, в която се съдържаше уважение, каквото Мрачните рядко засвидетелстваха на същество от друга раса).
	— Дин Г’еиивалз? — попита Ихараскрик, спомнил си името на един мрачно елфически град, който някога познаваше много добре.
	— Мензоберанзан — долетя псионисткият отговор.
	— Дом Облодра — веднага се досети илитидът, тъй като в Подземния мрак нямаше илитид, който да не е чувал за този крайно необичаен дом.
	— Вече не — отвърна Кимуриел.
	Ихараскрик усети горчилката в гласа му, а когато елфът сподели спомените си за падението на своя дом, илитидът разбра на какво се дължи тя. В Смутното време, когато всички магии бяха престанали да действат, единствените, останали незасегнати, бяха псионистите от дом Облодра. Възползвайки се от моментното си преимущество, те бяха отправили предизвикателство към най-могъщите домове в Мензоберанзан, включително и към самата матрона Баенре. Ала тогава ситуацията бе взела напълно противоположен обрат — конвенционалната магия си бе възвърнала силите, а псионизмът временно бе напълно обезсилен. Отговорът на матрона Баенре беше съкрушителен и дом Облодра, с всичките си обитатели и постройки, бе разгромен и запратен в Хищния процеп. Оцелял бе единствено Кимуриел, който бе проявил благоразумието да използва връзките си с Джарлаксъл и Бреган Д’аерте и да се оттегли възможно най-бързо.
	— Смятате да нападнете Далабад, така ли? — попита Ихараскрик, сигурен, че ще получи отговор — лоялността, която псионистите проявяваха един към друг, често пъти бе по-силна от тази, която показваха към собствената си раса.
	— Далабад ще бъде наш, преди нощта да е отминала.
	Изведнъж връзката прекъсна, а когато Кохрин Соулз влезе в тъмната зала, надянал проклетата ръкавица, която така пречеше на псионистката енергия, Ихараскрик разбра на какво се дължи внезапното оттегляне на елфа.
	Илитидът се поклони на мъжа, който се мислеше за негов господар.
	— Някой се опита да ни проучи — заяви направо Соулз, без да може да скрие напрежението си от отвратително грозното създание.
	— Псионист — потвърди илитидът на глас. — Аз също го усетих.
	— Могъщ ли е?
	Ихараскрик издаде тих, клокочещ звук, който бе равносилен на пренебрежително свиване на рамене трудно му бе да изпитва респект от някого, който не принадлежеше към неговата раса. Оценката на Ихараскрик беше напълно искрена, независимо от това, че точно този псионист беше мрачен елф, а не човек, и на всичкото отгоре — част от дом, който бе добре известен на илитидите. Все пак, въпреки че самият той нямаше за какво да се тревожи, Ихараскрик познаваше мрачните елфи достатъчно добре, за да е сигурен, че Кимуриел Облодра е най-малкият от проблемите, очакващи Кохрин Соулз.
	— Могъществото е нещо относително — загадъчно отвърна той.
	Кохрин Соулз съвсем ясно почувства магическата енергия, докато се изкачваше по дългата, спираловидна стълба, извеждаща от подземието, и се затича. Мускулите му се напрегнаха до краен предел, ала старите му кости не усещаха болка. Възможно ли бе нападението вече да е започнало?
	Пое си дъх, чак когато достигна приземния етаж и завари голяма част от войниците си да разговарят развълнувано, повече заинтригувани, отколкото разтревожени.
	— Твоя ли е, татко? — попита Ахдания със светнали очи и виждайки недоумението му, го поведе към една от стаите с източно изложение.
	Навън, насред Далабадския оазис, в сърцето на уж непристъпната му крепост, се извисяваше кристална кула.
	Навън, обляно от ярките, слънчеви лъчи, се издигаше физическото въплъщение на Креншинибон — сигурен знак, че смъртната им присъда е подписана.
	Десницата на Кохрин Соулз запулсира неудържимо. Ръкавицата бе в състояние да поглъща магическа енергия и да я обръща срещу източника й, но макар че могъщият предмет никога досега не го беше разочаровал, само един поглед беше достатъчен на Соулз, за да разбере, че в сравнение с внушителната кула и той, и скъпоценните му оръжия бледнеят, жалки играчки в ръцете на обикновен, слаб смъртен. И без да се опитва, Соулз знаеше, че никога няма да успее да извлече магическата енергия на кулата, усещаше, че поиска ли да го стори, тя ще погълне и него, и ръкавицата. Ледени тръпки пробягаха по тялото му, когато си представи физическия облик, който това поглъщане можеше да приеме — вкамененото му тяло, превърнато във водоливник, украсяващ страховитата кула.
	— Твоя ли е, татко? — повтори Ахдания, ала любопитството се изпари от гласа й, а възхитените пламъчета в очите й угаснаха, когато баща й обърна към нея пребледнялото си като платно лице.
	Извън крепостните стени на оазиса, скрит между няколко палмови дървета и обгърнат от магически мрак, Джарлаксъл повика кристалната кула. Начаса външната й стена се удължи и към него, досущ гънещо се пипало, плъзна дълъг тунел, който проби магическата тъмнина и спря пред краката му. Уверен, че воините му са по местата си, наемникът се изкачи по стълбите, които отвеждаха в кулата, и с една мисъл нареди на Креншинибон да прибере кристалното си пипало, така че никой повече да не може да проникне вътре.
	От удобната си позиция високо над земята, Джарлаксъл спокойно можеше да наблюдава драмата, разиграваща се под него.
	— Не можеш ли да заглушиш светлината? — попита той телепатично.
	— Светлината е сила — отвърна Креншинибон.
	— За теб може би. На мен обаче ми пречи.
	Джарлаксъл усети нещо много подобно на сподавен смях, но кристалният отломък все пак се подчини и затъмни източната стена, приглушавайки светлината в стаята. След това му предложи удобно кресло, което се носеше във въздуха, така че наемникът можеше с лекота да се придвижва из стаята и да следи битката, която скоро щеше да започне.
	— Забележи, че Артемис Ентрери възнамерява да вземе участие в сражението — подхвърли Креншинибон и накара креслото да отиде до северния прозорец.
	Джарлаксъл насочи вниманието си далеч под себе си, към палатките, скалите и дърветата, които се издигаха отвъд крепостните стени. Най-сетне, следвайки указанията на отломъка, успя да различи фигурата, спотаена в гъстите сенки.
	— За разлика от нападението над Да’Даклан паша — допълни Креншинибон, макар да знаеше, че и без негова помощ Джарлаксъл си мисли съвсем същото.
	Всичко навеждаше на извода, че Ентрери има някаква скрита цел, нещо, което не засягаше Бреган Д’аерте или поне не застрашаваше Джарлаксъл.
	Каквато и да беше истината, Джарлаксъл и Креншинибон бяха по-скоро развеселени, отколкото обезпокоени.
	Креслото се премести в другата част на малката, кръгла стаичка, откъдето наемникът можеше да проследи първия ход на воините си. Целяща да отклони вниманието, тази атака се състоеше от поредица от кълба магически мрак, спуснати върху външната стена на крепостта. Бойците, които се намираха там, изпаднаха в паника и се защураха напред-назад, крещейки, че трябва да заемат отбранителна позиция спрямо непрогледния мрак. Сториха го (и то доста добре, не пропусна да отбележи Джарлаксъл), ала в този миг започна същинската атака и то не отвън, а отвътре.
	Рай’ги беше прекосил вътрешния двор на крепостта, взимайки по три метра наведнъж, без нито за миг да прекъсва поредицата от магии, която бе подхванал. За свой късмет бе открил естествен проход под крепостта и когато изрече последното заклинание за преминаване през стени, пръстта и камъните над тунела изчезнаха.
	Воините на Бреган Д’аерте тутакси се издигнаха във въздуха, използвайки вродените си левитационни умения, и изпълниха двора, обгърнати в кълба от мрак — както за да объркат още повече противника си, така и за да се предпазят от ярките лъчи на омразното им слънце.
	— Трябваше да нападнем през нощта — рече Джарлаксъл на глас.
	— Силата ми е най-голяма през деня — долетя незабавно телепатичният отговор на Креншинибон — недвусмислено напомняне от страна на отломъка, че е по-могъщ от всички бойци на Бреган Д’аерте, взети заедно.
	Джарлаксъл доста се смути при тази проява на неприкрита самоувереност, макар и сам да не знаеше защо.
	Застанал в дупката, Рай’ги раздаваше нареждания на елфите, които продължаваха да се изливат в двора, нетърпеливи да се хвърлят в бой. Днес магьосникът беше необикновено въодушевен. Кръвта му кипеше както винаги в битка, но в същото време изобщо не му се нравеше, че Джарлаксъл бе избрал да извършат нападението по изгрев-слънце. Според Рай’ги единственото, което подобна глупава постъпка щеше да постигне, бе да постави свикналите да се бият в мрак елфи в неизгодна позиция и то само за да може Джарлаксъл да издигне кристалната кула. Вярно, появата на внушителната кула бе впечатляваща и несъмнено щеше да стресне неприятеля и да му подскаже с колко могъщ противник си има работа. Рай’ги добре знаеше колко полезно бе да всеят подобен ужас в сърцето на врага. Въпреки това всеки път, щом видеше някой от събратята си да примижава болезнено, докато излиза от дупката в земята, изскърцваше със зъби и за кой ли път се опитваше да намери обяснение за странното държание на Джарлаксъл.
	Нещо повече — да използват мрачни елфи така неприкрито, му се струваше неоправдан и твърде голям риск. Не можеха ли да постигнат целта си по същия начин, по който възнамеряваха да унищожат Да’Даклан паша — с помощта на хора (или дори коболди), които да замаскират тайното участие на Мрачните? Защото, в крайна сметка, какво щеше да остане от Далабад след края на сражението? Онези, които оцелееха в битката (или с други думи — почти всички, тъй като елфите и този път започнаха атаката си с обичайните стрелички, напоени с приспивателна отрова) така или иначе трябваше да бъдат екзекутирани след края й, за да не могат да издадат истината за нападателите си.
	Рай’ги отново си напомни какво бе неговото място в гилдията и че само някоя огромна грешка от страна на Джарлаксъл, грешка, струваща живота на мнозина от Бреган Д’аерте, можеше да му спечели достатъчно подкрепа, за да измести наемника от върха. А може би именно днешната атака щеше да се окаже тази грешка.
	Внезапно магьосникът долови промяна във виковете, долитащи откъм крепостната стена, а когато вдигна поглед, установи, че слънцето грее по-ярко, а кълбата магически мрак ги няма. Дупката, която бе отворил в земята, също изчезна, поглъщайки в каменната си паст двама елфи, които тъкмо излизаха. Всичко трая само миг, сякаш някой внезапно се бе протегнал и бе разпръснал магията на Рай’ги, ала и това бе достатъчно, за да отнеме живота на двамата мрачни воини.
	Рай’ги изруга Джарлаксъл, ала за кой ли път — съвсем тихичко.
	Важното сега бе да остане невредим и да види дали в крайна сметка днешното нападение, дори и да завършеше с пълен провал, няма да се окаже добре дошло за личните му интереси.
	Кохрин Соулз неволно направи крачка назад, поразен както от факта, че нападателите, нахлули в крепостта, бяха истински елфи на мрака, така и от магическия отпор, който с такава лекота беше обезсилил ръкавицата му. Излязъл бе от главната постройка, за да повдигне духа на войниците си и с Нокътя на Шарон в ръка се бе насочил натам, откъдето долитаха викове на болка и ужас и където тегнеше магически мрак.
	Пропъждането на този мрак, както и затварянето на дупката, през която врагът продължаваше да нахлува, бе нищо работа за могъщата ръкавица, ала Соулз едва не бе повален от прилива на енергия, който парира собствената му обезсилваща магия. Толкова страховита бе тази вълна, толкова първична и неудържима бе силата й, че Соулз никога не би могъл да я спре с ръкавицата.
	Нямаше откъде другаде да е дошла, освен от кристалната кула.
	Кристалната кула!
	Мрачните елфи!
	Беше обречен!
	След като нареди на войниците да се бият докрай, Соулз се върна обратно в крепостта и повика Ихараскрик, още докато тичаше из пустите коридори, следван по петите от скъпата си Ахдания. Мисловно нареди на Ихараскрик да се появи и да го отведе оттук.
	Ала отговор не последва.
	— Чу ме — увери Соулз дъщеря си. — Трябва да издържим само докато дойде. След това отиваме право в Калимпорт, за да съобщим на властите, че Мрачните са тук.
	— Тежките резета и сложните капани, заложени по пътя, ще задържат врага надалеч — каза Ахдания.
	Въпреки смущаващия факт, че нападателите се бяха оказали мрачни елфи, тя наистина го вярваше. Дългите, вити коридори, които криволичеха из основната сграда на крепостта, бяха пълни с тежки каменни врати, подсигурени допълнително с пластове метал и здраво дърво, достатъчно плътни, за да устоят на почти всяко нападение, било то физическо или магическо. А огромният брой капани, заложени между външните стени и покоите на Кохрин Соулз, скътани на сигурно място в сърцето на крепостта, бяха непреодолимо препятствие и за най-опитния крадец.
	Но не и за най-хитрия.
	Незабелязан от никого, Артемис Ентрери бе успял да се добере до подножието на северната стена. Само по себе си, това бе немалко постижение, невъзможно при обичайни обстоятелства, тъй като крепостта беше заобиколена от открито поле с диаметър повече от трийсет метра, отвъд които се издигаха дървета, палатки и масивни скални късове. Само че обстоятелствата далеч не бяха обичайни. При неочакваната поява на кулата насред двора на крепостта, повечето пазачи се бяха защурали насам-натам, мъчейки се да разберат дали става въпрос за вражеско приспособление или за някое тайно оръжие на Соулз. Дори войниците по крепостните стени не можеха да откъснат очи от внушителната гледка.
	Ентрери се прилепи до стената. Магията на взетия назаем елфически плащ пиуафуи нямаше да трае дълго на ярката слънчева светлина, но все пак щеше да му даде достатъчно защита, в случай че някой от стражите се надвесеше от стената и погледнеше навън.
	Палачът почака, докато не чу откъм вътрешността на двора да се разнася шум от битка.
	За неопитното око крепостната стена изглеждаше непристъпна, построена от бял мрамор, който изпъкваше на фона на кафеникавия пясъчник и сивия гранит. В очите на Ентрери обаче това не бе стена, а удобна стълба, с предостатъчно неравности, за които да се залови.
	Достигна върха за броени секунди и много внимателно надникна над ръба. Наблизо имаше двамина стражи, които трескаво презареждаха арбалетите си, без да откъсват очи от битката, кипяща в двора.
	Съвършено безшумен, палачът се прехвърли през стената, загърнат в своя елфически плащ, а когато няколко секунди по-късно се спусна от другата й страна, вече бе облечен като един от хората на Кохрин Соулз.
	Присъедини се към неколцина войници, които тичаха към мястото на схватката, но се отдели от тях, когато я наближиха, и отново се долепи до стената, и се насочи към отворената врата, където току-що бе зърнал Кохрин Соулз. Старецът се бореше с магията на Мрачните, размахал великолепния си меч. Соулз заотстъпва назад и Ентрери стори същото, влизайки в крепостта преди него.
	Веднъж озовал се вътре, убиецът се втурна по коридорите с все същата безшумна стъпка, незабелязан от никого. Тежките врати бяха отворени, смъртоносните капани все още не бяха задействани, докато Соулз и дъщеря му тичаха на няколко крачки след палача, следвани от няколко войници, които залостваха вратите и залагаха клопките. Ентрери достигна вратата, която въвеждаше в покоите на Соулз, с достатъчно преднина, не само за да забележи, че всички капани тук вече бяха задействани, но и за да успее да се погрижи за тях.
	Ето как когато малко по-късно Ахдания Соулз бутна великолепната, украсена със златни листа врата и заедно с баща си пристъпи в уж сигурната стая, Артемис Ентрери вече беше там, спотаен зад пищен, дълъг до пода гоблен.
	Тримата далабадски войници — отлично подготвени, с чудесни оръжия, здрави ризници и лъскави щитове, — се приготвиха да посрещнат тримата мрачни елфи, появили се на западната стена. Колкото и да бяха ужасени от гледката на истински елфи на мрака, тримата мъже все пак запазиха достатъчно самообладание, за да се подредят така, че стената да пази гърбовете им.
	Елфите се поотдръпнаха един от друг и се нахвърлиха върху противника. Великолепните им мечове, по два у всеки от тях, описваха толкова мълниеносни кръгове, че остриетата им сякаш се сливаха в едно.
	За своя чест войниците удържаха позициите си и посрещнаха атаката с добре преценени движения, потискайки желанието да закрещят от ужас и да се нахвърлят сляпо върху врага, както сториха немалко от другарите им наоколо, с пагубни последствия. Постепенно, подхвърляйки си забързани забележки за тактиката на своите противници, тримата мъже започнаха да разгадават сложния, забележително изкусен танц на оръжията им поне дотолкова, че да успеят да отвърнат с няколко свои удара.
	Схватката продължи по този начин известно време — тримата войници се оказаха достатъчно разумни, за да останат по местата си, вместо да се подлъжат и да последват отстъпващите от време на време елфи, отслабвайки по този начин защитата си. Дрънчейки звънко, магическите мечове, които Кохрин Соулз беше дал на най-добрите си войници, успешно устояваха на оръжията на Мрачните.
	Изведнъж елфите си размениха няколко думи, които тримата им противници не можаха да разберат, и едновременно се хвърлиха в нападение, вдигнали високо великолепните си остриета. В отговор войниците също вдигнаха мечовете и щитовете си и звънтежът, последвал сблъсъка им, се сля в една-единствена протяжна нота, която отекна над двора.
	Миг по-късно тя се промени и чак тогава войниците видяха, че и тримата елфи държат само по един меч, а другият се търкаля в краката им.
	Вдигнали щитове и оръжия, за да се бранят от продължаващата атака на Мрачните, те разбраха колко са уязвими едва когато чуха изтракването на малките арбалети и почувстваха ужилването на стреличките.
	Елфите направиха крачка назад. Тонакин Та’салз, войникът в средата, извика на другарите си, че е улучен, но е добре. Воинът от лявата му страна понечи да каже същото, ала езикът му внезапно натежа и от устните му излязоха само неразбираеми, завалени звуци. Тонакин погледна наляво тъкмо навреме, за да види как другарят му рухва по очи в прахта. Отдясно не долетя дори опит за отговор.
	Тонакин остана съвсем сам. Той си пое дълбоко дъх и опря гръб в стената. Тримата елфи се наведоха и вдигнаха изпуснатите си мечове. Един от тях подхвърли нещо на своя език и макар да не разбра думите му, Тонакин ясно разчете смисъла им по лицето му.
	Трябваше да падне приспан на земята, това искаше да му каже елфът, и Тонакин напълно се съгласи с него, когато тримата елфи се нахвърлиха отгоре му, размахали страховитите си оръжия в ужасяващо съвършен синхрон.
	За своя чест, Тонакин успя да отбие първите два удара.
	Подобно бе положението навсякъде из двора и по цялото протежение на крепостната стена. Използвайки предимно обикновени оръжия (макар и подсилени с магия), войниците на Джарлаксъл смазаха съпротивата на далабадските бойци. Наемникът им беше наредил да убиват само в случаите, когато стреличките с приспивателна отрова не свършат работа, и да приемат капитулацията на всички, решили да се предадат. Въпреки това, не пропусна да забележи Джарлаксъл, мнозина от воините му така и не дочакваха да видят дали повалените от отровата няма да се предадат.
	Наемникът сви рамене, без да се тревожи кой знае колко. Това бе открита битка, каквато той и войниците му рядко бяха виждали. Ако жертвите се окажеха твърде много, за да може крепостта да функционира нормално, Джарлаксъл и Креншинибон щяха да набавят попълнения от другаде. Във всеки случай, още щом Соулз се бе скрил в сърцето на крепостта, уплашен от мощта на кристалния отломък, битката бе достигнала втората фаза.
	Всичко се развиваше по мед и масло. Дворът и крепостните стени вече бяха в ръцете им, а самата твърдина бе пробита на няколко места. Дошло бе време Кимуриел и Рай’ги да излязат на сцената.
	Кимуриел взе неколцина от все още будните пленници със себе си и ги принуди да влязат в крепостта.
	Използвайки псионистките си умения, той щеше да проникне в съзнанието им, докато вървяха из осеяната с капани постройка, в търсене на стария Соулз.
	Джарлаксъл се облегна удобно в стола си високо в кристалната кула. Искаше му се да слезе долу и да се включи във веселбата, но вместо това реши да остане и да сподели триумфа си със своя най-могъщ съюзник, Креншинибон, като дори позволи на отломъка отново да изтъни източната стена, допускайки повече светлина в кулата.


	— Къде се е дянал? — беснееше Соулз, докато крачеше напред-назад из стаята. — Ихараскрик!
	— Може би не е в състояние да дойде — предположи Ахдания и се приближи до гоблена, зад който се бе спотаил Ентрери.
	Палачът знаеше, че може да я убие с едно-единствено движение, след което да се заеме със същинската си цел, ала любопитството му беше пробудено и той потисна този порив.
	— Може би силата от кулата… — започна Ахдания.
	— Не! — прекъсна я баща й. — Ихараскрик е недосегаем за подобни неща. Той и събратята му виждат всичко по… различен начин.
	Още преди старият Соулз да бе довършил, дъщеря му ахна и отстъпи назад, а очите й се разшириха.
	Уверен, че Ахдания е прекалено погълната от онова, което бе привлякло вниманието й, палачът приклекна на едно коляно и предпазливо надникна иззад гоблена тъкмо навреме, за да види как от псионисткия портал, зейнал пред Кохрин, в стаята пристъпва един илитид.
	Крадец на мисли!
	Убиецът отстъпи зад гоблена, мъчейки се да подреди мислите, гонещи се в главата му. Малко неща бяха в състояние да разтърсят Артемис Ентрери, който се бе научил да оцелява на улицата от съвсем ранна възраст и се бе издигнал до върха на безмилостната си професия, и който бе преживял както Мензоберанзан, така и още много срещи с мрачните елфи. Едно от тези неща бяха илитидите. Ентрери беше видял немалко от тях в града на Мрачните и ги ненавиждаше по-силно от всяко друго създание. Онова, което го отблъскваше така, не бе ужасяващият им външен вид, макар че в очите на всички други раси илитидите бяха потресаващо грозни.
	Не, онова, от което палачът се отвращаваше толкова, бе самата им същност, съвършено различният начин, по който гледаха на света, както и Соулз току-що беше споменал.
	През целия си живот Артемис Ентрери бе печелил надмощие над враговете си, защото ги разбираше по-добре, отколкото те — него. Мрачните елфи се бяха оказали малко по-голямо предизвикателство, най-вече защото бяха твърде опитни в плетенето на коварни интриги, за да бъде палачът сигурен какво се върти в главите им.
	С илитидите (въпреки че контактите му с тях бяха съвсем мимолетни) това положение ставаше многократно по-неизгодно. Артемис Ентрери не бе в състояние да проумее подобен противник, защото не бе в състояние да погледне на света през неговите очи.
	Дори за миг.
	Ето защо палачът се сви зад гоблена, като се опитваше да заеме възможно най-малко място и се вслушваше във всяка дума, всеки звук, всяко поемане на дъх.
	— Защо не се отзова на повика ми веднага? — попита Кохрин Соулз.
	— Става въпрос за мрачни елфи — отвърна Ихараскрик с типичния за расата си гъгнещ глас, който в ушите на Ентрери звучеше като гласа на някой старец, задавян от храчки. — Проникнали са в крепостта.
	— Трябваше да дойдеш по-рано! — извика Ахдания. — Можехме да ги надвием…
	Ахдания не успя да довърши, останала внезапно без дъх. Тя се олюля немощно, сякаш едва се държеше на крака и Ентрери разбра, че илитидът току-що я бе ударил с мощна мисловна вълна.
	— Какво да сторя? — вайкаше се Соулз.
	— Нищо не можеш да сториш — отвърна Ихараскрик. — Обречен си.
	— Оп-п-питай се да п-п-преговаряш с тях, т-т-татко! — извика посъвзелата се Ахдания. — Дай им, каквото искат, иначе сме загубени!
	— Те ще вземат онова, което искат — увери я Ихараскрик и отново се обърна към баща й. — Не можеш да им предложиш абсолютно нищо. Безнадеждно е.
	— Татко? — проплака Ахдания с внезапно изтънял глас.
	— Заповядвам ти да ги нападнеш! — заяви Соулз и насочи страховития си меч към гърдите на илитида. — Разправи се с тях!
	От устните на Ихараскрик се откъсна подобен на задавено прокашляне звук, който осмелилият се да надникне иззад гоблена Ентрери разпозна като искрено забавление.
	Кохрин Соулз също разбра какво означава странният звук, защото лицето му пламна.
	— Става въпрос за елфи на мрака — повтори илитидът. — Не ти ли е ясно? Безнадеждно е.
	Кохрин Соулз понечи да отговори, да се кара, да настоява Ихараскрик да се заеме с отбраната на крепостта, ала после, сякаш всичко най-сетне му бе станало кристално ясно, замълча и се взря в подобния на октопод свой събеседник.
	— Знаел си! — обвинително рече Соулз. — Когато псионистът проникна в Далабад, той…
	— Още тогава разбрах, че е мрачен елф — не отрече Ихараскрик.
	— Предател! — изрева Соулз.
	— И дума не може да става за предателство — безразлично отбеляза илитидът. — Никога не сме били нито приятели, нито дори съюзници.
	— Но ти си знаел!
	Ихараскрик не си даде труда да му отговори.
	— Татко? — обади се Ахдания, разтреперана от глава до пети.
	С мъка поемайки си дъх, баща й вдигна лявата си ръка, за да избърше потта и сълзите, стичащи се по лицето му.
	— Какво да сторя? — шепнеше Соулз. — Какво…
	Странният, кашлящ звук отново изпълни стаята и този път у Ентрери не остана никакво съмнение — илитидът се надсмиваше над жалкия човек.
	Кохрин Соулз се взе в ръце и впери ядовит поглед в него.
	— Всичко това ти се струва забавно, така ли? — процеди той през зъби.
	— Забавлява ме иронията в постъпките на нисшите раси — отвърна Ихараскрик. — Колко много прилича вайкането ти на хленча на твоите жертви! И както те напразно се молеха да пощадиш живота им, така и ти ще просиш милост от врага, чието могъщество дори не можеш да си представиш!
	— Враг, който ти познаваш достатъчно добре! — изтъкна Соулз.
	— Предпочитам Мрачните пред жалката ти раса — преспокойно призна илитидът. — Те никога не молят за милост, която знаят, че няма да получат. За разлика от хората, те приемат слабостите на мислещите същества. При тях, както и при вас, няма по-важна движеща сила от личния интерес, но за разлика от вас, те го осъзнават съвсем ясно.
	И като се поклони лекичко, Ихараскрик добави:
	— Това е цялото уважение, което ще получиш от мен. Бих могъл да насоча част от енергията си към теб, за да я уловиш и използваш срещу Мрачните (а те ще бъдат тук всеки момент), но няма да го сторя.
	Артемис Ентрери съвсем ясно видя как отчаянието на Кохрин Соулз бе изместено от слепия гняв на човек, който вече няма какво да губи — изражение, което убиецът бе виждал безброй пъти през годините, прекарани в джунглата на калимпортските улици.
	— Но ръкавицата все още е у мен! — властно заяви Соулз и вдигна великолепния си меч. — Поне ще изпитам удоволствието да видя как умираш преди мен!
	Още преди Соулз да успее да довърши, Ихараскрик се сля с каменния под и изчезна.
	— Проклет да си! — изрева Соулз. — Проклет да…
	Гневният му вик бе прекъснат от силно тропане по вратата.
	— Дай ми магическата си пръчка! — кресна Соулз и се обърна към дъщеря си.
	Изправена пред пищния, простиращ се чак до пода гоблен, Ахдания стоеше напълно неподвижна и дори не посегна към магическата пръчка, втъкната в колана й.
	Миг по-късно, с все същото непроменено изражение, тя се свлече на земята.
	Зад нея се показа Артемис Ентрери.
	Очите на Кохрин Соулз се разшириха, когато дъщеря му рухна на пода — не от уплаха за Ахдания, а от тревога за собствената му безопасност.
	— Толкова по-лесно щеше да бъде, ако просто ми бе продал меча си — отбеляза палачът.
	— Знаех си, че ти стоиш зад всичко това, Артемис Ентрери! — изръмжа Соулз и пристъпи към убиеца, без да сваля поглед от лицето му.
	Кървавочервеното оръжие проблесна заплашително.
	— Давам ти последна възможност да го продадеш — продължи наемникът и Соулз се закова на място, без да може да повярва на ушите си. — Срещу живота на дъщеря ти — добави Ентрери и сведе острието на изумрудената си кама към падналата Ахдания. — За собствения си живот също ще трябва да се спазариш, ала не с мен.
	Откъм коридора се разнесе нов тропот, последван от шум от водеща се битка.
	— Близо са, Соулз — отбеляза Ентрери. — Твърде близо и твърде много.
	— Как можа да доведеш елфи на мрака в Калимпорт! — изръмжа Соулз в отговор.
	— Те сами дойдоха — поправи го палачът. — Аз просто имах благоразумието да не се опитвам да им преча. Е, приемаш ли предложението ми? Мога да спася Ахдания — тя не е мъртва, просто спи.
	За да подсили думите си, Ентрери вдигна миниатюрна стреличка с необичайна форма — елфическа стрела, напоена с приспивателна отрова.
	— Дай ми меча и ръкавицата — още сега! — и ще пожаля живота й. След това можеш да се опиташ да откупиш собствения си живот. Мечът няма да ти помогне особено срещу Мрачните, защото те не се нуждаят от магия, за да се справят с теб.
	— Но ако ще трябва да откупувам живота си, защо да не го сторя с меч в ръка? — попита Соулз.
	В отговор Ентрери кимна по посока на Ахдания.
	— Откъде да съм сигурен, че ще удържиш на думата си? — добави Соулз.
	Без да каже нито дума, убиецът впи леден поглед в лицето му.
	В този миг на вратата се потропа и Соулз, сякаш тласнат от резкия звук, се хвърли към Ентрери, вдигнал могъщия си меч.
	Палачът разполагаше с достатъчно време, за да убие Ахдания, преди да отскочи, но не го стори. Вместо това се скри зад гоблена и като приклекна ниско, изтича до другия му край, а след него отекна звукът на раздиран плат. Нокътя на Шарон с лекота потъваше в плътната материя, откъртвайки дори парчета от стената зад нея.
	Когато излезе от другата страна на гоблена, Ентрери видя Соулз да се насочва към него с полуобезумяло, тържествуващо изражение.
	— Какво ли ще кажат мрачните елфи, когато дойдат и открият Артемис Ентрери мъртъв? — изкряска Соулз и замахна към рамото на палача.
	Убиецът, който междувременно бе извадил собствения си меч, с лекота отби удара, ала Соулз беше много добър, и преди Ентрери да успее да замахне с камата, която държеше в лявата си ръка, той вдигна Нокътя на Шарон пред гърдите си.
	Респектиран не толкова от противника си, колкото от великолепното му оръжие, Ентрери отстъпи назад.
	Знаеше за Нокътя на Шарон достатъчно, за да осъзнае, че и най-незначителната драскотина, получена от острието му, ще се разпростре и забере и най-вероятно ще го убие.
	Напълно уверен, че рано или късно ще намери пролука в защитата на Соулз, Ентрери започна да описва бавни кръгове около него.
	Соулз замахна ниско и палачът трябваше да отскочи, следващият удар пък го накара да приклекне, като в същото време отби аленото острие с меча си и натисна с все сила. Атаката на Соулз беше мълниеносна и изпълнена толкова безупречно, че почти всеки противник би получил поне някоя драскотина…
	… Ентрери обаче остана невредим. Вместо това Соулз се видя принуден да отстъпи и да замахне настрани, тъй като незнайно как палачът се бе озовал вдясно от него, докато отбиваше третия му удар.
	Соулз изръмжа раздразнено, когато двамата пак се озоваха лице в лице, а Ентрери отново зае хладнокръвната си, дебнеща позиция. Този път, вместо да остане неподвижен, Соулз също започна да описва бавни кръгове, като (не пропусна да забележи Ентрери) леко влачеше единия си крак, очевидно готов да смени посоката само за миг, отрязвайки всеки път за отстъпление.
	— Значи жадуваш да притежаваш Нокътя на Шарон, убиецо? — изсмя се подигравателно Соулз. — А осъзнаваш ли всъщност истинското му могъщество, знаеш ли докъде се простират страховитите му способности.
	Ентрери бавно заотстъпва, първо наляво, после надясно, позволявайки на Соулз да стесни полето на битката. Започваше да губи търпение, а и звуците, които долитаха откъм вратата, красноречиво говореха, че съпротивата от другата й страна много скоро ще бъде надвита. Вратата бе великолепна и забележително яка, но дори това нямаше да й помогне задълго, а Ентрери искаше да приключи с всичко това преди появата на Рай’ги и Мрачните.
	— Мислиш си, че съм просто един старец — подхвърли Соулз и се нахвърли отгоре му, замахнал за нов удар.
	Ентрери го посрещна и този път отвърна на атаката с атака. Мечът му се провря под оръжието на Соулз и го отби настрани, след което палачът се завъртя и пристъпи напред, вдигнал изумрудената си кама, ала почти веднага се видя принуден да се отдръпне, тъй като лявата му ръка се озова твърде близо до опасния магически меч.
	— Може и да съм стар — продължи Соулз решително, — но черпя сили от меча. Мога да въртя оръжието не по-зле от теб, Артемис Ентрери — докато имам Нокътя на Шарон, ти си обречен.
	И той отново се хвърли в нападение, ала палачът се измъкна с лекота и отстъпи към стената. Скоро щеше да се окаже хванат натясно, но това можеше да се каже и за Соулз, който също нямаше да има къде да отиде нито пък достатъчно време, за да го стори.
	— Бягай, бягай като уплашен заек, убиецо! — изсмя се Соулз подигравателно. — Познавам те, Артемис Ентрери. Познавам те! Виж!
	Още докато говореше, Соулз размаха Нокътя на Шарон пред себе си и палачът беше принуден да притвори очи, тъй като зад острието се извиха валма непрогледен мрак.
	Не, с изненада установи Ентрери миг по-късно, от острието бликнаха валма непрогледен мрак и по-точно — облаци от пепел, които се задържаха във въздуха и се завихриха, променяйки бойното поле според намеренията на Соулз.
	— Познавам те — викна Соулз и пристъпи напред, без да спира да размахва меча си, изпълвайки въздуха с още и още пепел.
	— Да, познаваш ме — спокойно отвърна Ентрери и Соулз неволно забави крачка, припомнил си внезапно с кого си има работа. — Познаваш ме, защото нощем идвам в сънищата ти, Кохрин Соулз, в най-страшните ти кошмари. И когато надзърнеш в сенките им, виждаш ли тези очи да се взират в теб?
	При тези думи палачът направи крачка напред и лекичко подхвърли меча си, внимателно преценявайки ъгъла, така че Кохрин Соулз да види единствено приближаващото се острие.
	В този миг вратата стана на трески.
	Соулз сякаш не го забеляза, напълно погълнат от двубоя с Ентрери. Мечът му удари върха на вражеското острие, после се спусна надолу и настрани. Толкова добре бе изиграл палачът хода си, че движенията на Соулз само затвърдиха илюзията, че оръжието все още е в ръката му.
	Соулз се хвърли напред, право в сърцето на черната пепел, и с все сила замахна натам, накъдето знаеше, че се намира противникът му.
	Миг по-късно замръзна, усетил остро убождане в гърба. Камата на Ентрери потъна в тялото му.
	— Виждаш ли тези очи да се взират в теб, когато надзърнеш в непрогледните сенки на най-страшните си кошмари, Кохрин Соулз? — повтори убиецът. — Това са моите очи.
	Соулз почувства как жизнената му енергия бавно го напуска. Ентрери все още не бе нанесъл смъртоносен удар, пък и нямаше нужда да го прави. Соулз беше победен и го знаеше. Нокътя на Шарон се изплъзна от пръстите му и тупна на пода, а ръката му увисна безпомощно.
	— Ти си демон! — изръмжа той.
	— Аз? — невинно попита Ентрери. — Не беше ли Кохрин Соулз този, който бе готов да пожертва дъщеря си заради едно оръжие?
	Още докато говореше, убиецът посегна и дръпна черната ръкавица от десницата му. За изненада на Соулз, тя падна на земята.
	Откъм изкъртената врата се разнесе глас, мелодичен, ала въпреки това остър, говорещ на език, който се лееше плавно, макар и накъсван от резки, отсечени съгласни.
	Ентрери се отдръпна. Соулз се обърна и над валмата пепел, които бавно се слягаха на пода, видя няколко мрачни елфи да пристъпват в стаята.
	Кохрин Соулз пое дълбоко дъх. Беше се справял и с по-страшни противници, напомни си той. Беше преговарял с илитид и бе преживял срещи с най-опасните главатари на калимпортските гилдии. Вниманието му се насочи към Ентрери, който бавно се отдалечаваше, потънал в разговор с предводителя на Мрачните.
	А драгоценният му меч, най-скъпото, което притежаваше и заради което наистина бе готов да пожертва дори живота на родната си дъщеря, лежеше в краката му, незабелязан от никого.
	Ентрери се отдалечи още малко. Никой от Мрачните не се приближи, нито го погледна.
	Нокътя на Шарон, така примамливо близо, сякаш го викаше.
	Напрягайки тялото си до краен предел, преценил до съвършенство и най-малкото си движение, Соулз светкавично се приведе, нахлузи черната ръкавица на дясната си ръка и преди да успее да осъзнае, че тя не му пасва както преди, грабна могъщия меч и се обърна към Ентрери, ръмжейки:
	— Кажи им, че ще говоря с предводителя им… — започна той, но остатъкът от изречението се изгуби в гърлото му, а гласът му подрезгавя, сякаш нещо се бе впило в гласните му струни.
	Лицето му се разкриви причудливо, чертите му сякаш се удължиха по посока на меча.
	Всички в стаята замлъкнаха и насочиха изумени погледи към Соулз.
	— Д-д-дано се продъниш в Д-д-деветте… в Д-д-деветте пъкъла, Ентрери! — с мъка процеди Соулз с накъсван от мъчителни стонове глас.
	— Какво става? — обърна се Рай’ги към Ентрери.
	Палачът дори не си даде труда да му отговори и продължи да наблюдава развеселено обречената битка на Кохрин Соулз с могъщия меч. Лицето на Соулз отново се удължи, а от тялото му започнаха да се извиват струйки дим. Опита се да извика, ала от устните му се откъсна единствено задавено клокочене. Димът стана по-силен и Соулз затрепери неудържимо, все така мъчейки се да извика.
	Ала от устата му излезе само струя гъст дим.
	После всичко сякаш застина. Борейки се да си поеме дъх, Соулз се взря в Ентрери.
	Кохрин Соулз живя само толкова, колкото на лицето му да се изпише най-потресеното и ужасено изражение, което Ентрери някога беше виждал. Изражение, от което палачът изпита искрено удоволствие. Имаше нещо твърде познато в начина, по който Соулз бе изоставил дъщеря си.
	Тялото на Кохрин Соулз изригна с оглушително пращене. Кожата и плътта се стопиха върху лицето му, оставяйки само гол череп и чифт широко отворени, ужасени очи.
	Нокътя на Шарон отново тупна на пода, ала вместо да издрънчи, само изтрополи глухо. Обезобразеният труп на Кохрин Соулз рухна на земята.
	— Обясни! — нареди Рай’ги на Ентрери.
	Палачът прекоси стаята и с десница, върху която беше надяната ръкавица, досущ като тази върху ръката на Соулз, се пресегна и преспокойно вдигна най-новото си завоевание.
	— Моли се да не отида в Деветте пъкъла, които със сигурност те очакват, Кохрин Соулз — рече той. — Защото срещна ли те там, ще те измъчвам до края на вечността.
	— Обясни! — заповяда Рай’ги още по-настойчиво.
	— Да обясня? — повтори Ентрери и като се обърна към елфа, сви рамене, сякаш отговорът се разбираше от само себе си. — Аз бях подготвен, а той се оказа глупак.
	Рай’ги го изгледа заплашително и Ентрери се усмихна доволно, надявайки се развеселеното му изражение да вбеси магьосника дотам, че да го подтикне да стори нещо.
	Защото сега Ентрери държеше Нокътя на Шарон и носеше ръкавицата, с която можеше да улови всяка магия и да я насочи срещу нападателя си.
	Светът току-що се бе променил по начин, който омразният Рай’ги изобщо не си и представяше.


	Осма глава
	Простичка причина

	— Кулата остава — заяви Кимуриел. — Така нареди Джарлаксъл. Крепостта понесе нападението ни достатъчно добре, за да може Далабад да продължи да функционира, без никой отвън да разбере, че изобщо е имало нападение.
	— Да функционира! — повтори Рай’ги с неприкрито отвращение в гласа и хвърли обвинителен поглед на палача, който заедно с него прекрачваше прага на кристалната кула.
	Очевидно бе, че според магьосника именно Ентрери е виновен за случилото се този ден и ще трябва да отговаря, ако нещо се обърка.
	— И какво, от нас се очаква да се превърнем в надзиратели на шайка събирачи на пътни такси? — изсумтя Рай’ги.
	— Далабад ще донесе на Бреган Д’аерте повече полза, отколкото предполагаш — отвърна Ентрери на езика на Мрачните, който все още не бе овладял до съвършенство. — В очите на целия свят между Далабад и дом Басадони няма да има нищо общо. Съюзниците, които разположим тук, ще наблюдават пътищата и ще събират новини за нас. Така ще ги научаваме много преди пристигането им в Калимпорт, пък и ще можем да движим немалка част от делата си оттук, далеч от очите на Да’Даклан паша и хората му.
	— И кои ще са тези доверени съюзници, които ще оглавят Далабад вместо нас? — попита Рай’ги. — Мислех си да изпратим Домо.
	— Домо и гнусните му приятелчета никога няма да напуснат клоаките — намеси се Шарлота Веспърс.
	— Твърде добре се чувстват в мръсната си дупка — промърмори Ентрери.
	— Джарлаксъл намекна, че оцелелите в днешната битка може да са достатъчно — обясни Кимуриел. — Нямаше много жертви.
	— Съюз с паднала гилдия! — въздъхна Рай’ги и поклати глава. — Съюз с гилдия, която лично разбихме!
	— Не е същото като да се съюзим с победен от нас дом в Мензоберанзан — заяви Ентрери, усетил, че магьосникът гледа на случилото се в Далабад в мрачната светлина на родния си град и лютите, отколешни вражди, които съществуваха между отделните домове.
	— Ще видим — отвърна Рай’ги и даде знак на убиеца да почака, докато Кимуриел, Шарлота и Берг’иньон поемат по стълбището, отвеждащо до втория етаж на кристалната кула.
	— Знам, че си имаше свои причини да искаш да сложим ръка на Далабад — заяви магьосникът направо, щом двамата останаха сами. — Може би за да си уредиш стари сметки или за да наденеш ръкавицата, която носиш в този момент, и да се сдобиеш с меча, който и сега виси на кръста ти. Каквито и да са били подбудите ти, не си мисли, че си успял да ме заблудиш, човеко!
	— Далабад е ценна придобивка — спокойно отвърна Ентрери. — Сега Джарлаксъл има място, където да издигне и да поддържа кристалната кула, необезпокояван от никого. Завоеванието беше от полза за всички.
	— Включително и за Артемис Ентрери!
	Вместо отговор, палачът извади Нокътя на Шарон от ножницата и го поднесе към очите на магьосника.
	А мечът наистина беше красив. По протежение на червеното, наточено като бръснач острие, бяха гравирани зловещи фигури, заметнати с плащове и стиснали дълги коси, подчертани от черен улей за оттичане на кръвта.
	Ентрери разтвори ръка, така че Рай’ги да види и главичката на ефеса, изкусно изработена във формата на череп, и дръжката — толкова бяла, че изглеждаше като човешка кост. Всъщност, тя бе направена така, че да наподобява гръбначен стълб и ребрена дъга, а напречникът приличаше на тазова кост, с широко разкрачени крака, така извити назад, че ръката, която държеше оръжието, да ляга удобно в това своеобразно „костно“ гнездо. И всички те, ефесът, ръкохватката и напречникът, бяха съвършено бели, с изключение на очите на черепа, украсяващ ефеса, които в един момент бяха катраненочерни, а в следващия лумваха с ален пламък.
	— Наистина съм доволен от новата си придобивка — призна Ентрери.
	Рай’ги внимателно огледа красивия меч, ала очите му неизменно се спираха върху другото, не така очевидно съкровище — черната, обточена с червени нишки ръкавица върху десницата на палача.
	— Подобни оръжия нерядко се превръщат от благословия в истинско проклятие — подхвърли елфът. — Надарени са с арогантност, която често прелива и в господарите им… обикновено — с пагубни последствия.
	Погледите на двамата се срещнаха и по лицето на Ентрери плъзна зла усмивка.
	— Коя страна на острието предпочиташ? — прошепна той и поднесе меча още по-близо до лицето на Рай’ги, отговаряйки на неприкритата му заплаха със заплаха.
	Рай’ги присви тъмните си очи и пое по стълбата.
	Ентрери го проследи с все същата злокобна усмивка, ала в действителност думите на магьосника бяха докоснали болезнена струна у него. Нокътя на Шарон наистина беше надарен със силна воля (палачът го усещаше съвсем ясно) и ако не беше винаги нащрек, със сигурност щеше да си има неприятности, а нищо чудно да срещнеше и смъртта си, ужасната смърт, която бе застигнала Кохрин Соулз.
	Ентрери сведе поглед към оръжието и си напомни никога да не докосва която и да било част от него с гола ръка.
	Дори Артемис Ентрери не можеше да отрече, че гледката на изпепеленото лице на Кохрин Соулз бе потресаваща.
	— Креншинибон с лекота покори по-голямата част от оцелелите — съобщи Джарлаксъл на своите най-приближени съветници, когато малко по-късно ги събра в съвещателната стая, която бе създал на втория етаж на кулата. — В очите на всички извън Далабад случилото се днес няма да е нищо повече от обикновен преврат в семейството на Соулз, последван от съюз с гилдията на Басадони.
	— Значи Ахдания Соулз е съгласна да остане? — попита Рай’ги.
	— Беше готова да застане начело на Далабад още преди намесата на Креншинибон — отвърна Джарлаксъл.
	— Завидна лоялност! — отбеляза Ентрери тихичко.
	— Отсега ми харесва — рече Рай’ги в същото време.
	— Но можем ли да й имаме доверие? — обади се Кимуриел.
	— Имате ли доверие в мен? — подхвърли Шарлота. — Някога и аз бях в нейното положение.
	— С тази разлика, че предишният главатар на гилдията, освен всичко друго, й беше баща — напомни Кимуриел.
	— Нямаме никаква причина да се боим от Ахдания Соулз, нито от когото и да било в Далабад — отсече Джарлаксъл, слагайки край на спора им. — Онези, които се спасиха и които ще запазят живота си, се подчиняват на Креншинибон, а Креншинибон се подчинява на мен.
	Ентрери не пропусна да забележи съмнението, пробягнало по лицето на Рай’ги, а и самият той не можеше да не се почуди дали наемникът наистина е наясно кой на кого се подчинява.
	— Воините на Кохрин Соулз няма да ни предадат — уверено продължи Джарлаксъл. — Дори няма да си спомнят случилото се днес, а сами ще повярват в историята, която ще ги накараме да разпространят, стига ние да го поискаме. От днес нататък Далабадският оазис принадлежи на Бреган Д’аерте така сигурно, сякаш в него се е разположил цял отряд мрачни елфи.
	— И ти смяташ, че можем да го поверим на Ахдания Соулз, въпреки че току-що убихме баща й? — попита Кимуриел, макар по тона му да личеше, че вече знае отговора.
	— Баща й умря, защото допусна да бъде обсебен от меча си, тя самата ми го каза — рече Джарлаксъл и очите на всички се насочиха към оръжието, което висеше на кръста на Ентрери.
	Особено настойчив бе погледът на Рай’ги, сякаш магьосникът искаше още веднъж да повтори предупрежденията си от по-рано и най-вече недвусмислената си заплаха, та Ентрери нито за миг да не забравя, че го следят отблизо, по-отблизо и отпреди, след като палачът бе допуснал грубата грешка да използва Бреган Д’аерте за собствените си цели.
	— Всичко това изобщо не ти харесва — отбеляза Кимуриел, когато двамата с Рай’ги се прибраха в Калимпорт.
	Джарлаксъл бе останал в Далабад, за да се погрижи за остатъка от войниците на Кохрин Соулз и да обясни леката промяна в управлението на оазиса, която Ахдания трябваше да направи.
	— И как да ми харесва! — отвърна Рай’ги. — С всеки изминал ден изникват нови и нови причини за оставането ни на Повърхността. Отдавна трябваше да сме се върнали в Мензоберанзан, а ето че сме хванати като в капан тук.
	— По-скоро като в плаващи пясъци — поправи го Кимуриел, давайки да се разбере, че и той не е във възторг от положението, в което се намираха.
	Първоначално Джарлаксъл им бе казал, че целта им е да си създадат достатъчно контакти (най-вече — хора), които да се грижат за потока от стоки, който Бреган Д’аерте възнамеряваше да установи между Повърхността и Мензоберанзан. Въпреки че наемникът не им бе обяснил с подробности плана си, и Рай’ги, и Кимуриел бяха останали с твърдото убеждение, че престоят им на Повърхността няма да трае дълго.
	Ала ето че дейността им се беше разраснала и те не само бяха издигнали внушителната кула (която, по всичко личеше, съвсем нямаше да бъде единствената), но и бяха добавили още една база към вече завладяния дом на Басадони. Но най-лошото (макар никой от двамата да не се осмеляваше да го изрече на глас) бе нарастващото подозрение, че зад постъпките на Джарлаксъл се крие нещо повече. Може би наемникът бе сгрешил, отнемайки един определен магически предмет от изменника До’Урден.
	— Повърхността май му се нрави все повече и повече — продължи Кимуриел. — Знаехме, че непрестанните междуособици в Мензоберанзан започват да му дотягат, но като че ли сме подценили същинските размери на тази досада.
	— Може би — отвърна Рай’ги. — А може би някой трябва да му напомни, че мястото ни не е тук.
	Кимуриел се вгледа изпитателно в магьосника, а по изражението му ясно личеше, че се пита как ли някой би могъл да „напомни“ на могъщия Джарлаксъл каквото и да било.
	— Ще започнем от краищата — отговори Рай’ги на неизречения му въпрос, използвайки един от любимите изрази на Джарлаксъл, който бе и една от най-често прилаганите тактики на Бреган Д’аерте.
	Всеки път, когато Бреган Д’аерте се изправеше срещу някой нов противник (било за да се внедри в редиците му, било за да го унищожи напълно), започваха „от краищата“ — обграждаха врага и започваха да си проправят път до „сърцето му“, стеснявайки неумолимо смъртоносния си кръг.
	— Морик набави ли скъпоценните камъни? — попита Рай’ги.


	Мечът лежеше пред него в цялото си зловещо великолепие.
	Артемис Ентрери дълго се взира в Нокътя на Шарон, потривайки влажните си длани. Част от него копнееше да сграбчи меча ей така, с голи ръце, та най-сетне да се свърши със сблъсъка между волите на двамата, който щеше да се състои рано или късно. Ако надделееше над оръжието, то щеше да му принадлежи изцяло, но ако изгубеше…
	Палачът болезнено ясно си припомни ужаса на последните мигове от живота на Кохрин Соулз.
	Ала именно мисълта за този жалък живот му помогна да се реши. Артемис Ентрери нямаше да допусне грешката на Кохрин Соулз, нямаше да се превърне в пленник на оръжието и сам да издигне затвор около себе си. Не, Ентрери щеше да победи… или да загине.
	И все пак тази потресаваща смърт…
	Убиецът посегна към оръжието, извиквайки на помощ цялата си воля, за да посрещне атаката, която щеше да последва.
	В този момент откъм коридора долетя шум.
	С едно мълниеносно движение Ентрери надяна ръкавицата и прибра меча в ножницата, висяща на бедрото му. В същия миг вратата на личните му покои (доколкото покоите на някой човек, живеещ сред мрачни елфи, изобщо можеха да се нарекат „лични“) се отвори.
	— Ела — нареди Кимуриел от прага и понечи да си излезе. Щом усети, че Ентрери дори не помръдва, се обърна към него, а по лицето му се изписа заинтригувано изражение, което бързо отстъпи място на неприкрита заплаха. — Имаш великолепно оръжие — отбеляза елфът. — Достоен помощник на изумрудената ти кама. Можеш да бъдеш спокоен — нито аз, нито Рай’ги подценяваме силата на ръкавицата, която и за миг не сваляш от десницата си. Прекрасно знаем на какво е способна, знаем и как да я победим.
	Ентрери продължи да се взира безизразно в него.
	Блъф ли беше това, или Кимуриел наистина бе открил начин да се справи с ръкавицата? По лицето на палача плъзна зла усмивка — каквато и да бе тайната, за която псионистът намекваше, в този момент тя бе напълно безполезна. Ентрери знаеше (а по изражението му и Кимуриел го разбра съвсем ясно), че му трябваха само секунда-две, за да прекоси стаята, да преодолее псионистката му защита с помощта на ръкавицата и да го прониже със смъртоносния меч.
	Ако могъщият и хладнокръвен елф изобщо бе разтревожен, то той с нищо не го показа.
	Също както и Ентрери.
	— Има работа за вършене в Лускан — обясни Кимуриел най-сетне. — Морик така и не ни достави скъпоценните камъни.
	— И ви трябвам, за да му предам поредното съобщение, така ли? — подигравателно попита палачът.
	— Този път няма да има съобщение за Морик — ледено заяви Кимуриел. — Той се провали.
	Категоричността на това изказване порази Ентрери, ала той успя да прикрие изненадата си, поне докато Кимуриел не се обърна и не се запъти към вратата. Палачът разбираше, че току-що му бяха наредили да отиде в Лускан и да убие Морик. В това нямаше нищо странно, при положение, че Разбойника очевидно не бе оправдал очакванията на Бреган Д’аерте. Въпреки това на Ентрери му се струваше повече от странно, че Джарлаксъл бе готов да прекъсне с такава лекота единствената си връзка с толкова многообещаващ пазар, какъвто бе Лускан, без преди това поне да изслуша обяснението на Морик.
	Вярно, напоследък Джарлаксъл действаше доста странно, но възможно ли бе да е чак толкова заблуден?
	А може би поръчката за убийството на Разбойника изобщо не идваше от наемника, внезапно осъзна Ентрери, докато вървеше след Кимуриел.
	Подозренията и страховете му се потвърдиха още щом прекрачи прага на малката стая. Беше влязъл почти веднага след Кимуриел, ала вътре го очакваше само Рай’ги.
	— Морик отново се провали — заяви магьосникът, щом го видя. — Това беше последният му шанс. Той знае твърде много за нас, а подобна очевидна липса на лоялност не ни оставя кой знае какъв избор, нали така? Иди в Лускан и го елиминирай. Проста задача. Скъпоценните камъни не ни интересуват. Ако са у него — похарчи ги, както намериш за добре. Единственото, което искам да ми донесеш, е сърцето на Морик.
	При тези думи Рай’ги отстъпи настрани, разкривайки вече отворен магически портал, отвеждащ до улицата, на която живееше Морик.
	— Ще трябва да свалиш ръкавицата, преди да пристъпиш вътре — лукавата забележка на Кимуриел накара Ентрери да се зачуди дали всичко това не бе капан, целящ да го остави беззащитен.
	Разбира се, находчивият палач вече бе предвидил точно тази възможност на идване към стаята на Рай’ги, затова сега само се изсмя ехидно, отиде до портала и спокойно прекрачи прага му.
	Секунда по-късно вече беше в Лускан, а от другата страна на бързо изчезващия портал Рай’ги и Кимуриел го гледаха със смесица от объркване, гняв и любопитство.
	Палачът вдигна десницата си, все така облечена в магическата ръкавица, и им махна подигравателно, миг преди порталът да се затвори напълно. Знаеше, че двамата елфи се чудят как е способен на такъв пълен контрол върху ръкавицата и се опитват да разберат докъде точно се простира силата й, нещо, което дори Ентрери все още не бе открил. Едно обаче беше сигурно — убиецът нямаше никакво намерение да улеснява двамата си притворени противници и затова бе сменил истинската ръкавица с копието, което бе заблудило даже Кохрин Соулз.
	Щом порталът се затвори, Ентрери надяна истинската ръкавица, а фалшивата прибра в торбичката, която висеше на кръста му, прикрита между гънките на плаща.
	Първото място, където отиде, бе стаята на Морик, която, с изненада установи той, не беше подсигурена с допълнителни капани. Учудването на палача беше напълно основателно — ако Морик за пореден път беше разочаровал безмилостните мрачни елфи, несъмнено би трябвало да очаква ново посещение, а ето че той не само не беше избягал, но дори не си бе дал труда да си набави нови защити.
	Тъй като нямаше особено желание да седи и да чака, Ентрери излезе навън и пое из улиците на Лускан, от ъгъл на ъгъл и от пивница в пивница. Неколцина дрипльовци се опитаха да изпросят нещичко, ала той ги прогонваше само с поглед. Един джебчия дори се осмели да посегне към кесията на палача и преди да разбере какво става, се озова седнал в близката канавка, стиснал строшената си китка.
	Малко по-късно, тъкмо когато започваше да мисли, че е дошло време да се върне в стаята на Морик, Ентрери прекрачи прага на кръчма на име „Кривата сабя“.
	Заведението бе почти празно, с изключение на набития съдържател, който бършеше мръсния бар, и мършавия дребосък, който му правеше компания, както и неколцина посетители, един от които веднага привлече вниманието на убиеца.
	Разположил се в далечния край на бара, удобно облегнат на стената и с качулка, спусната ниско над очите, той като че ли спеше поне ако се съдеше по ритмичното му дишане, увисналите рамене и отпуснатата глава.
	Ентрери обаче забеляза няколко дребни подробности, които казваха друго, като например начина, по който главата на уж заспалия гост винаги бе в такова положение, че той да вижда какво става наоколо, както и видимото напрежение, сковало тялото му, когато палачът се приближи.
	Убиецът се насочи към бара, право към нервния дребосък, който го посрещна с думите:
	— Тази вечер Арумн повече няма да обслужва.
	Черните очи на Ентрери обходиха тялото на мършавия мъж от глава до пети, след което се спряха върху якия съдържател зад бара:
	— Да не би златото ми да не е достатъчно добро за теб?
	Ханджията го огледа с не по-малко любопитство и в очите му се появи уважение. Ентрери не беше учуден — този кръчмар, както мнозина други, оцеляваше преди всичко, като преценяваше правилно клиентите си, а истината за способностите на палача личеше съвсем ясно в сигурните му, овладени движения и хладната самоувереност, която се излъчваше от цялото му същество. Нито мъжът, който се преструваше на заспал, нито нервният дребосък на бара, казаха нещо.
	— Нищо такова — отвърна Арумн. — Йоси просто искаше да се поперчи. Макар че наистина се канех скоро да затварям. Тази вечер няма много желаещи да пийнат по чашка.
	Удовлетворен, Ентрери погледна към „заспалия“ мъж и бръкна в кесията си.
	— Две медовини — заяви той и като хвърли на бара две жълтици (поне десеторно повече от цената на двете питиета), продължи да държи под око „спящия“ мъж, без да обръща никакво внимание на Арумн и нервничещия Йоси.
	Йоси дори се осмели да го попита за името му, ала Ентрери не му отговори, нито го погледна и продължи да наблюдава непознатия, съпоставяйки всяко негово помръдване с онова, което знаеше за Морик.
	Обърна се едва когато зад гърба му се разнесе подрънкване на стъкло. Взе едната чаша с десницата си (все така облечена в магическата ръкавица) и я поднесе към устните си, а другата плъзна по повърхността на бара, насочвайки я така, че да тупне в скута на уж спящия мъж.
	Ханджията възкликна изненадано, а Йоси скочи на крака и дори пристъпи към Ентрери, който и този път не му обърна никакво внимание.
	Широка усмивка плъзна по лицето на убиеца, когато Морик (а това наистина беше той) улови чашата в последния момент и протегна ръка настрани, за да е сигурен, че и да се разплиска, тъмната течност няма да се изсипе върху дрехите му.
	Ентрери се изправи, взе чашата си и даде знак на Морик да го последва навън. Не беше направил и крачка, когато усети някакво движение от дясната си страна и когато погледна натам, видя Йоси да посяга към ръката му.
	— Хич не си го и помисляй! — заяви дребосъкът. — Къде смяташ, че отиваш с чашите на Арумн?
	Очите на Ентрери се спряха за миг върху ръката, насочила се към десницата му, а после се впиха в очите на Йоси. Един-единствен вледеняващ поглед, съчетан с ужасяващото хладнокръвие, което се излъчваше от цялото същество на убиеца, бяха достатъчни, за да разбере Йоси извън всяко съмнение, че докосне ли ръката на палача, го очаква мигновена и жестока смърт.
	— Не си го и… — понечи да каже дребният лусканец отново, ала гласът му изневери и ръката му увисна във въздуха.
	Победен, той се облегна на бара.
	— Златото е предостатъчно, за да покрие и чашите — подхвърли Ентрери на Арумн, който изглеждаше също толкова стреснат.
	След това палачът се насочи към вратата, подсмихвайки се доволно, когато чу как ханджията гълчи Йоси за проявената глупост.
	Улицата беше пуста и тънеше в мрак. Ентрери ясно усети уплахата на Морик — тя си личеше и в напрегнатата му стойка, и в тревожните погледи, които лусканецът хвърляше наоколо.
	— Скъпоценните камъни са у мен — побърза да го увери Морик и го поведе към сградата, където живееше.
	Ентрери бе заинтригуван, когато още с влизането си в стаята, получи скъпоценните камъни (а по тежината на издутата кесия си личеше, че Морик наистина се бе погрижил да оправдае очакванията на Мрачните си господари). След като бяха у него, защо просто не ги беше предал на елфите навреме? Разбойника несъмнено беше достатъчно опитен, за да разбира с колко опасни партньори си има работа?
	— Чудех се кога ще се появите — рече Морик, опитвайки се да изглежда спокоен. — У мен са от деня, в който ти си тръгна, но нито Рай’ги, нито Кимуриел се свързаха с мен.
	Ентрери кимна, без с нищо да показва, че е изненадан. Пък и като се замислеше, не можеше да каже, че наистина е изненадан. Та нали ставаше въпрос за мрачни елфи, които убиваха не само за изгода, но и за удоволствие. Може би го бяха изпратили да се разправи с Морик с надеждата лусканецът да се окаже по-силен.
	А може би им беше все едно. Може би просто искаха да се позабавляват.
	А може би Рай’ги и Кимуриел се опитваха да подкопаят основите, които Джарлаксъл очевидно полагаше за оставането на Бреган Д’аерте на Повърхността. Убиеха ли Морик и останалите като него, скъсаха ли всички връзки с Повърхността, може би най-сетне щяха да се завърнат у дома! Ентрери вдигна черната ръкавица във въздуха, търсейки магически излъчвания. Долови няколко, идващи от Морик, както и още няколко, чиито източници бяха разположени из стаята, ала нищо, което да прилича на заклинание за магическо наблюдение. Не че ако бе усетил нещо такова, можеше да направи каквото и да било. Вече бе научил за ръкавицата достатъчно, за да знае, че единственото, което тя бе в състояние да стори, бе да улови магия, насочена лично към него. В действителност способностите на ръкавицата бяха доста ограничени. С нея би могъл да улови някоя от магическите мълнии на Рай’ги и да я запрати обратно срещу него, ала ако Рай’ги решеше да взриви стаята с огнено кълбо…
	— Какво правиш? — извади го от мислите му гласът на Морик.
	— Махай се оттук — заяви Ентрери. — Напусни тази сграда и дори града, поне за известно време.
	Напълно слисан, Морик се взря в него, без да може да прикрие изумлението си.
	— Не ме ли чу? — настоя убиецът.
	— Джарлаксъл ли нареди така? — объркано попита Морик. — Да не се опасява, че съм бил разкрит и че по някакъв начин мога да издам присъствието му.
	— Аз ти казвам да се махаш, Морик — отвърна Ентрери. — Не Джарлаксъл и със сигурност не Рай’ги и Кимуриел, а аз.
	— Застрашавам ли те по някакъв начин? — продължи да недоумява Разбойника. — Да не би да ти преча да се издигнеш в гилдията?
	— Възможно ли е да си чак такъв глупак? — бе единственият отговор на палача.
	— Обещаха ми кралско съкровище! — възпротиви се Морик. — Съгласих се само защото…
	— … нямаше друг избор! — прекъсна го Ентрери. — Знам, че е така, Морик, и може би точно затова ще ти подаря живота.
	Морик поклати глава, очевидно разстроен и ни най-малко убеден.
	— Лускан е моят дом… — започна той, ала преди да успее да довърши, Нокътя на Шарон изсвистя първо от едната му страна, после от другата, а накрая над главата му, обгръщайки го в клетка със стени от черна пепел. Толкова мълниеносни бяха движенията на убиеца, че изуменият лусканец не можа дори да извади оръжието си.
	— Не ме изпратиха тук, за да прибера скъпоценните камъни, нито дори за да те нахокам и да те предупредя да внимаваш, глупако — леденостудено рече Ентрери. — Изпратиха ме, за да те убия.
	— Но…
	— Дори най-страшните ти кошмари бледнеят пред размерите на злото, с което си се съюзил — спокойно продължи убиецът. — Бягай, колкото се може по-надалеч от тази сграда и от Лускан. Бягай, ако ти е мил животът, безумецо. Ако не могат да те открият лесно, няма да те търсят — не си струваш усилието. Затова бягай, махай се от очите им и се надявай никога повече да не се сетят за теб.
	В продължение на няколко минути Морик остана напълно неподвижен, все така обгърнат от черния дим, който се стелеше във въздуха, с широко отворена уста и изумление в очите. Най-сетне се огледа на всички страни и преглътна мъчително, осъзнал колко е безсилен.
	Въпреки предишното посещение на Ентрери, когато той с лекота беше преодолял всичките му капани и защити, лусканецът едва сега бе проумял напълно истината за смъртоносните умения на палача.
	— Но защо им е…? — осмели се да попита той. — Нали съм техен съюзник, съгледвач на Бреган Д’аерте на север? Лично Джарлаксъл ми нареди…
	Морик не можа да довърши, прекъснат от смеха на Ентрери.
	— Ти си иблит — обясни убиецът. — Измет. Не си мрачен елф. За тях не си нищо повече от играчка в ръцете им. Те ще те убият, изобщо не се съмнявай! Та нали затова дойдох — за да те довърша, тук и сега, по тяхно нареждане.
	— Ала ти отказваш да им се подчиниш — рече Морик, а по тона му не можеше да се каже дали най-сетне бе повярвал на Ентрери, или все още се съмняваше в думите му.
	— Мислиш си, че искат да изпитат лоялността ти — правилно се досети палачът, клатейки глава при всяка дума. — Мрачните елфи не изпитват ничия лоялност, Морик, защото не очакват такава от никого. При тях съществува единствено предсказуемостта на подчинение, дължащо се на сляп страх.
	— При все това ти проявяваш нелоялност, като ме пускаш да си вървя — изтъкна Морик. — Въпреки че не ни свързва нищо — нито приятелство, нито общи интереси, нито минали услуги. Защо ми казваш всичко това?
	Без да иска, Ентрери отстъпи назад и се замисли над въпроса на Морик по-сериозно, отколкото лусканецът очакваше, оставяйки нелогичността на собствените му постъпки да завладее съзнанието му. А те наистина бяха напълно нелогични. Та той вече можеше да е приключил със задачата си и да е на път към Калимпорт, без да се е изложил на никаква опасност. И тъкмо обратното — оставеше ли Морик да избяга, не печелеше абсолютно нищо.
	Защо точно сега, питаше се палачът. Беше убил толкова други, немалко от тях — в почти същото положение като Морик, нерядко по нареждане на някой паша, който искаше да се отърве от някой прекалено дързък или прекалено амбициозен подчинен. Убивал бе хора, чието престъпление не знаеше, навярно хора, които също като Морик не бяха извършили никакво престъпление.
	Не, тръсна глава Ентрери, това не беше вярно. Всички, които бе убил, бяха или свързани с подземния свят, или заблудени наивници, които някак си бяха успели да се забъркат там, където не трябваше, и се бяха изпречили на пътя му. Дори Дризт До’Урден, този паладин с черна кожа, сам бе избрал да стане негов враг, като му попречи да сложи ръка върху полуръста Риджис и рубинения медальон, който дребният глупак беше откраднал от Пук паша. Отнело му бе години, но в очите на Ентрери да убие Дризт До’Урден не бе нищо друго, освен заслужения завършек на нежеланата и неморална намеса на елфа. Да, Артемис Ентрери бе твърдо убеден, че всички, които бяха загинали от ръката му, до един си го бяха изпросили, захвърлили невинността си в търсене на власт или материална изгода.
	В очите на Ентрери всички, които беше погубил, си го заслужаваха, защото той бе убиец сред убийци, играч в безмилостна игра, която не му оставяше друг избор.
	— Защо? — гласът на Морик извади Ентрери от мислите му.
	Палачът го изгледа в продължение на няколко секунди, преди да даде бърз и простичък отговор на въпроса му… въпрос, който бе твърде сложен дори за него самия. Ала въпреки привидната си простота, в отговора на убиеца се съдържаше повече истина, отколкото той самият предполагаше:
	— Защото ненавиждам Мрачните дори повече, отколкото мразя хората.


	Втора част
	Оръдия и господари


	Ентрери и Джарлаксъл отново заедно?
	Странен съюз, който за мнозина (включително и за мен, поне в началото) въплъщава най-страшния възможен кошмар. В целия свят надали някой може да се мери по коварство с Джарлаксъл, съвършеният опортюнист, находчивият главатар на Бреган Д’аерте, който е в състояние от купчина изпражнения да направи цяло кралство. Джарлаксъл, който в матриархалното общество на Мензоберанзан живееше в благополучие, по нищо не отстъпващо на разкоша и могъществото, на което се радваха най-влиятелните матрони майки.
	Загадъчният Джарлаксъл, който познавал баща ми и дори бил негов приятел.
	Възможно ли бе някой, когото Закнафейн е смятал за приятел, да се съюзи с Артемис Ентрери? На пръв поглед самата мисъл за това изглежда нелепа. При все това аз вярвам, че Джарлаксъл не лъже за някогашната си дружба със Закнафейн, а че съюзът му с Артемис Ентрери (за втори път!) е факт, знам извън всяко съмнение.
	Професионално погледнато, в това съюзничество няма нищо странно. Ентрери открай време предпочита прикритието на сенките, откъдето спокойно може да играе ролята на маша в ръцете на някой могъщ господар… не, не господар. Съмнявам се, че Артемис Ентрери някога е имал истински господар. Дори работейки за една или друга гилдия, той винаги е бил по-скоро наемно оръжие, отколкото слуга. За подобен опитен наемник несъмнено няма да е никак трудно да си намери място в редиците на Бреган Д’аерте, особено след идването им на Повърхността, където най-вероятно ще имат нужда от хора, които да им послужат като параван и да скрият истинската им самоличност. Ето защо за Джарлаксъл съюзничеството с Ентрери е наистина изгодно.
	Ала между двамата има и още нещо. Очевидно е от начина, по който Джарлаксъл говори за убиеца, както и от немалките усилия, които положи, за да направи възможен последния двубой между мен и Ентрери.
	Стори го, ни повече, ни по-малко, заради душевния мир на палача, не заради мен, нито пък за да се позабавлява самият той. Вярно е, че оценява забележителните способности на палача, но освен това го е грижа за него — като за приятел.
	И именно тук се крие цялото противоречие.
	Защото колкото и да си подхождат Джарлаксъл и Ентрери като професионалисти, същото далеч не може да се каже за характерите или принципите им все неща, които лежат в основата на едно истинско приятелство.
	Или пък не.
	Джарлаксъл е много по-великодушен от Артемис Ентрери. Вярно, понякога може да бъде и безмилостен, но никога просто ей така. Практически съображения и личната изгода ръководят всяко негово действие, ала въпреки това нерядко се случва доводите на сърцето му да надделеят над жаждата за печалба. Неведнъж ми е давал възможност да избягам, въпреки облагите, които би могъл да извлече, отнасяйки главата ми на матрона Малис или матрона Баенре. Способен ли е Артемис Ентрери на същото великодушие?
	Ни най-малко.
	Узнаеше ли, че Джарлаксъл е спасил живота ми в кулата, Ентрери вероятно щеше да се опита да ме убие, а след това щеше да насочи гнева си към наемника. Подобен двубой съвсем не е изключен за в бъдеще и ако някога наистина се стигне дотам, у мен няма никакво съмнение, че Артемис Ентрери ще се окаже в крайно неизгодно положение. Не само защото самият Джарлаксъл е отличен боец, но най-вече заради многобройните и смъртоносни съюзници на наемника.
	Именно тук се корени интересът на Джарлаксъл към Ентрери, както и властта му над него. Джарлаксъл ясно вижда колко полезен може да му бъде убиецът и не се бои от него, защото отдавна е овладял до съвършенство едно умение, което напълно липсва на Ентрери — умението да съгради организация, в която всеки е зависим от останалите. Артемис Ентрери не би се опитал да убие Джарлаксъл, защото се нуждае от него.
	Джарлаксъл ще се погрижи за това. Той и за миг не спира да плете мрежите си, изгодни не само за него, но и за тези, които го заобикалят. Мрежи, в които всяка защита против многочислените и опасни съперници на Бреган Д’аерте неизменно зависи от влиятелното и умиротворяващо присъствие на Джарлаксъл. Забележителен дипломат, наемникът няма равен на себе си в умението да постига единомислие, докато Ентрери, саможив и потаен, изпитва непреодолима потребност да доминира над всички край себе си.
	Джарлаксъл убеждава другите да му се подчинят, Ентрери ги принуждава.
	Ала Ентрери никога няма да успее да контролира Джарлаксъл. Позициите на наемника са прекалено силни, а самият той — твърде интелигентен, за да го допусне.
	Въпреки това вярвам, че съюзът им ще издържи, а дружбата им ще заякне. Не казвам, че между двамата няма да възникнат конфликти и то опасни конфликти.
	Кой знае, може би Ентрери вече е научил истината за случилото се в кулата и е убил Джарлаксъл, или сам е загинал, опитвайки се да го убие. Ала колкото по-дълго — просъществува съюзът между двамата, толкова по-силен ще става и толкова повече ще укрепва дружбата помежду им.
	Ив крайна сметка, убеден съм, житейската философия на Джарлаксъл ще надделее. От двамата именно Ентрери е пленник на слабостите си. Желанието му да държи всичко край себе си под контрол, се корени в неспособността му да се довери комуто и да било и макар да го превръща в забележителен боец, то го обрича на съществуване, чието безсмислие и самият Ентрери започва да усеща.
	Професионално погледнато, Джарлаксъл му предлага сигурност, дава му отправна точка за всички негови действия, а в замяна получава връзка с Повърхността.
	Ала в личен план, Джарлаксъл му дава много повече, дава му възможност най-сетне да скъса с ролята на единак, която сам си е избрал. Добре си спомням какво изпитваше Ентрери, когато си тръгнахме от Мензоберанзан, където и двамата бяхме пленници, всеки посвоему. Той и тогава беше с Бреган Д’аерте, но там, е града на моите събратя, Артемис Ентрери бе принуден да надзърне в мрачно, ужасяващо пусто огледало и онова, което видя в него, изобщо не му хареса. Защо тогава отново се върна при Джарлаксъл?
	Това е поредното доказателство за обаянието на наемника, непогрешимата му интуиция за това какво наистина искат тези, които го заобикалят, и забележителното умение да създава здрави съюзничества.
	Самият факт, че двамата с Ентрери отново са заедно, говори, че Джарлаксъл вече печели неминуемия сблъсък между техните така различни мирогледи, характери и морал. И макар Ентрери все още да не го осъзнава, у мен няма никакво съмнение, че Джарлаксъл ще му даде много повече със своя пример, отколкото със съюзничеството си.
	Кой знае, може би с помощта на наемника Артемис Ентрери най-сетне ще открие избавление от сегашното си безсмислено съществувание.
	Или пък в крайна сметка Джарлаксъл ще го убие.
	И в двата случая светът само ще спечели.

	Дризт До’Урден



	Девета глава
	Контрол и сътрудничество

	Тази вечер в „Медната миза“ имаше доста посетители, най-вече полуръстове. Насядали край масите, те хвърляха зарове или играеха други хазартни игри и тихичко обсъждаха наскорошните бурни събития. Гледаха да не повишават глас, защото сред малцината човеци в пивницата имаше двамина, които бяха взели дейно участие в случилото се. Шарлота Веспърс ясно усещаше многобройните погледи върху себе си, а на всичкото отгоре знаеше, че голяма част от полуръстовете, които не я изпускаха от очи, тайно донасят информация на спътника й тази вечер. Едва не бе отхвърлила поканата на Ентрери да се срещне с него тук, в дома на Дуавел Тигъруилис, но бе принудена да признае, че мястото наистина е удобно.
	Любопитните очи на Рай’ги и Кимуриел не можеха да проникнат в „Медната миза“, а това, изрично бе подчертал Ентрери, беше задължително условие за каквато и да е среща помежду им.
	— Не мога да повярвам, че се разхождаш из Калимпорт с този меч на кръста си — тихо отбеляза Шарлота.
	— Наистина се забелязва отдалеч — съгласи се Ентрери, без помен от тревога в гласа.
	— Известно е надлъж и шир — напомни му Шарлота. — Всички, които са чували за Далабад и Кохрин Соулз, знаят, че той за нищо на света няма да се раздели с оръжието си доброволно, а ето че ти го носиш съвсем открито. Не навежда ли това на мисълта, че между дом Басадони и случилото се в Далабад има връзка.
	— Какво искаш да кажеш? — попита палачът и тайничко се наслади на гневното изражение, разляло се по лицето й.
	— Кохрин е мъртъв, а Артемис Ентрери носи меча му — сухо отвърна Шарлота.
	— Соулз е мъртъв, значи повече няма нужда от меча — нехайно подхвърли убиецът. — Говори се, че е станал жертва на преврат, оглавен от собствената му дъщеря, която пък нямала никакво желание да се превърне в пленница на Нокътя на Шарон.
	— И ето как той се озовава в ръцете на Артемис Ентрери? — невярващо попита Шарлота.
	— Носят се слухове, че именно отказът на Соулз да го продаде (при това за огромно количество злато) е станал причина за последвалия преврат — продължи Ентрери и се облегна удобно в стола си. — Когато Ахдания научила, че не е приел направеното му предложение…
	— Невъзможно! — поклати глава Шарлота. — Наистина ли очакваш, че някой ще се хване на подобна история?
	По устните на Ентрери плъзна суха усмивка.
	— Ша’лази Озул е смятан за достоверен източник — отбеляза той. — А само няколко дни преди преврата в Далабад някой е потърсил услугите му, за да купи Нокътя на Шарон.
	Шарлота се облегна назад, опитвайки се да осмисли чутото. Из калимпортските улици наистина се говореше, че старият Соулз е станал жертва на преврат — властта, която Джарлаксъл упражняваше върху оцелелите далабадски войници с помощта на кристалния отломък, допълнително затвърждаваше тези слухове. Докато влиянието на Креншинибон си оставаше все така силно, нямаше никакви доказателства за това какво наистина се бе разиграло в Далабад. А ако Ентрери казваше истината (в което Шарлота нямаше никакво основание да се съмнява), отказът на Соулз да продаде меча си действително будеше повече подозрения за вътрешен преврат, отколкото за кражба или нападение от друга гилдия.
	Шарлота спря изпитателен поглед върху Ентрери, а по лицето й се четяха едновременно гняв и възхищение. Убиецът се бе погрижил и за най-дребната подробност, преди да се сдобие с така жадувания магически предмет. Шарлота познаваше отношенията на Ентрери с опасните Рай’ги и Кимуриел достатъчно добре, за да е сигурна, че ги е тласнал към нападение над Далабад именно за да сложи ръка върху Нокътя на Шарон.
	— Плетеш сложни мрежи — отбеляза Шарлота.
	— Твърде дълго съм живял сред Мрачните — небрежно отвърна Ентрери.
	— И все пак си на ръба на катастрофата. Доста гилдии подозират, че падението на Далабад има нещо общо с дом Басадони, а ето че ти най-демонстративно се разхождаш из града с Нокътя на Шарон на кръста. Слуховете, които спомена, звучат достатъчно достоверно, но ти не правиш нищо, за да ни разграничиш от убийството на Кохрин Соулз.
	— Какво мислят Да’Даклан паша и Ронинг? — престорено разтревожено попита Ентрери.
	— Да’Даклан е твърде предпазлив, за да предприеме открити действия — отвърна Шарлота и палачът потисна усмивката си — очевидно беше налапала въдицата. — Но цялата ситуация и изводите, които се налагат от само себе си след случилото се в Далабад, никак не му се нравят.
	— Така и ще продължи да бъде, освен ако Джарлаксъл не прекали с издигането на своите кристални кули — отбеляза Ентрери с все същия драматично сериозен тон.
	Целта му не бе да съобщава на Шарлота нещо, което тя не знаеше, а да прецени реакцията й. И наистина при неговите думи устните на младата жена леко потрепериха. Раздразнение? Страх? Отвращение? Ентрери бе наясно, че Рай’ги и Кимуриел не одобряват действията на Джарлаксъл и че според тях влиянието на Креншинибон може да им докара сериозни неприятности. Очевидно бе, че му бяха заръчали да убие Морик, за да отслабят позициите на Бреган Д’аерте на Повърхността, но защо тогава Шарлота бе още жива? Възможно ли бе да се е съюзила с двамата мрачни елфи в опита им да се домогнат до предводителството на Бреган Д’аерте?
	— Станалото — станало, вече нищо не може да се направи — подхвърли убиецът. — Наистина копнеех да притежавам Нокътя на Шарон (кой воин не го иска!), но докато Озул подшушва наляво и надясно историята за отказа на Соулз да продаде меча си срещу огромно количество злато, а Ахдания Соулз не крие недоволството си от действията на баща си по отношение на скъпоценния меч, всичко се развива в полза на Бреган Д’аерте и плановете ни тук. Джарлаксъл се нуждаеше от сигурно място, където да издигне кристалната кула и ето че го получи и сега Бреган Д’аерте разполага с пост извън стените на града, откъдето можем да следим за заплахи извън непосредствения ни обсег на действие. Всички печелят.
	— А Артемис Ентрери получава Нокътя на Шарон — подметна Шарлота.
	— Всички печелят — повтори убиецът.
	— Докато не отидем прекалено далеч и целият свят не се съюзи срещу нас.
	— Джарлаксъл живее на ръба на тази пропаст от векове, ала още не е паднал в нея — отвърна Ентрери.
	Шарлота се накани да каже нещо, но се отказа в последния момент. Ентрери обаче бе сигурен какви думи бе преглътнала току-що, знаеше го от разговора им, от нарастващата й възбуда, която едва не я бе накарала да захвърли всяка предпазливост и да му напомни, че през всички тези векове Джарлаксъл никога не бе притежавал Креншинибон или, с други думи, Креншинибон никога не го бе обсебвал.
	— Не казвай нищо за тревогите ни пред Рай’ги и Кимуриел — предупреди я убиецът. — Вече са достатъчно уплашени, а страхът кара всички, дори Мрачните, да допускат грешки. Двамата с теб ще наблюдаваме отстрани и може би ще успеем да намерим изход, ако се стигне до вътрешна война.
	Шарлота кимна и съвсем правилно прецени, че това е знак да си върви. Тя се изправи, кимна още веднъж и излезе от стаята.
	Ентрери нито за миг не повярва на безмълвното й обещание. Тъкмо напротив, напълно бе убеден, че от „Медната миза“ Шарлота ще отиде право при Рай’ги и Кимуриел и ще се опита да представи разговора им в благоприятна за себе си светлина. Точно както той целеше. Палачът току-що бе принудил Шарлота да изиграе картите си и да разкрие чия страна бе взела в тази разпростираща се все по-надалеч мрежа от интриги и заговорничество. Сигурен бе, че тя изобщо не бе повярвала на твърдението му как можело да има изход за тях двамата — познаваше го прекалено добре, за да си помисли дори за миг, че тръгне ли да бяга от Бреган Д’аерте, Ентрери ще я вземе със себе си. Палачът щеше да забие камата си в гърба й със същата лекота, с която бе убил всички свои предишни „съдружници“, като се започне от Талан Белмер и се стигне до Раситър. Шарлота го знаеше прекрасно, а Ентрери знаеше, че тя го знае.
	Въпреки това палачът неволно се запита дали Шарлота, Рай’ги и Кимуриел все пак не са прави, като смятат, че Креншинибон оказва твърде неблагоприятно влияние върху Джарлаксъл и е на път да обрече дейността им на Повърхността на провал. Разбира се, това не тревожеше особено Ентрери, който не смяташе, че завръщането на Мрачните в Мензоберанзан би било нещо лошо. Важни за него бяха отношенията му с най-влиятелните членове на Бреган Д’аерте. Рай’ги и Кимуриел бяха прословути с неприязънта си към всички други раси и го ненавиждаха така, както ненавиждаха всеки, който не бе мрачен елф, дори повече, защото способностите на палача и умението му да оцелява бяха истинска заплаха за тях. Ентрери лесно можеше да се досети какво го очакваше, остане ли без защитата на Джарлаксъл. Вярно, това, че наскоро се бе сдобил с Нокътя на Шарон, проклятие за всички магьосници, му вдъхваше допълнителна увереност, но дори с него изгледите му да надделее в битка с врагове като Рай’ги и Кимуриел си оставаха все така нищожни. А ако двамата елфи застанеха начело на Бреган Д’аерте, начело на повече от стотина Мрачни воини…
	Подобна перспектива изобщо не се нравеше на Ентрери.
	Място за съмнение нямаше — паднеше ли Джарлаксъл, с Артемис Ентрери щеше да бъде свършено.


	Кимуриел прекосяваше тунелите под Далабад, без да може да потисне напълно притеснението си. Все пак ставаше въпрос за хасзакин, илитид — непредсказуем и смъртоносен. Въпреки това бе дошъл, и то сам, заблуждавайки Рай’ги, че е в състояние да се справи.
	Имаше неща, които само един псионист бе в състояние да разбере и оцени по достойнство.
	След един от поредните завои на лъкатушещите коридори, най-сетне се натъкна на страховитото създание, разположило се удобно в дъното на неголяма ниша. Макар очите му да бяха затворени, Ихараскрик не спеше, сигурен бе Кимуриел, тъй като ясно усещаше мисловната енергия, струяща от илитида.
	— Изглежда сторих добре, като застанах на страната на Бреган Д’аерте — отбеляза телепатично Ихараскрик. — Не че някога съм се съмнявал.
	— Мрачните елфи са по-силни от хората — съгласи се Кимуриел, използвайки телепатичната връзка на илитида, за да му предаде мислите си.
	— По-силни от тези хора — поправи го Ихараскрик.
	Кимуриел се поклони, очевидно с намерението да смени темата, ала Ихараскрик имаше да каже още нещо.
	— По-силни от Кохрин Соулз — продължи илитидът. — Осакатен бе той, напълно обсебен от един магически предмет.
	При тези думи Кимуриел най-сетне се досети каква ще да бе връзката между Ихараскрик и жалката далабадска шайка. Защо иначе могъщо създание като него би си губило времето с толкова нисши същества?
	— Изпратили са те тук, за да изучиш меча и ръкавицата — заяви елфът телепатично.
	— Искаме да разберем онова, което понякога е в състояние да отбие, атаките ни — с готовност призна Ихараскрик. — Ала нито мечът, нито ръкавицата имат неограничени възможности. Далеч не са така всемогъщи, както Соулз си мислеше, в противен случай никога нямаше да ги надвиете.
	— Досетихме се — съгласи се Кимуриел.
	— Така и така нямаше да остана още дълго при Кохрин Соулз — забележката на Ихараскрик, чиято раса се славеше със своята педантичност, можеше да означава единствено, че според него вече е научил и най-дребната подробност за меча и ръкавицата.
	— Човекът, Артемис Ентрери, си ги присвои — обясни Кимуриел.
	— Разбира се, такова бе намерението му от самото начало. Страхува се от вас и то с основание. Силна е волята ти, Кимуриел Облодра — продължи Ихараскрик и елфът отново се поклони. — Не подценявай Нокътя на Шарон, още по-малко пък ръкавицата, която човекът носи непрекъснато. С тяхна помощ може да използва собствените ти сили срещу теб, ако не внимаваш достатъчно.
	Кимуриел телепатично го увери, че ще държи под око Артемис Ентрери и опасната му нова придобивка.
	— Значи ли това, че задачата ти да наблюдаваш меча и ръкавицата е изпълнена? — попита той след това — Може би — отвърна илитидът.
	— А може би в Бреган Д’аерте ще се намери местенце за някого с твоите умения — подхвърли Кимуриел.
	Не смяташе, че ще му е особено трудно да убеди Джарлаксъл — в Подземния мрак събратята му често се съюзяваха с илитиди.
	Ихараскрик не отговори веднага, издайнически знак, който не убягна от вниманието на наблюдателния Кимуриел.
	— Да не би да си получил по-примамливо предложение? — попита той на глас.
	— По-добре би било, ако се държа настрани от събитията и само Кимуриел Облодра знае за присъствието ми.
	Отговорът на илитида отпървом обърка елфа и го накара да се зачуди дали пък Ихараскрик не се бои, че останалите от Бреган Д’аерте ще застанат на страната на Ентрери и Нокътя на Шарон, ако се стигне до сблъсък между палача и илитида. Преди обаче да успее да го увери, че подобни притеснения са безпочвени, усети как в съзнанието му се появява образът на висока кристална кула, искряща под слънчевите лъчи, огрели Далабадския оазис.
	— Кулите? — попита Кимуриел на глас. — Те са просто физическото въплъщение на Креншинибон.
	— Креншинибон — телепатично предадена, думата отекна настойчиво в мислите на Кимуриел.
	— Магически предмет — обясни той. — Поредната играчка в колекцията на Джарлаксъл.
	— Нищо подобно — възрази Ихараскрик. — Боя се (а и ти би трябвало да тревожиш), че става въпрос за нещо далеч по-сериозно.
	Кимуриел присви очи и се съсредоточи върху мислите на илитида, очаквайки те да потвърдят опасенията, които двамата с Рай’ги отдавна хранеха.
	— Да проникна в мислите на Джарлаксъл не мога, заради магическата му защита — обясни Ихараскрик.
	— Превръзката, която носи на окото си. Благодарение на нея никой магьосник, жрец или псионист не може да проникне в съзнанието му.
	— Подобни обикновени защити са безсилни срещу влиянието на Креншинибон — телепатично предаде Ихараскрик.
	— Откъде знаеш за него?
	— Креншинибон не е загадка за мен и моите събратя. Създаден преди хилядолетия, неговият път неведнъж се е пресичал с нашия — призна Ихараскрик. — Креншинибон ни ненавижда, тъй като ние единствени сме недосегаеми за примамливите му внушения. Единствено нашата забележителна раса притежава нужния самоконтрол, за да надвие жаждата му за абсолютна власт. Но и ти, Кимуриел Облодра, можеш да му се противопоставиш успешно, при това с лекота.
	Елфът се замисли за миг над чутото, после обаче осъзна, че според Ихараскрик единствено псионизмът е в състояние да устои на мисловните атаки на Креншинибон, докато превръзката, която Джарлаксъл носеше на окото си, бе надарена с обикновена магия.
	— Основното, което Креншинибон атакува, е егото — обясни илитидът. — Заробва жертвите си с обещания за величие и богатства.
	— Не се различава особено от елфите на мрака — отвърна Кимуриел, мислейки си за начина, по който Бреган Д’аерте бяха привлекли на своя страна Морик Разбойника.
	От гърлото на Ихараскрик се откъсна клокочещ смях.
	— И колкото по-амбициозен е онзи, който го владее, толкова по-лесно се оставя да бъде покорен.
	— Ами ако е амбициозен и въпреки това — крайно предпазлив? — попита Кимуриел, който никога не бе виждал Джарлаксъл да позволи на амбицията си да надвие съветите на здравия разум — поне до този момент, тъй като отскоро двамата с Рай’ги, както и някои други, бяха започнали да поставят под съмнение решенията на своя лидер.
	— Някои от нисшите също са в състояние да устоят на внушенията му — за Ихараскрик, разбра Кимуриел, всеки, който не принадлежеше към расата му или поне не притежаваше псионистки умения, бе „нисше създание“. — Върху паладини и жреци, служещи на добри богове, Креншинибон няма особено влияние, безсилен е и срещу благородни рицари и почтени селяни, ала всички, които жадуват нещо повече (а има ли някой сред нисшите раси, включително и Мрачните, който да не ламти за власт и богатства!), всички, които са готови да мамят и убиват, за да постигнат целта си, всички те рано или късно се улавят в мрежите на кристалния отломък.
	Да, това звучеше напълно логично и обясняваше защо Дризт До’Урден и приятелите му бяха отказали да използват силата на отломъка, обясняваше също така и странното поведение на Джарлаксъл и потвърждаваше подозренията на Кимуриел, че Бреган Д’аерте върви в погрешната посока.
	— При обичайно стечение на обстоятелствата никога не бих отказал предложение от Бреган Д’аерте — продължи Ихараскрик, когато сметна, че Кимуриел вече е преглътнал чутото. — Ако не друго, ти и твоите достойни за уважение събратя може да бъдете доста забавни, но се боя, че не след дълго всички вие ще бъдете в плен на кристалния отломък.
	— И защо подобна възможност притеснява Ихараскрик? Защо да не последваме Креншинибон по пътя, който и собствената ни амбиция ни сочи? — попита Кимуриел, макар да се боеше, че и сам знае отговора.
	— Нямам доверие на Мрачните — призна Ихараскрик, — но разбирам стремежите и методите ви достатъчно добре, за да знам, че, заобиколени от човешката паплач, няма нужда да враждуваме помежду си. Не, нямам ви доверие, но и не се боя от вас, защото няма да спечелите нищо от смъртта ми. Нещо повече, вие прекрасно осъзнавате, че съм важна част от могъщо общество и че ако ме убиете, ще си създадете опасен враг.
	Кимуриел кимна — Ихараскрик имаше пълно право.
	— Подобен здрав разум е напълно чужд на Креншинибон — продължи илитидът. — Жестока, всепоглъщаща напаст, която впримчва в мрежите си всички по своя път и унищожава онези, които не може да контролира.
	Бич за дяволите и най-съкровеното желание на всички демони, за него не съществуват никакви закони, а само разруха и хаос. Лолт би го боготворила, ако за разлика от вас, нейните слуги, Креншинибон познаваше и друга цел, освен да помита всичко по пътя си. Креншинибон може да даде много на Бреган Д’аерте — виж само верните роби, които ви осигури, в това число и дъщерята на онзи, когото унищожихте. Ала рано или късно Креншинибон ще ви изостави и ще ви изправи срещу врагове, които ви превъзхождат. Такава е историята на кристалния отломък, повтаряла се отново и отново през столетията. Необузданият му ламтеж за могъщество неизбежно го обрича на смъртоносна пресита.
	Кимуриел неволно потръпна при тази мисъл, тъй като и сам виждаше как все още потайните Бреган Д’аерте са на крачка от това да поемат по точно такъв път.
	— Всепоглъщащ — повтори Ихараскрик. — Покоряващ на волята си всички, които съумее да подчини, и унищожаващ онези, които не успее.
	— А ти си сред вторите — телепатично рече Кимуриел.
	— Също като теб — отвърна илитидът с бълбукащия си глас. — Кулата на желязната воля и изпразване на съзнанието — добави той, две типични и често използвани защитни техники, до които псионистите често прибягваха в своите двубои един срещу друг.
	Кимуриел изръмжа глухо, осъзнал внезапно клопката, която илитидът току-що му бе заложил, съюзничество по принуда, натрапено му от Ихараскрик, който очевидно се боеше, че Кимуриел може да го издаде на Джарлаксъл и кристалния отломък. Разбира се, елфът отлично познаваше тези умствени техники и сега, когато вече знаеше, че те действат, щеше да ги повика на помощ, ако Креншинибон някога се опиташе да го впримчи в мрежите си. Защото като всеки псионист, за Кимуриел бе немислимо да допусне подобно обсебване.
	Той дълго се взира в Ихараскрик — ненавиждаше го, ала в същото време напълно споделяше страховете му.
	А дали пък илитидът току-що не го бе спасил? Креншинибон несъмнено щеше да се опита, ако не да го унищожи, то поне да го подчини на волята си и ако дотогава Кимуриел откриеше как да се защити, сам щеше да се издаде и да се озове в крайно неблагоприятно положение, за разлика от сега, когато не отломъкът, а той бе в състояние по-правилно да оцени сложната ситуация.
	— Ще следиш ли какво се случва с нас? — попита Кимуриел, с надеждата отговорът на илитида да бъде „да“, и почувства как в съзнанието му нахлува порой от мисли, неопределени и двусмислени, ала до една намекващи, че Ихараскрик възнамерява да държи под око опасния кристален отломък.
	Обстоятелствата ги принуждаваха да се съюзят.


	— Не я харесвам — разнесе се тънък, възбуден гласец и Дуавел Тигъруилис се настани на освободеното от Шарлота място.
	— Може би е заради ръста и красотата й? — саркастично подметна Ентрери и Дуавел го стрелна с поглед.
	— Заради неискреността й — обясни тя.
	Сега бе ред на палача да я изгледа учудено. Та не бяха ли всички обитатели на калимпортските улици, в това число и той, и самата Дуавел, ни повече, ни по-малко от ловки манипулатори! Ако обвинението в неискреност бе достатъчен повод да не харесваш някого в Калимпорт, подобен придирчивец бе обречен да остане съвсем сам.
	— Има разлика — поясни полуръстката, като в същото време махна на минаващия наблизо сервитьор да се приближи и си взе чаша от пълния поднос.
	— Значи пак се връщаме на ръста и красотата й — подсмихна се Ентрери.
	Шегата му се струваше забавна, но онова, което го учудваше най-приятно, бе, че изобщо е в състояние да разговаря с Дуавел по този начин и то не за първи път.
	През живота си Артемис Ентрери не бе срещал мнозина, с които би могъл да води непринуден разговор, ала в присъствието на Дуавел се чувстваше толкова добре, че на няколко пъти се бе поколебал дали да не прибегне до услугите на някой магьосник, за да се увери, че полуръстката не използва заклинания и вълшебства върху него. Дори и сега десницата му, обгърната в обточената с червени нишки ръкавица, се сключи в юмрук, за да провери за магически вибрации, идващи откъм Дуавел.
	Ала магия нямаше, имаше само искрено приятелство, което за палача бе по-чудно и необяснимо и от най-странното вълшебство.
	— Нерядко съм завиждала на човешките жени — престорено сериозно отвърна Дуавел. — В края на краищата, понякога са достатъчно високи, за да привлекат дори някой великан.
	Ентрери се разсмя, нещо, което му се случваше толкова рядко, че изненада дори него самия.
	— Шарлота се различава от много други, в това число и от теб — продължи Дуавел. — Ние всички играем една и съща игра (нямаме друг избор, ако искаме да оцелеем), мамим и заговорничим, изкривяваме и истината, и лъжите, за да постигнем целта си. И именно в това Шарлота се различава от мнозина — в целта, която преследва. Теб мога да разбера. Познавам желанията и целите ти и знам на каква опасност се излагам, ако ти се изпреча на пътя. Но освен това съм сигурна, че докато не застана между теб и целите ти, няма да опитам някое от великолепните ти оръжия.
	— Така си мислеше и Дондон — подхвърли Ентрери.
	Братовчед на Дуавел, някога Дондон Тигъруилис беше най-приближеният му приятел в Калимпорт. Ентрери бе убил окаяното същество малко след като се завърна от двубоя с Дризт До’Урден.
	— Станалото с Дондон изобщо не ме изненада, уверявам те — рече Дуавел. — Той ти бе достатъчно добър приятел, за да постъпи по същия начин, ако ти се намираше в неговото положение. Направи му услуга.
	Ентрери сви рамене. Не беше сигурен, че Дуавел е права, не бе сигурен дори и защо точно бе убил приятеля си. За да го избави от окаяния край, на който сам се бе обрекъл, да го спаси от оковите, които го заключваха между четири стени, жалък и безпомощен? Или го бе сторил, тласкан от гняв, неспособен да понася повече гледката на онова, в което Дондон се бе превърнал?
	— Нямам доверие на Шарлота, защото е невъзможно да се разберат истинските й цели и подбуди — продължи Дуавел. — Както мнозина в Калимпорт и тя жадува за власт, ала откъде и как точно смята, че може да се сдобие с нея, е загадка за околните. Шарлота не знае що е лоялност, дори към онези, които проявяват пълна последователност в отношението и действията си към нея.
	— Не, Шарлота Веспърс ще избере най-изгодното предложение, без да се интересува кому може да навреди.
	Ентрери кимна, напълно съгласен с преценката на Дуавел. Самият той никога не бе харесвал Шарлота и, също като полуръстката, й нямаше и капчица доверие.
	Безкрайно ловък манипулатор, Шарлота Веспърс нямаше нито принципи, нито каквито и да било скрупули.
	— Тя прекрачва всякакви граници — отбеляза Дуавел. — Никога не съм харесвала особено жени, които използват телата си, за да се издигнат. Аз самата също не съм за изхвърляне, ала никога не съм се принизявала дотам.
	Ентрери се усмихна при последните й думи, макар да знаеше, че в шегата на полуръстката се съдържа немалка доза истина. Дуавел наистина имаше своето обаяние — приятен външен вид и изящно облекло, което подчертаваше фигурата й, освен това имаше буден ум и бе забележително духовита.
	— Как се разбираш с новия си спътник? — попита Дуавел и Ентрери я изгледа любопитно — биваше си я да променя темата на разговора. — Мечът — престорено раздразнено въздъхна Дуавел. — Сега, когато го владееш… или когато той владее теб.
	— Аз го владея — увери я Ентрери и сключи пръсти около костената дръжка на меча.
	Дуавел го изгледа с неприкрито съмнение.
	— Все още не съм премерил силите си с него — Ентрери и сам не можеше да повярва, че го признава така свободно. — Но не смятам, че Нокътя на Шарон е толкова могъщ, че да се боя от него.
	— И Джарлаксъл ли мисли същото за Креншинибон? — въпросът на полуръстката накара Ентрери да повдигне вежди. — Кристалната кула — поясни наблюдателната Дуавел. — Това е един от основните стремежи на отломъка, поне ако може да се вярва на старите мъдреци.
	Ентрери понечи да я попита откъде изобщо знае за Креншинибон и кулата в Далабад и за връзката помежду им, ала бързо се отказа. Разбира се, че Дуавел знаеше. Тя винаги знаеше — това бе част от обаянието й. При предишните им разговори той бе направил достатъчно намеци, за да може тя да си извади съответните заключения, още повече, че разполагаше с достатъчно други източници на информация. А веднъж научила, че Джарлаксъл притежава магически предмет на име Креншинибон, Дуавел Тигъруилис несъмнено би отишла право при най-сведущите мъдреци и би платила пребогато, за да научи и най-незначителния факт за могъщия отломък.
	— Мисли си, че може да контролира отломъка — рече Дуавел.
	— Недей да подценяваш Джарлаксъл — отвърна Ентрери. — Мнозина са го правили. Те всички са мъртви.
	— Недей да подценяваш кристалния отломък — не му остана длъжна Дуавел. — Мнозина са го правили. Те всички са мъртви.
	— Значи чудесно си подхождат — заяви Ентрери и замислено подръпна козята си брадичка.
	— Джарлаксъл може да се оправи с отломъка — отсече той най-сетне.
	В отговор Дуавел само сви рамене.
	— Нещо повече — продължи палачът. — Джарлаксъл би приветствал един съюз между двамата, ако приеме Креншинибон за свой равен. Там е разликата между нас двамата — обясни той, колкото на Дуавел, толкова и на себе си, слагайки по този начин ред в обърканите си чувства по тази деликатна ситуация. — Наложи ли се, Джарлаксъл би приел Креншинибон за свой равностоен партньор и би се погрижил да имат една и съща цел.
	— Ала Артемис Ентрери няма партньори — рече Дуавел.
	Палачът се замисли над думите й и дори сведе поглед към могъщия меч, който висеше на кръста му, оръжие, надарено с независима воля и голяма сила. Оръжие, чийто дух той твърдо възнамеряваше да пречупи и подчини.
	— Не — съгласи се той. — Аз нямам партньори и не искам да имам. Мечът ми принадлежи и ще ми служи безпрекословно. Няма да се задоволя с нищо друго.
	— В противен случай?
	— В противен случай Нокътя на Шарон ще свърши в хищната паст на някой черен дракон — отсече Ентрери и думите му, изречени през заплашително ръмжене, прозвучаха толкова категорично, че Дуавел не си и помисли да спори.
	— Кой тогава е по-силен? — осмели се да попита тя все пак. — Джарлаксъл със своите съюзници или Ентрери единакът?
	— Аз — увери я убиецът без помен от колебание в гласа. — Засега Джарлаксъл може и да изглежда по-силния от двама ни, ала сред съюзниците му неминуемо ще се намери предател, който да го смъкне от върха.
	— Никога не си могъл да понасяш мисълта да изпълняваш нечии заповеди — засмя се Дуавел. — Затова и не можеш да приемеш света такъв, какъвто е.
	— Да приемеш нечия заповед означава да се довериш на онзи, който я издава — отвърна Ентрери с тон, който ясно говореше, че не се е засегнал, тъкмо обратното, разпалеността, долавяща се в гласа му, бе красноречиво доказателство за това колко близка му бе станала Дуавел. — Затова, скъпа ми Дуавел, не мога да приема света такъв, какъвто е. Още съвсем млад научих, че не мога да разчитам, нито дори да вярвам на когото и да било, освен на самия себе си. Довериш ли се някому, можеш да очакваш единствено вероломство и отчаяние, ставаш уязвим и даваш на света възможност да се възползва от теб. Да се довериш на когото и да било означава да проявиш непростима слабост.
	Сега бе ред на Дуавел да се облегне в стола си и да се замисли над чутото.
	— Ала ето че ти ми се доверяваш, или поне така изглежда — рече тя най-сетне. — Доверяваш ми се достатъчно, щом ми казваш всичко това. Нима проявяваш слабост заради мен, приятелю?
	Ентрери се усмихна и Дуавел не бе съвсем сигурна дали убиецът е развеселен, или кривата му усмивка е предупреждение да не отиде твърде далеч.
	— А може би просто познавам и теб, и малката ти шайка достатъчно добре, за да не се боя от вас — самонадеяно отвърна Ентрери и се изправи, протягайки се, за да се раздвижи. — Или пък все още не си имала глупостта да се опиташ да ми заповядваш.
	Странната усмивка все така играеше по устните му, ала сега Дуавел също се усмихваше, прочела истината в очите му. Едва забележимото пламъче, което проблясваше там, бе сигурен знак, че разговорите им наистина бяха (поне според представите на безстрастния, циничен убиец) своеобразна проява на слабост. Истината бе, независимо дали той искаше да си го признае, или не, че и вярваше, може би повече, отколкото бе вярвал на когото и да било през живота си. Или поне повече, отколкото бе вярвал на когото и да било след онова първо предателство (дело на родител или близък приятел, в това Дуавел бе сигурна), което го бе наранило толкова дълбоко.
	Ентрери се отправи към вратата със своята нехайна, лека стъпка, съвършено премерена и по-грациозна и от тази на който и да било придворен танцьор. Доста от посетителите го проследиха с поглед — където и да отидеше смъртоносният убиец, присъствието му тревожеше мнозина.
	Не и Дуавел обаче. Полуръстката отдавна, още от смъртта на Дондон, бе прозряла истината за отношенията им. Знаеше, че опита ли се да измами Ентрери, с нея е свършено, ала освен това знаеше съвсем точно къде се намира границата, която не бива да прекрачва.
	Усмивката, с която тази вечер Дуавел проследи своя опасен приятел, бе искрена, ведра и уверена.


	Десета глава
	Не толкова хитри, колкото си въобразяват

	— Господарят рече да ви платя, да, да, тъй рече — обърна се към един от стражите угодничещият, мургав човечец. — Кохрин Соулз в Далабад, да? Господарят, той рече да платя на Кохрин Соулз за водата и за сянката, да?
	Двамата далабадски войници си размениха развеселени погледи и отново се обърнаха към дребния мъж, който продължаваше да кима глуповато.
	— Виждаш ли онази кула? — попита единият войник и кимна по посока на кристалната постройка, която се извисяваше над Далабад, огряна от ярките слънчеви лъчи. — На Ахдания е. Ахдания Соулз, която сега управлява Далабадския оазис.
	Дребният мъж вдигна очи към кулата с неприкрито страхопочитание.
	— Ах-да-ни-я — бавно повтори той, сякаш се опитваше да запомни сложното име. — Соулз, да? Като Кохрин.
	— Дъщерята на Кохрин Соулз — обясни пазачът. — Върви кажи на господаря си, че Далабад има нова господарка — Ахдания Соулз. На нея трябва да платиш, чрез мен.
	Дребният човечец закима трескаво.
	— Да, да — съгласи се той и му подаде не особено пълна кесия. — А после господарят ще се срещне с нея, да?
	Стражът сви рамене.
	— Може би, ако намеря време да я попитам — рече той и протегна ръка, при което дребният мъж го изгледа недоумяващо. — Ако реша, че си струва да си губя времето за това.
	— Плащам, за да й кажеш, да? — попита мъжът и другият войник изсумтя и поклати глава, възмутен от подобна глупост.
	— Ако ми платиш, ще й кажа — заяви направо първият пазач. — Ако не ми платиш, господарят ти няма да се срещне с нея.
	— Но ако ти платя, тя ще ни… тя ще го приеме?
	— В случай че намери за добре. Аз мога само да й съобщя, че сте тук. Повече от това не мога да обещая.
	Дребният мъж отново закима и погледна настрани, сякаш се опитваше да реши как да постъпи.
	— Ще платя — съгласи се той накрая и извади друга, още по-малка кесия.
	Пазачът я грабна, претегли я върху дланта си и смръщено поклати глава.
	— Това е всичко, което имам! — увери го дребният мъж.
	— Тогава иди и намери още!
	Дребният човечец запристъпва неспокойно от крак на крак, а по лицето му се изписаха нерешителност и тревога. Той посегна към втората кесия, ала войникът дръпна ръката си и го изгледа заплашително. След като се поколеба още малко, мъжът изписка и се отдалечи тичешком.
	— Мислиш ли, че ще ни нападнат? — нехайно попита другият пазач.
	Шестте каруци бяха пристигнали в Далабад тази сутрин, в търсене на място, където да се скрият поне за малко от изпепеляващите лъчи на слънцето. Двайсетимата каруцари не всяваха особен страх и нито един от тях не приличаше на магьосник. Едно нападение от тяхна страна не би било нищо друго, освен повод за далабадските войници да се позабавляват.
	— Според мен онова приятелче вече е забравило, че изобщо е имало кесия — отвърна първият страж. — Или поне не помни как точно я е изгубило.
	Другарят му се разсмя. Почти нищо не се бе променило в оазиса след смъртта на Кохрин Соулз. Те си бяха все същата шайка обирджии, които взимаха каквото си поискат от пътниците, прекосяващи пустинята. Разбира се, стражът щеше да съобщи на Ахдания, че търговците искат да се срещнат с нея — в крайна сметка именно така Ахдания събираше информация за онова, което се случваше по света. А за това, че стражът си бе присвоил кесията на глупавия дребосък, много скоро никой нямаше да си спомня.
	Да, всичко си течеше почти постарому.
	— Значи старият Соулз наистина е мъртъв — отбеляза Липке, водачът на „търговския керван“, който всъщност бе съгледвачески отряд.
	При тези думи той хвърли поглед към искрящата кристална кула, която се виждаше през входния отвор на палатката му и която така бе разтревожила цял Калимшан. Това, че някой най-сетне бе убил Кохрин Соулз, не бе кой знае колко неочаквано, не бе странно и че Ахдания Соулз, както личеше по всичко, бе заела мястото му. Ала слуховете за връзка между случилото се в оазиса и наскорошните промени в една от най-могъщите калимпортски гилдии, бяха обезпокоили мнозина.
	— Както е вярно, че дъщеря му е заела мястото му, или поне така изглежда — отвърна Трулбюл, докато вадеше парцалите, които беше натъпкал под яката си и които го бяха превърнали в прегърбения, превит одве човечец, когото стражите бяха прогонили преди малко. — Проклета да е, задето се е обърнала срещу родния си баща!
	— Освен ако не е имала друг избор — подхвърли Ролмане, последният от малката групичка, събрала се в палатката. — Видели са Артемис Ентрери да се разхожда из Калимпорт с Нокътя на Шарон на кръста. Някои твърдят, че Ахдания му го е продала, други предполагат, че му го е дала в замяна на магията, с която е издигната кулата. А може би го е взел направо от тялото на Кохрин Соулз.
	— Трябва да са били Басадони — рече Липке. — Познавам Ахдания и съм сигурен, че не би се обърнала срещу баща си по този начин, не и заради продажбата на някакъв си меч. В Далабад не страдат от липса на злато.
	— Но защо тогава са я оставили да управлява оазиса? — попита Трулбюл. — Или по-точно, биха ли я оставили начело, ако наистина е била вярна на баща си?
	— Войниците, с които говорих, не бяха на Басадони, в това няма никакво съмнение. Имаха обрулената от слънцето кожа на хора, отдавна живеещи в пустинята, а не почернелите от калимпортския прахоляк лица, каквито имат всички в града. Кохрин Соулз се грижеше добре за своите войници — когато сме минавали оттук, дори и най-незначителният от неговите служители винаги имаше някоя и друга жълтица, за да поиграе на комар. Нима всички те биха му изменили толкова лесно?
	Тримата се спогледаха за миг и избухнаха в смях.
	Калимшанските гилдии и разбойнически шайки не се славеха с кой знае каква лоялност.
	— Имаш право — призна Трулбюл, — ала все пак си мисля, че тук се крие нещо повече от обикновен вътрешен преврат.
	— Мисля, че и двамата сме съгласни с теб — отвърна Липке. — Мечът на Кохрин Соулз сега е притежание на Артемис Ентрери, но ако Ахдания е решила, че е време да си присвои властта над оазиса, би ли се разделила току-така с толкова могъщ предмет? Та нали тъкмо сега е най-уязвима!
	— Освен ако не е наела Ентрери да убие баща й, обещавайки му в замяна Нокътя на Шарон — предположи Ролмане, кимайки сякаш току-що хрумналата му идея обясняваше всичко.
	— Ако наистина е така, това е най-скъпоплатеното убийство, което Калимшан е виждал от векове — отбеляза Липке.
	— Какво тогава? — раздразнено попита Ролмане.
	— Басадони — отсече Трулбюл. — Трябва да са били те. Разшириха влиянието си в града и това е поредният им удар, далеч от любопитните очи на съперниците им.
	— Остава ни само да се уверим, че не грешим.
	Колкото и да не им се искаше, другите двама кимнаха в знак на съгласие.


	Джарлаксъл, Кимуриел и Рай’ги се бяха разположили в удобни кресла на втория етаж в кристалната кула.
	Магическо огледало, дело на обединените усилия на Рай’ги и Креншинибон, току-що им бе показало целия разговор между тримата съгледвачи, от мига в който уж глупавият, прегърбен дребосък се бе оставил да бъде обран от двамата далабадски стражи.
	— Това е напълно неприемливо — осмели се да каже Рай’ги и се обърна към Джарлаксъл. — Посегнахме твърде надалеч и твърде бързо, а това неизменно привлича нежелано внимание.
	Кимуриел разбра, че трябва да се намеси.
	— Не тук. Не и в кристалното въплъщение на Креншинибон — телепатично предупреди той Рай’ги, ала още докато го правеше, усети как отломъкът се опитва да проникне през мисловната му защита и да нахлуе в съзнанието му.
	И тъй като наученото от Ихараскрик бе още съвсем прясно и тъй като все още не искаше Креншинибон да знае, че си има работа с псионист, Кимуриел тутакси замълча.
	— Какво възнамеряваш да сториш с тях? — попита Рай’ги, вече по-спокойно, като в същото време хвърли бърз поглед на Кимуриел, в знак че е получил предупреждението му и ще внимава.
	— Унищожи ги! — отвърна псионистът вместо Джарлаксъл.
	— Ще ги привлечем на своя страна — поправи го наемникът. — Отрядът им наброява двайсет души, които очевидно принадлежат към различни гилдии. Само си помислете какви чудесни шпиони ще станат от тях!
	— Прекалено е опасно — възрази Рай’ги.
	— Онези, които се подчинят на Креншинибон, ще ни служат — преспокойно отвърна Джарлаксъл. — Онези, които се възпротивят, ще бъдат екзекутирани.
	Рай’ги не изглеждаше особено убеден и понечи да каже още нещо, ала Кимуриел сложи ръка на рамото му, в знак да се откаже.
	— Ти ли ще се оправиш с тях? — попита Кимуриел. — Или предпочиташ да изпратя войници да ги заловят и да ги изправят пред кристалния отломък?
	— Креншинибон може да проникне в съзнанието им и оттук — увери го Джарлаксъл. — Онези, които му се покорят, сами ще се разправят с онези, които откажат.
	— А ако онези, които не се подчинят, се окажат по-силни? — не можа да се сдържи Рай’ги, ала този път Кимуриел не само му даде знак да си премълчи, но стана и му кимна да го последва навън.
	— Сега, когато всички знаят за настъпилата в Далабад промяна и с очите си могат да видят кристалната кула, за известно време ще ни се наложи да бъдем нащрек — предупреди все пак Кимуриел.
	Джарлаксъл кимна:
	— Креншинибон винаги е нащрек.
	Кимуриел се усмихна, ала в действителност вместо да го успокоят, уверенията на Джарлаксъл само засилваха опасенията му и потвърждаваха онова, което Ихараскрик му бе казал за разрушителната мощ на Креншинибон.
	Двамата мрачни елфи излязоха от стаята, оставяйки своя предводител сам с най-новия си съдружник, кристалния отломък.


	Ролмане и Трулбюл запримигваха, заслепени от ярките слънчеви лъчи, които ги посрещнаха, щом излязоха от палатката. Наоколо останалите членове на малката им група се трудеха, ако не усърдно, то поне методично — четкаха конете и камилите и пълнеха кожените мехове с вода, която да им стигне до Калимпорт.
	Част от тях би трябвало да са на разузнаване, за да проучат границите на оазиса и броя на стражите, охраняващи крепостта, ала както Ролмане бързо забеляза, и седемнадесетимата им спътници бяха тук. Забеляза също така, че мнозина му хвърлят странни погледи.
	Един от мъжете особено се набиваше в очи.
	— Не напълни ли току-що същите тези мехове? — тихичко попита Ролмане. — И не трябва ли да е при източната стена и да брои стражите, които я пазят?
	Ролмане се обърна към Трулбюл, ала така и не можа да довърши въпроса си, виждайки замечтания поглед, с който другарят му се взираше в кристалната кула.
	— Трулбюл? — повика го Ролмане и пристъпи към него, ала после, усетил, че нещо не е наред, побърза да се отдръпне.
	По лицето на Трулбюл се изписа блажено спокойствие.
	— Чуваш ли я? — обърна се той към другаря си. — Музиката…
	— Музика? — Ролмане го изгледа заинтригувано, после се обърна към кулата и се заслуша.
	— Прекрасна музика! — възкликна Трулбюл и неколцина от мъжете наоколо закимаха в знак на съгласие.
	Ролмане си наложи да успокои дишането си и да си придаде спокоен вид. Най-сетне и той чу музиката, едва доловима мелодия, нашепваща слова за мир и благополучие, вещаеща богатства и власт и… изискваща.
	Изискваща подчинение.
	— Оставам в Далабад — неочаквано заяви Липке и се показа от палатката. — Тук има повече възможности, отколкото при Брукал паша.
	Очите на Ролмане се разшириха от изумление и той трябваше да положи немалко усилие да не се огледа трескаво наоколо или просто да хукне ужасе`н накъдето му видят очите. Внезапно ахна, разбрал най-сетне какво става. Магия! Магия, целяща да превърне враговете в приятели.
	— Прекрасна музика — съгласи се един от мъжете, застанали наблизо.
	— Чуваш ли я? — повтори Трулбюл и Ролмане бе принуден да повика на помощ цялата си воля, за да си надене маска на блажено спокойствие, преди да се обърне към другаря си.
	— Не, не я чува — обади се Липке изведнъж. — Ролмане не вижда възможностите, които се откриват пред нас. Той ще ни предаде!
	— Това е магия! — изкрещя Ролмане и извади закривения си меч. — Заклинание, целящо да ни подчини на нечия чужда воля. Не му позволявайте да го стори! Защитавайте се, приятели!
	Ала Липке вече се бе озовал до него с меч в ръка и замахваше за удар, който опитният Ролмане отби с лекота. Преди да успее да отвърне на нападението обаче му се наложи да се отбранява и от Трулбюл, който също се включи в схватката и замахна право към сърцето му.
	— Не разбирате ли? — отчаяно извика Ролмане и единствено късметът го спаси от удара на Трулбюл.
	Оглеждайки се внимателно, Ролмане заотстъпва назад, като търсеше съюзници и гледаше да не попадне на още врагове. Не пропусна да забележи, че междувременно се бе разразило още едно сбиване — близо до водата неколцина мъже бяха повалили един от другарите си на земята и безмилостно го налагаха кой където свари, като през цялото време не преставаха да крещят, че той не можел да чуе музиката и че щял да ги предаде и то сега, в този най-славен миг от живота им.
	Друг от отряда, който очевидно също бе устоял на магическия повик, се хвърли да бяга и те се втурнаха след него, оставяйки другата си жертва да лежи по очи във водата.
	Недалеч оттам избухна още една схватка.
	Ролмане се обърна към двамината си преследвачи, двамината, които от няколко години бяха най-добрите му приятели.
	— Това е лъжа! — настояваше той. — Номер! Нима не виждате!
	Липке поднови атаката си и оръжието му се спусна надолу, само за да се стрелне високо нагоре миг по-късно. Мълниеносен трети замах принуди Ролмане да извие тялото си назад и едва не го накара да изгуби равновесие. Почти беззащитен, той можеше само да гледа как Липке се нахвърля отгоре му за нов удар.
	Мечът на Трулбюл изсвистя и отби връхлитащото оръжие.
	— Почакай! — извика Трулбюл на слисания Липке. — Ролмане казва истината! Вслушай се по-внимателно!
	Ала Липке се бе оплел прекалено здраво в примката на Креншинибон. Той все пак поспря за малко, толкова, колкото Трулбюл да повярва, че наистина се е замислил върху противоречията в обещаваното от музиката.
	Трулбюл кимна и усмихвайки се, свали оръжието си… миг преди мечът на Липке да му пререже гърлото.
	Липке се обърна тъкмо навреме, за да види как Ролмане тича към конете, колкото го държат краката.
	— Спрете го! Спрете го! — развика се Липке и се втурна след него.
	Неколцина от мъжете се опитаха да прережат пътищата за отстъпление, ала Ролмане успя да се метне на коня си и го пришпори така, че изпод копитата на животното се разхвърча пясък. Ездачът препусна стремглаво, изплъзвайки се на онези, които се опитаха да го спрат.
	Ролмане напусна Далабад в бесен галоп, без дори да се опита да помогне на другия мъж, който бе устоял на магическия повик и чийто път за отстъпление беше отрязан. Много скоро злощастникът щеше да бъде застигнат и пребит до смърт, ала пътят на Ролмане водеше далеч оттам, право към Калимпорт.
	Джарлаксъл и Креншинибон накараха магическото огледало да промени ъгъла си, така че да могат да проследят отдалечаването на единствения беглец.
	Наемникът ясно усещаше енергията, надигаща се в глъбините на кулата. Тихо, монотонно бръмчене, с което кристалната постройка поглъщаше слънчевите лъчи и с помощта на многобройни призми и огледала ги насочваше право към върха си. За Джарлаксъл не бе трудно да се досети какво възнамерява да стори Креншинибон. И на двамата бе ясно какво може да се случи, ако допуснат някой да избяга, затова друг изход като че ли нямаше.
	— Не го убивай — нареди Джарлаксъл въпреки това, без сам да е сигурен защо го прави. — Не може да съобщи на господарите си нищо, което те вече да не знаят.
	Отрядът му така и не разбра истината за случилото се в Далабад и че става дума за някой магьосник…
	Без да каже нищо, Креншинибон продължи да събира енергия.
	Джарлаксъл погледна в огледалото, което все така показваше бягащия, ужасен мъж. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е прав и че не е нужно да го убиват. Даже напротив, оставеха ли го да се завърне невредим в Калимпорт, носейки новината за пълния си провал, Бреган Д’аерте можеха даже да спечелят. В подобна важна мисия несъмнено бяха участвали само опитни съгледвачи и лекотата, с която бяха надвити, щеше да порази мнозина в Калимпорт… навярно достатъчно, за да накара не един и двама паши да дойдат в Далабад с намерението да преговарят и дори да сключат примирие.
	Джарлаксъл предаде всичко това на кристалния отломък и отново му нареди да спре, за доброто на целия им отряд и (нещо, което елфът запази за себе си) защото не обичаше да убива, ако можеше да го избегне.
	В отговор Креншинибон продължи да събира още и още енергия. Енергия, която всеки момент щеше да изригне.
	— Достатъчно! — заповяда Джарлаксъл на глас. — Недей!
	— Какво има, предводителю? — разнесе се гласът на Рай’ги и двамата с Кимуриел се втурнаха в стаята.
	Завариха Джарлаксъл на крака, очевидно разгневен, да се взира в огледалото.
	Изведнъж нещо сякаш се взриви. Избухна ярка светлина, която за чувствителните очи на мрачните елфи бе не по-малко болезнена от лъчите на обедното слънце.
	Струя изпепеляваща енергия изскочи от върха на кулата и обгърна коня и неговия ездач в жълтеникавобял покров.
	Всичко свърши само за миг — единственото, което остана от Ролмане и коня му, бяха купчина овъглени кости, разпилени из пясъка на пустинята.
	Джарлаксъл затвори очи и стисна зъби, потискайки напиращия в гърдите му вик.
	— Впечатляваща демонстрация — отбеляза Кимуриел.
	— Петнайсетима преминаха на наша страна, а по всичко личи, че останалите петима са мъртви — обади се и Рай’ги. — Победата ни е пълна.
	Джарлаксъл не бе съвсем убеден, ала си наложи да се успокои и се обърна към своите помощници.
	— Креншинибон ще избере най-податливите на влиянието му, за да ги изпратим обратно при господаря им (или господарите, в случай че мисията е организирана от няколко гилдии) с достоверно обяснение за загубата им. Останалите ще бъдат разпитани (разбира се, никой няма и да си помисли да скрие нещо от нас!), за да научим кой се опитва да ни шпионира.
	Рай’ги и Кимуриел се спогледаха, което не убягна от вниманието на Джарлаксъл — сигурен знак, че са забелязали гнева му при влизането си. Какви изводи щяха да си направят двамата, Джарлаксъл не знаеше и това още повече влоши настроението му.
	— Ентрери в Калимпорт ли е? — попита той.
	— В дома на Басадони — отвърна Кимуриел.
	— Където трябва да сме и ние — реши Джарлаксъл. — Ще разпитаме най-новите си попълнения и ще ги предадем на Ахдания. Оставете Берг’иньон, заедно с още неколцина от Бреган Д’аерте, за да държат под око операциите ни тук.
	Рай’ги и Кимуриел отново се спогледаха и като се поклониха, излязоха от стаята, без да кажат нищо.
	Джарлаксъл се взря в огледалото и овъглените останки от ездача и неговия кон.
	— Трябваше да се направи — шепотът на Креншинибон изпълни съзнанието му. — Бягството му щеше да доведе още шпиони, този път — по-добре подготвени.
	— Все още не сме готови за това.
	Ала Джарлаксъл не можеше да бъде заблуден толкова лесно. Не, Креншинибон не се боеше нито от съгледвачи, нито от вражески армии. Уверен в огромното си могъщество, у кристалния отломък нямаше съмнение, че с лекота би успял да обърне по-голямата част от която и да било противникова войска срещу малцината, отказали да се подчинят на повелителния му зов.
	Колцина ли можеше да покори, запита се Джарлаксъл.
	Стотици? Хиляди? Милиони?
	В отговор на безмълвния му въпрос, пред очите на наемника се заредиха впечатляващи картини на пълно господство, не само из улиците на Калимпорт, но и по всички земи наоколо.
	Джарлаксъл премести магическата превръзка върху другото си око и се съсредоточи, за да отслаби връзката с отломъка, като в същото време напрегна цялата си воля, за да запази мислите си в тайна. Не, сигурен бе той, Креншинибон не бе премахнал беглеца поради страх от отмъщение, нито го бе убил по толкова впечатляващ начин, защото не бе съгласен с доводите на Джарлаксъл.
	Не, кристалният отломък бе отнел живота на конника именно защото елфът му бе наредил да не го прави, опитвал се бе да упражни власт над него — не като равностоен партньор, а като негов господар.
	Това Креншинибон не можеше да допусне.
	А щом толкова лесно можеше да отхвърли заповедта на Джарлаксъл, нямаше ли някой ден със същата лекота да прекрачи границата и на свой ред да се опита да покори елфа на волята си.
	Тази крайно тревожна мисъл никак не се понрави на наемника, който бе прекарал по-голямата част от живота си, отказвайки да служи комуто и да било.
	— Имаме си нови съюзници — саркастично подхвърли Рай’ги, когато остана насаме с Кимуриел и Берг’иньон. — Ставаме все по-силни.
	— Числеността ни наистина постоянно нараства — съгласи се с Берг’иньон. — А с нея — и опасността да бъдем разкрити.
	— Както и да бъдем предадени — добави Кимуриел. — Нали видяхте как един от съгледвачите се обърна срещу нас, когато започна битката, въпреки че беше под влиянието на отломъка. Властта му не е нито абсолютна, нито несъкрушима. Колкото повече съюзници се присъединяват към нас против волята си, толкова по-вероятно става част от тях да въстанат и макар да е съмнително някой да успее напълно да се отскубне от влиянието на Креншинибон (все пак, става въпрос за някакви си хора!), не можем да пренебрегнем възможността някой да избяга и да издаде истината за Басадони и случилото се в Далабад на някоя от другите гилдии.
	— Всички знаем какви ще са последствията за Бреган Д’аерте, ако се разчуе кои сме в действителност — мрачно заяви Рай’ги. — Тези съгледвачи са били изпратени в Далабад именно с цел да разберат какво има зад фасадата, която издигнахме, и колкото повече се опитваме да скрием зад нея, толкова по-голяма става вероятността да бъдем изобличени. Залагаме анонимността си на карта в този безумен стремеж към постоянно разрастване.
	Възцари се дълго мълчание, нарушено най-сетне от Кимуриел, който тихичко попита:
	— Смяташ ли да обясниш всичко това на Джарлаксъл?
	— С Джарлаксъл ли трябва да говорим — отвърна Рай’ги с глас, от който капеше жлъч, — или с истинския предводител на Бреган Д’аерте?
	При тази толкова дръзка забележка останалите двама отново замълчаха. Ето че някой най-сетне се бе осмелил да изрече на глас все по-натрапващия се извод, че Джарлаксъл е изгубил контрол над Бреган Д’аерте.
	— Може би е дошло време да решим накъде да поемем оттук нататък — рече Кимуриел мрачно.
	Двамата с Рай’ги служеха на Джарлаксъл от много отдавна и напълно осъзнаваха колко неимоверно сериозна е тази забележка. Да изтръгнат властта над Бреган Д’аерте от Джарлаксъл бе равносилно на това, да изместят управляващата с желязна ръка матрона Баенре от върха на дом Баенре. В много отношения Джарлаксъл, който бе взел толкова мерки, с които да се защити от всяка опасност и който знаеше толкова много за всичко, което го заобикаляше, бе дори по-опасен противник от матрона Баенре.
	Ала пътят пред тримата елфи бе ясен — преврат, чиито основи бяха заложени в деня, в който бе започнала експанзията на дом Басадони.
	— Имам източник, от който можем да научим повече за кристалния отломък — съобщи Кимуриел. — Навярно има начин да го унищожим или поне да отслабим силата му достатъчно дълго, за да се разправим с Джарлаксъл.
	Рай’ги и Берг’иньон се спогледаха и кимнаха мрачно.


	Артемис Ентрери като че ли започваше да разбира колко сериозни са неприятностите, надвиснали над главата на Джарлаксъл, а следователно и над неговата.
	Научи за случилото се в Далабад малко след като по-голямата част от Бреган Д’аерте се завърна в Калимпорт, а по лицата и гласовете на неколцина от най-приближените помощници на Джарлаксъл се досети, че последните събития съвсем не са по вкуса им.
	Нито по неговия. Прекрасно разбираше, че недоволството на Рай’ги и Кимуриел е основателно, и сам виждаше, че желанието на Джарлаксъл непрекъснато да разширява влиянието си излага Бреган Д’аерте на огромна опасност. Когато истината за преврата в дом Басадони и за случилото се в Далабад излезеше наяве (а че това рано или късно ще стане, Ентрери изобщо не се съмняваше) всички гилдии, всички благородници и всички сили по тези земи щяха да се съюзят срещу Бреган Д’аерте. Джарлаксъл беше хитър и коварен, а войниците му — изключително добри, но дори със силата на Креншинибон на своя страна те нямаха никакъв шанс и щяха да бъдат избити до един.
	Не, осъзна Ентрери, надали щеше да се стигне чак дотам — Рай’ги и Кимуриел по всяка вероятност щяха да предприемат нещо и то скоро. С всеки изминал ден двамата елфи ставаха все по-навъсени, а забележките им — все по-остри.
	Което навеждаше на друга, още по-тревожна мисъл. Възможно ли бе Креншинибон да подтиква Рай’ги и Кимуриел към преврат, така както Лолт често насъскваше отделните домове в Мензоберанзан един срещу друг? Дали пък отломъкът не смяташе, че ще му бъде по-добре във владението на някой от двамата далеч по-темпераментни и склонни да използват магия елфи?
	Или бунтовническите настроения бяха подклаждани от действията на Джарлаксъл, на свой ред подстрекавай, повече или по-малко, от Креншинибон.
	И в двата случая Ентрери ставаше все по-уязвим, дори и с новите си магически придобивки. Откъдето и да го погледнеше, Джарлаксъл си оставаше единствената му възможност да се отърве невредим.
	Палачът сви по добре познатата му улица, пълна с обичайната улична калимпортска сган, като гледаше да се държи в сенките и да не привлича ничие внимание.
	Трябваше да намери начин да върне Джарлаксъл на върха и дори да заздрави позициите му. Бреган Д’аерте трябваше не просто да го подкрепят, а да го сторят истински, с цялото си същество. Единствено така можеха да предотвратят надвисналия преврат… преврат, който щеше да бъде пагубен за Ентрери.
	Да, трябваше да укрепи позицията на Джарлаксъл… а след това да се махне колкото може по-надалеч от Мрачните и опасните им интриги.
	Пазачите пред вратата на „Медната миза“ изобщо не се изненадаха, че го виждат и му съобщиха, че Дуавел го очаква в задната стая.
	Вече бе научила за последните събития в Далабад, досети се Ентрери, и развеселено поклати глава — нямаше защо да се изненадва, пък и нали именно забележителното умение на Дуавел да знае всичко, го бе довело при нея тази вечер.
	— Дом Брукал от Мемнон — уведоми го полуръстката, щом Ентрери се настани върху меките възглавници, постлани на пода.
	— Бързо са действали — отбеляза палачът.
	— Кристалната кула е като огромен фар насред пустинята — отвърна Дуавел. — Защо им е на твоите съюзници, които на всяка цена трябва да запазят истинската си самоличност в тайна, да привличат толкова внимание върху себе си?
	Ентрери не каза нищо, ала за Дуавел не бе трудно да разчете по лицето му страховете, които го измъчваха.
	— Допускат грешка — кимна тя. — Дом Басадони е прекрасна фасада за търговията на Бреган Д’аерте. Защо им е да се разпростират още по-надалеч и да се излагат на опасността от война, която не могат да спечелят?
	Ентрери и този път не каза нищо.
	— А може би това е истинската причина за идването им на Повърхността? — продължи Дуавел, без да крие тревогата си. — Може би и ти самият си бил заблуден, накарали са те да повярваш, че са тук заради печалбата, докато всъщност са от авангард, дошъл да подготви почвата за пълния разгром на Калимпорт и цял Калимшан?
	Ентрери поклати глава:
	— Познавам Джарлаксъл достатъчно добре и съм сигурен, че е тук, за да печели — както той самият, така и онези, с които работи. Така действа той. Не мисля, че някога би участвал в нещо, което може да завърши толкова катастрофално. Джарлаксъл не е войнолюбец и никога не е бил. Той не ламти за слава, а държи единствено на собственото си благополучие и удобство.
	— И все пак, ето че предизвиква съдбата, издигайки кристалната кула — напомни Дуавел и като наклони глава на една страна, се вгледа изпитателно в него. — Какво има?
	— Какво знаеш за Креншинибон?
	Дуавел се замисли за миг, сбърчила вежди, после поклати глава:
	— Почти нищо — призна тя. — Знам за кулите, но това е почти всичко.
	— Кристалният отломък е изключително могъщ — обясни Ентрери. — И съвсем не съм сигурен, че двамата с Джарлаксъл преследват една и съща цел.
	— Немалко магически предмети са надарени със собствена воля — сухо отбеляза Дуавел. — Което рядко е нещо хубаво.
	— Научи всичко, което можеш за него — нареди Ентрери. — Колкото се може по-бързо, преди онова, от което се боиш, да е сполетяло, макар неволно, града ни.
	Палачът замълча, опитвайки се да прецени как ще е най-добре да постъпи Дуавел в светлината на скорошните събития.
	— Помъчи се да разбереш как Дризт се е сдобил с него и къде… — започна той.
	— Какво, в името на Деветте пъкъла, е Дризт? — прекъсна го полуръстката.
	Ентрери понечи да обясни, но вместо това се разсмя — колко широк бе светът!
	— Друг мрачен елф — рече той. — Мъртъв елф.
	— А, да — спомни си Дуавел. — Твоят съперник. Онзи, когото наричаш До’Урден.
	— Забрави за него, както сторих аз. Споменах го единствено защото именно от него Джарлаксъл получи отломъка. Престори се на някакъв монах, могъщ и явно доста прочут. Казва се Кадърли, поне доколкото знам, и живее в или близо до Снежните планини.
	— Пътят до там е дълъг — отбеляза Дуавел.
	— Но си заслужава — отвърна Ентрери. — А и двамата знаем, че разстоянията нямат особено значение за някой магьосник, владеещ необходимите заклинания.
	— Ще ти излезе доста скъпо — рече Дуавел.
	Само с едно-единствено движение, на каквото малцина опитни и по-млади воини надали биха били способни, Ентрери се изправи над Дуавел, висок и застрашителен, и положи върху рамото й ръка, облечена в магическата ръкавица.
	На Дуавел не й бе необходимо повече, за да разбере какво иска да й каже.


	Единадесета глава
	Полагане на основите

	— Нали това искаше от самото начало — телепатично предаде Кимуриел на илитида.
	Ихараскрик се престори на изненадан, макар именно той да бе обяснил на Кимуриел как да се предпази от опитите на отломъка да проникне в съзнанието му. Да, илитидът от самото начало се бе надявал ситуацията да вземе точно този обрат.
	— Кой ще го владее? — попита той безмълвно. — Кимуриел или Рай’ги?
	— Рай’ги — отвърна псионистът. — Двамата с Креншинибон прекрасно ще се допълват, както отломъкът вече му намекна.
	— Така си мислите вие — отбеляза Ихараскрик. — А може би Креншинибон вижда в твое лице заплаха (доста вероятно и напълно логично предположение) и се опитва да ви подведе, та и ти, и другарите ти да бъдете унищожени.
	— Все още не съм отхвърлил изцяло тази възможност — увери го Кимуриел, без да изглежда ни най-малко разтревожен. — Именно затова съм тук.
	Ихараскрик не отговори веднага, обмисляйки чутото.
	— Креншинибон не е играчка — отговори той най-сетне. — Да искате от мен да…
	— Искаме само да спечелим малко време — не го остави да довърши Кимуриел. — Нямам намерение да противопоставям Ихараскрик на Креншинибон — отлично осъзнавам, че отломъкът може да се окаже прекалено могъщ.
	Елфът не се притесняваше, че илитидът може да се засегне от думите му — рационални и здравомислещи, крадците на мисли не страдаха от прекомерна гордост.
	Вярно, бяха напълно убедени, че превъзхождат почти всички останали раси (в това число хората и дори елфите на мрака), но в самоувереността им имаше голяма доза трезва преценка, благодарение на която подобни логични забележки не можеха да ги обидят. Ихараскрик отлично разбираше, че единствено някое божество би могло успешно да се противопостави на Креншинибон.
	— Може би има начин — рече илитидът и по лицето на Кимуриел се разля усмивка. — Влиянието на някоя Кула от желязна воля може да спре мисловните му атаки и да заглуши заповедите му към кристалните кули, които е издигнал. Временно — натърти Ихараскрик. — Не храня никакви илюзии, че усилията на който и да било псионист (освен ако не става дума за цяла армия от моите събратя), са в състояние да отслабят задълго силите на могъщия Креншинибон.
	— Достатъчно, за да свалим Джарлаксъл — съгласи се Кимуриел на глас. — Само толкова ни трябва.
	И като кимна, той си тръгна, а последните му думи останаха да кънтят в съзнанието му, докато прекрачваше междупространствения портал, който отвеждаше обратно в Калимпорт.
	Да свалим Джарлаксъл! Трудно му бе да повярва, че изобщо е станал част от подобен заговор. Та нали именно Джарлаксъл му бе помогнал да избяга от матрона Облодра, както и от кръвожадните си сестри и му бе дал убежище, където да се скрие от останалите домове в Мензоберанзан, когато матрона Баенре обяви, че дом Облодра трябва да бъде изтребен до крак! А дори да оставеше настрани въпроса с лоялността, която дължеше на Джарлаксъл, не можеше да не се запита какво ще стане, когато Бреган Д’аерте останат без предводител.
	Джарлаксъл бе допринесъл повече от когото и да било, за преуспяването на Бреган Д’аерте, беше ги издигнал до сегашното им положение преди повече от столетие и никой от тях, дори самонадеяният Рай’ги, не хранеше никакви съмнения за това колко е важен Джарлаксъл за оцеляването им.
	Такива мисли се въртяха в главата на Кимуриел, когато се озова в стаята на Рай’ги и го завари да крои планове за свалянето на Джарлаксъл.
	— Новият ти приятел ще може ли да ни осигури това, от което се нуждаем? — нетърпеливо попита магьосникът, щом го видя да влиза.
	— Най-вероятно — отвърна Кимуриел.
	— Обезвредим ли Креншинибон, нападението ни със сигурност ще успее.
	— Не подценявай Джарлаксъл — предупреди го Кимуриел. — Вярно е, че сега притежава кристалния отломък, който трябва да бъде неутрализиран на всяка цена, но Джарлаксъл укрепва властта си над Бреган Д’аерте години наред — надали бих предприел нещо срещу него дори и преди да се бе сдобил с Креншинибон.
	— Но именно заради отломъка позициите му са толкова отслабени — отвърна Рай’ги. — Даже обикновените войници се страхуват, че вървим по грешен път.
	— Аз пък чух, че са изумени от това колко е нараснало могъществото ни — възрази Кимуриел. — Някои твърдят, че скоро целият свят ще бъде в краката ни, че Джарлаксъл ще подчини жалките човеци, а после ще се завърнем, за да покорим Мензоберанзан.
	Рай’ги се разсмя с глас при тези думи:
	— Креншинибон притежава огромно могъщество, в това няма никакво съмнение, но и неговите възможности не са неограничени. Нали илитидът ти каза, че се опитвал да разбере докъде може да се простре властта му?
	— Дали подобно завоевание е постижимо, или не, за нас е без значение — рече Кимуриел. — Онова, което има значение, е дали войниците на Бреган Д’аерте го смятат за възможно.
	На това Рай’ги нямаше какво да възрази, но дори и сега не изглеждаше особено разтревожен.
	— Въпреки че Берг’иньон е с нас, нашето участие в битката няма да бъде кой знае колко голямо — обясни той. — Разполагаме с достатъчно хора, както и с хиляди коболди.
	— Мнозина от хората са под наша власт именно заради Креншинибон — напомни му Кимуриел. — А да подчини коболдите на волята си изобщо няма да затрудни кристалния отломък, освен ако Ихараскрик не го обезвреди предварително.
	— Ами плъхочовеците? — продължи Рай’ги, без да се впечатлява от доводите на псиониста. — Много по-трудно е да се проникне в съзнанието на някого като тях — вътрешната борба, която съпровожда трансформацията им, обезсилва подобни външни влияния.
	— Привлякъл си на наша страна Домо?
	Рай’ги поклати глава:
	— С него е малко по-трудно — призна той. — Но успях да привлека на наша страна неколцина от най-приближените му помощници, които ще ни подкрепят, ако Домо бъде елиминиран. Затова накарах Шарлота Веспърс да подшушне на Джарлаксъл, че Домо се е разприказвал и е издал твърде много за Бреган Д’аерте на Да’Даклан паша. Ще му каже също така, че според нас именно Да’Даклан стои зад съгледваческия отряд, изпратен в Далабад.
	Кимуриел кимна, ала изражението му си остана все така притеснено. Опреше ли до подобни игрички, Джарлаксъл беше опасен противник — нищо чудно да прозре опита им да го излъжат и да използва Домо, за да настрои плъхочовеците срещу тях.
	— Реакцията му ще ни каже много — призна Рай’ги. — Креншинибон, без съмнение, ще избере да повярва на Шарлота, ала Джарлаксъл ще поиска да действат внимателно, преди да предприемат нещо срещу Домо.
	— Смяташ, че Домо ще срещне смъртта си още същия ден — рече Кимуриел и по устните на Рай’ги плъзна зла усмивка.
	— Кристалният отломък се превърна в най-голямата сила на Джарлаксъл, и поради това — и най-голямата му слабост.


	— Първо ръкавицата, а сега и това — въздъхна Дуавел Тигъруилис. — Ех, Ентрери, как ли ще изкарвам по някоя и друга допълнителна жълтица, когато теб няма да те има вече!
	Ентрери обаче не беше в настроение за шеги.
	— Побързай! — нареди той.
	— Действията на Шарлота доста са те разтревожили — отбеляза Дуавел, от чието внимание не бе убягнал фактът, че от няколко часа Шарлота беше истински заета, като голяма част от срещите й бяха с агенти на Домо и гилдията му.
	В отговор Ентрери само кимна — не беше в настроение да споделя последните новини с Дуавел. Събитията се развиваха бързо, прекалено бързо. Рай’ги и Кимуриел полагаха основите за своя удар, но Джарлаксъл бе надушил поне част от назряващите неприятности и току-що бе повикал палача, нареждайки му да посети един особено противен плъхочовек на име Домо. Ако Домо бе част от заговора, Рай’ги и Кимуриел много скоро щяха да се окажат с един съзаклятник по-малко.
	— Ще се върна до два часа — обясни убиецът на Дуавел. — Дотогава да е готово.
	— Не разполагаме с подходящ материал, за да изработим това, което искаш! — оплака се полуръстката.
	— Важни са само цветът и тежината — отвърна Ентрери. — Материалът няма значение.
	Дуавел сви рамене и Ентрери излезе в нощта. Движеше се бързо и безшумно, плътно загърнат в плаща си.
	Недалеч от „Медната миза“ свърна в една уличка и като се огледа, за да се увери, че не го следят, хлътна в една дупка, отвеждаща в клоаките.
	Няколко минути по-късно вече стоеше пред Джарлаксъл.
	— Шарлота ми съобщи, че Домо издавал тайните ни — рече наемникът.
	— Него ли чакаме? — попита Ентрери и Джарлаксъл кимна.
	— И най-вероятно няма да е сам. Готов ли си за битка?
	За първи път от няколко дни насам по лицето на Ентрери плъзна искрена усмивка. Дали е готов за битка с плъхочовеците? Че как иначе! Въпреки това, източникът, от който Джарлаксъл бе почерпил информацията си, го тревожеше. Ясно му бе, че Шарлота играе двойна игра и че макар да бе съучастничка на Рай’ги и Кимуриел, няма намерение открито да се опълчва на Джарлаксъл. Не, Ентрери се съмняваше, че това е същинският опит на заговорниците да се сдобият с властта над Бреган Д’аерте. Нещо подобно със сигурност би отнело повече време, за да се планира, а и клоаката надали бе най-подходящото място за такава битка.
	Въпреки това…
	— Може би трябваше да останеш в Далабад още малко — подхвърли Ентрери. — Да видиш как ще потръгне новата ни операция.
	— Домо не ме плаши — отвърна Джарлаксъл и Ентрери го изгледа изпитателно.
	Възможно ли бе да не забелязва назряващия в редиците на Бреган Д’аерте преврат? И ако бе така, можеше ли Креншинибон да стои зад бунтовническите намерения на Рай’ги и Кимуриел? Или пък Ентрери беше прекалено подозрителен и виждаше демони и съзаклятници там, където такива нямаше?
	Палачът си пое дълбоко дъх, опитвайки се да проясни мислите си.
	— Шарлота може и да греши — рече той все пак. — Може би си има свои причини да иска да се отърве от Домо.
	— Много скоро ще разберем — отвърна Джарлаксъл и кимна към един от тунелите, по който предводителят на плъхочовеците, приел формата на човекоподобен плъх, вече се задаваше, придружен от трима от хората си.
	— Скъпи ми Домо — поздрави го наемникът и Домо се поклони.
	— Добре направи, че дойде при нас — рече Домо. — Във време като това не обичам да излизам на повърхността дори и само за да отида в подземията на дом Басадони. Прекалено е оживено, боя се.
	Ентрери изгледа противното същество с присвити очи. Любопитен отговор, но беше по-добре да не се опитва да го тълкува.
	— И агентите на останалите гилдии ли идват тук, когато искат да се срещнат с теб? — въпросът на Джарлаксъл хвана Домо напълно неподготвен.
	За Ентрери не беше трудно да се досети, че наемникът действа под наставленията на Креншинибон — ако Домо бе част от някакво съзаклятие и мислите му дори за миг се насочеха към него, Джарлаксъл и Креншинибон веднага щяха да ги разчетат. Въпреки това Ентрери смяташе, че Джарлаксъл прибързва — ако първо бе опитал да си поговори с Домо, неангажиращо и с присъщата си дипломатичност, можеше да получи необходимата информация и без да се налага Креншинибон да нахлува в съзнанието на плъхочовека.
	— В редките случаи, когато съм принуден да се срещна с представители на някоя друга гилдия, обикновено те идват при мен — отвърна Домо, опитвайки се да изглежда спокоен.
	Ентрери обаче го видя да пристъпва от крак на крак и незабелязано постави ръце върху дръжките на двете си оръжия. Привидно небрежна, тази стойка му даваше възможност да ги извади само за миг, ако се наложи.
	— И срещал ли си се с някого от тях наскоро? — попита Джарлаксъл.
	Домо неволно потрепна и Ентрери внезапно разбра какво става — Креншинибон се опитваше да проникне в мислите му.
	Тримата плъхочовеци зад Домо се спогледаха и нервно се размърдаха.
	Лицето на Домо се разкриви и той започна да придобива човешката си форма, ала почти незабавно отново си възвърна образа на плъх, а от гърдите му се откъсна гърлено ръмжене.
	— Какво става? — обади се един от помощниците му.
	Ентрери не пропусна да забележи раздразнението, изписало се по лицето на Джарлаксъл и погледът му се върна върху Домо — дали пък наемникът не беше подценил гнусното същество?
	Джарлаксъл и Креншинибон не можеха да доловят мислите на плъхочовека — опитът на отломъка да нахлуе в съзнанието му беше отключил вътрешната му борба, издигайки стена от болка и гняв, която Креншинибон не бе в състояние да преодолее.
	Все по-ядосан, Джарлаксъл се взря в Домо.
	— Предал ни е — реши Креншинибон неочаквано, ала Джарлаксъл, който не бе усетил нищо такова, изобщо не бе сигурен. — Момент на слабост — убеждаваше го отломъкът. — Проблясък от истината, пробил за миг стената от ярост и болка. Предал ни е… на два пъти.
	Джарлаксъл погледна към Ентрери почти неуловим знак, ала напълно достатъчен за палача, който ненавиждаше плъхочовеците от дън душа.
	Домо и хората му също го забелязаха и мечовете им начаса изскочиха от ножниците, ала Ентрери вече се бе хвърлил в атака. Струи черна пепел бликнаха от Нокътя на Шарон и изпълниха въздуха, разделяйки бойното поле и пречейки на противника да съгласува действията си.
	Палачът се метна наляво, заобикаляйки стената от пепел, като в същото време се приведе, за да избегне дългия, тънък меч на Домо, след което сам замахна.
	Отби вражеското острие с Нокътя на Шарон и замахна с изумрудената си кама.
	В този момент най-близкият от тримата плъхочовеци се включи в битката и той бе принуден да отстъпи назад и да вдигне меча си, за да се защити. След това се преметна напред, а после обратно назад, подпирайки се на една ръка, така че да се изправи мълниеносно, озовавайки се в почти същата позиция, откъдето бе започнал. Глупавият плъхочовек го последва, оставяйки Домо и двамата си другари от другата страна на стената от пепел.
	Три ками, изпратени от Джарлаксъл, изсвистяха на сантиметри от главата на Ентрери и прорязаха пепелта.
	Разнесе се силен стон и палачът разбра, че един от двамата придружители на Домо е обезвреден.
	Миг по-късно същата участ сполетя и другия, когато Ентрери отби оръжието му с меча си и продължи напред. Плъхочовекът стори същото с намерението да забие зъби в гърлото му.
	Колко горчиво се разкая само секунда по-късно, когато камата на убиеца потъна под брадичката му.
	Силен замах и главата на човека плъх политна назад. Ентрери издърпа камата си и се обърна. Откъм стената от пепел изскочи още един плъхочовек, а по стъпките, които се разнесоха от другата й страна, палачът разбра, че Домо бързо се отдалечава.
	Убиецът се претърколи под пепелта и като дръпна нападателя си за глезените, го повали по очи право пред Джарлаксъл, а после се втурна след Домо. Ентрери бе свикнал с мрака, дори с непрогледната тъмнина на тунелите (някои от най-успешните му схватки се бяха състояли именно тук), ала прекрасно осъзнаваше, че инфрачервеното зрение на плъхочовеците им дава предимство, затова вдигна Нокътя на Шарон пред гърдите си и го накара да освети пътя му. Кой знае, може би като много други магически оръжия и Нокътя на Шарон бе в състояние да излъчва светлина.
	Грейналото сияние го изненада — наситено черно, то не приличаше на нищо, което Ентрери бе виждал досега и придаваше на тунелите причудлив, нереален вид.
	Палачът сведе поглед към меча, опитвайки се да прецени доколко ще издаде присъствието му, ала тъй като не видя ясно оформена струя светлина, реши, че може и да не привлича твърде много внимание.
	Не след дълго стигна до разклонение в тунела и се огледа на всички посоки, наострил сетива.
	Отляво долетя едва доловимо ехо от леки стъпки и той се хвърли натам.
	Джарлаксъл довърши проснатия на земята плъхочовек, без да се церемони особено, запращайки кама след кама в гърчещото се тяло. После се хвърли през стената от пепел и пъхна ръка в джоба си, където беше Креншинибон.
	— Води ме! — нареди той, решен да открие Ентрери.
	— Нагоре — долетя неочакваният отговор. — Излезли са на улицата.
	Озадачен, Джарлаксъл се закова на място.
	— Нагоре! — настоя Креншинибон още по-категорично. — Към Повърхността!
	Елфът се втурна в обратната посока, към стълбата, която се изкачваше до малка уличка недалеч от „Медната миза“.
	— Води ме! — повтори той.
	— Прекалено сме незащитени тук — отвърна отломъкът. — Дръж се в сенките и се върни в дом Басадони — натам тръгнаха Артемис Ентрери и Домо.
	Ентрери свърна зад един ъгъл и рязко забави крачка. Там, с мечове в ръце, стояха Домо и двамина негови събратя. Ентрери направи крачка напред, с намерение да се хвърли в атака — несъмнено вече го бяха забелязали, единствената му възможност сега бе да ги изпревари и да не им позволи да организират защитата си.
	После обаче се закова на място, чул плъхочовека вляво от Домо да прошепва в ухото му:
	— Подушвам го! Трябва да е наблизо.
	— Прекалено близо — съгласи се другото скверно създание и присви очи, в които проблесна червена светлина.
	Защо изобщо им трябваше да прибягват до инфрачервеното си зрение, почуди се Ентрери. Та нали той ги виждаше в черната светлина на меча си така ясно, сякаш се намираха в слабо осветена стая. Знаеше, че трябва да се хвърли в атака, ала любопитството му беше пробудено, затова се отдели от стената и пристъпи напред, където всички можеха да го видят.
	— Миризмата му е силна — съгласи се Домо и тримата неспокойно се огледаха наоколо, размахвайки мечове. — Къде са другите?
	— Не дойдоха, макар че трябваше да са тук — отвърна един от помощниците му. — Страхувам се, че сме предадени.
	— Проклети да са мрачните елфи! — изруга Домо.
	Ентрери не можеше да повярва, че все още не го виждат — поредното забележително умение на прекрасния му меч. Зачуди се дали щяха да го забележат, ако използваха обикновеното си зрение, но това бе въпрос, чийто отговор трябваше да почака. Пристъпвайки съвършено безшумно, той бавно се приближи от дясната страна на Домо.
	— Може би трябваше да се вслушаме в думите на магьосника им — все така шепнешком добави плъхочовекът отляво.
	— Да се обърнем срещу Джарлаксъл? — не повярва на ушите си Домо. — Това би било равносилно на самоубийство. Ни повече, ни по-малко.
	— Ама… — опита се да възрази другият, ала Домо го прекъсна и му зашепна нещо, размахвайки пръст в лицето му.
	Ентрери се възползва от това, че вниманието на тези двамата е другаде, и като се промъкна зад последния от малката групичка, допря върха на камата си в гърба му.
	Плъхочовекът се вледени, когато чу някой да прошепва в ухото му:
	— Бягай!
	Гнусното създание не чака втора покана и си плю на петите. Домо престана да се кара на другия си помощник и направи няколко крачки след беглеца, крещейки заплахи.
	— Бягай! — рече Ентрери, пристъпвайки към третия плъхочовек, ала вместо да офейка, той изпищя и се обърна, замахвайки високо.
	Ентрери приклекна, за да избегне оръжието му, а когато се изправи, изумрудената кама се провря между ребрата на човека плъх и потъна в диафрагмата му.
	Гнусното създание отново изпищя и се загърчи в предсмъртни конвулсии.
	— Какво има? — попита Домо и се обърна. — Какво?
	Плъхочовекът се свлече на земята и се загърчи в агония. Изправен над него, Ентрери накара камата си да засияе.
	Домо отскочи назад и вдигна меча пред гърдите си.
	— Танцуващо острие? — тихо попита той. — Ти ли си, елфически магьоснико?
	— Танцуващо острие? — прошепна Ентрери въпросително и сведе очи към камата си.
	В това нямаше никакъв смисъл. Погледна към Домо и видя как блясъкът в очите му изчезва, докато той приема почти човешка форма, а зрението му се настройва към видимата част на спектъра.
	Миг по-късно плъхочовекът подскочи почти до тавана, видял Артемис Ентрери на няколко метра от себе си.
	— Каква магия е това! — ахна Домо.
	На този въпрос и Ентрери нямаше отговор. Представа нямаше какво точно прави Нокътя на Шарон с черната си светлина. Дали по някакъв начин блокираше инфрачервеното зрение, като в същото време сиянието му си оставаше видимо в обикновената част на спектъра? Дали пък не действаше като черен огън, въпреки че палачът не бе усетил никаква топлина? Силните топлинни източници можеха сериозно да затруднят инфрачервеното зрение.
	Наистина любопитно — поредната загадка, чийто отговор Ентрери трябваше да открие, ала не и днес.
	— Значи си сам? — рече той на Домо. — Само ти и аз.
	— Защо Джарлаксъл се страхува от мен? — попита Домо и пристъпи напред.
	— Защо се страхува от теб или защо те ненавижда? — рече палачът в отговор и спря. — Това са две различни неща.
	— Но нали съм му съюзник! — възрази Домо. — Не го предадох, дори когато подчинените му се обърнаха срещу него.
	— Така казваш — отвърна Ентрери и хвърли поглед към плъхочовека, който все още потръпваше и стенеше в краката му. — Какво знаеш? Говори и може би все още има шанс да си тръгнеш оттук жив.
	Домо присви ядовито очи.
	— Така, както Раситър си тръгна невредим от последната ви среща? — жлъчно подхвърли той. — Раситър бе един от най-великите му предшественици в гилдията на плъхочовеците, служил бе заедно с Ентрери при Пук паша и бе загинал от ръката на Ентрери… нещо, което калимпортските плъхочовеци нямаше скоро да забравят.
	— Питам те за последен път — спокойно рече палачът.
	Едва доловимо движение наблизо му подсказа, че първият плъхочовек се е върнал и сега се спотайва в сенките, готов да се нахвърли отгоре му. Ентрери не беше нито изненадан, нито обезпокоен.
	Широката усмивка, плъзнала по лицето на Домо, разкри острите му, жълтеникави зъби:
	— Джарлаксъл и другарчетата му май не са толкова единни, колкото си мислиш — подразни го той.
	Ентрери направи крачка напред.
	— Ще трябва повечко да се постараеш — каза той, ала преди да успее да довърши, Домо изрева и се нахвърли отгоре му, размахал тънкия си меч.
	С едно-единствено, почти незабележимо движение палачът пресрещна връхлитащото оръжие с Нокътя на Шарон и го отби настрани.
	Домо отстъпи назад и замахна отново, после още веднъж. Всеки път Ентрери сякаш едва-едва преместваше меча си и всеки път острието на Домо минаваше покрай него, без да го докосне.
	Домо за втори път направи крачка назад и се нахвърли отгоре му с удвоена ярост.
	Оказа се, че е отстъпил прекалено надалеч — Ентрери трябваше просто да се наведе назад и оръжието изсвистя пред него.
	Както можеше да се очаква, нападението на скрития в сенките плъхочовек не закъсня. Самият Домо се включи отлично в атаката, втурвайки се напред с вдигнат меч.
	Ала Домо просто не си даваше сметка колко великолепно се бие Артемис Ентрери. Палачът отново отби вражеското оръжие високо нагоре, като в същото време накара меча си да избълва нова струя черна пепел. Все така светкавично Ентрери се завъртя надясно, описвайки пълен кръг, и когато отново се изравни с Домо, свали десницата си, насищайки въздуха с нов слой пепел, а с лявата си ръка замахна настрани. Изумрудената кама потъна в корема на връхлитащия отгоре му плъхочовек.
	Нокътя на Шарон описа дъга във въздуха, издигайки широка, кръгла стена от пепел, която Домо проряза, когато замахна за поредния си удар… ала Ентрери не беше от другата страна. Той се бе хвърлил на една страна и след като се претърколи и се изправи, замахна към краката на плъхочовека, който още се бореше с камата в корема си. За изненада и удоволствие на убиеца, мечът посече и двете колена на гнусното същество и то рухна върху каменния под, виейки от болка, докато кръвта му изтичаше.
	Без да забавя темпото, Ентрери рязко се обърна и след като отби оръжието на Домо, изви меча си така, че да спре камата, която Домо бе запратил срещу него.
	Лицето на плъхочовека се сгърчи — очевидно току-що бе изиграл последната си карта. Ред бе на Ентрери да се хвърли в атака и той стори именно това. Три мълниеносни удара, всеки от които по-нисък от предишния, и Домо бе принуден да отстъпи назад, мъчейки се да запази равновесие.
	Ентрери го последва, затруднявайки го още повече. Мечът му не спираше нито за миг, като от време на време обливаше Домо с черна пепел, пречейки му да вижда и допълнително утежнявайки положението му.
	Много скоро плъхочовекът щеше да се окаже притиснат до стената, перспектива, която (това Ентрери ясно прочете в очите му) никак не му се нравеше.
	В отговор палачът още по-яростно размаха Нокътя на Шарон и с два бързи маха издигна L-образна преграда от пепел, така че освен пред себе си, сега Домо не виждаше и от дясната си страна.
	Като ръмжеше ядовито, плъхочовекът се хвърли натам, предполагайки, че Ентрери ще използва стената от пепел, за да се добере до него. Мечът му срещна само въздух. Миг по-късно усети движение зад себе си — предугаждайки, че Домо ще се улови в капана му, палачът бе минал от другата страна.
	Домо хвърли оръжието си на земята.
	— Ще ти кажа всичко! — извика той. — Ще…
	— Вече го направи — увери го Ентрери и Домо се вцепени, когато Нокътя на Шарон потъна в тялото му, посече гръбнака и излезе от гърдите му.
	— Б-б-боли — с мъка промълви Домо.
	— Така и трябва — отвърна Ентрери и рязко натисна.
	Домо простена и издъхна.
	Ентрери издърпа меча от тялото му и отиде да си прибере камата, а в главата му препускаха безброй въпроси, пробудени от половинчатото признание на Домо, че в редиците на Бреган Д’аерте наистина се надига бунт. Самият Домо не бе част от съзаклятието и не той бе измамил Джарлаксъл, в това поне Ентрери бе сигурен. И все пак, именно Джарлаксъл бе в основата на днешната разправа с Домо…
	Или пък не?
	Чудейки се доколко Креншинибон използва интересите на Джарлаксъл срещу него самия, Ентрери напусна калимпортските клоаки.


	— Прекрасно — отбеляза Рай’ги.
	Двамата с Кимуриел използваха магическо огледало, за да проследят завръщането на Ентрери в дома на Басадони, ала бързо се отказаха, виждайки изражението, изписало се по лицето на палача — нищо чудно да бе усетил, че го наблюдават магически.
	— Без да иска ни направи услуга — добави Рай’ги. — Сега вече плъхочовеците със сигурност ще се обърнат срещу Джарлаксъл.
	— Жалко за Домо — изсмя се Кимуриел, ала после стана сериозен. — Но какво ще правим с Ентрери? Той е опасен враг, особено сега, когато притежава меча и ръкавицата, освен това е прекалено умен, за да повярва, че за него ще бъде по-добре да ни подкрепи. Може би ще е по-добре да го елиминираме, преди да се захванем с Джарлаксъл.
	Рай’ги се замисли за миг-два и кимна.
	— Ала трябва да бъде извършено от някой по-нисш — рече той. — От Шарлота и нейните хора, може би — те и бездруго няма да играят почти никаква роля в същинския преврат.
	— Джарлаксъл няма да е доволен, ако научи, че искаме да премахнем Ентрери — съгласи се Кимуриел. — Значи остава Шарлота. И то не по наша заповед. Ще й внуша, че Ентрери замисля да я убие.
	— Ако реши, че наистина е така, Шарлота най-вероятно ще побегне — отбеляза Рай’ги.
	— Прекалено е горда, за да го стори — възрази Кимуриел. — Пък и ще се погрижа тя да разбере — от другиго, естествено, — че Ентрери не се радва на кой знае каква подкрепа сред Бреган Д’аерте и че прекомерната му независимост започва да омръзва дори на Джарлаксъл. Повярва ли, че Ентрери крои планове да се разправи с нея, но няма никого зад гърба си, докато тя може да разчита на истинска армия, Шарлота няма да избяга, а ще нанесе удар и то какъв!
	И като се разсмя, добави:
	— Макар че за разлика от теб, Рай’ги, аз съвсем не съм убеден, че Шарлота и всички от дом Басадони ще успеят да се справят с подобна задача.
	— Най-малкото ще му създадат работа, за да не ни се пречка — отвърна Рай’ги. — А довършим ли Джарлаксъл…
	— Ентрери ще си плюе на петите, също като Морик — довърши Кимуриел вместо него. — Може би трябва да се погрижим за Морик, ако не за друго, то за да знае Ентрери какво го очаква.
	Рай’ги обаче поклати глава — имаха далеч по-належащи проблеми, за да си губят времето с някакъв незначителен дезертьор, спотаил се в другия край на света.
	— Артемис Ентрери няма да има къде да избяга — отсече магьосникът. — Твърде много ме дразни, за да го забравя или да му простя.
	Кимуриел си каза, че думите на приятеля му са малко странни, ала истината бе, че и той се чувстваше по подобен начин. Най-големият грях на Ентрери бяха забележителните му умения. Именно фактът, че толкова превъзхождаше останалите от своята раса, бе „обидата“, която Рай’ги и Кимуриел не можеха да му простят.
	А двамата елфи бяха достатъчно трезвомислещи, за да си дават сметка за това.
	От което положението на Артемис Ентрери изобщо не ставаше по-леко.


	Дванадесета глава
	Когато всичко е една лъжа

	— Слой след слой! — изруга Ентрери и стовари юмрук върху малката масичка в задната стая на „Медната миза“.
	Това бе единственото място в цял Калимпорт, където убиецът се чувстваше що-годе спокоен, че Рай’ги и Кимуриел не го наблюдават магически, нещо, което напоследък правеха прекалено често!
	— Така преплетени един с друг, че опиташ ли се да разчистиш някой от тях, той рано или късно отново се стоварва отгоре ти!
	Дуавел Тигъруилис се облегна назад и го изгледа заинтригувано. Откакто познаваше палача, никога не го бе виждала толкова възбуден, нито толкова ядосан, а когато Артемис Ентрери се разгневеше, всички, които се намираха наоколо, трябваше много да внимават.
	Дуавел бе още по-изненадана от това, че го вижда така разлютен толкова скоро, след като се бе разправил с омразния си Домо — обикновено убийството на някой плъхочовек му оправяше настроението поне за ден-два. Все пак Дуавел разбираше недоволството му. Ентрери си имаше работа с елфи на мрака и макар самата полуръстка да не познаваше много добре обществото и нравите им, все пак беше видяла достатъчно, за да е наясно, че Мрачните нямат равни в машинациите и подлите кроежи.
	— Твърде много слоеве — повтори Ентрери вече по-спокойно и като погледна към Дуавел, поклати глава. — Оплетен съм в толкова мрежи, че вече не знам кое е истина и кое — лъжа.
	— Но си още жив — отвърна Дуавел. — Което означава, че каквото и да правиш, то е правилно.
	— Боя се, че допуснах огромна грешка, като убих Домо — поклати глава Ентрери. — Никога не съм харесвал гнусната му раса, ала може би трябваше да му пощадя живота, ако не за друго, то за да осигуря поне някакъв отпор на съзаклятието срещу Джарлаксъл.
	— Но ти дори не си сигурен, че намеците на Домо и скверните му събратя за заговор са верни — напомни му Дуавел. — Може да са го сторили, за да всеят раздор в редиците на Бреган Д’аерте. Нищо чудно Домо да ти го е признал само за да спаси собствената си кожа — познава отношенията ти с Джарлаксъл достатъчно, за да е наясно, че за теб е много по-добре Джарлаксъл да си остане на власт.
	Ентрери я изгледа, без да каже нищо. Нима Домо наистина знаеше всичко това? Разбира се, че го знаеше!
	Колкото и да ненавиждаше плъхочовека, Ентрери не можеше да не отдаде заслуженото на умението, с което той ръководеше една от най-трудните за управление гилдии.
	— Не че има някакво значение — продължи Дуавел. — И двамата сме наясно, че при един конфликт в редиците на Бреган Д’аерте, плъхочовеците могат да играят съвсем незначителна роля. Ако Рай’ги и Кимуриел замислят преврат, Домо и останалите като него не могат да направят нищо, за да ги разубедят.
	Ентрери отново поклати глава, силно подразнен от цялата ситуация. Сигурен бе, че поотделно е в състояние да надвие или надхитри всеки мрачен елф, ала никой от тях не бе сам. Заради забележително съгласуваните действия на всички в Бреган Д’аерте, палачът просто не можеше да е сигурен в каквото и да било. А като се прибавеше и Креншинибон, всичко се оплиташе още повече, истината за назряващия преврат (ако такъв настина имаше) ставаше още по-неясна и Ентрери нямаше как да разбере дали Джарлаксъл държи ситуацията под контрол, или се е превърнал в роб на отломъка.
	Колкото и да бе уверен, че Джарлаксъл ще го защитава, у Ентрери нямаше никакво съмнение, че Креншинибон иска да му види сметката.
	— Обръщаш гръб на всичко, което някога си научил — гласът на Дуавел бе благ и успокояващ. — Мрачните не правят нищо, което Пук паша не е правил… или пък Басадони паша, или пък който и да било от останалите паши. Всички те играят една и съща игра… игра, която се играе в Калимпорт от векове.
	— Ала Мрачните я играят много по-добре.
	Дуавел се усмихна и кимна.
	— Ала не е ли изходът един и същ? — попита тя. — Когато всичко е само една фасада…
	Тя нарочно остави изречението да увисне във въздуха — един от ръководните принципи на всички играчи в уличната джунгла, то бе добре известно на Ентрери.
	— Когато всичко е само една фасада… — подканящо повтори тя след малко.
	Ентрери си наложи да се успокои, да превъзмогне пресиления респект, дори боязън, който Мрачните му всяваха, особено Рай’ги и Кимуриел.
	— В ситуации като тази, когато пласт след пласт са струпани един върху друг — изрецитира той един от основните уроци за всички, които искаха да оцелеят на улицата, — когато всичко е само една фасада, обвита в мрежа от лъжи и измама, всеки сам гради своята истина.
	Дуавел кимна.
	— Ще познаеш правилния път, защото изборът ти ще го направи такъв — съгласи се тя. — Нищо не уязвява лъжеца повече от това да види как противникът му превръща собствените му лъжи в истина.
	Ред бе на Ентрери да кимне в знак на съгласие. Вече се чувстваше по-добре, както и бе очаквал и именно заради това още щом усети, че го наблюдават, се измъкна от дом Басадони и отиде право в „Медната миза“.
	— Вярваш ли на Домо? — попита Дуавел.
	Ентрери помисли малко и кимна:
	— Пясъчният часовник вече е обърнат — рече той. — И времето тече. Събра ли информацията, която ти поръчах?
	Дуавел бръкна под покривалото на креслото си и извади наръчи пергаменти.
	— Кадърли — рече тя и му ги подаде, след което извади малка кесийка, досущ като тази, която Джарлаксъл носеше на кръста си и в която, това Ентрери знаеше и без да е поглеждал в нея, имаше кристал, досущ подобен на Креншинибон.
	Убиецът я пое с трепет — това бе последното, напълно истинско и необратимо доказателство, че се кани да поеме по опасен път, навярно най-опасния, по който някога бе тръгвал.
	— Не притежава никаква магия — увери го Дуавел, забелязала обезпокоеното му изражение. — Само известна мистична аура, която накарах да му придадат, колкото да издържи някоя бегла магьосническа проверка.
	Ентрери кимна и окачи кесийката на колана си, така че плащът му напълно да я скрива.
	— Можехме просто да те изведем от града — подхвърли Дуавел. — Щеше да ти излезе много по-евтино да платиш на някой магьосник да те телепортира далеч оттук.
	Ентрери се разсмя при тази мисъл. Всъщност, откакто Бреган Д’аерте бяха дошли в Калимпорт, тя много пъти му беше минавала през главата, ала той всеки път я отхвърляше. Колко далеч можеше да избяга? Със сигурност не достатъчно, за да не могат Рай’ги и Кимуриел да го намерят!
	— Дръж се близо до него — предупреди го Дуавел. — Когато стане, ти трябва да си по-бързият.
	Ентрери кимна и понечи да се изправи, ала поспря и изпитателно се вгледа в Дуавел. Тя искрено се безпокоеше как ще се справи той в предстоящия сблъсък и тревогата й, неподклаждана от лични интереси, го порази. Тревогата на Дуавел бе проява на нещо, до което Ентрери рядко се бе докосвал в окаяния си живот — истинско приятелство.
	Палачът не си тръгна веднага от „Медната миза“, а вместо това отиде в една от съседните стаи и се зае да прехвърля в мислите си информацията, която Дуавел му бе набавила за свещеника на име Кадърли. Възможно ли бе този мъж да е решението на проблемите на Джарлаксъл, а в такъв случай — и на Артемис Ентрери?
	Силно раздразнение тласкаше Джарлаксъл, докато бързо и безшумно си проправяше път към Далабад с помощта на различни магически предмети, ала без да се позовава на услугите на Креншинибон.
	Това бе то, даде си сметка наемникът, решителното изпитание за най-новото му съдружничество. Осъзнал, че волята на отломъка започва да надделява над неговата, Джарлаксъл реши веднъж завинаги да оправи нещата.
	Щеше да срине кристалната кула.
	Креншинибон също го знаеше. Джарлаксъл ясно усещаше сърдитите вибрации, долитащи от кесийката на кръста му, и неволно се запита дали няма да се стигне до истински сблъсък между двамата… сблъсък, в който можеше да оцелее само един.
	Джарлаксъл беше готов за това. Той нямаше нищо против да остави и други да участват във взимането на решения, стига те рано или късно да доведат до осъществяване на неговите цели. Напоследък обаче бе осъзнал, че Креншинибон започва да променя целите му, опитва се да го води по пътища, по които той не желае да поема.
	Малко след спускането на тъмната калимшанска нощ, Джарлаксъл застана пред кристалната кула и изпитателно се взря в нея. После решително стисна зъби и се приготви за двубоя, който несъмнено му предстоеше. С един последен поглед, за да се увери, че наоколо няма никого, той бръкна в кесийката и извади кристалния отломък.
	— Не! — писъкът на Креншинибон, който очевидно знаеше какво е намислил, изпълни съзнанието му. — Забранявам ти. Кулите не са само физическо въплъщение на моята… на нашата сила, те я правят още по-голяма. Забранено ти е да ги унищожаваш!
	— Забранено ми е? — повтори Джарлаксъл.
	— Не е в наш интерес…
	— Аз съм този, който решава какво е и какво не е в мой интерес — прекъсна го наемникът. — И точно сега е в мой интерес да разруша тази кула.
	И той вложи цялата си мисловна сила в една-едничка настойчива заповед към Креншинибон.
	И тогава схватката започна — титаничен, макар и безмълвен, сблъсък между две воли. Джарлаксъл, събирал знания и опит с векове, се изправи срещу хилядолетния отломък. Само след няколко секунди наемникът почувства как волята му се огъва, сякаш Креншинибон се канеше да го прекърши напълно. Стори му се, че всички страхове, спотайвали се някога в тъмните ъгълчета на въображението му, изведнъж оживяват и обсебват мислите, спомените, самата му същност.
	Чувстваше се гол, напълно беззащитен срещу могъщия Креншинибон.
	Наложи си да се успокои и като отдели страховитите образи един от друг, се зае с тях един по един насочваше цялата си воля към всеки чудовищен образ и призоваваше на помощ спомена за всичко, което бе надмогнал в дългия си живот, за да се издигне до върха на Бреган Д’аерте и да преуспее в матриархалния ад, какъвто беше Мензоберанзан.
	Един след друг оживелите кошмари ставаха на пух и прах пред очите му, а когато вътрешната му борба поутихна, той насочи волята си навън, към Креншинибон и я съсредоточи в една-единствена заповед.
	Събори кристалната кула!
	Последва ново нахлуване в съзнанието му, ала този път пред очите му се заредиха картини на величие — армии рухваха пред гора от кристални кули; крале коленичеха пред него и полагаха в краката му съкровищата на своите кралства; мензоберанзанските матрони го поставяха начело на своя съвет, обсипвайки го с почести, с каквито дотогава бяха обсипвали единствено Лолт.
	За Джарлаксъл бе много по-трудно да се пребори с тази атака — възможностите, които тя разкриваше пред него, го блазнеха, а и му бе трудно да отрече, че и той, и Бреган Д’аерте могат да постигнат много с помощта на Креншинибон.
	Усети как решителността му се изпарява, а мисълта за компромис, който да е изгоден както за него, така и за Креншинибон, започва да му се струва все по-примамлива.
	Да, точно така щеше да постъпи — щеше да се откаже от нелепата идея да събори кулата и щеше да поднови съюза си с отломъка.
	И тогава си спомни.
	Това не бе съюз и Креншинибон не беше негов партньор, истински, предсказуем партньор, когото да може да контролира и да замени с друг, ако се наложи.
	Не, напомни си Джарлаксъл. Тук ставаше дума за магически предмет, вярно, предмет, надарен със собствена воля, ала въпреки това — изкуствено сътворен и поради това — тласкан от отдавна поставена и неизменна цел.
	Цел, която в случая на Креншинибон бе сдобиването с толкова слуги и власт, колкото неговата магия му позволяваше.
	И макар че Джарлаксъл разбираше и дори подкрепяше подобна цел, не биваше да забравя, че само той може да издава заповеди и да взима решения. Отхвърляйки изкушенията на Креншинибон, той надделя и този път, така както бе отблъснал и армията от ужаси преди малко.
	Нещо в мозъка му сякаш прещрака и изведнъж всичко си дойде на мястото.
	Той, Джарлаксъл беше господарят. Неговите решения щяха да поведат Бреган Д’аерте напред и нему щеше да се подчинява кристалният отломък.
	В този миг почувства извън всяко съмнение, че стига да поиска, може да срине кулата със земята и когато отново нареди на Креншинибон да го стори, не усети нито гняв, нито съпротива, нито нападки, само тъга.
	Победен, отломъкът запулсира от енергията, която му трябваше, за да събори физическото си въплъщение.
	Джарлаксъл отвори очи и се усмихна доволно.
	Двубоят се бе оказал точно толкова труден, колкото очакваше, ала в крайна сметка той бе надделял. Усети вибрациите, изпълнили въздуха, когато кристалната кула започна да губи силата си. Много скоро енергията, която я поддържаше, щеше да изчезне и щом магията на Креншинибон престанеше да я крепи, тя щеше да се разсее във въздуха. Джарлаксъл бе наредил така и знаеше, че Креншинибон ще го послуша — нямаше да има експлозии и рухнали стени, кулата просто щеше да се стопи и да изчезне.
	Наемникът кимна, изпълнен с доволство, каквото не бе изпитвал след никоя от многобройните победи в дългия си живот.
	Представи си Далабад без кристалната кула и се запита колко ли вражески съгледвачи щяха да се появят, за да разберат какво е станало с кулата, откъде изобщо е дошла и дали Ахдания все още бе на власт.
	— Спри! — нареди изведнъж той. — Кулата остава, защото аз така искам!
	Вибрациите тутакси престанаха и Креншинибон утихна, излъчващ смирение и покорство.
	Джарлаксъл се усмихна още по-широко. Да, щеше да остави кулата, а на сутринта дори щеше да издигне още една. Кулите близнаци на Далабад. Кулите близнаци на Джарлаксъл.
	Най-малко две.
	Защото наемникът вече не се боеше нито от кулите, нито от оногова, накарал го да издигне първата от тях.
	Не, Джарлаксъл бе победил и сега щеше да използва могъщия Креншинибон, за да се сдобие с още власт.
	И никога вече отломъкът нямаше да го заплашва.


	Артемис Ентрери крачеше напред-назад в малката стаичка, която бе наел в един хан, далеч от дома на Басадони и от домовете на останалите калимпортски гилдии. Обточената с червено ръкавица лежеше върху малка масичка до леглото, а до нея, проблясващ на светлината на запалената свещ, почиваше Нокътя на Шарон.
	Изобщо не бе сигурен, че постъпва правилно. Дали на другия ден съдържателят на странноприемницата нямаше да открие овъгления му труп да тлее на пода?
	Възможността да свърши по този начин беше съвсем реална, напомни си Ентрери. Всеки път, когато използваше новия си меч, откриваше по някое ново негово умение, а колкото повече способности притежаваше магическото оръжие, толкова по-силна бе волята му.
	Ентрери със собствените си очи бе видял какво очаква онзи, който изгуби двубоя с могъщото оръжие. Ужасната участ на Кохрин Соулз още бе пред очите му, сякаш едва тази сутрин бе станал неин свидетел, съвсем ясно виждаше как кожата на лицето му се стопява и се смъква от черепа му.
	Ала нямаше друг избор, трябваше да го стори, тук и сега. Не след дълго щеше да се изправи срещу кристалния отломък и горко му, ако допуснеше това да се случи, преди да бе надделял над собствения си меч. Тласкан от този страх, Ентрери дори се бе поколебал дали да не продаде новопридобитото си оръжие, или поне да не го скрие някъде, но мисълта за Рай’ги и Кимуриел бързо го накара да се откаже — щеше да се нуждае от всичката помощ, която можеше да си набави.
	Трябваше не само да го задържи, но и да го покори напълно. Друга възможност нямаше.
	Ентрери потри ръце, докато пристъпваше към масичката, после духна отгоре им.
	Преди да стигне до меча се обърна, мислейки трескаво, търсейки някаква алтернатива. Отново се зачуди дали да не го продаде или поне да помоли Дуавел да го заключи на някое скришно място, докато Мрачните не си тръгнат от Калимпорт и той не се върне за него.
	Мисълта да се остави да бъде прогонен от отвратителните помощници на Джарлаксъл разпали в гърдите му такъв гняв, че той отиде право при масичката и преди да успее да прехвърли всички възможни сценарии през главата си, изръмжа и сграбчи Нокътя на Шарон с голата си ръка.
	Начаса усети как нещо го дръпва, не физически, а много по-дълбоко, нещо, което жегна самото му същество. Мечът бе гладен, о, колко бе гладен и колко ясно Ентрери усещаше този глад! Оръжието копнееше да го погълне, да го заличи от лицето на земята само защото се бе осмелил (или бе сглупил!) да го улови без защитата на магическата ръкавица.
	Как само жадуваше за душата му Нокътя на Шарон!
	Палачът почувства как едно мускулче на бузата му заигра и за миг се зачуди дали няма да бъде обхванат от пламъци. После обаче прогони тази мисъл от главата си, твърдо решен да надделее над страховитото оръжие.
	Ала Нокътя на Шарон нито за миг не отслабваше натиска си върху него, неумолим и постоянен. Нещо подобно на далечен смях изпълни съзнанието на Ентрери, израз на абсолютна увереност в собствените сили, напомняне, че рано или късно той ще се умори, но не и мечът. После палачът изведнъж усети как го връхлита нова мисъл — и да искаше, вече не можеше да остави оръжието, беше се вкопчил в битка, от която нямаше връщане назад и в която можеше да има само един победител.
	Това бе и целта на пъкления меч — да отнеме на всеки, дръзнал да го предизвика, и последната капчица надежда, да му внуши извън всяко съмнение, че двубоят може да завърши единствено с пълния му разгром. Мнозина преди Ентрери бяха рухнали и Нокътя на Шарон бе използвал обзелото ги отчаяние, за да ги довърши.
	Ала у палача коварното му внушение предизвика единствено сляпа ярост, алена стена от решителност, гняв и отказ да падне в подобна клопка.
	— Ти си мой! — изръмжа Ентрери през стиснати зъби. — Ти си просто една вещ, парче желязо, което ми принадлежи!
	И като вдигна оръжието пред себе си, му нареди да изпълни стаята с черната си светлина.
	Нокътя на Шарон не се подчини, а продължи да го напада така, както се бе нахвърлил върху Кохрин Соулз, опитваше се да прекърши духа му, та след това да смъкне плътта от костите му и да го погълне… както толкова много други преди убиеца.
	— Ти си мой — този път гласът на Ентрери беше спокоен — макар мечът да не бе отслабил атаките си, неговата увереност, че може да се справи с тях, бе започнала да се завръща.
	Внезапно палачът почувства как нещо го жегва и в него сякаш пламна огън, когато Нокътя на Шарон запрати цялата си енергия насреща му. Вместо да се опита да я отблъсне, Ентрери я приветства и жадно я погълна, оставяйки я да вземе заплашителни размери, преди най-сетне да изригне, сломена.
	Черно сияние изпълни малката стаичка и по устните на Ентрери се разля усмивка. Ето го потвърждението, че е надделял и че Нокътя на Шарон вече му принадлежи изцяло. Поемайки си дълбоко дъх, той свали оръжието, опитвайки да се успокои и да не мисли за това колко близо бе стигнал до пълно крушение.
	Всичко това вече нямаше значение. Беше победил, прекършил бе волята на оръжието и сега то му принадлежеше така сигурно, както и изумрудената кама, която висеше на другия му хълбок. Вярно, и занапред трябваше да има едно наум и да внимава мечът да не се опитва да се освободи от властта му, но това бе дребно неудобство, което не го притесняваше.
	— Ти си мой — спокойно повтори той и нареди на оръжието да загаси черното си сияние.
	Само след миг стаята отново бе огряна единствено от пламъка на свещта.
	Нокътя на Шарон, мечът на Артемис Ентрери, не се и опита да му противоречи.


	Джарлаксъл само си мислеше, че знае. Мислеше си, че е победил.
	Защото Креншинибон го бе накарал да мисли така.
	Защото отломъкът искаше битката между наемника и двамата му помощници да е честна, за да може той да реши в чие владение предпочита да бъде.
	Засега предпочиташе Рай’ги, тъй като разбираше, че магьосникът е не само по-амбициозен, но и много по-готов (дори жаден) да убива.
	Ала възможностите, които Джарлаксъл можеше да му предложи, също не бяха за подценяване. Да го манипулира насред цялата тази мрежа от измами и машинации, не бе никак лесно, ала Креншинибон все пак бе успял да доведе наемника точно там, където го искаше.
	Призори на другата сутрин, в далабадския оазис се възвиси още една кристална кула.


	Тринадесета глава
	Решаващият час

	— Наясно си как да постъпиш, нали? — попита Ентрери следващия път, когато посети Дуавел.
	На импровизираната среща в уличката зад „Медната миза“ полуръстката се бе погрижила да са защитени от магическо наблюдение.
	— Какъвто и обрат да вземе ситуацията?
	— Знам какво да правя при който и да е обрат, предвиден от теб — подсмихна се Дуавел.
	— Значи си наясно с всички възможни обрати — отсече Ентрери и също се усмихна, пълен с увереност.
	— Смяташ, че си предвидил всеки възможен развой на събитията? — попита Дуавел недоверчиво. — Става въпрос за мрачни елфи, които нямат равни на себе си в машинациите и коварните кроежи. Мрачни елфи, които оплитат действителността около себе си в мрежи от лъжи и измама и сами определят правилата на тази действителност.
	— Мрачни елфи, които са далеч от дома си и не познават тънкостите на Калимпорт — добави Ентрери. — В техните очи целият свят е просто продължение на Мензоберанзан, където всички мислят и най-вече постъпват като тях. Аз съм иблит, неизмеримо по-нисш от тях, и последното, което очакват, е обратът, който тяхната версия на действителността ще вземе съвсем скоро.
	— Дойде ли моментът? — съмнението все още не бе изчезнало напълно от гласа на Дуавел. — Или ти ще то предизвикаш?
	— Никога не съм бил особено търпелив — призна Ентрери и вместо да изчезне, усмивката му стана още по-широка.
	— Всеки възможен обрат — рече Дуавел. — С други думи — всеки слой на действителността, който възнамеряваш да създадеш. Внимавай, умели ми приятелю, да не се изгубиш нейде из тях!
	Ентрери понечи да се намръщи, ала бързо се успокои, осъзнал, че съветът на Дуавел е напълно разумен захванал бе опасна игра с най-опасните противници, срещу които някога се бе изправял. Дори при най-добро стечение на обстоятелствата, всичко щеше да се реши в един-единствен миг, от който зависеше целият му успех, а следователно и животът му — един-единствен миг, в който трябваше да действа светкавично и в който всичко можеше да се провали, ако късметът му изиграеше лоша шега. Онова, което се канеше да направи, не бе съвършено премереният удар на опитен убиец, а отчаяният ход на притиснат в ъгъла човек.
	Въпреки това, когато погледна към Дуавел, Ентрери усети как увереността и решимостта му нарастват. Не, палачът бе сигурен, че приятелката му няма да го разочарова и ще изиграе отлично своята роля в плана му.
	— Ако успееш, надали ще те видя отново — отбеляза полуръстката. — А ако се провалиш, най-вероятно никога няма да открия овъгления ти труп.
	Ентрери прие думите й като израз на привързаност, какъвто те наистина бяха, и по устните му заигра искрена усмивка — нещо, което рядко му се случваше.
	— Пак ще се срещнем — увери я той. — На Мрачните ще им омръзне от Калимпорт и рано или късно ще се завърнат в непрогледните си дупки, където им е мястото. Все някога ще си тръгнат, било след месеци, било след години. Такава е природата им. Рай’ги и Кимуриел са наясно, че в дългосрочен план нито те, нито Бреган Д’аерте имат какво да спечелят, ако дейността им на Повърхността се разрасне. Разкрият ли ги, очаква ги война на живот и смърт. Именно това ги настрои срещу Джарлаксъл. Не, Мрачните ще си тръгнат, ала ти ще останеш и аз ще се завърна.
	— Дори и да не те убият сега, нима очакваш да повярвам, че ще поемеш по път, осеян с по-малко опасности? — изсмя се Дуавел. — Има ли изобщо такъв път за Артемис Ентрери? Не, не вярвам. Тъкмо обратното, след като се сдоби с ръкавицата и меча, нищо чудно да се заловиш с премахването на опасни магьосници. И, разбира се, някой от тях все някога ще открие истината за новите ти играчки и докъде се простират възможностите им, и от теб ще остане единствено купчина овъглени кости.
	И като се изкиска още веднъж, тя добави:
	— Да, заеми се с Келбен, Вангердааст или дори с Елминстър. Поне смъртта ти ще бъде бърза и безболезнена.
	— Както казах — никога не съм бил особено търпелив — съгласи се Ентрери.
	Изведнъж, за изненада както на палача, така и на самата себе си, Дуавел се втурна към него и го прегърна с всичка сила. Пусна го миг по-късно и побърза да се отдръпне, придавайки си безстрастно изражение.
	— За късмет — обясни тя. — Ясно е, че предпочитам Мрачните да изгубят.
	— Де да бяха само те — отвърна Ентрери, твърдо решен да запази лековатия тон на разговора им.
	Прекрасно знаеше какво го очаква. Изпитанието щеше да бъде жестоко — както за уменията, така и за самообладанието му, а от гибелта го делеше само крачка.
	Все пак, напомни си той отново, можеше да разчита на Дуавел Тигъруилис, тази най-веща от всички полуръстове. Ентрери спря изпитателен поглед върху лицето й и разбра, че тя смята да се възползва от последната му забележка — нямаше да му достави удоволствието да признае на глас, че наистина го смята за свой приятел.
	Артемис Ентрери би се разочаровал от нея, ако постъпеше другояче.
	— Внимавай да не се уловиш в някоя от мрежите, които сам си изплел — догониха го думите на полуръстката, докато той потъваше в сенките.
	Ентрери прие съвета й напълно сериозно. Ситуацията наистина можеше да се развие по най-различен начин и нищо чудно да му се наложеше да импровизира, за да оцелее… за кой ли път, в изпълнения му с опасности живот. Неведнъж досега Ентрери се бе оказвал принуден да разчита на находчивостта си и да импровизира и винаги бе успявал да се спаси. Беше си съставил план за всеки обрат, който можеше да предвиди, и макар да имаше доверие в себе си и в онези, с които се бе обградил, нито за миг не забравяше, че и най-незначителната и нечакана случайност, и най-малката погрешна стъпка, могат да подпишат смъртната му присъда.
	А като имаше предвид как се държеше Рай’ги напоследък, смъртта му без съмнение щеше да бъде жестока.
	Както повечето улици в Калимпорт, и тази беше оживена, ала най-забележителният човек на нея бе онзи, който оставаше най-незабелязан. Предрешен като просяк, Артемис Ентрери се придържаше към сенките — не се прокрадваше из тях, привличайки вниманието, просто се сливаше с тълпата, като нито за миг не изпускаше жертвата от поглед.
	Шарлота Веспърс не се опитваше да остане незабелязана. Тя бе лицето на дом Басадони и идваше във владенията на дом Да’Даклан по покана на самия Да’Даклан паша. Съпровождаха я немалко подозрителни и дори отявлено враждебни погледи, ала никой не я закачи. Тя бе поискала да се срещне с Да’Даклан паша (по настояване на Рай’ги) и сега се намираше под негова закрила. Затова и крачеше толкова самоуверено, почти предизвикателно.
	И сякаш изобщо не забелязваше, че един от онези, които я наблюдават, не се подчинява на заповедите на Да’Даклан паша.
	Ентрери добре познаваше тази част на града, тъй като в миналото на няколко пъти бе изпълнявал поръчки за Рейкърс. От държанието на Шарлота му бе ясно, че тя е тук на официално посещение, а след като я видя да подминава няколко удобни за среща места, се досети и къде ще се състои то. Онова, което не знаеше, бе колко са важни предстоящите преговори за Рай’ги и Кимуриел.
	— Следиш ли всяка нейна стъпка със странните си способности, Кимуриел? — тихичко прошепна той, докато прехвърляше плановете, които си бе набелязал, за да е готов, в случай че това е така.
	Не вярваше, че двамата елфи, прекалено заети със собствените си кроежи, имат време непрекъснато да държат Шарлота под око, ала все пак не бе напълно изключено. Ако наистина бе така, той много скоро щеше да го узнае със сигурност, в това поне нямаше съмнение. Оставаше му единствено да се надява, че ще се окаже подготвен и ще успее да пригоди плановете си към новата ситуация.
	Ускори крачка и изпревари Шарлота, избирайки странични улички и използвайки дори покривите, за да се придвижва по-бързо.
	Не след дълго достигна къщата, граничеща с улицата, в която смяташе, че ще свърне Шарлота. Предположението му се потвърди, когато видя, че точно там върху покрива има страж.
	Безшумен като смъртта, Ентрери се промъкна зад пазача, който бе насочил цялото си внимание към другата улица и изобщо не го забелязваше. Много предпазливо, тъй като бе сигурен, че човекът не е сам, Ентрери се огледа наоколо. Бързо забеляза двамина стражи на отсрещната страна на улицата и още един от тази, върху покрива зад него.
	Наблюдава ги известно време (много по-внимателно, отколкото мъжа пред себе си) — следеше всяко тяхно помръдване, за да разбере накъде е насочено вниманието им. Най-сетне, когато се убеди, че никой не гледа към него, той нанесе удар, изтегляйки пазача пред себе си зад една капандура.
	Миг по-късно четиримата стражи на Да’Даклан, като че ли отново бяха по местата си, до един погълнати от случващото се на улицата, където Шарлота Веспърс и още двама от войниците на Да’Даклан тъкмо свиваха зад ъгъла.
	Ентрери мислеше трескаво. Петима вражески войници, както и една предполагаема съюзничка, която навярно бе по-голям враг от истинските неприятели. Не се самозалъгваше, че петимата са сами. Немалка част от хората, навъртащи се наблизо, несъмнено бяха подставени лица на Да’Даклан.
	Въпреки това палачът се прехвърли през покрива на двуетажната сграда и леко тупна на земята, точно до смаяната Шарлота.
	— Клопка! — сипкаво прошепна той и като се обърна, даде знак на двамата войници зад тях да спрат. — Кимуриел е отворил междупространствен портал на покрива, за да избягаме.
	Изненадата по лицето на Шарлота се смени с гняв само за да отстъпи място на привидно спокойствие миг по-късно. Ентрери, който я познаваше достатъчно добре, разбра, че я е заблудил — споменаването на Кимуриел бе придало достоверност на нелепото му твърдение, че са й заложили капан.
	— Аз ще я поема оттук — рече той на пазачите.
	Разнесе се шум и Ентрери видя, че двамина от стражите на покривите (включително и онзи от страната, от която палачът току-що бе дошъл) слизат да проверят какво става.
	— А ти кой си? — недоверчиво попита един от войниците зад Шарлота и ръката му се стрелна към невзрачното наметало, под което се подаваше дръжката на изкусно изработено оръжие.
	— Върви! — прошепна Ентрери на Шарлота и когато тя се поколеба, я побутна настойчиво.
	Нокътя на Шарон и изумрудената кама се появиха в ръцете му и като захвърли дрипавия плащ, той се изправи в целия си блясък. Хвърли се напред, замахвайки с Нокътя на Шарон, докато камата се стрелна към втория войник.
	На свой ред двамата стражи също извадиха оръжията си. Единият успя да отбие Нокътя на Шарон, но се видя принуден да заотстъпва назад, което беше и истинската цел на палача. Вторият войник не извади такъв късмет — в мига, в който мечът му понечи да спре камата, Ентрери промени ъгъла на нападението с едва забележимо движение на китката, така че камата мина над вражеското острие и потъна в корема на злощастника.
	Палачът нямаше време да довърши започнатото, тъй като останалите стражи се приближаваха прекалено бързо, ала все пак успя да отключи магията на хищното оръжие, изпълвайки жертвата си със сляп ужас. Всъщност раната на войника не беше особено дълбока, ала въпреки това той рухна на земята, притиснал ръце до корема си и крещейки от страх.
	Ентрери се дръпна назад, обръщайки гръб на стената, по която Шарлота вече се катереше в трескав опит да се добере до покрива.
	Мъжът, когото Нокътя на Шарон бе принудил да отстъпи назад, се нахвърли върху палача от лявата му страна, отдясно връхлетя друг войник, а от насрещната страна се зададоха още двамина. Ентрери замахна надясно, после се обърна наляво. Още докато четиримата се опитваха да се нагодят към бързата, макар и не съвсем неочаквана промяна, палачът рязко се обърна надясно и се хвърли в атака.
	Войникът, който тъкмо бе ускорил крачка, попадна под същински порой от удари. Самият той си служеше нелошо с оръжията си, меч и кортик, ала насреща си имаше не кой да е, а Артемис Ентрери. Колчем опиташе да отбие някой от ударите на противника, противникът му променяше ъгъла. Калимпортецът успя да се опази в продължение на няколко секунди, ала после камата проби защитата му и се впи в дясната му ръка, която се отпусна безсилно. Секунда по-късно Ентрери рязко се завъртя, отбивайки удара на появилия се зад гърба му нападател, след което се обърна към първата си жертва и я прониза в гърдите.
	В същото време накара Нокътя на Шарон да изпълни въздуха с пепел. Черната пелена се разстла хоризонтално, така че стражите на Да’Даклан все още можеха да виждат, ала неочакваната й поява ги стресна и даде на Ентрери достатъчно време, за да се разправи с връхлетелия отдясно противник и да накара меча си да избълва нова струя пепел, издигайки този път непрогледна стена.
	Тримата оцелели войници се спряха от другата й страна, объркани, мъчещи се да въдворят някакъв ред в действията си, а когато най-сетне събраха смелост и се хвърлиха през стената от пепел, Ентрери вече не беше там.
	Палачът ги наблюдаваше от покрива на близката сграда, клатейки глава при вида на такава непохватност.
	Но пък новият му меч си го биваше и с всяка изминала схватка той му се радваше все повече.
	— Къде е? — подвикна Шарлота и Ентрери я погледна въпросително. — Порталът — уточни тя. — Къде е?
	— Да’Даклан трябва да се е намесил — отвърна палачът, опитвайки се да скрие задоволството си — Рай’ги и Кимуриел очевидно не следяха движенията на Шарлота.
	— А може би са решили да ни изоставят — добави, решил, че няма да му навреди, ако успее да посее малко съмнение в гърдите на Шарлота.
	Тя се намръщи, но не каза нищо.
	Шумът, разнесъл се зад тях, им напомни, че войниците на Да’Даклан надали ще се откажат от търсенето толкова бързо и че все още се намират на вражеска територия. Ентрери изтича покрай Шарлота и като й даде знак да го последва, скочи върху сградата на отсрещната страна на улицата, после се прехвърли върху съседния покрив и се спусна на земята, а оттам в клоаките. Това бе последното място, където искаше да бъде толкова скоро след убийството на Домо, ала нямаше друг избор. Все пак не се задържа под земята много дълго излезе на повърхността още щом оставиха територията на Да’Даклан зад гърба си и се доближиха до владенията на Басадони.
	Все още начело, Ентрери бързо си проправяше път, докато не достигна уличката зад „Медната миза“, където рязко спря.
	По-скоро ядосана, отколкото благодарна за намесата му, очевидно хранеща съмнения, че изобщо е имало нужда да бъде спасявана, Шарлота продължи напред, без да му обръща особено внимание, докато не почувства върха на меча му в гърлото си.
	— Не мисля така — отбеляза палачът.
	Шарлота му хвърли кос поглед и го видя да кимва, по посока на странноприемницата.
	— Какво е това? — попита тя.
	— Единствената ти възможност да спасиш живота си — отвърна убиецът, а когато тя пак не помръдна от мястото си, я сграбчи за ръката и със страховита сила я дръпна пред себе си и я побутна с върха на меча.
	Влязоха през таен страничен вход и се озоваха в малка стаичка, където имаше един-единствен стол. Без да се церемони особено, Ентрери я бутна да седне.
	— Да не си си загубил и малкото здрав разум? — попита тя.
	— А нима аз сключвам тайни сделки с Мрачните? — рече Ентрери и от погледа, който тя му хвърли, преди да успее да си наложи безстрастна маска, разбра, че подозренията му са били напълно основателни.
	— И двамата сме се съюзявали с когото се е налагало, за да оцелеем — възмути се Шарлота.
	— Съюзявали? Или заговорничели? Има разлика, дори за мрачните елфи.
	— Говориш като глупак! — сопна се Шарлота.
	— И все пак не мен, а теб те грози гибел — напомни й палачът, стиснал изумрудената кама (чиито сили Шарлота добре познаваше) и с поглед, от който ясно личеше, че не блъфира. — Защо искаше да се срещнеш с Да’Даклан паша? — попита направо Ентрери.
	— Промяната в Далабад събуди доста подозрения — отговорът й беше колкото искрен, толкова очевиден и непълен.
	— Явно не и такива, които да обезпокоят Джарлаксъл — изтъкна Ентрери.
	— И все пак някои могат да се превърнат в истински проблем — продължи да импровизира тя. — Трябваше да се срещна с Да’Даклан паша, за да го уверя, че ситуацията ще се успокои.
	— С други думи — че разширението на дом Басадони ще спре? — недоверчиво уточни Ентрери. — Нямаше ли това да бъде лъжа и нямаше ли следващото завоевание на Джарлаксъл да ги разяри още повече?
	— Следващото завоевание?
	— Нима смяташ, че нашият амбициозен предводител е решил да спре дотук? — попита Ентрери.
	Шарлота дълго мълча, обмисляйки какво да каже.
	— Казаха ми, че дом Басадони ще започне да ограничава дейността си поне привидно — рече тя най-сетне. — Освен ако не бъдем предизвикани, разбира се.
	— Като съгледвачите в Далабад — допълни Ентрери и Шарлота кимна… прекалено бързо, както той не пропусна да забележи. — Значи жаждата на Джарлаксъл е утолена и най-сетне можем да се завърнем към по-спокоен и безопасен живот.
	Шарлота не отговори.
	Устните на Ентрери се извиха в усмивка. Наясно бе каква е истината и знаеше, че Шарлота го бе излъгала най-безочливо. Не се и съмняваше, че Джарлаксъл е способен на подобна игра (да го поведе в една посока, а Шарлота — в обратната), ала сега наемникът бе оплетен в мрежите на Креншинибон и ламтежа му за власт, а като прибавеше и наученото от Дуавел, истината се разкриваше кристално ясна пред него. Истина, която нямаше нищо общо с лъжите на Шарлота.
	С отиването си при Да’Даклан и твърдението, че го прави по нареждане на Джарлаксъл (сигурен знак, че са я изпратили Рай’ги и Кимуриел), тя току-що му бе дала да разбере, че няма и секунда за губене.
	Ентрери направи крачка назад и се замисли, опитвайки се да отгатне кога и къде ще се случи същинският преврат, но това не му попречи да забележи, че Шарлота следи всяко негово движение.
	С бързината и грациозността на котка тя се плъзна от стола и като застана на едно коляно, запрати тънка кама към сърцето му, след което се хвърли към другата, доста по-незабележима врата в стаичката.
	Ентрери улови камата във въздуха, завъртя я и я хвърли към вратата. Чу се глух тътен и оръжието се заби в дървото, точно пред разширените очи на Шарлота.
	Миг по-късно Ентрери я улови за раменете и като я обърна грубо към себе си, стовари юмрук в лицето й.
	Тя извади втора кама… или поне се опита, но Ентрери я сграбчи за китката и я изви така рязко, че Шарлота усети как я напуска и последната капчица сила, а камата се изплъзва между безчувствените й пръсти. След като дръпна още веднъж, Ентрери я зашлеви два пъти през лицето, сграбчи я за раменете и я блъсна обратно на стола.
	— Даваш ли си сметка с кого се опитваш да играеш глупавите си игрички? — изръмжа той в лицето й. — Ще те използват, докато им трябваш, и ще се отърват от теб. За тях ти си просто иблит, същата дума, която използват и за купчина мърша. А Рай’ги и Кимуриел са най-големите расисти в цял Бреган Д’аерте. Никаква изгода няма да намериш, ако застанеш на тяхна страна, глупачке, единствено гибел, ужасяваща гибел.
	— Ами Джарлаксъл? — извика тя.
	Това бе точно инстинктивната, ужасена реакция, на която палачът се бе надявал, най-красноречивото признание, че Шарлота наистина се бе съюзила с двамата заговорници. Той направи крачка назад и я остави разтреперана на стола.
	— Ще ти дам една-едничка възможност — рече той. — Не защото храня някакви добри чувства към теб — уверявам те, такива няма! — а защото притежаваш нещо, от което се нуждая.
	Шарлота опъна ризата и туниката си, в опит да си възвърне част от позагубеното достойнство.
	— Кажи ми всичко — заяви Ентрери направо. — Всичко за този преврат — кога, къде и как. Знам повече, отколкото предполагаш, така че не си и помисляй да ми играеш номера.
	Шарлота се подсмихна недоверчиво.
	— Нищо не знаеш! Ако знаеше, щеше да си дадеш сметка, че са те направили на глупак.
	Ентрери се озова до нея, още преди тя да успее да довърши, сграбчи я за косата и дръпна главата й назад, допирайки върха на жестоката си кама във врата й.
	— Последна възможност — ужасяващо спокойно рече той. — И не забравяй, скъпа ми Шарлота, че изобщо не те харесвам.
	Шарлота преглътна мъчително, неспособна да откъсне поглед от ледените му очи.
	Мрачната му слава допълнително засили онова, което се четеше в очите му, и Шарлота, която нямаше какво повече да губи и която не дължеше нищо на елфите, му издаде всичко, което знаеше, включително и начина, по който Рай’ги и Кимуриел възнамеряваха да обезвредят Креншинибон — някакъв вид мисловна магия, превърната във фенер.
	Нищо от чутото не изненада Ентрери и все пак да чуе подозренията си, потвърдени толкова категорично, за пореден път му напомни колко несигурно е положението му. Той тихичко си повтори, че трябва да създаде собствената си действителност насред лепкавите мрежи на Мрачните, напомняйки си, че по нищо не отстъпва на двамата си противници.
	Отдръпна се от Шарлота и като отиде до вътрешната врата, извади забитата в нея кама и почука три пъти.
	Вратата се отвори няколко секунди по-късно и в стаята нахлу Дуавел Тигъруилис с крайно изненадан вид.
	— Защо си дошъл? — попита тя Ентрери, ала после млъкна, забелязала раздърпаната, ужасена Шарлота. — Какво си сторил? — обърна се тя към палача, а по лицето й се четяха изумление и гняв. — Аз нямам нищо общо с вътрешните борби на дом Басадони!
	— Ще правиш онова, което ти кажа! — ледено отвърна убиецът. — Шарлота ще остане тук, а ти ще й осигуриш всички нужни удобства, като внимаваш никой да не я вижда. Ще я задържиш, докато не се върна и не ти разреша да я пуснеш.
	— Да ми разрешиш? — невярващо повтори Дуавел и премести поглед от Ентрери към Шарлота. — В какво се опитваш да ме въвлечеш, безумецо!
	— Следващата обида ще ти струва езика — заплаши я Ентрери с все същия съвършено изигран леден тон. — Ще правиш каквото ти наредя. Ни повече, ни по-малко. Когато всичко свърши, дори Шарлота ще ти благодари, задето си я опазила невредима във време, когато никой от нас не е в безопасност.
	Докато Ентрери говореше, Дуавел не сваляше поглед от лицето на Шарлота и видя как тя й кимва едва забележимо.
	— Вън! — обърна се полуръстката към палача, когато той свърши, и Ентрери погледна към външната врата, така съвършено изработена, че очертанията й върху стената почти напълно се губеха.
	— Не тази — тя се отваря само навътре — кисело уточни Дуавел и посочи другата врата. — Оттук.
	И тя го избута навън, обръщайки се, за да заключи вратата след себе си.
	— Дотам ли се стигна вече? — попита, щом се озоваха в коридора.
	Ентрери кимна мрачно.
	— Но все още следваш плана си, нали? — продължи полуръстката. — Въпреки този неочакван обрат?
	Усмивката на палача ясно даде да се разбере, че за него нищо не бе и не би могло да бъде неочаквано. Дуавел кимна.
	— Логична импровизация — съгласи се тя.
	— Знаеш каква е твоята роля — отвърна Ентрери.
	— И мисля, че я изиграх добре — усмихна се Дуавел.
	— Даже твърде добре — заяви Ентрери, докато отиваха към друга врата, малко встрани от стаичката. — Не се шегувах, когато казах, че следващата обида ще ти струва езика.
	С тези думи той излезе на улицата, оставяйки зад себе си разтрепераната Дуавел. Миг по-късно полуръстката се засмя — съмняваше се, че Ентрери би изпълнил заканата си, с каквито и обиди да го обсипеше.
	Съмняваше се, но не беше сигурна… никога не можеше да бъде сигурна. Такъв беше Артемис Ентрери.
	Още преди изгрев-слънце, възседнал кон, който бе „заел“ без знанието и позволението на собственика му, Ентрери напусна Калимпорт и се понесе към Далабад.
	Познаваше пътя достатъчно добре, за да е наясно, че обикновено е пълен с просяци и разбойници, но това не го накара да забави бесния си галоп, а когато слънцето се показа зад лявото му рамо, още повече пришпори коня — на всяка цена трябваше да пристигне навреме.
	Беше казал на Дуавел, че Джарлаксъл се е върнал в кристалната кула и че именно натам възнамерява да се запъти и той самият. Сигурен бе, че полуръстката ще изпълни своята част от плана и щом Шарлота се озовеше на свобода…
	Ентрери приведе глава и препусна още по-стремглаво под утринните лъчи на слънцето. От оазиса го деляха мили, ала вече виждаше очертанията на кулата… не, на кулите, осъзна той изведнъж — не една, а две кули се издигаха в далечината, приветствайки утринната светлина.
	Нямаше представа какво означава това, ала не се разтревожи — всичките му източници (напълно независими един от друг и недосегаеми за Рай’ги, Кимуриел и многобройните им лакеи) го уверяваха, че Джарлаксъл е там.
	Не след дълго усети магически поглед върху себе си и разбра, че го следят. В отговор, той само сведе още по-ниско глава и пришпори откраднатия жребец, твърдо решен да изпревари жестоките срокове, които сам си бе поставил.
	— Тръгнал е към Джарлаксъл, но не знаем къде е Шарлота — рече Кимуриел, докато с Рай’ги и Берг’иньон гледаха как палачът препуска през пустинята.
	— Може би е останала при Да’Даклан — предположи Рай’ги. — Няма как да сме сигурни.
	— Значи трябва да научим — раздразнено заяви Кимуриел, без да се опитва да скрие безпокойството си и Рай’ги повдигна вежди.
	— По-спокойно, приятелю! Артемис Ентрери не е заплаха за нас, просто дребно неудобство. Нека цялата паплач се събере на едно място.
	— Така победата ни ще е по-бърза и по-чиста — съгласи се Берг’иньон.
	Кимуриел помисли малко и вдигна неголям квадратен фенер, затворен от три страни. Беше му го дал Ихараскрик с уверението, че щом запалят свещта вътре и я оставят да огрее Креншинибон, силите му ще изчезнат.
	Ефектът, предупредил го бе илитидът, щеше да бъде временен — дори самоувереният крадец на мисли не се заблуждаваше, че нещо би могло да удържи могъщия отломък задълго.
	Ала и Кимуриел, и другите двама бяха сигурни, че няма да им трябва много време, дори ако Джарлаксъл имаше до себе си Артемис Ентрери. Обезсилеха ли Креншинибон, крушението на Джарлаксъл, както и на всички, застанали на негова страна, включително и Артемис Ентрери, щеше да бъде светкавично и пълно.
	Да, очакваше ги незабравим ден… или по-скоро нощ, тъй като Рай’ги и Кимуриел възнамеряваха да нанесат удара си през нощта, когато кристалният отломък бе най-слаб.
	— Той е глупак, но тласкан от оправдани страхове — заяви Дуавел Тигъруилис на Шарлота, когато се върна при нея в малката стаичка. — Опитай се да го разбереш, умолявам те.
	Шарлота я изгледа изумено.
	— А, той си тръгна — увери я полуръстката. — Най-добре ще е и ти да сториш същото.
	— Мислех, че съм твоя пленничка — рече Шарлота и Дуавел се изсмя.
	— За вечни времена? — ехидно попита тя. — Артемис Ентрери се бои, а и ти също трябва да си уплашена. Не знам много за мрачните елфи, признавам, но…
	— Мрачни елфи? — недоумяващо повтори Шарлота, преструвайки се на изненадана. — Какво общо имат мрачните елфи с всичко това?
	Дуавел отново се разсмя:
	— Истината за дом Басадони и Далабад не е тайна за никого. Всички на улицата знаят кой командва там.
	Шарлота измърмори нещо за Ентрери, ала Дуавел я прекъсна:
	— Ентрери не ми е казвал нищо. Да не мислиш, че ще си имам вземане-даване с някой толкова могъщ, за да се сдобия с такава общоизвестна информация? Каквито и недостатъци да имам, не съм глупачка.
	Шарлота се облегна в стола си и я изгледа изпитателно.
	— Смяташ, че знаеш повече, отколкото наистина знаеш — рече тя. — А това е опасна грешка.
	— Знам единствено, че не искам да имам нищо общо с всичко това — отвърна Дуавел. — Нищо общо с дом Басадони и с Далабад. И най-вече — нищо общо с враждата между Шарлота Веспърс и Артемис Ентрери.
	— Според мен вече си част от нея — заплашително присви очи Шарлота, ала Дуавел поклати глава.
	— Направих и продължавам да правя онова, което се налага, нищо повече.
	— Значи съм свободна да си вървя?
	Дуавел кимна и отстъпи настрани.
	— Дойдох веднага щом се уверих, че Ентрери си е отишъл. Извинявай, Шарлота, но не искам да ставам твоя съюзница, ако това ще ми навлече вражда с Артемис Ентрери.
	Шарлота продължи да я гледа изпитателно, ала думите на полуръстката бяха логични.
	— Къде отиде? — попита тя.
	— Източниците ми съобщават, че е напуснал Калимпорт — отвърна Дуавел. — Може би в Далабад? А може и да е решил да избяга далеч от Калимшан — на негово място аз бих постъпила точно така.
	Шарлота не каза нищо, ала тайно се съгласи с полуръстката. Все още бе объркана от случилото се този ден, ала бе наясно, че Ентрери не я беше „спасил“, а я бе отвлякъл с цел да изкопчи нужната му информация. А тя му я беше предоставила, трябваше да признае Шарлота, колкото и да й бе неприятно. Беше му казала повече, отколкото трябваше, повече, отколкото Рай’ги и Кимуриел биха сметнали за приемливо.
	Шарлота си тръгна от „Медната миза“, опитвайки се да въведе ред в мислите си. В едно бе сигурна — Мрачните много скоро щяха да я открият. Да, можеше да постъпи по един-единствен начин. Без да губи повече време, тя забърза към дома на Басадони. За да съобщи на Рай’ги и Кимуриел за измяната на Ентрери.
	Ентрери погледна към слънцето, което още не се бе издигнало високо в небето, и си пое дъх. Времето беше изтекло. Дуавел беше пуснала Шарлота да си върви, както се бяха разбрали. Шарлота, без съмнение, бе изтичала право при Рай’ги и Кимуриел и така бе задействала грандиозни събития, за които дори не подозираше.
	Ако Рай’ги и Кимуриел все още бяха в Калимпорт.
	И ако Шарлота не се бе досетила, че това е уловка и не бе побягнала, търсейки къде да се скрие.
	И ако мрачните елфи не я бяха открили, преди Дуавел да успее да я освободи и не бяха сринали „Медната миза“ със земята, което означаваше, че Далабад и кристалният отломък вече са в опасните ръце на Рай’ги.
	И ако след като бяха научили, че са разкрити, Рай’ги и Кимуриел не бяха решили незабавно да се върнат в Мензоберанзан.
	И ако Джарлаксъл все още беше в Далабад.
	Именно тази възможност най-силно тревожеше палача. Непредсказуемият Джарлаксъл бе може би най-несигурната брънка в целия му несигурен план. Колко ли пагубно щеше да се отрази отсъствието на Джарлаксъл от Далабад на намеренията му? Ами ако Рай’ги и Кимуриел го хванеха неподготвен и го убиеха?
	Ентрери тръсна глава и прогони всички тези въпроси. Не бе свикнал да се съмнява в себе си, още по-малко пък да се чувства безсилен да се справи с някоя ситуация. Навярно именно затова толкова ненавиждаше Мрачните. В Мензоберанзан невъобразимо умелият Артемис Ентрери се бе почувствал напълно незначителен.
	Действителността е такава, каквато сам си я направиш, повтори си той. Негови бяха мрежите от лъжи и измама, затова той, не Рай’ги, Кимуриел или Шарлота и дори не Джарлаксъл и кристалният отломък, а той диктуваше хода на събитията.
	Отново погледна към слънцето, а после и към внушителните силуети на двете кристални кули, издигащи се между палмите на Далабад, и си напомни, че този път именно той бе обърнал пясъчния часовник.
	Напомни си, че времето изтича и като пришпори коня, полетя към оазиса.


	Четиринадесета глава
	Когато пясъкът изтече

	Ентрери непрекъснато си повтаряше, че е дошъл, за да открадне кристалния отломък.
	Единственото, за което се опитваше да мисли, бе, че идва, за да си го присвои, каквото и да струва това на Джарлаксъл, макар че все пак гледаше да задържи на повърхността на съзнанието си и малко състрадание към наемника. Повтаряше си го отново и отново, подозирайки, че Креншинибон несъмнено ще го прочете тук, където бе най-силен.
	Джарлаксъл го очакваше на втория етаж на кулата, в кръгла стая, в която имаше два стола и неголямо писалище. Застанал бе срещу вратата, през която се появи палачът, възможно най-далеч от него, както Ентрери не пропусна да забележи.
	Убиецът го поздрави небрежно и Джарлаксъл, който като никога не носеше магическата си превръзка, докосна ръба на широкополата си шапка.
	— Защо си дошъл? — попита той и Ентрери го изгледа с престорено учудване, като в същото време придаде на уж тайното си намерение, ироничен оттенък „Защо съм дошъл ли!?“.
	Джарлаксъл се смръщи и Ентрери разбра, че Креншинибон бе чул мислите му и ги бе предал на наемника.
	След това най-вероятно му беше наредил да се разправи с палача, нещо, на което Джарлаксъл очевидно се противопоставяше.
	— Онова, което си намислил, е безумие — с мъка успя да каже Джарлаксъл, докато вътрешната му борба ставаше все по-ожесточена. — Тук няма нищо за теб.
	Ентрери се поотдръпна и си придаде замислен вид.
	— Тогава може би ще е най-добре да си тръгна — отбеляза той.
	Джарлаксъл не мигна.
	Без да се заблуждава, че може да хване някого като Джарлаксъл неподготвен, Ентрери се хвърли напред и като се претърколи през глава, се изправи пред наемника.
	Джарлаксъл сграбчи кесийката на кръста си (дори не беше необходимо да изважда Креншинибон) и като протегна другата си ръка към палача, отприщи лъч ослепително бяла енергия.
	Ентрери я улови с ръкавицата и я задържа… или поне част от нея, тъй като лъчът беше прекалено мощен, за да успее да го спре напълно. Опари го жестока болка, въпреки че само една малка част от силата на Креншинибон бе достигнала до него.
	Докъде ли се простираше могъществото на отломъка, запита се Ентрери, неволно респектиран. Май сериозно беше загазил.
	Боейки се, че енергията може да стопи ръкавицата или да й навреди по друг начин, той я освободи. Не я насочи към Джарлаксъл (нямаше никакво желание да го убива), а към стената до него. Последва ослепителен, оглушителен взрив, от който и двамата политнаха настрани.
	Към Ентрери една след друга полетяха ками, ала и това не го спря. Една той отби, следващата го одраска, а с други две се размина на сантиметри. След това се нахвърли върху Джарлаксъл с намерението да го събори на земята.
	Улови единствено въздух и се блъсна в стената зад наемника.
	Трябва да бе плащът или може би шапката, помисли си Ентрери мимоходом, тъй като си имаше други грижи. Добре разбираше колко е уязвим в този момент и побърза да се обърне, размахал Нокътя на Шарон и изпълвайки въздуха с пелена от пепел.
	После се хвърли през черната стена. Успя да обърка Джарлаксъл достатъчно, за да се доближи до него (този път преценявайки ъгъла на нападението си по-добре) и да изпълни онова, за което бе дошъл.
	С ловкост, на каквато надали друг човек беше способен, той прибра Нокътя на Шарон в ножницата, стисна камата си в ръката с ръкавицата, а с другата извади кесийката, която бе получил от Дуавел. Докато минаваше покрай Джарлаксъл, мълниеносно отряза кесията от кръста му, улови я в ръката с ръкавицата, а фалшивата кесийка пусна на пода.
	Миг по-късно ударите на Джарлаксъл се посипаха отгоре му и той трябваше да се претърколи настрани.
	Успя да отбие една от камите, ала друга го улучи под ребрата и превит от болка, той се отдръпна от противника си, в чиято ръка междувременно се беше появил неголям боен чук.
	— Да не си мислиш, че се нуждая от Креншинибон за да те убия? — самоуверено подхвърли наемникът, докато вдигаше кесийката от пода.
	След това прошепна нещо и бойният чук се смали толкова, че той с лекота го втъкна под шапката си.
	Ентрери почти не го чу. Въпреки че камата не се бе забила много надълбоко, болката бе заслепяваща, а на всичкото отгоре в съзнанието му вече нахлуваха внушенията на Креншинибон, подканящи го да се подчини на волята му.
	— Мога да те убия по сто различни начина, някогашни ми приятелю — продължи Джарлаксъл. — Но кристалният отломък като че ли най-бързо ще свърши работата, а да си призная, нямам никакво желание да те измъчвам.
	И той сключи пръсти около кесийката. Миг по-късно по лицето му плъзна странно изражение.
	Ентрери все така почти не го забелязваше. Креншинибон бе изпълнил мислите му с картини на такова черно отчаяние, че могъщият убиец едва не се свлече, ридаейки, на колене.
	Джарлаксъл сви рамене и като изтри овлажнялата си ръка в плаща, призова нов дъжд от ками.
	— Кажи ми защо? — попита той, докато се прицелваше в на пръв поглед беззащитния убиец. — Кристалният отломък ли чу да те вика? Или може би прекомерното ти тщеславие си каза думата?
	Черна безнадеждност, по-страшна от всичко, което — бе изпитвал през живота си, заля Ентрери като вълна.
	Една мисъл обаче се надигна от дълбините на омаломощеното му съзнание и изплува на повърхността.
	„Защо кристалният отломък просто не го унищожеше, тук и сега?“
	Защото не може, отговори си сам. Защото сега е в мое владение, колкото и да не му харесва.
	— Кажи ми! — настоя Джарлаксъл.
	Ентрери призова цялата си воля, цялата дисциплина, която бе калявал в продължение на десетилетия, и нареди на отломъка да престане и да се оттегли напълно от съзнанието му. Съпротивата на Креншинибон трая само миг — стената на Ентрери беше изградена от самодисциплина и гняв и отломъкът не бе в състояние да я преодолее, заглушен така безусловно, както докато се намираше във владението на Дризт До’Урден. Дризт, благородният пазител, го бе надвил със силата на своите морални устои, докато Ентрери го бе сторил единствено със силата на волята си, но резултатът бе един и същ. Кристалният отломък бе напълно покорен.
	И тъкмо навреме, осъзна Ентрери, когато отвори очи и видя, че към него лети порой от искрящи ками.
	Той побърза да вдигне своята и започна да ги отбива не така, че да се опази напълно, но все пак колкото да им попречи да го ранят фатално. Една го улучи в лицето, съвсем близо до окото, но не преди той да я извърти така, че да се забие не с острието, а с дръжката напред.
	Друга го одраска над лакътя, оставяйки дълга червена ивица.
	— Можех да те убия, когато насочих енергията на Креншинибон срещу теб! — успя да извика Ентрери.
	Следващата кама го ужили по крака. Все пак Джарлаксъл явно го бе чул, защото спря с ръка във въздуха и го изгледа любопитно.
	— Можех да те довърша със собствената ти атака — изръмжа Ентрери през стиснати зъби, опитвайки се да надмогне болката.
	— Боял си се да не повредиш отломъка — предположи Джарлаксъл.
	— Креншинибон не може да бъде унищожен от собствената си енергия! — сопна се Ентрери.
	— Дошъл си, за да ме убиеш! — настоя Джарлаксъл.
	— Не!
	— За да ми отнемеш кристалния отломък на всяка цена!
	Ентрери, който се бе облегнал на стената, защото краката му вече се подкосяваха от болка, събра цялата си воля и погледна наемника в очите (макар и само с едно око, тъй като другото бе подпухнало и се бе затворило):
	— Дойдох тук — рече той, натъртвайки всяка дума, за да накарам отломъка да те убеди, че искам да го открадна.
	По лицето на Джарлаксъл се изписа нетипично за него недоумение, а ръката, в която все още държеше една от камите си, бавно се спусна надолу.
	— Какво си намислил? — попита той, вече не сърдито, а заинтригувано.
	— Идват за теб — обясни Ентрери. — Трябва да си готов.
	— Кои са те?
	— Рай’ги и Кимуриел — уточни палачът. — Решили са, че на властта ти над Бреган Д’аерте трябва да бъде сложен край. Създаде на отряда твърде много и твърде могъщи врагове.
	Лицето на Джарлаксъл на няколко пъти смени изражението си, стигайки от объркване до гняв, а погледът му се спря върху кесийката в ръката му.
	— Отломъкът те заблуди — рече Ентрери и след като се поизправи, понеже болката най-сетне бе започнала да отслабва, посегна с треперещи пръсти, извади камата от тялото си и я пусна на пода. — Кара те да загърбиш всички повели на разума, а в същото време те презира, заради способността ти да…
	Замълча, видял как Джарлаксъл отваря кесийката и посяга към отломъка… мнимия отломък, който почиваше вътре. Преди да успее да продължи, Ентрери забеляза синкаво сияние в другия край на стаята. Миг по-късно вече гледаше към оазиса отвън, досущ като през прозорец.


	Рай’ги, Кимуриел и Берг’иньон, както и двама войници прекрачиха зейналия внезапно портал.
	Ентрери изръмжа, за да прогони болката, и си наложи да се изправи — трябваше да даде всичко от себе си, в противен случай беше загубен. Рай’ги вдигна причудлив фенер, ала Кимуриел, както убиецът не пропусна да забележи, не затвори магическия портал.
	Сигурно очакваха кулата да се срути, или пък искаха да си запазят път за отстъпление.
	— Не съм ви канил — отбеляза Джарлаксъл и извади отломъка от кесийката. — Когато ми потрябвате, ще ви повикам.
	Гордо изправен, вперил властен поглед в Рай’ги, наемникът излъчваше забележителен авторитет.
	Рай’ги вдигна фенера и Джарлаксъл и отломъка бяха облети от мека светлина.
	Това трябва да бе, досети се Ентрери. Предметът, който щеше да обезвреди Креншинибон и да наклони везните в полза на съзаклятниците. Ала съзаклятниците бяха допуснали една грешка, същата, на която палачът разчиташе — насочили бяха цялото си внимание към отломъка (както и трябваше), очаквайки той да е най-важният играч в двубоя.
	— Виждаш ли как щяха да те обезвредят? — телепатично подхвърли убиецът на Креншинибон, скрит на сигурно място в колана му. — Тези, към които се обърна, за да те изведат до славата, която жадуваш!
	Ясно почувства моментното объркване на отломъка, чу и отговора му, че Рай’ги иска да го обезвреди само временно, докато не сложи ръка върху него, а после…
	Именно в този миг на смущение Артемис Ентрери сякаш изригна и телепатично изрева на отломъка да срути кулата. Едновременно с това извади Нокътя на Шарон и се хвърли към Джарлаксъл.
	Хванат неподготвен, Креншинибон замалко не се подчини. Мощна тръпка пробяга от основите на кулата до самия й връх и макар да не нанесе никакви щети, все пак бе достатъчно силна, за да накара Берг’иньон и другите двама войници, които се опитваха да препречат пътя на Ентрери, да изгубят равновесие, както и да попречи на Рай’ги да довърши подетото заклинание.
	Палачът свърна рязко и се нахвърли върху по-близкия от двамата войници. Успя да отбие меча му настрани и го прониза. Елфът политна назад, а Ентрери издърпа оръжието си от тялото му и с няколко бързи маха изпълни въздуха с гъста, черна пепел.
	След това се метна на една страна, към Джарлаксъл, който стоеше като вцепенен и гледаше отломъка в ръката си, сякаш го бяха предали.
	— Откажи се! — извика палачът и го дръпна встрани миг преди миниатюрна стреличка (без съмнение, напоена с отрова) да профучи на сантиметри от главата на наемника. — Към портала! — прошепна Ентрери и го бутна напред. — Бори се за живота си!
	Джарлаксъл изръмжа, ала прибра мнимия отломък в кесийката и се хвърли да помага на палача, който яростно въртеше оръжията си. Дъжд от ками полетя към Рай’ги, но беше спрян, както Джарлаксъл и очакваше, от невидима каменна кожа. Пороят, запратен към Кимуриел, пък бе отбит от кинетичната бариера, която псионистът бе издигнал.
	— Просто им го дай! — извика Ентрери неочаквано само за миг откачи кесийката от кръста му и я хвърли към Рай’ги и Кимуриел, или по-точно — покрай тях, на другия край на стаята, встрани от магическия портал на Кимуриел. Рай’ги светкавично се обърна, за да насочи светлината на фенера към отломъка, а Кимуриел се втурна да го вдигне. Това беше единственият му шанс, осъзна Ентрери, и като сграбчи слисания Джарлаксъл, се хвърли към магическия портал.
	Берг’иньон обаче се изпречи на пътя им, търсейки пролука в защитата на убиеца. Достоен да се мери с Дризт До’Урден, палачът не за първи път си имаше работа с противник с два меча и сега ловко отбиваше вражеските оръжия, пробивайки си път напред.
	Джарлаксъл пък бе принуден да се наведе рязко, за да избегне острието на един от другите войници, след което измъкна голямото перо, с което бе украсена шапката му, поднесе го към устните си и духна отгоре му.
	Само за миг въздухът пред него се изпълни с пера.
	Войникът извика и замахна, за да ги разпъди, но какъв бе ужасът му, когато те не помръднаха, а той с изумление видя, че пред него се възвисява триметрова диатрима.
	Ентрери пък внасяше допълнително смут, като размахваше меча си, нагнетявайки още повече пластовете черна пепел, без обаче нито за секунда да се отклонява от пътя си — право към отворения магически портал.
	Знаеше, че ако бе сам, с лекота щеше да се добере до него, още повече, че и Креншинибон вече беше у него.
	По някаква причина, която не разбираше добре, пък и нямаше намерение да се опитва, той се обърна и като улови Джарлаксъл, отново го затегли след себе си.
	Това забавяне му донесе нова болка — Рай’ги го обсипа с порой от магически снаряди, които го ужилиха жестоко. Онези, които бяха насочени към Джарлаксъл, горчиво отбеляза Ентрери, бяха погълнати от декоративната игла, втъкната в шапката му. Имаха ли изобщо — край номерата на наемника?
	— Убийте ги! — чу Ентрери вика на Кимуриел и почувства меча на Берг’иньон зад себе си.
	Миг по-късно се претърколи, замаян и дезориентиран, върху пясъка на Далабад, от другата страна на магическия портал. Все пак успя да запази достатъчно присъствие на духа и побърза да се отдалечи, дърпайки също толкова объркания Джарлаксъл след себе си.
	— Отломъкът е у тях! — противеше се наемникът.
	— Нека си го задържат! — извика Ентрери в отговор.
	Зад тях, от вътрешността на кулата, се разнесе гръмкият смях на Рай’ги. Да, досети се палачът, Рай’ги вярваше, че Креншинибон най-сетне е негов и много скоро щеше да се опита да го използва, за да изпрати лъч поразяваща енергия след тях, така, както Джарлаксъл се бе разправил с бягащия шпионин. Може би точно затова никой не ги последва през портала.
	Докато тичаше, Ентрери още веднъж докосна истинския отломък. Креншинибон беше ядосан — явно не му се беше понравило, че заради Ентрери и намерението му да спаси Джарлаксъл, се бе озовал толкова близо до лъчите на магическия фенер.
	— Затвори портала! — нареди убиецът. — Задръж ги вътре и ги смачкай!
	Бърз поглед през рамо го увери, че порталът на Кимуриел, половината от който се намираше във владението на отломъка, вече го няма.
	— Кулата! — заповяда Ентрери. — Събори я сега, а после заедно ще покрием Фаерун с нови!
	Изречено с такъв плам, обещанието, с което Креншинибон от хилядолетия съблазняваше всеки, сложил, ръка върху него, подейства незабавно.
	Земята под краката на Джарлаксъл и Ентрери потрепери, ала те не забавиха крачка. Втурнаха се към един бивак, опънат край оазиса, а зад гърба им се разнесоха изненаданите викове на войниците от крепостта. Развикаха се и търговците от лагера и то десетократно по-силно, когато видяха, че към тях тича истински елф на мрака.
	Ентрери и Джарлаксъл нямаха време да се разправят с ужасените търговци, затова се насочиха право към конете, вързани за една от каруците. Няколко секунди по-късно, сподирени от гневни крясъци и проклятия, те вече се отдалечаваха от оазиса в бесен галоп, макар че Джарлаксъл очевидно не се чувстваше добре в седлото посред бял ден.
	Отличен ездач, Ентрери с лекота го изпревари, въпреки че яздеше превит одве и наведен на една страна, за да спре кървенето от раната си.
	— Кристалният отломък е у тях! — яростно извика Джарлаксъл. — Къде можем да избягаме според теб?
	— Магията им го обезвреди и сега той не може да им помогне в преследването — излъга Ентрери.
	Нейде зад тях първата кула рухна, последвана миг по-късно и от втората и с един оглушителен взрив, енергията, която ги държеше, изчезна, а вятърът разсея и последните следи от магията им.
	Ентрери не се залъгваше, че Рай’ги, Кимуриел или някой от другите трима е пострадал — бяха прекалено бързи и прекалено хитри, за да го допуснат. Не, единственото, на което палачът се надяваше, бе да отклони вниманието им за известно време, за да успеят двамата с Джарлаксъл да се отдалечат достатъчно. Не бе сигурен колко сериозни са нараняванията му, ала болката — бе свирепа, а силите бързо го напускаха. Последното, от което се нуждаеше в това състояние, бе двубой — с магьосника и псиониста или пък схватка с изкусния Берг’иньон Баенре.
	За щастие, преследвачи не се виждаха и след около час стремглава езда, те най-сетне спряха, ездачи и коне, напълно изтощени. Ентрери чу как Креншинибон — му нашепва да издигне нова кула, където да се скрият и — да си отдъхнат.
	Замалко не го направи и дори се запита защо изобщо си бе помислил да се противи на отломъка — не бяха ли целите им еднакви!
	Миг по-късно, с усмивка, която от болката повече приличаше на гримаса, палачът прогони тези мисли — от главата си. Да, Креншинибон си го биваше, винаги нащрек за нови начини да преодолее нежеланата съпротива.
	Пък и Ентрери не бе избягал в пустинята неподготвен. Смъкна се от седлото, но откри, че едва се държи на крака. Въпреки това успя да свали раницата от гърба си и да я пусне на земята, след което падна на едно коляно и се опита да я развърже.
	Не след дълго Джарлаксъл се присъедини към него и се зае да му помага.
	— Отвара — обясни Ентрери, преглъщайки с мъка.
	Джарлаксъл порови в раницата и извади неголяма стъкленица, пълна със синкавобяла течност.
	— Церителна отвара? — попита той.
	Дишането на Ентрери ставаше все по-накъсано той само кимна, посягайки към стъкленицата, наемникът обаче я дръпна.
	— Дължиш ми обяснение — заяви той. — Нападна ме, а след това им даде кристалния отломък.
	Ентрери, по чието чело бяха започнали да избиват капчици пот, отново посегна към отварата. С другата си ръка докосна раната под ребрата и пръстите му почервеняха от кръв.
	— Добро хвърляне — рече той на Джарлаксъл.
	— Не се заблуждавам, че те разбирам, Артемис Ентрери — отбеляза Джарлаксъл и му подаде стъкленицата. — Навярно точно затова толкова харесвам компанията ти.
	Ентрери изпи отварата на един дъх и като приседна на пясъка, притвори очи и я остави да си свърши работата. Искаше му се да има още поне четири-пет стъкленици, ала трябваше да се задоволи само с една. Е, и тя щеше да свърши работа, сигурен бе той, най-малкото щеше да го опази жив, докато раните му започнат да заздравяват.
	Джарлаксъл го изгледа продължително, после обаче вниманието му беше привлечено от далеч по-належащ проблем — изпепеляващото пустинно слънце.
	— Няма да оцелеем дълго тук — заяви той.
	Вместо отговор, Ентрери бръкна в раницата и извади миниатюрен модел на палатка. Поднесе го към устните си, прошепна няколко думи и го хвърли встрани от себе си. Палатката светкавично започна да се уголемява.
	— Достатъчно! — извика палачът няколко секунди по-късно, когато тя вече бе достатъчно голяма, за да побере него, Джарлаксъл и двата коня.
	— Не може да се каже, че е трудна за откриване — подхвърли наемникът.
	— По-трудна, отколкото подозираш — увери го Ентрери, който още се задъхваше на всяка дума. — Щом влезем вътре, тя ще се смали до първоначалните си размери.
	Джарлаксъл се усмихна:
	— Не знаех, че притежаваш толкова полезна вещ.
	— Защото до снощи наистина не притежавах.
	— Значи си знаел, че ще се стигне дотук — заключи Джарлаксъл, доволен от собственото си лукавство. — Знаел си, че ще ни се наложи да се спасяваме с бягство през пустинята.
	Ентрери, който нямаше никакво желание да спори, само сви рамене, докато се изправяше на крака с негова помощ.
	— Надявах се, че ще се стигне дотук — уточни той.
	Джарлаксъл го изгледа заинтригувано, но не настоя за по-подробно обяснение. Поне засега. Вместо това се обърна към Далабад, чудейки се какво ли бе станало с доскорошните му лейтенанти и как се бе случило всичко това. Не бе обичайно за хитрия Джарлаксъл да се чувства толкова объркан.


	— Нали получихме онова, което искахме — напомни Кимуриел на разярения си другар. — Вече ние ръководим Бреган Д’аерте и можем да се върнем обратно в Подземния мрак и Мензоберанзан, където ни е мястото.
	— Това не е Креншинибон! — възнегодува Рай’ги и запрати мнимия отломък на пода.
	Кимуриел го изгледа заинтригувано.
	— Нима целта ни беше да се сдобием с Креншинибон?
	— Все още е у Джарлаксъл! — сопна се Рай’ги. — Колко дълго смяташ, че ще ни позволи да останем начело на Бреган Д’аерте? Джарлаксъл трябва да е мъртъв, а отломъкът — мой!
	Изражението на Кимуриел не се промени при този любопитен избор на думи (думи, досети се той, изречени по внушение на Креншинибон и желанието му да пороби Рай’ги). Да, Ихараскрик си бе свършил добре работата, отваряйки му очите за всички нюанси на могъщия и опасен отломък. Все пак, псионистът не можеше да не се съгласи, че докато Джарлаксъл бе жив, положението им си оставаше несигурно.
	Кимуриел никога не бе искал да настройва наемника срещу себе си, воден не от дружески чувства, а единствено от страх. Навярно Джарлаксъл вече бе поел обратно към Мензоберанзан, за да поведе останалите войници от Бреган Д’аерте (много повече от тези на Повърхността!) срещу тях с Рай’ги и онези, които изберяха да не им се подчинят. А може би щеше да се обърне към Громф Баенре, архимага на Мензоберанзан, и да го накара да премери магьосническите си умения с тези на Рай’ги.
	Неприятна мисъл, наистина, ала Кимуриел разбираше, че Рай’ги се ядосва повече не на бягството на Джарлаксъл, а на това, че не бе успял да сложи ръка на Креншинибон.
	— Трябва да ги открием — заяви магьосникът миг по-късно. — Джарлаксъл трябва да умре. Иначе никога няма да имам покой.
	— Сега си главатар на група наемници — до един мъже в матриархален Мензоберанзан — отвърна Кимуриел. — Няма покой за теб вече, очакват те само опасности и вечните машинации на матроните. Това е капанът на властта, приятелю.
	Погледът, който Рай’ги му хвърли, бе всичко друго, но не и дружески. Магьосникът беше вбесен, по-ядосан, отколкото Кимуриел някога го бе виждал. Явно отчаяно жадуваше за отломъка. Също както Ихараскрик.
	Ако успееха да заловят Джарлаксъл и Креншинибон, Кимуриел със сигурност щеше да се погрижи илитидът да го получи. Нека крадецът на мисли и могъщите му приятели да се занимават с него, да го изучават, да го унищожат, ако искат. По-добре, отколкото Рай’ги да го отнесе в Мензоберанзан… ако изобщо Креншинибон допуснеше да го отнесат в Мензоберанзан, при положение че, както Ихараскрик беше обяснил, черпеше голяма част от силата си от светлината на слънцето. А и колко ли по-бдителен от обикновено трябваше да бъде Кимуриел, ако се сдобиеше със съюзник като отломъка? Креншинибон никога нямаше да го приеме, никога нямаше да се примири с факта, че псионистът е в състояние напълно да го изключи от съзнанието си.
	Кимуриел се изкушаваше тайно да попречи на Рай’ги да открие Джарлаксъл, ала бе наясно, че със или без отломъка, наемникът си оставаше прекалено опасен неприятел, за да допуснат да се измъкне.
	Рязко почукване го извади от мислите му. Вратата се отвори и в стаята влезе Берг’иньон Баенре, следван от неколцина войници, които водеха окованата и пребита Шарлота Веспърс. След тях се появиха още елфи, които придружаваха едър, внушително изглеждащ плъхочовек.
	Кимуриел кимна на онези, които пазеха Шарлота, да се дръпнат встрани, така че да се озове лице в лице с плъхочовека.
	— Горд Абрикс на твоите услуги, добри ми Кимуриел Облодра — поздрави човекът плъх и се поклони ниско.
	Кимуриел го изгледа изпитателно.
	— Ти ли си начело на калимпортските плъхочовеци сега? — попита той на езика на Повърхността.
	Горд кимна:
	— На плъхочовеците, които служат на дом Басадони — отвърна той. — Плъхочовеците, които служат…
	— Ако имаш поне малко здрав разум, ще спреш дотук — изръмжа Рай’ги толкова заплашително, че Горд, колкото и внушително да изглеждаше, неволно се сви.
	— Махнете го оттук! — нареди Кимуриел на войниците, използвайки собствения си език. — Кажете му, че ще го повикаме, когато решим какъв курс да поемат хората му.
	Горд Абрикс успя да се поклони още веднъж, преди да бъде изведен от стаята.
	— Ами ти? — обърна се Кимуриел към Шарлота на езика на Мрачните и дори това, че разговаря с нея по този начин, му напомни колко полезна може да им бъде тя.
	— С какво съм заслужила подобно отношение? — попита Шарлота, решила да упорства до последно.
	— Защо си мислиш, че трябва да направиш нещо, за да го заслужиш? — спокойно отвърна Кимуриел.
	Шарлота понечи да отговори, ала бързо осъзна, че всъщност няма как да обори тази простичка логика.
	— Изпратихме те да се срещнеш с Да’Даклан паша — напомни й Рай’ги. — Възложихме ти важна задача, а ти не я изпълни.
	— Бях измамена и заловена от Ентрери — възрази Шарлота.
	— Провалът си е провал — отсече Рай’ги. — И води след себе си наказание… ако не и нещо по-лошо.
	— Но аз избягах и ви предупредих, че Ентрери е при Джарлаксъл — настояваше Шарлота.
	— Избяга? — невярващо повтори магьосникът. — Ти самата ни каза, че полуръстката е била прекалено уплашена, за да те задържи и те е пуснала да си вървиш.
	Последните думи на Рай’ги никак не се понравиха на Кимуриел. Дали и това бе част от плана на Ентрери? Не бяха ли двамата с Рай’ги пристигнали в кулата в най-неподходящия за преврата момент, тъкмо когато противниците им бяха скрили Креншинибон, изваждайки на негово място имитация, която да насочи усилията им в погрешната посока? Да, това бе любопитна мисъл, на която нямаше да е зле да обърне повечко внимание и то заедно с тази полуръстка, Дуавел Тигъруилис.
	— Дойдох право при вас! — твърдо заяви Шарлота без повече увъртания, като човек, осъзнал, че няма какво повече да губи.
	— Провалът си е провал — повтори Рай’ги, с не по-малко твърдост в тона.
	— Но ние не сме безсърдечни — побърза да добави Кимуриел. — Аз дори вярвам, че грешките могат да бъдат изкупени. Казваш, че Артемис Ентрери те е поставил в това неприятно положение, значи трябва да го намериш и да го убиеш. Донеси ми главата му или аз ще взема твоята!
	Шарлота вдигна безпомощно ръце.
	— Откъде да започна! — възкликна тя. — Какви средства да…
	— Ще разполагаш с всички средства и всички възможности на дом Басадони и на Далабад, както и пълното съдействие на онзи плъх и неговите подчинени — отвърна Кимуриел.
	Изражението на Шарлота си остана скептично, ала в очите й припламнаха искри, които не убягнаха от вниманието на Кимуриел. Беше бясна на Артемис Ентрери, задето й бе причинил всичко това, поне толкова бясна, колкото те двамата с Рай’ги. Да, Шарлота Веспърс беше коварен и достоен противник. Усилията й да открие и унищожи Ентрери със сигурност щяха да им помогнат да обезвредят Джарлаксъл и опасния кристален отломък.
	— Кога да започна? — попита Шарлота.
	— Защо си още тук? — рече в отговор псионистът.
	Шарлота го разбра и се изправи на крака. Разбраха го и войниците, които побързаха да й помогнат и да свалят оковите й.


	Петнадесета глава
	Скъпа Дуавел

	— Ах, приятелю, как ме измами — прошепна Джарлаксъл на омаломощения, почти безпомощен Ентрери.
	Убиецът лежеше в полусвяст, ала макар да притежаваше магия, с която можеше да го изцели напълно, Джарлаксъл предпочете да не избързва и да премисли случилото се.
	Тъкмо се опитваше да реши дали Ентрери го беше спасил, или го бе обрекъл на гибел, когато чу зов, който познаваше прекалено добре.
	Погледът му падна върху убиеца и по абаносовото му лице плъзна широка усмивка. Креншинибон! Креншинибон беше у Ентрери! Джарлаксъл мислено се върна към разигралото се в кулата и бързо се досети, че при онази първа, неочаквана атака, палачът бе сторил много повече от това просто да среже кесийката от пояса му. Не, хитрият — толкова хитър! — мъж бе заменил неговата кесийка с друга, в която имаше копие на Креншинибон.
	— Ах, лукави ми спътнико! — подхвърли Джарлаксъл, макар да не бе сигурен дали Ентрери изобщо може да го чуе. — За пореден път с радост се убеждавам, че не съм те подценил!
	С тези думи той посегна към колана на Ентрери, все така широко усмихнат.
	Пръстите на Ентрери се сключиха около китката му.
	Само за миг в другата ръка на Джарлаксъл се появи кама. Наемникът бе готов да прониже почти беззащитния мъж в сърцето, когато забеляза, че вместо да се опита да извади оръжието си, Ентрери го гледа умолително. Увещанията на Креншинибон все така отекваха в съзнанието на елфа и го караха да побърза, да довърши Ентрери и да си вземе онова, което му принадлежи.
	Джарлаксъл за малко да му се подчини, въпреки че сега гласът на отломъка далеч не бе така силен и мелодичен както преди.
	— Недей! — промълви Ентрери. — Не можеш да го контролираш.
	Джарлаксъл се отдръпна и го изгледа изпитателно:
	— Но ти можеш?
	— Затова те вика — дишането на Ентрери бе станало още по-мъчително, раната под ребрата му отново кървеше. — Кристалният отломък няма власт над мен.
	— И защо? — усъмни се Джарлаксъл. — Да не би Артемис Ентрери да е приел моралните принципи на Дризт До’Урден?
	Палачът опита да се изсмее, ала вместо това лицето му се разкриви от непоносимата болка.
	— В много отношения двамата с Дризт си приличаме повече, отколкото подозираш — обясни той. — По самоконтрола, на който сме способни, например.
	— И единствено това е в състояние да те предпази от влиянието на Креншинибон? — все така недоверчиво попита наемникът. — Нима искаш да ми кажеш, че не съм така дисциплиниран както вас двамата…
	— Не! — рязко го прекъсна Ентрери и почти успя да се надигне, напук на болката.
	— Не! — повтори той по-спокойно след малко и отново се отпусна назад, с мъка поемайки си въздух. — Дризт беше недосегаем за отломъка благодарение на принципите си… също като мен. Разликата е, че той се водеше от моралните си устои, а аз — от независимостта си.
	Недоверието, изписано по лицето на Джарлаксъл, постепенно отстъпи място на искрено любопитство.
	— Защо го взе? — попита той.
	Ентрери го погледна и понечи да му отговори, но лицето му се изкриви от болка. Джарлаксъл бръкна под плаща си, извади малка сфера и като я поднесе към палача, поде заклинателен напев.
	Почти веднага Ентрери се почувства по-добре. Раната му се затвори, дишането му стана по-леко. Заклинанието на Джарлаксъл трая само няколко секунди, всяка от които носеше на палача ново облекчение, въпреки това наемникът спря много преди той да бъде напълно изцелен.
	— Отговори ми! — настоя елфът.
	— Идваха, за да те убият — обясни Ентрери.
	— Очевидно. Но не можа ли просто да ме предупредиш?
	— Нямаше да е достатъчно — настоя Ентрери. — Бяха твърде много, освен това знаеха, че най-важният ти съюзник ще бъде отломъкът. Затова и още с влизането си се опитаха да го обезвредят, макар и временно.
	Първата реакция на Джарлаксъл бе да си поиска Креншинибон обратно, за да се върне и да накаже Рай’ги и Кимуриел за предателството. После обаче размисли и остави палача да продължи.
	— Прави бяха, като искаха да ти го отнемат — дръзко довърши Ентрери.
	Страховитото изражение на Джарлаксъл трая само миг.
	— Отдръпни се от него — посъветва го убиецът. — Пропъди шепота му от съзнанието си и помисли за действията на Джарлаксъл през последните няколко седмици. Можеш да останеш на Повърхността само докато истинската ти самоличност е в тайна, ала въпреки това започна да издигаш кристални кули. При цялото си могъщество Бреган Д’аерте не може да покори света, нито дори Калимпорт, даже и с помощта на Креншинибон, а виж само какво се опита да направиш.
	Джарлаксъл на няколко пъти отвори уста, за да каже нещо, ала всичките му възражения се изпариха още преди да ги беше изрекъл. Ентрери беше прав и наемникът го знаеше. Допуснал бе грешка и то каква!
	— Обаче няма как да се върнем и да се опитаме да им го обясним — отбеляза Джарлаксъл.
	Ентрери поклати глава.
	— Именно Креншинибон е в основата на заговора срещу теб — думите му подействаха като плесница на Джарлаксъл. — Ти се оказа прекалено хитър, ала кристалният отломък правилно прецени, че амбициозният Рай’ги лесно ще се поддаде на изкушението на грандиозните му планове.
	— Казваш го, за да ме умилостивиш — обвинително рече елфът.
	— Казвам го, защото е вярно, нищо повече — отвърна Ентрери, после обаче замълча, а лицето му се сгърчи от връхлетялата го болка. — Ако помислиш малко и сам ще видиш, че съм прав. Креншинибон те водеше натам, накъдето бе решил, макар и не без съпротива от твоя страна.
	— Кристалният отломък или ме е контролирал, или не е. Или едното, или другото.
	— Манипулираше те, да. Нима изобщо се съмняваш? Но не толкова, колкото би успял да манипулира Рай’ги.
	— Отидох в Далабад, за да разруша кристалната кула, нещо, което Креншинибон със сигурност не желаеше — възрази Джарлаксъл, — и въпреки това можех да го сторя. Обезвредих го напълно.
	Наемникът искаше да каже още нещо, ала Ентрери го прекъсна:
	— Можеше да го сториш? — невярващо повтори той.
	— Разбира се! — заекна Джарлаксъл.
	— Но не го стори?
	— След като се убедих, че поискам ли, мога да срина кулата със земята, вече не виждах никаква причина да го правя… — започна наемникът, ала още докато го изричаше, осъзна какво бе казал.
	Бяха го изиграли. Той, който нямаше равен в интригите, се бе оставил да бъде заблуден.
	— Нека остане у мен — рече Ентрери. — Креншинибон и в този момент се опитва да ме манипулира, ала не притежава нищо, с което да ме изкуши и поради това няма власт над мен.
	— Но постепенно ще те изтощи — предупреди го Джарлаксъл. — Ще открие слабостите ти и ще ги използва срещу теб.
	Ентрери кимна:
	— Времето му е на изтичане — съгласи се той и наемникът го изгледа любопитно. — Нямаше да си хабя усилията да те спасявам от онези нещастници, ако нямах план.
	— Кажи ми!
	— Когато му дойде времето — обеща палачът. — Сега те моля единствено да не се опитваш повече да ми отнемеш Креншинибон и да ме оставиш да отдъхна малко.
	След тези думи Ентрери се облегна назад и затвори очи, макар да осъзнаваше, че ако Джарлаксъл го нападне, единствената му защита ще бъде Креншинибон.
	Знаеше също така, че прибегне ли до отломъка, сам ще отслаби защитата си, дотам, че в крайна сметка да се откаже от намерението си и да се остави Креншинибон да го води.
	Да го води към унищожение и участ, по-страшна и от смъртта.
	Успокои се донякъде, когато погледна към Джарлаксъл и видя на лицето му познатото интелигентно и спокойно изражение на някой, който оглежда нещата от всеки ъгъл, преди да предприеме каквото и да е решително и потенциално опасно действие. А в светлината на всичко, което Ентрери току-що беше обяснил, опитът за кражба на Креншинибон попадаше точно в тази категория. Не, палачът вярваше, че Джарлаксъл няма да предприеме нищо срещу него. Опитният наемник щеше да изчака, за да види как ще се развият събитията, преди да стори нещо, което би могло да промени събитията, с които все още не бе съвсем наясно.
	С тази успокоителна мисъл, Ентрери потъна в сън.
	Последното, което усети преди да заспи, бе благотворното действие на магията, която Джарлаксъл бе подхванал отново.


	Полуръстката с изненада установи, че пръстите й треперят, докато се опитва да отвори бележката.
	— Виж ти, Ентрери, а аз дори не бях сигурна, че можеш да пишеш — подсмихна се тя при вида на красивия, макар и прекалено изчистен за нейния вкус почерк.
	— Скъпа ми Дуавел — прочете тя на глас и поспря, чудейки се как да приеме този поздрав.
	Дали бе просто официално обръщение, или израз на искрено приятелство?
	Внезапно си даде сметка колко малко всъщност знае за онова, което ставаше в душата на Артемис Ентрери.
	Той винаги твърдеше, че единственото му желание е да бъде най-добрият, но защо тогава не бе използвал отломъка, за да извърши нещо грандиозно, още щом се сдоби с него? А Креншинибон наистина беше у него, в това Дуавел беше сигурна. От подставените си лица в Далабад бе научила всичко за рухването на кристалните кули и бягството на палача и един мрачен елф, за когото Дуавел вярваше, че е бил Джарлаксъл.
	Всичко говореше, че планът на убиеца се е увенчал с успех. Дори и без разказите на очевидците и въпреки напълно заслужената слава на противниците му, Дуавел никога не се бе съмнявала в Ентрери.
	Полуръстката отиде до вратата и след като се увери, че е заключена, седна пред тоалетната си масичка, разстели пергамента пред себе си, затисна двата му края с преспапиета, изработени от едри скъпоценни камъни, и се зачете, с намерението да си оформи мнение едва след като прочете писмото за втори път.

	„Скъпа ми Дуавел“,
	Удари часът да се разделим, нещо, което ще сторя с не малка доза съжаление. Нашите разговори ще ми липсват, моя малка приятелко. Рядко съм срещал някого, комуто да вярвам достатъчно, за да изрека на глас онова, което наистина мисля. Ще го сторя още един-единствен път, не с надеждата да чуя съвета ти, а за да си изясня какво чувствам и накъде да поема… ала нали именно в това се криеше очарованието на всичките ни разговори?
	Сега, когато се обръщам назад, осъзнавам, че ти рядко си ми давала съвети. Всъщност, рядко казваше каквото и да било. Ти просто слушаше и докато споделях мислите и чувствата си, докато ги изричах на глас, аз сякаш слагах ред в тях и те ставаха по-ясни.
	Дали ми помагаше със своето изражение, с простичко кимване на едно място и едва забележимо повдигане на вежди на друго, повеждайки ме нарочно по един или друг път?
	Не знам.
	„Не знам“ — в тези думи като че ли се заключава цялото ми съществувание напоследък, Дуавел. Струва ми се, че основата, върху която изградих убежденията и постъпките си, е несигурна като пясъците на пустинята. Когато бях по-млад, имах отговор на всички въпроси. Живеех в свят на абсолютна сигурност. Сега, когато съм по-стар, когато съм видял четири десетилетия, единственото, което знам със сигурност, е, че нищо не е сигурно.
	Колко по-лесно ми бе на двайсет години! Колко по-лесно бе да имам цел, основаваща се на…
	Основаваща се на омраза, предполагам, на омраза и на желанието да бъда най-добрия в черния си занаят.
	Това бе моята цел — да бъда най-великия боец на света, да впиша името си в историята на Фаерун. Мнозина вярваха, че се ръководя от прекомерна гордост, убедени бяха, че искам всички да треперят само при споменаването на името ми, за да задоволя собствената си суета.
	Донякъде са прави, предполагам. Суетата не е чужда на никого от нас, колкото и да се опитваме да го отричаме. Ала желанието да прославя името си далеч не бе така важно за мен, както желанието — не, нуждата! — наистина да бъда най-добрия в онова, което правя. И колкото повече нарастваше славата ми, толкова по-доволен бях, не защото това ласкаеше самолюбието ми, а защото знаех, че страхът, който името ми всява в сърцата на врага, допълнително отслабва защитата им и ми дава още едно предимство.
	Не е сигурен ударът, нанесен с трепереща ръка.
	Не се страхувай — все още се стремя към върха, ала единствено защото този стремеж: ми дава някаква цел, придава смисъл на един живот, който вече не ми носи радост.
	Каква ирония — осъзнах колко пуст е светът, в който живея, едва когато победих единствения, който по толкова много начини се опитваше да ми покаже точно това. Дризт До’Урден — колко го ненавиждам и досега! — смяташе, че животът ми е лишен от съдържание, че е сковаващо съществуване без полза за никого и без истинско щастие. Никога не съм твърдял обратното, но вярвах, че това няма значение. Смисълът на неговия живот бяха приятелите му и онези, които го заобикаляха, моят се въртеше единствено около мен.
	И в единия, и в другия случай за мен това бе просто игра, при това — безсмислена. Представление, изнасяно за забавление на боговете. Път, който ни отвежда до върха на планини, които ни изглеждат огромни, а всъщност не са нищо повече от смехотворни могили.
	Път, който ни превежда през долини, така дълбоки в нашите очи, макар в действителност да са безгранично нищожни. Боя се, че онова, с което не мога да се примиря, е изначалната незначителност на живота.
	А може би не Дризт ми разкри истината за пясъците под краката ми. Може би беше Дуавел, давайки ми нещо, до което рядко съм се докосвал и което никога не съм опознавал истински.
	Приятел? Все още не съм сигурен, че знам какво означава това, ала ако някога реша да си го изясня, ще използвам като отправна точка онова, което имахме.
	Ето защо, с това писмо те моля за извинение. Не биваше да ти натрапвам Шарлота Веспърс по този начин, макар да съм сигурен, че си изпълнила заръката ми и след като си я измъчвала до смърт, си я погребала далеч оттук.
	Колко пъти си ме питала за плановете ми и колко пъти съм се изсмивал в лицето ти! Знай, скъпа Дуавел, че възнамерявам да открадна могъщ магически предмет, преди някой от другите заинтересовани да е сложил ръка върху него. Отчаяно начинание, знам, ала не мога да постъпя другояче — той ме зове, моли ме да го изтръгна от ръцете на сегашния му посредствен собственик.
	И така, този предмет скоро ще бъде мой (защото наистина съм най-добрият в онова, което правя!), а аз ще се махна далеч оттук и може би никога няма да се върна.
	На добър час, Дуавел Тигъруилис, на добър час във всичко, с което се заемеш. Не ми дължиш нищо, уверявам те, ала аз имам чувството, че съм твой длъжник.
	Чака ме дълъг път, осеян с безброй опасности, ала целта ми е ясна. Ако я осъществя, нищо няма да може да ми навреди.
	На добър час!
	АЕ

	Дуавел избута пергамента настрани, избърса една сълза от очите си и се изсмя на нелепостта на цялата ситуация. Ако преди няколко месеца някой й бе казал, че един ден ще съжалява, задето Артемис Ентрери си е тръгнал от живота й, тя щеше да му се изсмее в лицето и да го нарече глупак.
	Ала ето че писмото бе пред нея, по-съкровено от всичките им разговори досега. Разговори, които вече й липсваха или по-точно — натъжаваше я мисълта, че в бъдеще вече няма да ги има. Поне в близко бъдеще.
	Ентрери твърдеше, че и на него ще му липсват и това истински порази Дуавел. Само като си помислеше, че така бе завладяла Артемис Ентрери, убиецът, който от двайсет години (макар и с кратки прекъсвания) тайно управляваше калимпортските улици. Сближавал ли се бе някой толкова много с Артемис Ентрери?
	Никой, който все още да е жив, сигурна бе Дуавел.
	Отново препрочете края на писмото и очевидните лъжи, засягащи намеренията му. Ентрери се бе погрижил да не каже нищо, което би издало на останалите в Калимпорт мрачни елфи, че Дуавел знае нещо за тях или пък за кристалния отломък. А инструкциите, които уж й бе дал по отношение на Шарлота, целяха да й осигурят допълнителна сигурност, да й купят, ако се стигнеше дотам, малко милост от Шарлота и тайните й съюзници.
	При тази мисъл Дуавел усети как по гърба й пробягва тръпка. Последното, което искаше, бе да разчита на милостта на Мрачните!
	Надали щеше да се стигне дотам, осъзна тя. Дори ако дирите ги отведяха до нея, тя на драго сърце щеше да покаже писмото на Шарлота и тогава Шарлота щеше да види в нейно лице ценен съюзник.
	Да, Артемис Ентрери бе положил големи усилия да скрие участието на Дуавел в плана му и това, повече от топлите му думи, й разкри дълбочината на приятелството между тях.
	— Бягай далеч, приятелю, и се скрий добре! — прошепна тя.
	След това нежно нави пергамента и го прибра в едно от чекмеджетата на изящното си писалище. Звукът, с който се затвори чекмеджето, отекна болезнено в сърцето й.
	Артемис Ентрери наистина щеше да й липсва.


	Трета част
	А сега какво?


	Има известна красота в абсолютната грозота на демоните. С подобни същества няма неяснота, колебание или възможност за недоразумение.
	С демони не се преговаря. Нито за миг не се надава ухо за лъжите им. Демоните се смачкват, унищожават, пропъждат се завинаги от света, без и за миг да се изкушим да използваме силите им, за да опазим своето ъгълче от света от набезите на злото.
	Мнозина така и не успяват да го разберат. Не един и двама магьосници и жреци са срещали гибелта си, след като, веднъж: призовали някой демон, са решавали да го използват за нещо повече от първоначалната си цел (най-често — събиране на информация), поблазнени от могъществото на скверните същества. Мислели са си навярно, че вършат нещо добро, като принуждават демоните да застанат на тяхна страна, че просто подсилват войските си с подобни създания. Какво толкова, казвали са си те, нали целта оправдава средствата. Нима един крал няма да стори добре, ако прибегне до помощта на демони, когато гоблини заплашват владенията му?
	Смятам, че не, защото ако за да опазим нещо добро, се нуждаем от такава недвусмислена и непоправима злина, значи то не си заслужава да бъде опазено.
	Единственото, за което демоните трябва да бъдат използвани, е да бъдат призовавани тогава, когато могат да бъдат принудени да изневерят на злото, което въплъщават, и то само на места, откъдето никога не биха успели да избягат. Кадърли го е правил в добре защитената стая за призоваване във „Възвисяване на вярата“, така, както са го правили и още много жреци и магьосници. Подобно призоваване е винаги опасно, дори ако защитният кръг е съвършено направен, защото всеки досег до могъщество, като това на някой балор или налфешни, неизменно крие доза пъклена съблазън.
	Ала колкото и силна да е тя, никога не бива да забравяме злото, абсолютно и първично, което стои зад нея. Зло, за което няма нито изкупление, нито надежда. Именно възможността за изкупление трябва да ни води във всичко, което правим. Съществува ли тя, трябва да обуздаем оръжието си. Видим ли, че противникът ни е на път да постигне истинско изкупление, нека се въздържим от следващия удар. Ала толкова по-силен трябва да бъде той, силен и без помен от угризение, когато врагът ни е безвъзвратно изгубен.
	Ами Артемис Ентрери, не мога да не се запитам?
	Има ли още надежда и помощ за него?
	Да, надежда има, ала не и помощ. Няма помощ за Артемис Ентрери, защото той никога не би приел помощ от когото и да било. Гордостта е най-големият му недостатък, не тщеславието и самохвалството на мнозина не така забележителни воини, а гордостта на абсолютната независимост и непреклонното упорство да разчита единствено на себе си и на никого другиго. Бих могъл да му кажа къде греши, така, както би могъл всеки, който го познава поне малко, ала той няма да чуе думите ми.
	И все пак, надежда за неговото изкупление може би има. Не знам на какво се дължи гневът му, макар да съм убеден, че е нещо ужасно. Ала каквито и трудности и страдания да е познал, те не могат да бъдат оправдание за действията му. Кръвта по меча и по изумрудената му кама тежат единствено на неговата съвест.
	И то как! Тази вина го изгаря като дъха на черен дракон и го разяжда отвътре. Видях го при последната ни среща, тиха, тъпа болка, спотаена в тъмните му очи. Победих го, можех да го убия, мисля дори че той се надяваше да го сторя и най-сетне да го избавя от мъките му, повечето от тях — самоналожени.
	Именно тази болка спря десницата ми, надеждата, че някъде дълбоко в себе си Артемис Ентрери си дава сметка, че нещо трябва да се промени, че пътят, по който върви, води единствено към безнадеждност и пустота. Такива мисли ме изпълваха, докато стоях там, с оръжия в ръце, а той стоеше беззащитен пред мен. Нима можех да нанеса фаталния удар, след като бях видял болката в очите му и знаех, че тя би могла да е предвестница на изкупление? Ала как можех и да не го сторя, при положение че оставех ли го да си върви, навярно подписвах смъртната присъда на много други?
	Изправен бях пред истинска дилема, криза на съвестта и на преценката ми. Отговорът открих в спомена за баща си Закнафейн. Според Ентрери, сигурен съм, двамата със Закнафейн не са толкова различни. А прилики наистина съществуват. И двамата бяха захвърлени във враждебна и, в техните очи, зла среда. Никой от тях, пак според техните преценки, не е убивал някого, който да не си го заслужава. Нима войниците и палачите, които служат на мерзките калимпортски паши, се различават особено от войниците в домовете на Мрачните? Значи и постъпките на Закнафейн и Артемис Ентрери си приличат. И двамата са били принудени да живеят в свят на интриги, опасност и злина. И само безмилостните им методи са помогнали и на двамата да оцелеят в този затвор. И ако Ентрери смята своя свят и своята тъмница за също толкова окаяни, колкото и Закнафейн намираше своите, не е ли Ентрери също толкова в правото си да бъде такъв, какъвто е, колкото и Закнафейн, Повелителят на меча убил толкова много мрачни елфи, изпълнявайки задълженията си на патрон на дома До’Урден?
	Принуден бях да направя това сравнение, когато за първи път дойдох в Калимпорт, в преследване на Ентрери, който бе отвлякъл Риджис (дори това отвличане, не мога да не призная, си имаше своето оправдание).
	Не мога да отрека, че това сравнение истински ме разтревожи. Докъде всъщност стигаха приликите между тях? И двамата въртяха оръжието забележително добре, и двамата очевидно не се колебаеха да убиват, ако се наложи. Възможно ли бе именно заради чувствата си към Закнафейн да бях пожалил Ентрери?
	Не, казвам си аз и наистина го вярвам, защото Закнафейн много по-добре преценяваше кого да убие и кого да пощади. Знам какво се криеше в сърцето на Закнафейн, знам, че той умееше да обича, ала не мога да кажа същото за Ентрери.
	Поне не за човека, който е Ентрери днес. Но може би има надежда за него, надежда, че един ден ще открие светлинката у себе си, стаена дълбоко под мрачния плащ на безмилостен убиец, с който се е загърнал?
	Може би. И колко щастлив ще бъда, ако някога науча, че Ентрери я е открил, макар да се съмнявам, че някой или нещо е в състояние да пробуди пламъчето на състраданието, тлеещо едва-едва зад наглед непробиваемата броня на безстрастие, която Артемис Ентрери носи днес.
	Дризт До’Урден



	Шестнадесета глава
	Мрачни вести в слънчев ден

	Даника седеше на ръба на скална тераса, вдълбана в склона на внушителната планина, а в полето пред нея се издигаше великолепен храм. „Възвисяване на вярата“ беше впечатляваща катедрала със заострени кули и ребрени сводове, с изящни арки и високи, декоративни прозорци с цветни стъкла. Акри земя се простираха край нея, набраздени от добре поддържан жив плет, подрязан във формата на най-различни животни, както и истински лабиринт, който обрамчваше цялото поле.
	Храмът бе дело на съпруга на Даника, Кадърли Бонадюс, жрец на Денеир, бога на познанието. Това бе най-видимото от творенията на Кадърли, ала най-прекрасното нещо, което той щеше да остави след себе си, поне в очите на Даника, бяха близнаците, които си играеха край входа на лабиринта и по-малкото им братче, което спеше в катедралата. Близнаците тъкмо бяха нахълтали в лабиринта, за немалък смут на джуджето Пикел Широкоплещи. Именно Пикел, последовател на друидските традиции (магия, която грубоватият му брат Айвън все така отказваше да приеме) беше създал и лабиринта, и останалата част от забележителните градини.
	Пикел вече се бе втурнал след децата, като крещеше „ийк“ и други подобни „пикелизми“ и скубеше зелената си брада. Лабиринтът му все още не бе готов за посетители, пък и корените не се бяха хванали напълно.
	Както можеше да се очаква, още щом джуджето хлътна между стените от жив плет, близнаците излязоха навън и кротко се заиграха край входа. Даника не бе сигурно колко навътре в лабиринта бе навлязъл Пикел, ала по бързо заглъхващия му глас се досети, че много скоро ще се изгуби… за трети път този ден.
	Внезапен порив на вятъра долетя откъм планината и разпиля гъстата й, червеникаворуса коса. Младата жена я отметна и тръсна глава тъкмо навреме, за да види Кадърли, който идваше към нея.
	Колко красив бе в жълтеникавокафявата си туника и панталони, светлосиньото копринено наметало и обичайната широкопола синя шапка с перо. Кадърли бе остарял неимоверно при построяването на храма, толкова, че Даника се бе уплашила, че ще го изгуби. За неин ужас, той дори се бе приготвил да умре, приемайки преждевременната си смърт като необходима жертва за издигането на внушителната библиотека. Малко след като бе приключил с основната сграда (подробностите като сложната украса по многобройните врати и златните листа, украсяващи красивите сводове, навярно никога нямаше да бъдат довършени), времето сякаш се бе върнало назад и той бе започнал да се подмладява почти толкова бързо, колкото бе остарял. Сега изглеждаше като мъж на двайсет и няколко години, с младежка стъпка и блясък в очите всеки път, щом погледнеше към Даника. Даника дори се бе уплашила това да не продължи толкова, че тя да се окаже не с три, а с четири деца на ръце.
	За щастие не се бе стигнало дотам и Кадърли се бе превърнал в същия жизнерадостен и силен млад мъж, какъвто беше преди неприятностите в Поучителната библиотека — постройката, издигаща се на това място преди Проклятието на хаоса и края на предишния орден на Денеир. Готовността да пожертва всичко, за да съгради катедрала в негова чест и да възобнови ордена му, се бе оказала достатъчна за Денеир и Кадърли Бонадюс бе получил обратно живота си, многократно по-пълноценен сега, когато имаше Даника и децата.
	— Тази сутрин имах посетител — рече той и приседна до нея.
	Погледът му се спря върху близнаците, а усмивката му стана още по-широка при звука на поредния неистов крясък, долетял от вътрешността на лабиринта.
	За кой ли път Даника бе поразена от това как усмивката сякаш струеше и от очите му.
	— Посетител от Карадун — кимна тя. — Видях го сутринта.
	— Носеше новини от Дризт До’Урден — обясни Кадърли и Даника се обърна към него с внезапно разбуден интерес.
	Бяха се запознали с този необичаен мрачен елф миналата година, когато му бяха помогнали да се върне на север с помощта на една от магиите на Кадърли.
	Даника го изгледа изпитателно, забелязала напрегнатото изражение на обикновено спокойното му лице.
	— Намерил е кристалния отломък — досети се тя, тъй като последния път, когато се бяха срещнали с Дризт и неговата спътница, бяха разговаряли именно за това Дризт се бе зарекъл да открие древния магически предмет и да го донесе, за да може Кадърли да го унищожи.
	— Така е — потвърди Кадърли и й подаде свитък пергамент.
	Даника го разви и се зачете. Щастлива усмивка огря лицето й, когато научи за съдбата на Уолфгар, изгубения приятел на Дризт До’Урден, избавен по-късно от лапите на злия демон Ерту. Усмивката й обаче помръкна, когато стигна до разказа за кражбата на Креншинибон от друг мрачен елф на име Джарлаксъл, който бе изпратил един от помощниците си при Дризт, предрешен като Кадърли.
	Даника спря да чете и вдигна поглед към мъжа си.
	— Дризт смята, че отломъкът е отнесен в Подземния мрак, в града на неговите събратя, Мензоберанзан, където живее и Джарлаксъл — обясни Кадърли и взе пергамента от ръцете й.
	— Толкова по-зле за Мензоберанзан тогава — отсече Даника.
	Двамата с Кадърли бяха обсъждали надълго и нашироко могъществото на кристалния отломък и тя добре знаеше, че Креншинибон не е нищо друго освен оръжие за унищожение, което носи гибел на враговете на онзи, който го владее, на неговите съюзници и, рано или късно — на самия него. Ставаше ли дума за кристалния отломък, друг изход нямаше и според Кадърли не можеше и да има. Притежанието му в крайна сметка се превръщаше в смъртоносно заболяване и проклятие за всички, които се намираха близо до злощастника, който владееше могъщия предмет.
	Кадърли обаче поклати глава още преди тя да успее да довърши:
	— Кристалният отломък е творение на слънцето, което е навярно и най-голямото му извращение.
	— Ала Мрачните са създания на тъмнината — възрази Даника. — Нека го отнесат със себе си — може би в Подземния мрак силите му ще отслабнат и той ще бъде унищожен.
	Кадърли отново поклати глава:
	— Кой е по-силен? Креншинибон или онзи, който го „владее“?
	— По всичко личи, че точно този мрачен елф е особено находчив — отвърна Даника. — Да бъде заблуден Дризт До’Урден не е толкова лесно.
	Кадърли сви рамене и се усмихна.
	— Съмнявам се, че веднъж открил път към сърцето на новия си собственик (а той несъмнено ще го стори, освен ако този Джарлаксъл не прилича на Дризт повече, отколкото предполагаме), Креншинибон надали ще допусне да бъде отнесен в земните недра — обясни той. — Не става непременно въпрос за това кой е по-силен. Това е едно от най-забележителните умения на отломъка — способността не да принуди, а да убеди собственика си да го послуша.
	— А да се манипулира един мрачен елф едва ли е толкова трудно — допълни Даника.
	— Един обикновен мрачен елф — уточни мъжът й.
	В продължение на няколко минути и двамата мълчаха, обмисляйки новата информация.
	— Какво да правим? — попита най-сетне Даника. — Ако си убеден, че Креншинибон няма да позволи да бъде заточен в Подземния мрак, нима трябва да го оставим да сее хаос и разруха на Повърхността? И знаем ли изобщо къде е?
	Все така потънал в мисли, Кадърли не отговори веднага. Въпросът какво да правят и докъде се простира отговорността им в тази ситуация не бе нищо друго, освен извечния въпрос за отговорността, която идваше с могъществото. Трябваше ли Кадърли, просто защото притежава необходимата жреческа сила, да открие елфа, сложил ръка на кристалния отломък, да му го отнеме и да го унищожи? И ако отговорът бе да, какъв бе дългът му по отношение на всички други несправедливости по света? Пиратите от Морето на падналите звезди, например. Трябваше ли да намери кораб и да тръгне по следите им? Или прословутата шайка на Червените магьосници от Тай? Беше ли негов дълг да ги издири и да се бие с всеки един от тях? Ами Жентаримите, Железния престол, Призрачните крадци…
	— Спомняш ли си последната ни среща с Дризт и Кати-Бри? — обади се Даника и на Кадърли му се стори, че тя е прочела всяка негова мисъл. — Дризт се разтревожи, когато научи, че призовавайки демона Ерту, сме сложили край на изгнанието, в което самият той го бе изпратил преди години. Какво му каза тогава, за да го успокоиш?
	— Казах му, че освобождаването на Ерту не е чак такъв проблем — принуден бе да признае Кадърли. — Винаги ще има демони, готови да откликнат на повика на някой зъл магьосник. Ако не Ерту, то някой друг.
	— Ерту е просто една от многото маши на хаоса — заяви Даника. — Също като Креншинибон. Каквото и опустошение да причини, то с нищо няма да се различава от разрухата, посята от много други като него, нали?
	Кадърли се усмихна и се взря в бездънните й, бадемови очи. Колко я обичаше! Тя бе негова спътница във всичко. Интелигентна, притежаваща дисциплина, каквато Кадърли не бе срещал у никой друг, Даника винаги му помагаше, когато той се изправеше пред някой особено труден избор или решение. Тя просто го изслушваше и подхвърляше по нещо тук и там.
	— Злото идва от сърцето, не от инструментите за унищожение — довърши той вместо нея.
	— Но кое от двете е Креншинибон? — попита Даника.
	— Именно това е въпросът. Дали е просто предмет, подобен на призовано чудовище, оръдие в ръцете на оногова, чието сърце е вече почернено от злото? Или е манипулатор, пораждащ злина там, където иначе не би я имало?
	При тези думи Кадърли разпери ръце — и сам нямаше отговор на въпроса си.
	— И в двата случая мисля да се свържа с някой източник от друга равнина и да се опитам да разбера къде са сега Креншинибон и този Джарлаксъл. Искам да видя за какво елфът използва отломъка или, още по-страшно — за какво отломъкът използва елфа.
	Даника понечи да го попита какво има предвид, ала се досети и сама, преди още да бе отворила уста, и пребледня. Възможно ли бе, вместо да позволи да го отнесат в Подземния мрак, Креншинибон да бе намислил да използва Джарлаксъл, за да оглави нашествие на Мрачните на Повърхността? Възможно ли бе кристалният отломък да се възползва от положението и расата на новия си собственик, за да предизвика опустошение, за каквото досега само бе мечтал? А най-страшното бе, че щом Джарлаксъл бе накарал един от своите подчинени да се превъплъти в Кадърли, значи знаеше за него.
	А щом Джарлаксъл знаеше за Кадърли, за него знаеше и Креншинибон… и най-вероятно си даваше сметка, че Кадърли притежава информация как да го унищожи.
	Тревожна сянка пробяга по лицето на Даника и тя неволно погледна към децата.
	— Ще се опитам да открия къде са сега и какви злини са сторили вече — опита се да я успокои Кадърли, който бе видял притеснението на жена си, ала не го бе разчел правилно и се чудеше дали тя не се съмнява в него.
	— Точно така — съгласи се Даника. — Направи го още сега.
	Пронизителен крясък откъм лабиринта накара и двамата да се обърнат.
	— Пикел — обясни Даника.
	— Пак ли се изгуби? — засмя се Кадърли.
	— Пак ли? — повтори Даника. — Май искаш да кажеш „все още“.
	Откъм полето се разнесе тупурдия и двамата видяха Айвън Широкоплещи, доста по-остарелия брат на Пикел, да крачи с тежка стъпка към лабиринта, без да престава да сумти.
	— Ду-дад! — подигравателно мърмореше той, имитирайки начина, по който Пикел наричаше друидското си призвание. — Да, ду-дад! А дори не може да се оправи в някакъв си жив плет!
	— А ти ще му помогнеш? — обади се Кадърли.
	Айвън сякаш едва сега ги забеляза:
	— Цял живот все туй правя!
	Кадърли и Даника кимнаха и го оставиха да тъне в блажена самозаблуда. Айвън може и да не го осъзнаваше, ала те и двамата знаеха, че опитите му да помогне на брат си обикновено причиняваха още повече неприятности. И наистина — само след няколко минути към воплите на Пикел, че се бил изгубил, се присъединиха и тези на Айвън. Кадърли, Даника и близнаците слушаха и искрено се забавляваха.
	Няколко часа по-късно, след като подготви всички необходими магии и провери защитния кръг, който използваше винаги, когато си имаше вземане-даване дори с най-незначителния обитател на долните равнини, Кадърли седна на пода, кръстосал крака под себе си, и подхвана заклинанието, което трябваше да доведе един второстепенен демон, един имп, при него.
	Не след дълго дребно, рогато създание с прилепови крила се материализира в кръга и заподскача, ядосано и объркано. Най-сетне насочи вниманието си към Кадърли и изпитателно го изгледа, опитвайки се да разбере нещо за него от държанието му. Тези малки демони често биваха призовавани в Материалната равнина, било за информация, било за да чиракуват при някой зъл магьосник.
	— Денеир? — изграчи импът с дрезгавия глас, характерен (и напълно подобаващ, според Кадърли) за вечно обвитото в мъгли и изпарения място, откъдето идваше. — Облечен си като свещеник на Денеир.
	Кадърли знаеше, че дребното създание се взира в червената лента на шапката му, където бе втъкнато украшение, изработено от порцелан и злато и изобразяващо запалена свещ над отворено око — символът на Денеир.
	Кадърли кимна.
	— Пфу! — изплю се отвратено импът.
	— Надяваше се да е някой магьосник, който си търси чирак ли? — лукаво попита свещеникът.
	— Надявах се да е всеки друг, освен теб, служителю на Денеир.
	— Ще трябва да се задоволиш с онова, което ти се предлага — заяви Кадърли. — Да надзърнеш за малко в Материалната равнина все трябва да е по-добре от нищо, нали така? Колкото и за кратко да е, удава ти се възможност да избягаш за малко от отвратителното си съществуване.
	— Какво искаш, служителю на Денеир?
	— Информация — отвърна Кадърли, ала още докато го казваше, осъзна, че въпросът му е труден, навярно прекалено труден за толкова незначителен демон. — Единственото, което искам, е името на някой по-могъщ демон, когото да призова.
	Импът го изгледа любопитно, наклонил глава на една страна, и облиза устни със заострения си език.
	— Нищо по-могъщо от някой налфешни — побърза да уточни Кадърли при вида на усмивката, плъзнала по дребното му лице — можеше поне да ограничи силата на следващото създание, което щеше да призове.
	Налфешните съвсем не бяха за подценяване, но той със сигурност можеше да се справи с един от тях поне за известно време, толкова, колкото да се сдобие с онова, от което се нуждаеше.
	— О, имам едно име тъкмо като за теб, служителю на Денеир… — започна импът, ала не можа да довърши и се загърчи конвулсивно, застигнат от заклинанието за мъчение, което Кадърли бе започнал.
	— Името? — попита Кадърли, докато дребното същество се превиваше от болка и проклинаше ожесточено. — И те предупреждавам — опиташ ли се да ме подмамиш да призова някой прекалено могъщ демон, ще го отпратя начаса и отново ще те повикам. Болката, която изпитваш сега, ще ти се стори нищо в сравнение с наказанието, което ще ти наложа тогава!
	Думите на Кадърли прозвучаха съвсем убедително, макар че в действителност му беше отблъскващо да причинява дори сегашното мъчение и то на някого като малкия демон. Той обаче стисна зъби и като си напомни какво е заложено на карта, се насили да продължи.
	— Мизферак! — изпищя импът. — Глабрезу, при това глупав!
	Кадърли начаса прекрати заклинанието и дребното същество размаха прилепови крила и се изправи, вперило студен поглед в лицето му.
	— Изпълних каквото поиска, зли служителю на Денеир! — заяви то. — Пусни ме да си вървя!
	— Махай се! — нареди Кадърли и докато импът се дематериализираше, показвайки му в същото време неприлични жестове, добави: — И ще кажа на Мизферак какво мислиш за него.
	Последното, което видя (с известна доза удоволствие), бе ужасът, изписал се по лицето на малкия демон.
	Призова Мизферак по-късно същия ден. Огромното създание с щипци вместо ръце въплъщаваше всичко онова, което Кадърли ненавиждаше у демоните. Подло, свирепо и отблъскващо себично, то всячески се мъчеше да изкопчи някаква полза от всяка дума. Срещата обаче беше кратка и по същество. Демонът трябваше да разпита събратята си от другите равнини за местонахождението на мрачен елф на име Джарлаксъл, който най-вероятно се намираше някъде на Повърхността във Фаерун. Свещеникът не пропусна да наложи на демона мощна магическа възбрана, която не му позволяваше да навлезе в материалния свят, принуждавайки го да се върне в Бездната и да потърси друг начин да се сдобие с исканата информация.
	— Така ще ми отнеме повече време — отбеляза Мизферак.
	— Ще те призовавам всеки ден — отвърна Кадърли, опитвайки се да придаде на гласа си гневно, ала същевременно безстрастно звучене. — И всеки път ще ставам все по-нетърпелив, а твоето мъчение — по-ужасно.
	— Създаваш си опасен враг в мое лице, Кадърли Бонадюс, служителю на Денеир — заплаши го демонът, очевидно целейки да го стресне с това, че знае името му.
	Кадърли, в чието съзнание песента на Денеир звучеше така ясно, като да бе част от самото му същество, само се усмихна:
	— Ако някога се освободиш и дойдеш в Торил, ела и ме потърси, безумецо. С какво удоволствие ще превърна тленната ти обвивка в прах, а теб ще прокудя от този свят за сто години.
	Демонът изръмжа и Кадърли го отпрати с махване на ръка и една-единствена дума. Чувал бе всички заплахи, които демоните можеха да измислят, и то неведнъж.
	След всичко, което беше преживял (изправял се бе срещу червен дракон и се бе бил със собствения си баща, борил се бе с Проклятието на хаоса и най-голямото изпитание — предложил бе живота си в жертва на своя бог) малко неща, дори родени от пъкленото съзнание на някой демон, можеха да го уплашат.
	През следващите десет дни призоваваше Мизферак ежедневно, докато най-сетне не получи вести за кристалния отломък и Джарлаксъл, както и най-изненадващата новина — вече не елфът притежаваше Креншинибон, а някакъв човек, Артемис Ентрери, който пътуваше с него.
	Кадърли и преди бе чувал това име — знаеше го от разказите на Дризт и Кати-Бри по време на краткия им престой във „Възвисяване на вярата“. Артемис Ентрери беше палач, безмилостен убиец, и ето че сега бе на път към Снежните планини заедно с Креншинибон и мрачния елф Джарлаксъл.
	Кадърли потърка брадичката си, когато чу информацията на демона… информация, която несъмнено беше вярна, благодарение на направената по-рано магия, която не позволяваше на скверното същество да го излъже.
	— Направих, каквото поиска — изръмжа демонът и нетърпеливо изщрака с щипците си. — Вече съм свободен от оковите ти, Кадърли Бонадюс.
	— Махай се тогава, та да не ме се налага да гледам отвратителното ти лице нито миг повече!
	Мизферак присви огромните си очи и заплашително щракна с щипците си.
	— Няма да го забравя! — процеди той.
	— Бих се разочаровал, ако го сториш — нехайно отвърна Кадърли.
	— Чух, че имаш деца, безумецо — подхвърли демонът, докато бързо избледняваше.
	— Мизферак, ехугу-уинанс! — изкрещя Кадърли, спирайки демона преди да успее да се върне в зловредните изпарения на Бездната, и като го задържа с помощта на мощната си магия, изви болезнено физическата му обвивка.
	— Страх ли надушвам, човеко? — дръзко попита Мизферак.
	Кадърли се усмихна сухо:
	— Едва ли, след като ще минат сто години, преди отново да видиш Материалната равнина.
	Заплахата, изречена толкова недвусмислено, освободи демона от призоваващата магия, той обаче не можеше да си тръгне, възпиран от друга магия.
	Мизферак изпълни стаята с мрак и Кадърли подхвана ново заклинание, придавайки ужасено звучене на гласа си.
	— Надушвам те, глупави човеко — обади се демонът нейде отстрани, в опит (Кадърли беше сигурен в това) да го заблуди.
	Потънал в песента на Денеир, младият свещенослужител отчетливо чуваше всяка красива нота, пробуждайки магията бързо и съвършено. Използва я, за да открие демона, и съвсем ясно усети огромна негативна мощ, която изведнъж се удвои — Мизферак явно бе повикал някой от събратята си на помощ.
	Кадърли запази самообладание и продължи магията си.
	— Първо ще убия децата, безумецо — зарече се демонът и каза нещо на другаря си, използвайки гърления език на Бездната.
	Език, който Кадърли разбираше благодарение на заклинание, направено още преди да повика Мизферак, и сега чу как демонът нарежда на своя събрат да отвлече вниманието на човека, докато той отиде да намери децата.
	— Ще ти ги доведа, за да видиш как умират — започна Мизферак, ала думите му бяха удавени от пронизителен писък.
	Кадърли най-сетне бе довършил заклинанието си и около двамата демони се изви вихрушка от въртящи се остриета. Миг по-късно ярката светлина, призована от Кадърли, за да разпръсне мрака, разкри Мизферак и неговия помощник (по-незначителен демон, подобен на гигантско насекомо), нападнати от свистящите остриета, които посичаха всичко, до което се докоснеха.
	Мизферак изкрещя и издаде грозен, гърлен звук, целящ най-вероятно да го телепортира някъде далеч.
	Без никакъв успех. Младият мъж, потънал в дебрите на песента, се оказа по-бърз и светкавично обезсили магията му.
	Последва ново заклинание, което прикова Мизферак на едно място, докато остриетата продължаваха да свистят във въздуха.
	— Никога няма да го забравя! — ревна демонът, а гласът му беше пропит с ярост и агония.
	— Отлично, значи няма да имаш глупостта да се върнеш! — изръмжа Кадърли в отговор и запрати насреща му още остриета, които разкъсаха на парчета телата на двамата демони, пропъждайки ги от Материалната равнина за цяло столетие.
	Доволен, Кадърли излезе от стаята, покрит с демонска кръв. Трябваше да потърси някоя магия, с която да очисти дрехите си.
	Що се отнасяше до кристалния отломък, вече имаше отговорите, от които се нуждаеше, и толкова по-добре, че си бе направил труда да провери, при положение че в същия този миг един опасен убиец, също толкова опасен мрачен елф и още по-опасен магически предмет, идваха при него.
	Трябваше да каже на Даника и да подготви храма и ордена на Денеир за битката, която може би предстоеше.


	Седемнадесета глава
	Зов за помощ

	— Бива си ги тези животинки, не мога да го отрека — отбеляза Джарлаксъл, когато двамата с Ентрери спряха край един планински проход.
	Ентрери побърза да скочи от коня и изтича до ръба на скалната тераса, за да огледа пътеката под тях… и отряда орки, който, както и очакваше, упорито продължаваше да ги преследва.
	Пустинята най-сетне беше останала зад гърба им, отстъпвайки място на неравен, хълмист терен и скалисти пътеки.
	— Макар че ако имах един от гущерите си от Мензоберанзан, можех просто да се изкача до върха на хълма и да се спусна от другата му страна, без цялото това обикаляне — продължи наемникът и като свали широкополата си шапка, прокара ръка по гладко обръснатата си глава.
	Слънцето бе доста силно, ала Джарлаксъл го понасяше учудващо добре, по-добре, отколкото можеше да се очаква от един елф на мрака и Ентрери за кой ли път се запита дали наемникът не използва някаква магийка, за да предпази чувствителните си очи.
	— Полезни животинки са мензоберанзанските гущери, да — добави Джарлаксъл. — Трябваше да взема няколко на Повърхността.
	Ентрери се подсмихна и поклати глава:
	— И така надали ще ме пуснат и в половината градове на пътя ми, при положение че пътувам с елф на мрака — отбеляза Ентрери. — Представи си колко повече ще ми се израдват, ако той язди гущер!
	С тези думи той отново погледна надолу — орките все така вървяха по следите им. Изглеждаха изтощени, ала въпреки това не спираха, сякаш нещо по-силно от тях ги тласкаше напред.
	За Артемис Ентрери не бе особено трудно да се досети какво би могло да бъде това „нещо“.
	— Защо просто не извадиш магическата палатка и не се махнем оттук? — попита Джарлаксъл за трети път.
	— Магията не е неизчерпаема — за кой ли път обясни палачът и хвърли любопитен поглед на своя спътник защо ли хитрият наемник продължаваше да му задава все един и същ въпрос?
	Дали не се опитваше да научи повечко за палатката? Или пък действаше по внушение на Креншинибон и се опитваше да го подмами натам? Ако наистина използваха палатката и изчезнеха, накрая все пак щеше да им се наложи да се появят на същото място. Възможно ли бе в такъв случай Креншинибон да е открил начин да изпраща внушенията си през различните равнини?
	Може би следващия път, когато Джарлаксъл и Ентрери прибегнеха до палатката, щяха да се върнат в Материалната равнина насред войска от орки, повикана от отломъка?
	— Конете са уморени — рече Джарлаксъл.
	— Все още могат да надбягат орките — отвърна Ентрери.
	— Ако нямат ездачи, може би.
	— Това са само някакви орки — промърмори палачът, макар да му бе трудно да повярва колко са упорити.
	Когато отново се обърна към Джарлаксъл, вече не се съмняваше в думите му. Конете наистина бяха изтощени — бяха яздили цял ден, преди изобщо да разберат, че по петите им има орки. Бяха прекосили пустинята на гърба на двете животни, в опит да се махнат, колкото се може по-бързо от откритите пясъци.
	Може би бе настъпил моментът да престанат да бягат.
	— Не са повече от двайсетина — отбеляза Ентрери, докато ги гледаше как се катерят по подножието на хълма.
	— Двайсет срещу двама — напомни му Джарлаксъл. — Нека се скрием в палатката, докато конете си отдъхнат, а когато се върнем, преследването може да продължи.
	— Можем да ги отблъснем и да ги прогоним оттук — настоя палачът. — Трябва само да си изберем подходящо бойно поле.
	И при вида на изненадващата неохота на наемника, повтори:
	— Това са само някакви си орки!
	— Дали?
	Ентрери понечи да отговори, ала думите на Джарлаксъл го накараха да се замисли. Дали наистина появата на орките бе просто случайност, или тук се криеше нещо повече?
	— Мислиш, че Кимуриел и Рай’ги тайно ги направляват, нали? — попита Ентрери, макар вече да знаеше отговора.
	Джарлаксъл сви рамене:
	— Открай време карат създания от други раси да им вършат мръсната работа — обясни той. — Оставят орките или коболдите, или когото друг успеят да намерят, първи да се хвърлят в битка, за да омаломощят противника, докато те самите подготвят основния удар. Няма да им е за първи път. По същия начин превзеха и дом Басадони — изпратиха пълчища коболди напред, за да поемат силата на първоначалния, най-мощен отпор и да понесат най-тежките загуби вместо Бреган Д’аерте.
	— Може и да си прав — кимна Ентрери. — А може и да си имаме работа с друг заговор, чийто източник е много по-близо.
	На Джарлаксъл му бяха необходими няколко секунди, докато разбере за какво намеква Ентрери:
	— Да не смяташ, че аз ги карам да ни преследват?
	В отговор Ентрери потупа кесийката, в която почиваше Креншинибон.
	— Нищо чудно да е решил, че някой трябва да го избави от нас — рече той.
	— Креншинибон би предпочел да го владее орк вместо някой от нас? — невярващо попита наемникът.
	— Аз не го владея и никога няма да го направя — остро отвърна Ентрери. — Нито пък ти — в противен случай щеше да ми го отнемеш още първата нощ, след като избягахме от Далабад, когато бях прекалено слаб, за да се съпротивлявам. Знам го отлично, знаеш го и ти, знае го и Креншинибон. Наясно е, че вече не може да ни повлияе и да ни накара да го използваме. Затова и се страхува от нас, или поне от мен — разбрал е какво искам.
	Думите на Ентрери бяха изречени с такова ледено спокойствие, че Джарлаксъл веднага се досети какво означават.
	— Решил си да го унищожиш — заяви той с почти обвинителен тон.
	— И знам как да го направя — дори и не помисли да отрича палачът.
	По красивото лице на Джарлаксъл пробягаха неверие, гняв и още нещо, нещо неясно и добре скрито. Ентрери знаеше, че е поел риск, като бе заявил намеренията си без заобикалки и то пред някого, който доскоро бе оплетен в мрежите на отломъка. Този някой все още не беше напълно убеден, че да се откаже от Креншинибон е било добра идея, въпреки честите обяснения на убиеца. Беше ли неразгадаемото изражение на елфа знак, че отломъкът отново бе успял да проникне в съзнанието му и търси начин да се отърве от дразнещата намеса на Ентрери?
	— Никога няма да намериш сили да го унищожиш — подхвърли наемникът и сега бе ред на палача да го изгледа объркано. — Дори и да откриеш начин (а аз се съмнявам, че такъв съществува!), дойде ли моментът да го сториш, няма да намериш сили да се отървеш от такъв могъщ предмет — лукаво обясни Джарлаксъл. — Познавам те, Артемис Ентрери, и знам, че никога няма да захвърлиш възможностите за слава и власт, които само Креншинибон може да ти предложи!
	Ентрери го изгледа сурово.
	— Ще го сторя без никакво колебание — ледено рече той. — Също както и ти би могъл, стига да не се бе поддал на внушенията му. Или мислиш, че не виждам какво представлява капанът, който Креншинибон залага на своите „собственици“, мимолетните завоевания, които постигат с негова помощ, докато все по-безразсъдните им действия не се обърнат срещу тях и не ги погубят. Разочароваш ме, Джарлаксъл. Мислех те за по-умен.
	При тези думи изражението на наемника също стана студено, а в тъмните му очи припламна гняв. В продължение на един миг Ентрери повярва, че му предстои първата схватка за деня и че Джарлаксъл ще се нахвърли отгоре му. Елфът обаче затвори очи, полюлявайки се напред-назад, потънал в мисли.
	— Не се поддавай! — улови се да шепне Ентрери и дори той, единакът, който цял живот бе разчитал единствено на себе си, се изненада от думите си.
	— Ще бягаме ли, или ще се бием? — попита Джарлаксъл след малко. — Ако се подчиняват на заповед от Рай’ги и Кимуриел, много скоро ще го разберем — още когато се изправим срещу тях. Съотношението на силите — десет към един и дори двайсет срещу един — не ме плаши, когато става въпрос за орки и то на планински терен, където сами можем да си изберем бойното поле. Ако трябва да съм честен обаче, нямам особено желание да се срещам с двамата си доскорошни помощници, дори и ако сме двама на двама. С неговата смесица между магически и жречески умения, Рай’ги може да всее страх и в сърцето на Громф Баенре, а повечето от похватите на Кимуриел Облодра са не само непредсказуеми, но и много често — напълно непонятни. Дори след всички години, които е прекарал в служба при мен, все още не знам почти нищо за енигмата Кимуриел Облодра. Единственото, в което съм сигурен, е, че е забележително ефективен.
	— Продължавай в този дух — промърмори Ентрери и се огледа за някое подходящо за битка място, без да пропусне да забележи, че междувременно орките са се приближили още повече. — Вече ми се иска да бях зарязал и теб, и Креншинибон.
	Промяната в изражението на Джарлаксъл не убягна от вниманието му, едва забележимо доказателство, че и наемникът се пита защо ли Ентрери бе положил толкова усилия да открадне Креншинибон, а него да спаси. А ако целта му наистина бе да унищожи отломъка, защо просто не бе избягал, оставяйки Джарлаксъл да се оправя със заговора срещу него?
	— Ще трябва да поговорим за това — отбеляза елфът.
	— По-късно — отсече Ентрери и изтича надясно. — Чака ни работа, а приятелчетата ни долу явно доста бързат.
	— Значи напред към опасността — тихо отбеляза Джарлаксъл, но скочи от седлото и последва убиеца.
	Не след дълго двамата вече бяха открили и подготвили подходящо място в североизточната част на планинската верига, върху най-стръмния склон. Джарлаксъл се притесняваше да не би част от орките да дойдат по други пътеки, както бяха сторили те самите, лишавайки ги по този начин от предимството да се намират по-високо от противника, Ентрери обаче беше убеден, че ще променят курса си и ще изберат най-прекия път до отломъка, чийто глас ги привличаше. А този път щеше да ги принуди да се изкатерят по няколко стръмни била и да минат по няколко тесни и лесни за отбраняване пътеки.
	И наистина, само няколко минути след като заеха позициите, които си бяха избрали, Ентрери и Джарлаксъл забелязаха орките покорно да се катерят по скалите под тях.
	Както обикновено, Джарлаксъл бърбореше нещо, ала Ентрери беше насочил цялото си внимание към Креншинибон, опитвайки се да чуе зова му към орките.
	Познаваше гласа му достатъчно добре, защото макар от самото начало да бе отхвърлил внушенията на магическия предмет и да му бе заявил, че нищо от онова, което предлага, не го интересува, Креншинибон изобщо не бе преставал с опитите да го изкуси.
	Много скоро го чу, зов, който се носеше над планините и мамеше орките да дойдат и да го спасят.
	— Престани! — нареди Ентрери безмълвно. — Тези създания не са достойни да бъдат роби нито на теб, нито на мен.
	Ясно усети объркването на отломъка, мимолетна надежда, от която Ентрери разбра извън всяко съмнение, че Креншинибон наистина го иска за господар, последвана миг по-късно от… въпроси. Палачът се възползва от този миг, за да преплете собствените си мисли в призива на Креншинибон. Не използва думи, защото не говореше оркски, а се съмняваше орките да разбират който и да било от човешките езици, които той знаеше.
	Вместо това им изпрати образи, в които орки служеха като роби на мрачен елф. Реши, че Джарлаксъл ще ги уплаши повече, отколкото той. Показа им как елфът поглъща един от орките, друг беше пребит и разкъсан на парчета с дивашка радост.
	— Какво правиш, приятелю? — чу настойчивия въпрос на Джарлаксъл и по силата на гласа му разбра, че не го задава за първи път.
	— Всявам малко смут в умовете на гнусните ни преследвачи — отвърна Ентрери. — Използвах зова на Креншинибон с надеждата да не успеят да различат едната лъжа от другата.
	По лицето на наемника се изписа объркване, но палачът бе наясно с въпросите, които се криеха зад него, тъй като и той се измъчваше от същите съмнения. Да различат едната лъжа от другата. Но дали обещанията на Креншинибон наистина бяха просто лъжи? А и ако оставеше това объркване настрани, нямаше как да не разбира, че Джарлаксъл се съмнява (и то с основание) в истинските му подбуди. Нямаше как елфът да не се пита дали палачът нарочно не подбира думите си така, че да го накара да се съгласи с преценката му, че Креншинибон трябва да е именно у него, Артемис Ентрери.
	— Не обръщай внимание на съмненията, които отломъкът се опитва да посее в мислите ти — нехайно рече Ентрери, разчитайки съвършено изражението на Джарлаксъл.
	— Дори ако си прав, боя се, че играеш опасна игра с магически предмет, чиято същност дори не познаваш.
	— Разбирам го прекрасно — увери го Ентрери. — А знам, че и той е наясно с истината за нашите отношения. Точно затова толкова отчаяно се опитва да се освободи от мен… и отново се мъчи да те привлече на своя страна.
	Джарлаксъл го изгледа сурово и за миг Ентрери отново си помисли, че може да го нападне.
	— Не ме разочаровай — простичко каза той.
	Джарлаксъл примига, свали шапката си и потри изпотената си бръсната глава.
	— Виж! — Ентрери изведнъж посочи склоновете под тях, където орките се бяха разделили на групички и се биеха помежду си.
	Както можеше да се очаква, малцина от грозните същества се опитваха да помирят събратята си. И най-малката искра можеше да предизвика в редиците на орките ожесточен побой, който да струва живота на мнозина и да продължи, докато едната страна не бъде напълно унищожена. А със своите образи на роби, мрачни елфи и мъчения, Ентрери бе запалил много повече от незначителна искра.
	— По всичко личи, че някои все пак са повярвали на мен, а не на Креншинибон — обясни палачът.
	— А аз си мислех, че днес ще се позабавляваме — отбеляза Джарлаксъл. — Да се включим ли преди да са се избили един друг? На страната на губещите, разбира се.
	— Която с наша помощ много бързо ще се превърне в печелившата страна — изтъкна Ентрери и никак не се учуди на последвалия отговор.
	— Разбира се! — заяви наемникът. — И тогава честта ще ни задължи да се присъединим към новите губещи. Чака ни тежък следобед.
	Ентрери се усмихна и пое към ръба на скалната тераса, търсейки най-прекия път към орките.
	Едва когато се приближиха, Джарлаксъл и Ентрери разбраха, че са се заблудили — тук имаше поне петдесетина орки, които до един вилнееха необуздано и с опиянение се налагаха един другиго, използвайки сопи, клони, заострени пръчки и други подръчни оръжия.
	Джарлаксъл докосна шапката си в безмълвен поздрав към Ентрери и като му даде знак да тръгне наляво, сам се обърна надясно и се сля със сенките толкова съвършено, че Ентрери трябваше да примигне няколко пъти, за да се убеди, че очите не са му изиграли някоя шега. Знаеше, че като всички мрачни елфи и Джарлаксъл владее до съвършенство умението да се промъква незабелязано, знаеше също така, че макар да не бе истински пиуафуи, плащът му имаше немалко магически качества. Въпреки това бе изумен, че някой бе в състояние да скрие огромната, украсена с перо шапка, толкова съвършено, без помощта на магия за пълна невидимост.
	Ентрери тръсна глава и се втурна наляво, избирайки си с лекота път в сянката на хилави дървета, камъни и скални издатини. Приближи се до една групичка орки — четири от отвратителните същества, вкопчени в битка, трима срещу един. Много предпазливо, палачът се промъкна зад гърбовете на тримата с намерението да изравни силите с едно светкавично нападение. Сигурен бе, че не вдига никакъв шум и че се прокрадва напълно незабелязано. През последните близо трийсет години безброй пъти беше извършвал подобна атака, усъвършенствал я бе до краен предел, пък и това бяха просто орки, глупави, некадърни създания.
	Каква бе изненадата му, когато две от тях изреваха, обърнаха се и се нахвърлиха отгоре му. Сякаш забравил какво е правил допреди миг, противникът им също се втурна към него… и беше посечен от третия орк.
	Оказал се изведнъж в затруднено положение, Ентрери яростно замахна с меча си и отби ударите на двете импровизирани копия, при което счупи върха на едно от тях. Равновесието му се държеше на косъм и ако имаше насреща си по-умели противници, сигурно щеше да срещне смъртта, това обаче бяха просто орки. Оръжията им бяха лошо изработени, тактиката им — напълно предсказуема. Той беше спрял първото им нападение, единствения им истински шанс, ала въпреки това те се нахвърлиха отгоре му с удвоена ярост.
	Нокътя на Шарон изсвистя и изпълни въздуха със стена от черна пепел. Орките минаха право през нея, ала Ентрери вече бе отскочил наляво и като пристъпи зад най-близкия орк, заби камата си в тялото му. Не я извади веднага, макар че сега, когато бе обърнал битката в своя полза, нищо не му пречеше да довърши и втория орк. Вместо това той задържа магическото острие в тялото на противника си, черпейки от жизнената му енергия, за да ускори заздравяването на получените наскоро рани.
	Когато най-сетне остави грохналото тяло да се свлече на земята, другият орк вече замахваше ожесточено Ентрери спря връхлитащото копие с напречника на камата си и с лекота го отби нагоре, след което се приведе и пристъпи напред, замахвайки с Нокътя на Шарон.
	Оркът инстинктивно вдигна ръка, за да се защити, ала мечът я посече, строши ребрата и прониза дробовете му, стигайки чак до сърцето.
	За огромно учудване на палача, дори след като го бе видял да се разправя с лекота с двамата му събратя, третият орк пак се нахвърли върху него. Той небрежно подпря левия си крак в гърдите на безжизненото същество, нанизано на върха на меча му, и зачака подходящия момент. Когато той настъпи, убиецът завъртя мъртвото тяло и го изрита, запращайки го на пътя на връхлитащия му другар.
	Оркът се спъна и прелетя покрай Ентрери с главата напред. Камата на палача се заби под брадичката и потъна в мозъка му. Ентрери бе принуден да се извие, тъй като тялото на орка продължи да пада, докато не се озова на земята с повдигната, все така нанизана на камата, глава.
	След няколко предсмъртни конвулсии, оркът издъхна, а палачът издърпа камата си и се позабави само колкото да изтрие двете си оръжия в гърба му, преди да се втурне да търси друга плячка.
	Този път обаче внимаваше повече — това, че не бе успял да се промъкне незабелязано зад тримата орки, доста го тревожеше. Смяташе, че знае какво се е случило (Креншинибон трябва да ги беше предупредил), но мисълта, че докато носи скверния предмет, не може да използва любимата си тактика на нападение и най-мощната си защита, никак не му се нравеше.
	Докато се придвижваше по склона, гледаше да се възползва от сенките, които скалите предлагаха, ала не си даваше особен труд да остане незабелязан — отлично разбираше, че с Креншинибон на кръста може да се скрие точно толкова, колкото и ако седеше край напален огън в тъмна нощ. Заобиколи някакъв храсталак и се озова в подножието на гола, полегата скала. Ругаейки откритата местност, но без да забавя крачка, той продължи напред.
	С крайчеца на окото си забеляза орка, който тичаше към него с копие в ръка.
	Гнусното същество хвърли копието едва когато от целта го деляха само няколко крачки, ала дори така на Ентрери не му се наложи да го отбива, тъй като оръжието мина покрай него, без да го докосне. Въпреки това палачът се престори, че се опитва да се предпази, подтиквайки нападателя си към още по-стръвна атака.
	Оркът връхлетя върху привидно уязвимия мъж с намерението да го сграбчи през кръста и да го събори.
	Ентрери направи две бързи крачки встрани и когато оркът прелетя покрай него, той заби Нокътя на Шарон в гръбнака му. Създанието се сгромоляса по очи на земята, като размахваше ръце, но докато горната половина на тялото му се гърчеше агонизиращо, долната обаче бе напълно парализирана.
	Без да си направи труда да го довърши, Ентрери продължи напред. Този път вече имаше и цел — беше чул непогрешим звук. Смеха на елф, който явно истински се забавляваше.
	Откри Джарлаксъл, покачен върху голям камък, насред най-голямото и най-разлютено множество орки, да окуражава едните с думи, които палачът не разбираше, като в същото време запращаше кама след кама в редиците на другите.
	Ентрери се спотаи в сянката на едно дърво и се загледа.
	Както и очакваше, не след дълго Джарлаксъл се обърна срещу онези, които беше подкрепял допреди малко, и започна да помага на противниците им.
	Редиците на орките бързо оредяваха, докато накрая дори и глупавите създания разбраха какво става и до един се обърнаха срещу елфа.
	Джарлаксъл се разсмя още по-силно, когато дузина копия полетяха към него… само за да пропуснат до едно целта си, както заради магията на плаща му, така и заради лошия мерник на орките. В отговор наемникът запрати срещу тях нов дъжд от ками, като не спираше да се върти на всички посоки, безпогрешно избирайки и улучвайки най-близкия от орките.
	Ентрери изскочи от сенките като яростен вихър — с камата си посичаше противник след противник, докато с Нокътя на Шарон разстилаше пелени от пепел, придавайки на бойното поле вида, който му трябваше. Не след дълго насреща му имаше един-единствен орк, когото той съсече само с няколко удара.
	Малко след това двамата с Джарлаксъл вече се катереха нагоре по склона. Наемникът недоволстваше, че у толкова много орки са намерили едва шепа сребърни монети, Ентрери обаче не го слушаше. Много повече го тревожеше това, че Креншинибон изобщо ги бе изпратил на пътя им, безпокоеше го, че в опитите си да се отскубне от него, кристалният отломък бе отправил зов за помощ. Вярно, този път го бяха чули само някакви си орки, ала откъде да знае кого ще достигне призивът на Креншинибон следващия път.
	— Гласът на отломъка е силен — призна той на Джарлаксъл.
	— Съществува от столетия — отвърна елфът. — Несъмнено знае как да се грижи за себе си.
	— Е, няма да съществува още дълго — мрачно отсече палачът.
	— И защо? — невинно попита Джарлаксъл.
	Тонът, много повече от самия въпрос, накара Ентрери да се закове на място и учудено да изгледа спътника си.
	— Колко пъти ще обсъждаме едно и също нещо? — попита той.
	— Знам защо смяташ, че никой от нас не бива да го използва, но защо се налага да го унищожим? — Джарлаксъл замълча, огледа се наоколо и даде знак на Ентрери да го последва до ръба на сравнително дълбока пропаст. — Защо просто не се отървеш от него? Хвърли го от тази скала и нека с него да става каквото ще.
	Ентрери се загледа в дъното на долината и замалко не последва съвета на наемника… после обаче в съзнанието му отекна една неоспорима истина:
	— Защото много скоро ще открие начин да се озове в ръцете на враговете ни — обясни той. — Креншинибон, виждаше голям потенциал в Рай’ги.
	Джарлаксъл кимна.
	— Звучи логично. Рай’ги винаги е бил прекалено амбициозен. Но защо това изобщо те интересува? Нека се сдобие с Креншинибон, нека дори покори цял Калимпорт, ако отломъкът може да му го даде. Какво значение има това за Артемис Ентрери, който си тръгна оттам и надали ще се върне скоро? Рай’ги най-вероятно ще бъде прекалено погълнат от възможностите за несметни богатства, които ще се разкрият пред него, за да си губи времето с нас. Нищо чудно отървем ли се от Креншинибон, да се отървем и от заплахата от преследвачи, която е надвиснала над нас сега.
	Ентрери се замисли над думите му, ала един извод непрекъснато се налагаше от само себе си:
	— Креншинибон знае, че възнамерявам да го унищожа — отвърна той. — Знае, че го ненавиждам и че ще намеря начин да го погубя. Рай’ги пък знае заплахата, която представлява за него Джарлаксъл. Докато си жив, позицията му начело на Бреган Д’аерте си остава несигурна. Какво ще стане, ако един ден Джарлаксъл се появи в Мензоберанзан и потърси помощта на старите си другари, за да се разправи с глупците, дръзнали да му откраднат престола?
	Джарлаксъл не отговори, ала по пламъчетата в очите му Ентрери разбра, че подобна възможност му се струва доста привлекателна.
	— Рай’ги те иска мъртъв — заяви палачът направо. — Трябваш му мъртъв, а с Креншинибон на разположение никак няма да му е трудно да го постигне.
	Пламъчетата в очите на наемника не угаснаха, но той само сви рамене:
	— Води тогава.
	Ентрери направи точно това и след като намериха конете си, двамата отново поеха на североизток, към Снежните планини и „Възвисяване на вярата“. Палачът бе доволен от себе си и от начина, по който бе успял да убеди Джарлаксъл, че Креншинибон трябва да бъде премахнат.
	Ала всичко това, разбира се, бяха празни приказки, оправдание за онова, което наистина чувстваше. Да, твърдо бе решен да унищожи кристалния отломък, ала не защото се боеше, че ще ги преследват и ще им отмъстят. Искаше Креншинибон да бъде унищожен, защото самото му съществуване го отвращаваше до дъното на душата му. С опитите си да му внуши какво да прави, отломъкът го бе обидил дълбоко. Палачът не вярваше, че без Креншинибон светът ще стане по-добър, нито пък това изобщо го вълнуваше, знаеше обаче, че собственият му живот в този свят ще бъде много по-приятен, ако знае, че в него има един скверен магически предмет по-малко.
	Разбира се, докато подобни мисли изпълваха съзнанието на Ентрери, Креншинибон също ги чуваше, ала единственото, което можеше да стори, бе да кипи от ярост и да се надява да намери някой с по-слаба воля и по-желязна ръка, който да убие Артемис Ентрери, а него да освободи.


	Осемнадесета глава
	Достойни противници

	— Бил е Ентрери — с лукава усмивка заяви Шарлота Веспърс, докато няколко дни по-късно оглеждаше един от оркските трупове на планинския склон. — Прецизността, с която са нанесени раните, а и ето — тук има пробождане с кама, там пък — с меч.
	— Мнозина се бият с кама и меч — възрази Горд Абрикс, който беше в човешкия си облик, и разпери ръце, разкривайки камата и меча, висящи на кръста му.
	— Ала малцина удрят толкова точно — изтъкна Шарлота.
	— А и тези другите — добави Берг’иньон на езика на Повърхността и махна с ръка към купчината трупове в подножието на голям камък. — Били са поразени от ками, които някой е хвърлил по тях, а аз познавам само едного, който носи със себе си толкова много ками.
	— Та ти броиш раните, не камите! — не отстъпваше Горд Абрикс.
	— В битка като тази разлика между двете няма — обясни Берг’иньон. — Раните са нанесени с хвърляне, не с обикновено пронизване, защото по краищата им няма разкъсване, само едно-единствено дълбоко убождане. А се съмнявам, че някой би могъл да запрати половин дузина ками по противника си, след което да изтича до него, да ги извади от тялото му и да се заеме със следващия неприятел.
	— Къде тогава са тези ками, мрачни елфи? — съмнението в гласа на плъхочовека беше очевидно.
	— Камите на Джарлаксъл са магически и изчезват — студено обясни Берг’иньон. — И разполага с почти неограничен запас от тях. Това, което виждате, е дело на Джарлаксъл, при това имайте предвид, че далеч не е най-доброто, на което е способен.
	Шарлота и Горд Абрикс се спогледаха неспокойно, макар недоверчивото изражение да не изчезна от лицето на плъхочовека.
	— Май още не уважаваш достатъчно мрачните елфи? — заплашително процеди Берг’иньон.
	Горд Абрикс направи крачка назад и вдигна ръце пред себе си.
	Шарлота го изгледа изпитателно. Горд Абрикс искаше да се сбие дори когато пред себе си имаше елф на мрака. Шарлота не бе виждала Берг’иньон Баенре в действие, но за сметка на това бе виждала другарите му, които до един говореха за уменията му с искрено възхищение. Другари, всеки от които, макар да не можеше да се мери с Берг’иньон, с лекота би се справил със самоуверения Горд Абрикс. Да, осъзна Шарлота, собственото й оцеляване щеше да зависи от това да се държи колкото може по-надалеч от Горд Абрикс и гнусните му събратя, защото те не изпитваха никакъв респект, единствено сляпа омраза към Артемис Ентрери и искрена неприязън към Мрачните. Нямаше съмнение, че Горд Абрикс щеше да поведе всички край себе си, били те плъхочовеци или хора, към сигурна гибел.
	Шарлота Веспърс, която винаги намираше начин да оцелее, не искаше да има нищо общо с това.
	— Телата са студени, а кръвта е пресъхнала, но дивите зверове още не са ги разкъсали — отбеляза Берг’иньон.
	— Не може да е станало преди повече от два дена — добави Шарлота и двамата погледнаха към Горд Абрикс.
	Плъхочовекът кимна и по устните му плъзна зла усмивка:
	— Аз ще се погрижа — заяви той и отиде да говори със спътниците си, които го чакаха от другата страна на бойното поле.
	— Запътил се е право към царството на смъртта — тихичко подхвърли Берг’иньон, когато двамата с Шарлота останаха сами, и тя го изгледа любопитно.
	Съгласна бе, разбира се, ала защо тогава Мрачните допускаха Горд Абрикс да играе толкова централна роля в жизненоважното преследване, с което се бяха заели.
	— Горд Абрикс си мисли, че ще ги залови — рече Шарлота. — И двамата. Ти обаче далеч не изглеждаш толкова убеден.
	Берг’иньон се изсмя на тази абсурдна забележка.
	— Няма съмнение, че Ентрери е много опасен противник — рече той.
	— Повече, отколкото си мислиш — побърза да добави Шарлота, която добре познаваше подвизите на палача.
	— Въпреки това от двамата той е далеч по-лесната плячка — увери я Берг’иньон. — Джарлаксъл оцелява векове наред благодарение на находчивостта и уменията си. Процъфтява в място, където властва насилие, каквото в Калимпорт дори не можете да си представите. Издигнал се е до върха в град на непрестанни войни. Град, в който мъжете не се издигат. Жалкият Горд Абрикс не е в състояние да проумее истината за Джарлаксъл, ти също, затова, от уважение към теб, те предупреждавам — пази се от него.
	За миг Шарлота онемя и дълго се взира в пълния с изненади елф. От уважение към нея? Тази мисъл я ласкаеше, ала едновременно с това я изпълваше с ужас, защото отдавна се бе научила да търси скрит смисъл във всяка дума на Мрачните. Възможно бе Берг’иньон току-що да й е направил огромен комплимент. Възможно бе също така да бе заложил капана, който щеше да доведе до нейната гибел.
	Шарлота сведе поглед към земята и потъна в мисли, хапейки долната си устна. Може би подготвяше почвата за пълния й крах, така както Кимуриел и Рай’ги правеха с Горд Абрикс. Замислеше ли се за Джарлаксъл и Креншинибон, веднага й ставаше ясно, че Рай’ги изобщо не очаква плъхочовекът и жалките му събратя да победят двама могъщи воини като Ентрери и Джарлаксъл. Ако успееха, кристалният отломък щеше да се озове в ръцете на Горд Абрикс и кой можеше да си представи поразиите, които плъхочовекът щеше да сътвори, преди Рай’ги и Кимуриел да му го отнемат? Не, Рай’ги и Кимуриел не вярваха, че Горд Абрикс въобще ще се доближи до отломъка, нито пък искаха това да се случи.
	Шарлота вдигна очи към Берг’иньон и при вида на лукавата му усмивка, разбра, че той току-що бе проследил мислите й с такава лекота, сякаш тя ги беше изрекла на глас.
	— Мрачните елфи винаги използват някоя по-нисша раса, която първа да се хвърли в битката — рече той. — В крайна сметка, никога не можем да сме сигурни какви изненади ни е подготвил врагът.
	— Плява — отбеляза Шарлота.
	Лицето на Берг’иньон бе напълно безизразно, без следа от милост и Шарлота знаеше, че не се нуждае от друго потвърждение.
	По гърба й неволно пробяга тръпка на ужас, когато срещна този леден поглед, безстрастен и жесток, недвусмислено напомняне, че Мрачните наистина са различни от тях и много, много по-опасни. Артемис Ентрери може би най-много от всички, които тя познаваше, се доближаваше по темперамент до тях, ала даже той бледнееше, когато станеше дума за чиста, непримесена с нищо злина. Тези дълголетни създания бяха способни на пресметливо безсърдечие, каквото хората не бяха в състояние дори да си представят, камо ли да се доближат до него. Шарлота погледна към Горд Абрикс и събратята му и се зарече да стои колкото се може по-далеч от обречените същества.


	Демонът се гърчеше в конвулсии на пода, кожата му димеше, кръвта във вените му кипеше.
	Кадърли не почувства съжаление, макар да му беше неприятно, че трябва да се принизи така. Не обичаше да изтезава когото и да било, пък бил той и демон, а никъде нямаше същество, което повече да заслужава да бъде измъчвано. Не обичаше да си има вземане-даване с обитателите на долните равнини, ала бе принуден да го прави заради храма, заради жена си, заради децата си.
	Кристалният отломък се бе запътил към него, идваше за него, в това Кадърли беше сигурен, и предстоящата битка можеше да се окаже също толкова важна, колкото и войната му срещу Туанта Куиро Мианкей, ужасяващото Проклятие на хаоса. Толкова важна, колкото и издигането на катедралата — каква полза от „Възвисяване на вярата“, ако толкова скоро след издигането си бъдеше срината до основи от Креншинибон?
	— Знаеш отговора — рече Кадърли с цялото спокойствие, което можа да придаде на гласа си. — Кажи ми и ще те пусна.
	— Глупак си ти, служителю на Денеир! — изръмжа демонът на пресекулки, заради спазмите, които разтърсваха тялото му. — Осъзнаваш ли какъв враг си създаваш в лицето на Мизферак?
	Кадърли въздъхна:
	— Значи продължаваме — прошепна той уж на себе си, но всъщност знаеше, че Мизферак не само чува думите му, но и прекрасно разбира какво означават.
	— Пусни ме! — заповяда демонът.
	— Йок ту Мизферак бе-енк до-ту — занарежда Кадърли и в съвършено очертания защитен кръг демонът се загърчи още по-мъчително. — Ще ни отнеме колкото ти решиш — ледено каза Кадърли. — Уверявам те, че нямам милост за такива като теб.
	— Ние… не… искаме… милост — с мъка успя да процеди Мизферак, преди да бъде връхлетян от поредния мъчителен спазъм, който го накара да се замята по пода, сипейки проклятия на гнусния си език.
	Кадърли тихо продължи да нарежда думите на заклинанието си, черпейки сили за неприятната задача от мисълта, че много скоро над децата му можеше да надвисне смъртна опасност.


	— Не беше се изгубил! Играеше си с мен! — ревна Айвън Широкоплещи.
	— Ду-даски лабиринт! — яростно възрази Пикел.
	Тонът на обикновено кроткото зеленобрадо джудже постресна Айвън:
	— Доста си приказлив, откакто стана ду-дад, а?
	— Ой! — размаха юмрук във въздуха Пикел.
	— Бива ли да си играеш в лабиринта, когат’ Кадърли се е захванал с такваз черна задача! — скара му се Айвън.
	— Ду-даски лабиринт — тихо промърмори Пикел и сведе поглед.
	— Както щеш го наричай — продължи да ръмжи Айвън, който никога не си бе падал особено по градинарските увлечения на брат си и ги смяташе за неестествени за едно джудже. — Може да се нуждае от нас, глупак такъв!
	При тези думи Айвън вдигна брадвата си и мускулите на късите му, яки ръце, се напрегнаха.
	В отговор Пикел се ухили широко и вдигна тежка сопа.
	— Чудесна работа върши срещу демоните! — измърмори Айвън.
	— Ша-ла… — започна Пикел.
	— Да, да, знам как се казва — прекъсна го брат му. — Ша-ла-ла. Ама ми се чини, че за един демон туй си е най-обикновена подпалка.
	Усмивката на Пикел отстъпи място на свирепа гримаса.
	В този миг вратата на стаята за призовавания се отвори и изтощеният Кадърли прекрачи прага й. Или поне се опита, но се препъна в нещо и се просна по лице на пода.
	— Опа! — извинително рече Пикел.
	— Брат ми тури един от магическите си капани — обясни Айвън, докато помагаше на Кадърли да се изправи. — Тревожеше се отвътре да не изскочи някой демон.
	— И затова е решил да го спъне и да го довърши със сопата си — сухо рече младият свещеник.
	— Ша-ла-ла! — щастливо възкликна Пикел, без изобщо да забележи сарказма в гласа на Кадърли.
	— Няма опасност да излезе някой демон, нали? — попита Айвън за всеки случай и надзърна зад Кадърли.
	— Вече отпратих Мизферак обратно в собственото му измерение — увери ги Кадърли. — Отмених стогодишното изгнание, което му бях наложил, защото имах един доста специфичен въпрос, и след като той ми отговори, вече нямах — и се надявам да нямам — нужда от него.
	— Трябваше да го задържиш още малко, та двамата с брат ми да го понатупаме! — рече Айвън.
	— Ша-ла-ла! — съгласи се Пикел.
	— Пазете си силата, защото се боя, че ще имате нужда от нея — отвърна Кадърли. — Научих как може да бъде унищожен кристалният отломък или поне вече знам кое същество е в състояние да го стори.
	— Някой демон? — попита Айвън.
	— Някой ду-дад? — с надежда предположи Пикел.
	Кадърли поклати глава и понечи да отговори на Айвън, но се позабави, колкото да си придаде престорено недоумяващо изражение при думите на Пикел, който само сви рамене и засрамено промълви:
	— Ооо!
	— Не, не е демон — обясни Кадърли накрая. — От тази равнина е.
	— Великан?
	— Нещо по-голямо.
	Айвън отвори уста да каже нещо, после я затвори и изпитателно се вгледа в мрачното изражение на Кадърли, а мислите му се насочиха към всичко, което бяха преживели заедно.
	— Нека се опитам да отгатна още веднъж — рече той.
	Кадърли не отговори.
	— Дракон — заяви Айвън.
	— Ооо! — проточи Пикел.
	Кадърли не отговори.
	— Червен дракон — уточни Айвън.
	— Ооо! — повтори Пикел.
	Кадърли не отговори.
	— Голям червен дракон — рече Айвън. — Огромен червен дракон! Стар като планините.
	— Ооо! — откъсна се от Пикел за трети път.
	Кадърли просто въздъхна.
	— Старият Файрън е мъртъв — гласът на Айвън неволно потрепери и напълно основателно — битката им с огромния червен дракон едва не бе завършила пагубно за всички тях.
	— Файрънтенимар не бе нито последният, нито най-едрият от своя род, уверявам ви — отвърна Кадърли.
	— Значи искаш да отнесем онуй нещо при някой червен дракон? — Айвън не можеше да повярва на ушите си. — Някой по-голям и от стария Файрън?
	— Това научих — потвърди Кадърли. — Червен дракон, прастар и огромен.
	Айвън поклати глава и хвърли сърдит поглед на Пикел, който отново проточи своето „Ооо!“.
	Сега вече Айвън не можа да се сдържи и се изкиска.
	Бяха се натъкнали на стария Файрънтенимар на път за планината, в която се бяха укрепили поданиците на злия баща на Кадърли. С помощта на мощна магия Кадърли беше „укротил“ дракона и го бе накарал да ги пренесе над Снежните планини. При една битка дълбоко в планинските недра магията се бе развалила и старият Файрън се бе обърнал срещу доскорошните си господари, жадуващ разплата. Кадърли някак си бе успял да омаломощи дракона достатъчно, за да може Вандър, дружески настроеният великан, да му отсече главата, ала и Айвън, и останалите знаеха, че победата им се дължеше колкото на уменията им, толкова и на чист късмет.
	— Дризт До’Урден ти каза къде имало още една от тез’ твари, нали? — спомни си Айвън.
	— Знам къде мога да открия един — мрачно отговори Кадърли.
	В този миг Даника влезе в стаята с усмивка на уста… поне докато не видя израженията им.
	— Пуф! — обади се Пикел и излезе, като си издаваше различни причудливи звуци под носа.
	Даника го изгледа озадачено и се обърна към брат му.
	— Ду-дад — обясни Айвън. — Не се бои от никое естествено създание. И понеже няма нищо по-противоестествено от един червен дракон, Пикел не е особено доволен.
	И като изсумтя, Айвън последва брат си навън.
	— Червен дракон? — попита Даника.
	— Пуф! — отвърна свещеникът.


	Деветнадесета глава
	Защото никога не е трябвало

	Ентрери се смръщи, когато премести поглед от близкото село към спътника си, нахлупил както винаги нелепата си шапка. Дори тя щеше да е достатъчна, за да им навлече подозрението и вероятно — неприкритото неодобрение на селяните.
	Шапката бе широкопола и с огромно перо от диатрима, което израстваше наново всеки път, щом Джарлаксъл го използваше, за да го превърне в истинска диатрима.
	А когато към шапката се добавеше и фактът, че онзи, който я носи е мрачен елф…
	— Наистина няма да е зле да помислиш за някаква дегизировка — сухо отбеляза Ентрери и поклати глава.
	Нямаше да е никак лошо, ако все още притежаваше магическата маска, която можеше да променя външния вид на всеки, който си я сложи. Дризт До’Урден я бе използвал веднъж, за да прекоси земите от Града на бездънните води до Калимпорт, предрешен като светъл елф.
	— Мислил съм по въпроса — отвърна Джарлаксъл и свали шапката от главата си.
	Като за начало не беше зле.
	Облекчението на Ентрери не трая дълго — само докато наемникът оправи перото й и я нахлупи обратно.
	— Ти също носиш шапка — изтъкна Джарлаксъл и посочи малката черна шапка на палача.
	Тя се наричаше болеро, по името на мрачния елф, комуто дължеше не само изчистената си форма, но и различните си магически свойства (същите, с които той бе надарил и останалите подобни шапки, които беше направил).
	— Не става въпрос за шапката! — раздразнено поясни Ентрери и прокара ръка по лицето си. — Това са обикновени фермери, които надали хранят особено топли чувства към елфите на мрака.
	— И ще са прави по отношение на повечето мрачни елфи — бе единственият отговор на Джарлаксъл, след който той продължи да язди, сякаш Ентрери не бе казал нищо.
	— Което означава — дегизировка — извика палачът след него.
	— Точно така!
	Ентрери заби пети в хълбоците на коня си, за да настигне загадъчния си спътник.
	— Имах предвид, че ти трябва дегизировка — заяви палачът направо.
	— Но аз вече имам такава — отвърна Джарлаксъл. — А ти, Артемис Ентрери, би трябвало да ме разпознаеш по-лесно от всеки друг! Аз съм Дризт До’Урден, твоят най-омразен враг.
	— Какво? — не повярва на ушите си Ентрери.
	— Дризт До’Урден — каква по-добра дегизировка — нехайно отговори наемникът. — Нима Дризт До’Урден не обикаля от град на град, без да крие расата си дори там, където малцина го познават.
	— Обикаля? — лукаво повтори Ентрери.
	— Обикаляше — побърза да се поправи Джарлаксъл, припомнил си, че според палача Дризт е мъртъв.
	Ентрери го изгледа изпитателно.
	— Е, не го ли правеше? — настоя наемникът. — И ще ти кажа, че именно тази дързост е спряла не едно и две села да се организират и да го убият. Понеже не се криеше, на всички им ставаше ясно, че самият той няма какво да крие. Затова аз не само ще постъпя по същия начин, но ще използвам и същото име. Аз съм Дризт До’Урден, героят на Долината на мразовития вятър, приятелят на крал Бруенор Бойния чук от Митрал Хол и с нищо не застрашавам фермерите от това село. Даже напротив — мога да им бъда от полза, ако ги заплашва опасност.
	— Разбира се — отвърна Ентрери. — Освен ако някой от тях не те ядоса и не те накара да сринеш селото със земята.
	— Е, това никога не е изключено — призна Джарлаксъл, ала не накара коня си да забави крачка и много скоро двамата вече бяха достатъчно близо, за да могат селяните да видят кой се задава… или поне да видят онова, което двамата твърдяха, че са.
	Наоколо нямаше войници и те влязоха в селото, без никой да ги обезпокои. Спряха пред двуетажна сграда, на която висеше табелка с изрисувана халба медовина и със стари, очукани от времето букви беше написано:

	Х нът на Ст рия Брайър най-добр то м сто за по ка

	— „По ка“ — прочете Джарлаксъл и като се почеса по главата, въздъхна драматично. — Тук да не се събират само онези, които страдат от меланхолия?
	— Не е за „по въздишка“ — изсумтя Ентрери и скочи от коня. — За почивка. Или почерпка. Не за въздишка.
	— Почивка или почерпка, тогава — обяви Джарлаксъл и като прехвърли десния си крак над гърба на коня, се преметна назад и изящно се приземи на крака. — А може би по малко от двете. Ха!
	И той се ухили доволно.
	Ентрери го изгледа продължително и поклати глава — май беше сбъркал, като не бе оставил Рай’ги и Кимуриел да се оправят с него.
	В пивницата имаше около дузина посетители, десетима мъже и две жени. Сърдитата гримаса на смръщения, прошарен съдържател сякаш се бе врязала между бръчките и старите белези по лицето му. Един по един всички забелязаха новодошлите — някои кимнаха едва-едва, други просто отместиха поглед… само за да се сепнат, да се обърнат изумени към двамата на прага и да стиснат първото оръжие, което им попадне. Един от мъжете дори скочи на крака, запращайки стола си на земята.
	Ентрери и Джарлаксъл само докоснаха шапките си и се приближиха до бара, с дружелюбно изражение на лицето и без никакви заплашителни движения.
	— Що щете? — сопна се съдържателят. — Кои сте и какво дирите тука?
	— Пътници сме — отвърна Ентрери. — Уморени пътници, които търсят къде да отдъхнат.
	— Е, няма да е тука! — изръмжа съдържателят. — Нахлупвайте си шапките на грозните глави и се пръждосвайте!
	Ентрери погледна към Джарлаксъл, който бе останал напълно невъзмутим.
	— Аз пък мисля, че ще поостанем — спокойно заяви елфът. — Разбирам колебанието ти, почитаеми господине… почитаеми Рия Брайър — добави той, спомняйки си табелата.
	— Рия? — повтори ханджията, видимо озадачен.
	— Рия Брайър, нали така пише отвън — невинно обясни наемникът.
	— А? — съдържателят пак не разбра, после обаче го осени просветление. — Стария Брайър. Р-то е паднало от времето. Стария Брайър.
	— Моите извинения, добри ми господине — поклони се Джарлаксъл с обезоръжаваща любезност и като смигна незабелязано на Ентрери (който, както можеше да се очаква, се бе намръщил), въздъхна дълбоко. — Дошли сме, за да повъздишаме, да си починем и да се почерпим. Не искаме неприятности и не идваме с лошо, уверявам те. Нима не си чувал за мен? Дризт До’Урден от Долината на мразовития вятър, който възвърна Митрал Хол на джуджешкия крал Бруенор Бойния чук?
	— Не съм чувал за никакъв Дризит Дуден — заяви Брайър. — Тъй че се омитайте, преди с моите другари да сме ви изхвърлили!
	При последните си думи съдържателят повиши глас и неколцина от мъжете в хана се изправиха и извадиха оръжия.
	Джарлаксъл хвърли поглед към тях и се усмихна развеселено. Ентрери, който също искрено се забавляваше, дори не си даде труда да се обърне, само се настани по-удобно и загледа как приятелят му ще се измъкне от тази ситуация. Шепата фермери не можеше да разтревожи опитния убиец, още по-малко, когато до него бе опасният Джарлаксъл. Ако трябваше да сравнят селото със земята, така да бъде.
	Ето защо Ентрери не обърна особено внимание на гласа на Креншинибон. Ако отломъкът искаше да накара някой от тези глупаци да го открадне, нека само опиташе.
	— Не споменах ли току-що, че почти сам извоювах обратно цяло джуджешко кралство — спокойно продължи Джарлаксъл. — Чуй ме добре, стари ми Брайър. Ако ти и приятелите ти се опитате да ни изхвърлите, близките ви ще трябва да копаят не само ниви тази година.
	Не бяха толкова самите думи, колкото начинът, по който бяха изречени — небрежно, самонадеяно, с непоколебимата увереност, че шепата фермери изобщо не може да го уплашат. Мъжете, които бяха започнали да се приближават, изведнъж спряха и започнаха да се споглеждат, сякаш търсеха някой, който да ги поведе.
	— Повярвай ми, не искам неприятности — увери го наемникът спокойно. — Посветил съм живота си на изкореняването на предразсъдъците (нерядко — напълно основателни), които мнозина хранят към моята раса. Аз не съм просто изнурен пътник, а воин, който брани обикновените хора. Ако гоблини нападнат китното ви селце, ще го защитавам рамо до рамо с вас, докато не ги прогоним — тук гласът на Джарлаксъл се извиси драматично — или докато не издъхна! Ако над селото ви се спусне червен дракон, няма да се уплаша от огнения му дъх, ще извадя оръжие и ще се хвърля…
	— Мисля, че те разбраха — намеси се Ентрери, улови го за ръката и го побутна да седне.
	Ханджията изсумтя презрително:
	— Та ти дори не носиш оръжие, мрачни елфе!
	— Стотици казаха същото. Те до един са мъртви — напълно сериозно заяви палачът и Джарлаксъл докосна шапката си в знак на безмълвна благодарност. — Но стига празни приказки — продължи Ентрери, скочи от стола и отметна плаща си, разкривайки изумрудената кама и великолепния си меч. — Ако държите да се бием, да започваме, та да мога да приключа с това и пак да имам време преди падането на нощта да открия хубава храна, още по-хубаво пийване и топло легло. В противен случай се връщайте по масите си и ни оставете на мира, иначе току-виж съм забравил налудничавото желание на приятеля ми паладин да се превърне в герой за тези земи.
	Мъжете в кръчмата отново се спогледаха притеснено, неколцина измърмориха нещо под носа си.
	— Почитаеми Брайър, всички очакваме твоя знак — рече Ентрери. — Помисли добре, преди да решиш, или измисли начин да използваш кръв в напитките си, защото ако сбъркаш, много скоро ще имаш галони от нея.
	Ханджията поклати глава, отпращайки останалите гости обратно по масите, като в същото време издаде нещо средно между сумтене и гневно изръмжаване.
	— Отлично! — тупна се по крака Джарлаксъл. — Нетърпеливият ми приятел не успя с прибързаните си действия да опетни репутацията ми. А сега ще бъдеш ли така добър, любезни ми съдържателю, да ни донесеш нещо вкусно за пиене?
	При тези думи наемникът извади издутата си кесия, Брайър обаче кръстоса тънки, ала мускулести ръце пред гърдите си и отсече:
	— Не обслужвам мрачни елфи в мойта пивница!
	— Тогава на драго сърце ще се обслужа сам — изобщо не се смути Джарлаксъл и учтиво докосна ръба на широкополата си шапка. — Разбира се, това ще означава по-малко жълтици за теб.
	Брайър го изгледа сурово, елфът обаче не му обърна никакво внимание и като допря изящен пръст до устните си, се обърна към сравнително богатото разнообразие от бутилки на полиците зад бара.
	— Някакви предложения? — попита той Ентрери.
	— Нещо за пиене — кратко отговори палачът.
	Джарлаксъл посочи една от бутилките, промърмори просто заклинание и тя самичка се пъхна в ръката му.
	Той я остави на бара и миг по-късно пред него кацнаха и две чаши.
	Наемникът посегна към бутилката. Слисан и разгневен, Брайър понечи да го стисне за китката.
	Не успя дори да го докосне.
	По-бързо, отколкото ханджията можеше да реагира, по-бързо, отколкото изобщо можеше да си представи, че е възможно, Ентрери притисна ръката му върху бара, като в същото време извади изумрудената си кама и я заби на сантиметри от пръстите му. Зачервеното лице на съдържателя пребледня като платно.
	— Ако продължаваш в същия дух, от пивницата ти скоро няма да остане почти нищо — обеща Ентрери с най-ледения и заплашителен глас, който Брайър някога бе чувал. — Може би толкова, колкото да ти сковат ковчег.
	— Съмнявам се — обади се Джарлаксъл.
	Съвършено спокойно, без да обръща почти никакво внимание на спътника си, сякаш през цялото време бе очаквал нещо такова от него, наемникът напълни двете чаши, облегна се на стола си и като помириса питието, отпи малка глътка.
	Ентрери пусна ръката на ханджията, огледа се, за да се увери, че никой от останалите не помръдва, след което прибра камата си в ножницата.
	— Добри ми господине — проговори Джарлаксъл, — още веднъж те уверявам, че не искаме неприятности. Изминахме дълги мили, изнурителни и сухи, пътят ни занапред надали ще е по-лек. Затова дойдохме в това хубаво селце и влязохме в хубавата ти пивница. Защо държиш да ни пропъдиш?
	— Правилният въпрос е защо държи да се прости с живота си! — намеси се Ентрери.
	Ханджията погледна първо единия, после другия и най-накрая махна с ръка, в знак че се предава.
	— Дано и двамата се продъните в Деветте пъкъла! — изръмжа той и се обърна на другата страна.
	Ентрери погледна Джарлаксъл, който сви рамене и отбеляза:
	— Бил съм там. Не си струва второ посещение.
	И като си взе бутилката и чашата, отиде да седне на единствената свободна маса в помещението. Ентрери, също с чаша в ръка, го последва.
	Естествено, само след няколко секунди двете най-близки маси се опразниха — онези, които седяха край тях, побързаха да вземат питиетата си и да се махнат от мрачния елф.
	— Винаги ще е така — отбеляза Ентрери след малко.
	— Не е било така за Дризт До’Урден, поне доколкото знаят моите шпиони — отвърна наемникът. — В земите, където го познавали, славата му означавала повече от цвета на кожата, дори в очите на най-дребнавите хора. Много скоро и с мен ще стане така.
	— Ще се прочуеш с героичните си дела? — изсмя се Ентрери.
	— Или с това, че след мен остават само овъглени останки — отговори Джарлаксъл. — За мен е все едно.
	Ентрери се усмихна развеселено. Двамата май щяха да си паснат превъзходно.


	В магическото огледало Рай’ги и Кимуриел наблюдаваха как двайсетината плъхочовеци, всички до един в човешки облик, влизат в селото.
	— Обстановката вече е нажежена — отбеляза Кимуриел. — Ако Горд Абрикс си изиграе правилно картите, селяните ще се присъединят към него и хората му. Трийсет срещу двама. Хубаво съотношение на силите.
	Рай’ги изсумтя презрително:
	— Може и да се окаже достатъчно, за да поизмори Ентрери и Джарлаксъл поне малко, преди да се появим и да довършим започнатото.
	Кимуриел го погледна, но като поразмисли малко, сви рамене и се ухили. Нямаше да седне да оплаква Горд Абрикс и шепа въшливи плъхочовеци.
	— Ако успеят да влязат и извадят късмет, ще трябва да действаме бързо — рече той. — Кристалният отломък е там.
	— Креншинибон не се опитва да привлече Горд Абрикс и мръсните му приятелчета — увери го Рай’ги с пламнали от нетърпение очи. — Усеща, че сме наблизо и знае колко по-могъщ ще бъде, ако аз го владея.
	Кимуриел не каза нищо, ала проницателният му поглед дълго изучава магьосника. Хранеше силно подозрение, че ако Рай’ги се сдобие с отломъка, двамата много скоро ще се обърнат срещу него.


	— Колко жители може да има в такова малко село? — учуди се Джарлаксъл, когато вратата се отвори и в пивницата влязоха група мъже.
	Ентрери понечи да подхвърли някаква шега, ала бързо се отказа и изпитателно се взря в новодошлите.
	— Не чак толкова! — поклати глава той.
	Джарлаксъл последва примера му и също се загледа в новопристигналите и в оръжията им, предимно мечове и то много по-хубави от всичко, което можеше да се види по който и да било от останалите селяни.
	Ентрери рязко се обърна, забелязал движение край двата неголеми прозореца, и внезапно разбра какво става.
	— Не са селяни — съгласи се Джарлаксъл на сложния език на знаците, който Мрачните използваха, макар и пръстите му да се движеха по-бавно заради Ентрери.
	— Плъхочовеци — прошепна палачът.
	— Чу отломъкът да ги вика ли?
	— Надуших ги — отвърна Ентрери и се заслуша, за да разбере дали Креншинибон наистина ги вика, издавайки присъствието му, после обаче се отказа — така и така нямаше особено значение.
	— По обувките им още има отходни нечистотии — отбеляза наемникът.
	— И мръсотия във вените им — изплю се Ентрери и стана. — Да си вървим! — рече той на висок глас, така че най-близките измежду дузината плъхочовеци, които бяха влезли, да го чуят.
	След това направи крачка към вратата, после още една, усещайки погледите на всички в заведението върху себе си и своя живописен спътник, който последва примера му и също стана. Направи трета крачка към вратата и после… внезапно се хвърли на една страна и заби изумрудената си кама в сърцето на най-близкия плъхочовек, преди гнусното същество да успее дори да докосне дръжката на меча си.
	— Убийци! — извика някой, ала Ентрери не му обърна никакво внимание и изтегли Нокътя на Шарон.
	Шумно дрънчене огласи пивницата, когато мечът му срещна оръжието на следващия плъхочовек с такава сила, че го запрати високо във въздуха. Втори замах на палача и плъхочовекът политна назад, притиснал с ръце посеченото си лице.
	Ентрери обаче не го последва, тъй като изведнъж всичко в стаята сякаш изригна. Трима плъхочовеци вече връхлитаха отгоре му с мечове в ръце и той побърза да издигне стена от черна пепел, след което се метна на една страна и се претърколи под най-близката маса. Плъхочовеците понечиха да го последват, ала докато се ориентират, Ентрери вече се бе изправил и се нахвърли върху тях, запращайки масата в лицата им.
	След това побърза да приклекне и замахна към колената им — изумрудената кама с лекота отсече един крак и преряза почти докрай втори.
	Плъхочовеците продължаваха да прииждат, ала иззад гърба на Ентрери се посипа дъжд от ками и те бяха принудени да отстъпят.
	Ентрери трескаво размаха Нокътя на Шарон, наслоявайки пелени от непрогледна пепел между себе си и противника. Успя да хвърли бърз поглед назад и видя как Джарлаксъл запраща поредица от ками срещу врага. На няколко от плъхочовеците обаче им хрумна да последват примера на палача и като вдигнаха една от тежките маси като щит пред себе си, се нахвърлиха върху елфа.
	Ентрери нямаше възможност да проследи атаката — им, тъй като неговите врагове също се увеличаваха, а сред тях имаше и двама селяни. Мечът му се стрелна надолу, спря оръжието на един от селяните и се престори, че се кани да го отбие нагоре, но когато мъжът се опита да му попречи, той изведнъж натисна надолу, притискайки оръжието до тялото на собственика му. След това стовари дръжката на меча си в лицето му — прекалено бързо, за да може селянинът да реагира.
	Човекът се простря на пода, а Нокътя на Шарон се стрелна на другата страна и не само отби оръжието на най-близкия плъхочовек, но и отнесе върха на вилата в ръцете на втория селянин. Ентрери направи крачка напред и съвършено премерените удари на меча му скоро принудиха плъхочовека да започне да отстъпва, разкривайки пролуки в защитата му.
	Изумрудената кама също не бездействаше и селянинът със счупената вила едва успяваше да запази равновесие. Ентрери можеше да го довърши с лекота, стига да не бе намислил друго.
	— Не виждаш ли какво представляват новите ви съюзници? — извика му палачът и като отби меча на плъхочовека, го удари по главата с тъпата част на острието. Все още не искаше да го убие, само да го разяри достатъчно, за да го накара да се разкрие. Още няколко подобни удара и Ентрери забеляза как лицето на плъхочовека започва да потръпва.
	Вече знаеше какво ще последва.
	Внезапно, но нарочно скъсено замахване отблъсна плъхочовека назад и Ентрери насочи цялото си внимание към селянина. Камата му се провря над счупената вила и я натисна надолу, а с бърза крачка напред принуди селянина да се облегне върху него. Миг по-късно Ентрери отново отстъпи и мъжът се олюля.
	Ентрери го сграбчи в желязна схватка и го обърна към потръпващия, преобразяващ се плъхочовек.
	Селянинът с мъка си пое дъх, убеден, че с него е свършено, ала камата, опряна в гърба му, все още не се бе забила, а палачът го държеше прекалено здраво, затова той нямаше друг избор, освен да опита да се успокои и да види какво се случва пред него.
	Миг по-късно от гърдите му се откъсна смразяващ кръвта вик и прикова вниманието на всички в помещението към потресаващата гледка пред очите му — ужасяващо разкривено и разтеглено, лицето на плъхочовека бързо изгуби човешкия си облик и на негово място се появи огромна глава на плъх.
	Ентрери блъсна селянина към гнусното създание и със задоволство го видя да забива дръжката на счупената си вила в корема на плъхочовека.
	Палачът побърза да се обърне — трябваше да се пребори с още много противници. Селяните стояха объркани, чудейки се на чия страна да застанат. Ентрери знаеше достатъчно за подобни превъплътители, за да разбира, че току-що бе предизвикал верижна реакция — разлютени и превъзбудени, останалите плъхочовеци също щяха да приемат другата си, много по-първична форма.
	Успя да хвърли бърз поглед към Джарлаксъл и го видя във въздуха — използвайки умението си да левитира, той се обръщаше ту на една, ту на друга страна, а от ръката му се сипеха ками. Пред очите на Ентрери двамина плъхочовеци политнаха назад, пронизани безпогрешно, един от селяните пък беше улучен в крака.
	Джарлаксъл нарочно не го беше убил, разбра палачът, макар нищо да не му пречеше.
	Ентрери неволно потръпна, виждайки как изведнъж наемникът се оказа засипан от дъжд от собствените си ками, ала елфът очевидно го очакваше, защото развали магията за левитация и меко се спусна на пода. Кръстосвайки ръце, Джарлаксъл извади две ками от ножниците, скрити под плаща му, и се приготви да посрещне връхлитащия неприятел. Докато го правеше, прошепна нещо и двете ками начаса се източиха и се превърнаха в блестящи мечове.
	Широко разкрачен, той заразмахва двете оръжия описваше широки кръгове пред, зад и над себе си, сечеше въздуха с оглушително свистене, на няколко пъти вдигна ту единия, ту другия меч пред гърдите си, а после и над главата си, успоредно на пода.
	Ентрери се намръщи — очаквал бе нещо по-добро от Джарлаксъл. Неведнъж бе виждал този стил на бой, най-вече сред пиратите, върлуващи из моретата край Калимпорт. Привидно лесен, той залагаше много на заблудата и притежаваше повече празна показност, отколкото истинско съдържание. Онзи, който го използваше, разчиташе най-вече на колебанието и страха на противника, за да успее да нанесе някой точен удар.
	Макар да действаше срещу не особено опитни неприятели, стилът бе напълно безполезен срещу всеки малко по-изкусен воин. Ентрери се бе справил с няколко противника, които го използваха (двама от тях в една и съща битка, след като остриетата им се бяха преплели и те не бяха успели да се отделят един от друг) и никога не го бе смятал за кой знае какво предизвикателство.
	Групата плъхочовеци, нахвърлили се на Джарлаксъл, очевидно мислеха по същия начин. Те бързо заобиколиха елфа и започнаха да го нападат един по един, принуждавайки го непрестанно да се върти ту на една, ту на друга страна.
	Оказа се, че наемникът не може да бъде затруднен толкова лесно и всичките им удари бяха отбити съвършено.
	— Рано или късно ще се измори — прошепна си Ентрери, докато се отдръпваше от най-новите си противници.
	Искаше да се добере до приятеля си и да му помогне. Докато си проправяше път натам, хвърли още един поглед назад, надявайки се да стигне навреме, макар вече да се питаше струва ли си изобщо да спасява разочаровалия го елф.
	Неволно ахна, първо от объркване, после от възхита.
	Джарлаксъл се преметна във въздуха, озовавайки се лице в лице с плъхочовека зад себе си. Гнусното създание политна назад, пронизано два пъти, Джарлаксъл обаче си бе набелязал друга цел и като се претърколи на една страна, приклекна и замахна към следващия си противник. Плъхочовекът подскочи високо и замахна с меча си в отчаян опит да отбие вражеското оръжие.
	Инстинктивно, без да го е искал, Ентрери изкрещя.
	Този път приятелят му наистина беше обречен — двама противници с мечове в ръце се нахвърлиха върху него, един отляво, а другият изотзад и отдясно, отрязвайки всеки път за отстъпление.


	— Разкриват се — изсмя се Кимуриел.
	Тримата с Рай’ги и Берг’иньон наблюдаваха случващото се през междупространствен портал, който всъщност ги поставяше в сърцето на битката.
	Гледката на преобразяващите се плъхочовеци искрено забавляваше и Берг’иньон. В един миг той скочи напред, сграбчи някакъв селянин, който неволно прекрачваше през портала, прониза го смъртоносно и го запрати обратно в пивницата, където той се свлече на пода.
	Покрай портала минаха и други силуети, виковете на битката достигаха до ушите на тримата елфи, които я следяха внимателно. Кимуриел и Берг’иньон стояха отпред, Рай’ги бе зад тях, затворил очи, докато подготвяше заклинанията си — нещо, което му отнемаше повече време от обикновено заради настойчивия зов на нетърпеливия кристален отломък.
	Край портала се мерна силуетът на Горд Абрикс.
	— Хвани го! — извика Кимуриел и пъргавият Берг’иньон скочи през портала, сграбчи плъхочовека и се върна обратно, влачейки го след себе си.
	Горд Абрикс се дърпаше и крещеше нещо на Кимуриел, Берг’иньон обаче го държеше прекалено здраво, а Кимуриел изобщо не го слушаше, напълно погълнат от действията на Рай’ги — трябваше да изчисли всичко до съвършенство и да затвори портала в точния миг.
	Джарлаксъл не се и опита да избяга и Ентрери разбра, че от самото начало бе очаквал подобна атака и нарочно бе довел противника до този момент.
	Както беше приклекнал, с единия крак малко пред другия и протегнати напред ръце, той успя някак да завърти оръжията си и да се изправи с едно-единствено, съвършено премерено движение. С лявата ръка замахна настрани, а с дясната така обърна дръжката на другия си меч, че когато свали юмрука си надолу, острието се оказа зад гърба му.
	Двама от нападателите се заковаха на място, а на гърдите им зейнаха грозни рани.
	Джарлаксъл издърпа двете си оръжия и отново замахна, обръщайки се наляво. Докато елфът завърши завъртането си, по тялото на единия плъхочовек се бяха появили още няколко рани, а другият бе останал без глава след още един замах назад.
	Ентрери отдавна беше променил мнението си за стила на приятеля си.
	Джарлаксъл се хвърли на пътя на първия си противник, пресрещна меча му между двете си остриета и го изби от ръката му. За момент трите оръжия се завъртяха във въздуха, описвайки широки кръгове, макар че вече никой не държеше едното от тях, освен мълниеносните движения на другите две.
	Джарлаксъл успя да закачи дръжката му с остриетата на един от своите мечове, извъртя го на една страна и го запрати към гърдите на друг от нападателите си, поваляйки го на земята.
	След това се хвърли напред, внезапно и яростно само за миг отсече едната, а после, с добре премерен удар в ключицата, и другата ръка на плъхочовека пред себе си, след което посече лицето му и преряза гърлото му.
	Един ритник в гърдите — и гнусното създание се сгромоляса на земята, а Джарлаксъл го прегази и продължи напред.
	Ентрери бе възнамерявал да отиде при наемника, ала вместо това елфът се втурна към него и като превърна меча си в кама, която прибра обратно в ножницата й, сграбчи палача за рамото и го дръпна след себе си.
	Ентрери го изгледа озадачено. В пивницата още бе пълно с плъхочовеци, през вратата и прозорците нахлуваха още, селяните обаче бавно отстъпваха, заели напълно отбранителна позиция. Въпреки че имаше повече от дузина от отвратителните същества, Ентрери знаеше, че двамата с невероятния Джарлаксъл с лекота ще ги направят на пух и прах.
	На всичкото отгоре, елфът тичаше не към вратата, а към най-близката стена. Вярно, когато имаха работа с многочислен противник, нерядко бе от полза да защитят гърбовете си с подобна здрава бариера, ала не и в случая, не и при размаха, с който Джарлаксъл се биеше и който изискваше много повече пространство.
	В този миг наемникът го пусна и посегна към шапката си.
	Незнайно откъде извади черен диск, изработен от материал, какъвто Ентрери не бе виждал, и го хвърли.
	Дискът се удължи, докато летеше към стената, и се извъртя с плоската си страна към нея. Удари се… и се заби дълбоко в дървото.
	И ето че изведнъж вече не беше никакъв диск, а дупка — истинска дупка! — в солидната стена.
	Джарлаксъл блъсна Ентрери през нея, след което го последва, забавяйки се само колкото да издърпа магическия предмет, оставяйки стената непокътната.
	— Бягай! — изкрещя той и се втурна да тича, следван по петите от палача.
	Преди Ентрери да успее да го попита какво става, пивницата се взриви, огромно, огнено кълбо, което погълна всичко — цялата сграда, онези плъхочовеци, които още се навъртаха около вратата и прозорците, както и конете (включително тези на Ентрери и Джарлаксъл), спънати наблизо.
	Ентрери и Джарлаксъл бяха запратени по очи на земята, ала веднага се изправиха и тичешком напуснаха селото, насочвайки се към покритите с дървета хълмове, които го заобикаляха.
	В продължение на дълги минути не си казаха нищо, просто бягаха, колкото ги държат краката, докато най-сетне Джарлаксъл не спря зад един хребет и не се просна на тревата, с мъка поемайки си дъх.
	— Бях започнал да се привързвам към коня си — рече той. — Жалко.
	— Не видях магьосник — отбеляза Ентрери.
	— Защото не беше в стаята. Поне не физически.
	— Как тогава го усети? — поиска да узнае палачът, после обаче и сам разбра. — Рай’ги и Кимуриел никога не биха допуснали Горд Абрикс и гнусните му приятелчета да докопат кристалния отломък. А и изобщо не са очаквали те да успеят да ни го отнемат.
	— Нали ти обясних, че това е типично за тях — напомни му Джарлаксъл. — Изпращат „плявата“ да отвлече вниманието на неприятеля, след което Кимуриел отваря един от междупространствените си портали, през който Рай’ги запраща някоя от магиите си.
	Ентрери погледна назад към селото и стълба черен дим, който се издигаше във въздуха.
	— Отлична работа — поздрави той приятеля си. — Спаси живота и на двама ни.
	— Твоя — със сигурност — отвърна Джарлаксъл и когато го изгледа заинтригувано, Ентрери го видя да вдига ръка пред лицето си… ръка, върху която носеше червеникавозлатист пръстен, който наемникът не бе забелязал досега. — Беше най-обикновено огнено кълбо — ухили се наемникът.
	Ентрери кимна и също се усмихна широко, питайки се дали изобщо има нещо, за което Джарлаксъл да не е подготвен.


	Двадесета глава
	Между благоразумието и копнежа

	Горд Абрикс ахна и отскочи назад, когато огненото кълбо изсвистя покрай него, профуча през портала и влетя в пивницата. В мига, в който това стана, Кимуриел тутакси затвори междупространствената врата, ала Горд Абрикс неведнъж бе виждал огнени кълба и не му бе трудно да си представи опустошението в пивницата. Току-що бе изгубил близо двайсетима от верните си войници.
	Успя някак да се изправи на крака и се обърна към тримата мрачни елфи, без да знае нито какво да мисли, нито какво да стори, както обикновено в тяхно присъствие.
	— Ти и хората ти се представихте отлично — отбеляза Рай’ги.
	— Вие ги убихте — осмели се да каже Горд Абрикс, като много внимаваше гласът му да не прозвучи обвинително.
	— Необходима жертва — увери го Рай’ги. — Не вярваше, че могат да победят Артемис Ентрери и Джарлаксъл, нали?
	— Защо ги изпратихте тогава? — попита ядосаният Горд Абрикс, ала още преди да довърши, разбра какво всъщност се бе случило.
	Целта на неговия отряд от самото начало бе именно тази — да отвлекат вниманието на Джарлаксъл и Ентрери, за да могат Рай’ги и Кимуриел да извършат онова, което бяха замислили.
	В този миг Кимуриел отново отвори междупространствения портал и пред очите им се разкри разрушената пивница. Зла усмивка изкриви устните на псиониста при вида на овъглените, неподвижни тела по пода, а Горд Абрикс неволно потръпна при мисълта, че самият той се бе спасил на косъм.
	Берг’иньон прекрачи портала, за да провери помещението, от което не бе останало много. Върна се само след няколко секунди.
	— Един-двама от плъхочовеците още мърдат — съобщи той на двамата си другари.
	— А нашите приятели? — попита Рай’ги.
	Берг’иньон сви рамене:
	— Не видях нито Джарлаксъл, нито Ентрери. Може би са затиснати под някоя стена или пък са овъглени така, че да не могат да бъдат разпознати.
	Рай’ги помисли за миг и му даде знак да се върне обратно в хана с Горд Абрикс и да поогледа по-внимателно.
	— А моите войници? — попита плъхочовекът.
	— Пренеси ги тук, ако все още могат да бъдат спасени — отвърна Рай’ги. — Лейди Лолт ще ми даде силата да ги изцеля… стига да поискам.
	Горд Абрикс вече се беше отправил към портала, но поспря за малко и хвърли любопитен поглед към опасния загадъчен елф, чудейки се как да разбира думите му.
	— Вярваш ли, че са там? — попита Кимуриел на своя език, за да не го разбере Горд Абрикс.
	Вместо Рай’ги му отговори Берг’иньон от другата страна на портала:
	— Не са — уверено заяви той, макар да бе очевидно, че все още не бе претърсил развалините. — Ще ни трябва повече от шепа плъхочовеци и най-обикновена магия, за да ги заловим.
	Очите на Рай’ги се присвиха при тази обида към заклинанието му, макар че в действителност не можеше да не се съгласи с преценката на Берг’иньон. Надявал се бе да залови плячката си бързо и чисто, ала дълбоко в себе си знаеше, че няма да стане така и че Джарлаксъл ще се окаже костелив орех.
	— Побързайте! — нареди Кимуриел на Берг’иньон и Горд Абрикс, които се разтичаха напред-назад, разбутвайки отломките и изпепелените тела.
	— Не са там — заяви Рай’ги миг по-късно.
	— И ти ли мислиш като Берг’иньон? — попита Кимуриел.
	— Чувам гласа на Креншинибон — сърдито обясни магьосникът, тъй като наистина бе доловил зова на отломъка, пленен от упорития Ентрери. — И не идва от пивницата.
	— Откъде тогава?
	Рай’ги подразнено сви рамене. Откъде наистина?
	Ясно чуваше зова на Креншинибон, ала това бе всичко — далечен, настойчив зов, идващ незнайно откъде.
	— Доведи „помощниците“ ни — рече той и Кимуриел също прекрачи през портала.
	Върна се почти веднага заедно с Берг’иньон, Горд Абрикс и двама ужасно обгорени, но живи плъхочовеци.
	— Помогни им! — примоли се Горд Абрикс и довлече телата им пред Рай’ги. — Това е Поуийно, близък съветник и приятел.
	Рай’ги затвори очи и поде заклинателен напев, миг по-късно ги отвори и протегна ръка над гърчещото се тяло на Поуийно. Завърши магията си, като раздвижи пръсти и изрече още едно заклинание. Ярки искри изскочиха от върховете на пръстите му и разтърсиха тялото на злощастния плъхочовек, който запищя и се загърчи от болка, когато от ужасните рани по тялото му започна да се процежда внезапно закипяла кръв.
	Всичко свърши за няколко секунди и Поуийно се отпусна на пода, мъртъв.
	— Какво… какво направи? — ахна Горд Абрикс, ала Рай’ги, който вече бе подхванал ново заклинание, не му обърна внимание.
	Когато не получи отговор, Горд Абрикс се нахвърли отгоре му… или поне се опита, но установи, че краката му сякаш бяха залепнали за пода. Огледа се и по самодоволното изражение на Кимуриел разбра, че именно той го държи прикован за земята.
	— Ти се провали — обясни Рай’ги, след като отвори очи и протегна ръка над другото тяло в краката си.
	— Току-що каза, че сме се представили отлично! — възнегодува Горд Абрикс.
	— Това бе преди да разбера, че Джарлаксъл и Артемис Ентрери са успели да избягат.
	След тези думи Рай’ги довърши магията си, поразявайки с мощна светкавица проснатото в краката си тяло. Раненият плъхочовек се сгърчи и след броени секунди издъхна.
	Горд Абрикс изрева и извади меча си, ала Берг’иньон беше по-бърз и изби оръжието от ръката му. Едва забележимо кимване на Рай’ги и прекрасното елфическо острие преряза гърлото на плъхочовека.
	Все така сякаш споен с пода, Горд Абрикс се свлече на земята, без да откъсва умолителен поглед от Рай’ги.
	— Не търпя провали — ледено заяви магьосникът.


	— Крал Елберет вече предупреди съгледвачите ни — увери Шайли двете джуджета, когато Айвън и Пикел пристигнаха в Шилмистката гора, на запад от Снежните планини.
	Кадърли ги бе изпратил при елфическите си приятели, тъй като знаеше, че всеки, който се приближи, неизбежно ще бъде забелязан от многобройните съгледвачи на крал Елберет.
	Пикел издаде странен звук, който според брат му бе по-скоро израз на безпокойство, отколкото на надежда въпреки че Шайли току-що им бе казала точно това, което се надяваха да чуят.
	Но дали наистина беше така?
	Айвън спря изпитателен поглед върху лицето на елфическата девойка. С виолетовите си очи и гъста златиста коса, която се спускаше под раменете й, Шайли бе красива дори според представите на джуджетата, които обикновено предпочитаха по-ниски, по-набити и по-брадати жени. Ала в държанието на Шайли и в тона на мелодичния й глас имаше още нещо.
	— Не трябва да ги убивате, нали разбра? — заяви Айвън направо, ала Шайли си остана все така напрегната.
	— Сами казахте, че са много опасни — напомни тя. — Убиец и мрачен елф.
	Айвън не пропусна да забележи неприязнените нотки в гласа й при споменаването на мрачния елф, сякаш расата му я обиждаше повече и от професията на спътника му.
	— Кадърли трябва да говори с тях — изръмжа джуджето.
	— Нима не може да разговаря с мъртвите?
	— Ооо! — възкликна Пикел неочаквано и потъна в близкия храсталак само за да се появи отново миг по-късно, скрил едната си ръка зад гърба.
	Широко усмихнат, той застана пред Шайли и й протегна цветето, което държеше зад гърба си:
	— Дризит!
	На Шайли й бе трудно да остане все така сурова пред толкова прочувствена „атака“. Тя се усмихна, пое цветето от Пикел и го поднесе към лицето си, за да вдъхне нежния му аромат.
	— Често сред бурените израства най-прекрасното цвете — разбра тя какво иска да й каже джуджето. — Така, както в някой джуджешки клан може да се роди друид, ала това не означава, че има и други.
	— Има надежда — бе единственият отговор на Пикел.
	Шайли се засмя безпомощно.
	— Трябва много да внимаваш — предупреди я Айвън. — Кадърли казва, че ако сърцето ти не е кристално чисто, отломъкът ще го впримчи в мрежите си и ще го използва за собствените си нужди. Голяма надежда ти възлага, така да знаеш.
	Искрената усмивка на Шайли бе цялото успокоение, от което джуджето се нуждаеше.
	— Брат Шантиклер вече е измислил как да занимава децата — рече Даника на Кадърли. — Така ще можем да потеглим веднага щом отломъкът се появи.
	Изражението на Кадърли показваше, че той съвсем не мисли така.
	— Нали не смяташе, че ще те оставя да отидеш в бърлогата на огромен дракон, без да съм до теб, за да ти помагам? — Даника беше искрено наранена.
	Кадърли въздъхна дълбоко.
	— И преди сме се срещали с червен дракон — напомни му Даника. — И всичко щеше да мине чудесно, ако не бяхме решили да го вземем с нас.
	— Този път ще бъде по-трудно — изтъкна Кадърли. — Голяма част от силата ми ще отива само в това да контролирам отломъка, като в същото време ще трябва да се оправям и с дракона. А изобщо няма да се изненадам ако Креншинибон се опита да привлече звяра на своя страна. Какъв по-добър господар за оръдие на хаоса и разрухата от един червен дракон?
	— Колко силна е магията ти? — попита Даника.
	— Боя се, че не чак толкова.
	— Още една причина аз, Айвън и Пикел да дойдем, с теб.
	— Вярваш ли, че който и да било от нас има някакви шансове срещу дракона без помощта на Денеир? — попита Кадърли направо.
	— Ако Денеир не е с теб, ще ти трябваме, за да те измъкнем от там, колкото се може по-бързо — усмихна се Даника. — Нали за това са приятелите?
	Кадърли понечи да каже още нещо, ала откри, че няма доводи, с които би могъл да надвие решимостта и хладното спокойствие, изписани по красивото лице на Даника. Разбира се, че щеше да поиска да дойде с него и разбира се, че той нямаше да успее да я спре, освен ако не тръгнеше тайно и не използваше могъща магия. Естествено Айвън и Пикел също щяха да пътуват с него, макар че неволно потръпна, като си представи как друидът Пикел се изправя срещу червения дракон. Не искаха да притесняват огромното същество повече, отколкото бе необходимо, за да „заемат“ огнения му дъх за малко, ала нищо чудно Пикел, който бе всецяло посветен на природата, да откажеше да си тръгне ей така, оставяйки живо това може би най-голямо извращение на всички естествени закони.
	Даника улови брадичката му в шепата си и повдигна лицето му, така че да го гледа право в очите.
	— Ще успеем — рече тя и докосна устните му със своите. — Справяли сме се и с по-големи опасности, любов моя.
	Кадърли не можеше да й откаже, не можеше и не биваше да й попречи да дойде с него на това опасно пътуване, когато решителността й бе така голяма, а желанието й — така искрено. Той я привлече към себе си и отвърна на целувката й.
	— Прекалено сме заети другаде — опита се да обясни Шарлота.


	Рай’ги и Кимуриел никак не се бяха зарадвали, когато научиха, че по някакъв начин в Далабад бяха проникнали шпиони на няколко от големите мемнонски — военачалници.
	Двамата елфи се спогледаха разтревожено. Вярно, Шарлота твърдеше, че шпионите са били заловени и избити до един, но ако грешеше? Ами ако някой от тях — бе успял да се измъкне и да съобщи на военачалниците в Мемнон истината за преврата в оазиса? Не беше ли възможно други съгледвачи също да са разбрали кой в действителност стои зад превземането на дом Басадони?
	— Много скоро може да се наложи да пожънем плодовете на всички опасности, заложени от Джарлаксъл — рече Кимуриел на езика на Мрачните.
	Шарлота разбра всяка дума, ала тънкостите на елфическата поговорка й убягнаха. Изразът често се използваше, когато ставаше въпрос за разплата с някой елфически род, посегнал срещу друг дом. Думите на Кимуриел бяха недвусмислено предупреждение, напомняне, че забъркването на Джарлаксъл с Креншинибон най-вероятно ги бе оставил твърде уязвими, каквито и стъпки да предприемеха сега.
	Рай’ги кимна и поглади брадичката си, прошепвайки нещо, което другите двама не можаха да чуят. Неочаквано той пристъпи напред и застана пред Шарлота вдигнал ръце пред себе си. Още една дума и от пръстите му изригна пламък и обгърна главата на слисаната жена. Шарлота изпищя и се защура напред-назад, замахвайки към главата си, после се хвърли на пода и се затъркаля.
	— Погрижи се всички останали, които знаят твърде много, да свършат по същия начин — ледено рече Рай’ги когато Шарлота най-сетне издъхна в краката му.
	Кимуриел кимна мрачно, макар в ъгълчетата на устните му да играеше усмивка.
	— Ще отворя портала към Мензоберанзан — обясни магьосникът. — Това място не ми харесва, а и двамата вече знаем, че печалбите, които можем да направим, не си заслужават риска за Бреган Д’аерте. Дори не съжалявам, че Джарлаксъл така глупашки загърби всякакъв здрав разум.
	— Радвам се, че го стори — съгласи се Кимуриел. — Така вече можем да се върнем обратно в пещерите, където ни е мястото.
	И с един последен поглед към Шарлота, чиято овъглена глава все още тлееше, той се усмихна и като кимна на своя приятел и съмишленик, излезе, нетърпелив да започне подготовката за изтеглянето им.
	Рай’ги също излезе, макар и през друга врата, която водеше към стълбището, спускащо се в подземието на дом Басадони. Там стаите бяха по-сигурни и той можеше да се отпусне и да помисли на спокойствие. Думите му към Кимуриел бяха напълно искрени.
	Логични думи. Единственият път, който им оставаше в свят, станал постепенно прекалено опасен.
	И все пак… И все пак не можеше да пропъди зова, който отекваше в съзнанието му, настойчив глас, който молеше за помощ, а в замяна обещаваше могъщество, каквото той не бе и сънувал.
	Рай’ги се разположи в удобно кресло в личните си покои, повтаряйки си, че завръщането в Мензоберанзан е правилният ход за Бреган Д’аерте, че рискът, на който щяха да се изложат, ако се задържат на Повърхността пък било то и за да преследват могъщи магически предмети, твърде много надвишава възможните печалби.
	Не след дълго Рай’ги потъна в дълбок унес, най-близкото подобие до истински сън, на което бе способен един мрачен елф.
	И в този „сън“ гласът на Креншинибон отново го откри — зов за избавление и обещания за съкровища и власт.
	Призивът на отломъка ставаше все по-силен и по-силен, обещанията му — все по-примамливи. Ала този път те не рисуваха образа на величествени кристални кули в калимшанската пустиня. Не, сега Рай’ги виждаше кула от най-чист опал, издигаща се насред Мензоберанзан, катраненочерна и пулсираща от топлина и енергия.
	Доводите на разума се оказаха прекалено слаби пред тази картина, пред образа на всички матрони майки, сред тях и омразната Триел Баенре, наредили се пред кулата, за да му се поклонят.
	Рай’ги рязко отвори очи. Наложи си да събере мислите си и скочи от креслото, за да намери Кимуриел и да му каже да промени разпорежданията си. Да, порталът към Мензоберанзан щеше да бъде отворен и да, голяма част от войниците на Бреган Д’аерте щяха да се завърнат у дома.
	Ала работата на Рай’ги и Кимуриел на Повърхността все още не бе свършена. Те двамата, заедно с един неголям отряд, щяха да останат, докато Креншинибон не се сдобиеше с достоен господар, който да му даде могъществото, което заслужаваше и с което в замяна отломъкът щеше да дари новия си господар.
	В една мрачна стая далеч под Далабадския оазис Ихараскрик мислено се поздрави, задето бе променил призива на Креншинибон, така че още по-силно да изкуши Рай’ги. Кимуриел вече му бе съобщил за промяната в плановете на Бреган Д’аерте, ала макар външно илитидът да я бе приел, в действителност не искаше да остави отломъка да си отиде току-така, без преди това той да се опита да научи повече за него. С огромна концентрация и целия умствен контрол, на който бе способен, Ихараскрик бе успял да долови далечната мелодия на тихия, настойчив зов, макар че все още не можеше да открие неговия източник.
	Да, Бреган Д’аерте щяха да му трябват още малко, макар да бе наясно, че щом мрачните елфи изпълнят предназначението си, между него и Рай’ги най-вероятно ще се стигне до двубой.
	Така да бъде, каза си Ихараскрик. Кимуриел Облодра, псионистът, който разбираше истината за недостатъците на Креншинибон, несъмнено щеше да застане на страната на илитида.


	Двадесет и първа глава
	Маска на божество

	— Кой би живял в пустинята, когато толкова наблизо има такава красота? — недоумяваше Джарлаксъл.
	В дните след катастрофата в пивницата на Брайър, двамата се бяха движили с възможно най-голямата скорост, на която бяха способни, и дори бяха прибегнали до помощта на магьосника от една усамотена кула, за да ги придвижи по-близо до целта им, катедралата „Възвисяване на вярата“ и свещеника Кадърли.
	Не пречеше и това, че Джарлаксъл сякаш разполагаше с неограничени количества злато.
	Ето как не след дълго Снежните планини се извисиха пред тях. Лятото си отиваше, подухваше студен вятър, ала дори Ентрери бе принуден да се съгласи с думите на наемника, макар да се учудваше, че един мрачен елф може да открие красота в един толкова типичен за Повърхността пейзаж. Под тях, сгушена в западното подножие на планината, се простираше дълга, широка долина, застлана сякаш с килим от вековни дървета.
	Дори Ентрери, който бе прекарал почти целия си живот в отричане на всяка красота, нямаше как да не се съгласи, че планината е величествена — висока и назъбена, и с върхове, покрити със сняг, който искреше ослепително на лъчите на слънцето.
	— В Калимпорт си изкарвам хляба — отвърна той след малко, ала Джарлаксъл изсумтя презрително.
	— С умения като твоите можеш да си намериш работа, където поискаш. В Града на бездънните води или в Лускан, в Долината на мразовития вятър и дори тук. И в най-големия град, и в най-малкото село знаят колко полезен може да бъде воин като теб. Никой не би прогонил Артемис Ентрери… освен, разбира се, ако не го познава така добре, както го познавам аз.
	Палачът заплашително присви очи при тези думи, макар и двамата да знаеха, че са само на шега… или пък не? И в двата случая забележката на Джарлаксъл беше прекалено вярна, за да може Ентрери наистина да се засегне.
	— Трябва да заобиколим планината от юг, за да достигнем Карадун и пътеките, отвеждащи до катедралата — обясни Ентрери. — Ако побързаме, само след няколко дни можем да сме при Кадърли.
	— Да побързаме тогава — съгласи се Джарлаксъл. — Нека се отървем от отломъка и…
	Той не довърши и любопитно се вгледа в приятеля си.
	И какво?
	Неизреченият въпрос увисна почти осезаемо във въздуха. Откакто бяха избягали от кристалната кула в Далабад, те имаха цел — отиваха във „Възвисяване на вярата“, за да унищожат опасния отломък. Ала какво ги очакваше след това? Дали Джарлаксъл щеше да се запъти към Калимпорт, за да си възвърне властта над Бреган Д’аерте, питаха се и двамата. Ентрери бе сигурен в едно — ако елфът действително имаше такива намерения, той нямаше да го последва. Дори ако Джарлаксъл някак съумееше да изкорени семената на раздора, посети от Рай’ги и Кимуриел, палачът нямаше никакво желание отново да се връща сред Бреган Д’аерте и да преценява всяко свое действие в светлината на неоспоримия факт, че предполагаемите му съюзници почти до един биха искали да го видят мъртъв.
	Къде ли щяха да отидат? И дали щяха да го сторят заедно или всеки щеше да поеме по собствен път?
	Двамата още мислеха за това, когато чуха силен глас властен, ала мелодичен.
	— Спрете и се предайте! — нареди той.
	Джарлаксъл и Ентрери като един погледнаха напред и видяха самотна фигура — красива и изящна елфическа девойка.
	— Да се предадем? — промърмори Джарлаксъл. — Защо всички очакват да се предадем. А и да сме били спрели, на всичкото отгоре. Та ние и без това бяхме спрели!
	Ентрери почти не го чуваше, тъй като всичките му сетива бяха насочени към дърветата наоколо. Държанието на девойката бе достатъчно красноречиво, а подозренията му се потвърдиха миг по-късно, когато сред клоните забеляза първо един, а после и втори стрелец, с лъкове, насочени право срещу него и Джарлаксъл.
	— Не е сама — прошепна Ентрери на наемника, като внимаваше да не сваля усмивката от лицето си и да си придаде дружелюбно изражение.
	— Елфите рядко са сами — отговори Джарлаксъл също толкова тихо. — Особено когато си имат работа с Мрачните.
	Усмивката на Ентрери стана малко по-широка при тази неоспорима истина. Всеки момент очакваше върху тях да се посипе дъжд от стрели.
	— Добра среща! — поздрави Джарлаксъл високо и свали шапката си, така че у никого да не остане и капчица съмнение каква е истинската му раса.
	Ентрери забеляза, че девойката неволно потръпна и забави крачка — дори от разстоянието, което ги делеше (поне трийсетина метра), беше очевидно, че Джарлаксъл наистина е елф на мрака.
	Девойката се приближи още малко, придавайки си спокойно, непроницаемо изражение. Внезапно Ентрери осъзна, че това не е случайна среща. Заслуша се за момент, за да чуе дали Креншинибон не ги бе повикал в отчаяния си опит да избяга от него.
	Не долови нищо необикновено, никаква мисловна връзка между отломъка и жената пред него.
	— Наоколо има стотина воини — заяви девойката и спря на около двайсет крачки от тях. — Нищо не би им доставило по-голямо удоволствие от това да пронижат черното ти сърце със своите стрели, но не за това сме тук… освен ако вие не ни принудите.
	— Каква нелепост! — възкликна Джарлаксъл оживено. — Защо бих искал да сторя нещо такова, прекрасна девойко! Аз съм Дризт До’Урден от Долината на мразовития вятър, а сърцето ми, убеден съм, не се различава много от твоето!
	Елфката присви устни.
	— Не е чувала за теб, приятелю — предположи Ентрери.
	— Шайли от Шилмистката гора е чувала за Дризт До’Урден — увери ги девойката. — Чувала е също така и за Джарлаксъл от Бреган Д’аерте, както и за Артемис Ентрери, най-мерзкия от всички убийци.
	Джарлаксъл и Ентрери неволно примигаха при тези неочаквани думи.
	— Сигурно кристалният отломък й е казал — прошепна наемникът на приятеля си.
	Ентрери не отрече, ала не го и повярва. Затвори очи и отново се опита да долови някаква връзка между девойката пред себе си и Креншинибон. И този път не усети нищо. Абсолютно нищо.
	Но откъде можеше да знае?
	— Ти ли си Шайли от Шилмистката гора? — учтиво попита Джарлаксъл. — Или говориш за някой друг?
	— Аз съм Шайли — потвърди девойката. — С моите приятели бяхме изпратени тук, за да ви открием, Джарлаксъл от Бреган Д’аерте. Със себе си носиш предмет, който е много важен за нас.
	— Аз? — престори се на учуден наемникът, доволен, че може да бъде още по-достоверен, тъй като отломъкът наистина не беше у него.
	— Кристалният отломък е у Джарлаксъл и Артемис Ентрери — отсече Шайли категорично. — Не ме интересува кой точно го носи, а само това, че е у вас.
	— Ще ни нападнат — прошепна Джарлаксъл на Ентрери. — Отломъкът им говори. Боя се, че няма да можем да се измъкнем с приказки.
	Палачът обаче не мислеше така. Креншинибон не се опитваше да примами Шайли и останалите елфи, а ако вече се бе опитал да го стори, никой от елфите не го бе допуснал в съзнанието си.
	Внезапно забеляза, че Джарлаксъл прави някакви движения (магия, досети се той) и го хвана за ръката, за да го накара да спре.
	— Наистина притежаваме предмета, за който говорите — каза той на Шайли и пристъпи напред, уповавайки се единствено на интуицията си. — Искаме да го отнесем на Кадърли от „Възвисяване на вярата“.
	— Защо? — попита девойката.
	— За да може свещеникът да отърве света от него — дръзко отговори Ентрери. — Казваш, че си чувала за Дризт До’Урден. Ако е вярно и ако познаваш Кадърли също толкова добре (в което не се и съмнявам), значи знаеш, че Дризт също бе тръгнал към него с тази цел.
	— Докато един мрачен елф, предрешен като Кадърли, не му открадна отломъка — твърдо заяви Шайли.
	Всъщност, това бе всичко, което Кадърли й беше казал за начина, по който тези двамата се бяха сдобили с Креншинибон.
	— Зад много постъпки често се крият причини, които един страничен наблюдател няма как да разбере — намеси се Джарлаксъл. — Стига ти да знаеш, че отломъкът е у нас и че го носим на Кадърли, за да може той веднъж завинаги да избави света от заплахата на Креншинибон.
	Шайли махна на другарите си и те се показаха измежду дърветата — десетки елфи с мрачни лица, облечени в лъскави доспехи и снабдени с лъкове и прекрасни оръжия.
	— Наредено ми бе да ви отведа във „Възвисяване на вярата“ — обясни Шайли. — Не ми беше обяснено дали трябва да сте живи на всяка цена. Вървете бързо и безшумно, без да правите заплашителни движения и може би ще доживеете да видите портите на прекрасния храм… макар да се надявам да не го сторите.
	С тези думи девойката се обърна и потъна в гората. Останалите елфи ги заобиколиха, без да свалят лъковете си.
	— Нещата се развиват по-добре, отколкото очаквах — сухо отбеляза Джарлаксъл.
	— Значи си голям оптимист — отвърна Ентрери със същия тон, опитвайки се да намери пролука в обръча от воини, ала откри единствено обещания за светкавична смърт, отпечатани върху всяко красиво елфическо лице.
	Джарлаксъл вече си бе направил съвсем същия извод.
	— Хванаха ни натясно — отбеляза той.
	— А ако знаят истината за последната ни среща с Дризт До’Урден… — мрачно допълни Ентрери, оставяйки изречението да увисне заплашително във въздуха.
	Джарлаксъл задържа кривата си усмивка, докато палачът не се обърна. Нямаше особено желание да разкрива какво се бе случило в действителност при тази последна среща. Никак не му се искаше да каже на Ентрери, че Дризт все още е жив. Макар да вярваше, че приятелят му вече не е обсебен както преди, възможно бе да греши. В такъв случай, ако Ентрери някога научеше истината, нищо чудно да им се наложеше да се бият за живота си с изкусния Дризт.
	Джарлаксъл се огледа наоколо и реши, че вече си има достатъчно неприятности.


	Обстановката във „Възвисяване на вярата“ постепенно се нажежаваше и когато Джарлаксъл намекна, че двамата с Ентрери надали биха могли да имат особено доверие на някой, който ги бе докарал под стража от въоръжени до зъби елфи, Кадърли не можа да се въздържи и направи сприхава забележка за отношенията между мрачните и светлите елфи.
	— Нали каза, че в случая не става дума за нас? — напомни му Джарлаксъл и се обърна към Ентрери, той обаче не каза нищо.
	Всъщност, откакто бяха пристигнали в катедралата, палачът не бе казал нито дума, също както и още някой — самоуверена на вид жена на име Даника. Ентрери и Даника изглеждаха замесени от едно и също тесто, факт, който определено дразнеше и двамата. Почти през цялото време те просто седяха и се взираха един в друг с неприкрита враждебност, сякаш между тях съществуваше отколешна вражда, за която знаеха само те двамата.
	— Така е — принуден бе да отстъпи Кадърли. — Ако обстоятелствата бяха различни, щях да имам доста въпроси по отношение на действията ти, Джарлаксъл от Мензоберанзан, и малко от тях щяха да ти се понравят.
	— Процес, значи? — изсмя се подигравателно наемникът. — Такава ли е ролята ти, магистрате?
	Едно от двете джуджета зад Кадърли (с жълта брада и очевидно по-сериозно от другото) изръмжа и се размърда неспокойно. Зеленобрадият му брат продължи да се усмихва с все същата наивна усмивка. В очите на Джарлаксъл, който винаги търсеше тайни подбуди, скрити под пластове лъжи, тази усмивка правеше зеленобрадото джудже по-опасното от двете.
	Кадърли изгледа наемника, без да мига.
	— Всички ние трябва да отговаряме за действията си — заяви той.
	— Но пред кого? — отвърна Джарлаксъл също толкова непоколебимо — Можеш ли въобще да си представиш живота, който съм водил, самомнителни свещенико? Питам се как ли би се справил ти в мрака на Мензоберанзан?
	Наемникът се канеше да продължи, ала в този миг Ентрери и Даника в един глас нарушиха мълчанието си:
	— Достатъчно!
	— Ооо! — промърмори зеленобрадото джудже, когато в стаята изведнъж се възцари пълна тишина.
	Толкова изумени от едновременния си изблик, колкото и останалите, Ентрери и Даника отново се спогледаха така, сякаш се канеха да се нахвърлят един върху друг.
	— Да приключваме с това — рече Кадърли. — Дайте ни кристалния отломък и си вървете по пътя. Нека собствената ви съвест бъде ваш съдник за злодеянията, извършени в миналото — мен ще ме вълнува единствено онова, което вършите за в бъдеще. И знайте, че останете ли близо до „Възвисяване на вярата“, ще имам всяко право да ви съдя и ще следя всяка ваша крачка.
	— Разтрепервам се само при тази мисъл — каза Ентрери, изпреварвайки Джарлаксъл, който се канеше да направи някоя също толкова ехидна, но не толкова недвусмислена забележка. — За всеобщо съжаление, все още ни предстои да прекараме известно време заедно. Нуждая се от теб, за да унищожиш отломъка, ти пък имаш нужда от мен, за да го нося.
	— Дай го! — нареди Даника и го изгледа с леденостуден поглед.
	— Как ли пък не! — усмихна се подигравателно Ентрери.
	— Дадох ви думата си, че ще го унищожа — намеси се Кадърли.
	— И преди съм чувал подобни обещания — отвърна палачът. — До този момент аз съм единственият, успял да пренебрегне примамливия му зов, затова остава у мен, докато не бъде унищожен.
	При тези думи Ентрери почувства как нещо сякаш го подръпва — смесица от отчаяна молба, заплахи и ярост, каквато не бе срещал дотогава. Те всички идваха от пленения Креншинибон.
	Даника изсумтя, сякаш твърдението на палача беше съвсем нелепо, ала Кадърли не й позволи да каже нищо.
	— Подобно геройство не е необходимо — увери той Ентрери. — Не е нужно да го правиш.
	— Напротив! — отсече Ентрери и погледна към Джарлаксъл, той обаче като че ли бе на страната на Кадърли.
	Не че в това имаше нещо странно. По петите си имаха опасни врагове, а Креншинибон надали щеше да се остави да бъде унищожен без отчаяна съпротива.
	Въпреки това Ентрери трябваше да довърши започнатото. Ненавиждаше отломъка от дъното на душата си и искаше с очите си да види как го унищожават. Не бе сигурен защо се чувства по този начин, но знаеше, че не може да се откаже и че за нищо на света няма да даде Креншинибон комуто и да било, нито на Кадърли, нито на Даника, нито на Рай’ги и Кимуриел, не и докато беше жив.
	— Аз ще го довърша — рече Кадърли.
	— Така казваш — ехидно отвърна Ентрери.
	— Аз служа на Денеир! — понечи да възрази Кадърли.
	— Малко са създанията, които заслужават по-малко доверие от уж благочестивите свещеници — ледено го прекъсна палачът. — Слагам ги веднага след троглодитите и зелената плесен, най-големите двуличници и лъжци в целия свят.
	— Моля те приятелю, не се страхувай да дадеш воля на чувствата си — сухо подхвърли Джарлаксъл.
	— Аз пък си мислех, че тази чест се пада на палачите, убийците и крадците — намеси се и Даника с глас, напоен с ненавист.
	— Скъпо момиче, Артемис Ентрери не е крадец — ухили се Джарлаксъл в опит да поохлади страстите, преди някой да избухне… и двамата с Ентрери да се окажат изправени срещу прекалено многочислен противник: четиримата в стаята, както и онези, които се намираха отвън — десетки жреци и отрядът елфи, които несъмнено и в този момент разтревожено обсъждаха пристигането им в храма.
	Ентрери обаче не го остави да продължи.
	— Както и да го увърташ — обърна се той към Кадърли, — истината е, че Креншинибон е у мен и че от всички, опитвали се да го обуздаят, единствен аз показах необходимата сила на волята, за да го сторя. Опитай да ми го отнемеш, ако искаш, но знай, че няма да го отстъпя без бой, дори ако се наложи да прибягна и до неговата помощ. Искам да го унищожа. Казваш, че и ти искаш същото. Значи ще го направим заедно.
	Кадърли дълго мълча. На няколко пъти погледна ту към Даника, ту към Джарлаксъл, ала никой от тях не каза нищо. Най-сетне младият свещеник сви рамене и отново се обърна към Ентрери.
	— Така да бъде — отстъпи той. — Отломъкът трябва да бъде потопен в магически мрак и погълнат от огнения дъх на прастар червен дракон.
	Джарлаксъл закима, после изведнъж се сепна, а очите му се разшириха.
	— Дай му го! — рече той на приятеля си.
	Ала Артемис Ентрери, който също не изгаряше от желание да се изправя срещу какъвто и да било дракон повече се страхуваше Креншинибон да не се освободи и да се опита да покори някого на волята си. Вече знаеше как да го унищожи — те всички знаеха — и отломъкът никога нямаше да допусне да останат живи… освен като негови покорни роби.
	А тази възможност Ентрери ненавиждаше повече от всичко друго на света.
	Джарлаксъл се поколеба дали да не спомене, че волята на Дризт До’Урден се бе оказала не по-слаба, ала предпочете да си замълчи. По-добре щеше да е изобщо да не споменава името на Дризт. Ясно бе, че Кадърли знае истината за разигралото се между тях при последната им среща, а на наемника никак не му се искаше Ентрери да научава, че най-омразният му враг е жив… особено сега, когато бездруго си имаха толкова неприятности.
	Или пък не? Ами ако научавайки, че Дризт е жив, Ентрери решеше да се откаже, да връчи отломъка на Кадърли и да тръгне да търси елфа?
	Джарлаксъл се засмя и не каза нищо, прозрял на какво се дължи това внезапно желание да издаде истината — поредната отчаяна хитрина на пленения отломък.
	— Добър опит! — прошепна наемникът и се усмихна още по-широко, когато всички се обърнаха, за да го погледнат.
	Малко по-късно, докато Кадърли и приятелите му се стягаха за пътешествието до бърлогата на един червен дракон, за който свещеникът бе чувал, Джарлаксъл и Ентрери излязоха, за да се поразходят около катедралата, осъзнавайки, че ги следят не един и два чифта очи.
	— Не можеш да отречеш, че е красиво — отбеляза Джарлаксъл, вдигнал поглед към реещия се храм с високите си кули и прекрасни, цветни прозорци.
	— Маската на божество — кисело процеди Ентрери.
	— Маската или лицето? — попита пълният с изненади наемник.
	Ентрери го изгледа продължително, после отново вдигна очи към катедралата.
	— Маска — отсече той. — Или просто илюзия, скалъпена от хора, които искат да се издигнат над всички останали, ала не притежават необходимите умения, за да го сторят.
	Ред бе на Джарлаксъл да го изгледа любопитно.
	— Дори онзи, който не е нито блестящ воин, нито кой знае какъв мислител, може да се издигне, ако успее да убеди света, че някое божество говори чрез него — рязко обясни палачът. — Това е най-голямата измама в света, прегръщана на драго сърце от крале и благородници, докато дребните мошеници от Калимпорт, пък и в който и да било друг град, губят езиците си, опитват се да докопат чуждото злато по същия начин.
	Никога досега Джарлаксъл не бе чувал от устата на приятеля си да излизат думи, които да разкриват толкова много истинската му същност.
	До този миг наемникът се бе опитвал да измисли как да изчака на някое сигурно място, докато Ентрери, Кадърли и останалите се изправят срещу дракона, ала сега, след като бе надзърнал в сърцето на палача, Джарлаксъл внезапно осъзна, че на всяка цена трябва да отиде с тях.


	Двадесет и втора глава
	Въпрос на гледна точка

	Огромният звяр спеше, ала дори в съня си червеният дракон изглеждаше ужасяващо внушителен. Беше се свил на кълбо, дългата му опашка почиваше до главата, а огромният, люспест гръб се издигаше и спускаше като гигантска вълна. При всяко вдишване каменният под потреперваше, а от ноздрите на чудовището излизаха кълба сив пушек. Единствената светлина в пещерата идваше от самия дракон, горещо, червеникавозлатисто сияние, сякаш могъществото му бе толкова голямо, а огънят, бушуващ в него, толкова свиреп, че дори люспите му не можеха да ги задържат вътре.
	От другата страна на магическото огледало шестимата, които обстоятелствата бяха накарали да се съюзят — Кадърли, Даника, Айвън, Пикел, Ентрери и Джарлаксъл, го наблюдаваха със смесица от страхопочитание и ужас.
	— Шайли и нейните стрелци биха ни свършили добра работа — отбеляза Даника, но, разбира се, това бе невъзможно — Шайли и останалите категорично бяха отказали да участват в какъвто и да е план, включващ мрачен елф, и се бяха завърнали в Шилмистката гора.
	— Цялата войска на крал Елберет би ни свършила добра работа — добави Кадърли.
	— Ооо! — проточи Пикел, който бе истински поразен от чудовището, поне толкова огромно и ужасяващо, колкото и стария Файрънтенимар.
	— Е, ето го и драконът — обърна се Кадърли към Ентрери. — Все още ли искаш да дойдеш с мен?
	Думите му бързо заглъхнаха при вида на жадния пламък в очите на убиеца.
	Артемис Ентрери бръкна в кесийката на кръста си и извади кристалния отломък.
	— Виж какво те очаква! — прошепна той и веднага усети отчаяния зов на Креншинибон, по-силен отвсякога.
	Първият, към когото Креншинибон се обърна, бе Джарлаксъл и за миг наемникът наистина протегна ръка към него, после обаче осъзна какво прави и устоя на изкушението.
	— Прибери го! — прошепна Даника сурово и премести поглед от зеленикавото сияние на отломъка към размърдалия се звяр. — Ще събуди дракона!
	— Скъпа моя, да не би да очакваш да получиш огнения му дъх, докато спи? — пошегува се Джарлаксъл и Даника го изгледа свирепо.
	Ентрери, който също чуваше гласа на Креншинибон, бързо разбра, че младата жена има право — макар че накрая щеше да им се наложи да го събудят, много по-добре щеше да бъде, той да не знае защо го правят.
	Със самодоволна усмивка и един последен поглед към отломъка, палачът го прибра обратно в кесийката и кимна на Кадърли в знак, че е видял достатъчно.
	— Е, кога тръгваме? — попита той, след като образът в огледалото изчезна, а тонът му ясно даваше да се разбере, че гледката на страховитото чудовище изобщо не го е уплашила и че няма търпение веднъж завинаги да приключи със скверния отломък.
	— Трябва да подготвя нужните магии — обясни Кадърли. — Няма да се бавя.
	След това даде знак на Даника и джуджетата да съпроводят нежеланите гости навън. В мига, в който остана сам, отново извика образа на дракона в огледалото, като този път направи заклинание, което му даваше възможност да вижда в тъмното, и внимателно огледа всяко ъгълче на просторното леговище.
	Забеляза, че по пода има много пукнатини и когато проследи една от тях, установи, че под спящия червей се разстила същински лабиринт от тунели и пещери.
	Освен това, бърлогата на дракона не изглеждаше особено стабилна. Ни най-малко.
	Все неща, които трябваше да вземе под внимание, когато избира магиите, които щяха да ги отведат при звяра, наричан Хефестус.


	Рай’ги затвори очи, вглъби се в себе си и позволи на гласа на Креншинибон да изпълни мислите му. Долови гняв и отчаяние, молба за помощ и обещания за невиждана слава.
	Различни образи изпълниха съзнанието му, а сред тях ярко се открояваше огромен, червен дракон, свит на кълбо, както и думата Хефестус.
	Рай’ги разбра, че трябва да действа бързо. Усамотил се в стаята си в подземието на дом Басадони, той отправи гореща молитва към лейди Лолт, разказвайки й за Креншинибон и за невъобразимия хаос, който отломъкът можеше да посее по света.
	Моли се в продължение на часове, отпращайки грубо всички, осмелили се да почукат на вратата му, в това число Берг’иньон и Кимуриел.
	Най-сетне, когато сметна, че е привлякъл вниманието на Лолт или поне на някоя от нейните слугини, той подхвана мощна магия и отвори портал между измеренията.
	Както обикновено при тази магия, трябваше много да внимава през портала да не нахлуе някой нежелан или прекалено могъщ обитател на другите равнини.
	Оказа се, че е прав и наистина е привлякъл вниманието на Лолт, тъй като през портала влезе йоклола. Йоклолите бяха най-приближените слугини на Лолт, създания, които повече от всичко приличаха на полуразтопена свещ с пипала по-дълги и от тези на самата Кралица на паяците.
	Рай’ги затаи дъх и неволно се запита дали не беше сгрешил, съобщавайки на лейди Лолт за кристалния отломък. Може би тя щеше да поиска Креншинибон за себе си и да нареди на Рай’ги да й го донесе?
	— Потърси помощта на лейди Лолт — проговори йоклолата с ужасния си, едновременно гърлен и ужасяващ глас.
	— Искам да се върна в Мензоберанзан — рече Рай’ги. — Но не мога, още не. Едно оръдие на хаоса е на път да бъде унищожено…
	— Лейди Лолт знае за Креншинибон, Рай’ги от дом Теячумет.
	Думите на йоклолата доста изненадаха магьосника. Някога той наистина принадлежеше към дом Теячумет от Чед Насад… дом, който бе напълно изтребен преди повече от сто години. Току-що, осъзна Рай’ги, му бяха напомнили, че паметта на Лолт и нейните слуги е дълга.
	И недвусмислено го предупреждаваха да внимава как ще използва отломъка в града на най-могъщите жрици на Лолт.
	Изведнъж Рай’ги видя как мечтата му да покори Мензоберанзан става на пух и прах.
	— Откъде ще го вземеш? — попита йоклолата.
	— Бърлогата на Хефестус — заекна Рай’ги, тъй като мислите му бяха другаде. — Червен дракон. Не знам къде…
	— Ще получиш отговор — обеща йоклолата и прекрачи през портала, който тутакси се затвори от само себе си.
	Дали Лолт бе наблюдавала разговора, уплашено се запита магьосникът. Как изобщо бе могъл да си помисли, че ще го оставят да покори Мензоберанзан! Вярно, Креншинибон бе могъщ, навярно достатъчно, за да му помогне да манипулира и дори да свали от престола немалко матрони майки и така да му осигури огромна власт, ала нещо в начина, по който йоклолата беше използвала цялото му име, му нашепваше, че трябва много да внимава. Лейди Лолт никога не би допуснала подобна промяна в Мензоберанзан.
	В продължение на един кратък миг Рай’ги се поколеба дали да не се откаже, да събере остатъка от войниците си и направените на Повърхността печалби, и двамата с Кимуриел да се завърнат в Подземния мрак като предводители на Бреган Д’аерте.
	После гласът на Креншинибон измести тази мисъл, нашепвайки обещания за власт и слава. Повърхността може би не бе чак толкова ужасно място, както Рай’ги си мислеше. С помощта на отломъка би могъл да осъществи плановете на Джарлаксъл, само че на друго, по-подходящо място (някоя планина, гъмжаща от гоблини, например), където да си създаде легион от верни до смърт роби.
	Рай’ги нетърпеливо потри тънките си пръсти, в очакване на отговор от йоклолата.


	— Не можеш да отречеш, че е красива — отбеляза Джарлаксъл.
	Двамата с Ентрери седяха навън и си почиваха преди да потеглят на път. И този път много очи следяха всяко тяхно движение.
	— Ала в целта й няма нищо красиво — отвърна палачът с тон, който ясно даваше да се разбере, че няма намерение отново да подхваща същия разговор.
	Джарлаксъл дълго го гледа, сякаш искаше по някакъв начин да отключи спомена за този очевидно мрачен епизод в живота на палача. Не че се учудваше особено от неприязънта, която Ентрери хранеше към „двуличните“ свещеници. В много отношения елфът напълно споделяше мнението му. През дългия си живот елфът често бе излизал от Мензоберанзан, освен това на практика знаеше всичко за всеки посетител на града, така че бе видял достатъчно от многобройните религиозни секти на Торил, за да е наясно с лицемерието на мнозина така наречени свещеници. Ала зад думите на Ентрери прозираше нещо много по-дълбоко. Нещо се бе случило в миналото му, нещо грозно и потресаващо, нещо, в което бе участвал свещеник. Може би, набеден за престъпление, което не бе извършил, Ентрери бе измъчван от някой свещеник — често срещана практика сред някои по-малобройни общности на Повърхността. А може би някога бе обичал и някой свещеник бе откраднал неговата любима или дори я беше убил.
	Каквото и да се бе случило, Джарлаксъл ясно виждаше омразата, която лумваше в тъмните очи на палача, колчем погледнеше към великолепната (а тя наистина беше великолепна!) катедрала. Дори според наемника, рожба на Подземния мрак, „Възвисяване на вярата“ напълно заслужаваше името си — самата гледка на прекрасния храм го изпълваше с усещането, че душата му сякаш се пречиства и възвисява.
	Не по същия начин се чувстваше Артемис Ентрери, този загадъчен, изтъкан сякаш от тайни човек, когото Джарлаксъл намираше за толкова интересен.
	— Къде ще отидеш, когато го унищожим? — неочаквано попита Ентрери.
	Наемникът дълго мълча, докато опитваше да осмисли въпроса и да открие отговора, който и самият той не знаеше.
	— Ако го унищожим — поправи той убиеца. — Изправял ли си се друг път срещу подобно създание, приятелю?
	— Кадърли несъмнено го е правил, също както и ти — отвърна Ентрери.
	— Само веднъж — призна Джарлаксъл. — И те уверявам, че нямам никакво желание да го повтарям. Не можеш да водиш разумен разговор с червен дракон, защото те не се ръководят от никакви цели, дори не от желание за лична изгода. Те унищожават всичко, изпречило се на пътя им, и заграбват каквото остане. Просто съществуване, което ги прави още по-опасни.
	— Е, нека тогава Креншинибон се изпречи на пътя му и бъде унищожен — рече Ентрери и с тялото си усети отчаяния писък на отломъка.
	— Защо? — попита Джарлаксъл изведнъж и палачът разбра, че приятелят му също е чул безмълвния вик на Креншинибон.
	— Защо? — повтори той и се обърна към елфа.
	— Чудя се дали не избързваме с плановете си — обясни Джарлаксъл. — Вече знаем как да унищожим Креншинибон… не мислиш ли, че това ни стига, за да го накараме да ни се подчинява безрезервно.
	Ентрери избухна в смях.
	— В думите ми има истина — настояваше наемникът. — Помисли само колко можем да спечелим, ако изберем този път. Вярно, Креншинибон се опита и дори успя да ме манипулира, но сега, когато всички знаем, че не той, а ти си господарят, защо да бързаме да го унищожаваме? Защо първо не се опитаме да разберем дали не можем да го използваме за собствената си изгода?
	— Защото ако и той, и ние сме наясно, че сме в състояние да го унищожим, може би не се налага да го правим наистина — включи се в играта Ентрери.
	— Точно така! — въодушеви се Джарлаксъл.
	— Защото, ако знаеш, че си в състояние да събориш кристалната кула, не съществува абсолютно никаква възможност в крайна сметка да се сдобиеш с две кули — ехидните думи на палача за миг изтриха доволната усмивка от лицето на слисания елф.
	— Отново го направи — сухо заяви наемникът, когато се съвзе.
	— Същата примамка, на същата въдица и Джарлаксъл отново я налапа като шаран — рече Ентрери.
	— Та както казвах, катедралата наистина е хубава — рязко смени темата наемникът и Ентрери избухна в смях.


	— Забави го тогава — безмълвно каза Ихараскрик, когато Кимуриел му съобщи за плана им да издебнат Джарлаксъл, Ентрери, Кадърли и приятелите му в пещерата на Хефестус.
	— Рай’ги може да бъде възпрян само с открита битка — обясни Кимуриел. — Решил е да се сдобие с отломъка на всяка цена.
	— Защото отломъкът му заповядва да го стори — отвърна илитидът.
	— И все пак ми се струва, че е успял да се освободи от властта му, поне донякъде — възрази Кимуриел. — Отпрати голяма част от войниците ни в Мензоберанзан, постепенно изоставя и завоюваното на Повърхността.
	— Така е — съгласи се Ихараскрик, — но жестоко се лъжеш, ако мислиш, че кристалният отломък, който черпи силата си от светлината на слънцето, ще позволи на Рай’ги да го отнесе в дълбините на Подземния мрак.
	— Рай’ги смята, че няколко кристални кули, издигнати на Повърхността, биха били достатъчни, за да доставят необходимата на Креншинибон енергия чак до Мензоберанзан — обясни Кимуриел, тъй като Рай’ги наистина бе споменал подобна възможност… внушена му, разбира се, от кристалния отломък.
	— Напоследък Рай’ги вижда най-различни възможности пред себе си — сарказмът в мислите на илитида беше неприкрит. — Източникът на тези коя от коя по-прекрасни възможности е един и същ.
	Това бе нещо, върху което Кимуриел, хванат натясно между петима крайно опасни противници (Рай’ги, Ихараскрик, Джарлаксъл, Артемис Ентрери и кристалния отломък), нямаше никакво желание да се замисля.
	Нямаше как да предотврати онова, което се задаваше.
	Да се опълчи срещу Рай’ги не можеше, не само заради респекта, който хранеше към магьосническите му умения, но и заради отношенията помежду им. От останалите най-малко го тревожеше Ихараскрик. Илитидът нямаше шанс срещу тях с Рай’ги. Кимуриел знаеше, че с псионистките си умения е в състояние временно да обезвреди Ихараскрик — достатъчно, за да може Рай’ги да го заличи от лицето на земята.
	Що се отнасяше до Креншинибон, макар да бе склонен да отдаде заслуженото на манипулаторските умения на отломъка и да бе сигурен, че той никога не би приел един псионист за господар, Кимуриел бе започнал да вярва, че едно съдружие между Рай’ги и отломъка може да се окаже наистина успешно. Джарлаксъл не бе успял да се справи както трябва с Креншинибон, но то бе защото не бе разбрал с какъв опитен манипулатор се захваща. Рай’ги, сигурен бе псионистът, надали щеше да допусне същата грешка.
	Вярно, Кимуриел смяташе, че всичко би било много по-чисто и по-лесно, ако Креншинибон бъде унищожен веднъж завинаги, ала нямаше никакво намерение да се опълчва срещу своя приятел заради това. Всъщност, когато погледна към илитида пред себе си, Кимуриел бе принуден да признае, че донякъде вече го е сторил, дори само като бе съобщил на крадеца на мисли за намерението на Рай’ги да се съюзи с отломъка.
	Кимуриел се поклони на Ихараскрик и с помощта на псионистките си умения се понесе обратно към своите покои в дома на Басадони. Недалеч от тях, Рай’ги седеше в стаята си и чакаше отговора на йоклолата, докато подготвяше удара срещу Джарлаксъл и новите му съюзници.
	Кимуриел нямаше никаква представа къде е неговото място във всичко това.


	Двадесет и трета глава
	Пред лицето на опасността

	Артемис Ентрери с неприкрито недоверие гледаше как Кадърли се приближава до него и подхваща бавно заклинание. Младият свещеник вече беше направил защитни магии на Даника, Айвън и Пикел, както и на самия себе си, ала палачът изведнъж осъзна каква прекрасна възможност е това да се отърват от него. Какъв по-лесен начин да го унищожат, от това да го оставят да се изправи срещу дъха на дракона, мислейки си (напълно погрешно), че разполага със защита срещу пламъците!
	Ентрери погледна към Джарлаксъл, който бе отказал помощта на Кадърли, твърдейки, че може и сам да се погрижи за себе си. Наемникът кимна и на езика на жестовете, използван в Мензоберанзан, безмълвно увери приятеля си, че Кадърли наистина го е обвил със защита против огъня.
	Когато свърши, младият свещеник отстъпи назад и огледа малката групичка.
	— Все още смятам, че бих се справил по-добре сам — отбеляза той, при което Ентрери и Даника се намръщиха.
	— Ако ставаше въпрос просто да се защитиш от огъня и да подхвърлиш отломъка, та драконът да може да го унищожи с дъха си, щеше да си прав — отвърна Джарлаксъл. — Боя се обаче, че преди това ще трябва да намериш начин да го накараш — драконите рядко използват своето най-могъщо оръжие току-така.
	— Но когато ни види всичките, сигурно ще се опита да ни изпепели — предположи Даника.
	— Пуф! — възкликна Пикел.
	— Непредвидени обстоятелства, драги ми Кадърли — обясни Джарлаксъл. — Трябва да сме готови за изненади, да предвидим всеки развой на събитията и да измислим как да го посрещнем. С толкова древен и интелигентен противник всичко е възможно.
	Внезапно вниманието им бе привлечено от Пикел, който подскачаше около брат си с причудлива песничка на уста и ръсеше отгоре му с някакъв прах, въпреки яростната съпротива на Айвън. Когато свърши, Пикел се ухили широко и прошепна нещо в ухото на брат си.
	— Казва, че и той искал да добави една магия — обясни джуджето с жълта брада. — Вече я направи на себе си и на мен и се чуди дали някой от вас също не иска да опита.
	— Каква магия?
	— Още една защита против огъня — уточни Айвън. — Твърди, че ду-дадите я умеели.
	При тези думи Джарлаксъл се разсмя, не защото се съмняваше в думите на Айвън, а защото мисълта за джудже-друид му се струваше очарователна. Той се поклони на Пикел и на драго сърце го остави да си свърши работата. Останалите последваха примера му.
	— Трябва да сме възможно най-бързи — рече Кадърли, когато шестимата застанаха пред прозореца в една от най-високите кули на катедралата. — Целта ни е да унищожим отломъка и нищо повече. Не отиваме, за да се бием с дракона, да събуждаме гнева му, нито пък — при тези думи той погледна към Джарлаксъл и Ентрери, — да се опитаме да откраднем нещо от могъщия Хефестус. И помнете, заклинанията ще отслабят една, най-много две струи от дъха му.
	— Една ще ни бъде напълно достатъчна — увери го Ентрери.
	— Даже прекалено — промърмори Джарлаксъл.
	— Е, всички ли знаят какво да правят, след като проникнем в бърлогата му? — попита Даника, без да обръща внимание на елфа.
	Въпроси не последваха и Кадърли направи нова магия, с чиято помощ много скоро вече се носеха на югоизток, към пещерата на Хефестус. Не се приземиха направо в бърлогата му, а в тунелите под нея, откъдето се изкачиха до преддверието й.
	В мига, в който Кадърли развали магията, довела ги дотук, шестимата чуха дишането на огромния дракон, шумно вдишване и издишване, от което въздухът се изпълваше с кълба дим.
	Джарлаксъл долепи пръст до устните си и предпазливо се запрокрадва напред. Сви зад издатина в стената и се изгуби от погледите им, а когато малко по-късно се върна, се облягаше на скалата, за да не падне. При вида на останалите наемникът кимна мрачно, макар всички да бяха разбрали от изражението на обичайно спокойното му лице, че наистина е видял дракона.
	Кадърли и Ентрери тръгнаха начело на малката групичка, следвани от Даника и Джарлаксъл. Накрая идваха двете джуджета. След издатината в скалната стена тунелът продължаваше съвсем малко, преди да се разшири и да отстъпи място на просторна пещера, чийто под бе осеян с дълбоки пукнатини.
	Ала шестимата не забелязваха почти нищо, освен страховитото туловище, което се издигаше като планина пред тях, огряно от червеникавозлатисто сияние.
	Дори свит на кълбо, драконът беше толкова огромен, че те изведнъж се почувстваха неизмеримо дребни и незначителни и им се прииска да се хвърлят на земята и да му се поклонят.
	Това бе една от опасностите, заплашващи всеки, дръзнал да се доближи до истински дракон — усещането за невъобразима мощ, което се излъчваше от тях и което изпълваше всеки, зърнал отблизо ужасяващото им великолепие, с безнадеждност и отчаяние.
	Тези шестимата обаче не бяха вчерашни бойци, търсещи бърза и лесна слава. Те не само бяха изключително опитни воини, но всички, с изключение на Артемис Ентрери, и преди се бяха изправяли срещу подобен звяр. А във Фаерун нямаше създание, било то дракон, архидявол и дори най-могъщият демон на Бездната, който да е в състояние да накара Артемис Ентрери да изгуби присъствие на духа.
	Окото на дракона (подобно повече на котешко, отколкото на окото на гущер, със зелен ирис и тясна зеница, която бързо се разшири, за да се настрои към сумрака в пещерата) се отвори в мига, в който шестимата пристъпиха в бърлогата му, следейки всяко тяхно движение.
	— Да не би да искахте да ме изненадате, докато спя? — тихо попита Хефестус, но дори така в ушите на шестимата гласът му прокънтя.
	Кадърли даде предварително уговорения знак на останалите и щракна с пръсти, изпълвайки пещерата с ярка магическа светлина.
	Начаса Хефестус вдигна рогатата си глава, а зениците му се превърнаха в тънки, черни резки. Миг по-късно драконът вече се бе изправил и се бе обърнал право към свещеника. Ентрери побърза да извади Креншинибон, готов да го хвърли към чудовището, веднага щом проличеше, че то се кани да даде воля на огнения си дъх. Джарлаксъл също се приготви да изпълни своята роля — нему бе отредена задачата да призове кълбо магически мрак, което да скрие отломъка, докато пламъците го поглъщат.
	— Крадци! — изрева Хефестус и пещерата потрепери от мощния му глас, напомняйки на Кадърли колко е нестабилен подът под краката им. — Дошли сте да задигнете съкровището на Хефестус. Идвате със заклинания и носите магически предмети, които смятате за непобедими, но готови ли сте наистина за онова, което ви очаква? Могат ли изобщо шепа простосмъртни да се подготвят за страховитото великолепие на Хефестус?
	Кадърли потъна в песента на Денеир, търсейки някое особено могъщо заклинание, магически хаос, например (същия, който бе използвал срещу Файрънтенимар някога), за да излъже Хефестус и да приключи с тежката задача. При предишната си среща с червен дракон бе използвал връщаща времето магия, отслабвайки по този начин силата на звяра, ала сега не можеше да го стори — ако искаха да унищожат кристалния отломък, огненият дъх на Хефестус трябваше да си остане възможно най-поразяващ. За щастие, младият свещеник разполагаше и с други магии, а песента на Денеир звучеше победоносно в главата му. Ала насред тържествуващата мелодия ясно се долавяха фалшиви нотки — гласът на Креншинибон нахлуваше в съзнанието му и му пречеше да се съсредоточи напълно.
	— Нещо не е наред — прошепна Джарлаксъл на Ентрери. — Звярът не само ни очакваше, но засега предугажда и всяко наше действие. Би трябвало вече да се е нахвърлил отгоре ни… и то не само с думи!
	Палачът премести поглед от приятеля си към дракона, чиято глава се полюшваше напред-назад, напред-назад. После сведе очи към предмета в ръката си, чудейки се дали кристалният отломък не ги бе издал на Хефестус.
	В действителност Креншинибон наистина викаше за помощ, ала не той бе предупредил Хефестус, че в леговището му са проникнали натрапници. Не, тази чест се падаше на мрачния елф, който се спотайваше в един тунел наблизо заедно с шепа свои събратя. Малко преди пристигането на Кадърли и останалите, нечий глас магически бе прошепнал на Хефестус да си отваря очите за неканени гости, носещи предмет, който бе в състояние да обърне собствения му огнен дъх срещу него.
	И сега Рай’ги търпеливо чакаше момента, в който заедно с Кимуриел и останалите щяха да нанесат своя удар и да изчезнат, сдобили се най-сетне с така жадуваната плячка.
	— Да, ние сме крадци, а съкровището ти е наше! — извика Джарлаксъл на езика на червените дракони, който според Хефестус и събратята му, никоя друга раса не бе в състояние да овладее.
	Благодарение на малката свирка, висяща около врата му, наемникът обаче го говореше съвършено и Хефестус начаса обърна огромната си глава към него, а очите му се разшириха.
	Ентрери се претърколи през глава и светкавично се изправи.
	— Какво му каза? — попита той.
	— Смята ме за червен дракон — обясни Джарлаксъл на езика на знаците.
	После се възцари тишина, заредено с напрежение затишие преди страховитата буря. И тя не закъсня. Първо Кадърли се хвърли напред и протегна ръка към гърдите на чудовището.
	— Хефестус! — изрева той. — Изгори ме, ако можеш!
	Това бе повече от предизвикателство, повече от заплаха, повече от нечувана дързост. Това бе заповед, напоена с огромна магическа мощ и въпреки загадъчното предупреждение да не го прави, Хефестус не можа да устои и си пое дъх толкова рязко, че косата на Кадърли се развя около лицето му.
	Сега бе ред на Ентрери да действа и той светкавично хвърли Креншинибон в краката на свещеника. Хефестус отметна глава назад. Без да губи време, Джарлаксъл се обърна към вродените си магически умения и обгърна отломъка в кълбо от мрак.
	— Не! — писъкът на Креншинибон отекна в съзнанието на Ентрери толкова силно и отчаяно, че палачът се олюля и неволно отстъпи назад, притиснал ръце до ушите си.
	Внезапно писъкът изчезна.
	Мощна огнена струя изригна от гърлото на дракона, толкова поривиста, сякаш щеше да помете и магическия мрак на Джарлаксъл, и Кадърли с всичките му защитни заклинания.
	В мига, в който магическата тъмнина се спусна над Креншинибон, Рай’ги го сграбчи с телекинетично заклинание, внезапен порив, който запрати отломъка високо във въздуха, покрай Хефестус (който дори не го забеляза) и право към Кимуриел, чиято задача бе да го улови.
	Той обаче не го стори и Рай’ги го изгледа, присвивайки застрашително очи.
	— Не бях достатъчно бърз — обясни псионистът на езика на жестовете.
	Рай’ги обаче не можеше да бъде излъган толкова лесно — мисловните магии бяха едни от най-бързите.
	Без да сваля поглед от своя приятел, той се зае да повтори заклинанието си.
	Огнената стихия продължаваше да бушува и насред нея стоеше Кадърли, разперил ръце в молитва към Денеир.
	Даника, Айвън и Пикел също се молеха, без да свалят очи от него. Джарлаксъл обаче беше по-загрижен за кълбото мрак. Ентрери пък не откъсваше поглед от Джарлаксъл.
	— Не чувам гласа на Креншинибон! — палачът се опита да надвика тътена на пламъците, но Джарлаксъл поклати глава.
	— Мракът щеше да се разсее, ако Креншинибон беше изпепелен — извика той, усетил, че нещо ужасно се бе объркало.
	Пламъците най-сетне угаснаха и Хефестус, все още кипящ от гняв, се взря в невредимия Кадърли.
	Джарлаксъл разпръсна кълбото магически мрак.
	Там, където допреди малко се намираше отломъкът, сега имаше само разтопена скала.
	— Успяхме! — възкликна Айвън.
	— Вкъщи! — умолително се обади Пикел.
	— Не! — настоя Джарлаксъл.
	Преди обаче елфът да успее да обясни какво го тревожи, нисък, жужащ звук изпълни пещерата. Наемникът и преди го бе чувал и сега никак не му се зарадва, особено в крайно опасното положение, в което се намираха.
	— Разсейваща магия! — предупреди Джарлаксъл. — Заклинанията ни всеки момент ще престанат да действат!
	Което, осъзнаха шестимата, означаваше, че ще се окажат в бърлогата на огромен, разлютен червен дракон без почти никаква защита.
	— Какво ще правим? — изръмжа Айвън и още по-здраво стисна брадвата си.
	— Уии! — отвърна Пикел.
	— Уии? — озадачено повтори Айвън, сбърчил лице в опит да разбере какво иска да каже брат му.
	— Уии! — настоя зеленобрадото джудже и като го сграбчи за яката, се втурна към ръба на една широка пукнатина и скочи в нея.
	Хефестус плесна с огромните си крила и горната половина на тялото му се издигна във въздуха, докато ноктите на задните му крака се забиха в пода, вкопавайки дълбоки бразди в камъка.
	— Бягайте! — Кадърли очевидно от все сърце одобряваше избора на Пикел. — Бягайте всички!
	Джарлаксъл и Даника се хвърлиха напред. Младата жена приклекна и се претърколи през глава току пред чудовището. Огромната паст на звяра щракна съвсем близо до нея, но Даника успя да изпълзи встрани, като остана приклекнала, предизвиквайки дракона да се опита да я улови.
	Прекалено ужасен, за да гледа, Кадърли си повтаряше, че трябва да има вяра в Даника. Тя се опитваше да спечели малко време, за да успее той да запрати някоя магия срещу Хефестус. Без да губи и секунда, младият свещеник потъна в песента на Денеир, търсейки подходящото заклинание в нотите, които този път звучаха съвсем ясно в съзнанието му.
	Изведнъж Даника изпищя и той с ужас видя огнения дъх на дракона да я гони по петите, обливайки я в дъжд от палещи искри.
	Кадърли също изпищя и отчаяно затърси някаква магия, каквато и да е, първата, която му попадне.
	Онова, което намери, бе земетръсно заклинание.
	В мига, в който свещеникът подхвана магията си и цялата пещера потрепери, а каменният под започна да се издига и да се спуска като развълнувано море, Джарлаксъл отвлече вниманието на Хефестус, като запрати по него порой от ками.
	Ентрери също се размърда, изненадвайки и самия себе си, като вместо да побегне, се хвърли напред — натам, където преди малко беше хвърлил Креншинибон и където сега имаше само локвичка разтопена скала.
	Кадърли отчаяно извика името на Даника, ала гласът му се изгуби в грохота на камъните, рухнали под краката му.
	— Да се махаме оттук! — настояваше Кимуриел. — Да се махаме, преди червеят да е усетил, че в бърлогата му има и други натрапници.
	Двамата с Рай’ги вече се бяха поотдалечили от леговището на Хефестус и предложението на Кимуриел да се махнат възможно най-бързо, определено се понрави на Берг’иньон и останалите петима войници, които ги очакваха малко по-навътре в тунела. Те закимаха одобрително, Рай’ги обаче имаше други намерения.
	— Не! — отсече той. — Те трябва да умрат, тук и сега.
	— Така е — съгласи се Берг’иньон. — Драконът много скоро ще им види сметката.
	Рай’ги поклати глава още преди младият Баенре да бе довършил.
	Подобно половинчато решение изобщо не му бе по вкуса. Двамата с Креншинибон вече бяха едно цяло и кристалният отломък на всяка цена държеше Кадърли и останалите мерзавци, които знаеха тайната за неговото унищожение, да бъдат погубени незабавно. Нищо свързано с тези шестимата не биваше да бъде оставено на случайността. Освен това, подмамваше Креншинибон новия си партньор, нямаше ли един червен дракон да бъде великолепна добавка към редиците на Бреган Д’аерте!
	— Открийте ги и ги избийте до един! — нареди Рай’ги.
	Берг’иньон се подчини начаса и като изпрати половината си воини в една посока, сам пое в обратната с останалите.
	Кимуриел дълго се взира в Рай’ги, без да крие неодобрението си, но накрая и той тръгна, потъвайки сякаш в земята.
	И оставяйки Рай’ги сам с най-новия си и най-скъп съюзник.
	В една ниша недалеч оттам, безплътният силует на Ихараскрик се просмука през каменния под и се материализира, стиснал в ръка фенера, който можеше да обезсили кристалния отломък.


	Двадесет и четвърта глава
	Хаос

	Благодарение на калената си в безброй тренировки ловкост, Даника успя да избегне пламъците на дракона, макар и на косъм, така че сега лявата половина на лицето й бе зачервена и пареше. Младата жена знаеше, че Кадърли не може да й помогне. Единственото, на което можеше да разчита, бе бойната си подготовка, безкрайните часове, които бе прекарала в усъвършенстване на бойната си техника и на умението да се изплъзва. Даника нямаше никакво намерение да мери сили с огромното чудовище — съмняваше се, че изобщо е в състояние да го нарани, камо ли да го убие. Насочила всичките си усилия към това да се опази от звяра, тя приклекна леко, готова да отскочи с еднаква лекота в която и да било посока.
	Огромната паст на Хефестус изщрака страховито, ала срещна само въздух, тъй като Даника вече се бе хвърлила надясно. Драконът замахна с тежката си лапа, удар, който несъмнено щеше да посече Даника надве, ако тя светкавично не бе променила посоката и не се бе преметнала назад.
	След това дойде огънят, струя изпепеляващи пламъци, която сякаш никога нямаше да спре. Младата жена трябваше на няколко пъти да се хвърли на пода и да се претърколи, за да угаси димящите си дрехи. Усетила, че Хефестус е забелязал бягството й, тя рязко сви зад една издатина в стената и се долепи до пода.
	Изведнъж видя две фигури. Артемис Ентрери тичаше към нея, но вместо да свърне зад скалната издатина, той скочи в една широка пукнатина, зейнала след земетръса на Кадърли. Необичайният мрачен елф пък притича зад дракона и, с огромна изненада забеляза Даника, запрати някаква магия по него. Ярка светкавица привлече вниманието на Хефестус, осигурявайки на Даника няколко безценни секунди, от които тя не пропусна да се възползва.
	Младата жена се втурна напред и скочи в пукнатината, в която бе изчезнал Ентрери, в мига, в който тежката, люспеста опашка на дракона изсвистя над нея.
	Разбра, че е загазила, още докато скачаше, но никъде не можеше да е в по-голяма опасност, отколкото в бърлогата на дракона, затова отново повика на помощ годините на усърдни тренировки, за да се опази поне донякъде от острите камъни, които изскачаха на пътя й, докато се спускаше все по-надолу и по-надолу. Не след дълго полегатият тунел се разшири, така че през последните шест-седем метра нямаше нищо, което да забави падането й. Въпреки това успя да се приземи на краката си и да се претърколи през глава няколко пъти, докато не уби инерцията на падането.
	Първото, което видя, щом се изправи, бе Артемис Ентрери, облегнат на стената, поожулен, но иначе невредим. Той я наблюдаваше съсредоточено на светлината на запалената факла, която държеше в едната си ръка и която захвърли на пода в мига, в който Даника го забеляза.
	— Мислех, че пламъците на Хефестус са ти видели сметката — отбеляза палачът и пристъпи напред, изваждайки двете си оръжия, меко, сребристо сияние обля острието на камата.
	— Не можем винаги да получаваме онова, което искаме — студено отговори Даника.
	— Мразиш ме от мига, в който ме видя — подхвърли Ентрери и се изсмя пренебрежително.
	— Мразя те много по-отдавна, Артемис Ентрери — все така ледено отвърна Даника и също направи крачка напред, без да сваля поглед от оръжията му.
	— Не знаем какви врагове се спотайват наблизо — напомни й палачът, макар да знаеше, че с нищо (освен може би с пълна капитулация) не може да предотврати избухването на Даника.
	Ентрери нямаше особено желание да се бие с нея, не и тук долу, но освен това не беше човек, който отстъпваше пред когото и да било.
	— Нима? — бе единственият отговор на Даника, която продължаваше да се приближава към него.
	И двамата знаеха, че този момент назряваше от доста време и макар да бяха разделени от спътниците си, макар на петнадесетина метра над тях да имаше разлютен дракон и макар да се намираха в пещера, която бе на път да се срути отгоре им, за Даника двубоят между тях бе неизбежен и дори задължителен.
	При всичката си прагматичност и здрав разум, Ентрери не можеше да каже, че е разочарован от чувствата й.
	Докато Хефестус се обръщаше към него с главозамайваща бързина, Джарлаксъл неволно се запита дали не бе сглупил, като бе привлякъл вниманието му. Беше направил онова, което всеки съюзник би направил в неговото положение, давайки възможност на Ентрери и на жената да избягат.
	Всъщност, след първоначалния шок от това да се озове лице в лице с разярен червен дракон, Джарлаксъл не бе особено разтревожен. Въпреки магията, която бе нахлула в пещерата, обезсилвайки голяма част от техните заклинания (и която със сигурност не бе дело на Хефестус), наемникът бе сигурен, че все още разполага с достатъчно трикове, за да се измъкне.
	Огромната паст на демона зейна, главата му се люшна надолу. Ала макар да стоеше съвършено неподвижно, елфът носеше своето магическо наметало и Хефестус изрева яростно, когато вместо да разкъса привидно лесната плячка, се блъсна в каменната стена. Както можеше да се очаква, последва нова огнена струя, но още докато драконът си поемаше дълбоко дъх, Джарлаксъл размаха украсена с пръстен ръка и отвори междупространствен портал, който го прехвърли зад чудовището. Вече нищо не му пречеше да избяга, ала му се искаше още малко да позабави дракона, затова извади една от магическите пръчки, които носеше у себе си, и запрати топка зеленикаво, лепкаво вещество срещу опашката на Хефестус.
	— Хванах, те! — извика Джарлаксъл, когато огнената стихия утихна.
	Хефестус се обърна и наистина — върхът на опашката му бе здраво залепнал за пода. Джарлаксъл не закъсня и го замери в лицето с нова струя от зеленикавото вещество, чието действие макар и временно, бе забележително силно.
	После, разбира се, наемникът съвсем ясно си припомни защо не му се бе искало да се изправя срещу дракона — Хефестус обезумя от гняв и макар челюстите му да бяха залепнали, ръмженето, откъснало се от гърдите му, накара пещерата да потрепери, а от яростните конвулсии опашката му най-сетне се освободи, откъртвайки солидно парче камък.
	Джарлаксъл докосна широкополата си шапка и с помощта на пръстена отново мина от другата страна на Хефестус, малко встрани от мястото, от което бе тръгнал. Недалеч оттам имаше изход, който, убеден бе Джарлаксъл, щеше да го отведе при двама стари приятели.
	Двама стари приятели, които най-вероятно вече се бяха сдобили с кристалния отломък. Да, наемникът бе сигурен, че пламъците на Хефестус не са успели да унищожат Креншинибон и че преди заклинанията им да бъдат обезсилени, някой го бе откраднал с помощта на магия.
	Последното, което Джарлаксъл искаше, бе Рай’ги и Кимуриел, съюзили се с кристалния отломък, да тръгнат да го търсят.
	Миг по-късно вече бе оставил леговището с беснеещия Хефестус зад гърба си и бе извадил от великолепната си шапка парче черен плат с формата на прилеп. С няколко тихо прошепнати магически думи, елфът хвърли плата във въздуха и той оживя, покорен слуга, който плесна с крила и кацна на рамото на своя създател.
	Джарлаксъл му обясни какво иска от него и прилепът потъна в мрака на тунелите.
	— Ще подчиним Хефестус на волята си — прошепна Рай’ги на Креншинибон.
	Колко още завоевания можеше да направи този ден!
	Логично погледнато, магьосникът знаеше, че трябва да се маха — бяха ли наистина Кимуриел и останалите в състояние да се справят с Джарлаксъл и могъщите съюзници, които някогашният им предводител бе довел със себе си?
	По устните на Рай’ги плъзна усмивка. Нима можеше да се бои, когато имаше на своя страна силата на кристалния отломък! А много скоро щеше да се съюзи и с истински дракон! Рай’ги се обърна и пое по широкия тунел, отвеждащ в леговището на Хефестус.
	Внезапно усети раздвижване в една странична ниша, а в главата му отекна настойчивото предупреждение на Креншинибон.
	Миг по-късно Ихараскрик пристъпи напред. Пипалата, обрамчващи устата му, се гънеха злокобно.
	— Приятелят на Кимуриел, без съмнение — досети се магьосникът. — Онзи, който предаде Кохрин Соулз.
	— Предателството предполага съюзничество — телепатично отвърна илитидът. — Нямаше никакво предателство.
	— Ако си искал да дойдеш с нас, защо не го направи открито? — попита Рай’ги.
	— Тук съм за теб, не с теб — поправи го крадецът на мисли, с типична за расата си самоувереност.
	За Рай’ги не бе трудно да разбере какво става, още повече, че сляпата омраза на Креншинибон към крадеца на мисли вече бе проникнала в съзнанието му.
	— Нашите раси неведнъж са се съюзявали — рече Рай’ги. — Рядко се е стигало до битка помежду ни. Така трябва да бъде и този път.
	Рай’ги изобщо не бе тласкан от страх в опита си да откаже Ихараскрик от прибързани действия, а от желанието да завърже още една изгодна за него връзка, която да използва по-късно.
	Настойчивият, пропит с ненавист глас на Креншинибон бързо го накара да преосмисли намеренията си.
	Миг по-късно всяка възможност за съюзничество сякаш се изпари, когато крадецът на мисли вдигна магическия фенер и насочи светлината му към отломъка. Негодуващият глас в съзнанието на Рай’ги бързо утихна.
	— Отломъкът трябва да бъде отнесен обратно при дракона — телепатично нареди Ихараскрик и толкова голяма бе силата на тази псионистка заповед, че Рай’ги неволно направи крачка към леговището на Хефестус.
	Само че лукавият магьосник бе оцелял повече от столетие на враждебна територия в Подземния мрак и се бе изправял срещу най-различни противници. Той се закова на място и отблъсна внушенията на Ихараскрик.
	— Освободи Креншинибон и може би ще те оставим жив — рече Рай’ги на октоподоглавото създание, което го гледаше със заплашително присвити очи.
	— Той трябва да бъде унищожен! — телепатичният крясък на Ихараскрик изпълни съзнанието му. — Той носи само гибел и разруха, пълно унищожение за всички, дори за самия себе си.
	С тези думи илитидът вдигна магическия фенер още по-нависоко и направи крачка напред, а пипалата му се загърчиха нетърпеливо, макар че все още бе твърде далеч от Рай’ги, за да го нападне. Това обаче не му пречеше да опита нова псионистка атака, както Рай’ги установи в мига, в който сам реши да прибегне до магия.
	Заля го вълна от зашеметяваща енергия, която впримчи съзнанието му в объркващите си мрежи и той се олюля безпомощно.
	Повика Креншинибон, ала отломъкът бе твърде далеч, изгубен в сиянието на магическия фенер. Мислите на Рай’ги неволно се насочиха към илитида и той съвсем ясно си представи как гнусните пипала се впиват в лицето му и посягат към мозъка му.
	Магьосникът стисна зъби и си наложи да се успокои. Когато най-сетне успя да си възвърне равновесието, Ихараскрик вече бе на сантиметри от него… толкова близо, че ужасяващите пипала почти го докосваха.
	Рай’ги едва се въздържа да не запрати някоя мощна магия срещу илитида, ала знаеше, че не бива да избързва. Трябваше да прояви повече хитрост, да накара Ихараскрик да повярва, че го е победил и да се възползва от вродената му арогантност. Това бе тайното оръжие на Мрачните срещу илитидите, които просто не бяха в състояние да повярват, че подобно по-нисше създание може да устои на псионистките им атаки.
	Затова Рай’ги избра по-простичка магия, която не изискваше особено усилие, все така преструвайки се на безпомощен.
	— Трябва да бъде сторено! — телепатично изкрещя Ихараскрик и докато пипалата му пъплеха към лицето на магьосника, ръката му посегна към отломъка.
	Рай’ги отприщи заклинанието си. Вместо унищожителен взрив или изпепеляващо огнено кълбо, от ръката му повя вятър, неочакван порив, който издуха гнусните пипала назад, усука дългата одежда на Ихараскрик около тялото му и го накара да направи крачка назад.
	Неочакван порив, който угаси магическия фенер.
	Ихараскрик сведе очи към него и си каза, че трябва отново да го запали, после погледна към елфа и реши, че ще е по-добре да го зашемети с още една псионистка атака, за да му попречи да направи друга магия.
	Преди обаче да успее да стори каквото и да било, илитидът усети как го връхлита вълна от смазващи чувства — бездънно отчаяние и черна безнадеждност, примесени, колкото и да бе странно, със смътни обещания, че още не е късно нещата да се наредят така, че всички да спечелят.
	Миг по-късно Ихараскрик вече бе издигнал непробиваема мисловна бариера, която заглуши настойчивия глас на Креншинибон, но в този момент силен магически удар се стовари в гърдите му с такава мощ, че го вдигна във въздуха и го запрати на пода.
	— Глупак! — изръмжа Рай’ги. — Да не мислиш, че имам нужда от Креншинибон, за да унищожа някого като теб!
	И наистина, когато вдигна поглед към елфа, с намерението да запрати поредната си мисловна атака по него, Ихараскрик видя пред очите си върха на черна магическа пръчка. Въпреки това той отприщи нападението си и Рай’ги политна назад, но не преди да успее да отключи действието на малката пръчка, подобна на онази, с която Джарлаксъл бе залепил опашката на Хефестус за пода.
	На Рай’ги му трябваха миг-два, докато се съвземе от зашеметяващата атака на илитида, ала когато си възвърна равновесието, не можа да се въздържи и избухна в смях при вида на Ихараскрик, притиснат до земята от лепкавото зелено вещество.
	Креншинибон отново подхвана мисловната си атака, допълнително отслабвайки съпротивата на илитида.
	Рай’ги пристъпи напред и се надвеси над безпомощния крадец на мисли, а изражението му красноречиво говореше, че това е краят на битката.


	По нея не се виждаха оръжия, ала Ентрери, който лесно можеше да се досети на какво е способна опитната Даника, знаеше, че тя няма да се предаде. И преди се бе изправял срещу монаси воини и те винаги се бяха оказвали пълни с изненади. А че жената пред него изгаря от желание да се нахвърли върху него, убиецът виждаше съвсем ясно от напрегнатите й мускули.
	— Защо ме мразиш толкова? — попита той със суха усмивка и спря на около три крачки от нея. — Или се боиш, но те е страх да го покажеш? Защото наистина трябва да се боиш, вярвай ми.
	Даника го изгледа продължително. Наистина го ненавиждаше от дъното на душата си. Чула бе толкова ужасни неща за него от Дризт До’Урден и Кати-Бри.
	Всичко у Артемис Ентрери бе в разрез с нейния мироглед и ценности. Според Даника това, че Ентрери се бе съюзил с елфи на мрака, говореше зле по-скоро за тях, отколкото за него.
	— Но може би ще е по-добре, ако оставим изясняването на отношенията ни за по-късно — отбеляза Ентрери. — Макар да виждам, че според теб битката ни е неизбежна.
	— В думите ти има логика — съгласи се Даника и още преди да довърши, се хвърли напред, провря се под протегнатото му оръжие и го повали на земята. — Ала никой от нас не робува на здравия разум, нали, мерзки убиецо!
	Ентрери не се опита да й попречи, дори ускори падането си, като се наведе назад и се преметна през глава, като в същото време изпъна крака, за да се освободи от нея. Още преди да се изправи напълно, той заби пети в земята и неочаквано се хвърли напред.
	Даника отскочи в последния момент и със съвършено премерено движение го изрита от вътрешната страна на крака точно в момента, в който той връхлетя отгоре й с меч, насочен към корема й. Отчаяното положение изостри уменията й до краен предел и тя се преметна назад, успявайки някак да отблъсне Ентрери и да задържи страховития му меч далеч от себе си.
	Палачът прелетя над нея, като в последния момент приведе глава и се претърколи. Обърна се в мига, в който усети пода под краката си, и веднага вдигна оръжие. При вида на смъртоносния меч и изумрудената кама, Даника, която се бе втурнала към него, се закова на място.
	Ентрери усети прилив на адреналин, изпълни го възбудата, която само едно истинско предизвикателство можеше да му даде. И макар напълно да съзнаваше безумието на действията си, той искрено им се наслаждаваше.
	Точно както Даника.
	В този миг някъде съвсем наблизо се разнесе мелодичен глас:
	— Чудесно! — заяви Берг’иньон и пристъпи в малката пещера, следван от двама мрачни елфи. — Спестете ни усилието и се избийте помежду си!
	Кашляйки мъчително, Кадърли се изправи на крака и навлезе в коридора, тръгващ от подножието на стръмния улей, по който се бе спуснал току-що. Без да обръща внимание на многобройните си рани, той бръкна в една кесийка на кръста си и извади цилиндричен предмет, който бе омагьосан да излъчва силен лъч светлина.
	Трябваше да открие Даника. Трябваше да я види отново. Тя непрекъснато се появяваше в мислите му така, както я бе видял за последен път, гонена по петите от изпепеляващия дъх на дракона, и този образ го караше да изтръпва от ужас.
	Как щеше да живее без Даника? Какво щеше да каже на децата? Целият живот на Кадърли Бонадюс бе неразривно свързан с тази забележителна жена.
	Забележително способна, повтаряше Кадърли, докато залиташе из прашния коридор, спирайки само веднъж, колкото да направи целителна магия на едно особено дълбоко порязване на рамото си. Превит надве, той се закашля, плюейки прах и мръсотия, после тръсна глава и като си повтори, че трябва да я намери, се изправи, огрявайки коридора пред себе си и мрачния елф, изникнал сякаш от нищото.
	Ярката светлина опари очите на Кимуриел, но не можа да го хване неподготвен.
	Кадърли, който бе научил доста за Джарлаксъл от разговорите си с него и Ентрери, както и от информацията, получена от обитателите на долните равнини, бързо се досети какво става. Появата на Кимуриел го стресна (кой ли не би се сепнал при вида на един мрачен елф!), но не толкова, че да го накара да загуби ума и дума.
	Двамата стояха на десетина крачки един от друг и се измерваха с поглед. Кимуриел запрати вълна от псионистката си енергия срещу Кадърли, толкова могъща, че можеше да смаже волята на който и да било обикновен човек.
	Ала Кадърли Бонадюс не беше обикновен човек.
	Начинът, по който той общуваше със своя бог, се основаваше на желязна дисциплина и всъщност доста приличаше на псионизма. Вярно, Кадърли не можеше да нападне някого с ума си, както Кимуриел бе сторил току-що, но затова пък със сигурност можеше не само да се защити от такава атака, но и веднага да разбере с какво си има работа.
	Бързо си припомни всичко, което знаеше за Креншинибон и за похватите, които кристалният отломък използваше.
	Когато атаката му не успя, Кимуриел вдигна ръка, разваляйки мисловната връзка и вместо това изтегли лъскав меч и направи друго псионистко заклинание, което целеше да го подсили за предстоящата битка.
	Кадърли обаче си остана на мястото, усмихнат многозначително. Единственото, което направи, бе проста магия за превод и Кимуриел го изгледа въпросително.
	— И двамата искаме Креншинибон да бъде унищожен — заяви Кадърли и заклинанието му преведе всяка дума. — Ти си псионист, проклятие за отломъка, най-ненавистният му враг.
	Кимуриел го изгледа изпитателно:
	— Какво знаеш, глупави човеко?
	— Кристалният отломък няма да те остави жив още дълго — спокойно отговори Кадърли. — Знаеш го не по-зле от мен.
	— Смяташ, че ще се обърна срещу Рай’ги и ще помогна на някакъв си човек? — не повярва на ушите си Кимуриел.
	Кадърли нямаше никаква представа кой е този Рай’ги, но се досещаше, че трябва да е някой мрачен елф и то с влияние в Бреган Д’аерте.
	— Тогава се погрижи за себе си и се махай оттук.
	Гласът на Кадърли бе толкова спокоен и пропит с такава самоувереност, че Кимуриел присви очи и го изгледа още по-настойчиво, като отново се опита да проникне в съзнанието му.
	Този път Кадърли не го отблъсна веднага, а го остави да чуе песента на Денеир, да почувства могъществото на красивите ноти и да види гибелта, която го очакваше, ако не се откаже от тази битка.
	После псионистката връзка прекъсна и Кимуриел се изпъна, вперил преценяващ поглед в мъжа пред себе си.
	— Обикновено не съм толкова милостив, мрачни елфе — заяви Кадърли. — Сега обаче си имам по-големи неприятности. Виждам, че не питаеш особено топли чувства към Креншинибон и навярно повече и от мен искаш той да бъде унищожен. Ако отломъкът оцелее и ако този Рай’ги, за когото говориш, се сдобие с него, с теб е свършено. Единственият ти шанс е да ми помогнеш да сложим край на Креншинибон. Ако след това ти и събратята ти решите да се върнете там, откъдето сте дошли, аз няма да се опитвам да ви попреча.
	Кимуриел помисли малко и поклати глава, а по устните му плъзна усмивка.
	— Рай’ги може и да се окаже прекалено голям залък за устата ти — рече той. — Особено заедно с Креншинибон.
	Преди Кадърли да успее да каже каквото и да било, елфът махна с ръка и тялото му изведнъж стана безплътно. Без повече приказки прозрачната фигура се обърна и потъна в каменната стена.
	Кадърли почака в продължение на един дълъг миг, преди да въздъхне с огромно облекчение. Как само бе импровизирал и блъфирал! Беше се подготвил да се изправи срещу дракон, не срещу елфи на мрака. А този, който току-що си бе тръгнал, бе забележително могъщ, това Кадърли съвсем ясно бе почувствал при двете му псионистки атаки.
	След тази неочаквана среща вече имаше не само име, Рай’ги, но и потвърждение на подозренията си.
	Кадърли, също както и Джарлаксъл, знаеше достатъчно за могъщия отломък, за да е наясно, че ако дъхът на Хефестус наистина го беше унищожил, те всички щяха да го разберат извън всяко съмнение. Вече не му бе особено трудно да се досети какво бе станало и къде можеше да е отломъкът в този момент, а това, че освен разлютения дракон, наоколо се навъртат и още мрачни елфи, не вещаеше нищо добро за тримата приятели, които бе изгубил.
	Кадърли продължи напред с цялата бързина, която се осмеляваше да си позволи, търсейки помощ от песента на Денеир, за да открие Даника.
	— Като че ли съм обречен непрекъснато да спасявам онези, които най-силно ненавиждам — прошепна Ентрери на Даника и й даде знак да отиде встрани.
	Мрачните елфи се разделиха — единият се насочи към Даника, а Берг’иньон и другият се обърнаха към Ентрери. Берг’иньон обаче беше решил друго.
	— Погрижете се за жената — нареди той на двамата си помощници на езика на Мрачните. — И по-бързо. А на какво е способен този тук, ще проверя сам.
	Ентрери погледна към Даника и вдигна два пръста, за да й покаже, че ще й се наложи да се оправя с двама противници. Младата жена кимна, но в този един-единствен безмълвен миг те се разбраха без думи. Даника щеше да се опита да се опази от противниците си колкото се може по-дълго, но и двамата бяха наясно, че Ентрери трябва да се справи със своя неприятел възможно най-бързо.
	— Често съм се питал как ли би завършил един двубой между мен и Дризт До’Урден — подхвърли Берг’иньон на палача. — Сега, когато явно няма да получа тази възможност, ще трябва да се задоволя с теб, неговия равен, по думите на всички.
	Ентрери се поклони.
	— Радвам се, че мога да ти бъда от полза, страхливи сине на Баенре.
	Още докато ги изричаше, палачът знаеше, че думите му ще накарат Берг’иньон да се хвърли в атака, ала дори това не можа да го подготви напълно за необузданата свирепост, с която елфът връхлетя отгоре му и замалко не го победи още преди двубоят да бе започнал. Все пак Ентрери успя да отскочи и да избегне двата меча, които само за миг се спуснаха за два поредни ниски удара, после политнаха нагоре, а накрая се стрелнаха към корема му. На три пъти Ентрери избягна смъртоносните остриета, а на четвъртия дори вдигна собствения си меч и ги пресрещна, с цел да ги отбие. Само че насреща си нямаше неопитен селянин, орк или плъхочовек, а невъобразимо изкусен мрачен елф. Берг’иньон го остави да сведе левия му меч надолу, докато с този в дясната си ръка описа светкавичен кръг и замахна отгоре.
	В последната секунда изумрудената кама закачи меча и го отби настрани. В същото време палачът извъртя Нокътя на Шарон и насочи върха му към Берг’иньон, ала вместо да замахне за удар, провря острието под това на противника си и едва тогава замахна право напред.
	Берг’иньон тутакси придърпа оръжието в лявата си ръка, освободи другия си меч от камата и още повече засили натиска над Нокътя на Шарон, след което продължи движението на десния си меч, насочвайки го право към главата на палача за блестящ удар, който трябваше да посече Артемис Ентрери на място.
	Недалеч оттам Даника също бе в окаяно положение. Нейната схватка бе смесица от абсолютен хаос и отчаяни, светкавично бързи движения. Тя приклякаше и се премяташе през глава, отскачаше ту в една, ту в друга посока, избягвайки удар след удар на смъртоносните елфически мечове. Двамата й нападатели изобщо не можеха да се мерят с противника на Ентрери, ала въпреки това си оставаха елфи на мрака, а дори най-слабият мрачен елф бе забележително умел в сравнение с обитателите на Повърхността. Пък и тези двамата не за първи път се биеха заедно и така съвършено допълваха движенията си, че Даника нямаше никакъв шанс да стори нещо повече от това да се отбранява. Всеки път, когато единият се нахвърлеше отгоре й, и тя зърнеше възможност да се претърколи покрай оръжията му или просто да приклекне и да го изрита в коляното, вторият се озоваваше точно там, където защитата на другаря му беше оголена, и я отблъскваше с двата си меча.
	С дългите си остриета и точни движения, те бързо изцеждаха силите й. Даника трябваше да реагира на всеки замах и всеки удар, леко помръдване на китката за тях, а тя се виждаше принудена да отскочи.
	Хвърли поглед към Ентрери и чу звънтенето на оръжията му, преплетени с тези на неговия противник, който май започваше да взема преимущество. Даника разбра, че трябва да опита нещо опасна дори отчаяно.
	Втурна се напред, но изведнъж рязко сви наляво, макар от стената да я деляха само три крачки. Виждайки я хваната натясно, по-близкият от двамата елфи я последва и замахна… ала мечът му срещна само въздух.
	Даника се бе изкачила по стената и с едно мълниеносно салто във въздуха се приземи встрани от него.
	Още щом краката й докоснаха пода, тя приклекна и рязко се завъртя, протягайки се да препъне своя преследвач.
	Сигурно щеше да успее, ако в този миг остриетата на другия елф не се бяха забили в бедрото й. Тя изръмжа и запълзя назад, ритайки безпомощно срещу приближаващите се елфи.
	В мига, в който усети зад себе си каменната стена и разбра, че няма накъде да бяга, над нея се спусна кълбо непрогледен мрак.


	Кадърли тичаше, следван от безплътното тяло на Кимуриел.
	— Изход ли търсиш? — попита елфът с невъобразимо тънък глас.
	— Търся приятелите си — отвърна Кадърли.
	— Най-вероятно те отдавна са навън — подхвърли Кимуриел и свещеникът рязко забави крачка.
	Ами да, нямаше ли Даника и джуджетата да потърсят изход от планината… а такива имаше немалко в тунелите под тях, както Кадърли бе видял с очите си, докато проучваше мястото, преди да поемат на път.
	Вярно, коридорите се преплитаха и тръгваха във всички посоки, но бе достатъчно само да поспрат замалко и да вдигнат навлажнен пръст, за да установят откъде идва вятърът. Да, Айвън и Пикел без съмнение щяха да намерят изход от подземния лабиринт, ала щеше ли и Даника да се оправи толкова лесно?
	— Нещо идва насам — предупреди го Кимуриел и когато Кадърли се обърна, го видя да се долепя до една от стените, сливайки се напълно с нея.
	Младият свещеник знаеше, че стигне ли се до битка, не може да разчита на помощ от Кимуриел. Нищо чудно да се наложеше да се отбранява и от него, ако онзи, който приближаваше, се окажеше друг елф.
	Притеснението на Кадърли бързо се изпари — това със сигурност не бяха стъпките на мрачен елф.
	— Глупав ду-дад такъв! — разнесе се познат глас. — Да ме хвърлиш в някаква дупка, че на всичкото отгоре пълна с камъни!
	— Ой! — бе отговорът на Пикел.
	Миг по-късно двете джуджета се показаха иззад завоя и попаднаха право в магическата светлина на Кадърли.
	Айвън изпищя и понечи да се хвърли в атака, ала Пикел го хвана за раменете и му прошепна нещо в ухото.
	— Хей, ама ти си прав! — призна Айвън. — Проклетите елфи не използват светлина.
	Кадърли побърза да пристъпи напред.
	— Къде е Даника? — попита той.
	Облекчението, изпълнило двете джуджета при вида на приятеля им, начаса се изпари.
	— Помогнете ми да я намеря! — рече свещеникът, а когато се обърна, установи, че в тунела са само той, Айвън и Пикел.
	Кимуриел Облодра, очевидно боейки се, че свещеникът и двамата му приятели не са най-сигурните спътници, отдавна бе изчезнал.


	Зла усмивка плъзна по лицето на елфа — палачът нямаше с какво да се защити. Берг’иньон замахна за последния удар в битката.
	Ала Ентрери не беше там!
	Мислите на елфа трескаво запрепускаха. Къде ли бе, когато оръжията му още бяха там, където ги бе оставил в последния си опит да се предпази? Не можеше да е отишъл много далеч и все пак, ето че никакъв го нямаше!
	Ъгълът, под който оръжията на палача се освободиха от неговите, му подсказа каква бе истината — в мига, в който той бе завъртял меча в ръката си, Ентрери бе приклекнал и бе пристъпил напред, използвайки острието му като прикритие.
	Елфът неволно се възхити от находчивия човек, за когото се говореше, че бил равен на Дризт До’Урден.
	Миг по-късно усети как изумрудената кама потъва в гърба му и се насочва право към сърцето му.
	— Трябваше да задържиш един от лакеите си — прошепна Ентрери в ухото му, докато Берг’иньон бавно се свличаше на земята. — Така нямаше да умреш сам.
	Палачът извади камата си от тялото на издъхващия елф и се обърна към Даника. Видя как един от противниците й забива оръжието си в крака й, видя как тя опита да се отдалечи с пълзене, видя и как отгоре й се спуска кълбо мрак.
	Неволно потръпна, когато двамата елфи, прекалено далеч, за да може той да се намеси навреме, се нахвърлиха от двете й страни с мечове в ръце.
	Миг преди мракът да се спусне върху нея, Даника видя, че елфът от дясната й страна се кани да се претърколи през глава, за да се озове възможно най-бързо до нея.
	Другарят му, досети се младата жена, със сигурност щеше да стори същото отляво, като и двамата щяха да се приближат по такъв начин, че тя да не може да избяга, втурвайки се между тях. Не можеше да побегне нито наляво, нито надясно, нито направо, а зад себе си имаше солидна каменна стена.
	Усети движенията им, не съвършено точно, но достатъчно, за да разбере, че двамата елфи се приближават бързо, с намерението да я довършат.
	Оставаше й една-единствена възможност.
	Младата жена подскочи високо, присвила крака под тялото си и толкова отчаяно бе положението й, че дори не усети болката в пронизаното си бедро.
	Не можа да види ниския замах на елфа отдясно, нито високото нападение на онзи отляво, ала усети свистенето на оръжия под себе си и рязко ритна настрани със сила, на каквато не бе вярвала, че е способна.
	Елфът отдясно получи страховит ритник в челото, този отляво — в гърлото. Двамата се олюляха, а Даника се приземи на пода, направи три бързи крачки напред, за да запази равновесие и се претърколи през глава. Щом се озова извън кълбото мрак, се обърна и видя онзи, когото бе изритала в челото да полита назад право към меча на Артемис Ентрери.
	Мощен спазъм разтърси тялото на елфа, когато Нокътя на Шарон се показа от гърдите му. Ентрери го задържа така няколко секунди, давайки възможност на страховития меч да си свърши работата и почти начаса лицето на елфа бе обвито от дим, кожата и плътта започнаха да се топят, откривайки костите на черепа му.
	Даника се обърна към магическия мрак в очакване на другия елф. От ранения й крак шуртеше кръв, силата бързо я напускаше.
	За миг й се зави свят и тя така и не чу задавените звуци, с които елфът издъхна, неспособен да си поеме въздух през смазаното си гърло. Ала дори да бе чула последните мигове от живота на своя противник, това надали щеше да вдъхне нова надежда на Даника.
	Едвам се държеше на крака и знаеше, че всеки момент ще изгуби съзнание.
	А Артемис Ентрери, който съвсем не бе на нейна страна, бе още жив и така близо…


	Ихараскрик не можеше да се съпротивлява повече.
	Магиите на Рай’ги и неспирните атаки на Креншинибон се оказаха свръх силите му. Илитидът бе толкова омаломощен в този миг, че не бе в състояние дори да се дематериализира и да потъне в каменния под.
	— Предай се! — настояваше магьосникът. — Не можеш да ни избягаш. Закълни се, че ще ни служиш вярно и ще те освободим — обеща Рай’ги, без да забележи сянката, която се стрелна зад него и вдигна нещо от пода. — Креншинибон ще разбере, ако се опиташ да ни излъжеш, но ако искрено ни се вречеш във вярност, ще бъдеш възнаграден!
	Още докато Рай’ги говореше, Креншинибон телепатично повтори думите му. Мисълта да служи на кристалния отломък, предмет, който той и събратята му ненавиждаха от дън душа, отвращаваше Ихараскрик, ала също толкова неприятна му бе и възможността да умре.
	Не можеше да победи, не можеше и да избяга. Креншинибон щеше да разтопи мозъка му още преди Рай’ги да успее да срази тялото му.
	— Предавам се — отстъпи най-сетне илитидът.
	Рай’ги прекрати магията си и се вслуша в гласа на Креншинибон, който го увери, че илитидът не се опитва да ги излъже.
	— Мъдро решение — доволно заяви Рай’ги. — Защо да те убивам, когато мога да спечеля толкова много от теб — помощта ти значително ще укрепи войската ми, а и можеш да ми служиш за връзка с могъщите си събратя.
	— Събратята ми ненавиждат Креншинибон и никога няма да се вслушат в гласа му — заяви Ихараскрик с клокочещия си глас.
	— Ала ти знаеш по-добре, нали? — подхвърли Рай’ги и с една бърза магия разтопи лепкавото вещество. — Вече виждаш истинската му стойност.
	— Стойност, по-голяма от тази на смъртта — съгласи се Ихараскрик и се изправи.
	— Така значи, неверни ми помощнико — разнесе се глас нейде наблизо.
	Рай’ги и Ихараскрик се обърнаха едновременно и видяха Джарлаксъл, разположил се върху една закътана издатина в стената.
	Рай’ги изръмжа и нареди на Креншинибон да смаже някогашния си господар, ала още докато той изричаше командата си, Джарлаксъл вдигна ръка. Светлината на магическия фенер обля отломъка и му отне силата.
	Рай’ги отново изръмжа.
	— Не е достатъчно просто да обезвредиш Креншинибон! — изрева той и махна към Ихараскрик. — Видя ли вече новия ми приятел?
	— Да, достоен помощник си си намерил — призна Джарлаксъл и докосна ръба на широкополата си шапка в поздрав към илитида. — Не знам обаче дали ти видя моя?
	При тези думи той хвърли поглед към един просторен тунел.
	Рай’ги преглътна мъчително, досетил се какво го очаква още преди да бе проследил погледа на Джарлаксъл. В обречен опит да се спаси, той размаха ръце, мъчейки се да направи някоя защитна магия.
	Джарлаксъл обаче бе по-бърз и спусна кълбо магически мрак върху него и Ихараскрик само части от секундата преди огненият дъх на Хефестус да връхлети отгоре им и да ги обгърне в изпепеляващата си прегръдка.
	Джарлаксъл се притисна до стената и вдигна ръка, за да предпази очите си от червеникавооранжевото зарево, което нахлуваше от тунела и потъваше в магическия му мрак.
	Изведнъж се разнесе силно пращене и кълбото мрак изчезна, отстъпвайки място на обикновената дрезгавина в пещерата, разсейвана донякъде от мекото сияние на дракона. Внезапно това сияние се усили стократно, хилядократно, сякаш слънцето се бе спуснало отгоре им.
	Креншинибон, осъзна Джарлаксъл. Дъхът на Хефестус си беше свършил работата и спояващата енергия на отломъка бе разпръсната. Миг преди светлината да стане прекалено силна, наемникът зърна изумлението на дракона, видя овъгленото тяло на Рай’ги и онова, което бе останало от Ихараскрик. Илитидът се бе опитал да се слее със скалата зад себе си, ала и това не бе успяло да го спаси, тъй като дъхът на Хефестус бе стопил камъните, а с тях — и крадеца на мисли.
	Много скоро сиянието стана непоносимо за очите на Джарлаксъл.
	— Добър изстрел… ъъъ… дъх — поздрави той Хефестус и като се шмугна през една пукнатина в стената зад себе си, хукна да бяга.
	Тъкмо навреме — миг по-късно огненият дъх на дракона изпълни нишата и подгони наемника нагоре по тунела, опарвайки дъното на панталоните му.
	Джарлаксъл бягаше, без да спира. Светлината беше ослепителна, а енергията, отприщена от Креншинибон, изпълваше всяко ъгълче и всяка пукнатина в скалите.
	Много скоро наемникът разбра, че е достигнал една от външните скали и с помощта на магически черен диск изпълзя в здрача навън.
	Яркото сияние го последва, нахлувайки през дупката в скалата. Джарлаксъл побърза да я затвори и наоколо отново се възцари мек сумрак, прорязвай тук-таме от лъчите, извиращи от многобройните пукнатини по склоновете на засиялата отвътре планина.
	— Даника! — разнесе се неистов вик зад гърба му. — Къде е Даника?
	Джарлаксъл се обърна и видя Кадърли и двете джуджета (най-странните братя, които наемникът някога бе виждал) да тичат към него.
	— Спусна се в една дупка на пода заедно с Ентрери — опита се да ги успокои Джарлаксъл. — Надали може да се намери по-добър и находчив съюзник.
	— Бум! — възкликна Пикел Широкоплещи.
	— Каква е всичката таз’ светлина? — попита Айвън.
	Джарлаксъл погледна към планината и сви рамене.
	— Изглежда рецептата ти за унищожаване на Креншинибон все пак подейства — рече той на Кадърли и се усмихна.
	Свещеникът обаче не отвърна нито на погледа, нито на усмивката му, неспособен да откъсне очи от планината, питайки се ужасено къде ли е скъпата му Даника.


	Двадесет и пета глава
	Светлина в края на тунела

	Хефестус беше интелигентен дракон, достатъчно, за да овладее не една и две магии, да научи езиците на дузина раси и да победи многобройните врагове, изпречили се на пътя му.
	Живял бе столетия наред, трупайки мъдрост, която сега му казваше, че трябва да извърне очи от сиянието на освободената магическа енергия.
	Ала той не можеше да го стори, не можеше да обърне гръб на светлината, на това ослепително въплъщение на невъобразимо могъщество.
	Хефестус с удивление видя как от сияещия предмет излиза скелетоподобен силует, после още един, и още един, докато духовете на седмината създатели на отломъка, отдавна погълнати от него, не затанцуваха около разгроменото си творение, така както бяха танцували, докато го създаваха.
	После, един по един, те се стопиха.
	Драконът продължаваше да се взира в съкрушения отломък, връхлетян внезапно от мощен прилив на чувства, сякаш бе физически свързан със следващия силует, излязъл от глъбините на Креншинибон — силуета на сломен мъж, прекършен от безгранична горест. Откраднатата душа на отдавна умрелия шейх приседна на пода и се загледа пред себе си, а от цялото му същество се излъчваше такава печал, че дори Хефестус Безмилостния усети как нещо го жегва в каменното сърце.
	После и това последно видение се стопи и яркото сияние най-сетне угасна.
	Едва тогава Хефестус осъзна огромната си грешка. Едва тогава древният дракон разбра, че е напълно сляп — толкова огромна бе енергията, отприщена от унищожението на могъщия отломък, че очите му не успяха да я понесат.
	Хефестус нададе рев, най-потресаващия изблик на гняв, откъсвал се някога от гърдите на вечно разярения дракон. В този рев имаше съжаление и страх, и болезнено осъзнаване, че не може да накаже натрапниците, донесли прокълнатия предмет в леговището му. Защото Хефестус вече не смееше да напусне сигурността на бърлогата си и да излезе навън, където имаше нужда от всичките си сетива, ако искаше да успее и да оцелее.
	Обонянието му го уверяваше, че е успял да унищожи мрачния елф и илитида, които се намираха в коридора допреди малко. Тъй като този ден надали щеше да получи друго удовлетворение, Хефестус се примири и с това малко отмъщение и се оттегли в просторната пещера, скрита с магии зад бърлогата му, пещерата, която имаше един-единствен вход и в която бяха струпани всички богатства, заграбени от него през годините.
	Именно сред тях, разяреният, победен дракон се сви на кълбо. Искаше единствено да потъне в дълъг, несмущаван от нищо сън, с надеждата времето да излекува ослепелите му очи. Щеше да сънува как поглъща дръзките натрапници и щеше да се опита да измисли какво да прави, ако сънят не успееше да го изцели.
	Кадърли едва не подскочи от радост, когато някой изскочи от тунелите и се затича към тях, после обаче разпозна Артемис Ентрери и сърцето му се сви при вида на тялото, преметнато през раменете му, неподвижно и обляно в кръв.
	— Какво си направил с нея! — изрева Айвън и понечи да се втурне натам, ала с изненада установи, че се движи мъчително бавно, сякаш насън.
	Обърна се към брат си и видя, че и той пристъпва едва-едва.
	— Успокойте се — обади се Джарлаксъл. — Раните на Даника не са дело на Ентрери.
	— Откъде знаеш? — сопна се Айвън.
	— Щеше ли иначе да си дава труда да я изнася навън? — изтъкна наемникът и неоспоримата логика в думите му успя да поусмири избухливите джуджета.
	Кадърли обаче, излязъл от обсега на забавящата магия на Джарлаксъл преди наемникът да я довърши, се носеше право към Ентрери. При вида на тичащия към него свещеник, палачът спря и свали Даника на земята, макар че тя все още не можеше да се държи на краката си и трябваше да се облегне на рамото му.
	— Елфическо оръжие — обясни Ентрери, щом Кадърли се приближи достатъчно, за да види раната на Даника, както и не особено успешния опит на убиеца да я превърже.
	Кадърли начаса се залови за работа и потъна в песента на Денеир, търсейки целебни магии. Много скоро с огромно облекчение установи, че никое от нараняванията на Даника не е фатално и че тя много скоро ще се оправи.
	Докато Кадърли свърши с магиите си, Джарлаксъл и двете джуджета се приближиха. Кадърли се усмихна успокояващо на Айвън и Пикел, след което обърна недоумяващ поглед към Артемис Ентрери:
	— Действията й в тунелите ми помогнаха — кратко обясни палачът. — Не обичам да съм задължен никому.
	С тези думи той се обърна и се отдалечи, без да ги погледне повече.
	Кадърли, джуджетата и Даника настигнаха Ентрери и Джарлаксъл по-късно същия ден, когато за всеобщо облекчение стана ясно, че Хефестус няма да излезе от бърлогата си и да ги преследва.
	— Ще се върнем в катедралата с помощта на същата магия, която ни доведе дотук — съобщи Кадърли. — Би било най-малкото невъзпитано да не ви предложа помощ за обратното пътуване.
	Джарлаксъл го изгледа любопитно.
	— Не се опитвам да ви изиграя — увери го свещеникът. — Между нас няма никакви сметки за разчистване — откакто се срещнахме, действията ви са повече от достойни. Въпреки това ви предупреждавам, че няма да търпя…
	— И защо бихме поискали да се върнем с теб? — прекъсна го Ентрери. — Какво в онази дупка на лъжи и двуличие може да ни е полезно?
	Кадърли понечи да му отговори — толкова много неща искаше да каже. Искаше му се да се разкрещи на палача, да го принуди да дойде, да го унищожи, да го накара да се покае… каквото и да било, за да срути тази стена на отрицание и ненавист. В крайна сметка не каза нищо — какво наистина можеха да спечелят тези двамата във „Възвисяване на вярата“?
	Много, ако искаха да излекуват душите си и да поемат по други, по-достойни пътища. Онова, което Ентрери бе сторил за Даника, като че ли говореше, че подобна промяна съвсем не е изключена. Поддавайки се на моментен порив, Кадърли потърси в песента на Денеир проста магия, с която можеше да надникне в чуждите сърца.
	Само едно надзъртане му бе достатъчно, за да се убеди, че колкото по-бързо Джарлаксъл и Ентрери се махнеха оттук, толкова по-добре за „Възвисяване на вярата“, Карадун, Шилмистката гора и всички земи около Снежните планини.
	— На добър час тогава — рече той и докосна ръба на шапката си. — Все пак успя да направиш поне едно добро дело в окаяния си живот, Артемис Ентрери.
	С тези думи свещеникът си тръгна, следван от Пикел и Айвън.
	Даника обаче се позадържа и като измери палача от глава до пети, заяви:
	— Благодарна съм ти за стореното, когато раната ми ме надви, ала това няма да ми попречи да довърша онова, което започнахме в тунелите под бърлогата на дракона.
	Ентрери понечи да отвърне нещо, да я попита какво смята, че ще спечели от това, ала се отказа още преди да бе отворил уста. Вместо това се усмихна и като сви рамене, се отдръпна, за да й направи път.
	— Нов съперник за Артемис Ентрери? — подхвърли Джарлаксъл, когато четиримата си отидоха. — Заместник на Дризт, може би?
	— Едва ли — отвърна Ентрери.
	— Не е достойна ли?
	Палачът сви рамене — не го бе грижа дали Даника е достоен съперник, или не. Смехът на наемника го извади от мислите му.
	— Поумнял си — отбеляза Джарлаксъл.
	— Предупреждавам те, че нямам намерение да търпя подобни коментари.
	Наемникът се разсмя още по-силно.
	— Значи си решил да продължим заедно — рече той.
	Ентрери го изгледа продължително, задавайки си въпрос, на който все още не можеше да си отговори.
	— Много добре тогава — безгрижно продължи Джарлаксъл, приемайки мълчанието му за потвърждение. — Предупреждавам те обаче, че опиташ ли се да ме измамиш, ще трябва да те убия.
	— Съмнявам се, че ще ти бъде много лесно да го направиш от оня свят — не му остана длъжен Ентрери.
	Джарлаксъл отново се разсмя.
	— Когато бях млад — започна той — имах приятел, Повелител на меча, който място не можеше да си намери от мисълта, че го превъзхождам в боя (макар че в действителност единственият път, когато го победих, то си бе повече късмет, отколкото каквото и да било).
	— Та този приятел един ден ми каза, че най-сетне бил открил оногова, който пораснел ли веднъж, щял да бъде поне толкова добър с оръжията, колкото мен, ако не и повече. Говореше за едно дете, у което бе забелязал заложби, каквито не бе виждал у никого другиго дотогава. Името на този Повелител на меча беше Закнафейн… може би си чувал за него.
	Ентрери поклати глава.
	— А младият воин, за когото говореше, бе не кой да е, а Дризт До’Урден — завърши Джарлаксъл с широка усмивка.
	Ентрери се опита да запази безстрастното си изражение, ала част от изненадата се изписа по лицето му, което не можа да убегне на наблюдателния Джарлаксъл.
	— Е, сбъдна ли се пророчеството на Закнафейн? — попита палачът.
	— Какво значение има това за Артемис Ентрери? — отвърна на въпроса с въпрос наемникът. — Какво може да научи той за себе си от сравнението между Дризт и Джарлаксъл? И как би преценил себе си, сравнявайки се с Дризт До’Урден?
	И после дойде критичният въпрос:
	— Вярва ли Ентрери, че наистина е победил Дризт?
	Палачът дълго се взира в Джарлаксъл, ала накрая изражението му омекна.
	— Има ли значение? — бе единственият му отговор… и именно този отговор се бе надявал да получи наемникът от своя нов спътник, с когото възнамеряваше да остане още дълго.
	— Имаме още работа тук — рязко смени темата Джарлаксъл. — Наблизо има малък отряд, уплашен и гневен. Предводителят им реши, че не може да си тръгне просто така, не и докато положението е такова, каквото е в момента.
	Без дори да го помоли за обяснение, Ентрери го последва. Не след дълго свърнаха зад някакви скали и палачът разумно предпочете да поизостане при вида на групата, която Джарлаксъл бе споменал — трима мрачни елфи, предвождани от крайно опасен псионист. Докато Джарлаксъл и Кимуриел говореха, Ентрери стоеше настрани, с ръце върху дръжките на оръжията си. Двамата елфи говореха на собствения си език, ала палачът разбираше почти всичко.
	— Да се бием ли си дошъл? — попита Кимуриел направо.
	— Рай’ги е мъртъв, а Креншинибон — унищожен — отвърна Джарлаксъл. — Какъв би бил смисълът?
	Ентрери забеляза, че Кимуриел дори не трепна при тази новина.
	— О, да, предполагам, че властта вече ти се е усладила, нали? — засмя се наемникът. — Настанил си се на престола на Бреган Д’аерте, сам, без никого с когото да го делиш и сега не ти се иска да го отстъпваш комуто и да било, нали?
	Кимуриел понечи да поклати глава — за Ентрери бе очевидно, че ще се опита да се помири с Джарлаксъл, ала пълният с изненади наемник го прекъсна.
	— Отлично! — драматично заяви той. — Нямам желание за още една битка, Кимуриел. Разбирам, че с действията си напоследък най-вероятно съм си създал твърде много врагове в редиците на Бреган Д’аерте, за да се завърна като техен предводител.
	— Искаш да кажеш, че се предаваш? — повдигна вежди Кимуриел, когото думите на Джарлаксъл вместо да успокоят, бяха разтревожили още повече, същото се отнасяше и за тримата войници зад него.
	— Нищо подобно — отвърна наемникът и отново се засмя. — И те предупреждавам, че ако продължиш да воюваш с мен, ако дори само решите да тръгнете по следите ми, наистина ще оспоря позицията, която си спечели честно.
	Ентрери, който слушаше внимателно, поклати глава, сигурен, че е разбрал някоя дума погрешно.
	Кимуриел понечи да отговори, ала от устата му излязоха само няколко нечленоразделни звука и той най-накрая отстъпи, въздъхвайки примирено.
	— Грижи се добре за Бреган Д’аерте — предупреди го Джарлаксъл. — Един ден ще се върна, за да управляваме заедно, и очаквам да открия отряд от войници също толкова силен, колкото онзи, чиято власт ти отстъпвам днес.
	И като се обърна към тримата войници, добави:
	— Служете му доблестно.
	— Ако някога се върнеш, няма да ме откриеш в Калимпорт — рече Кимуриел. — Нито където и да било на Повърхността. Напускаме това отвратително място, Джарлаксъл, и си отиваме у дома, обратно в пещерите, където е нашето място.
	Джарлаксъл кимна, кимнаха и тримата войници.
	— Ами ти? — попита псионистът.
	Джарлаксъл сви рамене и се усмихна:
	— Няма как да знам къде най-много искам да отида, когато още не съм бил навсякъде.
	И този път Кимуриел нямаше какво да каже и просто се взря в някогашния си господар. Накрая кимна и с едно щракване на пръсти отвори междупространствен портал. Миг по-късно и той, и тримата войници си бяха отишли.
	— Защо? — попита Ентрери и се приближи до Джарлаксъл.
	— Защо? — повтори наемникът.
	— Можеше да се върнеш заедно с тях — поясни убиецът. — Макар че аз нямаше да дойда. Вместо това ти реши да останеш, отказа се от властта над войниците си. Защо избра да се откажеш от всичко това и да останеш тук, заедно с мен?
	Джарлаксъл помисли малко, после, използвайки съвсем същите думи, които палачът бе изрекъл преди време, заяви през смях:
	— Може би ненавиждам Мрачните дори повече, отколкото мразя хората.
	В този миг и най-слабият повей на вятъра можеше да събори Ентрери. Дори не искаше да научава откъде Джарлаксъл бе разбрал.


	Епилог

	Джарлаксъл и Ентрери се скитаха в продължение на дни, преди да открият едно селце, чиито жители бяха чували за Дризт До’Урден и бяха склонни да изтърпят присъствието на самозванеца Джарлаксъл.
	В невзрачната, разнебитена селска пивница, Артемис Ентрери видя обява, която му се стори донякъде обещаваща.
	— Ловци на глави? — изненада се Джарлаксъл, когато палачът му я показа.
	Наемникът се бе разположил край една маса в ъгъла, с гръб към стената и чаша вино пред себе си.
	— Призив от пазителите на справедливостта за ловци на глави?
	— Призив от някого — поправи го Ентрери и седна насреща му. — Дали крайният резултат ще бъде постигане на справедливост или не, няма особено значение.
	— Нима? — попита Джарлаксъл и се подсмихна лукаво. — А какво спечели, като помогна на Даника да излезе от тунелите?
	— Спечелих си един враг по-малко — гласеше леденият отговор на прагматичния убиец. — В лицето на могъщия свещеник.
	— А може би има и друга причина — рече Джарлаксъл. — Може би просто не си могъл да я оставиш да умре сама в мрака.
	Палачът сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение.
	— Колцина от жертвите на Артемис Ентрери биха останали изненадани? — не искаше да отстъпи Джарлаксъл.
	— Колцина от жертвите на Артемис Ентрери не са си го заслужавали? — отвърна убиецът.
	Да, разбра наемникът, това бе оправданието за един живот, прекаран в сенките. До известна степен Джарлаксъл, който бе оцелял сред сенки, по-мрачни отколкото Ентрери някога бе виждал, не можеше да не му даде право. Пък и имаше доста неща, които елфът не знаеше за него. Въпреки всичко, в неочакваното преминаване на убиеца на страната на справедливостта имаше нещо странно и доста любопитно.
	— Артемис Състрадателния? — не можа да се сдържи Джарлаксъл.
	Ентрери остана напълно неподвижен в продължение на един дълъг миг, после кимна.
	— Може би — отговори той. — Може би, ако продължиш да бръщолевиш глупости, ще се смиля над теб и ще те убия бързо и безболезнено. А може би — не.
	Джарлаксъл избухна в смях, както на думите му, така и на абсурдността на цялата ситуация и на новия живот, който го очакваше. Познаваше Ентрери достатъчно добре, за да приеме заплахата му напълно сериозно, ала от друга страна му имаше доверие като на роден брат.
	Разбира се, Джарлаксъл Баенре, трети син на матрона Баенре, принесен в жертва на Лолт от майка си и своето семейство, не бе толкова глупав, че да има доверие на родния си брат.



	R. A. Salvatore
	Servant of the Shard, 2000

	Източник: http://kosmos.pass.as
	Корекция: gogo_mir, 2011
	Разказът е публикуван в списание „Космос“, броеве 2 и 3 от 1973 г.

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/20985)
	Последна редакция: 2011-08-17 06:16:22