[Kodirane UTF-8]

	Р. А. Салваторе
	Саблено море


	Пролог

	Водени от плавните, сигурни движения на ръцете му, ятаганите описваха сложни, измамливи кръгове. Когато му се удаде възможност, той пристъпи напред и замахна към привидно незащитеното рамо на своя противник. Само че елфът, чиято бръсната глава лъщеше под яркото слънце, беше по-бърз — отстъпи назад и вдигна дългия си меч, за да отбие удара. После сам се хвърли в атака — първо с кортика, който държеше в другата ръка, а след като направи крачка напред — и с меча си.
	Той реагира мигновено, движейки се в пълна хармония със своя ловък противник — двата ятагана се завъртяха отбранително и спряха връхлитащия меч със звънко дрънчене. Елфът замахна за нов удар, този път — под гърдите на другия, после пак, още по-ниско.
	Двата ятагана се стрелнаха надолу, за да блокират вражеското оръжие, но политнаха нагоре в мига, в който пъргавият елф вдигна крак, за да го ритне.
	Това обаче беше заблуда и щом двата ятагана поеха нагоре, елфът приклекна и запрати камата си срещу своя противник, толкова светкавично, че другият не можа нито да я спре с оръжията си, нито да отскочи.
	Ударът целеше да го изкорми и, разбира се, дяволската кама го улучи право в корема.

	* * *

	— Дюдермонт е, няма съмнение! — провикна се морякът, без да може да скрие ужаса в гласа си. — Пак ни е забелязал!
	— Ама няма как да знае кои сме — отвърна друг.
	— Просто заобиколи рифа и вълнолома — нареди Шийла Крий на кормчията.
	Тя бе висока и едра, с яки, мускулести ръце, калени през преминалите в усилен труд години. Същите тези години бяха изпълнили зелените й очи с жлъч. Шийла Крий стоеше край перилата и гневно се взираше към далечния преследвач. Заради тримачтовата шхуна бяха принудени да се откажат от плячкосването на един зле въоръжен търговски кораб, от който можеха доста да спечелят.
	— Направи мъгла, за да ни скриеш от тях — добави Шийла, обръщайки се този път към Белани, магьосницата на „Кървавия кил“.
	— Мъгла! — изсумтя Белани и така силно тръсна глава, че гарвановочерната й коса се разпиля по гърба й.
	Шийла, която използваше меча много по-често от езика си, просто не разбираше. Белани сви рамене и подхвана най-могъщата си магия — за огнено кълбо. Когато свърши, насочи взрива не към преследващата ги шхуна (която не само беше твърде далече, но ако действително беше „Морски дух“, със сигурност щеше да се справи с подобно нападение със забележителна лекота), а към вълните зад „Кървавия кил“.
	Водата закипя, щом огнените езици докоснаха повърхността й, зад бързо отдалечаващия се кораб се завихри гъст облак. Шийла Крий се усмихна и кимна одобрително. Кормчийската, снажна жена с широко лице, трапчинки и усмивка, разкриваща два реда възжълти зъби, познаваше водите край западното подножие на Гръбнака на света по-добре от всеки друг. Тя съвсем спокойно можеше да прекара кораба оттук през най-непрогледната нощ, водена единствено от шума на вълните, разбиващи се в подводните скали. Шхуната на Дюдермонт не би се осмелила да ги последва, не и в тези опасни води. Не след дълго „Кървавия кил“, оставил и третия вълнолом зад себе си, щеше да свие зад поредната скала и да навлезе в открити води или пък да се доближи още повече до сушата, в опасните плитчини, които се бяха превърнали в нещо като дом за Шийла и нейния екипаж.
	— Няма как да ни е познал — повтори морякът, който се бе обадил преди малко.
	Шийла кимна. Тя също се надяваше, всъщност, беше почти сигурна, че мъжът е прав — с трите си мачти и специфичните си платна „Морски дух“ се разпознаваше отдалеч, докато на хоризонта „Кървавия кил“ изглеждаше като най-обикновена, с нищо неотличаваща се каравела. Но като всеки разумен пират, подвизаващ се из Саблено море, Шийла Крий нямаше никакво желание да си има вземане-даване с Дюдермонт и неговия опитен и крайно опасен екипаж, независимо за кого ги бяха взели на борда на „Морски дух“.
	На всичко отгоре до нея бяха достигнали слухове, че Дюдермонт я търсел, макар че Шийла можеше само да гадае защо бе избрал точно нея. Тя инстинктивно докосна наскоро жигосания върху рамото й знак, символ на новооткритото й могъщество и пораснали амбиции. Също както останалите жени, които служеха в новосъздадения й отряд, и тя носеше върху рамото си миниатюрен образ на великолепния боен чук, който си бе купила от някакъв глупак в Лускан Образа на Щитозъб.
	Дали пък точно той не бе причината за внезапния интерес на капитан Дюдермонт към нея? Шийла бе успяла да понаучи това-онова за бойния чук и знаеше, че предишният му собственик, пропил се побойник на име Уолфгар, бил приятел на Дюдермонт. Връзка очевидно съществуваше, но Шийла не можеше да бъде сигурна. В крайна сметка, не беше ли именно този Уолфгар покачен върху Карнавала на разбойниците, задето се опитал да убие Дюдермонт?
	Тя сви рамене и прогони тези мисли от главата си, тъй като в този момент „Кървавия кил“ започна да си проправя път между лабиринта от подводни скали, с които бяха осеяни водите край тайния, добре скрит Златен залив. Въпреки превъзходното управление, шхуната на няколко пъти се удари в острите скали и докато стигнат до плитчините край брега, тя вече се беше килнала на една страна и едва-едва креташе.
	Не че имаше някакво значение — в това закътано заливче, обградено от високи зъбери, Шийла и екипажът й разполагаха с всичко необходимо, за да поправят кораба си. Без да губят излишно време, те го докараха до най-вътрешната пещера, до която се стигаше през поредица от тунели и подземни кухини. Естествено прокопани от водата, тези образувания, добре осветени от окачените по стените факли, имаха напълно обитаем вид, благодарение на заграбеното от пиратите, чиято банда бързо се превръщаше в най-успешната шайка, подвизаваща се покрай северната част на Саблен бряг.
	Дребната, чернокоса магьосница дълбоко въздъхна — вече се досещаше върху кого ще падне по-голямата част от отговорността по оправянето на кораба.
	— И всичко само заради проклетия Дюдермонт! — изруга тя.
	— Или защото сме страхливци — подхвърли един от моряците, докато минаваше покрай нея.
	Шийла Крий начаса се озова пред него, ухили се злобно и заби пестник в челюстта му.
	— Според мен той дори не ни видя! — настоя старият морски вълк, въпреки че в погледа му се четеше неподправен ужас.
	И с основание — ако някоя от жените на борда на „Кървавия кил“ ядосаше Шийла, най-често се отърваваше с един хубав бой, но прекалеше ли някой от мъжете, обикновено получаваше възможност да научи от първа ръка откъде идва името на кораба. Да влачи някого с кила на кораба си бе едно от любимите развлечения на Шийла Крий.
	Този път обаче на моряка му се размина, тъй като Шийла бе прекалено погълната от поредната поява на Дюдермонт. Вярно, възможно бе „Морски дух“ да не ги е видял или пък да не ги е разпознал от толкова далеч.
	Но малко повече предпазливост никога не бе излишна, когато ставаше въпрос за капитан Дюдермонт. Ако прословутите ловци на пирати наистина я търсеха, нима имаше по-подходящо място да я открият от Златния залив, скалистата крепост, която тя и хората й деляха с племе човекоядци.

	* * *

	Камата го улучи в корема и тупна на пода, без да му навреди.
	— Дризт До’Урден никога не би се хванал на подобна уловка! — високият, мелодичен глас на Ле’лоринел преливаше от недоволство; сините очи, осеяни със златисти пръски, горяха с опасен огън иззад черната маска, която той постоянно носеше.
	С едно движение на китката гологлавият елф прибра меча си в ножницата.
	— А дори да се хванеше, пак би успял да отскочи навреме или да вдигне един от ятаганите си, за да спре камата ми — довърши той, изсумтявайки сърдито.
	— Аз не съм Дризт До’Урден — отвърна полуелфът Туневек, след което отиде до ръба на покрива, където се облегна на една колона и се опита да успокои дишането си.
	— Маскевич ти даде магическа бързина, за да го компенсира — отвърна Ле’лоринел, докато вдигаше камата от пода и оправяше късата си, кафява туника без ръкави.
	Туневек се навъси:
	— Та ти дори не знаеш как се бие Дризт До’Урден — напомни му той. — Наистина! Виждал ли си го някога да се бие? Виждал ли си го да изпълнява движенията, които му приписваш с такава горест? Невъзможни движения, мен ако питаш!
	Дори да се бе впечатлил от думите на полуелфа, Ле’лоринел с нищо не го показа:
	— Историите за бойния му стил и невероятната му дарба се разказват надлъж и нашир из Севера.
	— И несъмнено биват преувеличавани от дума на дума.
	Ле’лоринел, който неведнъж бе описвал изключителните умения на Дризт пред полуелфа, поклати глава.
	— Плащам ти добре, за да участваш в тези тренировки — напомни му той. — Така че ще сториш добре, ако приемеш всичко, което съм ти казвал за Дризт До’Урден за истина, и се постараеш да овладееш бойния му стил дотолкова, доколкото ти позволяват ограничените способности.
	Туневек, който бе гол до кръста, избърса слабото си, мускулесто тяло и подаде кърпата на Ле’лоринел. Елфът го изгледа презрително (нещо обичайно след подобен провал) и го подмина, насочвайки се към капака, който водеше надолу, към последния етаж на кулата.
	— Каменната кожа сигурно не действа вече — подхвърли той, без да прикрива отвращението си.
	Останал сам на покрива, Туневек се засмя безпомощно и поклати глава. Отиде да вземе ризата си, но леко блещукане привлече вниманието му и той спря и се загледа в бързо материализиращия се Маскевич.
	— Успя ли да му угодиш този път? — попита посивелият магьосник с глас, който сякаш с мъка си пробиваше път през гърлото му.
	Насмешливата усмивка, която заигра по устните му, разкривайки два реда пожълтели зъби, красноречиво говореше, че старецът вече знае отговора на въпроса си.
	— Напълно е обсебен от него — отвърна Туневек. — Повече, отколкото си представях, че е възможно.
	Маскевич сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.
	— Вече повече от пет години работи за мен, както, за да получи правото да използва магиите ми, така и за да може да ти плати добре — напомни той на Туневек. — Трябваха ни дълги месеци, докато открием някого като теб, на когото да възлагаме надеждата, че ще успее да овладее движенията на онзи необикновен мрачен елф, Дризт До’Урден.
	— Какво чакате тогава? — подразни се полуелфът — Защо с Ле’лоринел не го откриете и не приключите с него веднъж завинаги. Струва ми се много по-лесно от тези безкрайни тренировки.
	Маскевич се изкиска, сякаш за да покаже на Туневек колко много подценява крайно необичайния елф на мрака, чиито подвизи (поне онези, за които те с Ле’лоринел знаеха) бяха наистина забележителни.
	— Дризт е близък приятел с джудже на име Бруенор Бойния чук — рече той. — Чувал ли си за него?
	Туневек, който тъкмо си нахлузваше ризата, го погледна и поклати глава.
	— Крал на Митрал Хол — обясни магьосникът. — Или поне доскоро беше. А последното, което искам, е да настроя цял джуджешки клан срещу себе си. Проклятие за магьосника, това са джуджетата. Навлека ли си омразата на Бруенор Бойния чук, не ме чака нищо хубаво, това поне е сигурно. Освен това, лично аз нямам зъб на Дризт До’Урден. Защо ми е да го убивам?
	— Защото Ле’лоринел ти е приятел.
	— А, Ле’лоринел — повтори Маскевич и отново се изкиска. — Да, признавам, че съм привързан към него и за да изпълня задълженията си на приятел, неведнъж съм се опитвал да го убедя, че пътят, по който е поел, е самоубийствен.
	— Но той не иска и да чуе, предполагам — рече Туневек.
	— Така е. Твърдоглав си е той, Ле’лоринел Тел’е’бренекет.
	— Ако това изобщо е истинското му име — изсумтя Туневек, който бе в доста лошо настроение. — „Аз на теб, както ти на мен“ — преведе той.
	И наистина, името на Ле’лоринел беше просто вариант на една често срещана елфическа поговорка.
	— Въплъщава принципите на уважението и приятелството, нали? — попита старият магьосник.
	— Както и на отмъщението — мрачно отвърна Туневек.

	* * *

	В една малка стаичка в кулата, Ле’лоринел свали маската си и се отпусна на леглото, обзет от гняв и ненавист към Дризт До’Урден.
	— Колко ли години ще ми трябват? — рече елфът на глас и тихичко се засмя, въртейки ониксовия пръстен, който носеше. — Може би дори столетия? Няма значение!
	Ле’лоринел свали пръстена и го поднесе към очите си. Беше му отнело две години тежък труд, за да го спечели. В този пръстен бяха заключени четири магии.
	Четирите магии, от които Ле’лоринел се нуждаеше, за да убие Дризт До’Урден.
	Разбира се, той напълно осъзнаваше, че да използва магиите така, както си бе намислил, би означавало почти сигурна смърт както за Дризт, така и за самия него.
	Но това нямаше значение.
	Ле’лоринел на драго сърце би се простил с живота си, ако знаеше, че Дризт До’Урден също ще умре.


	Първа част
	Надигащ се мрак


	Хубаво е да съм у дома. Да чувам как неспирните вихри на Долината свирят в ушите ми, да усещам хапливия им допир върху лицето си, прекрасно напомняне, че съм жив.
	На пръв поглед това е толкова очевидно — фактът, че сме живи, а ето че твърде често сякаш забравяме колко е важно. Лесно е да забравим, че сме живи, че всеки изгрев е наш, за да го приветстваме и всеки залез — наш, за да му се наслаждаваме.
	И че всички онези часове между тях всички часове, окъпани в слънчева светлина, и всички часове след спускането на нощта, са само наши, наши, за да правим с тях каквото поискаме.
	Колко е лесно да пропуснем възможността да превърнем всяка среща в събитие и в спомен (бил той добър ши лош) и така да изпълним тези часове с преживявания, вместо с досада, пропъждайки еднообразието и монотонността. Защото подобни мигове, които си приличат като две капки вода, мигове на сковаваща рутина и празнота, са най-големият ни враг, смърт приживе.
	Да, хубаво е да съм у дома, в дивата, безпощадна Долина на мразовития вятър, където върлуват чудовища и зад всеки завой на пътя дебнат разбойници. Чувствам се така изпълнен с живот, така доволен, както не съм бил от много време. Дълги години се борш с наследството на мрачното си минало. Дълги години се измъчвах от мисълта за собственото си дълголетие и безспорното осъзнаване на факта, че най-вероятно ще умра много след Бруенор, Риджис и Уолфгар.
	Много след Кати-Бри.
	Какъв глупак съм бил да оплаквам края на дните й, вместо да се наслаждавам на времето, с което тя — не! — с което ние разполагаме! Какъв глупак съм бил, за да оставя настоящето да отлети безвъзвратно, докато оплаквам възможното бъдеще!
	Ние всички умираме — всеки ден, всеки миг. Това е истината за нашето съществуване, истината, от която никой не може да избяга. Тази истина може да ни изпълни с вцепеняващ страх или пък да влее във вените ни нетърпеливо оживление, желание да преживеем колкото се може повече неща, с надеждата — не, с твърдата решимост! — да открием по нещо, което си струва да бъде запомнено, във всяка наша постъпка. Желание да бъдем живи, в слънце и в звезден сумрак, в топлината на лятото и в студа на зимата. Да крачим с високо вдигната глава през разцъфтели градини и през снежни преспи.
	Младите знаят онази истина, която мнозина от по-възрастните сякаш са забравили. И именно на това се дължат гневът и завистта, които мнозина изпитват към младите. Колко пъти съм чувал оплаквания от рода на: „Само да можех да се върна назад, знаейки това, което знам сега“. Подобни думи истински ме забавляват, защото в действителност те означават просто: „Само да можех да си върна виталността и радостта, които притежавах тогава!“
	Това е смисълът на живота, който най-сетне прозрях, и едва сега познах истинското щастие. Двайсет години, наситени с подобно жизнелюбие и радост, са далеч по-пълноценни от векове, прекарани с наведена глава и увиснали рамене.
	Връщам се назад към първата си битка рамо до рамо с Уолфгар, когато двамата се хвърлихме срещу банда могъщи великани с усмивка на уста и пламенна жажда за живот. И не ели странно как колкото повече имах да губя, толкова повече отслабваше тази жажда в гърдите ми!
	Отне ми години, през които трябваше да понеса някои горчиви загуби, за да разбера колко глупаво постъпвам. Едва сега, когато се завърнах в Долината на мразовития вятър, след като неволно дадох кристалния отломък на Джарлаксъл и сложих край (окончателно, както се надявам) на отношенията ми с Артемис Ентрери, едва сега като че ли най-сетне се пробудих от сън, а очите ми се отвориха за красотата край мен, научих се да не избягвам, а сам да търся вълненията, които животът, моят живот, ми предлага.
	Разбира се, това не означава, че нямам никакви грижи и страхове. Уолфгар си тръгна и аз се боя за него — за душата, за сърцето и за тялото му. Но вече разбирам, че той единствен може да избира собствения си път и че именно заради своята душа, сърце и тяло трябваше да си тръгне от нас. Моля се пътищата ни отново да се срещнат, моля се той да се върне у дома. Моля се най-сетне да чуем нещо за него — било новини, които да успокоят страховете ни, било такива, които да ни тласнат към действие и да ни накарат да го спасим.
	Но аз мога да бъда търпелив и да се надявам на най-доброто. Защото ако единственото, за което мисля, е страхът за Уолфгар, то моят живот ще изгуби смисъла си.
	И аз няма да го сторя.
	Защото по света има твърде много красота.
	Защото по света има твърде много чудовища и твърде много разбойници.
	Защото да се живее е забавно.
	Дризт До’Урден



	Първа глава
	Гръб до гръб

	Дългата му бяла коса се спускаше по рамото на Кати-Бри и гъделичкаше голата й ръка; гъстите й, червеникавокафяви къдрици падаха върху гърдите му.
	Двамата седяха на брега на Маер Дуалдон, най-голямото езеро в Долината на мразовития вятър, гърбовете им се допираха, а погледите им се рееха в ясното, лятно небе. Пухкави бели облаци лениво се носеха над тях и само тъмните силуети на лешоядите-шинлук нарушаваха безметежното спокойствие на синьото небе. Вниманието на двамата обаче, бе насочено не към птиците (които днес не бяха никак малко), а към облаците.
	— Едрокоста пъстърва, увиснала на рибарска кукичка — обади се Кати-Бри и посочи един особено причудлив облак, издължен и леко закръглен в едната си част, а в другата — съвсем тънък и някак разтеглен.
	— Как пък го видя? — разсмя се Дризт.
	Кати-Бри обърна глава и се вгледа в теменужените очи на тъмнокожия елф.
	— Въпросът е ти как не го виждаш — отвърна тя. — Че то е толкоз ясно, колкото белите ти вежди!
	Дризт отново се разсмя. Не толкова на онова, което младата жена бе казала, колкото на начина, по който го бе сторила. Тя пак живееше с клана на Бруенор в мините край Десетте града и в речта й бяха започнали да се прокрадват някои от изразите и произношението на грубоватите джуджета.
	Дризт се извърна към нея и видя в очите й, така близо до неговите, пламъче, което не можеше да бъде сбъркано — за първи път, откакто Уолфгар си бе тръгнал преди много месеци, радостта се завръщаше в погледа на Кати-Бри. Щастие, по-силно от когато и да било преди.
	Елфът се усмихна и вдигна очи към небето.
	— Рибата ти избяга — отбеляза той, понеже вятърът беше разсеял тънката лента на „въдицата“.
	— Но си беше риба — нарочно си придаде капризно изражение Кати-Бри.
	Широко усмихнат, Дризт предпочете да не спори.

	* * *

	— Проклет дребосък! Глупак с глупак! — Бруенор Бойния чук така се бе раз лютил, че навсякъде хвърчаха пръски слюнка; все по-сърдит, той тропна с крак и яростно нахлупи еднорогия си шлем, при което гъстата му, оранжева коса щръкна изпод ръба. — И каква стана тя? Мисля си аз, че имам приятел в съвета, а ти оставяш оня таргосец да си прави каквото ще с цената, без дори да се опиташ да му се противопоставиш.
	Риджис (който бе доста отслабнал и все още пазеше едната си ръка, заради ужасната рана, получена по време на последното им съвместно приключение) сви рамене:
	— Кемп Таргоски говори само за цената на рудата за рибарите.
	— А знаеш ли колко руда купуват те от нас! — ревна Бруенор. — Защо мислиш, че те върнах обратно в Съвета, ако не за да ми улесниш живота поне малко!
	Риджис се подсмихна едва забележимо и се поколеба дали да не напомни на приятеля си, че изобщо не дължи мястото си в Съвета на него (след като предишният им представител беше свършил в търбуха на един йети, жителите на Самотната кория сами го бяха помолили да заеме някогашния си пост), но размисли и реши, че е по-разумно да запази тези мисли за себе си.
	— Рибари! — не спираше да ругае джуджето и дори се изплю в босите, космати крака на полуръста.
	И този път Риджис просто се подсмихна и направи крачка встрани. Отлично знаеше, че Бруенор повече лае, отколкото хапе — всичко щеше да отмине много скоро, или поне в момента, когато го подразнеше нещо друго. Бруенор Бойния чук открай време си беше избухлив.
	И наистина, джуджето все още ръмжеше сърдито, когато малко по-късно двамата с Риджис свърнаха зад поредния завой и видяха Кати-Бри и Дризт да седят на брега на езерото, облегнати един на друг, и да съзерцават облаците. Риджис затаи дъх, убеден, че Бруенор ще избухне при вида на обичната си дъщеря в такава интимна близост с Дризт (пък и с когото и да било), ала джуджето само тръсна рошавата си глава и тръгна на другата страна.
	— Проклетият му елф! — чу го да казва Риджис, когато най-сетне го настигна. — Кога най-после ще я целуне, та веднъж завинаги да се свърши с тая работа!
	— Откъде си сигурен, че вече не го е направил? — подхвърли полуръстът, ухилен до уши, ей така, за да види как лицето на приятеля му придобива огнения цвят на косата и брадата му.
	Разбира се, после трябваше бързо да отскочи колкото се може по-надалеч от челичените му лапи.
	Бруенор наведе глава и се понесе нанякъде, ругаейки под носа си. На Риджис просто не му се вярваше, че някой може да вдигне толкова шум по меката, обрасла с мъх пътека.

	* * *

	Шумотевицата в Съвета обаче, изобщо не можеше да изненада Риджис. Той се опита, наистина се опита да следи заседанието, водено от старейшина Касиус (най-високопоставеният от управниците на Десетте града) и посветено на редица организационни въпроси. Досега градовете се ръководеха независимо един от друг или пък от съвет, в който участваше по един техен представител. Заслугите на Касиус бяха толкова големи, че той вече не бе представител на някой отделен град, дори на Брин Шандер, най-голямото поселище и негово родно място. Това никак не се бе понравило на Кемп, който бе родом от Таргос, втория по големина град в Долината. Двамата с Касиус нерядко имаха противоречия помежду си и когато след издигането на Касиус Брин Шандер бе изпратил друг свой представител в Съвета, таргосецът се бе почувствал в малцинство.
	Ала Касиус бе доказал, че стои над подобни дребнавости и през последните няколко месеца дори Кемп се бе принудил да признае, че решенията му са неизменно справедливи и безпристрастни.
	За представителя на Самотната кория, обаче, сговорът и спокойствието, царящи в заседателната зала в Брин Шандер, само засилваха допълнително досадата му. Полуръстът обичаше хубавите спорове, особено когато не беше основно действащо лице в тях, а само подхвърляше забележки отстрани в подходящия момент, подклаждайки още повече страстите.
	Ех, къде бяха отишли добрите стари времена!
	Риджис се опита да остане буден — наистина се опита! — когато обсъждането се насочи към разпределението на водите на Маер Дуалдон между различните рибарски съдове, за да не се оплитат мрежите и да не се стига до разпри насред езерото.
	Този въпрос се разискваше десетилетия наред, но Риджис отлично знаеше, че излязат ли лодките в студените води на Маер Дуалдон, никакви правила не биха могли да ги задържат настрани една от друга. Лодките отиваха там, където беше едрокостата пъстърва и нищо, решено от Съвета, не можеше да ги спре. Пъстървата, от чиито кости ставаха прекрасни резбовани предмети и чието месо също си го биваше, безспорно беше най-важната суровина в Десетте града и именно тя примамваше мнозина да поемат на север, за да си търсят късмета.
	Ето как правилата, установени от Съвета толкова далеч от бреговете на трите езера, в крайна сметка служеха единствено на самите представители, когато започнеха да изнасят речи след поредното им нарушаване.
	Когато представителят на Самотната кория най-сетне се пробуди, колегите му (за щастие!) вече обсъждаха друг, доста по-конкретен въпрос, който при това пряко го засягаше. Всъщност, осъзна Риджис миг след като отвори очи, събудило го бе именно това, че Касиус го бе повикал по име.
	— Извини ме, че обезпокоих съня ти — тихичко каза Старейшината на Десетте града.
	— Аз… ъ… работих много дни и нощи, за да се подготвя… ъ… за идването си тук — смути се Риджис. — А и Самотната кория е далечко оттук.
	Дружелюбно усмихнат, Касиус вдигна ръка, за да му попречи да се изложи още повече. Пък и точно на тях полуръстът нямаше защо да се извинява — те всички добре познаваха както слабостите му, така и ползата от него… полза, която се дължеше в немалка степен на могъщите му приятели.
	— Е, ще се заемеш ли? — сопна се Кемп Таргоски, който не харесваше особено Риджис.
	— С какво? — попита полуръстът.
	Таргосецът наведе глава и изруга под носа си.
	— Проблемът с разбойниците — поясни Касиус. — Вярно, тази нова шайка се подвизава далечко, чак отвъд Шаенгарнската река, на юг от Бремен, но всички ще ви бъдем наистина благодарни, ако отново се погрижите за безопасността по нашите земи.
	Риджис се облегна назад, кръстоса ръце пред закръгления си (макар и не колкото преди) корем и си придаде задълбочен вид. Ето какво било, значи, каза си той. Поредната възможност за него и приятелите му да се проявят като героите на Десетте града. Именно тук Риджис беше в свои води, макар обикновено да играеше сравнително малка роля в подвизите на своите по-могъщи другари. Но по време на заседанията на Съвета, точно това бяха моментите, когато той можеше да блесне и да погледне като равен дори Кемп Таргоски. Той се замисли над думите на Касиус. Бремен беше най-западното от десетте поселища, отвъд Шаенгарнската река, която сега, в края на лятото, не беше особено пълноводна.
	— Смятам, че до десет дни можем да отидем там и да прочистим пътищата — рече той след подобаваща пауза.
	Сигурен бе, че приятелите му ще се съгласят. Колко пъти през последните няколко месеца се бяха разправяли с чудовища и разбойници, дебнещи по пътищата на Долината? Това бе задължение, на което Дризт и особено Кати-Бри искрено се наслаждаваха, и за което Бруенор, въпреки постоянното си мърморене, всъщност нямаше нищо против.
	Докато си седеше на мястото и мислеше, Риджис установи, че предстоящото приключение изобщо не го тревожи, дори обратното. Нещо се бе случило с него по време на последното им далечно пътуване, когато едва не загина от пронизалото го в рамото гоблиново копие. В началото и сам не бе забелязал настъпилата у него промяна — единственото, което му се искаше тогава, бе да се прибере в удобната си къща в Самотната кория, да дялка резбовани предмети и да седи на брега на Маер Дуалдон с въдица в ръка. Но когато се завърна в уютния си дом, той с изненада откри, че да показва ужасния си белег му доставя много по-голямо удоволствие.
	Затова сега, когато Дризт и останалите се заемеха с поредната заплаха в Долината, Риджис на драго сърце щеше да ги придружи и да помогне с каквото може.

	* * *

	Десетият ден, откакто бяха на път, се очертаваше да бъде също така тягостен, както и предишните. Рояци от комари и нахални мухи жужаха във въздуха, зажаднели за кръв. Гъста кал, освободена от деветмесечната примка на тукашната зима, полепваше по колелата на малката каручка и по износените ботуши на Дризт, който следваше тримата си приятели пеша.
	Върху капрата на теглената от един-единствен кон каруца седеше Кати-Бри, със здраво пристегната коса и мръсна, вълнена рокля, която я покриваше от глава до пети. До нея се бе настанил Риджис, преоблечен като момче и поруменял от дългите часове, прекарани под жаркото лятно слънце.
	Най-неудобно обаче беше положението на Бруенор и то, по негов избор. Той си беше сковал сандък, в който да може да се вози, беше го прикрепил под каруцата и се спотайваше там по цял ден.
	Дризт внимателно си проправяше път през разкаляната местност, бидейки постоянно нащрек. Откритата тундра криеше далеч по-големи опасности от разбойническата шайка, заради която бяха тук. Макар че повечето снежни човеци най-вероятно бяха отишли на юг, следвайки стадата северни елени към подножията на Гръбнака на света, възможно бе някои все още да се навъртат наоколо. Нещо повече, по това време на годината немалко гоблини и великани слизаха от планината в търсене на лесна плячка. И като капак на всичко, каменистите, мочурливи местности, които Дризт трябваше да прекоси пеша, бяха дом на смъртоносната, сивокожа змия, която нерядко достигаше шест метра и чието ухапване можеше да тръшне и великан.
	И, разбира се, въпреки тези препятствия, Дризт трябваше непрестанно да се оглежда на всички посоки, без нито за миг да изпуска от поглед каруцата. На всяка цена трябваше да забележи разбойниците, преди те да са го видели, ако искаше всичко да приключи бързо.
	Или поне — по-бързо. Бяха получили достатъчно добро описание на разбойническата шайка, за да знаят, че противникът им не може да ги изненада нито с численост, нито с някакви забележителни умения. Въпреки това, веднага си напомни Дризт, не биваше да допускат подобни предразсъдъци да ги правят самонадеяни. Един-единствен щастлив изстрел на противника можеше набързо да извади някого от тях от строя.
	Насекомите жужаха в ушите му въпреки вятъра, слънцето пареше очите му, във всяка кална локва, изпречила се на пътя му, може би се спотайваше смъртоносна змия, готова да го изяде, или пък снежен човек, дебнещ в засада, а на всичко отгоре, по тези земи се навъртаха шайка опасни разбойници — заплаха и за него, и за приятелите му.
	Дризт До’Урден беше в прекрасно настроение!
	Той прескочи ручея пред себе си и се закова на място, забелязал необичайни вдлъбнатини с големината на човешки крак и то на такова разстояние една от друга, все едно някой бе бързал, минавайки оттук. Дризт коленичи, за да ги разгледа по-добре. Следите тук не се задържаха задълго, значи тези пред него трябва да бяха съвсем пресни. Той потопи пръст във водата и тя стигна до втората сгъвка — да, дълбочината на следите също потвърждаваше предположението му, че са оставени от възрастен мъж.
	Елфът се изправи и положи ръце върху ятаганите, скрити под маскировъчното му наметало. Сиянието висеше на дясното му бедро, а Ледената смърт — на лявото. И двете оръжия бяха в готовност да изскочат от ножниците и да посекат всяка заплаха.
	Дризт присви теменужените си очи и вдигна ръка, за да ги предпази още мъничко от ярката слънчева светлина. Следите водеха към пътя, по който не след дълго щеше да се появи каруцата.
	Там, плътно долепен до земята и целият окалян, лежеше онзи, който ги беше оставил.
	Вместо да се насочи към него, Дризт се приведе и пое назад с намерението да пресече пътя зад каруцата и да провери дали и от другата страна не е заложена подобна засада. Спуснал качулката на сивия плащ над очите си, за да скрие снежнобялата си коса, той се затича, потривайки ръце.

	* * *

	Риджис се протегна, прозина се широко и като се облегна на Кати-Бри, притвори големите си, кафяви очи.
	— Чудно време за дрямка! — прошепна младата жена.
	— Чудно време да накарам всеки, който ни наблюдава, да реши, че съм задрямал — поправи я Риджис. — Видя ли ги преди малко?
	— Аха — отвърна Кати-Бри. — Двамина негодници.
	Докато говореше, тя мушна едната си ръка под седалката и сключи пръсти около скрития там Таулмарил, черпейки увереност от вярното оръжие.
	И не само тя — Риджис също се чувстваше много по-сигурен, като знаеше, че Търсещия сърцата само чака Кати-Бри да го вземе.
	Привидно небрежно, той протегна ръка назад и почука по пейката, на която седяха — сигнал за Бруенор да бъде готов.
	— Започва се! — пошушна Кати-Бри миг по-късно.
	Риджис продължи да се преструва на заспал, но пръстите му започнаха да потропват още по-бързо и той едва-едва отвори едното си око, колкото да види тримата мърляви разбойници, изникнали изведнъж пред тях.
	Кати-Бри дръпна юздите на коня.
	— О, добри люде! — извика тя. — Дали ще речете да ни помогнете? Мъжа ми го убиха в прохода и ми се чини, че с момчето ми май сме се позагубили. Вече няколко дни как се лутам напред-назад и все не мога да намеря пътя за Десетте града.
	— Добре измислено! — прошепна Риджис и замаскира забележката като премлясна, уж насън, и се намести по-удобно.
	И наистина, полуръстът беше искрено впечатлен от хитрия начин, по който Кати-Бри бе обяснила защо през последните няколко дни се бяха движили ту в едната, ту в другата посока. Ако разбойниците ги бяха следили, измислицата на младата жена със сигурност щеше да поразсее съмненията им.
	— Не знам какво да правя! — проплака Кати-Бри и в гласа й се прокраднаха уплашени нотки. — Сам-самичка с момчето в тая пустош, пък въобще не знам накъде да тръгна!
	— Ние ще ти помогнем — рече един от мъжете, слабоват и червенокос, с брада, която се спускаше почти до кръста му.
	— Срещу скромно заплащане, разбира се — обади се друг, най-едрият от тримата, преметнал огромна бойна секира през рамо.
	— Заплащане? — повтори Кати-Бри.
	— Каруцата — отвърна третият разбойник.
	Облечен с жълта жилетка, украсена с червено, и туника в същия цвят, той бе препасал изящна рапира на кръста си и изглеждаше и говореше най-изискано от тримата.
	Риджис и Кати-Бри се спогледаха — изобщо не бяха изненадани.
	Зад тях се разнесе глух тропот и Риджис прехапа устни, молейки се Бруенор да не изскочи навън и да се хвърли в атака, проваляйки изпипания до последната подробност план.
	Тропотът се повтори, но този път полуръстът го очакваше и стовари юмрук върху пейката, за да го замаскира.
	Погледът му срещна пламналите сини очи на Кати-Бри и той разбра, че много скоро ще трябва да действа.

	* * *

	Онзи с жълто-червените дрехи щеше да окаже най-сериозна съпротива, реши Кати-Бри, докато го измерваше преценяващо от глава до пети. Но и този с брадвата нямаше да се даде лесно — младата жена беше сигурна, че един удар на страховитото оръжие би могъл да я разполови надве.
	— И ще се повеселим малко с фустата — подхвърли едрият разбойник и по лицето му плъзна похотлива усмивка, разкриваща липсата на няколко зъба.
	Най-дребният от тримата също се ухили доволно, но мъжът с рапирата ги изгледа отвратено.
	— Ама нали рече, че си била изгубила мъжа! — настоя едрият. — Чини ми се, че и на нея й се ще да се позабавлява малко.
	Кати-Бри си представи как забива острия си като бръснач меч в слабините на нахалника и трябваше да положи немалко усилие, за да скрие усмивката си.
	— Каруцата, навярно, ще е достатъчна — обясни й най-възпитаният от тримата… което, както Кати-Бри не пропусна да забележи, все още не изключваше възможността да се „повеселят“ с нея.
	О, да, мъжът с рапирата й беше ясен като бял ден. Той щеше да използва обаянието си, за да получи онова, което другарят му възнамеряваше да докопа със сила. В крайна сметка, и за него би било по-приятно, ако тя се включеше доброволно.
	— И всичко в нея, разбира се — продължи разбойникът. — Жалко, че сме принудени да приемем подаръка ти, но и ние трябва да живеем от нещо, докато охраняваме пътищата.
	— С това ли се занимавате? — попита Кати-Бри. — Защото на мен ми заприличахте на шайка разбойници, дето пет пари не струват!
	Как само я зяпнаха тримата!
	— Двама вдясно и трима вляво — прошепна младата жена на Риджис. — Тези пред нас са мои!
	— Знам, знам — отвърна полуръстът и тя го изгледа учудено.
	Изненадата й трая само миг, после Кати-Бри си припомни колко добре я познава приятелят й, толкова, че най-вероятно бе разбрал чувствата й от началото на разговора с разбойниците до края така ясно, както и тя самата.
	Усмихвайки се сухо, тя му даде едва забележим знак, после отново се обърна към бандитите.
	— Нямате право да пипате нищо в каруцата ми — рече тя с леко треперещ глас, за да си помислят те, че смелостта й е само привидна и прикрива обзелия я ужас.
	Риджис се прозя и се протегна, после отвори широко очи, придавайки си стреснат вид. Миг по-късно нададе уплашен вик и като скочи от каруцата, хукна надясно.
	Това беше знак за Кати-Бри да действа. Тя се изправи и с едно-единствено движение захвърли вълнената рокля, превръщайки се от беззащитна жена в страховит войн. Смъртоносният Казид’еа засия в десницата й, Таулмарил също бе изваден изпод седалката. С двете оръжия в ръце тя скочи на земята и дръпна юздите на коня, като по този начин само за секунда раздели най-едрия разбойник от двамата му другари.

	* * *

	Тримата бандити вляво от пътя видяха неочакваното раздвижване и наскачаха от калта, където се бяха спотаили. Те се хвърлиха в атака с извадени мечове и оглушителен рев.
	Изведнъж иззад малка купчинка пръст, която се издигаше наблизо, изскочи пъргава фигура и безшумна като призрак се озова при тях толкова бързо и с такава лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се носеше във въздуха.
	Два искрящи ятагана изскочиха изпод сивия плащ; широка усмивка и чифт теменужени очи ги приветстваха.
	— Насам! Дайте му да се разбере! — провикна се един от бандитите и те се нахвърлиха върху елфа, ала движенията им бяха несъгласувани и непохватни.
	С Ледена смърт в ръка Дризт пресрещна страничния удар на един от нападателите си и го отби нагоре, като в същото време с извитата страна на Сиянието спря другите две оръжия, стрелнали се право към него. Докато придърпваше Сиянието към себе си за нов удар, той стовари Ледена смърт върху протегнатите вражески мечове, после стори същото и със Сиянието. Леко навеждане на главата и бързо приклякване и той избегна оръжието на първия си противник, а след това заби Ледена смърт в ръката му.
	Разбойникът изрева от болка, пръстите му се разтвориха и мечът му полетя във въздуха.
	Но не отиде кой знае колко далеч — Дризт замахна със Сиянието и закачи острието му, а после направи нещо, което накара и тримата бандити да се заковат на място и да го зяпнат като омагьосани. Поредица от мълниеносни движения с двата ятагана накараха меча да се издигне нагоре, да се превърти и да полети в обратната посока.
	Едно последно махване и мечът се озова в десницата на собственика си.
	— Сигурен съм, че можеш да се справиш и по-добре — усмихна се елфът, когато дръжката на оръжието се приземи в ръката на противника му.
	Слисаният мъж изпищя и отново го изтърва, а после си плю на петите.
	— Това е Дризт! — кресна един от другарите му и също хукна да бяга.
	Последният, било от страх, било от гняв, а може би от глупост, предпочете да се хвърли в атака и замахна право напред, после придърпа оръжието към себе си и опита нов, този път висок удар, който трябваше да се спусне рязко надолу и встрани.
	Или поне така възнамеряваше той.
	Вместо това ятаганите се стовариха отгоре му, всеки по два пъти, след което Сиянието го натисна и, следван от Ледена смърт, подхвана толкова ожесточена и светкавична поредица от удари, че техният звън се сля в една-единствена протяжна нота.
	Пръстите на разбойника започнаха да изтръпват, но въпреки това той опита да се възползва от мълниеносните движения на елфа, като неочаквано се хвърли напред с намерението да се приближи достатъчно, за да приклещи ръцете му в хватката си.
	Без сам да разбере как, той изгуби оръжието си, но дори това не го спря и той разпери ръце, за да стисне неприятеля си в мечешка прегръдка… но срещна само въздух.
	Изведнъж го прониза остра болка, когато елфът (който незнайно как се беше озовал зад него) провря един от ятаганите си между краката му и го удари с тъпата страна.
	Миг по-късно Дризт издърпа Сиянието обратно, а разбойникът подскочи нависоко и се приземи, олюлявайки се.
	Ала усилията му да не падне бяха напразни един добре премерен ритник между плещите го повали по лице в калта.
	— Ще сториш добре, ако останеш така, докато не ти разреша да се изправиш — рече елфът и като хвърли бърз поглед към каруцата, за да се увери, че приятелите му са добре, най-спокойно тръгна след другите двама бандити, които бяха побягнали.

	* * *

	Риджис цапаше през калта, като махаше с ръце и крещеше за помощ с цяло гърло — превъзходно изиграна роля на уплашено дете.
	Двамината разбойници, за които Кати-Бри го беше предупредила, начаса скочиха на крака и му препречиха пътя. Риджис изпищя и отскочи настрани, при което се спъна и падна на колене.
	— Моля ви, не ме убивайте! — проплака той жално, докато двамата се приближаваха със злобни усмивки на лице и голи мечове в ръка. — Моля ви, добри люде! Ето, ще ви дам огърлицата на татко!
	И като бръкна под туниката си, полуръстът извади рубинения медальон и лекичко го раз люля.
	Разбойниците се спряха пред него, а усмивките им отстъпиха място на нямо любопитство при вида на хилядите отблясъци, разпръсквани от скъпоценния камък, и омагьосващия начин, по който той впримчваше светлината в дълбините си.

	* * *

	Кати-Бри пусна юздите на коня, остави лъка и колчана на земята и отскочи настрани, за да избегне каруцата и да се изправи лице в лице с най-едрия от тримата разбойници.
	Той се нахвърли отгоре й яростно и тромаво, размахал пред себе си тежка брадва.
	Пъргавата Кати-Бри с лекота избегна трите удара, които той се опита да й нанесе, включително и един, който трябваше да се стовари отгоре й и да я посече. Ала вместо в нея, брадвата се заби в меката земя, давайки възможност на младата жена да довърши противника си с един бърз удар и да се насочи към останалите. В този миг тя чу как най-изисканият от тримата подкарва коня и видя каруцата да се отдалечава, заедно с двамата бандити на капрата.
	Което означаваше, че Бруенор трябва да се заеме с тях.
	Кати-Бри реши, че няма закъде да бърза. Мръснишките подмятания на едрия разбойник изобщо не й бяха допаднали.

	* * *

	— Проклета ключалка! — ръмжеше Бруенор, тъй като резето на сандъка, в който се беше сврял, се бе напълнило с кал от колелетата и заяждаше.
	Междувременно каруцата беше тръгнала по-бързо и всяка неравност на пътя здравата го разтърсваше.
	Най-сетне той успя да подвие първо единия, а после и другия крак под себе си и с рев, с който и най-свирепият червен дракон би се гордял, строши дъските над главата си и се показа от пода на каруцата.
	— Да вземете да понамалите малко, а? — рече той.
	Двамата разбойници на капрата се обърнаха и от изражението, изписало се по лицата им, Бруенор го напуши смях…
	… Поне докато по-дребният от двамата не извади остра кама и не се нахвърли отгоре му. Изведнъж джуджето осъзна, че няма да му е никак лесно да се защитава, както си стои с ръце, заклещени от дъските на пода.

	* * *

	Единият от разбойниците изглежда нямаше нищо против да си стои така, втренчен глупаво в полюшващия се рубин. Другият обаче го погледа няколко секунди, после се изпъна и яростно тръсна глава.
	— Падна ли ми в ръчичките, дребен хитрецо! — ревна той.
	Риджис стисна медальона в пухкавата си шепа и скочи на крака.
	— Не му позволявай да ме нарани! — викна той на омагьосания разбойник, когато видя ръцете на другаря му на сантиметри от гърлото си.
	Риджис беше по-бърз, отколкото изглеждаше, и успя да отскочи навреме, но противникът му все още имаше преимущество и всеки миг щеше да го сграбчи за врата.
	Или поне щеше да го стори, ако в този момент — неговият събрат, убеден извън всякакво съмнение, че полуръстът е негов скъп приятел, не се нахвърли отгоре му. Вкопчени един в друг, двамата бандити се сгромолясаха в калта и се запремятаха, сипейки пестници кой където свари.
	— Ти си идиот, а той — шарлатанин! — кресна единият и стовари юмрук в окото на своя другар.
	— Ти си дръвник, а той е един симпатичен дребосък — отвърна вторият и го прасна по носа.
	Риджис въздъхна и се обърна, за да види какво правят останалите. Беше изиграл ролята си съвършено — точно както всеки път, откакто се бяха захванали с тази работа. Въпреки това мислите му се насочиха към Дризт й начина, по който той би се справил с тези двамата с помощта на верните си ятагани. Щеше му се и той да можеше да стори същото.
	Или пък Кати-Бри. Тя несъмнено щеше да използва двете си смъртоносни оръжия — бърз, страховит удар с Казид’еа, последван от съвършено насочена сребропера стрела, която никой враг не можеше да избегне. Щеше му се и той да можеше да стори същото.
	А и Бруенор. Джуджето сигурно щеше да получи някой пестник в лицето и да отговори със същото;, щеше да понесе удари, които биха повалили великан, но щеше да устои, докато накрая и двамата разбойници не се озовяха по очи в калта. Още веднъж, щеше му се и той да можеше да стори същото.
	— Как ли пък не — изрече Риджис на глас и потърка рамо, сякаш наистина го бяха ударили.
	Не, всеки си имаше свой собствен подход, реши той и се обърна, за да види какво става с двамата разбойници, които все още бяха вкопчени в люта битка.
	Нещата като че ли не се развиваха много добре за неговия нов приятел.
	Риджис извади своето оръжие (малък боздуган, който Бруенор беше изработил за него) и с няколко добре премерени удара набързо обърна хода на битката.
	Не след дълго новият му приятел вече надделяваше и Риджис бе на път да успее.
	Всекиму своето.

	* * *

	Тя се хвърли с протегнат напред меч към разбойника, успял най-сетне да измъкне брадвата си от пръстта, я вдигна, за да спре удара или поне да го отбие настрани.
	Кати-Бри се приближаваше с широки крачки — твърде безразсъдно на пръв поглед или поне в неговите очи бе така.
	Защото разбойникът щеше да я подцени, в това Кати-Бри беше сигурна. Думите му на пътя съвсем ясно й бяха дали да разбере как гледа той на жените.
	И наистина, бандитът се хвана на въдицата и вдигна тежката секира с намерението да нанесе страшен удар.
	Бързо завъртане на една страна и Кати-Бри с лекота избегна брадвата, озовавайки се достатъчно близо, за да забие Казид’еа в гърдите на злодея. Тя обаче предпочете да използва крака си и с все сила го срита в слабините.
	После светкавично отскочи назад. Мъжът простена, но въпреки това се приготви за нова атака.
	Кати-Бри го изчака и щом се съвзе, той се приготви за поредния (напълно безполезен) хоризонтален удар. Този път младата жена отстъпи едва забележимо, колкото да избегне брадвата, а после пристъпи напред, покрай протегнатата му ръка и като се завъртя на левия си крак, му нанесе още един ритник в слабините с десния.
	Сама не знаеше защо го прави, но това определено й доставяше удоволствие.
	И този път се отдръпна преди разбойникът да съумее да реагира, навярно още преди свирепата болка в слабините му да започне да отшумява.
	Той все пак успя да се изправи, макар и с голямо усилие, и като вдигна брадвата си, нададе гръмогласен рев и се нахвърли отгоре й — атака на човек, доведен почти до отчаяние. Връхчето на Казид’еа жадно се впи в корема му и го накара да се закове на място. С едно движение на китката, младата жена накара острието да се спусне надолу, а тя самата се доближи на сантиметри от лицето му.
	— Обзалагам се, че боли! — прошепна в ухото му и вдигна коляно.
	След това отскочи назад само за да се върне обратно и да пресрещне брадвата му. Казид’еа се вряза в дръжката на секирата с такава мощ, че я сряза надве, като да беше от разтопен восък. Един последен, добре премерен ритник и Кати-Бри се отдръпна.
	С премрежени от свирепата болка очи и разкривено лице, злодеят се опита да я последва, ала освен дръжката на секирата, Казид’еа беше срязал колана и панталона му. Неподдържана от нищо, дрехата се свлече около глезените му и само след две крачки разбойникът се препъна и пльосна по очи в калта. Целият оплескан и замаян от болка, той се изправи на колене и замахна към приближилата се Кати-Бри… само за да установи, че вместо брадва в ръката си държи половин дръжка. Естествено, ударът му се оказа прекалено къс и той залитна наляво. Младата жена мина от другата му страна и го срита в дясното рамо, поваляйки го по лице на земята.
	Разбойникът се надигна и замахна отново, макар да не виждаше нищо от влязлата в очите му пръст.
	Кати-Бри беше зад него и пак го събори.
	— Да не си мръднал! — предупреди го тя.
	Като проклинаше и плюеше кал, зашеметеният, но упорит здравеняк понечи да се изправи.
	— Да не си мръднал! — повтори Кати-Бри.
	Както и очакваше, той се подведе по гласа й и се обърна, протегнал крак, за да запази равновесие, като в същото време замахна със счупената дръжка.
	Кати-Бри прескочи дръжката и крака му, приземи се преди той да довърши започнатото движение и използва набраната инерция, за да го изрита още веднъж в слабините.
	Докато го гледаше как скимти, свит на кълбо в краката й и стиснал слабините си с ръце, Кати-Бри бе сигурна, че противникът й повече няма да се опита да стане.
	Тя хвърли бърз поглед към Риджис и отиде да вземе лъка си, а по устните й заигра широка усмивка.

	* * *

	Отчаянието изпълни Бруенор с нови сили и той вдигна ръката си, подпирайки я с коляно. Успя да изкърти една от дъските и не само я използва като щит срещу връхлитащия разбойник, но дори успя да освободи ръката си достатъчно, за да избие камата от пръстите му.
	От друга страна, даде си сметка джуджето, не бе изключено противникът му сам да бе решил да я пусне.
	Бандитът провря юмрук зад дъската и го стовари в лицето на Бруенор. Последваха две бързи крошета, от които Бруенор нямаше как да се предпази, затова той не се и опита да го стори, просто се остави да бъде налаган, като в същото време се мъчеше да се отскубне от заклещилите го дъски. Най-сетне успя да освободи и другата си ръка. Сега вече можеше да се защити. С десницата си задържа връхлитащата ръка на противника си и сам замахна за страховит удар, който сигурно щеше да откъсне главата на разбойника, ако той не го беше сграбчил за китката. Така двамата изведнъж се оказаха вкопчени един в друг, без някой от тях да може да вземе преимущество над противника си.
	— Я ела тука, Кенда! — провикна се червенокосият бандит към своя другар на капрата. — Падна ни в ръчичките! — И като се обърна към Бруенор, доближи грозното си лице на сантиметри от неговото: — Да те видим сега, дребосъко!
	— Никой ли не ти е казвал, че плюеш, когат’ говориш? — погнусено изръмжа джуджето.
	Вместо отговор, разбойникът се ухили глупашки и изпръхтя с очевидното намерение да се изхрачи в лицето на Бруенор.
	Тялото на Бруенор се напрегна и като един огромен мускул, навярно като тялото на някоя гигантска змия, той се хвърли в атака. Челото му се заби в грозната мутра на злодея и отхвърли главата му толкова назад, че когато се изхрачи (защото той някак си успя да го направи), единственото, което глупакът постигна, бе да наплюе сам себе си.
	Бруенор се освободи от хватката му, пусна китката му и с едната си ръка го стисна за гърлото, а с другата — за колана. Миг по-късно разбойникът полетя над главата му и през каруцата.
	Бруенор видя спокойствието, с което другият бандит внимателно положи юздите върху капрата и се обърна към него, вадейки тънката си рапира. Същото спокойствие, с което той самият се измъкна напълно от сандъка под пода, взе покритата си с многобройни резки секира и я облегна на дясното си рамо, разтворил широко крака, за да запази равновесие.
	— Най-добре да оставиш туй нещо настрани още сега и да вземеш да спреш проклетата каруца — заяви Бруенор.
	— Не аз, а ти трябва да се предадеш — отвърна разбойникът, размахвайки рапирата си. — Глупаво джудже!
	При тези думи той се хвърли напред, но Бруенор, който бе достатъчно опитен, за да знае точно докъде се простират уменията на престъпника, и острието на рапирата му, дори не трепна.
	Оказа се, че го е подценил съвсем мъничко — връхчето на оръжието докосна митралния му нагръдник и намери в него малка пролука, достатъчна, за да го мушне леко.
	— Ау! — подигравателно изохка джуджето.
	Разбойникът издърпа рапирата и се приготви за нова атака.
	— Грубото ти оръжие не може да се мери с моята бързина и ловкост — заяви той и пристъпи напред.
	С едно движение на китката Бруенор запрати брадвата си право напред и като се превъртя веднъж, тя потъна в гърдите на разбойника и го запрати назад върху капрата.
	— Нима? — попита джуджето и като сложи крак върху гърдите му, се зае да извади оръжието си.

	* * *

	Виждайки, че Бруенор държи положението на каруцата под контрол, Кати-Бри сниши лъка си. От самото начало беше взела мъжа с рапирата на прицел, готова да го застреля на място, ако се наложи.
	Не че вярваше сериозно, че Бруенор Бойния чук може да има нужда от помощ срещу противници като тези двамата.
	Тя се обърна на другата страна и видя Риджис да се приближава, следван от покорния си „приятел“, който носеше пленения си събрат на гръб.
	— Да имаш някакви превръзки за онзи, когото Бруенор повали? — попита Кати-Бри, макар да не бе сигурна, че разбойникът е още жив.
	Риджис понечи да кимне, ала вместо това кресна:
	— Вляво!
	Младата жена рязко се обърна и се прицели. Мъжът, когото Дризт беше повалил в калта, се опитваше да стане.
	Среброперата стрела проряза въздуха и се заби на милиметри от ръката на разбойника, който замръзна на мястото си и изстена ужасено.
	— Няма да е зле отново да легнеш на земята! — провикна се Кати-Бри от пътя.
	Той се подчини.

	* * *

	Два часа по-късно двамата разбойници, които бяха успели да избягат, се втурнаха между гъстите храсти, единствената пролука в каменния кръг, сред който бе скрит лагерът им. Препъвайки се, все още обзети от ужас, те притичаха покрай конете и откраднатата каруца и завариха своята предводителка (и освен това — готвачка), Джул Пепър, да разбърква голям котел.
	— Днес май не ви е провървяло особено? — попита тя, докато кафявите й очи ги оглеждаха изпитателно.
	Тонът и държанието й бяха съвсем красноречиви, ала и двамата разбойници бяха прекалено глупави, за да ги разтълкуват правилно. Нещо се бе случило, сигурна бе Джул, и то далеч не бе нещо хубаво.
	— Дризт! — избъбри единият от бандитите, с мъка поемайки си въздух. — Дризт и неговите приятели ни сгащиха!
	— Дризт? — попита високата чернокоса предводителка.
	— Дризт До’Урден, проклетият мрачен елф — потвърди и другият разбойник. — Тъкмо прибирахме една каруца (някаква жена с хлапето си) и ей ти го на, той изникна отнякъде. Горкият Уокън се сби с него.
	— Горкият Уокън — повтори първият разбойник.
	Джул затвори очи и поклати глава — очевидно нещо й беше направило впечатление, нещо, на което тези двамата изобщо не бяха обърнали внимание.
	— И жената просто ви отстъпи каруцата? — попита тя.
	— А, не, май се защитаваше, ама ние побягнахме, та не видяхме кой знае колко.
	— Някаква жена, а? — повтори Джул. — Може би имате предвид Кати-Бри, дъщерята на Бруенор Бойния чук? Изиграли са ви, глупаци такива!
	Двамата разбойници се спогледаха недоумяващо.
	— И си платихме за грешката, нали? — обади се единият, събирайки целия си кураж, за да срещне погледа й. — Можеше да е и по-лошо.
	— Нима? — попита Джул. — Кажете ми, тогава пантерата на елфа появи ли се?
	Двамата отново се спогледаха.
	В този миг лагерът се огласи от гърлено ръмжене, дошло сякаш отдън земя, което отекна между камъните и накара разбойниците да изтръпнат. Конете, спънати в единия край на бивака, изцвилиха и зариха пръстта с копита, тръскайки неспокойно глави.
	— Очевидно — да — отговори си чернокосата жена сама и въздъхна дълбоко.
	Рязко движение недалеч от тях привлече вниманието им и те като един обърнаха глави натам. Черното петно, което бяха зърнали да профучава във въздуха, се оказа гигантска пантера, дълга повече от три метра и с рамене, които навярно биха стигнали до гърдите на средно висок мъж.
	— Котката на елфа? — попита един от разбойниците.
	— Казват, че името й било Гуенивар — отвърна Джул.
	Другият бандит вече отстъпваше назад, без да откъсва очи от пантерата. Блъсна се в една каруца и бе принуден да я заобиколи, като по този начин се озова точно до подплашените коне.
	— И, разбира се, вие дотичахте право тук! — презрително изсумтя чернокосата жена. — Изобщо ли не ви мина през ума, че елфът нарочно ви е оставил да избягате?
	— Не! Той беше зает! — възрази първият разбойник.
	Джул само поклати глава. Всъщност, не беше учудена, че всичко бе свършило по този начин. Беше си го заслужила, задето се бе захванала с такива глупаци.
	Гуенивар изрева и скочи между тях. Джул, достатъчно разумна, за да помисли да се съпротивлява, веднага вдигна ръце и тъкмо се канеше да каже на другите двама да сторят същото, когато чу глухо тупване до себе си. Мъжът до нея беше припаднал от ужас.
	Вторият разбойник дори не видя как Гуенивар скочи. Той се обърна и хукна към храсталаците с намерението да остави другите да се бият, докато той се спасяваше с бягство, точно както бе сторил по-рано на пътя. Когато излезе от другата страна на гъсталака, замижал, за да се предпази от острите клонаци, първото нещо, което видя пред себе си, беше черен силует и чифт теменужени очи, вперени право в него.
	Миг по-късно дръжката на един ятаган се стовари в лицето му и го повали на земята.


	Втора глава
	Раздиран

	Харесваше му да усеща пръските солена вода върху лицето си, докато вятърът развяваше дългата му руса коса, а яркото слънце го караше да присвива очи. Въпреки седмиците, прекарани в открито море, решителните му черти си оставаха все така момчешки, ала в очите му имаше нещо, което не се връзваше с младежкия му вид — някаква тъга, породена от горчив опит.
	Точно в този момент обаче, тъгата сякаш си бе отишла, защото докато стоеше на носа на „Морски дух“, Уолфгар, син на Беорнегар, отново усещаше онзи приток на адреналин, който помнеше от годините, прекарани в Долината на мразовития вятър, първо — сред своите съплеменници, а после — рамо до рамо с Дризт. Да, тръпката беше невероятна и нищо не подхождаше на истинския войн повече от гордото и изпълнено с вълнуващо нетърпение очакване преди битка.
	А тя нямаше да се забави, в това варваринът не се и съмняваше. Далеч пред тях се белееха платната на бягащия пиратски кораб.
	Дали беше „Кървавия кил“, корабът на Шийла Крий? Дали на борда му беше бойният му чук, могъщият Щитозъб, дар от неговия осиновител, попаднал в изцапаните с кръв ръце на някой пират?
	По лицето на Уолфгар пробяга сянка, а в гърдите му забушува буря от противоречиви чувства при мисълта, че много скоро може отново да държи Щитозъб в десницата си. Беше оставил Дели Кърти и Колсон, момиченцето, което двамата отглеждаха като своя дъщеря, в Града на бездънните води. Двете се бяха настанили в красивата къща на капитан Дюдермонт, а той се бе присъединил към екипажа на „Морски дух“ именно, за да открие изгубения си чук. Въпреки това мисълта за Щитозъб и за онова, което го очакваше, след като си върнеше магическото оръжие, беше повече, отколкото той можеше да си представи в момента. Какво всъщност означаваше бойният чук за него?
	Подарък от Бруенор, Щитозъб беше символ на обичта на джуджето към него. Наред с това беше и признание, че Уолфгар е успял да се издигне над суровото възпитание, получено при варварите, за да се превърне в по-добър войн и, което бе още по-важно — в по-добър човек. Но дали наистина беше така? Заслужаваше ли той прекрасното оръжие и обичта на Бруенор? Несъмнено случилото се след завръщането му от Бездната говореше точно обратното.
	През последните месеци Уолфгар не беше сторил много неща, с които да се гордее, а онези, от които се срамуваше и които му се щеше да забрави (начело с плесницата, която бе зашлевил на Кати-Бри), не бяха едно и две.
	Търсенето на Щитозъб му бе донесло дълго жадувано облекчение, погълнало бе цялото му внимание и време и му бе дало възможност да прави нещо достойно, докато се опитва да сложи в ред чувствата си. Но ако Щитозъб се намираше на кораба пред тях или на следващия, на който се натъкнеха, и той си го върнеше обратно, къде щеше да го отведе пътят му оттам насетне? В Долината на мразовития вятър, сред някогашните му приятели? Щеше ли заедно с тях отново да води живот, изпълнен с приключения, опасности и битки?
	Мислите му се насочиха към Дели и детето. Можеше ли да се завърне към подобен живот сега, когато те бяха с него? Какво би означавал един такъв избор за отговорността, която носеше за новото си семейство?
	Уолфгар се засмя. Макар рядко да го признаваше дори пред себе си, той добре разбираше, че не отговорностите го спираха. Той взе детето от Окни (малко кралство, сгушено в източното подножие на Гръбнака на света), защото се чувстваше задължен да го стори. Човекът, който беше (или в когото отново искаше да се превърне) не можеше да допусне невинното дете да страда заради грешката на майка си, нито заради малодушието и глупостта на баща си.
	Подобна бе и причината, накарала го да се върне в „Кривата сабя“. Дължеше го на приятелите си там — на Арумн, Дели и дори на Йоси Локвата, които несъмнено беше разочаровал с пиянските си грешки. И пак чувството за отговорност го бе тласнало да последва Дели да тръгне с него и детето — видял бе възможност да изкупи отвратителното си държание към нея и й бе предложил ново, по-добро бъдеще. В действителност Уолфгар изобщо не бе обмислял предварително решението да вземе Дели със себе си и дори когато тя най-изненадващо прие, той все още не осъзнаваше какво огромно влияние ще изиграе нейният избор върху живота му. Защото сега… сега връзката му с Дели и осиновеното им момиченце се бе превърнала в нещо много по-силно. Детето, което беше прибрал от милосърдие (и защото дълбоко в себе си беше почувствал, че той се нуждае от този жест повече, отколкото самото момиченце), бе станала негова истинска дъщеря. Във всяко едно отношение. Точно както някога той бе станал истински син за Бруенор Бойния чук. Уолфгар не бе и предполагал, че може да съществува такава уязвимост, каквато бе познал с бащинството. Никога не бе вярвал, че някой може да го нарани истински. Сега бе достатъчно само да се вгледа в сините очи на Колсон (очите на нейната майка), за да почувства, че целият му свят може да бъде разрушен с един удар.
	Така бе и с Дели Кърти. Уолфгар отдавна бе разбрал, че е получил много повече, отколкото е очаквал, когато й предложи да тръгне с него. Жената, която беше поканил от великодушие и за да си докаже, че вече не е грубиянинът, в който се бе превърнал след завръщането си от Бездната, отдавна бе нещо повече от обикновена спътница. През времето, откакто бяха напуснали Лускан, Уолфгар я беше опознал в съвсем различна светлина, видял бе истинската й същност и мъдростта й, скрити под язвителната, грубовата маска, която тя носеше, за да понесе жалкото си съществуване.
	Дели му бе разказала за малкото прекрасни мигове, които бе познала… и никой от тях не бе в прегръдките на някой от многобройните й любовници. Разказала му бе за часовете, прекарани на някой тих лускански пристан, преди да събере сили да се върне в „Кривата сабя“ и да започне обичайната си работа. Часовете, прекарани в самота, в които бе гледала как слънцето обагря далечните води на океана, докато потъва бавно зад хоризонта.
	Надвечер, когато над земята се спуснеше мек сумрак, беше любимата й част от деня. Тихият час, както тя го наричаше. Времето, когато почтените жители на Лускан се прибираха при семействата си, а нощните обитатели все още не бяха излезли, за да прекарат поредната нощ, изпълнена с приключения, ала в същото време — лишена от истински смисъл. През дългите месеци в „Кривата сабя“, въпреки всички нощи, които бяха споделили, на Уолфгар и през ум не му бе минало, че у Дели се крие нещо повече, че тя има свои надежди и мечти и притежава завидна прозорливост.
	Мъжете, с които тя си лягаше, нерядко се поздравяваха за лекотата, с която я бяха спечелили само с няколко ласкателни думи. Ала Уолфгар вече знаеше, че нито комплиментите им, нито техните преструвки означаваха каквото и да било за Дели. Единственото оръжие, с което младата жена разполагаше, беше тялото й и тя го използваше, за да си спечели благоразположение, познания и сигурност в едно място, където и трите неща не струваха нищо. Уолфгар с изненада бе разбрал, че макар мъжете да вярваха, че те се възползват от Дели и нейното невежество, в действителност тя извличаше изгода от тяхната похотливост.
	Да, Дели Кърти отлично знаеше как да се възползва от хората около себе си и точно това бе най-забележителното във връзката й с Уолфгар. Защото тя не го използваше, в това варваринът беше сигурен, така, както бе сигурен, че и той не я използва. За първи път, откакто се познаваха, те просто споделяха компанията си — напълно искрено, без преструвки и задни мисли.
	И Уолфгар не можеше да не признае, че това му харесва.
	Не можеше да не признае, освен ако не беше лъжец и страхливец, че се е влюбил в Дели Кърти. И така, двамата се ожениха. Неофициално, но много по-искрено, истински съюз на две души. Дели Кърти, най-невероятната спътница, която варваринът можеше да си представи, го допълваше така, както той не бе и подозирал, че е възможно.
	— Пирати! — разнесе се вик от наблюдателницата.
	Явно корабът пред тях наистина бе пиратски — в дързостта си, разбойниците пред тях дори не се бяха опитали да скрият знамето си.
	Застигнати насред открито море, без място, където да се скрият, пиратите бяха обречени. Из тези води нямаше кораб, който да може да надбяга „Морски дух“, особено когато магическите вихри на Робилард издуваха грота до краен предел.
	Уолфгар си пое дълбоко дъх, ала и това не можа да го успокои съвсем.
	„Аз съм войн!“, напомни си той, но не можеше току-така да пренебрегне факта, че освен това е съпруг и баща.
	Колко странна бе настъпилата у него промяна. Съвсем доскоро той всяваше ужас в сърцата на лусканци, хвърляше се в бой с необуздан плам, с който нерядко излагаше живота си на опасност. Ала тогава нямаше какво да губи, тъкмо напротив — смъртта му се струваше добре дошла, единственият начин да се спаси от болката, която го измъчваше. Сега не само че имаше какво да губи и то много, но и за миг не можеше да забрави, че ако умре тук, Дели и Колсон щяха да страдат.
	„И за какво?“, питаше се той. Заради някакъв боен чук, символ на едно минало, към което той дори не бе сигурен, че иска да се върне.
	Уолфгар се улови за парапета толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха, пое си дълбоко дъх и го изпусна с почти животинско ръмжене. Не, подобни мисли бяха пагубни за сърцето на истинския войн, напомни си той и ги прогони. Смело в атака, това бе неговият девиз и неговото верую, само така можеше да оцелее войнът. Надвий неприятеля, бързо и съкрушително, и по всяка вероятност ще си тръгнеш невредим. Поколебаеш ли се, единственото, което ще постигнеш, е да дадеш на врага възможност да те прониже с добре насочено копие или стрела.
	Колебанието и малодушието можеха да го унищожат.

	* * *

	„Морски дух“ бързо топеше преднината на пиратския кораб, който се оказа двумачтова каравела. Колко бързо разбойниците свалиха знамето си, когато разпознаха своя преследвач!
	„Морски дух“ стреля едновременно с предната си балиста и задния катапулт, без обаче да нанесе сериозни щети на противника. В отговор пиратите също произведоха изстрел, но не ги улучиха.
	— Още веднъж? — обърна се капитан Дюдермонт към своя магьосник.
	Дюдермонт беше висок, строен мъж с грижливо оформена козя брадичка, която все още бе по-скоро кестенява, отколкото сива.
	— За да ги предизвикаме? — отвърна Робилард. — Не. Ако имат магьосник, той очевидно е твърде предпазлив, за да се улови в подобен капан, иначе досега да се беше разкрил. Доближи се достатъчно за истинско нападение и стреляй, а аз ще сторя същото.
	Дюдермонт кимна и вдигна далекогледа си, за да огледа неприятеля. На палубата на пиратския кораб цареше паника, всички се щураха насам-натам.
	С всяка изминала секунда „Морски дух“ стопяваше преднината на противника си; издутите му платна жадно поглъщаха вятъра, носът му устремено пореше вълните, издигайки стени от бяла пяна.
	Дюдермонт хвърли поглед към кърмата, където неколцина моряци зареждаха катапулта. Един от тях беше допрял далекоглед до окото си и с пръчка в ръка преценяваше разстоянието до вражеския съд. Когато улови погледа на капитана, той свали далекогледа и кимна.
	— Целете се в грота — нареди Дюдермонт на моряка до себе си и от човек на човек заповедта му бързо обиколи палубата.
	Катапултът и балистата стреляха едновременно. Този път горящият катран от катапулта закачи такелажа на пиратския кораб, който, наклонен на една страна, трескаво се мъчеше да избяга, а стрелата на балистата, за която бяха закачени здрави вериги, проби едно от платната.
	Миг по-късно нещо припламна и ослепителната светкавица на Робилард се заби в корпуса на каравелата сред дъжд от трески.
	— Заемам се със защитата! — провикна се Робилард и като се обгърна в полупрозрачна магическа сфера, изтича до носа на кораба, разминавайки се по пътя с Уолфгар.
	Както можеше да се очаква, пиратите отвърнаха със своя светкавица, която далеч не бе толкова ярка и толкова разрушителна, колкото тази на Робилард. Освен това, магьосникът на „Морски дух“ (с когото малцина от вълшебниците, кръстосващи Саблено море можеха да се мерят) се бе погрижил да предпази кораба и, благодарение на мощните му щитове, единствената следа от вражеската светкавица бе черно петно близо до носа — един от многото белези, с които „Морски дух“ се беше сдобил през дългите години, прекарани в лов на пирати.
	Каравелата все още се опитваше да завие и да избяга, ала корабът на Дюдермонт бе много по-подвижен и й пресече пътя, скъсявайки още повече разстоянието между двата съда. Дюдермонт се усмихна при вида на Робилард. Магьосникът нетърпеливо потриваше ръце, готов да запрати срещу противника поредица от заклинания, които можеха да пробият и най-непристъпната защита, а после да довърши започнатото с мощно огнено кълбо, което да погълне такелажа на каравелата и да я остави напълно безпомощна насред океана.
	След това пиратите нямаше да имат друг избор, освен да се предадат.

	* * *

	Стрелците на „Морски дух“ се бяха наредили покрай бордовата ограда, като неколцина бяха излезли по-напред. Робилард ги беше обгърнал с магическа защита, която ги правеше недосегаеми за обикновени стрели, затова задачата им бе да привличат вражеския огън.
	— Стреляйте заедно, докато минаваме покрай тях! — нареди командирът на групата и всички се заеха да проверят оръжията си, избирайки най-точните и сигурни стрели.
	Зад тях Уолфгар крачеше неспокойно напред-назад. Искаше му се всичко да свърши колкото може по-скоро — напълно нормално, дори разумно желание. Въпреки това той се срамуваше от него и се проклинаше, задето се чувства по този начин.
	— Глътчица за отпускане? — предложи му един моряк и му подаде малко шише с ром, което се предаваше от ръка на ръка.
	Варваринът се загледа в бутилката. Месеци наред се бе мъчил да се скрие зад уж прозрачните й стени. Месеци наред се бе мъчил да удави със съдържанието й страха и ужасните спомени, в обречен опит да избяга от истината за себе си и своето минало.
	Уолфгар поклати глава и продължи да крачи напред-назад.
	Миг по-късно се разнесе песента на двайсетина тетиви, последвана от многогласен вик откъм кораба на пиратите, извикаха и двама-трима от моряците на Дюдермонт, които също бяха улучени.
	Уолфгар знаеше, че трябва да заеме мястото си сред останалите от абордажния отряд, ала просто не можеше да го направи. Не можеше, защото образите на Дели и Колсон изникваха пред него и той не бе в състояние да продължи напред. Какво изобщо правеше тук? Как можеше да преследва някакъв си боен чук, когато те го чакаха в Града на бездънните води?
	И докато тези въпроси отекваха с ужасяваща сила в съзнанието му, всичко онова, което той представляваше някога, му крещеше в отговор. Името на Темпос, варварския бог на войната, ехтеше в главата му и му казваше да захвърли всеки страх и всяко колебание и да си спомни кой е в действителност.
	С рев, който накара хората около него да се разбягат, Уолфгар, син на Беорнегар, се хвърли към бордовата ограда и макар че никой не бе свикал абордажен отряд, макар че Робилард вече се подготвяше за огнения взрив, който щеше да запрати срещу каравелата и макар че между двата кораба все още имаше поне четири метра разстояние, той скочи.
	Зад гърба му се разнесоха негодуващи възгласи, пред него — викове на изненада и ужас.
	Единственото, което Уолфгар чу, беше собственият му глас.
	— Темпос! — ревна той, запращайки по дяволите и страх, и колебание.
	_Темпос!_

	* * *

	Дюдермонт се втурна към мършавия магьосник и притисна двете му ръце към тялото, прекъсвайки заклинанието му.
	— Глупак! — кресна Робилард, когато отвори очи и видя какво бе накарало капитана да се намеси.
	Не че беше особено изненадан — Уолфгар му бе трън в очите откакто се бе присъединил към екипажа. За разлика от другарите си Дризт и Кати-Бри, варваринът просто не бе в състояние да разбере тънкостите на магьосническото сражение. А според Робилард то бе най-важно и несъмнено превъзхождаше многократно щуротиите на обикновените войни.
	Той се отскубна от хватката на Дюдермонт.
	— Така или иначе, след малко започвам да ги обстрелвам — настоя той. — Когато Уолфгар ще е мъртъв.
	Ала Дюдермонт не го слушаше, тъй като беше зает да дава нареждания на хората си — първо да обърнат „Морски дух“, а след това към стрелците, да си изберат позиции, от които да могат да помогнат на абордажния отряд, състоящ се от един-единствен човек.

	* * *

	Уолфгар закачи бордовата ограда на каравелата, препъна се и падна на палубата. Един пират с меч в ръка се нахвърли отгоре му, ала той беше по-бърз и скочи на крака, със страховит рев на уста и с по една дълга верига във всяка ръка.
	Най-близкият от разбойниците замахна с меча си и го улучи в рамото, но Уолфгар светкавично вдигна ръка, така че острието само го одраска, след което нанесе толкова силен удар в гърдите на нападателя си, че той политна надалеч и се строполи безжизнен по гръб.
	Размахал тежките вериги, с името на Темпос на уста, варваринът се развилия, разпръсвайки пиратите около себе си като мухи. Разбойниците никога досега не бяха виждали нещо подобно на освирепелия, двуметров исполин, затова повечето се разбягаха.
	Една от веригите изсвистя и омота два крака. Бързо дръпване и пиратът се сгромоляса на палубата. Втората верига улучи друг от разбойниците по рамото, уви се няколко пъти около него и здравата го цапардоса в гърдите. Когато Уолфгар я дръпна към себе си, тя смъкна голямо парче от кожата на нещастника и го накара да се завърти като пумпал, преди да се просне по очи на земята.
	— Спасявайте се! — понесоха се ужасени крясъци. — Това е някакъв демон!
	Когато веригите се оплетоха, Уолфгар просто ги пусна и извади две къси сопи от пояса си. После се хвърли напред и рязко свърна, притискайки един от пиратите (най-добре въоръжения и очевидно — главатар на малкия отряд) към бордовата ограда.
	Разбойникът замахна с тънкия си меч, ала варваринът отскочи назад, за да го избегне, и отново се хвърли в атака с гръмогласен рев на уста.
	Пиратът вдигна тежкия си щит, убеден, че няма от какво да се бои. Ала той никога досега не се бе изправял срещу първичната ярост на Уолфгар.
	От първия удар на варварина ръката на разбойника се вцепени от рамото до върха на пръстите. Вторият удар се стовари върху горната част на щита и принуди ръката, която го държеше, да се отпусне. След третия удар със защитата на пирата беше свършено, а четвъртият, дошъл толкова бързо, че той дори не можа да вдигне меча си, го блъсна в слепоочието и го запрати настрани.
	Варваринът продължи с поредица от мълниеносни крошета, от които доспехите на пирата се нагънаха като безполезна ламарина, а той се сгромоляса на палубата. Ала и това не бе всичко — разбойникът едва-що бе докоснал дъските, когато Уолфгар го сграбчи за глезена и го вдигна във въздуха.
	Бързо завъртане, последвано от една-единствена крачка и бандитът увисна надолу с главата през перилата. Уолфгар го задържа така — само с една ръка, а сякаш без никакво усилие — и заплашително изгледа другарите му. Никой не посмя нито да се приближи, нито да вдигне лък срещу него.
	Предизвикателство обаче все пак долетя — откъм капитанския мостик. Варваринът се обърна и видя магьосника на каравелата да се взира в него, очевидно по средата на някакво заклинание.
	С едно движение на китката Уолфгар запрати втората си сопа към него и магьосникът беше принуден да прекъсне заклинанието и да отскочи встрани.
	Само че този ход остави варварина без оръжие и то тъкмо когато пиратите започваха да се съвземат от първоначалната си изненада. Междувременно се бе появил и капитанът им, обещавайки да възнагради пребогато онзи, който се справи с великана. Магьосникът отново поде заклинанието си.
	Гнусните разбойници започнаха да се приближават, в очите им гореше смъртоносен плам.
	Изведнъж те се заковаха на място като един, някои дори изпуснаха оръжията си, видели „Морски дух“ да се появява зад гърба на варварина. Група стрелци се бяха наредили покрай бордовата ограда, абордажният отряд беше готов.
	Робилард използва случая и запрати още една от своите мълнии по каравелата. Тя улучи разсеялия се пиратски магьосник и го запрати зад борда.
	Един от пиратите нададе вик за атака, ала бе спрян начаса от две стрели, забили се в гърдите му.
	Екипажът на „Морски дух“ беше прекалено подготвен, прекалено дисциплиниран, прекалено опитен. Сражението свърши още преди да е започнало.
	— Навярно вече можеш да го пуснеш — обади се Дюдермонт след малко, тъй като Уолфгар продължаваше да стои на мястото си, провесил пирата с доспехите през борда, макар и вече да го държеше не с една, а с две ръце. — На палубата!
	— Точно така! — намеси се засраменият разбойник и повдигна забралото на скъпо изработения си шлем. — Аз съм граф Таскадейл от имението Таскадейл и настоявам…
	— Ти си пират — прекъсна го Дюдермонт спокойно.
	— Просто едно приключение и нищо повече — надменно отвърна мъжът с доспехите. — А сега, ако обичаш, кажи на този дивак да ме пусне!
	Преди Дюдермонт да успее да каже каквото и да било, Уолфгар се завъртя и графът полетя във въздуха, блъсна се в гротмачтата с оглушителен трясък и се строполи на палубата.
	— Графът на Таскадейл, каквото и да е това — отбеляза Дюдермонт.
	— Слабо ме вълнува — отвърна Уолфгар и се обърна към току-що спуснатата между двата кораба греда.
	Разлютеният Робилард вече го очакваше от другата страна.
	— Кой ти нареди да тръгваш на абордаж? — подхвана го магьосникът. — Можех да ги надвия с едно-единствено заклинание!
	— Някой да те е спрял? — изръмжа Уолфгар и го подмина — нямаше време да му обяснява каквото измъчва, особено когато и сам не бе наясно с онова, което ставаше в гърдите му.
	— Следващия път ще сторя точно това! — провикна се след него Робилард, но варваринът не му обърна внимание. — Тежко му и горко на Уолфгар, когато пламнали парчета от платната се посипят върху него, подпалят косата и опърлят кожата му! Тежко му и горко на Уолфгар…
	— Успокой се — долетя гласът на приближилия се междувременно Дюдермонт. — Пиратският кораб е пленен и никой от нас не пострада.
	— Както щеше да стане и без да ни се налага да разчитаме на късмета си — не отстъпваше Робилард. — Магическите им щитове не действаха, платната им бяха незащитени. Трябваше ми само…
	— Достатъчно, приятелю — прекъсна го капитанът.
	— Уолфгар е пълен глупак! Истински варварин! Дивак до дъното на душата си, а от тактика разбира колкото и един орк!
	Дюдермонт, който и преди бе плавал с Уолфгар, пък и знаеше, че го е обучавал не друг, а самият Дризт До’Урден, не беше съгласен, но предпочете да не казва нищо и остави вечно сърдития магьосник да се наругае на воля.
	В действителност капитан Дюдермонт бе започнал да се чуди дали не бе сбъркал, приемайки Уолфгар на борда, макар все още да смяташе, че това е най-малкото, което дружбата и уважението към варварина му повеляваха да стори. Това, че Уолфгар бе успял да се изправи и да продължи напред, след като беше паднал толкова ниско, наистина бе впечатлило капитана, който го бе видял в навярно най-позорния момент от живота му — върху Карнавала на затворниците, обвинен в опит за убийство не на кого да е, а на самия Дюдермонт.
	Разбира се, капитанът и за миг не бе повярвал на обвиненията (това беше и единствената причина Уолфгар да е още жив), но беше очевидно, че нещо неизказано ужасно бе сполетяло доблестния войн и го бе запратило на дъното. Толкова по-приятна бе изненадата на Дюдермонт, когато в Града на бездънните води варваринът го потърси с молба да се присъедини към екипажа на „Морски дух“ и с негова помощ да си възвърне могъщия боен чук, който Бруенор бе изковал за него.
	Ала с течение на времето капитанът бе разбрал, че душевните белези на Уолфгар все още не са се заличили напълно. Днешната му постъпка беше отявлено безразсъдна и лесно би могла да изложи на опасност целия екипаж. Капитан Дюдермонт не можеше да допусне това. Налагаше се сериозно да си поговори с Уолфгар.
	Нещо повече, реши Дюдермонт — от този момент за „Морски дух“ нямаше да има по-важна задача от това да открие Шийла Крий и да помогне на Уолфгар да си върне Щитозъб, след което щяха да го оставят в Града на бездънните води.
	За доброто на всички.


	Трета глава
	Евтини ефекти

	Огромни водоливници с фантастични фигури се хилеха зловещо от шест метра височина; гигантска каменна статуя, изобразяваща човекоподобен гущер — войн (може би някакъв вид голем, но по-вероятно обикновена скулптура), охраняваше вратата, която се намираше между разкрачените му нозе. По стените на тъмното преддверие играеха безброй магически светлинки, а немалко от тях хвърляха опасни на вид искри.
	Ле’лоринел остана напълно равнодушен. Добре знаеше какви магии владее онзи, при когото идва гадателство и халюцинации — и не се боеше нито от едното, нито от другото. Не, защитите, с които Е’Креса Гадателя се беше обградил, не можеха да впечатлят опитния войн. Те до една бяха по-скоро зрелищни, отколкото истински опасни и затова Ле’лоринел не извади меча си и дори свали блестящия си сребърен шлем, докато прекрачваше прага.
	— _Е’Креса дикномин туе?_ — попита елфът на езика на гномовете, когато пристъпи в кръглия коридор от другата страна на вратата.
	— _Е’Креса дикномин туе?_ — повтори, този път по-силно и по-настоятелно.
	Отговорът дойде, понесен върху магически ветрец.
	— Какви мрачни и скверни приключения очакват тъмната страна на Ле’лоринел? — разнесе се пронизителен, ала въпреки това дрезгав глас, използващ общия език. — Когато черна кожа окъпе острието в кръв, едва тогава ли ще се засити неутолимата му жажда? Когато доблестният елф на мрака рухне мъртъв, ще се усмихне ли най-сетне Ле’лоринел? Ще се стопи ли най-после гневът му?
	Ле’лоринел се усмихна както на тази демонстрация на гадателските умения на Е’Креса, така и на очевидните грешки.
	— Може ли… — започна той.
	— Качвай се — прекъсна го гласът по начин, който ясно даваше да се разбере, че въпросът на елфа вече е бил предугаден.
	Ле’лоринел отново се изкиска и изтича по стълбището. В горния му край имаше врата от сини мъниста, иззад които се процеждаше мека светлина. Ле’лоринел отметна мънистените нанизи настрани и се озова, както личеше, в главната приемна на Е’Креса. Подът беше покрит с меки килими и възглавници за сядане, навсякъде можеха да се видят загадъчни руни и странни предмети — череп тук, гигантско прилепово крило — там; върху поставка до стената стоеше кристално кълбо, имаше и голямо огледало в позлатена рамка с причудливо извити краища.
	Никога досега Ле’лоринел не беше виждал толкова много магически предмети, струпани на едно място. Но след годините, прекарани с Маскевич, у него нямаше никакво съмнение, че никой от тях не притежаваше кой знае каква сила… с изключение, навярно, на кристалното кълбо.
	Той обаче не им обърна особено внимание, тъй като гледаше Е’Креса. Облечен в тъмносини одежди, изпъстрени със сложни червени орнаменти, и с гигантска конусовидна шапка на главата, гномът изглеждаше почти като карикатура на типичния образ на магьосник, като се изключеше, разбира се, фактът, че надали бе висок повече от метър. Гномът наклони глава назад, така че гъстата му сива брада и рошавите вежди, които се подаваха изпод ръба на шапката, щръкнаха нагоре. Макар и обърнат към Ле’лоринел, той не го виждаше.
	Рошавите вежди засенчваха две млечнобели, незрящи очи.
	Ле’лоринел се разсмя:
	— Сляп гадател? Колко предсказуемо!
	— Нима се съмняваш в силата на магическото ми зрение? — отвърна Е’Креса и вдигна заплашително ръце, така че те заприличаха на разперени орлови криле.
	— Повече, отколкото предполагаш — отвърна нехайно елфът.
	Е’Креса постоя така още миг-два, но когато Ле’лоринел продължи да го гледа, насмешливо усмихнат, той сви рамене и с едно движение извади белите лещи от искрящите си сиви очи.
	— При селяните действа отлично — обясни той. — Направо ги изумява. Пък и те винаги са по-склонни да платят някой и друг грош повече на слепия гадател.
	— Селяните се впечатляват лесно — отбеляза Ле’лоринел. — За разлика от мен.
	— И все пак, аз знаех за теб и твоята цел — не пропусна да му напомни гномът.
	— Както и за Маскевич — сухо отвърна елфът.
	Е’Креса тропна с крак по пода и си придаде възмутен вид.
	— Носиш ли парите? — сърдито попита той след малко.
	Ле’лоринел хвърли кесия със сребро в жадно протегнатите му ръце.
	— Защо не използваш гадателските си умения, за да разбереш колко са? — попита той, когато гномът започна да брои парите.
	Очите на Е’Креса се присвиха толкова, че почти се изгубиха под рошавите вежди. Гномът размаха едната си ръка над кесията, промърмори някакво заклинание и кимна, оставяйки кесията настрани.
	— Заради това ще ти вземе повече — заяви той.
	— Задето преброи среброто?
	— Заради тази допълнителна проява на забележителните ми магьоснически умения — уточни гномът. — И задето не ти се наложи да ме чакаш да ги изброя по обикновения начин.
	— Не е необходима кой знае каква магия, за да разбереш, че цялото сребро е там — отвърна елфът. — Щях ли да дойда, ако не бях съгласен с цената ти?
	— Поредната проверка, може би? — предположи Е’Креса.
	Ле’лоринел простена.
	— Нетърпеливостта е недостатък на хората, не на елфите — напомни му гномът. — Отсега виждам, че продължиш ли да преследваш целта си по този начин, те очаква гибел.
	— Прекрасно! — саркастично отговори Ле’лоринел.
	— Изобщо не си помагаш — невъзмутимо рече Е’Креса.
	— Уверявам те, че макар да притежавам цялото търпение, което ми е нужно, за да се разправя с Дризт До’Урден, нямам никакво желание да губя излишно време, като се разтакавам тук — рече елфът. — Чака ме твърде много работа, Е’Креса.
	Гадателят се замисли над думите му и сви рамене.
	— Добре тогава. Да видим какво ще ни покаже кристалното кълбо. Пътят към целта ти, надявам се, а може би дори изхода от цялото ти начинание, бил той победа или поражение.
	Клатушкайки се като патица, гномът се насочи към кристалното кълбо.
	— Само пътя и нищо друго — отсече Ле’лоринел.
	Е’Креса се закова на място и бавно се обърна, искрено заинтригуван.
	— Мнозина на твое място биха поискали да им покажа и изхода — рече той.
	— И ти, и аз отлично знаем, че той не е предопределен.
	— Но изгледите…
	— … са си просто изгледи и нищо повече — прекъсна го елфът. — И какво да сторя, о, велики гадателю, ако разбера, че ще изляза победител от двубоя с Дризт До’Урден, ако ми кажеш, че той ще си получи заслуженото и ще рухне мъртъв от моята ръка, а аз ще изтрия окървавеното си оръжие в бялата му коса?
	— Да възликуваш, може би — насмешливо подхвърли Е’Креса.
	— Какво да сторя, о, велики гадателю, ако ми кажеш, че ще загубя? — продължи Ле’лоринел. — Да се откажа от онова, от което не мога да се откажа? Да предам своя народ и да оставя елфа на мрака да живее?
	— Той си е спечелил уважението на мнозина.
	— Мнозина се оставят да бъдат заблудени твърде лесно — отвърна Ле’лоринел.
	Е’Креса понечи да добави нещо, но после въздъхна, сви рамене и отиде да вземе кристалното кълбо.
	— Кажи ми какво мислиш за пътя, който ти предстои — рече той.
	— Допълнителното заплащане ми гарантира поверителност, нали? — попита Ле’лоринел.
	Изражението на Е’Креса красноречиво говореше колко глупав е според него подобен въпрос.
	— Защо ми е да съобщавам каквото и да било на този Дризт, дори ако някога го срещна? И как изобщо ще го срещна, когато той е на другия край на света?
	— Значи вече си го издирил?
	Нетърпението в гласа на елфа не убягна от вниманието на гадателя и той се изпъчи самодоволно:
	— Може и да съм. Може и да съм.
	В отговор, Ле’лоринел решително прекоси стаята и застана от другата страна на кристалното кълбо.
	— Открий го.
	Е’Креса подхвана магията си. Късите му ръце започнаха да описват кръгове над главата му, докато с глас, който изобщо не приличаше на неговия, той редеше думи на напълно непознат за Ле’лоринел език.
	Изведнъж гномът отвори очи и се надвеси над кристалното кълбо.
	— Дризт До’Урден — тихо, но настойчиво прошепна той. — Обреченият мрачен елф, за когото не може да има друг изход след толкова продължителна и грижлива подготовка.
	След миг мълчание, той продължи, а името се търкулна от устните му със същата омагьосваща звучност, с която се лееха непознатите думи преди малко. — Виждам… виждам… виждам…
	Той отново замълча и след като проточи едно дълго и многозначително „Хммм“, се изправи.
	— Виждам изкривеното лице на един прекомерно нетърпелив, гологлав, нелепо маскиран елф — обясни гномът и като се наведе, погледна покрай кристалното кълбо, право в широко отворените очи на Ле’лоринел. — Какво ще кажеш да се поотдръпнеш малко, а?
	Раменете на Ле’лоринел увиснаха, от устните му се откъсна дълбока въздишка, ала той все пак отстъпи назад.
	Е’Креса потри пухкавите си ръце и като продължи започнатото заклинание, отново се наведе над кълбото.
	— Виждам… — подхвана той. — Мразовити вихри вият, а земята снежни преспи крият. Чувам на вятъра скръбния ропот и на стадата елени неспирния тропот…
	— Ропот? — прекъсна го Ле’лоринел.
	Е’Креса вдигна глава и го изгледа ядовито.
	— Ропот? — повтори елфът. — Римува се с тропот, нали?
	— Ама че нахалство!
	— Ама че досада! — не му остана длъжен Ле’лоринел. — Защо трябва да говориш в рими, щом започнеш гаданието си? Това някакво правило ли е?
	— Обикновено предпочитание! — сопна се гномът и тропна с крак.
	— Е, аз не съм селянин, когото можеш да впечатлиш по този начин. Спести си усилието и глупавите думи — няма да получиш повече за „атмосфера“, била тя зрителна или слухова.
	Е’Креса промърмори няколко проклятия изпод носа си и отново се приведе над кълбото.
	— Ропот! — потрети Ле’лоринел и изсумтя презрително.
	— Още една подигравка и ще те изпратя да търсиш Дризт в Бездната! — предупреди го гномът.
	— Откъдето ще се върна, за да ти се отплатя за услугата — преспокойно отвърна Ле’лоринел. — Уверявам те, че мога да различа илюзия от реална заплаха и игра на светлината от истинска защита, а потайността, която ме обгражда, е непреодолима за твоите очи.
	— Ха! Та аз виждам всичко, безумни сине на безумец!
	В отговор, Ле’лоринел само се изсмя — надали можеше да бъде по-красноречив, макар че Е’Креса и представа си нямаше каква ирония се крие в самонадеяните му думи.
	После и двамата въздъхнаха, еднакво уморени от безсмислените препирни. Гномът сви рамене и отново се наведе над кристалното кълбо.
	— Говори се, че Гандалуг Бойния чук не е добре — подхвърли Ле’лоринел.
	Е’Креса промърмори някакво заклинание и размаха къси ръце над кълбото.
	— Над Митрал Хол магия хвърля своя зрак, над трон и ложе, в плен на сетен мрак — поде той, но когато чу нетърпеливото покашляне на елфа зад гърба си, спря и се изправи. — Гандалуг е на легло — потвърди той, вече с обикновения си глас и без досадните рими. — На смъртно легло.
	— Има ли жреци край него?
	— Жреци джуджета, да. Което ще рече почти никакви лечителски умения. Не, няма грижовни ръце край него. Не че това има някакво значение — додаде гномът и отново се наведе над кълбото, за да попие както сцената в дълбините му, така и нейната „атмосфера“. — Не от ръката на подъл враг е паднал кралят, а от ноктите на хищното време; не го измъчва друга болест, освен онази, която прибира всички ни, ако нещо не ни погуби преждевременно.
	Е’Креса се изправи и отметна надвисналата над едното му око рошава вежда.
	— Старост — обясни той. — Деветият крал на Митрал Хол издъхва от старост.
	Ле’лоринел, комуто това вече беше известно, кимна.
	— Ами Бруенор Бойния чук?
	— Деветият крал гасне сред всеобща печал — драматично изрецитира гномът. — Изгрява звездата на десетия крал.
	Ле’лоринел скръсти ръце на гърдите си и си придаде раздразнен вид.
	— Трябваше да бъде казано! — настоя гадателят.
	— Е, тогава по-добре, че бе казано от теб — отвърна елфът. — Щом е трябвало.
	— Трябваше! — Е’Креса държеше последната дума да е негова.
	— Бруенор Бойния чук? — повтори Ле’лоринел.
	Мърморейки си нещо под носа, Е’Креса се взря в кристалното кълбо и дори долепи ухо до гладката повърхност, за да чуе по-добре случващото се в далечното кралство на джуджетата.
	— Бруенор не е там — уверено заяви той най-сетне. — И толкова по-добре за теб, защото ако Бруенор се беше завърнал заедно с мрачния елф, какво щеше да правиш ти тогава?
	— Онова, което трябва — тихо, но решително отвърна Ле’лоринел.
	Е’Креса отвори уста, за да се изсмее, ала смехът замря на устните му при вида на непоколебимото изражение, изписано по лицето на елфа.
	— Толкова по-добре за теб — повтори гномът и с едно махване на ръка прогони образа на Митрал Хол от сърцевината на кристалното кълбо.
	После затвори очи и с помощта на ново заклинание потърси съдействие от един обитател на друга равнина.
	Причудлив образ нахлу в мислите му, парещ като нажежено желязо. Съвсем ясно видя два символа, които познаваше добре, макар никога, преди да не ги бе виждал вплетени по този начин.
	— Думатоин и Клангедон — промърмори той. — Думатоин и Морадин.
	— Джуджешките богове? — попита Ле’лоринел, ала Е’Креса дори не го чу, застанал напълно неподвижен, с едва потрепващи клепачи.
	— Но как? — тихичко прошепна той.
	Преди Ле’лоринел да успее да попита за какво става дума, сивите очи на гадателя се отвориха.
	— За да откриеш Дризт, трябва да намериш Бруенор — заяви той.
	— Значи — към Митрал Хол.
	— Не! — изкряска Е’Креса. — Според джуджето мястото му е другаде, място на баща, а не на крал.
	— Гатанки? — повдигна вежди елфът, ала Е’Креса разпалено поклати глава.
	— Открий най-скъпото творение, излязло изпод ръцете на джуджето — обясни той, — за да откриеш най-скъпото творение от плът и кръв. Е, едно от двете, но така звучи по-добре — призна гномът.
	Лицето на Ле’лоринел надали можеше да придобие по-озадачено изражение.
	— Преди време Бруенор Бойния чук създаде нещо магическо и могъщо, което надминаваше дори неговите забележителни умения — обясни Е’Креса. — Създаде го за едного, когото обичаше с цялото си сърце. Това творение от митрал ще го привлече по-сигурно, отколкото опразненият трон на Митрал Хол. Нещо повече, то ще накара и мрачния елф да се втурне след него.
	— Но какво е то? — Ле’лоринел вече не можеше да скрие изгарящото го нетърпение. — Къде е?
	Е’Креса изприпка до едно малко писалище и извади парче пергамент. Докато елфът прекосяваше стаята, за да се присъедини към него, гномът използва друга магия, за да претвори върху пергамента образа, който се бе появил в мислите му преди малко.
	— Откриеш ли този знак, Ле’лоринел, ще откриеш и края на дългия си път.
	Още една магия и върху обратната страна на пергамента се появи почти същият образ.
	— Или пък този.
	Елфът внимателно пое пергамента от ръцете му, без да може да откъсне поглед от символите върху него.
	— Единият е знакът на Клангедон, покрит от знака на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Другият принадлежи на Морадин и е замаскиран по същия начин — обясни Е’Креса.
	Ле’лоринел кимна и предпазливо, почти благоговейно, обърна късания пергамент, досущ като мъдрец, изучаващ древните писания на отдавна изчезнала цивилизация.
	— Далеч на запад, доколкото знам — рече гадателят, още преди елфът да е задал въпроса си. — Градът на бездънните води? Лускан? Някое поселище между тях, може би. Не съм напълно сигурен.
	— Но си сигурен, че е в тази част на света, нали? Видя го в кълбото или предполагаш така, защото Долината на мразовития вятър също се намира там?
	Е’Креса помисли малко, после сви рамене:
	— Има ли значение?
	Ле’лоринел го изгледа изпитателно.
	— Нима знаеш по-кратък път? — попита гномът.
	— Платих ти добре — напомни му елфът.
	— И в ръцете си държиш нещо, което струва десетократно повече — увери го Е’Креса, очевидно доволен от представянето си.
	Ле’лоринел сведе поглед към пергамента, върху който се преплитаха символите на трите джуджешки бога, завинаги запечатани върху кафявата хартия.
	— Не знам каква точно е връзката — призна гадателят. — Не знам как този знак или предметът, върху който е изобразен, ще те отведат до целта, която те е обсебила. Но магията беше категорична — именно там ще откриеш края на дългия си път. Повече от това не мога да ти кажа.
	— Ще бъде ли успешен този край за Ле’лоринел? — попита елфът, въпреки че по-рано бе отказал подобно предсказание.
	— Това кълбото не ми показа — самодоволно отвърна Е’Креса. — Но мога да направя предположение.
	Ле’лоринел, който едва сега усети, че с този въпрос неволно бе издал огромното си нетърпение, бързо зае отбранителна позиция:
	— Спести ми го, ако обичаш.
	— Мога да го направя в рими — подкачи го гномът с усмивка на превъзходство.
	Ле’лоринел се почуди дали да не му намекне, че и той може да му отвърне със същото, дори с цяла песен и то под съпровода на тънката си кама, докато отрязва езика му.
	Въпреки това не каза нищо, а образите върху пергамента бързо прогониха всяка друга мисъл от съзнанието му.
	Ето че най-сетне държеше в ръце онова, което щеше да го отведе до целта му.
	При това положение, Ле’лоринел нямаше време да се гневи напразно.
	При това положение пред Ле’лоринел се изправяха твърде много въпроси, очакваха го твърде много приготовления, твърде много страхове, които да преодолее и твърде много сладки мечти, в които виждаше как Дризт До’Урден, този измислен герой, бива разобличен пред света.

	* * *

	Удобно изтегната върху огромните възглавници, Чогуруга тъпчеше шепи овнешко месо в зиналата си паст, пълна с остри, хищни зъби. Със своите два и половина метра тя не беше особено висока за людоедка, но краката й бяха по-дебели от дънерите на вековни дъбове, а теглото й далеч надхвърляше триста килограма.
	Голям брой прислужници — всичките мъже — се щураха напред-назад из най-просторната пещера в Златния залив и се грижеха тя да е сита и доволна. Така беше винаги — всички й угаждаха заради екзотичния й външен вид. Кожата й имаше светловиолетов цвят (за разлика от обичайното за клана й жълто), който прекрасно се връзваше с мазната й, синьо-черна коса. Очите й бяха нещо средно между тези два цвята — наситено пурпурни, а понякога, в зависимост от светлината — почти сини.
	Чогуруга открай време беше свикнала с умилкването на двадесетината мъже от клан Туп, но откакто се беше съюзила с банда пирати и по този начин допълнително беше издигнала жените от клана, мъжете буквално се избиваха за възможността да й поднесат някое особено рядко лакомство или скъпо труфило.
	С изключение, разбира се, на Блуг, стръвния надзирател на Златния залив — най-едрия, най-жестокия и най-грозния човекоядец, бродил някога по тези части на Гръбнака на света. Мълвеше се, че във вените на Блуг имало и великанска кръв, което бе очевидно — Блуг беше по-близо до петте, отколкото до четирите метра, а ръцете му бяха дебели колкото краката на Чогуруга.
	Докато Чогуруга, благодарение и на помощта на Шийла Крий, беше мозъкът на людоедите в Златния залив, Блуг беше грубата физическа сила, а когато поискаше — истинският господар. А от известно време Блуг бе дори още по-свиреп, всъщност, откакто Шийла Крий се бе появила в живота им и му беше подарила неимоверно могъщо оръжие — боен чук, с чиято помощ Блуг можеше да отваря нови пещери с един-единствен удар.
	— Върнахте се? — рече човекоядката, когато Шийла и Белани се появиха на прага. — Какво донесли на Чогуруга тоз’ път?
	— Повреден кораб — саркастично отвърна Шийла. — Мислиш ли, че ще ти се услади?
	Смехът на Блуг, разнесъл се в другия край на пещерата, отекна като далечен гръм.
	Чогуруга му хвърли раздразнен поглед:
	— Аз има Батунк сега — напомни му тя. — Аз няма нужда от Блуг.
	Людоедът сбърчи чело, при което веждите му щръкнаха над хлътналите му очи, гримаса, иначе смешна, ако не беше изписана по лицето на някой с неговите страховити размери. Батунк, свирепият син на Чогуруга и Блуг, напоследък често ставаше повод за спорове между двамата. В обществото на човекоядците, случеше ли се синът на вожда да започне да настига баща си по сила и жестокост, докато баща му е все още достатъчно млад, по-старото чудовище обикновено налагаше по-младото — често и безпощадно, — за да запази мястото си на върха. Ако това не помогнеше, синът биваше убит или, в най-добрия случай — прогонен от племето. Ала клан Хуп не беше обикновено племе. За разлика от повечето племена, клан Туп беше матриархат и Чогуруга за нищо на света нямаше да допусне нещо подобно от страна на Блуг, не и когато ставаше въпрос за скъпия й Батунк.
	— Едва-що бяхме излезли в открито море, когато на хоризонта се появи позната гледка — отвратено обясни Белани, която нямаше никакво желание да става свидетел на поредната разправия за Батунк между двамата му родители.
	— Чогуруга предполага три платна? — людоедката налапа уловката и смени темата, вдигайки четири пръста.
	Шийла Крий хвърли неодобрителен поглед на своята магьосница (никой нямаше право да подронва авторитета й пред човекоядците!), след това изгледа и Чогуруга по същия начин.
	— Упорит е — призна пиратската главатарка. — Някой ден ще ни последва чак дотук.
	Блуг отново се изсмя и този път Чогуруга се присъедини към него — мисълта за прясно човешко месце им доставяше видимо удоволствие.
	Въпреки че изобщо не й беше до смях, Шийла също се усмихна, но само след миг даде знак на Белани да я последва и се отправи към тунелите, които отвеждаха към техните покои, разположени по-високо в планината.
	Стаята на Шийла далеч не бе толкова просторна, колкото пещерата на двамата людоеди, но за сметка на това бе обзаведена почти разточително — навсякъде имаше богато украсени светилници, чиито лъчи проникваха и в най-дребните пукнатини по неравните стени, а килимите по пода бяха толкова дебели, че двете жени буквално отскачаха от тях, докато вървяха.
	— Дюдермонт започва здравата да ми дотяга — заяви Шийла.
	— Той вероятно се надява точно на това — отвърна магьосницата. — Надява се да ни дотегне дотам, че да ни омръзне да бягаме и да решим да се изправим срещу кораба му в открито море.
	Шийла спря поглед върху своята най-доверена спътница и кимна. В много отношения Белани беше по-добрата й половинка. Тя винаги обмисляше всичко и внимателно претегляше възможните последици от всяко тяхно действие. Спокойно можеше да се каже, че екипажът на „Кървавия кил“ рядко бе получавал по-добро попълнение от мъдрата и талантлива магьосница. Шийла й вярваше безрезервно — Белани бе първата, удостоена с новия знак, след като главатарката реши да използва митралната глава на Щитозъб за тази цел. Шийла я обичаше като родна сестра и въпреки прекомерната гордост на магьосницата и нерядко проявяваното състрадание към пленниците им (нещо, което съвсем не беше по вкуса на жестоката главатарка), Шийла бе достатъчно разумна, за да не отхвърля с лека ръка нищо, казано от Белани.
	През последните два месеца „Морски дух“ на три пъти ги бе принудил да се върнат в скривалището си. Шийла не бе сигурна, че „Морски дух“ ги беше видял първия път и силно се съмняваше, че следващите два пъти преследвачите им бяха успели да ги различат с абсолютна сигурност, но въпреки това Белани най-вероятно беше права. Навярно именно така Дюдермонт пленяваше неуловимите кораби — преследваше ги, докато на тях им омръзнеше и когато те най-сетне решаваха да спрат да бягат и да се бият…
	Шийла Крий усети, че я побиват тръпки само при мисълта да се изправи срещу „Морски дух“ в открито море.
	— Е, скоро няма да налапаме примамката им — заяви тя и ясно видя облекчението, изписало се по лицето на Белани, която нямаше никакво желание да мери сили с легендарния Робилард. — Не и там — добави Шийла и отиде до един от естествените отвори на стената, своеобразен прозорец, който гледаше към малкото заливче и подводните скали, които го обграждаха. — Но заради него не можем да грабим спокойно — за това той ще трябва да ни плати.
	— Кой знае, може би някой ден Дюдермонт ще прояви глупостта да ни последва до Златния залив и тогава кланът на Чогуруга ще обсипе кораба му с дъжд от тежки камъни — отвърна Белани.
	Вперила поглед в морето, където сега трябваше да бъде „Кървавия кил“ и да преследва нови богатства и още по-голяма слава, Шийла Крий не беше сигурна, че разполага с достатъчно търпение.
	Имаше и други начини да спечели подобна война.


	Четвърта глава
	Знакът

	Ето това вече беше събрание тъкмо по вкуса на Риджис. Полуръстът се беше разположил в мекия стол, с ръце зад главата, а по пухкавото му лице се беше изписало крайно задоволство, докато гледаше как довеждат пленниците. Двамина липсваха — единият все още се възстановяваше (и то ако имаше късмет) от наскоро получената рана в гърдите, а другият (жената, за която Дризт и останалите вярваха, че е предводителка на шайката) беше в съседната стая и щеше да бъде доведена отделно.
	— Сигурно е прекрасно да имаш толкова могъщи приятели — подигравателно изсъска Тамарут, представителят на Източен пристан, комуто Риджис никога не се бе нравил особено.
	— Онези двамата — отвърна полуръстът на висок глас, така че останалите трима представители в неговата част на стаята да го чуят. След като замълча за няколко секунди, за да привлече вниманието на двама от другите петима съветници, както и на Касиус, посочи разбойниците, с които се беше бил, или по-скоро — онези, които бе насъскал един срещу друг. — Аз ги залових. Без чужда помощ.
	Тамарут настръхна, но не каза нищо и се облегна в стола си.
	Риджис приглади къдравата си, кестенява коса и отново подпря глава на ръцете си, без да може да сдържи усмивката си.
	След необходимите въведения и без възражения от страна на останалите съветници, Касиус произнесе очакваната присъда:
	— Тъй като не сте убили никого (поне доколкото ни е известно), няма да плащате с живота си.
	— Освен ако раната от брадвата на Бруенор не довърши другаря им — подхвърли представителят на Каер Кьониг, най-младият и често пъти най-грубият от съветниците, и въпреки донякъде безвкусната шега, в стаята се разнесе приглушен смях.
	Касиус се покашля, за да възстанови официалния тон, и продължи:
	— Това обаче не ви оневинява. Ето защо, в продължение на десет години ще ловите риба в Маер Дуалдон, с лодка, избрана от Кемп Таргоски. Всичко, което уловите, ще отива в общата хазна на Десетте града, с изключение на разходите, които Кемп ще направи за лодката и за вашата охрана. Разбира се, малка част от онова, което печелите, ще остава за вас, за да има с какво да се изхранвате, но нищо повече. Това е присъдата на Съвета. Приемате ли я?
	— Че имаме ли избор? — изсумтя един от разбойниците, здравенякът, когото Кати-Бри беше надвила.
	— Повече, отколкото заслужавате — намеси се Кемп, преди Касиус да успее да отговори. — Ако бяхте заловени от лусканските власти, щяхте да свършите върху Карнавала на затворниците — измъчвани до смърт под възторжените викове на свирепата тълпа. Още не е късно да уредим нещо по въпроса, ако подобна възможност ви се струва по-привлекателна.
	Кемп погледна към Касиус, който кимна мрачно, но одобрително.
	— Е, какво решавате? — попита Касиус.
	Отговорът на бандитите не беше изненада за никого и те бяха отведени от града — отиваха в Таргос, където затворническата им лодка вече ги очакваше.
	Когато разбойниците излязоха, по знак на Касиус стаята беше огласена от одобрителните възгласи на съветниците — израз на благодарността им към Риджис и неговите приятели.
	Любимият момент на полуръста.
	— Боя се, че много скоро пак ще имаме нужда от теб и приятелите ти — обади се Касиус след малко и даде знак на стражите, които стояха край вратата.
	Един от тях излезе и почти веднага се върна с Джул Пепър, която въпреки пленничеството си имаше наистина царствен вид.
	Дори в погледа на Риджис се появи искрено уважение. По раменете на високата жена се спускаше лъскава черна коса, интелигентните й очи искряха. Тя стоеше гордо изправена, сякаш всичко това бе просто неприятна дреболия, сякаш тези жалки създания, които я бяха заловили, не можеха да й сторят нищо наистина лошо.
	Практичната туника и гамаши, които носеше преди, сега бяха заменени от простичка сива рокля без ръкави, която беше прекалено къса за жена с нейния ръст и затова падаше ниско над раменете й. Дрехата беше съвсем обикновена, почти безформена, ала незнайно как върху Джул тя изглеждаше някак изкусително с начина, по който загатваше, сякаш случайно, мекия овал на гърдите й. На едно място дори бе скъсана (Риджис подозираше, че Джул го е сторила нарочно), разкривайки част от гладкия й, добре оформен крак.
	— Джул Пепър* — заинтригувано рече Касиус, а в гласа му се прокраднаха насмешливи нотки. — От рода Пепър от…
	[* Фамилното име на Джул Пепър (Jule Pepper) на български означава „пипер“ — Б.пр.]
	— Нима трябва да бъда хвърлена в затвора с името, което родителите са ми дали? — отвърна Джул; гласът й беше дълбок и плътен, а твърдият й източен акцент караше всяка сричка да звучи по-кратка и някак отсечена. — Нямам ли правото сама да избера какво име да нося?
	— Такъв е обичаят — сухо рече Касиус.
	— Обичаят на незабележимите хорица — самоуверено отвърна Джул. — Скъпоценните камъни искрят, пиперът разпалва апетита.
	Съкрушителната усмивка, която озари лицето на Дясул след тези думи, накара мнозина от съветниците (десетима мъже и само една жена) да се размърдат неспокойно.
	Макар да бе смутен като останалите, Риджис се опята да не обръща внимание на несъмнената привлекателност на Джул — по-силно го бе заинтригувал умелият начин, по който тя ги манипулираше. О, да, с нея трябваше да се внимава, но той изгаряше от нетърпение да научи повече за това интересно създание.
	— Мога ли да попитам защо ме държите тук против волята ми? — попита Джул след малко, когато всички се поуспокоиха, макар че един от съветниците още подръпваше яката си, сякаш се опитваше да охлади внезапно пламналото си тяло.
	Касиус изсумтя и махна пренебрежително с ръка:
	— Заради престъпления срещу жителите на Десетте града, очевидно.
	— Нека да ги чуя, тогава. Нищо не съм сторила.
	— Твоята шайка… — започна Касиус.
	— Нямам никаква шайка! — прекъсна го Джул, а очите й проблеснаха и се присвиха. — Отивах към Десетте града, когато се натъкнах на тези разбойници. Не знаех кои са, нито какво правят там, но огънят им беше топъл, а храната — приемлива, а всяка компания ми се струваше по-добра от безспирната песен на вятъра.
	— Пълни глупости! — обади се един от съветниците. — Когато двама от тях са се добрали до лагера, разговорът ви е бил съвсем недвусмислен — знам го лично от Дризт До’Урден, а аз му вярвам безрезервно.
	— Точно така! — съгласи се друг.
	— И какво, моля ви се, съм казала? — широката усмивка на Джул красноречиво говореше, че с нищо не могат да я уплашат. — Говорих с глупците за Дризт и Кати-Бри. Да, знаех за тях, както и всеки разумен човек, решил да се отправи към Долината на мразовития вятър. Казах им, че са действали, без да мислят, и са паднали в капана на елфа и приятелите му. Нещо, което всеки с поне малко ум веднага би разбрал.
	Между съветниците се разнесе приглушено мърморене. Риджис спря изпитателен поглед върху Джул и се усмихна одобрително — не можеше да й отрече, че е находчива. Вече усещаше накъде отиват нещата. Когато към царствения й и същевременно съблазнителен вид се прибавеха несъмнената й находчивост, както и проявената на пътя съобразителност, изходът изглеждаше ясен — Джул Пепър най-вероятно щеше да се отърве напълно невредима.
	А Риджис беше съвсем сигурен, че именно тя бе оглавявала разбойническата шайка.
	Джул се усмихна многозначително на Касиус:
	— Е, мога ли да си вървя?
	— Можеш да се върнеш в стаята, която сме ти приготвили — отвърна по-възрастният и опитен старейшина и даде знак на стражите да я отведат.
	Двама войници начаса се приближиха и с един последен високомерен поглед към Касиус Джул се обърна към вратата, поклащайки изкусително рамене, така че мнозина от мъжете отново усетиха как ги облива гореща пот.
	Риджис се ухили широко, искрено впечатлен от представлението, ала миг по-късно усмивката му се стопи и той зяпна от изумление при вида на необикновения знак върху дясното й рамо, знак, който му бе добре познат.
	— Спрете! — викна полуръстът и като скочи от стола си, се провря под масата, за да не губи време да я заобикаля.
	Стражите и Джул се заковаха на място и се обърнаха да видят каква е тази шумотевица.
	— Завърти се! — нареди Риджис и махна с ръка. — Завърти се!
	Недоумението по лицето на Джул бързо отстъпи място на крайното презрение.
	— Касиус, накарай я да се завърти! — примоли се полуръстът.
	Недоумението на Касиус беше не по-малко от това на Джул.
	Ала Риджис нямаше време да ги чака и като изтича до жената, я сграбчи за ръката и я задърпа. Джул опита да се съпротивлява, ала полуръстът, който беше по-силен, отколкото изглеждаше, най-сетне успя да я завърти за малко, достатъчно, за да могат и останалите да видят знака.
	— Ето! — забоде пръст в рамото й Риджис.
	Джул се отскубна от него, ала вече беше късно — всички се бяха привели напред, а Касиус се приближи и й даде знак да се обърне, ако не иска да го сторят войниците.
	Поклащайки отвратено глава, Джул най-сетне се завъртя.
	Риджис се покачи на един стол, за да вижда по-добре, макар вече да бе сигурен — острият му поглед не го беше излъгал. Знакът върху гърба й беше измислен от Бруенор Бойния чук. Нещо повече, джуджето го беше използвало един-единствен път — върху главата на Щитозъб. На всичко отгоре, дамгата върху рамото на Джул бе точно толкова голяма, колкото би била, ако бе поставена от нагорещения до червено боен чук.
	Риджис замалко не припадна.
	— Откъде го имаш? — попита той.
	— Разбойнически знак — отбеляза Касиус. — Често се среща сред различните гилдии, бих казал.
	— Не, не се среща често — поклати глава Риджис. — Не и този символ.
	— Познаваш ли го? — попита старейшината.
	— Приятелите ми ще говорят с нея. Още сега.
	— Чак когато ние свършим с нея — намеси се Тамарут.
	— Още сега — настоя Риджис и се обърна към него. — Освен ако ти, драги ми Тамарут, не искаш лично да обясниш на крал Бруенор защо сме допуснали подобно забавяне, когато животът на осиновения му син най-вероятно виси на косъм.
	При тези думи в стаята се разнесе оживен шепот.
	Джул Пепър хвърли смразяващ поглед на полуръста и той почувства, че тя няма никаква идея за какво става дума, нито пък какво означава знакът на рамото й.
	Заради нея самата Риджис се надяваше това да е така.

	* * *

	Няколко нощи по-късно Дризт откри Бруенор на върха на едно тихо и тъмно място, наричано Възвишението на Бруенор, в малката скалиста долчинка на север от Брин Шандер, където джуджетата копаеха своите мини. Където и да отидеше, Бруенор винаги си намираше подобни уединени местенца и винаги ги наричаше Възвишението на Бруенор, колкото от гордост, толкова и за да държи настрани неканени гости.
	Той идваше тук, когато искаше да помисли на спокойствие, когато го занимаваха по-сериозни неща от ежедневните задължения и неприятности. Това бе единственото място, където в прегръдката на мрака иначе практичният, здраво стъпил на земята Бруенор, си позволяваше да се отпусне и да остави духа си да достигне висоти, нетипични за въображението на едно джудже. Бруенор идваше тук, за да размишлява за смисъла на живота.
	Именно на личния му хълм (и с почти същото изражение като сега) го беше открил Дризт и в Митрал Хол, след онази битка, в която йоклолата отвлече Уолфгар и те всички повярваха, че са го изгубили завинаги.
	Безшумен като облаците, които забулваха звездите, елфът се приближи зад джуджето и търпеливо зачака.
	— Човек би рекъл, че ще ми е по-лесно да го изгубя за втори път — проговори най-сетне джуджето. — Особено след като, преди да ни напусне се държеше като същински орк!
	— Не сме сигурни, че наистина сме го изгубили — напомни му Дризт.
	— Никъде няма друг знак кат’ този — възрази Бруенор. — Пък и жената потвърди, че е оставен от главата на боен чук.
	И наистина, веднага след събранието на Съвета, Джул на драго сърце беше разказала на опасния мрачен елф и приятелите му всичко, което знаеше. Не беше скрила, че е получила дамгата си доброволно от ръката на една жена, капитан на кораб. Когато я попритиснаха още малко, Джул призна, че става въпрос за Шийла Крий, капитан на пиратски кораб, а знакът бил запазен само за най-приближените й помощнички.
	Дризт съчувстваше на своя приятел от цялата си душа. Понечи да му напомни думите на Джул, че единствените достатъчно едри съюзници на пиратската шайка били клан човекоядци, които Шийла използвала, за да обръща и направлява кораба си по-лесно — поне можеха да са спокойни, че Уолфгар не се е хванал с банда пирати. Премълча обаче, тъй като това като че ли оставяше само една възможност и тя бе далеч по-ужасна.
	— Подозираш, че туй нищожество, Крий, е убила момчето ми, нали? — попита Бруенор, който очевидно си мислеше съвсем същото. — Или пък някой друг го е убил и после е продал чука?
	— Изобщо не вярвам, че Уолфгар е мъртъв — уверено заяви Дризт.
	Бруенор го изгледа недоверчиво.
	— Може сам да го е продал.
	Погледът на джуджето стана още по-скептичен, но елфът не отстъпваше:
	— Той се отказа от миналото си, когато избяга от нас. Може би това да се отърве от чука му се е сторило просто още една стъпка по пътя, който си е избрал.
	— Ами да. Или пък просто са му трябвали пари — думите на джуджето бяха така напоени със сарказъм, че Дризт най-сетне се отказа.
	Всъщност, той сам не си вярваше. Добре знаеше колко дълбока бе връзката между Уолфгар и Щитозъб и бе сигурен, че да се раздели доброволно с чука си за варварина би било равносилно на това да се раздели с някоя от ръцете си.
	— Може да са му го откраднали — рече елфът след малко. — Ако е отишъл в Лускан или в Града на бездънните води, както предполагаме, най-вероятно се е озовал в компанията на крадци.
	— Или убийци — поправи го Бруенор и вдигна поглед към звездното небе.
	— Не можем да бъдем сигурни — тихо рече Дризт.
	В отговор джуджето само сви рамене, а когато ги отпусна, на Дризт му се стори, че никога не ги бе виждал сведени по-ниско, сякаш цялата скръб на света тежеше отгоре им.
	На следващата сутрин вятърът донесе черни облаци откъм Гръбнака на света, заплашващи с порой, който щеше да превърне омекналата земя в същинско мочурище. Ала това не можеше да спре Дризт и Кати-Бри, които бързаха към Лускан в търсене на отговори.
	Отговори, от които и четиримата приятели отчаяно се нуждаеха.


	Пета глава
	Откровеността на любовта

	Когато „Морски дух“ се завърна в Града на бездънните води, Уолфгар беше първият, който слезе от борда. Варваринът скочи на кея още преди корабът да бе закотвен както трябва и се отправи към вътрешността на града с широка, решителна крачка.
	— Ще го приемеш ли обратно? — попита Робилард.
	Двамата с Дюдермонт стояха на палубата и гледаха как Уолфгар се отдалечава.
	— От тона ти разбирам, че би искал да не го правя — отвърна капитанът и се обърна да погледне своя магьосник и верен приятел.
	Робилард сви рамене.
	— Защото осуети плана ти за нападението? — попита Дюдермонт.
	— Защото изложи на опасност целия екипаж със своите глупости — отсече Робилард, ала в гласа му нямаше жлъч — той просто казваше очевидното — Знам, че се чувстваш сякаш си му задължен, капитане (изобщо не мога да проумея защо!), но Уолфгар не е Дризт, нито Кати-Бри. Те бяха дисциплинирани и прекрасно съзнаваха, че са част от едно цяло. Уолфгар е като… като Харкъл Харпъл! Точно така! Набелязва си някакъв път и хуква по него, без изобщо да се замисли какви последствия ще има това за хората, които оставя зад себе си. Да, при това излизане имахме две успешни схватки — потопихме един кораб и един доведохме…
	— И заловихме екипажите им почти невредими — добави Дюдермонт.
	— Въпреки това! — настоя Робилард. — И в двете битки бяхме на крачка от катастрофата.
	Всъщност нямаше нужда да убеждава Дюдермонт, тъй като капитанът и сам разбираше, че действията на Уолфгар съвсем не бяха безукорни.
	— Ние винаги сме на крачка от катастрофата — отбеляза Дюдермонт.
	— Никога не сме били толкова близо — настоя магьосникът.
	— Не го искаш на борда повече, нали?
	Робилард отново сви рамене.
	— Искам да видя на борда онзи Уолфгар, който ни спаси край Корсарските острови преди години — обясни той. — Искам да се бия рамо до рамо с онзи Уолфгар, който е бил сред малцината най-близки приятели на Дризт До’Урден. Онзи Уолфгар, който се е борил за възвръщането на Митрал Хол и който е рискувал живота си, за да спаси приятелите си, когато Мрачните нападнали кралството на джуджетата. Толкова много съм слушал за несравнимия варварски войн, ала онзи Уолфгар, когото аз познавам, дружи с нищожества като Морик Разбойника и беше осъден на смърт, задето се опита да те убие.
	— Уолфгар нямаше нищо общо с това — заяви Дюдермонт, ала не можа да прикрие болезнената си гримаса при спомена за жестоката отрова, разляла се в тялото му, и за Карнавала на затворниците.
	Дюдермонт бе изгубил много, когато бе измолил от жестокия лускански магистрат помилването на Уолфгар. Според лусканските власти, с проявеното великодушие спрямо онези, които те смятаха за напълно недостойни, Дюдермонт беше опетнил репутацията на „Морски дух“. Дюдермонт им беше отнел любимото представление и беше настоял Уолфгар да бъде помилван, без дори да разполага с безспорни доказателства, че варваринът наистина е невинен.
	— Може би — съгласи се Робилард. — Признавам, че каквито и недостатъци да има, по време на това пътуване Уолфгар доказа, че с право си настоял да го помилват. Не така обаче стоят нещата с решението ти да го приемеш на борда на „Морски дух“.
	Дюдермонт дълго мълча след честните и верни думи на магьосника. Робилард може и да беше своенравен и често недружелюбен, може и да бе склонен да съди другите прекалено сурово и да бе безмилостен към онези, които според него сами си бяха виновни за сполетелите ги нещастия, ала в този случай казваше истината. Истина, която подейства на Дюдермонт като шамар. Когато се натъкна на Уолфгар в Лускан, където варваринът работеше като бияч в долнопробна кръчма, капитанът веднага видя падението му и поиска да го измъкне от този живот. Ала Уолфгар не само не прие помощта му, но дори се опита да скрие истинската си самоличност. После дойде опитът за убийство и докато Дюдермонт лежеше между живота и смъртта, варваринът беше осъден на смърт.
	Капитанът все още не беше напълно сигурен защо бе лишил жестокия магистрат и свирепата тълпа от забавлението им в онзи ден, защо бе последвал инстинкта си, вместо да повярва на онова, което всички твърдяха и което беше подкрепено от немалко косвени доказателства. Даже след тази проява на великодушие и доверие Дюдермонт не бе получил от варварина нито благодарността, нито приятелството му.
	А как го бе заболяло при последната им среща извън стените на Лускан, когато Уолфгар отново бе отказал да се присъедини към екипажа на „Морски дух“! Някога Дюдермонт наистина харесваше Уолфгар, а Дризт и Кати-Бри, които бяха плавали с него години наред, след мнимата смърт на варварина, смяташе за свои добри приятели. Затова искрено искаше да помогне на Уолфгар да се изправи след своето падение и наистина се зарадва, когато варваринът пристигна в Града на бездънните води, на същия този кей, повел жена и дете със себе си, и му съобщи, че търси бойния си чук и би искал да пътува с „Морски дух“.
	Дюдермонт съвсем правилно се бе досетил, че пук се крие нещо повече, че Уолфгар търси не само чука, но и самия себе си, човека, който някога е бил.
	Но и Робилард беше прав. Докато обикаляха водите на Саблено море, патрулирайки както обикновено, Уолфгар не им създаваше никакви неприятности, но и в двете битки, които „Морски дух“ беше провел през тези десет дни, той не се беше представил добре. Храбро? Да. Пагубно за врага? Да. Ала със своето ожесточение и необузданост Уолфгар просто не бе действал като част от екипажа, не беше дал възможност на Робилард да използва обичайните си и далеч не толкова рисковани методи, с чиято помощ „Морски дух“ често принуждаваше противника да се предаде още отдалеч. Дюдермонт не беше сигурен какво бе тласнало варварина в лапите на подобна несдържана ярост. Опитният капитан отлично разбираше огъня, който всяка битка разпалва в гърдите на война, свирепия устрем, от който боецът се нуждае, за да превъзмогне естествения в такива случаи страх, ала невъздържаните изблици на Уолфгар далеч надхвърляха подобна разпаленост. Те като че ли идваха направо от някоя варварска легенда… легенда, която със сигурност не вещаеше нищо добро за „Морски дух“.
	— Ще говоря с него, преди да вдигнем котва — обеща Дюдермонт.
	— Веднъж вече говори — напомни му Робилард.
	Дюдермонт го погледна и сви рамене:
	— Значи пак ще го сторя.
	Очите на Робилард се присвиха, но капитанът го изпревари:
	— И ако и това не помогне, ще го пратим на румпела — обеща той, преди магьосникът да успее да се впусне в пороя от оплаквания, които очевидно напираха на устните му. — Така ще е далеч от битките.
	— Нашите кормчии нямат равни на себе си — напомни Робилард.
	— И несъмнено ще оценят невероятната сила на Уолфгар, особено при по-острите завои.
	Робилард изсумтя, без да изглежда особено убеден.
	— По-вероятно е да ни блъсне в следващия пиратски кораб, който се изпречи насреща ни — промърмори той под носа си и се отдалечи.
	Въпреки сериозността на положението, Дюдермонт не можа да сдържи усмивката си при тази така предсказуема реакция на вечно недоволстващия магьосник.

	* * *

	Когато нахлу в стаята и видя Дели да го чака, Уолфгар усети как го залива вълна от всепоглъщаща изненада. Вярно, това си беше тя — с все същата леко крива усмивка и светлокафяви очи, ала едновременно с това бе съвсем различна. Досега Уолфгар познаваше Дели като прислужница, живееща в мизерия и нищета, или пък като жената, която го придружаваше по време на дългия, прашен път от Лускан. Сега, в красивия дом на капитан Дюдермонт, с цялото му богатство и всичките му прислужници на свое разположение, тя сякаш беше друг човек. Преди тъмнокестенявата й коса почти винаги бе плътно прибрана, най-вече заради въшките, с които беше пълно в „Кривата сабя“. Сега обаче косата й беше разпиляна върху раменете, копринено мека, лъскава и някак по-тъмна, от което светлите й очи невероятни очи, както изведнъж осъзна Уолфгар — се открояваха още по-силно. Преди Дели носеше простички, почти безформени дрехи, от които крайниците й изглеждаха длъгнести и прекалено слаби. Сега беше облечена в добре ушита синя рокля и ниско изрязана бяла блузка.
	Мимоходом (защото изведнъж в съзнанието му нахлуха съвсем различни мисли) Уолфгар си помисли с какво голямо преимущество разполагаха богатите жени от Фаерун пред обикновените селянки, когато ставаше въпрос за красота. Когато двамата с Дели пристигнаха в Града на бездънните води, Дюдермонт вдигна празненство, на което присъстваха голяма част от местните благородници и богаташи. И Дели, и Уолфгар се бяха почувствали не на място, но изпитанието несъмнено беше много по-голямо за Дели, чиито скромни възможности за разхубавяване не можеха да останат скрити за никого.
	Не и сега, осъзна Уолфгар. Ако по време на този престой Дюдермонт решеше да даде някое от тържествата, които често се провеждаха в дома му, Дели Кърти несъмнено щеше да бъде най-красивата от всички гостенки.
	Уолфгар усети, че е останал без дъх. Винаги бе смятал Дели за симпатична, дори хубавка, а докато пътуваха от Лускан бе започнал да я харесва още повече, след като бе видял какъв прекрасен човек е. И сега съчетанието между това искрено уважение и любов и прекрасния вид на младата жена изведнъж се оказа повече, отколкото прекаралият последните три месеца в открито море варварин можеше да понесе.
	Той я притисна с все сила в обятията си, прекъсвайки опитите й да каже нещо с многобройни целувки; повдигна я от земята, зарови лице в гъстата й кестенява коса и нежно я ухапа по деликатната (вече наистина деликатна, а не просто прекалено тънка) шия. Колко крехка изглеждаше Дели в прегръдката на варварина, който се извисяваше с почти половин метър над нея и сигурно тежеше три пъти повече.
	Без никакво усилие, той плъзна ръка зад коленете й и я повдигна в обятията си. Засмя се, когато видя, че е боса. Дори краката й му се струваха по-красиви.
	— Подиграваш ли ми се? — попита младата жена и Уолфгар забеляза, че простоватото й произношение почти е изчезнало.
	— Да ти се подигравам? — повтори той и се засмя още по-силно. — Наслаждавам ти се!
	И като я целуна за пореден път, той се насочи към вратата на спалнята им с лека, почти танцова стъпка.
	Двамата тъкмо прекрачваха прага, когато Колсон изплака.
	Успяха да останат насаме по-късно през нощта, а призори отново правиха любов. Когато първите утринни лъчи се прокраднаха през източния прозорец на спалнята, Уолфгар се бе излегнал на една страна и чертаеше въображаеми линии по раменете, шията и лицето на своята любима.
	— Наистина е хубаво, когат’ си си у дома — тихичко каза Дели и прокара пръст по мускулестата му ръка. — Беше ми самотно без теб.
	— Може би с дните ми на борда на „Морски дух“ е свършено — отвърна Уолфгар и Дели го изгледа заинтригувано.
	— Да не би да си намерил чука си? И ако си, защо чака досега, за да ми кажеш?
	Уолфгар поклати глава още преди тя да беше довършила.
	— Ни следа от него и Шийла Крий. Сякаш е потънала вдън море и го е взела със себе си.
	— Но не сте чули за нищо такова, нали? — попита Дели.
	Уолфгар легна по гръб и прокара ръка по лицето си.
	— Как можеш тогаз да разправяш, че с дните ти на „Морски дух“ е свършено? — настоя Дели.
	— Нима имам друг избор? Когато ти и Колсон сте тук? Това е моят живот сега и то какъв живот! Трябва ли да го излагам на опасност, за да диря едно оръжие, от което вече нямам нужда? Не, ако Дюдермонт и останалите научат нещо за Шийла Крий, те могат да се справят с нея и без моя помощ и съм убеден, че след това ще ми донесат чука.
	Дели рязко се привдигна на лакти, при което гладките чаршафи се плъзнаха по голото й тяло. Тя тръсна глава, за да отметне гъстата, кестенява коса от лицето си, и впери крайно неодобрителен поглед в лицето на Уолфгар.
	— Какви глупости дрънкаш!
	— Нима предпочиташ да ме няма? — учуди се варваринът и по лицето му се изписа подозрение.
	В продължение на години това лице притежаваше момчешко обаяние, невинност, която струеше от; ясносините му очи. Тези дни бяха безвъзвратно отминали. Уолфгар се беше избръснал съвсем гладко, преди да се оттегли с Дели в стаята си, ала лицето му изглеждаше някак странно без русата брада, която доскоро го обрамчваше. Свидетелство за жестоки душевни борби, бръчките, врязани дълбоко по иначе младото лице, сякаш принадлежаха на много по-възрастен човек, а не на някой, който още не беше навършил трийсет години.
	— Вече съвсем взе да бълнуваш! — скара му се Дели. — Отлично знаеш, че не искам да си тръгваш! Освен туй знаеш, че не деля леглото си с никой друг!
	Младата жена отново се излегна и след като помълча миг-два, продължи сериозно:
	— Но ти трябва да отидеш. Само си представи как ще се терзаеш, ако Дюдермонт и останалите намерят таз’ Крий без теб и някой падне убит, докато се мъчат да си върнат твоя чук! Как, мислиш, ще се почувстваш, ако си дойдат с чука ти и с новината, че някой е загинал, докат’ ти си седял на топло у дома и си ги оставил да вършат твойта работа?
	Уолфгар изпитателно се вгледа в Дели и видя болката, която й причиняваше необходимостта да му говори по този начин.
	— Глупакът му с глупак! — довърши Дели, вече по адрес на Йоси Локвата. — Защо му трябваше да краде чука ти и да го продава на таз’ престъпница!
	— Някой може да загине — съгласи се Уолфгар. — Всички казват, че Шийла Крий е безмилостна и се е заобиколила с не по-малко страховити съюзници. Значи според теб никой от нас, нито Дюдермонт, нито Уолфгар, не трябва да тръгва по следите на Щитозъб?
	— Нищо такова не съм казвала — възрази младата жена. — Дюдермонт и неговите хора сами са си избрали да преследват пирати и то няма нищо общо с теб. Туй им е работата и те щяха да тръгнат след Шийла Крий, дори и чукът ти да не беше у нея.
	— Значи пак се връщаме там, откъдето започнахме — засмя се Уолфгар. — Нека Дюдермонт и неговият прекрасен екипаж кръстосват моретата и може би ще намерят чука…
	— Не! — прекъсна го Дели сърдито. — Работата им е да ловят пирати, така е, а твоята работа е да си с тях, докато не откриете чука. Твоята работа е да откриеш и чука, и себе си, да се върнеш там, където някога си бил.
	Уолфгар отново се отпусна в леглото и прокара едрите си, загрубели ръце по лицето си.
	— А може би не искам да се връщам там — бавно рече той.
	— Може би не — съгласи се Дели. — Но не можеш да избираш, не и докато не се върнеш. Чак когато откриеш онзи, който някога си бил, любов моя, ще можеш да решиш къде искаш да отидеш. Не си ли възвърнеш всичко, винаги ще се чудиш дали не си сбъркал и ще жадуваш още нещо.
	Тя замълча, ала Уолфгар нямаше какво да отвърне. На няколко пъти той въздъхна дълбоко и се опита да я опровергае, но всички възражения, които му идваха наум, в крайна сметка го отвеждаха до задънена улица.
	— Откога Дели Кърти знае толкова много за живота? — попита той най-сетне, видял, че трябва да отстъпи.
	Дели се изкиска и се обърна, така че да вижда лицето му.
	— Може би открай време — закачливо отвърна тя. — А може би изобщо не разбирам. Просто казвам каквото мисля, а то е, че трябва да се върнеш до едно определено място, преди да можеш да поемеш обратно нагоре. Трябва да се върнеш там, където си бил някога, за да откриеш пътя, по който наистина искаш да вървиш, а не онзи, по който си мислиш, че искаш да вървиш.
	— Вече бях там — отвърна Уолфгар, напълно сериозен, а по лицето му пробяга мрачна сянка. — Бях с тях, в Долината на мразовития вятър, точно както преди, но си тръгнах по свой избор.
	— Защото те чакаше друг, по-добър път? — попита Дели. — Или защото не беше готов да се завърнеш? Има малка разлика.
	Уолфгар беше изчерпал всичките си възражения и го знаеше. Не беше съвсем сигурен, че е съгласен с Дели, но когато на другия ден Дюдермонт го повика обратно на кораба, той се подчини.


	Шеста глава
	Съдбовни пътища

	Ле’лоринел само се отбраняваше, както винаги. Беше оставил нападението на своя противник. Двата ятагана се носеха във вихрен танц, а той ги отбиваше и отстъпваше назад, избягваше ги и отскачаше ту наляво, ту надясно, така че замахванията на Туневек минаваха покрай него, без да го докоснат.
	Туневек се препъна и изруга наум, убеден, че битката е свършила и че Ле’лоринел ей сега ще започне да недоволства и да му натяква за допуснатите грешки. Той затвори очи и зачака Ле’лоринел да го плесне с меча си по гърба или още по-ниско — ако беше в особено лошо настроение.
	Ала удар така и не последва.
	Туневек се обърна и видя, че елфът се е облегнал на стената и е оставил оръжията си настрани.
	— Вече не се хабиш дори да довършиш битката? — учуди се Туневек.
	Ле’лоринел му хвърли разсеян поглед и отново вдигна очи към единствения прозорец в тази част на Кулата. Зад него седеше Маскевич и сигурно и в този момент търсеше още и още отговори.
	— Хайде! — рече Туневек и размаха ятаганите. — Плати ми за една последна битка, така че да бием.
	Ле’лоринел бавно се обърна към нетърпеливия полуелф и го изгледа.
	— Това беше всичко между нас.
	— Плати ми за тази последна битка, а тя още не е свършила — настоя Туневек.
	— Напротив. Взимай си парите и се махай. Вече нямам нужда от теб.
	Туневек не можеше да повярва на ушите си. Бяха тренирали заедно месеци наред, а ето че сега Ле’лоринел го пъдеше по този нехаен, напълно безчувствен начин!
	— Можеш да задържиш ятаганите — подхвърли Ле’лоринел, без да го погледне. Цялото му внимание отново бе насочено към прозореца на Маскевич.
	Туневек дълго не помръдна, нито свали изумен поглед от елфа. Когато най-сетне се съвзе, той хвърли ятаганите в краката му и изхвърча от стаята, ругаейки под носа си, мъчейки се да преглътне горчивия вкус, който случилото се току-що бе оставило в устата му.
	Ле’лоринел не си направи труда да вдигне оръжията от пода и изобщо не погледна след Туневек. Полуелфът си беше свършил работата, не особено добре, наистина, но все пак му беше от полза. А сега задачата му беше изпълнена.
	След броени минути Ле’лоринел вече стоеше пред вратата на Маскевич. Вдигна ръка, за да почука, но се поколеба — магьосникът поначало не одобряваше намеренията му, а откакто елфът се беше върнал от посещението си при Е’Креса, Маскевич бе станал особено кисел.
	Преди Ле’лоринел да успее да почука, вратата се отвори и той видя магьосника, приведен над дъбовото си писалище, върху което имаше няколко отворени книги, включително и една, написана от Таласей, прословутия бард от Града на сребърната луна. Тя разказваше наскорошните събития в Митрал Хол — как джуджетата си бяха извоювали Залите от дуергарите и Мракометния, страховития дракон на сенките, как Бруенор беше обявен за крал, как Мрачните бяха нахлули в Митрал Хол, водейки Гандалуг Бойния чук, дядото на Бруенор, и най-накрая — как след победата над силите на Подземния мрак Бруенор беше отстъпил трона си на Гандалуг и се беше завърнал в Долината на мразовития вятър. Ле’лоринел беше платил прескъпо за тази книга и я знаеше наизуст.
	Между книгите, полузатиснат от една от тях, беше разстлан пергаментът, върху който Ле’лоринел беше предал най-точно думите на Е’Креса.
	— Казах, че ще те повикам, когато съм готов — сприхаво рече Маскевич (който този ден беше още по-раздразнителен от обикновено), без дори да погледне към вратата. — Не можеш ли да проявиш поне малко търпение след всички тези години!
	— Туневек си отиде — заяви Ле’лоринел. — Окончателно.
	Сега вече Маскевич вдигна очи, а по лицето му се изписа искрена тревога — Нали не си го убил? Ле’лоринел се усмихна:
	— Наистина ли мислиш, че у мен се крие толкова злина?
	— Мисля, че си обсебен и това те кара да забравиш всяко благоразумие — заяви направо магьосникът. — Може би се боиш да оставиш живи свидетели, които биха могли да предупредят Дризт До’Урден.
	— Тогава Е’Креса нямаше да е жив, нали?
	Магьосникът се замисли за миг, после сви рамене.
	— Значи Туневек си тръгна?
	Ле’лоринел кимна.
	— Жалко — продължи Маскевич. — Бях започнал да се привързвам към даровития младеж. Както и ти, сигурен съм.
	— Не го бива чак толкова като боец — отсече елфът, сякаш това бе единственото, което имаше някакво значение.
	— Не е на нивото, което очакваш от онзи, който се е наел да подражава на прословутия елф на мрака — поправи го магьосникът. — Но има ли изобщо някой, който е способен да се доближи до това ниво?
	— Какво научи? — попита го Ле’лоринел.
	— Преплетените символи на Думатоин, Пазителя на тайните под планината и на Клангедон, богът на битките на джуджетата. Е’Креса е бил прав.
	— Знакът на Бруенор Бойния чук — рече елфът.
	— Не точно. Знак, използван от Бруенор един: единствен път, поне доколкото знам. Бил е наистина изкусен ковач, между другото.
	Докато говореше, магьосникът даде знак на Ле’лоринел да се приближи и му показа няколко илюстрации в книгата на Таласей — съвсем обикновени оръжия и един нагръдник.
	— Изработени са от Бруенор — обясни Маскевич, както пишеше и под самите илюстрации. — Но никъде не виждам символ, подобен на онзи, който си получил от Е’Креса. Ето това — посочи той нагръдника, — това е знакът на Бруенор, знакът на рода Боен чук и две Б-та върху голямата халба.
	Ле’лоринел се наведе, за да разгледа по-добре илюстрацията и наистина, в долното ъгълче на нагръдника съвсем ясно се виждаше халба, пълна с пенлива течност, както и инициалите на Бруенор, точно както Маскевич беше обяснил. Разбира се, елфът вече беше открил това и сам, макар че магьосникът очевидно си вадеше изводи, които той не беше направил.
	— Доколкото знам, това е знакът, който Бруенор е оставил върху всичко, излязло някога изпод ръцете му — рече Маскевич.
	— Е’Креса ми каза друго.
	— А! — възкликна магьосникът и вдигна костеливия си, закривен показалец. — Освен него имаме и ето това.
	При тези думи той прелисти книгата на Таласей и намери друга илюстрация, върху която беше изобразен великолепен боен чук, поставен върху Пиедестал.
	— Художникът, който го е нарисувал, е бил наистина талантлив — отбеляза Маскевич. — И е държал извънредно много на подробностите. Той взе неголямо увеличително стъкло и го постави върху илюстрацията, така че Ле’лоринел съвсем ясно видя знака, който Е’Креса му бе дал.
	— Щитозъб — прошепна елфът.
	— Изработен от Бруенор за едно от двете му осиновени деца — подхвърли Маскевич, обяснение, което хвърли нова светлина върху загадъчните думи на самонадеяния гадател и им придаде още повече достоверност.
	„Открий най-скъпото творение, излязло изпод ръцете на джуджето, за да откриеш най-скъпото творение от плът и кръв.“ Така беше казал гномът, а след това бе допълнил, че всъщност говори за едно от двете най-скъпи творения от плът и кръв или, както ставаше ясно, за едно от двете му деца.
	— Открий Щитозъб, за да откриеш Уолфгар? — скептично рече Ле’лоринел — доколкото двамата с Маскевич знаеха (а същото се твърдеше и в книгата на Таласей), Уолфгар, младият мъж, за когото Бруенор беше изработил Щитозъб, бе мъртъв, убит от една йоклола, когато Мрачните нахлули в Митрал Хол.
	— Е’Креса не е споменал името на Уолфгар — отвърна магьосникът. — Може пък да е имал предвид Кати-Бри.
	— Открий чука, за да откриеш Кати-Бри, за да откриеш Бруенор Бойния чук, за да откриеш Дризт До’Урден! — Ле’лоринел не можа да сдържи раздразнената си въздишка.
	— Опасни противници, дума да няма — отбеляза Маскевич с лукава усмивка. — А аз бих се радвал да останеш. Чака ме много работа, а вече не съм млад. Един помощник ще ми дойде добре, а ти нееднократно ми доказа, че си надарен с остър ум и забележителна проницателност.
	— В такъв случай ще се наложи да почакаш, докато приключа с онова, което съм започнал — непреклонно заяви упоритият елф. — Ако оцелея, разбира се.
	— Остър ум и забележителна проницателност, които проявяваш почти във всичко, което правиш — сухо уточни старият магьосник.
	Ле’лоринел се изкиска, без да се засегне.
	— Приятелите на Дризт са си спечелили немалка слава — допълни Маскевич.
	— Нямам никакво желание да се бия нито с Бруенор Бойния чук, нито с Кати-Бри, нито с когото и да било, освен с Дризт До’Урден — заяви елфът. — Макар че навярно да убия приятелите на някого като Дризт не би било чак толкова безчестна постъпка.
	Маскевич изръмжа и шумно затвори книгата на Таласей, след което се изправи и сведе мрачен поглед към Ле’лоринел.
	— Това би било най-безсъвестната постъпка, която мога да си представя! Толкова ли е голямо озлоблението ти, толкова страшна ненавист ли те изгаря, че си готов да отнемеш невинен живот, за да я угасиш?
	Ле’лоринел присви устни и го изгледа ледено.
	— Ако е така — продължи магьосникът, — то още веднъж — по-горещо отвсякога! — те моля да се откажеш! Твърдиш, че справедливостта е на твоя страна в това необяснимо начинание, ала нищо — абсолютно нищо! — не е в състояние да оправдае подобно безпричинно убийство! Чуваш ли ме, момче? Успяват ли думите ми да пробият непристъпната стена от омраза, с която си се обградил поради неведоми за мен причини?
	— Не го мислех сериозно — призна Ле’лоринел и изражението му омекна. — Онова, което казах за жената и джуджето.
	— Не можеш ли да се заемеш с нещо по-смислено? — попита Маскевич с неподправена загриженост. — Не виждаш ли, че си пленник на своята ненавист, много повече, отколкото Дризт някога ще бъде!
	— Пленник съм — съгласи се елфът със своя мелодичен алтов глас, — защото знам истината. И нищо не може да се сравни с болката, която ме пронизва всеки път, когато до мен достигне някой разказ за неговата доблест и самоотверженост, пък бил той и чак от Десетте града или от Митрал Хол.
	— Не вярваш ли, че е възможно изкупление?
	— Не и за Дризт, не и за един елф на мрака!
	— Безкомпромисна позиция — отбеляза Маскевич и поглади дългата си, бяла брада. — Един ден може да се разкайваш заради нея.
	— А може би вече съжалявам, задето знам истината — отвърна Ле’лоринел. — По-добре да тънех в невежество, славейки подвизите на сърцатия Дризт!
	— Сарказмът е неуместен.
	— От откровеността нерядко боли.
	Маскевич понечи да отговори, ала вместо това вдигна безпомощно ръце и се засмя, поклащайки рошавата си глава.
	— Достатъчно — рече той. — Неведнъж вече сме обикаляли в кръг по този начин. Знаеш, че не одобрявам решението ти.
	— Знам — все така непреклонно потвърди Ле’лоринел. — Но няма да се откажа.
	— А може би греша — бавно рече магьосникът, сякаш мислеше на глас. — Може би все пак не притежаваш качествата, необходими, за да бъдеш мой помощник.
	Ако думите му имаха за цел да засегнат елфа, те със сигурност се провалиха, тъй като той просто се завъртя и най-спокойно излезе от стаята.
	Маскевич въздъхна дълбоко и се облегна на писалището. През годините, прекарани заедно, се бе привързал към Ле’лоринел, започнал бе да гледа на него като на свой доверен помощник, дори син, ала тази негова саморазрушителна отдаденост на една крайно неразумна цел, силно безпокоеше стария магьосник и безмилостно помиташе надеждите и желанията му.
	Самият той също беше прекарал немалко време в събиране на информация за мрачния елф, обсебил душата на Ле’лоринел, и макар по тези земи, толкова на изток от Сребърния град, да не достигаха кой мае колко сведения за Дризт, всичко, което магьосникът бе успял да научи, обрисуваше мрачния елф в тайно благоприятна светлина. Маскевич се замисли дали изобщо трябва да позволи на Ле’лоринел да се впусне по следите на Дризт До’Урден, зачуди се дали няма да опетни собствената си съвест, ако поне не се опита да спре нещо, което изглеждаше толкова нечестно и погрешно.
	Същите въпроси продължаваха да го измъчват и на следващата сутрин, когато Ле’лоринел го откри в билковата градинка, посадена на малкото балконче, някъде по средата на сивата каменна кула.
	— Знам, че те бива да телепортираш — започна направо елфът. — Разбирам, че ще ми струва скъпо, понеже не одобряваш намеренията ми, но съм готов да ти служа още двадесет дни, от зори до мрак, в замяна на магическо пътуване до Лускан.
	Маскевич не вдигна поглед от билките си, но все пак престана да ги плеви, за да обмисли предложението.
	— Не, не ги одобрявам — най-сетне тихо рече той. — Още веднъж те моля да се откажеш.
	— А аз още веднъж ти казвам, че не е твоя работа. Ако не искаш да ми помогнеш, в Града на сребърната луна все ще се намери някой магьосник, който да ми продаде магия за телепортиране.
	Маскевич се изправи и се протегна, за да раздвижи схванатото си тяло. След това се обърна и впери строг поглед в самоуверения елф.
	— Така ли мислиш? — рече той и сведе поглед към ръката му.
	На Ле’лоринел не му бе никак трудно да се досети, че Маскевич гледа ониксовия пръстен, който му бе продал и в който бе заключил поисканите от елфа магии.
	— А и предполагам, че ще имаш достатъчно пари, за да си я позволиш — продължи магьосникът. — Защото размислих — искам да откупя пръстена, който ти дадох.
	Ле’лоринел се усмихна:
	— Не бих го продал за всичките богатства на света!
	— Дай ми го! — настоя Маскевич и протегна ръка. — Ще ти върна онова, което ми плати за него.
	В отговор Ле’лоринел се обърна, излезе от балкона и пое надолу по стълбите.
	Истински ядосан, Маскевич го настигна на изхода на кулата.
	— Това е безумие! — възнегодува магьосникът и препречи пътя на по-дребничкия елф. — Жаждата ти за мъст надминава всякакви разумни граници и е в разрез с всички морални повели.
	— Морал? — невярващо повтори Ле’лоринел. — Само защото виждам един елф на мрака в истинската му светлина? Само защото знам какво всъщност представлява Дризт До’Урден и се измъчвам, когато гледам как незаслужената му слава непрекъснато расте? Притежаваш голяма мъдрост, стари магьоснико, и аз научих много от теб, но ти не знаеш нищо за пътя, по който поемам сега.
	— Знам, че най-вероятно ще намериш смъртта си.
	Ле’лоринел сви рамене:
	— А ако се откажа, значи да умра още сега.
	Маскевич яростно поклати глава, без да може да сдържа гнева си:
	— Безумие! Пълно безумие! Не мога да го допусна!
	— Нито пък да го спреш — заяви елфът и понечи да го заобиколи, ала Маскевич отново му препречи пътя.
	— Не подценявай… — започна магьосникът, ала замлъкна по средата на изречението, когато усети острия връх на една кама върху врата си.
	— По-добре се вслушай в собствения си съвет — заплаши го Ле’лоринел. — Какви магии си приготвил днес? Бойни? Съмнявам се, а дори да греша, вярваш ли, че ще имаш възможност да ги използваш? Помисли си добре, магьоснико. Няколко секунди не са кой знае колко време.
	— Ле’лоринел! — рече Маскевич с цялото спокойствие, на което беше способен в подобен момент.
	— Единствено приятелството спира ръката ми — тихо каза елфът и Маскевич си отдъхна, когато го видя да сваля тънката кама. — Надявах се, че ще ми помогнеш да извървя пътя, който си бях предначертал, ала знаех, че колкото повече време минава, толкова по-голямо ще става нежеланието ти. Затова ти прощавам, но те и предупреждавам — няма да търпя ничия намеса. Твърде дълго чаках и се готвих и ето че денят най-сетне настъпи. Пожелай ми сполука, ако не за друго, то поне заради годините, които прекарахме заедно.
	Маскевич се замисли над думите му и мрачно кимна:
	— Желая ти само доброто и се моля да откриеш истина, по-важна от онази, която те заслепява сега път, по-достоен от пътя на сляпата ненавист.
	Ле’лоринел се отдалечи, без да каже нищо повече.
	— Нищо не може да го разубеди — разнесе се познат глас няколко минути по-късно.
	Маскевич, който още се взираше натам, където Ле’лоринел беше изчезнал, се обърна и видя Туневек, спокойно облегнат на вратата.
	— Аз също се надявах да го откажа от намерението му — добави полуелфът. — Мислех си, че тримата можехме да си създадем нелош живот тук.
	— Само двамата, тогава? — отвърна магьосникът и Туневек кимна, тъй като и преди бяха обсъждали възможността той да стане негов помощник.
	— Ле’лоринел не е първият елф, когото съм чул да сипе обиди по адрес на този Дризт До’Урден — отбеляза Туневек, докато двамата с Маскевич се качваха по стълбите на кулата. — Случеше ли се Дризт да посети лейди Алустриел в Сребърния град, не един и двама граждани надигаха глас срещу него, начело със Светлите елфи. Враждата между тях и Мрачните надали би могла да бъде по-люта.
	Маскевич хвърли последен натъжен поглед назад.
	— Така е — съгласи се той с натежало сърце.
	И като въздъхна дълбоко, старият магьосник се прости със своя приятел и с една огромна част от живота си през последните няколко години.

	* * *

	На един каменист път, стотици мили оттам, Шийла Крий стоеше начело на групичка от четирима души.
	Една от най-верните й помощнички, Гейзел Пътешественицата, която в битка винаги оглавяваше абордажния отряд, беше възседнала дребна, но силна червеникавокафява кобила. Макар да не бе така стройна, нито така красива както Белани или както високата, подобна на фиданка Джул Пепър, Гейзел не бе непривлекателна. Въпреки че бе подстригана съвсем късо, русата й коса бе гъста и лъскава и прекрасно подчертаваше мекотата на сините й очи и светлата й кожа, която си оставаше все така кадифена, дори след седмици, прекарани в открито море. Ниска, но мускулеста, също като своята кобила, Гейзел въртеше оръжието по-добре от всеки друг на борда на „Кървавия кил“, с изключение на самата Шийла. Предпочиташе къс меч и кама, която хвърляше със завидна точност.
	— Белани никога няма да се съгласи — тъкмо казваше Гейзел.
	— Ако работата е вече свършена, когато й съобщим, Белани ще е доволна — отвърна Шийла Крий и хвърли кисел поглед на спътниците на Гейзел — трима свирепи полулюдоеди.
	Те бяха без коне (нямаше кон, който би понесъл някой като тях на гърба си), но надали щяха да забавят Гейзел по пътя й към лусканското пристанище, където я очакваше малка лодка, тъй като имаха бърза, широка крачка и свръхчовешка издръжливост.
	— Взе ли отварите? — попита Шийла и Гейзел отметна кафявия си плащ, разкривайки няколко малки стъкленици.
	— Спътниците ми ще имат достатъчно човешки вид, за да минат безпрепятствено през градската порта на Лускан и през пристанищните власти на Града на бездънните води.
	— Ако „Морски дух“ е там…
	— … изобщо няма да припарваме до дома на Дюдермонт — довърши Гейзел.
	Шийла Крий понечи да каже още нещо, но се отказа и само кимна, напомняйки си, че може да разчита на Гейзел, която първа след Белани бе получила знака на Щитозъб. Гейзел бе интелигентна и бе съвсем наясно както с набелязания курс, така и с алтернативите, с които разполагаха, ако първоначалният им план се провалеше. Да, тя щеше да свърши онова, което бяха намислили, и тогава Дюдермонт и другите глупаци на борда на „Морски дух“ щяха да разберат каква грешка са допуснали, като са се захванали с Шийла Крий.


	Втора част
	По следите


	Човешкото безразсъдство неведнъж ме е изумявало.
	Имам предвид в сравнение с другите добри раси, тъй като е безсмислено да се правят сравнения между хора и мрачни елфи, гоблини или други безпощадни раси, които преследват единствено собствените си жестоки цели. Мензоберанзан не е сигурно място, в това спор няма, и повечето ми събратя умират много преди да достигнат преклонна възраст, но това се дължи преди всичко на тяхната жажда за власт и слава, на прекомерния им религиозен плам и на тяхната самонадеяност. Всеки мрачен елф е така уверен в себе си, че му се струва невъзможно да умре, а ако от време на време подобни мисли все пак минат през главата му, той се залъгва с успокоението, че една смърт в служба на Лолт може да му донесе единствено вечно блаженство редом с богинята.
	Същото важи и за гоблините, които по някаква необяснима причина често отиват на сигурна смърт, без да трепнат и дори с желание.
	Много раси, в това число и хората, се оправдават с обяснението за служба на някой бог, когато поемат големи рискове и дори когато започват войни, и наистина, в идеята, че да умреш в името на достойна цел, е пречистващо и облагородяващо, има немалка доза истина.
	Но ако оставим настрана фанатиците и военните общества смятам, че измежду всички добри раси често пъти хората са тези, които постъпват най-безразсъдно. Виждал съм немалко богаташи, дошли в Десетте града за удоволствие, да кръстосват ледените и нерядко смъртоносни води на Маер Дуалдон или пък да катерят стръмните склонове на Грамадата на Келвин. Те залагат на карта всичко в името на едно незначително постижение.
	И аз се възхищавам на тяхната решителност и на доверието, което имат в себе си.
	Подозирам, че тази готовност да рискуват всичко отчасти се дължи на кратката продължителност на човешкия живот. Ако един човек на четирийсет години изложи живота си на опасност, то той може да изгуби двайсетина, четирийсетина или, в някой по-необичаен случай — шейсетина години, но ако един елф на четирийсет години стори същото, то той рискува цели столетия. Ето защо в гърдите на хората има чувство за настойчивост, което елфите (били те мрачни или светли) и джуджетата не са в състояние да разберат.
	И точно това чувство за неотложност поражда желание за живот, каквото един елф или едно джудже никога не могат да изпитат. Аз го виждам всеки ден, изписано върху красивото лице на Кати-Бри — тази любов към живота, това чувство за настойчивост, тази нужда да изпълни всеки ден, всеки час с нови преживявания и радости. Колкото и да е странно, тази нейна жажда за живот се засили още повече, когато повярвахме, че Уолфгар е загинал. Когато с Кати-Бри говорихме за това, научих, че подобна страст за живот, дори с цената на огромен риск, често обзема хората, изгубили свой близък, сякаш напомнянето за собствената им смъртност допълнително усилва нуждата да изпълнят годините, които им остават, с колкото се може повече живот.
	Какъв прекрасен мироглед! И колко жалко, че нерядко е потребна мъчителна загуба, за да отклони някого от пътя на привичното безразличие.
	Но по какъв път да поема аз, комуто вероятно предстоят още седем, дори осем столетия живот? Може би трябва да избера спокойното, уседнало съществуване, посветено на тих размисъл, така характерно за елфите от Торил? Трябвали нощем да танцувам под звездното небе, а дните си да прекарвам в мечтание, насочил поглед навътре, та по-добре да разбера света, който ме заобикаля? Достойни занимания, без съмнение, а да танцувам под нощното небе за мен е радост, от която за нищо на света не бих искал да се откажа. Но аз имам нужда от нещо повече. Имам нужда от приключения и нови преживявания. Следвам примера на Кати-Бри и хората и с всеки великолепен изгрев си повтарям, че именно това е пълноценният път, който не бива да напускам.
	Колкото по-малко часове губим, толкова по-стойностен е животът ни и един живот от няколко десетилетия безспорно може да бъде далеч по-пълноценен от едно вековно съществуване. Как иначе да си обясня постиженията на войн като Артемис Ентрери, който е в състояние да надвие мнозина от моите събратя, които са прекарали десет пъти повече години на този свят? Как да си обясня факта, че най-изкусните магьосници във Фаерун не са елфи, а хора, посветили не векове, а десетилетия на опити да разкрият тайните на магическата Материя?
	Истинска благословия се оказа това, че дойдох на Повърхността и срещнах приятелка като Кати-Бри. Защото именно това е моето призвание, не просто целта, а смисълът на живота ми. Какви възможности се изправят пред мен, ако съчетая дълголетието на своята раса с настойчивата жажда за живот на хората! И какви радости щях да пропусна, ако бях избрал по-спокойния, застоял път, осеян с безброй знаци, които да ми напомнят колко много мога да изгубя, лъкатушещия път, който отбягва както гордите планини, така и дълбоките долини и избира равнината, жертвайки висотите, които би могъл да достигне, от страх пред дълбините, в които може да му се наложи да се спусне?
	Нерядко елфите се отказват от по-близки отношения с хората, загърбват любовта си, защото здравият разум им нашепва, че подобна връзка е невъзможна, че според елфическите представи за време, тя ще бъде съвсем мимолетна.
	Мироглед, който ги обрича на вечна посредственост.
	Понякога имаме нужда някой да ни напомни, че изгревът трае едва няколко минути.
	Ала красотата му може да живее вечно в сърцата ни.
	Дризт До’Урден



	Седма глава
	Неподходяща компания

	Стражът пребледня като платно при вида на деликатните елфически черти и абаносовочерната кожа на посетителя, който в едно дъждовно утро спря пред портата на Лускан. С вид, сякаш всеки момент ще се строполи на земята, младият мъж започна да заеква и стисна алебардата с такава сила, че кокалчетата на ръцете му побеляха.
	— Спрете! — викна той, когато най-сетне се посъвзе.
	— Че ние сме спрели — отвърна Кати-Бри и го погледна любопитно. — Просто си стоим и те гледаме как се потиш.
	Стражът издаде нещо средно между ръмжене и уплашено скимтене, след което, събрал най-сетне малко смелост, се провикна за помощ и пристъпи напред, вдигнал алебардата пред себе си.
	— Спрете! — повтори той, макар че никой от двамата пътници не бе направил и крачка.
	— Предполага, че си мрачен елф — сухо отбеляза Кати-Бри.
	— Нима не знае, че дори кожата на един светъл елф може да потъмнее от слънцето — въздъхна престорено Дризт. — Летните лъчи могат да бъдат истинска напаст.
	Стражът го изгледа объркано при тази нелепица.
	— Какво искате? — настоя той. — Какво дирите тук?
	— Искаме да влезем в Лускан — отвърна Кати-Бри. — Не е толкова трудно да се досетиш!
	— Достатъчно подигравки! — извика стражът и замахна с алебардата си към младата жена.
	Преди лусканецът да успее да разбере какво става, една черна ръка се стрелна напред и сграбчи оръжието му точно под металната глава.
	— Няма нужда да се стига дотам — рече Дризт и направи крачка напред, за да засили натиска върху оръжието. — И аз, и моята спътница сме добре познати в Лускан и винаги сме били добре дошли в града.
	— И това ако не е Дризт До’Урден! — разнесе се глас зад смаяния страж; глас, който принадлежеше на един от двамата войници, хукнали да се притекат на помощ на своя другар. — И Кати-Бри, която по-малко отвсякога прилича на дъщеря на джудже!
	— Я по-добре вземи да прибереш това оръжие, преди тези двамата да го сторят вместо теб и то на място, което нито очакваш, нито ще ти се понрави особено — обърна се вторият войник към стража с алебардата. — Никога ли не си чувал за тях? Ами че те години наред плаваха с „Морски дух“. Довели са на съд повече пирати, отколкото пазачи имаме!
	Стражът преглътна с мъка и щом Дризт пусна оръжието му, побърза да се отдръпне.
	— Моите извинения — поклони се той неловко. — Не знаех… при вида на…
	Той замълча, очевидно крайно засрамен.
	— Откъде можеше да знаеш? — успокои го Дризт. — Не сме идвали насам повече от година.
	— Аз съм на служба само от три месеца — обясни стражът с облекчение.
	— И щеше да бъде наистина жалко, ако се бе наложило да те погребем толкова скоро — подхвърли един от войниците зад него и се разсмя от сърце. — Да заплашваш Дризт и Кати-Бри! Надали има по-сигурен начин да се озовеш два метра под земята и да оставиш жена си вдовица!
	При тези ласкателни думи Дризт и Кати-Бри се усмихнаха и кимнаха леко, с надеждата това да е всичко. Комплиментите изпълваха елфа със същото неудобство, с което и обидите. Една от последиците от времето, прекарано с Дюдермонт, беше славата, която съпътстваше името му. Поне в градовете по северната част на Саблен бряг.
	— Е, на какво дължим тази чест? — попита един от новодошлите войници, а всичко в държанието му подсказваше на Дризт и Кати-Бри, че би трябвало да го познават.
	— Търсим един приятел и имаме причини да вярваме, че е в Лускан — отвърна елфът.
	— Доста хора идват в Лускан — рече другият войник.
	— Нашият приятел е варварин — обясни Кати-Бри. — Поне трийсетина сантиметра по-висок от мен, с руса коса. Няма как да го забравите, ако сте го виждали поне веднъж.
	По-близкият от войниците кимна, но когато се обърна към другаря си, по лицето му пробяга сянка.
	— Как се казва? — попита вторият. — Уолфгар?
	Въодушевлението на Дризт бързо бе попарено от изражението на двамата лусканци и мрачните им погледи, които веднага го накараха да предположи, че нещо лошо бе сполетяло приятеля му.
	— Значи сте го виждали — рече той и протегна ръка, за да успокои Кати-Бри, която също бе забелязала лицата на двамата войници.
	— Най-добре елате с мен — предложи по-възрастният от двамата стражи.
	— В беда ли е? — попита елфът.
	— Мъртъв ли е? — попита Кати-Бри, изричайки на глас онова, което приятелят й си мислеше.
	— Беше в беда и изобщо няма да се учудя, ако вече е мъртъв — отвърна лусканецът. — Елате, ще ви отведа при един човек, който ще може да ви каже повече.
	Кати-Бри и Дризт последваха войника из лъкатушещите улици, докато не се озоваха пред висока сграда, в която се помещаваха затворът и по-голямата част от градските власти. Стражът, който очевидно се радваше на известен авторитет, ги поведе из коридорите, без някой от многобройните пазачи, разположени на всеки ъгъл, да се опита да го спре. След като изкачиха няколко етажа, стигнаха до коридор, където всички кабинети принадлежаха на различни съдии.
	Войникът спря пред табелка, на която пишеше „Магистрат Бардун“, и с последен притеснен поглед към двамата приятели почука на вратата.
	— Влез! — се разнесе глас отвътре.
	В стаята имаше огромно писалище, цялото отрупано с хартия, от двете страни, на което бяха застанали двама мъже в черни роби. С острото си, ястребово лице и тесни очи, полускрити под рошави, сиви вежди, по-близкият от тях изглеждаше точно както можеше да се очаква от някой от прословутите лускански блюстители на реда и закона. Мъжът зад бюрото, очевидно Бардун, бе доста по-млад от своя колега — надали бе на повече от трийсет години и имаше гъста, кестенява коса, кафяви очи и гладко избръснато, младежко лице.
	— Извинявайте, магистрате — проговори войникът, а в гласа му съвсем ясно се долавяха нотки на притеснение, — но водя двама герои, Дризт До’Урден и Кати-Бри, дъщерята на крал Бруенор Бойния чук. Дошли са в Лускан да търсят един свой приятел.
	— Заповядайте — покани ги Бардун дружелюбно, ала другият мъж им хвърли мрачен поглед, който се задържа особено дълго върху елфа.
	— Дризт и Кати-Бри плаваха с Дюдермонт… — започна войникът, но Бардун вдигна ръка и го прекъсна.
	— Подвизите им са ни добре известни — увери го той. — Можеш да си вървиш.
	Стражът се поклони, намигна на двамата приятели и излезе, затваряйки вратата след себе си.
	— Моят колега, магистрат Каланан — представи Бардун своя събеседник и се изправи, давайки знак на гостите да се приближат. — Разбира се, за нас ще бъде чест да ви помогнем. Въпреки че Дюдермонт изпадна в немилост пред някои от магистратите, мнозина от нас високо оценяват всичко, което той и храбрият му екипаж сториха, за да прочистят водите около красивия ни град от не един и двама опасни пирати.
	Дризт хвърли учуден поглед на Кати-Бри. И двамата бяха искрено изненадани, че благороден човек като Дюдермонт, комуто управниците на Града на бездънните води бяха подарили прекрасна тримачтова шхуна, за да му помага в доблестната задача, с която се беше заел, може да изпадне в немилост пред който и да било служител на закона.
	— Войникът спомена, че бихте могли да ни помогнете да открием приятеля, когото търсим — рече Дризт. — Името му е Уолфгар. Едър северняк, със светла кожа и руса коса. Имаме причини да вярваме, че…
	Елфът спря по средата на изречението, видял сянката, която пробяга по лицето на Бардун, както и навъсеното изражение на Каланан.
	— Ако сте негови приятели, по-добре изобщо да не се вясвате насам — презрително изпръхтя Каланан.
	Бардун се съвзе от моментната си изненада и седна зад писалището.
	— Наистина го познаваме — потвърди той. — Даже прекалено добре.
	И като даде знак на Дризт и Кати-Бри да се разположат удобно, той им разказа всичко за неприятностите на Уолфгар с лусканските власти, за това как е бил обвинен и осъден за опит за убийство на капитан Дюдермонт (Кати-Бри не можа да сдържи възмутеното си „Глупости!“) и как бил на косъм от позорната смърт върху Карнавала на затворниците, когато бил помилван лично от Дюдермонт.
	— Крайно неразумно от страна на добрия капитан — обади се Каланан. — Именно това му докара неприятности в Лускан. Ние не обичаме, когато някой престъпник си тръгне безнаказано от Карнавала.
	— Отлично знам какво обичате — рече Дризт по-рязко, отколкото възнамеряваше.
	Той таеше силна неприязън към жестокия Карнавал на затворниците, а и трудно можеше да каже нещо добро за лусканските магистрати. Докато бяха на „Морски дух“, двамата с Кати-Бри винаги молеха капитана да отведат заловените пирати в Града на бездънните води вместо в Лускан и Дюдермонт, който също хранеше лоши чувства към кръвожадния карнавал, обикновено се съгласяваше, дори Лускан да им беше по-близо.
	Усетил суровия си тон, Дризт се обърна към очевидно по-човечния Бардун и добави:
	— Поне някои от вас.
	— Говориш открито — рече Бардун — и това е достойно за уважение, дори и да не съм напълно съгласен. Капитан Дюдермонт спаси приятеля ви от смърт, но не и от изгнание. Уолфгар и дребният му приятел бяха прокудени от Лускан, макар мълвата да твърди, че Морик Разбойника се бил завърнал.
	— И, както личи, разполага с достатъчно влияние, за да получим заповед да не го закачаме! — допълни Каланан, без да прикрива негодуванието си.
	— Морик Разбойника? — повтори Кати-Бри.
	— Дребен уличен престъпник — обясни Бардун и махна пренебрежително с ръка.
	— И е пътувал заедно с Уолфгар?
	— Бяха приятели, да. Осъдиха ги заради покушението срещу Дюдермонт заедно с двамина пирати, които обаче не бяха помилвани.
	Жестоката усмивка, разкривила устните на Каланан при тези думи, не убягна от вниманието на елфа — поредното потвърждение за свирепата бруталност на карнавала.
	Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха.
	— Къде можем да открием този Морик? — решително попита младата жена.
	— В някоя канавка — отвърна Каланан. — Или в градската клоака.
	— Опитайте на Улицата на полумесеца — предложи Бардун. — Говори се, че често се навъртал там, особено в една кръчма, наречена „Кривата сабя“.
	Дризт, който и преди беше чувал това име, кимна. Беше ходил в пивницата — не докато плаваше с „Морски дух“, а много преди това, когато двамата с Уолфгар минаха през Лускан, на път към Митрал Хол. Двамата се бяха отбили в заведението, където заради Уолфгар се развихри страхотен побой.
	— Точно там вашият приятел се сдоби с немалка слава — подигравателно подметна Каланан.
	Дризт и Кати-Бри кимнаха.
	— Благодарим ви за информацията — рече елфът. — Сигурен съм, че ще успеем да открием приятеля си.
	И като се поклони, той тръгна към вратата, но беше спрян на прага от гласа на Бардун:
	— Ако наистина намерите Уолфгар в Лускан, сторете му добрината да го отведете далеч оттук. Далеч от града ни и далеч от онзи плъх, Морик.
	Дризт кимна и излезе от стаята. Двамата с Кати-Бри си наеха стаи в прилична странноприемница, разположена в един от хубавите квартали на Лускан, и излязоха да се разходят, припомняйки си предишното си идване насам. Времето беше хубаво, слънцето огряваше листата на дърветата, които вече бяха започнали да надяват есенните си премени, и градът изглеждаше наистина красив. Докато крачеха един до друг, наслаждавайки се на заобикалящите ги гледки и приятното време, двамата приятели дори не забелязваха, че мнозина ги зяпат с отворени уста, ахкат учудено, а няколко деца дори се разбягаха при вида на мрачния елф.
	Подобни неща не можеха да обезпокоят Дризт. Не и когато Кати-Бри бе до него.
	Те търпеливо изчакаха падането на нощта, когато бе много по-вероятно да открият човек като Морик Разбойника, а както започваха да разбират и някого като Уолфгар.
	„Кривата сабя“ не беше пълна, когато двамата прекрачиха прага й малко след залез-слънце, макар на елфа да му се стори, че поне сто чифта слисани очи се впериха в него. Най-настойчиво като че ли го гледаше дребен, мършав мъж, седнал на бара точно срещу съдържателя, който пък изведнъж спря да бърше чашата в ръката си, напълно погълнат от появата на толкова неочакван посетител. Когато бе минал оттук предишния път, Дризт се бе държал настрани, с наведена глава и ниско спусната качулка, почти незабележим насред шумотевицата на лошо осветената пивница.
	Той кимна на ханджията и се запъти право към него. Мършавият човечец изскимтя и препъвайки се, отскочи назад.
	— Добра среща, почитаеми господине — рече Дризт. — Не идвам с лоши намерения, уверявам те, въпреки ужаса на твоя гостенин.
	— А, само Йоси Локвата — отвърна съдържателят, макар да бе очевидно, че и той е доста стреснат. — Не му обръщай внимание.
	При тези думи той протегна ръка, но миг по-късно я върна обратно, за да я избърше в престилката си и отново да я протегне на госта:
	— Арумн Гардпек, на твоите услуги.
	— Дризт До’Урден — отвърна елфът и стисна десницата му учудващо силно за някой с неговия ръст. — А това е моята спътница, Кати-Бри.
	Арумн ги изгледа заинтригувано, а изражението му омекна, сякаш най-сетне ги беше разпознал.
	— Тук сме, защото търсим един човек — обясни Дризт.
	— Уолфгар — уверено заяви ханджията и се усмихна широко, виждайки учудването, изписало се по лицата им. — Ами да, колко ми е разказвал за вас. И за двама ви.
	— Тук ли е? — обади се Кати-Бри.
	— Отдавна си тръгна — намеси се мършавият мъж, който най-сетне се престраши да дойде по-наблизо. — Върна се само веднъж, за да отведе Дели.
	— Дели?
	— Тя работеше тук — обясни Арумн. — От самото начало си падна по Уолфгар. Той се върна за нея и тримата напуснаха Лускан. Предполагам, че са отишли в Града на бездънните води.
	— Тримата? — повтори Дризт, предполагайки, че навярно става въпрос за Морик.
	— Уолфгар, Дели и детето — отвърна Йоси.
	— Детето? — възкликнаха Дризт и Кати-Бри в един глас и се спогледаха недоумяващо.
	Когато се обърнаха към ханджията за още подробности, той сви рамене — и сам не знаеше повече.
	— Туй беше преди месеци — уточни Йоси. — Оттогаз нищо не сме чували за тях.
	Дризт замълча, опитвайки се да проумее чутото. Очевидно бе, че Уолфгар ще има доста за разказване, когато най-сетне го открият… ако все още бе жив.
	— Всъщност дойдохме тук, за да потърсим човек, за когото ни казаха, че разполагал с информация за Уолфгар — рече той. — Човек на име Морик.
	Зад гърба им се разнесе трополене и когато двамата приятели се обърнаха, видяха дребна фигура, облечена в тъмни дрехи, да излиза забързано от кръчмата.
	— Ей ви го Морик! — посочи го Арумн.
	Дризт и Кати-Бри изтичаха навън, ала Морик, който очевидно бе свикнал да се движи из сенките, не се виждаше никакъв.
	Елфът се наведе, за да разгледа по-добре меката пръст, след което се усмихна и махна наляво — следата бе съвсем очевидна за опитния му поглед.

	* * *

	— Хубав момък си, дума да няма! — провлачи оплесканият стар развратник и като побутна Ле’лоринел към стената, доближи лице на сантиметри от неговото.
	Ле’лоринел погледна встрани към останалите четирима пияници, които се захилиха развеселено, когато другарят им посегна към въжето, което използваше вместо колан.
	Изведнъж той започна да се свлича, притиснал разтреперани ръце под кръста си, там, където се бе забило коляното на елфа.
	Ле’лоринел извади меча си и здравата цапардоса пияницата с тъпата му страна, така че той се просна на пода.
	— Зададох ви най-обикновен въпрос — спокойно рече елфът на останалите четирима, които вече не се смееха, а се споглеждаха уплашено.
	— Добро момче — обади се умиротворително един от някогашните пирати и се изправи на разкривените си крака. — Туки само се шегуваше, нищо повече.
	— Най-обикновен въпрос — повтори Ле’лоринел.
	Елфът беше дошъл в тази долнопробна кръчма край лусканското пристанище, носейки символите, които Е’Креса му бе дал, търсейки отговори на въпросите си.
	— Може и да не е чак толкоз обикновен — отвърна плешивият пияница, който се бе опитал да го успокои преди малко. — Разпитваш за някакъв белег, а тука мнозина носят таквиз знаци!
	— И повечето гледат да не ги показват много-много — намеси се друг.
	Ле’лоринел чу шум и се обърна тъкмо навреме, за да види как Туки, онзи, когото беше повалил, се нахвърля отгоре му. Едно бързо завъртане и замах с меча (с тъпата страна надолу — не искаше да убива противника си, макар че той най-вероятно си го заслужаваше) и Туки беше принуден да отскочи настрани. Ле’лоринел приклекна и само с една крачка се озова зад него. Силно блъсване по гърба и Туки се сгромоляса на пода.
	Междувременно двама от другарите му също се бяха хвърлили в атака — единият размахваше закривен нож, с какъвто чистеха рибата, а другият — къс харпун.
	Ле’лоринел вдигна меча, за да се предпази, като в същото време лявата му ръка се стрелна към дясното му бедро.
	Мъжът с харпуна политна назад, хриптейки мъчително, а от гърдите му стърчеше дръжката на тънка кама.
	Ле’лоринел се втурна напред. Другият му нападател изпусна ножа и побърза да отскочи, вдигнал ръце в знак, че се предава.
	— Най-обикновен въпрос — процеди елфът през зъби, а погледът в златистосините му очи красноречиво говореше, че ако се наложи, ще ги избие до един, без да трепне.
	— Не съм го виждал — рече онзи, който допреди малко държеше рибарски нож.
	— Но ще откриете кой го носи и ще ми кажете, нали?
	— Ама, разбира се, момко, разбира се! — увери го друг от пиратите.
	Туки, който още лежеше на пода в другия край на стаята, изведнъж се хвърли към вратата и изскочи навън. Един от пиратите понечи да го последва, но Ле’лоринел беше по-бърз и като издърпа камата си от гърдите на издъхващия мъж, вдигна ръка, готов да я хвърли.
	— Най-обикновен въпрос — настоя той за четвърти път. — Открийте отговора и ще ви възнаградя. Провалите ли се…
	Вместо да довърши заплахата си, елфът хвърли многозначителен поглед към пирата, който умираше, облегнат на стената.
	След това излезе през отворената врата, като поспря само за миг-два, колкото да обърше камата си в туниката на онзи, който го бе нападнал с нож. Когато свърши, допря острието до гърлото на ужасения пират, а после потъна в нощта.

	* * *

	Дребният силует изскочи от една тясна уличка, размахал две сребристи ками.
	Нападението му бе почти съвършено — нисък замах с лявата ръка, който целеше само да отвлече вниманието, и малко преди да достигне тялото на елфа, описа широка дъга и се стрелна към врата му.
	Почти съвършено.
	Дризт нито за миг не се остави да бъде подведен от заблуждаващия удар и насочи цялото си внимание към втория. Ръката му стисна тази на Морик, а пръстите му се сключиха около пръстите на разбойника.
	Морик ловко се нагоди към новото положение и реши да довърши първоначалния си удар, ала Дризт беше прекалено умел и отскочи с мълниеносна бързина, подпомагана допълнително от магическите предпазители, които носеше около глезените си. Той се провря под протегнатата ръка на противника си, след това изтича зад него и я изви, избягвайки по този начин другата му кама.
	Морик също понечи да се завърти, ала елфът така засили натиска върху пръстите му, че Разбойника бе принуден да изпусне камата и се свлече на едно коляно.
	Преди още да бе помислил за следващата си атака, Кати-Бри сграбчи другата му ръка в желязна хватка.
	— Не ме убивайте! — примоли се той. — Сдобих се със скъпоценните камъни… нали казах на убиеца… не се отделях от Уолфгар… всичко, което ми поръчахте!
	Дризт хвърли недоумяващ поглед на Кати-Бри, а след това отслаби натиска върху пръстите на Морик и го дръпна да се изправи.
	— Не съм предал Джарлаксъл! — извика Разбойника. — За нищо на света не бих го предал!
	— Джарлаксъл? — повтори Кати-Бри, без да може да повярва на ушите си. — Той за кого ни взема?
	— Добър въпрос — съгласи се Дризт и се обърна към Морик за отговор.
	— Не сте ли пратеници на Джарлаксъл? — попита лусканецът; миг по-късно по лицето му се разля облекчение и той се изкиска смутено. — Но тогава кои…
	Той млъкна изведнъж и широко се ухили:
	— Вие сте приятелите на Уолфгар!
	Дризт го пусна, Кати-Бри стори същото. Морик вдигна падналата си кама, след което прибра двете оръжия в ножниците им и протегна ръка:
	— Добра среща! — възторжено рече той. — Уолфгар толкова ми е говорил за вас!
	— По всичко личи, че и вие двамата имате доста за разказване — отбеляза Дризт.
	Морик отново се изкиска и поклати глава. Когато стана очевидно, че нито елфът, нито младата жена възнамеряват да поемат предложената им ръка, той я прибра и я обърса в бедрото си.
	— Даже твърде много! — отвърна той. — Истории за битки и любов оттук, та чак до Окни!
	— Откъде познаваш Джарлаксъл? — попита Кати-Бри. — И къде е Уолфгар?
	— Двете неща нямат нищо общо, уверявам ви. Или поне така беше, когато за последен път видях варварина. Той си тръгна от Лускан преди доста време, заедно с Дели Кърти и детето, което взе от глупавия лорд Окни.
	— Отвлече ли го? — намеси се Дризт.
	— Спаси го — уточни Морик. — Незаконното дете на една уплашена млада жена, което със сигурност щеше да бъде убито от мъжа й или от жестоката му сестра — Морик въздъхна дълбоко. — Дълга и оплетена история. Най-добре да я чуете от устата на самия Уолфгар.
	— Той жив ли е?
	— Доколкото знам — да. Последния път, когато го видях, беше съвсем добре и отиваше към… към Града на бездънните води, предполагам. В търсене на капитан Дюдермонт — надяваше се той да му помогне да си възвърне изгубения боен чук.
	Кати-Бри въздъхна с неприкрито облекчение.
	— Как го е изгубил? — продължи да разпитва Дризт.
	— Глупакът Йоси го открадна и го продаде на Шийла Крий, крайно неприятна личност и капитан на пиратски кораб. Но Уолфгар излезе от калта, в която бе затънал, и аз не бих искал да съм на мястото на тази Крий.
	Морик изгледа Дризт, който се взираше в Кати-Бри, а обзелите ги чувства бяха изписани съвсем ясно по лицата им.
	— Мислели сте, че е мъртъв, нали? — досети се той.
	— Натъкнахме се на един разбойник, на разбойничка по-точно, върху чието рамо имаше знак, който би могъл да бъде оставен единствено от Щитозъб — обясни Дризт. — Знаем колко държи Уолфгар на чука си, а бяхме сигурни, че не е в съюз с шайката на пленената разбойничка.
	— Бяхме убедени, че могат да му отнемат Щитозъб само през трупа му — призна Кати-Бри.
	— Мисля, че най-малкото, което ти дължим, е една хубава вечеря — рече елфът и Морик грейна.
	Тримата се отправиха обратно към „Кривата сабя“ и Разбойника дори не се опитваше да скрие обзелото го задоволство.
	— Тъкмо ще можеш да ни разкажеш откъде познаваш Джарлаксъл — подхвърли Дризт, докато прекрачваха прага на кръчмата и лусканецът видимо посърна.
	Въпреки това той им разказа за идването на Мрачните в Лускан, за това как бе посетен от пратениците на Джарлаксъл, а по-късно и от самия наемник, за това как бе получил нареждане да не се отделя от Уолфгар. Разказа им и за по-скорошните си преживелици с елфите, след като Уолфгар си бе тръгнал от Лускан и от неговия живот, но пропусна да спомене за наказанието, наложено му след заминаването на варварина. Въпреки това инстинктивно посегна към лицето си, изгорено от отвратителния Рай’ги, един елф, когото Морик ненавиждаше от дъното на душата си.
	През цялото време, докато го слушаха, Кати-Бри и Дризт се споглеждаха с искрена загриженост. Ако Джарлаксъл проявяваше интерес към приятеля им, Уолфгар може би все пак не беше в безопасност. Но онова, което ги учудваше най-много, бе причината за този интерес.
	Морик ги увери, че от месеци не бе имал вземане-даване с Джарлаксъл и неговите подчинени, нито пък очакваше да ги види отново.
	— Не и след като онзи човек, убиецът, дойде и ми каза да бягам — обясни Разбойника. — Което и сторих. Върнах се едва наскоро. Най-малко ги искам по петите си, но вярвам, че убиецът добре е прикрил следите ми. Смятам, че нямаше да се върне при тях, ако те подозираха, че все още съм жив.
	— Убиец? — повтори Дризт, който вече се досещаше за кого става дума, макар че нямаше никаква представа какво би накарало Артемис Ентрери да пожали нечий живот, особено ако по този начин рискува да си навлече гнева на Бреган Д’аерте.
	Това обаче навярно бе дълга история, предполагаше той, надявайки се, че тя няма нищо общо с Уолфгар.
	— Къде можем да открием тази Шийла Крий? — попита той, прекъсвайки Морик, преди съвсем да се бе развихрил със своите разкази за мрачните елфи.
	Лусканецът го изгледа продължително.
	— Нейде из моретата, най-вероятно — отвърна той. — Но нищо чудно да си има тайно пристанище. Всъщност, неведнъж съм чувал подобни слухове.
	— Можеш ли да откриеш къде се намира? — намеси се Кати-Бри.
	— Подобна информация струва скъпо… — започна Морик, но изведнъж млъкна и шумно преглътна при вида на издутата кесия, която елфът (приятел на богат джуджешки крал, който искаше да открие Уолфгар не по-малко от самия него) сложи на масата.
	— Утре вечер — рече Дризт. — На същото място.
	Морик взе кесията, кимна и излезе.
	— Мислиш ли, че ще се върне с информацията? — попита Кати-Бри.
	— Дружбата му с Уолфгар е била истинска — отвърна Дризт. — А и прекалено го е страх от нас, за да се опита да ни измами.
	— По всичко личи, че нашият приятел се е забъркал в доста приключения и си е навлякъл немалко неприятности — отбеляза Кати-Бри.
	— По всичко личи, че нашият приятел най-сетне е намерил изход от мрака — поправи я Дризт с усмивка, която огряваше цялото му лице, и очи, в които играеха обнадеждени пламъчета.


	Осма глава
	Душевните терзания на воина

	Търговският кораб се беше килнал на една страна, повечето платна бяха раздрани, а онези от екипажа, които все още бяха на борда, лежаха мъртви на палубата. Дюдермонт и опитните му моряци знаеха, че е имало и други — кораб като този не можеше да е плавал с по-малко от дузина души на борда си, а те бяха открили телата едва на седмина. Дюдермонт почти не хранеше надежда, че останалите са живи — водите около каравелата бяха пълни с акули и някои от тях несъмнено си бяха напълнили търбусите с човешко месо.
	— Станало е само преди два-три часа — съобщи Робилард на капитана, който стоеше близо до счупения щурвал на търговския кораб.
	Пиратите го бяха повредили, бяха се отървали от екипажа му и след като го бяха оплячкосали, го бяха оставили да се върти в кръг. И понеже този ден от сутринта духаше силен вятър, Дюдермонт се бе видял принуден да помоли Робилард да строши руля с една от магическите си мълнии, за да успее „Морски дух“ да се приближи достатъчно.
	— Доста трябва да са заграбили — рече капитанът.
	Малкото стока, която все още се въргаляше из трюма, говореше, че търговският кораб е идвал от Мемнон и е бил натоварен с голямо количество платове, макар че в корабния дневник не се споменаваше нищо за редки или особено скъпи тъкани.
	— Иначе няма да си струва усилието — отвърна Робилард. — Трябва им богата плячка, та жестокостите им да си заслужават времето и риска. Ако са напълнили трюма си, несъмнено са се насочили към брега.
	При тези думи магьосникът наплюнчи показалеца си и го вдигна във въздуха.
	— А и вятърът е благоприятен за подобен курс.
	— Не по-благоприятен, отколкото е за нас — мрачно заяви Дюдермонт. Той повика един от своите лейтенанти, който се намираше наблизо, и му нареди да проверят за последен път дали на търговския кораб няма оцелели, а след това да се върнат възможно най-бързо на борда на „Морски дух“.
	Преследването започваше.

	* * *

	Уолфгар, който беше недалеч оттам, чу целия разговор между капитана и Робилард. Той също смяташе, че злодейството е извършено само преди няколко часа — с попътен вятър в платната и празен трюм, „Морски дух“ много скоро щеше да настигне тежко натоварения пиратски съд, дори той да се бе отправил с пълна пара към най-близкото пристанище.
	Варваринът затвори очи и се замисли за предстоящата битка — първата, откакто бяха вдигнали котва от Града на бездънните води. Това щеше да бъде миг на откровение за Уолфгар, миг, в който волята и решителността му трябваше да се наложат над залинялата сила на духа му. Той се огледа наоколо, към труповете на търговците, покосени от жестоката ръка на кръвожадни пирати. Тези безпощадни убийци напълно заслужаваха онова, което ги очакваше, заслужаваха да срещнат студената си, жестока смърт в мрачните води или пък да бъдат заловени и изпратени на съд в Града на бездънните води или дори в Лускан.
	Уолфгар си повтаряше, че е негов дълг да отмъсти за невинните моряци, че трябва да използва дадената му от боговете сила, за да защитава справедливостта в един безмилостен свят и да даде поне мъничко сигурност на безпомощните, невинни хора.
	Застанал на палубата на опустошения търговски кораб, варваринът се обръщаше за подкрепа към всички възвисяващи идеали, в които вярваше; застанал насред грозната сеч, той призоваваше чувството си за дълг, алтруизма на някогашните си приятели, както и Дризт, който без колебание се хвърляше и в най-голямата опасност, за да помогне на другите.
	Ала вместо това пред очите му отново и отново изникваха образите на Дели и Колсон, останали сами в този суров свят, потънали в скръб и нищета.
	Остро мушване в ребрата го извади от мислите му и той установи, че освен него и лейтенанта, който го беше сръгал, на борда на търговския кораб няма никой друг. Докато отиваше към мостика, хвърлен между двата съда, Уолфгар не пропусна да забележи, че Робилард следи всяка негова стъпка.
	Когато се върна на „Морски дух“, варваринът се обърна назад, за да хвърли един последен поглед към опустошението на търговския кораб, та още по-добре да запечата образа на мъртвите моряци в съзнанието си и да го призове, когато удареше часът да се хвърли в бой.
	Трябваше да положи немалко усилие, за да прогони лицата на Дели и Колсон от мислите си, напомняйки си кой е и кой трябва да бъде.

	* * *

	Разсъждавайки логично и с малко помощ от страна на Робилард, Дюдермонт и „Морски дух“ видяха пиратския кораб още на следващото утро. Оказа се внушителен тримачтов съд с издадена втора палуба и катапулт. Дори от това разстояние, Дюдермонт забеляза, че на борда на вражеския кораб кипи трескава дейност, мнозина моряци тичаха напред-назад с лъкове в ръка.
	— Карлинг Бадийн? — обърна се Робилард към капитана и застана до него на носа на бързата шхуна.
	— Възможно е — отвърна Дюдермонт и го погледна.
	„Морски дух“ от години преследваше Карлинг Бадийн, един от най-страховитите моряци, кръстосващи водите на Саблено море, и ето че сега като че ли най-после го бяха хванали натясно. Корабът на Бадийн беше голям и бавен, великолепно брониран и също толкова добре въоръжен, а освен това притежаваше отряд превъзходни стрелци и двама забележителни магьосници. Самият Бадийн пък се славеше като един от най-кръвожадните пирати и случилото се на търговския кораб навеждаше на мисълта, че клането наистина е негово дело.
	— Ако е той, нямаме право на грешки, в противен случай рискуваме да изгубим мнозина от екипажа — рече Робилард.
	Дюдермонт, който отново бе насочил вниманието си към кораба в далечината, не можеше да не се съгласи.
	— Една-единствена грешка, като онези, които напоследък често допускаме, и много от нас ще се простят с живота си — продължаваше магьосникът.
	Дюдермонт свали далекогледа от окото си и се замисли над думите на Робилард. А за да не остави у капитана никакво съмнение какво има предвид, магьосникът хвърли многозначителен поглед към Уолфгар, който стоеше до бордовата ограда в средната част на кораба.
	— Беше му обяснено къде бърка — рече Дюдермонт.
	— Той и сам го знае. Ала стигне ли се до бой, нашият едър приятел забравя що е разум и се оставя да го водят чувствата, оставя се на гнева и на страха си. Когато му обясняваш допуснатите грешки, думите ти стигат до съзнанието му и той те разбира. Ала започне ли битката, разумът му сякаш бива изместен от нещо първично и напълно неконтролируемо.
	Дюдермонт слушаше внимателно, макар да бе заел отбранителна позиция. Но колкото и да не му се искаше, принуден бе да признае, че Робилард е прав. Освен това не можеше току-така да пренебрегне последиците за останалите моряци, които можеха да последват всяко безразсъдство от страна на Уолфгар. Все пак, Бадийн разполагаше с двама магьосници и голям брой опасни стрелци.
	— Можем да победим, ако обикаляме в кръг около врага — той е много по-бавен от нас — обясни плана си Робилард. — Затова ние трябва да бъдем двойно по-бързи и подвижни, особено на завоите.
	Дюдермонт кимна. „Морски дух“ бе използвал това свое преимущество и с други по-трудно маневрени кораби — заставаше напряко на противника и го засипваше с порой от стрели. Ето защо предложението на Робилард беше съвсем логично.
	— Подвижни на завоите — повтори магьосникът и едва сега Дюдермонт го разбра напълно.
	— Искаш да пратя Уолфгар на румпела — рече той.
	— Искам да сториш онова, което е най-добро за всички ни — отвърна Робилард. — В състояние сме да се справим с подобен кораб, капитане. Единственото, за което те моля, е да ни дадеш възможност да го сторим както ние си знаем, без сами да си усложняваме положението. Не отричам, че Уолфгар е могъщ войн, но за разлика от приятелите си, той е непредсказуем.
	Магьосникът поиска да добави още нещо, но Дюдермонт вдигна ръка и кимна в знак, че се признава за победен. При предишните битки Уолфгар наистина бе действал неразумно и ако стореше същото с противник като Бадийн, „Морски дух“ можеше сериозно да си изпати.
	Беше ли капитанът готов да поеме този риск, за да пожали самолюбието на един приятел?
	Той се обърна към варварина, който се бе облегнал на бордовата ограда и не сваляше поглед от пиратския съд. Юмруците му бяха здраво стиснати, в сините му очи бушуваше огън.

	* * *

	Уолфгар неохотно слезе в трюма, а нежеланието нарасна още повече, когато осъзна, че всъщност предпочита да е тук долу. Беше видял как Дюдермонт се отправя към него, след като бе разговарял с Робилард, и въпреки това остана изненадан от нареждането да отиде на румпела при кормчиите. Обикновено те стояха до щурвала, но дойдеше ли време за битка, те си оставаха долу и следвайки указанията на навигатора, направляваха кораба много по-бързо и по-сигурно.
	Уолфгар никога не бе работил тук и съвсем не смяташе, че това е мястото, където способностите му можеха да се разгърнат най-пълно.
	— Ей, сърдитко — подхвърли Гримзли, който ръководеше малкия отряд. — Трябва да се радваш, че си по-далечко от магьосниците и стрелците.
	Без да каже нищо, Уолфгар мина покрай него и улови тежкия румпел.
	— Сложил те е тук зарад’ силата ти, мен ако питаш — продължи Гримзли, който очевидно искаше да пощади чувствата му.
	Уолфгар обаче прекрасно разбираше каква бе истината. Ако Дюдермонт в действителност искаше да използва забележителната му сила в управлението на кораба, щеше да го остави на палубата, при платната. Преди много години, на борда на тогавашния „Морски дух“, варваринът собственоръчно бе сменил посоката на кораба (с такава мощ, че чак носът му бе изскочил високо над водата) и с този впечатляващ и като че ли невъзможен подвиг, бе осигурил победата им над врага.
	Ала ето че сега Дюдермонт му нямаше доверие дори за подобна задача, не искаше да му позволи даже да се доближи до битката.
	Това изобщо не му се нравеше, но корабът беше на Дюдермонт и той нямаше право да оспорва решенията му, особено когато им предстоеше битка.
	Първите викове, които я оповестяваха, се разнесоха няколко минути по-късно, до ушите на Уолфгар достигна грохотът на взривило се наблизо огнено кълбо.
	— Наляво до третата! — провикна се Гримзли.
	Уолфгар и още един моряк задърпаха с все сила, докато не изравниха върха на повратника с третата резка, вдълбана в стената вляво от центъра.
	— Върнете я обратно на първата — долетя следващата заповед на Гримзли.
	Двамата я изпълниха и носът на „Морски дух“ се изправи след острия завой.
	Отгоре продължаваха да се носят викове, пееха тетиви, катапултът свистеше, а над всичко това се носеше шумът на поредица от магии — все звуци, които се врязваха като нож в сърцето на доблестния варварски войн.
	Войн?
	Имаше ли право да се нарече така, след като околните му имаха толкова малко доверие, че не го допускаха в битката; имаше ли право да се нарече така, когато не му разрешаваха да прави онова, за което се бе обучавал цял живот? В какво се бе превърнал, не можеше да не се запита Уолфгар, след като неговите другари (мъже, които му отстъпваха както по войнски умения, така и по сила), се хвърляха в битката, докато него използваха като товарно добиче и нищо повече!
	Ръмжейки страховито, варваринът изпълни поредното нареждане на Гримзли („Две надясно!“), после яростно дръпна повратника, когато морякът, чул неистовите викове откъм палубата, му каза да направи остър ляв завой.
	Гредите и румпелът простенаха, когато варваринът го завъртя докрай. Корабът се наклони на една страна толкова рязко, че другият моряк изгуби равновесие.
	— По-полека! По-полека! — развика се Гримзли. — Да не искаш да изсипеш екипажа в морето!
	Уолфгар отслаби натиска върху румпела и преглътна хокането, без дори да се опита да се защити. Всъщност, той почти не чуваше какво му говори Гримзли, с изключение, разбира се, на нарежданията му. Не, цялото внимание на варварина беше другаде — на палубата, откъдето се носеха викове и звънтене на тетиви, заклинания и свистенето на катапулта.
	Други мъже се излагаха на смъртна опасност вместо него.
	— А, не се тревожи толкоз — подхвърли Гримзли, който бе забелязал мрачното му изражение. — Дюдермонт и момчетата ще надвият, хич и не се съмнявай!
	В действителност, Уолфгар изобщо не се съмняваше в това — Дюдермонт и хората му печелеха подобни битки вече години наред, много преди той да се бе присъединил към тях. Не, не го измъчваше тревога. Той отлично знаеше къде е неговото място и то със сигурност не бе в трюма, но заради слабостта му това бе единственото място, където Дюдермонт можеше да го сложи с чиста съвест.
	Над главата му трещяха огнени кълба, изригваха светкавици, звънтяха стрели, а катапултите запращаха пламтящите си снаряди със силно свистене. Битката продължи близо час и когато отгоре най-сетне долетя указание да прикрепят повратника обратно към кормилото, морякът, който работеше рамо до рамо с Уолфгар, бе първият след Гримзли, изтичал на палубата, за да провери как е свършила битката.
	Уолфгар остана сам, прекалено засрамен, за да се покаже, прекалено ужасен, че някой може да е загинал вместо него.
	Малко по-късно чу стъпки и с изненада видя Робилард, вдигнал полите на синята си роба нависоко, за да не ги застъпи.
	— Управлението вече е при кормилото — започна направо магьосника. — Не смяташ ли, че трябва да помогнеш на останалите с прибирането на пиратския кораб?
	Уолфгар го изгледа продължително. Дори седнал, той сякаш се извисяваше над магьосника. Варваринът тежеше поне три пъти повече от Робилард, а дори ръцете му бяха по-яки от кльощавите крака на магьосника. Отстрани изглеждаше така, сякаш варваринът можеше да го смачка без никакво усилие.
	Ако у Робилард имаше и капчица страх, то той със сигурност не го показваше.
	— Ти ми причини това — заяви Уолфгар.
	— Какво съм ти причинил?
	— Твоите думи ме тикнаха тук, не тези на капитана. Ти ми причини това.
	— Не, скъпи ми Уолфгар — бавно рече Робилард, а от гласа му капеше отрова. — Ти сам си го причини.
	Варваринът вирна глава и го изгледа предизвикателно.
	— Очертаваше се тежка битка и изправен пред нея, капитан Дюдермонт нямаше друг избор, освен да те изпрати тук долу — Робилард очевидно се наслаждаваше на всяка своя дума. — Твоята арогантност и прекомерна независимост го накараха да постъпи по този начин. Или мислиш, че сме готови да изложим на опасност живота на другарите си само за да можеш да утолиш необуздания си гняв и тщеславието си?
	Уолфгар се изправи на крака, с полуприведено тяло, сякаш се канеше да се нахвърли върху магьосника и да го удуши с голи ръце.
	— Защото какво друго, ако не чрезмерната ти самонадеяност, би могло да обясни поведението ти по време на последните битки? — невъзмутимо продължи Робилард. — Ние сме едно цяло, в което цари дисциплина и всеки има своята роля. Дори една-единствена брънка да я изпълни не както трябва и силата ни намалява значително, започваме да действаме не заедно, а един през друг. Подобно нещо е недопустимо, независимо кой е причината за него — ти или някой друг. Така че, много те моля, спести си обидите, обвиненията и празните заплахи, ако не искаш да се окъпеш в студените вълни.
	Очите на Уолфгар неволно се разшириха, изменяйки на иначе каменното му изражение.
	— А имай предвид, че сме доста далеч от сушата — довърши Робилард и се накани да се изкачи обратно на палубата.
	Преди да поеме нагоре по стълбата обаче, той спря и отново се обърна към варварина:
	— Ако днешната битка не ти хареса, може би ще е най-разумно да си останеш на брега следващия път, когато хвърлим котва. Да, може би така ще е най-добре — продължи магьосникът, след като помълча малко, придавайки си замислен вид. — Върни се на сушата, Уолфгар. Мястото ти не е тук.
	С тези думи той си тръгна, ала Уолфгар не го последва. Вместо това бавно се свлече на пода, облегнат на стената, потънал в мисли за човека, който бе някога, и за човека, в когото се бе превърнал. Жестока истина, срещу която се боеше да се изправи.
	Да погледне напред, към онзи, в когото искаше да се превърне, просто нямаше сили.


	Девета глава
	Пътищата се пресичат… почти

	Ле’лоринел вървеше по улица „Долеманд“, а бързата му крачка издаваше нетърпение, примесено с тревога. Целта му бе една къща, където трябваше да се срещне с представител на Шийла Крий. Всичко започваше да си идва на мястото; пътят на правдата, който щеше да го отведе при Дризт До’Урден, ставаше все по-ясен.
	Изведнъж елфът се закова на място и рязко се обърна, когато две фигури, загърнати в пътнически плащове, излязоха от близката уличка. Ле’лоринел посегна към оръжията си, но не ги извади, видял, че никой не го заплашва — двамата дори не го погледнаха, а свърнаха в обратна на неговата посока и продължиха по пътя си.
	— По-спокойно! — скара се елфът сам на себе си и свали ръце от оръжията.
	С един последен поглед към отдалечаващите се непознати, Ле’лоринел се изсмя и продължи по пътя си.
	Пътят, който щеше да го отведе до Дризт До’Урден.
	Докато се отдалечаваха в обратната посока, Дризт и Кати-Бри дори не забелязаха елфа, който посегна към оръжията си, сметнал ги за заплаха. Ако Дризт не бе спуснал качулката на плаща си толкова ниско, дългата му, снежнобяла коса навярно щеше да привлече вниманието на отмъстителния елф и да го издаде.
	Двамата приятели крачеха също толкова нетърпеливо, колкото и Ле’лоринел. Отиваха при Морик, за да получат още информация за Уолфгар. Както се бяха уговорили, Разбойника ги чакаше в „Кривата сабя“, седнал на една маса в задната част на заведението. Когато ги видя, той се ухили и вдигна халба в дружески поздрав.
	— Успя ли да научиш каквото търсеше? — попита Кати-Бри и се настани срещу него.
	— Открих всичко, което можеше да се открие — отвърна Морик.
	Усмивката му угасна и той побутна към тях кесията, която Дризт му беше дал предишния ден:
	— Май ще трябва да си вземете част от парите.
	— Ще видим — рече Дризт и бутна кесията обратно към него.
	Морик сви рамене, но не посегна да я вземе.
	— Малко се знае за Шийла Крий — започна той. — Да си призная, изобщо не ми се искаше да разпитвам за нея. Единствените, които разполагат с информация, са нейните приближени. Всички те са жени и до една не хранят особено топли чувства към мъжете. Онези, които започнат да задават твърде много въпроси за Шийла Крий, обикновено намират смъртта си или биват принудени да се спасяват с бягство, а аз нямам никакво желание нито за едното, нито за другото.
	— Но все пак си понаучил нещо, нали? — нетърпеливо настоя Кати-Бри.
	Морик кимна и отпи голяма глътка пиво.
	— Говори се, че си има тайно пристанище на север от Лускан, най-вероятно разположено в някой от многобройните заливи в подножието на Гръбнака на света. Има логика, защото напоследък рядко се мярка в Лускан, а никога не плава южно оттук. Не мисля, че корабът й някога изобщо се е появявал в Града на бездънните води.
	Дризт и Кати-Бри се спогледаха. Морик като че ли беше прав — известно време бяха преследвали пирати с капитан Дюдермонт, главно на юг от Града на бездънните води, а никога досега не бяха чували за Шийла Крий.
	— Как се казва корабът й? — попита Кати-Бри.
	— „Кървавия кил“. И напълно си заслужава името. Едно от любимите й забавления е да влачи жертвите си под кила на кораба — Морик потръпна и отново отпи от халбата си. — Това е всичко, което успях да науча.
	И той отново побутна кесията към Дризт.
	— И то е повече, отколкото очаквах — отвърна Дризт и я побутна обратно.
	Този път, след кратко колебание и един последен поглед към елфа, Морик я прибра.
	— Има и още нещо — добави лусканецът, когато двамата приятели се изправиха, за да си вървят. — Доколкото разбрах, напоследък никой не е виждал Шийла Крий. Нищо чудно, че се крие, щом Дюдермонт е по петите й.
	— С репутация като нейната и с оръжие като Щитозъб, не мислиш ли, че може да реши да се изправи срещу „Морски дух“?
	Морик избухна в смях още преди Кати-Бри да е довършила въпроса си:
	— Крий не е глупачка, а само пълен идиот би се изправил срещу „Морски дух“ в открито море. Корабът на Дюдермонт кръстосва водите само по една-единствена причина и го прави със забележително умение. Чукът може и да е у Крий, но Дюдермонт разполага с Робилард, а той е от най-опасните. Освен това Дюдермонт има и Уолфгар. Не, Крий се спотайва и то с основание. Толкова по-добре за вас, мен ако питате.
	Морик замълча, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието им, и продължи:
	— Крий познава водите на север от Лускан по-добре от всеки друг. Със сигурност по-добре от Дюдермонт, който прекарва по-голямата част от времето си на юг. Ако се крие, на капитана ще му е доста трудно да я открие. О, да, на „Морски дух“ му предстоят още доста плавания, преди да зърне „Кървавия кил“.
	Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха заинтригувано.
	— Може би ще е най-добре да останем тук, ако искаме да намерим Уолфгар — предположи елфът.
	— Дюдермонт рядко идва в Лускан — обясни Морик. — Магьосникът му не храни особено топли чувства към Домовата кула на магьосниците.
	— А и капитанът не се радва на твърде голяма почит в града, нали? — допълни Кати-Бри.
	Морик придоби изненадано изражение:
	— Дюдермонт и хората му са най-добрите ловци на пирати, кръстосвали Саблено море от векове насам — възрази той.
	— Задето е помилвал Уолфгар и теб — поясни младата жена и неволно се подсмихна. — Подочухме, че постъпката му не се е понравила твърде много на властите.
	— Проклети глупаци! — промърмори Морик. — Но иначе — да, доброто му име доста пострада в онзи ден… денят, когато той постъпи както му повеляваше сърцето, а не политическата изгода. За него самия щеше да е много по-добре да ги беше оставил да ни убият, но…
	— … но за своя чест, той не го стори — довърши Дризт вместо него.
	— Дюдермонт никога не е одобрявал Карнавала — добави Кати-Бри.
	— Затова е много вероятно да си е намерил друг пристан — продължи Морик. — Градът на бездънните води, мен ако питате — там се радва на най-голяма слава, а има и прекрасна къща.
	Дризт погледна към Кати-Бри:
	— Можем да стигнем само за десет дни — рече той и младата жена кимна. — Е, радвам се, че се запознахме, Морик, и ти благодарим за отделеното време.
	С тези думи елфът се поклони и понечи да си тръгне.
	— За теб говорят като за някой паладин, мрачни елфе — думите на Морик накараха двамата приятели да спрат и да го погледнат. — Благороден и непогрешим. Няма ли да навреди на доброто ти име да си имаш вземане-даване с някой като Морик Разбойника?
	Усмивката на Дризт бе едновременно сърдечна и скромна и едновременно с това сякаш казваше на Морик да не говори глупости.
	— От всичко, което чух, личи, че си бил истински приятел на Уолфгар — рече той. — А малцина на този свят са ми по-близки от Уолфгар.
	— Онзи Уолфгар, когото ти познаваш, или този, когото познавах аз? — попита Морик. — Може би те не са един и същи човек.
	— А може би са — отвърна Дризт.
	Двамата с Кати-Бри се поклониха още веднъж и излязоха от кръчмата.

	* * *

	С ръце върху дръжките на оръжията си Ле’лоринел предпазливо пристъпи в малката стаичка, сгушена в задната част на пивницата. Насреща му, облегната направо на стената, седеше някаква жена — представителката на Шийла Крий, както предположи елфът. От двете й страни имаше по един страж — огромни създания, в чиито вени, сигурен бе Ле’лоринел, имаше и оркска, а може би дори людоедска кръв.
	— Заповядай — дружелюбно го покани жената и вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие. — Поиска среща и ето ме тук.
	Ле’лоринел се поотпусна и свали едната си ръка от дръжката на оръжието. След като се огледа и установи, че в малката, скромно обзаведена стая няма никой друг, той пристъпи напред.
	Мощно кроше, дошло изневиделица, го улучи в челюстта и единствено стената, в която ударът го запрати, му попречи да се сгромоляса на пода. Борейки се с обзелото го замайване, той опита да се съвземе и да си възвърне равновесието.
	Едва тогава третият страж (който бе по-едър и от другарите си) изникна сякаш от нищото — магията за невидимост си беше отишла, когато той се нахвърли върху елфа. Със злобна усмивка, разкриваща няколкото криви, жълти зъба в устата му, той замахна за нов удар, който изкара и последната глътка въздух от дробовете на замаяния Ле’лоринел.
	Елфът посегна към оръжията си, но третият пестник на звяра се заби под брадичката му с такава мощ, че го повдигна от земята. Последното, което Ле’лоринел видя, бе приближаването на другите две чудовища, едно, от които бе омотало тежки вериги около юмруците си.
	Жестокият удар се стовари в слепоочието му и в главата на елфа сякаш избухна нещо.
	После над него се спусна непрогледен мрак.
	— Малко информация не е кой знае колко висока цена — драматично заяви Вал-Дусен (той винаги говореше драматично) и размаха ръце, така че широките му ръкави заприличаха на гарванови крила. — Толкова много ли искам от теб?
	Дризт наведе глава и прокара пръсти през гъстата си, бяла коса, хвърляйки кос поглед към Кати-Бри. Двамата бяха дошли в Домовата кула с надеждата да открият някой магьосник, отиващ към Десетте града. Искаха да го помолят да отнесе съобщение на Бруенор — знаеха, че джуджето не може да си намери място от тревога и макар че все още не бяха напълно сигурни, че Уолфгар е жив, онова, което бяха научили, несъмнено навеждаше на подобни успокоителни мисли.
	Насочиха ги към някакъв чудак на име Вал-Дусен, който се канел да отиде в Долината на мразовития вятър за няколко седмици. Двамата приятели не смятаха, че искат кой знае какво от него, но въпреки това бяха готови да му платят, ако се наложи. Само че най-неочаквано среброкосият, сивобрад магьосник прояви изключително голям интерес към Дризт и най-вече към мрачно елфическия му произход.
	Обеща да предаде съобщението им на Бруенор, но само в замяна на трактат върху обществото на Мрачните в Мензоберанзан.
	— Нямам време — за кой ли път повтори Дризт, от когото се очакваше да плати тази „цена“. — Отивам на юг, в Града на бездънните води.
	— А може би Вал-Дусен ще се съгласи да ни отведе в Града на бездънните води с някоя магия — внезапно се намеси Кати-Бри, когато Вал-Дусен нервно започна да подръпва брадата си.
	В отсрещния край на стаята, другият магьосник, който присъстваше на срещата (един от водачите на гилдията, на име Канабиър), трескаво заразмахва ръце при тези думи, а по лицето му се изписа неподправен ужас.
	— Така, така — Вал-Дусен въодушевено се вкопчи в предложението на Кати-Бри. — Няма да е лесно, но може да стане. Срещу съответната цена, разбира се… и тя никак няма да е малка. Нека да помисля… ще ви отведа в Града на бездънните води срещу хиляда жълтици и два дни разкази за Мензоберанзан. Точно така, това ще свърши работа. И, разбира се, след това ще отида в Десетте града, както бях предвидил, и ще говоря с Бруенор — но само в замяна на още един разказ за Мрачните.
	И той спря светналия си от нетърпение поглед върху Дризт. Елфът обаче поклати глава:
	— Нямам нищо за разказване. Тръгнах си от Мензоберанзан, преди да успея да науча кой знае какво за него. В действителност, сигурен съм, че мнозина знаят за Мензоберанзан повече от мен, навярно дори и самият ти.
	Вал-Дусен се нацупи.
	— Един ден разкази — не искаше да отстъпи той толкова лесно ще отнеса съобщението на Бруенор.
	— Никакви истории за Мензоберанзан — отсече Дризт и извади писмото, което беше написал за Бруенор. — Ще ти платя двайсет жълтици (немалка сума за толкова дребна услуга), за да го предадеш на някой от съветниците в Брин Шандер, където и бездруго възнамеряваш да отидеш, с молба да бъде доставено на Риджис от Самотната кория.
	— Дребна услуга? — драматично повтори Вал-Дусен.
	— Повече време изгубихме в приказки за това, отколкото би ти отнело да го свършиш — рече Дризт.
	— Ще си получа историите! — не се отказваше Вал-Дусен.
	— Но не от мен — заяви Дризт и се изправи, за да си върви.
	Кати-Бри го последва и те почти бяха стигнали до вратата, когато гласът на Канабиър ги настигна:
	— Ще го направи.
	Дризт се обърна и погледна първо влиятелния магьосник, а после и ядосания Вал-Дусен. Канабиър също погледна към своя колега и кимна на елфа. Вал-Дусен въздъхна дълбоко и отиде да вземе бележката. Тъкмо протягаше ръка за обещаните двайсет жълтици, когато Канабиър уточни:
	— За да услужи на Дризт До’Урден и в знак на нашата благодарност за подвизите му на борда на „Морски дух“.
	Вал-Дусен промърмори нещо, но прибра писмото и изхвърча от стаята.
	— Може би ще успея да ти поразкажа това-онова следващия път, когато се срещнем — помирително подхвърли Дризт след него.
	С един последен поглед към Канабиър, който се поклони учтиво, Кати-Бри и Дризт си тръгнаха — към южната порта на Лускан и Градът на бездънните води.

	* * *

	Дебели въжета се впиваха в китките му, докато седеше изпънат върху коравия, дървен стол с висока облегалка. Здрава кожена лента минаваше около врата му, така силно стегната, че лицето му бе разкривено в неволна гримаса.
	Едното му око, подуто и насинено от жестокия удар, не можеше да се отвори докрай, раменете го боляха и целите бяха натъртени, нещо, което се виждаше съвсем ясно, тъй като му бяха взели както туниката, така и по-голямата част от дрехите.
	Когато си възвърна зрението, елфът забеляза, че тримата пазачи и жената с кестенявата коса все още се намират в стаята. Стражите стояха настрани, а жената се бе разположила насреща му и не сваляше очи от него.
	— Господарката ми не обича да разпитват за нея — отбеляза тя, а погледът й обхождаше мускулестото тяло на Ле’лоринел.
	— Господарката ти не може да различи приятел от враг — предизвикателно отвърна елфът.
	— Има неща, които са трудни за различаване — многозначително отвърна жената и се подсмихна, като продължи да го оглежда.
	Ле’лоринел се изсмя подигравателно и жената кимна на един от пазачите, който само за миг се озова до вързания елф и го зашлеви през лицето.
	— Подобно държание може да ти струва живота — преспокойно отбеляза жената.
	Сега бе ред на Ле’лоринел да я изгледа сурово.
	— Разпитвал си за Шийла Крий навсякъде из Лускан — продължи тя след малко. — Защо? Властите ли те пращат? Или онази отрепка Дюдермонт?
	— Никой не ме праща и нямам нито един приятел в земите на запад от Сребърния град — също толкова спокойно отвърна елфът.
	— Но това не ти пречи да говориш наляво и надясно за онази, с която уж искаш да се съюзиш.
	— Не е вярно — възрази Ле’лоринел. — Говорих за Крий само с няколко души и то единствено защото бях убеден, че те могат да ме отведат при нея.
	Жената отново кимна и елфът получи още един удар в лицето.
	— Шийла Крий — поправи го жената.
	Ле’лоринел не каза нищо, но кимна едва-едва.
	— Искам обяснение, тук и сега — заяви жената. — И си мери приказките. Защо търсиш господарката ми?
	— Така ме посъветва един гадател — призна Ле’лоринел. — Същият, който ми даде рисунката.
	При тези думи жената вдигна пергамента, върху който беше изобразен знакът на Щитозъб, знакът, който от известно време бе тясно свързан с Шийла Крий и нейната шайка.
	— Искам да намеря един опасен враг, за когото чух, че ще се опита да открие Кр… Шийла Крий — обясни елфът. — Не знам нито кога, нито къде ще се случи това, но според гадателя ще успея да осъществя целта си и да се изправя срещу омразния злодей само ако се присъединя към Шийла Крий. В случай че оръжието с този знак наистина е у нея — добави той.
	— Опасен враг? — лукаво повтори жената. — Капитан Дюдермонт, може би?
	— Дризт До’Урден — заяви Ле’лоринел, който не виждаше никаква причина да крие истината, особено като имаше предвид, че всяка грешка сега можеше да провали намеренията му и дори да му струва живота. — Мрачен елф и приятел на онзи, комуто някога е принадлежало оръжието.
	— Мрачен елф? — подозрително повтори жената, сякаш никога не беше чувала името на Дризт.
	— Точно така — презрително изпухтя Ле’лоринел. — Герой на Севера. Любимец на всички в Долината на мразовития вятър, а и на още доста места.
	Жената придоби странно изражение, като че ли името започваше да й се струва познато.
	— И той е по следите на Шийла Крий? — попита тя.
	Ле’лоринел сви рамене… дотолкова, доколкото въжетата, с които бе овързан, му позволяваха.
	— Знам единствено това, което гадателят ми каза. Пропътувах стотици мили, за да изпълня видението му. Но мрачният елф трябва да умре на всяка цена.
	— Й какво ще стане тогава с отношенията ти с моята господарка? Или тя е просто пионка в твоята игра?
	— Тя… нейният дом, или крепост, или кораб, или където и да живее, е пътят към целта ми — призна елфът. — В момента между нас не съществуват никакви отношения. Дали това ще се промени, зависи най-вече от нея, особено като се има предвид… — при тези думи Ле’лоринел погледна въжетата, които го приковаваха към стола.
	Жената го изгледа продължително, размишлявайки върху необикновената история, която й беше разказал, след което кимна на тримата пазачи.
	Един от тях извади дълго острие и пристъпи към елфа, който реши, че е ударил сетният му час, ала стражът мина зад стола и сряза въжетата около китките му. Друго от чудовищата излезе от сенките, спотаени в ъглите на стаята, носейки дрехите и вещите на елфа, всичко, с изключение на оръжията и магическия му пръстен.
	Опитвайки се да не обръща внимание на разочарованото ръмжене на тримата стражи, Ле’лоринел погледна към жената и видя, че пръстенът е у нея… пръстенът, от който отчаяно се нуждаеше, за да победи Дризт До’Урден.
	— И оръжията — нареди жената, при което трите чудовища я изгледаха слисано… или просто тъпо. — Пътят, отвеждащ до Шийла Крий, крие безброй опасности — обясни тя. — Оръжията ще ти трябват. Не ме разочаровай и може би ще оцелееш достатъчно дълго, за да успееш лично да разкажеш историята си на Шийла Крий. А дали тя ще те изслуша или ще реши да те убие, за да се позабавлява, само времето ще покаже.
	Ле’лоринел трябваше да бъде доволен и на толкова. Той събра дрехите си и се облече, без да бърза и без да крие възмущението си от грубите пазачи.
	Не след дълго петимата вече бяха на път към северната порта на Лускан.


	Десета глава
	Напук на зимата

	— От Дризт — рече Касиус, докато подаваше пергамента на Риджис. — Достави го някакъв крайно недружелюбен лусканец. Велик магьосник, по неговите собствени думи.
	Риджис пое навитата на руло бележка и махна панделката, с която беше вързана.
	— Добри новини — добави Касиус и полуръстът го изгледа учудено.
	— Чел си я? — попита той.
	— Магьосникът, някой си Вал-Дусен (надарен със забележителен ум, както сам твърди!) беше забравил името на онзи, комуто трябвало да я предаде — сухо поясни Касиус. — Така че, да, прочетох я и от съдържанието й разбрах, че е за теб или за Бруенор.
	Риджис кимна, сякаш обяснението го удовлетворяваше, макар в действителност да смяташе, че Касиус би могъл да се досети за кого е писмото и без да го отваря. На кого другиго биха пращали съобщение Дризт и Кати-Бри? Ала полуръстът само махна с ръка — много повече го вълнуваше онова, което Дризт имаше да му каже. Той отвори бележката и я прочете на един дъх.
	Когато свърши, по лицето му плъзна широка усмивка.
	— Варваринът може би е още жив — отбеляза Касиус.
	— Така изглежда — съгласи се Риджис. — Или поне знакът, който открихме върху рамото на жената, не означава онова, от което се страхувахме.
	Касиус кимна, ала Риджис не пропусна да забележи сянката, която премина през лицето му.
	— Какво има? — попита той.
	— Нищо.
	— Не, нещо не е наред — настоя полуръстът и се замисли над думите, които бяха накарали Касиус да се смръщи. — Жената?
	— Няма я — призна старейшината.
	— Мъртва ли е?
	— Избяга. Преди десет дни. Кемп й беше намерил таргоски кораб, където да служи… не същия, на който изпратихме останалите, тъй като тя несъмнено е най-опасната в шайката. Малко след като корабът навлязъл в езерото, тя скочила от палубата.
	— Значи вече е мъртва, измръзнала до смърт — рече Риджис, който познаваше Маер Дуалдон достатъчно добре, за да знае, че никой не би могъл да оцелее задълго в студените му води дори през лятото, какво оставаше пък за тази част на годината.
	— Така сметнали и моряците на кораба. Явно е използвала някаква магия, защото по-късно я видели да излиза от водата на запад от Таргос.
	— Значи трупът й е нейде на южния бряг на езерото — държеше на своето Риджис. — А ако все още е жива, навярно се скита полузамръзнала в пустошта.
	Касиус поклати глава още преди полуръстът да бе довършил:
	— Джул Пепър е прекалено умна. Никъде не можахме да я открием, а по същото време от една ферма наблизо изчезнали дебели дрехи. Мен ако питаш, отдавна не е в Долината и толкова по-добре.
	Риджис обаче не беше на същото мнение. Дали Джул не представляваше опасност за приятелите му? Очевидно познаваше Дризт и най-вероятно искаше да си отмъсти. Ако се връщаше при някогашните си съюзници, пътищата й можеха да се пресекат с тези на елфа.
	Трябва да се успокоя, каза си Риджис — все пак ставаше въпрос не за кого да е, а за Дризт и Кати-Бри. Ако Джул Пепър се натъкнеше на тях, толкова по-зле за нея!
	— Трябва да вървя при Бруенор — обясни той на Касиус и като стисна пергамента, изхвърча от къщата на старейшината и хукна по улиците на Брин Шандер, с надеждата да хване търговския керван, който тази сутрин се канеше да отпътува за джуджешките мини.
	Имаше късмет и успя да си уреди местенце в каруца, пълна с чували с жито. Спа почти през целия път.
	Когато Риджис най-сетне пристигна късно същата вечер, Бруенор беше в отвратително настроение — нещо обичайно, откакто Дризт и Кати-Бри бяха поели на път.
	— Камъкът не струва! — тъкмо крещеше рижото джудже на двама миньори, чиито лица и бради бяха целите почернели от прах и мръсотия.
	При тези думи Бруенор вдигна скалния къс, който беше взел от количката на миньорите, и като го стисна здраво, го направи на прах.
	— Да не мислите, че в туй има някаква руда! — не можеше да повярва на очите си той.
	— Здравата копахме — обади се едно от по-младите джуджета, чиято черна брада не стигаше и до средата на здравия му врат. — Спуснахме се в най-дълбоката дупка, висяхме надолу с главата…
	— Ха! Май ме бъркате с някой, дето му се слуша туй мрънкане!
	Бруенор стисна зъби, сви юмруци и изръмжа гръмогласно, а цялото му тяло потрепери, сякаш се опитваше да се отърси от гнева, който го бе обзел.
	— Кралю! — възкликна чернобрадото джудже. — Още сега ще идем да намерим по-хубава руда!
	— Ха! — изсумтя Бруенор и рязко се обърна, толкова рязко, че се блъсна в натоварената количка и я преобърна.
	После, сякаш сблъсъкът му бе помогнал да се освободи от натрупаното напрежение, той сложи ръце на хълбоците си и дълго се взира в камъните, разпилени по пода. Най-сетне затвори очи, а когато отново заговори, гласът му беше съвсем спокоен:
	— Няма нужда да се връщате в мината. Вървете да се изкъпете и да хапнете нещо. Нищо й няма на рудата, ама виж, на краля ви май няма да му дойде зле едно хубаво закаляване.
	— Да, кралю! — отвърнаха двете джуджета в един глас.
	В този миг по коридора се зададе Риджис и кимна на двамата работници, които начаса се завъртяха и си тръгнаха, говорейки си нещо.
	Полуръстът се приближи и сложи ръка върху рамото на Бруенор. Джуджето, което не го бе забелязало, подскочи високо и се обърна, с разкривено от гняв лице.
	— Да не си посмял да го направиш отново! — изрева то, макар че малко се поуспокои, когато видя Риджис. — Не трябваше ли да си на съвещание в Брин Шандер?
	— Могат да минат и без мен — подсмихна се полуръстът. — Ти май имаш повече нужда от мен.
	Бруенор го изгледа заинтригувано и Риджис многозначително погледна след двамата отдалечаващи се миньори:
	— Престъпници? — насмешливо попита той.
	Бруенор ритна някакъв камък, който се търкаляше наблизо — отново изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от ярост. Раздразнението му бързо премина, отстъпвайки място на мрачно униние. Раменете му увиснаха, той сведе глава и бавно я поклати.
	— Не мога да го изгубя за втори път — промълви най-сетне.
	Риджис сложи успокоително ръка на рамото му и когато джуджето вдигна поглед към него, се усмихна и му подаде пергамента:
	— От Дризт.
	Полуръстът едва-що бе довършил, когато Бруенор сграбчи писмото и го отвори.
	— Открили са го! — викна той, после обаче притихна и продължи да чете.
	— Не, но са разбрали как е изгубил Щитозъб — поясни Риджис — в крайна сметка, именно заради Щитозъб се бяха уплашили, че Уолфгар може да е мъртъв.
	— Тръгваме — заяви Бруенор.
	— Тръгваме? — повтори Риджис. — Къде?
	— Да намерим Дризт и Кати-Бри. Да намерим момчето ми! — изрева джуджето и се втурна по коридора натам, накъдето се бяха изгубили двамата миньори. — Тръгваме още таз’ вечер, Къркорещ корем! Най-добре се приготви за път.
	— Но… — започна Риджис; на устата му напираха безброй възражения, най-същественото, от които бе, че е твърде късно за подобно пътуване — есента вече преваляше, а в Долината на мразовития вятър тя никога не траеше особено дълго, бързо пропъждана от хищната зима.
	— Все някак ще стигнем до Лускан, Къркорещ корем, не му се тревожи толкоз! — провикна се Бруенор.
	— Поне вземи няколко джуджета със себе си — заекна Риджис, докато се мъчеше да го настигне. — Да, корави джуджета, които не се боят да се изправят срещу свирепата зима и които могат да се бият…
	— Не ми трябват джуджета — увери го Бруенор. — Нали си имам теб, а ти за нищо на света не би пропуснал възможността да ми помогнеш да открия момчето си.
	Не толкова онова, което Бруенор каза, колкото начинът, по който го стори, ясно даде на Риджис да разбере, че нищо не е в състояние да разубеди джуджето.
	Полуръстът издаде няколко нечленоразделни звуци, след което въздъхна примирено.
	— Всичките ми неща за толкова дълъг път са в Самотната кория — оплака се той все пак.
	— А всичко, от което се нуждаеш, е тук, в моите пещери — отвърна Бруенор. — Ще минем през Брин Шандер, за да се извиниш на Касиус… хем ще го помолиш да се грижи за къщата ти.
	— Дума да няма! — насмешливо промърмори Риджис под носа си.
	Последния път, когато се бе завърнал у дома, след като бе отсъствал от Долината за известно време, бе заварил къщата си напълно разграбена. Жителите на Десетте града не бяха лоши съседи, нищо такова, но се превръщаха в същински лешояди, когато ставаше въпрос за празни къщи, дори когато се предполагаше, че къщите няма да останат празни твърде дълго.
	Точно както Бруенор беше казал, двамата приятели потеглиха на път още същата нощ. Небето бе ясно и осеяно със звезди, вятърът довяваше хлад, а светлините на Брин Шандер проблясваха в далечината. Пристигнаха още преди да бе съмнало и макар Риджис да настояваше за малко търпение, Бруенор се насочи право към дома на Касиус. Силното тропане и още по-гръмките му викове бяха достатъчни, за да събудят не само Касиус, но и мнозина от неговите съседи.
	— Имаш пет минути! — ревна джуджето, когато полузаспалият старейшина най-сетне отвори вратата и бутна Риджис вътре.
	Пет минути по-късно (според самия него), Бруенор нахлу в къщата, сграбчи полуръста за яката и като се извини доста неискрено на Касиус, извлече приятеля си навън. Продължи да го ръчка и докато прекосяваха града, та чак до западната порта.
	— Касиус ми каза, че рибарите очакват лоша буря — не спираше да повтаря Риджис, но дори да го бе чул, Бруенор с нищо не го показа. — Вятърът и дъждът са достатъчно лоши, но ако го обърне на сняг…
	— Най-обикновена буря! — презрително изсумтя джуджето накрая. — Да не мислиш, че някаква си буря може да ни спре, Къркорещ корем! Ще стигнем там, където сме тръгнали и туйто!
	— По това време на годината в тундрата е пълно със снежни човеци — напомни му Риджис.
	— Тъкмо брадвата ми няма да изтъпее. Проклетите му добичета!
	Бурята връхлетя още същата нощ — студен, бръснещ дъжд, който падаше почти хоризонтално заради силния вятър.
	Крайно нещастен и мокър до кости, Риджис не спираше да се оплаква, макар да бе сигурен, че заради воя на вятъра Бруенор дори не го чува. Единственото хубаво в цялата работа, както джуджето често повтаряше с доволна усмивка, бе, че вятърът духаше в гърбовете им и вместо да им пречи, ги тласкаше напред.
	Това обаче не бе кой знае какъв повод за радост, както и Риджис, и Бруенор отлично знаеха. Бурята идваше от югоизток, откъм планината, което се случваше най-рядко и обикновено не вещаеше нищо добро. Жителите на Долината наричаха подобни бури (ако се развиеха според очакванията) Северозападняка. Ако бурята успееше да стигне до морето, студеният северозападен вятър я задържаше над ледените късове, понякога в продължение на дни.
	Двамата приятели останаха да нощуват в една ферма, където бяха радушно посрещнати, макар да се наложи да преспят в обора, при добитъка. Докато се топлеха на малкия огън, който си бяха наклали, голи, за да могат дрехите им да се изсушат, Риджис отново се примоли на Бруенор да прояви здрав разум.
	И установи, че се е заел с непосилна задача.
	— Това е Северозападняка — настояваше полуръстът. — Може да върлува десет дни, а след това да докара кучешки студ.
	— Още не е Северозападняка — сопна се Бруенор.
	— Можем да го изчакаме да отмине. Да останем тук… или пък да отидем в Бремен. Но да прекосим Долината в такова време може да ни струва живота.
	— Ха! Само малко дъждец! — не отстъпваше джуджето и отхапа голям залък от печеното овнешко, което техните домакини им бяха дали. — В Митрал Хол като дете съм си играл в къде-къде по-лошо време. Да беше видял снеговете, които падаха в тамошните планини, Къркорещ корем! Два джуджешки боя натрупваше само за ден!
	— Завари ли ни на пътя, и една четвърт от това ще ни дойде твърде много — отвърна Риджис. — И ще ни остави измръзнали до смърт в местност, където бродят само снежни човеци.
	— Ха! — изсумтя Бруенор. — Никакъв сняг не може да ме спре, когат’ става дума за момчето или аз съм брадат гном! Ти се върни, ако искаш — все някак ще се добереш до Таргос, а там е пълно с кораби, дето ще те прехвърлят през езерото. Аз обаче продължавам, веднага щом поспя малко и хич и не мисля да спирам, докат’ не видя портата на Лускан и не открия кръчмата, дето Дризт пише за нея, оназ’ „Крива сабя“.
	Риджис кимна, опитвайки се да прикрие гримасата си.
	— Няма да ти се сърдя, каквото и да решиш — увери го Бруенор. — Ако наистина мислиш, че не можеш да го направиш, върни се.
	— Ти обаче продължаваш, така ли?
	— Абсолютно!
	Онова, което Риджис не можеше да направи, въпреки че здравият разум му нашепваше друго, бе да остави приятеля си да се бори сам с опасностите. Когато Бруенор потегли на път рано на другата сутрин, полуръстът бе до него.
	Единствената промяна, която настъпи през този ден, бе, че вятърът вече духаше от северозапад и набиваше студения дъжд в лицата им, което затрудняваше придвижването им и ги правеше още по-нещастни. Бруенор обаче не се оплака нито веднъж, само наведе глава и упорито закрачи напред.
	Риджис го следваше безропотно, но все пак гледаше да се държи вляво и зад него, за да използва набитото му тяло като поне малка защита срещу дъжда и вятъра.
	Бруенор се съгласи да променят малко посоката, в която се движеха, така че да минат през една ферма, за чиито стопани подобни гости бяха нещо обикновено. Когато двамата приятели пристигнаха, установиха, че във фермата има и други пътници. Те бяха дошли преди два дни и не смееха да поемат напред, тъй като се бояха, че каруцата им ще заседне в калта.
	— Още е твърде рано — обясни главният колар на джуджето. — Земята не е замръзнала и не можем да продължим.
	— Май ще трябва да зимуваме в Бремен! — недоволно подхвърли един от спътниците му.
	— Няма да ни е нито за първи, нито за последен път — отвърна главният колар. — Ако искате, можем да ви вземем с нас.
	— Не сме тръгнали към Бремен — обясни Бруенор между хапките овнешко месо, с което ги гощаваха домакините им. — Отиваме в Лускан.
	Останалите пътници се спогледаха изумено, Риджис и Бруенор на няколко пъти чуха да се споменава за „Северозападняка“.
	— Нямаме коли, дето могат да заседнат в калта — рече джуджето.
	— Кал, дето на места сигурно ти стига до над коленете, особено пък с твоя ръст — засмя се друг, но веселието му трая само докато Бруенор не го изгледа смразяващо.
	Всички, дори коларят, се опитаха да разубедят двамата приятели от намеренията им, но в крайна сметка последната дума беше на Риджис:
	— Пак ще се срещнем на пътя — заяви той. — Следващата пролет. Ние ще се връщаме, а вие още няма да сте тръгнали.
	Бруенор се разсмя от все сърце. На другата сутрин, много преди някой друг да се беше събудил, джуджето и полуръстът поеха на път, превити надве, за да се борят с бурния вятър. И двамата знаеха, че това бе последната им нощ под покрив и на топло за дълги дни напред, знаеха, че оттук нататък нерядко ще трябва да се задоволяват с подслон, където няма да могат да напалят и най-жалкия огън, знаеха, че ги очаква гъста кал, която на много места сигурно щеше да е покрита от дълбоки преспи.
	Ала освен това знаеха, че Дризт и Кати-Бри, а може би и Уолфгар, ги чакат.
	Риджис не се оплака нито веднъж — нито на третия, нито на четвъртия, нито дори на петия ден, откакто бяха тръгнали, въпреки че вече нямаха нито един чифт сухи дрехи, а времето бързо се влошаваше и дъждът бе преминал в сняг. Те просто крачеха напред, плътно един зад друг, и само непоколебимостта на Бруенор и неговата сила им проправяха път, макар че калта го дърпаше при всяка стъпка, а снегът често му стигаше до кръста.
	На петата нощ си направиха купол от сняг вместо подслон, а Бруенор дори успя да стъкне някакво подобие на огън, но и двамата отдавна вече не си усещаха краката. Ако продължаваше да вали все така обилно, очакваха, когато се събудят, да видят, че снегът е стигнал до върха на бруеноровия шлем.
	— Не трябваше да те карам да идваш — мрачно каза джуджето, а от неговите уста това бе равносилно на признание за поражение. — Дризт и Кати-Бри щяха да доведат момчето още с пукването на пролетта.
	— Почти оставихме Долината зад гърба си — отвърна Риджис, призовавайки на помощ целия ентусиазъм, който успя да събере.
	Всъщност думите му бяха самата истина — бяха се движили със забележителна бързина въпреки лошото време. Планинският проход, който трябваше да прекосят, вече се виждаше в далечината, макар все още да им оставаше около един ден път.
	— Пък и заради бурята не срещнахме нито един снежен човек — добави той.
	— Само защото проклетите твари са по-умни от нас! — изръмжа Бруенор и само дето не си напъха палците на краката в огъня в отчаян опит да ги стопли поне малко.
	Тази нощ не им беше никак лесно да заспят, тъй като през цялото време очакваха импровизираният снежен подслон да се срути отгоре им. Когато се събуди, обгърнат от мрак и пълна тишина, Риджис изведнъж реши, извън всякакво съмнение, че е мъртъв. Знаеше го с цялото си същество — беше мъртъв.
	Стори му се, че е лежал така в продължение на дни, когато най-сетне снежният купол над главата му започна да просветлява и да блести под лъчите на изгряващото слънце.
	Риджис въздъхна облекчено. Но къде беше Бруенор? Полуръстът се надигна на лакти и се огледа наоколо. Недалеч от себе си зърна завивките на джуджето, но къде беше то? Още преди да осмисли видяното, чу някакво шумолене откъм входа на импровизираното им иглу и рязко си пое дъх.
	Оказа се Бруенор, облечен толкова леко, колкото Риджис не го бе виждал, откакто бяха поели на път.
	— Слънцето се показа! — заяви джуджето с широка усмивка. — А снегът бързо се топи. Давай да си събираме нещата и да се махаме оттук, преди покривът да е рухнал отгоре ни.
	Този ден не изминаха кой знае какво разстояние, понеже с топенето на снега калта бе станала почти непроходима. Но пък вече не умираха от студ, така че дори това забавяне не можа да развали настроението им. Бруенор откри сухо местенце, където похапнаха богато, а след това прекараха неспокойна нощ, изпълнена с далечен вой на вълци и ръмжене на снежни човеци.
	Успяха да поспят, но когато се събудиха на сутринта, установиха, че това май е било грешка — някакъв вълк (както разбраха от оставените следи) се бе промъкнал до лагера и по-голямата част от припасите им бяха изчезнали.
	Въпреки загубата и умората, двамата приятели поеха на път в добро разположение на духа. По тези места не беше валял сняг и каменистата почва бе съвсем суха. Разположиха се да нощуват в самото начало на прохода, близо до една от високите каменни стени и с изненада установиха, че не са единствените, когато малко по-късно близо до източната стена се появи светлина.
	— Иди да провериш с какво си имаме работа — нареди Бруенор и Риджис го изгледа недоверчиво. — Е, нали ти си по промъкването?
	Полуръстът се изкиска безпомощно и се надигна от камъка, върху който се бе настанил, докато похапваше, оригна се няколко пъти и поглади пълния си корем.
	— Правилно — по-добре сега, отколкото да го направиш, докат’ се прокрадваш уж безшумно! — посъветва го Бруенор.
	Риджис се оригна още веднъж, потупа корема си и с примирена въздишка (което му се случваше твърде често, когато бе с Бруенор) се обърна и потъна в нощта, оставяйки джуджето да разчисти след него.
	Когато наближи чуждия лагер, усети уханието на еленско месо и си каза, че Бруенор може и да е бил прав, като го е изпратил да разузнае положението. Възможно бе това да са група скиталци, склонни да разделят с тях месото от успешния си лов, или пък търговци, напуснали Долината преди тях, които с радост биха ги наели като стражи, докато стигнат в Лускан.
	Унесен в подобни сладки мечти, нетърпелив да усети вкуса на еленско месо в устата си, Риджис едва не се прекатури през скалната тераса, ухилен до уши. Все пак, предпазливостта надделя и толкова по-добре — когато бавно се надигна, колкото да надникне над скалната издатина, с ужас видя, че от другата страна няма нито скиталци, нито търговци, а орки. Огромни, миризливи, грозни орки. Свирепи планински орки, заметнати с кожите на снежни човеци, които ръфаха големи еленови бутове с такова настървение, че наоколо не се чуваше друго, освен звучно мляскане и хрущене на трошащи се кости, както и ругатните, с които чудовищата се караха за всяко по-хубаво парче.
	На Риджис му трябваха няколко секунди, за да усети, че ръцете му са омекнали и всеки момент може да се сгромоляса от близо десет метра. Успя да се задържи и се спусна обратно на земята.
	Имаше време, когато това би било краят на цялата история — Риджис щеше да се върне при джуджето и да му докладва, че не могат да извлекат никаква полза от ситуацията. Сега обаче самоувереността, която бе придобил през последните няколко месеца, докато участваше в подвизите наравно с другарите си, както и понатрупалата се горчивина от пренебрежението, с което го споменаваха, станеше ли дума за приятелите му, Риджис реши, че още не е дошло време да се връща обратно. Съвсем не.
	Щеше да набави вечеря от еленско месо — за себе си и за Бруенор. Но как точно?
	Той направи няколко крачки настрани и щом сметна, че е излязъл от обръча светлина, хвърлян от огъня на чудовищата, отново надникна над скалата. Орките продължаваха да се тъпчат, без да обръщат внимание на нищо друго. Веднъж замалко да се стигне до сбиване, когато две от гнусните същества едновременно посегнаха към едно и също парче месо, при което първият орк за малко да отхапе ръката на другаря си.
	В последвалата суматоха Риджис се прехвърли през скалата и като се долепи плътно до земята, пропълзя зад един камък. Няколко минути по-късно избухна нова свада и полуръстът се приближи още малко, внимателно избирайки пътя си.
	— Е, сега вече добре се подредих — прошепна си той. — Ако не ме убият, пък на! Или още по-лошо може да ме заловят и когато Бруенор се опита да ме намери, ще убият и него!
	Тази възможност здравата го стресна. Вярно, че Бруенор беше страховит противник и орките със сигурност щяха да изпитат яростта му върху себе си, но те бяха големи и силни и най-вече — бяха шестима срещу едно-единствено джудже.
	Мисълта, че може да стане причина за смъртта на своя приятел, едва не накара Риджис да се върне обратно.
	Едва.
	Най-сетне той се приближи до оркския лагер дотолкова, че не само усети гнусната им миризма, но и успя да забележи някои интересни подробности… като например, че един от тях носи сравнително скъпа златна гривна, при това със закопчалка, с която полуръстът можеше да се справи без проблем.
	В главата му започна да се оформя хитър план.
	В ръката с гривната оркът държеше почти цял еленски бут, който час по час поднасяше към устата си.
	Риджис търпеливо го изчака да се спречка със съседа си отляво (сигурен бе, че това ще се случи, защото рано или късно всички чудовища се сдърпваха с някого) и когато оркът отмести дясната си ръка, за да опази месото си от своя другар, от сенките се стрелна малка ръка и с едно движение на пухкавите си пръсти откопча гривната му.
	Вместо да я прибере, полуръстът я пусна в джоба на орка, който седеше вдясно от собственика й. Безшумно и незабелязано гривната се плъзна в джоба на чудовището, но едното й крайче остана да виси навън.
	След това Риджис побърза да се върне обратно зад камъка си.
	Миг по-късно жертвата му се сепна.
	— Кой го отмъкна? — попита чудовището на грубоватия си език, който Риджис поназнайваше.
	— Какво да е отмъкнал? — попита оркът отляво. — Нали ти докопа най-хубавото парче, ненаситник такъв!
	— Взел си ми златния синджир! — изрева обраният звяр и го цапардоса по главата с еленския бут.
	— И как пък точно Туко го е задигнал? — обади се друг — онзи, от чийто джоб се подаваше открадната верижка. — Нали цяла вечер все се дърпаш от него, та да не ти вземе месото!
	За миг нещата като че ли се успокоиха. Риджис затаи дъх.
	— Ти най-добре знаеш, нали, Гиник? — рече набеденият крадец и по лукавия му тон полуръстът разбра, че трябва да е забелязал крайчеца на гривната.
	Тези думи бяха последвани от най-страховитата караница за тази вечер. Обраният орк скочи на крака и вдигна тежкия бут с намерението да го стовари върху главата на Гиник. Той обаче спря импровизираното оръжие с една ръка, докато с другата стисна нападателя си през кръста и го събори върху горкия Туко. Не след дълго и шестте чудовища се биеха настървено — сипеха се ритници и юмруци, скубеха се коси, остри зъби се впиваха, където сварят.
	В това време Риджис се отдалечаваше, понесъл достатъчно еленско месо, за да насити едно гладно джудже и един още по-гладен полуръст.
	И надянал на лявата си китка златна гривна, която много удобно за него бе изпаднала от джоба на несправедливо набедения орк.


	Единадесета глава
	По различни пътища

	— С магия щяхме да стигнем много по-бързо — подхвърли Кати-Бри.
	Не за първи път й се случваше да се закача по този начин с Дризт, задето бе отказал предложението на Вал-Дусен.
	— Досега вече да се връщахме и то заедно с Уолфгар — добави тя.
	— С всеки изминал ден звучиш все повече и повече като истинско джудже — не й остана длъжен Дризт и стъкна огъня, над който къкреше вкусна яхния. — Все пак, няма повод за тревога, докато не започнеш да проявяваш нетърпимост към открити пространства, като пътя, по който вървим сега, например.
	Той замълча за миг, после възкликна, сякаш истината го бе осенила току-що:
	— Чакай малко! Ами че ти ей сега не каза ли точно това?
	— Продължавай в тоз’ дух, Дризт До’Урден — тихо промърмори Кати-Бри. — Може и да те бива да въртиш ятаганите, но да видим дали можеш да уловиш някоя стрела във въздуха!
	— Откъде знаеш, че вече не съм прерязал тетивата на лъка ти? — нехайно подметна елфът и се наведе, за да опита яхнията.
	Кати-Бри неволно се обърна към Таулмарил, който лежеше недалеч от нея, после се усети и се засмя.
	— Просто си мисля, че може да не стигнем преди „Морски дух“ да тръгне на последното си плаване за този сезон — вече сериозно обясни тя.
	И наистина, през последните няколко дни вятърът като че ли бе станал по-лют, есента бързо отминаваше. Тъкмо по това време на годината Дюдермонт обикновено кръстосваше морето около Града на бездънните води за около двайсетина дена, преди да поеме на юг, където топлото време привличаше повече безчинстващи пирати.
	Дризт също го знаеше, което пролича по сянката, за миг помрачила красивото му лице. Именно това го тревожеше, откакто с Кати-Бри си бяха тръгнали от Домовата кула и той често се питаше дали не бе постъпил крайно егоистично.
	— Всичко, което глупакът искаше, бе да си поговори с теб — продължи младата жена. — Само няколко часа от времето ти можеха да ни спестят десет дни ненужно блъскане по пътищата. И не, не ходенето, нито пътят ме тревожат и ти отлично го знаеш! Знаеш, че няма друго място, което бих предпочела пред открития път, рамо до рамо с теб. Само че трябва да мислим и за другите. И за Бруенор, и за Уолфгар ще бъде по-добре, ако го открием, преди да се е забъркал в твърде голяма каша.
	Дризт понечи да й напомни, че ако е с Дюдермонт, варваринът се намира сред съюзници, поне толкова силни, колкото и някогашните му приятели. Не го стори обаче и вместо да се защити, се замисли над думите й.
	Права бе, принуден бе да признае той. И за Уолфгар, и за тях самите щеше да бъде много по-добре отново да се съберат. Май трябваше да отстъпи и да прежали няколко часа от времето си.
	— Е, ще ми кажеш ли защо отказа? — кротко попита Кати-Бри. — Можехме да стигнем в Града на бездънните води само за миг, а ти не по-зле от мен разбираш, че това би било най-доброто решение. Но ти му отказа. Защо?
	— Вал-Дусен не е учен — отвърна Дризт.
	Кати-Бри се приведе, взе лъжицата от ръката му и като отметна гъстата си, червеникавокафява коса от лицето, опита от яденето. През цялото време не сваляше поглед от приятеля си — очевидно очакваше по-подробно обяснение.
	— Единствено личната изгода го кара да се интересува от Мензоберанзан — продължи Дризт. — Движеше го не желанието да направи света по-добро място, а тайната надежда да научи нещо, което да му е от полза.
	Кати-Бри продължи да го гледа изпитателно. Дори да бе прав, какво значение имаше това за него, който отдавна се бе отрекъл от своята раса?
	— Надяваше се да му разкрия някоя от тайните на мрачните елфи — довърши Дризт, без да се впечатлява от изражението й.
	— От онова, което знам за Мензоберанзан, ако го беше направил, единственото, което Вал-Дусен би могъл да стори с нея, би било да си докара някоя беля — заяви Кати-Бри, която бе посещавала злокобния град на Мрачните и отлично знаеше какво могъщество е скрито там.
	Дризт сви рамене и посегна към лъжицата. Младата жена се усмихна широко и се отдръпна, така че той да не може да я стигне.
	Дризт се облегна назад, без да се усмихва, опитвайки се да намери начин да обясни съображенията, накарали го да отхвърли предложението на Вал-Дусен.
	— Магьосникът искаше да извлече изгода от моите разкази, да ги използва за своите нечисти цели, в ущърб на онези, които те засягат. Независимо дали това ще са Мрачните, или пък джуджетата от Митрал Хол, постъпката ми и в двата случая би била долна.
	— Никога не бих сравнила рода Боен чук с… — започна Кати-Бри.
	— Аз също не го правя — увери я Дризт. — Тук става въпрос единствено за моите принципи. Ако Вал-Дусен ми поискаше информация за някое гоблиново свърталище, за да поведе изненадващо нападение срещу тях, бих му я дал на драго сърце, уверен, че гоблините несъмнено ще причинят зло на всяко живо същество, намиращо се наблизо.
	— Нима Мрачните не нападнаха Митрал Хол?
	— Веднъж — призна елфът. — Но доколкото знам, събратята ми не са тръгнали към Повърхността, за да плячкосват и убиват.
	— Доколкото знаеш.
	— Освен това, каквото и да разкажех на Вал-Дусен, то не би могло да спре едно ново нападение на Мрачните — продължи Дризт, внимателно мерейки думите си, така че Кати-Бри да не може да обърне собствената му логика срещу него. — Не, глупакът най-вероятно щеше да слезе в Мензоберанзан, сам или с още някого, в опит да задигне някой могъщ предмет. Което само би накарало събратята ми да жадуват за разплата.
	Младата жена понечи да попита още нещо, но се отказа и се облегна назад, без да сваля поглед от своя приятел. Най-сетне кимна:
	— Всичко това са само предположения.
	Дризт не възрази.
	— Но разбирам защо не искаш да имаш нищо общо с хора, тласкани от непочтени подбуди — допълни Кати-Бри.
	— И уважаваш избора ми? — попита елфът.
	Кимването на Кати-Бри можеше да мине и за съгласие.
	— Тогава ми дай тази лъжица най-накрая! — твърдо заяви Дризт. — Умирам от глад.
	В отговор младата жена се приведе напред, загреба пълна лъжица яхния и я поднесе към устните му. В последния миг, когато очите на елфа се затвориха заради топлата пара, тя изведнъж отдръпна лъжицата и я пъхна в собствената си уста.
	Дризт рязко отвори очи, но изненадата и раздразнението му се стопиха в мига, в който видя закачливия поглед на Кати-Бри. Бърз като котка, той се хвърли върху нея и я събори от падналия дънер, борейки се да отмъкне лъжицата от ръката й.
	И двамата съвсем ясно почувстваха, че няма друго място, където биха предпочели да се намират в този момент.

	* * *

	Високи скални стени се издигаха от двете страни на малкия отряд, смесица от тъмни сиво-кафеникави камъни и зелена трева. Тук-таме се виждаха и дървета, но те бяха ниски и хилави, сякаш едва успяваха да се задържат върху скалистата почва.
	Клисурата беше превъзходно място за засада, веднага осъзна Ле’лоринел, но нито той, нито някой от четиримата му спътници се тревожеха от това. Клисурата се наблюдаваше от Шийла Крий и нейните хора. Още щом навлязоха в нея, Ле’лоринел видя как Джени, тяхната водачка, прави няколко едва забележими знака към върховете на високите скали, където несъмнено бяха разположени съгледвачи.
	От викове обаче нямаше смисъл — звукът нямаше да стигне толкова надалеч. Някъде зад тях шумеше реката, която в пътя си към морето бе продълбал, а тази клисура, а после се бе изгубила под скалите отляво. Далеч пред тях вълните се разбиваха с грохот в каменистия бряг. Бръснещият вятър свиреше в ушите им. Това бе същият вятър, на който Долината дължеше името си и който напускаше тундрата през този планински проход.
	Ле’лоринел се чувстваше странно добре в тази на пръв поглед неприветлива пустош. Изпълваше го усещане за свобода, далеч от глъчката на големите градове, която никога не го бе привличала особено. Кой знае, каза си той, може пък от отношенията му с Шийла Крий да излезе нещо повече. Може би, след като приключеше с Дризт До’Урден, щеше да остане на служба при Крий, защо не и като съгледвач в същата тази клисура?
	Разбира се, за тази цел трябваше да оцелее в сблъсъка със смъртоносния мрачен елф, а ако не успееше да си вземе магическия пръстен от Джени, Ле’лоринел силно се съмняваше, че изходът от битката ще е в негова полза.
	Щеше ли изобщо да се осмели да се изправи срещу Дризт без пръстена?
	Ле’лоринел усети как по гърба му пробягват ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студения вятър.
	Машата групичка мина покрай няколко неголеми отверстия в скалите, естествени отдушници на разположените над подземната река пещери, които Шийла Крий беше превърнала в свой дом. След един завой на пътеката се озоваха пред широка, естествено образувана ниша, отвъд която започваше просторна пещера. Именно там реката бе пробила варовитата скала и отново излизаше на повърхността.
	Полускрити в сенките покрай дясната стена на пещерата, трима стражи хвърляха зарове и гризяха огромни късове полусурово овнешко, а в краката им се търкаляха тежки оръжия. Също както тримата придружители на Джени, и тези пазачи бяха огромни — във вените им очевидно имаше както човешка, така и (при това в доста по-големи количества) людоедска кръв.
	Те наостриха уши при шума от приближаващите стъпки, но не личеше да са изненадани и Ле’лоринел се досети, че съгледвачите в клисурата трябва да ги бяха предупредили за пристигането им.
	— Къде е господарката? — попита Джени.
	— Чогуруга е в стаята си — изгрухтя един от стражите в отговор.
	— Не Чогуруга. Шийла Крий. Истинската господарка.
	Чудовищата се смръщиха и елфът предположи, че става дума за някаква вътрешна борба за надмощие, най-вероятно между пиратите и людоедите.
	Един от пазачите изръмжа, разкривайки острите си, жълтеникави зъби, но все пак кимна към вътрешността на пещерата.
	Тримата стражи, които пътуваха с Джени и Ле’лоринел, запалиха факли и новодошлите продължиха напред, през същинска плетеница от забележителни природни форми. В началото елфът мислеше, че навсякъде около тях шурти вода и се излива в безброй изящни водопади, но когато се вгледа по-добре, видя, че това са скални образувания, изваяни от реката, текла тук преди стотици години — варовикът се бе втвърдил във формата на водопади, искрящи и хлъзгави заради влагата, която се процеждаше в пещерите, колчем навън завалеше дъжд.
	Тунелът, по който вървяха петимата, имаше многобройни разклонения — някои се изкачваха нагоре, чак до върха на стометровата могила, в която беше разположена своеобразната крепост на Шийла Крий, други оставаха на същото ниво и често прерастваха в просторни зали, пълни с огромни скални блокове. Накъдето и да се обърнеше, елфът виждаше нови и нови форми, всяка — различна от предишната. Животни и оръжия, тела, вплетени в любовна прегръдка, вековни лесове — Ле’лоринел откриваше всичко, което въображението му можеше да си представи. Той бе отрасъл под открито небе, бе рожба на гората и нежната луна, и никога досега не бе слизал под земята. За първи път елфът започна да разбира джуджетата и полуръстовете, гномовете и всички други раси, които избираха този подземен свят пред Повърхността.
	Не, не всички други раси, напомни си Ле’лоринел. Не и мрачните елфи, тези демони с абаносово черна кожа, които изпълваха безкрайната подземна нощ с ужас.
	Сега Ле’лоринел бе заобиколен от приказна красота, но онова, което той виждаше, бе само мимолетен отзвук, проблеснал за миг на светлината на факлите.
	Глиненият под беше мек и гладък и напълно поглъщаше шума от стъпките им, така че единственият звук, който нарушаваше тишината, бе пращенето на огъня. Известно време слизаха надолу, следвайки пресъхналото речно корито. На няколко пъти минаха покрай караулни постове, обикновено охранявани от полулюдоеди, макар че веднъж видяха двама чистокръвни човекоядци, а на друго място — хора, най-вероятно пирати, ако се съдеше по дрехите им и чудовищата, с които се бяха съюзили.
	Ле’лоринел забелязваше всичко това някак мимоходом, прекалено погълнат от мисли за предстоящата среща с Шийла Крий и жизненоважната услуга, която щеше да й поиска. Ако тя се съгласеше, Ле’лоринел може би най-сетне щеше да достигне края на своя дълъг и мъчителен път. Откажеше ли му, това означаваше почти сигурна смърт за него, тук и сега.
	Но най-лошото, поне според елфа, бе, че в такъв случай Дризт До’Урден щеше да остане жив.
	Внезапно Джени свърна в един страничен коридор, толкова нисък, че и тя, и Ле’лоринел трябваше да пълзят на четири крака, за да се проврат под надвисналия над главите им каменен свод. Тримата им спътници пък бяха принудени да лазят по корем. От другата страна на тунела имаше просторна зала с висок таван, от който далеч над тях висяха многобройни сталактити.
	Джени обаче не обърна никакво внимание на впечатляващата пещера и се насочи право към малка дупка в пода и каменната стълба, издялана в скалите под нея. Джени пое надолу, след нея вървеше един от стражите, после идваше Ле’лоринел и накрая — останалите двама пазачи.
	След около стотина стъпала достигнаха друг коридор, който ги отведе до поредната пещера — внушително помещение, чиято югозападна част бе открита и гледаше към скалист залив. От многобройните отвори по стената и тавана се процеждаше вода — реката се вливаше в морето.
	В пещерата, закотвен до западната стена и наобиколен от моряци, които поправяха такелажа и пробития му корпус, беше корабът на Шийла Крий.
	— Сега, след като видя толкова много, по-добре се моли на всички богове, които знаеш, Шийла Крий да те приеме — прошепна Джени на елфа. — Оттук можеш да си тръгнеш само по два начина — като приятел или като труп.
	Гледайки хората, които се въртяха около кораба и които до един изглеждаха като истински главорези, Ле’лоринел изобщо не се усъмни в думите й.
	Джени ги поведе към друг изход в задната част на пещерата, който се връщаше обратно във вътрешността на планината. В коридорите, които прекосиха, миришеше на дим и навсякъде по стените имаше запалени факли, така че тримата стражи угасиха своите. По пътя си нагоре минаха покрай складове и спални помещения, прекосиха част от планината, която очевидно беше заделена за пиратите и друга, в която тегнеше задушлива воня и която явно се обитаваше от людоедите.
	Докато минаваха покрай чудовищата, елфът привлече не един и два хищни погледа, ала никой не си и помисли да се доближи до него — красноречиво доказателство за огромното страхопочитание, което изпитваха към Шийла Крий. Ле’лоринел си бе имал достатъчно вземане-даване с тази раса, за да знае, че човекоядците са непокорни и винаги готови да се нагостят с всяко по-малко от тях същество, изпречило се на пътя им.
	Не след дълго достигнаха най-високите нива на могилата и се озоваха в коридор с няколко врати. Като даде знак на останалите да спрат, Джени отиде до една от вратите, почука и влезе. Появи се отново няколко минути по-късно.
	— Ела — повика тя Ле’лоринел.
	Тримата стражи понечиха да тръгнат след елфа, но тя вдигна ръка:
	— Вие вървете да ни донесете нещо за ядене.
	Ле’лоринел се загледа след тях, чудейки се дали това бе знак, че Шийла Крий е повярвала на Джени, или че е достатъчно самоуверена (и добре защитена), за да не се тревожи.
	Елфът бе почти сигурен, че е второто.
	Червенокосата Шийла Крий, облечена с леки панталони и тънка риза без ръкави, стоеше сред купчина меки кожи и се взираше през прозореца, от който се виждаше морето. Обърна се, когато Джени й представи Ле’лоринел и по осеяното й с лунички лице се разля широка усмивка.
	— Чух, че си се тревожел за живота ми, елфе — рече тя, а зелените й очи блеснаха. — Трогната съм от твоята загриженост.
	Ле’лоринел я изгледа учудено.
	— Джени ми каза, че идваш да ме предупредиш за някакъв елф на мрака — поясни Шийла.
	— Идвам, за да убия един елф на мрака — поправи я Ле’лоринел. — Това, че действията ми могат да бъдат от полза и за теб, е просто щастливо стечение на обстоятелствата.
	При тези думи Шийла избухна в смях, приближи се до крехкия елф и го измери с поглед от глава до пети.
	— Щастливо за теб или за мен? — попита тя.
	— И за двама ни, предполагам.
	— Сигурно наистина ненавиждаш този елф на мрака, за да се осмелиш да дойдеш тук — отбеляза Шийла.
	— Повече, отколкото можеш да си представиш.
	— А ще ми кажеш ли защо?
	— Дълга история — отвърна Ле’лоринел.
	— Скоро ще дойде зима, а „Кървавия кил“ още не е поправен, така че имаме предостатъчно време — засмя се Шийла и се разположи върху меките кожи, давайки знак на госта си да стори същото.
	Говориха целия следобед. Ле’лоринел им разказа надълго и нашироко за всички престъпления на Дризт До’Урден, така, както той виждаше нещата. Слушаха го с най-голямо внимание — и Шийла, и Джени, и още една жена, на име Белани, която се присъедини към тях малко след като елфът започна историята си. И трите изглеждаха искрено заинтригувани и развеселени и постепенно Ле’лоринел започна да се отпуска.
	Когато най-сетне свърши, Джени и Белани изръкопляскаха (но не преди да погледнат за миг към своята главатарка, за да видят нейната реакция).
	— Разказът ти си го бива — реши Шийла. — Вярвам ти, но все пак има доста неща, които трябва да проверим, преди да ти се доверим напълно.
	— Разбира се — съгласи се Ле’лоринел и лекичко се поклони.
	— Ще ни дадеш оръжията си, а след това ще ти покажем стаята, където ще се разположиш. В момента нямам работа за теб, така че ще можеш да си починеш след дългия път.
	При тези думи Шийла протегна ръка. Ле’лоринел се поколеба за миг, след това реши, че самото присъствие на Шийла Крий и нейните съюзнички (особено Белани, за която елфът предполагаше, че е магьосница) прави това „доброволно“ предаване на оръжията чиста формалност. Той се усмихна и подаде меча и камата си на пиратската главатарка.

	* * *

	— Предполагам, че това ти се струва много забавно — сухо рече Дризт, като от време на време изхриптяваше, докато се мъчеше да си поеме дъх.
	Беше се пльоснал по очи в пръстта, затиснат от тристакилограмовата пантера. Повикал я бе, за да половува, докато двамата с Кати-Бри продължаваха да се боричкат шеговито за лъжицата, но младата жена бе пошушнала нещо в ухото й, при което котката, очевидно вярна на своя пол, го бе повалила на земята с един гигантски скок.
	На няколко крачки оттам Кати-Бри преспокойно похапваше.
	— Е, не може да се отрече, че изглеждаш доста глупаво — призна тя между хапките.
	Дризт напрегна железните си мускули и почти успя да се измъкне изпод Гуенивар, тя обаче стовари тежка лапа върху рамото му и го прикова на място.
	— Продължавай да се съпротивляваш и Гуен ще има с какво да се нагости — подхвърли Кати-Бри.
	Очите на Дризт се присвиха.
	— Забравяш, че ще трябва да си платиш за това — тихо каза Дризт.
	Кати-Бри изсумтя насмешливо и като се приближи, коленичи до него. Вдигна пълната лъжица, която държеше в ръка, духна внимателно и бавно я поднесе към лицето му само за да я дръпне обратно в последната секунда и да я пъхне в собствената си уста.
	Миг по-късно усмивката й се стопи, точно както и пантерата бързо се превърна в прозрачна мъгла и изчезна въпреки протестите си — господарят й я беше отпратил и тя не можеше да не се подчини.
	Кати-Бри се втурна към гората, следвана по петите от елфа.
	Той бързо я застигна и я събори на земята, а после ловко я обърна по гръб и я притисна под себе си. Дърветата и гъстите храсти скриваха огъня и единствено нежното сияние на полумесеца осветяваше красивите черти на младата жена.
	— На това разплата ли му казваш? — подразни го Кати-Бри, когато той затисна ръцете й.
	— То е само началото — закани се той.
	Кати-Бри понечи да се разсмее, ала внезапно стана сериозна и дори загрижена.
	— Какво има? — попита наблюдателният елф и пусна ръцете й.
	— Ако имаме късмет, скоро ще открием Уолфгар — рече тя.
	— Така се надяваме — съгласи се Дризт.
	— И как се чувстваш при тази мисъл? — попита направо Кати-Бри.
	Дризт се поизправи и я погледна изпитателно:
	— Какво имаш предвид?
	— Ревнуваш ли? Боиш ли се, че завръщането на Уолфгар (в случай, че той поиска да се върне с нас) може да промени някои неща, които би предпочел да си останат същите?
	Дризт се засмя безпомощно, обезоръжен от прямотата на младата жена. Между тях се разгаряше нещо много специално, нещо, което се бе зародило отдавна, но което въпреки това си оставаше все така изумително и неочаквано. Някога Кати-Бри обичаше Уолфгар и щеше да се омъжи за него, ако йоклолата не го бе отвлякла и всички не го бяха сметнали за мъртъв. Какво ли щеше да се случи, ако Уолфгар се завърнеше сред тях сега — не онзи Уолфгар, който бе избягал, не Уолфгар, който бе ударил Кати-Бри, а мъжът, когото познаваха някога, мъжът, който бе спечелил сърцето на младата жена?
	— Дали се надявам завръщането му да не се отрази на нашите отношения? — попита Дризт. — Разбира се. В такъв случай наистина ли се надявам Уолфгар да се върне? Разбира се. Надявам се и се моля да е успял да излезе от мрака, който го беше погълнал, и отново да се е превърнал в човека, когото някога познавахме и обичахме.
	Кати-Бри не го прекъсна, просто си лежеше и го гледаше с искрен интерес, сякаш очакваше още нещо.
	Елфът сви рамене:
	— Не искам да живея заслепен от ревност. Още по-малко пък искам да гледам по този начин най-близките си приятели. За мен завръщането на Уолфгар е също толкова важно, колкото и за теб. Щастието ми ще бъде неимоверно по-голямо, ако доблестният варварин, с когото някога воювахме рамо до рамо, отново стане част от живота ми.
	Дризт помълча малко и продължи по-тихо, ала уверено, със същата решителност, която го бе накарала да напусне злия Мензоберанзан и го бе превела през толкова много трудности впоследствие:
	— А що се отнася до нашата дружба и онова, в което тя може да се превърне… — той сви рамене и по устните му пробяга топла усмивка. — Опитвам се да живея живота си по най-добрия възможен начин. Постъпвам честно, воден от най-добри намерения и желание за разбирателство и се надявам на щастлив изход от всяко наше начинание. Не мога да бъда друг, независимо дали Уолфгар ще се завърне, или не. Ако ни е писано да бъдем нещо повече от приятели, ако сърцата ни наистина го искат, така да бъде. Ако не…
	Той замълча, сви рамене и отново се усмихна.
	— Приказваш ли, приказваш — рече Кати-Бри. — Никога ли не ти хрумва да замълчиш и просто да ме целунеш?


	Дванадесета глава
	Статуята с теменужени очи

	— По-тихо, глупаци такива! — тихичко се скара Гейзел, когато светлините на пристанището изникнаха пред малката лодка. — Искам да слезем на брега, без да ни усетят.
	Тримата гребци, грамадни полулюдоеди, които просто не можеха да пипат по-леко, замърмориха, но се опитаха да не вдигат толкова шум. Не успяха, разбира се, но Гейзел не каза нищо — знаеше, че правят всичко по силите си. С какво облекчение щеше да се раздели със сегашните си спътници, чиито имена не знаеше, но които за себе си беше кръстила Буцата, Сръдльото и Тъпака.
	Седнала на носа, тя се взираше към брега, търсейки пътеводна светлина. Беше идвала в Града на бездънните води безброй пъти и отлично познаваше бреговата линия. Най-важното сега бе да избегне доковете, където акостираха големите кораби. Вместо това смяташе да хвърли котва встрани от тях, където охраната бе много по-слаба и където няколко жълтици можеха да осигурят всекиму временно място за акостиране.
	Гейзел с облекчение забеляза, че тази вечер на пристанището почти няма войници. Лодката подмина големите докове и продължи на юг, незабелязана, въпреки плясъка на греблата.
	Гейзел се обърна и подаде три стъкленици на едно от чудовищата:
	— Изпийте го и ще се преобразите в хора — обясни тя и когато видя похотливата усмивка на чудовището, уточни: — В мъже. Шийла Крий никога няма да допусне да се превърнете в жени, дори за няколко мига!
	Полулюдоедите отново замърмориха недоволно, но все пак си взеха по една стъкленичка и я изпразниха. След няколко секунди и тримата заприличаха на обикновени хора.
	Гейзел кимна доволно и пое дълбоко дъх, обмисляйки онова, което й предстоеше да свърши. Разбира се, отлично знаеше къде се намира къщата — недалеч от пристанището, на един хълм, извисяващ се над неголям, скалист залив. Трябваше да свършат пъкленото си дело колкото се може по-бързо, защото действието на отварата нямаше да трае дълго, а последното, от което Гейзел имаше нужда, бе да обикаля Градът на бездънните води в компанията на трима полулюдоеди.
	В този момент Гейзел реши, че ако отварата престане да действа и спътниците й бъдат разкрити, тя ще ги изостави и ще продължи сама към вътрешността на града, където имаше приятели, които щяха да й помогнат да се върне при Шийла Крий.
	Хвърлиха котва на един малък кей, където вълните полюшваха още десетина подобни лодки. Наоколо нямаше никой и Гейзел, заедно с тримата „мъже“, които я придружаваха, забърза на север, към криволичещите улички, които щяха да ги отведат до дома на капитан Дюдермонт.

	* * *

	Не много далеч оттам Кати-Бри и Дризт тъкмо влизаха през северната порта. Елфът почти не забелязваше мрачните погледи на войниците. Двама-трима от стражите го разпознаха и се опитаха да успокоят разтревожените си другари, ала това далеч не бе достатъчно, за да уталожи страховете на повечето обитатели на Повърхността при срещата им с истински елф на мрака.
	Дризт, за когото такова отношение не бе нищо ново, не им обръщаше внимание.
	— Познаха те, не се безпокой — прошепна Кати-Бри.
	— Някои от тях — съгласи се той.
	— Достатъчно са. Не можеш да очакваш целият свят да знае кой си.
	Дризт се засмя и кимна.
	— А и вече съм разбрал, че каквото и да сторя, винаги ще трябва да търпя подобни погледи.
	Той се усмихна и поклати глава:
	— Не, търпя не е правилната дума. Вече не.
	Кати-Бри се накани да каже нещо, но размисли, обезоръжена от усмивката му. Години наред беше водила тази битка заедно с него, борила се бе против постоянното отхвърляне, с което приятелят й се сблъскваше навсякъде — в Долината на мразовития вятър, в Митрал Хол, в Града на сребърната луна. Дори тук, в Града на бездънните води, както и във всички поселища по Саблен бряг, през които бяха минавали, докато служеха при капитан Дюдермонт, В този момент младата жена изведнъж осъзна, че враждебните погледи, насочени към елфа, го наскърбяват далеч по-малко, отколкото нараняват нея самата. Тя стисна зъби и се насили да последва примера му и да не им обръща внимание. А че те наистина не го тревожеха ни най-малко, бе очевидно от напълно искрената му усмивка.
	Дризт спря и се обърна, при което най-близките войници уплашено отскочиха назад.
	— „Морски дух“ в града ли е? — попита той.
	— „М-м-морски дух“? — заекна един от стражите. — Къде? Какво?
	Един от другарите му побърза да се намеси:
	— Капитан Дюдермонт още не се е върнал от последното си плаване — обясни той. — Но го очакваме да се отбие поне за малко, преди идването на зимата.
	Дризт кимна в знак на благодарност, след което се обърна и се отдалечи, следван от Кати-Бри.

	* * *

	Тази вечер Дели Кърти беше в добро настроение. Предчувстваше, че Уолфгар скоро ще се прибере у дома с Щитозъб и те най-сетне ще могат да подредят живота си.
	Дели не бе съвсем сигурна какво точно означава това. Дали щяха да отидат в Лускан и отново да се установят в „Кривата сабя“? Не, не мислеше така. В твърдата решимост на Уолфгар да открие Щитозъб имаше нещо повече от обикновено желание да си върне откраднатото оръжие — в противен случай Дели отдавна да го бе разубедила да се присъединява към екипажа на „Морски дух“.
	Не, Уолфгар търсеше не само бойния си чук, той търсеше себе си, своето минало и своята същност и когато ги откриеше (така поне предполагаше младата жена), навярно щеше да открие и пътя към дома, към истинския си дом — Долината на мразовития вятър.
	— А ние ще отидем с него — рече Дели на момиченцето, което държеше в ръцете си.
	Мисълта за Долината на мразовития вятър й харесваше. Вярно, местността не бе от най-гостоприемните — Дели бе чувала за дълбоките й снегове и ледените вихри, за гоблините и снежните човеци, за всички опасности, които дебнеха там. Но за младата жена, отрасла из мръсните улици на Лускан, в Долината имаше нещо чисто, някаква неподправена искреност и липса на поквара. Освен това, нали щеше да бъде с мъжа, когото обичаше, мъжа, когото с всеки изминал ден обикваше все повече. А когато Уолфгар най-сетне откриеше себе си, връзката им щеше да стане още по-здрава.
	Младата жена запя тихичко и се впусна в изящен танц, полюлявайки весело Колсон, докато се въртеше из стаята.
	— Татко скоро ще си дойде — каза тя и малкото момиченце се засмя, сякаш я беше разбрало.
	Дели продължи да танцува безгрижно.
	Светът бе толкова красив и пълен с безброй възможности.

	* * *

	Къщата на капитан Дюдермонт бе наистина великолепна, дори за място като Града на бездънните води. Беше на два етажа и имаше повече от дузина стаи. В преддверието имаше широко стълбище, а върху всяко от крилата на двойната дървена врата с красив свод беше изрисувана по една половина от тримачтова шхуна, така че когато вратата беше затворена, върху нея се появяваше образът на „Морски дух“. Друго, по-малко стълбище, отвеждаше до просторна гостна с изглед към скалистия залив и морето.
	Това беше Градът на бездънните води, град на чудесата, град на ред и законност. Ала въпреки че войниците от прословутата градска стража кръстосваха улиците неспирно, въпреки почтеността на населението, повечето от по-богатите къщи (в това число и домът на Дюдермонт) си имаха своя лична охрана.
	Дюдермонт беше наел двама бивши войници, моряци, които някога бяха служили на кораба му. Те не просто работеха за него, те бяха негови приятели — колкото стражи, толкова и негови гости. Въпреки че гледаха напълно сериозно на работата си, с течение на времето бдителността им беше понамаляла. Всеки ден бе еднакъв, напълно спокоен и безметежен и затова те често помагаха на Дели с къщната работа поправяха покрива, когато се случеше силният морски вятър да отнесе част от керемидите, боядисваха дървените стени, готвеха, чистеха. Понякога носеха оръжия, понякога — не. И те, и Дюдермонт отлично разбираха, че присъствието им е най-вече предпазна мярка. Крадците в Града на бездънните води по принцип избягваха къщи, за които се знаеше, че разполагат с охрана.
	Затова двамата пазачи се оказаха напълно неподготвени за онова, което се случи в дома на Дюдермонт в тази мрачна нощ.
	Гейзел първа се приближи до вратата, заедно с едно от чудовищата, което, благодарение на отварата, доста приличаше на капитан Дюдермонт. Толкова много, че Гейзел не можеше да не се запита дали пък не го бе подценила, като го бе кръстила Тъпака. След като се огледа, за да се увери, че улицата е пуста, тя кимна на Буцата, който се бе спотаил в края на пътеката и се бе скрил в живия плет. Чудовището се ухили злокобно и запристъпва на място, загрявайки за онова, което предстоеше да се случи.
	Гейзел почука и миг по-късно едно от крилата на портата се открехна едва-едва (както можеше да се очаква, вратата беше подсигурена с верига) и отвътре надникна гладко избръснат и доста сбръчкан тъмнокос мъж.
	— Мога ли да ви помогна… — започна той, но не довърши и зяпна „мъжа“ зад непознатата жена — приликата с капитан Дюдермонт беше забележителна.
	— Това е братът на капитан Дюдермонт — отвърна Гейзел. — Идва, за да говори с брат си, с когото отдавна са изгубили връзка.
	Очите на пазача се разшириха само за миг, след което той си възвърна обичайното професионално държание.
	— Добра среща — рече той. — Боя се обаче, че брат ви не е тук, но ако ми кажете къде смятате да отседнете, ще ви съобщя веднага щом се върне.
	— Парите ни са на свършване — побърза да каже Гейзел. — Дълго пътувахме и се надявахме да ни подслоните за тази нощ.
	Пазачът се замисли за миг и поклати глава. Нарежданията, които имаше, бяха съвсем недвусмислени и макар че този случай бе малко по-различен, той не можеше да рискува, особено пък сега, когато в къщата имаше жена и малко дете. Отвори уста, за да им обясни, да се извини за неудобното положение и да ги упъти към някоя странноприемница, където можеха да пренощуват съвсем евтино, ала Гейзел изобщо не го слушаше. Вместо това тя хвърли поглед назад и кимна едва забележимо — знак за Буцата да се хвърли в атака.
	— А може би ще отвориш за другия ми спътник? — мило попита тя.
	Стражът поклати глава.
	— Съмнявам се… — започна, ала думите му заглъхнаха, а той самият остана без дъх, когато чудовището връхлетя върху вратата и изкърти веригата.
	Пазачът отхвръкна назад и рухна на пода, а звярът се стовари отгоре му.
	Без да губят повече време, Гейзел и другият полулюдоед (който междувременно се бе отървал от лъжливия образ) извадиха оръжията си и пристъпиха в къщата.
	Стражът се опита да извика, докато се мъчеше да изпълзи изпод затисналото го чудовище, ала Гейзел се озова при него само за миг и с едно мълниеносно движение му преряза гърлото.
	Вратата в дъното на преддверието се отвори и вторият пазач се появи, за да провери какво става. По лицето му се изписа неподправен ужас и той хукна към стълбището.
	Камата на Гейзел го улучи в крака, но той продължи да тича, крещейки с цяло гърло. Тъпака бързо го застигна и със забележителна сила го дръпна от стълбището и го запрати на пода… където Буцата вече го очакваше.
	В този миг на прага застана и третото чудовище, все още в човешки облик, и най-спокойно затвори входната врата след себе си, макар че едното й крило здравата се бе изкривило.

	* * *

	Внезапният шум я накара да се закове на място и да прекъсне песента си. Младата жена бе израснала сред главорези и престъпници и беше видяла достатъчно побоища, за да се досети какво се случва на долния етаж.
	— В името на всичко свято! — прошепна тя и прехапа устни тъкмо навреме, за да не позволи на напиращия в гърдите й писък да издаде и нея, и Колсон.
	Притиснала малкото момиченце до гърдите си, Дели се втурна към вратата, открехна я едва-едва и надникна навън. Не видя никого и като свали обувките си, за да не я издадат, излезе в коридора и тихичко се запромъква напред, долепена до стената, за да не я видят от преддверието под нея (долитащите отдолу звуци ясно даваха да се разбере, че битката се води именно там). Ако беше сама, щеше да се втурне по стълбите и да помогне на двамата пазачи, но сега единственото, за което бе в състояние да мисли, беше безопасността на Колсон.
	Когато подмина стълбите, Дели свърна в един страничен коридор и хукна да бяга с колкото сили имаше. Мина през стаите, обитавани от Дюдермонт, и стигна до задното стълбище. Затаи дъх и предпазливо заслиза — нямаше никаква представа дали натрапниците не бяха проникнали и в някоя друга част на къщата, може би дори в помещението, накъдето се бе запътила. В този миг над главата й се разнесе шум. Нямаше друг избор, затова отвори вратата и влезе в гостната. Един от прозорците беше отворен и хладният ветрец, който подухваше отвън, си играеше с крайчеца на дръпнатата завеса.
	Младата жена се замисли. Под този прозорец имаше отвесен склон, който слизаше до скалистия залив. Дели се прокле, задето се бе събула, макар и сама да осъзнаваше, че обувките не биха й помогнали особено. Хълмът беше твърде стръмен и опасен — съмняваше се, че натрапниците са проникнали оттук, а и тя самата нямаше намерение да избяга през прозореца, не и с Колсон на ръце.
	Но къде да отиде?
	Обърна се към другата врата в стаята. Коридорът, който започваше отвъд нея, отвеждаше до преддверието, но преди това минаваше покрай няколко други стаи, включително и кухнята, където имаше шахта за отпадъци. Ето къде можеха да се скрият, реши Дели и отвори вратата… но веднага я затръшна и панически пусна тежкото резе, видяла как към нея се задават огромни силуети. Миг по-късно чу стъпки от тичащи крака, а след това страховит грохот, когато някой се стовари върху вратата.
	Младата жена трескаво се огледа наоколо, без да знае накъде да побегне…
	… и в ужаса си дори не видя как някой се прехвърли през прозореца и скочи в стаята.
	Разнесе се нов грохот и дървото започна да поддава. Дели чу как някой усилва натиска върху вратата и неволно направи крачка назад.
	Отвън се чуха още стъпки, напорът върху вратата стана неудържим и дървото най-сетне не издържа. Едно от огромните същества от другата страна се сгромоляса върху купчината трески. В стаята пристъпи някаква жена, следвана от още едно създание като онова, което беше изкъртило вратата и което тъкмо се надигаше от пода. Това бяха най-грозните и ужасяващи чудовища, които Дели някога бе виждала. Тъй като беше прекарала почти целия си живот в Лускан, тя нямаше никаква представа какви са, но заради зеленикавата им, осеяна с петна кожа и внушителните им размери, тя предположи, че трябва да имат нещо общо с великаните.
	— И таз добра, хубавице! — проговори непознатата жена и устата й се изви в зла усмивка. — Да не смяташе да си тръгнеш, преди да е свършила веселбата?
	Дели се обърна към стълбите, но бързо се отказа от намерението си, когато видя още едно чудовище да слиза по тях, приковало похотлив поглед в нея.
	Прозорецът беше единственият й изход, същият този прозорец, край който с Уолфгар бяха прекарали толкова много часове, съзерцавайки залеза или отражението на звездите в тъмните води. Дели знаеше, че няма да успее да стигне навреме, ала въпреки това сериозно обмисляше да се втурне натам, колкото я държат краката, и да се хвърли върху острите скали заедно с Колсон, та смъртта им да бъде бърза и милостива.
	Дели Кърти познаваше този тип злодеи и разбираше, че е обречена.
	Натрапниците направиха крачка към нея.
	Прозорецът, реши Дели. Обърна се и се завтече натам, с намерението да скочи колкото се може по-високо и по-надалече, та всичко да свърши мигновено.
	Ала вече беше късно и самоубийственият й план беше провален — докато тя се колебаеше, третото чудовище беше слязло по стълбите и сега трябваше само да протегне огромна ръка, за да я спре и да я притисне до масивните си гърди в желязна хватка.
	То се обърна, ухилено до уши, и двамата му другари зареваха одобрително. Жената обаче не изглеждаше ни най-малко развеселена. Тя пристъпи към Дели и попита, без да сваля поглед от лицето й:
	— Ти си жената на Дюдермонт, нали?
	— Не — искрено отвърна Дели, но обзелата я паника караше гласа й да трепери и думите й не прозвучаха особено убедително.
	Повече се страхуваше за Колсон, отколкото за себе си, макар да се досещаше, че следващите няколко минути (вероятно последните в живота й) ще бъдат по-ужасни от всичко, което бе преживяла до този миг.
	Непознатата жена все така се приближаваше към нея, злокобно усмихната:
	— Дюдермонт ти е мъж, нали?
	— Не — повтори Дели, този път малко по-твърдо.
	Другата жена я зашлеви през лицето и Дели политна назад, но чудовището я улови и я върна обратно.
	— Бива си я — изкиска се похотливо звярът и стисна двете й ръце. — Добре ще се позабавляваме с нея, преди да похапнем!
	Двамата му другари избухнаха в смях, а единият й направи неприличен знак.
	Дели усети как краката й се подкосяват, но стисна зъби и събра цялата си смелост — имаше едно задължение, което бе по-важно от собствения й живот, по-важно от онова, което я очакваше съвсем скоро.
	— Правете с мен каквото искате — рече тя. — Ще сторя всичко, което поискате, само не наранявайте детето ми!
	При тези думи непознатата жена присви очи, очевидно недоволна, че жертвата й се опитва да поеме дори частица от контрола върху случващото се.
	— Ще си получите своето по-късно! — сопна се натрапницата на трите чудовища и ги изгледа едно по едно. — Сега вървете да плячкосвате! Или мислехте да се появите пред господарката с празни ръце?
	Чудовището, което държеше Дели, настръхна, но не я пусна. Другарите му обаче се защураха напред-назад, препъвайки се едно в друго в желанието си да угодят на жената.
	— Моля те! — обърна се Дели към нея. — С нищо не ви застрашавам и обещавам да не ви създавам никакви неприятности. Само недейте да наранявате малкото ми момиченце! Ти си жена, ти трябва да разбираш!
	— Затваряй си устата! — грубо я прекъсна непознатата.
	— Ще ги изядем и двете! — доволно се провикна звярът, който все още държеше Дели.
	Натрапницата направи крачка напред и вдигна ръка. Дели се сви, ала плесницата изплющя върху бузата на изненаданото чудовище. Непознатата отстъпи назад и отново спря поглед върху лицето на Дели.
	— Ще видим какво ще правим с детето — спокойно рече тя.
	— Моля те! — проплака Дели.
	— Твоята песен вече е изпята и ти сама го знаещ; Но ако ни кажеш къде е скрита най-хубавата плячка, току-виж сме пожалили живота на малката. Може лично да я осиновя.
	Дели усети как я побиват тръпки при тази мисъл.
	Натрапницата се усмихна още по-ехидно и се приведе напред:
	— Защото тя не може да ни издаде на стражата, нали така?
	Дели знаеше, че сега е моментът да направи някое интригуващо предложение, да превъзмогне ужаса и объркването си и да доведе нещата до най-благоприятния за Колсон завършек. Ала това просто не й беше по силите, не и когато цялата беше скована от мисълта, че всеки миг може да умре, че дъщеря й е в смъртна опасност, а тя е напълно безсилна да стори каквото и да било, за да промени това. Дели на няколко пъти отвори уста, опита се да каже нещо, но не успя и накрая се предаде.
	Натрапницата стовари юмрука си в лицето й и когато Дели политна назад, измъкна Колсон от прегръдките й.
	Дели отчаяно протегна ръце, в обречен опит да си върне момиченцето, ала чудовището до нея я блъсна с лакът в гърдите и тя рухна на земята. Без да губи и миг, гнусното създание се хвърли отгоре й.
	Силен трясък от другия край на стаята забави за малко грозната участ, надвиснала над младата жена. Всички се обърнаха по посока на шума и видяха едно от другите две чудовища да стои насред купчина изпотрошени чинии… красиви и очевидно скъпи чинии.
	— Намери нещо, в което да ги носиш, глупако! — кресна непознатата жена и се огледа наоколо.
	Погледът й спря върху тежките завеси и тя кимна, след което здравата изрита в ребрата чудовището, притиснало Дели.
	— Виж й сметката и стига си се размотавал! — нареди тя.
	Скверното същество я погледна предизвикателно и поклати глава — досега никой от тримата не си бе позволявал подобно непокорство.
	За ужас на Дели, непознатата махна с ръка и му разреши да прави каквото иска.
	Дели затвори очи и се опита да изключи съзнанието си.
	Звярът, който беше изпуснал съдовете, се затътри към завесата пред отворения прозорец и я дръпна. Вече се канеше да се обърне, когато забеляза необикновената статуя, скрита до този момент от завесата. Беше фигурата на елф в естествен ръст, с дрехи на пътешественик и изработена от наситеночерен материал — дърво или може би камък. Беше със затворени очи и кръстосани пред гърдите ятагани.
	— Ъ? — изгрухтя чудовището и посегна да я докосне. — Ъ?
	Изведнъж двете очи се отвориха, пронизващи очи с невероятен теменужен цвят, които се впиха в лицето на звяра и го накараха да замръзне на мястото си. Очи, които не оставяха никакво съмнение — чудовището беше обречено.

	* * *

	Преди звярът да разбере какво става, статуята сякаш изригна. Двата ятагана прорязаха въздуха, а елфът се хвърли напред, набирайки устрем за още по-страховити удари. Два мълниеносни замаха и върху тялото на противника му зейна огромна рана от рамото до бедрото му. Бърза крачка встрани и елфът се озова зад политналото назад чудовище. Острието на магическото му оръжие потъна в гърба на звяра и прекъсна гръбначния му стълб, след което се стрелна надолу и сряза сухожилията в сгъвките на двете му колена.
	После Дризт побърза да отскочи настрани, а издъхващият му противник бавно се свлече на земята.
	— Мисля, че ще е най-добре да слезеш оттам — нехайно подхвърли елфът на другото чудовище, което все още беше върху Дели и го зяпаше тъпо.
	Още преди натрапницата да успее да кресне „Убийте го!“, третият й спътник се завтече към Дризт откъм другия край на стаята. Не бе направил и две крачки покрай отворения прозорец, когато в стаята влетя огромна черна фигура. Триста килограма железни мускули, дълги нокти и остри зъби се стовариха върху него и го запратиха към средата на стаята, далеч от Дризт.
	Чудовището панически заразмахва ръце, ала пантерата притежаваше твърде много естествени оръжия и твърде голяма сила — сключила челюсти около рамото на звяра, тя разтърси глава, разкъсвайки плътта и трошейки костите му, като в същото време яростно го дереше по лицето, прекалено бързо, за да може той да се защити с другата ръка. Забила ноктите на задните си лапи в краката му, тя се протегна назад, оставяйки огромни драскотини по тялото му.
	Третото чудовище се изправи и се нахвърли върху елфа, с намерението да го посече с един-единствен страховит удар на сабята си.
	Тя обаче срещна само въздух, тъй като пъргавият Дризт отскочи с лекота, а след това заби Сиянието в корема му и направи още една крачка встрани.
	Звярът притисна ръце до грозната рана, но само за миг, после отново се хвърли в атака.
	С ледения ятаган, който бе в лявата му ръка, Дризт отби връхлитащата сабя и с една крачка се озова встрани от противника си. Сиянието отново потъна в плътта на чудовището и не спря, докато не стигна до ребрата му.
	Полулюдоедът изрева и рязко се обърна, очаквайки да посече елфа на място, ала и този път оръжието му срещна само въздух.
	Слисано, чудовището не знаеше какво да прави неприятелят му сякаш беше изчезнал.
	— Силен, но бавен — разнесе се гласът на елфа зад гърба му. — Отвратително съчетание.
	Звярът изрева и отскочи, ала Сиянието беше по-бързо и се заби във врата му. Чудовището вдигна ръка към ужасната рана, но не бе направило повече от три крачки, когато се свлече на пода в агония.
	Дризт понечи да го последва, за да го довърши, но после промени решението си и се обърна към жената, която междувременно беше отстъпила чак до стената с изкъртената врата. Момиченцето беше в ръцете й, а до врата му беше опряна тънка кама.
	— Какво търси един елф на мрака в Града на бездънните води? — попита тя, опитвайки се да звучи спокойно и уверено, макар да бе очевидно, че е потресена. — Ако си имал намерение да ограбиш къщата, на драго сърце ще ти я отстъпя и те уверявам, че нямам никакво намерение да говоря с властите.
	Жената замълча и се взря в Дризт, а по лицето й плъзна усмивка — беше го разпознала.
	— О, не, ти не си част от грабителски отряд, дошъл от непрогледния мрак на земните недра — рече тя. — Ти си плавал с Дюдермонт.
	Дризт се поклони насмешливо и дори не се опита да спре последния звяр, когото бе ранил смъртоносно, когато той запълзя към своята господарка. Насреща му Гуенивар бавно се приближи от другата страна на жената, оставяйки жертвата си мъртва в локва от кръв.
	— Какво търсиш в дома на Дюдермонт, неканена и придружавана от крайно неприемливи спътници? — в отговор рече елфът.
	— Дай ми Колсон! — примоли се другата жена, която трябва да бе Дели Кърти, и се надигна на лакти. — Моля те! Тя нищо не е сторила!
	— Млъквай! — кресна натрапницата и като се обърна към Дризт, предизвикателно завъртя камата над гърлото на момиченцето. — Ще си получи детето обратно — живо! — но чак когато ме пуснете да си тръгна оттук.
	— Искаш да се откупиш с нещо, което само си мислиш, че притежаваш — отбеляза Дризт и пристъпи към нея.
	Междувременно полулюдоедът беше стигнал до своята господарка и сега с огромно усилие се мъчеше да се изправи на колене.
	Гейзел го погледна, камата проблесна и потъна в гърлото му. Давейки се в собствената си кръв, чудовището се свлече на пода и издъхна в краката й.
	Само за миг жената, която очевидно имаше опит в битките, отново вдигна оръжието над беззащитното момиченце. Дели изпищя, Дризт и Гуенивар се втурнаха натам, ала бързо се заковаха на място, видели камата да проблясва заплашително над детето — нямаше и капчица съмнение, че ако се наложи, Гейзел ще го убие.
	— Не мога да го взема със себе си, а не можех да го оставя жив в ръцете ви — обясни тя, когато Дризт спря въпросителен поглед върху мъртвия й спътник.
	— Точно както и аз не мога да те оставя да си тръгнеш с детето — отвърна елфът.
	— Само че нямаш друг избор. Ще ме пуснете да си вървя, а аз ще ви изпратя съобщение откъде да си го приберете, живо и невредимо.
	— Не — поправи я Дризт. — Ще дадеш детето на майка му още сега, а след това ще се махнеш и никога повече няма да припариш насам.
	Гейзел се изсмя:
	— Нима очакваш да се доверя на един елф на мрака?
	— А нима ти очакваш да се доверя на една убийца? — не й остана длъжен Дризт.
	— Нямаш избор, елфе — повтори Гейзел и като доближи момиченцето до лицето си, по което беше изписано ледено безразличие, прокара тъпата страна на камата по вратлето му.
	Дели изхлипа и зарови лице в ръцете си.
	— Как смяташ да ме спреш, елфе? — подразни го Гейзел.
	Думите й още не бяха отзвучали, когато нещо проряза въздуха над Дели Кърти, оставяйки след себе си нишка сребристосиня светлина, изсвистя на сантиметри от нежната кожа на Колсон и като се заби между очите на Гейзел, я прикова за стената.
	Тялото й потръпна конвулсивно, ръцете й се разпериха и момиченцето политна към пода…
	… и падна в ръцете на Дризт, който още щом чу песента на тетивата, се хвърли напред и се преметна през глава, озовавайки се пред Гейзел тъкмо навреме, за да улови Колсон; След това се изправи и погледна жената пред себе си.
	Тя беше мъртва. Тялото й потръпна още няколко пъти, после увисна безжизнено, приковано за стената. Гейзел никога вече нямаше нито да види, нито да чуе каквото и да било.
	— Ето така — отвърна й Дризт въпреки това.


	Тринадесета глава
	С настъпването на зимата

	— Никога не съм го обичал туй място! — измърмори Бруенор.
	Двамата с Риджис вече сума време стояха пред северната порта на Лускан, задържани от един любопитен и подозрителен страж.
	— Много скоро ще ни пуснат — успокои го Риджис. — Винаги стават такива, когато наближи зимата — та нали именно тогава цялата сган слиза от планините, а и разбойниците се опитват да влязат в града, уж винаги са си живели там.
	Бруенор се изплю.
	Най-сетне пазачът, който ги беше спрял, се върна заедно с още един, по-възрастен от него войник.
	— Разбрах, че идвате от Долината на мразовития вятър — рече новодошлият. — Какви стоки носите за продан?
	— Себе си нося и туй трябва да ти е предостатъчно! — сопна се Бруенор и войникът се навъси.
	— Идваме, за да се срещнем с едни хора, които тръгнаха насам — побърза да се намеси Риджис умиротворително и пристъпи между джуджето и лусканеца, за да може да обезвреди ситуацията, в случай че тя вземеше взривоопасен обрат… което напоследък се случваше с всяка ситуация, свързана с Бруенор Бойния чук!
	Джуджето нямаше търпение да открие изгубения си син и горко на всекиго, който се изпречеше на пътя му.
	— Аз съм представител в Съвета на Десетте града — добави полуръстът. — Риджис от Самотната кория. Може би сте чували за мен?
	Войникът, целият настръхнал заради държанието на Бруенор, се изплю в краката му:
	— Не съм!
	— А спътникът ми е не друг, а самият Бруенор Бойния чук! — тържествено обяви Риджис. — Предводител на клана Боен чук в Десетте града. Освен това — някогашен и бъдещ крал на Митрал Хол!
	— И за него не съм чувал!
	— Е, сега ще чуеш! — промърмори Бруенор и се опита да заобиколи полуръста, който обаче отново му препречи пътя.
	— Кавгаджия, а? — подхвърли войникът.
	— Стига глупости, добри ми господине — намеси се Риджис. — Бруенор не е на себе си, защото изгуби сина си, за когото се говори, че плава заедно с капитан Дюдермонт.
	При тези думи по-възрастният войник придоби озадачено изражение:
	— Не съм чувал на „Морски дух“ да има джуджета — рече той.
	— Синът му не е джудже, а войн, силен и доблестен войн — поясни Риджис. — Уолфгар, така се казва.
	Вместо напредъка, който полуръстът се надяваше да постигне, при тези думи по лицата и на двамата стражи се изписа гняв и отвращение.
	— Ако онзи мерзавец ти е син, значи със сигурност не си добре дошъл в Лускан! — заяви войникът.
	Риджис въздъхна — вече се досещаше какво ще последва. Осеяната с безброй резки брадва на джуджето тупна на земята. Е, поне Бруенор не се канеше да посече глупака! Полуръстът се опита да предугади намеренията на приятеля си и да го възпре, ала Бруенор най-безцеремонно го вдигна и го премести зад себе си.
	— Тука ще стоиш! — нареди той и размаха пръст в лицето му.
	Докато джуджето се обърне към двамата стражи, войникът вече беше извадил меча си.
	Бруенор се изсмя.
	— Та какво рече за момчето ми? — попита той.
	— Казах, че е мерзавец — повтори мъжът, след като се огледа, за да се увери, че наоколо има достатъчно негови другари, които да му се притекат на помощ, ако се наложи. — Мога да ти измисля още куп обиди за онзи, когото наричат Уолфгар, не на последно място — разбойник и убиец!
	Лусканецът почти успя да довърши изречението си.
	И почти успя да вдигне меча си навреме, за да отблъсне „снаряда“, връхлетял върху него… снаряд, който всъщност не бе нищо друго, освен разяреното джудже.

	* * *

	Дризт се обърна и видя Кати-Бри, раздърпана и омърляна, да се обляга на прозореца с Таулмарил в ръка и мрачно изражение на лицето.
	— Да беше почакала още малко — закачи я Дризт, ала на Кати-Бри не й беше до шеги, не и толкова скоро, след като беше убила някого.
	Тя се взираше в мъртвата жена и дори не чу думите на приятеля си. Щеше ли някога да спре да се измъчва така след всеки отнет живот?
	Голяма част от нея искрено се надяваше това никога да не се повтори отново.
	Дели Кърти скочи на крака и се втурна към Дризт и плачещото си дете. Успокои се чак когато стигна до усмихнатия елф и той й подаде невредимата, макар и очевидно уплашена Колсон.
	— Щеше да ни е по-лесно, ако ме беше последвала веднага — обърна се Дризт към Кати-Бри. — Можехме да си спестим главоболията.
	— Да ти приличат на елфически? — сопна се младата жена и посочи очите си, за които оскъдната светлина по улиците на Града на бездънните води след залез-слънце съвсем не беше достатъчна. — А и изкачването не беше от най-лесните!
	Дризт сви рамене, без да спира да се усмихва — той самият се бе изкачил без никакви затруднения.
	— Ами слез тогава! — заяви Кати-Бри и внимателно се прехвърли в стаята, без да бърза, тъй като панталонът й беше скъсан на няколко места, а единият й крак кървеше. — А след туй се изкачи обратно със затворени очи, пък после ще те питам колко ти е било лесно да се катериш по мокрите скали!
	С тези думи тя пристъпи в стаята, но трябваше да направи няколко крачки, преди да си възвърне равновесието, при което се озова точно пред Дели Кърти и Колсон.
	— Кати-Бри — рече Дели и макар тонът й да бе дружелюбен, а благодарността в гласа й — съвсем искрена, тя очевидно се чувстваше доста неловко в присъствието на Кати-Бри.
	— А ти трябва да си Дели Кърти — рече Кати-Бри и се поклони лекичко. — С моя приятел идваме направо от Лускан, от пивницата на Арумн Гардпек.
	Дели се засмя и за първи път от началото на битката си отдъхна. Тя премести поглед от Кати-Бри към Дризт, разпознала и двамата от разказите на Уолфгар.
	— Никога досега не бях виждала мрачен елф — рече тя. — Но мъжът ми много ми е говорил за вас.
	При тези думи Кати-Бри се сепна и очите й неволно се разшириха. Тя погледна към Дризт и когато видя, че той я наблюдава с многозначително изражение, се усмихна, поклати глава и отново се обърна към Дели.
	— Уолфгар — уточни Дели.
	— Вие сте женени? — попита направо Кати-Бри.
	— Би могло да се каже — отвърна Дели, прехапвайки долната си устна.
	За Кати-Бри не беше трудно да се досети какви мисли се въртят в главата на Дели — тя се страхуваше. Не че някой може да я нарани, а че с повторната си поява в живота на Уолфгар Кати-Бри би могла да застраши отношенията й с варварина. Но пък Дризт и Кати-Бри току-що бяха спасили както нейния, така и живота на Колсон и Дели се чувстваше раздвоена.
	— Дойдохме заради него — обясни елфът. — За да видим дали е дошло времето да се завърне в Долината на мразовития вятър.
	— Той вече не е сам — каза Дели. — Сега си има… — тя понечи да каже „мен“, но после промени решението си и посочи Колсон. — Сега си има нея.
	— Подочухме нещо такова в Лускан — обади се Кати-Бри. — Доста объркана история.
	И като се приближи още малко, попита:
	— Мога ли да я подържа?
	Дели притисна плачещото момиченце до гърдите си:
	— Уплашена е. По-добре да е у майка си.
	Кати-Бри се усмихна топло.
	Радостта им от успешната развръзка на битката бе донякъде помрачена, когато Дризт остави двете жени в гостната и с очите си се убеди колко кръвожадни са били Гейзел и скверните й спътници. След като откри телата на двамата пазачи (единия — до изкъртената врата, а другия — на стълбището), той излезе пред къщата и започна да вика, докато най-сетне един от съседите на Дюдермонт не дойде да провери какво става.
	— Доведи стражата! Станало е грозно убийство — рече елфът, след което се върна в гостната.
	Откри Дели приседнала с Колсон на ръце, мъчейки се да я успокои, докато Кати-Бри се взираше през отворения прозорец с Гуенивар, свита на кълбо в краката й.
	— Има доста да ни разкаже за Уолфгар — рече Кати-Бри, когато Дризт се върна.
	— Той често говори за вас — обясни Дели, когато елфът я погледна. — Трябва да знаете какво е преживял.
	— И това ще стане — увери я Дризт. — Но не точно сега. Властите ще пристигнат всеки момент.
	При тези думи погледът му се спря върху убитите чудовища.
	— Имаш ли някаква представа каква може да е причината за това нападение? — попита той Дели.
	— Дюдермонт си е създал немалко врагове — напомни му Кати-Бри, продължавайки да се взира през прозореца.
	— Но не повече от обикновено — рече Дели. — Вярно, че мнозина биха искали да го видят мъртъв, но не съм чула някой да е побеснял чак дотам.
	Дризт помълча малко, чудейки се дали да попита Дели знае ли нещо за онази, у която предполагаха, че се намира Щитозъб. Погледът му се спря върху убитите натрапници и най-вече — върху жената.
	Всичко се връзваше отлично със случилото се с Джул Пепър и онова, което бяха научили от Морик. Без да обръща внимание на шума, който току-що пристигналите стражи вдигаха в преддверието, той прекоси стаята и отиде при мъртвата жена, която все още висеше във въздуха, прикована от стрелата на Кати-Бри.
	— Какви ги вършиш? — попита Кати-Бри, когато го видя да дръпва яката на окървавената й туника. — Просто извади проклетата стрела и я свали оттам!
	Кати-Бри очевидно беше разстроена от гледката на убитата от нея жена. Дризт обаче нямаше никакво намерение да я смъква от стената. Тъкмо напротив — сегашното положение на тялото му предоставяше прекрасна възможност да разгледа онова, което търсеше.
	С острието на единия си ятаган той лекичко сряза дрехата, за да оголи рамото на мъртвата жена, и кимна.
	Изобщо не беше изненадан.
	— Какво има? — попита Дели, която най-сетне бе успяла да успокои Колсон.
	Кати-Бри очевидно се канеше да зададе същия въпрос, ала изражението, появило се върху лицето на Дризт, както и ъгъла, под който той разглеждаше тялото, бяха по-красноречиви от какъвто и да било отговор.
	— Белязана е — рече младата жена, без да помръдне от мястото си.
	— Със знака на Щитозъб — потвърди елфът. — Знака на Шийла Крий.
	— Какво означава това? — разтревожено попита Дели и се приближи, притиснала момиченцето до гърдите си, сякаш искаше да почерпи сили от него. — Може би капитан Дюдермонт и Уолфгар са заловили Шийла Крий и нейните приятели си отмъщават? Или пък Шийла е потопила „Морски дух“ и сега идва, за да се разправи с всички, които имат нещо общо с капитана?
	В гласа на младата жена се прокраднаха панически нотки и тя премести уплашен поглед от Дризт към Кати-Бри и обратно.
	— А може би Шийла е научила, че „Морски дух“ я преследва и е решила да нанесе първия удар — не особено убедително предположи Дризт.
	— Или пък не означава абсолютно нищо — добави Кати-Бри. — Просто съвпадение.
	И Дризт, и Дели я погледнаха, но беше очевидно, че никой, нито дори самата Кати-Бри, не вярва на думите й.
	В този миг в стаята нахлуха група войници. Неколцина изреваха при вида на мрачния елф и понечиха да се нахвърлят отгоре му, ала останалите разпознаха Дризт или най-малкото, познаваха Дели Кърти и по държанието й разбраха, че опасността трябва да е отминала, и ги възпряха.
	Кати-Бри и Дели излязоха от стаята, следвани от Гуенивар, а Дризт се зае да разкаже на властите не само какво се бе разиграло тук преди малко, но и за разгарящата се вражда между Шийла Крий и капитан Дюдермонт.
	След като се увери, че няколко войници ще останат на пост около къщата, елфът последва двете жени на горния етаж.
	Откри ги в добро настроение — Кати-Бри люлееше Колсон в прегръдките си, а Дели си почиваше на леглото с чаша вино в ръка.
	Кати-Бри кимна и Дели подхвана разказа си за Уолфгар — за падението му в Лускан, за обвинението и Карнавала на затворниците, за бягството му на север заедно с Морик и за това как в крайна сметка се бе озовал с дете на ръце.
	— И представете си изненадата ми, когато Уолфгар се върна в „Кривата сабя“! — завърши тя. — За мен.
	В погледа, който Дели хвърли на Кати-Бри при тези думи, имаше както притеснение, така и чувство на превъзходство, ала изражението на Кати-Бри не се промени.
	— Дойде, за да се извини — допълни Дели. — А той наистина ни го дължеше. След това поехме на път, мъжът ми, детето й аз, за да открием капитан Дюдермонт, а Уолфгар да намери чука си.
	И като погледна към западния прозорец, тя рече:
	— Сега е там някъде. Или поне така се надявам.
	— Шийла Крий още не е срещнала „Морски дух“ — увери я Дризт. — А ако е, значи корабът й е на дъното на морето, а Уолфгар е на път към Града на бездънните води.
	— Не можем да сме сигурни — възрази Дели.
	— Но можем да проверим — отсече Кати-Бри категорично.

	* * *

	— Зимата скоро ще дойде — подхвърли капитан Дюдермонт.
	Двамата с Уолфгар се бяха облегнали на бордовата ограда и гледаха как „Морски дух“ пори вълните. Вече няколко седмици не се бяха натъквали на пиратски кораби; единствените съдове, които бяха срещнали, бяха няколко търговски кораба, напуснали Лускан, за да поемат на юг.
	Уолфгар, който беше отрасъл в Долината на мразовития вятър и отлично знаеше колко бързо се променя времето на север, нямаше как да не се съгласи. Той също бе видял признаците — много по-студен отпреди, вятърът беше сменил посоката си и вече идваше от северозапад, откъм водите на Морето на неспирния лед.
	— Няма да спираме в Лускан — обясни Дюдермонт. — Отиваме право в Града на бездънните води, където ще се подготвим за следващото плаване.
	— Значи няма да зимувате на сушата?
	— Не — потвърди капитанът. — Но от Града на бездънните води ще поемем на юг, не на север. Сигурно ще кръстосваме водите около Портата на Балдур, а може да слезем и още по на юг. Робилард ясно даде да се разбере, че предпочита да работим през зимата и неведнъж спомена Корсарските острови.
	Уолфгар кимна мрачно, досетил се какво всъщност иска да му каже Дюдермонт. Много внимателно, капитанът го подканяше да слезе в Града на бездънните води и да прекара зимата там, заедно с Дели и Колсон.
	— Значи ще имате нужда от силата ми — доста неубедително отвърна варваринът.
	— Малко е вероятно да се натъкнем на Шийла Крий през зимата — недвусмислено заяви Дюдермонт. — Никой никога не е виждал „Кървавия кил“ южно от Града на бездънните води. Говори се, че хвърлял котва за зимата, макар никой да не знае къде точно.
	Ето че го бе казал направо, без заобикалки. Уолфгар го погледна, мъчейки се да не се чувства засегнат. Не можеше да отрече, че Дюдермонт има право — и сам разбираше, че напоследък не бе от кой знае каква полза за „Морски дух“ и макар че това още повече засилваше желанието му да се докаже в следващата битка, разбираше, че капитанът е отговорен за много повече от чувствата на един-единствен войн.
	Затова, колкото и да му бе трудно да го изрече на глас, варваринът каза:
	— Мисля да прекарам зимата със семейството си. Ако ми разрешиш да остана в дома ти, естествено.
	— Но, разбира се! — Дюдермонт се усмихна и го потупа по рамото (което, като се има предвид височината на Уолфгар, не беше никак лесно). — Радвай се на всеки миг, в който си с тях — топло рече той. — Давам ти думата си, че дойде ли пролетта, ще открием Шийла Крий и Щитозъб най-сетне ще се завърне при истинския си собственик.
	Варваринът се съпротивляваше срещу подобен план с цялото си същество, единственото му желание бе да изкрещи да не го отписват като боец, да му дадат възможност отново да се хвърли в битка, с удвоена ярост и което беше по-важно, с всичкия самоконтрол, необходим, за да бъде част от екипаж като този на „Морски дух“. Искаше му се да обясни на Дюдермонт, че ще открие правилния път; да го увери, че войнът, който Уолфгар, син на Беорнегар, представляваше някога, все още е тук и просто чака да бъде освободен от тъмницата, в която бе затворен.
	Въпреки това не каза нищо. В светлината на последните му няколко провала, Уолфгар знаеше, че няма право да спори с капитана и че единственото, което може да стори, е да се възползва от благовидния претекст, предложен му от Дюдермонт, и да слезе от кораба.
	След десетина дни щяха да пристигнат в Града на бездънните води и варваринът щеше да остане там.

	* * *

	Когато се събуди рано на следващата сутрин, Дели откри Дризт и Кати-Бри да се стягат за път.
	— „Морски дух“ трябва да се върне съвсем скоро — рече тя.
	— Сигурно — отвърна елфът. — Боя се, обаче, че слухове за враждата между „Морски дух“ и Шийла Крий може да са стигнали на север. Отиваме в Лускан — наши приятели ще ни чакат там и заедно ще поемем по следа, която ще ни отведе до Шийла Крий или до Уолфгар.
	— Изчакайте, докато си събера нещата и приготвя Колсон за път — каза Дели, след като помисли малко.
	Кати-Бри обаче поклати глава:
	— Само ще ни забавиш.
	— Ако отивате при Уолфгар, мястото ми е с вас — не искаше да отстъпи Дели.
	— Още не сме сигурни, че отиваме при него — искрено отвърна Кати-Бри. — Нищо чудно Уолфгар да се появи само след няколко дни. В такъв случай е по-добре да си тук, за да му разкажеш всичко, което знаеш.
	— Ако тръгнеш с нас, а междувременно „Морски дух“ хвърли котва в Града на бездънните води, Уолфгар няма да може да си намери място от притеснение — намеси се и Дризт. — По-добре остани тук — войниците ще се погрижат ти и момиченцето да сте в безопасност.
	Дели ги погледна, а по красивото й лице се изписа неприкрита тревога. За Кати-Бри не беше трудно да се досети какво се върти в главата й:
	— Ако ние първи го срещнем, веднага ще се върнем тук — обеща тя, при което Дели видимо си отдъхна и след няколко секунди кимна в знак на съгласие.
	Малко по-късно Дризт и Кати-Бри си тръгнаха, но не преди наново да получат уверенията на войниците, че домът на Дюдермонт и най-вече Дели и Колсон ще бъдат охранявани денонощно.
	— Само ходим напред-назад — подхвърли Кати-Бри, докато двамата с Дризт излизаха през северната порта на града. — А през цялото време Уолфгар плава някъде там, ту напред, ту назад, точно като нас. Май можем само да се надяваме рано или късно пътищата ни да се пресекат, макар че няма да се учудя, ако приятелят ни слезе в Града на бездънните води в същото време, в което ние влизаме в Лускан.
	Въпреки шеговития й тон, Дризт не се усмихна, а я погледна сериозно, давайки й няколко секунди да размисли над нападението от предишната вечер и онова, което то може би означаваше.
	— Можем само да се надяваме, че „Морски дух“ не е на дъното и че Уолфгар все още е жив.


	Трета част
	Кървава диря


	За пореден път Кати-Бри ми показа, че ме познава по-добре от мен самия. Когато научихме, че Уолфгар е успял да излезе от мрачната пропаст, в която сам се бе заточил, и започва да се превръща във война, който някога е бил, почувствах малко страх, прободе ме ревност. Щеше ли да се завърне сред нас като мъжа, който някога бе покорил сърцето на Кати-Бри? Но беше ли го покорил наистина или връзката им беше по-скоро въпрос на удобство, лесно предвидим съюз между единствените хора, близки по възраст и по красота в малката ни групичка?
	По малко и от двете, предполагам, и точно на това се дължи покълналото в гърдите ми зрънце ревност. Защото, макар да знам, че днес означавам за Кати-Бри много повече, отколкото бих могъл някога да си представя, част от мен би искала никой друг да не е заемал подобно място в сърцето й. И въпреки че чувствата, зародили се между нас, са нови и вълнуващи и за двама ни, не мога съвсем да се помиря с мисълта, че тя е споделяла подобни чувства с някой друг, пък бил той и толкова скъп приятел.
	А може би ми е още по-трудно именно защото става въпрос за толкова скъп приятел!
	Но още щом си помисля нещо такова, знам, че трябва да си поема дъх и да захвърля и ревност, и страх. Напомням си, че обичам Кати-Бри и че именно всичко преживяно от нея досега я е превърнало в онова, което е днес, в онази жена, която обичам и бях предпочел истинските й родители да не бяха загинали толкова млади? От една страна — разбира се! Но ако те не бяха умрели, Кати-Бри нямаше да бъде отгледана от Бруенор и навярно изобщо не би отраснала в Долината на мразовития вятър. Което означава, че сигурно никога нямаше да се срещнем. Освен това, ако беше възпитана като обикновено човешко момиче, тя нямаше да придобие войнските умения, които притежава сега и нямаше да бъде жената, която напълно и безрезервно споделя моята любов към приключенията, жената, която на драго сърце понася трудностите на пътя и е готова да рискува (и да остави имен да рискувам) всичко в борбата си със суровата природа и чудовищата, бродещи из света.
	Да се връщаме назад, чудейки се „какво би станало, ако…“, според мен е напълно безсмислено. Пътят, водещ до всеки един момент от житейския ни път, е изтъкан от безброй обстоятелства; онова, което трябва да сторим (в случай че мястото, на което сме се озовали, не ни харесва), е да продължим напред в търсене на друг, по-добър път, или пък да крачим щастливо по този, на който се намираме, ако той наистина е пътят на живота ни. Ако имахме възможност да променим злините, сполетели ни вчера, би означавало да променим човека, в когото сме се превърнали днес, а дали това би било за добро или за зло, никой не би могъл да каже.
	Затова аз приемам миналото си така, както, надявам се, и Кати-Бри приема своето и се опитвам да не съжалявам нито за едното, нито за другото, а да слея настоящето ни, така че да се получи нещо още по-красиво и величаво.
	Ами Уолфгар? В живота му сега има друга жена, както и дете, в чиито вени не тече нито неговата, нито нейната кръв. Въпреки това, с очите си видях мъката по лицето на Дели Кърти и готовността й да се пожертва, само и само да спаси момиченцето, което явно обича като свое собствено. Смятам, че същото се отнася и за Уолфгар, защото въпреки всичко, сполетяло го напоследък, въпреки всички изпитания, през които премина, и грешките, които допусна, мисля, че познавам истинския Уолфгар, човека, скрит под загрубялата от много страдания обвивка.
	От думите на Дели Кърти разбирам, че Уолфгар я обича, но освен това знам, че някога той обичаше Кати-Бри.
	Какво всъщност представлява любовта? Какво е онова, което дава живот на тази неуловима магия? Колко пъти съм чувал хората да казват, че са открили любовта на живота си, единствения възможен спътник, онзи, който ги допълва и ги прави едно цяло. Нещо повече, аз самият изпитвам същото към Кати-Бри и се надявам и тя да гледа така на мен. Ала ако разсъдим логично, възможно ли е изобщо подобно нещо? Вярно ли е, че за всекиго на света има един-единствен човек, който го допълва, изцяло и съвършено?
	Или пък всички мислещи същества са способни да обичат повече от едного и то е не някаква предопределеност, а стечение на обстоятелствата?
	Разумът ми казва, че е второто. Знам, че ако Уолфгар, Кати-Бри или аз живеехме някъде другаде, най-вероятно пак щяхме да открием онзи, който ни допълва и това щеше да бъде някой друг. Логично погледнато, е един сеят на многобройни раси и огромно население, това как да бъде другояче, защото как иначе биха се срещнали предопределените един за друг? Разсъдъкът ми е категоричен — това е истината, проста и недвусмислена.
	Защо тогава, колчем погледна Кати-Бри всички тези логични доводи губят смисъла си? Спомням си Грамадата на Келвин и първата ни среща, когато тя бе съвсем млада, още момиче. Спомням си сините й очи, топлата й усмивка, чистото и, открито сърце — все неща, на които рядко се бях натъквал на Повърхността. Още тогава усетих, че между нас съществува необикновена връзка, някаква магия, която не можех да обясня. И докато я гледах как пораства пред очите ми, тази връзка укрепна още повече.
	Е, стечение на обстоятелствата ли ни събра, или съдбата?
	Знам какво ми нашепва разумът.
	Ала знам също така какво ми казва сърцето.
	Била е съдбата. Кати-Бри е единствената.
	Навярно мнозина от нас откриват подходящ спътник в живота, ала любовта е много повече от това. Може би някои хора просто имат повече късмет от други.
	Когато се взра в сините очи на Кати-Бри, когато ме сгрее топлината на нейната усмивка и непресторената й приветливост, знам, че аз съм един от тях.
	Дризт До’Урден


	Четиринадесета глава
	Потвърждение

	— Нали държите елфа под око? — попита Шийла Крий, когато Белани влезе в стаята й през един ветровит есенен ден.
	— Ле’лоринел помага с работата по „Кървавия кил“, без да се оплаква или да се сърди — отвърна магьосницата.
	— Точно както би могло да се очаква от един шпионин.
	Белани сви рамене и отметна тъмната си коса, а изражението й красноречиво подсказваше, че смята подозренията на Шийла за неоснователни.
	— С помощта на магия бях в стаята на Ле’лоринел, тайно и без разрешение, и не видях нищо, което да ме накара да се усъмня.
	— Елф на мрака — Шийла отиде до отвора в стената, който гледаше към морето, и соленият бриз подхвана червената й коса. — Елф на мрака по следите ни, поне така твърди Ле’лоринел.
	И тя се обърна към Белани, която изглеждаше така, сякаш в този момент би могла да повярва и на най-невероятната история.
	— Ако този мрачен елф, Дризт До’Урден, наистина ни открие, ще се радваме, че не сме се отървали от Ле’лоринел — рече магьосницата.
	Шийла отново се обърна към прозореца и поклати глава:
	— И докога трябва да чакаме, за да се уверим, че Ле’лоринел не ни лъже?
	— Бездруго не можем никого да завържем за кила, докато корабът е в пристанището — засмя се Белани и шегата й веднага подобри настроението на Шийла. — Зимата скоро ще свърши.
	Двете не за първи път обсъждаха този въпрос. Откакто Ле’лоринел пристигна при тях с невероятната си история за някакъв елф на мрака и един джуджешки крал, тръгнали по петите им, за да си върнат бойния чук, който Шийла вярваше, че е купила честно и почтено от глупака Йоси, двете бяха прекарали дълги часове, чудейки се какво да правят с Ле’лоринел. И много пъти Белани си бе тръгвала от стаята на Шийла убедена, че на другата сутрин елфът няма да е между живите.
	Ала ето, че Ле’лоринел още не бе срещнал смъртта си.
	— Имате посетител, господарке — откъм вратата долетя гърлен глас и един полулюдоед влезе в стаята, следван от висока и стройна чернокоса жена, съпроводена от още двама полулюдоеди. И Шийла, и Белани зяпнаха при вида на новодошлата.
	— Джул Пепър — възкликна Шийла, без да може да повярва на очите си. — Аз мислех, че досега си завладяла половината от Десетте града!
	Чернокосата жена, очевидно поощрена от приветливия тон на някогашната си господарка, се освободи от двете чудовища, които я държаха, и като се приближи, прегърна първо Шийла, а после и Белани.
	— Всичко вървеше отлично — измърка разбойницата. — Имах нелоша група помощници и напълно сигурен план… или поне така си мислех, докато един отвратителен мрачен елф не се появи заедно с приятелите си и не сложи край на всичко.
	Шийла Крий и Белани се спогледаха изумено.
	— Мрачен елф? — изпръхтя Шийла. — Да не би случайно да се казва Дризт До’Урден?
	Дори без магическа помощ, новините се разпространяваха със забележителна бързина из северната част на Саблен бряг, особено ако засягаха онези, които живееха извън закона, още повече пък, когато героят на деня принадлежеше към раса, която не се славеше с особена любов към справедливостта. От пивница на пивница и от улица на улица, от лодка на лодка и от пристанище на пристанище се разнасяше историята за случилото се в дома на капитан Дюдермонт, за това как един загадъчен елф на мрака и двете му спътнички (едната, от които била огромна котка) се справили с опита за кражба и убийство в дома на добрия капитан. Малцина направиха някаква връзка между Дризт и Уолфгар и дори между Дризт и Дюдермонт, макар за мнозина да не бе тайна, че преди време на борда на „Морски дух“ е имало мрачен елф. Историята беше вълнуваща сама по себе си, но за отритнатите от закона, които добре разбираха, че подобни нападения срещу прочути и доблестни граждани рядко са плод на случайно хрумване, тя беше от особен интерес. Не, зад разигралото се в дома на капитана със сигурност се криеше нещо повече.
	И така, историята пътуваше забележително бързо (веднъж дори бе подпомогната от един магьосник) и новината за случилото се в Града на бездънните води пристигна в Лускан много преди Дризт и Кати-Бри и продължи още по на север.
	Ето как Шийла Крий научи за загубата на Гейзел още преди Дризт и Кати-Бри да се появят пред южната порта на Лускан.
	Когато това стана, тя изпадна в ярост. Беснееше из стаята си, преобръщаше всичко, изпречило се на пътя й, и ругаеше невъздържано. Когато и това не й помогна да се успокои, тя повика двама полулюдоеди и дълго им крещя и ги налага.
	Най-сетне, прекалено уморена, за да продължи, ги отпрати и се хвърли в един стол, без да престава да проклина.
	Във всичко това просто нямаше смисъл! Кой беше този отвратителен мрачен елф — същият, който бе осуетил плановете на Джул Пепър за Десетте града — и как се бе озовал в дома на Дюдермонт тъкмо навреме, за да попречи на Гейзел? Шийла Крий затвори очи и потъна в мисли.
	— Решила си да промениш обзавеждането? — разнесе се глас и когато вдигна очи, Шийла видя Белани да стои на прага с развеселена усмивка.
	— Чу ли за Гейзел? — попита Шийла.
	Белани сви рамене, сякаш това нямаше особено значение:
	— Няма да е последната, която губим.
	— Имам чувството, че напоследък непрекъснато слушам за този мрачен елф!
	— Като че ли сме си създали нов враг — съгласи се магьосницата. — Какъв късмет, че бяхме предупредени отрано.
	— Къде е елфът?
	— Работи по кораба, както всеки ден. Ле’лоринел изпълнява задълженията си, без абсолютно никакви оплаквания.
	— Ле’лоринел мисли за едно-единствено нещо.
	— За мрачния елф — кимна Белани. — Дали не е време Ле’лоринел да заеме по-високо място в малката ни групичка?
	— Със сигурност е време отново да си поговорим — отвърна Шийла.
	Белани не чака да я подканят — тя кимна и излезе от стаята, за да доведе елфа, чиято история ставаше много по-интригуваща в светлината на случилото се с Джул Пепър и разигралото се в Града на бездънните води.
	— Когато за първи път се появи тук, бях решила да те убия и повече да не се разправям с теб — заяви Шийла Крий направо и кимна на стражите, които побързаха да сграбчат елфа за ръцете.
	— В думите ми нямаше нищо невярно — опита се да протестира Ле’лоринел. — С нищо не съм заслуж…
	— О, ще си получиш онова, което заслужаваш, изобщо не се съмнявай — увери го Шийла и като се приближи със злобна усмивка на уста, разкъса ризата му с едно движение.
	Двамата полулюдоеди се изкискаха. Шийла кимна към вратата в другия край на стаята и чудовищата повлякоха пленника натам. От другата страна имаше по-малка стаичка, празна, с изключение на запаленото огнище и каменния блок, който бе поставен в средата и който стигаше до кръста на Шийла.
	— Какво правите? — гласът на Ле’лоринел беше напълно овладян, въпреки крайно неприятното положение, в което беше изпаднал.
	— Ще боли — увери го Шийла, докато един от стражите го просваше върху каменния блок.
	Ле’лоринел опита да се отскубне, ала чудовището беше прекалено силно.
	— Сега искам отново да ми разкажеш за този мрачен елф, Дризт До’Урден — нареди Шийла.
	— Вече ви казах всичко, което знам!
	— Кажи ми го отново.
	— Да, кажи ни го отново — настоя Белани и прекрачи прага на малката стаичка. — Разкажи ни за този възхитителен елф, който изведнъж се оказа толкова важен за нас.
	— Чух за убийствата в дома на капитан Дюдермонт — рече Ле’лоринел и изохка, когато полулюдоедите го дръпнаха по-силно. — Предупредих ви, че Дризт До’Урден е опасен противник.
	— И все пак вярваш, че можеш да го надвиеш? — прекъсна го Шийла.
	— Готвя се за това цял живот.
	— А приготви ли се за болката? — жестоко попита Шийла.
	Ле’лоринел усети непоносима горещина.
	— Не го заслужавам! — възпротиви се той, ала думите отстъпиха място на агонизиращ вик, когато нажеженият метал докосна гърба му.
	Ужасна миризма на изгорена плът изпълни стаята.
	— Така — рече Шийла малко по-късно, след като Ле’лоринел дойде на себе си и се посъвзе от болката. — Сега искам да ми разкажеш за Дризт До’Урден. Абсолютно всичко, включително и защо толкова много искаш да го видиш мъртъв.
	Все още притиснат върху каменния блок, Ле’лоринел се взря продължително в Шийла.
	— Достатъчно — рече тя на двамата стражи. — Махайте се оттук.
	Чудовищата побързаха да изпълнят заповедта и Ле’лоринел се надигна с усилие. Белани пъхна една риза в треперещите му ръце:
	— На твое място бих почакала, преди да се опитам да я облека — посъветва го тя.
	Ле’лоринел кимна и се протегна, опитвайки се да прогони болката.
	— Искам да чуя всичко — настоя Шийла. — Сега вече ми го дължиш.
	Ле’лоринел я погледна за миг, после се изви, за да разгледа белега на рамото си — знака на Щитозъб, символ на приемането и мястото му в йерархията на Шийла Крий.
	С присвити очи и яростно стиснати зъби, надмогвайки свирепата болка, елфът вдигна поглед към Шийла.
	— Ще ти разкажа всичко и тогава сама ще се убедиш, че няма да намеря покой, докато Дризт До’Урден не рухне мъртъв — заяви той.
	По-късно същия ден Шийла, Белани и Джул Пепър се събраха в стаята на Шийла, за да обсъдят онова, което бяха научили от Ле’лоринел за Дризт До’Урден и неговите спътници, които очевидно ги преследваха, за да си възвърнат бойния чук.
	— Извадихме късмет, че Ле’лоринел дойде при нас — отбеляза Белани.
	— Значи мислиш, че елфът може да надвие Мрачния? — презрително изсумтя Шийла. — Мътните го взели! Никога не съм виждала елф на мрака. И щях да съм напълно щастлива никога да не видя!
	— Нямам представа дали Ле’лоринел има някакви шансове срещу този мрачен елф, или не — призна Белани. — Но знам, че омразата, която таи към Дризт До’Урден, е искрена и дълбока и съм убедена, че дори всичко да изглежда обречено, той би оглавил съпротивата ни, ако някой ден мрачният елф и приятелите му ни нападнат. Дори това е достатъчно, за да сме доволни, че е на наша страна.
	При тези думи магьосницата погледна към Джул Пепър, единствената от трите, която се бе изправяла очи в очи с Дризт До’Урден.
	— Аз не бих била сигурна за нищо, когато става дума за този елф и приятелите му — рече Джул. — Не само се допълват съвършено, благодарение на безброй многото битки, които са водили рамо до рамо, но и всеки от тях сам по себе си е страховит противник, дори и полуръстът.
	— Какво можеш да ни кажеш за останалите? — попита Шийла, без да крие притеснението си. — За Бруенор, например. Мислиш ли, че ще поведе цяла армия срещу нас?
	Нито Джул, нито Белани можеха да знаят отговора на този въпрос.
	— Доста научихме от Ле’лоринел — отбеляза магьосницата, — но остават още много неизяснени неща.
	— Когато ги срещнах в Долината, джуджето се биеше заедно с приятелите си, без помощ от другите джуджета — обясни Джул. — Но ако разбере с каква сила разполагаме, нищо чудно да вдигне на крак целия клан Боен чук.
	— И?
	— Тогава вдигаме котва, независимо дали зимата е отминала, или не — отговори Белани вместо Джул.
	Шийла понечи да й се скара, но се отказа, когато видя, че Джул кима в знак на пълно съгласие. И наистина — дори ледените води толкова на север изглеждаха съвсем дребно неудобство в сравнение с перспективата за армия разлютени джуджета.
	— Докато беше в Лускан, този Уолфгар работеше за Арумн Гардпек от „Кривата сабя“ — рече Джул, която се бе отбивала в Лускан по онова време.
	— Точно един от посетителите на Арумн ми продаде чука, глупакът му с глупак — подхвърли Шийла.
	— Варваринът обаче имаше друг приятел, който е стар мой познайник — продължи Джул. — Лукав крадец, известен като Морик Разбойника.
	Шийла и Белани се спогледаха и кимнаха едновременно. Шийла беше чувала името на Морик, но това бе почти всичко, което знаеше за него. Белани обаче го познаваше сравнително добре или поне така бе преди години, докато чиракуваше в лусканската Домова кула. Тя погледна към Джул, спомняйки си своя собствен опит с похотливия Морик и се досети какво всъщност има предвид красивата, чувствена Джул, като казва „стар познайник“.
	— Мътните го взели! — изруга Шийла Крий, която започваше да си изяснява доста неща.
	Двете й помощнички я погледнаха заинтригувано.
	— Дюдермонт наистина ни преследва — обясни тя. — Какво мислите, че търси?
	— А сигурни ли сме, че изобщо търси нещо? — попита Белани, но отговорът я осени, още преди да бе довършила.
	— А след това Дризт и приятелката му се появяват в дома на Дюдермонт — продължи Шийла.
	— Щитозъб! — обади се Джул. — Ето какво търси Дюдермонт. Всичко е свързано. Но Уолфгар не е или поне не беше заедно с останалите в Долината на мразовития вятър, така че…
	— … така че трябва да е с Дюдермонт — довърши Белани вместо нея.
	— О, Йоси Локвата ще ми плати за това, хич и не се съмнявайте! — мрачно заяви Шийла.
	— Не знаем къде се намира Уолфгар сега — рече Джул. — Знаем обаче, че през зимата Дюдермонт надали ще плава на север от Града на бездънните води, така че ако Уолфгар е с него…
	Тя млъкна, когато Шийла скочи на крака и ръмжейки, удари с юмрук по отворената си длан.
	— Не знаем достатъчно, за да решим каквото и да било! — избухна тя. — Трябва ни повече информация!
	Думите й бяха последвани от неловко мълчание, нарушено най-сетне от Джул Пепър:
	— Морик! — отсече тя, при което и Шийла, и Белани я изгледаха любопитно. — Никой в Лускан не разполага с по-широка мрежа информатори от Морик Разбойника. Още повече, че някога е бил близък с Уолфгар. Навярно той ще може да отговори на някои от въпросите ни.
	Шийла помисли миг-два и се обърна към Белани, която благодарение на магическите си умения можеше да се озове в Лускан много бързо, въпреки лошото време.
	Белани кимна и без повече приказки излезе от стаята.
	— Мрачни елфи и бойни чукове — рече Шийла, когато двете с Джул останаха сами. — И едно загадъчно и красиво създание…
	— Необикновено, ако не красиво — съгласи се Джул. — Признавам, че и на мен ми харесва. Особено черната маска.
	Шийла Крий се засмя на цялата тази лудост и тръсна глава, така че гъстата й, червена коса се разпиля:
	— Ако Ле’лоринел оцелее в изпитанията, които ни предстоят, сред командирите ми вече ще има и елф.
	— Изключително загадъчно, красиво и необикновено създание — присъедини се към смеха й Джул. — Макар и малко лудо.
	Шийла я изгледа учудено:
	— Та не сме ли всички ние малко луди?


	Петнадесета глава
	На по чашка с едно сприхаво джудже

	— Изобщо не трябваше да ви пускам да тръгвате сами! — посрещна ги сърдит глас, още щом прекрачиха прага на „Кривата сабя“.
	Бруенор и Риджис седяха на бара срещу Арумн и като че ли още не се бяха възстановили напълно от тежкото пътуване до Лускан.
	— Не вярвах, че ще дойдете — отвърна Дризт и се настани до приятелите си. — Не и толкова късно през есента.
	— По-късно, отколкото си мислиш — обади се Риджис, при което и Дризт, и Кати-Бри се обърнаха към Бруенор.
	— Ха! — изсумтя джуджето. — Само една нищо и никаква буря, какво толкоз!
	— Нищо и никаква за някой планински великан! — тихичко измърмори Риджис и Бруенор отново изсумтя.
	— Я налей малко вино на елфа и на момичето ми! — провикна се джуджето към Арумн, който вече правеше точно това.
	Още щом ханджията обслужи Дризт и Кати-Бри и се отдалечи, кимвайки им за поздрав, лицето на Бруенор придоби сериозно изражение:
	— Е, къде е момчето?
	— Доколкото знаем, плава заедно с капитан Дюдермонт на борда на „Морски дух“ — отвърна Кати-Бри.
	— Не са хвърляли котва тук — съобщи Риджис.
	— Не бяха и в Града на бездънните води, макар да предполагам, че ще се отбият, преди да е дошла зимата — рече Дризт. — Дюдермонт постъпва така всяка година, за да се запаси и да се погрижи за кораба си.
	— А след това най-вероятно ще поеме на юг и ще се появи в Града на бездънните води чак след пукването на пролетта — добави Кати-Бри.
	Бруенор за пореден път изсумтя и понеже тъкмо беше отпил от халбата си, изплю половината пиво върху полуръста.
	— Що щете тука тогаз? — изръмжа той. — Ако момчето ми скоро ще мине през Града на бездънните води, а след туй няма да се веене там половин година, защо не го изчакахте?
	— Оставихме съобщение — обясни Дризт.
	— Съобщение? — невярващо повтори джуджето. — И какво ще да е туй съобщение? „Здрасти?“, „Добра среща?“, „Обличай се топло през зимата.“? Че нали на теб разчитах да го доведеш обратно, глупави елфе!
	— Не е толкова просто — рече Дризт.
	Чак тогава Кати-Бри забеляза, че Арумн и Йоси Локвата полекичка се приближават, надавайки ухо, за да чуят разговора им. Не им се скара, защото разбираше, че двамата лусканци си имат своите причини да се интересуват от новините, които те с Дризт носеха.
	— Видяхме Дели — рече тя и се обърна към тях. — Както и момиченцето, Колсон.
	— И как е Дели? — попита Арумн.
	Кати-Бри не пропусна да забележи колко жадно я зяпаше Йоси, дъвчейки долната си устна. Да, той очевидно бе хлътнал по Дели.
	— Добре са, и тя, и Колсон — отвърна Дризт. — Макар че когато пристигнахме, и двете бяха в смъртна опасност.
	Очите на четиримата й слушатели се разшириха при тези злокобни думи.
	— Шийла Крий, или поне така предполагаме — обясни Дризт. — По някаква причина, която още не знам, беше замислила покушение срещу дома на капитана.
	— Момчето ли е търсела? — попита Бруенор.
	— Или пък е искала да сплаши Дюдермонт, който я преследва вече месеци наред — намеси се Арумн, който бе добре запознат с положението, благодарение на дочутото от моряците, с които беше пълна кръчмата му.
	— Или едното, или другото — потвърди Дризт. — Затова се й върнахме — за да разберем кое от двете.
	— А откъде да сме сигурни, че „Морски дух“ вече не е на дъното на морето? — обади се Риджис.
	Миг по-късно му се искаше изобщо да не си бе отварял устата — дори мисълта за нещо подобно можеше да прекърши Бруенор. Въпреки това въпросът беше напълно основателен, дотам, че Кати-Бри и Дризт бяха решили да го зададат на Арумн, още отпреди да се върнат в Лускан. Сега и двамата вдигнаха въпросителни погледи към ханджията.
	— Не съм чул нищо такова — отвърна кръчмарят. — Но ако Шийла Крий е потопила „Морски дух“, може да минат месеци, докато новината стигне дотук. Ама не ми се вярва. Из пристанището се говори, че никой не е в състояние да надвие кораба на Дюдермонт в открито море.
	— Ще се погрижиш ли да научиш колкото се може повече? — помоли го Дризт.
	Арумн кимна и даде знак на Йоси също да поразпита тук-там.
	— Силно се съмнявам Шийла Крий да е успяла дори да се доближи до „Морски дух“ — рече Дризт и заради Бруенор се постара да придаде напълно убедено звучене на гласа си. — А ако е, то покушението срещу дома на Дюдермонт е било дело на малцината оцелели от шайката й, отчаян опит да си отмъстят заради понесения погром. Пет години плавах с Дюдермонт и мога да те уверя, че така и не срещнах кораб, който да е в състояние да се справи сам с „Морски дух“.
	— Или пък с магьосника им, Робилард — додаде Кати-Бри.
	Бруенор продължи да се взира изпитателно в тях, с мъка сдържайки нарастващата тревога за своя изгубен син.
	— И какво, сега стоим и чакаме, така ли? — попита той след малко, а от тона му ясно личеше, че подобна перспектива никак не му се нрави.
	— Настъпващата зима изважда „Морски дух“ от играта — понижи глас Дризт, така че само тримата му приятели да го чуват. — А и Шийла Крий надали ще рискува да излезе в ледените северни води. Предполагам, че ще остане да зимува някъде.
	Това като че ли донякъде успокои Бруенор.
	— Значи трябва да открием къде! — решително заяви той. — И да си вземем обратно бойния чук!
	— И може би тогава Уолфгар ще се завърне при нас — добави Кати-Бри. — Щитозъб отново ще се върне в десницата на своя господар, а Уолфгар ще открие истинското си място.
	Бруенор вдигна халбата си в безмълвна наздравица за това обнадеждаващо пожелание и останалите сториха същото, макар и четиримата да разбираха, че макар подобен развой на събитията да бе възможен, пътят пред тях най-вероятно бе много по-мрачен и пълен с опасности.
	Приятелите решиха да прекарат следващите няколко дни, претърсвайки местностите около Лускан, включително и всички пристанища и кейове. Арумн, Йоси и Морик (след като го откриеха) щяха да се опитат да научат колкото се може повече за „Морски дух“ и Шийла Крий. Освен всичко друго, този план щеше да даде възможност на Уолфгар да се присъедини към тях, стига, разбира се, да се появеше навреме в Града на бездънните води и да имаше желание да го стори. Не беше изключено „Морски дух“ да мине през Лускан на път за Града на бездънните води. Ако това се случеше, то щеше да е съвсем скоро, убеден бе Дризт, тъй като зимата вече започваше.
	Дризт поръча по още едно питие за всички и вдигна чаша в подкрепа на бруеноровия тост.
	— Новините са по-добри, отколкото можехме да се надяваме, когато потеглихме от Десетте града — напомни им той. — По всичко личи, че приятелят ни е жив и здрав и е заобиколен от доблестни и надеждни хора.
	— За Уолфгар! — рече Риджис, когато Дризт замълча.
	— И за Дели Кърти и малката Колсон — добави Кати-Бри с усмивка, насочена към Бруенор и Дризт. — Приятелят ни си е намерил прекрасна жена и дете, което ще порасне силно и храбро под неговите грижи.
	— Ами да, Уолфгар се е учил как се отглежда син от истински майстор — подхвърли Дризт и се усмихна на Бруенор.
	— Жалко само, че този майстор не го бива чак толкова, когато става въпрос за дъщери — обади се Кати-Бри.
	И понеже младата жена нарочно изчака Бруенор да отпие от халбата си, преди да го подкачи, Риджис отново бе залян с пиво от главата до петите.

	* * *

	Приятна изненада се изписа по лицето на Морик Разбойника, когато се прибра в малкото си жилище и завари дребна, чернокоса жена да го чака вътре.
	— Навярно сте объркали вратата? — любезно рече той, докато оглеждаше непознатата с искрен интерес.
	А нея си я биваше — освен че беше красива и стоеше гордо изправена, в погледа й се четеше интелигентност, нещо, което Морик особено харесваше.
	— Мнозина биха се съгласили, че вратата на Морик Разбойника наистина е погрешната врата — отвърна тя. — Но иначе не, това е точно мястото, което търсех.
	И като се усмихна с престорена свенливост, тя огледа Морик от глава до пети, също както той нея преди малко.
	— Изглеждаш все така добре — заяви жената.
	Очевидният намек, че двамата се познават отнякъде, разпали любопитството на Морик и той се взря в непознатата, опитвайки се да си спомни.
	— Може би ще се сетиш, ако направя някоя магия, от която леглото ти цялото да се разлюлее — подхвърли жената. — Или пък, ако накарам безброй разноцветни светлини да танцуват над нас, докато правим любов.
	— Белани! — извика лусканецът. — Белани Тундаш! Колко години минаха?
	И наистина, Морик не я беше виждал от доста време, всъщност, откакто бе приключила чиракуването си в Домовата кула. Тогава наистина си я биваше! Почти всяка вечер се измъкваше от кулата и отиваше да полудува из опасните лускански улици. И както повечето красиви жени, излезли, за да се позабавляват, и Белани накрая бе стигнала до Морик, а оттам и до леглото му, където двамата бяха преживели няколко незабравими нощи, припомни си Морик.
	— Не беше чак толкова отдавна, Морик — отвърна Белани. — А пък аз си мислех, че означавам малко повече за теб.
	И тя се нацупи престорено, така че Морик усети как колената му омекват.
	— Бях убедена, че ще ме познаеш, още щом ме видиш, ще ме грабнеш в прегръдките си и ще ме целунеш както някога!
	— Грешка, която лесно може да бъде поправена! — заяви Морик и пристъпи напред с протегнати ръце, а лицето му грейна от блажено очакване.

	* * *

	Кати-Бри и Риджис се оттеглиха в стаите си рано, Дризт обаче остана в кръчмата заедно с Бруенор, тъй като предполагаше, че джуджето има нужда да си поприказва с някого.
	— Когато приключим с цялата тази работа, двамата с теб непременно трябва да идем в Града на бездънните води — подхвърли елфът. — Сърцето ми ще се сгрее, когато чуя малката Колсон да говори за дядо си.
	— Момиченцето вече говори? — учуди се Бруенор.
	— Не, още не — засмя се Дризт. — Но много скоро ще проговори.
	Бруенор кимна нехайно, сякаш всичко това слабо го интересуваше.
	— Има прекрасна майка — рече Дризт след малко. — А и двамата познаваме баща й. Колсон ще бъде чудесно момиче.
	— Колсон — промърмори джуджето и преполови халбата си. — Ама че глупаво име!
	— Елфическо е — обясни Дризт. — Има две значения, като и двете са съвсем подходящи. „Кол“ означава „не“, така че цялото име значи буквално „не син“, тоест „дъщеря“. А освен това цялата дума означава „от мрачния град“, което напълно й подхожда, като се има предвид как се е озовала при Уолфгар.
	Бруенор изпуфтя и довърши халбата си.
	— Мислех, че ще се зарадваш на тези новини — осмели се да отбележи елфът. — Нали ти, по-добре от всеки друг познаваш радостта от това да отгледаш чуждо дете и да го обикнеш като свое.
	— Ха! — изсумтя Бруенор.
	— Пък и подозирам, че много скоро Уолфгар ще те дари с друг внук, в чиито вени ще тече неговата собствена кръв — рече Дризт и побутна нова халба към приятеля си.
	— Внуци? — скептично повтори джуджето и завъртя стола си, така че да погледне елфа право в очите. — Значи смяташ, че Уолфгар е мой син?
	— Той е твой син.
	— Дали? Мислиш ли, че някакви си година-две далеч от него са достатъчни, за да му простя за онова, което стори на Кати-Бри.
	И като изсумтя за пореден път, Бруенор махна отвратено, обърна се към бара, стиснал питието си с две ръце, и промърмори:
	— А може би го търся, за да мога най-накрая да му прасна един, задето удари момичето ми!
	— Тревогата ти е очевидна и непресторена — отбеляза Дризт. — Отдавна си му простил, независимо дали искаш да си го признаеш, или не.
	Бруенор го изгледа с присвити очи и елфът побърза да добави:
	— Също както и аз. Също както и Кати-Бри. Уолфгар се бе изгубил, затънал бе в мрак, но от всичко, което научих, личи, че е успял да излезе от него.
	При тези думи изражението на Бруенор поомекна, а поредното му изсумтяване вече не бе толкова категорично.
	— Колсон ще ти хареса — засмя се Дризт. — Както и Дели Кърти.
	— Колсон — повтори джуджето, вслушвайки се внимателно в името, докато го произнасяше, после вдигна поглед и поклати глава, но ако целта му бе да демонстрира неодобрение, не можеше да се каже, че е успял.
	— И какво, сдобих се с внучка от син, който всъщност не ми е син и то момиченце, което не му е истинска дъщеря — рече Бруенор малко по-късно, нарушавайки мълчанието, в което бяха потънали за няколко минути. — Някой би рекъл, че поне на един от двама ни можеше да му хрумне, че половината веселба е в това сам да си направиш проклетите му деца!
	— Може би един ден на Бруенор ще му се роди син, в чиито вени ще тече неговата кръв? — попита Дризт.
	Джуджето се обърна и го погледна изумено, но после сви рамене:
	— Кой знае — махна той с ръка и отново се загледа в халбата си, а лицето му придоби сериозно и леко натъжено изражение. — Вече не съм млад, нали тъй? Видял съм не един и два века и помня времена, когато прапрародителите на Кати-Бри и Уолфгар още не са били родени. Пък се и чувствам стар, хич и не се съмнявай, елфе! Чак в кокалите си го усещам.
	— Векове, прекарани с ковашки чук в ръка, несъмнено могат да ти се отразят по този начин — отвърна Дризт, ала Бруенор не беше в настроение за шеги.
	— А ето че сега момичето ми порасна, а момчето и то, че дори и дъщеричка си има… — Бруенор въздъхна дълбоко и като пресуши халбата си, се обърна, за да погледне Дризт в очите. — Туй момиченце ще остарее и ще умре, а аз още ще съм тук, с моите скърцащи кокали.
	Дризт го разбираше прекрасно — нали и него го бяха измъчвали съвсем същите терзания. Когато някое джудже или пък някой елф, бил той мрачен или светъл, се сближеше с човек, полуръст или гном (все раси, които живееха по-малко от тях), неминуемо се изправяха срещу необходимостта да приемат факта, че приятелите им ще остареят и умрат пред очите им. Това бе една от причините и джуджетата, и елфите да имат толкова силно развито чувство за родова принадлежност — те несъзнателно искаха да се предпазят от подобна болка.
	— Затуй е най-добре да се свързваме със своите, а, елфе? — подметна Бруенор и му хвърли лукав поглед.
	— Съчувственото изражение на Дризт отстъпи място на внезапно пробуден интерес. Нима Бруенор току-що му бе намекнал да стои далеч от Кати? Това наистина го хвана напълно неподготвен! Дризт се облегна назад и се загледа в приятеля си, без да знае какво да мисли. Нима най-сетне бе признал пред себе си какво наистина изпитва към Кати-Бри само за да се изправи пред това сякаш непреодолимо живо препятствие? А може би Бруенор имаше право и той наистина се държеше като пълен глупак?
	Елфът си пое дълбоко дъх, за да се успокои и сложи мислите си в ред.
	— А може би онези, които се опитват да избягат от болката, никога няма да познаят радостта, която я предшества? — рече той накрая. — Не е ли по-добре да…
	— Какво? — прекъсна го Бруенор. — Да се влюбиш в някой от тях? Да се ожениш, може би?
	Дризт все още не беше сигурен какво всъщност се опитва да му каже джуджето. Дали му намекваше да се отдръпне от Кати-Бри, наричайки го глупак, задето изобщо си бе позволил да мисли за подобно нещо?
	Но тогава Бруенор най-сетне разкри картите си:
	— О, да, влюби се в някой от тях! — презрително изсумтя той, ала насмешката му бе насочена колкото към Дризт, толкова и към него самия. — Или пък отгледай някой като твое собствено дете! Къде ти, дори не един, ами двама!
	Бруенор погледна приятеля си и като се ухили широко, вдигна халбата си:
	— За нас, елфе! Двама глупаци, но пък щастливи глупаци!
	Дризт на драго сърце вдигна чашата си, разбрал, че приятелят му не му намеква (толкова деликатно, колкото бе възможно за едно джудже) да се откаже от Кати-Бри. Не, Бруенор просто искаше да се убеди, че елфът напълно оценява онова, което има.
	Джуджето пресушаваше халба след халба, Дризт обаче едва-едва отпиваше от чашата си с вино.
	Възцари се мълчание, нарушено след няколко минути от Бруенор:
	— Хей, елфе — заяви той напълно сериозно (което правеше думите още по-смешни), — следващото ми внуче няма да е на райета, нали?
	— Стига само да няма огромна рижа брада! — не му остана длъжен Дризт.

	* * *

	— Чух, че си пътувал заедно с огромен варварин на име Уолфгар — нехайно подхвърли Белани, когато Морик най-сетне се събуди на другата сутрин, много след като слънцето беше изгряло.
	— Уолфгар? — повтори Морик и потри очи, за да прогони и последните остатъци от съня, след което прокара пръсти през разрошената си черна коса. — Много отдавна не съм го виждал.
	Лусканецът изобщо не забеляза изпитателния поглед, който Белани не сваляше от лицето му.
	— Мисля, че отиде на юг, за да открие Дюдермонт — добави той и я погледна заинтригувано. — Защо, аз не ти ли стигам?
	Чернокосата магьосница се подсмихна дяволито и нарочно не отговори:
	— Една моя приятелка се интересува — рече тя вместо това.
	Усмивката на Морик надали можеше да бъде по-похотлива:
	— Значи и двете, а? Аз не съм ли достатъчно мъж?
	Белани въздъхна и се претърколи до края на леглото, повличайки завивките със себе си, но ги пусна, когато се изправи.
	Едва тогава Морик забеляза причудливия символ върху рамото й.
	— Значи не си го виждал отдавна? — подметна тя и започна да се облича.
	— Защо питаш?
	Подозрителният тон на Морик накара магьосницата да се обърне. Лусканецът се беше надигнал в леглото и я наблюдаваше, подпрян на лакът.
	— Една приятелка се интересува от него — рязко отвърна тя.
	— Напоследък май всички се интересуват от него — отбеляза Морик и отново се излегна, закривайки очите си с ръка.
	— Като, например, един елф на мрака? — подхвърли Белани.
	Морик надникна изпод лакътя си, а изражението му беше по-красноречиво от всеки отговор.
	Внезапно очите му се разшириха при вида на магическата пръчка, появила се най-неочаквано в ръката на Белани. Вярно, тя не я насочи към него, но заплахата беше съвсем очевидна.
	— Обличай се! — нареди магьосницата. — Господарката ми ще говори с теб.
	— Господарката ти?
	— Сега нямам време да ти обяснявам. Чака ни дълъг път и макар да разполагам с магии, които ще ни помогнат да се придвижим по-бързо, ще е най-добре да сме напуснали Лускан до час.
	Морик се изсмя:
	— Да напуснем Лускан? И къде смяташ да отидем? Нямам никакво намерение да напускам…
	Не можа да довърши, защото Белани се приближи и се приведе над него, поставила пръст върху предизвикателно присвитите си устни:
	— Можем да го направим по два начина, Морик — спокойно обясни тя… прекалено спокойно, за да се понрави това на изненадания лусканец. — Единият ще ти достави немалко удоволствие, можеш да бъдеш сигурен, и ще ти даде възможност да се завърнеш невредим в Лускан, където всичките ти приятели ще има да се чудят защо не можеш да изтриеш доволната усмивка от лицето си.
	Морик я погледа известно време.
	— Не се хаби да ми описваш другия начин — отстъпи той най-сетне.

	* * *

	— Арумн не го е мяркал — съобщи Кати-Бри. — Нито който и да било от редовните посетители на „Кривата сабя“, а те го виждат почти всеки ден.
	Дризт се замисли над думите й. Разбира се, възможно бе отсъствието на Морик да е най-обикновено съвпадение — човек като него бе постоянно в движение, зает ту с една сделка, ту с друга, ту с една кражба, ту с друга.
	Ала четиримата приятели го издирваха вече цял ден, прибягвайки до всички методи, за които успяха да се сетят, включително и до помощта на градската стража, а от Морик все още нямаше и следа. В светлината на случилото се в Града на бездънните води и на факта, че дружбата между Морик и Уолфгар не бе тайна за никого, Дризт нямаше как да не се разтревожи от изчезването на Разбойника.
	— Извести ли Домовата кула? — попита елфът Риджис.
	— Обирджии, всичките до един! — отвърна полуръстът. — Но да, обещаха да се свържат с Робилард веднага щом успеят да го открият. Трябваше ми повече от половин кесия злато, докато ги убедя да се заемат с работата.
	— Аз не ти ли дадох цяла кесия? — сухо подхвърли Бруенор.
	— Дори с помощта на медальона пак ми трябваше повече от половин кесия злато, за да ги убедя — поясни Риджис.
	Бруенор безпомощно поклати глава:
	— Значи имам почти половин кесия злато на съхранение у теб, Къркорещ корем — заяви той на всеослушание.
	— Магьосниците споменаха ли нещо за съдбата на „Морски дух“? — обади се Кати-Бри. — Знаят ли дали всичко е наред?
	— Казват, че не са чули да го е сполетяло нещо лошо. А те имат добри връзки на пристанището, включително и сред пиратите. Ако „Морски дух“ беше потънал нейде наблизо, пиратите дълго щяха да празнуват.
	Това не бе кой знае какво потвърждение, но останалите трима се почувстваха обнадеждени.
	— Което ни връща обратно на въпроса за Морик — рече Дризт. — Ако Крий се опитва да нанесе първия удар, за да накара Дюдермонт и Уолфгар да се откажат от преследването, не е изключено да вземе Морик на прицел.
	— Че каква връзка може да има между Дюдермонт и Морик? — запита Кати-Бри. Напълно логичен въпрос, на който Дризт нямаше отговор.
	— Може пък Морик да е в заговор с Крий? — предположи Риджис. — Може да е неин информатор?
	Дризт поклати глава, още преди полуръстът да беше довършил. От кратката си среща с Разбойника не бе останал с впечатлението, че той е способен на такова нещо, макар да бе принуден да признае, че Морик съвсем не изглеждаше неподкупен.
	— Какво знаем за тази Крий? — попита той.
	— Знаем, че не е тук — нетърпеливо отговори Бруенор. — Което значи, че само си губим времето!
	— Така е — съгласи се Кати-Бри.
	— На север зимата вече е дошла — напомни им Риджис. — Може би е по-разумно да започнем издирванията си на юг?
	— По всичко личи, че Крий зимува някъде на север — възрази Дризт. — И слуховете, и Морик, и Йоси Локвата твърдят, че пристанището й е някъде там.
	— Бреговата линия между Лускан и Морето на неспирния лед не е никак малка — рече Бруенор.
	— Значи ще изчакаме? — обнадеждено предположи полуръстът.
	— Значи тръгваме на път — отсече джуджето и тъй като Дризт и Кати-Бри бяха напълно съгласни, четиримата приятели напуснаха Лускан още същия ден, само няколко часа след Морик и Белани.
	Ала магьосницата и лусканецът, които използваха магия и знаеха точно къде отиват, вече бяха далеч напред.


	Шестнадесета глава
	Неочаквана загриженост

	Както обикновено, първият, който слезе от кораба, когато „Морски дух“ хвърли котва в Града на бездънните води, беше Уолфгар. Ала този път в походката му нямаше живец, въпреки нетърпението отново да види Дели и Колсон. Последният разговор с Дюдермонт преди десетина дни, му беше отворил очите и го бе накарал да се погледне в истинската си светлина.
	Онова, което беше видял, никак не му бе харесало.
	Знаеше, че Дюдермонт му е приятел, истински приятел, който бе помилвал и него, и Морик, въпреки доказателствата, че двамата са се опитали да го убият. Дюдермонт бе повярвал в Уолфгар тогава, когато всички се бяха отрекли от него. Беше го спасил от Карнавала на затворниците, без да му задава каквито и да е въпроси, молейки го единствено да потвърди, че няма нищо общо със заговора. Беше го приел на борда на кораба си и неведнъж беше променял своите планове, в опит да открие неуловимата Шийла Крий. При целия гняв, който кипеше в гърдите му, откакто бе видял отражението си в „огледалото“ на думите на Дюдермонт, Уолфгар не можеше да отрече, че то напълно отговаря на истината.
	Дюдермонт му бе показал в какво се е превърнал с цялата тактичност, на която бе способен. И Уолфгар повече не можеше да си затваря очите. Приключил бе с плаването, поне докато не дойдеше пролетта ако „Морски дух“ възнамеряваше да поеме на юг, както правеше всяка зима (и както несъмнено бе най-разумно), изгледите им да се натъкнат на Шийла Крий бяха нищожни. А ако нямаше вероятност да срещнат Крий, какъв бе смисълът варваринът да остава на борда, особено при положение, че действията му напоследък нерядко излагаха целия екипаж на ненужна опасност?
	В това беше разковничето на целия проблем, отлично разбираше Уолфгар. Това бе истината, която бе съзрял във въображаемото огледало на Дюдермонт. Никога досега гордият син на Беорнегар не се бе съмнявал във войнската си доблест. Неведнъж бе вършил неща, от които се срамуваше (най-отвратително несъмнено бе държанието му към Кати-Бри), но дори тогава му бе оставало нещо, което да го държи — той беше войн, един от най-великите войни, които Долината на мразовития вятър бе раждала някога, един от най-легендарните бойци на племето на Лоса, пък и на което и да било племе от Долината. Той бе войнът, обединил варварите със своята сила и мъдрост; войнът, който бе запратил бойния си чук с такава сила, че бе откъснал огромната ледена висулка от тавана на пещерата и така бе убил Смразяващия, страховития бял дракон. Той бе войнът, на когото нито палещото калимпортско слънце, нито убийците, домогващи се със зъби и нокти до властта в раздираната от вътрешна война престъпна гилдия, бяха успели да попречат да спаси приятеля си. И преди всичко, той беше спътникът на Дризт До’Урден, част от доблестния отряд, извоювал Митрал Хол от сивите джуджета, отряда, чиито подвизи се превръщаха в легенда, където и да отидеше.
	Но не и сега. Уолфгар вече не можеше да се нарича войн, не и след злощастния си опит да преследва пирати на борда на „Морски дух“. И ето че капитан Дюдермонт, негов приятел, който му желаеше само доброто, го бе погледнал в очите и му бе показал истината. И то каква истина! Щеше ли Уолфгар да открие безстрашната си същност, превела го през толкова мъчителни моменти? Щеше ли някога отново да се превърне във война, който бе обединил племената на тундрата, извоювал бе Митрал Хол от враговете и бе преследвал може би най-страховития убиец в Царствата през цял Торил, за да спаси отвлечения си приятел?
	Или Ерту завинаги му бе отнел всичко това? Беше ли прекършил духа му, окончателно и безвъзвратно? Беше ли го променил, веднъж и завинаги?
	Докато се изкачваше по хълма, върху който беше построен домът на Дюдермонт, Уолфгар почувства, че не е в състояние да отрече възможността наистина да е изгубил завинаги някогашната си същност. Какво обаче означаваше това, той нямаше никаква представа.
	Кой беше той? — Подобни мисли го занимаваха, докато малко преди да стигне до входната врата, някой не му заповяда да спре и да се представи.
	Уолфгар вдигна глава и видя войниците, наобиколили къщата, както и повредената врата.
	Варваринът усети как кръвта му кипва, инстинктът му подсказа, че нещо не е наред, че някаква опасност трябва да бе сполетяла Дели и Колсон в негово отсъствие. Ръмжейки от ярост и от страх, той се втурна към вратата, без дори да забележи тримата стражи, които се изпречиха на пътя му с вдигнати алебарди.
	— Пуснете го! — разнесе се вик в последния момент, миг преди варваринът да се блъсне във войниците. — Това е Уолфгар! „Морски дух“ се е завърнал!
	Стражите побързаха да се отдръпнат, а един от тях прояви достатъчно съобразителност да отвори вратата — ако не го бе сторил, варваринът несъмнено щеше да я направи на трески.
	Уолфгар влетя в къщата и се закова на място в преддверието, видял Дели да слиза по стълбите с Колсон на ръце.
	Младата жена се усмихна насила, ала когато стигна подножието на стълбите не издържа, избухна в сълзи и се хвърли в обятията му.
	Времето сякаш спря, докато двамата стояха там, вплетени в гореща прегръдка, черпейки сила един от друг. Уолфгар можеше да остане така цяла вечност, ала в този миг зад гърба му се разнесе учуден възглас — капитан Дюдермонт стоеше на прага заедно с Робилард.
	Уолфгар нежно отдалечи Дели от себе си и се обърна. Тримата мъже се оглеждаха наоколо, без да могат да повярват на очите си, докато думите на Дели не внесоха малко яснота (макар да не успяха да изтрият изумените им изражения):
	— Шийла Крий.
	По-късно същия ден Дюдермонт откри Уолфгар да се взира във вълните, разбиващи се в подножието на хълма. Застанал бе до същия прозорец, през който Дризт и Кати-Бри бяха проникнали в къщата, за да спасят Дели и Колсон.
	— Прекрасни приятели си оставил в Долината — отбеляза капитанът и също се загледа в морето.
	Когато не получи отговор, Дюдермонт хвърли бърз поглед на едрия мъж и съвсем ясно видя болката, изписана по лицето му.
	— Мислиш, че е трябвало да си тук, за да защитиш Дели и детето, нали? — заяви направо капитанът и вдигна очи към исполина, който го изгледа — не смръщено, но не и приветливо.
	— Ти очевидно мислиш така — отвърна той.
	— Защо смяташ така? Само защото намекнах, че може би ще е по-разумно да не идваш с нас на следващото ни пътешествие? Какъв би бил смисълът? Ти се присъедини към нас, за да заловиш Шийла Крий, а е повече от сигурно, че няма да я откриеш на юг, накъдето възнамеряваме да се отправим.
	— Дори и сега? — учуди се Уолфгар. — След като Крий нападна дома ти? След като двамата ти приятели лежат в гроба, убити от нейните слуги?
	— Не можем да плаваме на север, започнат ли да духат зимните ветрове — отговори Дюдермонт. — Затова поемаме на юг, където пиратите са не по-малко свирепи от Шийла Крий. Но не си мисли, че ще забравя случилото се в дома ми — добави той мрачно. — Когато повеят топлите, пролетни ветрове, „Морски дух“ ще се завърне и ще отиде чак до Морето на неспирния лед, ако се наложи, за да открие Шийла Крий и да я накара да си плати за всичко.
	Дюдермонт замълча и спря поглед върху лицето на Уолфгар, докато варваринът не се видя принуден да го срещне.
	— Освен ако нашият общ елфически приятел не ни изпревари, разбира се — довърши капитанът.
	И този път Уолфгар потръпна и пак се обърна към прозореца.
	— Нападението е станало преди близо месец — продължи Дюдермонт. — Дризт най-вероятно вече е напуснал Лускан и е поел на север, по следите й.
	Варваринът кимна, но за Дюдермонт беше очевидно, че се разкъсва надве.
	— Подозирам, че Дризт и Кати-Бри на драго сърце ще приемат помощта на стария си приятел — осмели се да каже той.
	— Нима наистина искаш да навлечеш нещо подобно на Дризт? — сериозно попита варваринът и му хвърли леден поглед, в който се четяха насмешка, гняв и зрънце примирение.
	Дюдермонт издържа погледа му, на свой ред взирайки се изпитателно в исполина, после сви рамене:
	— Както искаш. Но държа да ти кажа, Уолфгар от Долината на мразовития вятър, че самосъжалението изобщо не ти подхожда.
	С тези думи капитанът се обърна и излезе от стаята, оставяйки варварина сам с обърканите си мисли.

	* * *

	— Капитанът каза, че можем да останем колкото поискаме — обясни Уолфгар на Дели същата вечер. — До края на зимата и през пролетта. Ще си намеря работа — бива ме като ковач — и може би следващата година ще си вземем наша къща.
	— В Града на бездънните води? — видимо обезпокоена попита младата жена.
	— Може би. Или в Лускан, или където сметнеш, че е най-добре за Колсон.
	— Ами Долината на мразовития вятър? — веднага попита Дели и раменете на Уолфгар увиснаха.
	— Трудна земя е това, пълна с лишения и опасности — отвърна той, опитвайки се да звучи безучастно.
	— Земя на силни мъже — добави Дели. — Земя на герои.
	Ала Уолфгар повече не можеше да се преструва на безпристрастен:
	— Земя на крадци и главорези — отсече той. — Пълна с хора, които бягат от закона. Не е подходящото място, в което да отрасне едно момиче.
	— Познавам едно момиче, отгледано там, което сега е силна и безукорно честна жена — не се предаваше Дели.
	Уолфгар извърна поглед, без да може да скрие напрежението и недоволството си и младата жена разбра, че го е поставила натясно. Не бе обаче съвсем сигурна дали точно това иска и тъкмо се канеше да предложи засега да останат в Града на бездънните води, за да му спести мъчението, когато Уолфгар най-сетне се предаде и заяви направо:
	— Няма да отида в Долината. Там бе мястото на онзи, който бях някога, не на онзи, който съм сега. Нямам никакво желание да се връщам там, когато и да било. Нека племената на моя народ вървят по пътя си без мен.
	— И нека приятелите ти вървят по пътя си без теб, въпреки че вървят по него единствено, за да ти помогнат.
	Уолфгар я изгледа продължително, после се обърна, стиснал зъби, и свали ризата си, сякаш въпросът беше приключен. Ала Дели нямаше намерение да се отказва толкова лесно.
	— Говориш ми за честен труд — рече тя и макар да не я погледна, Уолфгар все пак поспря. — Например на борда на капитан Дюдермонт? Той на драго сърце ще ти плати, за да преследваш пирати заедно с хора-, та му, хем ще можеш да си върнеш чука обратно.
	Уолфгар бавно се обърна.
	— Щитозъб не ми принадлежи — заяви той и Дели трябваше да прехапе устни, за да не се развика. Онзи, комуто принадлежеше, е мъртъв; войнът, който се биеше с него, вече го няма.
	— Не го мислиш наистина! — възкликна Дели и изтича при него, за да го прегърне. Той обаче отблъсна ръцете й и я погледна непреклонно.
	— Нима не искаш да откриеш Дризт и Кати-Бри, за да им благодариш задето спасиха моя живот и живота на дъщеря ти? — видимо наранена, попита младата жена. — Или и това е дребна работа за теб?
	Изражението на Уолфгар омекна, той я привлече към себе си и я прегърна.
	— Нищо друго няма значение за мен! — прошепна той в ухото й. — Нищо! И ако някога пътищата ни отново се пресекат, ще им благодаря от цялото си сърце. Но няма сам да ги търся… не е нужно. Те знаят какво чувствам.
	Дели Кърти реши да не спори повече и просто да се наслади на прегръдката му. Въпреки това бе убедена, че Уолфгар заблуждава сам себе си. Нямаше как Дризт и Кати-Бри да знаят какво наистина чувства.
	Как биха могли, когато и той самият не знаеше?
	Дели не бе сигурна как да постъпи — дали да продължи да настоява, докато той не си върнеше някогашната самоличност или пък да го остави да бъде онзи, в когото вярваше, че се е превърнал? Щеше ли връщането назад да го прекърши? А ако заживееше спокойния, уседнал живот на обикновен ковач, щеше ли споменът за героичното му минало винаги да хвърля сянка над настоящето му? — Дели Кърти не знаеше отговорите на тези въпроси.

	* * *

	През следващите дни Уолфгар така и не можа да се отърси от лошото си настроение. Единствената му утеха бяха Дели и Колсон и той ги използваше като броня срещу болката от вътрешната борба, която кипеше в него, макар да виждаше, че Дели все повече и повече му се ядосва. Тя на няколко пъти подхвърли, че може би Уолфгар трябва да се опита да убеди капитан Дюдермонт да го вземе с екипажа, когато „Морски дух“ поеме на юг, което най-вероятно щеше да стане съвсем скоро.
	Уолфгар добре разбираше, че Дели го прави, защото я боли да го слуша как непрестанно мърмори и се разкъсва от чувства, над които няма никаква власт.
	Той прекарваше голяма част от времето си навън и дори успя да си намери работа при един от многото ковачи в Града на бездънните води.
	В деня, в който „Морски дух“ вдигна котва, Уолфгар беше на работа.
	Беше на работа и на следващия ден, когато в ковачницата се появи неочакван посетител.
	— Намерил си подходящо занимание за тези твои железни мускули, както виждам — подхвърли Робилард нехайно.
	Варваринът го изгледа, а изумлението му бързо отстъпи място на открито подозрение и той стисна тежкия чук, с който работеше, готов да го запрати срещу човека на прага в мига, в който той се опита да насочи някое заклинание срещу него. Уолфгар отлично знаеше, че „Морски дух“ е в открито море, а Робилард бе достатъчно известен сред престъпните среди, за да хрумне на някого да се преобрази в него с помощта на магия. В светлината на наскорошното нападение над дома на Дюдермонт, варваринът нямаше намерение да поема каквито и да било рискове.
	— Наистина съм аз, Уолфгар — изкиска се Робилард, за когото не представляваше никаква трудност да разбере какво се върти в главата на исполина. — Ще се присъединя към капитана и останалите след ден-два — съвсем простичка магия, която ще ме пренесе на специално подготвено място на кораба.
	— Никога преди не съм те виждал да го правиш — отбеляза Уолфгар, без да отслабва хватката си върху чука.
	— Никога преди не ми се е налагало да ставам бавачка на объркани варвари — отвърна Робилард.
	— Какво става тук? — разнесе се груб глас и в помещението влезе едър мъж с прошарени коси и брада и почерняло от сажди лице. — Какво искаш да купиш или да поправиш?
	— Искам да говоря с Уолфгар и нищо повече — отсече Робилард.
	Ковачът се изплю на пода и си избърса устата.
	— Не му плащам да приказва! — заяви той.
	— Ще видим тази работа — отвърна магьосникът и отново се обърна към варварина, ала ковачът се изпречи пред него и като заби показалец в гърдите му, повтори казаното току-що.
	Робилард отправи уморен поглед към Уолфгар и исполинът разбра, че ако не укроти сприхавия си работодател, много скоро може да остане без него, затова го улови за раменете и внимателно, но непреклонно, го побутна да си върви.
	След това се обърна към Робилард с разкривено от яд лице:
	— Какво искаш, магьоснико? — сопна се той. — Да ми се подиграваш ли си дошъл? Или пък да ми съобщиш колко прекрасно е всичко на „Морски дух“ без мен?
	— Хмм — проточи Робилард и се почеса. — Предполагам, че е точно така.
	Ясносините очи на варварина се присвиха заплашително.
	— Но не, едри ми, глупави… каквото и да си — продължи магьосникът, без с нищо да показва, че се е стреснал от изражението му. — Не, тук съм, защото имам добро сърце.
	— Много успешно го прикриваш.
	— Нарочно — без колебание отвърна Робилард. — Кажи ми, наистина ли възнамеряваш да прекараш цялата зима в къщата на капитана, работейки… тук? — при тези думи магьосникът се изсмя подигравателно.
	— Да се махна от дома на Дюдермонт ли искаш? Ти ли смяташ да се настаниш там? Защото ако това е, което искаш, на драго сърце ще си тръгна още днес.
	— Успокой се, сърдити великане — снизходително рече Робилард. — Нямам никакви планове за къщата — нали вече ти казах, че до ден-два ще съм на кораба. Няма да е лошо да слушаш малко по-внимателно.
	— Значи просто искаш да се махна — заключи варваринът. — Както от дома, така и от живота на капитана.
	— Това е съвсем друго нещо — сухо отвърна магьосникът. — Казал ли съм, че искам да си вървиш, или просто те попитах дали смяташ да останеш?
	Уморен от тази безсмислена игра на думи и от самото присъствие на Робилард, Уолфгар изръмжа и се залови за работа, стоварвайки тежкия чук върху желязото пред себе си.
	— Капитанът каза, че мога да остана — рече той. — Това и смятам да сторя, докато не събера достатъчно пари, за да си купя своя собствена къща. Бих си тръгнал още сега — не искам да съм задължен никому — но трябва да мисля за Дели и Колсон.
	— Схванал си го наопаки — промърмори Робилард уж тихо, но всъщност достатъчно силно, за да може Уолфгар да го чуе. — Прекрасен план — продължи той, вече по-високо. — План, който преспокойно ще изпълниш, докато приятелите ти кръстосват Царствата, излагайки се на смъртна опасност, за да си върнат магическото оръжие, което ти не бе достатъчно умен, за да опазиш. Просто чудесно, млади Уолфгар!
	Варваринът рязко се изправи, устата му увисна от изненада, а чукът падна от ръката му.
	— Това е чистата истина, не е ли така? — невъзмутимо заяви Робилард.
	Уолфгар понечи да отговори, ала откри, че му се изплъзват думите, с които да отблъсне безцеремонното нападение на магьосника. Каквото и да кажеше, каквото и оправдание да си измислеше, то не би могло да промени безспорния факт — Робилард беше прав.
	— Не мога да върна назад онова, което се случи — заяви съкрушеният варварин и се наведе, за да вдигне чука си.
	— Но можеш да се опиташ да поправиш грешките, които си допуснал. Кой си ти, Уолфгар от Долината на мразовития вятър? И което е още по-важно — кой искаш да бъдеш?
	Нямаше нищо дружелюбно в суровия тон на магьосника, нито в арогантната му поза, скръстените на гърдите ръце и изражението на пълно превъзходство, изписано по лицето му. Въпреки това, самият факт, че изобщо бе проявил интерес към неговата неволя, напълно слиса варварина — винаги бе смятал (не без основание), че единственото, от което Робилард се интересува, е да го прогони от борда на „Морски дух“.
	Гневният поглед на Уолфгар постепенно омекна и той се изсмя подигравателно:
	— Аз съм онзи, когото виждаш пред себе си — заяви той и разпери ръце, така че ковашката му престилка да се види по-добре. — Ни повече, ни по-малко.
	— Онзи, който живее в лъжа, не след дълго става неин пленник.
	Усмивката на Уолфгар се стопи и той се намръщи.
	— Уолфгар ковача? — презрително изсумтя магьосникът. — Не си създаден за такава работа и се заблуждаваш, ако си мислиш, че това ново начинание ще ти помогне да се скриеш от истината. Ти си войн — такъв си роден и такъв си отраснал. Това е бил животът ти и той ти е носил истинско удовлетворение. Колко пъти си се хвърлял в битка с името на Темпос на уста?
	— Темпос — отвратено повтори варваринът. — Темпос ме изостави.
	— Темпос винаги е бил с теб и именно вярата ти във войнските принципи ти е помогнала да издържиш всички изпитания — възрази Робилард. — Всички изпитания.
	— Нямаш никаква представа какво съм понесъл!
	— И не ме интересува! — сряза го магьосникът и Уолфгар неволно се сепна. — Интересува ме единствено онова, което виждам сега — един мъж, който живее в лъжа и причинява болка на всички наоколо и най-вече на самия себе си, само защото няма смелостта да се изправи срещу истината.
	— Войн, казваш? И въпреки това всячески се опитваш да ми попречиш да следвам войнското си призвание. Именно ти накара капитан Дюдермонт да ме свали от „Морски дух“!
	— Мястото ти не е на борда на „Морски дух“, в това съм напълно убеден — спокойно отвърна магьосникът. — Не и в този момент. „Морски дух“ не може да си позволи да приема хора, които се надяват да се преборят със собствените си демони в самозабравата на битката. Успехът ни се дължи на това, че всеки от нас знае точно какво и кога трябва да прави. Но освен това съм сигурен, че мястото ти не е и тук, в Града на бездънните води, като обикновен ковач. Приятелите ти са поели по опасен път и независимо дали искаш да си го признаеш или не, те го правят заради теб. Ако не се присъединиш към тях или поне не ги потърсиш, за да поговорите и да се опиташ да промениш решението им, последиците могат да бъдат ужасни. Каквото и да се случи с Дризт и Кати-Бри, докато търсят Щитозъб, ти никога няма да си простиш, че са се изложили на опасност заради теб и цял живот ще се самонаказваш за това. Не задето си допуснал да ти откраднат чука, а задето си проявил малодушие и не си се присъединил към тях.
	Робилард млъкна и задържа погледа си върху лицето на Уолфгар, който се опитваше да преглътне думите му.
	— Тръгнали са оттук преди почти цял месец — неуверено рече варваринът. — Може да са навсякъде.
	— Минали са през Лускан, това е сигурно. С моя помощ можеш да бъдеш там още днес, а с връзките, които имам, няма да ни е трудно да открием приятелите ти.
	— Ще дойдеш с мен?
	— За да ти помогна да намериш Дризт и останалите? Да. За да ти помогна да намериш Щитозъб? Съмнявам се — това не е моя работа.
	Ако в този миг някой беше бутнал Уолфгар с перце, сигурно щеше да го събори. Той просто си стоеше на мястото и пристъпваше от крак на крак с празен поглед.
	— Не се отказвай от удалия ти се случай — предупреди го Робилард. — Може би няма да имаш друг шанс да намериш отговорите на въпросите, които те измъчват, и да се отърсиш от вината, която иначе завинаги ще остане да тежи на плещите ти. Предлагам ти тази възможност, но пътят на живота има твърде много неочаквани обрати, за да се надяваш, че отхвърлиш ли я сега, по-късно отново можеш да я получиш.
	— Защо? — тихичко попита Уолфгар.
	— Мисля, че вече ти обясних в какво състояние се намираш, както и защо според мен трябва да направиш нещо, за да го промениш — отвърна Робилард, ала варваринът поклати глава.
	— Не, не това имам предвид. Защо ти?
	И когато Робилард не отговори веднага, Уолфгар продължи:
	— Искаш да ми помогнеш, макар с нищо да не си показал, че изпитваш каквито и да било приятелски чувства към мен, а и аз не съм се опитвал да се сприятеля с теб. А ето, че си тук и ми предлагаш не само съвети, но и помощта си. Защо? Заради дружбата си с Дризт и Кати-Бри? Или защото на всяка цена искаш да се отървеш от мен и да ме задържиш далеч от скъпоценния си „Морски дух“?
	Робилард го изгледа лукаво:
	— Да — отвърна той.


	Седемнадесета глава
	Гледната точка на Морик

	— Доста е словоохотлив за пленник, мен ако питаш — каза Шийла Крий на Белани след изтощителния тричасов разпит на Морик Разбойника, в който лусканецът на драго сърце им бе разказал всичко, което знаеше за Уолфгар, Дризт и Кати-Бри.
	Шийла бе слушала с огромен интерес, попивайки всяка негова дума, особено когато ставаше въпрос за мрачния елф.
	— Най-важното за Морик е собственото му оцеляване — обясни Белани. — Нищо друго. Ако животът му зависеше от това, той би забил камата си в гърдите на Уолфгар. Морик никак няма да е щастлив, ако Дризт До’Урден и Уолфгар ни нападнат и сигурно ще се опита да остане настрани от битката, вместо да ни помогне, но няма да рискува нито живота си, нито възможностите, които му предлагаме, като се обърне срещу нас. Той просто не постъпва така.
	За Шийла изобщо не беше трудно да повярва, че някой е готов да постави личния си интерес над загрижеността за общото благо — в крайна сметка, на същия принцип се дължеше и верността, която собствените й подчинени изпитваха към нея. Единствено заплахи и обещания ги задържаха край нея — те добре знаеха колко много могат да спечелят под нейно предводителство; знаеха също така, че опитат ли да си тръгнат, ще си навлекат гнева на страховитата Шийла и на също толкова опасните й съюзнички.
	Джул Пепър, която седеше в другия край на стаята, бе дори още по-сигурна, че Морик не ги е излъгал, най-вече заради държанието му откакто бе пристигнал в Златния залив. Всичко, което им бе казал, напълно съвпадаше с онова, което тя самата бе научила за Дризт по време на краткия си престой в Десетте града.
	— Ако елфът и Кати-Бри наистина възнамеряват да си върнат чука, значи можем да очакваме джуджето и полуръста да са с тях — рече тя. — А не забравяйте и пантерата, която Дризт води навсякъде.
	— Няма опасност да забравя каквото и да било — увери я Шийла. — Това ме кара още повече да се радвам, че Ле’лоринел ни намери.
	— Нищо чудно появата на елфа да се окаже решаващият фактор в наша полза — съгласи се Белани.
	— Ле’лоринел сигурно ще настоява да се изправи срещу Морик, нали? — попита Шийла.
	Напълно обсебен от Дризт, Ле’лоринел беше поискал да се срещне с новодошлия, който съвсем наскоро си бе имал вземане-даване с омразния мрачен елф.
	Джул Пепър се разсмя с глас при този въпрос. Малко след като бе пристигнала в залива, тя самата бе прекарала часове наред в стаята на Ле’лоринел, повтаряйки до безкрай и най-незначителното движение на Дризт До’Урден, което можеше да си спомни, дори онези, които нямаха нищо общо с битката. Ле’лоринел искаше да знае всичко — колко широки са крачките му, как накланя глава на една страна, когато говори, абсолютно всичко за мрачния елф, когото ненавиждаше. Джул бе сигурна, че Морик надали ще може да покаже на Ле’лоринел нещо полезно, но също така бе сигурна, че елфът ще го накара да му показва всичко, което знае, отново и отново. Никога досега Джул не бе виждала някого, обсебен до такава степен.
	— Морик най-вероятно и в момента е при Ле’лоринел и за кой ли път обяснява как е бил пленен от Дризт и Кати-Бри — отвърна Белани и хвърли поглед към развеселената Джул.
	— Наблюдавай ги тайно — заръча Шийла на магьосницата. — Не изпускай нито една дума или жест на Ле’лоринел.
	— Все още се боиш, че може да ни лъже, така ли? — попита Белани.
	— Наистина е прекалено голямо съвпадение, че се появи точно в този момент — подхвърли Джул.
	— Повече се боя да не хукне да търси Дризт и приятелите му, преди те да са ни намерили — обясни Шийла. — Те могат със седмици да се лутат из планините, без да зърнат и следа от клисурата или пък Златния залив, което прекрасно ме устройва — хиляди пъти го предпочитам пред това да трябва да се справям с толкова опасни врагове.
	— На мен пък ми се ще собственоръчно да им покажа пътя — тихо се обади Джул. — Длъжници са ми и смятам да ги накарам да си платят за всичко.
	— Да не говорим за магическите съкровища, които носят със себе си — добави Белани. — Спътница като тази Гуенивар ще ми е от голяма полза, а и ти, Шийла, само си представи как би изглеждала с прекрасните ятагани на елфа, препасани през кръста!
	Шийла Крий кимна и се усмихна злобно.
	— Така е — съгласи се тя. — Само че не те, а ние трябва да решим кога и къде да се изправим срещу тях. Ще го сторим едва когато сме готови — чак когато зимата ги попрекърши. Ле’лоринел ще получи битката, за която се готви цял живот, а ние ще се молим това да бъде краят на Дризт. Ако очакванията ни не се оправдаят… е, тогава ще делим съкровищата между по-малко души.
	— Като заговорихме за това — намеси се Джул, — забелязах, че доста от людоедите ловуват навън. Мисля, че няма да е зле да не се отдалечават много, докато не приключим цялата тази история с мрачния елф.
	— Излизат само по няколко наведнъж — обясни Шийла. — Вече го казах на Чогуруга.
	Белани си тръгна малко по-късно, без да може да сдържи доволната си усмивка. Обикновено зимите в Златния залив бяха отвратително скучни, но тази обещаваше да им предложи вълнуваща битка, апетитна плячка и приятна близост в лицето на Морик, на каквато магьосницата не се бе радвала от дълго време насам. Всъщност, от годините, прекарани в лусканската Домова кула.
	Да, очертаваше се интересна зима.
	Ала Белани знаеше, че Шийла с основание се тревожи за Ле’лоринел. Ако не внимаваха, обсебеният почти до лудост елф можеше да им навлече неприятности.
	Магьосницата отиде право в покоите си и с помощта на едно заклинание проникна мисловно в просторната стая, която Шийла беше отредила за Ле’лоринел. Откри елфа и Морик с оръжия в ръка, като лусканецът отново и отново повтаряше онова, което знаеше за Дризт.

	* * *

	— Колко пъти да ти казвам, че нямаше никаква битка! — започваше да се дразни Морик и отчаяно вдигна ръце, в които държеше по една кама. — Щом видях на какво са способни с неговата приятелка, веднага загубих всякакво желание да се съпротивлявам повече.
	— Да се съпротивляваш повече — натъртено повтори Ле’лоринел. — Което значи, че си започнал да се съпротивляваш. А и току-що призна, че си видял на какво е способен. Покажи ми, ако не искаш да видиш какво пък умея аз!
	Морик наклони глава на една страна и се ухили, без да обръща внимание на заплахата му. Или поне давайки си вид, че не й е обърнал внимание. В действителност, Ле’лоринел доста го притесняваше. Морик бе оцелял в джунглата на лусканските улици, защото разбираше както приятелите, така и враговете си. Някак инстинктивно той знаеше кога да се бие, кога да блъфира и кога да бяга.
	И тъй като изобщо не бе в състояние да разбере Ле’лоринел, в момента най-уместна му се струваше именно последната възможност. Че елфът е обсебен почти до лудост, беше повече от очевидно — то се четеше в златистосините му очи, които блестяха иззад нелепата черна маска. Дали елфът наистина щеше да го нападне, ако не получеше информацията, която търсеше, и то поднесена по начина, по който той настояваше? Несъмнено, сигурен бе Морик, така, както бе сигурен, че Ле’лоринел ще го надвие. Дризт До’Урден бе спрял атаката му със забележителна лекота и бе започнал движение, с което, стига да бе поискал, щеше да го довърши само за миг. А за да има изобщо някакви шансове срещу Дризт, Ле’лоринел…
	— Искаш да го видиш мъртъв, нали? — попита Морик. — Но защо?
	— Това засяга само мен и никой друг! — отсече Ле’лоринел.
	— Говориш така, сякаш не мога и няма да ти помогна — отвърна лусканецът, опитвайки се да звучи спокойно. — Може би има начин…
	— Това си е моята битка, не твоята! — сряза го елфът.
	— Но да излезеш сам срещу Дризт и приятелите му? Може да подхванеш най-блестящата и несъкрушима атака срещу Дризт, само за да бъдеш застрелян от застаналата наблизо Кати-Бри. Нейният лък…
	— Знам всичко за Таулмарил, за Гуенивар и за останалите — увери го Ле’лоринел. — Ще открия Дризт, както и когато аз реша, и ще се изправя лице в лице с него, както повелява справедливостта.
	Морик се засмя.
	— Дризт не е чак толкова лош… — започна той, ала предпочете да не довърши, видял яростта, изписала се по лицето на Ле’лоринел. — Може би трябва да си намериш жена — рече вместо това. — От твоята раса или пък някоя от жените тук. Наоколо има доста привлекателни жени. Прави любов, приятелю. На това му казвам аз справедливост.
	Въпреки че не бе очаквал елфът да приеме предложението му, Морик остана слисан от изуменото му, невярващо изражение.
	— На колко години си? — попита той. — Седемдесет? Петдесет? Може би по-малко? Човек никога не знае с вас, елфите, за което доста ви завиждам. Освен това си красив, с онази деликатна хубост, която толкова се нрави на жените. Тъй че — намери си любовница, приятелю. Намери си две! Но не рискувай вековете живот, които ти остават, като се хвърлиш в битка срещу Дризт До’Урден.
	Ле’лоринел направи крачка към него и Морик побърза да отстъпи, като в същото време извъртя ръка така, че да може да запрати камата си в лицето му, ако се наложи.
	— Не мога да живея така! — викна Ле’лоринел. — Правдата трябва да възтържествува! Самата мисъл, че един мрачен елф броди на Повърхността, надянал маската на благороден войн, е оскърбление, хвърлено в лицето на всичко, което съм и в което вярвам. Мерзавецът Дризт До’Урден се надсмива над делото на моите предци, прогонили скверната му раса в непрогледния мрак, където им е мястото!
	— И ако Дризт някога се върне там, ще го последваш ли и в земните недра? — попита Морик, решил, че е намерил слабото място в логиката на елфа.
	— Ако можех, бих изтребил мрачните до крак! Бих заличил гнусната им раса от лицето на земята и бих се гордял с това! Бих избил матроните им и кръвожадните отряди, които изпращат на Повърхността! Собственоръчно бих пронизал сърцето на всяко тяхно дете!
	При всяко свое изречение Ле’лоринел правеше крачка напред, та Морик бе принуден да отстъпва назад, стиснал двете си ками, като в същото време размахваше умиротворително ръце в опит да потуши надигащата се буря.
	Най-сетне Ле’лоринел спря и впи смразяващ поглед в лицето му.
	— Е, Морик, ще ми покажеш ли как точно е протекла схватката между теб и Дризт До’Урден, или предпочиташ да изпитам уменията ти и сам да си направя изводите?
	С примирена въздишка, Морик кимна и като посочи на Ле’лоринел къде да застане, за да изиграе ролята на Дризт, го преведе през всяка подробност от въз краткия си сблъсък с мрачния елф.
	Отново и отново, и отново по настояване на обсебения Ле’лоринел.

	* * *

	Белани искрено се забавляваше. Харесваше й да гледа плавните движения на Морик, макар да не можеше да отрече, че тези на Ле’лоринел бяха още по-красиви, по-умели и по-грациозни, а погрешната представа на Разбойника за цялата ситуация само правеше всичко още по-забавно.
	Когато двамата най-после спряха, Белани чу Морик да казва:
	— Наистина си прекрасен боец, приятелю. Ни най-малко не се съмнявам в уменията ти, но въпреки това те предупреждавам, че Дризт До’Урден е несравнимо изкусен — навярно най-добрият войн в целия Север. Знам го не само от мимолетната си схватка с него, но и от разказите на Уолфгар. Виждам, че си тласкан от справедлив гняв, но пак те моля да размислиш. Дризт До’Урден е забележително добър боец, а приятелите му са също толкова могъщи. Не се ли откажеш, той несъмнено ще те убие. Помисли само колко века живот ще изгубиш!
	С тези думи Морик кимна и си тръгна… към нейните покои, както Белани предположи. Тази мисъл не й бе никак неприятна — гледката на двубоя между двамата бе разпалила страстите й и тя реши, че засега няма да отваря очите на Морик. Още не.
	Така бе твърде забавно.

	* * *

	Когато излезе от стаята на Ле’лоринел, Морик наистина се зачуди дали да не отиде в покоите на Белани. Вместо да го стресне, елфът го беше развеселил — в неговите очи Ле’лоринел беше истински глупак, който похабяваше живота си (и всичко, което той можеше да му предложи) заради нелепото желание да си отмъсти на един мрачен елф, когото бе най-разумно изобщо да не закача. Дали Дризт наистина беше зъл, или не, нямаше никакво значение, поне според Морик. Единствено важно бе дали Дризт е по следите на Ле’лоринел, или не. Ако мрачният елф го търсеше, то Ле’лоринел несъмнено би сторил добре да нанесе първия удар. В противен случай Ле’лоринел не бе нищо друго, освен пълен глупак.
	А Дризт не бе по следите му, в това Морик бе сигурен. Когато се появи в Лускан, Дризт търсеше информация за Уолфгар и Щитозъб и не бе споменал нито дума за никакъв елф, бил той Ле’лоринел или не. Не, Дризт не бе по следите на Ле’лоринел и най-вероятно дори не подозираше, че Ле’лоринел го преследва.
	Морик свърна в един страничен коридор и спря пред причудливо поставена врата. С огромно усилие успя да я отвори и се озова на една открита площадка, издялана високо в скалите, на около шейсетина метра над разбиващите се в подножието вълни.
	Морик изучаващо се вгледа в пътеката, която криволичеше надолу и извеждаше до дъното на клисурата от другата страна на стръмния склон, и се замисли за всички трудности, които щеше да срещне, ако реши да избяга. Навярно щеше да съумее да се промъкне покрай стражите в клисурата, а след това нямаше да му е никак трудно да се отдалечи колкото се може по-бързо.
	От друга страна, на северозапад, над Морето на неспирния лед се сбираха буреносни облаци, а вятърът ставаше все по-студен. Не бе сигурно, че ще достигне Лускан преди настъпването на зимата, а дори да успееше, пътуването нямаше да бъде особено приятно. Още повече, че за Белани очевидно не представляваше никаква трудност да го открие в Лускан.
	Морик се замисли за другите възможности, които се очертаваха пред него, и не можа да сдържи доволната си усмивка. Не знаеше къде точно се намира (Белани бе използвала магия, за да ускори придвижването им), но бе убеден, че все ще намери подслон за през зимата.
	— Е, лорд Ферингал, приемате ли гости? — прошепна лусканецът през смях.
	Разбира се, нямаше никакво намерение да избяга в Окни (даже и да знаеше как да стигне дотам от Златния залив) — без подходящото облекло не можеше да приеме самоличността на лорд Брандебург от Града на бездънните води, измисленото име, което бе използвал преди, за да излъже лорд Окни.
	Да, идеята да прекоси планините през зимата бе повече от нелепа и той изобщо не го мислеше сериозно, но въпреки това се чувстваше по-добре, когато знаеше, че стига да поиска, може да си тръгне оттук по всяко време.
	Ето защо не бе особено изненадан, че пиратите му даваха толкова голяма свобода. Ако сега му обещаеха да го върнат обратно в Лускан и никога повече да не го закачат, Морик надали щеше да ги накара да удържат на думата си. Оцеляването в Лускан бе трудничко, дори за някого с неговите умения и репутация, докато животът тук беше лек, а благодарение на Белани, която полагаше немалко усилие — и доста приятен.
	Какво обаче щеше да стане с Уолфгар? Ами с Дризт и Кати-Бри?
	Морик зарея поглед над морето и се замисли за онова, което дължеше на някогашния си приятел. Да, наистина го беше грижа за Уолфгар и той реши, че ако варваринът нападне Златния залив, с намерението да си възвърне Щитозъб, ще направи всичко по силите си, за да убеди Шийла Крий (и особено Белани) да го пленят, вместо да го убият.
	Виж, да стори същото за Дризт със сигурност нямаше да бъде толкова лесно, не и когато Ле’лоринел беше тук, зажаднял за разплата…
	… от друга страна, каза си Морик, нима дължеше каквото и да било на Дризт? Или пък на Кати-Бри?
	Дребният, тъмнокос крадец се протегна и обви ръце около тялото си, за да се предпази от бръснещия вятър. Представи си Белани и топлото й легло и се запъти право натам.

	* * *

	След като Морик си тръгна, Ле’лоринел дълго мисли над последните му думи.
	Морик грешеше, елфът бе сигурен. Не в онова, което бе казал за уменията на Дризт — Ле’лоринел и сам знаеше колко забележителен боец е Дризт. Не, онова, което Разбойника не разбираше, бе колко дълго Ле’лоринел се бе готвил за този сблъсък и до какви крайности бе стигнал, за да е сигурен, че има шанс срещу Дризт.
	Въпреки това не можеше да пренебрегне предупреждението на лусканеца просто така. Двамата с Дризт щяха да се изправят един срещу друг, твърдо си повтори Ле’лоринел и поглади пръстена, в който бяха заключени необходимите му магии. Но дори ако всичко се развиеше точно както го бе предвидил, най-вероятно бе и двамата да загинат.
	Така да бъде.


	Осемнадесета глава
	Дим и диря

	Увити в дебели кожи, пък и закалени през годините, прекарани в Долината на мразовития вятър, четиримата приятели не срещаха особени затруднения, дори и толкова на север по това време на годината. На някои места снегът бе доста дълбок, другаде земята бе заледена и хлъзгава, ала те упорито крачеха напред — Бруенор проправяше път за Кати-Бри и Риджис с масивното си тяло, а Дризт вървеше отстрани и ги водеше в правилната посока.
	Напредваха забележително бързо, като се имаше предвид колко труден е теренът и колко лошо — времето, но и това не можеше да попречи на Бруенор да намери за какво да мърмори:
	— А проклетият му елф си ходи по снега, без изобщо да затъва! — изруга той, пробивайки си път през една особено голяма преспа, която му стигаше над кръста, докато Дризт подскачаше край него по втвърдената повърхност на снега, полупързаляйки се, полутичайки. — Трябва да го накарам да яде повече, та да тури малко месце по тез’ мършави кокали!
	Кати-Бри, която идваше след него, се усмихна. И тя, и Бруенор прекрасно знаеха, че лекотата, с която Дризт се движи, се дължи на съвършения му баланс — той умееше така да разпределя теглото си и винаги да пази толкова идеално равновесие, че бе в състояние само за миг да прехвърли цялата си тежест върху единия си крак, ако усетеше, че снегът под другия поддава. Кати-Бри бе висока горе-долу колкото него и тежеше дори по-малко, но никога не би могла да върви с неговата лекота.
	Тъй като ходеше върху снега, откъдето виждаше много по-надалеч от приятелите си, за Дризт не беше трудно да забележи минаващата наблизо диря, оставена наскоро от някой (или нещо), проправящ си път като Бруенор.
	— Спрете! — извика той на другарите си.
	Още преди да довърши, забеляза нещо още по-странно — тънка ивица дим се издигаше право нагоре, като да излизаше от комин. Дирята отиваше в същата посока и елфът се зачуди дали двете неща са свързани. Може би там имаше къща — на някой ловец или отшелник.
	Една почивка нямаше да се отрази никак зле на приятелите му, затова Дризт се насочи право към следата. През близо десетте дни, откакто бяха напуснали Лускан, едва на два пъти бяха успели да си намерят истински подслон — първата нощ, която бяха прекарали в дома на един фермер и по-късно, когато се бяха разположили в някаква пещера.
	Още щом наближи пътеката в снега, Дризт усети как надеждата да открият подслон се изпарява — следата беше оставена от крака, поне два пъти по-големи от неговите.
	— Какво става, елфе? — провикна се Бруенор.
	В отговор Дризт им даде знак да не вдигат шум и да дойдат при него.
	— Едри орки — съобщи той, когато останалите трима се присъединиха към него. — Или дребни людоеди.
	— Или пък варвари — предположи Бруенор. — Не съм виждал други човеци с такива грамадни стъпала!
	Дризт се наведе, за да разгледа една от по-ясните следи.
	— Не — поклати той глава. — Прекалено са дълбоки, а и онзи, който ги е оставил, е бил обут с тежки ботуши, не като меките, еленови кожи, които събратята на Уолфгар увиват около краката си.
	— Значи людоеди — рече Кати-Бри. — Или едри орки.
	— Има ги колкото искаш по тези места — отбеляза Риджис.
	— Водят към онази ивица дим — посочи Дризт.
	— Нищо чудно да имат лагер някъде там — предположи Бруенор и се обърна към Риджис с лукава усмивка на уста. — Тръгвай, Къркорещ корем.
	Риджис пребледня, казвайки си, че навярно се бе представил прекалено добре при последния им сблъсък с подобни чудовища, на отиване към Лускан. Разбира се, не смяташе да бяга от отговорност, но ако там наистина имаше людоеди, той нямаше никакъв шанс. Още повече, че полуръстовото месо беше една от най-любимите храни на човекоядците.
	Изведнъж Риджис забеляза, че Дризт го наблюдава с усмивка на уста, сякаш бе прочел всяка негова мисъл.
	— Това не е работа за него — заяви елфът.
	— Веднъж вече го стори, докато идвахме насам — напомни Бруенор. — Справи се чудесно, при туй!
	— Но не и в такъв сняг — възрази Дризт. — И най-изкусният крадец няма да може да открие достатъчно сенки, където да се скрие. Не, ще отидем заедно, за да видим дали ще намерим приятели, или врагове.
	— И ако наистина се окажат людоеди? — попита Кати-Бри. — Май си мислиш, че отдавна е дошло време за някоя битка, а?
	По изражението на Дризт лесно можеше да се разбере, че тази идея искрено му се нрави, но той поклати глава:
	— Ако с нищо не ни заплашват, ще е най-добре и ние да не ги закачаме. Но да вървим и да видим какво ще открием — току-виж сме си намерили подслон и топла храна за тази нощ.
	И те поеха напред — Дризт отново се движеше малко встрани, а Бруенор, след като намести еднорогия си шлем и стисна брадвата си в ръка, поведе останалите двама по вече проправената пъртина. Кати-Бри, която идваше зад него, свали Таулмарил от гърба си и постави стрела в тетивата.
	Ако наоколо имаше людоеди или орки и те си бяха направили приличен бивак, Кати-Бри знаеше, че той ще стане техен много преди падането на нощта. Младата жена познаваше Бруенор Бойния чук прекалено добре, за да се съмнява, че той може да се откаже от битка със скверните създания.
	— Твой ред е да събереш съчки за огъня — озъби се Донбаго на своя по-малък брат, Йедит, и го побутна към вратата на кулата. — Иначе до сутринта ще сме станали на ледени шушулки!
	— Знам, знам — изсумтя по-младият войник и прокара пръсти през мръсната си, въшлясала коса. — Проклето време! Още е рано за такъв кучешки студ!
	Другите двама стражи изръмжаха в знак на съгласие. Зимата бе дошла в Гръбнака на света изведнъж и с настървение, носейки лют вятър, който проникваше дори през каменните стени на кулата и караше войниците да зъзнат. Вярно, бяха си напалили огън, но той бе започнал да гасне, а дървата в кулата нямаше да им стигнат, за да го поддържат до сутринта. За щастие, навън имаше предостатъчно съчки, та никой от стражите не се тревожеше особено.
	— Ако ми помогнеш, ще можем да донесем достатъчно, та да го накладем така, че да бумти цяла нощ — отбеляза Йедит, ала брат му смотолеви нещо за това че му било ред да застъпи на пост на най-горния етаж и се насочи към стълбите още преди Йедит да бе излязъл.
	Вятърът, който нахлу в кулата, когато Йедит отвори външната врата, настигна брат му чак на втория етаж, където имаше други двама войници.
	— Че кой тогаз е най-горе? — скара се Донбаго.
	— Никой — отвърна един от стражите и се закатери по стълбата, която водеше до тавана. — Капакът е замръзнал.
	Донбаго изръмжа и се приближи, а другарят му, който вече се бе изкачил догоре, заблъска по металния капак на тавана. Отне им известно време, докато успеят да разбият натрупалия се лед, затова Донбаго не можа да стигне на покрива навреме и да види как в същия миг, в който на около десетина метра от вратата брат му се наведе да вдигне няколко цепеници, иззад близкото дърво се показа огромен полулюдоед и стовари тежката си сопа върху главата му.
	Войникът се строполи на земята, без дори да успее да извика и чудовището завлече безжизненото му тяло зад дърветата.
	Звярът, който се бе появил от другата страна на кулата, не беше толкова безшумен, но тъй като точно в този миг Донбаго и неговият другар блъскаха по металния капак, никой не чу звука на завързаната с дебело въже кука, която политна във въздуха и се захвана за покрива.
	Докато войниците успеят да отворят замръзналия капак, чудовището се изкатери по въжето. Веднъж покачило се на покрива, то свали тежката секира, която висеше на гърба му, и когато Донбаго се показа, то изрева и се нахвърли отгоре му.
	Късметът обаче беше на страната на Донбаго брадвата не го улучи и се заклещи в металния капак. Въпреки това мощта, с която полулюдоедът го беше нападнал, бе толкова голяма, че той политна назад и се блъсна в една колона.
	Останал без въздух, той не можа да извика, за да предупреди другаря си. Чудовището измъкна секирата си.
	Донбаго потръпна, когато оръжието се стовари върху нещастния войник и го посече надве. Донбаго измъкна меча си и се хвърли в атака. Свирепа ярост го изпълни при вида на приятеля му, който агонизираше, все още на стълбата, но той не й позволи да го заслепи и да го накара да действа прибързано. Замахна, ала привидно необузданото му движение в действителност бе добре премерено и когато чудовището посегна да отбие удара му, той вече бе дръпнал меча си назад и секирата на звяра срещна само въздух.
	Миг по-късно Донбаго нанесе два мълниеносни удара и върху корема на противника му зейна грозна рана.
	Полулюдоедът отстъпи назад, ала се подхлъзна и се сгромоляса върху каменния покрив.
	Донбаго се нахвърли отгоре му, замахнал за страховит удар, ала чудовището вдигна крак и го изрита с все сила, запращайки го далеч назад. Въпреки това мечът му срещна целта си и звярът трябваше да положи огромно усилие, за да се изправи на крака.
	Донбаго беше по-бърз и само за миг се озова при него и започна да нанася удар след удар, като от време на време поглеждаше към издъхналия си другар, за да подклажда яростта в гърдите си. Чудовището най-сетне отвърна на нападението и макар че в същия миг Донбаго заби меча си особено дълбоко, войникът не можа да се защити напълно нито от тежката брадва, нито от последвалия след това пестник, който строши носа и скулите му и го запрати в стената.
	Донбаго се свлече на земята, повтаряйки си, че трябва да стане и да пропъди черните кръгове, които се въртяха пред очите му, и да заеме отбранителна позиция, ако не иска да бъде смачкан и накълцан на парчета.
	От гърдите му се откъсна нечовешко ръмжене и, замаян и окървавен, той се изправи на крака и вдигна меч в обречен опит да се защити от огромната брадва.
	Ала чудовището не се нахвърли отгоре му. То си бе останало на мястото и дори бе рухнало на колене, притиснало корема си с ръка, за да не се изсипят вътрешностите му, а по лицето му беше изписано пълно изумление.
	Донбаго, който нямаше никакво желание да чака звяра да реши дали раната му е смъртоносна, или не, се втурна към него и започна да нанася удар след удар върху вдигнатата му ръка, докато най-сетне я отмести и се зае с главата му, влагайки и последната си капчица сила, подтикван от гледката на убития си другар и от внезапния страх, че брат му…
	Брат му!
	Донбаго нададе мъчителен вопъл и продължи да стоварва оръжието си върху главата на чудовището.
	Не спря, дълго след като черепът на чудовището се строши, а главата му стана на пихтия.
	Най-сетне отпусна оръжие и се обърна към полуотворения капак. Опита се да измъкне мъртвия си приятел, но не можа, затова внимателно го бутна навътре, така че тялото му да не пострада твърде много, когато падне на пода.
	Преглъщайки сълзите и ужаса, Донбаго извика на другарите си да обезопасят кулата и да изпратят някого да потърси Йедит.
	Ала още преди да довърши, чу шума от кипящата долу битка и разбра, че никой няма да го чуе.
	Останал без сили, за да се включи в схватката, Донбаго се замисли какви други възможности му остават, тревожейки се, че всеки миг някое друго чудовище може да се изкатери по стълбата. Тъкмо се канеше да обърне гръб на капака на пода и стаята под него, когато видя един от другарите си да тича към площадката на втория етаж.
	— Людоеди! — изкрещя той и се втурна към стълбата, отвеждаща на покрива.
	Почти бе стигнал, когато на площадката изникна един полулюдоед и запрати тежката си кука по него.
	Острото желязо се впи в рамото на злощастника в мига, в който той улови най-долната пречка на стълбата.
	Донбаго извика и понечи да му се притече на помощ, но с едно рязко дръпване, чудовището смъкна жертвата си от стълбата, толкова рязко, че на Донбаго му се стори, че мъжът се е изпарил във въздуха.
	Или поне по-голямата част от него — откъснатата му ръка си остана там, отчаяно вкопчена в стълбата.
	Донбаго надзърна тъкмо навреме, за да види как другарят му умира, тръшнат с нечовешка сила върху каменния под.
	Потресен, войникът отскочи назад и трескаво затвори капака, а след това го затисна с цялата си тежест.
	Един поглед към трупа на чудовището, което бе убил, му напомни колко е уязвим. След като се увери, че откъм вътрешността не се чува нищо друго, освен далечния шум от битката на първия етаж, Донбаго се втурна към ръба на покрива и откачи куката, след което отново се хвърли върху капака на пода, взимайки въжето със себе си.
	Няколко секунди по-късно усети първия мощен тласък под себе си, толкова силен, че зъбите му изтракаха.

	* * *

	Дризт отдалеч видя, че вратата на кулата е открехната, не пропусна да забележи и яркочервеното петно върху снега край близките дървета. После от върха на кулата долетя вик.
	Давайки знак на другарите си да бъдат нащрек, той се втурна надясно покрай каменната постройка, за да разбере какво се случва и къде имат най-голяма нужда от него. Бруенор и Кати-Бри продължиха да вървят по оставената от чудовищата диря, но много по-внимателно отпреди. За изненада на елфа, Риджис не остана с тях, а пое наляво, борейки се със снега, докато не достигна едно по-сухо място, където вятърът беше отвял снега, и се запромъква от сянка на сянка с наведена глава.
	Дризт не можа да потисне усмивката си, предполагайки, че както обикновено, дребничкият му приятел се опитва да си намери някое скришно кътче.
	После обаче мисълта му се върна на онова, което се разиграваше пред тях, и усмивката му се изпари. Опасността беше непосредствена и бе повече от очевидно, че в кулата кипи битка. В този миг отвътре изскочи облян в кръв мъж, крещящ за помощ и следван по петите от огромен людоед с окървавена сопа в ръка.
	Мъжът имаше няколко крачки преднина, ала това нямаше да трае дълго, не и в този сняг. Много скоро дългите, силни крака на чудовището щяха да я стопят и тогава сопата…
	Дризт рязко се обърна и като даде знак на Бруенор и Кати-Бри да се заемат с кулата, се втурна след двамата с обичайната си лека стъпка, благодарение на която не затъваше в снега.
	В началото се уплаши, че няма да успее да стигне навреме, но тогава преследваният мъж ускори крачка и като се хвърли с главата напред, се затъркаля по стръмния склон, изпречил се на пътя му.
	Людоедът спря на ръба на склона и точно в този миг Дризт се провикна. Чудовището веднага се обърна, доволно, че се е появила нова жертва. Хищният пламък в очите му угасна начаса, а глупашката му усмивка се изпари, отстъпвайки място на пълно изумление, когато видя, че този противник не е човек, а мрачен елф.
	Размахал ятагани, Дризт се хвърли в атака с намерението бързо да приключи с тази схватка и да се притече на помощ на двамата си приятели в кулата.
	Ала това съвсем не беше обикновен людоед, а опитен войн — три метра железни мускули и здрави кости, изненадващо пъргав и също толкова умело въртящ тежката си, покрита с шипове, сопа.
	Нетърпението на Дризт едва не му коства твърде скъпо — когато се нахвърли върху звяра, описвайки широки дъги с двете оръжия, той направи крачка назад и стовари тоягата си с такава мощ, че замалко да избие единия ятаган от ръката му. Дризт трябваше да го стисне с всички сили, защото знаеше, че изпусне ли го веднъж, може изобщо да не успее да го открие в снега.
	Все пак, Дризт не само че опази другото си острие от атаката на людоеда, но и можа да го забие в ръката му. Това обаче бе цена, която чудовището беше готово да плати, за да довърши същинската си атака. Вдигайки единия си крак, той така изрита елфа в рамото, че го запрати няколко метра назад.
	Едва тогава Дризт осъзна своята грешка и се благодари, че това се бе случило навън — ако беше получил подобен ритник в кулата, сега от него щеше да е останало само едно голямо, червено петно върху каменната стена.

	* * *

	И двамата видяха знака на Дризт, но нито Бруенор, нито Кати-Бри имаха намерение да изоставят приятеля си да се оправя с чудовището сам… поне докато не чуха от вътрешността на кулата да се разнася зов за помощ — най-отчаяния вопъл, който бяха чували през живота си.
	— Гледай да се целиш над главата ми! — извика Бруенор и като приведе рамене, се хвърли към вратата на кулата, набирайки скорост, устрем и ярост.
	Полагайки големи усилия, за да не изостане, Кати-Бри го следваше на няколко крачки с Таулмарил в ръка, готова за стрелба.
	Нападението на джуджето не беше нито тихо, нито незабележимо и както можеше да се очаква, едно от чудовищата бързо се показа на вратата, за да го посрещне. Секирата на Бруенор потъна в огромното му туловище, а една от среброперите стрели на Кати-Бри се заби в гърдите му. Тези два удара, както и свирепият устрем, бяха достатъчни на Бруенор, за да се озове във вътрешността на кулата.
	Само че звярът (забележително як полулюдоед) още не бе казал последната си дума и с все сила стовари сопата си върху рамото на джуджето.
	— Повечко трябва да се постараеш! — изрева Бруенор, макар че в действителност ударът си го биваше.
	Широко ухилен въпреки болката, той замахна. Чудовището избегна оръжието му, но след това избърза със собственото си нападение, давайки възможност на Бруенор да стовари тъпата страна на брадвата си в ребрата му.
	Полулюдоедът се олюля и Бруенор побърза да се възползва от това забавяне, за да стъпи здраво на краката си и да нанесе нов удар, този път с острието на вярната си секира удар, който разсече гърдите на зашеметеното чудовище надве.
	Преди джуджето да успее да се зарадва на победата си, на стълбището изникна нов людоед и като се хвърли върху смъртно ранения си другар, го събори върху Бруенор, погребвайки го под планина от плът.
	В този миг Бруенор имаше отчаяна нужда от помощта на Кати-Бри, ала викът, долетял от горния етаж, красноречиво говореше, че не е единствен.

	* * *

	От другата страна на кулата Риджис съвсем ясно чу шумното нападение на Бруенор. Той самият нямаше никакво желание да се присъедини към джуджето, чиято тактика никога не се бе отличавала с особена хитрост, а залагаше на чистата физическа сила.
	Бруенор изправяше мускули срещу мускули, разменяйки удар за удар, а с противници като тези Риджис щеше да е мъртъв още след първия удар.
	Ужасяващ вик откъм покрива на кулата го разтърси от глава до пети и той се закатери нагоре, като използваше и най-малките пукнатини в студената каменна стена. Пръстите му се разраниха до кръв още преди да бе изминал и половината път до върха, той обаче продължи да се изкачва със завидна ловкост.
	Нейде над него се разнесе нов вик, последван от силен трясък и шум от борба. Риджис се закатери още по-бързо (при което се подхлъзна и замалко не падна, но късметът беше на негова страна и той успя да се улови, преди да полети надолу).
	Най-сетне достигна върха и предпазливо надникна над ръба на покрива.
	Онова, което видя там, едва не го накара да скочи обратно на земята.

	* * *

	Единственото, което горкият Донбаго искаше, бе да удържи капака на пода, да затвори очи и да пропъди заобикалящия го ужас далеч, далеч от себе си. Той бе опитен войник, видял бе много битки и бе изгубил не един и двама приятели.
	Но не и родния си брат.
	А сега знаеше, с цялото си същество усещаше, че Йедит е победен и най-вероятно — мъртъв. Знаеше, че кулата е изгубена и няма спасение. Може би, ако успееше да удържи капака затворен достатъчно дълго, чудовищата щяха да си тръгнат — в крайна сметка, людоедите не се славеха нито като особено търпеливи, нито като особено находчиви противници.
	Или поне повечето от тях.
	В началото Донбаго дори не забеляза топлината, макар да усети миризмата на горяща кожа. Отпърво не разбра какво става, ала после почувства пареща болка в гърба. Инстинктивната му реакция беше да се претърколи настрани, но после си спомни, че на всяка цена трябва да задържи вратата затворена.
	Поиска да се върне обратно, но желязото бе нетърпимо горещо.
	Людоедите от другата страна вероятно бяха поднесли запалени факли към затворения капак.
	Донбаго стъпи отгоре му, надявайки се, че ботушите ще го предпазят поне малко. Внезапно до ушите му достигна силен вик и той разбра, че някой от другарите му бе успял да излезе от кулата, после откъм вратата долетя гръмовен рев.
	Донбаго подскачаше от крак на крак, подметките му започнаха да пушат. Той отчаяно се огледа наоколо, търсейки нещо, с което да затисне вратата, може бе някой разхлабен камък.
	Миг по-късно политна във въздуха, запратен надалеч от мощен удар върху капака. Преди да успее да се хвърли обратно върху вратата на пода, тя се отвори и отвътре с невероятна бързина се показа едно от чудовищата.
	Макар и с изпотрошени кости на лицето, Донбаго веднага се нахвърли отгоре му, мислейки за брат си при всеки отчаян удар, който нанасяше. На няколко пъти улучи противника си, който бе искрено изненадан от свирепото нападение, после обаче през отвора се показа и другият звяр и върху Донбаго се посипаха ударите на две тежки сопи.
	Той дори не се опита да ги отбие, просто се мъчеше да ги избегне и дори успя да забие оръжието си в едно от чудовищата.
	Звярът се сгромоляса на каменния покрив, ала Донбаго също беше улучен и падна по гръб. Мечът изхвърча от ръката му и преди войникът да разбере какво става, една яка ръка се вкопчи в глезена му.
	Миг по-късно той полетя във въздуха, провесен с главата надолу от грамадното чудовище.

	* * *

	Дризт се търкаляше в снега, без да се опитва да спре. Тъкмо напротив, той гледаше да набере колкото се може повече инерция, използвайки ритника, за да се отдалечи възможно най-много от противника си. Искаше да има време да си стъпи здраво на краката и да прецени своя неприятел по-добре. Именно това беше грешката му — беше подценил чудовището и това бе станало причина да получи толкова тежък удар.
	Ала когато понечи да стане, установи, че звярът не само го беше последвал, но и се готви за нова атака.
	Людоедът се движеше бързо, много по-бързо, отколкото Дризт очакваше, въпреки че неведнъж се бе изправял срещу представители на гнусната му раса.
	Сопата се спусна отляво и елфът беше принуден да отскочи надясно. Чудовището рязко смени посоката на нападението си и като улови оръжието с две ръце, го вдигна над главата си, сякаш се канеше да сече дърва, и замахна със сила, на която крехкото елфическо тяло на Дризт не бе в състояние да устои.
	Вместо това той се хвърли наляво, заобиколи нападателя си и се затича. Когато се поотдалечи, спря и се обърна, очаквайки този необичаен людоед да е плътно зад него, готов за нова атака.
	Този път обаче, противникът му си бе останал на мястото и със злобна усмивка откачваше една стъкленица от колана си (където вече имаше няколко празни халки, в които несъмнено доскоро бе имало други стъкленици). Още щом чудовището изсипа отварата в устата си, елфът видя как ръцете му сякаш набъбват, придобили изведнъж великанска сила.
	Вместо да го стресне, тази гледка всъщност успокои Дризт — най-сетне бе открил отговора на загадката. Неприятелят му очевидно беше изпил няколко различни отвари, една, от които трябва да е била за бързина. Сега, когато разбра истината, Дризт знаеше какво да очаква и щеше да бъде подготвен.
	Съжаляваше само, че Гуенивар не е тук — беше я повикал предишната вечер и сега магията на ониксовата статуетка беше изчерпана за известно време. Не можеше отново да я призове, а в този момент помощта й никак нямаше да му дойде зле.
	Размахало тежката си сопа, чудовището се хвърли в атака, ревейки гръмогласно и предвкусвайки победата си.
	Само че Дризт имаше план. Людоедът се движеше по-бързо, отколкото бе свикнал, а новопридобитата му сила щеше да изстреля сопата с невъобразима мощ. Успееше ли някак да използва това срещу него и да го накара да изгуби равновесие, елфът несъмнено щеше да намери пролуки в защитата му.
	Дризт си даде вид, че се хвърля настрани, после обаче рязко смени посоката и докато подлъгалият се звяр минаваше покрай него, той заби единия си ятаган в крака му. След това се завъртя и се изправи срещу чудовището, очаквайки да види как от крака му шурти кръв.
	Ала кръв почти нямаше, сякаш не плътта на людоеда, а нещо друго бе поело силата на страховития удар.
	Дризт трескаво запрехвърля различни варианти през главата си. Беше чувал за отвари с такъв ефект, отвари, които придаваха на онзи, който ги изпиеше, най-различни по сила и времетраене способности.
	— Ех, Гуен! — помисли си елфът, осъзнал, че му предстои нелека битка.

	* * *

	Бруенор имаше чувството, че ще се задуши, погребан под двете масивни туловища. Особено му тежеше тялото на онзи, когото току-що бе убил, но той заразмахва ръце и крака, докато не стъпи по-стабилно и не напрегна железните си мускули.
	Успя да измъкне главата си изпод бедрото на мъртвия звяр, ала веднага бе принуден да я дръпне обратно — още щом го видя да се подава, второто чудовище, което все още лежеше върху мъртвия си другар, протегна огромна ръка към него.
	Бруенор се скри, ала противникът му мушна пръсти под туловището на своя събрат и се опита да го докопа. С все още затиснати под планината от плът ръце джуджето нямаше какво друго да стори, освен да го ухапе. Зъбите му се впиха в дебелите пръсти и строшиха кокалчетата на звяра.
	Полулюдоедът изрева и дръпна ръката си, ала Бруенор се бе впил в него като освирепяло куче. Чудовището пропълзя настрани и като се завъртя, за да заеме по-удобна позиция, повдигна крака на мъртвия си другар, дръпна с все сила и изтегли джуджето навън.
	След това замахна, ала веднъж освободен, Бруенор изобщо не се подвоуми. Той сграбчи ръката, в която беше впил зъби, над лакътя и жестоко я изви.
	— Ето ти! — извика джуджето и най-сетне пусна жертвата си, но само за да се възползва от моментната й безпомощност и да я тласне с все сила към отворената врата…
	… където стрелата на Кати-Бри се заби право в гърдите на чудовището.
	Полулюдоедът се олюля, но не можа да падне, защото още щом го блъсна, Бруенор направи няколко крачки назад, засили се и скочи отгоре му.
	Чудовището политна през вратата и получи още една стрела. Вдигнало треперещи ръце към гърдите си, то рухна на колене.
	Третата стрела го улучи в лицето.
	— Има още на стълбището! — извика Бруенор. — Хайде, момиче, имам нужда от теб!
	Кати-Бри тъкмо се канеше да се втурне в кулата, когато някъде отгоре долетя вик. Тя вдигна поглед и видя някакъв мъж да се извива отчаяно, провесен надолу с главата през покрива. Зад него, здраво стиснало го за глезените, се извисяваше огромно чудовище.
	Кати-Бри вдигна Таулмарил и се прицели в лицето на полулюдоеда — човекът надали щеше да пострада сериозно, ако паднеше от покрива (снегът отдолу бе достатъчно дълбок), ала в ръцете на звяра беше обречен.
	Само че чудовището също я видя и като се ухили злобно, също вдигна оръжието си — тежка сопа — и замахна за удар, който без съмнение щеше да смаже нещастния човек.
	Кати-Бри изпищя.

	* * *

	От другата страна на покрива Риджис ясно чу вика на Кати-Бри. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да разбере, че животът на нещастния войник виси на косъм. Само че той никога не би успял да стигне дотам навреме, пък и какво ли можеше да стори с малкия си боздуган срещу подобно чудовище?
	В това време вторият полулюдоед, когото Донбаго беше ранил, но за съжаление не бе убил, се надигна и се насочи към своя другар, без да забележи полуръста, който надничаше над ръба.
	Напълно инстинктивно (ако беше помислил малко, най-вероятно щеше да припадне от ужас), Риджис се прехвърли на покрива, затича се след чудовището и се хвърли между краката му.
	Звярът се препъна и политна напред, запращайки полуръста във въздуха.
	Без да може да спре, чудовището връхлетя върху своя събрат.

	* * *

	Кати-Бри не виждаше друг избор, освен да си опита късмета с изстрела, така, както бе направила в дома на Дюдермонт.
	Чудовището явно го очакваше, защото вместо да довърши удара си, отскочи назад, така че стрелата профуча пред него, без да го нарани.
	Кати-Бри потръпна — сега вече мъжът наистина беше обречен. Преди младата жена да успее да постави нова стрела в тетивата, полулюдоедът най-неочаквано се олюля и изпусна жертвата си. От гърлото на човека се откъсна уплашен вик и той падна в снега. Размахало отчаяно ръце, чудовището го последва и полетя надолу.

	* * *

	Останал без дъх и здравата натъртен, Риджис едва бе успял да се изправи, когато чудовището, което беше препънал, бавно се обърна и го изгледа свирепо, а лицето му вещаеше сигурна смърт.
	Със страховит рев на уста то се нахвърли върху полуръста.
	Риджис погледна малкия си боздуган, напълно безполезно оръжие срещу подобен исполин, и като въздъхна примирено, го пусна на земята и се втурна към другия край на покрива, без да спира да крещи. Разстоянието до земята беше близо десет метра, при това от тази страна на кулата вместо мек сняг, имаше само голи камъни.
	Но вместо да забави крачка, Риджис скочи и се претърколи през ръба на покрива. С яростен рев чудовището го последва.

	* * *

	Това, че го гледаше отдолу, се оказа от голяма полза за Бруенор, когато се нахвърли върху чудовището на стълбите. Звярът замахна с тежката сопа, ала джуджето вдигна здравия си щит (с герба на рода Боен чук — халба пенливо пиво с инициалите му, изрисувани в средата) под точния ъгъл и благодарение на железните си мускули, успя да отклони свирепия удар.
	Полулюдоедът обаче нямаше същия късмет и не можа да се предпази от джуджешката секира, която се заби в глезена му и остави дълбока рана. Звярът изрева от болка и се преви надве, посягайки инстинктивно към крака си. Бруенор се долепи до стената и бързо взе три стъпала, изкачвайки се по този начин с едно стъпало над приведеното чудовище. След това опря щита си до гърба му и преди то да успее да се обърне, го изрита с цялата сила на яките си, мускулести крака.
	Полулюдоедът политна с главата напред. Макар да не беше кой знае какво, падането се оказа фатално за чудовището, което се приземи върху ранения си глезен и рухна на земята с агонизиращ вик.
	Погледът му се замъгли само за миг, но когато отново се проясни, беше твърде късно — с животински рев на уста и лице, разкривено от дива ярост, рижото джудже скочи отгоре му, стиснало секирата си с две ръце.
	Жестокото оръжие с все сила се стовари върху главата на звяра и я разцепи надве.
	— Бас ловя, че туй болеше — изръмжа Бруенор и се изправи.
	После погледна към изпоцапаната си с кръв и людоедски мозък брадва и като сви рамене, я изтри в мръсната кожена туника на мъртвото чудовище.

	* * *

	Дризт отскочи назад и се хвърли зад близкото дърво, за да избегне жестокия удар.
	Тежката сопа се удари в младото дърво, което не издържа и се пречупи надве.
	Дризт неволно простена, представяйки си как ли би изглеждало тялото му, ако не се бе дръпнал навреме. Сега обаче нямаше време да мисли за това, тъй като огромното чудовище, надарено със свръхестествена сила и бързина, го следваше по петите. То с лекота прескочи падналото дръвче и отново замахна.
	Дризт се хвърли по лице в снега и сопата изсвистя над главата му. Със забележителна ловкост и бързина, елфът отскочи, така че оръжието на звяра, което се връщаше за нов удар, профуча под него. Въпреки че беше във въздуха, Дризт на няколко пъти успя да забие ятаганите си в гърдите на своя противник, след това леко се приземи, но за да скочи отново миг по-късно, превъртайки се във въздуха, за да избегне спусналата се към него сопа. И този път не можа да нанесе нито един особено силен удар, но сега не беше моментът да се ядосва. Вместо това се хвърли зад чудовището и като завъртя ятагана в десницата си, го заби с все сила в подобния на дънер крак на звяра.
	После се втурна напред, прескочи едно паднало дърво, заобиколи два дъба и рязко се обърна, за да посрещне противника си.
	Людоедът го последва зад двата дъба, ала Дризт имаше предимството, че може да се промъква между дървета, които огромният звяр трябваше да заобикаля. Елфът продължи да тича още малко, така че преследвачът му да може да ускори крачка, след това свърна рязко, мина между дърветата и се озова зад чудовището, преди то да успее да се обърне и да се приготви за отбрана.
	След два мълниеносни удара Дризт се завъртя и отново се затича. И този път противникът му го последва с рев на уста.
	Продължиха така още известно време — елфът спираше, колкото да нанесе някой и друг удар, и отново хукваше да бяга, с надеждата, че чудовището ще се измори, а действието на отварите, което не можеше да трае вечно, ще отшуми.
	Дризт отново и отново пронизваше своя противник, но така и не успяваше да го рани сериозно, а прекрасно знаеше, че това не е двубой, в който някой независим съдия ще му даде точки заради безспорното му майсторство. Това беше битка на живот и смърт и макар съвършено премерените му движения да бяха наистина възхитителни, единственият удар, който бе от значение, беше последният. А като се имаше предвид нечовешката сила на чудовището (което току-що бе строшило поредното дърво с тежката си сопа), Дризт бе почти сигурен, че и един точен удар ще му бъде достатъчен, за да го довърши.
	Дризт изтича до върха на едно неголямо възвишение и се плъзна надолу. Още щом стигна подножието му, се обърна, готов да посрещне преследвача си. Надяваше се да нанесе още някой удар, а може би си мислеше, че в това неблагоприятно за чудовището място ще успее да избяга.
	Само че людоедът не беше там. Миг по-късно наблизо се разнесе силен грохот и елфът разбра, че противникът му бе използвал магически усилените си умения по друг начин.
	Людоедът беше скочил от върха на възвишението и го беше изпреварил, прелитайки над търкалящия се Дризт.
	Едва сега елфът осъзна грешката си.

	* * *

	Изуменият полулюдоед падна по гръб, на метър-два от кулата и от войника, когото беше изпуснал, но почти незабавно скочи на крака, очевидно невредим.
	Кати-Бри изпрати една стрела в корема му, после захвърли Таулмарил и извади Казид’еа. Жадният за кръв меч настойчиво й зашепна да посече чудовището надве.
	Звярът притисна пронизания си корем с една ръка, а другата протегна към младата жена, сякаш искаше да я спре. Казид’еа го отказа от всяко подобно намерение само с един удар, от който навсякъде се разхвърчаха отсечени пръсти.
	Кати-Бри се нахвърли върху чудовището със сляпа ярост; Казид’еа не спираше нито за миг, нито дори за да може младата жена да прецени къде точно да го забие.
	Нямаше и нужда да го прави, не и с меч като този.
	Само за няколко секунди дебелите дрехи и кожената ризница на полулюдоеда станаха на парчета и почервеняха от кръв. Той успя някак да замахне, ала Казид’еа срещна юмрука му с острата си страна и го разряза надве, чак до китката.
	Как само изрева звярът!
	Викът му обаче заглъхна почти веднага, когато ръката на Кати-Бри се стрелна нагоре и преряза гърлото му. Чудовището се свлече на земята, а младата жена се нахвърли върху него и продължи да му нанася удар след удар.
	— Момиче! — извика показалият се от вътрешността на кулата Бруенор.
	Изненадан и ужасен да види осиновената си дъщеря обляна в кръв, той се втурна към нея и едва не бе посечен, когато тя рязко се обърна и замахна.
	— Проклетият му меч! — викна Бруенор и отскочи назад, вдигнал ръце, за да се предпази.
	Кати-Бри се закова на място и смаяно се взря в оръжието си.
	Бруенор беше прав. В гнева и ужаса си, при вида на падащия мъж, в мига на вина, задето не бе улучила, Кати-Бри се бе оказала беззащитна и кръвожадният меч беше проникнал в съзнанието й и я бе хвърлил в умопомрачение.
	— Тя се разсмя безпомощно, при което белите й зъби проблеснаха някак зловещо насред окървавеното й лице, и прибра меча в ножницата му.
	— Момиче? — предпазливо повтори Бруенор.
	— Май и на двамата няма да ни дойде зле една хубава вана — рече Кати-Бри, очевидно възвърнала си самообладанието.

	* * *

	Докато висеше, уловен за ръба на покрива, Риджис са зачуди дали полулюдоедът изобщо бе разбрал грешката си, докато прелиташе над него, размахал отчаяно ръце, преди да се сгромоляса върху камъните.
	Когато се прехвърли обратно на покрива, полуръстът погледна надолу и го видя, че се мъчи да се изправи, макар очевидно да му беше трудно.
	Риджис вдигна малкия си боздуган и се прицели. След това подсвирна, преценявайки хвърлянето си така, че чудовището вдигна глава, тъкмо когато оръжието стигна до него и го улучи право в лицето. Разнесе се силен екот, сякаш боздуганът се бе блъснал в каменна стена, и полулюдоедът се закова на място, вперил слисан поглед в полуръста.
	Риджис затаи дъх, изумен, че дори с инерцията на подобно хвърляне, боздуганът не бе успял да рани чудовището сериозно.
	Ала той грешеше — звярът рухна на земята и повече не стана.
	Риджис усети, че го побиват тръпки. Замисли се над онова, което беше сторил току-що, над това, че изобщо се бе включил в битката, когато можеше и да не го прави. Опита се да не гледа на нещата по този начин, повтаряйки си, че е постъпил според принципите на приятелите си, които биха рискували собствения си живот, за да се притекат на помощ на изпадналите в беда.
	Не за първи път (и със сигурност не за последен) Риджис се зачуди дали няма да му е по-добре, ако си намери нови приятели.

	* * *

	Дризт можеше само да гадае откъде точно ще дойде ударът на чудовището. Отлично разбираше, че една грешка означаваше да се озове срещу връхлитащото оръжие. Имаше само части от секундата, за да реши, ала те се оказаха напълно достатъчни, за да си дойде всичко на мястото — той сякаш отново видя действията на людоеда от началото на битката, видя как всяка негова атака бе започвала с удар отляво надясно и се хвърли наляво, възползвайки се до край от магическите предпазители, които носеше около глезените си.
	Тежката сопа изсвистя и го закачи, запращайки го високо във въздуха. Снегът омекоти падането му, ала когато се изправи, Дризт установи, че му е останал само единият ятаган. Дясната му ръка беше напълно безчувствена, а рамото му пулсираше от болка. Той сведе поглед надолу и неволно потръпна. Рамото му беше разместено и сега стърчеше назад.
	Време за губене нямаше — людоедът вече тичаше към него, макар и не толкова бързо, колкото преди, обнадеждено отбеляза Дризт.
	Елфът отскочи настрани и се завъртя, а след това се хвърли назад, така че да се блъсне в близкото дърво, използвайки здравия дънер, за да намести рамото си. Усети, че му се повдига, пред очите му заиграха черни петна и той едва не припадна, ала знаеше, че дори миг безсилие ще му коства живота.
	Свърна зад дървото и се запрепъва напред, за да се отдалечи колкото се може повече от противника си. Сега вече бе сигурен, че действието на поне една от отварите е отминало.
	С всяка стъпка му ставаше по-леко — болката в рамото отшумяваше, пръстите му бързо си възвръщаха чувствителността. Избра си заобиколен път, който го отведе до падналия ятаган, а глупавото чудовище, което очевидно смяташе, че победата му е в кърпа вързана, го следваше най-примерно.
	Дризт се закова на място и се обърна, теменужените му очи се втренчиха в лицето на людоеда. Миг преди двамата да се нахвърлят един върху друг, погледите им се срещнаха и самоувереността на чудовището внезапно се изпари.
	Този път елфът нямаше да допусне грешката да го подцени.
	Без да сваля поглед от лицето на противника си, Дризт се хвърли в атака. Ятаганите му сякаш сами знаеха къде да отидат във всеки един момент; те се стрелваха ту в една, ту в друга посока, винаги в съвършен синхрон и с бързина, на която чудовището, останало без помощта на своите отвари, не бе в състояние да противостои. Понеже не можеше да се защити, то се опита да премине в настъпление и замахна отчаяно, ала Дризт се озова зад него много преди то да довърши атаката си. Действието на още една от отварите, онази, която го предпазваше от вражеските удари, бързо отминаваше.
	Сиянието и Ледена смърт потънаха в тялото на звяра — единият ятаган прониза бъбрека му, другият сряза сухожилията в коляното му.
	Дризт се биеше с настървение, ала овладяно, преценявайки съвършено всеки свой удар, така че винаги улучваше някоя жизненоважна част от тялото на противника си.
	Не след дълго всичко свърши, елфът прибра оръжия и се отправи към кулата, проклинайки се, задето бе допуснал грешката да подцени своя противник. Сега, когато възбудата от битката отшумяваше, дясната му ръка отново бе започнала да изтръпва и той залиташе на всяка крачка. Откри Бруенор и Риджис да седят на прага, докато Кати-Бри, цялата обляна в кръв, се грижеше за един ранен войник.
	— Хубава щяхме да я свършим, да се оставим да ни пречукат, преди да сме намерили таз’ Крий! — изръмжа Бруенор.


	Деветнадесета глава
	Изборът на Уолфгар

	Не беше мъртъв! Следвайки указанията на Донбаго, който най-сетне се бе съвзел от падането, Кати-Бри и Риджис откриха тялото на брат му, захвърлено в близките храсталаци. Главата му беше обляна в кръв и сякаш щеше да се пръсне от болка. Приятелите го превързаха, ала за всички беше очевидно, че зашеметеният, лошо ранен мъж има нужда от лечител и то колкото се може по-скоро.
	— Жив е! — Кати-Бри побърза да успокои Донбаго, докато помагаше на Риджис да облегнат Йедит на стената на кулата.
	Донбаго не можа да сдържи сълзите си:
	— Благодаря ви! — не спираше да повтаря той. — Които и да сте, благодаря ви, задето спасихте брат ми и мен!
	— Вътре има още един оцелял — показа се на прага Бруенор. — А, събуди ли се вече? — обърна се той към Донбаго, който кимна благодарно. — Един от полулюдоедите също е жив — добави джуджето. — Истинско грозилище.
	— Трябва ни лечител и то колкото се може по-скоро — обясни Кати-Бри и кимна към Йедит, когото двамата с Риджис тъкмо бяха облегнали на стената до брат му.
	— Окни — рече Донбаго. — Трябва да отидем в Окни.
	Дризт, който тъкмо излизаше от кулата, съвсем ясно го чу и хвърли многозначителен поглед на Кати-Бри — името им бе добре познато от разказа на Дели Кърти за това как Уолфгар се бе сдобил с малката Колсон.
	— Колко далеч е Окни? — попита той.
	Донбаго се обърна към него и пребледня, сякаш всеки миг щеше да припадне.
	— Често му се случва да предизвика подобна реакция — намеси се Риджис и успокоително потупа войника по рамото. — Няма да ти се разсърди.
	— Мрачен елф? — ахна Донбаго, мъчейки се да погледне към Риджис, ала просто не можеше да откъсне поглед от Дризт.
	— Но добър — обясни Риджис. — Много скоро ще започнеш да го харесваш.
	— Ха! Елфът си е елф — изсумтя Бруенор.
	— Прощавай, добри ми елфе — заекна Донбаго, който очевидно не знаеше какво да мисли — непознатите току-що бяха спасили него и брат му от сигурна смърт, но как да забрави всичко, което някога бе чувал за злите мрачни елфи?
	— Няма защо да ми се извиняваш — отвърна Дризт. — Но ще съм ти благодарен, ако отговориш на въпроса ми.
	Донбаго помисли няколко секунди, после кимна.
	— Ако времето се задържи, ще ни отнеме два-три дни — обясни той.
	— Два-три дни и ако не се задържи — рече Бруенор. — Много добре. Имаме двамина души, които да носим и един полулюдоед, когото да влачим за колана!
	— Мисля, че може и сам да ходи — отбеляза Дризт. — Малко е тежичък, за да го влачим.
	Елфът стъкми две носилки от одеяла и клони и не след дълго малката групичка бе на път. Оказа се, че пленникът не е тежко ранен, което беше добре дошло — за Бруенор не представляваше никакъв проблем да тегли носилката с Йедит след себе си, но с раненото си рамо, Дризт просто не бе в състояние да стори същото с другата носилка. Вместо това накараха полулюдоеда да го стори, а Кати-Бри вървеше зад него с Таулмарил в ръка и стрела в тетивата.
	Хубавото време се задържа и въпреки умората и раните си, те напредваха бързо и достигнаха покрайнините на Окни след по-малко от три дни.

	* * *

	Уолфгар запримигва, когато пъстроцветните мехурчета изчезнаха, пръсвайки се със звучен пукот. Никога не бе обичал (нито пък разбирал) магиите и сега му трябваше известно време, докато се ориентира в новата обстановка. Вече не беше в Града на бездънните води, това поне беше сигурно. Всичко; се изясни, когато пред погледа му изникна необикновена постройка — кула, издигната под формата на дърво. Това наистина беше Лускан, точно както Робилард беше обещал.
	— Виждам, че все още те глождят съмнения — кисело отбеляза магьосникът. — Мислех, че и двамата се съгласихме…
	— Ти се съгласи — прекъсна го Уолфгар. — Сам със себе си.
	— Значи не смяташ, че това е правилният път? — невярващо попита Робилард. — Предпочиташ да си бе останал в компанията на Дели Кърти на сигурно място в онази ковачница?
	Тези думи здравата жегнаха варварина, ала не снизходителният тон го изпълни с желание да удуши кльощавия магьосник. Той дори не погледна към Робилард, защото се боеше, че няма да успее да се сдържи и просто ще го заплюе в лицето. Не се боеше да се спречка с опасния магьосник, не и когато беше толкова близо до него, но пък ако го прекършеше надве, след това щеше да му се наложи да измине пеша дългите мили до Града на бездънните води.
	— Нямам намерение отново да споря с теб, Уолфгар от Долината на мразовития вятър — отсече Робилард. — Или Уолфгар от Града на бездънните води, или Уолфгар откъдето и да смяташ, че ти е мястото. Вече сторих повече, отколкото заслужаваш и много повече, отколкото бих направил за такъв като теб. Днес трябва да съм в особено щедро благоразположение.
	Уолфгар се свъси насреща му, ала това само накара магьосника да се изсмее с глас.
	— Намираш се в центъра на града — обясни Робилард. — Пътят към Града на бездънните води, Дели и живота ти като ковач започва отвъд южната порта. Онзи, който води към приятелите и истинския ти дом (поне според мен), лежи отвъд северната порта. Подозирам, че първият ще ти се види много по-лесен, сине на Беорнегар.
	Уолфгар не отговори, нито срещна изпитателния му поглед — отлично знаеше кой бе правилният път според Робилард.
	— Винаги съм смятал за страхливци онези, които избират лесния път, макар да знаят, че дългът им повелява да поемат по трудния — отбеляза магьосникът. — Не мислиш ли и ти така?
	— Не е толкова просто, колкото си мислиш — тихо отвърна Уолфгар.
	— Най-вероятно е много по-сложно, отколкото изобщо мога да си представя — рече Робилард и за първи път в гласа му се промъкнаха съчувствени нотки. — Не знам нищо за онова, което е трябвало да понесеш, нищо за болката, съкрушила сърцето ти. Ала знам кой беше и кой си сега и вярвам, че и най-мрачният път, дори ако води към сигурна смърт, е за предпочитане пред лъжливата сигурност на светлика, хвърлян от ковашкия огън.
	След миг мълчание, Робилард продължи:
	— Е, това са двете възможности, между които трябва да избираш. На добър час, по който и път да поемеш!
	С тези думи той размаха ръце и подхвана ново заклинание.
	Потънал в мисли, Уолфгар се взираше на север и не го забеляза, докато не стана твърде късно. Когато варваринът най-сетне се обърна, пъстроцветни мехурчета вече изпълваха въздуха около бързо изпаряващия се магьосник. Миг по-късно той изчезна напълно, а на мястото му се появи издута торба и голяма, подобна на брадва, алебарда. Оръжието бе тежичко и не особено гъвкаво, но пък по форма напомняше на Щитозъб, а и изглеждаше доста издръжливо. И без да поглежда, Уолфгар знаеше, че в торбата има припаси за дълъг път.
	Останал бе сам, напълно сам, както не бе оставал навярно никога през живота си. Внезапно си спомни, че изобщо не би трябвало да е тук — в Лускан той беше извън закона, или поне някога бе така и сега можеше само да се надява, че паметта на властите и градската стража не е чак толкова добра.
	Но накъде да поеме? На няколко пъти описа пълен кръг, чудейки се какво да стори. Всичко бе така объркано, така плашещо, а суровите думи на Робилард го преследваха, накъдето и да се обърнеше.
	Уолфгар от Долината на мразовития вятър напусна Лускан и пое на север, сам в негостоприемната пустош.

	* * *

	Приятелите прекосиха Окни и стигнаха до замъка на лорд Ферингал и лейди Мералда, съпроводени от десетки изумени и враждебни погледи. Донбаго, който вече беше много по-добре, ги водеше и спираше всеки, понечил да извади оръжие при вида на полулюдоеда, да не говорим пък за мрачния елф.
	Пак благодарение на Донбаго, групата войници, предвождани от един навъсен гном, не само ги пуснаха да минат, но и помогнаха на Донбаго да отведе брат си при най-близкия лечител, а чудовището замъкнаха в подземието, като го удряха на всяка крачка.
	След това свирепият гном (не кой да е, а самият Лиам Уудгейт) ги въведе в замъка и ги представи на един възрастен мъж с остри черти на име Темигаст.
	— Дризт До’Урден — повтори Темигаст и кимна. — Пазителят от Десетте града. Чувал съм за теб. А ти, почитаемо джудже, не си ли кралят на Митрал Хол?
	— Бях и пак ще бъда, стига тез’ мои приятели да не ме докарат до преждевременна смърт — потвърди Бруенор.
	— Дали бихме могли да се срещнем с господаря и господарката на замъка? — намеси се Кати-Бри, при което Бруенор и Риджис я изгледаха учудено, ала Дризт, който също бе любопитен да види майката на детето, което Уолфгар отглеждаше като свое, се усмихна.
	— Лиам ще ви покаже къде да се измиете и преоблечете — обясни Темигаст. — Когато сте готови, лорд и лейди Окни ще ви приемат.
	Докато Бруенор само се понаплиска с вода, без да престава да мърмори, че изглеждал достатъчно добре, за да се срещне с когото и да било, Дризт и Риджис се изкъпаха с удоволствие. В отделна стая Кати-Бри не само се наслади на продължителна, топла вана, но и прекара дълго време, изпробвайки прекрасните рокли, които лейди Мералда бе изпратила за нея.
	Малко по-късно четиримата приятели слязоха във внушителната приемна на замъка Окни, където бяха приветствани с добре дошли от лорд Ферингал, трийсетинагодишен мъж с къдрава черна коса и козя брадичка, и лейди Мералда, по-млада от него и забележително красива, с гарвановочерна коса, млечна кожа и усмивка, която сякаш огряваше цялата стая.
	И макар лорд Ферингал да се мръщеше, младата му жена не спираше да се усмихва нито за миг.
	— Предполагам, че сте дошли да искате възнаграждение — заядливо се обади възпълната жена, която седеше вляво и малко по-назад от лорд Ферингал, което по тези земи означаваше, че му е сестра.
	Застаналият зад четиримата приятели Темигаст си прочисти гърлото.
	— Да не си мислиш, че имате достатъчно злато да ни платите? — изръмжа Бруенор в отговор.
	— Нямаме нужда от пари — побърза да се намеси Дризт, опитвайки се да успокои духовете — все пак, на Бруенор току-що му се бе наложило да се изкъпе, а това винаги хвърляше бездруго сприхавото джудже в особено лошо настроение. — Дойдохме само за да помогнем на Донбаго и на двамата ранени да се приберат у дома, както и за да ви доведем пленника. Единственото, за което искаме да ви помолим, е да ни съобщите, ако научите, че затворникът има нещо — общо с жена пират на име Шийла Крий. Именно нея се опитваме да открием.
	— Но разбира се! — обади се лейди Мералда, прекъсвайки съпруга си, преди той да успее да каже каквото и да било. — Ще ви кажем всичко, което научим. Нещо повече — ще ви дадем всичко, дето ви трябва. Дължим ви го.
	По-възрастната жена се свъси и Дризт, комуто нищо не убягваше, се досети, че недоволството й се дължи както на неприятния й нрав, така и на следите от простовата реч, които все още се долавяха в думите на лейди Окни.
	— Останете тук през цялата зима, ако искате — предложи Мералда.
	Ферингал я погледна, първо учудено, а миг по-късно — одобрително.
	— Сигурно ще можем да намерим къща в селото за не повече от… — започна сестра му, но Мералда я прекъсна.
	— Ще ги настаним в замъка, Присила!
	— Не смятам, че…
	— И то в твоята стая, ако чуя още една дума! — отсече Мералда и тайничко намигна на четиримата приятели.
	— Фери! — възмути се Присила.
	— О, млъквай вече! — подразнено рече Ферингал и приятелите се досетиха, че сигурно често му се налага да укротява опърничавата си сестра по този начин. — Не ни излагай пред видните ни гости… гости, на които дължим живота на трима от верните ми войници и които са отмъстили на гнусните чудовища вместо нас.
	— Гости, които несъмнено могат да ни разкажат истории за далечни земи и драконови съкровища! — допълни Мералда с блеснали очи.
	— Боя се, че можем да останем само тази нощ — отвърна Дризт. — Чака ни дълъг и труден път. Зарекли сме се да открием и накажем тази Крий преди настъпването на пролетта, когато отново ще излезе в открито море и ще продължи да сее злини.
	Мералда не можа да скрие разочарованието си, ала Ферингал само кимна — очевидно бе, че му е все едно дали гостите ще останат, или ще си тръгнат.
	По-късно същата вечер господарят и господарката на замъка Окни дадоха истинско пиршество в чест на героите. Донбаго също бе тук, носейки отлични новини — и брат му, и другият войник бяха много по-добре и по всичко личеше, че напълно ще се възстановят.
	Ядоха (Бруенор и Риджис повече от всички останали, взети заедно) и се смяха. Четиримата приятели, чиито износени ботуши бяха изминали стотици мили по пътищата на Фаерун, разказваха истории за далечни земи, за истинска радост на лейди Мералда.
	Много по-късно Кати-Бри намигна на Дризт и кимна към съседната стаичка. Когато останаха насаме, двамата се разположиха върху меко канапе, над което беше опънат пищен гоблен, не кой знае колко изкусно изработен, но затова пък пъстроцветен и весел.
	— Мислиш ли, че трябва да й кажем за малката? — попита Кати-Бри и положи ръка върху рамото на елфа.
	— Боя се, че това би й донесло само болка след първоначалните мигове на облекчение — отвърна Дризт. — Някой ден, може би, но не сега.
	— О, на всяка цена трябва да се върнете при нас! — появи се Мералда на вратата. — Крал Бруенор разказва една невероятна история за дракона, откраднал кралството му!
	— История, която знаем почти наизуст — засмя се Кати-Бри.
	— И която би било неучтиво да не изслушаме отново — надигна се Дризт и като хвана Кати-Бри за ръката, й помогна да се изправи и двамата тръгнаха към вратата.
	— Мислите ли, че ще го откриете? — неочаквано попита Мералда и те я погледнаха сепнато.
	— Вашият приятел — поясни Мералда. — Онзи, който е бил с вас, когато сте се били за Митрал Хол. Джуджето ни каза.
	Тя замълча и ги изгледа изпитателно, после заяви направо:
	— Онзи, когото наричат Уолфгар.
	За миг Дризт и Кати-Бри не знаеха какво да отговорят. Мералда стоеше пред тях, без да може да скрие вълнението си, хапеше устни и се опитваше да прочете отговора по лицето на елфа.
	— Надяваме се да го намерим жив и здрав — тихо рече Дризт, така че другите да не го чуят.
	— Интересувам се, защото…
	— Знаем защо — прекъсна я Кати-Бри и Мералда се олюля.
	— Момиченцето расте силно и здраво — увери я Дризт.
	— Какво име са й дали?
	— Колсон.
	Мералда въздъхна и постепенно се овладя. Зелените й очи се навлажниха, ала тя се насили да се усмихне:
	— Елате. Да идем да чуем разказа на джуджето.

	* * *

	— Пленникът ще бъде обесен веднага, щом намерим достатъчно здраво въже — увери ги лорд Ферингал, когато рано на другата сутрин приятелите се събраха в преддверието на замъка, готвейки се отново да поемат на път. — Има се за много силен — подигравателно добави Ферингал. — Но да бяхте го чули как скимтя цяла нощ!
	Дризт неволно потрепери, Кати-Бри и Риджис също потръпнаха, но Бруенор само кимна.
	— Наистина е част от по-голям отряд — съобщи Ферингал. — Най-вероятно пирати, но глупавото същество не знаеше какво означава това.
	— Нищо чудно да е Крий — рече Дризт. — Успяхте ли да научите откъде са дошли?
	— Южното крайбрежие, някъде в подножието на планината. Не можахме да го накараме да си признае, но смятаме, че знае нещо за една клисура в онези земи. Пътят дотам няма да е никак лесен, особено сега, през зимата, когато проходите са затрупани със сняг.
	— Заслужава си да опитаме — отвърна Дризт.
	В този миг лейди Мералда влезе в стаята, също толкова красива сега, в ранното утро, колкото и предишната вечер. Погледът й се спря първо върху елфа, а след това и върху Кати-Бри, а по устните й заигра благодарна усмивка.
	Двамата приятели не пропуснаха да забележат, че Ферингал леко се смръщи — очевидно раните му бяха твърде пресни. Старата болка се бе пробудила наново, когато Бруенор бе споменал Уолфгар в разказа си предишната вечер и младият мъж несъмнено бе изкарал гнева и огорчението върху пленника си.
	Четиримата приятели си тръгнаха от Окни още същата утрин, макар че на изток се сбираха гъсти облаци. Нямаше възторжени викове и светнали лица, които да изпратят героите по опасния им път.
	Единствено лейди Мералда, увита в дебели кожи, стоеше на мостчето между две кули и гледаше как се изгубват в далечината.
	Дори оттам, Дризт и Кати-Бри виждаха болката, примесена с надежда, в красивите й зелени очи.


	Четвърта част
	В търсене на смисъла


	Времето беше ужасно, студът вкочаняваше пръстите ми, ледена коричка тегнеше върху клепачите ми и опитите да си държа очите отворени ми причиняваха болка. Всеки проход криеше опасности — лавина, която само чакаше да ни затрупа, чудовище, готово да се нахвърли отгоре ни. Всяка вечер лягахме да спим с ясното съзнание, че подслонът (в нощите, когато изобщо успеехме да си намерим такъв) може да се срути върху нас и да ни затрупа така, че никога да не успеем да изпълзим отдолу.
	И над мен, и над най-скъпите ми приятели тегнеше смъртна опасност.
	Никога през живота си не съм бил по-щастлив.
	Защото имахме цел, която ни тласкаше напред, която ни водеше през дълбок сняг и люти бури. Целта ни беше ясна, пътят ни — правилен. Прекосявайки снежната планина в търсене на Шийла Крий и откраднатия Щитозъб, ние защитавахме онова, в което вярвахме и следвахме сърцата си.
	Макар че мнозина търсят пряк път към познанието, да се избяга от тази най-простичка истина е невъзможно успехът се ражда в трудностите, а от него се ражда най-чистата радост и онова чувство на гордост от постигнатото, което ни превръща нас, мислещите същества, в това, което сме. Често съм чувал някой да казва, че само да имал кралско съкровище, би бил най-щастливият на света. Винаги съм си налагал да не споря с такива хора. Разбира се, подобно твърдение съдържа зрънце истина — богатството със сигурност би донесло известно благоденствие на бедните, но макар че златото задоволява насъщните ни нужди, пътят към щастието не е покрит с него, особено ако е получено наготово.
	Ни най-малко! Пътят към щастието е покрит с чувството на увереност и ясното осъзнаване на собствената значимост; с усещането, че сме направили света мъничко по-добър и че сме отстоявали онова, в което вярваме, дори да не ни е било лесно. През годините, когато пътувах с капитан Дюдермонт, нерядко се случваше да вечеряме с най-заможните семейства в Града на бездънните води. Споделях трапезата със синовете на най-големите богаташи. Самият Дюдермонт, отраснал в семейството на един от най-големите земевладелци в южната част на града, е един от тях. Мнозина от тези благороднически синчета биха сторили добре да се поучат от капитана, за когото не било достатъчно да почива върху лаврите на предишните поколения. Още съвсем млад той прогледнал за опасността, която полученото наготово богатство крие, и решил какъв да бъде земният му път. Разбрал, че иска да следва сърцето си и да се опита да направи водите на Саблено море по-сигурни за почтените моряци.
	Този негов избор да служи на другите може и да му струва живота, така, както моят избор може да ми коства моя, а този на Кати-Бри — нейния по истината е, че ако преди много години бях останал в Мензоберанзан, или по-късно бях избрал сигурността на Десетте града или пък Митрал Хол, нямаше да мога да се нарека жив.
	Не, дайте ми пътя и опасностите, които той крие, дайте ми увереността, че вървя в правилната посока, дайте ми чувството, че съм постигнал целта си и че тя е била справедлива, и аз ще бъда щастлив.
	Толкова силно вярвам в това, че мога да заявя без капка колебание — дори Кати-Бри да загине, докато крачи заедно с мен по този път, аз пак няма да се върна и да потърся сигурността на Десетте града или Митрал Хол. Защото знам, че тя напълно споделя виждането ми в това отношение. Знам, че тя също няма друг избор, освен да следва този път и да крачи натам, накъдето й повеляват сърцето и съвестта, презряла всяка опасност.
	Навярно е такава, защото е била отгледана от джуджета, а в цял Торил няма друга раса, която да разбира тази простичка истина по-добре от сприхавите, брадати джуджета. Техните крале обикновено са най-дейните в целия клан, първи се хващат на работа и първи се хвърлят в битка. Първи замислят могъщо, подземно царство и първи се залавят да разчистят камъните и пръстта в пещерите, където смятат да го създадат. Коравите, трудолюбиви джуджета отдавна са разбрали колко по-ценно е онова, което сами са постигнали, в сравнение с празния разкош, и макар да обичат златото си, разбрали са, че богатството на духа е много по-скъпоценно от него.
	И ето че аз крачех в снега, студът сковаваше костите ми, навсякъде дебнеха врагове, а накрая на пътя ни очакваше битка с несъмнено могъщ противник.
	Нима слънцето може да грее по-ярко?
	Дризт До’Урден



	Двадесета глава
	Пропъдени

	Обитателите на Севера мислеха, че познават добре свирепия нрав на зимата, ала в действителност само онзи, който бе бродил из тундрата в Долината на мразовития вятър, или пък бе навлизал в проходите на Гръбнака на света по време на някоя снежна буря, наистина бе в състояние да оцени по достойнство страховитата сила на природата.
	Точно такава буря връхлетя четиримата приятели, докато прекосяваха един проход югоизточно от Окни.
	Мощни, ледени вихри ги брулеха и ги караха да се привеждат почти одве, за да не бъдат съборени, снегът ги връхлиташе с яростен напор. Вятърът непрекъснато менеше посоката си из тесните урви и не само, че не им позволяваше да си изберат път, който поне малко да ги предпази, ами и виелицата винаги се обръщаше срещу тях и хвърляше сняг в лицата им. Те неведнъж се опитаха да измислят някакъв план и всеки път трябваше да крещят с пълно гърло, долепили уста до ухото на онзи, с когото решаваха да го споделят.
	Най-сетне се отказаха, разбрали, че ще си отдъхнат от бурята единствено ако щастието им се усмихне — трябваше им пещера или поне някакво подобие на подслон, което поне малко да ги предпази от свирепите вихри.
	Дризт се приведе ниско и постави ониксовата статуетка на затрупаната със сняг пътека. Повика Гуенивар със същата настойчивост, с която би го сторил, ако им предстоеше люта битка. След това отстъпи назад (но не прекалено далеч) и загледа как сивата мъгла постепенно се завихря във формата на огромна котка. Когато миг по-късно пантерата се материализира пред него, той се наведе, за да й обясни какво иска, и тя се хвърли напред, претърсвайки скалните стени и многобройните странични проходи, които тръгваха от главния път.
	Дризт също не остана на мястото си, а пое след нея, за да види дали пък той няма да открие нещо. Останалите трима се скупчиха един до друг, за да се предпазят както от бурята, така и от всяка друга опасност, която можеше да се спотайва наоколо. Именно това ги спаси от сигурна катастрофа малко по-късно, когато поредният порив на вятъра набра особено голяма мощ и събори Кати-Бри на едно коляно, а горкия полуръст направо отвя назад. Той тупна по гръб и се затъркаля, борейки се да се изправи или поне да намери нещо, за което да се залови.
	Бруенор, който не можеше да бъде съборен толкова лесно, сграбчи Кати-Бри за лакътя и й помогна да стане, а след това я побутна към Риджис. Младата жена реагира инстинктивно и се хвърли по корем, като в същото време откачи Таулмарил от рамото си и го протегна към хлъзгащия се все по-надалеч полуръст.
	Риджис успя да улови крайчеца на лъка миг преди да се претърколи през ръба на пътеката, падане, което щеше да го запрати стотици метри надолу и най-вероятно щеше да предизвика мощна лавина. На Кати-Бри й трябваха само няколко минути, докато го изтегли обратно при тях, ала дори и за толкова кратко време Риджис се покри със сняг и цял затрепери.
	— Не можем да останем тук! — викна тя на Бруенор. — Бурята ще ни довърши!
	— Елфът ще открие нещичко! — изкрещя джуджето в отговор. — Или той, или оназ’ негова котка!
	Кати-Бри кимна. Риджис се опита да стори същото, но вместо това само се разтрепери още по-силно. И тримата знаеха, че времето им изтича. И тримата знаеха, че единственото, което им остава, е надеждата Дризт и Гуенивар да открият място, където да се подслонят.
	И то възможно най-скоро.

	* * *

	Ревът на Гуенивар бе най-прекрасният звук, който Дризт бе чувал от дълго време насам. Той се взря през гъстата бяла пелена и видя пантерата да стои върху един оголен от вятъра зъбер, с присвити уши и муцуна, побеляла от сняг.
	Къде подскачайки, къде пързаляйки се, той пое към нея, като гледаше да върви така, че силният вятър да е зад него.
	— Какво откри? — попита той, когато стигна до зъбера.
	Гуенивар изрева повторно и пое по една странична пътека, полузатрупана от сняг. Дризт я последва и само след стотина метра забеляза сравнително голям заслон, образуван от една от скалните стени. Той кимна одобрително — тук наистина щяха да успеят да се предпазят донякъде от вятъра. Ала Гуенивар го побутна и като изръмжа гърлено, продължи напред, към тънещото в мрак дъно на заслона. Дризт направи няколко крачки натам и видя, че пантерата не откъсва очи от сравнително голяма пукнатина в каменната стена.
	Елфът се приближи с обичайната си мека стъпка, коленичи пред пукнатината и надзърна вътре. За негова радост, от другата страна имаше нещо подобно на пещера или проход в скалата. Без да губи нито миг (в този момент приятелите му бяха навън, изоставени на милостта на виелицата!), той провря първо главата, а после и останалата част от тялото си през отвора в стената и се приземи върху неголяма каменна площадка.
	Намираше се в просторна пещера, пълна с издатини по стените и големи скални блокове. Подът бе предимно глинен и когато настрои зрението си към онази част на спектъра, която обитателите на Подземния мрак използваха, той забеляза малка купчинка пепел — останки от наскоро угасен огън.
	Пещерата беше обитавана, което не бе никак чудно, не по тези места и в това време.
	Миг по-късно видя и самите обитатели да се придвижват из сенките край отсрещната стена — благодарение на топлината, която телата им излъчваха, Дризт можеше да ги различи съвсем ясно. Веднага разбра, че са гоблини, а не му бе никак трудно да се досети, че няма да са малко, не и в такава удобна бърлога.
	Поколеба се дали да не се върне обратно, да доведе приятелите си и заедно да завземат пещерата. С техния опит и умения, четиримата не би трябвало да срещнат особени затруднения с малобройния гоблинов отряд.
	Нещо обаче го спираше и то съвсем не беше страх за приятелите му. Можеше ли с чиста съвест да постъпи по този начин? Можеше ли заедно с другарите си да нахлуе в нечий дом и най-безцеремонно да пропъди обитателите му в лютата буря? Спомни си за един друг гоблин, когото бе срещнал преди много години в една далечна земя. Онзи гоблин не беше зъл. Не беше ли възможно обитателите на тази пещера, толкова нависоко в почти непроходимата планина, никога да не са се натъквали на хора, елфи, джуджета, или която и да било от добрите раси? И в такъв случай, имаха ли Дризт и останалите право да ги нападат и то само за да им отнемат дома?
	— Добра среща! — обади се той на езика на гоблините, който бе научил в Мензоберанзан.
	Диалектът, който се говореше в Подземния мрак, беше много различен от този, който гоблините от Повърхността използваха, но не дотам, че Дризт да не може да се разбере с тях.
	Един от гоблините направи крачка към него, ала миг по-късно жълтеникавите му очи се разшириха от ужас и той отскочи назад, видял, че натрапникът не е какъв да е елф, а елф на мрака.
	— Аз и моите приятели търсим къде да се скрием от бурята — уверено и спокойно обясни Дризт, опитвайки се да не звучи нито враждебно, нито уплашено. — Може ли да се присъединим към вас?
	— Колко сте? — изграчи гоблинът.
	Дризт го погледна изпитателно и забеляза, че дрехите му са по-хубави от тези на останалите, на главата си носеше висока шапка, а от ушите му висяха златни халки.
	— Петима — отвърна елфът.
	— Плаща злато?
	— Ще ви платим, да.
	Едрият гоблин се изсмя дрезгаво и Дризт, който го прие за съгласие, остави Гуенивар да пази на прага и отиде да доведе останалите.
	Никак не му бе трудно да се досети каква ще бъде реакцията на Бруенор, когато научи за уговорката му с новите им „хазяи“.
	— Ха! — изпуфтя джуджето. — Ако си мислиш, че смятам да дам и кюлче от златото си на банда смрадливи гоблини, значи нямаш мозък в главата си! Или още по-зле — започнал си да мислиш като един от тях!
	— Те нищо не разбират от пари — успокои го Дризт, докато ги водеше към пещерата, тъй като не искаше да остават нито миг повече на открито в това отвратително време — Риджис изглеждаше особено зле, трепереше като лист, а зъбите му не спираха да тракат. — Една-две монети ще стигнат.
	— Можеш да им сложиш медни монети върху очите, когато ги съсека! — изрева Бруенор. — Чувал съм, че някои правели така.
	Дризт спря и го изгледа твърдо:
	— Вече се уговорих с тях — отсече той. — Дали съм постъпил правилно, или не, не знам, но вярвам, че няма да нарушите дадената от мен дума. Не сме сигурни дали тези гоблини заслужават нашия гняв, а каквито и да са, нахлуем ли там, за да ги прогоним от собствения им дом, значи с нищо не сме по-добри от тях!
	Бруенор се разсмя с глас:
	— Пак ли си пил от светената вода, а, елфе?
	Теменужените очи на Дризт се присвиха.
	— Добре де — отстъпи джуджето. — Нека бъде на твойта. Ама имай предвид, че брадвата през цялото време ще бъде в десницата ми. А някое от гнусните изчадия направи погрешна стъпка или рече нещо глупаво, а цялото място се е сдобило с нова окраска — яркочервена!
	Дризт погледна към Кати-Бри, очаквайки поне тя да го подкрепи, ала по изражението й разбра немалка изненада), че тя е на страната на Бруенор. Запита се дали не бе сгрешил — може би наистина трябваше просто да нахълтат в пещерата и да прогонят гоблините.
	Малко по-късно той бе първият, който влезе в пещерата, следван плътно от Гуенивар. Появата на огромната пантера стресна мнозина от гоблините, ала при вида на рижобрадото джудже те до един се разкрещяха възмутено, започнаха да подскачат нагоре-надолу, да го сочат с пръст и да размахват юмруци.
	— Само мрачен елф — заяви предводителят им. — Джудже — не!
	— Дуергар — отвърна Дризт. — Сиво джудже.
	И като сръга Бруенор в ребрата, прошепна с крайчеца на устата си:
	— Опитай да се държиш като дуергар.
	Бруенор го изгледа скептично.
	— Джудже! — сърдито повтори главатарят на гоблините.
	— Дуергар — настоя Дризт. — Не сте ли чували за дуергарите? Сиви джуджета, съюзници на мрачните елфи и на гоблините от Подземния мрак?
	Думите му съдържаха достатъчно истина, за да успокоят едрия гоблин. Сивите джуджета често търгуваха и понякога се съюзяваха с мрачните елфи. В Подземния мрак отношенията между дуергари и гоблини бяха почти същите като тези между мрачни елфи и гоблини — между двете раси имаше не толкова дружба, колкото търпимост. В Мензоберанзан живееха немалко гоблини — нали все някой трябваше да чисти, а и младите матрони имаха нужда от някого, върху когото да упражняват уменията си с камшика.
	Следващият, който влезе в пещерата, бе Риджис й водачът на гоблините отново изпищя.
	— И той е дуергар — побърза да „поясни“ Дризт преди гоблинът да успее да каже каквото и да било. — Но е още момче. Използваме ги, за да проникват в поселищата на полуръстовете и да се смесват незабелязани с тях.
	— А! — бе единственото, което гоблинът можа да отговори.
	Последна в пещерата влезе Кати-Бри. Естествено, нейната поява предизвика нов взрив от крясъци, тропане с крака, сочене с пръст и размахване на юмруци.
	— А, пленничка! — похотливо рече предводителят на гоблините.
	Очите на Дризт неволно се разшириха при тези думи и недвусмисления тон, с който бяха изречени. Намеренията на гнусното същество бяха съвсем очевидни и едва сега елфът разбра грешката си. Той просто бе отказал да приеме простичката истина, че Нойхайм, когото бе срещнал преди много години, е едно огромно и уникално изключение.
	— Какво рече? — попита Бруенор, който не разбираше езика на гоблините много добре.
	— Каза, че сделката се разваля — отвърна Дризт. — Каза да си вървим.
	Преди джуджето да успее да го попита какво смята да прави, елфът вече отиваше към другия край на пещерата, извадил двата си ятагана.
	— Дризт? — повика го Кати-Бри и се обърна към Бруенор, макар че едва го виждаше в сумрака.
	— Те първи започнаха! — изрева джуджето, ала после се поколеба. — Нали така? — извика той към Дризт.
	— О, да! — долетя отговорът на елфа.
	— Направи факла за момичето, Къркорещ корем! — щастливо викна Бруенор, а после се втурна напред. — Стреляй наляво, докат’ Къркорещия корем не запали факлата! Аз ще се държа вдясно.
	Двама гоблини се нахвърлиха върху Дризт, по един от всяка страна. Елфът отскочи надясно, завъртя се и рязко се наведе, замахвайки с двата ятагана. Единият гоблин вдигна късото си копие и почти успя да отбие едно от остриетата.
	Дризт начаса придърпа оръжията си и като се обърна на другата страна, замахна с дясната ръка. Раненото му рамо запулсира, ала похотливата забележка на гоблина, очевидният намек, че не би имал нищо против да се позабавлява с Кати-Бри, му даваше сили да пренебрегне болката.
	Противникът му се приведе, за да избегне един от ятаганите, и инстинктивно вдигна копието си, в случай че елфът реши да му нанесе нисък удар с другото си оръжие.
	Вторият ятаган на Дризт му преряза гърлото.
	Трети гоблин рухна на земята, а върху него се сгромоляса един от другарите му, пронизан в сърцето от първото оръжие на елфа, който бе направил бърза крачка встрани и миг по-късно вече се бе заел с четвърти противник.
	— Мътните го взели, елфе! — изрева Бруенор. — Отнемаш ни цялата веселба!
	И той се втурна към Дризт с намерението да забие секирата си в главата на неговия противник, ала в този миг огромна, черна сянка профуча покрай него и гоблинът беше затрупан под планина от черна козина и остри нокти.
	Изведнъж тетивата на Таулмарил изсвистя и пещерата беше озарена от синьо сияние. Първите стрели на Кати-Бри се забиха в каменната стена, ала докато летяха, хвърлиха достатъчно светлина, та тя да си набележи няколко жертви.
	Още на третия път успя да улучи един гоблин, а всеки от следващите й изстрели или попадаше право в целта, или изсвистяваше на милиметри от скверните същества, така че те бяха принудени да се хвърлят на пода.
	Тримата приятели засилиха натиска си, посичайки всеки гоблин, изпречил се на пътя им. Мнозина от страхливите създания се разбягаха пред тях.
	Кати-Бри продължаваше да стреля и макар че улучваше по-рядко, по този начин пречеше на гоблините в тази част на пещерата да се притекат на помощ на другарите си.
	Междувременно Риджис си беше проправил път покрай отсрещната стена, прокрадвайки се покрай огромни скални късове, сталагмити и приведени надве гоблини. Много скоро забеляза, че от време на време някое от гнусните същества (включително и предводителят им) изчезва в една пукнатина в дъното на пещерата.
	Полуръстът почака редиците на гоблините в тази част на каменната зала да пооредеят и се шмугна в гъстия мрак на вътрешните тунели.
	Битката свърши за броени минути. В действителност, освен тримата гоблини, които се бяха нахвърлили върху Дризт в началото, трудно можеше да се каже, че страхливите същества бяха оказали кой знае каква съпротива. Вместо да се отбраняват срещу могъщите натрапници, бяха предпочели да избягат. Някои дори бяха стигнали дотам, че за да се спасят, хвърляха телата на другарите си на пътя на джуджето и пантерата.
	Всичко свърши, когато Дризт и Бруенор едновременно пронизаха и посякоха един гоблин, който се опитваше да се измъкне през пукнатината в задната част на пещерата.
	Бруенор дръпна секирата си, ала острието се бе заклещило и преди да се усети, той преметна и оръжието, и мъртвото тяло на гоблина, през рамо.
	— Големият офейка! — недоволно изсумтя джуджето, без да забележи, че на гърба си има гоблинов труп. — Ще тръгнеш ли след него?
	— Къде е Риджис? — долетя гласът на Кати-Бри откъм входа на пещерата.
	Двамата приятели се обърнаха и видяха, че тя се мъчи да запали една факла.
	— Къркорещия корем хич не го бива да изпълнява заповеди — изръмжа Бруенор. — Нали му рекох той да го стори!
	— Не ми трябваше светлина, нали имам Таулмарил — обясни Кати-Бри. — Но той хукна нанякъде.
	И като повиши глас, тя извика:
	— Риджис!
	— Избягал е — прошепна Бруенор на Дризт, макар че и сам не си вярваше, не и след проявената от полуръста смелост на идване от Десетте града, както и изненадващо доброто му представяне в битката край Окни. — Мен ако питаш, след онез’ людоеди е решил, че му стига толкоз.
	Дризт поклати глава и бавно се огледа — повече се боеше, че Риджис може да е бил посечен, отколкото, че е избягал.
	Няколко секунди по-късно чуха доволно свирукане и видяха полуръста да изниква от дупката в стената. Без да каже нищо, той огледа двамата си другари и подхвърли някакъв предмет на Дризт.
	Елфът го улови и не можа да сдържи усмивката си, когато видя какво държи.
	Гоблиново ухо, на което висеше златна халка.
	И Дризт, и Бруенор спряха изумени погледи върху дребния си приятел.
	— Чух го какво каза — отговори на неизречения им въпрос Риджис. — Аз също разбирам езика им.
	И като щракна с пръсти пред лицата на слисаните си другари, той се насочи към Кати-Бри. Малко преди да стигне до нея обаче спря, обърна се и подхвърли и второто ухо на Дризт.
	— Какво му става? — тихичко попита Бруенор, когато Риджис се отдалечи.
	— Приключенски дух? — също толкова недоумяващо отвърна Дризт.
	— Може би — рече джуджето и се изплю на пода. — Всички ни ще убият зарад него, или аз съм брадат гном.
	Петимата (Гуенивар остана с тях през цялата нощ) изчакаха в пещерата отминаването на бурята. В единия ъгъл откриха купчина дърва (както и гранясало месо, което не посмяха да сготвят) и Бруенор напали буен огън близо до входа. Гуенивар пазеше, докато Дризт, Кати-Бри и Риджис изхвърлиха телата в тунела. После се настаниха около огъня и хапнаха. Редуваха се да стоят на пост през цялата нощ и спяха по двама, въпреки че не очакваха страхливите гоблини да се върнат толкова скоро.

	* * *

	Далеч на югоизток друг уморен пътник нямаше приятели, които да стоят на пост, докато той спи. Въпреки това, тъй като не очакваше, че в подобна бурна нощ може да се навъртат врагове, Уолфгар се облегна на скалата зад себе си и затвори очи.
	Сам бе пригодил това място за подслон, така че сега от двете му страни се издигаха високи снежни стени, а зад гърба си имаше твърда скала. Снегът бързо се трупаше пред него и той знаеше, че трябва да спи на пресекулки — малко вероятно бе да го открият диви животни или чудовища, но ако не почистваше постоянно снега пред себе си, рискуваше да бъде погребан жив, а ако не хвърляше по някое и друго дърво в огъня, най-вероятно щеше да измръзне до смърт.
	Разбира се, подобни дребни неудобства не можеха да притеснят варварина, отраснал в откритата тундра на Долината на мразовития вятър, с песента на ледените й вихри в ушите си.
	И закален в огнените недра на пъкления дом на Ерту.
	Вятърът печално свиреше протяжна, скръбна мелодия в ушите му, която жегна изстрадалия мъж право в сърцето. Там, в снежния заслон, сам в бурната нощ, той неволно се върна назад.
	Спомни си детството, прекарано в племето на Лоса, когато тичаше на воля из необятната тундра и досущ като своите предци, които го бяха правили столетия наред, ловуваше и изпълняваше все същите ритуали.
	Спомни си битката, отвела го в Десетте града, свирепо нападение, което войнствените му сънародници бяха предприели срещу жителите на десетте поселища. Не особено добре нанесен удар по главата на едно особено твърдоглаво джудже бе станал причина за поражението му и ето че се бе озовал в ръцете на някой си Бруенор Бойния чук — сприхаво, грубовато джудже със златно сърце, което Уолфгар много скоро бе обикнал като роден баща. Претърпяното поражение на бойното поле го бе събрало с Дризт и Кати-Бри и го бе тласнало към пътя, по който щеше да върви оттам насетне. Същия път, който го бе захвърлил в онова пъклено място, бърлогата на демона Ерту.
	Вятърът все така пееше скръбната си песен, сякаш го молеше да не продължава напред, да спре и да захвърли спомените за Ерту и ужасите, преживени в скверния му дом.
	Песента на вятъра се превърна в настойчиво предупреждение, ала Уолфгар, когото мисълта за онова, в което смяташе, че се е превърнал, измъчваше по-силно и от спомена за преживяното в лапите на Ерту, не го послуша. Не и този път. Той жадно се хвърли в прегръдката на спомените, извика ги в съзнанието си и се вгледа в тях, хладнокръвно и безпристрастно. Това беше истината, такава, каквато бе, а не каквото би трябвало да бъде. Истина, която щеше да бъде с него до края на живота му.
	Истина, от която трябваше да извлече полза, а не, от която да се крие.
	Вятърът продължаваше да напява мрачното си предупреждение, нашепваше му да не поглежда в бездната от ужас, да не поема по пътища, които щяха да го отведат там, където бе по-добре никога да не стъпва, ала Уолфгар издържа докрай, наново преживя всичко, чак до победата над Ерту насред Морето на неспирния лед.
	Победата, която той и приятелите му бяха удържали.
	Там се коренеше същинският проблем, осъзна варваринът. Той и приятелите му! Беше си тръгнал от някогашните си спътници, защото вярваше, че така трябва. Избягал бе от тях и най-вече от Кати-Бри, защото не можеше да понесе да видят в какво се бе превърнал — напълно сломен, бледа сянка на онзи, който някога беше.
	Уолфгар се откъсна за малко от мислите си и хвърли в огъня последните дърва, които беше събрал. След това намести камъните, с които беше обградил импровизираното си огнище, за да могат да се нагреят и да запазят топлината за по-дълго. Накрая изтърколи един от тях под завивките си и го намести така, че да може да легне върху него.
	Топлината се разля по тялото му, ала не можа да пропъди напиращите спомени и въпросите, които те водеха след себе си.
	— И докъде стигнах накрая? — попита той, ала вятърът не отвърна и продължи да свири жалостиво.
	И той, както и Уолфгар, не знаеше отговора.

	* * *

	Утрото дойде, ясно и светло, слънцето се заизкачва по безоблачното небе и започна да топи преспите, които виелицата беше натрупала през нощта.
	Дризт посрещна яркия изгрев със смесени чувства — и той, и останалите бяха щастливи, че отново усещат ръцете и краката си, но също така добре разбираха какви опасности крие подобно време след буря като вчерашната. Щеше да им се наложи да се движат крайно предпазливо, за да избегнат заплашващите ги на всяка крачка лавини.
	Елфът погледна назад, към пещерата, в която приятелите му още спяха. Ако имаха късмет, може би още днес щяха да достигнат брега и да започнат търсенето на клисурата и Шийла Крий.
	Дризт се огледа наоколо и си каза, че наистина ще им трябва доста късмет. Дори оттук съвсем ясно чуваше далечния тътен на свличащ се сняг.

	* * *

	Заслонът на Уолфгар се бе превърнал в истинска пещера, същинска снежна гробница, и той беше принуден да си проправя път с юмруци и ритници. Когато най-сетне изпълзя навън, той се изправи и се протегна, оставяйки лъчите на слънцето да стоплят измръзналото му тяло.
	Намираше се в подножието на планината на юг, към Лускан, теренът се спускаше надолу, а на северния хоризонт не се виждаше нищо друго, освен високи, заснежени върхове. Уолфгар се изсмя примирено, когато забеляза, че бе нощувал на самата граница на бурята — по възвишенията на юг явно бе валял предимно дъжд, докато земята на север беше покрита с дебел сняг.
	Сякаш самите богове му казваха да се върне обратно.
	Уолфгар кимна. Може би. А може би бурята не бе нищо повече от въплъщение на избора, който стоеше пред него. Лесният път, който отиваше на юг, към Лускан и отвъд, го викаше, показваше му съвсем ясно откъде да мине, за да избегне трудностите.
	Сърцатият варварин се разсмя на символичния начин, по който самата природа сякаш го тласкаше обратно към сигурния, спокоен живот в Града на бездънните води. Той нарами раницата си, взе грубоватата алебарда, която носеше вместо Щитозъб и пое на север.


	Двадесет и първа
	Прахосано обаяние

	— Имам работа в Лускан, за която трябва да се погрижа! — негодуваше Морик. — Задействал съм толкова много неща — връзки и сделки, и какво ли не! — а сега, заради теб и твоите приятели всичко ще иде нахалост!
	— Но пък дългите, зимни нощи ще ти донесат много наслада — усмихна се Белани и се протегна изкусително върху купчината меки кожи.
	— Това няма… е, да, така е — съгласи се Морик и поклати глава. — Аз не се оплаквам от теб, знаеш го, нали?
	— Твърде много говориш — рече Белани и протегна ръка към него.
	— Аз… аз… Не, така не може! Не сега! Имам работа…
	— По-късно.
	— Сега!
	Белани се усмихна широко, претърколи се и се протегна. Възмущението на Морик трябваше да почака. Все пак, по-късно същия ден, той отново подхвана оплакванията си и продължи да натяква на Белани, че уж краткото пътуване, на което го бе взела, ще му струва прескъпо.
	— Нямаше как да го избегна — обясни магьосницата. — Трябваше да те доведа тук, а после зимата ни изненада.
	— И не ми е позволено да си тръгна?
	— О, върви си, ако искаш. Но пътят дотам е дълъг и труден… мислиш ли, че ще стигнеш до Лускан в разгара на зимата?
	— Ти ме доведе тук, значи ти трябва да ме върнеш обратно!
	— Невъзможно — спокойно отвърна Белани. — Не съм в състояние да те телепортирам толкова надалеч. Навярно бих могла да отворя няколко магически портала, но не достатъчно, за да стигнем чак до Лускан. Освен това изобщо не обичам студа, Морик. Ама никак.
	— Значи Шийла Крий ще трябва да измисли друг начин да ме върне вкъщи — заяви Морик и си обу панталоните…
	… или поне се опита, тъй като едва бе успял да ги вдигне до глезените си, когато Белани махна с ръка и той бе връхлетян от силен вятър, който го събори по гръб.
	Морик се надигна на колене и с мъка се изправи.
	— Много смешно — мрачно рече той и я изгледа сърдито, ала още преди да довърши, видя, че Белани изобщо не се усмихва.
	— Значи смяташ да отидеш при Шийла Крий и да поискаш да те върне у дома? — попита тя.
	— Защо не?
	— Защото тя ще те убие. Шийла не те харесва особено и иска да се махнеш оттук точно толкова, колкото и ти самият, но въпреки това няма да си мръдне и малкия пръст, за да ти помогне да си отидеш. Най-много да позволи на някоя от човекоядките си да изхвърли мъртвото ти тяло в морето. Не, Морик, единственото, което можеш да сториш, е да не й се пречкаш много-много. Вдигаме платна веднага щом се запролети и най-вероятно ще се държим до брега, така че ще можем да те оставим близо до Лускан или дори в самия Лускан, стига да сме сигурни, че Дюдермонт не ни е заложил капан.
	— Дотогава ще съм се превърнал в просяк!
	— Е, ако предпочиташ да си умреш богат, върви при Шийла и й кажи какво искаш — разсмя се Белани и като се претърколи, се загърна в дебелите кожи знак, че за нея разговорът е приключил.
	Морик дълго остана на мястото си, без да сваля поглед от нея. Харесваше я, наистина я харесваше и бе сигурен, че да прекара зимата с нея би било чудесно. Пък и тук имаше още няколко жени, включително една-две доста привлекателни. Джул Пепър, например. Ами да, зимата май щеше да се окаже още по-приятна, отколкото той си мислеше.
	Морик прогони тази идея от главата си почти мигновено. Трябваше много да внимава, при положение че се намира в подобна опасна компания. Горко му, ако разгневеше Белани с опитите да се позабавлява с Джул. Потръпна само при мисълта за онова, което Белани бе в състояние да му причини. Открай време мразеше да си има вземане-даване с каквито и да било магьосници, тъй като не можеше да ги заблуди, както правеше с обикновените хора, а пък те можеха да го взривят на хиляди късчета, преди той да успее да ги доближи. Според Морик, магьосниците просто не играеха честно.
	Да, трябваше много да внимава да не събужда излишна ревност.
	А може би точно там беше проблемът, каза си той, мислейки за очевидната неприязън на Шийла. Може би огнената главатарка на пиратите не одобряваше приятеля на Белани именно защото тя самата си нямаше никого, който да я сгрее в дългите зимни нощи.
	Лукава усмивка плъзна по лицето на Разбойника, докато гледаше спящата Белани.
	— Ех, Шийла! — прошепна той и се зачуди дали изобщо ще иска да се върне у дома, след като прекара известно време с Шийла.
	Може би тук го чакаха много по-големи богатства, отколкото някога щеше да има в Лускан.
	Чогуруга гневно кръстосваше огромната стая, замеряйки всеки, който не успееше да се дръпне навреме, с каквото й попадне.
	— Батунк! — не спираше да вие тя. — Батунк, къде си!
	Скъпоценното й синче беше излязло начело на грабителски отряд — поход, който трябваше да трае не повече от няколко дни. Оттогава бяха минали почти десет дена, а от Батунк нямаше и следа.
	— Сняг много дълбок — спокойно се обади Блуг, който се бе излегнал в огромен хамак (подарък от Шийла Крий), така че масивните му крака висяха от двете страни на плетената люлка.
	Чогуруга се втурна към него и с един замах го изтърси от хамака:
	— Ако научи, че ти наранил…
	— Батунк излязъл — все така спокойно й напомни Блуг, било защото не искаше да се нахвърля върху красивата си жена, било защото не искаше да се присмива на очевидната й истерия. — Той или се върне, или не. Блуг няма излезе търси го.
	Простичката логика (достатъчно проста, за да може дори Чогуруга да я разбере) не успя да успокои човекоядката, но поне я накара да отклони вниманието си от Блуг.
	Виейки отчаяно, тя се обърна и отново започна да кръстосва стаята.
	В действителност синът й не за първи път закъсняваше след подобни мисии, ала този път беше различно и то не само заради свирепата буря, извила се най-неочаквано. Този път, Чогуруга го усещаше с цялото си същество, се бе случило нещо ужасно. Гибел беше сполетяла скъпия й Батунк.
	Този път той нямаше да се завърне.
	Човекоядката бе напълно сигурна.

	* * *

	Морик се ухили широко и като извади от малката кожена кесийка на пояса си още един бокал — красив предмет, изработен от сребро и фино стъкло, го постави на масичката пред Шийла Крий.
	Шийла го погледна развеселено и му кимна да продължи.
	Този път от кесийката излезе бутилка елфическо вино, прекалено голяма да се побере в кесийката дори сама, камо ли пък заедно с двата бокала.
	— Какво друго криеш в магическата си кесия, лусканецо? — подозрително попита Шийла. — Белани знае ли, че притежаваш подобен предмет?
	— И защо това трябва да я интересува, прекрасна Шийла? — отвърна Морик и щедро напълни чашата пред Шийла със скъпата течност, след което сипа малко и в своята. — Аз не съм заплаха за никого тук. Аз съм приятел, не враг.
	Шийла се подсмихна и надигна чашата си с такъв замах, че виното се разплиска. Все така невъзмутимо, тя отпи огромна глътка, тресна бокала на масата и обърса зачервеното си лице.
	— Да не мислиш, че някой враг би казал нещо друго? — направо заяви Шийла. — Малцина се признават за зложелатели, след като вече са заловени.
	Морик се изкиска:
	— Не одобряваш решението на Белани да ме доведе тук — отбеляза той.
	— Никога не съм твърдяла друго.
	— Не одобряваш и интереса, който тя проявява към мен — осмели се да добави Морик.
	Шийла не можа да скрие сянката, която пробяга по лицето й, и неспокойно се размърда в стола си. Окуражен от мисълта, че рязкото й държание към него се дължи всъщност на ревност (а в очите на самоуверения лусканец подобна възможност изглеждаше напълно правдоподобна), Морик поднесе чашата си към Шийла.
	— Да пием за деня, когато и двамата ще оценим по достойнство качествата на другия! — рече той.
	— Както и за деня, когато всеки от нас ще прозре истинските желания на другия! — добави Шийла с широка усмивка.
	Морик се ухили доволно, мислейки си какви ли пламенни удоволствия може да му достави огненият темперамент на пиратската главатарка.
	Онова, което получи, бе последното, което очакваше.
	Малко по-късно Морик излезе от стаята на Шийла със залитане. Главата му още пулсираше от крошето, което Шийла му бе нанесла, без дори да свали усмивката от лицето си. Недоумявайки защо Шийла беше посрещнала толкова остро опита му за сближаване (та той само се бе доближил до нея и я бе погалил по бузата с опакото на ръката си!), лусканецът се отправи към стаята на Белани, сипейки проклятие след проклятие. Не беше свикнал на подобно отношение от жените и сега му бе трудно да скрие възмущението си от Белани, която се показа на вратата и му препречи пътя.
	— Да не си ухажвал някой разярен язовец? — подсмихна се тя.
	— Дори това би било за предпочитане! — отвърна Морик и се опита да я заобиколи, за да влезе; тя обаче протегна ръка и го спря.
	Лусканецът я изгледа въпросително:
	— Да не би да ревнуваш?
	— Мисля, че достатъчно добре знаеш колко струваш, за да можеш и сам да си отговориш на този въпрос.
	Морик се накани да каже нещо, ала после осъзна скритата обида в думите на магьосницата и кимна одобрително.
	— Да ревнувам? — скептично повтори Белани. — Не бих казала. Очаквах досега да си преспал най-малкото с Джул Пепър. Но не мога да отрека, че ме изненадваш — не мислех, че Шийла е твоят тип. А и ти не си нейният.
	— Е, била си права — отбеляза Морик и като потърка слепоочието, което все още го болеше, влезе в стаята, този път, без да бъде спиран от Белани. — Подозирам, че ти би имала повече късмет, ако решиш да я ухажваш.
	— Чак сега ли го разбра! — засмя се Белани и го последва, затваряйки вратата след себе си.
	Морик се отпусна върху меките кожи и я погледна.
	— Е, не можа ли да ме предупредиш? — попита той. — Или поне да ми намекнеш?
	— И да се лиша от възможността да се позабавлявам?
	— Не си пропуснала кой знае какво — увери я Разбойника и протегна ръце към нея.
	— Искаш ли да се погрижа за нараненото ти слепоочие? — подхвърли Белани. — Или за наранената ти гордост?
	Морик се замисли за миг.
	— И двете — призна той и магьосницата се приближи с широка усмивка на лице.
	— Това е последният път, когато те предупреждавам — рече тя, докато се мушкаше в леглото до него. — Забъркаш ли се с Шийла Крий, тя ще те убие. И то ако извадиш късмет. Много е вероятно вместо това да каже на Чогуруга, че я харесваш.
	— Човекоядката? — ахна Морик ужасено.
	— И ако това не те убие, то Блуг със сигурност ще го стори.
	Белани пропълзя до него и понечи да го целуне, ала лусканецът се отдръпна — желанието му внезапно се бе изпарило напълно.
	— Чогуруга — прошепна той и по гърба му пробягаха ледени тръпки.


	Двадесет и втора глава
	Стъпка по стъпка

	Брулен безмилостно от ледения вятър, който го връхлиташе отдясно, Уолфгар бавно напредваше, навел глава, за да се предпази поне малко от свирепите, смразяващи талази. Прекосяваше един особено висок планински проход и макар че мястото беше прекалено открито, никъде другаде снегът не бе толкова малко, именно благодарение на неспирния вятър. Вярно, че всеки враг можеше да го забележи от цяла миля — черно петно на фона на бялата планина — ала Уолфгар беше сигурен, че никое живо същество (освен ако нямаше крила и не бе достатъчно силно, за да се пребори с мразовитите вихри) не би могло да го доближи.
	Вместо да се бои от врагове, варваринът се надяваше, че старите му приятели ще го забележат. Как иначе би могъл да ги открие в тази необятна пустош, където единственото, върху което очите на пътника можеха да се спрат, бяха безкрайни върхове, и където всяка представа за разстояние беше напълно изкривена? Понякога поредното било, върху което дърветата ясно се различаваха, изглеждаше съвсем близо, ала в действителност се намираше на десетки мили и нерядко бе отделено от дълбоки пропасти, които Уолфгар нямаше как да преодолее, освен ако не изгубеше цели дни, за да ги заобиколи.
	Как изобщо очакваше да ги открие, за кой ли път се запита варваринът и за кой ли път поклати глава, чудейки се как бе могъл да избере северната порта на Лускан и защо не се бе отказал дори след онази страховита буря в подножието на планината, когато съвсем ясно бе видял колко лесен е пътят на юг и колко непреодолим — този на север.
	— Какъв глупак само ще се окажа, ако Дризт и останалите са си намерили подслон — някое градче, в което да прекарат зимата! — каза си той и се разсмя с глас.
	Да, надали имаше по-безнадеждно положение от това да търси приятелите си в безбрежната, негостоприемна пустош и то в толкова лошо време, че те можеха да минат само на няколко метра край него, без той да разбере. Въпреки това, Уолфгар знаеше, че не е глупак, знаеше, че постъпва правилно и прави точно това, което трябва.
	Поспря за малко и обходи с поглед долините под себе си, върха, който се издигаше насреща му, малката борова горичка, която се зеленееше нейде вдясно, самотно цветно петно на фона на бялата планина.
	Уолфгар реши да се насочи натам и под прикритието на дърветата да поеме на запад, докато не достигне прохода, който щеше да го отведе в Долината на мразовития вятър. Ако по пътя се натъкнеше на старите си приятели, толкова по-добре. Ако ли не, щеше да отиде в Десетте града и да ги чака там. Не дойдеха ли до настъпването на пролетта, щеше да се присъедини към някой керван, отиващ към Града на бездънните води.
	Вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина и от снега, който вятърът навяваше в лицето му, и пое напред. Трябваше да прекоси откритата местност, която водеше до следващия връх, а после да се спусне по стръмния западен склон. Поне склонът беше покрит с дървета, на които той можеше да се обляга и да използва, за да забави слизането си. Опиташе ли да се спусне сега, при най-лекото подхлъзване можеше да политне надолу, премятайки се презглава в продължение на няколко мили.
	Уолфгар отново наведе глава и продължи напред, облягайки се на вятъра.
	Това му струва скъпо, когато малко по-късно стъпи върху някакъв камък, който се оказа прекалено полегат. Мъхестият ботуш не можа да му помогне особено върху гладката, заледена повърхност и той, приведен на една страна заради вятъра, не успя да си възвърне равновесието навреме, тупна на земята и се понесе надолу, размахал ръце в напразен опит да се залови за каквото и да било.
	Почти веднага захвърли на една страна тежката, неудобна алебарда, така че тя да не се стовари върху главата му. Не след дълго вече не се пързаляше, а се премяташе презглава, удряйки се в камъни и скални издатини. Една от тях го блъсна толкова силно, че го завъртя настрани. Презрамките на раницата му се скъсаха и тя се затъркаля след него, а припасите му се сипеха по пътя.
	Уолфгар продължи да се носи надолу, дълго след като и оръжието, и всичките му вещи бяха останали далеч над него.

	* * *

	— Ранен е! — уплашено възкликна капитан Дюдермонт, докато гледаше как Уолфгар се търкаля по склона.
	Той и Робилард бяха в неговата каюта и заедно се взираха в дъното на една купа, пълна с омагьосана вода, която магьосникът използваше, за да следи какво става с варварина. Робилард не обичаше подобни магии (а и не беше безкрайно добър в тях), но въпреки това бе успял тайничко да закачи една вълшебна карфица в гънките на дебелите кожени дрехи на Уолфгар. Благодарение на тази карфица, настроена към купата с вода, дори Робилард, чиито умения бяха в съвсем друга област, лесно можеше да държи варварина под око.
	— Идиот! — тихо отбеляза сега магьосникът.
	Двамата с Дюдермонт (който нервно хапеше долната си устна) ясно видяха как Уолфгар най-сетне се изправя на крака, леко приведен на една страна, очевидно, за да щади раненото си рамо. Докато той обикаляше наоколо, оглеждайки се за път, който да го отведе до вещите му, двамата мъже на кораба съвсем ясно забелязаха, че куца.
	— Няма да успее да се изкачи обратно без чужда помощ — рече Дюдермонт.
	— Идиот — повтори Робилард.
	— Погледни го! — извика капитанът. — Можеше да поеме на юг, както ти бе сигурен, че ще стори, но не го направи. Не, той тръгна на север и навлезе в мразовитите планини, които малцина се осмеляват да прекосят дори през лятото и то с придружители, да не говорим пък да отидат сами!
	— Това се казва естествен подбор — насмешливо подхвърли Робилард. — Онези, които биха се осмелили да идат сами, най-вероятно са го сторили и вече са мъртви. Глупаците винаги намират начин да не предадат тъпоумието си на поколенията.
	— Ти сам искаше да поеме на север! — напомни му Дюдермонт. — Неведнъж си го казвал. Но не за да загине толкова нелепо. Откога повтаряш, че ако Уолфгар заслужава приятели като Дризт и Кати-Бри, трябва да тръгне да ги търси, колкото и невъзможно да изглежда подобно начинание! Е, виж го сега, сприхави ми приятелю!
	При тези думи капитанът махна към дъното на купата, където съвсем ясно се виждаше как Уолфгар бавно и мъчително се катери нагоре по склона, сантиметър по сантиметър, напук на болката, изписана по лицето му. Той не сведе отчаяно глава, не закрещя ядосано, не размаха юмрук в пристъп на безсилна ярост, а упорито се заизкачва обратно по билото на планината.
	Дюдермонт спря изпитателен поглед върху лицето на Робилард, който се взираше в образа на варварина. Най-сетне магьосникът вдигна очи:
	— Може би у него се крие повече, отколкото предполагах — призна той.
	— Нима трябва да го оставим да умре по този начин?
	Робилард въздъхна, после изръмжа и потърка лицето си толкова яростно, че мършавите му бузи се зачервиха:
	— Само ядове ни създава, още откакто се появи в Града на бездънните води и поиска да говори с теб! — озъби се той и поклати глава. — Къде ти! Даже преди това, в Лускан, когато се опита да те убие…
	— Не го е направил! — отсече Дюдермонт, сърдит на Робилард, задето беше отворил старата рана. — Заговорът не беше дело нито на Уолфгар, нито на дребния му приятел, онзи Морик.
	— Ти си мислиш така.
	— Той понася трудностите, без да се оплаква — продължи капитанът и кимна към магическата купа. — Не че за него подобна буря изобщо може да се нарече изпитание, не и след онова, което трябва да е преживял в ръцете на демона Ерту.
	— Тогава защо въобще се тревожим?
	— Никога няма да намери приятелите си, докато се скита безцелно из зимната планина.
	Робилард въздъхна тежко и Дюдермонт разбра, че магьосникът се е видял принуден да се съгласи с него.
	— Ама нали вчера забелязахме пирати на хоризонта! — направи последен отчаян опит да се измъкне Робилард. — Нищо чудно още утре да ни се наложи да влезем в бой. Не можеш да си позволиш…
	— Ако отново ги забележим, а ти не си се върнал или още не си готов за битка, просто ще ги следваме тайно. Нали знаеш, че както можем да догоним всеки кораб, така можем и да избягаме от всеки кораб, ако се наложи.
	— Не обичам да се телепортирам в непознати места — продължи да мърмори Робилард. — Може да се озова прекалено високо и да падна.
	— Ами тогава си направи магия за летене, преди да тръгнеш.
	— Или пък твърде ниско — мрачно рече Робилард, което бе напълно реална опасност, а всеки магьосник, който се появеше от другата страна на подобна магия прекалено ниско, рискуваше да остави части от себе си из скалите и пръстта.
	Дюдермонт нямаше какво да отговори и само сви рамене, но Робилард и без това се оплакваше просто ей така — в действителност вече бе решил да отиде при ранения варварин.
	— Изчакайте да се върна, преди да нападате, когото и да било! — изръмжа той, докато ровеше из джобовете си, за да намери всички съставки, от които имаше нужда, за да се пренесе безопасно (доколкото беше възможно!) при Уолфгар. — Ако се върна, разбира се.
	— Убеден съм, че ще се върнеш.
	— Естествено, че си.
	Дюдермонт отстъпи назад и Робилард отвори един скрин и извади дебело, вълнено одеяло. Без да престава да мърмори, той се залови за работа — първо направи магия, благодарение на която се издигна на няколко сантиметра над пода, както и една, която сякаш разкъса въздуха и го изпълни с безброй пъстроцветни мехурчета. Те бързо го обгърнаха и само след миг той вече беше изчезнал, а мехурчетата постепенно се пукнаха и въздухът отново стана цял.
	Дюдермонт се втурна към купата с вълшебна течност и успя да зърне Уолфгар частици от секундата преди магията на Робилард да престане да действа.
	Достатъчно, за да види как до варварина изниква нечий силует.

	* * *

	Още щом усети, че се подхлъзва, Уолфгар се хвърли по очи и ръмжейки, протегна ръка. Успя да намери пукнатина в оголената от вятъра скала и като напрегна железните си мускули, се изтегли нагоре.
	— Ще откараш тук целия следобед, ако продължаваш в същия дух — разнесе се познат глас нейде над главата му.
	Уолфгар вдигна очи и видя Робилард да го наблюдава от прохода, заметнал дебело, кафяво одеяло върху магьосническите си одежди.
	— Какво… — понечи да попита варваринът, но това моментно разсейване му струва прекалено скъпо и той полетя надолу.
	Приземи се върху една скална издатина пет-шест метра по-надолу, но веднага се изправи и погледна нагоре. Видя Робилард да се спуска към него с алебардата в ръка и без изобщо да докосва земята. Докато се приближаваше, магьосникът вдигна още няколко от вещите, които Уолфгар беше изпуснал, а след като ги остави до него, отново се издигна нагоре. Когато най-сетне събра всичко, той лекичко се приземи до варварина.
	— Не очаквах да те видя тук — рече Уолфгар.
	— Аз също — отвърна Робилард. — Бях сигурен, че ще избереш южния път. Дори изгубих облога, който бяха направил с Донарк, кормчията.
	— Парите ли си искаш? — сухо попита варваринът.
	Робилард сви рамене:
	— Може би някой друг път. Нямам особено желание да оставам в тази отвратителна пустош повече, отколкото трябва.
	— Е, аз си върнах вещите, а и не съм тежко ранен — заяви Уолфгар и като изпъчи масивния си гръден кош, вирна брадичка — магьосникът бе свободен да си върви още сега.
	— Но не си открил другарите си — обясни Робилард. — И надали ще успееш без моя помощ. Така че — ето ме тук.
	— Защото си ми приятел?
	— Защото капитан Дюдермонт е твой приятел поправи го магьосникът и изсумтя, виждайки ироничната усмивка на Уолфгар.
	— Имаш ли магии, с които да ги намериш? — попита варваринът.
	— Имам магии, с които можем да прелетим на планината — обясни Робилард. — Както и такива, с които можем да се придвижваме от място на място. Така много бързо ще проучим всички живи същества, които се навъртат наоколо. Остава ни единствено да се надяваме, че приятелите ти са сред тях.
	— А ако не са?
	— Тогава ти предлагам да се върнеш в Града на бездънните води.
	— На борда на „Морски дух“?
	— В Града на бездънните води — натърти магьосникът.
	Уолфгар сви рамене. Не искаше да влиза в спор, който можеше да се окаже безсмислен — смяташе, че Дризт и останалите са тръгнали да търсят Щитозъб, а в такъв случай най-вероятно бяха някъде тук, живи и невредими.
	Все още не бе напълно сигурен, че изборът, който бе направил в Лускан, е правилен; все още не бе сигурен, че е готов за това и че наистина го иска. Как ли щеше да реагира, когато отново ги видеше? Какво щеше да каже на Бруенор и какво щеше да стори, ако джуджето, твърдо решено да брани Кати-Бри до смърт, се нахвърлеше отгоре му и се опиташе да го удуши с голи ръце? И какво щеше да каже на Кати-Бри? Как да я погледне в очите след онова, което й беше сторил?
	Всички тези въпроси го връхлетяха едновременно сега, когато вероятността да намери някогашните си приятели, внезапно бе нараснала неимоверно.
	Въпроси, на които той нямаше отговор. Не, Уолфгар нямаше никаква представа не само как ще го посрещнат те, но и какво ще стори самият той.
	Когато най-сетне се откъсна от мислите си, варваринът видя, че Робилард го наблюдава с почти съчувствено изражение, нещо, което не му се беше случвало никога досега.
	— Как успя да стигнеш дотук? — попита магьосникът и Уолфгар го изгледа недоумяващо. — Стъпка по стъпка — отвърна си сам Робилард. — И пак така ще продължиш. Стъпка по стъпка — ето как Уолфгар ще смаже демоните, които го измъчват.
	При тези думи магьосникът стори нещо, от което исполинът се изненада така, както рядко се бе изненадвал през живота си — протегна ръка и го потупа по рамото.


	Двадесет и трета глава
	И тогава вътре влезе…

	— Чини ми се, че май ще трябва да се върнем при онзи глупак, лорд Ферингал — изсумтя Бруенор, докато влизаше обратно в пещерата, в която бяха пренощували.
	Наистина, времето се беше оправило, но с това се увеличаваше и рискът от лавини, а дори Бруенор беше изумен от количеството сняг, което беше паднало през нощта.
	— Ще стигне до кръста и на някой великан! — съобщи той.
	— Ами тогава върви отгоре му — подсмихна се Дризт, ала в действителност на никого от тях не му беше до шеги.
	Снегът беше натрупал здравата из цялата планина и точно както елфът беше предвидил, последвалите лавини силно бяха затруднили пътуването им. Навсякъде около тях се свличаха внушителни снежни маси и нерядко им препречваха пътя, така че те трябваше да обикалят часове, ако не и дни наред, за да преодолеят някой проход, който иначе биха прекосили само за час.
	— Няма да ги открием, елфе — заяви Бруенор направо. — Скрили са се нейде на топло и бас държа, че цяла зима няма да си покажат мръсните муцуни навън. Няма как да ги открием в тоз’ сняг.
	— От самото начало знаехме, че няма да е лесно — напомни му Кати-Бри.
	— Пък и нали от онези людоеди в кулата научихме правилната посока — обади се и Риджис. — Вярно, ще ни трябва малко повечко късмет, но ние си го знаем отдавна, нали?
	— Ха! — изсумтя Бруенор и така изрита първия камък, който му попадна, че той полетя във въздуха и се блъсна в насрещната стена.
	— Какво тогава? — сериозно го попита Дризт. — Да им оставим чука, така ли?
	— Или да бъдем живи погребани под планина от сняг, още преди да сме ги открили? — отвърна Бруенор. — Все прекрасни възможности, елфе!
	— Или пък да се върнем в Окни и да презимуваме там — допълни Риджис. — И да опитаме отново, когато дойде пролетта.
	— Когато „Кървавия кил“ отдавна ще е излязъл в открито море — възрази Кати-Бри. — Когато Шийла Крий и Щитозъб ще са далеч, далеч оттук.
	— Да идем на юг, тогаз — предложи Бруенор. — Да намерим Дюдермонт и да тръгнем на лов за пирати заедно с него. А щом открием Крий, ще си вземем чука, а нея ще пратим на дъното на океана, където й е мястото.
	След тези думи се възцари мълчание, което дълго време никой не наруши. Може би Бруенор беше прав. Може би търсенето на Щитозъб в планината беше обречено на неуспех и дори на катастрофа. А ако някой имаше право да го прекрати, то това несъмнено беше джуджето — именно то беше изработило бойния чук и пак то го беше подарило на Уолфгар. Ала никой, дори Риджис, когото цялата тази ситуация като че ли засягаше най-малко от четиримата, нямаше желание да се откаже толкова лесно от бойния чук, символ на всичко онова, което Уолфгар някога бе за тях.
	Да, може би щеше да бъде по-разумно да изчакат настъпването на пролетта, но Дризт просто не искаше да приеме набиващия се в очите извод, че времето бе направило пътуването им прекалено опасно. Онова, което елфът искаше, бе всичко да приключи веднъж завинаги и колкото се може по-бързо. Искаше най-сетне да открият Уолфгар и да си възвърнат както Щитозъб, така и изгубения символ на онова, което бяха някога, и мисълта да прекара дългите, зимни месеци, без да прави нищо, изобщо не му се нравеше. Когато се огледа наоколо, установи, че тази идея не е по вкуса и на останалите, включително и на Бруенор (или най-вече на Бруенор, въпреки обичайното му мърморене).
	Дризт излезе от пещерата, покатервайки се върху снежната стена, която се бе натрупала пред входа през нощта. Изкачи се възможно най-високо и въпреки че яркото слънце пареше чувствителните му очи, се огледа във всички посоки, търсейки път на юг, към морето.
	Не след дълго чу някой да се приближава зад него и по звука от стъпките (по-леки от тези на Бруенор, но не така меки, както неговите собствени) позна, че е Кати-Бри.
	— И да продължим напред, и да се върнем назад ми се струва еднакво трудно — рече тя, след като се изкачи при него. — Тъй че защо да не продължим напред?
	— Мислиш ли, че Бруенор и Риджис ще се съгласят?
	— Къркорещия корем тъкмо убеждава Бруенор — обясни младата жена и Дризт я погледна учудено.
	Досега Риджис винаги бе първият, готов да свърне от пътя на приключенията и да си потърси някое топло и сигурно местенце, където да се подслони.
	— Спомняш ли си как веднъж Артемис Ентрери прие неговия външен вид? — привидно мрачно попита Дризт.
	Кати-Бри го погледна сепнато, ала после видя, че се шегува и се усмихна. Въпреки това фактът, че Риджис се е променил, бе доста красноречив — това беше очевидно и за двамата.
	— Човек би очаквал след онуй гоблиново копие, дето го улучи в реката, да заобича още повече сигурността и удобствата — отбеляза Кати-Бри.
	— Ако не беше получил магическа помощ (и то от най-неочаквания източник), със сигурност щеше да изгуби ръката си и то в най-добрия случай.
	Дризт беше прав. Когато гоблиновото копие се заби в рамото на полуръста, приятелите му не можаха да спрат кръвоизлива, въпреки всичките си опити. Всъщност, Дризт и Кати-Бри тъкмо се готвеха да отрежат ръката му — единственият им шанс да спасят живота му, — когато се бе появил един от приближените на Джарлаксъл, преобразен като Кадърли, и им бе предложил да излекува приятеля им с магия.
	Риджис бе останал необичайно тих до края на онова приключение, отвело ги в кристалната кула на Джарлаксъл, където Дризт се би с Ентрери. Приятелите бяха преживели много приключения заедно, но никое от тях не бе имало толкова лош край. Не само че не бяха успели да унищожат Креншинибон, ами той попадна в ръцете на опасния водач на Бреган Д’аерте. Това им начинание се бе оказало най-опасното и най-болезненото за Риджис, ала по някаква необяснима причина бе събудило нещо ъ душата на полуръста. Бяха го забелязали почти веднага след завръщането си в Десетте града. Риджис нито веднъж не се бе опитал да се измъкне, докато приятелите му прочистваха пътищата на Долината, а в няколкото случая, когато се бяха натъкнали на врагове, беше отказал да си намери сигурно местенце и да изчака останалите да свършат опасната работа.
	А ето че сега се беше заел да убеждава Бруенор да продължат да кръстосват негостоприемната, дори смъртоносна зимна планина, когато замъкът на лорд Ферингал, с топлото си огнище и вкусна храна, бе толкова наблизо.
	— Трима срещу един — рече Кати-Бри най-сетне. — Май ще продължим напред.
	— И ще трябва да слушаме непрестанното мърморене на Бруенор през целия път.
	— Той ще мърмори и ако се върнем назад.
	— Да, в това отношение винаги можем да разчитаме на него — съгласи се Дризт.
	— Както досега, така и в бъдеще — отвърна Кати-Бри и двамата избухнаха в сърдечен смях, от който наистина имаха нужда.
	Когато малко по-късно се върнаха в пещерата, откриха Бруенор да събира вещите им, навивайки дебелите одеяла на стегнати вързопи, докато Риджис разбъркваше яденето, което вреше над бурно пламтящия огън.
	— Открихте ли някой път, по който да си струва да тръгнем? — попита ги Бруенор.
	— Положението е еднакво както напред, така и назад — отвърна Дризт.
	— Само дето ако сега тръгнем напред, после пак ще трябва да се връщаме — рече джуджето.
	— Според мен трябва да продължим напред — обади се Кати-Бри. — Няма да открием никакви отговори в заспалия Окни, а аз искам отговори преди настъпването на пролетта.
	— А ти какво ще кажеш, елфе? — настоя Бруенор.
	— Знаехме, че ни предстои опасен и труден път, още когато тръгнахме от Лускан. Знаехме, че идва зима, така че снегът не бива и не може да ни изненадва.
	— Но все пак се надявахме да открием глупавите му пирати преди това — вметна Бруенор.
	— Надявахме се, но надали можехме да го очакваме — възрази Дризт и погледна към Кати-Бри. — Аз също нямам никакво желание да прекарам цялата зима, тревожейки се за Уолфгар.
	— Много добре! — съгласи се Бруенор най-неочаквано. — Нека снегът ни затрупа и тогаз Уолфгар ще прекара зимата, тревожейки се за нас!
	След това се впусна в дълъг, едва доловим низ от ругатни и проклятия, както си му беше навик, което накара останалите трима да се спогледат и да си намигнат, усмихнати многозначително.
	Изведнъж роптаенето на Бруенор беше изместено от друг, по-силен шум, който изпълни въздуха и напълно прикова вниманието им.
	В средата на пещерата се появи и засия вертикална синя линия, висока повече от два метра. Преди приятелите да успеят да направят или кажат каквото и да било, линиите станаха две и бързо се раздалечиха, свързани от новопоявила се хоризонтална ивица.
	— Магически портал! — извика Риджис и като се хвърли настрани, пропълзя в сенките и извади малкия си боздуган.
	Дризт пусна ониксовата статуетка на пода, готов да повика Гуенивар, веднага щом се наложи. След това двамата с Бруенор застанаха пред портала с оръжия в ръце, а Кати-Бри отстъпи назад и встрани, постави стрела и опъна тетивата на Таулмарил.
	Междувременно порталът се бе оформил напълно — три искрящи, светлосини линии, откъм които се разнасяше слабо жужене.
	После от него излезе слаб силует, облечен в тъмносини одежди. Бруенор изрева и вдигна осеяната си с безброй резки секира, а младата жена опъна още малко тетивата на лъка си.
	— Робилард! — възкликна Дризт, миг по-късно Кати-Бри също го позна.
	— Приятелят на Дюдермонт? — попита Бруенор.
	— Какво правиш… — започна Дризт, ала така и не довърши, видял как зад магьосника се появява внушителна фигура, която познаваше твърде добре.
	Пръв проговори Риджис, тъй като останалите и най-вече Бруенор, като че ли бяха напълно онемели:
	— Уолфгар?


	Двадесет и четвърта глава
	Издайнически следи

	Ужасяващ вопъл, първичен и отчаян, отекна между каменните стени и проникна до самото сърце на планината.
	Ле’лоринел прекъсна тренировката си, сведе върховете на оръжията към пода и погледна към коридора, из който продължаваше да ечи окаяното стенание.
	— Какво става? — попита, видял някой да притичва покрай отворената врата на стаята му.
	Джул Пепър, предположи Ле’лоринел и се затича след нея. Последва я чак до просторните пещери, които се намираха точно под покоите на Шийла и най-приближените й помощнички и в които живееха Чогуруга и Блуг.
	Ле’лоринел беше принуден да се наведе рязко, докато влизаше, за да избегне стола, който полетя към главата му и се разби в каменната стена зад него. После отново се разнесе потресаващото стенание отпреди малко и когато погледна към Чогуруга, от чиито гърди се бе откъснало то, Ле’лоринел разбра, че човекоядката плаче.
	В средата на залата лежеше подпухналото тяло на млад и силен людоед. Шийла Крий и Белани стояха над него, а в краката им, положил грозна глава върху гърдите на мъртвото чудовище, бе коленичил още един людоед. Ле’лоринел предположи, че това трябва да е Блуг, но после зърна огромния звяр да наднича от другия край на стаята, с изражение на болезнена тревога, което, както почувства елфът, не бе нищо друго, освен не особено убедителна преструвка.
	В действителност, изведнъж осъзна Ле’лоринел, съвсем не бе изключено именно Блуг да бе сторил това на сина си.
	— Батунк! Детето ми! — ридаеше Чогуруга, проявявайки крайно необичайна за расата си скръб. — Батунк! Батунк!
	Шийла Крий отвори уста, за да каже нещо, може би да се опита да я утеши, ала в този миг людоедката изпадна в нов пристъп на ярост и като грабна един от огромните камъни в огнището, го запрати към стената (и то застрашително близо до главата на побързалия да приклекне Блуг, както Ле’лоринел не пропусна да забележи).
	— Открили тялото на Батунк близо до един военен пост на север — обясни Белани, приближавайки се до новодошлите Джул и Ле’лоринел. — Изглежда, че още няколко от нашите са били убити.
	И като кимна към коленичилия людоед, добави:
	— А пък онзи там, Покър, решил, че ще е добре да го върне.
	— Но ти май не смяташ така — отбеляза Джул.
	Магьосницата сви рамене, сякаш всичко това слабо я интересуваше.
	— Погледнете я само! — рече тя в отговор и вирна брадичка към Чогуруга. — Нищо чудно да избие половината людоеди в залива. Или пък самата тя да бъде убита от Блуг.
	— Или от Шийла — подхвърли Джул, тъй като за всички беше очевидно, че Шийла започва да губи търпение.
	— Е, да, съществува и такава опасност — съгласи се безстрастно Белани.
	— Как е станало? — намеси се Ле’лоринел.
	— Не е чак толкова необичайно — отвърна магьосницата. — Всяка година губим по неколцина людоеди, особено през зимата. Глупаците му с глупаци така и не се научиха да поставят здравия разум пред желанието да мачкат и убиват. Войниците от поселищата край Гръбнака на света са корави и опитни и съвсем не са лесна плячка, дори за чудовища като тези на Чогуруга.
	Още докато Белани обясняваше, Ле’лоринел предпазливо пристъпи към подпухналия труп и след като се убеди, че за момента Шийла е успяла да обуздае Чогуруга, се наведе, за да го разгледа.
	Миг по-късно усети как дъхът му секва. Тялото беше покрито с многобройни изкусно нанесени рани, голяма част от които бяха дело на закривено острие. Като острието на ятаган. Една синина върху бедрото на убитото чудовище привлече вниманието на елфа и той лекичко помести тялото, така че да вижда по-добре. Белегът несъмнено беше оставен от тъпата страна на деликатно извито оръжие, много подобно на двете остриета, които Ле’лоринел беше измайсторил за Туневек, докато го караше да играе ролята на Дризт До’Урден.
	Елфът рязко вдигна глава, опитвайки се да осмисли видяното. Едно беше ясно — страховитият Батунк не бе станал жертва на обикновен войник.
	На Ле’лоринел му идваше да се разсмее с глас (порив, който стана още по-силен при вида на Блуг, който подсмърчаше и търкаше очите си, уж да избърше несъществуващите си сълзи). Гръмогласен рев иззад елфа обаче му напомни, че в стаята има и една човекоядка, която няма да допусне някой да се подиграва с трагедията й.
	Ле’лоринел пъргаво се изправи, излезе от стаята и се изкачи до горното ниво, където най-сетне избухна в смях, едновременно трепетно развълнуван и уплашен.
	Защото елфът беше сигурен, че не друг, а Дризт До’Урден беше убил Батунк. Дризт До’Урден беше по тези земи и то нейде наблизо — Покър не би могъл да донесе трупа на Батунк от твърде далечно разстояние, не и посред зима.
	— Хиляди благодарности, Е’Креса! — прошепна Ле’лоринел и инстинктивно посегна към меча и камата си, после докосна пръстена, който носеше на лявата си ръка.
	След всички тези години то най-сетне щеше да се случи. Беше планирал и беше изучавал бойния стил на Дризт, беше се упражнявал до безкрай, беше потърсил помощта на някои от най-големите майстори на меча в опит да намери начин да противодейства на движенията на мрачния елф. След всичко, което бе платил, след годините, прекарани в труд, за да откупи магическия пръстен, след търсенето на съюзници и събирането на информация.
	Ле’лоринел усети, че не му достига дъх. Дризт беше наблизо. Не бе възможно някой друг да е надвил Батунк.
	Елфът се позавъртя из стаята си, след това излезе в коридора, мина покрай покоите на Белани и Шийла и свърна към неголямата стая, в която Джул живееше, откакто се бе завърнала от Долината на мразовития вятър.
	Трите жени се появиха малко по-късно, клатейки глави. Разменяха си доста грубички шеги по адрес на Чогуруга, а Шийла дори я изимитира как хленчи и беснее заради убития си син.
	— Не трябваше да бързаш толкова — отбеляза Белани. — Изпусна най-забавната част.
	— Горката Чогуруга — рече Джул, широко ухилена.
	— Горкият Блуг, имаш предвид — поправи я Шийла и трите избухнаха в смях.
	Ле’лоринел обаче не се присъедини към тях, не се и усмихна дори, а златистосините му очи заблестяха по-силно отвсякога.
	— Така — заяви Шийла направо. — Най-добре ми кажи какво знаеш за цялата тази работа.
	— Бях си тук, когато Батунк е бил убит, естествено — напомни й Ле’лоринел.
	Белани първа се разсмя.
	— Знаеш нещо — рече тя. — Още щом се доближи до трупа…
	— Смяташ, че това е дело на проклетия мрачен елф, нали? — попита Шийла без повече заобикалки.
	Ле’лоринел не отвърна, а лицето му запази безизразната си маска.
	— Така е, нали? — настоя Шийла.
	— Планината е огромна и крие не един и двама опасни противници — намеси се Джул. — Мнозина са онези, които на драго сърце биха се разправили с глупавия, млад людоед.
	Белани се обади преди Ле’лоринел да успее да каже каквото и да било:
	— Х-м-м — проточи тя и сложи пръст върху присвитите си устни. — Ти видя раните.
	— Направени с извито острие — потвърди елфът. — Като острието на ятаган.
	— И обикновен меч може да остави такива следи, ако ударът е нанесен, докато жертвата пада — възрази Шийла. — Раните съвсем не казват толкоз много, колкото смяташ.
	— Казват ми всичко, от което се нуждая — отвърна Ле’лоринел.
	— Нанесени са много изкусно — обади се Джул. — Онзи, който е убил Батунк, не е бил обикновен войник. Освен това — обърна се тя към Белани, — знам; че Чогуруга дава на сина си голяма част от отварите, които получава от теб.
	Сега вече дори Шийла повдигна учудено вежди. Батунк не бе обикновен людоед. Той беше неимоверно едър, притежаваше страховита сила и беше превъзходно обучен войн, а някои от отварите, за които Джул говореше, бяха наистина мощни.
	— Дризт е бил — уверено заяви Ле’лоринел. — Някъде наблизо е и навярно дори в този момент идва насам.
	— Така ти е казал и гадателят, заради когото си тук — рече Белани, която добре знаеше историята на елфа.
	— Е’Креса. Посъветва ме да открия знака на Щитозъб, защото този знак рано или късно щял да доведе Дризт До’Урден.
	Джул и Белани се спогледаха, после се обърнаха към Шийла, която стоеше с наведена глава, потънала в мисли.
	— Може да са били войниците от кулата — рече тя най-сетне. — Може да са получили подкрепления от някое от близките селца. Или пък някоя група скитащи се герои или дори чудовища, решили да се докопат до плячката на нашите людоеди.
	— А може да е бил и Дризт До’Урден — подхвърли Джул, която единствена от трите се беше изправяла лице в лице с мрачния елф и опасните му приятели.
	Шийла й кимна, а после се обърна към Ле’лоринел:
	— Ще се справиш ли? — попита тя. — В случай че наистина е бил Дризт и че идва насам?
	Елфът изпъчи гърди и гордо вдигна глава:
	— Години наред се готвя единствено за това!
	— Ако Мрачният е в състояние да надвие някого като Батунк, няма да ти е никак лесно, хич не се и съмнявай! — предупреди Шийла.
	— Ние също ще ти помогнем, разбира се — обади се Белани, ала Ле’лоринел не изглеждаше особено възхитен от тази перспектива.
	— Познавам го така добре, както се познава той самият — обясни елфът. — Ако Дризт се появи тук, с него е свършено.
	— Обречен да загине от върха на меча ти — засмя се Белани.
	— Или от върха на собствения си ятаган — загадъчно отвърна Ле’лоринел.
	— Да се надяваме тогаз, че наистина е той — съгласи се Шийла. — Но не можем да сме сигурни. Стражевите кули по тези планински земи се охраняват добре. Доста от сродниците на Чогуруга са изгубили живота си в нападения срещу тях или в грабежи по пътищата. Прекалено много войници се навъртат там, пък и други, дето искат да се правят на герои. Не можем да сме сигурни, че е бил Дризт.
	Ле’лоринел се отказа да спори — нека Шийла мисли каквото си иска.
	В неговите уши обаче съвсем ясно звучаха думите на Е’Креса.
	Да, Ле’лоринел бе напълно сигурен и напълно готов. Нищо друго — нито Шийла, нито приятелите на Дризт, нито людоедката — нищо нямаше значение!


	Двадесет и пета глава
	Наближавайки срока

	— Уолфгар! — повтори Риджис, тъй като всички останали продължаваха да мълчат.
	Той се вгледа в лицата на приятелите си, мъчейки се да разбере какво става в главите им. Изражението на Кати-Бри беше достатъчно красноречиво — младата жена изглеждаше така, сякаш и най-слабият повей на вятъра може да я събори, напълно вкаменена от изненада при неочакваната поява на Уолфгар след толкова много време.
	Дризт бе много по-спокоен и на Риджис му се стори, че елфът следи всяко движение на варварина, опитвайки се да прозре кой всъщност стои пред него — онзи Уолфгар, с когото бяха преживели толкова приключения, или мъжът, ударил Кати-Бри.
	Що се отнася до Бруенор, Риджис не бе сигурен дали джуджето иска да изтича при своя изгубен син и да го прегърне или се бори с желанието да се нахвърли отгоре му и да го удуши с голи ръце. Цял трепереше, но дали от изумление, или от гняв, полуръстът не знаеше.
	От своя страна Уолфгар също бе приковал поглед в джуджето, мъчейки се да разгадае изражението му. Без да сваля очи от лицето на Бруенор, той кимна на Риджис.
	— Търсихме те — най-сетне наруши мълчанието Дризт. — До Града на бездънните води и обратно.
	Варваринът кимна, полагайки усилие да запази изражението си непроменено.
	— Струва ми се, че и Уолфгар търсеше Уолфгар — обади се Робилард и многозначително повдигна едната си вежда, когато Дризт го погледна.
	— Е, най-после те намерихме… или ти ни откри — рече Риджис.
	— Но дали си открил себе си? — скептично попита Бруенор.
	Уолфгар неволно стисна зъби, устните му се присвиха. Искаше му се да изкрещи, че е открил себе си… молеше се да е така. Погледът му се спря върху всеки от тях поотделно, цялото му същество копнееше да се хвърли към тях и да ги притисне до гърдите си.
	Ала пред него се издигаше стена — променлива и безплътна като пушеците, тегнещи в Бездната на Ерту, ала в същото време непристъпна, тя стоеше на пътя му и чувствата му напразно търсеха път към повърхността.
	— Изглежда, че съм ви задължен — рече той вместо това, сменяйки темата по възможно най-глупавия според него начин. — За кой ли път.
	— Дели ни разказа всичко — добави Робилард. — Излишно е да казвам, че всички сме ви искрено благодарни. Никога досега враговете ни не се бяха осмелявали да предприемат толкова дръзко нападение. Уверявам ви, че управниците на Града на бездънния те води строго осъждат както извършителите, така и онези, от чието име са действали.
	Тези думи не прозвучаха толкова тържествено; колкото се очакваше, тъй като всички присъстващи отлично знаеха, че управниците на Града на бездънните води надали щяха да дойдат на север в търсене на онези, които стояха зад нападението. Също както управниците на почти всички големи градове, те бяха повече по такива високопарни изявления, отколкото по решителните действия.
	— Може би ние ще успеем да отмъстим вместо тях и вместо капитан Дюдермонт — усмихна се Дризт многозначително. — Тръгнали сме по следите на Шийла Крий, а именно тя е отговорна за покушението над дома на капитана.
	— Затова ви доведох Уолфгар — да ви помогне в търсенето.
	Всички отново погледнаха към варварина и той отново присви устни от напрежение. Дризт го видя съвсем ясно и разбра, че не е дошъл моментът да сринат стената, която засега удържаше чувствата на Уолфгар, а по този начин — и техните собствени. Той се обърна към Кати-Бри и в широко отворените й очи прочете как се чувстваше тя.
	— А Робилард? — неочаквано попита той, в опит да спре или поне да забави неизбежния изблик на чувства. — Робилард няма ли да използва уменията си, за да ни помогне?
	Думите му искрено изненадаха магьосника:
	— Вече го сторих! — възрази той, макар и сам да усещаше колко неубедително звучи.
	Дризт кимна:
	— Но можеш да сториш още много.
	— Мястото ми е на борда на „Морски дух“, който вече е в открито море, на лов за пирати. Всъщност, преди да тръгна насам, тъкмо бяхме по следите на един пиратски кораб — обясни Робилард.
	В отговор елфът се усмихна още по-широко.
	— Благодарение на магическите си умения можеш да претърсиш надлъж и нашир много по-бързо от нас — каза той. — Ние знаем къде приблизително се намират враговете ни, но в местност като тази е напълно възможно да са зад следващото било на планината, а ние така и да не разберем.
	— Уменията ми са основно в областта на морските битки, уважаеми До’Урден — отвърна Робилард.
	— Единственото, за което те молим, е да ни помогнеш да открием скривалището им, в случай че предположенията ни са правилни и то е нейде из югозападното подножие на планината. Ако обикновено зимуват на сушата, скривалището им несъмнено е близо до морето. Само помисли колко по-голяма площ можеш да покриеш с помощта на магиите си, особено пък ако направиш заклинание за летене и го сториш от въздуха!
	Робилард помисли миг-два, после вдигна ръка и се почеса по тила.
	— Планината е огромна — изтъкна той.
	— Смятаме, че знаем къде горе-долу се намират.
	Робилард помълча малко и накрая кимна:
	— Ще претърся местността, която искате. Ще ви отделя целия следобед, но след това ще се върна към задълженията си на „Морски дух“. Нямам никакво намерение да допусна пиратите, които преследваме, да ни се изплъзнат.
	— Чудесно — кимна Дризт.
	— Ще взема със себе си един от вас — продължи магьосникът и се огледа.
	Изборът му падна върху Риджис, най-лекият от петимата.
	— Ти — посочи го той. — Ще дойдеш с мен и после ще покажеш пътя на приятелите си.
	Риджис се съгласи, без дори да трепне, и Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха изненадано.
	Бяха готови почти веднага — Робилард взе една от празните раници и каза на Риджис да го последва. Когато излязоха, го предупреди да се облече колкото може по-дебело, за да се предпази от студа и вятъра, който високо във въздуха бе още по-свиреп, след това направи бърза магия на самия себе си.
	— Знаеш ли местността, която Дризт спомена? — попита Робилард.
	Риджис кимна и той изрече ново заклинание, от което полуръстът се смали толкова, че Робилард с лекота го вдигна и го пъхна в празната раница, след което двамата се издигнаха във въздуха.
	— Четвъртръст? — изкиска се Бруенор.
	— На мен повече ми приличаше на осморъст — отвърна Кати-Бри и двамата избухнаха в смях.
	Дризт и Уолфгар не се присъединиха към веселието им. Сега, когато Робилард го нямаше, беше настъпил моментът да си изяснят нещо много по-важно, което повече не можеха да пренебрегват, не и когато ги очакваха опасности, с които трябваше да се преборят заедно.

	* * *

	Светът се простираше като на длан под него, докато двамата с Робилард се изкачваха все по-нависоко, носени от въздушните течения все на юг.
	В началото Риджис мислеше единствено за това колко са уязвими тук горе, черни петънца на фона на синьото небе, ала докато се издигаха, постепенно забрави страховете си и напълно се потопи в невероятното изживяване. Гледаше как земята се разстила под тях, все по-далеч и по-далеч, с бързина, която му отнемаше дъха. Забеляза стадо елени, шепа точици, които едва се различаваха от подобно разстояние, и се успокои — ако едрите животни едва се виждаха, какво оставаше за тях с Робилард, толкова високо в небето! Колко лесно би било за всекиго да ги вземе за самотна птица, особено с развяния зад тях плащ на Робилард.
	За съжаление, веднъж осъзнал колко високо всъщност се намират, Риджис веднага бе обзет от нови страхове, които го накараха още по-здраво да се вкопчи в раменете на магьосника.
	— Не ме стискай така! — извика Робилард и полуръстът поразхлаби хватката си.
	Не след дълго достигнаха морето и Робилард се спусна по-ниско. Водата бучеше под тях и се разбиваше в острите скали, побелели от пяна, вълните яростно се нахвърляха върху каменистия бряг — битка, която се водеше хилядолетия наред. Въпреки че вече не бяха толкова високо, Риджис отново стисна магьосника с все сила.
	Тънка ивица дим в далечината им подсказа, че там някъде гори лагерен огън и Робилард начаса свърна обратно към брега, като гледаше да се придържа зад най-близките върхове, в случай че наблизо има стражи. За изненада и облекчение на Риджис, Робилард се приземи върху един оголен от вятъра скален къс.
	— Трябва да подновя магията за летене — обясни той. — Както и да направя още едно-две нови заклинания.
	С тези думи Робилард извади няколко съставки от кесията на пояса си и се залови за работа. Няколко секунди по-късно изчезна.
	Риджис изписка стреснато.
	— Тук съм — успокои го гласът на магьосника и отново подхвана заклинание.
	Същото заклинание, установи полуръстът и ето че след миг-два и той стана невидим.
	— Ще трябва да се покатериш опипом в раницата веднага щом подновя магията за летене — рече Робилард, преди да продължи.
	Много скоро двамата отново бяха във въздуха и макар Риджис да разбираше, че така са в по-голяма безопасност, в действителност се чувстваше много по-несигурен, просто защото не виждаше магьосника под себе си. Затова той с все сили се вкопчи в него, докато Робилард се носеше в посоката, откъм която бяха забелязали пушека. Не след дълго го видяха да се вие във въздуха, единствената разлика бе, че този път те идваха не от югозапад, а от северозапад.
	Когато се приближиха още малко, установиха, че наистина става въпрос за пазачи. Бяха двамина — едър мъж и някакво чудовище — дребен людоед или пък човек, в чиито вени течеше и людоедска кръв. Бяха се свили около жалък огън, напален върху един висок хребет, час по час потриваха премръзналите си ръце и почти не поглеждаха към ветровития проход в клисурата под тях, който очевидно трябваше да пазят.
	— Пленниците, които заловихме, споменаха някаква клисура — рече Риджис, достатъчно високо, за да може Робилард да го чуе.
	В отговор магьосникът се понесе на север, чак до края на планинския хребет, след което се спусна в криволичещата клисура. Реката, текла тук преди хилядолетия, беше издълбала тесен пролом между високите, скални стени, които на места достигаха стотина метра. Дъното никъде не бе по-широко от шейсетина метра, ала щом започнеха да се издигат, стените бързо се раздалечаваха, така че на много места разстоянието от връх до връх бе повече от сто метра.
	Докато прелитаха над двамата стражи, Робилард и Риджис забелязаха още двамина на отсрещното било, ала магьосникът се движеше прекалено бързо, за; да може Риджис да ги разгледа по-добре.
	После Робилард и полуръстът се спуснаха надолу, а стените на клисурата прелитаха покрай тях с такава шеметна бързина, че горкият Риджис не можеше нито да си поеме дъх, нито да си събере мислите. Магьосникът забеляза още един страж, най-вероятно людоед, ала Риджис, прекалено замаян от главоломния полет, дори не можа да вдигне поглед натам.
	Клисурата лъкатуши повече от триста метра, докато накрая, след поредния завой, двамата видяха развълнуваното море. Вдясно от тях земята беше покрита с купища остри камъни и назъбени скали. Вляво, на дъното на клисурата, се издигаше огромна, близо сто и петдесетметрова могила, по чиито склонове зееха многобройни отвори, включително и една доста просторна пещера в основата й.
	Робилард я заобиколи и полетя към морето, след което рязко свърна наляво, за да мине откъм южната страна на могилата. Морското дъно беше осеяно с остри подводни скали, същински лабиринт, препречващ пътя на всеки кораб, дръзнал да навлезе в тези води. По самия бряг пък имаше още доста възвишения, които допълнително скриваха първата могила от погледа на всеки заблудил се моряк.
	А там, върху южния й склон, зееше огромна пещера, достатъчно голяма, за да побере цял кораб.
	Робилард мина покрай нея и продължи да обикаля могилата, издигайки се все повече и повече. Сега и двамата с Риджис забелязаха пътеката, която започваше близо до просторната пещера на южния склон и поемаше на изток. Последваха я и не след дълго се натъкнаха на врата, която надали беше единствената по протежение на пътеката, където на доста места имаше разположени стражи.
	Робилард се издигна над източния склон и се спусна обратно в клисурата, където, за изненада и ужас на полуръста, се приземи в основата на могилата, близо до вдълбаната там пещера — достатъчно голяма, за да могат две каруци да минат едновременно през входа й.
	Без да изпуска невидимия полуръст, Робилард се вмъкна в пещерата. Едва-що бяха влезли, когато до ушите им достигна гърленият брътвеж на трима людоеди.
	— Трябва да има по-добър начин да проникнете вътре, когато дойдете с елфа и останалите — прошепна Робилард в ухото на Риджис, който едва не подскочи, но за щастие успя да се овладее, преди да изпищи и да привлече вниманието на пазачите. — Стой тук — добави магьосникът и изчезна нанякъде.
	Риджис остана съвсем сам и макар да беше невидим, изведнъж се почувства съвсем малък и ужасно уязвим.

	* * *

	— Едва не ме уби с онова първо хвърляне! — рече Дризт и двамата с Кати-Бри се усмихнаха доволно, когато Уолфгар се засмя.
	Бяха се отдали на спомени за отминалите времена, приятен разговор, подхванат от елфа в опит да разчупи ледовете и да накара варварина да излезе о черупката, в която се бе затворил. С появата на Уолфгар, в пещерата се беше възцарила неловкост, очевидна както от смръщеното лице на Бруенор, така и от явно напрегнатото изражение на варварина.
	Разказваха историята за първата битка на Дризт и Уолфгар в бърлогата на великан на име Едноустия. Двамата приятели дълго бяха тренирали заедно и добре познаваха бойните си стилове, дотам, че те често се допълваха до съвършенство и все пак, както Дризт току-що бе признал, понякога успехът бе идвал не заради техните усилия, а просто защото късметът им проработваше.
	Въпреки че Бруенор все така мълчеше и се мръщеше, елфът продължи със спомени за дните, прекарани в Долината на мразовития вятър, за приключенията, преживени заедно, за изковаването на Щитозъб (тук и Уолфгар, и Бруенор видимо потрепнаха), за пътешествието им до Калимпорт, за да спасят Риджис, за връщането им обратно на североизток в търсене на изгубените Сребърни зали. Дори Дризт остана изненадан от това колко много бяха преживели заедно и от силата на приятелството, свързвало ги някога. Понечи да заговори за идването на Мрачните в Митрал Хол и за трагичния сблъсък, който им бе отнел Уолфгар, ала после размисли и се отказа.
	— Как може толкова силна връзка да се окаже така преходна? — попита той вместо това. — Как може намесата на един демон да погуби нещо, което сме градили с години?
	— Вината не е на демона Ерту — заяви Уолфгар, изпреварвайки Кати-Бри, която също се канеше да каже нещо.
	Тримата приятели го изгледаха изненадано — това бяха първите му думи, откакто Дризт бе започнал разказа си.
	— Вината е на демона, който Ерту всели в гърдите ми — продължи варваринът и като се обърна към Кати-Бри, взе ръцете й в своите. — А може би и на демоните, които си бяха там отпреди…
	Гласът му се прекърши и той вдигна поглед. Кристалносините му очи се напълниха със сълзи, ала той стисна зъби и се опита да ги преглътне, без да сваля поглед от лицето на младата жена.
	— Единственото, което мога да кажа сега, е, че съжалявам — с мъка прошепна той.
	Още преди Уолфгар да успее да довърши, Кати-Бри разпери ръце и го прегърна, заравяйки лице в силното му рамо. Той с все сила я притисна до гърдите си и скри лице в гъстата й, червеникавокафява коса.
	Кати-Бри погледна към Дризт и го видя да се усмихва, искрено щастлив, че са преодолели това първо от многобройните препятствия, които стояха на пътя към някогашната им дружба.
	Миг по-късно Кати-Бри отстъпи назад, избърса очите си и топло се усмихна:
	— Намерил си си чудесна жена. И прекрасно дете, макар във вените му да не тече твоята кръв.
	Уолфгар кимна на Дризт и Кати-Бри, изпълнен с тихо задоволство, задето най-сетне бе направил огромна крачка в правилната посока.
	Звукът, откъснал се от устните му миг по-късно беше колкото от болка, толкова и от изненада, когато нещо с все сила се блъсна в него и го накара да политне назад. Той се обърна и видя, че Бруенор се бе изтъпанчил пред него с ръце на хълбоците и свирепо изражение.
	— Ако още веднъж посегнеш на момичето ми, си направя гердан от зъбите ти, тъй да знаеш, момче! Искаш да се наричаш мой син, а удряш сестра си!
	Думите му, разбира се, бяха повече от нелепи, ала докато Бруенор профучаваше покрай тях, за да излезе навън, тримата го чуха да подсмърча сподавено и разбраха, че джуджето е реагирало по единствения начин, по който гордостта му позволяваше и че в действителност се радва не по-малко от тях на срещата им.
	Кати-Бри отиде при Дризт и небрежно, но многозначително го прегърна през кръста. В началото Уолфгар изглеждаше не по-малко учуден, отколкото когато Бруенор го удари, но постепенно изненадата му отстъпи място на искрено одобрение, а по устните му плъзна леко натъжена усмивка.
	— Очаква ни нелек път — рече Дризт. — Има ли смисъл да тръгваме по дирите на Щитозъб, знаейки какви трудности ни очакват, след като вече се събрахме?
	Уолфгар го изгледа така, сякаш не можеше да повярва на ушите си, но това трая само миг, после изражението му се смени с нещо, което много приличаше на съгласие.
	— Ти си откачил! — отсече Кати-Бри най-безцеремонно и Дризт я зяпна слисано, учуден от разпаления й тон. — И съвсем не съм единствената, която мисли така — увери го младата жена. — Питай него, щом искаш.
	При тези думи тя посочи към входа на пещерата, където току-що се беше появил Бруенор.
	— Какво? — попита джуджето.
	— Дризт смята, че засега е по-добре да се откажем от чука — обясни Кати-Бри.
	Очите на Бруенор се разшириха и за момент той изглеждаше така, сякаш ще се нахвърли върху елфа.
	— Как смееш… ама че глупак… з-з-защо… к-к-как… — запелтечи той.
	Дризт вдигна ръка и се подсмихна, като в същото време му даде едва забележим знак да се обърне към Уолфгар. Бруенор продължи да беснее още няколко секунди, преди най-сетне да проумее какво става, но накрая се овладя и като сложи ръце на хълбоците си, погледна право към варварина.
	— Е? — ревна той. — Какво ще речеш, момче?
	Уолфгар си пое дълбоко дъх, когато погледите на тримата му приятели се спряха върху него, сякаш той трябваше да отговаря за всичко. Така си и беше — беше изгубил чука по своя вина и тъй като оръжието беше негово, негова трябваше да бъде и последната дума.
	Но как да вземе подобно решение!
	В главата му запрепускаха противоречиви мисли, различни възможности започнаха да се разиграват пред очите му, коя от коя по-мрачни. Ами ако тръгнеха срещу Шийла Крий и нейните пирати ги избиеха до един? Още по-ужасяващо — ами ако един или повече от приятелите му загинеха, а той успееше да се спаси? Как би могъл да живее в мир със себе след нещо такова…
	Уолфгар се разсмя с глас и тръсна глава, отказвайки да падне в този капан.
	— Изгубих Щитозъб по своя вина — заяви той, нещо, което останалите вече знаеха. — Сега разбирам грешката… своята грешка. Затова ще опитам да си го върна, колкото се може по-скоро, напук на снега и лошото време, независимо дали трябва да се боря с пирати и дори с дракони. Но не мога да искам от вас, от никого от вас, да дойде с мен. Няма да ви се разсърдя, ако решите да се приберете в Десетте града или в някое от поселищата, разположени по-наблизо. Аз обаче продължавам напред. Това е мое задължение и моя отговорност.
	— Да не мислиш, че ще те пуснем да идеш сам? — възкликна Кати-Бри, ала той я прекъсна.
	— На драго сърце ще приема всяка помощ, която решите да ми окажете, макар да знам, че не я заслужавам.
	— Пълни глупости! — изсумтя Бруенор. — Разбира се, че идваме, теле такова. Ти се забърка в тая каша и сега трябва да ти помогнем да се измъкнеш от нея!
	— Опасностите… — започна варваринът, ала Бруенор не го остави да се доизкаже.
	— Людоеди и някакви си пирати! Нищо работа. Ще избием част от тях, останалите ще прогоним, ще си върнем чука и ще сме си у дома, преди да се е запролетило. А ако се окаже, че имат и дракон… — джуджето замълча и се ухили заканително. — Е, тогаз ще го отстъпим на теб.
	Шеговитите му думи дойдоха точно навреме и те изведнъж се почувстваха както преди — четирима приятели, поели заедно на приключение.
	— Пък ако някога отново си изгубиш чука — изрева Бруенор и размаха пръст в лицето на варварина, — лично ще те погреба, преди да ида да си го взема обратно!
	Бруенор сякаш се канеше да продължи още дълго, ала в този миг откъм входа се разнесе глас и всички се обърнаха натам.
	Робилард и Риджис влязоха в пещерата.
	— Открихме ги — съобщи полуръстът, преди Робилард да успее да каже каквото и да било, и като втъкна палци в реверите на дебелата си, вълнена жилетка, гордо изпъчи гърди. — Влязохме чак вътре, покрай стражите людоеди…
	— Не сме сигурни, че наистина става въпрос за Шийла Крий — прекъсна го Робилард, — но по всичко личи, че намерихме откъде е дошла онази група човекоядци — подземен комплекс от тунели и пещери близо до морето.
	— С излаз на вода, достатъчно голям, за да побере цял кораб — побърза да добави Риджис.
	— Мислиш ли, че е Крий? — обърна се Дризт към магьосника.
	— Така изглежда — отвърна Робилард, почти без колебание. — На няколко пъти сме преследвали кораб, за който вярвахме, че е „Кървавия кил“, но винаги то изпускахме от поглед нейде из онези води. Отдавна подозираме, че си има тайно пристанище, може би дори цяла пещера. Онова, което видяхме днес, със сигурност потвърждава предположенията ни.
	— Значи там трябва да отидем — рече елфът.
	— Не мога да ви пренеса всичките — поклати глава Робилард — Този там определено е прекалено голям, за да го взема на гръб — при тези думи той посочи Уолфгар.
	— Знаеш ли пътя? — обърна се Дризт към Риджис и той се изпъна, сякаш се канеше да му изкозирува.
	— Мога да го намеря — увери ги той.
	Робилард кимна:
	— Няма да ви отнеме повече от един ден. Е, вече знаете накъде да поемете. Ако — погледът му ги обходи един по един и се спря върху Уолфгар, — ако решите да не тръгнете след Шийла Крий сега, на драго сърце ще приемем всички ви на борда на „Морски дух“ през пролетта, когато заедно ще се опитаме да си върнем изгубеното.
	— Тръгваме сега — рече варваринът.
	— През пролетта Крий вече няма да я има, та да я преследваме заедно — засмя се Бруенор и стовари тъпата страна на секирата върху отворената си длан, за да подсили думите си.
	Робилард се разсмя и кимна.
	— Добри ми Робилард — обади се и Дризт, — ако след време зърнете „Кървавия кил“ на хоризонта, приближете се и го поздравете, преди да го потопите. Нищо чудно да се окаже, че на борда сме ние и го караме към най-близкото пристанище.
	Робилард отново се засмя, още по-силно:
	— Не се и съмнявам — рече той и потупа елфа по рамото. — И ви моля, ако наистина се срещнем в открито море, гледайте вие да не ни потопите!
	Всички се засмяха, ала веселието им не трая дълго. Робилард мина покрай Дризт и застана пред Уолфгар.
	— Никога не съм те харесвал особено — заяви той направо.
	Варваринът понечи да изсумти презрително, но се овладя навреме и го остави да продължи. Всъщност, Уолфгар смяташе, че напълно си заслужава хокането, което според него щеше да последва. Той се изпъна и вдигна глава, но не каза нищо.
	— Ала може би никога не съм те познавал — продължи Робилард. — Може би все още ти предстои да откриеш истинския Уолфгар, син на Беорнегар, и ако някога го сториш, заповядай обратно на борда на „Морски дух“. Дори един свадлив, стар магьосник, видял прекалено много слънце и прекалено много солена вода, може да си промени мнението.
	С тези думи Робилард се обърна и махна на останалите, след което хвърли последен лукав поглед на варварина.
	— Ако това изобщо има някакво значение за теб; естествено — подхвърли той, уж на шега.
	— Има — сериозно заяви Уолфгар, толкова сериозно, че всички го изгледаха учудено, а по лицето на Робилард се разля приятна изненада.
	— На добър час, тогава — пожела им той и се поклони ниско, след което подхвана магията за телепортация, от която въздухът около него се изпълни с безброй пъстроцветни мехурчета.
	Миг по-късно вълшебникът вече го нямаше и петимата приятели останаха сами.
	Точно както някога.


	Двадесет и шеста глава
	Право напред

	Небето отново се бе смръщило и заплашваше да запрати насреща им нова вихрушка, ала дори това не можеше да стресне приятелите и те поеха на път, изпълнени с надежда и бодър дух, готови да преодолеят всички препятствия по пътя си. Бяха заедно и за първи път, откакто Уолфгар се бе завърнал от Бездната, между тях не цареше неловкост и напрежение. Чувстваха се добре заедно.
	Разбира се, неочакваната поява на Уолфгар в ледената пещера, насред битката им с демона Ерту, ги бе изпълнила с огромна радост, ала също така и с голяма доза изненада. Оказало се бе, че не им е толкова лесно да се приспособят към това непредвидено развитие на събитията. Уолфгар се бе завърнал от отвъдното и цялата болка, с която четиримата му приятели вярваха, че са успели да се справят, изведнъж изплува на повърхността, а твърдостта, която си бяха наложили, за да могат да продължат напред, се стопи.
	След първоначалното въодушевление неизбежно бяха настъпили доста промени — трудни, ала необходими. Приятелите трябваше наново да се опознаят и да свикнат един с друг, а това не се бе оказало толкова лесно. Уолфгар ставаше все по-потиснат и по-потиснат, докато накрая мрачното му настроение бе взело връх, превръщайки се в ярост, която му бе трудно да контролира и която бе станала причина за раздялата им. Ала ето че сега отново бяха заедно.
	Много скоро закрачиха в ритъм, който бе удобен за всички — Бруенор беше начело и пробиваше път с якото си тяло, веднага след него вървеше Риджис, кой-: то оглеждаше местността и казваше на джуджето накъде да се насочи. Двуметровият варварин беше трета, за да следи какво се случва напред и около тях.
	Последна, малко зад тях, идваше Кати-Бри. С Таулмарил в ръка, тя внимаваше да не изпуска от погледа си Дризт, който минаваше ту от едната, ту от другата им страна. Този път Гуенивар не беше с тях (всъщност, ониксовата статуетка беше у Кати-Бри), тъй като колкото по-дълго пантерата останеше в родната си равнина, толкова по-отпочинала щеше да бъде, когато я повикаха. А Дризт имаше силното чувство, че ще се нуждаят от нея, преди всичко да е свършило.
	Снегът все още не беше завалял и приятелите поддържаха добро темпо, когато малко след пладне Кати-Бри забеляза, че Дризт им дава някакъв знак.
	— Спри! — прошепна тя на Уолфгар и той предаде командата й на останалите.
	Предводителят на малката им групичка Бруенор спря, запъхтян от дългата борба със снега, и се облегна на дръжката на секирата си.
	— Дризт се връща — съобщи Уолфгар, за когото не бе трудно да види какво се случва отвъд високите преспи.
	— Друга пътека — обясни елфът, когато стигна до тях. — Пресича нашата и отива на запад.
	— Оттук трябва да поемем право на юг — напомни им Риджис, но Дризт поклати глава.
	— Не е обикновена пътека — обясни той.
	— Следи? — нетърпеливо попита Бруенор. — Още людоеди?
	— Нещо друго — поклати глава елфът и им даде знак да го последват.
	Само след стотина метра приятелите се натъкнаха на широка ивица силно отъпкан сняг, която пресичаше тяхната пътека и се спускаше по един стръмен склон на изток. Там, в ниското, където вятърът бе навял високи преспи, видяха малка падина, пълна с киша, над която се вдигаше пара.
	— Какво, в името на Деветте пъкъла, оставя такива следи? — възкликна Бруенор.
	— Полярен червей — отвърна Дризт.
	Бруенор се изплю, Риджис потрепери, а Кати-Бри се изпъна, застанала изведнъж нащрек. Всички те в един или друг момент си бяха имали вземане-даване с отвратителните реморхази, огромните полярни червеи, и то им бе напълно достатъчно, за да са сигурни, че нямат никакво желание отново да се изправят срещу някой от тях.
	— Не ми се ще да оставяме никакви врагове зад гърба си — обясни Дризт.
	— И какво? Искаш да намерим проклетата твар и да я убием? — изръмжа Бруенор.
	Дризт поклати глава:
	— Поне трябва да разберем къде е. Дали ще го убием, или не, ще зависи от много неща.
	— И най-вече от това докъде стига глупостта ни — промърмори си Риджис под носа.
	Единствената, която го чу, бе Кати-Бри, застанала съвсем наблизо. Тя погледна към него и му намигна, а той сви рамене в отговор.
	Без да дочака съгласието им, Дризт се отправи напред, следвайки широката пътека, оставена от странното и могъщо създание, което бе в състояние така да нагорещи гръбнака си, че да стопи не само снега под себе си, но и плътта на доближилите го твърде много врагове. Откриха звяра в една плитка долчинка не много далеч оттам. Той тъкмо поглъщаше последната дива коза, която бе заловил, а тялото му все още излъчваше топлина заради възбудата от лова и последвалия пир.
	— Няма да ни създава грижи — отбеляза Уолфгар. — Полярните червеи се хранят нарядко и щом задоволят глада си, не търсят нова плячка.
	— Така е — съгласи се Дризт и ги поведе обратно към тяхната пътека.
	По това време във въздуха вече прехвърчаха снежинки, ала Риджис им каза да не се тревожат, тъй като бе успял да различи в далечината причудливия планински връх, който се издигаше в северния край на една клисура.
	Снегът все още беше слаб, когато петимата достигнаха пътеката, тръгваща от подножието на върха, отвъд който се бе ширнала клисурата. Риджис подробно им описа както пътя през нея, така и местата, където най-вероятно бяха разположени стражи, а след това им показа могилата, която се извисяваше далеч на юг и отново им обясни какво представлява тя и откъде минава пътеката, която я опасва. Пътека, по чието протежение имаше поне една врата, напомни им той.
	Когато свърши, Риджис погледна към Дризт и кимна.
	— Освен това имаше още един, по-таен вход — рече той.
	— Мислиш, че ще е най-добре да се разделим ли? — не особено убедено попита Бруенор и се обърна към Дризт. Последната забележка на полуръста беше хвърлила мрачния елф в дълбок размисъл.
	Дризт се поколеба. Обикновено се биеха всички заедно, рамо до рамо, и резултатите бяха отлични. Ала онова, което им предстоеше сега, не беше обикновено нападение. Този път тръгваха срещу добре укрепена вражеска твърдина, без съмнение надеждно подсигурена и отлично охранявана. Ако някой от тях успееше да се промъкне вътре и да заеме позиция в тила на врага, несъмнено можеше да нанесе сериозна вреда.
	— Всяко нещо с времето си — рече Дризт най-сетне. — Нека първо видим как ще се справим със стражите в клисурата, в случай че има такива.
	— Поне неколцина са — отвърна Риджис. — С Робилард ги видяхме, докато прелитахме отгоре. Най-малко по двама от двете страни на пролома. Не ми изглеждаха сякаш се канят да си тръгнат.
	— Значи трябва да намерим друг път — обади се Уолфгар. — Ако нападнем пазачите от едната страна онези отсреща несъмнено ще предупредят всички в клисурата много преди да стигнем до тях.
	— Освен ако Кати-Бри не използва лъка си… — започна Риджис, ала младата жена измери с поглед разстоянието между двете стени на пролома и поклати глава, още преди той да успее да довърши.
	— Не бива да оставяме никакви врагове зад гърба си — реши Дризт. — Аз ще тръгна надясно, а вие вървете наляво.
	— Ама че глупост! — изсумтя Бруенор. — Може и да се справиш с двамина полулюдоеди, че даже и с двама истински людоеди, но никога няма да го направиш достатъчно бързо, за да им попречиш да извикат и да предупредят онез’ отсреща.
	— Значи трябва да прикрием истината за нападението си — отсече Кати-Бри и погледна на северозапад, а лицето й придоби решително изражение. — Червеят не е гладен, но туй не означава, че не можем да го ядосаме.

	* * *

	— Етинг? — попита един от полулюдоедите, които бранеха източния склон, и се почеса по въшлясалата глава, докато гледаше как двуметровото същество се приближава към него.
	Имаше две глави, значи трябва да бе от рода на етингите, въпреки че едната от главите приличаше повече на човешка и имаше руса коса, докато другата, с рошава рижа коса и също толкова гъста рижа брада, изглеждаше точно като главата на някое джудже.
	— Хъ? — дойде да види какво става и вторият пазач.
	— Наоколо не живеят етинги — обади се третият, докато се грееше на огъня.
	— Е, ето че сега идва един — настоя първият.
	И наистина, двуглавото създание бързо се приближаваше. То не беше въоръжено и по нищо не личеше, че се кани да ги нападне, но въпреки това стражите вдигнаха своите оръжия и му извикаха да спре.
	То се подчини, едва на няколко крачки от тях и зяпна тримата пазачи с неприкрито самодоволна усмивка на двете си глави.
	— К’во правиш тука? — попита един от полулюдоедите.
	— Тъкмо се канехме да се махнем! — извика рижата глава.
	Челюстите на чудовищата увиснаха миг по-късно, когато едрият човек (а той наистина беше човек!) захвърли настрани одеялото, с което се бе заметнал, а рижото джудже скочи от раменете му и се претърколи настрани. Мъжът пък отскочи на другата страна. Кълбо гъста пара изригна там, където допреди малко бе стоял мнимият етинг и се спусна право върху стражите.
	Те изкрещяха, ала полярният червей вече бе пробил снегът и заплашително се издигна над тях. — Какъв ти етинг, идиоти такива! — изрева полулюдоедът до огъня и с типична за расата си лоялност хукна на юг, към сигурността на могилата.
	Не бе направил и три крачки, когато струйка синя светлина проряза въздуха и в бедрото му се заби стрела. Звярът се олюля, изрева от болка, и така и не видя как рижото джудже се хвърли отгоре му с брадва в ръка. Накрая, просто за всеки случай, то с все сила стовари щита си в лицето на падналото чудовище, оставяйки съвсем ясен отпечатък от халба с пенливо пиво върху бузата му.

	* * *

	Черпейки увереност от шума на битката, който долиташе зад гърба му, Риджис бавно се катереше по насрещната стена на клисурата, точно под ръба, така че пазачите да не го видят. Двамата с Дризт бяха оставили другите трима при западната стена, а после и те се бяха разделили — елфът щеше да заобиколи стражите и да ги нападне откъм гърба, докато той самият предпочете стената.
	Усмивката на Дризт, когато се разделяха, красноречиво говореше, че той не очаква особена помощ в предстоящата битка и че според него полуръстът иска само да си намери някое скришно местенце. Ала Риджис имаше напълно готов план и почти бе достигнал мястото, където смяташе да го приведе в действие — солидна маса лед и втвърден сняг, издадена над дъното на клисурата.
	Той се промъкна под нея, като много внимаваше да се придържа плътно до каменната стена, и започна да удря основата й с малкия си боздуган.
	Хвърли поглед насреща, тъкмо когато полярният червей надигна глава за втори път, захапал един от полулюдоедите в страховитата си паст. Риджис усети как го обзема съчувствие към заловения звяр, когато червеят изви глава назад и отвори уста, така че жертвата му се изтърколи надолу по гигантския, нажежен гръб. Как само се замята обреченото чудовище!
	Малко по-надалеч Риджис видя Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри да тичат на юг, отдалечавайки се колкото се може повече от червея и тримата смъртоносно ранени полулюдоеди.
	В този миг нейде над главата на полуръста се разнесе шум и той разбра, че стражите най-сетне бяха забелязали, че отсреща става нещо лошо.
	— Помощ! — извика той.
	Изведнъж всичко утихна.
	— Помощ! — повтори той.
	Над него се чу някакво раздвижване и ледът изпращя, когато един от стражите се приближи, за да провери какво става.
	— Ей, жалък дребосък! — изрева полулюдоедът миг по-късно и завря главата си под леда.
	Очевидно се беше проснал по корем на земята и сега се взираше невярващо в полуръста, протегнал тежката си лапа към него.
	— Хайде! Хайде! — молеше се Риджис, докато отново и отново стоварваше боздугана си в основата на ледената маса.
	После обаче трябваше да спре и да се дръпне, за да избегне ръката на чудовището.
	Полулюдоедът пропълзя още по-напред. Ледът изпука застрашително.
	— Пипнах те!
	Тържествуващият вик на чудовището внезапно се превърна в писък на изненада и ужас, когато ледената маса се откъсна и полетя към дъното на клисурата, повличайки го със себе си.
	— Пипна ме, значи? — подигравателно повтори Риджис.
	— Аха! — разнесе се неочакван отговор над главата му и той бавно вдигна поглед.
	Там, с копие в ръка и достатъчно близо, за да го прониже, стоеше вторият пазач. За миг Риджис се поколеба дали да не се пусне и да се надява, че ще успее да забави падането си достатъчно, за да не се пребие, но чудовището изведнъж се вдърви и залитна напред. Поиска да се обърне, но така само даде възможност на нападателя си да посече лицето му и полетя през глава към дъното на клисурата, а на негово място се появи Дризт и протегна ръка.
	Риджис я улови и елфът го издърпа до себе си.
	— Петима убити! — възторжено рече полуръстът, без да може да сдържи задоволството си от победата, която неговата информация им бе донесла. — Видя ли? Оказах се прав. Четирима, може би петима — така предположих и те се оказаха точно там, където ти казах!
	— Шестима — поправи го Дризт и кимна към мъртвото чудовище, което лежеше в локва кръв недалеч оттам. — Пропуснал си един.
	Риджис погледа убития звяр в продължение на миг-два и сви рамене, признавайки пропуска си.
	Двамата приятели се огледаха наоколо и бързо се увериха, че тези шестимата няма да им създават повече неприятности. Тримата върху отсрещната страна бяха мъртви и червеят вече разкъсваше телата им; съдбата на двамината, които бяха паднали, също не бе за завиждане — единият от тях лежеше на дъното на клисурата, съвършено неподвижен, а другарят му несъмнено бе нейде наблизо, затрупан от тежка купчина лед и сняг.
	— Приятелите ни тръгнаха на другата страна — обясни Риджис, — но не съм сигурен къде отидоха.
	— При всички случаи са излезли от клисурата — спокойно отвърна Дризт.
	Преди да подмамят червея насам, бяха обсъждали вероятността нещата да се развият по този начин. Елфът кимна надолу и Риджис видя цяла група людоеди и полулюдоеди да отива на север. Приятелите се бяха надявали да успеят да се разправят със стражите, без другарите им в могилата да усетят, че се случва нещо нередно, ала от самото начало знаеха, че може и да не стане така и именно затова си бях послужили с червея.
	— Да вървим — подкани Дризт. — Все някак ще ги настигнем. Или пък те ще настигнат нас.
	Двамата поеха на юг, като гледаха да се държа колкото се може по-близо до ръба на каменната стена и въпреки това да останат незабелязани.
	Не след дълго чуха как бандата людоеди се отдалечава и след като се убеди, че чудовищата наистина са отминали, Дризт се приближи до ръба и предпазливо пое надолу.
	Риджис здравата се поизпоти и остана почти без дъх, но все пак не изостана и много скоро двамата достигнаха дъното. Групата чудовища вече бе далеч на север, а те съвсем ясно виждаха могилата в южната част на клисурата и зейналия в склона й отвор.
	— Готов ли си? — попита Дризт.
	Риджис преглътна мъчително. Не бе особено щастлив, че трябва да продължи заедно с опасния елф. Ако зависеше от него, би си избрал да върви след едрите Бруенор и Уолфгар, спокоен, че гърбът му е защитен от Кати-Бри и нейните безпогрешни стрели, ала добре разбираше, че Дризт няма да изпусне тази прекрасна възможност да проникне в леговището на врага.
	— Да вървим — чу се Риджис да казва, което изненада дори самия него.

	* * *

	Приближените на Шийла Крий побързаха да излязат от стаите си, веднага щом чуха виковете, които се разнасяха както отвън, така и от долните нива на могилата.
	— Чогуруга изпрати един отряд да проучи какво става — обясни Белани, чиято стая гледаше на север, откъдето идваше цялата врява, и дори имаше врата, отвеждаща до една външна площадка.
	— Върви и ти — нареди й Шийла Крий. — Използвай магиите си, за да видиш какво се задава.
	— Чух викове за някакъв полярен червей — отвърна Белани, ала Шийла тръсна глава толкова рязко, че огнената й коса се разхвърча във всички посоки.
	— Би било прекалено голямо съвпадение — промърмори тя и се втурна надолу по коридора, водещ до бърлогата на Чогуруга и Блуг. Плътно я следваше Джул Пепър.
	Ле’лоринел обаче остана на мястото си, поклащайки многозначително глава.
	— Мрачният елф ли е? — попита Белани, ала Ле’лоринел се усмихна безмълвно и се прибра в стаята, затваряйки вратата след себе си.
	Останала сама, Белани поклати глава и пое дълбоко дъх, мислейки си какви са техните изгледи, в случай че Дризт До’Урден и приятелите му са в клисурата. Можеше единствено да се надява, че суматохата наистина се дължи на полярен червей, колкото и усилия да би им коствало прогонването му.
	Магьосницата се прибра в стаята си и се залови за работа — искаше да поогледа мястото на размириците, а нямаше да е зле тайничко да провери Морик, за да се увери кому в действителност е верен той.
	Малко след като Белани се прибра в стаята си Ле’лоринел излезе в коридора и се запъти натам, на, където бяха отишли Шийла и Джул.
	В стаята на Чогуруга цареше пълен хаос. Двамата прислужници на людоедката се щураха напред-назад, навличаха здрави доспехи и препасваха тежки оръжия през кръста си. Чогуруга стоеше пред един шкаф, пълен с най-различни стъкленици, и ги преглеждаше една по една — някои слагаше в джоба си, а останалите разделяше на две групички.
	В другия край на стаята Блуг лежеше в хамака си, провесил огромните си крака от двете му страни дори да бе разтревожено от цялата бъркотия, мързеливото чудовище с нищо не го показваше.
	Ле’лоринел се насочи право към него.
	— Той ще те намери — предупреди елфът. — Предсказано бе, че Мрачният ще дойде за чука.
	— Мрачният? — повтори людоедът — Никакъв Мрачен. Полярен червей.
	— Може би — Ле’лоринел сви рамене, без да се опитва да скрие недоверието си.
	— Мрачен елф? — попита Блуг с внезапно поразклатена самоувереност.
	— Той ще те открие.
	— Блуг смаже го! — изрева звярът и се надигна или поне опита да се надигне, при което замалко не се изтърси на земята — Няма вземе новия чук на Блуг! Блуг смаже!
	— Смаже кой? — обади се Чогуруга от другия край на стаята и се смръщи, виждайки елфа толкова близо до Блуг.
	— Няма да е лесно, могъщи ми Блуг — обясни Ле’лоринел, без да обръща никакво внимание на отвратителната човекоядка. — Ела, приятелю. Ще ти покажа как най-лесно да се справиш с мрачния елф.
	Блуг премести поглед от Ле’лоринел към начумерената си жена, после обратно към деликатния Ле’лоринел. С изражение, което красноречиво говореше, че иска колкото да научи повече за мрачния елф, толкова и да разгневи Чогуруга, Блуг се изправи на крака и вдигна Щитозъб. Толкова огромен бе звярът, че преметнато през масивното му рамо, дори това могъщо оръжие приличаше на обикновен ковашки чук.
	С един последен поглед към Чогуруга, за да се увери, че избухливата людоедка не се кани да се нахвърли отгоре им, Ле’лоринел поведе Блуг по коридора, отвеждащ до стаята на Белани.
	— Какво прави той тук? — попита магьосницата, когато елфът почука на вратата й. — Шийла няма да одобри.
	— Какво успя да научиш?
	По лицето на Белани пробяга сянка.
	— Не е обикновен полярен червей — потвърди тя. — Видях едно джудже и един огромен мъж да се приближават тичешком.
	— Бруенор Бойния чук и Уолфгар, предполагам Ами Мрачният?
	Белани сви рамене и поклати глава.
	— Ако останалите са тук, значи и той не е далеч — настоя Ле’лоринел. — Битката в северната част на клисурата навярно е била за отвличане на вниманието! Потърси по-наблизо.
	Белани се смръщи, ала Ле’лоринел нямаше намерение да отстъпва.
	— Нищо чудно Дризт До’Урден вече да е проникнал в могилата — добави елфът.
	Това начаса изтри гнева от лицето на магьосницата и тя побърза да се върне в стаята си, затваряйки вратата след себе си. Миг по-късно Ле’лоринел я чу да подхваща заклинание и се усмихна, когато вида как вратата й сякаш се издува, за да може да побере междупространствения портал.
	Мъчейки се да не избухне в смях, напрегнат както никога преди, Ле’лоринел даде знак на Блуг да го последва и се запъти към друга стая.

	* * *

	Риджис долепи пълничкото си лице до каменната стена, без да смее да си поеме дъх. Съвсем ясно чу тропота на поредните две чудовища покрай позицията, която двамата с Дризт бяха заели, придружен този път от сърдит човешки глас.
	Единствената му утеха бе, че Дризт е зад него… поне докато не се обърна и не видя, че елфът е изчезнал.
	В гърдите на полуръста се надигна паника. Ругатните на тримата неприятели се чуваха все по-близо й по-близо.
	— Прекалено е студено, за да гоним оня, дето духа! — изръмжа човекът.
	— Голям червей — отвърна един от людоедите.
	— И според теб това е достатъчна причина? — насмешливо рече човекът. — Оставим ли гнусната твар на мира, рано или късно все ще се пръждоса.
	— Голям червей убил Бонко! — възмути се другото чудовище.
	Човекът понечи да каже нещо — навярно, че един мъртъв людоед не е кой знае каква загуба, ала очевидно поразмисли и само изруга под носа си.
	Тримата минаха толкова близо до Риджис, че ако бяха направили само крачка-две встрани, щяха да се блъснат в него.
	Полуръстът си пое дъх едва когато гласовете им се изгубиха в далечината, но дори тогава остана в дебелите сенки, плътно притиснат до стената.
	— Риджис — долетя шепот отнякъде и когато вдигна глава, той видя Дризт върху една скална площадка над него.
	Събирайки цялата си смелост, полуръстът се покатери по стената с помощта на Дризт и двамата тръгнаха по тясната издатина, докато не стигнаха до ъгъла на просторната пещера.
	Използвайки прикритието на каменната стена, Дризт надникна от другата страна и продължи напред, дръпвайки Риджис след себе си.
	Не след дълго пещерата се стесни и се превъртя в коридор, който се разклоняваше на няколко места въздухът беше задимен, тъй като на равни интервали по стените бяха окачени запалени факли, чиито пламъци осветяваха цялото място и го изпълваха в причудливи, издължени сенки.
	— Насам — рече Риджис и свърна в един страничен тунел, който отиваше наляво.
	Опитваше се да си спомни всичко, което Робилард му бе казал за могилата, тъй като магьосника не само бе огледал най-подробно наоколо, но дори бе успял да проникне нагоре в скалния комплекс. Пътят им ту се изкачваше ту отново се спускаше, но като цяло двамата се движеха надолу. Прекосиха помещения без факли, в които цареше мрак, както е такива, в които дебели сталагмити най-неочаквано се изпречваха пред тях, а над главите им заплашително висяха сталактити. На много места имате различни по големина и форма издатини, или пък скални образувания, които времето бе изгладило така, че сякаш се стичаха по стените. От всеки възможен ъгъл тръгваха нови и нови коридори.
	Внезапно Риджис долови гърлени гласове нейде пред тях и веднага забави крачка. Обърна се към Дризт с разтревожено изражение и настойчиво посочи напред, където тунелът завиваше наляво, а после отново поемаше надясно и нагоре.
	Дризт го разбра и като му даде знак да чака, потъна в сенките пред тях, толкова леко, безшумно и бързо, че Риджис запремигва, чудейки се дали приятелят му не се бе изпарил във въздуха. Няколко секунди по-късно, щом се съвзе от изненадата си, той изведнъж осъзна, че е останал сам и побърза да потъне в близките сенки.
	Дризт не се бави дълго, за огромно облекчение на полуръста, и с доволна усмивка му съобщи, че е открил онова, което търсят. След това го поведе зад поредния завой, нагоре по един полегат склон и стъпала, които тръгваха от върха му, издялани донякъде от времето и водата, донякъде с външна намеса. Най-сетне двамата се озоваха в просторна зала, която се разширяваше значително в лявата си част.
	Гласовете, които Риджис беше чул по-рано, идваха от много по-близо — нейде пред тях, зад следващия завой на пътеката. Дризт отскочи наляво, дръпвайки полуръста след себе си.
	— Много от камъните се държат едва-едва — тихо предупреди елфът. — Бъди предпазлив!
	Крайно внимателно, двамата тръгнаха напред, придържайки се плътно до стената, докато не достигнаха място, където нямаше скални отломки. Дризт се наведе и бръкна в една неголяма ниша.
	Риджис кимна, когато го видя да изважда ръката си и да потрива пръсти. Пепел. Това беше естествен комин, същият, за който Робилард му бе разказал, докато се връщаха при останалите в пещерата и който Риджис бе описал на Дризт.
	Елфът влезе пръв. Преди Риджис да осъзнае какво точно го очаква, преди да успее да събере целия си кураж, зад гърба му се разнесоха гласове.
	Без изобщо да се колебае, той се хвърли в мрака и се закатери нагоре след приятеля си.

	* * *

	Дризт изведнъж се почувства така, сякаш се бе завърнал в Подземния мрак, онова безпощадно място, където трябваше винаги да бъде нащрек, с изострена до краен предел сетива, ако искаше да оцелее. До слуха му достигаха най-различни звуци — някъде капеше вода, камъни се триеха един в друг, далеч под тях се носеха викове и си пробиваха път през пукнатините в скалните стени. Елфът не просто чуваше всички тези звуци, той ги усещаше във върховете на пръстите си, докато се катереше нагоре, бавно, за да не остави Риджис сам. Отраснал в Подземния мрак, който изобилстваше от подобни естествени улеи и където дори острото зрение на полуръстовете беше безсилно, Дризт можеше да се изкачи до върха на този комин със същата лекота, с която Риджис би тичал из някоя огряна от звездите поляна.
	Елфът се дивеше на камъка под себе си. С цялото си същество усещаше живота на могилата, огласяна някога от екота на течаща вода. Стените бяха достатъчно гладки, за да улеснят изкачването му, но не толкова, че да му пречат.
	Той се движеше с лекота, безшумен и с изострени сетива.
	— Дризт! — чу шепот под себе си и разбра, че Риджис не може да продължи.
	Елфът се върна назад и протегна единия си крак, така че приятелят му да се улови за него.
	— Трябваше да си остана с другите! — промърмори Риджис, когато най-сетне успя да преодолее мястото, което го затрудняваше.
	— Празни приказки — отвърна Дризт. — Не усещаш ли живота на планината? И тук ще намерим начин да окажем помощ на останалите, навярно — решителна помощ.
	— Та ние дори не знаем дали битката изобщо ще стигне дотук!
	— Даже да не стигне, враговете ни със сигурност няма да ни очакват зад себе си. Да вървим!
	И те продължиха, все по-нависоко и по-нависоко в сърцето на могилата. Не след дълго чуха груби, людоедски гласове, които ставаха толкова по-силни, колкото по-нагоре се изкачваха.
	Малко по-късно достигнаха до не особено дълъг страничен тунел, който се спускаше леко надолу. От другия му край, заедно с гласовете на чудовищата, идваше топлина.
	Дризт изчака Риджис да се изравни с него и продължи по този тунел, докато не се озова до отвор, през който се виждаше масивно огнище с едва-едва тлееща жарава.
	Благодарение на удобния ъгъл, Дризт можа да надникне незабелязано в стаята — огромно помещение, в което трима людоеди (включително и една жена, с виолетова кожа и екзотичен вид) се суетяха напред-назад, препасваха колани и изпробваха оръжия.
	В отсрещния край на стаята елфът ясно различи друг коридор, който също се изкачваше нагоре.
	— Нагоре — прошепна Дризт, когато се върна при Риджис. След като намокри ризата си с вода от манерката, която носеше на кръста си, той я придърпа, така че да покрие долната част на лицето му.
	После помогна на Риджис да стори същото (по някакъв начин трябваше да се предпазят от дима) го поведе напред.
	Не бяха изминали повече от десетина метра, когато достигнаха своеобразен кръстопът. Основният комин продължаваше нагоре, ала на това място, и различни височини и под различни ъгли, от него се отделяха пет нови тунела, от които полъхваше топлина и идваше малко пушек. Тези коридори очевидно бяха изкуствено създадени и то не от груби, людоедски ръце.
	След като даде знак на Риджис да го последва предпазливо, Дризт пое по коридора, който според него се придържаше най-много на север.
	Огънят в долния му край гореше по-силно, отколкото онзи в стаята на людоедите, но за щастие цепениците бяха добре изсъхнали и нямаше много дим. Коминът обаче бе по-стръмен от предишния и Дризт не можеше да види какво става в стаята под тях.
	Без да се колебае, той завърза дългата си коса на тила и я намокри, после коленичи и като си пое дълбоко дъх, запълзя с главата напред, досущ като някой паяк, докато най-сетне успя да надникне изпод ръба на комина. Под него огънят пращеше и хвърляше искри, които пареха лицето му.
	Стаята се оказа съвършено различна от онази с трите чудовища в нея. Тук имаше меки килими, хубави мебели и огромно легло. Зад открехнатата врата на отсрещната стена се виждаха маси, отрупани със стъкленици и най-различни уреди, каквито можеха да се срещнат в някоя алхимическа работилница. На далечната стена на това второ помещение имаше тежка врата, иззад която се процеждаше дневна светлина.
	Дризт беше заинтригуван, ала не можеше да остане в това положение твърде дълго и беше принуден да се отдръпне от огъня.
	Върна се при Риджис и му описа какво е видял.
	— Трябва да излезем навън и да се опитаме да открием останалите — рече полуръстът.
	Дризт тъкмо се канеше да кимне в знак на съгласие, когато откъм един от другите тунели долетя гръмовен рев:
	— Блуг смачка! Няма вземе нов чук на Блуг!
	Без да губи и миг, Дризт се хвърли натам, следван по петите от Риджис. Този път огънят под улея бе почти угаснал и Дризт начаса подаде глава навън.
	Там, стиснал Щитозъб като да бе перце, стоеше огромен, грозен и свиреп людоед, а до него изящен елф с меч в ръка се опитваше да го успокои.
	Без дори да дочака Риджис, Дризт скочи в огнището, прекрачи жаравата и безстрашно пристъпи в стаята.

	* * *

	Тримата приятели тичаха по хребета, колкото им държаха краката. Принудени бяха да се отдръпнат от ръба, когато от могилата изскочи цял отряд подкрепления, а не след дълго им се наложи да се отклонят още повече, когато нова група чудовища излязоха от могилата и поеха над нивото на билото, направо през снега.
	— Вътре сигурно гъмжи от тях — подхвърли Кати-Бри.
	— Още една причина да влезем! — изръмжа Бруенор.
	— Дризт и Риджис навярно вече са там — добави и Уолфгар.
	С лък в ръка, Кати-Бри кимна решително и даде знак да продължат напред.
	— Няма ли да повикаш котката? — попита Бруенор.
	Кати-Бри сведе поглед към кесийката с ониксовата статуетка, която висеше на кръста й.
	— Когато наближим — отвърна тя и Бруенор, който й имаше пълно доверие, кимна и се втурна след Уолфгар.
	Изведнъж варваринът, поотдалечил се напред, рязко се наведе, за да избегне людоеда, който скочи от върха на могилата, прехвърли неголямата пропаст, деляща го от билото, и връхлетя отгоре му със сопа в ръка.
	Уолфгар с лекота избегна нападението и с все сила изрита противника си в рамото, като в същото време му нанесе удар с тежката си алебарда. Чудовището понечи да се обърне, ала вместо това се олюля и политна напред, когато брадвата на Бруенор строши капачката на коляното му. Виейки от болка, то се свлече на земята.
	— Довърши го, момиче! — извика джуджето и се втурна към могилата.
	Наложи му се да спре само след няколко крачки, когато пред него зейна дефилето, което чудовището беше прескочило преди малко — макар и тясно, то пак беше прекалено широко, за да може Бруенор да го преодолее.
	Изведнъж откъм могилата към него полетя огромен камък и той бе принуден да скочи встрани. В същото време Уолфгар профуча покрай него и с името на Темпос на уста прехвърли пропастта с един гигантски скок. Блъсна се в някакви скали, но успя да запази равновесие и се втурна нагоре по криволичещата пътека, която се катереше по стръмния склон.
	— Да ме беше хвърлил първо! — изръмжа Бруенор и се метна встрани, за да избегне поредния скален къс.
	Всъщност не беше невъзможно да стигне до лъкатушещата пътека, ала докато се добереше дотам, Уолфгар отдавна щеше да е далеч.
	— Момиче! — изрева той и се обърна, тъкмо когато в черепа на поваления от него людоед се заби още една стрела. — Трябваш ми!
	Кати-Бри се хвърли напред и като падна на едно коляно, изпрати дъжд от стрели натам, откъдето долитаха огромните камъни. Чудовището, което ги хвърляше, се изправи за трети път, вдигнало тежък скален къс над главата си, но побърза да отскочи назад, когато една стрела със сребърно перо изсвистя покрай лицето му.
	Миг по-късно се разнесе шум от битка и Кати-Бри и Бруенор разбраха, че Уолфгар се бе добрал до людоедът. Джуджето се втурна напред, а Кати-Бри извади ониксовата статуетка и повика Гуенивар, след което отново вдигна Таулмарил.
	Защото върху една скална площадка над Уолфгар току-що се бе появила нова заплаха — група стрелци със заредени лъкове в ръце.

	* * *

	— Те ли са? — попита Морик и бутна вратата на стаята.
	Тя обаче не помръдна и когато се вгледа по-добре, лусканецът забеляза, че е необичайно издута — явно бе затворена с магия.
	— Белани? — повика той.
	В отговор вратата сякаш издиша и отново придоби обичайните си размери, така че той можа да се вмъкне вътре.
	— Белани?
	— Мисля, че приятелят ти и неговите спътници са тук, за да си върнат чука — разнесе се глас точно пред него и Морик едва не изскочи от обувките си, тъй като не виждаше никого.
	— Магьосници! — промърмори той, когато се съвзе от изненадата. — Къде е Шийла Крий?
	Отговор не последва.
	— Да не би току-що да сви рамене? — досети се той и по кискането на Белани разбра, че е познал. — Ами ти? Тук ли ще се криеш или възнамеряваш да се включиш в битката?
	— Шийла ми нареди да проуча източника на суматохата и аз го направих.
	По лицето на Морик се разля широка усмивка. Отлично разбираше какво означава загадъчният отговор на невидимата магьосница. Тя изчакваше да види коя страна ще надделее, преди да реши как да постъпи. Морик почувства как уважението му към Белани рязко нараства.
	— Имаш ли още някоя подобна магия? — попита той. — За мен.
	Още преди Разбойника да довърши, Белани подхвана заклинание и само след няколко секунди той също стана невидим.
	— Не е много силно — предупреди го Белани. — Няма да трае дълго.
	— Все ще е достатъчно, за да си намеря някое местенце, в което да се скрия — рече Морик, ала внезапно млъкна, чул силен шум нейде отвън.
	— Бият се на пътеката — обясни Белани.
	Миг по-късно нещо изскърца и в стаята нахлу дневна светлина — Морик бе излязъл навън. Белани тръгна натам, ала в този момент се разнесе вик на изненада.
	Откъм стаята на Ле’лоринел.


	Двадесет и седма глава
	Сляпа омраза

	— Смаже! Смаже! — ревеше огромният звяр, като размахваше Щитозъб.
	— Прониже, прониже — подхвърли някой зад гърба му и той рязко се обърна.
	— Хъ?
	Елфът, на когото чудовището говореше, мина покрай него, и се закова на място, без да може да откъсне поглед от изящната, тъмнокожа фигура, появила се най-неочаквано в стаята.
	Много бавно Дризт вдигна ръка и свали мократа риза от лицето си.
	Людоедът се олюля, а очите му се разшириха, ала в този миг Дризт виждаше единствено осеяните със златисти пръски сини очи, които го пронизваха иззад тънка, черна маска. Очи, които сякаш го познаваха и в които гореше страховита омраза.
	Людоедът изпелтечи още няколко несвързани думи, преди най-сетне да намери онази, която търсеше:
	— Мрачен!
	— Враг! — добави елфът с маската. — Смажи го!
	Дризт дори не посегна към ятаганите си, а продължи да се взира в елфа, мъчейки се да си спомни къде бе виждал тези очи преди. Къде бе срещал този елф и защо той го бе обявил за враг без миг колебание, като че ли го познаваше и го очакваше?
	— Дошъл е, за да ти отнеме чука, Блуг — предизвикателно подхвърли елфът и чудовището сякаш изригна.
	Ревът му разтърси каменните стени, а Щитозъб, стиснат с две ръце, се стовари върху мрачния елф. Или поне така възнамеряваше людоедът — в действителност, когато той вдигна чука над себе си, оръжието закачи ниския таван и отчупи голямо парче, което удари звяра по главата.
	Дризт не помръдна, нито свали настойчив поглед от лицето на непознатия елф, който все още не бе направил и крачка към него.
	Блуг отново изрева и като се приведе, замахна за нов удар. Този път над него имаше достатъчно място и Щитозъб мина под тавана.
	Дризт, който стоеше малко встрани от чудовището, подскочи и се претърколи през глава, като по този начин хем се озова от вътрешната страна на описваната от чука дъга, хем изведнъж скъси разстоянието между себе си и людоеда. Изправи се с вече извадени ятагани и след като нанесе няколко мълниеносни удара на противника си, се дръпна назад.
	Чудовището с лекота придърпа Щитозъб към себе си само с една ръка, докато с другата се опита да сграбчи Дризт, ала той бе прекалено бърз и докато се отдалечаваше заднишком, на два пъти успя да прониже протегнатата му ръка.
	Блуг изрева от болка и побърза да я дръпне, но въпреки това замахна за нов удар с Щитозъб.
	Дризт се хвърли на пода, пропълзя напред и като скочи на крака, се претърколи зад масивното туловище на своя противник и заби двата ятагана в задната част на бедрото му. След това побърза да се обърне очаквайки елфа, който сега държеше меч и остра кама, всеки момент да се включи в схватката.
	Той обаче само се разсмя и продължи да го гледай — Блуг смаже! — избоботи упоритото чудовище и като се обърна, се нахвърли върху Дризт.
	Щитозъб изсвистя отдясно наляво, ала Дризт вече бе в стихията си. Нямаше никакво намерение да подценява противника си, не и когато Щитозъб бе у него и не след като съвсем наскоро той самият едва не беше победен от друг, по-дребен от Блуг, людоед.
	Дризт избегна два поредни удара на Щитозъб и на свой ред успя да прониже ръцете на чудовището на няколко места.
	Блуг замахна за трети път и Дризт отново се хвърли по очи на пода. Бойният чук се стовари върху огнището и Риджис, който все още се спотайваше в комина, стреснато изписка.
	Дризт потръпна уплашено и се впусна в нова атака, ала Блуг не отстъпи, готов да понесе ужилването на двата ятагана, в замяна на разкрилата му се възможност за удар по главата на мрачния елф.
	Удар, който едва не строши черепа на Дризт, пропускайки целта на милиметри.
	Дризт заби двете си оръжия в тялото на людоеда и побърза да отскочи встрани, ала звярът изобщо не изглеждаше да е пострадал сериозно, макар от многобройните му рани да бликаше кръв.
	Дризт не можеше да не се запита колко ли удара ще трябва да нанесе на звяра, за да го повали.
	И с колко ли време разполага, преди на помощ на противника му да се притекат още чудовища.
	И най-вече — кога ли елфът, който изглеждаше толкова самоуверен и спокоен, ще реши да се включи в схватката.

	* * *

	С името на Темпос на уста, име, което някога бе пътеводната светлина на войнския му живот, синът на Беорнегар тичаше по криволичещата пътека. Понякога от дясната му страна нямаше нищо, понякога се появяваха ниски, каменни стени. Понякога склонът вляво от него бе стръмен, почти отвесен, а после ставаше полегат и му позволяваше да огледа могилата.
	Позволяваше и на стрелците, скрити между скалите над него, да се прицелят по-добре.
	Ала Уолфгар не спираше. Достигна място, където пътеката престана да се изкачва и иззад завоя, отвъд който тя се разширяваше, чу людоеда, който хвърляше камъни. С безмълвна молитва към Темпос, варваринът се хвърли натам. Изрева, когато звярът го видя, и побърза да приклекне, когато той запрати по него камъка, който държеше в ръце.
	Скалният къс не улучи и чудовището посегна към тежката си сопа, ала Уолфгар беше прекалено бърз, за да успее то да я вдигне навреме. В гърдите на варварина бушуваше твърде голяма ярост, твърда силен войнски плам, за да може чудовището да устои на удара му. Алебардата се заби в гърдите му със страховита сила и то политна назад, блъсна се в каменната стена и издъхвайки, се свлече на земята.
	Ала още докато отскачаше, Уолфгар разбра, че и неговото положение не е за завиждане — съвсем ясно бе усетил как при удара дръжката на алебардата се пропуква. Все още не се беше разцепила напълно, ала оръжието вече не бе така здраво както преди. На всичко отгоре точно в този миг върху склона на могилата зейна дупка и от скрития дотогава тунел с рев на уста изскочи един полулюдоед, следван от дребен, грозноват мъж и рижа жена с властен вид.
	Една стрела иззвънтя и отскочи от камъните до Уолфгар и той разбра, че на това прекалено открито място ще трябва да се придържа плътно до могилата.
	Нахвърли се върху полулюдоеда, ала бързо спря, когато го видя да свежда глава и да се извърта на една страна, с явното намерение да се блъсне в него с все сила. В този миг Уолфгар беше безгранично щастлив, че е получил войнската си подготовка от Дризт До’Урден; че елфът го бе научил как да се отбранява с хитрост и пъргавина, вместо да понася всички вражески атаки и да отвръща със същото, с надеждата да се окаже по-издръжлив от нападателя си. Той направи крачка встрани и протегна крак, а когато чудовището мина покрай него олюлявайки се, се обърна, мушна дръжката на оръжието си под едната му ръка и натисна.
	Чудовището политна напред и (за искрено облекчение на Уолфгар) падна през ръба и се затъркаля надолу по склона. Варваринът нямаше представа колко далеч ще се приземи звярът, но поне засега бе успял да го извади от битката.
	И то тъкмо навреме, защото дребният пират вече бе стигнал до него и той трябваше да полага немалко усилия, за да отбива меча му. И сякаш това не стигаше, ами и рижата жена се включи в схватката — тя заобиколи алебардата и със забележителна ловкост принуди Уолфгар да отстъпи назад, за да избегне оръжието й.
	Биваше си я, варваринът веднага разбра това. Ако искаше да има какъвто и да било шанс срещу нея, щеше да му се наложи да вложи всичките си умения и цялата си енергия. Точно затова реши да рискува и неочаквано пристъпи напред. Мечът на мъжа го улучи, ала ударът беше слаб, тъй като в мига, в който пиратът замахна, Уолфгар хвана алебардата само с една ръка и стовари пестника си в лицето на мъжа, тъкмо когато по лицето на злодея плъзваше тържествуваща усмивка. Преди мечът да успее да нанесе каквато и да било вреда, пиратът вече бе отхвръкнал назад и се свличаше върху камъните.
	Оставаше единствено Шийла Крий… а че това бе самата тя, варваринът изобщо не се съмняваше. Какво не би дал Шийла да държеше в десницата си неостър меч, а Щитозъб, за да може той да повика магическото оръжие и да го обърне срещу нея!
	Щитозъб обаче го нямаше и Уолфгар бе принуден да се отбранява ожесточено срещу несъмнено опитната си противничка. Мечът на Шийла се стрелкаше ту насам, ту натам, тя самата също не спираше нито за миг и след едно рязко завъртане замахна към врата на варварина толкова ловко, че той бе принуден да отстъпи назад. Излязъл от прикритието на могилата, той начаса получи стрела в рамото.
	Усмивката на Шийла Крий стана още по-широка.
	В този момент от тунела изскочи нов людоед, над главата на Уолфгар се разнесе гръмовен рев, последван от друг, този път нейде под него — поспънатият преди малко людоед очевидно бе тръгнал нагоре.
	— Трябвате ми! — извика Уолфгар на приятелите си, ала вятърът удави отчаяния му зов.
	Където и да бяха, Бруенор и Кати-Бри нямаше да го чуят, сигурен бе в това. Дръжката на алебардата отново изпука в ръцете му — нищо чудно да станеше на парчета още при следващия удар.
	Той пристъпи напред и наляво, опитвайки се поне малко да позабави новодошлия людоед. В този миг обаче зърна на входа още една човешка фигура, най-вероятно — поредния пират, и разбра, че е обречен.

	* * *

	Дризт нанасяше удар след удар, използвайки тясното помещение и ниския таван срещу огромния людоед. Чудовището би било много по-страховит противник на открито, особено когато Щитозъб бе у него. Тук обаче, където движенията на звяра бяха по-бавни от обикновено, Дризт бе твърде бърз и твърде опитен за него.
	Върху тялото на Блуг се появяваха нови и нови рани и много скоро той закрещя на елфа да му се притече на помощ.
	Елфът наистина се размърда и Дризт начаса си изготви нова тактика, която щеше да държи людоеда между него и този нов противник. Преди обаче да успее да я приложи, чудовището се олюля и политна напред, а върху бедрото му зейна дълбока рана. Елфът с маската се усмихна жестоко.
	И Дризт, и Блуг го изгледаха изумено.
	Елфът отново заби меча си в тялото на людоеда, който изрева и рязко се обърна. Ятаганът на Дризт потъна в единия му бъбрек.
	Блуг се въртеше ту на едната, ту на другата страна, хванат натясно между двамата опитни войни, но така и не успя да се съвземе от първоначалната изненада и грозната рана.
	Не след дълго чудовището се сгромоляса на пода и остана да лежи там съвършено неподвижно.
	Дризт отмести очи от падналото тяло и впери поглед в елфа с маската. Остриетата на ятаганите му бяха сведени надолу, ала той бе нащрек, все още несигурен какви са намеренията и мотивите на непознатия.
	— Може би съм приятел — тонът на елфа беше жлъчен и неискрен. — А може би от години копнея да те убия и жалките усилия на Блуг ми дойдоха до гуша.
	Докато елфът говореше и той, и Дризт бавно обикаляха около тялото на людоеда, всеки от тях използвайки го, за да държи другия настрани.
	— Изглежда само ти знаеш кое от двете е вярно — отбеляза Дризт и елфът с маската се изсмя подигравателно.
	— Прекалено дълго чакам този ден, Дризт До’Урден — бе неочакваният му отговор.
	Дризт си пое дълбоко въздух. Това бе открито предизвикателство, изречено от някого, който навярно знаеше много за уменията и славата на мрачния елф и който най-вероятно се бе готвил дълго за тази схватка. Дризт знаеше, че има пред себе си противник, когото не може да си позволи да подцени (та нали с очите си бе видял умелите му, изящни движения срещу Блуг!), но освен това не бе забравил, че залогът е прекалено висок и че приятелите му разчитат на него.
	— Сега не е моментът за уреждане на лични сметки — рече той.
	— Напротив — отвърна елфът с маската. — Точно както го предвидих.
	— Риджис! — извика Дризт и като улови двата си ятагана с една ръка, се втурна напред, сграбчи Щитозъб и го запрати в огнището.
	Риджис изскочи от комина, спирайки само за миг, колкото да види как непознатият елф се нахвърля върху Дризт с меч и кама в ръце.
	Ала Дризт мълниеносно се отдръпна и като вдигна двата си ятагана, зае безупречна отбранителна позиция.
	Риджис разбра, че за него няма място в този титаничен сблъсък, затова побърза да вдигне чука и се върна обратно в комина, насочвайки се към привидно празната стая, покрай която бяха минали на идване.

	* * *

	Вятърът беше на тяхна страна и в крайна сметка отнесе отчаяния зов на Уолфгар до ушите на Кати-Бри. Младата жена веднага разбра, че приятелят й е в беда — съвсем ясно чуваше шума от битката върху могилата, а и с очите си виждаше как полулюдоедът, който бе паднал от пътеката, упорито се катери обратно.
	Ала Кати-Бри, която бе прескочила тясното дефиле и бе достигнала криволичещата пътека, не можеше да мръдне от мястото си заради пороя от стрели, които идваха нейде отгоре.
	Междувременно Гуенивар най-сетне се бе материализирала напълно, но преди младата жена да успее да изрече каквато и да било команда, в тялото на силното животно се заби стрела и с гръмовен рев на уста то се втурна нанякъде.
	Кати-Бри се залови за работа, използвайки всяка възможност да изскочи от прикритието си и да изпрати някоя и друга стрела в редиците на врага Среброперите й стрели минаваха дори през камък и единствено по виковете на изненада и болка, които се разнасяха, тя разбираше, че е улучила. Ала лъконосците бяха твърде много, а тя бе хваната натясно и не можеше да стигне до Уолфгар.
	Все пак, при едно от поредните си показвания успя да улучи в бедрото полулюдоеда, който се катереше обратно към варварина, и той отново полетя, надолу по склона.
	Това обаче й струва скъпо — самата тя получи стрела в рамото и политна назад с болезнен вик. Предпазливо опипа дръжката на стрелата, после прехапа устни и я стисна по-здраво. Ръмжейки яростно, за да не се предаде на болката, тя натисна, докато стрелата не излезе навън, а след това извади парче плат от раницата си и го стегна около раната.
	— Къде си, Бруенор? — прошепна младата жена, борейки се с напиращото отчаяние.
	Дали не се бяха събрали след толкова време само за да бъдат разделени отново, този път — завинаги.
	— О, отиди при него, Гуен! — тихичко се помоли Кати-Бри и като стисна зъби, постави нова стрела в тетивата.

	* * *

	Биеше се безпогрешно, воден единствено от войнските си инстинкти, без гняв и без страх. Ала отгоре му се сипеха удар след удар и макар че никоя от раните му не бе особено сериозна, той знаеше, че е въпрос на време — на много малко време! — преди те да станат твърде много и да го прекършат. Извиси глас към Темпос, надявайки се, че така е правилно, че е подобаващо да пее възхвали на своя бог, докато умира.
	Защото това несъмнено беше краят на сина на Беорнегар — притискан все по-натясно от рижата жена и чудовището, докато собственото му оръжие бързо се трошеше в ръцете му, а поредният враг вече се задаваше зад гърба на другите двама.
	Никой не би могъл да му се притече на помощ навреме.
	Но поне щеше да умре достойно, в битка, и това го правеше щастлив.
	Оръжието на рижата жена за пореден път потъна в тялото му. Той се завъртя, за да отбие следващия удар на людоеда и още докато се обръщаше, разбра, че това е краят — току-що бе оставил пролука в защитата си, напълно достатъчна, за да успее Шийла Крий да го посече.
	Той погледна назад, за да види фаталния удар.
	Истински доволен за първи път от дълги години насам, Уолфгар се усмихна.

	* * *

	Силни викове на изненада нейде над главата й накараха Кати-Бри да се престраши да излезе от прикритието си.
	Огромната пантера се носеше право към редиците на лъконосците и макар в тялото й да се забиваха стрела след стрела, тя нито забави крачка, нито се отклони от пътя си. Кати-Бри начаса се възползва от положението и изпрати стрела в главата на един от мъжете, после стори същото с другиго.
	Прицели се за трети изстрел, ала нарочно се забави, тъй като в този миг Гуенивар се вряза в групата мъже и ги разпръсна. Един от тях опита да се изкатери нагоре по склона, ала тежка черна лапа го перна през крака и го смъкна обратно.
	Друг от стрелците скочи през ръба и се затъркаля, предпочитайки да падне пред това да свърши в ноктите на страховитата пантера. Отчаяно се мъчеше да овладее падането си и най-сетне успя, спирайки върху една скална площадка.
	Право пред погледа на Кати-Бри.
	Поне смъртта му беше бърза.

	* * *

	Ударът на Шийла Крий щеше да го довърши, в това нямаше никакво съмнение. Мечът й се спусна към сигурната си цел.
	Ала така и не я достигна, тъй като в този миг около кръста на Шийла се обвиха два крака, а във врата й се забиха две остри ками.
	Опитната жена рязко се наведе напред, така че нападателят й се преметна над нея и тупна от другата й страна.
	— Морик, ти, подло псе! — ревна тя, когато видя лусканеца да се претъркулва през глава и да застава до Уолфгар, стиснал окървавените си ками.
	Шийла отстъпи назад с препъване, черпейки надежда от появата на още неколцина от своите бойци в тунела.
	— Убийте ги и двамата! — кресна тя и потъна обратно в могилата.
	— Също като в доброто старо време, а? — подхвърли Морик.
	Прекалено слисан, Уолфгар, който вече се бе заел да отбива атаките на людоеда, само поклати глава.
	— Също като в доброто старо време, нали? — повтори Морик и се нахвърли върху двама пирати.
	— Тогава рядко печелехме битките си — напомни му Уолфгар и беше напълно прав — дори с неочакваната поява на Морик съвсем не можеше да се каже, че съотношението на силите се е изравнило.

	* * *

	Ятаганите на Дризт описваха светкавични кръгове и отбиваха всички удари на елфа с маската, като в същото време постепенно променяха ъгъла си и от отбранителни ставаха все по-нападателни, принуждавайки елфа да отстъпва назад.
	— Много добре — поздрави елфът своя противник и с лекота прескочи краката на падналия Блуг.
	— Таиш такава ненавист към мен, а аз дори не знам името ти — отбеляза Дризт.
	Елфът се разсмя.
	— Наричат ме Ле’лоринел. Това е единственото име, от което се нуждаеш.
	Дризт поклати глава, без да сваля поглед от тези пламнали очи, които му бяха така познати.
	После Ле’лоринел се хвърли напред и схватката продължи с удвоена ярост.
	Мечът му се стрелна към главата на Дризт и той вдигна ятаган, за да го отбие. В отговор Ле’лоринел провря меча си под извитото острие на своя противник и замахна с камата, която държеше в лявата си ръка. Превъзходно изпълнено движение.
	Ала Дризт беше по-добър. Вместо да се опита да спре камата с другия ятаган, той се претърколи надясно и замахна с оръжието си, отбивайки меча на Ле’лоринел, принуждавайки го да промени позицията си, а с това — и движението на камата.
	Миг по-късно вторият му ятаган описа широка дъга и се спусна към Ле’лоринел…
	… само за да отскочи от тялото му. Със същия успех Дризт би могъл да се опита да прониже някой камък.
	Той се хвърли настрани, гледайки изпитателно противника си, по чието лице плъзна широка усмивка. Мрачният елф и преди бе виждал тази магия и сега веднага я разпозна. Нима непознатият, освен войн, бе и магьосник?
	Дризт прескочи окървавеното тяло на Блуг и отстъпи към огнището.
	Без да престава да се усмихва ехидно, Ле’лоринел вдигна ръка и прошепна нещо, което Дризт не можа да чуе. От пръстена изригна струя светлина и движенията на Ле’лоринел изведнъж станаха още по-бързи, допълнително ускорени от новата магия.
	О, да, елфът бе отлично подготвен.

	* * *

	Риджис пусна Щитозъб върху горящите цепеници, след това допълзя до ръба на комина, обърна се с главата напред и като се улови за ръба, изскочи навън. Докато прецапваше колкото се може по-бързо през огъня, си помисли какъв късмет има, че носи дебели, зимни ботуши, а не е бос, както обикновено.
	Погледът му бързо обходи стаята, която се оказа точно такава, каквато Дризт я беше описал. Риджис извади Щитозъб от огъня и се запъти към открехнатата врата насреща си.
	Мина през нея, без да вдига никакъв шум, и се озова в нещо като алхимическа лаборатория. Тук имаше още една врата, през която се процеждаше дневна светлина.
	Риджис се втурна към нея, сграбчи бравата и я отвори.
	Изведнъж усети как го облива изпепеляващ дъжд от малки взривове. Той изпищя и изтича навън. От другата страна на вратата имаше естествена скална тераса, от която полуръстът нямаше къде да избяга.
	За сметка на това съвсем ясно видя битката, която кипеше под нея и то сравнително наблизо. Крещейки с цяло гърло името на Уолфгар, той запрати Щитозъб натам, колкото се може по-силно (което не бе кой знае колко).
	После, без дори да види къде ще се приземи чут кът, се втурна обратно в тясната работилничка. Сега вече видя магьосницата, чиято магия за невидимост бе престанала да действа. Тя се взираше в него от другия край на стаята, без да прекъсва следващото заклинание, което беше подхванала.
	Риджис изскимтя и изтича в другата стая. Първо: се насочи към комина, ала после размисли и се втурна към входната врата.
	Внезапно въздухът около него натежа от безброй дълги, лепкави нишки. Той отново промени посоката си и се насочи към огнището, надявайки се, че пламъците ще разтопят магическите нишки и ще го освободят. Те обаче се затегнаха още повече и той така и не стигна до огъня.
	Напълно безпомощен, впримчен така, че не можеше дори да си поеме дъх, Риджис видя как магьосницата тръгва към него с кама в ръка.

	* * *

	Още един от лъконосците падна сразен. Без да обръща внимание на изгарящата болка и тежестта в рамото, Кати-Бри постави нова стрела в тетивата.
	Още мъже с лъкове в ръце се появиха над Гуенивар и младата жена се прицели. В този миг обаче забеляза раздвижване върху една площадка високо над мястото, където Уолфгар се биеше със своите противници.
	Тази позиция беше много опасна за тях и Кати-Бри веднага се обърна натам и замалко не стреля.
	После видя, че това е Риджис, който хвърли Щитозъб и отново изчезна във вътрешността на могилата.
	Кати-Бри затаи дъх. За миг се уплаши, че бойният чук ще се изтърколи чак до долу и ще потъне в морето, ала той се задържа върху една скална тераса високо над брега.
	— Повикай го! — настойчиво закрещя младата жена. — Повикай го!
	С един поглед към площадката, върху която Гуенивар все още се разправяше със стрелците, тя се втурна нагоре по пътеката.

	* * *

	Дризт приклекна на едно коляно до огнището и като пусна ледения си ятаган на пода, бръкна в огъня и извади един пламтящ въглен. Запрати го срещу елфа, после извади още един и още един. Първите два улучиха целта си, третият срещна оръжието на Ле’лоринел, но вместо да го отбие, елфът успя само да го разсече, получавайки нови два удара.
	Никой от тях не бе особено сериозен, никой нямаше да му навреди, дори и ако каменната кожа я нямаше, ала всеки от тях отнемаше по малко от силата на защитната магия.
	— Много хитро, мрачни елфе! — поздрави Ле’лоринел своя враг и се нахвърли отгоре му с меч в ръка.
	Дризт сграбчи ятагана си и уж понечи да се изправи, ала вместо това се хвърли на пода и ритна с все сила.
	Кракът му закачи пищяла на Ле’лоринел, ала после Дризт бе принуден да се претърколи настрани и назад. Изправи се плътно до стената и незабавно вдигна двата ятагана. Само след миг силен звън на оръжие отново огласи стаята.

	* * *

	Вкопчен в яростна схватка с людоеда, Уолфгар усещаше как алебардата всеки миг ще се разпадне в ръцете му.
	Положението на Морик също не бе за завиждане — той все още се, биеше с двамата пирати, всеки от които стискаше остра закривена сабя в десницата си.
	— Обречени сме! — извика лусканецът.
	— Защо тогава ми се притече на помощ? — извика в отговор Уолфгар и Морик усети как думите му присядат.
	Защо наистина се бе обърнал срещу Шийла Крий? Дори след като отново бе станал видим, някъде върху склона под стаята на Чогуруга, пак нямаше да му е трудно да си намери скришно местенце, където да дочака края на битката. Проклинайки се за безумното, както му се струваше сега, решение, Разбойника се хвърли напред, размахвайки двете си ками. Обърна се рязко, още докато се приземяваше, и тъмният му плащ се развя зад него.
	— Бягай! — изкрещя той и като захвърли наметката, в която сега зееха няколко дупки, изтича покрай Уолфгар, провря се между два гигантски скални къса и се втурна нагоре по пътеката.
	Върна се обратно миг по-късно, следван по петите от един людоед:
	— Но не натам!
	Уолфгар простена при вида на най-новия враг… който на всичко отгоре не беше и сам.
	Ала единият от двамата новодошли изобщо не беше людоед.
	Бруенор Бойния чук скочи върху един от камъните, точно когато Морик минаваше покрай него и като стисна брадвата си с две ръце, вдигна оръжието зад гърба си и се прицели. Напълно погълнат от преследването на жертвата си, людоедът дори не видя джуджето край пътеката.
	Прас!
	Страховит грохот, като от трошаща се скала, отекна надалеч и всички наоколо спряха за миг и погледнаха към джуджето с пламнали очи и яркочервена брада. Секирата му бе потънала дълбоко в черепа на людоеда, който се държеше на крака единствено благодарение на усилията на якото джудже да освободи оръжието си.
	— Не е ли туй просто музика за ушите, а, момче? — провикна се Бруенор.
	Уолфгар поклати глава и отново се обърна към своя противник, към когото междувременно се бяха присъединили и двамата пирати.
	— Да се беше позабавил още малко!
	— Стига си мрънкал! — долетя гласът на Бруенор. — Момичето рече, че видяло чука ти, глупако такъв! Повикай го, момче!
	Чудовището пред Уолфгар направи няколко крачки назад, за да се засили за следващата атака, вдигна сопата си и с гръмовен рев се втурна към варварина.
	Уолфгар запрати алебардата към него, ала той протегна ръка и я спря с лекота. От силния сблъсък с тежката лапа на звяра и масивния му гръден кош, повреденото оръжие стана на парчета.
	— Прекрасно, няма що! — простена Морик, който тъкмо се приближаваше, за да се заеме отново с двамата пирати.
	Ала Уолфгар не чуваше нито него, нито заплахите на разяреното чудовище. Вместо това извиси глас, доверявайки се напълно на Бруенор.
	— Какво ще правиш сега, дребосъко? — ухили се подигравателно людоедът, ала усмивката му бързо се стопи, когато в десницата на варварина се появи превъзходно изработен боен чук.
	— Улови това! — рече Уолфгар и запрати великолепното оръжие срещу него.
	Людоедът опита тактиката си отпреди малко, поиска да го спре с ръка и с гърди, да поеме удара с грамадното си туловище и да запрати оръжието настрани.
	Ала това не бе някаква потрошена алебарда.
	Людоедът така и не разбра как се озова седнал до каменната стена, борейки се за глътка въздух.
	Уолфгар вдигна ръка и отново повика магическия чук.
	И той веднага се отзова на неговия призив, войн и оръжие — едно цяло, също както някога.
	В този миг към него се стрелна закривена сабя и Морик нададе предупредителен вик.
	Щитозъб се спусна надолу и я отби, а после с такава лекота, сякаш бе продължение на ръката му, Уолфгар го завъртя и замахна с все сила.
	Пиратът отхвръкна далеч назад.
	Другарят му се обърна и хукна да бяга, ала Морик го настигна и го повали с двете си ками.
	От тунела се показа още един людоед и се насочи към Морик, но в този момент нещо изсвистя между Уолфгар и Разбойника и чудовището бе запратено назад.
	Приятелите се обърнаха и видяха Кати-Бри с лък в ръка.
	— Гуен се погрижи за онези горе — съобщи младата жена.
	— Къркорещия корем също е там нейде и вероятно има нужда от помощта ни — рече Бруенор и им даде знак да го последват.
	Те всички се втурнаха нагоре по пътеката, докато не достигнаха друга равна и сравнително широка площадка. Тук, в склона на могилата, бе поставена тежка врата.
	— Не тази — опита се да обясни Морик. — Огромни людоеди…
	Изречението му увисна във въздуха, когато Бруенор и Уолфгар се нахвърлиха върху вратата и бързо я направиха на трески — единият със секирата, другият с чука си.
	Двамата приятели нахлуха в стаята.
	Където ги очакваха Чогуруга и нейните слуги.

	* * *

	Оръжията, слели се от бързото движение в неясно петно, се удряха едно в друго със силен звън, който не спираше нито за миг. Подпомаган от магията за скорост, Ле’лоринел успяваше да се движи също така мълниеносно, както и Дризт, ала за разлика от мрачния елф, той не бе свикнал да се бие с такава бързина.
	Ятаганът на Дризт се стрелна първо надясно, после наляво, а накрая право напред и Ле’лоринел получи силен удар в гърдите, удар, който би го убил, ако я нямаше защитата на каменната кожа.
	— Колко още ще издържи? — попита Дризт, който започваше да си възвръща обичайната увереност, сега, когато все по-често успяваше да пробие защитата на противника си. — Няма нужда да го правим.
	Ала Ле’лоринел с нищо не показваше, че има намерение да се откаже.
	Дризт замахна с дясната ръка, а после, когато Ле’лоринел се завъртя, докато отбиваше удара му, той също описа пълен кръг. Двамата бяха изчислили движенията си с такава прецизност, че четирите оръжия издрънчаха като едно в мига, в който те отново се оказаха лице в лице.
	Дризт успя да натисне меча на противника си с един от своите ятагани и когато Ле’лоринел замахна напред, той подскочи високо във въздуха, над оръжието на Ле’лоринел, а щом се приземи, приклекна ниско, оставяйки втория замах на елфа да изсвисти над главата му. В същото време заби ятагана си в бедрото на Ле’лоринел, а после го изрита в коляното, когато той отскочи назад.
	Ле’лоринел нададе вик на болка и се олюля.
	Каменната кожа бе престанала да действа. При следващия удар на Дризт върху тялото на Ле’лоринел щеше да зейне рана.
	— Още не е късно да спрем — благородно предложи мрачният елф, но Ле’лоринел го изгледа с несдържана омраза и отново се усмихна.
	Ръката му се стрелна нагоре и след няколко неразбираеми думи, пръстенът проблесна.
	Дризт се хвърли в атака с намерението да изпревари поредната изненада от страна на противника…
	… ала Ле’лоринел беше изчезнал.
	Дризт се закова на място, очите му се разшириха от изненада. Воден от инстинкта си, той се обърна към собствените си магически умения и изпълни стаята с непрогледен мрак. Сега двамата с Ле’лоринел отново бяха равни.
	Ле’лоринел, който бе очаквал Дризт да постъпи точно по този начин, бе доволен — така можеше да отключи и последното, най-коварното от четирите заклинания на пръстена. Заклинание, от което тялото му щеше да бъде очертано от ярки пламъци.
	Дризт вдигна оръжията си и започна да описва мълниеносни кръгове с тях, като в същото време нито за миг не спираше да се върти — техника, която бе овладял отдавна и която използваше винаги, когато се биеше на сляпо. Ятаганите свистяха далеч от тялото му и всяко тяхно движение бе както нападателно, така и отбранително.
	Нито за миг не преставаше да се ослушва и ето че най-сетне чу шум от стъпки.
	Озова се там само за миг и със задоволство усети как ятаганът му се удря в неумело вдигнат за защита меч.
	Ле’лоринел бе допуснал грешка, помисли си Дризт, позволявайки битката да вземе обрат, който облагодетелстваше толкова много него, отрасналия в Подземния мрак.
	Ударите му започваха отдалеч, както отляво, така и отдясно, за да не може противникът му да излезе извън обсега им.
	Още два мълниеносни замаха от двете страни, после Дризт рязко се завъртя и изнесе десния си ятаган напред.
	Победата му бе сигурна — в това мрачният елф можеше да бъде уверен, веднъж разбрал от положението на меча и камата, че Ле’лоринел не може да се защити.
	Ятаганът му потъна в тялото на невидимия елф.
	В същия миг Дризт бе прободен дълбоко на съвсем същото място.
	Неспособен да спре онова, което бе започнал, Дризт довърши удара си. Ятаганът му отскочи от ребрата на елфа, прониза белия му дроб и остави грозна рана върху гърдите му.
	Съвсем същата рана зейна и върху неговите гърди.
	Заслепен от изпепеляваща болка, Дризт политна назад и се препъна в крака на Блуг. Още тогава, докато падаше, мрачният елф разбра какво се бе случило, разпозна огнения щит, който противникът му бе използвал — пъклена магия, поразяваща всеки, успял да нанесе удар на онзи, който се осмелеше да я използва.
	Дризт се свлече до стената и остана да лежи така, с пронизан бял дроб, а животът бързо го напускаше.
	Насреща му Ле’лоринел също издъхваше, точно като него.


	Двадесет и осма глава
	Не без загуби

	Еднакво настървени, Бруенор и Уолфгар нахлуха в просторната пещера. Уолфгар свърна настрани, за да пресрещне двама людоеди с тежки доспехи, Бруенор пък се зае с екзотична човекоядка с лилава кожа, с лъскав шлем и огромна коса в ръцете си.
	Крайно предпазливо, Морик последва двамата приятели, но с нищо не показа, че възнамерява да се включи в битката.
	Далеч по-нетърпелива да помогне бе Кати-Бри, която още с влизането си изпрати стрела в тялото на един от противниците на Уолфгар.
	Това бе всичко, от което варваринът се нуждаеше, и той начаса се нахвърли върху другото чудовище и му нанесе три мълниеносни удара. Звярът някак си успя да отбие първите два, ала третият се стовари върху нагръдника му и той политна назад.
	Уолфгар го последва, без да спира да размахва могъщия боен чук.
	Първият людоед, макар и ранен, опита да се притече на помощ на своя другар, ала Кати-Бри изпрати още две стрели по него. Ревейки от болка и ярост, чудовището се втурна към нея.
	— Прекрасно! — простена Морик и неволно извика, когато в устрема си звярът го закачи и го събори на пода.
	Людоедът понечи да се нахвърли върху Кати-Бри, ала в този миг огромната пантера връхлетя отгоре му, забивайки зъби и нокти в грозното му лице. Чудовището се олюля и политна назад, обляно в кръв.
	— Добро момиче! — благодари Кати-Бри на Гуенивар и като се завъртя, изпрати една стрела по людоедката, която Бруенор бе нападнал.
	След това извади меча си. Преди да се втурне към приятелите си, хвърли бърз поглед на Морик, който се бе облегнал на стената и клатеше глава, без да може да повярва на очите си.
	— Отлична работа — мърмореше той.
	Приятелите на Уолфгар наистина си ги биваше!

	* * *

	Магическият мрак се разпръсна.
	Дризт седеше на пода, безсилно облегнат на стената, а насреща му, в същата поза и със същата смъртоносна рана на гърдите, издъхваше Ле’лоринел.
	Дризт спря поглед върху своя повален противник и очите му се разшириха от изумление. Малки магически пламъчета все още трепкаха около тялото на Ле’лоринел, ала Дризт не ги забелязваше. Защото жестокият удар бе разкъсал кожената дреха на елфа, разкривайки гръдта му… женска гръд!
	Всичко си дойде на мястото в един-единствен миг на кристална яснота. Вече знаеше къде е виждал тези очи, знаеше коя е Ле’лоринел, още преди тя да смъкне маската от лицето си.
	Елфическа девойка, дете на лунните елфи, което той бе спасил от своите събратя преди много, много години. Елфическа девойка, която опустошението, предизвикано от мрачните елфи в онзи съдбовен ден, бе изпълнило с ледена ярост. Онзи гибелен ден, когато малкото момиченце бе окъпано с кръвта на мъртвата си майка, за да повярват злите убийци, че тя също е мъртва.
	— В името на всичко свято! — откъсна се от гърдите на Дризт.
	— Мъртъв си, Дризт До’Урден — рече Ле’лоринел, чийто глас бе също толкова слаб, колкото този на мрачния елф. — Семейството ми е отмъстено.
	Дризт искаше да й отговори, ала не намираше думи. Не им оставаше много време, твърде малко, за да може да й обясни, че той не е участвал в онова клане, че е спасил живота й, излагайки самия себе си на огромна опасност и най-вече, че съжалява, съжалява с цялата си същност за онова, което жестоките му събратя бяха причинили на най-скъпите й същества.
	Погледът му не се откъсваше от лицето й, ала в него нямаше и капчица зложелателство, нямаше омраза и обвинение, въпреки че сляпата й ненавист и заблуденото желание за разплата щяха да струват живота и на двама им.

	* * *

	Чогуруга се справяше доста добре със съвсем нелекия си противник, страховития Бруенор Бойния чук. Всъщност, благодарение на подсилените си от какви ли не отвари мускули, бързина и защита, тя по нищо не отстъпваше на опитното джудже.
	Бруенор ръмжеше и ругаеше, и упорито размахваше брадвата си, макар да получаваше удари, които биха повалили почти всекиго. Той обаче, замесен от яко джуджешко тесто, ги понасяше стоически и продължаваше да върти вярната си секира.
	Въпреки това и сам виждаше, че е на път да изгуби. В този момент една от стрелите на Кати-Бри изсвистя покрай главата му и потъна дълбоко в гърдите на людоедката. Тя се олюля и залитна назад.
	— Добро момиче! — изрева Бруенор и се хвърли в атака, без да губи нито миг.
	Ала само за миг, колкото му трябваше, за да стигне до нея, Чогуруга откачи една стъкленица от колана си и я изгълта на един дъх.
	Още докато Бруенор замахваше, раните на людоедката започнаха да зарастват.
	Джуджето изръмжа разярено.
	— Проклети целителни отвари! — изрева той и заби брадвата си в бедрото на Чогуруга.
	Човекоядката начаса откачи нова стъкленица и я поднесе към устните си. Джуджето изруга още по-ядосано.
	В този миг огромна, черна фигура прелетя покрай Бруенор и връхлетя върху човекоядката.
	Чогуруга размаха ужасено ръце, когато ноктите на Гуенивар се забиха в лицето й, а острите й зъби потънаха в плътта й.
	Тя пусна стъкленицата, която издрънча върху каменния под, но не се счупи, пусна и оръжието си и като сграбчи Гуенивар с две ръце, се опита да я откопчи от себе си.
	Ала ноктите на пантерата се бяха впили толкова дълбоко, че успееше ли Чогуруга да я отскубне от себе си, щеше да изгуби половината си лице. А и Бруенор също не бездействаше, ами нанасяше удар след удар по краката и долната част на тялото й.
	Силен грохот съвсем наблизо накара Бруенор да се обърне, тъкмо навреме, за да види как мечът на Кати-Бри потъва в плътта на Чогуруга, посичайки дори костите й.
	Людоедката се свлече на пода.
	В същия миг Щитозъб строши черепа на последното чудовище и то се строполи върху мъртвия си другар.
	— Насам! — извика Морик откъм вратата и посочи един коридор, който се изкачваше нагоре.
	Бруенор се позабави малко, за да изчака Кати-Бри, която се бе навела да вдигне изпуснатата от Чогуруга стъкленица.
	— Само да разбера кой продава подобни неща на людоеди, ще го направя на парчета! — гневеше се джуджето.
	В другия край на стаята Морик неволно прехапа устни. Отлично знаеше откъде са се взели отварите, тъй като с очите си бе видял алхимическата работилница на Белани.
	Приятелите поеха по коридора, в който се намираха покоите на Шийла Крий. Мъчителен стон, долетял иззад една от петте врати, привлече вниманието им и Бруенор, с типичен джуджешки финес, я изкърти, без да му мисли много-много.
	Там, смъртно ранени, лежаха Дризт и Ле’лоринел.
	Кати-Бри нахлу в стаята веднага след Бруенор и се насочи право към Дризт; той обаче вдигна ръка.
	— Спаси я! — немощно помоли той. — Трябва да я спасиш!
	После се свлече, в безсъзнание на пода.

	* * *

	Уолфгар спря на прага, изгубил ума и дума от ужас, ала Морик дори не забави крачка, а се втурна право към покоите на Белани, молейки се тя да не е запечатала вратата с някой междупространствен портал.
	Нахлу в стаята и се закова на място, когато наблизо някой изписка уплашено. Обърна се и видя един полуръст да се измъква от примката на лепкава, магическа мрежа.
	— Кой си ти? — попита Риджис и побърза да извади рубинения медальон. — Виж какво си имам!
	— Къде е магьосницата? — нетърпеливо попита Морик, без дори да забележи вълшебния камък.
	Риджис посочи вратата, която водеше към скалната тераса, и Морик хукна натам. Полуръстът сведе поглед към медальона и се почеса по главата, чудейки се защо ли този път не бе подействал. Добре поне, че дребният мъж очевидно бързаше твърде много, за да се занимава с него.

	* * *

	Кати-Бри спря, смутена от болезнената настойчивост в гласа на приятеля си и изненадващата му молба. Тя се обърна към падналата девойка, чието дишане бе също толкова мъчително, колкото това на Дризт, сякаш всеки дъх можеше да й е последен.
	— Как ли пък не! — изрева Бруенор и грубо изтръгна стъкленицата от ръцете на дъщеря си.
	Кълнейки люто, той отиде при приятеля си и изля лековитата отвара в гърлото му.
	Дризт се разкашля и дишането му начаса стана по-леко.
	— Гоблините го взели! — отчаяно извика Кати-Бри и като изтича до Ле’лоринел, внимателно повдигна главата й от пода и се вгледа в очите й.
	Безжизнените й очи.
	Ле’лоринел издъхна в мига, в който Дризт До’Урден отвори очи.
	— Елате бързо! — повика ги Риджис от вратата, но онемя, виждайки Дризт да лежи на пода, тежко ранен.
	— Какво става, Къркорещ корем? — попита Бруенор.
	— М-м-магьосница — заекна Риджис, без да може да откъсне поглед от Дризт. — Ъ-ъ-ъ… Морик тръгна след нея.
	И той махна с ръка зад себе си, без да отделя очи от елфа.
	Уолфгар веднага се втурна натам, а Бруенор повика Кати-Бри, която тъкмо коленичеше край Дризт.
	— Вземи си лъка! Ще имаме нужда от него!
	Младата жена отправи безпомощен поглед към Дризт, разкъсвана от колебание, ала Бруенор я дръпна.
	— Върви! — настоя той. — Не ме бива да убивам магьосници. Лъкът ти ще ни свърши къде-къде по-добра работа.
	Кати-Бри се изправи и изтича навън.
	— Викай, ако се мерне някой людоед! — догони я гласът на Бруенор.

	* * *

	Белани, която с мъка бе успяла да се спусне по южния склон на могилата, изруга тихо, когато видя „Кървавия кил“ да се отдалечава заедно с отлива. Палубата беше пълна с пирати, сред които ясно се открояваше Шийла Крий — ранена, но не и прекършена, тя раздаваше заповеди на екипажа.
	Белани начаса подхвана магия, която щеше да я пренесе до кораба. Почти бе свършила и тъкмо изричаше последните думи от заклинанието, когато някой я сграбчи изотзад.
	Ужасена, тя се обърна и видя ухиленото лице на Морик, който я бе хванал през кръста.
	— Пусни ме! — нареди Белани.
	— Недей! — поклати глава Морик. — Недей. Моля те.
	— Глупако! — извика Белани, мъчейки се да се отскубне. — Те ще ме убият! Можех да те довърша, но не го сторих! Можех да довърша и полуръста, но…
	Гласът й изведнъж заглъхна, когато на пътеката се появи огромният варварин.
	— Какво направи! — съкрушено простена Белани.
	— Нима не пожали живота на полуръста? — попита Морик.
	— Нещо повече! Сама го освободих от магическата примка! — предизвикателно отвърна Белани, но после млъкна, защото Уолфгар вече беше при тях и я гледаше заплашително.
	— Коя е тя? — свирепо попита той.
	— Страничен наблюдател и нищо повече — увери го Морик. — Невинна е.
	Уолфгар присви очи и изпитателно се взря в лусканеца и непознатата жена, а по лицето му се изписа неприкрито недоверие.
	Само че по-рано този ден Морик му бе спасил живота и варваринът не каза нищо.
	Внезапно очите му се разшириха — беше забелязал бързо отдалечаващия се кораб. Без да губи и миг, той скочи върху една скала, за да вижда по-добре, и вдигна Щитозъб над главата си с намерението да го хвърли.
	Ала „Кървавия кил“ бе твърде далеч.
	В този момент се появи Кати-Бри и начаса се прицели.
	— Червенокосата — посъветва я Морик, при което Белани го смушка в ребрата и го изгледа намръщено.
	В действителност, Кати-Бри вече се беше прицелила в Шийла Крий, която се забелязваше отдалеч, но после се разколеба и вдигна глава, за да се огледа по-добре. По високите вълни, които се разбиваха в кораба, разбра, че заливът е пълен с подводни скали — изискваше се голямо умение, за да се изведе корабът в открито море невредим.
	Младата жена отново вдигна лъка си, плъзвайки изпитателен поглед по палубата.
	Миг по-късно откри щурвала и кормчията и стреля.
	Пиратът се олюля и се свлече на земята, без да пуска щурвала, който се завъртя рязко.
	„Кървавия кил“ се люшна на една страна и направи остър завой. От всички страни към щурвала се завтекоха моряци, в отчаян опит да го овладеят.
	Изведнъж нещо изскриптя зловещо — корабът бе налетял върху остра подводна скала, и тласкан от вятъра в платната и отлива, не можа да спре. Корпусът се пропука от носа до кърмата.
	Мнозина бяха изхвърлени през борда от страховития удар, други сами наскачаха в ледените води, когато корабът започна да се разпада под краката им, трети отчаяно се вкопчиха кой където свари, борейки се за живота си.
	Насред целия този хаос Шийла Крий стоеше гордо изправена, без да сваля предизвикателен поглед от Кати-Бри.
	После и тя бе погълната от мразовитите вълни и единствено треските, които останаха да се носят по повърхността на морето, говореха, че допреди малко там е имало кораб.
	Малцината, които успяха да се спасят от ледената прегръдка на водата, както и онези, които изобщо не се бяха качили на борда — людоеди, полулюдоеди и хора, — нямаха никакво намерение отново да се изправят срещу разгромилия ги враг.
	Битката за Златния залив беше спечелена.


	Епилог

	Погребаха девойката, нарекла себе си Ле’лоринел, в пещерния комплекс, възможно най-близо до изхода, свежия морски въздух и звездното небе.
	Дризт, чиято жестока рана още не бе напълно зараснала, не можа да помогне с изкопаването на гроба, но въпреки това бе там, от началото до края. Беше там и когато положиха Елифайн, както всъщност бе истинското й име, в земята и я покриха с влажната, студена пръст. Стоеше и безпомощно се взираше в пресния гроб.
	— Не трябваше да става така — тихо каза той на Кати-Бри, която бе до него и го подкрепяше.
	— Знам — отвърна младата жена. — Чух го в гласа ти, когато ме помоли да я спася.
	— Така и трябваше да сториш!
	— Проклет глупак! — Наблизо се разнесе сърдит глас. — Оправяй се по-бързо, та най-сетне да мога да ти прасна един по физиономията!
	Дризт се обърна към ядосаното джудже и също се намръщи.
	— Да не мислиш, че щяхме да го направим? — изобщо не се впечатли джуджето. — Ама сериозно? Мислиш ли, че щяхме да те оставим да умреш само за да спасим оназ’, дето те уби?
	— Ти не разбираш… — опита се да обясни Дризт с плувнали в сълзи очи.
	— Нима ти щеше да спасиш проклетата му елфка вместо мен? — изрева джуджето. — Или вместо момичето ми? Само кажи „да“, елфе, и гледай как ще измия брадвата си в кръвта ти!
	Истината в думите на Бруенор подейства като плесница на Дризт и той безпомощно се обърна към Кати-Бри.
	— Нямаше дай я дам — отсече младата жена. — Молбата ти ме хвана неподготвена, така е, ала само след миг щях да се върна при теб с лековитата отвара.
	Дризт въздъхна, приел най-сетне правотата на своите приятели. Въпреки това, всичко му изглеждаше така несправедливо, така погрешно. Беше срещал Елифайн и по-рано, в Лунолес, на път към Подземния мрак. Тя се бе нахвърлила отгоре му, обзета от убийствена ярост, ала останалите от нейния клан я бяха възпрели и дори бяха помогнали на мрачния елф да продължи по пътя си. А Дризт, макар да знаеше, че гневът и омразата й са незаслужени, не бе успял да каже нищо, с което да я успокои и да я накара да му повярва.
	И ето какво бе станало. Тя бе тръгнала по дирите му заради онова, което злите му събратя бяха причинили на майка й, на близките й, на нея самата.
	Дризт въздъхна тежко, съкрушен от трагичния развой на събитията и жестоката ирония. Ако Елифайн му бе разкрила истинската си самоличност, той нямаше да вдигне оръжие срещу нея, сърце нямаше да му даде да го стори, дори това да му струваше живота.
	— Нямах избор — немощно обясни той на Кати-Бри.
	— Тя сама се погуби — отвърна младата жена и Бруенор, който междувременно се беше присъединил към двамата си приятели, закима в знак на съгласие.
	— Трябваше да е жива, жива и изцелена от раните, получени преди толкова много години — рече Дризт и Бруенор шумно изсумтя.
	— Ти си тоз’, дето трябва да е жив — отсече джуджето.
	Дризт го погледна и сви рамене.
	— В същото положение ти би дал отварата на мен — тихо добави Бруенор и Дризт кимна.
	— Ала това ме натъжава — обясни той.
	— Ако не беше така, нямаше да си ми истински приятел — увери го Бруенор.
	Кати-Бри се притисна до Дризт и го целуна по бузата.
	Той обаче не я погледна, просто си стоеше там и се взираше в пресния гроб, а раменете му бяха увиснали, сякаш на плещите си носеше непосилен товар.

	* * *

	Десетина дни по-късно, когато времето започна да се оправя, петимата приятели, придружавани от Морик и Белани, напуснаха Златния залив.
	Знаеха, че трябва да оставят планината зад гърба си възможно най-бързо и точно тук Белани им се притече на помощ. Благодарение на нея преодоляха без никакви затруднения прохода, отвъд който започваха южният път за Лускан и северният за Долината на мразовития вятър.
	Там се разделиха — Морик, Белани и Уолфгар поеха на юг, а останалите се насочиха обратно към Десетте града.
	Преди да се сбогуват обаче, Уолфгар обеща на приятелите си, че много скоро ще се завърне у дома.
	У дома. В Долината на мразовития вятър.

	* * *

	Пролетта бе разгарът си, когато Уолфгар, Дели и Колсон достигнаха в Лускан по пътя си на север към Долината на мразовития вятър.
	Отбиха се в „Кривата сабя“, за да видят Арумн и Йоси, както и Морик и Белани, настанили се в някогашното жилище на Морик (което бе станало много по-уютно, откакто магьосницата живееше в него).
	Уолфгар обаче, не искаше да се задържа дълго в пристанищния град и само след два дни подкара каруцата, с която пътуваха, през северната порта на Лускан. Защото варваринът, открил най-сетне себе си, нямаше търпение да се завърне у дома и отново да бъде с истинските си приятели.
	Дели изгаряше от желание да види този нов дом и да отгледа Колсон в чистия, свеж въздух на прословутата Долина на мразовития вятър.
	Когато се стъмни, двамата забелязаха буен лагерен огън в далечината, малко встрани от пътя. Това бяха цивилизовани земи, в които живееха миролюбиви фермери, и те спокойно се отправиха към огъня.
	Подушиха непознатите, които се бяха разположили край него, още преди да успеят да различат отделните фигури.
	— Гоблини! — уплашено прошепна Дели, ала Уолфгар не мислеше така.
	— Джуджета — поправи я той.
	Тъй като джуджетата очевидно не си бяха дали труда да поставят стражи около лагера си, Уолфгар и Дели се озоваха сред тях, преди те изобщо да разберат, че някой се приближава. След няколко секунди на двоумение и след като във въздуха се издигнаха немалко страховити оръжия с много остриета, куки и други опасни на вид приспособления, пред Уолфгар и Дели се изтъпани най-отблъскващото, миризливо и шумно джудже, което двамата някога бяха виждали. Макар да бе очевидно, че с другарите си са се разположили на лагер поне преди няколко часа, джуджето все още беше с доспехи и то какви! Целите бяха покрити с остри като бръснач ръбове, а сякаш това не стигаше, ами от всевъзможни места стърчаха ситни шипове.
	— Уолфи! — изрева Тибълдорф Пуент, необузданият предводител на прословутия Отряд на изкормвачите от Митрал Хол. — Подочул бях, че не си мъртъв!
	И като се ухили до ушите, той здравата сръга Уолфгар в ребрата.
	— По-корав си от камък, нали?
	— Какво правите тук? — учуди се варваринът.
	Не можеше да се каже, че се радва особено да срещне отново точно този стар приятел. Преди години беше живял в Митрал Хол заедно с Тибълдорф и с очите си бе видял неописуемата подготовка, през която преминаваха всички членове на неговия Отряд на изкормвачите, група необуздани, свирепи грубияни. Една от особено любимите бойни тактики на Тибълдорф бе да скочи върху противника си и да започне да се тресе необуздано, докато ужасните му доспехи не направеха нещастника на парчета.
	— Тръгнали сме към Долината на мразовития вятър — обясни Тибълдорф. — Трябва да намерим крал Бруенор.
	Уолфгар понечи да попита още нещо, ала думите заседнаха на гърлото му, когато осъзна с каква титла бе окичил Бруенор бесовойнът.
	— Крал?
	— Слава на Морадин, задето прибра Гандалуг Бойния чук при себе си — тържествено заяви Тибълдорф. — Кралят на Митрал Хол си отиде. Онзи, който беше крал преди него, отново е крал — Бруенор Бойния чук от рода, който носи неговото име. Желаем му дълъг живот и отлично пиво!
	Той завърши речта си с гръмогласен вик, при който всички изкормвачи подрипнаха високо и размахаха облечените си с шипести ръкавици юмруци във въздуха.
	— Да живее крал Бруенор! — в един глас изреваха те.
	— Какво означава това? — прошепна Дели в ухото на Уолфгар.
	— Означава, че не бива да свикваме твърде много с Десетте града, защото скоро отново ще поемем на път, изобщо не се съмнявай. Дълъг път на изток, чак до Митрал Хол.
	Погледът на Дели обходи необикновените джуджета, които сега се бяха впуснали в буен танц, крещяха „Крал Бруенор!“ и след всеки възторжен рев подскачаха и се втурваха един срещу друг, сблъсквайки се със страховит трясък.
	— Е, поне пътуването ни на север ще е по-безопасно — отбеляза Дели. — Макар и малко по-ароматно.
	Уолфгар понечи да кимне, ала в този миг видя как Тибълдорф се сблъсква челно с един от своите войни, толкова силно, че нещастникът се строполи в безсъзнание на земята. Самият Тибълдорф така разтърси глава, за да прогони обзелото го замайване, че чак устните му заплющяха. Когато видя какво е сторил на своя събрат, той ревна още по-гръмогласно и се втурна към друг от изкормвачите си, който без колебание прие предизвикателството, изрева на свой ред и се хвърли насреща му.
	Само за да отлети миг по-късно в мирното царство на спящите изкормвачи.
	Тибълдорф нададе двойно по-силен вик и заподскача, търсейки си трета жертва.
	— По-безопасно? Ще я видим тази работа — бе единственото, което Уолфгар можа да каже на Дели.

>
	Последователност на заглавията:

	__I. Трилогия за мрачния елф__
		1. Градът на мрака
		2. Изгнание
		3. Убежище
	__II. Долината на мразовития вятър__
		1. Кристалният отломък
		2. Сребърни реки
		3. Камъкът на полуръста
	__III. Наследството на мрака__
		1. Наследство
		2. Беззвездна нощ
		3. Обсадата на мрака
		4. Пътеки към утрото
	__IV. Пътеките на мрака__*
	[* Първоначално поредицата „Пътеките на мрака“ е издадена като четирилогия, но поради силния интерес, предизвикан от последната книга, авторът и американският издател са решили, че тя заслужава отделна поредица. Тази е причината „ИнфоДАР“ да издаде книгите, разделени по новия начин.]
		1. Потайно острие
		2. Гръбнака на света
		3. Саблено море



	R. A. Salvatore
	Sea of Swords, 2001

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/21578)
	Последна редакция: 2011-10-06 19:56:53